[Kodirane UTF-8]

	Р. А. Салваторе
	Беззвездна нощ



	Посвещение
	Но Даян — сподели го с мен!
	И, но първия ден Ед създаде света
	на ForgotenRealms
	и моето Въображение Вече имаше дом.

	На Ед Грийнуд, с цялата ми благодарност и възхищение.

	Но най-добрия учител, Люси Скарамуци,
	която ме научи как се създава една книга —
	макар тогава, в класната стая на началното
	училище, да отмъквах всичките си идеи от Снупи!


>
	{img:nasledstvo_karta_mezonbrezan.png}


	Пролог

	Дризт прокара пръсти по изящната статуетка и за пореден път се възхити от прекрасната изработка. Черна като нощта и идеално гладка, тя бе съвършено копие на Гуенивар. Как ли щеше да намери сили да я остави, запита се елфът, да си тръгне и завинаги да се раздели с нея?
	— Сбогом, Гуенивар! — прошепна той, без да откъсва скръбния си поглед от ониксовата фигурка. — Сърце не ми дава да те взема там, където отивам. А и как бих могъл, когато знам, че страхът от онова, което може да те сполети, ще ме измъчва повече от тревогата за собствения ми живот!
	И той въздъхна с тъжно примирение. Заедно бяха преживели тежки битки и жестоки загуби, ала Дризт знаеше, че победата им е привидна, а спокойствието, което цари в момента — лъжливо. А как му се искаше да затвори очи, да мушне статуетката обратно в кесията си и да продължи напред с надеждата, че нещата все някак ще се наредят!
	Този миг на слабост отмина така бързо, както го бе обзел, и като преглътна болката, елфът подаде магическата фигурка на Риджис.
	Полуръстът впери невярващ поглед в приятеля си и дълго време не проговори, изумен от онова, което бе чул и което се очакваше от него.
	— Пет седмици — напомни му Дризт.
	Върху пухкавото момчешко лице на Риджис легна тъмна сянка. Ако след пет седмици Дризт все още не се бе върнал, Кати-Бри трябваше да получи статуетката и заедно с Бруенор да узнае истината за заминаването му. Мрачният тон на тази заръка не остави и капка съмнение у полуръста — Дризт не очакваше да се завърне някога.
	Тласнат от внезапен порив, Риджис пусна ониксовата фигурка на леглото и вдигна ръце към врата си. Закопчалката се бе оплела в гъстите му, кестеняви къдрици и му трябваше известно време, за да се пребори с нея и да успее да освободи красивия медальон, който висеше под дрехите му.
	Сега бе ред на Дризт да го погледне изумено. Той добре познаваше силата на магическия рубин, знаеше и колко много приятелят му държи на него. Да се нарече постъпката на Риджис необичайна, бе меко казано.
	— Не мога — възпротиви се елфът и бутна скъпоценния камък настрани. — Не вярвам някога да се върна и не искам да го изгубиш…
	— Вземи го! — настоя полуръстът. — След всичко, което си сторил за мен — а и за останалите, — това е най-малкото, с което мога да ти се отблагодаря. Едно е да оставиш Гуенивар тук (би било наистина непоправима трагедия, ако тя попадне в ръцете на злите ти събратя), ала медальонът не е живо същество, а обикновен предмет, който може да ти бъде от полза там, където отиваш. Носи го така, както носиш и ятаганите си, приятелю — допълни той, вгледан в лавандуловите очи на скиталеца.
	После изведнъж щракна с пръсти, сякаш току-що му бе хрумнала нова идея, и се втурна към другия край на стаята, а босите му крака шумно шляпаха по студения каменен под, докато нощната риза се вееше зад гърба му. Бръкна в едно чекмедже и извади още нещо — една на пръв поглед съвсем обикновена маска.
	— Върнах си я — обясни той кратко, тъй като нямаше особено желание да разкрива как точно се бе добрал до магическия предмет.
	В действителност, полуръстът бе излязъл от Митрил Хол съвсем сам и бе открил Артемис Ентрери да виси напълно безпомощен от ръба на една скала. Като истински крадец, Риджис го беше обрал и без да се колебае особено, бе прерязал плаща му. После, изпълнен с мрачно задоволство, бе слушал как наметалото — единственото, което задържаше изпадналия в несвяст палач да не полети в пропастта — бавно започва да се къса.
	Дризт се загледа в маската и дълго не каза нищо. Сам той я бе взел от бърлогата на едно банши преди повече от година. Онзи, който я носеше, можеше не просто да скрие лицето си, но и да промени изцяло външния си вид.
	— Ще ти помогне да влезеш и да излезеш оттам — обнадеждено рече полуръстът.
	Дризт все така мълчеше.
	— Наистина искам да я вземеш — настоя Риджис, изтълкувал погрешно колебанието на приятеля си, и му подаде вълшебния предмет, без да подозира какво означава той за елфа.
	Преди време Дризт го бе носил, за да скрие черната си кожа, тъй като обитателите на Повърхността съвсем не се отнасяха дружелюбно с мрачните елфи. Ала въпреки че му бе помогнала много, за Дризт маската си оставаше една лъжа и сега просто нямаше сили отново да се скрие зад нея.
	Или пък имаше? Нима можеше да откаже подаръка на Риджис, ако съществуваше и най-малка възможност той да му е от полза в предстоящото начинание… начинание, което най-вероятно щеше да засегне не само него, но и приятелите му?
	Не, реши той най-сетне, този път нямаше да има нужда от маската. Три десетилетия далече от града не бяха никак малко, а пък и той не бе нито толкова необикновен, нито пък толкова известен, че да бъде разпознат още с пристигането си. Скиталецът поклати глава и след един последен неуспешен опит, Риджис сви рамене и прибра маската обратно в чекмеджето.
	Дризт си тръгна, без да каже нищо повече. До пукването на зората оставаха още няколко часа, факлите в Митрил Хол вече догаряха, малцина бяха будни. Навсякъде цареше тишина и покой.
	Изящните пръсти на елфа безшумно погалиха една дебела дървена врата. Не биваше да събужда младата жена, която спеше зад нея, макар че сънят й надали бе особено спокоен. А така му се искаше да отиде при нея и да я утеши! Само че думите бяха безсилни пред скръбта на Кати-Бри и този път, както през всички останали вечери, които бе прекарал край вратата на стаята й — невидим, безпомощен страж — пазителят се отдалечи и потъна в сенките, спотаени край стените на каменния коридор.
	Поспря за миг пред още една стая — на най-скъпия си приятел сред джуджетата — после решително продължи напред. Много скоро остави тази част от комплекса зад гърба си и навлезе в просторните галерии, където кралят на Митрил Хол приемаше гостите си. Двамата войници, които стояха на пост, дори не разбраха, че някой е минал покрай тях.
	Дризт спря още веднъж — когато стигна Залата на Думатоин, мястото, където родът Боен чук пазеше най-големите си съкровища. Знаеше, че трябва да продължи, да се махне, преди джуджетата да са се събудили, но не можеше да пренебрегне зова на сърцето си. През двете седмици откакто бяха прогонили мрачните нашественици от Митрил Хол, нито веднъж не бе влизал в свещената зала, ала никога нямаше да си прости, ако не хвърли поне един поглед, преди да си тръгне.
	Щитозъб, могъщият боен чук, почиваше върху висок постамент в средата на богато украсената зала. Прекрасното оръжие напълно заслужаваше почетното място, което му бяха отредили — в очите на Дризт то далече превъзхождаше предметите, които го заобикаляха. Изящни митрилни доспехи, тежки брадви и блестящи шлемове на отдавна загинали герои, наковалнята на легендарен ковач и тежкият чук на изкусен майстор — всички те бледнееха пред великолепния чук. А той дори не бе носен от джудже, каза си Дризт и на устните му се появи тъжна усмивка. Едва допреди две седмици, Щитозъб бе притежание на Уолфгар, младия варварин, дал своя живот, за да спаси приятелите си.
	Дризт дълго се взира в могъщото оръжие, в блестящата митрилна глава, покрита с руните на джуджешкия бог Думатоин и останала все така гладка, въпреки жестоките сражения, които бе видяла. После плъзна поглед надолу, към потъмнялата елмазна дръжка — упорит, както винаги, Бруенор не бе разрешил да почистят кръвта от нея.
	Споменът за Уолфгар, за десетките битки, които бе водил рамо до рамо с високия русокос варварин, нахлу в съзнанието на скиталеца, разколеба го и накара сърцето му да се свие от болка. В мислите си Дризт отново виждаше ясните очи на другаря си — сини като небето над тундрата, те винаги горяха с жизнерадостен пламък. Очите на момче, чийто дух дори жестоката действителност на заобикалящия го суров свят не бе успяла да помрачи.
	Момче, което с песен на уста бе пожертвало всичко в името на приятелите си.
	— Сбогом! — прошепна Дризт и безшумно се втурна напред.
	Няколко секунди по-късно вече бе оставил високото стълбище зад гърба си и прекосяваше обширната галерия, която започваше в подножието му. Вперили зорки погледи в него, каменните ликове на осмината крале на Митрил Хол го следяха неотлъчно. Най-впечатляваща бе последната статуя — тази на Бруенор Бойния чук. Бездруго строгото лице изглеждаше още по-мрачно сега, когато от челото към лявата му буза се спускаше дълъг белег, а дясното му око бе извадено.
	Ала не заради липсващото си око тъжеше кралят и не коравото му, по джуджешки издръжливо тяло бе пострадало най-много, а сърцето, съкрушено от загубата на варварина, който се бе превърнал в повече от син за него. Дали душата на Бруенор щеше да се окаже така силна, както тялото му? Дризт не знаеше отговора на този въпрос и сега, когато се взираше в израненото лице на приятеля си, усети как една мисъл обсебва съзнанието му — дали не трябваше да остане в Митрил Хол и да му помогне да се съвземе от черната покруса?
	Бързо прогони тези съмнения, когато си напомни, че докато той се колебае, над главите на скъпите му същества навярно се събират още по-черни облаци от онези, които бяха разпръснали преди две седмици.

	* * *

	Кати-Бри се мяташе в леглото си — уловена в капана на онзи ужасен миг, тя го изживяваше отново и отново, както всяка нощ, когато изтощението я надвиеше и сънят пропълзяваше в изнуреното й тяло. В ушите й пак ехтеше песента на Уолфгар; за кой ли път виждаше ясносините му очи. Умиротвореният им поглед сякаш се надсмиваше над болката, пламнал с онзи вътрешен огън, който му даваше сили да надвие агонията и да продължи да руши тавана над главата си, макар тежките скални отломъци вече да се сипеха върху му.
	Виждаше и ужасните рани, оголените кости и кървящата плът, която острите зъби на йоклолата — злото, прилично на буца полуразтопен восък, чудовище — съдираха от тялото му.
	Страховитото громолене, с което каменният таван се срути върху Уолфгар, отекна в ума й и тя рязко се изправи. Дълго седя така, с леденееща от пот коса и широко отворени, невиждащи очи, като се мъчеше да се овладее. Не спираше да си повтаря, че всичко е било само сън, ала не й ставаше по-леко — онова, което я измъчваше всяка нощ, не бе игра на въображението й, а истински спомен, жестоката истина, с която трябваше да живее през деня.
	Постепенно меката светлина, която се процеждаше под вратата, й помогна да се поуспокои. Докато се мяташе насън, беше съборила завивките си на пода, а тънката роба, с която бе облечена, изобщо не можеше да я стопли. Зъзнеща от студ, мокра и нещастна, тя потрепери и побърза да придърпа най-дебелата завивка към себе си. Сгуши се в нея и отново си легна, вперила отчаян поглед в мрака.
	Нещо не беше наред. Инстинктивно усещаше, че нещо не е наред.
	Разумът й се опитваше да я убеди, че си внушава, че всичко се дължи на кошмарите, които я преследваха всяка нощ. Наистина, нищо не бе както трябва, целият й свят беше рухнал за миг, ала въпреки всичко сега се намираше на сигурно място, заобиколена от цяла армия приятели.
	Това беше — просто си внушаваше.

	* * *

	Когато съмна, Дризт вече се намираше далече от Митрил Хол. Този път не спря, за да погледа зората, както правеше обикновено — надеждата, която изгряващото слънце винаги му носеше, сега му се струваше измамна и непостижима. Когато посвикна със светлината, той обърна очи на югозапад, там, където се извисяваха планините, и потъна в спомена.
	Ръката му се вдигна към медальона, който бе получил от Риджис. Прекрасно знаеше колко много полуръстът обича магическия си рубин, а ето че все пак бе намерил сили да се раздели с него, заради доброто на приятеля си. Дризт знаеше какво е истинско приятелство — животът му бе придобил нов смисъл, откакто за първи път бе стъпил в забравената от всички Долина на мразовития вятър и бе срещнал Бруенор Бойния чук и осиновената му дъщеря Кати-Бри. И сега го болеше само при мисълта, че може би никога вече няма да ги види.
	Не съжаляваше, че взе магическия медальон — с негова помощ можеше да получи отговорите, които търси и да се завърне невредим при своите другари. Онова, което го тревожеше, бе решението да каже на Риджис за заминаването си. Сега то му се струваше проява на слабост; имаше чувството, че тласкан от собственото си отчаяние в този мрачен час, бе потърсил подкрепа у приятелите си, които с нищо не можеха да му помогнат. Разбира се, можеше да погледне на решението си като на необходима мярка за безопасността на другарите, които оставяше зад себе си. След пет седмици Бруенор щеше да научи истината от Риджис, така че родът Боен чук да има време да се подготви за мрачните времена, които му предстояха, в случай, че Дризт се провали.
	И все пак елфът знаеше, че още нещо го бе накарало да сподели намеренията си с полуръста — нуждата да се довери на някого.
	Ами маската? Нима отказът му да я приеме също бе проява на слабост? Магическият предмет можеше да му помогне, на него и на приятелите му, а ето че той не бе поискал да го вземе, неспособен да го носи, дори да го докосне отново.
	Съмненията заливаха скиталеца на талази, измъчваха го, подиграваха му се. Той въздъхна дълбоко и поглади рубинения медальон. При цялото умение, с което въртеше ятаганите, при всичките си твърдо отстоявани принципи, при неизменния си стоицизъм, Дризт До’Урден имаше нужда от приятелите си. Обърна поглед към далечния Митрил Хол и в лавандуловите му очи проблесна ням въпрос — дали не бе сбъркал, когато тръгна скришом от тях?
	Ето, това вече наистина е слабост, смъмри се упоритият елф, после прогони и последното зрънце колебание и бръкна в джобовете на зеления си плащ. В дясното ъгълче на пергамента, който извади оттам — карта на земите между Гръбнака на света и Великата пустиня Анаурох — имаше малко кръстче. Беше го нарисувал собственоръчно — там се намираше пещерата, през която някога бе избягал.
	Пещерата, която щеше да го отведе у дома.


	Зовът на дълга
	Част първа


	Няма друга раса в целите Царства, която по-добре от мрачните елфи да разбира смисъла на думата „отмъщение“. За тях то е десертът, без който не минава нито един обяд; най-изискано лакомство, което поглъщат ненаситно, изкривили устни в обичайните си жестоки усмивки. Именно този глад ги изпрати по петите ми.
	Не мога да избягам от гнева и вината, които изпитвам заради смъртта на Уолфгар и заради болката, която враговете от мрачното ми минало причиниха на моите приятели. Всеки път, щом погледна прекрасното лице на Кати-Бри, виждам бездънна скръб, която няма място в искрящите й, по детски невинни очи.
	Изгарян от същата горест, аз нямам думи, с които да я утеша, а и надали има някой на този свят, който да е в състояние да го стори. И тука, единственото, което ми остава да сторя, е да се опитам да защитя приятелите си. Трябва да надмогна скръбта по Уолфгар, да се преборя със страданието, обзело джуджетата от Митрил Хол и коравите мъже от Заселническа твърдина.
	След всичко, което научих от Кати-Бри за тази съдбовна битка, у мен няма и капка съмнение — съществото, погубило Уолфгар, наистина е йоклола, прислужница на Лолт. Тази черна новина ме кара да преглътна болката и да се опитам да предотвратя още по-страшните злини, които, боя се, дебнат приятелите ми.
	Не твърдя, че разбирам пъклените планове на Кралицата на паяците (всъщност, съмнявам се, че дори първожриците й знаят какво точно си е наумила черната им господарка), ала появата на йоклолата е достатъчно красноречива дори за такъв невеж познавач на Мрачната религия, какъвто съм аз. Присъствието на гнусното същество може да означава само едно — че походът на Виерна е бил предприет с благословията на Лолт. А това, че йоклолата не само се материализира в Залите, но дори се намеси в битката, не вещае нищо добро за бъдещето на Митрил Хол.
	Разбира се, това са само догадки. Няма как да знам дали сестра ми наистина е действала в съюз с черните сили на Мензоберанзан; не знам също дали смъртта й няма да сложи край на връзката ми с града на Мрачните, сега, когато вече нямам живи роднини там.
	Ала когато срещна очите на Кати-Бри, когато видя страховитите белези по лицето на Бруенор, разбирам едно — надеждата е крехка и несигурна опора. Злите ми събратя вече отнеха един от приятелите ми.
	Няма да им позволя да го направят отново.
	Не мога да открия отговорите, които търся, в Митрил Хол; няма как да разбера дали елфите на мрака още жадуват разплата… не и докато не нахлуят в Залите, обсебени от желание да ме заловят. И нима, след като знам всичко това, мога да отида в Града на сребърната луна или някое друго поселище и да продължа да живея както досега? Нима бих могъл да спя спокойно, стаил в сърцето си страха, че мрачните елфи всеки миг могат да се върнат и отново да застрашат живота на приятелите ми?
	Привидното спокойствие, което цари в Митрил Хол сега, не ми подсказва нищо за плановете на мрачния ми народ. Ала заради доброто на онези, които обичам, аз трябва да разгадая пъклените им намерения. Боя се, че има само едно място, където мога да го сторя.
	Уолфгар даде живота си, за да спаси приятелите си. Нима имам право да пожертвам по-малко?
	Дризт До’Урден



	Глава 1
	Амбиция

	Наемникът се облегна на колоната, която подпираше широкото стълбище на Тиер Брех в северния край на голямата пещера, побрала в себе си Мензоберанзан, града на мрачните елфи. Свали широкополата шапка и поглади гладко обръснатата си глава, без да спира да проклина полугласно.
	Навсякъде из града грееха светлини. Издълбаните в грамадни сталагмити къщи се къпеха в пламъчетата на многобройните факли, които висяха по високите им прозорци. Светлина в града на мрачните елфи! Разбира се, мнозина от по-богатите родове отдавна бяха потопили домовете си в меките, пурпурносини лъчи на вълшебния огън, ала това бе съвсем различно.
	Джарлаксъл се раздвижи и по лицето му пробяга сянка, когато болката от наскоро ранения крак плъзна из тялото му. Не кой да е, а Триел Баенре, матрона — повелителка на Арах-Тинилит, една от най-високопоставените жрици в целия град, се бе погрижила за него, ала Джарлаксъл подозираше, че нарочно бе оставила работата си недовършена, та тъпата болка непрестанно да му напомня, че се е провалил в опита си да залови предателя Дризт До’Урден.
	— Светлината дразни очите ми — разнесе се насмешлив глас зад гърба му.
	Джарлаксъл се обърна и видя самата Триел, най-голямата дъщеря на матрона Баенре. Тя бе по-дребна от повечето мрачни елфи (наемникът се извисяваше с почти една глава над нея), ала цялото й същество излъчваше непоклатима самоувереност и достойнство. Джарлаксъл познаваше мощта й (а и избухливия й нрав) по-добре от мнозина други и винаги се отнасяше крайно внимателно с нея.
	Без да откъсва гневен поглед от ширналия се в краката й град, Триел застана до него и тихо процеди:
	— Проклета да е светлината!
	— Тя гори по заповед на матрона Баенре — подметна Джарлаксъл, но избегна погледа й.
	Широкополата шапка скри усмивката, плъзнала по устните му при вида на недоволното й изражение. Както Джарлаксъл бе разбрал още в мига, в който матрона Баенре бе намекнала какво си е наумила, Триел не одобряваше действията на майка си. Тя бе фанатично предана на Кралицата на паяците и никога не би прекършила волята на първата матрона в града… освен ако самата Лолт не й наредеше да го стори.
	— Ела с мен — изръмжа тя, после рязко се обърна и се насочи към най-пищно украсената от трите сгради на Академията — внушителна постройка във формата на огромен паяк.
	Джарлаксъл попресилено закуцука след нея, простенвайки на всяка крачка. Опитът му да си изпроси още малко лековита магия не се увенча с успех — Триел просто спря пред вратата на сградата й най-спокойно го изчака, тя, която съвсем не се отличаваше с търпение.
	В мига, в който прекрачи прага на храма, Джарлаксъл усети как от всички страни го заливат хиляди аромати — от благоуханието на скъп тамян до острия, тръпчив мирис на прясна кръв, останал да витае във въздуха след поредното жертвоприношение. Иззад многобройните врати се носеха протяжни напеви, по коридора крачеха неколцина ученици, които побързаха да се отдръпнат от пътя на Триел, свели глави в почтителен поклон.
	Без да обръща внимание на нищо около себе си, жрицата продължи към горните нива, където се помещаваха покоите на учителките, и се озова в неголямо преддверие, чийто под бе почернял от стотици пъплещи паяци, някои от които стигаха до коленете му.
	Най-сетне Триел спря пред две напълно еднакви врати и даде знак на Джарлаксъл да отвори дясната. Наемникът се сепна за миг, после отново надяна безизразната си маска, ала за жрицата, която очакваше подобна реакция, това бе напълно достатъчно.
	— Бил си тук и преди! — обвинително изсъска тя и го сграбчи за рамото, принуждавайки го да я погледне в очите.
	— Само в деня, когато се дипломирах в школата за бойци — отвърна той и се отскубна от желязната й хватка. — Заедно с останалите си съученици.
	— Качвал си се до горните нива! — отсече Триел, без да отделя изпитателен поглед от лицето му, но Джарлаксъл само се засмя. — Поколеба се, когато ти казах да отвориш дясната врата — продължи жрицата, — поколеба се, защото знаеш, че лявата води към личните ми покои, а ти очакваше да те поканя именно там.
	— Дори не съм предполагал, че ще ме повикаш в Академията — опита се да извърти разговора Джарлаксъл.
	Триел го бе хванала неподготвен — явно го наблюдаваше много внимателно. Дали не бе подценил недоволството й от плановете на матроната — майка?
	Триел все така не сваляше изпитателен поглед от него.
	— Е, добре — предаде се наемникът най-сетне. — Имам си свои източници.
	Жрицата продължаваше да го гледа сурово.
	— Ти ме помоли да дойда тук — напомни й той.
	— Аз ти наредих да дойдеш тук — поправи го тя.
	Джарлаксъл свали широкополата си шапка и сведе глава в пресилен поклон. В очите на жрицата блесна яден пламък.
	— Достатъчно! — извика тя.
	— Точно така — не й остана длъжен наемникът. — Престани с тези игрички. Повика ме в Академията, макар да знаеш, че тук не се чувствам на мястото си. Е, ето ме — ти имаш въпроси, а аз може би знам отговорите им.
	Последните му думи накараха Триел да присвие очи. Джарлаксъл бе потаен и опасен противник и жрицата рядко излизаше от споровете си с него с чувството, че е успяла да му се наложи. Без да губи повече време, тя кимна към вратата вляво. С още един нисък поклон, наемникът прекрачи прага и се озова в богато украсена стая, застлана с дебел килим и тънеща в мека магическа светлина.
	— Събуй се — нареди Триел, докато сваляше обувките си.
	Когато жрицата влезе в стаята, Джарлаксъл все още стоеше до покритата с пъстроцветни гоблени стена и колебливо се взираше в ботушите си. Те, както бе известно на всеки, който го познаваше, бяха магически.
	— От мен да мине — отстъпи Триел и седна на близкото, отрупано с възглавнички кресло.
	Зад гърба й имаше изящно писалище, а над него висеше изкусно изработен гоблен, изобразяващ група мрачни, които танцуваха около вързан на клада светъл елф. Странно полупрозрачно същество — хибрид между елф на мрака и паяк — се бе привело над безпомощната жертва, а красивото му лице излъчваше неземен покой.
	— Не харесваш светлините на майка си — подхвърли Джарлаксъл, — а пък и в твоята стая не е тъмно.
	Триел прехапа долната си устна и отново присви очи. В личните покои на повечето жрици обикновено мъждукаше слаба светлинка, тъй като инфрачервеното зрение бе безсилно пред изписаните върху обикновен пергамент руни, а магическите мастила, които имаха способността да излъчват топлина дълги години наред, бяха скъпи и трудни за намиране, дори за могъщи жрици като Триел.
	Джарлаксъл спокойно отвърна на разгневения й поглед — напоследък Триел вечно бе бясна за нещо.
	— Светлините ще са от полза за онова, което майка ти е намислила — отбеляза той.
	— Така значи? — хапливо отвърна дъщерята на Баенре. — Наистина ли вярваш, че знаеш какви са намеренията на майка ми?
	— Тя смята да се върне в Митрил Хол — заяви наемникът, сигурен, че Триел отдавна е стигнала до същия извод.
	— Нима? — престорено кротко попита жрицата и загадъчните й думи като че ли постреснаха Джарлаксъл.
	Без да издава обзелата го несигурност, той прекоси стаята и седна на другия, доста по-обикновен и твърд стол. Въпреки че краката му потъваха почти до глезените в мекия килим, ботушите му звучно изтропаха, сякаш крачеше по корав камък.
	Триел се усмихна едва забележимо, но изобщо не се впечатли. Беше всеизвестно, че Джарлаксъл може да се движи колкото шумно или тихо си поиска, независимо върху какво стъпва. Многобройните му украшения явно бяха надарени със същото вълшебство, защото звънтяха, когато наемникът решеше и замлъкваха в мига, в който той поискаше.
	— Ако беше оставил и най-малката дупчица в килима ми, щях да я запълня със сърцето ти — хладно рече Триел, докато Джарлаксъл се настаняваше на каменния стол и внимателно оправяше тънката покривка, върху която бе изобразен жълто-черен паяк джий-анту, тарантулата на Подземния мрак.
	— Защо смяташ, че майка ти няма да го стори? — Джарлаксъл нарочно се престори, че не е чул заплахата, макар неволно да се запита сърцата на колко ли нещастници бяха вплетени в пухкавия килим.
	— Така ли смятам според теб?
	Наемникът въздъхна дълбоко. Беше очаквал, че срещата ще бъде от полза и за двамата — Триел щеше да се опитва да изкопчи от него късчета от информацията, с която той бе успял да се сдобие, като в замяна му предложи част от онова, което самата тя знае. Но когато жрицата му нареди да отиде в Академията (за разлика от обикновено, когато тя напускаше Тиер Брех, за да се види с него), той си помисли, че този път може да научи и нещо по-съществено. Истинската причина Триел да го повика тук обаче, както Джарлаксъл постепенно започваше да се досеща, бе, че стените на Арах-Тинилит бяха единственото място, където шпионите на матрона Баенре не можеха да проникнат.
	И ето че сега, след всичките изморителни приготовления, „важната“ среща бързо се превръщаше в дребнава дрязга.
	Триел също не изглеждаше особено доволна.
	— Тя иска още! — неочаквано яростно рече тя и се приведе напред.
	Джарлаксъл събра връхчетата на дългите си пръсти, при което гривните му шумно издрънчаха. Разговорът като че ли най-сетне взимаше желания от него обрат.
	— Мензоберанзан вече не й е достатъчен — продължи Триел малко по-спокойно и отново се облегна назад. — Майка ми иска да разшири владенията си.
	— Мислех, че плановете на матрона Баенре са вдъхновени от самата Лолт — учуди се Джарлаксъл, искрено объркан от презрителния тон на Триел.
	— Може и да са — неохотно призна тя. — Кралицата на паяците с радост ще приветства покоряването на Митрил Хол, особено ако то доведе до залавянето на изменника До’Урден. Ала има и други неща, които трябва да бъдат взети под внимание.
	— Блингденстоун? — досети се Джарлаксъл.
	Това бе градът на свиърфнеблите, най-омразните врагове на Мрачните.
	— Това също — съгласи се Триел. — Блингденстоун съвсем не е далече от тунелите, които отвеждат до Митрил Хол.
	— Майка ти спомена, че можем да се разправим с тях на връщане от Залите — подметна Джарлаксъл.
	Ако искаше Триел да е все така откровена с него, трябваше да й подхвърля по нещичко от време на време. Тя май бе истински ядосана, щом му разкриваше толкова много от най-тайните си опасения и мисли.
	Жрицата не изглеждаше особено изненадана от тази новина.
	— Има и други неща, които трябва да бъдат взети под внимание — повтори тя. — Задачата, с която матрона Баенре е решила да се нагърби, е твърде мащабна и ще изисква намесата на многобройни съюзници, навярно дори помощта на илитидите.
	Думите на Триел никак не се понравиха на Джарлаксъл. Матрона Баенре от дълги години държеше в дома си отряд илитиди, отблъскващи и неимоверно опасни чудовища, край които наемникът винаги се чувстваше изключително неудобно. Беше оцелял толкова дълго в жестокия свят на Мензоберанзан благодарение на способността си да предвижда и изпреварва ходовете на противниците си, ала уменията му сякаш се изпаряваха, когато пред него се изправеше някое от човекоподобните същества с глава на октопод. Крадците на мисли, както елфите често наричаха гнусните създания, просто не разсъждаваха като останалите раси, а действията им се ръководеха от правила, които никой, освен един илитид не бе в състояние да разбере.
	При все това, елфите на мрака често си имаха вземане-даване с тези противни същества и то съвсем успешно. В Мензоберанзан живееха двадесет хиляди елфи, докато илитидите в тази част на Подземния мрак наброяваха едва стотина. Джарлаксъл не можеше да не си помисли, че страховете на Триел са доста попресилени.
	Наемникът предпочете да запази тази мисъл за себе си — прекалено добре познаваше тежкия, избухлив нрав на жрицата и затова гледаше повече да слуша и по-малко да говори.
	Триел продължи да клати глава с обичайната кисела гримаса на лицето си. Внезапно скочи и започна да крачи в кръг, а алено-черните й, извезани с десетки паяци, жречески одежди се развяваха зад гърба й.
	— Домът Баенре няма да бъде сам — опита се да я успокои наемникът. — Много други родове също са окачили фенери на прозорците си.
	— Да, майка ми наистина успя да обедини града — съгласи се Триел и позабави нервното си кръстосване.
	— И все пак се боиш — отбеляза Джарлаксъл. — И точно заради това се нуждаеш от още информация — искаш да си готова за всичко.
	При тези думи той не можа да сподави тънката си, насмешлива усмивка — двамата с Триел бяха отколешни врагове, никой нямаше и капка доверие на другия… и то с основание! А ето че сега тя имаше нужда от него. Задълженията й на жрица в откъснатото от града училище, я отдалечаваха от злободневието и мълвите, които се носеха из Мензоберанзан. Разбира се, молитвите към Лолт обикновено й донасяха желаните отговори, ала ако действията на матрона Баенре се радваха на одобрението на Кралицата на паяците (а че това е така, вече бе повече от очевидно), Триел оставаше на тъмно, в най-буквалния смисъл на думата. Дъщерята на Баенре се нуждаеше от шпионин, а в Мензоберанзан Джарлаксъл и мрежата му от информатори нямаха равни на себе си.
	— Имаме нужда един от друг — натъртено отвърна Триел, мъчейки се да привлече погледа му. — Майка ми си играе с огъня. Една погрешна стъпка и престолът на управляващия дом остава свободен… мисля, че можеш да се досетиш кой ще го заеме тогава.
	Така си беше. Като най-голяма дъщеря на матроната — майка, Триел несъмнено имаше най-големи права върху трона на рода, а пък като матрона — повелителка на Арах-Тинилит, влиянието й отстъпваше единствено на осемте матрони от управляващия съвет. Значителната власт, с която постепенно се бе сдобила, наистина имаше солидна основа. От друга страна, в Мензоберанзан законът не бе нищо повече, освен фасада, която едва-едва прикриваше царящия навсякъде хаос, а властта бе променлива и несигурна като горещ магмен поток.
	— Ще видя какво мога да науча — съгласи се Джарлаксъл и се надигна да си върви. — Ще ти съобщя всичко, до което успея да се добера.
	Триел не пропусна да забележи двусмислието на лукавите му думи, но нямаше друг избор, освен да приеме предложението му.
	Малко по-късно, наемникът крачеше из просторните, лъкатушещи улици на Мензоберанзан, съпровождан от зоркия поглед и заредените оръжия на стражите, които стояха на пост край почти всяка от сталагмитните могили, както и върху оградените тераси на спускащите се на сантиметри от пода сталактити. Джарлаксъл не се притесняваше от тях — пъстрата му, широкопола шапка красноречиво издаваше самоличността му, а пък нямаше дом в града, който да желае война с Бреган Д’аерте. Потайна и опасна, групата (за чиято численост малцина в Мензоберанзан можеха да се досетят) имаше свои средища из всички ъгълчета и затънтени дупки на просторната пещера. Бреган Д’аерте бе всеизвестна, управляващите домове търпяха присъствието й, а Джарлаксъл бе смятан от мнозина за един от най-влиятелните мъже в Мензоберанзан.
	Всъщност наемникът се чувстваше толкова сигурен в града, че почти не забелязваше изпитателните погледи на опасните стражи. Изцяло погълнат от мислите си, той се опитваше да долови и най-фините нюанси в думите на Триел от току-що приключилата среща. Предполагаемият план за превземане на Митрил Хол звучеше доста обещаващо. Джарлаксъл лично бе навлязъл в джуджешката твърдина, видял бе защитата й и макар тя да бе наистина впечатляваща, мощта на брадатите войни бледнееше пред многочислената и опасна елфическа армия. Когато силите на Мензоберанзан, начело с първата матрона, превземеха Митрил Хол, Лолт щеше да бъде неимоверно доволна, а домът Баенре щеше да достигне небивал връх в могъществото си.
	Както Триел вече бе разбрала, матрона Баенре щеше да получи онова, за което копнееше от векове.
	Небивал връх? Неизвестно защо, изразът сякаш се бе запечатал в съзнанието му. Когато достигна Нарбондел, внушителната колона, която отмерваше времето в Мензоберанзан, наемникът поспря и по устните му плъзна усмивка.
	— Небивал връх? — прошепна той на глас.
	Като че ли започваше да разбира притесненията на Триел. Жрицата се боеше, че майка й може да прекрачи границата, рискувайки сигурността на една вече забележителна империя в името на новата придобивка. Внезапно Джарлаксъл видя нещата от съвсем различен ъгъл. Какво ли щеше да стане, запита се той, ако планът на матрона Баенре успее и те завземат Митрил Хол и Блингденстоун? Какви врагове щяха да застрашават сигурността на Мензоберанзан оттук нататък, какво щеше да крепи крехката йерархия в града и да държи жителите му обединени?
	Защо иначе Блингденстоун, градът на враговете им, бе успял да оцелее толкова близо до тях през всичките тези години? Джарлаксъл вече знаеше отговора на този въпрос — без да искат, гномовете играеха ролята на тънката нишка, свързваща (макар и доста несигурно) домовете на Мензоберанзан. Когато общият им враг бе толкова близо, вечните междуособици и дрязги между родовете неминуемо отстъпваха място на обединяваща омраза.
	А ето че с плановете си за завземане на Митрил Хол и покоряване на дръзките гномове, матрона Баенре заплашваше да скъса тази крехка нишка. Триел не се боеше, че Мрачните могат да претърпят поражение, още по-малко я притесняваше съюзът с малочислената колония на илитидите. Онова, което не й даваше покой, бе мисълта, че майка й може да успее. Матрона Баенре бе прастара дори в сравнение с дълголетната си раса, а престолът на рода по право се падаше на най-голямата й дъщеря — Триел. Доста примамливо местенце в момента, ала нещата можеха рязко да се променят, ако Митрил Хол и Блингденстоун паднеха. С тях щеше да си иде и врагът, който досега бе свързвал елфическите домове, щеше да се появи и още един повод за тревога — съюзниците на Митрил Хол от Повърхността неминуемо щяха да потърсят разплата.
	Не му бе трудно да се досети какво иска матроната — майка, но едва сега разбра какви са истинските намерения на Лолт, за да подкрепи съсухрената, прастара Баенре.
	— Хаос — отсече той.
	Мензоберанзан бе живял в относителен покой векове наред. Е, някои родове се биеха помежду си — това бе неизбежно (домовете До’Урден и ДеВир бяха рухнали завинаги), но като цяло всичко в Града на мрака бе текло в установеното русло, без особени безредици и катаклизми.
	— Ах, ти наистина си великолепна! — възкликна Джарлаксъл, давайки израз на искреното си възхищение от Кралицата на паяците.
	Лолт очевидно искаше нов ред, освежаващо прочистване на един град, който бе започнал да й доскучава. Само че на Триел, която очакваше да наследи трона на майка си, заедно с всичките му опасности и отговорности, тази мисъл съвсем не се нравеше.
	Гологлавият наемник, самият той ненадминат майстор на интригата и хаоса, се разсмя от сърце и се загледа в Нарбондел. Топлината на колоната бързо чезнеше, което означаваше, че в Подземния мрак бе нощ. Джарлаксъл рязко се обърна (при което магическите му ботуши звънко издрънчаха) и закрачи към К’еларз’орл, високото плато край източната стена на Мензоберанзан, мястото, където живееха повечето от най-влиятелните родове в града. Не биваше да закъснява за срещата си с матрона Баенре, на която щеше да разкаже за „тайния“ си разговор с най-голямата й дъщеря.
	Колко точно трябва да й каже, мислеше си наемникът, и как точно да извърти думите си, за да се представи в най-благоприятна светлина?
	Колко обичаше интригите на Мензоберанзан!


	Глава 2
	Гатанка на сбогуване

	Препъвайки се от умора след поредната безсънна нощ, Кати-Бри навлече някаква дреха и прекоси малката стаичка, с надеждата денят да й донесе поне малко облекчение. Гъстата червеникавокафява коса бе полепнала по лицето й, няколко непокорни кичура стърчаха на тила й, но младата жена не им обърна внимание. Разтърка очи, мъчейки се да прогони съня, и замалко не се препъна в прага. Внезапно се закова на място — чувството, че има нещо, което не разбира, я бе връхлетяло с удвоени сили.
	Съвсем объркана, тя прокара пръсти по гладката дървена врата. Не можеше да се отърве от усещането, че нещо не е наред. Беше решила да закуси, но вместо това се насочи към стаята на Дризт.
	Почука настоятелно, после го повика по име. Когато не получи отговор, предпазливо открехна вратата и надникна вътре. Веднага забеляза, че ятаганите и плаща на елфа ги няма, ала преди да се замисли какво може да означава това, погледът й падна на леглото, спретнато застлано, както бе обичайно за Дризт.
	Приближи се, за да го разгледа и веднага разбра, че е оправяно отдавна. Явно никой не бе спал в него предишната нощ.
	— Какво става? — полугласно попита тя и се огледа наоколо, после се върна обратно в коридора.
	И преди се бе случвало Дризт да напусне Митрил Хол, без да им каже, а и обикновено го правеше нощем. Най-често отиваше в прочутия Град на сребърната луна, на около седмица път източно от Залите.
	Защо тогава се тревожеше? Толкова пъти бе виждала същата гледка в стаята на елфа, защо сега не можеше да се отърве от чувството, че нещо не е наред? Младата жена се опита да прогони обзелото я притеснение, да потисне надигащия се страх. Просто беше изнервена, това бе всичко. Току-що бе загубила Уолфгар и още не можеше да се пребори с желанието (често пъти стигащо до крайност) на всяка цена да предпази останалите си приятели.
	Като че ли имаше само един начин да разбере какво става. Много скоро спря пред друга врата и отново почука. Както и очакваше (беше сигурна, че обитателят на тази стая все още спи дълбоко), не получи отговор, затова потропа доста по-силно. Отвътре долетя глух стон.
	Кати-Бри блъсна вратата и се насочи право към малкото легло. Без да се церемони, тя издърпа завивките на нищо неподозиращия Риджис, а когато той се размърда, започна да го гъделичка.
	— Хей! — възкликна полуръстът, който вече бе успял да се позакръгли след дългото време, прекарано в плен на страховития Артемис Ентрери.
	Пълничкото му лице се надигна от възглавницата и той отчаяно сграбчи изплъзващите се завивки.
	— Къде е Дризт? — попита Кати-Бри и още по-силно стисна одеялата.
	— Откъде да знам! — възнегодува Риджис. — Още не съм излизал от стаята си тази сутрин!
	— Ставай! — дори самата Кати-Бри се стресна от острия си тон; усети как притеснението отново я завладява и се огледа наоколо, мъчейки се да открие какво бе предизвикало тази нова вълна на страх.
	И тогава видя ониксовата статуетка.
	Всичко останало в стаята сякаш избледня и се стопи. Какво търсеше фигурката на Гуенивар в стаята на Риджис? Защо Дризт бе тръгнал без нея? Ето че опасенията й започваха да се потвърждават. Тя пусна завивките върху леглото (за радост на Риджис, който побърза да ги придърпа до ушите си), пресегна се и взе малката статуетка. После се обърна към полуръста и отново се зае с опитите си да го измъкне изпод дебелите одеяла.
	— Не! — проплака Риджис и като се обърна по корем, покри глава с пухената си възглавница.
	Кати-Бри го сграбчи за врата, довлече го до средата на стаята и го тръсна върху един от двата дървени стола, които стояха край малката масичка. Без да сваля меката възглавница от очите си, Риджис се захлупи върху масата.
	Кати-Бри стисна крайчеца на възглавницата, изправи се безшумно и я дръпна толкова неочаквано, че главата на полуръста издрънча върху дървения плот.
	Стенейки и мърморейки недоволно, Риджис се поизправи на стола и прокара пръсти през гъстите си, кестеняви къдрици, които дори дългият сън не бе успял да укроти.
	— Е, добре — въздъхна той. — Казвай какво има.
	— Къде е Дризт? — с равен глас попита Кати-Бри и стовари ониксовата статуетка върху масичката.
	— Сигурно е слязъл в Подземния град — опита да се измъкне Риджис и прокара език по внезапно пресъхналите си устни. — Защо не попиташ Бруенор?
	Мисълта за баща й още повече засили раздразнението на Кати-Бри. Да попита Бруенор, мислено се възмути тя. Та той вече почти не говореше и бе обзет от такова черно отчаяние, че навярно нямаше да забележи, ако някоя нощ целият род Боен чук напуснеше Митрил Хол и го оставеше съвсем сам!
	— Дризт просто е решил да тръгне без Гуенивар, какво толкова — опита се Риджис да омаловажи цялата история, ала думите му прозвучаха странно неестествено в ушите на прозорливата Кати-Бри.
	Младата жена присви очи и изпитателно се взря в дребничкия си приятел.
	— Какво има? — невинно повтори той, когато почувства, че повече не може да издържа ледения поглед на сините й очи.
	— Къде е Дризт? — попита Кати-Бри с неестествено спокоен глас. — И защо пантерата е у теб?
	Риджис поклати глава и безпомощно простена. Главата му отново тупна върху масата.
	Само че Кати-Бри го познаваше прекалено добре, за да се остави да я изиграят толкова лесно. Тя сграбчи шепа кестеняви къдрици и дръпна с всички сили, принуждавайки го да вдигне глава, после го улови за предницата на ризата. Необичайната й грубост напълно слиса полуръста, но дори изуменото му изражение не я спря. Повече не можеше да издържа и като го вдигна във въздуха, тя го блъсна в каменната стена.
	Суровият й израз се посмекчи за няколко мига, докато проверяваше дали магическият медальон е на врата му. Когато видя, че рубинът, с който полуръстът никога не се разделяше, този път не е скрит под дрехите му, подозренията й още повече се засилиха. Нищо не беше както трябва!
	— Тук става нещо нередно! — заплашително каза тя, а пламъкът в очите й бе по-страховит от всякога.
	— Кати-Бри! — изписка Риджис и сведе поглед към косматите си крака, които висяха на около половин метър от пода.
	— И ти знаеш какво! — продължи младата жена.
	— Кати-Бри! — отново проплака полуръстът, мъчейки се да я укроти.
	Вместо отговор, тя стисна предницата на ризата му с две ръце, отлепи го от стената и отново го блъсна в нея, този път по-силно.
	— Вече загубих Уолфгар — мрачно рече тя. Не искаше Риджис да се заблуждава, че си има работа с някого, който може да разсъждава трезво.
	Полуръстът не знаеше какво да мисли. Кати-Бри винаги се бе проявявала като най-разумната от малката им групичка; именно нейното спокойствие и уравновесеност често пъти обуздаваха другите и им пречеха да извършат нещо прибързано. Дори Дризт, който също не бе склонен към лекомислие и импулсивност, нерядко сравняваше повелите на съвестта си с мнението на Кати-Бри. А ето че сега…
	Риджис съвсем ясно виждаше какво вещаят тъмносините й гневни очи — болка.
	Тя отново го дръпна напред и го удари в стената.
	— Ще ми кажеш всичко, което знаеш — измамно тихо нареди Кати-Бри.
	В тила на полуръста вече туптеше тъпа болка, а сърцето му бе изпълнено със страх — колкото за самия него, толкова и за Кати-Бри. Нима скръбта наистина я бе тласнала към такова черно отчаяние? И защо точно той трябваше да се окаже забъркан в цялата тази неразбория? Та всичко, което Риджис искаше от живота, бе топла постеля и още по-топла храна!
	— Може би трябва да поговорим с Бруе… — започна той, но преди да успее да завърши, Кати-Бри го зашлеви през лицето.
	Полуръстът вдигна ръка към пламналата си буза и впери изумен поглед в младата жена.
	Гневната й реакция изненада и нея самата; нежните й очи се наляха със сълзи и тя потрепери. Риджис се запита дали Кати-Бри ще се разплаче или ще избухне.
	Но какво да стори той? Наистина ли няколко дни разлика бяха от толкова голямо значение? Както винаги, полуръстът не се колеба дълго, преди да избере най-безболезнения изход:
	— Дризт си отиде у дома — кротко каза той; за последиците щеше да се тревожи по-късно.
	По лицето на Кати-Бри се разля облекчение.
	— Та неговият дом е тук! Не може да е тръгнал към Долината на мразовития вятър!
	— Мензоберанзан — поправи я Риджис.
	Дори в гърба й да се бе забила смъртоносна стрела, младата жена нямаше да изпита по-силна болка и изумление, отколкото й причини това име. Тя пусна Риджис на земята и залитайки като слепец, приседна в крайчеца на леглото му.
	— Всъщност — продължи полуръстът, — той остави Гуенивар за теб. Дризт толкова много държи и на двете ви!
	Утешителните му думи не успяха да прогонят ужаса от лицето на Кати-Бри. Как му се искаше рубиненият медальон да е тук сега — навярно щеше да му помогне да я успокои поне малко.
	— Не бива да казваш на Бруенор — добави той и реши, че няма да е зле малко да поукраси истината. — Освен това, Дризт може и да не стигне чак дотам. Каза, че първо ще се види с лейди Алустриел, за да се посъветва с нея накъде да поеме.
	Всъщност това не бе съвсем вярно — Дризт просто бе споменал, че се колебае дали да не се отбие в Града на сребърната луна, за да се опита да разбере доколко са оправдани страховете му… само че в този миг Кати-Бри отчаяно се нуждаеше поне от зрънце надежда, за което да се залови.
	— Не бива да казваш на Бруенор — повтори Риджис малко по-настоятелно.
	Кати-Бри вдигна поглед към него и сърцето на дребничкия полуръст се сви от болка — изражението на лицето й бе най-тъжното нещо, което бе виждал през живота си.
	— Дризт ще се върне — меко рече Риджис и изтича да седне до нея. — Нали го познаваш. Дризт ще се върне.
	Това бе повече, отколкото младата жена можеше да понесе. Тя нежно отмести ръката на Риджис от рамото си и се изправи. За миг спря поглед върху ониксовата статуетка, ала не посегна към нея… все още не бе готова.
	Кати-Бри излезе, без да каже нищо повече, върна се в стаята си и се строполи напълно безчувствена върху леглото си.

	* * *

	Дризт прекара по-голямата част от деня, скрит в прохладните сенки на една пещера. От източната порта на Митрил Хол вече го деляха много мили. Лятото тъкмо започваше и дори лекият бриз откъм ледниците в близките планини не успяваше да надвие жарките лъчи, които се сипеха от безоблачното небе.
	Сънят на скиталеца не бе нито дълъг, нито спокоен. Мислите му непрестанно се връщаха към Уолфгар и останалите му приятели, после отлитаха още по-назад, към ужасяващия Мензоберанзан.
	Ужасяващ и красив като създателите си, елфите на мрака.
	Дризт приседна на прага на пещерата, за да хапне. Топлите слънчеви лъчи весело се гонеха по лицето му, птичките пееха, свежите листа на дърветата тихо шумоляха. Колко различно бе всичко това от Подземния мрак, който някога бе наричал свой дом! Колко прекрасно!
	Дризт захвърли сухара, който тъкмо поднасяше към устата си, и удари с юмрук по каменния под.
	Прекрасна бе и измамната надежда, която бе хранил толкова дълго и която сега се изплъзваше пред отчаяния му поглед, без той да може да направи каквото и да било, за да я задържи. Единственото, което искаше, бе да се изтръгне от мрачната хватка на злия си народ, да избяга от жестоките им обичаи и да заживее в мир. Когато странстванията му го изведоха на Повърхността, Дризт бързо разбра, че именно този свят на жужащи пчели и чуруликащи птички, огряван от топлите лъчи на слънцето и приказната лунна светлина, трябва да бъде негов дом, а не непрогледната тъма на тунелите, които бе оставил зад гърба си.
	Дризт До’Урден бе избрал Повърхността, защото повече не можеше да търпи неправдите на подземния свят. Тук той бе срещнал нови приятели, които скоро се превърнаха в най-важното нещо за него и придадоха смисъл на живота му. А ето че сега всичко бе рухнало — решението да напусне света на своя народ бе въвлякло онези, на които най-много държеше, в капана на мрачното му наследство; бе погубило Уолфгар, а Митрил Хол бе изложило на смъртна опасност.
	Изборът му се бе оказал погрешен. Дризт повече не можеше да остане на Повърхността.
	Каленият в безброй трудности скиталец си наложи да се успокои и продължи да се храни, макар че залъците едва минаваха покрай гневната буца, заседнала в гърлото му. Трябваше да реши накъде да поеме оттук нататък. Пътят пред него извеждаше от планините и минаваше покрай неголямо селце, наречено Пенгален. Дризт бе посещавал това място съвсем наскоро и не изпитваше особено желание отново да се връща там.
	Изобщо няма да върви по пътя, реши той най-сетне. Какво щеше да спечели, ако се отбие в Града на сребърната луна? Малко вероятно бе да открие лейди Алустриел там, не и сега, когато търговският сезон бе в разгара си, а дори и да се срещнеше с нея, какво ли можеше да му каже тя, за което той вече да не се бе досетил и сам?
	Не, Дризт вече знаеше къде трябва да отиде и нямаше нужда лейди Алустриел да подкрепя решението му. Той събра малкото си вещи и въздъхна дълбоко при мисълта колко пусти щяха да му се сторят дългите мили, които му предстоеше да извърви без вярната пантера до себе си. Скиталецът излезе от прохладния сумрак на пещерата и пое право на изток, встрани от югоизточния път.

	* * *

	Без да усеща, че е пропуснала както закуската, така и обяда, тя продължаваше да лежи на леглото, потънала в лепкавото блато на най-черно отчаяние. Беше загубила Уолфгар броени дни преди сватбата им, а ето че сега и Дризт, когото обичаше не по-малко от варварина, също си бе отишъл. Имаше чувството, че целият свят е рухнал отгоре й. Онова, което някога й се струваше построено върху най-корав кремък, се бе срутило като пясъчна кула, повалена от порива на вятъра.
	Още от най-ранни години животът бе превърнал Кати-Бри в боец. Тя никога не бе виждала майка си и почти не помнеше баща си, умрял при едно гоблиново нападение над Десетте града, когато тя беше още малко момиченце. Бруенор Бойния чук я бе прибрал в дома си и я бе огледал като собствена дъщеря. Кати-Бри бе открила ново щастие сред джуджетата от Долината, ала всички те (с изключение на Бруенор) бяха просто скъпи приятели, не семейство. Момичето постепенно си бе създало ново семейство, късче по късче — първо Бруенор, после Дризт, след това Риджис и накрая Уолфгар.
	А ето че сега Уолфгар бе мъртъв, Дризт си бе отишъл и то, както й се струваше, без особени изгледи да се завърне.
	Чувстваше се напълно безпомощна! Със собствените си очи бе видяла смъртта на Уолфгар, видяла бе как младият варварин събаря тавана на нишата върху себе си, за да я спаси от лапите на чудовищната йоклола. Опитала бе да му помогне, ала не бе успяла. Всичко, което остана след Уолфгар, беше купчина камъни и Щитозъб.
	В седмиците, които последваха този страшен ден, младата жена с мъка съумяваше да се овладее, борейки се с болката, която сковаваше цялото й същество. Често пъти избухваше в плач, ала всеки път си поемаше дълбоко дъх и успяваше да преглътне риданията, впрягайки цялата си желязна воля. Единственият, с когото можеше да говори напълно откровено, бе Дризт.
	Ала той си бе тръгнал и Кати-Бри вече не можеше да сдържа горчивите си сълзи. Отчаяни хлипове я задавиха и разтърсиха крехкото й тяло. Искаше Уолфгар да се върне при нея! Та той беше твърде млад, проплака тя към коравосърдечните богове, които й го бяха отнели, очакваха го още толкова безстрашни подвизи!
	Риданията й преминаха в протяжен вопъл, яростен отказ да приеме непоправимата загуба. Тя сграбчи възглавниците си и ги запокити към стената, после стори същото и със завивките. Скочи на крака и преобърна леглото, просто заради мрачното удоволствие, което й достави пращенето на строшеното дърво.
	— Не-е-е! — безутешното стенание, побрало цялата й болка, се откъсна от дълбините на самото й същество.
	Загубата на Уолфгар не беше справедлива, ала тя не можеше да стори нищо, за да си го върне.
	Заминаването на Дризт също не беше справедливо, не и в очите на наранената жена, ала тя не можеше…
	Внезапно една мисъл проряза съзнанието й като мълния. Все още разтреперана, но напълно овладяна, Кати-Бри застана край събореното легло. Разбираше защо скиталецът си бе тръгнал тайно, без да каже на никого; защо както винаги бе поел целия товар върху плещите си.
	— Не! — тихо повтори тя, после грабна най-близкото одеяло, за да забърше мокрото си тяло.
	Трескаво навлече риза и панталони, после все така бързо, сякаш се боеше, че ако спре дори за секунда, може да размисли и да промени решението си, нахлузи тънката си митрилна ризница. Дело на изкусни джуджешки ръце, тя бе толкова фина, че напълно се скри под туниката, която младата жена надяна отгоре.
	Без да губи и миг, Кати-Бри обу ботушите си, грабна плаща и чифт кожени ръкавици и изтича до скрина, в който държеше меча си и магическия лък Таул-марил, Изпитващия сърцата. После се втурна към стаята на полуръста и почука само веднъж, преди да нахълта вътре.
	Риджис си бе полегнал (каква изненада!) и тъкмо си почиваше след обилната закуска, която неусетно бе прераснала в още по-богат обяд. Този път беше буден и съвсем не се зарадва, когато видя Кати-Бри да връхлита в стаичката му.
	Тя го дръпна най-безцеремонно, принуждавайки го да седне и полуръстът с любопитство се взря в лицето й. По бузите й ясно личаха следи от сълзи, красивите й сини очи бяха зачервени от плач и гняв. Риджис бе прекарал по-голямата част от живота си като крадец и съвсем не му бе трудно да се досети каква бе причината за внезапния огън в погледа на младата жена.
	— Къде сложи статуетката? — попита направо тя.
	Риджис се взря в нея и дълго мълча. Кати-Бри яростно го разтърси.
	— Казвай! — настоя тя. — Достатъчно време изгубих вече!
	— За какво ти е? — попита полуръстът, макар да знаеше отговора.
	— Просто ми я дай — отвърна Кати-Бри.
	Погледът на Риджис неволно се стрелна към писалището в другия край на стаята и младата жена се хвърли към него, издърпа чекмеджетата и започна да изхвърля съдържанието им на пода.
	— Това никак няма да се хареса на Дризт — спокойно се обади Риджис.
	— Да върви по гоблините тогава! — сопна се Кати-Бри.
	Най-сетне откри каквото търсеше и с възхищение се вгледа в изящните извивки на черната фигурка.
	— Мислиш, че Гуенивар ще ти помогне да го откриеш — думите на Риджис бяха по-скоро твърдение, отколкото въпрос.
	Кати-Бри пусна статуетката в кесията си и дори не си направи труда да отговори.
	— Представи си, че наистина го настигнеш — продължи Риджис, докато младата жена се отправяше към вратата. — Как смяташ да му помогнеш в един град, пълен с елфи на мрака? Защо ли ми се струва, че една човешка девойка няма да остане незабелязана много дълго?
	Хапливите думи на полуръста накараха Кати-Бри да се закове на място. За първи път се замисли над онова, което се канеше да стори. Колко прав бе Риджис! Как изобщо щеше да се промъкне в Мензоберанзан? А дори да успееше, какво щеше да прави там, когато нямаше да вижда дори земята под краката си?
	— Не! — извика тя най-сетне — болката и желанието да стори нещо се оказаха по-силни от доводите на разума. — Отивам при него! Нямам намерение да стоя и да чакам още един от приятелите ми да бъде убит!
	— Имай вяра в Дризт! — примоли се Риджис, който едва сега започна да осъзнава, че май няма да успее да възпре буйната млада жена.
	Кати-Бри поклати глава и отново тръгна към вратата.
	— Почакай! — умолително извика полуръстът.
	Кати-Бри спря и се обърна към него. Риджис не знаеше какво да стори. Струваше му се, че трябва да изтича навън, да повика Бруенор или генерал Дагна, или което и да било от джуджетата, да ги помоли за помощ и заедно да задържат Кати-Бри, ако трябва дори насила. Тя беше луда; решението й да тръгне след Дризт беше напълно безумно.
	Ала Риджис разбираше чувствата й и й съчувстваше с цялото си сърце.
	— Ако аз си бях тръгнала — започна младата жена, — и Дризт искаше да ме последва…
	Риджис кимна. Ако Кати-Бри или някой друг от приятелите бе поел по толкова опасен път, Дризт До’Урден щеше да се втурне след тях и да се бие, независимо колко малки са шансовете му. Дризт, Уолфгар, Кати-Бри и Бруенор бяха прекосили половината континент, за да спасят отвлечения от Ентрери полуръст. Риджис познаваше Кати-Бри от съвсем малко момиченце и винаги бе изпитвал към нея силно уважение, ала нищо не можеше да се сравни с възхищението, което го обзе сега.
	— Един човек само ще пречи на Дризт в Мензоберанзан — тихо повтори той.
	— Не ме интересува — отсече Кати-Бри, без да разбира накъде бие полуръстът.
	Вместо отговор, Риджис скочи от леглото и се втурна напред. За миг Кати-Бри си помисли, че дребничкият й приятел ще се опита да я задържи със сила, ала той притича покрай нея и издърпа едно от чекмеджетата на писалището си.
	— Така че не бива да отиваш там като човек! — тържествуващо се провикна той и й подхвърли магическата маска.
	Кати-Бри улови скъпоценния предмет и изумено се взря в Риджис, който побърза да се пъхне обратно в леглото.
	Ентрери бе използвал същата тази маска, за да се промъкне в Митрил Хол и с помощта на вълшебството й толкова успешно се бе превъплътил в Риджис, че всичките приятели на полуръста, включително и Дризт, се бяха заблудили напълно.
	— Дризт наистина тръгна към Града на сребърната луна — каза Риджис.
	Кати-Бри се изненада. Защо му бе да ходи чак дотам, след като можеше просто да се спусне в Подземния мрак през долните нива на Митрил Хол? Когато поразмисли малко, разбра какво бе накарало Дризт да избере по-дългия път — веднага след завръщането им преди няколко седмици, Бруенор бе изпратил многочислени отряди да патрулират там, и им бе наредил да не пускат никого.
	— И още нещо — продължи Риджис.
	Кати-Бри окачи маската на кръста си и се обърна към него. Застанал върху леглото, полуръстът стискаше остра кама с прекрасна изумрудена дръжка.
	— Това няма да ми трябва — обясни той. — Не и докато съм тук с Бруенор и останалите джуджета.
	Младата жена бе виждала това оръжие — оръжието на Артемис Ентрери — и преди. Още помнеше как хладният допир на острието бе изпил смелостта й и я бе накарал да се чувства като уплашено малко момиченце, по-безпомощна, отколкото се бе усещала някога през живота си. Не беше сигурна, че може да го вземе от Риджис, не бе сигурна дали има сили да го носи у себе си.
	— Ентрери е мъртъв — увери я полуръстът, изтълкувал погрешно колебанието й.
	Кати-Бри кимна разсеяно — в мислите си отново се бе върнала към времето, когато бе пленничка на Артемис Ентрери. Струваше й се, че и в този миг усеща първичния му, земен мирис, който за нея се бе превърнал в аромата на чистото, абсолютно зло. Тогава се бе почувствала толкова безсилна… досущ както в мига, в който таванът завинаги погреба Уолфгар. Безсилна сега, скара се тя на самата себе си, когато Дризт има нужда от нея!
	Кати-Бри стисна зъби и окачи камата на кръста си.
	— Не бива да казваш на Бруенор — рече тя.
	— Той ще разбере и сам — напомни й Риджис. — Известно време може и да успея да приспивам съмненията му за заминаването на Дризт (той винаги пътува насам-натам), ала баща ти много скоро ще забележи, че те няма.
	Кати-Бри не знаеше какво да отвърне, но това вече не я интересуваше. Единственото, което имаше значение, бе колкото се може по-бързо да настигне Дризт. Само по този начин отново щеше да поеме контрол над живота си, който така внезапно бе разклатен из основи.
	Младата жена изтича до леглото, прегърна Риджис и силно го целуна по бузата.
	— Сбогом, приятелю! — прошепна тя. — Сбогом!
	Миг по-късно бе навън, а Риджис остана да се взира в хлопналата врата, стиснал брадичка в пухкавите си ръце. Колко много неща се бяха променили само за един ден! Първо Дризт, а сега и Кати-Бри. Уолфгар вече го нямаше, така че от петимата приятели в Митрил Хол бяха останали само той и Бруенор.
	Бруенор! Риджис легна на една страна, зарови лице в дланите си и шумно изстена. Самата мисъл за могъщото джудже го караше да изтръпва от ужас. Ако Бруенор някога разбереше, че полуръстът е помогнал на Кати-Бри в безумното й начинание, щеше да го одере жив.
	Риджис нямаше никаква представа как изобщо ще съобщи на Бруенор за случилото се. Внезапно усети, че съжалява за решението си, почувства се като глупак, задето бе позволил на сърцето си да вземе връх над разума. Разбираше какво изпитва Кати-Бри и знаеше, че има пълното право сама да избира какво да стори (в крайна сметка вече не беше малко дете, освен това бе наистина добра с оръжията)… само че Бруенор нямаше да го разбере.
	Нито пък Дризт, помисли си Риджис и отново простена нещастно. Беше нарушил обещанието си, беше издал тайната на приятеля си още на първия ден! И сега, заради неговата грешка, Кати-Бри сама се хвърляше в лапите на най-страшната опасност, срещу която се бе изправяла някога.
	— Дризт ще ме убие, когато се върне! — проплака полуръстът.
	Изведнъж Кати-Бри надникна през открехнатата врата, а усмивката й бе по-широка, отколкото Риджис я бе виждал през последните няколко седмици. Ето че отново се бе превърнала във веселото момиче, което някога бе пленило сърцата им, жизнерадостната жена, която сякаш си бе отишла завинаги, когато таванът погреба Уолфгар пред очите й. От сълзите нямаше и следа, в погледа й проблясваше нетърпеливо очакване.
	— Моли се наистина да се върне! — засмя се тя, после му изпрати въздушна целувка и отново изчезна.
	— Почакай! — вяло извика Риджис след нея и тайничко се зарадва, когато младата жена не му обърна никакво внимание.
	Все още смяташе, че постъпва неразумно, дори глупаво и все така се боеше от мига, в който щеше да му се наложи да отговоря за решението си пред Бруенор и Дризт, ала грейналото лице на Кати-Бри бе сложило край на съмненията му.


