[Kodirane UTF-8]

	Р. А. Салваторе
	Потайно острие


	Пролог

	Потънал в мисли, Уолфгар се излегна назад, опитвайки се да проумее внезапните промени, настъпили в живота му. Измъкнат от грабливите нокти на демона Ерту и пъклената му тъмница в Бездната, той отново се намираше сред приятели и съюзници. Бруенор, джуджето, което го бе осиновило, беше тук, тук бе и Дризт, мрачният елф, който бе не само негов наставник, но и най-близкият му приятел. А похъркването, което долиташе до ушите му, красноречиво говореше, че Риджис, пухкавият полуръст, спи сладко в съседната стая.
	Тук бе и Кати-Бри, скъпата Кати-Бри, жената, която бе обикнал. Ето че сега, благодарение на героичните усилия на тези прекрасни приятели, те отново си бяха у дома, в Долината на мразовития вятър, и като че ли всичко беше наред.
	Само че Уолфгар нямаше представа какво точно означава това.
	Уолфгар, който в продължение на шест години бе понасял нечовешки мъчения в лапите на Ерту, нямаше никаква представа.
	Едрият мъж скръсти ръце пред гърдите си. Единствено крайната умора го бе тласнала към леглото — нищо друго не бе в състояние да го накара доброволно да потъне в сън. Защото именно там, в сънищата му, Ерту отново го откриваше.
	Така стана и тази нощ. Макар и дълбоко изтерзан и разкъсван от противоречиви мисли, Уолфгар не успя да устои на изтощението и над него се спусна умиротворяващ мрак, изместен почти веднага от оловносивите мъгли на Бездната. Откъм гигантската гъба с издялан в нея трон, се носеше смехът на огромния Ерту. Все същият отвратителен дрезгав кикот, роден не от радост, а от злобна насмешка и от подигравка към клетниците, които демонът изтезаваше. Този път скверното създание отправи несекващата си жлъч към Уолфгар. Към него бяха насочени и щипците на Бизматек, друг демон от Бездната и слуга на Ерту. Младият мъж яростно се отбраняваше с почти нечовешка сила, раздаваше юмруци във всички посоки и за известно време съумяваше да се опази от яките човекоподобни ръце, както и от зловещите щипци на демона.
	Ала до него се домогваха твърде много крайници. Бизматек бе прекалено едър и прекалено силен и дори могъщият варварин постепенно започна да се уморява.
	Всичко свърши — както винаги — с един от щипците на демона, вкопчен в гърлото на Уолфгар, докато другият, както и двете човешки ръце, стискаха победения мъж в желязна хватка. Неимоверно изкусен в това мъчение — любимото му! — Бизматек едва-едва усили натиска върху гърлото на своята жертва, лишавайки я напълно от въздух, само за да й го върне отново няколко мига по-късно и така отново и отново, минута след минута, час след час, докато младият варварин отчаяно се мъчеше да си поеме дъх, а силите бързо го напускаха.
	Уолфгар рязко се изправи, впил пръсти в гърлото си. По врата му плъзна дълга драскотина, още преди да осъзнае, че наоколо няма никакъв демон, а той се намира в собственото си легло, в земята, която наричаше свой дом, сред приятели.
	Приятели…
	Какво ли значеше тази дума? Какво знаеха те за страданието му? Какво ли можеха да сторят, за да му помогнат да прогони завинаги кошмарния спомен за Ерту?
	Изтерзаният мъж не мигна до края на нощта и когато много преди да съмне Дризт дойде да го събуди, го откри напълно облечен. Този ден петимата приятели възнамеряваха да поемат на път. Смятаха да отнесат злия Креншинибон далеч на югозапад, към Карадуун, край бреговете на езерото Импреск и след това към снежните планини и манастира Възвисяване на вярата, където един монах на име Кадърли щеше да унищожи магическия предмет.
	Креншинибон. Когато дойде да събуди приятеля си, Дризт го носеше у себе си. Не открито, така че да се вижда, ала Уолфгар знаеше, че е там. Усещаше го, чувстваше с цялото си същество скверното му присъствие. Защото кристалният отломък си оставаше свързан с последния си господар, Ерту. Мощта на демона пулсираше в самото му сърце и докато Дризт, у когото бе сега отломъкът, се намираше близо до Уолфгар, близо бе и самият Ерту.
	— Прекрасен ден за път — весело отбеляза елфът, ала в гласа му, помисли си Уолфгар, се долавяше някакво напрежение и дори снизхождение, та младият варварин с мъка се удържа да не стовари юмрука си в лицето му.
	Вместо това, само изръмжа нещо и мина покрай измамно дребничкия елф. Дризт нямаше дори пет фута и половина, докато варваринът бе по-близо до седемте, отколкото до шестте и тежеше двойно повече от приятеля си. Само бедрото му бе по-дебело от кръста на Дризт и въпреки това, ако между двамата се стигнеше до размяна на удари, всеки разумен човек би заложил на елфа.
	— Още не съм събудил Кати-Бри. — При звука на това име Уолфгар рязко се обърна, а дълбоките му, наситеносини очи срещнаха лавандуловия взор на Дризт.
	— Риджис обаче вече е станал и похапва — надява се да има време за поне две-три закуски, преди да тръгнем — добави елфът и се засмя, ала Уолфгар дори не се усмихна. — Бруенор ще ни чака в полето отвъд източната порта на Брин Шандер. Сега е при хората си и подготвя Стъмпет, за да го замества в негово отсъствие.
	Варваринът почти не го чуваше. Думите на приятеля му не означаваха нищо за него. Целият свят не означаваше нищо.
	— Да събудим ли Кати-Бри? — попита Дризт.
	— Аз ще се погрижа — рязко отвърна Уолфгар. — Ти се заеми с Риджис. Ако прекали с яденето, ще ни забави, а искам да отидем при този твой Кадърли възможно най-бързо, та веднъж завинаги да се отървем от Креншинибон.
	Дризт се накани да отвърне нещо, ала варваринът вече се отдалечаваше по коридора, който водеше към стаята на Кати-Бри. Почука само веднъж и влезе, без да изчака отговор. Дризт направи крачка към вратата с намерението да му се скара за грубостта, но после се отказа. Кати-Бри бе в състояние да се защити от обида или насилие по-добре от когото и да било, който елфът някога бе срещал.
	Освен това, Дризт и сам осъзнаваше, че желанието му да скастри Уолфгар се дължи до голяма степен на ревност — ревност от човека, за когото Кати-Бри някога възнамеряваше да се омъжи… намерение, което може би не след дълго най-сетне щеше да се осъществи.
	Елфът прокара ръка по-красивото си лице и отиде да потърси Риджис.

	* * *

	Облечена само с тънка нощница, Кати-Бри тъкмо си нахлузваше чифт панталони, когато Уолфгар нахлу в стаята й. Младата жена се обърна изненадана, но бързо преодоля неудобството си:
	— Можеше да изчакаш покана! — сухо отбеляза тя и продължи да се облича.
	Уолфгар кимна и вдигна ръце — половинчато извинение, ала дори то бе повече, отколкото очакваше Кати-Бри. От погледа й не бе убягнала болката в очите на младия мъж, нито празнотата на редките му, насилени усмивки. Вече бе водила дълги разговори за това с Дризт, обсъждала го бе и с Бруенор и Риджис и заедно бяха решили да проявят търпение. Единствено времето можеше да излекува раните на варварина.
	— Елфът ни е приготвил закуска — обясни Уолфгар. — Трябва добре да се нахраним, преди да потеглим.
	— Елфът? — неволно повтори Кати-Бри, толкова изумена бе от хладината в думите на младия мъж.
	Нима щеше да нарече Бруенор „джуджето“? И колко ли време щеше да мине, преди самата тя да се превърне просто в „момичето“? Кати-Бри въздъхна дълбоко и си облече туниката, напомняйки си, че приятелят им беше буквално преминал през ада. Когато го погледна, видя в очите му сянка на смущение, изумлението й май наистина го бе жегнало. А това беше добър знак.
	Уолфгар се накани да си тръгне, ала тя се доближи до него и ласкаво прокара ръка по лицето му, от гладката буза до наболата брада, която той или бе решил да си пусне, или в обзелата го апатия просто не си бе дал труда да обръсне.
	Варваринът сведе поглед към нея и когато видя нежността в очите й, в плахата му усмивка за първи път от битката върху ледовете, се прокрадна искрица прямота.

	* * *

	Риджис успя да получи трите си похапвания преди тръгване, поради което не спря да мърмори през цялата сутрин. Тръгнаха от Брин Шандер, най-големия от Десетте града в Долината на мразовития вятър, и първоначално се насочиха на север, докато достигнат по-равен терен, след което поеха право на запад. Далеч на север се издигаха високите постройки на Таргос, втория по големина град на областта, а отвъд него проблясваха водите на Маер Дуалдон.
	Късно следобед, след като бяха оставили повече от десет мили зад гърба си, достигнаха бреговете на Шаенгарнската река, която, придошла от пролетното топене на снеговете, устремно се носеше по пътя си. Петимата я последваха обратно към Маер Дуалдон и град Бремен, където ги очакваше уредената от Риджис лодка.
	Учтиво отказвайки многобройните покани от страна на бременчани за вечеря и мека постеля (въпреки горещите протести на полуръста, който твърдеше, че така е прегладнял, че всеки момент може да се строполи на земята), приятелите не след дълго вече се намираха на запад от реката, а Десетте града бързо се стопяваха в далечината.
	Дризт все още не можеше да повярва, че са поели на път толкова скоро. Уолфгар едва-що се бе завърнал сред тях отново бяха заедно, в земята, която наричаха свой дом и се радваха на спокойствието, ала дългът за кой ли път ги бе призовал към опасности и приключения. Качулката на плаща се спускаше ниско над лицето на елфа, бранейки чувствителните му очи от яркото слънце…
	… и скривайки широката усмивка, която играеше по устните му.


	Част 1
	Апатия


	Често присядам нейде и се замислям за безпокойството, което ме обзема, щом оставя оръжието настрани, а в света около мен се възцари мир. Това би трябвало да е идеалът, към който се стремя, покоят, за чието завръщане копнеем, докато воюваме и все пак, дойде ли мирно време (а през повече от седемте десетилетия на досегашния ми живот, това се е случвало наистина рядко), нямам чувството, че съм постигнал съвършенство. Тъкмо напротив, обзема ме усещането, че нещо липсва.
	На пръв поглед изглежда странно, ала вече съм разбрал, че съм воин, създаден за действие. И когато дойде време, когато няма належаща нужда от действие, ставам неспокоен.
	Когато пътят ми не е изпълнен с приключения, когато няма чудовища, с които да се боря, и планини, които да покорявам, ме обзема скука. Отдавна съм приел тази истина за себе си и дойдат ли тези редки, пусти времена, знам как да прогоня скуката. Знам точно как да открия нова планина, по-висока от онази, която току-що съм изкачил.
	Много от тези симптоми забелязвам сега у Уолфгар, който се завърна сред нас от гроба, от мрачната вихрушка, която представлява онова кътче от Бездната, в което властва Ерту. Боя се обаче, че състоянието на Уолфгар е надхвърлило границите на обикновената скука и е навлязло в царството на апатията. Той също бе човек на действието, ала сега дори това не може да го извади от летаргията, в която е изпаднал. Собствените му събратя се обърнаха към него с молба за помощ. Помолиха го да застане начело на племената им. Дори упоритият Берктгар, за когото това би означавало да се прости с властта си, го подкрепя. И той, както и останалите варвари, знае, че в тези бедни времена никой не може да направи повече за тях, отколкото Уолфгар, син на Беорнегар.
	Ала Уолфгар не се вслуша в молбите им. Не прекалената скромност го възпря, нито изтощението, не страхът от провал и от това да не излъже очакванията на събратята си, го накара да им обърне гръб. Всички тези затруднения можеха да бъдат преодолени — приятелите му, не на последно място и аз самият, щяха да разсеят съмнението и да уталожат страха. Но не в тези поправими злини се крие истинският проблем.
	Уолфгар просто не го е грижа.
	Възможно ли е собственото му страдание в хищните лапи на Ерту да е било толкова страшно и продължително, че да е погубило умението му да съчувства на чуждата болка? Възможно ли е да е видял толкова много ужаси и мъка, че вече да не чува виковете за помощ?
	Точно от това се боя най-много, защото за тази загуба няма сигурен лек. И все пак, ако трябва да съм искрен, не мога да отрека, че именно това виждам отпечатано върху лицето му, едно състояние на пълна самовглъбеност, в което черният спомен за преживяното замъглява очите. Замъглява ги навярно дотам, че му пречи да види чуждата горест. А може би я вижда, но сравнявайки я с понесените от него нечовешки мъчения, я смята за незначителна. Загубата на способността да съчувства на другите е може би най-трайният и най-пагубен от всички белези потайното острие на невидим враг, което се домогва до сърцето и изпива не само силата, но и волята. Защото какво сме ние без съпричастност? Каква радост ни остава, ако оставаме слепи за щастието и страданията на тези, които ни заобикалят, ако не сме част от нещо отвъд нас самите? Добре помня годините, които прекарах в Подземния мрак, след като избягах от Мензоберанзан. Съвсем сам (ако не се броят редките посещения на Гуенивар), аз оцелях единствено благодарение на своето въображение.
	Ала Уолфгар, боя се, е лишен дори от това, защото то изисква вглеждане в самия себе си, в най-личните и съкровени мисли, а се опасявам, че стори ли го, приятелят ми вижда единствено слугите на Ерту и ужасите на тънещата в безкрайна поквара. Бездна.
	Сега Уолфгар е заобиколен от приятели, които го обичат и са готови да го подкрепят с цялото си сърце, да сторят всичко по силите си, за да му помогнат веднъж завинаги да срине стените на душевната тъмница, в която демонът все още го държи. Може би Кати-Бри, жената, която варваринът някога обичаше толкова силно (а навярно обича и досега), ще изиграе жизненоважна роля във възстановяването му. Боли ме, когато ги гледам заедно, не го отричам. Тя се държи така внимателно и състрадателно с него, макар той, убеден съм, да не усеща нежния й допир. По-добре би сторила, ако го удари, ако в очите й пламне твърда непреклонност и му покаже истината за летаргията, която го е впримчила. Осъзнавам го съвсем ясно, ала не мога да го кажа на Кати-Бри — отношенията между двамата далеч не са така прости. Единственото, което ме води в този момент, е обичта ми към Уолфгар и желанието да му помогна, но покажа ли на Кати-Бри своето съчувствие, думите ми могат (и непременно ще бъдат, поне от Уолфгар, в сегашното му състояние), изтълкувани като злонамерената намеса на ревнив съперник.
	А това изобщо няма да бъде вярно. Макар и да не знам какво изпитва Кати-Бри към човека, за когото някога възнамеряваше да се омъжи (напоследък е станала особено затворена по отношение на чувствата си), в едно съм сигурен — в този момент Уолфгар не е способен да обича.
	Не е способен да обича… нима може да се каже нещо по-тъжно за някого? Мисля, че не може и ми се ще да не бях прав. Ала истинската любов изисква съпричастност. Тя е споделяне — на радост и на болка, на смях и на сълзи. Истинската любов превръща душата в отражение на настроението на другия. Точно както една стая изглежда по-просторна, когато стените й са покрити с огледала, така и споделената радост е двойно по-голяма. И точно както отделните предмети в такава огледална стая изглеждат по-неясни, така и споделената болка отслабва и изчезва, когато си я поделим с някого.
	Именно в това е красотата на истинската любов, била тя между мъж и жена или между двама приятели. Споделяне, което увеличава радостта и намалява болката. Уолфгар е заобиколен от приятели, готови да споделят с него всичко, така, както правехме някога. Ала той не може да го стори, не е в състояние да събори стената, която неминуемо е трябвало да издигне около себе си, докато е бил заобиколен от чудовища като Ерту.
	Уолфгар е изгубил умението да е съпричастен и аз мога само да се надявам, че все някога ще дойде денят, когато ще си го възвърне. Остава ми да се надявам, че времето ще му помогне да отвори сърцето си за тези, които се нуждаят от него, защото не чувства ли съпричастност към хората, които го заобикалят, животът му няма да има цел. Без цел никога няма да изпита истинско удовлетворение, а без удовлетворение никога не ще познае щастието.
	И всички ние ще сме безсилни да му помогнем.
	Дризт До’Урден


	Глава 1
	Странник у дома

	Артемис Ентрери стоеше на скалистия хълм, надвиснал над големия, прашен град, и се опитваше да въведе ред в обърканите чувства, които бушуваха в гърдите му. Вдигна ръка, за да изчисти прахта и пясъка, които вятърът навяваше в лицето му, и докато обърсваше устните и козята брадичка, която си бе пуснал наскоро, осъзна, че от няколко дни не се е бръснал — малката брадичка се губеше сред наболите косми, които я обрамчваха.
	Ентрери обаче изобщо не го бе грижа.
	Подети от бурния вятър, няколко кичура от дългата му коса се отскубнаха от опашката, в която ги бе вързал, и го удариха през очите.
	Ала Ентрери изобщо не го бе грижа.
	Зареял поглед към Калимпорт, той се опита да надзърне дълбоко в себе си. Беше прекарал близо две трети от досегашния си живот в крайбрежния град и именно тук се бе превърнал в забележителния воин, който беше сега. Това бе единственото място, което можеше да нарече свой дом. И ето че то отново беше пред него, кафяво и прашно, а лъчите на безмилостното пустинно слънце се отразяваха в белия мрамор на богаташките къщи. Същото слънце, което огряваше и множеството коптори, схлупени колиби и изпокъсани палатки, скупчени покрай пътищата… разкаляни, поради липсата на отточна канализация. Докато се взираше в простряния в краката му град, завръщащият се убиец не бе сигурен какво точно изпитва. Преди време той отлично знаеше къде е мястото му в света. Беше достигнал върха в зловещото си поприще и името му се споменаваше със страх и уважение. Ако го наемеха да убие някого, не минаваше много време преди злощастникът да срещне смъртта си. Винаги. И въпреки че си бе създал немалко врагове, палачът никога не се криеше из сенките, а вървеше по улиците на южния град открито и без да се бои, напълно уверен, че никой не би дръзнал да вдигне ръка срещу него.
	Никой не смееше да изпрати потайна стрела срещу Артемис Ентрери, защото всички знаеха, че имат един-едничък изстрел и ако той не е съвършен и не довърши палача на място, с тях е свършено. Издигнал се сякаш над обикновените хора, убиецът неминуемо щеше да тръгне по дирите им, да ги открие и да ги довърши.
	Внезапно вниманието на Ентрери бе привлечено от едва доловимо раздвижване в близките сенки. Без ни най-малко да се изненада, той поклати глава и въздъхна, когато измежду купчина скали на няколко метра от него изскочи загърнат с плащ мъж и му препречи пътя, скръстил ръце върху масивните си гърди.
	— Накъм Калимпорт ли си тръгнал? — попита непознатият с тежък южняшки акцент.
	Ентрери не отговори, ала очите му бързо пробягаха по камъните, скупчени от двете страни на пътеката.
	— Трябва да си платиш, за да минеш — продължи мъжът с плаща. — Аз ще съм ти водач.
	И като се поклони, доближи до палача, изкривил устни в беззъба усмивка.
	Ентрери неведнъж бе чувал разкази за тази „игра“, в която чрез сплашване някои хора изкарваха добри пари. Досега обаче, никой не бе дръзвал да се опита да му я приложи. Да, каза си той, наистина бе отсъствал прекалено дълго. Когато не получи отговор, изнудвачът се размърда и отметна плаща си, разкривайки меча, който висеше на кръста му.
	— Колко предлагаш? — настоя той.
	Ентрери понечи да му каже да се отдръпне, после обаче промени намерението си и вместо това отново въздъхна.
	— Да не си глух? — сопна се едрият мъж и като извади меча, направи още една крачка напред. — Плащай или с моите приятелчета ще ти вземем и последния петак, след като те пречукаме.
	Ентрери и този път нито отговори, нито помръдна, нито посегна към украсената с изумруди кама, единственото оръжие, което носеше у себе си. Просто си стоеше там и това сякаш още повече раздразни разбойника.
	Изнудвачът хвърли светкавичен поглед вляво от него, ала от вниманието на опитния палач не убягваше нищо и с крайчеца на окото си той съвсем ясно видя стрелеца, спотаил се в сянката между два огромни скални къса.
	— Сега! — заяви широкоплещестият. — Давам ти последна възможност.
	И този път Ентрери не помръдна, само подпъхна незабелязано палеца на крака си под един камък, и продължи да се взира невъзмутимо в човека пред себе си, без обаче да изпуска от поглед и скрития стрелец. Той толкова добре умееше да разчита жестовете на хората срещу себе си — и най-слабото потрепване на някой мускул, и най-мимолетното примигване — че и този път първото движение бе негово. Десният му крак запрати камъка към двата скални къса, а самият той се хвърли напред и наляво, премятайки се през глава. Разбира се, дори Артемис Ентрери не бе в състояние да улучи скрития стрелец, ала и бездруго не това беше намерението му — целта му бе просто да отвлече вниманието му. Докато се премяташе, остави плаща да се развее зад него, с надеждата платът да улови и забави стрелата.
	Оказа се обаче, че изобщо не е имало за какво да се тревожи — противникът му не улучи и нямаше да го стори, даже и ако той не се бе помръднал.
	Щом се изправи, палачът здраво стъпи на крака и се приготви да посрещне атаката на широкоплещестия си противник, като не пропусна да забележи, че иззад камъните от двете страни на пътеката тичешком се задават още двама разбойници.
	Все така, без да вади оръжие, Ентрери неочаквано се хвърли напред и в последния момент се провря под размахания меч на неприятеля си, като по този начин се озова толкова близо до него, че с едната си ръка го улови за брадичката, а с другата го сграбчи за косата. Рязко завъртане запрати разбойника в прахта и Ентрери го пусна, като го държеше за десницата, в случай че противникът му се опита да го прониже. Широкоплещестият се сгромоляса по гръб и палачът стовари крака си върху гърлото му. Пръстите на поваления мъж мигновено се отпуснаха, сякаш той доброволно предаваше меча си на своя победител.
	Палачът побърза да се отдръпне, преди другите двама нападатели (един отпред и един отзад) да са го достигнали — не искаше трупът да ограничава движенията му. Последва мощен удар наляво с новопридобития меч, след него — мълниеносен въртелив замах, който противникът му избегна с лекота. Ала той бездруго не бе предвиден да ранява. Убиецът прехвърли оръжието във вдигнатата си десница, после ненадейно отстъпи назад и придърпа острието пред себе си, само за да замахне миг по-късно назад. Макар да не видя, почувства как върхът на меча потъва в гърдите на мъжа зад него, чу и задавения хрип, когато оръжието прониза белия дроб на разбойника.
	Доверявайки се на инстинкта си. Ентрери се завъртя надясно, без да изважда оръжието от тялото на нападателя си, което придърпа пред себе си, за да го използва вместо щит срещу скрития стрелец, който наистина тъкмо вдигаше лъка си. Ала и този път стрелата пропусна целта си и вместо това се заби в пръстта на няколко крачки от палача.
	— Идиот! — промърмори Ентрери и с едно рязко движение захвърли тялото на последната си жертва на земята, издърпвайки в същото време забития в гърдите й меч.
	Всичко стана толкова бързо и така прецизно, че другият му нападател изведнъж осъзна глупостта си и се втурна да бяга.
	Ентрери отново се обърна, запрати меча по посока на стрелеца и хукна да се скрие.
	Измина един дълъг миг.
	— Къде отиде? — извика стрелецът, без да може да скрие страха и раздразнението в гласа си. — Мърл, виждаш ли го?
	Още един миг се проточи.
	— Къде отиде? — отново се обади стрелецът, а в тона му се прокрадна ужас. — Мърл, къде е?
	— Точно зад теб — прошепна някой зад гърба му.
	Мълниеносно проблясване и изумрудената кама сряза тетивата на лъка и, преди слисаният разбойник да успее да реагира, докосна врата му.
	— Моля те… — заекна стрелецът и така се разтрепери, че сам се одраска на съвършено наточеното острие. — Имам деца! Да, много, много деца! Цели седемнайсет.
	Остатъкът от изречението се изгуби в задавено клокочене, когато убиецът преряза гърлото на разбойника от едното до другото ухо и в същото време подложи крак под издъхващото тяло, за да го запрати по очи в прахта.
	— Да си беше избрал по-безопасна професия тогава — рече, макар че противникът му вече не можеше да го чуе. После надникна иззад скалните късове и почти веднага забеляза четвъртия разбойник да се промъква от сянка на сянка.
	Очевидно искаше да се добере до Калимпорт, но беше прекалено уплашен, за да излезе на открито и просто да хукне, колкото му държат краката. Ентрери знаеше, че е лесно да го настигне или пък да оправи тетивата на падналия лък и да го довърши на място. Не стори обаче нито едното, нито другото, защото просто не го беше грижа. Без да си даде труда да претърси убитите разбойници за плячка, той избърса магическата си кама от кръвта и я прибра в ножницата, след което се върна на пътя. Да, наистина бе отсъствал твърде дълго.
	Преди да напусне пристанищния град, Артемис Ентрери знаеше къде е мястото му както в него, така и в света. Замисли се над това сега, когато след неколкогодишно отсъствие отново го виждаше пред себе си. Прекрасно познаваше сенчестия свят, който някога сам бе обитавал, и бе сигурен, че докато го е нямало, там несъмнено са настъпили немалко промени. Мнозина стари съюзници вече нямаше да са там и надали можеше да разчита единствено на старата си слава по време на първите си срещи с новите, нерядко самообявили се, главатари на многобройните гилдии и секти.
	— Какво ми стори, Дризт До’Урден? — подсмихна се той.
	И наистина, промяната в живота му бе започнала в деня, когато Пук паша го натовари със задачата да му възвърне рубинения медальон, задигнат от някакъв полуръст. Нищо работа, помислил си бе Ентрери. Полуръстът (казваше се Риджис) му бе познат и не би трябвало да представлява особен проблем.
	Само че убиецът не предполагаше, че хитрият полуръст находчиво се е заобиколил с могъщи съюзници, сред които особено изпъкваше един необичаен мрачен елф. Колко години бяха минали, запита се Ентрери, откакто за първи път бе срещнал Дризт До’Урден? Откакто за първи път се бе изправил срещу равен в боя, срещу воин, който му разкри лъжата, която представляваше неговият живот? Почти десет години, осъзна, и докато той бе остарял и навярно бе станал малко по-бавен, за елфа, който можеше да доживее до шестстотин години, сякаш не бе минал и ден.
	Да, именно заради Дризт Ентрери бе поел по-опасния път на вглеждането в себе си. Мракът, който палачът бе открил, се сгъсти още повече, когато се съюзи с малцината живи от семейството на елфа. Дризт го победи в битка върху една скална тераса край Митрил Хол и ако не бе един необикновен мрачен елф на име Джарлаксъл, Ентрери вече нямаше да е между живите. Джарлаксъл го бе взел със себе си в Мензоберанзан, един от градовете на мрачните елфи, бастион на Лолт, Кралица на хаоса. Там, в това царство на интриги и жестокост, Ентрери внезапно се бе оказал в ситуация, в каквато не бе изпадал никога. Мензоберанзан бе град на палачи и той, въпреки забележителните си умения в изкуството на смъртта, бе просто човек, факт, който автоматично го запращаше в дъното на социалната стълбица.
	Но онова, което истински го разтърси, не бе положението му, а осъзнаването на истината за празнотата на собственото му съществувание. В този град, пълен с негови копия, Ентрери си бе дал сметка колко нелепа е самонадеяността му, смешната увереност, че ледено безстрастната му посветеност на воинското умение по някакъв начин го издига над обикновената паплач. Ала сега вече го знаеше, сега, когато се взираше в града, който някога бе негов дом, последното му убежище, както му се струваше, в целия свят.
	В мрачния и загадъчен Мензоберанзан Артемис Ентрери бе научил какво е смирение.
	Докато слизаше към града, палачът неведнъж се запита дали наистина иска да се върне. Първите дни несъмнено щяха да са изпълнени с опасности, ала не страхът да изгуби живота си забавяше обикновено наперената му крачка. Не, онова, което го спъваше, бе страхът да продължи да живее.
	На пръв поглед почти нищо не се бе променило в Калимпорт, Града на хилядите просяци, както обичаше да го нарича Ентрери. И те наистина бяха тук — десетки окаяни нещастници, облечени в дрипи, или дори голи, налягали покрай пътя. Мнозина от тях навярно бяха останали в същото положение, в което градските стражи ги бяха изхвърлили сутринта, за да могат позлатените карети на важните търговци да минат необезпокоявани. Бедняците запротягаха треперещи, мършави ръце към Ентрери ръце, толкова изпосталели и немощни, че клетниците не съумяваха да ги задържат във въздуха дори за няколкото секунди, за които безсърдечният убиец ги отминаваше.
	А сега накъде, запита се той. Последният му работодател, Пук паша, отдавна бе мъртъв, убит от могъщата съюзничка на Дризт, пантерата Гуенивар, след като Ентрери, изпълнявайки нарежданията му, се бе върнал с Риджис и откраднатия рубинен медальон. Самият Ентрери не се бе задържал в Калимпорт дълго след този злощастен инцидент — в крайна сметка, именно той бе върнал полуръста в града, което пък бе довело до гибелта на един влиятелен калимпортец, а това неминуемо щеше да опетни репутацията на палача сред безмилостните му колеги. В действителност, нищо не му пречеше да поправи станалото като предложи обикновено безценните си услуги на някой друг могъщ паша или командир. Вместо това, той бе избрал да си тръгне, изгарян от желание за мъст… не заради убийството на Пук (какво ли го интересуваше то!), а защото ожесточеният двубой между него и Дризт в клоаките на града бе завършил без победител. Двубой, който, убеден бе убиецът, би трябвало да бъде спечелен от него.
	Докато вървеше отново след всички тези години из мръсните улици на Калимпорт, Ентрери нямаше как да не се запита каква ли слава бе оставил след себе си. Несъмнено, мнозина от останалите наемни убийци бяха говорили лошо за него, опитали се бяха да преувеличат провала му с Пук паша, за да затвърдят собствената си позиция в йерархията на мръсната си професия.
	Убеден, че предположенията му са самата истина, Ентрери се усмихна, сигурен, че злите думи по негов адрес са били изричани единствено шепнешком. Дори в отсъствието му, другите палачи се бояха от неговото възмездие. Да, Артемис Ентрери може и да не знаеше къде бе мястото му в света Мензоберанзан може и да бе вдигнал мрачно… не, не мрачно, а празно огледало пред очите му, ала нямаше как да отрече, че все още му доставя удоволствие да всява респект.
	Респект, който, напомни си той, може би щеше да му се наложи да извоюва наново.
	Докато вървеше по познатите улици, усети как го залива вълна от спомени. Не бе забравил къде се помещаваха по-голямата част от градските гилдии и подозираше, че освен ако някой от законните управници на града не се бе опитал да прочисти мястото, невзрачните постройки са си непокътнати и най-вероятно гъмжат от някогашните му съюзници. Домът на Пук бе разтърсен до основи от убийството на пашата, както и от избора на ленивия полуръст за негов наследник. Ентрери се бе погрижил за Риджис, справяйки се с лекота с този незначителен проблем и въпреки това, когато се беше отправил на север, следван от полуръста, домът на Пук бе оцелял. Навярно и досега си стоеше на мястото, макар че Ентрери нямаше никаква представа кой го управлява.
	Като че ли най-разумно бе да започне възстановяването на влиянието си в Калимпорт именно от дома на Пук, ала той само сви рамене и подмина улицата, която щеше да го отведе дотам. Мислеше си, че просто се шляе безцелно из града, ала много скоро разпозна мястото, на което се бе озовал, и си даде сметка, че несъзнателно се бе насочил именно насам, навярно в опит да потърси изгубеното си сърце.
	Това бяха улиците, откъдето преди години бе тръгнала славата на младия Ентрери улиците, където той, още хлапак, бе смазал всички домогвания до мястото му на върха. Именно тук се бе изправил срещу човека на Тийбълз Ройсет, лейтенант в могъщата гилдия на Басадони паша. Ентрери бе убил изпратения срещу него главорез, а след това се бе справил и с отвратителния Тийбълз. Изкусното убийство моментално му бе спечелило благоразположението на Басадони и така Артемис Ентрери бе станал лейтенант в една от най-влиятелните гилдии не само в Калимпорт, но и в цял Калимшан. А бе едва на четиринайсет години.
	Днес обаче Ентрери не го беше грижа за това и споменът не извика и най-бледо подобие на усмивка върху устните му.
	Мислите му се насочиха още по-назад във времето, към изпитанията, довели го дотам. Изпитания прекалено ужасни, за да бъдат надмогнати от момче на неговата възраст, лъжи и предателства от всички, които познаваше и на които вярваше, в това число и от собствения му баща. Ала и тези спомени не можеха да го развълнуват днес, вече не усещаше дори болка. Всичко беше безсмислено, пусто, лишено от стойност и съдържание.
	Край един от многото коптори забеляза някаква жена да простира дрехи, но щом го видя, тя побърза да се скрие в гъстите сенки. Напълно разбираемо — в крайна сметка, с дебелия си, изкусно ушит плащ, Ентрери бе облечен прекалено добре, за да принадлежи към бедняшката част на града. А по тези места пришълците обикновено водеха след себе си само неприятности.
	— От там до там! — долетя неочаквано глас, чийто наперен тон не можеше да скрие нотките на страх.
	Палачът бавно се обърна и изгледа непознатия — дългурест младеж, който размахваше дебела сопа с шипове в единия край. За миг Ентрери видя себе си в лицето на момчето, после обаче долови очевидното му притеснение и бързо се поправи — то надали щеше да оцелее още дълго.
	— От там до там! — повтори младежът по-силно, посочвайки първо единия край на улицата, откъдето бе дошъл Ентрери, а след това и другия — там, накъдето палачът отиваше.
	— Прощавай, млади господарю — рече убиецът и леко се поклони, като в същото време незабелязано попипа втъкнатата в пояса му кама. Едно-единствено светкавично движение с китката и оръжието щеше да прелети няколкото метра до младежа, за да прониже гърлото му.
	— Господарю — повтори момчето с нещо средно между невярващ въпрос и опит да демонстрира самоувереност. — Да, господарю! — заяви най-сетне, очевидно решило, че титлата му се нрави. — Господар на тази улица, на всички тези улици и никой не може да ходи из тях без разрешението на Тадио — заяви то, като при последните думи на няколко пъти заби палец в гърдите си.
	Ентрери се изпъна и за миг в черните му очи припламна смъртоносен огън, а в съзнанието му отекнаха думите „мъртъв господар“. Хлапакът току-що го беше предизвикал, а някогашният Артемис Ентрери — човек, който приемаше и преодоляваше всички предизвикателства — би го убил на място.
	Сега обаче този мимолетен проблясък на гордост отмина така бързо, както се бе появил, оставяйки Ентрери напълно равнодушен. С примирена въздишка той се запита колко ли безсмислени битки щеше да проведе в един ден. И за какво, зачуди се, гледайки жалкия, объркан хлапак и пустата улица, за господство, над която никой разумен човек не би си и помислил да претендира.
	— Както вече казах, съжалявам, млади господарю. Не знаех — нов съм по тези земи и не познавам обичаите ви.
	— Значи трябва да ги научиш! — ядовито отвърна младежът и, добил кураж от покорното държание на непознатия, направи една-две крачки към него.
	Ентрери поклати глава и посегна към камата, но после промени решението си и вместо това извади една златна монета от кесията си и я хвърли в краката на наперения хлапак.
	Момчето, свикнало да пие от канавките и да се храни с огризки, не можа да прикрие изненадата и благоговението си при вида на подобно съкровище. Миг по-късно си възвърна самообладанието и изгледа Ентрери с превъзходство:
	— Не е достатъчно.
	Убиецът извади още една златна, както и една сребърна монета.
	— Това е всичко, което имам, господарю — рече и разпери ръце.
	— Ако те претърся и открия, че ме лъжеш… — заплашително започна момчето.
	Ентрери отново въздъхна и реши, че ако младежът се приближи, ще прояви милосърдие и ще го убие бързо.
	Момчето се наведе и вдигна трите монети.
	— Ако отново решиш да навлезеш във владенията на Тадио, погрижи се да носиш повече пари у себе си — заяви то. — А сега се махай! Оттам, откъдето се появи!
	Ентрери хвърли поглед към пътя, по който бе дошъл. В действителност, за него нямаше особено значение в коя посока ще поеме, затова след още един лек поклон се обърна и напусна „територията“ на Тадио, който дори не осъзнаваше какъв невероятен късмет бе извадил току-що.

	* * *

	Сградата се издигаше на цели три етажа, украсена с изкусни скулптури и блестящ мрамор — безспорно, никоя друга разбойническа гилдия в Калимпорт не можеше да се похвали с по-величествено обиталище. Обикновено тези сенчести братства гледаха да не се набиват на очи и постройките, в които се помещаваха, макар и разкошни отвътре, отвън изглеждаха съвсем обикновено. Но не и домът на Басадони паша. Старецът (а той наистина бе стар, по-близо до деветдесетте, отколкото до осемдесетте) обичаше не само лукса, но и неговата демонстрация. Доставяше му истинско удоволствие да излага на показ могъществото и великолепието на своята гилдия.
	В една голяма зала по средата на втория етаж, мястото, където се събираха най-висшестоящите помощници на Басадони (двама мъже и една жена, които в действителност ръководеха ежедневната дейност на гилдията), тримата тъкмо посрещаха един млад уличен разбойник, по-скоро момче, отколкото мъж. Всъщност съвсем незабележителна особа, която дължеше цялата си власт не на някакви свои умения, а на благоволението на Басадони паша.
	— Поне ни е верен — отбеляза Ханд (тих и изкусен крадец, истински господар на сенките), когато Тадио си тръгна. — Две златни и една сребърна монети — никак не е зле за оная дупка, в която работи.
	— Ако това наистина е всичко, което е получил от посетителя си — подметна Шарлота Веспърс с пренебрежителен смях.
	Шарлота бе най-високата от тримата, цели шест фута и един инч (близо метър и осемдесет), със стройно тяло и грациозни движения… толкова грациозни, че Басадони паша я бе оприличил на върба. За никого не беше тайна, че той я беше взел като своя любовница и дори сега се случваше да я използва за това в редките случаи, когато престарялото тяло му го позволеше. За никого не бе тайна също така, че Шарлота се бе възползвала от връзката си с Басадони и че пътят й до върха на гилдията бе минал през леглото му. Тя самата си го признаваше най-открито, обикновено мигове преди да убие човека, дръзнал да се оплаче от този факт. Сега Шарлота отметна дългата си до кръста коса, така че Ханд да може да види киселата й усмивка.
	— Ако Тадио бе получил повече, щеше и да донесе повече — увери я дребният мъж, а в тона му, въпреки обзелия го гняв, се промъкна и зрънце от обичайното раздразнение, което и той, и третият човек в стаята, Кадран Гордиън, изпитваха винаги, когато си имаха вземане-даване с надменната жена.
	Ханд управляваше безшумните дейности на гилдията, джебчиите и проститутките, които обслужваха тържището, докато Кадран Гордиън отговаряше за бойците от уличната армия. Шарлота обаче бе приближена на Басадони повече, отколкото който и да било от тях. Тя бе най-довереният му човек и обикновено всички нареждания и изявления на все по-рядко появяващия се старец идваха от нейната уста.
	Когато Басадони най-сетне умреше, между тримата неминуемо щеше да избухне битка за надмощие и докато тези, които познаваха само малка част от начина, по който се управляваше гилдията, биха заложили на шумния и нахален Кадран, други (в това число и Ханд), които бяха наясно със същинското положение на нещата, отлично разбираха, че Шарлота Веспърс вече бе взела не една и две мерки, с които да укрепи позицията си, независимо дали пашата е жив.
	— Още колко приказки ще изприказваме за някакъв си хлапак! — възнегодува Кадран Гордиън. — Трима нови търговци са се установили в тържището, на един хвърлей камък оттук, без никакво разрешение от наша страна. Ето това е наистина важен въпрос, който заслужава цялото ни внимание.
	— Вече го обсъдихме — заяви Шарлота. — Искаш разрешение да изпратиш група войници, а може би дори и някой боен маг, които да дадат на търговците един добър урок. Само че няма да го получиш, не и в момент като този.
	— Ако продължим да чакаме Басадони паша най-сетне да каже какво мисли по въпроса, останалите търговци като нищо ще решат, че и те вече няма да ни плащат за привилегията да работят на нашата територия — възрази Гордиън и се обърна към Ханд, негов чест съюзник в споровете им с Шарлота.
	Само че дребният мъж очевидно не ги слушаше и вместо това заинтригувано се взираше в една от монетите, които Тадио им бе донесъл. Усетил най-сетне погледите на другите двама, той вдигна очи.
	— Какво има? — попита Кадран.
	— Досега не съм виждал такава — обясни Ханд и му подхвърли монетата.
	Кадран й хвърли бърз поглед, после я подаде на Шарлота, без да прикрива изненадата си.
	— Нито пък аз — призна той. — Според мен не е от Калимпорт, нито от който и да е град в Калимшан.
	Шарлота внимателно се вгледа в монетата и в поразителните й светлозелени очи нещо проблесна.
	— Полумесец от едната страна и профил на еднорог от другата — рече тя. — Тази монета идва от Града на сребърната луна.
	Двамата мъже се спогледаха, не по-малко изненадани от нея.
	— Града на сребърната луна? — невярващо повтори Гордиън.
	— Намира се далеч на север, източно от Града на бездънните води — обясни Шарлота.
	— Знам къде се намира — сухо отвърна Гордиън. — Доколкото си спомням, управлява го лейди Алустриел. Но не това не разбирам.
	— Какво дири някакъв си търговец, ако изобщо е бил търговец, от Града на сребърната луна из бедняшките сокаци на Тадио? — Думите на Ханд съвършено предадоха подозренията на неговия другар.
	— Именно! Това, че човек с повече от две златни монети в джоба се е навъртал по онези места, ми се видя необичайно още в началото — съгласи се Гордиън и присви устни в обичайната си гримаса, която така извиваше устата му, че единият край на дългите му, засукани мустаци щръкваше нагоре и придаваше на смуглото му лице странно разкривен вид. — А сега „необичайно“ е дори меко казано.
	— За да се заблуди из Калимпорт, сигурно е пристигнал на пристанището — предположи Ханд — и не е могъл да се оправи из лабиринта от улици и миризми. В крайна сметка, голяма част от града изглежда доста еднакво. За един чужденец не е никак трудно да се изгуби.
	— Не вярвам в съвпаденията — заяви Шарлота и върна монетата на Ханд. — Дай я на някой от магьосниците… Гуинта би трябвало да свърши работа. Да се надяваме, че по парите все още има достатъчно следи от предишния им собственик, за да може той да го открие.
	— Не е ли прекалено много работа заради човек, който се е уплашил от някой като Тадио? — отвърна Ханд.
	— Не вярвам в съвпаденията — повтори Шарлота. — Освен това не вярвам, че който и да било може да се стресне от Тадио, освен ако не знае, че хлапакът работи за Басадони паша. И никак не ми се нрави, че някой, така добре осведомен за начина ни на действие, се навърта из територията ни без наше знание. Дали не е търсил нещо? Някоя слабост, може би?
	— Въобразяваш си твърде много — рече Гордиън.
	— Само когато съществува опасност — отсече Шарлота. — Аз смятам всекиго за враг, докато не ми докаже, че греша и съм установила, че познавам ли противниците си, мога да се справя с всяка изненада, която решат да ми поднесат.
	Иронията в думите й, насочени към Кадран Гордиън, бе повече от очевидна, ала дори опасният воин бе принуден да се съгласи с прозорливостта и предпазливостта й. Не всеки ден търговци с пари от Града на сребърната луна в джобовете се губеха из окаяните бедняшки квартали на Калимпорт.

	* * *

	Познаваше тази постройка по-добре от всяка друга в града. Зад невзрачните кафяви стени, зад фасадата на обикновен склад, се криеха зали, украсени с пищни гоблени и великолепни оръжия. Зад винаги залостената странична врата, край която сега се бе свил стар просяк в опит да намери поне някакъв подслон, имаше прекрасни танцьорки, изтъкани сякаш само от ефирни воали и пленителни ухания, топли вани с ароматна вода и изтънчени лакомства, дошли от най-далечните кътчета на Царствата.
	Това бе домът на Пук паша. След неговата смърт най-заклетият враг на Ентрери бе оставил управлението в ръцете на полуръста Риджис, който обаче не се бе задържал на върха кой знае колко… Всъщност, докато Ентрери не реши, че дребният глупак се е разпореждал достатъчно дълго. Когато палачът напусна Калимпорт заедно с него, в дома на Пук паша цареше хаос, а няколко групички се бореха за власт. Ентрери подозираше, че накрая е надделял Куентин Боду, изключително изкусен в кражбите с взлом, с повече от двайсет години опит. Онова, което не знаеше, като имаше предвид объркването и гнева, които царяха сред редиците на гилдията, бе дали тази битка изобщо си е заслужавала да бъде спечелена. Може би някоя друга гилдия бе заграбила територията на Пук паша и сега кафявата сграда бе еднакво безлична както отвън, така и отвътре.
	Ентрери се засмя при тази мисъл, ала веселието му продължи само миг, изместено почти веднага от прежното безразличие. Може би след време щеше да се промъкне вътре, за да задоволи слабото си любопитство. А може би нямаше.
	Позастоя се край вратата, при което мина достатъчно близо до уж еднокракия просяк, за да различи хитроумното приспособление, с което другият му крак бе извит назад и привързан към задната страна на бедрото му. Мъжът очевидно бе страж, а по-голямата част от медните монети в разтворената му торба, бяха поставени там от него самия, за да направят дегизировката му по-достоверна.
	Не че това имаше някакво значение, помисли си палачът. Преструвайки се на невеж чужденец, той се приближи до мнимия просяк и пусна една сребърна монета пред него. Не пропусна да забележи как очите на далеч не толкова стария мъж за миг се отвориха широко, когато зърнаха дръжката на изумрудената кама — оръжие, прочуто в цял Калимпорт — да се подава изпод плаща му, докато Ентрери бъркаше в кесията си.
	Дали не бе сглупил, като бе показал оръжието си по този начин, запита се убиецът, докато се отдалечаваше. На идване не бе имал намерение да се разкрива пред никого, ала в същото време не бе имал намерение и да се спотайва. Както и любопитството му за съдбата на някогашния дом на Пук паша, така и този въпрос и породеното от него притеснение не се задържаха задълго в блуждаещите му мисли. Може би беше сгрешил. Може би беше показал оръжието си в отчаян опит да предизвика нещо вълнуващо. А и кой знае, стражът може да беше разпознал камата на Артемис Ентрери, а може и да й бе обърнал внимание, само защото тя наистина бе великолепно оръжие.
	Като че ли всичко това изобщо имаше някакво значение!

	* * *

	Ла Вал отчаяно се мъчеше да успокои дишането си и да не обръща внимание на притеснените си съдружници, докато по-късно същата вечер се взираше в глъбините на кристалната си топка. Развълнуваният „просяк“ бе побързал да им съобщи за случилото се отвън — получил бе странна монета от непознат мъж с тихата, уверена стъпка на опитен воин и кама, достойна за капитан от кралската стража.
	Описанието на тази кама бе докарало по-възрастните членове на гилдията, в това число и магьосника Ла Вал, до ужас. Затова Ла Вал, който по време на дългогодишното си познанство и съюзничество със смъртоносния Артемис Ентрери неведнъж бе виждал това оръжие (и то нерядко в твърде смущаваща близост), сега използваше всичко, което знаеше за него, за да открие непознатия. С помощта на кристалната топка, погледът му бързо обхождаше улиците на Калимпорт, прониквайки дори в най-дълбоките сенки, докато най-сетне един образ не прикова вниманието му и той разбра със сигурност, че изумрудената кама на Артемис Ентрери отново е сред тях. Образът бавно се проясняваше и Ла Вал и останалите мъже в стаята (крайно притесненият Куентин Боду, както и двама млади и доста наперени наемни убийци) с трепет чакаха да видят дали именно страховитият палач я бе донесъл в града.
	Пред очите им се появи малка спалня.
	— Странноприемницата на Томнъди — разпозна я Дог Пери, който наричаше себе си сърцето, заради навика си да изтръгва сърцата на жертвите си, докато злощастниците бяха още живи, та с очите си да видят последните им удари (макар че никой, освен самият Пери не бе ставал свидетел на тази ужасяваща сръчност).
	Ла Вал вдигна ръка, за да го накара да замълчи, тъй като образът, който междувременно бе ставал все по-ясен и по-ясен, се бе спрял върху колана, провесен от таблата в долния край на леглото… колан, в който проблясваше добре позната кама.
	— Наистина е неговата! — простена Боду.
	В този миг един мъж се приближи до леглото. Беше гол до кръста, с тяло, така изваяно от дългите години практика, че при всяко движение железните му мускули се разиграваха. При вида на дългата коса и козята брадичка, която почти се губеше върху небръснатото лице, Куентин Боду придоби учудено изражение. Ентрери открай време се славеше с крайната си педантичност и перфекционизъм. Разбойникът вдигна въпросителен поглед към Ла Вал.
	— Той е — мрачно го увери магьосникът, който познаваше палача може би по-добре от всеки друг в Калимпорт.
	— Какво означава това? — попита Боду. — Дали се връща като приятел или като враг?
	— Най-вероятно нито едното, нито другото — отвърна Ла Вал. — Артемис Ентрери винаги е бил свободен дух и никога не е обявявал преданост към която и да било гилдия. Вместо това се възползва от съкровищниците на всички, като се наема при онзи, който предложи най-много за безценните му услуги.
	При тези думи магьосникът хвърли поглед към двамата убийци, прекалено млади, за да познават Ентрери другояче, освен по все още живата му слава. Чалси Ангуейн се засмя притеснено (и с основание, помисли си Ла Вал), ала Дог Пери, по-възрастният от двамата присви очи и още по-изпитателно се вгледа в дълбините на кристалната топка. Очевидно бе, че завижда: нямаше нищо друго на света, което Пери да жадува по-силно от онова, което Ентрери притежаваше — репутацията на най-смъртоносния наемен убиец.
	— Може би трябва още сега да измислим някаква причина, за да потърсим услугите му — рече Куентин Боду, като се опитваше да не изглежда притеснен — в опасния свят на калимпортските разбойнически гилдии притеснението бе равносилно на слабост. — Така по-лесно ще разберем какви са намеренията му и защо се е върнал.
	— А защо просто не го убием? — намеси се Дог Пери и Ла Вал прехапа устни, за да не се изсмее с глас на предсказуемата му реакция, особено когато той самият отлично разбираше, че самонадеяният младок и представа си няма докъде в действителност се простират забележителните умения на Ентрери.
	Всъщност магьосникът, комуто дръзкият главорез изобщо не се нравеше, почти се надяваше Куентин да се вслуша в предложението му и да го изпрати срещу палача. Ала главатарят на гилдията, въпреки че никога не се бе срещал очи в очи с Артемис Ентрери, прекрасно помнеше десетките истории за неговите подвизи и в погледа, който отправи към Пери, се четеше единствено изумление от глупостта му.
	— Наеми го, ако имаш нужда от него — рече Ла Вал. — Ако нямаш, просто го наблюдавай отдалеч, без да се опитваш да го заплашваш.
	— Та той е само един човек срещу гилдия от стотина! — възпротиви се Дог Пери, но вече никой не го слушаше.
	Куентин се накани да каже нещо, но после размисли, макар изражението му красноречиво да говореше — поне за Ла Вал — какво точно се върти в главата му. Разбойникът се боеше — и то не без основание — че Ентрери се е върнал, за да завземе гилдията. Страховитият палач все още разполагаше с немалко могъщи съюзници в града, напълно достатъчни, за да успее човек с неговите изумителни способности да се справи с някой като Куентин Боду. Ла Вал обаче не смяташе, че опасенията му са основателни — в крайна сметка, ако знаеше нещо за Ентрери, то бе, че палачът никога не е ламтял за подобна отговорност. Артемис Ентрери бе вълк единак, не главатар на гилдия. Когато полуръстът Риджис изгуби властта си заради него, нищо не можеше да му попречи сам да застане начело на гилдията. Ала вместо това убиецът си бе тръгнал — не само от битката, но и от Калимпорт — оставяйки други да се борят със зъби и нокти, за да се докопат до върха.
	Не, Ла Вал не вярваше, че Ентрери се е върнал, за да завземе тази или която и да било гилдия, и затова стори всичко по силите си, за да успокои безмълвно разтревожения Куентин.
	— Каквото и да решим в крайна сметка — думите, които изрече на глас, бяха насочени към двамината наемни убийци, — за мен изглежда съвсем ясно, че поне в началото е разумно просто да го държим под око, докато не разберем дали е приятел, враг или изобщо не го интересуваме. Не виждам какъв е смисълът да предизвикваме човек като Ентрери, преди да сме се уверили, че наистина се налага. А това не е така.
	Куентин кимна, доволен от чутото и с един нисък поклон Ла Вал напусна стаята, следван от двамата млади мъже.
	— Ако Артемис Ентрери представлява заплаха, значи трябва да бъде премахнат — заяви Дог Пери, настигайки магьосника в коридора. — Господарят Боду щеше и сам да стигне до това заключение, ако го беше посъветвал различно.
	Ла Вал дълго се взира в безочливия главорез. Никак не му харесваше да му говорят по този начин и то някакъв си младок, наполовина на неговите години и без никакъв опит в подобни ситуации. Та Ла Вал си бе имал вземане-даване с опасни убийци като Артемис Ентрери много преди Дог Пери да се роди!
	— Не мога да се преструвам, че не съм съгласен с теб — отвърна той.
	— Тогава защо не го каза на Боду?
	— Ако Ентрери е в Калимпорт по искане на някоя друга гилдия, всеки по-невнимателен ход на нашия господар може да има пагубни последствия за всички ни — смело импровизира магьосникът, без да вярва и на думичка от онова, което говореше. — Предполагам, че знаеш, че Ентрери се е учил под крилото на самия Басадони паша.
	— Иска ли питане! — излъга убиецът.
	Ла Вал прокара пръст по свитите си устни, придавайки си замислен вид.
	— Разбира се, разчуе ли се, че Ентрери се е завърнал (един по-стар и по-бавен Ентрери, останал навярно с далеч по-малко връзки отпреди), нищо чудно и той самият да бъде взет на прицел.
	— Няма как да не си е създал доста врагове — развълнувано предположи Дог Пери, видимо заинтригуван от думите и тона на магьосника.
	Ла Вал обаче поклати глава:
	— Повечето врагове на палача са мъртви — твърде отдавна напусна Калимпорт. Не, не врагове има той сега, а съперници. Колко ли млади и находчиви убийци жадуват могъществото, което един-едничък удар на оръжието може да им даде!
	Главорезът присви очи, усетил най-сетне накъде бие Ла Вал.
	— Онзи, който убие Артемис Ентрери, си спечелва заслугата за всеки живот, който палачът някога е отнел — продължи магьосникът. — Един-единствен добре премерен удар може да донесе някому огромна слава. Онзи, който премахне Ентрери, начаса ще се превърне в най-скъпоплатеният наемен убиец в цял Калимпорт.
	Ла Вал сви рамене и вдигна ръце, после влезе в стаята си, оставяйки Дог Пери дълбоко замислен над чутото току-що.
	В действителност, възрастният мъж слабо се вълнуваше дали неприятният главорез ще се повлияе от думите му или не, ала завръщането на Ентрери наистина го тревожеше. Убиецът го плашеше повече от всички опасни типове, с които бе работил през годините. Ла Вал беше оцелял като бе внимавал да не се превръща в заплаха за никого, служейки безкритично на всеки, стигнал до върха на гилдията. Докато Пук паша бе жив, магьосникът беше изпълнявал задълженията си безукорно. След смъртта му съвсем лесно бе насочил верността си към Риджис, при това толкова достоверно, че бе успял да убеди дори елфа и останалите недоверчиви приятели на полуръста, че наистина не представлява заплаха за новия си господар. По същия начин, когато Ентрери се надигна срещу Риджис, Ла Вал се беше оттеглил, оставяйки ги да се оправят сами (макар нито за миг да не се бе усъмнил кой от двамата ще надделее), готов да отдаде пълната си лоялност на победителя. Постъпил бе по същия начин и в хаоса, който се възцари, след като Ентрери си тръгна, и така до ден-днешен, когато предано служеше на Куентин Боду.
	Положението с Ентрери обаче, беше малко по-различно. С течение на годините магьосникът се бе обградил с доста сигурна защита. Освен че всячески се стараеше да не си създава врагове и то в свят, където всеки сякаш бе вкопчен в надпревара на живот и смърт с някой друг, Ла Вал отлично разбираше, че и най-доброжелателният страничен наблюдател може да стане неволна жертва в нечия чужда битка. Ето защо се бе погрижил да се предпази с могъща магия, която му даваше увереност в случаите, когато някой, като Дог Пери например, решеше, че предпочита да се отърве от него. Ако се стигнеше дотам, злосторникът много бързо щеше да установи, че Ла Вал е напълно готов и повече от способен да се защити. Не така обаче стояха нещата с Ентрери и именно по тази причина завръщането на палача толкова го тревожеше. Дългите години, през които магьосникът бе наблюдавал отстрани на какво е способен убиецът, го бяха научили, че става ли дума за Артемис Ентрери, достатъчно могъща защита просто не съществува.
	Тази вечер Ла Вал остана буден до късно, опитвайки да си припомни и последната подробност от всичко, разигравало се някога между него и палача, мъчейки се да се досети каква ли причина (ако изобщо имаше такава) го бе довела в Калимпорт след толкова години.


	Глава 2
	Укротяване

	Напредваха бавно, но сигурно. С топенето на ледовете пролетната тундра бе заприличала на огромен сюнгер, на места набъбнал толкова, че образувалите се могили бяха по-високи и от Уолфгар. При всяка тяхна стъпка земята потъваше под краката им със засмукващ звук, сякаш отчаяно се опитваше да ги задържи. На Дризт, слаб и с по котешки мека стъпка, му беше най-лесно… поне измежду тези, които вървяха пеша. Разположил се удобно върху раменете на Уолфгар (който понасяше допълнителния товар, без да се оплаква), Риджис например не бе намокрил и връхчетата на топлите си ботуши. Все пак, тримата му другари бяха прекарали в Долината на мразовития вятър достатъчно години, за да са свикнали с неудобствата на пътуването през пролетта, и сега крачеха, без да недоволстват. Още от самото начало знаеха, че първата част от пътешествието им — докато не заобиколяха западния край на Гръбнака на света и не оставеха долината зад себе си — ще бъде най-бавната и най-трудната.
	От време на време се натъкваха на купчини големи камъни, останки от пътя, построен преди много време от Десетте града до западния проход, ала сега те им служеха единствено, за да ги уверят, че държат правилен курс… нещо, което насред простора на тундрата някак губеше важността си. Достатъчно бе да внимават планината винаги да е на юг от тях и нямаше как да се объркат.
	Дризт, който вървеше начело, гледаше да избира маршрута им така, че да следват местата, покрити с най-гъста трева. Макар и да не бе кой знае какво, тя все пак им предлагаше малко повече стабилност от голата размекната пръст. Разбира се, и елфът, и приятелите му отлично знаеха, че високата, жълта трева представлява чудесно прикритие за снежните човеци — вечно гладни чудовища, които обитаваха тундрата и нерядко се гощаваха с минаващите оттам непредпазливи пътници.
	С Дризт До’Урден начело, обаче, приятелите съвсем не се смятаха за непредпазливи. Слънцето вече преваляше, а реката бе останала далеч зад тях, когато отново се натъкнаха на поредната оцеляла отсечка от стария път и там, зад един дълъг скален къс откриха наскоро оставени следи.
	— Каруца — отбеляза Кати-Бри при вида на дълбоките коловози.
	— И то две — обади се Риджис, който забеляза, че във всеки коловоз са оставени не една, а две дири.
	Кати-Бри обаче поклати глава.
	— Една — настоя тя и се приближи до дирите, които често се сливаха, само за да се разделят отново малко по-късно, оставяйки по този начин още по-широка следа. — Хлъзгали са се в калта и задната част често е поднасяла.
	— Много добре — поздрави я Дризт, който бе стигнал до същото заключение. — Една-единствена каруца, движеща се на изток. Минали са оттук преди по-малко от ден.
	— Една товарна кола напусна Бремен три дни преди да пристигнем. — Както винаги, Риджис бе добре запознат с онова, което се случваше в Десетте града.
	— По всичко личи, че им е трудно да напредват бързо в тези мочурливи земи — отбеляза Дризт.
	— Чини ми се, че май са срещнали и по-сериозен проблем — долетя гласът на Бруенор.
	Той се бе отдалечил малко от другите и изпитателно се взираше в една туфа жълта трева. Приятелите му се присъединиха към него и веднага видяха какво го бе обезпокоило — няколко дълбоки отпечатъка в меката пръст.
	— Снежни човеци — погнусено рече джуджето. — Стигат до следите от каруцата и след това се връщат. Знаят, че оттук все още минават хора или аз съм брадат гном!
	— Освен това дирите им са по-пресни — отбеляза Кати-Бри, тъй като в оставените от зверовете вдлъбнатини все още имаше вода.
	Покачен върху раменете на Уолфгар, полуръстът нервно се огледа, сякаш всеки момент очакваше поне стотина снежни човека да се нахвърлят отгоре им.
	Дризт, който също се бе привел над отпечатъците, поклати глава.
	— Съвсем скорошни са — настоя Кати-Бри.
	— Да — съгласи се елфът. — За времето сте прави, но не и за съществото, което ги е оставило.
	— Хич и не се опитвай да ме убеждаваш, че е бил кон! — изсумтя Бруенор. — Освен ако не си е изгубил два крака. Снежен човек, че и доста големичък ще да е бил!
	— Прекалено голям — обясни елфът. — Не е бил йети, а великан.
	— Великан? — съмнението в гласа на джуджето беше очевидно. — Та ние сме на повече от десет мили от планината! Какво ще дири някакъв си великан чак тук?
	— Какво наистина? — Мрачният тон на Дризт бе по-красноречив от всяко обяснение.
	Великаните, обитаващи Гръбнака на света, рядко слизаха от планината, а стореха ли го, намеренията им винаги бяха злосторнически. Не беше изключено следите да принадлежат на някой самец, отделил се от събратята си — това бе най-добрата възможност. Ала също така можеше да се окаже и съгледвач, част от далеч по-многоброен и опасен отряд.
	Бруенор изруга и заби покритата си с многобройни резки секира в размекнатата пръст:
	— Ако мислиш да се връщаме обратно в проклетите му градове, по-добре се откажи още сега! Колкото по-скоро оставим таз’ кал зад нас, толкоз по-добре. А и градовете са се справяли някак и без нас през всичките тез’ години, та не виждам защо трябва да се връщаме!
	— Но ако наистина са били великани… — започна Кати-Бри, ала Дризт я прекъсна:
	— Нямам никакво намерение да се връщаме — рече той. — Още не. Не и докато не се уверим, че следите вещаят опасност, по-голяма от безчинствата, които един, а дори и няколко великана могат да причинят. Не, пътят ни все така води на изток и то още по-бързо отпреди, защото се надявам да настигнем каруцата преди падането на нощта или малко след това. Боя се, че ако великанът е част от излязъл на лов отряд и знае, че оттук наскоро е минала товарна кола, търговците може би ще се нуждаят от помощта ни.
	И така, приятелите продължиха пътя си, ускорявайки крачка. Следваха ясните дири и само след два часа видяха търговците да се борят с едно от колелата на талигата, което се бе разхлабило и заплашваше съвсем да се измъкне. Двама от петимата мъже (очевидно стражите) се мъчеха да повдигнат каруцата, докато трети (в когото Риджис разпозна търговеца на резбовани предмети Камлейн) се опитваше упорито, макар и безрезултатно, да намести изкривеното колело. И двамата пазачи бяха затънали до глезените в кал и въпреки че полагаха неимоверни усилия, така и не успяваха да вдигнат колата достатъчно високо, за да може търговецът да върне колелото на мястото му.
	Как само грейнаха хората край каруцата, когато забелязаха кой се приближава. Дризт и неговите другари, както и техните подвизи, бяха познати надлъж и нашир в Долината на мразовития вятър.
	— Добра среща, почитаеми елфе! — провикна се Камлейн. — Дали ще ни заемеш силата на младия си приятел? Добре ще ти се отплатя, обещавам. Трябва да съм в Лускан след две седмици, но ако късметът ни се задържи както досега, боя се, че зимата ще ни застигне в Долината.
	Бруенор подаде брадвата си на Кати-Бри и кимна на Уолфгар:
	— Хайде, момче! Май дойде време да си поиграем — ще трябва да се престориш на лост, а пък аз — на наковалня.
	Свивайки равнодушно рамене, варваринът помогна на Риджис да слезе от сухото си местенце, при което полуръстът замрънка недоволно и в опит да предпази новичките си ботуши от калта, се втурна към най-гъстата туфа, която успя да открие.
	— Как мислиш, ще можеш ли да я вдигнеш? — попита Бруенор, когато младият мъж се приближи до каруцата.
	Без да каже нищо, без дори да пусне тежкия си боен чук, Уолфгар улови края на талигата и се напъна. Размекнатата земя просъска в знак на протест и сякаш още по-силно затегна лепкавата си прегръдка. Най-сетне обаче не устоя и колелото се измъкна от здравата й хватка.
	След един дълъг миг на слисване, двамината пазачи побързаха да се присъединят към варварина и когато с тяхна помощ колата бе вдигната още по-нависоко, Бруенор застана на четири крака и се мушна отдолу, подпъхвайки превития си гръб под оста, току до разхлабеното колело.
	— Давайте! — рече той и простена, когато тежестта на каруцата легна отгоре му. — Оправяйте проклетото му нещо!
	Уолфгар измъкна колелото от ръцете на търговеца, изправи го и след като го намести, отстъпи назад, вдигна Щитозъб с две ръце и с един добре премерен удар го застопори здраво. Бруенор изпъшка, когато тежестта, лежаща на плещите му, се размести и Уолфгар побърза да повдигне каруцата с няколко сантиметра, достатъчно, за да може джуджето да се измъкне изпод нея. Камлейн внимателно огледа свършеното от двамата и кимна, доволно усмихнат.
	— Защо не помислите за смяна на професията, добри ми Бруенор и ти, могъщи варварино? — засмя се той. — Какво ще кажете за поправка на каруци?
	— Подобаващо поприще за джуджешки крал! — „съгласи се“ Дризт, който междувременно се бе приближил заедно с Риджис и Кати-Бри. — Защо не оставиш трона, приятелю, и не се заловиш да оправяш каруците на придирчивите търговци от Долината!
	При тези думи всички избухнаха във весел смях, с изключение на Уолфгар, който изглеждаше така, сякаш изобщо не е там, и на Риджис, който все още се вайкаше за окаляните си ботуши.
	— Далеч сте от Десетте града — отбеляза Камлейн, — а на запад няма нищо. Да не би отново да напускате Долината на мразовития вятър?
	— За кратко — отвърна Дризт. — Имаме работа на юг.
	— Лускан?
	— Отвъд Лускан — обясни елфът. — Но по всичко личи, че все пак ще минем оттам.
	Камлейн засия и посегна към кесията, която висеше на пояса му. Дризт обаче го спря — идеята на търговеца да им плати беше абсурдна.
	— Ама разбира се! — притесни се Камлейн, припомняйки си, че Бруенор Бойния чук бе крал, който притежаваше състояние, многократно по-голямо от всичко, което един обикновен търговец някога можеше да се надява да спечели. — Ще ми се да имаше начин да ви се отплатим за помощта. Или още по-добре — да ви убедим да ни придружите до Лускан. Вярно е, че съм наел превъзходни стражи — при тези думи търговецът кимна към двамата мъже, — ала Долината на мразовития вятър си остава опасно място и няколко меча — или бойни чукове, или брадви — в повече никога не са излишни.
	Дризт погледна приятелите си и като не видя възражения, кимна:
	— Значи решено — ще пътуваме с вас.
	— Много ли бързате? — поинтересува се търговецът. — След цялото това влачене из калта хората ми са уморени. Надявахме се да поправим колелото и след това да си потърсим място за лагеруване, нищо че до мръкване остават още два-три часа.
	И този път елфът погледна приятелите си и отново не видя някой да недоволства. Въпреки че искаха възможно най-скоро да отнесат Креншинибон на Кадърли, не бързаха чак толкова. Недалеч от мястото Дризт откри една сравнително висока скала, където се разположиха да нощуват. Камлейн предложи на новите си спътници питателна яхния от еленско месо и докато похапваха, си бъбреха за това-онова. Говореха най-вече търговците и двамата стражи — предимно за трудностите на живота в Бремен през зимата, както и за първия улов от ценната едрокоста пъстърва, рибата, от чиито кости се правеха изделията, които Камлейн продаваше. Дризт и останалите слушаха учтиво, но без особен интерес, ала Риджис, който някога бе живял край Маер Дуалдон и бе прекарал години, изработвайки резбовани предмети, помоли Камлейн да му покаже стоката си и се зае да я разглежда най-задълбочено, изучавайки и най-малката подробност.
	— Мислиш ли, че великаните ще ни безпокоят тази нощ? — тихичко се обърна Кати-Бри към Дризт, когато двамата се отдалечиха малко от огъня.
	— Онзи, който се е натъкнал на следите от каруцата, се беше отправил обратно към планината — поклати глава елфът. — Най-вероятно само е проверявал пътя. Опасявах се, че после може да е тръгнал след търговците, но пък се оказа, че те не са стигнали много далеч и понеже досега не сме видели и помен от друго чудовище, не вярвам, че ще си имаме неприятности.
	— Това не означава, че същото се отнася и за следващата кола, която мине оттук — отвърна Кати-Бри.
	Дризт кимна в знак на съгласие и се усмихна многозначително, без да откъсва поглед от лицето й… поглед, който изведнъж стана неизмеримо мек. Откакто Уолфгар се бе завърнал, между двамата се бе появило съвсем осезаемо напрежение. През шестте години на отсъствието на варварина, приятелството между елфа и младата жена се бе задълбочило дотам, че малко го делеше от това да се превърне в истинска любов. Ала ето че Уолфгар, който преди мнимата си смърт, беше сгоден за Кати-Бри, отново бе сред тях и всичко ставаше много по-сложно.
	Не и в този миг обаче. По някаква причина, която и двамата не разбираха, в този момент на света сякаш не съществуваше никой друг, освен тях или пък времето бе спряло, хвърляйки ледения покров на забравата върху всичко наоколо.
	Миг по-късно магията се стопи, прогонена от внезапна суматоха в лагера. Когато откъсна очи от лицето на Дризт, Кати-Бри откри, че Уолфгар настойчиво се взира в тях. Погледите им се срещнаха, ала и този път всичко трая само миг — застанал зад варварина, един от пазачите на Камлейн развълнувано махаше с ръце и ги викаше.
	— Дали пък нашият приятел не е решил да си покаже грозната великанска физиономия? — рече Кати-Бри на Дризт.
	Когато се присъединиха към останалите, двамата видяха, че стражът им сочи едно близко възвишение — тинеста могила, която бурната пролетна тундра бе изтласкала нагоре, досущ миниатюрен вулкан от кал.
	— Там отзад — обясни пазачът.
	Дризт отправи острия си взор натам, а Кати-Бри свали Таулмарил от рамото си и постави стрела в тетивата му.
	— Таз’ купчинка е прекалено малка, за да скрие гнусното туловище на някой великан — заяви Бруенор, но въпреки това още по-здраво стисна бойната си секира.
	Дризт кимна и като даде знак на Кати-Бри и Уолфгар да го прикриват, се затича към могилата, безшумно и предпазливо. Щом стигна, хвърли бърз поглед назад, за да се увери, че другарите му са готови, след което извади ятаганите си и надникна зад възвишението.
	Миг по-късно обаче свали оръжие, разпознал човека, който се зададе насреща му — едър мъж, заметнат с вълча кожа.
	— Киерстаад, синът на Ревик — позна го и Кати-Бри.
	— Нас търси — обади се и Бруенор — и те, и всички варвари от Долината прекрасно знаеха, че младежът боготвори Уолфгар толкова, че преди време бе откраднал Щитозъб и бе тръгнал след Бруенор и останалите, когато те се отправиха към морето на плаващите ледове, за да спасят Уолфгар от лапите на Ерту.
	За Киерстаад синът на Беорнегар олицетворяваше величието, което племената от Долината можеха да постигнат и към което и сам се стремеше.
	При вида му Уолфгар се свъси.
	Младежът и Дризт размениха няколко думи, след което заедно се отправиха към лагера.
	— Дошъл е, за да говори с Уолфгар — обясни елфът.
	— Да моля за спасението на племената — проговори Киерстаад, приковал поглед в лицето на своя събрат.
	— Племената са си съвсем добре под грижите на Берктгар Храбри — сопна се Уолфгар.
	— Не са! — рязко отвърна младежът и останалите побързаха да се отдръпнат, уместно преценявайки, че е по-добре да не се намесват. — Берктгар добре познава старите традиции, така е — продължи Киерстаад. — Ала те не могат да ни дадат нищо по-добро от живота, който водим вече векове наред. Единствено Уолфгар, син на Беорнегар, е в състояние да ни обедини и да укрепи връзките ни с Десетте града.
	— Нима това ще ви донесе някаква полза? — повдигна вежди Уолфгар.
	— И още как! — без колебание заяви младият варварин. — Никога вече няма да се налага някой да гладува само защото зимата се е случила тежка. Никога вече няма да зависим изцяло от северните елени. Уолфгар, с помощта на своите приятели, може завинаги да промени живота ни… да ни поведе към едно по-добро бъдеще!
	— Говориш глупости — махна с ръка исполинът и се обърна, за да си върви.
	Киерстаад обаче нямаше намерение да го остави да се измъкне толкова лесно и като изтича след него, сграбчи го за ръката и го дръпна.
	Имаше толкова много да му казва, да му обясни как Берктгар все още гледа на жителите на Десетте града и дори на джуджетата, събратята на осиновителя на Уолфгар, повече като на врагове, отколкото като на съюзници. Колко много неща искаше да каже Киерстаад на Уолфгар, колко много доводи да му изтъкне, за да го убеди, че мястото му е в Долината, при племената. Ала всички тези думи се разпиляха, запратени сякаш във въздуха, заедно със самия Киерстаад — когато усети, че го дръпват, Уолфгар рязко се обърна и със свободната си ръка блъсна младежа в гърдите, при което той политна назад, не можа да се задържи и се затъркаля надолу по склона.
	След това, изръмжавайки гневно, исполинът се върна обратно при вечерята си, сподирен от възмутените възгласи на всички наоколо. Особено ядосана беше Кати-Бри:
	— Нямаше нужда да го удряш! — изкрещя тя, ала Уолфгар само махна с ръка и като изръмжа повторно, продължи да се храни.
	Дризт пръв стигна при младежа, който лежеше по лице в подножието на могилата. Риджис пристигна миг по-късно с една от многобройните си кърпички в ръце, за да може момчето не само да изчисти калта от себе си, но и да запази поне частица от гордостта си, като тихомълком избърше пълните си със сълзи очи.
	— Той трябва да разбере! — не искаше да отстъпи Киерстаад и се накани да се върне на върха, ала Дризт го хвана за ръката.
	— Този въпрос вече беше уреден между Уолфгар и Берктгар — рече елфът. — Уолфгар взе своето решение и избра пътя си.
	— Кръвта преди приятелите — това е законът на племената — възрази Киерстаад. — А в този момент събратята на Уолфгар имат нужда от него.
	Дризт наклони глава на една страна и изражението, изписало се по-красивото му, абаносово лице, укроти младежа по-бързо, отколкото каквито и да било думи.
	— Нима? — спокойно попита елфът. — Дали Уолфгар е необходим на племената или Киерстаад се нуждае от него?
	— Какво имаш предвид? — смутено заекна младежът.
	— Берктгар отдавна е недоволен от теб — обясни Дризт. — Навярно докато той е начело на племената, никога няма да заемеш положение, което да те удовлетворява.
	Момчето рязко се отдръпна, а лицето му се разкриви от гняв:
	— Изобщо не става въпрос за Киерстаад и неговото място в племето — настоя то. — Моите събратя имат нужда от Уолфгар, затова съм тук.
	— Той няма да се върне с теб — намеси се Риджис. — А не вярвам да го накараш да тръгне насила.
	Младият варварин започна да свива и разпуска юмруци, без да успее да прикрие раздразнението си. Вдигна очи към върха на могилата и дори направи крачка натам, ала пъргавият елф застана пред него.
	— Няма да те последва — рече той. — Дори Берктгар го помоли да остане, но както самият Уолфгар каза, мястото му не е там… не и в този момент.
	— Точно там е!
	— Не! — Резкият тон на елфа пресече всяко по-нататъшно възражение от страна на Киерстаад. — Не, не е, и то не само защото Уолфгар реши така. Признавам, че изпитах облекчение, когато научих, че е отказал да се върне, защото аз също милея за добруването на племената от Долината на мразовития вятър.
	Дори Риджис не успя да скрие изумлението си при тези странни думи.
	— Нима се съмняваш в правото му да ни оглави? — Киерстаад не можеше да повярва на ушите си.
	— Не и сега — заяви Дризт. — Нима някой от нас е в състояние да проумее докрай ужаса на мъченията, които Уолфгар е трябвало да понесе? И как можем да сме сигурни какви белези е оставило върху него изстраданото в лапите на демона? Не, Уолфгар не е в състояние да поведе племената… та той не може да открие дори собствения си път!
	— Но ние сме негови събратя — възпротиви се Киерстаад, ала думите прозвучаха неубедително дори в собствените му уши. — Ако го разяжда болка, той трябва да е сред нас, за да можем да се погрижим за него.
	— И как смяташ, че ще излекувате раните, от които кърви сърцето му? Не, Киерстаад. Възхищавам се на намеренията ти, ала надеждата ти е напразна. Уолфгар се нуждае от време, за да открие отново кой е в действителност, да си припомни всичко онова, което някога е било важно за него. Нуждае се от време и от приятели и макар да не оспорвам значението на кръвната връзка, без колебание мога да заявя, че онези, които го обичат най-силно, не са хората, които си оставил зад гърба си.
	Младият мъж се накани да отвърне нещо, но вместо това въздъхна и отправи празен поглед към върха на могилата — и сам разбираше, че няма какво да отговори.
	— Ще се върнем бързо — увери го Дризт. — Още преди зимата да е свършила. В краен случай — през пролетта. Кой знае, може би пътят ще помогне на Уолфгар да открие себе си и той ще се завърне в Долината на мразовития вятър готов да поеме властта, която му се полага, и да бъде вождът, когото племената заслужават.
	— А ако не стане така? — попита Киерстаад, ала елфът само сви рамене — постепенно започваше да проумява истинските измерения на болката, която измъчваше приятеля му.
	— Грижете се за него — помоли младежът и когато Дризт кимна, настоя: — Дай ми думата си!
	— Ние винаги се грижим един за друг — увери го елфът. — Така е от деня, в който преди почти десет години се отправихме към Митрил Хол, за да помогнем на Бруенор да си възвърне престола на своите предци.
	Киерстаад все така се взираше във върха на могилата.
	— Племето ми се е разположило на лагер на север оттук — обясни той и се приготви да си върви. — Не е далеч.
	— Защо не останеш при нас тази нощ? — предложи Дризт.
	— Ами да! — присъедини се и Риджис. — Храната на почитаемия Камлейн си я бива!
	Самият факт, че полуръстът бе готов да се задоволи с по-малка порция, за да има и за Киерстаад, говореше, че случилото се с момчето наистина го бе трогнало.
	Ала младежът, очевидно прекалено засрамен, за да се изправи очи в очи с Уолфгар, само поклати глава и се отправи на север през пустата тундра.
	— Заслужава да го набиеш! — заяви Риджис и кимна по посока на Уолфгар.
	— Каква полза от това? — въздъхна елфът.
	— Според мен някой трябва да му понатрие носа.
	Дризт поклати глава:
	— Реакцията му, когато Киерстаад го дръпна, беше само това — инстинктивен отговор.
	Всъщност елфът като че ли започваше да разбира настроението на варварина малко по-добре и бе сигурен, че приятелят му е ударил Киерстаад без никакъв умисъл. Той самият прекрасно помнеше времето, което бе прекарал в Мелей-Магтиър, воинската школа на Мензоберанзан. В онзи опасен свят, където зад всеки ъгъл се спотайваха врагове, бе виждал подобно поведение безброй пъти, нещо повече, сам той неведнъж бе постъпвал по абсолютно същия начин. Да, Уолфгар може и да се намираше сред приятели, на достатъчно сигурно място, ала емоционално все още бе пленник на Ерту, вечно нащрек, готов да се брани от атаките на демона и скверните му слуги.
	— Беше просто инстинктивна реакция и нищо повече.
	— Можеше поне да се извини — настоя Риджис.
	Не, не можеше, помисли си Дризт, но на глас не каза нищо. Изведнъж му хрумна нещо, от което в лавандуловите му очи заигра особено весело пламъче.
	— За какво мислиш? — попита полуръстът, който и друг път бе виждал този издайнически блясък в погледа на приятеля си.
	— За великани — отвърна елфът с лукава усмивка — и за опасностите, които дебнат минаващите каруци.
	— Смяташ ли, че ще ни нападнат тази нощ?
	— Смятам, че са в планината и навярно се готвят да изпратят цял плячкосващ отряд насам — искрено отговори Дризт. — Мисля си за това, че би трябвало да сме си тръгнали много преди те да се появят.
	— Би трябвало? — повтори Риджис, без да откъсва изпитателен поглед от пламъчето в очите на приятеля си (пламъче, което със сигурност не беше просто игра на последните слънчеви лъчи), които сега бяха насочени към заснежените върхове, белеещи се далеч на юг. — Какво си намислил?
	— Не можем да ги изчакаме да се върнат — обясни Дризт. — Но и не бива да ги оставим да правят каквото си искат с керваните, които ще минат оттук след нас. Май двамата с Уолфгар трябва да се поразходим тази нощ.
	Челюстта на полуръста увисна от изненада и елфът избухна в смях.
	— Докато живеех с Монтолио, пазителя, който ме обучи, научих доста за конете — опита се да обясни той.
	— Възнамеряваш да отведеш някой от конете на търговците в планината? — попита Риджис, без да вярва на ушите си.
	— Не, не — успокои го Дризт. — На млади години (преди да изгуби зрението си, разбира се) Монтолио бил отличен ездач. И винаги си избирал най-силните и най-непривикнали на седло и юзди жребци. Имал си обаче една хитрина, за да ги укроти достатъчно, че да го слушат. Както той ми казваше, извеждал ги на някоя поляна „да ги поизпоти“ — държал ги на дълъг повод и плющял с камшика си, принуждавайки ги да обикалят в кръг и дори да скачат.
	— Не ставали ли по този начин още по-необуздани? — учуди се полуръстът.
	Елфът поклати глава.
	— Монтолио ми обясни, че най-силните коне притежават твърде много енергия. Затова той ги извеждал и им давал възможност да се освободят от част от нея. Когато след това ги яхнел, те били все така силни, ала далеч по-кротки.
	Риджис сви рамене и кимна — в тактиката на стария пазител наистина имаше логика.
	— Какво общо има това с Уолфгар… — попита, ала още докато изричаше думите, по лицето му се изписа разбиране. — Имаш намерение да постъпиш с него по същия начин, по който Монтолио постъпвал с конете!
	— Мисля си, че може би приятелят ни се нуждае от някоя хубава битка. Освен това наистина искам да се погрижа никой великан да не създава неприятности по тези места.
	— Ще ви трябват часове, докато стигнете до планината — каза Риджис и хвърли поглед на юг. — Дори повече, ако следите им не са достатъчно ясни.
	— Въпреки това, ще се движим много по-бързо от вас тримата, ако останете с Камлейн, както му обещахме — отвърна Дризт. — С Уолфгар ще се присъединим към вас след два-три дни, много преди да сте свърнали зад Гръбнака на света.
	— На Бруенор никак няма да му хареса да отидете без него — отбеляза Риджис.
	— Не му казвай тогава — посъветва го елфът и без да изчаква лесно предсказуемия въпрос на приятеля си, допълни: — Не казвай и на Кати-Бри. Обясни им, че сме тръгнали през нощта, като сме обещали да се върнем вдругиден.
	Полуръстът въздъхна недоволно — добре помнеше предишния път, когато Дризт бе решил да потегли на път, заклевайки го да си мълчи, при което почти обезумялата Кати-Бри бе изкопчила информацията едва ли не с ритници.
	— Защо все аз трябва да ти пазя тайните! — възнегодува той сега.
	— Защо винаги си вреш носа там, където не ти е работа? — отвърна му елфът през смях.
	Малко по-късно Дризт се присъедини към варварина, който седеше встрани от останалите и разсеяно си играеше с шепа камъчета. Уолфгар нито вдигна поглед при приближаването на приятеля си, нито опита да се извини, заключвайки истинските си чувства зад стена от ярост.
	Дризт искрено му съчувстваше, долавяйки болката, спотаила се под повърхността на ледената обвивка. Гневът бе единствената защита срещу ужасните спомени, с която разполагаше Уолфгар. Елфът приклекна до младия мъж и се вгледа в сведените му светлосини очи.
	— Помниш ли първата ни битка заедно?
	При този въпрос варваринът най-сетне вдигна поглед:
	— Да не би да искаш да ми дадеш още един урок? — попита, а по тона му личеше, че е готов да приеме предизвикателството.
	Думите му жегнаха елфа право в сърцето. Добре помнеше последното спречкване помежду им — преди седем години, в Митрил Хол, заради отношението на Уолфгар към Кати-Бри. След ожесточен двубой, Дризт все пак бе надделял. Също така ясно помнеше и първата им схватка. След един варварски набег, насочен срещу Десетте града, Бруенор бе пленил тогава съвсем младия Уолфгар, довел го бе в пещерите на своя клан и бе възложил воинското му обучение на елфическия си приятел. Тези първи уроци се бяха оказали особено болезнени за прекомерно гордия младеж. Ала не за това говореше Дризт сега.
	— Имам предвид първия път, когато рамо до рамо се изправихме срещу истински враг — поясни той.
	Уолфгар присви очи, припомняйки си отдавнашната битка и онова, което дружбата му с елфа представляваше някога.
	— Едноустия и вербезите — продължи Дризт. — Ти, аз и Гуенивар, сами в бърлогата на чудовищата.
	Гневното изражение на варварина омекна и той кимна, а по устните му заигра една от редките му усмивки.
	— Корав орех се оказа Едноустия. Колко удара само отнесе! И добре, че бяхте ти и Щитозъб, за да забиете камата…
	— Много време мина оттогава — прекъсна го Уолфгар.
	Усмивката си бе отишла от лицето му, но поне и ядът му го нямаше. Младият мъж като че ли си бе възвърнал вътрешното равновесие или по-скоро бе потънал в нещо твърде подобно на равнодушието, с което бе потеглил на път.
	— Но не си го забравил, нали? — настоя Дризт и се усмихна широко, а в лавандуловите му очи заигра издайническо пламъче.
	— Защо… — започна Уолфгар, ала не довърши и вместо това изпитателно се вгледа в приятеля си.
	Не го бе виждал в подобно настроение от много, много отдавна, далеч преди съдбоносната им битка с йоклолата. Това бе един друг Дризт, Дризт отпреди Бруенор да си върне. Сребърните зали, същият онзи Дризт, чиято безразсъдност, боеше се тогава Уолфгар, рано или късно щеше да ги постави в положение, от което нямаше да успеят да се измъкнат.
	И варваринът се радваше да го види отново.
	— Знаем, че група великани се канят да нападат минаващите оттук кервани — рече елфът. — А пък сега, когато се съгласихме да придружим Камлейн, неминуемо ще се движим по-бавно. Смятам, че едно кривване встрани, колкото да сложим край на тази заплаха, е наложително.
	В очите на Уолфгар проблесна искрен интерес и жажда за действие… за първи път от битката им с Ерту.
	— Говори ли с останалите? — попита той.
	— Ти и аз сме достатъчни — отвърна елфът. — И Гуенивар, разбира се. Не мисля, че ще й се понрави да не я включим във веселбата.
	Двамата тръгнаха доста след заник слънце, за да са сигурни, че Кати-Бри, Риджис и Бруенор са заспали. С острия си елфически взор Дризт, за когото звездното небе предлагаше повече от достатъчно светлина, с лекота намери мястото, където следите на каруцата се пресичаха с тези на великана, извади ониксовата статуетка от малката й кесийка, постави я внимателно на земята и тихичко повика:
	— Ела при мен, Гуенивар!
	Струйка мъгла се изви около черната фигурка, завихри се и бързо се сгъсти, приемайки формата на огромна котка. Все по-плътна и по-плътна ставаше тя и не след дълго не мъгла, а самата пантера обикаляше около статуетката. Гуенивар вдигна поглед към Дризт, а в очите й се четеше интелигентност, много по-голяма от тази, на което и да е обикновено животно.
	Елфът посочи дирите, оставени от великана, и пантерата ги поведе напред.

