[Kodirane UTF-8]

	Р. А. Салваторе
	Камъкът на полуръста



	Убиецът Артемис Ентрери отвлича жертвата си, полуръстът Риджис, на юг в Калимпорт, към отмъщението на Пук паша. Ако пашата успее да установи контрол над магическата пантера Гуенивар, Риджис ще умре в истинска игра на котка и мишка.
	Използвайки вълшебна маска, с която скрива своя произход и раса, мрачният елф Дризт До’Урден се заема да спаси заедно с варваринът Уолфгар „сръчния“ си приятел. Един неочакван съюзник пристига точно, когато Ентрери залага своя капан. Но ще успее ли Риджис да се измъкне невредим?
	Съмишлениците от Долината на мразовития вятър се сражават с пиратите от прочутия Саблен бряг, прекосяват пустинята Калимшан и се борят с чудовища от други равнини, за да спасят своя приятел и живота си.
	„Камъкът на полуръста“ е вълнуващият край на трилогията „Долината на мразовития вятър“, от поредицата Forgoten Realms.



	Пролог

	В погледа на магьосника се четеше колебание. Младата жена беше обърната с гръб към него и той виждаше само гъстите червеникавокафяви къдрици, разпилени по раменете й. Ала още преди да я бе погледнал в очите, той знаеше какво ще открие там — дълбока, затрогваща тъга. Тя беше съвсем млада, почти дете, а красивото й лице излъчваше невинност.
	И все пак, именно това красиво дете бе забило меч в гърдите на възлюбената му Сидни.
	Харкъл Харпъл прогони неканения спомен за мъртвата си любима и пое надолу по хълма.
	— Прекрасен ден — жизнерадостно отбеляза той и застана до момичето.
	— Дали вече са достигнали кулата? — попита Кати-Бри без да откъсва поглед от хоризонта на юг.
	Харкъл сви рамене.
	— Ще пристигнат съвсем скоро… ако вече не са там.
	Магьосникът се вгледа в Кати-Бри и усети, че не изпитва никакъв гняв към нея. Вярно е, че бе убила Сидни, ала трябваше само да погледне чистото й лице, за да разбере, че не злоба, а отчаяна нужда я бе накарала да вдигне меча си. И сега Харкъл изпитваше само искрена жал към нея.
	— Как си? — топло я попита той, смаян от храбростта на това момиче, което съвсем наскоро бе преживяло ужасни премеждия и горчиви загуби.
	Кати-Бри кимна и се обърна към него. В дълбоките й сини очи наистина проблясваше тъга, ала много по-силен от тихата печал в тях гореше решителен пламък, който разсейваше всяка следа от слабост. Беше загубила Бруенор, джуджето, което я бе осиновило и отгледало като собствена дъщеря още от най-ранните й години, а другите й приятели се намираха някъде из южните земи в отчаян опит да заловят зловещия убиец.
	— Колко бързо се промени всичко — промълви Харкъл, изпълнен с дълбоко съчувствие към младата жена.
	Прекрасно си спомняше как само преди няколко седмици Бруенор Бойният чук и неговият отряд бяха дошли в Дългата седловина в търсене на Митрал Хол, древното царство на неговите предци. Времето, което прекараха заедно, бе изпълнено с веселие, разказаха се не една и две интересни истории, прозвучаха искрени обещания за приятелство с харпъловия род. И никой дори не подозираше, че точно в този миг още един отряд, предвождан от злия убиец и Сидни, любимата на Харкъл, се кани да потегли по следите на джуджето, водейки Кати-Бри като заложница. Бруенор успя да открие Митрал Дол, но Залите се превърнаха в негов гроб.
	А Сидни, младата магьосница, която Харкъл пламенно обичаше, също бе виновна за трагичната смърт на джуджето.
	Харкъл си пое дълбоко дъх и на лицето му се изписа мрачно изражение.
	— Бруенор ще бъде отмъстен! — тържествено заяви той.
	Кати-Бри го целуна по бузата и тръгна нагоре по хълма към Бръшляновото имение. Момичето прекрасно разбираше болката на магьосника и искрено се възхищаваше на решимостта му да й помогне да изпълни своята клетва да се върне в Митрал Хол и да го спечели обратно за рода Боен чук.
	Харкъл нямаше друг избор. Онази Сидни, която бе обичал, не бе нищо друго освен лъжлива фасада, благовидна обвивка на едно безсърдечно чудовище, обсебено от желание за власт и могъщество. А той, макар и несъзнателно, също бе изиграл роля в последвалата трагедия, разкривайки на магьосницата местонахождението на Бруенор и приятелите му.
	Харкъл проследи с поглед Кати-Бри, която бавно се изкачваше по хълма, свела рамене под тежкото бреме на тревогите си. Не можеше да й се сърди. Постъпките на Сидни бяха довели до положението, в което Кати-Бри нямаше друг избор, освен да довърши онова, което магьосницата сама бе започнала. Харкъл обърна поглед на юг. Той също мислеше и се тревожеше — за Елфа на мрака и за младия варварин. Само преди три дни те с последни сили се бяха добрали до Дългата седловина, изпълнени с горчива тъга и отчаяно нуждаещи се от почивка.
	Ала за тях нямаше да има покой, не и сега, когато злият убиец бе избягал, отвеждайки със себе си последния участник в малкия им отряд, полуръста Риджис.
	Толкова много неща се бяха случили през тези няколко седмици. Целият свят на Харкъл бе преобърнат надолу с главата от тази чудата смесица от герои, дошли чак от далечната земя, наречена Долина на мразовития вятър, и от една красива млада жена, която не можеше да бъде винена за стореното от нея.
	Както и от неговата най-съкровена обич, която се бе оказала ужасяваща лъжа.
	Харкъл се отпусна на тревата и се загледа в пухкавите облаци, които плуваха в спокойното, лятно небе.

	* * *

	Отвъд облаците, там, където звездите грееха и ден, и нощ, пантерата неспокойно крачеше напред-назад. Много дни бяха изминали, откакто господарят й, Мрачният елф, наречен Дризт До’Урден, не я бе викал в Материалната равнина. Гуенивар усещаше всяко излъчване на малката ониксова статуетка, която представляваше връзката й с нейния господар; въпреки огромното разстояние, което я делеше от това отдалечено място, магическата котка бе в състояние да долови и най-слабото потрепване на фигурката, когато господарят й я докоснеше.
	Ала сега котката бе притеснена — твърде отдавна не бе усещала тази магическа връзка с Дризт и по някакъв свой свръхестествен начин разбираше, че фигурката вече не е притежание на елфа. Гуенивар прекрасно си спомняше времето преди Дризт, когато служеше на друг Елф на мрака, зъл и жесток. Макар че в същността си бе животно, тя притежаваше достойнство — качество, от което предишният й господар я бе лишил напълно.
	Гуенивар никога нямаше да забрави онези времена, когато бе принуждавана да причинява зло на беззащитни създания, само за да достави удоволствие на жестокия притежател на статуетката.
	Ала нещата се бяха променили коренно, откакто тя премина в ръцете на Дризт До’Урден. Той притежаваше чувствителна съвест и висока нравственост и между двамата се бе зародила искрена обич и привързаност.
	Пантерата се отпусна на земята под едно дърво, в чиято корона грееха звезди, и изръмжа гърлено. Ако имаше кой да я чуе, би си помислил, че магическото животно въздъхва примирено.
	Още по-тежко щеше да въздъхне котката, ако знаеше, че сега ониксовата статуетка е притежание на Артемис Ентрери, безмилостният убиец.

	{img:kamukut_na_polurusta_karta.png|Карта}

	Книга 1
	На кръстопът


	Аз умирам.
	Всеки ден и всеки дъх, който поемам, ме приближават към края на живота ми. Защото още от часа, в който се раждаме, дните ни са преброени и всеки изминал миг доближава слънцето, което огрява живота ми, към неизбежния му залез.
	Никак не е лесно да се свикне с такава мисъл (особено, когато си в разцвета на силата и младостта си), но ако има нещо, което съм научил в живота си, то е, че никога не трябва да забравям, че съм смъртен — не за да се самосъжалявам или да изпадам в черна меланхолия, а защото единствено, когато наистина осъзная, че един ден ще умра, мога да започна да живея истински. Това не значи, че непрекъснато мисля за своята смърт, но съм дълбоко убеден, че никой не може да избяга от надвисналата сянка на този призрак, докато не осъзнае, че един ден ще умре. Не и докато не приеме веднъж и завинаги мисълта, че един ден вече няма да го има, че завинаги ще напусне този свят, този живот, това съществуване и съзнание и ще премине в онова — каквото и да е то, — което ни очаква после. Защото само, когато напълно и без всякакво самозалъгват приемем неизбежността на смъртта, ще можем да се освободим от страха, който тя вдъхва у нас.
	Мнозина са онези, които превръщат живота си в еднообразна рутина, следвайки дребните си ежедневни ритуали с почти религиозна точност. Това са хора на простите навици. Това донякъде им носи онова спокойствие, което само познатото може да ни даде, ала подобно поведение има и друга страна — дълбоко вкорененото убеждение, че ако се опитваш да запазиш всичко както си е, то ще си остане такова. Подобни ритуали не са нищо друго, освен опит да контролираме света около себе си… напразен опит. Дори да спазваме познатите си обичаи ден след ден, месец след месец, година след година, смъртта пак ще ни открие.
	Има и други хора, които съсредоточават целия си живот около тази велика загадка и всяко тяхно движение и дума се превръщат в отчаян опит да открият отговора на онова, което няма отговор. Те заблуждават самите себе си (чрез тълкуването на древните писания или чрез неясните „предзнаменования“ на природните феномени), че са успели да открият изначалната истина и стига само да следват повелите й, ще бъдат богато възнаградени в отвъдното. За мен това е най-голямата проява на страха от смъртта — дръзкото убеждение, че можем да придадем форма, дори да украсим, самата вечност, че можем да я застелем с меки килими, да окачим шарени пердета на прозорците й и така да я нагодим към собствените си отчаяни желания. По пътя си към Долината на мразовития вятър веднъж срещнах група поклонници на Илматер, бога на страданието. Вярата им бе толкова фанатична, че те често се пребиваха до безсъзнание и в глупавата си убеденост, че по този начин принасят най-скъпоценната жертва на своя бог, посрещаха не само мъченията, но и самата смърт, като благословия.
	Вярвам, че грешат, макар в действителност и аз да не знам със сигурност какво ни очаква извън обвивката на нашите смъртни тела. Затова и съм създание на надеждата и вярата. Надявам се, че Закнафейн е успял да намери вечен покой и щастие и се моля с цялото си сърце отново да го срещна, когато прекрача прага на отвъдния живот.
	Онова обаче, което никога няма да приема и, което за мен е най-голямото зло у обичаите на тези хора, е поведението на техните „пророци“ които се възползват от най-първичния страх на жителите на този свят, страха от смъртта, за да получат онова, което искат.
	— Дайте на храма! — кънтят техните викове и проглушават ушите на поклонниците. — Само така ще постигнете спасение!
	Има и още по-изкусни проповедници, които не настояват за златото на вярващите… поне не направо. Те убеждават последователите си, че ако са наистина добри и благочестиви, ако наистина са предопределени да познаят онова блаженство, което жреците им обещават, сами ще поискат да им дадат парите си.
	Освен всички тях, в Торил е пълно и с такива, които не спират да вещаят края на света. Те тръбят на всеослушание, че краят наближава и изискват от последователите си покаяние и робско покорство.
	Всичко това ме кара да въздъхвам с тъга. Защото смъртта е не само най-голямата загадка в живота ни, но и най-личното откровение. Никой от нас не знае истината за нея (не и докато не удари последният му час) и затова никой не може — с ръка на сърцето и с чиста съвест — да убеди другите в истинността на собствените си вярвания.
	Това е път, който всеки трябва да измине сам, но той вече не ме плаши — аз приех неизбежното и вече не съм негов роб. Осъзнаването на собствената ми тленност ме научи да ценя онези векове, години, месеци, дни, дори часове, които ми остават. Това е единственото съществувание, което мога да управлявам, и да похабя безценните часове от живота си в страх пред онова, което не мога да избегна, е глупаво. Точно толкова глупаво, колкото да вярвам подсъзнателно, че съм безсмъртен и да не успея да се насладя на онези скъпоценни мигове живот, които са ми дадени.
	Смъртта съществува и аз не мога да променя това. Единственото, което мога да направя, е да се погрижа да придам колкото се може повече смисъл на онези дни, които ми остават.
	Дризт До’Урден


	1
	Здрачната кула

	— Изгубихме цял ден, ако не и повече! — недоволно се обади варваринът и дръпна юздите на коня си, поглеждайки назад към хоризонта, зад който слънцето току-що се бе скрило. — Даже и в този момент убиецът се отдалечава от нас!
	— Не мисля, че сбъркахме, когато последвахме съвета на Харкъл — отвърна Дризт До’Урден, Елфът на мрака. — Той не би ни подвел.
	Сега, когато слънчевите лъчи вече гаснеха, Дризт отметна качулката на черния си плащ и снежнобелите къдрици се разпиляха по раменете му.
	Уолфгар посочи към високите борови дървета, които се издигаха недалеч от тях.
	— Това трябва да е горичката, за която спомена Харкъл Харпъл — каза той, — обаче не виждам нито кула, нито каквито и да било следи, че някога в тази пустош се е издигала и най-жалката колиба.
	Дризт, чиито лавандулови очи можеха да пронижат и най-черния мрак, се вгледа натам, накъдето сочеше приятелят му, мъчейки се да открие нещо, с което да обори думите му. Това със сигурност беше мястото, за което им бе говорил Харкъл — недалеч от тях се намираше малко езерце и отвъд него започваше Гората на вечната пролет.
	— Горе главата! Харкъл каза, че ако искаме да открием дома на Малкор, трябва да сме много търпеливи — напомни елфът на младия си приятел. — А ние сме тук едва от час.
	— Той се отдалечава все повече — едва чуто промърмори Уолфгар, ала притесненият му шепот не убягна от острия слух на Дризт.
	Младежът бе прав, поне донякъде, каза си елфът и в ушите му отново зазвучаха думите на селянина, който бяха срещнали по пътя си. Той им бе разказал за един тъмен мъж, наметнат с плащ, който водел със себе си полуръст. Двамата яздели и това, както и времето, когато го бяха забелязали, ясно говореше, че Ентрери има поне десетдневна преднина и се движи доста бързо.
	Ала Дризт, който вече се бе изправял срещу убиеца, знаеше колко трудна е задачата, с която се бе нагърбил, и сега бе твърдо решен да получи всяко възможно съдействие, за да спаси Риджис от лапите му. Бяха разбрали от фермера, че той е жив, а и Дризт бе убеден, че Ентрери няма намерение да наранява полуръста, преди да достигнат Калимпорт.
	Харкъл Харпъл не би ги изпратил тук, ако нямаше основателна причина да го стори.
	— Тук ли ще нощуваме? — попита Уолфгар. — Ако питаш мен, най-добре да се върнем обратно на пътя и да поемем на юг. Конят на Ентрери носи двамина ездачи и навярно се уморява по-бързо. Ако яздим през цялата нощ, ще успеем да стопим част от преднината му.
	Дризт се усмихна.
	— Вече са достигнали Града на бездънните води — отвърна той. — Ако не друго, Ентрери не може да не се е сдобил с нови коне…
	Елфът предпочете да остави нещата така и да запази за себе си опасението, че убиецът е тръгнал по море.
	— Тогава да чакаме тук е дваж по-глупаво! — възкликна Уолфгар.
	Ала още докато говореше, конят му (отгледан и дресиран от харпъловци) изпръхтя и пристъпи към малкото езерце, вдигнал копито над водата, сякаш търсеше място, където да стъпи. Миг по-късно и последният слънчев лъч угасна, отнасяйки със себе си дневната светлина. И тогава, обгърната от приказния воал на здрача, пред очите им се появи вълшебна кула. Издигната върху малък остров сред езерото, тя проблясваше, сякаш обсипана с безброй звезди, а многобройните й кулички се протягаха към небесния свод. Чудната кула бе изумруденозелена и странно примамлива, сякаш бе сътворена от добри духове и феи.
	Над водата, точно под копитото на жребеца на Уолфгар се появи мост от искряща, зелена светлина.
	Дризт скочи от коня си.
	— Кулата на здрача — каза той на приятеля си, сякаш от самото начало бе прозрял очевидната логика.
	И като махна с ръка към магическата постройка, той подкани варварина да тръгват.
	Ала Уолфгар, смаян от появата на постройката, остана на мястото си и вместо да поеме по моста, още по-здраво стисна юздите на коня. Животното се изправи на задните си крака и присви уши назад.
	— Мислех, че си преодолял недоверието си към магиите — засмя се Дризт.
	Вярно бе, че Уолфгар, като всички варвари от Долината на мразовития вятър, бе израснал с убеждението, че магьосниците са страхливи мошеници, на които не бива да се вярва. За неговия народ — гордите воини от тундрата — истинското мъжество зависеше от силата и храбростта в битката, а не се постигаше с черни магии и заклинания. Ала по време на дългото им пътуване заедно, Дризт бе видял как Уолфгар постепенно преодолява предразсъдъците си. Младият варварин не само се бе научил да приема нравите на магьосниците, но дори започна да проявява дружелюбен интерес към тях.
	Уолфгар напрегна железните си мускули и успя да обуздае коня си.
	— Преодолях го — отвърна той през стиснати зъби и скочи от седлото. — Това, което ме притеснява, са харпъловци!
	Дризт най-сетне разбра какво бе предизвикало безпокойство у младежа и усмивката му стана още по-широка. Дори самият той, отраснал сред най-могъщите и страховити черни магьосници в целите Царства, по време на престоя си в Дългата седловина неведнъж бе клатил глава в нямо изумление. Магьосниците от рода Харпъл гледаха на света по свой собствен, уникален (и много често катастрофален) начин, макар в сърцата им да не се таеше никакво зло. По същия начин и вълшебствата им се подчиняваха на тяхната чудновата логика, която често бе в разрез с онова, което разумните хора смятаха за нормално и естествено.
	— Малкор не е като останалите от рода — увери Дризт приятеля си. — Той не живее в Бръшляновото имение и много от кралете на Севера се допитват до него.
	— Но си остава Харпъл! — отсече Уолфгар.
	На този довод Дризт нямаше какво да възрази. Най-сетне като тръсна глава и въздъхна примирено, младият варварин хвана юздата на коня и го поведе по моста. Дризт, все още широко усмихнат, бързо го последва.
	— Харпъл! — промърмори Уолфгар отново, когато достигнаха острова и им се наложи да обиколят цялата постройка, за да открият входа.
	Нямаше врата.
	— Търпение — напомни му Дризт.
	Всъщност не чакаха дълго — само няколко секунди по-късно чуха изтракването на резе и проскърцването на отваряща се врата. В следващия миг едно петнадесетинагодишно момче излезе от зеления камък на стената, сякаш беше безплътен призрак, и се насочи към тях.
	Уолфгар изръмжа и свали Щитозъб, могъщия боен чук, от рамото си. Дризт спря ръката му, опасявайки се да не би в умората си варваринът да се поддаде на раздразнението преди да успеят да разберат с какви намерения идва момчето.
	Когато то дойде при тях, Дризт и Уолфгар видяха, че не бе призрак, а човешко същество от плът и кръв и варваринът отпусна оръжието си. Момчето се поклони и мълчаливо ги подкани да го последват.
	— Малкор? — попита Дризт.
	Момчето не отвърна нищо, само още по-настоятелно им закима да го последват.
	— Мислех те за по-възрастен, ако ти наистина си Малкор — каза Дризт и тръгна след него.
	— Ами конете? — обади се Уолфгар.
	Момчето отново не отвърна нищо и продължи към кулата.
	Дризт погледна към приятеля си и сви рамене:
	— Да ги вземем с нас, пък нека немият ни приятел се безпокои за тях.
	Скоро видяха, че поне част от стената не е истинска, а прикрива врата, която въвежда в просторно кръгло помещение — долното ниво на кулата. В единия край имаше конюшни и приятелите разбраха, че са постъпили добре като доведоха и жребците си. Двамата бързо завързаха животните и се втурнаха да догонят малкия си водач. Само че момчето не ги бе изчакало и вече бе изчезнало през другата врата.
	— Почакай! — извика Дризт и също прекрачи прага.
	Вътре нямаше никой. Беше се озовал в сумрачен коридор, който плавно се изкачваше, виейки се нагоре — очевидно обикаляше цялата кула.
	— Бездруго има само един път — рече Дризт на Уолфгар, който току-що бе влязъл в коридора, и двамата поеха напред.
	Според Дризт бяха описали пълен кръг и вече се намираха на второто ниво (поне три-четири метра над земята), когато видяха момчето да ги чака пред един тъмен коридор, отвеждащ към центъра на кулата. То обаче не пое по този коридор, а продължи нагоре.
	Търпението на Уолфгар се изчерпа. Нито за миг не можеше да забрави, че всяка секунда, която губеха, за да изпълняват приумиците на непознатото момче, увеличава преднината на Ентрери и неговия пленник. Варваринът мина покрай Дризт и сграбчи момчето за рамото, принуждавайки го до го погледне в очите.
	— Ти ли си Малкор? — рязко попита той.
	Момчето пребледня при звука на заплашителния глас, но не каза нищо.
	— Остави го — намеси се Дризт. — Той не е Малкор, сигурен съм. Съвсем скоро ще се срещнем с господаря на кулата.
	И като погледна изплашеното момче, добави:
	— Прав ли съм?
	Момчето кимна и отново тръгна напред.
	— Съвсем скоро — повтори Дризт, опитвайки се да успокои приятеля си.
	За да попречи на Уолфгар да направи някоя глупост, елфът побърза да застане между него и момчето.
	— Харпъл! — простена младият варварин.
	Коридорът ставаше все по-стръмен и по-стръмен, а кръговете, които описваше — все по-тесни. Явно бе, че наближават върха на кулата. Най-сетне момчето спря пред една врата, отвори я и им даде знак да влязат.
	Дризт бързо пристъпи напред. Искаше да влезе в стаята първи, понеже се боеше, че ядосаният Уолфгар може да направи неприятно впечатление на техния домакин.
	Върху едно писалище в другия край на стаята, кръстосал ръце пред гърдите си, седеше едър, висок мъж с прошарена коса и очевидно ги очакваше. Дризт тъкмо се канеше да го поздрави, както подобава, когато Уолфгар влетя в стаята, като замалко не го повали на земята, и решително се насочи към писалището.
	Сложил ръка на хълбока си и стиснал здраво Щитозъб в десницата си, младият варварин се вгледа изпитателно в мъжа пред себе си.
	— Ти ли си магьосникът, когото наричат Малкор Харпъл? — попита той и в гласа му прозвуча едва сдържан гняв. — И ако не си, къде, в името на Деветте пъкъла, можем да го открием?
	Мъжът избухна във весел смях.
	— Прекрасно! — възкликна той и като скочи от писалището, с всичка сила тупна Уолфгар по рамото.
	— Винаги съм предпочитал гости, които не прикриват истинските си чувства със сладки думи!
	После мина покрай смаяния варварин и отиде към вратата.
	— Говори ли с тях? — попита той момчето, което още стоеше отвън.
	То пребледня още повече и енергично поклати глава.
	— Дори една-едничка дума? — извика Малкор.
	Момчето, което вече трепереше като лист, отново поклати глава.
	— Наистина — обади се Дризт, — не каза нито…
	Малкор го спря по средата на изречението.
	— Само да разбера, че си изрекъл и една-единствена сричка! — предупреди той ужасеното момче.
	После се обърна и направи крачка навътре. В мига, в който реши, че момчето се е поотпуснало, магьосникът рязко се обърна и то подскочи от уплаха.
	— Още ли си тук? — сопна се Малкор. — Изчезвай!
	Вратата се захлопна, още преди да бе довършил заповедта си. Малкор се засмя и отново отиде до писалището, а напрегнатите му мускули се отпуснаха. Дризт и Уолфгар се спогледаха смаяно и се приближиха.
	— Да се махаме оттук! — прошепна Уолфгар на Дризт и елфът видя, че приятелят му се бори с желанието да удуши грубия магьосник начаса.
	Макар и в по-малка степен, Дризт споделяше чувствата на варварина, но също така знаеше, че както кулата, така и необичайното поведение на обитателите й, си имат свое обяснение.
	— Приеми нашите искрени почитания, Малкор Харпъл! — каза той, без да откъсва лавандуловите си очи от лицето на магьосника. — Макар постъпките ти да те представят в съвсем различна светлина от тази, в която те обрисува Харкъл, твоят братовчед.
	— Уверявам те, че съм точно такъв, какъвто ме е описал Харкъл — спокойно отвърна Малкор. — Бъди добре дошъл, Дризт До’Урден и ти, Уолфгар, сине на Беорнегар. Тази скромна кула рядко е посрещала такива високи гости!
	Той се поклони ниско, за да завърши изтънченото си и дипломатично (макар и не съвсем точно) приветствие.
	Вместо отговор, Уолфгар изръмжа насреща му:
	— Момчето не е сторило нищо лошо!
	— Така е — съгласи се Малкор, — справи се великолепно.
	После внезапно се досети и възкликна:
	— А! Ти се боиш за него? — той измери с поглед грамадния варварин, чиито вени още пулсираха от яд. — Уверявам те, че с него се държат прекрасно.
	— Не и ако съдя по онова, което видях със собствените си очи! — отвърна Уолфгар.
	— Той иска да стане магьосник — спокойно обясни Малкор без изобщо да се притеснява от заплашителното изражение на варварина. — Баща му е влиятелен земевладелец и ме помоли да го обучавам. Момчето има заложби, умно е, а и магията явно го влече. Ала магията, Уолфгар, съвсем не е толкова различна от онова, с което се занимаваш ти.
	Подигравателната усмивка на Уолфгар недвусмислено говореше, че двамата с магьосника не са на едно и също мнение.
	— Дисциплина — невъзмутимо продължи Малкор. — Каквото и да вършим в живота си, самодисциплината и контролът върху собствените ни постъпки са ключът към крайния успех. Момчето се стреми към високи върхове и могъщество, толкова голямо, колкото още не може да си представи. Ала ако не може да си държи устата затворена в продължение на един-единствен месец, аз нямам никакво намерение да си губя времето с него. Твоят спътник ме разбира.
	Уолфгар се обърна към Дризт, който стоеше до него със спокойно изражение на лицето.
	— Така е — каза елфът на приятеля си, — разбирам. Малкор е поставил момчето на изпитание. Така ще види докъде се простира способността му да изпълнява заповеди и колко дълбоко е желанието му да се занимава с магия.
	— Е, извинен ли съм? — попита магьосникът.
	— Това няма значение — изсумтя Уолфгар. — Не съм дошъл тук, за да се бия заради някакво си момче.
	— Разбира се — съгласи се Малкор. — Вашата работа не търпи отлагане, Харкъл ми каза всичко. Слезте при конюшните и се измийте. Момчето тъкмо слага масата за вечеря. Ще ви повика, когато всичко е готово.
	— Има ли си име? — саркастично попита Уолфгар.
	— Не, не и такова, което да си е заслужило досега — отсече Малкор.

	* * *

	Макар да нямаше търпение отново да се върне на пътя, Уолфгар не можеше да откаже великолепното угощение на Малкор Харпъл. Двамата с Дризт ядоха до насита, знаейки, че вероятно щяха да минат много дни, преди отново да могат да се нахранят добре.
	— Ще прекарате нощта тук — рече Малкор, когато приключиха с вечерята.
	— Мекото легло ще ви се отрази добре — отсече той, когато видя недоволното изражение на Уолфгар. — А утре ще потеглите още в ранни зори, обещавам.
	— Благодарим за поканата и с удоволствие ще се възползваме от нея — отвърна Дризт. — Тази кула със сигурност е по-удобна от коравата земя навън.
	— Прекрасно — каза Малкор. — А сега елате с мен, имам някои неща, които могат да ви бъдат от полза в тежкия път.
	С тези думи той ги поведе към долните нива на кулата. Докато вървяха, Малкор им разказа за архитектурата и особеностите й. Най-сетне свиха в един от многобройните, тънещи в мрак странични коридори, и се озоваха пред тежка врата.
	Прекрачиха прага, но Дризт и Уолфгар дълго време не можаха да помръднат от местата си — великолепната гледка, която се разкри пред тях, ги накара да онемеят от възхита. Намираха се в музея на Малкор, мястото, където той държеше колекцията си от всички прекрасни вещи (независимо магически, или не), които бе срещнал по време на многобройните си пътешествия. Тук имаше мечове и бляскави доспехи, митрален щит и дори короната на някакъв отдавна умрял крал. Стените бяха покрити с прастари гоблени, на светлината на факлите проблясваше стъклено ковчеже, пълно с безценни камъни и накити.
	Малкор се насочи право към един голям скрин в другия край на стаята и когато Дризт и Уолфгар най-сетне успяха да се съвземат от смайването си, той вече седеше върху него и небрежно подхвърляше във въздуха три конски подкови. Докато двамата го гледаха, магьосникът взе още една подкова и без да забавя движенията си дори за миг, я включи в танца на останалите три.
	— Омагьосани са — обясни той. — Когато подковете жребците си с тях, те ще препуснат по-бързо от всяко друго същество из тези земи. Е, само за кратко, разбира се, но достатъчно, за да ви отнесат до Града на бездънните води. А това си струва времето, което изгубихте, за да дойдете тук.
	— По две подкови на кон? — както винаги, Уолфгар бе изпълнен с недоверие.
	— Съмнявам се — спокойно отвърна Малкор без да се подразни от думите на уморения варварин. — Освен ако не искаш конят ти да се изправи на два крака и да хукне като човек?
	Той прихна, но Уолфгар остана все така намръщен. Като видя, че гостенинът не е в настроение за шеги, Малкор се прокашля и продължи:
	— Не се безпокой. Имам още четири. Говори се — тук той погледна към Дризт, — че малцина са по-ловки от елфите на мрака. А пък съм чувал от онези, които са виждали Дризт До’Урден да се бие или просто да се упражнява, че той е невероятно сръчен дори и сравнен с мрачните си събратя.
	Без дори за миг да прекъсва жонглирането, Малкор подхвърли една от подковите на Дризт.
	Той я улови и я подхвърли във въздуха, после продължи с втората и третата, които долетяха бързо една след друга. Без да откъсва поглед от Малкор, Дризт с лекота поддържаше бързия танц на подковите.
	Четвъртата дойде изненадващо ниско и той трябваше да се наведе почти до земята, за да я улови. В следващия миг над главата на Дризт вече проблясваха четири подкови и се въртяха толкова бързо, че на Уолфгар му бе трудно да ги следи.
	Младежът гледаше с любопитство, чудейки се защо ли магьосникът бе решил да изпита приятеля му по този чудноват начин.
	Малкор бръкна в скрина и извади още четири подкови.
	— Петата! — предупреди той и хвърли металния предмет към Дризт.
	Елфът я улови без да трепне и тя полетя заедно с останалите.
	— Дисциплина! — заяви Малкор, обръщайки се към Уолфгар. — Покажи му, елфе!
	Шестата, седмата и осмата подкова полетяха към Дризт със светкавична скорост. Той ги хвана без да изпусне нито една, твърдо решен да се справи с изпитанието на Малкор. Много скоро над главата на елфа проблясваха осем подкови, които ту падаха надолу, ту отново политаха нагоре, вплетени от ловките ръце на елфа в невероятен танц на хармония и ритъм. Сега вече Дризт разбра какво бе целял магьосникът през цялото време.
	Малкор застана до Уолфгар и отново го потупа по рамото.
	— Дисциплина — повтори той. — Погледни го, млади боецо — твоят приятел е господар на движенията си, а значи и на занаята си. Макар още да не можеш да го разбереш, ние двамата съвсем не сме толкова различни.
	Той задържа погледа на младежа със своя и добави:
	— Ние тримата не сме толкова различни. Различни методи — да, но едни и същи цели.
	В това време Дризт, който започна да се уморява от тази игра, улови подковите върху протегнатата си ръка, без да откъсва погледа си, в който се четеше одобрение, от Малкор. Елфът видя замисленото изражение на Уолфгар и се зачуди кое бе по-големият дар — магическите подкови или урокът.
	— Стига сме говорили за това — отсече Малкор и се насочи към онази част от стената, на която бяха закачени мечове и още много други оръжия.
	— Виждам, че едната ти ножница е празна — каза той на Дризт и свали един прекрасно изработен ятаган от стената. — Навярно това ще успее да запълни мястото на изгубеното оръжие.
	Дризт почувства силата на ятагана още докато го поемаше от ръцете на магьосника, усети изкусната изработка и съвършения баланс. Върху дръжката блестеше един-единствен искрящо син сапфир, чиито хиляди ъгълчета пречупваха светлината и я отразяваха по вълшебен начин.
	— Това е Сиянието — обясни Малкор. — Изкован е от елфите преди неизброими години.
	— Сиянието — повтори Дризт.
	Още преди елфът да довърши, острието се обви в синя светлина. Дризт усети внезапен прилив на енергия, идващ сякаш от самото сърце на оръжието и още по-ясно почувства скритата мощ на магическото острие. Той замахна няколко пъти и там, откъдето бе минал ятаганът, остана да блести светлина. Колко леко прорязваше въздуха и колко леко би посякъл всеки враг! Изпълнен с благоговение, Дризт прибра оръжието в ножницата си.
	— Надарено е с магията на онези сили, които всички Светли елфи почитат — рече Малкор. — С магията на звездите и луната, и с тайнствата, скрити в душите им. Ти го заслужаваш, Дризт До’Урден, и той ще ти служи добре!
	Дризт не знаеше как да отвърне на щедрия дар и ласкавите думи, но Уолфгар, трогнат от честта, която Малкор бе оказал на приятеля му, отвърна вместо елфа:
	— Приеми нашите благодарности, Малкор Харпъл! — каза той и се поклони ниско, изоставяйки дръпнатото си държание, — рядко се случваше някой да се държи с елфа така, както той заслужава.
	— Винаги слушай сърцето си, Уолфгар, сине на Беорнегар — отвърна магьосникът. — Гордостта може да бъде много полезна, ала може и да ти попречи да видиш истината за онова, което те заобикаля. Сега вървете, имате нужда от сън. Утре призори ще потеглите на път.

	* * *

	Дризт се надигна в леглото и се вгледа в спящия си приятел. Притесняваше се за него, още откакто потеглиха от тундрата, единственото място, което варваринът познаваше до този момент. Бяха прекосили половината Север в търсене на Митрал Хол и се бяха борили със зъби и нокти на всяка миля от пътя. Ала когато най-сетне откриха целта си, се оказа, че изпитанията им едва сега започват — Сребърните зали бяха пълни със зли създания и приятелите трябваше да си проправят път със сила. В тях Уолфгар загуби своя настойник, а Дризт — най-близкия си приятел. Останали без капка сила, двамата се довлякоха до Дългата седловина, а телата им отчаяно се молеха за почивка… дълга почивка.
	Ала не можеха да си позволят да загубят и ден. Риджис се намираше в лапите на Ентрери и единствената му надежда за спасение от ужасната смърт, която го чакаше в Калимпорт, бяха Дризт и Уолфгар. Дългата седловина бе краят на един път, но също и начало на друг, още по-дълъг и опасен.
	Дризт щеше да успее да се пребори с изтощението, ала Уолфгар изглеждаше мрачен и обзет от постоянно напрежение. Той бе още съвсем млад и напускаше Долината на мразовития вятър (единственият дом, който бе имал някога) за първи път в живота си. Сега онова сигурно кътче земя, където вечно се носеше песента на хапливия вятър, бе останало далеч на север.
	А Калимпорт се намираше още по-далеч на юг.
	Дризт се облегна назад, опитвайки да се успокои с мисълта, че Уолфгар сам бе решил да тръгне на път и че никой, нито дори той, неговият учител, не би могъл да го накара да се откаже.
	Елфът затвори очи. Най-доброто, което можеше да стори за себе си и за своя приятел, бе да се наспи добре, за да бъде готов да посрещне онова, което ги очакваше на следващата сутрин.

	* * *

	Няколко часа по-късно ученикът на Малкор ги събуди и безмълвно ги поведе към трапезарията, където магьосникът вече ги чакаше. На масата бе сложена обилна закуска.
	— Според думите на братовчед ми, пътят ви води на юг — каза Малкор. — Преследвате някакъв мъж, който е пленил приятеля ви, полуръст на име Риджис.
	— Мъжът се казва Ентрери — отвърна Дризт, — и, доколкото го познавам, ще ни бъде много трудно да го заловим. Тръгнал е към Калимпорт.
	— Ще ни бъде дори още по-трудно отпреди, когато поне знаехме, че все още се намира на пътя — Уолфгар обясняваше на Малкор, но Дризт разбра, че думите му бяха насочени много повече към него, отколкото към магьосника. — Сега можем само да се надяваме, че не се е отклонил.
	— Пътят му не е тайна — отговори Дризт. — Целта му е крайморският Град на бездънните води. Кой знае, може би вече е там.
	— Тогава значи е потеглил по море — предположи Малкор.
	Уолфгар замалко не се задави. Тази възможност изобщо не му бе минавала през ума.
	— Боя се, че е така — съгласи се Дризт. — Мислех си, че и ние ще трябва да направим същото.
	— Това е опасен път, а и струва много пари — каза Малкор. — Лятото наближава своя край и пиратите се събират за последните си набези на юг. Ако човек не успее да си уреди добър кораб…
	Магьосникът не довърши, но мълчанието му бе достатъчно красноречиво.
	— Само че вие нямате друг избор — продължи след малко той. — И най-бързият кон не може да се мери с никой кораб, а и пътят по море е по-пряк от този по суша, където трябва да се заобикалят безброй препятствия. Моят чирак вече сложи омагьосаните подкови на жребците ви, така че ще успеете да достигнете Града на бездънните води само след няколко дни.
	— А колко време ще трябва да плаваме? — попита смаяният Уолфгар, който все още не можеше да повярва, че Дризт ще се съгласи с предложението на магьосника.
	— Струва ми се, че младият ти приятел не разбира напълно пътя, по който е поел — обърна се Малкор към Дризт.
	Магьосникът постави вилицата си върху масата, после сложи още една, на десетина сантиметра от първата.
	— Това — обясни той и посочи първата вилица, — е Долината на мразовития вятър. А това тук е Здрачната кула, в която се намираме сега. Делят ги почти четиристотин мили.
	При тези думи магьосникът подхвърли една вилица на Дризт, който я сложи пред себе си, на около един метър от вилицата, която представляваше Здрачната кула.
	— Пътят, по който сте поели, е пет пъти по-дълъг от този, който сте оставили зад себе си. Две хиляди мили и няколко царства ви делят от Калимпорт — рече Малкор на Уолфгар и посочи третата вилица, която изобразяваше далечния южен град.
	— Та ние сме загубени! — простена Уолфгар, на когото такива огромни разстояния изглеждаха почти немислими.
	— Съвсем не — отвърна Малкор. — Със северния вятър в платната си ще се движите бързо и ще успеете да изпреварите първия сняг. А пък хората и земите на юг са доста по-гостоприемни от тукашните.
	— Ще видим — Дризт не изглеждаше особено убеден — за него „хора“ винаги означаваше „неприятности“.
	— За съжаление си прав — въздъхна Малкор, досещайки се за трудностите, които един Елф на мрака неминуемо срещаше сред обитателите на повърхността. — Ала аз имам още един дар за вас — карта, която още днес ще ви отведе до скъпоценно съкровище.
	— Още едно забавяне — възропта Уолфгар.
	— Изгубеното време е нищожна цена за онова, което ще спечелите. Това кратко отклонение ще ви спести много дни в населения Юг, където Елфът на мрака иначе би могъл да се движи само нощем.
	Дризт бе силно заинтригуван — Малкор явно разбираше тревогата му и като че ли предлагаше изход от безизходното положение. Елфът бе сигурен, че Югът, колкото и да е гостоприемен, щеше да затвори вратите си пред него. Градовете, които позволяваха на безчестния убиец да премине необезпокояван през тях, щяха да оковат него самия, дори ако само се приближеше до градската стена — Елфите на мрака се славеха като зли по природа и неописуемо жестоки. Малцина бяха онези, които успяваха да прозрат под черната кожа на Дризт До’Урден и да разберат, че той не е като събратята си.
	— На запад от тук — започна Малкор, — в края на една мрачна пътека в Гората на вечната пролет, в пещера от дървета живее чудовище, което местните жители наричат Агата. Легендата разказва, че е от елфическия род и някога е била могъща магьосница. Сега това злочесто създание живее след смъртта си и черната нощ е нейното време.
	Дризт и преди бе чувал за подобни създания, знаеше и как се наричат.
	— Банши? — досети се той.
	Малкор кимна.
	— Идете в бърлогата й, ако сте достатъчно смели — събрала е голямо съкровище и в него има нещо, което ще ти бъде от неоценима полза, Дризт.
	Магьосникът успя да прикове напълно вниманието на елфа — облегнат на масата, Дризт не изпускаше и дума от онова, което Малкор имаше да му каже.
	— Маска — обясни той. — Вълшебна маска, която ще скрие чертите ти на Мрачен елф и ще ти позволи да ходиш необезпокоявано на повърхността, като Светъл елф, или като човек, както предпочиташ.
	Дризт се облегна назад, уплашен от заплахата срещу самата му същност.
	— Разбирам колебанието ти — каза Малкор. — Тежко е да трябва да се криеш от онези, които те обвиняват несправедливо, и така сам да ги убедиш, че грозните им подозрения са верни. Ала помисли за пленения си приятел и знай, че единствено заради него си позволявам да ти предложа подобно нещо. Може и да успееш да прекосиш южните земи и така, елфе, но със сигурност няма да ти бъде лесно.
	Уолфгар прехапа устни и не каза нищо — Дризт трябваше да реши сам. Младежът знаеше, че дори тревогата му да не се забавят прекалено нямаше да натежи във вземането на това твърде лично решение.
	— Ще отидем в леговището й — проговори най-сетне Дризт. — И ще нося тази маска, ако се наложи.
	И като погледна към Уолфгар, добави:
	— Сега трябва да мислим само за Риджис.

	* * *

	Дризт и Уолфгар вече бяха възседнали конете си и разменяха последни думи с Малкор.
	— Пазете се от нея — каза Малкор и подаде на Дризт картата, която показваше пътя до бърлогата на баншито, както и още един пергамент с карта на южните земи. — Докосването й е леденостудено, а легендата твърди, че писъкът й носи смърт.
	— Писъкът й? — повтори Уолфгар.
	— Неземен вопъл, който е прекалено ужасен за ушите на смъртните — обясни Малкор. — Така че се пазете!
	— Не се тревожи — успокои го Дризт, — ще се пазим.
	— И никога не ще забравим гостоприемството и даровете на Малкор Харпъл! — добави Уолфгар.
	— Нито урока, надявам се — отвърна магьосникът и му смигна, извиквайки притеснена усмивка върху устните на варварина.
	Дризт се зарадва, че приятелят му поне донякъде се бе отърсил от сприхавото си настроение.
	В този миг съмна и кулата се стопи пред очите им.
	— Кулата изчезна, но магьосникът е тук — отбеляза Уолфгар.
	— Кулата изчезна, но вратата, която води вътре, е тук — поправи го Малкор и като направи няколко крачки назад, протегна ръка, която внезапно изчезна от погледите им.
	Уолфгар подскочи от изненада.
	— За онези, които знаят как да я открият — добави Малкор. — Онези, които са се посветили на магията.
	И като прекрачи вратата, която се намираше в някакво съвсем различно измерение, Малкор изчезна от погледа им. Миг по-късно до ушите на двамата приятели долетя гласът му:
	— Дисциплина! — провикна се той и Уолфгар разбра, че прощалните думи на магьосника се отнасят за него.
	Дризт пришпори коня си и разгъна картата, която бе получил от Малкор.
	— Харпъл? — попита той през рамо, имитирайки подигравателния тон на Уолфгар от предишната вечер.
	— Де да можеше всички харпъловци да са като Малкор — отвърна младежът.
	Той все още се взираше към празното място, където допреди миг се бе издигала кулата и мислеше за двата важни урока, които магьосникът му бе дал само за една нощ — за предразсъдъците и за скромността.

	* * *

	От вътрешността на дома си Малкор ги проследи с поглед, докато се отдалечаваха. Как му се искаше да може да се присъедини към двамата приятели и да се впусне в приключения, както бе правил неведнъж в младостта си, да открие правилния път и да го следва на всяка цена, изправяйки се срещу страшни опасности и свирепи врагове. Харкъл правилно бе преценил високите идеали на елфа и младия варварин и бе постъпил много добре като ги насочи за съвет към Малкор.
	Магьосникът се облегна на вратата. Уви, за него дните на приключения и опасности, дните на безстрашни походи в името на справедливостта, бяха безвъзвратно отминали.
	Ала случилото се през последния ден му вдъхна нова надежда — факелът, който той бе носил толкова години, бе преминал в сигурни ръце.

	2
	Десетки хиляди малки свещици

	Хипнотизиран от неспирния танц на рубина, палачът се взираше в глъбините на камъка, докато лекичко го полюляваше на светлината на свещта. Рубинът поглъщаше мекия светлик и го пречупваше в безброй миниатюрни отражения — никой скъпоценен камък не би могъл да има толкова много и толкова съвършено шлифовани ръбчета.
	И все пак безбройните отражения съществуваха — истински водовъртеж от безброй мънички свещици, които го въвличаха все по-дълбоко в червената омая на камъка. Тази красота не бе излязла изпод ръцете на обикновен златар, нямаше длето на този свят, което да създаде подобно съвършенство. Медальонът бе сътворен с помощта на магия и цялата тази прелест, напомни си Ентрери, имаше за цел да увлече всеки, който се взреше в нея, в глъбините на камъка, към спокойствието на огненочервеното му сърце.
	Десетки хиляди малки свещици.
	Нищо чудно, че така лесно бе успял да убеди капитана да ги закара до Калимпорт. Трудно бе да устоиш на внушенията, които идваха от дълбините на прекрасния камък. Внушения, които навяваха усещане за мир и покой, думи, тихо нашепвани от добър приятел…
	Обикновено мрачното изражение на убиеца отстъпи място на усмивка. Ако само се оставеше на омайващия покой, който се излъчваше от рубина…
	Напрягайки цялата си воля, Ентрери откъсна поглед от камъка и потри очи, смаян, че дори човек като него, за когото самоконтролът бе най-важното нещо в живота, се бе поддал на магията му. Той хвърли поглед към другия край на каютата, където се бе свил Риджис, изпълнен с тъга и отчаяние.
	— Вече разбирам какво те е накарало да откраднеш рубина — обърна се Ентрери към полуръста.
	Изненадата от това, че убиецът се бе обърнал към него (нещо, което Ентрери не бе правил, откакто се бяха качили на кораба в Града на бездънните води), откъсна Риджис от мислите му.
	— Разбирам и защо Пук паша така отчаяно иска да си го върне обратно — думите на Ентрери бяха отправени колкото към пленника, толкова и към него самия.
	Риджис наклони глава на една страна и се вгледа в палача. Възможно ли бе рубиненият медальон да покори дори Артемис Ентрери?
	— Наистина, камъкът е приказно красив — предпазливо рече Риджис, без да знае как да възприеме това неочаквано разбиране от страна на студения убиец.
	— Много повече от обикновен камък — разсеяно отвърна Ентрери, докато погледът му непрестанно се връщаше обратно към загадъчния, хипнотизиращ танц на отразената от рубина светлина.
	Риджис разпозна умиротвореното изражение, което бе изгладило чертите на Ентрери — той самият бе изглеждал по същия начин, когато за първи път видя прекрасния медальон на пашата. По онова време беше преуспяващ крадец и водеше богат, изпълнен с удобства живот в Калимпорт. Ала омаята на рубина се бе оказала по-силна от благата, които му предлагаше гилдията на крадците.
	— Кой знае, може би рубинът открадна мен — обади се Риджис отново, подтикван от внезапен импулс.
	Оказа се, че е подценил волята на Ентрери. Палачът му хвърли студен поглед, а кривата му усмивка говореше недвусмислено, че знае накъде бие полуръстът.
	Ала Риджис, който се вкопчваше дори в най-дребната надежда, продължи:
	— Мисля, че силата на камъка ме победи. Това не може да се нарече престъпление, аз просто нямах друг избор…
	Острият смях на Ентрери го накара да замълчи.
	— Значи си или крадец, или слабак — изръмжа той. — Какъвто и да е случаят, в сърцето ми няма да намериш и капчица милост. Напълно заслужаваш гнева на Пук.
	При тези думи убиецът подхвърли медальона във въздуха, после го улови и го мушна в кесийката, която висеше на кръста му.
	След това бръкна по-дълбоко в торбичката и извади друг предмет — изящна ониксова статуетка, издялана във формата на пантера.
	— Разкажи ми за нея — заповяда той на пленника.
	Риджис отдавна се чудеше кога ли Ентрери ще прояви интерес към фигурката. Беше го видял да си играе с нея край Клисурата на Гарумн в Митрал Хол, за да подразни Дризт, ала оттогава повече не бе виждал магическия предмет.
	Той безпомощно сви рамене.
	— Няма да повтарям — заплаши го Ентрери и онази смразяваща увереност в надвисналата гибел, онзи всепоглъщащ ужас, който сковаваше всичките му жертви, прекърши Риджис.
	— На елфа е — заекна той. — Казва се Гуен…
	Риджис бързо млъкна, когато видя как убиецът стисна изумрудената кама със свободната си ръка, готов да я запрати срещу него.
	— Да не би да се опитваш да повикаш съюзник? — злобно изсъска палачът и пусна статуетката в кесийката си. — Знам името на звяра, полуръсте. И мога да те уверя, че докато котката пристигне, вече ще си мъртъв.
	— Боиш се от котката? — престраши се да попита Риджис.
	— Не поемам ненужни рискове — отсече Ентрери.
	— А защо не я повикаш сам? — не отстъпваше Риджис, мъчейки се да наклони везните в своя полза. — Ще ти бъде другар в дългите, самотни пътешествия.
	Подигравателният смях на убиеца огласи каютата.
	— Другар? За какво ми е притрябвал другар, глупав полуръст? Какво ще спечеля?
	— Заедно ще сте по-силни — отвърна Риджис.
	— Глупак! Ето къде грешиш жестоко. На път другарите носят само зависимост и гибел! Виж себе си, приятелю на елфа! Каква сила донесе ти на Дризт До’Урден? Той се втурва да те спасява, да изпълни онова, което ти дължи като приятел — Ентрери се изплю с отвращение, сякаш думата го бе омърсила. — Втурва се право в лапите на смъртта!
	Риджис провеси глава и не каза нищо — Ентрери беше прав. Приятелите му се впускаха в опасности, които дори не можеха да си представят, само заради него и грешките, които бе направил много преди да ги срещне.
	Ентрери прибра изумрудената кама в ножницата и скочи от мястото си.
	— Порадвай се на нощта, малки крадецо. Почувствай милувката на брулещия морски вятър, наслади се на всички удоволствия, които ще ти предложи това пътешествие — така, както би им се насладил осъденият на смърт. Защото за теб Калимпорт означава сигурна смърт… за теб и за твоите приятели! — с тези думи Ентрери излезе от каютата, хлопвайки вратата с всичка сила.
	Но не я заключи, забеляза Риджис. Никога не заключваше вратата! Не че имаше нужда, разгневен на самия себе си, трябваше да признае полуръстът. Единствената верига, която Ентрери използваше, бе ужасът, но нейната хватка бе по-сигурна от най-тежките железни окови. Нямаше къде да избяга, нямаше къде да се скрие.
	Риджис отпусна глава върху ръцете си. Сега, когато убиецът го нямаше, цялото му същество се съсредоточи върху поклащането на кораба и еднообразното проскърцване на старите греди, а тялото му сякаш отмерваше ритъма на неспирното движение.
	Усети как вътрешностите му се надигат.
	Полуръстовете не обичаха морето, а Риджис се боеше от него повече и от събратята си. Ентрери надали можеше да измисли по-голямо мъчение за Риджис от това пътуване с кораб през Саблено море.
	— О, не! — изстена полуръстът. — Не отново!
	Останал без сили, той едва успя да се добере до люка на каютата, отвори го и показа глава навън, вдишвайки свежия нощен въздух.

	* * *

	Плътно увит с плаща си, Ентрери крачеше по празната палуба. Високо над главата му вятърът издуваше платната на кораба и той се носеше на юг, тласкан от първите зимни вихрушки. Безброй звезди обсипваха тъмното небе и блещукаха в безкрайния простор чак до далечния, потънал в мрак хоризонт, където небето и океанът се сливаха в едно.
	Убиецът отново извади рубинения медальон, оставяйки звездната светлина да пробуди магията му, и се вгледа в него, твърдо решен да разбере тайната на прекрасния предмет преди пътуването да е достигнало своя край. Пук паша щеше да бъде невероятно щастлив, когато отново си възвърнеше медальона. Та нали само благодарение на него се бе сдобил с такава безгранична власт! Много повече власт, даде си сметка Ентрери, отколкото който и да било друг от неговите предшественици. С помощта на медальона Пук паша превръщаше враговете си в приятели, а приятелите — в роби.
	— Дори и мен? — зачуди се той, омагьосан от хилядите миниатюрни звездици, които се отразяваха в прекрасния камък. — Бил ли съм и аз негова жертва? Или може би ще стана?
	Струваше му се невъзможно той, Артемис Ентрери, да бъде покорен от магия, но и не можеше да отрече току-така очевидната сила на рубина.
	Ентрери се изсмя на глас. Кормчията, единственият човек, който се намираше на палубата по това време, му хвърли любопитен поглед, после отново потъна в собствените си мисли.
	— О, не — прошепна Ентрери на рубина. — Никога вече няма да имаш власт над мен. Не и сега, когато знам номерата ти, а и имам дълги дни пред себе си, за да ги изуча още по-добре! Ще поема по примамливия път, който се простира пред всеки, взрял се в аленото ти сърце, и ще се върна обратно като победител.
	Засмя се отново и окачи златната верижка на врата си, мушвайки медальона под кожената си дреха.
	После бръкна в кесийката си, стисна малката ониксова статуетка и отправи поглед на север.
	— Виждаш ли какво става, Дризт До’Урден? — попита той в нощта, макар да знаеше отговора.
	Далеч, далеч оттук, в Града на Бездънните води или в Дългата седловина, или някъде между тях, лавандуловите очи на елфа неотклонно се взираха на юг.
	И двамата знаеха, че им бе писано да се срещнат отново. Веднъж вече се бяха изправяли един срещу друг, в Митрал Хол, древното джуджешко царство, но тогава битката им завърши без победител.
	Ала победител трябваше да има.
	Никога преди палачът не бе срещал някого, който да може да се мери с него по бързина и чиито оръжия да са така смъртоносни, както собствената му изумрудена кама и сега споменът за двубоя с Дризт До’Урден не му даваше покой. Двамата така си приличаха, движенията им бяха в съвършена хармония и се допълваха едно друго, сякаш бяха част от един и същи танц. И все пак елфът — състрадателен и загрижен за другите — притежаваше човечност, от която Ентрери отдавна се бе отказал като от никому ненужна стара вещ. Подобни чувства, подобна слабост, убеден бе той, нямаха място в сърцето на истинския боец.
	Убиецът конвулсивно сви юмруци и яростно си пое дъх.
	— Ела, Дризт До’Урден! — процеди той през стиснати зъби. — Да видим кой е по-силен!
	В гласа му се усещаше непоклатима решителност, примесена с едва доловим страх. Това щеше да бъде най-голямото предизвикателство в живота и на двамата, абсолютното изпитание на онези идеи и принципи, които ръководеха всяка тяхна постъпка и ги превръщаха в коренно различни личности. За Ентрери този двубой не можеше да свърши наравно. Той бе продал душата си в замяна на уменията си и ако Дризт До’Урден го победеше, ако дори никой от двамата не успееше да надвие другия, целият живот на убиеца щеше да се окаже една огромна, жестока лъжа.
	Ала той не мислеше така.
	Ентрери живееше, за да побеждава.

	* * *

	Тази вечер Ентрери не бе единственият, който гледаше нощното небе. Свежият въздух беше успокоил стомаха му и сега Риджис съзерцаваше далечните звезди, а мисълта му се рееше назад към неговите приятели и Долината на мразовития вятър. Колко такива нощи бяха прекарали, греейки се на веселия пламък на огъня и разказвайки си истории за приключения и храбри подвизи, или пък просто седяха един до друг, потънали в собствените си мисли и щастливи, че са заедно. Долината на мразовития вятър беше неплодородна ветровита тундра, земя със суров климат и сурови обитатели, ала приятелството на Бруенор, Кати-Бри, Дризт и Уолфгар го сгряваше и в най-студените нощи и го защитаваше от брулещия северен вятър.
	От целия си петдесетгодишен живот Риджис бе прекарал по-малко от десет години в Долината и, погледната от този ъгъл, тя не бе нищо повече от временен пристан, просто още една спирка в безкрайното пътуване, в което се бе превърнал животът му след кражбата на медальона. Ала сега, когато отново се завръщаше в южното царство, Риджис почувства, че единственият истински дом, който бе имал някога, е Долината на мразовития вятър. И че приятелите, които толкова често бе приемал за даденост, бяха единственото му семейство.
	Той се отърси от самосъжалението и се замисли над онова, което му предстоеше. Дризт щеше да дойде за него, навярно Уолфгар и Кати-Бри също щяха да се присъединят.
	Ала не и Бруенор.
	Цялото облекчение, което Риджис изпита, когато Дризт се завърна жив и здрав от недрата на Митрал Хол, се бе сгромолясало в Клисурата на Гарумн заедно с безстрашното джудже. Риджис никога нямаше да забрави онзи ден, когато се озоваха между прииждащите пълчища сиви джуджета и огромния дракон на мрака. Тогава Бруенор бе успял да им отвори път за бягство, макар и с цената на собствения си живот — беше скочил върху дракона с буренце горяща мазнина, повличайки звяра и себе си в бездънната пропаст.
	Риджис потръпна от болка при спомена за онзи ужасен ден. При цялата си грубоватост и непрестанното мърморене, Бруенор Бойният чук си оставаше най-скъпият му приятел.
	Една звезда се откъсна от небесния свод и полетя надолу, оставяйки ярка диря след себе си. Корабът продължаваше да се полюшва леко върху вълните, тръпчивият, солен мирис на океана бе все така силен, ала тук, до отворения люк, свежестта на ясната нощ успокояваше стомаха му и Риджис не усещаше гадене — само тиха скръб при спомена за лудите дни, прекарани с джуджето. Пламъкът на живота на Бруенор Бойния чук бе горял буйно и ярко, като факла, разпалвана от неспирен вятър, и бе угаснал в бой, както подобава на истински герой.
	Останалите приятели на Риджис обаче бяха успели да се спасят. Полуръстът бе сигурен в това, така сигурен, както бе и Ентрери. Те щяха да му се притекат на помощ. Дризт щеше да дойде и да оправи всичко.
	Риджис трябваше да вярва в това.
	Що се отнася до него — задачата му бе ясна. Когато стигнеше в Калимпорт, Ентрери веднага щеше да се съюзи с хората на Пук паша. Там палачът щеше да е у дома си — щеше да познава всяко ъгълче на мястото и всички преимущества щяха да са на негова страна. Риджис трябваше да го забави.
	Ясната цел, която си бе поставил, му вдъхна нови сили и той се огледа из каютата, търсейки нещо, което да му даде идея какво да направи, ала погледът му неотклонно се насочваше към горящата свещ.
	— Пламък! — промърмори и по лицето му плъзна лукава усмивка.
	Отиде до масата и извади свещта от поставката й. Около фитила проблясваше миниатюрно восъчно езерце. Езерце, чийто допир означаваше пареща болка.
	Ала Риджис не се поколеба дори за миг.
	Нави единия си ръкав и наклони свещта над ръката си, изкривявайки лице от болка. Скоро цялата му ръка се покри с големи капки восък.
	Трябваше да забави Ентрери.