	Глава 3
	Играта на Баенре

	Наемникът безшумно си проправяше път към сребристите паяжинни нишки, които пазеха просторния двор на Баенре по-сигурно и от най-здравия зид. Макар да бе идвал тук безброй пъти, Джарлаксъл отново усети, че го изпълва възхищение. Домът на първото семейство се състоеше от двадесет грамадни свещени сталагмита и тридесет богато украсени сталактита и за мащабите на Подземния мрак, където всеки метър бе ценен, беше наистина огромен — разположен върху площ от почти цяла миля и наполовина толкова широка.
	Всичко тук бе великолепно. И най-малкият детайл бе изпипан до съвършенство; десетки роби се трудеха непрекъснато и извайваха все по-красиви творения в малкото недовършени кътчета. Магическите орнаменти (дело на Громф, най-големият син в семейството и архимагьосник на града) бяха не по-малко зрелищни, вълшебните пурпурносини огньове бяха поставени така, че да вдъхват възможно най-силно възхищение и страхопочитание.
	Шестметровата ограда, която изглеждаше някак крехка, почти незабележима на фона на величествените сталагмити, бе една от най-големите забележителности на Мензоберанзан. Мнозина твърдяха, че е дар от самата Лолт, макар никой в града (освен може би прастарата матрона Баенре) да не бе живял толкова дълго, че да е присъствал на издигането й. Яките като желязо нишки бяха дебели колкото ръката на мрачен елф, а магията им улавяше всичко, докоснало се до тях и го задържаше по-здраво и от най-дебелото въже. Дори най-острият елфически меч (а в цял Торил нямаше по-страшни оръжия от тези на Мрачните) не бе в състояние да ги разкъса — веднъж попаднал в плен, никой, пък бил той и великан, или дори дракон, не можеше да се измъкне от лепкавата им прегръдка.
	Обикновено посетителите на дома Баенре се насочваха към някоя от многобройните порти, симетрично разположени по протежение на паяжинната ограда. Там винаги имаше стражи, които трябваше само да изрекат паролата за деня, за да накарат магическите нишки да се разтворят и да пропуснат госта.
	Само че Джарлаксъл не бе обикновен посетител и матрона Баенре му бе наредила да идва и да си отива, без да бъде забелязан. Затова сега наемникът стоеше скрит в сенките и чакаше патрулът, който се приближаваше към него, да отмине. Стражите не бяха особено бдителни, пък и защо ли им беше, след като цялата армия на Баенре бе зад гърба им. Войската на първия дом наброяваше поне две хиляди и петстотин опитни и превъзходно въоръжени бойци, в семейството имаше цели шестнадесет върховни жрици. Нямаше друг род в града, който да е в състояние да събере подобно войнство (всъщност, дори силите на пет рода, събрани заедно, не бяха достатъчни, за да надвият могъщите Баенре).
	Наемникът хвърли поглед към Нарбондел, за да разбере колко още ще трябва да чака. Тъкмо бе обърнал очи обратно към двора, когато иззад магическата ограда пропя рог.
	При звука на тържествения напев, който се разнесе от вътрешността на двора, стражите се втурнаха към портите и застинаха съвършено неподвижни, вдигнали оръжия пред гърдите си. Това бе демонстрация на бойната чест на Мензоберанзан, безспорно опровержение на злостните подмятания, че мрачните елфи са прекалено неорганизирани, за да се обединят в името на обща цел. Мнозина от чужденците в града (най-често сиви джуджета) плащаха баснословни суми за разрешение да гледат церемонията по смяната на стражата пред първия дом.
	Оранжеви, червени, зелени и сини светлини пълзяха по сталагмитните могили и се сливаха с лъчите, които струяха от назъбените сталактити. Всъщност това бяха магическите символи на дома Баенре, сияещи върху одеждите на десетки стражи, които се стрелкаха нагоре-надолу, възседнали подземни гущери, надарени със способността да се движат с еднаква лекота както по земята, така и по стени и тавани.
	Музиката все така огласяше двора. Навсякъде сноповете искри образуваха прекрасни плетеници от цветове и форми, но най-често срещаната фигура бе на гигантски паяк. Този обред се повтаряше по два пъти на ден и всеки път елфите, които се намираха наблизо, оставяха работата си и в захлас наблюдаваха внушителната демонстрация. Смяната на стражите пред първия дом бе символ както на невероятното могъщество на рода Баенре, така и на непоклатимата вярност на Мензоберанзан към Кралицата на паяците.
	Както му бе наредено от матроната, Джарлаксъл се възползва от това, че всички бяха погълнати от церемонията и пропълзя до оградата. Там свали широкополата си шапка и нахлузи черна, кадифена маска с осем пипала. Хвърли един последен поглед наоколо и пое нагоре, залавяйки се за сребристите нишки, сякаш бяха направени от най-обикновен метал. Нямаше магия, която да е в състояние да постигне този ефект; оградата не можеше да бъде преодоляна нито с левитация, нито с телепортиране. Единствено рядката и невероятно ценна паякова маска, която Громф Баенре му бе дал назаем, имаше силата да прехвърли онзи, който я носи, в строго охранявания двор.
	Джарлаксъл бързо се изкатери до върха и скочи от другата страна. Внезапно, вляво от него просветна оранжев лъч и той замръзна на място, проклинайки наум. Дано само не бяха открили присъствието му! Стражите нямаше да му сторят нищо (всички тук го познаваха много добре), но ако матроната научеше, че са го забелязали, най-вероятно щеше да му съдере кожата.
	Ярката светлина угасна светкавично и когато очите му най-сетне успяха да се приспособят към непрестанно менящите се цветове, Джарлаксъл видя пред себе си голям гущер, който стоеше на задните си крака, възседнат от красив млад елф с късо подстригана коса и триметрово копие в ръка. Пиката на смъртта, досети се наемникът. Надарено с ледено могъщество, оръжието хвърляше студени отблясъци в мрака.
	— Добра среща, Берг’инйон Баенре — поздрави го Джарлаксъл на езика на жестовете.
	Берг’инйон бе най-малкият син на матрона Баенре и водач на Гущеровия отряд на първия дом. Той прекрасно познаваше наемника и не беше негов неприятел.
	— Добра среща и на теб, Джарлаксъл — също така безмълвно отвърна Берг’инйон. — Точен, както винаги.
	— Такава е волята на майка ти.
	Младият Баенре се усмихна и му даде знак да тръгва, после смушка гущера си и препусна към върха на близкия сталагмит.
	Джарлаксъл харесваше Берг’инйон Баенре. Напоследък двамата прекарваха доста време заедно — младият елф бе учил с Дризт До’Урден в Мелей Магтеър и знаеше доста неща за тактиката му, тъй като неведнъж бе тренирал заедно с него. Берг’инйон въртеше оръжията наистина майсторски, почти безпогрешно и наемникът не можеше да не се възхити на скиталеца за начина, по който бе надвил такъв умел противник като младия Баенре.
	Джарлаксъл почти съжаляваше, че Дризт До’Урден трябва да умре.
	Веднъж прехвърлил се през оградата, той свали паешката маска и безгрижно закрачи към най-голямата и богато украсена могила — мястото, където живееха благородниците на дома. Издайническата шапка все така висеше на гърба му; плащът, който бе увил плътно около раменете си, прикриваше късата туника. Голата си глава обаче (нещо доста рядко срещано сред мрачните елфи), не можеше да скрие и знаеше, че не един и двама от стражите го разпознаха, докато прекосяваше двора.
	Както им бе наредено, те с нищо не показаха, че са го забелязали. Джарлаксъл с мъка сдържа смеха си — колко по-лесно щеше да бъде, ако просто бе отишъл до някоя от портите и бе поискал да влезе. Всички, включително и Триел, знаеха за посещенията му, ала матрона Баенре явно държеше на тази игра на преструвки и измами.
	— З’рес! — изрече той елфическата дума за смелост (паролата за този ден), после бутна каменната врата, която веднага се отмести.
	В стените на малкото преддверие имаше многобройни процепи и Джарлаксъл побърза да се поклони на невидимите стражи (най-вероятно огромни минотаври, едни от любимите роби на матроната), които се криеха там, стиснали пики на смъртта.
	Вътрешността на могилата бе осветена и той трябваше да поспре за миг, докато очите му се приспособят към тази част на спектъра. Облечени в сребристочерните униформи на дома Баенре, които още повече подчертаваха стройните им, съблазнителни тела, десетки жени влизаха и излизаха от залата, заети с всекидневните си задължения. При появата на Джарлаксъл всички оставиха работата си и обърнаха погледи към него — мнозина в Мензоберанзан смятаха главатаря на Бреган Д’аерте за добра партия. При вида на сластния блясък в очите им, които почти не се спираха на лицето му, наемникът едва се удържа да не избухне в смях. Някои мъже се отвращаваха от подобно нагло оглеждане, ала за него явната похот на тези жени означаваше единствено повече власт.
	Джарлаксъл отиде до голяма черна колона в средата на централната зала и прокара пръсти по гладкия мрамор, търсейки лостчето, което откриваше входа на невидимия проход.
	С лекота отвори тайната врата и прекрачи прага. Вътре, небрежно облегнат на стената, стоеше Дантраг Баенре, Повелителят на меча в първия дом, и очевидно го очакваше. Също като по-малкия си брат, Дантраг бе висок и красив, със стройно, мускулесто тяло. Очите му имаха необичаен кехлибарен цвят, макар да ставаха почти червени, когато бе развълнуван. Гъстата му бяла коса бе вързана на конска опашка.
	Като Повелител на меча в първия дом, той бе по-добре въоръжен от когото и да било в Мензоберанзан. Великолепната му черна ризница проблясваше при всяко негово движение и бе така изкусно изработена, че прилепваше към тялото му като втора кожа. От богато украсения колан висяха два меча, ала само единият от тях бе дело на мрачните майстори. Говореше се, че другият е взет от някакъв обитател на Повърхността и притежава свой собствен живот и жажда за кръв; мнозина твърдяха също така, че е в състояние да разреже скала на две, без това да помрачи блясъка му или да притъпи острието му.
	Напереният войн вдигна ръка за поздрав, при което уж случайно разкри един от предпазителите, които опасваха двете му китки. Черната материя плътно пристягаше ръцете му и бе поръбена с блещукащи митрилни халки. Никой не знаеше за какво точно служат вълшебните ленти, но мнозина смятаха, че даряват собственика си с магическа защита. Джарлаксъл, който неведнъж бе виждал Дантраг в бой, бе склонен да повярва в това — подобни предпазители бяха доста често срещани сред мрачните войни. Това, което го караше да се съмнява обаче, бе, че Дантраг рядко залагаше на защитата и обикновено именно той нанасяше първия удар.
	Освен това, дори без помощта на предпазителите или някаква друга магия, Дантраг Баенре си оставаше един от най-изкусните бойци в Мензоберанзан. Някога основният му съперник беше Закнафейн До’Урден, баща и учител на Дризт, ала него вече го нямаше — семейството му отдавна го бе принесло в жертва на Лолт, като наказание за богохулните му постъпки. Така че сега с Дантраг можеше да се мери единствено Повелителят на меча във втория дом, грамадният и неимоверно силен Утегентал Барисон Дел’Армго. Един ден, подозираше Джарлаксъл, двамата болезнено честолюбиви войни сигурно щяха да се срещнат тайно и да се бият до смърт, само за да докажат кой е по-добрият.
	Наемникът не можеше да отрече, че един такъв двубой разпалва въображението му, макар изобщо да не разбираше подобна разрушителна гордост. Мнозина, които бяха виждали главатаря на Бреган Д’аерте в битка, бяха убедени, че той може да върти оръжието не по-зле от двамата Повелители на меча, само че Джарлаксъл никога не би участвал в нещо толкова безсмислено. За него честолюбието беше доста глупав повод за бой; подобни великолепни оръжия и още по-смайващи умения можеха да се използват много по-разумно — защо не за натрупването на несметни богатства. Като тези предпазители например, помисли си той. Или пък те щяха да помогнат на Дантраг да ограби трупа на Утегентал, след като го надвие?
	Когато ставаше дума за магия, всичко бе възможно. Джарлаксъл се усмихна, без да сваля изпитателен поглед от боеца пред себе си. Наемникът обожаваше екзотичната магия, а нямаше място в Мензоберанзан с повече вълшебни предмети, отколкото домът на рода Баенре.
	Като помещението, в което се намираше сега — съвсем обикновена на пръв поглед цилиндрична стаичка с дупка в тавана вляво от него и още една на пода вдясно.
	Наемникът кимна на Дантраг, изчака го да махне с ръка и застана под отвора в тавана. Тялото му изтръпна, когато магията го пое и бавно го издигна във въздуха, нагоре към второто, а после и към третото ниво на могилата. Стаичката, в която се озова, бе досущ като предишните две и Джарлаксъл тъкмо се канеше да задейства механизма, който отваря вратата, когато Дантраг се присъедини към него и му даде знак да продължи нагоре, към четвъртото ниво и покоите на матроната.
	Защо там, зачуди се наемникът, докато отиваше към отвора в тавана. Личната тронна зала на матроната — майка? Обикновено гостите бяха отвеждани в третото ниво на могилата.
	— Матрона Баенре има друг посетител — безмълвно обясни Дантраг, когато главата на Джарлаксъл се показа от дупката.
	Наемникът кимна и направи крачка встрани. Вместо да отиде към вратата обаче, Дантраг извади шепа сребрист прах от кесията си, после му смигна и хвърли прашинките към стената зад гърба си. Вълшебното вещество засия и бързо се превърна в плетеница от паяжинни нишки, които се разделиха в средата и образуваха голям отвор.
	— След теб — учтиво рече Дантраг на езика на жестовете.
	Джарлаксъл изпитателно се взря в него, опитвайки се да отгатне дали не бе попаднал в капан. Откъде можеше да бъде сигурен, че порталът, който очевидно отвеждаше към друго измерение, няма да го запрати в някоя пъклена равнина?
	Малцина успяваха да устоят на проницателния поглед на наемника, ала Дантраг бе достоен съперник — лицето му остана напълно спокойно, красивите, изсечени черти с нищо не издадоха какво е намислил. Джарлаксъл се колеба само миг, после смело прекрачи прага — Дантраг бе прекалено горд, за да си послужи с толкова очевидна измама. Ако Повелителят на меча наистина искаше да го отстрани от пътя си, щеше да го стори с оръжие, а не с магьоснически уловки.
	Двамата се озоваха в малка стаичка извън измеренията, откъдето виждаха какво става в приемната зала.
	Там, върху голям сапфирен престол, седеше престарялата матрона, а лицето й бе прорязано от безброй паяжинено-тънки бръчки. Само че Джарлаксъл почти не я погледна — пламнали с жаден блясък, очите му не се откъсваха от великолепния трон. Наблюдателният Дантраг, който прекрасно разбираше какво бе развълнувало наемника така, тихичко се засмя. Върху облегалките, там, където матрона Баенре държеше ръцете си, бяха инкрустирани два огромни диаманта, големи колкото птичи яйца.
	Самият трон бе изработен от най-чист сапфир, сияйната му повърхност привличаше погледа и мамеше в мрачните си глъбини. Безброй разкривени силуети се гърчеха в черните му недра; мълвата говореше, че изтерзаните души на всички, които заради непокорството си бяха превърнати в елфопаяци, отиват в катраненочерно измерение, заключено в пределите на легендарния трон на матрона Баенре.
	Тази мисъл бързо върна Джарлаксъл към действителността и сложи край на копнежа му по прекрасните брилянти — може и да си представяше, че ги притежава, но никога не би извършил глупостта наистина да се опита да ги открадне! Най-сетне откъсна очи от трона и вдигна поглед към Баенре и двамата незабележими писари, които се бяха свили зад гърба й и трескаво записваха всяка изречена дума. От лявата страна на матроната стоеше Бладен’Кърст, най-голямата от дъщерите, които живееха в къщата (единствено Триел и Громф бяха по-възрастни от нея). Бладен’Кърст бе невъобразимо жестока и Джарлаксъл, комуто тя бе по-неприятна и от Триел, на няколко пъти едва не се бе видял принуден да я убие, за да се защити. Това със сигурност щеше да му навлече сериозни неприятности, макар тайничко да подозираше, че матрона Баенре би се радвала да се отърве от злата си дъщеря. Дори могъщата матрона — майка не успяваше да обуздава докрай свирепата Бладен’Кърст.
	От другата страна на трона стоеше още едно от най-омразните същества на Джарлаксъл — илитидът Метил Ел-Виденвелп, съветникът на матрона Баенре. Както винаги, подобното на октопод създание носеше обикновена наситеночервена роба, чиито дълги ръкави скриваха мършавите му трипръсти длани. Де да можеше да скрие и лицето си, помисли си Джарлаксъл. С четирите гърчещи се пипала, които имаше вместо уста, и млечнобелите очи без зеници, кръглата морава глава на чудовището бе едно от най-отвратителните неща, които наемникът бе виждал през живота си. Обикновено, когато можеше да спечели от някого, Джарлаксъл не обръщаше внимание на външния му вид, ала въпреки всичко предпочиташе да си няма много вземане-даване с отблъскващите, загадъчни и смъртоносни илитиди.
	Повечето му събратя хранеха същата неприязън към ужасяващите чудовища, ето защо наемникът доста се изненада, че матроната дори не се бе опитала да прикрие присъствието му. Един поглед към гостенката, която стоеше пред трона на матроната, бе достатъчен, за да разсее учудването му.
	Слаба и ниска, тя бе по-дребна даже и от Триел и изглеждаше много по-крехка. Черните й одежди бяха съвсем обикновени и с нищо не издаваха, че всъщност е матрона — майка и то не на кой да е род, а на дом Облодра, третия дом в Мензоберанзан.
	— К’иорл? — безмълвно се обърна наемникът към Дантраг, а по лицето му се четеше истинско смайване.
	К’иорл Одран бе една от най-омразните владетелки в Мензоберанзан. Матрона Баенре я ненавиждаше и многократно бе заявявала на всеослушание, че градът само би спечелил от смъртта й. Единственото, което пречеше на дома Баенре да унищожи Облодра, беше невероятно силната психическа енергия, която жените от този дом притежаваха. Ако имаше някой, който бе в състояние да разбере най-съкровените мисли и подбуди на загадъчната и опасна матрона Одран, това беше илитидът Ел-Виденвелп.
	— Триста — тъкмо казваше К’иорл.
	Матрона Баенре се облегна в стола си, а по лицето й се изписа раздразнение.
	— Жалка подигравка — отсече тя.
	— Половината от робите ми — усмихна се К’иорл — сигурен знак, че лъже.
	Матрона Баенре се изсмя, после изведнъж се намръщи и се приведе напред, положила длани върху прекрасните диаманти на трона. Рубиненочервените й очи се присвиха заплашително, а устните й започнаха да мълвят нещо неразбираемо. Внезапно вдигна едната си ръка и скритият дотогава диамант сякаш оживя и изпрати лъч алена светлина срещу придружителя на К’иорл, повличайки го във вихрушка от ослепителна, вцепеняваща енергия. Мъжът изкрещя и закри лице в напразен опит да се предпази от смъртоносната вълна.
	Матрона Баенре вдигна и другата си ръка. От сърцето на втория диамант изригна нов лъч и превърна безпомощния елф в ален силует.
	К’иорл стисна клепачи, а челото й се набразди от напрежение. Бяха минали само няколко секунди, когато Одран отново отвори очи и изумено се взря в Ел-Виденвелп. Джарлаксъл, който с интерес следеше цялата сцена, веднага се досети какво се бе случило — между двамата се бе състояла безмълвна борба за надмощие, която илитидът бе спечелил с лекота.
	В това време от злощастния придружител на К’иорл бе останала само бледа сянка, която се изпари миг по-късно. С него бе свършено.
	Лицето на Одран потъмня и тя изглеждаше така, сякаш всеки миг ще избухне. Матрона Баенре дори не трепна.
	Неочаквано по устните на К’иорл се разля широка усмивка.
	— Е, какво толкова — безгрижно рече тя, — той беше просто един мъж.
	— К’иорл — изръмжа матрона Баенре, — самата Лолт изисква това от теб! Ти трябва да ни сътрудничиш!
	— Заплашваш ли ме? — измамливо спокойно попита Одран.
	Матрона Баенре се приближи на сантиметри от нея и вдигна лявата си ръка. К’иорл неволно трепна и за миг на Джарлаксъл му се стори, че се кани да отстъпи. На пръста си матрона Баенре носеше зловещо украшение — солиден златен пръстен, от който стърчаха осем разклонения, досущ като паешки крачета. Огромният синкаво чер сапфир проблясваше и при най-малкото движение. Едва ли имаше елф в Мензоберанзан, който да не знае какво се крие във вътрешността на този пръстен — жив велшаресорб, подземната, много по-смъртоносна разновидност на черната вдовица от Повърхността.
	— Трябва да проумееш колко важно е всичко това — измърка матрона Баенре.
	Джарлаксъл с изумление видя как вместо отговор, К’иорл най-спокойно бутна ръката на Баенре встрани, при което Дантраг светкавично сграбчи дръжката на меча си, сякаш се канеше да изскочи от прикритието си и да посече дръзката Облодра на място.
	— Вече имам съгласието на Барисон Дел’Армго — невъзмутимо продължи матрона Баенре и отново вдигна ръка, давайки знак на опасната си дъщеря и доверения илитид да останат по местата си.
	К’иорл се усмихна насила — като матрона — майка на третия дом не й беше никак приятно да чуе, че първите два рода са се обединили и подкрепят едно начинание, което тя всячески се опитва да избегне.
	— Фаен Тлабар също ще участват — лукаво добави Баенре.
	Четвърти дом в Мензоберанзан, Фаен Тлабар бяха най-ненавистният съперник на рода Облодра. Думите на Баенре си бяха открито предупреждение — веднъж привлекли първите два рода на своя страна, Фаен Тлабар нямаше да изгубят и миг, преди да се нахвърлят върху Облодра и да си присвоят титлата им.
	Без да откъсва поглед от К’иорл, матрона Баенре се върна и седна на трона си.
	— Нямам много елфически войни — за първи път в гласа на гордата Одран се усещаше скрито покорство.
	— Така е — съгласи се Баенре. — За сметка на това разполагаш с огромни пълчища коболди. И изобщо не се опитвай да ме убеждаваш, че са едва шестстотин. Тунелите на Хищния процеп, където се намира домът ти, са пословично необхватни.
	— Мога да ти дам до три хиляди от робите си — К’иорл нямаше никакво желание да се пазари.
	— Десетократно повече от това! — изръмжа Баенре.
	К’иорл не отвърна нищо, само наклони глава на една страна и се вгледа в нея.
	— Няма да се задоволя с по-малко от двадесет хиляди — отсече Баенре, която също бе решена да постигне своето без излишни пазарлъци. — Защитата на джуджешката твърдина ще бъде изкусна, така че ще имаме нужда от безполезните коболди, които да поемат силата на удара им.
	— Цената е висока — рече К’иорл.
	— Животът на един-единствен мрачен елф струва много повече от двадесет хиляди коболди — напомни й Баенре и добави, за да подсили ефекта на думите си: — В очите на Лолт.
	К’иорл се накани да отвърне нещо остро, ала матроната — повелителка на първия дом я прекъсна:
	— Спести ми заплахите си! — изкрещя тя и изпъна мършавия си врат. — За Лолт това е много по-важно от дрязгите между елфическите домове и знай, че непокорството на рода Облодра ще улесни неимоверно възкачването на Фаен Тлабар!
	Очите на Джарлаксъл се разшириха от изненада и той потърси погледа на Дантраг, ала Повелителят на меча също не знаеше какво да мисли. Наемникът никога не бе чувал подобна недвусмислена заплаха — един дом срещу друг. Този път К’иорл не се усмихна, нито отвърна нещо. Джарлаксъл се взираше в лицето на безмълвната матрона, която отчаяно се бореше да запази спокойствие, и почти виждаше как покълват семената на раздора. К’иорл и домът Облодра нямаше скоро да забравят заплахите на първата матрона, а с дързостта си Баенре със сигурност щеше да си навлече неприязънта на още много родове. Наемникът неволно поклати глава, припомняйки си скорошната среща с боязливата Триел, която един ден щеше да наследи властта над първия дом и да се окаже в центъра на тази взривоопасна ситуация.
	— Двадесет хиляди — едва чуто даде съгласието си К’иорл, — стига да успеем да накараме толкова голяма армия от непокорните малки плъхове да ни се подчинят.
	С това срещата между двете матрони приключи. Щом К’иорл си тръгна, Дантраг пусна крайчеца на паяжинната нишка и се изкатери навън от малката стаичка.
	Джарлаксъл го последва и също се изправи пред сапфирения трон. Там свали шапка и се поклони до земята, при което перото от диатрима, забодено в периферията й, докосна каменния под.
	— Майсторско изпълнение — поздрави той матроната. — За мен бе истинско удоволствие, че имах възможност да го наблюдавам…
	— Затваряй си устата — остро го прекъсна все още сърдитата матрона и се облегна назад.
	Наемникът продължи да се усмихва, но замълча и зачака да чуе какво ще каже тя.
	— К’иорл е опасна противничка — замислено проговори матроната. — Няма да поискам много от домашните й елфи, макар че загадъчните им мисловни умения биха ни помогнали да пречупим волята на упоритите джуджета. Единственото, което ще взема от нея, са коболди, а пък жалките изчадия и без това се плодят като зайци, така че това няма да бъде кой знае каква загуба.
	— Ами след като победим? — осмели се да попита наемникът.
	— Това ще зависи от К’иорл — мигновено отговори матроната и даде знак на останалите, включително и на писарите, да напуснат стаята — на всички бе ясно, че се кани да изпрати Джарлаксъл и войните му на разузнавателна мисия в дома Облодра.
	Никой не се възпротиви, с изключение на злата Бладен’Кърст, която не се сдържа и заплашително го изгледа на излизане. Бладен’Кърст ненавиждаше всички мъже; за нея те бяха просто играчки, върху които да изпробва най-новите си мъчения.
	Джарлаксъл премести магическата превръзка над другото си око и смигна похотливо.
	Бладен’Кърст вдигна поглед към майка си, молейки за разрешение да накаже дръзкия нахалник, ала матроната й даде знак да си тръгва.
	— Искаш войните ми да следят всяка стъпка на Облодра — започна наемникът, когато най-сетне остана насаме с матроната — майка. — Никак няма да е лесно…
	— Не — прекъсна го Баенре. — Дори бойците от Бреган Д’аерте не са в състояние да шпионират членовете на този загадъчен дом.
	Джарлаксъл беше доволен, че не той, а матроната бе изрекла очевидното. За миг се замисли какво точно означават думите й, после разбра и се поклони възхитено, с широка усмивка на уста. Матрона Баенре искаше останалите (и най-вече Ел-Виденвелп) да повярват, че наистина е изпратила Бреган Д’аерте на съгледваческа мисия в дома Облодра. Така щеше да накара К’иорл да е вечно нащрек, в очакване на натрапници, които така и нямаше да се появят.
	— Те изобщо не ме интересуват — продължи Баенре, — важни са единствено робите им. А пък ако К’иорл откаже да се подчини, родът Облодра ще бъде хвърлен в Хищния процеп и забравен завинаги.
	Равнодушният, самоуверен тон на матроната направи силно впечатление на наемника.
	— Каква възможност й остава, след като първият и вторият дом вече са се съюзили? — подхвърли той.
	Ивонел Баенре се замисли, сякаш думите му й бяха припомнили нещо. После поклати глава, като че ли искаше да прогони някаква мисъл и продължи:
	— Сега нямам време да обсъждаме срещата ти с Триел — рече тя и Джарлаксъл, който до този миг бе убеден, че именно това е основната причина за посещението му, остана силно учуден. — Искам да започнеш подготовката за похода срещу джуджетата. Ще ми трябват карти на пътя, по който ще стигнем дотам, както и на всички възможни подстъпи към Митрил Хол, така че Дантраг и генералите му да могат да съставят най-добрия план за нападение.
	Джарлаксъл нямаше никакво намерение да спори с избухливата матрона и затова кимна.
	— Може да изпратим съгледвачи дълбоко в джуджешкия комплекс — започна той, ала нетърпеливата Баенре отново го прекъсна.
	— Няма да е необходимо.
	Наемникът я изгледа любопитно:
	— При последния поход така и не навлязохме в същинските зали — напомни й той.
	Устните на Баенре се разкривиха в неимоверно зла усмивка и Джарлаксъл усети как у него се надига приятно нетърпение — какво ли бе намислила неповторимата матрона този път? Много бавно, тя бръкна в една от гънките на пищните си одежди и извади тънка верижка с окачен на нея пръстен, издялан сякаш от нечий зъб.
	— Чувал си ли за това? — попита го тя и разлюля странния предмет пред очите му.
	— Говори се, че е зъбът на някакъв джуджешки крал и че изтерзаната му душа е в негов плен.
	— Джуджешки крал — повтори матроната. — Е, както сам знаеш, на света няма чак толкова много джуджешки кралства…
	Джарлаксъл сбърчи чело, после лицето му изведнъж се проясни:
	— Митрил Хол? — възкликна той.
	Матрона Баенре кимна:
	— Съдбата за пореден път е на моя страна. В този зъб е заключена душата на Гандалуг Бойния чук, първи крал на Сребърните зали и основоположник на рода Боен чук.
	Джарлаксъл трескаво запрехвърля тази нова информация в ума си. Нищо чудно, че Лолт бе наредила на Виерна да тръгне по следите на своя брат — изменник! Дризт бе просто удобна връзка с Повърхността, дребна пионка в една много по-мащабна игра.
	— Гандалуг е длъжен да отговаря на въпросите ми — матроната почти мъркаше от задоволство. — А той прекрасно си спомня как е организирана защитата на Митрил Хол.
	В този миг в залата влезе Сос’Умпту и без да обръща никакво внимание на наемника, отиде право при майка си. Противно на очакванията на Джарлаксъл, матроната не й се скара за нахлуването. Вместо това прекъсна онова, което казваше, и с интерес зачака дъщеря си да проговори.
	— Матрона Мез’Барис Армго започва да губи търпение — обясни Сос’Умпту.
	В параклиса, досети се Джарлаксъл, тъй като Сос’Умпту отговаряше за великолепното светилище на рода и рядко го напускаше. Какво ли означава това, замисли се наемникът. Мез’Барис бе матрона — майка на дом Барисон Дел’Армго, вторият род в йерархията на Мензоберанзан. Защо й бе да идва тук, след като вече се бе съгласила с плана на Баенре?
	Защо ли наистина?
	— Може би трябваше да се видиш първо с матрона Мез’Барис — лукаво подхвърли Джарлаксъл и по устните на престарялата матрона трепна лека усмивка — както винаги, любимият й шпионин не можеше да бъде заблуден лесно.
	— Сигурна бях, че с К’иорл ще е по-трудно — обясни тя. — А чакането щеше да я изнерви още повече и да я направи съвсем несговорчива. Мез’Барис е много по-уравновесена, освен това по-лесно ще види изгодата, която може да извлече от предложението ми. Тя ще се съгласи на война с джуджетата.
	Двамата се отправиха към цилиндричната стаичка, където Сос’Умпту вече ги очакваше.
	— Пък и — добави матроната и се разсмя, — какъв друг избор й остава сега, когато и дом Облодра се присъедини към съюза ни?
	„Наистина няма равна на себе си, мислено се възхити Джарлаксъл, просто няма равна на себе си.“ С един последен, замечтай поглед към брилянтите, инкрустирани в трона, и примирена усмивка, той последва двете жени навън.


	Глава 4
	Огънят в очите й

	Кати-Бри се уви със сивия си плащ, за да скрие маската и камата, които Риджис й бе дал. Когато наближи стаята на Бруенор, усети, че я обземат смесени чувства — хем й се искаше да го открие там, хем се надяваше да го няма.
	Как би могла да тръгне, без да го види? Ала след смъртта на Уолфгар, баща й се бе превърнал в бледо подобие на предишното джудже — смазан от скръб, той бе заприличал на немощен старец, който търпеливо чака смъртта си. Не искаше да го вижда така, не искаше това да е последният спомен, който да отнесе от него в Подземния мрак.
	Накани се да почука, ала вместо това лекичко открехна вратата и надникна вътре. Близо до горящата камина стоеше едно джудже, ала това не бе Бруенор. Тибълдорф Пуент подскачаше в кръг и очевидно се опитваше да хване някаква досадна муха. Както винаги, бесовойнът носеше странните си доспехи, беше надянал дори ошипените ръкавици и наколенници, както и останалите островърхи приспособления, стърчащи от всеки възможен ъгъл. Желязото скърцаше по-пронизително отвсякога, един от най-дразнещите звуци, които Кати-Бри бе чувала през живота си. Този път обаче, Пуент беше свалил поне сивия шлем, който с дългия си, остър шип бе висок почти колкото самия него. Кати-Бри, която досега май не го бе виждала гологлав, установи, че бесовойнът е почти плешив, с изключение на няколко мазни черни кичура, които се спускаха покрай лицето му и се сливаха с гъстата брада.
	Младата жена побутна вратата още малко. Бруенор седеше край полузагасналата камина и разсеяно се опитваше да обърне един тлеещ пън. При вида на унилите усилия на баща си да разпали огъня, Кати-Бри усети как сърцето й се свива от болка. Още помнеше дните, когато необузданото джудже просто щеше да бръкне в огъня и да обърне упоритото дърво с голи ръце.
	С един поглед към усърдно предъвкващия Пуент (Кати-Бри силно се надяваше, че неизвестното „лакомство“ не е някоя муха), тя влезе в стаята, като преди това не пропусна да се увери, че плащът й скрива маската и изумрудената кама.
	— Хей, ти! — провикна се бесовойнът, хрупайки шумно и Кати-Бри, погнусена, не можа да не се запита какво толкова има за дъвчене в една съвсем малка муха. — Кога ще си пуснеш брада? — поздрави той както обикновено — още от първата им среща, Пуент не спираше да й повтаря, че една брада ще я направи неизмеримо по-привлекателна.
	— Работя по въпроса — отвърна Кати-Бри, искрено благодарна за възможността за миг да се поотпусне. — Имаш думата ми, че откакто се познаваме, не съм я бръснала нито веднъж.
	И тя приятелски го потупа по главата, за което съжали миг по-късно, когато пръстите й се покриха с дебел слой мазнина.
	— Туй се казва добро момиче! — похвали я бесовойнът, после забеляза друга муха и се втурна да я гони.
	— Къде си тръгнала? — грубо се намеси Бруенор, без дори да я изчака да го поздрави.
	Кати-Бри тъжно въздъхна при вида на смръщеното му лице. Какво не би дала, за да го види да се усмихва както някога! Не пропусна да забележи раната на челото му — говореше се, че преди няколко дена Бруенор бе изпаднал в ярост и бе пробил яка дървена врата с глава, докато две от по-младите джуджета всячески се опитвали да го укротят. Раната, заедно с ужасяващия белег, който обезобразяваше лявата половина на лицето му, както и липсващото око, му придаваха наистина сломен вид!
	— Къде си тръгнала? — гневно повтори Бруенор.
	— Към Заселническа твърдина — излъга младата жена. — Племето на Уолфгар се кани да му издигне погребална могила.
	Кати-Бри се изненада от лекотата, с която бе изрекла лъжата си. Вярно, че винаги бе успявала да омае коравото джудже, нерядко с помощта на полуистини и игри на думи, с които скриваше това-онова, ала никога досега не си бе позволявала да го излъже в очите.
	Бързо прогони мимолетното угризение, като си напомни колко много неща зависят от успеха на начинанието й.
	— Искам да отида, преди да са започнали — рече тя и смело срещна погледа му. — Ако ще я правят, нека бъде както трябва. Това е най-малкото, което Уолфгар заслужава.
	Здравото око на Бруенор потъмня, той извърна глава и отново се зае да разбърква огъня. Само почти незабележимото му кимване показа, че е чул думите на дъщеря си. В Митрил Хол за никого не беше тайна, че кралят не обича да се говори за Уолфгар; дори бе ударил един свещенослужител, имал неблагоразумието да настоява, че да се постави Щитозъб на почетно място в Залата на Думатоин, противоречи на традицията, тъй като оръжието не е било собственост на войн от джуджешката раса.
	Изведнъж Кати-Бри осъзна, че доспехите на бесовойна вече не скърцат и изненадано се обърна. Пуент стоеше до вратата и отчаяно се взираше в увисналите рамене на своя крал. Когато срещна погледа й, той кимна мрачно и тихичко (поне доколкото бе възможно за един бесовойн в пълно бойно, при това доста ръждясало, снаряжение) излезе от стаята.
	Окаяният вид на Бруенор Бойния чук явно нараняваше не само Кати-Бри.
	— Всички ти съчувстват — обърна се тя към баща си, но той сякаш не я чу. — Всички в Митрил Хол говорят с топлота за ранения си крал.
	— Затваряй си устата! — едва-едва пророни джуджето, без да откъсва поглед от тлеещата жар.
	Празна заплаха, с болка си помисли Кати-Бри, още едно напомняне за развалината, в която се бе превърнал някога гордият Бруенор Бойния чук. Съвсем доскоро, ако Бруенор кажеше на някого да си затвори устата, то този някой или го правеше начаса или той я затваряше вместо него. Ала след „битката“ със свещенослужителя и тази с вратата, огънят в гърдите на Бруенор, досущ като пламъците в камината, беше изгаснал сякаш завинаги.
	— До края на дните си ли смяташ да разбъркваш тази жарава? — дръзко попита Кати-Бри, мъчейки се да предизвика гордостта му и да го накара да реагира.
	— Защо не — бездушно отвърна баща й.
	Кати-Бри въздъхна и нарочно отметна плаща си така, че магическата маска и камата на Ентрери се показаха. Въпреки че бе твърдо решена да тръгне сама и нямаше никакво намерение да му обяснява какво си е наумила, младата жена отчаяно се молеше баща й да ги забележи.
	Минутите минаваха, бавни и потискащи, а единственият звук, който нарушаваше угнетяващата тишина, бе попукването на огъня от време на време и съсъкът на суровите цепеници.
	— Ще се върна, когато реша — отсече разочарованата жена и тръгна към вратата.
	Бруенор разсеяно й махна, но и този път не я погледна.
	Кати-Бри поспря на вратата, после я отвори и тихичко я затвори, без да излиза от стаята. Изчака още няколко минути, сякаш не можеше да повярва, че баща й наистина ще продължи да си стои просто така и разсеяно да разбърква огъня. После безшумно прекоси стаята и се шмугна в отворената врата, която отвеждаше до спалнята му.
	Много внимателно отиде до, солидното дъбово писалище (дар от хората на Уолфгар, върху чиято гладка, блестяща повърхност на няколко места бе издялан образът на Щитозъб, могъщия боен чук, който Бруенор беше изковал за своето момче). Въпреки че всеки миг й беше ценен (трябваше да свърши онова, за което бе дошла, преди джуджето да се досети какво си е наумила), младата жена не можеше да не спре за миг, внезапно връхлетяна от безброй спомени за русокосия варварин. Никога нямаше да се оправи от тази загуба, знаеше това. Ала знаеше също така, че времето на безутешна, вцепеняваща скръб рано или късно трябва да отмине — животът бе пред нея и тя трябваше да продължи да го живее, независимо колко наранено бе сърцето й. Особено сега, когато един от приятелите й се бе отправил към страшна опасност!
	В каменно ковчеже, поставено върху красивото писалище, тя откри онова, което търсеше: неголям медальон, окачен на сребърна верижка. Изящният предмет беше дар от Алустриел, повелителката от Града на сребърната луна. При първото им минаване през Митрил Хол, приятелите бяха видели Бруенор да полита към смъртта на гърба на един пламнал дракон, само че той бе успял да се спаси и дори се беше измъкнал, макар по онова време Сребърните зали да гъмжаха от злите сиви джуджета, наречени дуергари. С помощта на лейди Алустриел, Бруенор откри дъщеря си в Дългата седловина, малко селце на югоизток от Митрил Хол. Дризт и Уолфгар обаче ги нямаше — бяха се отправили по следите на злия убиец Артемис Ентрери, който държеше в плен Риджис.
	Именно тогава Сребърната лейди беше подарила медальона на Бруенор. Във вътрешността на вълшебния предмет беше скрит образът на Дризт и с помощта на вълните магическа топлина, които се излъчваха от него, джуджето можеше да разбере къде се намира елфът във всеки един момент.
	Сега красивият предмет бе студен, по-студен от хладния въздух в подземията и Кати-Бри разбра, че скиталецът вече се намира далече, далече от нея.
	Вдигна сребърното капаче и се взря в изкусно гравирания образ на скъпия си елфически приятел. Правилно ли постъпва, като го взема, зачуди се тя. Нали и без това Гуенивар идваше с нея — вярното животно със сигурност щеше да я отведе до Дризт. Освен това, някъде дълбоко в себе си, Кати-Бри все още се надяваше, че когато баща й изкопчи от Риджис истината за нейното заминаване, старите пламъци отново ще лумнат в очите му и той ще се втурне след нея.
	Не можеше да отрече, че сърцето й се сгрява от представата как Бруенор захвърля унинието и хуква да им се притече на помощ. Ала освен това разбираше, че това е само мечта, детинска и, като всяка напразна надежда — опасна.
	Кати-Бри затвори сребърния медальон и здраво го стисна, после безшумно се измъкна от спалнята. Баща й все така стоеше пред огъня и лениво побутваше тлеещия дънер, а безрадостните му мисли се рееха на стотици мили оттук. Тя се прокрадна зад гърба му, излезе от стаята и се втурна към горните нива на комплекса — усещаше, че ако не тръгне веднага, може да се разколебае.
	Веднъж озовала се навън, тя отново извади магическия медальон и почувства, че с вземането му бе скъсала всяка връзка с Бруенор и джуджетата. Този път наистина беше съвсем сама.
	Така и трябва да бъде, реши тя, после нахлузи верижката около врата си и пое към планините, с надеждата да достигне Града на сребърната луна малко след Дризт.

	* * *

	Той безшумно се прокрадваше из тъмните улички на Мензоберанзан, а надарените му с инфрачервено зрение очи проблясваха в мрака. Единственото, което искаше, бе да се добере до скривалището на Джарлаксъл, елфът, който бе достатъчно умен, за да го оцени по достойнство.
	— Ваела риввил! — разнесе се пронизителен крясък нейде наблизо.
	Той незабавно спря и уморено се облегна на купчината камъни, която се издигаше до близкия необитаван сталагмит. Беше чувал тези думи и преди, всеки път изречени с явен присмех.
	— Ваела риввил! — отново извика елфическият глас.
	Миг по-късно от сенките се показа и притежателката му, стиснала в ръка здрав кожен бич, чиито три двуметрови пипала яростно се гърчеха, сякаш живееха свой собствен живот и сега жадуваха да се впият в кожата му. Е, поне не беше един от онези хищни, змиеглави камшици, които по-знатните жрици толкова обичаха.
	Дори не помисли да се съпротивлява и когато жената се доближи и застана пред него, почтително сведе очи (точно както Джарлаксъл го бе научил). Подозираше, че тя също бе възнамерявала да остане незабелязана — защо иначе й бе на една жрица (която явно бе достатъчно високопоставена, за да носи магически камшик) да се промъква потайно из места като тези, толкова далече от улиците, където живееха благородниците?
	Напевният й глас бързо редеше елфически думи, но той все още не знаеше езика достатъчно добре и разбираше само откъслечни изрази. Долови думата кварт, която означаваше „заповед“, както и повелителното харл’ил ик, или „коленичи“. Всъщност не бе и очаквал друго — откакто бе в Мензоберанзан, непрестанно го караха да пада на колене.
	Така и стори, покорно и колкото се може по-бързо, макар че коравият камък нарани краката му.
	Жената бавно започна да обикаля около него, давайки му възможност добре да огледа изкусителните й форми. Дори дръпна главата му назад, принуждавайки го да спре очи върху несъмнено красивото й лице.
	— Джерлис — гальовно измърка тя.
	Приведе се над него, сякаш се канеше да го целуне, ала вместо това яростно го зашлеви. Той инстинктивно посегна към оръжията си, но бързо се овладя, когато си припомни в какво положение се намира.
	Джерлис продължаваше да обикаля около него, мълвейки нещо.
	— Иблит! — не спираше да повтаря тя. — Измет!
	— Аббан! — отвърна той, както му беше казал Джарлаксъл. — Съюзник!
	— Аббан дел дартиир! — изкрещя тя, а ръката й се стовари върху тила му и замалко не го просна по очи на земята.
	Той не бе сигурен какво точно означават думите й, ала подозираше, че така Мрачните наричат своите родственици (и най-омразни врагове) от Повърхността. Този път беше загазил сериозно!
	— Аббан дел дартиир! — още по-силно извика тя, а трите жила на камшика се впиха в дясното му рамо.
	Жестокият удар го събори, ръката му се вкопчи в грозната рана, опитвайки се да потисне вцепеняващата болка.
	Джерлис отново стовари бича си, този път върху гърба му, ала рязкото движение на мъжа донякъде го предпази.
	Мислите му бясно препускаха. Знаеше, че трябва да действа светкавично. Нападателката му продължаваше да го предизвиква, камшикът й плющеше и се врязваше в разкървавения му гръб. Сигурен бе, че я е изненадал докато отива на тайна мисия (досущ като неговата) и не му беше никак трудно да се досети какво го очаква. Джерлис нямаше да го остави да си тръгне жив.
	Един от ремъците на бича се обви около врата му и го зашемети. Дясната му ръка, обезсилена от скверната магия на трите жила, все още бе съвсем безчувствена.
	Само че сега всяко забавяне щеше да му струва живота. Здравата му ръка се насочи към кортика, който висеше над дясното му бедро, ала после мъжът сякаш се сети за нещо друго и посегна към сабята си.
	— Аббан дел дартиир! — за пореден път просъска Джерлис и отново замахна.
	Мъжът се обърна светкавично и оръжието му, изковано под слънчевите лъчи на Повърхността, срещна камшика й с яден блясък. Последва взрив от зелена светлина и един от ремъците тупна отсечен на земята, докато друг от оцелелите успя да избегне свирепата сабя и изплющя през лицето му.
	— Дживвин! — Джерлис очевидно приемаше съпротивата на безпомощния (според нея) мъж като весела игра — май добре щеше да се позабавлява, преди да го довърши.
	— Поиграй си с това! — прошепна той и се хвърли към нея с високо вдигната сабя.
	Отгоре му се спусна черно кълбо.
	— Дживвин! — доволно се разсмя тя и замахна за нов удар с жестокия си бич.
	Само че противникът й не за първи път се биеше с елфи на мрака — за нейна огромна изненада в магическата тъма нямаше никой.
	Размахал сабята със здравата си ръка, докато десницата му висеше безпомощно, той се показа иззад тъмния облак и връхлетя върху нея. Очевидно бе, че е истински майстор на меча, ала пред себе си имаше елфическа жена — превъзходно обучена в изкуството на боя и въоръжена с магически камшик. Без да престава да се смее, тя с лекота отби сабята му и дори успя да нанесе нов удар с бича си.
	Само че Джерлис не знаеше срещу кого се е изправила.
	Той отново се хвърли напред и леко се обърна наляво, вдигнал оръжие, сякаш се кани да нанесе нов висок удар. Вместо това рязко смени посоката на нападението, завъртя сабята си и я хвърли като копие.
	Сред водопад от искри, когато проби фината елфическа ризница, острието проникна дълбоко в гърдите на изумената Джерлис.
	Без да губи и миг, нападателят й скочи високо и с всичка сила натисна още трептящата дръжка на оръжието, докато върхът му не се показа откъм гърба й.
	Джерлис политна към купчината камъни зад себе си, но някак си успя да се задържи полуизправена, опряна о неравната сталагмитова стена. В разширените й от слисване червени очи за първи път проблесна страх.
	— Колко жалко, Джерлис — прошепна той в ухото й и едва-едва докосна бузата й с устни, после стъпи върху магическия бич, чиито ремъци още се гърчеха на земята, и стисна стърчащата от гърдите й дръжка. — Двамата с теб можехме да познаем такива наслади!
	След това извади острието от тялото й. При мисълта за неприятностите, които щеше да му навлече смъртта на една елфическа жена, по лицето му пробяга сянка. И все пак не можеше да се преструва, че случилото се току-що не го изпълва със задоволство — най-сетне отново започваше да поема контрол върху съдбата си. Не беше преживял толкова много битки, за да се превърне в нечий роб!
	Миг по-късно вече се отдалечаваше от уличката — Джерлис и бичът й бяха погребани под камъните, а той самият се движеше с нова жизненост в походката.


	Глава 5
	През годините

	Дризт усещаше прикованите върху него погледи. Това бяха елфически очи и най-вероятно го следяха иззад заредени арбалети, ала той продължи напред с прибрани в ножниците оръжия и гордо вдигната глава. Качулката на зеления му плащ бе отметната назад, разкривайки гъстата бяла коса и абаносовата кожа на красивото му лице.
	Слънчевите лъчи игриво се прокрадваха между бухналите корони на дърветата и хвърляха бледожълти петна върху свежата трева. Дризт не се опитваше да ги избягва, не само за да покаже на скритите елфи, че е различен от Мрачните си събратя, но и защото наистина обичаше да усеща как топлината на слънцето се разлива по цялото му тяло. Пътеката бе широка и поддържана, нещо доста необичайно за дивата и непроходима гора, за каквато смятаха Лунолес.
	Времето минаваше, гората ставаше все по-гъста и Дризт започна да се пита дали няма да я прекоси, без нищо да се случи. Не искаше неприятности, единственото, което имаше значение, бе да продължи по пътя си и веднъж завинаги да приключи с онова, което си бе наумил.
	След известно време достигна неголяма поляна. Няколко тежки цепеници в средата й обграждаха солидно каменно огнище. По всичко личеше, че това не е обикновен бивак, а място, където всеки пътник, тръгнал през гората с добри намерения и зачитащ останалите й обитатели, може да си отдъхне.
	Дризт се зае да изследва дърветата, които обграждаха лагера. Върху дънера на един вековен дъб, целият обрасъл с мъх, забеляза необичайни следи. Макар и поизбледнели от времето, те все още бяха достатъчно ясни: едната изобразяваше глиган, а другата — мечка, изправена на задните си лапи. Дризт одобрително кимна при вида на знаците на пазителите и внимателно огледа огромното дърво. Много скоро откри онова, което търсеше — неголяма хралупа, почти невидима под раззеленените клонаци. Бръкна вътре и извади вързоп суха храна, брадвичка и кожен мях с вино. Сипа си само малко от виното и искрено съжали, че на свой ред няма какво да остави в скривалището — по време на дългия, опасен път из Подземния мрак, щеше да има нужда от всичките провизии, които можеше да носи (и дори малко повече).
	Използва брадвичката, за да нацепи няколкото сухи клони, които намери наблизо, и отново прибра запасите в хралупата. После внимателно издяла своя собствен знак на пазител — изящна глава на еднорог — върху свежия мъх в основата на дъба и отиде до огнището, за да напали огън.
	— Ти не си обикновен елф на мрака — разнесе се напевен глас зад гърба му.
	Езикът беше елфически, също както и нежният глас, неизмеримо по-мелодичен от гласа на който и да било човек.
	Дризт бавно се обърна, готов да срещне лъковете, които несъмнено бяха насочени срещу него иззад всевъзможни ъгли и прикрития. Вместо това пред себе си видя една-единствена млада жена, по-млада дори от него, макар той да бе изживял едва една десета от предполагаемия си елфически живот. Девойката носеше зелена наметка (досущ като тъмния плащ на пазителя), кафяви панталони и туника със същия цвят. През рамото си бе преметнала лък, на кръста й висеше тънък меч. По раменете й се спускаше лъскава черна коса, чийто цвят бе толкова наситен, че изглеждаше синкав и сякаш се отразяваше в нежната снежнобяла кожа на лицето й; искрящите сини очи бяха изпъстрени със златисти точици. Дризт веднага разбра, че девойката принадлежи към расата на сребърните, или както още ги наричаха, лунни елфи.
	През всичките години, които бе прекарал на Повърхността, пазителят бе срещал само неколцина елфи, всичките до един — златни. Един-единствен път през живота си бе виждал техните лунни родственици — по време на ужасяващия набег, в който събратята му жестоко бяха изклали цяло племе от мирните горски обитатели. Появата на младата жена пробуди болезнения спомен и картините от онази страховита нощ нахлуха в съзнанието му. Само едно от невинните създания бе оцеляло тогава, малко момиченце, което Дризт тайно бе скрил под обезобразеното тяло на майка му. Това „предателство“ бе разгневило злата Кралица на паяците и в крайна сметка бе струвало живота на Закнафейн, бащата на Дризт.
	И ето че сега, след толкова много време, пред него отново стоеше лунен елф — млада, едва тридесетинагодишна девойка, която го наблюдаваше със странен блясък в прекрасните, невинни очи. Дризт усети как кръвта се отцежда от лицето му. Дали това бе мястото, където бе станало ужасяващото клане?
	— Ти не си обикновен елф на мрака — повтори младата жена и в очите й заигра опасен пламък.
	Дризт разпери ръце встрани. Разбираше, че трябва да каже нещо, ала просто не намираше думи, а и гърлото му бе толкова свито, че не би могъл да произнесе каквото и да било.
	Очите на девойката се присвиха, устните й потрепнаха, ръката й инстинктивно посегна към тънкия меч.
	— Не съм ви враг — с мъка успя да изрече той, разбирайки, че трябва или да проговори, или (по-вероятно) да се бие.
	Без да го изчака да довърши, девойката се нахвърли отгоре му, размахала меча си.
	Дризт не посегна към оръжията си, дори не помръдна, просто остана неподвижен, разперил ръце далече от тялото си, с все същото спокойно изражение на лицето. Елфическото момиче вече се намираше на сантиметри от него, когато чертите му внезапно се разкривиха, сякаш бе видяла нещо в очите му.
	От устните й се откъсна задавен писък и тя замахна, ала Дризт, бърз като светкавица, посегна и стисна десницата с едната си ръка, докато с другата обгърна тялото й и я притисна до себе си така, че да не може да се съпротивлява. Очакваше, че тя ще се опита да го издере, или дори да го ухапе, ала каква бе изненадата му, когато девойката зарови лице в гърдите му и горчиво зарида.
	Преди да успее да намери думи, с които да я успокои, Дризт усети хладния допир на елфически меч върху тила си. Той побърза да пусне момичето и отново разпери ръце, за да покаже, че не е искал да я нарани. Иззад близките дървета се показа по-възрастен елф със сурово, но красиво лице, и отведе безпомощната девойка.
	— Не съм ви враг — за трети път се обади Дризт.
	— Какво търсиш в Лунолес? — попита на Общия език елфът, който бе опрял оръжието си в гърба му. — Защо минаваш оттук?
	— Правилно се изрази — отвърна скиталецът, без да може да прогони образа на странната девойка от мислите си. — Просто минавам през гората и няма да сторя зло на никого от обитателите й.
	— Еднорог! — долетя още един глас откъм мястото, където се издигаше вековният дъб и Дризт се досети, че са открили знака му на пазител.
	За негово облекчение, опряното в гърба му острие се отдръпна. Не каза нищо — очакваше Лунните да заговорят, но когато те не го сториха, бавно се обърна. Елфите си бяха отишли.
	За миг, все още обсебен от мисълта за разплаканата девойка, Дризт се поколеба дали да не тръгне след тях, ала се отказа — не биваше да ги безпокои, не и в горския им дом. Бързо се нахрани, увери се, че е оставил поляната така, както я бе заварил, после събра нещата си и продължи напред.
	Не беше изминал и една миля, когато отново се натъкна на нещо необичайно — на пътя стоеше красив, черно-бял жребец, с пищна сбруя, украсена с медни звънчета, и търпеливо чакаше. Щом го видя, животното неспокойно удари с копито в земята.
	Дризт му заговори нежно и бавно запристъпва към него. Конят видимо се успокои и дори гальовно го побутна с муцуна. Беше хубаво животно, добре гледано и силно, макар да не бе особено едро. Тялото и муцуната му бяха изпъстрени с черно-бели петна, светлият ореол около едното му око придаваше на другото загадъчен вид, като да бе скрито под черна маска.
	Дризт претърси местността, но не откри нищо. Предполагаше, че елфите са оставили жребеца за него, ала не можеше да бъде сигурен, а никак не му се щеше да открадне нечий кон.
	Потупа красивото животно по гърба и се накани да поеме по пътя си. Едва беше направил няколко крачки, когато конят изпръхтя и като го изпревари, отново застана пред него.
	Заинтригуван, Дризт го заобиколи и продължи напред. Както и преди, жребецът го последва и се изпречи на пътя му.
	— Те ли ти казаха да го сториш? — попита той и нежно го погали по муцуната. — Вие ли го изпратихте? — провикна се той към дърветата, които го заобикаляха. — Нека елфите от Лунолес ми отговорят — за мен ли е този жребец?
	Единственият звук, който наруши горския покой, бе шумното цвъртене на птичките, подплашени от гласа му.
	Дризт сви рамене и реши да поязди до края на гората, който и бездруго не бе далеч. Възседна красивото животно и препусна по широкия, гладък път.
	Достигна източната граница на Лунолес късно следобед, когато сенките между вековните дървета вече се сгъстяваха. Предполагайки, че дарът на елфите е продиктуван от желанието им веднъж завинаги да го видят далече от дома си, Дризт дръпна юздите на коня, още преди да бе излязъл от сумрака, натегнал под сведените клонаци на дърветата.
	Тъкмо бе скочил на земята, решен да изпрати животното обратно в гората, когато едва забележимо движение отвъд предела привлече вниманието му. Възседнал едър черен жребец, един елф се взираше към него, макар все още да не го виждаше. Миг по-късно, елфът вдигна длани до устата си и изсвири пронизително. При този звук, черно-белият кон на скиталеца тръсна глава и изскочи от сенките.
	Лунният елф вече се бе скрил в храсталака, опасващ Лунолес, ала Дризт не отпрати коня си — вече знаеше, че по този безмълвен начин елфите се опитват да му помогнат, затова прие подаръка им и препусна напред.
	Преди да спре за нощувка, той забеляза, че далече на юг непознатият елф се движи успоредно с него. Очевидно доверието на благодетелите му си имаше граници.

	* * *

	Кати-Бри нямаше кой знае какъв опит с големите градове. Наистина, беше прекосила Лускан; седнала в магическата колесница на лейди Алустриел, бе прелетяла над великолепния Град на бездънните води; беше видяла и голямото южно пристанище Калимпорт. Ала нищо от онова, което бе срещнала там, не можеше да се сравнява с красотата на широките, лъкатушещи улици на Града на сребърната луна. Всъщност, Кати-Бри вече бе идвала тук, но тогава беше пленница на Артемис Ентрери. Скована от ужаса, който убиецът будеше у нея, както и от страха за съдбата на приятелите си, тя дори не бе забелязала изящните кули и прекрасното многообразие на града.
	Градът на сребърната луна бе място за мислители и художници, място, което се славеше с търпимостта си към всеки, почукал на портите му. Тук въображението на архитекта бе свободно да се рее из висините, редом с внушителната тридесетметрова кула, която бе родило. Тук поетът можеше да застане край някой ъгъл и на воля да реди стиховете си, като дори припечелва по нещичко от щедрите минувачи.
	Въпреки че мисълта за мрачния път, който предстои, не я напускаше нито за миг, Кати-Бри не можа да сдържи усмивката си. Вече разбираше защо Дризт толкова често напускаше Митрил Хол и идваше тук. Дори не бе подозирала, че светът може да е толкова различен и прекрасен.
	Водена от моментен порив, тя сви в една тъмна, ала искряща от чистота уличка, извади ониксовата статуетка и я постави върху калдъръма в краката си.
	— Ела, Гуенивар — тихичко прошепна тя.
	Не знаеше дали Дризт някога е водил пантерата в Града на сребърната луна или не, не бе сигурна дали не нарушава някой закон, ала твърдо вярваше, че Гуенивар също заслужава да види това изумително място, а и някак си имаше чувството, че тук е свободна да върши онова, което сърцето й нашепва.
	Сивкава мъгла обви черната статуетка, завихри се и постепенно започна да придобива форма. Огромната, тристакилограмова котка, която стигаше почти до гърдите, застана пред нея и се огледа наоколо, опитвайки се да разбере къде се намира.
	— В Града на сребърната луна сме, Гуен — прошепна Кати-Бри.
	Катраненочерната пантера разтърси глава, сякаш току-що се бе събудила и тихичко изръмжа.
	— Стой близо до мен — каза младата жена. — Не съм сигурна дали имаш право да бъдеш тук или не, но мисля, че трябва да видиш това място.
	Двете излязоха от тъмната уличка рамо до рамо.
	— Била ли си тук и друг път? — попита Кати-Бри. — Търся лейди Алустриел, имаш ли представа къде мога да я открия?
	Гуенивар гальовно се отърка в ръката й, после леко ускори крачка — очевидно знаеше къде отива. Младата жена тръгна след нея. Не един и двама минувачи се обърнаха, за да изгледат странната двойка — измърсеното от дългия път момиче и необичайната му спътница, ала в очите им нямаше и следа от враждебност, просто дружелюбно любопитство. Никой не се разпищя, нито пък побягна ужасено.
	Когато свиха в поредната пряка, Гуенивар замалко не се блъсна в двама елфи, които си говореха на ъгъла. Те инстинктивно отскочиха и започнаха да местят поглед от пантерата към младата жена, която вървеше с нея, и обратно.
	— Каква красота! — възкликна единият с мелодичния си глас.
	— Невероятно наистина! — съгласи се другарят му. — Може ли? — обърна се той към Кати-Бри и предпазливо посегна към Гуенивар.
	Защо пък не, каза си младата жена и кимна.
	Лицето на непознатия елф блажено засия, когато пръстите му погалиха мускулестия врат на пантерата. С усмивка, която стигаше чак до ушите му, той се обърна към своя колебаещ се другар.
	— О, нека я купим! — развълнувано възкликна той.
	Лицето на Кати-Бри помръкна, Гуенивар присви уши назад и нададе рев, който отекна из целия град.
	Младата жена и преди бе чувала, че елфите се славят с бързината си, ала тези двамата изчезнаха още преди тя да успее да им обясни къде грешат.
	— Гуенивар! — строго прошепна тя.
	Напрегнатото тяло на пантерата се отпусна, тя се изправи и като постави предните си лапи върху раменете на младата жена, нежно потърка муцуна в лицето й. Кати-Бри, прекалено погълната от усилието да се задържи на крака, доста се измъчи, преди да я убеди, че извинението се приема.
	Продължиха напред, съпроводени от любопитни погледи и приглушен шепот, но този път не бяха един и двама онези, които щом ги видеха да се задават, бързаха да преминат на отсрещната страна на улицата. Бяха привлекли твърде много внимание, каза си Кати-Бри и започна да се упреква, задето бе повикала Гуенивар. Искаше й се да я отпрати обратно в Звездната равнина, ала не можеше да го стори, без да предизвика още по-силен интерес.
	Погълната от подобни мисли, тя изобщо не се изненада, когато малко по-късно на пътя се изпречиха група войни, облечени в новите сребристосини униформи на градската стража.
	— Пантерата е с теб, нали? — попита един от тях.
	— Това е Гуенивар — отвърна младата жена. — А аз съм Кати-Бри, дъщерята на Бруенор Бойния чук, осми крал на Митрил Хол.
	Мъжът, който я бе заговорил, кимна усмихнато и тя въздъхна с облекчение.
	— Наистина е котката на Мрачния! — подхвърли друг войн, после се изчерви и сведе поглед, засрамен, задето се бе намесил без позволението на командира си.
	— Да, Гуен е приятелка на Дризт До’Урден — потвърди Кати-Бри. — А той тук ли е? — не можа да се сдържи тя, макар че предпочиташе да зададе въпроса на самата лейди Алустриел, която със сигурност щеше да знае повече.
	— Поне доколкото знам — не — отговори командирът и като се поклони, добави: — Ала за нас е чест да те приветстваме в Града на сребърната луна, принцесо на Митрил Хол.
	Несвикнала на подобни почести, младата жена се изчерви.
	Не можеше да отрече, че е разочарована от думите на войника, но после си напомни, че не може да очаква толкова лесно да открие Дризт. Дори да бе минал през града, той най-вероятно го бе сторил тайно.
	— Дойдох, за да говоря с лейди Алустриел — обясни Кати-Бри.
	— Трябваше да ви съпроводят до двореца! — ядосано промърмори командирът, сърдит, задето етикетът не бе спазен.
	Кати-Бри видя недоволството му и се досети, че най-вероятно е навлякла немалки неприятности на часовоите край Лунния мост, невидимия брод, който свързваше двата бряга на Раувинската река.
	— Стражите не знаеха коя съм — побърза да ги оправдае тя. — Нито пък защо съм тук. Реших, че ще е най-добре сама да потърся онова, което ми трябва.
	— И те не се усъмниха при вида на това… — командирът се усети навреме и замени думата „котенце“ — при вида на тази пантера?
	— Гуен не беше с мен, когато влязох — без да се замисли отвърна Кати-Бри, после сърцето й се сви — неразумните думи най-вероятно щяха да повлекат след себе си безброй въпроси.
	За щастие, войниците не се задълбочиха над отговора й. Бяха чували достатъчно разкази за пламенната дъщеря на Бруенор Бойния чук, за да са сигурни, че това наистина е тя. Без да задават повече въпроси, те съпроводиха гостенката и грамадната пантера (като много внимаваха да не се доближават твърде много до тях) през града, към западната стена, където се издигаше прекрасният, вълшебен дворец на лейди Алустриел.
	Когато остана сама в преддверието, Кати-Бри реши да не бърза да отпраща Гуенивар. Присъствието на пантерата щеше да придаде по-голяма достоверност на разказа, а пък ако Дризт бе някъде наблизо, котката със сигурност щеше да го надуши.
	Минутите минаваха, без нищо да се случи, и нетърпеливата млада жена усети, че й доскучава. Отиде до една странична врата, открехна я и предпазливо надзърна вътре. Беше се озовала в богато украсен будоар, в който имаше красив съд, пълен с вода и малка масичка със златен обков. Пред голямото огледало, което бе поставено върху нея, бяха наредени най-различни гребени и четки, красиви стъкленици и едно ковчеже, под чийто открехнат капак се виждаха пакетчета бои във всички възможни цветове.
	Заинтригувана, Кати-Бри хвърли поглед зад себе си, за да се увери, че не я наблюдават, и влезе. Приседна край малката масичка, взе една четка и я прокара през гъстите си, червеникавокафяви къдрици — трябваше да се постарае да изглежда колкото се може по-добре, когато се изправи пред господарката на Града на сребърната луна. Забеляза, че едната й буза е изцапана и като потопи пръсти във водата, усърдно се зае да я изтрие. Усилията й най-сетне се увенчаха с успех и тя се усмихна доволно.
	Хвърли поглед към преддверието, за да провери дали междувременно не е дошъл някой. Гуенивар, която се бе излегнала на пода, вдигна глава и дружелюбно изръмжа.
	— О, я стига! — скастри я Кати-Бри и се зае да разглежда изящните стъкленици.
	Вдигна капачето на една от тях, доближи я до лицето си и замалко не се задави от силната миризма. Гуенивар отново изръмжа и шумно кихна.
	— Прекрасно те разбирам! — разсмя се младата жена и продължи да отваря шишенцата.
	Някои предизвикаха люти сълзи в очите й, други я накараха да се разкиха, но най-накрая откри нещо, което й допадна. Нежното ухание напомняше на зелена поляна, отрупана с диви цветя, едва доловимо, но неизказано красиво, побрало в себе си омаята на най-дъхавия пролетен ден.
	Напълно погълната от прекрасния аромат, Кати-Бри подскочи от изненада и замалко не напъха целия си нос в шишенцето, когато нечия ръка я докосна по рамото.
	Обърна се и онемя. Пред нея стоеше самата лейди Алустриел — не можеше да бъде друг! Лъскавата, сребриста коса падаше на меки вълни по гърба, а блясъкът в очите засенчваше всичко, което младата жена бе виждала някога… с изключение на ясносиния взор на Уолфгар. При спомена за варварина, сърцето на Кати-Бри се сви от болка.
	Стройна и изящна, лейди Алустриел се извисяваше с половин глава над гостенката си. Алената роба, изтъкана от най-фина свила, я обгръщаше в безброй пластове и деликатно подчертаваше женствените й форми; на главата си имаше златна корона, обсипана с искрящи скъпоценни камъни.
	Гуенивар лежеше все така спокойно, положила глава върху предните си лапи, и Кати-Бри се досети, че двете се познават отпреди.
	Без сама да разбира защо, усети, че това не й е особено приятно.
	— Питах се кога най-сетне ще се срещнем — меко проговори лейди Алустриел.
	Кати-Бри притеснено се опита да затвори стъкленицата и да я върне на мястото, но Алустриел улови ръцете й в своите и пъхна шишенцето в кесията й. За миг младата жена се почувства като малко момиченце.
	— Дризт ми е разказвал толкова много за теб и винаги с най-топла обич — продължи Сребърната лейди.
	Това също не се понрави на Кати-Бри. Навярно не бе нарочно, ала не можеше да се отърве от усещането, че в държанието на лейди Алустриел се долавя снизхождение. Пък и самата тя, с прашните от дългия път дрехи и разрошена коса, се чувстваше доста неловко, застанала до тази изключителна жена.
	— Да идем в покоите ми — предложи лейди Алустриел. — Там ще можем да поговорим на спокойствие.
	И тя се отправи към вратата, прескачайки заспалата пантера.
	— Хайде, Гуен — подхвърли Алустриел и Гуенивар веднага вдигна глава и се отърси от дрямката.
	— Гуен? — беззвучно повтори Кати-Бри.
	Никой, освен нея и много рядко Дризт, не наричаше пантерата така. Младата жена хвърли обиден поглед, но Гуенивар не забеляза и покорно последва Алустриел навън.
	Докато прекосяваха стая след стая, коя от коя по-великолепна, Кати-Бри усети как онова, което в началото й се бе сторило приказен дворец, сега все повече я кара да се чувства не на място. Не можеше да престане да се обръща назад, притеснена, че навярно оставя кални дири върху излъсканите до блясък подове.
	Прислужниците и останалите гости (истински благородници, сигурна бе младата жена), учудено се взираха в странната процесия, а Кати-Бри не можеше да отвърне на погледите им. Чувстваше се толкова дребна и незначителна, докато крачеше след високата, красива Алустриел!
	Искрено се зарадва, когато най-сетне влязоха в покоите на Алустриел и затвориха вратата след себе си.
	Гуенивар прекоси стаята с тихи стъпки и скочи върху мек, пищно тапициран диван. Очите на младата жена се разшириха от възмущение.
	— Слизай оттам! — остро изсъска тя, ала Алустриел само се засмя и погали пантерата по главата, после даде знак на Кати-Бри да седне.
	В очите на момичето отново проблесна обида, чувстваше се предадена. Колко ли пъти Гуенивар се бе разполагала на същия този диван, зачуди се тя.
	— Какво води дъщерята на Бруенор Бойния чук в моя скромен град? — попита Алустриел. — Ако знаех, че ще идваш, щях да те посрещна подобаващо.
	— Търся Дризт — кратко отвърна Кати-Бри и сама се засрами от резкия си тон.
	По лицето на Алустриел се изписа изненада.
	— Дризт? — повтори тя. — От доста време не съм го виждала. Надявах се да ми кажеш, че сте дошли заедно, или поне, че възнамерява да ни посети скоро.
	Колкото и да се боеше, че Дризт всячески ще се старае да я избягва и дори може да убеди Алустриел да му помогне, Кати-Бри усети, че й вярва.
	— Е, щом е така — въздъхна Сребърната лейди, без да се опитва да прикрие разочарованието си. После се досети, че думите й може би са прозвучали малко невъзпитано и учтиво попита: — Как е баща ти? А младият Уолфгар?
	Внезапно Алустриел осъзна, че нещо не е както трябва.
	— Ами… ами сватбата ти? — колебливо продължи тя и Кати-Бри не можа да сдържи болезненото си трепване. — Канех се да посетя Митрил Хол тази пролет…
	Сребърната лейди замлъкна и дълго време се взира в потъмнялото лице на момичето.
	Кати-Бри най-сетне успя да се вземе в ръце:
	— Уолфгар е мъртъв — с равен глас отвърна тя. — А баща ми вече не е такъв, какъвто всички го помнят. Дойдох, за да открия Дризт, който си тръгна от Митрил Хол.
	— Какво се е случило? — попита Алустриел.
	Вместо отговор, Кати-Бри стана от стола си и събуди пантерата:
	— Да вървим, Гуенивар!
	После се обърна към Алустриел и рязко добави:
	— Нямам време за празни приказки. Ако Дризт не е идвал в Града на сребърната луна, значи вече съм изгубила достатъчно от времето и на двете ни.
	С тези думи тя се насочи към вратата, която за миг припламна със синя светлина и сякаш се разшири. Въпреки това, младата жена отиде до нея и я дръпна. Както и очакваше, тя не помръдна.
	Пое си дълбоко въздух, преброи до десет, после до двадесет и отново се обърна към Алустриел:
	— Имам приятел, който се нуждае от мен — ледено проговори тя, — така че ще бъде най-добре за всички ни, ако ме пуснеш да изляза.
	След години, когато се връщаше към този миг, Кати-Бри не можеше да повярва, че се бе осмелила да заплаши самата лейди Алустриел, която се славеше като една от най-могъщите магьосници в целия Север!
	Ала в този миг пламенната млада жена наистина бе готова на всичко, за да излезе.
	— Мога да ти помогна — предложи очевидно притеснената Алустриел. — Ала първо трябва да ми кажеш какво се е случило.
	— Дризт няма време — изръмжа Кати-Бри и отново задърпа магически заключената врата, после стовари юмрука си върху здравото дърво и хвърли яростен поглед на Алустриел, която бе станала и сега бавно се приближаваше към нея.
	Гуенивар все така лежеше на дивана, но бе вдигнала глава и напрегнато наблюдаваше какво става.
	— Трябва да го открия! — упорстваше Кати-Бри.
	— И къде смяташ да го търсиш? — кротко попита Алустриел.
	Простичкият въпрос сякаш стопи целия гняв на младата жена. Къде наистина? Та тя не знаеше дори откъде да започне! Внезапно се почувства ужасно безпомощна, както си стоеше там, в един замък, където не й бе мястото. Безпомощна и глупава, и обзета от отчаяно желание да се върне у дома, при баща си и скъпите си приятели, при Уолфгар и Дризт, при времето, когато всичко беше наред… преди мрачните елфи да са дошли в Митрил Хол.


	Глава 6
	Знак свише

	На следващата сутрин Кати-Бри се събуди в пухено легло. Намираше се в разкошна стая с меки тапицирани стени и дантелени завеси, през които лъчите на слънцето нежно галеха лицето й.
	Не бе свикнала с подобни места и предишната вечер дори бе отказала предложената вана, макар лейди Алустриел да бе обещала, че екзотичните масла и благоуханните сапуни ще прогонят умората от пътя и ще я освежат. За Кати-Бри, възпитана като истинска джуджешка дъщеря, това си беше глезотия и даже още по-лошо — проява на слабост. Тя се къпеше често, но винаги в студените води на планински ручеи и никога не използваше екзотични масла от далечни земи. Дризт бе разказвал, че мрачните му събратя са в състояние да следват враговете си в продължение на дълги мили, без да ги води нищо друго, освен миризмата им, та й се бе сторило доста глупаво да си вземе ароматна вана и сама да улесни враговете си.
	Ала тази сутрин, докато се наслаждаваше на игривите слънчеви лъчи и сънливо наблюдаваше облаците пара, които се издигаха над ваната, Кати-Бри започна да се пита дали все пак не си струва да приеме.
	— Наистина си упорита! — тихичко се засмя тя, досетила се, че именно магическите умения на лейди Алустриел бяха накарали водата да забълбука така примамливо.
	Спря поглед върху красивите шишенца и се замисли за дългия, прашен път, който й предстои… път, от който може би никога нямаше да се завърне. Нещо се пробуди у нея, някакво непознато желание да се поглези поне веднъж и преди калената по джуджешки воля да успее да вземе връх, тя се съблече и седна в горещата вана.
	В началото час по час поглеждаше към вратата, ала постепенно се отпусна и като прогони всякакви мисли от главата си, се остави на меката, благоуханна прегръдка на гъстата пяна.
	— Казах ти. — Неочакваният глас извади Кати-Бри от приятния унес.
	Тя рязко се надигна, но после побърза отново да се потопи във водата засрамено, когато видя, че зад рамото на лейди Алустриел наднича беловласо джудже, облечено в дълги копринени одежди.
	— В Митрил Хол имаме обичай да чукаме, преди да влезем някъде — отбеляза Кати-Бри, когато успя да възвърне част от достойнството си.
	— Почуках — отвърна Сребърната лейди, — ала ти бе прекалено погълната от топлата вана.
	Момичето отметна мократа коса от лицето си, при което цялата й буза се покри със сапунена пяна. Първо реши да не обръща внимание, ала бързо се отказа и гневно я избърса.
	Алустриел се поусмихна, но не каза нищо.
	— Можеш да си вървиш! — сопна се Кати-Бри на величествената господарка на Града на сребърната луна.
	— Дризт наистина е тръгнал към Мензоберанзан — спокойно каза Алустриел и младата жена рязко се наведе напред, забравила всичко останало при тази важна новина. — Тази нощ дълго бродих из света на мъртвите — продължи Алустриел. — Отговорите на не един и два въпроса се крият там. Поел е на север от Града на сребърната луна, прекосил е Лунолес и се е отправил към планините, които заобикалят Прохода на мъртвите орки.
	По лицето на Кати-Бри се изписа недоумение.
	— Именно оттам, от една пещера на изток от този проход, Дризт завинаги напуснал Подземния мрак — обясни Алустриел. — Предполагам, че възнамерява да се върне по същия път, който някога го е извел от тъмата на родината му.
	— Изпрати ме там! — възкликна Кати-Бри и се изправи, забравила всяко притеснение в нетърпението си.
	— Ще ти дам коне — отвърна лейди Алустриел, докато й подаваше мека кърпа. — Магически жребци, които ще те отведат дотам за по-малко от два дни.
	— Не можеш ли да използваш уменията си, за да ме пренесеш веднага? — остро попита младата жена, сякаш подозираше, че Алустриел не прави всичко по силите си, за да й помогне.
	— Не знам къде се намира пещерата — отговори Сребърната лейди.
	Кати-Бри спря да се бърше и замалко не изпусна дрехите, които тъкмо бе събрала накуп. При вида на изумлението в очите й, Алустриел успокоително протегна длан:
	— Точно затова доведох Фрет.
	— Фредегар Трошискал — поправи я джуджето с необичайно мелодичен за расата си глас и като разпери театрално ръце, направи изящен поклон.
	На Кати-Бри й се стори, че звучи като елф, затворен в джуджешко тяло. Тя сбърчи чело и изпитателно го изгледа — макар да бе прекарала почти целия си живот сред джуджета, никога не бе срещала друг като него. Брадата му беше спретнато подстригана, върху дрехите му не се виждаше и най-малкото петънце, кожата му изглеждаше гладка и мека. Твърде много вани с ароматични масла, реши младата жена и хвърли презрителен поглед на димящата вода.
	— Фрет бе в отряда, който първи проследи пътя на Дризт след излизането му от Подземния мрак — продължи Алустриел. — Когато Дризт си тръгна оттам, любопитната ми сестра и спътниците й се върнаха по дирите му и откриха пещерата, която го бе извела навън.
	— Не съм сигурна дали трябва да ти покажа пътя — добави Сребърната лейди след дълго мълчание, без да крие притеснението си.
	Очите на младата жена се присвиха и тя с трескава бързина нахлузи панталоните си. Нямаше намерение да търпи подобно пренебрежително отношение от никого, та бил той и самата господарка на Града на сребърната луна, нито щеше да позволи някой друг да решава вместо нея!
	— Добре тогава — искреното разбиране в гласа на домакинята накара Кати-Бри да се успокои.
	Лейди Алустриел даде знак на Фрет да вземе раницата на младата жена. Чистичкото джудже не можа да сдържи киселата си гримаса, когато се доближи да, въз мръсния предмет, но понеже господарката му не обърна никакво внимание на жалния му поглед, то най-накрая се престраши и като го вдигна с два пръста, напусна стаята.
	— Не съм молила за спътници — рязко отсече Кати-Бри.
	— Фрет само ще ти покаже пътя до пещерата — поправи я Алустриел, — нищо повече. — Смелостта ти е достойна за възхищение… дори и да граничи с безразсъдство.
	Преди Кати-Бри да каже каквото и да било, Сребърната лейди вече бе излязла от стаята.
	Младата жена дълго време стоя неподвижно, без да обръща внимание на водата, която се стичаше по гърба й. Най-сетне успя да се пребори с чувството, че е просто едно малко момиченце, сам само в големия и опасен свят, дребно и незначително в сравнение с величествената и могъща лейди Алустриел.
	Ала съмнението остана.
	Два часа по-късно, след богата закуска и последна проверка на провизиите, Кати-Бри и Фрет, придружавани от самата повелителка на Града на сребърната луна и следвани от отряд стражи, достигнаха Сундабарските двери, източната порта на града.
	Там вече ги очакваха черна кобила и рошаво сиво пони.
	— Наистина ли се налага? — жално попита Фрет, поне за двадесети път, откакто бяха напуснали замъка. — Нима една подробна карта няма да е достатъчна?
	Алустриел се усмихна, но не отвърна нищо. Фрет мразеше всичко, което можеше да го накара да се изцапа или да се отдели от задълженията си на любим съветник и мъдрец на Сребърната лейди. Пътешествието из дивите земи около Прохода на мъртвите орки със сигурност предвещаваше и двете.
	— С магическите си подкови жребците ви ще препускат по-бързо от вятъра — обърна се Алустриел към Кати-Бри, после хвърли поглед към мърморещото джудже.
	Младата жена не отвърна нищо, дори не поблагодари за помощта. Всъщност, тя не бе разменила и дума с домакинята си от срещата им по-рано същата сутрин и през цялото време от държанието й лъхаше хлад.
	— С малко повечко късмет може дори да изпреварите Дризт — продължи Алустриел. — Моля те, говори с него и го убеди да се върне у дома. Мястото му не е в Подземния мрак… вече не.
	— Дризт сам трябва да реши къде му е „мястото“ — отвърна Кати-Бри, ала всъщност думите се отнасяха не за елфа, а за нея самата.
	— Разбира се! — съгласи се Алустриел и по устните й отново се разля онази многозначителна усмивка, която караше младата жена да се чувства неизказано дребна. — Та аз съвсем не се опитвам да те спра. Напротив, сторих всичко по силите си, за да ти помогна… независимо дали смятам избора ти за разумен или не.
	Кати-Бри се подсмихна:
	— Не можеше да не добавиш последната забележка, нали?
	— Нима нямам право на собствено мнение? — попита Алустриел.
	— О, имаш и още как! — отново се засмя Кати-Бри. — И го раздаваш на всички, независимо дали те се интересуват от него или не.
	Макар да разбираше причината за това остро държание, лейди Алустриел не можа да скрие изненадата си.
	Кати-Бри смушка кобилата и бавно се отдалечи.
	— Ти го обичаш — отбеляза Алустриел.
	Младата жена рязко дръпна юздите и се обърна назад. Сега бе неин ред да остане изненадана.
	— Елфа — допълни Алустриел, по-скоро за да подкрепи думите, в които искрено вярваше, отколкото да ги поясни.
	Кати-Бри задъвка долната си устна, сякаш се чудеше какво да отговори, после се отказа и като пришпори коня, полетя напред.
	— Но пътят е толкова дълъг! — простена Фрет.
	— Тогава бързай, колкото можеш — отвърна лейди Алустриел, — и се върни при мен заедно с Кати-Бри и Дризт!
	— Както наредиш, господарке! — поклони се джуджето и накара понито да се втурне след черната кобила.
	Лейди Алустриел остана край източната порта дълго след като Кати-Бри и Фредегар се бяха изгубили от погледа й. За кой ли път й се прииска да не носи на плещите си товара на властта. Хиляди пъти би предпочела да скочи върху най-бързия си жребец и да препусне рамо до рамо с Кати-Бри. На драго сърце би навлязла дори в недрата на земята в търсене на забележителния мрачен елф, който се бе превърнал в един от най-скъпите й приятели.
	Ала не можеше. Въпреки всичко, Дризт До’Урден си оставаше просто малка песъчинка в безбрежното море на широкия свят, който всеки ден се нуждаеше от нейната помощ.
	— На добър път, дъще на Бруенор — прошепна красивата, среброкоса жена. — На добър път и нека боговете бдят над теб!