	* * *

	Още в мига, в който отвори очи, усети, че нещо не е наред. В лагера цареше тишина, нарушавана само от едва доловимия шепот на двамата пазачи, които бяха приседнали на каруцата.
	Младата жена се надигна на лакти и се огледа наоколо. Огънят вече догаряше, ала все още хвърляше достатъчно светлина, за да може тя да вижда налягалите наоколо фигури. Риджис се бе свил на кълбо току до огъня, толкова близо, че Кати-Бри се учуди как не се е подпалил. Зад него се издигаше внушителна купчинка — Бруенор лежеше на съвсем същото място, където тя му бе пожелала лека нощ по-рано същата вечер. Колкото и да се опитваше обаче, така и не успя да види другите си двама приятели.
	Първата й мисъл бе да събуди Бруенор, после обаче промени решението си и се насочи към Риджис. Полуръстът като че ли винаги знаеше всичко…
	Побутна го лекичко, но той само изсумтя и се сви на още по-малко клъбце. Кати-Бри го раздруса доста по-здраво и дори го повика по име, ала в отговор дребният поспаланко само изруга недоволно и се зави презглава.
	Без да се церемони много-много, младата жена го срита в задника.
	— Хей! — възмути се той на висок глас и рязко се изправи.
	— Къде отидоха? — попита направо Кати-Бри.
	— Какво ши става, момиче? — сънливо се обади Бруенор, разбуден от вика на полуръста.
	— Дризт и Уолфгар не са в лагера — обясни дъщеря му и отново насочи вниманието си към Риджис, който се размърда неловко под проницателния и поглед.
	— Защо мислиш, че знам къде са? — опита да се измъкне, ала младата жена дори не мигна и той се обърна за подкрепа към Бруенор, само за да види как полуоблеченото джудже се задава към него, не по-малко притеснено от дъщеря си и също като нея, готово да излее яда си върху Риджис.
	— Дризт каза, че ще се върнат утре или най-късно вдругиден — принуден бе да признае той.
	— А къде отидоха? — настоя Кати-Бри.
	Риджис понечи да свие рамене, ала младата жена го сграбчи за яката и го повдигна във въздуха:
	— Пак ли ще ми играеш същите номера?
	— Предполагам, че са тръгнали след Киерстаад — рече полуръстът. — Заслужава извинение, ако не друго.
	— Толкова по-добре, ако момчето е решило да се извини — отбеляза Бруенор и, доволен от обяснението на Риджис, се накани да си легне.
	Кати-Бри обаче поклати глава и още по-здраво стисна полуръста:
	— Не, не вярвам, че е готов за това — обърна се тя към баща си. — Все още не. И затова не вярвам да са тръгнали след младежа.
	Докато говореше, тя доближи лице до лицето на Риджис, но поне го пусна на земята и каза доста по-меко:
	— Трябва да ми кажеш. Не можеш повече да ни играеш старите си номера. Ако смятаме да прекосим половин фаерун заедно, трябва да си вярваме, а с държанието си в момента никак не си помагаш.
	— Отидоха да намерят великаните — изплю камъчето полуръстът. И сам не можеше да повярва, че го е сторил, но нито можеше да отрече, че в думите на младата жена има логика, нито бе в състояние да устои на умолителния й поглед.
	— Ха! — изсумтя Бруенор и тропна с крак толкова силно, че макар да бе бос, разнеслият се тътен надали можеше да бъде по-силен, дори ако джуджето носеше подковани ботуши. — Хиляди остроглави, плиткоумни гоблини! Защо не ни каза по-рано?
	— Защото щяхте да накарате и мен да отида! — възнегодува полуръстът, ала гласът му бързо изгуби сърдитата си нотка, когато Кати-Бри направи крачка към него.
	— Винаги знаеш твърде много и казваш твърде малко — изръмжа тя. — Точно както стана и когато Дризт си тръгна от Митрил Хол.
	— Ами просто слушам! — безпомощно сви рамене Риджис.
	— Обличай се! — нареди младата жена и полуръстът я изгледа смаяно.
	— Нали чу какво ти казаха! — изрева Бруенор.
	— Искате да идем там? — невярващо попита Риджис и посочи потъналата в непрогледен мрак тундра. — Сега?
	— Няма да ми е за първи път да измъквам проклетия му елф от лапите на някой снежен човек! — изсумтя джуджето и тръгна към завивките си.
	— Великани — поправи го Риджис.
	— Още по-зле! — гръмогласният вик на Бруенор събуди останалите в лагера.
	— Ама не можем да си тръгнем! — възпротиви се полуръстът и махна към тримата търговци и двамината пазачи. — Нали обещахме да се погрижим за тях! Ами ако великаните се появят, когато нас ни няма?
	При тези думи по лицата на Камлейн и другарите му се изписа тревога, ала Кати-Бри изобщо не се впечатли от подобна нелепица. Вместо това многозначително премести поглед от полуръста към вещите му, сред които бе и новичкият му боздуган, изработен в една от ковачниците на Бруенор — красиво оръжие от митрил и черна стомана, с глава във формата на еднорог и сини сапфири вместо очи.
	С примирена въздишка Риджис започна да се облича.
	Само след час вече бяха на път, обратно към мястото, където следите от каруцата се пресичаха с тези на великана, а сега и със стъпките на двамата им приятели. Беше им много по-трудно, отколкото на Уолфгар и привикналия с мрака Дризт. Макар да притежаваше вълшебна лента, която й позволяваше да вижда в тъмното, Кати-Бри не беше пазител и не можеше да се мери с елфа с неговите остри сетива и воинска подготовка. Бруенор се наведе, за да подуши дирята, и ги поведе в нощта.
	— Сигурно ще налетим право в устата на някой йети! — мърмореше Риджис.
	— Значи ще стрелям по-нависочко — отвърна Кати-Бри и вдигна смъртоносния си лък. — Над корема, та да не се окажеш целия надупчен, когато те извадим от търбуха му.
	След това Риджис продължи да роптае, но гледаше да го прави по-тихо, така че Кати-Бри да не може да чуе какво точно казва и отново да го вземе на подбив.

	* * *

	Прекараха непрогледните часове преди пукването на зората, катерейки се опипом в подножието на Гръбнака на света. Уолфгар на няколко пъти се оплака, че сигурно са изгубили следата, ала Дризт имаше пълно доверие на Гуенивар, която час по час изникваше пред тях — тъмна сянка на фона на нощното небе, възправена на някоя висока скала.
	Скоро след като съмна, докато с Уолфгар вървяха по една ветровита планинска пътека, Дризт получи доказателство, че вярата му в Гуенивар не е била напразна — край една разкаляна вдлъбнатина съвсем ясно личеше следа от огромен ботуш.
	— Преди не повече от час — заяви елфът, след като я огледа внимателно, и когато вдигна поглед към приятеля си по устните му играеше усмивка, а лавандуловите му очи искряха.
	Готов за бой, варваринът кимна.
	Като следваха Гуенивар, двамата се закатериха нагоре, докато изведнъж пътеката свърши, отстъпвайки място на отвесна скала. Дризт се запрокрадва от сянка на сянка и когато се увери, че пътят е чист, даде знак на Уолфгар да го последва. Бяха достигнали до края на дълбок, скалист каньон, обграден от всички страни от стръмни склонове. Само в южната стена, вдясно от тях, имаше проход, извеждащ от дъното на клисурата. Отначало двамата приятели предположиха, че бивакът на великаните трябва да е някъде там, сред масивните камъни на дъното, но после Уолфгар забеляза струйка дим да се издига иззад купчина скални късове на отсрещния склон, на около петдесетина метра от тях.
	Дризт се покатери на едно близко дърво, откъдето се виждаше по-добре, и потвърди догадката на приятеля си — две чудовища се бяха разположили зад прикритието на високите камъни и похапваха. Елфът се огледа наоколо — и той, и Гуенивар можеха да се доберат дотам, без да се налага да се спускат до дъното на падината.
	— Можеш ли да ги достигнеш с Щитозъб оттук? — попита и когато Уолфгар кимна утвърдително, рече: — Прикривай ме.
	После му смигна и като прекрачи ръба на склона, пое наляво, придвижвайки се по отвесната скала. Гуенивар го последва, избирайки си малко по-висок маршрут. С лекотата на паяк, елфът се прехвърляше от една издатина на друга, а над него пантерата вземаше по десетина метра само с един скок и така след по-малко от половин час Дризт вече бе прекосил цялата северна стена и бе достигнал източната, на около пет-шест метра от великаните, които все още не забелязваха нищо. Той даде знак на Уолфгар, намери възможно най-сигурна опора за краката си и си пое дъх. Тъй като не искаше да бъде усетен, се бе промъквал така, че да се озове малко под нивото на терасата, където се намираше противникът, и сега трябваше добре да прецени разстоянието, което му оставаше да пробяга, както и скока, с който щеше да се озове върху скалната издатина. Не му се щеше да използва ръцете си при приземяването, за да си спести няколкото секунди, които щяха да му трябват, за да извади двата си ятагана след това.
	Щеше да се справи, реши Дризт след кратък размисъл, и като вдигна поглед към Гуенивар, която се намираше на около десетина метра над великаните, отвори уста, сякаш се канеше да изръмжи.
	Огромната котка отвърна с истински рев, който отекна из клисурата, привличайки вниманието не само на великаните, но и на всяко живо същество на мили оттам.
	Надавайки грозен вой, чудовищата рязко се изправиха. Напълно безшумен, Дризт изтича до края на площадката и скочи.
	С боен вик в прослава на Темпос, Уолфгар вдигна Щитозъб… и изведнъж замръзна, ужилен от звука на името му. Името на един бог, когото някога почиташе, ала на когото не се бе молил от години. Бог, който го бе изоставил в глъбините на Бездната. Нещо се надигна в гърдите на младия варварин, неконтролируем смут го заля като вълна и той усети как пропада в пъкления мрак на демона.
	Като остави Дризт без никаква защита.

	* * *

	Би могло да се каже, че повече налучкваха, отколкото следваха някаква диря — макар и да виждаше добре в тъмното, нощното зрение на Кати-Бри далеч отстъпваше на това на мрачния елф, а Бруенор, въпреки че бе опитен следотърсач, не можеше да се мери с ловец като Гуенивар. При все това, когато чуха рева на пантерата да отеква между скалите, разбраха, че инстинктът не ги е подвел.
	Без да губят нито миг, те хукнаха колкото сили имаха — Кати-Бри с дълги, изящни крачки, а Бруенор с обичайния си, също толкова бърз, леко клатушкащ се бяг. Риджис не си и помисли да се мъчи да ги настига, дори не тръгна по същата пътека. Докато джуджето и младата жена се хвърлиха натам, откъдето бе долетял ревът на Гуенивар, полуръстът свърна на север, където една гладка и широка пътека се изкачваше нагоре. Идеята да се забърква в каквато и да било битка — още по-малко пък в битка с великани — никак не му се нравеше, но наистина искаше да помогне на приятелите си. Може би щеше да си намери сигурно местенце някъде над бойното поле, откъдето да им дава напътствия. Или пък щеше да открие удобна позиция, откъдето да замерва с камъни, тъй като също имаше отличен мерник, намиращите се на безопасно разстояние великани. Можеше също така да се натъкне и на…
	… дърво, помисли си Риджис в първия момент, когато, потънал в мисли, сви зад поредния завой и се блъсна в изпречилия се пред него дебел ствол.
	Не, не дърво, осъзна миг по-късно, защото дърветата не носеха ботуши.

	* * *

	Двамата великани скочиха на крака, за да открият пантерата, но вместо това видяха неочакваното приближаване на мрачния елф. Изчислил движенията си до съвършенство, Дризт се приземи, без нито за миг да изгуби равновесие. Само че не бе очаквал да бъде посрещнат от двама противници. Беше разчитал Уолфгар да се погрижи за единия от тях — ако не да го повали отведнъж, то поне да му отвлече вниманието достатъчно дълго, за да може той самият да заеме добра позиция.
	Променяйки плана си в движение, елфът се обърна към вродените си магически умения, макар и значително намалели след дългите години, прекарани на Повърхността, и призова облак непрогледен мрак. Съсредоточи го на няколко метра над земята, така че да заслепи неприятелите си, но тъй като облакът бе горе-долу с неговите собствени размери, не можа да покрие долната част от телата им… превръщайки ги по този начин в идеална мишена за сиянието и наскоро кръстения. Ледена смърт.
	Като се навеждаха възможно най-ниско, чудовищата яростно заритаха и заразмахваха тежките си сопи, макар вероятността да се цапардосат взаимно да бе също толкова голяма, колкото и да улучат противника си. Само че един великан бе в състояние без особени проблеми да понесе удар с тояга дори от ръцете на някой свой събрат.
	Ала Дризт не беше.

	* * *

	Проклет да е Ерту! Колко страдание бе понесъл! Колко безмилостни атаки бе издържал, както физически, така и душевни! Щипците на Бизматек сякаш отново се затегнаха около врата му за кой ли път почувства тежките пестници на Ерту да се стоварват върху проснатото му в калта тяло, преди демонът бавно, но сигурно да го придърпа към изгарящия огън, който винаги обгръщаше скверното му туловище. И, разбира се, нежният, мамещ допир на сукубата, навярно най-ужасната му мъчителка.
	А сега приятелят му имаше нужда от него. Уолфгар знаеше това, чуваше със собствените си уши шума от битката. Той трябваше да е част от нея, да нанесе първия удар с бойния си чук и така да обърка чудовищата, а може би дори да убие на място едно от тях.
	Знаеше го и отчаяно искаше да помогне на другаря си, ала. Вече не забелязваше нито Дризт, нито великаните. Единственото, което виждаше, бяха оловносивите пушеци на Бездната.
	— Проклет да си, Ерту! — изрева варваринът и се опита да прогони пъкленото видение, като издигне стена от изпепеляваща ярост около себе си.

	* * *

	Това несъмнено бе най-огромният великан, когото Риджис бе виждал през живота си — поне шест метра висок и толкова широкоплещест, че спокойно можеше да се мери с някои от къщите, в които полуръстът бе живял. Риджис сведе поглед към новия си боздуган, към своя смешно малък боздуган, с който надали щеше да успее дори да одраска противника си. Когато отново вдигна очи, с ужас видя как чудовището се привежда и посяга към него с длан, достатъчно голяма, за да го смаже до смърт.
	— Тъкмо навреме за закуска — проговори страховитото създание с учудващо възпитан глас за някой като него. — Не е кой знае какво, но все пак е по-добре от нищо.
	Риджис рязко си пое дъх и се хвана за сърцето, усещайки, че всеки момент ще припадне… и внезапно напипа позната издутинка. Бръкна в туниката си и извади голям рубин, закачен на сребърна верижка.
	— Красив е, нали? — попита смутено.
	— Мисля, че дребните гризачи ги предпочитам на пюре — рече в отговор чудовището и вдигна огромния си крак.
	Полуръстът побягна с ужасен писък, ала с една-единствена стъпка великанът постави другия си крак пред него, правейки всеки опит за измъкване невъзможен.

	* * *

	Дризт избегна ритника на противника си, извъртя се, за да не се удари в каменната стена и след като се приземи, светкавично се обърна и заби. Сиянието в огромния му прасец. Разнесе се рев на болка, последван от гръмък вик, дошъл от устата на Уолфгар. Проклятието на варварина бе съпътствано от звучен трясък, когато нещо — Щитозъб, с надежда си помисли Дризт — се удари в каменната стена.
	Тежкият „снаряд“ се издигна във въздуха и елфът видя, че това изобщо не е Щитозъб, а масивен скален къс, най-вероятно хвърлен от някой великан.
	И, което бе още по-лошо за него, миг по-късно един от двамата му противници направи няколко крачки встрани и надникна иззад кълбото магически мрак.
	— Ето те, черна гадино! — изръмжа чудовището и вдигна тоягата си.
	На около десетина метра над тях, Гуенивар скочи и се стовари върху плещите на навелия се великан — двеста килограма дерящи нокти и хапещи зъби. Хванат неподготвен, звярът не можа да запази равновесие, прекатури се през каменната стена и полетя надолу, повличайки пантерата със себе си.
	Отбивайки поредния ритник на другия си противник, Дризт изкрещя, когато видя пантерата да пада, ала миг по-късно бе принуден отново да насочи вниманието си към упорития си неприятел.
	Великанът неудържимо се носеше надолу, ала Гуенивар успя да скочи обратно към урвата, където Уолфгар все така се бореше със своите демони. Блъсна се в една скална тераса далеч под варварина и отчаяно се вкопчи в нея, омаломощена и разтреперана, а великанът продължи да се премята във въздуха, докато най-сетне се сгромоляса върху някакви чукари трийсет метра надолу, окървавен и стенещ от болка.

	* * *

	Нов грохот разтърси терасата, върху която Дризт се биеше с великана, последван почти мигновено от още един. Резкият звук най-сетне изтръгна Уолфгар от примката на мрачните спомени и той видя как Гуенивар се мъчи да се задържи за скалата, увиснала над дълбоката клисура. Видя и кълбото от магически мрак, прорязвано час по час от ярко синкаво сияние, когато елфът замахваше под него. Видя главата на чудовището, когато то се изправи, и се прицели.
	Ала в същия миг поредният огромен камък се блъсна в стената, отскочи и се стовари върху великана, който се преви одве и отново потъна в мрака на Дризт. Следващият скален къс се удари в урвата под краката на варварина и едва не го събори на земята. Уолфгар бързо откри виновниците — на една тераса вдясно и под него, скрити зад купчина камъни (където най-вероятно имаше пещера), стояха трима великани. Един от тях запрати тежък скален къс по него и той бе принуден да отскочи, за да не бъде премазан.
	Едва бе успял да се изправи, когато отново му се наложи да се хвърли настрани, за да избегне два нови „снаряда“.
	С гръмък вик на уста — не в прослава на някой бог, а първичен, яростен рев — Уолфгар вдигна Щитозъб над главата си и отвърна на нападението. Могъщият боен чук полетя във въздуха и се стовари върху каменната стена, на сантиметри пред чудовищата, които побързаха да се наведат, когато от нея се откъсна огромен къс.
	Очевидно впечатлени от възможностите на страховитото оръжие, великаните надигнаха глави и един през друг се закатериха към него.
	Ала миг по-късно то вече бе изчезнало и когато се върна в ръката на своя господар, трите чудовища, покачени върху каменната стена, представляваха чудесна мишена.

	* * *

	Кати-Бри и Бруенор достигнаха ръба на каньона от същата страна, където се намираше и Уолфгар, но малко по на юг, на около половината разстояние между варварина и тримата великани. Появиха се тъкмо навреме, за да видят как Щитозъб полита за втори път. Едно от чудовищата успя да се върне зад прикритието на стената навреме, но друго, което тъкмо се катереше нагоре, нямаше този късмет — тежкият чук го застигна и то се сгромоляса върху гърба на третия си събрат. Но дори този страховит удар не можа да довърши звяра, не го стори и вълшебната сребропера стрела на Кати-Бри, която се заби между раменете му.
	— Ха! — възнегодува Бруенор и се понесе на юг, в опит да открие начин да се добере до великаните. — Пак искате да заграбите цялата веселба за себе си! Трябва да си направя джуджешки лък!
	— Лък? — учуди се Кати-Бри, докато поставяше нова стрела в тетивата на Таулмарил. — Че откога обработваш и дърво?
	Още не бе довършила, когато Щитозъб полетя за трети път. Бруенор го посочи многозначително и натърти:
	— __Джуджешки__ лък!
	След това й смигна и хукна нанякъде.
	Макар и ранени, тримата великани бързо се съвзеха и не след дълго онзи, който бе успял да се скрие зад стената, се изправи, вдигнал огромен скален къс над себе си.
	Следващата стрела на Кати-Бри потъна в камъка и го разцепи, при което двете половини се стовариха върху главата на чудовището.
	В това време другарят му се изправи и замери младата жена с канарата в ръцете си, ала не улучи и се наложи да реагира светкавично, за да избегне поредната магическа стрела, която се заби дълбоко в стената на клисурата.
	Третият великан пък насочи вниманието си към Уолфгар, който тъкмо улавяше завърналия се в ръката му боен чук, и варваринът отново бе принуден да се хвърли настрани, за да не бъде премазан. Камъкът обаче отскочи под странен ъгъл от стената и го удари по крака.
	Само че това не беше най-големият му проблем — когато вдигна поглед към него, Кати-Бри видя силуетът на още един великан да се възправя на северната стена над него. В ръцете си новият нападател — по-огромен и от останалите! — държеше канара, която изглеждаше достатъчно голяма не само за да повали варварина, но и да изкърти скалната тераса под краката му.
	— Уолфгар! — опита се да го предупреди младата жена, макар да бе сигурна, че приятелят й е обречен.

	* * *

	Дризт така и не видя схватката между Уолфгар, Кати-Бри и тримата великани, но все пак успя да се откъсне от собствения си двубой достатъчно дълго, за да се увери, че Гуенивар е добре. Пантерата бе успяла да се покатери върху една скална тераса далеч под него и макар да бе ранена, изглеждаше по-сърдита не заради болката, а задето от сегашната си позиция нямаше да й е никак лесно отново да се включи в битката.
	Ритниците на великана ставаха все по-редки — умората си казваше думата, а и от многобройните удари, които бе понесъл, краката му започваха да изтръпват. Единственото, за което пъргавият елф трябваше да внимава сега, бе да не се подхлъзне в бързо увеличаващата се локва кръв.
	В този миг до ушите му достигна викът на Кати-Бри и той се вцепени от изненада. Ботушът на чудовището се стовари в гърдите му и го запрати към ръба на терасата, извън обсега на магическия мрак. Без да обръща внимание на болката, Дризт се изправи и се покатери по неравната скална стена и когато противникът му се появи, приведен ниско, убеден, че жертвата му все още е на земята, той вече се намираше на около четири метра височина.
	Елфът скочи на раменете на великана и обви крака около гърлото му, като в същото време заби двата си ятагана в очите му. Звярът изрева и рязко се изправи, замахвайки към източника на болката, само че Дризт беше по-бърз и като се спусна по гърба му, се приземи леко, втурна се към другия край на терасата и се качи върху каменната барикада.
	Великанът посегна към лицето си, заслепен от раните и от рукналата кръв, после размаха ръце и посегна по посоката на шума.
	Дризт обаче го изпревари и го връхлетя откъм гърба, като го изтласкваше все по-близо до ръба. Виейки от болка, великанът понечи да се обърне, ала елфът удвои яростта на атаката си и заби ятаганите и под брадичката му.
	Чудовището опита да се задържи, но не успя и политна от терасата.

	* * *

	При вика на Кати-Бри Уолфгар рязко се обърна, ала нямаше време нито пръв да нанесе удар, нито дори да се наведе. Младата жена вдигна лъка си, ала огромният великан я изпревари.
	Скалният къс прелетя покрай варварина, подмина Кати-Бри и Бруенор и като отскочи от стената зад трите чудовища на южната тераса, удари едно от тях в гърдите и го повали на земята.
	Вдигнала поглед към опънатата тетива на лъка си, Кати-Бри с изумление различи дребната фигурка на Риджис, удобно разположена върху рамото на великана.
	— Малкият му хитрец! — впечатлено прошепна младата жена.
	След това и тя, и Уолфгар, и новодошлият насочиха вниманието си към терасата под тях. Сребърните стрели валяха като дъжд, подсилвани час по час от Щитозъб или от някой грамаден скален къс, запратен със страховита мощ от великана. Не след дълго трите чудовища бяха напълно зашеметени от неспирната канонада.
	Едно от тях тъкмо се опитваше да избяга, когато Щитозъб се стовари върху рамото му с такава сила, че звярът се завъртя… тъкмо навреме, за да види поредната сребропера стрела миг преди тя да потъне в грозното му лице. Злото същество рухна на земята. Един от другарите му пристъпи напред, вдигнал тежък скален къс над главата си, само за да полети назад, улучен право в гърдите от огромна канара.
	Тежко ранен, третият великан се бе свил зад купчината камъни, прекалено уплашен дори да се опита да пропълзи до пещерата, която зееше на няколко метра зад него. Свел глава колкото се може по-ниско, той не забеляза джуджето, което се изкатери на терасата над него, но все пак вдигна поглед при звука на гръмогласния рев, с който то скочи.
	Брадвата на Бруенор, потънала дълбоко в мозъка на чудовището, си заслужи още една резка.


	Глава 3
	Неприятно огледало

	Добре ще сториш таз’ особа да проучиш — реката на прощаване Гуинта Гадателя на Ханд — опасност надушвам — за кого става дума и. Дамата знаем, макар да изречем името да се боим.
	Разбойникът измърмори нещо неразбираемо и си тръгна, доволен да се махне от припрения магьосник и изключително дразнещия начин, по който той подреждаше думите си. Гуинта твърдеше, че така се говорело в някаква друга Равнина, но Ханд смяташе, че е просто опит да впечатли околните. Все пак от гадателя имаше и полза — от близо дузината магьосници, с които разполагаше домът на Басадони паша, никой не можеше да разплита загадки по-добре от него. Само по излъчванията от непознатите монети бе успял да възстанови почти напълно разговора между Ханд, Кадран и Шарлота, както и да установи самоличността на приносителя им. Когато се взря по-надълбоко, по лицето му се изписа силна тревога, а след като описа на Ханд държането и външния вид на „търговеца“, дал монетите на Тадио, и за двамата не бе особено трудно да поставят парченцата от мозайката по местата им.
	Разбойникът познаваше Ентрери. Гуинта също, а за никого на улицата не бе тайна, че палачът бе напуснал Калимпорт в преследване на мрачния елф, станал причина за падението на Пук паша… елфът, който според мълвата живеел във владенията на някакво джудже, недалеч от Града на сребърната луна.
	А сега, след като подозренията му бяха придобили съвсем ясни очертания, Ханд знаеше, че е дошло време да изостави магическите методи за събиране на информация и да се насочи към доста по-традиционни похвати. И така, той обиколи улиците и се погрижи да отвори очите на многобройните шпиони на гилдията, след което се накани да се прибере, за да поговори с Кадран и Шарлота. После обаче размисли. Шарлота не бе излъгала, като каза, че държи да познава враговете си.
	А за Ханд бе много по-добре тя да не знае.

	* * *

	Стаята никак не подхождаше на човек, изкачил се толкова високо в уличната йерархия. Та някога, макар и за кратко, той бе оглавявал една от калимпортските разбойнически гилдии, а само обещанието да предостави услугите си бе достатъчно, за да му отвори вратите на всички хазни в града.
	Ала Артемис Ентрери дори не забелязваше оскъдното обзавеждане на евтината странноприемница, дебелия слой прах по первазите, нито пък шума, долитащ от съседните стаи, където местните уличници забавляваха клиентите си.
	Приседнал на леглото, той се замисли за възможностите пред себе си и за действията си, откакто се бе завърнал в Калимпорт. И сам осъзнаваше, че е проявил небрежност, най-вече при срещата с момчето, обявило се за господар на някогашния му квартал, както и пред къщата на Пук паша, когато бе показал камата си на мнимия просяк. Нищо чудно двете случки да не бяха просто случайност или лош късмет, а следствие от някакъв неосъзнат импулс. Може би дълбоко у него се таеше желание да се разкрие пред някого… пред всеки, който би се вгледал по-внимателно.
	Но какво щеше да последва от това, запита се палачът. Какви ли промени бяха настъпили в гилдията, докато го нямаше, и къде ли щеше да е мястото на Артемис Ентрери в новата йерархия? И, което бе по-важно, искаше ли изобщо отново да стане част от нея?
	Убиецът добре разбираше, че все още не е в състояние да си отговори на тези въпроси, ала осъзнаваше също така, че не може просто да седи и да чака някой да го намери. Трябваше да открие поне част от отговорите, преди да се изправи срещу по-влиятелните домове на Калимпорт. И, макар полунощ отдавна да минаваше, Ентрери стана, заметна се с тъмен плащ и излезе.
	Всичко около него — звуци, гледки, миризми — го връщаше назад във времето, когато бе по-млад, а нощта бе най-верният му съюзник. Не пропусна да забележи колко внимание привлече върху себе си още преди да бе оставил улицата на странноприемницата зад гърба си… много повече от беглия интерес, който някой обикновен чуждоземен търговец би предизвикал. Неволно си припомни колко бързо се разпространяваха новините из Калимпорт. Несъмнено поне няколко различни гилдии вече го държаха под око. Нищо чудно ханджията или пък някой от останалите посетители да го беше разпознал или поне да бе видял достатъчно, за да се усъмни, че новодошлият не е точно това, за което се представя. Престъпните среди на Калимпорт бяха същинска джунгла, а опасността бе постоянен спътник на всеки, дръзнал да навлезе в дебрите й, затова бдителността им беше изострена до степен, каквато в много други по-спокойни страни не познаваха. Досущ като степните плъхове, които живееха в огромни подземни дупки, побрали хиляди гризачи, така и обитателите на калимпортските улици си бяха създали сложна предупредителна система, която включваше най-различни викове и подсвирвания, жестове и дори положения на тялото.
	Да, докато вървеше по тихите улици, безшумен като котка, Ентрери бе сигурен, че го наблюдават.
	Дошло бе време и той да се поогледа наоколо… и знаеше точно откъде да започне. Не след дълго се озова на авеню Рай, долнопробно място, където открито се предлагаха не само всевъзможни силни треви и билки, но и оръжия, крадени стоки и плътски наслади. Дръзка подигравка с всичко изискано и чисто, за низшите класи авеню Рай олицетворяваше върховното удоволствие. Тук просякът, стига да му се намираха няколко монети в повече, можеше да се почувства за малко като истински крал, да се заобиколи с облени с благоухания жени или да погълне достатъчно упойващи вещества, за да забрави гнойните язви, покрили мръсното му, изпосталяло тяло. Тук момчето, на което Ентрери бе подхвърлил парите по-рано, можеше за два-три часа да поживее като самия Басадони паша.
	Разбира се, всичко наоколо бе изкуствено и празно — лъскави фасади, зад които се криеха проядени от плъхове съборетини богато украсени рокли, които обгръщаха телата на уплашени момиченца и уличници с погаснал поглед, обилно напоени с евтин парфюм, за да прикрият потта и прахта, полепнали по некъпаните им с месеци тела. Ала за мнозина от низшите прослойки на Калимпорт, чиято постоянна нищета бе съвсем истинска, дори този фалшив разкош беше достатъчен.
	Ентрери крачеше бавно по улицата, но не вглъбен в собствените си мисли, както обикновено напоследък, а нащрек, без да пропуска и най-малката подробност. Стори му се, че разпознава няколко от по-възрастните проститутки, но в действителност той никога не се бе отдавал на нездравите и безвкусни изкушения, които авеню Рай предлагаше. В малкото случаи, когато решеше да се отдаде на плътски наслади (а то се случваше наистина рядко, защото смяташе, че за боец, стремящ се към съвършенство, те са проява на слабост), палачът ги намираше в харема на някой влиятелен паша. А опияняващи вещества — всичко, което замъгляваше ума му и го правеше уязвим — той дълбоко ненавиждаше. Въпреки това, често бе посещавал авеню Рай в търсене на онези, които бяха прекалено слаби, за да им устоят. Уличниците не го харесваха, а и те сякаш не съществуваха за него, макар да знаеше колко много информация може да получи от тях. Само че Ентрери не бе в състояние да се довери на жена, която си изкарваше хляба по този начин.
	Ето защо сега убиецът много по-внимателно изучаваше разбойниците и джебчиите, при което установи, че самият той е станал обект на интерес за един от тях. Преглъщайки развеселената си усмивка, нарочно промени пътя си, така че да се озове още по-близо до младия глупак.
	Както и очакваше, не бе направил и десетина крачки, когато джебчията го настигна и докато го задминаваше, се „подхлъзна“, за да прикрие движението на ръката си, стрелнала се към кесията му.
	Миг по-късно провалилият се крадец се преви одве, зашеметен от свирепата болка, плъзнала чак до рамото му, когато непознатият „търговец“ жестоко стисна върховете на пръстите му. После, безшумно и бързо, изумрудената кама на палача леко убоде дланта на нападателя, докато самият Ентрери се поизвъртя, за да прикрие оръжието, отпускайки по този начин парализиращата си хватка.
	Видимо объркан от отслабналия натиск, джебчията посегна със свободната си ръка към пояса си, отметна наметката си и сграбчи дълъг нож.
	Ентрери впи леден поглед в камата си и магическото острие започна да пие жизнената сила на злощастника.
	Крадецът почувства, че изнемощява, ножът изпадна от пръстите му, очите му се разшириха от ужас, а челюстта му увисна в беззвучен, агонизиращ и безуспешен опит да извика.
	— Усещаш ли празнотата? — прошепна убиецът в ухото му. — Безнадеждността? Знаеш, че в ръцете си държа не само живота, но и душата ти.
	Напълно вцепенен, мъжът не можеше дори да помръдне.
	— Знаеш го, нали? — продължаваше Ентрери и останалият без дъх мъж кимна. — Кажи ми, има ли полуръстове наоколо тази нощ?
	Докато говореше, Ентрери леко забави живото–изпиващото действие на камата и по лицето на крадеца се изписа объркване.
	— Полуръстове — повтори палачът и подсили въпроса си, като накара магическото острие отново да подеме пагубната си работа и то с такава мощ, че трябваше да улови омекналото тяло на мъжа, за да не рухне на земята.
	Треперейки неудържимо, джебчията някак си успя да вдигне свободната си ръка и да посочи далечния край на улицата, където се издигаха няколко сгради, които Ентрери добре познаваше. За миг палачът се поколеба дали да не му зададе един-два по-подробни въпроса, но после се отказа — и без това необичайната му кама вече бе издала повече от достатъчно.
	— Изпречиш ли ми се пред очите още веднъж, ще те убия — каза с такова хладнокръвие, че и последната капка кръв се оттече от лицето на ужасения крадец.
	Когато Ентрери най-сетне го пусна, той се свлече на колене и се отдалечи, пълзейки. Убиецът го проследи с отвратен поглед и за пореден път се запита защо изобщо се бе върнал в този окаян град.
	После, без дори да се обърне, за да се увери, че джебчията наистина си е отишъл, решително се отправи към края на улицата. Ако полуръстът, когото търсеше, бе жив и все още бе в Калимпорт, нямаше никакво съмнение в коя от трите сгради може да бъде открит. Средната и най-голяма от трите постройки, „Медната миза“, някога бе любимият игрален дом на мнозина от полуръстовете, обитаващи крайбрежната част на града, не на последно място и заради публичния дом на горния етаж, в който работеха само жени от собствената им раса, както и заради кафявия таянски пушилист, който се предлагаше в задната стая. И наистина, още с влизането си, Ентрери забеляза доста полуръстове — поне за град като Калимпорт, където те по принцип не бяха особено многобройни — насядали край игралните маси. Погледът му внимателно обходи помещението, докато се опитваше да предположи как би изглеждал някогашният му приятел. От последната им среща бяха минали няколко години, през които полуръстът несъмнено щеше да се е закръглил още повече — открай време обичаше да си похапва, а тогава тъкмо си бе намерил местенце, което му позволяваше да го прави по десет пъти на ден, стига да искаше.
	Палачът седна на свободното място край една маса, на която шестима полуръстове играеха на зарове с такава бързина, че за някой новак би било почти невъзможно да разбере какъв анонс бе обявен и коя купчина с монети пред кого и заради кое хвърляне се озовава. Това обаче не се отнасяше за Ентрери, който установи без капчица изненада, че и шестимата мамеха. Всъщност, повече от всичко друго, „играта“ им като че ли бе надпревара кой ще грабне най-много пари за най-малко време, а като гледаше колко са добри в това, палачът подозираше, че до един ще си тръгнат с почти същото количество монети, с което бяха дошли.
	Самият той пусна четири златни къса на масата, взе първите зарове, които му попаднаха, и ги подхвърли едва-едва. В мига, в който те спряха да се въртят, най-близкият полуръст посегна към парите, ала Ентрери го изпревари и здраво стисна китката му.
	— Но ти загуби! — изцвърча дребосъкът, опитвайки да се освободи.
	Петимата му другари впериха погледи в непознатия и един след друг запосягаха към оръжията си. Посетителите край околните маси също прекратиха играта си и се обърнаха да видят какво става.
	— Не играех — спокойно отвърна Ентрери, без да отслабва желязната си хватка.
	— Нали сложи пари на масата и хвърли заровете? — намеси се един от другите полуръстове. — Тук на това му казваме да играеш.
	Леденият поглед на палача накараха обадилия се да се свие уплашено на мястото си.
	— Играя, когато аз кажа — обясни убиецът, — не преди това. И плащам единствено залози, които са били обявени, преди да хвърля заровете.
	— Ама нали видя как се върти масата? — дръзна да се обади трети от играчите, но Ентрери го прекъсна, като вдигна ръка и кимна повелително, после се обърна към полуръста отдясно, онзи, който се бе пресегнал за златото, и почака няколко секунди, докато всички се успокоят, а от останалите маси престанат да ги зяпат.
	— Искаш парите? Твои са, както и още толкова отгоре — проговори той най-сетне и тревогата, изписана по лицето на алчния полуръст, моментално отстъпи място на широка усмивка и блеснал поглед. — Не дойдох, за да играя, а за да попитам нещо. Получа ли отговор, златото е твое.
	Докато говореше, убиецът бръкна в кесията си и извади още монети, дори повече от онези, за които дребният играч се беше полакомил.
	— Добре тогава, уважаеми… — не довърши полуръстът.
	— До’Урден — отвърна Ентрери, без да се замисли, макар че после трябваше да прехапе устни, за да не се разсмее, когато чу точно това име да излиза от собствената му уста. — От Града на сребърната луна.
	Всички край масата го изгледаха любопитно — необичайното име им звучеше някак познато. Всъщност както много скоро установиха, те до един го знаеха. Така се казваше мрачният елф, който покровителстваше Риджис, най-известният полуръст, кръстосвал някога улиците на града.
	— Ама кожата ти… — необмислено започна играчът, чиято ръка Ентрери все още държеше затисната под своята, ала изведнъж млъкна, преглътна шумно и пребледня като платно.
	Ентрери почти можеше да го види как си припомня историята на Риджис и мрачния елф, както и на онзи, който бе прогонил Риджис от гилдията, а после бе тръгнал след елфа.
	— Добре тогава — отвърна полуръстът с цялото самообладание, което успя да събере. — Питай.
	— Търся един от твоята раса — обясни Ентрери. — Стар приятел на име Дондон Тигъруилис.
	Полуръстът си придаде объркан вид и поклати глава, ала не и преди в тъмните му очи да проблесне пламъче, което говореше, че знае за кого става дума… и което не убягна от острия поглед на палача.
	— Всички на улицата знаят кой е Дондон — заяви Ентрери. — Или поне някога беше така. Не си дете, а от уменията ти със зара личи, че от години си редовен посетител на „Медната миза“. Познаваш — или някога си познавал — Дондон. Ако е мъртъв, искам да разбера какво се е случило. Ако не е — искам да говоря с него.
	Шестимата си размениха мрачни погледи.
	— Умря — избъбри един от полуръстовете, ала по тона му веднага си пролича, че лъже и че Дондон, който винаги оцеляваше, е още жив.
	Калимпортските полуръстове обаче винаги се поддържаха.
	— Кой го уби? — престори се, че им вярва Ентрери.
	— Разболя се — обади се друг от играчите по същия издайнически бърз начин.
	— И къде го погребахте?
	— Че кого погребват в Калимпорт? — отвърна първият лъжец.
	— Хвърлиха го в морето — включи се трети.
	Ентрери кимаше през цялото време, развеселен от това как само за няколко мига шестимата бяха успели да съчинят една доста сложна лъжа… която той много скоро щеше да обърне срещу тях.
	— Е, наистина ми казахте доста — изрече той на глас и най-сетне освободи ръката на полуръста до себе си.
	Алчният комарджия начаса посегна към купчинката монети, но преди да успее дори да мигне, между нея и ръката му се заби остра, инкрустирана със скъпоценни камъни кама.
	— Нали обеща да платиш! — възнегодува полуръстът.
	— За някаква измислица? — спокойно отвърна Ентрери. — Попитах за Дондон, преди да вляза, и ми казаха, че е тук. А че е жив, знам отлично — едва вчера говорих с него.
	Шестимата около масата се спогледаха, опитвайки се да открият някакво противоречие. Как можаха да паднат в капана толкова лесно?
	— Тогава защо говореше за него в минало време? — обади се онзи, който пръв бе заявил, че Дондон е мъртъв, доволен от хитростта си и уверен, че е уловил Ентрери в лъжа… което си беше точно така.
	— Защото знам, че един полуръст никога не разкрива местонахождението на своите събратя пред някой от друга раса — отвърна палачът, а държанието му изведнъж стана безгрижно и почти дружелюбно, нещо, което никога не му се бе удавало лесно. — Между мен и Дондон няма лоши чувства, уверявам ви. Стари приятели сме, но отдавна не сме се виждали. Хайде, кажете ми къде мога да го открия и парите са ваши.
	Полуръстовете отново се спогледаха, после един от тях прокара език по устните си и с жаден поглед към купчинката злато посочи една врата в задната част на помещението.
	Ентрери прибра камата си в ножницата и с неопределен жест, който можеше да мине и за поздрав, уверено прекоси стаята и отвори вратата, без да си даде труда да почука.
	Там, удобно излегнат, се намираше най-дебелият полуръст, когото убиецът някога беше виждал, създание по-голямо на ширина, отколкото на височина. Погледите на двамата се срещнаха и Ентрери, насочил цялото си внимание към лицето на пълното същество, почти не забеляза полуголите полуръстки от двете му страни. Да, с ужас установи палачът, това наистина бе Дондон Тигъруилис. Въпреки изминалите години и десетките натрупани килограми, нямаше никакво съмнение, че това е Дондон, който някога бе един от най-лукавите и изкусни мошеници в цял Калимпорт.
	— Да беше почукал! — Дрезгавият глас на полуръста сякаш едва успяваше да си проправи път през дебелото гърло до устните. — Ами ако с моите приятелки бяхме заети с нещо по-лично?
	Ентрери не се и опита да си представи как изобщо би било възможно подобно нещо.
	— Добре де, какво искаш? — попита Дондон, като едва свършил да говори, побърза да натъпче огромно парче пай в устата си.
	Ентрери затвори вратата и пристъпи напред, преполовявайки разстоянието между себе си и полуръста.
	— Искам да си поговоря с един стар приятел.
	Дондон спря да дъвче и се втренчи в него. Няколко мига по-късно го позна и така се задави, че без да иска, изплю голяма част от несдъвкания пай обратно в чинията. Успешно прикривайки отвращението си, двете жени побързаха да я отместят встрани.
	— Аз не… имам предвид… Риджис не ми беше приятел… тоест… — заекна полуръстът — обичайна реакция при появата на Артемис Ентрери.
	— Спокойно, Дондон — твърдо рече убиецът. — Дойдох, за да говоря с теб, нищо повече. Не ме е грижа за Риджис, нито за ролята ти в свалянето на Пук паша. Улиците принадлежат на живите, а не на мъртвите, нали?
	— Така е, разбира се — съгласи се Дондон, видимо разтреперан, и се примъкна напред, опитвайки се да се изправи.
	Едва тогава Ентрери забеляза веригата, която излизаше от дебела халка, пристегната около левия му крак. След няколко безуспешни опита, Дондон най-сетне се отказа и отново се излегна назад.
	— Стара рана — сви рамене той.
	Ентрери се направи, че не е чул нелепото извинение и като приклекна край полуръста, отметна края на дългата му одежда, за да разгледа по-добре скобата.
	— Върнах се наскоро — обясни той. — Надявах се Дондон да ме осведоми за ситуацията на улицата.
	— Дива и опасна, разбира се — изсмя се полуръстът, ала смехът му бързо премина в пристъп на кашлица.
	— Кой държи властта? — ледено попита Ентрери. — Кой е най-могъщият дом и кои войници го подкрепят?
	— Ще ми се да можех да ти помогна, приятелю — нервно каза Дондон. — Наистина. Никога не бих скрил нещо от теб. Никога! Но нали виждаш — при тези думи той посочи окования си крак, — вече не ме пускат да излизам навън.
	— Откога си тук?
	— От три години.
	При тези думи палачът хвърли на полуръста поглед, изпълнен с отвратено изумление, което бързо беше изместено от явно съмнение при вида на сравнително простата заключалка на халката… заключалка, с която някогашният Дондон би се справил за по-малко от минута с помощта само на един косъм.
	В отговор полуръстът вдигна дебелите си ръце, толкова масивни, че върховете на пръстите му не се докосваха:
	— Вече не усещам почти нищо с тях.
	В гърдите на палача се надигна люта ярост. Имаше чувството, че всеки момент ще изригне и само за няколко минути ще смъкне излишните килограми от гърба на Дондон с изумрудената си кама. Вместо това обаче, се наведе над заключалката и след като я завъртя, за да се увери, че няма някоя скрита клопка, извади тънък шперц.
	— Недей! — разнесе се висок глас зад него, ала Ентрери вече беше доловил нечие присъствие зад гърба си и рязко се обърна, приклекнал и с кама в ръката.
	Още една полуръстка, с тънка туника и панталони, къдрава кестенява коса и големи кафяви очи, стоеше на вратата с широко разперени ръце, сякаш за да покаже, че не го заплашва с нищо.
	— Не би било разумно нито за теб, нито за мен — подсмихна се тя.
	— Не я убивай! — примоли се Дондон и се опита да улови Ентрери за ръката, но не успя и отново се отпусна назад, мъчейки се да си поеме дъх.
	От изострените сетива на убиеца не убягнаха потайните движения на двете жени край полуръста — едната бръкна в джоба си, а другата — в гъстата си, дълга до кръста коса, несъмнено, за да извадят скритите там оръжия. Очевидно дошлата бе главната измежду тях.
	— Дуавел Тигъруилис, на твоите услуги — рече тя и се поклони изящно, а после уточни с усмивка: — На твоите услуги, но не и на твоите прищевки.
	— Тигъруилис? — тихо повтори Ентрери и хвърли кос поглед към Дондон.
	— Братовчедка — сви рамене той. — Най-влиятелният полуръст в цял Калимпорт и новият собственик на „Медната миза“.
	Ентрери отново се обърна към жената на прага, която стоеше с ръце в джобовете, привидно напълно спокойна.
	— Разбираш, сигурна съм, че не идвам сама, не и за да се изправя срещу някого като Артемис Ентрери — заяви тя.
	При тези думи палачът не можа да сдържи усмивката си, представяйки си скритите из помещението полуръстове. Всичко това ужасно му приличаше на миниатюрна версия на методите на друг негов познат — мрачният елф Джарлаксъл от Мензоберанзан. Само че в случаите, когато на Ентрери му се бе налагало да се срещне очи в очи с винаги добре охранявания наемник, у него нямаше и грам съмнение, че и най-малката грешка, и най-незначителното движение, което Джарлаксъл или някой от пазачите му сметнеше за заплашително, със сигурност щеше да му коства живота. Да изпитва подобен респект от Дуавел Тигъруилис, а и от който и да било полуръст, му се струваше смехотворно. Все пак, не бе дошъл, за да се бие, въпреки че войнът у него приемаше думите на Дуавел като предизвикателство.
	— Разбира се — отвърна той.
	— Неколцина прашки те държат на прицел с куршуми, обработени със специална взривоопасна смес. Крайно болезнена и унищожителна.
	— Колко находчиво — отбеляза Ентрери, опитвайки се да изглежда впечатлен.
	— Само така можем да оцелеем — обясни Дуавел. — С находчивост и като знаем всичко за всички, за да сме винаги подготвени.
	С едно мълниеносно движение, което неминуемо би довело до мигновената му смърт в двора на Джарлаксъл, палачът прибра камата си в ножницата, изправи се и се поклони ниско и почтително на полуръстката.
	— Половината от децата на Калимпорт отговарят пред Дуавел — обади се Дондон. — А другата половина изобщо не са деца — смигна той многозначително, — и също отговарят пред нея.
	— И, разбира се, и двете половини не са изпускали от поглед Артемис Ентрери от мига, в който той стъпи в Калимпорт — додаде Дуавел.
	— Радвам се, че славата ми ме е изпреварила — придаде си надменен вид убиецът.
	— До съвсем скоро изобщо не знаехме, че си ти–сряза го Дуавел, подразнена от привидната му самонадеяност.
	— И как разбрахте?
	Едва тогава полуръстката осъзна, с немалка доза неудобство, че Ентрери я бе изиграл, в опит да изкопчи нужната му информация.
	— И защо смяташ, че ще ти отговоря? — опита се да замаже положението тя. — Нито пък виждам защо да помагам на човека, свалил Риджис от престола на Пук паша. Та Риджис имаше възможността да се погрижи за всички полуръстове в Калимпорт.
	Ентрери нямаше какво да отговори, затова си замълча.
	— Въпреки това, смятам, че трябва да си поговорим — рече Дуавел и като се извърна леко, кимна към вратата.
	Ентрери хвърли поглед на Дондон.
	— Да го оставим на развлеченията му — каза полуръстката. — Ти се канеше да го освободиш, ала мога да те уверя, че той няма никакво желание да си тръгне оттук. Хубава храна и хубава компания.
	Очите на Ентрери, в които ясно личеше отвращението му, се преместиха от подносите с най-различни сладкиши към едва движещия се Дондон, а после и към двете жени.
	— Не е особено придирчив — изсмя се едната от тях.
	— Единственото, което иска, е мек скут, където да прислони сънливата си глава — изкикоти се другата и двете избухнаха в смях.
	— Имам всичко, от което се нуждая — потвърди Дондон.
	Ентрери само поклати глава и последва Дуавел в една по-закътана и със сигурност по-добре охранявана стая във вътрешността на „Медната миза“. Полуръстката се настани в нисък, плюшен стол и даде знак на Ентрери да седне насреща й.
	— Не се случва често да приемам гости от друга раса — извини се Дуавел при вида на неудобното положение, което палачът бе принуден да заеме в прекалено малкото за него кресло. — По принцип сме доста потайни.
	За Ентрери бе очевидно, че от него се очаква да се покаже поласкан, но това съвсем не беше така и той продължи да си седи с каменно изражение на лицето, вперил обвинителен поглед в своята домакиня.
	— Държим го за негово собствено добро — направо каза тя.
	— Някога Дондон беше сред най-изкусните крадци в Калимпорт — парира я убиецът.
	— Някога — повтори Дуавел. — Само че скоро след като ти си тръгна, Дондон си навлече гнева на един особено влиятелен паша. Той се оказа мой добър приятел, та успях да измоля живота на братовчед си, но при условие, че си стои вътре. Завинаги. Ако някога го забележат да се разхожда из улиците на Калимпорт — било пашата, било който и да било от многобройните му подчинени, — трябва да им го предам, за да бъде екзекутиран.
	— За предпочитане е пред бавната смърт, на която сте го обрекли, прикован в онази стая.
	При тези думи Дуавел се разсмя с глас:
	— Види се, че не познаваш Дондон. Хора, много по-благочестиви от мен, отдавна са разпознали седемте най-пагубни за душата гряха. Дондон може и да не притежава никой от първите три — не е горделив, нито завистлив, нито пък гневлив — но за сметка на това, от останалите четири има в излишък — и леност, и алчност, и лакомия, и похот. Двамата с него сключихме сделка, която му спаси живота. Зарекох се да му давам — безусловно и без да го съдя — всичко, което поиска, в замяна на обещанието му никога да не излиза навън.
	— Защо тогава е окован?
	— Защото рядко му се случва да е трезвен — обясни Дуавел. — Не искам да започне да създава неприятности в заведението или пък да се озове на улицата. Веригата е за негово собствено добро.
	На Ентрери му се искаше да възрази — рядко бе виждал по-жалка гледка от онова, в което се бе превърнал полуръстът. Той самият хилядократно би предпочел да умре от бавна и мъчителна смърт, пред това да води подобно гротескно съществувание. Ала после си спомни онзи Дондон, когото познаваше, и живота, на който той се радваше тогава и който включваше купища сладкиши и много жени, и осъзна, че единствено собствените му недостатъци бяха довели полуръста до сегашното състояние, а не загрижената за него Дуавел.
	— Докато си стои в „Медната миза“, никой няма да го закача — проговори Дуавел след малко. — Никой слуга на пашата, никой наемен убиец. Макар, разбира се, да разчитаме само на обещание, дадено преди цели пет години. Сега разбираш, предполагам, защо се стреснахме, когато човек със славата на Артемис Ентрери се появи на прага ни и започна да разпитва за Дондон.
	Палачът я изгледа скептично.
	— В началото не бяхме сигурни, че си ти — обясни жената. — Но от два дни знаем, че наистина си в града. Всъщност, това не е тайна за никого на улицата, но, както можеш да се досетиш, слуховете са доста повече от фактите. Някои казват, че си се върнал, за да изместиш Куентин Боду и да завземеш властта над дома на Пук. Други пък подозират, че имаш много по-важна цел и че си бил нает от управниците на Града на бездънните води, за да се разправиш с неколцина от най-влиятелните лидери на Калимшан.
	Изражението на Ентрери ясно говореше какво мисли той за подобни нелепици.
	— Това са оковите на славата — сви рамене Дуавел. — Мнозина са готови да платят пребогато за всяко късче информация — пък била тя и най-невероятният слух — което би им помогнало да разбулят загадката на неочакваното ти завръщане. Присъствието ти ги тревожи, убиецо. Приеми го като комплимент!
	И като помълча за миг, добави:
	— Но и като предупреждение. Когато гилдиите се боят от някого или нещо, те често взимат мерки, за да го премахнат. Неколцина души вече проявиха особено настоятелен интерес към местонахождението ти, а мисля и сам разбираш какво означава това в твоята професия.
	Ентрери сложи ръка върху облегалката на малкия стол и като подпря брадичката си с длан, се вгледа в жената пред себе си. Рядко някой се бе осмелявал да му говори толкова смело и без заобикалки и така само за няколко минути Дуавел Тигъруилис си спечели уважение, с каквото палачът не даряваше други и за цял живот.
	— Мога да ти намеря още по-подробна информация — лукаво додаде полуръстката. — Говори се, че имам по-големи уши и от сосалански мамут и повече очи от цяла стая с хора. И е вярно.
	Ентрери раздрънка кесията си:
	— Надценяваш възможностите ми.
	— Огледай се наоколо — отвърна му Даувел. — Нима мислиш, че имам нужда от злато, пък дори и от Града на сребърната луна?
	Уж небрежното споменаване на сребърния град бе недвусмислен знак, че Дуавел знае за какво говори.
	— Смятай го за услуга между приятели — думите й изобщо не изненадаха Ентрери, за когото подобни услуги от дълги години бяха начин на живот. — А може би един ден ще имаш възможност да ми се издължиш.
	Изражението на Ентрери нито за миг не издаде мислите, въртящи се в главата му. Какъв лесен начин да се сдобие с информация! Силно се съмняваше, че Дуавел някога ще поиска да се възползва от услугите му — не това бе начинът, по който полуръстовете решаваха своите проблеми. А даже да го стореше, нищо не му пречеше да й откаже — мисълта тя да изпрати еднометровите си главорези подире му, не го плашеше особено. Не, единственото, което Дуавел искаше, в случай че нещата се развиеха в негова полза, бе възможността да се похвали, че Артемис Ентрери й е задължен… твърдение, което бе достатъчно, за да накара кръвта да се отдръпне от лицето на повечето от обитателите на калимпортските улици.
	Въпросът пред Ентрери бе друг — беше ли го изобщо грижа за информацията, с която тя разполагаше? След още минута-две той най-сетне кимна. Лицето на Дуавел засия.
	— Върни се утре вечер — рече тя. — Тогава ще мога да ти кажа повече.
	Веднъж излязъл от „Медната миза“, Ентрери отново се замисли за Дондон. Всеки път, щом си представеше как тъпче огромно парче пай в устата си, усещаше как го обзема ярост. Не отвращение, а ярост. Като се вгледа по-внимателно в себе си, осъзна, че Дондон Тигъруилис бе най-близкото подобие на приятел, което някога бе имал. Басадони паша бе негов покровител, Пук паша — негов работодател, но отношенията му с Дондон бяха съвсем различни. Двамата си помагаха не за пари, разменяха си информация не в замяна на същото от страна на другия. Връзката им беше изгодна и за двамата. Ала ето че Дондон, отдаден единствено на наслади и забавления, бе пропъдил всяка следа от смисъл от живота си. За Ентрери това не бе нищо друго, освен бавно самоубийство.
	Че гневът му се дължи на състрадание, палачът не можеше и да си помисли — ясно бе, че не затова видът на Дондон го отвращава толкова. Не, като имаше предвид собственото си състояние напоследък, причината трябва да беше у него. Той може и да не беше окован в компанията на жени и купища храна, ала в крайна сметка, също както и Дондон, се беше предал.
	Като че ли бе дошло време да свали бялото знаме.
	В известен смисъл, полуръстът някога му бе приятел, също както и още някой в Калимпорт. Дошло бе време да навести Ла Вал.


	Глава 4
	Зовът

	Дризт нямаше как да слезе до площадката, където се бе приземила Гуенивар, затова използва ониксовата статуетка, за да отпрати вярното животно обратно в Звездната равнина, където раните му щяха да зараснат много по-бързо. Сега елфът можеше да насочи вниманието си към останалите си приятели — Риджис и великанът, с когото той се бе съюзил, не се виждаха, а Уолфгар и Кати-Бри тъкмо отиваха към Бруенор, на терасата, където бе паднал последният от враговете им. Дризт също се отправи натам. В началото си мислеше, че ще му се наложи да се върне до мястото, откъдето бе тръгнал, но с невероятна сръчност и силата на пръстите си, калени в безброй тренировки, някак си успя да открие достатъчно издатинки, пукнатини и неравни повърхности, за да се спусне при другарите си.
	Когато стигна при тях, те вече бяха влезли в пещерата в дъното на терасата.
	— Проклетите му твари! — чу да се оплаква Бруенор — За таз’ битка, дето ни спретнаха, трябваше да са скътали повечко плячка!
	— Може би точно затова душеха покрай пътя — отвърна му Кати-Бри. — Да не предпочиташ да бяхме изчакали, докато си свършим работата с Кадърли? Сигурна съм, че на връщане щяхме да открием достатъчно съкровища, че и скелетите на неколцина търговци отгоре!
	— Ха! — изсумтя джуджето и Дризт не можа да сдържи усмивката си — малцина в Царствата се нуждаеха от богатства по-малко, отколкото Бруенор Бойния чук, осми крал на Митрил Хол (въпреки че сам бе избрал да не живее там), както и предводител на доходна минна колония в Долината на мразовития вятър.
	Не, не затова се гневеше джуджето и Дризт, който добре го познаваше, се засмя още по-широко, когато миг по-късно чу потвърждение на подозренията си:
	— Какъв дяволски бог ти изпраща подобни изчадия, без да те възнагради с поне малко злато за усилието!
	— Нали намерихме злато — напомни Кати-Бри на недоволстващия си баща.
	Дризт, който току-що бе влязъл в пещерата, забеляза обемиста торба в ръцете на младата жена, очевидно пълна с пари.
	Бруенор му хвърли отвратен поглед:
	— Само някаква си мед! — измърмори сърдито. — Три златни монети и две сребърни. Всичко друго е проклетата му мед!
	— Но пък пътят е чист — рече елфът и погледна към Уолфгар, който избягна очите му.
	Дризт се опитваше да не му се сърди. От варварина се очакваше да нанесе първия удар и така да проправи път за другаря си. Никога до този ден той не го беше подвеждал в битка. Ала елфът знаеше, че колебанието на младия мъж не бе продиктувано от желание да му навреди, още по-малко пък бе проява на страх. Уолфгар гореше в огъня на душевно терзание, каквото Дризт До’Урден не бе срещал досега. Освен това, още преди да го придума да тръгнат по следите на великаните, елфът, отлично знаеше в какво състояние се намира приятелят му, затова сега не можеше да го обвини за нищо.
	Не че изобщо искаше да го прави. Надяваше се единствено, че битката, след като веднъж се беше включил в нея, бе помогнала на Уолфгар да се освободи поне отчасти от демоните, които го преследваха, че го беше „поизпотила“, както се изразяваше Монтолио, поне малко.
	— Ами ти! — провикна се Бруенор и се втурна към елфа. — Какво да речем за теб, дето хукваш нанякъде, без и думичка да ни кажеш! Искаш само ти да се забавляваш, а? Или пък ти е щукнало, че аз и моето момиче не можем да ти помогнем?
	— Реших, че няма смисъл да ви занимавам с толкова незначителна битка — спокойно отвърна Дризт, а по черното му лице заигра обезоръжаваща усмивка. — Пък и планината — знаех, че ще се бием не под нея, а отгоре й… което не е особено подходящ терен за джуджета, с техните къси ръце и крака.
	Бруенор едва се сдържаше да не го удари, убеден бе елфът, виждайки как приятелят му трепери от яд.
	— Ха! — изръмжа джуджето вместо това и като махна с ръка, се отправи към изхода на пещерата. — Все такива ги вършиш, проклети елфе! Ходиш къде ли не — все сам — и заграбваш цялата веселба. Ама по пътя ще срещнем още, хич и не се съмнявай! И се моли да ги видиш преди мене, че иначе ще ги накълцам на парченца, още преди да си извадил онез’ смешни ятагани от ножниците или да си повикал гадната си котка от статуята! Освен ако не са твърде много, разбира се, — продължи той, вече излязъл от пещерата. — Тогаз мога и да ти ги оставя всичките, подли елфе!
	Без да каже нито дума, без дори да погледне приятелите си, Уолфгар последва джуджето, оставяйки Кати-Бри и Дризт сами. Елфът се усмихваше, искрено развеселен от сърдитото мърморене, което се носеше отвън, ала когато се обърна към Кати-Бри, видя, че тя наистина е засегната и изобщо не й е до смях.
	— Оправданието ти не струва — отбеляза тя.
	— Искаше ми се да дойда само с Уолфгар — обясни елфът. — Да го върна към едно различно време и място, когато неприятностите ни още не бяха започнали.
	— А не си ли помисли, че аз и баща ми може би също искаме да помогнем?
	— Предпочетох наоколо да няма никого, когото Уолфгар да реши, че трябва да защитава — отвърна Дризт без заобикалки и младата жена неволно отстъпи назад. — Знаеш, че съм прав. Предполагам, не си забравила как се държеше с теб преди битката с йоклолата. Покровителственото му отношение беше излязло извън всякакви граници и пречеше на всички ни. Нима трябваше да ви взема с нас, с риск да повторя историята и да оставя Уолфгар в още по-окаяно състояние, отколкото преди да поемем по следите им? Затова не помолих и Риджис и Бруенор да дойдат. Искаше ми се с Уолфгар и Гуенивар да се изправим срещу великаните сами, така, както направихме преди всички онези години в Долината на мразовития вятър. И кой знае, може би приятелят ни щеше да си припомни какви бяхме преди Ерту да нахлуе в живота ни.
	Изражението на Кати-Бри омекна и тя кимна, прехапала долната си устна:
	— И получи ли се? Всичко мина добре, нали? Той се би храбро и самоотвержено?
	Дризт погледна към изхода на пещерата.
	— Допусна грешка — принуден бе да признае. — Но след това се поправи. Остава ми само да се надявам, че Уолфгар ще успее да си прости за първоначалното колебание и няма да забрави колко добре се справи после.
	— Колебание? — Съмнението в гласа на Кати-Бри бе очевидно.
	— В началото… — понечи да обясни елфът, но после махна с ръка, сякаш случилото се нямаше значение. — Доста време мина, откакто се бихме рамо до рамо, разбираемо недоразумение, нищо повече.
	В действителност на самия Дризт му бе трудно да преглътне факта, че колебанието на варварина едва не бе струвало прескъпо на него и на Гуенивар.
	— Прекалено си великодушен — отбеляза наблюдателната Кати-Бри.
	— Надявам се Уолфгар да си спомни не само кой е, но и кои са приятелите му.
	— Надяваш се? — повтори младата жена. — А вярваш ли, че ще стане?
	Без да сваля поглед от изхода на пещерата, Дризт сви рамене.

	* * *

	Скоро след това четиримата оставиха клисурата зад гърба си и поеха назад. Недоволството на Бруенор си бе намерило нов обект — Риджис.
	— Къде, гоблините го взели, е. Къркорещия корем? — негодуваше той на висок глас. — И как, в името на деветте пъкъла, успя да накара някакъв си великан да му помогне в битката?
	Още преди да бе довършил, земята под тях затрепери, разлюляна от тежки стъпки, съпроводени от глупава песничка. Единият от певците със сигурност бе Риджис, ала освен неговият доволен гласец, се носеше и още един, който повече приличаше на тътена на търкалящи се камъни. Миг по-късно иззад един завой на пътя се показа полуръстът, удобно разположен върху рамото на великана. И двамата пееха с пълно гърло и се смееха на всяка крачка.
	— Здравейте! — щастливо се провикна Риджис и насочи великана към тях.
	От вниманието му не убягна фактът, че Дризт е положил ръце върху дръжките на ятаганите си. Вярно, те си бяха в ножниците, но това не означаваше нищо, когато ставаше въпрос за светкавично бързия елф. Бруенор пък стисна още по-здраво брадвата си, Кати-Бри — лъка си, а Уолфгар изглеждаше така, сякаш всеки миг ще избухне.
	— Това е Юнгер — представи го полуръстът. — Не е от тези, с които се бихме. Казва, че дори не ги познава. Освен това е умен.
	Юнгер вдигна ръка, за да е сигурен, че Риджис няма да падне, и се поклони на смаяните приятели.
	— Всъщност той дори не слиза до пътя. Изобщо не напуска планината — обясни полуръстът. — Казва, че делата на хората и джуджетата слабо го интересуват.
	— Той ши го каза, а? — скептично попита Бруенор.
	Риджис кимна с широка усмивка и размаха рубинения си медальон, чиито магически сили другарите му добре познаваха:
	— И аз му вярвам.
	— Това нищо не променя — изръмжа джуджето и погледна към Дризт, сякаш очакваше елфът да започне битката — в крайна сметка, според него великанът си оставаше великан, а тези създания му се нравеха най-много проснати на земята, с брадва, забита дълбоко в черепа.
	— Юнгер не е убиец — твърдо заяви Риджис.
	— Само гоблини — усмихна се огромното същество. — И великани от хълмовете. И орки, разбира се — кой ли може да понася грозните твари?
	Изисканият начин на изразяване и изборът на врагове накараха Бруенор да го зяпне изумено.
	— И снежни човеци — допълни той. — Не забравяй и проклетите снежни човеци!
	— О, не — отвърна Юнгер. — Аз не убивам снежни човеци.
	Бруенор отново се смръщи.
	— Ами да, така миришат, че и за ядене не стават — продължи великанът. — Не, не ги убивам. Опитомявам ги.
	— Какво? — слиса се джуджето.
	— Опитомявам ги. Като кучета или коне. О, да знаете само колцина от тях имам в пещерата си горе в планината.
	Бруенор хвърли объркан поглед на Дризт, ала и той само сви рамене в недоумение.
	— Бездруго вече изгубихме твърде много време — намеси се Кати-Бри. — Камлейн и останалите ще са преполовили пътя до Лускан, докато ги настигнем. Кажи на приятеля си да си върви, Риджис, и да тръгваме.
	Риджис поклати глава, още преди младата жена да бе довършила:
	— Юнгер обикновено не напуска планината — рече той. — Ала ще го стори заради мен.
	— Значи няма да се налага да те нося повече — измърмори Уолфгар и се отдалечи. — Поне за това го бива.
	— Бездруго нямаше да го носиш повече — обади се Бруенор и като се обърна към полуръста, добави: — Нали си имаш крака! Нямаш нужда от някакъв великан, вместо кон.
	— Той е нещо повече — поправи го Риджис, целият грейнал от задоволство. — Телохранител.
	Бруенор и Кати-Бри простенаха Дризт се засмя тихичко и поклати глава.
	— Всеки път, когато се бием, прекарвам най-много време в опити да не ви се пречкам — обясни дребният им приятел. — Така и не успявам да ви помогна достатъчно. Но с Юнгер до мен…
	— Пак ще се мъчиш да се скатаеш някъде! — прекъсна го Бруенор.
	— Ако Юнгер ще се бие вместо теб, значи няма да е по-различен от всички нас — включи се и Дризт. — Означава ли това, че и ние сме просто твои телохранители?
	— Разбира се, че не! — отвърна Риджис. — Но…
	— Кажи му да си върви — повтори Кати-Бри. — Хубава картинка ще сме, когато се появим в Лускан заедно с един планински великан!
	— Ами като се появим с един мрачен елф? — без да се замисли рече полуръстът и миг по-късно пламна от смущение.
	И този път Дризт се засмя и поклати глава.
	— Я го свали долу! — изръмжа Бруенор на великана. — Май има нужда да си поговорим!
	— Не бива да нараняваш приятеля ми Риджис — отвърна Юнгер. — В никакъв случай не мога да допусна подобно нещо.
	Джуджето изсумтя:
	— Свали го ти казах!
	С един последен поглед към полуръста, който си бе придал непреклонно изражение, великанът се подчини. Бруенор посегна, сякаш се канеше да издърпа ухото на полуръста, ала после вдигна очи към огромното същество и промени решението си.
	— Мислиш ли изобщо, къркорещ корем? — тихичко попита той, отвеждайки Риджис настрани. — Какво според теб ще стане, когато проклетото му създание се измъкне от примката на рубина? Нали ще те смаже, преди да успеем да го спрем! Не че имам намерение да го спирам — заслужил си си да те смачкат като буболечка!
	Риджис понечи да му възрази, но после си спомни началото на познанството си с Юнгер, когато великанът бе заявил, че предпочита гризачите на пюре. Нямаше как да отрече, че новият му приятел може да го размаже само за миг, а на влиянието на медальона не можеше да се разчита безрезервно. Без повече спорове, той отиде при Юнгер и му нареди да се върне у дома си в планината.
	Великанът се усмихна… и поклати глава.
	— Чух го — загадъчно рече той. — И затова ще остана.
	— Какво си чул? — едновременно попитаха Риджис и Бруенор.
	— Зоб, който ми казва да дойда с вас, за да служа на Риджис и да го защитавам.
	— Добре си го ударил с твоята магия, а? — прошепна джуджето на Риджис.
	— Нямам нужда да ме защитават — твърдо заяви полуръстът. — Въпреки че всички ти благодарим от сърце за помощта в битката. Сега можеш да си вървиш у дома.
	И този път Юнгер поклати глава:
	— По-добре да дойда с теб.
	Бруенор хвърли убийствен поглед на полуръста, който нямаше никакво обяснение за онова, което се случваше. Доколкото виждаше, великанът все още се намираше под въздействието на рубина — фактът, че самият той бе жив, също говореше в подкрепа на подобно предположение — ала ето че отказваше да му се подчини.
	— Защо пък да не дойдеш? — неочакваната намеса на Дризт изненада всички. — Но ако ще се присъединяваш към нас, слугите ти може да са ни от огромна полза. Колко време ще ти отнеме да ги доведеш?
	— Не повече от три дни — отвърна Юнгер.
	— Отлично — обади се Риджис, подскачайки на едно място, с рубинения медальон в ръка. — И гледай да не се бавиш.
	Това като че ли удовлетвори великана и като се поклони ниско, той си тръгна.
	— Трябваше да го убием тук и сега — рече Бруенор. — Кат’ се върне след три дена и не ни открие, като нищо ще хукне подире ни, че и със смрадливите си снежни човеци на туй отгоре!
	— Не, нали ми каза, че никога не напуска планината! — опита се да го успокои полуръстът.
	— Достатъчно с тези глупости! — настоя Кати-Бри. — Създанието си отиде и ние също трябва да последваме примера му.
	Никой не възрази и те отново поеха на път.
	— Наистина ли всичко бе заради рубинения медальон? — попита Дризт, който крачеше редом с полуръста.
	— Юнгер ми каза, че от дълги години не се е отдалечавал толкова от дома си — призна Риджис. — Вятърът донесъл тайнствен зов и той го последвал. Предполагам, смяташе, че аз съм го повикал.
	Обяснението се стори съвсем правдоподобно на Дризт. Ако великанът не прозреше простичката им уловка, четиримата щяха да оставят Гръбнака на света далеч зад себе си и да продължат с удвоено темпо, много преди той да се върне на мястото, където се бяха разделили.