	* * *

	На следващата сутрин Риджис се появи на палубата — нещо, което му се случваше много рядко. Утрото бе ясно и свежо и той искаше да приключи с онова, което си бе наумил, преди слънцето да се издигне твърде високо и палещите му лъчи да се смесят по особено неприятен начин със студените пръски солена вода. Риджис стоеше до перилата на борда и си повтаряше онова, което трябваше да каже, опитвайки се да събере кураж да се противопостави на неизречените заплахи на Ентрери.
	В този миг Ентрери застана до него! Риджис с всичка сила се вкопчи в перилото, ужасен при мисълта, че убиецът някак си бе успял да се досети за неговия план.
	— Ето го брегът — рече Ентрери.
	Риджис проследи погледа му към хоризонта и далечната тъмна линия земя.
	— Отново се вижда, а и не е никак далече — продължи Ентрери и се обърна към пленника, а на устните му играеше обичайната зла усмивка.
	Риджис сви рамене.
	— Твърде далече е.
	— Може би — отвърна палачът. — Ала кой знае, току-виж си успял да се добереш дотам, макар че дребната ти раса не се слави с особена любов към плуването. Как мислиш, какви са шансовете ти?
	— Не мога да плувам — отсече Риджис.
	— Колко жалко! — изсмя се Ентрери. — Все пак, ако си промениш мнението и решиш да си опиташ късмета, първо ме предупреди.
	Напълно объркан, Риджис направи крачка назад.
	— Няма да те спирам — увери го Ентрери. — Просто не искам да изпусна представлението.
	Объркването на Риджис отстъпи място на гняв. Ясно бе, че му се подиграват, макар все още да не можеше да разбере какво цели Ентрери.
	— Из тези води плават интересни риби — небрежно вметна убиецът и отново погледна към морето. — Хитри риби. Следват кораба и чакат някой да падне зад борда.
	Той хвърли поглед към Риджис, за да види реакцията му и като се убеди, че е успял да прикове цялото му внимание, продължи:
	— Единственото, което се вижда от тях, е острата им перка, която пори вълните като нос на кораб. Ако гледаш достатъчно дълго, няма как да не ги видиш.
	— И защо ще искам да ги виждам?
	— Акули, така се наричат — продължи Ентрери без да обръща внимание на думите на полуръста.
	После извади камата си и одраска единия си пръст, така че върху раничката заблестя капка кръв.
	— Великолепни риби. Острите им зъби са дълги като ками, а с огромните си челюсти могат да прехапят човек на две — той впери пронизващ поглед в Риджис. — Или да налапат цял полуръст.
	— Аз не мога да плувам — изръмжа Риджис, на когото зловещите, макар и неоспоримо ефективни методи на убиеца, никак не се понравиха.
	— Жалко! — злобният смях на Ентрери отново огласи палубата. — Все пак, кажи ми, ако си промениш мнението.
	И той се отдалечи, а плащът му се развяваше зад него.
	— Проклет да си! — процеди Риджис.
	После отново се запъти към перилата, ала при вида на дълбоката вода, която проблясваше долу, бързо промени решението си и се отправи към средата на палубата, където бе далеч по-сигурно.
	Корабът се заклати по-силно — океанът напомняше за себе си и Риджис почувства как вътрешностите му отново се надигат…
	— Глей да не паднеш през борда! — при тези думи Риджис се обърна и видя нисък кривокрак моряк; широката му усмивка разкриваше само няколко зъба, а очите му бяха присвити — явно беше кривоглед. — Морето май не ти понася, а?
	Риджис потръпна конвулсивно, мъчейки се да прогони замайването — трябваше да свърши онова, което си бе наумил.
	— Не, от другото е — отвърна той.
	Морякът не обърна особено внимание на думите му и се накани да си тръгне, все още широко засмян. Няколкото зъба в устата му проблеснаха, изпъквайки още по-ярко на фона на почернялото му (от слънцето и от мръсотия) лице.
	— Благодаря за загрижеността все пак — Риджис знаеше, че на всяка цена трябва да го задържи още малко. — А и за смелостта да ни откарате до Калимпорт.
	Морякът спря, озадачен от думите на полуръста.
	— Че ний и друг път сме ’зимали хора дето искат да идат на юг — рече той, мъчейки се да разбере какво точно искаше да каже дребният пътник с онова за „смелостта“.
	— Е, да, но като се има предвид опасността… не, че е чак толкова голяма, разбира се — бързо добави Риджис, за да създаде впечатление, че всъщност изобщо не иска да привлича вниманието на моряка към непозната опасност. — Пък и не е важно. В Калимпорт бързо ще намерим лек.
	После додаде съвсем тихо, сякаш не искаше морякът да го чуе:
	— Ако успеем да се доберем живи дотам…
	— Ей, я чакай малко! — усмивката бързо изчезна от лицето на моряка и той направи няколко крачки към полуръста.
	Изведнъж, сякаш пронизан от внезапна болка, Риджис извика и се вкопчи в рамото си. Лицето му се изкриви в болезнена гримаса и докато се преструваше, че се бори с това, което го раздира отвътре, той успя да отчопли засъхналия восък от ръката си и да разкървави малката раничка отдолу. Изпод ръкава му се стече алена струйка.
	Точно както бе очаквал, морякът го сграбчи и дръпна ръкава му над лакътя.
	— Изгорено? — попита той при вида на раната.
	— Не го пипай! — дрезгаво изшептя Риджис. — Така се предава… или поне така мисля.
	Морякът видя и останалите белези и ужасено отдръпна ръка.
	— Тук няма огън! Къде си се изгорил?
	Риджис безпомощно сви рамене.
	— Просто се появяват. Отвътре.
	Сега бе ред на моряка да пребледнее.
	— Ала аз ще издържа до Калимпорт! — Кой знае защо думите на полуръста изобщо не прозвучаха убедително. — Нужни са поне няколко месеца, докато изгори вътрешностите ти. А и повечето от раните ми са съвсем скорошни.
	Риджис сведе поглед и посочи белезите по ръката си.
	— Нали виждаш? Съвсем скорошни.
	Ала когато вдигна поглед, морякът вече го нямаше — той с всички сили бързаше към каютата на капитана.
	— Да те видим сега, Артемис Ентрери! — прошепна Риджис.

	3
	Гордостта на Зайчев дол

	— Това се фермите, за които спомена Малкор — обади се Уолфгар, когато двамата с Дризт заобиколиха няколко дървета, които се издигаха в края на голямата гора. По източната й граница, на юг от двамата приятели, се бяха скупчили десетина къщурки, заобиколени от останалите три страни от обширни, вълнисти поля.
	Уолфгар насочи коня си натам, но Дризт го спря.
	— Това са обикновени хорица — обясни той. — Селяни, безвъзвратно оплетени от десетки суеверия и предразсъдъци. Надали ще приемат един Елф на мрака сред себе си. Нека да идем през нощта.
	— А защо не се опитаме да открием пътя без тяхна помощ — предложи Уолфгар, комуто никак не се нравеше мисълта да изгубят още един ден.
	— И да се загубим в гората? — отвърна Дризт и слезе от коня си. — Почини си, приятелю, тази нощ ни чака изпитание.
	— Нейното време — нощта — отбеляза Уолфгар, припомняйки си думите на Малкор за баншито.
	Усмивката на Дризт стана още по-широка.
	— Но не и тази нощ — прошепна той.
	Уолфгар видя познатия опасен блясък в лавандуловите очи на приятеля си и послушно скочи от седлото. Дризт вече се подготвяше за предстоящата битка, а гъвкавите му мускули потрепваха от нетърпение. Ала колкото и голяма да бе увереността му в силите на елфа, Уолфгар не можа да потисне ледената тръпка, която пробяга по тялото му при мисълта за свръхестественото чудовище, което не принадлежеше нито към света на живите, нито към мрачния свят на мъртъвците и срещу което щяха да се изправят съвсем скоро.
	В непрогледната нощ.

	* * *

	Прекараха деня в спокоен сън и приятен отдих, наслаждавайки се на веселото чуруликане на птичките и палавите игри на катеричките, които вече се приготвяха за зимата. Гората излъчваше умиротворяващ покой. Ала когато слънцето се скри и над земята запълзя сивкав здрач, Гората на вечната пролет изведнъж стана съвсем различна. Под гъстите клони на дърветата натегна непрогледен мрак, между високите дънери надвисна потискаща тишина — неспокойното безмълвие на стаена опасност.
	Дризт събуди Уолфгар и двамата незабавно поеха на юг, без дори да хапнат нещо преди това. Няколко минути по-късно се намираха пред портата на най-близката ферма. За щастие, нощта бе тъмна и безлунна и никой не можеше да се досети, че във вените на Дризт тече кръвта на Мрачен елф, освен ако не се доближеше твърде много до него.
	— Казвайте какво ви води насам или си вървете! — разнесе се заплашителен глас откъм ниските покриви, още преди двамата приятели да успеят да почукат на вратата.
	Дризт, който бе очаквал нещо подобно, отвърна без колебание:
	— Идваме да разчистим една сметка.
	— Какви врагове може да има някой като теб в Зайчев дол? — не отстъпи гласът.
	— Във вашето прекрасно градче? — престори се на изненадан Дризт. — Не, врагът, заради когото сме тук, е и ваш враг.
	Над тях се разнесе шумолене и много скоро иззад ъгъла на фермата се зададоха двама мъже с лъкове в ръце. Дризт и Уолфгар бяха сигурни, че още много очи (и лъкове) са насочени към тях от покрива на фермата, а и откъм съседните постройки. За обикновени селяни тези хора бяха организирали отбраната си много добре.
	— Общ враг? — попита един от тях, същият, който бе говорил досега. — Та ние никога не сме имали вземане-даване с някой от твоята раса, елфе, нито пък със събратята на приятеля ти великан!
	Уолфгар свали Щитозъб от рамото си, при което откъм покривите се разнесе неспокойно шумолене.
	— Защото никога досега не сме минавали през вашия град — неприветливо отвърна младежът — никак не му харесваше да го наричат великан.
	Дризт побърза да се намеси.
	— Наш приятел бе убит недалеч от тук, край една мрачна пътечка в гората. Казаха ни, че вие можете да ни покажете пътя.
	Внезапно вратата на фермата се отвори и отвътре се показа една престаряла сбръчкана жена.
	— Какво искате от призрака на гората, а? — гневно се провикна старицата. — Че тя не закача никой, дето не й се бърка в работата!
	Дризт и Уолфгар се спогледаха, озадачени от неочакваното отношение на старицата. Ала мъжът, който бе говорил допреди малко, явно бе съгласен с нея.
	— Така е! Оставете Агата на мира!
	— Вървете си! — чу се друг глас откъм покрива.
	Уолфгар, разтревожен да не би фермерите да са попаднали под властта на някаква зла магия, стисна бойния чук още по-здраво, но Дризт усети нещо друго в гласовете им.
	— Чувал съм, че призракът, тази Агата, била зъл дух — спокойно рече той. — Може би не съм разбрал добре — след като я защитават добри хора.
	— Ха, зъл дух! Че какво й е злото? — сопна се старицата и навря сбръчканото си лице и съсухрената си фигурка по-близо до Уолфгар.
	Младежът предпазливо отстъпи назад, макар че приведеното тяло на старата жена едва стигаше до кръста му.
	— Агата защитава дома си — добави мъжът, който още стоеше край ъгъла на фермата, стиснал лъка си в ръка. — Горко на онзи, който отиде там!
	— Горко му! — извика старицата и като се приближи още по-близо до Уолфгар, мушна костеливия си пръст в гърдите на якия исполин.
	Това беше повече, отколкото Уолфгар можеше да понесе.
	— Назад! — изрева той и стисна Щитозъб, а мускулите му се напрегнаха и почервеняха от притока на кръв.
	Старицата изпищя и ужасено се втурна обратно във фермата, захлопвайки вратата зад себе си.
	— Жалко! — прошепна Дризт, който прекрасно знаеше какво ще последва, после се хвърли настрани и се претърколи колкото се може по-надалече.
	Точно навреме, за да избегне стрелата, която изсвистя откъм покрива и се заби там, където бе стоял допреди малко.
	Уолфгар, очаквайки някоя стрела да полети и към него, също не остана на мястото си. Вместо това обаче, от най-близкия покрив скочи някакъв мъж, с явното намерение да се приземи върху исполина и да го повали на земята със силата на скока си. Уолфгар протегна ръка и сграбчи нападателя си още преди краката му да докоснат земята. Стиснат от здравата десница на огромния варварин, човекът остана да виси във въздуха.
	В същото време Дризт скочи на крака и светкавично се втурна към двамата мъже, които все още стояха до ъгъла на фермата. Двамата дори не успяха да опънат лъковете си. За техен още по-голям ужас, мъжете едва сега забелязаха, че онзи, чиито ятагани бяха опрени в гърлата им и който можеше да ги посече с едно-единствено движение, беше Елф на мрака. Ала дори кожата на нападателя им да бе бяла като кожата на някой Светъл елф, пламъкът, който гореше в лавандуловите очи, пак щеше да ги накара да изтръпнат от ужас и безсилие.
	Минаха няколко секунди, през които нищо не помръдваше, с изключение на тримата фермери, които трепереха от страх. Най-сетне Дризт наруши мълчанието:
	— Злощастно недоразумение — обърна се той към тримата селяни, после направи крачка назад и прибра ятаганите си.
	— Пусни го! — рече той на Уолфгар и побърза да добави — Внимателно!
	Уолфгар помогна на човека да стъпи на краката си, но фермерът се строполи на земята без да откъсва ужасения си, пълен със страхопочитание, поглед от грамадния варварин.
	Уолфгар продължи да гледа заплашително — просто, за да не позволи на фермера да се отпусне прекалено много.
	Вратата на къщата се отвори и старицата отново се показа, този път доста по-боязливо.
	— Нали няма да убиете горката Агата? — примоли се тя.
	— Недейте! — обади се мъжът, който бе говорил преди, а гласът му трепереше на всяка дума. — Тя не прави лошо никому, стига да не прекрачва прага на дома й.
	Дризт погледна към Уолфгар.
	— Няма — отвърна младежът. — Ще отидем при Агата и ще свършим работата, заради която сме дошли. Ала ви обещавам, че ще я пощадим.
	— Покажете ни пътя — рече Дризт.
	Двамата мъже до фермата се спогледаха и се поколебаха.
	— Веднага! — изрева Уолфгар на човека, който още трепереше в краката му.
	— При брезовия гъстак! — побърза да отговори мъжът. — Пътеката започва там и продължава на изток. Доста лъкатуши, ама иначе не е обрасла с храсталаци.
	— Сбогом, Зайчев дол — рече Дризт и се поклони ниско. — Де да можехме да поостанем тук и да разсеем страха ви от нас! Уви, чака ни дълъг път и неотложна задача.
	Двамата с Уолфгар скочиха върху конете и се наканиха да препуснат на изток.
	— Почакайте! — извика старицата след тях.
	Жребците забавиха крачка и двамата приятели погледнаха назад.
	— Кажете ни кои сте вие, безстрашни — или безразсъдни — воини!
	— Уолфгар, син на Беорнегар! — провикна се варваринът и се изпъчи гордо, макар да се опитваше да звучи скромно. — И Дризт До’Урден!
	— Чувал съм тези имена! — възкликна един от фермерите.
	— Тепърва ще слушате за тях! — зарече се Уолфгар, после изчака Дризт да продължи напред и препусна след него.
	Дризт не бе много сигурен, доколко бе разумно да казват истинските си имена наляво и надясно, издавайки по този начин местонахождението си, не и сега, когато Артемис Ентрери непрестанно се обръщаше назад, за да разбере докъде са стигнали преследвачите му. Ала когато видя широката, горда усмивка върху лицето на младежа, елфът замълча и остави приятеля си да се позабавлява.

	* * *

	Когато къщите на селцето се превърнаха в далечни светли точици зад гърбовете им, Уолфгар стана по-сериозен.
	— Не ми се сториха зли — обърна се той към Дризт, — и все пак защитаваха духа. Дори са му дали име! Дали зад нас не се надига черен мрак?
	— Не — отвърна Дризт — Зайчев дол е точно това, което изглежда на пръв поглед — обикновено селце, в което живеят добри и честни хора.
	— Ами Агата?
	— Из тези земи има десетки подобни места — обясни Дризт. — Владетелите, които царуват тук, дори не са чували за тях, много от селцата си нямат дори име. Ала съм сигурен, че всички — дори и владетелят на Града на бездънните води — са чували за Зайчев дол и призрака от Гората на вечната пролет.
	— Агата ги прави известни — заключи Уолфгар.
	— А ги и защитава без съмнение — добави Дризт.
	— Кой ли разбойник ще се осмели да върлува по пътищата, водещи към Зайчев дол, когато знае, че из тези земи броди зъл дух! — засмя се Уолфгар. — И все пак, странничък ми се вижда този съюз.
	— И така да е, не е наша работа — каза Дризт и спря коня си. — Това трябва да е гъстакът, за който говореше онзи човек.
	При тези думи той посочи към една малка брезова горичка, сгушена недалеч от тях. Отвъд нея, мрачна и загадъчна, тъмнееше Гората на вечната пролет.
	Конят на Уолфгар сви уши назад.
	— Близо сме — досети се младежът и скочи от седлото.
	Двамата спънаха конете и навлязоха сред брезовите дръвчета. С обичайната си мека походка, Дризт се движеше напълно безшумно, ала на Уолфгар му бе трудно да си проправя път през гъсталака и при всяка негова стъпка из гората отекваше шумен пукот от строшени клони.
	— Ще я убием ли? — попита той приятеля си.
	— Само ако нямаме друг избор — отвърна Дризт. — Тук сме заради маската, а и дадохме дума на селяните.
	— Тази Агата надали ще ни даде съкровищата си доброволно — напомни му Уолфгар.
	Много скоро и последната бреза остана зад гърба им. Сега пред тях тъмнееха огромни дъбове, между които се виеше малка пътечка — оттук започваше Гората на вечната пролет.
	— Пази тишина — прошепна Дризт, после издърпа Сиянието от ножницата си — синкавият светлик щеше да им показва пътя в мрака.
	Дърветата сякаш се скупчиха още по-близо до тях; задушаващата тишина, която тегнеше във въздуха, ги караше да се стряскат от звука на собствените си стъпки. Дори Дризт, който бе прекарал векове в недрата на земята, усещаше как смазващата тежест на това най-мрачно кътче от Гората на вечната пролет го притиска и изцежда силите му. Из цялото място витаеше зло и дори да бяха имали някакви съмнения, сега и двамата приятели бяха сигурни — тук наистина живееше банши. Дризт извади тънка свещ и като я счупи надве, подаде едната половинка на Уолфгар.
	— Запуши си ушите — почти беззвучно прошепна той и повтори думите на Малкор, — писъкът й носи смърт.
	Не им беше трудно да следват пътя, въпреки гъстия мрак, в който тънеше всичко наоколо — с всеки изминал миг усещането за могъщо зло тегнеше все по-силно върху плещите им. Не бяха вървели много дълго, когато съзряха огън в далечината. Двамата приятели инстинктивно се снишиха към земята и тръгнаха натам.
	Пред тях се издигаше нещо подобно на купол от клони — пещерата от дървета, в която живееше баншито. Единственото място, откъдето можеше да се влезе, бе малък отвор, през който едва можеше да пропълзи човек. Мисълта да влязат в осветената пещера на четири крака, изобщо не се понрави на двамата приятели. Уолфгар вдигна Щитозъб с намерението да пробие по-голяма врата и като даде знак на Дризт, смело закрачи към купола.
	Дризт предпазливо го последва. Не му се вярваше, че Уолфгар ще успее да направи онова, което бе намислил — всяко същество, успяло да оцелее толкова дълго, със сигурност щеше да бъде подготвено да се справи с толкова очевидна заплаха. Ала и той нямаше по-добра идея, затова не каза нищо, само отстъпи крачка назад, когато Уолфгар вдигна чука над главата си.
	Варваринът разкрачи широко крака, за да пази равновесие и си пое дълбоко дъх, после замахна с всичка сила. Куполът потрепери под страховития удар, разхвърчаха се трески, ала подозрението на Дризт се оправда — в мига, в който дървената обвивка на пещерата се строши, бойният чук се вряза в скрита мрежа. Преди Уолфгар да успее да дръпне оръжието си обратно, и той, и чукът се оказаха омотани от лепкави нишки.
	Дризт видя как някаква сянка в осветената вътрешност на пещерата се размърда и разбра, че няма и миг за губене — приятелят му бе напълно беззащитен. Той се промуши под краката на Уолфгар и връхлетя в пещерата, размахвайки свирепо двата си ятагана във всички посоки. Почувства как Сиянието пробожда нещо безплътно и невидимо и разбра, че е пронизал същество от отвъдното. Ала, напълно замаян от рязката смяна на пълен мрак със заслепяваща светлина, за миг Дризт не успя да разбере къде точно се бе озовал. Все пак успя да се съвземе достатъчно, за да види как призракът побягва към сенките в другия край на пещерата. Елфът се претърколи до стената и като се облегна на нея за опора, успя да се изправи на крака и да пререже нишките, които сковаваха ръцете на Уолфгар.
	И тогава се разнесе писъкът.
	Със сила, която пронизваше до мозъка на костите, протяжният звук проряза крехката защита на восъчните парчета и хвърли покров от замайващ мрак върху двамата приятели, изцеждайки силите им. Дризт се свлече до стената, а Уолфгар, който най-сетне успя да се отскубне от лепкавата хватка на мрежата, политна назад и се строполи на земята.
	Останал сам в бърлогата на чудовището, Дризт разбра, че сериозно е загазил. Той напрегна всичките си сили и се опита да се съсредоточи върху пламъците на огъня — трябваше да се пребори със замайването и острата болка в главата.
	Ала вместо един, пред очите му заиграха пламъците на двадесетина огньове, светлини, които не можеше да прогони. Дризт знаеше, че е успял да се отърси от отровата на писъка и за миг не можа да разбере какво става.
	Агата бе магическо създание и именно с магия — измамни огледални образи — бе защитила своя дом. Внезапно Дризт се видя обграден от двадесетина изкривени образи на отдавна умряла елфическа девойка. Върху костеливото лице бе опъната съсухрена кожа, в безцветните очи не проблясваше нито искрица живот.
	Ала в измамния магически лабиринт тези празни дупки виждаха по-ясно и от най-зорките очи. Дризт бе сигурен, че Агата прекрасно знае къде точно се намира той. Призракът размаха ръце и по лицето му плъзна зловеща усмивка.
	Дризт бърза разбра, че духът се кани да изрече заклинание. Уловен в мрежата на магическите видения, той имаше един-единствен шанс. Извика на помощ способностите си на Мрачен елф и с отчаяната надежда, че е открил истинския огън, обви пламъците в облак от тъмнина. Вътрешността на пещерата потъна в пълен мрак и Дризт се хвърли на земята.
	Ярка синя светкавица проряза тъмнината, профуча над главата на елфа и проби стената. Въздухът около Дризт се нагорещи до червено, снежнобялата му коса се изправи.
	Магическият лъч на Агата се устреми към мрачната гора и извади Уолфгар от вцепенението му.
	— Дризт! — простена той и с мъка се изправи на крака.
	Приятелят му сигурно вече бе мъртъв, отвъд купола от клони пещерата тънеше в непрогледен мрак, ала без нито за миг да помисли за собствената си безопасност, Уолфгар безстрашно се запрепъва към входа.
	Дризт пълзешком обикаляше пещерата, използвайки топлината на огъня като ориентир. При всяка крачка замахваше с ятагана си, но ударите му срещаха единствено въздуха и дърветата, които образуваха стените на помещението.
	Изведнъж мракът се вдигна и го завари беззащитен, опрял гръб в стената, вляво от входа на пещерата. Навсякъде около него образът на Агата му се хилеше зловещо, докато устните й беззвучно мълвяха думите на ново заклинание. Дризт се огледа наоколо, мъчейки се да открие път за бягство, ала внезапно разбра, че призракът изобщо не гледа към него.
	В другата част на помещението, в нещо, което трябва да беше истинско огледало, той съзря друг образ — на Уолфгар, който тъкмо влизаше в пещерата, напълно беззащитен докато пропълзяваше през тесния вход.
	Дризт разбра, че няма и миг за губене. Беше започнал да прозира подредбата на измамния лабиринт и можеше да се досети за посоката, в която трябваше да се намира истинският дух. Той приклекна на едно коляно, гребна шепа мръсотия от пода и я хвърли около себе си, описвайки широка дъга.
	Всички образи реагираха еднакво, така че Дризт не можа да разбере кой от тях бе неговият враг. Ала истинската Агата, която и да бе тя, плюеше пръст — Дризт бе успял да прекъсне заклинанието й.
	Уолфгар се изправи на крака и незабавно стовари Щитозъб върху стената вдясно от вратата, после смени посоката на удара и запрати могъщия чук право срещу образа, който се намираше в отсрещния край на помещението, точно над огъня. Щитозъб отново връхлетя върху стената, пробивайки в нея огромна дупка.
	Камата на Дризт полетя към още един от лъжливите образи и срещна само въздух. Внезапно елфът улови издайническо проблясване откъм онази част на пещерата, където бе видял образа на Уолфгар. В мига, в който магическият чук се завърна в ръката на варварина, Дризт се втурна към него.
	— Води ме! — изкрещя той, надявайки се, че Уолфгар ще го чуе.
	Варваринът го разбра.
	— Темпос! — изрева той, за да предупреди приятеля си, че се кани да нанесе нов удар, и хвърли Щитозъб.
	Дризт се наведе, магическият чук изсвистя над гърба му и с гръмовен трясък се заби в едно от огледалата. Половината от образите в пещерата изчезнаха и Агата нададе яростен крясък. Без да се бави и миг, Дризт скочи през счупеното огледало и се приземи в натрошените стъкла.
	Право в съкровищницата на Агата.
	Призракът нададе страховит писък и убийственият звук повали Дризт и Уолфгар на земята. Само че този път двамата приятели бяха подготвени и успяха да отблъснат пагубното му въздействие много по-лесно. Дризт допълзя до съкровището на призрака и започна да събира злато и скъпоценни камъни в една кесия, докато Уолфгар, обзет от дива ярост, вилнееше из пещерата. Скоро земята около стените бе осеяна с парчета дърво, а огромните рамене на младежа се покриха с грозни драскотини, от които течаха струйки алена кръв. Ала обхванат от свиреп гняв, той не усещаше никаква болка.
	Дризт почти беше напълнил торбата си и тъкмо се канеше да се махне оттам, когато погледът му бе привлечен от някакъв странен предмет — предмет, който почти се радваше, че не бе успял да открие досега и който една част от него тайно се надяваше никога да не намери. Така му се искаше тази вещ да съществува само в преданията! Ала сега тя бе пред него — съвсем обикновена маска с безлични черти и само с едно просто въженце, което да я държи на лицето на онзи, който я сложи. Но Дризт знаеше, че колкото и обикновена да изглеждаше, това бе същата вещ, за която му бе говорил Малкор. Сега вече и да искаше, не можеше да се откаже от нея. Риджис имаше нужда от него, а за да му се притече на помощ навреме, Дризт имаше нужда от маската. Неволна въздишка се откъсна от устните на елфа, когато ръката му докосна магическия предмет и усети силата, заключена в него. Без да се колебае повече, той мушна маската в торбата си.
	Само че Агата нямаше намерение да се раздели със съкровищата си толкова лесно — призракът, който се изправи срещу Дризт, когато той прескочи счупеното огледало бе съвсем истински, а не плод на магическа илюзия. Сиянието заблестя страховито, докато Дризт отбиваше ударите на обезумялата от гняв Агата.
	Уолфгар се досети, че приятелят му се нуждае от него и успя да прогони свирепата ярост, която го заслепяваше и му пречеше да намери най-добрия начин да се спасят от опасността, в която се намираха. Той вдигна Щитозъб за нов удар и внимателно огледа стаята. Само че още не бе успял да прозре лабиринта от измамни образи, с който Агата защитаваше леговището си, и объркването от дузината елфи, които го заобикаляха и страхът да не нарани Дризт, възпряха ръката му.
	Дризт танцуваше с невероятна лекота около освирепялото банши и полека-лека го изтласкваше към съкровищницата. На няколко пъти можеше да я прониже смъртоносно, ала не го направи — беше дал дума на селяните от Зайчев дол.
	Най-после успя да заеме удобно положение. Сиянието подскочи напред и Агата — плюейки и проклинайки яростно — отстъпи назад, спъна се в поставката на счупеното огледало и падна в мрака отвъд него. Дризт се втурна към вратата.
	Уолфгар видя как тъмнината поглъща Агата и останалите образи и по звука на яростното й ръмжене най-сетне успя да разгадае тайната на бърлогата й. Щитозъб се издигна над главата му, готов да нанесе смъртоносен удар.
	— Да се махаме! — изкрещя Дризт, докато минаваше покрай него и го плесна с тъпата страна на ятагана си, за да му напомни за тяхната задача и за обещанието, което бяха дали.
	Уолфгар се обърна към него, но пъргавият елф вече беше изчезнал в черната нощ. В следващия миг Агата отново беше на крака, стиснала юмруци и оголила зъби в яростна гримаса.
	— Извинявай, че нахълтахме така — учтиво рече Уолфгар и се поклони ниско… достатъчно ниско, за да се промуши през вратата и да последва приятеля си навън, в закрилата на нощта.
	С всички сили, които му бяха останали, младежът се затича към синкавия отблясък на Сиянието.
	В този миг писъкът на Агата се разнесе за трети път и смъртоносната вълна се втурна след двамата приятели. Дризт вече бе успял да излезе извън обсега й, ала отровата застигна Уолфгар. Самодоволната му усмивка се стопи и той залитна напред.
	Дризт се обърна, за да го хване, ала, напълно заслепен от отровата на писъка, младежът го събори на земята и се запрепъва напред.
	Право към дънера на едно дърво.
	Преди Дризт да успее да се изправи и да му се притече на помощ, Уолфгар вече беше на крака и тичаше надолу по пътеката, прекалено уплашен и засрамен, дори за да простене.
	Зад тях Агата зави безпомощно.

	* * *

	Когато първият писък на Агата, понесен от нощния вятър, достигна до Зайчев дол, селяните разбраха, че Дризт и Уолфгар са намерили бърлогата й. Цялото селце, дори децата, бяха наизлезли пред къщите си и слушаха внимателно как още два писъка прорязват нощния въздух. А сега, за тяхна огромна почуда, откъм гората се разнесе протяжният, скръбен вой на призрака.
	— Дотук беше с чужденците! — засмя се някой.
	— Не — рече старицата, доловила едва забележимата промяна в гласа на Агата. — Стене, защото е загубила. Двамата са я победили! Надвили са я и са избягали!
	Селяните замълчаха и се заслушаха в риданието на Агата. Скоро разбраха, че старицата е права и се спогледаха, без да могат да повярват на ушите си.
	— Как рекоха, че се казват? — попита някой.
	— Уолфгар — отвърна друг. — И Дризт До’Урден. Чувал съм за тях и преди.

	4
	Градът на чудесата

	Достигнаха главния път преди изгрев-слънце и продължиха на запад към морето и Града на бездънните води. Сега, когато бяха оставили посещението при Малкор и работата с Агата зад гърба си, двамата приятели отново насочиха мисълта си към пътя пред тях и опасността, която грозеше полуръста, ако не успееха да му се притекат на помощ. Жребците им, подпомагани от магическите подкови на Малкор, препускаха напред с трескава бързина и ги носеха покрай земи, които минаваха пред очите им като мъгляво петно.
	Не спряха, когато зад тях се сипна зората, не спряха и когато слънцето се издигна високо в небето.
	— Когато се качим на кораба и отплаваме на юг, ще можем да си почиваме колкото искаме — каза Дризт, макар че Уолфгар, който бе твърдо решен да измъкне Риджис от лапите на Ентрери, нямаше нужда от подканяне.
	Спусна се нощ, а конете им все така препускаха. Най-сетне, когато слънцето за втори път изплува на хоризонта зад тях, двамата усетиха милувката на соления бриз и видяха високите кули на Града на бездънните води да се издигат в далечината пред тях. Двамата спряха върху високия хълм, който представляваше източната граница на прочутия Град на чудесата и се вгледаха надолу. Ако Уолфгар бе смаян, когато за първи път съзря Лускан, сега бе напълно поразен — Градът на бездънните води, перлата на Севера и най-голямото пристанище в целите Царства, беше десет пъти по-голям от Лускан. Изтегнал се лениво между крепостните стени, той се спускаше към брега на океана и сякаш нямаше край — докъдето стигаше погледа, се издигаха безброй високи покриви и островърхи кули.
	— Колко ли хора живеят тук? — ахна Уолфгар.
	— Около стотина племена като твоето могат да се подслонят зад тези стени — отвърна елфът.
	Уолфгар очевидно бе притеснен и това разтревожи Дризт. Младият варварин нямаше опит с големите градове — първият му досег с подобно място, посещението им в Лускан, замалко не бе имало пагубни последици. А ето че сега пред тях бе Градът на бездънните води — десет пъти по-голям, десет пъти по-многолюден и десет пъти по-опасен.
	Уолфгар като че ли се посъвзе от смайването си и на Дризт не му оставаше друго, освен да се осланя на разума, и зрелостта на младежа. Ала сега елфът трябваше да се пребори със собствените си съмнения и опасения. Предпазливо, сякаш се боеше да не се опари, той извади маската от раницата си.
	Уолфгар разбираше отчаяната нужда, която тласкаше елфа да направи нещо, което го плашеше, разбираше и колебанието му и в очите му, когато погледна към Дризт, се четеше искрено съчувствие. Младежът не знаеше дали той самият е способен на такава смелост… дори ако животът на Риджис зависеше от неговото решение.
	Дризт завъртя простата маска в ръцете си и се зачуди докъде се простираше магията й. Знаеше, че това не е обикновена маска — чувствителните му пръсти съвсем ясно усещаха силата, заключена в нея. Дали щеше просто да промени лицето му или щеше да отнеме самата му същност? И преди бе чувал за магически предмети, които, веднъж сложени, повече не можеха да бъдат свалени.
	— Кой знае, може пък да те приемат и така — каза Уолфгар.
	Дризт въздъхна и се усмихна — вече бе взел решение.
	— Не. Войниците от Града на чудесата никога няма да отворят портите за един Елф на мрака, както и няма да се намери капитан, който да ме допусне на кораба си.
	Без да се колебае повече, Дризт сложи маската върху лицето си.
	За миг не се случи нищо и той започна да се чуди дали всичките му притеснения нямаше да се окажат напразни и дали това не бе само една най-обикновена маска.
	— Нищо — засмя се той неловко след няколко секунди, а в гласа му се долавяха нотки на облекчение. — Май, че не…
	В този миг видя изуменото изражение на приятеля си и спря по средата на изречението.
	Уолфгар бръкна в раницата си и извади лъскава метална чаша.
	— Погледни — каза той и му подаде импровизираното огледало.
	Дризт пое чашата с треперещи ръце — ръце, които затрепериха още по-силно, когато елфът внезапно осъзна, че вече не са черни — и я поднесе към лицето си. Отражението беше мътно, още повече, че яркото сутрешно слънце заслепяваше очите му, ала Дризт бе сигурен в това, което виждаше. Чертите му си бяха останали същите, ала черната му кожа сега имаше златистия цвят на Светъл елф. Дългата му, снежнобяла коса, бе искрящо руса, сякаш бе уловила лъчите на слънцето и ги държеше в плен.
	Единствено очите му си бяха същите — дълбоки, лавандулови езерца, на дъното на които искреше ясна светлина. Нямаше магия на този свят, която да затъмни блясъка на тези очи и Дризт усети облекчение при мисълта, че вътре в себе си бе останал същия.
	Въпреки това, тази драстична промяна го смущаваше и той не знаеше как да реагира. Погледна към Уолфгар за одобрение, а в очите му се четеше притеснение.
	— Доколкото виждам — каза варваринът с кисел вид, — по нищо не се различаваш от който и да е красив елфически воин. Не една девойка ще поруменее и ще извърне очи, когато минеш покрай нея.
	Дризт погледна надолу и се опита да прикрие неудобството от думите на приятеля си.
	— Само че на мен не ми харесва — откровено каза Уолфгар. — Изобщо не ми харесва.
	Дризт вдигна очи и го погледна крадешком.
	— А още по-малко ми харесва изражението ти и неудобството, което изпитваш — продължи Уолфгар, очевидно разтревожен. — Бил съм се с великани и дракони, без да изпитам и капка страх. Ала мисълта да се изправя срещу Дризт До’Урден би ме накарала да се разтреперя… както би ужасила и най-храбрия воин. Не забравяй кой си, доблестни скиталецо!
	Върху лицето на Дризт се прокрадна усмивка.
	— Благодаря ти, приятелю — отвърна той. — От всички предизвикателства, които съм срещал през живота си, това като че ли е най-голямото.
	— Повече те харесвам без нея — призна Уолфгар.
	— И аз — разнесе се глас зад тях.
	Двамата се обърнаха и видяха някакъв мъж на средна възраст да се приближава към тях. Непознатият бе висок и силен, облечен бе с обикновени дрехи, а късата му черна брада изглеждаше грижливо поддържана. Косата му също бе черна, макар тук-там в нея да се белееха сребърни нишки.
	— Добра среща, Уолфгар и Дризт До’Урден! — каза той и се поклони. — Аз съм Келбен, приятел на Малкор. Този прекрасен член на харпъловия род ми заръча да ви чакам.
	— Магьосник? — попита Уолфгар, макар че всъщност не бе имал намерение да изрича мислите си на глас.
	— Пазач на гората — отвърна мъжът. — И любител на живописта, макар, боя се, да не съм особено добър художник.
	Дризт се вгледа в Келбен, без да вярва на скромните му думи. Непознатият внушаваше чувство за извисеност, държанието му бе възпитано и изискано, а обноските му бяха достойни за благородник. Според Дризт, Келбен бе колега на Малкор, ако не и нещо повече. А ако наистина обичаше да рисува, убеден бе елфът, то със сигурност се бе усъвършенствал в това изкуство и можеше да се мери с всеки художник из тези земи.
	— Водач из Града на бездънните води? — попита Дризт.
	— По-скоро ще ви намеря водач. Знам накъде сте тръгнали и от какво имате нужда. По това време на годината е доста трудно да се намери кораб, който още взима пътници на борда си. Освен, ако не знаеш къде да търсиш. Елате, да идем при южната порта. Там ще намерим човек, който знае къде да ви намери кораб.
	Келбен доведе коня си, който бе оставил недалеч оттам, и ги поведе на юг.
	Прекосиха възвишението, което предпазваше града от нападение от изток и което в най-високата си част се издигаше на повече от тридесет метра. В основата на скалата започваше градската стена и, макар че южната порта вече се виждаше, Келбен ги поведе встрани от града към една обрасла с трева могила, върху която растеше самотна върба.
	Щом достигнаха малкото възвишение, от дървото скочи дребен мъж и нервно се заоглежда насам-натам. Дрехите му показваха, че не е просяк и неспокойното му държание, когато се приближиха до него, още повече затвърди подозрението на Дризт, че Келбен е много повече от онова, за което се представяше.
	— А, Орлпар, толкова мило от твоя страна, че дойде — нехайно поздрави Келбен и Дризт и Уолфгар се спогледаха многозначително — дребничкият мъж надали бе имал голям избор дали да дойде или не.
	— Добра среща — каза Орлпар, който очевидно бързаше да приключи с това, колкото се може по-скоро. — Осигурих им кораб. Донесе ли онова, което ми обеща?
	— Кога? — попита Келбен.
	— След една седмица. „Танцуващият сред вълните“ вдига котва след седмица.
	Разтревожените погледи, които Дризт и Уолфгар си размениха, не убягнаха от вниманието на Келбен.
	— Твърде късно — отвърна той. — Няма моряк в пристанището, който да не ти дължи услуга. Моите приятели не могат да чакат.
	— Това отнема време! — възкликна Орлпар, но после, сякаш внезапно се бе сетил с кого разговаря, направи крачка назад и сведе поглед към земята.
	— Твърде късно — спокойно повтори Келбен.
	Орлпар се почеса, опитвайки се да измисли някакъв изход.
	— Дюдермонт — каза той и вдигна обнадежден поглед към Келбен. — Капитан Дюдермонт тръгва със своя „Морски дух“ още тази нощ. Няма да намерите по-свестен човек от него, но не знам колко на юг се кани да отиде. Освен това цената ще е висока.
	— Не бой се, малки приятелю — засмя се Келбен. — Предлагам ти невероятна замяна.
	Орлпар му хвърли подозрителен поглед.
	— Каза злато.
	— Нещо по-добро от злато — отвърна Келбен. — Моите приятели са тръгнали от Дългата седловина само преди три дни, а конете им дори не са се изпотили.
	— Коне? — сепна се Орлпар.
	— Не, не самите жребци. Подковите им. Магически подкови, с които всеки кон става бърз като вятъра!
	— Ама аз работя с моряци! — възпротиви се Орлпар. — Какво да ги правя тези подкови?
	— Успокой се, Орлпар — меко каза Келбен и му смигна. — Нали не искаш да поставиш брат си в неудобно положение? Мисля, че все ще измислиш как да използваш подковите.
	Орлпар си пое дълбоко дъх и се опита да прогони гнева си. Келбен очевидно го бе притиснал в ъгъла.
	— Доведи двамата си приятели в „Герба на русалката“. Ще видя какво мога да направя — каза той и се запъти надолу по хълма към южната порта.
	— Добре се справи с него — отбеляза Дризт.
	— Всички преимущества бяха на моя страна — обясни Келбен. — Братът на Орлпар е известен благородник в града. Това понякога му помага, но неведнъж се е оказвало и в негова вреда — винаги трябва да внимава да не посрами семейството си.
	— Но стига сме говорили за това — продължи след малко той. — Оставете конете си при мен и тръгвайте към южната порта. Стражите ще ви покажат пътя до Пристанищната улица, а оттам съвсем лесно ще откриете „Герба на русалката“.
	— Няма ли да дойдеш с нас? — попита Уолфгар, докато слизаше от седлото.
	— Имам друга работа — отвърна Келбен. — По-добре вървете сами. Не се безпокойте, Орлпар няма да посмее да ме излъже, а капитан Дюдермонт е почтен човек. Чужденците са нещо съвсем обичайно в Града на бездънните води, особено пък в „Герба на русалката“.
	— Ала чужденци, които се движат заедно с Келбен, простия художник, могат да привлекат нежелано внимание — допълни Дризт шеговито.
	Келбен се засмя, но не отвърна нищо.
	Дризт скочи от седлото.
	— Ще върнеш конете в Дълбоката седловина, нали? — попита той.
	— Не се безпокойте.
	— Благодарим ти, Келбен — рече Дризт. — Ти наистина ни помогна много.
	Елфът замълча за миг, докато се взираше изпитателно в коня си.
	— Трябва обаче да знаеш, че заклинанието, с което Малкор омагьоса подковите, няма да трае дълго. Орлпар няма да спечели нищо от тази сделка.
	— Справедливостта винаги възтържествува — засмя се Келбен. — Орлпар е сключил не една и две нечестни сделки. Кой знае, може би това ще му е за урок — току-виж научил що е смирение и поеме по правия път.
	— Кой знае — отвърна Дризт и се поклони, после двамата с Уолфгар поеха надолу по хълма.
	— Бъдете нащрек, но не се поддавайте на гнева си — провикна се Келбен след тях. — Из пристанището шетат доста разбойници, но навсякъде е пълно със стражи. Не един и двама чужденци са прекарали първата си нощ тук в градската тъмница.
	Той проследи двамата приятели с поглед и (също като Малкор) си припомни дните, когато сам бе бродил по света, в търсене на приключения.
	— Ама как сплаши онзи човечец! — обади се Уолфгар, след като се увери, че Келбен не може да го чуе. — И това ми било обикновен художник!
	— По-вероятно магьосник… могъщ магьосник — отвърна Дризт. — Задължени сме на Малкор — неговото влияние ни проправя път чак тук. Помни ми думите — онзи, който може да сплаши човек като Орлпар, не ще да е обикновен художник.
	Уолфгар обърна поглед към могилата, ала Келбен и конете не се виждаха никъде. Дори и със своите ограничени познания за това изкуство варваринът разбра, че само магия можеше да пренесе Келбен и трите коня толкова бързо. Той се усмихна и поклати глава — светът не спираше да го изненадва с необичайните си обитатели.

	* * *

	Следвайки напътствията на стражите от южната порта, Дризт и Уолфгар скоро достигнаха Пристанищната улица — дълга алея, която се простираше по протежение на Бездънния пристан в южната част на града. Соленият въздух бе изпълнен с миризмата на риба, над главите им кряскаха чайки, а наоколо се шляеха моряци и търговци от всички краища на Царствата, някои заети с работа, но повечето дошли тук, за да си починат преди да се отправят на юг.
	Пристанищната улица като че ли бе направена точно за такива веселби — на всеки ъгъл имаше пивница. За разлика от Лускан обаче, където господарите на града отдавна бяха дали улиците около пристанището на най-презряната и жалка градска измет, Пристанищната улица в Града на Бездънните води не беше в плен на злото. Градът на чудесата бе град на реда и закона и войници от редиците на Пазителите, прочутата градска стража, можеха да се видят навсякъде.
	Цялото място гъмжеше от дръзки авантюристи, бойци, калени в десетки битки, за които оръжието се бе превърнало в неразделна част от тялото. Въпреки това, докато си проправяха път през тълпата, Дризт и Уолфгар усещаха погледите на всички, покрай които минаваха; не един и двама бяха онези, които се обръщаха след тях и ги следяха с очи. Дризт попипа маската си, уплашен да не би по някакъв начин тя да бе паднала, откривайки истинската му раса пред смаяните хора наоколо. Опасенията му бързо се разсеяха, когато видя, че ръката му все още е бяла като на Светъл елф.
	Той се обърна към Уолфгар, за да се увери, че маската наистина е на лицето му, и замалко не се изсмя с глас, когато разбра, че не той бе приковал изумените погледи на тълпата. През последните няколко години двамата с Уолфгар бяха непрекъснато заедно и той отдавна бе свикнал с исполинската фигура на своя приятел. Висок два метра, с огромни мускули, които заякваха все повече с всяка изминала година, Уолфгар крачеше по улицата гордо изпъчен и цялото му същество излъчваше спокойна увереност в собствените сили. Щитозъб небрежно се поклащаше върху рамото му.
	Този млад мъж щеше да изпъква дори сред най-великите воини на Царствата.
	— За първи път погледите на всички не са приковани върху мен — усмихна се Дризт.
	— Свали си маската, елфе, та да престанат да ме зяпат! — рече Уолфгар, а лицето му почервеня от неочаквания прилив на кръв.
	— Бих го направил, стига да не беше Риджис — отвърна Дризт и му смигна.
	„Гербът на русалката“ по нищо не се отличаваше от останалите пивници, с които бе пълна тази част на града. От прозорците и вратата се носеха викове и наздравици, във въздуха тегнеше миризмата на вино и евтина бира. Пред вратата се бяха скупчили група нехранимайковци, бутаха се един друг и ругаеха мъжете, които само допреди миг бяха наричали приятели.
	Дризт притеснено погледна към Уолфгар. Единствения път, когато се бе оказал на подобно място, в „Закривената сабя“ в Лускан, младият му приятел бе помел пивницата и половината й гости в една свада. Със своите непоклатими идеали, Уолфгар изобщо не бе на мястото си в безпринципния свят на градските кръчми.
	В този миг Орлпар излезе от „Герба на русалката“ и сръчно си запроправя път през групата грубияни пред вратата.
	— Дюдермонт е вътре — прошепна той с крайчеца на устата си, докато минаваше покрай Дризт и Уолфгар, давайки си вид, че изобщо не ги познава. — Висок, със синьо палто и руса брада.
	Уолфгар се накани да каже нещо, ала Дризт, който добре разбираше желанието на Орлпар да запази всичко в тайна, му даде знак да го последва в кръчмата.
	Двамата приятели продължиха напред необезпокоявани — нехранимайковците не само не ги спряха, ами дори се отдръпваха от пътя им, без да откъсват очи от Уолфгар.
	— Бънго ще му даде да се разбере! — прошепна един от тях, когато двамата приятели влязоха в кръчмата.
	— Ама гледката хич няма да е за изпускане! — изсмя се друг.
	Този разговор не убягна от острия слух на елфа и той отново хвърли притеснен поглед на грамадния си приятел — исполинският му ръст винаги му навличаше подобни неприятности.
	Отвътре „Гербът на русалката“ по нищо не се различаваше от всяка друга пристанищна кръчма. Въздухът бе наситен с дима на екзотичен тютюн и тежкия мирис на вкиснала бира. Неколцина пияни моряци хъркаха по масите или облегнати на стената, докато други се мотаеха напред-назад и разливаха чашите си върху останалите (често пъти далеч по-трезви) посетители, които от своя страна поваляха досадниците на земята. Уолфгар се зачуди колко ли от тях бяха изпуснали отплаването на своите кораби. Дали щяха да се наливат тук, докато не изхарчеха и последния си грош, само за да бъдат изритани след това на улицата — без пари, без работа и без подслон?
	— За втори път виждам истинското лице на големия град — прошепна Уолфгар на Дризт, — и за втори път ме обзема болезнен копнеж по пътя!
	— Копнееш за гоблини и дракони? — весело се засмя Дризт и го поведе към една празна маса близо до бара.
	— Предпочитам ги пред сганта, която се събира тук — отбеляза Уолфгар.
	Сервитьорката се появи още преди да успеят да седнат.
	— Какво ще желаете? — рече тя разсеяно — отдавна бе изгубила интерес към посетителите, на които прислужваше.
	— Вода — рязко отвърна варваринът.
	— И вино — побърза да добави Дризт, а златната монета, която даде на жената, веднага изтри намръщеното изражение от лицето й.
	— Това трябва да е Дюдермонт — Уолфгар посочи някакъв висок мъж, който се облягаше на бара и набързо пресече всякакви забележки от страна на елфа за това как се бе отнесъл със сервитьорката.
	Дризт веднага се надигна от мястото си — най-добре бе да приключат с онова, за което бяха дошли, колкото се може по-бързо и да се махат от пивницата.
	— Изчакай ме тук — каза той на Уолфгар.
	Капитан Дюдермонт по нищо не приличаше на обичайните главорези и пияници, които се събираха в „Герба на русалката“. Висок и строен, той бе мъж с изискано държание, очевидно навикнал да се движи в обществото на благородници и фини дами. Ала и той, както всички капитани, които хвърляха котва край Града на бездънните води, прекарваше по-голямата част от времето си (и най-вече деня преди корабът му да отплува) в наглеждане на своите моряци, опитвайки се да предотврати тяхното нощуване в бездруго претъпканата градска тъмница.
	Дризт успя да се промуши до бара и без да обръща внимание на любопитния поглед на кръчмаря, се настани до капитана.
	— Имаме общ приятел — тихо рече той.
	— Надали бих нарекъл Орлпар свой приятел — спокойно отвърна Дюдермонт. — Но виждам, че изобщо не е преувеличил, когато ми описа силата и ръста на твоя спътник.
	За съжаление Дюдермонт не беше единственият, който бе забелязал Уолфгар. Както всички други пивници в града — всъщност, както повечето кръчми в Царствата — и „Гербът на русалката“ имаше свой главатар. На бара, малко встрани от Дризт, стоеше тромав здравеняк, наречен Бънго, и не откъсваше поглед от Уолфгар още от мига, в който младият варварин прекрачи прага на кръчмата. Непознатият исполин изобщо не му се нравеше. Не ставаше дума само за железните мускули, които изпъваха дрехите му — лекотата, с която младежът се движеше и, с която носеше огромния си боен чук, говореше за зрялост, която далеч надхвърляше възрастта му.
	Другарите на Бънго, лъхащи на бира и с криви усмивки на лицата, се скупчиха около него в очакване на предстоящото сбиване — явно бе, че искаха от своя предводител да направи нещо. Обикновено уверен в себе си, този път Бънго трябваше да извика на помощ всичките си сили, за да не изгуби самообладание. По време на седемгодишното си властване в пивницата, той бе понесъл не един и два удара. Тялото му вече бе приведено, имаше не един и два изпотрошени кокала и разкъсани мускули. Бънго се загледа в огромния варварин и се зачуди дали щеше да го победи, дори да беше в разцвета на силите си.
	Ала посетителите на „Герба“ вярваха в него, това бе тяхното царство, а той — техният главатар. Те му осигуряваха безплатно ядене и пиене на корем и сега Бънго не можеше да ги разочарова.
	Той изпразни пълната халба на един дъх и се изпъчи. Изръмжа заплашително, за да вдъхне кураж не само на поддръжниците си, но и на себе си, и тръгна към Уолфгар, безжалостно поваляйки всеки, който се изпречеше на пътя му.
	Уолфгар разбра какво ще стане, още преди Бънго и другарите му да се отправят към него. Тази сцена му бе добре позната и той не се съмняваше, че и тук, както бе станало в лусканската „Закривена сабя“, исполинският ръст ще му навлече неприятности.
	— К’во търсиш тука? — изсъска Бънго и заплашително се надвеси над седналия младеж, сложил ръце на хълбоците си.
	Останалите нехранимайковци наобиколиха масата, обграждайки младежа от всички страни.
	Всичко у Уолфгар му казваше да се изправи и да повали дръзкия негодник на земята. Осемте приятелчета на Бънго изобщо не го плашеха — те бяха обикновени страхливци, които се нуждаеха от своя предводител, за да се впуснат в бой. Ако се справеше с Бънго само с един удар (а Уолфгар знаеше, че ще успее да го направи), останалите щяха доста да се поколебаят, преди да го нападнат… колебание, което щеше да им струва скъпо в боя с войн като него.
	Ала през последните няколко месеца варваринът се бе научил да обуздава гнева си, а идеята му за чест бе претърпяла известна промяна, бе станала по-сложна и по-зряла. Той сви рамене, като внимаваше да не прави резки движения, които биха могли да се приемат като заплаха.
	— Търся място, където да поседна и да пийна една чашка — спокойно отвърна той. — А ти кой си?
	— Бънго, тъй ми викат — гордо се изпъчи здравенякът, сякаш името му трябваше да говори нещо на Уолфгар, а при всяка сричка от устата му хвърчаха слюнки.
	Младежът избърса лицето си и за втори потисна желанието си да набие нахалника — двамата с Дризт имаха много по-важна работа.
	— Кой ти каза, че можеш да идваш в мойта кръчма? — изръмжа Бънго, мислейки си, че ще успее да накара исполина да заеме отбранителна позиция.
	Той се огледа наоколо и приятелчетата му сключиха още по-тесен обръч около младия варварин.
	Дризт трябваше да разбере — Уолфгар просто не можеше да не постави дръзкия грубиян на мястото му. Младежът сви юмруци.
	— Само един-единствен удар — беззвучно промълви той и се вгледа в хората, които го бяха обградили — хора, които щяха да изглеждат много по-добре проснати в безсъзнание на земята.
	Уолфгар призова образа на Риджис, за да се предпази от надигащия се у него гняв, ала ръцете му стискаха ръба на масата до побеляване.

	* * *

	— Приготовленията? — попита Дризт.
	— Всичко е уредено — отвърна Дюдермонт. — На „Морския дух“ има достатъчно място, а два чифта ръце — да не говорим пък за оръжия и то на такива опитни войни — са винаги добре дошли на борда на моя кораб. Обаче ми се струва, че може и да пропуснете отплаването.
	При тези думи той хвана Дризт за рамото и го накара да се обърне към масата на Уолфгар, над която се събираха буреносни облаци.
	— Главатарят на местните пияници и неговите приятелчета — обясни Дюдермонт. — Макар че аз бих заложил на твоя другар.
	— И няма да сбъркаш — отвърна Дризт. — Само че сега нямаме време за гу…
	Елфът не успя да довърши. Дюдермонт му посочи един ъгъл на стаята, където седнали в сенките, четирима мъже наблюдаваха задаващата се свада с безмълвен интерес.
	— Пазителите — обясни капитанът. — Една битка сега ще струва на твоя приятел цяла нощ в градската тъмница, а пък аз не мога да си позволя да изгубя толкова време.
	Дризт се огледа наоколо, търсейки някакъв изход от положението. Очите на всички бяха отправени към Уолфгар и нехранимайковците в нетърпеливо очакване на боя. Елфът разбра, че отиването му там сега най-вероятно щеше да възпламени страстите.

	* * *

	Бънго изпъчи огромния си корем на сантиметри от лицето на Уолфгар, така че младежът да може добре да огледа широкия му колан, осеян с десетки резки.
	— За всеки, дето съм го победил — наперено заяви той. — Пък и да имам какво да правя докато си излежавам нощите в пандиза.
	И като посочи един особено дълбок прорез близо до закопчалката, допълни:
	— Този го убих. Ама как само му размазах кратуната! Пет нощи трябваше да излежа след това!
	Уолфгар пусна масата. Перченето на дебелака изобщо не го бе впечатлило, но сега знаеше какво го очаква, ако се поддаде на гнева. А той не можеше да си позволи да изгуби и минута от ценното си време в тъмницата — трябваше да хване кораба.
	— Кой знае, може пък да съм дошъл да видя точно теб — Уолфгар скръсти ръце на гърдите си се облегна назад.
	— Ами виж го! — изръмжа един от нехранимайковците.
	Бънго измери Уолфгар със злостен поглед.
	— Дошъл си да се биеш, а?
	— Не, не мисля така — спокойно отвърна Уолфгар. — Да се бия? Че аз съм само едно момче, тръгнало да види широкия бял свят!
	Бънго не успя да прикрие объркването си. Огледа се около себе си, но приятелите му неразбиращо свиха рамене.
	— Защо не седнеш? — предложи му Уолфгар, но той не помръдна.
	Един от нехранимайковците зад варварина го ръгна в гърба и изръмжа:
	— К’во търсиш тука?
	Уолфгар с мъка се удържа да не строши мръсните пръсти на нахалника с един удар. Ала разумът му вече бе взел контрол над него и, без да обръща внимание на останалите, той се приведе към грамадния им главатар.
	— Не съм дошъл да се бия, а само да гледам — тихо каза той. — Кой знае, може би някой ден ще бъда достоен да предизвикам човек като Бънго и, когато това стане, ще се върна, защото съм сигурен, че ти още ще си главатар тук. Ала се боя, че този ден няма да дойде скоро. Имам да уча още толкова много.
	— Тогава защо си тук? — Бънго, изпълнен с нова самоувереност, заплашително се наведе над Уолфгар.
	— Дойдох, за да се уча — отговори младежът. — Да се поуча от най-коравия боец в Града на бездънните води. Да видя какво представлява Бънго и как се оправя с неприятностите.
	Бънго изпъна рамене и огледа приятелчетата си, които, изгарящи от желание за бой, се бяха привели напред, мъчейки се да доловят всяка дума на главатаря си и непознатия исполин. Лицето на Бънго се изкриви в онази беззъба усмивка, която обикновено се появяваше на устните му преди да разпердушини някой натрапник, и нехранимайковците затаиха дъх. И тогава техният герой потупа Уолфгар по рамото… така, както се потупва добър приятел.
	Из цялата пивница се разнесоха сподавени възклицания, когато Бънго придърпа още един стол и седна да изпие по чашка с непознатия.
	— Разкарайте се оттук! — сопна се той на своите приятелчета.
	Разочаровани и объркани, те замърмориха недоволно, но започнаха да се разотиват — не смееха да не се подчинят на главатаря си.
	Нехранимайкото, който стоеше зад Уолфгар, го ръгна още един път в гърба, после се присъедини към другарите си на бара.

	* * *

	— Мъдър ход — отбеляза Дюдермонт.
	— И за двамата — съгласи се Дризт и успокоено се облегна на бара.
	— Имате ли друга работа в града? — попита капитанът.
	Елфът поклати глава.
	— Не. Води ни към кораба. Боя се, че Градът на бездънните води може да ни докара само неприятности.

	* * *

	Ясното безоблачно небе бе обсипано с хиляди звезди. Те се протягаха от кадифеното си ложе, сякаш искаха да достигнат блещукащите светлинки на града и запалваха северния хоризонт. Уолфгар намери Дризт на горната палуба, унесен от безмълвното спокойствие на морето.
	— Ще ми се да се върна някой ден — проговори Уолфгар, като видя, че приятелят му гледа назад, към отдалечаващия се град.
	— За да си уредиш сметките с един пиян побойник и жалките му приятелчета — довърши Дризт вместо него.
	Уолфгар се усмихна, но смехът му секна, когато елфът рязко се обърна към него.
	— И защо? Да не би като го победиш да заемеш мястото му в „Герба на русалката“?
	— Животът, който води, съвсем не е за завиждане — съгласи се Уолфгар и се засмя притеснено.
	— Тогава го остави на Бънго — заключи Дризт и отново обърна очи към далечните светлини на града.
	Уолфгар отново стана сериозен.
	Минутите течаха. Единственият звук, който нарушаваше дълбоката тишина, бе плясъкът на вълните покрай носа на „Морския дух“. Внезапно, тласкан от някакъв необясним порив, Дризт извади Сиянието от ножницата си. Прекрасният ятаган оживя в ръката му и заискри с онази магическа светлина, на която дължеше името си.
	— Подхожда ти — отбеляза Уолфгар.
	— Верен другар — съгласи се Дризт, изучавайки сложната резба от руни и символи върху извитото острие.
	Мисълта му се отправи към един друг магически ятаган, който бе притежавал някога, оръжие, което бе открил в бърлогата на дракона, когото двамата с Уолфгар бяха погубили преди време. Онзи ятаган също му бе служил вярно. Дело на ледена магия, той бе истинско проклятие за всички огнени създания — и той, и онзи, който го владееше, бяха недосегаеми дори за най-изпепеляващия пламък. Верен другар на елфа, този ятаган веднъж дори го бе избавил от сигурната и жестока смърт в лапите на един демон.
	Дризт погледна приятеля си.
	— Мислех си за нашия първи дракон — отговори той на неизречения въпрос на варварина. — Ти и аз сами в онази ледена пещера, изправени срещу Смразяващия. Страховит противник се оказа той.
	— Щеше да ни победи, ако не бяхме извадили късмет с онази ледена висулка над гърба му — рече Уолфгар.
	— Късмет? — повтори Дризт. — Може би. Ала много по-често онова, което наричаме късмет, е всъщност преимуществото, което истинският войн получава, когато съумее да избере най-добрия начин за действие.
	Тази похвала бе предназначена за Уолфгар, тъй като именно той бе съборил острата висулка от тавана, така че да прониже смъртоносно дракона.
	— Жалко, че ятаганът, който намерих в бърлогата на Смразяващия, не е тук сега, за да прави компания на Сиянието — рече Дризт.
	— Да — съгласи се Уолфгар и се усмихна при спомена за приключенията, които беше преживял рамо до рамо с елфа. — Уви, той падна в Клисурата на Гарумн заедно с Бруенор.
	Дризт се сепна сякаш го бяха залели с ледена вода. Един ярък образ, който никога нямаше да забрави, нахлу в съзнанието му, едновременно обнадеждаващ и плашещ — образът на Бруенор Бойния чук, който изчезва в бездната на гърба на обхванатия от пламъци дракон.
	Обхванат от пламъци дракон!
	За първи път, откакто познаваше сдържания елф, Уолфгар чу гласът му да трепери:
	— Бруенор е носел моето оръжие?