	* * *

	Възседнал черно-белия си жребец, Дризт бавно се изкачваше по каменистата пътека. Подухваше топъл ветрец, небето бе ясно, ала едва преди няколко дни тук бе вилняла свирепа буря и земята все още бе доста кална. Най-сетне, опасявайки се, че животното може да се подхлъзне и да се нарани, скиталецът скочи от гърба му и внимателно го поведе нагоре.
	Тази сутрин на няколко пъти бе зърнал елфа, който го следеше — местността бе открита, а при цялото това изкачване и спускане, двамата неведнъж се оказваха доста близо един до друг. Ето защо не се изненада особено, когато свърна зад поредния завой и видя далечния си спътник да се задава от съседната пътека.
	И той водеше жребеца си за поводите и одобрително кимна, когато разбра, че скиталецът е сторил същото. Спря на няколко метра, сякаш се чудеше как точно да постъпи.
	— Ако си дошъл да нагледаш коня — обади се Дризт, — защо просто не повървим заедно?
	Лунният елф отново кимна и се приближи. Дризт проследи лъкатушещата пътечка, която се губеше в далечината, и добави:
	— Утре вече няма да имам нужда от него. Всъщност не знам дали някога изобщо ще яздя отново.
	— Мислиш, че никога няма да напуснеш планините, така ли? — попита лунният елф.
	Дризт прокара ръка през гъстите си, снежнобели къдрици, донякъде учуден от недвусмислените… и болезнено верни думи.
	— Търся една горичка недалече оттук — отвърна той. — Някога беше дом на Монтолио ДеБруши.
	— Слепия пазител — допълни лунният елф и Дризт изненадано се вгледа в него.
	Нищо у събеседника му не подсказваше, че е пазител, а ето че очевидно знаеше кой е Монтолио.
	— Чудесно е да науча, че името Монтолио ДеБруши все още е живо. Така и трябва да бъде! — рече той на глас.
	— Ами името Дризт До’Урден? — поусмихна се пълният с изненади лунен елф. — Да, знам кой си, мрачни елфе.
	— Значи имаш преимущество — отбеляза Дризт.
	— Наричат ме Таратиел — отвърна непознатият. — И това, че пътищата ни се пресякоха, съвсем не бе случайно. Когато малкият ни клан научи, че си навлязъл в Лунолес, решихме, че ще бъде най-добре Елифайн да те посрещне.
	— Девойката? — досети се Дризт.
	Лицето на Таратиел изглеждаше почти прозрачно под ярките слънчеви лъчи.
	— Никой от нас не знаеше как ще реагира тя при вида на един мрачен елф. Наистина съжаляваме за случилото се.
	Дризт кимна в знак, че приема извинението.
	— Тя не е от вашето племе, нали? — предположи той. — Или поне не е била като малка.
	Таратиел не каза нищо, ала изражението му красноречиво говореше, че Дризт е на верен път.
	— Роднините й са били избити от мрачни елфи — продължи скиталецът, макар че се боеше да чуе положителния отговор на Таратиел.
	— Откъде знаеш? — в гласа на събеседника му за първи път звъннаха стоманени нотки.
	— Аз бях един от тях — призна Дризт.
	Таратиел посегна към меча си, ала скиталецът, бърз като светкавица, стисна китката му.
	— Не съм убивал никого — обясни той. — Единствените, с които исках да се бия тогава, бяха „събратята“ ми.
	Таратиел се отпусна и отдръпна ръка от ножницата си.
	— Елифайн не помни почти нищо от трагедията, разиграла се онази нощ. Ала често я споменава насън, в бълнуванията си — сребърният елф замълча за миг и се вгледа в красивото лице на скиталеца. — Неведнъж съм я чувал да говори за лилави очи — продължи той след малко. — Никой, дори самата тя, не знае какво означава това. Малцина са елфите на мрака с лилави очи… така поне говорят нашите предания.
	— Прав си — разсеяно отвърна скиталецът — мислите му вече бяха отлетели назад във времето, към онази страховита нощ.
	Това наистина бе тя! Момиченцето, което младият Дризт До’Урден бе спасил, залагайки на карта собствения си живот; невинното дете, чиито сълзи веднъж завинаги го бяха убедили, че никога няма да успее да приеме покварените обичаи на злите си събратя.
	— И така, когато чухме за Дризт До’Урден — мрачния елф с лилави очи — който бе помогнал на приятеля си Бруенор Бойния чук да възвърне царството на предшествениците си, решихме, че е дошло време Елифайн да се изправи срещу миналото си — обясни Таратиел.
	И този път Дризт, който все още виждаше не планината пред себе си, а картините от онази ужасяваща нощ, само кимна.
	Таратиел реши да остави нещата така. Елифайн очевидно се бе изправила срещу миналото си… и гледката замалко не я бе пречупила.
	Дризт му предложи да вземе жребците и да се върне при близките си, ала лунният елф не се съгласи и много скоро двамата отново ги възседнаха. Тясната пътечка криволичеше и почти се губеше сред скалите, ала Дризт я познаваше като дланта на ръката си и уверено яздеше напред. Мислите му отлетяха към Монтолио, учителя му от Повърхността, стария пазител, който, макар и сляп, стреляше безпогрешно, воден от гласа на питомната си сова. Именно Монтолио му бе разказал за една богиня, въплътила в себе си най-съкровените чувства, които вълнуваха сърцето на младия Дризт и най-святите идеали, които ръководеха постъпките му. Наричаха я Миелики, богиня на гората, и от деня, в който за първи път чу за нея, Дризт До’Урден бродеше по света, стоплян от безмълвните й напътствия.
	Скиталецът с мъка успяваше да сдържа урагана от чувства, който бушуваше в гърдите му, докато се изкачваше по все по-стръмната пътечка, осеяна с изпочупени клонаци. Ужасяваше се при мисълта за онова, което може би го очаква на върха й. Дали някое оркско племе (гнусните човекоподобни същества съвсем не бяха рядкост из тези земи) не бе завзело горичката на стария пазител? Ами ако безпощаден огън бе изпепелил дома на скъпия му учител, оставяйки грозен, черен белег там, където някога бе кипял живот?
	Скоро стигнаха до гъст шубрак и поеха по тясната, но поддържана пътечка, която водеше към вътрешността му. Постепенно дърветата започнаха да оредяват и Дризт, който яздеше начело, зърна зад тях да се зеленее неголяма ливада. Дръпна юздите на черно-белия си жребец и се обърна към Таратиел.
	— Горичката — обясни той и скочи от седлото.
	Лунният елф последва примера му и като спънаха животните, двамата предпазливо се приближиха до края на шубрака.
	Пред тях се издигаше горичката на Монтолио. Боровете се възправяха все така горди и величествени (Дризт въздъхна с облекчение, когато видя, че тук не бяха вилнели пожари), а въжените мостове, които слепият пазител беше опънал на различни височини, все още висяха между стволовете. Ниската каменна стена също си беше на мястото, недокосната от времето и зли твари, и дори не беше обрасла с трева.
	— Някой живее там — предположи Таратиел и се обърна към Дризт, който вече стискаше двата ятагана със сурово изражение на лицето.
	Докато лунният елф успее да свали лъка от рамото си, спътникът му вече бе изпълзял изпод прикритието на храсталака и се катереше по каменната стена. Таратиел сложи стрела в тетивата и се втурна след него.
	— Откакто навлязохме в планините, навсякъде виждам следи от орки — прошепна той, когато се изравни с елфа на мрака. — Заради Монтолио?
	Дризт безмълвно кимна и надникна над ръба на стената. Очакваше да види орки… орки, които много скоро щяха да срещнат смъртта си.
	Изведнъж скиталецът застина на място и шумно си пое дъх.
	Таратиел го бутна с лакът, за да разбере какво става, но когато не получи отговор, вдигна лъка си и също надзърна над каменния ръб.
	В първия момент не видя нищо, ала когато проследи нетрепващия поглед на Дризт, забеляза един клон да се поклаща леко край неголяма просека, сякаш някой току-що бе минал оттам. В мрака между дънерите на дърветата зърна да проблясва нещо бяло. Кон, помисли си той.
	В този миг жребецът излезе от сенките, красиво и силно животно, със снежнобяла козина, искрящи розови очи и дълъг седефенобял рог на челото. Могъщото създание се обърна към двамата елфи и макар все още да не ги виждаше, силно изпръхтя и започна да рие с копито в пръстта.
	Въпреки изненадата си, Таратиел успя да запази достатъчно присъствие на духа, за да се скрие зад стената и да дръпне вцепенения от слисване Дризт До’Урден до себе си.
	— Еднорог! — беззвучно прошепна лунният елф и скиталецът инстинктивно посегна към врата си, където винаги носеше медальона във формата на глава от еднорог, който Риджис му бе издялал от костите на една пъстърва.
	Таратиел кимна към боровата горичка в знак, че трябва да си вървят, ала Дризт, който междувременно си бе възвърнал самообладанието, поклати глава и отново се показа над стената.
	От еднорога нямаше и следа.
	— Да се махаме оттук — обади се Таратиел, когато се убеди, че могъщото същество си е отишло. — Вече можеш да си спокоен — никой няма да се грижи по-добре за горичката на Монтолио.
	Вместо отговор, Дризт приседна на ръба на стената и внимателно се взря в сумрака, който тегнеше между стволовете на високите борове. Еднорог! Символът на Миелики, най-чистото въплъщение на природното начало! В очите на всеки пазител еднорогът бе най-съвършеното животно и Дризт знаеше, че никъде не може да открие по-добър страж за горичката на Монтолио ДеБруши. Искаше му се да поостане още малко, горещо копнееше отново да зърне загадъчното същество, ала разбираше, че няма време — мрачният път го зовеше.
	Погледна към Таратиел и се усмихна, после се накани да слезе от стената.
	Само че пътят през ливадата вече беше препречен… от могъщия еднорог.
	— Как се е приближила? — недоумяваше Таратиел; вече нямаше нужда да шепне — еднорогът гледаше право в тях, нервно риеше пръстта и въртеше красивата си глава.
	— Не е тя, той е — поправи го Дризт, който не бе пропуснал да забележи снежнобялата брада на приказното животно.
	Изведнъж, сякаш току-що го бе осенила неочаквана мисъл, той прибра ятаганите си и скочи на земята.
	— Как се е приближил? — поправи се Таратиел. — Не чух и най-слабото прошумоляване… освен ако — възбудено продължи той и отново се обърна към горичката, — освен ако няма още като него!
	— Само един е — увери го Дризт. — У всеки еднорог е стаена магия, както току-що се убедихме със собствените си очи.
	— Тръгни на юг — прошепна лунният елф, — а аз ще го заобиколя от другата страна. Ако не го заплашваме…
	Таратиел млъкна по средата на изречението си, когато видя, че Дризт крачи право към могъщия жребец.
	— Пази се! — предупреди го той. — Наистина, еднорозите са красиви, ала могат да бъдат опасни и напълно непредсказуеми.
	Дризт му даде знак да пази тишина и продължи да пристъпва напред. Еднорогът изцвили и тръсна глава, после удари с копито в земята, пробивайки голяма дупка в мекия торф.
	— Дризт До’Урден! — долетя притесненият глас на Таратиел.
	Всичко му нашепваше да се върне. Прекрасно разбираше, че еднорогът може да го стъпче като буболечка, а и със собствените си очи виждаше нарастващата му възбуда.
	Ала жребецът не побягна, нито пък сведе глава, за да го прониже с дългия си рог. Няколко секунди по-късно Дризт вече се намираше на сантиметри от него, обзет от благоговейно смирение.
	Бавно протегна длан и докосна гъстата, лъскава козина, после направи още една крачка и с разтреперана от вълнение ръка потупа силния врат на величественото животно.
	Сърцето му биеше до пръсване. Искаше му се Гуенивар да е с него сега, за да види това най-съвършено творение на природата. Искаше му се и Кати-Бри да е тук — нейното възхищение щеше да бъде също така силно, както неговото.
	Погледна към Таратиел, който седеше на каменната стена и се усмихваше. Внезапно доволното изражение на лунния елф отстъпи място на изумление. Скиталецът се обърна и видя, че ръката му виси във въздуха.
	Еднорогът си бе отишъл.


	Нечути молитви
	Част втора


	От деня, в който напуснах Мензоберанзан, не съм бил изправян пред по-важен избор. Седях край пещерата и замислено наблюдавах планините, а входът на Подземния мрак тъмнееше зад гърба ми.
	Именно оттук трябваше да започне приключението ми… или поне така вярвах, когато си тръгнах от Митрил Хол, убеден, че пътуването ми дотук ще бъде спокойно и дори скучно.
	А ето че срещнах Елифайн, девойката, чийто живот бях спасил преди повече от три десетилетия, когато тя бе малко момиченце, уплашено до смърт. Исках да отида при нея, да поговорим, да й помогна да се пребори със спомена за ужасяващото клане от онази нощ. Исках да побягна от пещерата, да настигна Таратиел и заедно да се върнем в Лунолес.
	Ала не можех да загърбя опасенията, които ме бяха довели тук.
	Още от самото начало знаех, че посещението в горичката на Монтолио, която бе свързана с толкова много скъпи на сърцето ми спомени, ще се превърне в емоционално, пречистващо изживяване. Монтолио беше първият ми приятел на Повърхността; мой учител и наставник; онзи, който ми показа пътя към Миелики. Думите са слаби, за да опишат радостта, която ме обзе, когато разбрах кой се грижи за някогашния му дом.
	Еднорог! Видях еднорог, символа на моята богиня, най-съвършеното творение на природата! Навярно съм първият мрачен елф, галил някога меката грива и силния врат на това приказно животно; първият, изправил се срещу него като приятел, а не като враг. Рядка чест е да откриеш следи от еднорог, още по-рядка — да зърнеш самия него. Малцина в Царствата могат да се похвалят, че са виждали еднорог, още по-малко са онези, които са го докосвали.
	Аз го сторих.
	Дали това бе знак от моята богиня? Да! Вярвам — или поне искам да вярвам — че е така, че по този вълнуващ и загадъчен начин Миелики ми протегна ръка. Ала какво иска да ми каже?
	Рядко се моля — предпочитам да оставя постъпките и най-съкровените ми чувства да говорят вместо мен. Не изпитвам нужда да обвивам случилото се в красиви думи и така сам да се обрисувам във възможно най-благоприятни краски. Ако Миелики е с мен, тя знае кой съм и какво ме ръководи.
	Ала в онази нощ, свит край входа на пещерата, аз се молих. Молих се за съвет, за някакъв знак, който да разтълкува появата на еднорога. Той ми позволи да го докосна, прие ме, а това е най-високата чест, за която един пазител може да мечтае. Ала какво се крие зад нея?
	Дали Миелики иска да ми каже, че тук, на Повърхността, аз съм и ще продължа да бъда приеман и че не бива да си тръгвам? Или пък появата на еднорога бе знак, че богинята одобрява решението ми да се завърна в Мензоберанзан?
	А дали Миелики не бе изпратила величествения си пратеник, за да се сбогува с мен завинаги?
	Това подозрение неми даде покой през цялата нощ. За първи път, откакто напуснах Митрил Хол, се замислих какво ми предстои да загубя. Замислих се за Монтолио и Уолфгар, двамата ми приятели, които си бяха отишли от този свят, както и за онези, които най-вероятно никога повече нямаше да видя.
	В съзнанието ми запрепускаха безброй въпроси. Щеше ли Бруенор да се съвземе от загубата на своето момче? Щеше ли Кати-Бри да превъзмогне скръбта си? Щеше ли онова вълшебно, жизнерадостно пламъче отново да загори в дълбоките й сини очи? И дали някога отново щях да положа уморена глава върху силното тяло на Гуенивар?
	Желанието да се махна оттук и да се завърна в Митрил Хол ме обзе по-силно отвсякога. Копнеех да бъда с приятелите си, да ги подкрепям в мъката им, да ги напътствам и да ги изслушвам, и най-вече — да ги прегърна.
	Ала отново си казах, че не мога да загърбя опасенията, които ме бяха накарали да си тръгна. Наистина, нищо не ми пречеше да се върна в Митрил Хол, ала същото можеха да сторят и злите ми събратя. Не се обвинявах за смъртта на Уолфгар — нямаше как да знам, че мрачните елфи подготвят нападение. Ала сега вече бях прозрял пъклените им намерения; разбрал бях, че жаждата за мъст гори все така силно в гърдите на Лолт. Ако мрачните се върнеха и завинаги угасяха огъня в скъпите сини очи, тогава Дризт До’Урден щеше да умре хилядократно.
	Молих се през цялата нощ, ала отговор така и не последва. Накрая, както винаги, разбрах, че трябва да последвам избора, който сам бях направил, и да вярвам, че онова, което сърцето ми нашепва, е в хармония с волята на Миелики.
	Оставих огъня, който бях запалил на входа на пещерата, да гори. Имах нужда да виждам светлината му, да черпя сили от нея, докато се спускам по стъпалата, които водеха към вътрешността на тунела. Имах нужда от пламъка му, когато отново прекрачих в мрака.
	Дризт До’Урден



	Глава 7
	Недовършена работа

	Берг’инйон Баенре висеше надолу с главата от тавана на огромната пещера, здраво завързан за седлото на гущера си. Беше му отнело доста време, докато свикне да го прави, ала като водач на Гущеровия отряд на първия дом, му се налагаше да прекарва дълги часове в наблюдение на града от това положение.
	Едва забележимо движение зад малка група сталактити го накара да застане нащрек. С едната си ръка вдигна триметрово копие, докато с другата, без да изпуска юздите на гущера, стисна зареден миниатюрен арбалет.
	— Аз съм синът на дома Баенре — провикна се той, сигурен, че това е напълно достатъчно, за да откаже невидимия враг от нечестна игра.
	Огледа се във всички посоки и посегна към кесията, която бе втъкната в колана му. Вътре бе скрит метален диск, чиято нагорещена повърхност позволяваше на надарените с инфрачервено зрение да си предават съобщения от разстояние. Наоколо бе пълно с ездачи от отряда на Баенре, които щяха да му се притекат на помощ при най-малкия знак.
	— Аз съм синът на дома Баенре — повтори той заплашително, ала бързо се успокои, когато видя Дантраг, своя по-голям брат, да се показва измежду сталактитите, възседнал огромен гущер.
	Всъщност Повелителят на меча в първия дом изглеждаше доста смешно, както си висеше с главата надолу, а дългата му конска опашка се развяваше под него.
	— Както и аз — рече той вместо поздрав и спря лепливоногото влечуго до брат си.
	— Какво правиш тук? — попита Берг’инйон. — И защо си присвояваш животното без мое разрешение?
	— Присвоявам? — повтори Дантраг. — Та аз съм Повелителят на меча в първия дом! Гущерът ми потрябва и аз го взех — нямам нужда от разрешението на Берг’инйон, за да го сторя.
	В очите на младия Баенре припламна ядовит огън, ала той си замълча.
	— Забравяш кой те обучи, малки братко — тихо, но отчетливо прошепна Дантраг.
	Берг’инйон отново не каза нищо — никога, никога нямаше да забрави, че именно Дантраг бе първият му наставник!
	— Готов ли си отново да се изправиш срещу Дризт До’Урден? — безцеремонният въпрос замалко не събори Берг’инйон от седлото. — Защото ако ще тръгваме на поход срещу Митрил Хол, много скоро може да ти се наложи да го сториш — хладно добави Повелителят на меча.
	Берг’инйон шумно изпусна дъха си, без дори да се опита да прикрие раздразнението си. Двамата с Дризт бяха съученици от Мелей-Магтеър, войнската академия на Мензоберанзан. Подготвен от Дантраг, Берг’инйон бе отишъл там напълно убеден, че ще бъде най-добрият боец в класа. Само че Дризт До’Урден, изменникът, долният предател, го бе побеждавал всеки път, в продължение на цели девет години. Въпреки това, никой не можеше да отрече, че Берг’инйон се бе справил отлично в Академията… никой, освен взискателният му брат.
	— Готов ли си да се изправиш срещу него? — повтори Дантраг и в гласа му се прокраднаха гневни нотки, макар върху красивото му лице да играеше надменна усмивка.
	— Не! — озъби се Берг’инйон.
	Прекрасно знаеше какво се крие зад думите на брат му. Дантраг очакваше точно този отговор, искаше още веднъж да се увери, че Берг’инйон разбира отредената му роля на наблюдател, ако се случеше двамата да се изправят срещу Дризт До’Урден заедно.
	За младия Баенре не бе тайна и защо брат му толкова държи да нанесе първия удар срещу предателя. Дризт беше ученик на Закнафейн, основния съперник на Дантраг и единствения Повелител на меча, който по всеобщо мнение го превъзхождаше. С годините Дантраг се бе усъвършенствал и най-сетне се бе изравнил с мъртвия вече Закнафейн. Ако сега успееше да победи Дризт, Повелителят на меча в дома Баенре най-после щеше да излезе от сянката на отколешния си съперник.
	— Ти си се бил и с двама ни, скъпи братко — лукаво започна Дантраг. — Е, кой е по-добрият?
	Берг’инйон нямаше как да знае отговора на този въпрос. Не се бе изправял срещу Дризт До’Урден, дори не го бе виждал в бой, повече от тридесет години.
	— Дризт ще те направи за смях — отвърна той, само за да подразни самоуверения си брат.
	Мечът на Дантраг се стрелна с мълниеносна бързина и преряза магически подсиления ремък на седлото му, докато с другата си ръка Повелителят на меча изби мундщука от устата на гущера. Берг’инйон полетя към каменния под надолу с главата.
	Младият Баенре успя да се преобърне във въздуха и като призова умението си да левитира, спря падането и бавно започна да се издига.
	— Матрона Баенре ще те убие, ако разбере, че си ме унизил пред войниците! — рече той на езика на жестовете.
	— По-добре да порежат гордостта, отколкото гърлото ти — подигравателно се изсмя брат му.
	Берг’инйон се зае да оправи ремъка на седлото си и да намести юздите на гущера. Беше казал, че Дризт е по-добрият боец, ала светкавичното нападение на Дантраг го накара да се замисли над думите си. Два удара, нанесени за частица от секундата, преди той да успее да вдигне ръка, за да се защити. Май не брат му, а Дризт До’Урден трябваше да се притеснява, ако се стигнеше до двубой между двамата.
	Тази мисъл сгря сърцето му. От първия ден в Академията бе принуден да живее в сянката на младия До’Урден, така както Дантраг трябваше да се примирява с неизменното първенство на Закнафейн. Ако брат му успееше да победи Дризт, всички щяха да се убедят, че Баенре са по-добрите войни и името на Берг’инйон също щеше да се покрие със слава, само защото бе ученик на Дантраг. Младият командир на Гущеровия отряд почувства, че възможността да спечели, без да му се налага да се изправя лице в лице с опасния До’Урден, истински му се нрави.
	А защо пък да не очаква още по-благоприятен край на предстоящата битка? Може би Дантраг щеше да убие Дризт и тогава, омаломощен и навярно ранен, можеше да се превърне в лесна плячка за меча на по-малкия си брат. А след това нямаше да има кой да застане между Берг’инйон и така жадуваната титла Повелител на меча в първия дом!
	Младият Баенре се преобърна във въздуха, за да се настани на седлото, което междувременно бе поправил, и по устните му заигра зла усмивка. Походът срещу Митрил Хол обещаваше да бъде интересен.

	* * *

	— Джерлис — мрачно прошепна елфът.
	— Джерлис Хорлбар? — също така тихо попита Джарлаксъл и се облегна на сталагмитовата колона, за да осмисли смайващата вест.
	Джерлис Хорлбар беше матрона — майка, една от двете първожрици, които стояха начело на рода Хорлбар, дванадесети дом в йерархията на Мензоберанзан. А ето че сега лежеше в краката му, мъртва и погребана под купчина камъни. Магическият камшик се търкаляше на земята, прекършен надве и никому ненужен.
	— Добре, че го проследихме — продължи Мрачният войн този път на езика на жестовете, повече, за да успокои главатаря си, отколкото, за да му съобщи нещо важно.
	Естествено, че бяха сторили добре, като тръгнаха след него, каза си Джарлаксъл. Той беше опасен, неимоверно опасен, ала сега, докато гледаше убитата матрона — майка и върховна жрица на Лолт, наемникът не можеше да не се запита дали и той самият не го бе подценил.
	— Можем да докладваме за случилото се и да се освободим от отговорност — предложи друг от Бреган Д’аерте.
	Съветът като че ли не беше никак лош. Тялото на Джерлис много скоро щеше да бъде открито и тогава ако не друг, то поне дом Хорлбар щеше да предприеме настървено разследване. В Мензоберанзан на съучастничеството се гледаше със също толкова лошо око, колкото и на самото престъпление (особено когато ставаше въпрос за нещо така сериозно като убийство), а Джарлаксъл със сигурност не искаше да си навлича гнева на дванадесетия дом, не и сега, когато се задаваха толкова важни събития.
	Ала съществуваха и други възможности. Колкото и злощастен да изглеждаше развоят на събитията на пръв поглед, наемникът все още можеше да го обърне в своя полза. Ето че най-неочаквано бе получил изненадващ коз в играта, която матрона Баенре бе започнала, неизвестен фактор, който можеше да издигне надвисналия над града хаос до неподозирани висоти.
	— Скрийте тялото — нареди той. — Заровете го надълбоко, но не го погребвайте напълно. Искам да го открият, но не веднага.
	Когато Джарлаксъл си тръгна, стъпките му бяха напълно безшумни, макар уличката да бе твърда и камениста; многобройните му накити също не издадоха и най-слабия звук.
	— Да събера ли войните? — застигна го беззвучният въпрос на един от бойците.
	Наемникът поклати глава и много скоро се скри от погледите на подчинените си. Знаеше къде да търси убиеца на Джерлис Хорлбар, знаеше и как да използва случилото се срещу него, било то за да укрепи почти робската му преданост към Бреган Д’аерте, било за други цели. Трябваше обаче да бъде крайно предпазлив. Линията между тайните интриги и откритите враждебни действия бе тънка и неимоверно опасна.
	Никой в цял Мензоберанзан не можеше да се движи по нея по-добре от Джарлаксъл.

	* * *

	— Утегентал ще играе важна роля в предстоящите събития.
	По лицето на Дантраг Баенре пробяга гневна сянка, когато тази мисъл достигна съзнанието му. Знаеше откъде бе дошла тя, досещаше се и за скрития й смисъл. Той и Повелителят на меча в дома Барисон Дел’Армго, основният съперник на рода Баенре, бяха смятани за най-добрите бойци в целия град.
	— Матрона Баенре ще има нужда от уменията му — долетя следващото телепатично съобщение.
	Дантраг извади откраднатия от Повърхността меч и се вгледа в него. Ивица алена светлина проблясваше по невероятно острия ръб, двата рубина — очите на издяланата като драконова глава дръжка — горяха със свой собствен живот.
	Елфът сключи пръсти около дръжката на оръжието и усети как в пръстите му се разлива топлина, когато Казид’еа Посичащият продължи:
	— Той е силен и ще се справи добре в предстоящия поход срещу Митрил Хол. Освен това жадува да пролее кръвта на младия До’Урден, наследникът на прочутия Закнафейн… може би по-силно дори и от теб.
	Последните думи на меча накараха Дантраг да се засмее подигравателно — Казид’еа му ги бе внушил единствено, за да го разгневи до краен предел. Посичащият гледаше на Дантраг като на свой партньор, а не като на господар, и знаеше, че най-лесно може да го накара да стори нещо, ако го вбеси.
	Дантраг също го знаеше и затова се опита да запази спокойствие.
	— Никой не желае смъртта на Дризт До’Урден по-силно от мен — увери го той. — Матрона Баенре ще се погрижи именно аз да получа възможността да го убия. Тя никога няма да позволи почестите, които неминуемо ще съпътстват този подвиг, да отидат при войн от друг дом.
	Алената ивица по ръба на Казид’еа припламна и се отрази в кехлибарените очи на елфа.
	— Убий Утегентал и задачата ще стане много по-лесна!
	Дантраг отново се разсмя и в демоничните очи на меча загоря кървавочервен огън.
	— Да го убия? — повтори елфът. — Да убия някого, на когото матрона Баенре разчита за предстоящите битки? Та тя ще съдере плътта от костите ми заради това!
	— Но все пак можеш да го убиеш?
	Устните на Дантраг се разкривиха в подигравателна усмивка — знаеше, че въпросът на Казид’еа цели единствено да го подразни, да го подтикне към двубоя, който Посичащият жадуваше от толкова години. Той беше горд — поне толкова, колкото Дантраг и Утегентал — и отчаяно копнееше да бъде притежание на най-добрия боец в Мензоберанзан… който и да е той.
	— Надявай се да мога — отвърна му Дантраг със същата монета. — Утегентал предпочита тризъбеца пред меча. Ако той се окаже по-добрият от двама ни, Казид’еа ще трябва да се прислони в ножницата на някой по-посредствен войн.
	— Утегентал никога не би ме захвърлил!
	Дантраг дори не сметна за нужно да отговори на нелепите твърдения на меча и го окачи на кръста си. Не по-малко изморен от безсмисления спор, Казид’еа замълча и потъна в мисли.
	Въпреки че не го бе признал, Дантраг беше разтревожен от думите на Посичащия. Прекрасно разбираше колко много зависи от предстоящия поход. Ако успееше да убие младия До’Урден, цялата слава щеше да бъде негова. Ако обаче Утегентал го изпревареше и се добереше до изменника преди него, Дантраг завинаги щеше да бъде смятан за втори в града и тогава единственият начин да се добере до върха, щеше да бъде да убие Утегентал. Подобно развитие на събитията никак нямаше да се понрави на матрона Баенре, знаеше елфът. Още помнеше как преди Закнафейн да бъде убит, матроната бе превърнала живота му в ад с непрекъснатите си натяквания, че той трябва да го открие и да го победи.
	Този път майка му нямаше да му даде дори тази възможност. Сега, когато Берг’инйон се усъвършенстваше с всеки изминал ден, матроната най-вероятно щеше да пожертва Дантраг и да направи малкия си син Повелител на меча, твърдейки, че той е по-добър от брат си. Така жителите на Мензоберанзан отново щяха да започнат да си задават въпроса кой от двата дома — Баенре или Дел’Армго — има по-умел Повелител на меча.
	Изходът беше прост — Дантраг трябваше да се добере до Дризт пръв.


	Глава 8
	Не на място

	Движеше се напълно безшумно из тъмните тунели, а лавандуловите му очи горяха — и най-малката промяна в топлината на пода и стените беше сигурен знак за завой или присъствието на врагове. С безмълвното си изящество и предпазлива стойка, той изглеждаше напълно у дома си, истинска рожба на Подземния мрак.
	Само че Дризт изобщо не се чувстваше на място. Вече бе навлязъл по-надълбоко от най-долните нива на Митрил Хол и застоялият въздух тягостно го притискаше. Беше прекарал на Повърхността почти две десетилетия, през които постепенно бе свикнал с живота навън. А той бе съвсем различен от този в Подземния мрак, така както пъстрото горско цвете е съвсем различно от плесените, които виреят по стените на дълбоките пещери. Някой човек, гоблин или дори бдителен светъл елф, нямаше да го забележи, даже ако Дризт минеше на по-малко от метър от него, само че скиталецът се чувстваше тромав и шумен.
	Всяка крачка, която правеше, го караше да настръхва; струваше му се, че гладките каменни стени отразяват звука от стъпките му, усилват го многократно и го препращат десетки метри напред. Това беше Подземният мрак, място, където властваше не зрението, а слухът и обонянието.
	Почти две трети от живота му бяха преминали тук, голяма част от последните двадесет години бе прекарал в други пещери — тези на рода Боен чук. Ала Дризт До’Урден отдавна бе престанал да гледа на Подземния мрак като на свой дом. Висок планински склон, огрян от звездите и месечината, над който се разпуква зората и аленее залезът — ето къде завинаги щеше да остане сърцето му.
	Вместо това, той крачеше из земя на мрачни, непрогледни нощи… не, не нощи, а една-единствена нощ, вечна и беззвездна, в която имаше само тежък, застоял въздух и злокобни сталактити.
	Тунелът непрекъснато се променяше — ту се стесняваше толкова, че Дризт едва успяваше да се промъкне между стените, ту изведнъж се разширяваше така, че цяла дузина мъже спокойно можеха да крачат рамо до рамо. Подът стремително се спускаше надолу, все по-надълбоко и по-надълбоко в недрата на земята, но и таванът следваше посоката му, и неизменно тъмнееше на около метър и половина от главата на елфа. Скиталецът крачеше вече часове наред, ала досега не бе срещнал странични коридори или галерии, което доста го улесняваше — все още не бе готов да взима решения накъде да поеме, а и така враговете му не можеха да го нападнат в гръб.
	Дризт знаеше, че не е готов за каквито и да било изненади. Дори инфрачервеният спектър му причиняваше болка и караше главата му да тупти, докато се мъчи да различи непрестанно менящите се степени и нюанси на температурата. В по-младите си години бе прекарвал седмици, дори месеци наред, използвайки единствено топлината на предметите, а не отразената им светлина. Ала сега, когато очите му бяха привикнали към слънцето и трепкащия пламък на факлите, горящи по стените на Митрил Хол, инфрачервеното му зрение го дразнеше.
	Най-сетне усети, че не издържа повече и извади Сиянието, оставяйки го да разпръсне бледия си синкав светлик. Облегна се на стената, докато очите му се настроят към нормалния спектър, после отново пое напред, използвайки блещукащото острие вместо фенер. Скоро достигна кръстопът, където четири различни пътя пресичаха отвесен улей.
	Дризт мушна ятагана обратно в ножницата и вдигна поглед към отвора над главата си. Вътре като че ли нямаше никой, ала това не го успокои особено — повечето от хищниците на Подземния мрак бяха в състояние да прикриват телесната си температура, досущ както на Повърхността тигърът използва окраската си, за да се спотаи напълно невидим между гъстите стъбла на тревата. Ужасяващите клюнести изчадия например, бяха развили корава броня, която задържаше топлината на телата им, така че за надарените с инфрачервено зрение очи те изглеждаха досущ като най-обикновени камъни. А и повечето от чудовищата, обитаващи недрата на земята, бяха влечуги — студенокръвни и почти незабележими.
	Дризт подуши застоялия въздух, после застана напълно неподвижен и затвори очи, оставяйки слуха си да му помогне там, където зрението беше безсилно. Не долови нищо, освен туптенето на собственото си сърце, и като провери раницата и оръжията си, за да е сигурен, че няма опасност нещо да изпадне, се заспуска по улея, внимателно проправяйки си път между изронените стени.
	Почти бе изминал двадесетината метра, които го деляха от долния коридор, когато едно камъче се търкулна под краката му и се удари в пода със силен грохот в мига, в който ботушите на скиталеца меко докоснаха земята.
	Дризт замръзна на място, заслушан в шума, който отскачаше от стена на стена. Като водач на патрулиращ отряд, някога той умееше безпогрешно да разчита посланието на ехото и почти инстинктивно да разбира точно кои стени си предават звука и къде се намира източникът му. Сега обаче с мъка успяваше да разбере каквото и да било от посланието на екота. За пореден път скиталецът се почувства не на място, напълно безпомощен в черната прегръдка на мрака. Усещаше се уязвим и беззащитен — мнозина от гнусните обитатели на земните недра съвсем спокойно можеха да проследят дирята на ехото… а тя водеше право към него.
	Тръсна глава и бързо закрачи из плетеницата от пресичащи се тунели. Някои от тях рязко завиваха и се спускаха надолу под останалите, други отстъпваха място на естествени стъпала, отвеждащи към нови нива и лъкатушещи коридори.
	Колко много му липсваше Гуенивар сега! Вярната пантера с лекота щеше да открие правилния път в лабиринта от тунели.
	Сети се за котката отново няколко минути по-късно, когато зад поредния завой откри още топъл труп. Беше подземен гущер, но какъв точно бе трудно да се каже, тъй като тялото бе напълно обезобразено. Опашката беше откъсната, както и долната челюст, коремът зееше разпорен и вътрешностите му ги нямаше. Върху кожата имаше дълбоки драскотини, като от дълги, хищнически нокти, тук-там личаха и тънки ивици, прорязани сякаш от елфически камшик. До малката локвичка кръв, която се бе събрала край трупа, скиталецът забеляза следа от лапа, доста наподобяваща дирите на Гуенивар.
	Само че пантерата се намираше на хиляди мили разстояние, а този гущер бе убит преди не повече от час. Обитателите на Подземния мрак не кръстосваха надлъж и нашир като тези от Повърхността… което означаваше едно-единствено нещо — опасният хищник не беше далеч.

	* * *

	Бруенор Бойния чук се втурна по коридора с гръм и трясък, скръбта му, поне временно, явно бе отстъпила място на сляпа ярост. Тибълдорф Пуент подтичваше до краля си, без да спира да сипе въпрос след въпрос, а доспехите му скърцаха по-пронизително от всякога.
	Изведнъж Бруенор се закова на място и завря лице на милиметри от чернобрадия войн.
	— Защо не вземеш да се изкъпеш? — изрева той.
	Пуент зяпна, изгубил напълно дар слово. Според неговите представи един джуджешки крал, изискващ от свой поданик да се изкъпе, бе нещо също толкова ужасно, колкото би била за един човек заповедта на господаря му да убива деца. Все пак имаше граници, които дори един крал нямаше право да престъпва!
	— Добре де! — изсумтя Бруенор. — Щом е така. Но поне иди и смажи тез’ ръждясали железа. Как да се съсредоточа при цялото туй скърцане и дрънчене!
	Пуент побърза да кимне в знак на съгласие с това компромисно решение и хукна към стаята си, изплашен да не би деспотичният му повелител да размисли и все пак да го накара да се окъпе.
	Всъщност Бруенор просто искаше да се отърве за малко от бесовойна и изобщо не се интересуваше дали заповедта му ще бъде изпълнена или не. Беше прекарал един наистина тежък следобед. Току-що се бе срещнал с Берктгар Храбри, пратеник от Заселническа твърдина, и беше научил, че Кати-Бри така и не бе пристигнала там, макар да бе напуснала Митрил Хол преди почти цяла седмица.
	Джуджето не спираше да прехвърля в ума си подробностите от последната си среща с младата жена, мъчейки се да си припомни всеки неин жест или дума, за да разбере какво става. Само че тогава, прекалено погълнат от собствената си болка, той почти не я бе забелязал. Дори Кати-Бри да бе намекнала нещо за намеренията си, той просто го бе пропуснал.
	Първата му мисъл, когато разбра, че дъщеря му не е в Заселническа твърдина, бе, че сигурно я е сполетяла беда по пътя. Тъкмо се канеше да нареди на войните си да претърсят всеки милиметър от планината, когато се поддаде на внезапен импулс и попита Берктгар как върви строежът на надгробната могила.
	— Каква могила? — изненадано бе попитал варваринът и именно в този миг Бруенор разбра, че е бил заблуден и веднага се досети кой може да е помогнал на Кати-Бри в измамата.
	Устремът му бе толкова голям, че замалко не изкърти здравата, обкована с желязо врата на изкусния оръжеен майстор Бъстър Якоделец, когато влетя в стаята му. Синьобрадото джудже и Риджис, който се бе изправил на малка платформа, за да може майсторът да му вземе мярка и да поразшири доспехите, които бяха започнали да му отесняват тук-там, подскочиха от изненада.
	Бруенор се втурна към тях (Бъстър бе достатъчно благоразумен, за да се отдръпне от пътя му навреме), сграбчи полуръста за предницата на ризата и го повдигна във въздуха само с една ръка.
	— Къде е момичето? — ревна той.
	— Заселни… — опита се да каже Риджис, ала Бруенор го разтърси с всичка сила.
	— Къде е момичето? — процеди той заплашително тихо. — И хич не се опитвай да ми играеш номерца, Къркорещ корем!
	На Риджис вече започваше сериозно да му писва да бъде подмятан като парцалена кукла от предполагаемите си приятели. Съобразителен както винаги, той веднага се сети какво да каже — Кати-Бри била тръгнала към Града на сребърната луна, за да намери Дризт. Като се позамислеше, в думите му щеше да има дори зрънце истина.
	Ала когато погледна лицето на приятеля си и видя болката, която прозираше под яростта и жестоките белези, усети, че няма сили да го излъже.
	— Пусни ме — меко каза той и Бруенор, доловил искреното съчувствие в гласа му, внимателно му помогна да стъпи на крака.
	Риджис оправи смачканата си туника, поизтупа се и размаха малкото си юмруче в лицето на краля:
	— Как смееш! — изрева той.
	Бруенор занемя и направи крачка назад, слисан от необичайното държание на дребничкия си приятел.
	— Първо идва Дризт и ме принуждава да пазя тайна — продължаваше да се гневи полуръстът. — После пристига Кати-Бри и започва да ме подхвърля насам-натам, докато не изкопчи всичко. А сега и ти… Хубави другари съм си намерил, няма що!
	Острите думи поуспокоиха избухливото джудже, но само за миг. За каква тайна говореше Къркорещия корем?
	В този миг в стаята нахълта Тибълдорф Пуент. Доспехите му скърцаха все така ужасяващо, но за сметка на това, сега, освен обичайната мръсотия, по лицето и ръцете му лъщеше солидно количество масло. Той спря пред Бруенор, опитвайки се да разбере какво става и нетърпеливо потри омазаните си длани:
	— Да го прегърна ли, кралю? — обнадеждено попита той и поглади острата си броня.
	Бруенор му даде знак да не се меси.
	— Къде е момичето? — настоя той за трети път, бавно и спокойно, сякаш водеше най-обикновен приятелски разговор.
	Риджис си пое дълбоко дъх, кимна примирено и започна. Разказа му всичко, не скри дори, че бе помогнал на Кати-Бри, като даде маската и камата на убиеца.
	Лицето на краля отново започна да се изкривява в яростна гримаса, ала полуръстът успя да се задържи на висота (образно казано — въпреки всичко той все пак си оставаше дребничък полуръст) и възпря надигащия се в гърдите му гняв.
	— Нима вярата ми в Кати-Бри трябва да бъде по-малка от твоята? — простичко попита той, напомняйки му, че неговата дъщеря вече не е дете и не за първи път поема по опасни пътища.
	Бруенор не знаеше как да постъпи. Част от него изгаряше от желание да удуши Риджис, ала дълбоко в себе си разбираше, че просто иска да даде воля на гнева, който бушува в гърдите му. Пък и вината не беше на полуръста. Само че какво друго му оставаше да направи? Дризт и Кати-Бри вече бяха далеч-далеч оттук и той не можеше да ги настигне.
	Нито пък имаше сили дори да опита. Покритото с белези джудже сведе очи към пода. От гнева не бе останала и следа, изпитваше единствено онази смазваща скръб, която бе станала негова постоянна спътница през последните няколко седмици. Без да продума повече, той се обърна и напусна стаята. За доста неща трябваше да помисли и, за доброто на скъпата си дъщеря, не биваше да губи нито миг.
	Пуент недоумяващо местеше поглед от Риджис към Бъстър и обратно, ала обяснение така и не последва.

	* * *

	Лек шум, досущ като меките стъпки на ловуваща котка, бе единственото, което достигаше до ушите му. Скиталецът стоеше напълно неподвижен, изострил сетива до краен предел. Ако наистина бе котка, то тя несъмнено бе достатъчно близо, за да долови миризмата му и със сигурност знаеше, че в територията й има натрапник.
	Дризт внимателно огледа мястото, където се намираше. Тунелът лъкатушеше напред, като ту се разширяваше, ту неимоверно се стесняваше; подът бе груб, осеян с безброй ями и неравности, в стените зееха естествени ниши и дълбоки дупки. Таванът също се променяше непрекъснато, понякога сякаш го притискаше към земята, друг път бе толкова висок, че почти не се виждаше. С инфрачервеното си зрение Дризт съвсем ясно долавяше разликата в топлината, която излъчваха стените пред него — явно навсякъде имаше скални тераски.
	Една голяма котка с лекота можеше да се притаи върху някоя от тях, готова да скочи върху нищо неподозиращата жертва в мига, в който тя мине отдолу.
	Тази мисъл не бе никак приятна, само че скиталецът нямаше друг избор, освен да продължи. За да се върне, щеше да му се наложи да се изкатери обратно по улея и да продължи да крачи из горните нива, с надеждата да открие друг път надолу. Само че нито той, нито приятелите му можеха да си позволят такава загуба на време.
	Долепил гръб до стената, той запълзя напред. Едната му ръка здраво стискаше надарения с ледена магия ятаган, другата не се отделяше от дръжката на Сиянието. Все още не го бе извадил, защото не искаше допълнително да улесни котката, макар да знаеше, че хищниците, които върлуват из Подземния мрак, нямат нужда от светлина, за да открият плячката си.
	Предпазливо мина покрай входа на някаква широка, но плитка ниша и поспря до ръба на следващия отвор. Когато се убеди, че в тесния и дълбок проход не се крие никой, той се обърна…
	… и видя чифт зелени котешки очи да се взират в него от тераската на отсрещната стена.
	Гневният синкав пламък на Сиянието изпълни тунела. Дризт светкавично пренастрои зрението си към тази част на спектъра и побърза да се наведе, когато грамадният звяр скочи. Котката се приземи меко — с всичките си шест крака! — и направи крачка към него. Острите бели зъби проблеснаха в синкавия зрак, злите очи се впиха в лицето му.
	Подобно на пантера, странното същество имаше наситеночерна козина и бе голямо почти колкото Гуенивар. Дризт не знаеше какво да мисли. Ако пред себе си имаше пантера, щеше да се опита да я укроти, да покаже, че не е неин враг и че просто минава оттук. Ала създанието, което ръмжеше насреща му, съвсем не бе обикновена котка — с шестте си крака и дългите, подобни на камшици и завършващи с твърди шипове пипала, които стърчаха от раменете му и заплашително се гърчеха, то бе истинско чудовище!
	С присвити назад уши и оголени зъби, хищникът бавно обикаляше около противника си. Дризт приклекна ниско, протегнал ятаганите напред, готов всеки миг да отскочи встрани.
	Звярът присви средните и задните си лапи и се долепи до земята.
	После се хвърли напред. Дризт се престори, че иска да се отдръпне вляво и чудовището рязко спря. Скиталецът стори същото и скочи към него, насочил ятагана към главата му. Непогрешимо както винаги, оръжието се заби право между очите на звяра.
	И срещна само въздух. Повлечен от инерцията, Дризт залитна, но се задържа на крака и светкавично се претърколи вдясно. Успя да опази главата си от пипалата на чудовището, но едно от тях все пак го одраска по крака. Огромните лапи фучаха наоколо му, но двата ятагана някак си съумяха да ги задържат настрани, докато скиталецът се изправи и се хвърли встрани.
	Отдалечи се малко от опасната котка и отново приклекна, поизгубил част от увереността си, че може да се справи с този враг. Чудовището беше хитро — Дризт изобщо не очакваше подобна уловка от едно животно. Което бе по-лошо, дори не разбираше как така бе пропуснал. Ударът му бе съвършено премерен и колкото и да бе пъргав, звярът просто не можеше да отскочи достатъчно бързо, за да го избегне.
	Едно от пипалата се протегна към него и той замахна със Сиянието, с надеждата да го отсече.
	Отново срещна само въздух и се завъртя на другата страна, но не успя да избегне болезнения удар, долетял отляво.
	Чудовището вдигна огромната си лапа и се опита да го прикове към стената.
	И този път войнският инстинкт на Дризт го спаси. Вместо да се отдръпне от връхлитащата лапа (която щеше да го разкъса на парчета само с няколко движения), той последва посоката и се хвърли на пода, вдигнал ръце над тялото си, за да се опази от зиналата паст на звяра. Чувстваше се като мишка, бягаща от домашна котка, само дето котката имаше още един чифт лапи, от които трябваше да се пази.
	Дризт не спираше да размахва ръце и най-неочаквано усети, че оръжието му потъва в мека плът. Не виждаше нищо, но когато се измъкна от хватката на звяра разбра, че именно това го бе спасило. Изправи се и отскочи, после светкавично се претърколи встрани. Шипестите пипала изтракаха на милиметри над главата му, но не успяха да го ранят.
	Беше нанесъл единствения си удар, без да вижда своя противник.
	С яростен рев, който прокънтя надлъж и нашир, чудовището се нахвърли върху скиталеца, а зелените му очи грееха като факли в мрака.
	Дризт бързо смени тактиката и се изплю право срещу връхлитащия звяр. Както очакваше, уцели само скалите, макар пантерата да не бе направила никакъв опит да се предпази. Тя просто не бе там, където изглеждаше.
	Дризт трескаво се опита да си припомни уроците от Академията на Мензоберанзан. Беше чувал за тези същества, но те не се срещаха много често и учителите не им бяха отделили кой знае колко време.
	Чудовищната котка скочи отгоре му. Скиталецът се хвърли право между гърчещите се пипала и замахна слепешком, на около един метър вдясно от мястото, където се намираше химерният образ.
	Само че пантерата бе вляво от него и когато ятаганът за пореден път срещна само въздух, Дризт разбра, че здравата е загазил. Отдръпна се, но не бе достатъчно бърз и усети как острите нокти на чудовището се впиват в крака му — същия крак, който Артемис Ентрери замалко не бе осакатил при последната им битка. Сиянието проблесна в мрака и прониза предната лапа на котката, принуждавайки я да отстъпи назад. Вкопчени в безмилостна схватка, двамата политнаха към земята. Дризт почувства парещия дъх на пантерата върху рамото си и светкавично замахна, за да й попречи да отхапе ръката му.
	Затвори очи (и бездруго те само щяха да го объркат) и с всички сили стовари дръжката на Сиянието върху главата на чудовището, после се откопчи от лапите му и побягна настрани. Острият край на едно от пипалата го одраска по гърба и той побърза да се хвърли на земята.
	После, без да обръща внимание на болезненото ужилване, отново се изправи на крака. Достигна широката, плитка ниша и рязко се обърна. Чудовището го следваше по петите.
	Скиталецът призова вродените си магически умения и облакът непрогледен мрак, който създаде, погълна синкавия светлик на Сиянието и пламналите очи на пантерата.
	Без да губи и миг, Дризт направи крачка встрани, после пристъпи напред, за да попречи на звяра да излезе от магическата тъма. Едно от пипалата изсвистя на сантиметри от лицето му и политна в другата посока. Със сурова усмивка на уста, той вдигна оръжието си и го пресрещна. Разсечено на две, то тупна на земята.
	Болезненият рев на чудовището помогна на Дризт да се ориентира в черния облак и той започна да сипе удар след удар с единия си ятаган, докато с другия държеше оцелялото пипало далече от тялото си.
	Разярената котка скочи напред, ала елфът я усети и светкавично се хвърли на земята, вдигнал ръце над главата си. Двете му оръжия се забиха до дръжките в незащитения корем на чудовището.
	Лошо ранено, то не можа да спре навреме и се блъсна в стената. Преди да успее да се надигне, Сиянието се стовари върху главата му. Обезумяла от болка и гняв, пантерата скочи на крака и се обърна. Тежките лапи свистяха във въздуха, огромната паст зееше хищно отворена.
	Сиянието вече я очакваше. Върхът му се плъзна по муцуната и се насочи към врата. Звярът вдигна предната си лапа и така яростно удари магическото оръжие, че замалко не го изби от ръката на елфа. Впрегнал всичките си сили, Дризт стисна ятагана и бавно заотстъпва назад.
	Някак си успя да удържи напора на чудовищния си противник, но се видя принуден да излезе от непрогледния мрак, който бе призовал. Затвори очи и усети, че звярът се кани да го удари с единственото си пипало. Рязко се обърна и още по-здраво улови Сиянието. Острият шип се обви около гърба му, но Дризт бе по-бърз и като вдигна лакът, му попречи да го зашлеви през лицето.
	В същото време Сиянието се заби дълбоко в тялото на пантерата. От гърлото се разнесе задавен, гъргорещ звук, ала тежките лапи забарабаниха по тялото на елфа, впиха се в плаща му и одраскаха фината митрилна ризница. Въпреки болката, чудовището се опита да извие ранения си врат и да ухапе нападателя си.
	Със свободната си ръка Дризт започна да нанася удар след удар по главата на звяра.
	Горещата паст зейна на сантиметри от корема му, острите нокти се впиха в тялото му. Една от брънките на ризницата му поддаде и върху кожата му се проточи грозна драскотина.
	Ударите все така валяха по главата на чудовището.
	Вкопчени в смъртоносна схватка, двамата рухнаха на земята. В погледа на звяра Дризт видя гибел и отчаяно опита да се отскубне. Внезапно тежките лапи се отпуснаха и той разбра, че пантерата е мъртва. Най-сетне успя да се откопчи от желязната хватка и се изправи. Дори в смъртта си, злите очи огряваха мрака с жесток зелен пламък.

	* * *

	— По-добре недей да влизаш — посъветва го един от стражите пред стаята на Бруенор.
	Риджис с интерес се взря в лицето му — май никога не бе виждал джудже да пребледнее така!
	В този миг вратата рязко се отвори и цяла група джуджета, облечени в тежки доспехи и въоръжени до уши, се втурнаха навън, препъвайки се в отчаяния си опит да се махнат колкото се може по-бързо. От вътрешността на стаята долетя порой ругатни и проклятия.
	Един от стражите се накани да затвори вратата, ала Риджис го изпревари и се вмъкна вътре.
	Бруенор крачеше напред-назад, като не пропускаше да изрита трона си всеки път, щом мине покрай него. По-начумерен от обикновено, генерал Дагна седеше на своя стол, а Тибълдорф Пуент възторжено подрипваше зад краля си, като много внимаваше да се отдръпва навреме от пътя му, ако той се обърне.
	— Глупави жреци! — изръмжа Бруенор.
	— Сега, когато Кобъл вече не е между нас, никой не е достатъчно могъщ, за да… — опита се да обясни Дагна, ала кралят изобщо не го слушаше.
	— Глупави жреци! — натъртено повтори той.
	— Точно така! — побърза да се съгласи Пуент.
	— Кралю, изпратихме два отряда към Града на сребърната луна и още един на север — отново се обади генералът. — А половината от войниците ми не спират да кръстосват долните тунели.
	— Ще изпратя и останалата половина, ако онез’ долу не ми покажат пътя! — изрева Бруенор.
	Риджис, който все още стоеше незабелязан край вратата, усети как го обзема задоволство. Бруенор — онзи Бруенор, когото помнеше от времето преди смъртта на Уолфгар! — бе готов да обърне земята, само и само да открие Дризт и Кати-Бри. Старото джудже най-сетне бе разпалило огъня в гърдите си!
	— Ама там има поне хиляда тунели! — мъчеше се да го вразуми Дагна. — Можем да изследваме някои от тях в продължение на цяла седмица, само за да открием накрая, че са задънени.
	— Тогаз изпратете хиляда джуджета! — сопна се Бруенор и отново започна да крачи напред-назад.
	Внезапно погледът му падна върху Риджис и той се закова на място, при което Пуент не успя да спре навреме и се блъсна в гърба му.
	— Какво гледаш? — тросна се той.
	„Най-стария си приятел“ искаше да отвърне полуръстът, ала вместо това само сви рамене. За миг в здравото око на Бруенор като че ли проблесна гневен пламък и Риджис се запита дали джуджето не се кани да се нахвърли върху него и в яростта си да го удуши с голи ръце. Вместо това кралят си пое дълбоко дъх и седна на трона си.
	Полуръстът се приближи и изпитателно се взря в него, без да обръща внимание на генерал Дагна, който упорито твърдеше, че вече е напълно невъзможно да настигнат двамата приятели. Беше чул достатъчно, за да разбере, че Дагна не е особено разтревожен за Кати-Бри и Дризт. Не че това го учудваше особено — всички знаеха, че чепатото джудже не обича особено останалите раси.
	— Ако поне проклетата котка беше с нас — започна Бруенор и в погледа, който хвърли на Риджис, отново проблесна старият гняв; полуръстът скри ръце зад гърба си и се направи, че не го чува. — Или поне вещерския медальон! Къде, в името на Деветте пъкъла, се е дянал пък той?
	Макар да изтръпваше при всеки гневен изблик на приятеля си, Риджис нито за секунда не изпита съжаление, задето бе помогнал на Кати-Бри и й бе дал Гуенивар.
	И макар да се боеше, че Бруенор всеки миг може да му стовари някой юмрук в лицето, искрено се радваше да види предишния плам отново да гори в очите му.


	Глава 9
	В клетка

	Пътеката бе тясна и камениста и много по-често им се налагаше да водят конете за юздите, отколкото да ги яздят. В очите на Кати-Бри всеки сантиметър беше същинско мъчение. Предишната нощ бе зърнала един лагерен огън да проблясва в далечината и веднага бе хукнала към кобилата си — сърцето й нашепваше извън всякакво съмнение, че край него седи не друг, а самият Дризт. Фрет бе побързал да се намеси, обяснявайки, че при цялата си магия, подковите не могат да предпазят жребците от изтощение. Освен това бе напомнил, че нощем планините стават десетократно по-опасни, отколкото през деня.
	На Кати-Бри не бе останало друго, освен да се върне край техния огън, обзета от най-черно униние. За миг се поколеба дали да не повика Гуенивар и да я изпрати да открие Дризт, ала като поразмисли по-добре, се отказа. Другият огън бе прекалено далеч, просто една почти невидима точица в мрака, и тя не можеше да бъде сигурна, че там наистина седи скиталецът.
	Ала сега, когато бе съмнало и те бавно и мъчително крачеха нагоре, младата жена не можеше да прогони мисълта, че е сгрешила. Като виждаше как Фрет замислено се почесва по брадата и час по час се оглежда наоколо, все по-силно й се искаше лагерният огън да грее някъде в далечината и да ги води.
	— Ще открием пещерата! — не спираше да я убеждава спретнатото джудже всеки път, когато зърнеше мрачното й изражение.
	Утрото премина в следобед, по земята запълзяха дълги сенки.
	— Трябва да си изберем място за нощуване — рече Фрет, когато слънчевите лъчи започнаха да гаснат.
	— Продължаваме — възпротиви се Кати-Бри. — Ако онова миналата вечер наистина бе огънят на Дризт, той вече има един ден преднина, въпреки прехвалените ти магически подкови!
	— Не мога да намеря пещерата в мрака! — отвърна джуджето. — Виж, ако става въпрос за някой великан или трол, сигурно никак няма да се затрудня, пък и доста вълци се навъртат из тези земи, но пещерата…
	Гневната гримаса на Кати-Бри го накара да се замисли дали сарказмът му бе особено уместен.
	— Добре де! — отказа се то най-сетне. — Ще спрем едва когато се стъмни съвсем.
	Продължиха напред, докато Кати-Бри вече не можеше да различи кобилата, която вървеше до нея, а понито на Фрет замалко не полетя в една пропаст. Най-сетне упоритата млада жена се видя принудена да отстъпи.
	Избраха си подходящо за лагеруване място, но вместо да седне край огъня, Кати-Бри се изкатери до върха на най-високото дърво, което успя да открие (строен, зелен бор) и впери поглед към хоризонта. Ако далечният пламък отново затрептеше в мрака, нищо нямаше да я разубеди да се втурне натам или поне да изпрати Гуенивар.
	Ала тази нощ хоризонтът остана тъмен.
	Тръгнаха отново, веднага щом първите утринни лъчи изсветлиха небето. Не бяха яздили повече от час, когато Фрет развълнувано плесна с ръце — най-сетне бе открил позната пътека.
	— Вече сме съвсем близо! — увери я той.
	Пътечката ту потъваше между високите дървета на малки, скалисти долчинки, ту отново се изкачваше нагоре към пусти, каменисти плата. Веднъж Фрет завърза понито си край един бор и пое по стръмния хребет, само за да открие след двучасово мъчително катерене, че това не е планината, която му трябва.
	Следобедът вече преваляше, когато двамата най-сетне се убедиха, че предишното обещание на Фрет, че са „съвсем близо“ е било вярно — от онова място до пещерата имаше не повече от половин миля. Ала да се открие точно определена пещера в планината не е никак лека задача, дори за едно джудже, пък и Фредегар бе идвал тук само веднъж и то преди почти двадесет години.
	Намериха я, когато вечерният сумрак се спускаше над земята. Кати-Бри се зае да огледа следите на входа, разрови угасналата жар и недоволно поклати глава. Макар отдавна изстинал, огънят, който бе горял там, очевидно бе стъкнат от грижливата ръка на някой пазител.
	— Бил е тук преди две нощи — отсече тя и като отметна червеникавокафявите си къдри, измери Фредегар с леден поглед, сякаш вината беше негова, после се обърна към планината, там, откъдето преди две нощи бе зърнала далечното пламъче.
	— Нямаше да стигнем навреме — отвърна джуджето. — Да, щеше да се втурнеш в мрака, но…
	— Светлината на огъня щеше да ни води — прекъсна го младата жена.
	— Докога? — опита се да я отрезви Фрет. — Видяхме го за миг, понеже открихме пролука между дърветата. В мига, в който се спуснехме в първата долчинка или минехме твърде близо до планината, светлинката щеше да изчезне. И къде щяхме да бъдем тогава, упорита дъще на Бруенор?
	Гневната гримаса на Кати-Бри го накара да махне отчаяно с ръка й да се откаже.
	Прав беше, разбираше младата жена. Макар от мястото, където бяха лагерували онази нощ да ги деляха само няколко мили, пътищата, които водеха дотук, бяха коварни, ту се спускаха надолу почти отвесно, ту рязко се изкачваха нагоре, криволичеха и се виеха между острите скали. Бяха изминали поне двадесет мили, за да се доберат до пещерата, и дори Гуенивар не би могла да стигне навреме.
	Само че това изобщо не можеше да успокои Кати-Бри. Беше се зарекла да открие Дризт и да го накара да се върне обратно, и ето че сега стоеше насред планинския пущинак, а пред нея, черен като пастта на смъртта, зееше входът на Подземния мрак.
	— Ще се върнем в Града на сребърната луна — обади се Фрет. — Сигурен съм, че лейди Алустриел ще намери някого — тя има толкова много съюзници! — който е в състояние да открие елфа.
	— Какво? — не разбра Кати-Бри.
	— Постъпката ти беше храбра — отвърна джуджето. — Баща ти ще се гордее с теб, но…
	Младата жена го блъсна настрани и се втурна към входа на пещерата. Едва се удържа да не извика, когато стъпи върху някакъв остър камък, ала не искаше да изглежда смешна в очите на Фрет, затова стисна зъби и преглътна болката, без дори да простене. Но докато несръчно се опитваше да прибере праханта и фенера си, не можеше да не си помисли, че всъщност наистина се държи нелепо.
	— Знаеш ли, тя много те харесва — подхвърли джуджето.
	Нехайната забележка накара Кати-Бри да изпусне раницата си и да го зяпне учудено.
	— Алустриел, имам предвид — поясни Фрет, когото сгъстяващият се вечерен сумрак бе превърнал в неясен тъмен силует на фона на храсталаците.
	Младата жена не знаеше какво да каже. Така и не бе успяла да се отпусне в присъствието на великолепната владетелка на Града на сребърната луна. Тъкмо напротив, независимо дали го правеше нарочно или неволно, Алустриел винаги я караше да се чувства дребна и незначителна.
	— Наистина — увери я Фрет. — Харесва те и ти се възхищава.
	— Оркски брътвежи! — сопна се Кати-Бри, без да може да се отърве от усещането, че й се подиграват.
	— Приличаш на сестра й, Ястреборъката Чучулига — спокойно продължи той, сякаш не я бе чул. — Рядко съм срещал по-смела жена от нея.
	И този път Кати-Бри не можа да отвърне нищо. Неведнъж бе чувала разкази за сестрата на лейди Алустриел, прочутата жена — пазител, и тайничко бе започнала да вярва, че самата тя донякъде прилича на нея. Изведнъж усети, че думите на Фрет вече не звучат чак толкова невероятно.
	— Уви за Алустриел! — въздъхна джуджето. — Така й се иска да е като теб.
	— Само един орк би го повярвал! — не успя да се въздържи Кати-Бри — мисълта, че величествената владетелка на Града на сребърната луна би могла да й завижда за каквото и да било, й се струваше повече от нелепа.
	— Само един човек не би го повярвал! — не остана длъжен Фредегар. — Какво ви има на вас хората, та никога не можете правилно да прецените колко струвате? Или имате неоправдано високо мнение за себе си, или незаслужено се подценявате! Алустриел те харесва, дори ти се възхищава. Та нима ако смяташе, че си смешна, а планът ти — безразсъден, щеше да полага толкова усилия да ти помогне? Нима щеше да изпрати мен, един от най-ценните си съветници, да ти покаже пътя? И нима, дъще на Бруенор Бойния чук, щеше да ти даде това?
	При тези думи той вдигна ръка, но сумракът погълна очертанията на изящния предмет, който държеше. Кати-Бри бавно отиде при него, без да спира да размишлява над чутото току-що.
	— Красива е — призна тя, когато видя фината диадема; нежната сребърна верижка хвърляше меки отблясъци в мрака, черна жилчица прорязваше сърцевината на големия бледозелен камък, вграден в средата й.
	— Тя е нещо повече от красива — отговори Фрет и й даде знак да си я сложи.
	Младата жена послушно закопча украшението. Намести камъка на челото си и едва успя да запази равновесие, когато всичко около нея внезапно избледня и потрепери. Осъзна, че Фредегар вече не бе неясен сивкав силует на фона на храстите. Виждаше лицето му така ясно, сякаш бе ден! Напълно слисана, тя се обърна към пещерата. Черната паст, която само допреди миг я плашеше с мрачната си непроницаемост, бе отстъпила място на най-обикновен тунел, окъпан в приглушена звездна светлина.
	Кати-Бри не можеше да го види, разбира се, но черната жилчица, заключена в бледозеления камък, се бе разширила като зеница.
	— Да тръгнеш из Подземния мрак с факла в ръка не е най-разумното, което можеш да сториш — отбеляза Фрет. — Дори трепкащото пламъче на една-единствена свещичка би те издало начаса. Пък и колко гориво би могла да вземеш със себе си? Фенерът ти ще се окаже напълно безполезен още на втория ден. Е, Котешкото око няма нужда от нищо, което да го подклажда.
	— Котешкото око?
	— Така се казва — поясни Фрет. — Алустриел лично го омагьоса. Всъщност би трябвало да изпълва мрака със сив зрак, ала господарката така обича звездната светлина… Малцина в Царствата могат да се похвалят, че са били удостоявани с честта да получат този безценен дар.
	Кати-Бри кимна, без да знае какво да отвърне. Усети как я пронизва чувство на силно угризение при мисълта за начина, по който се бе държала с лейди Алустриел. Как изобщо бе могла да се съмнява в нея, как бе допуснала ревността да я заслепи така!
	— Трябваше да се опитам да те разубедя — продължи джуджето, — ала Алустриел прекрасно знаеше, че няма да успея и че ще последваш зова на сърцето си, дори той да те отведе в Подземния мрак. Прекалено много приличаш на Ястреборъката — решителна, твърдоглава и убедена в собственото си безсмъртие. И макар да се бои от опасностите, с които ще бъде осеян пътят ти, тя твърдо вярва, че нищо не може и не бива да те спре.
	В гласа на джуджето нямаше и следа от сарказъм или снизхождение и Кати-Бри за пореден път почувства, че няма какво да отвърне.
	— Ще останеш ли да нощуваш в пещерата? — попита Фрет. — Мога да запаля огън, ако искаш.
	Младата жена поклати глава — и без това бе изгубила твърде много време.
	— Така си и мислех — прошепна джуджето на себе си.
	Кати-Бри, която вече отиваше към входа на мрачния тунел, дори не го чу. Поспря за миг, за да извика Гуенивар — присъствието на вярното животно щеше да й даде подкрепата, от която се нуждаеше в този момент. Когато пантерата се материализира до нея, младата жена се обърна назад, за да помоли Фредегар да поблагодари на Алустриел от нейно име, ала него вече го нямаше.
	— Да вървим, Гуен — тихичко рече тя и опита да се усмихне. — Трябва да открием Дризт.
	Гуенивар внимателно подуши входа на тунела, после смело прекрачи прага му, очевидно уловила дирята на господаря си.
	Кати-Бри не я последва веднага. Вперила поглед в звездите, които пръскаха нежния си светлик по пода на пещерата, тя се запита дали някога ще ги види отново.


	Глава 10
	Стари приятели

	Прекосяваше тесни тунели и просторни галерии, чиито стени се губеха в далечината. Краката му затъваха в тинята на многобройните мочурища, после все така безшумно продължаваха по коравите камъни. Всяка стъпка, която го отвеждаше все по-надълбоко в недрата на Подземния мрак, събуждаше нови и нови спомени в съзнанието на Дризт До’Урден и го връщаше обратно към дните, когато кръстосваше тези опасни места надлъж и нашир. Дните, когато самият той беше ловец.
	Трябваше отново да намери тази част от себе си, първична и дива, която сякаш се бе сляла в едно с инстинктите му. В Подземния мрак нямаше време за внимателно претегляне на ходовете, тук трябваше да се действа незабавно.
	Дризт потръпваше при мисълта да се върне обратно към онова състояние на тялото и духа, всъщност мразеше цялото това пътуване, ала нямаше друг избор, освен да продължи напред с мисълта, че ако се провали, ако падне убит тук, в пустошта на Подземния мрак, преди да е достигнал Мензоберанзан, нищо добро не очаква приятелите му. Без да знаят, че него вече го няма, мрачните елфи щяха да нахлуят в Митрил Хол. Заради Бруенор, Риджис и Кати-Бри, Дризт трябваше да продължи и отново да се превърне в първичния ловец, който някога бе бродил тук.
	Изкатери се до тавана на един висок тунел и като мушна крака в някаква цепнатина между скалните пластове, заспа, увиснал надолу с главата и с ръце, положени върху дръжките на двата магически ятагана.
	Не бе минал и час, когато едва доловимо раздвижване нейде в далечината го събуди. Шумът бе съвсем слаб, навярно от мекото пошляпване на бос крак в тинята на някое блато, ала той затаи дъх и внимателно се вслуша в играта на ехото, мъчейки се да определи посоката, от която бе долетял звукът.
	Издърпа крака си от пукнатината и скочи на пода. Меките върхове на ботушите поеха тежестта на тялото му и заглушиха всеки шум, който би могъл да го издаде. Дризт продължи по пътя си тичешком, като гледаше да се държи настрани от източника на далечното ехо — не искаше други битки, преди да стигне до Мензоберанзан.
	Увереността му нарастваше с всяка изминала секунда. Инстинктите му се завръщаха заедно със спомените за времето, прекарано из тези места. Скоро достигна ново тресавище. Въздухът тук бе горещ и душен, навсякъде се носеше звук на шипящо клокочене. Лъскави от влагата сталагмити и сталактити, които проблясваха настойчиво в очите му, настроени към инфрачервената част на спектъра, осейваха пода и тавана и превръщаха тунела в същински лабиринт.
	Дризт познаваше това място, беше минал оттук, преди да излезе на Повърхността. Тази мисъл го изпълни със смесени чувства. Беше на прав път и това го караше да изпитва едновременно облекчение и мрачно вълнение. Шепотът на водата щеше да го води — тунелът, който му трябваше, започваше отвъд топлите извори.
	Въздухът ставаше все по-горещ, ала Дризт не свали плаща си — не искаше да ходи из тези опасни земи само с един ятаган в ръка.
	А мястото наистина беше опасно. Многобройните могили можеха да крият всякакви чудовища, сгъстяващата се тиня го теглеше надолу и правеше безшумното придвижване все по-трудно. Ако задържеше крака си на едно място само миг по-дълго, отколкото бе необходимо, калта веднага полепваше по ботуша му и го освобождаваше от лепкавата си прегръдка с всмукващ звук. В един момент Дризт поспря за малко, мъчейки се да разгадае играта на ехото. Отне му само миг, за да разбере, че шумът не бе предизвикан само от него.
	Бързо огледа местността, търсейки разлика в топлината на сталагмитите. Звукът ставаше все по-силен и Дризт много скоро разбра, че към него се приближава цял отряд. Както и очакваше, неизвестните същества не носеха факли или друг източник на светлина.
	Дризт застана под острия връх на един сталактит, който стигаше почти на метър от пода. Приклекна на земята и спусна плаща над коленете си, като много внимаваше някой от краката му да не стърчи изпод конусовидното образувание. После вдигна очи към сталактита над главата си, прокара пръсти по гладката му повърхност и се улови за него малко над върха.
	Затвори очи и сви глава между раменете си.
	Едно последно наместване и Дризт се превърна в сталагмитна могила.
	Много скоро шумът се засили и цялата местност се изпълни с дрезгави гоблинови гласове. Скиталецът си позволи да надникне само веднъж, за да се увери, че злите същества наистина не носят факли. Колко жалко щеше да бъде прикритието му, ако върху свитото му тяло попаднеше дори само един лъч светлина!
	Ала да останеш незабелязан в тъмата на Подземния мрак бе съвсем различно от това да се спотаиш в гората, дори и в най-непрогледната нощ. Единственото, което имаше значение тук, бе да се заглуши телесната топлина, а Дризт бе сигурен, че въздухът и сталагмитите наоколо са поне толкова горещи, колкото и плащът му.
	Един от гоблините мина на по-малко от метър от него. Гнусните чудовища, които според Дризт трябваше да наброяват поне двадесет, бяха навсякъде и той започна да обмисля как най-бързо би могъл да извади оръжията си. Ако дори един гоблин се бутнеше в него, с играта му беше свършено и той щеше да се опита да разкъса редиците им и да побегне, преди глупавите създания да са разбрали какво става.
	Така и не се стигна до това. Гоблините продължиха по пътя си, без да забележат спотаения сред скалите елф.
	Когато малко по-късно Дризт се осмели да отвори очи, в тях гореше отдавна забравен пламък — ловецът от Подземния мрак се бе завърнал. Той остана неподвижен още миг, за да се увери, че някое от чудовищата не е изостанало, после отново се впусна в бяг, безшумен като смъртта.
	Още в мига, в който видя трупа, Кати-Бри разбра, че именно Дризт бе погубил чудовищната шесткрака пантера. Не можеше да сбърка характерните следи от закривените ятагани, освен това се съмняваше, че някой друг е в състояние да убие подобен звяр толкова чисто.
	— Това е дело на Дризт — прошепна тя на Гуенивар. — Не са минали и два дни.
	Видът на мъртвото чудовище за пореден път й напомни колко уязвима бе тук. Щом дори Дризт, при всичките си познания за Подземния мрак и умението да се промъква безшумно, се бе видял принуден да се бие, как можеше тя да се надява, че ще се измъкне невредима от тези тунели?
	Внезапно младата жена почувства нужда от приятелска подкрепа и се облегна на Гуенивар. Не можеше да я задържи още дълго — домът на пантерата бе Звездната равнина и тя трябваше да се връща там, за да си отпочива. Всъщност Кати-Бри бе възнамерявала да прекара първия си час в Подземния мрак сама, изобщо не бе имала намерение да напусне пещерата с Гуенивар до себе си, ала в последния момент смелостта й бе изневерила. Имаше нужда от присъствието на вярното животно, докато прави първите крачки в това непознато и опасно място. С напредването на деня младата жена бе започнала да си възвръща увереността и бе решила да отпрати Гуенивар, веднага щом пътят стане повече или по-малко ясен, веднага щом достигнат място с по-малко странични коридори. Сега като че ли най-сетне го бяха намерили, ала заедно с него откриха и трупа.
	Кати-Бри нареди на Гуенивар да се държи близо до нея и отново пое напред. Знаеше, че сега е моментът да я отпрати, че не бива да я изтощава повече, за да може да я повика в случай на истинска нужда, ала оправдаваше бавенето си с извинението, че наоколо може да е пълно с най-различни мършоядни зверове или други шесткраки чудовища.
	Измина половин час, през който всичко си остана все така тихо и спокойно. Най-сетне тя спря и събра цялата си смелост. Да изпрати Гуенивар обратно в Звездната равнина бе може би най-безстрашната постъпка в целия й досегашен живот и когато сивкавата мъгла се разсея, Кати-Бри усети как благодарността й към лейди Алустриел нараства.
	Наистина, беше сама в Подземния мрак, съвсем сама в безкрайния лабиринт от тунели, в които бродеха какви ли не смъртоносни чудовища. Ала поне виждаше и вълшебната звездна светлина — красива дори тук, сред мъртвешки сивите скали — повдигаше духа й.
	Кати-Бри си пое дълбоко дъх и решително стисна зъби. Мислите й се върнаха към Уолфгар и тя отново се зарече, че няма да позволи да отнемат още един от приятелите й. Дризт имаше нужда от нея и тя за нищо на света нямаше да остави страхът да я надвие и да я откаже от взетото решение.
	Стисна медальона и остави магическата топлина да проникне в тялото й и да й покаже верния път.
	После отново пое напред, а всяка стъпка все повече я отдалечаваше от света на слънцето.