	* * *

	В това време Юнгер, който бързаше към охолния си планински дом, изведнъж се запита защо изобщо го беше напуснал. На млади години се бе скитал по света, като живееше ден за ден и се хранеше, с каквото намери. Припомняйки си лъжите, които бе наговорил на наивния полуръст, великанът не можа да сдържи усмивката си — разбира се, че бе опитвал човешко месо веднъж дори бе изял един полуръст. Истината бе, че сега го избягваше, не само защото вкусът не му се нравеше особено, но и защото хората бяха прекалено опасни врагове. Особено го ужасяваха магьосниците. Освен това, за да си набави човешко или полуръстово месо, Юнгер трябваше да напусне планинското си обиталище, нещо, което никак не обичаше да прави.
	И днес не би се разкарвал толкова надалеч, ако един зов, който той така и не можеше да си обясни — не го беше принудил.
	Да, у дома Юнгер разполагаше с всичко, от което се нуждаеше — изобилие от храна, послушни слуги и меки кожи. Нямаше никаква причина да го напуска.
	Но ето че бе сторил точно това и нещо повече — отново щеше да го стори. И сам виждаше колко нелогично постъпва, но не можеше да се въздържи. Не и когато в ушите му неспирно жужеше тихо, ала настойчиво бръмчене.
	Щеше да вземе снежните човеци и да се върне, следвайки зова, който вятърът довяваше.
	Зовът на Креншинибон.


	Глава 5
	Оживление

	Късно сутринта Ла Вал се прибра в покоите си след срещата си с Куентин Боду и Чалси Ангуейн. Дог Пери също би трябвало да присъства и всъщност магьосникът искаше да се види именно с него. Само че Пери беше изпратил човек да им каже, че няма да може да дойде, тъй като бил навън, опитвайки се да научи повече за Артемис Ентрери.
	Така че срещата се бе превърнала в събиране, чиято цел бе да уталожи опасенията на Куентин Боду, който отчаяно се нуждаеше някой да го увери, че Ентрери няма просто да нахлуе в стаята и да го убие на място. Чалси Ангуейн с дръзката напереност на самоуверен младок бе заявил, че ще го брани с живота си. Това, както отлично знаеше Ла Вал, си беше чиста лъжа, още повече, че Ентрери никога не би постъпил по този начин, никога не би убил Куентин, без да проучи предварително всички негови връзки и съюзници, както и доколко сигурно е положението му начело на гилдията.
	— Ентрери никога не действа безразсъдно — беше обяснил магьосникът на двамата. — А да направи подобно нещо, би било същинско безразсъдство.
	В края на срещата Боду вече се чувстваше значително по-добре, макар да не пропусна да отбележи, че най-добре би било, ако Дог Пери или някой друг се погрижи за опасния палач. Ала това нямаше да бъде никак лесно, каза си Ла Вал, макар че предпочете да запази тази мисъл за себе си.
	Още щом се прибра в покоите си (просторна приемна с работен кабинет отдясно, спалня зад нея и алхимична лаборатория вляво), магьосникът усети, че нещо не е наред. Първата му мисъл бе, че виновникът е Дог Пери — главорезът със сигурност му нямаше доверие и при един разговор насаме дори си бе позволил да намекне, че стигне ли се до явна конфронтация, Ла Вал би подкрепил Ентрери.
	Дали не се беше промъкнал в стаята му, докато той бе на среща с Боду, и сега го чакаше спотаен някъде с оръжие в ръка?
	Магьосникът погледна вратата, през която току-що бе влязъл (и която никога не пропускаше да заключи), но не забеляза никакви признаци ключалката да е била насилвана, нито пък някоя от клопките, които бе заложил, да е била задействана. Имаше още един начин да се проникне в покоите му — външен прозорец, който обаче бе защитен с толкова много заклинания и капани, че всеки, дръзнал да пропълзи през него, щеше да си остане на перваза — поразен от светкавица, изгорен по три различни начина и смразен. А ако някой все пак оцелееше след всичко това, експлозиите щяха да се чуят из целия етаж и да доведат десетки стражи.
	Успокоен от тази простичка логика, както и от магията, благодарение на която никой удар не можеше да проникне през кожата му, Ла Вал се отправи към кабинета си.
	Но преди да беше стигнал дотам, бравата щракна и отвътре се показа Артемис Ентрери.
	Колената на магьосника омекнаха и той едва успя да се задържи на крака.
	— Знаеше, че съм се върнал — спокойно рече Ентрери и се облегна на вратата. — Нима очакваше, че няма да посетя стария си приятел?
	Ла Вал, който междувременно се бе съвзел, поклати глава и погледна назад:
	— Вратата или прозореца?
	— Вратата, разбира се — отвърна Ентрери. — Знам колко добре се охранява прозорецът.
	— Не само той — сухо рече Ла Вал очевидно защитата му не се беше оказала достатъчна.
	Палачът сви рамене:
	— Все още използваш същата ключалка и същите клопки, с които пазеше и предишните си покои. Така и предположих, когато чух колко си се зарадвал да научиш, че са оцелели, след като джуджето разби вратата ти.
	— Откъде взе… — започна магьосникът.
	— Нали аз ти намерих ключалката? — напомни му Ентрери.
	— Но сградата се пази от стражи, които не познаваш!
	— И освен това си има издайници — тихо отговори палачът.
	— Ама вратата! — все така недоумяваше магьосникът. — Има и други… капани.
	По лицето на Ентрери се изписа отегчение и Ла Вал се отказа.
	— Много добре тогава — каза той и като мина покрай убиеца, влезе в кабинета си и му даде знак да го последва. — Мога да наредя да ни донесат нещо за хапване, ако искаш.
	Ентрери се настани насреща му и поклати глава.
	— Не съм тук за угощения, а за информация. Знаят, че съм в Калимпорт.
	— Доста от гилдиите наистина знаят — потвърди Ла Вал. — В това число и аз. Видях те в кристалната си топка, както, уверен съм, и магьосниците на мнозина други паши. Не може да се каже, че си се движил из сенките.
	— А трябваше ли? Доколкото ми е известно, идвам без врагове и без намерение да си създавам такива.
	Ла Вал се изсмя на абсурдното му изказване:
	— Без врагове? Та ти си създаваш врагове, където и да отидеш. Това е неизбежен страничен ефект при професия като твоята.
	Смехът му обаче бързо секна при вида на убиеца, който изобщо не изглеждаше развеселен — луд ли бе да си прави шега с навярно най-опасния човек в целия свят!
	— Защо си ме търсил с кристалната топка? — попита Ентрери.
	Ла Вал вдигна ръце и сви рамене:
	— Това ми е работата.
	— Значи си съобщил на господаря си за завръщането ми?
	— Паша Куентин Боду беше с мен, когато образът ти се появи в глъбините на топката — призна магьосникът.
	Ентрери кимна едва-едва и Ла Вал се размърда неспокойно:
	— Разбира се, не предполагах, че ще видя теб — обясни. — Ако знаех, щях първо да те потърся, за да разбера намеренията и желанията ти.
	— Завидна лоялност — иронията в сухата забележка на палача не убегна на магьосника.
	— Никога не съм давал лъжливи обещания, нито съм се преструвал. Всички, които ме познават, знаят, че не бих сторил нищо, за да променя баланса на силите около мен и че служа на онзи, чиито мощ и влияние натежат най-много.
	— Пресметлив, както винаги — рече Ентрери. — Само че не ми ли каза току-що, че си щял да ме потърсиш, ако си знаел? Дал си обещание, магьоснико, обещание за вярна служба. А няма ли да нарушиш обещанието си към Боду, като ме предупреждаваш? Може би не те познавам така добре, както си мислех. Може би не бива да разчитам на лоялността ти.
	— За теб съм готов да направя изключение на драго сърце — заекна Ла Вал, опитвайки се да излезе от затруднението, в което сам се бе вкарал.
	У него нямаше и капчица съмнение — реши ли, че не може да му има доверие, Ентрери щеше да се опита да го убие.
	Също както нямаше и капчица съмнение, че ако решеше да го убие, с него бе свършено.
	— Самото ти присъствие означава, че страната, която си взел, вече е наклонила везните в своя полза — обясни магьосникът. — Ето защо никога не бих застанал срещу теб доброволно.
	Изпитателният поглед на палача отново накара Ла Вал да се размърда неспокойно на мястото си. Ентрери, който нито имаше време за такива игрички, нито възнамеряваше да нарани Ла Вал, бързо разсея напрежението:
	— Кажи ми какво представлява гилдията сега. Разкажи ми за Боду, войската му и докъде се простира влиянието му.
	— Куентин Боду е свестен човек — начаса отвърна магьосникът. — Никога не убива, освен ако няма друг избор и краде само от онези, които могат да си позволят загубата. Ала мнозина от подчинените му, а и доста от съперниците ни, смятат състрадателността му за слабост, а от това гилдията само страда. Влиянието ни вече не се простира толкова надалеч, колкото при Пук паша, нито пък по времето, когато ти пое властта от полуръста.
	След това Ла Вал му разказа всичко за гилдията и палачът с изненада научи колко много бе западнала силата й. Улици, които някога попадаха под властта на Пук, сега оставаха далеч зад значително стеснените граници.
	Не че преуспяването или провалът на Боду представляваха особен интерес за Ентрери. Той бе тук заради собственото си оцеляване. Опитваше се да си изясни разположението на силите в Калимпорт, за да не си навлече неволно гнева на някоя от престъпните гилдии.
	В това време Ла Вал му обясняваше за войниците на Боду, като горещо похвали заложбите на младия Чалси и не пропусна да го предупреди (с крайно сериозен тон, който изобщо не впечатли убиеца) за Дог Пери.
	— Дръж го под око — настоя магьосникът, виждайки почти отегченото изражение на Ентрери. — Пери беше до мен, когато видяхме образа ти в кристалната топка, и никак не се зарадва, че си се върнал. Самото ти присъствие в Калимпорт е заплаха за него — услугите му са високо платени и доста търсени, и то не само от Куентин Боду.
	След като и този път не получи никакъв отговор от палача, Ла Вал заряза всякакви заобикалки:
	— Дог Пери иска да бъде следващият Артемис Ентрери.
	Сега вече убиецът се изсмя, не защото се опасяваше, че Пери е способен да осъществи мечтата си, още по-малко пък защото се бе почувствал поласкан. Не, Артемис Ентрери бе развеселен от факта, че непознатият младок очевидно нямаше никаква идея към какво се стреми, иначе несъмнено би насочил усилията си към нещо друго.
	— В неговите очи завръщането ти е много повече от дребно неудобство — предупреди Ла Вал. — По-скоро е заплаха… или дори златна възможност.
	— Не го харесваш — отбеляза Ентрери.
	— Не притежава никаква дисциплина и това го прави непредсказуем — обясни магьосникът. — Стрела на слепец. Ако знаех със сигурност, че е решил да ме убие, надали щях да се страхувам, онова, което вечно ни държи нащрек, са нелогичните му действия.
	— Не се домогвам до позицията на Боду — обади се палачът след моментно мълчание. — Нито пък имам намерението сам да се нанижа на камата на Дог Пери. Така няма да си нелоялен към господаря си, когато ме държиш в течение на случващото се, магьоснико, а именно това ще очаквам от теб.
	— Ако Дог Пери реши да предприеме нещо срещу теб, веднага ще научиш — обеща Ла Вал и убиецът му повярва.
	Пери бе просто нахален хлапак, който се надяваше с един удар на камата да укрепи позицията си в Калимпорт и ако враждата с Пери донякъде би притеснила магьосника, то научеше ли, че Ентрери иска смъртта му, ужасът му нямаше да знае граници.
	Палачът остана на мястото си още миг, мислейки си за парадокса на своята репутация. Заради годините, които бе посветил на мрачната си професия, доста хора искаха да го видят мъртъв, ала поради същата причина мнозина други, боейки се да му се противопоставят, биха застанали на негова страна.
	Разбира се, ако по някакъв начин Дог Пери успееше да го убие, предаността на Ла Вал, сменила начаса своя обект, щеше да се насочи към новия цар на калимпортските улици.
	В очите на Артемис Ентрери всичко това бе съвършено безсмислено.

	* * *

	— Нима не виждаш възможностите, които се разкриват пред нас? — Въпреки яда си, Дог Пери се стараеше да говори спокойно, макар че в действителност му идеше да удуши нервния млад мъж.
	— Не си ли чувал историите? — отвърна Чалси Ангуейн. — Под острието му са падали от бойни магове до могъщи паши! Всеки, когото си е наумявал да погуби, неизменно е срещал смъртта си!
	Дог Пери се изплю с отвращение:
	— Това е било преди много години. Бил е по-млад и почитан от много гилдии, в това число и тази на Басадони паша. Имал е връзки, както и съюзници, които да му помагат в убийствата. Сега е сам и уязвим, а и не притежава бързината на младостта.
	— По-добре да почакаме и да се опитаме да разберем защо се е върнал — възпротиви се Чалси.
	— Колкото по-дълго изчакваме, толкова по-=голяма възможност му даваме да изгради наново някогашните си мрежи — без колебание рече Пери. — Тук — магьосник, там — някой паша, доносници из улиците. Не, забавим ли се, рискуваме действията ни да доведат до война между гилдиите. А предполагам и сам разбираш, че под ръководството на човек като Боду никога няма да оцелеем в една такава война.
	— Но ти си главният убиец в гилдията!
	Дог Пери се изсмя подигравателно:
	— Аз се възползвам от възможностите, които ми се предоставят — поправи той събеседника си. — А възможността, която ми се удава сега, не мога да подмина. Ако успея… ако успеем да се справим с Артемис Ентрери, ще се сдобием с някогашната му позиция.
	— Но без гилдия?
	— Без гилдия — съгласи се Дог Пери. — Или по-точно — свързани с повече от една гилдия. Оръжие в ръцете на онзи, който предложи най-много.
	— Куентин Боду никога няма да приеме подобно нещо — заяви Чалси. — Ако изгуби двама от най-високопоставените си командири, силата му значително ще пострада.
	— Напротив! Боду трябва да разбере, че ако по-могъщите от него паши ползват услугите на двамина от командирите му, това може само да укрепи собствената му позиция.
	Чалси се замисли над оптимистичните планове на Пери, после поклати глава:
	— Боду ще се почувства уязвим — възрази той. — Навярно дори ще започне да се страхува, че може да се обърнем срещу него, наети от някой негов съперник.
	— Така да бъде — студено рече Пери. — Само че трябва доста да внимаваш колко тясно свързваш бъдещето си с такива като Боду. Под неговото ръководство западаме и рано или късно някоя по-могъща гилдия ще ни погълне. Онези, които са готови да оставят по-силния да победи, може и да си намерят нов дом. Онези, които от глупашка лоялност последват губещата страна, ще свършат в канавките, където просяците ще смъкнат и последния парцал от мъртвите им тела.
	Чалси, комуто този разговор изобщо не се нравеше, извърна поглед. Едва довчера, когато бяха научили за завръщането на Артемис Ентрери, смяташе живота и кариерата си за добре уредени и сигурни. Принадлежеше към една сравнително влиятелна гилдия и уверено се издигаше в йерархията й. А ето че сега Дог Пери бе увеличил залога и се бе устремил още по-нагоре. И макар Чалси да разбираше колко съблазнителна е възможността, за която другарят му говореше, никак не бе сигурен дали рискът си струва. Ако успееха да надвият Ентрери, онова, което Пери бе предрекъл, несъмнено щеше да се сбъдне, ала самата мисъл да се изправи срещу прочутия убиец…
	Когато Ентрери си бе тръгнал от Калимпорт, Чалси бе още момче, не беше свързан с никоя гилдия и не познаваше никого от онези, които бяха загинали от ръката на палача. Докато дойде време сам да навлезе в престъпните среди, други бяха заели освободеното място на пръв наемен убиец — Маркус Ножа от гилдията на Ронинг паша, независимата Клариса и нейните съдружнички, които държаха публичните домове, обслужващи благородниците от региона… Да, Враговете на Клариса като че ли просто се изпаряваха. Тук се нареждаше и Кадран Гордиън от гилдията на Басадони паша, както може би най-смъртоносният от всички, бойният магьосник Слей Таргон. Ала никой от тях не бе успял да се доближи по слава до Артемис Ентрери, въпреки че постиженията на палача бяха донякъде помрачени от падението на пашата, комуто той уж служеше, както и от мълвата, че така и не е могъл да се справи с най-големия си враг, който на всичкото отгоре бил мрачен елф.
	А сега Дог Пери искаше с един удар на камата си да се нареди до тези прословути убийци… план, който съвсем не изглеждаше неизпълним.
	С изключение, разбира се, на дребната подробност, че за осъществяването му трябваше наистина да убие Артемис Ентрери.
	— Вече съм решил — проговори Пери, сякаш бе прочел мислите на Чалси. — Ще се изправя срещу него… със или без твоята помощ.
	Недоизказаната заплаха в думите му не остана незабелязана от Чалси. Ако Пери искаше да има някакъв шанс срещу Ентрери, място за неутрални страни просто не съществуваше. Разкривайки намеренията си пред Чалси, той недвусмислено му заявяваше, че трябва да вземе страна — със или против него. Дог Пери или Артемис Ентрери. И като се имаше предвид, че Чалси изобщо не познаваше Ентрери и се боеше от него, независимо дали го имаше за враг или за съюзник, изборът се налагаше от само себе си.
	Двамата се заловиха да съставят плана още начаса. Пери бе категоричен — до два дни Артемис Ентрери трябваше да е мъртъв.

	* * *

	— Не ни е враг — заяви Ла Вал на Куентин по-късно същата вечер, докато двамата вървяха по коридорите, отвеждащи до частната трапезария на пашата. — Завръщането му в Калимпорт не е продиктувано от желание да си възвърне гилдията.
	— Откъде си сигурен? — настоя Боду, очевидно притеснен. — Нима някой изобщо е в състояние да прозре какво мисли той? Нали така оцелява — благодарение на своята непредсказуемост.
	— Грешиш — отвърна Ла Вал. — Ентрери винаги е бил предсказуем, защото никога не се преструва. А и говорих с него.
	При това признание Боду рязко се извърна и се втренчи в магьосника:
	— К-к-кога? — заекна той. — Къде? Та ти не си излизал цял ден!
	Ла Вал се засмя и наклони глава, без да сваля поглед от лицето на пашата, който, без да иска, си бе признал, че го е следил. Колко ли трябва да беше уплашен, за да стигне дотам! Боду нямаше как да не разбира, че Ла Вал и Ентрери са стари познайници и ако палачът решеше да завземе властта, несъмнено щеше да потърси помощта на магьосника.
	— Нямаш причина да не ми вярваш — спокойно рече Ла Вал. — Ако Ентрери бе решил, че иска да си върне гилдията, щях да те предупредя навреме, за да можеш да се предадеш и все пак да запазиш сравнително високо положение в йерархията.
	В сивите очи на пашата припламна опасно пламъче:
	— Да се предам?
	— Ако аз стоях начело на гилдията и научех, че Артемис Ентрери й е хвърлил око, щях да сторя именно това. — Смехът, с който магьосникът придружи думите си, разсея внезапно появилото се напрежение. — Но ти няма защо да се страхуваш. Ентрери се върна, така е, но не ти е враг.
	— Как може да сме сигурни? — поклати глава Боду и продължи към стаята си. — А ти повече няма да се срещаш с него! — допълни, когато Ла Вал се изравни с него.
	— Сигурен ли си, че това е разумно? Не е ли по-добре, ако знаем какво си е наумил?
	— Повече няма да се срещаш с него! — повтори пашата и като сграбчи Ла Вал за рамото, го обърна с лице към себе си. — Никакви срещи! Решението не е мое.
	— Боя се, че изпускаш златна възможност — настоя магьосникът. — Ентрери е приятел, при това много ценен…
	— Никакви срещи! — отсече Боду и се закова на място, за да подсили думите си. — Вярвай ми, нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да го наема, за да се разправи с група плъхочовеци от градските клоаки, които напоследък ми създават проблеми. Чувал съм, че Ентрери храни особено силна неприязън към отвратителните изчадия, а и те не го обичат кой знае колко.
	Ла Вал се засмя при спомена, който тези думи събудиха. Пук паша се бе обвързал доста здраво с един от лидерите на гнусните създания, крайно неприятен главорез на име Раситър. След падането на Пук, Раситър бе предложил на Ентрери съюзничество, което трябваше да е изгодно и за двамата. За беда на плъхочовека, разгневеният палач бе възприел нещата в малко по-различен план.
	— Само че не можем да използваме услугите му — продължи Боду. — Нито пък можем… можеш да се срещаш с него повече. Тази заповед идва право от дома на Басадони паша, гилдията на Рейкърс и самия Ронинг паша.
	За миг Ла Вал не знаеше какво да отговори, сварен неподготвен от смайващата новина. Куентин Боду току-що бе изредил имената на трите най-могъщи гилдии в Калимпорт.
	Боду поспря пред вратата на трапезарията — знаеше, че вътре го очакват прислужниците му, а му се щеше да приключи разговора с магьосника насаме.
	— Обявиха Ентрери за недосегаем — съобщи той на Ла Вал.
	Това означаваше, че никой паша — под страх от междугилдийна война — нямаше право дори да разговаря с убиеца, камо ли пък да се възползва от услугите му.
	Ла Вал кимна с разбиране, примесено с мълчаливо недоволство. Не бе особено изненадан, тъкмо напротив — напълно логично бе трите съперничещи си гилдии да действат заедно. Като изолираха Ентрери, те се застраховаха срещу възможността някой не толкова влиятелен паша да изпразни съкровищницата си и да му плати, за да се разправи с някого от тях. Тези, които разполагаха с най-много власт и предпочитаха да запазят статуквото непроменено, познаваха Ентрери достатъчно добре, за да са наясно, че е в състояние сериозно да разстрои равновесието в града им. Какво признание за репутацията на опасния палач! А Ла Вал, по-добре от всеки друг, знаеше, че е напълно заслужено.
	— Разбирам — каза той на Куентин и се поклони покорно. — Може би, когато ситуацията се изясни, ще ни се открие по-добра възможност да се възползваме от приятелството ми с този така ценен човек.
	Боду се усмихна, за първи път от няколко дни насам, успокоен от привидно искрените уверения на магьосника и докато отиваха на вечеря, усети как му поолеква.
	Но не и на Ла Вал. Не можеше да повярва колко светкавично бяха реагирали останалите гилдии. Ако наистина бяха успели да изолират Ентрери толкова бързо, значи го следяха изкъсо… достатъчно изкъсо, за да узнаят, ако някой готви покушение срещу него. Както и да се разправят с гилдията, проявила глупостта да се опита да го убие.
	Магьосникът хапна надве-натри, след което помоли да го извинят с обяснението, че пишел някакъв особено труден свитък и му се искало да го завърши тъкмо тази вечер.
	Първата му работа бе да вземе кристалната си топка и да потърси Дог Пери. За негово щастие, и Пери, и Чалси Ангуейн все още бяха в сградата и без да губи време, той отиде при тях — на приземния етаж, в главната оръжейна. Не му бе никак трудно да се досети какво търсят там.
	— Каните се да излизате ли? — спокойно попита той с влизането си.
	— Правим го всяка вечер — отвърна Дог Пери. — За това ни се плаща, нали така?
	— А допълнителните оръжия? — подозрително изгледа магьосникът камите, които покриваха двамата мъже едва ли не от глава до пети.
	— Командирът на гилдия, който не е достатъчно внимателен, обикновено не оцелява дълго — сухо рече Пери.
	— Така е — съгласи се Ла Вал с лек поклон. — А гилдиите на Басадони, Ронинг и Рейкърс ясно дадоха да се разбере, че командирът, който посегне на Артемис Ентрери, може само сериозно да навреди на своя господар.
	Недвусмислените думи на магьосника накараха двамата мъже да се заковат на място. Дог Пери се съвзе пръв и невъзмутимо продължи с подготовката си, а по безизразното му лице нямаше и следа от вина. Далеч по-неопитният Чалси, обаче, не можа да скрие притеснението си и Ла Вал разбра, че ударът му е попаднал право в целта. Двамата убийци възнамеряваха да се изправят срещу Ентрери още тази нощ.
	— Мислех, че първо ще се посъветвате с мен — отбеляза магьосникът. — Да научите къде се намира, както и да се осведомите за поне част от защитата, с която несъмнено се е обградил.
	— Не говори глупости, магьоснико — продължи да упорства Пери. — Имам си предостатъчно работа, за да си губя времето в празни приказки.
	Като захлопна шкафа с оръжията, той излезе от стаята. Видимо неспокоен, Чалси го последва, ала на няколко пъти хвърли разтревожен поглед назад.
	От студеното държание на Пери ставаше ясно, че наистина си е наумил да посегне на Ентрери. Освен това очевидно бе решил, че на Ла Вал не може да се има доверие, не и когато става въпрос за опасния палач. Това поставяше магьосника пред нелека дилема. Ако Пери, който току-що недвусмислено бе показал, че не храни особено топли чувства към него, се справеше с Ентрери, силата и властта му щяха да нараснат неимоверно (стига, разбира се, останалите гилдии да не го убиеха заради прибързаността му). Ала ако Ентрери излезеше победител, което магьосникът смяташе за доста по-вероятно, надали щеше да му се понрави, че Ла Вал не го е предупредил, както се бяха уговорили.
	Въпреки това, магьосникът не смееше да използва магия, за да се свърже с палача, който несъмнено беше под наблюдение — подобни неща се улавяха прекалено лесно.
	Силно разтревожен, той се върна в стаята си и дълго седя сам в мрака. Какъвто и обрат да вземеха събитията, който и да надделееше, гилдията можеше да се окаже в крайно затруднено положение. За миг се поколеба дали да не отиде при Боду, ала бързо отхвърли тази мисъл — Куентин надали щеше да стори друго, освен да кръстосва стаята и да си гризе ноктите. Дог Пери вече бе излязъл — да го върне бе извън възможностите на пашата.
	Дали пък да не използва кристалната топка и да се опита да разбере какво става? И този път се отказа — всеки магически контакт (пък бил той и толкова пасивен), можеше да бъде засечен от вълшебниците на някоя от по-могъщите гилдии и да го злепостави.
	И така, Ла Вал остана да седи в мрака, притеснен и в неведение, докато часовете бавно отминаваха.


	Глава 6
	Прощаване с долината

	Дризт не сваляше поглед от седналия насреща Уолфгар търсейки нещо, което да му подскаже какво става в главата на приятеля му. Помогнала ли беше битката с великаните? Беше ли, по собствените си думи, успял да го поукроти? Или пък Уолфгар бе в още по-лошо състояние? Дали не го измъчваше вина, въпреки че от действията, или по-скоро от бездействието му не бе пострадал никой?
	Уолфгар нямаше как да не разбира, че в началото на битката не се бе справил добре, но дали осъзнаваше, че след това напълно бе компенсирал първоначалната си грешка?
	Дризт долавяше подобни чувства по-добре от всеки друг, ала сега нямаше никаква представа какво се случва в душата на Уолфгар. Варваринът се движеше все така механично, със същото безразличие, в чийто плен се намираше, откакто се беше завърнал, вършеше всичко някак автоматично, без следа от болка, удоволствие, облекчение или каквото и да било чувство. Уолфгар не живееше, а съществуваше. Ако в празните сини кладенчета, каквито сега представляваха очите му, все още имаше някаква искрица, Дризт не можеше да я види. От битката с великаните като че ли нямаше никакъв ефект — нито бе разбудила у варварина желание за живот, нито бе добавила ново бреме на плещите му. Докато наблюдаваше приятеля си, който късаше птиче месо с все същото безучастно, отсъстващо изражение, елфът не можеше да не признае пред себе си, че не само беше останал без отговори, но вече нямаше никаква представа къде да ги търси.
	Кати-Бри се доближи и седна до Уолфгар, който най-сетне вдигна очи, а по устните му пробяга бегла усмивка. Кой знае, може пък тя да успееше там, където той самият се бе провалил, каза си Дризт. С Уолфгар го свързваше крепко приятелство, ала връзката, която бе съществувала някога между варварина и младата жена, бе много по-дълбока.
	Тази мисъл предизвика буря от противоречиви чувства в гърдите на елфа. От една страна, Уолфгар му беше много скъп и нищо не би го зарадвало повече от това да го види изцелен от душевните рани, нанесени му от Ерту. Ала гледката на Кати-Бри така близо до младия мъж му причиняваше болка. Искаше му се да го отрече, да се издигне над подобна слабост, но тя беше там и той не можеше да я отмине току-така.
	Дризт ревнуваше.
	С огромно усилие на волята елфът потисна чувствата си достатъчно, за да остави двамата насаме. Отиде при Бруенор и Риджис и при вида на грейналото лице на полуръста, който тъкмо си взимаше от яденето за трети път, не можа да не го сравни с Уолфгар, който се хранеше, сякаш само за да не умре. Прагматизъм срещу невъзмутим хедонизъм.
	— До утре ще сме оставили Долината зад себе си — тъкмо казваше Бруенор, сочейки очертанията на планинската верига, които тъмнееха на юг и на изток.
	И наистина, каруцата вече бе сменила посоката и вместо на запад, отиваше на юг. Вятърът, който неспирно свиреше в ушите им в Долината, бе стихнал и само от време на време напомняше за себе си.
	— Как е момчето? — попита Бруенор, когато видя елфа.
	Дризт сви рамене.
	— Зарад’ теб можеше да го убият, проклети елфе! — изпуфтя джуджето. — Всички ни можеха да убият. И не ти е за пръв път!
	— Нито за последен — обеща му Дризт с усмивка и шеговит поклон.
	Отлично знаеше, че приятелят му си играе с него — Бруенор обичаше хубавите битки не по-малко от него самия, особено пък ако за противник имаха великани. Вярно, джуджето се бе ядосало, задето не го бяха включили в първоначалните планове, ала кратката, но ожесточена битка отдавна бе потушила гнева му и сега то се заяждаше с Дризт, просто за да даде някакъв израз на искрената си тревога за Уолфгар.
	— Видя ли лицето му, докато се биехме? — вече сериозно попита Бруенор. — Видя ли го, когато. Къркорещия корем се появи със смрадливия си съюзник и по всичко изглеждаше, че на момчето тоз’ път няма да му се размине?
	Дризт трябваше да признае, че е пропуснал какво се е случило:
	— В този момент бях прекалено зает със собствените си противници — обясни той. — Както и с тежкото положение на Гуенивар.
	— Нищо — заяви Бруенор. — Абсолютно нищо. И следа от гняв нямаше, когат’ хвърляше чука си срещу гнусните създания.
	— Воинът потиска гнева си, за да не изгуби контрол — рече Дризт.
	— Ха! — изсумтя джуджето. — Изобщо не беше така! Че нали помня битката на онез’ ледове! През всичките си години не съм виждал ярост като таз’, дето бушуваше у момчето тогава. И как ми се иска пак да я видя! Гняв, ярост, дори страх!
	— И аз го видях — намеси се Риджис. — Той не знаеше, че новодошлият великан е на наша страна. Ако Юнгер се бе оказал враг, ако се беше включил в боя на страната на останалите чудовища, с Уолфгар щеше да бъде свършено — върху онази тераса нямаше къде да се скрие. И въпреки това, изобщо не го беше страх. Вдигна поглед право към нас с Юнгер и единственото, което видях, бе…
	— … примирение — довърши елфът вместо него. — Примирение с всичко, което съдбата би могла да му изпрати.
	— Нищо не разбирам! — призна Бруенор.
	Дризт не знаеше какво да му каже. Имаше, естествено, своите предположения — подозираше, че преживяното от Уолфгар се бе оказало твърде много и му бе отнело надеждите и мечтите, любовта и смисъла на живота — ала не знаеше как да обвие всичко това в думи, които прагматичното джудже да разбере. А същинската ирония бе в това, че най-близкият пример, за който се сещаше, бе държанието на самия Бруенор след битката на варварина с йоклолата. Смятайки момчето си за мъртво, той дни наред бе бродил безцелно из залите, потънал в апатия и всепоглъщаща скръб.
	Да, каза си елфът, това като че ли беше правилната дума — Уолфгар скърбеше.
	Бруенор никога нямаше да го проумее… самият Дризт не бе съвсем сигурен, че и той разбира.
	— Да вървим. — Намесата на Риджис извади елфа от мислите му.
	— Камлейн предложи да поиграем на зарове — обясни Бруенор, когато видя учудването на Дризт. — Хайде, елфе. Имаш остър взор и може да ми дотрябваш.
	Дризт хвърли поглед към огъня, където Уолфгар и Кати-Бри си приказваха, седнали близо един до друг. Младата жена не само че бе успяла да накара варварина да говори, той дори изглеждаше оживен и искрено заинтригуван. Част от Дризт — голяма част — искаше да остане на мястото си и нито за миг да не ги изпуска от очи, ала той не се поддаде на тази слабост и вместо това отиде заедно с Бруенор и Риджис да погледа как търговците играят на зарове.

	* * *

	— Не можеш да си представиш каква болка изпитахме, когато видяхме таванът да рухва отгоре ти — рече Кати-Бри, внимателно насочвайки разговора към онзи съдбовен ден в недрата на Митрил Хол.
	До този момент двамата с Уолфгар споделяха по-щастливи спомени от отминали битки, в които заедно с останалите си приятели бяха надвивали чудовища и бяха превъзмогвали опасности, без да им се налага да плащат толкова висока цена.
	Уолфгар дори се бе включил с разказ за първата си битка с Бруенор — __срещу__ Бруенор — когато бе строшил дръжката на знамето в главата му… само за да рухне в безсъзнание миг по-късно, покосен от страховития удар на упоритото джудже. Постепенно Кати-Бри бе насочила разговора към друг важен момент от общото им минало — изковаването на Щитозъб. Дело на искрена любов, великолепното оръжие бе най-съвършеното произведение на ковашкото изкуство, излизало изпод ръцете на Бруенор през целия му живот, родено от дълбоката обич, която джуджето питаеше към момчето.
	— Ако не те обичаше толкова, никога нямаше да сътвори нещо така прекрасно — рече Кати-Бри и когато видя, че думите й докоснаха сърцето на младия мъж, незабелязано измести темата на разговора, този път към благоговейното отношение на Бруенор към бойния чук след мнимата смърт на варварина.
	А това, разбира се, нямаше как да не ги доведе до деня, когато Уолфгар бе паднал, и дочтомена за йоклолата. За огромно облекчение на Кати-Бри, Уолфгар не се затвори в себе си, а продължи да я слуша внимателно и дори добавяше по нещо, когато сметнеше, че има какво да каже.
	— Цялата сила ме напусна — меко каза младата жена. — А Бруенор едва не рухна. Обаче стиснахме зъби и продължихме. Бихме се в твое име и враговете ни проклинаха деня, в който ни бяха срещнали!
	Нещо проблесна в светлите очи на Уолфгар и Кати-Бри замълча, давайки му време да осмисли думите й. За миг й се стори, че ще отвърне, ала той не го стори и секундите продължиха да отлитат в мълчание.
	Младата жена се приближи още малко до него и като го прегърна, положи глава на силното му рамо. Варваринът не я отблъсна, дори се премести, така че и на двамата да им е по-удобно. Кати-Бри се бе надявала на нещо повече, искаше й се той да разкрие душата си пред нея, за да се освободи от болката, но макар да не бе постигнала чак толкова, добре разбираше, че е направила голяма крачка напред. Прежната любов не бе изплувала на повърхността, ала и яростта не беше изригнала като толкова много пъти дотогава.
	Трябваше й още време.
	На другата сутрин наистина оставиха Долината зад гърба си, което личеше съвсем ясно и от промяната във вятъра. В Долината на мразовития вятър той идваше от североизток, откъм ледените води на морето на неспирния лед. На кръстопътя между юг, изток и север в подножието на планината, вече не духаше безспир и само от време на време напомняше за себе си с някой мощен порив. Сега, когато бяха поели на юг, вятърът отново се бе появил, ала за разлика от студения вихър, дал името си на Долината, беше просто нежен полъх, долетял от меките южни земи или откъм топлите води на саблено море.
	Дризт и Бруенор прекараха по-голямата част от деня далеч от останалите — както, за да разузнаят наоколо и да се уверят, че нищо не застрашава сигурния, но бавен ход на каруцата, така и за да дадат възможност на Уолфгар и Кати-Бри да останат насаме. Младата жена все така говореше, опитвайки се да върне варварина към едно по-щастливо място и време. Риджис пък през целия ден не се помръдна от удобното си местенце върху колата, настанен между приятно ухаещите хранителни запаси.
	Не се случи нищо особено, ако не се броеше обезпокоителната находка на Дризт — следи, оставени от изключително големи, обути с ботуши крака.
	— Приятелят на къркорещия корем? — попита Бруенор и като се доближи до елфа, също се наведе, за да разгледа дирята.
	— Предполагам.
	— Проклетият му полуръст май здравата го е омаял! — изръмжа джуджето.
	Дризт, който по-добре разбираше силата на рубина, както и природата на подобни магии, обаче, беше на друго мнение. Великанът съвсем не бе глупав и несъмнено се бе освободил от влиянието на медальона още щом се бе поотдалечил от Риджис. Нищо чудно много скоро след това да бе започнал да се чуди защо изобщо е помогнал на непознатите пътешественици, а малко по-късно или напълно бе забравил за случилото се, или се бе ядосал, задето го бяха измамили по този начин.
	Ала ето че сега, както личеше от ясните дири, ги следваше.
	Може и да бе просто съвпадение, или пък ставаше дума за друг великан — в крайна сметка, гнусните създания далеч не бяха рядкост в Долината на мразовития вятър. Дризт нямаше как да е сигурен, затова, когато с Бруенор се присъединиха към останалите за вечеря, не казаха нищо нито за непознатите следи, нито пък за увеличаване на нощната стража. При все това елфът отново се отдалечи от лагера, както, за да се огледа за спотайващи се наоколо чудовища, така и за да не вижда Уолфгар и Кати-Бри. Там, в прегръдката на нощта, можеше да остане насаме с най-съкровените си мисли и страхове, да се изправи срещу самия себе си и да си напомни, че единствено Кати-Бри може да решава какво да прави с живота си.
	Всеки път, щом си припомнеше някоя ситуация, в която младата жена бе действала с обичайните си честност и остър ум, елфът усещаше как му олеква. Когато луната лениво се заизкачва над водите, миещи далечния Саблен бряг, Дризт почувства, че го облива необикновена топлина. Макар едва-едва да виждаше мъждукането на лагерния огън, с цялото си същество усещаше, че се намира сред приятели.

	* * *

	Уолфгар се вгледа в сините й очи и разбра, че тя нарочно бе довела разговора до този момент, внимателно бе изгладила грапавините, които като струпеи от стари рани покриваха съзнанието му бе докоснала с нежни пръсти стените от ярост, които той бе издигнал около себе си, и под гальовния й допир те сякаш бяха станали прозрачни. А сега тя искаше — не, настояваше! — да погледне от другата им страна и да види демоните, които го измъчваха.
	Младата жена седеше безмълвно и търпеливо чакаше. Успяла бе да го накара да сподели някои от ужасите, които бе преживял в Бездната, а после бе направила още една стъпка и бе поискала да й разкрие душата и страховете си, нещо, което никак не бе лесно за гордия силен мъж.
	Ала той не я бе отблъснал и сега седеше, впил поглед в лицето й, докато мислите се гонеха в главата му, а сърцето му биеше до пръсване.
	— Толкова дълго се бях вкопчил в спомена за теб — проговори той най-сетне. — Там долу, сред пушека и мръсотията, с цялото си същество се бях вкопчил в образа на своята Кати-Бри и тя винаги бе пред мен, денем и нощем.
	Спря, за да си поеме дъх, и Кати-Бри положи ръка върху неговата.
	— Толкова много гледки, които никой човек не би трябвало да вижда — тихо продължи той и младата жена зърна влага в светлите му очи. — Но на всички тях аз противопоставях твоето лице.
	Кати-Бри му се усмихна топло, но дори това не отслаби болката му.
	— Ала той го използва срещу мен — продължи варваринът, а гласът му внезапно одрезгавя и заприлича на ръмжене. — Ерту нахлу в мислите ми и ги обърна срещу мен. Разкри ми края на битката с йоклолата, показа ми как скверното създание разбутва камъните и се нахвърля отгоре ти, разкъсвайки те на парчета. А после се насочи към Бруенор…
	— Но нали именно йоклолата те отведе в долните равнини? — Кати-Бри се опита да разкъса примката на демоничната магия с помощта на простичка логика.
	— Не си спомням — призна Уолфгар. — Единственото, което помня, е как таванът рухна и изгарящата болка от зъбите на йоклолата. После се спусна мрак, а когато отново дойдох на себе си, вече бях пред Кралицата на паяците… Ала дори този образ… няма как да разбереш! Той бе единственото, което ме крепеше там долу, а Ерту го заграби и го обърна срещу мен. Едничката надежда, която трептеше в душата ми, погасна и остави след себе си всеобхватна пустота.
	Кати-Бри се приближи още мъничко, лицето й вече бе на сантиметри от неговото.
	— Ала надеждата може да бъде разпалена наново — меко каза тя. — Ерту си отиде, прогонен за цяло столетие, а Кралицата на паяците и пъклените й слуги от години не са се интересували от Дризт. Онзи път е вече извървян, време е да му обърнем гръб и да поемем по новия път, който се разкрива пред нас. Пътят към Възвисяване на вярата и Кадърли. Оттам навярно към Митрил Хол, а после, ако поискаме, към Града на бездънните води и капитан Дюдермонт. Защо да не се впуснем във вълнуващо пътешествие с „Морски дух“ на гребена на вълните и по петите на дръзки пирати? Само помисли колко възможности се откриват пред нас! — убедено рече младата жена, с широка усмивка и нетърпелив блясък в очите. — Ала преди това трябва да се помирим с миналото.
	Въпреки че виждаше правотата й, Уолфгар поклати глава — де да беше толкова лесно!
	— През всички тези години сте ме смятали за мъртъв — отвърна той. — Същото мислех и аз за вас. Вярвах, че двамата с Бруенор сте загинали от ръката на йоклолата, а Дризт е бил принесен в жертва на олтара на някоя жестока матрона от Мензоберанзан. Предадох се, защото не ми бе останало и зрънце надежда.
	— Но нали сега виждаш, че всичко е било лъжа — настояваше Кати-Бри. — Надежда винаги има… винаги трябва да има! Това е лъжата, от която е изтъкано самото същество на Ерту и себеподобните му. Лъжата, която ги обгръща и която представляват. Те отнемат чуждата надежда, защото без надежда няма и сила. Без надежда няма свобода. А за демона няма по-голяма наслада от това да пороби нечия душа.
	Уолфгар си пое дълбоко дъх, замислен над думите й, противопоставяйки логиката в тях (както и неоспоримия факт, че бе успял да избяга от ноктите на Ерту) на болката от отровния спомен.
	Кати-Бри също бе потънала в мисли. Припомняйки си всичко, което бе научила за приятеля си през последните няколко дни, осъзна, че той се намира в плен на нещо по-страшно от ужаса и страданието. Когато се връщаше назад към годините, прекарани в Бездната, Уолфгар виждаше как понякога се бе предавал, отстъпвал бе пред прищевките на Ерту или неговите слуги, губил бе смелостта и волята си. Да, докато се взираше в младия мъж, за Кати-Бри бе очевидно, че чувството за вина бе онова, което повече от всичко друго, преживяно в лапите на демона, измъчва Уолфгар сега.
	Разбира се, в нейните очи това бе нелепо. Тя на драго сърце би му простила всичко сторено или казано в Бездната, всичко, което му бе помогнало да оцелее в онова пъклено място. Абсолютно всичко. Ала за него не беше нелепо, напомни си, виждайки изражението върху измъченото му лице.
	Уолфгар затвори очи и стисна зъби. Кати-Бри беше права, повтаряше си отново и отново той. Миналото си бе минало, преживяно изпитание, научен урок. Сега отново бяха заедно, живи и здрави, поели към ново приключение. Осъзнаваше грешките, които бе допуснал с нея преди, и вече можеше да я погледне с нова надежда и ново желание.
	Когато Уолфгар отвори очи, младата жена видя чертите му да се отпускат умиротворено, а миг по-късно той се наведе към нея и я целуна леко, едва-едва докосвайки устните й, сякаш я молеше за разрешение.
	Кати-Бри се огледа наоколо и видя, че са сами. Вярно, останалите не бяха много далеч, ала онези, които не спяха, бяха прекалено погълнати от игра на зарове, за да забележат каквото и да било.
	Уолфгар отново я целуна, този път по-настоятелно, подтиквайки я да се замисли за чувствата, които изпитваше към него. Дали го обичаше? Като приятел — несъмнено, но готова ли бе за нещо повече?
	Кати-Бри наистина не знаеше. Някога бе решила да му даде любовта си, да се омъжи за него и да роди неговите деца, завинаги да свърже живота си с неговия. Ала сега като че ли имаше чувства към другиго, макар че, ако трябваше да бъде честна, и за тях знаеше толкова малко, колкото и за тези, които хранеше към варварина.
	Само че точно в този момент нямаше време да си изяснява какво изпитва — целувката на Уолфгар ставаше все по-страстна. Когато тя не отвърна по същия начин, той се отдръпна и изпитателно се вгледа в лицето й.
	Виждайки го пред себе си в този миг, на ръба на катастрофата, застанал между минало и бъдеще, Кати-Бри осъзна, че не може да го отблъсне. Привлече го към себе си и го целуна. Сплетени в прегръдка, двамата се отпуснаха назад, а ръцете им търсеха тялото на другия, играеха си с дрехите му, галеха го.
	Младата жена остави варварина да се изгуби в обятията на страстта, остави го да води, с целувки и нежни ласки, а самата тя прие ролята си с надеждата, че онова, което се случеше между тях тази нощ, може би ще го върне обратно в света на живите.
	И като че ли наистина бе права. Самият Уолфгар го знаеше, усещаше го с цялото си същество. Захвърлил всякакви задръжки, той оголи сърцето и душата си пред нея, сгрян от близостта й, от сладкото й ухание, от мекотата й.
	Беше свободен! В тези първи мигове най-сетне бе свободен и всичко бе така красиво, така великолепно, така истинско.
	Претърколи се по гръб, привличайки Кати-Бри върху себе си, и нежно я ухапа по врата, а после, наближил момента на екстаз, отдръпна глава, за да погледне в очите й и да сподели с нея момента на върховна радост.
	Ала погледът му срещна подигравателната усмивка на похотливата сукуба, злата изкусителка от Бездната.
	Мислите на Уолфгар полетяха обратно към Долината на мразовития вятър и. Морето на неспирния лед, към ледената пещера и битката с Ерту, а после и още по-назад, към вечно виещите се валма дим и ужаса. Всичко бе само лъжа, осъзна той. Битката, неговото бягство, завръщането сред приятели. Лъжа, изпратена му от Ерту, за да подкладе загасналия пламък на надеждата, та демонът отново да може да я попари. Всичко беше лъжа и той все така се намираше в Бездната и сънуваше Кати-Бри, вплетен в страстна прегръдка с ужасяващата сукуба.
	С едната си ръка стисна скверната прелъстителка за врата и я отблъсна назад, а с другата й нанесе свиреп удар, който я запрати в прахта. После скочи на крака с гневен рев и като си обу панталоните, посегна към огъня. Без да обръща внимание на болката, грабна една горяща главня и се обърна, за да се нахвърли върху злата сукуба.
	Обърна се, за да се нахвърли върху Кати-Бри.
	Сега вече я разпозна, полуоблечена, бореща се да се изправи на колене, а от носа й капеше кръв. Тя вдигна поглед към него и той видя, че в очите й няма гняв, само нямо недоумение. Чувство на всеобхватна вина го заля като вълна и едва не подкоси краката му.
	— Аз не… — заекна той. — Никога не бих…
	После рязко си пое дъх, захвърли главнята със задавен вик и се зае да си събира нещата. С раница на гръб и Щитозъб в ръка Уолфгар потъна в нощта и в мрака, който обгръщаше измъчената му душа.


	Глава 7
	„Заприщен“

	Не може да влезеше — долетя писклив гласец иззад вратата. — Моля ви, господине. Вървете си, умолявам ви.
	Дори притесненият тон на полуръста не успя да развесели Ентрери — това, че го спираха, не вещаеше нищо добро. Сделката между него и Дуавел бе изгодна и за двамата (особено за нея), а ето че сега тя като че ли се отмяташе от думата си. Портиерът й отказваше даже да го пусне в „Медната миза“. За няколко мига палачът се поколеба дали просто да не изкърти вратата, но после се отказа, припомняйки си, че полуръстовете често бяха доста добри в залагането на капани. След това се зачуди дали да не провре камата си в тесния процеп ида прониже ръката на дръзкия пазач, или пък пръста му, или каквото му се изпречеше. В това се криеше прелестта на магическото му оръжие — можеше да го забие, в която и да е част от тялото на врага си и да изпие жизнената му енергия.
	Ала и това бе само мимолетна идея, родена от раздразнение, не нещо, което винаги практичният палач наистина би сторил.
	— Отивам си — спокойно рече той. — Кажи обаче на Дуавел, че моят свят се дели единствено на приятели и врагове.
	С тези думи Ентрери се обърна и си тръгна, оставяйки портиера напълно слисан.
	— Бога ми, това прозвуча досущ като заплаха — разнесе се друг глас, преди убиецът да бе направил и десетина крачки.
	Ентрери се обърна и видя малък отвор в стената на странноприемницата, през който не само го виждаха, както веднага се досети, но и навярно го държаха на прицел с лък.
	— Дуавел — поклони се той.
	За негова изненада цепнатината се разшири и част от стената се плъзна встрани. Дуавел пристъпи напред.
	— Не ти трябва много, за да обявиш някого за свой враг — рече тя и тръсна глава, при което кестенявите й къдрици заподскачаха весело.
	— Та аз не съм сторил нищо подобно — отвърна Ентрери. — Макар че наистина бях подразнен, задето се отметна от дадената дума.
	Внезапно лицето на Дуавел се изопна и тя изостави досегашния си шеговит тон:
	— Заприщен — обясни сериозно.
	Изразът се срещаше по-често сред местните рибари, отколкото сред обитателите на улицата, ала Ентрери прекрасно знаеше какво означава. Така се наричаше практиката, с която се улавяха непокорните морски раци — обграждаха ги от всички страни със стени от водорасли и по този начин успяваха да ги докарат до брега живи. Макар и не така буквално, значението на този израз на улицата бе не по-малко ясно. Заприщен човек бе онзи, когото бяха обявили за недосегаем, обграден и изолиран със стени от заплахи.
	Напрежението на Дуавел се предаде и на палача.
	— Заповедта идва от гилдии, по-могъщи от моята, гилдии, които са в състояние да изгорят „Медната миза“ до основи и биха го сторили, без да им мигне окото — сви рамене жената. — „Ентрери е недосегаем“, така казаха. Не можеш да ме виниш, че не смея да те пусна в странноприемницата си.
	Палачът кимна. Той повече от всеки друг оценяваше пресметливостта в името на собственото оцеляване.
	— И все пак дойде да говориш с мен — отбеляза той.
	— Само за да ти обясня защо със сделката ни е свършено — отново сви рамене Дуавел. — И да се погрижа да не попадна във втората категория, която спомена на портиера ми. Поне това ти дължа и то, без да очаквам нещо в отплата. Вече всички знаят, че си се завърнал и присъствието ти ги изпълва с ужас. Старият Басадони все още е начело на гилдията, но отдавна е само фигурант, а не истински водач. Онези, които изпълняват задълженията му, а същото се отнася и за управниците на останалите гилдии, не познават Ентрери, но за сметка на това познават репутацията му. Затова се боят от теб толкова, колкото и един от друг. Не е ли напълно естествено Ронинг паша, например, да се страхува, че Рейкърс те е наел да го убиеш? А и в самите гилдии, не са ли повече от разбираеми опасенията на онези, които се домогват до позицията на Басадони, че някой от съперниците им може да ши плаши да го подкрепиш по пътя към върха, когато старецът най-сетне си отиде?
	Палачът кимна, но въпреки това каза:
	— А не е ли възможно Артемис Ентрери просто да се е завърнал у дома си?
	— Разбира се — съгласи се Дуавел. — Но докато не установят какви намерения имаш, ще продължат да се страхуват. А единственият начин да го сторят…
	— … е да ме заприщят — довърши убиецът и понечи да благодари на Дуавел, задето бе проявила смелостта да излезе и да му каже всичко това, когато изведнъж му хрумна, че може и да го бе сторила по нечие нареждане, че срещата им е просто пореден опит на влиятелните гилдии да си изяснят какво е намислил.
	— Пази си гърба — подхвърли Дуавел, докато отиваше към тайната врата. — И сам се досещаш, че мнозина биха искали да окачат главата на Артемис Ентрери на стената си.
	— Какво знаеш? — попита палачът, усетил начаса, че полуръстката има нещо конкретно предвид.
	— Преди да те обявят за недосегаем, съгледвачите ми се опитаха да научат какво се говори на улицата за завръщането ти — обясни тя. — Само че вместо те да задават въпросите, наложило им се да отговарят и то често на млади, силни главорези. Пази си гърба.
	С тези думи Дуавел мина през тайната врата и потъна в „Медната миза“.
	Ентрери въздъхна и си тръгна. Не се запита защо наистина се бе завърнал в Калимпорт — какво ли значение имаше! И въпреки предупреждението на Дуавел, погледът му не се насочи изпитателно към сенките от двете страни на потъналата в мрак улица. Сенките, които може би криеха убиеца му. А може би не.
	А може би и това нямаше никакво значение.

	* * *

	— Пери — каза Гуинта Гадателя на Кадран Гордиън, с когото наблюдаваше как младият главорез се прокрадва по покривите, следвайки от безопасно разстояние Артемис Ентрери. — От гилдията на Боду.
	— Държи го под око?
	— Ловува — уточни магьосникът и Гордиън нито за миг не се усъмни в думите му — Гуинта бе прекарал целия си живот, наблюдавайки другите, и сега бе в състояние да предскаже действията им с поразителна точност.
	— Но защо Боду е готов да рискува всичко, само и само да убие Ентрери? — Няма как да не е чул нареждането ни, още повече, че отношенията между неговата гилдия и палача не са никак лоши.
	— Грешиш, ако смяташ, че Боду знае нещо за това — обясни Гуинта. — Виждал съм този убиец и преди. Дог Пери, така се казва, макар сам да се нарича. Сърцето.
	Прякорът се стори познат на Гордиън:
	— Заради обичая му да изтръгва все още биещото сърце от гърдите на противниците си — спомни си той и кимна — сега всичко се изясняваше. — Дързък млад главорез.
	— Напомня ми на някого, когото познавам — лукаво каза магьосникът и хвърли поглед на Кадран, който се подсмихна в отговор.
	Така си беше — Дог Пери доста приличаше на самия него като по-млад, самоуверен и изкусен. Разбира се, времето го бе по обуздало, макар мнозина да смятаха, че все още не е достатъчно смирен. Гордиън се вгледа изпитателно в Пери, който тъкмо се прокрадваше по края на един покрив. Да, между тях двамата наистина съществуваше прилика, макар че на убиеца на Боду му липсваше шлифовка, а и здрав разум — дори на млади години, колкото и да бе самонадеян, Кадран надали би предприел нещо срещу човек като Артемис Ентрери толкова скоро след завръщането му в Калимпорт и очевидно, без особена подготовка.
	— Сигурно има съюзници наблизо — подхвърли Гордиън на гадателя. — Огледай и другите покриви. Не вярвам да е толкова глупав, че да тръгне след Ентрери сам.
	Гуинта разшири обхвата на магическото си наблюдение — тук беше Ентрери, който крачеше със сигурна стъпка по широката улица, виждаха се и мнозина от обитателите на онзи квартал, ала никой, за когото да се знае, че има каквато и да било връзка с гилдията на Боду или с Дог Пери.
	— Ето го! — възкликна Гуинта след малко и посочи друг силует, който се прокрадваше из сенките и очевидно следваше пътя на Ентрери, само че от съвсем безопасно разстояние. — Мисля, че е и той е от хората на Боду.
	— Сякаш никак не му се ще да се включи в битката — отбеляза Гордиън.
	И наистина, всяка стъпка като че ли костваше на непознатия огромни усилия. Не само че вече бе далеч зад палача, но и продължаваше да изостава с всяка крачка, дотолкова, че ако сега захвърлеше всяка предпазливост настрани и се втурнеше след Ентрери, той изобщо нямаше да го забележи.
	— Може би просто наблюдава — предположи Гуинта и отново насочи кристалната топка към двамата убийци, чиито пътища като че ли скоро щяха да се пресекат. — Следва съюзника си по заповед на Боду, за да види как ще се справи. Каквато и да е целта му, ако възнамерява да помогне на другаря си, ще трябва да побърза. Битките на Ентрери обикновено приключват доста бързо, а по всичко личи, че…
	Магьосникът не довърши, видял Пери да се доближава до покрива и да прикляка, напрегнал и последното мускулче от тялото си. Явно бе открил подходящо място за засада, а и Ентрери, като по поръчка, сви точно в същата уличка.
	— Може би трябва да го предупредим — предложи Гордиън и нервно прокара език по устните си.
	— Ентрери е винаги нащрек — увери го Гуинта. — Несъмнено знае, че го наблюдавам — човек с неговите дарби не може да бъде следен по този начин, без да усети.
	И като се изсмя, добави:
	— Сбогом, Дог Пери!
	Още докато магьосникът говореше, самонадеяният младок скочи от покрива, приземи се само на три крачки зад Ентрери и се озова до него толкова бързо, че почти всеки би рухнал прободен, преди да е разбрал какво става.
	Почти всеки.
	Когато Пери се нахвърли отгоре му с изваден меч, Ентрери рязко се обърна и с едно движение на лявата ръка, в която бе стиснал дългото си наметало, отби тънкото острие. Бърза стъпка напред, последвана от рязко спиране и натиск от страна на палача и ръката на противника му политна встрани. Ентрери мина под внезапно загубилия равновесие Пери, като не пропусна да забие камата си в подмишницата му. После се обърна, така мълниеносно, че Пери изобщо не успя да реагира, а Гуинта и Кадран едва можаха да видят какво точно става. Вече с лице към гърба на противника си, опитният убиец издърпа оръжието си и го прехвърли в лявата си ръка, като в същото време го сграбчи с десницата си за брадичката и заби крак в сгъвката на колената му. Пери политна напред, а изумрудената кама се заби в тила му и потъна дълбоко в мозъка.
	Миг по-късно Ентрери издърпа оръжието си и пусна вече мъртвия мъж на земята, където веднага се образува локвичка кръв — всичко това, толкова бързо и ловко, че и капчица от нея не го опръска.
	Смеейки се с глас, Гуинта посочи към другия край на улицата, където слисаният съюзник на Пери хвърли един-единствен поглед на Ентрери, обърна се и си плю на петите.
	— Точно така — отбеляза магьосникът. — Нека из улиците се разчуе, че Артемис Ентрери отново е в Калимпорт.
	Кадран Гордиън дълго се взира дълбоко замислен в мъртвия убиец, присвил устни така, че пищните му, къдрави мустаци щръкнаха на една страна. В началото се бе поколебал дали и сам да не тръгне след Ентрери и сега бе напълно поразен от невероятното му умение. До този момент не го бе виждал в действие и внезапно осъзна, че славата на палача бе повече от заслужена.
	Само че Кадран Гордиън не беше Дог Пери и за разлика от самонадеяния глупак бе много по-опитен. Може би наистина трябваше да посети някогашния крал на наемните убийци.
	— Превъзходно — разнесе се гласът на Шарлота и изведнъж лицето й се появи в голямата кристална топка. — Басадони паша каза, че ще остана впечатлена. Колко добре се движи!
	— Да накажа ли гилдията на Боду, задето наруши заповедта? — попита Гордиън.
	— Забрави за тях — отвърна Шарлота и се доближи още малко, а очите й искряха от възхищение. — Сега трябва да насочим всичките си усилия към него. Да го открием и да го привлечем на наша страна. Нека намерим работа, достойна за Артемис Ентрери.

	* * *

	Дризт откри Кати-Бри да седи на края на каруцата. Риджис се бе настанил до нея, притиснал парче плат до лицето й, а Бруенор ядно крачеше напред-назад, като размахваше брадвата си и сипеше порой от цветисти ругатни. Елфът веднага се досети какво се бе случило, поне в общи линии, и като се замисли, установи, че не е особено изненадан от избухването на Уолфгар.
	— Вината не е негова — опитваше се да успокои баща си Кати-Бри.
	И тя бе сърдита, ала също като Дризт по-добре разбираше терзанието на варварина.
	— Мисля, че дори не ме виждаше — продължи тя, обръщайки се най-вече към елфа. — Според мен отново се бе върнал в Бездната, при Ерту и неговите мъчения.
	Дризт кимна:
	— Също като в началото на битката с великаните.
	— Значи смяташ да го оставиш така? — изрева Бруенор. — Мислиш си, че не трябва да го държим отговорен? Ха! Такъв бой ще му хвърля, че годините в Бездната ще му се сторят като песен! Иди и ми го доведи, елфе! Доведи го да се извини на момичето. После ще се извини на мен. След туй ще му прасна един, та да си поспи хубавичко и да си помисли какво е сторил!
	С яростно ръмжене джуджето заби секирата си в пръстта и заяви:
	— Наслушах се за тоз’ Ерту! Не може да живееш в онуй, дето вече е отминало!
	Дризт бе повече от сигурен, че ако в този момент Уолфгар се появеше в лагера, щеше да се наложи тримата с Риджис и Кати-Бри, както и Камлейн и всичките му спътници, насила да откъснат Бруенор от него. А като погледна Кати-Бри, с подуто око и разкървавен нос, усети, че надали би се разбързал да озаптява джуджето.
	Без да каже нищо, той се обърна и се отдалечи в мрака. Приятелят им не може да се беше отдалечил кой знае колко, въпреки че луната светеше ярко над тундрата и нощта не бе никак тъмна. Щом излезе от лагера, извади ониксовата статуетка и Гуенивар се втурна напред, ръмжейки час по час, за да му показва пътя.
	За негова изненада не се насочиха нито на юг, нито обратно към Десетте града, а право на изток, към Гръбнака на света, който се възправяше тъмен и заплашителен пред тях. Не след дълго достигнаха подножието му, опасна местност, осеяна с високи скали и зъбати възвишения, зад които спокойно можеха да дебнат в засада великани или разбойници.
	А може би, каза си елфът, именно това бе причината Уолфгар да дойде насам. Може би нарочно си търсеше неприятности, надяваше се да открие битка или да бъде изненадан от някой великан, който веднъж завинаги да сложи край на болката му.
	Изведнъж Дризт спря и въздъхна дълбоко, разстроен не толкова от мисълта, че варваринът предизвиква съдбата, а от собствената си реакция — в същия този миг си бе припомнил вида на Кати-Бри и почти си бе казал, че Уолфгар може би заслужава именно това.
	Гласът на Гуенивар го извади от мислите му и той изкачи тичешком стръмното възвишение пред себе си, скочи върху съседната скала и се спусна по пътеката от другата й страна. До ушите му долетя ниско ръмжене (излязло от устата на Уолфгар, а не от пантерата, както Дризт бързо разбра), последвано от глух тътен, когато Щитозъб се стовари върху някакъв камък и то съвсем близо до Гуенивар, досети се елфът и по звука, и по недоволния рев на животното.
	Той прехвърли поредната скала, пробяга няколко метра и се спусна право пред варварина. Виждайки обезумелия поглед в очите му, Дризт си помисли, че ще трябва да извади оръжие срещу него, миг по-късно обаче Уолфгар се успокои. Яростта му изчезна, отстъпвайки място на безсилна съкрушеност.
	— Не знаех — промълви той и се свлече върху един камък.
	— Разбирам — отвърна Дризт, като се опита да обуздае собствения си гняв и да придаде съчувствено звучене на гласа си.
	— Не беше Кати-Бри — продължи варваринът. — В главата ми, имам предвид. Не бях с нея — бях се върнал обратно в онова царство на мрака.
	— Знам. Кати-Бри — също, но се боя, че доста ще се поизпотим, докато успеем да успокоим Бруенор.
	Широката, топла усмивка, с която елфът се опита да разсее напрежението, остана сякаш незабелязана от приятеля му.
	— Прав е да се гневи — призна Уолфгар. — Самият аз изпитвам ярост, каквато дори не можеш да си представиш.
	— Не подценявай силата на приятелството — рече Дризт. — Някога и аз сторих подобна грешка… и тя едва не ми коства всичко, на което държа.
	Варваринът отривисто поклати глава, неспособен да открие каквато и да е прилика. Черното отчаяние го заля като вълна и го погълна. Онова, което бе сторил, не заслужаваше прошка, още повече, когато и сам разбираше, че може отново да направи същото.
	— Загубен съм — прошепна той.
	— Значи ще ти помогнем да намериш пътя си — отвърна Дризт и сложи ръка на рамото му.
	Уолфгар обаче го отблъсна:
	— Не! — горчиво се изсмя той. — Сякаш изобщо има път, който да открием! Мракът на Ерту не си е отишъл, а под неговата сянка не мога да бъда онзи, който искате да бъда.
	— Искаме единствено да си припомниш кой беше някога — отвърна елфът. — В ледената пещера всички ликувахме, когато Уолфгар, син на Беорнегар, се завърна сред нас.
	— Само че това не беше той — поклати глава варваринът. — Вече не съм човекът, който ви напусна в Митрил Хол. Никога няма да бъда този човек.
	— Времето ще изцери… — започна Дризт, ала думите му бяха заглушени от рева на младия мъж.
	— Не! — викна той. — Не искам изцеление. Не искам отново да стана човека, който бях някога. Може би най-сетне съм прозрял истината за света и тази истина ми показа грешките на досегашния ми живот.
	Дризт го погледна изпитателно.
	— И ти каза да удариш Кати-Бри? — попита подигравателно, тъй като търпението му бързо се изчерпваше.
	Уолфгар се взря в него и елфът отново посегна към ятаганите си. И сам не можеше да повярва колко бе ядосан, дотам, че гневът надделяваше над съчувствието към страдащия варварин. Изведнъж осъзна, че ако Уолфгар го нападне, ще се хвърли в бой без никакви задръжки.
	— Виждам те пред себе си и знам, че си ми приятел — рече младият мъж и се поотпусна достатъчно, за да разбере Дризт, че няма намерение да се бие. — Ала всеки път полагам огромно усилие, докато си го припомня. Много по-лесно ми е да те мразя, да мразя всичко около себе си и всеки път, когато не намеря воля да си спомня истината, може да се случи нещо ужасно.
	— Както с Кати-Бри — рече Дризт, не обвинително, а по-скоро в искрен опит да го разбере.
	Уолфгар кимна:
	— Дори не я разпознах. В моите очи тя бе просто поредната мъчителка, изпратена ми от Ерту, най-страшната, онази, която ме изкушаваше и отслабваше волята ми, а след себе си оставяше не рани и физическа болка, а жестоки угризения и мисълта, че съм се провалил. Исках да устоя… исках…
	— Достатъчно, приятелю — тихо каза елфът. — Нагърбваш се с вина, която не е твоя. Не теб трябва да държим отговорен, а безкрайната злина на Ерту.
	— Не е само тя — сломено отвърна Уолфгар. — Вината е и моя. Слабост, която надига глава, колчем се отпусна.
	— Ще поговорим с Бруенор — обеща Дризт. — Ще се поучим от случилото се днес и ще го използваме в бъдеще.
	— Кажи му каквото щеш — гласът на варварина внезапно си възвърна ледения тон. — Аз няма да съм там, за да го чуя.
	— Смяташ да се върнеш при твоя народ? — попита елфът, макар и да разбираше, че приятелят му не е казал нищо такова.
	— Ще поема, накъдето реша. Сам.
	— Някога и аз опитах същата игра.
	— Игра ли? — не повярва на ушите си Уолфгар. — Никога през живота си не съм бил по-сериозен. Сега си върви, върни се при тях, там, където ти е мястото. А когато мислите за мен, мислете за човека, който бях някога, човека, който никога не би вдигнал ръка срещу Кати-Бри.
	Дризт понечи да отговори, но се отказа и вместо това изпитателно се взря в прекършения си приятел. В действителност не можеше да му каже нищо, с което да го утеши, а колкото и да му се щеше да вярва, че с Кати-Бри, Риджис и Бруенор са в състояние да му помогнат да дойде на себе си, никак не бе сигурен, че наистина могат да го сторят. Дали пък Уолфгар нямаше отново да избухне — срещу Кати-Бри или някой друг от тях — и да ги нарани? Дали завръщането му в този момент нямаше да доведе до сбиване с Бруенор или с него самия? Или пък Кати-Бри, тласната от необходимостта да отбранява живота си, нямаше да забие смъртоносния си меч дълбоко в гърдите му? На пръв поглед подобни опасения изглеждаха нелепи, ала след случилото се през последните няколко дни, елфът започваше да осъзнава, че може и да не са напълно безпочвени.
	А най-лоша от всичко бе собствената му реакция при вида на ранената Кати-Бри — не се бе изненадал ни най-малко.
	Уолфгар се обърна, за да си тръгне, и Дризт инстинктивно го сграбчи за рамото.
	Младият мъж се завъртя и блъсна ръката му настрани.
	— Сбогом, Дризт До’Урден! — Простичките, искрени думи на варварина предадоха чувствата му по-красноречиво и от най-многословното обяснение: копнеж да се върне заедно с елфа при другите, желание всичко да е както преди — петимата приятели отново на път, поели на поредното приключение. Ала преди всичко думите на Уолфгар, категорични и очевидно добре обмислени, съвсем ясно даваха да се разбере, че решението му е окончателно. Дризт не можеше да го спре, освен ако не извадеше оръжие срещу него. А дълбоко в себе си елфът и сам разбираше, че не бива да прави това.
	— Открий себе си — изрече той на глас. — А след това се върни при нас.
	— Може би — беше единственото, което варваринът отвърна, и без да се обръща назад, потъна в сумрака на утрото.