	5
	Пепел

	Помещението беше празно, огънят вече догаряше. Той знаеше, че в съседната стая има дуергари, сиви джуджета, а вратата беше открехната, но трябваше да рискува. Из тази част на тунелите беше пълно със сивата сган и да продължи напред без да се предреши ставаше невъзможно.
	Шмугна се в стаята, мина покрай открехнатата врата на пръсти и като остави митралната си брадва на земята, коленичи край огнището. Червената жарава го накара да изтръпне, макар че когато бръкна в пепелта изобщо не усети болка.
	Няколко секунди по-късно вратата зад него се отвори и той побърза да размаже последната шепа пепел върху лицето си, надявайки се, че е успял да прикрие издайническия червен цвят на брадата си и бялата кожа на дългия си нос.
	— К’во дириш тука? — разнесе се груб глас зад гърба му.
	Покритото с пепел джудже духна върху въглените и от жаравата се показа малко пламъче.
	— Дойдох да се сгрея и да си отдъхна за малко — отвърна то и като взе брадвата си от земята, се изправи.
	Две сиви джуджета прекосиха стаята и застанаха пред него, но не извадиха оръжията си.
	— Кой си пък ти? — попита едното. — Не си от рода Макадък и мястото ти не е в тез’ тунели!
	— Туктук от рода Трилк — излъга непознатото джудже, използвайки името на един дуергар, когото бе посякло едва предишната сутрин. — Патрулирах си, както винаги и взех, че се изгубих! Добре, че намерих таз’ стая, та да се сгрея малко!
	Двете сиви джуджета се спогледаха, после отново обърнаха поглед към непознатия, а в очите им се четеше подозрение. Вече бяха чули странните слухове, които се носеха от няколко седмици (всъщност, откакто Мракометния, техният повелител, бе паднал в бездната) — слухове за убити дуергари, често обезглавени тела бяха намирани в крайните тунели. А и защо непознатият беше сам? Къде бяха останалите стражи? Освен това родът Трилк прекрасно знаеше, че трябва да се държи настрани от тунелите на рода Макадък.
	А и защо, запита се един от дуергарите, в брадата на непознатия имаше рижо петно?
	Джуджето усети, че двамата дуергари започват да се съмняват и разбра, че играта няма да продължи още дълго.
	— Загубих двама от другарите си — каза то. — Някакъв Мрачен елф беше.
	Очите на дуергарите се разшириха и непознатото джудже се усмихна скришом — както и очакваше, самото споменаване на Мрачните елфи ужаси сивите джуджета и му подари няколко безценни секунди.
	— Ама си струваше — продължи то и вдигна брадвата. — Намерих си отлично оръжие. Вижте!
	Единият от дуергарите се наведе, впечатлен от лъскавата брадва, и червенобрадото джудже, навярно за да му я покаже по-добре, с всичка сила я стовари върху лицето му. Другият дуергар бързо посегна към меча си, но не успя дори да го извади, преди да получи страховит удар с дръжката на секирата. Стаята се завъртя около него и той залитна назад, но въпреки зашеметяващата болка разбра, че е дошъл краят му, цял миг преди искрящото острие да се вреже във врата му.
	От съседната стая нахлуха още две сиви джуджета с оръжия в ръце.
	— Извикай помощ! — изкрещя едното и се хвърли в боя, докато другото се втурна към отсрещната врата.
	Късметът и този път бе на страната на червенобрадото джудже. То с всички сили ритна някакъв предмет, който се търкаляше по пода и го запрати към бягащото джудже, докато в същото време отбиваше ударите на новия враг със златния си щит.
	Джуджето, което се опитваше да повика помощ, почти бе достигнало вратата, когато нещо се търкулна между краката му и го запрати по очи на пода. Дуергарът се изправи на крака и се накани да се втурне напред, но внезапно се преви надве, мъчейки се да не повърне — беше видял какво го бе препънало.
	Главата на един от неговите другари.
	Червенобрадото джудже с лекота успя да избегне удара на противника си и се хвърли към другия край на стаята. Златният му шлем се стовари върху коленичилото джудже, което още се бореше с отвращението си, и размаза главата му в каменната стена.
	Ала в този миг късметът му изневери — то успя да спре устрема си и падна на едно коляно, превръщайки се в прекрасна мишена за четвъртия дуергар. Червенобрадият вдигна щита високо над себе си, за да се предпази от меча на нападателя си, после замахна ниско, опитвайки се да посече краката му.
	Дуергарът успя да отскочи в последния момент, отървавайки се само с една драскотина. Преди да успее да възстанови равновесието си и да нанесе втори удар, натрапникът вече се бе изправил на крака и го очакваше.
	— Вече си леш! — изръмжа джуджето.
	— Кой си ти? — настоя дуергарът. — Не си от моя род, т’ва е сигурно!
	Върху покритото с пепел лице на непознатия се разля искрящо бяла усмивка.
	— Боен чук, туй е моето име! — гордо заяви той и посочи чашата пенещо се пиво, която блестеше върху златния щит — герба на рода Боен чук. — Бруенор Бойният чук, законният крал на Митрал Хол!
	Бруенор тихичко се изсмя, когато видя сивото лице на дуергара да придобива мъртвешки бял оттенък. Дуергарът се обърна към вратата — този враг бе прекалено могъщ за него. Отчаян и ужасен, той хукна към преддверието, опитвайки се да затръшне вратата след себе си.
	Бруенор бързо разбра какво бе намислило джуджето и успя да промуши крака си през вратата, преди противникът му да я затвори. После подпря дървото с рамо и дуергарът полетя навътре, събаряйки някакъв стол и една маса.
	Бруенор смело влезе в преддверието, без да се бои, че вътре може да има още сиви джуджета.
	Сега, когато нямаше накъде да бяга, отчаянието вля нови сили в тялото му и дуергарът се нахвърли върху противника си, вдигнал щит пред себе си и размахал меч над главата. Бруенор с лекота отби удара на нападателя си, после стовари митралната брадва върху щита му. Само че той също бе от митрал и брадвата беше безсилна срещу него. Ала Бруенор бе вложил толкова сила в този удар, че кожените каишки на щита се скъсаха, а ръката на дуергарът се вцепени от болка. Със силен звън щитът тупна на земята. Сивото джудже изкрещя ужасено и се опита да прикрие гърдите си с късия си меч.
	Златният щит на Бруенор се стовари върху десницата на дуергара и строши лакътя му. Раненото джудже залитна и брадвата на Бруенор проблесна във въздуха.
	Върху пода се търкулна още една дуергарска глава.
	Бруенор изръмжа, доволен от добре свършената работа, после се върна обратно в по-голямата стая. Дуергарът до вратата тъкмо идваше на себе си, когато щитът на Бруенор се стовари върху него и той отново се блъсна в каменната стена.
	— Двадесет и две — промърмори Бруенор — толкова сиви джуджета беше погубил през седмиците, които бе прекарал тук.
	После предпазливо надникна в тъмния коридор. Всичко изглеждаше спокойно. Той затвори вратата безшумно и се върна при огнището, за да оправи маскировката си.
	След страховитото пропадане в Клисурата на Гарумн на гърба на горящия дракон, Бруенор бе изгубил свяст. Няколко дни по-късно, без да може да повярва, че е още жив, той отвори очи. Разбра, че драконът е мъртъв още преди да се огледа наоколо, макар да не можеше да разбере защо той самият, легнал върху все още тлеещия труп на чудовището, не се бе превърнал в прах и пепел.
	В бездната царяха мрак и тишина и нямаше как да разбере колко време бе лежал в несвяст. Знаеше обаче, че приятелите му, ако се бяха спасили от прииждащите дуергари, най-вероятно вече бяха успели да достигнат изхода и закрилата на света навън.
	А и Дризт беше жив! Образът на лавандуловите очи на елфа, които се взираха в него от стената на клисурата, докато драконът пропадаше надолу, се бе запечатал дълбоко в съзнанието на Бруенор. Дори и сега, седмици по-късно (поне доколкото можеше да прецени тук долу), образът на непобедимия Дризт До’Урден изникваше в съзнанието му всеки път, когато към сърцето му започнеше да пълзи отчаяние. Бруенор не можеше да се изкатери по стените на пропастта — те бяха прекалено отвесни и гладки. Единственият изход, който му оставаше, бе да тръгне по тунела, започващ от дъното на клисурата, и да се изкачи до мините.
	До мините и пълчищата сиви джуджета, които сега, когато техният повелител (драконът, който Бруенор бе убил) бе мъртъв, бяха още по-бдителни.
	Беше успял да стигне далеч и всяка нова крачка го приближаваше още мъничко до повърхността и жадуваната свобода. Ала колкото повече се приближаваше до спасението си, толкова по-близо се намираше и до мястото, където имаше най-много сиви джуджета. Дори оттук чуваше боботенето на пещите в подземния град, а там несъмнено гъмжеше от сивата паплач. Само че, за да се добере до тунелите, които водеха до горните нива, Бруенор трябваше да мине точно оттам.
	Той знаеше, че маскировката му не би издържала едно по-внимателно вглеждане дори тук, в мрака на мините. Какво оставаше тогава за подземния град, където огньовете в огромните пещи не угасваха и за миг и, където имаше хиляди дуергари!
	Бруенор отхвърли тези мисли и продължи да търка лицето си с пепел. Нямаше смисъл да се тревожи отсега, все щеше да измисли нещо. Той вдигна брадвата и щита и тръгна към вратата.
	Тъкмо се канеше да излезе в коридора, когато видя, че упоритият дуергар, който лежеше до вратата, се бе посъвзел и се мъчи да се изправи на крака. Бруенор поклати глава, а по устните му плъзна суха усмивка.
	Той за трети път блъсна главата на джуджето в стената и докато то се свличаше на земята, стовари брадвата си върху лицето му — този път дуергарът вече нямаше да се събуди.
	— Двадесет и две! — повтори Бруенор мрачно и навлезе в тунела.
	Хлопването на вратата отекна в черния мрак, а когато най-сетне затихна, Бруенор отново чу тътена на пещите.
	Подземният град — единственият му шанс за спасение.
	Той пое дълбоко дъх, после преметна брадвата си през рамо и закрачи напред, по посока на мамещия звук.
	Време бе да се залавя за работа.
	След многобройни извивки и завои, тунелът най-сетне отстъпи място на ниско преддверие, което водеше до ярко осветена галерия.
	За първи път от почти два века насам, Бруенор Бойният чук отново съзря великия подземен град на Митрал Хол. Той бе построен в една огромна пропаст, във високите отвесни стени бяха изсечени безброй стъпала, а на всяко ниво имаше десетки богато украсени врати. Някога това внушително творение на джуджешките майстори не само бе приютявало целия род Боен чук, но и бе посрещало многобройни гости.
	Всичко тук бе точно такова, каквото Бруенор си го спомняше; и сега, както и в отдавна отминалите дни на детството му, в много от пещите гореше ярък огън, а приземното ниво гъмжеше от приведените фигурки на работници. Колко пъти младият Бруенор и приятелите му бяха идвали тук, за да се полюбуват на великолепието на това място и да послушат песента на тежките чукове и дълбоките въздишки на огромните ковашки мехове!
	Бруенор се изплю отвратено и прогони спомените — сега работилниците бяха осквернени, а приведените фигурки долу не бяха изкусните майстори от неговия род, а скверни сиви джуджета. Насили се да мисли за настоящето и за онова, което му предстоеше. Трябваше да намери начин да прекоси откритото помещение и да достигне стъпалата на отсрещната стена, откъдето започваше тунелът, който щеше да го отведе към горните нива.
	Внезапно зад него се разнесе тропот на ботуши и той побърза да се шмугне обратно в закрилническите сенки на тунела. Пръстите му стиснаха дръжката на митралната брадва още по-здраво и той затаи дъх, чудейки се дали не бе ударил часът на сетния му подвиг. Неколцина тежковъоръжени стражи навлязоха в преддверието и продължиха напред, хвърляйки само бегъл поглед към тъмния тунел.
	Бруенор си пое дълбоко дъх и се нахока задето се бе забавил толкова дълго. Не можеше да си позволи да загуби повече време — всеки миг прекаран тук, бе риск, който не си струваше да бъде поеман. Мозъкът му трескаво се мъчеше да измисли изход. Намираше се по средата на една от стените, пет нива над пода. Над пропастта бе прехвърлен мост, но той несъмнено бе добре охраняван. Освен това, щеше да бъде твърде подозрително, ако го хванеха да се разхожда на горните равнища, далеч от работата, която кипеше долу.
	Най-доброто решение като че ли си оставаше да прекоси оживения под на пропастта. Тунелите, които тръгваха от отсрещната стена, (горе-долу от нивото, на което се намираше сега), щяха да го отведат до западния край на Залите, обратно в галерията, от която бяха тръгнали, когато успяха да отворят магическата врата. Това като че ли бе най-добрият план… ако успееше да прекоси гъмжащото от дуергари приземно ниво.
	Той внимателно надникна изпод извития свод, с който свършваше тунелът и се огледа за сиви стражи. Наоколо нямаше никой и като си напомни, че бе крал — законният крал на Сребърните зали — Бруенор смело стъпи върху първото стъпало. Най-близкото стълбище започваше вдясно от него, но тъй като дуергарският патрул бе поел натам, той сметна, че ще е по-разумно да се държи настрани.
	Увереността му нарастваше с всяка стъпка. Скоро покрай него минаха две сиви джуджета и той отвърна на небрежния им поздрав с леко кимване, без да забавя крачка.
	Слезе по едно стълбище, после по още едно и изведнъж, без дори да успее да разбере кога се бе спуснал толкова ниско, се оказа облян от ярката светлина, хвърляна от огромните пещи — от пода го деляха само няколко метра. Той инстинктивно се сви, опитвайки се да се скрие от силната светлина, ала после се сети, че в действителност тя беше негов съюзник. Дуергарите бяха създания на мрака и нито бяха привикнали, нито обичаха светлината. Бруенор бързо забеляза, че сивите джуджета, които стояха долу, са нахлупили качулките си колкото се може по-ниско, за да предпазят очите си. Той побърза да направи същото — така маскировката му ставаше още по-добра. Долу като че цареше пълен хаос и Бруенор започна да вярва, че прекосяването на пода всъщност ще се окаже лесно като детска игра.
	В началото вървеше бавно, но постепенно ускори крачка, макар да бе все така приведен. Яката на наметката му бе вдигната високо покрай ушите, а очуканият, еднорог шлем се спускаше ниско над очите му. Опитваше се да изглежда непринуден, ала десницата му, уж небрежно, лежеше върху митралната брадва, висяща на кръста му. Ако се стигнеше до бой, той щеше да бъде готов.
	Мина покрай трите най-големи пещи (и гъмжилото от дуергари, които сновяха около тях), без да срещне никакви затруднения, после търпеливо изчака отминаването на няколко колички, натоварени с руда. Успя да си придаде непринуден вид и дори кимна дружелюбно на сивите джуджета, които бутаха количките, но усети как в гърлото му се надига горчива жлъчка при вида на митрала, който дуергарите караха — повдигаше му се само при мисълта за скверните им ръце, извличащи скъпоценния метал от чистите стени на древния му дом.
	— Някой ден ще си получите заслуженото — промърмори той и изтри чело с ръкава си.
	Беше забравил колко горещо ставаше тук долу, когато пещите работеха. По лицето му, както по лицата на всички останали, започнаха да се стичат струйки пот.
	В началото Бруенор не им обърна особено внимание — беше свикнал да превъзмогва физическото неудобство, ала тогава последният от миньорите, които минаваха покрай него, му хвърли странен поглед.
	Бруенор се приведе още по-ниско и бързо продължи напред — потта, която се лееше от лицето му, много лесно можеше да развали бездруго не особено убедителната му маскировка. Докато успее да се добере до първото стъпало на отсрещната стена, лицето му вече бе набраздено от пепеливи струйки, а бакенбардите му започнаха да си възвръщат червения цвят.
	Въпреки това още вярваше, че ще успее. И тогава, точно когато бе достигнал средата на стълбището, се случи нещастието. Насочил всичките си усилия към това да скрие лицето си, той се препъна и се блъсна в един дуергарски войник, който стоеше две стъпала над него. Бруенор инстинктивно вдигна поглед и очите му срещнаха погледа на войника.
	Върху лицето на сивото джудже се изписа огромно изумление и Бруенор разбра, че с криеницата бе свършено. Дуергарът посегна към оръжието си, но Бруенор нямаше време за истинска битка. Той провря глава между коленете на дуергара и го преметна назад, строшавайки капачката на едното му коляно с единствения рог на шлема си. Дуергарът полетя надолу с главата.
	Бруенор се огледа наоколо — почти никой не бе забелязал случилото се, освен това свадите бяха нещо често срещано в редиците на сивите джуджета. Мъчейки се да изглежда непринуден, Бруенор продължи да се изкачва.
	Ала войникът, когото бе съборил, все още беше в съзнание.
	— Спрете го! — успя да извика той и посочи към стълбите.
	Бруенор разбра, че вече няма да може да остане незабелязан. Той извади митралната брадва и се хвърли към следващото стълбище. Из целия подземен град проехтяха викове. Обърнати колички с руда затрополиха по каменния под, зазвънтяха оръжия, разнесе се тропот на тежки ботуши, които все повече се приближаваха към него. В мига, в който се канеше да тръгне по следващото стълбище, оттам изскочиха двама стражи.
	— Какво става? — извика единият, който в объркването си не разбираше, че джуджето, което сега стоеше пред него, бе причината за цялата тревога.
	Когато, изпълнени с ужас, двамата най-сетне разбраха каква бе истината, Бруенор посече единия и събори другия от стълбата.
	После с всички сили хукна нагоре, само за да смени посоката в следващия миг, когато точно над главата му се показа нов отряд дуергари. Из целия подземен град сновяха сиви джуджета и се опитваха да се доберат до него.
	Бруенор забеляза още едно стълбище и скочи върху следващото ниво.
	Ала там се оказа хванат в капан и трябваше да спре — десетина дуергарски войни се приближаваха от двете му страни с извадени оръжия.
	Бруенор се огледа отчаяно. Около стълбата, по която се бе изкачил, сновяха поне стотина джуджета, много от тях вече се катереха нагоре.
	В ума му се зароди отчаян план и по лицето му се разля широка усмивка. Погледна към приближаващите войници и разбра, че няма друг избор. Подигравателно отдаде чест на войните, намести шлема на главата си и скочи от стълбата право сред тълпящите се отдолу джуджета. Използвайки инерцията на скока, той се претърколи до ръба на скалата и като повлече още няколко дуергари със себе си, падна върху пода на работилницата насред друга група сиви джуджета.
	Без да губи и миг, той скочи на крака и се втурна напред, посичайки всеки, който се изпречеше на пътя му. Слисаните дуергари се закатериха един през друг, за да избягат колкото се може по-далеч от побеснялото джудже и смъртоносната му брадва. Само за няколко секунди подът се опразни и пред Бруенор се откри път.
	Той спря и се огледа наоколо. Къде да иде? Между него и изходите стояха тълпи сиви джуджета, които ставаха все по-многобройни с всяка изминала минута.
	Един дуергар се хвърли срещу него и падна посечен.
	— Елате, де! — предизвикателно се провикна Бруенор — гибелта му бе неминуема, но поне щеше да повлече със себе си колкото се може повече от сивата паплач. — Елате и познайте гнева на истинския крал на Митрал Хол!
	Една стрела се удари в щита му със силен звън и тупна на пода, сякаш в опит да се надсмее над дръзките му заплахи. Следвайки повече инстинкта, отколкото разума си, Бруенор закачи брадвата на кръста си и се втурна към единствения изход, който му оставаше — пещта, в която бушуваше огромен огън. Пламъците не го бяха наранили, докато падаше върху гърба на дракона, а горещата пепел, с която бе натрил лицето си, дори не го бе опарила.
	И този път, застанал насред огромната пещ, Бруенор установи, че е недосегаем за тях. Нямаше време да търси отговора на тази загадка, макар да предполагаше, че защитата от огъня се дължи на магическите свойства на митралните доспехи, които бе облякъл още при влизането си в Митрал Хол.
	В действителност, предпазваха го не доспехите, а ятаганът на Дризт, който и в този миг висеше под раницата на Бруенор, напълно забравен от него.
	Пламъците просъскаха в безсилен протест и започнаха да гаснат, победени от магическото острие, само за да подскочат нагоре с удвоени сили, когато Бруенор се закатери по високия комин. Зад него се разнесоха крясъците на изумените джуджета, както и викове да се загаси огъня. После нечий заповеднически глас надвика врявата:
	— Задушете го!
	Към пламъците полетяха мокри парцали и Бруенор бе обвит от кълба черен, задушлив дим. Очите му се изпълниха със сажди, дробовете му отчаяно се мъчеха да поемат малко чист въздух, ала той знаеше, че няма друг избор, освен да продължи да се изкачва. Без да вижда нищо наоколо, Бруенор опипа стената, мъчейки се да открие пукнатини, за които да се залови и с всичката сила, която му бе останала, се оттласна от пода.
	Знаеше, че ако си поеме дъх, това ще означава сигурна смърт, ала в тялото му вече не бе останала и капка кислород, а дробовете го боляха до пръсване.
	Най-неочаквано, вместо малките пукнатини, в които се вкопчваше, пръстите му напипаха голяма дупка в стената и той замалко не падна, толкова силен бе устремът му. Страничен тунел тук, зачуди се Бруенор, но после си спомни, че всички комини в подземния град бяха свързани помежду си, за да се почистват по-лесно.
	Със сетни сили той успя да се измъкне от задушливия пушек и се сви на кълбо в тесния проход. Опита се да изчисти очите си, докато дробовете му с наслада поемаха чистия въздух, ала целият му ръкав бе покрит със сажди и паренето само се засили. Не можеше да види кръвта, която се стичаше по ръцете му, но от острата болка около изпочупените си нокти, можеше да се досети колко лошо се бе наранил.
	Изтощението го заливаше като огромна вълна, ала Бруенор знаеше, че не може да си позволи да загуби нито миг. Той запълзя напред, надявайки се, че в пещта под комина, който се издигаше от другата страна на тесния проход, не гори огън.
	Подът под него пропадна и той замалко не се срути в следващия отвор. За щастие в този комин наистина нямаше пушек, а стените бяха също така неравни и удобни за катерене, както и стените на предишния.
	Той се увери, че вещите му са здраво закрепени и няма да паднат, намести шлема си и слепешком затърси пукнатина, за която да се залови, пренебрегвайки болката в раменете и пръстите. Скоро упоритото джудже отново се катереше нагоре.
	Ала в изтощението секундите му изглеждаха като минути, а минутите като часове, въздухът излизаше от дробовете му с тежки, накъсани хрипове и той забеляза, че прекарва повече време в почивка, отколкото в катерене. По време на едно такова спиране му се стори, че чува зад себе си някакво шумолене. Какво ли можеше да означава този звук, зачуди се той. Тези комини не бяха свързани с подземната плетеница от тунели, нито пък с горното ниво. Те продължаваха право нагоре и извеждаха на повърхността. Бруенор вдигна поглед и напрегна пълните си със сажди очи. Сигурен бе, че е чул нещо.
	Не му се наложи да се чуди дълго — към несигурната издатинка, на която се бе закрепил, се спусна чудовищен силует и върху него се посипаха тежките удари на нечии огромни, космати крайници. Бруенор незабавно разбра опасността, която го заплашваше.
	Гигантски паяк.
	Остри челюсти, от които капеше отрова, се впиха в ръката му. Пренебрегвайки страшната болка и последствията, които раната, нанесена му от скверното същество, можеше да има, Бруенор се нахвърли върху него, обзет от свирепа ярост. Тежкият му шлем се заби в изпъкналия корем на чудовището, докато той с всички сили се опитваше да се оттласне от стените.
	Паякът впи страховитата си челюст в тежкия ботуш на джуджето и заудря със свободните си крака.
	В отчаянието си Бруенор виждаше само един изход — да събори гнусното създание от мястото, на което се бе закрепило. Той се вкопчи в косматите крака и се завъртя на една страна, мъчейки се да ги пречупи или поне да ги отдели от стената, за която се държаха. Ръката му изгаряше от отровата на паяка, а кракът му, макар и предпазен от ботуша, със сигурност беше изкълчен, ако не и счупен.
	Ала сега нямаше време да мисли за болката. Надавайки яростен рев, Бруенор сграбчи още един космат крак и го прекърши.
	Вкопчени един в друг, двамата противници полетяха надолу.
	Паякът — глупава твар — освободи джуджето и сви крака до тялото си. Бруенор усещаше свистенето на вятъра покрай лицето си и близостта на стената, докато профучаваше покрай нея. Можеше само да се надява, че няма да срещне остри ръбове по пътя си надолу. Успя да се покатери върху паяка, надявайки се да използва огромното му тяло като буфер между себе си и твърдия под.
	Приземиха се с мощен грохот. Страховитият удар изкара всичкия въздух от дробовете на Бруенор, но, предпазен от тялото на чудовището, което буквално се размаза на пода, той се отърва без сериозни наранявания. Все още не виждаше нищо, но разбра, че отново се намира на дъното на подземния град. За щастие наоколо не се чуваше и звук и Бруенор разбра, че трябва да се бе озовал в някоя запусната част на работилниците. Замаяно, но все така непоколебимо, упоритото джудже се изправи на крака и изтри паешката слуз и кръв от ръцете си.
	— Утре сигурно ще се изсипе потоп — припомни си то старото джуджешко поверие за дъжда и убитите паяци.
	После отново пое нагоре по комина, пренебрегвайки изранените си пръсти, болката в ребрата и крака и парещата рана от отровното ухапване на чудовището.
	Както и всяка мисъл за другите паяци, които може би се спотайваха в мрака над него.
	Катери се часове наред; упорито продължаваше да поставя едната си ръка пред другата и да се издърпва нагоре без да знае нито откога пълзи, нито колко още му остава. Скверната паешка отрова изгаряше вътрешностите му и изсмукваше силите от ръцете му, ала Бруенор бе по-як от скалите, които ковеше. Дори и да умреше от раните си, в едно беше сигурен — това щеше да стане навън, там, където щеше да усети милувката на вятъра и да вижда слънцето и звездите.
	Щеше да избяга от Митрал Хол.
	Хладен повей погали лицето му и прогони изтощението от тялото му. Той вдигна обнадежден поглед нагоре, ала не видя нищо — навярно навън се бе спуснала нощ. Вслуша се в песента на вятъра и разбра, че се намира съвсем близо до целта си, навярно само на няколко метра. Мощен приток на адреналин му помогна да измине разстоянието, което го делеше от така жадувания изход… и от металната решетка, закована отгоре му.
	— Дано проклятието на Морадин и страховития му чук се стоварят отгоре ти! — изръмжа Бруенор, после се оттласна от стената и се вкопчи в решетката с изранените си пръсти.
	Металните пречки се извиха под натиска на теглото му, но останаха на мястото си.
	— Уолфгар щеше да я счупи — промърмори Бруенор, когото изтощението вече започваше да надвива.
	Достигнал предела на възможностите си, той дърпаше решетката, мъчейки се да откъсне поне някоя от металните й пречки.
	— Дай ми своята исполинска сила, приятелю! — провикна се джуджето в мрака.
	На стотици мили от Митрал Хол, Уолфгар сънуваше своя изгубен учител и неспокойно се мяташе на койката си на борда на „Морския дух“. Може би духът на младия варварин наистина се притече на помощ на Бруенор в този момент на отчаяна нужда, а може би непобедимото упорство на джуджето се оказа по-силно от якото желязо, но една пречка от решетката се изви и Бруенор успя да я откъсне.
	Държейки се с една ръка, той пусна металната пръчка в празнината под себе си. Кой знае, помисли си джуджето и по устните му плъзна зла усмивка, може би точно в този миг някой дуергар стоеше в основата на комина и, озадачен от трупа на паяка, се взираше нагоре.
	Бруенор се повдигна и промуши раменете си през малката дупка в решетката, ала тогава и последните сили напуснаха тялото му и той дори не успя да се изкатери навън — краката му останаха да висят в комина, под който, на повече от триста метра, се разстилаше подземният град на предците му.
	Джуджето положи глава на желязната решетка, изтощението най-сетне го заля като огромна черна вълна и обви всичко в мрак.

	6
	Балдуров яз

	— Зад борда! Зад борда! — извика някой.
	— Да ги изхвърлим! — съгласи се друг.
	Моряците се приближаваха заплашително, стиснали закривени саби и тежки сопи в ръцете си.
	Напълно обграден от тълпата, Ентрери стоеше и спокойно гледаше задаващата се буря. Застанал до него, Риджис неспокойно се оглеждаше наоколо. Палачът не можеше да разбере внезапната ярост на екипажа, макар да се досещаше, че лукавият полуръст сигурно има пръст в цялата работа. Той не извади оръжията си — знаеше, че сабята и изумрудената кама щяха да се озоват в ръцете му в мига, в който му потрябват. Освен това, въпреки заплахите и крясъците, моряците все още се държаха на няколко метра от него.
	Капитанът на кораба, нисък, набит мъж с наскоро набола сива брада, искрящо бели зъби и вечно присвити очи, се зададе откъм каютата си с обичайната си клатушкаща се походка, за да провери за какво е цялата тази врява.
	— Ела тук, Червенооки — повика той моряка, който пръв му бе съобщил, че пътниците носят страшна зараза… всъщност морякът очевидно бе разпространил този слух из целия екипаж.
	Червеноокият се подчини незабавно и последва капитана, който мина покрай моряците и застана пред Ентрери и Риджис.
	Капитанът извади лулата си и бавно започна да я пълни, без нито за миг да откъсва поглед от Ентрери.
	— Да ги изхвърлим зад борда! — провикваше се от време на време някой, но капитанът всеки път му даваше знак да замълчи.
	Искаше добре да прецени чужденците, преди да реши как да постъпи и затова невъзмутимо продължи да се занимава с лулата си.
	Ентрери спокойно отвърна на изучаващия му поглед. Без да мига или да отделя очи от капитана, той отметна плаща си назад, така че да открие ножниците на пояса си и без да трепне, сложи ръце на кръста си, на сантиметри от двете оръжия.
	— Трябваше да ми кажеш, страннико — проговори най-сетне капитанът.
	— Думите ти са ми също толкова непонятни, колкото и постъпките на твоите моряци — разнесе се равният глас на Ентрери.
	— Нима? — попита капитанът и отново всмукна от лулата си.
	Моряците обаче съвсем не бяха търпеливи като своя капитан. Един грамаден мъж с мускулести ръце, покрити с десетки татуировки, се отегчи и направи няколко крачки към Ентрери с намерението да сложи край на това представление, като изхвърли опасния пътник зад борда.
	В мига, в който огромният моряк се пресегна към слабото, стройно тяло на не особено едрия си противник, Ентрери се раздвижи. Всичко стана толкова бързо, че останалите моряци замигаха срещу яркото слънце, мъчейки се да разберат какво точно се бе случило и дали Ентрери, който отново стоеше напълно неподвижен, изобщо бе помръднал.
	Огромният мъж се свлече на колене и тупна по лице на палубата — само за един миг кракът на убиеца бе счупил капачката на коляното му, а изумрудената кама бе изскочила от ножницата си, беше пронизала сърцето му и отново се бе върнала на кръста на палача.
	— Славата ти е напълно заслужена — отбеляза капитанът без дори да трепне.
	— Надявам се — отвърна Ентрери и се поклони подигравателно.
	Капитанът кимна по посока на падналия моряк:
	— Може ли другарите му да се погрижат за него?
	— Той е мъртъв — безстрастно отбеляза Ентрери. — Ако някой от другарите му иска да го последва, нека дойде!
	— Боят се — обясни капитанът. — Виждали са какви ли не ужасяващи болести из пристанищните градове по Саблен бряг.
	— Болести? — повтори Ентрери.
	— Твоят спътник се издаде — отговори капитанът.
	По лицето на убиеца плъзна усмивка — като че ли започваше да разбира какво става. Със светкавична бързина той разкъса наметката на Риджис и като го сграбчи за китката, го повдигна от земята и впери поглед в ужасения полуръст… поглед, който вещаеше бавна и мъчителна смърт. В този миг съзря белезите върху ръката на Риджис.
	— Изгорено? — ахна той.
	— Да, така се разпространява, тъй рече дребният! — провикна се Червеноокият, но побърза да се скрие зад гърба на капитана, когато изгарящият поглед на убиеца се спря върху него. — Появяват се отвътре!
	— По-скоро от някоя свещ. Разгледай ги сам, ако искаш — предложи той на капитана. — Това не е никаква болест, просто отчаяното хитруване на един крадец, когото са притиснали в ъгъла.
	Той разтвори ръце и Риджис тупна на палубата без да смее да помръдне от мястото, където беше паднал. Нещата изобщо не се бяха развили, както се бе надявал.
	— Да ги изхвърлим! — чу се вик откъм моряците.
	— Не можем да рискуваме! — извика друг.
	— Колко моряци ти трябват, за да плаваш? — обърна се Ентрери към капитана. — Колцина можеш да си позволиш да загубиш?
	Капитанът, който неведнъж бе слушал страховитите истории, които се разказваха за убиеца и, който със собствените си очи бе видял на какво е способен Ентрери, дори за миг не се усъмни в сериозността на думите му — това не бяха празни заплахи. А изгарящият поглед на Ентрери ясно говореше, че той ще бъде първият човек, който ще падне под оръжието на палача, ако екипажът се опиташе да му навреди.
	— Ще се доверя на думите ти — разнесе се най-сетне гласът на капитана, заглушавайки недоволното мърморене на останалите. — Няма нужда да разглеждам раните му. Но болест или не, с нашата сделка е свършено.
	При тези думи капитанът отправи поглед към мъртвото тяло на своя моряк.
	— Нямам намерение да плувам до Калимпорт — изсъска Ентрери.
	— Нима? — отвърна капитанът. — Е, след два дни хвърляме котва в Балдуров яз. Там ще намерите друг кораб, който да ви отведе до Калимпорт.
	— А ти ще ми върнеш парите — спокойно каза убиецът. — До последния златен къс.
	Капитанът отново всмукна от лулата си. Изобщо нямаше желание да спори с този човек.
	— Ще видим — също толкова спокойно отвърна той и като нареди на моряците да се връщат по местата си, тръгна към своята каюта.

	* * *

	Мислите му се отправиха към горещите летни дни, прекарани в лениво излежаване край бреговете на Маер Дуалдон в Долината на мразовития вятър. Колко часове бе прекарал там, ловейки едрокоста пъстърва и наслаждавайки се на топлото слънце, което бе истинска рядкост за Долината. Сега, когато си спомняше за дните, прекарани в Десетте града, Риджис просто не можеше да повярва, че всичко, което му се бе случило, е истина.
	Беше решил, че най-сетне е намерил кътче, където да заживее необезпокоявано. Занимаваше се с резба, създавайки различни дреболии от скъпата кост на пъстървата, която се въдеше в Долината, а с помощта на рубина, който бе откраднал, животът му бе станал доста приятен. И тогава Артемис Ентрери се бе появил в Брин Шандер, градът, който се бе превърнал в дом за полуръста, и Риджис бе избягал, поемайки на път заедно със своите приятели.
	Ала дори Дризт, Бруенор, Уолфгар и Кати-Бри не бяха успели да го спасят от Ентрери.
	Спомените за отминалото време не успяха да го успокоят, докато седеше сам в заключената каюта и с ужас очакваше завръщането на палача. Риджис с удоволствие би потънал в приятни мисли за онова време, ала те неотменно се връщаха към черното настояще — какво ли ужасяващо наказание за провалената измама щеше да му измисли Ентрери?
	След случилото се на палубата, Ентрери го бе отвел до каютата със спокойно, почти весело изражение, после бе изчезнал без да каже и дума.
	Прекалено спокойно изражение, помисли си Риджис.
	Ала това също бе част от загадката, наречена Артемис Ентрери. Никой на този свят не познаваше убиеца достатъчно добре, за да се нарече негов приятел, никой негов враг не можеше да вникне в характера му достатъчно дълбоко, за да си спечели и най-малкото преимущество.
	Най-сетне Ентрери се завърна и Риджис страхливо се сгуши до стената. Без дори да го погледне, убиецът седна край масата и отметна гарвановочерната си коса назад, взирайки се в горящата свещ пред себе си.
	— Свещ, значи — изсмя се той, очевидно развеселен, и най-сетне вдигна поглед към Риджис. — Виждам, че и ти знаеш това-онова, а, полуръсте?
	На Риджис обаче никак не му беше до смях. Ентрери съвсем не се бе изпълнил с внезапна топлота и състрадание и полуръстът нямаше никакво намерение да позволи дружелюбното му държание да го свари неподготвен.
	— Хитър план — продължи Ентрери. — И доста ефективен. Може да ни отнеме цяла седмица, докато намерим кораб, който да ни откара до Калимпорт. Седмица, която ще даде на твоите приятели прекрасна възможност да намалят преднината ни. Не очаквах такава дързост от теб.
	Внезапно усмивката му се стопи, а в тона му прозвучаха железни нотки:
	— Не вярвах, че ще имаш смелостта да посрещнеш последиците.
	Риджис не откъсваше поглед от палача.
	— Започва се — помърмори той под носа си.
	— Разбира се, че ще има последици, малки глупако. Възхищавам се на опита ти и се надявам, че ще продължиш да ме забавляваш по същия начин по време на това досадно пътуване. Ала наказанието няма да ти се размине! Ако не си го получиш, вече няма да има опасност в това, да продължиш с номерцата си, а така ще изгубим и тръпката от тях.
	С тези думи той стана от стола си и заобиколи масата. Риджис задуши надигащия се в гърлото му вик и затвори очи — нямаше къде да бяга.
	Последното, което видя, бе заплашителното проблясване на изумрудената кама в ръката на палача.

	* * *

	Навлязоха във водите на Шионтарската река следващия следобед. Силният морски вятър издуваше платната им и те напредваха бързо, въпреки насрещното течение. Когато започна да се спуска мрак, в далечината се появиха най-високите кули на града, а когато и последният слънчев лъч се скри зад хоризонта, светлините на голямото пристанище огряха нощта като фар. Балдуров яз затваряше пристана си след залез-слънце и корабът хвърли котва на около половин миля оттам.
	По-късно същата нощ, Риджис, който не можеше да заспи, чу шумолене откъм койката на Ентрери. Полуръстът стисна здраво очи и се опита да диша дълбоко и равномерно. Не знаеше какво е намислил палачът, ала каквото и да бе то, предпочиташе Ентрери да не знае, че е буден.
	Убиецът дори не го погледна. С котешки стъпки, по-тих от дебнеща смърт, той излезе от каютата. Екипажът се състоеше от двадесет и петима моряци, ала сега, когато бяха плавали цял ден и когато бездруго трябваше да изчакат до сутринта, за да влязат в Балдуров яз, почти всички спяха.
	Ентрери тръгна покрай помещенията на екипажа и се насочи право към светлинката в задната част на кораба, където готвачът се въртеше около един голям казан и приготвяше гъста супа за закуска. Както винаги, той си тананикаше весело, без да обръща внимание на онова, което става около него. Ала дори да бе напълно безмълвен и нащрек, надали щеше да чуе безшумните стъпки, които се промъкваха зад него.
	Умря с лице в собствената си супа.
	Ентрери се отправи обратно към каютите на екипажа. Още двадесет моряка умряха, без да се чуе и най-малкият шум. После убиецът се качи на палубата.
	Нощта беше ясна и пълната луна грееше ярко, ала и най-малката сянка бе достатъчна за опитния палач, който освен това прекрасно знаеше откъде точно минават часовоите по време на обиколките си. Беше прекарал много нощи в следене на стражите — както винаги искаше да е готов за най-лошия развой на събитията. Изчака двамата часовои на палубата да отминат и със светкавична бързина се покатери на мачтата, а изумрудената кама проблясваше между зъбите му.
	С един последен скок той се озова върху наблюдателницата на върха на мачтата.
	Сега оставаха само двама.
	Ентрери незабелязано се спусна на палубата и спокойно се приближи до бордовата ограда.
	— Кораб! — провикна се той и посочи нещо в мрака. — Идва насам!
	Двамата стражи, единствените оцелели моряци от екипажа, се втурнаха към него и напрегнаха очи, за да видят опасността, която ги дебнеше в тъмата. Разбраха, че са ги измамили, едва когато изумрудената кама проблесна за миг, преди да свърши ужасяващата си работа.
	Оставаше само капитанът.
	Ентрери спокойно можеше да влезе в каютата му и да го убие, докато спи, ала това бе прекалено просто — преди да умре, капитанът трябваше да научи за страховитата участ, която бе сполетяла кораба му тази нощ. Ентрери отиде до вратата, която водеше към палубата, и извади инструментите си и парче тънка тел.
	Няколко минути по-късно отново бе в собствената си каюта и разтърсваше Риджис, за да го събуди.
	— Само звук и ще ти отрежа езика — изсъска той.
	Едва сега Риджис разбра какво ставаше. Ако корабът хвърлеше котва в Балдуров яз, моряците със сигурност щяха да разкажат на останалите за страховития убиец и „болния“ му приятел. След това надали щеше да се намери кораб, който да ги вземе на борда си.
	Ентрери не можеше да си го позволи и Риджис усети, че го обзема силно угризение — вината за клането тази нощ бе и негова.
	Безмълвен и безпомощен, той се запромъква между каютите на екипажа, воден от Ентрери. Навсякъде цареше ужасяваща тишина, не се чуваше нито обичайното хъркане на моряците, нито каквото и да било шумолене, което да показва, че вътре има някой. Скоро щеше да съмне — готвачът отдавна трябваше да се е заел с приготвянето на закуската. Ала тази сутрин откъм открехнатата врата не се разнесе веселото му тананикане.
	Пътят до Калимпорт бе доста дълъг и преди тръгването на кораба от Града на бездънните води, капитанът се бе погрижил да напълни трюма с гориво. Безшумен както винаги, Ентрери слезе долу и скоро се върна, нарамил две буренца на гръб. Счупи капака на едното и го търколи по палубата, наблюдавайки със задоволство как горивото се стича по дъските. После взе другото и го разля около каютата на капитана. Краката на Риджис омекнаха от страх и отвращение и Ентрери трябваше да дърпа полуръста след себе си, за да не падне.
	— Качвай се — нареди той и посочи малката лодка, която висеше от десния борд на кораба. — И вземи това.
	При тези думи убиецът му подаде малка кесийка.
	При мисълта за онова, което бе скрито в торбичката, Риджис усети как вътрешностите му се преобръщат и му се повдига, ала побърза да вземе отвратителния предмет от ръцете на убиеца — знаеше, че ако го изгуби, нищо нямаше да попречи на Ентрери да си набави нов.
	Палачът бързо прекоси палубата и запали една факла. Отблясъците на пламъка придаваха неестествен, зловещ вид на убиеца, ала Риджис не можеше да откъсне очи от него, докато факлата политаше към напоените с гориво каюти на екипажа. Ентрери почака малко, за да се увери, че помещението под него е обхванато от пламъци, после се втурна обратно към каютата на капитана.
	— Сбогом! — провикна се той и блъсна с юмрук по вратата.
	В следващия миг вече беше на сигурно място в лодката.
	Капитанът скочи от леглото, мъчейки се да разбере какво става. Корабът бе необичайно тих, с изключение на издайническото пропукване на пламъците, което се носеше отдолу. През дъските на пода се процеждаше тънка струйка дим.
	Капитанът извади меча си, махна резето и отвори вратата на каютата. Отчаяно се огледа наоколо и извика. Пламъците още не бяха обхванали палубата, ала вече бе очевидно, както трябваше да бъде очевидно и за часовоите, че на кораба е избухнал пожар. Капитанът започна да се досеща за страховитата истина и се втурна навън, без дори да успее да се преоблече.
	В този миг жицата, която Ентрери бе опънал пред вратата, се уви около крака му и го повали на земята. Капитанът веднага разбра какво става и се опита да се освободи, но палачът бе прекалено хитър — тънката метална нишка се впи още по-здраво в голия му глезен. Мечът му се търкулна настрани и морякът остана да лежи безпомощен, вдишвайки странната миризма, с която бяха напоени дъските на палубата. Капитанът бързо разбра каква бе течността, която намокри дрехите му и най-сетне прозря напълно сатанинския план на Ентрери. В последен отчаян опит да се спаси, той протегна ръка към дръжката на меча си, ала успя само да си разрани пръстите.
	Между дъските се появи пламък и подскочи високо нагоре.
	Зловещи звуци разкъсаха тишината на нощта. Един от тях се понесе над водите на Шионтар, достигна Риджис и палача, който с всички сили гребеше нагоре по реката и продължи към града, където дори шумът от многобройните пивници, разположени по брега, не успя да го заглуши.
	Усилван сякаш от стенанието на умиращия кораб и от гласовете на убитите моряци, които не бяха успели дори да извикат, когато камата бе пронизала сърцата им, един-единствен ужасяващ писък процепи нощта.
	После остана само тихото пращене на огъня.

	* * *

	Малко след пукването на зората Ентрери и Риджис влязоха в Балдуров яз. Бяха слезли от лодката недалеч от мястото и я бяха потопили — Ентрери не искаше нищо да го свързва с нещастието, което се бе случило през нощта.
	— Не се ли радваш, че си отиваш вкъщи? — изсмя се подигравателно Ентрери, докато двамата с Риджис си проправяха път из пристанищните улички в долната част на града.
	И като посочи един голям, търговски кораб, закотвен недалеч от тях, добави:
	— Спомняш ли си това знаме?
	Риджис погледна към флага, който се развяваше на мачтата и видя герба на Калимпорт — златно поле, прорязано от коси сини ивици.
	— Калимшанските търговци не взимат пътници на борда — каза той, надявайки се да изтрие самодоволната усмивка от лицето на Ентрери.
	— Този път ще направят изключение — изсмя се убиецът и извади рубинения медальон изпод дрехите си.
	Риджис замълча. Прекалено добре познаваше силата на камъка, за да не разбере, че Ентрери е прав.
	С бърза и сигурна крачка, която ясно говореше, че и преди е бил тук, убиецът поведе Риджис към малката барака, където можеха да открият началника на пристанището. Риджис послушно го последва, макар че почти не забелязваше какво става около него. Все още мислеше за трагедията от предишната нощ, мъчейки се да определи каква част от вината за смъртта на онези двадесет и шестима моряци тежеше на неговата съвест. Почти не обърна внимание на пристанищния началник и дори не чу името му.
	Ентрери бе говорил само няколко секунди, когато Риджис разбра, че началникът вече се намира напълно под властта на рубина. Нямаше какво повече да чуе и престана да слуша разговора на двамата мъже, неприятно изненадан от бързината, с която убиецът беше усвоил всички тънкости на магията, скрита в медальона. Мислите на Риджис отново се отправиха към дома и приятелите му, ала този път бе изпълнен не с надежда, а с тъга и страх. Дали Дризт и Уолфгар бяха успели да се измъкнат от ужасите на Митрал Хол? И дали идваха, за да го спасят? Сега, когато бе видял на какво е способен Ентрери и когато много скоро щяха да навлязат в земите, където Пук паша командваше подземния свят, Риджис почти се надяваше, че приятелите му няма да го последват. Колко ли кръв още щеше да изцапа малките му ръце?
	Риджис постепенно се върна обратно към разговора — може би щеше да чуе нещо важно.
	— Кога вдигат котва? — точно казваше Ентрери.
	Риджис наостри уши. Времето бе от решаващо значение. Кой знае, може би приятелите му щяха да успеят да ги настигнат още тук, когато от царството на Пук паша ги деляха повече от хиляда мили.
	— След седмица — отвърна мъжът без нито за миг да откъсва поглед от искрящия рубин.
	— Твърде късно — промърмори Ентрери. — Искам да се срещна с капитана.
	— Ще го уредя.
	— Още тази нощ… тук.
	Началникът на пристанището кимна.
	— И още една услуга, приятелю — добави Ентрери с подигравателна усмивка. — Ти следиш какви кораби влизат в града, нали?
	— Това ми е работата.
	— И сигурно знаеш кой минава през портата, така ли е? — многозначително смигна Ентрери.
	— Имам много приятели — отвърна мъжът. — Нищо не може да се случи в града, без да разбера за него.
	Ентрери погледна към Риджис.
	— Дай му го — нареди той.
	Полуръстът се втренчи в убиеца без да разбира какво се иска от него.
	— Кесийката — обясни Ентрери със същия безгрижен тон, с който говореше на пристанищния началник.
	Риджис присви очи и не помръдна — най-дръзката постъпка, на която се бе осмелявал в присъствието на палача досега.
	— Кесийката — този път гласът на Ентрери бе леденостуден. — Малък подарък за твоите приятели.
	Риджис се поколеба за миг, после подаде малката торбичка на началника.
	— Искам да следиш всеки кораб, който хвърля котва тук, както и всички конници, които минават през портата. Ще бъдат поне двама — елф и варварин. Елфът най-вероятно ще бъде обвит от тайнственост и ще се опитва да остане незабелязан, другият е млад, русокос исполин. Открий ги, приятелю. Открий пътешественика, наречен Дризт До’Урден. Никой друг не бива да научава какво има в тази торбичка. Предай му, че ще го очаквам в Калимпорт — при тези думи Ентрери хвърли ехиден поглед на Риджис. — С още подаръци.
	Пристанищният началник прибра малката торбичка и увери Ентрери, че ще изпълни заръките му.
	— Трябва да вървя — каза палачът и накара Риджис да се изправи. — Ще се срещнем отново тази вечер, един час след залез-слънце.

	* * *

	Риджис знаеше, че Пук паша има връзки в Балдуров яз, ала въпреки това остана изненадан от лекотата, с която Ентрери вършеше всичко тук. За по-малко от час палачът успя да намери място, където да отседнат, както и двама главорези, които да пазят полуръста, докато той самият свърши работата си.
	— Време за втория ти номер, а? — подигравателно рече той на Риджис преди да излезе.
	И като хвърли поглед към двамата главорези, които се бяха облегнали на отсрещната стена и оживено обсъждаха достойнствата на една от местните „дами“, добави:
	— Май няма да ти е трудно да минеш покрай тях.
	Риджис, на когото зловещото чувство за хумор на Ентрери изобщо не се нравеше, се извърна.
	— Ала не забравяй, мой малки крадецо, че излезеш ли веднъж оттук, ще се озовеш на улицата… там, където няма да откриеш приятели и където ще те чакам аз.
	Леденостуденият смях на убиеца отекна из стаята, после Ентрери се обърна и излезе навън.
	Риджис погледна към двамата главорези, които спореха разгорещено. В този момент полуръстът можеше да излезе съвсем спокойно без двамата изобщо да забележат.
	Той се отпусна на леглото с примирена въздишка и сключи ръце зад тила си, а странното усещане и парещата болка в едната ръка му напомняха за твърде високата цена на смелостта.

	* * *

	Балдуров яз бе разделен на две части — долна, където се намираше пристанището, и горна, която бе разположена отвъд вътрешната стена и където живееха благородниците и високопоставените личности. С разрастването на търговията по протежението на Саблен бряг, градът се бе разширил значително и старата стена се бе превърнала в удобна граница между моряците и пътешествениците, които непрестанно пристигаха и си заминаваха от града, и старите, благородни родове, които живееха в същинския Балдуров яз. „Средният град“ така хората, които живееха тук, често наричаха града си, който наистина се намираше по средата между Града на бездънните води на север и южния Калимпорт — двете най-големи пристанища на Саблено море.
	В цялата суматоха, която неизменно цареше във всички подобни градове, Ентрери с лекота успя да се промъкне незабелязано във вътрешната част на града. Тук убиецът имаше съюзник — могъщ магьосник на име Оберон. Оберон бе верен на Пук паша и Ентрери бе сигурен, че магьосникът незабавно ще се свърже с приятеля си, за да му съобщи за откриването на рубина и скорошното му завръщане.
	Само че Ентрери слабо се вълнуваше дали Пук ще научи за завръщането му или не. Единственото, което го интересуваше — Дризт До’Урден — се намираше зад него, а магьосникът можеше да му помогне да научи повече за това къде се намираше елфът сега и какво правеше.
	Ентрери прекара остатъка от деня с Оберон и си тръгна едва след залез-слънце, право към бараката на пристанищния началник, където имаше среща с капитана на калимпортския търговски кораб. Палачът бе успял да си възвърне самоувереното изражение — неприятният инцидент от предишната нощ бе забравен и нещата отново вървяха по план. Рубиненият медальон проблясваше в ръцете му, докато се приближаваше към пристанището.
	Не можеше да се бави цяла седмица.

	* * *

	Риджис изобщо не беше изненадан, когато по-късно същата нощ Ентрери се върна и му съобщи, че е успял да накара калимпортския кораб да промени плановете си.
	Щяха да потеглят след три дни.

	Епилог

	С цялата исполинска сила, на която беше способен, Уолфгар опъваше въжетата на главното платно, опитвайки се да улови слабия океански ветрец, докато останалите моряци от „Морски дух“ го наблюдаваха, изпълнени със страхопочитание. Движеха се срещу доста силното течение на Шионтар и всеки разумен капитан би предпочел да изчака по-благоприятен попътен вятър, за да влезе в пристанището. Ала Уолфгар, под вещото ръководство на един стар морски вълк на име Мърки, вършеше чудеса. Доковете на Балдуров яз бяха съвсем близо и „Морски дух“, съпровождан от възторжените възгласи на моряците, които стояха на сушата и наблюдаваха сцената с огромен интерес, скоро щеше да хвърли котва.
	— Не бих отказал още десетина като него на борда си — рече капитан Дюдермонт на Дризт.
	Елфът, когото огромната сила на Уолфгар не спираше да изумява, се засмя:
	— На него сякаш му харесва. Изобщо не предполагах, че толкова го бива като моряк.
	— Нито пък аз — отвърна Дюдермонт. — Когато се съгласих да ви взема на борда, се надявах единствено, че силата му може да ни е от полза, ако ни нападнат пирати. Ала Уолфгар свикна с моряшкия живот много по-бързо, отколкото си мислех.
	— А и предизвикателството му харесва — добави Дризт. — Откритото море, силата на вълните и на вятъра — за него това е изпитание, различно от всичко, срещу което се е изправял досега.
	— Справя се по-добре от мнозина други — отбеляза Дюдермонт и обърна поглед на запад, където искреше синият океан. — Това е първото ви пътуване по море, а досега то не беше нищо повече от приятна разходка покрай брега. Все още не познавате необятността и могъществото на открития океан.
	В погледа, който Дризт отправи към Дюдермонт се четеше искрено възхищение и дори малко завист. Капитанът беше горд, ала в същото време и разумен човек. Той уважаваше морето и признаваше неговото превъзходство. И именно това разбиране на собственото му място в света, му даваше най-голямото преимущество, което който и да било човек можеше да получи над непокорния океан. Дризт проследи изпълнения с копнеж поглед на Дюдермонт и се замисли за онази загадъчна власт, която морето имаше над толкова много хора.
	— Кой знае, може би някой ден… — промълви той, мислейки си за последните думи на капитана.
	Вече се намираха достатъчно близо до кея и Уолфгар най-сетне пусна въжетата и се свлече на палубата, напълно изтощен. Моряците се заеха да вкарат кораба в пристанището и да хвърлят котва, ала нямаше човек, който да не прекъсне работата си поне за миг, за да потупа грамадния варварин по рамото. Уолфгар бе прекалено уморен, за да отвърне по какъвто и да било начин.
	— Ще останем тук два дни — каза Дюдермонт на Дризт. — Смятах да е цяла седмица, ала знам, че бързате. Снощи говорих с хората си и те се съгласиха, до последния човек, да вдигнем котва по-рано.
	— Задължени сме ви — отвърна Дризт с искрена благодарност в гласа.
	В този момент откъм кея се зададе жилав, добре облечен човек.
	— Добре дошъл, „Морски дух“! — провикна се той. — Капитан Дюдермонт още ли командва тук?
	— Пелман, началникът на пристанището — обясни Дюдермонт на Дризт, после се обърна към мъжа — Да! И се радва отново да види Пелман!
	— Добра среща, капитане — отвърна Пелман. — Майсторска работа си беше това преди малко! Колко дълго ще останете тук?
	— Два дни. После вдигаме котва и поемаме на юг.
	Пристанищният началник замълча за миг, сякаш се опитваше да си спомни нещо. После зададе въпроса, който бе задавал на всички кораби, пристигнали през последните няколко дни — въпроса, който Ентрери му бе внушил.
	— Търся двама пътешественици — извика той. — Виждал ли си ги?
	Дюдермонт обърна поглед към Дризт — и двамата се досещаха, че този въпрос едва ли е случаен.
	— Дризт До’Урден и Уолфгар, така се казват — продължи Пелман. — Макар че може да пътуват с други имена. Единият е елф, обвит от тайнственост, а другият е същински великан и притежава исполинска сила.
	— Неприятности? — попита Дюдермонт.
	— Не — отвърна Пелман. — Трябва да им предам едно съобщение.
	Междувременно Уолфгар се бе приближил и сега също слушаше. Дюдермонт се обърна към Дризт:
	— Ти решаваш.
	Дризт не смяташе, че Ентрери би им заложил сериозни капани по пътя — знаеше, че убиецът иска да се изправи очи в очи с тях, или най-малкото с него.
	— Ще говорим с този човек — каза той на капитана:
	— При мен са — провикна се Дюдермонт към Пелман, после смигна на Уолфгар и продължи — Онова майсторско изпълнение преди малко беше дело на Уолфгар и неговата исполинска сила.
	Дюдермонт ги изпрати до парапета.
	— Ако ви се случи нещо лошо, ще сторя всичко, което е по силите ми, за да ви помогна — прошепна той. — Готови сме да изчакаме тук и две седмици, ако се наложи.
	— Задължени сме ви — повтори Дризт. — Орлпар от Града на бездънните води трябва да е бил наистина благосклонен към нас.
	— Не споменавайте името на това псе — отвърна Дюдермонт. — Рядко ми се е случвало да имам такъв късмет в сделките, които сключвам с него. До скоро виждане, тогава. Може да пренощувате на кораба, ако искате.
	Дризт и Уолфгар предпазливо се отправиха към пристанищния началник. Варваринът вървеше напред, докато Дризт се оглеждаше наоколо, опитвайки се да разбере дали това не е капан.
	— Ние сме онези, които търсиш — мрачно каза Уолфгар, когато се приближи достатъчно.
	— Добра среща — отвърна Пелман с обезоръжаваща усмивка и започна да рови из джоба си. — Срещнах един ваш приятел, мургав мъж, който водеше слугата си полуръст.
	Дризт също се приближи и двамата с Уолфгар се спогледаха притеснено.
	— Остави това — продължи Пелман и подаде малката кесийка на Уолфгар. — И ми поръча да ви предам, че ще ви очаква в Калимпорт.
	Уолфгар предпазливо пое кесийката, сякаш се боеше, че всеки миг може да избухне в лицето му.
	— Приеми нашите благодарности — каза Дризт на Пелман. — Няма да пропуснем да кажем на приятеля си колко добре изпълни неговата заръка.
	Пелман се поклони и си тръгна — чакаха го и други кораби. Внезапно усети, че трябва да свърши още нещо, едно задължение, което Ентрери му бе внушил и което не можеше да пренебрегне. Следвайки заповедта на убиеца, Пелман се отправи към горната част на града.
	Право към дома на Оберон.
	Дризт поведе Уолфгар настрани, там, където нямаше опасност да ги видят. При вида на пребледнялото лице на младежа, елфът взе малката кесийка от ръцете му и предпазливо я отвори, държейки я колкото се може по-далеч от себе си. След като не се случи нищо, той я отвори по-широко и надникна вътре.
	Уолфгар побърза да се приближи, когато видя раменете на Дризт да увисват. Елфът вдигна безпомощен поглед и обърна кесийката така, че приятелят му да види какво има вътре.
	Пръст от ръката на полуръста.