	* * *

	След като остави горещите извори зад гърба си, Дризт ускори крачка — беше си припомнил не само верния път, но и многобройните врагове, от които трябваше да се пази.
	Дните течаха, без да се случи нищо особено, мина седмица, после втора, а Дризт все така не спираше неуморния си бяг. Беше му отнело повече от месец, за да стигне от Блингденстоун (градът на гномовете, който се издигаше на около петдесет мили западно от Мензоберанзан) до Повърхността, но сега, когато бе убеден, че над Митрил Хол е надвиснала смъртна опасност, той бе твърдо решен да съкрати това време.
	Лъкатушещият и постоянно стесняващ се тунел най-сетне го отведе до кръстопътя, който търсеше и от който тръгваха два отделни коридора — един на север и един на запад. Макар да подозираше, че ако поеме на север, най-вероятно ще стигне по-бързо до Мензоберанзан, Дризт избра западния път с тайната надежда да срещне някой стар приятел.
	Няколко дни по-късно, той се движеше все така бързо, но сега час по час опираше ухо о каменните стени, мъчейки се да долови познатото ритмично почукване. Блингденстоун не беше далече и наоколо сигурно се трудеха не един и двама свиърфнебли. Само че галериите си оставаха все така безмълвни и Дризт започна да осъзнава, че не разполага с много време. Поколеба се дали да не се отбие в града на гномовете, ала после се отказа — и без това се бе забавил твърде много. Дошъл бе моментът да се завърне в Мензоберанзан.
	Не беше минал и час, когато до ушите му достигна далечен шум. За миг Дризт си помисли, че най-сетне е открил неуловимите миньори, ала усмивката му бързо се стопи, когато острият му слух различи звън на желязо и агонизиращи викове.
	Някъде кипеше битка.
	Скиталецът се втурна натам, откъдето идваше шумът, ала бързо разбра, че ниският коридор, чиито стени бяха покрити с меко проблясващи лишеи, няма изход. Без да спира нито за миг, той се върна обратно и скоро достигна два тунела, които отиваха в една и съща посока, макар единият да бе много по-стръмен. Шумът от битката се носеше и от двата прохода.
	Дризт реши да тръгне нагоре. Зад поредния завой видя неголяма пролука и веднага разбра, че е открил онова, което търси. Много предпазливо се покатери върху малка тераска, която се издигаше на около шест метра над пода на просторната галерия. Там долу, върху осеяния със скални могили под, свиърфнебли и мрачни елфи се бяха вкопчили в жестока битка.
	Свиърфнебли и мрачни елфи! Дризт се отпусна на земята и опря гръб о стената зад себе си. Прекрасно знаеше, че гномовете не са зли; сигурен бе, че не те, а жестоките му събратя са причината за това кръвопролитие, че най-вероятно бяха заложили засада на нищо неподозиращите миньори. Отчаяно искаше да се притече на помощ на далече по-малобройните свиърфнебли, но усещаше, че няма сили да го стори. Наистина, и преди бе вадил оръжие на свой събрат, дори бе убивал елфи на мрака, ала никога не го бе правил с чиста съвест. Та нали кръвта, която течеше във вените им, бе същата като неговата! Дали между тях нямаше друг Закнафейн? Или друг Дризт До’Урден?
	Един от Мрачните, увлечен в преследване на тежко ранения си противник, се изкатери върху някакъв скален къс, само за да открие, че това е земен дух, най-могъщият съюзник на свиърфнеблите. Две огромни каменни ръце се обвиха около него и изстискаха и последната капчица живот от тялото му, без да усетят нещо повече от леко одраскване, когато мечът на издъхващия войн се впи в дебелата им кожа.
	Вълна на ужас заля Дризт при тази страховита гледка, ала заедно с нея го обзе и облекчение — очевидно свиърфнеблите някак си съумяваха да удържат положението. Земният дух се обърна и бавно пристъпи напред, при което земята се разлюля, а един масивен сталагмит рухна, разтрошен на хиляди парченца.
	Гномовете се скупчиха зад гигантския си съюзник, мъчейки се да въведат поне малко ред във всеобщия хаос. Мрачните елфи се разбягаха при настъпването на каменното чудовище и свиърфнеблите успяха да си проправят път през лабиринта от сталагмитни могили и да се съберат с останалите си другари. Един снажен гном (надзирател, както предположи Дризт) надвика врявата и даде заповед да се прекоси галерията.
	Дризт приклекна още по-ниско върху тераската. От мястото си съвсем ясно виждаше как опитните елфически войни се разпръсват и постепенно обграждат противниците си, използвайки сталагмитите за прикритие. Част от тях незабелязано се придвижиха до изхода, към който се бяха насочили гномовете, и заеха стратегическа позиция край него. Само че дори това нямаше да е в състояние да спре земния дух, а веднъж озовали се в коридора, свиърфнеблите щяха да се втурнат към Блингденстоун и да оставят съюзника си да прикрие отстъплението им.
	В този миг пред каменното чудовище се изправиха три жрици. Дризт не можа да сдържи горчивата си въздишка при вида на извезаните им с паяци одежди — появата на свещенослужителките на Лолт означаваше сигурна смърт за гномовете.
	Трите жрици подеха нисък напев и от разперените им ръце като ситен дъжд се посипаха пръски прозирна мъгла. Щом фините капчици докоснаха земния дух, тялото му започна да се разтваря и там, където допреди малко сивееше яка скала, бързо се застичаха кални вадички.
	Жриците продължаваха бавния напев. С разкривено от ярост и от омекналата пръст лице, земният дух протегна ръце към тях.
	Нова струя от магическата мъгла го удари право в гърдите и откъсна голямо парче от каменната му плът. Прекалено погълната от заклинанието, жрицата, която беше нанесла удара, не съумя да се отдръпне навреме и миг по-късно полетя във въздуха с пречупен гръбнак.
	Другите две свещенослужителки обаче не се уплашиха и следващият магически прилив разтопи краката на чудовището. То се срути на земята, мъчейки се да възстанови засегнатите си крайници, ала смъртоносният дъжд на жриците продължаваше да се сипе отгоре му. Виждайки, че с каменния им съюзник е свършено, водачът на гномовете ги поведе в отчаяна атака. В безстрашния си устрем свиърфнеблите успяха да повалят една от жриците, ала нямаха време да се зарадват на малката си победа, защото скритите зад гърба им елфи се хвърлиха напред и сключиха непробиваем обръч около тях. Битката се разгоря с нови сили, този път точно в краката на Дризт.
	Той с ужас видя как трима елфи се нахвърлят върху един-единствен гном, който умря още преди жестоко посеченото му тяло да докосне земята.
	Дризт повече нямаше извинение да не се намесва. Той по-добре от всеки друг знаеше разликата между добро и зло, прекрасно разбираше и какво означава появата на трите жрици. Лавандуловите му очи лумнаха с изпепеляващ огън, магическите ятагани изскочиха от ножниците си, синкав пламък окъпа Сиянието.
	Скиталецът бързо забеляза последната оцеляла жрица. Полускрита зад висока, тясна могила, тя тъкмо докосваше челото на един гном. Злощастното създание дори не помръдна, просто стоеше като вкаменено на мястото си и тихо стенеше, а по тялото му пробягваха болезнени тръпки, докато жрицата буквално изпиваше живота му.
	Дризт мушна Сиянието под мишницата на другата си ръка и скочи, обгръщайки върха на тясната могила в своеобразния обръч. Завъртя се около нея и се приземи точно пред жрицата.
	Без да разбира какво става, но приемайки Дризт за съюзник, тя изрече поредица от резки заповеди. Сиянието потъна дълбоко в гърдите й.
	Полумъртвият гном изгледа скиталеца с любопитство, после се строполи в несвяст. Дризт се втурна към средата на галерията, крещейки предупреждения на езика на свиърфнеблите, че мрачните елфи са обсадили изхода. Много внимаваше да не се задържа твърде дълго на открито, тъй като разбираше, че всеки гном, който се изпречи на пътя му, най-вероятно ще го нападне, а се боеше, че някой от елфите може да го разпознае.
	Мъчеше се да не мисли за онова, което току-що бе извършил; да не си припомня очите на жрицата, които така силно му напомняха за сестра му Виерна.
	Вместо това се хвърли там, където битката бе най-люта и като опря гръб в една могила, се огледа наоколо. Иззад най-близкия сталагмит изскочи гном с боен чук в ръка и преди Дризт да успее да му обясни, че не е техен враг, от другата страна се показа мрачен елф и застана до него.
	Гномът се поколеба, после трескаво потърси път за бягство. Не бе успял да направи и крачка, когато злият елф се нахвърли отгоре му.
	Без да се замисли, Дризт замахна и върху ръката на мрачния зейна дълбока рана. Напълно изумен, елфът изпусна меча си и впери недоумяващ поглед в онзи, когото смяташе за съюзник. Обърна се към свиърфнебъла тъкмо навреме, за да получи страховит удар от бойния му чук право в лицето.
	Гномът така и не разбра какво се бе случило току-що и щом видя единия от противниците си да рухва сразен, светкавично се обърна към другия. Само че Дризт отдавна вече не бе там.
	Сега, когато с жриците беше свършено, шаманът на свиърфнеблите побърза да отиде при мястото, където беше паднал земният дух. Постави един камък върху купчината отломки, раздроби го на парчета с кирката си и поде заклинателен напев. Много скоро великанът се изправи на крака и се заклатушка насам-натам в търсене на други врагове. Шаманът доволно го проследи, без да обръща особено внимание на опасностите, които дебнеха самия него. Безшумен като всички от своята раса, един мрачен елф се прокрадваше откъм гърба му, вдигнал боздугана си за смъртоносен удар.
	Шаманът осъзна какво го грози, едва когато боздуганът се спусна към главата му… и бе спрян от закривен ятаган.
	Дризт отмести гнома настрани и се изправи пред слисания елф.
	— Приятел? — безмълвно попита мрачният войн.
	Скиталецът поклати глава и с два мълниеносни удара отби боздугана му далече встрани.
	Преимуществото, което изненадата му бе дала, съвсем не бе толкова голямо, колкото Дризт си мислеше — бърз като светкавица, противникът му вече бе успял да откачи дълъг кортик от кръста си и сега замахна право към сърцето му, разкривил устни в триумфална усмивка.
	Скиталецът отскочи вдясно, после приклещи дръжката на кортика с единия си ятаган и дръпна с всичка сила. Без да отслабва хватката, той се извъртя и опря гръб в гърдите на противника си. Злият елф се опита да нанесе удар с боздугана, ала Дризт бе в по-изгодна позиция, освен това беше и по-бърз. Той направи крачка встрани, след това отново се приближи на милиметри от неприятеля си и го блъсна с лакът в лицето, после пак и пак, и пак.
	Успя да отмести ръката, която държеше кортика, далече от себе си и побърза да се завърти на другата страна тъкмо навреме, за да отбие връхлитащия боздуган. В същото време дръжката на Сиянието размаза лицето на злия елф.
	Мрачният войник се опита да запази равновесие, но поредицата от жестоки удари явно го бе зашеметила. С едно умело движение Дризт изби боздугана от ръката му, после дръжката на Сиянието се стовари върху челюстта на злия елф и го повали на земята.
	Сега вече скиталецът можеше да обърне внимание на шамана, който го гледаше с отворена от смайване уста и нервно попипваше бойния си чук. Междувременно, водени от съживения земен дух, свиърфнеблите бяха обърнали враговете си в бяг и по всичко личеше, че са на път да им нанесат жесток разгром.
	Още два гнома се присъединиха към шамана и впериха изпълнени с подозрение погледи в Дризт. Скиталецът се замисли за миг, опитвайки се да си припомни езика им, който по мелодичните си окончания напомняше този на светлите елфи, като в същото време използваше и твърдите съгласни, характерни за джуджешката реч.
	— Не съм ви враг — рече той и за да подсили ефекта от думите си, пусна двата ятагана на земята.
	Елфът, когото току-що бе повалил на земята, простена. Един от свиърфнеблите се надвеси над него и вдигна тежката си кирка.
	— Не! — изкрещя Дризт и се наведе, за да предотврати удара.
	Миг по-късно рязко се изправи, пронизан от раздираща болка, която пламна в кръста му и плъзна нагоре. Видя как гномът уби замаяния елф, ала нямаше сили нито да се намеси, нито дори да се ужаси — имаше чувството, че гръбнакът му гори, сякаш бе залят с киселина. Някаква тежка, плоска тояга премазваше прешлените му, като да бяха никому непотребни тресчици.
	Внезапно всичко свърши. Стори му се, че стои напълно неподвижен в продължение на часове. Краката му изтръпнаха, сякаш вече нямаха сили да го държат, после престана да усеща тялото си от кръста надолу. Опита се да запази равновесие, ала колената му се подгънаха и той се строполи на земята, борейки се да си поеме дъх.
	Знаеше, че черният покров на безсъзнанието (а може би и на нещо още по-страшно) много скоро ще се спусне отгоре му — вече не можеше да си припомни нито кой е, нито защо е тук.
	Все пак успя да чуе шамана, ала онази мъничка част от разсъдъка му, която още не бе помрачена от болката, съвсем не се успокои от думите му: — Убийте го!


	Глава 11
	Безнадеждност

	— Значи туй е мястото, а? — ревна бесовойнът с цяло гърло, опитвайки се да надвика воя на вятъра.
	Беше излязъл от Митрил Хол заедно с Бруенор и Риджис (всъщност почти насила бе накарал Риджис да ги доведе тук) в търсене на тялото на Артемис Ентрери.
	— За да намериш улики, трябва да ги потърсиш — беше единственото му обяснение.
	Риджис придърпа качулката на прекалено голямото си палто още по-ниско над лицето си, в отчаян опит да се опази от бурните вихри. Намираха се в тясна долчинка, чиито стени сякаш привличаха вятъра и го превръщаха в свирепа стихия.
	— Тук някъде беше — отвърна полуръстът и сви рамене, за да покаже, че не може да бъде сигурен.
	Когато преди няколко седмици дойде, за да открие тежко ранения Ентрери, Риджис изобщо не бе слизал тук, а се бе изкатерил до върха на дерето, използвайки многобройните скални тераси, които осейваха цялата местност. Знаеше, че онова, което търсят, е някъде тук, но от мястото, където бяха застанали сега, всичко изглеждаше съвсем различно.
	— Ще го открием, кралю — уверено се обърна Пуент към Бруенор.
	— Не че ще има кой знае каква полза — промърмори унилият Бруенор и Риджис потръпна от болка при звука на безжизнения му глас.
	Очевидно бе, че рижото джудже отново затъва в блатото на отчаянието. Поданиците му, макар хиляда от тях да се трудеха неуморно нощ и ден, все още не бяха успели да разгадаят плетеницата от тунели в долните нива и да намерят верния път; вестите от земите на изток също не бяха никак обнадеждаващи — ако Кати-Бри и Дризт наистина бяха минали през Града на сребърната луна, и двамата отдавна го бяха напуснали. Постепенно Бруенор започваше да проумява, че усилията му са обречени. Бяха минали седмици, а той все така безуспешно се опитваше да открие път, който да го отведе до приятелите му. Бруенор Бойния чук започваше да губи надежда.
	— Ама, кралю! — възропта Пуент.
	— Той е мъртъв — напомни му Бруенор.
	— Че какво пък толкоз! — махна с ръка бесовойнът. — Жреците могат да разговарят с мъртвите, а пък той сигурно има карта. О, все ще измислим начин да се промъкнем в града на мрачните и аз пръв ще тръгна натам, зарад’ своя крал! Ще претрепя всеки миризлив елф… с изключение на онзи пазител, де… — побърза да допълни Тибълдорф и скришом смигна на Риджис, — и ще ти доведа момичето вкъщи!
	Бруенор само въздъхна и му даде знак да продължи с търсенето. Въпреки привидното си недоволство, той тайничко предвкусваше удоволствието от вида на обезобразеното тяло на Артемис Ентрери.
	Известно време тримата търсиха мълчаливо, като полуръстът час по час надничаше изпод голямата си качулка, за да види къде точно се намират. Най-сетне съзря онова, което му трябваше — високо над главата му, подобно на протегната ръка, стърчеше гола скала.
	— Там — посочи той. — Мисля, че е това.
	Пуент вдигна очи, после се залови да изследва каменистото дъно, като дори застана на четири крака и започна да лази насам-натам, сякаш се опитваше да надуши дирята на трупа.
	Риджис се засмя развеселено, ала усмивката му се стопи, когато се обърна към Бруенор. Джуджето стоеше до една скала и недоволно клатеше глава, докато внимателно опипваше камъните.
	— Какво има? — попита полуръстът и отиде при него.
	Чувайки думите му, Пуент, който не изпускаше нищо от онова, което ставаше около него, също забеляза странното изражение на краля и побърза да се присъедини.
	Когато се приближи достатъчно, Риджис видя нещо да се сивее върху каменната стена. Бруенор откъсна парче от чудноватото вещество и му го показа.
	— Какво има? — повтори полуръстът и предпазливо протегна ръка.
	От неизвестната материя се проточи тънка нишка и Риджис трябваше да положи доста усилия, за да освободи пръста си от лепливата субстанция.
	Бруенор преглътна с мъка, а Пуент се разтича наоколо — първо подуши стената, после отиде да провери скалите на отсрещната страна.
	— Останки от паяжинна мрежа — мрачно каза Бруенор.
	Двамата с Риджис вдигнаха очи към издадената скала над главите си, обзети от безрадостни мисли — имаше една-единствена причина, която би накарала някого да опъне мрежа под падащия убиец.

	* * *

	Безмълвните заповеди се лееха прекалено бързо и убиецът, който все още не разбираше езика на жестовете достатъчно добре, не смогваше да ги следи. Поклати яростно глава и събеседникът му ядосано плесна с ръце:
	— Иблит! — презрително процеди той и се отдалечи.
	Думата обаче остана да се върти в главата на Артемис Ентрери. На елфически тя означаваше „измет“ и откакто Джарлаксъл го бе довел в това отвратително място, надали бе минал и ден, без да я чуе поне веднъж. Какво ли искаше елфическият войн от него, зачуди се той. Вярно, полека-лека започваше да научава езика на жестовете, но той бе толкова сложен, а движенията на пръстите — толкова многобройни, че от двадесет човеци надали и един би успял да се справи с него. Освен това се мъчеше да усвои и обикновената реч на Мензоберанзан. Вече знаеше доста думи, изучил бе и основните граматически конструкции, та все някак се оправяше.
	А какво значи иблит знаеше прекалено добре.
	Облегна се на стената на малката пещера, където членовете на Бреган Д’аерте се събираха тази седмица. Чувстваше се дребен, по-незначителен от когато и да било. А още помнеше деня, в който отвори очи в тясната пещера близо до клисурата край Митрил Хол. Тогава Джарлаксъл, който го бе спасил и го бе върнал към живота, му направи предложение — да се върне с него в Мензоберанзан. В ушите на Артемис Ентрери думите на наемника (които, горчиво се засмя той, бяха по-скоро заповед, отколкото предложение) прозвучаха като сбъдната мечта. Като че ли бе на път да се впусне в най-голямото приключение в живота си.
	Само че приключението се бе превърнало в истински ад. Тук убиецът беше колнблут, другоземец, и живееше сред двадесет хиляди мрачни елфи, които съвсем не се славеха с търпимостта си към останалите народи. Не че мразеха хората повече, отколкото другите раси, ала положението му на колнблут неизменно го поставяше (него, чието име някога бе всявало страх надлъж и нашир из Царствата!) сред най-низшите редици на войската на Бреган Д’аерте. Нямаше никакво значение какво прави или кого побеждава — в обществото на Мензоберанзан Артемис Ентрери винаги щеше да заема двадесет хиляди и първото място.
	А и паяците! Той мразеше паяци, а тук пълзящите гадини пъплеха навсякъде. Мрачните дори създаваха нови, още по-големи и отровни породи и отглеждаха гнусните същества като домашни любимци. Да убиеш паяк бе едно от най-страшните престъпления и се наказваше с дживвин куи’елгин, смърт чрез мъчения. Гъбената горичка и покритите с мъх и лишеи земи край езерото Донигартен в източния край на пещерата, където Ентрери често бе изпращан да надзирава работата на робите — гоблини, гъмжеше от паяци. Те лазеха в краката му, катереха се по тялото му, спускаха гнусните си нишки от тавана и се поклащаха на милиметри от позеленялото му лице.
	Палачът вдигна сабята си и по острието заигра слабо сияние. Ако не друго, в града сега поне имаше повече светлина. От известно време и поради причини, които Ентрери не знаеше, в Мензоберанзан навсякъде горяха фенери и магически огньове.
	— Никак няма да е разумно да изцапаш това прекрасно оръжие с елфическа кръв — долетя познат глас и Джарлаксъл прекрачи прага на пещерата.
	— Нима предполагаш, че съм в състояние да нараня някой от могъщите елфи — отвърна Ентрери, без да откъсва поглед от сабята. — Как бих могъл аз, един иблит… — опита се да продължи той, но гръмкият смях на наемника не му даде възможност да довърши.
	Убиецът най-сетне вдигна очи и видя, че Джарлаксъл е свалил широкополата си шапка и си играе с перото от диатрима.
	— Никога не съм подценявал уменията ти, палачо — рече той, все така на Общия език. — Оцелял си в бой срещу Дризт До’Урден. Малцина в Мензоберанзан биха могли да се похвалят със същото.
	— Двамата сме равни! — процеди Ентрери през стиснати зъби.
	Заболя го от самото произнасяне на думите. Беше се изправял срещу Дризт на няколко пъти, ала само две от битките не бяха прекъснати преждевременно. И в двата случая Ентрери бе изгубил. Атака отчаяно жадуваше да обърне резултата в своя полза, да докаже, че не Дризт, а той е по-добрият боец! И все пак, дълбоко в сърцето си знаеше, че всъщност не иска отново да се бие със скиталеца. След първата загуба, която претърпя в зловонната клоака и мръсните улици на Калимпорт, Ентрери бе така обсебен от жаждата за отмъщение, че всичко в живота му се бе завъртяло около едно-единствено събитие — нов двубой с Дризт. Ала след второто поражение, което го бе оставило да виси полумъртъв и напълно безпомощен над каменистото дъно на брулената от ветровете клисура…
	Ала какво, запита се убиецът. Защо вече не желаеше да се бие с изгнаника? Дали онова, което двамата искаха да си изяснят, вече бе доказано, или просто се страхуваше? Този въпрос го измъчваше, нямаше място у човек като Артемис Ентрери, също както в Мензоберанзан нямаше място за него самия.
	— Двамата сме равни! — тихо повтори той, опитвайки се да убеди сам себе си.
	— Не бих го казвал така открито, ако бях на твое място — отвърна Джарлаксъл. — Дантраг Баенре и Утегентал Дел’Армго биха се изправили един срещу друг в двубой на живот и смърт, само за да получат възможност да те убият.
	По лицето на Ентрери не трепна нито едно мускулче, ала сабята му припламна, сякаш искаше да отрази бушуващите в гърдите му гордост и гняв.
	Джарлаксъл отново се разсмя.
	— Само за да получат възможност да се бият с теб — поправи се той и се поклони извинително.
	Ентрери отново не трепна. Дали нямаше да успее да си възвърне част от изгубеното достойнство като убие някой от тези прославени Мрачни войни, питаше се той. Или отново щеше да загуби и да бъде принуден — по-страшно и от смъртта! — да живее с този срам?
	С мъка се откъсна от тези мисли и рязко мушна сабята в ножницата си. Никога досега не се бе чувствал толкова несигурен! Дори когато беше още момче, което трябваше да оцелява само в безмилостния свят на калимпортските улици, Ентрери преливаше от самоувереност и винаги съумяваше да се възползва от нея. Ала не и тук, не и в това отвратително място!
	— Бойците ти ме предизвикват! — сопна се той неочаквано, насочвайки раздразнението си към наемника.
	Джарлаксъл се засмя и нахлупи шапката върху голата си глава.
	— Убий неколцина — преспокойно предложи той и Ентрери не бе сигурен дали хладнокръвният, пресметлив елф се шегува или не. — Така останалите ще те оставят на мира.
	Убиецът се изплю на пода.
	Да го оставят на мира? Останалите щяха да го изчакат да заспи, за да го накълцат на парчета, после щяха да нахранят паяците в Донигартен с тялото му. При тази мисъл Ентрери усети как по гърба му полазват ледени тръпки. Беше убил жена (което тук бе много по-страшно, отколкото убийството на мъж) и кой знае, може би точно в този миг някой от домовете в Мензоберанзан държеше домашните си любимци гладни, за да изостри апетита им и да ги подготви за предстоящия пир с човешко месо.
	— Станал си толкова избухлив — рече Джарлаксъл, сякаш наистина му съчувстваше.
	Ентрери въздъхна и като прокара език по пресъхналите си устни, отмести поглед. В какво се превръщаше? В Калимпорт, дори сред пашите и онези, които наричаше свои господари, винаги държеше нещата под свой контрол. Беше убиец, който работеше за най-подлите и лукави крадци в целите Царства и въпреки това никой никога е се бе опитвал да го изиграе, него, Артемис Ентрери. Как жадуваше отново да види бледото небе над Калимпорт!
	— Не се бой, аббил — продължи Джарлаксъл, използвайки елфическата дума за „приятел“ — Ще дойде денят, в който отново ще видиш изгрева.
	И той се усмихна широко, досетил се от изражението на палача, че правилно е прочел мислите му.
	— Двамата с теб ще посрещнем утрото заедно, седнали на прага на Митрил Хол.
	Преследването на Дризт продължаваше, разбра Ентрери. Само че този път, ако можеше да се съди по светлините и фенерите, Мрачните се канеха да смажат целия род Боен чук!
	— Разбира се — подразни го Джарлаксъл, — ако домът Хорлбар не открие, че не друг, а ти посече тяхната матрона — майка.
	И като тракна с ботуши и докосна шапката си, наемникът напусна стаята.
	Джарлаксъл знаеше! А и убитата не е била обикновена жрица, а матрона — майка! Съвсем нещастен, Ентрери тежко се облегна на стената. Откъде можеше да предположи, че онова проклето чудовище в затънтената уличка ще се окаже матрона — майка!
	Струваше му се, че скалите се стесняват около него, че го задушават в жестоката си прегръдка. Обикновено хладното му чело се ороси от капчици ледена пот, започна да се задъхва. Единствената мисъл, която изпълваше ума му, бе как да се махне, ала накъдето и да се обърнеше, срещаше непробиваеми стени. Беше пленник не само на елфите, но и на самото място.
	Веднъж се бе опитал да избяга, беше напуснал града през източния изход. Ала къде можеше да иде? Подземният мрак представляваше необятен лабиринт от опасни тунели и дълбоки ями, където се спотайваха чудовища, с които той не знаеше как да се справи. Ентрери беше рожба на Повърхността, един коренно различен свят. Той не разбираше Подземния мрак и не би могъл да се надява да оцелее тук долу. Сам никога не би успял да намери пътя навън. Беше хванат в капан, бяха му отнели гордостта и достойнството и сега можеше единствено да чака жестокия край, който несъмнено го очакваше тук долу.


	Глава 12
	На висота

	— Можем да срутим целия участък — предложи генерал Дагна и забоде месестия си показалец в картата.
	— Да го срутим? — провикна се бесовойнът. — Ами че тогаз как ще изтребим мрачните псета?
	Риджис, който беше организирал това събиране, изумено погледна генерала и останалите три джуджета, които се бяха скупчили около масичката и разучаваха картата.
	— Таванът ще изтреби мрачните псета — обърна се той към Пуент.
	— Ха! — изпухтя бесовойнът. — Че тъй цялата веселба ще иде по гоблините! Доспехите ми имат нужда от смазване, а няма нищо по-добро от кръвчицата на неколцина мрачни елфи. Само че с вашия глупав план сигурно ще трябва да копая месеци наред, докат’ успея да намеря някой труп, който да поизцедя!
	— Защо не поведеш похода в тези тунели? — предложи Дагна и посочи друга част от комплекса. — Дори можем да ти дадем преднина от тридесет метра.
	Риджис кисело изгледа генерала и тримата войници, които усърдно кимаха в знак на съгласие. Всъщност, досети се полуръстът, в шеговитите думи на генерала имаше голяма доза истина. Малцина от поданиците на Бруенор щяха да заронят горчиви сълзи, ако дразнещият Тибълдорф Пуент се случеше между жертвите във войната с Мрачните, която може би ги очакваше.
	— Да го срутим — върна се на темата Риджис. — Ще имаме нужда от силни укрепления тук и тук — добави той и посочи две открити места в иначе доста тесните коридори. — Днес следобед ще се срещна с Берктгар от Заселническа твърдина.
	— Смяташ да доведеш и смрадливите човеци? — възкликна Пуент.
	Дори останалите джуджета, които нямаха нищо против острия мирис на изцапани със сажди, потни тела, който обикновено се стелеше в душните ковачници, онемяха при тези думи. За „аромата“, който се разнасяше от подмишниците на Пуент, се говореше, че е в състояние да накара цяла цветна леха на разстояние петдесет метра да повехне.
	— Още не знам — отвърна Риджис. — Дори не съм им казал за подозренията си, че Мрачните замислят нападение. Но ако се съгласят да ни подкрепят (а имам всички основания да вярвам, че ще го сторят), не мисля, че би било много разумно да се бият в долните нива, дори след като запалим светлини там.
	— Мъдро решение — съгласи се Дагна. — Хората са много по-добри на открито, а силно подозирам, че Мрачните ще нападнат не само под земята, но и на повърхността.
	— Където мъжете от Заселническа твърдина вече ще ги очакват — доволно заключи един от войниците.

	* * *

	Скрит в сенките зад открехнатата врата, Бруенор Бойния чук с интерес наблюдаваше какво се случва. Беше наистина изумен от лекотата, с която Риджис се справя с всичко, особено като се имаше предвид, че магическият медальон вече не е у него. След като нахока Бруенор, че се отдава на самосъжаление и все повече затъва в лепкавата му прегръдка, полуръстът, следван плътно от Пуент, отиде право при генерал Дагна и останалите военачалници.
	Онова, което най-много учудваше Бруенор, не бе готовността, с която поданиците му се впуснаха в приготовления за предстоящата война, а фактът, че начело застана не друг, а Риджис. Разбира се, полуръстът го бе постигнал с немалка доза хитрост. Възползвайки се от безразличието на приятеля си, той си даваше вид, че редовно се среща с краля и представяше собствените си планове като негови.
	Когато научи за това, Бруенор бе готов да го удуши с голи ръце, ала Риджис не се стресна и съвсем искрено заяви, че с радост ще му отстъпи водачеството.
	Бруенор наистина искаше да го стори, да се отърси от отчаянието и отново да усети как старият огън се разгаря в гърдите му, само че мисълта отново да вземе оръжие в ръка неизменно го връщаше към спомена за последните битки, които бе водил рамо до рамо с приятелите си. Измъчван от раздираща болка, той просто отпрати Риджис, като му разреши да продължи играта си.
	Генерал Дагна беше блестящ стратег, ала опитът му се свеждаше главно до битки между джуджета и гоблини. Риджис, от друга страна, бе един от най-добрите приятели на Дризт и неведнъж бе слушал разказите му за Мензоберанзан и събратята му. Освен това бе близък и с Уолфгар и знаеше много за нравите на варварите, чиято помощ щеше да бъде от голямо значение, ако се стигнеше до война.
	И все пак, Дагна бе известен с пренебрежителното си отношение към останалите раси и това, че сега с готовност се вслушваше в съветите на един полуръст (който съвсем не се славеше с храбростта си!) доста учудваше Бруенор.
	И дори мъничко го нараняваше. Той знаеше за варварите и Мрачните не по-малко от Риджис, а в джуджешката тактика нямаше тайни за него. Той трябваше да седи край масата и да разучава картата с генералите си; той трябваше да се срещне с Берктгар Храбри и заедно с Риджис да съставя планове за предстоящата война.
	Бруенор сведе поглед и прокара ръка по обезобразеното си лице. Остра болка проряза ослепеното око. Много по-страшна обаче бе празнината, която зееше в сърцето му — жестоко наранено от загубата на Уолфгар. Нещо в него сякаш се прекърши завинаги, когато Дризт и Кати-Бри поеха по най-черния от всички пътища.
	Вече не ставаше въпрос за отговорностите му като крал на Митрил Хол. За Бруенор най-важни бяха децата (едното от тях — мъртво, а другото — загубено може би завинаги) и приятелите му. Ала сега тяхната съдба не зависеше от него и единственото, което му оставаше да стори, бе да се надява да се върнат при него. Иначе никога вече нямаше да ги види.
	Така, както нямаше да види и Уолфгар.
	Умореното джудже въздъхна тежко и бавно се отправи към покоите си, без дори да забележи, че срещата в съседната стая е приключила.
	И без да усети съчувствения поглед, с който Риджис го следеше от прага. Ако магическият медальон бе тук, натъжено си помисли полуръстът, навярно щеше да успее поне малко да облекчи болката на приятеля си.

	* * *

	Кати-Бри изпитателно се взря в тунела пред себе си, мъчейки се да види дали нещо не се е спотаило между сталагмитните могили. Беше навлязла в местност, където между камъните имаше доста кал, и съвсем ясно бе различила следите — следи от гоблини, при това доста скорошни.
	А сега бе достигнала място, което предлагаше съвършена възможност за залагане на засада. Кати-Бри постави стрела в тетивата на Таулмарил и мушна ониксовата статуетка под мишница, готова всеки миг да призове Гуенивар. Но дали наистина трябваше да го стори, запита се тя. Нямаше истинско доказателство, че наоколо още се навъртат гоблини (в коридора пред нея като че ли имаше само най-обикновени сталагмити) и все пак по гърба й полазиха студени тръпки.
	Разумът надделя над инстинкта и тя реши засега да не вика пантерата. Долепи се до лявата стена и бавно се запрокрадва напред, изтръпвайки всеки път, когато ботушът цопнеше малко по-шумно в тинята.
	Не беше оставила повече от десетина могили зад гърба си, когато отново спря и се ослуша. Всичко изглеждаше напълно спокойно и все пак младата жена не можеше да се отърве от усещането, че я следят, че някое незнайно чудовище се спотайва наблизо и чака сгоден случай да й се нахвърли отгоре и да я удуши. Непрекъснато ли щеше да се чувства така в Подземния мрак, запита се тя. Нима въображаемите опасности, които й се привиждаха навсякъде, щяха да я подлудят? Или, още по-лошо, щяха да приспят вниманието в единствения случай, когато наистина я дебнат истински врагове?
	Кати-Бри тръсна глава, за да проясни мислите си и отново се вгледа в озарения от звездна светлина коридор. Още едно предимство на магическия камък бе, че не придаваше на очите издайническия червеникав блясък, който отличава обитателите на земните недра. Младата жена, разбира се, нямаше как да знае това; единственото, което я вълнуваше в момента, бе злокобният вид на могилите пред нея, от който по гърба й полазваха ледени тръпки. За разлика от тунелите, през които бе вървяла досега, тук подът и стените не бяха особено стабилни, отвсякъде се стичаха кални вади, а сталагмитите изглеждаха странно разкривени, сякаш гоблини протягаха ръце към нея.
	Кати-Бри стисна зъби, за да прогони неканените мисли, и отново пое напред. Едва бе направила и две крачки, когато до острия й слух достигна едва доловимо подраскване, сякаш метално оръжие се бе отъркало о камък. Тя се закова на място, без да смее да помръдне. Шумът не се повтори и тя се укори, задето оставяше на въображението си да й погажда такива номера.
	Ала нима гоблиновите следи, които бе видяла по-рано, също бяха плод на въображението, запита се тя, докато колебливо пристъпваше напред.
	Тази мисъл я накара да пусне статуетката на земята и да се обърне, вдигнала Таулмарил пред себе си. Иззад най-близката могила изскочи гоблин, разтеглил уста в зла усмивка, от която грозното му плоско лице изглеждаше още по-широко. В ръцете му, вдигнат за смъртоносен удар, тъмнееше нащърбен, покрит с ръжда меч.
	Кати-Бри реагира светкавично — среброперата стрела едва се бе откъснала от тетивата, когато главата на чудовището избухна сред взрив от разноцветни искри. Без дори да се забави, стрелата продължи полета си и се заби в сталагмитовата могила, отчупвайки солидно парче.
	— Гуенивар! — тихо повика Кати-Бри и постави нова стрела в Таулмарил.
	Трябваше да се махне оттук незабавно — искрите от изстрела сигурно бяха издали присъствието й на всички чудовища, които се навъртаха наоколо. Тя изчака да се появи сивата мъгла, предшестваща идването на Гуенивар, после мушна статуетката обратно в раницата си и се втурна да бяга. Прескочи трупа на гоблина, заобиколи най-близкия сталагмит и се шмугна между следващите два. С крайчеца на окото си зърна ниската изгърбена фигура на още едно от гнусните създания и светкавично опъна тетивата на лъка си. Чудовището рухна на земята, ала Кати-Бри нямаше време да се радва — сребристото сияние на стрелата бе осветило десетина от човекоподобните същества, които се прокрадваха между могилите.
	С пронизителни бойни викове те наизскачаха от прикритието си и се нахвърлиха отгоре й.
	Недалече от нея, сивите валма вече бяха отстъпили място на материалното тяло на пантерата. Още в Звездната равнина Гуенивар бе усетила колко голяма нужда има Кати-Бри от нея и веднага се приготви за нападение. С присвити назад уши и оголени зъби, тя бързо разбра какво става и се запромъква напред, по-тиха от смъртта.
	Кати-Бри се отдалечи от стената, за да нападне малкия отряд по фланга. Всеки път, когато минеше покрай някой сталагмит, опъваше тетивата на лъка си — стрелите срещаха гоблинови тела толкова често, колкото и обикновени скали. Сега единственият й шанс бе да обърква противниците си колкото може по-дълго и да им попречи да се организират. Успееха ли да въдворят ред и да я обградят, с нея бе свършено.
	Поредната стрела припламна във въздуха и освети следващата жертва — точно зад сталагмита, покрай който Кати-Бри се канеше да мине, се бе спотаил един гоблин. Давайки си вид, че не го е забелязала, тя сви зад могилата, после побърза да се върне обратно, сякаш едва сега бе съзряла дебнещата опасност.
	Гоблинът изскочи иззад прикритието си и връхлетя върху нея. Младата жена едва успя да отклони удара на меча му с Таулмарил. В този миг чу плискащ звук, последван от тихо съскане, и светкавично се хвърли на колене.
	Промъкващият се зад гърба й гоблин не успя да спре навреме и се стовари право върху другаря си. Кати-Бри побърза да се изправи, ала двете чудовища също се бяха съвзели и тя трескаво започна да отбива ударите им с Таулмарил, докато с другата ръка се мъчеше да извади изумрудената кама от колана си.
	Усетили преимуществото си, двата гоблина се нахвърлиха отгоре й… и рухнаха на земята, повалени от тристакилограмовата пантера.
	— Гуен — с благодарност промълви Кати-Бри, после рязко се обърна, вдигнала лъка пред себе си.
	Както очакваше, останалите гоблини вече прииждаха зад гърба й.
	Таулмарил пропя веднъж, два, три пъти и докато чудовищата се мъчеха да оправят оределите си редици, Кати-Бри се впусна да бяга, използвайки искрите и шумните експлозии като прикритие. Вместо да тръгне напред обаче (както гоблините със сигурност очакваха), тя се върна по пътя, по който беше дошла, и се скри зад най-големия сталагмит.
	Глупавите създания се хванаха в капана и тя едва се въздържа да не избухне в смях, когато един от преследвачите, заслепен от блясъка на стрелите, спря на два метра от нея и впери поглед в обратната посока.
	Среброперата стрела проряза мрака, прекърши гръбнака му и запрати мъртвото тяло във въздуха.
	Гърленият рев на Гуенивар отекна в тунела, последван от ужасените писъци на друга група гоблини. Без да губи повече време, Кати-Бри изскочи иззад могилата. Превито почти одве, едно от гнусните създания тичешком се отдалечаваше от нея и тя вдигна Таулмарил, за да си разчисти пътя.
	В този миг нещо я блъсна в крака. Тетивата звънна и среброперата стрела се заби в стената, на метри встрани от бягащия гоблин.
	Кати-Бри се олюля, стресната и ранена. Удари се в кокалчето на глезена и политна с главата напред. Успя да се задържи на едно коляно и посегна да сложи нова стрела в лъка. Изведнъж нещо топло опръска ръката й и тя сведе поглед — кръвта, нейната собствена кръв, шуртеше от грозна рана в бедрото. Едва тогава усети и изгарящата болка.
	Някак си успя да запази разсъдъка си непомрачен и се обърна, докато поставяше нова стрела в тетивата.
	Гоблинът бе толкова близо, че можеше да усети горещия му зловонен дъх, който излизаше на пресекулки през заострените му, жълти зъби. Грозният, закривен меч се спусна към главата й.
	Таулмарил звънко пропя. Злото същество отхвръкна назад, ала после се приземи на краката си, сякаш нищо не се бе случило. Зад него стрелата продължи полета си, заби се под брадичката на друго от чудовищата и отнесе тила му.
	Кати-Бри не можеше да повярва на очите си. Нима наистина бе пропуснала? Възможно ли бе стрелата да е минала под ръката на гоблина, а той просто да е отскочил назад от уплаха? Изглеждаше съвсем невероятно, но сега нямаше време да се замисля. Това беше краят — никога нямаше да успее да отклони следващия удар на противника си.
	Ала удар така и не последва. Гоблинът просто замръзна на мястото си и на Кати-Бри й се стори, че остана така цяла вечност. После мечът се изплъзна от безчувствените му пръсти и издрънча върху каменния под; разнесе се протяжно хъхрене и от гърдите му се стече струйка кръв. Миг по-късно чудовището рухна мъртво.
	Едва тогава младата жена разбра, че стрелата и този път не бе пропуснала целта си — беше пронизала смъртоносно тялото на единия гоблин, а след това бе убила и другаря му.
	Кати-Бри стисна зъби и с мъка се надигна. Опита да се затича, ала болката я връхлетя с удвоена сила и преди да разбере какво става, тя отново падна на колене. По крака й плъзна сковаващ студ; започна да й се гади, а на всичко отгоре, насреща се зададе друг гоблин, стиснал тежка тояга, от която стърчаха остри шипове.
	Напрягайки цялата си воля, младата жена го изчака да се приближи съвсем и в последния момент вдигна Таулмарил. Чудовището изпищя и се дръпна назад. Избегна удара невредимо, но забавянето му даде възможност на Кати-Бри да извади късия си меч и изумрудената кама.
	Младата жена потисна болката и гаденето и някак си успя да се изправи на крака.
	Пронизителният, дразнещ глас на гоблина се вряза като нож в умореното й съзнание. Не разбираше думите му, но беше сигурна, че са заплашителни. Внезапно гнусното същество се нахвърли отгоре й, размахвайки оръжието си, и тя едва съумя да отскочи.
	Нови талази от раздираща болка плъзнаха по крака й и замалко не я повалиха на земята. Гоблинът, приклекнал и предвкусващ победата си, продължаваше да се приближава.
	От устните му все така се лееше неразбираем брътвеж; със злобен смях, той посочи ранения й крак.
	Кати-Бри знаеше, че може да го победи, ала се страхуваше, че вече е безсмислено. Дори двете с Гуенивар да се справеха, дори да убиеха или обърнеха в бяг всички гоблини, какво щяха да правят след това? Кракът почти не я държеше (и дума не можеше да става да продължи в това състояние), а се съмняваше, че ще успее да почисти и да превърже раната както трябва. Гоблините може би нямаше да я убият, ала със сигурност бяха успели да я спрат, а и болката се засилваше с всяка изминала минута.
	Погледът й се замъгли и тя политна назад.
	В мига, в който гоблинът падна в капана и се хвърли в атака, младата жена рязко отвори очи — ясни, както винаги. Противникът й се опита да спре, ала се подхлъзна на калния под.
	Тежката му тояга яростно изсвистя във въздуха, но късият меч на Кати-Бри я пресрещна. Само че младата жена нямаше сили да я отбие настрани, затова застана съвсем близо до гоблина, повличайки ръката му със себе си, когато рязко се завъртя.
	През цялото време камата се стремеше към беззащитния корем на чудовището, ала в последния момент ръката му отклони удара и само връхчето на изумруденото оръжие се заби в тялото му.
	Кати-Бри не знаеше колко още ще издържи. Силите бързо я напускаха, единственото, което искаше в този момент, бе да се свие на кълбо и да се отдаде на покоя на безсъзнанието.
	Изведнъж, за нейна огромна изненада, гоблинът нададе агонизиращ вик и панически се опита да се отдръпне. Главата му се заклати неконтролируемо, а тялото му бе разтърсено от толкова мощни конвулсии, че Кати-Бри с мъка съумяваше да не охлабва хватката си.
	През камата избликна енергия и плъзна по ръката й.
	Младата жена не разбираше какво става — тялото на гоблина се гърчеше все по-силно, всеки негов спазъм изпращаше талази от енергия във вените й.
	Само след няколко минути чудовището рухна на пода. Ръката, с която се пазеше, безпомощно увисна и Кати-Бри успя да забие камата до дръжката. Следващият тласък на енергия замалко не я събори на земята, но тя не обърна внимание. С разширени от ужас очи, Кати-Бри най-сетне разбра какво става — оръжието на Артемис Ентрери буквално изпиваше живота на жертвите си и го прехвърляше у нея!
	Гоблинът лежеше върху заобления връх на могилата и потръпваше в предсмъртна агония.
	Кати-Бри издърпа окървавеното оръжие от тялото му и погнусено се отдръпна, мъчейки се да си поеме дъх. Пълните с отвращение очи се взряха в пъклената кама.
	Ревът на Гуенивар отново отекна в тунела и й напомни, че битката още не е свършила. Младата жена окачи оръжието на кръста си и се обърна, напълно погълната от мисълта, че незабавно трябва да открие лъка си. Беше направила няколко крачки, когато учудено забеляза, че раненият крак с лекота издържа тежестта й.
	Нейде в сенките, притаени край стените, друг гоблин запрати по нея копието си, но не улучи и то се удари в скалите с шумно дрънчене. Звукът извади Кати-Бри от мислите й и като се подхлъзна в гъстата кал, тя грабна падналия лък и продължи да тича. Сведе поглед към колчана си и видя, че магията му вече попълва липсващите стрели.
	Освен това видя, че кракът й не кърви. Много предпазливо тя прокара ръка по раната и почувства тънката коричка, която я покриваше. Поклати глава изумено, но потисна смайването и започна да изпраща стрела след стрела в мрака пред себе си.
	Само един гоблин се осмели да се приближи. Той се показа иззад голямата могила и се насочи право към нея. Кати-Бри се накани да пусне Таулмарил на земята и да извади меча и камата, ала рязко спря (както и чудовището), когато тежката лапа на Гуенивар се стовари върху главата му, а острите нокти раздраха челото му.
	Пантерата го дръпна към себе си с такава мощ, че една от подкованите му обувки се изхлузи от крака му и остана на мястото си. Кати-Бри побърза да отклони поглед, когато огромната челюст на котката щракна около гърлото на обречения гоблин.
	Младата жена не видя други чудовища, но изпрати дъжд от стрели към другия край на коридора, за да го освети. Шестимата оцелели гоблини трескаво се опитваха да избягат, но безпогрешните стрели ги откриха и започнаха да ги повалят един по един.
	Сребърното сияние все така разпръскваше мрака (магическият колчан никога не се изпразваше), когато, няколко минути по-късно, Гуенивар дотича до младата жена и се бутна в крака й, настоявайки да я погалят. Кати-Бри въздъхна дълбоко и потупа силния врат, ала очите неизменно се връщаха към изумрудената кама, която висеше на кръста, сякаш нищо не се бе случило.
	Не можеше да не си припомни случаите, при които бе виждала оръжието в ръцете на Ентрери; още усещаше хладния допир на острието о собственото си гърло. Потръпна при мисълта за този миг, още по-ужасна сега, когато знаеше на какво е способно жестокото оръжие.
	Гуенивар тихичко изръмжа и отново я побутна, за да я извади от унеса. Кати-Бри разбираше опасенията й — от разказите на Дризт бе научила, че гоблините рядко навлизат в Подземния мрак на малки групи. Ако тук бе срещнала отряд от двадесетина чудовища, зад следващия ъгъл навярно я очакваха още двеста.
	Младата жена се обърна назад, към тунела, по който беше дошла и където бяха побягнали малцината оцелели гоблини. За момент се поколеба дали да не поеме натам, да разпръсне бездруго уплашените чудовища и да се върне обратно на Повърхността, където й бе мястото.
	Тази мисъл отлетя така бързо, както се бе появила; миг на слабост, който можеше да обземе всекиго. Трябваше да продължи, но как, запита се тя. Изведнъж по устните й заигра усмивка и тя отново сведе поглед към колана си, където бе втъкнат още един магически предмет. Бързо откачи вълшебната маска и я вдигна към лицето си, чудейки се как ли точно действа.
	Нямаше време да си задава много въпроси, затова сви рамене и я приближи към себе си.
	Нищо не се случи.
	Без да отпуска ръка, Кати-Бри се замисли за Дризт и опита да си се представи с абаносова кожа и тънките, изваяни черти на мрачен елф.
	Внезапно усети как тялото й изтръпва, когато магията плъзна във вените й. Миг по-късно маската вече се държеше сама за лицето й. Макар да знаеше какво да очаква, младата жена примигна изумена, когато на светлината на Котешкото око видя, че ръката й е черна като нощта, а пръстите — по-тънки и изящни, отколкото преди.
	Колко лесно бе станало всичко!
	Искаше й се да има огледало, за да провери новата си външност, ала и без негова помощ знаеше, че промяната е пълна. Спомни си колко съвършено Ентрери се бе преобразил в Риджис, когато дойде в Митрил Хол; беше копирал и най-дребната подробност от облеклото му. При тази мисъл Кати-Бри сведе поглед към доста опърпаните си дрехи, а в ушите й отново зазвучаха разказите на Дризт за Мензоберанзан и за величествените и безмерно зли жрици на Лолт.
	Скъсаният плащ, който обгръщаше раменете й допреди миг, беше отстъпил място на пищна аленочерна роба. Ботушите също бяха потъмнели, а върховете им се бяха завили изящно. Оръжията обаче си бяха останали същите и Кати-Бри не можеше да не си каже, че за това облекло най-подходяща е изумрудената кама на Ентрери.
	Мислите й отново се върнаха към жестокото оръжие. Част от нея искаше да го захвърли в калта, така че никой, никога да не го открие. Пръстите бавно се сключиха около скъпоценната дръжка.
	После разумът надделя и тя се отказа. Камата току-що я бе спасила — без нейна помощ сега щеше да лежи някъде и да гледа как кръвта й изтича, а с нея си отива и младият й живот. Колкото и жестока да бе тактиката, камата си оставаше просто едно оръжие (също както Таулмарил), а в този миг Кати-Бри наистина имаше нужда от нея. Дните в Подземния мрак скоро се превърнаха в седмица, после в две и Кати-Бри постепенно започна да свиква с кръвожадното острие.
	Това беше Подземният мрак, където оцеляваха само суровите.


	Сенки
	Част трета


	В Подземния мрак няма сенки.
	Едва когато напуснах земните недра и заживях на Повърхността, разбрах какво означава този на пръв поглед незначителен факт; трябваше да позная светлината, за да видя разликата между сянка и тъма. В Подземния мрак няма сенки, не съществува онова загадъчно царство, където въображението е единствен и неоспорим владетел.
	Колко невероятно нещо са сенките! Виждал съм собствения си силует, скрит само допреди миг зад гърба ми, да се устремява пред мен, докато слънцето се изкачва по небосклона; виждал съм как дребният лалугер внезапно придобива гигантски размери и мечешката му сянка заплашително се разпростира върху земята. Крачил съм из здрачни лесове, където последните слънчеви отблясъци превръщат зеления листак в сива пелерина, само за да се стопят миг по-късно, оставяйки след себе си островчета от тъмнина, където могат да проникнат единствено очите на въображението. Дали там не се е притаило някое чудовище? Орк или може би гоблин? А защо мракът да не крие приказно съкровище, като отдавна изгубен вълшебен меч или пък нещо простичко, като лисича дупка, в която малките спят, сгушени до майка си?
	Когато бродя из някоя гора, обгърната от мек, привечерен сумрак, аз никога не съм сам. До мен крачи и въображението ми, изостря сетивата ми и ме подготвя за всяка изненада. Ала в Подземния мрак няма сенки и въображението няма къде да се приюти. Тук цари злокобно, неизменно, хищническо безмълвие, а опасността дебне зад всеки ъгъл.
	Да си представяш, че наблизо се спотайва опасен неприятел, или че зад следващия ъгъл е скрито несметно съкровище, е забавно упражнение, което ти помага да стоиш нащрек и те кара да се чувстваш жив. Ала когато врагът много често е напълно реален, а не просто игра на въображението ти; когато всеки по-остър камък, всяка малко по-дълбока ниша, те изпълват с напрегнато очакване, тогава играта престава да бъде забавна.
	В Подземния мрак няма място за въображение. Да си представиш, че иззад близката могила те дебне неприятел, може да отклони вниманието ти от отсрещната скала… където всъщност се е притаила истинската опасност. Да се замечтаеш, дори за миг, означава да приспиш бдителността си, а в Подземния мрак и най-малката непредпазливост означава сигурна смърт.
	Точно този преход ми бе най-труден, когато се завърнах в непрогледните тунели на земните недра. Отново трябваше да стана първичния ловец, който бях някога, и да подчиня цялото си същество на инстинктите си; да заживея на ръба, в онази постоянна готовност, която държи мускулите ми напрегнати до краен предел, а съзнанието ми — вечно нащрек. Единствено следващата крачка, настоящият миг, търсенето на възможни скривалища и спотаени врагове — само това имаше значение. Не можех да си позволя да си представям тези врагове. Трябваше просто да ги чакам, да ги търся, да реагирам светкавично.
	В Подземния мрак няма сенки. Въображението няма място в него. Тук винаги трябва да си нащрек, ала никога не можеш да бъдеш истински жив; в Подземния мрак няма място за мечти и надежди.
	Дризт До’Урден



	Глава 13
	Ненаситен глад

	Разходките извън града обикновено доставяха истинско удоволствие на съветник Фърбъл от Блингденстоун. Ала не и този ден. Стаята, в която се намираше сега, не бе особено голяма, но на дребничкия гном тя изглеждаше огромна и го караше да се чувства уязвим. Смутен и разтревожен, той подритваше някакви камъчета по пода, нервно кършеше пръсти и час по час прокарваше длан по почти голата си глава, която сега лъщеше, обсипана от ситни капчици пот.
	Цяла дузина коридори водеха до тази стая и Фърбъл се успокояваше с мисълта, че съвсем наблизо са се спотаили четиридесет свиърфнебли, готови да му се притекат на помощ при най-малката опасност. С тях имаше дори неколцина шамани, които при нужда щяха да призоват най-могъщите съюзници на гномовете — каменни великани от Земната равнина. Само че Фърбъл познаваше обитателите на съседния Мензоберанзан по-добре от всеки друг и даже присъствието на такива солидни подкрепления не му помагаше да се чувства по-сигурен — ако елфите бяха решили да му заложат капан, никой, дори всички войни на Блингденстоун и цяла армия магически съюзници, не беше в състояние да му помогне.
	Откъм тунела срещу него долетя познато потракване, последвано миг по-късно от самия Джарлаксъл. Необикновеният наемник и този път бе нахлупил широкополата си шапка, украсена с перо от диатрима, а късата му риза бе така изрязана, че откриваше изваяните мускули на корема му. Пристъпи в стаичката, огледа се наоколо, за да прецени обстановката, после свали шапка и се поклони дълбоко.
	— Добра среща! — сърдечно поздрави той и се изправи с леко присвита ръка.
	Едно-единствено премерено движение и шапката, която умело бе закрепил на лакътя си, кацна върху гладко обръснатата му глава.
	— В добро настроение си днес, виждам — отбеляза Фърбъл.
	— А защо да не съм? — отвърна Джарлаксъл. — Защо да не се радвам на поредния превъзходен ден в Подземния мрак!
	Фърбъл не изглеждаше особено убеден, ала и този път се възхити на лекотата, с която свиърфнебълските думи се лееха от устата на наемника. Джарлаксъл говореше езика на гномовете не по-зле от тях самите, единствената разлика бе, че рядко обръщаше словореда, както правеха те.
	— Нападнати бяха много от миньорските ни отряди — тонът на Фърбъл бе почти обвинителен. — Отряди, които работеха на запад от Блингденстоун!
	Джарлаксъл се поусмихна и разпери ръце:
	— Чед Насад?
	— Мензоберанзан! — натърти Фърбъл, (Чед Насад, най-близкият елфически град след Мензоберанзан, се намираше на много мили оттам.) — Емблемата на дом от Мензоберанзан видях върху гърдите на един от войниците.
	— Били са злосторници — предположи наемникът. — Младежи, излезли да се повеселят.
	Фърбъл сви устни в недоволна гримаса. И двамата прекрасно знаеха, че този път не става дума за развилнели се злосторници. Подготвени и изпълнени превъзходно, тези нападения бяха отнели живота на десетки свиърфнебли.
	— Какво мога да направя? — невинно попита наемникът. — Аз съм просто пионка в събитията, които ме заобикалят.
	Фърбъл изсумтя.
	— Оценявам високото мнение, което имаш за положението ми в Мензоберанзан — продължи Джарлаксъл, без изобщо да се смути. — Ала и друг път сме говорили за това, скъпи ми Фърбъл. Онова, което става, наистина не зависи от мен.
	— Какво става? — настоя гномът.
	Той и Джарлаксъл се бяха срещали на два пъти през последните няколко седмици, за да обсъдят точно това — зачестилите нападения на елфите. И двата пъти Джарлаксъл лукаво бе намекнал за някакви „важни събития“, ала така и не бе обяснил какво точно има предвид.
	— Пак ли ще си губим времето с все същите празни приказки? — с престорено отегчение попита той. — Наистина, скъпи ми Фърбъл, започнах да се уморявам…
	— Нашите войни заловиха мрачен елф — прекъсна го гномът и скръсти ръце пред гърдите си, сякаш тази новина трябваше да впечатли събеседника му.
	Джарлаксъл си придаде скептично изражение и разпери ръце:
	— Е, и?
	— От Мензоберанзан — продължи Фърбъл.
	— Жена? — съдейки по значението, което гномът очевидно отдаваше на случилото се, наемникът предположи, че сигурно става въпрос за първожрица, макар да не бе чул някоя свещенослужителка да е в неизвестност (с изключение на Джерлис Хорлбар, разбира се, а и тя не бе точно в неизвестност).
	— Мъж — отвърна Фърбъл и Джарлаксъл учудено повдигна вежди.
	— Ами убийте го.
	Фърбъл прехапа устни и нервно започна да потропва по каменния под.
	— Но, скъпи ми съветнико, нима наистина вярваш, че един най-обикновен мъж е достатъчен, за да ни накара да преговаряме? — учуди се наемникът. — Нали не очакваш от мен да се втурна в Мензоберанзан и да моля събратята си да му се притекат на помощ? Да не би да смяташ, че матроните от Съвета ще разпоредят спиране на всякаква дейност из тези места заради някакъв си мъж?
	— Значи признаваш, че онова, което става, се радва на одобрението на Съвета! — тържествуващо възкликна Фърбъл и размаха месестия си пръст пред лицето на Джарлаксъл, убеден, че най-сетне го е хванал в противоречие.
	— Говорех хипотетично — поправи го елфът. — Просто се съгласявах с подозренията ти, за да отразя правилно мислите ти.
	— Ти не знаеш мислите ми, Джарлаксъл — въпреки гордия тон, с който бяха изречени тези думи, за наемника бе повече от ясно, че Фърбъл започва да се изнервя от хладнокръвието му.
	Винаги ставаше така. Двамата се срещаха, само когато Блингденстоун бе в сериозна опасност и обикновено Фърбъл се виждаше принуден да се раздели със значително количество скъпоценности.
	— Каква е цената? — направо попита гномът.
	— Цената? — престори се, че не го разбира Джарлаксъл.
	— В опасност е градът ми! — остро възкликна Фърбъл. — И Джарлаксъл знае защо!
	Елфът не каза нищо, само се засмя и направи крачка назад.
	— Джарлаксъл знае и името на пленника — продължи гномът, опитвайки се на свой ред да звучи лукаво.
	За първи път, макар и само за миг, в очите на наемника проблесна искрица интерес.
	Всъщност Фърбъл изобщо не бе възнамерявал да стига чак дотук. Не биваше да разкрива самоличността на „пленения“ елф — в крайна сметка Дризт До’Урден беше приятел на Белвар Дисенгалп, най-почитаемия надзирател. Скиталецът не беше враг на Блингденстоун и дори бе помогнал на свиърфнеблите, когато преди двадесетина години за пръв път се озова в града им. А по всичко личеше, че при завръщането си отново бе застанал на тяхна страна и за да ги защити бе вдигнал оръжие срещу собствените си събратя.
	При все това, за Фърбъл най-важно си оставаше добруването на народа му. Ако трябваше да издаде името на Дризт, за да разбере каква заплаха е надвиснала над Блингденстоун, щеше да го стори на драго сърце.
	Разговорът най-сетне започваше да става интересен и Джарлаксъл дълго не продума, обмисляйки следващия си ход. Предполагаше, че гномовете са заловили разбойник, навярно бивш член на Бреган Д’аерте. Или пък се бяха добрали до сина на някое благородническо семейство! Очите на наемника заискриха жадно при мисълта за печалбата, която това можеше да донесе на Бреган Д’аерте.
	— Значи си има име? — уж нехайно попита той.
	— И още как. Дори ние го знаем — за миг Фърбъл повярва, че най-сетне е спечелил превъзходство над хитрия си събеседник.
	Само че загадъчният му отговор издаваше повече, отколкото той предполагаше. Малцина мрачни елфи бяха известни по име сред жителите на Блингденстоун и Джарлаксъл съвсем лесно можеше да провери къде се намира всеки един от тях в този момент. Очите му се разшириха от изненада, ала той побърза да надене равнодушната си маска, докато наум трескаво прехвърляше многобройните възможности, които този неочакван развой предлагаше.
	— Кажи ми какво става — настоя Фърбъл. — Защо елфите от Мензоберанзан се навъртат край Блингденстоун? Кажи ми и ще получиш името!
	— Задръж си името — подигравателно се изсмя Джарлаксъл. — Какво става ли? Нали вече ти казах да обърнете внимание на Чед Насад или развилнели се младежи, навярно студенти, пуснати във ваканция от Академията.
	Фърбъл нервно заподскача на мястото си, стиснал юмруци, сякаш искаше да се нахвърли върху непредсказуемия наемник. Чувството, че най-после е спечелил надмощие, се изпари така бързо, както се бе появило.
	— Скъпи ми Фърбъл — измърка Джарлаксъл. — Защо всъщност се срещаме, когато по всичко личи, че нямаме нищо важно за обсъждане? А и никак не е разумно ти и твоите придружители да се отдалечавате толкова много от Блингденстоун… не и в тези мрачни времена.
	Дребният гном изръмжа, обзет от безсилен гняв — за кой ли път наемникът уж случайно намекваше, че в Мензоберанзан наистина кроят нещо и че зачестилите нападения са част от много по-мащабен и зловещ план.
	С все същото невъзмутимо изражение, Джарлаксъл стоеше само на метър от него и го наблюдаваше с развеселена усмивка, която дори не се опитваше да скрие. И днес нямаше да научи нищо съществено, осъзна най-сетне Фърбъл и като се поклони отсечено, изхвърча от стаята, ритайки всеки по-голям камък, имал глупостта да се изпречи на пътя му.
	Джарлаксъл почака известно време, за да е сигурен, че гномовете са си отишли, после вдигна ръка към тунела зад гърба си. Скритият му придружител се оказа човек, макар очите му да грееха с инфрачервен блясък — дар от една върховна жрица.
	— Забавно ли ти беше? — попита го Джарлаксъл на Общия език.
	— И доста полезно — отвърна Ентрери. — Когато се върнем в града, за теб няма да представлява никаква трудност да откриеш самоличността на пленения елф.
	Джарлаксъл му хвърли изпълнен с любопитство поглед.
	— Нима вече не си се досетил кой е той?
	— Не съм чул скоро да е изчезвал някой благородник — при тези думи Ентрери изпитателно се взря в наемника — пропуснал ли бе нещо? — Пленникът не може да не е благородник — бавно продължи той. — Няма как да бъде иначе, след като гномовете също знаят името. Благородник или търговец, който обича приключенията.
	— Ами ако ти кажа, че елфът в Блингденстоун съвсем не е затворник — подсказа му Джарлаксъл и по абаносовото му лице заигра лукава усмивка.
	Ентрери го зяпна учудено, без да разбира накъде бие.
	— Но да! — възкликна наемникът миг по-късно. — Та ти всъщност не знаеш нищо за случилото се тогава и няма как да сглобиш мозайката. Някога имаше един елф, който напусна Мензоберанзан и известно време остана при свиърфнеблите. Учудва ме само това, че след толкова години е решил да се завърне, наистина не го очаквах.
	— Нали не намекваш, че… — Ентрери не можа да продължи, напълно поразен от този неочакван развой на събитията.
	— Точно така! — увери го Джарлаксъл и обърна поглед към тунела, по който се бе отдалечил Фърбъл. — По всичко личи, че мухата сама дойде при паяците.
	Палачът не знаеше какво да мисли. Дризт До’Урден тук, в Подземния мрак! Как ли щеше да се отрази това на предстоящото нападение над Митрил Хол? Дали Мрачните щяха да се откажат от плана си? Щяха ли да му отнемат и последната надежда някога отново да зърне Повърхността?
	— Какво ще правим? — попита той и в гласа му звъннаха отчаяни нотки.
	— Какво ще правим? — Наемникът се облегна на стената и избухна в гръмогласен смях. — Какво ще правим ли? Нищо, разбира се, просто ще гледаме отстрани и ще се забавляваме!
	Ентрери не бе особено изненадан, не и след като поразмисли малко. Джарлаксъл обожаваше подобни иронии на съдбата (и точно благодарение на това вече толкова дълго оцеляваше в хаотичния свят на Мензоберанзан), а този обрат наистина си го биваше. За наемника животът бе просто игра, на която той се наслаждаваше, без да се замисля много-много за последиците или да се измъчва от ненужни угризения на съвестта.
	Само допреди няколко месеца палачът щеше да го разбере, някога и той самият мислеше по същия начин. Ала не и сега. Твърде много бе заложено на карта за Артемис Ентрери, нещастния, отчаян убиец. Неочакваната поява на Дризт До’Урден толкова близо до Мензоберанзан неизбежно повдигаше важни въпроси за бъдещето му… бъдеще, което започваше да изглежда все по-мрачно.
	Веселият смях на Джарлаксъл все така огласяше стаята. Потънал в нерадостни мисли, палачът невиждащо се взираше в тунела, който водеше към града на гномовете, и му се струваше, че някъде там в далечината съзира чифт дълбоки лавандулови очи.
	Очите на своя най-омразен враг.

	* * *

	Познатата обстановка му действаше успокояващо. Струваше му се, че сънува — малкото каменно жилище бе досущ като в спомените му, дори старият хамак си бе тук и лекичко се поклащаше.
	Ала Дризт знаеше, че е буден; разбираше го по вцепенението, което бе сковало тялото му от кръста надолу — толкова пълно, че не усещаше нито конопените въжета на хамака, нито смъденето в босите си крака.
	— Буден? — долетя глас от съседната, значително по-малка стаичка.
	Дризт неволно трепна — толкова отдавна не бе чувал тази причудлива смесица от елфическа напевност и твърди джуджешки съгласни. Бяха минали повече от двадесет години, откакто не го бе използвал, а ето че сега езикът на свиърфнеблите бързо се завръщаше в съзнанието му, сякаш едва вчера бе напуснал Блингденстоун. Не му беше особено лесно, но накрая успя да обърне глава и да погледне приближаващия се надзирател.
	Сърцето му се сгря при вида на стария му приятел.
	Белвар — поостарял, но все още силен и изпълнен с живот — доволно плесна с „ръце“, когато се убеди, че скиталецът е буден.
	Дризт искрено се радваше да види колко добре се справя гномът с изкусно изработените си метални „длани“. Не друг, а собственият му брат, Дайнин До’Урден, бе осакатил Белвар, когато двамата се срещнаха за първи път, още преди Дризт да напусне Мензоберанзан. При едно стълкновение между елфи и свиърфнебли, Дризт бе пленен от Белвар, но Дайнин бързо му се притече на помощ и ролите се размениха.
	Единствено застъпничеството на Дризт бе спасило гнома от смърт, ала младият елф дори не успя да се зарадва на малката си победа — жестокият му брат нареди да отсекат ръцете на злощастния Белвар. А в суровия свят на Подземния мрак, слабите и сакатите не оцеляваха дълго.
	Когато известно време след това Дризт потърси убежище в Блингденстоун и отново се срещна с Белвар, с облекчение откри, че свиърфнеблите — така различни от злите елфи — не бяха изоставили ранения си другар. За дясната му ръка те бяха изковали от най-чист митрил глава на чук — покрита с изящни руни и красиво гравирани образи на най-различни могъщи създания, включително и един земен дух. Не по-малко впечатляваща бе и лявата му ръка, която сега завършваше с двуглава кирка. Освен че бяха превъзходни и като оръжия, и като миньорски инструменти, чукът и кирката бяха допълнително подсилени с магия. Дризт със собствените си очи бе виждал Белвар да прокопава тунел в яка скала по-бързо, отколкото къртица в мека пръст.
	Така се радваше, че времето се бе оказало благосклонно към Белвар, първия му приятел от друга раса (всъщност първия му истински приятел след Закнафейн) и че всичко при него изглежда наред.
	— Магга каммара, елфе! — засмя се гномът и се приближи до хамака. — Бях започнал да си мисля, че никога няма да се събудиш!
	Магга каммара — в името на камъка. Шеговитото възклицание, което Дризт не бе чувал повече от двадесет години, му подейства приятно успокояващо и го пренесе назад във времето, към месеците, прекарани в Блингденстоун като личен гост на Белвар.
	Откъсна се от тези мисли и забеляза, че приятелят му стои до него и внимателно се взира в краката му.
	— Как са? — загрижено попита гномът.
	— Никак — отвърна скиталецът. — Изобщо не ги усещам!
	Белвар кимна и почеса месестия си нос с върха на двуглавата кирка.
	— Използвали са трошачка — отбеляза той.
	Дризт учудено повдигна вежди.
	— Трошачка — повтори приятелят му и отиде до солидния скрин, който стоеше край отсрещната стена.
	Отвори вратичката с помощта на кирката, после бръкна вътре с две ръце и много внимателно извади нещо.
	— Съвсем ново оръжие — обясни той. — Използваме го едва от няколко години.
	Странният предмет доста наподобяваше боброва опашка; единият му край бе възтесен и очевидно служеше за дръжка, докато другият бе широк и се извиваше под причудлив, остър ъгъл. Беше съвсем гладък, с изключение на един назъбен и доста злокобно изглеждащ ръб.
	— Трошачка — потрети Белвар и се опита да я вдигне, за да може Дризт да я разгледа по-добре; не успя обаче да я задържи и тя издрънча на пода.
	Без ни най-малко да се притесни, той сви рамене и се вгледа в металните си „ръце“:
	— Добре, че си имам мои собствени оръжия — засмя се той.
	После вдигна очи към скиталеца и продължи:
	— Късмет имаш, Дризт До’Урден, че свиърфнеблите са те познали.
	Дризт изсумтя — точно в този момент му беше трудно да нарече случилото се „късмет“.
	— Можеха да те ударят с острия край — обясни Белвар. — Гръбнакът ти щеше да се прекърши на две.
	— Аз и сега имам чувството, че гръбнакът ми е счупен — отбеляза Дризт.
	— О, не, не! — приятелят му отново се приближи до хамака и го убоде по стъпалото с върха на кирката си.
	Дризт изкриви лице и инстинктивно отдръпна крака си.
	— Виждаш ли! — доволно обяви гномът. — И осезанието се завръща вече.
	И като се усмихна дяволито, той отново го одраска.
	— Много скоро отново ще бъда на крака, Надзирателю — шеговито го заплаши Дризт, без да се опитва да скрие облекчението си.
	Белвар го убоде за трети път.
	— Няма да бъде чак толкова скоро — разсмя се той. — А преди това ще започнеш да усещаш и гъдел…
	Дризт отново изпита чувството, че се е завърнал назад във времето; струваше му се, че някой поне замалко бе свалил от раменете му товара на тревогите и страховете, довели го дотук. Колко хубаво бе отново да види стария си приятел гнома, който от обич и вярност към него напусна дома си и го последва в пустошта на Подземния мрак; който заедно с него падна в плен на ужасяващите крадци на мисли и който се би рамо до рамо с него, за да се спасят.
	— Каква случайност, щастлива както за мен, така и за вас, че се озовах в онези тунели точно тогава — отбеляза той.
	— Не е кой знае каква случайност — веселото лице на Белвар внезапно помръкна. — Твърде чести станаха битките напоследък — поне по една на седмица. Мнозина свиърфнебли паднаха в тях.
	Дризт притвори очи, мъчейки се да преглътне лошата новина.
	— Лолт е гладна, така казват — продължи приятелят му. — Все по-лош става животът за гномовете от Блингденстоун. Всячески се опитваме да разберем причината.
	Скиталецът не каза нищо, ала по-силно отвсякога почувства колко правилно бе постъпил, като се завърна. Тук се кроеше нещо далече по-сериозно от обикновен опит за неговото залавяне. Забележката на Белвар, че Лолт е гладна, говореше много.
	Внезапно Дризт усети убождане по крака и побърза да отвори очи.
	— Стига сме говорили за мрака! — отсече Белвар и старата усмивка отново изгря върху лицето му. — Двадесет години имаме да наваксваме с разкази!
	И като се пресегна, той вдигна един от ботушите на Дризт и завря нос в подметката му.
	— Открил си Повърхността? — попита той с искрена надежда в гласа.
	Остатъкът от деня премина в приказки. Всъщност говореше най-вече Дризт, който след раздялата им бе отишъл в един съвсем различен свят. Белвар слушаше с огромен интерес, често ахкаше изумено, смееше се или затаяваше дъх притеснено; веднъж се разплака заедно с приятеля си, наранен почти колкото него от загубата на Уолфгар.
	Именно в този миг Дризт най-силно почувства, че отново е открил един от най-скъпите си другари. Белвар го слушаше как излива душата си и споделя най-съкровените си чувства и вълнения от изминалите двадесет години и с безмълвното си съчувствено внимание му оказваше подкрепата, която само един истински приятел може да даде.
	След вечеря Дризт направи първите си предпазливи крачки и Белвар, който неведнъж бе виждал на какво е способна трошачката в умелите ръце на някой гном, с усмивка го увери, че само след ден-два ще бъде в състояние да се изкатери и по най-изронената стена.
	Дризт се зарадва на тази новина, но не можеше да не изпита и лека тъга. Доволен бе, че ще се оправи, ала също така съжаляваше, че лечението му няма да отнеме повече време, та да може да поостане при Белвар. Защото в мига, в който оздравееше напълно, щеше да си тръгне от Блингденстоун и да се завърне в родния си град, за да се опита да спре зловещите събития, които се подготвяха там.