	Част 2
	По опасни пътища


	Всеки от нас има свой собствен път в живота. Истина на пръв поглед очевидна и съвсем проста, ала в този свят на безброй познанства и връзки, където мнозина потискат същинските си чувства и желания, за да угодят на другите, твърде често се случва да се отклоним от този път.
	Но ако искаме някога да познаем истинското щастие, трябва да следваме сърцето си и да открием собствения си път. Разбрах го, когато си тръгнах от Мензоберанзан, а Долината на мразовития вятър и прекрасните приятели, които открих в нея, само затвърдиха увереността ми. След последната жестока битка в Митрил Хол, когато сякаш половин Мензоберанзан се надигна срещу нас, осъзнах, че пътят ми е другаде, че трябва да си отида, в търсене на нови хоризонти, на които да спра взора си. Кати-Бри също го почувства и тъй като знаех, че го иска не заради мен, а защото така й нашепва сърцето, с радост я приветствах до себе си.
	Всеки от нас има път, който да следва, и в онази паметна утрин в планината с болка разбрах, че пътят на Уолфгар се отделя от моя. Как ми се искаше да го спра! Да го умолявам, да споря с него, а ако нищо не помогне — да го завлека насила в лагера. Когато го видях да си тръгва, в гърдите ми зейна празнина почти толкова всепоглъщаща, колкото и когато за първи път научих за мнимата му смърт от ръката на йоклолата.
	А после, докато се връщах при останалите, сам и тъжен, усетих как към болката се прибавя и чувство на вина. Дали не го бях оставил да си отиде така лесно заради онова, което съществуваше между тях с Кати-Бри? Нима имаше частица от мен, която гледаше на завръщането му като на пречка за връзката, която бях започнал да изграждам с нея откакто заедно си тръгнахме от Митрил Хол?
	Угризенията ми не продължиха дълго — докато стигна лагера, вече ги нямаше. Също както и аз, и Уолфгар бяхме намерили пътя си, така и Кати-Бри някога щеше да открие своя. С мен? С него? Кой знае? Ала какъвто и да бе той, никога нямаше да я откажа от него. Не заради собствена облага оставих Уолфгар да си тръгне. Ни най-малко — сърцето ми се късаше, когато той си отиде. Не, оставих го да си върви, без да се опитвам да го разубеждавам, защото знаех, че никой от нас не в състояние да изцели раните му. Нищо, излязло от моите уста, нямаше да му донесе утеха, а и малкото напредък, който Кати-Бри може би беше постигнала, несъмнено се бе пръснал на хиляди парченца, когато юмрукът на варварина се стовари в лицето й.
	Уолфгар си тръгна донякъде от страх. Вярваше, че не е способен да контролира демоните в себе си и че, впримчен в мрежите на болезнените спомени, някой ден може наистина да ни нарани. Преди всичко обаче, Уолфгар си тръгна от срам. Как щеше да погледне Бруенор в очите, след като бе ударил осиновената му дъщеря? Как щеше да погледне нея самата? Как да се извини, когато и сам разбираше, че случилото се спокойно можеше да се повтори? А дори да оставеше станалото с Кати-Бри настрани, Уолфгар смяташе, че е слаб, заради мъчителната власт, която споменът за преживяното в Бездната имаше над него. В крайна сметка, това бяха просто образи от миналото, а не нещо осезаемо, което да е в състояние да го нарани. Според прагматичния му мироглед, да се остави да бъде победен от подобни безплътни призраци бе непростима слабост. За варварите не е срамно да изгубиш битка, но няма по-голям позор от този да избягаш от нея. По същата логика, да бъдеш надвит от страховито чудовище е допустимо, но да станеш жертва на нещо толкова неуловимо, колкото са спомените, е непростимо малодушие.
	Вярвам, че рано ши късно Уолфгар ще осъзнае, че греши. Някой ден ще разбере, че не бива да се срамува, задето не е могъл да се справи с безчислените ужаси и изкушения на Ерту и Бездната. Едва когато се отърси от бремето на срама, най-сетне ще съумее да се освободи от ужасите на миналото и да пропъди угризенията заради надвилите го изкушения. Едва тогава ще може да се върне в Долината на мразовития вятър при тези, които го обичат и които ще го приемат с отворени обятия.
	Едва тогава.
	На това се надявам. Уолфгар избяга в пустошта, към Гръбнака на света, където върлуват снежни човеци, великани и гоблинови племена и където вълците нападат всяко живо същество, изпречило се на пътя им. Не знам дали възнамерява да отиде в тундрата, която познава така добре, дали ще се отправи на юг, или пък смята да кръстосва опасните планински пътеки, предизвиквайки смъртта, в опит да си възвърне смелостта, която вярва, че е изгубил. А може би един ден ще изкуши смъртта прекалено безразсъдно и тя ще го надвие, слагайки най-сетне край на мъките му.
	От това се боя.
	Всеки от нас има свой собствен път и когато Уолфгар откри своя, се оказа, че той не е достатъчно широк за двамина.
	Дризт До’Урден


	Глава 8
	Неволни сигнали

	Продължиха по пътя си натъжени, нямаше я вече прежната тръпка и радостта, че отново са заедно — бяха си отишли с Уолфгар, богато се бърна в лагера и разказа на приятелите си какво се беше случило, Дризт бе искрено изненадан от реакцията им. В първия момент, както и очакваше, Кати-Бри и Риджис се развикаха, че трябвало да тръгнат след варварина и да го върнат обратно, Бруенор пък измърмори нещо за „глупавите човеци“. И Кати-Бри, и полуръстът бързо се успокоиха, а младата жена дори заяви, че Уолфгар има правото сам да избира накъде да поеме. Тя не таеше горчивина, задето варваринът я беше ударил, и — за своя чест — с нищо не показа да му е сърдита.
	Младата жена просто знаеше. Също както Дризт, и тя разбираше, че демоните, които измъчваха Уолфгар, не могат да бъдат пропъдени с утешителни думи, даже пречистващата ярост на битката не бе в състояние да го спаси от тях. Тя бе опитала, дори бе повярвала, че постига напредък, но в крайна сметка с болка бе установила, че не е в състояние да му помогне, че единственият, който можеше да стори нещо за Уолфгар, е той самият.
	И така, те продължиха напред, четиримата приятели и Гуенивар, удържайки на думата си, че ще помогнат на Камлейн да стигне Лускан.
	Същата нощ Дризт откри младата жена в източния край на лагера, вперила поглед в гъстия мрак. На елфа не му бе никак трудно да се досети кого се надява да види тя.
	— Няма да се върне скоро — тихо отбеляза той и се приближи.
	Кати-Бри му хвърли бърз поглед, после отново обърна очи към черните очертания на планината.
	Там обаче нямаше нищо.
	— Уолфгар сбърка — рече тя след няколко продължителни мига мълчание. — Знам, че единствено той е в състояние да си помогне, но можеше да го стори и сред приятели, а не сам в пустошта.
	— Не искаше да ставаме свидетели на вътрешната му битка — обясни Дризт.
	— Гордостта открай време е най-големият му недостатък — начаса отвърна Кати-Бри.
	— Така е било винаги сред неговите събратя. Така е било сред бащите им, така е било и сред дедите им. За варварите от тундрата слабостта е неприемлива — както у другите, така и у тях самите. А Уолфгар е убеден, че невъзможността да се справи със спомените от Бездната е проява на слабост.
	Кати-Бри поклати глава. Нямаше нужда да казва каквото и да било — и двамата отлично знаеха, че приятелят им греши, че твърде често най-страшните врагове са тези, които се крият в нас самите.
	Дризт вдигна ръка и нежно докосна лицето на младата жена — там, където юмрукът на варварина бе оставил болезнена подутина. Кати-Бри трепна — не защото я бе заболяло, а защото не беше очаквала допира му.
	— Не е чак толкова зле — рече тя.
	— Бруенор надали ще се съгласи с теб.
	Думите на елфа извикаха усмивка на устните й — така си беше. Ако Уолфгар се бе завърнал при тях, след като я бе ударил, щеше да им се наложи да впрегнат цялата си сила, за да озаптят разяреното джудже. Ала дори това се бе променило. Бруенор от години гледаше на варварина като на свой син и когато повярваха, че йоклолата го е убила, никой не бе по-съкрушен от него. Сега, когато вътрешните терзания на младия мъж отново им го бяха отнели, на джуджето му беше трудно да се помири с липсата му и на драго сърце би му простило дори станалото с Кати-Бри… стига, разбира се, Уолфгар да покажеше искрено разкаяние. Те до един бяха готови да му простят — безрезервно и искрено — и да му помогнат да надмогне болката, която го раздираше. И точно в това бе истинската трагедия — нямаше абсолютно нищо, с което биха могли да му помогнат.
	Дризт и Кати-Бри останаха дълго така — младата жена, облегнала глава на силното рамо на елфа — загледани в пустата нощна тундра.
	През следващите два дни не се случи нищо тревожно, ако не се брои това, че Дризт на няколко пъти се натъкна на дирите на Юнгер, който очевидно ги следваше. Но тъй като великанът така и не се приближи до лагера им, елфът не се разтревожи кой знае колко. Около пладне на третия ден след като Уолфгар си бе тръгнал, най-сетне видяха Лускан да изплува на хоризонта.
	— Ето я твоята цел, Камлейн — рече Дризт, когато каруцарят се провикна, че вече различава характерните очертания на големия град, включително и подобната на дърво постройка, където се помещаваше магьосническата гилдия. — За нас бе удоволствие да пътуваме заедно.
	— И да си хапваме от вкусните ви гозби — подхвърли Риджис, разсмивайки всички.
	— Кой знае, ако все още сте по тези земи, когато се върнем, и се каните да отидете в Долината, може отново да ви придружим — довърши елфът.
	— Нищо не би ни зарадвало повече! — отвърна търговецът и топло стисна ръката му. — Лек път, където и да води той, макар да знам, че пожеланието ми е просто учтивост, пък била тя и искрена — не се и съмнявам, че пътят ви ще бъде лек! Нека всички чудовища чуят, че идвате и хукнат да се скрият!
	С тези думи търговците поеха по сравнително гладкия път към Лускан. Четиримата приятели дълго гледаха след отдалечаващата се каруца.
	— Трябваше да идем с тях — обади се Риджис. — Сигурен съм, че те познават добре — обърна се той към елфа. — Расата ти надали ще ни създаде каквито и да било проблеми…
	Дризт поклати глава, без да го остави да довърши:
	— Наистина мога да се движа свободно из Лускан — потвърди той. — Само че сега отивам — отиваме! — на югоизток. Чака ни дълъг път.
	— Но в Лускан… — започна полуръстът.
	— Къркорещия корем смята, че момчето може да е там — прекъсна го Бруенор, а от тона му ясно личеше, че и на него му се ще да бяха последвали търговците.
	— Възможно е — съгласи се Дризт. — Дори се надявам да е така — Лускан далеч не е толкова опасен, колкото дивите планини.
	Бруенор и Риджис го изгледаха недоумяващо — след като и той бе на същото мнение, защо не тръгваха след Камлейн?
	— Ако Уолфгар наистина е в Лускан — обясни Кати-Бри вместо елфа, — ще сторим много по-добре още сега да се махнем оттук. Точно в този момент не бива да го срещаме.
	— Какви ги дрънкаш? — сопна се обърканото джудже.
	— Уолфгар сам реши да си отиде — напомни му Дризт. — Нима смяташ, че някакви си три дни са променили нещо?
	— Няма как да разберем, ако не проверим — отвърна Бруенор, ала тонът му вече не бе така войнствен — постепенно започваше да осъзнава жестоката истина.
	Да, те всички искаха да намерят младия мъж и да го разубедят от решението му да ги напусне. Само че това беше невъзможно.
	— Открием ли го сега, единственото, което ще постигнем, е да го тласнем още по-надалеч от себе си — рече Кати-Бри.
	— В началото ще ни се ядоса, защото ще сметне, че се опитваме да му се месим — добави Дризт. — А после, когато гневът му отшуми, ако това изобщо стане, ще го обземе още по-голям срам.
	Бруенор изсумтя и отчаяно вдигна ръце.
	С един последен поглед към далечните сгради и с надеждата, че Уолфгар е някъде там, приятелите се насочиха на югоизток. Заобиколиха Лускан и поеха по южния път, който след около седмица трябваше да ги отведе до Града на бездънните води. Там се надяваха да намерят някой търговски кораб, с който да стигнат до Портата на Балдур, а после, следвайки реката, да се спуснат до Ириаебор, откъдето отново да тръгнат по суша, за да прекосят няколкостотинте мили, разделящи. Искрящите равнини от Карадун и Възвисяване на вярата. Риджис бе планирал всичко още в Брин Шандер с помощта на един куп карти и търговски източници. Именно полуръстът бе предпочел Града на бездънните води пред по-близкия Лускан, тъй като корабите там потегляха ежедневно, много от тях — към Портата на Балдур. В действителност обаче, нито той, нито останалите бяха сигурни, че това е най-добрият курс. Картите, които можеха да се открият в Долината на мразовития вятър, не бяха особено пълни, още по-малко пък — нови. От тях петимата единствено Кати-Бри и Дризт бяха ходили във Възвисяване на вярата, но тъй като го бяха сторили с магия, изобщо не познаваха земите наоколо.
	Ала въпреки грижливата подготовка на Риджис, още докато заобикаляха Лускан, и четиримата започнаха да се съмняват в успеха на доста амбициозния си план. В крайна сметка, бяха го съставили по този начин от любов към пътя и приключенията, от желание да попият колкото се може повече от гледките на широкия свят и с твърдата увереност, че могат да се справят. Сега обаче, след като Уолфгар ги бе напуснал, и любовта, и самоувереността им бяха сериозно разколебани. Дали не беше по-добре да отидат в Лускан и да наемат някого от бележитата им магьосническа гилдия да използва уменията си, за да доведе могъщия монах при тях, та веднъж завинаги на цялата работа да се сложи край? А защо и да не дадат Креншинибон на управниците на Града на бездънните води, известни надлъж и шир със своята сила и с любовта си към правдата — те можеха да вземат кристалния отломък и, както Кадърли се бе зарекъл, да открият начин да го унищожат.
	Ако тогава някой от четиримата бе изрекъл на глас все по-силните си съмнения, пътешествието им можеше да приключи още преди да е започнало истински. Ала объркването от постъпката на Уолфгар, както и нежеланието да си признаят, че не са в състояние да се съсредоточат върху нищо друго, когато скъпият им приятел е в опасност, ги караха да си мълчат, макар че всички мислеха за едно и също. Когато слънцето най-сетне потъна в безбрежните води на запад, Лускан отдавна бе останал зад гърба им, а с него — и надеждата да открият Уолфгар.
	За сметка на това, великанът, с когото полуръстът се бе „сприятелил“, продължаваше да ги следва. Бруенор, Кати-Бри и Риджис все още подготвяха мястото за лагера, когато Дризт и Гуенивар се натъкнаха на огромни дири, отвеждащи към малка горичка само на триста метра от скалата, където възнамеряваха да нощуват. Вече бе съвсем очевидно, че действията на Юнгер не са случайност — Гръбнакът на света бе останал далеч зад тях, а великаните рядко слизаха в цивилизованите земи, където жителите на близките градове неминуемо изпращаха хайки по петите им.
	Когато Дризт се върна в лагера, Риджис вече бе потънал в сън, а край него се търкаляха няколко празни чинии.
	— Време е да се изправим срещу гигантската си сянка — обясни елфът на другите двама, като в същото време здравата сръчка спящия полуръст.
	— Значи тоз’ път реши да ни посветиш в плановете си за битката, а? — заяде се джуджето.
	— Надявам се да не се стигне до битка — отвърна Дризт. — Доколкото знаем, точно този великан не представлява заплаха за търговците, пътуващи към Долината, затова не виждам причина да вадим оръжие срещу него. Нека първо опитаме с добро.
	Риджис се понадигна с натежали от сън очи, огледа се наоколо и тъкмо се шмугваше обратно под топлите завивки, когато бързият елф го сграбчи и го изправи на крака.
	— Не е мой ред да дежуря! — възнегодува полуръстът.
	— Ти доведе великана, затова и ти ще го убедиш да си върви — обясни Дризт.
	— Великана? — Риджис все още не можеше да разбере за какво става дума.
	— Голямото ти приятелче — намеси се Бруенор. — Отдавна е по петите ни, та смятаме, че е крайно време да си ходи у дома. Тъй че взимай проклетия медальон и го накарай да си тръгне, ако не искаш да го посечем на място.
	Гримасата на полуръста красноречиво говореше, че подобна възможност никак не му се нрави. Великанът му бе помогнал в битката, пък и не можеше да отрече, че изпитва известна привързаност към чудовището. Тръсвайки глава, за да прогони и последните остатъци от съня, Риджис се поглади по претъпкания търбух и се зае да си обува обувките. Въпреки че гледаше да е колкото се може по-бърз, докато се приготви напълно, останалите вече бяха напуснали лагера.
	Прикриван по фланга от Гуенивар, Дризт пръв влезе в горичката. Съвършено безшумен, той много внимаваше да избягва нападалите по земята листа и сухите съчки, търкалящи се между тях. Пантерата, с обичайната си мека стъпка, също се промъкваше по тревата, но понякога прескачаше и от клон на клон. Великанът не само че не опитваше да се скрие, но дори бе напалил буен огън, чиято светлина служеше за ориентир както на елфа и на котката, така и на останалите трима.
	Когато се озова на около дванайсетина метра от чудовището, Дризт чу ритмично похъркване, ала не бе направил и две крачки, когато внезапен тропот му подсказа, че великанът се е събудил и е скочил на крака. Елфът се закова на място и се огледа, търсейки спотаени стражи, които биха могли да предупредят Юнгер за неговото приближаване, но наоколо нямаше никой, а единственият звук, който нарушаваше тишината, бе вятърът, шумолящ в свежия пролетен листак.
	Уверил се, че чудовището е само, Дризт продължи напред и няколко мига по-късно достигна една просека, от другата страна, на която ясно видя великана и напаления от него огън. Когато елфът се показа измежду дърветата, Юнгер изобщо не се учуди.
	— Каква изненада да се срещнем отново — проговори Дризт и кръстоса ръце върху ножниците на двата си ятагана, заемайки миролюбива позиция. — Мислех, че си се върнал у дома.
	— Той ми повели друго — отвърна великанът и Дризт за пореден път се учуди на изискания му говор.
	— Той?
	— Понякога до теб достига зоб, на който не можеш да не се подчиниш — обясни Юнгер.
	— Риджис! — леко повиши глас елфът и миг по-късно чу тримата си приятели да се приближават. Колкото и тихо да се движеха те, острият му слух веднага ги усети.
	Обръщайки едва-едва глава, тъй като не искаше Юнгер да разбере точно колко съюзници води със себе си, Дризт забеляза Гуенивар в короната на едно дърво вляво от великана, достатъчно близо, за да се озове отгоре му само с един скок.
	— Полуръстът ще го донесе — рече елфът. — Може би тогава по-добре ще разбереш зова.
	Юнгер изкриви лице в явно недоумение:
	— Полуръстът?
	В този миг от близките храсти изскочи Бруенор и застана до Дризт, след него дойде Кати-Бри, а накрая, мърморейки, че някакъв клон го бил одраскал по лицето, се появи и Риджис.
	— Накарал е Юнгер да ни последва — обясни им елфът и посочи рубинения медальон. — Покажи му някой по-добър път.
	Усмихнат до уши, Риджис пристъпи напред, извади вълшебния камък и го залюля.
	— Махни се, жалък плъх! — изрева великанът и извърна очи. — Този път нямам намерение да търпя подлите ти номера!
	— Но той те вика! — настоя полуръстът и още по-настойчиво разлюля рубина, така че многобройните му страни уловиха светлика от пламъците и хвърлиха безброй омайващи отблясъци.
	— Така е — съгласи се Юнгер. — Именно затова нямам никаква работа с теб.
	— Но нали медальонът е у мен!
	— Медальон? Какво ме интересуват подобни дрънкулки! Всички те бледнеят пред величието на Креншинибон!
	При тези думи приятелите, с изключение на Риджис, който бе толкова погълнат от собствения си магически рубин, че дори не го чу, ахнаха от изумление.
	— Виж само как се върти! — щастливо изцвърча полуръстът. — Вика те, скъпи друже, и ти казва да… Хей!
	Риджис така и не можа да довърши изречението си, тъй като Бруенор го дръпна толкова силно, че той политна назад, размахал ръце в обречен опит да запази равновесие, и падна в близкия храсталак.
	Юнгер посегна с намерението да запрати джуджето настрани, но в този миг покрай ухото му пропищя сребропера стрела и той рязко се изправи.
	— Следващата ще се забие право в лицето ти — предупреди го Кати-Бри, а Бруенор отскочи назад.
	— Постъпил си неразумно, като си последвал някаква химера — спокойно каза Дризт, полагайки огромно усилие да не позволи нещата да излязат извън контрол и макар по принцип да не хранеше особена любов към великаните, усети как го обзема нещо доста подобно на съчувствие към окаяното, заблудено създание. — Креншинибон? Какво е Креншинибон?
	— О, ти отлично знаеш — отвърна Юнгер. — Точно пък ти, мрачни елфе, знаеш много добре. Макар да е у теб, Креншинибон те отхвърля и даже ти избра заместник — мен.
	— Единственото, което знам за теб, великане, е името ти — меко каза Дризт. — Твоята раса винаги е носила зло на по-слабите от нея, ала въпреки това ще ти дам възможност да си тръгнеш оттук и да се прибереш у дома си, в Гръбнака на света.
	— Това и ще сторя — засмя се Юнгер и като се облегна на дървото зад себе си, кръстоса крака. — В мига, в който получа Креншинибон.
	Едва довършил думите си, великанът сякаш изригна — откърши тежък клон от дървото и го запрати срещу приятелите, най-вече за да накара Кати-Бри да свали опасния си лък. След това пристъпи напред… точно когато Дризт се хвърли между краката му с извадени ятагани. Обърна се, за да залови мълниеносния елф и Бруенор не пропусна да се възползва от отличната възможност да забие брадвата си дълбоко в глезена му. В същото време Гуенивар изскочи от прикритието си и се стовари върху главата му. Юнгер се олюля, но сигурно щеше да успее да се задържи на крака, ако в този миг стрелата на младата жена не го бе улучила в гърба. С вик на болка той се строполи на земята, а Дризт, Бруенор и Кати-Бри побързаха да отскочат встрани.
	— Върви си у дома! — извика елфът, докато великанът се мъчеше да се изправи. Той обаче изрева предизвикателно и се нахвърли отгоре му с разперени ръце.
	Почти веднага ги отдръпна, обаче, виждайки шурналата кръв там, където остриетата на Дризт се бяха забили в тях. Поредната стрела на Кати-Бри го улучи в бедрото и той потрепери от глава до пети.
	Дризт поиска да каже още нещо, да го убеди с добро, но Бруенор, чул повече от достатъчно, се покатери върху проснатото чудовище и хукна по гърба му, подскачайки пъргаво всеки път, щом то се опиташе да го събори. Прекрачи рамото му, тъкмо когато звярът се обърна по гръб, и се приземи върху ключицата му. Джуджешката секира се спусна надолу, изпревари протегнатите ръце на великана и потъна дълбоко в лицето му.
	Огромни пръсти се сключиха около Бруенор, ала в тях вече не бе останала почти никаква сила. Гуенивар се хвърли да помага на джуджето и затисна едната ръка на великана под двестакилограмовото си тяло, Кати-Бри пък запрати другата настрани със съвършено премерен изстрел.
	Бруенор не охлаби натиска си и дори се облегна на здраво забитата секира, докато най-сетне великанът не притихна.
	В този момент Риджис изскочи от гъсталака, където беше паднал, и ядовито изрита клона, който Юнгер бе запратил по тях.
	— Хиляди червиви ябълки! — възнегодува той. — Защо ви трябваше да го убивате!
	— Че имахме ли друг избор? — изуми се джуджето, докато измъкваше брадвата си от разцепената глава на чудовището. — Не си падам особено по преговорите с двутонни противници!
	— Тази победа не ме радва — призна Дризт и като изтри ятаганите си в туниката на падналия великан, ги прибра в ножниците им. — Много по-добре щеше да е за всички ни, ако просто си бе отишъл.
	— А аз можех да го убедя да го стори — настоя Риджис.
	— Не — отвърна елфът. — Медальонът ти притежава голяма сила, не го отричам, но няма никаква власт над обсебените от Креншинибон.
	При тези думи той отвори кесийката, която висеше на кръста му, и извади кристалния отломък.
	— Много разумно, няма що — размахвай го наляво-надясно, та зовът му да се чуе още по-надалеч! — мрачно рече Бруенор. — Чини ми се, че ни чака тежък път.
	— Нека доведе всички чудовища наоколо! — заяви Кати-Бри. — Така ще ни е още по-лесно да ги довършим.
	Леденият й тон изненада всички, ала само за миг, докато израненото й лице не им припомни причината за лошото й настроение.
	— Нали виждате, че не действа на никого от нас — добави младата жена. — По всичко личи, че онези, които падат в клопката му, напълно заслужават смъртта, която срещат от ръцете ни.
	— Наистина изглежда, че мрачната сила на Креншинибон застига единствено онези, чиято природа по принцип е склонна към поквара — съгласи се Дризт.
	— Значи пътуването ни ще бъде по-вълнуващо, отколкото очаквахме — рече Кати-Бри, без да си дава труда да добави, че сега повече отвсякога й се иска Уолфгар да не си бе заминавал — сигурна бе, че приятелите й мислят същото.
	След като претърсиха лагера на Юнгер, четиримата се отправиха обратно към огъня. В светлината на откритието, че в опит да се освободи, Креншинибон може би работи срещу тях, като примамва всички чудовища, бродещи наоколо, те решиха да удвоят стражите и да бдят по двойки.
	За огромно неудоволствие на Риджис.

	Глава 9
	В търсене на одобрение

	Скрит в сенките, той гледаше как магьосникът бавно прекрачва прага, сподирен от няколко гласа. Без да им обръща внимание, Ла затвори вратата зад себе си и се насочи към шкафа с напитки, като запали една-единствена свещ.
	Ентрери сви ръце в юмруци, разкъсван между желанието да се нахвърли върху магьосника с думи и просто да го убие на място, задето не го бе предупредил за нападението на Дог Пери.
	С чаша в едната ръка и горяща свещ в другата, Ла Вал пристъпи към масивния канделабър и много скоро стаята бе обляна от светлина. Зад гърба му палачът направи крачка напред.
	Миг по-късно нещо неосезаемо го накара да застане нащрек. Нещо — но какво ли? — не беше наред. Може би прекалено спокойното държане на магьосника или пък някакъв едва доловим звук.
	В този момент Ла Вал се обърна и при вида на застаналия в средата на стаята Ентрери отстъпи назад. И този път изострените докрай инстинкти на убиеца му нашепнаха, че нещо не е наред. Магьосникът просто не изглеждаше достатъчно уплашен.
	— Нима си помисли, че Дог Пери ще ме надвие? — подигравателно попита палачът.
	— Дог Пери? — повтори Ла Вал въпросително. — Не съм го виждал…
	— Не ме лъжи — спокойно го прекъсна Ентрери. — Познавам те твърде отдавна, за да повярвам, че наистина си бил в неведение. Несъмнено си го наблюдавал, както наблюдаваш действията на всички играчи в уличната джунгла.
	— Очевидно не всички — сухо отвърна магьосникът.
	Ентрери не бе съвсем сигурен доколко са верни думите на Ла Вал, но не каза нищо.
	— Обеща да ме предупредиш, ако Дог Пери реши да опита нещо срещу мен — рече вместо това на висок глас — ако наблизо имаше стражи, нека чуеха за двуличието на магьосника. — А ето че се обърнах и го видях зад себе си с кама в ръка, без нито дума от приятеля ми Ла Вал.
	Магьосникът въздъхна дълбоко и се отпусна в близкия стол.
	— Наистина знаех — призна той. — Но не можех да сторя нищо — добави, когато видя палача да присвива заплашително очи. — Трябва да ме разбереш — всеки контакт с теб беше напълно забранен.
	— Недосегаем — отбеляза Ентрери и Ла Вал безпомощно вдигна ръце. — Знам, обаче, че Ла Вал рядко се подчинява на подобни заповеди.
	— Тази беше по-различна — разнесе се непознат глас и откъм кабинета на магьосника се появи строен, добре облечен мъж.
	Тялото на Ентрери се изопна — току-що бе проверил както кабинета, така и останалите две стаи в покоите на Ла Вал и там нямаше никой. Сега вече знаеше извън всякакво съмнение, че са го очаквали.
	— Господарят на гилдията — обясни Ла Вал. — Куентин Боду.
	Ентрери дори не мигна — и сам можеше да се досети.
	— Заповедта дойде не от някой паша, а от трите най-могъщи гилдии — поясни Боду. — Да й се противопоставим, би било равносилно на самоубийство.
	— Всеки магически опит да се свържа с теб, щеше да бъде засечен начаса — каза Ла Вал и се засмя, опитвайки се да разсее напрежението. — Пък и какъв смисъл да те предупреждавам — убеден бях, че Дог Пери изобщо не ти е достоен противник.
	— Ако наистина е така, защо му позволи да тръгне след мен? — обърна се убиецът към Боду, който само сви рамене:
	— Никога не съм имал кой знае какво влияние над Пери.
	— Е, вече няма защо да се безпокоиш за него — мрачно отвърна Ентрери.
	Боду успя да извика бледо подобие на усмивка върху устните си.
	— Сигурен съм, разбираш в какво положение се… — започна той, ала палачът не го остави да довърши.
	— Нима очакваш да повярвам на човека, който нареди да ме убият? — невярващо попита той.
	— Не съм… — опита се да обясни Боду, но бе прекъснат от друг глас, долетял от кабинета на Ла Вал.
	Женски глас.
	— Ако вярвахме, че Куентин Боду или някой друг високопоставен член на гилдията му е одобрил намерението на Пери, досега да сме избили всички тук.
	На прага се показа висока чернокоса жена. От едната й страна стоеше едър здравеняк със засукани, черни мустаци, а от другата — слаб мъж, чието лице почти не се виждаше под ниско спуснатата качулка на тъмния му плащ. Зад тях пристъпваха двамина стражи в доспехи и макар да затвориха вратата зад себе си, Ентрери бе сигурен, че в кабинета има поне още един човек, най-вероятно магьосник. Просто нямаше начин толкова много хора да успеят да се скрият без магическа помощ. Освен това, новодошлите бяха прекалено невъзмутими. Дори да бяха опитни воини, пак не можеха да са сигурни, че ще съумеят да се справят с Артемис Ентрери сами.
	— Аз съм Шарлота Веспърс — представи се жената, а ледените й очи проблеснаха. — Това са Кадран Гордиън и Ханд, мои съдружници в гилдията на Басадони паша. Да, той е жив и се радва да види, че си добре.
	Безсрамна лъжа, помисли си Ентрери — ако Басадони наистина бе жив, гилдията щеше да се свърже с него много по-рано и то, по доста по-безопасен начин.
	— Свързан ли си с някого? — попита Шарлота.
	— Не бях, когато си тръгнах от Калимпорт, а се върнах едва преди няколко дни — отвърна палачът.
	— Е, сега вече си — измърка Шарлота и Ентрери разбра, че не може да откаже.

	* * *

	Нямаше да го убият… поне засега. Вече нямаше да се налага да прекарва нощите си, поглеждайки през рамо за жадни за слава убийци, нито пък да си губи времето с безочливите нападения на глупци като Дог Пери. Гилдията на Басадони паша беше заявила, че той им принадлежи и въпреки че имаше правото да приема поръчки, от когото си реши, стига да не бяха насочени срещу „работодателите му“, основните му контакти щяха да бъдат Кадран Гордиън, комуто Ентрери нямаше никакво доверие, и Ханд.
	Късно същата вечер, палачът седеше на покрива на „Медната миза“ и си мислеше, че би трябвало да е щастлив, задето всичко се бе наредило така добре. Не би могъл и да се надява на по-благоприятен развой на събитията.
	При все това, поради причина, която и сам не разбираше, Ентрери изобщо не беше доволен. Стига да поискаше, още утре можеше да се върне към някогашния си живот, а с ненакърнените си умения много скоро щеше да си възвърне и старата слава. Само че ограниченията на тази слава му бяха до болка познати и макар да бе сигурен, че с лекота може да се изкачи до върха на мрачната си професия, разбираше, че това изобщо няма да запълни празнотата в гърдите му.
	Нямаше ни най-малко желание отново да започне да убива за пари. Не ставаше въпрос за някакви скрупули — ни най-малко! — просто при мисълта за съществуване като онова, което бе водил някога, нищо у него не трепваше.
	Прагматичен, както винаги, Ентрери реши засега да не избързва и да живее ден за ден. Със сигурна и безшумна стъпка отиде до края на покрива, спусна се на улицата и влезе през входната врата.
	Всички очи се насочиха към него, ала той прекоси общата стая, без да им обръща никакво внимание, и се насочи към вратата в дъното й. Някакъв полуръст се доближи до него, сякаш искаше да го спре, но леденият поглед на палача набързо го отказа от намеренията му и Ентрери нахлу в малката стаичка.
	И този път гледката на огромния Дондон му подейства като шамар.
	— Артемис! — щастливо възкликна полуръстът, макар че убиецът не пропусна да забележи нотките на притеснение, промъкнали се в гласа му — обичайна реакция, колчем се появеше без предизвестие на нечий праг. — Заповядай, приятелю. Седни и хапни. Порадвай се на приятна компания.
	Ентрери хвърли бърз поглед към купчините недоизядени сладкиши, както и към двете дебело гримирани полуръстки от двете страни на отвратителното, подпухнало същество, след което седна на безопасно разстояние, като нито посегна към някоя от чиниите, нито се опита да прикрие неприязънта си, когато една от жените понечи да се доближи до него.
	— Трябва да се научиш да се отпускаш и да се наслаждаваш на плодовете от труда си — заяви Дондон. — Говори се, че си се върнал при Басадони, значи си свободен.
	Ентрери не пропусна да забележи, че полуръстът и сам не усети иронията в думите си.
	— Каква полза от усилията и опасностите, на които се излагаш, ако не знаеш как да се отпуснеш и да се порадваш на всичко онова, което те могат да ти купят? — продължи Дондон.
	— Как се случи? — попита палачът без заобикалки и полуръстът го изгледа, а по увисналото му лице се изписа явно недоумение.
	В отговор Ентрери се огледа наоколо и посочи първо препълнените чинии, после двете уличници, а накрая огромния му търбух.
	Лицето на Дондон помрачня:
	— Знаеш защо съм тук — тихо каза той, без предишното веселие в гласа.
	— Знам защо си дошъл — за да се скриеш. И напълно те разбирам — отвърна Ентрери. — Но защо?
	И този път погледът му обходи излишествата наоколо — чиния по чиния, уличница по уличница.
	— Защо е това?
	— Предпочетох да се насладя… — започна Дондон, но палачът не искаше ида чуе.
	— Ако ти предложа стария ти живот, ще го приемеш ли? — попита той.
	Полуръстът го зяпна изумено.
	— Ако променя заповедта на улицата, така че Дондон да може да напусне „Медната миза“, ще бъде ли той доволен? — настоя Ентрери. — Или извинението, с което разполага сега, напълно го задоволява?
	— Говориш с гатанки.
	— Говоря истината — отсече палачът, опитвайки се да гледа някогашния си приятел в очите, макар видът на подпухналите, натежали клепачи да го отвращаваше до дъното на душата му.
	И сам не можеше да повярва с каква ярост го изпълва гледката на Дондон. Част от него едва се сдържаше да не измъкне изумрудената кама и да изтръгне сърцето на окаяното създание.
	Само че Артемис Ентрери не убиваше, тласкан от подобни пориви, и бързо се успокои.
	— Би ли се върнал назад? — бавно попита той, натъртвайки всяка дума.
	Дондон не каза нищо, дори не мигна, но в мълчанието му се съдържаше точно този отговор, от който палачът се страхуваше най-много.
	Внезапно вратата се отвори и в стаята влезе Дуавел.
	— Има ли някакъв проблем, почитаеми Ентрери? — попита тя с благ гласец.
	Убиецът стана и се насочи към вратата.
	— Не и за мен — заяви, докато минаваше покрай Дуавел.
	Полуръстката го улови за ръката… без дори да осъзнава на каква опасност се излага! За щастие, Ентрери бе прекалено погълнат от мислите си, за да се засегне.
	— Що се отнася до сделката ни… — подхвърли Дуавел. — Струва ми се, че ще имам нужда от услугите ти.
	Палачът се замисли над думите й, чудейки се защо ли го бяха подразнили толкова. Вярно, че и без нелепите прищевки на Дуавел си имаше предостатъчно свои грижи, но все пак…
	— А какво си ми дала ти в замяна на услугите ми, които очевидно желаеш така силно?
	— Информация — отвърна Дуавел. — Както се бяхме споразумели.
	— Просто ми каза, че съм обявен за недосегаем, нищо, което и сам да не съм в състояние да открия — заяви Ентрери. — Като изключим това, не съм видял кой знае каква полза от Дуавел… а за това с лекота бих могъл да й се отплатя.
	Полуръстката отвори уста, за да каже нещо, ала палачът просто се завъртя и излезе в общата стая.
	— Следващия път може да намериш вратата ми затворена — провикна се Дуавел след него.
	В действителност, Ентрери изобщо не го бе грижа — силно се съмняваше, че някога би пожелал отново да види окаяния Дондон. Въпреки това, повече за ефект, отколкото заради някаква лична изгода, се обърна и впери застрашителен поглед в Дуавел:
	— Не би било особено разумно — ледено заяви той и след като излезе на улицата, отново се качи на покрива.
	Там горе, в тишината на нощта, палачът най-сетне разбра защо мрази Дондон толкова много. Защото в него виждаше себе си. Е, да, той никога не би заприличал на лоената топка, в която се бе превърнал полуръстът (лакомията не бе сред недостатъците му), но онова, което бе видял в „Медната миза“, беше създание, смазано от тежестта на живота… създание, предало се на отчаянието. Дондон бе прекършен от най-обикновен страх, затворен между четири стени, загробен в похот и лакомия.
	Щеше ли апатията да прекърши и Артемис Ентрери?
	Палачът остана на покрива, докато не се развидели, но така и не откри отговорите, които търсеше.

	* * *

	По почукването — две потропвания, после три и накрая нови две — Ентрери разбра, още докато се измъкваше от леглото, че посетителят му е изпратен от гилдията на Басадони. Обикновено това не би го задоволило и той би взел необходимите предпазни мерки, преди да отвори, но обикновено не би проспал половината ден. Не и този път — без дори да вземе камата си, той отиде до вратата и я отвори, като не си даде труда да попита кой е.
	От другата страна стоеше мъж, когото никога не бе виждал — очевидно притеснен младок с късо подстригана, къдрава черна коса и тъмни очи, които неспокойно се стрелкаха насам-натам.
	— От Кадран Гордиън — обясни непознатият и му подаде някакъв свитък.
	— Почакай! — рече Ентрери, когато видимо нервният пратеник се обърна и се накани да си върви.
	Младият мъж хвърли поглед назад, а ръката му, както палачът не пропусна да забележи, се шмугна в гънките на светлата му одежда, където без съмнение беше скрито оръжие.
	— Къде е Гордиън? — попита Ентрери. — И защо не дойде лично?
	— Моля ви, господине — каза непознатият с плътен глас с калимшански акцент, кланяйки се на всяка дума. — Беше ми наредено единствено да ви предам свитъка!
	— От Кадран Гордиън ли?
	— Да — потвърди пратеникът, кимайки угоднически.
	Ентрери затвори вратата и чу как облекченият младеж хуква надолу по стълбите, колкото го държат краката.
	Палачът остана на мястото си, стиснал пергамента в ръка. Никак не му бе трудно да се досети защо Гордиън не си бе направил труда да му го даде лично. Да го стори, щеше да е недвусмислена проява на уважение. Шарлота и останалите се бояха от него — не да не ги убие, а да не ги задмине в йерархията на гилдията. И сега, използвайки този незначителен пратеник, Гордиън се опитваше да покаже на Ентрери, че мястото му е в дъното на стълбицата.
	Поклащайки примирено глава — безпомощно приемане на цялата нелепост на ситуацията, — палачът махна лентата от свитъка и го разви. Нарежданията бяха пределно ясни — името и последният известен адрес на някакъв човек, когото трябваше да убие възможно най-скоро. Още същата вечер. Най-късно — до утре.
	В края на поръчението беше отбелязано, че мъжът не принадлежи към никоя гилдия, че няма връзки в градската стража, нито пък влиятелни приятели и роднини.
	Ентрери се замисли над тази забележка. Или го изпращаха срещу някой наистина опасен противник или, което бе по-вероятно, Гордиън му възлагаше такова смешно лесно поръчение, за да го унижи и да омаловажи славата му. Някога уменията на Ентрери бяха запазени за убийствата на водачи на гилдии и опитни магьосници, благородници и капитани от градската стража. Но, разбира се, ако Гордиън и другите двама го натовареха с подобна трудна задача и той се справеше с нея, това несъмнено щеше да се отрази благоприятно на положението му в йерархията на калимпортските улици, изпълвайки тримата със страх да не би той да се издигне над тях.
	Няма значение, каза си палачът и с един последен поглед към адреса (който се намираше в добре позната му част на града), отиде да вземе оръжията си.

	* * *

	Някъде съвсем наблизо се разнасяха детски гласове, в което нямаше нищо странно — сиромашката колиба имаше само две стаи, разделени единствено от парче плат. Скрит от другата страна на завесата, Ентрери наблюдаваше невзрачната млада жена, която се грижеше за децата, и тъкмо в този миг ги умоляваше да не вдигаш толкова шум, като ги заплашваше, че баща им скоро ще се прибере.
	Миг по-късно тя влезе в стаята, без да забелязва убиеца, приклекнал зад пердето на един от прозорците. Младата жена се захвана за работа, а Ентрери, който бе изрязал малка дупчица в плата, не я изпускаше от очи. Очевидно бе разтревожена — личеше си по резките й движения.
	Не след дълго на вратата — просто още една завеса — се показа хилав, млад мъж, с хлътнали очи и изпито лице, покрито с неколкодневна брада.
	— Събра ли ги? — остро попита жената.
	Мъжът поклати глава и на Ентрери му се стори, че клепачите му сякаш натежаха още малко.
	— Колко те молих да не работиш с тях! — скара му се жената. — Знаех си, че нищо добро…
	Внезапно тя млъкна, виждайки очите му да се разширяват от ужас. Зърнал над рамото й как убиецът се показва иззад пердето, мъжът се накани да побегне, ала жена му се обърна и изпищя при вида на непознатия.
	Мъжът се закова на място — за нищо на света нямаше да я изостави.
	Ентрери безстрастно наблюдаваше случващото се пред очите му. Ако мъжът се бе опитал да изскочи навън, щеше да го прониже с едно-единствено хвърляне на камата си.
	— Не и семейството ми! — примоли се беднякът и пристъпи към палача, разперил широко ръце. — И не тук!
	— Значи знаеш защо съм дошъл? — попита Ентрери.
	Жената избухна в сълзи и го замоли за пощада, но мъжът й я улови през кръста и нежно, но твърдо я дръпна назад, към стаята с децата.
	— Не бях. Виновен аз — тихо каза той, когато се увери, че жена му е в другата стая. — Толкова се молих на Кадран Гордиън. Казах му, че ще намеря начин да му върна парите.
	Някогашният Артемис Ентрери не би проявил и капчица разбиране. Някогашният Артемис Ентрери не би чул и дума от обясненията на човека. Някогашният Артемис Ентрери щеше просто да си свърши работата и да си тръгне. Сега обаче палачът усети, че е заинтригуван — наистина едва-едва, но пък нямаше никаква друга работа и изобщо не бързаше.
	— Няма да ти създавам никакви неприятности, ако обещаеш да не нараняваш семейството ми — рече беднякът.
	— Нима вярваш, че би могъл да ми създадеш каквито и да било неприятности? — попита Ентрери.
	Беззащитният клетник поклати глава:
	— Имай милост. Единственото, което исках, бе да им дам по-добър живот. Съгласих се, дори се зарадвах, да пренасям пари от крайбрежната улица до скривалището, само защото с тези лесни задачи изкарвах повече пари, отколкото с цял месец честен труд.
	Разбира се, Ентрери и преди бе чувал същата история. Толкова пъти изпаднали в неволя глупци — наричаха ги „камили“ — се наемаха да пренасят пари за някоя гилдия, срещу суми, които за обикновени хора като тях, изглеждаха баснословни. Гилдиите използваха „камили“ с едничката цел да попречат на съперниците си да разберат кой точно носи парите им. В действителност, другите гилдии рано или късно разкриваха както „камилите“, така и техните маршрути и ги обираха. В подобни случаи злощастниците, оцелели след вражеската засада, неизменно биваха елиминирани от онзи, който ги беше наел.
	— Знаел си, че се забъркваш с опасни хора, нали? — попита Ентрери.
	Мъжът кимна:
	— Само няколко доставки. Само няколко и след това щях да напусна.
	Палачът поклати глава и се разсмя — пълна нелепица! Това не бе работа, която можеш да напуснеш просто така. Всеки, наел се като „камила“, начаса научаваше твърде много, за да го оставят да си тръгне, когато реши. Имаше само две възможности — или „камилата“ да се справи достатъчно добре и с повечко късмет да се издигне в йерархията и да получи по-висока и постоянна длъжност, или да бъде убит (или убита — нерядко за подобни задачи се използваха жени) във вражеска засада или от ръцете на наелата го гилдия.
	— Умолявам те, не го прави тук — рече най-сетне беднякът. — Нека не е тук, където жена ми ще чуе последните ми викове, а синовете ми ще видят мъртвото ми тяло.
	Ентрери усети как в гърлото му се надига горчива жлъч. Никога досега не бе изпитвал подобно отвращение, никога не бе виждал по-жалко човешко същество. Погледът му обходи сиромашката колиба с окъсаните завеси вместо врати и стени. Върху единствената вехта пейка в стаята имаше само една чиния, от която сигурно се хранеше цялото семейство.
	— Колко дължиш? — попита палачът и, макар сам да се изненада от думите си, почувства, че няма да събере сили да довърши злощастника пред себе си.
	Мъжът учудено вдигна очи:
	— Кралско съкровище — отвърна. — Почти трийсет жълтици.
	Ентрери кимна и откачи скритата под тъмния си плащ кесия. По теглото й позна, че вътре трябва да имаше поне петдесет златни монети, но въпреки това я подхвърли на мъжа.
	Слисаният клетник я улови и се вторачи в нея толкова настойчиво, че очите му замалко да изскочат от орбитите. После вдигна поглед към убиеца, ала чувствата му бяха толкова объркани, че по лицето му се изписа единствено нямо недоумение.
	— Закълни ми се, че след като си платиш дълга, повече няма да си имаш вземане-даване с никоя гилдия — рече Ентрери. — Жена ти и децата ти заслужават нещо по-добро.
	Мъжът понечи да отговори, после падна на колене и започна да се кланя на своя избавител. Ентрери се обърна и гневно изскочи навън, сподирен от благословиите на мъжа.
	В действителност, в постъпката му нямаше и следа от милост. Мъжът изобщо не го интересуваше, не го бе грижа и за грозната му жена, нито за несъмнено грозните му деца. И въпреки това, не беше в състояние да убие жалкия окаяник, макар да подозираше, че може би ще му направи по-голяма услуга, ако просто го избави от мъките му. Не, той просто нямаше намерение да достави на Кадран Гордиън удоволствието да го види как извършва толкова позорно убийство. Поръчки като тази се възлагаха на онези, които едва прохождаха в гилдията, дванайсетинагодишни хлапаци, които тепърва започваха да се издигат в йерархията — да изпрати някого като Ентрери на подобна задача бе огромна обида от страна на Гордиън.
	Палачът обаче не възнамеряваше да играе по неговата свирка.
	Без да губи нито миг, той се върна в странноприемницата, където бе отседнал, качи се в стаята си, събра си вещите и отново излезе. Спря чак когато стигна до „Медната миза“. Първоначалното му намерение бе да нахълта вътре насила, ако не за друго, то за да покаже на Дуавел колко е нелепа заплахата й да затвори вратите си за него. После обаче размисли и си тръгна. Не беше в настроение да се разправя с нея. Всъщност не беше в настроение да се разправя с когото и да било.
	Хареса си малка, невзрачна странноприемница в другия край на града и си взе стая. Най-вероятно се намираше на територията на някоя гилдия и ако те откриеха кой е и с кого е свързан, сигурно щеше да си има неприятности.
	Ала Ентрери изобщо не го беше грижа.

	* * *

	Следващият ден отмина, без да се случи нищо особено, но това ни най-малко не го успокои — затишието беше само привидно. Беше сигурен, че в сенките кипи трескава дейност. Ентрери ги познаваше достатъчно добре, за да разбере какво се крои в тях, само че нямаше никакво желание да си дава труда и да ги проучи. Да става каквото ще.
	На втората вечер слезе в общата стая на малката странноприемница и седна да похапне в един ъгъл, без дори да чува разговорите около себе си. Все пак не пропусна да забележи появата на един нов посетител — полуръст, което си беше необичайна гледка в тази част на града. Много скоро новодошлият го откри и приседна на дългата пейка срещу него.
	— Добра вечер, почитаеми господине — поздрави полуръстът. — Бива ли я храната?
	Палачът го изгледа изпитателно, досетил се, че неканеният гостенин съвсем не се интересува от вечерята му. Не забеляза полуръстът да носи оръжие, макар да бе сигурен, че Дуавел надали ще се осмели да предприеме нещо толкова дръзко срещу него.
	— Може ли да опитам? — нарочно повиши глас дребното създание и се приближи още малко.
	Ентрери се досети какво се очаква от него, загреба от кашата и вдигна лъжицата, без обаче да я подаде на полуръста, така че той имаше съвсем правдоподобен предлог да дойде още по-близо.
	— Изпраща ме Дуавел — прошепна, докато се навеждаше през масата. — В гилдията на Басадони са побеснели — търсиха те под дърво и камък, но вече знаят къде си, а и получиха разрешение от Рейкърс да дойдат да те приберат. Ще се появят още тази нощ.
	При тези думи полуръстът лапна предложената му от Ентрери хапка и се изправи, гладейки се по корема.
	— Предай на Дуавел, че сега наистина съм й задължен — подхвърли палачът и дребното създание кимна, след което се отдалечи и си поръча купа каша, която изяде на бара, бъбрейки с ханджията.
	Оставен сам с мислите си, убиецът се поколеба какво да стори. Можеше, разбира се, да избяга, но цялото му същество беше против подобен план. Не, нека дойдат, та веднъж завинаги да се свърши с това. Бездруго не вярваше, че възнамеряват да го убият. Довърши вечерята си и се прибра в стаята, обмисляйки възможностите. Първото, което стори, бе да откърти една дъска от вътрешната стена и там, в тясното пространство между нея и външната стена, което стигаше доста под пода на неговата стая, постави прословутата си изумрудена кама и повечето от парите си. След това окачи на колана си друго оръжие, което доста приличаше на вълшебната кама, но не притежаваше магическите й умения. Накрая, повече за заблуда, отколкото с цел наистина да се предпази, заложи пред вратата съвсем елементарна клопка и като се настани на единствения стол, извади два зара и се заигра, за да убие времето.
	Късно през нощта най-сетне чу някой да се изкачва по стълбите… някой, който очевидно се стараеше да не вдига шум, макар че Ентрери се движеше по-тихо, дори когато си вървеше, без да се стреми да остане незабелязан. Палачът се заслуша още по-внимателно, когато шумът от стъпките стихна и на негово място се разнесе стържене, сякаш някой бе пъхнал тънко парче метал между вратата и касата. Всеки сравнително опитен крадец би се справил с импровизирания капан за няколко минути, затова убиецът подпря глава на ръцете си и се облегна на стената.
	Изведнъж всичко утихна и настана дълга, тягостна тишина.
	Ентрери подуши въздуха — нещо гореше. За миг си помисли, че са подпалили сградата, за да го изгорят жив, но после различи мириса на опърлена кожа и когато сведе поглед към колана си, усети как нещо го парва — верижката, която носеше около врата си и на която бе окачил няколко шперца, хитро прикрити като невинни украшения, се бе изместила и се бе допряла до кожата му.
	Едва тогава палачът разбра, че всички метални предмети, които имаше по себе си, са нагрети до червено.
	Без да губи и миг, той скочи на крака и дръпна верижката от врата си, а после, с едно-единствено движение на китката, свали колана и нагорещената кама и ги пусна на пода.
	Вратата поддаде и в стаята нахлуха двама от войниците на Басадони, както и мъж с арбалет в ръка. Той обаче не стреля, а и войниците не го нападнаха.
	Миг по-късно на прага застана Кадран Гордиън.
	— Можеше просто да почукаш — сухо отбеляза Ентрери, хвърляйки поглед към нажежените си вещи, над които се издигаше струйка черен дим.
	В отговор Гордиън хвърли в краката му сребърна монета… необичайна монета, върху която бе изсечена глава на еднорог.
	Палачът само сви рамене.
	— „Камилата“ трябваше да бъде убита — рече Гордиън.
	— Не си струваше усилието.
	— Кой си ти, та да решаваш това! — възкликна командирът на Басадони.
	— Не беше кой знае какво решение, в сравнение с онези, които някога… — започна убиецът, ала не можа да довърши.
	— Аха! — прекъсна го драматично Гордиън. — Точно там е разликата, уважаеми Ентрери. Защото, видиш ли, всичко, което някога си знаел и правил, или ти е било нареждано да правиш, вече е без значение. Сега не си нито главатар на гилдия, нито командир, нито дори обикновен войник… и се съмнявам, че някога изобщо ще станеш. Изгубил си форма… както и очаквах. Сега трябва да се бориш за одобрение и ако оцелееш, може би — само може би — отново ще бъдеш приет в гилдията.
	— Одобрение? — изсмя се убиецът. — Чие одобрение? Твоето?
	— Хванете го! — нареди Гордиън на двамата войници, след което додаде: — Окаяникът, когото се опита да спасиш, беше екзекутиран заедно с цялото си семейство.
	Ентрери не се впечатли особено, макар да знаеше, че Гордиън е наредил семейството на длъжника да бъде избито до крак единствено, за да го засегне. Не, сега палачът имаше по-важен проблем — дали да се остави да го отведат обратно в дома на гилдията, където най-вероятно щяха да го накажат с бой, а след това да го пуснат.
	Не, реши веднага, нямаше никакво намерение да търпи подобно отношение — нито от Гордиън, нито от когото и да било. Щом двамата войници тръгнаха към него, съвършено тренираните мускули на краката му се напрегнаха, макар отстрани да изглеждаше така, сякаш няма никакви грижи и дори разпери ръце встрани, за да покаже, че не носи оръжие.
	С мечове в ръка, стражите на Гордиън се приближиха от двете страни на Ентрери и замахнаха, докато мъжът с арбалета се целеше в сърцето му.
	Внезапно убиецът скочи право нагоре, прибрал крака плътно под тялото си, а след това, преди слисаните войници да успеят да реагират, ритна настрани. Улучи ги право в лицето и те политнаха назад, той обаче улови единия и го придърпа пред себе си… тъкмо навреме, за да спре стрелата на третия нападател с тялото му, после запрати стенещия от болка мъж на земята.
	— Първата ти грешка — заяви Ентрери на Гордиън, който тъкмо изваждаше великолепната си сабя.
	В това време другият войник, когото палачът бе изритал, се изправи на крака, ала онзи, който лежеше със стрела в гърба, не помръдваше. Мъжът с арбалета трескаво зареждаше оръжието си, но това, което най-много притесняваше палача, бе очевидното присъствие на магьосник нейде съвсем наблизо.
	— Дръпни се! — нареди Гордиън на станалия войник. — Аз лично ще го довърша.
	— За да си спечелиш слава? — изсмя се Ентрери. — Само че аз не съм въоръжен. Какво ще си кажат според теб хората, щом разберат?
	— Ще сложим оръжие в ръката ти, след като те убия — отвърна Гордиън с ехидна усмивка.
	— Втората ти грешка — едва чуто прошепна палачът.
	И наистина — двубоят бе далеч по-честен, отколкото самонадеяният лейтенант на Басадони изобщо предполагаше. Той се хвърли с протегнато напред оръжие и Ентрери вдигна ръка, като едновременно с това отскочи назад. Гордиън тръгна в кръг, същото стори и палачът и сам се хвърли в атака. Противникът му, твърдо решен да не допуска никакви пролуки в защитата си, го принуди да отстъпи с едно замахване на сабята.
	Само че Ентрери въобще нямаше намерение да довършва мнимото си нападение. Беше го започнал единствено, за да промени посоката, в която се движеше, и така да подготви почвата за следващия си ход.
	Гордиън отново му се нахвърли и той пак отскочи назад. Лейтенантът на Басадони продължи да настъпва, а палачът бе принуден да прибегне до сложна и опасна маневра, за да избегне острието му. И този път не доведе докрай започнатото движение — вместо това, в мига, в който достигна мястото, което си бе набелязал мислено, тропна с крак по пода, за огромна изненада на всички в стаята.
	— Какво? — неразбиращо възкликна Гордиън и се огледа наоколо, клатейки глава.
	Така и не погледна към пода обаче, затова и не видя как силата на ритника повдигна все още нажежената верижка с шперцовете, така че Ентрери да я надене около пръста на крака си.
	Гордиън се впусна в нова атака, очевидно с намерението най-после да довърши противника си. Едно рязко движение и верижката полетя към лицето на връхлитащия мъж. За своя чест, Гордиън реагира мълниеносно и ловко я улови — точно както беше очаквал Ентрери — после обаче нададе страховит рев, усетил как нагорещеният метал се впива в голата му ръка и оставя кървавочервена диря след себе си.
	Преди неприятелят му да успее да направи каквото и да било, палачът се озова до него, отблъсна дланта му настрани и стовари юмруци в слепоочията му. Зашеметен, с внезапно помътнели очи, Гордиън отпусна ръце и Ентрери заби чело в лицето му, после улови омекналото тяло, докато то политаше назад и като го завъртя, провря ръка между краката му и го стисна за китката. След това го обърна към мъжа с арбалета и дръпна с все сила, запращайки го към слисания стрелец. Гордиън се сгромоляса върху своя съюзник и изби стрелата от оръжието му.
	Последният войник се нахвърли върху Ентрери, ала бойните му умения не бяха кой знае какви, дори по стандартите на Гордиън. Убиецът направи крачка назад и с лекота избегна тромавата, недомислена атака, после, преди нападателят му да успее да се отдръпне и да се приготви за нов удар, пристъпи напред, хвана го за китката и рязко я изви.
	Войникът замахна с другата ръка, борейки се вече за живота си, ала Ентрери го удари по опакото на десницата толкова бързо, че той дори не можа да реагира, после я изви още по-жестоко, отнемайки му и последната капчица сила. След това на убиеца не му беше особено трудно да измъкне меча от безчувствените пръсти на противника си и да го вдигне за удар.
	Острието потъна дълбоко в корема на злощастния войник, после продължи нагоре и прониза дробовете му.
	Без да си дава труда да издърпа оръжието, Ентрери придърпа тялото на мъжа към себе си, с намерението да го запрати към упорития стрелец, който отново се бе прицелил в него. В този миг обаче, се появи нов, далеч по-опасен неприятел — скритият досега магьосник нахлу в стаята с развени от бързане одежди. Палачът го видя да вдига някакъв тъничък предмет (най-вероятно магическа пръчка), но точно тогава отгоре му се стовари тялото на пронизания войник и двамата се строполиха на земята.
	— Спечелих ли си одобрението ти? — изкрещя Ентрери на все още замаяния Гордиън, макар че се насочи към прозореца, още докато говореше, тъй като мъжът с арбалета пак се канеше да стреля, а и магьосникът бързо се съвземаше.
	Докато тичаше, усети как в хълбока му се забива стрела, а по тялото му плъзва свирепа болка. Той обаче само изръмжа и стисна зъби. Покрил лицето си с ръце и с крака, прибрани плътно под тялото, мина през дървената решетка на прозореца и прелетя няколкото метра, които го деляха от улицата. Докато се приземяваше, подви крака и се преметна два пъти, за да омекоти удара, след това се изправи и хукна. Изобщо не се учуди, когато няколко секунди по-късно една стрела — очевидно дошла от съвършено различно оръжие — се заби в стената досами него.
	Изведнъж мястото загъмжа от войници на Басадони, наизскочили само за миг от всички възможни скривалища.
	Ентрери се завтече по улицата, прескочи изпречилия се пред него мъж, който се опитваше да го улови през кръста и да го събори, после сви зад някаква постройка. С котешка пъргавина се изкатери на покрива, изтича до ръба му, прескочи тясната уличка и се приземи на покрива на отсрещната сграда.
	Като се придвижваше по този начин, много скоро стигна до главната улица — знаеше, че това е последното, което преследвачите му очакват от него. Слезе от покрива и се покатери на една стена, разперил ръце и крака, в опит да намери някаква опора и да се слее възможно най-добре с очертанията на сградата.
	Неведнъж до ушите му достигаха крясъците на търсещите го войници, които често минаваха точно под него, но постепенно всичко утихна… за щастие на Ентрери, тъй като нощта вече просветляваше, а раната му, макар и да не кървеше кой знае колко, бе сериозна, може би дори смъртоносна. Когато най-сетне се спусна на земята, беше толкова омаломощен, че едва успя да се задържи на крака. Докосна мястото, където стрелата се бе забила почти докрай в тялото му, и почувства топлата кръв, напоила гънките на плаща му.
	Вече му бе трудно да диша, а за опитен боец като него не бе никак трудно да се досети какво означава това.
	Късметът обаче бе на негова страна — върна се до странноприемницата, преди да е съмнало и въпреки че вътре несъмнено имаше поне няколко от войниците на Басадони, навън като че ли нямаше никой. С лекота откри прозореца на стаята си (парчетата от натрошената решетка още се търкаляха на земята под него) и мислено прецени къде точно се пада тайното му скривалище. Трябваше да бъде съвсем тих — от стаята му се носеха гласове, включително и този на Гордиън. Когато се закатери нагоре, му се наложи да впрегне цялата си воля, за да не изстене, макар че му идеше да крещи от болка.
	Залови се със старото, очукано от времето дърво, бавно и безшумно, докато най-сетне достигна камата и малката кесийка.
	— Трябва да е имал някаква магия у себе си! — чу Гордиън да крещи над него. — Опитай отново!
	— Няма никаква магия, господарю — разнесе се друг глас, който несъмнено принадлежеше на вълшебника. — И да е имал нещо подобно у себе си, сигурно го е продал или подарил някому, преди да дойде тук.
	Въпреки че агонизираше, Ентрери не можа да сдържи усмивката си при звука от ритника и яростното ръмжене, с които Гордиън посрещна тези думи. Нямаше магия, разбира се… защото бяха претърсили само стаята му, но не и стената на стаята отдолу.
	Стиснал камата си в ръка, палачът тръгна по все още тихите улици. Надяваше се да срещне някой. Войник на Басадони, някой, който си заслужаваше гнева му, но всъщност подозираше, че надали би се справил и с начинаещ боец. Вместо това се натъкна на двама пияници, облегнати на една стена — единият спеше, другият си приказваше сам.
	Тих като смъртта, убиецът се запрокрадва към тях. Изумрудената му кама притежаваше особено полезна магия — можеше да открадне жизнената сила на жертвата си и да я предаде на своя господар.
	Ентрери се разправи първо с будния пияница, след това, значително укрепнал, впи зъби в плаща си и издърпа стрелата от тялото си, при което едва не припадна от болка.
	Все пак успя да се задържи на крака и се нахвърли върху спящия мъж.
	Не след дълго вече се отдалечаваше оттам, сякаш нищо не се бе случило и изобщо не го бяха ранявали. Отново се чувстваше силен и почти се надяваше Кадран Гордиън все още да е наоколо.
	Само че битката едва сега започваше и въпреки забележителните си умения, Ентрери, който добре знаеше колко бе влиятелна гилдията на Басадони, отлично разбираше, че положението му никак не е розово.

	* * *

	Видяха как враговете му нахлуват в странноприемницата с намерението да го убият. Видяха го как скача през прозореца и потъва в сенките. С острия си взор, който далеч превъзхождаше очите на преследващите го войници, го видяха как се прилепя до стената и мълчаливо се възхитиха на хитрия му ход. А сега, с облекчение и безмълвно съгласие с избора на своя господар, го наблюдаваха как се отдалечава по улицата. И дори той, Артемис Ентрери, ненадминатият убиец, нямаше никаква представа, че те са тук.


	Глава 10
	Неочаквана и неудовлетворителна разплата

	Уолфгар кръстосваше подножието на планината с бърза и уверена стъпка, с надеждата някое чудовище да го открие и нападне, давайки му по този начин възможност да отприщи яростта, която клокочеше в гърдите му. На няколко пъти се натъкна на дири и се опита да ги проследи, ала не беше пазител и макар да се справяше отлично с тежкия живот в тундрата, търсаческите му способности не можеха да се мерят с тези на мрачния елф.
	Същото се отнасяше и до умението му да се ориентира. Когато на следващия ден се изкачи до върха на поредния хълм, установи, че е оставил планината зад гърба си — в краката му се простираха равните, южни земи. Погледна назад, към Гръбнака на света, където несъмнено щеше да му е много по-лесно да намери битката, която търсеше. Ала полята, които се бяха ширнали пред него, го мамеха и той непрестанно обръщаше очи към тях, към горите, които тъмнееха на много места, и към неизвестните пътища, които ги прорязваха. Нещо в сърцето му трепна, копнеж по далечни земи и открити пространства, желание да се отскубне от примката на сковаващия живот, който водеше в Долината на мразовития вятър. Може би някъде там щеше да открие нови изживявания, които да му помогнат да се отърси от бъркотията от образи, бушуваща в съзнанието му. Може би, ако се откъснеше от познатото ежедневие, щеше да успее да се отдалечи и от ужаса на спомените от Бездната.
	Кимвайки, за да си вдъхне увереност, Уолфгар пое надолу по стръмния южен склон. Няколко часа по-късно се натъкна на нови следи (най-вероятно оркски), но ги отмина. Докато слънцето достигне западния хоризонт, той вече бе оставил планината зад гърба си. Поспря, за да погледа залеза — огромни оранжеви и червени пламъци багреха тъмните облаци и изпъстряха небето с великолепни, искрящи шарки. Тук-таме, където облаците изтъняваха, прозираше по някоя блещукаща звездичка, ярка точица на фона на тъмното небе. Варваринът остана загледан в него, докато и последният цвят не избледня, а над полето и по небосклона се спусна мрак. Над главата му се надбягваха облаци, звездите ту припламваха, ту отново угасваха. Това, изведнъж си помисли Уолфгар, бе миг на обновление. Това бе мигът на неговото прераждане, ново начало за човек, който бе сам на света, човек, решен да се съсредоточи единствено върху настоящето и да загърби миналото, оставяйки бъдещето само да се подреди.
	Най-сетне се раздвижи и тръгна да си потърси място за нощуване. Разположи се под надвисналите клони на висока ела, където, напук на твърдата му решимост, кошмарите отново го откриха.
	Въпреки това, когато на другия ден отново пое на път, километрите сякаш се топяха под твърдата му крачка, докато уверено следваше вятъра, птиците и лъкатушещите, пролетни потоци.
	Плодове и дивеч имаше в изобилие и с всеки изминал ден му се струваше, че миналото все по-малко спъва крачките му, докато примката на ужасяващите кошмари като че ли става мъничко по-хлабава.
	Ала ето че един ден се натъкна на необичаен тотем — невисок, забит в земята прът, с връх във формата на пегас — и изведнъж усети как се връща назад във времето, към една случка, запечатала се съвсем ясно в съзнанието му и станала преди много години, когато заедно с Дризт, Риджис и Бруенор бяха тръгнали да търсят древните. Сребърни зали. Част от него му нашепваше да се обърне и да побегне възможно най-далеч от тотема и това място, но един спомен, една отдавна дадена клетва за мъст, не му даваше мира. Без да мисли, Уолфгар се огледа наоколо и като откри скорошни следи, тръгна подире им. Не след дълго достигна ниско възвишение, от чийто връх ясно видя лагер с палатки от еленова кожа, между които се разхождаха високи, тъмнокоси хора.
	— Небесните жребци — прошепна младият мъж, припомняйки си варварското племе, присъединило се към тяхната битка с един оркски отряд.
	След като орките бяха разгромени, новодошлите плениха Уолфгар, Риджис и Бруенор. Наистина, варварите се отнесоха към тях сравнително добре, а на Уолфгар дори дадоха възможност да си премери силите със сина на вожда — двубой, който той с лекота спечели. След това, по стара варварска традиция, му предложиха да се присъедини към племето. За съжаление, като изпитание за верността му, му наредиха да убие Риджис, нещо, което Уолфгар никога не би сторил. С помощта на Дризт приятелите успяха да избягат, но шаманът на небесните жребци, Валрик Пронизващото око, използва зла магия, за да превърне Торлин, сина на вожда, в ужасяващо чудовище.
	Приятелите се бяха справили с него и там, над обезобразеното, прекършено тяло на доблестния Торлин, Уолфгар, син на Беорнегар, се закле да отмъсти за смъртта му.
	Младият мъж усети как ръцете му се навлажняват ръце, които инстинктивно бяха стиснали дръжката на могъщия Щитозъб. Присви очи и се взря в далечния лагер. Не след дълго различи слабовата, очевидно развълнувана фигура, която изтича покрай една от палатките.
	Нищо чудно Валрик вече да не беше между живите, напомни си Уолфгар — в крайна сметка, шаманът още тогава си беше възстар. И този път част от него му нашепна да си върви, да се спусне по другия склон на възвишението и да побегне — далеч от тази среща и от всичко, което би му напомнило за някогашния му живот.
	Ала образът на сломеното, осакатено тяло на Торлин, наполовина човек, наполовина крилат кон, се бе запечатал в съзнанието му и не му даваше покой.
	Не след дълго вече наблюдаваше лагера толкова отблизо, че без проблем различаваше отделните фигури.
	Толкова отблизо, че ясно видя — небесните жребци преживяваха тежки времена. А и тежки битки, както личеше от немалкото ранени, налягали навсякъде из бивака. Броят на палатките и на хората (предимно жени, деца и старци) също бе по-малък, отколкото Уолфгар го помнеше. Загадката като че ли се изясняваше от дългата редица (поне четиридесет) прътове, които се издигаха в южната част на лагера и върху които бяха набучени оркски глави. От време на време отгоре им се спускаше по някоя граблива птица, настаняваше се сред рошавите коси и лакомо започваше да кълве очите и ноздрите на гнусните създания.
	Гледката на очевидно западналото племе истински нарани Уолфгар — макар да се бе зарекъл да отмъсти на шамана им, той знаеше, че небесните жребци са доблестен народ, който по обичаи доста приличаше на неговите събратя. Поколеба се дали да не се откаже и тъкмо се накани да си тръгне, когато с крайчеца на окото си зърна от една палатка да изскача кльощав мъж, стар, но кипящ от енергия, облечен в бели одежди, които се разстилаха като крила зад гърба му, колчем разпереше ръце. Още по-издайническа бе украсената с голям изумруд превръзка, която покриваше едното му око. Откъдето и да минеше старецът, събратята му почтително свеждаха поглед, едно детенце дори изтича да му целуне ръка.
	— Валрик — прошепна Уолфгар — нямаше как да го сбърка.
	После се изправи и уверено се насочи към бивака, стиснал великолепния си боен чук в ръка. Самият факт, че влезе в лагера без никакви проблеми, говореше какъв хаос цари сред небесните жребци — никое варварско племе в що-годе добро състояние не би допуснало да бъде изненадано по този начин.
	А ето че Уолфгар бе оставил първите палатки зад себе си и се бе приближил до Валрик достатъчно, за да може шаманът да го види и да зяпне от изумление, преди някой — висок, възрастен воин, силен, но по измършавял — да се опита да го спре.
	Боецът се нахвърли отгоре му, без дори да го попита кой е, вдигнал тежка сопа за страничен удар. Уолфгар обаче, по-бърз, отколкото нападателят му очакваше, пристъпи напред, улови със свободната си ръка тоягата, преди да е набрала твърде много инерция, и със сила, каквато възрастният варварин не си беше и представял, изви китката му, издърпа оръжието и го захвърли надалеч. Воинът изрева и отново се опита да го удари, но Уолфгар го отблъсна назад.
	Дотогава вече всички бойци в лагера — далеч по-малко, отколкото при предишната им среща — бяха наскачали и образували полукръг около своя шаман. Уолфгар отклони очи от омразния Валрик достатъчно дълго, за да ги огледа и да види, че това далеч не са мъже в разцвета на силите си. Бяха или прекалено млади, или твърде стари. Очевидно бе, че небесните жребци наскоро са водили жестока битка, в която никак не им беше провървяло.
	— Кой си ти, който идваш неканен? — проговори един мъж, висок и силен, ала доста стар.
	Уолфгар се вгледа в обадилия се, в проницателните очи и разрошената, прошарена коса, още гъста за човек на неговата възраст, в решителната, сурова извивка на челюстта. И друг път беше виждал тези черти, в лицето на един небесен жребец, когото бе срещнал преди много години, доблестен и храбър боец. Това, както и фактът, че непознатият се бе обадил пръв, преди всички и дори преди Валрик, окончателно затвърди предположението му.
	— Бащата на Торлин — рече той на глас и се поклони.
	Очите на възрастния варварин се разшириха от изненада. Очевидно бе, че иска да каже нещо, ала не намираше думи.
	— Йерек Вълкоубиеца — провикна се вместо него шаманът. — Вожд на небесните жребци. А кой си ти, неканен гостенино? Кой си ти, та си позволяваш да споменаваш отдавна изгубения син на Йерек?
	— Изгубен? — скептично повтори Уолфгар.
	— Боговете ни го отнеха — отвърна Валрик и размаха украсените си с пера ръкави. — Пое на ловен поход, който го отведе по дирите на едно видение.
	Невесела усмивка изкриви устните на Уолфгар. Най-сетне разбра огромната, поддържана вече цяло десетилетие, лъжа. Превърнат в чудовищно, безплътно създание, Торлин бе изпратен от Валрик по дирите на Уолфгар и останалите и бе срещнал ужасната си смърт от ръцете им. Само че шаманът, който вероятно не изгаряше от желание да съобщи страшната новина на вожда, някак си бе успял да изопачи истината, измисляйки история, с която да приспи подозренията на Йерек. Поел на боговдъхновен ловен поход или по дирите на видение, изпратено му от някое божество, Торлин можеше да не се върне с години, дори с десетилетия.
	Уолфгар осъзна, че трябва да действа много внимателно — всяка прибързана постъпка или дума можеше да му навлече гнева на Йерек.
	— Ловният му поход не продължи дълго — рече той. — Боговете — нашите богове — много скоро съзряха неговата несправедливост.
	При тези думи по лицето на Валрик също се изписа смайване и той като че ли най-сетне започна да се досеща кой стои пред него.
	— Кой си ти? — попита с леко потреперващ глас.
	— Не си ли спомняш, Валрик Пронизващото око? — попита младият мъж и се приближи към него, при което най-близките до шамана воини също направиха крачка напред. — Нима небесните жребци толкова бързо забравиха Уолфгар, сина на Беорнегар?
	Жрецът наклони глава на една страна — думите на непознатия събудиха далечен, смътен спомен.
	— Нима небесните жребци вече не помнят северняка, комуто предложиха да се присъедини към техните редици и който пътуваше заедно с едно джудже, един полуръст и — тук варваринът направи пауза, сигурен, че довърши ли изречението си, самоличността му ще стане ясна като бял ден — с един елф на мрака?
	Очите на Валрик замалко да изскочат от орбитите си.
	— Ти! — изкрещя той и размаха разтреперан пръст във въздуха.
	При споменаването на мрачния елф, може би единствения от тази раса, когото всички те бяха виждали някога, нещо се размърда в съзнанието на доста от небесните жребци. Разнесе се оживен шепот, повечето мъже стиснаха още по-здраво оръжията си, готови само при една дума на своя вожд да се нахвърлят върху нашественика и да се разправят с него.
	Младият варварин дори не трепна.
	— Аз съм Уолфгар, син на Беорнегар — твърдо повтори той и прикова поглед в лицето на Йерек. — Не съм враг на небесните жребци. Тъкмо напротив — свързваш ни далечно родство и еднакви обичаи. Върнах се, както се зарекох над мъртвото тяло на Торлин.
	— Торлин е мъртъв? — ахнаха мнозина от воините и възклицанието им бе подето от скупчилите се зад тях жени и деца.
	— Аз и моите приятели не дойдохме като врагове — продължи Уолфгар, като очакваше на приказките всеки миг да бъде сложен край. — Бихме се рамо до рамо срещу общ противник и победихме.
	— Ти ни отказа! — ревна Валрик. — Обиди народа ни!
	— Какво знаеш за сина ми? — намеси се Йерек и като избута шамана настрани, пристъпи напред.
	— Знам, че Валрик се опита да всели духа на небесния жребец в него и го изпрати да ни унищожи — отвърна Уолфгар.
	— И се осмеляваш да дойдеш тук с подобно признание?
	— Знам, че не божество се беше вселило в Торлин тогава, защото с приятелите ми погубихме онова, в което той се бе превърнал.
	— Убийте го! — изкрещя Валрик. — Както унищожихме орките, които се промъкнаха сред нас под прикритието на нощта, така ще сразим и врага, който дръзва да дойде в лагера ни посред бял ден!
	— Стойте! — нареди Йерек и разпери ръце.
	Никой от воините не помръдна, макар да бе очевидно, че едва се сдържат да не се нахвърлят върху Уолфгар, като глутница ловджийски кучета на прекалено къса каишка.
	Йерек пристъпи напред и застана пред младия варварин.
	Уолфгар срещна погледа му, но не преди да забележи, че Валрик посяга към кожената кесийка на кръста си — свещен амулет, пълен със загадъчни магически съставки.
	— Значи синът ми е мъртъв? — попита вождът, доближавайки се на сантиметри от Уолфгар.
	— Вашият бог не беше с него — отвърна исполинът, — защото мисията, възложена му от Валрик, не беше справедлива.
	Още преди да довърши, разбра, че уклончивите му думи изобщо не бяха успокоили Йерек, че жестоката вест бе прекалено страшна и болезнена за каквото и да било обяснение или оправдание. С яростен рев на уста вождът се нахвърли върху него, той обаче го очакваше и спря юмрука му, а после натисна ръката му, докато възрастният мъж не изгуби равновесие. След това пусна Щитозъб на земята и го блъсна в гърдите, запращайки го назад, към слисаните му воини.
	Миг по-късно Уолфгар вече бе вдигнал оръжието си и се бе впуснал в атака, само че и небесните жребци сториха същото… за негово огромно раздразнение, тъй като сега нямаше как да се добере до Валрик. Можеше единствено да се надява в редиците на нападателите му да се открие пролука, та да успее да покоси омразния шаман, преди и той самият да рухне убит. Жрецът обаче изненада както него, така и своите събратя, когато се втурна напред и със заклинателен напев хвърли шепа билки и прахове по посока на исполина.
	Уолфгар веднага усети магическото нахлуване. Въпреки че Йерек и останалите отстъпиха назад, връхлетя го усещането, че около него се затварят високи, черни стени, изпиват силата му и го приковават на място.
	Вълна след вълна се стоварваше върху Уолфгар магията на Валрик, докато жрецът подскачаше край него и сипеше пъкления си прах.
	Стори му се, че потъва, земята сякаш се надигна да го погълне.
	Само че младият варварин не за първи път се изправяше срещу такава магия. Съвсем не. През годините, прекарани в Бездната, неведнъж бе ставал жертва на подобни заклинания. Слугите на Ерту — и най-вече скверните сукуби — нерядко ги бяха използвали, за да го подчинят на волята си и да правят с него каквото си поискат. Колко пъти бе усещал съвсем същото нахлуване в глъбините на съществото си! Достатъчно, за да знае как да се пребори с него.
	Младият варварин стисна зъби и издигна около себе си стена от леден гняв, отбивайки всяко магическо внушение за покорство и капитулация с десет яростни вика, десет спомена за Ерту и сукубите. При все това, отстрани Уолфгар изглеждаше победен — нарочно остана на мястото си като вцепенен, позволявайки на чука да се изплъзне измежду уж безчувствените му пръсти. До ушите му достигаха напевите на жреца, с крайчеца на окото си видя как неколцина от небесните жребци подхващат ритуален танц в благодарност към своя бог и към Валрик, човешкото въплъщение на този бог.
	— За какво говори? — обърна се Йерек към жреца. — С какво се зае Торлин?
	— Както ти казах — отвърна шаманът и без да прекъсва ритуалния си танц, се доближи до Уолфгар. — Елф на мрака! Този мъж, на пръв поглед толкова достоен, пътуваше заедно с един елф на мрака! Кой, освен Торлин, можеше да се нагърби с тежката магия и да погуби подобен страшен враг?
	— Но ти каза, че е поел по дирите на видение! — възрази Йерек.
	— Защото мислех, че е така — излъга Валрик. — И кой знае дали наистина не е. Недей да вярваш на измислиците на този северняк! Нима не виждаш колко лесно го прекърши силата на Утгар и го направи съвършено безпомощен? Не е ли много по-вероятно да се е върнал, защото и тримата му приятели са паднали от ръката на Торлин и това е единственият начин да получи удовлетворение за смъртта им, след като не е могъл да се справи с него дори с помощта на мрачния елф?
	— Но нали синът на Беорнегар надви Торлин, когато си мериха силите — напомни му Йерек.
	— Това бе преди да разгневи Утгар! — провикна се Валрик. — Виж го сега, безпомощен и победен…
	Още преди жрецът да успее да довърши, Уолфгар сякаш изригна — хвърли се напред, захлупи тежка длан върху лицето на шамана и го вдигна във въздуха, после го стовари на земята, само за да го вдигне отново и отново да го блъсне в земята.
	— Кой бог, Валрик? — изрева Уолфгар, като го раздруса с все сила. — С какво ти и Утгар сте по-добри от мен, воина на Темпос?
	За да подсили думите си и все така с една ръка, младият варварин напрегна мускули, вдигна жреца във въздуха и го задържа така, без да обръща внимание на отчаяните му опити да се отскубне.
	— Ако Торлин бе убил приятелите ми в честна битка, никога не бих се върнал да диря разплата — искрено заяви Уолфгар на вожда. — Не съм тук, за да си отмъщавам за смъртта им, защото те и тримата са добре. Дойдох, за да отмъстя за Торлин, могъщ и доблестен воин, използван най-безсрамно от тази отрепка.
	— Валрик е нашият шаман! — провикнаха се мнозина от небесните жребци.
	Уолфгар върна жреца на земята с гневно ръмжене и го принуди да коленичи, извивайки главата му назад. Валрик го сграбчи за ръката и кресна:
	— Убийте го!
	Миг по-късно думите му преминаха в гъргорещ стон, задушени от желязната хватка на исполина.
	Уолфгар огледа заобиколилите го бойци. С нападението над Валрик си бе спечелил малко време, но приключеше ли с шамана, небесните жребци несъмнено щяха да го убият. Ала не това го спря — какво го интересуваше дали е жив, или мъртъв! Не, онова, което го укроти, бе изражението на Йерек, изражение на напълно прекършен човек. Младият варварин бе дошъл с новини, които можеха да съсипят гордия вожд, а ако сега той убиеше Валрик и мнозина от небесните жребци, преди сам да рухне мъртъв, Йерек навярно никога нямаше да се съвземе. Нито пък племето.
	Уолфгар сведе поглед към жалкия шаман. Докато обмисляше следващия си ход, неволно бе засилил натиска си и сега мършавият жрец се бе превил одве и изглеждаше така, сякаш няма да издържи още дълго. Колко лесно би било на исполина да свали ръката си още по-надолу и така да прекърши гръбнака му.
	Колко лесно и колко безсмислено. Със сърдито ръмжене, което нямаше нищо общо със състраданието, Уолфгар го дръпна, за да се изправи и като го улови през слабините, го вдигна над главата си и го запрати на няколко метра, право в собствената му палатка, където шаманът се стовари с гръм и трясък, насред кожи и рухнали прътове.
	Неколцина воини начаса се нахвърлиха върху Уолфгар, той обаче ги отблъсна с един мощен замах на Щитозъб, при което изби оръжието на едного, а другиму едва не откъсна ръката.
	— Спрете! — разнесе се гласът на Йерек. — Ти също, Валрик! — натърти той, виждайки жреца да се изправя на крака и да насъсква воините.
	След това мина покрай бойците си и се изправи пред Уолфгар с убийствен пламък в очите.
	— Ще ме заболи, ако се наложи да погубя бащата на Торлин — спокойно каза младият варварин.
	Думите улучиха право в целта. Изражението на стария вожд омекна и без да каже нищо повече, Уолфгар се обърна и си тръгна. Никой от близкостоящите воини не си и помисли да го спира.
	— Убийте го! — ревна Валрик, но едва-що бе довършил, когато Щитозъб полетя към него.
	Само за няколко секунди магическото оръжие стопи десетината метра, които го деляха от коленичилия жрец, стовари се в гърдите му и го остави проснат насред рухналата палатка, мъртъв.
	Всички очи се насочиха към Уолфгар, мнозина направиха крачка-две към него.
	Ала ето че Щитозъб неочаквано и драматично се озова отново в ръката му и небесните жребци се дръпнаха назад.
	— Неговият бог Темпос го подкрепя! — провикна се някой.
	Уолфгар отново се обърна и си тръгна, мислейки си, че нищо не би могло да е по-далеч от истината. Очакваше Йерек да хукне след него или да нареди на воините си да го убият, ала зад гърба му цареше странна тишина. Не се разнесоха нито заповеди, нито гневни възгласи, сякаш нищо не помръдваше. Абсолютно нищо. Той така бе слисал бездруго съкрушеното племе, зашеметил бе Йерек с истината за съдбата на сина му, а след това и съплеменниците му с неочакваната си свирепа разплата с Валрик, че те просто не знаеха как да реагират.
	Докато се отдалечаваше от лагера, последното, което Уолфгар изпитваше, бе облекчение. Изпълнен с гняв, той крачеше по пътеката, бесен на проклетия Валрик, на проклетите небесни жребци, на целия прокълнат свят. Изрита изпречилия се на пътя му камък, после вдигна друг и го запрати надалеч с предизвикателен, яростен рев. Вървеше, без и сам да знае къде отива, без цел и посока. Не след дълго се натъкна на следите на група орки, най-вероятно същите, които предишната нощ бяха нападнали небесните жребци — ясно различима диря от кръв, смачкана трева и прекършени клонки, която се отклоняваше от пътеката и навлизаше в близката горичка.
	Без дори да се замисли, Уолфгар я последва, като все така блъскаше дърветата, покрай които минаваше, и сипеше проклятия. Постепенно се успокои и спря да ръмжи, заменил безцелното бродене с набързо съставен план. Сега вече вървеше много по-предпазливо, обръщаше внимание на всяка пътека, където би могло да има вражески съгледвачи, отделени от основния отряд. Не след дълго забеляза подобно място, както и диря, оставена от четири крака, която потвърждаваше предположението му. Безшумно я проследи, оглеждайки се за сенки и други местенца, предлагащи добро прикритие.
	Денят вече преваляше, сенките бързо се удължаваха, ала Уолфгар знаеше, че няма да му бъде никак лесно да открие съгледвачите, преди те да го забележат, не и ако вече бяха нащрек, което бе повече от сигурно след скорошната тежка битка с небесните жребци.
	Младият Варварин се бе разправял с гнусната раса на орките години наред, рамо до рамо с Дризт До’Урден, научавайки от опитния пазител. Всичко за навиците и подбудите им. Целта му сега бе да се погрижи отделилите се съгледвачи да не успеят да предупредят основния отряд. И знаеше точно как да го стори.
	Приклекнал зад един храсталак край пътеката, той събра шепа гъвкави клонки и ги уви около бойния си чук, за да го прикрие, след това размаза малко кал по лицето и дръпна плаща си назад, уж, че е скъсан. Мръсен и привидно немощен, той излезе иззад храстите и пое по пътеката, като куцаше, стенеше и час по час проплакваше „Момичето ми!“.
	Не след дълго усети, че го наблюдават и закуцука още по-мъчително, дори се препъна, използвайки падането, за да се огледа по-добре.
	И наистина, между близките клони зърна тъмен силует — орк с копие в ръка, вдигнато за удар. Още няколко стъпки и оръжието щеше да полети към него.
	Другото противно създание несъмнено също беше наблизо, макар и да не се забелязваше. Най-вероятно се бе спотаило на земята и видеше ли го да пада с копие в гърдите, щеше да се нахвърли отгоре му и да го довърши. Двамината съгледвачи би трябвало да предупредят събратята си, те обаче явно предпочитаха да запазят привидно лесната жертва за себе си, та да ограбят мъртвото тяло, преди да съобщят на главатаря си.
	Уолфгар знаеше, че трябва да се разправи с тях възможно най-бързо, само че не смееше да се приближи твърде много до онзи с копието. Изправи се на крака и, залитайки, направи още една крачка по пътеката, после спря и като вдигна ръце към небето, заплака за изчезналото си дете. След това се олюля, обърна се с мъка и бавно се запъти натам, откъдето бе дошъл, а раменете му се тресяха от престорено ридание.
	Сигурен бе, че оркът няма да устои на подобна прекрасна мишена, колкото и голямо да бе разстоянието между него и целта му. Напрегна мускули и едва-едва завъртя глава, опитвайки се да долови и най-слабия шум, долитащ от мястото, където се криеше противникът му.
	Миг по-късно му се наложи да отскочи, за да избегне свистящото копие. С ловкост, каквато малцина биха очаквали от исполин като него, Уолфгар улови оръжието и го притисна към тялото си със силен стон, след което политна назад, като с другата си ръка още по-здраво стисна Щитозъб.
	Почти веднага някъде над дясното му рамо нещо прошумоля, той обаче остана да лежи в прахта и да чака търпеливо.
	Само след секунда-две вторият орк изскочи от прикритието си и се заклатушка към падналия мъж. Уолфгар изчака подходящия момент и се преметна презглава, пускайки копието на земята. Изправи се и се обърна, размахал бойния си чук, оркът обаче спря по-рано и Щитозъб изсвистя, без дори да го докосне. Без да се впечатли особено, варваринът продължи започнатото движение. Докато се завърташе, забеляза копиеносеца в короната на едно дърво и запрати оръжието си към него. Не можеше да спре, за да види дали е улучил, ала ясно чу звука на трошащи се кости и стона, с който гнусното същество тупна на земята.
	Другият орк изскимтя, метна сопата си срещу него и хукна да бяга.
	Тоягата се удари в широките гърди на Уолфгар, той обаче дори не я усети, пресегна се, улови дребното създание и го принуди да коленичи, точно както и Валрик, с глава извита назад и изкривен гръбнак. Пред очите му изплува образът на омразния шаман и той натисна с всичка сила, ръмжейки, без да обръща внимание на размаханите ръце на орка. Миг по-късно се разнесе звучно пращене и дребното същество спря да се съпротивлява, а ръцете му увиснаха, треперейки неудържимо.
	Уолфгар го пусна и то се свлече мъртво в прахта.
	В този момент Щитозъб се завърна в ръката му и младият варварин се обърна да провери какво става с другия му противник. Видя го да лежи в корените на дървото, мъртъв като свря събрат.
	Вместо да му донесе удовлетворение, тази победа само още повече разпали жаждата му за кръв и той се втурна да бяга, докато не достигна мястото, където двамата съгледвачи се бяха отделили от основния отряд. Пое по дирите му и по мръкване зърна в далечината лагера на гнусните създания. Трябва да наброяваха поне двадесетина, а наоколо несъмнено се навъртаха още, някои — за да охраняват бивака, други — излезли на лов. Уолфгар би трябвало да изчака докато се спусне нощта и всичко утихне, докато всички се приберат и мнозина заспят. Би трябвало да почака, докато придобие по-добра представа за противника срещу себе си, да проучи силите и слабостите му.
	Би трябвало да изчака, ала не можеше.
	Свистейки зловещо, Щитозъб профуча между двама дребновати орки и се стовари върху един по-едър техен събрат, като събори не само него, но и събеседника му.
	Със страховит рев на уста, Уолфгар се хвърли в атака. Измъкна копието от ръката на най-близкото чудовище и прониза другаря му, след което го издърпа и като се завъртя, цапардоса първия орк по главата. Оръжието се строши и той заби двете парчета в слепоочията на противника си. Злото създание се опита да ги извади, ала Уолфгар го вдигна във въздуха и го запрати надалеч. Мощен юмрук повали следващия орк, още преди той да успее да откачи меча си, други двама рухнаха под тежестта на разярения варварин. Миг по-късно Уолфгар отново беше на крака, без да спира да раздава юмруци и ритници, където свари, в опит да сломи всяка съпротива. И наистина, хванати неподготвени, орките като че ли искаха единствено да избягат колкото се може по-надалеч от страховития исполин, вместо да се изправят срещу него.
	Уолфгар улови едного, завъртя го и го удари с глава, а когато гнусното същество политна назад, го сграбчи за косата и с все сила стовари юмрука си в грозната му мутра.
	После скочи, готов да се заеме със следващия си противник. Първоначалният му устрем като че ли започваше да отслабва, ала в този миг Щитозъб се завърна в десницата му и той начаса го запрати към поредната си жертва, която се строполи на земята с разбит череп.
	Неколцина орки се нахвърлиха върху него, размахали ножове и тежки сопи, и дори успяха да го ранят един-два пъти. Но и за най-малката драскотина исполинът се отплащаше с безжизнени тела, довършени от него с голи ръце. Много скоро Щитозъб отново бе в десницата му и орките бяха принудени да отстъпят. Целият покрит с кръв, размахал тежкия чук със зверска сила и диви крясъци на уста, Уолфгар бе прекалено страшен за малодушните създания. Онези, които успяха да се откопчат, побягнаха в гората, онези, които не можаха, паднаха от ръката му.
	Няколко минути по-късно Уолфгар си тръгна от пометения бивак, като ръмжеше яростно и стоварваше чука си върху изпречилите се на пътя му дървета. Знаеше, че гнусните създания го наблюдават, знаеше също така, че никое от тях няма да посмее да го нападне.
	Не след дълго излезе от гората и се озова пред невисок хълм, откъдето се разкриваше прекрасна гледка към угасващия залез, същите пъстроцветни пламъци, които бе видял и от северните покрайнини на Гръбнака на света преди няколко вечери.
	Този път обаче, нищо у него не трепна при вида на великолепните багри. Сега вече осъзнаваше — надеждата, че може да избяга от миналото си, е била напразна знаеше, че спомените ще го следват, където и да отиде, каквото и да стори. Не изпитваше никакво удовлетворение, задето си бе отмъстил на Валрик, никаква радост от това, че бе разгромил злите орки.
	Нищо.
	Младият мъж крачеше в нощта, без дори да си даде труда да измие кръвта от себе си, нито да превърже многобройните драскотини, с които бе покрито тялото му. Просто вървеше напред, към залеза, докато луната се издигаше зад гърба му и поемаше своя път по небосвода.
	Три дни по-късно достигна източната порта на Лускан.