	Книга 2
	Съюзници


	Светът е пълен със злодеи. Светът е пълен с добри хора. И двете твърдения са верни, защото дълбоко в сърцата на повечето хора, които съм срещнал през живота си, лежи скрит зачатък както на добро, така и на зло.
	Разбира се, има такива, които са прекалено плахи или пък прекалено състрадателни, за да бъдат злодеи; има и други, които са прекалено коравосърдечни, за да позволят на добрата им страна да вземе връх. И все пак, повечето хора не са нито напълно бели, нито напълно черни; те са смесица от добро и зло, а равновесието между двете може да бъде нарушено и от най-леката външна намеса. Едно от нещата, които най-лесно променят поведението, е расата… както не спирам да се убеждавам, откакто дойдох на повърхността. Мнозина елфи биха потръпнали при срещата с някое джудже, а много джуджета биха се изплюли отвратени, ако пред тях се изправи някой елф.
	Често пъти да се потисне такава реакция е трудно, дори невъзможно, и тя се превръща в трайна част от характера както на елфите, така и на джуджетата. Ала аз знам, че отвъд цвета на кожата и всички онези неща, които не зависят от нас, реакцията на онези, които срещам, зависи само от мен самия.
	Ключът към всичко, дълбоко вярвам аз, е уважението.
	Когато с Уолфгар бяхме в Лускан, пътят ни отведе в една пивница, пълна с разбойници, за които кръчмарските свади и побоища бяха ежедневие. И все пак, капитан Дюдермонт, когото имам щастието да наричам свой приятел, често посещава подобни места, но още не се е намерил нехранимайкото, който може да го предизвика да падне толкова ниско, че да се включи в подобни разпри. Защо става така? Защо такъв човек, какъвто е Дюдермонт — човек не беден и свикнал с обществото на най-благородните хора — успява да избегне кръчмарските свади, чиято жертва са ставали не един и двама достойни мъже? Той често ходи в пивниците сам, застава до бара и пие тихо без да пречи на никого и въпреки това присъствието му никога не остава незабелязано, личността му изпъква сред останалите посетители на кръчмата.
	Възможно ли е страхът да държи негодниците далеч от Дюдермонт? Възможно ли е да избягват да се бият с него от страх, че моряците му може да им отмъстят? Или Дюдермонт има славата на толкова свиреп боец, че никой не смее да го предизвика?
	Не мисля така. Не се съмнявам, че капитанът на „Морски дух“ е прекрасен войн, ала това никога не би спряло подобни побойници, всъщност, колкото по-добър боец е някой, толкова по-голяма е вероятността да привлече нежеланото внимание на скандалджиите. И макар моряците на Дюдермонт да са наистина забележителен екипаж, неведнъж се е случвало по-сплотени и могъщи мъже да намират смъртта си в канавките на Лускан.
	Не, онова, което помага на Дюдермонт да стои настрани от унизителните кръчмарски свади, е умението му да се отнася с уважение към всички. Той е обаятелен човек, който държи на достойнството си, без обаче да засяга гордостта на другите. Всеки, който разговаря с него, получава уважението му от самото начало и го запазва дотогава, докато сам не направи нещо, с което да го изгуби. Не са много онези, които постъпват по този начин. Повечето хора държат другите да си спечелят тяхното уважение, а не са малко онези, при които това се оказва непосилна задача. Мнозина, в това число Уолфгар и Бруенор, допускат някого до себе си, едва когато той успее да спечели уважението им. Аз не само ги разбирам, някога самият аз бях като тях.
	По време на пътешествието ми на борда на „Морски дух“ капитан Дюдермонт ми показа нещата и от друг ъгъл; научи ме, не с думи, а с постъпките си, че да изискваш от другите да спечелят уважението ти е само по себе си арогантно и оскърбително, начин за издигане на собствената личност над тази на другия, постъпка, която недвусмислено заявява, че уважението ти е нещо, което си струва да бъде спечелено.
	Дюдермонт е различен — той приема другите, без да ги съди, преди да ги е опознал. Това може и да изглежда трудно, но си заслужава. Този човек заслужава да бъде крал, казвам аз, защото е открил тайната намира. Когато капитан Дюдермонт със своето изискано държание и богато облекло, влезе в някоя пивница, пълна с обикновени селяни и прости моряци, неговото превъзходство е очевидно. Ала надали ще се намери някой, който да усети дори следа от пренебрежение в поведението му. За него онези, които го заобикалят, са равни нему разумни същества, чийто път в живота ги е отвел на място различно — но не по-лошо — от онова, до което е стигнал той. Когато Дюдермонт се отнася с уважение към онези, които биха изтръгнали сърцето му без да им трепне окото, той ги обезоръжава, отнема им всяко желание и причина да се бият с него.
	Ала това не е всичко. Капитан Дюдермонт възприема хората по този начин, защото наистина иска да види света през очите на другите. Той е способен на истинско състрадание и разбиране, човек, у когото различното не буди страх, а само искрен интерес.
	Колко богат е неговият живот! Колко пълен с чудеса и знание!
	Със своя пример капитан Дюдермонт промени и мен. Уважението е едно от нещата, без които не може никое мислещо същество и особено хората. Обидата е обида, именно защото е покушение срещу уважението, срещу достойнството и срещу онова най-опасно качество, наречено гордост.
	Затова, когато срещам нови хора, те вече не трябва да печелят уважението ми. Аз им го давам, даром и на драго сърце, защото знам (или поне се надявам), че така ще опозная още малко от прекрасния свят, който ни заобикаля, и ще разширя своите хоризонти.
	Някои несъмнено ще сметнат това за проява на слабост и боязън, ще нарекат поведението ми прекалена отстъпчивост, вместо разбиране и приемане на факта, че другите са също толкова стойностни личности, колкото съм и аз самият. Ала не страхът ръководи постъпките ми (водил съм достатъчно битки, за да не се боя повече), а надеждата.
	Надеждата, че може да открия друг Бруенор и друга Кати-Бри, защото ако има нещо, в което твърдо вярвам, то е, че никога не може да имаш твърде много приятели.
	Предлагам ви своето уважение и трябва да направите много, за да го загубите. Ала ако това се случи, ако предпочетете да го сметнете за проява на слабост и решите да се възползвате от нея…
	… може би ще ви оставя да си поговорите с Гуенивар.
	Дризт До’Урден


	7
	Вълнения

	Първото нещо, което забеляза, бе, че вятърът бе спрял. Беше прекарал часове наред върху желязната решетка на върха на комина и през цялото време, дори когато губеше свяст, беше усещал бръснещия вятър. Неспирният му вой го бе върнал назад към Долината на мразовития вятър, мястото, превърнало се в негов дом през последните два века. Ала Бруенор бе намерил слаба утеха в жаловития стон на вятъра — той непрестанно му напомняше за отчаяното положение, в което се намираше и сигурно бе последният звук, който щеше да чуе в живота си.
	Но сега вятърът бе спрял. Единствено слабото припукване на някакъв огън нарушаваше успокояващата тишина. Бруенор с мъка повдигна клепачи и се взря в пламъците с празен поглед, мъчейки се да разбере къде се намира и какво става. Беше му топло и удобно, около тялото му плътно бе увито меко одеяло. Освен това, със сигурност се намираше в къща — огънят не бе запален на открито, а гореше в голямо огнище.
	Погледът на Бруенор падна върху някаква купчина до огнището, която се оказа спретнато подредени доспехи и оръжия.
	Неговите доспехи и оръжия!
	Еднорогият шлем, ятаганът на Дризт, митралната ризница, новата му брадва и златният щит. А той самият, внезапно осъзна Бруенор, лежеше под мекото одеяло, облечен само с копринена нощна риза.
	Почувствал се странно уязвим, Бруенор се надигна на лакът.
	Незабавно го заля вълна черен мрак и в главата му запулсира тъпа болка, която му пречеше да мисли свързано. Бруенор побърза да се отпусне по гръб.
	Зрението му се завърна само за миг, но и той бе достатъчен, за да различи лицето на една висока, красива жена, която се приведе над него. Дългата й коса, която хвърляше сребърни отблясъци на светлината от огъня, докосна лицето му.
	— Паякова отрова — меко каза тя. — Би убила всеки, освен джудже.
	После отново го обви мрак.
	Събуди се няколко часа по-късно и усети, че силите му бяха започнали да се завръщат. Опитвайки се да не вдига шум и да не привлича внимание върху себе си, Бруенор поотвори едното си око и се огледа наоколо. След като се увери, че всичките му вещи стояха подредени до огнището, той бавно обърна глава.
	Намираше се в малка стаичка, която като че ли съставляваше цялата къщурка, тъй като единствената врата в помещението явно водеше навън. Жената, която бе видял преди (макар че до този момент Бруенор не бе съвсем сигурен дали не я бе сънувал), стоеше до вратата и се взираше в нощното небе, което тъмнееше отвъд прозореца. Косата й наистина бе сребърна и това не бе игра на отблясъците, хвърляни от пламъците в огнището. Ала не годините бяха посребрили тези коси, които искряха като скъпоценен метал, изпълнени с жизненост и блясък.
	— Прекрасна лейди — обади се Бруенор с дрезгав глас, който пресекваше на всяка дума.
	Жената се обърна и го погледна.
	— Дали мога да получа нещичко за хапване? — попита Бруенор, когото нищо — дори най-необикновеното положение и най-приказните създания — не можеше да отклони от онова, което смяташе за най-важно в момента.
	Жената се приближи до него и му помогна да седне. Бруенор отново усети, че го обвива черен мрак, но този път успя да се пребори с него.
	— Само едно джудже! — промърмори жената, смаяна, че Бруенор бе успял да се съвземе след всичко, което го бе сполетяло.
	Джуджето наклони глава на една страна и я погледна изпитателно.
	— Знам коя си, лейди, но името сякаш ми убягва.
	— Това няма значение — отвърна жената. — Ти преживя много, Бруенор от рода Боен чук.
	Бруенор трепна при звука на името си и залитна, но жената му помогна да се изправи и продължи:
	— Погрижих се за раните ти, влагайки всичките си умения, макар да се боях, че съм дошла твърде късно, за да поправя злото, сторено от паяковата отрова.
	Бруенор сведе поглед към превързаната си ръка и споменът за срещата с ужасяващото чудовище го връхлетя с всичка сила.
	— Колко дълго?
	— Колко дълго си лежал върху счупената решетка не знам — отвърна жената. — Ала тук прекара повече от три дни… прекалено дълго, както сигурно ти нашепва коремът ти. Ще ида да приготвя нещо за хапване.
	Тя се накани да се изправи, но Бруенор я сграбчи за ръката.
	— Къде сме?
	Милата усмивка на жената го накара да отслаби хватката си.
	— На сигурно място, недалеч от решетката. Не исках да те местя.
	Бруенор все още не разбираше.
	— Тук ли живееш?
	— О, не — засмя се жената и се изправи. — Къщурката е тук само временно. Ще изчезне при първия слънчев лъч, стига да можеш да пътуваш.
	Когато чу жената да говори за магия, Бруенор най-сетне се сети коя бе тя.
	— Ти си господарката на Лунния град! — провикна се той.
	— Лунен лъч Алустриел — поклони се тя. — Добра среща, благородни кралю!
	— Крал? — отвратено повтори Бруенор. — Залите отдавна са в ръцете на сивата сган.
	— Ще видим — промълви Алустриел.
	Ала Бруенор не я чу — единственото, за което можеше да мисли сега, бяха неговите приятели — Дризт, Уолфгар и Риджис, и най-вече Кати-Бри, радостта на неговия живот.
	— А приятелите ми? — примоли се той. — Знаеш ли нещо за приятелите ми?
	— Бъди спокоен — отвърна Сребърната лейди. — Те също успяха да избягат от Митрал Хол, всички до един.
	— Дори и елфът?
	Алустриел кимна:
	— Дризт До’Урден не можеше да загине в древното царство на своя най-скъп приятел.
	Думите на Сребърната лейди пробудиха още един спомен в съзнанието на джуджето:
	— Ти си го срещала и преди. Когато отивахме към Митрал Хол. Ти ни показа пътя. Ето откъде знаеш името ми.
	— Както и къде да те потърся — добави Алустриел. — Твоите приятели те мислят за мъртъв и скърбят за теб. Ала аз съм магьосница и мога да говоря с други светове и техните обитатели, а срещите с тях често ми разкриват много интересни неща. Когато духът на Моркай (мой приятел и добър магьосник, който напусна този свят преди няколко години) дойде при мен и ми показа образа на едно джудже, което виси наполовина от една дупка в тази част на планината, разбрах какво се бе случило с Бруенор Бойния чук. Оставаше ми само да се надявам, че вече не е твърде късно.
	— Ха! Здрав както винаги! — изпухтя джуджето и се удари в гърдите, но когато се размърда, усети остра болка в седалището и изохка.
	— Стрела от арбалет — обясни Алустриел.
	Бруенор се замисли за миг. Не помнеше да са го улучвали там, макар споменът за бягството му през подземния град да бе съвсем жив. Той сви рамене и предположи, че сигурно е бил обзет от заслепяваща ярост и затова не е усетил нищо.
	— Значи някое от онез’ гнусни изчадия… — започна Бруенор, но внезапно млъкна и се изчерви при мисълта, че тази прекрасна жена беше извадила стрелата от това толкова деликатно място.
	Алустриел побърза да смени темата:
	— Хапни и после си лягай — още не си си отпочинал достатъчно. Твоите приятели са добре… поне засега.
	— Къде… — опита се да попита Бруенор, но Алустриел вдигна ръка.
	— За съжаление не знам кой знае колко — рече тя. — Ала много скоро ще получиш отговор на всичките си въпроси. Утре сутрин отиваме в Дългата седловина. Кати-Бри е там и ще може да ти каже всичко, което искаш да знаеш.
	Бруенор би искал още сега да отиде при човешкото момиче, което бе спасил от гибел след едно гоблиново нападение и бе отгледал като своя дъщеря, да я притисне до гърдите си и да й каже, че всичко ще бъде наред. Ала после си припомни, че само допреди няколко дни изобщо не се бе надявал някога отново да види Кати-Бри — значи можеше да почака още една нощ.
	Само няколко минути след като се навечеря, изтощението му го надви и той потъна в дълбок, спокоен сън, който разсея всички опасения, че от нетърпение няма да може да заспи. Алустриел стоя до леглото му, докато спокойното му похъркване не огласи вълшебната стая.
	Спокойна, че само едно напълно здраво джудже би могло да издава подобни гръмовни звуци, лейди Алустриел се облегна на стената и затвори очи.
	Последните три дни бяха наистина дълги.

	* * *

	Бруенор с изумление наблюдаваше как стаята около него започва да се топи в първите лъчи на утринното слънце, сякаш по някакъв невероятен начин мракът на нощта й бе дал форма и съдържание. Джуджето се обърна към Алустриел с намерението да я попита нещо, ала спря, когато я видя да стои с ръце, протегнати към розовото небе, сякаш се опитваше да улови утринните лъчи.
	Сребърната лейди стисна ръце и ги приближи до лицето си, нашепвайки думите на древно заклинание. После отвори длани и освободи пленената светлина, изричайки последните думи от заклинанието на висок глас:
	— Елате, огнени жребци!
	Искрящо кълбо червена светлина полетя надолу и изригна в огнен фонтан, който се превърна в пламтяща колесница, теглена от два огнени коня. Жребците и колесницата танцуваха като пламъците, които им даваха живот, ала докосването им не изгаряше земята.
	— Събери си нещата — каза Алустриел на Бруенор. — Време е да тръгваме.
	За миг Бруенор остана неподвижен. Като всяко джудже и той не обичаше особено магиите (освен онези, с които джуджешките майстори укрепват оръжията си), ала не можеше да отрече, че понякога те могат да бъдат и доста полезни. Без да губи време да облича митралната ризница, той грабна нещата си и се качи в колесницата, в началото малко недоверчиво, но много по-уверено, когато вместо парещи пламъци, усети под себе си кораво дърво.
	Алустриел хвана огнените юзди в нежната си ръка и подкани жребците да тръгват. Без да чакат повече, магическите животни се издигнаха в утринното небе, заобиколиха планината и полетяха на юг.
	Бруенор зяпна от изненада и като пусна вещите си на пода, с всички сили се вкопчи в колесницата. Далеч под тях тъмнееха планините, тук бяха и руините на Заселническата твърдина, древният джуджешки град, ала преди Бруенор да успее да ги разгледа по-добре, те вече бяха останали далече зад него. Колесницата прелетя с главоломна бързина над полята, после се понесе на запад, към северната граница на Вечните блата. По това време Бруенор вече се бе успокоил достатъчно, за да изругае гневно при вида на Несме, града, чиито войни се бяха отнесли така грубо с него и приятелите му. Прелетяха над Десаринската река, която си проправяше път през зелените поля и от тази височина изглеждаше като сребърна змия; далеч на север Бруенор съзря голям отряд варвари.
	После отново полетяха на юг и само след няколко минути пред очите им изникна прочутото Бръшляново имение, кацнало върху Харпъловия хълм в Дългата седловина.
	Група любопитни магьосници стояха на върха на възвишението и с интерес гледаха приближаването на колесницата, надавайки от време на време по някое приглушено възклицание, в опит да се държат достолепно и сериозно, както правеха винаги, когато лейди Алустриел ги удостоеше с честта да им погостува. При вида на рижата брада, дългия нос и еднорогия шлем на Бруенор Бойния чук, един от магьосниците пребледня като платно.
	— Но… ти… нали… такова… мъртъв — заекна Харкъл Харпъл, когато Бруенор скочи от колесницата.
	— И аз се радвам да те видя — отвърна Бруенор, който все още бе облечен само с нощната си риза, макар да бе успял да нахлупи еднорогия шлем на главата си.
	И като стовари вързопа с вещите си в краката на Харкъл, рече:
	— Къде е момичето ми?
	— Да, да… момичето… Кати-Бри… къде ли… — мърмореше Харкъл и нервно подръпваше долната си устна с ръка. — Ами да! Да вървим!
	И като сграбчи Бруенор за ръката, той го повлече към Бръшляновото имение.
	Намериха Кати-Бри по нощница и със сънено изражение на лицето да върви по един от коридорите на имението. При вида на Бруенор, който с всички сили тичаше към нея, младото момиче отвори широко очи и изпусна кърпата, която държеше в ръце. Бруенор долепи лице до нейното и така силно я прегърна, че за миг Кати-Бри не можа да си поеме въздух. Нейната прегръдка, когато най-после успя да се съвземе от изумлението си, бе десетократно по-силна.
	— Моето най-съкровено желание! — изхлипа тя. — Всемогъщи небеса, мислех, че си мъртъв!
	Бруенор не отвърна нищо, мъчейки се да се овладее. Нощницата на Кати-Бри вече бе подгизнала от неговите сълзи, а върху гърба си усещаше очите на поне една дузина любопитни харпъловци. Напълно смутен, той отвори някаква врата, за огромна изненада на един магьосник, който стоеше гол до кръста и се занимаваше със сутрешния си тоалет.
	— Извинете… — започна магьосникът, но джуджето го сграбчи за рамото и го изтика в коридора.
	После вкара Кати-Бри в стаята и тръшна вратата пред лицето на изненадания човечец, който тъкмо се канеше да се върне обратно в собствената си стая. Той безпомощно погледна насъбралите се харпъловци, но широките усмивки и веселият им смях бързо му дадоха да разбере, че не може да очаква кой знае каква помощ от тях. Магьосникът сви рамене и тръгна да върши обичайните си сутрешни задължения, сякаш не се бе случило нищо особено.
	За първи път през живота си Кати-Бри видя коравото джудже да плаче, ала този път Бруенор не се срамуваше от сълзите си, нито пък можеше да ги спре, дори и да искаше.
	— И моето най-съкровено желание! — с треперещ глас рече той на обичната си дъщеря, човешкото момиче, което бе спасил преди повече от петнадесет години.
	— Само ако знаехме… — започна Кати-Бри, но Бруенор сложи пръст върху устните й и я накара да замълчи.
	Това вече нямаше значение. Знаеше, че Кати-Бри и останалите никога не биха го изоставили, ако имаха и най-малката надежда, че е жив.
	— И аз не знам защо не умрях — отвърна той. — Огънят изобщо не ме нарани.
	При спомена за седмиците, които бе прекарал съвсем сам в подземието, Бруенор потръпна.
	— Да не говорим повече за онуй място — помоли я той. — То остана зад нас… завинаги!
	Кати-Бри си спомни за армиите, които скоро щяха да дойдат, за да изтръгнат древното джуджешко царство от лапите на скверните дуергари, и поклати глава, но Бруенор не забеляза.
	— Ами приятелите ми? — нетърпеливо попита той. — Видях очите на елфа да се взират в мен, докато падам.
	— Дризт е жив — отвърна Кати-Бри. — Както и убиецът, който преследваше Риджис. Появи се в мига, в който ти падна, и отнесе полуръста със себе си.
	— Къркорещия корем? — ужасено възкликна Бруенор.
	— Да, както и котката на елфа.
	— Нали не е…? — Бруенор не намери сили да изрече страшната дума.
	— Не, не мисля, че е мъртъв — побърза да го успокои Кати-Бри. — Още не. Дризт и Уолфгар са по петите му, знаят, че иска да отиде в Калимпорт.
	— Дълъг път ги чака — промърмори Бруенор, а в очите му се четеше объркване. — Мислех, че и ти би искала да тръгнеш с тях…
	— Аз имах да свърша нещо друго! — отвърна Кати-Бри и гордо вдигна глава. — Сметка, която остана неразчистена!
	Тогава Бруенор най-сетне разбра.
	— Митрал Хол? — едва успя да изрече той през стиснатото си гърло. — Решила си да се върнеш и да отмъстиш за мен!
	Кати-Бри решително кимна.
	— Ти си полудяла! — възкликна Бруенор. — И елфът те остави да го направиш сама?
	— Сама? — повтори Кати-Бри; дошло бе време законният крал най-сетне да научи истината. — Та това би било чисто самоубийство! Стотина от твоите войни идват насам от Долината. Както и доста от бойците на Уолфгар.
	— Не са достатъчни — въздъхна Бруенор. — Залите са пълни със сивата сган!
	— И още осем хиляди от Адбарската цитадела — спокойно продължи Кати-Бри, сякаш не го бе чула. — Крал Харбром се е зарекъл, че няма да намери покой, докато не прогони и последното сиво джудже от Сребърните зали. Дори магьосниците от имението обещаха да ни помогнат.
	Бруенор се опита да си представи приближаващите армии — магьосници, варвари и войнствени джуджета, предвождани от Кати-Бри — и по лицето му се разля усмивка. В очите му, когато отново погледна младото момиче, се четеше повече уважение, откогато и да било, по бузите му пак се застичаха сълзи.
	— Никога нямаше да ме победят! — мрачно заяви Кати-Бри. — Твърдо бях решена да видя лика ти, издялан в Залата на кралете, а името ти — сред имената на твоите славни предшественици, там, където му е мястото!
	Бруенор я привлече към себе си и я прегърна с всички сили. От всички титли и славни имена, които си бе спечелил досега и които може би го очакваха в бъдеще, никоя не му подхождаше така добре и не сгряваше сърцето му така, както думата „татко“.

	* * *

	Тази вечер Бруенор стоеше сам на южния склон на хълма и гледаше как последните лъчи на залязващото слънце гаснат над полята, които се простираха пред него. Мислеше за своите приятели и най-вече за Риджис, нахалния полуръст, който бе успял да си проправи път до сърцето на коравото джудже.
	С Дризт всичко щеше да бъде наред, той винаги се оправяше, а сега, когато с него бе и могъщият Уолфгар, и цяла армия не би могла да ги спре.
	Ала Риджис…
	Бруенор никога не се бе съмнявал, че полуръстът със своя навик да се прокрадва на пръсти през живота, отминавайки всичко с извинително развеселено свиване на рамене, рано или късно ще се окаже затънал до уши в кал, от която нямаше да може да се измъкне. Каква глупост само, да открадне медальона от водача на гилдията!
	Ала изводът „получил си е онова, което е търсил“ изобщо не можеше да успокои джуджето, нито да разсее жалостта, която изпитваше към клетия полуръст. Не можеше и да прогони гнева, предизвикан от собственото му безсилие. Неговото място бе тук, начело на армиите, които щеше да поведе към победа и слава; щеше да разгроми дуергарите и да върне старата слава на Митрал Хол. Новото му царство щеше да буди възхищение у всички, предметите, излезли изпод ръцете на майсторите — прекрасни, като да бяха сътворени в отдавна отминали дни — щяха да тръгнат по широкия свят и да достигнат и до най-отдалечените кътчета на Царствата.
	Това бе най-съкровеният му блян, целта на живота му още от онзи ужасен ден преди почти два века, когато родът Боен чук бе разгромен, а малцината оцелели, предимно деца, бяха прогонени от дома си и трябваше да се заселят в много по-бедните мини на Долината на мразовития вятър.
	През целия си живот Бруенор бе жадувал да се завърне, ала колко безсмислено му се струваше всичко това сега, когато приятелите му бяха далеч на юг и отчаяно се мъчеха да надвият жестокия убиец.
	И последният слънчев лъч угасна, отстъпвайки място на безброй звезди. Нощ, помисли си Бруенор и усети как го обзема спокойствие.
	Времето на елфа.
	Ала усмивката, която се бе прокраднала на устните му, изчезна още в следващия миг, когато Бруенор внезапно погледна сгъстяващия се мрак по съвсем различен начин.
	— Нощ — прошепна той на глас.
	Времето на палача.

	8
	Но пръв поглед незабележим

	Простата дървена постройка, която се издигаше в самия край на Улицата на разбойниците, изглеждаше прекалено невзрачна дори за тази мрачна и порутена част от Калимпорт. Малкото й прозорци бяха запречени с метални решетки или заковани, тераса въобще нямаше. Никакъв номер не висеше на вратата, нямаше и знак, който да подскаже нещо повече за онова, което се криеше зад неугледните стени. И все пак, надали имаше човек в града, който да не бе чувал за тази къща и да не знаеше за какво служи. Надали можеше да има по-голям контраст от този, който посрещаше всеки, имал щастието (или нещастието) да прекрачи прага на очуканата, дървена врата. Обковани с яко желязо и подсигурени с тежки резета, мръснокафявите двери въвеждаха в стая, която смайваше с ярките си цветове — стените бяха покрити с пъстри гоблени, подовете бяха застлани с пухкави, богато избродирани килими, навсякъде бе пълно със статуи, изваяни от чисто злато. Тук се помещаваше гилдията на крадците и по богатство мястото можеше да съперничи на палата на самия калимшански владетел.
	Къщата се издигаше на три етажа, а още два бяха скрити под земята. Най-пищен беше последният, който се състоеше от пет стаи (една голяма, осмоъгълна зала в средата и четири по-малки стаички, разположени симетрично около нея) и който бе създаден за удобството на един-единствен човек — Пук паша. Той беше ръководителят на гилдията, мозъкът, който стоеше зад сложната, добре организирана мрежа от крадци и разбойници, която бе оплела цял Калимпорт. Всичко, с което неговите подчинени успееха да се сдобият, неизменно минаваше най-напред пред неговите очи.
	В този момент Пук неспокойно крачеше из осмоъгълната стая на най-горния етаж (мястото, където приемаше своите посетители) като спираше от време на време, за да потупа гладкия врат на леопарда, който лежеше до стола му. Върху лицето на пашата бе изписано необичайно за него притеснение и когато не галеше огромния леопард, нервно потриваше ръце.
	Дрехите му бяха изтъкани от най-фина сърма, ала с изключение на брошката, с която закопчаваше одеждите си, Пук не носеше други украшения (макар в усмивката му издайнически да проблясваха няколко златни зъба) — нещо, което рязко го отличаваше от мнозина хора, заемащи положение като неговото. В действителност Пук изглеждаше като умалено копие на някой от четиримата великани — евнуси, които охраняваха стаята — доста невзрачен външен вид за човека, който с помощта на медения си език (а и с други, по-мрачни методи) бе покорил не един владетел и чието име бе достатъчно, за да накара и най-закоравелия уличен главорез да побегне ужасен.
	Откъм вратата, която водеше към долното ниво, долетя силно почукване и Пук стреснато вдигна поглед. Поколеба се за миг, убеждавайки сам себе си, че като се забави, ще накара посетителя да се гърчи от притеснение, макар всъщност да се нуждаеше от тези секунди, за да се овладее. Най-сетне кимна на един от евнусите и тръгна към богато украсения трон, който стоеше върху невисока платформа, издигната в средата на стаята. Там разсеяно погали огромната котка и зачака.
	Много скоро в залата влезе възслаб мъж и с наперена крачка се отправи към него. В ръката си държеше тънка шпага, а късата му черна пелерина се развяваше зад него. Гъсти кафяви къдрици се виеха по врата му и влизаха в яката на наметката, образувайки неголяма издутина на тила. Носеше прости тъмни дрехи, опасани с десетки каишки, от които висяха торбички и проблясваха ками, както и други чудновати оръжия. Високите му кожени ботуши бяха станали съвсем гладки от дългото носене и не издаваха дори и най-слабо проскърцване. Единственият звук, който се чуваше, бе глухият тропот на отмерените му стъпки, докато се приближаваше към пашата.
	— Как си, Пук? — небрежно поздрави той.
	Очите на Пук се присвиха при вида на човека-плъх.
	— О, това си бил ти, Раситър — отвърна той.
	Раситър се приближи до трона и се поклони небрежно, хвърляйки неприязнен поглед към огромния леопард. С широка усмивка, която разкри развалените му зъби, той сложи крак върху облегалката на трона и се приведе към Пук така, че пашата почувства горещия му дъх върху лицето си.
	Пук погледна ботуша, който мърсеше прекрасния му трон, после вдигна очи, усмихвайки се (както забеляза дори недодяланият Раситър) прекалено подкупващо. Мършавият човек се досети, че навярно бе отишъл твърде далеч и побърза да свали крака си от стола, отстъпвайки крачка назад.
	Усмивката на Пук се стопи, а с нея се изпари и раздразнението му.
	— Направи ли го? — попита той.
	Раситър замалко не се изсмя с глас.
	— Разбира се! — отвърна той и извади скъпоценна перлена огърлица от кесията си.
	При вида на украшението Пук (точно както Раситър бе очаквал) се смръщи.
	— Винаги ли трябва да ги убиваш? — просъска той.
	Раситър сви рамене и прибра огърлицата обратно в кесията си.
	— Каза, че искаш да я премахна и аз сторих точно това.
	Пук с всички сили стисна облегалките на трона.
	— Казах, че не искам да ми се пречка, докато не свърша работата!
	— Тя знаеше твърде много — спокойно рече Раситър и отегчено заразглежда ноктите си.
	— Тя беше ценна! — Пук вече бе успял да си възвърне самообладанието.
	Малцина бяха онези, които можеха да разярят Пук паша така бързо, както Раситър, а още по-малко бяха онези, които биха оцелели след това.
	— Една на хиляда — изсмя се Раситър.
	В този момент една от страничните врати се отвори и в стаята пристъпи възрастен човек, облечен с пурпурна мантия с избродирани златни звезди и полумесеци. Вместо закопчалка, на върха на високия му тюрбан проблясваше грамаден брилянт.
	— Трябва… — започна той.
	— Не сега, Ла Вал — прекъсна го Пук, без да го погледне.
	— Но, господарю…
	Очите на Пук отново се присвиха заплашително, а устните му заприличаха на тънка чертица, която някой сякаш бе драснал върху побелялото му лице. Възрастният мъж се поклони извинително и излезе от стаята, като внимаваше да не вдига шум.
	— Прекрасно! — избухна в смях Раситър.
	— Би трябвало да се поучиш от Ла Вал!
	— О, хайде, Пук, та нали сме съдружници! — отвърна Раситър и пристъпи към един от двата прозореца в стаята, онзи, който гледаше на юг — към кея и откритото море.
	— Тази нощ ще има пълнолуние! — възбудено рече той и рязко се обърна към Пук. — Защо не дойдеш и ти, Пук! Ще има истинско пиршество.
	При мисълта за зловещите ястия, които Раситър и останалите плъхочовеци щяха да сложат на масата, Пук паша усети, че го побиват студени тръпки и му се повдига. Кой знае, може би тя още не бе мъртва…
	Пук разтърси глава, мъчейки се да прогони отвратителната мисъл.
	— Боя си, че ще трябва да ти откажа — тихо каза той.
	Раситър прекрасно разбираше (а може би и нарочно бе предизвикал) отвращението, което се надигаше в гърдите на Пук сега. Плъхочовекът отново се приближи до трона и сложи мръсния си ботуш отгоре му, разкривайки острите си зъби отново в гнусна усмивка.
	— Не знаеш какво изпускаш. Ала изборът е твой. Такава бе и нашата сделка — и като направи няколко крачки назад, той се поклони ниско. — Ти си господарят.
	— Сделка, от която и ти, и твоите братя, спечелихте немалко — напомни му Пук.
	Раситър се усмихна доволно и плесна с ръце.
	— Не отричам, че много ни потръгна, откакто ти стоиш зад нас — съгласи се той и отново се поклони. — Прости дързостта ми, скъпи приятелю, ала не мога да сдържа радостта си от сполуката. А и днес е пълнолуние!
	— Върви тогава, Раситър, пиршеството те чака.
	Мършавият мъж се поклони за трети път, хвърли още един неприязнен поглед към леопарда и излезе от стаята.
	Когато вратата се затвори зад гърба му, Пук докосна лицето си и прокара пръсти през грижливо оформената си, макар и доста оредяла, черна коса. После безпомощно отпусна глава на брадичката си и се надсмя над себе си и над неудобството, което предизвикваше у него Раситър, човекът плъх.
	Пук погледна към вратата на харема, чудейки се дали да не иде там и да се опита да забрави за срещата с Раситър. В този миг си спомни за Ла Вал. Магьосникът никога не би го обезпокоил (особено, когато знаеше, че Раситър е там), ако не ставаше дума за нещо наистина важно.
	Пук за последен път потупа мускулестия врат на любимото си животно и излезе през югоизточната врата на залата. Покоите на Ла Вал тънеха в полумрак, а самият той се взираше в глъбините на едно кристално кълбо и дори не усети, че в стаята има още някой. Пук, който не искаше да го прекъсва, безшумно седна срещу него на малката масичка и зачака, гледайки развеселено причудливата форма, която мътният кристал придаваше на рошавата брада на Ла Вал, докато той крачеше напред-назад от другата страна на масичката.
	Най-сетне магьосникът вдигна поглед. Както винаги след среща с Раситър, върху лицето на Пук бе изписано напрежение.
	— Убили са я, нали? — попита Ла Вал, макар да се досещаше за отговора.
	— Отвращава ме до дъното на душата ми — отвърна Пук.
	Магьосникът кимна.
	— Ала не можеш да се откажеш от силата, която Раситър ти дава.
	Ла Вал беше прав. През двете години, откакто Пук се бе съюзил с плъхочовеците, гилдията бе преуспяла и се бе превърнала в най-силната подземна организация в Калимпорт. Пашата можеше да живее преспокойно дори само от златото, което получаваше от крайбрежните търговци, за да ги защитава… от своите собствени хора. Дори капитаните на многобройните търговски кораби, които акостираха в града, бяха достатъчно благоразумни, че да не обръщат гръб на пратениците на Пук, когато ги срещнеха край пристанището.
	Онези, които бяха достатъчно глупави да затворят кесиите си за тях, съвсем скоро разбираха колко жестоко бяха сгрешили.
	Не, Пук не можеше да отрече ползата от Раситър и приятелчетата му. Въпреки това, пашата не хранеше никаква симпатия към отвратителните създания, които през деня изглеждаха напълно нормални, ала нощем се превръщаха в чудовища — наполовина хора, наполовина плъхове. Още по-малко харесваше начина, по който Раситър и събратята му работеха.
	— Стига сме говорили за него — каза Пук и отпусна ръце върху черната кадифена покривка, с която бе застлана масичката. — Ще ми е нужен цял ден сред наложниците, за да се съвзема от срещата ни.
	При тези думи върху устните му се разля широка усмивка — очевидно бе, че идеята за дълги часове, прекарани в харема, му допада.
	— Какво искаше да ми кажеш преди малко? — попита Пук.
	Сега бе ред на магьосника да се усмихне широко.
	— Току-що говорих с Оберон от Балдуров яз — отвърна той с изпълнен със задоволство глас. — Научих нещо, което ще те накара да забравиш напълно разговора с Раситър.
	Макар и изпълнен с любопитство, Пук остави Ла Вал да се наслади на играта си и търпеливо зачака отговора му. Магьосникът беше верен съюзник и най-близкото съответствие на приятел, което Пук имаше.
	— Твоят палач се връща! — ликуващо заяви Ла Вал най-сетне.
	За миг Пук се зачуди за какво ли говори магьосникът. После внезапно разбра и рязко се изправи.
	— Ентрери? — ахна той, останал без дъх.
	Ла Вал кимна и замалко не се разсмя от удоволствие.
	Пук прокара пръсти през косата си. Три години. Ентрери, най-страховит измежду страховитите, се завръщаше при него след три дълги години. Той погледна към магьосника, а в очите му се четяха безброй въпроси.
	— Заловил е полуръста — каза Ла Вал.
	По лицето на Пук грейна широка усмивка и златните му зъби проблеснаха на светлината на свещта, докато той нетърпеливо се привеждаше напред.
	Ла Вал бе истински щастлив, че може да зарадва господаря си като му съобщи новината, която Пук очакваше от толкова дълго време.
	— Носи и рубинения медальон! — продължи Ла Вал и тържествуващо стовари юмрук върху масата.
	— О, да! — възкликна Пук и доволният му смях огласи стаята.
	Неговият рубин, най-скъпоценното нещо, което притежаваше. С помощта на магическите сили на камъка щеше да се сдобие с още повече власт и богатство. Хората не просто щяха да му се подчиняват, те сами щяха да искат да му слугуват.
	— Е, Раситър — промърмори Пук под носа си, когато се сети за надмощието, което медальонът щеше да му даде над плъхочовека. — Отношенията ни са на път да се променят, мой миши приятелю!
	— Ще имаш ли нужда от него, когато отново си възвърнеш медальона? — попита Ла Вал.
	Пук сви рамене и погледна към малката завеска, която се полюляваше в другия край на стаята.
	Тароския пръстен.
	Само при мисълта за него лицето на Ла Вал се покри с мъртвешка бледност. Тароският пръстен беше могъщ магически предмет, който можеше да пренесе собственика си — или неговите врагове — през самите Равнини на съществуванието. Ала за силата му се плащаше висока цена. Дело на най-черно зло, Тароският пръстен като че ли черпеше могъществото си от жизнените сили на онзи, който го използваше — в малобройните случаи, когато му се бе наложило да прибегне до него, Ла Вал имаше чувството, че губи частица от себе си.
	Магьосникът ненавиждаше Раситър, ала се надяваше, че господарят му ще намери начин да си уреди сметките с плъхочовека, без да се налага да прибягва до пръстена.
	Ла Вал вдигна поглед и видя, че Пук го наблюдава внимателно.
	— Разкажи ми още — нетърпеливо настоя той.
	Ла Вал безпомощно сви рамене и постави длан върху кристалното кълбо.
	— Аз самият не успях да ги зърна — каза той. — Артемис Ентрери винаги успява да се изплъзне от кълбото ми. Ала според Оберон не са далеч. Наближават северната граница на Калимшан, ако вече не са я достигнали. А и вятърът е попътен, господарю. Ще бъде тук след една-две седмици, не повече.
	— И води Риджис със себе си? — попита Пук.
	— Да.
	— Жив?
	— И още как — отвърна магьосникът.
	По устните на Пук плъзна зла усмивка:
	— Прекрасно!
	Как жадуваше отново да види предателя! Какво не би дал, за да почувства тънкия врат на полуръста между пръстите си! След като Риджис избяга с медальона, за гилдията настанаха лоши времена. В действителност, неприятностите се дължаха най-вече на несигурността, която Пук изпитваше, когато след толкова дълго време му се наложи да се справя без медальона, както и на почти фанатичната му (и доста скъпа) решимост на всяка цена да открие предателя. Той дори обвиняваше Риджис за съюза си с плъхочовеците — ако все още притежаваше медальона, никога не би имал нужда от Раситър.
	Ала сега всичко щеше да се нареди чудесно, вярваше Пук. Сега, когато бе на път да си възвърне рубина и когато имаше плъхочовеците на своя страна, можеше дори да разшири властта и да надскочи границите на Калимпорт, подчинявайки гилдиите из целия Юг с помощта на верни слуги и хората на Раситър.
	Когато вдигна очи, Пук видя, че магьосникът го гледа притеснено.
	— Какво ли ще каже Ентрери, когато научи за новите ни съюзници? — тревожно попита той.
	— Ах, бях забравил, че той още не знае за тях — каза Пук. — Нямаше го дълго време.
	Замисли се за миг, после сви рамене.
	— В крайна сметка и той, и те са в един и същ занаят. Ентрери ще трябва да ги приеме.
	— Раситър може да изкара всеки от кожата му — продължи да се безпокои Ла Вал. — Представи си, че реши да се противопостави на Ентрери.
	При тази мисъл Пук избухна в смях.
	— Мога да те уверя, че Раситър ще допусне подобна грешка само веднъж.
	— И после плъховете ще трябва да си търсят нов главатар — подсмихна се магьосникът.
	Пук го потупа по рамото и тръгна към вратата.
	— Научи всичко, което можеш — нареди му той. — И ме извикай, ако успееш да ги зърнеш в кристалното кълбо. Нямам търпение отново да видя лицето на полуръста. Доста големи сметки имам за уреждане с него!
	— Къде да те потърся, ако се наложи?
	— В харема — отвърна Пук и му смигна. — Напрежението си казва думата.
	Когато вратата на стаята се затвори зад гърба на Пук, Ла Вал се отпусна на един стол и отново се замисли за предстоящото завръщане на най-големия си съперник. Толкова много бе постигнал през трите години, откакто Ентрери напусна града. Беше станал главен помощник на Пук и бе получил тази стая на третия етаж, където живееха само най-приближените хора на пашата.
	Тази стая, стаята на Ентрери.
	Всъщност Ла Вал никога не бе имал неприятности с него. Двамата се разбираха прекрасно, макар да не можеха да се нарекат приятели, и неведнъж си бяха помагали взаимно. Не бяха един и два случаите, когато именно благодарение на Ентрери, магьосникът бе успявал да открие най-прекия път до целта си.
	А и онзи неприятен случай с Манкас Тиверос. Манкас Могъщият, както го наричаха в Калимпорт, също беше магьосник и преди няколко години се бе спречкал с Ла Вал заради произхода на една магия. Всеки от тях твърдеше, че именно той е създателят й и всички в Калимпорт вече очакваха избухването на магьосническа война, когато Манкас внезапно и без никаква очевидна причина напусна града, оставяйки бележка, в която отричаше да има нещо общо със създаването на магията и приписваше цялата заслуга на Ла Вал. Никой повече не видя Манкас — нито в Калимпорт, нито където и да било другаде.
	— Е, добре… — въздъхна Ла Вал и отново се обърна към кристалното кълбо.
	Присъствието на Артемис Ентрери си имаше и своите добри страни.
	Внезапно вратата на стаята му се отвори и Пук надникна вътре.
	— Изпрати съобщение до гилдията на дърводелците — нареди той. — Кажи им, че имаме нужда от неколцина добри майстори още сега.
	Ла Вал го погледна неразбиращо.
	— Харемът и съкровищницата остават! — престори се Пук на раздразнен, задето магьосникът не може да разбере накъде бие. — А нямам никакво намерение да ти отстъпя своите покои!
	Ла Вал се намръщи — като че ли започваше да разбира.
	— Още по-малко пък възнамерявам да кажа на Артемис Ентрери, че няма да може да си получи стаята обратно — продължи Пук със същия тон. — Не и сега, когато се справи така добре със задачата си!
	— Разбирам — мрачно рече магьосникът — явно отново щеше да му се наложи да се върне на някой от долните етажи.
	— Ето защо — разсмя се Пук, наслаждавайки се на малката си шега — ще трябва да се построи нова стая. Между покоите на Ентрери и харема. Нека я направят по твой вкус, скъпи приятелю. И не жали златото!
	Той смигна на помощника си и затвори вратата.
	Магьосникът избърса очите си. Пук и досега не спираше да го изненадва… приятно, както винаги.
	— Щедър господар си ти, Пук паша! — прошепна той в празната стая.
	Пук наистина знаеше как да се отнася с хората си. Едва що бе напуснал стаята и Ла Вал вече се взираше в кристалното кълбо, а на лицето му бе изписано решително изражение. На всяка цена трябваше да открие Ентрери и полуръста. Нямаше да разочарова щедрия си господар.

	9
	Огнени гатанки

	Тласкан от течението на Шионтарската река и от северния ветрец, който издуваше платната му, „Морски дух“ се отдалечаваше от Балдуров яз с огромна скорост, а около носа му хвърчаха големи късове бяла пяна.
	— Още днес ще оставим Саблен бряг зад гърба си — каза Дюдермонт на Дризт и Уолфгар. — Оттам продължаваме на изток и няма да видим суша, докато не достигнем Асавирския провлак. След това ще се отправим на юг, а после отново ще поемем на изток към Калимпорт.
	И като посочи флага (златно поле, прорязано от коси сини линии), който моряците вдигаха на мачтата в този момент, повтори:
	— Калимпорт.
	Дризт хвърли заинтересован поглед на капитана — доколкото знаеше, това не бе; обичайна практика сред моряците.
	— На север от Балдуров яз плаваме под знамето на Града на бездънните води — обясни Дюдермонт. — А когато отиваме на юг, вдигаме флага на Калимпорт.
	— И двата града го приемат? — учуди се Дризт.
	— Достатъчно са разумни, за да го приемат — засмя се Дюдермонт. — Калимпорт и Градът на бездънните води са заклети врагове и никой не иска да отстъпи. Търгуват помежду си — няма как, търговията им носи огромни печалби — ала рядко допускат в пристанищата си кораби, на чиято мачта се вее знамето на съперника им.
	— Глупава гордост — вметна Уолфгар и с болка си спомни как само допреди няколко години племената на тундрата бяха живели по същия начин — разделени и изпълнени с недоверие и неприязън едно към друго.
	— Политика — сви рамене Дюдермонт. — Ала владетелите на двата града тайно желаят търговията и с тяхна подкрепа десетина кораба са успели да си създадат необходимите връзки, за да я поддържат. Ето как „Морски дух“ има две родни пристанища, което е от полза за всички.
	— Две родни пристанища — усмихнато отбеляза Дризт, — в които капитан Дюдермонт да търгува. Хитро.
	— Това далеч не е всичко — продължи Дюдермонт, все така широко усмихнат. — Пиратите, които безчинстват из северните води, предпочитат да се държат настрани от корабите на Града на чудесата, а пък тези, които кръстосват южните морета, гледат да не предизвикват гнева на Калимпорт и огромната му армада. Около Асавирския провлак минават много търговски кораби и пиратите, които дебнат там, предпочитат да нападат онези, които плават под флага на някой по-незначителен градец.
	— Искаш да кажеш, че никога не ви безпокоят? — въпросът на Уолфгар прозвуча неуверено и леко саркастично, сякаш още не бе решил дали цялата тази история с двата флага му допада или не.
	— Никога? — повтори Дюдермонт. — Не, не никога, но рядко. А когато някой пират все пак реши да ни нападне, ние вдигаме всичките си платна и побягваме. На пръсти се броят корабите, които могат да настигнат „Морски дух“, когато вятърът издуе платната ни.
	— А ако все пак ви настигнат? — настоя Уолфгар.
	— Тогава ще ви се отдаде възможност да ми покажете, че не сбърках, когато ви взех на кораба си — разсмя се Дюдермонт. — Все ми се струва, че оръжията ви могат да накарат и най-свирепия пират да се позамисли сериозно, преди да ви нападне.
	Уолфгар вдигна Щитозъб, който лежеше на земята до него и рече:
	— Надявам се, че вече съм свикнал достатъчно с движенията на кораба, за да съм готов за такава битка. Някой по-силен замах може да ме запрати през борда?
	— В такъв случай просто доплувай до пиратския кораб и го потопи! — отвърна Дризт.

	* * *

	В една сумрачна стая на върха на кулата си в Балдуров яз, магьосникът Оберон гледаше как „Морски дух“ все повече се отдалечава от пристанището. Той се приведе още по-ниско към кристалното кълбо, мъчейки се да види по-добре елфа и грамадния варварин, които стояха на палубата заедно с капитана. Очевидно бе, че двамата не са тукашни. Варваринът със своите дрехи и русата си коса, сигурно принадлежеше към едно от племената, които живееха далеч на север, отвъд Лускан и Гръбнака на света, в онези сурови земи, известни с името Долината на мразовития вятър. Колко далеч се намираше варваринът от дома си и колко необичайно бе да се види някой като него да плава в открито море!
	— Какво ли общо имат те с рубина на Пук паша? — зачуди се Оберон, силно заинтригуван.
	Може би Ентрери бе отишъл чак в далечната тундра, за да залови полуръста и сега тези двамата го преследваха по пътя му на юг?
	Не че това беше негова работа. Оберон бе много доволен, че Ентрери бе поискал толкова лесно нещо в замяна на услугата, която му бе направил преди няколко години. Тогава (всъщност на няколко пъти) Оберон се бе възползвал от услугите на убиеца и макар че по време на посещенията си в Балдуров яз Ентрери никога не говореше за това, магьосникът винаги се чувстваше така, сякаш той го държи в ръцете си. Ала тази нощ дългът му към Ентрери най-сетне щеше да бъде платен и единственото, което се искаше от него, бе да даде един прост сигнал.
	Всъщност, Оберон вече бе научил онова, което Ентрери искаше да знае, но любопитството му бе разпалено и той продължи да гледа отдалечаващия се „Морски дух“ още няколко минути. И този път, както преди, вниманието му бе привлечено от елфа, Дризт До’Урден, както Пелман бе споменал, че се нарича. У него имаше нещо странно, макар че магьосникът не можеше да си обясни какво точно бе то. Не че изглеждаше не на място, както грамадния варварин. По-скоро нещо в държанието му и най-вече в начина, по който гледаше света през необикновените си, лавандулови очи.
	Тези очи просто не се връзваха с всичко останало.
	Някаква магия, предположи Оберон, магия за предрешаване. Искаше му се да може да съобщи повече на Пук паша. Замисли се дали да не използва уменията си, за да се прехвърли на кораба и да проучи нещата отблизо, ала в момента не бе готов за подобна магия. Още повече, че това изобщо не го засягаше, за пореден път си напомни той.
	А никак не му се щеше да се бърка в работите на Ентрери.

	* * *

	Още тази нощ Оберон полетя в тъмното небе, здраво стиснал магическата си пръчка в ръка. Високо, високо над заспалия град се издигнаха огнени кълба и изписаха своето съобщение за всеки, който можеше да го прочете.

	* * *

	Двеста мили на юг от Балдуров яз, Ентрери стоеше на палубата на калимпортския кораб и наблюдаваше нощното небе.
	— По море — промълви той, разчитайки правилно огнения сигнал.
	После се обърна към полуръста, който стоеше до него:
	— Приятелите ти са след нас, на по-малко от седмица път — каза му той — Справят се доста добре.
	Думите на убиеца изобщо не зарадваха Риджис. Промяната в климата вече бе очевидна. Зимата бе останала далеч зад тях и горещият южен вятър още повече засилваше страха му. Нямаше да спират никъде по пътя и никой кораб — дори да се намираше на по-малко от седмица път — не можеше да ги настигне.
	Риджис вече мислеше за онова, което го очакваше в Калимпорт, опитвайки се да приеме неизбежността на срещата си с водача на старата си гилдия.
	Пук паша не прощаваше лесно. Риджис бе виждал със собствените си очи жестоките наказания, налагани от него на онези, които бяха откраднали от другарите си. А пък Риджис бе отишъл още по-далеч, като не само се бе осмелил да открадне нещо, което принадлежеше на самия ръководител на гилдията, но и бе посегнал на онова, което пашата ценеше повече от всичкото злато и скъпоценности в хазната си — магическия медальон. Обзет от черно отчаяние, Риджис сведе глава и бавно закрачи към каютата си.
	Нещастието на полуръста ни най-малко не помрачи радостната възбуда, която бе обзела Ентрери. Пук щеше да си получи рубина и полуръста, а той самият щеше да бъде богато възнаграден за добре свършената работа. Ала не златото бе истинската награда за усилията на Ентрери.
	Убиецът искаше единствено Дризт До’Урден.

	* * *

	Тази нощ Ентрери не бе единственият, който наблюдаваше огнените кълба в небето над Балдуров яз. Дризт и Уолфгар стояха на палубата на „Морски дух“, който вече бе навлязъл в открито море, макар че от калимпортския кораб все още го деляха повече от сто и петдесет мили, и гледаха причудливия танц на огъня в нощното небе, чудейки се какво ли може да означава.
	— Магьосник — предположи Дюдермонт и се присъедини към тях. — Навярно точно в този момент води ожесточена битка с някое небесно чудовище. Дракон или някой друг от зверовете, които обитават висините.
	Дризт присви очи, опитвайки се да разбере какво става в небето. Не видя нищо, освен огнените кълба — нито черни сенки, които да се борят с тях, нито нещо, към което да са насочени пламъците, но може би „Морски дух“ се намираше прекалено далеч, за да може той да различи какво става.
	— Не, не е битка — намеси се Уолфгар, улавяйки последователността, с която пламъците осветяваха небето. — Това е сигнал. Три и едно. Три и едно. Само че ми се струва доста сложно за обикновено съобщение. Един бърз конник щеше да свърши същата работа.
	— Освен, ако не е предназначено за някой кораб — отбеляза Дюдермонт.
	Дризт, който беше достигнал до същото предположение, усети, че го обзема безпокойство — какво ли казваха огнените сигнали и кой ли ги изпращаше?
	Дюдермонт се вгледа по-внимателно в нощното небе.
	— Може би си прав — съгласи се той, когато видя, че Уолфгар бе уловил напълно точно последователността на сигналите. — Балдуров яз е важно пристанище, там всеки ден идват и си отиват много кораби. Сигурно някой магьосник поздравява приятелите си или се сбогува с тях по особено впечатляващ начин.
	— Или пък им съобщава нещо — добави Дризт и хвърли многозначителен поглед на Уолфгар.
	Варваринът прекрасно разбра какво иска да каже приятелят му, а по свъсеното му изражение Дризт лесно можеше да се досети, че и той си мисли същото.
	— Ала за нас това е само една интересна гледка и нищо повече — заключи Дюдермонт и ги потупа приятелски за лека нощ. — Просто забавно представление.
	Дризт и Уолфгар се спогледаха — някак си не можеха да повярват, че всичко е толкова просто.

	* * *

	— Какво ли е намислил Артемис Ентрери? — силно озадачен, Пук паша не усети, че е изрекъл на глас мисълта, която не му даваше покой.
	Оберон, който го наблюдаваше от кристалното кълбо, сви рамене.
	— Никога не съм се опитвал да разбера мотивите на Артемис Ентрери — каза той.
	Пук кимна и продължи да крачи напред-назад зад стола на Ла Вал.
	— Все пак мисля, че едва ли двамата имат нещо общо с медальона — продължи Оберон.
	— Навярно някакви лични врагове, които Ентрери си е създал по пътя и които сега търсят отмъщение — съгласи се Пук.
	— А може би са приятели на полуръста — подхвърли Оберон. — Но защо тогава Ентрери ще ги насочва по следите си?
	— Каквито и да са, те могат да ни донесат само беди — обади се Ла Вал, който седеше между господаря си и кристалното кълбо.
	— Може би Ентрери възнамерява да им устрои засада — предположи Пук. — Това би обяснило защо те е накарал да дадеш сигнала, Оберон.
	— Ала той беше наредил на пристанищния началник да им предаде, че ще ги чака в Калимпорт — припомни Оберон.
	— За да ги заблуди — вметна Ла Вал. — Да ги накара да повярват, че няма да срещнат никакви пречки по пътя си на юг.
	— Ентрери не би постъпил така — отвърна Оберон и Пук се съгласи с него. — Никога досега не съм го виждал да използва толкова елементарни номера, за да спечели надмощие над враговете си. Да се изправи лице в лице с неприятелите си и да ги победи — така действа той и само такава победа може да му достави истинско удоволствие.
	Двамата магьосници и Пук, чийто успех се дължеше именно на умението му да взема правилното решение в подобни озадачаващи ситуации, замълчаха за миг, опитвайки се да измислят как да постъпят. Единственото, от което Пук се интересуваше, бе да си получи обратно рубинения медальон. Магическият предмет щеше да увеличи десетократно влиянието му… кой знае, може би щеше да успее да му спечели дори благоразположението на самия Калимшански паша.
	— Това не ми харесва — проговори най-сетне той. — Не искам нищо да попречи на връщането на полуръста и рубина.
	Преди да продължи, той още веднъж обмисли решението си, после се приведе над рамото на Ла Вал, за да вижда по-добре Оберон.
	— Все още ли поддържаш връзки с Пиночет? — попита го лукаво.
	Оберон веднага се досети какво си е наумил Пук.
	— Пиратът не забравя приятелите си — отвърна той със същия тон. — Отбива се при мен всеки път, когато минава през Балдуров яз. Пита и за теб, надява се, че със стария му приятел всичко е наред.
	— А сега се намира около островите, нали?
	— Търговските кораби са поели на юг от Града на бездънните води — изсмя се Оберон. — Бягат от зимата и идват насам, за да продължат търговията си в южните земи. Къде другаде може да бъде един опитен пират по това време?
	— Отлично — промърмори Пук.
	— Да уредя ли топло посрещане за преследвачите на Ентрери? — Оберон нямаше търпение да помогне на пашата, а и всичко това силно го забавляваше.
	— Три кораба — нареди Пук. — Не искам да поемам ненужни рискове. Нищо не бива да попречи на завръщането на полуръста. Ние с него имаме доста неща да си кажем!
	Оберон се замисли за миг.
	— Жалко — отбеляза той. — „Морски дух“ беше добър кораб.
	Тонът, с който Пук отговори, ясно показваше, че няма да търпи никакви грешки:
	— Беше.
	Тежестта на кралската корона.
	Окован с тежки вериги, полуръстът висеше надолу с главата, а под него бълбукаше казан с вряла течност. Не, не вода, това тук беше доста по-тъмно. По-червеникаво.
	Като кръв.
	Ужасяващият механизъм проскърца и полуръстът увисна още по-близо до кипящата течност. Лицето му бе разкривено от болка и ужас, устата му — широко отворена, сякаш крещеше с всички сили.
	Ала вик не последва. Единственият звук, който се чуваше, бе стенанието на ръждясалия механизъм и зловещият смях на невидимия мъчител.
	Мъглата, която обгръщаше всичко, започна да се разсейва и разкри страховит механизъм. Върху лоста лежеше ръка, просто ръка, без никакво тяло, и бавно го натискаше.
	За миг полуръстът увисна неподвижно.
	После злият смях се разнесе отново. За последен път. Ръката стисна лоста и го натисна с всичка сила. Механизмът се завъртя с огромна бързина.
	Пронизващ писък заглуши скърцането на лоста и зловещия смях — ужасяващ, мъчителен, агонизиращ.

	* * *

	Още преди да успее да отвори очи, горещата пот влезе под клепачите му и го опари. Бруенор избърса лицето си и разтърси глава, мъчейки се да се отърси от страховитата картина и да разбере къде се намира.
	Всъщност лежеше в меко легло, в една удобна стая в Бръшляновото имение. Съвсем новите свещи, които бе запалил преди да си легне, бяха почти изгорели. Не че му бяха помогнали особено — и тази нощ, както всички останали, откакто бе дошъл в имението, беше същата. Още един ужасяващ кошмар.
	Бруенор се обърна и седна в леглото. Всичко си беше както трябва. Митралните му доспехи и златният щит лежаха на един стол в другия край на стаята, брадвата, с която си бе пробил път навън от дуергарската бърлога, бе подпряна до стената заедно с ятагана на Дризт, а върху единствения скрин в стаята бяха поставени два шлема — единият бе очуканият му, еднорог шлем, който го бе пазил в опасните приключения, които джуджето бе преживяло през последните два века, а другият бе скъпоценната корона на краля на Митрал Хол, обсипана с безброй безценни камъни.
	Ала за Бруенор нищо не беше както трябва. Всички дни, прекарани в Бръшляновото имение, бяха изпълнени с вълнението от онова, което му предстоеше, с дълги разговори за армиите, които идваха от Адбарската цитадела и от Долината на мразовития вятър, за да му помогнат да освободи древното царство на дедите си от злото, което го бе осквернило. Бруенор имаше чувството, че раменете вече го болят от многобройните потупвания на харпъловци и техните гости, всички изгарящи от нетърпение да го поздравят предварително, задето най-сетне бе на път да си възвърне трона на своите предци.
	Ала за Бруенор всичко, което се случваше през последните няколко дни, изглеждаше далечно и нереално, струваше му се, че играе роля, която му бе наложена, преди още да бъде готов за нея. Дошло бе време да се приготви за онова, за което мечтаеше от два века насам, още от деня, в който родът му бе разгромен и прогонен от Сребърните зали. Бащата на бруеноровия баща беше царувал над Митрал Хол, преди това на престола бе седял неговият баща и така чак до зората на рода Боен чук. Рожденото право на Бруенор изискваше от него да поведе армиите и да си възвърне Митрал Хол. Той трябваше да се възкачи на престола, на който някога бяха седели дедите му.
	Ала именно там, в сърцето на древното джуджешко царство, Бруенор най-сетне бе разбрал какво наистина има значение за него. През последните десетина години в живота му се бяха появили много специални приятели, макар никой от тях да не принадлежеше на джуджешката раса. Дружбата, която се зароди и постепенно заякна между петимата, бе хиляди пъти по-важна от цяло кралство и неизмеримо по-скъпа от всичкия митрал на света. Постигането на двувековния блян на Бруенор вече му изглеждаше кухо и безсмислено.
	Сега единственото, което имаше значение за джуджето, бяха нощите. Сънищата му — винаги различни, макар да му нашепваха все едно и също нещо — не се разсейваха с първите слънчеви лъчи, а оставаха с него през целия ден.
	— Пак ли? — разнесе се зад него мек глас.
	Бруенор погледна през рамото си и видя Кати-Бри. Знаеше, че няма нужда да отговаря, затова отпусна глава върху ръката си и потри очи.
	— Пак ли беше за Риджис? — попита тя и се приближи.
	Чу се тихо изщракване и Бруенор разбра, че бе затворила вратата.
	— Къркорещия корем — меко я поправи той, използвайки прякора, който сам бе измислил на полуръста, превърнал се през последните няколко години в един от най-скъпите му приятели.
	Джуджето вдигна крака от пода и ги върна в леглото.
	— Трябва да бъда при него! — изръмжа то. — Или поне да го търся заедно с Уолфгар и елфа!
	— Царството ти те очаква — напомни му Кати-Бри, по-скоро за да разсее угризенията му, отколкото да го разубеждава, че мястото му е при техните приятели — убеждение, което тя самата поддържаше с цялото си сърце. — Джуджетата от Долината ще са тук след месец, а Адбарската армия — след два.
	— Да, ама не можем да тръгнем към Залите докат’ не свърши зимата!
	Кати-Бри се огледа наоколо, опитвайки се да смени темата.
	— Ще ти отива! — весело каза тя и посочи скъпоценната корона.
	— Кое от тях? — рязко отвърна Бруенор, възпирайки хапливата си забележка.
	Кати-Бри погледна към очукания шлем, който изглеждаше почти жалък до великолепната корона, и замалко не се изсмя с глас. Ала когато се обърна към джуджето и видя мрачния израз, изписан върху лицето му, докато гледаше стария си шлем, тя разбра, че въпросът му бе напълно сериозен. В този миг, почувства Кати-Бри, еднорогият шлем бе хилядократно по-ценен за Бруенор от короната, която му бе писано да носи.
	— Вече са изминали половината път оттук до Калимпорт — отбеляза Кати-Бри, която напълно споделяше желанието на Бруенор. — Ако не и повече.
	— Така е, пък и не ще да са много корабите, дето ще потеглят от Града на бездънните води сега, когато зимата вече чука на вратата — мрачно промърмори Бруенор, повтаряйки доводите, които Кати-Бри бе използвала, когато още на втората сутрин, след като бе пристигнал в имението, сподели желанието си с нея.
	— Чака ни много работа — Кати-Бри упорито се опитваше да звучи бодро. — Дори няма да усетим как ще мине зимата. Пък и точно ще имаме време да се погрижим за всичко, та Залите да са готови, когато Дризт, Уолфгар и Риджис се завърнат.
	Изражението на Бруенор си оставаше мрачно. Очите му все така не се отделяха от очукания шлем, ала мислите му се рееха далече, към онази съдбоносна сцена в Клисурата на Гарумн. Добре поне, че тогава се бе извинил на Риджис за често грубото си държание.
	Мисълта на Бруенор рязко се върна към настоящето.
	— Мислиш ли, че ще успеят да се върнат навреме за битката — попита той Кати-Бри, а в очите му заигра странен пламък.
	Кати-Бри сви рамене.
	— Ако не се бавят много в Калимпорт — отвърна тя, озадачена от въпроса на джуджето — очевидно бе, че Бруенор си е наумил нещо, но то нямаше нищо общо с битката за Митрал Хол. — Могат да се движат доста бързо из южните земи, дори и през зимата.
	Бруенор скочи от леглото и се втурна към вратата, грабвайки еднорогия шлем по пътя си.
	— Посред нощ? — ахна Кати-Бри, но време за чудене нямаше и тя побърза да го последва в коридора.
	Без да забавя крачка и за миг, Бруенор се насочи право към стаята на Харкъл Харпъл и заблъска по вратата, събуждайки всички, които спяха в тази част на имението.
	— Харкъл! — изрева той.
	Кати-Бри беше достатъчно разумна, за да не се опитва да му пречи. Единственото, което можеше да направи, бе да вдига извинително рамене, всеки път, когато главата на някой любопитен Харпъл надникнеше от стаята си.
	Най-сетне Харкъл, облечен само по нощница и шапчица с пискюл, отвори вратата, стиснал в ръка запалена свещ.
	Бруенор го дръпна обратно в стаята, а Кати-Бри побърза да влезе след тях.
	— Можеш ли да ми направиш колесница? — без никакво предисловие попита джуджето.
	— Да направя к-к-какво? — прозя се Харкъл, опитвайки се (не особено успешно) да прогони съня. — Колесница?
	— Колесница! — изръмжа Бруенор. — От огън. Като оназ’, с която лейди Алустриел ме докара тук! Огнена колесница!
	— Ами… — заекна Харкъл. — Никога досега не съм…
	— Можеш ли да го направиш? — изрева Бруенор — нямаше време да слуша обърканото бъбрене на сънливия магьосник.
	— Да… може и да успея — рече Харкъл, опитвайки се да звучи уверено. — Всъщност тази магия е едно от нещата, с които се слави лейди Алустриел. Никой от нас не е опитвал…
	Харкъл усети гневния поглед на Бруенор и предпочете да не довършва изречението. Джуджето стоеше пред него, скръстило ръце пред гърдите си, мускулите му потръпваха неспокойно, а възлестите пръсти на едната му ръка нервно потропваха.
	— Още тази сутрин ще говоря със Сребърната лейди — опита се да го успокои Харкъл. — Сигурен съм, че…
	— Алустриел е тук? — прекъсна го Бруенор.
	— Ами да — отвърна Харкъл. — Реши да поостане някой и друг…
	— Къде е?
	— В долния край на коридора.
	— Коя стая?
	— Утре заран ще те заведа… — започна Харкъл.
	Бруенор сграбчи предницата на нощницата му и го дръпна надолу, докато очите им се изравниха. Долепил плътно лицето си до лицето на магьосника, така че носът на Харкъл се изкриви на една страна, Бруенор повтори въпроса си бавно и отчетливо, така, както искаше да му отговорят:
	— Коя стая?
	— Зелена врата, веднага след перилата — с мъка успя да каже Харкъл.
	Бруенор му смигна весело и го пусна, после заобиколи Кати-Бри, отвръщайки на развеселения й поглед с решително поклащане на главата, и се втурна обратно в коридора.
	— О! Но той не бива да безпокои лейди Алустриел по това време! — притеснено възкликна Харкъл.
	Кати-Бри не успя да сдържи смеха си:
	— Ами спри го тогава!
	Харкъл се вслуша в тежките стъпки на джуджето, които се отдалечаваха по коридора, босите крака на Бруенор трополяха като камъни по дървения под.
	— Не, не мисля, че ще го направя — отвърна Харкъл и по устните му плъзна развеселена усмивка.
	Макар и събудена посред нощ, лейди Алустриел бе все така красива, прекрасната й сребърна коса излъчваше своя собствена, приглушена светлина, като нежният здрач, който плъзва над земята веднага след залез-слънце. При вида й Бруенор се опита да се успокои, припомняйки си къде се намира и как подобава да се държи в присъствието на една кралица.
	— Ъ-ъ-ъ — заекна той, внезапно засрамен от постъпката си. — Моля за извинение, лейди Алустриел…
	— Късничко е, кралю Бруенор — при вида на джуджето, облечено само по нощница и с еднорогия шлем на главата, Алустриел не можа да сдържи развеселената си усмивка. — Какво те води при мен в този час на нощта?
	— Ами с всичко дето стана тез’ дни, така и не разбрах, че още си в Дългата седловина, лейди — обясни Бруенор.
	— Няма да си тръгна, без да ти се обадя — все така сърдечно отвърна Алустриел. — Нямаше смисъл да си разваляш съня… нито пък моя.
	— Не съм дошъл, за да се сбогувам — каза Бруенор. — Тук съм, защото се нуждая от помощта ти, лейди.
	— Незабавно?
	Бруенор кимна отривисто.
	— Помощ, за която трябваше да те помоля, още преди да пристигнем в имението.
	Алустриел разбра, че джуджето е напълно сериозно и го въведе в стаята, затваряйки вратата след себе си.
	— Трябва ми една от онез’ колесници — каза Бруенор. — За да ида на юг.
	— Искаш да настигнеш приятелите си и да им помогнеш да спасят полуръста, така ли? — досети се Алустриел.
	— Да — отвърна Бруенор. — Знам къде ми е мястото.
	— Ала аз не мога да те придружа — каза Алустриел. — Не мога да изоставя града си и да тръгна из Царствата.
	— Никога не бих те помолил да го направиш, лейди.
	— Тогава кой ще кара колесницата? Ти нямаш опит с подобни магии.
	Бруенор се поколеба само за миг:
	— Харкъл ще я управлява!
	Алустриел не успя да скрие усмивката си. Харкъл, както толкова много от роднините си, непрекъснато се нараняваше, докато правеше магии. Алустриел знаеше, че няма да успее да разубеди джуджето, но чувстваше, че поне трябва да му посочи слабостите в този план.
	— Калимпорт се намира много далече — напомни му тя. — Бързо ще стигнеш дотам с колесницата, ала връщането може да ти отнеме дълги месеци. Не трябва ли кралят на Митрал Хол да поведе своите армии в битката за древното си царство?
	— Ще ги поведе — отвърна Бруенор, — стига да може. Ала сега трябва да бъда до приятелите си. Поне туй им дължа!
	— Рискуваш много.
	— Не повече, отколкото те са рискували за мен… безброй пъти.
	Алустриел отвори вратата.
	— Добре тогава — рече тя. — Това бе доблестно решение. Ти ще бъдеш достоен крал на Сребърните зали, Бруенор от рода Боен чук!
	Това бе един от малкото случаи в дългия му живот, когато Бруенор се изчерви.
	— Сега върви да си починеш — продължи Алустриел. — Ще видя какво мога да направя тази нощ. Ще те чакам на южния склон на хълма преди да е съмнало.
	Бруенор кимна и тръгна към стаята си. За първи път, откакто бе дошъл в Дългата седловина, той спа спокойно.