	Глава 14
	Маскировка

	— Изчакай ме тук, Гуен — прошепна Кати-Бри на пантерата.
	Пред тях започваше просторна галерия, в която почти нямаше сталагмити. От вътрешността долитаха гоблинови гласове и Кати-Бри се досети, че това трябва да бе основната част от отряда, чиито съгледвачи бяха срещнали по-рано. Чудовищата най-вероятно бяха разтревожени от продължителното отсъствие на другарите си, нищо чудно скоро да изпратеха някой да ги потърси. Не че имаше нужда — малцината оцелели сигурно бяха съвсем наблизо. Наистина, двете с Гуенивар ги бяха прогонили в обратната посока, ала гоблините живееха на групи и неколцината бегълци нямаха друг избор, освен да се опитат да се съберат с племето си. А от мястото, където се бе състояла битката, ги делеше по-малко от час бърз ход.
	Кати-Бри не виждаше друг път, освен през галерията, а там, както личеше по врявата, имаше прекалено много чудовища, за да се надява да ги победи или уплаши. Нямаше друг избор и като си пое дълбоко дъх и хвърли последен поглед към абаносово черните си ръце, тя отметна гъстата си, сега снежнобяла коса, оправи гънките на пищните си одежди и пристъпи прага с гордо вдигната глава.
	Най-близките стражи ужасено отскочиха назад, когато елфическата жрица влезе в бърлогата им. Единствено численото им превъзходство (както младата жена бе предположила, вътре имаше повече от сто гоблина) ги удържаше да не се разбягат панически. Цяла дузина копия се насочиха към нея, ала тя продължи да крачи напред, сякаш не ги забелязваше.
	Гоблините се скупчиха зад нея и отрязаха всяка възможност за отстъпление. Мнозина впериха поглед в тунела, от който бе дошла неочакваната посетителка, чудейки се дали там не се крият още елфи. Все още никой не се бе опитал да я спре, тъкмо напротив, чудовищата бързаха да й сторят път — дързостта и съвършената маскировка ги бяха хванали неподготвени.
	Скоро Кати-Бри достигна средата на галерията, вече виждаше коридора, който продължаваше в другия край. Само че гоблините зашушнаха нещо и започнаха да я обкръжават, принуждавайки я да забави крачка.
	Пробиваше си път през редиците им все по-трудно, докато най-сетне се оказа обградена от същинска гора от копия и трябваше да спре.
	— Гунд ха, мога, мога! — заповеднически настоя тя.
	Познанията й по този език бяха съвсем ограничени, та не можеше да бъде сигурна дали вместо „отдръпнете се и ме пуснете да мина“ не е казала „дръпнете майка ми в канавката“.
	Все пак се надяваше да е било първото.
	— Мога гунд, гийк-икмуун’гауун’га! — избоботи един грамаден гоблин и се изпречи пред нея.
	Кати-Бри се насили да запази спокойствие, ала голяма част от нея отчаяно искаше да извика Гуенивар и да побегне, докато друга, много по-мъничка частица, едва се сдържаше да не избухне в смях. Това очевидно бе вождът на племето или поне шаманът.
	Какъвто и да бе обаче, той определено се нуждаеше от няколко урока по добър вкус. Беше обут с високи черни ботуши, каквито носеха благородниците, само че тези бяха срязани отстрани, за да има място за големите му, подобни на патешки, ходила. Над тях беше нахлузил женски панталон с волани и (макар да бе мъж) чифт женски гащи и корсет, очевидно шит за някоя доста пищна дама. Около мършавия му врат висяха няколко напълно различни огърлици (между златото и среброто проблясваше дори един перлен гердан), на кривите си пръсти бе надянал тежки, безвкусни пръстени. Шапката със сигурност беше свещеническа, макар Кати-Бри да не можеше да разпознае точната секта. Приличаше на слънце, обточено с дълги златисти панделки и очевидно беше нахлупена наопаки, тъй като се бе смъкнала ниско над веждите му, а една от панделките се развяваше точно пред носа му.
	Колкото и нелепо да изглеждаше, гоблинът явно се смяташе за издокаран по последна апашка мода, както се бе навлякъл с дрехите на нещастниците, станали жертва на племето му. Той продължаваше да бръщолеви нещо на грубия си език и Кати-Бри едва смогваше да схване по някоя откъслечна дума тук-там. Най-сетне чудовището млъкна и се удари с юмрук в гърдите.
	— Говориш ли езика на Повърхността? — попита младата жена, мъчейки се да изглежда самоуверена, макар че всеки миг очакваше да усети как хладният връх на някое копие се забива в гърба й.
	Гоблинът я изгледа любопитно, очевидно, без да разбира и дума. Погледът му се плъзна по дрехите и най-накрая се спря върху медальона, който висеше около врата й.
	— Нийнг со, уука — отсече той и посочи скъпоценния предмет, после махна към изхода на галерията.
	Ако медальонът бе просто обикновено украшение, Кати-Бри на драго сърце би им го дала, за да я оставят да си тръгне. Ала той беше единствената й надежда да открие Дризт в неизбродимия лабиринт на Подземния мрак. Гоблинът отново посочи магическия предмет и изломоти нещо. Като че ли започваше да губи търпение и Кати-Бри разбра, че веднага трябва да измисли нещо.
	Внезапно я осени блестяща идея.
	— Нийнг! — каза тя широко усмихната (силно се надяваше, че е разбрала правилно и това е гоблиновата дума за „дар“).
	После звънко плесна с ръце и леко повиши глас:
	— Гуенивар!
	Уплашените крясъци, които се разнесоха зад гърба й, бяха сигурен знак, че пантерата я е чула.
	— Ела при мен, Гуен — все така, без да се обръща, рече Кати-Бри. — Не се нахвърляй върху никого.
	Със сведена глава и присвити назад уши, Гуенивар бавно пристъпваше напред. От време на време изръмжаваше глухо, просто за да държи най-близките гоблини нащрек. Не че имаше нужда да ги сплашва допълнително — чудовищата и без това бързаха да се отдръпнат колкото се може по-далече от пътя й.
	Много скоро вярното животно вече стоеше до Кати-Бри и нежно търкаше муцуна в крака й.
	— Нийнг! — повтори младата жена и посочи Гуенивар, а после и гоблина. — Ти взимаш котката, а аз си тръгвам през онзи изход — добави тя, жестикулирайки усърдно, за да я разберат.
	„Издокараното“ чудовище се почеса по главата, при което шапката му се килна под още по-странен ъгъл.
	— Хайде, иди при него и бъди добра — прошепна Кати-Бри и лекичко побутна Гуенивар.
	Пантерата вдигна обиден поглед към нея, но все пак я послуша и отиде да легне в краката на гоблина (който пребледня като платно и цял се разтрепери).
	— Нийнг! — потрети Кати-Бри и даде знак на чудовището, че може да погали Гуенивар.
	В първия миг то я изгледа изумено, но постепенно събра смелост и едва-едва докосна гъстата черна козина. На устните му се появи доволна усмивка и то се осмели да потупа пантерата по врата, после пак и пак. Гуенивар не направи нищо, за да му попречи, но през цялото време не сваляше изпепеляващ поглед от младата жена.
	— Остани тук с този добър гоблин — меко каза Кати-Бри, за да попречи на противните създания да разберат истинските й намерения.
	И като потупа кесията, в която държеше ониксовата статуетка, добави извинително:
	— Много скоро ще те изведа оттук, бъди сигурна.
	После изпъна рамене и като погледна водача на гоблините право в очите, посочи от себе си към изхода на галерията.
	— Аз си тръгвам! — заяви тя, смръщила лице в заповедническа гримаса, и пристъпи напред.
	За миг й се стори, че главатарят се кани да й попречи, ала един бърз поглед към могъщата пантера в краката му, бе достатъчен да го откаже от подобни намерения. Кати-Бри бе изиграла картите си безпогрешно — беше дала възможност на гордия вожд да запази достойнството си, без самата тя нито за миг да изглежда слаба или по-малко опасна. Като капак на всичко, стратегически беше поставила тристакилограмовата си съюзница между себе си и водача на гоблините.
	— Нийнг со, уука — повтори той и кимна към изхода, после предпазливо се отдръпна, за да направи място на мнимата жрица.
	Кати-Бри прекоси галерията с гордо вдигната глава, като не пропусна да зашлеви някакъв гоблин, имал глупостта да не се отмести достатъчно далече от пътя й. Разгневеното чудовище вдигна меча си, но тя дори не трепна. Миг по-късно се разнесе повелителният глас на главатаря и му нареди да свали оръжието.
	Кати-Бри се изсмя в лицето му и му показа изумрудената кама, която държеше готова под гънките на връхната си роба.
	Достигна изхода и пое по тесния тунел, като още известно време си наложи да не ускорява крачка. Най-сетне спря, огледа се наоколо, за да се увери, че не я наблюдават, и извади ониксовата статуетка.
	В галерията главатарят продължаваше да се хвали с новата си придобивка и навярно за стотен път разказваше на съплеменниците си как е надхитрил „тъпата жрица“. Нямаше особено значение, че случилото се бе станало пред очите на всички — при гоблините историята се менеше всеки ден.
	Самодоволната му усмивка бързо се стопи, когато тялото на пантерата внезапно започна да избледнява и да се превръща в сивкава мъгла.
	Той нададе яростен вик и като запроклина ядно, падна на колене в обречен опит да задържи изплъзващата се котка.
	От сивите валма се показа огромна лапа, обви се около главата му и го придърпа към себе си. Сетне и последните струйки мъгла се стопиха, отвеждайки глуповатия гоблин на дълго пътешествие до Звездната равнина.
	Настана суматоха, останалите чудовища крещяха и тичаха насам-натам, бутаха се едно в друго и падаха, после отново се изправяха и продължаваха да ругаят. Някой предложи да настигнат жрицата, ала докато успеят да въведат някакъв ред, вече бе станало твърде късно — Кати-Бри тичаше, колкото й държаха краката и със задоволство си мислеше колко хитро бе постъпила.

	* * *

	Тунелите му бяха добре познати… твърде добре. Колко пъти младият Дризт До’Урден бе бродил из тези места, обикновено като водач на патрул! Само че тогава до него крачеше Гуенивар, а сега бе съвсем сам.
	Накуцваше леко — едното му коляно все още не се бе оправило напълно от трошачката на свиърфнеблите, но и това не бе в състояние да го задържи в Блингденстоун. Онова, което го бе довело тук, не търпеше отлагане, а и Белвар, въпреки че раздялата го нараняваше, не се бе опитал да го спре — сигурен знак, че останалите гномове не гледат на присъствието му с особено добро око.
	Беше си тръгнал преди два дни… два дни, през които бе оставил зад гърба си около петдесет мили лъкатушещи тунели. Беше се натъкнал на дирите на поне три елфически патрула — необичайно струпване на войни толкова далече от Мензоберанзан и поредно доказателство в подкрепа на опасенията на Белвар, че Мрачните кроят нещо голямо. По всичко личеше, че Лолт наистина е гладна.
	И трите пъти Дризт можеше да проследи дирите и да се присъедини към Мрачните войни. Дори бе измислил какво да каже — щеше да се представи за пратеник на търговец от Чед Насад. Ала и трите пъти не успя да събере смелост и вместо това продължи към Мензоберанзан, отлагайки още малко момента, в който отново щеше да се изправи пред събратята си.
	Сега тунелите бяха станали прекалено познати и съдбоносният миг наближаваше.
	Със съвършено премерени тихи стъпки той навлезе в нов, доста по-просторен коридор. Някъде пред него се разнесе шум, като от тътрузене на множество крака. Не бяха елфи, сигурен бе Дризт, който прекрасно знаеше колко беззвучно се движат те.
	Бърз като светкавица, той се покатери по стената и тръгна по тясната издатинка, която се издигаше на около два метра над земята. Неведнъж му се налагаше да се вкопчва в скалата с връхчетата на пръстите си и да пълзи милиметър по милиметър, докато краката му висят от ръба на тераската, но той упорито и все така безшумно продължаваше напред.
	Внезапно звукът пред него се засили и Дризт се закова на място. За щастие каменната издатинка отново се бе поразширила и ръцете му бяха свободни. Много предпазливо той свали двата ятагана от кръста си, впрягайки цялата си воля, за да попречи на Сиянието да изригне със синкав пламък.
	Воден от Неясните звуци, той надникна зад ъгъла и се натъкна на голяма група ниски, превити одве човекоподобни същества. Завити с дрипави плащове и спуснали качулки ниско над главите си, те се озъртаха насам-натам, без да проронват нито дума. Единствено големите им груби ходила издаваха принадлежността им към гоблиновата раса.
	Роби, досети се Дризт — личеше си по движенията и по покорно приведените тела. Единствено роби можеха да бъдат изпълнени с такова прекършено примирение.
	Скиталецът продължи да се взира внимателно в окаяните създания, мъчейки се да открие елфическите им надзиратели. Долу имаше най-малко осемдесет гоблини и те всички се бяха скупчили около бреговете на неголямото езерце, наричано от Мрачните Хелдаенски вир. Мършавите им ръце неспирно се протягаха към водата и те загребваха шепа след шепа, сякаш не бяха пили дни наред.
	Което най-вероятно си беше точно така. Недалече от езерцето Дризт забеляза няколко пасящи роти (вид дребни говеда, които се въдеха в Подземния мрак) и предположи, че гоблините са тук именно, за да открият изгубените животни. На такива експедиции те обикновено не получаваха никаква храна, макар да носеха със себе си солидни количества припаси. За разлика от тях, придружаващите ги елфи си похапваха пребогато, като обикновено го правеха пред гладуващите си слуги.
	Изплющя камшик и гоблините побързаха да скочат на крака и да се отдалечат от езерцето. Двама елфи — мъж и жена — бавно се приближаваха към тях, потънали в разговор, което обаче не пречеше на жената час по час да размахва бича си.
	Долу очевидно имаше и други надзиратели, защото откъм отсрещната страна на галерията долетя някаква заповед и робите започнаха да се подреждат, макар строят им да приличаше повече на поразтеглено скупчване, отколкото на нещо друго.
	Дризт разбра, че моментът най-сетне бе настъпил. Надзирателските отряди не се славеха като особено организирани, а дисциплината в тях изобщо не можеше да се мери с ненарушимите порядки, които царяха в един патрул например. В състава на една такава група обикновено влизаха елфи от няколко различни домове, както и ученици от всяка от трите школи на Академията.
	Дризт тихичко скочи на земята и сви зад ъгъла, вдигнал ръце в безмълвен поздрав (със задоволство установи, че още си спомня езика на жестовете, макар пръстите му да бяха поотвикнали от сложните движения).
	Жената побутна спътника си (и очевидно неин телохранител) напред, после направи крачка встрани, за да вижда какво става. Мъжът светкавично извади малък арбалет (върхът на стреличката със сигурност беше напоен със силна приспивателна отвара) и го насочи към натрапника.
	— Кой си ти? — също така беззвучно попита жената.
	— Всичко, което остана от един патрул, имал неблагоразумието да се приближи твърде много до Блингденстоун — отвърна Дризт.
	— Значи трябва се прибереш през входа край Тиер Брех — жената реши да изостави езика на жестовете и звукът на гласа (който като гласа на всяка елфическа жена можеше да бъде както невероятно мелодичен, така и неприятно рязък) върна Дризт години назад и му помогна да осъзнае по-ясно отвсякога, че от Мензоберанзан го делят едва няколко мили.
	— Нямам особено желание да се „прибирам“ — отговори Дризт. — Не и ако всички ще разберат за завръщането ми.
	Думите му бяха съвсем правдоподобни, убеден бе той. Ако наистина беше единственият оцелял от избит патрул, то тогава в Академията го очакваше суров разпит. Преподавателите щяха да го обсипват с въпроси, докато не се уверят, че не е имал пръст в разгрома на отряда… или докато мъченията не го убиеха.
	— Как се казва първият дом? — попита жената, без да откъсва поглед от лавандуловите му очи.
	— Баенре — незабавно отвърна Дризт, без ни най-малко да се изненада от тази проверка — шпиони от съседните градове съвсем не бяха рядкост в Мензоберанзан.
	— А, най-малкият им син? — жената продължаваше да се взира в необикновените му очи, извила устни в похотлива, жадна усмивка.
	По щастлива случайност Дризт и най-младият син на дома Баенре бяха съученици от Академията… разбира се, при условие, че прастарата матрона — майка не бе родила още едно момче през тридесетте години, в които бе отсъствал от града.
	— Берг’инйон — уверено отговори той и сложи ръце на кръста си, уж случайно, а всъщност, за да са по-близо до дръжките на двата ятагана в случай на нужда.
	— Ами ти? — не се отказваше жената и прокара език по устните си — очевидно непознатият бе предизвикал любопитството й.
	— Никой, който да е от значение — отвърна Дризт и се насили да отвърне на погледа й.
	Надзирателката потупа придружителя си по рамото и му даде знак да си върви.
	— Освобождаваш ли ме от тази досада? — обнадеждено попита той на езика на жестовете.
	— Този бол ще заеме мястото ти днес — измърка жената, наричайки Дризт с елфическата дума за нещо загадъчно и интригуващо.
	Спътникът й се усмихна широко и тъкмо се канеше да прибере арбалета си, когато погледът му се спря на група гоблини, имали нещастието да застанат наблизо. Усмивката му стана още по-широка и той се прицели.
	Дризт не опита да се намеси, макар че тази жестокост (дори към същества като гоблините) накара сърцето му да се свие от болка.
	— Не! — обади се надзирателката и замени стреличката в тетивата с друга. — Твоята просто ще го приспи — обясни тя и избухна в зъл смях.
	Мъжът я изгледа недоумяващо, после внезапно разбра. Избра си един гоблин, който се разхождаше безцелно покрай брега, и стреля. Злощастното създание потръпна от удара и политна назад. Отчаяно опита да се обърне, ала не успя и се прекатури в езерцето.
	Дризт прехапа устни, досетил се по вялите движения на гоблина, че стреличката трябва да бе напоена с парализираща отрова, която сковаваше тялото, но го оставяше в пълно съзнание. Без да може да контролира крайниците си, гоблинът със сигурност щеше да се удави и, което бе най-ужасното, вече разбираше каква страшна участ го очаква. Някак си успя да се извие и да задържи глава над водата, ала Дризт знаеше, че изтощението ще го надвие много преди действието на вцепеняващата отвара да е отминало.
	Злият елф се разсмя с глас, после прибра арбалета в мъничкия калъф, скрит под дрехите му, и се скри в тунела вляво от скиталеца. Не беше направил и десетина крачки, когато жената отново размаха камшика си и нареди на останалите надзиратели да поемат по десния коридор.
	Сетне се обърна към Дризт:
	— Какво чакаш?
	Скиталецът кимна към давещия се гоблин, който панически пляскаше в езерцето, мъчейки се да не гълта вода. От устните му се откъсна принуден смях, сякаш грозната сцена искрено го забавляваше, ала в действителност с огромно усилие се удържаше да не удуши жестоката надзирателка с голи ръце.
	През цялото време, докато робите напускаха галерията под зоркото наблюдение на Мрачните, Дризт се оглеждаше за възможност да измъкне окаяното създание на сушата, където действието на парализиращата отрова можеше и да не бъде фатално. Ала спътницата му нито за миг не свали очи от него и той се досети, че трябва да си бе наумила нещо, за да го вземе със себе си. В края на краищата, защо самата тя не бе отишла да си почине след неочакваната му поява?
	Последното, което скиталецът чу, докато се отдалечаваше от галерията, бяха предсмъртните хрипове на умиращия гоблин. Трябваше да впрегне цялата си воля, за да прикрие отвращението и гнева си. Независимо колко пъти ставаше негов свидетел, Дризт До’Урден никога нямаше да свикне с безсърдечието на събратята си.
	Нещо, за което бе дълбоко благодарен.


	Глава 15
	Маска

	Никога досега не бе виждала подобни създания. Донякъде приличаха на гномовете от Повърхността, ала за разлика от тях, тези бяха съвсем плешиви, а кожата им, поне доколкото виждаше на звездната светлина, разпръсквана от магическата диадема, имаше сивкав оттенък. Високи не повече от метър, те бяха набити и изглеждаха яки почти като джуджета; инструментите, които носеха и превъзходните доспехи, с които бяха облечени, красноречиво говореха, че и те са опитни миньори и ковачи.
	Дризт беше разказвал за свиърфнеблите, гномовете, населяващи Подземния мрак, и Кати-Бри предположи, че съществата, които сега стоят пред нея, са точно това. Все пак не можеше да бъде напълно сигурна — кой знае дали не се бе натъкнала на някакви далечни родственици на дуергарите, злите сиви джуджета.
	Беше приклекнала насред неголяма горичка от тънки, високи сталагмити, а наоколо се пресичаха десетки коридори. Свиърфнеблите (ако това наистина бяха свиърфнебли) се бяха появили от един от тези коридори и сега се разхождаха на около десетина метра от нея и оживено обсъждаха нещо, без да обръщат никакво внимание на групичката сталагмити.
	Кати-Бри не бе сигурна как да постъпи. Ако пред себе си наистина имаше гномове (а тя бе почти сигурна в това), те можеха да се окажат ценни съюзници. Как обаче да ги заговори? Не разбираше езика им, нито пък те — нейния и най-вероятно не знаеха почти нищо един за друг.
	В крайна сметка реши, че най-разумно ще бъде да остане на мястото си и да изчака непознатите създания да отминат. Само че Кати-Бри, неопитна в особеностите на Подземния мрак и инфрачервеното зрение, дори не подозираше, че температурата на тялото й значително надвишава тази на хладните скали и издава присъствието й по-ясно и от запалена факла.
	Докато тя търпеливо чакаше гномовете да си тръгнат, те незабелязано плъзнаха из тунелите наоколо, за да проверят дали тази елфическа жрица (Кати-Бри все още носеше маската) е част от по-голям отряд, или е тук сама. Изминаха няколко минути. Внезапно младата жена сведе поглед към ръката си, усетила някакво странно трептене в камъка. Тя любопитно се взираше в изтръпналата си длан — нямаше как да знае, че свиърфнеблите общуват посредством телепатия и психокинеза, с чиято помощ си предават мисли, дори ако между тях се издигат яки скали. А пък една по-чувствителна ръка бе в състояние да усети вибрациите, които преминаваха през камъните при тези безмълвни разговори.
	Точно този път, едва доловимото трептене означаваше едно-единствено нещо — гномовете току-що се бяха уверили, че непознатата жрица е съвсем сама.
	Изведнъж един от свиърфнеблите подхвана заклинателен напев, чиито думи Кати-Бри не разбираше, и хвърли неголям скален къс към нея. Тя още по-плътно се долепи до сталагмита, зад който се криеше, и се поколеба дали да изскочи навън с вдигнати ръце или да извади Таулмарил и да се опита да изплаши нападателите си.
	Хвърленият камък се претърколи един-два пъти и се разби на десетки парченца, които се търкулнаха във всички посоки из сталагмитовата горичка. После отломките запушиха и зацвърчаха, земята под тях силно потрепери.
	Преди да успее да направи каквото и да било, камъните пред нея започнаха да се разрастват, досущ като гигантски мехур, и постепенно отстъпиха място на петметрово човекоподобно туловище, което сякаш изпълни целия коридор. Два от сталагмитите, издигащи се там, където се бе образувало чудовището, сега стърчаха от масивния му гръден кош — страховити шипове, които можеха да пронижат и най-коравата митрилна броня.
	В другия край на коридора свиърфнеблите нададоха бойни викове, които отекнаха страховито в ушите на уплашената жена.
	Тя панически отскочи назад, само миг преди една гигантска ръка да се протегне към нея и да откъсне върха на сталагмита, зад който се криеше. Кати-Бри пусна ониксовата статуетка на пода и повика Гуенивар, като в същото време трескаво извади стрела от колчана си и я постави в тетивата на Таулмарил.
	Земният дух пристъпи напред. Сталагмитите, които стояха на пътя му, не бяха в състояние да го спрат, тъкмо напротив, те не просто поддадоха под напора на масивните му крака, но сякаш се сляха в едно с тях. Той отново посегна към жертвата си, ала в този миг мракът бе прорязан от ивица сребриста светлина и между очите на чудовището зейна дупка.
	То политна назад, но бързо успя да се овладее, после вдигна ръце и само с едно движение направи разполовената си глава както преди. Когато отново погледна към сталагмитовата горичка, „елфическата жрица“ вече я нямаше, а на нейното място стоеше гигантска пантера, готова за скок.
	Кати-Бри се измъкна от другия край на горичката с намерението да побегне, ала бързо установи, че от всички странични тунели прииждат гномове. Без да смее да се обърне, за да провери какво става с Гуенивар и земния дух, тя хукна по основния коридор, използвайки скалните могили за прикритие. Изведнъж нещо тежко се удари в крака й и я повали по лице на земята. С мъка се извъртя настрани и видя един гном да се подава иззад близката скала, стиснал в ръка кирката, с която очевидно я бе препънал.
	Кати-Бри успя да седне и се опита да насочи Таулмарил към него, ала преди да постави стрела в тетивата, оръжието беше избито от ръцете й. Инстинктивно се претърколи встрани, ала в този миг се показаха още трима свиърфнебли, вдигнали тежки дървени чукове над главите си.
	Гуенивар изръмжа и се оттласна от земята с намерението да прелети покрай чудовището и да го накара да се завърти. Само че то се оказа по-бързо, отколкото пантерата очакваше — масивната му каменна ръка се протегна във въздуха, улови я и я придърпа към огромния си гръден кош. Гуенивар нададе болезнен рев, когато острият сталагмитов шип се заби в рамото й. При тази гледка гномовете нададоха тържествуващи викове — по всичко личеше, че „жрицата“ и неочакваният й съюзник са обречени.
	Един от чуковете бързо се спускаше към главата на Кати-Бри. Тя измъкна късия си меч и го отклони, преди да бе разтрошил черепа й, после се опита да пропълзи встрани и да се изправи, за да може да вдигне Таулмарил. Само че ударите на тежките чукове валяха един след друг — свиърфнеблите явно бяха решили да я изтощят докрай и да я довършат.
	Гледката на огромната пантера, която много скоро щеше да бъде пронизана и смачкана до смърт, предизвика бурна радост у шепата гномове, които наблюдаваха битката със земния дух. Вместо задоволство от скорошната победа на съюзника им обаче, двамина от тях усетиха как ги обзема смут. Двамата свиърфнебли, наричани Селдиг и Пумкато, още помнеха как като деца си бяха играли с една пантера, която досущ приличаше на това животно. И понеже Дризт До’Урден, отказалият се от расата си мрачен елф, чийто другар бе котката по онова време, току-що бе минал през Блингденстоун, двамата някак си усещаха, че присъствието на пантерата тук не може да бъде просто съвпадение.
	— Гуенивар! — повика Селдиг и тя изрева в отговор.
	Съвършено правилно произнесеното име порази Кати-Бри. Дори тримата нападатели се сепнаха и се поколебаха.
	Пумкато, който бе призовал земния дух, нареди на чудовището да не мърда и с помощта на кирката си Селдиг бързо се изкатери по тялото му.
	— Гуенивар? — повтори той, застанал само на метър от пантерата.
	Раненото животно наостри уши и впери умолителен поглед в смътно познатото лице на гнома.
	— Кой е това? — настоя Пумкато и посочи Кати-Бри.
	Въпреки че не разбираше нито дума от онова, което свиърфнеблите говореха, младата жена бързо осъзна, че никога няма да й се отдаде по-добра възможност. Мечът тупна на земята и тя свали магическата маска, откривайки истинските си черти — на човешко момиче. Тримата гномове до нея извикаха стреснато и направиха крачка назад, измервайки с неодобрителни, кисели погледи, сякаш новият й външен вид бе наистина грозен.
	Най-сетне Пумкато събра достатъчно смелост и се приближи до нея.
	Едното име очевидно му беше познато, мислеше си Кати-Бри, защо тогава да не бе чувал и другото? Струваше си да опита и като посочи себе си, тя разпери ръце и ги притисна до тялото си, сякаш прегръщаше някого.
	— Дризт До’Урден? — обнадеждено попита тя.
	Сивите очи на Пумкато се разшириха и той бавно кимна, сякаш вече се бе досетил и сам. Опитвайки се да скрие отвращението си от външния й вид (свиърфнеблите очевидно не намираха обитателите на Повърхността за особено красиви), той протегна ръка и й помогна да се изправи.
	Кати-Бри бавно стъпи на крака и отпрати Гуенивар, докато Пумкато правеше същото със земния дух.

	* * *

	— Колсен’шеа орб — прошепна Джарлаксъл, магически израз, който рядко някой се осмеляваше да изрече в Мензоберанзан и който означаваше „да отскубнеш крачката на паяк“.
	Паролата очевидно действаше, защото привидно обикновената стена пред него потрепери и се превърна в паяжина. Отворът, който зейна миг по-късно, беше достатъчно голям, за да пропусне него и човека, когото водеше със себе си.
	Дори Джарлаксъл, който обикновено можеше да предвиди почти всичко, бе изненадан — при това приятно — когато видя, че в малката стаичка (личния кабинет на Громф в Сорсъри, магическата школа на Академията) го очаква не друг, а самата Триел Баенре. Джарлаксъл се надяваше да открие Громф, ала Триел беше още по-добър свидетел на завръщането му.
	Ентрери го последва и при вида на избухливата жрица мъдро остана до вратата, опитвайки се да не привлича вниманието върху себе си. Стаичката, като повечето помещения в кулата на магьосниците, беше окъпана в мек, синкав светлик; писалището, трите стола и голяма част от пода бяха отрупани със свитъци; върху лавиците на стените бяха наредени безброй големи, здраво захлупени стъкленици, както и по-малки съдове с формата на пясъчен часовник и отворени отгоре, до тях пък лежаха плътно увити пакети. Насред бъркотията се търкаляха десетки други предмети, за чието предназначение дошлият от Повърхността убиец си нямаше и най-малка представа, нито пък причудливият им вид можеше да му подскаже нещо.
	— Осмеляваш се да водиш един колнблут в Сорсъри? — изненадано повдигна вежди Триел.
	Ентрери все така не откъсваше очи от пода, макар че успя да хвърли един-два скришни погледи на дъщерята на Баенре. Преди не я бе виждал на толкова силна светлина и сега нямаше как да не си помисли, че тя съвсем не е толкова хубава, колкото повечето елфи. Беше прекалено ниска, раменете й бяха доста широки, а чертите на лицето — твърде ъгловати. Стори му се странно, че Триел се бе издигнала толкова високо в йерархията на една раса, за която физическата красота бе от първостепенно значение.
	Ентрери не разбираше много от езика на Мрачните, ала не му бе никак трудно да се досети, че Триел най-вероятно го беше обидила. Едва допреди месец гордият убиец би извадил оръжие на всеки, имал дързостта да го нагруби, ала не и тук, на това чуждо място и със сигурност не срещу Триел Баенре. Джарлаксъл го бе предупреждавал за нея навярно десетки пъти — Триел просто си търсеше повод да го убие… всъщност, злата жрица винаги си търсеше повод да убие всеки колнблут, имал нещастието да се мерне пред очите й, както и не един и двама елфи.
	— Водя го на много места — спокойно отвърна Джарлаксъл. — Не мислех, че брат ти ще има нещо против.
	Триел демонстративно се огледа наоколо — мекият стол зад писалището, изкусно изработено от джуджешки кости, бе празен; нямаше врати, които да водят до съседни помещения, не се виждаха и други скривалища. Громф просто не бе там.
	— Би трябвало да е тук — рече наемникът. — Какво иначе ще търси в кабинета му една матрона — повелителка от Арах-Тинилит? Доколкото си спомням, това е нарушение на правилата… поне толкова сериозно, колкото и да доведеш представител на друга раса в Сорсъри.
	— Внимавай чии действия поставяш под съмнение — сряза го Триел.
	— Асанкве — отвърна Джарлаксъл и се поклони.
	Изборът на думата не бе случаен — асанкве можеше да означава не само „както кажеш“, но и „ти също“.
	— Защо си тук? — попита Триел.
	— Много добре знаеше, че ще дойда — отговори наемникът.
	— Аз знам много неща — съгласи се тя. — Но искам ти да ми обясниш какво търсиш в Сорсъри и то не къде да е, а в личните покои на градския архимагьосник, като при това влизаш през тайна врата, запазена единствено за най-високопоставени преподаватели.
	Джарлаксъл бръкна в гънките на черното си наметало и извади паяковата маска, с чиято помощ се прехвърляше през вълшебната ограда, опасваща двора на Баенре. Рубиненочервените очи на Триел се разшириха от смайване.
	— Майка ти ми нареди да я върна на Громф — кисело обясни наемникът.
	— Тук? — сепна се жрицата.
	Резкият тон извика тънка усмивчица върху устните на Джарлаксъл и той хвърли скришен поглед на Ентрери, за да е сигурен, че убиецът слуша внимателно и си вади правилните заключения.
	— Громф ще си я вземе оттук — отвърна той, после отиде до писалището от джуджешки кости и като промърмори нещо съвсем тихо, бързо я мушна вътре, въпреки протестите на Триел. Тя също се приближи и подозрително се взря в затвореното чекмедже. Очевидно бе, че Громф го бе омагьосал и заключил с тайна парола.
	— Отвори го! — нареди тя. — Аз ще пазя маската, докато Громф се върне.
	— Не мога — излъга наемникът. — Паролата се използва само веднъж, после се променя.
	Прекрасно разбираше, че навлиза в опасни води, ала също така знаеше, че Триел и брат й почти не си говорят. Освен това Громф рядко посещаваше кабинета си в Сорсъри, особено сега, когато бе толкова зает с приготовленията за похода срещу Митрил Хол. Джарлаксъл беше дошъл тук, защото на всяка цена искаше да се отърве от маската и то най-добре пред свидетели, за да е сигурен, че впоследствие никой няма да може да я свърже с него. Въпросът бе там, че в Мензоберанзан нямаше друг начин (включително и най-могъщото заклинание), което да е в състояние да пренесе някого през магическата ограда на дома Баенре. А ако нещата се развиеха така, както Джарлаксъл очакваше, маската много скоро щеше да се превърне в изключително ценно притежание… и изобличаващо доказателство.
	Триел тихичко зашепна нещо и продължи да се взира в затвореното чекмедже. Ясно различаваше сложната игра на магическата енергия, древни руни и могъщи знаци, ала те бяха толкова гъсто преплетени, че щеше да бъде трудно да ги преодолее. Дори Триел, която бе една от най-могъщите жрици в града, не смееше да се изправи очи в очи с изкусния си брат. С едно последно заплашително смръщване към Джарлаксъл, тя пристъпи към Ентрери.
	— Погледни ме! — нареди тя на Общия език, което доста учуди убиеца, тъй като малцина в Мензоберанзан говореха езика на Повърхността.
	Той вдигна очи от пода, мъчейки се да изглежда покорен, с прекършен дух;, ала дъщерята на Баенре бе прекалено опитна в подобни игри и с лекота съзря скритата му сила. Дори се усмихна, сякаш наистина одобряваше онова, което виждаше.
	— Какво знаеш ти за това? — заповеднически попита тя.
	— Само каквото Джарлаксъл счита за необходимо да ми каже — отвърна той и срещна погледа, изоставяйки всякакви преструвки. Ако Триел Баенре искаше да премерят силата на волята си, нямаше да бъде никак лесно да уплаши убиеца, който беше оцелял и покорил най-опасните улици в цял Фаерун.
	Жрицата издържа стоманения му поглед, но бързо се убеди, че няма да успее да изкопчи нищо от него.
	— Вървете си — обърна се тя към Джарлаксъл, все още използвайки езика на Повърхността.
	Наемникът се втурна покрай нея, дърпайки Ентрери след себе си.
	— Бързо! — рече той. — Когато Триел се опита да отвори чекмеджето, ние двамата отдавна трябва да сме напуснали Сорсъри!
	С тези думи те изскочиха от стаичката, а магическата врата се затвори зад гърба им, отстъпвайки място на здрава стена, която може и да нямаше по-специално предназначение, но поне беше сигурна преграда между тях и лютите клетви на Триел.
	Ала дъщерята на Баенре всъщност бе по-скоро заинтригувана, отколкото истински вбесена. Вече бе повече от очевидно, че в случая, освен интересите на майка й и нейните собствени, бяха намесени и тези на Джарлаксъл и всеки от тримата имаше различни намерения и планове. Наемникът си бе наумил нещо, тя бе сигурна, и то несъмнено засягаше и Артемис Ентрери.

	* * *

	Когато се озоваха на сигурно място извън Тиер Брех и Академията, Джарлаксъл преведе на Ентрери всичко, което си бяха говорили с Триел.
	— Доколкото разбирам, не си казал за предстоящата поява на Дризт тук, в Мензоберанзан — отбеляза убиецът.
	Беше си помислил, че разговорът между двамата се е въртял предимно около тази важна новина, ала ето че наемникът дори не я бе споменал.
	— Триел си има свои собствени начини да научава важните неща — отвърна Джарлаксъл. — Нямам намерение да я улеснявам ненужно… не и ако няма какво да спечеля от това!
	Ентрери се усмихна, после прехапа долната си устна и се замисли над думите му. В този пъклен град винаги ставаше нещо, каза си той. Нищо чудно, че Джарлаксъл толкова много се наслаждаваше на живота в него! Ентрери почти съжали, че не е елф на мрака и не може да си извоюва местенце в тукашната йерархия, вървейки по ръба на катастрофата, както правеше Джарлаксъл. Почти.
	— Кога матрона Баенре ти нареди да върнеш маската? — попита той.
	— Преди известно време — неопределено отвърна наемникът. Двамата съвсем наскоро бяха напускали Мензоберанзан, за да се срещнат с информатора от града на свиърфнеблите. Бяха минали едва няколко дена от завръщането им и поне доколкото палачът знаеше, Джарлаксъл изобщо не се бе доближавал до дома на Баенре.
	— За да я оставиш в Академията? — продължи да го разпитва Ентрери.
	Нещо в цялата тази история го озадачаваше. А и защо Джарлаксъл го бе взел със себе си? Никога досега не го бяха канили в това свещено място, веднъж дори бяха отказали да го пуснат, когато бе поискал да придружи Джарлаксъл до войнската школа. Тогава наемникът му бе обяснил, че присъствието на един колнблут в Мелей-Магтеър е твърде рисковано, а ето че сега, по някаква незнайна причина, бе решил да го заведе в далече по-опасния Сорсъри.
	— Е, тя не уточни къде точно да я оставя — призна елфът.
	Ентрери не каза нищо, макар вече да се досещаше какво точно се крие зад тези думи. Паяковата маска бе наистина ценна, а в ръцете на някой недоброжелател можеше да се превърне в немалка заплаха за защитата на Баенре. Мястото й бе в добре охранявания дом на Баенре и никъде другаде.
	— Колко е глупава Триел — уж между другото подхвърли Джарлаксъл. — Същата дума, асанкве, отваря чекмеджето. Би трябвало да знае, че брат й не смята за необходимо да си губи времето като непрекъснато променя паролите си — толкова е сигурен, че никой не би се осмелил да го ограби — засмя се той.
	Ентрери се присъедини към него, по-скоро заинтригуван, отколкото развеселен. Наемникът никога не казваше каквото и да било без причина, така бе и този път.
	Ала каква ли беше причината?


	Глава 16
	Мензоберанзан

	Салът бавно се плъзгаше по повърхността на Донигартенското езеро, чиито черни води се плискаха в източния край на голямата пещера, побрала в себе си Мензоберанзан. Дризт седеше на носа и се взираше на запад, докато пещерата бавно изплуваше пред очите му, макар че всичко изглеждаше някак странно размазано. В началото скиталецът го отдаде на топлите течения и не му обърна особено внимание. Връхлетяха го безброй спомени, миналото се завърна с всичка сила.
	Отмерените напеви на гребците зад него му действаха успокояващо и му помагаха да въведе ред в обърканите си мисли.
	Затвори очи и пренастрои зрението си от инфрачервената към видимата част на спектъра. Прекрасно помнеше великолепието на Мензоберанзан, изкусно оформените сталагмити и сталактити, обвити в мекия зрак на магически огньове, искрящи в пурпурно и синьо.
	Изобщо не бе подготвен за онова, което видя, щом отново отвори очи. Градът беше окъпан в светлина! Не просто трепкащи пламъчета, а ярки бели и жълти точици в далечината — факли и многобройни магически приспособления. За един съвсем кратък миг Дризт си позволи да повярва, че светлината е знак за промяна към по-добро у събратята му. Винаги бе свързвал вечната тъма на Подземния мрак със злината на елфите или поне я смяташе за пряка последица от черните им дела.
	Но защо им бяха светлините? Не беше толкова дързък, за да си мисли, че имат нещо общо с неговото преследване. Не вярваше да е чак толкова важен за събратята си и нямаше ни най-малка идея какво става, с изключение на тревогите на свиърфнеблите, че нещо не е наред. Изобщо не подозираше за планирания поход към Повърхността и сега в ума му запрепускаха десетки въпроси. Елфите, и най-вече жената, нямаше как да не знаят отговорите, ала как можеше да отвори дума за това, без да издаде откъде всъщност идва?
	Сякаш разбрала затруднението му, надзирателката се появи точно в този миг и седна притесняващо близо до него.
	— Бавно се точат дните на Острова на ротите — измърка тя, без дори да се опитва да скрие сластния огън в рубиненочервените си очи.
	— Никога няма да свикна със светлината — смени темата той и обърна поглед към града, с надеждата, че жената може да се разприказва за това. — Очите ме болят от нея.
	— Разбира се — при тези думи надзирателката се приближи още повече и дори пъхна ръка в сгъвката на лакътя му. — Не се тревожи, имаш достатъчно време да привикнеш.
	Достатъчно време? Достатъчно време преди кое, искаше да попита скиталецът, усетил по тона, че става дума за някакво предстоящо събитие. Само че не знаеше как да започне, освен това надзирателката продължаваше да се притиска все по-плътно до него и той разбра, че го очакват неприятности.
	В света на Мрачните мъжете бяха по-низшия пол и да отхвърлят някоя жена, „благоволила“ да ги пожелае, можеше да им навлече сериозни проблеми.
	— Казвам се Кариса — прошепна надзирателката в ухото му. — Кажи ми, че копнееш да бъдеш мой роб.
	Дризт рязко се изправи и извади ятаганите си. После обърна гръб на спътницата си и се взря в езерото, за да покаже, че не е искал да я заплашва.
	— Какво има? — изненада се Кариса.
	— Нещо помръдна там долу — излъга скиталецът. — Водата се развълнува съвсем слабо, сякаш нещо мина под сала.
	Кариса се понамръщи, но все пак стана и също се загледа в черното езеро. Всички в Мензоберанзан знаеха, че в привидно спокойните води на Донигартен се спотайват зловещи създания. Мензоберанзанските надзиратели често се забавляваха, като караха неколцина гоблини и орки да достигнат брега с плуване, за да видят дали някое от злощастните създания няма да бъде повлечено към дъното, за да срещне ужасната си смърт там.
	Изминаха няколко мига, в които единственият звук, нарушаващ тишината, бе жаловитият напев на орките и тихият плясък на греблата им.
	Отнякъде се появи още един елф и се присъедини към двамата, вперил подозрителен поглед в обляния в синкав светлик ятаган на скиталеца.
	— Превръщаш ни в мишена за всички врагове, дебнещи наоколо! — обърна му внимание той на езика на жестовете.
	Дризт побърза да прибере оръжията в ножниците и отново настрои очите си към инфрачервената част на спектъра.
	— Ако враговете ни се крият под водата — също така безмълвно отвърна той, — то и самото движение на сала ни издава.
	— Тук няма никакви врагове — изрече на глас Кариса и даде знак на новодошлия да се върне на мястото си.
	Когато той си тръгна, надзирателката обърна похотлив поглед към Дризт.
	— Войн? — попита тя, взирайки се с интерес в лавандуловите му очи. — Водач на патрул, навярно?
	Дризт кимна. Това не беше лъжа — някога наистина беше водач на патрулиращ отряд.
	— Много добре — отбеляза Кариса. — Обичам мъже, които си заслужават усилието.
	После вдигна очи и като забеляза, че бързо се приближават до Острова на ротите, добави:
	— Ще поговорим по-късно, надявам се — прошепна тя и си тръгна, опъвайки робата си уж случайно така, че да открие красивите й крака.
	Дризт потръпна, сякаш го бяха зашлевили през лицето. Последното, което Кариса искаше от него, бе да си говорят. Не можеше да отрече, че е привлекателна, с изваяните си черти, гъста коса и изящно тяло. Ала годините, прекарани в злия Мензоберанзан, го бяха научили да вижда отвъд физическата красота и плътското привличане. За него физическото и душевното бяха неразривно свързани. Той беше превъзходен войн, защото се биеше с цялото си сърце — никога не би извадил оръжията си просто заради „удоволствието“ от битката, така, както не можеше да си представи да бъде с някоя жена единствено заради физическата близост.
	— По-късно — повтори Кариса и му хвърли последен поглед през добре оформеното си закръглено рамо.
	— Когато червеите плъзнат по изгнилото ти тяло — нечуто промълви той, насилвайки се да се усмихне в отговор.
	В този миг в съзнанието му изплува образът на Кати-Бри и топлината, която сгря сърцето му, прогони смразяващия хлад, плъзнал по тялото му заради похотливия глад на мрачната надзирателка.

	* * *

	Блингденстоун очарова Кати-Бри, въпреки затруднението, в което бе изпаднала и факта, че свиърфнеблите съвсем не се държаха с нея като с отдавна изгубен скъп приятел. Те взеха оръжията, доспехите, бижутата и дори ботушите й, и я отведоха в града си. Отношението на съпровождащите я гномове не беше грубо, ала не можеше да се нарече и дружелюбно. Те здраво завързаха ръцете над лактите й и я поведоха по тесните каменисти пътеки на строго охраняваните покрайнини на Блингденстоун.
	Свиърфнеблите лесно се досетиха за предназначението на диадемата, която бяха свалили от челото й и веднага щом навлязоха във вътрешността на града, побързаха да й я върнат. Кати-Бри неведнъж бе слушала разказите на Дризт за това място, за съвършеното сливане на гномовете със заобикалящата ги среда, ала едва сега осъзна колко прав бе приятелят й. Джуджетата бяха миньори — най-добрите в целите Царства, ала подобно описание бе твърде слабо за свиърфнеблите. Те не просто дълбаеха скалите, те бяха част от тях. Къщите им изглеждаха така естествени, че можеха да бъдат скални отломки, разхвърляни след вулканичен взрив, коридорите им сякаш следваха лъкатушещия път на отдавна пресъхнала река.
	Десетки очи следяха младата жена, докато придружителите я водеха из същинската част на града. Навярно бе първият човек, когото гномовете виждаха, и нямаше нищо против вниманието им, защото и тя бе не по-малко очарована от тях. Лицата им, които във външните тунели й се бяха сторили толкова сиви и намусени, сега изглеждаха по-меки и по-нежни. Зачуди се как ли биха изглеждали, ако се усмихнат и усети, че би искала да ги види засмени. Това бяха приятели на Дризт, не спираше да си повтаря тя, и вярата в преценката на скиталеца я успокояваше.
	Въведоха я в малка, кръгла стаичка и й дадоха знак да седне. Кати-Бри предпазливо изпълни нареждането, припомняйки си разказа на Дризт за някакъв стол, който го бе оковал здраво в мига, в който приседнал на него.
	За щастие, с нея не се случи нищо такова. Миг по-късно вратата се отвори и в стаичката влезе един твърде необичаен гном, преметнал магическия медальон със снимката на Дризт около острието на кирката, която имаше вместо ръка.
	— Белвар — досети се Кати-Бри. — Не можеше да има двама свиърфнебли, които толкова съвършено да отговарят на описанието, което Дризт беше дал на скъпия си приятел.
	Най-почитаемият надзирател се закова на място, очевидно изненадан, че човешката жена го бе разпознала.
	— Дризт… Белвар — рече Кати-Бри и отново обви ръце около себе си, сякаш прегръща някого.
	После посочи себе си и повтори движението, този път с думите:
	— Кати-Бри… Дризт.
	Никой от тях не говореше езика на другия, ала много скоро, с помощта на жестове и мимика, младата жена успя да разсее съмненията на надзирателя и дори му обясни, че търси Дризт.
	Тъмната сянка, която легна върху лицето на гнома, когато я разбра, никак не й хареса, още по-малко я успокои и единствената дума, която и двамата разбираха — Мензоберанзан. Дризт се бе завърнал в родния си град.
	Когато „разговорът“ с Белвар приключи, свиърфнеблите я нагостиха с ястие от гъби и други подземни растения, които Кати-Бри не познаваше, после й върнаха вещите, включително магическия медальон и ониксовата статуетка, но не и вълшебната маска.
	След това я оставиха сама в продължение на часове, както й се стори, сама в окъпания от звездна светлина мрак. Благодарността на младата жена към Алустриел ставаше все по-голяма. Колко тежък би бил пътят й без Котешкото око, за кой ли път си каза Кати-Бри. Та тя дори нямаше да е в състояние да види Белвар, за да го разпознае!
	Кати-Бри все още си мислеше за надзирателя, когато той най-сетне се завърна, заедно с още двама свиърфнебли, облечени с дълги, меки роби, съвсем различни от типичните за гномовете груби кожени куртки, покрити с метални плочки. Тези двамата трябва да бяха доста важни личности, навярно членове на Съвета.
	— Фърбъл — обясни Белвар и посочи единия гном, който никак не изглеждаше доволен от случващото се.
	Причината за киселото му изражение й стана ясна миг по-късно, когато надзирателят посочи към нея, после към Фърбъл и най-накрая към вратата, като през цялото време не спираше да говори. Ала, макар да разбра една-единствена дума от цялото изречение, у Кати-Бри не остана и капка съмнение какво ще стане. Отиваха в Мензоберанзан.
	Фърбъл й даде знак да го последва, очевидно изгарящ от нетърпение най-после да поемат по опасния си път и младата жена (макар искрено да желаеше да поостане в Блингденстоун и да научи повече за любопитните свиърфнебли), не можеше да не се съгласи с него. Вече бе изгубила прекалено много време. Надигна се от стола и се накани да излезе, ала хладният допир на кирката на Белвар я накара да поспре и да се обърне.
	Той откачи вълшебната маска от кръста си и й я подаде.
	— Дризт — обясни той и с другата си ръка, онази във формата на чук, посочи лицето й. — Дризт.
	Кати-Бри кимна — очевидно надзирателят смяташе, че ще е по-разумно тя да скрие човешките си черти, преди да навлезе в Мензоберанзан. Направи крачка към вратата, ала после отново спря, тласната от внезапен подтик, наведе се и лекичко целуна Белвар по бузата. По устните й плъзна благодарна усмивка и тя излезе от къщата, а после и от Блингденстоун, водена от Фърбъл.
	— Как го накара да я придружи? — полюбопитства другият съветник, когато двамата се скриха от погледите им.
	— Биврип! — отвърна Белвар и потри митрилните си „длани“, при което по тях пробягаха мощни талази от енергия, а във въздуха полетя сноп искри.
	Другият гном поклати глава и избухна в тихичък, свиърфнебълски смях.
	Горкият Фърбъл!

	* * *

	Дризт с радост се съгласи да придружи група орки от острова обратно до сушата, благодарен за възможността да се отдалечи от все по-настоятелната Кариса. Тя дълго го следи с поглед от брега, а върху лицето й се четяха едновременно недоволство и нетърпеливо очакване, сякаш искаше да каже, че непознатият бе успял да се измъкне, ала само временно.
	Когато островът остана далече зад гърба му, скиталецът прогони от ума си всяка мисъл за Кариса. Задачата му (както и много по-страшни опасности от една нахална жена) лежеше пред него, в самия град, а той все още не знаеше откъде да започне. Боеше се, че в крайна сметка всичко ще се сведе до това да се предаде, за да спаси приятелите си от Повърхността.
	Мисълта му се върна към Закнафейн, негов баща и приятел, който бе принесен в жертва на злата Лолт, за да изкупи „грешките“ на сина си. Пред очите му изплува образът на Уолфгар, верния другар, когото никога вече нямаше да види, и усети как решимостта му нараства.
	Не каза нищо на надзирателите, които очакваха сала с робите на брега. Мрачното му изражение достатъчно красноречиво говореше да го оставят на мира, докато решително се отдалечава от лагера край езерото.
	Много скоро крачеше из криволичещите улици на Мензоберанзан. Мина покрай група елфи, които си говореха нещо на един ъгъл; попадна под заинтригуваните погледи на неколцина стражи, застанали на пост край някаква къща и през цялото време не можеше да се отърве от нелепото опасение, че ще го разпознаят. Час по час трябваше да си повтаря, че бе напуснал Мензоберанзан преди повече от тридесет години, през които не само той, но и целият род До’Урден се бяха превърнали в част от миналото на града.
	Ала ако наистина беше така, какво тогава търсеше тук, в последното място на този свят, където би искал да бъде?
	Дризт съжаляваше, че няма пиуафуи, магическото наметало, което носеха повечето обитатели на Мензоберанзан. Тъмнозеленият му плащ бе твърде плътен за недрата на земята, а и можеше да привлече нечие внимание и да издаде връзката му с Повърхността, това почти митично за мрачните елфи място. Само че друг избор нямаше и той упорито крачеше напред, свел глава под ниско спуснатата си качулка. Още много пъти щеше да обхожда тези лъкатушещи улички, за да си припомни отдавна забравените места. Или поне така вярваше.
	Зад близкия завой припламна светлинка, опари очите му и той побърза да се долепи до стената, стиснал дръжката на Сиянието под плаща си.
	Насреща му, увлечени в разговор, идваха четирима елфи. Те не му обърнаха никакво внимание, ала когато очите му се приспособиха към светлината, скиталецът не пропусна да забележи герба на дома Баенре върху дрехите им. А единият от тях носеше запалена факла!
	По време на странстванията си из Царствата, Дризт бе виждал не едно и две странни неща, ала нищо не му се бе сторило толкова неестествено. Какво става, не спираше да се пита той, без да може да се отърве от усещането, че по някакъв начин, който още не знае, всичко това е свързано с него. Дали Мрачните не се готвеха за поход срещу Повърхността?
	Усети как го обзема леден ужас. Бойци на дома Баенре с факли в ръце, очевидно опитвайки се да приспособят очите си към светлината. Не знаеше какво да мисли. Най-добре бе да се върне на Острова на ротите, реши той — онова затънтено място щеше да го подслони не по-зле от всяко скривалище, което би успял да си намери в самия град. Кой знае, може би дори щеше да придума Кариса да му разкаже какво са намислили, та следващото му посещение в Мензоберанзан да не бъде напразно.
	Все така скрит под качулката си, скиталецът бавно закрачи към изхода на града. Гнетяха го черни мисли и дори не усети сенките, които тръгнаха подире му.
	Малцина в Мензоберанзан забелязваха невидимите съгледвачи на Бреган Д’аерте.

	* * *

	Кати-Бри никога не бе виждала нещо толкова загадъчно и прекрасно, а нежният звезден светлик заливаше сталагмитните кули и издължените сталактити с мек блясък и им придаваше още по-приказен вид. Ръцете на безброй майстори бяха издялали изящни образи върху тях, най-често паяци, ала също така хиляди причудливи форми, свръхестествени и красиви. Искаше й се да бе дошла тук при съвсем различни обстоятелства — какво вълнение и неописуема радост би изпитала, ако беше изследовател, натъкнал се на празния Мензоберанзан, ако можеше да изучи на спокойствие невероятното умение на създателите му и да се опие от прелестта на града им.
	Ала не и сега. Възхитата от вълшебството на това място бледнееше пред ужаса, с който то я изпълваше. Двадесет хиляди мрачни елфи кръстосваха улиците му, двадесет хиляди смъртоносни врагове, които биха я убили само заради удоволствието да я видят в агония.
	Младата жена тръсна глава, за да прогони пъплещия към сърцето й страх, и стисна медальона с образа на Дризт. В Мензоберанзан може и да имаше двадесет хиляди жестоки елфи, ала тук бе и скъпият й приятел. Подозренията й се потвърдиха миг по-късно, когато магическият предмет внезапно затуптя от прилив на вълшебна топлина.
	После отново изстина. Кати-Бри се вгледа на север, към тайните тунели, които Фърбъл бе използвал, за да я доведе дотук. Медальонът продължаваше да леденее в ръката й. Обърна се на запад, към дълбоката пропаст, която зееше там (Хищния процеп, така я наричаха Мрачните) и стръмните стъпала, извеждащи до следващото ниво. После отправи поглед на юг, към най-високата и внушителна част от града, поне доколкото можеше да разбере от сложната, обляна в магическа светлина украса на сградите. Медальонът оставаше все така студен, но когато Кати-Бри насочи взор към сравнително пустите източни райони, по повърхността му пробяга лек топлик.
	Дризт бе някъде там, на изток. Младата жена си пое дълбоко дъх, после пак и пак, опитвайки се да събере достатъчно смелост, за да напусне прикритието на тунела. Вдигна ръце — все така абаносовочерни — и поглади елфическите си одежди, добивайки увереност от съвършената маскировка. Искаше й се Гуенивар да е до нея, да тръгнат по уличките на Мензоберанзан заедно, както го бяха сторили в Града на сребърната луна. Не бе сигурна обаче, как Мрачните ще възприемат появата на магическата котка, а последното нещо, от което имаше нужда сега, бе да привлича ненужно внимание върху себе си.
	Движеше се бързо и безшумно, леко приведена и със спусната над очите качулка. С едната си ръка здраво стискаше медальона, не само за да не изгуби следата на Дризт, но и защото вълшебният дар на лейди Алустриел й вдъхваше сигурността, от която така отчаяно се нуждаеше в този миг. Опитваше се да не обръща внимание на изпитателните погледи, които многобройните стражи наоколо й хвърляха, и извръщаше очи всеки път, щом насреща се зададеше някой.
	Почти беше оставила сталагмитните могили зад гърба си и вече виждаше покритата с мъх земя и гъбената горичка, както и езерото, което се плискаше отвъд тях, когато двамата войници излязоха от сенките и препречиха пътя й, макар и да не посегнаха към оръжията си.
	Единият я попита нещо, което тя нямаше как да разбере. Сърцето й се сви, когато забеляза, че стражите не откъсват поглед от очите й. Очите! Ами да, нали и свиърфнеблите й бяха казали, че нямат онзи блясък, който издава надарените с инфрачервено зрение обитатели на Подземния мрак. Мъжът пред нея повтори въпроса си, този път по-настоятелно, после хвърли поглед назад, към езерото зад гърба си.
	Кати-Бри подозираше, че двамата са част от патрулиращ отряд и че искат да знаят какво я води в тази част на града. Не разбираше думите им, ала почтителният начин, по който се обръщаха към нея, й припомни разказите на Дризт за обществото на събратята му.
	Тя беше жена, те — просто мъже.
	Войникът отново зададе въпроса си и Кати-Бри се озъби насреща му. Другарят му посегна към дръжката на меча си, ала младата жена поклати глава и изръмжа още по-заплашително.
	Двамата елфи се спогледаха смутено. Доколкото можеха да видят, жената пред тях бе сляпа, или поне не бе надарена с инфрачервено зрение; светлините в града също не бяха достатъчно силни. Нямаше как да е забелязала движенията им, ала въпреки това очевидно го бе сторила.
	Без да спира да ръмжи застрашително, Кати-Бри им даде знак да се отдръпнат от пътя й. За нейна изненада (и огромно облекчение) стражите бавно отстъпиха назад и макар да не свалиха изпитателни погледи от нея, никой от двамата не се опита да извади оръжието си.
	Младата жена се накани отново да сведе глава и да се скрие под качулката си, ала после се отказа. Това беше Мензоберанзан, град на избухливи мрачни елфи и вечни заговори; място, където всяко късче информация, което притежаваш — или дори се преструваш, че притежаваш — ти помага да оцелееш.
	Кати-Бри отметна качулката си и тръсна глава, за да освободи гъстите, снежнобели къдрици от гънките на плаща. После впери зъл поглед в двамата мъже и избухна в смях.
	Елфите побягнаха.
	Младата жена усети как й олеква и като си пое дъх, тя стисна магическия медальон и се запъти към езерото.


	Глава 17
	Извечен враг

	— Знаеш ли кой е той? — рязко попита войникът, използвайки езика на жестовете.
	Кариса неспокойно се поклащаше напред-назад, без да разбира какво става. Най-неочаквано на Острова на ротите се беше изсипал многоброен, въоръжен до зъби отряд и бе започнал да разпитва всичките му обитатели — гоблини, орки и дори малцината елфически надзиратели. Войниците не носеха ничий герб и, поне доколкото Кариса виждаше, бяха предимно мъже.
	И въпреки това си позволяваха да се държат с нея грубо, без да се съобразяват с уважението, дължимо й като на жена.
	— Знаеш ли? — повтори мъжът, този път на глас.
	Неочакваният звук накара двамата от другарите му да дотичат при него.
	— Отишъл си е — успокои ги той. — Тръгнал е към града.
	— Вече се връща — намеси се четвърти войник, отново на езика на жестовете. — От брега току-що ми съобщиха.
	Любопитната Кариса усети, че повече не може да се сдържа.
	— Аз съм Кариса Х’кар — заяви тя. — Родът, макар и да не бе от най-високопоставените в йерархията на Мензоберанзан, все пак беше благородническо — За кого говорите? И защо е толкова важен?
	Четиримата мъже се спогледаха лукаво и новодошлият се обърна към нея със зъл блясък в очите.
	— Чувала ли си за Даермон Н’а’шезбаерон? — меко попита той.
	Кариса кимна. Разбира се, че бе чувала за тях. До’Урден, както ги наричаха по-често, някога бяха много могъщи, осми дом в града, ала на всичко това бе сложен край, когато целият род рухна унищожен.
	— А за втория им син? — продължи войникът.
	Кариса смръщи вежди, мъчейки се да си припомни трагичната история на дома, нещо свързано с измяна и вероотстъпничество.
	— Дризт До’Урден — помогна й мъжът.
	Кариса се сети, че наистина са й разказвали за него и тъкмо се канеше да каже нещо, когато внезапно осъзна кой беше красивият странник с лавандуловите очи.
	— Тя е свидетел — рече единият от бойците на езика на жестовете.
	— Не беше, докато сами не й казахме името му — изтъкна друг.
	— Но вече е — сложи край на спора първият и като по даден знак, четиримата се обърнаха към Кариса.
	Надзирателката отдавна бе разбрала какво се канят да сторят и сега незабележимо отстъпваше към вратата, стиснала меча и камшика си. Само че вече бе късно — единият от мъжете опря сабята си в гърба й и я накара да се закове на място.
	— Домът Х’кар… — започна тя, докато вдигаше ръце, ала не успя да продължи заплахата си — изкусно изкованото острие с лекота проби ризницата и прониза единия й бъбрек.
	Тялото й се разтърси конвулсивно, когато врагът издърпа оръжието си, и тя бавно се свлече на колене, мъчейки се да запази съзнание, да се пребори с черната вълна на болката и да отвърне на ударите.
	Четиримата войници се нахвърлиха отгоре й. Не биваше да има никакви свидетели.

	* * *

	Дризт не откъсваше поглед от осветения град, докато салът бавно се носеше по мрачните води на Донигартенското езеро.
	Факли? Просто не можеше да спре да мисли за това, убеден, че Мрачните подготвят нападение срещу Повърхността. Защо иначе щяха сами да измъчват очите си?
	Когато салът наближи Острова на ротите, скиталецът забеляза, че в затлачения от най-различни растения залив няма други съдове. Сметна, че това не е толкова важно и скочи на сушата. Робите едва бяха успели да оставят греблата, когато някакъв елф се шмугна покрай него, качи се на сала и им нареди да отплават обратно.
	Голяма група орки — пастири клечаха край брега и глупаво се взираха във водите на езерото, плътно увити в окъсаните си плащове. В това нямаше нищо необичайно — те и бездруго нямаха какво да правят.
	Островът не бе особено голям, надали бе по-дълъг от двестатина метра и дори още по-тесен, но за сметка на това бе гъсто обрасъл с различни растения, най-вече мъхове и плесени. Навсякъде имаше недълбоки долчинки и стръмни възвишения и единствената работа на пастирите (като се изключи задължението да откарват добитъка на сушата и да внимават никой да не се отлъчи от стадото) бе да пазят животните да не паднат в някоя пропаст.
	Наистина, насядалите край брега орки като че ли бяха малко неспокойни, ала скиталецът бе прекалено погълнат от собствените си притеснения и не им обърна особено внимание. Все пак не пропусна да хвърли поглед към елфическите постове — надзирателите си бяха по местата и изобщо не изглеждаха разтревожени. Тук не кипеше кой знае какъв живот.
	Дризт остави малкия залив зад гърба си и се насочи към вътрешността на острова. Там, върху най-високата му част, имаше самотна къщурка, която се състоеше само от две стаи и бе построена от пънчетата на няколко гигантски гъби. Докато се приближаваше, скиталецът трескаво обмисляше как да постъпи. Искаше му се да изкопчи информацията от Кариса, без да се стига до открит конфликт, ала събитията бяха започнали да се развиват прекалено бързо и не му оставяха особен избор — ако трябваше да използва ятаганите, за да направи надзирателката по-сговорчива, щеше да го стори.
	От къщичката го деляха само няколко метра, когато вратата бавно се отвори и на прага застана Мрачен войник. Миг по-късно, отрязаната глава на Кариса се търкулна в краката на скиталеца.
	— Не можеш да си тръгнеш от острова, Дризт До’Урден — спокойно отбеляза непознатият.
	Дризт не трепна, но предпазливо огледа заобикалящата го местност и незабележимо пъхна едното си стъпало в мекия мъх.
	— Предай се с добро — продължи войникът. — Не можеш да…
	Преди да успее да довърши, голямо парче мъх полетя към лицето му и той инстинктивно извади меча си и вдигна ръце, за да се предпази.
	Без да губи и миг, Дризт се хвърли отгоре му. Едно лъжливо движение встрани, използвайки крака си като опорна точка, и ятаганът му се заби в коляното на изненадания елф, който се преметна през глава и рухна на земята с глух стон, стиснал грозната рана с две ръце.
	Убеден, че в къщата има още войници, скиталецът побърза да се изправи, заобиколи ниската постройка и хукна по стръмното било на възвишението. Прескачаше по няколко метра наведнъж, пързаляше се по гладката, влажна растителност, дори се премяташе през глава, за да спечели време, като в същото време трескаво се мъчеше да въведе някакъв ред в обърканите си мисли и да потисне надигащото се отчаяние.
	Голямо стадо роти лениво пасяха край брега, когато Дризт се втурна между тях. Стреснати, те заблеяха уплашено, но дори шумът, който вдигнаха, не можа да заглуши тихото изщракване на елфически арбалети. Миг по-късно, едно от животните се строполи на земята, покосено от напоена с приспивателна отвара стреличка.
	Приведен почти одве, Дризт тичаше с всички сили, мъчейки се да открие изход. Никога не бе идвал на острова, преди да напусне Мензоберанзан, а и след завръщането си бе прекарал на него съвсем малко време. Не бе успял да го разучи както трябва, ала все пак знаеше, че в подножието на това възвишение зее дълбока клисура. И прекрасно разбираше, че тя е може би единственият му шанс.
	Зад гърба му стрелите продължаваха да се сипят, някой хвърли и копие. Подплашените животни започнаха да рият неспокойно и във въздуха се разлетяха големи чимове и парчета тор. Ротите не бяха особено едри (на височина не надвишаваха метър), ала бяха яки и набити. Ако сега изпаднеха в паника и хукнеха във всички посоки, Дризт щеше да бъде премазан само за няколко секунди.
	Положението стана още по-тежко, когато зад копитата на един от последните роти в стадото, скиталецът забеляза чифт ботуши. Без да се замисля, той се хвърли с рамото напред и бутна животното към скрития зад него враг. Сиянието полетя във въздуха и пропя, когато срещна спускащия се елфически меч; другият ятаган се провря под корема на животното, ала войникът от другата му страна отскочи встрани и избегна удара.
	Дризт сви крака под тялото си и вложи всичките си сили, използвайки стръмния наклон в своя полза. Успя да повдигне рота и да го прекатури, ала пъргавият зъл елф го прескочи и се приземи от другата му страна. Огледа се, за да види противника си, ала Дризт вече не беше там.
	Приглушено измучаване встрани от него бе единственото предупреждение, което получи, преди скиталецът да се нахвърли върху него, размахал бясно ятаганите си. Изненаданият войник вдигна двата си меча и рязко се завъртя, отбивайки връхлитащите остриета в последния момент. Подхлъзна се и замалко не падна, но се задържа на крака и с яден блясък в очите отвърна на удара.
	Дризт отскочи надясно, за да застане над него, макар да знаеше, че по този начин отново се излага на арбалетите на останалите елфи. Не спираше да се ослушва за звъна на отровни стрели, докато ятаганите му за пореден път подеха мълниеносния си, съвършено премерен танц.
	Мечът на злия елф се стрелна ниско, но Сиянието го спря и сведе острието надолу. Мрачният войник се опита да нанесе удар с другото си оръжие, този път малко по-високо. Ятаганът на Дризт го пресрещна, ала вместо да го отклони, сякаш сам го насочи към ръката си.
	Зад гърба му се разнесе слабо прошумоляване.
	По устните на неприятеля му се разля зла усмивка — вече предвкусваше победата си и замахна с тържествуващ вид. Но Дризт беше още по-бърз и само с един удар отби ръката му далече от тялото си, после вдигна двата си ятагана, рязко се обърна и направи крачка встрани.
	Безпогрешно както винаги, Сиянието срещна главата на стрелеца, който се промъкваше зад гърба му. Първият му противник панически се опита да избегне летящото към него копие, но не успя и изкриви лице от болка, когато тежкото оръжие се заби в крака му.
	Дризт го оттласна от себе си и го прекатури на земята. Докато войникът се изправи, скиталецът вече бе връхлетял върху него.
	Отекна звън на остриета, после пак, и пак, и пак. Сиянието упорито се стремеше към корема на злия елф.
	Отбраняваше се, доколкото можеше, ала раненият му крак едва го държеше и той постепенно започна да отстъпва назад. Озърна се и зад себе си видя малка издатинка, под която зееше десетина метрова яма. Струваше си да опита да се добере до нея и да я използва като опора. Другарите му вече тичаха надолу по хълма; само няколко секунди и щяха да бъдат при него.
	Няколко секунди, с които той не разполагаше.
	Двата ятагана свистяха безспир и го принуждаваха да се отдръпва все по-назад и по-назад. От издатинката го делеше по-малко от метър, когато Дризт нанесе два светкавични удара, раздалечи мечовете на противника си и се хвърли към гърдите му. Злият елф се блъсна в коравия камък и лютата болка сякаш възпламени главата му. Краката му се подкосиха и той рухна на земята, убеден, че този път с него е свършено.
	Само че Дризт нямаше нито време, нито желание да го убива. Още преди войникът да бе паднал, той скочи от издатинката, с надеждата, че долу го очакват мъх и плесени, а не остри скали.
	Оказа се тиня, в която той се стовари с шумен плясък. Стъпи накриво и се преметна през глава, за да запази равновесие. Накрая все пак се измъкна от лепкавата прегръдка и се втурна напред, провирайки се между многобройните сталагмити, които се изпречваха на пътя му. Гледаше да не се отделя от прикритието им, убеден, че останалите елфи много скоро ще достигнат издатинката, а оттам той щеше да бъде превъзходна мишена за стрелите им.
	Това обаче не бе единствената заплаха, която го грозеше — зад съседната сталагмитна редица се бе спотаил мрачен елф и следеше всяко негово движение, мъчейки се да не изостава от лудешкия му бяг. Скиталецът се скри зад поредната могила, но вместо да излезе от другата страна, рязко сви, за да пресрещне врага си. Когато достигна втория сталагмит, побърза да падне на колене и замахна за нисък удар, очаквайки, че противникът му вече е там.
	Разнесе се силен звън и Сиянието отскочи, отбито от меча на злия елф. Дризт не бе успял да го изненада, поне не с този ход, ала другият ятаган полетя нагоре толкова светкавично, че противникът му, който тъкмо се канеше да отвърне на нападението, не успя да направи нищо, когато острието го прониза в гърдите. Скиталецът не можа да забие оръжието до дръжката, ала и така раната, която бе нанесъл, бе достатъчно сериозна, и войникът политна назад.
	В този миг изскочи още един боец и ожесточено се нахвърли върху Дризт.
	Войнският инстинкт и този път спаси скиталеца — макар да не виждаше развилнелите се мечове на противника си, двата ятагана полетяха над главата му и започнаха да ги отбиват, безпогрешни, както винаги. Успя да удържи първоначалната атака на неприятеля си, ала позицията му бе прекалено неизгодна и той побърза да призове кълбо магически мрак.
	Тъмнината погълна двамата неприятели, но не успя да заглуши звънтенето на оръжията. Никой не беше ранен сериозно, а Дризт нямаше и секунда за губене. Все така на колене и с ятагани над главата, той започна да ускорява ритъма на смъртоносния им танц, като в същото време подпъхна единия крак под тялото си.
	Злият елф замахна за бърз двоен удар… и замалко не падна в устрема си, когато остриетата срещнаха само въздух. Обърна се рязко, готов да посече лукавия си враг, ала вместо мека плът, мечовете издрънчаха върху коравата сталагмитна могила.
	Напълно погълнат от ожесточената битка, той бе изгубил представа къде се намира и съвсем бе забравил за близката скала. Неведнъж бе чувал легендите, които се носеха за Дризт До’Урден, и сега внезапно разбра каква огромна грешка бе допуснал.
	Изправен върху могилата, скиталецът неволно потръпна, когато оръжията на врага му иззвънтяха върху камъка. Сиянието полетя надолу и макар че синкавият му светлик се стопи в черната прегръдка на магическия мрак, ударът му бе безпогрешен както винаги.
	Миг по-късно Дризт отново тичаше с все сили, превъзмогвайки болката в навехнатия си глезен. Прекоси ямата и се изкатери по близката издатинка, която водеше към източния край на острова и лагуната, която се простираше там. Ако успееше да се добере до нея, скиталецът беше твърдо решен да я преплува. Кой можеше да се тревожи от легендите за чудовищата, спотаени във водите, когато прииждащите зад гърба му врагове бяха повече от истински!