	Глава 11
	Бойният магьосник

	— Спри да идваш! — извика Ла Вал, после добави с доста по-мек тон: — Моля те!
	Ентрери не каза нищо, само продължи да се взира в магьосника с непроницаемо изражение.
	— Ти рани Кадран Гордиън — продължи Ла Вал. — Вярно, гордостта му пострада повече от тялото, но това, уверявам те, е много по-опасно.
	— Гордиън е глупак — отсече Ентрери.
	— Глупак с армия — уточни магьосникът. — Никоя гилдия не се е укрепила така здраво на улицата, както тази на Басадони. Никой не разполага с повече възможности и всички те, в това можеш да бъдеш сигурен, сега са впрегнати срещу Артемис Ентрери.
	— И срещу Ла Вал, предполагам — насмешливо допълни палачът. — Задето си позволява да говори с преследвания.
	Магьосникът не си даде труд да отговори, само впери още по-настоятелен поглед в Ентрери, човека, чието присъствие в стаята му тази нощ може би го обричаше на сигурна смърт.
	— Кажи им всичко, което искат да знаят — рече палачът. — Съвсем честно. Не се опитвай да ги лъжеш заради мен. Кажи им, че съм дошъл неканен, за да говоря с теб и че въпреки всичките им усилия, изобщо не съм изглеждал ранен.
	— Ще им се подиграеш по този начин?
	Ентрери сви рамене:
	— Какво значение има?
	И като видя, че Ла Вал няма какво да отвърне, поклони се и отиде до прозореца. С бързо движение на китката обезвреди един от капаните, след което много предпазливо се провря между другите, спусна се по стената и потъна в мрака.
	По-късно същата вечер се отби до „Медната миза“, макар и съвсем набързо и без никакво намерение да влиза. Все пак се представи на стражите пред вратата и за свое учудване видя Дуавел Тигъруилис да излиза от една тайна врата и да се приближава към него.
	— Боен магьосник — предупреди го тя. — Мърл Паризо. В цял Калимпорт няма по-добър от него. Бой се от него, Артемис Ентрери. Бягай. Върви си и не се връщай в Калимшан.
	С тези думи полуръстката се шмугна през друг, едва забележим процеп в стената и изчезна. Сериозността на посланието й и тонът, с който го бе изрекла, не убягнаха от вниманието на палача. Това, че Дуавел бе излязла за подобен разговор, от който не можеше да извлече никаква изгода, (с какво би могъл да й бъде полезен Ентрери, ако последваше съвета й и си тръгнеше от Калимшан?), но заради който можеше да се прости с живота си, го навеждаше на мисълта, че някой й е наредил да го „предупреди“ или най-малкото, че мисията на бойния магьосник не бе тайна за никого.
	Е, какво пък, този Мърл Паризо очевидно не бе от най-скромните, което не беше кой знае какво успокоение. Истински боен магьосник! Вълшебник, специално обучен да води магически битки. Имаше пълно основание да е самонадеян. Ентрери бе срещал и бе побеждавал мнозина магьосници, ала положението му този път беше различно и много по-тежко. За опитен боец като него не бе толкова трудно да се справи с един магьосник… стига да имаше възможност да избере бойно поле по свой вкус. Това също бе сравнително лесно, тъй като магьосниците нерядко бяха разсеяни и неподготвени. Обикновено им трябваше доста време (поне един ден), за да се приготвят за битка и да подберат подходящите заклинания. А с многобройните си занимания и опити, те рядко разполагаха с толкова време. Съвсем другояче стояха нещата, обаче, когато магьосникът бе ловец, а не жертва. В подобни двубои липсваше елементът на изненада и Ентрери добре разбираше, че сериозно е загазил. Дотолкова, че дори се запита дали да не последва съвета на Дуавел.
	За първи път, откакто се бе завърнал в Калимпорт, осъзна колко опасен бе градът, когато нямаш съюзници зад гърба си. Замисли се за преживяното в Мензоберанзан, където единаците не оцеляваха дълго.
	Калимпорт като че ли не бе кой знае колко по-различен.
	Накани се да се прибере в новото си обиталище (празна колиба, сбутана в края на една затънтена уличка), ала после размисли. Не беше твърде вероятно бойният магьосник да го бива особено в гадаенето, но това нямаше никакво значение. Всичко се свеждаше до връзки, а Мърл Паризо бе нает от гилдията на Басадони. Поискаше ли да използва магия, за да разбере къде се намира жертвата му, гилдията без съмнение щеше да му предостави най-опитните си гадатели.
	Къде да отиде тогава? Не му се щеше да остане навън, защото противникът му би могъл да го нападне отдалеч и дори да се издигне във въздуха с помощта на левитация и да го обсипе с порой от разрушителни магии. Без нито за миг да забравя, че най-вероятно всяко негово движение се следи от магически очи, Ентрери се зае да претърсва сградите, опитвайки се да намери място, където да се скрие.
	Не бе особено изненадан, когато с влизането си в една уж празна стая в някакъв тъмен склад, видя в облак от оранжев пушек да се появява облечена в магьоснически одежди фигура. Вратата зад гърба му се захлопна.
	Палачът се огледа наоколо и мислено изруга — друг изход нямаше. И този път, каза си той, всичко се свеждаше до липсата на съюзници и до това, че вече не познаваше Калимпорт така добре, както някога. Те го чакаха, където и да решеше да иде. Те бяха една стъпка напред, следяха и най-малкото му движение и накъдето и да се обърнеше, имаха подходящо бойно поле. Внезапно Ентрери се почувства като пълен глупак, задето изобщо се бе завърнал в този негостоприемен град, без преди това да провери как стоят нещата и да научи всичко, от което се нуждаеше, за да оцелее.
	Достатъчно със съмненията и закъснялото съжаление, скара се той сам на себе си и като извади камата си, приклекна и насочи цялото си внимание към настоящия момент. За миг се поколеба дали да не се опита да излезе, но се отказа — вратата със сигурност вече бе заключена с могъщо заклинание.
	— Виж Мърл! — изсмя се самоуверено магьосникът и размаха ръце, при което от огромните му, развети ръкави се извиха безброй разноцветни дъги.
	Още едно замахване — и от пръстите му изскочиха ярки мълнии и политнаха към палача. Само че Ентрери вече се бе претърколил презглава, встрани от магическия снаряд. Хвърли поглед назад, с надеждата някоя от мълниите да бе избила вратата, но тя си стоеше непокътната.
	— Отлична реакция! — поздрави го Мърл. — Но кажи ми, жалки убиецо, наистина ли искаш да удължиш агонията си? Защо не спреш там, където си, та всичко да свърши бързо и милостиво?
	Миг по-късно на магьосника му се наложи да престане с подигравките и да подхване ново заклинание, тъй като Ентрери се бе втурнал в атака, размахал изумрудената си кама. Мърл не направи опит да се предпази от нападението и най-спокойно продължи заклинанието си, дори когато палачът посегна към лицето му.
	Камата спря така рязко, сякаш се бе ударила в каменна стена. Ентрери не се изненада особено — всеки що-годе разумен магьосник би се погрижил да се обгради с подобна защита. Онова, което наистина го смая, докато политаше назад, отблъснат от взрив от вълшебни снаряди, бе концентрацията на Паризо. Против волята си се възхити на хладнокръвието, с което магьосникът бе продължил магията си, без дори да трепне, когато камата полетя към лицето му, без дори да мигне, когато страховитото оръжие проблесна току пред очите му.
	Залитайки леко, убиецът отскочи настрани и отново се претърколи, готов за следващата атака. Ала Паризо, напълно уверен в превъзходството си, само се изсмя:
	— Къде ще се денеш? — подразни го той. — Докога мислиш, че ще можеш да се измъкваш на косъм?
	И наистина, вслушаше ли се в подигравките на магьосника, Ентрери бързо щеше да рухне мнозина на негово място биха последвали съвета на Паризо и биха приели привидно неизбежната си гибел.
	Но не и Артемис Ентрери. Апатията му се изпари само за миг. Сега, когато животът му висеше на косъм, всички съмнения за мястото му в света и смисъла на съществуването му се изпариха като дим. Единственото, което имаше значение, бе настоящият момент, във вените му пулсираше адреналин. Първото, което трябваше да стори, бе да обезвреди „каменната кожа“, магическата защита, която бе в състояние да отбие всяко нападение… но само до един момент. Бърз като котка, палачът грабна близкия стол, отчупи един от краката му и го запрати срещу противника си.
	Разбира се, не улучи и трябваше светкавично да отскочи, за да избегне поредния порой от магически снаряди. Те обаче го застигнаха и здравата го ужилиха. Без да обръща внимание, Ентрери се изправи и хвърли още един от краката на стола, после още един.
	Четвъртият крак полетя миг по-късно, последван от седалката. Разбира се, подобна импровизирана канонада не би ранила Паризо, дори ако вълшебната му защита я нямаше, ала всеки удар отнемаше по още един слой от „каменната кожа“.
	Ентрери си плати за атаката почти веднага — следващата мълния на магьосника здравата го разтърси и го запрати далеч встрани. Рамото му беше обгорено, косата му настръхна, сърцето му заби учестено.
	Ранен и почти отчаян, палачът се нахвърли върху Паризо с удвоена ярост.
	— Колко още можеш да понесеш? — изрева той, докато отново и отново забиваше камата си в невидимата стена.
	Вместо отговор, магьосникът се обви с покров от танцуващи пламъци. Ентрери, който вече бе вдигнал ръка за пореден удар, не можа да спре навреме и камата проряза огъня и отскочи, спряна от „каменната кожа“. Паризо и този път остана невредим, същото обаче не можеше да се каже за убиеца. Огненият щит насочи удара му срещу самия него и върху бездруго омаломощеното му тяло зейна грозна рана.
	Той изрева и се дръпна назад, като нарочно застана пред вратата, а когато магьосникът запрати поредната си мълния по него, ловко се отмести.
	Докато се приземяваше, хвърли поглед през рамо и за своя радост видя, че планът му е подействал — на мястото на дървената врата имаше само трески. Ентрери сграбчи един стол и го метна срещу Паризо, след което се втурна към изхода.
	Стонът, откъснал се от устните на магьосника, го накара да спре и да се обърне — дали най-сетне не беше сломил невидимата му защита?
	После обаче бе негов ред да изохка.
	— Хитро! — поздрави той противника си, когато видя, че стенанието е било уловка, целяща да му спечели малко време за следващата магия.
	Ентрери отново се насочи към вратата, но не бе направил и една крачка, когато пред него се издигна стена от пламъци и го принуди да отстъпи назад.
	— Добре се би, палачо. — Одобрението в гласа на магьосника бе искрено. — Не че очаквах нещо друго от Артемис Ентрери. Ала сега, уви, удари сетният ти час.
	При тези думи Паризо извади магическата си пръчка, насочи я към краката му и изстреля струя огнени семена.
	Ентрери се хвърли по очи на пода и покри глава с плаща си в същия миг, в който семената се превърнаха в огромно кълбо, което изригна и изпълни цялата стая с пламъци и дим, опърли косата на палача и му отне въздуха. Паризо обаче остана невредим, защитен от огнения си щит.
	Убиецът се изправи, замаян и заслепен от горещината и дима. Докато пламъците бързо обхващаха сградата, магьосникът избухна в див смях.
	Трябваше да се махне на всяка цена. Не можеше да надвие Паризо, а нямаше да издържи още дълго. Обърна се към вратата, с намерението да мине през пламъците, ала внезапно сякаш от нищото отпред изникна искрящ меч и се стрелна към него толкова яростно, че той едва успя да отскочи и да го отбие с камата си. Невидимият му противник (волята на Паризо, който управляваше оръжието с помощта на сложна магия) се впусна в напориста атака, която го принуди да отстъпи назад, като през цялото време оставаше между него и изхода.
	Щом си възвърна равновесието, Ентрери побърза да отвърне на нападението — с лекота избягваше противниковото оръжие и на свой ред нанасяше свирепи удари по самия меч, тъй като нямаше ръка, която да го държи. Това не бе никакъв проблем за опитния убиец, докато изведнъж не се появи още един меч. Никога досега Ентрери не бе чувал, още по-малко пък виждал някой да е в състояние да управлява едновременно две такива оръжия.
	Той се преметна през глава и мечовете го последваха. Опита се да изтича покрай тях и да се добере до вратата, но те бяха прекалено бързи. Хвърли поглед назад към Паризо и през сгъстяващия се пушек го видя, все така обгърнат от защитни пламъци, да допира магическа пръчка до бузата си.
	Ентрери вече едва издържаше непоносимата жега. Пламъците бяха навсякъде — по стените, по пода, по тавана. Разнесе се пращене на дърво и гредите започнаха да се трошат.
	— Няма да мръдна оттук — чу се гласът на магьосника. — Ще остана, докато и последната искрица живот не напусне тялото ти, Артемис Ентрери.
	Искрящите мечове се впуснаха в атака в съвършена хармония един с друг и палачът почувства, че Паризо наистина е на крачка от успеха. Едва избягвайки остриетата, той се хвърли под тях и щом се изправи на крака, се втурна към изхода. Закрил лицето си с ръце, скочи право в огнената преграда, с намерението да си пробие път през изкъртената врата.
	Спря го солидна бариера, без съмнение — невидима магическа стена. Когато отново премина през огнената преграда, видя, че от другата страна го очакват двата меча, както и Мърл Паризо с насочена към гърдите му магическа пръчка.
	В този миг досами вълшебника изникна ръка, обвита в зелена ръкавица и стиснала нещо, което приличаше на голямо яйце.
	Очите на Паризо се разшириха от ужас.
	— К-к-кой? — заекна той. — К-к-как…
	Ръката хвърли яйцето на пода и то избухна, посипвайки облак от ситен прашец, който се издигна във въздуха и засия в хиляди цветове. Изведнъж, въпреки пращенето на пламъците и звука на трошащо се дърво, Ентрери чу музика, безброй ноти, които ставаха все по-високи, само за да се спуснат отново надолу и да завършат с дълго, монотонно жужене.
	Двата меча изчезнаха, стопи се и огнената преграда, запречваща вратата, макар че обикновените пламъци, които вече бяха обхванали стената, продължиха да горят ярко. Не изчезна и щитът, с който Паризо се беше обградил.
	Изведнъж магьосникът изпищя и размаха ръце като обезумял, мъчейки се да направи друго заклинание… заклинание, което да го измъкне, досети се Ентрери, осъзнавайки, че противникът му неочаквано бе започнал да усеща изпепеляващата горещина така силно, както и той самият.
	Невидимата бариера, която блокираше изхода, навярно също се бе изпарила, ала вместо да се обърне и да избяга, Ентрери остана на мястото си, неспособен да откъсне поглед от Паризо, който отчаяно отстъпваше назад, без да може да прикрие ужаса си. За изумление и на двамата мъже, пламъците около магьосника неочаквано заприличаха на дребни, човекоподобни създания, които го наобиколиха от всички страни и подеха странен танц.
	Паризо залитна, спъна се в някаква дъска и падна по гръб. Досущ освирепяла хайка вълци, малките огнени същества се нахвърлиха отгоре му, подпалвайки дрехите и изгаряйки кожата му. Магьосникът отвори уста, за да извика и едно от създанията скочи в гърлото му и му отне гласа, изпепелявайки го отвътре.
	Обвитата в зелена ръкавица ръка повика Ентрери.
	Стената зад палача се срути, навсякъде се разлетяха искри и сажди, а изходът изведнъж се оказа затворен.
	Като се движеше предпазливо, но бързо, убиецът заобиколи отдалеч призрачната ръка и установи, че тя не бе отрязана, просто се подаваше от нещо, което несъмнено бе междупространствен портал.
	При тази гледка Ентрери усети как коленете му омекват и тъкмо се канеше да хукне към обгърнатата от пламъци врата, когато разнеслият се над главата му звук го предупреди, че таванът всеки миг ще рухне. Воден единствено от инстинкта за оцеляване — макар че, ако бе помислил дори миг повече, навярно би предпочел смъртта, Ентрери скочи през магическия портал.
	Право в ръцете на своите спасители.


	Глава 12
	Място под слънцето

	Познаваше града, макар и съвсем бегло. Преди много години беше минал оттук — в едно различно време, изпълнено с надежда и меч за бъдещето, в търсене на Митрил Хол. Малко неща му се виждаха познати, докато крачеше из улиците и попиваше глъчката от многобройните тържища на северния град, зажужал след дългия зимен сън.
	Мнозина се обръщаха след него с неприкрит интерес — висок два метра, широкоплещест и як, преметнал великолепен боен чук през рамо, младият мъж представляваше доста необичайна гледка. В Лускан по принцип нямаше кой знае колко варвари, но Уолфгар винаги изпъкваше дори сред собствената си силна раса.
	Без да обръща внимание на шепота и любопитните погледи, исполинът бродеше из града, макар и сам да не знаеше къде отива. След известно време забеляза. Домовата кула на мистиците, обиталището на прословутата магьосническа гилдия на Лускан — с необичайната си, подобна на дърво форма, сградата се различаваше лесно. Но и това познато островче насред морето на града, не му беше от особена полза. Толкова много време бе минало, откакто бе идвал тук, че му се струваше като друг живот.
	Вървеше ли, вървеше, минутите постепенно се превърнаха в час, после в два, а той обръщаше все по-малко внимание на града около себе си, потънал в мисли за случилото се през последните няколко дни и особено за разплатата с Валрик, която не му бе донесла никакво удовлетворение. Образът на шамана, рухнал насред прътове и кожи, се бе запечатал в съзнанието му.
	Младият мъж прокара пръсти през неподдържаната си коса и залитайки, продължи напред. Беше изтощен — от три дни насам (всъщност, от срещата си с небесните жребци) надали бе спал повече от няколко часа. Беше се скитал по пътищата, водещи на запад, докато не зърна в далечината очертанията на града. Когато стражите пред източната порта заплашиха да не го пуснат, той просто се обърна и понечи да си тръгне. Те обаче извикаха след него и му разрешиха да влезе, при условие че не сваля оръжието от гърба си.
	Уолфгар не смяташе да се бие, но също така нямаше никакво намерение да им се подчини и просто да си стои, ако някоя битка сама го откриеше. Кимвайки безмълвно, той влезе в града и закрачи из улиците и тържищата му.
	Когато сенките започнаха да се удължават, а слънцето вече клонеше на запад, Уолфгар видя пред себе си знак, на който пишеше „Улица на полумесеца“ — място, където беше идвал и преди. Недалеч оттам съзря и табелата на „Кривата сабя“, кръчма, която познаваше от предишното си посещение в града и където се бе забъркал в (би могло да се каже дори, че бе започнал) грандиозно сбиване. Сега, когато разнебитената улица и долнопробната пивница отново бяха пред него, варваринът неволно се запита как изобщо е могъл да очаква нещо различно от подобно място.
	Тук се събираха най-низшите слоеве на обществото — крадци и главорези, скитници и бегълци. Младият мъж бръкна в почти празната си кесия и опипа няколкото дребни монети, които се търкаляха на дъното й. Всъщност, съвсем ясно осъзна той, това бе мястото, на което принадлежеше и той самият.
	Когато прекрачи прага на „Кривата сабя“, донякъде се притесняваше да не си го спомнят и да не се окаже въвлечен в нова свада, още преди вратата да се е затворила зад гърба му.
	Разбира се, никой не го разпозна, а и той не видя лица, които да му се сторят дори най-бегло познати. Иначе мястото си бе съвсем същото. Докато оглеждаше помещението, погледът му инстинктивно се спря върху стената до бара, същата, която преди много години един по-млад Уолфгар бе строшил с главата на един кръчмарски побойник, поставяйки го на мястото му.
	Колко преизпълнен с гордост бе тогава, вечно готов за бой. Вярно, и сега не му трябваше много, за да свали оръжието от гърба си или да размаха юмруци, ала подбудите му се бяха променили. Сега Уолфгар се биеше от гняв, от заслепяваща ярост, независимо дали тя имаше нещо общо с противника насреща му или не. Биеше се, защото да се бие или да не се бие му се струваше еднакво безсмислено. А може би го правеше с тайната надежда, че ще загуби, че някой. Враг най-сетне ще надделее и ще сложи край на мъките му.
	Докато си проправяше път през пивницата, младият мъж не мислеше за това, не мислеше изобщо за нищо и не гледаше откъде минава и дали не се блъска в многобройните посетители, претъпкали заведението, а когато видя едно свободно място, се настани на него, без дори да попита мъжете, седнали от двете му страни, дали не очакват някого.
	После просто зачака, попивайки гледките и звуците, които го заобикаляха — прошепнати откъслеци от чужди разговори, неприлични подмятания към момичетата, които разнасяха питиетата и които винаги имаха не по-малко хаплив отговор на върха на езика си — докато всички те не се превърнаха в успокояващо, монотонно жужене.
	Постепенно започна да се унася и накрая главата му клюмна, а рязкото движение го събуди. Понамести се на стола и видя пред себе си кръчмаря, възрастен мъж, с по младежки изправена, широкоплещеста фигура, да бърше някаква чаша.
	— Арумн Гардпек — представи се кръчмарят и му протегна ръка.
	Уолфгар я погледна, но не я пое.
	Без ни най-малко да се смути, възрастният мъж продължи да бърше чашата.
	— Нещо за пиене?
	Уолфгар поклати глава и извърна очи — не искаше нищо от него, най-малкото безсмислени разговори.
	Само че Арумн се наведе през бара, за да привлече вниманието му и рече:
	— Не искам неприятности в кръчмата си — спокойно заяви той и хвърли поглед към яките мускулести ръце на варварина.
	Уолфгар само махна.
	Минутите течаха и макар че мястото се препълваше все повече и повече, никой не обръщаше внимание на Уолфгар и той постепенно си позволи да се поотпусне. Главата му отново започна да клюма и варваринът потъна в сън, заровил лице в ръцете си, положени върху чистия бар на Арумн.
	— Ей, ти! — разнесе се изведнъж глас, дошъл сякаш от много, много далеч, след което младият мъж усети как някой го потупва по рамото.
	Когато с мъка отвори натежали очи и повдигна глава, видя пред себе си усмихнатото лице на кръчмаря.
	— Време е да си вървиш.
	Уолфгар го изгледа неразбиращо.
	— Къде си отседнал? — попита Арумн. — Ако искаш, мога да изпратя някой да те придружи.
	Все още замаян, Уолфгар спря сънен поглед върху кръчмаря, опитвайки да си спомни къде се намира.
	— А дори не пи! — гръмко се обади някой до варварина и той се обърна.
	Няколко едри мъже, несъмнено охраната на заведението, бяха образували полукръг зад него.
	— Къде си отседнал? — повтори Арумн, когато Уолфгар отново го погледна. — А ти си затваряй устата, Йоси Локвата — добави, този път към здравеняка, който се беше обадил.
	Варваринът сви рамене:
	— Никъде.
	— Е, тука не можеш да останеш! — изръмжа друг от стражите и го смушка в рамото.
	Уолфгар спокойно се извърна и го премери с поглед.
	— Дръж си езика зад зъбите! — побърза да скастри служителя си Арумн, а после отново привлече погледа на Уолфгар. — Мога да ши предложа стая само срещу няколко сребърника.
	— Нямам много пари — призна си варваринът.
	— Тогаз’ ми продай чука си! — обади се някой зад гърба му.
	Уолфгар се обърна за трети път и видя Щитозъб в ръцете на един от пазачите. Напълно разбуден, младият мъж се изправи и с повелително изражение протегна ръка.
	— Да не би да искаш да ти го върна? — подсмихна се другият, когато варваринът направи крачка към него, и едва-едва премести оръжието, по-скоро за удар, отколкото, за да го даде на собственика му.
	Уолфгар спря и заплашителният му поглед обходи лицата на обградилите го здравеняци. По устните му заигра самоуверена, зловеща усмивка.
	— Значи искаш да го купиш? — подхвърли той на нахалника. — Тогава трябва да знаеш истинското му име.
	С тези думи исполинът изрече името на магическото оръжие и то начаса изчезна от ръцете на арогантния пазач и се появи в десницата на Уолфгар, който междувременно се бе приближил до мъжа, дръзнал да го докосне. Един-единствен удар с опакото на дланта и лусканецът политна във въздуха и с гръм и трясък се стовари върху една маса.
	Без да чакат подкана, останалите се нахвърлиха върху непознатия, но миг по-късно се заковаха на място, видели го да размахва огромното оръжие с лекота, която красноречиво говореше, че пред себе си имат човек, когото не бива да подценяват и който не може да бъде надвит, без самите те да понесат значителни загуби.
	— Стой! Стой! — провикна се Арумн и изскочи иззад бара, махайки с ръце, за да накара хората си да спрат.
	Двамина от стражите отидоха при падналия си другар, за да му помогнат да стане. Той обаче бе толкова замаян, че им се наложи да го вдигнат и да го прихванат от двете страни.
	С едно рязко движение кръчмарят накара всички да се отдръпнат, после пристъпи към Уолфгар и застана толкова близо, че варваринът спокойно можеше да го удари. Въпреки това, Арумн не се страхуваше, или поне с нищо не го показваше.
	— Добре би ми дошъл някой с твоята сила — отбеляза той. — Току-що повали Рийф само с един удар, а той е от най-добрите ми бойци.
	Уолфгар хвърли поглед към другия край на стаята, където все още зашеметеният мъж седеше сред самонадеяните си приятелчета, и изсумтя презрително.
	Арумн го отведе до бара и му даде знак да седне, после извади една бутилка, постави я пред него и му кимна насърчително.
	Без да чака втора покана, варваринът отпи голяма глътка, която сякаш изгори всичките му вътрешности.
	— Подслон и храна — рече ханджията. — Колкото можеш да изядеш. В замяна ще искам единствено да се грижиш в заведението ми да няма побоища или ако все пак избухнат, да ги потушаваш още в самото начало.
	Уолфгар погледна през рамо към групичката здравеняци в другия край на стаята.
	— Ами те? — попита и отново отпи, при което се закашля и изтри устни с опакото на ръката си — силното питие и този път здравата го опари.
	— Помагаш ми, когато ги помоля, на мен и на повечето кръчмари наоколо — обясни Арумн. — Отдавна се каня да си наема свой собствен пазач и ми се струва, че ти си тъкмо този, от когото имам нужда.
	— Та ти дори не ме познаваш! — възрази Уолфгар и с третата си глътка преполови бутилката.
	Този път топлината плъзна по цялото му тяло и го сгря до върха на пръстите, оставяйки ги леко изтръпнали.
	— Не знаеш нищо за миналото ми.
	— Нито искам да знам — отвърна кръчмарят. — По тези земи няма много от твоите хора… северняци, имам предвид. Носи ви се славата на отлични бойци, а от онова, което стори с Рийф, ясно личи, че е напълно заслужена.
	— Подслон и храна? — попита варваринът.
	— И пиене — посочи бутилката Арумн и младият мъж я пресуши с една последна голяма глътка, после понечи да я върне на кръчмаря, тя обаче сякаш оживя и отскочи от ръката му, та той едва успя да я побутне още малко, за да може Арумн да я измъкне от внезапно омекналите му пръсти.
	Варваринът се изправи на стола (или поне се опита) и стисна очи, опитвайки се да си възвърне равновесието. Когато най-сетне ги отвори, видя пред себе си нова бутилка и без да губи повече време, я отвори и я поднесе към устните си.
	Един час по-късно Арумн, който също се бе почерпил щедро, му помогна да се изкачи по стълбите, които водеха до неголяма стая с късо легло, прекалено малко за едрия варварин. Ханджията се опита да му помогне да си легне, но вместо това и двамата се сгромолясаха на пода, при което леглото се строши с шум и трясък.
	Те се разсмяха на глас, първият искрен смях на Уолфгар от битката с Ерту в ледената пещера.
	— Започват да пристигат малко след пладне — обясни Арумн, пръскайки слюнки във всички посоки. — Ама няма да ми трябваш преди залез-слънце. Ще те повикам, че тъй като те гледам, надали ще се събудиш сам!
	Двамата отново избухнаха в смях, после ханджията си излезе, клатушкайки се, като се облегна на вратата с цялата си тежест, за да я затвори. Уолфгар остана сам в непрогледния мрак.
	Сам. Напълно сам.
	Тази мисъл го разтърси. Както си седеше там, пиян, младият мъж осъзна, че Ерту не го бе последвал — всички спомени, били те добри или лоши, се бяха смесили в съзнанието му и се бяха превърнали в безобидна бъркотия. На дъното на бутилката, в омаята на силния алкохол Уолфгар най-сетне бе открил забвение.
	Храна, подслон и пиене, това му бе обещал Арумн.
	За Уолфгар последното бе най-важно.

	* * *

	От една уличка недалеч от мястото на почти фаталния двубой с Мърл Паризо, Ентрери гледаше обхванатата от пламъци сграда. Със зловещо съскане огромните огнени езици ближеха покривите на съседните постройки. Палачът не беше сам — край него имаше още три силуета, не особено високи и като че ли по-слаби от него, ала железните им мускули очевидно бяха калени в не една и две битки.
	Най-необичайното у тях обаче, беше абанособо-черната им кожа. Единият носеше висока пурпурна шапка, украсена с огромно перо.
	— Вече два пъти те спасявам от сигурна смърт — проговори фигурата с шапката.
	Ентрери спря леден поглед върху обадилия се и усети как го обзема желание да забие изумрудената си кама дълбоко в гърдите му. Разбира се, отлично знаеше, че подобна постъпка би била крайно неразумна — Джарлаксъл бе защитен повече от добре срещу такива очевидни нападения.
	— Доста имаме да обсъждаме — рече мрачният елф и кимна на един от събратята си.
	Само с мисъл, елфът отвори друг междупространствен портал, отвеждащ в стая, където се бяха събрали още неколцина от расата му.
	— Кимуриел Облодра — обясни Джарлаксъл.
	Ентрери и преди бе чувал това име, или поне презимето. Някога домът Облодра бе трети по влияние в Мензоберанзан и бе един от най-страшните заради практиката си да използва псионисти, любопитна и недобре позната магия. През Смутното време Облодра, чиито умения не пострадаха — за разлика от силите на останалите домове, употребяващи доста по-традиционни методи, — използваха неочакваното си предимство, за да се издигнат в йерархията, като стигнаха дотам да заплашат самата матрона Баенре от управляващия дом. Когато нестабилността, белязала онези времена, отново се прояви и вятърът смени посоката си, възвръщайки мощта на традиционната магия и правейки телепатичните похвати напълно безполезни, домът Облодра бе сравнен със земята, а огромната им кула, заедно с всичките й обитатели, бе засмукана в хищния процеп от яростта на матрона Баенре.
	Е, каза си Ентрери, докато измерваше с поглед елфа пред себе си, очевидно не всичките.
	Палачът последва Джарлаксъл през магическата врата (сякаш имаше друг избор!) и след един дълъг миг на главозамайващо объркване, се подчини на жеста му и седна. Всички, с изключение на Джарлаксъл и Кимуриел, излязоха от стаята в съвършен строй, за да обезопасят мястото на срещата.
	— Тук е достатъчно сигурно — обърна се Джарлаксъл към Ентрери.
	— Следяха ме с магия — отвърна палачът. — Именно така Мърл Паризо успя да ме изненада.
	— Ние също те наблюдаваме от доста време — заяви Джарлаксъл с широка усмивка. — И мога да те уверя, че вече не те следят.
	— Значи дойдохте за мен? Не е ли това прекалено усилие, за да си върнете един прост „риввил“? — попита Ентрери, използвайки елфическата и съвсем не ласкателна дума за човек.
	Джарлаксъл се разсмя с глас. Наистина, „риввил“ означаваше човек, но също така се използваше и за много други низши раси или, с една дума, за всички раси, освен тази на мрачните.
	— Да си те върнем? — невярващо повтори наемникът. — Нима искаш да се върнеш в Мензоберанзан?
	— Ще те убия или ще умра, преди отново да стъпя в града на мрачните — ледено отвърна Ентрери.
	— Разбира се — съгласи се Джарлаксъл, без изобщо да се засегне. — Мястото ти не е там, нито пък нашето — в Калимпорт.
	— Тогава защо сте тук?
	— Защото твоето място е в Калимпорт, а моето — в Мензоберанзан — усмихна се елфът, сякаш простичките му думи обясняваха всичко.
	Вместо да продължи да го разпитва, Ентрери се облегна назад и се замисли. Най-забележителното умение на Джарлаксъл бе способността му да извлича изгода от всяка ситуация. Заедно с Бреган Д’аерте, могъщия си боен отряд, той като че ли бе в състояние да намери изход и от най-тежкото положение. Дори в управлявания само от жени Мензоберанзан, Джарлаксъл и другарите му, а те почти до един бяха мъже, съвсем не се намираха в дъното на йерархията. Какво ли тогава го бе накарало да потърси Ентрери в един град, където — и сам го бе казал — изобщо не му беше мястото?
	— Искаш да ти бъда авангард — рече палачът.
	— Не знам за какво говориш.
	Този път бе ред на Ентрери да се засмее — лъжата на Джарлаксъл бе повече от очевидна.
	— Искаш да разпростреш влиянието на Бреган Д’аерте и на повърхността, над Калимпорт, но знаеш, че никога няма да бъдете приети дори сред най-изпадналите прослойки на града — заяви направо убиецът.
	— Бихме могли да използваме магия, за да скрием расата си — подхвърли Джарлаксъл.
	— Но защо да си даваш този труд, когато имаш Артемис Ентрери.
	— А така ли е наистина? — попита елфът.
	Ентрери се замисли за миг, после сви рамене.
	— Предлагам ти защита срещу враговете ти — заяви Джарлаксъл. — Не, нещо повече от това — предлагам ти власт над враговете ти. С твоята репутация и познанията ти за града, както и с тайната подкрепа на Бреган Д’аерте, много скоро ще бъдеш господар на калимпортските улици.
	— И марионетка в ръцете на Джарлаксъл — подметна палачът.
	— И равностоен партньор на Джарлаксъл — поправи го елфът. — Нямам нужда от марионетки. Всъщност, смятам ги за пречка. Партньорът, който има изгода от съвместните дела, винаги работи по-упорито и се стреми към по-високи цели. Пък и нали сме приятели, Артемис Ентрери?
	Убиецът се изсмя с глас. Думите „Джарлаксъл“ и „приятел“ в едно и също изречение бяха смехотворно несъвместими и му напомняха за стария уличен израз, че най-опасното, което може да се чуе от устата на някой калимшански амбулантен търговец, са думите „вярвай ми“.
	А Джарлаксъл току-що бе казал точно това.
	— Не след дълго враговете ти в гилдията на Басадони ще те наричат паша — добави елфът.
	Безучастното изражение на Ентрери изобщо не се промени.
	— Дори управниците на града — на всички градове в Калимшан! — ще трябва да ти засвидетелстват своето уважение.
	И този път Ентрери остана напълно равнодушен.
	— Трябва да знам още сега, преди да си напуснал стаята, дали предложението ми ти допада — в гласа на Джарлаксъл се прокрадна едва доловима заплаха, която не убягна от вниманието на убиеца.
	Вече знаеше за присъствието на Бреган Д’аерте в града, а това означаваше само едно — не се ли присъединеше към тях, чакаше го сигурна смърт, тук и сега.
	— Партньори — заяви той и заби палец в гърдите си. — Но аз ще насочвам меча на Бреган Д’аерте в Калимпорт. Аз ще решавам къде и кога да нанасяте своите удари.
	Джарлаксъл кимна в знак на съгласие, после щракна с пръсти и начаса един елф влезе в стаята и се приближи до Ентрери, очевидно с намерението да го съпроводи навън.
	— Наспи се добре — рече Джарлаксъл на палача. — Защото от утре започва изкачването ти към върха.
	Без да си даде труда да му отговори, Ентрери излезе от стаята.
	След като палачът си тръгна, иззад близката завеса се показа още един елф.
	— Не те излъга — увери той Джарлаксъл, използвайки езика на своята раса.
	Лукавият наемник кимна и се усмихна, доволен, че има на своя страна толкова могъщ съюзник, какъвто беше Рай’ги Бондалек от Чед Насад, някога главен жрец в елфическия град, свален при един преврат и спасен от дръзките Бреган Д’аерте. Джарлаксъл отдавна му бе хвърлил око — Рай’ги бе вещ не само в жреческите ритуали, но си го биваше и като магьосник. Бреган Д’аерте наистина бяха извадили късмет, че някой като него изведнъж се беше превърнал в изгнаник.
	Разбира се, Рай’ги дори не подозираше, че именно Джарлаксъл бе подклал преврата, за да го свали от власт.
	— Този твой Ентрери не изглеждаше ни най-малко впечатлен от богатствата, с които се опита да го изкушиш — осмели се да добави Рай’ги. — Предполагам, че ще удържи на обещанието си, но без никакво желание.
	Джарлаксъл кимна — реакцията на палача изобщо не го изненадваше. През месеците, които Ентрери бе прекарал сред Бреган Д’аерте, наемникът го бе опознал наистина добре и сега бе сигурен, че разбира желанията и подбудите му може би по-добре и от самия него.
	— Има нещо, което не му предложих — обясни той. — Нещо, за което дори той все още не осъзнава, че копнее.
	И като бръкна в гънките на дрехата си, извади оттам амулет, закачен на сребърна верижка:
	— Взех го от Кати-Бри. Приятелка на Дризт До’Урден. Преди много години лейди Алустриел от Града на сребърната луна го даде на осиновителя й, Бруенор Бойния чук, като средство да проследят Дризт.
	— Доста неща знаеш — отбеляза Рай’ги.
	— Само така мога да оцелея — отвърна Джарлаксъл.
	— Но след като го е изгубила, Кати-Бри и приятелите й несъмнено са се погрижили да предотвратят по-нататъшната му употреба — предположи жрецът.
	Джарлаксъл поклати глава:
	— Медальонът на Кати-Бри бе мушнат обратно в плаща й, още преди тя да напусне Мензоберанзан. Този тук е копие — по форма и по магия — изработено от един магьосник, когото познавам. По всяка вероятност жената отдавна е върнала оригинала на баща си, а той — на лейди Алустриел. Подозирам, че тя държи предмета да си е у нея, или поне да не е у Кати-Бри — струва ми се, че между двете се заражда нещо като съперничество за сърцето на изменника До’Урден.
	Останалите двама в стаята сбърчиха лица при мисълта, че красив елф като Дризт До’Урден би могъл да се влюби в жена от друга раса, създание, за което от само себе си се разбираше, че е „иблит“, с нищо по-добро от купчина тор.
	Джарлаксъл, комуто привлекателната Кати-Бри искрено се нравеше, не си даде труда да обори расистките им предразсъдъци.
	— Но ако е само копие, сигурен ли си, че магията му е достатъчно силна? — попита Кимуриел, наблягайки на думата „магия“, с надеждата Джарлаксъл да им каже каква полза могат да извлекат от вълшебния предмет.
	— Магическите предмети оставят дири от енергия — обясни вместо него Рай’ги. — Дири, които знам как да възпроизведа наново и да усиля.
	— Рай’ги е прекарал дълги години в усъвършенстване на точно тази техника — добави Джарлаксъл. — Способността му да пробуди магията, заключена в древните реликви на Чед Насад, изигра жизненоважна роля в издигането му до върха. Сега той не само ще съживи вълшебството на медальона, но и ще го усили.
	— За да открием Дризт До’Урден — рече Кимуриел.
	Джарлаксъл кимна:
	— Подобаващ трофей за Артемис Ентрери.


	Част 3
	Да се изкачиш до върха на дъното


	Гледах как милите чезнат зад гърба ми — безкрайни, прашни пътища или разпенени морски бразди, докато отивахме все по на юг и все по-далеч от приятеля, когото бяхме оставили зад себе си.
	Приятеля?
	Неведнъж през тези дълги, усилни дни, дълбоко в себе си всички се питахме какво точно означава тази думичка, „приятел“ и какви отговорности носи със себе си. Та ние бяхме изоставили Уолфгар в дивите земи край Гръбнака на света и сега нямахме никаква представа дали е добре… дали изобщо е жив. Нима един истински приятел може да постъпи по този начин? Нима един истински приятел би оставил другаря си да се скита сам по толкова опасни пътища?
	Аз също често се замислям над смисъла на тази дума. Приятел. На пръв поглед приятелството изглежда нещо толкова просто и очевидно, ала в действителност твърде често е така сложно и объркано. Трябваше ли да спра Уолфгар, макар и да знаех, че пътят му се отделя от моя? Или трябваше да отида с него? А дали не трябваше да поемем по следите му и да бдим над него, без той да знае?
	Не, не мисля така, въпреки че, признавам си, не съм сигурен. Границата между приятелството и покровителството нерядко е съвсем тънка и когато я прекрачим, резултатите често са катастрофални. Когато някой родител поиска да бъде истински приятел на своето дете, може да му се наложи да пожертва авторитета си и дори ако това не го тревожи, по този начин ще лиши детето си не само от човека, който му показва правилния път, но и от онова чувство за сигурност, което всеки родител трябва да вдъхва.
	По същия начин, когато един приятел започне да се държи като родител, той неминуемо забравя най-важната съставка на дружбата — уважението.
	Защото именно уважението е водещата сила във всяко едно приятелство, неугасващият фар, който направлява курса му и в най-бурните води. А уважението се нуждае от доверие.
	Затова ни остава единствено да се молим за Уолфгар и да се надяваме пътищата ни отново да се пресекат. И макар че често се обръщаме назад и ни обземат съмнения, никой от нас няма да се откаже от разбиранията си за това какво в действителност представлява приятелството, от вярата си в уважението и доверието. Ние всички приемаме, без желание, ала непоколебимо, че пътищата ни са се разделили.
	Наистина, изпитанията на Уолфгар се превърнаха и в мои изпитания, ала няма как да не виждам, че в този момент най-объркана е не връзката ми с него (поне от моята гледна точка Уолфгар сам трябва да реши какво представлява за него нашата дружба), а тази с Кати-Бри, любовта ни не е тайна нито за нас двамата, нито за останалите ни приятели и се боя, че е възможно връзката, зародила се между нас, също да е изиграла роля в болезнения избор на Уолфгар. Но истинската й същност си остава загадка както за мен, така и за Кати-Бри. В много отношения ние сме като брат и сестра всъщност тя ми е по-близка, отколкото който и да било от истинските ми братя и сестри някога би могъл да бъде! В продължение на няколко години можехме да разчитаме единствено един на друг и научихме извън всякакво съмнение, че можем да се осланяме на другия винаги и във всичко. Аз бих умрял за нея, тя би сторила същото за мен. Безусловно. В целия свят няма друг — дори Бруенор, Уолфгар, Риджис ши Закнафейн — с когото предпочитам да бъда. Когато седя и гледам изгрева, няма друг, който по-добре от нея да разбира чувствата, които той събужда у мен дори след толкова години. Няма друг, който по-добре да ме допълва в битка. Няма друг, който да познава и най-съкровените ми мисли по-добре, даже и никога да не съм ги изричал на глас.
	Но какво означава това?
	Не мога да отрека, че изпитвам и физическо привличане към нея. Тя притежава невероятна смесица от невинност и дяволита закачливост. При всичкото състрадание, на което е способна, при всичкото съчувствие и разбиране, у нея има нещо дръзко и безцеремонно, което кара враговете й да треперят от страх, а онзи, когото обича — да тръпне в очакване. Вярвам, че и тя изпитва подобни чувства към мен, но и двамата осъзнаваме опасностите, които тези непознати територии крият, опасности, много по-страшни и от най-свирепия враг, срещу когото сме се изправяли някога. Аз съм елф на мрака в разцвета на младостта си, предстоят ми още няколко века живот. Тя е човек и макар че също е млада, я очакват само няколко десетилетия. Освен това, и сега ней е леко, само задето един от приятелите й е мрачен елф. Какви ли неприятности я очакват, ако отношенията ни се задълбочат? И какво ли ще каже светът за нашите деца, ако някога поемем по този път? Ще се намери ли някъде общество, което да ги приеме?
	Знам какво изпитвам към Кати-Бри, когато спра поглед върху нея. Вярвам също така, че разбирам и нейните чувства и за миг всичко изглежда просто и естествено, ала после, уви, си остава все така невероятно сложно.
	Дризт До’Урден


	Глава 13
	Тайно оръжие

	Открихте ли изменника? — обърна се Джарлаксъл към Рай’ги Бондалек. Тук беше и Кимуриел Облодра, невъоръжен и на пръв поглед напълно беззащитен… поне в очите на онези, които не познаваха силата на ума му.
	— Пътува заедно с едно джудже, една жена и един полуръст — отвърна Рай’ги. — А понякога към тях се присъединява и голяма черна котка.
	— Гуенивар — обясни Джарлаксъл. — Някога беше притежание на Масой Хюнет. Магията й наистина е голяма.
	— У себе си имат нещо още по-могъщо — съобщи Рай’ги. — В кесията на изменника е скрит предмет, чиято магия е по-силна от всичко друго, което носят, взето заедно. Дори от толкова далеч усетих зова му, сякаш ме моли да го избавя от недостойните ръце, в които се намира сега.
	— Какво ли може да е? — зачуди се наемникът, винаги готов да се възползва от представилата му се ситуация.
	Рай’ги поклати глава и гъстата му бяла коса се посипа по раменете му.
	— Никога досега не съм срещал нещо подобно — призна той.
	— Не е ли такава всяка магия? — обади се Кимуриел Облодра видимо недоволен. — Странна и неконтролируема.
	Рай’ги му хвърли сърдит поглед, ала Джарлаксъл, който с удоволствие се възползваше от услугите и на магьосника, и на псиониста, само се усмихна.
	— Научи повече за изменника и останалите, както и за предмета, който носят. Ако ни вика, може би ще сторим добре да се отзовем. Далеч ли се намират и колко бързо можем да стигнем дотам?
	— Много — отговори Рай’ги на първата част от въпроса. — И много. Тръгнаха по суша, но на всяка крачка ги спират великани и гоблини.
	— Струва ми се, че магическият предмет не подбира особено в търсенето на нов собственик — саркастично подметна Кимуриел.
	— След това поеха по море — продължи Рай’ги, без да му обръща внимание. — Доколкото знам, от Града на бездънните води, в северната част на Саблен бряг.
	— Но отиват на юг? — с надежда попита Джарлаксъл.
	— Така мисля. Не че има особено значение. Съществуват магии, разбира се, както и мисловни способности — при тези думи Рай’ги кимна по посока на Кимуриел, — които могат да ни отведат до тях така лесно и бързо, все едно са в другата стая.
	— Тогава — обратно към издирванията — нареди Джарлаксъл.
	— Нямахме ли някаква среща тази вечер?
	— Присъствието ти няма да е необходимо. Този път ще се събират само по-маловажни гилдии.
	— Дори най-малката гилдия разполага със свой магьосник — възрази Рай’ги.
	— Така е, само че магьосникът на едната е приятел на Ентрери — разсмя се Джарлаксъл, сякаш това правеше задачата им неприлично лесна. — А в другата има само полуръстове, които надали разбират особено от магии. Виж, утре вечер може и да имаме нужда от теб. Тази нощ, обаче, искам да продължиш да следиш Дризт До’Урден. Нищо чудно именно той да се окаже най-важната брънка от веригата.
	— Заради магическия предмет, който носи у себе си? — попита Кимуриел.
	— Заради апатията на Ентрери — обясни наемникът.
	Магьосникът поклати глава:
	— Предлагаме му власт и богатства, каквито дори не може да си представи, а той се държи така, сякаш отиваме на обречена битка срещу самата Лолт!
	— Няма да може да се зарадва нито на най-несметното богатство, нито на най-огромната власт, докато не се пребори със собствените си демони — обясни Джарлаксъл, чиято най-забележителна дарба бе способността му да прониква в умовете на приятели и на врагове, и то не с помощта на магия, а единствено с разбиране и съпреживяване. — Но не се бойте. Познавам го достатъчно добре, за да съм сигурен, че ще ни е от огромна полза, независимо дали сърцето му е в битката, или не. Никога не съм срещал друг от неговата раса, който да е по-опасен и по-находчив.
	— Жалко наистина, че кожата му е толкова светла — отбеляза Кимуриел.
	Наемникът се усмихна. Ако Артемис Ентрери се бе родил в Мензоберанзан, несъмнено щеше да бъде сред най-великите повелители на меча, ако не и нещо повече. Нищо чудно дори да се превърнеше в съперник на Джарлаксъл за властта над Бреган Д’аерте.
	— Ще се срещнем в мрака на тунелите, когато пъкленият огън се издигне в прекомерно високото небе — рече той на Рай’ги. — Гледай дотогава да имаш повече информация за мен.
	— Успех с гилдиите — отвърна Рай’ги и като се поклони, излезе от стаята.
	Джарлаксъл се обърна към Кимуриел и кимна. Дошло бе време да отидат на лов.

	* * *

	Със своите херувимски лица, полуръстовете по принцип имаха големи очи, но как само се окръглиха очите на четиримата придружители на Дуавел, когато пред тях (напук на мерките, които уж бяха взели срещу подобни нашествия) зейна междупространствен портал и Артемис Ентрери пристъпи в стаята. Убиецът изглеждаше повече от внушително, заметнат с плътен черен плащ и с черно болеро, подплатено с още по-черна коприна.
	Точно както Кимуриел го бе научил, Ентрери застана изправен, с ръце на хълбоците и леко разкрачен, за да не даде възможност на замайването, съпътстващо подобно магическо придвижване, да го надвие.
	Зад него, на светлината, долитаща от стаята в „Медната миза“, се виждаше потънало в мрак помещение, в което се бяха скупчили няколко тъмни силуета. Един от полуръстовете пристъпи напред, ала още преди да направи и крачка, един от тъмните силуети се размърда почти незабележимо и дребното същество се свлече на земята, без да успее да издаде и звук.
	— Просто спи — побърза да обясни Ентрери, когато придружителите на Дуавел запосягаха към оръжията си, тъй като сега не му беше до битка. — Не дойдох, за да се бия, но ако настоявате, няма да ми отнеме много време да се разправя с вас.
	— Можеше да използваш вратата — сухо отбеляза Дуавел, която единствена изглеждаше спокойна.
	— Не исках да ме виждат как влизам в заведението ти — обясни Ентрери, вече напълно съвзел се от замайването. — За твое собствено добро.
	— И се появяваш по този начин? Неканен и с магия… а нито една от защитите, с които съм се обградила и за които съм платила немалко пари, дори не се задейства?
	— Магията ми не би трябвало да те тревожи — отвърна палачът. — Същото, разбира се, не важи за враговете ми. Знай, че не се завърнах в Калимпорт, за да се крия из сенките и да изпълнявам чужди заповеди. Пътувал съм навред из Царствата и сега нося със себе си онова, което научих.
	— Значи Артемис Ентрери се връща като завоевател — отбеляза Дуавел и войниците настръхнаха. Тя обаче ги удържа — щеше да им струва скъпо да го нападнат сега, когато той вече се намираше сред тях.
	Твърде скъпо.
	— Може би — съгласи се убиецът. — Ще видим как ще се развият събитията.
	— Ще ти трябва повече от демонстрация на умението да се телепортираш, за да ме убеди да застана на твоя страна — спокойно заяви Дуавел. — В подобна война всеки погрешен избор може да бъде фатален.
	— Изобщо не искам да избираш — увери я Ентрери.
	Полуръстката го изгледа подозрително, после се обърна към верните си стражи, по чиито лица също беше изписано недоверие.
	— Защо тогава си тук? — попита тя.
	— За да ти съобщя, че се надига буря. Поне това ти дължа.
	— И да ми кажеш да си отварям ушите, за да научаваш накъде духа вятърът? — предположи лукавата Дуавел.
	— Както желаеш — отвърна Ентрери. — Когато всичко свърши и аз съм на върха, няма да забравя какво стори за мен.
	— А ако загубиш?
	Ентрери се разсмя.
	— Бъди предпазлива — рече той. — И за свое собствено добро, Дуавел Тигъруилис, не се намесвай. Задължен съм ти и смятам, че приятелството ни е изгодно и за двама ни. Ала науча ли, че си ме предала, независимо с дела или с думи, ще сравня дома ти със земята.
	И като се поклони с ръка на гърдите, прекрачи магическия портал.
	Внезапно стаята се изпълни с кълба непрогледен мрак. Много скоро Дуавел и тримата войници (четвъртият все още лежеше на земята) се озоваха на пода и се опитваха да намерят изхода с пълзене, докато най-сетне един от тях не се натъкна на вратата и не ги повика.
	Когато тъмнината се разпръсна и те се осмелиха да се върнат в стаята, видяха, че другарят им наистина е потънал в сън. А щом се вгледаха по-внимателно, забелязаха от рамото му да стърчи миниатюрна стреличка.
	— Ентрери има приятели — отбеляза един от тях.
	Дуавел кимна, без ни най-малко да се изненадва, доволна, че от самото начало бе избрала да помогне на изпадналия в немилост убиец. Артемис Ентрери не беше човек, когото искаше да има за враг.

	* * *

	— Ах, защо винаги ми усложняваш живота по този начин! — попресилено въздъхна Ла Вал, когато Ентрери, непоканен и без предизвестие, се появи сякаш от нищото в покоите му.
	— Добра работа — похвали го магьосникът. — Бягството ти от Кадран Гордиън, имам предвид — добави, когато Ентрери не реагира.
	Ла Вал всячески се стараеше да изглежда спокоен. В крайна сметка, палачът и преди бе прониквал в стаята му. Само че този път — това Ентрери виждаше със собствените си очи — наистина го беше изненадал. Боду значително бе засилил охраната на гилдията, както срещу магическо, така и срещу физическо проникване, и колкото и високо мнение да имаше за Ентрери, вълшебникът очевидно не бе очаквал той да ги преодолее с такава лекота.
	— Не беше кой знае колко трудно, уверявам те — отвърна палачът с равен глас, така че думите му да не прозвучат като самохвалство, а като факт. — Пътувах навред из света, както и под него, и познах сили, много различни от всичко, което Калимпорт някога е виждал. Сили, които ще ми донесат онова, което желая.
	Ла Вал се разположи на едно поовехтяло, но удобно кресло, подпря лакът на изтърканата облегалка и положи лице върху ръката си. Какво ли беше онова нещо у Ентрери, зачуди се той, което сякаш вземаше на подбив обикновените проявления на могъщество? Магьосникът огледа стаята, пълна с какво ли не: многобройни резбовани статуи — грозни водоливници и екзотични птици, изящно издялани подвижни стълби (някои магически, други — не), три черепа, които се хилеха зловещо откъм поставките си на писалището, кристална топка, сложена върху ниска масичка до отсрещната стена. В тези предмети се съдържаше неговата сила, тези предмети, които бе събирал цял един живот и с чиято помощ можеше да унищожи, или поне да се предпази от всеки човек, когото бе срещал някога.
	Всеки, с изключение на един. Какво имаше у Ентрери? Дали бе начинът, по който стоеше? Начинът, по който се движеше? Аурата на сила, невидима, ала осезаема като сивия му плащ и черното болеро, която се излъчваше от него?
	— Доведи Куентин Боду — нареди палачът.
	— Няма да му се хареса особено да бъде въвлечен във всичко това.
	— Той вече е част от него — увери го Ентрери. — А сега трябва да направи своя избор.
	— Между теб и…?
	— И всички останали — спокойно отвърна палачът.
	Ла Вал наклони глава на една страна, видимо заинтригуван:
	— Нима наистина смяташ да се изправиш срещу цял Калимпорт? — невярващо попита той.
	— Срещу онези в Калимпорт, които ми се опълчат. — И този път от гласа на Ентрери лъхаше ледено спокойствие.
	Магьосникът поклати глава, чудейки се какво да мисли. Вярно, имаше доверие в преценката на Ентрери, в крайна сметка, никога не бе срещал по-коварен и опасен човек, ала ето че сега той говореше безсмислици. Нима наистина вярваше, че би могъл да се справи с дома на Басадони, какво пък оставаше за останалите гилдии в града?
	И все пак…
	— Да доведа ли и Чалси Ангуейн? — попита Ла Вал, докато отиваше към вратата.
	— Чалси вече разбра колко безполезна е всяка съпротива.
	Магьосникът се закова на място и се обърна към Ентрери с изражението на човек, когото току-що са предали.
	— Знаех, че ти ще се присъединиш към мен — поясни палачът. — Защото ме познаваш и обичаш като роден брат. Какво мисли той, обаче, нямах никаква представа. Трябваше или да го убедя, или да го премахна.
	Ла Вал не сваляше поглед от Ентрери в очакване на присъдата.
	— Вече е убеден — довърши палачът и се настани в креслото на магьосника. — И още как.
	Ла Вал се насочи към вратата.
	— Затова сега ми трябва само Боду — догониха го думите на Ентрери и той отново се обърна. Сигурен съм, че той ще направи правилния избор.
	— Нима изобщо ще има избор? — осмели се да попита Ла Вал.
	— Естествено, че не.
	И наистина, когато магьосникът откри Боду в личните му покои и му съобщи, че Артемис Ентрери иска да говори с него, той пребледня като платно и се разтрепери толкова силно, че Ла Вал се уплаши да не рухне мъртъв още там.
	— Значи си говорил с Чалси? — досети се магьосникът.
	— Мрачни времена — отвърна Боду и тръгна към вратата с огромно усилие, сякаш тялото отказваше да му се подчини.
	— Мрачни времена — повтори под носа си Ла Вал, без да може да повярва.
	Какво би могло да накара господаря на цяла банда главорези да каже подобно нещо? Изведнъж думите на Ентрери вече не му изглеждаха толкова безумни. Докато вървеше след Боду, магьосникът с интерес забеляза, че с него няма нито един войник.
	Когато стигнаха до покоите на Ла Вал, Боду спря и го остави да влезе пръв. Ентрери още беше там, в съвсем същата поза, в която магьосникът го беше оставил, и изглеждаше напълно неподготвен за защита, уверен, че Боду никога няма да се осмели да вдигне ръка срещу него.
	— Какво искаш от мен? — попита направо пашата, още преди Ла Вал да успее да измисли какво да каже, за да разведри очевидно неловката ситуация.
	— Реших да започна с Басадони — спокойно отвърна Ентрери. — В крайна сметка, именно те поставиха началото на тази битка. Ето защо искам да разбереш къде са разположени войниците им, както и всичките им позиции и щабове, с изключение на сградата, където се помещава самата гилдия.
	— Няма да кажа на никого, че си бил тук, освен това обещавам, че армията ми няма да се намесва — рече в отговор Боду.
	— Армията ти не може да се намеси — ледено отсече Ентрери и в черните му очи проблесна гневно пламъче.
	С нарастващо изумление Ла Вал видя, че Боду се мъчи да спре ужасеното си треперене.
	— И няма да го сторим — обеща пашата.
	— Вече ти казах какви са условията за вашето оцеляване. — В гласа на Ентрери се промъкна толкова смразяваща нотка, че Ла Вал внезапно си помисли, че ако не приемеха предложението на палача, всички в гилдията щяха да бъдат избити до крак още същата нощ. — Е, какъв е отговорът ти?
	— Ще си помисля…
	— Сега.
	Боду хвърли ядовит поглед на магьосника, сякаш го винеше, че изобщо бе допуснал Артемис Ентрери в живота си, чувство, което не по-малко уплашеният Ла Вал напълно споделяше.
	— Искаш от мен да се опълча срещу най-могъщите гилдии в Калимпорт — рече пашата, опитвайки се да събере поне малко кураж.
	— Избирай!
	След дълъг миг неловко мълчание, Боду най-сетне отрони:
	— Ще видя какво можем да научим.
	— Мъдър избор — кимна Ентрери. — А сега си върви. Трябва да поговоря с Ла Вал.
	Повече от доволен да се махне от опасния убиец, Боду се завъртя и с един последен, гневен поглед към магьосника, изскочи от стаята.
	— Не искам и да се опитвам да отгатна какви номера си научил, докато не беше тук — започна Ла Вал.
	— Бях в Мензоберанзан — прекъсна го Ентрери. — Града на мрачните елфи.
	Очите на магьосника се разшириха, а челюстта му увисна.
	— Върнах се с нещо повече от обикновени дреболии.
	— Съюзил си се с…
	— Ти си единственият, който знае, и единственият, на когото смятам да кажа. Надявам се, че осъзнаваш каква отговорност е това. Отговорност, на която гледам повече от сериозно.
	— А Чалси Ангуейн? Нали каза, че си го убедил.
	— Един от моите приятели проникна в съзнанието му и го изпълни с образи, прекалено ужасни, за да може да им се противопостави. Чалси и представа си няма каква е истината, единственото, което знае, е, че опита ли да се съпротивлява, ще си навлече наказание каквото не си е представял и в най-страшните си кошмари. Когато отиде при Боду, ужасът му беше съвсем искрен.
	— А къде е моето място в грандиозните ти планове? — попита Ла Вал, полагайки огромно усилие да не звучи саркастично. — Ако Боду се провали, какво го очаква Ла Вал?
	— Ако се стигне дотам, все ще намеря начин да те измъкна — обеща Ентрери и като се приближи до писалището, вдигна тънката кама, която магьосникът използваше, за да отваря писмата си, или когато за някое заклинание му потрябваше малко кръв. — Това е най-малкото, което ти дължа.
	Ла Вал прекрасно разбираше, че това е проява на прагматизъм, а не на милост — ако палачът наистина пожалеше живота му, щеше да го стори единствено защото имаше нужда от него.
	— Изненадан си, че Боду се съгласи толкова лесно — спокойно отбеляза Ентрери. — Мисля, че не разбираш напълно какъв избор имаше — да бъде наказан от гилдията на Басадони, в случай че аз се проваля и те започнат да си отмъщават на съюзниците ми, или да срещне смъртта си тук и сега… смърт бавна и крайно мъчителна.
	Ла Вал се опита да си придаде безстрастно изражение, преструвайки се на напълно безразличен, сякаш всичко това изобщо не го интересуваше.
	— Предполагам, че те чака доста работа — рече палачът и с едно движение на китката запрати камата покрай магьосника, така че тя се заби в стената зад него. — Време е да си тръгвам.
	И наистина, миг след като оръжието се удари в стената, Кимуриел Облодра призова псионистките си способности, за да може Ентрери да излезе.
	Ла Вал видя зейналия портал и, тласкан от любопитство, за миг се поколеба дали да не последва убиеца, за да разкрие тайната му.
	После обаче здравият разум надделя.
	Магьосникът остана сам, за свое огромно облекчение.

	* * *

	— Не разбирам — заяви Рай’ги Бондалек, когато Ентрери се присъедини към него, Джарлаксъл и Кимуриел в тунелите под града, мястото, което убиецът им бе осигурил.
	Изведнъж си спомни, че трябва да говори по-бавно — макар да владееше донякъде езика на мрачните, палачът все още не го говореше напълно свободно. Той самият изобщо не възнамеряваше да се занимава с човешкия език, нито да го научи, нито дори да направи някое заклинание, с чиято помощ те всички да се разбират помежду си, независимо на какъв език говорят. Всъщност решението му да използва собствения си език, дори когато Ентрери бе с тях, целеше преди всичко да разклати увереността на убиеца.
	— От онова, което си ни казал досега, изглежда така, сякаш полуръстовете ще се справят по-добре и по-охотно със задачата, която си възложил на Куентин Боду.
	— Не се съмнявам в лоялността на Дуавел — отвърна Ентрери на калимпортско наречие, без да сваля поглед от Рай’ги.
	Магьосникът безпомощно се обърна към Джарлаксъл, който само се подсмихна на дребнавостта им и извади от гънките на плаща си неголямо кълбо, вдигна го нависоко и изрече някаква заповед. Сега вече щяха да се разбират без проблем.
	— Лоялност към собственото й благополучие, имам предвид — поясни Ентрери и този път на своя език, само че сега в ушите на Рай’ги думите му прозвучаха на елфически. — Не представлява заплаха за нас.
	— Ами жалкият Боду и придворният му магьосник? — недоверчиво попита Рай’ги и вълшебното кълбо направи така, че Ентрери да чуе всичко на родния си език.
	— Не подценявай силата на тяхната гилдия — предупреди убиецът. — Позициите им са силни и малко неща им убягват.
	— Затова отрано ги принуждаваш да се присъединят към теб — одобрително се намеси Джарлаксъл. — За да не могат после да твърдят, че не са знаели.
	— А сега накъде? — обади се и Кимуриел.
	— Ще се погрижим за гилдията на Басадони — обясни Ентрери. — Тя ще ни послужи като основа за онова, което ще изградим, а Дуавел и Боду ще държат другите под око, за да сме сигурни, че не заговорничат срещу нас.
	— А след това? — продължи да настоява Кимуриел.
	Ентрери се подсмихна и по погледа му Джарлаксъл разбра, че хитрият палач вече се бе досетил чии всъщност са всички тези въпроси.
	— След това ще видим какви възможности ни се откриват — отвърна елфът вместо него. — Може би онова, което сме съградили, ще се окаже достатъчно здраво. Може би няма.
	По-късно, когато палачът си тръгна, наемникът се обърна към двамата си помощници, без да прикрива самодоволството си:
	— Не направих ли прекрасен избор?
	— Мисли досущ като елф на мрака — отвърна Рай’ги, най-голямата похвала, която някога бе изричал по адрес на когото и да било от друга раса. — Макар да ми се ще да научи по-добре езика ни, както и този на жестовете.
	Доволен от постигнатото, Джарлаксъл само се засмя.


	Глава 14
	Слава

	Чувстваше се наистина необичайно. Алкохолът го бе замаял и сега не беше в състояние да осъзнае напълно какво се случва около него. Усещаше се някак лек, като че ли се носи над земята, а дробовете му сякаш горяха.
	Стисна юмрук и сграбчи туниката на мъжа пред себе си толкова яростно, че изтръгна снопче косми от гърдите му. Само с една ръка вдигна близо стокилограмовия здравеняк във въздуха, след това с помощта на свободната си ръка си запроправя път през навалицата в кръчмата. Този заобиколен път никак не му харесваше — преди просто запращаше развилнелите се пияници през най-близкия прозорец или стена, ала Арумн набързо го беше обуздал, заканвайки се да удържи всяка щета от надницата му.
	Дори един-единствен счупен прозорец можеше да му струва няколко бутилки, а ако пострадаше и рамката, отиваше си пиенето му за цяла седмица.
	С глуповата усмивка на уста, пияницата спря замаян поглед върху лицето на Уолфгар, опитвайки се да разбере какво се случва. Най-сетне нещо като че ли започна да му се прояснява:
	— Хей! — опита се да протестира той, разпознал лицето пред себе си, но само след миг полетя във въздуха с размахани ръце и крака.
	Приземи се по очи в калта навън и остана да лежи там. И навярно щеше да бъде прегазен от следващата каруца, която минеше по улицата, ако неколцина минувачи не се бяха съжалили над него и не го бяха издърпали на безопасно място в канавката… като не пропуснаха да му отмъкнат и последния петак.
	— Пет метра! — рече Йоси Локвата на Арумн. — И то само с една ръка.
	— Казах ти, че е силен — отвърна кръчмарят, докато бършеше бара, давайки си вид, че изобщо не е впечатлен.
	През няколкото седмици, откакто го беше наел, варваринът неведнъж бе вършил подобни подвизи.
	— Всички на улицата на полумесеца говорят за това — добави Йоси и в гласа му се прокрадна горчивина. — А като гледам, в кръчмата ти започват да се събират все по-големи размирници.
	На Арумн не му бе особено трудно да разбере накъде бие прозорливият Йоси. Лусканските главорези не търпяха натрапници в своите редици. Славата на Уолфгар бързо растеше и не един и двама по върховете на йерархията им започваха да се чувстват застрашени и несъмнено щяха да се опитат да поправят нанесените на репутацията им щети.
	— Ти май го харесваш — по-скоро отбеляза, отколкото попита Йоси.
	Арумн погледна към Уолфгар, който отново си пробиваше път през тълпата, и кимна примирено. Решението да наеме варварина бе продиктувано единствено от практични съображения, а не от приятелски чувства. Обикновено кръчмарят много внимаваше да не си създава никакви лични отношения с охраната, тъй като повечето от тях, скитници по душа, много често не се задържаха дълго при него или пък се превръщаха в трън в очите на някой влиятелен главорез и свършваха с разбит череп пред вратата на кръчмата. С Уолфгар, обаче, Арумн неволно бе изгубил част от резервираността си. Да прекарват заедно последните часове на нощта, след като клиентите си тръгнеха и заведението утихнеше, когато Уолфгар си пийваше на бара, а той се приготвяше за новия ден, се бе превърнало в приятен обичай. Кръчмарят искрено харесваше компанията на варварина. Беше установил, че след като обърне една-две чаши, младият мъж захвърля непроницаемата маска, зад която се криеше обикновено. Неведнъж двамата оставаха до зори — почти в захлас Арумн слушаше разказите му за мразовити северни земи, за приятели и врагове, които изглеждаха еднакво страшни, толкова, че косата му настръхваше. Толкова пъти бе чувал историята за Акар Кесел и кристалния отломък, че съвсем ясно си представяше лавината, помела склона на грамадата на Келвин и погребала нескопосния магьосник и древния, зъл Креншинибон.
	А всеки път, когато Уолфгар заприказваше за тъмните тунели под джуджешкия Митрил Хол и идването на мрачните елфи, Арумн до късно не можеше да заспи, треперейки под топлите завивки, досущ както бе треперил като дете, след някоя от не по-малко страшните истории, които баща му разказваше край пламтящото огнище.
	Да, Арумн Гардпек още отсега харесваше най-новия си служител много повече, отколкото трябваше.
	— Защо не го поозаптиш? — довърши Йоси. — Току-виж ти докарал до главата Морик Разбойника или пък Дървотрошача.
	Арумн потръпна при тази мисъл, която съвсем не му изглеждаше толкова невероятна. Вярно, Морик щеше да бъде по-предпазлив (и именно заради това, много по-опасен) — щеше да прекара седмици, дори месеци, преценявайки новата заплаха, преди да направи своя ход, ала самонадеяният Дървотрошач, безспорно най-могъщият човек (ако изобщо беше човек — мнозина твърдяха, че във вените му течала оркска и дори людоедска кръв), стъпвал някога в Лускан, със сигурност нямаше да прояви подобно търпение.
	— Уолфгар — повика го Арумн и едрият мъж си проправи път през тълпата, за да отиде до бара. — Наистина ли трябваше да го изхвърляш на улицата?
	— Сложи си ръката там, където не й е мястото — разсеяно отвърна Уолфгар. — Дели искаше да се отърве от него.
	Арумн проследи погледа му към другия край на стаята, където стоеше Дели… Деления Кърти. Макар да нямаше и двайсет, тя вече от няколко години работеше в „Кривата сабя“. Беше съвсем дребничка, надали имаше много повече от метър и петдесет и беше толкова слаба, че мнозина смятаха, че у нея има нещо елфическо… Макар че, както Арумн добре знаеше, това се дължеше на твърде многото елфическо вино. Руса коса, отдавна неподстригвана и често не съвсем чиста, обрамчваше лицето й. Кафявите й очи отдавна бяха изгубили меката си невинност и бяха придобили сурова твърдост, светлата й кожа, невиждала достатъчно слънце от много отдавна, сега беше суха и позагрубяла. Енергичната й момичешка походка също си беше отишла, изместена от предпазливата стъпка на често преследвана жена. Ала въпреки това, у Дели имаше някакво очарование, някаква чувствена дяволитост, на която мнозина от посетителите на „Кривата сабя“, особено ако се бяха почерпили, не можеха да устоят.
	— Ако смяташ да убиваш всеки, който се опита да пощипне Дели, само след седмица няма да имам и един клиент — сухо заяви Арумн и когато Уолфгар с нищо не показа да го е чул, добави: — Просто ги гони. Няма нужда да ги запращаш чак до Града на бездънните води.
	При тези думи кръчмарят махна на тълпата, давайки знак, че е приключил с варварина.
	Уолфгар се отдалечи, за да се захване отново със задълженията си.
	След по-малко от час още един мъж политна във въздуха с разкървавен нос — този път варваринът го бе метнал с две ръце и нещастникът се сгромоляса от другата страна на улицата.