	* * *

	Небето току-що бе започнало да просветлява в очакване на първите слънчеви лъчи, когато Бруенор и Харкъл се срещнаха с лейди Алустриел на южния склон. Харкъл с огромно удоволствие се бе съгласил да тръгне с Бруенор — винаги бе искал да покара някоя от прословутите колесници на Сребърната лейди. Сега обаче, застанал до джуджето с неговите великолепни доспехи и оръжия, той изглеждаше съвсем не на място, облечен в магьосническите си одежди, които бе втъкнал във високите кожени ботуши, и нахлупил причудлив сребърен шлем с бели, пухкави крилца от двете страни и забрало, което непрекъснато падаше пред очите му, въпреки всичките му усилия да го задържи на челото си.
	След среднощното посещение на Бруенор, Алустриел не си бе легнала отново. Беше прекарала нощта, взирайки се в кристалното кълбо, което Харкъл й беше дал, и бродейки из далечни равнини в опит да разбере къде се намират приятелите на Бруенор. Беше научила доста неща през краткото време, с което разполагаше, и дори бе успяла да се свърже с духа на Моркай, който й бе разказал всичко, което знаеше.
	Онова, което откри, я обезпокои немалко.
	Сега, застанала на хълма, тя безмълвно гледаше на изток и чакаше пукването на зората. Щом първите слънчеви лъчи надникнаха над хоризонта, тя ги улови и изрече заклинанието. Само няколко минути по-късно до тях се появи обгърната от пламъци колесница, в която бяха впрегнати два огнени жребеца. Копитата им не докосваха земята, ала от пламъците, които ги обвиваха, над обсипаните с роса тревички се заиздигаха тънки струйки дим.
	— Към Калимпорт! — провикна се Харкъл и се втурна към магическата колесница.
	— Не, не към Калимпорт — спря го Алустриел.
	Бруенор я погледна объркано.
	— Приятелите ти не са достигнали южната империя — обясни тя. — Все още са в открито море. Нещо повече, още днес ще се изправят срещу голяма опасност. Летете на югозапад, докато стигнете океана, после тръгнете право на юг, без да изпускате брега от поглед.
	При тези думи тя подаде един медальон на Бруенор. Когато го отвори, джуджето видя вътре образа на Дризт До’Урден.
	— Медальонът ще ви предупреди, когато достигнете кораба, на който плават приятелите ви — обясни Алустриел. — Направих го сама преди доста седмици, за да разбера, ако на връщане от Митрал Хол пътят ви отведеше до Сребърния град.
	Тя упорито избягваше изпитателния поглед на джуджето, досещайки се за хилядите въпроси, които сигурно напираха в ума му в този миг. Тихичко, почти притеснено, тя добави:
	— Бих искала да си го получа обратно, когато вече не ти трябва.
	Бруенор запази шеговитите забележки за себе си. Очевидно бе, че връзката, която се бе зародила между лейди Алустриел и Дризт, става все по-силна с всеки изминал ден.
	— Ще ти го върна, лейди — обеща той и го стисна още по-здраво, после се обърна и се накани да се присъедини към Харкъл, който вече седеше в колесницата.
	— Не се бавете! — рече Алустриел. — Ще имат нужда от вас още преди да е свършил този ден!
	— Почакайте! — чу се в този миг нечий вик.
	Тримата се обърнаха и видяха Кати-Бри, облечена за път и преметнала през рамо Таулмарил, магическия лък на Анариел, който бе спасила от разрухата на Сребърните зали. Младото момиче дотича до тях и застана пред колесницата.
	— Нали не си мислеше да ме оставиш тук? — обърна се тя към Бруенор.
	Джуджето не смееше да я погледне в очите. В действителност беше възнамерявал да тръгне, без дори да се сбогува с дъщеря си.
	— Ха! — изсумтя той. — Ти само щеше да се опиташ да ме спреш!
	— Никога не бих направила подобно нещо! — сопна се Кати-Бри. — Мисля, че решението, което си взел, е правилно. Ала ще направиш още по-добре, ако се отместиш и ми направиш място да седна!
	Бруенор поклати глава.
	— Имам също толкова право да тръгна след тях, колкото и ти! — възкликна Кати-Бри.
	— Ха! — изсумтя Бруенор отново. — Дризт и Къркорещия корем са най-скъпите ми приятели!
	— Те са и моите най-скъпи приятели!
	— А Уолфгар ми е като син! — продължи Бруенор, убеден, че този път момичето няма да има какво да отвърне.
	— За мен ще бъде още по-близък, ако се върне жив от южните земи!
	Кати-Бри дори не му напомни, че именно тя го бе запознала с Дризт — бездруго вече беше оборила всичките му възражения.
	— Отмести се, Бруенор Боен чук, и ми направи място! Ако нещо им се случи, ще загубя не по-малко от теб, така че хич и не се опитвай да ме разубеждаваш!
	— Ами армиите? — попита Бруенор.
	— Магьосниците ще се погрижат за тях. Няма да тръгнат към залите, докато не се върнем, или поне докато не свърши зимата.
	— А какво ще стане, ако отидете и двамата и не се върнете? — намеси се Харкъл.
	Той замълча за миг, оставяйки ги да вникнат в думите му, после продължи:
	— Вие сте единствените, които знаят пътя!
	Бруенор видя отчаянието, което се изписа по лицето на Кати-Бри и разбра колко силно е желанието й да дойде с него. А и беше напълно права да го иска, знаеше джуджето — тя щеше да загуби не по-малко от него, ако преследването на Ентрери не завършеше така, както им се искаше. Без дори да усети как, Бруенор вече бе заел страната на Кати-Бри и искаше тя да дойде с него.
	— Лейди Алустриел знае пътя! — възкликна той и посочи към нея.
	Алустриел кимна.
	— Така е — отвърна тя. — И на драго сърце ще го покажа на войните ти. Ала в колесницата има място само за двамина.
	Въздишката на Бруенор бе по-силна и от тази на самата Кати-Бри. Той безпомощно сви рамене и меко рече:
	— По-добре остани. Обещавам да ги доведа живи и здрави!
	Кати-Бри обаче нямаше намерение да се отказва толкова лесно.
	— Когато дойде време да се биеш, а то със сигурност ще дойде, нима предпочиташ да имаш до себе си Харкъл с неговите магии, отколкото мен и Таулмарил?
	Само един поглед към Харкъл бе напълно достатъчен, за да убеди Бруенор в правотата на Кати-Бри. Стиснал поводите на конете, магьосникът всячески се мъчеше да накара забралото на шлема си да стои на челото му. Най-сетне, когато видя, че няма изгледи да успее, той се отказа и килна глава назад така, че да вижда какво става изпод шлема му.
	— Ей там — обади се Бруенор, — изпуснал си парченце от него. Затуй не ще да стои, както трябва.
	Харкъл се обърна и видя, че джуджето сочи нещо, което се търкаляше на земята зад колесницата. Той скочи от мястото си и отиде да види какво му показва Бруенор.
	Магьосникът се наведе, за да погледне непознатия предмет отблизо, ала тежестта на сребърния шлем (всъщност шлемът принадлежеше на някакъв братовчед на Харкъл, който бе доста по-едър от него) го повлече напред и го запрати по очи на земята. Без да се бави и миг, Бруенор помогна на Кати-Бри да скочи в колесницата.
	— Да му се не види! — нещастно възкликна Харкъл. — Така ми се искаше да дойда!
	— Сребърната лейди ще ти направи друга колесница — опита се да го утеши Бруенор.
	Харкъл погледна към лейди Алустриел.
	— Още утре сутрин — съгласи се тя развеселено.
	После, ставайки отново сериозна, тя се обърна към Бруенор:
	— Ще можеш ли да управляваш колесницата?
	— Не по-зле от него, тъй мисля! — заяви джуджето и сграбчи огнените юзди. — Дръж се здраво, момиче! Трябва да прекосим половината свят!
	Юздите изплющяха и колесницата се издигна в утринното небе, оставяйки огнена диря в синкавата омара на зората.
	Вятърът свиреше край лицата им, докато се носеха право на запад. Колесницата подскачаше неудържимо, напред-назад, нагоре-надолу. Бруенор трескаво се опитваше да удържи юздите, а Кати-Бри отчаяно се мъчеше просто да се задържи на мястото си. Стените се люлееха заплашително, подът ту пропадаше, ту се издигаше високо, а веднъж дори се преметнаха през глава, макар — за щастие — всичко да стана толкова бързо, че никой не успя да изпадне.
	Внезапно пред тях изникна огромен буреносен облак. Кати-Бри изкрещя предупредително, ала Бруенор, който все още не бе овладял тънкостите на управлението, не можа да направи нищо, за да промени курса на колесницата. Врязаха се в облака, оставяйки дълга струя дим след себе си, и бяха обгърнати от черен мрак. Няколко минути по-късно отново летяха в чистото утринно небе, а лицата им бяха мокри от влагата в облака.
	Постепенно Бруенор посвикна с колесницата. С изгряващото слънце зад гърба си, той знаеше, че няма да изгуби правилната посока. Кати-Бри също успя да се посъвземе, макар все още да стискаше ниската, странична стена на колесницата с едната си ръка, докато другата с всички сили се бе вкопчила в рамото на джуджето.

	* * *

	Сребърният дракон лениво се обърна по гръб, докато се носеше върху утринния ветрец, скръстил четирите си крака върху корема си. Очите му бяха полузатворени и той с цялото си същество се наслаждаваше на сутрешната разходка. Това бе любимата му част от деня, времето, когато се изкачваше над облаците, за да избяга от шума на света отдолу и да се сгрее на силните слънчеви лъчи.
	Внезапно добрият дракон видя как далеч на изток се появява огнена струйка и се насочва право към него. Това трябва да бе зъл червен дракон, реши сребърният и побърза да се скрие в един облак, за да изненада долното същество. Ала яростта бързо се изпари от прекрасните му очи, когато видя, че онова, което с трескава скорост се приближава към него, не е зъл дракон, а огнена колесница. Единственото, което се виждаше от кочияша, бе рогът на стар, очукан шлем, зад него седеше човешко момиче, с развени червеникави коси.
	Сребърният дракон проследи летящата колесница с широко отворена уста. Живееше на този свят толкова отдавна, че вече почти нищо не можеше да го учуди или да предизвика любопитството му, ала сега сериозно се замисли дали да не проследи невероятната колесница.
	В този момент повя хладен ветрец и прогони всички останали мисли от главата му.
	— Хора! — поклати глава сребърният дракон и като се отпусна по гръб, отново се понесе над облаците.

	* * *

	Кати-Бри и Бруенор дори не видяха дракона. Очите им бяха приковани право напред — далеч на запад вече можеха да видят морето, над което се виеха кълба гъста, утринна мъгла. Половин час по-късно съзряха високите кули на Града на бездънните води да се издигат на север и полетяха над водата. Бруенор дръпна юздите, насочи колесницата на юг и се спусна по-ниско.
	Твърде ниско.
	Сивата мъгла ги обърна като воал и двамата вече не виждаха нищо, но затова пък толкова по-ясно чуха плисъка на вълните под себе си и съскането на парата, която се издигна от колесницата, когато водните струи я опръскаха.
	— Вдигни я! — изкрещя Кати-Бри. — Летим твърде ниско!
	— Трябва да летим ниско! — задъхано отвърна Бруенор, докато трескаво се бореше с юздите.
	Всъщност, въпреки че се опитваше да прикрие неопитността си, той също разбираше, че летят твърде близо до водата. Влагайки всичките си сили, той успя да вдигне колесницата на няколко метра и да я задържи водоравно.
	— Виждаш ли! — гордо заяви той. — Хем я изправих, хем можем да летим ниско.
	И като хвърли поглед към Кати-Бри, която не изглеждаше особено убедена, добави:
	— Трябва да летим ниско. Не можем да намерим проклетия кораб без да го виждаме!
	В отговор Кати-Бри само поклати глава.
	И тогава те наистина видяха кораб. Не онзи, който търсеха, но все пак кораб и то само на един-два метра от тях.
	Кати-Бри изпищя, Бруенор също, и сграбчи юздите, принуждавайки жребците да полетят право нагоре така, че двамата с момичето замалко не паднаха от местата си. Палубата на кораба се завъртя под тях и започна да се отдалечава.
	Ала мачтата все още се извисяваше над главите им.
	Дори ако неспокойните духове на всички моряци, загинали в морето, се изправеха от водните си гробници и дойдеха да търсят разплата, лицето на човека, който седеше в наблюдателницата, надали би имало по-ужасено изражение от онова, което се изписа върху него сега. Дали скочи или се прекатури от уплаха, това не разбра дори самият той. Така или иначе морякът полетя надолу, но за щастие не уцели палубата и цопна зад борда само миг преди колесницата да профучи покрай наблюдателницата и да отчупи голямо парче от мачтата.
	Когато Кати-Бри и Бруенор най-сетне успяха да се съвземат и се обърнаха назад, видяха върха на мачтата да гори като самотна свещ насред сивия воал на мъглата.
	— Летим твърде ниско! — повтори Кати-Бри.

	11
	Горещи ветрове

	„Морски дух“ пореше вълните на Саблено море, над което тегнеше обичайният за южните царства ленив зной. Небето бе ясно и безоблачно, а силният, попътен вятър издуваше платната и само шест дни след като корабът напусна пристанището на Балдуров яз в далечината се показаха западните брегове на полуостров Тетир — плаване, което обикновено отнемаше повече от седмица.
	Ала дори и най-бързият кораб не бе в състояние да изпревари магьосническия зов.
	Капитан Дюдермонт водеше „Морски дух“ към средата на Асавирския провлак, по-далеч от закътаните заливчета на полуострова, където често се криеха пирати и дебнеха минаващите търговски кораби. Освен това гледаше да се държи настрани от островите, които бяха пръснати из водите на запад от него. Наричаха се Нелантер, Корсаровите острови, и бяха обвити със злокобна слава. Пътят, който Дюдермонт избра, бе доста натоварен и това му вдъхваше спокойствие. Флагът на Калимпорт се вееше гордо на мачтата, във водите около „Морски дух“ се виждаха знамената на още няколко търговски кораба.
	Използвайки една често срещана моряшка хитрина, Дюдермонт се приближи до един от тези кораби и заплува след него. Не така подвижен и бърз като „Морски дух“, той плаваше под флага на Муран (не особено голям град на юг от Балдуров яз) — всеки пират би предпочел да нападне него, вместо да си има работа с бързия калимпортски кораб.
	На около тридесет метра над водата, Уолфгар стоеше на наблюдателницата и не изпускаше от поглед другия кораб. Благодарение на силата и сръчността си, младият варварин бързо усвояваше тънкостите на моряшкия занаят и с истинско желание вършеше и най-тежката работа, наравно с останалите моряци от екипажа. Най-много обичаше да стои на пост на върха на мачтата, макар наблюдателницата да бе доста тесничка за човек с неговите размери. Там горе намираше спокойствие и оставаше сам с топлия вятър и мислите си. Облегна се на мачтата и заслони очите си с ръка, за да вижда по-добре какво става на палубата на муранския кораб.
	Човекът, който седеше в наблюдателницата на другия кораб, извика нещо, което Уолфгар не можа да долови, и моряците се разтичаха напред-назад. Повечето от тях се втурнаха към носа и се вгледаха в хоризонта. Уолфгар се изправи и впери поглед на юг, мъчейки се да види какво ги бе уплашило.

	* * *

	— Дали им харесва това, че ги следваме толкова отблизо? — обърна се Дризт към Дюдермонт, който стоеше на капитанския мостик заедно с него.
	Докато Уолфгар, който непрекъснато вършеше нещо по кораба, дотолкова се бе сближил с екипажа, че те вече го имаха за свой отдавнашен другар, между Дризт и капитана се бе зародило искрено приятелство. Освен това капитанът прекрасно разбираше колко полезно може да му бъде мнението на елфа и затова на драго сърце споделяше с него опита си.
	— Дали разбират, че ги използваме?
	— Не може да не са наясно защо плаваме след тях — отвърна Дюдермонт, — а капитанът им — ако е опитен моряк — би направил абсолютно същото, ако ролите ни бяха разменени. Освен това те също печелят от присъствието ни — мнозина пирати биха се отказали да ги нападнат, само защото наблизо има калимпортски кораб.
	— А може би се досещат, че така можем да им се притечем на помощ, ако все пак ги нападнат — рече Дризт.
	Явно бе, че самият Дризт иска да разбере дали „Морски дух“ наистина би помогнал на другия кораб в една такава ситуация. Чувството за справедливост и чест бе силно развито у елфа и Дюдермонт, който не бе много различен от него, му се възхищаваше за това. Ала капитанът трябваше да мисли за хората си, както и за всички отговорности, които положението му водеше след себе си.
	— Може би — отвърна той.
	Дризт не настоя повече, доволен, че Дюдермонт умее да запазва равновесие между морала и отговорностите.
	— Платна на юг! — долетя викът на Уолфгар от наблюдателницата и мнозина от моряците се струпаха на бордовата ограда.
	Дюдермонт отправи поглед към хоризонта, ала като не видя нищо, вдигна очи към Уолфгар.
	— Колко са?
	— Два кораба! Идват право насам! — отвърна младежът. — Плават заедно, но между тях има голямо разстояние!
	— Канят се да минат от двете ни страни? — попита Дюдермонт.
	Уолфгар се вгледа внимателно в курса на двата кораба и видя, че подозренията на капитана бяха верни:
	— Ще минем между тях!
	— Пирати? — запита Дризт, макар да знаеше отговора.
	— Така изглежда — отговори Дюдермонт.
	Платната на приближаващите кораби вече можеха да се забележат и от палубата.
	— Не виждам знаме! — извика един от моряците на капитана.
	Дризт посочи към търговския кораб пред тях:
	— Те ли са целта им?
	Дюдермонт кимна мрачно:
	— Така изглежда.
	— Да се приближим тогава — рече Дризт. — Двама срещу двама — това вече ще бъде честна битка.
	Дюдермонт погледна елфа и бе изумен от внезапния огън, който видя да гори в лавандуловите му очи. Как би могъл да накара този доблестен войн да разбере каква бе тяхната роля в предстоящата драма? „Морски дух“ плаваше под флага на Калимпорт, другият кораб — под знамето на Муран. Двата града дори не бяха съюзници.
	— Може и да не се стигне до битка — проговори най-сетне Дюдермонт. — Ако са достатъчно разумни, муранците ще се предадат без бой.
	Дризт като че ли започна да разбира.
	— Значи калимпортският флаг носи не само полза, но и отговорности?
	Дюдермонт безпомощно сви рамене:
	— Всъщност тук не е много по-различно от големите градове — обясни той. — Там има гилдии на крадците, тук — пирати. Името е различно, но в същината си и едните, и другите са еднакви — неизбежно зло. Ако сега се бием срещу тях, това ще сложи край на неписаното правило да не нападат калимпортски кораби и ще докара още по-големи беди, отколкото плячкосването на един търговски кораб.
	— И така ще обречем всеки съд, плаващ под калимпортския флаг, на сигурно нападение — добави Дризт.
	Светлината в очите му угасна. Той отвърна поглед от Дюдермонт и се вгледа напред, в очакване на предстоящата драма.
	Капитанът, изпълнен с уважение към високите идеали на елфа (идеали, които не му позволяваха да се примири с подобни разбойници) сложи ръка на рамото му:
	— Ако се стигне до бой — обеща той и думите му накараха Дризт отново да го погледне в очите, — „Морски дух“ ще се включи в битката.
	Дризт пак впери поглед към хоризонта и стисна ръката на капитана, която още лежеше върху рамото му. Дюдермонт нареди на хората си да бъдат готови и опасният блясък отново се завърна в очите на елфа.
	В действителност, Дюдермонт не очакваше да има битка. Беше виждал подобни сцени десетки пъти преди — когато пиратите надхвърляха по численост жертвите си, рядко се стигаше до кръвопролития. Ала този път нещо не беше наред. Корсарите минаха прекалено далече от муранския кораб, за да го завземат на абордаж. За миг Дюдермонт реши, че пиратите се канят да нападнат отдалече (върху палубата на единия от корабите имаше катапулт) и да разрушат муранския съд, макар това да му се виждаше ненужно.
	И тогава разбра истината. Пиратите изобщо не се интересуваха от муранския кораб. Целта им бе самият „Морски дух“.
	От върха на мачтата Уолфгар също видя как пиратите отминаха муранския кораб.
	— На оръжие! — провикна се той. — Насочват се към нас!
	— Май все пак ще си получиш битката, която искаше каза Дюдермонт на Дризт. — Изглежда, че този път и калимпортският флаг няма да ни защити.
	За привикналия с мрака на земните недра елф, пиратските кораби не бяха нищо повече от две черни петънца на фона на искрящата вода, ала дори и така не му бе никак трудно да разбере какво точно става. Постъпката на пиратите обаче го озадачи немалко — дали пък неочакваното им нападение нямаше нещо общо с него и Уолфгар?
	— Защо нападат нас? — попита той.
	Дюдермонт сви рамене.
	— Навярно някой им е казал, че един от корабите на Калимпорт носи ценен товар.
	Пред очите на Дризт изплува образът на огнените кълба, които бяха видели да се издигат в небето над Балдуров яз. Сигнал ли, зачуди се той отново. Все още не можеше да намести всички парченца от мозайката, ала едно заключение като че се налагаше от само себе си — по някакъв все още неизвестен начин, двамата с Уолфгар бяха свързани с това нападение.
	— Ще се бием ли? — обърна се той към Дюдермонт и видя, че капитанът вече бе започнал да съставя план.
	— Дръж курс на запад — нареди той на кормчията. — Искам да заобиколим Корсаровите острови. Нека видим дали тези кучета ще се справят с рифовете!
	После изпрати един моряк да смени Уолфгар на наблюдателницата — силата на младия исполин щеше да е необходима за нещо по-важно.
	„Морски дух“ проряза вълните и рязко зави надясно. Корабът на изток от тях, онзи, който се намираше по-далеч, също смени посоката си и ги последва. Другият, по-големият от двата, продължи напред. Съвсем скоро снарядите от катапулта му щяха да достигнат „Морски дух“.
	Дюдермонт посочи най-големия от островите на запад.
	— Насочи кораба натам — нареди той на кормчията, — ала се пази от подводната скала. Отливът е настъпил, така че скалата трябва да се вижда.
	Уолфгар се спусна от наблюдателницата и скочи на палубата.
	— Иди на гротмачтата — каза Дюдермонт. — Вземи въжето и когато ти дам сигнал, дърпай с всички сили. Няма да имаме втори шанс.
	Върху лицето на Уолфгар се изписа решително изражение и той сграбчи дебелото въже, като за по-сигурно го омота около китките и дланите си.
	— Огън в небето! — провикна се един от моряците и посочи на юг, към по-големия от пиратските кораби. Един пламтящ къс смола проряза въздуха и цопна в океана далеч зад „Морски дух“. Водата закипя.
	— Просто проверяват — обясни Дюдермонт. — Искат да разберат какво разстояние ги дели от нас.
	Той се обърна назад, опитвайки се да прецени колко още ще се приближи големият кораб, преди „Морски дух“ да успее да достигне острова и да го използва като щит.
	— Ако успеем да прекосим провлака между рифа и острова, ще им се изплъзнем — каза той на Дризт, а изражението му подсказваше, че е доста сигурен в успеха на плана си.
	Ала още в мига, в който двамата започнаха да се надяват, че ще успеят да се измъкнат, на запад се показа мачта и още един кораб се зададе откъм провлака, през който Дюдермонт се канеше да избяга. Платната на новия кораб бяха свалени и екипажът явно се готвеше да щурмува „Морски дух“ на абордаж.
	Дюдермонт зяпна от изненада и безпомощно се обърна към Дризт:
	— Те са ни чакали! Заложили са капан и са ни чакали! Ала защо? — мъчеше се да разбере той. — Та ние не караме нищо ценно! Защо им е на пиратите да хвърлят три свои съда срещу един-единствен кораб?
	Дризт като че ли знаеше отговора на този въпрос.

	* * *

	Сега пътуването им бе станало доста по-леко. Бруенор се бе настанил удобно и управляваше колесницата със сигурна ръка. Утринната мъгла се бе разпръснала и двамата развеселено гледаха корабите, над които прелитаха, и слисаното изражение, което се изписваше върху лицето на всеки моряк, който случайно вдигнеше поглед нагоре и ги видеше да профучават над него.
	Много скоро достигнаха Шионтарската река. Бруенор се замисли за мит, после, тласкан от внезапен импулс, сви на запад и се отдалечи от брега.
	— Сребърната лейди ни посъветва да летим близо до брега — напомни му Кати-Бри, веднага щом усети смяната в посоката.
	Бруенор докосна магическия медальон, който висеше на врата му, и сви рамене:
	— Той казва друго.

	* * *

	За втори път къс горяща смола се издигна във въздуха и цопна във водата, този път обаче в опасна близост до „Морски дух“.
	— Може би ще успеем да минем покрай него — каза Дризт и посочи третия кораб, който все още не бе вдигнал платна.
	Опитният капитан не мислеше така. Причината този кораб да застане там, бе за да му попречи да мине през провлака. Вярно бе, че „Морски дух“ щеше да успее да мине покрай кораба, ала за това щеше да им се наложи да заобиколят опасния риф и да се върнат в открити води. А дотогава вече отдавна щяха да са попаднали в обсега на катапулта.
	Дюдермонт хвърли поглед назад. Корабът, който се намираше на изток от тях, бе вдигнал всичките си платна и пореше вълните по-бързо дори от „Морски дух“. Ако някой къс горяща смола повредеше дори едно от платната на „Морски дух“, щеше да бъде въпрос на броени минути, докато пиратите ги застигнат.
	В този миг Дюдермонт видя още една заплаха, която до този момент бе останала скрита от него. Ярка светкавица порази палубата на „Морски дух“ — няколко въжета се скъсаха, по дъските нападаха трески от гротмачтата. Отслабено, дървото заскърца под тежестта на платната. Уолфгар се разкрачи широко и задърпа с всички сили.
	— Не й давай да падне! — извика Дюдермонт.
	— Там има магьосник — рече Дризт и посочи кораба, от който бе долетяла светкавицата.
	— Боя се, че е така — мрачно отвърна Дюдермонт.
	Изпепеляващият пламък в очите на Дризт красноречиво говореше, че елфът вече знае каква ще бъде първата му задача в битката. Дори и в тежкото, почти безизходно положение, в което се намираше корабът му, Дюдермонт усети, че изпитва жал към непознатия магьосник.
	Решимостта на Дризт сякаш вдъхнови капитана и по лицето му плъзна лукаво изражение — току-що му бе хрумнал отчаян план.
	— Заведи ни отдясно на бакборда им! — нареди той на кормчията. — Толкова близко, че да можем да ги заплюем в лицата!
	— Но, капитане — смая се морякът, — така ще налетим право на рифа!
	— Точно както долните кучета се надяват — спокойно отвърна Дюдермонт. — Нека си помислят, че не познавам тези води, нека решат, че скалите ще свършат работата им вместо тях!
	Хладнокръвният тон на Дюдермонт вля увереност у Дризт — опитният морски вълк бе намислил нещо.
	— Готов ли си? — провикна се Дюдермонт към Уолфгар.
	Исполинът кимна.
	— Когато ти кажа дърпай, дърпай така, сякаш животът ти зависи от това!
	Застанал до капитана, Дризт тихо отбеляза:
	— Той наистина зависи.

	* * *

	От мостика на флагманския си кораб (бързият кораб, който идваше от изток), пиратът Пиночет загрижено гледаше маневриращия „Морски дух“. Беше чувал достатъчно за капитан Дюдермонт, за да знае, че моряк като него надали ще бъде толкова глупав, че да разбие кораба си върху подводна скала посред бял ден и при отлив. Дюдермонт възнамеряваше да се бие.
	Пиночет обърна поглед към големия кораб и прецени ъгъл, под който той се намираше от „Морски дух“. Катапултът щеше да изстреля два, най-много три снаряда, преди „Морски дух“ да достигне третия кораб, който запречваше входа на провлака. Флагманският кораб все още се намираше доста далеч и Пиночет се зачуди какви ли загуби ще трябва да понесат хората и съдовете му, преди да успее да им се притече на помощ.
	Ала пиратският капитан бързо остави мислите за материалните загуби настрана. В момента правеше лична услуга на водача на могъщата гилдия на калимпортските крадци. Каквото и да му струваше изпълнението на тази задача, възнаграждението на Пук паша със сигурност щеше да го надхвърли многократно!

	* * *

	Кати-Бри нетърпеливо се вглеждаше във всеки нов кораб, който се зададеше под тях, ала Бруенор, сигурен, че магическият медальон ги води в правилната посока, не им обръщаше никакво внимание. Дали благодарение на магическия медальон или не, ала джуджето усещаше, че Дризт е в беда и че всяка изгубена минута може да бъде фатална.
	Изведнъж Бруенор протегна ръка напред.
	— Ето ги! — извика той в мига, в който „Морски дух“ се показа на хоризонта пред тях.
	Кати-Бри нито за миг не се усъмни в думите му. Тревожният й поглед бързо обгърна драматичната сцена, която се разиграваше под тях.
	Къс горяща смола се издигна във въздуха и удари задната част на „Морски дух“, за щастие прекалено слабо, за да нанесе серозни повреди.
	Кати-Бри и Бруенор видяха как пиратите отново зареждат катапулта; видяха кръвожадните моряци от кораба, който запречваше провлака, да стоят на палубата, стиснали голи мечове в ръце; видяха и третия пиратски кораб, който пореше водите, за да затвори капана около „Морски дух“.
	Бруенор изви колесницата на юг, право към най-големия от корабите на пиратите.
	— Първо катапулта! — яростно се провикна той.
	Пиночет, както повечето от моряците на двата пиратски кораба, стоеше на палубата и изумено гледаше приближаването на огнената колесница. Дюдермонт и екипажът му обаче бяха прекалено погълнати от собственото си отчаяно положение, за да се тревожат и за онова, което ставаше над тях. Единствено Дризт се вгледа по-внимателно в огнения екипаж. Дали там горе не бе видял да проблясва рогът на един стар, очукан шлем, който добре познаваше? А и червеникавите къдрици, които се развяваха зад него — дали му се струваше или наистина му напомняха за някого?
	Ала не, това сигурно бе просто игра на светлината, плод на не погиващите му надежди. После колесницата отмина, оставяйки огнена диря след себе си, и елфът престана да мисли за нея.
	Моряците на „Морски дух“ се бяха събрали на предната палуба и изпращаха стрела след стрела към пиратския съд, с надеждата, че така магьосникът няма да успее да нанесе втори удар.
	Въпреки всичките им усилия, откъм кораба на пиратите много скоро долетя и втора светкавица, ала високите вълни така яростно люлееха „Морски дух“, че единственото, което мълнията успя да направи, бе да прогори неголяма дупка в грота.
	Дюдермонт погледна към Уолфгар с надежда.
	В следващия миг „Морски дух“ вече минаваше на по-малко от метър от кила на пиратския кораб и като че ли се бе насочил право към острите подводни скали.
	— Тегли! — провикна се Дюдермонт и Уолфгар задърпа платното с всички сили, цял почервенял от неимоверното усилие.
	Гротмачтата застена, гредите започнаха да пращят и да пукат, пълните с вятър платна яростно заплющяха, но Уолфгар продължаваше да тегли, напрегнал и най-малкото мускулче от тялото си. „Морски дух“ се завъртя около оста си, носът му се вдигна над една висока вълна и се вряза право в кораба на пиратите. Моряците на Дюдермонт, въпреки че вече бяха видели при Шионтарската река на какво е способен Уолфгар, с всички сили се вкопчиха в бордовата ограда и занемяха от изумление.
	Пиратите, които до този миг вярваха, че никой кораб, движещ се с опънати платна, не би могъл да направи толкова рязък завой, дори не успяха да реагират. Единственото, което им оставаше да направят, бе безпомощно да гледат как „Морски дух“ се врязва в десния им борд, впримчвайки двата кораба в смъртоносна прегръдка.
	— На абордаж! — извика Дюдермонт и към пиратския кораб полетяха куки, моряците на „Морски дух“ светкавично прехвърлиха здрави дъски и свързаха двата кораба — пиратите вече не можеха да избягат.
	Уолфгар се изправи на крака и свали Щитозъб от рамото си. Дризт извади двата си ятагана, ала вместо да се втурне в нападение, внимателно огледа палубата на пиратския кораб. Погледът му се спря върху един мъж, който, макар и да не бе облечен като магьосник, изглеждаше напълно невъоръжен.
	Издайническите движения на ръцете му и магическите пръски, които блещукаха във въздуха около него, недвусмислено говореха, че мъжът изрича заклинание.
	Само че Дризт бе по-бърз. Макар и отказал се от своята раса, той си оставаше вещ в магиите като всеки Елф на мрака. Алени пламъци обвиха магьосника само миг преди заклинанието му да подейства и тялото му да стане невидимо.
	Алените очертания останаха.
	— Уолфгар, магьосника! — извика Дризт и варваринът се втурна към бордовата ограда.
	Погледът му светкавично обходи палубата на пиратския кораб и веднага забеляза алените очертания.
	Магьосникът, разбирайки смъртната опасност, която бе надвиснала над него, побърза да се скрие зад някакви бурета.
	Без да се поколебае и за миг, Уолфгар запрати Щитозъб към него. Могъщият боен чук се вряза в буретата, запращайки във въздуха парчета дърво и струи вода.
	После се стовари върху магьосника и го изхвърли високо нагоре. Със силен плясък, премазаното тяло (все още невидимо и очертано единствено от алените пламъци) потъна във водата зад борда на пиратския кораб.
	Дризт и Уолфгар, изпълнени с невесело задоволство от добре свършената работа, се спогледаха и кимнаха мрачно. Дюдермонт се плесна по челото, без да може да повярва на очите си.
	Може би все пак имаха шанс.

	* * *

	Пиратите от другите два кораба оставиха онова, което вършеха и насочиха цялото си внимание към огнената колесница. Докато Бруенор завиваше зад кораба с катапулта, за да излезе изотзад, Кати-Бри опъна тетивата на Таулмарил.
	— Помисли за наш’те приятели! — опита се да я окуражи джуджето, когато видя колебанието, изписано на лицето й.
	Само преди няколко седмици Кати-Бри, тласкана от отчаяна нужда, бе убила човешко същество и това никак не й бе харесало. Сега, когато летяха над палубата на кораба, тя с лекота можеше да сее смърт сред беззащитните пред нападението им моряци.
	Младата жена си пое дълбоко дъх, опита да се успокои и се прицели в един пират, който стоеше с широко отворена уста, без да подозира, че е настъпил сетният му час.
	Трябваше да има и друг начин.
	С крайчеца на окото си Кати-Бри съзря по-добра мишена. Тя завъртя лъка си и стрелата полетя към задната част на кораба. Надарена с магическа сила, сребърната стрела се вряза в катапулта и излезе от другата му страна, оставяйки опушена, черна дупка в него.
	— Опитайте пламъците ми! — провикна се Бруенор и насочи колесницата право надолу Огнените коне преминаха през грота, оставяйки след себе си разкъсани, изпепелени дрипи.
	Стрелите на Кати-Бри, изпращани със съвършена точност, продължаваха да свистят във въздуха и да пронизват огромния катапулт. Когато Бруенор зави и за втори път се накани да профучи през остатъка от платното, пиратите се опитаха да изпратят горящ снаряд срещу него, ала стрелите на Кати-Бри бяха отслабили оръдието и сега пламтящата смола бавно се люлееше ту напред, ту назад.
	И падна право върху палубата на собствения им кораб!
	— Само още веднъж! — изръмжа Бруенор и погледна през рамо към пламъците, които бяха обхванали мачтата и палубата.
	Ала Кати-Бри вече гледаше напред към „Морски дух“, който току-що се бе врязал в един от пиратските кораби, докато вторият съд на разбойниците се приближаваше все по-близо и по-близо до тях и много скоро щеше да се притече на помощ на другарите си.
	— Нямаме време! — извика тя. — Там отпред имат нужда от нас!

	* * *

	Моряците на Дюдермонт се бяха вкопчили в люта битка с пиратите и над двата кораба ехтеше звън на стомана. Един от разбойниците видя как Уолфгар запрати чука си по магьосника и като реши, че варваринът е останал без оръжие, скочи върху палубата на „Морски дух“ и се нахвърли върху него, мислейки го за лесна плячка.
	Уолфгар с лекота успя да избегне удара му, после го стисна за китката с една ръка, а с другата го сграбчи през кръста. Без да забавя устрема му, исполинът само леко промени посоката и като вдигна тялото на нападателя си високо във въздуха, го прехвърли през отсрещните перила на „Морски дух“. Двама от другарите на пирата, които също се бяха насочили към невъоръжения варварин, бързо промениха решението си и се заеха да си търсят друг, по-добре въоръжен, но не така опасен противник.
	В този миг магическият чук се завърна в ръката на Уолфгар. Сега бе негов ред да напада.
	Трима от моряците на Дюдермонт паднаха посечени, докато се опитваха да се доберат до корсарския кораб, и пиратите се втурнаха към палубата на „Морски ДУХ“.
	Дризт До’Урден им препречи пътя. Стиснал двата ятагана, той скочи върху широката дъска, която свързваше двата кораба, а Сиянието гневно искреше в ръката му.
	Пиратите, виждайки само един-единствен не особено едър противник да препречва пътя им, решиха, че вече никой не може да ги спре да се доберат до палубата на „Морски дух“.
	Устремът им бе рязко прекъснат, когато първите трима се строполиха на земята, впили пръсти в прерязаните си гърла и кореми.
	Дюдермонт и кормчията, които се бяха втурнали, за да помогнат на Дризт, се заковаха на местата си, поразени от бързината и сръчността, с която Сиянието и другият ятаган на елфа проблясваха във въздуха и се врязваха в телата на пиратите. Още един от разбойниците падна мъртъв; друг, ужасен от страховития елфически воин, панически скочи във водата, след като Дризт го обезоръжи.
	Останалите петима корсари замръзнаха по местата си, отворили уста в безмълвен вик на ужас.
	Смаяни и объркани, Дюдермонт и кормчията също отскочиха назад — Дризт, погълнат изцяло от битката, дори не бе забелязал, че магическата маска му е изиграла номер. Тя се бе смъкнала и сега всички наоколо виждаха кожата му на Мрачен елф.

	* * *

	— Дори и да изпепелиш всички платна, корабът пак ще успее да ги застигне — отбеляза Кати-Бри, когато видя малкото разстояние, делящо втория пиратски кораб от провлака, където останалите два съда се бяха счепкали в смъртоносна битка.
	— Платната? — изсмя се Бруенор. — Нямам никакво намерение да си губя времето с такива дреболии!
	Кати-Бри се отдръпна назад, опитвайки се да осмисли думите му.
	— Ти си луд! — ахна тя, когато джуджето смъкна колесницата досами палубата.
	— Ха! — изсумтя той. — Някой трябва да спре тез’ псета! Дръж се!
	— Как ли пък не! — извика в отговор Кати-Бри, после потупа Бруенор по рамото и, измисляйки светкавично нов план, скочи от колесницата и цопна във водата.
	— Умно момиче! — засмя се Бруенор и като я проследи с поглед, за да се увери, че е добре, отново обърна очи към пиратите в задната част на кораба, които се бяха разбягали панически, когато го видяха да се приближава.
	От носа на кораба Пиночет чу суматохата и се обърна, за да види какво става, точно в мига, в който Бруенор връхлетя върху палубата.
	— Морадин!

	* * *

	Бойният вик на джуджето отекна над океана и успя да надвие дори шума от битката, която кипеше на „Морски дух“ и третия пиратски кораб. И моряците на Дюдермонт, и корсарите се обърнаха назад, когато чуха страховития трясък, който се разнесе откъм флагманския кораб. Екипажът на Пиночет отвърна на бойния вик на джуджето с ужасени крясъци.
	Уолфгар, чул името на джуджешкия бог, спря за миг и мислите му отлетяха към скъпия приятел, който някога също се биеше с името на Морадин на уста.
	Върху устните на Дризт заигра усмивка.

	* * *

	В мига, в който докосна палубата, Бруенор бързо се изтърколи встрани. Магията на лейди Алустриел превърна колесницата в разрушително огнено кълбо и по цялата палуба лумнаха високи пламъци, лизнаха мачтите, обхванаха платната.
	Бруенор светкавично се изправи на крака, стиснал здраво митралната брадва в десницата си и преметнал блестящия златен щит през другата си ръка. Не че имаше с кого да се бие — пиратите, които бяха успели да се спасят от първоначалното опустошение, мислеха единствено как да се спасят.
	Бруенор се изплю и сви рамене. После, за огромно изумление на малцината, които го видяха, той скочи право в бушуващите пламъци и тръгна към носа на кораба, за да види дали няма да открие някой пират, с когото да се позабавлява.
	Пиночет веднага разбра, че с кораба му е свършено. Не за първи път (а навярно не и за последен) той се утеши с мисълта, че скоро ще възстанови загубите си, и махна на най-близкостоящия моряк да спусне във водата малката гребна лодка, която бе завързана за борда. Същата идея бе хрумнала на още двама от членовете на екипажа му и те вече се бяха заели да отвържат лодката.
	Само че в смъртната опасност, в която се намираха сега, всеки се бореше единствено за собственото си оцеляване и без да се колебае дори за миг, Пиночет прониза единия от моряците и прогони другия.
	В този миг Бруенор изскочи от огъня, недокоснат от страховитите пламъци, и завари предната палуба опустяла. При вида на малката лодка, която тъкмо докосваше водата, от устните на джуджето се разнесе доволно ръмжене. Пиночет вече беше в лодката, а другият моряк точно развързваше последния възел, ниско приведен над парапета.
	В мига, в който пиратът вдигна единия си крак и понечи да прескочи перилото, Бруенор му се „притече на помощ“ и само с един ритник го запрати далеч от парапета и от малката лодка.
	— Искаш ли да се върнеш, а? — изръмжа Бруенор на Пиночет, когато се стовари до него в лодката. — Трябва да измъкна едно момиче от водата!
	Пиратът уплашено извади меча си и предпазливо погледна зад рамото си.
	— Е, ще се извърнеш ли или не? — настоя Бруенор.
	Вместо отговор, Пиночет яростно се нахвърли върху него.
	— Едно обикновено „не“ щеше да ми е напълно достатъчно — подразни го Бруенор, после с лекота отби меча на пирата и на свой ред замахна към коленете му.

	* * *

	От всички беди, които ги сполетяха този ден, нищо друго не ужаси пиратите така, както нападението на Уолфгар. Младият варварин дори нямаше нужда от дъските — само с един исполински скок той се озова на палубата на пиратския кораб и се вряза в редиците на разбойниците, вдигнал Щитозъб високо над главата си. Един по един, пиратите рухваха сразени на палубата.
	От палубата на „Морски дух“ Дризт гледаше как Уолфгар поваля противник след противник. Елфът още не бе забелязал, че маската му е паднала, но дори да знаеше, пак не би имал време да направи каквото и да било. С намерение да се присъедини към приятеля си, той се втурна към петимата пирати, които още стояха на дъската, хвърлена между двата кораба. Обзети от нечовешки страх, разбойниците му сториха път, избирайки водата пред смъртоносните ятагани на един Елф на мрака.
	Само след миг двамата другари вече се биеха рамо до рамо, поваляйки всеки, който им се изпречеше на пътя. В това време Дюдермонт, заедно със своите опитни моряци успя да прочисти „Морски дух“ от пиратите и да завземе всички мостчета, които свързваха двата кораба. После, спокойни, че бяха победили, зачакаха Уолфгар и Дризт да довършат работата си на пиратския кораб. Все повече и повече разбойници захвърляха оръжията си и се насочваха към „Морски дух“, избирайки плена пред битката с грамадния варварин и Елфа на мрака.

	* * *

	— Сега ще умреш, брадато псе! — изрева Пиночет и отново замахна с меча си.
	Бруенор, който още се опитваше да запази равновесие в люлеещата се лодка, не се опита да го спира, изчаквайки най-подходящия момент, в който да нанесе своя удар.
	Този момент дойде, когато с крайчеца на окото си Бруенор видя пирата, когото бе съборил през борда на горящия кораб, да се приближава към тях.
	Мъжът се вкопчи в лодката, но преди да успее да се покатери вътре, митралната брадва на джуджето се стовари върху главата му и го запрати обратно в океана.
	Водата около лодката бързо почервеня.
	— Приятел ли ти беше? — подигравателно попита Бруенор.
	Точно както се надяваше, Пиночет се нахвърли отгоре му с удвоена ярост. В гнева си пиратът не уцели, но не успя да спре и политна напред. Бруенор бързо се отмести, за да наклони лодката още повече, като в същото време нанесе силен удар със златния щит в гърба на противника си.
	— Хвърли меча и ще ти пожаля живота — извика Бруенор, когато Пиночет цопна във водата на няколко метра от лодката.
	Джуджето прекрасно разбираше, че това не ще да е обикновен пират, освен това, ако го убиеше, щеше да му се наложи да гребе сам, а това никак не му се нравеше.
	Притиснат между Бруенор, от една страна и смъртоносната прегръдка на морето — от друга, Пиночет разбра, че няма кой знае какъв избор и примирено заплува към лодката. Бруенор му помогна да се качи в нея и го накара да седне между двете гребла.
	— Обърни я обратно — сопна се джуджето. — И почвай да гребеш здраво!

	* * *

	— Маската ти е паднала — прошепна Уолфгар на Дризт, когато се справиха и с последния пират.
	Дризт се скри зад една мачта и отново скри чертите си на Мрачен елф.
	— Мислиш ли, че са забелязали? — попита той, когато се върна при Уолфгар.
	Още преди да бе довършил, видя как моряците на Дюдермонт, които се бяха прехвърлили на пиратския кораб, му хвърлят подозрителни погледи, здраво стиснали оръжията си в ръце.
	— Забелязали са — отвърна Уолфгар.
	После тръгна към една от дъските, прехвърлени между двата кораба и рече:
	— Да вървим. Ще видиш, че ще го приемат.
	Само че Дризт не беше толкова сигурен. Прекрасно си спомняше други случаи, когато хора, чийто живот току-що бе спасил, се нахвърляха върху него в мига, в който видеха цвета на кожата му.
	Ала това бе цената, която трябваше да плати за избора си да напусне своя народ и да дойде на повърхността.
	Дризт стисна рамото на Уолфгар и решително тръгна към „Морски дух“. Докато отиваха към своя кораб, Дризт се обърна към младия варварин и му смигна, после окачи ятаганите на кръста си и се изправи очи в очи с моряците.
	— Нека най-сетне се запознаят с истинския Дризт До’Урден — меко прошепна зад него Уолфгар, давайки на приятеля си цялата сила, от която той се нуждаеше.

	12
	Другари

	Когато Бруенор я откри, Кати-Бри плуваше зад останките от пиратския кораб. Ала Пиночет дори не я видя — далеч оттам екипажът на единствения от съдовете му, който бе оцелял (големия артилерийски кораб с катапулта) бе успял да потуши пламъците на борда си, но вместо да нападне „Морски дух“, беше вдигнал платна и бягаше с цялата бързина, на която бе способен.
	— Вече си мислех, че си ме забравил — рече Кати-Бри, когато видя лодката да се приближава към нея.
	— Трябваше да останеш до мен — засмя се джуджето.
	— Пламъците не бягат от мен, така, както явно се плашат от теб — в гласа на момичето се долавяха любопитни нотки.
	Бруенор сви рамене.
	— Така е още от Залите. Трябва да е заради доспехите на предците ми.
	Кати-Бри се залови за ръба на лодката и се накани да се качи вътре, но в този миг съзря ятагана, закачен на гърба на Бруенор и внезапно осъзна истината.
	— Оръжието на елфа е у теб! — възкликна тя, припомняйки си разказа на Дризт за битката му с един огнен демон, когато силата на магическия ятаган го бе спасила от сигурна смърт. — Именно то е отблъснало пламъците!
	— Хубаво оръжие — рече Бруенор, хвърляйки поглед към дръжката на ятагана, която се показваше над рамото му. — Елфът трябва да му измисли подобаващо име.
	— Лодката няма да издържи трима души — намеси се Пиночет.
	— Плувай тогава! — сопна се Бруенор и го изгледа яростно.
	Лицето на гордия пират се изкриви в яростна гримаса и той заплашително се надигна.
	Бруенор разбра, че този път бе отишъл твърде далеч. Преди Пиночет да успее да се изправи напълно, Бруенор го удари в гърдите с чело и го запрати зад борда, после светкавично изтегли Кати-Бри в лодката.
	— Вземи го на прицел с лъка си, момиче — рече той достатъчно силно, за да може Пиночет, който тъкмо се показваше над водата, да го чуе.
	После му хвърли края на едно въже и добави:
	— Ако се опита да избяга — убий го!
	Кати-Бри постави една сребърна стрела в тетивата на Таулмарил и се прицели в главата на Пиночет, макар в действителност да нямаше никакво намерение да убива безпомощния човек.
	— Наричат лъка ми Изпитващия сърцата — предупреди го тя. — Добре ще направиш, ако не се опитваш да хитруваш.
	Гордият пират хвана въжето и заплува.

	* * *

	— На този кораб няма да стъпи кракът на никой Елф на мрака! — изръмжа един от моряците на Дюдермонт, когато Дризт понечи да се върне на „Морски дух“.
	В следващия миг върху тила му се стовари нечия тежка ръка и човекът бързо отстъпи назад, за да направи път на своя капитан. Дюдермонт внимателно се вгледа в лицата на моряците си, които не откъсваха поглед от Мрачния елф, с когото бяха делили кораба през последните няколко седмици.
	— Какво ще правите с него? — осмели се да попита един от моряците.
	— Имаме хора зад борда — рече Дюдермонт, сякаш не бе чул въпроса. — Извадете ги от водата, а после оковете пиратите.
	Вместо да изпълнят заповедите му обаче, моряците останаха по местата си, напълно погълнати от драмата, която се разиграваше пред тях.
	— И махнете дъските, които свързват двата кораба! — изрева Дюдермонт.
	После се обърна към Дризт и Уолфгар, които стояха само на няколко крачки от една от дъските.
	— Да идем в моята каюта — каза той спокойно. — Трябва да поговорим.
	Без да кажат нищо, Дризт и Уолфгар го последваха, съпроводени от любопитните, боязливи и тук-таме гневни погледи на екипажа.
	На палубата на „Морски дух“ стояха няколко моряци и се взираха на юг. Дюдермонт спря за миг и също се вгледа натам. Много скоро разбра, че вниманието на хората му не бе привлечено от горящия флагмански кораб на Пиночет, а от една малка лодка, която бързо се приближаваше към тях.
	— Кочияшът на огнената колесница, която се спусна от облаците — обясни един от моряците.
	— Той стори това! — възкликна друг и посочи останките от кораба на Пиночет, който се бе килнал на една страна и много скоро щеше да потъне. — И прогони третия им кораб!
	— Значи е наш приятел! — отвърна Дюдермонт.
	— И наш — обади се Дризт и отново привлече вниманието на всички към себе си.
	Дори Уолфгар го погледна любопитно. Вярно, че и той бе чул някой да призовава Морадин, но не смееше дори да се надява, че онзи, който им се притичваше на помощ, наистина бе Бруенор Бойният чук.
	— Червенобрадо джудже, ако съм отгатнал правилно — продължи Дризт. — Заедно с една млада жена.
	Уолфгар не можеше да повярва на ушите си.
	— Бруенор? — едва успя да прошепне той. — Кати-Бри?
	Дризт сви рамене:
	— Така мисля.
	— Много скоро ще разберем дали си прав — каза Дюдермонт.
	После нареди на хората си да му доведат непознатите, веднага щом малката лодка достигне „Морски дух“, и се отдалечи заедно с Дризт и Уолфгар. Знаеше, че с елфа на палубата моряците му няма да могат да се съсредоточат в работата си, а макар битката да бе приключила, все още им оставаше да свършат още много неща.
	— Какво смяташ да правиш с нас? — започна Уолфгар в мига, в който Дюдермонт затвори вратата на каютата зад себе си. — Ние се бихме на ваша…
	Дюдермонт се усмихна спокойно и прекъсна гневната тирада на младежа:
	— Така е — съгласи се той. — Ще ми се само всеки път, когато плавах на юг, да имах на борда си войни като вас. Тогава пиратите щяха да се разбягват още щом зърнат „Морски дух“ да се задава на хоризонта!
	Уолфгар се поуспокои и изостави защитната позиция, която бе заел.
	— Не исках да ви навредя с тази измама — мрачно рече Дризт. — А и единственото, което скрих, бе външния ми вид. Всичко друго е вярно — отивам на юг, за да спася свой приятел, изпаднал в беда.
	Дюдермонт кимна, но преди да успее да отговори, на вратата се почука и един от моряците му надникна вътре.
	— С ваше позволение — започна той.
	— Какво има? — попита Дюдермонт.
	— Знаеш, че сме готови да те последваме навсякъде, капитане — заекна мъжът. — Ама решихме, че трябва да знаеш какво мислим за елфа.
	Дюдермонт изпитателно се вгледа в моряка, после погледът му се спря върху Дризт. Винаги се бе гордял със своите моряци; повечето от мъжете бяха заедно вече дълги години, ала сега Дюдермонт усети, че се тревожи — как ли щяха да издържат това изпитание хората му?
	— Казвай — подкани той човека, все още убеден, че екипажът му няма да го разочарова.
	— Ами — започна морякът, — той е Елф на мрака, а всички знаем какво означава това.
	Той замълча за миг, сякаш искаше добре да претегли онова, което се канеше да изрече. Дризт затаи дъх в очакване на жестоките думи — неведнъж беше преживявал същото мъчително унижение.
	— Ама тези двамата, те ни спасиха кожите и никой не може да го отрече! Без тях бяхме загубени, така си е! — избъбри морякът на един дъх.
	— Значи искате да останат на кораба? — попита Дюдермонт и по лицето му се разля усмивка — хората му и този път (за пореден път) излязоха с чест от трудното положение.
	— Иска ли питане! — сърдечно отвърна морякът. — Всички, до последния човек! И се гордеем, че са между нас!
	В този миг още един моряк, онзи, който се бе нахвърлил върху Дризт, провря глава през вратата.
	— Бях уплашен, затова се държах така — извини се той на Дризт.
	Завладян от силни чувства, елфът за миг изгуби гласа си и едва успя да кимне в знак, че му прощава.
	— Значи ще се видим на палубата после — каза вторият моряк и си тръгна.
	— Просто решихме, че трябва да знаеш, капитане — довърши първият моряк и също изчезна.
	— Прекрасен екипаж са те — отбеляза Дюдермонт, когато вратата се затвори зад гърба на моряка.
	— А какво мислиш ти? — попита Уолфгар.
	— Аз съдя за хората — и за елфите — по делата, а не по външния им вид — заяви Дюдермонт. — И като си говорим за външен вид, ще направиш добре, ако не си слагаш повече тази маска, Дризт До’Урден. Много по-красив си без нея!
	— Не са много онези, които ще се съгласят с теб — отвърна Дризт.
	— Тук, на борда на „Морски дух“ всички ще се съгласят с мен! — заяви капитанът. — Вярно е, че победихме, но трябва да свършим още много неща. Подозирам, че силата ти ще бъде повече от добре дошла на носа на кораба, могъщи варварино. Трябва да се откачим от онзи кораб и да се махнем оттук, преди третият съд да се е върнал с още от своите приятелчета.
	— Що се отнася до теб, елфе — обърна се Дюдермонт към Дризт и по устните му плъзна лукава усмивка, — мисля, че никой не би могъл да се справи по-добре с опазването на цял кораб пленници!
	Дризт свали маската от главата си и я мушна в раницата си.
	— Цветът на кожата ми си има и своите предимства — съгласи се той и разтърси снежнобелите си къдрици.
	После се обърна към Уолфгар, но преди двамата приятели да успеят да направят и една крачка, вратата на каютата се отвори с трясък.
	— Прекрасно оръжие, елфе! — рече Бруенор Бойният чук, застанал насред локва морска вода, и подхвърли магическия ятаган на Дризт. — Трябва му име, мен ако питаш. Оръжие кат’ туй има нужда от подобаващо име. Чудесна работа ще свърши на някой готвач, дето се е заел да заколи прасе!
	— Или на някое джудже, което е тръгнало на лов за дракони — отбеляза Дризт, докато благоговейно поемаше оръжието от ръцете на приятеля си.
	Мисълта му отлетя към мига, когато за първи път съзря ятагана да лежи в съкровищницата на мъртвия дракон. После го прибра в ножницата, в която допреди миг бе държал предишното си оръжие, а него мушна при Сиянието — макар да бе съвсем обикновен, старият му ятаган щеше да бъде достоен другар на магическото оръжие.
	Бруенор направи крачка към елфа и здраво стисна ръката му.
	— Когато видях очите ти да се взират в мен от стената на пропастта — тихо започна той, опитвайки се да преглътне буцата, която бе заседнала на гърлото му и заплашваше да го задави, — тогава разбрах, че с останалите ми приятели всичко ще бъде наред!
	— Ала не всичко е наред — отвърна Дризт. — Риджис се намира в смъртна опасност.
	Бруенор му намигна.
	— Ще го спасим, елфе! Не се е родил още смрадливият убиец, дето ще довърши Къркорещия корем току-така!
	И като стисна още веднъж ръката на приятеля си, Бруенор се обърна към Уолфгар, момчето, което се бе превърнало в мъж пред очите му Уолфгар се опита да каже нещо, ала и в неговото гърло бе заседнала буца, която го давеше. За разлика от Дризт, младежът изобщо не подозираше, че Бруенор може да е още жив и сега гледката на скъпия му учител, джуджето, което бе станало негов втори баща, завърнал се като по чудо от онзи свят, му дойде прекалено много. Той сграбчи Бруенор за раменете, точно когато джуджето се канеше да каже нещо, и го вдигна във въздуха, притискайки го в мечешка прегръдка.
	Бруенор трябваше да вложи всичките си сили, за да разхлаби хватката на приятеля си, та да може да си поеме дъх.
	— Ако беше стиснал и дракона така — закашля се той, — нямаше да трябва да го яздя чак до дъното на оназ’ пропаст!
	В този миг през вратата влезе Кати-Бри. Червеникавите й къдрици бяха прилепнали по врата и раменете й, от тялото й се стичаше вода. След нея, унизен и подгизнал до кости, вървеше Пиночет.
	Очите на момичето се спряха най-напред върху Дризт, а в погледа й се четеше чувство, много по-дълбоко от обикновено приятелство.
	— Добра среща — прошепна тя. — Сърцето ми се радва, че най-сетне те виждам отново, Дризт До’Урден. Мислите ми не се отделяха от теб нито за миг.
	Дризт се усмихна в отговор, после отвърна поглед.
	— Някак си знаех, че ще се присъединиш към нас, преди приключението да е свършило — отвърна той. — Добра среща, наистина, и добре дошла между нас.
	Кати-Бри отмести поглед и очите й се спряха върху Уолфгар. На два пъти се бе оказвала разделена от него и на два пъти, когато отново се срещаха, тя разбираше колко силна бе любовта й към този мъж.
	Уолфгар също я видя. Капчици солена вода блещукаха по лицето й, но дори те бледнееха пред искрящата й усмивка. Без да откъсва очи от нея, младежът внимателно помогна на Бруенор да стъпи на краката си.
	В този момент единствено смущението, присъщо на младите влюбени, ги възпря да не се хвърлят в прегръдките си още там, пред очите на Дризт и Бруенор.
	— Капитан Дюдермонт — рече Дризт, — позволи ми да ти представя Бруенор Бойния чук и Кати-Бри, двама скъпи приятели и безценни съюзници.
	— Носим ти и подарък — подсмихна се Бруенор. — Нали нямаме пари да си платим пътуването.
	И като сграбчи Пиночет за ръкава, джуджето го накара да застане в средата на каютата:
	— Капитанът на кораба, дето го изгорих, тъй ми се чини.
	— Добре дошли, Бруенор и Кати-Бри — отвърна Дюдермонт. — Уверявам ви, че онова, което сторихте днес, е повече от достатъчно, за да ме накара сам да ви помоля да пътувате на борда на моя кораб.
	После Дюдермонт застана пред Пиночет и се вгледа в него, досещайки се, че това не ще да е обикновен разбойник.
	— Знаеш ли кой съм аз? — заплашително изръмжа пиратът, доволен, че най-сетне има пред себе си разумен човек, а не свирепото джудже.
	— Ти си пират — спокойно отвърна Дюдермонт.
	Пиночет наклони глава и внимателно се вгледа в него. По устните му плъзна лукава усмивка.
	— Навярно си чувал за Пиночет?
	Дюдермонт вече подозираше — и се боеше — че бе разпознал прословутия пират, още когато го видя да прекрачва прага на каютата. Разбира се, капитанът на „Морски дух“ беше чувал за Пиночет… всички търговци, които плаваха в Саблено море, бяха чували за Пиночет.
	— Настоявам незабавно да бъда освободен заедно с хората си! — яростно изфуча пиратът.
	— Всяко нещо с времето си — отвърна Дюдермонт.
	Четиримата приятели, които не знаеха, че тук пиратите бяха фактор, с който останалите моряци щат, не щат, трябва да се съобразяват, с изумление зяпнаха Дюдермонт.
	— Предупреждавам те, че твоите действия могат да ти навлекат сериозни неприятности! — продължи Пиночет, възползвайки се от внезапното преимущество, което беше спечелил. — Не съм човек, който прощава лесно, както не са и моите съюзници!
	Дризт, чийто народ непрекъснато изкривяваше повелите на справедливостта така, че да паснат на собствените им интереси, особено, когато ставаше въпрос за някой, заемащ важно положение, бързо разбра затрудненото положение, в което Дюдермонт бе изпаднал.
	— Пусни го да си върви — каза той на Дюдермонт и светкавично извади магическите си ятагани. — Пусни го да си върви и му дай оръжие. Аз също не прощавам лесно.
	Виждайки ужаса в очите на пирата, Бруенор побърза да се присъедини към приятеля си:
	— Ами да, капитане, пусни туй псе да си върви! Оставих главата на раменете му, само защото исках да ти донеса жив подарък. Ама ако не го щеш… — при тези думи Бруенор откачи брадвата от кръста си и небрежно я размаха.
	Уолфгар също не остана назад:
	— С голи ръце и горе на наблюдателницата! — провикна се той и така напрегна мускулите си, че на околните им се стори, че те всеки момент ще се пръснат. — Пиратът и аз! Нека един от нас познае победата! И нека онзи, който загуби, полети към смъртта си върху дъските на палубата!
	Пиночет погледна тримата освирепели воини. После, с почти умолително изражение на лицето, се обърна към Дюдермонт.
	— Ах! — засмя се Кати-Бри, която също имаше какво да каже. — Та вие изпускате цялата веселба! Какво толкова забавно виждате в това един от вас да разкъса пирата на парчета? Дайте му малката лодка и го пуснете да си върви.
	Внезапно веселото й лице придоби заплашително изражение.
	— Дайте му лодката — повтори тя, — и нека видим дали ще успее да избяга от сребърните ми стрели!
	— Много добре, капитан Пиночет — започна Дюдермонт, мъчейки се да сподави смеха си. — Ни най-малко не желая да предизвиквам гнева на пиратите. Свободен сте и може да идете, където пожелаете.
	Пиночет рязко се обърна и впи очи в лицето на Дюдермонт.
	— Или пък — спокойно продължи капитанът на „Морски дух“, — може да решите да останете в трюма на моя кораб заедно с екипажа си, под моята лична опека, докато не хвърлим котва.
	— Не можеш да обуздаеш собствените си моряци? — изплю се Пиночет.
	— Те не са част от моя екипаж — отвърна Дюдермонт. — И ако тези четиримата решат да те убият, боя се, че едва ли бих успял да ги възпра.
	— Моят народ не е свикнал да подарява живота на враговете си! — обади се Дризт с толкова смразяващ глас, че дори най-близките му приятели усетиха как по гърба им плъзват ледени тръпки. — Ала аз имам нужда от теб, капитан Дюдермонт, и от твоя кораб. Ще пожаля живота на пирата, ако обещаеш да спазиш твоята част от уговорката ни.
	Със същата бързина, с която ги бе извадил, Дризт прибра ятаганите в ножниците им.
	— Е, капитан Пиночет? — попита Дюдермонт и махна на двама от моряците си да придружат пиратския капитан до трюма.
	Докато се отдалечаваше, Пиночет хвърли последен злобен поглед към Дризт.
	— Ако посмееш отново да навлезеш в тези води… — заплашително започна той, но преди да успее да довърши, Бруенор го срита с всичка сила.
	— Дръж си устата затворена, подло псе — изрева джуджето, — ако не искаш да ти отрежа езика още сега!
	Без да каже и дума, Пиночет излезе, воден от моряците на Дюдермонт.