	* * *

	Кати-Бри съвсем отчетливо чуваше шума от битката, която кипеше на острова. Черните води на Донигартенското езеро тихичко се плискаха в брега и всеки вик и звън на оръжие долитаха с кристална яснота. Скрита зад пънчето на една гигантска гъба, младата жена повика Гуенивар и щом сивата мъгла започна да се материализира, хукна към езерото.
	Все още несигурна в елфическата си маскировка, тя избегна неколцината мрачни войни, които се разхождаха край брега и вместо това с помощта на знаци и гримаси нареди на един орк да вземе близката лодка и да я откара на острова. Робът я изгледа смутено, после се обърна и се накани да се отдалечи.
	Не беше направил и крачка, когато юмрукът на „елфическата жрица“ се стовари върху главата му.
	Окаяното създание се разтрепери като лист и замръзна на място. С все същото каменно изражение, Кати-Бри го побутна към лодката и то побърза да скочи в лодката и да грабне веслото.
	Преди младата жена да успее да го последва, около лакътя й се сключиха железни пръсти и я спряха.
	Тя се обърна към елфа, дръзнал да се изпречи на пътя и, и го изгледа с нескрита заплаха, готова за пореден път да разиграе представлението си. Само че войникът изобщо не се впечатли — камата, която държеше в свободната си ръка, проблесна опасно близо до ребрата й.
	— Върви си! — нареди той. — Бреган Д’аерте ти заповядва да се махнеш оттук!
	Младата жена не разбра и дума, ала и объркването на боеца не бе по-малко, когато съвсем изневиделица върху гърба му се стовари огромна черна пантера и го събори във водата.
	Без да се бави, Кати-Бри злобно изръмжа в лицето на орка, който се престори, че не е видял нищо и трескаво се залови да гребе. После се огледа назад, за да провери какво става с Гуенивар — боеше се, че пантерата няма да успее да ги настигне и ще трябва да прекоси цялото езеро сама.
	Звучен плясък досами нея замалко не преобърна лодката и й показа, че напразно се тревожи.
	Гледката на гигантския звяр беше повече, отколкото клетият орк можеше да понесе и като нададе ужасен писък, той скочи от лодката и панически заплува към брега. Кати-Бри вдигна изпуснатото весло и дори не се обърна след него.

	* * *

	В началото скалната издатина бе открита и от двете страни и отровните стрелички на Мрачните не спираха да свистят покрай ушите на бягащия Дризт. За негов късмет, преследвачите му все още се намираха от другата страна на ямата, в подножието на хълма, а пък елфическите арбалети не бяха особено точни на големи разстояния.
	Скиталецът не се изненада особено, когато високи алени, пламъци обвиха тялото му. Не усети болка — целта им не бе да го наранят, а да го направят по-лесна мишена за враговете му.
	Усети леко ужилване в лявото рамо и светкавично се пресегна, за да извади стреличката. Раната бе съвсем малка — яката митрилна ризница, изкована от изкусни джуджешки ръце, бе спряла устрема и Дризт можеше само да се надява, че в кръвта му не е проникнала достатъчно отрова, за да го забави.
	Скалната тераса зави надясно и за миг той прокле лошия си късмет — така щеше да изложи гърба си на изстрелите на неприятелите си и да бъде съвсем беззащитен. Когато поразмисли малко обаче, видя, че смяната на посоката всъщност е за добро, тъй като оставяше по-голямо разстояние между него и арбалетите на преследвачите. Много скоро стреличките започнаха да се удрят в камъните далече зад гърба му, а издатината отново зави, този път наляво, около подножието на поредния хълм.
	Донигартенскотото езеро вече се виждаше, чуваше се как тихичко мие брега и за миг Дризт се поколеба дали да не скочи — деляха го не повече от четири-пет метра, ала водите тук бяха осеяни с остри скали и той се отказа.
	Продължи да тича по издатината, която все още бе открита от дясната му страна и само от време на време минаваше покрай някоя сталагмитна колона. От лявата му страна се извисяваше хълмът и го предпазваше от стрелците… но не и от спотаилите се наблизо врагове, както Дризт разбра, щом достигна следващия завой. Зад него започваше неголяма котловина, а в нея го очакваше поредният неприятел.
	Войникът изскочи на пътя му, стиснал меч и остър кортик в ръце.
	Единият ятаган отби връхлитащия меч, другият полетя напред и бе пресрещнат от кортика. Скиталецът очакваше точно това и като се възползва от инерцията, го отклони и заби коляно в корема на противника си, после събра ръце и с все сила стовари дръжките на оръжията си върху лицето му. Миг по-късно двата ятагана отново бяха готови да посрещнат меча и кортика, ала на злия елф съвсем не му бе до това. Черната тъма на безсъзнанието се спусна върху него и той бавно рухна на земята.
	Дризт го прескочи и продължи напред, като да не бе живо същество, а машина. Най-необузданите му инстинкти се събудиха — вече нямаше войн, който да е в състояние да го спре сам. Първичният ловец, това въплъщение на чиста, свирепа ярост, отново се пробуждаше.
	Иззад следващата могила изскочи друг елф. Дризт падна на едно коляно и рязко се обърна, прибягвайки до същата тактика, която бе използвал на прага на гъбената къщурка.
	Само че този път неприятелят му беше подготвен — мечът му се спусна надолу, готов да отбие удара.
	Точно както ловецът очакваше.
	Скиталецът светкавично се изправи и се завъртя така, че високо вдигнатият му крак попадна право под брадичката на нищо неподозиращия войник. Злощастният елф политна назад, напълно замаян от жестокия удар и убеден, че е ударил сетният му час — този демон с пламнали лавандулови очи със сигурност щеше да го убие.
	Ловецът дори не го погледна втори път и отново полетя напред… напред към свободата.
	Много скоро на пътя му се изпречи поредният неприятел. Едната му ръка бе протегната, навярно тъкмо се прицелваше с миниатюрния си арбалет.
	Ала ловецът бе по-бърз. Така му нашепваше инстинктът и наистина не грешеше — Сиянието проблесна във въздуха и пресрещна почти невидимата стреличка.
	Миг по-късно Дризт се бе нахвърлил върху злия елф и другаря му, изскочил междувременно иззад един сталагмит. Двамата войници бясно размахваха оръжията си, убедени, че численото им превъзходство е повече от достатъчно.
	Те не познаваха ловеца… за разлика от Артемис Ентрери, който наблюдаваше всичко, скрит в близката клисура.


	В мрежата
	Част четвърта


	Според една от религиозните секти във Фаерун, на света има седем гряха, а най-страшният сред тях е гордостта. Винаги съм мислил, че става дума за надменността на кралете, дръзнали да се обявят за богове или поне да убеждават поданиците си, че говорят с небесни пратеници, представяйки се по този начин за богоизбрани.
	Ала това е само една от проявите на този най-пагубен от всички грехове. Не е нужно да си крал, за да станеш жертва на прекомерната си гордост. Монтолио ДеБруши, моят наставник като пазител, неведнъж ме е предупреждавал за злините, които тя носи, макар той да говореше за една друга нейна страна:
	— Пазителят често е сам — казваше ми мъдрият старец, — ала винаги има верни приятели наблизо. Той познава земите, из които броди, и знае къде може да открие съюзници в случай на нужда.
	За Монтолио гордостта бе особен вид слепота, която замъглява разсъдъка, притъпява инстинктите и погубва доверието. Прекалено гордият човек върви по пътя си сам и с пренебрежение отказва всяка помощ.
	Едва когато усетих как мрежите на Мензоберанзан се затягат около мен, видях собствената си грешка и разбрах колко самонадеян съм бил. Нима имах толкова високо мнение за себе си, че бях забравил всички онези съюзници, помогнали ми да оцелея досега? Нима, заслепен от скръб по Уолфгар и страх за Кати-Бри, Бруенор и Риджис, дори не бях помислил, че приятелите ми могат да се защитават сами? Злото, което ни сполетя, е по моя вина, повярвах аз и пак аз трябва да го поправя, даже това да не е по силите на сам войн (бил той джудже, елф или човек).
	И реших — ще отида в Мензоберанзан, ще открия истината и ще сложа край на заплахата, пък ако ще това да ми струва живота!
	Какъв глупак съм бил!
	Гордостта ми нашепваше, че аз съм отговорен за смъртта на Уолфгар и пак тя ме убеждаваше, че аз трябва да оправя нещата. Единствено самонадеяността ми попречи да говоря открито с приятеля си, кралят на джуджетата, който можеше да свика войската си и заедно да отблъснем нападението на Мрачните.
	Едва там, върху скалната тераса на Острова на ротите, осъзнах, че е дошъл моментът да отговарям за дързостта си; по-късно научих, че и други, скъпи на сърцето ми същества, също ще трябва да плащат за моите грешки.
	Колко е мъчително, когато видиш жалката ти самонадеяност да причинява такива страдания и загуби! Гордостта те мами към сияйни върхове… където веят свирепи вихри и да се върви напред е мъчително тежко. Върхове, от които се пада дълго и болезнено.
	Дризт До’Урден



	Глава 18
	Просто поражение

	Край малкото заливче стоеше Мрачен войн и й даваше знак да се връща обратно. Доколкото Кати-Бри можеше да види, беше сам.
	Тя вдигна Таулмарил и опъна тетивата. Среброперата стрела проряза мрака като мълния, заби се в гърдите на смаяния елф и отхвърли тялото му далече назад. Миг по-късно младата жена и Гуенивар скочиха на брега. Стиснала магическия медальон в ръка, Кати-Бри тъкмо се канеше да поведе пантерата надясно, когато тя сама се втурна натам с всички сили, почувствала близостта на любимия си господар.
	Момичето се затича след нея, ала я изгуби от поглед почти веднага, когато котката сви зад най-близкото възвишение, а изпод лапите й полетяха огромни парчета мъх и влажен торф.
	Кати-Бри бързо я последва. Едва бе достигнала хълма, когато чу вик на уплаха — извърнал глава в обратна посока, там стоеше някакъв елф и следеше с поглед гигантската пантера. В протегнатата си ръка стискаше миниатюрен арбалет и очевидно се прицелваше.
	Без да забавя крачка, Кати-Бри опъна тетивата на лъка си. Стрелата проби огромна дупка в скалата, на сантиметри от главата на Мрачния и той рязко се извърна. Чу се слабо изщракване, младата жена трескаво се претърколи встрани и отровната стреличка тупна върху мекия торф, без да я нарани.
	Таулмарил пропя отново, ала елфът бързо отскочи и се отърва само с разкъсан плащ. Приклекнал на едно коляно, той отново зареди оръжието си и се прицели.
	Кати-Бри го изпревари — среброперата стрела строши миниатюрния арбалет, прониза ръката и се заби дълбоко в гърдите на Мрачния войн.
	Беше победила, ала бе изгубила ценно време. Извади медальона, за да се ориентира, и отново се втурна напред.
	Яростните атаки на противниците му постепенно отстъпиха място на добре премерени удари, които Дризт парираше с лекота. Често успяваше да пробие защитата им и сега единият от войниците се биеше само с лявата си ръка, притиснал десница до тялото си, мъчейки се да спре шурналата кръв.
	Увереността на Дризт бе все така непоклатима. Колко ли войни може да има на острова, зачуди се той, убеден, че ще ги надвие.
	Внезапно зад гърба му се разнесе оглушителен рев и той усети как кръвта му се вледенява — какво ли ужасяващо чудовище се бе притекло на помощ на враговете му? Очите на ранения боец се разшириха от ужас и той започна да отстъпва назад, ала това не успокои Дризт кой знае колко. Съюзниците на Мрачните обикновено бяха създания на хаоса, надарени с невероятна и често пъти непредсказуема мощ. Ако неприятелите му наистина бяха призовали някой звяр от друго измерение, то скиталецът със сигурност беше първата му и основна цел.
	Раненият елф се впусна в отчаян бяг и Дризт веднага се възползва от случая. Направи крачка встрани и се обърна, за да види срещу какво страховито създание ще трябва да се бие.
	Гигантската котка профуча покрай него и се хвърли след бягащия войник. За миг скиталецът предположи, че някой от Мрачните сигурно има статуетка като неговата и с нейна помощ е призовал пантера подобна на Гуенивар, но после се сепна. Та това беше Гуенивар! Знаеше го, сърцето му го нашепваше извън всякакво съмнение — това беше неговата Гуенивар!
	Радостното оживление бързо отстъпи място на смущение. Първо реши, че Риджис е призовал Гуенивар в Митрил Хол и я е изпратил след него, ала бързо отхвърли тази възможност — пантерата не можеше да остане в Материалната равнина достатъчно дълго, за да измине разстоянието от джуджешката равнина до Мензоберанзан. Някой трябва да бе донесъл фигурката чак дотук.
	Мечът на противника му се стрелна към него, проби ризницата и одраска гърдите му. Убождането бързо го извади от мислите и му напомни, че трябва да се справя с опасностите (и загадките) една по една.
	Двата ятагана отново подеха мълниеносния си танц, въртяха се и връхлитаха злия елф от всички посоки. Той обаче устоя на свирепата атака, отклони всички удари и дори успя да се предпази от крака на скиталеца, вдигнат високо за ритник, който трябваше да го събори на земята.
	— Търпение — не спираше да си повтаря Дризт, ала ненадейната поява на Гуенивар и хилядите въпроси, които напираха в главата му, не му даваха покой.

	* * *

	Бягащият елф свърна зад поредния завой. Пантерата го следваше плътно по петите, всеки миг щеше да го настигне и в отчаянието си той се улови за близкия сталагмит и скочи от скалната тераса. Тупна в тинята, без да се нарани и тъкмо се бе навел да вдигне меча си, когато Гуенивар се стовари отгоре му и го повали в калната вода.
	Злощастният войник панически размаха ръце и крака и успя да се обърне, ала вече бе твърде късно — гигантската челюст на котката се бе сключила около врата му, отнемайки му последните скъпоценни глътки въздух.
	Миг по-късно Гуенивар вдигна глава от жертвата си и тъкмо се канеше да скочи обратно върху терасата, когато във въздуха затрептя гигантски пъстроцветен мехур. Тя се сниши и започна да души подозрително, докато странното вещество бързо се приближаваше към нея. Преди да успее да направи каквото и да било, то се пръсна и я обля с водопад от миниатюрни капчици, които проникнаха под козината й и я опариха.
	Вярната пантера се втурна към терасата, ала скалата сякаш се отдръпна от нея и тя изрева яростно, разбрала най-сетне какво става — магическото вещество, което я бе измокрило, я връщаше обратно в собствената й равнина.
	Гневният рев бързо се стопи, удавен от тихия плясък на водата в езерото и звъна на оръжията откъм скалната тераса.
	Джарлаксъл се облегна на каменната стена и прибра свирката, с чиято помощ бе отстранил опасната котка, претегляйки в ума си последиците, които този неочакван развой на събитията щеше да има. После преспокойно вдигна единия си крак, за да отръска полепналата по ботуша му кал и отново насочи вниманието си към кипящата битка, убеден, че Дризт До’Урден много скоро ще бъде пленен.

	* * *

	Кати-Бри бе хваната натясно в клисурата — насреща й двама елфи се бяха притаили зад няколко високи могили и я обстрелваха с миниатюрните си арбалети; вляво от нея, в подножието на хълма, се бе скрил трети войник и също я обсипваше с дъжд от стрели. Младата жена стоеше плътно долепена до един сталагмит и макар той да я предпазваше от отровните стрелички на враговете, злокобният писък, с който те прорязваха въздуха, я караше да се чувства неприятно уязвима. От време на време се чуваше и песента на Таулмарил, ала Мрачните се бяха скрили твърде добре и среброперите стрели отскачаха, спирани от многобройните скали.
	Една от стреличките одраска Кати-Бри по коляното, друга прелетя толкова близо, че я принуди да се сниши почти до земята в поза, от която не можеше дори да вдигне лъка си. Именно в този момент усети, че я обзема страх и почувства как гибелта неумолимо пристъпва към нея. Никога нямаше да успее, не и срещу трима опитни и прекрасно въоръжени елфически войни.
	Поредната стреличка се заби в подметката на ботуша й, но не можа да я пробие. Кати-Бри пое дълбоко дъх и започна да си повтаря, че трябва да събере сили и да отвърне на нападението, че не може да се крие безкрайно и така още да улесни противниците си. Животът й — и този на Дризт — зависеха от това!
	Мисълта за скъпия приятел й вдъхна кураж, тя се надигна и стреля. Не можа да сдържи гневното си проклятие, когато за пореден път не уцели — враговете се бяха прикрили твърде добре.
	Или пък не бяха? Внезапно младата жена се хвърли към задната част на сталагмитовата горичка, като внимаваше да не се излага на стрелите на притаения в подножието на хълма войник. Така представляваше прекрасна мишена за арбалетите на двамата елфи пред себе си… разбира се, при условие, че те изобщо успееха да се прицелят.
	Тетивата на Таулмарил звънтеше безспир, среброперите стрели се сипеха като дъжд върху сталагмитите и разпръскваха водопад от ярки искри и пламтящи парченца, откъснати от яките скали.
	Мощната канонада не секваше нито за миг и не даваше възможност на двамата бойци, скрити зад могилите, да отвърнат на удара. Най-сетне те не издържаха и се втурнаха към клисурата. Не бяха направили и две крачки, когато единият рухна със стрела в гърба.
	Кати-Бри се прицели в другаря му, ала преди да опъне тетивата, усети остро убождане в крака. Извърна се рязко и само на няколко метра от себе си видя един елф да я наблюдава с доволна усмивка.
	Без да губи и миг, тя вдигна Таулмарил. Самоувереното изражение на войника отстъпи място на всепоглъщащ ужас, когато сребърната стрела изсвири във въздуха, заби се в лицето му и го запрати далече назад.
	Кати-Бри веднага издърпа стреличката от крака си и като стисна зъби, за да превъзмогне парещата болка, се огледа наоколо. Нямаше как да е сигурна дали елфът, когото току-що бе убила, е същият, който допреди малко я дебнеше от подножието на хълма, ала вече усещаше отровата да пълзи във вените й и разбираше, че няма време да проверява за спотаени наблизо врагове. Събирайки цялата си воля, тя се изкатери по неравната стена на клисурата и много скоро вече тичаше по тераската, мъчейки се да потисне надигащата се вълна на гадене и замайване.

	* * *

	Сиянието приклещи меча на злия елф и рязко се завъртя. Опрени едно в друго, двете оръжия се извиха и започнаха да описват широки кръгове във въздуха. Мрачният войн се опита да провре втория си меч покрай вплетените остриета, ала Дризт го очакваше и светкавично го отби.
	После ускори ритъма, с който се въртяха двете оръжия и на свой ред започна да напада с другия си ятаган. Изкусните удари принуждаваха противника му да се отдръпва все по-назад и той едва съумяваше да пази равновесие. Много по-пъргав от него, скиталецът с лекота поддържаше танца на Сиянието и постепенно започна да печели надмощие.
	Неприятелят му напрегна мускули и увеличи натиска върху Сиянието… точно както опитният Дризт очакваше. В мига, в който ятаганът и мечът се издигнаха пред очите му, той рязко отдръпна оръжието си, смени посоката и удари елфическото острие от външната страна. Изненадан от внезапното движение, злият елф се олюля и не можа да удържи напора на Сиянието.
	Мечът му политна настрани, повличайки го със себе си. Опита да вдигне другото си оръжие, за да се предпази, ала Дризт бе по-бърз и светкавично го прониза в корема.
	Мрачният войн политна назад, пръстите му се разтвориха и мечът издрънча върху пода.
	В този миг се разнесе силен вик и Дризт усети как някой го блъсва към каменната стена. Успя да запази равновесие и рязко се обърна, вдигнал двата ятагана пред себе си.
	Ентрери! Скиталецът зяпна от смайване и неволно сведе оръжие.

	* * *

	Най-сетне Кати-Бри съзря Дризт, видя и как противникът му рухна сразен, притискайки ранения си корем с две ръце. От устните й се откъсна отчаян вик, когато отнякъде изскочи още една фигура и с всички сили се блъсна в приятеля й. Младата жена вдигна Таулмарил, но се разколеба, когато осъзна, че ако тялото на нападателя не успееше да спре стрелата, тя най-вероятно щеше да прониже и Дризт. Освен това вцепеняващата отрова вече си казваше думата и тя с мъка се държеше на крака, борейки се да потисне надигащата се черна вълна.
	С готов за стрелба лък, тя бавно се запрепъва напред, а двадесетината метра, които я деляха от скиталеца, й се струваха като неизбродими мили.

	* * *

	Зелена светлина обля сабята на Ентрери и още по-ясно разкри лицето му. Ала как бе възможно, не спираше да се пита скиталецът. Нали сам той беше победил палача и го бе оставил да умре в брулената от свирепи ветрове клисура край Митрил Хол?
	Очевидно някой се бе погрижил това да не се случи.
	Сабята полетя надолу, към бедрото на Дризт, после се стрелна нагоре и замалко не се вряза между очите му.
	Елфът се опита да си възвърне равновесието и хладнокръвието, ала Ентрери вдигна оръжия и се нахвърли върху него със свирепо ръмжене. Кракът на палача се стовари върху коляното му и той трябваше да отскочи от стената, за да избегне свирепия удар на сабята, който запали диря от зеленикави искри след себе си.
	Бърз като светкавица, убиецът повтори движението на противника си и замахна с кортика, който държеше в другата си ръка. Дризт успя да го избие, ала юмрукът на Ентрери се провря покрай Сиянието и се стрелна към главата му.
	Миг преди пестникът на палача да се стовари върху лицето му, Дризт осъзна, че противникът му е очаквал, дори се е надявал, битката да се развие по този начин.
	Замаян, той политна назад и само тясната сталагмитна колона зад гърба му го задържа да не падне от терасата. Ентрери яростно се нахвърли отгоре му и сред взрив от сини и зелени искри, изби Сиянието от ръката му.
	Другият ятаган отклони връхлитащата сабя, ала преди Дризт да вдигне падналото си оръжие, кракът на Ентрери се протегна и го изрита от скалата.
	Още не си бе възвърнал равновесието, но време за губене нямаше и като стисна леденото острие, елфът замахна. Ентрери с лекота го пресрещна и на свой ред нанесе свиреп удар в корема на противника си.
	После рязко вдигна сабята си, повличайки ятагана със себе си. Двубоят все повече заприличваше на партия шах — макар да се бе хвърлил в ожесточена атака, палачът нито за миг не изоставяше и защитата си. Сабята и ятаганът политнаха настрани и Ентрери яростно се нахвърли върху омразния си враг. Главата на Дризт отхвръкна назад от свирепия удар и се блъсна в коравия камък. В същото време сабята отново се стовари върху ледения ятаган и го отдалечи още повече. Застанал напълно безпомощен, с вдигната ръка и очи, вперени в убиеца, който се готвеше за последния, фатален удар, Дризт разбра, че е обречен. С последни усилия се претърколи настрани, точно в мига, в който сабята се стрелна към него. Мощното оръжие разкъса тъмнозеления плащ, проби джуджешката ризница и се впи в ръката му.
	Тежко ранен, той политна от скалната тераса и се строполи с лице в тинята.
	Съзрял неочаквано движение с крайчеца на окото си, Ентрери побърза да отскочи встрани. Край лицето му прелетя сноп сребърни искри и го остави задъхан, опитващ да се добере до кортика, който появилата се изневиделица стрела бе избила от ръката му.
	— Дризт! — извика Кати-Бри, надмогнала умората и замайването, когато скиталецът рухна пред очите й.
	С меч в ръка, омаломощената жена ускори крачка, раздвоявана между желанието да посече Ентрери и да скочи при падналия си приятел.
	Когато достигна мястото обаче, се оказа, че няма кой знае какъв избор — очевидно незасегнат от изстрела, убиецът се хвърли срещу нея и тя бе принудена да се защитава.
	С тракащи зъби и замъглени от сълзи очи, Кати-Бри отби първия удар на Ентрери и посегна към изумрудената кама, която висеше на кръста й. Ала скверната отрова, която пъплеше в тялото й, бързо надвиваше притока на адреналин и забавяше движенията й. Някак си успя да сключи пръсти около изумрудената дръжка, ала в същия миг почувства как избиват меча й, а острият връх на кортика приковава ръката върху дръжката на камата.
	В същото време сабята на Ентрери проблесна заплашително пред лицето й.
	Това беше краят, разбра Кати-Бри. Звездната светлина помръкна, сетивата започнаха да я изоставят едно по едно и много скоро единственото, което усещаше, бе острието на сабята, потъващо в нежната кожа на врата й.


	Глава 19
	Глупава гордост

	— Жив е — съобщиха пръстите на Мрачния войн, който бе слязъл, за да огледа тялото на Дризт.
	Джарлаксъл му даде знак да обърне скиталеца така, че главата му да бъде над повърхността на водата, после отправи поглед към езерото. Не му беше никак трудно да се досети, че шумът от битката бе достигнал до другия бряг, предположение, което се превърна в твърда увереност, когато в далечината съзря характерните светлосини отблясъци на летящите дискове, използвани от матроните — майки при разходките им из града. Този път обаче, дисковете водеха войниците на Баенре.
	— Не го пипай повече — нареди наемникът на своя войник, — нито него, нито оръжията му.
	После, сякаш внезапно му бе хрумнало нещо, той извади вълшебната си свирка, обърна се към Дризт и я поднесе към устните си. Отговорът бе точно какъвто очакваше — пазителят носеше магическа ризница и оръжия, изкусно изработени, като да бяха излезли изпод ръцете на най-добрия Мрачен майстор. Наемникът въздъхна с копнеж, когато усети мощта, заключена в сърцето на Сиянието. С радост би прибавил прекрасния ятаган към богатата си колекция от скъпоценни оръжия, ала всички в Мензоберанзан знаеха, че Дризт До’Урден се бие с два ятагана и ако единият изчезнеше, Джарлаксъл щеше да си има сериозни неприятности с матрона Баенре.
	Скиталецът не носеше друго магическо снаряжение, ала един предмет засия в цветовете, издаващи омайващо вълшебство, и привлече вниманието на лукавия наемник — това бе точно вида магия, от която той можеше да се възползва по-добре от всеки друг.
	Войникът обърна безчувственото тяло на Дризт така, че главата му да бъде над калната вода, и се накани да скочи върху терасата, ала Джарлаксъл го спря:
	— Вземи медальона — безмълвно нареди той.
	Боецът се обърна и едва сега забеляза светлосините дискове, които бързо се приближаваха откъм езерото.
	— Баенре? — тихичко попита той и вдигна поглед към главатаря си.
	— Нека открият онзи, когото търсят — все така на езика на жестовете обясни наемникът. — И нека матрона Баенре знае чия е заслугата за пленяването на Дризт До’Урден.
	Ентрери изобщо не се интересуваше коя елфическа жрица се кани да посече този път. Той просто следваше указанията на Бреган Д’аерте, а жената пред него (досущ като надзирателката в гъбената къщурка) се бе намесила в работата им и сама се бе превърнала в нежелан свидетел.
	Внезапно се сепна, зърнал дръжката на добре позната изумрудена кама да се подава от колана на неприятелката му.
	Изпитателният му поглед внимателно обходи лицето на мнимата жрица, докато оръжието му бавно пълзеше нагоре-надолу по гърлото й и оставяше капчици кръв след себе си. Едно рязко движение и сабята леко повдигна невидимата до този миг маска.
	— Какво правиш тук? — ахна той, искрено изумен от неочакваната й поява в недрата на земята.
	Убеден бе, че младата жена не е дошла в Мензоберанзан заедно с Дризт — съветник Фърбъл от Блингденстоун би я споменал, а и Джарлаксъл със сигурност щеше да научи за пристигането й.
	И все пак, ето че се бе появила тук, и то в разгара на битката!
	Палачът отдръпна острието от врата й и лекичко докосна брадичката, отмествайки вълшебната маска.
	Кати-Бри трескаво се опита да потисне надигащата се паника. Имаше чувството, че се е върнала назад във времето, към дните, когато бе пленница на Артемис Ентрери, а ужасът, който той й вдъхваше, я смразяваше до мозъка на костите — нечовешки страх, който никой друг — та бил той дракон или демон от скверния Тартар — не бе в състояние да предизвика.
	Жестокият убиец отново беше пред нея и нехайно прокарваше върха на сабята си по голото й гърло.
	— Какъв късмет! — каза Ентрери и по устните му заигра зла усмивка, докато се опитваше да реши как най-добре да се възползва от този неочакван подарък на съдбата.
	За миг Кати-Бри се поколеба дали да не скочи от скалата — ако се намираше на някой чукар, извисил снага на стотици метри над земята, със сигурност щеше да го стори! Усети как косъмчетата по врата й настръхват, капчици студена пот оросиха челото й.
	— Не! — неволно изрече тя на глас и Ентрери учудено се взря в нея.
	— Не? — повтори, без да разбира, че младата жена просто бе изрекла мислите си на глас.
	Кати-Бри го измери с леден поглед.
	— Значи оцеля — безстрастно подхвърли тя. — Оцеля и дойде да живееш сред себеподобните си.
	По лицето на убиеца пробяга мрачна сянка и младата жена се досети, че думите й са го жегнали. Разгневен от дързостта, той я удари с дръжката на сабята, оставяйки грозна драскотина върху бузата й.
	От носа й потече кръв и тя политна назад. Успя да се задържи на крака и впери нетрепващ поглед в палача — нямаше да му достави удоволствието да я види трепереща от ужас, не и този път!
	— Ще те убия заради тези думи — изсъска той. — Бавно и мъчително!
	Младата жена се изсмя в лицето му:
	— Направи го — предизвика го тя. — Ала вече не можеш да ме изплашиш, не и след като се убедих, че Дризт е по-добрият от двама ви!
	Черна вълна на ярост заля Ентрери и той с мъка се сдържа да не я прониже в гърдите.
	— Беше по-добрият — поправи я и хвърли зъл поглед към ръба на терасата.
	— Неведнъж съм виждала и двама ви да рухвате — отвърна тя с цялата увереност, на която бе способна в този страшен миг. — Няма да повярвам в смъртта ви, докато със собствените си пръсти не докосна ледените ви тела!
	— Дризт е жив — прошепна някой на Общия език и миг по-късно Джарлаксъл, придружаван от двама свои войници, се присъедини към палача.
	Единият от бойците поизостана, за да довърши гърчещия се от болка елф, когото Дризт бе ранил в корема.
	Все още разяждан от изпепеляващ гняв, Ентрери замахна за нов удар, ала този път Кати-Бри успя да вдигне вдървената си десница и ловко отклони оръжието му.
	Джарлаксъл, който с интерес се взираше в лицето на младата жена, побърза да застане между тях.
	— В името на Лолт и всичките й паяци! — възкликна той и лекичко докосна кървавата резка върху бузата й.
	— Баенре много скоро ще бъдат тук — обади се един от войниците на езика на Мрачните.
	— Да, да — разсеяно отвърна наемникът, все още на Общия език — личеше си, че цялото му внимание е погълнато от неочакваната „гостенка“ от Повърхността. — Време е да се махаме оттук.
	Кати-Бри вирна глава, готова да посрещне смъртта с достойнство. Вместо това, Джарлаксъл се пресегна и свали магическата диадема от челото й. Всичко наоколо потъна в непрогледен мрак и тя дори не се опита да протестира, когато й отнеха Таулмарил, заедно с колчана сребърни стрели. Някой грубо откачи изумрудената кама от кръста й и тя се досети, че трябва да е бил истинският й собственик.
	Железни, ала учудващо нежни пръсти се сключиха около лакътя й и я поведоха нанякъде… някъде далече от падналия Дризт.

	* * *

	Отново в плен, горчиво си мислеше скиталецът. Само че този път съвсем не го очакваше радушния прием, който бе срещнал в Блингденстоун. Беше попаднал в лепкавата мрежа на паяците, беше поднесъл на мрачните си събратя наградата, към която те така силно се стремяха — самия себе си.
	Беше прикован о някаква стена и трябваше да стои изправен на пръсти, за да не увисне на изранените си китки. Не помнеше как се е озовал в тази тъмна и мръсна стая, нито откога стои в това положение, ала ръцете му бяха покрити с огромни мехури и пареха жестоко, сякаш кожата се бе смъкнала от месото. Усещаше остра болка в лявото рамо, както и неприятно смъдене по гърдите и предмишницата, там, където го бе засегнала сабята на Ентрери.
	Все пак някой (вероятно една от жриците) очевидно се беше погрижил за него — раната трябва да бе почистена и намазана с някакъв мехлем, защото сега съвсем не изглеждаше толкова зле, колкото в началото. Това никак не го успокои, тъй като знаеше обичая на събратята си да принасят на Лолт само жертви в отлично физическо състояние.
	Ала не болката и не безсилието го тревожеха, докато отчаяно се мъчеше да потисне нарастващата си тревога. В крайна сметка, не можеше да отрече, че през цялото време бе очаквал да бъде заловен; надявал се бе, че като даде живота си, ще спаси приятелите си и ще осигури спокойствието на Сребърните зали. Много отдавна се бе примирил с мисълта, че ще умре, още в мига, в който напусна Митрил Хол. Защо тогава притеснението като червей гризеше гърдите му?
	Невзрачното помещение, в което се намираше, си беше най-обикновена килия — по стените висяха окови, а на тавана бе окачена метална клетка. Нямаше много време да оглежда обстановката, защото в този момент желязната врата изскърца и се отвори, за да пропусне две елфически жени, които почтително застанаха до входа.
	Дризт стисна зъби и вирна глава, готов да срещне смъртта с достойнство.
	В стаята пристъпи един илитид.
	Скиталецът зяпна от смайване, ала бързо се овладя. Какво търсеше един крадец на мисли тук, сепна се той, но после се досети, че трябва да бе затворен в тъмницата на Баенре… а това не вещаеше нищо добро както за него, така и за приятелите му.
	Две жрици (едната беше дребна и не особено красива, с ъгловато, зло лице, смръщено в постоянна гневна гримаса; другата беше доста по-едра и величествена, и също така страховита) последваха илитида в стаята. Миг по-късно в тъмницата доплува светлосин диск, върху който се бе настанила самата първа матрона, по-съсухрена и изпита отвсякога. От едната й страна вървеше друга свещенослужителка — макар и по-млада и красива, тя бе същинско копие на майка си. Малката групичка се допълваше от двама мъже, войници, поне доколкото личеше от дрехите и оръжията им.
	Синкавата дрезгавина, разпръсквана от диска на матрона Баенре, даде възможност на Дризт да настрои зрението си към видимата част на спектъра… и първото, което видя, бяха купчинка кости, белеещи се между тежките окови до него.
	Извърна Очи и отново се вгледа в посетителите си. По-младият от мъжете привлече вниманието му — Берг’инйон! Нямаше как да го сбърка, та нали бяха учили заедно в Академията. Младият Баенре беше един от най-добрите, всъщност втори… винаги втори след Дризт До’Урден.
	Трите по-млади жрици обградиха диска на матроната — майка, а двамата войници се присъединиха към жените, застанали край вратата. За изненада и притеснение на скиталеца, илитидът се приближи към него и плъзна гнусните си пипала по лицето му. Преди време Дризт бе виждал със собствените си очи как едно такова създание изсмуква мозъка на друг мрачен елф и сега с мъка сдържаше ужаса и отвращението си.
	— Дризт До’Урден — наруши мълчанието старата матрона.
	Тя знаеше името му, неволно потръпна скиталецът и усети как тревогата отново протяга ледени пръсти към сърцето му.
	— Благородни глупецо! — неочаквано избухна Баенре. — Как можа да се върнеш в Мензоберанзан, като знаеш колко високо е оценена главата ти тук! — Тя скочи на земята и с всичка сила го зашлеви през лицето. — Благородни, дръзки глупецо! Нима наистина се осмели да повярваш, че ще победиш! Нима смяташ, че онова, което е просъществувало вече пет хиляди години, може да бъде сринато от жалък наивник като теб!
	Яростната тирада изненада Дризт, ала той с нищо не издаде обзелите го чувства и продължи да се взира пред себе си с все същия безстрастен поглед.
	Гневната гримаса на матроната се стопи така неочаквано, както се бе появила миг по-рано и отстъпи място на зла усмивка. Скиталецът неволно потръпна — това бе толкова типично за мрачните му събратя! Избухливи и непредсказуеми, те държаха както враговете, така и приятелите си в постоянно напрежение и нито за миг не им позволяваха да се отпуснат и да се почувстват сигурни в положението си.
	— Днес гордостта ти сигурно е поласкана, Дризт До’Урден — подигравателно се изсмя матроната. — Позволи ми да ти представя Бладен’Кърст Баенре, втората ми дъщеря след Триел — при тези думи тя посочи жрицата в средата, — както и Вендес Баенре — добави и кимна по посока на най-дребничката от жените. — Това пък е Куентел, а това — Дантраг. Берг’инйон познаваш отпреди, нали?
	— Добра среща — бодро поздрави скиталецът и се усмихна на младия Баенре.
	Ръката на матроната — майка изплющя върху бузата му.
	— Шестима Баенре дойдоха да те посрещнат, Дризт До’Урден — продължи тя (де да можеше да не повтаря името му на всяко изречение, неволно си помисли той). — Трябва да се чувстваш поласкан, Дризт До’Урден.
	— Бих ви стиснал ръцете — отвърна скиталецът, — но нали виждате… — и той отправи престорено безпомощен поглед към вързаните си ръце.
	Както можеше да се очаква, десницата на матрона Баенре отново се стовари върху лицето му.
	— Знаеш, предполагам, че ще бъдеш предаден на Лолт? — злобно подхвърли тя.
	Дризт безстрашно срещна погледа й:
	— Телом може би, но никога духом!
	— Прекрасно! — измърка матроната. — Обещавам, че смъртта ти ще бъде бавна, много бавна. Сигурна съм, че ще се окажеш превъзходен източник на информация!
	За първи път от началото на разговора, по лицето на скиталеца пробяга сянка.
	— Позволи мида се заема с мъченията! — нетърпеливо се намеси Вендес.
	— Дък-Так! — скара й се старата Баенре.
	— Дък-Так! — беззвучно повтори Дризт — и преди беше чувал това име.
	Буквално, дък-так означаваше нечестив палач, но също така бе прозвището, с което беше известна една от дъщерите на първия дом (очевидно Вендес). Същата тази дъщеря, чиито „произведения“ — обикновено злощастни елфи, превърнати в бездиханни абаносови статуи — стояха изложени на видни места в Академията.
	— Великолепно! — промърмори скиталецът.
	— Значи си чувал за нея? — попита матроната и отново се обърна към него. — И тя ще се позабавлява с теб, бъди сигурен, Дризт До’Урден, но не преди да съм изкопчила цялата информация, която можеш да ми дадеш.
	В погледа на Дризт се четеше явно съмнение.
	— О, знам, че и най-страшното мъчение не може да те изплаши — съгласи се тя. — Изобщо не се съмнявам в това, благородни глупецо. Но можеш ли да надвиеш мощта на един крадец на мисли?
	И тя потупа по рамото илитида, който междувременно се бе приближил до нея.
	Скиталецът почувства как и последната капка кръв се отцежда от лицето му. Прекрасно помнеше времето, което беше прекарал в плен на крадците на мисли — безпомощен, окаян и напълно подчинен на волята им. Тогава не бе успял да им се противопостави, не мислеше, че и този път ще съумее да го стори.
	— Нима наистина вярваше, че всичко ще свърши толкова лесно, глупецо! — повиши глас матрона Баенре. — Та ти току-що ни поднесе като на тепсия трофея, който преследваме толкова отдавна, о безумни, дръзки глупецо!
	Дризт усети, че му прилошава, стори му се, че светът рухва върху него. Лицето му се изкриви от болка, докато матроната продължаваше тържествуващата си тирада, всяка дума, от която се забиваше като отровна стрела в сърцето му:
	— Ти си само част от онова, към което се стремим, но с твоя помощ най-сетне ще се доберем и до него. Митрил Хол ще падне в ръцете ни много по-лесно сега, когато най-могъщият съюзник на крал Бруенор Бойния чук вече не може да му се притече на помощ. И каква ирония — именно този съюзник ще ни открие слабостите на джуджешката твърдина!
	Старата матрона замълча, сякаш за да се наслади докрай на този миг, после се обърна към илитида:
	— Метил! — заповеднически изрече тя и гнусното създание пристъпи напред.
	Дризт здраво стисна очи, ала четирите пипала вече пъплеха по лицето му и сякаш търсеха нещо.
	Той изкрещя от ужас и рязко отметна глава назад, дори успя да отхапе един от лепкавите израстъци.
	Крадецът на мисли се отдръпна.
	— Дък-Так! — нареди матрона Баенре и Вендес нетърпеливо се втурна напред.
	Юмрукът, облечен в твърда, медна обковка, се стовари върху бузата на скиталеца, после пак и пак. С всеки нов удар, жестоката жрица се опиваше все повече и повече.
	— Наистина ли трябва да бъде в съзнание? — умоляващо попита тя.
	— Достатъчно! — гласът на старата матрона сякаш долетя от нейде много далече или поне така се стори на омаломощения Дризт.
	Вендес го зашлеви за последно, после отвратителните пипала отново запълзяха по лицето му. Опита да се противопостави, искаше да се дръпне назад, ала нямаше сили дори да отвори очи.
	Пипалата се впиха в кожата му и по лицето му пробягаха вълни скверна енергия.
	Писъците на Дризт през следващите десетина минути бяха съвършено инстинктивни, породени от най-първичен ужас, докато илитидът тършуваше в съзнанието му и му изпращаше страховити образи, които го сковаваха и обричаха на неуспех всеки опит да се защити. Чувстваше се гол и беззащитен, струваше му се, че са му отнели най-съкровените чувства.
	През цялото време, докато трая мъчението, Дризт (макар да не го знаеше) храбро се съпротивляваше. Най-сетне пипалата се отлепиха от лицето му, а Метил се обърна към матрона Баенре и сви рамене.
	— Какво научи? — настоя тя.
	— Много е силен — телепатично отвърна крадецът на мисли. — Трябва ми още време.
	— Продължавай тогава! — сопна се матроната.
	— Това ще го убие — възрази Метил с клокочещ глас. — Утре.
	Старата матрона се замисли за миг и кимна в знак на съгласие. После се обърна към Вендес и щракна с пръсти.
	Жестоката жрица не чака втора покана и веднага се залови за работа.
	Няколко минути по-късно Дризт се свлече на земята, а безсъзнанието го заля като черна вълна.


	Глава 20
	Лични планове

	— Ами жената? — нетърпеливо попита Триел, докато нервно кръстосваше личните покои на Джарлаксъл, които се помещаваха в скривалището на Бреган Д’аерте в Хищния процеп.
	— Обезглавихме я — преспокойно излъга наемникът.
	Знаеше, че Триел непременно използва някаква магия за откриване на лъжи, ала бе сигурен, че с лекота може да заобиколи хитрините й.
	— Тя беше най-малка дъщеря и то на един от по-нископоставените домове.
	Триел се закова на място и втренчи яростен поглед в лукавия си събеседник. И двамата прекрасно знаеха, че жрицата изобщо няма предвид онази жена, незначителната Кариса Х’кар. Както беше наредено, и Кариса, и останалите надзиратели от острова, бяха убити, ала до ушите на Триел беше стигнала мълва за още една жена и за загадъчна гигантска котка.
	Само че тази игра се отдаваше на Джарлаксъл по-добре, отколкото на когото и да било другиго. Удобно облегнат в мекия си стол, той седеше зад писалището и я наблюдаваше невъзмутимо.
	Избухливата Триел се спусна към него, блъсна краката му (които той както обикновено бе покачил върху дървения плот) и като се приведе над бюрото, доближи лице на сантиметри от неговото. Отнейде встрани долетя тихо прошумоляване, после още едно откъм пода — Джарлаксъл със сигурност се беше обградил с многобройна стража, скрита зад тайни проходи и готова да му се притече на помощ начаса.
	— Не тази жена — просъска Триел, мъчейки се да запази самообладание.
	Тя беше матрона — повелителка на най-висшата школа в Академията, най-голямата дъщеря на първия дом в Мензоберанзан, както и върховна жрица, радваща се (поне доколкото знаеше) на пълната подкрепа на Кралицата на паяците. Не се боеше от Джарлаксъл и войните му, ала никак не й се щеше да предизвиква гнева на майка си… което неизбежно щеше да се случи, ако в яростта си убиеше безценния с уменията и връзките си наемник. Не по-малко страшно щеше да бъде наказанието на старата Баенре, ако заради избухливата й дъщеря между първия дом и полезните Бреган Д’аерте започнеше скрита война, или се установяха хладни и недружелюбни отношения.
	Не можеше да му стори нищо, а той не само го разбираше, но и несъмнено щеше да се възползва от безсилието й по-добре, отколкото който и да било друг.
	Съвършен артист както винаги, наемникът си придаде сериозен вид и като свали шапка, прокара пръсти по голата си глава.
	— Скъпа Триел — спокойно отвърна той. — Кълна се, че всички елфи на Острова на ротите бяха мъже… освен разбира се, ако сред войните на Баенре не е имало и жени.
	Триел направи крачка назад и гневно прехапа устни, чудейки се как да постъпи. Доколкото можеше да прецени, Джарлаксъл не лъжеше — или беше открил начин да устои на магията, или просто казваше истината.
	— В противен случай непременно щях да ти докладвам — добави той и магията на жрицата веднага долови очевидната лъжа.
	Лукавият наемник с мъка се удържа да не се разсмее. Беше го направил съвсем съзнателно и целенасочено — искаше Триел да е сигурна, че магията действа. Този рунд беше негов.
	— Говори се и за някаква огромна котка — упорстваше жрицата.
	— Превъзходно животно! — съгласи се Джарлаксъл. — Притежание на някой си Дризт До’Урден… ако съм чел внимателно историята на изменника. Нарича се Гуенивар, твърди се, че я е взел от мъртвото тяло на Масой Хюнет, след като го победил в битка.
	— Чух, че котката, тази Гуенивар, също била на Острова на ротите — нетърпеливо поясни Триел.
	— Точно така — кимна наемникът и извади малка метална свирка изпод дрехите си. — Беше на острова, но после се превърна в мъгла и изчезна.
	— А предмета, с чиято помощ се призовава?
	— Дризт е у вас, скъпа ми Триел — меко й напомни Джарлаксъл. — Нито аз, нито някой от моите бойци сме се доближавали до него, освен, за да се бием. А ако поне веднъж си наблюдавала Дризт До’Урден с оръжия в ръка, значи и сама разбираш, че тогава изобщо не ни беше до това да претърсваме джобовете му.
	По лицето на Триел се изписа недоверие.
	— А, да! — поправи се наемникът, сякаш едва сега се бе сетил за тази незначителна подробност. — Един от бойците ми наистина отиде при него след края на битката, но, уверявам те, не е взимал никаква статуетка.
	— И нито ти, нито някой от войниците ти сте намирали ониксова фигурка?
	— Да.
	И този път в думите на наемника нямаше лъжа и все пак, котката наистина се бе появила на острова, а Баенре не бяха видели и следа от ценната статуетка. Някои предполагаха, че Дризт я е изпуснал при падането си и тя е потънала дълбоко в тинята. Вярно е, че никое от магическите им приспособления не бе успяло да я открие, но това сигурно беше заради езерото. Спокойни на повърхността, мрачните води на Донигартен се славеха с мощните течения, които вълнуваха дълбините му и страховитите чудовища, спотаени там.
	Въпреки това, Триел не беше доволна. Джарлаксъл я беше надхитрил за пореден път. Думите му звучаха убедително, ала доверието на жрицата в източниците, които бяха съобщили за жената и котката, бе също толкова силно, колкото и недоверието, което хранеше към лукавия наемник.
	Недоволното изражение, което се изписа по лицето й, изненада дори Джарлаксъл — гордата жрица обикновено добре криеше чувствата си.
	— Всичко продължава по план — неочаквано каза тя. — Матрона Баенре подготвя пищна церемония, която ще стане още по-великолепна сега, когато се сдоби със съвършената жертва.
	Джарлаксъл се замисли над думите и най-вече над мрачния тон, с който бяха изречени. Дризт, първоначалната връзка с Митрил Хол, вече бе в ръцете им, а ето че матрона Баенре нямаше никакво намерение да се откаже от похода срещу Сребърните зали. Как ли щеше да погледне на това Лолт, не можеше да не се запита наемникът.
	— Не смяташ ли, че майка ти внимателно ще премисли нещата, преди да предприеме каквото и да било? — спокойно отвърна той.
	— Животът й е към своя край — грубо отвърна Триел. — Тя жадува да завладее джуджешката твърдина и няма да си позволи да умре, преди да го постигне.
	Джарлаксъл замалко не се изсмя с глас — „няма да си позволи да умре“. После обаче се замисли за престарялата матрона — майка и разбра, че дъщеря й говори напълно сериозно. Ивонел Баенре отдавна трябваше да почива в гроба, а ето че беше жива и до този миг успешно надвиваше смъртта. Навярно Триел има право, каза си той. Майка й сигурно усещаше, че годините й са преброени и се канеше да се впусне в този поход, без да се интересува от последствията. Наемникът обичаше хаоса и войната, ала онова, което старата матрона си бе наумила, трябваше да се обмисли сериозно и задълбочено. Той истински харесваше живота си в Мензоберанзан и сега с тревога се запита дали с действията си матрона Баенре не излага всичко това на опасност?
	— Тя смята, че залавянето на предателя е добре дошло за всички ни — продължи Триел. — И е права, разбира се. Отдавна трябваше да сме принесли изменника До’Урден в жертва на Лолт!
	— Но… — недоумяваше Джарлаксъл.
	— Но какво ще стане със съюза между първите домове, когато се разчуе, че Дризт е в ръцете ни? — довърши мисълта му тя. — Сложен въпрос, още повече, ако решат, че Лолт няма да иска да подкрепи похода към Повърхността, след като основната му цел вече е постигната.
	Джарлаксъл сплете пръсти и дълго не продума. Биваше си я тази жрица — мъдра и опитна, тя познаваше обичаите в града по-добре от всеки друг… освен, разбира се, от престарялата си майка и, може би, от самия него. Ала ето че сега, когато толкова много бе заложено на карта, тя му бе посочила една заплаха, която той не бе забелязал.
	Мъчейки се безуспешно да прикрие раздразнението си, Триел рязко се обърна и прекоси стаичката, без дори да забави крачка, когато пристъпи през привидно тънката врата и пое по подобния на развълнувана река проход, започващ отвъд. Най-сетне се озова в същинския коридор и бързо се отдалечи, мъчейки се да не обръща внимание на двамата подсмихващи се стражи, които стояха на пост там.
	Миг по-късно Джарлаксъл видя очертанията на топла елфическа ръка да докосват прозирната врата — знак, че жрицата си е отишла. Малкото лостче под писалището изщрака, отвори седем тайни входа, умело скрити по стените и пода, и пропусна неколцина елфи и един човек, Артемис Ентрери.
	— Триел е научила, че на острова е имало и друга жена — съобщи Джарлаксъл на своите най-доверени съветници. Идете сред войниците и ако има предател, го открийте.
	— Да го убием ли? — нетърпеливо попита един от мъжете — особено зъл, той беше високо ценен от наемника заради уменията, с които разпитваше пленниците.
	Джарлаксъл и останалите съветници го изгледаха снизходително. В Бреган Д’аерте не убиваха шпионите, осмелили се да проникнат в редиците им. Вместо това те ставаха жертва на умела и незабележима манипулация — лъжливата информация, която доставяха на тайните си господари, често пъти бе също толкова полезна, колкото и сведенията, получени от истинските шпиони на бандата наемници. А за Бреган Д’аерте всеки доносник, когото Триел беше внедрила в редиците им, можеше да бъде безкрайно ценен.
	Опитните съветници нямаха нужда от повече указания и като махна с ръка, Джарлаксъл ги изпрати да изпълнят задачата си.
	— Започва да става все по-забавно — отбеляза, когато те си тръгнаха, и погледна палача право в очите. — Въпреки разочарованията.
	Последната му забележка хвана Ентрери неподготвен — какво ли се опитваше да му каже наемникът?
	— Ти знаеше, че Дризт се е завърнал в Подземния мрак и че е наблизо — обясни елфът. — Всъщност, сигурен съм, че всеки миг го очакваше да пристигне в града.
	Ентрери продължаваше да се взира неразбиращо в него.
	— Капанът ни бе хитро заложен, а изпълнението — брилянтно — каза той и Джарлаксъл нямаше как да не се съгласи, макар неколцина от войните му да бяха ранени, а четирима — убити; подобни загуби бяха съвсем в реда на нещата, когато бе замесен противник като Дризт До’Урден. — Аз бях този, който победи Дризт и залови Кати-Бри — напомни убиецът.
	— Точно там сбърка — изкиска се наемникът.
	Ентрери все така недоумяваше.
	— Човешката жена, наречена Кати-Бри, се е добрала дотук единствено с помощта на Гуенивар и това — при тези думи Джарлаксъл вдигна магическия сърцевиден медальон. — Тя ги е следвала сляпо през плетеницата от просторни галерии и криволичещи тунели. Сама никога няма да намери пътя, извеждащ навън.
	— Е — сухо отбеляза Ентрери, — и бездруго не мисля, че се кани да си тръгва скоро.
	— Точно тук сбърка — повтори елфът с широка усмивка и палачът усети, че най-сетне започва да разбира накъде бие. — Само Дризт До’Урден можеше да те изведе от недрата на земята — без повече увъртания продължи наемникът и му подхвърли вълшебния медальон. — Почувствай топлината му, топлината на кръвта, която тупти във вените на Дризт. Когато изстине, ще знаеш, че с него е свършено… както и с последната ти възможност отново да зърнеш слънцето и небето.
	Той помълча малко, после смигна лукаво и добави:
	— Разбира се, с изключение на един-два кратки мига, когато превземем Митрил Хол.
	Ентрери с мъка се удържа да не го удуши с голи ръце. Спря го най-вече увереността, че някое друго лостче сигурно отваря още седем врати, зад които в момента се спотайват най, най-доверените съветници на наемника. Всъщност, само след няколко мига палачът усети, че е по-скоро заинтригуван, отколкото ядосан — както от забележката му, че никога вече няма да види Повърхността, така и от мисълта, че Дризт До’Урден би могъл да го изведе от Подземния мрак. Потънал в мисли, той бавно се отправи към вратата, несъзнателно стискайки магическия медальон.
	— Между другото — подхвърли Джарлаксъл, — споменах ли ти, че домът Хорлбар започна разследване на смъртта на Джерлис? Дори се обърнаха към Бреган Д’аерте — готови са да ни платят пребогато за всяка информация, до която успеем да се доберем. Каква ирония, нали?
	Още храна за размисъл, каза си Ентрери, но не се обърна и излезе от стаята.
	Доволен от себе си, Джарлаксъл се облегна в стола си — положението ставаше все по-интересно и заплетено. Замисли се за Триел и опасностите, които я тревожеха и които майка й, заслепена от жаждата си за нови завоевания, не забелязваше. Ала онова, което най-силно го вълнуваше, бе приятното усещане, че Кралицата на паяците, тласкана от любовта си към хаоса, го бе поставила в положение, което му даваше възможност да обърне Мензоберанзан с главата надолу.
	Матрона Баенре си имаше свои планове, Триел също си бе наумила нещо, а ето че и неговите собствени кроежи постепенно започваха да придобиват все по-ясни очертания — след времената на най-разрушителен хаос той винаги излизаше още по-могъщ отпреди.

	* * *

	Почти в несвяст от лютата болка, Дризт нямаше никаква представа колко е продължило мъчението този път. А Вендес наистина си разбираше от работата, безпогрешно откриваше най-слабото място в безпомощната си жертва и се вкопчваше в него, удряше и дереше, смъкваше кожата и късаше живо месо със зловещите си инструменти, като нито за миг не позволяваше на безсъзнанието да спусне черния си покров отгоре му и да го спаси от раздиращата болка.
	Най-сетне жестоката инквизиторка си тръгна и Дризт се свлече на земята, без дори да усети, че тежките окови се впиват в китките му и ги разраняват до кръв. Единственото, за което копнееше в този миг, бе да избяга — от това ужасно място, от смазаното си тяло, от целия свят. Не мислеше нито за Повърхността, нито за Митрил Хол, нито за приятелите си. Все още помнеше, че е видял Гуенивар на острова, ала нямаше сили дори да се зачуди какво може да означава това.
	Беше победен! За първи път в живота си Дризт се запита дали смъртта не е за предпочитане пред живота.
	Неочаквано, някой го сграбчи за косата и грубо повдигна главата му. Опита се да отвори подпухналите си, замъглени от болката очи — боеше се, че злата Вендес се връща, ала чу мъжки гласове и се поуспокои.
	Непознатите поднесоха манерка към устните му и рязко дръпнаха главата му настрани така, че течността се стече направо в гърлото му. Инстинктивно, уплашен, че се опитват да го отровят, или да прекършат волята му с някоя от пъклените си отвари, той немощно се опита да им попречи. Успя да изплюе част от течността, ала получи жесток удар, от който главата му отхвръкна назад, а в гърлото му се изсипа още от парливото вещество.
	По тялото му плъзна изпепеляващ огън, имаше чувството, че вътрешностите му горят. Убеден, че е настъпил сетният му час, скиталецът яростно се задърпа, мъчейки се да се отскубне от желязната хватка на оковите. Не успя и се свлече на пода, напълно омаломощен, ала решен да умре с достойнство.
	Вместо това, пламъците, които бушуваха в тялото му, бързо започнаха да гаснат и постепенно отзвучаха, оставяйки след себе си приятно, успокояващо туптене. Силите му се възвърнаха, мъглата пред очите му се вдигна.
	Пред него стояха братята Баенре.
	— Дризт До’Урден — проговори Дантраг. — Дълги години чакам да се срещна с теб.
	Дризт не отвърна нищо.
	— Знаеш ли кой съм аз? Чувал ли си за мен? — настояваше синът на Баенре.
	Скиталецът продължаваше да мълчи и ръката на Дантраг изплющя върху бузата му.
	— Чувал ли си за мен? — заплашително повтори злият елф.
	Дризт се опита да се сети как матрона Баенре бе представила по-големия си син, ала не успя. Познаваше Берг’инйон от годините, прекарани заедно в Академията, както и от времето, когато бяха част от един и същи патрул, ала колкото и да се мъчеше, не можеше да си спомни името на брат му. Все пак не му беше никак трудно да се досети, че Мрачният войн пред него се чувства засегнат и че ще бъде най-разумно да излекува накърненото му честолюбие. Внимателно се вгледа в дрехите му и реши да рискува:
	— Повелителя на меча в дома Баенре — с мъка изрече той, а половината думи бяха удавени от кръвта, шурнала от разбитата му уста.
	При все това, болките му не само че не се усилиха, ами бързо започнаха да отслабват и той най-сетне разбра какво бяха излели в гърлото му двамата Баенре.
	— Значи Закнафейн ти е говорил за Дантраг — самодоволно изпъчи гърди мъжът, досущ като петел, перчещ се из кокошарник.
	— Разбира се — излъга Дризт.
	— Тогава сигурно знаеш защо съм тук.
	— Нямам представа — искрено отвърна скиталецът, озадачен от странното му поведение.
	Дантраг посочи някаква купчина в другия край на стаята и когато се вгледа по-внимателно, Дризт видя, че това са неговите оръжия и доспехи.
	— Винаги съм искал да се изправя срещу Закнафейн — обясни Баенре, — за да докажа, че съм по-добрият. Ала той твърде много се боеше от мен и никога не посмя да излезе от дупката, в която се бе скрил.
	Дризт прехапа устни, за да не се изсмее с глас — през живота си Закнафейн не се бе страхувал от никого!
	— Ала ето че получих теб.
	— За да се докажеш? — попита скиталецът.
	Дантраг вдигна ръка, сякаш се канеше да го удари, ала успя да се овладее.
	— Е добре, ще се бием, а след това? — продължи Дризт. — Какво според теб ще каже матрона Баенре, когато ме убиеш?
	Той прекрасно разбираше затрудненото положение, в което бе изпаднал Дантраг. Мрачните не го бяха пленили, за да подхрани честолюбието на някакъв си самонадеян хлапак, пък бил той и синът на първата матрона. Всичко сякаш се повтаряше, една игра, в която скиталецът вече беше участвал. Когато преди време сестра му дойде в Митрил Хол и го плени, част от уговорката й с Артемис Ентрери (може би най-важният съюзник в онова начинание) бе да му позволи да се бие с Дризт и то само, за да се докаже като по-добрия войн.
	— И най-страшното наказание ще бледнее пред величието на моята победа. — Дантраг като че ли наистина си вярваше. — А и кой знае, може пък и да не те убия. Какво ще кажеш, ако само те осакатя и после отново те прикова към стената, та Вендес да може да се позабавлява още малко с теб? Нали затова ти дадохме и отварата. Ще те лекуваме само, за да можеш по-добре да усетиш как ледените пръсти на смъртта се прокрадват към сърцето ти, а после отново ще те излекуваме, та всичко да започне отново. Това може да продължи и сто години, стига матрона Баенре да поиска.
	Дризт, който прекрасно познаваше злите обичаи на своя народ, нито за миг не се усъмни в думите му. Преди да напусне Мензоберанзан, неведнъж беше чувал истории за благородници, пленени в някоя от вечните войни между отделните домове и прекарали векове в стаите за мъчения на победителите.
	— Бъди сигурен, че двамата ще се изправим един срещу друг, Дризт До’Урден — процеди Дантраг и доближи лице на сантиметри от неговото. — Когато оздравееш и си възвърнеш силите.
	После вдигна ръка и го зашлеви веднъж, два пъти, толкова светкавично, че Дризт не успя да проследи движенията му дори с поглед. Никога досега скиталецът не бе срещал подобна бързина и не пропусна да си го отбележи наум — кой знае, може би още утре щеше да му се наложи да я види и то при много по-опасни обстоятелства.
	Дантраг рязко се обърна, мина покрай брат си и се отправи към вратата. Берг’инйон се изсмя злобно в лицето на безпомощния пленник, заплю го и също излезе от стаята.

	* * *

	— Толкова прелестна — проговори гологлавият наемник, докато прокарваше пръсти през гъстите червеникавокафяви къдрици на Кати-Бри.
	Без да трепне, младата жена продължи да се взира в лицето му, красиво дори и в мътната дрезгавина на стаята. У този елф имаше нещо различно, усещаше тя, и то никога не би му позволило да я насили. Скрито някъде зад дръзкото му авантюристично държание, у Джарлаксъл беше заложено силно развито, макар и малко изкривено, чувство за чест, досущ като у Артемис Ентрери. Кати-Бри беше прекарала дълго време в плен на палача и той не я бе докоснал и с пръст, освен, за да я накара да му се подчини, когато тя се опиташе да му се противопостави.
	Джарлаксъл беше същият, мислеше младата жена, или поне така се надяваше. Ако наемникът наистина я харесваше, той сигурно щеше да се опита да я ухажва, да я спечели с добро, поне в началото.
	— А и храбростта ти е извън всякакво съмнение — продължи Джарлаксъл, а думите на Общия език се лееха от устата му със стряскаща лекота. — Да дойдеш в Мензоберанзан по собствена воля! — Той поклати глава невярващо и кимна към Ентрери, единствения свидетел на разговора му с Кати-Бри. — Дори Артемис Ентрери трябваше да бъде придуман да слезе тук и несъмнено би си тръгнал начаса, стига да знаеше пътя.
	Наемникът помълча малко и нехайно отбеляза:
	— Е да, земните недра наистина не са място за обитателите на Повърхността.
	После, сякаш за да подсили ефекта от думите си, той посегна към Кати-Бри и свали диадемата на лейди Алустриел от челото й. Погълна я мрак, по-непрогледен и от нощите в най-дълбоките мини на Бруенор, и тя трябваше да впрегне цялата си воля, за да не изпадне в паника.
	Джарлаксъл беше пред нея, знаеше го, усещаше го, чувстваше топлия му дъх, ала не виждаше нищо, освен двете червени точици на очите му. Малко подалече проблясваха още две подобни светлинки, очите на Ентрери. Как ли той, един човек, се бе сдобил с инфрачервено зрение, запита се младата жена.
	Де да можеше и тя да го притежава! Тъмнината все така я обгръщаше в черната си прегръдка и я задушаваше. Кожата й настръхна, готова да долови и най-малкото раздвижване на въздуха, сетивата й се изостриха до краен предел.
	Обзе я отчаяно желание да закрещи, ала не искаше да достави това удоволствие на неприятелите си.
	Джарлаксъл каза нещо, което тя не разбра, и начаса мека, синкава светлина обля стаичката.
	— Докато си тук, ще виждаш — заговори и наемникът на Общия език. — Ала там, отвъд вратата, те очаква само мрак.
	И сякаш, за да я подразни още повече, той разлюля диадемата на лейди Алустриел пред очите й за миг, после отново я скри в джоба си.
	— Прости ми — прошепна меко и Кати-Бри едва не подскочи от изненада. — Не искам да те измъчвам, а само да се погрижа за собствената си сигурност. Матрона Баенре би дала всичко, за да се добере до теб… и има защо — прекрасно знае, че с твоя помощ много по-лесно ще прекърши желязната воля на Дризт До’Урден.
	Кати-Бри дори не се опита да скрие вълнението и надеждата, които я обзеха при новината, че приятелят й е жив.
	— Ама разбира се, че не са го убили — възкликна наемникът, обръщайки се колкото към нея, толкова и към Ентрери. — Дризт До’Урден е прекалено важен пленник, безценен източник на информация, както казвате вие на Повърхността.
	— Но ще го убият — подхвърли Ентрери… гневно, както Кати-Бри не пропусна да забележи.
	— Е да, все някога ще го сторят — съгласи се Джарлаксъл и се изсмя развеселено. — Ала дотогава и двамата отдавна ще сте умрели от старост, както и вашите деца. Освен ако не са полуелфи, разбира се — добави той и смигна закачливо на младата жена.
	Кати-Бри едва се сдържа да не му цапне един.
	— Наистина е жалко, че събитията се развиха по този начин — продължи наемникът. — Така ми се искаше да си поприказвам с прословутия Дризт До’Урден, преди Баенре да са го докопали. Ако онази паякова маска все още бе у мен, щях да се прокрадна в двора им още тази вечер, по време на великолепния ритуал, който са запланували, и да си поговоря с него. Е, в началото на церемонията, разбира се, в случай, че матрона Баенре реши да извърши жертвоприношението точно днес. Но какво да се прави… — въздъхна той и като погали гъстите къдрици на Кати-Бри за последен път, се отправи към вратата.
	— Не че бих могъл да отида, дори да имах маската — обясни той на Ентрери. — Зает съм — матрона Хорлбар ме очаква, за да обсъдим цената на едно разследване.
	Палачът само се усмихна в отговор на многозначителната, хаплива забележка и се накани да го последва, ала внезапно спря и се обърна към Кати-Бри.
	— Всъщност, мисля да поостана и да си поговоря с нея — рече той.
	— Както искаш — сви рамене Джарлаксъл. — Само не я наранявай. Или ако все пак го сториш — допълни и отново се изсмя, — гледай да не загрозиш красивото й лице.
	С тези думи той излезе от стаята, затвори вратата и пое по коридора, а ботушите му шумно зачаткаха по каменния под — искаше Ентрери да е сигурен, че наистина е останал сам с Кати-Бри. Бръкна в джоба си и по лицето му се разля широка усмивка, когато откри, че магическата диадема вече не е там. Точно както очакваше.
	Беше посял семената на хаоса; сега можеше да се отдръпне и доволно да наблюдава как покълват и дават плод.


	Глава 21
	Разбулване

	Кати-Бри и Ентрери дълго се взираха един в друг, без да продумат. За първи път оставаха сами след битката на Острова на ротите и по изражението на лицето му, младата жена разбра, че е намислил нещо.
	Все така безмълвно, палачът вдигна ръка и Котешкото око проблесна в синия светлик на стаята.
	Кати-Бри учудено повдигна вежди, недоумявайки какво го бе накарало да рискува и да открадне магическия предмет от опасния наемник.
	— И ти си пленник, точно както и аз — отсече тя най-сетне. — Правиш това, което той ти нареди.
	— Не ми харесва как звучи тази дума — спокойно отвърна Ентрери. — Пленник. Внушава усещане за безпомощност, а повярвай ми, аз никога не съм безпомощен.
	Това си беше чиста проба самохвалство, примесено със зрънце надежда, каза си Кати-Бри, но предпочете да запази тази мисъл за себе си.
	— И какво смяташ да правиш, когато Джарлаксъл открие липсата на диадемата? — попита тя вместо това.
	— Дотогава вече ще танцувам на Повърхността — хладно отговори палачът.
	Кати-Бри изпитателно се вгледа в него. Ето че го беше изрекъл на глас, ясно и без заобикалки. Ала защо диадемата? — не спираше да се чуди тя. Внезапно я обзе страх. Навярно Ентрери беше решил, че звездният светлик ще му бъде по-полезен от инфрачервеното зрение, или пък имаше намерение да използва и двете. Едно обаче беше сигурно — никога не би казал, че възнамерява да избяга, ако имаше намерение да я остави тук… жива.
	— Нямаш нужда от нея — отбеляза младата жена, мъчейки се да овладее треперещия си глас. — Инфрачервеното зрение е напълно достатъчно.
	— Аз нямам, но ти — да — при тези думи Ентрери подхвърли магическия предмет.
	Кати-Бри го улови, ала вместо да си го сложи, погледна палача право в очите и твърдо каза:
	— Не мога да те изведа до Повърхността. Добрах се дотук, само защото Гуенивар и медальонът ми помогнаха да открия следите на Дризт.
	Ентрери дори не трепна.
	— Казах, че не мога да те изведа оттук — повтори Кати-Бри.
	— Ала Дризт може — спокойно отвърна убиецът. — Предлагам ти сделка, която няма как да откажеш. Ще измъкна и двама ви с Дризт от Мензоберанзан, а вие ще ми покажете пътя до Повърхността. Щом стигнем там, всеки ще поеме по своя път и дано съдбата никога повече не ни среща!
	Младата жена дълго време мълча, мъчейки се да осмисли смайващото предложение.
	— И защо смяташ, че ще ти се доверя? — проговори тя най-сетне.
	Ентрери не отговори, а и защо да го прави — Кати-Бри беше затворена в някаква стаичка в самите недра на земята, заобиколена от жестоки елфи на мрака, които желаеха смъртта им, по всичко личеше, че положението на Дризт е дори още по-тежко. Каквото и да кроеше Ентрери, със сигурност не можеше да е по-страшно от заплахата, която грозеше двамата приятели в този момент.
	— Ами Гуенивар и Таулмарил? — попита тя.
	— Лъкът е у мен, както и колчанът ти — успокои я палачът. — Пантерата е у Джарлаксъл.
	— Няма да тръгна без Гуенивар — отсече младата жена.
	Ентрери не повярва на ушите си — сигурно се шегуваше!
	Кати-Бри хвърли диадемата в краката му, после седна върху малката масичка зад себе си и предизвикателно скръсти ръце.
	Убиецът недоумяващо местеше поглед от нея към магическия предмет и обратно.
	— Мога да те принудя — заплаши я той.
	— Ако си мислиш, че ще успееш, значи дълбоко се заблуждаваш — отговори тя. — И двамата знаем, че имаш нужда от мен, за да избягаш, а аз няма да ти помогна — нито заради себе си, нито дори заради Дризт — ако Гуенивар не е с нас.
	И като помълча малко, изигра последната си карта:
	— И знай, че и Дризт мисли като мен. Гуенивар е приятелка и на двама ни, а ние никога не изоставяме приятелите си!
	Ентрери небрежно подпъхна палеца на крака си под сребърната верижка на диадемата и я подхвърли към масичката. Кати-Бри я улови и този път си я сложи. Без да каже и дума, палачът й даде знак да не мърда и излезе от стаята.
	Стражът, застанал на пост пред покоите на Джарлаксъл, сякаш не го забелязваше и Ентрери трябваше да го побутне, за да привлече вниманието му.
	— Джарлаксъл? — попита той и кимна към магическата врата.
	Войникът поклати глава.
	Ентрери отново посочи към вратата и очите му се разшириха от изненада. Когато стражът се приведе, за да види какво става, той го сграбчи за раменете и с всички сили го блъсна напред. Двамата преминаха през портала и се озоваха в подобния на плътна водна стена коридор. Без нито за миг да отпуска хватката си, Ентрери с всички сили задърпа тялото на изненадания елф напред. По-висок и не по-малко пъргав, той постепенно успя да преодолее съпротивата му и двамата влетяха в стаята на Джарлаксъл с главата напред.
	Войникът посегна към меча си, ала левият юмрук на убиеца, последван от цяла серия мълниеносни удари, го зашемети и той се свлече на едно коляно. Ентрери вдигна крак и го изрита в лицето.
	После, къде с теглене, къде влачейки го по гръб, занесе тялото в другия край на стаята и с все сила го блъсна в стената. Не след дълго елфът беше с вързани ръце и запушена уста. Палачът отново го вдигна и опря тялото му в стената, а с другата си ръка затърси тайния механизъм. Много скоро вратата на едно от многото скривалища в стаята зейна отворена и той блъсна безчувствения войник вътре.
	За миг се поколеба дали да не го убие — така нямаше да има свидетели и Джарлаксъл нямаше да разбере (поне не веднага) какво се е случило. Ала нещо спря камата му, някакъв вътрешен глас, който упорито му нашепваше, че ще бъде по-добре да не пролива кръв и да не нанася загуби на Бреган Д’аерте.
	Всичко вървеше добре… всъщност, прекалено добре, каза си Ентрери, когато откри не само ониксовата статуетка, но и вълшебната маска да го очакват — точно така, да го очакват! — върху писалището на наемника. Той предпазливо ги взе, оглеждайки се за някой хитроумен капан, после внимателно провери дали това са истинските предмети.
	Тук ставаше нещо странно.
	Спомни си всички (доста очевидни) намеци, които Джарлаксъл беше правил, фактът, че го бе взел със себе си в Сорсъри и уж между другото му бе обяснил как да се добере до паешката маска. Бръкна в джоба си и извади медальона на лейди Алустриел, който наемникът така небрежно му беше подхвърлил. Та той дори бе успял да му подскаже кога ще е най-удобно да проникне при скиталеца — в началото на церемонията, която щеше да се проведе в светилището на Баенре тази вечер.
	Какво се криеше зад всичко това, запита се палачът. Ясно бе, че Джарлаксъл си е наумил нещо и то със сигурност се различава от плановете на първата матрона за завземане на Митрил Хол. А на Ентрери беше отредена ролята на пионка в играта на лукавия наемник.
	Убиецът още по-силно стисна магическия медальон, после отново го пусна в джоба си. Много добре, каза си той, поне ще я изиграе както трябва.
	Двадесет минути по-късно, използвайки маската, за да изглежда като елфически войн, Ентрери вече си проправяше път към Академията, повел Кати-Бри със себе си.