	* * *

	Уолфгар вдигна ризата си, за да покаже дълбоките белези, набраздили кожата му.
	— Държеше ме в устата си — мрачно обясни той, заваляйки думите — доста алкохол трябваше да изпие, преди да се отпусне достатъчно, за да може да говори за битката с йоклолата, запратила го в ръцете на Лолт, а оттам — в лапите на Ерту за години нечовешки мъчения. — Като мишка в устата на котка.
	И като се засмя, добави:
	— Само че тази мишка не беше съвсем беззащитна.
	Погледът му се зарея към Щитозъб, който лежеше върху бара наблизо.
	— Най-хубавият чук, дето съм виждал някога — отбеляза Йоси Локвата и предпазливо посегна към него, без да сваля очи от Уолфгар — никак не му се щеше да разгневи страховития исполин.
	Само че варваринът, който обикновено пазеше оръжието (единственото, което все още го свързваше с предишния му живот) като зеницата на окото си, дори не забеляза. Разказът за онзи паметен ден го бе върнал назад във времето, заключил бе и мислите, и чувствата му в капана на безкрайното повтаряне на събитията, довели до най-страшните години в живота му.
	— Как само болеше — прошепна той и гласът му потрепери, а едната му ръка неволно докосна дълбоките белези.
	Арумн Гардпек не можеше да откъсне очи от него, ала Уолфгар виждаше единствено ужасите от онзи ден. Кръчмарят плъзна още една чаша към младия мъж, но той не го забеляза и с дълбока въздишка отпусна глава върху ръцете си, опитвайки се да намери утеха в мрака на забвението.
	Изведнъж усети как някой го докосва по ръката меко и ласкаво. Обърна се и видя до себе си Дели. С едно бегло кимване по посока на Арумн, тя лекичко побутна младия мъж и когато той се изправи на крака, го поведе след себе си.
	Когато по-късно същата нощ Уолфгар се събуди, луната вече надничаше през западния прозорец и хвърляше лъчи в стаята. Отне му няколко секунди, докато се ориентира и установи, че това не е неговата стая — в нея изобщо нямаше прозорци.
	Погледът му обходи непознатото помещение и се спря върху завивките зад гърба му и слабичката фигура на Дели, сгушена между тях, така ефирна и нежна на меката лунна светлина.
	Внезапно младият мъж си припомни всичко. След поредната нощ край бара, Дели го беше отвела до леглото не неговото, а своето. Съвсем ясно си спомни и какво бяха правили.
	Внезапно ужасен, припомнил си случилото се с Кати-Бри, той предпазливо докосна шията на младата жена и въздъхна с облекчение, когато долови пулса й. След това я обърна и внимателно огледа тялото й, не похотливо, а за да се увери, че по него няма рани, нищо, което да показва, че й е причинил болка.
	Сънят на младото момиче беше здрав и спокоен.
	Уолфгар прехвърли крака през ръба на леглото и понечи да стане, ала свирепа болка в главата едва не го събори. Замаян, той почака, докато си възвърне равновесието, след което отиде до прозореца и се загледа в залязващата луна.
	Същата луна, която и Кати-Бри съзерцаваше, помисли си той и някак си почувства, че това не е просто плод на въображението му. След известно време се обърна към Дели, така мека, потънала под цяла планина от завивки. Ето че двамата бяха правили любов, без да го връхлети убийствен гняв, без споменът за сукубите да го накара да вдигне ръка срещу жената в прегръдките си. За миг си помисли, че е свободен, прииска му се да изскочи навън, да избяга и от „Кривата сабя“, и от Лускан и да се втурне да търси приятелите си. Отново вдигна поглед към луната и си помисли за Кати-Бри и за това колко прекрасно би било да се хвърли в обятията й.
	Ала миг по-късно осъзна собствената си заблуда.
	Алкохолът му бе помогнал да издигне около себе си стена, която да го предпази от болезнените спомени и с чиято защита можеше да загърби миналото и да заживее в настоящето.
	— Върни се в леглото — нежно го повика Дели, а мекият й глас вещаеше нови наслади. — И недей да се тревожиш за чука — добави тя и махна към отсрещната стена, където беше облегнат Щитозъб.
	Уолфгар дълго съзерцава младата жена, погрижила се и за чувствата, и за вещите му. Беше приседнала в леглото, завивките се бяха усукали около кръста й, ала тя изобщо не посягаше да прикрие голотата си. Тъкмо напротив, като че ли нарочно го предизвикваше да дойде при нея.
	Част от варварина искаше да стори точно това, ала той устоя, осъзнавайки опасността сега, когато действието на алкохола вече бе отминало. Един миг на страст, един миг на възродена ярост и крехката й шия можеше да се прекърши в желязната му хватка.
	— По-късно — обеща той и започна да събира дрехите си. — Преди да изляза за работа тази нощ.
	— Няма нужда да си тръгваш.
	— Има — сопна се той, но когато видя болката, изписала се по лицето й, пристъпи към нея. — Наистина има — повтори, този път много по-меко. — Но ще се върна. По-късно.
	И като я целуна по челото, се отправи към вратата.
	— Защо си мислиш, че ще те приема обратно? — разнесе се рязък глас зад гърба му и когато се обърна, Уолфгар я видя да се взира в него с леден поглед, скръстила ръце пред гърдите си.
	За миг младият мъж не знаеше какво да мисли, после осъзна, че не само той си има демони.
	— Върви си — рече Дели. — Може би ще те приема обратно, а може и да си намеря някой друг. За мен е все едно.
	Уолфгар въздъхна и поклати глава, после излезе в коридора, доволен, че се е махнал от стаята.
	Слънцето вече надничаше зад източния хоризонт, когато Уолфгар, захвърлил поредната празна бутилка на пода, най-сетне потъна в сън. Така и не видя изгрева — стаята му нямаше прозорци.
	Точно както той искаше.


	Глава 15
	Зовът на Креншинибон

	Носът на кораба пореше лазурните води край Саблен бряг сред облак от солени пръски и бяла пяна. Застанала до бордовата ограда, Кати-Бри усещаше парещия допир на солените капки, така студени в сравнение с жарките слънчеви лъчи, които галеха нежното й лице. Корабът „Пътешественик“ се носеше на юг, на юг бе отправен и взорът на младата жена. Далеч от Долината на мразовития вятър, далеч от Лускан, далеч от Града на бездънните води, откъдето бяха отплавали преди три дни.
	Далеч от Уолфгар.
	За пореден, но със сигурност не за последен път Кати-Бри се запита дали бе постъпила правилно, като бе оставила изстрадалия варварин да си тръгне. В сегашното си измъчено и объркано състояние Уолфгар със сигурност се нуждаеше от тях!
	Ала вече не можеше да се върне при него. Младата жена избърса очите си, внезапно овлажнели, но не от морските пръски, и отправи поглед към безбрежните води, ширнали се пред нея, поободрена донякъде от шеметната бързина, с която се носеше корабът. Имаха мисия, която внезапно бе станала дори още по-важна — докато пътуваха към Града на бездънните води, бяха установили извън всякакво съмнение, че Креншинибон си остава опасен враг, надарен със собствен разсъдък и воля, която му позволяваше да впримчва сърцата на всички зли същества наоколо, чудовища с черни души, жадни за могъществото, с което той ги изкушаваше. Ето защо приятелите отидоха в Града на бездънните води, където се качиха на най-здравия съд, който можаха да намерят в пристанището, с надеждата, че в открито море ще срещнат по-малко врагове, а и ще могат да ги забележат отдалеч. И Кати-Бри, и Дризт искрено съжаляваха, че не бяха заварили там капитан Дюдермонт и прекрасния „Морски дух“.
	Само два часа след като вдигнаха котва, един от моряците се опита да издебне Дризт, с намерението да задигне отломъка. Повален набързо от тъпата страна на двата елфически ятагана, той беше вързан и свален на първия кораб, който мина край тях, с молба да бъде предаден на пристанищните власти в Града на бездънните води, известен с почитта, на която се радваше законът там.
	Оттогава не се беше случило нищо особено — плаваха бързо в спокойното, пусто море и само от време на време далеч на хоризонта зърваха платната на някой кораб.
	Не след дълго Дризт, безшумен както винаги, се присъедини към Кати-Бри. И без да се обръща, младата жена позна, че Бруенор и Риджис също са там.
	— Още няколко дни, докато стигнем Портата на Балдур — проговори елфът.
	Кати-Бри го погледна и видя, че бе спуснал качулката на плаща ниско над лицето си, не за да се предпази от солените пръски (и той ги обичаше не по-малко от нея), а за да остане в сянка. Въпреки че двамата бяха прекарали години на борда на „Морски дух“, яркото слънце, отразено в огледалните морски води, все така дразнеше чувствителните му очи, пригодени по рождение за непрогледните пещери на Подземния мрак.
	— Как е Бруенор? — тихо попита младата жена, преструвайки се, че не е чула приближаването на джуджето.
	— Непрекъснато мърмори, че иска отново да усети твърда земя под краката си, та дори ако трябва да се пребори с всички чудовища на света, само и само да се махне веднъж завинаги от проклетия му плаващ ковчег — отвърна Дризт, подхващайки шегата й.
	Кати-Бри се усмихна, без изобщо да се учудва. И преди бе пътувала с Бруенор по море, още по на юг отсега, и макар че го беше понесъл стоически, облекчението му, когато най-сетне слязоха от кораба, бе повече от очевидно. Този път на джуджето като че ли му беше още по-трудно и то прекарваше твърде дълго край бордовата ограда… и то не за да се наслаждава на гледката.
	— Виж, Риджис изглежда съвсем добре — продължи Дризт. — И винаги се грижи чинията на Бруенор да светне, когато джуджето заяви, че не може да хапне нищо.
	И този път усмивката на Кати-Бри не се задържа дълго.
	— Мислиш ли, че някога ще го видим отново? — попита тя.
	Дризт въздъхна и се загледа в безбрежното море. Макар че гледаха на юг, в обратната посока, можеше да се каже, че и двамата дирят Уолфгар, сякаш дълбоко в себе си, противно на всяка логика, се надяваха да го видят да плува към тях.
	— Не знам — призна елфът. — В сегашното си състояние, нищо чудно да е намерил предостатъчно противници и да се е хвърлил с цялото си сърце в битка с тях. Не се и съмнявам, че повечето отдавна са мъртви, ала Северът е място на безчислени врагове, някои от които, боя се, са твърде могъщи дори за Уолфгар.
	— Ха! — изсумтя Бруенор зад тях. — Ще го открием, хич и не се съмнявайте! И дойде ли време да ми плати, задето удари момичето ми, а после ми създаде толкоз тревоги, всички врагове, дето ги е срещал преди това, ще му се сторят нищо в сравнение с мен!
	— Ще го открием — обади се и Риджис. — Лейди Алустриел ще ни помогне, харпъловци също ще се присъединят.
	При звука на това име, от устните на Бруенор се откъсна стон. Харпъл бяха семейство крайно ексцентрични магьосници, известни с това, че взривяваха себе си и приятелите си, превръщаха се (съвсем неволно и непоправимо) в най-различни животни и си докарваха още какви ли не беди.
	— Добре, де — отстъпи Риджис. — Само Алустриел. Тя ще ни помогне, ако сами не успеем да го намерим.
	— Ха! Сякаш ще ни бъде кой знае колко трудно! — възрази Бруенор. — Колко двуметрови гиганти познаваш, които бродят из Царствата, понесли чукове, дето с един удар могат да повалят великан или пък да срутят къщата му?
	— Нали виждаш? — обърна се Дризт към младата жена. — Имаш уверенията ни, че наистина ще го открием.
	Кати-Бри се усмихна, ала и този път с мъка и само за миг-два. Пък и какво ли ги очакваше, когато най-сетне срещнеха изгубения си приятел? Дори да бе здрав, щеше ли да пожелае да ги види? И ако да, щеше ли да бъде в по-добро състояние? И, най-вече, искаха ли те, и преди всичко, тя, да го видят? С удара си Уолфгар я беше наранил, повече душевно, отколкото физически. Да, тя можеше да му прости, поне донякъде.
	Но само веднъж.
	Младата жена се вгледа в Дризт, в очертанията на лицето му, полускрито в сянката на спуснатата качулка, докато той се взираше в гладките води с празен поглед, сякаш мислите му бяха много далеч оттам. Когато се обърна към Риджис и Бруенор, Кати-Бри видя същата пустота и в техните очи. Те всички искаха да открият Уолфгар… не онзи Уолфгар, който ги бе оставил в тундрата, а Уолфгар, когото бяха изгубили преди толкова много години в тунелите под Митрил Хол. Как копнееха всичко да си е както преди — петима верни другари, поели на поредното приключение, само те, без никакви демони.
	— Платно на юг — думите на Дризт извадиха младата жена от мислите й и тя присви очи в напразен опит да различи далечния кораб.
	В този миг от наблюдателницата на върха на мачтата се разнесе вик, потвърждаващ казаното от елфа.
	— Накъде отива? — обади се капитан Вайнс някъде от средната част на палубата.
	— На север — тихичко отвърна Дризт, така че да го чуят само Кати-Бри, Риджис и Бруенор.
	— На север! — провикна се морякът в наблюдателницата миг по-късно.
	— Вече виждаш по-добре на дневна светлина — отбеляза джуджето.
	— Заслугата е на Дюдермонт — обясни Кати-Бри.
	— Виждам по-добре и по-добре разбирам чуждите намерения — добави елфът.
	— Какви ги бръщолевиш? — не можа да схване Бруенор, ала вдигнатата ръка на приятеля му го накара да замълчи.
	След като в продължение на няколко секунди се взира в далечния кораб, който за останалите трима си оставаше само едва забележима точица на хоризонта, Дризт се обърна към Риджис:
	— Иди и кажи на капитан Вайнс да поеме курс на запад.
	За миг полуръстът го изгледа учудено, после хукна да намери капитана. След минута-две корабът се понаклони на една страна, а носът му започна да се обръща наляво.
	— Така само още повече ще удължиш проклетото пътуване! — възнегодува Бруенор. Дризт обаче отново вдигна ръка:
	— Те също смениха курса си, така че да ни пресрещнат.
	— Пирати? — предположи Кати-Бри, а въпросът й бе повторен от току-що присъединилия се към тях капитан Вайнс.
	— Не са в беда — обясни елфът. — Движат се също толкова бързо, колкото и ние, ако не и по-бързо. Освен това не принадлежат към флотата на никой крал — на мачтата им не се развява ничие знаме. А сме твърде навътре в морето, за да са брегова охрана.
	— Пирати! — отвратено се изплю капитанът.
	— Откъде знаеш всичко туй? — недоверчиво попита Бруенор.
	— Научава се, когато се захванеш да ги преследваш — обясни Кати-Бри. — А ние сме заловили предостатъчно от тях.
	— И аз чух нещо такова в Града на бездънните води — рече Вайнс, който се бе съгласил да ги откара до Портата на Балдур именно поради тази причина.
	Обикновено за жена, джудже и полуръст, пътуващи в компанията на един мрачен елф, да намерят кораб, който да ги вземе на борда си, не би било особено лесно (и със сигурност — никак евтино), но в ушите на всички честни моряци от Града на бездънните води имената на Дризт До’Урден и Кати-Бри звучаха като най-сладка музика.
	Междувременно другият кораб бе стопил още малко от разстоянието между себе си и „Пътешественик“, ала все още бе твърде малък, за да се различи каквото и да било от него… прекалено малък за всички, освен за Дризт, както и за капитан Вайнс, и за моряка на върха на мечтата, които държаха в ръце редки и скъпи далекогледи. Капитанът вдигна своя до окото си и веднага различи издайническите триъгълни платна.
	— Шхуна — рече той. — Доста лека при това. Няма как да понесе повече от двайсетина души екипаж, така че поне в това ги превъзхождаме.
	Кати-Бри се замисли над думите му. „Пътешественик“ беше каравела и то от големите. Имаше три здрави мачти, яки флангове и издължена, заострена предница, за да се придвижва по-бързо, освен това разполагаше и с две балисти. Една обикновена шхуна не би трябвало да представлява никаква заплаха за такъв кораб, така си беше, но пък нали веднъж цял екипаж пирати си бяха казали същото за една друга шхуна, „Морски дух“ на Дюдермонт, само за да свършат с пробито дъно!
	— Обратно на юг! — провикна се капитанът и „Пътешественик“ със скърцане се наклони надясно.
	Много скоро шхуната също промени курса си.
	— Твърде далеч на север са — отбеляза Вайнс и замислено докосна посивялата си брада. — Не е обичайно да има пирати толкова на север, още по-малко пък би трябвало да се осмеляват да се доближат до нас.
	На останалите, най-вече на Дризт и Кати-Бри, не им беше никак трудно да разберат какво го тревожи. Що се отнасяше до физическа сила, шхуната със своя далеч по-малоброен екипаж не би трябвало да е особен проблем за шейсетината моряци на „Пътешественик“. Само че, както елфът и младата жена отлично знаеха, дори един-единствен магьосник на борда на вражеския кораб рязко променяше съотношението на силите. Двамата със собствените си очи бяха виждали как магьосникът на „Морски дух“, могъщ заклинател на име Робилард, се справя съвсем сам с цял кораб, още преди да са заиграли традиционните оръжия.
	— „Не би трябвало“ и „не са“ са две съвсем различни неща — сухо заяви Бруенор. — Не ги знам пирати ли са или не, ама че идват насам, туй е повече от сигурно.
	Вайнс кимна и се върна на щурвала заедно със своя кормчия.
	— Ще се кача в наблюдателницата с Таулмарил — предложи Кати-Бри.
	— Добре избери 8 кого ще се прицелиш — посъветва я Дризт. — Най-вероятно има един или двама души, които управляват кораба. Ако успееш да ги отстраниш, останалите може да побегнат.
	— Така ли постъпват пиратите обикновено? — попита Риджис, по чието лице се беше изписало объркване. — Ако изобщо са пирати, естествено.
	— Така би постъпил екипажът на кораб, по-малък от нашия, който ни преследва заради кристалния отломък — отвърна елфът и едва тогава другите двама проумяха за какво става въпрос.
	— Мислиш, че проклетото му нещо ги вика? — ахна Бруенор.
	— Пиратите рядко поемат ненужни рискове. А за шхуна като тази, да атакува „Пътешественик“ е повече от рисковано.
	— Освен ако нямат магьосници — отвърна джуджето, което също бе разбрало тревогата на капитана.
	Дризт обаче поклати глава. Кати-Бри би сторила същото, стига да не бе хукнала да си вземе лъка.
	— Пиратски кораб, на чийто борд има достатъчно магическа мощ, за да ни надвие, отдавна щеше да бъде забелязан — обясни елфът. — Щяхме да чуем за него и да се подготвим, още преди да сме напуснали пристанището в Града на бездънните води.
	— Освен ако не е съвсем нов из тези води, или пък наскоро се е сдобил със свой магьосник.
	Дризт кимна, в знак, че предположението на Бруенор е възможно, но въпреки това не изглеждаше особено убеден — все още вярваше, че именно Креншинибон бе привлякъл този нов враг, както го бе правил и преди, в отчаян опит да се отскубне от сегашните си притежатели, зарекли се да го унищожат. Елфът се обърна назад и видя позната фигура с великолепен лък през рамо да се катери пъргаво по възлестото въже, след което отвори кесийката, която висеше на кръста му и се вгледа в злия Креншинибон. Само да можеше и той да чуе зова му, та по-добре да разбира враговете, които отломъкът изпращаше насреща им!
	Внезапно „Пътешественик“ се разтресе и от едната балиста полетя огромна стрела, която отскочи от повърхността на водата четири-пет пъти, преди да потъне далеч от вражеския кораб. Разбира се, целта й не беше да улучи, а да покаже на пиратите, че корабът няма никакво намерение да преговаря, още по-малко пък да се предава.
	Въпреки това шхуната продължи да се носи към тях и мина точно там, където беше паднала стрелата, като дори закачи крайчеца й, който се носеше, подет от развълнуваното море. Устремена право напред, тя приличаше повече на стрела в полет, отколкото на кораб, борещ се със своенравното море. Издълженият и тесен корпус бе построен така, че да й осигурява възможно най-голяма скорост. Дризт и друг път бе виждал такива съдове в ръцете на пирати, нерядко „Морски дух“ (който също беше шхуна, само че тримачтова и много по-голяма) бе гонил подобни кораби часове наред. Всъщност нямаше друго от живота на борда на „Морски дух“, което елфът да обича повече от тези преследвания — платната, издути от вятъра, пръските солена пяна върху лицето му, докато стоеше на носа, а бялата му коса се вееше зад него.
	Сега обаче подобна перспектива никак не му се нравеше. В Саблено море имаше много пиратски съдове, които с лекота можеха да се справят с „Пътешественик“, съдове по-големи и по-добре въоръжени от него, същински лъвове, излезли на лов сред вълните. Само че корабът, който се приближаваше към тях, повече приличаше на граблива птица. Бърз и изкусен, той бе по-подходящ за по-дребна плячка — рибарска лодка, отдалечила се твърде много от сигурността на крайбрежните води или пък луксозният шлеп на някой богат търговец, проявил небрежността да изостане от ескортиращите го бойни кораби. Подобни малки съдове понякога нападаха и заедно, като ловуваща глутница.
	Само че други платна не се виждаха.
	От друга кесийка на кръста си елфът извади ониксовата статуетка.
	— Смятам скоро да повикам Гуенивар.
	В този миг капитан Вайнс отново се присъедини към тях с разтревожено изражение на лицето, което красноречиво говореше, че при всичките си години, прекарани в морето, не бе попадал в кой знае колко битки.
	— Ако се засили както трябва, пантерата може да прескочи повече от петнайсет метра, за да се добере до вражеската палуба. А озове ли се веднъж там, лесно ще накара не един и двама от пиратите да се замислят за отстъпление — обясни Дризт.
	— Чувал съм за котката ти — рече Вайнс. — Моряците от Града на бездънните води често я споменават.
	— Май трябва да побързаш — изръмжа Бруенор, вперил поглед над перилата на бордовата ограда.
	И наистина, вражеската шхуна неумолимо се приближаваше. В очите на Дризт това си беше чисто самоубийство, досущ като постъпката на великана, напуснал дома си в Гръбнака на света, за да ги последва.
	Постави статуетката на земята и тихо повика пантерата фигурката начаса бе обвита от сива мъгла, която постепенно придоби очертанията на вярното животно.

	* * *

	Кати-Бри разтърка очи и отново вдигна далекогледа, за да огледа противниковата палуба. Не можеше да повярва! Само че това беше самата истина — корабът пред тях изобщо не беше пиратски или поне не приличаше на никой пиратски съд, който тя бе срещала някога. На борда му имаше жени — не воини, не моряци и със сигурност не пленнички. Както и деца! Тя лично бе видяла няколко деца и нито едно не бе облечено като юнга.
	Кати-Бри неволно потръпна, когато поредната стрела на балистата изсвистя над чуждата палуба, удари се в нещо и отскочи, след което проби бордовата ограда, разминавайки се на косъм с едно малко момченце.
	— Тичай при капитана — обърна се младата жена към моряка до нея. — Кажи му да зареди оръжията с вериги и да спусне платната.
	Мъжът, който бе чувал не една и две истории за подвизите на елфа и неговата спътничка, заслиза по въжето, без да задава никакви въпроси. Кати-Бри остана в наблюдателницата — именно на нейните плещи падаше отговорността да спре надвисналата трагедия.
	„Пътешественик“ свали платна, ала шхуната продължи да се носи към тях с пълна скорост, сякаш имаше намерение да мине право през много по-голямата каравела.
	Кати-Бри вдигна далекогледа към очите си и внимателно заоглежда противниковата палуба. Подозренията на Дризт се бяха оправдали напълно — именно Креншинибон бе причината за необичайното поведение на непознатия кораб. От тази мисъл кръвта на младата жена кипна. Един, може би двама от екипажа на шхуната бяха ключът към разрешаването на проблема, но къде…
	Внезапно Кати-Бри забеляза един мъж близо до капитанския мостик, полускрит от гротмачтата. Дълго го наблюдаваше, устоявайки на изкушението да проследи полета на стрелата от балистата, изпратена този път според нейните инструкции. Тежките вериги разкъсаха част от платната на шхуната, ала младата жена не сваляше поглед от мъжа до мостика, стиснал перилата на бордовата ограда толкова силно, че кокалчетата на ръката му бяха побелели. Той бе неизмеримо по-важен.
	Шхуната потръпна и неволно се отклони, поне докато екипажът й не се зае с повредените от стрелата платна и не оправи курса. Ала в тези няколко минути, когато мачтата не закриваше мъжа край мостика, Кати-Бри най-сетне видя лицето му — обезумяло, със струйка слюнка, стичаща се от ъгълчето на устата.
	Сега вече беше сигурна.
	Младата жена остави далекогледа настрани и вдигна Таулмарил, прицели се много внимателно, използвайки гротмачтата като ориентир, тъй като едва виждаше мишената си.

	* * *

	— Ако разполагаш с магьосник, защо още не е предприел нищо? — почти отчаяно извика капитан Вайнс. — Какво чакат? Защо си играят с нас като котка с мишка?
	Бруенор го изгледа и изсумтя подигравателно.
	— Нямат магьосник — уверено отговори Дризт.
	— Какво са си наумили тогава? Да не мислят просто да се блъснат в нас? Е, ние ще се погрижим да не го допуснем!
	С тези думи капитанът се обърна, за да нареди на хората си да започнат да обстрелват приближаващата шхуна. Преди да успее да каже каквото и да било, сребристо сияние проряза небето над главата му и той се завъртя, за да проследи полета му. Стрелата се носеше право към противниковия кораб, ала когато го достигна, неочаквано се отклони надясно и потъна в морето.
	Вайнс отвори уста, за да попита какво става, ала в този миг още една стрела излетя от наблюдателницата, следвайки почти съвършено курса на първата, само че вместо да свърне надясно, мина съвсем близо до гротмачтата.
	Всичко замря, почти осезаемо затишие обхвана и шхуната, и каравелата.
	— Задръж котката! — извика Кати-Бри на Дризт.
	Капитанът го погледна неуверено, у елфа обаче нямаше и капчица съмнение. Той вдигна ръка и повика Гуенивар, която вече се засилваше за скок.
	— Всичко свърши — заяви Дризт.
	Недоверието на капитана се изпари миг по-късно, когато гротът на шхуната се спусна, а носът й потъна малко по-дълбоко във водата. След минута-две малкият кораб бавно, но сигурно се обърна, накланяйки се леко на една страна, и пое на изток, обратно към далечния бряг.

	* * *

	С помощта на далекогледа Кати-Бри видя как някаква жена коленичи край падналия мъж, а един от неговите другари взема главата му в скута си. Младата жена усети как в гърдите й се промъква ледена празнота. Как само ненавиждаше всичко това! Никога, никога не бе искала да убива, когото и да било!
	Ала именно този мъж бе противникът им, именно той искаше да тласне спътниците си към една битка, която неизбежно щеше да погуби мнозина от тях. Несъмнено беше по-добре той да плати за слабостта си със собствения си живот, а не с живота на другите, повтаряше си Кати-Бри настойчиво.
	Ала от това не й ставаше по-леко.

	* * *

	Сигурен, че битката е избегната, Дризт отново извади кристалния отломък и се взря в него с огромно отвращение. Един-едничък зов, насочен към един-единствен човек замалко не бе донесъл гибел на толкова много невинни хора.
	Нямаше търпение веднъж завинаги да се отърве от злия предмет.


	Глава 16
	Братя по ум и магия

	Разположил се удобно, както винаги, мрачният елф се облегна назад и се заслуша, искрено развеселен. Върху великолепната одежда, която бе подарил на Рай’ги Бондалек, имаше магическо приспособление, един от многото вълшебни скъпоценни камъни, пришити върху черния плат. Точно този бе особено хитроумен, маскиран така, че ако някой усетеше излъчванията му, да си помисли, че с негова помощ магьосникът може да подслушва чужди разговори. Което си беше точно така, с малката подробност, че приспособлението притежаваше и още една способност — благодарение на идентичния камък у себе си, Джарлаксъл бе в състояние да чува всеки разговор на Рай’ги.
	— Копието е отлично направено и съдържа голяма част от силата на оригинала — тъкмо казваше Рай’ги — очевидно ставаше дума за магическия медальон, с който възнамеряваха да открият Дризт До’Урден.
	— Значи не би трябвало да срещнеш никакво затруднение, решиш ли да намериш изменника — отвърна Кимуриел Облодра.
	— Все още са на борда на кораба — обясни Рай’ги. — И както чувам, още дни наред ще останат там.
	— Джарлаксъл настоява за повече информация — предупреди го Кимуриел. — Иначе ще натовари мен с тази задача.
	— А, да, ще я прехвърли на заклетия ми съперник — рече магьосникът с престорена сериозност.
	Далеч от тях, Джарлаксъл се засмя. Кимуриел и Рай’ги смятаха за много важно да си придават вид, че не могат да се понасят и следователно не представляват заплаха за него, докато в действителност между тях съществуваше искрено и здраво приятелство. Джарлаксъл нямаше нищо против, всъщност дори го предпочиташе, защото знаеше, че макар да притежават значителни умения, двамата и представа си нямат как мислят останалите разумни същества, и затова никога няма да опитат нещо срещу него. И то не от страх да не загубят, а от страх, че може да победят и тогава отговорността за целия отряд ще легне на техните плещи.
	— Най-добрият начин да научим повече за изменника е да се доближим до него под някакво прикритие и да го подслушаме — продължи Рай’ги. — Вече разбрах доста за това накъде отива, както и за събитията от миналото му.
	Джарлаксъл се приведе напред и се заслуша в подетото от магьосника заклинание. Не след дълго разпозна част от думите и се досети, че става въпрос за гадание с помощта на мисловен басейн.
	— Онзи там — каза Рай’ги малко по-късно.
	— Момчето? — попита Кимуриел. — Да, лесна мишена ще бъде — човеците не подготвят децата си така добре, както ние.
	— Можеш ли да проникнеш в съзнанието му?
	— Без проблем.
	— През басейна?
	Последва дълга пауза.
	— Не знам дали някой го е правил преди — призна най-сетне Кимуриел, но в тона му, както Джарлаксъл и сам чу, имаше не страх, а интерес.
	— Така очите и ушите ни ще бъдат до изменника — продължи Рай’ги. — И то във форма, в която никога няма да му хрумне да се усъмни. Любопитно дете, което умира от желание да чуе за многобройните му приключения.
	Джарлаксъл свали ръка от камъка и магията спря да действа. Широко усмихнат, той отново се облегна назад, доволен от находчивостта на своите подчинени.
	Именно това бе най-голямата му сила, осъзнаваше той, умението да разпределя различните задачи, отдавайки дължимото на всеки от хората си. Да, макар и сам да беше страховит противник, могъществото му се дължеше най-вече на способните войници, с които се обграждаше. Да се изправиш срещу Джарлаксъл, означаваше да се изправиш срещу Бреган Д’аерте.
	Да се изправиш срещу Джарлаксъл, означаваше да изгубиш.
	Както много скоро щяха да се убедят и калимпортските гилдии, помисли си наемникът.
	Както много скоро щеше да се убеди и Дризт До’Урден.

	* * *

	— Свързах се с една далечна Равнина и от нейните обитатели, велики и мъдри създания, за които ние сме като отворена книга, научих много за изменника и приятелите му, за това откъде идват и къде отиват — съобщи Рай’ги на господаря си на следващия ден.
	Джарлаксъл кимна, без да обръща внимание на дребната лъжа.
	— Както ти казах и по-рано — намират се на борда на кораб на име „Пътешественик“. Тръгнали са от Града на бездънните води и сега пътуват на юг, към Портата на Балдур, където би трябвало да пристигнат след три дни.
	— А оттам? По суша ли ще продължат?
	— Само за кратко — отвърна Рай’ги, — за едва половин ден, прекаран като каютен прислужник, Кимуриел наистина бе научил доста. — После отново ще се качат на кораб, този път по-малък, и ще следват някаква река, която ще ги отведе далеч от Саблен бряг. След това потеглят по суша към снежните планини и „Възвисяване на вярата“, храм, където живее могъщ духовник на име Кадърли. Отиват, за да унищожат магически предмет, надарен с голяма мощ — тези последни факти Рай’ги бе научил сам, без помощта на Кимуриел. — Нарича се Креншинибон, макар често да му казват просто кристалния отломък.
	При тези думи Джарлаксъл присви очи. И преди бе чувал за Креншинибон, във връзка с един могъщ демон и Дризт До’Урден. Нещата като че ли си идваха по местата, а в главата му започна да се заражда пъклен план.
	— Значи това са си наумили — изрече той на глас. — Не по-малко важно е, обаче, къде са били.
	— Научих, че идваш от Долината на мразовития вятър. Земя на ледове и неспирен вятър. Освен това са се разделили с един свой приятел, могъщ воин на име Уолфгар. Смятат, че е в Лускан, на север от Града на бездънните води.
	— Защо не е дошъл с тях?
	Рай’ги поклати глава:
	— Мисля, че нещо го измъчва, но не съм сигурен какво. Може би е понесъл някаква загуба или пък е преживял трагедия.
	— Предположения — заяви Джарлаксъл. — Само предположения. А те могат да доведат единствено до грешки, каквито не сме в състояние да си позволим.
	— Но каква е ролята на Уолфгар във всичко това? — учуди се магьосникът.
	— Може би никаква, а може би — жизненоважна — отвърна Джарлаксъл. — Няма как да знам, докато не открия още за него. Ако ти не можеш да го сториш, навярно трябва да се обърна към Кимуриел.
	При тези думи Рай’ги настръхна, сякаш току-що го бяха ударили, което не убягна от вниманието на наемника.
	— За кого искаш да науча повече — за Уолфгар или за изменника? — остро попита магьосникът.
	— За Кадърли — при този отговор изваденият от равновесие Рай’ги не можа да сдържи раздразнената си въздишка, но не каза нищо, само вдигна ръце и се отправи към вратата.
	Джарлаксъл бездруго вече бе свършил с него. Имената на Уолфгар и Креншинибон го бяха хвърлили в размисъл. Беше чувал и двете. Уолфгар бе варваринът, когото йоклолата беше дала на Лолт, а Лолт — на Ерту, демона, който търсеше кристалния отломък. Като че ли бе дошъл моментът наемникът да посети Ерту, въпреки неприязънта, която изпитваше към непредсказуемите, крайно опасни обитатели на Бездната. В крайна сметка, той оцеляваше, благодарение на умението да разбира подбудите на своите врагове, ала демоните рядко имаха някакви специални подбуди за злотворствата си, още повече че желанията им непрестанно се променяха.
	Именно затова към различните съюзници Джарлаксъл прилагаше различни подходи. Той извади тънка магическа пръчка и с една мисъл се телепортира в Мензоберанзан.
	Най-новият член на отряда му, някога част от управляващия дом, го очакваше.
	— Иди при брат си Громф — нареди наемникът. — Кажи му, че искам да науча историята на човек на име Уолфгар, демона Ерту и магическия предмет, наричан Креншинибон.
	— Уолфгар бе заловен при първото нападение на Митрил Хол, владение на клана. Боен чук — отвърна Берг’иньон Баенре, който добре познаваше историята. — От една йоклола, която го предаде на Лолт.
	— Но какво се е случило след това? По всичко личи, че той отново е в нашата Равнина, на Повърхността.
	Берг’иньон не можа да скрие изненадата си. Малцина успяваха да се измъкнат от лапите на Лолт. От друга страна, помисли си той, нищо, свързано с Дризт До’Урден, не беше предсказуемо.
	— Още днес ще говоря с брат ми — обеща той на Джарлаксъл.
	— Кажи му също, че искам да науча повече за свещеник на име Кадърли — добави наемникът и му подхвърли малък амулет. — Напоен е с енергията на мястото, където се намирам, за да може той, или някой негов пратеник, да ме открие.
	Берг’иньон отново кимна.
	— Всичко наред ли е? — попита Джарлаксъл.
	— Градът е все така тих — докладва младият Баенре.
	Джарлаксъл изобщо не се изненада. От последното нападение над Митрил Хол преди няколко години, при което матрона Баенре, главата на управляващия дом в Мензоберанзан, се бе простила с живота си, в града на мрачните елфи се беше възцарило привидно спокойствие, което всъщност прикриваше трескаво кроене на планове. Наистина, Триел Баенре, най-голямата дъщеря на убитата матрона, се бе справила нелошо, като не допусна домът да се разпадне, но въпреки усилията й, по всичко личеше, че много скоро между отделните домове ще избухне война, каквато Мензоберанзан не помнеше. Джарлаксъл бе решил да нанесе удар на Повърхността, за да разшири влиянието си и по този начин да направи отряда си незаменим за всеки дом, стремящ се към повече власт.
	Ключът към успеха, добре осъзнаваше наемникът, бе да остане в добри отношения с всички, докато те враждуват помежду си.
	— Върви при Громф още сега — нареди той на Берг’иньон. — Това е от жизненоважно значение. Отговорите ми трябват преди Нарбондел да огрее стълбовете на една ръка — допълни, използвайки често употребяван израз, който означаваше „пет дни“ — петте стълба на ръката бяха пръстите й.
	Берг’иньон си тръгна, а Джарлаксъл се телепортира обратно в Калимпорт. С бързина не по-малко от тази на тялото, мислите му се насочиха към друг належащ въпрос. Берг’иньон нямаше да го разочарова, Громф, Рай’ги и Кимуриел също щяха да си свършат работата, сигурен бе той, което му даваше възможност да се съсредоточи напълно върху онова, което му предстоеше да свърши тази нощ — завземането на гилдията на Басадони.

	* * *

	— Кой е? — разнесе се старчески глас, напълно спокоен, въпреки надвисналата опасност.
	Ентрери, който току-що бе прекрачил през междупространствения портал на Кимуриел и още се съвземаше, го чу сякаш от много, много далеч. Намираше се в личните покои на Басадони паша, зад богато украсен параван. Когато най-сетне си възвърна равновесието, палачът се огледа наоколо, наострил уши, за да долови и най-слабия шум, като дишането или сигурната стъпка на опитен убиец.
	Но, разбира се, двамата с Кимуриел много внимателно бяха проучили и стаята, и местонахождението на тримата лейтенанти на пашата — старият, безпомощен мъж наистина бе съвсем сам.
	— Кой е? — отново долетя глас иззад паравана.
	Ентрери го заобиколи и навлезе в огряната от светлина част на стаята, като отметна качулката от главата си, за да може Басадони да го разпознае, а и той самият да вижда по-добре.
	Колко жалка гледка представляваше старецът, бегло подобие на онова, което бе някога, бегла сянка на прежното си могъщество. Някога в цял Калимпорт нямаше по-влиятелен човек от Басадони паша, а ето че сега и той се бе превърнал в грохнал старец, фигурант, кукла на конци, играеща по волята на някогашните си подчинени.
	Против волята си, Ентрери почувства, че го обзема ненавист към онези, които дърпаха конците на престарелия паша.
	— Не трябваше да идваш — с мъка проговори Басадони. — Бягай надалеч от Калимпорт, защото тук няма живот за теб. Твърде много са, твърде много.
	— Повече от двайсет години ме подценяваш — безгрижно отвърна Ентрери и приседна в крайчеца на леглото. — Кога най-сетне ще прогледнеш за истината?
	При тези думи старецът избухна в мъчителен, дрезгав смях, а по устните на палача заигра рядко появяваща се усмивка.
	— Знам истината за Артемис Ентрери още от времето, когато беше уличен хлапак, убиващ натрапниците със заострени камъни — напомни му пашата.
	— Натрапници, изпратени от самия Басадони паша.
	— Трябваше да те изпитам — ухили се старецът.
	— И как се справих?
	Ентрери се замисли над случващото се — двамата с Басадони си говореха като стари приятели и в известен смисъл наистина бяха такива. Само че действията на останалите господари на гилдията ги бяха превърнали в смъртни врагове. Въпреки това, макар и безпомощен, затворен сам в една стая с опасния убиец, пашата изглеждаше съвсем спокоен. В началото Ентрери предположи, че старецът е по-добре защитен, отколкото двамата с Кимуриел смятаха, но когато огледа цялото помещение, както и полуизправеното легло, у него не остана и капчица съмнение, че Басадони наистина не крие нищо. Ентрери напълно владееше положението, ала пашата изобщо не изглеждаше притеснен.
	— Отлично, отлично — усмихна се Басадони, но бързо се намръщи. — Поне доскоро. Този път обаче се провали и то при съвсем лесна задача.
	Палачът сви рамене, сякаш това нямаше особено значение.
	— Онзи, когото трябваше да убия, беше прекалено жалък — обясни той. — Наистина. Нима очакваше аз, който преминах всички изпитания, на които ме подложи, аз, който се издигнах до самия връх, макар да бях още младеж, да се разправям с обикновени селяци заради сума, която и най-неопитният джебчия може да ви докара за половин ден?
	— Не това беше важното — настоя Басадони. — Аз отворих вратите на гилдията за теб, но тъй като те нямаше дълги години, трябваше отново да се докажеш. Не, не пред мен — побърза да добави пашата, когато Ентрери се смръщи.
	— А пред глупавите ти заместници!
	— Те до един са си заслужили мястото.
	— От това се боя.
	— Сега ти ги подценяваш — рече Басадони. — Всеки от тримата има своя роля и ми служи добре.
	— Достатъчно добре, за да ме изхвърлят от гилдията?
	Старецът въздъхна дълбоко.
	— Е, да ме убиеш ли си дошъл? — засмя се той. — Не, надали. Няма да ме убиеш, защото нямаш причина да го сториш. Прекрасно знаеш, че ако по някакъв начин успееш да се справиш с Кадран Гордиън и останалите, аз отново ще те приема.
	— Поредното изпитание? — сухо попита Ентрери.
	— Ако е така, ти сам си го изпроси.
	— Като пожалих живота на един нещастник, който навярно предпочиташе да умре? — поклати глава палачът, комуто всичко това изглеждаше повече от нелепо.
	Нещо проблесна в помътнелите, сиви очи на Басадони.
	— А, значи не е било състрадание? — поклати той глава, широко усмихнат.
	— Състрадание?
	— Към нещастника — обясни пашата. — Не, изобщо не те е било грижа за него, не те е интересувало дали е жив или мъртъв. Трябваше да се досетя. Не състрадание е спряло ръката на Артемис Ентрери. Никога! Било е гордост, обикновена, глупашка гордост. Отказал си да паднеш толкова ниско и така започна война, която не можеш да спечелиш. О, наивни глупако!
	— Не мога да спечеля ли? — повтори палачът. — Приемаш твърде много за даденост.
	И като изгледа някогашния си господар, попита:
	— Кажи ми, Басадони паша, кой искаш да победи?
	— Все същата гордост — вдигна ръце старецът, което се оказа твърде голямо усилие, та трябваше да замълчи за миг-два, докато успее да си поеме дъх. — Пък и какво значение има? Онова, което искаш да знаеш, е дали все още ме е грижа за теб. Разбира се, че ме е грижа. Прекрасно помня пътя ти към върха, така, както един баща си спомня как синът му е пораснал пред очите му. Не ти желая злото в тази война, която сам започна, макар да разбираш, надявам се, че не мога да сторя нищо, за да предотвратя онова, което двамата с Кадран Гордиън забъркахте в глупашката си самонадеяност. И, както ти казах и по-рано, ти просто не можеш да спечелиш.
	— Има неща, които не разбираш.
	— Разбирам достатъчно — заяви пашата. — Нямаш подкрепата на никоя гилдия, дори тази на Дуавел и дребните й войници, нито пък тази на Куентин Боду и жалката му армия. О, да, те може и да твърдят, че няма да взимат страна. Нима мислиш, че бихме приели нещо друго? Със сигурност обаче няма да ти помогнат в битката нито те, нито която и да било от влиятелните гилдии в града. Обречен си, Артемис Ентрери.
	— Значи си запознат с всички гилдии? — лукаво попита палачът.
	— Включително с гнусните плъхочовеци от клоаките — убедено заяви Басадони, ала Ентрери не пропусна да забележи едва доловимото колебание, промъкнало се в тона му.
	Старецът като че ли не беше толкова уверен, колкото се опитваше да изглежда. Във всичко това имаше нещо тъжно, усещане за немощ и отдавна изгубено влияние. Не Басадони, а заместниците му ръководеха гилдията.
	— Ще ти кажа нещо от признателност за всичко, което си сторил за мен — бавно каза Ентрери, без да се изненадва особено, когато видя очите на стареца да се присвиват подозрително. — Наречи го лоялност, наречи го връщане на стар дълг — продължи палачът, напълно искрен… поне в предупреждението си. — Има неща, които не знаеш, а заместниците ти не могат да ме надвият.
	— Самоуверен, както винаги — разсмя се задавено пашата.
	— И прав, както винаги — при тези думи Ентрери кимна и с няколко крачки се озова зад паравана, където междупространственият портал го очакваше.

	* * *

	— Погрижихте ли се за всичко? — притеснението в гласа на стария паша бе съвсем искрено — в крайна сметка, познаваше Ентрери достатъчно добре, за да приеме предупреждението му напълно сериозно.
	В мига, в който палачът напусна покоите му, той повика и тримата си заместници. Нямаше намерение да им казва за посетителя си, но държеше да се увери, че гилдията е готова. Моментът наближаваше.
	Шарлота, Ханд и Гордиън кимнаха… някак снизходително, както Басадони не пропусна да забележи.
	— Ще дойдат тази нощ — заяви той и преди някой да е успял да попита как точно го е научил, добави: — Усещам, че ни наблюдават.
	— Но разбира се, господарю мой — измърка Шарлота и го целуна по челото.
	Басадони се изсмя, а смехът му се усили, когато един от стражите в коридора изкрещя, че в сградата са проникнали врагове.
	— В подземията! — извика пазачът. — Идват от клоаките!
	— Плъхочовеците? — не повярва на ушите си Гордиън. — Домо Куилило ни увери, че няма да…
	— Домо Куилило е предпочел да не се пречка на Артемис Ентрери — прекъсна го пашата.
	— Значи Ентрери не е сам — рече Гордиън.
	— Тогава няма и да умре сам — преспокойно заяви Шарлота. — Колко жалко!
	Гордиън кимна, извади меча си и се отправи към вратата. С огромно усилие Басадони го сграбчи за ръката.
	— Ентрери ще се появи отделно от съюзниците си — предупреди го той. — Ще дойде за теб.
	— Толкова по-добре — изръмжа Гордиън и като се обърна към Ханд, нареди: — Върви да оглавиш защитата. А когато Ентрери падне, ще ви донеса главата му, за да я показваме на всички, проявили глупостта да му помогнат.
	Ханд едва-що бе излязъл от стаята, когато отгоре му връхлетя задъхан войник, идващ право от подземията:
	— Коболди! — изкрещя, сякаш и сам не можеше да повярва на думите си. — Ентрери е довел коболди!
	— Да вървим тогава! — рече Ханд, много по-уверено отпреди.
	Какво бяха някакви си коболди, пък били те и цели пълчища, в сравнение с могъществото на гилдията, с нейните двамина магьосника и двеста войници!
	В стаята останалите двама заместници на пашата се спогледаха, без да могат да повярват на ушите си, после по лицата им бавно плъзнаха широки усмивки.
	Ала Басадони, който ги наблюдаваше изпитателно от леглото си, не споделяше задоволството им. Ентрери си беше наумил нещо, сигурен бе той, нещо грандиозно, и коболдите съвсем не бяха най-лошото, което ги очакваше.

	* * *

	Нападението над гилдията наистина беше предвождано от коболди. Дребните същества нахлуха във великолепната постройка през клоаките, където уплашените плъхочовеци (както се бяха споразумели с Ентрери) се бяха изпокрили в сенките. Джарлаксъл бе довел голям брой от миризливите създания, които обитаваха. Хищния процеп, огромна пропаст, която прорязваше елфическия град и край която живееше и неговият отряд, Бреган Д’аерте. Триста коболда връхлетяха в сградата и се втурнаха из коридорите на долните нива, като неволно задействаха многобройните капани, механични и магически, и откриваха местата, където имаше бойци на Басадони.
	Безшумни като смъртта, зад тях идваха четиридесет елфи на мрака.
	Кимуриел Облодра, Джарлаксъл и Ентрери поеха по един стръмен коридор, заобиколени от четирима воини с миниатюрни арбалети в ръце. В края на коридора имаше просторна стая, през която тъкмо в този момент притичваха групичка коболди, преследвани по петите от трима стрелци.
	Миниатюрните арбалети прищракаха и тримата мъже се олюляха, после рухнаха на земята, приспани дълбоко от напоените с отрова стрелички.
	Силен взрив принуди коболдите, които изведнъж оредяха наполовина, да се втурнат в обратната посока.
	— Не беше магически — отбеляза Кимуриел.
	Джарлаксъл изпрати двамина от бойците си натам, откъдето бе долетяла експлозията, докато Кимуриел отвори междупространствен портал напряко през коридора. Миг по-късно двамата с Ентрери видяха мъжете, които бяха стреляли — група войници, полускрити зад висока барикада, край която имаше няколко големи бурета.
	— Мрачен елф! — изкрещя един от тях и посочи магическата врата.
	— Подпали го, подпали го! — изрева един от другарите му, докато трети доближи факлата си до дългия парцал, който стърчеше от най-близкото буре.
	Кимуриел впрегна псионистките си умения и се съсредоточи върху бурето и енергията, спотаена в него. Мисълта му я докосна и я взриви. Мъжът с факлата тъкмо избутваше бурето иззад барикадата, когато то избухна в ръцете му, а миг по-късно, когато пламъкът от запаления парцал го докосна, се разнесе втора експлозия.
	Обгърнат от пламъци човек изскочи с писъци и се затъркаля по коридора в опит да ги потуши. Един от другарите му, отървал се по-леко, се показа иззад барикадата само за да бъде покосен от елфическа стреличка.
	Кимуриел изостави магическата врата — сега вече беше по-лесно просто да прекосят стаята — и те се втурнаха покрай догарящия труп, покрай ранения мъж, потънал в сън, покрай човека, когото взривът бе убил на място. Свърнаха зад ъгъла, където имаше неголямо помещение, и продължиха по един страничен коридор. Там, в краката на двамината елфи, които Джарлаксъл бе пратил по обиколен път, откриха още трима мъже, двама от тях — заспали, а третият — мъртъв.
	Подобни сцени се разиграваха навсякъде из долните нива. Мрачните елфи с лекота преодоляваха всички препятствия. Джарлаксъл бе довел само най-добрите си воини на Повърхността — изгнаници, принадлежали някога към влиятелни домове, обучавани десетилетия, дори векове наред в изкуството на точно такива битки: битки на тясно, стая по стая, тунел след тунел. Ако сражението се водеше на открито, а срещу себе си имаха отряд рицари с лъскави доспехи и магическа подкрепа, войниците на Джарлаксъл несъмнено биха срещнали сериозна съпротива. Ала тези улични главорези, с тънките си ками и къси мечове, със смешните си магийки и без никаква предварителна идея за врага, срещу когото щяха да се изправят, нямаха никакъв шанс срещу съвършено организираното нападение на мрачните елфи. Хората на Басадони отстъпваха позиция след позиция, бавно, но сигурно изтласквани все по-високо и по-високо в сградата.
	В един коридор на нивото на улицата, Джарлаксъл се натъкна на Рай’ги и дванадесетима от своите бойци.
	— Имаха двама магьосници — съобщи Рай’ги. — Потопих ги в облак от тишина и…
	— Само не ми казвай, че си ги убил — не можа да се въздържи Джарлаксъл, който добре знаеше каква полза може да има от един добър магьосник.
	— Изпратихме сънотворни стрелички срещу тях — обясни Рай’ги. — Но единият се бе обградил с вълшебен щит и трябваше да бъде унищожен.
	Джарлаксъл остана доволен.
	— Довършете си работата — рече той на Рай’ги. — Ние отиваме на горните етажи, където Ентрери ще обяви намеренията си.
	— Ами той? — смръщи се Рай’ги и кимна по посока на Кимуриел.
	Посветеният в малката им тайна Джарлаксъл с мъка прикри развеселената си усмивка.
	— Води ни! — обърна се той към палача.
	В един от коридорите се натъкнаха на група въоръжени до зъби войници, но с помощта на магическата си пръчка, Джарлаксъл ги обви в гигантски лепкави пашкули. Един от тях успя да се измъкне… или поне щеше да успее, ако Ентрери не познаваше прекалено добре тактиката на подобни хора. Без да сваля поглед от сянката, която плъзна по стената, той се прицели.

	* * *

	Очите на Кадран Гордиън се разшириха от изумление, когато Ханд връхлетя в стаята, залитайки, притиснал ръка към бедрото си.
	— Мрачни елфи! — с мъка проговори той и се свлече в ръцете на своя другар. — Ентрери. Кучият син е довел мрачни елфи!
	После рухна на земята, потънал в сън.
	Гордиън го остави да падне и хукна да бяга. Изскочи през задната врата, прекоси просторната бална зала на втория етаж и пое нагоре по стръмната стълба.
	Ентрери и съюзниците му следяха всяко негово движение.
	— Той ли е? — попита Джарлаксъл.
	Палачът кимна.
	— Ще го убия! — отсече той и се накани да тръгне след противника си, но спря, когато наемникът го улови за рамото.
	Обърна се и видя погледа, който Джарлаксъл и Кимуриел си размениха.
	— А не ти ли се иска преди това да го унижиш? — лукаво попита наемникът.
	Преди Ентрери да отвърне каквото и да било, магьосникът се приближи до него и посегна към челото му:
	— Ела с мен.
	Винаги нащрек, палачът отблъсна ръката му.
	Елфът се опита да обясни, ала в ушите на Ентрери, който не говореше езика на мрачните достатъчно добре, онова, което псионистът му предлагаше, повече от всичко друго приличаше на сливането на двама любовници. Раздразнен, Кимуриел се обърна към Джарлаксъл и заприказва толкова бързо, че на убиеца му се стори, че от устата му излиза една-единствена, неимоверно дълга дума.
	— Иска да ти покаже нещо интересно — обясни наемникът на общия език на Повърхността. — Ако го допуснеш за малко в съзнанието си, ще издигне кинетична бариера и ще ти покаже как да я използваш.
	— Кинетична бариера? — объркано повтори Ентрери.
	— Довери му се — рече Джарлаксъл. — Кимуриел Облодра владее до съвършенство рядката и могъща псионистка магия, дотам, че е в състояние да я заеме другиму, макар и за кратко.
	— Иска да ме научи? — скептично попита палачът и Кимуриел избухна в смях.
	— Мисловната магия е рядък дар, а не урок, който може да бъде предаден току-така — поясни Джарлаксъл. — Но пък Кимуриел може да ти заеме част от своята сила, достатъчно, за да унижиш Кадран Гордиън.
	Изражението на Ентрери красноречиво говореше, че това предложение доста го съмнява.
	— Ако искахме да те убием, отдавна да сме го сторили, без да ни се налага да прибягваме до подобни хитрости — напомни му Джарлаксъл и кимна на Кимуриел, който отново се доближи.
	Този път Ентрери не се отдръпна.
	Това бе първият личен досег на палача до псионистката магия и когато малко по-късно пое по стръмната стълба, у него нямаше и следа от страх. От едно скривалище в стената долетя стрела и се заби в гърба му или по-скоро щеше да се забие, ако кинетичната бариера не я бе спряла, поглъщайки напълно силата й.

	* * *

	Шарлота чу врявата, която се носеше откъм външните стаи на покоите на Басадони, и предположи, че Гордиън се е върнал. Все още не знаеше нищо за разгрома, който подчинените й бяха понесли на долните нива, затова реши да не губи повече време и да се възползва от предоставилата й се възможност. От дългия ръкав на изкусителната си роба тя извади тънък кинжал и се насочи към вратата, отвеждаща в стаята на пашата.
	Най-сетне щеше да се разправи със стареца и то така, че да изглежда сякаш Ентрери или някой от неговите съюзници го е направил.
	Изведнъж в другата стая се разнесе шум от затръшване на врата и звук от тичащи стъпки и Шарлота застина на мястото си. Гордиън бягаше, следван от още някого.
	Нима Ентрери се бе добрал чак дотук?
	При тази мисъл младата жена се олюля, но дори това не бе в състояние да я откаже от намерението й. Имаше и други пътища, по-тайни, макар и по-дълги. Отиде в другия край на стаята, извади една книга от полицата и се шмугна в коридора, открил се зад нея.

	* * *

	Ентрери застигна Кадран Гордиън в неголямо помещение, което свързваше няколко стаи. С меч в ръка преследваният мъж се обърна и се нахвърли отгоре му, нанасяйки удар след удар. Впрегнал цялата си воля, Ентрери се съсредоточи върху магията и дори не се опита да се предпази. Вместо това пое всички удари и открадна енергията им, усещайки как тя се натрупва у него.
	Гордиън зяпна, очите му се разшириха от изумление и той трескаво заотстъпва.
	— Какъв демон си ти? — ахна той и влезе заднишком в същата стая, в която тайният пасаж на Шарлота току-що я беше отвел.
	Стиснала острия кинжал в ръка, тя стоеше до стената край леглото на стария паша.
	Преливащ от самоувереност, Ентрери прекрачи прага.
	Гордиън отново се хвърли в атака. Този път палачът извади меча, който Джарлаксъл му бе дал и започна да се отбранява, отбивайки всички удари на противника си. Почувства как концентрацията му започва да отслабва и разбра, че ако не действа скоро, ще бъде погълнат от енергията, която бе събрал. Ето защо, когато Гордиън замахна за страничен удар, той провря острието си под меча му, после рязко го вдигна и го завъртя, докато сам пристъпваше напред. Гордиън не успя да запази равновесие, не можа да устои на натиска и се сгромоляса на земята. Ентрери го последва.

	* * *

	Шарлота вдигна ръка, за да запрати кинжала в гърдите на Басадони паша, но после се поколеба, помамена от превъзходната мишена, която гърбът на Ентрери й предлагаше.
	Миг по-късно в стаята влезе още някой и младата жена се сепна. Понечи да хвърли оръжието си по новодошлия, ала елфът я изпревари. Тънка кама прониза китката й и я прикова към стената. Втора кама последва първата и изсвистя вдясно от лицето й, третата се заби вляво от нея, на сантиметри от главата й. Четвъртото острие одраска гърдите й, петото също не се забави. Канонадата на нападателя й не секваше и за миг, оръжията му сякаш нямаха край.
	Гордиън стовари юмрук в лицето на Ентрери.
	Кинетичната бариера го пое.
	— Глупостта ти започва да ме уморява — заяви Ентрери и сложи длан върху гърдите на противника си, без да обръща внимание на размаханите му пестници.
	Само с мисъл палачът отприщи цялата енергия — стрелата, ударите с меч, юмруците на Гордиън. Ръката му потъна в гърдите на главореза, прогаряйки кожата и ребрата под нея. От зейналата дупка бликна огромна струя кръв и опръска тавана, а после обля лицето му и изпълни устата му, отворена в ням писък.
	Миг по-късно всичко свърши.
	Ентрери се изправи и видя Шарлота да стои с вдигнати ръце, една, от които беше прикована към стената. Насреща й, с кама в десницата, стоеше Джарлаксъл. Още неколцина елфи, в това число Рай’ги и Кимуриел, също се намираха в стаята зад своя предводител. Палачът побърза да застане между нея и Басадони, като не пропусна да забележи кинжала до леглото, очевидно изпаднал от пръстите й. Проницателният му поглед се спря върху лицето на опасната жена.
	— Май идвам точно навреме, Басадони паша — проговори убиецът и вдигна оръжието. — Уверена, че ще бъдем отблъснати, Шарлота май е решила да се възползва от битката и най-после да се отърве от теб.
	Двамата мъже изпитателно се взряха в младата жена, която стоеше с безучастно изражение на лицето, без да се опитва да се защити, макар че междувременно бе успяла да освободи ръкава си от острието на камата.
	— Не знаеше истината за своите врагове — обясни Джарлаксъл.
	Ентрери се обърна към него и кимна. Елфите отстъпиха назад — това си беше неговата битка.
	— Да я убия ли? — попита палачът Басадони.
	— Нима имаш нужда от разрешение? — сопна се пашата. — Може би очакваш да съм ти задължен? Задето доведе елфи на мрака в дома ми?
	— Сторих онова, което трябваше, за да оцелея — отвърна Ентрери. — Повечето от подчинените ти са живи, обезвредени — да, но не и убити. Кадран Гордиън е мъртъв, никога не бих се доверил на човек като него, но Ханд е жив. Така че всичко ще си продължи постарому — трима лейтенанти и един господар на гилдията.
	При тези думи погледът му обходи лицата на Джарлаксъл и Шарлота.
	— Разбира се, приятелят ми Джарлаксъл държи да бъде един от тримата и мисля, че напълно си го е заслужил.
	Шарлота настръхна, убедена, че е настъпил сетният й час — в крайна сметка, не беше особено трудно да разбере какво намеква палачът.
	И наистина, Ентрери бе дошъл с намерението да я убие, но когато хвърли поглед към Басадони, немощен старец, който дори не можеше да стане от леглото, бледа сянка на някогашния велик паша, промени решението си и вместо в нейните, заби меча в неговите гърди.
	— Трима лейтенанти — рече той на слисаната Шарлота. — Ханд, Джарлаксъл и ти.
	— Значи от днес Ентрери е господар на гилдията — усмихна се накриво тя. — Казваш, че не можеш да се довериш на човек като Гордиън, но и сам разбираш, че на мен можеш да вярваш — изкусително прошепна и пристъпи към него.
	По-бързо, отколкото погледът й бе в състояние да проследи, мечът на Ентрери проблесна във въздуха и докосна нежната й шия.
	— Да ти вярвам? — сряза я палачът. — Не, не ти вярвам, но и не се боя от теб. Прави, каквото ти казвам, и ще живееш.
	При тези думи той едва-едва премести върха на оръжието си и я одраска под брадичката.
	— Точно каквото ти казвам — предупреди я студено, — иначе ще ти отнема красивото лице, парченце по парченце.
	После се обърна към Джарлаксъл.
	— Къщата ще бъде прочистена до един час — увери го елфът. — След това ти и двамата ти заместници може да решите съдбата на пленниците и да съобщите на всеослушание, че гилдията има нов господар.
	Ентрери очакваше този миг да му донесе поне някакво удовлетворение. Доволен бе, че Кадран Гордиън е мъртъв и че онзи нещастник, старият Басадони, най-сетне ще си отдъхне.
	— Както наредиш, Ентрери паша — измърка Шарлота.
	При звука на тази титла, Ентрери почувства как стомахът му се обръща.


	Глава 17
	Прогонване на духове

	Имаше нещо успокояващо в битките, в чувството за превъзходство, с което те го изпълваха, с усещането за контрол, което му даваха. А това, че никой не умираше (макар не един и двама гости да си тръгваха тежко ранени), както и въздействието на алкохола, който притъпяваше съвестта му, само правеха всичко по-лесно и никакво чувство за вина не спираше юмруците му.
	Имаше само удовлетворение и усещане за контрол, каквото отдавна не беше изпитвал.
	Ако се бе замислил, Уолфгар може би щеше да осъзнае, че всеки нов противник, когото изхвърля от заведението, не е нищо повече от заместител на истинския му враг, онзи, когото не можеше да надвие сам, онзи, който в продължение на седем години го бе подлагал на нечовешки мъчения.
	Ала варваринът гледаше да не се замисля много-много. И този път той просто се наслади на момента, в който юмрукът му се заби в гърдите на поредния развилнял се клиент. Високият, строен мъж политна назад, препъна се и подскочи неконтролируемо, докато най-сетне се стовари върху една пейка на шест-седем метра от варварина.
	Уолфгар го последва и като го сграбчи за яката и през слабините (при което изскубна по цял сноп косми и от двете места), го вдигна над главата си.
	— Току-що бях поправил прозореца — безпомощно отбеляза Арумн, виждайки накъде се е прицелил исполинът.
	Победеният мъж полетя право през стъклото и се сгромоляса от другата страна на улицата.
	— Пак ще го поправиш — отвърна Уолфгар и хвърли на кръчмаря такъв поглед, че той не посмя да каже нищо повече, само поклати глава и отново се залови да бърше бара, напомняйки си, че със завидния ред, който бе въдворил в заведението, варваринът бе привлякъл голям брой посетители.
	Сега хората идваха в кръчмата, за да открият спокойно местенце, където да прекарат нощта, други пък бяха любопитни да видят страховития варварин в действие. Някои пристигаха с намерението лично да изпитат силата му, ала повечето предпочитаха да наблюдават отстрани. Никога досега „Кривата сабя“ не бе приемала толкова гости и никога в кесията на Арумн не бяха подрънквали повече жълтици.
	Но колко повече щяха да бъдат те, помисли си той, ако не му се налагаше постоянно да поправя какво ли не из заведението.
	— Не биваше да го прави — отбеляза един мъж, застанал край бара. — Този, когото току-що хвърли, беше войник, Роси Дуун.
	— Не носеше униформа — отвърна Арумн.
	— Нарочно дойде цивилен. Искаше да види на какво е способен този твой Уолфгар.
	— Е, видя — въздъхна примирено кръчмарят.
	— И отново ще го види — увери го мъжът. — Само че следващия път Роси няма да е сам.
	Арумн отново въздъхна и поклати глава, не от страх за Уолфгар, а защото си мислеше за разходите, които цяла група войници, дошли да се бият с варварина, щяха да му създадат.
	Уолфгар и този път прекара остатъка от нощта в стаята на Дели Кърти, като не пропусна да си вземе пълна бутилка, докато отиваше натам, както и още една, когато си тръгваше. След това се отправи към пристанището и дълго седя на кея, загледан в пъстроцветните отблясъци, които първите слънчеви лъчи хвърляха върху водата.

	* * *

	Йоси Локвата ги видя пръв. Дойдоха още на следващата вечер, шестима мъже с мрачни лица, сред които и онзи, когото предишната нощ един гостенин бе разпознал като Роси Дуун. Насочиха се към другия край на помещението и след като пропъдиха неколцината клиенти, насядали там, събраха три пейки една до друга, така че да могат да се разположат с гръб към стената.
	— Тази вечер има пълнолуние — отбеляза Йоси и Арумн го разбра.
	Всеки пък, когато имаше пълнолуние, свадите в „Кривата сабя“ като че ли избухваха по-лесно и бяха по-ожесточени. А тази вечер в кръчмата сякаш се бяха събрали всички побойници и престъпници, които Арумн познаваше.
	— Цял ден само за това се говори на улицата — прошепна Йоси.
	— За пълнолунието ли? — попита Арумн.
	— Какво ти пълнолуние! За Уолфгар и онзи Роси. Всички говорят само за боя, който се задава.
	— Шестима срещу един — отбеляза ханджията.
	— Горките войници! — засмя се Йоси.
	Арумн кимна по посока на Уолфгар, който седеше недалеч с халба пиво пред себе си и очевидно също бе забелязал новодошлите. Изражението му, спокойно и леденостудено, накара кръчмаря да потръпне. Очертаваше се дълга нощ.

	* * *

	В другия край на стаята, далеч от шестимата войници, един мъж, тих и ненабиващ се на очи, следеше надигащата се буря с неподправен интерес. Името му бе известно в цял Лускан, но малцина знаеха как изглежда. Професията му бе такава, че по-голямата част от времето си прекарваше в сенките, обвит в тайнственост, ала самото споменаване на името му караше и най-безстрашните главорези да потреперват.
	Напоследък Морик Разбойника често слушаше за новия пазач в заведението на Арумн Гардпек, всъщност прекалено често. До ушите му достигаха разказ след разказ за невероятната сила на варварина и неговите подвизи. Разкази за това как, след като получил удар в лицето с тежка сопа, просто тръснал глава и продължил да се бие, сякаш нищо не се е случило. Разкази за това как вдигнал двама мъже високо във въздуха, блъснал главите им една в друга, след което ги запратил — едновременно! — в двата края на стаята. Разкази за това как изхвърлил някакъв човек на улицата, след което изтичал навън и с гърдите си спрял теглена от два коня каруца, за да не прегази приземилия се на краката си пияница…
	Морик живееше сред обитателите на улицата достатъчно дълго, за да осъзнава, че повечето от историите бяха преувеличени. Всеки разказвач неизменно се опитваше да засенчи предишния. Въпреки това, не можеше да отрече, че варваринът наистина изглежда внушително, нито пък можеше да си затвори очите за раните по главата на Роси Дуун, войник, когото познаваше лично и когото винаги бе смятал за отличен боец.
	Разбира се, Морик, който имаше много уши из улиците на Лускан, беше дочул за намерението на Роси да се върне в „Кривата сабя“ заедно със своите приятели и да му плати за унижението. И, разбира се, чул бе и за намерението на още някого веднъж завинаги да постави новодошлия на мястото му. Ето защо тази вечер Морик бе дошъл, за да гледа, нищо повече. Да прецени огромния северняк и да реши дали притежава силата, уменията и характера, за да се превърне в истинска заплаха.
	Без да сваля очи от Уолфгар, незабележимият мъж тихо отпиваше от виното си и чакаше.

	* * *

	В мига, в който видя Дели да се приближава до шестимата войници, Уолфгар пресуши халбата си и стисна ръба на масата. Както и очакваше, докато тя минаваше покрай пейката им, един от другарите на Роси се пресегна и я шляпна по дупето.
	Варваринът рязко се изправи, профуча покрай нахалника и застана до младата жена.
	— Няма нищо, няма нищо — опиша се да го успокои тя, но варваринът я улови за раменете, вдигна я и я премести зад гърба си, след което се обърна и измери с изпепеляващ поглед първо войника, който я беше закачил, а после и истинския виновник, Роси Дуун.
	Роси остана на мястото си, смеейки се с глас, видимо спокоен с яките другари край себе си.
	— Веселиш се, а? — проговори Уолфгар. — Мъчиш се да скриеш срама от вчера?
	Роси спря да се смее и се взря в него.
	— Все още не сме поправили прозореца — продължи варваринът. — Искаш ли и този път да си тръгнеш оттам?
	Мъжът до Роси настръхна, ала той го удържа:
	— Всъщност, северняко, предпочитам да остана. Според мен не аз, а ти трябва да си вървиш.
	Уолфгар дори не мигна.
	— За втори път ти предлагам да си тръгнеш доброволно — рече той.
	Войникът, който седеше най-далеч от Роси, вляво от варварина, се изправи и се протегна лениво.
	— Мисля да си взема още едно питие — заяви той на човека до себе си и се престори, че отива към бара, ала вместо това направи крачка към Уолфгар.
	Само че варваринът вече имаше достатъчно опит в подобни свади и отлично разбираше, че намерението на изправилия се е да го сграбчи и да го забави, така че Роси и останалите да могат да се нахвърлят отгоре му с юмруци. Без да сваля поглед от лицето на Роси, сякаш не забелязваше нищо друго, Уолфгар изчака нападателят му да се приближи само на крачка-две и когато го видя да посяга към него, рязко се обърна и пристъпи напред. След това напрегна мускули и заби чело в лицето му. Разнесе се хрущящ звук и войникът политна назад със счупен нос.
	Миг по-късно Уолфгар отново се обърна към масата и стовари юмрука си в челюстта на Роси, който тъкмо се изправяше, запращайки го в стената. Без да забавя темпото, варваринът хвана Роси за раменете, вдигна го и го отхвърли наляво, спирайки по този начин останалите двама войници от тази страна. После се завъртя надясно и с яростно ръмжене размаха юмруци, готов да посрещне последните двама, които вече се нахвърляха отгоре му.
	Един от тях понечи да го изрита в слабините, той обаче предусети удара и го изпревари — извъртя се така, че да поеме удара с бедрото си, след което провря ръка под извития крак на нападателя си. Войникът инстинктивно се хвана за рамото и за косата му, в опит да запази равновесие, ала Уолфгар беше прекалено силен и с лекота го повдигна. После се обърна на другата страна, за да спре двамината мъже, които тъкмо го връхлитаха откъм гърба.
	Това му струва няколко мощни пестника от другаря на онзи, когото бе вдигнал във въздуха. Той обаче сякаш не ги усети и с лекота изтласка нападателя си към стената.
	Отчаяният войник го сграбчи с всичка сила, гледайки с надежда как събратята му се приближават изотзад. С гръмък рев, варваринът се изви на една страна и го цапардоса в лицето, след което без проблем се измъкна от омекналите пръсти на зашеметения мъж. Отстъпи назад, като инстинктивно приклекна, за да избегне юмрука на един от войниците зад себе си, и се улови за крака на близката маса.
	После рязко се извърна с лице към нападателите си, застопорявайки масата, която бе повлякъл след себе си, толкова мощно, че тя се строши и полетя във въздуха, улучвайки най-близкия войник право в гърдите. Сега в ръката си Уолфгар държеше само крака на масата, своеобразна сопа, от която побърза да се възползва, като я провря под масата и фрасна един от противниците си по коляното. Мъжът изрева от болка и блъсна масата обратно към Уолфгар, той обаче я отхвърли с лекота и вместо това се съсредоточи върху опита си да забие острия край на строшения стол в окото на неприятеля си.
	Мълниеносно полузавъртане и мощен замах, и сопата се стовари върху главата на друг от войниците. Импровизираното оръжие се строши, а злощастникът се свлече на земята като чувал с картофи. Уолфгар прегази падналото тяло — отлично разбираше, че за да има шанс срещу толкова много противници, не трябва да спира да се движи. Блъсна се в изпречилия се насреща му мъж и го повлече със себе си, прекосявайки половината стая, докато двамата не се блъснаха в една стена. Всичко свърши с яростна размяна на юмруци, ала, макар да получи толкова, колкото и противникът му, неговите бяха много по-тежки и, победен и напълно зашеметен, войникът рухна на пода… или поне щеше да рухне, ако варваринът не го бе уловил, за да го използва като поредния си жив снаряд. Тялото полетя ниско във въздуха и покоси един от преследвачите на Уолфгар, който политна с протегнати ръце. Исполинът се хвърли напред със свита в юмрук десница и като я провря между разперените ръце на противника си, я стовари в лицето му. Силата му, съчетана с инерцията на войника, беше толкова голяма, че главата на злощастника отхвръкна назад, а вратът му изпука и той се сгромоляса на пода.
	Уолфгар се изправи, лице в лице с Роси и единствения от приятелите му, който все още се държеше на крака, макар че от носа му шуртеше кръв. Онзи с нараненото око се опита да се присъедини към другарите си, ала счупеното му коляно не можа да го удържи и той бавно се свлече на земята и остана да седи така, облегнат на стената.
	В първата си наистина обмислена атака от началото на битката, двамата войници бавно пристъпиха напред, а после едновременно скочиха върху варварина. Ала, макар и двамата да бяха едри мъже, Уолфгар не само че не падна, но дори не се поклати, когато те връхлетяха отгоре му. Няколко мига по-късно двамата вече панически се бореха да избегнат посипалите се върху тях тежки юмруци. Роси успя да се изплъзне, но така просто даде възможност на варварина да сграбчи другия си неприятел с две ръце и да го вдигне напреки пред лицето си. Ужасеният мъж трескаво заразмахва ръце, ала от този ъгъл не можеше да нанесе никакъв по-сериозен удар.
	Уолфгар отново изръмжа и заби зъби в стомаха му, после се втурна през помещението. Добре преценявайки разстоянието, той наведе глава, напрегна железните мускули на врата си и с все сила се блъсна в стената. Отскочи назад, стиснал противника си само с една ръка и почака докато той се приземи на краката си, после се отдръпна няколко стъпки назад, за огромно негово изумление.
	Внезапно очите на войника се разшириха от ужас, когато огромният варварин се втурна към него, навел едното си рамо и със страховит рев на уста.
	Нещастникът вдигна ръце, в обречен опит да се предпази, но жалката му защита не удържа под напора на Уолфгар — дъските зад гърба му поддадоха и той хлътна между тях. По-силна и от звука на трошащо се дърво, се разнесе примирената въздишка на Арумн.
	Варваринът се отдръпна, ала само за миг, после отново се нахвърли върху жертвата си с вдигнати юмруци, докато войникът не се озова здраво приклещен между талпите на стената. Натъртен и окървавен, целият в трески и със счупен нос, безпомощният човек вдигна ръка — беше му предостатъчно.
	Уолфгар го цапардоса още веднъж — бърз, къс удар, който строши челюстта му и го изпрати в несвяст, така че единствено стената го удържа да не падне на земята.
	Варваринът дори не го забеляза — вече се бе обърнал към Роси, единственият от нападателите му, който още се държеше на крака. Един от войниците, онзи, с когото си бе разменил юмруци край стената, лазеше по земята, очевидно без никаква идея къде се намира. Друг, с разцепена от крака на масата глава, упорито се мъчеше да се изправи, но всеки път се строполяваше на пода, докато трети седеше, облегнат на стената, притиснал с една ръка нараненото си око, а с друга — строшеното си коляно. Четвъртият от другарите на Роси, онзи, когото Уолфгар бе повалил с един-единствен страховит пестник, лежеше в безсъзнание.
	— Събирай приятелчетата си и се махайте — уморено рече варваринът на Роси. — И повече не се връщайте.
	В отговор побеснелият мъж бръкна в ботуша си и извади оттам дълъг кинжал.
	— Но аз искам да се позабавлявам — злобно каза той и пристъпи напред.
	— Уолфгар! — извика Дели иззад бара и когато двамата мъже се обърнаха, видяха я да откача Щитозъб от стената.
	Дребничката жена не бе достатъчно силна, за да хвърли тежкото оръжие достатъчно надалеч.
	Това обаче нямаше никакво значение — Уолфгар протегна ръка, като в същото време призова оръжието си с мисъл. То изчезна, само за да се появи миг по-късно в десницата му.
	— Аз също — спокойно отвърна той на слисания и ужасен Роси и за да подсили думите си, замахна назад с великолепния чук.
	Разнесе се силно пращене и една от талпите на стената се строши, при което Арумн шумно простена.
	Роси, чието нетърпеливо изражение се беше изпарило, се огледа наоколо и отстъпи като хванато в капан животно. За всички бе очевидно, че търси начин да се измъкне.
	Изведнъж вратата на заведението се отвори със замах и всички глави (поне онези, които не бяха счупени), включително и тези на Роси и Уолфгар, се обърнаха натам. На прага стоеше най-грамадният човек (ако изобщо бе човек), който варваринът бе виждал някога. Новодошлият бе наистина огромен, най-малко един фут по-висок от него и почти толкова широк, както и поне два пъти по-тежък от сто и четирийсеткилограмовия варварин. Още по-впечатляващ бе начинът, по който се движеше, въпреки внушителното си тегло — тялото му като че ли бе съставено само от мускули, кости и жили.
	Великанът пристъпи във внезапно притихналата кръчма и бавно огледа помещението, въртейки гигантската си глава. Най-сетне погледът му се спря върху варварина и той бавно извади ръце изпод плаща си — в едната държеше тежка верига, а в другата — тояга с шипове на върха.
	— Уморен ли си за битка с мен, Уолфгар Мъртвия? — попита Дървотрошача и наоколо се разхвърчаха слюнки.
	После великанът изрева и стовари веригата върху най-близката маса, която се разцепи на две. Тримата мъже, които седяха около нея, не се разбягаха, прекалено ужасени дори да помръднат.
	По лицето на Уолфгар се разля широка усмивка. Той подхвърли Щитозъб във въздуха, така че оръжието се преметна, после го улови за дръжката.
	Арумн Гардпек простена с глас — нощта щеше да му излезе още по-скъпа, отколкото очакваше.
	Роси Дуун и онези от другарите му, които все още бяха в състояние да се движат, побързаха да се махнат от пътя на двамата противници.
	Скрит в далечния ъгъл, Морик отпи от чашата с вино. Именно този двубой бе дошъл да види.
	— Не ми отговори — изръмжа Дървотрошача и отново изплющя с веригата.
	Този път тя се обви около крака на строшената маса, а след това около стола на един от гостите. Рязко подръпване и маса, и стол полетяха във въздуха, а злощастният посетител тупна на земята.
	— Правилата на заведението и на моя работодател ми повеляват да ти дам възможност да си тръгнеш с мир — спокойно отвърна Уолфгар, както Арумн му бе заръчал да прави винаги.
	Дървотрошача се хвърли в атака — огромен, озверял великан. Веригата се полюляваше заплашително пред него, тоягата бе вдигната за страховит удар.
	Уолфгар знаеше, че с едно добре премерено хвърляне на Щитозъб може да го повали на място още преди да е направил и две крачки, но вместо това го остави да се приближи, предвкусвайки предизвикателството. Изведнъж, за изненада на всички, варваринът пусна чука си на земята и когато веригата полетя към него, приклекна и вдигна ръка над главата си.
	Тежките халки се увиха около китката му и той ги стисна, след което дръпна, което придаде още по-голяма сила на нападението на Дървотрошача. Великанът замахна с тоягата си, ала се намираше твърде наблизо и инерцията му бе твърде голяма. Уолфгар се приведе още по-ниско и удари с рамо краката на гиганта, който не успя да запази равновесие и падна върху гърба му.
	За всеобщо изумление, младият мъж стана, понесъл Дървотрошача на плещите си. После, пред невярващите погледи на всички в кръчмата, присви колене и отново се изправи, изтласквайки се назад. Впрегнал цялата си сила, Уолфгар вдигна гиганта над главата си.
	Преди Дървотрошача да успее да направи каквото и да било, варваринът се втурна към вратата и с гръмовен рев го изхвърли навън, изкъртвайки както нея, така и касата. Само за миг, великанът се озова на улицата, седнал насред купчина трески. Уолфгар, който все още държеше единия край на веригата, я подръпна и Дървотрошача се пльосна с лице в прахта, преди да успее да я пусне.
	Ревейки яростно, грамадният мъж се замята из остатъците от натрошената врата, докато най-сетне успя да се измъкне и скочи на крака, размахал тоягата си, а от лицето и брата му се стичаше кръв.
	— Върви си — предупреди го Уолфгар и с мисъл призова вярното си оръжие.
	Дървотрошача с нищо не показа, че е чул думите му. С един страховит удар по земята, той се хвърли в атака, оголил зъби.
	После всичко свърши. Дървотрошача бе мъртъв. Просто ей така, хванат напълно неподготвен от вдигнатата десница на варварина и бойния чук, полетял твърде бързо, за да може той да се защити, и с твърде страховита сила, за да може масивният му гръден кош да я поеме.
	Гигантът се олюля и се строполи на земята, без да успее дори да извика.
	Дървотрошача бе първият човек, когото Уолфгар убиваше, откакто работеше за Арумн, първият човек, умрял в „Кривата сабя“ от много месеци насам. Всички в кръчмата, Дели и Йоси, Роси Дуун и неговите другари замръзнаха по местата си, без да могат да повярват на очите си. Възцари се мъртвешка тишина.
	Уолфгар, стиснал завърналия се в ръката му Щитозъб, спокойно се обърна и отиде до бара, без да обръща никакво внимание на опасния Роси. Постави чука си пред Арумн, давайки му знак да го окачи на мястото му на стената, след което небрежно отбеляза:
	— Трябва да си оправиш вратата, приятелю, и то възможно най-бързо, че току-виж някой решил да те ограби.
	После, сякаш нищо не се бе случило, сякаш изобщо не забелязваше изумената тишина, царяща в заведението, и не виждаше зяпналите лица, които го следваха със слисани погледи, варваринът отиде до мястото си в другия край на стаята.
	Арумн поклати глава и вдигна бойния чук, после спря, видял една фигура с ниско спусната качулка да се изправя пред него.
	— Отличен боец си си намерил, почитаеми Гардпек — проговори непознатият и при звука на този глас, кръчмарят усети как космите на тила му настръхват. — Улицата на полумесеца може само да се радва, че се отърва от Дървотрошача. Лично аз изобщо не съжалявам за смъртта му.
	— Не съм търсил повод за свада с никого — отвърна Арумн. — Нито с него, нито с теб.
	— Няма и да откриеш — увери го Морик.
	Уолфгар, който вече го бе забелязал, се приближи до бара, същото, макар и на почтително разстояние, сториха и Йоси и Дели.
	— Добре се би, Уолфгар, син на Беорнегар — поздрави го опасният лусканец и плъзна пълна чаша към него.
	Варваринът погледна първо нея, а после и него с очевидно подозрение. Откъде ли непознатият знаеше цялото му име — име, което той не бе използвал, откакто живееше в Лускан и което нарочно бе оставил далеч зад себе си?
	Дели се мушна между двамата мъже и като се обърна към кръчмаря, уж да го помоли за питиета за неколцина гости, незабелязано смени чашата, която Морик беше дал на Уолфгар, с една от подноса си. После побърза да се отдръпне зад едрия варварин, поставяйки сигурността на силното му тяло между себе си и опасния разбойник.
	— Няма и да откриеш — отново каза Морик на Арумн и, като докосна качулката си в безмълвен поздрав, стана и си тръгна.
	Уолфгар го проследи със заинтригуван поглед, разпознал сигурната походка на опитен воин, и стана, за да го последва навън, като поспря само за миг, колкото да изпразни чашата си.
	— Морик Разбойника — подхвърли Йоси на Арумн и Дели, която все още държеше чашата, която Морик бе предложил на Уолфгар.
	Като видя погледите на двамата мъже, тя отбеляза, докато изсипваше съдържанието й:
	— Нищо чудно това тук да тръшне средно голям минотавър.
	Въпреки уверенията на Морик, Арумн нямаше как да не се съгласи с думите на младата жена. Тази нощ Уолфгар бе заздравил репутацията си стократно — първо, като напълно унижи Роси и самонадеяните му приятелчета, които повече нямаше да създават проблеми, а след това като надви — и то с такава лекота! — най-страшния боец, когото. Улицата на полумесеца бе виждала от години.
	Ала подобна слава неминуемо водеше след себе си и опасности. Онзи, който влезеше в полезрението на Морик Разбойника, попадаше и в обсега на смъртоносните му оръжия. Да, опасният злодей може и да удържеше на думата си за известно време, но рано или късно славата на варварина щеше да започне да го дразни, а след това и да го тревожи.
	Уолфгар сякаш не забелязваше нищо. До края на вечерта той не каза и дума, нито дори на Роси и приятелчетата му, които останаха в заведението (не на последно място, защото до един се нуждаеха от доста чашки, за да позаглушат болката от тежките си рани), но без да създават повече неприятности. След това, както си му беше обичаят, взе две пълни бутилки и заедно с Дели се оттегли в стаята й.
	Както винаги, прекара там половината от нощта, а после, с втората бутилка в ръка, отиде на пристанището, където дълго съзерцава отраженията на изгрева в спокойните води.
	И се наслаждава на настоящето, без мисъл за бъдещето и без спомен от миналото.