	* * *

	По-късно същия ден, докато моряците продължаваха да поправят пострадалия „Морски дух“, четиримата приятели се оттеглиха в каютата на Дризт и Уолфгар, за да чуят разказа на Бруенор за онова, което беше преживял в Митрал Хол. Времето минаваше, слънцето се скри и на небето заблещукаха звезди, а джуджето все така продължаваше да им разказва за богатствата, които беше видяло, за свещените места, на които се бе натъкнало в древното царство на своите деди, за многобройните битки с дуергарските патрули и най-вече за последното, отчаяно бягство през огромните подземни работилници.
	Кати-Бри седеше срещу Бруенор и не откъсваше очи от лицето му, обвито от дима на единствената свещ, която гореше в стаята. Вече бе чувала тази история, ала на Бруенор съвсем не му липсваше дар слово и сега младата жена се бе привела напред, напълно погълната от думите му. Сложил ръка върху раменете й, Уолфгар бе придърпал стола си до нейния и също слушаше запленен.
	Дризт стоеше до прозореца и се взираше в нощното небе. За миг изпита чувството, че всичко отново е както преди, сякаш по някакъв загадъчен начин бяха успели да пренесат частица от Долината на мразовития вятър чак в тези далечни, южни земи. Колко нощи бяха прекарали заедно, разказвайки си истории за приключенията, които бяха преживели в миналото, или просто наслаждавайки се на покоя на вечерта и чувството, че са заедно. Само че тогава с тях имаше още някой, чиито разкази за далечни земи и чудновати народи винаги надминаваха и най-интересните истории на останалите четирима.
	Дризт обърна очи към другарите си, после отново вдигна поглед към нощното небе, мислейки си — надявайки се — за деня, когато петимата приятели отново щяха да бъдат заедно.
	Откъм вратата се разнесе почукване и накара тримата на масата да подскочат, толкова погълнати бяха от историята на джуджето. Дризт отвори и капитан Дюдермонт влезе в каютата.
	— Добър вечер — поздрави той учтиво. — Не бих си позволил да ви прекъсна, ако не носех новини.
	— Точно бях стигнал до най-интересната част — рече Бруенор. — Ама нищо, малко чакане само ще я направи още по-интересна!
	— Говорих с Пиночет отново — започна Дюдермонт. — Той не е обикновен пират, славата на името му се носи над цяло Саблено море, та най-малко от него бихте очаквали да изпрати три кораба, за да ни спрат. Трябва да е имал нещо наум.
	— Нас — намеси се Дризт.
	— Не го каза направо — отвърна Дюдермонт, — ала вярвам, че си прав, Дризт. Разберете обаче, че не мога да си позволя да го притискам прекалено много.
	— Ха! — изсумтя Бруенор. — Много лесно ще накарам туй псе да скимти за милост и да ме моли да разкаже всичко, което знае!
	— Няма нужда — каза Дризт. — Пиратите са търсели нас.
	— Но как са разбрали къде сте? — учуди се Дюдермонт.
	— Огнените кълба над Балдуров яз — обади се Уолфгар.
	Дюдермонт кимна, припомняйки си нощта, когато бяха видели загадъчните пламъци да се издигат в небето над града на Шионтарската река:
	— Враговете ви трябва да са наистина могъщи.
	— Онзи, когото търсим, знаеше, че ще минем през Балдуров яз — обясни Дризт. — Дори бе оставил съобщение за нас. За човек като Артемис Ентрери не би било никак трудно да нареди на някой от шпионите си да му сигнализира, когато разбере кога и как сме напуснали града.
	— Също толкова лесно би му било да уреди засадата — мрачно добави Уолфгар.
	— Така изглежда — отвърна Дюдермонт.
	Дризт не каза нищо, макар този път да не бе съгласен с приятелите си. Защо му беше на Ентрери да ги доведе чак дотук, само за да накара някаква банда пирати да ги убият? Не, вярваше Дризт, засадата не бе дело на палача. Още някой се бе намесил и този някой не можеше да бъде друг, освен самият Пук паша.
	— Трябва да обсъдим и още нещо — продължи Дюдермонт след малко. — „Морски дух“ се държи, ала както той, така и плененият пиратски кораб, пострадаха сериозно.
	— Значи смятате да вземете и кораба на пиратите, така ли? — попита Уолфгар.
	— Да — отговори Дюдермонт. — Щом стигнем до най-близкото пристанище, ще ги пуснем да си вървят заедно с кораба си.
	— Пиратите не заслужават такава снизходителност! — изръмжа Бруенор.
	— Повредите в „Морски дух“ ще ни забавят ли? — намеси се Дризт, който се безпокоеше много повече за успеха на тяхната задача, отколкото за съдбата на пиратите.
	— Ще ни забавят — рече Дюдермонт. — Надявам се да успеем да се доберем до Калимшан отвъд Тетир. Знамето на Калимпорт ще ни помогне в пустинното царство. Там можем да хвърлим котва в пристанището на град Мемнон и да се погрижим за кораба.
	— Колко време ще отнеме това?
	Дюдермонт сви рамене:
	— Навярно седмица, ако не и повече. Не мога да съм сигурен, докато не спрем и не огледаме „Морски дух“ отвсякъде. След това ще ни трябва още една седмица, докато стигнем до Калимпорт.
	Очите на четиримата другари помръкнаха и те си размениха обезсърчени погледи. Колко ли дни живот оставаха на Риджис? Дали това забавяне нямаше да бъде фатално за дребния им приятел?
	— Ала за вас има и друга възможност — продължи Дюдермонт. — Пътешествието от Мемнон до Калимпорт по вода, покрай град Тешбърл и през Искрящо море, отнема много повече време, отколкото ако се тръгне по суша. Почти всеки ден от Мемнон към Калимпорт потеглят кервани и макар пътят през пустинята Калим да е тежък, няма да ви отнеме повече от няколко дни.
	— Нямаме достатъчно злато, за да им платим да ни вземат с тях — рече Кати-Бри.
	Дюдермонт махна с ръка:
	— Няма да ви струва скъпо. Всеки керванджия би бил повече от щастлив, ако бойци като вас поискат да пътуват с него през опасната пустиня. А и аз още не съм ви се отплатил за онова, което сторихте за мен и за моите хора — при тези думи Дюдермонт раздрънка голямата кесия със злато, която висеше на кръста му. — Разбира се, ако предпочитате, може да останете на „Морски дух“ колкото дълго искате.
	— Колко време ще ни отнеме, за да достигнем Мемнон? — попита Дризт.
	— Зависи колко вятър ще издържат платната ни. Пет дни, може би дори цяла седмица.
	— Кажи ни повече за тази Калимска пустиня? — каза Уолфгар. — Какво е пустиня?
	— Мрачна земя — отвърна Дюдермонт — ако четиримата приятели решеха да изберат този път, те трябваше да бъдат подготвени за изпитанията, които щяха да срещнат по него. — Дива пустош, в която изпепеляващият вятър неспирно пее злокобната си песен и навява облаци горещ пясък. Земя, където чудовищата властват над хората и където не един и двама злочести пътешественици са намирали жестока смърт от жажда, оставяйки след себе си само купчина бели кости, оглозгани от огромните, вечно гладни лешояди.
	Четиримата приятели не изглеждаха особено стреснати от зловещото описание на капитана. Като оставеха настрани разликата в температурата, това място звучеше досущ като дома им, който бяха оставили далеч на север.

	13
	Разплата

	Пристанището сякаш нямаше край. Бледосините води на Искрящо море бяха изпъстрени с платната на хиляди кораби, от която порта и да влезеше посетителят, щяха да са му нужни дълги часове, за да прекоси града, който сега се простираше пред тях.
	Калимпорт, най-големият град в целите Забравени царства, се разстилаше в продължение на дълги мили и представляваше причудлива смесица от бедняшки коптори и внушителни храмове, великолепни палати и схлупени бараки, островърхи кули и ниски, сламени покриви. Това бе най-важното пристанище по южните брегове, а пазарищата му се простираха на площ, по-голяма от целия Град на бездънните води.
	Ентрери прекоси кейовете и навлезе във вътрешността на града, водейки Риджис след себе си. Полуръстът, напълно завладян от силните чувства, които така добре познатите му миризми, гледки и звуци събуждаха у него, дори не се опита да се съпротивлява. За миг даже ужасът от предстоящата среща с Пук паша отстъпи място на хилядите спомени, които нахлуха в ума му при вида на мястото, което в продължение на десетилетия бе наричал свой дом.
	Риджис бе прекарал цялото си детство тук — безпризорно сираче, което се скиташе из улиците, мъчейки се да докопа нещо за ядене и спейки свито на кълбо край огньовете, които останалите бездомници палеха в мразовитите нощи. Ала у полуръста имаше нещо, което му даваше преимущество пред останалите скитници. Още на тези години, младият Риджис притежаваше неоспорим чар, а късметът като че ли винаги беше на негова страна и му помагаше да се приземи на краката си дори и след най-страховитото падане. Мърлявите бездомничета, с които той се скиташе из улиците, изобщо не се учудиха, само многозначително поклатиха глави, когато един от многобройните бордеи на Калимпорт се превърна в новия дом на Риджис.
	„Дамите“ се държаха мило с момчето, от него се очакваше да върши някои от по-леките домакински задачи и да готви. В замяна Риджис получи охолен живот, за който приятелите му от улицата можеха само да му завиждат и да мечтаят. Обитателките на бордея бързо разбраха какви заложби се крият у харизматичния полуръст и го представиха на човека, който щеше да стане негов учител и да го превърне в един от най-умелите крадци, подвизавали се някога из улиците на Калимпорт. Този човек се наричаше Пук паша.
	Името на Пук му подейства като плесница, връщайки го по особено болезнен начин в жестоката действителност. Преди да избяга, Риджис бе любимият джебчия на пашата, неговата радост и гордост, ала това само още повече влошаваше положението на полуръста сега. Пук никога нямаше да прости предателството му.
	Споменът за Пук нахлу с удвоена настойчивост в ума на Риджис и подкоси краката му, когато Ентрери тръгна по Улицата на разбойниците. В самия край на тази задънена улица се издигаше невзрачна дървена постройка с една-единствена олющена врата. Само че Риджис прекрасно знаеше какви несметни богатства се крият зад тази неугледна фасада.
	И какви нечовешки ужаси.
	Ентрери го сграбчи за яката и го повлече, без дори за миг да забавя крачка.
	— Сега, Дризт, сега! — прошепна Риджис, молейки се приятелите му да са наблизо, готови да го спасят в последния момент.
	Ала този път, знаеше полуръстът, молитвите му нямаше да бъдат чути. Този път бе затънал прекалено дълбоко и спасение нямаше да има.
	Когато Ентрери и Риджис се приближиха до дървената постройка, пред тях се изпречиха двамина стражи, предрешени като обикновени скитници. Убиецът не каза нищо, но погледът му можеше да смрази кръвта и на най-смелия главорез.
	Стражите очевидно познаваха Ентрери — единият светкавично отстъпи встрани, препъвайки се от бързане, а другият се втурна към вратата и затропа с всички сили. Незабавно се отвори малка шпионка и пазачът прошепна нещо на вратаря от вътрешната страна. Миг по-късно, вратата се отвори широко.
	Гледката на къщата, където се помещаваше гилдията на калимпортските крадци, се оказа повече, отколкото Риджис можеше да понесе. Обгърна го черен мрак и ако не беше желязната хватка на Ентрери, полуръстът щеше да се свлече на земята. С все същото безизразно изражение на лицето си, Ентрери го метна през рамо и пое по стълбите, които започваха зад вратата и водеха право надолу.
	Отнякъде се появиха още двама стражи, очевидно с намерението да съпроводят убиеца, ала Ентрери ги изблъска встрани и продължи по пътя си. Може и да бяха минали три години, откакто Пук го изпрати по следите на полуръста, ала той все още познаваше това място като петте си пръста. Мина през няколко стаи, спусна се с едно ниво надолу, после пое по една дълга, извита стълба, която отиваше право нагоре. Много скоро отново се намираше на нивото на улицата и започна да се изкачва към най-горните стаи на къщата.
	Постепенно Риджис дойде на себе си, макар всичко около него все още да тънеше в неясна мъгла. Той отчаяно се огледа наоколо, докато гледката пред очите му започна да се прояснява и той си припомни къде се намира. Ентрери го държеше за глезените така, че главата му се люшкаше напред-назад и се удряше в гърба на убиеца. Изумрудената кама стърчеше от ножницата си, на милиметри от ръката на полуръста — трябваше само да се протегне и… Ала дори да успееше да измъкне оръжието достатъчно бързо, Риджис знаеше, че няма никакъв шанс да избяга — не и докато глезените му бяха стиснати като в менгеме от желязната ръка на Ентрери, зад тях вървяха двама въоръжени стражи, а от всички врати, покрай които минаваха, надничаха любопитни глави.
	Мълвата бе обходила постройката по-бързо от Ентрери.
	Риджис изви глава и за миг успя да зърне накъде отиваха. Убиецът току-що беше достигнал малка площадка, където стояха на пост още четирима стражи. Щом видяха Ентрери, те мълчаливо му сториха път и Риджис видя пред себе си малък коридор, в чийто край се издигаше богато украсена, обкована с желязо врата.
	Вратата на Пук паша.
	Риджис усети как мракът отново го поглъща.

	* * *

	Още щом влезе в стаята, Ентрери разбра, че го очакват. Пук се бе настанил удобно на своя трон, Ла Вал стоеше от едната му страна, а любимият му леопард се бе свил в краката му. Нито Пук, нито магьосникът трепнаха при внезапната поява на убиеца и неговия пленник.
	Очите на Ентрери и Пук се срещнаха. Палачът впи пронизващ поглед в пашата — не беше очаквал толкова официално посрещане.
	Нещо не бе наред.
	Ентрери смъкна полуръста от рамото си и го поднесе напред — все още надолу с главата. Това бе неговият боен трофей. Убеден, че в този момент жертвата му не усеща нищо, палачът разтвори ръка и тялото на Риджис рухна на пода.
	Пук се подсмихна злобно и най-сетне наруши напрегнатото мълчание:
	— Минаха цели три години.
	Ентрери кимна:
	— Още от самото начало те предупредих, че това може да отнеме доста време. Малкият крадец се криеше из най-затънтените кътчета на света.
	— Ала както виждам, дори и там не е успял да се скрие от теб — отбеляза Пук, а в гласа му прозвучаха саркастични нотки. — Справи се прекрасно със задачата си, Артемис Ентрери, както винаги. Заслужи си обещаната награда.
	При тези думи Пук се облегна назад и прокара ръка по устните си, без да отделя от Ентрери пълен с подозрение поглед.
	Палачът нямаше никаква представа защо сега, когато се завръщаше като победител след всички тези изпълнени с трудности години, Пук се държи толкова неприязнено с него. Риджис се бе изплъзвал от лапите на пашата в продължение на повече от пет години, преди Пук най-сетне да натовари Ентрери със задачата по намирането му. След многобройните неуспешни опити да се залови полуръста, Ентрери някак си нямаше чувството, че три години бяха чак толкова дълго време.
	Освен това палачът никак не обичаше подобни потайни игрички.
	— Ако има някакъв проблем, говори направо! — рязко каза той.
	— Имаше проблем — загадъчно отвърна Пук, наблягайки на миналото време.
	Ентрери направи крачка назад — това бе един от невероятно редките случаи в живота му, когато изобщо не разбираше какво става.
	Междувременно Риджис се размърда и успя да седне на пода, но двамата мъже, прекалено погълнати от важния разговор, дори не забелязаха.
	— Бяха те проследили — обясни Пук, който прекрасно знаеше, че е по-добре да не стига твърде далеч в тази игра на нерви с опасния убиец. — Приятели на полуръста може би?
	Риджис наостри уши.
	За миг Ентрери не каза нищо, обмисляйки отговора си. Лесно можеше да се досети накъде бие Пук и откъде бе научил — Оберон явно бе съобщил на пашата не само за завръщането на палача и полуръста. Ентрери мислено си отбеляза да посети магьосника следващия път, когато минава пред Балдуров яз — някой трябваше да му обясни доколко бе разумно да шпионира Артемис Ентрери и докъде можеше да си позволи да стигне в желанието си да бъде верен на Пук. Никой, който се бе опитал да попречи на палача, не успяваше да го повтори.
	— Ала това вече няма значение — проговори Пук най-сетне, когато видя, че Ентрери няма намерение да му отговори. — Те повече няма да ни безпокоят.
	Риджис почувства, че му прилошава. Това бе Югът, земята на Пук и ако по някакъв начин пашата бе научил за пристигането на приятелите му, със сигурност щеше да намери начин да ги премахне.
	Ентрери явно си мислеше същото. Той се опита да си наложи безизразна маска, ала вътре в него забушува изпепеляваща ярост.
	— Предпочитам сам да се оправям с проблемите си — изръмжа той и Пук разбра, че Ентрери наистина бе играл някаква своя игра с двамата приятели на полуръста.
	— Както и аз със своите — не му остана длъжен Пук и се приведе напред. — Не знам какво общо имат елфът и варваринът с теб, Ентрери, но не искам те да се навъртат около моя медальон!
	Пук се овладя и се облегна назад — имаше чувството, че нагазва в прекалено опасни води.
	— Просто не можех да поема никакъв риск — завърши той доста по-спокойно.
	Напрегнатите мускули на Ентрери се отпуснаха. Последното, от което имаше нужда сега, бе война с Пук и неговите хора, още повече, че вече бе твърде късно, за да върне миналото назад.
	— Как? — попита той.
	— Пирати — отвърна Пук. — Пиночет ми дължеше услуга.
	— Сигурно ли е?
	— Какво значение има? Ти си тук. Полуръстът е тук. Моят меда… — Пук млъкна на средата на изречението, внезапно осъзнал, че още не е видял рубинения медальон.
	Усети как го залива студена пот, а в сърцето му се впиха хищните пръсти на съмнението.
	— Сигурно ли е? — повтори Ентрери, без дори да посегне към медальона, който бе скрит на сигурно място под дрехите му.
	— Все още не — заекна Пук. — Само че изпратихме три кораба срещу тях. Няма никакво място за съмнение.
	Ентрери трябваше да положи голямо усилие, за да прикрие усмивката си. Прекалено добре познаваше силата на елфа и варварина и щеше да повярва в смъртта им, едва когато видеше мъртвите им тела със собствените си очи.
	— О, има, има! — прошепна той така, че Пук да не го чуе, после откачи рубинения медальон от врата си и го хвърли към трона.
	Пук, разбрал по познатия звън, че това наистина е неговият медальон, го улови с треперещи ръце. Каква власт и могъщество го очакваха занапред! Сега, когато магическият медальон отново бе в ръцете му, когато Ентрери се бе завърнал при него, а плъхочовеците на Раситър му се подчиняваха, нямаше да има кой да го спре!
	Ла Вал сложи ръка върху рамото на господаря си. Сияещ от радостно нетърпение, Пук вдигна очи към него.
	— Ще си получиш наградата! — увери Пук палача, когато най-сетне си възвърна гласа. — Много повече от онова, което ти бях обещал!
	Ентрери се поклони.
	— Добра среща отново, Пук паша! — отвърна той. — Хубаво е да се прибера у дома.
	— Що се отнася до елфа и варварина… — започна Пук — всъщност, като се замислеше отново, май бе доста глупаво да подозира палача.
	Ентрери разпери ръце:
	— На дъното на океана или в калимпортските клоаки, важното е, че са намерили смъртта си — рече той. — Нека не се тревожим повече за онова, което е минало.
	Кръглото лице на пашата засия в доволна усмивка.
	— Точно така — съгласи се той. — Наистина е хубаво да се върнеш у дома, особено, когато ни предстои такава приятна работа.
	При тези думи Пук хвърли зъл поглед на полуръста, ала той се бе свлякъл на пода превит надве, и дори не го забеляза.
	Риджис все още се опитваше да преглътне новината за гибелта на приятелите си. В този миг изобщо не се интересуваше как тяхната смърт ще се отрази на неговото собствено бъдеще… или на липсата на такова. Единственото, което имаше значение бе, че тях вече ги няма. Първо Митрал Хол и Бруенор, а сега Дризт и Уолфгар, а навярно и Кати-Бри. Сравнени с тази мисъл, заплахите на Пук паша изглеждаха жалки, дори смешни. Какво ли можеше да стори той, което да го нарани повече от непоправимите загуби, които бе понесъл през последните няколко месеца.
	— Не една и две безсънни нощи прекарах, разяждан от тревоги, след разочарованието, което ти ми причини — обърна се Пук към него. — Нощи, в които измислях все нови и нови начини за разплата с теб!
	В този миг вратата на стаята се отвори и Пук не успя да продължи. Нямаше нужда да вдига поглед, за да разбере кой бе нахълтал без покана. Само един човек в цялата гилдия притежаваше подобна дързост.
	Раситър се вмъкна в стаята и започна да обикаля новодошлите, вперил любопитен поглед в тях.
	— Как си, Пук? — небрежно поздрави той, без да отделя очи от смразяващия поглед на убиеца.
	Пук не отвърна нищо. Той подпря глава върху ръката си и се загледа с интерес. Толкова дълго беше чакал тази среща.
	Раситър надвишаваше Ентрери с цяла глава, факт, който правеше бездруго дръзкия плъхочовек, още по-арогантен. Както мнозина глуповати здравеняци, той вярваше, че ръст и сила са равнозначни, и сега, когато гледаше отгоре този мъж, чието име бе легенда из улиците на Калимпорт (което превръщаше двамата в съперници), реши, че вече е спечелил първия рунд от двубоя си с палача.
	— Значи това е прословутият Артемис Ентрери? — наруши мълчанието Раситър, без дори да се опитва да прикрие презрението в гласа си.
	Ентрери го гледаше без да мигне. Очите му, следящи всяко движение на Раситър, който не спираше да обикаля наоколо, горяха с леден пламък и вещаеха смърт. Дори Риджис бе изумен от дързостта на непознатия. Никой не можеше да си позволи да бъде толкова спокоен в присъствието на Ентрери.
	— Добра среща — поклони се най-сетне плъхочовекът, доволен от онова, което бе видял. — Аз съм Раситър, най-довереният съветник на Пук паша. Освен това, отговарям за пристанището.
	Без да каже нищо, Ентрери се обърна към пашата за обяснение.
	В отговор на въпросителния му поглед, Пук само се подсмихна и безпомощно вдигна ръце.
	Раситър, който сякаш не забеляза нищо, продължаваше да се държи все по-свойски и по-свойски.
	— Двамата с теб — заговорнически сниши той глас — можем да извършим заедно велики неща.
	При тези думи плъхочовекът се накани да потупа Ентрери по рамото, ала спря с ръка във въздуха, смразен от ледения пламък в очите на убиеца. В погледа на Ентрери гореше такъв изпепеляващ огън, че дори напереният Раситър започна да разбира колко остър бе ръбът на бръснача, по който се движеше.
	— Можеш да спечелиш много от нашето съюзничество — продължи плъхочовекът, но предпазливо отстъпи назад.
	Когато видя, че отговор няма да последва, той се обърна към Пук:
	— Искаш ли да се погрижа за малкия крадец? — попита той, а злата усмивка, която се разля по лицето му, разкри остри, жълти зъби.
	— Той е мой, Раситър — твърдо отговори Пук. — Добре ще сториш, ако държиш косматите си лапи далеч от него!
	Ентрери, от чието внимание не убягваше нищо, не пропусна да разбере за какво говори Пук.
	— Но разбира се! — не настоя Раситър. — Тогава да си вървя, чака ме работа.
	Той се поклони още веднъж и докато се обръщаше, отново срещна очите на Ентрери. Не можеше да издържи този вледеняващ поглед, — настоятелността и силата му бяха толкова огромни, че го караха да се чувства гол и безпомощен.
	Все още невярващ на онова, което бе зърнал, Раситър се отправи към вратата, убеден, че Ентрери не е мигнал нито веднъж.
	— Теб те нямаше. Медальонът ми беше изчезнал. Раситър ми помогна да запазя и дори да увелича силата на гилдията — обясни Пук, когато отново останаха сами.
	— Той е плъхочовек — отбеляза Ентрери, сякаш това обезсмисляше всеки по-нататъшен спор.
	— Глава на тяхната гилдия — уточни Пук. — Те са достатъчно верни, а и лесно се държат под контрол.
	И като поглади рубинения медальон, добави:
	— А сега ще стане дори още по-лесно.
	Ентрери все още не можеше да приеме мисълта за съюзничество с плъхочовеците, дори и след като чу не особено убедителното обяснение на Пук. Трябваше му време, за да помисли над това неочаквано развитие на нещата, време, за да разбере точно колко се бе променило всичко в гилдията по време на тригодишното му отсъствие.
	— А моята стая? — попита той.
	Ла Вал се размърда неспокойно на мястото си.
	— Аз я използвам, откакто те няма — заекна той. — Ала вече наредихме да построят още една стая за мен.
	И като погледна към вратата, която се бе появила съвсем наскоро между харема и старата стая на Ентрери, побърза да добави:
	— Ще бъде готова съвсем скоро. Ако искаш, още сега ще се изнеса оттам.
	— Няма нужда — успокои го Ентрери.
	Всъщност, така дори бе по-добре. И без това имаше нужда от малко време далеч от Пук, за да може по-добре да прецени ситуацията и да реши какво да прави оттук нататък.
	— Ще си намеря стая на някой от долните етажи, така по-лесно ще разбера какво точно се е променило тук — каза той и Ла Вал въздъхна облекчено.
	Ентрери вдигна Риджис за яката.
	— Какво да правя с него?
	Пук скръсти ръце на гърдите си и наклони глава на една страна.
	— Намислил бях хиляди мъчения, с които да те накажа за стореното от теб — обърна се той към Риджис. — И въпреки това все още не мога да реша как точно да ти се отплатя за злото, което ми причини. Но не се бой, все ще измисля нещо.
	После отново погледна към Ентрери и нареди със зъл смях:
	— Хвърли го в Деветте килии.
	Само при звука на страховитото име, краката на Риджис отново се подкосиха и над него спусна черен мрак. Това бе любимата тъмница на Пук, ужасяващо място, където обикновено затваряха онези крадци, които бяха убили членове на гилдията. Със зловеща усмивка на уста, Ентрери отново вдигна ужасения полуръст на рамо и излезе от стаята.
	— Май не мина много добре — обади се Ла Вал, когато Ентрери затвори вратата след себе си.
	— О, не! Мина прекрасно! — отвърна Пук. — Никога досега не бях виждал някой да успее да притесни Раситър и това ми достави още по-голямо удоволствие, отколкото си представях!
	— Ако не внимава повече, Ентрери ще го убие — отбеляза Ла Вал.
	Тази мисъл като че ли развесели Пук.
	— Значи трябва да се опитаме да разберем кой е най-вероятният наследник на поста му — засмя се той.
	После вдигна поглед към магьосника и продължи по-сериозно:
	— Не се бой, приятелю. Раситър знае как да се грижи за себе си. Прекарал е целия си живот на улицата и прекрасно знае кога трябва да потърси прикритието на сенките. Много скоро ще разбере къде е неговото място в гилдията сега, когато Ентрери отново е тук и ще се научи да се отнася към него с необходимото уважение.
	Ала Ла Вал изобщо не се безпокоеше за безопасността на Раситър (всъщност самият той неведнъж бе кроил планове как да се отърве от гнусния плъхочовек). Онова, което го притесняваше, бе да не би завръщането на Ентрери да доведе до разединение в гилдията.
	— Ами ако Раситър насъска своите съюзници срещу Ентрери? — тревожно попита той. — Войната, която би последвала, неминуемо ще предизвика разрив между членовете на гилдията.
	Пук не изглеждаше особено обезпокоен.
	— Дори Раситър не е чак толкова глупав — успокои той Ла Вал, докато си играеше с медальона — той също щеше да му помогне, ако положението в гилдията започнеше да излиза извън контрол.
	Ла Вал усети, че го обзема облекчение. Господарят му знаеше какво прави и как да се справи с подобна деликатна ситуация. Както винаги, Пук бе прав, помисли си Ла Вал. Само с помощта на един-единствен поглед, Ентрери бе успял да изтрие самодоволното изражение от лицето на Раситър… вероятно за доброто на всички. И кой знае, може би отсега нататък Раситър щеше да започне да се държи така, както подобава на ранга му в гилдията. А когато Ентрери отново се върнеше да живее на този етаж, непрекъснатите посещения на мръсния плъхочовек навярно щяха доста да се разредят.
	Да, хубаво бе, че Ентрери отново е между тях.

	* * *

	Деветте килии представляваха девет клетки, издълбани в пода на една стая и наредени една до друга в три редици. Единствено килията в центъра бе празна, в останалите осем Пук държеше най-ценното си притежание след рубинения медальон — колекцията си от големи, хищни котки, доведени тук от всички краища на Царствата.
	Ентрери предаде Риджис на тъмничаря (грамаден мъж, чието лице не се виждаше изпод ниско нахлупената качулка) и се дръпна встрани, за да погледа представлението. Тъмничарят хвана края на дебелото въже, което излизаше от някакъв механизъм на стената и бе преметнато през един голям метален скрипец, окачен на тавана точно над килията в центъра, и го завърза около кръста на полуръста.
	— Развържи го, щом стигнеш! — грубо нареди тъмничарят на Риджис и го побутна напред. — Тръгвай сега.
	Риджис направи няколко плахи крачки и достигна външните клетки. Всяка от тях заемаше едва около три-четири метра, но в стените зад тях бяха издълбани пещери, където котките можеха да си почиват. Ала сега те всички бяха будни и всички изглеждаха еднакво гладни.
	Те винаги бяха гладни.
	Риджис реши да тръгне между клетките на един бял лъв и един огромен тигър, надявайки се, че грамадните животни няма да успеят да се покатерят по шестметровата стена и да откъснат стъпалото му, докато минава над главите им. Стената, която разделяше двете клетки, надали бе широка повече от десетина сантиметра и в мига, в който стъпи върху нея, Риджис спря ужасен.
	Тъмничарят предупредително подръпна въжето и Риджис насмалко не падна в клетката на лъва.
	Събирайки цялата си воля, той бавно закрачи напред. В съзнанието му бе останала една-единствена мисъл — трябваше да продължи да поставя единия си крак пред другия, без да обръща внимание на ръмженето и острите нокти под себе си. Почти бе достигнал килията в центъра, когато тигърът се хвърли с цялата си тежест върху стената и я разлюля. Риджис загуби равновесие и полетя надолу, надавайки ужасен писък.
	Тъмничарят натисна лоста на стената и в последния момент издърпа полуръста изпод носа на тигъра.
	Риджис се блъсна в другата стена на стаята, но макар да си натърти ребрата от удара, дори не разбра, че се е наранил, толкова силен бе ужасът му в този момент. С помощта на механизма, тъмничарят го издигна над стената и когато Риджис увисна над средата на централната килия, грамадният мъж го пусна вътре.
	Риджис предпазливо стъпи върху каменния под и се вкопчи във въжето, единствената надежда за спасение, която му оставаше. Това трябва да бе някакъв кошмар, той не можеше да прекара нощта на това ужасно място!
	— Отвържи го! — нареди тъмничарят и Риджис разбра, че ако не се подчини, го очакват неописуеми мъчения.
	Той развърза въжето и тъмничарят го издърпа навън, там, където Риджис не можеше да го достигне.
	— Лека нощ! — изсмя се мъжът и си тръгна заедно с Ентрери, угасяйки всички факли в помещението.
	Тежката врата хлопна зад гърба им и Риджис остана съвсем сам в мрака… сам, заедно с осемте гладни котки.
	Стените, които отделяха клетките на хищниците една от друга, бяха здрави и не позволяваха на прегладнелите животни да се наранят, ала килията в центъра бе оградена единствено от широки решетки… достатъчно широки, за да може някоя котка да провре лапата си между тях. А със съвършено кръглата си форма, тази стая за мъчения бе еднакво достъпна за обитателите на всичките осем клетки.
	Тъмничарят го бе спуснал точно в средата на килията, единственото място, където никой от осемте хищника не можеше да го достигне и сега Риджис не смееше да помръдне. Осем чифта очи проблясваха злокобно в мрака около него, а тишината, която цареше в стаята, се нарушаваше само от яростното дращене на страховитите им нокти. Всеки път, когато някой прегладнял звяр успееше да провре лапата си през решетките и замахнеше прекалено близо до него, Риджис усещаше раздвижването на въздуха край лицето си.
	И всеки път, когато някоя огромна лапа одраскаше пода досами него, Риджис трябваше да полага неимоверно усилие да не отскочи назад… там, където щеше да го очаква някоя друга освирепяла котка.
	В това ужасяващо място минутите изглеждаха като часове и Риджис усети как го полазват ледени тръпки само при мисълта за дългите дни и нощи, през които Пук можеше да го държи тук. През главата на полуръста мина същата мисъл, която спохождаше мнозина от нещастниците, имали злочестието да бъдат затворени в Деветте килии — дали не бе най-добре веднъж завинаги да свърши с всичко това?
	Ала само един поглед към котките бе достатъчен, за да прогони завинаги тази мисъл от ума му. Дори и да успееше да убеди сам себе си, че бързата смърт в пастта на някой тигър е по-добра от страховитото наказание, което Пук несъмнено му бе приготвил, Риджис никога нямаше да събере достатъчно смелост, за да го направи. Той бе свикнал да оцелява — винаги го бе правил — и не можеше да заглуши гласа на онази част от себе си, която отказваше да се предаде, независимо колко безнадеждно изглеждаше положението.
	Затова, вместо да се предаде на отчаянието, Риджис остана неподвижен като статуя и съзнателно се опита да мисли за последните десет години от живота си, които бе прекарал далеч от Калимпорт. Това бяха години, изпълнени с приключения и опасности и той отново и отново се връщаше към тях, мъчейки се да почувства поне частица от възбудата и вълнението, които го бяха владели тогава — подобни мисли бяха единственият му шанс да устои на умората и да не заспи.
	Защото, ако оставеше изтощението да надделее и се строполеше на пода, някоя част от тялото му неминуемо щеше да попадне в обсега на страховитите котешки лапи.
	Не един пленник бе намирал смъртта си, след като някоя котка успяваше да докопа крака му и го завлечеше до решетките, за да го разкъса на парчета.
	А онези, които не намираха смъртта си в Деветте килии, никога след това не успяваха да забравят гладния блясък в погледа на осемте чифта очи.

	14
	Танцът на змиите

	Късметът беше на страната на пострадалия „Морски дух“ и пленения пиратски кораб — морето си оставаше спокойно, а вятърът хем духаше постоянно, хем не бе твърде силен за изпокъсаните им платна. Въпреки това пътешествието около Тетирския полуостров изглеждаше бавно и тягостно на четиримата приятели, за които всеки миг бе ценен — струваше им си, че всеки път, когато започнеха да се движат малко по-бързо, моряците откриваха някоя нова повреда в един от двата кораба и това отново ги забавяше.
	Когато оставиха полуострова зад гърба си, Дюдермонт поведе двата кораба на юг, през водите, известни като Бягството. Наричаха ги така, понеже там често можеше да се види как някой търговски кораб се опитва да се изплъзне от лапите на преследващите го пирати. Никой обаче не се опита да нападне „Морски дух“. Дори третият кораб на Пиночет, онзи, който се бе спасил, не се завърна повече.
	— Пътуването ни наближава своя край — каза Дюдермонт на четиримата приятели, когато рано на третата сутрин високата брегова линия на Алените хълмове се показа на хоризонта. — Там, където свършват възвишенията, започва Калимшан.
	Дризт се приведе напред и се вгледа в бледосините води на южните морета, чудейки се за кой ли път дали щяха да успеят да стигнат навреме, за да спасят Риджис. Гласът на Дюдермонт го извади от тревожните мисли, в които бе потънал.
	— Из тези земи, в една черна гора, наречена Мирски лес, живеят твои събратя — рече капитанът и неволно потръпна. — Елфите на мрака не се радват на топъл прием тук — май е време отново да си сложиш маската.
	Без дори да се замисли, Дризт извади магическия предмет, който моментално скри черната му кожа. Тримата му приятели усетиха как ги изпълва неприязън към „полезния“ предмет, ала знаеха, че нямат друг избор — Дризт правеше само онова, което бе необходимо, без да се оплаква и с обичайния си стоицизъм, който се бе превърнал в негова втора природа от мига, в който изостави своя народ.
	Новият лик на елфа изобщо не се нравеше на Уолфгар и Кати-Бри; Бруенор се изплю във водата, отвратен от света, който позволяваше корицата на книгата да го заслепи за съдържанието й.
	Малко след пладне съзряха платната на десетки кораби да се белеят на хоризонта пред тях. Покрай брега, който бързо се приближаваше, бяха издигнати многобройни кейове, отвъд тях се простираше голям град, състоящ се предимно от ниски, измазани с кал колиби и пъстроцветни шатри. Ала колкото и обширно да бе Мемнонското пристанище, пак не бе достатъчно голямо, за да побере всички риболовни, търговски и бойни кораби на Калимпорт, които идваха от север в края на сезона. „Морски дух“ и плененият пиратски съд бяха принудени да хвърлят котва навътре в морето и да чакат, докато се освободи подходящо място в пристанището, което, както побърза да ги уведоми пристанищният началник, можеше да се проточи цяла седмица.
	— Скоро ще дойде и някой от калимшанския флот, за да огледа кораба на пиратите и да разпита Пиночет — обясни Дюдермонт, когато лодката на пристанищния началник се отдалечи.
	— Ще се погрижат ли онуй псе да си получи заслуженото? — попита Бруенор.
	Дюдермонт поклати глава:
	— Надали. Пиночет и хората му са мои пленници и следователно — мой проблем. Калимшан силно желае веднъж завинаги да се сложи край на пиратските плячкосвания и се е заел сериозно с това, ала силно се съмнявам, че позициите му вече са достатъчно стабилни, че да се забърка с някой толкова могъщ, колкото е Пиночет.
	— Тогава какво ще стане с него? — изръмжа Бруенор, мъчейки се да стигне до дъното на политическите игри и извъртания, за които му разказваше Дюдермонт.
	— Ще бъде освободен, за да може пак да се залови с разбойническите си набези — отвърна капитанът.
	— И за да предупреди онзи долен плъх, Ентрери, че не сме паднали в капана му — гневно възкликна джуджето.
	Дризт, който прекрасно разбираше деликатното положение, в което се намираше Дюдермонт, побърза да се намеси:
	— Колко време можеш да ни дадеш?
	— Корабът на Пиночет ще влезе в пристанището едва след седмица — каза Дюдермонт и им смигна хитро, — а след като се погрижа за него, надали ще бъде готов да отплава веднага. Мисля, че бих могъл да удължа тази седмица на две. Когато Пиночет най-сетне си получи кораба обратно, вие вече ще сте съобщили на Ентрери за бягството си… лично.
	Уолфгар все още не можеше да разбере едно:
	— А какво ще спечелиш ти от всичко това? Вярно е, че победи пиратите, ала сега смяташ да ги пуснеш да си вървят — свободни и изгарящи от жажда за мъст. Още следващия път, когато „Морски дух“ се завърне из тези води, ще ви нападнат. А ако те спечелят следващата битка, надали ще бъдат така снизходителни като вас.
	— Да — безпомощно се усмихна Дюдермонт, — странна е играта, която играем. Ала в действителност, като пожалих живота на пирата и хората му, аз само заздравих позициите си. В замяна на свободата си, Пиночет ще трябва да се закълне, че няма да се опитва да си отмъсти. Никой от подчинените му — а това включва почти всички от пиратите, които върлуват из водите около Асавирския провлак — няма да се осмели да безпокои „Морски дух“ повече!
	— И ти ще повярваш на обещанията на безчестното псе? — изсумтя Бруенор.
	— Да — отвърна Дюдермонт. — Те държат на честта си, макар да имат за нея малко по-различни представи от нас. Неписаните закони се знаят и се спазват от всички — нарушаването им ще бъде равносилно на обявяването на открита война на южните кралства.
	Бруенор отново се изплю. Навсякъде, не само из всички градове и кралства, но дори и тук, сред необятния океан, беше едно и също — ако не стигаха до крайности, крадците биваха търпени и дори приемани като неизбежна част от обществото. Бруенор обаче не споделяше подобно виждане. Докато живееха в Митрал Хол, неговите предци от рода Боен чук си бяха направили специален шкаф, върху чиито полици бяха изложени отсечени ръце, заловени да тършуват в джобове, където не им беше мястото.
	— Значи всичко е решено — побърза да смени темата Дризт. — Нашето пътуване по море приключи.
	Дюдермонт, който не бе очаквал нещо друго, му подаде кесията със злато.
	— Мъдър избор — каза той. — Ще достигнете Калимпорт поне една седмица, ако не и повече, преди „Морски дух“ да хвърли котва в тамошното пристанище. Елате, когато всичко свърши. Ще ви върнем в Града на бездънните води, още преди последните снегове на Севера да са се стопили. Напълно сте го заслужили, че и много повече от това.
	— Ще трябва да отпътуваме оттук много преди това — отвърна Бруенор, — ала въпреки това сме ти задължени за предложението.
	Уолфгар пристъпи напред и стисна ръката на Дюдермонт:
	— За мен бе чест да служа и да се бия рамо до рамо с теб, капитане. С нетърпение очаквам деня, когато отново ще срещнем!
	— Всички ние го очакваме с нетърпение — добави Дризт и вдигна високо кесията със злато. — Тогава ще ти се отплатим и за това.
	Дюдермонт махна с ръка:
	— Дребна работа! — рече той.
	После, знаейки колко много се нуждаеха от бързина четиримата приятели, махна с ръка на двама моряци да спуснат една от лодките във водата.
	— Сбогом! — провикна се той, когато лодката се отдели от „Морски дух“. — Потърсете ме в Калимпорт!

	* * *

	От всички места, които приятелите бяха посещавали някога, от всички земи, из които бяха бродили или си бяха проправяли път с оръжие в ръка, никое не им се бе сторило толкова чуждо, колкото калимшанския град Мемнон. Дори Дризт, който идваше от необикновения подземен свят на Мрачните елфи, се оглеждаше с почуда, докато крачеше из улиците и многолюдните тържища на южния град. Причудлива музика, пронизителна и печална, досущ като скръбно ридание, се носеше на талази около тях.
	Навсякъде бе пълно с хора. Повечето бяха облечени в пясъчножълто, макар някои да бяха предпочели ярко оцветени одежди; главите на всички бяха покрити с пъстри тюрбани или с леки воали. Трудно можеше да се каже колко жители наброява населението на града, който сякаш се разстилаше до безкрай във всички посоки, пък и надали някой някога си бе давал труда да ги брои. Четиримата приятели имаха чувството, че ако жителите на всички градове, разположени в северната част на Саблен бряг (включително и Града на бездънните води), се съберяха в един огромен бивак, той навярно щеше да изглежда досущ като Мемнон.
	В горещия въздух на южния град тегнеше странна смесица от миризми — смрадта на клоака, течаща през пазар за благоухания, се сливаше с острия мирис на пот и зловонния дъх на хилядите хора. Къщите изглеждаха така, сякаш някой ги бе нахвърлял съвсем безразборно, без ред или замисъл. Онова, което жителите наричаха улици, всъщност бяха всички места, където не се издигаха нечии домове, макар че, както приятелите скоро забелязаха, самите улици много често се превръщаха в дом за мнозина.
	В самото сърце на цялата тази врява бяха търговците. Те бяха навсякъде, на всеки пазар, улица или просто свободен ъгъл, продавайки всичко, за което можеше да се сети човек — от оръжия, храна и екзотичен тютюн до роби. Тези хора не се спираха пред нищо, за да привлекат повече купувачи. На едно място четиримата приятели видяха група мъже, които изпробваха лъковете на един търговец, а за мишена им служеха живи роби. На друго погледите им попаднаха върху една полуоблечена жена, наметната само с прозрачни воали. Тялото й се извиваше в бавен танц, в който тя ту увиваше около себе си туловището на гигантска змия, ту предизвикателно и сладострастно се плъзваше от гънките му.
	С широко отворени очи и уста, Уолфгар се спря, омагьосан от причудливия и съблазнителен танц. Кати-Бри го плесна силно по тила, а Дризт и Бруенор се разсмяха развеселено.
	— Никога не съм жадувал така силно да съм си у дома, както в този миг — въздъхна младежът, връхлетян от спомена за родните земи, които бе оставил толкова далеч зад себе си.
	— Това е само още едно приключение, нищо повече — напомни му Дризт. — Никъде не можеш да научиш толкова нови неща, колкото в земи, които са напълно различни от дома ти.
	— Така е — съгласи се Кати-Бри. — Ала ми се струва, че за тези хора упадъкът се е превърнал в начин на живот.
	— Те просто имат различни представи за това кое е правилно и кое не — отвърна Дризт. — Кой знае, може би обичаите на Севера ще им се сторят точно толкова обидни и неморални, колкото техните навици се струват на нас.
	Останалите нямаха какво да отговорят на това. Бруенор, когото никоя от чудатостите на хората не можеше да учуди, само тръсна рижата си брада и продължи да се оглежда с любопитство наоколо.
	Четирима непознати съвсем не представляваха необичайна гледка за мнемонските улици, ала чуждоземният им вид бързо събра цяла тълпа полуголи, мургави дечурлига, които просеха дребни монети. Търговците също не ги изпускаха от очи — общуването с чужденци обикновено им носеше печалба. Макар приятелите все още да не забелязваха, върху тях се бе спрял един особено алчен поглед.
	— Е? — попита лукавият търговец гърбавия си другар.
	— Магия, навсякъде магия, господарю мой — жадно изфъфли дребният, превит надве гоблин, разчитайки сигналите, които бе уловил с магическата си пръчка.
	После я окачи на кръста си и добави:
	— Най-вече в оръжията. И двата меча на елфа, секирата на джуджето, лъка на момичето и особено чука на гиганта!
	За миг гоблинът се зачуди дали да не спомене и странния сигнал, който бе получил от магическата си пръчка за лицето на елфа, ала после реши, че няма нужда да притеснява бездруго избухливия си господар повече, отколкото бе необходимо.
	— Ха-ха-ха-ха-ха — изкикоти се търговецът и доволно потри ръце, после се изпречи пред четиримата приятели.
	Бруенор, който вървеше начело, се закова на място при вида на сухия, жилав мъж, облечен в жълто-червени одежди и яркорозов тюрбан с огромен диамант в средата.
	— Ха-ха-ха-ха-ха — изсмя се мъжът отново, докато потропваше с пръсти по гърдите си, а широката усмивка разкриваше зъбите му, които до един бяха от злато и слонова кост. — Добра среща. Аз Сали Далиб, така мене нарича. Вие купува, аз продава. Добра сделка, добра сделка!
	Търговецът говореше толкова бързо, че четиримата не успяха да разберат нито думичка и като се спогледаха и безпомощно свиха рамене, се наканиха да го заобиколят, за да продължат по пътя си.
	Само че Сали Далиб нямаше намерение да се предаде така лесно и отново застана пред тях.
	— Което вас трябва, Сали Далиб го има. И не едно, а по много. Пуши, забавлява, чете — всичко!
	— Тютюн, жени и ръкописи на всички езици, които се говорят по света — преведе малкият гоблин. — Господарят ми търгува с всичко!
	— Най-добро, само това продава! — увери ги Сали Далиб. — Което вас трябва…
	— … Сали Далиб го има — довърши Бруенор вместо него и погледна към Дризт, сигурен, че и двамата си мислеха едно и също — колкото по-бързо се махнеха от Мемнон, толкова по-добре; един чудат търговец с нищо не бе по-лош от когото и да било.
	— Коне — рече Бруенор на търговеца.
	— Искаме да отидем в Калимпорт — обясни Дризт.
	— Коне? Ха-ха-ха-ха-ха — отвърна Сали Далиб начаса. — Не става за дълъг път, не. Много горещо, много сухо. Камили трябва.
	— Камили, конете на пустинята — обясни гоблинът, когато видя недоумението, изписано по лицата на четиримата приятели, и посочи някакво животно с гърбица, което следваше своя стопанин по улицата. — Много по-подходящи са за езда в пустинята.
	— Нека бъдат камили тогава — изсумтя Бруенор и подозрително изгледа едрото животно. — Каквото и да е, стига да ни свърши работа!
	Сали Далиб нетърпеливо потри ръце.
	— Което ви трябва…
	Бруенор вдигна ръце, за да прекъсне възбудения търговец:
	— Знаем, знаем!
	Сали Далиб прошепна нещо на помощника си, който незабавно хукна да изпълни нарежданията му, после поведе четиримата приятели през подобните на лабиринт улички на Мемнон. Изглеждаше, сякаш изобщо не откъсва крака от земята, докато си проправя път през тълпите от хора, ала въпреки това се движеше толкова бързо, че приятелите едвам смогваха да не изостават. Пръстите му не спираха неспокойния си танц нито за миг, но иначе изглеждаше съвсем безобиден и четиримата бяха по-скоро развеселени, отколкото разтревожени.
	Най-сетне спряха пред една голяма шатра в западната част на града, квартал, който бе прекалено мизерен дори за представите на град като Мемнон. Зад шатрата Сали Далиб откри онова, което търсеше:
	— Камили! — тържествено обяви той.
	— Колко искаш за четири? — рязко попита Бруенор, който нямаше търпение да приключат със сделката и да продължат към Калимпорт.
	Търговецът сякаш не го разбра.
	— Каква е цената?
	— Цената? — повтори Сали Далиб.
	— Иска ние да му предложим цена — досети се Кати-Бри.
	Дризт също мислеше така. В Мензоберанзан, подземния град на своя народ, неведнъж бе виждал търговците да използват подобни хитрини. Те караха купувача (особено, ако той не знаеше много за онова, което се канеше да купува) пръв да назове цената и така често вземаха многократно повече, отколкото струваше стоката в действителност. А ако купувачът предложеше прекалено малко, търговецът винаги можеше да назове истинската цена.
	— Петстотин златни монети за четири животни — рече Дризт, сигурен, че животните струват поне два пъти повече.
	Пръстите на Сали Далиб отново подхванаха неспокойния си танц, а в бледите му сиви очи припламна искра. Дризт вече се бе приготвил да изслуша възмутената му тирада и да чуе истинската цена, когато търговецът внезапно се успокои и се ухили широко.
	— Дадено! — отсече той.
	Дризт прехапа езика си миг преди отговорът, който вече си бе приготвил, да излезе от устата му под формата на нечленоразделни звуци. Той хвърли любопитен поглед на Сали Далиб, но си замълча и започна да отброява пари от кесията, която Дюдермонт му бе дал.
	— Ще получиш още петдесет, ако ни уредиш керван за Калимпорт — обади се Бруенор.
	Сали Далиб се замисли, разтърквайки едва наболата черна брада по бузите си.
	— Керван точно тръгнал — отвърна той. — Още може да го хване, ама трябва побърза. Друг керван тръгва чак след седмица.
	— Право на юг! — щастливо се провикна Бруенор.
	— Юг? — избъбри Сали Далиб. — Ха-ха-ха-ха-ха! Не бива ходи на юг! Само крадци дебнат на юг!
	— Калимпорт се намира на юг — в гласа на Бруенор се долавяше явно подозрение. — Значи и пътят трябва да отива на юг.
	— Път за Калимпорт отива на юг, да — съгласи се търговецът. — Но който умен, той тръгне на запад, по най-добро път.
	Дризт му подаде кесийка със злато и попита:
	— Как да хванем кервана?
	— Върви на запад — отвърна Сали Далиб и пусна кесийката в джоба си, без дори да си направи труда да провери колко злато има вътре. — Лесно настигнете, отнеме само час. Следва знаци и лесно открие.
	— Ще трябва да се запасим с доста неща — отбеляза Кати-Бри.
	— В керван всичко има. Там най-добро място да купи какво иска. Сега трябва тръгва. Трябва ги настигне, преди керван завие на юг, по Търговски път.
	Без да се бави повече, Сали Далиб им помогна да си изберат животни: голяма едногърба камила за Уолфгар, едно двугърбо животно за Дризт и две по-дребни за Бруенор и Кати-Бри.
	— Не забравя, приятели — напомни им той, когато четиримата възседнаха камилите и се приготвиха да тръгват. — Което вас трябва…
	— … Сали Далиб го има — в хор довършиха те вместо него.
	Търговецът отново се ухили широко, разкривайки всичките си зъби, и се скри в шатрата.
	— Мислех, че ще се пазари повече — отбеляза Кати-Бри, докато отиваха към първия пътепоказател, мъчейки се да свикнат със скованата походка на камилите. — Можеше да вземе още за животните.
	— Значи са крадени — изсмя се Бруенор — това беше повече от очевидно.
	Ала Дризт не беше толкова сигурен:
	— Търговец като него би се опитал да вземе най-добрата цена дори и за крадени стоки — рече той. — Пък и от онова, което знам за подобна търговия, ми се струва, че трябваше да преброи златото, преди да го прибере.
	— Ха! — изсумтя Бруенор, мъчейки се да накара камилата си да върви по права линия. — Сигурно си му дал за тез’ зверове повече, отколкото струват!
	Въпреки думите му, Кати-Бри бе склонна да се съгласи с Дризт.
	— Тогава какво? — обърна се тя към елфа.
	— Къде? — въпросът на Уолфгар съдържаше в себе си отговора на въпроса на Кати-Бри. — Гоблинът се измъкна, сигурно е носел съобщение.
	— Засада — рече Кати-Бри.
	Дризт и Уолфгар кимнаха.
	— Така изглежда — съгласи се варваринът.
	Бруенор се замисли за миг.
	— Ха! — презрително изсумтя Бруенор. — Та той нямаше достатъчно акъл, за да измисли такова нещо!
	— Това, че изглежда безобиден, само го прави още по-опасен — отбеляза Дризт и хвърли последен поглед към града, който оставаше все по-далеч зад тях.
	— Да се върнем ли тогава? — Бруенор не можеше да отхвърли току-така очевидно сериозните опасения на елфа.
	— Ако подозренията ни се окажат погрешни и заради това изпуснем кервана… — мрачно им напомни Уолфгар.
	— Дали Риджис може да си позволи да чака толкова дълго? — довърши мисълта му на глас Кати-Бри.
	Дризт и Бруенор се спогледаха.
	— Продължаваме напред — рече елфът най-сетне. — Да видим какво ще стане.
	— Никъде не можеш да научиш толкова нови неща, колкото в земи, които са напълно различни от дома ти — повтори Уолфгар онова, което Дризт му бе казал по-рано същия ден.
	Скоро достигнаха първия пътепоказател, но вместо да разсее подозренията им, той като че ли още повече ги засили. Върху голяма табела, написан на двадесет различни езика, се мъдреше един и същи надпис — „Най-добро път“. За миг четиримата приятели отново се поколебаха какво да сторят, и отново се оказаха притиснати от липсата на време. Решиха да продължат напред и ако след един час все още нямаше и следа от кервана, щяха да се върнат в Мемнон и да „обсъдят“ въпроса със Сали Далиб.
	Следващите две табели бяха досущ като първата. Когато оставиха и петия пътепоказател зад гърба си, четиримата приятели вече бяха облени в пот, която пареше очите им и правеше подгизналите им дрехи неприятно тежки. Градът отдавна се бе изгубил в далечината, в лепкавата мараня зад тях се виждаше единствено пясък. А и животните им изобщо не ги улесняваха. Камилите, които (както всички камили) не бяха особено дружелюбни, бяха станали още по-неприятни, щом почувстваха неопитността на ездачите си. Животното на Уолфгар като че ли имаше особено лошо мнение за него — и то, като повечето камили, предпочиташе само да избира пътя си, ала варваринът със своите яки ръце и крака държеше да го насочва натам, накъдето той реши. В отговор злобното същество вече на два пъти бе извърнало глава назад и бе изпръскало лицето му с гъста струя слюнка.
	Уолфгар успя да запази спокойствие, ала в ума му се заредиха приятни картини, в които се виждаше как сплесква гърбицата на противното животно с бойния си чук.
	— Спрете! — разнесе се внезапно гласът на Дризт, когато четиримата навлязоха в една падина, обградена от невисоки, пясъчни дюни.
	Приятелите проследиха протегнатата ръка на елфа и видяха няколко лешояди да кръжат бавно над падината.
	— Там има мърша — предположи Бруенор.
	— Или скоро ще има — мрачно отвърна Дризт.
	Още докато говореше, дюните, които ги обграждаха, се преобразиха и вместо обикновени купчини горещ, кафяв пясък, приятелите видяха зловещите силуети на група конници, в чиито ръце заплашително проблясваха закривени мечове.
	— Засада — спокойно констатира Уолфгар.
	Без да се изненадва особено, Бруенор се огледа наоколо, преценявайки съотношението на силите.
	— Пет на един — прошепна той на Дризт.
	— Няма да ни е за първи път — отвърна елфът, после бавно свали лъка от рамото си и нагласи стрела в тетивата.
	Конниците все още стояха неподвижно — те също преценяваха жертвите, които си бяха набелязали.
	— Може би просто искат да си поговорим — пошегува се Бруенор, въпреки опасното положение, в което се намираха.
	— Надали — отговори си той сам, когато никой от тримата му другари не се засмя.
	Предводителят на конниците излая някаква команда и те препуснаха към четиримата приятели.
	— Какво му става на този свят! — недоволно измърмори Кати-Бри и свали Таулмарил от гърба си. — Всеки иска да се бие!
	После скочи от гърба на камилата („Така е много по-добре!“) и се провикна към конниците:
	— Е, хайде, елате де!
	Още преди да бе довършила, сребърните стрели на магическия лък засвириха в парещия въздух, поваляйки конник след конник върху горещия пясък.
	Бруенор погледна към дъщеря си и ахна при вида на суровото изражение, изписало се на лицето й.
	— Момичето е право! — заяви той и също скочи от камилата си. — Не мога да се бия, покачен връз таз’ проклета твар!
	Щом тупна на земята, джуджето побърза да отвори раницата си и извади две шишета с мазнина.
	Уолфгар също последва примера му с намерението да използва тялото на камилата като щит, ала се оказа, че не е включил в сметките си още един враг — самото животно. Още преди да успее да стъпи добре на земята, злобното същество се обърна към него и впи плоските си зъби в рамото му.
	Таулмарил и лъкът на Дризт изпращаха стрела след стрела към редиците на конниците, ала въпреки това нападателите продължаваха да се приближават — време бе за нова тактика. Дризт реши да се възползва от страховитата слава на своя народ и като свали магическата маска от лицето си и отметна качулката на плаща си назад, скочи върху гърба на своята камила и се изправи, здраво стъпил върху двете й гърбици. Ездачите, които бяха най-близо до него, рязко спряха, ужасени от неочакваната поява на Мрачния елф.
	Останалите конници, все още по-многобройни от противника си, продължиха настъплението.
	Уолфгар изумено зяпна своята камила, после с всички сили стовари огромния си юмрук право между очите й. Зашеметеното животно чинно пусна ръката му и извърна замаяната си глава.
	Само че Уолфгар още не бе свършил с подлото същество. Забелязал, че трима конници се насочват към него, той реши да изправи единия си враг срещу останалите. Застана под камилата и като напрегна яките си мускули, я повдигна от земята и я запрати право в средата на малката групичка конници. После бързо отскочи назад, точно навреме, за да избегне лавината от коне, ездачи, камили и пясък, която се изтърколи покрай него.
	Миг по-късно, стиснал Щитозъб в ръка, младежът скочи сред падналите конници и размаха магическия чук, преди тримата разбойници да успеят да разберат какво става.
	Двама конници успяха да си пробият път между двете по-малки камили, които бяха останали без ездачи, и се насочиха към Бруенор. Само че Дризт беше по-бърз — преди разбойниците да успеят да направят каквото и да било, пред тях се появи облак от черен мрак и им препречи пътя. Двамата мъже се опитаха да спрат, ала не успяха и се врязаха право в магическата тъма на елфа.
	Това бе напълно достатъчно за Бруенор. Без да се бави и миг, той поднесе огнивото си към няколкото намазнени парцала, които държеше в ръка и, когато те пламнаха, ги запрати към черния облак.
	Магията на Дризт бе толкова могъща, че скри дори кълбата горящи парцали, ала по писъците, които се разнесоха откъм черния облак, Бруенор разбра, че е улучил.
	— Задължен съм ти, елфе! — провикна се джуджето. — Хубаво е отново да се бием рамо до рамо!
	— Зад теб! — извика Дризт вместо отговор — точно в този миг един конник заобиколи черния облак, в който горяха другарите му, и препусна право към джуджето.
	Бруенор светкавично се сви на кълбо и вдигна златния щит над себе си.
	Конят не успя да спре, препъна се и запрати ездача си на земята.
	Жилавото джудже незабавно скочи на крака и тръсна глава — ушите му бяха пълни с пясък. Когато възбудата от битката отшумеше, сигурно цялото му тяло щеше да бъде натъртено от копитата на коня, ала единственото, което Бруенор усещаше сега, бе сляпа ярост. Вдигнал високо секирата си, той се нахвърли върху конника, който тъкмо се изправяше на крака.
	В мига, в който Бруенор стигна до разбойника и замахна с митралната брадва, над рамото му профуча сребристо сияние и мъжът рухна мъртъв. Повлечен от силата на замаха си, Бруенор не успя да спре навреме, прекатури се през тялото на убития си противник и падна по очи на земята.
	— Следващия път предупреждавай! — извика той на Кати-Бри, плюейки пясък на всяка дума.
	Кати-Бри дори не го чу — сега не й беше до това. Докато пускаше стрелата към противника на Бруенор, тя чу конски тропот зад гърба си и светкавично се приведе. Точно навреме, за да избегне закривения меч, който изсвистя край главата й, но успя само да пореже връхчето на ухото й. Миг по-късно, разбойникът, който я бе нападнал, вече се отдалечаваше в галоп.
	Кати-Бри тъкмо се канеше да изпрати една от сребърните си стрели след него, когато видя, че изотзад се приближава още един разбойник, този път с копие и тежък щит в ръка.
	Кати-Бри и Таулмарил се оказаха по-бързи. Само за миг момичето постави нова стрела в тетивата и я запрати към нападателя си. Тя се вряза в щита на разбойника, разцепи го надве и събори безпомощния мъж от седлото… право в лапите на смъртта.
	Останал без ездач, конят му забави крачка и Кати-Бри успя да сграбчи юздите и се метна на гърба му с намерението да се впусне след разбойника, който я бе ранил.
	Все още на гърба на своята камила, Дризт се извисяваше над противниците си и умело избягваше ударите им, като в същото време нито за миг не прекъсваше смъртоносния танц на двата ятагана. Отново и отново се нахвърляха бандитите върху му, убедени, че лесно ще улучат изправения в цял ръст елф, но всеки път оръжията им срещаха само въздух. Последното, което усещаха, докато се мъчеха да избягат, бе ледения допир на Сиянието или другия магически ятаган върху гърлото си.
	Двама от разбойниците решиха да нападнат Дризт заедно и се приближиха отзад, опитвайки се да го изненадат в гръб. Без да залитне дори за миг, пъргавият елф се обърна върху гърба на камилата и вместо да нападат, противниците му трябваше да се отбраняват.
	Уолфгар довърши последния от тримата конници, които беше повалил и се отдръпна встрани… право пред муцуната на упоритата си камила. Без да се замисли и за миг, той отново удари злобното същество, този път — с Щитозъб. Напълно безчувствено, животното рухна на земята.
	След като веднъж завинаги приключи с тази битка, Уолфгар най-сетне успя да се огледа наоколо и погледът му веднага бе привлечен от Дризт. За миг младежът остана загледан в него, следейки с възхищение мълниеносния танц на магическите ятагани, които ту се стрелваха надолу, за да отбият удара на закривения меч на някой от разбойниците, ту възпираха ръката на другия. Дризт щеше да се справи с двамата си противници за броени секунди.
	В този миг Уолфгар видя, че зад елфа тихичко се промъква още един разбойник, вдигнал копие в ръка, за да го прониже в гърба.
	— Дризт! — изкрещя Уолфгар и Щитозъб полетя право към елфа.
	Първата мисъл на Дризт бе, че приятелят му е в опасност, но когато вдигна поглед и видя магическият чук да се носи право към колената му, бързо разбра какво става. Без да се поколебае дори за миг, той се преметна във въздуха и прелетя над главите на двамата си противници.
	Разбойникът с копието нямаше време да съжалява, че жертвата му се бе изплъзнала — могъщият боен чук профуча над двете гърбици на камилата и размаза главата му.
	Скокът на Дризт не само го спаси от копието на разбойника зад гърба му, но и ускори края на битката с другите двама злодеи. Изненадани от неочакваното движение, те се поколебаха за миг, ала дори и това бе достатъчно за елфа и той замахна надолу с всички сили, още докато се намираше във въздуха.
	Сиянието потъна дълбоко в гърдите на единия от разбойниците. Другарят му успя да избегне острието на втория ятаган, ала дръжката на магическото оръжие закачи ръката му и го повали на земята заедно с тялото на мъртвия му другар. Дризт успя да се приземи на крака и светкавично замахна с двата ятагана, слагайки край на битката този път — завинаги.
	Един конник, виждайки, че огромният варварин бе останал без оръжие, препусна към него с намерението да се възползва от неизгодното му положение. Уолфгар видя галопиращия към него кон и светкавично измисли отчаян план. В мига, в който жребецът почти го бе достигнал, той се престори, че се кани да отскочи вдясно — встрани от меча на конника, точно както нападателят му очакваше. В следващия миг обаче младежът мълниеносно смени посоката и се хвърли право пред препускащия кон.
	Варваринът издържа страховития сблъсък без да падне, вкопчвайки ръце във врата на животното. Краката му се увиха около предните крака на коня и той се претърколи назад, повличайки жребеца със себе си.
	После напрегна железните си мускули и дръпна с всичка сила — конят и ездачът прелетяха право над главата му.
	Изуменият разбойник успя само да изкрещи ужасено, преди конят му да се строполи на земята с главата напред. Когато животното най-сетне се изтърколи встрани, разбойникът бе потънал до кръста в горещия пясък. Единствено двата му крака останаха да стърчат отгоре, нелепо увиснали на една страна.
	С брада и ботуши, пълни с пясък, Бруенор се огледа наоколо, изгарящ от желание за бой. Телата на двете камили го бяха скрили от погледите на повечето нападатели, а в това време приятелите му вече се бяха справили с почти всички злодеи!
	Джуджето изскочи от прикритието на двете камили и заудря по щита с брадвата си, опитвайки се да привлече вниманието на някой разбойник. Недалеч от него един конник тъкмо се канеше да пришпори жребеца си и да избяга, когато до ушите му достигна вика на джуджето:
	— Ей, ти! — провикна се Бруенор. — Върни се, сине на оркска блудница!
	Убеден в несъмненото превъзходство, което конят му даваше над джуджето, разбойникът не можа да отмине възможността да си отмъсти за обидата и препусна към него, размахал закривения си меч.
	Бруенор вдигна златния си щит, за да отбие удара, после бързо заобиколи коня и застана от другата му страна. Разбойникът се обърна, за да нанесе нов удар, ала ниският ръст на Бруенор отново му помогна — почти без да се навежда, той се мушна под корема на животното и щом излезе от другата му страна, светкавично вдигна митралната брадва. Острието се впи в бедрото на объркания мъж и когато той се преви от болка, джуджето сграбчи тюрбана и част от косата му и го смъкна на земята, където митралната брадва с лекота потъна във врата му.
	— Твърде лесно беше! — изръмжа Бруенор и пусна безжизненото тяло на земята.
	После се огледа за нова жертва, ала битката беше свършила — в падината вече нямаше живи разбойници. Единствено Дризт и Уолфгар, който отново стискаше завърналия се Щитозъб, стояха недалеч от него.
	— Къде е момичето? — извика Бруенор, но погледът на Дризт и ръката му, която сочеше нещо, бързо го успокоиха.
	Върху една висока дюна встрани от тях, Кати-Бри бе възседнала коня на разбойника, когото беше победила, и оглеждаше пустинята, здраво стиснала Таулмарил в ръка.
	Неколцина конници се отдалечаваха с трескава бързина, а един от другарите им лежеше мъртъв в подножието на дюната. Кати-Бри се прицели в един от бягащите разбойници, но преди да дръпне тетивата внезапно разбра, че зад гърба й битката вече бе свършила.
	— Достатъчно — прошепна тя и отмести лъка си встрани, изпращайки сребърната стрела над рамото на разбойника.
	Достатъчно кръв бе пролята този ден, натъжено си помисли младата жена.
	После обърна поглед към кървавата сцена пред себе си, видя и гладните лешояди, които търпеливо кръжаха в небето над падината. Таулмарил тупна на земята до нея и суровото изражение на лицето й се стопи.