	* * *

	Пред себе си отново виждаше внушителните стъпала на Подземния град, вечно пулсиращото сърце на Митрил Хол. Представи си входа откъм Стражев дол, Клисурата на Гарумн се разстла пред очите му, бездънна и черна като нощта.
	Дризт отчаяно се мъчеше да изкриви тези образи, да изопачи истината за Митрил Хол, ала подробностите бяха запечатани прекалено ясно в ума му! Струваше му се, че отново е там и безгрижно крачи из Сребърните зали с Бруенор и останалите. Уловен в безпощадната мисловна примка на илитида, скиталецът бързо губеше сили. Повече не можеше да устоява на могъщите му атаки, не му бе останала воля да се бори с домашния любимец на матрона Баенре.
	Образите нахлуваха в главата му, само за да бъдат изтръгнати оттам миг по-късно; струваше му се, че пипалата на гнусното създание пъплят по самия му мозък и изтръгват мислите му една по една. Главата му сякаш гореше, всяка следваща атака изпращаше нови вълни от изпепеляваща болка, замайваше го и още повече го омаломощаваше.
	Най-сетне чудовището отлепи отвратителните си израстъци от челото му и Дризт се свлече на земята. Имаше чувството, че главата му ще се пръсне от спомените, които препускаха в ума му и го раздираха на хиляди късчета.
	— Днес успяхме да понаучим това-онова — долетя много отдалече хладният глас на илитида.
	Понаучихме това-онова…
	Думите отекнаха зловещо в съзнанието на Дризт. Матрона Баенре и Метил продължаваха да говорят, ала той вече не слушаше, напълно обсебен от тези три думички.
	Лавандуловите му очи се отвориха и той скришом погледна към илитида, преструвайки се, че все още е в несвяст. Гнусното създание му беше обърнало гръб, ала все още стоеше само на метър от него.
	Метил вече знаеше част от плана на Митрил Хол, много скоро жестоките му атаки щяха да разкрият и най-дребните подробности от джуджешкия комплекс.
	Дризт не биваше да го допусне!
	Много бавно, ръцете му се сключиха около веригите, а петата му с всичка сила се стовари върху меката гъбеста глава на илитида. Преди Метил да успее да отскочи, скиталецът обви крака около гърлото му и го раздруса, мъчейки се да прекърши врата му.
	Лепкавите пипала плъзнаха по тялото на Дризт и се впиха в кожата на краката му, ала той стисна зъби, превъзмогвайки надигащото се отвращение и продължи отчаяния си опит. Видя злата Вендес да се втурва към него, но дори не трепна. Заради доброто на приятелите му Метил трябваше да умре!
	Илитидът рязко се приближи, опитвайки се да обърка противника си и да охлаби хватката му, ала опитният скиталец предугади движението и го изпревари. Метил рухна зашеметен, но още преди да бе докоснал пода, Дризт го вдигна и отново го тръшна на земята, освобождавайки го от хватката на краката си — бездруго никога нямаше да успее така. Крадците на мисли не бяха особено силни физически и немощно вдигнатата ръка, с която Метил се мъчеше да се предпази от посипалите се отгоре му ритници, изобщо не можеше да го спаси.
	В този миг нещо тежко се стовари върху гърдите на скиталеца и сякаш изпи и последната глътка въздух от дробовете му. Той упорито продължи да нанася ритник след ритник, ала жестокият удар отново го блъсна в гърдите, после пак и пак.
	Увиснал безпомощно на стената, той опита да се свие на кълбо, за да се опази от свирепото нападение на Вендес, в чиито очи извън всяко съмнение виждаше собствената си гибел — пламнали от люта ненавист и скверен екстаз, те вещаеха страдания и бавна смърт.
	Тя обаче спря (и то много по-скоро отколкото скиталецът очакваше) и най-спокойно се отдалечи, оставяйки го да виси, скован от болка на стената, без да може да помръдне.
	Междувременно Метил се бе отдалечил и сега стоеше до матрона Баенре, която безстрастно наблюдаваше всичко, удобно седнала върху диска си.
	Млечнобелите очи без зеници бяха приковани в безпомощния скиталец и Дризт разбра едно — следващия път, когато проникнеше в съзнанието му, крадецът на мисли щеше да даде всичко от себе си, за да направи мъчението още по-жестоко.
	— Не му давайте никаква отвара — нареди матроната на големия си син, който безучастно се подпираше на вратата, и посочи към лавицата вляво от Дризт, където бяха наредени няколко стъкленици.
	Дантраг кимна, но не каза нищо, а майка му се обърна към Дризт:
	— Доблут — просъска тя, използвайки елфическата дума за изгнаник. — Днешният ритуал ще ни достави още по-голямо удоволствие, като знаем, че ти гниеш тук, смазан от болка!
	После даде знак на Вендес и злата мъчителка вдигна ръка.
	Малката стреличка се заби в стомаха на скиталеца. За миг той почувства само леко ужилване, ала изведнъж в тялото му изригна изпепеляващ огън и го накара да се сгърчи конвулсивно. Опита се да извика и в раздиращата агония успя да се свие на кълбо, но дори тази поза не намали страданието, което изгаряше вътрешностите му, докато отровата от магическата стреличка неумолимо се процеждаше в кръвта му.
	През мъглата, която бързо се спускаше пред очите му, Дризт все пак успя да види как дискът на матрона Баенре се плъзга през вратата, следван покорно от Вендес и Метил. Дантраг обаче остана в стаята и бавно се приближи към него.
	Скиталецът трябваше да впрегне цялата си воля, за да не изкрещи, само от време на време простенваше през стиснати зъби.
	— Ти си глупак — проговори най-сетне Дантраг. — Ако с дързостта си принудиш майка ми да те убие, преди аз да успея да го сторя, обещавам ти, че със собствените си ръце ще изтезавам до смърт всяко живо същество, имало нещастието да се нарече приятел на Дризт До’Урден!
	И с все същата мълниеносна бързина го зашлеви през лицето. За миг тялото на скиталеца увисна безчувствено, после отново се сгърчи, залято от нов изпепеляващ прилив на отрова.

	* * *

	Скрит зад един ъгъл в подножието на широкото стълбище, което водеше към Тиер Брех, Артемис Ентрери трескаво се мъчеше да си припомни лицето на Громф, архимагьосника на Мензоберанзан. Беше виждал Громф само няколко пъти, най-вече докато го шпионираше по заповед на Джарлаксъл. (Наемникът подозираше, че първият син на Баенре съкращава нощите в града, като запалва огньовете на Нарбондел малко по-рано всяка сутрин и, любопитен да разбере какво е намислил опасният магьосник този път, беше изпратил Ентрери да го следи).
	Плащът на палача се превърна в магьосническа роба; късата му черна коса отстъпи място на гъста, бяла грива; под очите му се появи мрежа от фини, едва забележими бръчици.
	— Не мога да повярвам, че наистина смяташ да го направиш! — прошепна Кати-Бри, когато двамата излязоха от сенките.
	— Паешката маска е заключена в писалището на Громф — хладно отвърна Ентрери. — Няма друг начин да се проникне в дома на Баенре.
	— Ами ако този Громф е вътре?
	— Тогава двамата с теб ще бъдем пръснати на хиляди късчета из цялата пещера — сопна се палачът и я поведе нагоре по стъпалата.
	Ентрери разчиташе колкото на късмета, толкова и на уменията си. Знаеше, че в Сорсъри е пълно с магьосници — отшелници, които гледаха да се държат настрани един от друг и можеше само да се надява, че Громф, макар и обикновен мъж, е поканен на церемонията в дома на Баенре. Стените на това свещено място бяха защитени срещу проникващи магии и телепортация и ако преобразяването му имаше някаква сила, палачът би трябвало да проникне в стаята на Громф без особени затруднения. Архизаклинателят беше известен с мрачния си, избухлив нрав и никой не гореше от желание да се пречка в краката му.
	Ентрери и Кати-Бри бързо изкачиха стълбището и пред тях се възправиха трите сгради на Академията. Вдясно беше простичката пирамидална постройка, в която се помещаваше войнската школа, Мелей-Магтеър. Насреща им, най-внушителна от трите, извисяваше паякообразната си снага Арах-Тинилит, където се обучаваха жриците на Лолт. За щастие, не им се налагаше да проникват в някое от тези две здания — Мелей-Магтеър гъмжеше от въоръжени до зъби стражи, а в Арах-Тинилит първожриците на Лолт обединяваха уменията си, готови да дадат живота си за благото на своята богиня.
	Кати-Бри изскубна дланта си от ръката на Ентрери и усети как цялата се разтреперва от неконтролируем ужас. Вече нямаше вълшебна маска, с която да скрие човешките си черти и сега се чувстваше напълно беззащитна. Ала дъщерята на Бруенор беше истински боец и като стисна зъби успя да овладее надигащата се в гърдите й паника и дори не се опита да протестира, когато палачът отново я хвана за ръка и я повлече след себе си.
	Насочиха се право към главния вход на магическата школа и, разбира се, бяха спрени от двамата елфи, застанали на пост. Единият се накани да попита нещо, ала Ентрери го зашлеви през лицето и го бутна настрани, надявайки се, че лошата слава на Громф ще му бъде достатъчна, за да влезе.
	Играта му успя и двамата войници се отдръпнаха, без дори да възроптаят… поне докато „архимагьосникът“ не се отдалечи достатъчно.
	Ентрери отлично си спомняше пътя и много скоро двамата се озоваха пред простичката стена, зад която беше кабинетът на Громф. Палачът си пое дълбоко дъх и безмълвният поглед, който хвърли на спътницата си, казваше едно-единствено нещо — ако магьосникът е вътре, с тях беше свършено.
	— Колсен’шеа орб — прошепна той и с облекчение видя как стената започна да се разтяга и извива и много скоро се превърна в паяжина.
	Дебелите нишки се отместиха настрани и през зейналата дупка проникна синкав мек светлик. Бързо (преди да се бе разколебал) Ентрери се втурна вътре, водейки Кати-Бри след себе си.
	Громф не беше там.
	Убиецът се хвърли към писалището от джуджешки кости, потри ледените си длани и духна върху тях, после посегна към чекмеджето. В това време Кати-Бри, заинтригувана от многобройните, очевидно вълшебни предмети, които се търкаляха из цялата стая, се разхождаше насам-натам, разглеждаше (от безопасно разстояние) древните пергаменти и дори се осмели да махне капака на малка пръстена делвичка и да надзърне вътре.
	Сърцето на Ентрери подскочи от ужас, когато гласът на Громф огласи стаята, но бързо се успокои, когато разбра, че идва от пръстената съдинка.
	Кати-Бри с интерес се взря в нея, после отново я захлупи. В стаичката отново настана тишина.
	— Какво беше това? — попита тя, тъй като не разбираше нито дума от езика на Мрачните.
	— Нямам представа — изръмжа палачът. — Не пипай нищо!
	Младата жена сви рамене и той отново се залови за работа — трябваше да е сигурен, че ще произнесе паролата съвсем вярно. Припомни си разговора, в който Джарлаксъл уж случайно му бе издал думичката. Дали наемникът беше искрен с него или всичко това беше част от някаква сложна игра? Дали не го беше подмамил тук, та като изрече някоя грешна парола да вдигне във въздуха не само себе си, но и половината Сорсъри? Внезапно се запита дали онова, което Джарлаксъл беше оставил в чекмеджето, всъщност е истинската маска — така, когато последвалият взрив унищожеше всички следи, тя щеше да остане у наемника, но никой нямаше да го заподозре.
	Убиецът тръсна глава, мъчейки се да прогони тревожните мисли. Вече беше взел решение, беше повярвал, че опитът му да освободи Дризт е част от плановете на Джарлаксъл (каквито и да бяха те) и нямаше намерение да се поддава на страха. Изрече паролата и дръпна чекмеджето.
	Паешката маска лежеше на дъното и го очакваше.
	Той я грабна и се обърна към Кати-Бри, която тъкмо беше напълнила един малък пясъчен часовник със ситни, бели песъчинки и сега с интерес наблюдаваше как се стичат през тясното гърло. Ентрери се хвърли към нея, изтръгна мъничкия часовник от ръцете й и много предпазливо го сложи на една страна така, че пясъкът да застане неподвижно.
	Младата жена го изгледа заинтригувано.
	— Просто отмервах времето — спокойно се обади тя.
	— Това не е часовник! — просъска палачът, после го отвори внимателно и изсипа белите песъчинки обратно в торбичката им. — Това е експлозив — ако беше изтекъл в долната част, цялата стая щеше да лумне в пламъци. Не пипай нищо! Громф дори няма да разбере, че сме били тук, ако оставим нещата, както си бяха подредени.
	И като се огледа наоколо, насмешливо добави:
	— Или по-точно, както си бяха разхвърляни. Той не знае за маската — не беше тук, когато Джарлаксъл я върна.
	Кати-Бри кимна и дори успя да си придаде истински засрамено изражение, ала това беше само преструвка. Още от самото начало се бе досетила какво представлява мъничкият часовник и изобщо нямаше намерение да остави пясъка да изтече докрай. Беше го пуснала, само защото искаше по-опитният Ентрери да потвърди подозренията й.
	Свършили онова, за което бяха дошли, двамата побързаха да се махнат. Докато се отдалечаваха от Сорсъри, младата жена внимателно попипа колана си, където (добре скрити от зоркия поглед на убиеца), бяха втъкнати няколко от опасните часовници и торбичките с експлозив.


	Глава 22
	Пробив

	Над К’еларз’орл, голямото плато, където живееха някои от най-високопоставените благородници, цареше необичайна тишина. Кати-Бри и Ентрери, приел вида на обикновен елфически войник, безшумно си проправяха път през гъбената горичка, която водеше към десетметровата паяжинна ограда, опасваща двора на Баенре.
	Вледеняващ ужас ги бе стиснал за гърлото и никой не продумваше. В съзнанието им имаше една-единствена мисъл — за огромния залог в играта, с която се бяха заловили. Решителна победа… или пълен провал.
	Скрити в сянката на един сталагмит, двамата не откъсваха поглед от величествената процесия, която бавно се отправяше към дверите на главното светилище. Няколко жрици (матрона Баенре, както видя Ентрери, и навярно дъщерите й) седяха върху дискове, облени от синя светлина, и предвождаха шествието. Палачът с интерес се вгледа в множеството и бързо разбра, че тук има не само членове на първия дом, но и доста други матрони.
	Това наистина беше много повече от обикновена вечерна служба и палачът тихичко се изкиска, като видя колко съвършено лукавият наемник бе уредил всичко.
	— Какво има? — прошепна Кати-Бри, без да разбира какво го е разсмяло.
	Ентрери поклати глава и се намръщи — кога ли щеше да се научи да си държи устата затворена! Младата жена прехапа устни и с усилие преглътна хапливите отговори, които напираха в устата й. Имаше нужда от него, така както той от нея, и ненавистта им един към друг трябваше да почака.
	Точно както чакаха и те самите. Приклекнали зад сталагмитната могила, двамата търпеливо отброяваха минутите, докато процесията бавно се отдалечаваше. Трябва да бяха минали хиляда, ако не и две хиляди елфи, преди и последният да се скрие под купола на величествения параклис. Дворът най-сетне опустя, само тук-там се мяркаше по някой страж или войн от Гущеровия отряд.
	Много скоро въздухът се изпълни с многогласни песни във възхвала на Лолт и Ентрери за пореден път се възхити колко точно Джарлаксъл бе подбрал момента.
	— Котката? — въпросително прошепна той.
	Кати-Бри попипа ониксовата статуетка и колебливо погледна към оградата на Баенре.
	— Когато се прехвърлим от другата страна — реши тя, макар че нямаше никаква представа как убиецът смята да прескочи на пръв поглед непреодолимата ограда, чиито нишки бяха по-дебели от ръката й.
	Ентрери кимна в знак на съгласие, после извади кадифената паякова маска и я надяна на лицето си. Младата жена потръпна отвратено, когато главата му доби гротескния вид на разкривен, черен паяк.
	— Ще го кажа само веднъж — спря строг поглед върху нея убиецът. — Знам, че си милостива (макар да не го разбирам), но в царството на Мрачните няма място за жал. Хич не си и помисляй да раняваш или да поваляш в безсъзнание противниците, които се изпречат на пътя ни. Убивай всеки, когото срещнем!
	Кати-Бри не си направи труда да отговори, ала ако Ентрери можеше да усети огъня, който бушуваше в гърдите й, щеше да разбере, че напразно се тревожи.
	Даде знак да го последва и започна да се прокрадва към оградата, използвайки гъстите сенки за прикритие. Когато достигна първите нишки, предпазливо ги докосна с върховете на пръстите си, за да е сигурен, че няма да залепнат, после даде знак на Кати-Бри да се качи на гърба му.
	— Внимавай да не се допреш до оградата — предупреди я той. — Иначе ще си изгубиш крака или ръката.
	Младата жена боязливо обви ръце около гърдите му, една над рамото, другата — под мишницата му, и здраво се улови за него.
	Ентрери не беше едър, едва двадесетина килограма по-тежък от нея, ала мускулите му, закалени в безброй битки, бяха като от желязо, и той с лекота започна да се катери нагоре, като гледаше да се държи колкото се може по-надалече от опасните нишки, за да предпази ръцете й. Най-трудно им беше на върха и то особено, когато палачът забеляза двама войни да се приближават, възседнали гущери.
	— Не мърдай — прошепна той и запълзя по тесния ръб на оградата, към прикритието на близката сталагмитна колона.
	Ако в двора беше тъмно, двамата със сигурност щяха да бъдат заловени — топлите очертания на телата им щяха да изпъкнат прекалено отчетливо на фона на хладната скала. Само че магическите огньове и фенерите горяха и светлината, която разпръскваха, правеше инфрачервеното зрение ненужно. Войниците минаха на не повече от четири метра от двамата натрапници, ала Артемис Ентрери, прекарал целия си живот в най-черните сенки, бе толкова опитен, че те дори не забелязаха странната издатина в доскоро гладкия сталагмит.
	Когато стражите отминаха, палачът се изправи върху оградата и се изви настрани, за да може Кати-Бри да се улови за могилата. Възнамеряваше само да си почине за миг-два, ала младата жена нямаше търпение час по-скоро да продължат и най-неочаквано го пусна. Успя да се прехвърли върху скалата и се заспуска надолу, като ту търсеше пукнатини, за които да се залови, ту се плъзгаше по гладкия камък. Най-сетне тупна на земята и се претърколи, за да смекчи удара.
	Ентрери нямаше друг избор и също слезе при нея. В мига, в който усети твърда почва под краката си, той свали кадифената маска от лицето си и я изгледа свирепо, убеден, че е прибързала.
	Без ни най-малко да се притесни, Кати-Бри само сви устни и беззвучно произнесе:
	— Накъде?
	Палачът стисна медальона на лейди Алустриел в джоба си и започна да се обръща във всички посоки, докато не усети магическата топлина да сгрява пръстите му. Точно както предполагаше — Дризт се намираше в голямата могила, най-добре охраняваното място в целия дом.
	Единственото, което им оставаше сега, бе да се надяват, че повечето от елитните войници на Баенре присъстват на церемонията.
	Да прекосят двора не беше особено трудно — наоколо почти нямаше стражи, сенките бяха гъсти и непрогледни, а многогласните напеви, които долитаха откъм светилището, заглушаваха всеки друг шум. Нямаше род, който би рискувал да предизвика гнева на Кралицата на паяците, като извърши нападение по време на толкова величествен ритуал в нейна чест и тъй като единствената опасност за Баенре можеше да дойде от някой друг дом, охраната в двора бе сведена, до минимум.
	— Тук е — прошепна Ентрери, когато, плътно долепени до стената, двамата достигнаха входа на гигантската свещена могила.
	Много внимателно той докосна вратата, мъчейки се да открие някакъв капан, макар да знаеше, че ако има такъв, той ще е магически и когато го намери, ще избухне в лицето му, преди да успее да направи каквото и да било. За негова изненада, по гладката повърхност на камъка изведнъж плъзна тънка пукнатина, която бързо се разшири и разкри тесен коридор, облян в мътна светлина.
	Двамата с Кати-Бри се спогледаха колебливо, после едновременно прекрачиха прага… и едновременно въздъхнаха с облекчение, когато осъзнаха, че вече са вътре и то живи.
	Радостта им бързо секна, когато от коридора долетя гърлен въпросителен вик. Преди да успеят да разберат каквото и да било, насреща им се зададе огромно човекоподобно същество. Високо повече от два метра, то изпълваше целия тунел и затулваше бездруго слабия светлик. Масивното туловище и грозната бича глава недвусмислено издаваха расата му.
	Кати-Бри стреснато подскочи, когато вратата зад гърба й шумно се захлопна.
	Минотавърът отново изгрухтя въпроса си.
	— Иска ни паролата — прошепна Ентрери, разпознал езика на Мрачните. — Поне така ми се струва.
	— Ами дай му я — също така тихо отвърна Кати-Бри.
	Лесно бе да го каже, помисли си палачът. Джарлаксъл не бе споменал нищо за пароли за проникване във вътрешните сгради на първия дом. Хубавичко ще си поприказва с него за този пропуск, реши той… е, ако някога отново го срещне, разбира се.
	Чудовището заплашително пристъпи напред, размахвайки елмазена пръчка с остри шипове.
	— Сякаш минотаврите не са достатъчно страшни и без да им дават елфически оръжия — подхвърли Ентрери на Кати-Бри.
	Звярът вече се намираше само на няколко метра от тях.
	— Усстан белбол… усстан белбауулу… дос — заекна убиецът и раздрънка кесията, която висеше на кръста му.
	Огромното същество поспря и замислено сбърчи чело.
	— Какво му каза? — попита Кати-Бри шепнешком.
	— И представа си нямам — призна Ентрери, макар да се надяваше, че е споменал нещо за подарък.
	Чудовището очевидно започваше да губи търпение и от устата му се разнесе гърлено ръмжене.
	— Досст? — реши да опита и Кати-Бри и протегна Таулмарил, мъчейки се да изглежда дружелюбна.
	По устните й се разля широка усмивка и тя закима глуповато, сякаш му предлагаше лъка си. В същото време ръката й незабелязано се спусна към кръста, търсейки колчана със сребърните стрели.
	— Досст? — повтори тя и минотавърът мушна огромен месест пръст в гърдите си.
	— Да, за теб! — изръмжа Кати-Бри на Общия език и тетивата на Таулмарил иззвънтя, преди глупавото същество да успее да реагира.
	Среброперата стрела се заби в гърдите му и го запрати назад.
	— Можеш да запушиш дупката с пръста си! — изсмя се младата жена, докато отново зареждаше лъка си. — Колко ли пръста ще ти трябват, обаче!
	Хвърли бърз поглед към Ентрери, който я бе зяпнал изумено и се разсмя още по-силно. Следващата стрела накара чудовището да отстъпи още няколко крачки назад, преди да рухне в стаята, която се простираше отвъд коридора. Миг по-късно, оттам изскочиха още половин дузина минотаври и заеха мястото му.
	— Ти си луда! — изкрещя палачът.
	Без да си прави труда да му отговаря, Кати-Бри улучи най-близкия си противник в корема. Гнусното създание се преви надве от болката и бе стъпкано от прииждащите си другари.
	На Ентрери не му оставаше друго, освен да извади оръжията си и да ги посрещне — трябваше да ги държи по-надалече от спътничката си, за да може тя да използва лъка си. Изправи се срещу първото чудовище на две крачки от стаята и ловко отби елмазената му пръчка със сабята си, при което цялото му тяло изтръпна — толкова силен беше натиска на огромното същество.
	Много по-бърз от него, палачът замахна с изумрудената си кама към стомаха му. Тежката пръчка се спусна надолу и макар че успя да я отклони със сабята си, Ентрери трябваше да опише пълен кръг, за да предпази тялото си от сътресението.
	Обляно от зелено сияние, острието на сабята му се впи в гърлото на минотавъра, разтроши костта и проряза дебелия кравешки език.
	От устата на чудовището шурна кръв, ала то отново замахна, принуждавайки Ентрери да отстъпи назад.
	В този миг ярка сребриста светлина заслепи и двамата — една от стрелите на Таулмарил изсвистя над рамото на минотавъра и с глух пукот се заби в черепа на най-близкия му другар.
	С надеждата, че противникът му също не вижда нищо, Ентрери се нахвърли отгоре му, размахвайки двете си оръжия. Когато зрението му отново се възвърна, чудовището вече бе рухнало в краката му.
	Без да се двоуми, той се покатери на гърба му и скочи върху трупа на друг от зверовете, за да се изравни по височина със следващия си неприятел. Сабята му отби елмазената тояга и потъна дълбоко в рамото на минотавъра, обезвреждайки ръката му. Ентрери вече предвкусваше победата, когато, за негова огромна изненада, страховитото същество сведе чело и с всички сили го блъсна в гърдите.
	Понесло безпомощния палач между рогата си, то яростно разтърси глава и се втурна към стената.
	— Проклятие! — изруга Кати-Бри, когато всички останали чудовища запрепускаха към нея.
	Без да губи и миг, тя падна на коляно и трескаво заизпраща стрела след стрела срещу тях.
	Смъртоносният дъжд на Таулмарил повали един от зверовете, после още един, ала третият сграбчи тялото на падналия си другар и го вдигна пред себе си като щит. Една от среброперите стрели се заби в главата му, но черепът му се оказа прекалено здрав и то дори не забави крачка.
	Кати-Бри опъна тетивата още веднъж, не толкова, за да го спре, колкото, за да го заслепи, после се хвърли на пода и запълзя напред, като много внимаваше да не бъде стъпкана.
	Минотавърът с все сили се блъсна във входната врата. Вдигнал тялото на мъртвия си другар пред себе си, той не знаеше, че младата жена вече не е там и сега яростно стоварваше масивното туловище в стената.
	Все още на пода, Кати-Бри предпазливо си проправяше път между огромните крака на развилнелите се чудовища. За щастие, самите те й помагаха — убедени, че точно в този миг другарят им размазва крехкото тяло на жената по стената, те не спираха да крещят въодушевено и изобщо не забелязваха какво става около тях.
	Дръзкият опит почти беше успял, когато последният от минотаврите внезапно сведе глава към пода, усетил леко отъркване о крака си.
	С гневен рев, той стисна елмазената си тояга с две ръце и замахна.
	Кати-Бри се претърколи по гръб и вдигна Таулмарил. Успя да стреля веднъж и, докато противникът се мъчеше да запази равновесие, светкавично се преметна назад.
	Заслепеното чудовище замахна и тежката му тояга отчупи солидно парче от каменната стена, на сантиметри от гърба й.
	Младата жена скочи на крака и заотстъпва назад, без да го изпуска от поглед.

	* * *

	Жестокият удар изкара и последната глътка въздух от дробовете му. Минотавърът обви здравата си ръка около кръста му, за да не му позволи да мърда, и отскочи назад — явно се канеше отново да го блъсне в стената. На няколко крачки от тях, един от останалите минотаври нададе тържествуващ вик, убеден, че другарят му всеки миг ще довърши натрапника.
	Камата на Ентрери неспирно проблясваше, докато той отчаяно се мъчеше да пробие дебелия череп на врага си.
	Имаше чувството, че гръбнакът му се прекърши, когато се блъснаха в стената за втори път. Стисна зъби, за да превъзмогне болката и надигащия се страх — трябваше да мисли трезво и светкавично. Хладнокръвие — ето какво беше най-важно за един боец и Ентрери, който знаеше това по-добре от всеки друг, веднага промени тактиката си. Вместо да продължава да нанася удар след удар по непробиваемата черепна кост, той опря върха на камата си между рогата на минотавъра и я прокара по бичата муцуна, натискайки леко.
	Когато срещнаха стената за трети път, палачът здраво стисна изумрудената дръжка, уверен, че камата ще си свърши работата. За миг острието се плъзна по дебелата кожа на звяра, без да го нарани, ала много скоро откри слабо място. Бърз като светкавица, Ентрери промени ъгъла и го заби до дръжката.
	Право в окото на минотавъра.
	Камата жадно се вкопчи в жизнената сила на чудовището, затуптя от мощния прилив и я изпрати към ръката на господаря си.
	Страховитото създание потръпна и се облегна на скалата, мъчейки се да овладее конвулсиите, които разтърсваха тялото му. Другарят му, убеден, че тъкмо в този момент човекът среща жестоката си смърт, продължаваше да го окуражава.
	Миг по-късно минотавърът рухна мъртъв, а Ентрери леко скочи на земята и преди другото чудовище да успее да реагира, се затича към него. Три мълниеносни удара — сабя, кама, сабя — и изненаданият му противник политна назад. Само че вече бе късно — камата беше забита дълбоко в тялото му и палачът, сключил пръсти около дръжката, бързо изпиваше живота му. Агонизиращото създание немощно вдигна елмазената си тояга, ала сабята на Ентрери я отби с лекота.
	И тогава за изумрудената кама настана истинско пиршество.

	* * *

	Тичешком влетя в стаята и докато падаше на едно коляно, се обърна. Нямаше нужда да се прицелва — масивните тела на преследвачите бездруго изпълваха целия коридор.
	За щастие, първият от тях не бягаше с всички сили — от бедрото му стърчеше сребропера стрела и забавяше движенията му. Но той явно беше неимоверно упорит и неотклонно се приближаваше, въпреки че в тялото му продължаваха да се забиват стрела след стрела.
	Зад него другарят му отчаяно се мъчеше да привлече вниманието на третото чудовище, което все така блъскаше мъртвото тяло в стената. Само че минотаврите съвсем не се славеха като особено интелигентни — глупавото създание беше убедено, че отдавна е направило човешката жена на пихтия.
	Когато поредната стрела се откъсна от тетивата на Таулмарил, от тялото на минотавъра я деляха едва десетина сантиметра. Тя се заби в лицето му, разстроиш носа и черепа и почти разполови главата му. Чудовището издъхна на място, ала устремът му беше толкова голям, че туловището му се стовари върху Кати-Бри и я прекатури на пода.
	Не беше ранена сериозно, ала нямаше начин да успее да се измъкне изпод масивния труп и да вдигне лъка си, преди вторият минотавър да влети в стаята.
	В този миг от коридора изскочи някаква фигура и му препречи пътя, размахвайки бясно оръжията си. Когато мълниеносното нападение свърши, чудовището се бе превило одве и стискаше жестоко раздраните си колене. Опита да се съвземе и да се втурне след този нов враг, ала Ентрери отдавна бе отскочил далече встрани.
	Палачът изтича до средата на стаята, следван по петите от ранения си враг. Заобиколи черната мраморна колона, която се издигаше там, и противникът му (учудващо съобразителен за един минотавър) бързо измисли какво да прави — без да спира тромавия си бяг, той обви ръка около колоната и използва инерцията си, за да излезе от другата страна.
	Ала Ентрери беше далече по-съобразителен. В мига, в който се увери, че чудовището вече не може да го види, той спря и отстъпи назад. Минотавърът връхлетя между него и колоната, давайки му възможност за поне дузина чисти удари в хълбока и гърба си.
	Артемис Ентрери никога не бе имал нужда от толкова много.

	* * *

	За пореден път чудовището вдигна тялото на мъртвия си другар и със свиреп рев го стовари върху каменната врата.
	Сребристо сияние проряза мрака и магическата стрела се заби в гърба му.
	— Ъ? — изсумтя то и опита да се обърне.
	Втората стрела долетя миг по-късно и прониза единия от дробовете му.
	— Ъ? — глуповато повтори то, останало без дъх, и най-сетне успя да се извърти на една страна — в другия край на коридора, с неумолимо изражение и смъртоносен лък пред себе си, стоеше младата жена, която той вярваше, че е убил.
	Третата стрела се заби в лицето му. Звярът направи крачка напред, ала четвъртият изстрел го улучи в гърдите и го повали върху тялото на мъртвия му другар.
	— Ъ?
	Пронизаха го още пет стрели (макар той да не усети нито една от тях), преди Ентрери най-сетне да се намеси и да обясни на младата жена, че отдавна го е убила.
	— Имахме късмет, че наоколо нямаше Мрачни — обясни той, докато притеснено местеше поглед между дванадесетте врати и ниши, които опасваха кръглата стая.
	Попипа магическия медальон в джоба си и се обърна към централната колона, която свързваше пода и тавана.
	Без да каже и дума, той изтича до нея и прокара пръсти по гладката повърхност.
	— Какво? — попита Кати-Бри, когато убиецът я погледна с широка усмивка на лице.
	Вместо отговор, Ентрери натисна по-силно и успя да отмести голям къс от черния мрамор — колоната беше куха. Когато двамата с Кати-Бри се вмъкнаха вътре, своеобразната вратичка изщрака и се затвори зад тях.
	— Какво става? — настоя младата жена, предполагайки, че това е някакво скривалище, и се огледа наоколо — на тавана, вляво от нея имаше дупка, подобен отвор зееше и на пода, само че отдясно.
	Без да си направи труда да отговори, Ентрери, воден от магическата топлина на медальона, пристъпи към дупката на земята и предпазливо надникна.
	Кати-Бри също коленичи до него и учудено го изгледа, когато видя, че вътре няма стълба. Съобразителна както винаги, тя вдигна очи, търсейки място в мраморната стаичка, за което да закачат въжето си.
	— Навярно стъпалата са издялани в самия камък — предположи палачът и внимателно спусна крака в дупката.
	Изведнъж по лицето му се изписа смайване и той усети как тежестта на тялото му изчезва и то увисва във въздуха.
	— Какво става? — за кой ли път попита Кати-Бри, виждайки изуменото му изражение.
	Със самодоволна усмивка, Ентрери разпери ръце, за да й покаже, че не се държи никъде и с лекота се заспуска надолу. Младата жена го последва, без да се колебае и докато бавно слизаше след него, го видя да си слага паешката маска със съсредоточено изражение на лицето.
	— Ти си моя пленница — хладно каза той.
	За миг Кати-Бри не го разбра и ужасено реши, че я е изиграл. Досети се за истинските му намерения, едва когато стигнаха пода на долното ниво и той кимна да му даде Таулмарил.
	— Лъка — нетърпеливо нареди той.
	Младата жена упорито поклати глава и Ентрери, който вече бе успял да я опознае достатъчно добре, не настоя повече. Прокара пръсти по най-близката стена и много скоро откри тайната врата. Вдигнали миниатюрни арбалети пред себе си, от другата страна ги очакваха двамина мрачни войни и за миг Кати-Бри се зачуди дали бе постъпила разумно, като отказа да даде лъка си на Ентрери.
	Колко бързо стражите свалиха оръжията си и изтриха заплашителните изражения от лицата си, когато видяха Триел Баенре да застава пред тях!
	Ентрери сграбчи младата жена за рамото и грубо я блъсна напред.
	— Дризт До’Урден! — изкрещя той с гласа на Триел.
	Войниците съвсем не изгаряха от желание да си имат разправии с най-голямата дъщеря на Баенре. В заповедите, които бяха получили, не се споменаваше нищо за съпровождане на Триел, или когото и да било, освен първата матрона, до пленения изменник, ала в тях не се споменаваше и нищо за нови затворници, още по-малко пък — за жена от Повърхността. Единият побърза да ги поведе напред, докато другият се хвърли към Кати-Бри.
	Младата жена веднага влезе в ролята си и се задърпа, принуждавайки мрачния страж и Ентрери да я хванат между себе си. Другият пазач вдигна Таулмарил от земята и, макар да го бе изпуснала нарочно, Кати-Бри не можа да сдържи гневната си гримаса, когато видя великолепното оръжие в ръцете на това зло същество.
	Известно време крачиха по някакъв тъмен коридор, докато най-сетне спряха пред една от множеството обковани с желязо врати. Първият елф извади тънка пръчка, прокара я по металната плочка, вградена до бравата, и лекичко почука. Вратата се отвори начаса.
	Войникът се обърна, доволен, че е успял да угоди на Триел. Усмивката застина на лицето му, когато Ентрери го зашлеви през устата, жесток удар, от който главата му отхвръкна назад. Преди да успее да се защити, изумрудената кама се заби дълбоко в гърлото му.
	Нападението на Кати-Бри може и да не бе така умело, но за сметка на това бе не по-малко яростно. Използвайки единия си крак за опора, тя с все сила изрита другия елф в корема. Без да я пуска, той политна назад и се блъсна в коравата стена. Кати-Бри светкавично се отскубна от ръцете му, отскочи назад и като сведе глава, му нанесе свиреп удар в носа.
	Юмруците се посипаха върху замаяния войник и най-сетне, с още един добре премерен ритник в корема, тя го блъсна в стаята. Без да губи и миг, младата жена го вдигна от пода, провря ръце под мишниците му и сключи пръсти около врата му.
	Злощастният елф се замята отчаяно, ала не успя да разхлаби хватката й. В този миг в стаята влезе Ентрери, който вече беше довършил своя противник.
	— Никаква милост! — процеди Кати-Бри през стиснати зъби.
	Палачът спокойно се приближи.
	— Триел! — недоумяващо извика стражът, който не спираше да рита във всички посоки.
	Ентрери направи крачка назад, усмихна се и свали кадифената маска. По лицето на безпомощния войник се появи израз на неподправен ужас, когато изумрудената кама потъна в сърцето му.
	Кати-Бри усети как тялото му потръпна и натежа в ръцете й. Почувства, че й се повдига, ала бързо се съвзе, когато се озърна наоколо и видя пребития Дризт. Прикован към стената, той тихо стенеше и безсилно се мъчеше да се свие на кълбо. Младата жена пусна мъртвия елф на пода и се хвърли към скъпия си приятел. Погледът й обходи смазаното тяло и веднага се спря на малката, но очевидно опасна стреличка, която стърчеше от корема му.
	— Ще трябва да я извадя — извинително проговори тя, надявайки се, че Дризт ще се съгласи с нея.
	Ала той изобщо не разбираше какво става около него, надали знаеше, че обичната му Кати-Бри е тук.
	Ентрери, който междувременно също се бе приближил, изглеждаше по-притеснен от оковите, отколкото от стреличката.
	Младата жена си пое дълбоко дъх и дръпна.
	Дризт се изви и нададе болезнен вик, после увисна, изгубил свяст.
	— Няма ключалки, които да отворя! — изръмжа палачът, когато видя, че оковите се състоят само от яки метални халки.
	— Отдръпни се! — нареди Кати-Бри и се отдалечи от стената.
	Когато Ентрери се обърна към нея, тя вече бе вдигнала смъртоносния си лък и той побърза да отскочи встрани.
	Два добре премерени изстрела и веригите бяха строшени. Ентрери се втурна напред и улови свличащото се тяло на скиталеца. Въпреки болката и вцепенението, Дризт успя да отвори едното си око. Не разбираше какво става, нямаше никаква представа дали двамата в стаята са врагове или приятели.
	— Стъклениците! — примоли се той.
	Кати-Бри се огледа наоколо и веднага забеляза лавицата на стената. Хвърли се натам и свали една от бутилчиците.
	— Изобщо не би трябвало да е жив — отбеляза Ентрери. — Твърде много белези има. Нещо го е поддържало въпреки жестоките мъчения.
	Кати-Бри колебливо се взря в стъкленицата, от която се разнасяше неприятна остра миризма.
	Палачът проследи погледа й и кимна:
	— Направи го! — потвърди той. Знаеше, че никога няма да успеят да изведат Дризт в това състояние.
	Младата жена опря бутилчицата до устните на скиталеца и изля голяма част от течността направо в гърлото му. Той се задави и започна да плюе и за миг тя се уплаши, че собственоръчно е отровила или задавила най-добрия си приятел.
	— Какво правиш тук? — силите на Дризт очевидно се завръщаха, ала все още не можеше да се държи на крака и се задъхваше болезнено, докато говореше.
	Кати-Бри отново изтича до лавицата и се върна с още няколко стъкленици. Помириса ги, за да се убеди, че всичките съдържат една и съща отвара, после внимателно ги изля в устата му. Само след няколко минути Дризт вече беше на себе си и изумено се взираше в най-скъпата си приятелка и най-омразния си враг, застанали един до друг пред него.
	— Нещата ти — обади се Ентрери и му посочи купчинката в другия ъгъл.
	Дризт обаче не сваляше очи от него, чудейки се с каква ли зловеща игра се е заловил убиецът този път. Ентрери забеляза съмнението му и спокойно отвърна на изпитателния му поглед.
	— Нямаме време! — нетърпеливо се обади Кати-Бри.
	— Мислех, че си мъртъв — проговори Дризт най-сетне.
	— Грешал си — отвърна палачът.
	После, все така хладнокръвно, мина зад него и вдигна веригата му.
	— Пази коридора — нареди той на Кати-Бри.
	Младата жена се обърна към обкованата с желязо врата точно в мига, в който тя се отвори.
	И Вендес Баенре насочи магическата си пръчка срещу тях.


	С очите на войн
	Част пета


	Смелост.
	Във всички езици тази дума има особено звучене — по-скоро заради благоговейния начин, по който обикновено я изричат, отколкото заради нещо друго. Смелост. Тази дума извиква в съзнанието ни образи на велики дела и велики герои; пред очите ни изплуват суровите лица на мъже, вдигнали оръжие, за да защитят домовете си от гоблиново нашествие; не по-малко възхищение буди и твърдата решимост на някоя майка, отглеждаща децата си сама в недружелюбния, студен свят. Много от големите градове на Царствата са пълни с малки бездомничета, останали без родители и покрив над главата. Те също са смели, по свой особен начин, и именно тази смелост ги спасява, напук на трудностите, с които е осеян пътят им още от най-ранно детство.
	Подозирам, че преди време и Артемис Ентрери е водил такава битка за оцеляване, някъде там из мръсните улици на Калимпорт. Преборил се е с изпитанията и се е издигнал до невероятни висоти, получил е такава власт и уважение, на каквито малцина благородници се радват.
	От друга страна, Артемис Ентрери не е излязъл като победител от битката с живота. Неведнъж съм се питал какъв ли би бил, ако сърцето му не беше толкова покварено. Чудил съм се, ала никога не съм бъркал любопитството си с жалост. Ентрери не е трябвало да преодолява по-страшни препятствия от онези, които спъваха мен в родината ми. Той също е можел да ги надвие и да излезе като победител — както физически, така и духовно.
	Когато напуснах Митрил Хол, твърдо решен да сложа край на заплахата, надвиснала над другарите ми, аз вярвах, че съм воден от най-благородна и самопожертвувателна смелост. Мислех, че да дам живота си е най-доброто, което мога да сторя за приятелите си.
	Когато Кати-Бри влезе в килията ми в дома на Баенре, когато очите ми, макар и замъглени от болката, отново съзряха красивите, измамно крехки черти, едва тогава прогледнах за истината. До този миг аз сам не разбирах истинската причина, накарала ме да си тръгна от Митрил Хол; прекалено погълнат от мъката си, дори не осъзнавах как примирението бавно, но сигурно пълзи към сърцето ми. Не смелостта ме отведе обратно в дебрите на Подземния мрак, а отчаяното чувство, че вече нямам какво да губя. Не си бях позволил да скърбя за Уолфгар и сега тази пустота изпиваше волята ми и вярата, че нещата някога ще се оправят.
	Смелият никога не губи надежда.
	Когато ми се притече на помощ, Артемис Ентрери също бе тласкан не от смелост, а от отчаяние. Оставането му в Мензоберанзан го обричаше на сигурна смърт и той знаеше това, единственото му спасение бях аз. Ентрери не беше смел, а само пресметлив и находчив.
	Когато напусна дома си и се втурна по следите на глупавия си елфически приятел, Кати-Бри бе превъзмогнала скръбта си по Уолфгар. Тя бе плакала за него, беше страдала и вече не робуваше на тъгата. Не болката, а верността я накара да се впусне след мен. Тя можеше да изгуби всичко и въпреки това го заложи на карта и слезе в недрата на земята, за да помогне на другаря си.
	Ето за това си мислех, когато срещнах погледа й там долу, в тъмницата на Баенре и като че ли едва тогава напълно проумях смисъла на думата „смелост“.
	И за първи път след смъртта на Уолфгар се почувствах окрилен. До този миг се биех яростно и безмилостно, отново се бях превърнал в първичния ловец, който някога бродеше сам из Подземния мрак. Всичко това свърши, когато спрях очи върху нежното лице на Кати-Бри. Войнът надви ловеца, а с него си отидоха и чувството за безнадеждност, и мрачното примирение; отхвърлих убеждението, че всичко ще се оправи, когато Баенре получат онова, което желаят — сърцето ми, за да го принесат в жертва на Лолт.
	В онази тъмница лековитите отвари на Мрачните върнаха живота в смазаното ми тяло, а Кати-Бри, изпълнена с мрачна решителност, вля нови сили и упование в сърцето ми. Тогава обещах пред себе си, че ще се съпротивлявам; заклех се да превъзмогна трудностите и да победя.
	Когато видях Кати-Бри, си спомних колко много мога да загубя.
	Дризт До’Урден



	Глава 23
	Дък-Так

	Посегна към колчана и светкавично вдигна лъка пред себе си, в обречен опит да се предпази от зеленикавата слуз, която изригна от върха на пръчката и я обля от глава до пети.
	Изведнъж ръката, с която стискаше Таулмарил, се изви назад, а тялото й политна към стената. Десницата беше прикована към гърдите, лявата ръка — към бедрото, краката не помръдваха. Дори не можеше да падне от стената!
	Опита се да извика, ала устата не я слушаше, едното й око също не искаше да се отвори. За щастие поне можеше да диша и дори успя да повдигне другия си клепач едва-едва и да види какво става.
	Стиснал оръжията си в ръце, Ентрери се обърна в мига, в който трите жени влязоха в стаята.
	Две от тях държаха арбалети в ръце и той побърза да се отдръпне встрани, после се претърколи и се хвърли напред, сякаш се канеше да скочи върху нападателките си. Вместо това обаче вдигна сабя и се сниши.
	В мига, в който убиецът завърши маневрата си, двата арбалета изщракаха зловещо. Първата стрела го улучи в рамото и спря устрема му. Черни снопове електрически искри полетяха във въздуха, опариха го и запратиха тялото му назад.
	Втората стрела се заби в корема му и макар самият удар да не бе особено болезнен, електрическият взрив, който последва, бе толкова мощен, че го повали на земята, в краката на Кати-Бри. Сабята отхвръкна от ръката му и замалко не прониза безпомощното момиче.
	За щастие камата все още бе у него и той се накани да я хвърли срещу някоя от нападателките си. Опита да се прицели и очите му се разшириха от изумление, когато видя как пръстите му потръпват конвулсивно, докато изумрудената дръжка бавно се изплъзва между тях. Искаше да я спре, ала мускулите не го слушаха — треперещата му ръка не успя да я удържи и камата издрънча на пода.
	Артемис Ентрери лежеше в краката на Кати-Бри, уплашен и объркан. За първи път в живота си не можеше да накара каленото си тяло да му се подчини.
	Вниманието на Дризт беше привлечено от жената в средата на малката групичка — Вендес Баенре, безмилостната мъчителка, в чиито ръце бе изстрадал толкова много през последните няколко дни. Напълно неподвижен, той стискаше митрилната си ризница в ръце и не смееше да помръдне. Спътничките на злата Баенре свалиха арбалетите си и извадиха дълги, блестящи мечове.
	Самата Вендес тихо редеше някакво заклинание и Дризт всеки миг очакваше тялото му да бъде взривено на хиляди парченца или пък волята му да бъде прекършена от зло вълшебство.
	— Храбри приятели, няма що! — подигравателно се обади Дък-Так, използвайки Общия език на Повърхността.
	Скиталецът най-сетне проумя намеренията й — магията помагаше да осъществи връзка с Кати-Бри и Ентрери.
	Устните на палача потрепнаха и той с мъка пророни:
	— Церемонията?
	— О, да! — отвърна Вендес. — Майка ми, сестрите ми, както и много други матрони са се събрали в светилището. Аз бях освободена от началото на службата със заръката малко по-късно да им доведа Дризт До’Урден.
	При тези думи тя хвърли поглед към скиталеца и по лицето й се изписа злобно задоволство:
	— Отлично. Виждам, че приятелите ти са ми спестили неудобството насила да ти наливам изцелителната отвара в гърлото.
	После отново се обърна към Ентрери и продължи:
	— Нима наистина очакваше, че можеш просто ей така да влезеш в двора на Баенре, да ни отмъкнеш най-ценния пленник и да си тръгнеш сякаш нищо не е било? Та ние те видяхме още преди да се прехвърлиш през оградата… което ми напомня, че трябва да проведем строго разследване как мръсните ти ръце са се докопали до маската на брат ми! Громф или може би онзи опасен Джарлаксъл трябва да ни обяснят доста неща. Ала ти, убиецо, ти ме учудваш. При славата, с която е обявено името ти, очаквах да се представиш доста по-добре. Нима не ти се стори подозрително, че сме оставили само мъже да пазят скъпоценния ни трофей?
	И като хвърли нов поглед към скиталеца, тя поклати глава:
	— Разбира се, онези фалшиви стражи бяха съвсем незначителни войници, които спокойно можехме да си позволим да загубим.
	Дризт продължаваше да мълчи, а лицето му си оставаше все така безизразно. Усещаше как силите му бързо се завръщат, ала знаеше, че това няма да му помогне особено… не и срещу Вендес и двете й превъзходно въоръжени спътнички. Сведе горчив поглед към доспехите, които все още стискаше в ръце и на лицето му легна сянка — те нямаше да му бъдат особено полезни.
	Умът на Ентрери започваше да се прояснява, ала тялото му все още не го слушаше. Електрическите импулси продължаваха да го разтърсват от глава до пети и правеха невъзможно всяко малко по-сложно движение. Ала Ентрери нямаше да бъде непобедимият боец, от когото всички се бояха, ако се предаваше толкова лесно — нещо, което Вендес беше споменала, събуди зрънце надежда у него и като събра цялата си воля, той успя да пъхне едната си ръка в джоба.
	— Подозирахме, че човешката жена е още жива — обясни Дък-Так, — и че най-вероятно е пленена от Джарлаксъл, но не смеехме да се надяваме, че ще ни падне в ръцете толкова лесно.
	Ентрери нямаше как да не се зачуди дали все пак наемникът не го бе изиграл. Възможно ли бе да е съставил целия този сложен план, само за да предаде Кати-Бри на Баенре? Струваше му се доста нелогично, но напоследък това можеше да се каже за повечето постъпки на Джарлаксъл.
	Споменаването на Кати-Бри пробуди част от стария плам в очите на Дризт. Все още не можеше да повярва, че тя е тук, че бе изложила живота си на опасност и го бе последвала в самите недра на земята. А Гуенивар, къде ли беше тя сега? Ами Бруенор и Риджис, дали някой от тях не бе дошъл заедно с момичето?
	Лицето му се сви от болка при вида на Кати-Бри, омотана в гнусната зеленикава слуз. Колко безпомощна изглеждаше в този миг, колко крехка и уязвима!
	Огънят в лавандуловите очи на скиталеца лумна с всичка сила, когато погледът му отново се спря на Вендес. Свършено бе със страха му от жестоката мъчителка и с унилото примирение.
	С едно бързо движение той пусна доспехите на пода и извади двата ятагана.
	Без дори да трепне, Дък-Так кимна на придружителките си и те се нахвърлиха върху него. Едната опря меча си в извитото острие на Сиянието — недвусмислено нареждане да го хвърли на пода. Дризт сведе очи към вярното оръжие и чу как разумът му нашепва да се подчини.
	Вместо това ръката му полетя във въздуха и запрати елфическия меч надалече от него. В същото време другият ятаган се стрелна нагоре, пресичайки удара на втората жена, преди още да е набрал мощ.
	— О, глупецо! — ликуващо възкликна Вендес. — Наистина ми се иска да видя как се биеш… особено като знам колко много Дантраг копнее да те убие!
	Нещо в тона го накара да се запита кого ли Дък-Так би желала да види като победител в един такъв двубой. Сега обаче не бе най-подходящият момент да се опитва да проумее вечните интриги в това царство на хаоса, не и докато мечовете на двете жени заплашително свистяха край лицето му.
	Вендес изостави Общия език и нареди на двете си придружителки да не жалят изменника, но все пак да не го убиват.
	Дризт рязко се завъртя, бясно размахал оръжията си — смъртоносно витло, покосяващо всичко, изпречило се на пътя му. Мълниеносното движение свърши така внезапно, както беше започнало, и един от ятаганите се стрелна към жената вляво. Добре премерен удар… ала спрян с лекота от превъзходните доспехи, които тя носеше и с каквито самият той не разполагаше.
	Факт, който му бе припомнен малко по-късно, когато усети как мечът на другата жена се врязва в кожата му. Скиталецът се извърна и с един светкавичен замах успя да отбие острието, преди да го бе наранило сериозно.

	* * *

	Движенията му бяха толкова тромави и очевидни, че му оставаше само да се надява Вендес да е прекалено погълната от битката на Дризт с придружителките й. Някак си успя да измъкне паешката маска от кесията си и протегна ръка към колана на Кати-Бри.
	Пръстите му обаче трепереха така силно, че не можа да се задържи и рухна на земята.
	Вендес му хвърли развеселен поглед, изсмя се злорадо и отново насочи вниманието си към битката, без дори да забележи маската.
	Полуоблегнат на стената, Ентрери с мъка си поемаше дъх, опитвайки се да превъзмогне сковаващото елфическо заклинание, ала всичките му усилия бяха напразни — мускулите му продължаваха да потръпват неконтролируемо.

	* * *

	Мечовете го връхлитаха от всички посоки. Единият го одраска и по бузата му се проточи грозна кървава резка. Противничките му бяха прекалено опитни, биеха се в пълен синхрон и много скоро Дризт беше притиснат в ъгъла, без почти никакво място, където да развърти ятаганите си. При все това, той се отбраняваше с такава жар и умение, че Вендес не можа да се въздържи и одобрително изръкопляска на впечатляващите му, макар и обречени усилия.
	Положението му бе наистина отчайващо. Без ризница, която да го пази, и все още слаб, въпреки изцелителната отвара, скиталецът трудно можеше да се пребори с толкова умели противници.
	Единият меч се спусна надолу и той го прескочи. Другият долетя от обратната страна, ала Дризт, все още във въздуха, за да избегне първото острие, успя да го отбие със Сиянието. Последваха още два удара, които той ловко отклони с втория си ятаган.
	Елфическите мечове свистяха безспир и скиталецът, прекалено зает да се защитава, не смогваше сам да се хвърли в атака.
	Отскачаше и се привеждаше, размахваше ятаганите си във всички посоки и някак съумяваше да се опази от по-сериозни наранявания, ала драскотините, които получаваше от време на време, ставаха все повече и повече и започваха да си казват думата.
	За миг погледът му се спря на Кати-Бри и очите му потъмняха от отчаяние при мисълта за мрачната съдба, надвиснала над нея.
	Ентрери продължаваше да упорства в усилието си, но най-сетне рухна омаломощен — не можеше да надвие заклинанието, което го държеше в плен.
	Само че той не би оцелял из опасните калимпортски улици, не би покорил подземния свят в далечния южен град, ако толкова лесно приемаше поражението. Тялото му почти не го слушаше, значи бе време да измисли нов план.
	Впрегна цялата си останала сила и вдигна ръка. Дори не се опита да се залови (знаеше, че е прекалено немощен, за да го стори), просто опря пръсти о слизестото вещество около тялото на Кати-Бри.
	Ала това му бе повече от достатъчно.
	Използвайки залепналата си ръка като опора, той успя да се понадигне.
	Безпомощна, изгубила всякаква надежда да се спаси, Кати-Бри го наблюдаваше с недоумение и дори се сви уплашено и опита да се отдръпне (разбира се, не можа да помръдне и на сантиметър), когато свободната му ръка се вдигна към лицето й.
	Само че Ентрери държеше не изумрудената кама, а паешката маска и когато се зае да я нахлузи на главата й, младата жена най-после се досети какво си е наумил. В началото му беше доста трудно, ала зеленикавата слуз бързо започна да се топи, победена от мощта на магическия предмет.
	Размекнатото вещество се застича по лицето на Кати-Бри и покри свободното й око.
	Миг по-късно, другото око, заслепено досега от лепкавата субстанция, се отвори.
	Битката ставаше все по-ожесточена, оръжията звънтяха оглушително, във въздуха хвърчаха искри.
	— Да приключваме с това! — нетърпеливо изръмжа Вендес. — Обезвредете го и да го завлечем в светилището, та със собствените си очи да види как принасяме жалката му приятелка на Лолт!
	От всичко, което Дък-Так можеше да каже, от всички заплахи, които жестокият й ум можеше да роди, тази беше най-глупавата. Мисълта за Кати-Бри, скъпата, невинна Кати-Бри, пожертвана на олтара на скверната Кралица на паяците, бе повече, отколкото скиталецът можеше да понесе.
	Той вече не беше Дризт До’Урден, хладнокръвният, уравновесен войн, а първичният ловец — необуздан и свиреп.
	Жената вляво вдигна меч за поредния добре премерен удар, ала другата реши да опита нещо по-дръзко и успя да промуши оръжието си покрай върха на Сиянието.
	Изкусен ход, ала за сетивата на ловеца, изострени до краен предел, той изглеждаше тромав и бавен. Когато острието на елфическия меч проблесна на сантиметри от корема му, той мълниеносно замахна с лявата си ръка, промуши я под десницата, с която отбиваше втория меч на нападателката си, и го спря.
	После светкавично кръстоса ятаганите си — левият полетя надясно и нагоре, десният — наляво и надолу.
	Без да губи и миг, той се хвърли на колене, използвайки тялото на едната жена като щит срещу ударите на другата. Сиянието се стрелна напред, отклони връхлитащия елфически меч и той се заби в коляното на противницата му. Един умел удар в корема на олюляващата се от болка жена и тя политна назад.
	Все още на колене, Дризт рязко се обърна, вдигнал оръжие пред себе си, за да се предпази от другата си неприятелка.
	Само че позата му беше прекалено неудобна. Отклони единия меч, ала вторият му убягна и продължи да се спуска към тялото му.
	Сиянието се изпречи на пътя му и успя да го спре, ала не и преди острието да се впие между ребрата на Дризт.
	Оръжията отново подеха мълниеносния си двубой, ловецът сякаш не усещаше болката от последната и най-опасна от раните, които бе получил до този момент. С изумен поглед, Вендес го видя да се изправя на крака — с превъзходството на противницата му беше свършено.
	В това време другата жена се гърчеше на земята, от коляното й шуртеше кръв и тя отчаяно притискаше пронизания си корем.
	— Достатъчно! — изкрещя Дък-Так и насочи магическата си пръчка към скиталеца — беше се позабавлявала, но нямаше никакво намерение да губи жени, прекалено ценни бяха.
	— Гуенивар! — отекна пронизителен вик и Вендес погледна настрани, към човешкото момиче… което се бе освободило от лепкавото вещество, а на лицето си имаше паешка маска!
	Кати-Бри пусна ониксовата статуетка, над която се бе привела допреди миг, вдигна някаква кама от пода и се втурна към злата жрица.
	Насреща й полетя нова струя зеленикава слуз, ала тя сякаш премина през нея и обля камъните зад гърба й, без да й навреди.
	Леко замаяна, тя сляпо се хвърли напред. Успя да одраска ръката на Вендес, ала магическата пръчка отклони камата, преди да се бе забила по-надълбоко. Вкопчени една в друга, двете рухнаха на земята — Кати-Бри с всички сили се мъчеше да притисне противницата си към земята, докато Вендес риташе и трескаво се опитваше да се измъкне.

	* * *

	Ятаганите на Дризт се стоварваха върху елфическите мечове с такава бързина, че звънтенето им се бе сляло в един-единствен тон, който не вещаеше нищо добро за неприятелката му. В началото тя успяваше да удържа трескавия ритъм, ала постепенно движенията й се забавиха, все по-често не смогваше да отвръща на мълниеносните му удари.
	Единият меч политна надясно и надви Сиянието, другият се стрелна, за да пресрещне връхлитащия отляво ятаган.
	Само че леденото острие на Дризт изобщо не дойде оттам. Разбрала хитрината, която трябваше да отклони оръжието, жената се опита да смени посоката му и да се защити с него.
	Твърде късно — ятаганът вече бе пробил ризницата й. В този миг Дризт бе напълно беззащитен, ала противницата му нямаше сили дори да вдигне ръка, докато оръжието неумолимо потъваше в гърдите й. Когато скиталецът издърпа острието от сърцето й, по тялото й премина мощен гърч и тя бавно се свлече на земята.
	Тежките юмруци на Вендес се посипаха върху главата й и разместиха паешката маска. Кати-Бри не виждаше нищо, но разбираше, че ако противницата й има оръжие, с нея е свършено.
	Младата жена се пресегна слепешком, мъчейки се да хване ръката, ала Дък-Так бързо се дръпна и дори успя да освободи единия си крак. После изви тялото си и я изрита толкова силно, че Кати-Бри замалко не изгуби съзнание.
	Злата жрица се възползва от моментното си превъзходство и се отскубна от хватката й. Кати-Бри трескаво заопипва земята около себе си, опитвайки се да я спре, ала изгуби ценни секунди, докато вдигаше маската от очите си и не можа да сдържи яростния си вик, когато видя Вендес да се изправя на крака и да хуква към изхода.
	Никак не бе трудно да се досети какво ги чака, ако жрицата успее да избяга, и като стисна зъби, тя се опита да стане. Изведнъж усети нежен натиск върху рамото си и преди да успее да реагира, пред погледа й се мярнаха босите крака на скиталеца, впуснал се по петите на Вендес.
	Когато се озова в коридора, Дризт отскочи назад и се хвърли на пода толкова рязко, че Кати-Бри се уплаши, да не би да е улучен от нещо. Миг по-късно над главата му прелетя гъста струя зеленикава слуз и се залепи на стената, без дори да го опръска.
	Щом опасността премина, той се преметна, изправи се на крака и се хвърли напред, бърз като котка.
	Или като Гуенивар, която вече се бе материализирала и сега прелетя над главата на Кати-Бри и изскочи в коридора така мълниеносно, че младата жена помисли, че й се привижда.
	— Нау! — ужасено изкрещя Вендес, когато елфът, когото бе измъчвала без капка милост, се нахвърли отгоре й с пламнали от жажда за мъст очи. — Не!
	Гуенивар побърза да се притече на помощ на господаря си, ала в няколкото секунди, които й трябваха, за да стигне до него, Сиянието вече бе потънало дълбоко в корема на злата жрица.

	* * *

	Тих стон откъм стаята привлече вниманието на Кати-Бри и я накара да се обърне — жената, която Дризт беше ранил по-рано, пълзеше към изпуснатите си оръжия.
	Без да се изправя, момичето се промъкна до нея и обви крака около врата й. Абаносовочерните ръце на противницата й се вкопчиха в стъпалата й, мъчейки се да разхлабят задушаващата хватка. Малко по-късно съпротивата на неприятелката й спря и за миг Кати-Бри повярва, че е успяла… поне докато не видя, че устните й се движат.
	Беше започнала магия!
	Следвайки инстинкта си, момичето заби пръст в окото й, после пак и пак. Думите на заклинанието преминаха в болезнени викове, които заглъхнаха в мъчително хриптене миг по-късно, когато Кати-Бри още по-силно стисна гърлото на противницата си.
	Младата жена ненавиждаше с цялото си сърце онова, което се канеше да извърши. Убийството я отвращаваше, особено в случаи като този, когато трябваше да чака дълги секунди, навярно дори минути, в които жертвата бавно агонизира.
	Внезапно зърна камата на Ентрери недалече от себе си и побърза да я грабне. Сините очи плувнаха в сълзи на ярост и болка по изгубената невинност, докато острието бавно потъваше в гърдите на противницата й.

	* * *

	Гуенивар спря до господаря си в мига, в който той издърпа острието от тялото на Вендес и направи крачка назад.
	— Нау! — немощно повтори тя.
	Колко дребна изглеждаше жестоката инквизиторка в този миг, жалка и безпомощна, превита одве от болка.
	Тялото потръпна конвулсивно и тя бавно се свлече в краката на скиталеца. Опита се да каже нещо, но не успя, последно дихание се откъсна от устните й и червеният блясък на очите й изгасна завинаги.


	Глава 24
	С главата напред

	Когато Дризт се върна в малката стаичка, Кати-Бри все още лежеше на пода, стиснала паешката маска в ръка, и се мъчеше да успокои дишането си. Ентрери висеше на стената с ръка, хваната в лепкавата примка на зелената слуз, и не можеше да помръдне.
	— Това ще го свали оттам — обясни Кати-Бри и подхвърли магическия предмет на приятеля си.
	Дризт го улови, ала дори не помръдна от мястото си — в момента изобщо не му бе до това да освобождава убиеца.
	— Риджис ми каза — обясни Кати-Бри, макар че това бе повече от очевидно. — Аз го принудих.
	— И дойде съвсем сама?
	Момичето поклати глава и за миг Дризт усети, че му причернява от ужас — нима още някой от приятелите му беше тук, в опасност, а може би дори мъртъв! Имаше чувството, че от гърдите му пада огромен товар, когато видя Кати-Бри да кимва към Гуенивар.
	— Каква глупост! — възкликна той невярващо и гневно се смръщи насреща й.
	— Не по-голяма от онази, която ти извърши — не му остана длъжна младата жена и тъжната усмивка накара гневът му да се изпари.
	При цялото си притеснение за нея, Дризт не можеше да отрече, че се радва да я види, дори и при такива опасни обстоятелства.
	— Сега ли ще го обсъждаме? — продължи да се усмихва Кати-Бри. — Или предпочиташ да го отложим… може би докато се върнем в Митрил Хол?
	Скиталецът просто поклати глава и прокара пръсти през гъстата си снежнобяла коса, после замислено премести поглед от маската в ръката си към Ентрери и отново се намръщи.
	— Имаме уговорка — побърза да се намеси Кати-Бри. — Той ме доведе при теб и се закле, че ще ни помогне да се махнем от Мензоберанзан. В замяна обещах да му покажем пътя до Повърхността.
	— И когато стигнем там? — мрачно попита Дризт.
	— Ще се разделим. Той ще поеме по своя път, а ние — по нашия — твърдо отвърна Кати-Бри, сякаш искаше да убеди не само него, но и самата себе си, че е взела правилното решение.
	В очите на скиталеца отново проблесна съмнение. Мисълта да оставят Артемис Ентрери да си тръгне току-така никак не му се нравеше. Колко ли страдания щеше да причини техният избор, когато се върнеха на Повърхността? Колко ли още щяха да станат жертви на ужаса, който страховитият убиец всяваше, където и да отидеше?
	— Дадох му думата си — добави Кати-Бри, досетила се за опасенията на приятеля си.
	Дризт все още се колебаеше. Не можеше да отрече, че в тежкото пътуване, което им предстои, опитният убиец ще им бъде много полезен, особено ако (както очакваше) им се наложеше да вадят оръжия, за да се измъкнат от двора на Баенре. И преди се бяха били рамо до рамо, за да спасят живота си, и скиталецът отлично помнеше как никой не можеше да излезе насреща им.
	И все пак…
	— Д-д-дойдох с добро — с усилие изрече Ентрери, мъчейки се да овладее тракащите си зъби. — Аз я… аз я спасих — опита се да посочи към Кати-Бри със свободната си ръка, ала не успя и вместо това се удари в стената.
	— Много добре — отстъпи Дризт най-сетне и се приближи към него.
	Канеше се да настоява за обещание, че щом стигнат Повърхността палачът веднъж завинаги ще се откаже от черните си дела, дори искаше да го принуди доброволно да се изправи пред съда и да отговаря за сторените от него злини, само че Ентрери предугади намеренията му и го прекъсна, още преди да е започнал:
	— Нищо повече! — изръмжа палачът. — Ще получите само онова, което обещах на жената!
	Дризт се обърна към Кати-Бри, която междувременно се бе изправила на крака и тъкмо се канеше да вдигне изпуснатия си лък.
	— Дадох му думата си — повтори тя и твърдо срещна погледа му.
	— Губим… ценно… време — задъхвайки се, добави Ентрери.
	Скиталецът измина няколкото стъпки, които го деляха от стената и надяна маската на лицето му. Ръката на палача се измъкна от лепкавото вещество и той се свлече на земята — краката му все още не го държаха. С надеждата, че изцелителната отвара ще помогне на Ентрери да си възвърне контрола над тялото, Дризт изтича до лавицата със стъклениците. Все още не бе напълно убеден доколко е правилно да му покаже пътя до Повърхността, ала прекрасно разбираше, че сега всяко забавяне може да им струва живота. Щеше да го освободи и заедно с Кати-Бри и Гуенивар щяха да опитат да се измъкнат от двора на Баенре и от града. За останалото щеше да се тревожи по-късно.
	Всичко обаче щеше да е напразно, ако отварата не помогнеше — двамата с Кати-Бри никога нямаше да успеят да изнесат на ръце безпомощния убиец.
	За щастие още първата глътка вдигна Ентрери на крака — ефектът от стреличката беше временен и бе започнал да отзвучава още преди изцелителната течност да ускори процеса.
	Дризт и Кати-Бри също си поделиха една стъкленица, а след като си облече ризницата и окачи ятаганите на кръста си, скиталецът пъхна две бутилчици в пояса си и накара другите двама да сторят същото.
	— Трябва да излезем оттам, откъдето дойдохме — рече Ентрери, докато си събираше нещата. — Церемонията не може да е свършила толкова рано, ала ако са открили телата на убитите минотаври, горе сигурно ни очаква цял отряд войници.
	— Освен ако в самонадеяността си Вендес не е слязла сама — отвърна Дризт, ала както тонът му, така и мрачното изражение на палача, издаваха съмненията им.
	— С главата напред! — обади се Кати-Бри и двамата й спътници я погледнаха неразбиращо. — Като джуджетата — обясни тя. — Когато си притиснат до стената, не ти остава друго, освен да се хвърлиш с главата напред.
	Лавандуловите очи на скиталеца се спряха върху Гуенивар, после върху Кати-Бри и големия лък, вгледаха се в Ентрери и смъртоносните му остриета и най-накрая обходиха собствените му магически ятагани (колко мило от страна на наперения Дантраг, че в отчаяното си желание да премери сили с него, му бе оставил оръжията толкова наблизо!).
	— Може и да са ни притиснали в ъгъла — проговори той, — ала дори не подозират срещу какво ще се изправят!

	* * *

	Матрона Баенре, матрона Мез’Барис Армго и К’иорл Одран стояха на върха на централния олтар в огромното светилище на първия дом. Още пет матрони — повелителки на следващите домове в йерархията — бяха образували кръг около тях. Тези осем жени, Управляващия съвет на Мензоберанзан, често се срещаха в малката тайна стаичка, в която провеждаха заседанията на Съвета, ала от векове не се бяха събирали, за да се помолят заедно.
	В този миг матрона Баенре се чувстваше на върха на славата си. Именно тя беше обединила осемте управляващи домове в един съюз, който щеше да принуди цял Мензоберанзан да я последва в похода срещу Митрил Хол. Дори свирепата К’иорл, която в началото не искаше и да чуе за подобно съглашение, сега изглеждаше обхваната от истинско оживление. В началото на церемонията тя дори бе предложила, без някой да я е принуждавал, лично да вземе участие в нашествието! Разбира се, матрона Мез’Барис Армго, повелителка на втория дом, в желанието си да не остане по-назад, веднага бе поискала същото.
	Лолт я подкрепяше, в това престарялата Баенре вярваше с цялото си зло сърце, вярваха го и останалите матрони и ето че съюзът им бе сплотен по-здраво отвсякога.
	Първата матрона с мъка сдържаше развеселената си усмивка, опитвайки се да бъде търпелива с Вендес. Все пак, беше я изпратила да доведе Дризт, а дъщеря й бе достатъчно опитна, за да се досети, че пленникът надали ще преживее церемонията. И ако сега бе решила да си позволи още едно-две особено изтънчени мъчения с него, майка й наистина не можеше да я вини. Всъщност, матрона Баенре нямаше намерение да принася Дризт в жертва, не и този ден. Още доста щеше да се позабавлява с него, преди най-сетне да го убие и не на последно място горещо копнееше да даде на Дантраг възможност да го победи и така да засенчи всички останали Повелители на меча. Ала по време на подобни ритуали събитията невинаги се развиваха по план и ако все пак се наложеше Дризт да бъде даден на Лолт, матрона Баенре собственоръчно щеше да забие камата в сърцето му.
	Мисъл, която наистина й се нравеше.

	* * *

	Дантраг и Берг’инйон стояха край масивните двери на кръглата постройка и се чудеха какво да правят. Един от стражите току-що им бе съобщил за вълнение в голямата могила, говорело се, че неколцина минотаври били убити и че Вендес и малката й свита били слезли в долните тунели.
	Погледът на Дантраг обходи множеството елфи, насядали в светилището, после се премести върху издигнатия олтар в средата. Всичките му сестри бяха там, както и Громф, първородният син в семейството (макар да бе сигурен, че стига да можеше, архимагьосникът на драго сърце би отхвърлил поканата да присъства на това предимно женско сборище). Подобни ритуали винаги бяха изпълнени с емоционални приливи и отливи и точно в този миг матроните от Съвета бяха подхванали ритуален танц, въртяха се около олтара и пляскаха с ръце в необуздания ритъм на напева, който се лееше от устните им. Очевидно церемонията наближаваше поредната си кулминация.
	Дантраге обърна към Берг’инйон и в очите му съзря въпрос — какво да сторят?
	Повелителят на меча даде знак на брат си и на стража да го последват и излезе от централното помещение на светилището, изпроводен от все по-бурните викове на участниците в церемонията.
	— Обиколи наоколо, за да се увериш, че е чисто — нареди той на Берг’инйон на езика на жестовете — трябваше да крещи, ако искаше да надвика шума от ритуала.
	Младият Баенре кимна и хлътна в една от тайните врати недалече оттам, за да доведе гущера си.
	В това време Дантраг внимателно провери оръжията си. Най-вероятно Вендес отдавна се бе справила с проблема (ако изобщо бе имало такъв), ала дълбоко в себе си елфът се надяваше да не е успяла, та битката с Дризт да стане неизбежна. Магическият му меч, вечно жаден за още и още кръв, беше напълно съгласен, от самите глъбини на злата сила, която му даваше живот, изригна вълна на алчно очакване.
	Дантраг си позволи да помечтае. Вече си представяше как хвърля мъртвото тяло на изменника в краката на майка си, за да могат тя и останалите матрони (и най-вече Утегентал Армго, който също присъстваше на церемонията) със собствените си очи да видят на какво е способен.
	Мисъл, която наистина му се нравеше.