	Глава 18
	За злите духове, свещениците и за една важна задача

	— Името и славата ви, ви изпревариха — рече капитан Вайнс на Дризт, докато отиваха към мостика.
	Пред тях тъмнееха неравните очертания на Портата на Балдур, големият пристанищен град, разположен между Калимпорт и Града на бездънните води. Зад внушителните кейове се издигаха десетки постройки, от ниски складове до високи, здраво укрепени сгради, с бойници и наблюдателници, което придаваше на цялото място особен, някак назъбен вид.
	— Моят човек не е срещнал никакви проблеми да уреди кораб, който да ви вземе със себе си по реката — продължи капитанът.
	— Разумни хора ще да са, щом се съгласяваш да пуснат мрачен елф на борда си — сухо отбеляза Бруенор.
	— Не чак толкова — не му остана длъжен Дризт. — Щом приемат и джуджета.
	— Всъщност екипажът се състои точно от джуджета — уточнението на Вайнс накара Дризт да изохка, а Бруенор да се изсмее с глас. — Капитан Бъмпо Гръмотевичния юмрук и брат му Донат, както и двама техни трети братовчеди по майчина линия.
	— Добре ги познаваш — подхвърли Кати-Бри.
	— Всички, които се срещнат с Бъмпо, се срещат и с неговия екипаж, а спор няма — видиш ли ги веднъж, не е лесно да ги забравиш — обясни Вайнс. — На моя човек никак не му е било трудно да ги убеди — и четиримата били чували за Бруенор Бойния чук и как си е възвърнал Митрил Хол. Чували са и за спътниците му, разбира се, включително и за един елф на мрака.
	— Обзалагам се, че така и няма да доживееш да се превърнеш в герой в очите на група джуджета — подметна Бруенор на Дризт.
	— Аз пък се обзалагам, че няма да настъпи денят, в който да поискам подобно нещо — отвърна елфът в същия дух.
	Междувременно петимата бяха стигнали до бордовата ограда и Вайнс се отдръпна от мостика.
	— На добър час — рече той. — И дано се завърнете живи и здрави у дома си. А ако ме откриете в Портата на Балдур, когато си свършите работата, може би отново ще пътуваме заедно.
	— Може би — съгласи се от учтивост Риджис, макар и четиримата да знаеха, че стигнат ли до Кадърли и успеят ли да унищожат кристалния отломък, най-вероятно ще помолят свещеника да ги върне обратно в Лускан с магия.
	Все още им оставаха около две седмици път и то ако се движеха наистина бързо, а Кадърли можеше да ги пренесе до северния град само за няколко минути. Така поне казваха Дризт и Кати-Бри, които веднъж вече го бяха правили. По този начин щяха да започнат да търсят Уолфгар, без да губят никакво време.
	Влязоха в града, без да срещнат никакви неприятности и макар че Дризт привлече доста погледи, те не бяха гневни или заплашителни, а по-скоро изпълнени с любопитство. Елфът нямаше как да не сравни сегашното си посещение в града с първия път, когато бе минал оттук, в преследване на Артемис Ентрери, който бе отвлякъл Риджис в Калимпорт. Тогава Дризт носеше вълшебна маска, която му позволяваше да се преобрази в светъл елф.
	— Май не е като миналия път? — Изражението на елфа не бе убягнало от вниманието на Кати-Бри, която добре знаеше историята на предишното му посещение по тези земи.
	— Винаги съм искал да влизам в градовете по Саблен бряг, без да се крия — отвърна приятелят й. — Изглежда, че работата ни с капитан Дюдермонт най-сетне ми е спечелила това право. Славата ми спестява поне част от огорченията, които срещам заради расата си.
	— И смяташ, че това е нещо хубаво? — попита Кати-Бри, видяла почти незабележимата гримаса на приятеля си.
	— Не знам — призна той. — Харесва ми, че мога да отида на много места, без да се страхувам, че ще бъда прогонен.
	— Но те боли, задето е трябвало да си извоюваш това право — довърши младата жена вместо него. — Когато ме гледаш, знаеш, че на мен не ми се е налагало да се боря за подобно право. Гледаш Риджис и Бруенор, полуръст и джудже, и си казваш, че те могат да ходят, където си поискат, без да трябва да си спечелят това право преди това.
	— Не — отвърна Дризт, — не ви завиждам за това. Но вижте само погледите им!
	При тези думи той кимна към хората наоколо, които почти до един се обръщаха след него, някои с възхищение в очите, други — с изумление.
	— Дори когато никой не те спира, пак не си свободен — най-сетне го разбра младата жена.
	Ако трябваше да избира между предразсъдъците и ненавистта, с които се сблъскваше преди, и също толкова невежото любопитство, което срещаше сега, несъмнено предпочиташе второто. Ала и двете не бяха нищо повече от затвор, който го впримчваше в капана на славата му и не му позволяваше да надскочи ограниченията на своята раса.
	— Ха, остави ги тез’ глупаци! — намеси се Бруенор.
	— Онези, които те познават, знаят истината за теб — обади се и Риджис.
	Дризт се усмихна. Много отдавна беше изоставил всяка надежда, че някой ден ще бъде напълно приет сред обитателите на Повърхността — напълно заслужената слава на злодеи и предатели, с която бе обвеяно името на събратята му, винаги щеше да го предхожда. Вместо това се бе научил да насочва усилията си към онези, които му бяха най-близки, онези, които го познаваха и обичаха такъв, какъвто бе, независимо от цвета на кожата му. А сега до него бяха трима от най-верните му приятели, прекосяваха безпрепятствено град след град, с лекота намираха кораби, които да ги вземат на борда си, без никакви затруднения, с изключение на онези, които могъщият Креншинибон им създаваше. Именно за това си мечтаеше Дризт До’Урден от времето, когато за първи път се запозна с Кати-Бри, Риджис и Бруенор и когато те бяха до него, как можеше да се тревожи заради погледите на когото и да било, били те пълни с омраза, или с любопитство!
	Не, усмивката, която играеше по лицето му, бе напълно искрена. А ако и Уолфгар бе с тях, елфът нямаше да има за какво повече да мечтае, светът щеше да е съвършен, кралско съкровище, открито в края на дългия, тежък път.

	* * *

	Рай’ги потри ръце, когато в центъра на магическия кръг, който беше очертал, започна да се оформя малка фигурка. Познаваше Громф Баенре единствено по име и макар Джарлаксъл да го беше уверил, че в този случай може да му има доверие, самият факт, че става въпрос за елф на мрака и то такъв, който принадлежи към властващия дом на Мензоберанзан, го изпълваше с дълбоко съмнение. Името, което Громф му беше дал, би трябвало да принадлежи на не особено могъщ и поради това лесен за контролиране обитател на онази Равнина, ала Рай’ги нямаше как да е сигурен, докато съществото не приемеше физически очертания.
	И най-малкото предателство от страна на Громф можеше да освободи страховит демон, може би дори демогоргона, и тогава импровизираният магически кръг, който Рай’ги беше очертал в клоаките на Калимпорт, щеше да се окаже смешен за мощта на призованото чудовище.
	Ала Громф не го беше предал и сега магьосникът с облекчение разпозна създанието пред себе си — малък зъл дух, точно както му беше обещано. Дори без магическия кръг, някой с възможностите на Рай’ги спокойно можеше да се справи с един зъл дух.
	— Кой ме вика? — проговори дребното създание на гърления език на Бездната.
	В гласа му, забелязаха и Рай’ги, и Джарлаксъл, се долавяше не само объркване, но и тревога, която се засили още повече при вида на онези, които го бяха призовали — елфи на мрака.
	— Не трябва да безпокоите Друзил. Не, не! Той вече си има могъщ господар! — с лекота премина то на езика на мрачните.
	— Тишина! — нареди Рай’ги и малкото създание бе принудено да се подчини.
	Магьосникът се обърна към Джарлаксъл.
	— Защо се оплакваш? — проговори наемникът. — Нали това желае твоята раса — достъп до тази Равнина?
	Друзил наклони глава на една страна, придавайки си замислен и същевременно загрижен вид.
	— А, да — продължи Джарлаксъл. — От известно време май ти се налага да идваш тук, призован не от приятели, а от врагове, или поне така ми казаха. Някой си Кадърли от Карадуун.
	При споменаването на това име дребното създание оголи зъби и изсъска. Двамата елфи се засмяха — Громф Баенре очевидно не ги беше излъгал.
	— Ще ни се да нараним Кадърли — обясни Джарлаксъл със зла усмивка. — Иска ли Друзил да ни помогне?
	— Само ми кажете как! — нетърпеливо отвърна духчето.
	— Искаме да научим всичко за него. За външния му вид и характера му, за миналото и настоящето му. Чухме, че никой в Бездната не го познава по-добре от Друзил.
	— Никой не го мрази повече от Друзил — уточни дребното същество, без да може да скрие нетърпението си.
	Внезапно обаче то се дръпна назад и ги изгледа подозрително:
	— Ще ви кажа, каквото поискате, но след това ще ме пуснете.
	Джарлаксъл се обърна към Рай’ги — бяха очаквали подобна реакция. Магьосникът се изправи, отиде в другия край на тясната стаичка и дръпна един параван, зад който имаше малък, бълбукащ чайник.
	— Нямам си чирак — обясни той. — Някой като теб би ми свършил отлична работа.
	В черните очи на Друзил лумнаха алени пламъци:
	— Заедно ще можем да причиним болка на Кадърли и на толкова много човеци!
	— Е, съгласен ли е Друзил? — настоя Джарлаксъл.
	— Нима Друзил има някакъв избор? — саркастично отвърна дребното същество.
	— Що се отнася до това да служи на Рай’ги, има — думите на наемника изненадаха както Друзил, така и магьосника. — Що се отнася до информацията за Кадърли — не. Тя наистина ни трябва и ако се налага да те измъчваме в продължение на сто години, за да я получим, ще го сторим.
	— Кадърли ще умре много преди това — сухо каза злият дух.
	— Но мъченията все така ще ми доставят удоволствие — отговори Джарлаксъл и Друзил, който знаеше достатъчно за мрачните елфи, разбра, че това не е празна заплаха.
	— Друзил иска да нарани Кадърли — призна си дребното създание, а черните му очички присветнаха.
	— Тогава ни кажи всичко, което знаеш — нареди наемникът.
	По-късно същия ден, докато Рай’ги и Друзил се занимаваха със заклинанията, които щяха да ги превърнат в господар и чирак, Джарлаксъл се усамоти в стаята, която си бе пригодил в едно от подземията на гилдията. Наистина бе научил много от злото духче, преди всичко и за огромна изненада на Друзил, че няма никакво желание да си има вземане-даване с човека на име Кадърли Бонадюс. С могъществото си свещеникът от „Възвисяване на вярата“ значително превъзхождаше както Рай’ги, така и Кимуриел, и най-вероятно щеше да се окаже твърде силен противник дори за Бреган Д’аерте. А, което бе даже още по-лошо, Кадърли очевидно се бе заел да възстанови един монашески орден и се бе заобиколил с млади и силни следовници, ентусиазирани идеалисти.
	— Най-лошите от всички — рече Джарлаксъл, когато Ентрери влезе в стаята и когато видя недоумяващото му изражение, поясни: — Идеалистите. Нищо друго не мразя повече, отколкото идеалистите.
	— Заслепени глупци — съгласи се палачът.
	— Непредсказуеми фанатици — допълни наемникът. — Слепи за опасностите и за страха, докато вярват, че следват волята на своя бог.
	— Да не би лидерът на някоя от гилдиите да е идеалист? — объркано попита Ентрери, който бе дошъл, за да говорят за предстоящата му среща с предводителите на останалите гилдии в Калимпорт, целяща да задуши в зародиш всяко намерение за война.
	— Не, не — махна с ръка Джарлаксъл. — Имах предвид нещо друго, нещо във връзка с Мензоберанзан, не Калимпорт. Не се тревожи за това, ти си имаш по-важна работа.
	И наемникът се съсредоточи върху по-належащите им задачи. Разказът на Друзил наистина го бе изненадал, изобщо не си беше представял, че този Кадърли, някакъв си човек, ще се окаже толкова голям проблем. Ала, макар да имаше намерение да държи воините си настрани от опасния свещеник, не се притесняваше — в крайна сметка, Дризт и неговите спътници все още се намираха далеч от храма, наричан „Възвисяване на вярата“.
	Място, което, твърдо бе решен той, четиримата изобщо нямаше да достигнат.

	* * *

	— Огромно удоволствие е за мен да се запознаем, кралю Бруенор! Огромно удоволствие! Благословен да бъдеш и ти, и целият ти род! — каза Бъмпо Гръмотевичния юмрук — закръглено, ниско джудже, с ярка оранжева брада и огромен, сплескан нос, изкривен на една страна, насред червендалестото лице.
	Повтаряше го поне за десети път, откакто „Тинолок“ бе потеглил от Портата на Балдур. Джуджешкият кораб беше плитък, шестметров съд с квадратен кил, два реда гребла (макар че обикновено се използваше само единия) и дълъг прът на кърмата, с който да го подкарват и направляват.
	При вида на осмия крал на сребърните зали, Бъмпо и неговият също толкова окръглен брат Донат едва не се бяха задавили от възхищение, за искрена изненада на Бруенор, който наистина не подозираше, че е толкова известен, дори и сред собствените си събратя.
	Не след дълго, обаче, учудването му отстъпи място на раздразнение, тъй като Бъмпо и Донат, както и двамата им братовчеди на греблата, Йипър и Куипър Рибоизстисквача, просто не спираха да го превъзнасят, да му се кълнат във вечна вярност и изобщо да раболепничат по всякакъв начин.
	Приседнали встрани, на Дризт и Кати-Бри им беше трудно да сдържат усмивките си. Елфът местеше поглед от младата жена (колко обичаше да я съзерцава, когато тя не го виждаше!), към шумните джуджета, към Риджис, който се бе излегнал на носа на лодката, с глава, провесена над ръба, и рисуваше фигурки във водата, а от време на време и към отдалечаващите се очертания на Портата на Балдур.
	Мислите му отново се насочиха към безпроблемното му преминаване през пристанищния град, по-леко от всеки друг път, дори и когато беше носил магическата маска. Беше си заслужил този покой, всички го бяха заслужили. А щом приключеха с мисията си и оставеха Креншинибон на сигурно място в ръцете на Кадърли, щом откриеха Уолфгар и му помогнеха да се пребори с мрака, който го измъчваше, може би отново щяха да поемат на път, просто ей така, за да видят какво има по широкия свят, и без нищо по-сериозно, което да ги безпокои, от умилкването на няколко възхитени джуджета.
	По лицето на Дризт се разля умиротворена усмивка, родена от надеждата, която го изпълваше, надежда както за тях четиримата, така и за Уолфгар. Когато си тръгна от Мензоберанзан, не си бе и представял, че ще открие живот като този.
	Изведнъж си помисли, че баща му, който бе умрял, за да може той да живее, навярно го наблюдава от някоя друга Равнина, достойна за доблестен воин като Закнафейн.
	Наблюдава го и се усмихва.


	Част 4
	Царства


	Кралски палати или воински бастиони, магьоснически кули или лагер на някое номадско племе, чифлик, обграден с ниви и каменни стени, или пък с жив плет, или дори тясна стаичка, сбутана в най-затънтения ъгъл на някой порутен хан — ние всички влагаме голяма част от себе си в изграждане на своите миниатюрни царства. От най-великолепния замък до най-невзрачната къщурка, от арогантността на благородническата кръв до скромните мечти на бедния селянин, навсякъде можем да открием простичката нужда да притежаваме, ши поне за мъничко да управляваме нещо. Повечето от нас искат — не, имат нужда! — да открият своето царство, своето място в един често пъти твърде объркан и неразбираем свят, да наложат своя ред поне в едно кътче от тази огромна и неконтролируема вселена.
	И така, ние правим планове и градим, издигаме стени и слагаме тежки катинари, а след това яростно браним това наше пространство с вили и мечове.
	Надеждата ни е, че това ще бъде краят на пътя, който сме си избрали, покоят и усещането за сигурност, които ни се полагат след цял живот, изпълнен с изпитания. Ала всичко е просто една илюзия. Защото душевният мир не е място, обградено с жив плет, ши с непристъпен зид. Дори най-могъщият края, с най-многобройната армия, в най-непревземаемата крепост, може да не знае що е покой. Тъкмо обратното, и тук е най-голямата ирония — колкото повече материални блага придобиваме, толкова по-трудно става да открием истинско спокойствие. При това, отвъд всяка физическа безопасност, съществува един друг вид безпокойство, от което никой, нито крал, нито обикновен селянин, може да избяга. И най-могъщият владетел, и най-окаяният просяк понякога се изпълват с неизразимия гняв, който ние всички сме изпитвали в определени моменти. Не, нямам предвид ярост толкова голяма, че да не може да бъде изразена с думи, а по-скоро едно чувство на неудовлетвореност, така неуловимо и въпреки това, всепроникващо, че просто не може да бъде описано. Именно то ни кара да избухваме без причина срещу близки и приятели, именно заради него изпитваме необяснимото раздразнение, което ни обзема понякога. Лек срещу него не можем да открием другаде, освен в собствената си душа.
	Бруенор установи свое кралство в сребърните зали, ала не можа да намери покой там и избра да се върне в Долината на мразовития вятър, мястото, което наричаше свой дом, не заради някакви богатства, скрити в него, нито защото така е било от поколения в рода му, а единствено защото там, в онази сурова северна страна, бе познал най-голямото от всички съкровища — вътрешния мир. Там той бе заобиколен от приятели, сред които и аз, и макар да не си го признава (всъщност, не съм съвсем сигурен, че дори го осъзнава), той се завърна в Долината, тласкан от желание отново да открие онова щастливо място и време, където всички ние, той и аз, Риджис и Кати-Бри и, да, дори Уолфгар, бяхме заедно. Бруенор се върна в търсене на един спомен.
	Предполагам, че Уолфгар вече е открил подобно място, нейде по пътя, или пък в края му намерил е свое кътче — в някоя кръчма в Лускан или в Града на бездънните води, в чужда плевня в някое село или дори в пещера из чукарите на Гръбнака на света. Защото той все още няма ясна представа къде всъщност иска да бъде, къде е неговият сигурен пристан, където може да избяга от всичко. Ако някога все пак го открие, ако успее да надмогне страданието, което му причиняват мъчителните спомени, може би и той ще се завърне в Долината на мразовития вятър в търсене на истинския си дом.
	В Мензоберанзан видях не едно и две от тези миниатюрни царства, над които бдим с такава глупашка грижливост, домове силни и могъщи, зорко охранявани, в обречен стремеж към сигурност. Когато си тръгнах оттам и отидох в Подземния мрак, аз също поисках да свия свое гнездо. Прекарах немалко време в една пещера, като си говорех само с Гуенивар и делях обиталището си с гъбоподобни създания, които не разбирах и които не ме разбираха. После се осмелих да отида в Блингденстоун, града на лукавите гномове и навярно бих могъл да го превърна в свой дом, ако не разбирах, че остана ли толкова близо до своите събратя, неминуемо ще донеса гибел на новите си другари.
	И така, аз отидох на Повърхността и си създадох нов дом с Монтолио Дебруши във вълшебната му горичка, навярно първото място, където познах истински вътрешен мир. Ала моят дом не беше и там — когато Монтолио умря, с изненада разбрах, че не мога да остана повече.
	С времето най-сетне открих своето място и научих, че то не е някъде край мен, а вътре в мен. Открих го, когато дойдох в Долината на мразовития вятър, където срещнах Кати-Бри, Риджис и Бруенор. Едва тогава успях да победя онзи неизразим гняв в гърдите си. Едва там познах истински мир и спокойствие.
	Сега това спокойствие никога не ме напуска, независимо дали приятелите ми са с мен, или не. Моето царство е царство на душата и сърцето, а негови стражи са сигурността, която дават истинската обич и приятелство и топлината на общите спомени. По-красиво от всяко царство на този свят, по-силно от всяка крепост и, най-важното, царство, което винаги нося със себе си.
	И мога единствено да се надявам и да се моля, че Уолфгар рано или късно ще излезе от мрака и също ще открие своето царство.
	Дризт До’Урден


	Глава 19
	За Уолфгар

	Дели пристегна палтото около себе си, по-скоро за да скрие факта, че е жена, отколкото, за да се предпази от хладния бриз. Движеше се бързо, като от време на време подтичваше, за да не изостава от загадъчния силует пред себе си, за когото един от клиентите на „Кривата сабя“ я бе уверил, че наистина е Морик Разбойника, без съмнение дошъл, за да шпионира.
	Младата жена свърна в една уличка и налетя право на него. Той стоеше там и я чакаше с кама в ръка.
	Дели се закова на място и вдигна ръце в отчаяна молба да не я убива.
	— Моля ви, господин Морик! — проплака тя. — Искам само да си поговорим!
	— Морик? — повтори непознатият и свали качулката си.
	Лицето отдолу бе тъмно, прекалено тъмно, за да принадлежи на онзи, когото Дели търсеше.
	— О, простете, добри ми господине — заекна тя и отстъпи назад. — Взех ви за някой друг.
	Мъжът понечи да отговори, но Дели вече се бе обърнала и бързаше обратно към странноприемницата, колкото я държат краката.
	Когато се отдалечи, младата жена спря, за да се поуспокои и да помисли. След битката с Дървотрошача, и тя, и мнозина от посетителите на „Кривата сабя“ често виждаха Морик Разбойника да се навърта из сенките и да се спотайва по ъглите. Но дали това не бе плод на страха им? Подразнена от тази мисъл, която най-вероятно беше вярна, тя въздъхна дълбоко и разтвори палтото си.
	— Предлагаш се за продан, а, Дели Кърти? — разнесе се нечий глас съвсем наблизо и очите на младата жена се разшириха при вида на човека, подпрян на стената човек, чийто глас тя добре познаваше.
	Нещо сякаш заседна на гърлото й. Да, тя сама го бе търсила, но сега, когато той я откри, изведнъж се почувства неимоверно глупава. Хвърли поглед зад себе си, а после и към „Кривата сабя“, чудейки се дали ще успее да се добере дотам, преди камата на опасния злодей да я застигне.
	— Разпитваш за мен, търсиш ме — нехайно отбеляза Морик.
	— Не съм правила нищо…
	— Аз бях сред онези, които разпитваше — сухо я прекъсна той.
	Изведнъж гласът му изтъня и придоби простовато произношение:
	— Я ми кажи, миличка, за какво толкоз ти е притрябвал онзи проклетник?
	Дели цялата се разтрепери, припомнила си съвсем ясно „старицата“, която наскоро й бе казала съвсем същото, със съвсем същия глас. А дори да не си бе спомнила тази среща, пак нямаше да се усъмни в думите на разбойника, който бе прочут из цял Лускан с умението да се дегизира. Самата тя на няколко пъти го бе виждала при съвсем интимни обстоятелства и всеки път той й се бе сторил съвършено различен, не само на външен вид, но и като държание и отношение, движеше се различно, говореше различно, дори любов правеше различно. В града отдавна се носеше мълвата, че всъщност Морик не бил един, а няколко отделни човека и макар че Дели никога не бе вярвала в подобни слухове, в този миг си каза, че никак няма да се учуди, ако те се окажат самата истина.
	— Е, откри ме — твърдо заяви Морик.
	Дели не бе сигурна как да постъпи, но тласкана от очевидното безпокойство и нетърпението на разбойника, избъбри задъхано:
	— Искам да оставиш Уолфгар на мира. Дървотрошача си получи онова, което си просеше. Уолфгар никога не би му посегнал, ако той не го беше нападнал пръв.
	— Какво ме засяга Дървотрошача? — думите на Морик прозвучаха така, сякаш случилото се с огромния побойник бе последното нещо, което го интересува. — Крайно неприятен главорез, нищо повече. Улицата на полумесеца е много по-добре без него.
	— Е, значи не смяташ да си отмъщаваш за смъртта му — заключи Дели. — Въпреки това се говори, че имаш зъб на Уолфгар и че ще се опиташ да докажеш…
	— Нямам какво да доказвам! — прекъсна я Морик.
	— Ами Уолфгар?
	Разбойникът сви рамене:
	— Говориш така, сякаш го обичаш, Дели Кърти.
	Младата жена пламна.
	— Говоря и от името на Арумн Гардпек — заяви тя. — Уолфгар е добър за бизнеса му и, доколкото знам, не създава никакви неприятности извън „Кривата сабя“.
	— Да, да — засмя се Морик. — Май здравата си хлътнала, Дели. А пък аз си мислех, че Дели Кърти обича всички мъже поравно!
	Младата жена се изчерви още по-силно.
	— Разбира се, ако го обичаш, тогава аз, а и всичките ти ухажори ще трябва да се погрижим за него — продължи разбойникът. — Ако го убия, ще направя услуга на цял Лускан, защото, виждаш ли, съкровище като Дели Кърти за нищо на света не бива да бъде заграбено от един-единствен човек.
	— Не го обичам! — отсече младата жена. — Но те моля, заради мен и заради Арумн, да не го убиваш.
	— Не го обичаш? — лукаво повтори Морик и Дели поклати глава. — Докажи го тогава! — рече той и посегна към връзката на роклята й.
	Младата жена се поколеба за миг, после кимна. Правеше го само заради Уолфгар.
	По-късно, докато лежеше сам във взетата под наем стая (Дели отдавна си беше тръгнала, при Уолфгар, както предположи той), Морик лениво пушеше, наслаждавайки се на опияняващия аромат на екзотичния, силен пушилист.
	Тази нощ наистина извади късмет — беше минала повече от година, откакто за последен път Дели Кърти бе споделила леглото му, и той почти бе забравил колко прекрасна можеше да бъде тя.
	Особено когато не му струваше нищо. Морик наистина следеше Уолфгар, макар да нямаше никакво намерение да го убива. Случилото се с Дървотрошача му бе показало колко опасно бе да се изправи срещу могъщия северняк.
	За сметка на това, възнамеряваше да си поговори с Арумн Гардпек, а след тази вечер бе сигурен, че Дели ще го улесни допълнително. Нямаше нужда да убива варварина стига Арумн да го държеше на мястото му.

	* * *

	Силно разгневена от случилото се с Морик, Дели сърдито си оправяше дрехите, докато се качваше по стълбите. Сви зад един ъгъл и с изненада видя пред себе си улицата, миг по-късно вече беше навън. После всичко около нея се завъртя.
	Когато най-сетне се съвзе и погледна назад, видя, че е застанала насред обляната от лунните лъчи улица, а странноприемницата, където бе оставила Морик, бе останала далеч назад. Но как бе възможно? Нали едва преди броени секунди се намираше вътре? И то на един от горните етажи? Младата жена сви рамене. И друг път й се бе случвало да не разбира какво точно се случва, така че тя просто поклати глава и като си каза, че срещата с Морик сигурно здравата я е раздрусала, се отправи обратно към „Кривата сабя“.
	От другата страна на междупространствения портал, който я бе пренесъл извън странноприемницата, Кимуриел едва не се изсмя с глас. Доволен, че си бе взел вълшебния, маскиращ плащ, магьосникът сви в коридора и се приготви за следващия си скок през пространството. Джарлаксъл му бе казал да не оставя никакви следи от посещението си в Лускан, а за наемника убитите хора не бяха нищо друго, освен издайнически следи.
	Не пропусна да си напомни, че този път трябва да бъде много внимателен — двамата с Рай’ги бяха проучили Морик Разбойника и бяха установили, че е доста опасен — разбира се, доколкото опасен можеше да бъде един човек. Елфът издигна кинетична преграда около себе си, съсредоточи се върху нея, след което отвори магическа врата в стаята на Морик.
	Той все още беше в леглото, осветяван едва-едва от мъждукащия светлик на лулата си и от жарта в огнището. Усетил нечие присъствие, разбойникът се изправи. Кимуриел насочи цялата си енергия към кинетичната бариера и премина през портала. Ако замайването, неминуемо съпътстващо подобни пътувания, нарушеше концентрацията му, той най-вероятно щеше да е мъртъв, още преди да се е съвзел.
	И наистина, не бе направил и една крачка в стаята, когато почувства как Морик замахва към корема му. Само че кинетичната защита си бе на мястото и пое удара вместо него. След още два удара от камата на разбойника, Кимуриел най-после дойде на себе си, отблъсна нападателя си и застана пред него, смеейки се самоуверено.
	— Не можеш да ме раниш — проговори той със запъване, тъй като дори с магиите на Рай’ги не владееше езика на Повърхността особено добре.
	При вида на неочаквания посетител, очите на Морик се разшириха от смайване — мрачен елф в неговата стая! Огледа се наоколо, отчаяно търсейки някакъв изход.
	— Идвам, за да говорим, Морик — обясни Кимуриел, тъй като нямаше никакво желание да го преследва из целия град. — Не за да те раня.
	Думите му ни най-малко не успокоиха разбойника.
	— Нося дарове — продължи елфът и хвърли на леглото малка, подрънкваща кутия. — Белаерн и пушилист от голямата йоганитска пещера. Много добър. Трябва да отговориш на въпросите.
	— Какви въпроси? — все така притеснен, разбойникът остана приклекнал, с кама в ръка, готов да се брани. — Кой си ти?
	— Моят господар е… — Кимуриел поспря, търсейки подходящата дума. — Щедър. Щедър и безмилостен. Ще работиш с нас.
	Преди Морик да успее да каже каквото и да било, елфът вдигна ръка. Усещаше как енергията пулсира в него и знаеше, че не може да я удържа още дълго, затова се концентрира върху един малък стол и му вдъхна живот, след което го накара да се приближи.
	Когато внезапно оживялата вещ стигна до него, той я докосна, освобождавайки енергията на ударите, които Морик се бе опитал да му нанесе, и столът се строши на хиляди трески.
	Разбойникът го изгледа с недоверие, без да разбира какво става:
	— Предупреждаваш ли ме?
	Кимуриел само се усмихна.
	— Или не ти харесваше стола ми?
	— Господарят ми иска да те наеме — обясни магьосникът. — Нуждае се от очи в Лускан.
	— Очи и меч? — присви очи Морик.
	— Очи и нищо друго — настоя Кимуриел. — Сега ми кажи за човека на име Уолфгар, а след това ще го следиш и ще ми съобщаваш, когато се върна.
	— Уолфгар? — промърмори Морик под носа си — от това име сериозно започваше да му дотяга.
	— Уолфгар — отвърна Кимуриел, който изобщо не би трябвало да го чуе, но, разбира се, от острия му елфически слух не убягваше нищо. — Ще го наблюдаваш.
	— Защо да не го довърша? Ако ви пречи…
	В тъмните очи на елфа припламна убийствен огън и Морик не посмя да продължи.
	— Не това — настоя Кимуриел. — Киорлин… наблюдавай го. Незабелязано. Ще се върна с още Белаерн за още отговори.
	И като махна към кутията на леглото, натърти:
	— Белаерн!
	Преди Морик да успее да попита каквото и да било, в стаята се спусна непрогледен мрак, толкова плътен, че човек не можеше да види ръката си, дори да я размахаше на сантиметър от лицето. Опасявайки се от нападение, разбойникът се наведе и замахна с камата си.
	Ала елфът вече го нямаше — беше минал през магическата врата, отвеждаща в коридора, после през онази, която водеше на улицата, а след това и през телепортаторния портал на Рай’ги. Още преди мракът в стаята на Морик да се разсее, магьосникът се намираше в Калимпорт. Рай’ги и Джарлаксъл, които бяха наблюдавали посещението му в Лускан, кимнаха одобрително.
	Влиянието на Джарлаксъл на Повърхността започваше да нараства.

	* * *

	Морик изпълзя изпод леглото, едва когато жарта в огнището угасна напълно. Каква странна нощ! Първо Дели, макар че случилото се с нея не беше чак толкова необичайно — очевидно бе, че е влюбена в Уолфгар и добре разбираше, че Морик лесно може да го убие.
	Но елф на мрака! Истински елф на мрака, дошъл, за да говори за варварина! Нима всичко в Лускан изведнъж бе започнало да се върти около него? Кой беше този човек и защо привличаше толкова много внимание?
	Морик погледна останките от стола — колко впечатляващо наистина! — и гневно запрати камата си към срещуположната стена, където тя се заби до дръжка. После отиде до леглото.
	— Белаерн — тихичко повтори той, чудейки се какво ли означава тази дума.
	А неканеният му посетител не беше ли казал нещо за пушилист? Много предпазливо Морик докосна малката кутийка, търсейки някакви клопки. Не видя нищо подозрително и си помисли, че ако мрачният елф бе искал да го убие, можеше да намери много по-лесен начин да го стори, затова постави кутийката на нощното шкафче, отвори ключалката и повдигна капака.
	Вътре имаше купчинка злато и искрящи скъпоценни камъни, както и няколко пакета тъмен пушилист.
	— Белаерн — прошепна разбойникът и лицето му грейна по-силно и от малкото съкровище пред него.
	От него се очакваше единствено да следи Уолфгар — нещо, което той бездруго възнамеряваше да прави — и в замяна щеше да бъде възнаграден пребогато.
	Мисълта му се насочи към Дели Кърти и той хвърли поглед към смачканите чаршафи, а после отново към отворената кутийка.
	Нощта се бе оказала нелоша.

	* * *

	В продължение на няколко дни в „Кривата сабя“ цареше отдавна невиждано спокойствие — след случилото се с Дървотрошача никой не смееше да предизвиква Уолфгар. Но след известно време на спокойствието най-сетне бе сложен край и то по грандиозен начин. В пристанището хвърли котва нов кораб, чийто екипаж бе прекарал твърде дълго в открити води и сега жадуваше за един хубав побой.
	Откри го в лицето на Уолфгар, в една кръчма, която едва не бе срината до основи.
	Най-накрая, след близо половинчасов пердах, Уолфгар вдигна последния съпротивляващ се моряк над главата си и го изхвърли през дупката в стената, която бе изкъртил с предишните четирима побойници. Един от тях се опита да се върне обратно в кръчмата и варваринът го цапардоса с бутилка по главата.
	След това прокара окървавена ръка по изцапаното си с кръв чело, взе друга бутилка (този път — пълна) и със залитане отиде до най-близката здрава маса, където се строполи на един стол и отпи голяма глътка, изкривявайки лице в болезнена гримаса, когато алкохолът опари раздраната му устна.
	Изтощени и изранени, Йоси и Арумн седяха. Все пак, Уолфгар бе поел почти цялата тежест на битката, те имаха само няколко дребни порязвания и синини.
	— Лошо пострада днес — подхвърли Йоси и кимна към варварина, чийто панталон беше подгизнал от кръв.
	Един от моряците здравата го беше праснал с дебела дъска, която се строши, разкъсвайки и плата, и кожата под него, при което в крака на Уолфгар се забиха цяла шепа дълги трески.
	Арумн и Йоси още го наблюдаваха, когато Дели отиде при него, коленичи и уви парче чист плат около крака му. След това се зае да вади треските една по една. Уолфгар изкрещя от болка и побърза да надигне бутилката.
	— И този път Дели ще се погрижи за него — отбеляза Арумн. — Това май се превърна в нейна съдба.
	— Тежка съдба, значи — мрачно се съгласи Йоси. — Защо ли ми се струва, че Роси Дуун и неговите приятелчета са подшушнали на ония нехранимайковци да дойдат насам. Винаги ще се намира някой нов побойник, който да предизвика момчето.
	— И рано или късно той ще си намери майстора — тихо отвърна Арумн. — Както стана с Дървотрошача. Боя се, че няма да умре от старост.
	— Нито ще ни надживее — добави Йоси, докато гледаше как Уолфгар, облягайки се тежко на Дели, си тръгва от стаята.
	Точно в този момент още двама моряци нахлуха през дупката в стената и се насочиха към гърба на олюляващия се варварин. Миг преди да го достигнат, младият мъж намери още малко сила у себе си и като отмести Дели на безопасно разстояние, се обърна и стовари юмрук между очите на един от нападателите, който се свлече на пода, сякаш краката му бяха от масло.
	Другият моряк се блъсна в Уолфгар, но не успя да го поклати дори с двете си бързи крошета.
	Миг по-късно варваринът го стисна под мишниците и го вдигна във въздуха. Морякът замахна да го удари, после се опита да го ритне, но Уолфгар го разтърси толкова силно, че той неволно отхапа връхчето на езика си.
	После полетя във въздуха — варваринът направи две крачки и го запрати към дупката в стената, но не уцели и нещастникът се блъсна на около половин метър от нея.
	— Аз ще го изхвърля — извика му Йоси, а Уолфгар кимна, облегна се на Дели и излезе.
	— Но преди това ще завлече не един и двама злосторници, а? — засмя се Арумн Гардпек.


	Глава 20
	Стръв

	— Скъпи ми Домо — изкусително измърка Шарлота Веспърс и докосна рамото на плъхочочовека с дългите си пръсти. — Нима не виждаш изгодата, която и двамата можем да извлечем от едно такова съюзничество?
	— Виждам единствено как из моите клоаки се навъртат хора на Басадони! — изръмжа Домо Куилило, който бе с човешки облик, но дори така понякога правеше нещо (като например начина, по който час по час сбръчкваше нос), което повече подхождаше на плъх. — Къде е старият нещастник?
	Артемис Ентрери се накани да отговори, ала Шарлота му хвърли умолителен поглед и той се облегна в стола си, повече от доволен да остави тя да се занимава с такива като Домо.
	— Старият нещастник — отвърна Шарлота, имитирайки пренебрежителния тон на плъхочовека — и в този момент заздравява връзките си с един още по-могъщ съюзник. Съюзник, чийто гняв Домо ще стори добре да не си навлича.
	Очите на човека плъх се присвиха застрашително — не бе свикнал да го заплашват.
	— С кого? — попита той. — С миризливите коболди, които минаха през клоаките онзи ден?
	— Коболди? — повтори Шарлота през смях. — Къде ти! Не, те са просто плява, авангардът на нашия нов съюзник.
	Водачът на плъхочовеците се отдръпна от младата жена, изправи се и прекоси стаята. Знаеше, че в клоаките и в подземните етажи на гилдията се е състояла битка. Знаеше също, че в нея са участвали коболди, войници на Басадони и създания, за които съгледвачите му не бяха успели да научат нищо друго, освен че били могъщи и опитни в магиите. Освен това знаеше (очевидно бе от факта, че Шарлота е тук сега), че поне част от хората на Басадони бяха оцелели. Домо подозираше, че в гилдията е станал преврат, зад който стоят Шарлота и Артемис Ентрери. Те твърдяха, че старецът бил още жив, въпреки че той не бе сигурен дали да им вярва, но пък открито признаваха, че Кадран Гордиън е бил убит. Лош късмет, така бе казала Шарлота, но за Домо бе пределно ясно, че късметът, добър или лош, не бе изиграл никаква роля в смъртта на Гордиън.
	— Защо той говори вместо стареца? — кимна човекът плъх към Ентрери, а в тона му се долавяше явна неприязън.
	Домо не питаеше топли чувства към палача още от времето, когато Ентрери бе убил един от най-прочутите му събратя, коварен тип на име Раситър.
	— Защото така искам — рязко се обади Ентрери, преди Шарлота да успее да отговори, при което тя му хвърли кисел поглед, но после побърза да се обърне към Домо с предишното престорено приветливо изражение.
	— Артемис Ентрери отлично познава порядките на калимпортските улици — обясни тя. — Няма по-подходящ пратеник от него.
	— Нима очакваш да му се доверя? — невярващо попита Домо.
	— Очаквам да повярваш, че никъде няма да намериш по-изгодна сделка от тази, която ти предлагаме — отговори Шарлота.
	— И че ако откажеш — отново се намеси палачът, — значи ни обявяваш война. А подобна възможност никак няма да ти хареса, уверявам те.
	Гризаческите очички на Домо се присвиха и той измери Ентрери с изпитателен поглед, но беше достатъчно разумен, а и достатъчно наплашен от убиеца, за да си премълчи.
	— Пак ще си поговорим, Шарлота — обърна се той към жената. — Ти, аз и старият Басадони.
	С тези думи плъхочовекът си тръгна, следван плътно от двама стражи на Басадони, които го придружиха до подземията. Оттам той сам щеше да намери пътя към бърлогата си в клоаките.
	Домо едва-що бе излязъл, когато в стената зад Ентрери и Шарлота се отвори тайна врата и в стаята пристъпи Джарлаксъл.
	— Остави ни сами — нареди той на младата жена, а от тона му ставаше пределно ясно, че не е особено доволен от проведения току-що разговор.
	Шарлота хвърли поредния кисел поглед на палача и се накани да си върви.
	— Справи се отлично — подхвърли й Джарлаксъл и тя кимна.
	— Но аз се провалих — рече Ентрери в мига, в който Шарлота вече не можеше да ги чуе. — Колко жалко.
	— Тези срещи са от огромно значение за нас — отвърна Джарлаксъл. — Ако съумеем да укрепим позициите си и да накараме останалите гилдии да повярват, че не ги грози опасност, първата част от мисията ни ще е завършила успешно.
	— И търговията между Калимпорт и Мензоберанзан може да започне — с подигравателна тържественост заяви Ентрери и разпери ръце. — От което Мензоберанзан може само да спечели.
	— От което Бреган Д’аерте може само да спечели — поправи го наемникът.
	— И какво ме вълнува мен всичко това? — попита Ентрери направо.
	Джарлаксъл не отговори веднага, обмисляйки внимателно следващите си думи.
	— Немалко от воините ми се боят, че нямаш мотивация да довършиш онова, което започнахме — каза той най-сетне и макар че в гласа му нямаше и помен от предупреждение, Ентрери познаваше мрачните елфи достатъчно добре, за да разбере, че не го чака нищо хубаво. — Нима съвместната ни работа ти е напълно безразлична? Та нали само дни те делят от това да се превърнеш в най-влиятелния паша, властвал някога над улиците на Калимпорт! Крале ще ти се кланят до земята и ще те отрупват с богатства.
	— А аз ще се прозявам в грозните им лица — отвърна Ентрери.
	— Да, всичко те отегчава. Дори битките. Изгубил си своята цел и всички желания, захвърлил си ги в прахта. Но защо? От страх? Или пък си мислиш, че не е останало нищо, което да си струва да бъде спечелено?
	Палачът се размърда неловко на мястото си. Вярно, самият той отдавна бе осъзнал какво става в душата му, но да го чуе от устата на Джарлаксъл, да види как някой друг дава словесен израз на пустотата в гърдите му, го порази.
	— Нима си страхливец? — попита Джарлаксъл.
	Ентрери се изсмя на абсурдния въпрос и за момент се поколеба дали да не скочи от стола и да се нахвърли върху елфа. Въпреки че отлично познаваше тактиката на наемника и бе абсолютно сигурен, че ще рухне мъртъв, още преди да го достигне, палачът сериозно се замисли дали да не го нападне. Джарлаксъл го изпревари с въпрос, който сякаш го зашлеви през лицето:
	— Или причината е престоят ти в Мензоберанзан?
	Апатията на Ентрери до голяма степен се дължеше именно на това и от изражението му наемникът разбра, че е улучил право в целта.
	— Смиряващо? — попита той. — Онова, което видя там, ти подейства смиряващо?
	— Обезкуражаващо — рязко отвърна Ентрери с глас, напоен сякаш с отрова. — Неизбежно бе при вида на толкова огромна и самонадеяна глупост.
	— Глупост, която отразява и собственото ти съществувание, както несъмнено си почувствал. Всичко, към което си се стремил, се е открило пред очите ти, постигнато в много по-големи мащаби.
	Ентрери и този път остана на мястото си, ала вече седеше на ръба на стола и хапеше долната си устна, свивайки и разпускайки юмруци, готов всеки момент да се нахвърли върху наемника.
	— И какво? Целият ти живот се оказа една лъжа? — невъзмутимо продължи Джарлаксъл и следващите му думи се забиха като смъртоносна кама право в сърцето на палача: — Това ти каза и Дризт До’Урден, нали?
	За един-единствен миг каменното лице на убиеца се изкриви от изпепеляваща ярост и елфът избухна в смях:
	— Най-сетне някакъв признак на живот! Най-сетне израз на някакво желание, пък било то и желанието да ми изтръгнеш сърцето.
	После въздъхна дълбоко и понижи глас:
	— Мнозина от моите съмишленици смятат, че не си заслужаваш усилието. Но аз знам, че грешат, Артемис Ентрери. Ние сме приятели, ти и аз, и си приличаме много повече, отколкото ни се иска да признаем. Очаква те истинско величие, само трябва да ме оставиш да ти покажа пътя.
	— Празни приказки — сухо рече палачът.
	— Този път минава през Дризт До’Урден — продължи Джарлаксъл, сякаш не го беше чул. — Това е празнотата, която зее в гърдите ти. Трябва отново да се изправиш срещу него, при условия, поставени от теб самия — гордостта ти никога няма да ти позволи да продължиш останалата част от живота си, докато не разрешиш този проблем.
	— Достатъчно пъти съм се изправял срещу него — рязко отвърна Ентрери, усещайки как у него се надига гняв. — Не искам да го виждам никога повече.
	— Може и да мислиш така — каза Джарлаксъл, — но се лъжеш, лъжеш и мен. На два пъти ти и Дризт До’Урден се срещнахте в честна битка и на два пъти Ентрери беше принуден да бяга.
	— Тук, в клоаките, аз бях по-силният — настоя убиецът. — И щях да победя, ако неговите приятели не му се бяха притекли на помощ.
	— А на скалата над Митрил Хол по-силният бе той.
	— Не! — избухна Ентрери, ала само за миг. — Не. Аз го надвих.
	— Наистина го вярваш и точно затова спомените те държат в болезнения си плен. Ти ми разказа в подробности за онзи двубой, а аз и сам видях част от него. И двамата знаем, че всеки от вас можеше да го спечели. И именно това те измъчва. Ако Дризт те беше победил категорично, а ти бе оцелял, щеше да успееш да продължиш живота си. А ако ти го беше надвил, никога повече нямаше да се сетиш за него, независимо дали е жив или мъртъв. Не друго, а несигурността те измъчва, приятелю. Мисълта, че едно предизвикателство е останало неразрешено, едно предизвикателство, което задушава всички по-нататъшни стремежи, били те желание за повече власт или за обикновени плътски наслади, все неща, с които лесно можеш да се сдобиеш.
	Ентрери се облегна назад, вече заинтригуван, а не разгневен.
	— Но аз мога да ти дам и това — продължи Джарлаксъл. — Това, което жадуваш най-силно, стига само да го признаеш пред себе си. Сега вече мога да продължа започнатото в Калимпорт и без твоята помощ — Шарлота може да бъде моето лице в града, а позициите ми са прекалено здрави, за да се разклатят лесно. Само че аз не желая това. За начинанията си на Повърхността искам да имам до себе си Артемис Ентрери, истинския Артемис Ентрери, а не тази бледа сянка, в която си се превърнал, прекалено погълнат от съперничеството с Дризт До’Урден, за да се съсредоточиш върху онези умения, които те издигат над всички останали.
	— Умения — мрачно повтори палачът и се извърна.
	Ала Джарлаксъл знаеше, че е докоснал вярната струна, знаеше, че току-що е размахал пред лицето на Ентрери стръв, на която той нямаше да може да устои.
	— Остава ни само още една среща — продължи наемникът миг по-късно. — Най-важната. С моите съмишленици ще те наблюдаваме внимателно, докато разговаряш с представителите на Рейкърс и на Ронинг паша, Куентин Боду и Дуавел Тигъруилис. Изпълни задълженията си добре и Дризт До’Урден ще бъде твой.
	— Ще поискат да се видят с Басадони паша — рече Ентрери и дори само фактът, че изобщо си мисли за предстоящата среща, говореше, че е налапал примамката.
	— Нали имаш маска? — попита Джарлаксъл.
	За миг палачът не го разбра, после се досети, че става въпрос за магическата маска, която бяха отнели от Кати-Бри в Мензоберанзан. Същата маска, с чиято помощ се бе престорил на Громф Баенре, за да се промъкне в покоите му и да открадне безценната паякова маска, която пък му бе дала възможност да проникне в дома на Баенре в търсене на Дризт.
	— Не е у мен — рязко отвърна той, тъй като не му се щеше да навлиза в подробности.
	— Жалко. Тя можеше да направи нещата по-лесни. Но не се тревожи, всичко ще бъде уредено — обеща Джарлаксъл и като се поклони, излезе от стаята, оставяйки Артемис Ентрери потънал в мисли.
	— Дризт До’Урден — прошепна палачът, ала този път в гласа му нямаше жлъч, само безстрастно примирение.
	Да, Джарлаксъл наистина го бе изкушил, показал му бе другата страна на собственото му душевно терзание, за което той не се бе замислял, не и искрено. След бягството си от Мензоберанзан, последният път, когато бе видял Дризт, палачът си бе казал, че повече няма да си има никакво вземане-даване с него, сам себе си беше убедил, че се надява никога да не го види.
	Но така ли беше наистина?
	Джарлаксъл бе прав, когато каза, че двамата така и не бяха разрешили въпроса кой е по-добрият боец. На два пъти бяха вадили мечове един срещу друг, бяха се срещали в още много по-дребни схватки, а в два случая се бяха били рамо до рамо — в Мензоберанзан и в тунелите на Митрил Хол. И всеки път се бяха убеждавали в едно — що се отнася до бойни умения и стил, бяха като огледален образ един на друг.
	В калимпортските клоаки никой не бе успял да вземе превес, докато Ентрери не изплю струя мръсна вода в очите на Дризт и така не получи надмощие. Ала в този миг бе пристигнала омразната Кати-Бри със своя смъртоносен лък и палачът се бе видял принуден да бяга. Битката върху скалната тераса край Мензоберанзан също бе равна, поне така вярваше Ентрери, до мига, в който Дризт бе прибягнал до нечестно преимущество — с помощта на вродените си магически способности беше призовал кълбо непрогледен мрак и ги бе обгърнал с него. Дори тогава палачът като че ли можеше да победи, ала собствената му нетърпеливост го бе подвела.
	Каква бе истината, тогава? Кой би победил?
	Палачът въздъхна дълбоко и подпря лице върху ръката си. От един джоб на плаща си извади малък медальон, същия, който Джарлаксъл бе взел от Кати-Бри и който той самият бе откраднал от бюрото на наемника в Мензоберанзан. Медальон, който можеше да го отведе до Дризт До’Урден.
	През последните няколко години Артемис Ентрери неведнъж се бе взирал във вълшебния предмет и се бе питал къде ли се намира елфът и какво ли прави, с какво ли се занимава и какви ли врагове е победил наскоро.
	Неведнъж се бе взирал в медальона, ала никога досега не бе обмислял сериозно да се възползва от него.

	* * *

	Докато Джарлаксъл се отдалечаваше от стаята, където беше оставил Ентрери, в обичайно плавната му походка се промъкна забележимо оживление. Доволен от постигнатото, той мислено се поздрави за предвидливостта, която го бе накарала да вложи толкова усилия в издирването на Дризт До’Урден, както и за находчивостта да подхвърли такава неустоима примамка на Ентрери.
	— Точно там е работата — рече на Рай’ги и Кимуриел, когато ги откри в стаята на Кимуриел. — Предвидливост, навсякъде и във всичко.
	Двамата го изгледаха неразбиращо и той се разсмя.
	— Докъде стигнахме с проучванията? — попита вместо отговор, като не пропусна да забележи и то с искрено удовлетворение, че Друзил все още е с магьосника — намеренията на Рай’ги да го направи свой чирак очевидно бяха съвсем сериозни.
	Другите двама елфи се спогледаха и се засмяха, после магьосникът поде тих напев, като в същото време правеше бавни, сложни движения с двете си ръце. Постепенно Рай’ги започна да ръкомаха все по-бързо, като едновременно с това се въртеше, а одеждите се развяваха зад гърба му. Около него се изви сив дим и го обгърна. Силуетът му ставаше все по-неясен, движенията му — все по-бързи.
	После всичко спря и той изчезна. На негово място се появи човек, облечен в жълтокафеникава туника и панталони в същия цвят и наметнат със светлосиня копринена пелерина. На главата си имаше причудлива широкопола шапка, която доста напомняше тази на Джарлаксъл, само дето беше синя, обрамчена с червено, с перо отдясно и златен порцеланов медальон във формата на свещ, горяща над отворено око в средата.
	— Добра среща, Джарлаксъл. Кадърли Бонадюс от Карадуун, на твоите услуги — представи се мнимият свещеник и се поклони до земята.
	Наемникът не пропусна да отбележи факта, че „човекът“ пред него говори гладко езика на мрачните… език, който малцина на Повърхността владееха.
	— Имитацията е съвършена — дрезгаво се обади Друзил. — Толкова много прилича на онзи нещастник Кадърли, че ми идва го пронижа с отровната си опашка!
	При тези думи малкият зъл дух плесна с кожестите си крила и се издигна във въздуха, потривайки хищно ръце.
	— Съмнявам се, че Кадърли Бонадюс от Карадуун говори езика на мрачните — сухо каза Джарлаксъл.
	— Една проста магия бързо ще поправи и това — увери го Рай’ги.
	И наистина, такава магия съществуваше, както Джарлаксъл много добре знаеше, тъй като сам я бе използвал неведнъж по време на многобройните си пътувания и срещи с най-различни раси. Ала и тя си имаше своите ограничения.
	— Ще изглеждам като Кадърли и ще говоря като Кадърли — продължи Рай’ги, доволно усмихнат на собствената си находчивост.
	— Дали? — сериозно попита Джарлаксъл. — Или нашият наблюдателен противник ще чуе необичайния ти словоред и ще се досети, че нещо не е наред?
	— Ще внимавам! — обеща магьосникът, а от тона му ясно личеше, че подобни съмнения в неговите способности никак не му се нравят.
	— Само внимание може да не е достатъчно — отвърна наемникът. — Колкото и великолепно да си се справил, не можем да си позволим никакъв риск.
	— Е, щом ще ходим при изменника Дризт, както казваш, как ще го направим?
	— С помощта на професионален имитатор — заяви Джарлаксъл, при което другите двама елфи простенаха.
	— За какво говори? — разтревожено попита Друзил.
	Наемникът погледна към Кимуриел:
	— Баелтимазифас е при илитидите. Иди да го намериш.
	— Баелтимазифас. — Рай’ги, който добре познаваше гнусното създание и го ненавиждаше от дъното на душата си, дори не се опита да прикрие отвращението си. — Илитидите, под чиято власт се намира, искат немислимо високи цени за услугите му.
	— Ще ни излезе скъпо — обади се и Кимуриел, който имаше най-голям опит в отношенията с причудливите крадци на мисли.
	— Онова, което ще спечелим, ще си струва всяка жълтица — увери ги Джарлаксъл.
	— А възможността да бъдем предадени? — попита Рай’ги. — Подобни същества — и Баелтимазифас, и илитидите — никога не са се славили с особена почтеност. Не държат на думата си и нямат страх нито от нас, нито от която и да било раса.
	— Значи ще ги надвием в собствената им игра — не отстъпваше Джарлаксъл, по чието усмихнато лице нямаше и следа от притеснение. — Ами Уолфгар? Онзи, когото са изоставили?
	— В Лускан е — отвърна Кимуриел. — Не е от значение. Дребен играч и нищо повече, без никаква връзка с изменника, поне в този момент.
	Джарлаксъл си придаде замислен вид, поставяйки всички парчета от мозайката по местата им.
	— Маловажен в действителност, но не и на думи — отсече той. — Ако отидеш при Дризт, преобразен като Кадърли, ще ти останат ли достатъчно сили — свещенически, не магически — за да ги пренесеш в Лускан?
	— Нито аз, нито Кадърли би могъл — отвърна Рай’ги. — Твърде много са за подобно заклинание. Бих могъл да пренеса един или двама, но не и четиримата. Кадърли също, освен ако не притежава сили, каквито не познавам.
	Джарлаксъл отново се замисли.
	— Значи няма да е в Лускан — бавно рече той, повече на себе си, отколкото на своите съмишленици. — Портата на Балдур или някое село близо до него ще ни свършат отлична работа.
	Всичко най-сетне си дойде на мястото, включително и примамката, с която щеше да отдели Дризт и приятелите му от кристалния отломък.
	— Да, всичко това се очертава да бъде наистина приятно — отбеляза той.
	— И печелившо, нали? — попита Кимуриел.
	Джарлаксъл се засмя с глас:
	— За мен едното без другото е невъзможно.


	Глава 21
	Навременни рани

	— Винаги спираме тук за малко — обясни Бъмпо Гръмотевичния юмрук, когато „Тинолок“ здравата се блъсна в едно надвиснало над реката дърво, при което Бруенор и Риджис едва не цопнаха във водата. — Не обичаме да носим твърде много запаси наведнъж, защото винаги ги изяждаме прекалено бързо.
	Дризт кимна — наистина се нуждаеха от храна, най-вече заради лакомите джуджета. Погледът му неволно се насочи към дърветата, които растяха нагъсто по бреговете на реката. От два дена насам и той, и приятелите му бяха сигурни, че някой ги следи, а Риджис дори бе успял да зърне непознатия враг достатъчно задълго, за да установи, че става въпрос за група гоблини. Неуморната им настойчивост — а за създания като гоблините да вървят след някого повече от два-три часа си беше проява на забележително постоянство — красноречиво говореше, че и за това е виновен Креншинибон.
	— Колко Време Ви трябва, за да си набавите необходимото и да се. Върнете? — попита елфът.
	— А, не повече от час — отвърна Бъмпо.
	— Имате само половин — намеси се Бруенор — освен това аз и Риджис ще дойдем с вас.
	После кимна на Дризт и Кати-Бри, които го разбраха и без думи. Те нямаше да тръгнат с тях, защото си имаха друга работа — трябваше да разузнаят наоколо.
	Не им отне много време, преди да открият онова, което търсеха — гоблинови дири, оставени от поне двайсетина от гнусните създания. И то съвсем наблизо. На това място преследвачите им очевидно се бяха отклонили от реката и когато малко по-късно я видяха да завива в далечината, Дризт и Кати-Бри разбраха защо. През последния час „Тинолок“ се бе движил на север, но не след дълго щеше да им се наложи да поемат на изток, после на юг, а след това — отново на изток. Ако се отправеха право на изток и прекосяха сравнително равната местност, гоблините щяха да изпреварят лодката на джуджетата.
	— А, значи познават реката — рече Бъмпо, когато Дризт и Кати-Бри разказаха на спътниците си какво са открили. — Ще стигнат първи, а там е прекалено тясно, за да избегнем битката.
	Бруенор се обърна към Дризт:
	— Колко мислиш, че са, елфе? — сериозно попита той.
	— Най-малко двайсет. Може би дори трийсет.
	— Тогаз нека си изберем място за бой — заяви Бруенор. — Ако ще се бием, нека поне ние да поставяме условията.
	Съвършеното му спокойствие не убягна на другарите му.
	— Ще ни забележат от сума ти разстояние — обясни Бъмпо. — А ако решим да останем тук, както сме пуснали котва, като нищо ще се доберат до борда.
	Дризт обаче поклати глава:
	— „Тинолок“ ще продължи по пътя си. Но без нас тримата — при тези думи той посочи Бруенор и Кати-Бри, после се доближи до Риджис и свали кесийката, в която беше скрит Креншинибон. — Това ще остане на борда. Пази го като зеницата на окото си.
	— Те ще нападнат нас, а вие — тях — досети се Риджис и Дризт кимна. — Само побързайте.
	— Какво толкоз недоволстваш, къркорещ корем? — засмя се Бруенор. — Току-що натоварихме цял тон припаси и като те знам, докат’ се върнем надали ще е останало кой знае колко!
	Риджис хвърли изпълнен със съмнение поглед към кесийката в ръката си, после се обърна към купчината с храна и лицето му засия.
	След това се разделиха. Бъмпо, екипажът му и полуръстът се оттласнаха от ниско приведеното дърво, което бяха използвали вместо кей, и бързото течение ги пое. Лодката не се бе отдалечила кой знае колко, когато Дризт извади ониксовата статуетка и призова Гуенивар. След това четиримата се втурнаха на изток, следвайки същия път, по който бяха тръгнали и гоблините.
	Начело беше Гуенивар, която така се сливаше с храсталаците наоколо, че едва-едва раздвижваше тревата там, откъдето минеше. След нея идваше Дризт, последни бяха Бруенор, преметнал брадва през рамото си, и Кати-Бри с Таулмарил в ръка, готова за стрелба.

	* * *

	— Щом ще се бием, няма да открием по-подходящо местенце от туй — заяви Донат малко по-късно, когато „Тинолок“ последва поредния завой на реката и навлезе в местност, където бреговете се стесняваха, течението ставаше по-бързо, а над водата бяха надвиснали кичести дървета.
	Риджис се огледа наоколо и простена — перспективите никак не му харесваха. Та гоблините може да са навсякъде, каза си той при вида на гъстите храсталаци и многобройните възвишения. А лекомислието на четирите джуджета допълнително усилваше тревогата му — все пак беше прекарал достатъчно дълго време сред тяхната раса, за да знае, че преди битка те винаги се радваха, независимо какви бяха изгледите им за успех.
	Ала онова, което най-много го плашеше, бе тихият гласец, появил се внезапно в главата му, който изкусително му нашепваше, че само с една-едничка дума може да издигне огромна кристална кула… непревзимаема от цяла орда гоблини. Толкова бе лесно, единственото, което трябваше да стори, бе да си присвои Креншинибон. И тогава гоблините дори нямаше да се опитат да ги нападнат — отломъкът, заедно с новия си господар, щеше да покори дребните създания на волята си.
	Те просто не можеха да устоят.

	* * *

	Облегнат на едно дърво, Дризт се обърна и даде знак на Кати-Бри да не стреля. Той също бе видял скрития между клоните гоблин, който, напълно погълнат от лодката в далечината, дори не ги забелязваше. Не беше нужно гнусните му другари да научат за надвисналата опасност, реши елфът, а лъкът на Кати-Бри неминуемо щеше да ги издаде.
	И така, той се закатери по дървото с ятаган в ръка и не след дълго, благодарение на забележителната си сила и също толкова впечатляващата си ловкост, вече се намираше на едно ниво с гоблина. Само за миг, без да използва свободната си ръка, той пробяга няколкото стъпки, които го деляха от злото създание и като затисна устата му, заби оръжието си дълбоко в гърба му и го издърпа нагоре, прорязвайки първо дробовете, а после и сърцето му. Задържа го още миг-два, докато мракът на смъртта не го погълна, след това внимателно го пусна на клона, поставяйки грубия му лък до него.
	Обърна се, за да потърси Гуенивар, ала тя не се виждаше никъде. Беше й наредил да не се показва, докато не започне същинската битка, и знаеше, че тя ще го послуша.
	А решителният момент бързо наближаваше, сигурен беше Дризт. Наоколо несъмнено имаше още гоблини, скрити в храстите или пък покачени върху дърветата край брега. За съжаление, изгледите за бърза победа в местност като тази, където имаше твърде много препятствия и скривалища, не бяха особено добри. Само ако разполагаше с час-два, за да открие всички гоблини…
	В този миг „Тинолок“ се показа иззад завоя на реката.
	Дризт погледна към приятелите си и им даде знак.
	Гръмогласният рев на Бруенор и свистенето на сребропера стрела поставиха началото на битката. Стрелата на Кати-Бри мина покрай дървото, където беше елфът и потъна в близкия гъстак. Скритият там гоблин се улови за крака и рухна на земята, гърчейки се от болка.
	От същия храсталак изскочиха още три от дребните същества и се хвърлиха в атака, надавайки пронизителни крясъци…
	… които бързо заглъхнаха, когато Дризт скочи пред тях, стиснал двата си ятагана. Още преди да бе стъпил на земята, елфът нанесе удар на един от гоблините, а друг прониза като опря дръжката на второто острие в корема си и остави инерцията на скока да свърши останалата работа.
	Докато се приземяваше, Дризт едва не се сблъска с друг черен силует, полетял във въздуха — с мощен скок Гуенивар излезе от прикритието си, прелетя над господаря си и връхлетя в друг храсталак, право върху спотаеното там същество.
	Единственият от тримата гоблини, който оцеля след първоначалното нападение на Дризт, се дръпна настрани със залитане и като се облегна на дървото, от което елфът беше скочил, се обърна и вдигна копието си.
	Внезапно до ушите му достигна гръмка ругатня и то се опита да насочи оръжието си към този нов враг, само че Бруенор беше по-бърз и като се провря под копието му, напрегна и последния си мускул и стовари секирата си върху главата на гоблина.
	— Проклятие! — изръмжа джуджето миг по-късно, осъзнало, че никак няма да му е лесно да измъкне острието от разцепения череп на противника си.
	Докато Бруенор се бореше със заклещеното оръжие, Кати-Бри изтича покрай него и като приклекна на едно коляно, отново опъна тетивата на Таулмарил. Този път стрелата й събори покачения върху едно недалечно дърво гоблин. Без да губи и миг, младата жена захвърли лъка и се стрелна напред, изваждайки магическия Казид’еа, който веднага засия със зловещ блясък.
	Бруенор продължаваше да дърпа с все сила.
	В това време Дризт, чиито първи противници вече лежаха мъртви в краката му, се изправи и се втурна между няколко израснали съвсем нагъсто дървета.
	Далеч пред него Гуенивар изтича по дънера на едно дърво и ужасените гоблини, които се бяха скрили в короната му, хвърлиха копията си, без дори да одраскат животното, и се опитаха да скочат на земята. Единият успя, другият обаче нямаше този късмет — тежката лапа на пантерата го улови във въздуха и го запрати, въпреки отчаяната му съпротива, право в прегръдката на смъртта.
	— Проклятие! — отново изруга Бруенор, който дърпаше ли, дърпаше и изпускаше цялата веселба. — Трябва да почна да ги удрям по-леко!

	* * *

	Естествено, не можеше да издигне кулата на лодката. Трябваше да го стори на брега или дори в реката. Е, да, долните нива щяха да останат под водата, но Креншинибон несъмнено щеше да му каже как да проникне вътре.
	— Имат копия! — провикна се Бъмпо. — Към кила! Към кила!
	Четирите джуджета начаса се хвърлиха на палубата и се затъркаляха към борда, който бе по-близо до брега с гоблините. Донат, който стигна пръв, побърза да отвори дървения сандък, който се намираше там. С другарите си извадиха по един арбалет и приклекнаха зад оградата, докато ги заредят.
	Цялото това оживление най-сетне привлече вниманието на Риджис и прогони всички планове за кристални кули от главата му. Как изобщо бе могъл и за миг да си помисли, че може да стори нещо подобно! Все още смаян, полуръстът погледна четирите джуджета, а после и надвисналите клони, към които лодката бавно се носеше и под които стоеше гоблин с копие в ръка.
	Като по даден знак, джуджетата се хвърлиха по гръб и стреляха едновременно. Стрелите им до една улучиха и запратиха дребното създание високо във въздуха и право във водата зад лодката.
	Но не преди то да успее да хвърли копието си и то — както трябва.
	Риджис изпищя и се опита да избегне оръжието, ала беше твърде късно. Тежкото острие се заби в рамото му и той съвсем ясно чу ужасяващия звук, с който то мина през плътта му и го повали по очи на палубата. До ушите му достигна рев на болка и макар да знаеше, че идва от неговото гърло, Риджис не помнеше дори да е отварял уста.
	После усети как грапавите дъски на палубата ожулват лицето му, когато джуджетата го издърпаха при себе си, чу и как Донат се провиква, сякаш от много далеч:
	— Убиха го! Съвсем го убиха!
	След това остана сам, връхлетя го смразяващ студ, а единственото, което чуваше, бе плискането на водата, докато гоблините плуваха към лодката.

	* * *

	Изящна и красива, пантерата скочи от високия клон, досущ гъвкава, черна стрела в полет. Докато минаваше покрай един от гоблините, тя замахна с тежката си лапа и раздра гърлото му, след което връхлетя върху двама от другарите му. Първият рухна под тежестта й и само след миг вече беше мъртъв другият опита да се изправи и да избяга, ала Гуенивар го изпревари.
	Дребното създание се претърколи по гръб и отчаяно размаха ръце, мъчейки се да отблъсне голямата котка, само че тя бе твърде силна и твърде бърза и само за миг желязната й челюст се сключи около врата му.
	Недалеч оттам, Дризт и Кати-Бри, които се бяха озовали на една и съща поляна, в преследване всеки на своя противник, установиха, че са заобиколени от цяла групичка гоблини. Забелязали неочакваното си надмощие, дребните създания наизскачаха от храстите и ги обградиха от всички страни.
	— Какъв късмет, а? — смигна Кати-Бри на приятеля си, докато двамата опираха гръб в гръб.
	Гоблините се опитаха да съгласуват действията си — размениха си някакви указания, след което няколко от тях се хвърлиха в атака от срещуположните страни, докато останалите изчакаха, за да видят дали това първоначално нападение няма да остави двамата им противници уязвими.
	Те просто не разбираха.
	Дризт и Кати-Бри се преметнаха през гърбовете си, променяйки рязко позицията си. Така елфът щеше да посрещне онези, които си бяха набелязали младата жена, а тя щеше да се изправи срещу онези, които смятаха да си опитат късмета с него. Описвайки широки кръгове с двата си ятагана, елфът закачи върховете на най-близките копия и ги запрати настрани. Светкавично движение с китката, бърза стъпка напред и двамата му противници политнаха назад, а вътрешностите им се посипаха по земята.
	В това време Кати-Бри приклекна, за да избегне нападението на своя неприятел, след което замахна. Остър като бръснач, Казид’еа отсече крака на злото същество под коляното. Един от гоблините встрани от младата жена вдигна копието си, тя обаче сграбчи дръжката на оръжието със свободната си ръка и го изви на една страна, а после, опирайки се на него, рязко се изправи и заби меча си в гърдите на дребното създание.
	— Напред! — изкрещя Дризт и като я улови под мишницата, се втурна да бяга.
	Устремът му беше толкова голям, че ужасените същества не успяха да реагират и двамата с лекота разкъсаха обръча им.
	Никой не посмя да ги последва, с изключение на един-единствен гоблин и Дризт разбра, че именно него Креншинибон бе уловил в скверната си примка.
	Само след няколко секунди, злото създание беше мъртво.

	* * *

	Все още встрани от битката, Бруенор ясно чуваше шума от разразилия се бой и това допълнително го вбеси. Дърпайки яростно, с цялата сила, на която беше способен, той едва можа да се задържи на крака, когато най-сетне успя да освободи брадвата си… или поне почти успя да я освободи, както установи миг по-късно с огромно отвращение — вместо да измъкне острието от строшения череп на гоблина, той бе откъснал главата от раменете му.
	— Просто прекрасно! — погнусено измърмори джуджето, но време за повече оплаквания нямаше, тъй като в този миг двама гоблини изскочиха от храсталака зад него.
	Брадвата му начаса полетя и удари едно от злите същества в корема, както си беше със строшената глава на предишната й жертва, надяната отгоре.
	Гоблинът отхвръкна назад, ала Бруенор, останал без оръжие, не можа да се предпази от сопата на другаря му, когато тя се стовари върху раменете му. Това обаче не бе в състояние да спре джуджето — то рязко се обърна и здравата цапардоса нападателя си с чело в лицето. Гнусното създание се олюля и Бруенор побърза да издърпа сопата от омекналите му пръсти.
	Преди противникът му да успее да се съвземе, джуджето му нанесе три тежки удара със собствената му тояга и го събори на земята, след това се обърна и запрати сопата в краката на първия гоблин, който тъкмо се готвеше за нова атака. Бърз като котка, Бруенор го прекрачи и извади брадвата си от храстите.
	— Достатъчно сме си играли! — ревна той и стовари вярното си оръжие в дънера на близкото дърво, за да изчисти и последните остатъци от черепа.
	В това време нападателят му успя да се изправи на крака, но само един поглед към свирепото джудже и обезглавеното тяло на първата му жертва, беше достатъчен, за да го накара да си плюе на петите.
	— Хич не си го и помисляй! — провикна се Бруенор и вдигна секирата на главата си.
	Оръжието изсвистя, заби се в гърба на бягащия гоблин и го повали в прахта.
	Бруенор се втурна натам, с намерението да си вземе брадвата и да се присъедини към приятелите си.
	Само че острието отново бе заседнало, този път — в гръбнака на гнусното създание.
	— Смрадливо, оркоглаво псе! — вън от себе си изрева джуджето.