	15
	Водачът

	— Усещаш ли насладата, която се крие в него? — подразни го пашата и одраска ръката му на острия, омотан с бодлива тел, шип, който стърчеше от едно парче дърво, поставено в средата на малката масичка.
	Риджис се усмихна глуповато, преструвайки се, че вижда очевидната логика в думите на Пук.
	— Просто сложи ръка отгоре — придумваше го Пук, — за да почувстваш радостта и отново да станеш част от нашето семейство.
	Риджис панически се опита да намери начин да се измъкне от този капан. Веднъж вече бе използвал подобна хитрина, лъжа в лъжата, преструвайки се, че е попаднал под магията на рубинения медальон. Планът му се бе увенчал с пълен успех — тогава убеди злия магьосник в своята вярност, само за да се обърне срещу него в критичния момент и да спаси приятелите си.
	Този път обаче, дори Риджис се учуди от лекотата, с която надви настоятелното, хипнотично притегляне на магическия медальон. Ала сега вече бе в капан — всеки, попаднал под магическото въздействие на рубина, с удоволствие би пробол ръката си с острия шип.
	Риджис вдигна длан над главата си и затвори очи, опитвайки се да си придаде колкото се може по-безизразен вид. После протегна ръка към шипа с намерението да изпълни внушението на Пук.
	Миг преди да докосне острия връх, ръката му се отклони встрани и тупна върху дървената масичка.
	Пук яростно изрева, макар през цялото време да подозираше, че Риджис — незнайно как — бе успял да се спаси от магията на рубина. Той сграбчи китката на полуръста и натисна малката му ръка върху острия шип, завъртайки я насам-натам, когато острието прониза дланта. Писъкът на Риджис се усили десетократно, когато Пук дръпна ръката му нагоре и я освободи от жестокото острие.
	Зашеметен от свирепата болка, полуръстът притисна ранената си ръка до гърдите и дори не усети плесницата на разярения Пук.
	— Лъжливо псе! — изкрещя пашата, вбесен повече от провала на магическия медальон, отколкото от лъжата на полуръста.
	Той вдигна ръка, за да нанесе втори удар на пленника си, ала внезапно спря — щеше да направи нещо по-добро, щеше да пречупи упоритата воля на непокорния полуръст.
	— Жалко! — подразни го той. — Ако медальонът бе успял да те покори, може би щях да ти намеря местенце в гилдията. Вярно е, че заслужаваш да умреш, ала още не съм забравил колко полезен ми беше преди да избягаш. Та ти беше най-умелият крадец в цял Калимпорт! И отново можеше да станеш…
	— Тогава изобщо не съжалявам, че медальонът не успя да ме покори — дръзко отвърна Риджис, досещайки се за капана, който Пук му залагаше. — Никоя болка не може да ме накара да превъзмогна отвращението, което изпитвам само при мисълта да бъда лакей на Пук паша!
	Вместо отговор Пук стовари тежкия си юмрук в лицето му и го повали на земята. Риджис остана да лежи свит на кълбо, мъчейки се да спре кръвта, която шуртеше от ръката и от носа му Пук се облегна назад и сключи ръце зад главата си. Погледът му се спря върху рубина, който лежеше на масичката пред него. Досега магията му се бе проваляла само веднъж, когато се бе опитал да я противопостави на една воля, която не можеше да бъде покорена. За щастие, Артемис Ентрери така и не разбра какво се опитваше да направи Пук, а и Пук бе достатъчно умен, за да не повтори опита си отново.
	Погледът на пашата се премести върху Риджис, който бе припаднал от болка. Не можеше да не му отдаде дължимото. Вярно е, че в продължение на десет години полуръстът със сигурност бе успял да разбере доста неща за медальона, ала въпреки това само една желязна воля можеше да устои на могъщото, хипнотично влияние на рубина.
	— Дори тя не може да ти помогне сега — изсъска Пук, макар че Риджис не можеше да го чуе.
	После отново се облегна назад и притвори очи, мъчейки се да измисли още мъчения, с които да накаже полуръста.

	* * *

	Една ръка, наметната с пясъчнокафява одежда, се промуши през парчето плат, което служеше за врата на шатрата, и провеси отпуснатото тяло на червенобрадото джудже надолу с главата. Пръстите на Сали Далиб подхванаха обичайния си танц, а по лицето му плъзна широка усмивка и разкри всичките му, до един изкуствени, зъби. Малкият гоблин заподскача от вълнение и възбудено изписка:
	— Магия, магия, магия!
	Бруенор отвори едното си око и отметна дългата рижа брада от лицето си.
	— Май туй, дето го виждаш, ти харесва, а? — лукаво попита той.
	Усмивката на Сали Далиб светкавично се стопи, а пръстите му се вплетоха един в друг.
	Онзи, който държеше Бруенор — Уолфгар, облечен в дрехите на един от разбойниците — влезе в палатката, следван от Кати-Бри.
	— Значи ти изпрати разбойниците срещу нас! — изръмжа младата жена.
	От устата на ужасения Сали Далиб се посипа неразбираем брътвеж и той се обърна, за да избяга… само за да види, че в шатрата зее огромна дупка, в която стоеше фигурата на Дризт. Елфът се облягаше на единия си ятаган, докато другия си почиваше на рамото му. За да засили още повече ужаса на търговеца, той бе свалил магическата маска от лицето си.
	— Ъммм… — заекна Сали Далиб — Най-добро път?
	— Най-добро за теб и твойте приятелчета! — изръмжа Бруенор.
	— Така поне си мислеха те! — вметна Кати-Бри.
	Боязлива усмивка изви устните на Сали Далиб, ала той и преди бе попадал натясно и винаги досега бе успявал да се измъкне невредим. Вдигна ръце, сякаш искаше да каже: „Е, хванахте ме!“, ала вместо това, бързите му пръсти се стрелнаха под дрехата му и измъкнаха от там няколко дребни керамични сфери, които той запрати на пода. Разнесе се силен гръм, изригна многоцветна светлина, която остави гъст дим след себе си, и търговецът се втурна към една от стените на шатрата.
	Уолфгар инстинктивно пусна Бруенор на земята и скочи напред, ала успя да улови само въздух. Джуджето тупна на пода с главата напред, но бързо успя да се претърколи и да седне, опитвайки се да намести еднорогия шлем, който се бе килнал на една страна. В разпръскващия се дим, Уолфгар засрамено погледна към Бруенор, но той само поклати глава невярващо и промърмори:
	— Знаех си, че туй приключение няма да е леко!
	Единствено вечно бдителният Дризт не бе хванат неподготвен. Той предпази очите си от дима и ярката светлина и видя как търговецът се стрелва наляво, където явно бе прорязан таен отвор в шатрата. Елфът точно щеше да го залови, когато дребният гоблин се изпречи на пътя му. Без да забавя крачка, Дризт го удари с дръжката на Сиянието и го повали в безсъзнание, после покри лицето си с магическата маска и се втурна навън.
	Кати-Бри изтича след него, следвана от Бруенор, който най-сетне успя да се изправи на крака.
	— След него, момче! — провикна се джуджето към Уолфгар.
	Преследването бе започнало.
	Дризт успя да зърне търговеца миг преди бягащата фигура да потъне в тълпата. Дори и яркото одеяние на Сали Далиб щеше да бъде погълнато и обезличено от пъстроцветната тълпа, ако Дризт не се бе намесил. Точно както бе направил и с невидимия магьосник на борда на пиратския кораб, елфът обгърна тялото на бягащия търговец в алени пламъци, които се виждаха отдалеч.
	После се втурна напред, проправяйки си път между хората с изумителна лекота, без нито за миг да изпуска от поглед алените очертания пред себе си.
	За разлика от него, в лудешкия бяг на Бруенор нямаше никакво изящество. Джуджето изпревари Кати-Бри и се вряза с главата напред в многолюдната тълпа, настъпвайки всеки, имал нещастието да попадне на пътя му, и разпръсквайки хората наоколо със златния щит. Уолфгар, който го следваше по петите, оставяше още по-широка диря след себе си, та на Кати-Бри дори не й се налагаше да си пробива път сама.
	Минаха през поне дузина криволичещи улички, веднъж дори профучаха през някакъв пазар, където Уолфгар без да иска преобърна една каруца с големи, жълти пъпеши, които се затъркаляха във всички посоки. Без да обръщат внимание на гневните викове, които се разнасяха зад гърба им, откъдето и да минеха, приятелите продължаваха лудешкия си бяг, неотклонно вперили поглед в онзи, който тичаше пред тях и мъчейки се да не се изгубят в бъркотията и тълпата наоколо.
	Сали Далиб бързо разбра, че никога няма да успее да се скрие на улицата, не и докато алените пламъци издайнически очертаваха силуета му. Освен това магическият огън привличаше вниманието на всеки, покрай когото минеше, и така още повече улесняваше преследвачите му. Вкопчвайки се в единствената възможност, която му оставаше, търговецът сви в една малка уличка и влетя през вратата на голямата, каменна сграда, която се издигаше там.
	Дризт погледна назад, за да се увери, че приятелите му още го следват, после се втурна през вратата на каменната сграда… и едвам успя да се задържи върху хлъзгавия, обвит в пара мраморен под на обществена къпалня. Двама грамадни евнуси се опитаха да спрат елфа (все пак в съседното помещение не биваше да се влиза с дрехи), ала точно както и търговецът, който бе нахлул миг по-рано, пъргавият Дризт бързо успя да си възвърне равновесието и да им се изплъзне. Плъзгайки се по гладкия под, той се шмугна между евнусите и се озова в същинската къпалня, където се кълбяха валма гореща пара, напоена с мириса на пот и благоуханни масла за вана. На всяка крачка пред него се изпречваха голи тела и Дризт трябваше много да внимава къде слага ръцете си, докато си проправяше път напред.
	Бруенор замалко не се строполи на земята, когато влетя в хлъзгавата стая, и докато се мъчеше да се задържи на крака, двамата евнуси, този път подготвени за влизането му, се изпречиха пред него:
	— Без дрехи! — нареди единият от тях.
	Без да губи драгоценно време в празни приказки, Бруенор стовари тежкия си ботуш върху босите пръсти на евнуха, после стъпка и другия му крак, за всеки случай. В този миг в помещението връхлетя Уолфгар и повали втория евнух на земята.
	В устрема си обаче, варваринът не успя да запази равновесие върху хлъзгавия под и се строполи на пода, събаряйки Бруенор, който тъкмо се канеше да влезе в обвитото с пара помещение. Напълно безпомощни, двамата се плъзнаха върху гладкия под, прелетяха над ръба на басейна и цопнаха във водата.
	Миг по-късно Уолфгар, на когото водата едва стигаше до кръста, се показа на повърхността… и видя, че се намира между две пищни, голи жени, които се закикотиха предизвикателно.
	Младежът се опита да измърмори някакво извинение, но установи, че езикът му, незнайно защо, не иска да помръдне. Внезапно плясване по тила бързо му помогна да дойде на себе си.
	— Нали не си забравил, че търсим търговеца! — сопна се Кати-Бри.
	— Точно него търся! — увери я Уолфгар.
	— Тогава се оглеждай за алените пламъци на елфа! — скара му се Кати-Бри.
	Възможността да получи нов плесник помогна на Уолфгар да дойде на себе си и първото нещо, което забеляза, бе рогът на един очукан шлем, стърчащ недалеч от него. Младежът трескаво потопи ръка във водата, сграбчи Бруенор за яката и го измъкна от басейна. Не особено щастливото джудже се показа на повърхността, кръстосало ръце пред гърдите си, и отново поклати глава невярващо.
	Дризт излезе през задната врата на къпалнята и се озова на една напълно безлюдна уличка — единственото пусто място, което бе срещнал, откакто пристигнаха в Мемнон. Без да се бави повече, Дризт се изкатери по стената на къпалнята и затича по покрива й, за да вижда по-добре.
	Сали Далиб забави крачка — този път като че ли бе успял да се изплъзне от преследвачите си. Издайническите пламъци на елфа също бяха угаснали и успокоен, търговецът си запроправя път през криволичещите задни улички. Нямаше ги дори пияниците, които обикновено се мотаеха по тези места и които можеха да го издадат на преследвачите му. Сали Далиб пробяга няколко метра, после още няколко и бързо сви по тясната уличка, която щеше да го изведе до най-големия пазар в Мемнон, където всеки можеше да изчезне за миг.
	Ала точно когато от последния завой преди спасителния пазар го деляха само два-три метра, фигурата на елфа скочи от близкия зид и му препречи пътя. Двата ятагана проблеснаха пред очите на вцепенения търговец, плъзнаха се по врата му и спряха върху ключицата му.
	Когато четиримата приятели се върнаха в шатрата на търговеца заедно със своя пленник, с облекчение видяха, че малкият гоблин все още е в безсъзнание. Без да се церемони много-много, Бруенор го изправи на крака, подпря го до господаря му и се зае да ги върже. Уолфгар отиде да му помогне, но успя само да оплете здраво рамото на Бруенор. Когато най-сетне се отскубна от въжето, джуджето бутна младежа настрани и промърмори:
	— По-добре да си бях останал в Митрал Хол! Много по-сигурно се чувствах сред пълчищата дуергари, отколкото до теб и момичето!
	Уолфгар и Кати-Бри погледнаха към Дризт за подкрепа, но той само се усмихна и отмести очи.
	— Ха-ха-ха-ха-ха — нервно се изсмя Сали Далиб. — Не тревожи се. Сключи сделка? Аз много богат, много! Което вас трябва…
	— Затваряй си устата! — сопна се Бруенор и тайно смигна на Дризт, за да му покаже, че смята да изиграе ролята на „лошия“.
	— Не искам златото на онзи, дето се е опитал да ме изиграе! — изръмжа Бруенор. — Искам разплата!
	И като се обърна към приятелите си, добави:
	— Нали му видяхте лицето, кат’ ме помисли за мъртъв! Само той е изпратил онез’ разбойници подире ни!
	— Сали Далиб никога — заекна търговецът, но Бруенор го прекъсна.
	— Казах да си затваряш устата! — изкрещя джуджето и заплашително вдигна митралната брадва.
	Уплашеният търговец хвърли объркан поглед към Дризт, който междувременно си бе сложил магическата маска и сега отново изглеждаше досущ като Светъл елф. Само че Сали Далиб вече започваше да се досеща каква е истината (черната кожа подхождаше много повече на страховития елф, който стоеше сега пред него) и дори не си помисли да помоли Дризт за милост.
	— Чакай малко! — обади се внезапно Кати-Бри и сграбчи дръжката на бруеноровата секира. — Може би все пак има начин това куче да спаси жалкия си живот!
	— Ха! — изсумтя Бруенор и смигна на Кати-Бри, доволен от лекотата, с която тя играеше своята роля в представлението. — Каква полза от него?
	— Той ще ни помогне да стигнем до Калимпорт — отвърна Кати-Бри, а стоманеният поглед, който хвърли на търговеца, ясно говореше, че не бе никак лесно да се спечели милостта й. — Само че този път наистина ще ни покаже най-добрия път!
	— О, да, о, да! — избъбри търговецът. — Сали Далиб покаже път!
	— Покаже? — дошло бе време да се намеси и Уолфгар. — Ти ще ни заведеш до Калимпорт.
	— Път дълъг, много дълъг — измърмори търговецът. — Пет, шест дена. Сали Далиб не може…
	Бруенор вдигна митралната брадва.
	— Ама разбира се, разбира се! Сали Далиб вас заведе. Заведе до порта… през порта! — побърза да се поправи той. — Сали Далиб дори вода вземе. Трябва хване керван.
	— Няма да пътуваме с кервана — внезапната намеса на Дризт учуди дори приятелите му. — Ще тръгнем сами.
	— Опасно! — отвърна Сали Далиб. — Много, много опасно. Пустиня Калим пълна с чудовища. Дракони, разбойници. Много опасно!
	— Няма да пътуваме с кервана — повтори Дризт с такъв тон, че никой не посмя да се възпротиви. — Развържете ги, за да си съберат нещата.
	Бруенор кимна и се надвеси над Сали Далиб, докато брадата му почти докосна лицето на търговеца.
	— Смятам лично да ги наблюдавам — рече той на Дризт, макар думите му да бяха предназначени за Сали Далиб и малкия гоблин. — Само една погрешна стъпка и ще ги посека на две!
	Само час по-късно пет камили, натоварени с глинени съдове за вода, пресякоха южната граница на Мемнон и навлязоха в пустинята Калим. Дризт и Бруенор яздеха начело на колоната, следвайки табелите, които обозначаваха големия търговски път. Въпреки че носеше магическата маска, Дризт беше покрил глава с качулката на плаща си, за да се предпази от ярката слънчева светлина, която се отразяваше в искрящо белия пясък и заслепяваше очите му, привикнали на пълния мрак на подземния свят.
	Възседнали една камила, Сали Далиб и малкият гоблин яздеха по средата, следвани от Кати-Бри и Уолфгар. Таулмарил лежеше на коленете на момичето, а сребърната стрела, поставена в тетивата му, бе по-сигурна защита срещу хитрините на лукавия търговец и от най-здравото въже.
	Изпепеляващият зной се засилваше с всяка изминала минута. Никой от приятелите (с изключение на Дризт, който бе живял в самите недра на света) не бе преживявал подобно нещо — слънцето прежуряше безмилостно, на небето нямаше нито едно облаче, което да спира парещите лъчи, не се усещаше и най-слаб полъх на вятъра. Сали Далиб, комуто жегата понасяше малко по-добре, знаеше, че липсата на вятър е най-доброто, което може да им се случи. Вятърът в пустинята не носеше прохлада, а само горещ, заслепяващ пясък — най-опасният убиец в Калим.
	Нощта най-сетне им донесе дългоочакваното облекчение. Температурата рязко спадна, а лъчите на пълната месечина посребриха безкрайните дюни и придадоха на всичко наоколо неземно очарование, та на онзи, който гледаше, му се струваше, че го заобикаля не пясък, а прохладни, морски вълни. Приятелите спряха да лагеруват за няколко часа, през които се редуваха да стоят на пост заради двамата си водачи.
	Кати-Бри се събуди след полунощ. Като че ли бе дошъл нейният ред да стои на пост и като се протягаше сънливо, тя стана. В този миг видя Дризт — застанал на ръба на малкия кръг светлина, хвърлян от огъня, той съзерцаваше звездния небосвод.
	Нали Дризт трябваше да поеме първата смяна, спомни си момичето.
	Тя се вгледа в луната, за да се увери, че не бърка. Не, място за съмнение нямаше — нощта преваляше.
	— Нещо не е наред ли? — меко попита тя и застана до елфа.
	Шумно похъркване откъм мястото, където си бе легнал Бруенор, отговори на въпроса й вместо Дризт.
	— Да те сменя ли? — попита тя. — Дори един Елф на мрака се нуждае от почивка от време на време.
	— Ще си почина, скрит от качулката на плаща си, когато слънцето отново се издигне в небето — отвърна елфът и лавандуловите му очи срещнаха загрижения й поглед.
	— А мога ли да постоя заедно с теб? Нощта е толкова красива!
	Дризт се усмихна и отново вдигна очи към звездното небе, обхванат от същия необясним копнеж, който гореше в сърцата на Светлите елфи.
	Кати-Бри стисна ръката му — ръката на най-скъпия си приятел — и се вгледа в звездите. Между двамата нямаше нужда от думи и те дълго стояха така, неподвижни и безмълвни, свързани от нещо много по-дълбоко от обикновено приятелство.

	* * *

	Жегата като че ли се засилваше с всеки изминал ден. Камилите неуморно крачеха напред, а четиримата приятели, преживели толкова много трудности и опасности, просто стискаха зъби, приемайки изнурителното пътуване като още едно препятствие по пътя, който трябваше да изминат.
	Не видяха никакъв признак на живот, но това можеше само да ги радва, тъй като всяко същество, обитаващо тази жестока земя, неминуемо щеше да бъде враждебно настроено. Жегата им бе предостатъчна — имаха чувството, че кожата им всеки момент ще се свие и ще се натроши на парченца.
	Всеки път, когато в главата на някой от тях започнеха да се въртят мисли за отказване, когато им се стореше, че безжалостното слънце и парещият пясък най-сетне са ги победили и повече не могат да продължат, пред очите им изникваше образът на Риджис.
	Какви ли страховити мъчения трябваше да понася полуръста от ръцете на някогашния си господар?

	Епилог

	Скрит в сянката на една врата, Ентрери видя Пук паша да се изкачва по стълбата, която водеше към изхода. Не беше изминал и час, откак си би възвърнал рубинения медальон, а ето че вече се бе захванал за работа. Трябваше да му се признае, помисли си Ентрери, че знае кога да действа.
	Убиецът изчака, докато Пук излезе от къщата и предпазливо се прокрадна до последния етаж. Стражите пред вратата дори не се опитаха да го спрат, макар че Ентрери не помнеше да ги е виждал, когато живееше тук преди три години. Пук благоразумно трябва да бе предупредил всички какво място заема Ентрери в гилдията, осигурявайки му по този начин онези привилегии, на които убиецът се радваше преди да замине.
	Пук паша знаеше кога да действа.
	Ентрери застана пред вратата на старата си стая, където сега живееше Ла Вал, и тихо почука.
	— Влез, влез — поздрави го магьосникът, без ни най-малко да се изненада от посещението му.
	— Хубаво е отново да съм си у дома — каза Ентрери.
	— И ние се радваме, че отново си между нас — искрено отвърна Ла Вал. — Нищо не е същото, откакто замина, а през последните месеци нещата като че ли се влошиха още повече.
	Ентрери веднага разбра за какво говори магьосникът.
	— Раситър? — попита той, макар да знаеше отговора.
	Върху лицето на Ла Вал се изписа отвращение и той едва успя да овладее тръпката, която премина по тялото му.
	— Пази си гърба, когато видиш този плъх да се навърта наоколо. Ала сега, когато ти се върна, Раситър най-сетне ще разбере къде му е мястото.
	— Навярно — отвърна Ентрери. — Ала Пук като че ли не бе особено доволен да ме види отново.
	— Нали го познаваш — засмя се Ла Вал. — Винаги мисли като глава на гилдията. Срещата му с теб целеше да ти напомни кой заповядва тук. Ала тази неприятна случка вече е минало.
	Погледът на Ентрери говореше, че той не мисли така.
	— Пук бързо ще забрави — увери го Ла Вал.
	— Онези, които ме преследваха, не бива да бъдат забравяни толкова лесно — рече Ентрери.
	— Пук се обърна за помощ към Пиночет. Той никога не се е провалял.
	— Но и никога не се е изправял срещу подобни врагове — отвърна Ентрери и погледна към масичката, в чийто център стоеше кристалното кълбо на магьосника. — Трябва да се уверим.
	Ла Вал се замисли за миг, после кимна в знак на съгласие — и без това имаше намерение да надзърне в кълбото.
	— Гледай в кълбото. Ще видя дали ще успея да призова образа на Пиночет.
	В продължение на няколко секунди кристалната топка остана напълно тъмна, после сърцевината й се изпълни с дим. Ла Вал не бе имал много вземане-даване с Пиночет, ала все пак знаеше достатъчно за него, за да успее да извърши не особено сложната магия. Няколко мига по-късно в сърцевината на кълбото се появи образът на закотвен кораб. Само че това не бе пиратски, а търговски съд, не пропусна да забележи Ентрери. Нещо не беше наред.
	Скоро образът отстъпи място на нова картина и подозренията на Ентрери се потвърдиха — в трюма на търговския кораб, подпрял лакти на коленете си и стиснал глава с ръце, седеше Пиночет, прикован за стената.
	Напълно слисан, Ла Вал погледна към убиеца, ала той бе прекалено погълнат от образа в кристалното кълбо, за да му обясни каквото и да било. По устните на палача играеше една от редките му усмивки.
	Ла Вал изрече някакво заклинание и тихо повика:
	— Пиночет!
	Пиратът вдигна глава и се огледа около себе си.
	— Къде се намираш? — попита Ла Вал.
	— Оберон? Ти ли си, магьоснико? — прошепна Пиночет.
	— Не, аз съм Ла Вал, магьосникът на Пук в Калимпорт. Къде се намираш?
	— В Мемнон — отвърна пиратът. — Можеш ли да ме измъкнеш?
	— Какво е станало с елфа и варварина? — Ентрери говореше на Ла Вал, ала въпросът не убягна от острия слух на пирата.
	— Почти ги бях заловил! — изсъска той. — Бях им устроил капан в един провлак без път за бягство. Ала точно в този миг от небето се спусна огнена колесница, управлявана от някакво джудже, а с него имаше и едно момиче, чиито стрели нито веднъж не пропуснаха целта си.
	Пиночет замълча за миг, борейки се с отвращението, което споменът за тази битка предизвикваше у него.
	— Какво стана после? — продължи да го разпитва Ла Вал, слисан от неочаквания развой на събитията.
	— Единият от корабите ми побягна, другият — моят! — потъна, а третият падна в плен — изстена Пиночет.
	После отново отпусна глава върху ръцете си и повтори:
	— Можеш ли да ме измъкнеш оттук?
	Ла Вал хвърли безпомощен поглед на Ентрери, който се бе надвесил над кристалното кълбо с целия си ръст и поглъщаше всяка дума на пленения пират.
	— Къде са те сега? — изръмжа убиецът, усещайки как започва да губи търпение.
	— Тръгнаха си — отвърна Пиночет. — Отидоха в Мемнон заедно с момичето и джуджето.
	— Кога?
	— Преди три дни.
	Ентрери кимна към магьосника в знак, че е чул достатъчно.
	— Ще кажа на Пук паша незабавно да се свърже с Мемнон — увери Ла Вал пирата. — Ще бъдеш освободен.
	Пиночет отчаяно се облегна назад. Разбира се, че щяха да го освободят, това вече бе уредено. Беше се надявал, че Ла Вал ще успее да го измъкне от трюма на „Морски дух“ още сега, за да избегне обещанията за мир, които щеше да е принуден да даде на Дюдермонт, когато капитанът го освободеше.
	— Три дни — повтори Ла Вал, когато и последната светлина в сърцевината на кълбото угасна. — Сигурно вече са изминали половината път от Мемнон до тук.
	Тази мисъл като че ли развесели Ентрери.
	— Пук паша не бива да научава за това — внезапно рече той.
	Ла Вал се облегна в стола си.
	— Но аз трябва да му кажа.
	— Не! — отсече палачът. — Това няма нищо общо с него.
	— Гилдията може да е в опасност — опита се да се възпротиви магьосникът.
	— Нима мислиш, че не съм в състояние сам да се справя с това? — попита убиецът с нисък, суров глас.
	Ла Вал усети как безжалостните сиви очи се впиват в него, сякаш внезапно се бе превърнал в обикновена пречка по пътя на убиеца… пречка, която трябваше да бъде преодоляна.
	Внезапно погледът на палача омекна и той се засмя.
	— Нали знаеш колко много Пук паша обича големите котки? — попита той и посегна към кесийката, която висеше на кръста му. — Дай му това и му кажи, че ти си го направил.
	И той хвърли някакъв малък черен предмет към Ла Вал. Магьосникът го улови и очите му се разшириха от изненада.
	Гуенивар.

	* * *

	В далечната Звездна равнина голямата котка се размърда неспокойно, когато пръстите на магьосника докоснаха статуетката. Нима господарят й най-сетне бе решил отново да я повика при себе си?
	Миг по-късно тънката нишка между двете равини се прекъсна и пантерата отново сложи глава върху лапите си.
	Толкова време бе минало…

	* * *

	— Тя съдържа живо същество! — ахна магьосникът, усещайки силата, стаена в ониксовата статуетка.
	— Могъщо същество — увери го Ентрери. — Когато се научиш да го контролираш, ще откриеш нов съюзник за гилдията.
	— Как мога да ти се отпла… — започна Ла Вал, но млъкна внезапно — Ентрери вече му бе казал какво иска в замяна на пантерата. — Защо да тревожим Пук с подробности, които не го засягат?
	И като се засмя, магьосникът метна парче плат върху кристалното кълбо.
	Ентрери го потупа по рамото и се отправи към вратата. Дори трите години, които бе прекарал далеч от Калимпорт, не бяха успели да попречат на разбирателството, което цареше между двамата мъже.
	Ала сега, когато знаеше, че Дризт и приятелите му идват насам, Ентрери имаше по-спешна работа. Трябваше да отиде в Деветте килии и да навести Риджис.
	Имаше нужда от още един подарък за елфа.

	Книга 3
	Пустинни царства


	То е досущ като да надзърнеш в огледало, което оцветява всичко в противоположни багри: черна коса вместо бяла, светла кожа вместо смугла, светли очи вместо тъмни. Колко изкусно е това огледало, което може да замени усмивката с гневна гримаса, а дружелюбното изражение — с неприязнено смръщване.
	Защото именно така виждам аз Артемис Ентрери, боецът, който може да отвърне на всяко мое движение със същото изящество и точност; боецът, когото смятам — във всички отношения, освен в едно-единствено — за свой равен.
	Колко мъчително бе за мен, когато в недрата на Митрал Хол, двамата се бихме рамо до рамо, за да спасим живота си! Колкото и да е странно, онова, което ме тревожеше тогава, не бяха някакви морални задръжки, забраняващи ми да се съюзя с човек като него. Не ме възпираше убеждението, че Ентрери заслужава да умре и че аз, стига да не бях такъв страхливец, би трябвало да го убия там и тогава, дори ако това би ме обрекло на сигурна смърт в негостоприемните Сребърни зали. Не, нищо такова.
	Измъчваше ме самото присъствие на този човек, усилието да го гледам, знаейки извън всякакво съмнение, че вместо него можех да виждам самия себе си.
	Нима такъв щях да бъда аз днес, ако в онези отдавна отминали години в Мензоберанзан не бях срещнал Закнафейн? Ако не бях открил някого, чийто пример окончателно ме убеди, че нравите на Мрачните елфи са неправилни — както от морална, така и от чисто практическа гледна точка. Нима и аз щях да се превърна в хладнокръвен убиец, ако вместо при по-нежната си сестра Виерна, се бях обучавал при злата Бриса?
	Колкото и да ме боли, мисля, че отговорът е да. Боя се, че въпреки онези неоспорими истини, в които вярвам с цялото си сърце, злото около мен щеше да надделее и да ме накара да се предам на отчаянието, забравяйки що е милост и справедливост. Аз щях да се превърна в палач със свой ужасяващо изопачен кодекс на честта, който щеше да ме заслепява за истината на моите постъпки, така че да мога да оправдая и най-злите си деяния с безстрастен цинизъм.
	Когато видях Ентрери, разбрах това извън всякакво съмнение и от цялото си сърце благодарих на Миелики, задето ми изпрати наставници — Закнафейн и Белвар Дисенгалп, и Монтолио — които ми помогнаха да намеря правилния път и да се придържам към него. Ентрери ми показа в какво бих могъл да се превърна, ако животът ми бе протекъл по друг начин. Ала също така вярвам, че и Ентрери, стига да бе поел по друг път, можеше днес да(у&де съвсем различен; можеше също като мен да познае що е състрадание и принадлежност към обществото, да намери истински приятели и любов.
	Често мисля за него, а вярвам, че и той мисли за мен. Ала той е обсебен от гордост и болезнено силно желание да ме победи, докато моят интерес към него е предизвикан от любопитство, от желанието да се опозная по-добре, като наблюдавам постъпките на онзи, в когото бих могъл да се превърна.
	Дали го мразя?
	Колкото и да е странно — не. Това не се дължи на уважението, което изпитвам към него заради войнските му умения — това уважение започва и свършва там, на бойното поле. Не, онова, което изпитвам към Артемис Ентрери не е омраза, а съжаление. Съжаление за всички погрешни решения, които е взел през живота си — доброволно или по принуда. Той притежава истинска сила и би могъл (ако не сега, то преди, в началото) да прави добро в един свят, така отчаяно нуждаещ се от герои. Защото, въпреки че е избрал пътя на злото, Ентрери се ръководи от повелите на собствения си, нетърпящ компромиси кодекс на честта. Вярвам, че, гледайки от своята изкривена перспектива, Ентрери е убеден, че никога не е убил някой, който да не е заслужавал да умре. Кати-Бри бе ръцете му, но той не я изнасили.
	А що се отнася до Риджис… е, Риджис наистина е крадец и макар да е откраднал от друг крадец, това не оправдава престъплението му. В Лускан, както и в много други градове на Царствата, крадците губят ръцете (а често и главите си), а ловецът, изпратен по дирите на някоя открадната вещ и нейния похитител, е в пълното си право да убие крадеца, както и всеки, опитал се да му попречи да изпълни задачата си.
	В Калимпорт Артемис Ентрери живее сред крадци и главорези, на самия ръб на цивилизацията. Там, заобиколен от утайката на обществото, той сее смърт, както правеше и Закнафейн из улиците на Мензоберанзан. Между двамата разбира се, има огромна разлика и аз нито за миг не бих и помислил да оправдавам злодеянията на Ентрери, както никога не бих го принизил до нивото на някакво обикновено чудовище (като например Ерту), чиято единствена цел е да убива.
	Не, някога у този човек са се криели големи заложби, ала той, боя се, отдавна се е отказал да ги използва за добро и е поел по друг път. Когато погледна Артемис Ентрери, аз виждам себе си, виждам колко лесно е да загубиш способността си да обичаш и да се обградиш с ледена стена.
	Вледеняващо студена.
	Навярно ние двамата ще се срещнем отново и отново ще се бием. Ако убия Артемис Ентрери, няма да пролея и една сълза за него. Не и за онова, в което се е превърнал сега. Ала сигурно ще заплача за човека, който този прекрасен войн би могъл да стане.
	Ако го убия, ще оплаквам самия себе си.
	Дризт До’Урден


	16
	Най-гнусното място

	Ентрери се прокрадваше из сенките на калимпортските коптори по-тихо, отколкото совата прелита над потъналата в мрак гора. Това бе неговият дом, мястото, което познаваше по-добре от всяко друго на света. Всички обитатели на улицата щяха да запомнят деня, когато Артемис Ентрери отново се появи сред тях… или зад тях.
	Убиецът не можа да прикрие тънката усмивка, която плъзна по устните му при звука на приглушения шепот, който се разнасяше навсякъде, откъдето минеше — по-опитните разбойници обясняваха на новаците, че кралят най-сетне се е завърнал. Ентрери никога не позволяваше митичната слава, с която бе обявено името му (независимо че бе напълно заслужена), да притъпи постоянната бдителност, благодарение на която бе оцелял през всичките тези години. На улицата всеки, който бе известен със силата и властта си, неминуемо се превръщаше в мишена за по-амбициозни разбойници, мечтаещи да се издигнат в йерархията.
	Точно заради това, първата задача на Ентрери, като се оставят настрана задълженията му към Пук, бе да възстанови мрежата от шпиони и помощници, която вече толкова време му помагаше да се задържи на върха. Дори бе намислил важна задача за един от тях (Ентрери нито за миг не забравяше, че всеки изминал ден доближава Дризт и останалите до Калимпорт), знаеше и към кого точно да се обърне.
	— Чух, че си се завърнал — обади се една дребна фигурка, на вид като човешко момче, когато Ентрери влезе, привел глава, за да не се удари в ниския свод на вратата. — Всъщност надали има някой, който да не е разбрал.
	В отговор Ентрери кимна — прекрасно знаеше, че това не бе ласкателство, а самата истина.
	— Какво се промени, докато ме нямаше, приятелю полуръст?
	— И малко, и много — отвърна Дондон и отиде до масичката, поставена в най-тъмния ъгъл на жилището му — малка, странична стаичка с изглед към улицата, разположена в една евтина странноприемница, известна под името „Спящата змия“. — На улицата правилата на играта си остават същите, менят се само играчите.
	Дондон вдигна очи от незапалената лампа, която стоеше на масичката, и улови погледа на Ентрери — искаше да бъде напълно сигурен, че убиецът правилно разбира думите му.
	— В крайна сметка — продължи той след малко — Артемис Ентрери го нямаше. Мястото на върха остана свободно.
	Ентрери кимна в знак на съгласие и от устните на полуръста се откъсна въздишка на облекчение.
	— Пук все още контролира пристанището и търговците — каза палачът. — Ами улиците?
	— И те са във властта на Пук — отвърна Дондон. — Поне на теория. Той ти намери заместник. Всъщност, цяла орда.
	Дондон замълча за миг. Трябваше много да внимава, да претегля всяка дума, преди да я изрече на глас.
	— Може би е по-точно да се каже — продължи той след малко, — че Пук не контролира улиците, а се е погрижил те да бъдат контролирани.
	Ентрери нямаше нужда да пита, за да разбере накъде бие полуръстът.
	— Раситър! — мрачно процеди той.
	— Доста може да се каже за него и приятелчетата му — изсмя се Дондон и отново се захвана да пали лампата.
	— Пук трябва само да поотпусне юздите на плъхочовеците, за да накара уличните разбойници да не се бъркат в работите на гилдията — заключи Ентрери.
	— Раситър и хората му нямат милост към никого.
	— Значи и за тях няма да има милост.
	Ледените нотки в гласа на Ентрери накараха Дондон отново да вдигне очи от лампата и той най-сетне почувства, че пред него наистина стои старият Артемис Ентрери — човекът, когото познаваше, боецът, който бе изградил своя империя на сенките, търпеливо привличайки съюзниците си един по един. Полуръстът усети как по гърба му полазват тръпки и той неловко пристъпи от крак на крак.
	Ентрери видя смущението му и побърза да смени темата:
	— Стига сме говорили за това — рече той. — Недей да се безпокоиш повече за плъхочовеците, полуръсте, защото имам работа за теб.
	Дондон най-сетне успя да запали фитила на лампата, после си придърпа стол до масата и седна, изгарящ от нетърпение да помогне на стария си господар.
	Говориха повече от час. Мракът отвън се сгъсти и скоро единственото, което се виждаше в стаята, бе мъждукащото пламъче на лампата върху масата. Най-сетне Ентрери се изправи и като даде последни наставления на полуръста, скочи от прозореца и с лекота се приземи на улицата. Не мислеше, че Раситър е толкова глупав, та да нанесе удар, преди да е научил повече за противника си и да разбере срещу какъв враг му предстои да се изправи.
	Макар че, като се замислеше по-добре, Раситър надали беше кой знае колко умен.
	А може би самият Ентрери все още не разбираше с кого си има работа, нито пък знаеше докъде се бе разпростряла мрежата на Раситър и гнусните му събратя през трите години, докато го нямаше. Не бяха изминали и пет минути, откакто той си тръгна, когато вратата отново се отвори.
	За да пропусне вътре Раситър.
	— Какво искаше? — започна направо той и се разположи удобно в един стол край масичката.
	Дондон неспокойно отстъпи назад — в преддверието, което водеше до стаята му, стояха още двама от приятелчетата на плъхочовека. Въпреки че го познаваше вече повече от година, полуръстът все още се чувстваше неловко в присъствието му.
	— Попитах те нещо — повтори Раситър, а в гласа му зазвучаха железни нотки. — Какво искаше?
	Последното, което Дондон желаеше, бе да се замеси във войната между плъхочовеците и палача, ала сега нямаше друг избор, освен да отговори на въпроса на Раситър, макар да знаеше, че ако Ентрери някога научи за това, с него ще е свършено.
	Само че, ако се опиташе да скрие каквото и давило от Раситър, краят му бе също толкова сигурен… само дето смъртта му щеше да бъде бавна и много по-мъчителна.
	Полуръстът въздъхна примирено и разказа на Раситър всичко, което бе станало между него и Ентрери.
	Изненадващо, плъхочовекът не поиска от него да се откаже от плана на палача. Не, Раситър бе намислил нещо много по-добро. Щеше да остави Дондон да направи онова, което му бе наредил Ентрери, ала вместо убиеца, от успешното изпълнение на този план щеше да спечели някой друг — самият той. Плъхочовекът замислено потърка гладко обръснатото си лице, предвкусвайки сладостта от лесната победа, а неравните му, жълти зъби проблеснаха на светлината на лампата.
	— Ще дойдеш ли с нас? — попита той полуръста — сега, когато бе уредил проблема с Ентрери, можеше да помисли и за по-приятни неща. — Пълната луна ще грее ярко тази нощ.
	И като потупа по детски гладката буза на полуръста, добави:
	— А козината ще бъде гъста…
	Дондон се дръпна назад.
	— Не, не и тази нощ — отвърна той рязко.
	Раситър наклони глава на една страна и любопитно се вгледа в него. Винаги му се бе струвало, че полуръстът не е особено доволен от новото си положение, ала днес неприязненото му отношение бе повече от очевидно. Възможно ли бе то да има нещо общо със завръщането на стария му господар.
	— Измамиш ли го, си мъртъв — продължи Дондон, без да обръща внимание на пронизващия поглед на плъхочовека. — Артемис Ентрери не е човек, с когото можеш да си играеш… не и ако ти е мил животът. Той знае всичко. Ако тази нощ в глутницата има плъх с ръст на дете, животът ми няма да струва и пукната пара, а плановете ти ще се провалят.
	Мъчейки се да потисне отвращението, което изпитваше към човека-плъх, полуръстът се приближи на няколко милиметра от него и мрачно повтори:
	— И пукната пара!
	Раситър се изправи на крака толкова рязко, че столът му полетя към другия край на стаята. Беше изминал един-единствен ден от завръщането на Артемис Ентрери, а вече бе чул за него повече, отколкото можеше да понесе. Накъдето и да се обърнеше, чуваше името на убиеца, произнесено от треперещи устни.
	Нима не знаят, за кой ли път си помисли той, докато яростно кръстосваше стаята. Нима не са разбрали, че онзи, от когото трябва да се боят, е Раситър!
	В този миг усети познатия сърбеж в брадичката си, а по тялото му пропълзя онова изтръпване, което предхождаше промяната. Дондон отстъпи назад и отвърна поглед — дори и след цяла година, все още не можеше да свикне с тази гледка.
	Раситър запрати ботушите си далеч от себе си и разхлаби дрехите си, разкривайки острата козина, която бързо покриваше тялото му. Облегна се на стената, разтърсван от жестоки конвулсии. Кожата му започна да се подува и да смъди, най-вече около лицето, носът му се издължи. Успя да потисне вика си, макар болката, която го връхлетя (може би за хиляден път), и сега бе толкова свирепа, както и по време на първото му преобразяване.
	В следващия миг всичко свърши и Раситър застана пред Дондон — на два крака като човек, ала с мустаци, гъста козина, и дълга розова опашка, като гризач.
	— Идваш ли с мен? — попита той, но полуръстът побърза да откаже, опитвайки се да скрие отвращението си.
	За пореден път Дондон се зачуди как изобщо бе позволил на Раситър да го ухапе и да го въвлече в мишия кошмар. „Ще те направи по-силен!“, така му бе обещал Раситър тогава и дребният полуръст се бе съгласил.
	Сила, ала на каква цена! Да изглеждаш и да вониш като плъх? Не, това не бе благословия, а неизлечима болест, зло, от което нямаше спасение.
	Раситър, досетил се за какво мисли полуръстът, изкриви мишето си лице в заплашителна гримаса, изсъска заканително и се насочи към вратата.
	Миг преди да излезе от стаята, той се обърна към полуръста:
	— И да не си посмял да се намесиш! — предупреди го той. — Направи онова, което ти е наредено и се махай!
	— В това изобщо не се съмнявай — прошепна Дондон, когато вратата хлопна зад гърба на плъхочовека.

	* * *

	За мнозина калимпортци атмосферата на южния град го отличаваше от всяко друго място в Царствата и носеше със себе си усещането за дом, ала у пътешествениците от Севера тя предизвика единствено отвращение и погнуса. Вярно, че бяха изтощени от Калимската пустиня и петдневното изнурително пътуване, ала когато най-сетне видяха Калимпорт да се издига пред тях, и на четиримата им се прииска да се върнат обратно сред горещите пясъци.
	Пред себе си сякаш виждаха много по-мащабно копие на окаяния Мемнон, в което разликата между нечувано богатство и ужасяваща нищета бе толкова драстична, че четиримата приятели едва успяха да потиснат отвращението си. Великолепни палати, същински паметници на излишеството и разкоша, изпъстряха целия град и загатваха за несметни богатства. Наравно с тях обаче, южният град бе осеян със стотици порутени бараки и изпокъсани шатри, които изглеждаха така, сякаш щяха да рухнат при най-слабия повей на вятъра, но бяха единственият покрив, който окаяните им обитатели някога щяха да имат над главата си. Колко ли души населяваха южното пристанище, запитаха се четиримата приятели. Със сигурност повече от жителите на Мемнон и Града на бездънните води, взети заедно, макар да бе очевидно, че надали някой някога си бе правил труда да ги преброи.
	Сали Далиб слезе от камилата си и като даде знак на останалите да сторят същото, се спусна по склона на последния хълм и влезе в неукрепения с крепостни стени град. Отблизо Калимпорт се стори на четиримата приятели още по-отблъскващ, отколкото им се бе видял от върха на хълма. Голи деца с издути от глад и болести кореми, едва успяваха да отскочат настрани, само миг преди по улицата да профучи някоя позлатена, теглена от роби колесница, каквито можеха да се видят из целия град. Още по-ужасяваща гледка представляваха канавките на бедняшките улички. В тези открити клоаки гниеха телата на всички онези нещастници, които, изтощени от мизерията и ширещите се болести, бяха рухнали мъртви, покосени от смъртта, която тук често пъти бе не зло, а избавление.
	— Къркорещият корем май никога не е споменавал за това, когат’ говореше за стария си дом — измърмори Бруенор и нахлупи качулката си още по-ниско, в опит да се предпази поне малко от непоносимата смрад, която тегнеше във въздуха. — Хич не мога да разбера какво толкова му липсваше от туй отвратително място!
	— Най-велик град във всички Царства, това Калимпорт! — възкликна Сали Далиб и възторжено размаха ръце, за да подсили възхвалата си.
	Уолфгар, Бруенор и Кати-Бри го погледнаха изумено. Тълпи умиращи от глад просяци съвсем не беше тяхната представа за величие. Дризт дори не чу думите на търговеца, потънал в мисли за един друг град, сравнението с който се налагаше от само себе си — Мензоберанзан, подземния град на Мрачните елфи. Вярно, че приликите между двата града бяха значителни; и тук, както и в черното царство на Мрачните елфи, смъртта бе нещо обичайно, ала Калимпорт като че ли всяваше повече отвращение и ужас дори и от Мензоберанзан. Даже и най-слабият Елф на мрака бе в състояние да се защити благодарение на подкрепата на своя род или с помощта на вродените си магически умения. Ала калимпортските бедняци — и най-вече децата им — бяха напълно безпомощни и обречени.
	В Мензоберанзан дори онези, които се намираха на най-ниското стъпало на обществената стълбица, можеха да си пробият път нагоре. За по-голямата част от калимпортските бедняци обаче бягството бе невъзможно, те бяха обречени на нищета и страдание, на всекидневна борба за оцеляване, която можеше да свърши само по един-единствен начин — като още един труп върху купчината оглозгани от лешоядите кокали, които се издигаха в канавката.
	— Заведи ни до къщата, където се помещава гилдията на Пук паша и си свободен — рече Дризт на търговеца — колкото по-скоро свършеха онова, за което бяха дошли, толкова по-бързо щяха да се махнат от това отвратително място.
	Сали Далиб пребледня като платно.
	— П-п-пуп паша? — заекна той. — Това кой?
	— Ха! — изсумтя Бруенор и направи няколко крачки към търговеца. — Много добре знае за кого говорим!
	— Прав си — съгласи се Кати-Бри. — Познава го и се бои от него.
	— Сали Далиб не… — започна търговецът, ала преди да успее да довърши, Сиянието изскочи от ножницата си и хладният му допир го накара да замълчи.
	Дризт повдигна маската съвсем леко, но напълно достатъчно, за да припомни на Сали Далиб за расата, която магическият предмет скриваше. И този път, както преди, суровото изражение на елфа смрази дори неговите приятели.
	— Мисля си за своя другар — бавно рече той, отправил поглед към града, — може би изтезаван до смърт, докато ние тук се бавим…
	Внезапно гласът му стана рязък и той впи лавандуловите си очи в лицето на треперещия търговец.
	— Докато ти се бавиш! Ще ни заведеш при Пук паша и после си свободен — повтори той, този път по-настоятелно.
	— Пук? О, Пук! — засия търговецът. — Сали Далиб знае кой Пук, да, да. Всеки знае Пук. Да, да! Сали Далиб покаже път, после си тръгва.
	Дризт отново намести магическата маска, ала суровото изражение не напусна лицето му.
	— Ако ти или малкият ти спътник се опитате да избягате — каза той толкова безстрастно, че търговецът и дребният гоблин не се усъмниха в думите му нито за миг, — ще ви намеря, където и да сте се скрили, и ще ви убия.
	Приятелите на Дризт се спогледаха объркано и дори леко притеснено, и свиха рамене. Сигурни бяха, че познават и най-съкровеното кътче от душата на елфа, ала тонът му бе толкова суров, че дори те се зачудиха дали думите му наистина бяха само празна заплаха.

	* * *

	Отне им повече от час, докато успеят да си пробият път през тълпите на града и подобните на лабиринт улички. Четиримата приятели, чието единствено желание в момента бе да се махнат, колкото се може по-скоро от улиците и зловонните им изпарения, почти бяха достигнали предела на търпението си, когато Сали Далиб най-сетне сви зад един ъгъл и излезе на Улицата на разбойниците. В единия й край се издигаше невзрачна дървена постройка — къщата, където се помещаваше гилдията на Пук паша.
	— Там Пук — рече търговецът и посочи постройката. — Сега Сали Далиб вземе свои камили и тръгне си, обратно в Мемнон.
	Само че четиримата приятели нямаха намерение да оставят лукавия търговец да си тръгне току-така.
	— На мен пък ми се чини, че Сали Далиб ще иде право при Пук, да види дали не може да му продаде малко информация за четирима странници от Север — изръмжа Бруенор.
	— Е, и за това си има решение — рече Кати-Бри и смигна на Дризт, после бръкна в кесийката на кръста си и се приближи до заинтригувания и уплашен Сали Далиб.
	Върху лицето й се изписа сурово изражение, а в очите й лумна толкова заплашителен пламък, че търговецът рязко се дръпна назад, колкото се може по-надалеч от протегнатата й ръка.
	— Стой на едно място! — сопна се тя и мемнонецът нямаше друг избор, освен да изпълни заповедта й.
	Стиснала в шепа някакъв белезникав, подобен на брашно прашец, Кати-Бри напевно зареди думи, които не означаваха нищо, ала звучаха досущ като древно заклинание. Когато свърши, тя докосна челото на търговеца с ръката, в която държеше прашеца, и изрисува там очертанията на закривен ятаган. Сали Далиб се опита да каже нещо, ала целият бе скован от смразяващ ужас и не успя да накара езика си да го слуша.
	— А сега — дребният — спокойно рече Кати-Бри и се обърна към помощника на търговеца.
	Малкият гоблин изпищя и се опита да побегне, ала Уолфгар го улови с една ръка, стисна го достатъчно здраво, за да не мърда, и го задържа пред Кати-Бри.
	Момичето повтори цялата церемония, после се обърна към Дризт:
	— Отсега нататък двамата са свързани с твоята душа. Усещаш ли ги?
	Навлизайки бързо в ролята, която Кати-Бри му бе отредила, елфът кимна мрачно и бавно извади двата си ятагана.
	Сали Далиб пребледня като мъртвец и замалко не се свлече на земята от ужас, ала Бруенор, който се бе приближил, за да види по-добре хитринката на доведената си дъщеря, му помогна да се задържи на крака.
	— Нека си вървят — рече момичето на Уолфгар и джуджето. — Моето заклинание вече е изречено.
	После рязко се обърна към търговеца и помощника му и заплашително прошепна:
	— Сега елфът непрекъснато ще усеща присъствието ви. Ще знае кога сте наблизо и кога се намирате далеч от него. Ако останете в града, ако дори само си помислите да отидете при Пук, елфът ще разбере и ще ви открие, където и да сте.
	За миг Кати-Бри замълча — искаше да е сигурна, че двамата прекрасно разбират ужасните последици, които всяка тяхна необмислена постъпка можеше да има.
	— А когато ви намери — довърши тя с все същия ледено безстрастен тон, — смъртта ви ще бъде бавна и мъчителна.
	— Взимайте си гърбатите коне и изчезвайте от тука! — изръмжа Бруенор. — И ако някога отново видя гнусните ви мутри, елфът ще трябва да си чака реда, за да се разправи с вас!
	Още преди джуджето да успее да довърши, Сали Далиб и малкият гоблин подкараха камилите и с цялата бързина, на която бяха способни, се отправиха на север, колкото се може по-надалеч от Улицата на разбойниците.
	— Тез’ двамата май няма да спрат, докат’ отново не почувстват горещия пясък под нозете си! — изсмя се Бруенор, когато Сали Далиб и гоблинът се скриха от погледите им. — Хитър номер, момиче.
	Недалеч от мястото, където се бяха спрели, имаше странноприемница, наречена „Плюещата камила“. Дризт я показа на приятелите си и рече:
	— Запазете стаи там. Аз ще тръгна след тях, за да се уверя, че наистина имат намерение да напуснат града.
	— Само си губиш времето — провикна се Бруенор след него. — Момичето така ги уплаши, че сега бягат, колкото им държат краката… или поне копитата на онез’ гърбати животни!
	Ала Дризт вече бе потънал в лабиринта от улички.
	Уолфгар, който никога досега не бе виждал Кати-Бри в такава светлина, все още я измерваше с подозрителен поглед, което не убягна на Бруенор.
	— Трябва да внимаваш, момче — подразни го джуджето. — Гадна жилчица се крие у туй момиче, та гледай да не я предизвикваш!
	Подхващайки шегата на Бруенор, Кати-Бри присви очи и измери грамадния варварин с толкова заплашителен поглед, че той неволно отстъпи назад.
	— Магия против измяна — отчетливо изрече момичето. — Така веднага ще разбера, ако се загледаш след някоя жена!
	После, все още без да го изпуска от очи, тя се обърна и направи няколко крачки към странноприемницата, която Дризт им беше показал.
	Докато тръгваше след Кати-Бри, Бруенор се протегна и потупа исполина по рамото:
	— Прекрасно момиче — каза той. — Само гледай да не я ядосваш!
	Уолфгар тръсна глава, напомняйки си, че „магията“ на Кати-Бри не бе нищо друго, освен номер за сплашване на търговеца.
	Ала не можеше толкова лесно да забрави заплашителния блясък в очите на Кати-Бри и продължи да мисли за нея, докато вървяха надолу по Улицата на разбойниците. По тялото му плъзна тръпка — едновременно неспокойна и приятна.