	* * *

	— С главата напред — беззвучно прошепна Кати-Бри, когато достигнаха главното ниво.
	Гуенивар бе приклекнала пред нея, а Дризт и Ентрери стояха от двете страни на пантерата с оръжия в ръце. Все още се намираха в малката цилиндрична стаичка във вътрешността на мраморната колона, но бе дошъл моментът да излязат и младата жена свали лъка от рамото си.
	Алените очи на жената, изпречила се насреща им в мига, в който вратата се отвори, се разшириха от учудване и тя инстинктивно вдигна ръце пред лицето си.
	Безсилна защита срещу среброперата стрела на Таулмарил, която ги прониза със страховита лекота и спря смъртоносния си устрем едва в тялото на следващия елф. С мощен скок Гуенивар прелетя над главите на двете жертви на Кати-Бри и се приземи насред малка групичка войници, запращайки ги във всички посоки.
	Миг по-късно Дризт и Ентрери също влетяха в стаята, размахали безпощадните си оръжия, които много скоро почервеняха от вражеска кръв.
	От тетивата на Таулмарил се откъсна нова стрела, профуча между скиталеца и палача и се заби в гъстата стена от тела, която препречваше изхода. Кати-Бри дори не изчака да види колцина елфи е повалила, а побърза да изскочи от цилиндричната стаичка и да застане между двамата си спътници, които въртяха оръжия с невиждана ловкост. Третата стрела прикова един от войниците о страничната каменна врата. Камата на Ентрери се заби в сърцето на поредния неприятел; ятаганите на Дризт отбиха нападението на друг от злите елфи, кръстосаха се и политнаха в ответна атака, изписвайки кърваво Х върху гърлото на мрачния войн.
	Ала най-голям ужас от всички всяваше Гуенивар. В препълнената стая нищо не би могло да предизвика по-страшна неразбория и паника от тристакилограмовата озверяла пантера и страховитите зъби и нокти. Тя се хвърляше във всички посоки, някого поваляше с един удар на лапата си, друг сам рухваше на земята, стиснал ухапания си глезен. Тя така и не уби никого по време на отчаяния им опит да се доберат до вратата и тунела, започващ отвъд, но остави мнозина ранени, а още повече накара да побегнат ужасени.
	Кати-Бри първа достигна коридора.
	— Изкърти проклетата врата със стрелите си! — долетя гласът на Ентрери от вътрешността на стаята, ала тетивата на Таулмарил бе запяла още преди убиецът да довърши.
	Много скоро пороят от искри, които хвърчаха около вратата, стана толкова ярък, че младата жена почти не различаваше къде се прицелва. Едно обаче виждаше болезнено ясно — портата си оставаше все така здрава.
	— Отвори се, хайде, отвори се! — изкрещя Кати-Бри. — Ако не успееха скоро да се измъкнат оттук, щяха да се окажат в капан, а щом първоначалната изненада на неприятелите им отминеше, те с лекота щяха да ги надвият, толкова голямо бе численото им превъзходство.
	Сякаш за да засили страховете им още повече, в този миг в коридора се спусна непрогледен мрак.
	Спаси ги единствено късметът — следващата стрела уцели механизма за отваряне и вратата зейна широко. Все още, без да вижда нищо, Кати-Бри изскочи на двора, следвана плътно от Дризт, Ентрери и Гуенивар.
	Алени проблясъци, хвърляни от символите на дома Баенре, се мяркаха тук-там в мрака и оставяха след себе си слаб светлик — неколцина стражи от Гущеровия отряд идваха да проверят каква е тази врява. Във въздуха засвистяха отровни стрелички и четиримата бегълци разбраха, че трябва веднага да се махат оттам. Начело на малката им групичка застана Ентрери. Първата му мисъл бе да ги поведе към оградата, ала бързо се отказа, когато си припомни, че паешката маска не може да прехвърли и тримата достатъчно бързо. Вместо това реши да заобиколи голямата могила отдясно. Стената, покрай която тичаха, бе доста неравна, тъй като скалното образувание всъщност представляваше няколко гигантски сталактита, скупчени съвсем близо един до друг. Кати-Бри и Дризт се втурнаха след него, ала Гуенивар изостана за миг, за да разпръсне първите преследвачи, добрали се до изхода на могилата.
	Палачът трескаво се опитваше да си припомни всичко, което знаеше за това място — разположението на постройките в него, броя на стражите, които най-вероятно бяха на пост по това време и обичайните места, из които патрулираха. Огромният двор на Баенре се простираше на повече от половин миля в едната посока и на четвърт миля в другата и ако Ентрери успееше да избере правилния път, голяма част от часовоите изобщо нямаше да разберат за битката.
	Само че това не го успокояваше особено, не и в този миг, когато му се струваше, че всички войни на първия дом са тук и ги обграждат отвсякъде.
	— Няма накъде да тръгнем! — извика Кати-Бри.
	Докато говореше, над главата й прелетя тежко копие и се удари в близката скала. Младата жена рязко се обърна, вдигнала Таулмарил пред себе си. Нападателят вече бе успял да се скрие зад една могила близо до оградата, ала въпреки това магическата стрела полетя натам. Естествено, камъкът я спря и тя се заби в оградата, където изчезна сред дъжд от сребристи и алени искри. За секунда Кати-Бри си позволи да повярва, че късметът й се усмихва и че току-що е открила начин да преодолеят това препятствие, но когато искрите угаснаха, тя разочаровано установи, че оградата дори не беше одраскана.
	Позабави се, чудейки се какво да прави, ала в този миг Дризт се блъсна в гърба й и тя трябваше да продължи напред.
	Ентрери свърна зад поредния завой и едва сдържа гневното си проклятие при вида на многобройния отряд, който се задаваше оттам. При това положение да продължат към открития двор би било истинско самоубийство. Пътят пред тях беше отрязан, назад също не можеха да се върнат. Време за губене обаче нямаше и палачът се втурна напред, после рязко сви надясно, скочи върху могилата и ловко се прехвърли върху пътечката, която тръгваше нагоре и която се използваше от гоблините, работещи по украсата на внушителния дворец.
	За Ентрери, свикнал да се движи по високите, тесни улуци на къщите в Калимпорт, скалната издатина беше детска игра; пъргав като котка, Дризт също не срещна никакви затруднения. Ако Кати-Бри имаше време да размисли на спокойствие, надали щеше да се осмели да ги последва — пътеката бе широка по-малко от половин метър, от едната страна зееше пропаст, а от другата се издигаше неравна скала. Ала враговете им се приближаваха застрашително бързо и никой от бегълците нямаше време да се притеснява за подобни неща. Кати-Бри не само че успяваше да не изостава от Дризт и Ентрери, но дори съумя да изпрати няколко стрели към двора под себе си, принуждавайки преследвачите да се разбягат в търсене на прикритие.
	Щом свиха зад близкия завой, четиримата се натъкнаха на първото препятствие… или поне така си мислеха. Два гоблина стояха там и се взираха в тях с глуповато изумление. Само че робите нямаха никакво желание да се бият и в ужаса си се хвърлиха към ръба на пътеката и се затъркаляха през глава по неравната стена на могилата.
	Зад следващия ъгъл Ентрери забеляза голям, богато украсен балкон, само на метър и половина от пътечката. Без да се колебае, той скочи на него и се насочи към доста по-удобната стълба, която тръгваше нагоре.
	В мига, в който стъпи на пода, от една врата в дъното на терасата изскочиха две жени. Първата бе посрещната от свистяща сребърна стрела и политна обратно в стаята, от която бе излязла; палачът побърза да се заеме с втората и когато Кати-Бри и Дризт се присъединиха към него, тя беше мъртва.
	В този миг Гуенивар прелетя над главите им и застана начело.
	Изкачваха се все по-нависоко и по-нависоко, от земята вече ги деляха петнадесет, тридесет, шестдесет метра. Задъхваха се и се препъваха, ала продължаваха напред, въпреки изтощението, което обхващаше телата им — просто нямаха друг избор. Най-сетне, след като бяха оставили повече от триста метра зад гърба си, сталагмитът отстъпи място на масивен сталактит, а стълбите бяха заменени от хоризонтални пътечки, които свързваха по-голямата част от камъните, висящи над двора.
	Насреща им се зададе нова група мрачни войни. Стреличките от миниатюрните им арбалети се посипаха върху Гуенивар, която се бе хвърлила срещу тях в мига, в който ги видя. Когато разбраха, че отровата няма да спре огромната пантера, елфите се втурнаха да бягат, а тези, които бяха прекалено близо до нея, просто скочиха от пътеката, използвайки умението си да левитират, за да не се пребият.
	Кати-Бри светкавично свали лъка от рамото си и стрелата се заби в тялото на един от войниците с такава сила, че то се преобърна няколко пъти във въздуха и накрая увисна надолу с главата, а кръвта шурна от грозната рана и оплиска каменния под далече-далече под него. Другарите му, разбирайки колко са уязвими докато левитират, побързаха да се скрият между камъните.
	Гуенивар се нахвърли върху онези, които не бяха успели да скочат от пътеката навреме, а Ентрери довърши малцината ранени, оцелели след смъртоносното нападение, после се обърна към спътниците си и изкрещя победоносно при вида на внезапно чистата пътека.
	Кати-Бри също изглеждаше обнадеждена, ала изражението на Дризт си оставаше все така мрачно — скиталецът прекалено добре осъзнаваше колко сериозно е положението. Повечето от елфите на Баенре със сигурност можеха да левитират (умение, което самият той бе изгубил малко след излизането си на Повърхността) и съвсем скоро не един и двама войни (между тях и доста жени) щяха да се спотаят в гъстите сенки около тях с арбалети в ръце.
	Не след дълго достигнаха поредния сталактит. Гуенивар тръгна по пътеката, която го заобикаляше отляво, Ентрери пое надясно.
	Боейки се от засада, убиецът се хвърли на колене в мига, в който сви зад скалата. Както и очакваше, там наистина имаше някой — елфическа жена, която щом го видя, побърза да сведе арбалета си надолу и да се прицели. Не улучи и сабята на Ентрери потъна в крака й. Изправяйки се, палачът използва оръжието като лост и запрати тялото на противницата си в бездната.
	Дризт и Кати-Бри чуха свиреп рев и миг по-късно видяха как Гуенивар събаря друг елф от пътеката. Младата жена тъкмо се канеше да тръгне натам, когато зад гърба й се разнесе остро изсвирване. Погледна през рамо точно навреме, за да види как тъмнозеленият плащ на скиталеца се развява във въздуха. Инстинктивно се наведе, после мрачно се взря в стреличката, която се заби в дебелия плат… стреличка, предназначена за беззащитната, мека част на тила й.
	Дризт свали наметалото си и отскочи встрани, разкривайки група елфи, които бързо се приближаваха към тях.
	Върху тясната пътека нямаше оръжие, което да се мери с Таулмарил.
	Стрела след стрела прорязваха мрака и прииждащите врагове започнаха да падат един по един, мъртви или тежко ранени. За миг Кати-Бри повярва, че ще ги спре, че може да ги удържа до безкрай, ала внезапно усети как Дризт я сграбчва за раменете и я дръпва встрани, прикривайки я с тялото си.
	Ярка светкавица се удари в камъка, пред който двамата стояха допреди миг, и ги обля с дъжд от пъстроцветни искри.
	— Проклети магьосници! — изруга младата жена и като се привдигна на едно коляно, се прицели натам, където й се бе сторило, че вижда заклинателя.
	Стрелата полетя към елфическия отряд, ала се блъсна в невидима вълшебна бариера и се взриви, без да нарани никого.
	— Проклети магьосници! — повтори Кати-Бри и заедно с Дризт се втурнаха да бягат.
	Зад сталактита пътеката беше чиста и преследвачите им бързо изостанаха, тъй като трябваше да внимават самите те да не станат жертва на вражеска засада.
	Сега пред четиримата спътници се виеше същинска плетеница от каменни мостове, наоколо не се виждаха почти никакви войници. Никой не ги спираше, но накъде ли трябваше да поемат оттук нататък? Огромната пещера на Мензоберанзан се бе ширнала около тях, ала никоя от пътеките не водеше вън от двора на Баенре; нямаше и много сталактити, които да са достатъчно големи, за да се съединят с масивните сталагмитни колони на земята.
	Очевидно Гуенивар също не знаеше какво да стори и Ентрери отново застана начело. Скоро се озоваха на кръстопът, но когато палачът се обърна за съвет към Дризт, скиталецът само сви рамене — и двамата бяха достатъчно опитни, за да разберат, че враговете им бързо ги обкръжават.
	Следващият сталактит, който се изпречи на пътя им, бе опасан от стръмна пътека. Откриха и врата (очевидно тази колона бе свещена), ала вътре имаше само една празна стая, която не предлагаше никакво скривалище. На върха пътеката отново поемаше в две различни посоки и след кратко колебание, Ентрери сви наляво. Не бе направил и две крачки, когато се закова на място и се хвърли на земята.
	Над главата му профуча тежко копие и се заби в колоната, на сантиметри от лицето на Кати-Бри. Младата жена с ужас се взря в гнусните пипала, които стърчаха от все още трептящото оръжие, гърчеха се зловещо и дробяха яката скала на късчета — лесно можеше да си представи каква болка причинява подобна могъща магия.
	— Гущерови ездачи — прошепна Дризт в ухото й и я дръпна, за да я накара да го последва.
	Кати-Бри се огледа във всички посоки, мъчейки се да открие тези нови врагове. Чуваше как влечугите пъплят по тавана, ала в слабия светлик, хвърлян от диадемата, беше трудно да ги различи достатъчно добре, за да се прицели.
	— Дризт До’Урден! — долетя вик откъм съседната, по-ниска пътека.
	Скиталецът се вгледа натам и видя Берг’инйон, възседнал голям гущер, да се прицелва с копието си. Опитът беше забележителен, като се имаха предвид значителното разстояние и причудливия ъгъл, под който младият Баенре бе принуден да го хвърли, но оръжието не достигна бегълците.
	Кати-Бри светкавично опъна тетивата на Таулмарил, ала Берг’инйон беше по-бърз и успя да се скрие под каменния свод тъкмо навреме, за да види как стрелата отскача от яката скала и полита надолу.
	— Беше един от синовете на Баенре — обясни Дризт. — Наистина е опасен!
	— Беше — натърти младата жена и този път се прицели в пътеката, под която бе избягал злият елф.
	Магическата стрела с лекота проби камъка и отдолу се разнесе пронизителен писък. Берг’инйон падна от седлото и политна надолу, мъртвото тяло на гущера също потъна в мрака. Когато се скри от очите на враговете си, младият Баенре призова умението си да левитира, преобърна се във въздуха и меко се приземи на каменния под в двора.
	Искрено възхитен от съвършения изстрел, Дризт целуна Кати-Бри по бузата, после се втурнаха след Гуенивар и Ентрери. Откриха ги зад следващия завой, където двамата тъкмо довършваха поредния мрачен елф.
	И все пак, всичко изглеждаше толкова безсмислено, толкова безнадеждно. Можеха да извоюват дребните си победи в продължение на часове и пак нямаше да са премахнали и една десета от многочисленото войнство на първия дом. Дори по-лошо, рано или късно защитниците на дома щяха да се организират, самата матрона — майка и дъщерите й — до една върховни жрици — щяха да се включат в преследването, множество могъщи магьосници също щяха да се присъединят.
	Изкатериха се по каменния мост, опасващ поредния сталактит и стигащ до най-високата част на пещерата. Не виждаха никого, ала бяха сигурни, че наоколо се спотайват още елфи и дори в този момент се прицелват в тях от седлата на гущерите си.
	Внезапно Гуенивар подскочи право нагоре и изчезна в сенките, надвиснали между групата сталактити, които висяха на около десетина метра над главите им. Миг по-късно тупна обратно на моста, вкопчена в жестока схватка с огромен гущер и Дризт с ужас си помисли, че пантерата ще се изтърколи от моста.
	Ентрери се закова на място, на безопасно разстояние от двете животни, ала скиталецът се втурна към тях, размахал двата си ятагана.
	Кати-Бри продължи да се взира в тавана, дори след като котката се върна и затова видя мрачния войн в мига, в който той се заспуска надолу. Двамата стреляха почти едновременно — отровната стреличка падна някъде зад гърба й, а младата жена успя само да отчупи парченце от сталактита до главата му.
	Елфът начаса осъзна, че няма никакъв шанс срещу момичето и смъртоносния му лък. Без да губи време с повече изстрели, той се оттласна и се зарея близо до тавана. Следващата стрела се заби в един камък недалече от него; третата разтроши сталактита, за който тъкмо се канеше да се залови.
	Вече нямаше за какво да се хване, а висеше на около осем метра над пътеката и на около петнадесетина встрани от нея. Разбира се, можеше да се спусне надолу и да се върне към левитацията, когато излезе извън обсега на страховития лък. Вместо това той предпочете да се издигне още по-нависоко и да потърси прикритието на многобройните ниши и пролуки в неравния свод.
	Кати-Бри се прицели, тетивата звънна прокобно. Безпогрешната стрела прониза обречения елф, продължи нагоре и потъна в тавана. Миг по-късно се разнесе силен взрив, който сякаш идваше извън пещерата или по-скоро от тунелите над покрива й.
	Кати-Бри вдигна очи нагоре, мъчейки се да разтълкува значението на далечната експлозия.


	Глава 25
	Отчаян бяг

	С напредването на церемонията матрона Баенре, необезпокоявана от събитията на двора, усещаше как я обзема все по-голяма гордост. Не знаеше, че Дантраг и Берг’инйон не са в светилището и дори не подозираше, че жестоката й дъщеря е мъртва, посечена от същия вероотстъпник, когото тя се надяваше да покаже на останалите матрони — майки.
	Единственото, което Ивонел Баенре усещаше в този миг, бе сладкият вкус на властта. Собственоръчно беше създала най-могъщия съюз, сключван в Мензоберанзан през последните няколко века и го бе оглавила. Беше надхитрила лукавата К’иорл Одран, а Мез’Барис, господарка на втория по влияние дом, буквално бе сплашила. Кралицата на паяците гледаше на рода Баенре повече от благосклонно, убедена бе матроната — майка.
	Единственото, което чуваше в този миг, бяха ритуалните напеви; единственото, което виждаше — великолепния магически образ на Лолт, която неспирно менеше очертанията си от паяк в елфическа жена и обратно. А и как можеше тя, пък и който и да било от стотиците гости, които наблюдаваха церемонията, да знаят за битката, бушуваща далече-далече над покрива на светилището?

	* * *

	— Тунел! — възкликна Кати-Бри, сграбчи Дризт за рамото и го накара да се обърне към мъртвия елф, който все още се носеше във въздуха над тях.
	Скиталецът я изгледа недоумяващо.
	— Там горе! — извика тя, после нетърпеливо вдигна Таулмарил и се прицели натам.
	Стрелата се удари в основата на сталактита, ала не успя да го преодолее.
	— Там е, казвам ти! — настояваше младата жена. — Над тавана на пещерата има тунел!
	Дризт колебливо се взря нагоре и се замисли. Не се съмняваше в предположението, ала нямаше никаква представа как да се доберат до онзи коридор. Мостът, който отиваше натам, свършваше на около четири метра от мястото, ала до него (макар той да се намираше само на десетина метра и съвсем малко по-високо от тях) водеше само един заобиколен път, дълъг стотици метри.
	— Какво има? — обади се Ентрери и се втурна към тях, за да провери какво става; зоркият му поглед не пропусна да забележи мрачните силуети, които се събираха в далечината зад тях.
	— Над нас като че ли има тунел — бързо обясни Дризт.
	Изражението на палача красноречиво говореше, че това предположение му се струва доста неправдоподобно, ала съмненията му само още повече мотивираха Кати-Бри.
	Таулмарил пропя и стрела след стрела полетяха към основата на упорития сталактит.
	Някъде зад гърба им избухна огнено кълбо и целият мост потрепери. Камъните се разместиха, металът започна да се топи, пътеката сякаш щеше да рухне.
	Младата жена рязко се обърна и с два добре премерени изстрела уби един от нападателите и принуди останалите да се скрият зад най-близката колона. Някъде откъм мрака пред тях долетя гърленото ръмжене на Гуенивар, изщракаха арбалети.
	— Да се махаме оттук! — настоя Ентрери и дори дръпна скиталеца, за да го накара да тръгне.
	Дризт обаче не помръдна от мястото си и продължи да наблюдава усилията на Кати-Бри, убеден, че тя знае какво прави. В основата на сталактита се заби поредната сребропера стрела и потъна дълбоко в поддаващия камък.
	Скалата простена в знак на протест, приплъзна се надолу и увисна на една страна. После полетя в бездната. За миг Дризт си помисли, че ще се сгромоляса право върху куполовидния покрив на светилището, но със съжаление я видя да пада на двора и да се разбива на хиляди парчета.
	Внезапно острият слух на скиталеца долови необичаен шум и очите му се разшириха от изненада, примесена с надежда.
	— Вятър — едва успя да прошепне той. — От тунела идва вятър!
	Така си и беше. Откъм дупката, зейнала там, където допреди малко се намираше сталактитът, сега свистеше вятър — налягането в по-горните галерии се изравняваше с това в мензоберанзанската пещера.
	— Само че как ще се доберем дотам? — попита Кати-Бри.
	Вместо отговор, Ентрери, който вече й вярваше напълно, се зае да търси нещо в раницата си. Извади дълго въже и кука за захващане и само с едно хвърляне успя да я закачи за моста, който се намираше най-близо до дупката. После се втурна към парапета и завърза въжето. Без никакво колебание, Дризт скочи върху своеобразната пътека и тръгна нагоре, добивайки увереност с всяка стъпка.
	Увереност, която се стопи в мига, в който на пътя му внезапно се изпречи мрачен войник. Отърсвайки се от невидимата магия, с която се бе прикривал до този момент, злият елф вдигна меча си.
	Отчаяно вкопчен в прерязаното въже, скиталецът увисна над бездната, само на няколко метра под пътеката, където бяха спътниците му.
	Самодоволната усмивка на злия елф, който му бе попречил, замръзна и отстъпи място на неподправен ужас, когато среброперата стрела потъна дълбоко в гърдите му.
	Дризт започна да се катери нагоре, ала не бе изминал и метър, когато покрай ухото му изсвистя малка стреличка, после още една. Сведе поглед надолу и забеляза неколцина войници да се приближават с помощта на левитация, насочили арбалети срещу него.
	Ентрери яростно сграбчи въжето, мъчейки се да му помогне. В мига, в който ръцете на скиталеца стиснаха ръба на моста, палачът го издърпа до себе си, после взе въжето и се вгледа в него с мрачно изражение — как, в името на Деветте пъкъла, щеше да го закачи за другата пътека без куката? По лицето на убиеца се изписа непоколебима решимост и като направи неголям клуп в края му, той се огледа наоколо.
	Дризт тъкмо се канеше да се изправи, когато мощен взрив разтърси пътеката. Кати-Бри се олюля, под краката й зейна голяма пукнатина; скиталецът политна през ръба и отново увисна над бездната.
	Чу се изщракване на арбалети и една стреличка отскочи от камъка на сантиметри от лицето на Дризт. Друга се заби в ботуша му, но за щастие не успя да го нарани. Миг по-късно тялото му беше обхванато от високи алени пламъци, които не му причиняваха болка, но го превръщаха в лесна мишена.
	Дризт сведе поглед надолу и призова облак магически мрак между себе си и приближаващите елфи. После се изкатери обратно върху моста и завари Кати-Бри да обсипва със стрели войниците, които прииждаха зад гърба им, докато Ентрери придърпваше въжето към себе си, без да спира да проклина.
	— Няма къде да го закача — изръмжа той и на Дризт не му беше никак трудно да се досети какво означава това: враговете им неумолимо ги обкръжаваха, мостът бавно се пропукваше под краката им, а сякаш за да стане всичко напълно безнадеждно, Гуенивар дотича при тях — пътят напред също беше отрязан.
	— Няма да се предадем! — прошепна Кати-Бри и в очите й пламна мрачна решителност.
	Изпрати поредната си стрела към задаващите се войници и се хвърли по лице на моста. От облака, който още се рееше под него, се показа протегната напред пръчка, после се появи и самият магьосник.
	Среброперата стрела се удари право в пръчката, разцепи я надве и прониза рамото на елфа. Той извика, повече от ужас, отколкото от болка, и сведе очи към вече безполезното си оръжие — прекрасно знаеше какъв мощен взрив на магическа енергия ще последва. С типична за расата си вярност, той го хвърли в мрака под себе си… там, където се намираха другарите му, после побърза да се отдръпне от пътя на невидимите огнени кълба, които изригнаха от счупената пръчка. Предсмъртните викове на събратята му отекнаха над бездната, после бавно заглъхнаха.
	Заклинателят дори не успя да се зарадва, че се е отървал толкова леко, преди в гръбнака му да се забие сребърна стрела и да угаси светлината в очите му. Сложила край на тази опасност, Кати-Бри веднага скочи на крака и отново се зае да обстрелва приближаващия се по пътеката отряд. Нито арбалетите, нито копията им можеха да я достигнат, ала тя бе сигурна, че замислят нещо.
	Гуенивар не бе обикновена пантера и интелигентността й значително надвишаваше тази на сестрите й от Материалната равнина. Веднага щом се върна при тримата си спътници, тя се досети какво се бяха опитали да направят, разбра и как се бяха провалили. Вярното животно бе тежко ранено, от тялото му стърчаха цяла дузина отровни стрелички, ала желанието да помогне на любимия си господар заглушаваше болката и потискаше всяка друга мисъл.
	Ентрери не можа да сдържи ужасения си вик, когато котката най-неочаквано се хвърли към него и изтръгна въжето от ръката му. Накани се да извади оръжие, за да се защити, ала Гуенивар се закова на място (при което и Дризт, и палачът политнаха назад, повлечени от устрема), обърна се надясно и скочи.
	С лекота достигна моста под дупката на тавана, но не успя да спре и увисна от другата му страна, все така вкопчена във въжето.
	Много по-разтревожен за приятелката си, отколкото за самия себе си, Дризт се втурна по опънатото въже, макар да знаеше, че то всеки миг може да се изплъзне от зъбите на Гуенивар и да го запрати в бездната.
	Ентрери дръпна Кати-Бри и й даде знак да последва скиталеца.
	— Не мога да ходя по въже! — възпротиви се тя с разширени от ужас очи.
	— Научи се тогава! — сопна се убиецът и я бутна толкова грубо, че замалко не я събори от моста.
	Разтреперана, младата жена постави единия си крак върху въжето и опита да се закрепи, но бързо се отказа и се дръпна назад.
	Ентрери я отмести настрани и скочи върху своеобразната пътека.
	— Задържай ги с лъка си — нареди той. — И бъди готова да развържеш въжето, когато ти кажа!
	И преди Кати-Бри да успее да го попита каквото й да било, палачът се втурна напред с такава лекота, сякаш все още се намираше върху моста. Не й оставаше друго, освен да започне да обстрелва прииждащите неприятели — както тези зад тях, така и другите, които преследваха Гуенивар.
	Младата жена трескаво се обръщаше ту в едната, ту в другата посока и понеже нямаше никакво време да се прицели, стрелите й рядко улучваха.
	От устните й се откъсна сподавена въздишка — наистина я болеше за бъдещето, което никога нямаше да види. После по лицето й плъзна примирена, ала храбра усмивка. Щеше да умре, да… но щеше да повлече и врага със себе си, с гибелта си щеше да дари свобода на Дризт.

	* * *

	Част от елфите, присъстващи на церемонията на Баенре, усетиха рухването на сталактита в двора, ала не му обърнаха особено внимание — стените на светилището бяха дебели, а малкото шум, който успяваше да проникне през тях, начаса бе удавян от ритуалния напев на две хиляди богомолци.
	Матрона Баенре научи за станалото малко по-късно, когато Сос’Умпту, нейната дъщеря, отговаряща за светилището, тихичко й прошепна, че нещо в двора сякаш не е наред.
	На първата матрона обаче, никак не й се искаше да прекъсва церемонията. Погледът й обходи лицата на останалите матрони — повелителки (единствените, които можеха да й бъдат съперници) и със задоволство установи, че в този момент те са й напълно предани. Все пак не биваше да рискува, затова разреши на дъщеря си да изпрати неколцина от елитните бойци, охраняващи светилището, като внимава да не привлича ненужно внимание.
	После отново се отдаде изцяло на церемонията, усмихната, сякаш нищо необичайно (с изключение, разбира се, на това доста необикновено събиране) не се бе случило. Толкова сигурна беше матрона Баенре в могъществото на своя дом, че единствената й тревога бе да не би някой да оскверни свещения ритуал и така да я злепостави в очите на Лолт.
	И дори не подозираше за подвизите, които тримата бегълци и гигантската пантера извършваха високо горе.

	* * *

	Надвесен от моста, Дризт нежно насърчаваше ранената пантера да се изкатери обратно при тях и дори не усети, че Ентрери стои до него.
	— Нищо не можем да направим за котката — разнесе се гласът на палача и Дризт рязко се обърна.
	Първото, което видя, бе смъртната опасност, в която се намираше Кати-Бри.
	— Изоставил си я! — кресна той.
	— Не може да премине — сопна се убиецът. — Още не!
	Заслепен от ярост, скиталецът посегна към ятаганите си, ала Ентрери му обърна гръб и насочи вниманието си към Кати-Бри, която бе коленичила на отсрещния мост и трескаво правеше нещо.
	— Отвържи въжето и после се дръж здраво! — провикна се той.
	Дризт, учуден, че в глупостта си не е разбрал намеренията на Ентрери още в началото, побърза да му се притече на помощ и с всички сили стисна въжето. В мига, в който Кати-Бри го развържеше, Гуенивар щеше да политне в бездната и тежкото тяло щеше да повлече въжето със себе си. Скиталецът прекрасно разбираше, че двамата с Ентрери не са в състояние да удържат тристакилограмовата пантера за повече от няколко секунди, но щяха да смекчат поне малко мощното дръпване, което щеше да последва, та Кати-Бри да успее да се задържи.
	Младата жена остана на мястото си още известно време, въпреки виковете на Ентрери и идващите все по-близо елфи. Най-сетне се приведе над ръба на моста, но веднага се изправи:
	— Прекалено е стегнато!
	— Проклятие! — изруга палачът. — Няма с какво да го среже!
	Дризт извади Сиянието от ножницата и пристъпи към въжето, твърдо решен да умре до скъпата си Кати-Бри. Не бе успял да направи и крачка, когато младата жена преметна Таулмарил през рамо и скочи върху своеобразния мост с изкривено от ужас лице и разтреперани крака. Метър, два, пет, разстоянието между нея и спътниците й постепенно намаляваше.
	Сега, когато среброперите стрели бяха спрели да разреждат редиците им, мрачните бързо се приближаваха. Първите почти бяха достигнали опънатото въже и вече насочваха арбалетите си срещу беззащитната жена.
	Внезапно обаче онези, които вървяха най-отпред, се заковаха на място, после трескаво се разбягаха встрани, някои дори скочиха от моста.
	Дризт не можеше да разбере какво става, но не му се наложи да се чуди дълго — тъкмо в този миг между двете групи елфи на отсрещната пътека избухна огромно огнено кълбо. Пламъците се пръснаха във всички посоки и той инстинктивно вдигна ръце пред лицето си.
	В този момент се разнесе викът на палача — прогорено, въжето се бе откъснало в другия си край и сега бързо профучаваше покрай тях, повлечено от тристакилограмовата пантера.
	Дризт и Ентрери светкавично се хвърлиха към него, за да го забавят поне малко, но едва го бяха хванали, когато почувстваха как то олеква и се отпуска в ръцете им — безстрашната Гуенивар, досетила се, че Кати-Бри ще се блъсне в моста с всички сили и най-вероятно няма да успее да се задържи, пусна своя край на въжето и полетя в мрака на бездната.
	Мостът, от който Кати-Бри бе побягнала преди малко, изскърца зловещо и се срути, премазвайки един от малцината оцелели след взрива на разцепената магическа пръчка и събаряйки онези, които не бяха успели да скочат навреме. Повечето все още можеха да левитират и щяха да се спасят, но това забавяне щеше да осигури на бегълците преднината, от която така отчаяно се нуждаеха.
	Лицето на Кати-Бри пламтеше от горещината, по плаща й се гонеха малки пламъчета, ала тя запази присъствие на духа и сграбчи протегнатата ръка на Дризт.
	— Отпрати Гуен! — останала без дъх се примоли тя, макар че при всяка дума усещаше остра болка в гърдите.
	Дризт не чака да му повтарят и без да я пуска, извади ониксовата статуетка от кесията си и освободи Гуенивар. Оставаше му само да се надява, че го е сторил преди вярното животно да се е сгромолясало на каменния под.
	След това внимателно издърпа Кати-Бри на моста до себе си и силно я прегърна. Междувременно Ентрери бе откачил куката и сега с един добре премерен замах я прехвърли през дупката, останала след срутването на сталактита. После завърза другия край на въжето за парапета на моста и даде знак на Дризт да тръгне пръв.
	Скиталецът ловко се закатери нагоре, следван от Кати-Бри. Тя обаче не се справяше така добре като него и с това предизвика гневните ругатни на Ентрери, който се боеше, че заради нея неприятелите им може да ги настигнат.
	И наистина, както Дризт виждаше със собствените си очи, към тях вече се бе насочила нова група левитиращи елфи, макар все още да бяха достатъчно далече.
	— Чисто е! — извика той, когато надникна в дупката и с радост установи, че там наистина има тунел, а не някоя малка стаичка без изход.
	Ентрери се улови за въжето и пое нагоре, последен от тримата.
	Скиталецът издърпа Кати-Бри до себе си и сведе поглед към убиеца. Можеше да пререже въжето и да го остави да рухне в бездната — светът щеше да бъде много по-добро място без злия палач. Ала Дризт не можеше да потъпче честта си и да престъпи думата си — своята и тази на Кати-Бри. Освен това не можеше да отрече, че Ентрери наистина бе положил неимоверни усилия, за да ги доведе дотук. Не, Дризт До’Урден нямаше да се превърне в предател.
	Когато убиецът се приближи достатъчно, той го улови и му помогна да се изкатери при тях. Междувременно Кати-Бри отново бе свалила Таулмарил от рамото си и сега надникна през дупката, за да провери дали враговете им не ги застигат. Внезапно вниманието й беше привлечено от обгърнатия от вълшебни пламъци купол на светилището, което се издигаше точно под тях. Представи си израженията на събраните там елфи, ако Гуенивар бе рухнала върху покрива и тази мисъл я наведе на една идея. По устните й заигра мрачна усмивка и след един последен поглед към светилището, тя вдигна очи към тавана над главата си.
	Тунелът не беше изработен с длето и чук и затова бе доста неравен, но за сметка на това достатъчно широк, за да могат тримата да вървят рамо до рамо. Изведнъж в мрака пред тях проблесна светлина — сигурен признак, че не са сами.
	Дризт извади оръжията си и се накани да се втурне напред, за да разчисти пътя, но после видя Кати-Бри да тръгва в обратната посока и се поколеба.
	— Какво си мислиш, че правиш? — сопна се Ентрери, ала Кати-Бри дори не си направи труда да му отговори и постави нова стрела в тетивата на Таулмарил.
	Изведнъж от близкия страничен проход изскочи войник и се нахвърли отгоре им, но още преди да вдигне меча си, между ребрата му се заби жестока изумрудена кама. Докато го довършваше, Ентрери изкрещя на Кати-Бри да отиде при Дризт.
	— Удържай ги! — рече му младата жена в отговор и продължи в обратната посока.
	— Да ги удържам? — недоумяващо повтори убиецът, но това не му попречи да посече още един елф и да се заеме с другаря му, който току-що се бе показал от прохода.

	* * *

	Дризт се втурна зад ъгъла и направи няколко крачки върху полегатата стена, за да запази трескавата си скорост.
	— Не беше зле! — обади се някой на езика на мрачните и го накара да се закове на място.
	Възседнали гущери, двамата братя Баенре стояха в средата на тунела и му препречваха пътя.
	— Добър опит! — проговори отново Дантраг, ала ехидната му усмивка обезсмисляше усилията на бегълците, сякаш единствената цел на онова, което бяха извършили до този момент, бе да послужат като развлечение за самонадеяния Повелител на меча и неговия брат.


	Глава 26
	Изненадата на Кати-Бри

	— Мислех, че пронизаха гущера ти, а теб изпратиха в бездната — подхвърли Дризт, мъчейки се да звучи самоуверено, напук на горчивото разочарование, което изпитваше в момента.
	Берг’инйон го измери с поглед, ала не отвърна нищо.
	— Добър изстрел — съгласи се Дантраг. — Но онова си беше просто един обикновен гущер, нищожна цена за забавлението, което ти и твоите приятелчета ни предложихте тази вечер.
	После се протегна и взе дългата пика, която брат му държеше в ръце.
	— Готов ли си да срещнеш смъртта, Дризт До’Урден? — попита той и вдигна страховитото оръжие.
	Скиталецът светкавично приклекна и кръстоса двата ятагана пред себе си. Къде се бяха дянали Кати-Бри и Ентрери, не спираше да се чуди той, дали някой от войниците на Дантраг не ги бе причакал?
	Само при мисълта, че Кати-Бри може да не е между живите, усети как го залива вълна от черно отчаяние, но стисна зъби и си наложи да прогони тези опасения — младата жена можеше сама да се грижи за себе си и той трябваше да й има доверие.
	Гущерът на Дантраг се хвърли напред, после полази по една от стените. Дризт нямаше никаква представа откъде ще бъде нападнат. Дали животното щеше да се върне на пода, преди да се нахвърли отгоре му? Или пък щеше да се изкатери още по-нависоко по стената и да го връхлети оттам? А може би щеше да увисне на тавана, точно над главата му?
	Ездачът знаеше, че скиталецът дълги години е живял на Повърхността, където няма тавани. Дали не смяташе, че така най-много ще затрудни противника си?
	Дризт се поколеба дали да не тръгне към отсрещната стена, ала вместо това падна на колене в мига, в който Повелителят на меча накара лепливоногото животно да се изкатери до тавана. Върхът на пиката мина на милиметри от главата му и той посегна да улови дръжката й.
	Усети ужилване в гърба и рязко се обърна… тъкмо навреме, за да види как Берг’инйон презарежда арбалета си.
	— Никога не съм казвал, че искам честна борба, Дризт До’Урден! — изсмя се Дантраг, после накара гущера си да слезе на пода и отново вдигна пиката.

	* * *

	Размахал кама и сабя, Ентрери се мъчеше да довърши упорития елф. Само че противникът му бе прекалено опитен и досега се отбраняваше толкова успешно, че другарите му, убедени, че ще съумее да задържи опасния човек, също започнаха да се приближават.
	— Какво правиш? — извика Ентрери към Кати-Бри, когато я видя да коленичи край някаква масивна каменна могила.
	Вместо отговор, тя скочи на крака, светкавично изпрати две стрели в основата на скалата, после отново приклекна.
	— Какво правиш? — повтори убиецът настоятелно.
	— Вместо да се вайкаш, по-добре вземи и довърши най-сетне този елф! — отряза го Кати-Бри и Ентрери я погледна изумено — вече не знаеше какво да мисли за странната млада жена.
	В този миг, сякаш току-що й беше хрумнало, тя извади ониксовата статуетка:
	— Върни се, Гуенивар! Храбрият ми спътник май има нужда от теб!
	Палачът изръмжа и се нахвърли върху противника си с удвоена ярост… точно както Кати-Бри се надяваше, че ще стори. Сабята му започна да описва светкавични кръгове, камата не пропускаше възможност да се стрелне напред.
	Мрачният каза нещо на своя език и един от другарите му се престраши и му се притече на помощ. Ентрери отново изръмжа и неохотно отстъпи назад.
	Внезапно тъмнината беше прорязана от сребристо сияние и когато убиецът си възвърна зрението, пред себе си отново имаше един-единствен противник, а онези, които до този миг бяха наблюдавали битката от страничния проход, сега панически се отдалечаваха.
	Палачът хвърли бърз поглед към Кати-Бри, ала тя, прекалено заета да обстрелва каменната могила и да си говори с пантерата, която междувременно се бе материализирала, дори не го забеляза.

	* * *

	Усещаше как отровата разпалва пареща болка в гръбнака му, ала изцелителната отвара, която бе изпил наскоро, не й позволяваше да го надвие. Нарочно се олюля и чу как Дантраг избухва в подигравателен смях. Арбалетът на Берг’инйон изщрака заплашително, но когато стрелата полетя, Дризт вече се свличаше на земята и тя мина над него, без да го засегне. За сметка на това се удари в камъка на сантиметри от главата на Дантраг и набързо изтри ехидната усмивка от лицето му.
	Злият елф се нахвърли отгоре му още преди скиталецът да се бе изправил и го принуди да падне на едно коляно. Дризт все пак успя да скочи на крака и рязко се завъртя, отбивайки опасната, надарена с магия пика в мига, в който тя мина под вдигнатата му ръка. Невероятно бърз, Повелителят на меча го зашлеви през лицето и Дризт, прекалено зает с това да държи копието далече от себе си, не можа да отвърне.
	Все така мълниеносно, Дантраг се върна за нов удар и скиталецът едва успя да отскочи встрани. Пиката остави дълбока пукнатина в близкия камък, но когато Дризт се обърна светкавично с намерението сам да се впусне в атака, мечът се стовари върху ръката му и се прибра в ножницата си с такава бързина, че той дори не можа да проследи движението.
	Гущерът отново се втурна към него, като този път се изкатери по стената и го принуди да се претърколи в обратната посока.
	— Колко още, Дризт До’Урден? — самонадеяният Дантраг прекрасно разбираше, че усилието непрестанно да отскача и да се пази много скоро ще изтощи неприятеля му до краен предел.
	Дризт нямаше какво да отвърне и само изръмжа гневно, но докато се изправяше, забеляза нещо, което върна надеждата в гърдите му — силното тяло на позната черна пантера.
	Синът на Баенре тъкмо обръщаше гущера си за нов удар, когато Гуенивар връхлетя върху него. Влечугото се преметна през глава и Дантраг едва успя да извади крака от стремената. Стреснат и позагубил част от самоувереността си, той се изправи пред своя противник.
	— Сега вече битката е честна — заяви Дризт.
	В този миг иззад гърба на Дантраг долетя стреличка от арбалет, профуча над Сиянието и се заби в рамото на скиталеца.
	— Едва ли — саркастично се усмихна Повелителят на меча и извади оръжията си с толкова мълниеносно движение, че Дризт не успя да го проследи дори с поглед.
	От дъното на жадната си за кръв душа, Казид’еа се съгласи с него.
	Едва ли.

	* * *

	— Какви ги вършиш? — кресна Ентрери на Кати-Бри, когато, вместо да му се притече на помощ, Гуенивар профуча покрай него и се изгуби зад завоя.
	Раздразнен, той си го изкара на своя противник и светкавичната тройна комбинация от удари остави злощастния елф напълно замаян и с лошо ранена ръка. В този момент палачът спокойно можеше да го довърши, ако погледът му отново и отново се връщаше към Кати-Бри.
	— Копая дупки — отвърна тя, сякаш това обясняваше всичко, после отново опъна тетивата на Таулмарил и парченца от огромния сталактит, който обстрелваше, се посипаха по пода; една от стрелите дори успя да пробие яката скала и полетя към бездната.
	— Там пред нас кипи битка — извика той. — Ас тази дупка в тавана мястото много скоро ще се напълни с нови врагове.
	— Тогава се залавяй за работа! — отсече младата жена. — И ме остави да си върша своята!
	Ентрери преглътна хапливия отговор, който напираше на устните му, но се зарече, че ако оцелее след всичко това, ще я накара да съжалява, че се е родила.
	В това време противникът му се хвърли в атака с намерението да се възползва от моментното му разсейване и да го надвие. Ала да хванеш Артемис Ентрери неподготвен не беше никак лесно — сабята му се стрелна наляво, после надясно и накрая полетя право напред. Така само за миг убиецът не само отклони оръжията на неприятеля си, но и за втори път го рани в ръката.

	* * *

	Вплетени един в друг, те се затъркаляха по пода, едно гигантско кълбо от козина и люспи. Дългата шия на гущера му даваше предимството да държи главата си извита настрани и необезпокоявано да впива зъби в хълбока на пантерата. Въпреки това, Гуенивар здраво бе сключила челюсти около основата на врата му, като в същото време го дереше жестоко. Ноктите на предните й лапи потъваха все по-надълбоко в плътта на влечугото, докато двамата се премятаха по пода; задните й лапи нанасяха ритник след ритник в гърдите му.
	Котката вече предвкусваше победата си, когато внезапно усети остро убождане — в гърба й се бе забил меч.
	Извърна се рязко, отхапвайки голямо парче от рамото на влечугото, ала болката в гърба бе прекалено силна и Гуенивар почувства, че й причернява. Бездруго изнурена от тежкото бягство по мостовете, тя нямаше друг избор — трябваше да се откаже и да поеме обратно към Звездната равнина.
	Злощастното влечуго се претърколи върху каменния под. От врата му шуртеше кръв, коремът му бе разпорен, вътрешностите му се сипеха по земята. Полусляпо от болка, то запълзя с цялата бързина, на която беше способно, и затърси дупка, където да се скрие.
	Без да му обърне никакво внимание, Берг’инйон се настани още по-удобно на собствения си гущер и продължи да наблюдава битката с удвоен интерес. Вдигна арбалета си и се накани да стреля, после сякаш му дойде друга мисъл и той бавно свали оръжието.
	Току-що му бе хрумнало, че както и да завърши тази битка, той със сигурност щеше да спечели.
	Дантраг вдигна ръце и облегна двата меча на раменете си, после небрежно се приближи до противника си. Канеше се да каже нещо (или поне така си помисли скиталецът), ала в този миг един от мечовете рязко се стрелна към него. Скиталецът светкавично го пресрещна със Сиянието. Сред звън на желязо Повелителят на меча замахна с второто си оръжие и в същото време протегна първото с дръжката напред.
	Всичко стана толкова бързо, че Дризт дори не успя да проследи всичките му движения и макар да спря втория меч, не можа да се предпази от другия, чиято дръжка с всички сили се стовари върху лицето му. Преди да има време да реагира, ръката на Дантраг изплющя върху бузата му.
	Каква ли магия използваше противникът му, зачуди се Дризт, убеден, че никой не е в състояние да се движи толкова бързо.
	По острия ръб на един от мечовете заигра ален светлик, макар че в очите на скиталеца той не бе нищо повече от неясно петно — така светкавично се стрелкаше оръжието насам-натам. На Дризт му оставаше единствено да се отбранява, да следи всяко движение на противника си, да размахва ятагани във всички посоки и да се вслушва в звъна на желязо, който го успокояваше, че и този път е успял да отклони мечовете на Дантраг. За нападение не можеше да става и дума, единствената му надежда бе, че Повелителят на меча скоро ще се умори.
	По устните на Дантраг заигра зла усмивка — и този път, както винаги досега, противникът му не бе в състояние да издържи невъобразимото темпо.
	Сиянието се хвърли наляво и отби връхлитащия оттам меч. Другото оръжие на Баенре, онова, по чието острие се гонеха алени пламъчета, политна високо надясно и Дризт с усилие успя да му препречи пътя. Последвалият удар бе прекалено силен и прекалено близо до върха на ледения ятаган и скиталецът разбра, че няма да има сили да удържи на страховития натиск, не и докато оръжието му бе изправено почти отвесно. Вместо това, той светкавично се хвърли на земята и усети как мечът изсвистява над главата му. Когато отново се изправи на крака и се обърна, с изумление видя острието на Дантраг да потъва дълбоко в стената, сякаш тя не бе от най-як камък, а от любимото на Бруенор Бойния чук миризливо сирене!
	— Колко още можеш да издържиш? — разнесе се ехидният глас на Баенре. — Движенията ти май вече започнаха да се забавят. Много скоро ще рухнеш победен!
	И самонадеяният Повелител на меча смело пристъпи напред, още по-дързък сега, когато вярваше, че е видял на какво е способен прословутият Дризт До’Урден.
	Хванат неподготвен, притиснат в ъгъла и притеснен за последствията, които загубата му щеше да има за спътниците му, досега скиталецът се биеше сковано и неуверено. Време бе това да се промени и като впрегна цялата си воля, той изхвърли всичко друго от съзнанието си и прикова вниманието си върху битката. Вече нямаше да следва правилата на Дантраг, нямаше просто да стои и да повтаря движенията му, докато накрая рухне от умора. Вместо това щеше да се вгледа по-внимателно в него, да разгадае методите му, точно както бе сторил, когато злият елф за първи път се бе нахвърлил върху него, възседнал гущера си. Тогава Дризт беше предугадил, че противникът му се кани да се изкачи на тавана, прозрял бе намеренията му, защото бе погледнал през очите на Дантраг.
	Така стана и този път. Повелителят на меча замахна за ляв удар, после за десен, после за още два леви и всеки път скиталецът спираше оръжията му, като не само че улучваше безпогрешно откъде ще долети острието, но дори изпращаше ятаганите си в нужната посока, още преди неприятелят му да бе започнал нападението. Всъщност, начинът, по който Дантраг се биеше, силно наподобяваше техниката на Закнафейн. Синът на Баенре може и да се движеше по-светкавично от всеки друг елф, когото Дризт бе срещал, ала това си имаше и своя голям недостатък. Въпреки невъобразимата бързина, с която въртеше оръжията (или може би именно заради нея), Дантраг надали бе в състояние да импровизира и в движение да променя тактиката си.
	Дризт отби спускащия се към него меч и описа кръг със Сиянието, за да пресрещне напълно очаквания удар на второто елфическо острие. Беше точно както подозираше — немислимата бързина на Дантраг го ограничаваше по същия начин, по който пречеше на противниците му.
	Следващият яростен замах завари скиталеца на колене, с ятаган, вдигнат високо, за да пресрещне връхлитащото оръжие. Вторият меч се спусна мълниеносно, ала Дризт го изпревари и върху крака на Дантраг се проточи кървава резка и го принуди да отскочи.
	Повелителят на меча се хвърли напред с яростен рев. Заради мълниеносните му удари, Дризт започна да вдига ятаганите си все по-нависоко. Докато се опитваше да предугажда движенията на противника си, скиталецът изведнъж съзря целия му замисъл… замисъл, който още като младеж бе научил от баща си.
	Дантраг дори не подозираше (единствените, които го знаеха, бяха Дризт и Закнафейн), че младият До’Урден бе открил противодействие на тази обикновено несъкрушима атака.
	Злият елф изтласка ятаганите нагоре и пристъпи под тях. Това движение се наричаше двоен долен удар — онзи, който го предприемаше, първо принуждаваше противника си да вдигне оръжия нависоко, после правеше крачка назад, само за да се хвърли отново в атака с протегнати напред остриета.
	Дризт се отдръпна и стовари кръстосаните си ятагани върху издигащите се мечове на Дантраг — отвръщаше с двойно кръстосване, единственото възможно париране в случая. Само че скиталецът имаше още нещо наум — докато натискаше двата меча надолу, той постепенно пренесе тежестта на тялото си върху единия си крак, а с другия с всички сили изрита противника си право между очите.
	Жестокият удар запрати Дантраг назад и преди той да успее да се съвземе, Дризт се нахвърли отгоре му, без да спира да върти магическите си ятагани. Вече той бе този, който нападаше, неговите удари валяха мълниеносно, за да не позволят на врага му да се съвземе и да се възползва от преимуществото, което получаваше от невъобразимата бързина на ръцете си.
	Сега бе ред на Дантраг да се отбранява срещу мълниеносните атаки на скиталеца, които се сипеха върху му от всички възможни ъгли. Дризт не знаеше колко още ще съумява да удържа това бясно темпо, ала прекрасно разбираше, че не бива да позволява на противника си да премине в настъпление и отново да го притисне до стената.
	Всъщност, Дантраг се справяше наистина добре, успяваше да отбива ударите и да отбягва ятаганите в малкото случаи, когато Дризт пробиеше защитата му. Постепенно скиталецът забеляза, че единствено ръцете на противника му притежават онази невъобразима бързина, която така го бе изумила в началото. Движенията на тялото му бяха умели и добре премерени (както можеше да се очаква от един Повелител на меча и то на Първия дом), ала нищо повече. Дантраг със сигурност не беше по-бърз от него.
	Сиянието политна право напред и злият елф с лекота го пресрещна. Дризт светкавично извъртя оръжие така, че закривеното острие да мине над меча и да се впие в ръката, която го държи.
	Дантраг отскочи назад, опитвайки да се откопчи, ала скиталецът го следваше неотклонно, без да спира лудешкия танц на ятаганите си. Още на два пъти Дризт надви съпротивата му и го рани леко, използвайки закривените си оръжия, за да се промуши покрай правите остриета на своя противник.
	Дали Дантраг бе в състояние да предугажда движенията му така добре, както той — неговите, запита се скиталецът и потисна ироничната усмивка, която напираше на устните му. Сиянието се стрелна право напред и Дантраг вдигна меч пред себе си — единствената възможна защита. Ятаганът започна да се извърта на една страна и той отдръпна ръката си.
	Внезапно, по-бързо отколкото Дантраг можеше да реагира, Сиянието смени посоката си, и потъна дълбоко в другата му ръка, после се върна обратно, оставяйки грозен разрез върху корема му.
	С изкривено от болка лице Повелителят на меча отскочи назад.
	— Бива си те! — призна той, мъчейки се да изглежда самоуверен, ала треперещият му глас издаваше колко сериозна всъщност е последната рана.
	Неочаквано по устните му плъзна усмивка:
	— Берг’инйон! — извика и погледна встрани, ала задоволството му бързо се стопи — брат му не се виждаше никъде.
	— Той също иска да е Повелител на меча — отбеляза Дризт.
	С грозен вик злият елф се хвърли в яростна атака.

	* * *

	Разяреният убиец пристъпи в дирята зеленикава светлина, оставена от сабята му. Изумрудената кама се потопи в кръвта на елфа и се опи от живителната му енергия, после се заби отново и отново. Най-сетне Ентрери издърпа оръжието си и направи крачка назад, оставяйки мъртвото тяло да рухне на земята.
	Самият той побърза да отскочи от входа на страничния тунел и мрачно поклати глава, когато миг по-късно оттам долетяха няколко отровни стрелички и се удариха в каменната стена.
	Сега вече можеше да насочи цялото си внимание към коленичилата жена и да настоява за отговор на въпросите си.
	По красивото, измамно невинно лице на Кати-Бри плъзна широка усмивка и тя му показа последния от малките пясъчни часовници, преди да го пъхне в една от дупките, издълбани от среброперите стрели.
	Ентрери пребледня като платно — най-после се досети как спътницата му беше взривила моста преди малко, разбра и какво се кани да стори сега.
	— Ще трябва да тичаме — спокойно отбеляза тя и се изправи, стиснала Таулмарил в ръка.
	Палачът нямаше нужда някой да му казва, че трябва да се маха оттам колкото се може по-бързо (толкова бързо всъщност, че дори не се огледа за скрити в страничния тунел врагове, преди да профучи пред входа му).
	Кати-Бри го следваше по петите, а веселият й смях отекваше в коридора. Когато мина покрай дупката, през която бяха излезли от галерията, тя дори поспря за миг и извика на левитиращите отдолу елфи, че не са никак добре дошли при тях.

	* * *

	Замах надясно, замах наляво, последвани от мълниеносно кръстосване на двете оръжия — нападението на Дантраг бе бързо и ожесточено, ала Дризт се справи с лекота и отвърна с нов ритник в кървящия корем на противника си.
	Повелителят на меча се преви одве, а когато най-после успя да си поеме дъх и да се изправи, скиталецът вече се бе хвърлил в атака и той трябваше да се защитава.
	В този момент откъм завоя се показа Ентрери:
	— Да бягаме! — извика той, но макар да се нуждаеше от Дризт, за да се добере до Повърхността, не посмя да спре и да го дръпне със себе си.
	Миг по-късно се появи и Кати-Бри, тъкмо навреме, за да види как ятаганите на приятеля й политат напред. Дантраг ги пресрещна и ги раздалечи със своите мечове, после вдигна коляно, ала Дризт отдавна го бе изпреварил. Насред свирепата болка, която плъзна из тялото му и го заслепи, Повелителят на меча извън всяко съмнение разбра, че с него е свършено.
	Сиянието преодоля съпротивата на меча му и се насочи към ребрата му. За секунда двамата врагове сякаш застинаха, погледите им не се отделяха един от друг.
	— Закнафейн щеше да те победи — хладно рече Дризт и заби Сиянието в сърцето му.
	После се извърна към Кати-Бри, мъчейки се да разгадае ужаса в очите й.
	Трябваха му няколко мига, за да разбере, че тя се носи към него по въздуха, повдигната от мощна взривна вълна.


	Глава 27
	Проясняване

	Страховито скърцане и жални стонове огласиха пещерата, докато взривовете и високите пламъци бързо подкопаваха основата на каменния сталактит. Най-сетне той се откъсна и полетя надолу като огромно каменно копие, а въздухът около него се завихряше и свиреше зловещо.
	Вцепенени от ужас и напълно безпомощни, елфите, които левитираха наблизо, гледаха как се отдалечава в мрака под тях.
	Под величествения купол церемонията си течеше необезпокоявано.
	Една жена, войник от елитните отряди, които охраняваха светилището, се втурна към олтара с пронизителни писъци. За миг матрона Баенре и останалите решиха, че е изпаднала в необуздан транс, както често се случваше по време на подобни ритуали. Но не! Тази жена като че ли се опитваше да им каже нещо, да ги предупреди!
	Седемте матрони — майки внезапно обърнаха изпълнените си с подозрение погледи към Ивонел Баенре.
	И тогава сталактитът рухна върху величественото светилище.

	* * *

	Дризт улови Кати-Бри във въздуха, ала после взривната вълна достигна до него и също го повдигна от земята. Когато отново почувства каменния под, под краката си, той се претърколи и я прикри с тялото си.
	И двамата крещяха, ала не можеха да надвикат грохота на бушуващия огън. Дризт усети, че му става все по-горещо, плащът му се запали на няколко места.
	После всичко свърши — така внезапно, както беше започнало. Скиталецът се изправи и като сваляше тлеещия плащ, се наведе над приятелката си, която още лежеше неподвижно на земята. Дали не бе пострадала при експлозията… или може би се бе случило нещо още по-лошо?
	В този миг Кати-Бри отвори дълбоките си сини очи и се усмихна пакостливо:
	— Бас държа, че пътят зад нас е чист — лукаво подметна тя и Дризт замалко не се изсмя с глас.
	Прегърна я силно и най-сетне повярва, че някога отново могат да бъдат свободни. Представи си дните, които го очакваха, дни, прекарани в Митрил Хол заедно с Бруенор, Риджис и Гуенивар, и разбира се, с Кати-Бри.
	Не можеше да повярва какво богатство бе захвърлил просто така.
	Най-накрая пусна младата жена и надникна зад завоя, за да се увери със собствените си очи, че преследвачите им са си отишли.
	— Я виж ти! — смаяно ахна Кати-Бри, когато погледът й падна върху меча на Дантраг.
	Тя се наведе и предпазливо го вдигна, силно изненадана, че един мрачен благородник притежава оръжие, върху което е изваяна глава на еднорог — символът на добрата богиня Миелики.
	— Какво откри? — приближи се и Дризт.
	— Сякаш е направен само за теб — обърна се към него младата жена и му показа необикновената дръжка.
	Скиталецът с интерес се вгледа в нея. Досега не я бе забелязал, макар че със сигурност помнеше с каква лекота същият този меч бе разсякъл камъка преди малко.
	— Задръж го — сви рамене той. — Аз предпочитам ятаганите, а ако наистина е нейно оръжие, Миелики ще се радва то да почива на кръста на Кати-Бри.
	По лицето на младата жена се разля благодарна усмивка и тя благоговейно мушна меча в ножницата си. Дризт се зае да свали предпазителите от ръцете на мъртвия Дантраг, но в този момент се появи Ентрери:
	— Нямаме време за губене! Вече цял Мензоберанзан знае за нас! — гневно рече той. — И хиляда мили да ме деляха от този скверен град, пак щяха да ми се сторят малко!
	Навярно за първи път в живота си Дризт почувства, че е напълно съгласен с него.
	Да виси на кръста на човешкото момиче не беше точно това, което Казид’еа очакваше. Неведнъж бе слушал за прословутия Дризт До’Урден и когато Дантраг падна убит, той промени магическата си дръжка с надеждата да се приюти именно в неговата ножница.
	Скиталецът не се бе поддал на уловката му, ала мечът, който съвсем заслужено си бе спечелил името Посичащият, можеше да почака.

	* * *

	Оттук нататък бягството им стана неочаквано лесно, никъде не се виждаше и следа от преследвачи и те спряха да почиват, едва когато нощта вече привършваше. Сънят им бе кратък и неспокоен, после отново поеха на път.
	Нищо не се случи и през следващите три дни. Миля след миля оставаха зад гърба им и Дризт, който бе застанал начело и гледаше да се държи по-надалече от Блингденстоун, за да не оплете и свиърфнеблите в опасната мрежа, от която бягаха, започна да се притеснява. Не разбираше защо досега не бяха срещнали нито патрули, нито гущерови отряди, и още не можеше да повярва, че наоколо не е пълно със спотаени елфи, търсещи сгоден случай да се нахвърлят отгоре им.
	Затова никак не се изненада, когато в края на един тунел съзря позната фигура. Небрежно облегнат на стената, ексцентричният елф въртеше широкополата шапка на пръста си и очевидно ги очакваше.
	Кати-Бри, чиито войнски инстинкти все още бяха изострени до краен предел, мигновено вдигна Таулмарил.
	— Този път няма да избягаш толкова лесно! — промърмори тя тихо, мислейки си за онзи път в Митрил Хол, когато лукавият наемник им се бе изплъзнал.
	Неочаквано Ентрери я сграбчи за ръката и я спря. Младата жена хвърли бърз поглед към Дризт и когато видя, че той също не е извадил оръжията си, разбра, че трябва да се откаже.
	— Но моля те, скъпо мое момиче — обърна се Джарлаксъл към нея. — Тук съм само за да се сбогуваме!
	Думите му я подразниха още повече и от самодоволното му изражение, ала в същото време Кати-Бри не можеше да отрече, че докато беше негова пленница, той се бе отнасял към нея с уважение и нито веднъж не я бе нагрубил или наранил.
	— Доста странно ми се вижда — намеси се Дризт, мъчейки се да изглежда спокоен.
	Незабелязано попипа ониксовата статуетка в кесията си, ала и сам разбираше, че ако се стигне дотам да има нужда от Гуенивар, най-вероятно и четиримата щяха да умрат. И Дризт, и Ентрери познаваха методите на Бреган Д’аерте достатъчно добре, за да знаят, че навсякъде около тях е пълно с опитни войни, готови да се нахвърлят отгоре им при най-малък знак от страна на своя главатар.
	— А може би, за разлика от това, което си мислиш, аз съвсем не съм бил против твоето бягство, Дризт До’Урден — отвърна му наемникът, но за всички бе ясно, че думите му са насочени най-вече към Артемис Ентрери.
	Убиецът изобщо не изглеждаше изненадан. Всичко се бе наредило прекалено лесно — магическата диадема на Кати-Бри и медальона, с чиято помощ откриха Дризт, паешката маска и уж случайните забележки на Джарлаксъл за уязвимостта на дом Баенре по време на церемонията, и дори ониксовата статуетка, която сякаш бе приготвена специално, за да може той да си я вземе. Не знаеше как точно лукавият наемник бе успял да уреди всичко, ала едно бе сигурно — наемникът бе очаквал точно такъв развой на събитията.
	— Ти предаде събратята си — рече убиецът най-сетне.
	— Събратята си? — насмешливо повтори Джарлаксъл. — Защо не ми обясниш какво точно разбираш под „събратя“.
	Наемникът замълча за миг и когато не получи отговор, избухна в смях.
	— Просто не се съобразих с плановете на една матрона — майка — поправи го той.
	— Първата матрона майка — уточни Ентрери.
	— Засега — многозначително смигна Джарлаксъл. — Не всички в Мензоберанзан одобряваха съюза, който матрона Баенре сключи… дори някои от членовете на собственото й семейство не бяха съгласни с действията й.
	— Триел — вметна палачът, най-вече, за да обясни на Дризт.
	— Тя също — съгласи се наемникът.
	— За какво говорят? — прошепна Кати-Бри в ухото на скиталеца, който само сви рамене — и той разбираше толкова, колкото и тя.
	— Обсъждаме съдбата на Митрил Хол — обясни Джарлаксъл вместо него. — Позволи ми да ти кажа, че имаш отличен мерник, прекрасна лейди.
	Незнайно защо, изящният поклон, с който придружи тези думи, я накара да се почувства изключително неудобно.
	— Какво ли не бих дал, за да видя изражението на онези матрони, когато сталактитът на прелестната ти приятелка се сгромоляса върху купола на светилището! — продължи наемникът, този път към Дризт.
	Скиталецът и Ентрери неволно се обърнаха към Кати-Бри, но тя само сви рамене и невинно се усмихна.
	— Е, не убихте кой знае колко елфи — побърза да добави Джарлаксъл. — Едва неколцина в параклиса и не повече от двадесетина, докато бягахте. Първият дом ще се съвземе, макар че сигурно ще мине доста време, преди да измислят как точно да извадят онази канара от покрива на своето вече доста несъвършено светилище! Не, дом Баенре ще се съвземе…
	— Ала не и съюзът — обади се Дризт, който най-сетне започваше да разбира защо в тунелите няма други елфи, освен войните на Бреган Д’аерте.
	— Да, съюзът… — повтори Джарлаксъл. — Всъщност, с плановете за превземане на Митрил Хол бе свършено в мига, в който Дризт До’Урден падна в плен.
	Той помълча малко и продължи:
	— Но остават доста въпроси, на които тепърва ще трябва да се отговаря… Точно заради тях съм тук, разбира се.
	Тримата спътници се спогледаха, чудейки се за какво ли намеква.
	— У вас има нещо, което трябва да върна обратно — обясни той на Ентрери и протегна ръка. — И вие ще ми го дадете.
	— Ами ако откажем? — рязко се намеси Кати-Бри.
	Единственият отговор, който получи, бе гръмкият смях на наемника.
	Палачът побърза да извади паешката маска и му я подаде. Джарлаксъл бе прав — трябваше да я върне в Сорсъри, иначе можеше да бъде обвинен в съучастничество в бягството.
	При вида на магическия предмет — последното парченце от изпипаната мозайка, която бе изградил до последния детайл, — очите на наемника светнаха доволно. Подозираше, че Триел Баенре е наблюдавала всяка стъпка на Кати-Бри и Ентрери и прекрасно знае как двамата са задигнали магическия предмет от Сорсъри. Само че постъпките, с които Джарлаксъл бе спомогнал за бягството на Дризт До’Урден, бяха в пълно съответствие с желанията й и наемникът бе уверен, че тя няма да го издаде на майка си.
	Трябваше само да сложи маската обратно в писалището (а това не бе особено трудно), преди Громф да забележи липсата й.
	Ентрери погледна към Дризт, ала скиталецът не каза нищо и той върна маската. Джарлаксъл я прибра, после, сякаш току-що му бе хрумнало, свали рубинения медальон, който висеше на врата му.
	— Няма кой знае какви сили срещу мрачни благородници — сухо обясни той и го подхвърли на Дризт.
	Ръката на скиталеца се стрелна напред, твърде рано, както се оказа миг по-късно и медальонът, безценният медальон на Риджис, се удари над китката му. Преди магическият предмет да се бе хлъзнал и един сантиметър надолу, той замахна отново и го улови.
	— Предпазителите на Дантраг — разсмя се Джарлаксъл, когато се вгледа по-внимателно в китките му. — Да, подозирах, че имат подобна сила. Не се притеснявай, Дризт До’Урден, много скоро ще свикнеш с тях и тогава ще се превърнеш в още по-страховит противник!
	Скиталецът не отвърна нищо, но изобщо не се усъмни в думите му.
	Ентрери, който все още гледаше на Дризт преди всичко като на своя най-голям съперник, му хвърли неприязнен поглед.
	— И така, вие успяхте да провалите плановете на матрона Баенре — тържествено заяви Джарлаксъл и отново се поклони. — Заслужи си свободата, палачо. Ала където и да отидете, мои храбри приятели, никога не забравяйте да надзъртате през рамо, защото Мрачните не забравят, а похватите им са коварни и жестоки.
	Разнесе се взрив, тунелът се изпълни с оранжев дим, а когато се разпръсна, от Джарлаксъл нямаше и следа.
	— Прав ти път и дано никога вече не се видим — промърмори младата жена.
	— Веднъж да се доберем до Повърхността и аз ще ви кажа същото — мрачно обеща Ентрери.
	— Само защото Кати-Бри ти даде думата си — отвърна Дризт със същия тон и твърдо срещна студения му, пълен с омраза поглед.
	Сега, когато непосредствената опасност за живота им бе отминала, старата вражда отново се разгаряше.


	Епилог

	Този път не тръгнаха към пещерата край Прохода на мъртвите орки. Водени от Гуенивар, те навлязоха в галериите дълбоко под Митрил Хол, които Ентрери помнеше достатъчно добре, за да открие тунелите, свързващи Подземния мрак с най-долните нива на джуджешката твърдина. Палачът и Дризт се разделиха на същата онази тераска, където преди време се бяха изправили един срещу друг, наблюдавани единствено от Риджис и милионите звезди, обсипали небосвода.
	Преди да се скрие от погледите на двамата приятели, Ентрери поспря и се обърна:
	— Аз също не забравям — повтори той прощалните думи на Джарлаксъл. — А нима моите похвати са по-малко коварни и жестоки от тези на Мрачните?
	Дризт дори не си направи труда да му отговори.
	— Ех, защо му дадох дума! — прошепна Кати-Бри. — Така ми се ще да изпратя една от сребърните си стрели в гърба му!
	Дризт обгърна раменете й с ръка и я поведе обратно в тунела. Не можеше да отрече, че изстрелът би направил света по-добро място за живеене, ала той вече не се боеше от Артемис Ентрери.
	Въпреки самоувереното му държание, на Ентрери не му бе никак лесно в този момент, сигурен бе Дризт. Онова, на което бе станал свидетел в Мензоберанзан — съвършено ясно отражение на собствената му черна същност — никак не му се бе понравило. Още дълго палачът щеше да се възстановява от душевните рани, получени в града на Мрачните; много време щеше да мине, преди отново да се сети за скиталеца, живеещ своя живот далече-далече от него.
	Не бяха вървели и час, когато достигнаха лобното място на Уолфгар. Двамата приятели дълго стояха там, безмълвни, хванати ръка за ръка.
	Когато най-сетне се откъснаха от скръбните спомени и се наканиха да продължат, в стаята внезапно нахлуха тежковъоръжени джуджета и препречиха всички изходи с бойните машини, които носеха.
	— Предайте се или ще ви стъпчем кат’ буболечки! — закрещяха те, ала суровите викове бързо отстъпиха място на смаяни възгласи — брадатите войни бяха разпознали „нашествениците“ и сега до един се скупчиха около тях, с грейнали от задоволство лица.
	— Заведете ги при командира! — провикна се някой и двамата приятели бяха понесени към официалния вход на Митрил Хол с главоломна скорост.
	Недалече оттам откриха командира и бяха не по-малко учудени да го видят в тази роля, отколкото той от това, че ги вижда живи.
	— Командирът? — едва успя да каже Кати-Бри, когато Риджис се хвърли на врата й, прегръщайки и Дризт с едната си ръка.
	— Върнахте се! — не спираше да повтаря той с блеснали от възторг очи.
	— Командир? — Кати-Бри все още не можеше да повярва, че е чула правилно.
	Дребничкият й приятел само сви рамене:
	— Все някой трябваше да го свърши — обясни той.
	— А той се справи повече от добре, нас ако питаш обади се едно от джуджетата и другарите му се съгласиха с него толкова горещо, че полуръстът се изчерви.
	Бързо се отърси от смущението си, обаче, и я целуна така силно, че замалко не й насини бузата.

	* * *

	Бруенор се вкамени на мястото си и след като горещо приветстваха Кати-Бри, останалите джуджета в тронната зала побързаха да си тръгнат.
	— Доведох го обратно — започна направо младата жена, когато останаха сами, мъчейки се да звучи, сякаш не се бе случило нищо особено. — Ще ми се и ти да бе видял колко красив е градът на Мрачните!
	Лицето на баща й се сгърчи, сивите му очи се наляха със сълзи.
	— Глупаво момиче! — сопна се той и резкият му тон я стресна.
	Познаваше Бруенор от съвсем малка, ала ето че в този миг не бе сигурна, дали се кани да я прегърне или да я удуши.
	— Ти си глупак! — отвърна тя, не по-малко упорита от него.
	Кралят скочи от трона си и вдигна ръка. Никога през живота си не я беше удрял, ала сега едва се удържа да не го стори.
	— Ти си глупак! — повтори дъщеря му, сякаш го предизвикваше. — Седиш си тук, потънал в скръб по нещо, което не можеш да промениш, когато навън е пълно със злини, които трябва да бъдат поправени!
	Бруенор се извърна.
	— Нима мислиш, че Уолфгар ми липсва по-малко, отколкото на теб? — сграбчи го тя за рамото (макар разбира се, да не бе в състояние да завърти якото джудже към себе си). — Нима мислиш, че Дризт страда за него по-малко, отколкото ти?
	— И той е глупак! — изкрещя баща й и когато се обърна към нея, в очите му за миг проблесна искрица от стария плам, който някога бушуваше в тях.
	— О, да, той също не го отрича — засмя се Кати-Бри. — Рано или късно, всички ние правим по нещо глупаво. И точно затова са приятелите — да ни помогнат, когато се държим безразсъдно.
	Най-сетне Бруенор не издържа и стори онова, от което дъщеря му имаше такава отчаяна нужда сега — притисна я в обятията си.
	— А Дризт не може и да мечтае за по-добър приятел от Кати-Бри! — прошепна той и зарови лице във врата й, а сълзите се стичаха от очите му и изцеряваха нараненото му сърце.

	* * *

	Недалече от Митрил Хол Дризт До’Урден бе приседнал на една скала. Бръснещият вятър, предвестник на наближаващата зима, хапеше лицето му, ала той не усещаше нищо, потънал в пурпурната омая на зората, с която мислеше, че се е простил завинаги.



	R. A. Salvatore
	Starless Night, 1992

	Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/18206)
	Последна редакция: 2010-11-18 10:00:00