	* * *

	Донат отчаяно се мъчеше да удържа копието неподвижно, за да не може острието му да причини повече вреда, отколкото вече бе нанесло. В това време останалите три джуджета тичаха насам-натам, за да не допуснат никой гоблин да се добере до палубата. Едно от злите същества замалко не се прекачи през борда, ала Бъмпо стовари тежкия си арбалет в лицето му, при което строши не само челюстта на противника си, но и самото оръжие.
	С ликуващ вик, джуджето вдигна зашеметения гоблин и го запрати към двамина от другарите му, които тъкмо бяха достигнали лодката. Трите чудовища цопнаха във водата.
	Останалите две джуджета се справяха също толкова добре… и също толкова пагубно за скъпите арбалети, но поне „Тинолок“ беше опазен от гоблините — не след дълго и последното упорито създание остана далеч назад, неспособно да издържи на темпото, с което лодката се носеше по бързата река.
	Което даде възможност на Бъмпо да вземе арбалета на Донат (единственият, който не бе станал на парчета) и да срази още няколко от гнусните същества.
	Все пак, по-голямата част от тях успяха да се доберат до другия бряг, но до един сметнаха, че са видели повече от достатъчно от битката и вместо да продължат след лодката, предпочетоха да потънат в гората.

	* * *

	Широко разкрачен, Бруенор стъпи върху гърба на последната си жертва, плю си на ръцете и дръпна с все сила. Този път брадвата повлече не само главата на гоблина, но и половината от гръбнака му.
	Бруенор пък отхвръкна назад и тупна в прахта.
	— Просто чудесно! — отбеляза той при вида на обезобразеното тяло и гръбнака, паднал върху краката му.
	След това побърза да се изправи и се втурна да открие приятелите си. Докато стигне до тях обаче, битката вече бе свършила. Дризт и Кати-Бри стояха насред неколцина мъртви гоблини, а Гуенивар обикаляше наоколо, в търсене на още спотаили се наблизо чудовища.
	Такива нямаше — онези, които Креншинибон бе успял да подчини на волята си, бяха мъртви, а останалите отдавна се бяха разбягали.
	— Кажи на тъпия си отломък следващия път да повика по-дебелокожи изчадия! — изръмжа Бруенор и хвърли кос поглед на Дризт, докато четиримата вървяха към брега. — Ама наистина ли се налага да се отървем от него?
	Елфът се засмя и изтича напред. Оказа се, че един гоблин все още се навърта наоколо, ала Гуенивар се погрижи за него, преди приятелите да успеят да се доближат.
	Далеч пред тях, Бъмпо вкара „Тинолок“ в един малък вир, встрани от течението на реката. Дризт, Бруенор и Кати-Бри се смяха през целия път до лодката, припомняха си битката и си говореха колко е хубаво отново да са на път.
	Усмивките им се изпариха като дим в мига, в който видяха Риджис да лежи на палубата, смъртноблед и съвършено неподвижен.

	* * *

	От една тъмна стая в подземията на Басадони, Джарлаксъл и Рай’ги видяха всичко.
	— Не можеше да бъде по-лесно — засмя се доволно наемникът и се обърна към своя магьосник: — Искам да се преобразиш в свещеник, който да наподобява Кадърли и да носи същите дрехи. Без шапката обаче — добави, след като помисли малко. — Тя може да е символ на ранга му или пък да е просто някоя чудатост, характерна за него.
	— Но нали Кимуриел отиде да доведе Баелтимазифас!
	— Точно така. Ти ще придружиш допелгангера — обясни Джарлаксъл. — Като ученик на Кадърли Бонадюс от „Възвисяване на вярата“. Приготви най-мощните си лечебни заклинания.
	Очите на Рай’ги се разшириха от изненада.
	— Заповядваш ми да се моля на Лолт за магия, с която да излекувам някакъв си полуръст? — невярващо попита той. — Нима смяташ, че тя ще ме подкрепи в подобно начинание?
	Самоуверен както винаги, Джарлаксъл кимна.
	— Ще го стори, защото така ще помогне на своите мрачни елфи — убедено заяви той и се усмихна още по-широко.
	Изходът от битката току-що бе направил живота му по-лесен и много по-забавен.


	Глава 22
	Спасение

	Риджис простена и потръпна конвулсивно, което още повече увеличи агонията му. И най-незначителното помръдване караше копието да вибрира и изпращаше вълни от раздираща болка по цялото му тяло.
	Бруенор стисна зъби и преглътна сълзите си — със слабост нямаше да помогне на тежко ранения си приятел.
	— Направи го бързо! — рече той на Дризт и като коленичи край Риджис, улови го за раменете и притисна крак в гърба му, за да го задържи напълно неподвижен.
	Елфът не бе сигурен какво точно да стори. Че на върха си копието имаше шипове бе съвсем очевидно, но да го избута в обратната посока, като изкара дръжката от другата страна, му се струваше прекалено жестоко и твърде опасно в сегашното състояние на Риджис. Ала как да среже онази част, която стърчеше навън, достатъчно бързо и точно, за да спести това жестоко изтезание на приятеля си? Та нали и най-слабото потрепване на копието го караше да вие от болка? Какво оставаше за рязкото разместване, което неминуемо щеше да последва и най-добре премерения удар с ятагана на Дризт?
	— Хвани го с две ръце — обади се Кати-Бри. — Постави едната върху раната, а другата — около копието, над мястото, където искаш да бъде счупено.
	Дризт вдигна поглед към нея и видя, че в десницата си младата жена държи Таулмарил, а в тетивата му е поставила една от среброперите си стрели. Не му беше трудно да се досети какво е намислила и макар да се съмняваше доколко разумен е планът й, той самият нямаше по-добра идея, затова стисна копието малко над входното отвърстие, а другата си ръка сложи около две педи над него. После погледна към Бруенор, който още по-здраво натисна полуръста, при което горкият Риджис отново изскимтя от болка, и мрачно му кимна.
	След това кимна на Кати-Бри, която се приведе, за да се прицели по-добре и за да е сигурна, че след като мине през копието, стрелата й няма да рани някой от останалите. Добре разбираше, че ако не е съвършено точна, или късметът й изневери, стрелата може да се отплесне и тогава до Риджис ще легне още някой от приятелите й, също толкова тежко ранен. Тази мисъл я накара да наведе лъка, ала в този миг Риджис отново простена и тя осъзна, че времето им е на свършване.
	Твърдо решена, тя вдигна Таулмарил и отново се прицели. Заслепяващо сребърно сияние проряза въздуха, мина през стърчащото копие, а после и през борда, прелетя над реката и се изгуби между дърветата.
	Въпреки че го бе очаквал, Дризт за миг остана неподвижен, зашеметен от внезапния блясък. Когато сетивата отново започнаха да му се подчиняват, той подаде счупеното копие на Бъмпо, след което се обърна към Бруенор:
	— Вдигни го много внимателно.
	Приятелят му го послуша и крайно предпазливо повдигна раненото рамо на Риджис от палубата.
	После, с един умолителен, безпомощен поглед към останалите, елфът улови остатъка от копието и натисна.
	Риджис запищя и се загърчи толкова неистово, че състрадателният Дризт беше принуден да спре. Без да знае какво да прави, елфът пусна копието и безпомощно разпери ръце.
	— Медальона! — възкликна Кати-Бри неочаквано и коленичи до приятелите си. — Ще го накараме да си мисли за нещо по-хубаво.
	Бруенор начаса повдигна стенещия полуръст още мъничко и младата жена побърза да бръкне под ризата му и да откачи искрящия рубинен медальон.
	— Не сваляй поглед от него — на няколко пъти повтори тя, докато примамливо полюляваше магическото украшение пред полузатворените очи на Риджис.
	Главата на полуръста започна да се отпуска, ала Кати-Бри го улови за брадичката.
	— Спомняш ли си празненството, след като те спасихме от Пук? — меко проговори тя и се насили да се усмихне.
	Постепенно успя да го увлече с думите си, връщайки го назад към онзи приятен ден, когато пиршеството бе продължило часове наред и той се бе почерпил почти до забрава. В забрава като че ли бе изпаднал и сега — Вече не стенеше, а очите му не се отделяха от искрящия камък.
	— А помниш ли как се забавлява. В стаята с възглавниците? — сега Кати-Бри заговори за харема в дома на Пук. — Имахме чувството, че никога няма да излезеш!
	Без да спира да говори, младата жена погледна към Дризт и кимна.
	Без да губи време, елфът отново улови крайчеца на строшеното копие и след като се увери, че Бруенор здраво държи раменете на приятеля им, бавно натисна.
	Риджис изкриви лице в болезнена гримаса, когато остатъкът от копието се показа от другата страна на рамото му, но не опита да се съпротивлява, нито пък запищя. Не след дълго острието остана в ръката на Дризт.
	То обаче бе последвано от дебела струя кръв, която шурна от зейналата рана толкова мощно, че въпреки усилията на Дризт и Бруенор, които се хвърлиха да я спрат, ръката на полуръста бързо започна да побледнява.
	— Има вътрешен кръвоизлив — процеди джуджето през стиснати зъби. — Ще се наложи да му отрежем ръката, ако не успеем да го овладеем.
	Дризт не каза нищо, но се залови за работа с удвоени усилия — махна превръзките от рамото на полуръста и бръкна направо в раната, мъчейки се да спре кръвта.
	В това време Кати-Бри продължаваше да полюшва медальона пред очите на Риджис и да му говори успокояващо. Дотолкова се бе съсредоточила в задачата си, с която се справяше наистина превъзходно, че едва съумяваше да хвърли по някой разтревожен поглед към Дризт, за да види какво прави.
	Ако в този миг Риджис бе зърнал лицето на елфа, вероятно и магическият камък не би могъл да го удържи в обятията на забравата. Защото Дризт изобщо не се заблуждаваше колко тежко е положението на дребния му приятел. Така и не успяваше да спре кръвотечението, а единственият изход, който изглеждаше все по-неизбежен — да ампутират ръката — навярно щеше да го убие.
	— Спря ли го? — час по час питаше Бруенор. — Спря ли го?
	Дризт се смръщи и хвърли многозначителен поглед към окървавената му секира, след което се залови за работа с удвоено усърдие. Най-сетне поохлаби натиска върху вената и неволно затаи дъх, докато едва-едва я отпускаше. Кръв обаче не потече.
	— Отсичам я! — заяви Бруенор, разчитайки погрешно изражението на приятеля си.
	Елфът вдигна ръка и поклати глава:
	— Кръвта е спряна.
	— За колко дълго? — тревожно попита Кати-Бри, ала Дризт само поклати глава.
	— Трябва да се махаме оттук — обади се Бъмпо, когато видя, че суетнята около полуръста е намаляла. — Онез’ гоблини не ще да са далече.
	— Все още не — настоя Дризт. — Не бива да го местим, докато не сме сигурни, че раната няма да се отвори наново.
	Бъмпо хвърли притеснен поглед на брат си, после двамата погледнаха към своите братовчеди.
	Ала Дризт беше прав, разбира се — Риджис не трябваше да бъде местен. Тримата му приятели останаха край него, Кати-Бри с медальона в ръка, готова отново да го използва, ако се наложи. За момента обаче, Риджис не усещаше нищо, освен блажения мрак на безсъзнанието.

	* * *

	— Притеснен си — отбеляза Кимуриел Облодра, комуто очевидно доставяше искрено удоволствие да гледа как обичайно невъзмутимият Джарлаксъл крачи напред-назад из стаята.
	Наемникът спря и го изгледа сърдито.
	— Глупости! — отсече той. — Преобразяването на Баелтимазифас в Басадони паша беше съвършено.
	Така си беше. На важната среща, която се бе провела тази сутрин, допелгангерът се бе престорил на Басадони наистина безукорно, което бе немалко постижение, като се имаше предвид, че старецът бе мъртъв и Баелтимазифас не можеше да проникне в мислите му и да си набави информация за характера и особеностите му. Разбира се, ролята му в срещата не бе особено голяма — както Шарлота беше обяснила на останалите, господарят й беше твърде стар и с доста поразклатено здраве. Ронинг паша бе повярвал напълно в превъплъщението на допелгангера, а след като могъщият Ронинг бе доволен, Домо Куилило и неговите плъхочовеци, както и по-младите и подозрителни пратеници на Рейкърс нямаше срещу какво да възразят. Над калимпортските улици отново се възцари прежното спокойствие и всичко потече постарому… поне що се отнасяше до другите гилдии.
	— Каза им точно това, което искаха да чуят — съгласи се Кимуриел.
	— А сега ще сторим съвсем същото и с Дризт и неговите приятели — увери го Джарлаксъл.
	— Ала този път ще си имаме работа с много по-опасен противник. По-съобразителен и повече… елф на мрака.
	Джарлаксъл изгледа псиониста от глава до пети, после избухна в смях, без да може да отрече, че наистина е притеснен.
	— Там, където е намесен Дризт До’Урден, винаги е интересно — обясни той. — Колко пъти само е надвивал, надхитрял и надигравал и най-страшните противници, които можеш да си представиш! И виж го сега — при тези думи наемникът кимна по посока на магическия басейн, който Рай’ги бе оставил в стаята. — Все още е жив… къде ти, надали някога е бил по-добре. Лично матрона Баенре се зарече да окачи главата му на стената си, а ето че не той, а тя е мъртва!
	— Само че ние не желаем смъртта му — напомни му Кимуриел. — Въпреки че и от нея можем доста да спечелим.
	Джарлаксъл рязко поклати глава:
	— Никога — категорично заяви той и псионистът го изгледа заинтригувано.
	— Нима си започнал да харесваш изменника? Няма да ти е за първи път.
	Джарлаксъл отново се разсмя:
	— По-точно би било да се каже, че го уважавам.
	— Той никога няма да се присъедини към Бреган Д’аерте.
	— Не и съзнателно — отвърна наемникът. — Не и съзнателно.
	Кимуриел не продължи да го разпитва и вместо това развълнувано кимна към мисловния басейн:
	— Моли се Баелтимазифас да си заслужи парите, които му плащаме.
	Джарлаксъл, който бе видял не един и двама да се провалят безславно срещу Дризт До’Урден, със сигурност се молеше.
	В този миг Артемис Ентрери се появи на вратата, точно както наемникът му беше наредил. След като хвърли изпитателен поглед на двамата елфи, той предпазливо се доближи до магическия уред… и очите му се разшириха при вида на онова, което съзря там — образа на най-заклетия си враг.
	— Защо се учудваш? — попита го Джарлаксъл. — Нали обещах да ти дам онова, което желаеш повече от всичко на света.
	Палачът трябваше да положи доста усилия, за да си придаде безразличен вид — не искаше да достави на наемника удоволствието да види колко е развълнуван. Да, сега вече разбираше, че Джарлаксъл — проклетият Джарлаксъл! — е бил прав. Там, в мисловния басейн, беше източникът на неговата апатия, доказателството, че целият му живот е бил една лъжа. Там стоеше единственото предизвикателство, което не бе преодолял, единствената пречка, която го спираше да се наслади на живота.
	Дризт До’Урден.
	Ентрери вдигна поглед към Джарлаксъл и кимна.
	Без изобщо да се учудва, наемникът се усмихна.

	* * *

	Риджис се гърчеше и стенеше жаловито. Този път опитите на Кати-Бри да го успокои с помощта на магическия медальон не помагаха — всичко бе станало толкова бързо, че тя бе успяла да се намеси, чак когато пръстите на елфа вече бяха в раната, мъчейки се да открият скъсаната вена.
	С брадвата до себе си, Бруенор правеше всичко по силите си, за да удържа полуръста неподвижен, ала въпреки това Дризт се мръщеше и час по час тръсваше ядосано глава. Раната отново се беше отворила и то толкова лошо, че дори той не беше в състояние да се справи с нея.
	— Отсечи проклетата ръка! — отчаяно извика най-сетне и се отдръпна, целият покрит в кръв.
	Четирите джуджета от „Тинолок“ простенаха в един глас, но Бруенор, на когото винаги можеше да се разчита да запази самообладание, разбра, че приятелят му има право и посегна към брадвата си.
	Кати-Бри все така мълвеше успокояващи думи, ала Риджис отдавна не я чуваше, пропаднал в бездната на безсъзнанието.
	Бруенор взе секирата и се приготви за удар. Младата жена, осъзнавайки, че друг изход наистина няма и че на всяка цена трябва да спрат кървенето, дори ако това означава да отрежат цялата ръка и да обгорят жестоката рана, с нежелание повдигна ранената ръка.
	— Давай! — нареди Дризт и четирите джуджета отново простенаха.
	Бруенор си плю на ръцете и вдигна оръжието, ала погледът му се спря върху нещастния полуръст и по лицето му се изписа колебание.
	— Давай! — повтори Дризт и джуджето замахна, но после пак свали оръжието.
	— Отсечи я! — обади се и младата жена.
	— Недей! — разнесе се непознат глас някъде съвсем наблизо и когато се обърнаха, приятелите видяха към тях да се приближават двама мъже.
	— Кадърли! — извика Кати-Бри.
	Радостта и изненадата на двамата с Дризт беше толкова голяма, че никой от тях не обърна внимание, че свещеникът изглежда по-стар в сравнение с последния път, когато го бяха видели… което беше необичайно, при положение че със завръщането на силите му, той бе започнал да си възвръща и преждевременно изгубената младост. Неимоверното усилие, което младият мъж бе положил, за да издигне „Възвисяване на вярата“ от отломките, му бе струвало скъпо.
	Кадърли кимна на своя спътник, който начаса се завтече към Риджис:
	— Добре е, че при вас дойдохме — отбеляза другият духовник, любопитна забележка и то на диалект, който никой в лодката не бе чувал преди.
	На никого обаче не му хрумна да се усъмни, не и когато непознатият беше с Кадърли и още по-малко, когато го видяха да се надвесва над полуръста и да подхваща тих напев над изопнатото му тяло.
	— Моят приятел, Арабел, ще се погрижи за раната — обясни Кадърли на останалите. — Наистина съм изненадан да ви срещна толкова далеч от дома ви.
	— Тръгнали сме към теб — рече Бруенор.
	— Е, ще трябва да се върнете обратно — драматично заяви приелият образа на Кадърли допелгангер, точно както Джарлаксъл го бе научил. — На драго сърце бих ви приветствал във „Възвисяване на вярата“, ала сега пътят ви води в друга посока — имате приятел, който отчаяно се нуждае от помощта ви.
	— Уолфгар! — ахна Кати-Бри, изричайки на глас онова, което всички си мислеха.
	Кадърли кимна:
	— Изглежда, че се е опитал да Ви последва. Сега се намира в едно малко селце на изток от Портата на Балдур. Реката бързо ще ви отнесе дотам.
	— Кое село? — намеси се Бъмпо.
	Баелтимазифас сви рамене:
	— Няколко къщурки зад едно обрасло с дървета възвишение.
	— Туй ще да е Йогервил — предположи Донат и брат му кимна в знак на съгласие.
	— Ще ви откараме дотам само за ден — обърна се капитанът към Дризт, който хвърли въпросителен поглед на свещеника.
	— Ще ми трябва цял ден, докато измоля заклинание, за да ви пренеса — обясни мнимият Кадърли. — А дори тогава мога да взема само едного.
	В този миг Риджис простена и всички погледи се насочиха към него. С изумление и огромна радост, приятелите му го видяха да се надига — не само че изглеждаше много по-добре, но дори успя да свие пръстите на ранената си ръка.
	Коленичил край него, превъплътеният в човек Рай’ги се усмихна и мислено благодари на Лолт за проявеното разбиране.
	— Вече може да пътува — уверено заяви Баелтимазифас. — А сега тръгвайте. Приятелят ви е в смъртна опасност. По всичко личи, че избухливият му нрав е ядосал фермерите и те се канят да го обесят. Все още имате време да го спасите, защото селяните смятат да изчакат завръщането на своя старейшина, но трябва да побързате.
	Дризт кимна и откачи кесийката си от колана на Риджис.
	— Ще дойдеш ли с нас? — попиша той и заедно с преобразения Рай’ги слезе на брега при Кадърли, докато Кати-Бри, Бруенор, полуръстът и четирите джуджета подготвяха лодката за път.
	— Не — отвърна допелгангерът, имитирайки до съвършенство гласа на свещеника, благодарение на Друзил, от когото наистина бе научил много. — Няма да ви трябвам, а имам и други, не по-малко належащи задачи.
	Дризт отново кимна и му подаде кесийката:
	— Бъди предпазлив — предупреди го той. — Има способността да си привлича съюзници.
	— Само след няколко минути ще си бъда обратно във „Възвисяване на вярата“.
	Тази странна забележка накара елфа да повдигне вежди — та нали Кадърли току-що беше казал, че ще му трябва цял ден, за да задейства магията за подобно придвижване?
	— Повторно заклинание — побърза да се намеси Рай’ги, виждайки недоумението на Дризт. — Обратно в храма може да ни отведе, но не и на друго място.
	— Хайде, елфе! — провикна се Бруенор. — Момчето ми чака!
	— Върви! — мнимият Кадърли взе кесийката, която Дризт му подаваше, после сложи ръка върху рамото му, завъртя го към реката и лекичко го побутна. — Върви още сега. Нямате нито миг за губене.
	В подсъзнанието на елфа забиха предупредителни камбани, но той просто нямаше време да спре и да се вслуша в онова, което му нашепваха. Бъмпо и останалите вече обръщаха лодката и всеки миг щяха да потеглят. С един ловък скок Дризт се озова при тях, а когато се обърна, видя Кадърли да му маха усмихнат. Междувременно, другарят му беше подхванал нова магия и още преди „Тинолок“ да се бе отдалечил кой знае колко, двамата свещеници се бяха изпарили.
	— Защо проклетият му глупак не отведе поне един от нас при момчето? — попита Бруенор.
	— Защо наистина? — отвърна Дризт, докато се взираше в пустия бряг, чудейки се.
	Чудейки се.
	Рано на другата сутрин лодката хвърли котва на около двеста-триста метра преди Йогервил и четиримата приятели, в това число и Риджис, който вече се чувстваше много по-добре, слязоха на брега.
	Бяха се разбрали джуджетата да останат на борда, Бруенор, Риджис и Кати-Бри да отидат да говорят със селяните, а Дризт да заобиколи поселището, за да проучи местността.
	Тримата бяха посрещнати от дружелюбни фермери, чиито широки усмивки отстъпиха място на искрено недоумение при споменаването на Уолфгар.
	— Нима мислите, че ще забравим някой с таквоз описание? — изкиска се една старица и приятелите я изгледаха разтревожено.
	— Донат е объркал града! — тежко въздъхна Бруенор.

	* * *

	Тревожните мисли не даваха мира на Дризт. Кадърли очевидно бе използвал магия, за да дойде при тях, но ако Уолфгар наистина се намираше в такава опасност, защо свещеникът не бе отишъл първо при него? Разбира се, причината може да бе тежкото състояние на Риджис, което правеше присъствието му по-необходимо на борда на „Тинолок“, отколкото тук. Но защо тогава двамата свещеници просто не се бяха разделили? И този път логично обяснение имаше — може би двамата имаха само едно заклинание, което да ги пренесе толкова бързо, и са били принудени да избират. Въпреки това, нещо продължаваше да гложди елфа.
	Ами да, осъзна той миг по-късно. Защо изобщо Кадърли бе издирвал Уолфгар, човек, когото никога не бе виждал, и за когото надали бе чувал повече от няколко думи?
	— Просто щастливо стечение на обстоятелствата — каза си Дризт, опитвайки се да намери логика в действията на свещеника — може би докато се беше опитвал да открие него, Кадърли бе видял Уолфгар недалеч от лодката им?
	Да, добрият късмет ще да му бе показал къде се намира варваринът.
	Вярно, и това обяснение накуцваше, но елфът се надяваше Уолфгар да им помогне да си изяснят всичко, когато го спасят. С такива мисли в главата, Дризт сви зад възвишението, което се издигаше от южната страна на селцето, далеч от тримата си приятели и изненадващата реакция на фермерите, които очевидно нямаха никаква представа кой е този Уолфгар.
	Ала той нямаше нужда да става свидетел на разговора им — всичко му се изясни в мига, в който остави хълма зад гърба си и видя лъчите на утринното слънце да обливат висока кристална кула.


	Глава 23
	Последното изпитание

	Дризт стоеше като закован и гледаше как по съвършено гладката повърхност на кулата плъзва тънка пукнатина, която постепенно ставаше все по-широка и по-широка, докато не се превърна в отворена врата.
	На прага й, вдигнал ръка, за да го повика, стоеше мрачен елф с причудлива, украсена с перо шапка, която Дризт помнеше отлично. По някаква причина, която и сам не разбираше, пазителят изобщо не беше изненадан.
	— Ето, че пак се срещаме, Дризт До’Урден — поздрави го Джарлаксъл, използвайки общия език на Повърхността. — Заповядай, влез. Трябва да си поговорим.
	Дризт постави ръка върху дръжката на един от ятаганите си, а другата — върху кесийката с ониксовата статуетка, въпреки че съвсем наскоро бе отпрашил Гуенивар обратно в Звездната равнина и знаеше, че тя все още няма да е възстановила напълно силите си. Мускулите на краката му се напрегнаха, докато преценяваше разстоянието, което го делеше от наемника. Благодарение на магическите предпазители, които носеше около глезените си, можеше да го вземе само за миг, навярно дори щеше да успее да нанесе и един удар.
	Ала това щеше да е всичко, сигурен бе Дризт. Щом Джарлаксъл беше тук, наоколо несъмнено беше пълно с воини от Бреган Д’аерте, които и в този миг го държаха на прицел.
	— Заповядай — покани го отново Джарлаксъл. — Трябва да обсъдим нещо, което би могло да е от полза както за нас двамата, така и за нашите приятели.
	Тези думи, както и фактът, че се бе озовал тук, подведен от лъжата на един измамник, че Уолфгар бил в беда, накараха Дризт да охлаби хватката си около дръжката на ятагана.
	— Обещавам ти, че нито аз, нито моите съмишленици ще те нападнем — увери го Джарлаксъл. — Нещо повече, онези, с които дойде дотук, също ще си тръгнат невредими, при условие че не предприемат нищо срещу мен.
	Дризт познаваше наемника достатъчно добре, за да знае, че може да му вярва. При предишните им срещи винаги Джарлаксъл бе държал печелившите карти и бе разполагал с не една и две възможности да убие както него, така и Кати-Бри. Ала не го бе сторил, въпреки че можеше да спечели доста, ако донесеше главата на изменника До’Урден в Мензоберанзан. С един последен поглед към хълма, който закриваше малкото селце, Дризт пристъпи към вратата.
	Безброй спомени го връхлетяха, когато прекрачи прага на кулата и магическата врата хлопна зад гърба му. Макар че сега приземното ниво бе различно, Дризт нямаше как да не се върне назад във времето, към деня, когато в преследване на Акар Кесел, за първи път бе проникнал във физическото проявление на Креншинибон. Споменът със сигурност не бе от най-приятните, но пък можеше да му бъде полезен с идеи как да се справи с кулата, дай отнеме силата и да я превърне в купчина отломки.
	После обаче видя Джарлаксъл да се настанява удобно в мекото кресло край едно огромно огледало и осъзна, че такава възможност най-вероятно няма да му се удаде.
	Наемникът кимна към срещуположния стол и Дризт се подчини. Джарлаксъл може и да бе неимоверно опасен, много по-опасен от повечето същества, които бе срещал през живота си, но не беше безразсъден, нито ненужно жесток.
	Докато отиваше към стола, Дризт усети, че краката му са мъничко по-тежки, сякаш силата на магическите му предпазители вече не действаше.
	— Наблюдавам действията ти от доста дни насам — обясни Джарлаксъл. — Един мой приятел се нуждае от услугите ти.
	— Услуги? — подозрително повтори Дризт.
	Джарлаксъл само се усмихна и продължи:
	— Затова трябваше отново да ви събера.
	— И да откраднеш Креншинибон — допълни Дризт.
	— О, не — призна си наемникът. — Съвсем не. В началото дори не знаех за Креншинибон. Това, че се сдобих с него, бе просто още един (и то доста приятен) стимул в издирването на онова, от което се нуждаех най-силно — теб.
	— А Кадърли? — донякъде притеснено попита Дризт.
	Все още не бе съвсем сигурен дали онзи, който се бе притекъл на помощ на Риджис, бе истинският Кадърли или не. Дали Джарлаксъл бе успял да отмъкне кристалния отломък от свещеника или цялата случка бе една особено хитра измама?
	— Кадърли си е във „Възвисяване на вярата“, в блажено неведение за онова, което се случва с теб — обясни Джарлаксъл. — За огромно неудоволствие на новия чирак на един от моите магьосници, който храни особено силна неприязън към свещеника.
	— Закълни ми се, че Кадърли е добре — настоя Дризт.
	Наемникът кимна:
	— Напълно. И не се тревожи, няма нужда да ми благодариш, задето спасихме живота на полуръста.
	Насмешливата забележка на Джарлаксъл хвана Дризт неподготвен. Трябваше да признае, че наемникът е прав. Ако съюзниците му, предрешени като Кадърли, не се бяха появили, за да изцелят Риджис, той най-вероятно вече нямаше да е между живите, или, най-малкото, щеше да е осакатен за цял живот.
	— Колко изгодно — правите една проста магия и така спечелвате пълното ни доверие — изрече на глас Дризт, който добре разбираше, че Джарлаксъл рядко прави нещо, ако не може да извлече някаква полза от него.
	— Съвсем не беше проста — увери го наемникът. — Освен това, спокойно можехме да се престорим, че сме го излекували и да приложим заклинание, което да му помогне само временно, оставяйки го в крайна сметка в още по-тежко състояние отпреди.
	Когато видя очите на Дризт да се присвиват заплашително, побърза да добави:
	— Но не го сторихме, уверявам те. Приятелят ти много скоро ще бъде напълно здрав.
	— Тогава искрено ти благодаря — отвърна Дризт. — Естествено, разбираш, че ще трябва да си взема Креншинибон обратно?
	— Не се и съмнявам, че си достатъчно храбър, за да се опиташ да го направиш — призна наемникът. — Но също така знам, че не си достатъчно глупав.
	— Може бе не точно сега.
	— А защо изобщо? Какво го е грижа Дризт До’Урден дали злата магия на Креншинибон действа сред мрачните елфи от Мензоберанзан?
	И този път думите на Джарлаксъл хванаха Дризт неподготвен. Какво ли наистина?
	— Но дали Джарлаксъл ще остане в Мензоберанзан? — рече той. — Струва ми се, че не.
	Наемникът се разсмя:
	— Джарлаксъл ходи там, където трябва да бъде. Но ти помисли добре, преди да се опиташ да си върнеш кристалния отломък, Дризт До’Урден. Освен това, нима Креншинибон би могъл да попадне в по-подходящи ръце от моите?
	Дризт не отвърна, но думите на наемника го накараха да се замисли.
	— Стига сме приказвали за това — махна с ръка Джарлаксъл и стана от мястото си, а лицето му внезапно придоби напрегнато изражение. — Доведох те тук, за да се срещнеш с един стар познайник. Един познайник, с когото си се бил и като съюзник, и като враг. Той май има недовършена работа с теб.
	Дризт го изгледа неразбиращо — нямаше никаква идея за какво става дума… поне в продължение на един миг. После обаче си спомни последния път, когато бе видял Джарлаксъл, малко преди двамата с Артемис Ентрери да поемат всеки по своя път. Истината започна да му се изяснява и по лицето му се изписа разочарование.

	* * *

	— Сбъркали сте проклетия му град! — сопна се Бруенор на Бъмпо и Донат, когато с Риджис и Кати-Бри се върнаха на борда на „Тинолок“.
	Двамата братя се спогледаха и Донат се почеса по главата.
	— Той трябва да е! — настоя Бъмпо. — Тъй де, поне според описанието на вашия приятел.
	— Селяните може да са ни излъгали — намеси се Риджис.
	— Значи са отлични измамници, до един — рече Кати-Бри.
	— Е, аз пък знам как можем да се уверим със сигурност — лукаво подхвърли полуръстът и когато приятелите му, които и преди бяха чували този тон, се обърнаха към него, го видяха да размахва рубинения медальон.
	— Да се връщаме тогаз! — Бруенор се накани да слезе от лодката, но преди това се обърна към Бъмпо и брат му и попита: — Сигурни сте, нали?
	И четирите джуджета закимаха усърдно.
	Тримата почти бяха стигнали до селото, когато едно малко момченце изтича да ги посрещне:
	— Намерихте ли вашия приятел?
	— Ами не, още не сме — отвърна Кати-Бри и махна с ръка, за да попречи на Риджис и Бруенор да се намесят. — Да не би да си го видял?
	— Може да е в кулата — отвърна малчуганът.
	— Каква кула? — изръмжа Бруенор, преди младата жена да успее да каже нещо.
	— Ей там! — отвърна момченцето, без да се впечатли от сърдития му тон. — Отзад.
	И то им показа възвишението, което се издигаше зад селцето. Тримата приятели погледаха натам и видяха неколцина фермери да се изкачват по хълма. Още преди да достигнат върха, обаче, селяните заахкаха от изумление — някои сочеха в далечината, други паднаха на колене, трети пък се втурнаха обратно към селото.
	Приятелите също се затичаха към хълма, но когато се изкачиха до върха, и тримата се заковаха на място, без да могат да откъснат смаяни погледи от огромната кула, физическото въплъщение на Креншинибон.
	— Кадърли? — и без сам да вярва, попита Риджис.
	— Не мисля — отвърна Кати-Бри и като приклекна, ги поведе напред крайно предпазливо.

	* * *

	— Артемис Ентрери иска спорът между вас двамата да приключи веднъж завинаги.
	— Какво ме вълнува мен това? — надигна се от стола си Дризт. — Нямам никакво желание да го виждам, още по-малко пък да се бия с него. Ако окаяникът се измъчва, задето не може да се изправи срещу мен — толкова по-добре!
	Крайно нетипичният изблик красноречиво говореше колко много Дризт презира Ентрери и колко искрен бе в твърдението си, че никога не иска да го среща в битка.
	— И този път не ме разочарова — изкиска се Джарлаксъл. — Напълно си лишен от самоцелна гордост, което е похвално. Искрено ти се възхищавам и ми се щеше да можех да удовлетворя желанието ти и да оставя теб и твоите приятели да си вървите по пътя. Боя се обаче, че не мога да го сторя и че наистина трябва да си уредиш сметките с Ентрери. Ако не заради самия себе си, то заради тях.
	Дризт се замисли над заплахата и Джарлаксъл махна с ръка пред огледалото, което висеше край стола му. Гладката повърхност начаса бе обвита от гъста мъгла, която бързо започна да се прояснява, разкривайки картина, която мигновено привлече вниманието на Дризт — Кати-Бри, Риджис и Бруенор се прокрадваха към кулата. Младата жена вървеше начело с несигурна стъпка, като се опитваше да се възползва и от най-малкото прикритие.
	— Мога да ги убия само с една мисъл — рече наемникът.
	— Но защо би го сторил? Нали ми даде думата си.
	— И смятам да удържа на нея — увери го Джарлаксъл. — Стига да ми сътрудничиш.
	Дризт замълча, обмисляйки чутото.
	— Ами Уолфгар? — попита най-сетне — наемникът сигурно разполагаше с някаква информация за варварина, след като бе използвал неговото име, за да ги подмами дотук.
	Сега бе ред на Джарлаксъл да се замисли, но само за миг:
	— Жив е и доколкото успях да видя, е добре. Не съм говорил с него, но го наблюдавах достатъчно дълго, за да разбера как да се възползвам от сегашното му положение.
	— Къде е?
	Наемникът се усмихна широко:
	— Ще дойде време и за това — рече той и като хвърли поглед към стълбището, което извеждаше от стаята, допълни: — Както и сам ще установиш, тук магиите ти не действат.
	При тези думи Дризт разбра защо краката му бяха натежали.
	— Никоя от тях — продължи Джарлаксъл. — Нито ятаганите ти, нито предпазителите, които взе от Дантраг Баенре, когато го уби, нито дори вродените ти елфически умения.
	— Поредната възхитителна способност на кристалния отломък — подигравателно отбеляза Дризт.
	— Не — с усмивка обясни наемникът. — По-скоро малко помощ от един приятел. Нали разбираш, трябваше да обезвредя всички магии, та двубоят между теб и Ентрери да е напълно равнопоставен, без никаква възможност някой да получи нечестно преимущество.
	— И все пак огледалото работи — отбеляза Дризт, не само за да си спечели време, но и защото бе наистина любопитен. — Не е ли и това магия?
	— Само че е част от кулата, не съм го донесъл отвън. А всичко тук е недосегаемо за опитите на моя помощник да обезвреди силата му. Наистина, какъв прекрасен подарък ми направи, когато му даде Креншинибон. Толкова много научих — как да издигам кулите, как да ги променям така, че да отговарят на нуждите ми…
	— Разбираш, че не мога да ти позволя да го задържиш, нали? — прекъсна го Дризт.
	— А ти разбираш, че никога не бих те довел тук, ако смятах, че съществува и най-малката вероятност да ми го отнемеш, нали? — засмя се Джарлаксъл и отново се обърна към огледалото.
	Дризт проследи погледа му и видя приятелите си да обикалят около кулата, търсейки входа й… вход, който, добре знаеше елфът, никога нямаше да намерят, освен ако Джарлаксъл не поискаше. Все пак, Кати-Бри откри нещо друго — следите на Дризт.
	— Вътре е! — извика тя.
	— О, моля те, нека да е Кадърли — притеснената забележка на Риджис, която и двамата елфи чуха, накара Джарлаксъл да се засмее.
	— Върви при Ентрери — рече той след миг, вече сериозно, като в същото време махна с ръка и образът в огледалото се разсея. — Върви и задоволи любопитството му, после ти и твоите приятели ще поемете по пътя си, а аз — по своя.
	Дризт се взря в него и наемникът отвърна на погледа му. В тези няколко мига, двамата се разбраха без думи.
	— Независимо от изхода? — попита Дризт, просто за да е сигурен.
	— Приятелите ти ще си тръгнат оттук невредими — увери го Джарлаксъл. — С теб или с твоето тяло.
	Дризт погледна към стълбището. Все още не можеше да повярва, че Артемис Ентрери, неговият най-заклет враг от толкова години, го очаква там горе. Онова, което беше казал на Джарлаксъл, бе съвсем вярно — никога повече не искаше да вижда палача, още по-малко пък искаше да се бие с него. Това си беше вътрешното терзание на Ентрери, не неговото. Дори сега, когато битката бе толкова близка и очевидно необходима, на елфа изобщо не му се искаше да изкачи стълбите. Причината не бе, че се боеше от убиеца. Ни най-малко. Въпреки че уважаваше Артемис Ентрери като боец, Дризт не се страхуваше от предизвикателството.
	Надигна се от стола и се отправи към стълбището, като мислено изброяваше всичко хубаво, което можеше да постигне с този двубой. Не само че щеше да удовлетвори Джарлаксъл, но може би щеше да отърве света от един истински бич.
	Изведнъж спря и се обърна.
	— Това също е моя приятелка — заяви, докато изваждаше ониксовата статуетка от кесийката на кръста си.
	— А, да — рече Джарлаксъл, а лицето му засия. — Гуенивар.
	— За нищо на света няма да допусна да се озове в ръцете на Ентрери. Нито пък в твоите. Какъвто и да е изходът от битката, тя трябва да бъде върната на мен или на Кати-Бри.
	— Жалко — засмя се наемникът. — Надявах се да забравиш да я включиш в условията си. Как би ми се искало да имам спътница като великолепната Гуенивар!
	Дризт се изпъна, а лавандуловите му очи се присвиха заплашително.
	— Но ти никога не би ми поверил подобно съкровище — продължи Джарлаксъл през смях. — И не мога да те виня — открай време имам слабост към магически предмети.
	Когато Дризт не сподели веселието му, главатарят на Бреган Д’аерте посочи вратата:
	— Дай го на тях тогава. Просто хвърли фигурката към стената, над мястото, откъдето влезе, и виж какво ще стане.
	При тези думи наемникът махна към огледалото, което отново се изясни и показа образа на Кати-Бри и останалите.
	Междувременно над вратата бе зейнала неголяма дупка, при вида, на която Дризт се втурна натам и докато подхвърляше статуетката през нея, се провикна, с надеждата приятелите му да го чуят:
	— Бягайте оттук!
	После обаче му хрумна, че всичко това може да е номер от страна на Джарлаксъл, целящ да го измами, и побърза да се обърне към огледалото.
	За свое облекчение видя как Кати-Бри се опитва да му каже нещо, а Риджис вдига фигурката и, без да губи нито миг, призовава Гуенивар. Миг по-късно пантерата се материализира до останалите му приятели и заръмжа — и тя, както и те, го викаше.
	— И сам знаеш, че няма да си тръгнат — сухо отбеляза Джарлаксъл. — По-добре върви и веднъж завинаги свършвай с всичко това. Имаш думата ми, че приятелите ти — и четиримата — ще останат невредими.
	Дризт отново се поколеба и го изгледа, удобно разположен в креслото си, сякаш не го заплашваше никаква опасност. Защо просто не извадеше ятаганите си, магически или не, и не се нахвърлеше отгоре му, за да му покаже, че не е толкова недосегаем, колкото си мисли. Разбира се, Дризт добре знаеше, че не може да го стори, не и когато животът на приятелите му бе заложен на карта.
	Джарлаксъл, самодоволно изтегнат в креслото си, също го знаеше.
	Дризт си пое дълбоко въздух, опитвайки да се отърси от объркването на последния ден, лудостта, която бе предала Креншинибон в ръцете на Джарлаксъл, а него — довела тук, за да го изправи срещу Артемис Ентрери.
	Елфът отново си пое дъх, протегна ръце и пое нагоре по стълбите.

	* * *

	Артемис Ентрери нервно кръстосваше помещението, изучавайки сложните му очертания, с многобройни стълбища и високи сводове. Да, от Джарлаксъл не можеше да очаква да избере обикновена кръгла стая. Вместо това, наемникът бе създал втория етаж на кулата по свой вкус — сложен и объркан, с безброй местенца, където на двамата противници щеше да им се наложи да прибягват до находчиви стратегии. В средата имаше четири стъпала, които свършваха с малка площадка, на която можеше да застане само един. От другата й страна имаше още четири стъпала, които се спускаха обратно на пода. До една от стените пък имаше други пет стъпала, които водеха до тераса, простираща се по протежение на цялата стена. Около трийсет сантиметра широка греда свързваше четвъртото стъпало с площадката в центъра на стаята.
	Край друга от стените, близо до мястото, където палачът неспокойно крачеше напред-назад, имаше двойна полегата рампа, а до вратата, откъдето щеше да се появи Дризт До’Урден, бяха разположени две ниски, кръгли площадки.
	Въпросът беше как да накара тези препятствия да заработят в негова полза. Всъщност, каза си Ентрери, това нямаше никакво значение — елфът бе прекалено непредвидим, твърде бърз и в действията, и в мислите си, за да може той да си подготви план предварително. Не, щеше да му се наложи да импровизира на всяка стъпка, да предугажда и посреща ударите му и да отвръща със също толкова мълниеносни и непредсказуеми атаки.
	Ентрери извади оръжията си — меч и кама. Първоначално се бе поколебал дали да не използва два меча, за да може по-добре да противодейства на ятаганите на Дризт, но после бе предпочел да се придържа към обичайния си стил и към любимото си оръжие, въпреки че магията му нямаше да действа.
	Напред-назад, напред-назад крачеше той, протягаше ръце, за да раздвижи кръвта си и да загрее мускулите си, като в същото време си говореше тихичко, напомняше си какво трябва да стори и сам се предупреждаваше нито за миг да не подценява противника си. Внезапно спря и се замисли над онова, което правеше.
	Беше неспокоен, нетърпелив и, за първи път откакто си бе тръгнал от Мензоберанзан, развълнуван. В този момент лек шум го накара да се обърне.
	Дризт До’Урден стоеше на прага.
	Без да каже нито дума, елфът пристъпи в стаята и дори не трепна, когато вратата се затвори зад гърба му.
	— От години чакам този миг — рече Ентрери.
	— Значи си по-голям глупак, отколкото предполагах — отвърна Дризт.
	Палачът се хвърли към площадката в средата на помещението и на един дъх изкачи четирите стъпала с оръжия в ръка.
	Очакваше Дризт да се опита да го изпревари, той обаче нито помръдна, нито докосна ятаганите си.
	— И още по-голям глупак, ако си мислиш, че ще се бия с теб — спокойно заяви елфът.
	Очите на Ентрери се разшириха от изумление. Няколко мига той остана като закован, после бавно слезе по стълбите, вдигнал меча си за удар, и се приближи само на крачка-две от Дризт.
	Който все така не посягаше към оръжията си.
	— Извади ятаганите си! — нареди убиецът.
	— Защо? За да послужа за забавление на Джарлаксъл и неговата банда?
	— Извади ги! — изръмжа Ентрери. — Или ще те пронижа.
	— Нима? — невъзмутимо попита елфът и бавно издърпа двата си ятагана от ножниците, Ентрери направи още една крачка към него, ала в този миг Дризт пусна оръжията си на земята.
	Палачът зяпна.
	— Нищо ли не си научил през всички тези години? — попита елфът. — Колко пъти трябва да разиграваме този сценарий? Трябва ли целият ни живот да бъде посветен на разплата с онзи, който надделее в поредната битка?
	— Вдигни ги! — изкрещя Ентрери и се доближи толкова, че върхът на меча му докосна гърдите на Дризт.
	— Значи ще се бием — все така нехайно продължи елфът. — Един от нас ще победи, но другият навярно ще оцелее. И, разбира се, всичко ще започне отново, защото ти пак ще решиш, че трябва да доказваш нещо.
	— Вдигни ги! — процеди палачът през стиснати зъби и съвсем леко засили натиска на оръжието си.
	Ако магията на меча все още действаше, той несъмнено щеше да проникне между ребрата на елфа.
	— Това е последното предизвикателство, защото днес един от нас ще умре. Джарлаксъл се е погрижил да ни осигури тази възможност, двубой, в който никой няма преимущество над другия.
	Дризт не се и помръдна.
	— Ще те пронижа — заплаши го убиецът.
	— Не мисля така — усмихна се елфът. — Познавам те по-добре, отколкото подозираш, и със сигурност по-добре, отколкото би ти се искало. Да ме убиеш по този начин няма да ти достави никакво удоволствие, а след това ще се ненавиждаш, задето сам си се лишил от единствената възможност някога да откриеш истината. Нали именно затова е всичко? Заради истината, твоята истина, мигът, в който се надяваш да придадеш смисъл на жалкото си съществувание… или завинаги да му сложиш край.
	Ентрери изръмжа яростно и направи крачка напред. Но не можеше, просто не бе в състояние да продължи и да убие противника си.
	— Проклет да си! — изрева той и се отдръпна към стълбите в центъра на стаята, размахал оръжие. — Проклет да си!
	Зад гърба му Дризт кимна, наведе се и вдигна двата си ятагана от пода.
	— Ентрери!
	Ентрери, който вече се намираше в другия край на стаята, веднага усети промяната в тона му и рязко се обърна. Очите му срещнаха гледка, за която отчаяно копнееха от толкова отдавна — Дризт До’Урден с оръжия в ръка, готов за битка.
	— Ти издържа изпитанието ми — обясни елфът. — Сега е мой ред да премина твоето.

	* * *

	— Ще гледаме ли или просто ще си седим и ще чакаме да видим кой ще надделее? — попита Рай’ги, докато двамата с Кимуриел излизаха от малка стаичка на първия етаж.
	— Представлението си заслужава да се види — увери ги Джарлаксъл и кимна към стълбището. — Да се качим на площадката, а аз ще направя вратата прозрачна.
	— Наистина изумително — трябваше да признае Кимуриел.
	Само за един ден Джарлаксъл бе научил толкова много от кристалния отломък — как да издига и оформя кулите, как да прави така, че да се появяват и да изчезват врати, където той реши, да добавя нови стени, прозрачни или не, или пък да използва кулата за магическо наблюдение, както бе направил с приятелите на Дризт, чиито силуети все още се движеха в огледалото на стената.
	— Да, ще гледаме битката — заяви Джарлаксъл. — И не само ние — те също ще видят всичко.
	Наемникът затвори очи и навън се разнесе силно стържене.
	— Така — рече той миг по-късно. — Вече можем да вървим.

	* * *

	Кати-Бри, Риджис и Бруенор останаха като вцепенени, когато кристалната кула се разтресе и сякаш оживя. Единият й край се изви настрани, разкривайки скрита ниша, а после се появи стълбище, което тръгваше от около шест-седем метра над земята и опасваше кулата.
	Тримата приятели се спогледаха колебливо, ала Гуенивар вече се бе втурнала нагоре със страховит рев, прескачайки по няколко стъпала наведнъж.

	* * *

	Няколко мига останаха така, вперили поглед един в друг, погледи, пълни повече с уважение, отколкото с омраза — усилията, които бяха вложили в многобройните си битки, неусетно бяха заличили голяма част от враждата им.
	Сега те се взираха един в друг от двата края на просторното помещение и всеки чакаше другия да направи първия ход или по-скоро, да покаже с нещо, че се кани да направи първия ход.
	Внезапно двамата като един се втурнаха към площадката в средата на стаята. Дори без помощта на магическите предпазители, Дризт стигна миг по-рано, навярно защото въпреки че на години бе двойно по-стар от палача, като елф на мрака бе много по-млад от него.
	Винаги готов да импровизира, убиецът изкачи първото стъпало, след което се хвърли настрани към трийсетина сантиметровата греда, с лекота избягвайки свистящите ятагани на противника си.
	Без да слиза от върха на стълбите, Дризт се обърна и приклекна, за да попречи на неприятеля си да се върне.
	Ала Ентрери знаеше, че елфът ще отбранява високата си позиция и не си и помисли да излиза изпод прикритието си от тази страна. Вместо това скочи на крака, изтича до петте стъпала край стената и ги взе на един дъх. Когато Дризт не се впусна след него, нито понечи да го пресрещне върху гредата, Ентрери направи няколко стъпки по нея.
	И този път Дризт остана върху площадката в средата на помещението.
	— Хайде! — повика го убиецът. — Напълно равнопоставени.

	* * *

	Страхуваха се да изкачат стълбите. Последното, което искаха, бе да се озоват високо върху една от стените на Креншинибон, но когато Гуенивар, която бе достигнала площадката на върха, изрева още по-гръмовито и започна да драска по стената, тримата приятели не издържаха. И този път Кати-Бри стигна първа до прозрачната стена, своеобразен прозорец към помещението, където Дризт и Ентрери се биеха на живот и смърт.
	Младата жена отчаяно заблъска по здравото стъкло, същото стори и Бруенор с тъпата страна на брадвата си, ала напразно — магическият материал беше прекалено здрав, а Дризт и Ентрери с нищо не показаха да са ги видели или чули.

	* * *

	— Трябваше да направиш стаята по-малка — сухо отбеляза Рай’ги, когато заедно с Джарлаксъл и Кимуриел достигнаха площадката, откъдето щяха да наблюдават действията на двамата противници… или бездействието им.
	— Но какво щеше да му е забавното тогава? — отвърна Джарлаксъл и кимна към Кати-Бри и останалите. — Оттук ще виждаме както битката, така и приятелите на Дризт. Те също ни виждат — още докато наемникът обясняваше, тримата елфи забелязаха, че младата жена ги сочи и макар да не чуха яростния й вик, лесно можеха да се досетят какво иска да им каже. — Но Дризт и Ентрери не могат да видят нито нас, нито тях.
	— Кулата наистина си я бива — принуден бе да признае Рай’ги.

	* * *

	На Дризт му се искаше да запази добрата си позиция на високата площадка, ала Ентрери бе изгубил прежното си нетърпение и елфът добре разбираше, че ако не направи нищо, тази битка, с която искаше да приключи веднъж завинаги, може да се проточи твърде дълго. Затова той с лекота скочи върху гредата и бавно и много внимателно тръгна към палача.
	Когато от противника му го деляха само няколко крачки, се хвърли напред и замахна. Изумрудената кама, оръжието в лявата ръка на Ентрери, се провря под връхлитащия ятаган и го отби настрани, после убиецът се завъртя на една страна и с вдигнат меч сам се впусна в атака.
	Едва-що бе започнал движението си обаче, когато другият ятаган на елфа политна нагоре, описа пълен кръг и се спусна от вътрешната страна на меча, запращайки го встрани, докато първият ятаган стори същото с изумрудената кама. Извитите остриета чертаеха кръг след кръг във въздуха, кръстосваха се, прелитаха едно над друго, издигаха се нагоре, после рязко се спускаха надолу, търсейки и най-малката пролука в противниковата защита.
	Ала оръжията на Ентрери се движеха със същата прецизност. Макар да не описваха окръжности във въздуха, те неизменно спираха атаките на двата ятагана и им отвръщаха с двойно по-яростни нападения, принуждавайки Дризт да се отбранява. Остриетата се удряха едно в друго с оглушителен звън, удар след удар след удар.
	Изведнъж лявото оръжие на Дризт спря въртеливото си движение и се стрелна право напред… но срещна само въздух, тъй като Ентрери, вместо да се опита да го спре, се преметна през глава, отбивайки другия ятаган с меча си. Изправи се с кама, насочена право към сърцето на противника си, прекалено бързо, за да може Дризт да се предпази с другия си ятаган.
	Вместо това елфът се хвърли на една страна, като в същото време се извъртя леко, за да избегне вражеския меч. Приземи се на пода, премятайки се през глава, за да омекоти падането, след което скочи, направи още две крачки и се обърна — нямаше никакво съмнение, че Ентрери ще се възползва от моментното си преимущество и ще го последва. И наистина, палачът бе плътно зад него, вдигнал меча и изумрудената си кама.
	Разнесе се звън на метал и Дризт бе принуден да отстъпи назад, толкова голям бе устремът на убиеца. Въпреки това елфът нито за миг не изгуби съвършеното си равновесие и с лекота отби ударите на своя противник.

	* * *

	Застанали на вътрешната площадка, тримата мрачни елфи, които бяха прекарали целия си живот, заобиколени от изкусни бойци и бяха видели безброй битки, наблюдаваха двубоя с нарастващо изумление.
	— За Ентрери ли уреди всичко това или за нас? — подхвърли Рай’ги, без следа от сарказъм в гласа.
	— И двете — призна наемникът.
	В това време Дризт се втурна покрай Ентрери, изкачи стъпалата в центъра на стаята, но не спря на върха, скочи, обърна се във въздуха и се приземи върху гредата. Вместо да го последва, палачът избра по-пряк път и с един скок се озова върху гредата, лишавайки противника си от предимството, което той се бе надявал да спечели.
	Ала Дризт можеше да импровизира не по-зле от своя съперник. Без да губи и миг, той се приведе и скочи на пода, като в същото време замахна над главата си, удивително ловък ход, който би посякъл краката на палача, ако той от своя страна не бе предугадил намерението му и не бе слязъл от гредата също толкова бързо.
	Все пак, не можа да се отърве напълно невредим — ятаганите на елфа разкъсаха панталона му и оставиха драскотина над единия му глезен.
	— Първа пролята кръв — отбеляза Кимуриел и погледна към Джарлаксъл, който с широка усмивка наблюдаваше приятелите на Дризт — те всички, дори и Гуенивар, не можеха да откъснат възхитени очи от онова, което се разиграваше в стаята под тях.
	И с основание, помисли си Кимуриел, като отново насочи цялото си внимание към смъртоносния танц на двамата противници, безмилостен, ала в същото време — безкрайно красив.

	* * *

	Битката се пренесе на земята. Двамата противници се движеха толкова бързо, че единственото, което се виждаше, бяха разветите им плащове и блясъкът на оръжията им. Трудно можеше да се каже, че някой напада, а друг се отбранява, всичко се бе сляло в едно, острие срещаше острие сред порой от искри и оглушителен звън на метал.
	Левият ятаган на елфа изсвистя покрай врата на Ентрери, който приклекна за миг и се изправи със страховит устрем, размахал меча и камата си. Само че Дризт още не бе довършил своя ход и като се завъртя, вдигна десница, за да спре оръжията на палача. С вътрешната страна на извитото острие закачи камата и меча на Ентрери и ги отби встрани, а след това рязко промени ъгъла на другия ятаган и замахна към главата на убиеца.
	Той обаче светкавично размени двете си оръжия, въпреки неудобното положение, в което се намираха ръцете му, и като вдигна десница, успя да освободи камата си. Острието й политна нагоре в мига, в който ятаганът на Дризт се спусна надолу.
	После и двамата изреваха от болка. Върху китката на Дризт зейна рана и той отскочи назад, Ентрери също бе принуден да се отдръпне, с лошо порязана ръка.
	Секунда по-късно, осъзнали, че са в състояние да продължат, че все още могат да държат оръжие, двамата подновиха битката. Ятаганите на Дризт се сключиха като челюстите на разярен вълк и Ентрери, въпреки че неговите оръжия се оказаха от вътрешната страна, закъсня с един-едничък миг и трябваше да запрати както своите, така и остриетата на елфа далеч встрани. Собственият му устрем го тласна напред и той се подвоуми за момент, чудейки се дали може да върне камата си навреме.
	Дризт изобщо не се поколеба и се хвърли в нападение, изпреварвайки го само с една секунда, напълно достатъчна, за да може Ентрери да поеме по-голямата част от удара, когато челата им се блъснаха едно в друго.
	Надмогвайки замайването си, палачът успя да изнесе дясната си ръка напред, забивайки юмрука и дръжката на камата си в лицето на елфа.
	Двамата отново се отдръпнаха. Окото на Ентрери бързо се подуваше, от носа на Дризт и по бузата му се стичаше кръв.
	Убиецът пръв поднови битката — на всяка цена трябваше да приключи всичко възможно най-бързо, преди окото му да се затвори напълно и да даде огромно предимство на противника му.
	Мечът му политна към Дризт, той обаче го пресрещна и го отби, след което изрита Ентрери в лицето.
	Ритникът не можа да забави убиеца, който не само го беше очаквал, но и бе разчитал на него, и сега приклекна, без да губи нито миг. Дори така, ударът още повече влоши състоянието на раненото му око. Въпреки това той успя да извърти камата си и да замахне към коляното на противника си.
	Дризт можеше да се опита да провре другия си ятаган покрай меча на Ентрери и да спре изумрудената кама, но ако палачът успееше някак да избегне маневрата му и забиеше острието си в крака му, битката щеше да приключи скоропостижно.
	Всичко това елфът извърши инстинктивно, без да се замисля. Пак така, без да се замисля, той вдигна и другия си крак и политна назад, над камата. Тя разбира се, го одраска, но нищо повече. Дризт възнамеряваше да се претърколи през глава и да се изправи на крака, но преди да го стори, видя Ентрери да се хвърля след него с ръмжене, и разбра, че няма да успее навреме.
	Затова просто спря и остана да лежи по гръб, докато палачът се приближаваше.
	От двете страни на стаята, мрачните елфи и приятелите на Дризт ахнаха едновременно, убедени, че това е краят. Ала двата ятагана се стрелнаха нагоре и засвистяха с такава ярост, че Дризт някак си стори немислимото и съумя да се опази от нападението на Ентрери достатъчно дълго, за да подвие крак под тялото си и да се изправи, без нито за миг да отслабва свирепата си атака.
	И ето че двамата отново бяха напълно равнопоставени, а оръжията им се стрелкаха насам-натам толкова бързо, че онези, които ги наблюдаваха отстрани, не бяха в състояние да различат отделните движения. Първо върху тялото на единия, а после и на другия се проточиха нови драскотини, ала все още никой не бе успял да нанесе истински тежка рана на противника си, и двубоят продължаваше с все същото ожесточение, ту край една от стълбите, ту до стената, ту в средата на стаята. Неохотата, с която Дризт бе започнал битката, отдавна се бе изпарила, а ако Ентрери изобщо бе имал някакви съмнения относно това дали наистина иска да се изправи срещу елфа, те също бяха изчезнали. Двамата се биеха настървено и поривисто, оръжията им се удряха едно в друго толкова начесто, че звънът от остриетата не секваше и за миг.
	В един момент се озоваха върху гредата, без сами да знаят как, после едновременно тупнаха на пода от двете й страни и пак така едновременно приклекнаха и продължиха битката си под нея. Движейки се в съвършен синхрон, те си размениха местата и, сякаш четяха мислите си, отново се качиха върху гредата.
	Времето течеше, потта, която сега бе примесена с кръв, с парене се стичаше в нови и нови рани. Един от ръкавите на Дризт се скъса толкова лошо, че започна да му пречи и той бе принуден да подеме двойно по-яростна атака, която да задържи Ентрери настрани достатъчно дълго, за да може той да подхвърли ятагана си във въздуха и да откъсне целия ръкав. Всичко стана светкавично бързо, но въпреки това Дризт едва успя да улови оръжието си навреме, за да се защити от нападението на палача. Миг по-късно пък Ентрери изгуби наметката си, когато ятаганът на елфа се стрелна към гърлото му и сряза връзката й, а него самия остави с грозна драскотина под брадичката.
	И двамата с мъка си поемаха дъх, и двамата нямаха никакво намерение да отстъпват.
	Ала при всичките леки наранявания и синини, при всичката пот и умора, една рана се открояваше — зрението на Ентрери с дясното око бързо се влошаваше. Палачът трябваше да размени оръжията си и да вземе камата в лявата си ръка, оставяйки дългия и по-сигурен меч за десницата си.
	И тогава Дризт разбра какво трябва да стори.
	Ентрери с лекота се справи с мнимата му атака — три бързи замахвания, целящи единствено да му дадат възможност да заеме нужната позиция.
	Отвън, хитрият Джарлаксъл забеляза маневрата на елфа и осъзна, че битката е към края си.
	Дризт отново замахна, този път с лявата ръка, но толкова отдалече, че Ентрери, с раненото си око, да не може да го види. Въпреки това палачът инстинктивно вдигна меча си, за да отбие връхлитащото оръжие, а после сам се опита да нанесе удар с камата. Дризт обаче провря ятагана си под меча и го отби настрани, порязвайки китката на убиеца. Едновременно с това пусна другото оръжие на пода, сграбчи лявата ръка на противника си и я изви, правейки крачка напред. Преди Ентрери да успее да вдигне другата си ръка, острието на елфа опря в гърлото му.
	Изведнъж всичко сякаш застина. С една ръка, стегната в желязна хватка от елфа, докато другата бе притисната от ятагана му, убиецът не можеше да стори нищо, за да попречи на Дризт да забие оръжието в гърлото му.
	Ръмжейки, без да може да овладее треперенето си и с мъка запазвайки самоконтрол, елфът едва-едва отдръпна острието.
	— Е, какво си доказахме? — попита той. От гласа му капеше отрова, леденият поглед на лавандуловите му очи не се отделяше от черните очи на палача. — Нима това, че челото ми те улучи на подходящото място и те заслепи, ме прави по-добрият боец?
	— Давай! — озъби се Ентрери.
	Дризт отново изръмжа и още по-силно изви ръката му, принуждавайки го да пусне изумрудената кама на земята.
	— Заради всички онези, които си убил, и заради онези, които несъмнено ще убиеш, би трябвало да те довърша — рече той, ала още докато казваше това и двамата разбраха, че няма да завърши атаката си, няма да забие острието, не и сега.
	В този ужасен момент Дризт съжали, задето не го бе сторил още в мига, в който бе надделял, преди да има време да размисли.
	Ала сега вече бе късно и с едно рязко движение той пусна ръката на Ентрери, като в същото време стовари длан върху лицето му и го блъсна назад.
	— Проклет да си, Джарлаксъл, позабавлява ли се достатъчно? — провикна се елфът и се обърна…
	… тъкмо навреме, за да види как наемникът и двамата му помощници отварят вратата.
	Дризт решително се отправи натам, сякаш се канеше да се разправи с всеки, който се опита да го спре, ала внезапен шум зад гърба му го накара да спре. С див крясък Ентрери се нахвърли отгоре му.
	С крясък. Истинското значение на този факт като че ли убягна на Дризт в тези няколко секунди, докато той се обръщаше, разперил десницата си настрани, за да спре безмилостната кама на палача. В същото време лявата му ръка, която все още стискаше ятагана, полетя напред, готова да нанесе смъртоносен удар.
	Двамата се сблъскаха, но за огромно изумление на елфа, острието не потъна в гърдите на палача, сякаш самата кожа го беше отблъснала.
	Ала Артемис Ентрери, чието тяло бе внезапно изпълнено от погълнатата енергия на удара, възвърнал си псионистките умения, благодарение на бързата намеса на Кимуриел, разбра какво става и реагира инстинктивно (ако беше помислил само миг по-дълго, измъченият мъж със сигурност щеше да насочи енергията към самия себе си) — протегна ръка и отприщи силата на удара към Дризт.
	Ръката му потъна в гърдите на елфа и той бавно политна назад, облян в кръв.

	* * *

	Времето сякаш спря, впримчено в този едничък ужасен миг. Гуенивар нададе гръмовен рев и се хвърли към прозрачната стена, но бе запратена назад. Изпълнена с безсилна ярост, тя отново изрева и отчаяно задра дебелото стъкло.
	Обзет от същия необуздан бяс, Бруенор заудря стената с брадвата си, докато Риджис, напълно вцепенен, стоеше край него и тихичко повтаряше:
	— Не може да бъде! Не може да бъде! Не може да бъде!
	С широко отворена уста, Кати-Бри се поклащаше напред-назад, без да може да откъсне очи от страшната гледка. Секундите се проточиха, секунди, изпълнени с нечовешко мъчение, докато ръката на убиеца потъваше в гърдите на Дризт с невиждана мощ, а кръвта на скъпия й приятел, елфа, когото бе обикнала с цялото си същество, неумолимо изтичаше. Потресена, младата жена видя как силата започна да го напуска, колената му се подкосиха и той политна назад, поддържан от ръката на убиеца. Стори й се, че тя също пропада, право в обятията на една всепоглъщаща пустота, която помнеше отпреди, от деня, когато видя Уолфгар да рухва, сразен от йоклолата.
	Мракът, който се спусна над нея този път, й се видя дори още по-страшен.

	* * *

	— Какво направих! — простена убиецът и падна на колене до елфа, после обърна обезумял поглед към Джарлаксъл. — Какво направи!
	— Дадох ши битката, която искаше, и ти показах истината — спокойно отвърна наемникът. — Истината за теб и за твоите умения. Но съвсем не съм свършил с теб. Потърсих те, не за да ти помогна, а защото можеш да ми бъдеш полезен. И сега, когато сторих това за теб, държа да ми върнеш услугата.
	— Не! — изкрещя палачът, опитвайки се отчаяно да спре шуртящата кръв. — Не така! Не така!
	Джарлаксъл се обърна към Кимуриел и кимна. Псионистът начаса улови Ентрери в мисловна хватка и го вдигна във въздуха, след което излезе от стаята и тръгна надолу по стълбите.
	Палачът крещеше и се мъчеше да се отскубне, но макар яростта му да бе насочена към Джарлаксъл, погледът му неизменно се връщаше към неподвижното тяло на Дризт, простряно на земята. Да, беше получил битката, която жадуваше, ала както и би трябвало да предположи, тя не бе доказала нищо. Беше изгубил, или поне щеше да изгуби, ако Кимуриел не се беше намесил, а ето че бе останал жив.
	Защо тогава го изпълваше такъв гняв? Защо единственото, което искаше в този миг, бе да пререже гърлото на Джарлаксъл?
	Кимуриел го извлече навън.
	— Би се прекрасно — отбеляза Рай’ги и кимна към Дризт, чиято кръв беше образувала лепкава локва около него и вече течеше много по-слабо. — Сега знам защо Дантраг Баенре е мъртъв.
	Джарлаксъл кимна и се усмихна.
	— Дризт До’Урден няма равен в боя — призна той. — Освен Артемис Ентрери, разбира се. Разбираш ли защо избрах точно него?
	— Той е елф на мрака във всичко, освен в цвета на кожата — засмя се Рай’ги.
	В този миг мощен взрив разтърси кулата до основи.
	— Кати-Бри и нейният великолепен лък — обясни наемникът и хвърли поглед към площадката, където Гуенивар продължаваше да дере и да хапе непробиваемата стена. — Естествено, те видяха абсолютно всичко. Май трябва да си поговоря с тях, преди да са сринали кристалната ми кула.
	Само с една мисъл, Джарлаксъл върна стената в предишното й състояние, после кимна към неподвижното тяло на Дризт и излезе.


	Епилог

	— Още е сърдиш — отбеляза Кимуриел по-късно същия ден, докато се присъединяваше към Джарлаксъл в главната зала на първото ниво. — Но поне спря да се кълне, че ще те удуши с голи ръце.
	Джарлаксъл, който току-що бе прекарал няколко от най-приятните часове в целия си дълъг живот, се разсмя.
	— Скоро ще дойде на себе си и тогава най-сетне ще бъде свободен от сянката на Дризт До’Урден. За това Артемис Ентрери ще ми благодари открито — при тези думи наемникът поспря и се замисли. — Или по-скоро — поправи се той, — ще ми благодари безмълвно.
	— Той искаше да умре — направо заяви Кимуриел. — Когато накрая се нахвърли върху Дризт, нарочно изкрещя, за да го предупреди. Поиска да умре и ние, ти и аз, по твое нареждане, му попречихме.
	— Ако наистина държи да сложи край на всичко, Артемис Ентрери несъмнено ще има и други възможности да го стори — сви рамене Джарлаксъл. — А ние няма вечно да се нуждаем от него.
	В този момент по стълбите слезе Дризт До’Урден, с разкъсани дрехи и натъртена ръка, но иначе — съвсем добре.
	— Рай’ги ще трябва да се моли на Лолт в продължение на сто години, за да си възвърне благоволението й, след като използва една от нейните лечебни магии, за да изцери умиращото ти тяло — засмя се Джарлаксъл и кимна на Кимуриел, който веднага се подчини и напусна стаята.
	— И дано тя го прибере при себе си заради тези молитви — сухо отвърна Дризт, ала шеговитото му настроение не продължи дълго, не и когато бе дошъл за нещо толкова сериозно.
	Той измери Джарлаксъл с изпитателен поглед и попита без заобикалки:
	— Защо ме спаси?
	— Бъдещи услуги?
	— Забрави.
	И този път наемникът избухна в смях.
	— Завиждам ти, Дризт До’Урден — искрено рече той. — Гордостта не игра никаква роля в двубоя, нали?
	Дризт, който не бе сигурен, че го разбира, само сви рамене.
	— Не, тази пагубна слабост няма власт над теб — продължи Джарлаксъл. — Ти нямаш нужда да доказваш, че си по-добър от Артемис Ентрери. Наистина, завиждам ти, задето си открил такава увереност и вътрешен мир.
	— Така и не отговори на въпроса ми — настоя Дризт.
	— От уважение, предполагам — сви рамене наемникът. — Може би смятах, че след подобно блестящо представяне, не заслужаваш да умреш.
	— Значи щях да заслужавам смърт, ако не се бях представил на висотата на твоите очаквания, така ли? И кой е Джарлаксъл, та да решава подобни неща?
	На наемника отново му се искаше да се разсмее, но от уважение към Дризт се въздържа.
	— А може би позволих на моя помощник да те спаси, за да направя услуга на покойния ти баща.
	При тези думи — последното, което бе очаквал да чуе от Джарлаксъл — Дризт занемя от изненада.
	— Разбира се, че познавах Закнафейн — увери го наемникът. — Бяхме приятели… ако, естествено, изобщо може да се каже, че имам приятели. Двамата доста си приличахме.
	По лицето на Дризт се изписа неприкрито съмнение.
	— И двамата оцеляхме — обясни Джарлаксъл. — И двамата открихме начин да преуспеем в една враждебна земя, която презирахме, но така и не събрахме достатъчно смелост, за да напуснем.
	— Но ти си се махнал оттам — отбеляза Дризт.
	— Дали? Не, като съградих империята си в Мензоберанзан, аз завинаги свързах бъдещето си с него. Там ще си умра, сигурен съм, и то най-вероятно от ръцете на някой от войниците си… може би дори на самия Ентрери.
	Ала Дризт някак си бе убеден, че Джарлаксъл ще умре от старост след много столетия.
	— Наистина го уважавах — напълно сериозно заяви наемникът. — Баща ти, имам предвид. И смятам, че чувствата ни бяха взаимни.
	Дризт се замисли над думите му и установи, че му вярва. Въпреки жестокостта, на която бе способен, Джарлаксъл притежаваше свой собствен морален закон, почтеност, която не можеше да бъде отречена. Беше го доказал като не се възползва от Кати-Бри, докато тя бе в негов плен, макар и сам да си бе признал, че би му се искало да го стори. Доказал го бе, като остави Дризт, Ентрери и Кати-Бри да си тръгнат от Подземния мрак след бягството им от дома на Баенре, въпреки че сигурно би могъл да ги залови и убие, което несъмнено щеше да му донесе благоволението на управляващия дом.
	А сега, като не позволи на Дризт да загине по толкова нелеп начин, го беше доказал отново.
	— Повече няма да те притеснява — думите на наемника извадиха Дризт от мислите му.
	— Така се надявах и преди.
	— Този път е различно — увери го Джарлаксъл. — Артемис Ентрери получи своя отговор и макар да не бе онзи, на който той се надяваше, ще трябва да се задоволи с него.
	Дризт помисли за миг, после кимна, надявайки се, че наемникът, който толкова добре разбира всички, и този път ще се окаже прав.
	— Приятелите ти са в селото — съобщи Джарлаксъл. — Но никак не ми беше лесно да ги убедя да отидат там и да те изчакат. В един момент наистина се уплаших, че ще опитам брадвата на Бруенор Бойния чук върху собствения си гръб, а след случилото се с матрона Баенре, предпочитах да го избегна на всяка цена.
	— Но въпреки това си ги убедил, без да ги нараниш — уверено рече Дризт.
	— Дадох ти думата си, а аз държа на нея… понякога.
	Сега бе ред на Дризт да се засмее, против волята си:
	— Тогава може би съм ти задължен.
	— Бъдещи услуги?
	— Никога.
	— Тогава ми дай пантерата — подразни го Джарлаксъл. — Как ми се иска да имам спътница като Гуенивар до себе си!
	Дризт отлично разбираше, че наемникът само се шегува и ще удържи на обещанието да не си присвои Гуенивар.
	— Не ти ли стига, че ще тръгна след теб, за да си върна Креншинибон? — отвърна пазителят в същия дух. — Ако вземеш и котката, ще трябва не само да си я прибера обратно, но и да те убия.
	При тези думи Рай’ги, който тъкмо слизаше по стълбите, повдигна вежди, но двамата просто се закачаха — Дризт нямаше да дойде за Креншинибон, а Джарлаксъл нямаше да вземе пантерата.
	Всичко между тях бе уредено.
	Малко по-късно Дризт вече вървеше към селото, където приятелите му го очакваха, невредими, точно както наемникът бе обещал.
	След много сълзи и здрави прегръдки, те си тръгнаха, но вместо да отидат направо при Бъмпо и останалите, първо се изкачиха до върха на хълма.
	Кристалната кула я нямаше. Джарлаксъл и другите елфи си бяха отишли. Ентрери си беше отишъл.
	— Толкоз по-добре, ако отнесат гнусния отломък в стария ти дом, елфе, та той да се срути отгоре им! — заяви Бруенор. — Толкоз по-добре!
	— И вече няма защо да ходим при Кадърли — обади се Кати-Бри. — Накъде тогава?
	— Уолфгар? — напомни им Риджис.
	Дризт не отговори веднага, замислен над думите на Джарлаксъл за варварина… думи, на които той вярваше. Не, още не бе дошло време да поемаш по този път.
	— Целият свят е пред нас — рече той. — Всяка посока е толкова добра, колкото и останалите.
	— Освен това вече няма да ни се налага непрекъснато да се бием с чудовища, привлечени от злия отломък — добави Кати-Бри.
	— Значи няма да е толкоз весело — поклати глава Бруенор и четиримата поеха към залеза… или към изгрева.

	* * *

	Далеч оттам, в Калимпорт, Артемис Ентрери, навярно най-опасният мъж в южния град, продължаваше да мисли за колосалните събития от последните няколко дни, за изумителните обрати, които животът му бе поднесъл.
	Дризт До’Урден бе мъртъв, вярваше палачът, и то от неговата ръка, макар че той не се беше оказал по-силният от двамата.
	Или пък беше? Та нали не Дризт, а той, Артемис Ентрери, си бе намерил по-могъщи съюзници?
	А и какво значение изобщо имаше всичко това?
	За първи път от много месеци насам, по устните на убиеца заигра искрена усмивка, докато уверено крачеше по авеню Рай, сигурен, че никой не би се осмелил да вдигне ръка срещу него. Когато стигна до „Медната миза“, полуръстовете на вратата с радост го пуснаха и той се запъти към стаята на Дондон, без да срещне никакви пречки, без дори да предизвика въпросителни погледи.
	Когато излезе малко по-късно, откри ядосаната Дуавел да го чака отвън.
	— Направи го, нали? — обвинително рече тя.
	— Трябваше да се направи — бе единственото, което Ентрери благоволи да й каже, докато обърсваше окървавената си кама в плаща на един от стражите зад полуръстката, сякаш ги предизвикваше да го нападнат.
	Те, разбира се, не го сториха, и той се отправи към входната врата.
	— Уговорката ни все още е в сила, нали? — умолително извика Дуавел след него.
	С усмивка, която стигаше почти до ушите му, господарят на дома Басадони излезе от странноприемницата.

	* * *

	Както всяка нощ, и този път Уолфгар си тръгна от стаята на Дели Кърти с бутилка в ръка и отиде на пристана, където най-новият му другар по чашка, човек, радващ се на немалка слава в града, вече го чакаше.
	— Уолфгар, приятелю! — щастливо го посрещна Морик Разбойника и като взе бутилката от ръката му, отпи голяма, парлива глътка. — Нима има нещо, което двамата заедно да не можем да постигнем?
	Уолфгар се замисли над думите му с глуповата усмивка. Ами да, те наистина бяха кралете на улицата на полумесеца. Където и да отидеха, хората им кимаха почтително, те бяха единствените мъже от низшите прослойки на Лускан, които можеха да разделят и най-необузданата тълпа побойници само като минеха през нея.
	Варваринът взе бутилката от Морик и, макар че тя все още бе пълна до половината, я пресуши на една глътка.
	Просто нямаше друг избор.



	R. A. Salvatore
	The Silent Blade, 1998

	Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/21576)
	Последна редакция: 2011-10-06 19:56:53