	* * *

	Слънцето вече клонеше към заник, когато Дризт най-сетне се върна на Улицата на разбойниците. Беше проследил Сали Далиб и помощника му далеч във вътрешността на Калимската пустиня, макар че трескавата бързина, с която се отдалечаваше търговецът, ясно показваше, че изобщо няма намерение да се връща в Калимпорт. Ала Дризт не искаше да рискува — от Риджис ги делеше съвсем малко. Съвсем малко ги делеше и от Артемис Ентрери.
	Предрешен като Светъл елф (с каква лекота надяваше вече магическата маска!) Дризт влезе в „Плюещата камила“ и отиде да говори с ханджията, невероятно мършав човек, който никога не се обръщаше с гръб към онзи, с когото говореше, от страх някой да не му забие нож, и чийто поглед непрекъснато се стрелкаше неспокойно във всички посоки.
	— Трима приятели — рязко рече Дризт. — Джудже, млада жена и русокос исполин.
	— Горе са, вляво от стълбите — отвърна ханджията и протегна костеливата си ръка. — Две златни монети, ако имаш намерение да прекараш нощта тук.
	— Джуджето вече ти плати — хладно каза Дризт и се накани да се качи по стълбите.
	— Само за себе си, за момичето и за големия — ханджията нямаше намерение да се откаже толкова лесно и сграбчи рамото на Дризт.
	Леденият блясък в лавандуловите очи го накара да замръзне на мястото си.
	— Т-т-така беше — уплашено заекна той. — Сега си спомних. Наистина ми плати.
	Без да каже нищо повече, Дризт се заизкачва по стълбите.
	Лесно откри двете срещуположни стаи в далечния край на коридора. Канеше се да отиде в стаята, която щеше да дели с Бруенор и Уолфгар, и да си почине за час-два, преди да се е спуснала нощта — времето, когато бе най-вероятно да открие Ентрери из улиците на града. Вместо това обаче, завари Кати-Бри да го чака на прага на своята стая. Тя му даде знак да я последва и затвори вратата след него.
	В средата на стаята бяха поставени два стола и Дризт приседна на крайчеца на единия от тях, потропвайки неспокойно с крак.
	— Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще излезеш от кожата си — рече Кати-Бри.
	Елфът вдигна очи, но момичето отмина хладния му поглед със смях:
	— Е, какво, ще ме удариш ли?
	Това като че ли помогна на Дризт да дойде на себе си и той се отпусна в стола поуспокоен.
	— И мисля, че е крайно време да свалиш тази глупава маска! — скара му се Кати-Бри.
	Дризт вдигна ръка към лицето си, но спря разколебан.
	— Махни я! — повтори момичето и Дризт автоматично я послуша.
	— Дори и маската не можа да скрие суровия пламък, който гореше в погледа ти, преди да тръгнеш след търговеца — добави Кати-Бри след малко, а гласът й забележимо омекна.
	— Исках да съм напълно сигурен — хладно отвърна Дризт. — Нямам никакво доверие на Сали Далиб.
	— Нито пък аз — съгласи се Кати-Бри. — Ала него вече го няма, а суровият пламък все така гори в очите ти.
	— Ти беше онази, която го „омагьоса“ — възнегодува Дризт, но в гласа му прозвучаха отбранителни нотки. — Тогава суровата беше Кати-Бри, а не аз.
	Момичето сви рамене.
	— Просто маска, която захвърлих веднага щом търговецът си тръгна и тя вече не ми трябваше. Ала ти — при тези думи Кати-Бри се приведе напред и сложи ръка върху коляното на Дризт, — ти искаш да се биеш… дори да убиваш.
	Дризт трепна, ала осъзна, че Кати-Бри е права и отвърна очи — можеше да приеме приятелското й докосване, ала дори и заради нея не можеше да смекчи суровото изражение, изписано на лицето му.
	— Защо е всичко това? — меко прошепна младата жена.
	Дризт вдигна поглед и в този миг си припомни всичко, което той и Кати-Бри бяха преживели заедно. Искрената й загриженост пробуди спомена за онзи отдавна отминал ден, когато двамата се срещнаха за първи път. Тогава усмивката на момичето (по онова време Кати-Бри бе съвсем млада, почти дете) прогони отчаянието от сърцето на обезверения изгнаник и му възвърна вярата, че е постъпил правилно като е напуснал света на злия си народ.
	Кати-Бри го познаваше по-добре от всеки друг на този свят, тя най-добре от всички разбираше нещата, които бяха истински важни за него, и правеше живота му на повърхността по-поносим. Единствено тя виждаше страховете, които черната кожа на лицето му скриваше от останалия свят, единствено тя усещаше несигурността, която другите не забелязваха, заблудени от съвършенството, до което той владееше меча.
	— Ентрери — тихо отвърна Дризт.
	— Ще го убиеш ли?
	— Трябва да го убия.
	Кати-Бри се облегна назад и се замисли над думите му.
	— Ако искаш да го убиеш, за да спасиш Риджис и за да му попречиш да причинява зло на хората, тогава сърцето ми казва, че това е добро дело — при тези думи тя отново се приведе напред и доближи лице до неговото. — Ала ако искаш да го убиеш, за да се докажеш, или за да отречеш онова, което е той, тогава сърцето ми плаче горчиво.
	Думите на Кати-Бри му подействаха като плесница. Той се изпъна на стола и вирна глава, а по лицето му плъзна изражение на гневно несъгласие. Въпреки това, Дризт я остави да продължи — младата жена бе наблюдателна и умна и той не можеше да отмине думите й току-така.
	— Вярно е, че светът не е справедлив, приятелю. Вярно е, че единствено заради цвета на кожата си ти се сблъскваш с онова отношение, което убиецът си е заслужил със своите дела. Ала нима преследваш Ентрери единствено заради своя гняв и обида? Нима ако убиеш Ентрери, ще поправиш неправдата, която трябва да понасяш всеки ден?
	Дризт не отвърна нищо, но в очите му отново заискри суров пламък.
	— Погледни се в огледалото, Дризт До’Урден — рече Кати-Бри, — погледни се без маската. Смъртта на Ентрери няма да промени цвета на кожата му… нито на твоята собствена.
	За втори път, откакто бе влязъл в стаята на момичето, Дризт изпита чувството, че току-що са го зашлевили през лицето. В думите на Кати-Бри се съдържаше толкова много истина, че гневът му се стопи, той се облегна назад и я погледна така, както не я бе виждал никога досега. Къде бе отишло малкото момиченце на Бруенор? Сега пред него стоеше красива и чувствителна жена, която само с няколко думи бе разголила душата му и бе стигнала до най-съкровените й кътчета. Двамата наистина бяха преживели много неща заедно, ала Дризт бе смаян от това колко добре бе успяла да го опознае тя. А и защо?
	— Имаш по-верни приятели, отколкото изобщо можеш да си представиш — продължи Кати-Бри. — И то не заради начина, по който въртиш меча. Има и други, които биха се нарекли твои приятели, стига ти сам да не ги държеше на разстояние от себе си… стига само да можеше да прогледнеш!
	Дризт се замисли над думите й. В ума му изплува образът на капитан Дюдермонт и неговите моряци — те всички го бяха подкрепили, дори и след като разбраха за прокълнатата му раса.
	— Стига само да се научиш да обичаш — гласът на Кати-Бри се бе снишил до едва доловим шепот. — Много неща пропусна по този начин, Дризт До’Урден.
	Дризт се вгледа изпитателно в големите, тъмни очи на младата жена, където се бе появил странен блясък. Какво ли се опитваше да му каже тя, за каква ли лична, крита досега тайна се опитваше да му отвори очите?
	В този миг вратата се отвори рязко и Уолфгар нахлу в стаята. На лицето му грееше широка усмивка, а в светлите му сини очи гореше жажда за приключения.
	— Радвам се, че вече си тук — докато говореше на Дризт, младежът отиде до Кати-Бри и преметна ръка през рамото й. — Нощта се спусна и луната вече наднича зад източния хоризонт. Време е да тръгваме на лов!
	Кати-Бри стисна ръката на Уолфгар, която още лежеше на рамото й и се усмихна лъчезарно. Дризт искрено се радваше, че двамата се бяха открили. Твърдо вярваше, че животът им заедно ще бъде изпълнен с обич и щастие, а децата им без съмнение щяха да бъдат гордостта на целия Север.
	Кати-Бри отново погледна към него.
	— Помисли си пак, приятелю — тихо каза тя. — Дали се чувстваш уловен в капана на начина, по който те възприема светът… или на начина, по който ти си мислиш, че те възприема?
	Дризт усети как напрежението го напуска. Ако Кати-Бри бе права, значи трябваше сериозно да помисли.
	— Време за лов! — повтори Кати-Бри, щастлива, че бе успяла да накара Дризт да погледне на нещата от нейната гледна точка.
	Тя се изправи и тръгна към вратата заедно с Уолфгар. Миг преди да излезе от стаята, младата жена се обърна и за последен път погледна елфа. Онова, което той прочете в очите й, го накара да се зачуди дали там, в Долината на мразовития вятър, завинаги не бе изгубил нещо, за което сега, когато Уолфгар бе станал част от живота на Кати-Бри, вече бе твърде късно.
	Когато двамата му приятели излязоха от стаята, Дризт въздъхна едва чуто и инстинктивно посегна към магическата маска.
	Инстинктивно, зачуди се той и изпусна маската на земята.
	После се облегна назад и се замисли, сключил ръце зад главата си. Огледа се наоколо с надежда, ала в стаята нямаше огледало.

	17
	Немислима преданост

	Ла Вал задържа ръката си в малката кесийка, за да подразни Пук и още повече да разпали нетърпението му. Двамата бяха сами (Пук отдавна вече не възприемаше евнусите си като разумни, мислещи същества) в централната зала на последния етаж. Магьосникът беше обещал на своя господар прекрасен подарък, по-скъпоценен дори от вестта за връщането на Ентрери и рубина, а Пук бе сигурен, че Ла Вал никога не би казал подобно нещо току-така. Всички знаеха колко неразумно бе да гневиш водача на гилдията.
	Ла Вал обаче, напълно убеден, че обещанието му не е ни най-малко преувеличено, изобщо не се притесняваше. Най-сетне, с широка усмивка на лицето, той извади ръка от кесийката и подаде безценния си подарък на своя господар.
	За миг Пук онемя, а дланите му се изпотиха при допира на ониксовата статуетка.
	— Великолепно! — промълви той смаяно. — Никога не съм виждал такова майсторство, такава изкусна изработка! Струва ти се, че можеш да го погалиш!
	— Наистина можеш — едва чуто прошепна Ла Вал, който не искаше да разкрие всички качества на подаръка наведнъж.
	После добави по-силно:
	— Радвам се, че си доволен.
	— Откъде го взе?
	Ла Вал неспокойно се размърда на мястото си.
	— Това няма значение — отвърна той. — Важното е, че е за теб, господарю, като знак за безграничната ми преданост.
	После побърза да смени темата:
	— Майсторството, с което е изработена тази статуетка, е само едно от достойнствата й — уж небрежно рече той и се изпълни със задоволство, когато Пук рязко вдигна очи и му хвърли поглед, изпълнен с любопитство — дошло бе време отново да смае господаря си. — Не може да не си чувал за подобни фигурки и преди. Те са не само красиви, но могат да бъдат и верни другари на своите притежатели.
	Само при мисълта за подобен безценен предмет, ръцете на Пук се разтрепериха от възбуда.
	— С т-т-това — заекна той развълнувано — мога да повикам пантерата тук?
	Усмивката на Ла Вал бе по-красноречива от каквито и да било думи.
	— Как? Кога бих могъл…
	— Когато поискаш — отвърна магьосникът.
	— Трябва ли да приготвим клетка?
	— Няма нужда.
	— Ала поне докато пантерата не разбере кой е нейният господар…
	— Ти притежаваш статуетката — не го остави да довърши Ла Вал. — Съществото, което ще призовеш чрез нея, ти принадлежи изцяло и ще изпълни всяка твоя заповед.
	Пук притисна статуетката до гърдите си. Просто не можеше да повярва на щастието си. Големите котки бяха първата му и най-голяма любов, а сега щеше да притежава едно такова животно, което да го слуша безпрекословно, досущ продължение на собствената му воля. Това надминаваше и най-смелите му мечти!
	— Сега! — рече той. — Искам да повикам котката сега! Кажи ми думите.
	Ла Вал взе статуетката и я постави на земята, после тихичко прошепна името в ухото на Пук, внимавайки много да не би по погрешка сам да извика пантерата и така да развали удоволствието на господаря си.
	— Гуенивар! — меко рече Пук.
	Нищо не се случи, ала както магьосникът, така и пашата съвсем ясно усетиха връзката с далечното същество.
	— Ела при мен, Гуенивар! — заповяда Пук.
	Гласът му се понесе през тунела, свързващ Равнините на съществуванието и достигна тъмния коридор, който водеше до Звездната равнина, дома на пантерата. Гуенивар се събуди и предпазливо пое натам, откъдето идваше зовът.
	— Гуенивар! — за трети път долетя името й, ала гласът, който го изричаше, й бе непознат.
	Бяха минали много седмици, откакто господарят й не я бе викал в Материалната равнина. През това време Гуенивар си бе починала (нещо, от което имаше отчаяна нужда), ала дългото мълчание от страна на Повелителя й вече започваше да я притеснява. А сега, когато чу нечий чужд глас да изрича името й, тя разбра извън всякакво съмнение, че нещо се бе променило.
	Само че връзката й със статуетката бе прекалено силна, за да може да не се отзове на повика на господаря си (който и да бе той), затова пантерата предпазливо и напълно безшумно закрачи по тъмния коридор, свързващ двете Равнини.
	Пук и Ла Вал с изумление гледаха мъглата, която се завихри над пода и обви фигурката в сиви валма. Тя се завихри лениво за няколко секунди, после прие ясни очертания и Гуенивар най-сетне се материализира. Напълно неподвижна, пантерата започна да се оглежда наоколо, опитвайки се да разбере къде се намира.
	— Какво да правя сега? — обърна се Пук към Ла Вал и Гуенивар трепна при звука на гласа му — гласът на нейния господар.
	— Каквото поискаш — отвърна магьосникът. — Котката ще стои при теб, ще се разхожда с теб, ще ловува за теб… ще убива заради теб.
	Последното предложение на магьосника наведе Пук на някои прелюбопитни мисли.
	— Докъде се простират възможностите й?
	Ла Вал сви рамене.
	— Магиите от този род обикновено отслабват с течение на времето… но винаги можеш да я повикаш отново, след като си почине — побърза да добави Ла Вал като видя натъженото изражение, което се изписа по лицето на Пук. — Тя не може да бъде убита. Да я погубиш означава просто да я изпратиш обратно в собствената й Равнина, но тогава статуетката може да се счупи.
	Лицето на Пук отново помрачня — безценният предмет вече му бе станал прекалено скъп и той не искаше да го губи.
	— Уверявам те — продължи Ла Вал, — че съвсем не е лесно да се унищожи статуетката. Магията й е твърде мощна. Ако сега тук дойдеше най-якият ковач в целите Царства и я удареше с най-тежкия си чук, не би успял дори да я одраска.
	Пук най-сетне се успокои.
	— Ела при мен! — повика той котката и протегна ръка.
	Гуенивар се подчини, ала неспокойно сви уши назад, когато новият й господар погали гладката й, черна козина.
	— Имам задача за нея! — рече Пук внезапно и в очите му заблестя приятна възбуда. — Забележителна, изключителна задача! Първата задача на Гуенивар!
	Очите на Ла Вал блеснаха щастливо при вида на блаженството, изписано върху лицето на Пук.
	— Доведи ми Риджис! — каза пашата. — Нека първата жертва на Гуенивар бъде полуръстът, когото мразя повече от всичко друго на света!

	* * *

	Изтощен от дните прекарани в Деветте килии и от многобройните мъчения, на които пашата го бе подложил, Риджис с мъка се държеше на краката си и един удар в гърба бе достатъчен, за да го повали на земята в краката на Пук. Полуръстът с мъка се изправи на крака, твърдо решен да понесе с достойнство следващото мъчение, дори ако това означаваше да умре.
	Пук даде знак на стражите да напуснат стаята и се обърна към Риджис:
	— Хареса ли ти гостуването при нас?
	Риджис отметна един кичур коса от челото си и отвърна:
	— Не е толкова зле. Само дето съседите са малко шумнички, по цяла нощ ръмжат и мъркат.
	— Млъквай! — сопна се Пук, после погледна към Ла Вал, който стоеше до него, и изкриви лице в зла гримаса. — Скоро няма да ти е до смях.
	Ала след всичко, което беше преживял, Риджис вече не изпитваше страх, а само примирение.
	— Е, добре — рече той спокойно, надявайки се да развали поне малко явното удоволствие, изписано на лицето на Пук. — Ти победи. Откраднах твоя медальон и бях заловен. Ако смяташ, че престъплението ми заслужава смърт, просто ме убий.
	— О, ще го направя и още как! — изсъска Пук. — Планирам го отдавна, но досега не бях измислил достатъчно добър начин.
	Риджис се олюля. А може би все пак не бе чак толкова спокоен, колкото си мислеше?
	— Гуенивар! — извика Пук.
	— Гуенивар? — повтори Риджис едва чуто.
	— Ела при мен, Гуенивар!
	Риджис зяпна от учудване, когато видя магическото животно да се показва иззад една открехната врата.
	— О-о-откъде я имаш? — заекна Риджис.
	— Великолепна е, нали? — отвърна Пук. — Не се безпокой, малки крадецо. Много скоро ще можеш да я видиш съвсем отблизо.
	По лицето на пашата се разля злокобна усмивка и той се обърна към котката:
	— Гуенивар, скъпа Гуенивар — гальовно рече той. — Този крадец стори зло на господаря ти. Убий го, мое прекрасно животно, и нека смъртта му бъде бавна и мъчителна. Искам да го чуя да пищи от болка и ужас.
	Риджис се взря в големите очи на пантерата, която колебливо пристъпи към него.
	— Спокойно, Гуенивар — прошепна той и потръпна от болка при вида на великолепното животно, принудено да се покорява на злия Пук.
	Гуенивар принадлежеше на Дризт!
	Само че сега не му беше времето да се чуди как пантерата бе попаднала в ръцете на Пук. Не и сега, когато собственият му живот висеше на косъм.
	— Това е той! — извика Риджис на Гуенивар и посочи Пук. — Той заповядва на злия убиец, който ме отвлече, а теб открадна от истинския ти господар! Злия убиец, когото истинският ти господар отчаяно търси!
	— Великолепно! — разсмя се Пук, мислейки, че в отчаянието си Риджис се опитва да обърка животното с нелепи лъжи. — Това забавление като че ли си струва цялото зло, което изстрадах заради теб, крадецо Риджис!
	Ла Вал неспокойно се размърда — някак си не бе съвсем убеден, че думите на полуръста са предизвикани единствено от смъртния страх, обзел го при вида на пантерата.
	— Сега, Гуенивар! — заповяда Пук. — Накарай го да страда!
	Пантерата изръмжа гърлено и присви очи.
	— Гуенивар — повтори Риджис. — Гуенивар, ти ме познаваш!
	Гуенивар с нищо не показа, че си спомня някога да е виждала полуръста. Подтиквана от гласа на господаря си, тя се долепи до земята и бавно запълзя към полуръста.
	— Гуенивар! — изкрещя Риджис и панически заопипва стената, в обречен опит да намери някакъв изход.
	— Да, така се казва — изсмя се Пук, който все още не можеше да разбере, че Риджис наистина познава пантерата. — Сбогом, Риджис! И нека мисълта, че ще помня този миг до края на живота си, ти служи за утеха!
	Гуенивар присви уши назад и приклекна още по-ниско, готова за скок. Риджис се втурна към вратата, макар да знаеше, че е заключена. Гуенивар скочи, невероятно бърза и безпогрешна, и Риджис дори не успя да извика.
	Възторгът на Пук обаче трая съвсем кратко. Той стана от трона си, за да вижда по-добре, ала само миг след като Гуенивар скочи върху Риджис, двамата изчезнаха.
	До вратата остана само лека сива мъгла, която бързо се разсея.
	— Какво? Това ли беше? Без да пролее дори една капка кръв? — нахвърли се Пук върху Ла Вал. — Така ли убива?
	Ужасеното изражение на магьосника говореше друго. Изведнъж Пук видя привидно безсмислените думи на Риджис към котката в коренно различна съвсем светлина.
	— Тя го отнесе със себе си! — изрева той и сграбчи Ла Вал. — Къде? Кажи ми къде го отнесе!
	Магьосникът едва успя да се задържи на краката си.
	— Не е възможно! Тя трябва да се подчинява на господаря си, на онзи, който притежава статуетката.
	— Риджис познаваше котката! — изкрещя Пук.
	— Немислима преданост! — Ла Вал все още не можеше да повярва на това, което се бе разиграло пред очите му.
	Пук се насили да се успокои и отново седна на трона.
	— Откъде я взе?
	— Ентрери — отвърна Ла Вал незабавно — не му беше времето да увърта, не и сега, когато господарят му бездруго кипеше от ярост.
	Пук се почеса по брадата.
	— Ентрери — замислено повтори той.
	Парченцата от мозайката започваха да си идват по местата. Пук познаваше Ентрери достатъчно добре, за да знае, че убиецът никога не би направил толкова ценен подарък, без да поиска нещо в замяна.
	— Статуетката е принадлежала на някой от приятелите на полуръста — досети се пашата, спомняйки си, че Риджис бе говорил на пантерата за „истинския й господар“.
	— Не го попитах — каза Ла Вал.
	— Не е било нужно! — сопна се Пук. — Статуетката е принадлежала на някой от приятелите на полуръста… навярно някой от онези, за които говореше Оберон. Да, точно така. А Ентрери, какво поиска той в…
	Пук спря на средата на изречението и хвърли зъл поглед на магьосника.
	— Къде е Пиночет? — лукаво попита той.
	По лицето на Ла Вал плъзна мъртвешка бледност — уловен в капана на конфликта между Пук и страховития убиец, за него нямаше изход, каквото и да направеше. При вида на ужасения магьосник, Пук бързо се досети каква бе истината.
	— Разбирам… Ах, Ентрери. Даже невероятните ти способности не могат да компенсират докрай неприятностите, които ми създаваш. А и ти! — изсъска Пук на магьосника. — Къде са сега полуръстът и пантерата?
	Ла Вал поклати глава.
	— В нейната собствена равнина — с мъка рече той. — Няма къде другаде да са отишли.
	— Котката може ли да се върне в нашия свят?
	— Само ако бъде призована от онзи, който притежава статуетката.
	Пук посочи малката фигурка, която лежеше на пода до вратата.
	— Повикай я! — нареди той, ала после размисли и спря Ла Вал още преди да бе стигнал до статуетката. — Не, почакай. Първо ще наредя да направят клетка за нея. Гуенивар трябва веднъж завинаги да разбере кой е истинският й господар! Бързо ще я науча на послушание!
	Ла Вал отиде до вратата и вдигна малката ониксова фигурка, чудейки се какво точно очаква от него господарят му. После тръгна към своята стая, но докато минаваше покрай трона на Пук, пашата го сграбчи и доближи лице на сантиметри от неговото.
	— Полуръста! — изръмжа той заканително. — Доведи ми го обратно, магьоснико… или ще се простиш с живота си!
	С тези думи Пук се изправи и се отправи към вратата, водеща към долните етажи на къщата. Трябваше да изпрати някой от хората си на улицата, за да разбере какво е намислил Ентрери. Освен това на всяка цена трябваше да научи повече за онези приятели на полуръста, независимо дали бяха загинали в Асавирския провлак, или все още бяха живи.
	Ако ставаше дума за някой друг, Пук щеше да използва магическия медальон, ала с опасния убиец това не бе особено добра идея.
	Пук сърдито изръмжа и с трясък затвори вратата след себе си. Беше се надявал, че след завръщането на Ентрери никога вече няма да му се налага да прибягва до този изход. Ала сега, когато видя, че убиецът бе оплел в мрежата си дори верния Ла Вал, Пук разбра, че му остава една-единствена възможност.
	Раситър.

	* * *

	— Искаш да бъде премахнат? — попита плъхочовекът — Пук никога досега не му бе възлагал по-приятна задача.
	— Недей да се ласкаеш! — сопна се Пук. — Това не е твоя работа, Раситър… нито пък е по силите ти.
	— Подценяваш възможностите на гилдията ми.
	— А ти подценяваш влиянието на убиеца… не ще да са един или двама онези от твоите „приятели“, които са по-верни на Ентрери, отколкото на теб — предупреди го Пук. — Не искам в гилдията ми да избухне война.
	— Какво искаш от мен тогава? — рязко попита Раситър без да може да прикрие разочарованието си.
	Пук не пропусна да забележи неприязнения тон на плъхочовека и ръката му неволно се протегна към рубинения медальон, който висеше на врата му. Много лесно можеше да подчини Раситър с негова помощ, ала предпочете да не го прави. Никой, попаднал под магията на рубина, не се справяше така добре със задачите си, както когато действаше по собствена воля, а Пук вече бе научил достатъчно за приятелите на Риджис, за да знае, че ако те бяха успели да се спасят от нападението на Пиночет, на Раситър и гнусните му приятелчета щеше да им се наложи да дадат всичко от себе си (ако не повече), за да ги победят.
	— Мисля, че Ентрери е бил проследен до Калимпорт — обясни Пук. — Приятели на полуръста, които представляват заплаха за нашата гилдия.
	Раситър се приведе напред, преструвайки се на изненадан. В действителност, той отдавна бе научил от Дондон за пристигането на четиримата северняци.
	— Ще бъдат тук съвсем скоро — продължи Пук, — така че нямаш много време.
	Те вече са тук, помисли си Раситър и вътрешно се усмихна, но на глас каза само:
	— Искаш да бъдат заловени?
	— Унищожени — поправи го Пук. — Прекалено силни са, за да си позволя да поема каквито и да било рискове.
	— Унищожени — повтори Раситър. — Любимата ми задача.
	Пук не можа да потисне тръпката на отвращение, която пропълзя по гръбнака му.
	— Съобщи ми, когато свършиш работата — каза той и се отправи към вратата.
	В мига, в който господарят му излезе от стаята, Раситър избухна в беззвучен смях.
	— Ех, Пук! Колко малко знаеш ти за моите възможности! — прошепна той и нетърпеливо потри ръце.
	Нощта напредваше и северняците скоро щяха да тръгнат из улиците на града… където Дондон вече ги очакваше.

	18
	Двойна игра

	Свит на любимото си местенце на Улицата на разбойниците, Дондон не изпускаше от очи входа на „Плюещата камила“. Когато видя елфът, последен от четиримата, да се завръща в странноприемницата, полуръстът извади малко огледалце и за последен път провери маскировката си. Цялото му лице бе покрито с мръсотия; дрехите му бяха прекалено широки за него, като на улично хлапе, имало късмета да ги смъкне от гърба на някой пияница, заспал на улицата, преди да успее да се добере до дома си; косата му бе подобаващо разрошена и сплъстена, сякаш от години не бе виждала гребен, още по-малко пък вода.
	Дондон вдигна изпълнен с копнеж поглед към луната и предпазливо попипа брадичката си. Все още гладка, тя вече бе започнала да изтръпва. Полуръстът пое голяма глътка въздух, после още една и успя да потисне животинския порив, който се надигаше в гърдите му. Откакто се присъедини към редиците на Раситър (преди повече от една година), се бе научил да се справя с тези демонични копнежи, ала въпреки това се надяваше, че ще успее да си свърши работата достатъчно бързо. Тази нощ луната бе особено ярка.
	Хората, които минаваха покрай него, все жители на Калимпорт, му смигваха съучастнически, когато го видеха, досещайки се, че Дондон, всепризнатият майстор на измамите, отново бе излязъл на лов. Обитателите на калимпортските улици познаваха полуръста прекалено добре, за да попаднат в клопките му, ала освен това бяха и достатъчно благоразумни, за да не разтръбяват на всеки непознат, когото срещнеха кой и какъв точно бе Дондон. Полуръстът винаги успяваше да се заобиколи с най-безмилостните главорези на Калимпорт, а да издадеш прикритието му, точно когато измамникът се кани да хлопне капана около нищо неподозиращата жертва, си бе наистина тежко престъпление.
	Дондон се дръпна назад, когато малко по-късно четиримата приятели излязоха от странноприемницата.
	За Дризт и останалите Калимпорт през нощта бе също толкова необичаен, колкото и през деня. За разлика от градовете на Севера, където нощният живот обикновено бе съсредоточен в многобройните пивници, тук улиците като че ли ставаха още по-оживени, след като слънцето се скриеше зад хоризонта. Дори обикновените бедняци се променяха и ставаха по-зловещи и загадъчни.
	Едно място обаче, си оставаше все така безлюдно, независимо дали бе ден или нощ — никой не смееше да припари до невзрачната дървена постройка в края на улицата. Къщата, в която се помещаваше гилдията на Пук паша. Двамата стражи, предрешени като обикновени скитници, все още се облягаха от двете страни на вратата, ала освен тях, сега край сградата имаше още двама пазачи.
	— Ако Риджис е затворен там — обади се Кати-Бри — трябва да намерим начин да влезем вътре.
	— Няма съмнение, че Риджис е там — отвърна Дризт.
	— Ала ловът ни трябва да започне с Ентрери.
	— Тук сме, за да открием Риджис — напомни Кати-Бри и му хвърли разочарован поглед.
	Дризт побърза да поясни:
	— Пътят до Риджис минава през убиеца. Можеш да бъдеш сигурна, че той се е погрижил за това. Нали чу думите му при Клисурата на Гарумн. Ентрери няма да ни позволи да открием Риджис преди да сме се срещнали с него.
	Кати-Бри не можеше да отрече логиката в думите на елфа. Когато отвлече Риджис от Митрал Хол, Ентрери бе положил големи усилия да примами Дризт да се впусне в това преследване, сякаш залавянето на полуръста бе просто част от някаква сложна игра, в която участваха само той и елфът.
	— Откъде да започнем? — недоволно изръмжа Бруенор.
	Беше очаквал, че улицата ще е по-спокойна и ще им даде по-добра възможност да съставят плановете си. Всъщност, той тайно се надяваше, че биха могли да свършат работата си още тази нощ. За негово учудване, Дризт отговори:
	— Точно оттук.
	И като видя недоумението, изписано върху лицето на Бруенор, поясни:
	— Вдъхнете миризмата на улицата. Наблюдавайте тълпите и се вслушайте в звуците й. Подгответе се за онова, което ни предстои.
	— Нямаме време, елфе! — изръмжа Бруенор. — Сърцето ми нашепва, че докато ние стоим на таз’ смрадлива улица, Къркорещият корем сигурно се гърчи от болка под камшика на своите мъчители!
	— Няма да ни се наложи да търсим Ентрери — обади се Уолфгар, следвайки мисълта на Дризт. — Той сам ще ни открие.
	Почти като по команда, сякаш забележката на Уолфгар им бе припомнила къде се намират и какви опасности ги дебнат тук, четиримата приятели започнаха да се оглеждат на всички страни. Отвсякъде им хвърляха мрачни погледи, всеки, който минеше покрай тях, се обръщаше, за да ги огледа по-добре. Чужденците не бяха нещо необичайно тук (в крайна сметка, Калимпорт беше пристанище, и то голямо), но чужденци като тях четиримата щяха да изпъкват, където и да отидеха. Осъзнавайки неизгодното положение, в което се намираха, Дризт разбра, че ще трябва да се махнат оттам и тръгна надолу по Улицата на разбойниците.
	Преди Уолфгар, който вървеше последен, да успее да направи и крачка, откъм сенките около „Плюещата камила“ долетя детски глас:
	— Ей! Търсите кого да нападнете, а?
	Без да разбира добре какво става, Уолфгар се приближи и надникна в мрака. Там стоеше Дондон, на вид досущ като мърляво улично хлапе.
	— Какво става? — попита Бруенор, който също се бе доближил.
	Вместо отговор, Уолфгар безмълвно посочи Дондон.
	— Какво става? — повтори джуджето, ала този път въпросът му бе отправен към малката, тъмна фигурка.
	— Търсите си кого да нападнете, а? — повтори Дондон и излезе от мрака.
	— Ха! — изсумтя Бруенор и пренебрежително махна с ръка. — Туй било някакво си момче. Нямаме време да си играем!
	И като сграбчи Уолфгар за ръката, той се обърна и си тръгна.
	— Може би знам повече, отколкото си мислите — тихо извика Дондон след тях.
	Без да му обръща внимание, Бруенор се накани да продължи по пътя си, следван от Уолфгар, ала преди да успее да направи и една крачка, към тях се приближи Дризт. Забелязал, че спътниците му изостават, елфът отиде да провери какво става и дойде точно навреме, за да чуе последните думи на „момчето“.
	— Просто някакъв хлапак! — обясни Бруенор.
	— Уличен хлапак — поправи го Дризт и като заобиколи двамата си приятели, се върна при стената на странноприемницата, където стоеше Дондон. — Уличен хлапак, от чийто поглед не убягва нищо.
	— Какво можеш да направиш за нас? — прошепна Дризт на полуръста и му даде знак да го последва встрани от улицата и любопитните погледи на минаващите.
	Дондон сви рамене.
	— Зависи какво искате. Днес тук пристигнаха цял куп търговци, та има доста за крадене. Какво точно ви интересува?
	Бруенор, Уолфгар и Кати-Бри обградиха елфа и „момчето“. Очите им внимателно следяха всички минувачи, ала острият им слух не изпускаше нито думичка от разговора на елфа и непознатия хлапак.
	Дризт приклекна до полуръста и насочи погледа му към невзрачната постройка в края на улицата.
	— Къщата на Пук — небрежно обясни Дондон. — Най-непристъпната къща в цял Калимпорт.
	— Ала и тя си има слабо място — отбеляза Дризт.
	— Всички си имат слабо място — съгласи се Дондон спокойно — превъплъщението му в дръзко улично хлапе, свикнало да оцелява в суровия живот на калимпор-тските улици, бе превъзходно.
	— Някога влизал ли си там?
	— Може и да съм.
	— А някога виждал ли си сто златни монети?
	Очите на Дондон светнаха и той уж неспокойно пристъпи на място.
	— Да идем в стаята — обади се Кати-Бри. — Тук привличаме прекалено много любопитни погледи.
	Дондон охотно се съгласи, ала не пропусна да хвърли леден поглед на Дризт:
	— Предупреждавам ви, че мога да броя до сто.
	Щом се озоваха в стаята, Дризт и Бруенор изсипаха цяла купчинка златни монети пред полуръста, който веднага се зае да им описва някакъв таен заден вход, който въвеждал в къщата на Пук и за който, според думите на Дондон, не знаели дори крадците.
	Четиримата приятели се скупчиха около него, нетърпеливи да научат всички подробности.
	От устата на Дондон всичко звучеше съвсем лесно.
	Прекалено лесно.
	Дризт се изправи и извърна лице, за да скрие усмивката си. Нали точно за това си бяха говорили току-що и се бяха чудили кога ли Ентрери ще се опита да се свърже с тях. Всъщност само няколко минути преди това момче да се появи точно навреме и да им покаже „пътя“.
	— Уолфгар — рече Дризт, — свали му обувките.
	При тези думи тримата му приятели го погледнаха изненадано, а Дондон неспокойно се размърда на стола си.
	— Обувките — повтори Дризт и посочи краката на Дондон.
	Бруенор бързо разбра какво има предвид елфът — все пак неслучайно един от най-близките му приятели бе полуръст. Преди Уолфгар да успее да каже каквото и да било, джуджето сграбчи левия ботуш на Дондон и го свали, разкривайки гъстата козина по крака — крак не на човешко момче, а на полуръст.
	Дондон безпомощно сви рамене и се сгуши в стола си. Всичко се развиваше точно както Ентрери бе предвидил.
	— Май наистина знае повече, отколкото си мислим — подигравателно отбеляза Кати-Бри, повтаряйки думите на Дондон, които изведнъж придобиха много по-зловещ смисъл.
	— Кой те праща? — изръмжа Бруенор.
	— Ентрери — отвърна Уолфгар вместо Дондон. — Изпратил го е, за да ни примами в заложения от него капан.
	При тези думи исполинът се приведе над полуръста, закривайки светлината на свещта с огромното си тяло.
	Бруенор го изблъска встрани и на свой ред се надвеси над Дондон. С момчешки невинното си лице, Уолфгар никога не би могъл да изглежда толкова страшен, колкото освирепялото джудже с рижата си брада, острия нос, очукания еднорог шлем и страховития пламък в очите.
	— Сега, малки мошенико — изръмжа Бруенор на сантиметри от лицето на полуръста, — сега вече не става въпрос за злато, а за собствения ти смрадлив език! Или ще го развържеш и ще ни кажеш всичко, което знаеш, или аз лично ще го изтръгна от гърлото ти!
	Дондон пребледня (това беше коронният му номер) и затрепери като лист.
	— По-кротко — успокоително се намеси Кати-Бри, поемайки ролята си, която този път не бе така сурова като предишния път. — Вече достатъчно го изплашил.
	Докато я избута встрани, Бруенор успя да й смигне одобрително за прекрасното изпълнение.
	— Да съм го изплашил? — грубо рече той и свали брадвата от рамото си. — Хич и да не си мисли, че ще му се размине само с малко страх!
	— Чакайте! Чакайте! — примоли се Дондон, гърчейки се от престорен страх така, както само един полуръст може да се гърчи. — Просто правех онова, което палачът ми нареди и за което ми плати.
	— Значи познаваш Ентрери? — попита Уолфгар.
	— Тук всички познават Ентрери — отвърна Дондон. — И всички правят онова, което той им нареди!
	— Хич недей да се тревожиш за Ентрери! — изръмжа Бруенор в лицето му. — Да го видим как ще успее да ти стори каквото и да било, след като мойта брадва си вземе свойто!
	— Да не би да си мислиш, че можеш да убиеш Ентрери? — престори се Дондон, че не разбира какво има предвид джуджето.
	— Ентрери не може да стори нищо на един труп — мрачно рече Бруенор. — Брадвата ми ще ти даде да се разбереш, много преди той да е успял да измисли как точно да те накаже!
	— Той иска теб! — обърна се Дондон към Дризт, опитвайки се да поуспокои разговора.
	Дризт кимна, но не каза нищо. Нещо не бе както трябва в тази среща, в която нищо не бе както трябва.
	— Аз не взимам страна — опита се Дондон да умилостиви Бруенор, когато видя, че Дризт няма да направи нищо, за да разсее напрежението. — Правя само онова, което е нужно, за да оцелея.
	— Ако искаш да си спасиш живота сега — сурово рече джуджето, — ще ни кажеш как да влезем в къщата на Пук. Сигурния начин.
	Дондон сви рамене:
	— Онова място е истинска крепост. Няма сигурен начин.
	Бруенор направи още една крачка към него, а гневната бръчка на челото му стана още по-дълбока.
	— Но ако трябваше да вляза там — побърза да добави полуръстът, — щях да опитам през клоаката.
	Бруенор се обърна към приятелите си.
	— Звучи разумно — съгласи се Уолфгар.
	Дризт се вгледа в полуръста, търсейки издайнически блясък в очите му, които неспокойно се стрелкаха насам-натам.
	— Разумно е — отсече той най-сетне.
	— Е — обади се и Кати-Бри, — той като че ли току-що си спаси живота. Но какво ще правим с него сега? Ще го вземем ли със себе си?
	— И още как! — рече Бруенор лукаво. — Той ще ни води!
	— Не! — неочакваното несъгласие на елфа учуди и тримата. — Полуръстът направи онова, което поискахме от него. Сега може да си върви.
	— И да иде право при Ентрери, за да ни издаде — възкликна Уолфгар.
	— Ентрери няма да научи — отвърна Дризт и впи поглед в очите на полуръста, без с нищо да издава, че вече се е досетил за двойната му игра. — Нито пък ще прости.
	— Аз казвам да го вземем с нас — настоя Бруенор.
	— Нека си върви — повтори Дризт. — Доверете ми се.
	Бруенор изсумтя, но пръстите му, които все още стискаха дръжката на митралната брадва се отпуснаха, и той отиде да отвори вратата, мърморейки под носа си. Уолфгар и Кати-Бри си размениха разтревожени погледи, но не казаха нищо.
	Дондон не изчака да го подканят втори път, но преди да успее да стигне до вратата, Бруенор застана пред него:
	— Ако някога отново видя лицето ти — предупреди го той, — независимо каква маска си надянал този път, бъди сигурен, че ще те насека на парчета!
	Дондон се шмугна покрай него и изскочи от стаята, без нито за миг да изпуска опасното джудже от погледа си. Докато с трескава бързина се спускаше по стълбите, които водеха към изхода, полуръстът се възхити на точността, с която Ентрери му бе описал начина, по който щеше да протече срещата. Колко добре познаваше Ентрери тези четиримата и най-вече елфа!
	Подозирайки какво се крие зад тази изпълнена с лъжи среща, Дризт много добре разбираше, че с прощалната си заплаха Бруенор надали бе успял да уплаши кой знае колко лукавия полуръст. Дондон бе изиграл ролята си — двете си роли! — без да се издаде дори и с най-малък жест или поглед.
	Въпреки това Дризт кимна одобрително, когато Бруенор, все още намръщен, се обърна към тях. Ако не друго, заплахата поне щеше да накара джуджето да се чувства по-сигурно.
	По настояване на елфа приятелите решиха да поспят малко. При цялото оживление, царящо навън, никога нямаше да успеят да се вмъкнат незабелязано в някоя от канализационните шахти. Тълпите сигурно щяха да намалеят, когато нощта започнеше да клони към своя край, а опасните главорези отстъпеха място на готвещите се за дневната си работа обикновени хорица.
	Дризт обаче не заспа. Облегнат на вратата на стаята, той стоеше нащрек, готов да скочи при първия подозрителен звук. Ритмичното дишане на приятелите му го успокояваше и той потъна в собствените си мисли. Магическата маска висеше на врата му и той за кой ли път се изненада на простотата на измамата, която му даваше възможност да отиде където си поиска, без да бъде хулен и гонен заради цвета на кожата си.
	Ала нямаше ли след време самият той да стане жертва на тази измама? Каква щеше да бъде тази свобода, след като цената за нея бе собствената му същност?
	Дризт погледна към Кати-Бри, свита на кълбо върху единственото легло в стаята, и се усмихна. В невинността наистина се криеше мъдрост; в идеализма на чистия поглед към света неизменно се съдържаше зрънце истина.
	Не биваше да я разочарова.
	Най-сетне Дризт усети как мракът навън се сгъстява. Луната бе залязла. Той отиде до прозореца и надникна през него. По улицата все още имаше хора, ала те вече бяха много по-малко. Нощта наистина наближаваше своя край и той събуди останалите — не можеха да си позволят да се бавят повече. Отърсвайки се от прегръдката на съня, приятелите за последен път провериха вещите си и излязоха навън.
	На Улицата на разбойниците имаше няколко отводнителни шахти, чиито здрави решетки изглеждаха така, сякаш бяха построени, за да държат скверните обитатели на клоаката там долу, а не за да може водата да се оттича в тях, когато над града се извиеше някоя от лютите бури, които го връхлитаха от време на време. Приятелите избраха шахтата край една малка уличка, недалеч от странноприемницата, която хем оставаше скрита от погледите на минувачите, хем бе достатъчно близо до къщата на Пук, за да успеят да намерят пътя без особени затруднения.
	— Момчето може да я махне — рече Бруенор, когато видя металната решетка, покриваща шахтата.
	Без да чака да го подканят повече, Уолфгар се наведе над нея и здраво стисна железните пръчки.
	— Почакай малко — спря го Дризт и се огледа наоколо, за да види дали някой не ги наблюдава.
	После даде знак на Кати-Бри да се върне в началото на уличката, докато самият той тръгна към другия й край, който тънеше в непрогледен мрак. Когато се увери, че там всичко е наред, Дризт махна на Бруенор. От своята позиция, Кати-Бри кимна в знак, че и при нея всичко е спокойно.
	— Махни я, момче — прошепна Бруенор. — И гледай да не вдигаш шум.
	Уолфгар отново сграбчи решетката и си пое дълбоко дъх. Мускулите му се наляха с кръв, от гърдите му се откъсна стон, ала решетката остана на мястото си.
	Уолфгар вдигна невярващ поглед към Бруенор и удвои усилията си. Лицето му поаленя от притока на кръв, решетката застена жално, ала почти не помръдна.
	— Нещо я държи отдолу — досети се Бруенор и се приведе над нея, за да я разгледа по-добре.
	Лекото издрънчаване на освободена верига бе единственото предупреждение за джуджето преди решетката най-сетне да поддаде и да запрати Уолфгар на земята. Желязото изскочи от мястото си и удари Бруенор по челото, събаряйки шлема от главата му, а него самия поваляйки по гръб. Без да изпуска решетката, Уолфгар шумно се блъсна в стената на странноприемницата.
	— Ах, ти, безмозъчен глупако… — разфуча се Бруенор, ала Дризт и Кати-Бри, които се втурнаха да му помогнат, му напомниха, че трябва да пази тишина.
	— Защо им е да заковават отводнителната шахта? — недоумяващо попита Кати-Бри.
	Уолфгар се отърси от мръсотията и добави:
	— И то отвътре. Май нещо там долу иска да държи града далеч от себе си.
	— Много скоро ще разберем — рече Дризт и като приклекна до зейналата дупка, спусна краката си вътре. — Пригответе факла. Ще ви извикам, когато се убедя, че е чисто.
	Нетърпеливият пламък, заиграл в очите му, не убягна на Кати-Бри и тя го погледна притеснено.
	— Заради Риджис — увери я Дризт. — Правя го единствено заради Риджис.
	После изчезна в черния мрак. Черен, като мрачните тунели на подземния му дом.
	Останалите трима чуха лекия плясък на вода, когато краката на елфа докоснаха пода на клоаката, после всичко потъна в тишина.
	Времето се точеше едва-едва.
	— Запали факлата — прошепна Бруенор на Уолфгар, ала Кати-Бри спря ръката на младежа.
	— Имай му доверие — каза тя на джуджето в отговор.
	— Прекалено дълго — притеснено промърмори Бруенор. — Прекалено тихо.
	Кати-Бри задържа дланта си върху ръката на Уолфгар, докато приглушеният глас на Дризт не долетя откъм канала:
	— Чисто е. Може да слизате.
	Бруенор взе факлата от Уолфгар.
	— Ти слез последен и върни решетката на мястото й. Не е нужно целият град да разбере къде сме отишли.

	* * *

	Първото нещо, което забелязаха, когато пламъкът на факлата освети клоаката, беше веригата, която бе държала решетката. Очевидно поставена тук съвсем наскоро, тя излизаше от здрав механизъм, висящ от стената.
	— Чини ми се, че няма да сме сами тук — прошепна Бруенор.
	Дризт се огледа наоколо, споделяйки притеснението на джуджето. Беше свалил магическата маска — един Елф на мрака на място, което прекрасно подхождаше на расата му.
	— Аз ще вървя първи — каза той, — там, където свършва светлинката на факлата ни. Бъдете нащрек.
	И той пое напред, безшумен както винаги, стъпвайки само на сантиметри от мръсната вода, която лениво се носеше в средата на тунела.
	След него, вдигнал високо факлата, вървеше Бруенор, следван от Кати-Бри и Уолфгар, който трябваше да държи главата си наведена, за да не се удари в слизестия таван. Уплашени от светлината, плъховете, обитаващи клоаката, побягнаха с пронизителни писъци, други от черните твари, населяващи това скверно място, безшумно пропълзяха до прикритието на мръсните, отходни води. Тунелът криволичеше ту насам, ту натам, на всяка крачка се отваряха нови и нови странични коридори, а плясъкът на капеща вода само още повече ги объркваше — веднъж им се струваше, че го чуват пред себе си, ала щом се наканеха да го последват, той внезапно се разнасяше от съвсем друго място, само за да долети миг по-късно иззад тях.
	Бруенор тръсна глава и се опита да не обръща внимание на подвеждащите звуци, задушливото зловоние и слузестата тиня, в която затъваше на всяка крачка. Единственото, което имаше значение в този момент, бе неясната фигура, която неотклонно ги водеше напред, на границата между оскъдната светлина, хвърляна от факлата, и лепкавия мрак на клоаката. Бруенор точно свиваше зад поредния ъгъл, след който започваше една особено объркана плетеница от тунели, когато внезапно видя тъмната фигура встрани от себе си.
	Още докато се обръщаше, за да я последва, джуджето осъзна, че това не би могло да бъде Дризт.
	— Внимавайте! — изкрещя Бруенор, после хвърли факлата към едно сухо местенце и извади брадвата и щита си.
	Неговата бдителност спаси живота на всички, защото само миг по-късно от страничния тунел изникнаха не една, а две фигури, наметнати с плащове. В ръцете си държаха голи мечове, под гъстата козина на лицата им проблясваха остри, жълти зъби.
	Нападателите бяха с човешки ръст, носеха мечове и бяха облечени като хора. Всъщност, те наистина бяха хора и то невинаги зли, ала ярката луна пробуждаше тъмната им страна и ги превръщаше в човекоподобни зверове. Дори и тогава, те все още се движеха на два крака като хора, ала дългите им муцуни, твърдата кафява козина и дългата розова опашка издаваха плъха у тях.
	Кати-Бри светкавично вдигна Таулмарил и ги взе на прицел над върха на бруеноровия шлем. В сребристата светлина, разпръсната от смъртоносната й стрела, приятелите видяха още десетки зловещи силуети да се прокрадват към тях.
	Шумен плясък зад гърба му накара Уолфгар да се обърне светкавично, само миг преди десетки плъхочовеци да се нахвърлят отгоре му. Без да губи и миг, варваринът стъпи колкото се може по-стабилно в лепкавата кал и вдигна бойния си чук.
	— Те са ни чакали, елфе! — извика Бруенор.
	Дризт бе стигнал до същото заключение. Още щом чу първия вик на джуджето, той се дръпна встрани от светлината, пръскана от факлата, с намерението да се възползва от предимството на мрака. Преди да бе направил и една крачка, пред него изникнаха две фигури, загърнати в плащове. Синкавата светлинка на Сиянието освети косматите им лица, ала Дризт вече се бе досетил с какво си има работа.
	За разлика от него, двамата плъхочовеци изобщо не бяха подготвени за тази среща. Изненадани да открият, че не всичките им врагове се намират в осветения от факлата кръг и най-вече ужасени от неочакваната поява на един Елф на мрака тук, където се чувстваха най-сигурни, двамата плъхочовеци се опитаха да побегнат.
	Бърз като светкавица, Дризт не пропусна да се възползва от прекрасната възможност и ги посече, преди да успеят да се съвземат от първоначалната си изненада. После отново потъна в мрака — не само плъхочовеците можеха да нападат в гръб.
	С помощта на магическия чук, Уолфгар съумяваше да държи нападателите си надалеч. Щитозъб поваляше всеки плъхочовек, осмелил се да дойде прекалено близо, във всички посоки хвърчаха късове вкоравена мръсотия, откъртени от стената. Много скоро плъхочовеците, уплашени от огромната сила на могъщия варварин, разредиха нападенията си, ала това затишие, прекрасно разбираше Уолфгар, щеше да трае само докато умората не изпиеше силите му и не го направеше беззащитен.
	Зад него Бруенор и Кати-Бри като че ли имаха повече успех. Стрелите на Таулмарил прелитаха над главата на джуджето и сееха смърт в прииждащите редици на плъхочовеците. Малцината, които успееха да се приближат до Бруенор — залитайки и ниско приведени, за да избегнат сребърните стрели — ставаха лесна плячка за джуджето.
	Ала при толкова неравностойно съотношение на силите приятелите знаеха, че и най-малката грешка може да им коства живота.
	Плюейки и съскайки злобно, плъхочовеците започнаха да се отдалечават от Уолфгар. Дошъл бе моментът да действа, разбра той, и безстрашно ги последва.
	Внезапно редиците на хоратаплъхове се разделиха на две и в самия край на осветения от факлата кръг Уолфгар видя как един от тях вдигна тежък арбалет и стреля с него.
	Младежът инстинктивно се прилепи до стената и успя да се дръпне навреме, ала Кати-Бри, застанала зад него, с гръб към стрелеца, така и не видя летящата стрела.
	Внезапно я прониза раздираща болка и тя усети топлината на собствената си кръв, стичаща се във врата й. Обгърната от черния покров на мрака, Кати-Бри рухна на земята.

	* * *

	Безшумен като самата смърт, Дризт се промъкваше през тъмните коридори. Беше прибрал Сиянието в ножницата, за да не може синкавата му светлинка да го издаде, ала десницата му здраво стискаше другия магически ятаган. Тунелите се разклоняваха във всички посоки, но елфът бе сигурен, че ще успее да намери пътя до своите приятели. Ала в края на всеки нов коридор, по който тръгнеше, Дризт виждаше факлите на все нови и нови плъхочовеци.
	Мракът бе достатъчно непрогледен, за да скрие прокрадващия се елф, но въпреки това Дризт не можеше да се отърве от натрапчивото чувство, че някой следи, нещо повече — предвижда! — всеки негов ход. Наоколо се отваряха все нови и нови тунели, ала онези, в които нямаше плъхочовеци и по които можеше да поеме, ставаха все по-малко. Разстоянието между него и приятелите му се увеличаваше с всяка следваща крачка, ала вече не можеше да се върне обратно — хоратаплъхове бяха изпълнили тунела зад него, отрязвайки пътя му назад.
	Дризт спря в една тъмна ниша и се огледа наоколо, опитвайки се да прецени какво разстояние бе изминал. Във всички тунели зад него играеха пламъците на запалени факли, ала Дризт бързо разбра, че всъщност преследвачите му съвсем не са толкова много, колкото си мислеше — групичките плъхочовеци, които изникваха след всеки завой, най-вероятно бяха същите, които бе видял при предишния. Явно бе, че се движат успоредно с него.
	Това обаче не го успокои, а само затвърди подозренията му — някой не просто го следеше, но и направляваше стъпките му в желаната от него посока.

	* * *

	Уолфгар се обърна и се спусна към падналата си любима, обичната му Кати-Бри, ала плъхочовеците светкавично се нахвърлиха върху него. В гърдите на исполина закипя изпепеляваща ярост. Той се вряза в редиците на нападателите си, покосявайки всеки, който попаднеше под ударите на могъщия му чук. Онези, които успееха да се измъкнат от обсега на Щитозъб, не съумяваха дори да си поемат дъх преди разяреният варварин да ги удуши с голи ръце. Плъхочовеците успяха да му нанесат няколко не особено силни удара, ала една-две драскотини не бяха в състояние да спрат побеснелия исполин.
	По пътя си напред той минаваше направо през телата на падналите, смазвайки издъхващите плъхочовеци с тежките си ботуши. Оцелелите получовеци се разбягаха панически.
	В края на тунела, стрелецът трескаво се мъчеше да постави нова стрела в арбалета, ала все не успяваше — не можеше да откъсне очи от страховитата сцена, която се разиграваше пред него, а ужасът му се засилваше още повече при мисълта, че в този миг единственото желание на разярения исполин бе да го убие.
	Редиците на плъхочовеците пред Бруенор се поразредиха малко и това му даде възможност да се погрижи за Кати-Бри. Блед като платно, той се приведе над младата жена и отметна гъстата й червеникава коса, станала още по-тежка от изтеклата кръв.
	Внезапно Кати-Бри отвори очи и вдигна замъглен поглед към него.
	— Само още няколко сантиметра и сега щях да съм мъртва — усмихна се тя и смигна на джуджето.
	Бруенор трескаво огледа раната й и с облекчение видя, че момичето беше право. Стрелата я бе ожулила лошо, ала изстрелът не бе успял да я нарани сериозно.
	— Добре съм — настоя Кати-Бри и се опита да стане, но Бруенор я задържа.
	— Почакай малко!
	— Но битката още не е свършила — възпротиви се Кати-Бри, мъчейки се да стъпи на крака.
	Вместо отговор, Бруенор я накара да погледне към другия край на тунела, където купчината мъртви тела около Уолфгар нарастваше с мълниеносна бързина.
	— Това е единственият ни шанс — тихичко се засмя джуджето. — Нека си мисли, че си мъртва още малко.
	Напълно слисана, Кати-Бри прехапа устни. Поне една дузина плъхочовеци вече бяха мъртви, а Уолфгар не спираше и за миг, поваляйки онези нещастници, които не успееха да избягат навреме.
	В този миг откъм другия край на тунела долетя звук и Кати-Бри се обърна да види какво става. Виждайки, че магическият й лък бе спрял смъртоносната си канонада, групата плъхочовеци, които младата жена бе държала назад със сребърните си стрели, се завръщаше.
	— Остави ги на мен — рече Бруенор. — Ти остани тук и недей да ставаш!
	— Ако изпаднеш в беда…
	— Ако видиш, че имам нужда от помощ, ела — съгласи се джуджето, — ала засега остани легнала! Дай на момчето причина да се бие!

	* * *

	Дризт се опита да се върне по пътя, по който бе дошъл, ала плъхочовеците вече бяха изпълнили всички тунели. Много скоро пред него остана само една-единствена възможност — широк сух коридор, водещ в посока, обратна на онази, в която той искаше да тръгне.
	Хоратаплъхове бързо го настигаха. В главния тунел щеше да му се наложи да се бие с неприятели, прииждащи от няколко различни страни, затова елфът хлътна в един страничен коридор и опря гръб в стената.
	Двама плъхочовеци се промъкнаха до тунела и надникнаха в мрака, после извикаха на един от другарите си да донесе факла. Двамата получиха светлината, която им трябваше, по-бързо, отколкото очакваха, ала това не бе жълтият пламък на запалена факла, а студен, синкав блясък. Дризт бе извадил Сиянието от ножницата. Преди да успеят да посегнат към оръжията си, двамата плъхочовеци рухнаха мъртви — единият бе прободен в гърдите, на гърлото на другия зееше грозна рана.
	На пламъка на току-що донесената факла останалите плъхочовеци съвсем ясно видяха както мъртвите тела на другарите си, така и елфа, от чиито ятагани все още капеше горещата кръв на жертвите му Онези от тях, които се намираха най-близо до ужасяващата сцена, изпищяха, неколцина дори захвърлиха оръжията си и хукнаха да бягат. Ала редиците на получовеците продължаваха да се увеличават, от всички тунели идваха нови и нови подкрепления, и скоро, успокоени от численото си превъзходство, те започнаха да си възвръщат смелостта. Съвсем бавно, търсейки подкрепа един от друг, плъхочовеците започнаха да настъпват към елфа.
	За миг Дризт се замисли дали да не се хвърли срещу тях, с надеждата да пробие редиците им и да разкъса затягащия се обръч, ала зад всеки от противниците му идваше поне още един, а често пъти двама или трима. Дори и със своите невероятни умения и пъргавина, елфът надали щеше да успее да се справи достатъчно бързо, за да не им даде възможност да го нападнат в гръб.
	Бърз като светкавица, той се върна обратно в страничния тунел и обви входа му с облак магически мрак, после се дръпна назад, извън неговия обсег, и зачака, извадил двата си ятагана.
	Плъхочовеците се втурнаха след него, ала рязко спряха, когато потънаха в черния облак. За миг решиха, че факлите им трябва да са изгаснали, ала мракът бе толкова гъст, че те бързо се досетиха за магическата му същност и се върнаха в главния коридор. След като се прегрупираха, получовеците предпазливо се върнаха към тунела на Дризт.
	Дори и зорките очи на елфа не можеха да проникнат през булото на магическия мрак, ала от мястото си от другата му страна, той съвсем ясно видя острието на нечий меч да се подава от черния облак, следван от още един. Двамата плъхочовеци, които си пробиваха път към него, още не се бяха показали напълно от тъмнината, когато Дризт нанесе своя удар. Двата меча паднаха на земята, а Сиянието и неговият другар мълниеносно смениха ъгъла на замаха си и се забиха в телата на получовеците. Предсмъртните им писъци огласиха клоаката и накараха другарите им отново да се върнат в главния коридор. Дризт бе успял да си спечели още малко време.

	* * *

	Когато последните двама от другарите му го блъснаха на земята в отчаяния си опит да избягат от освирепелия исполин, стрелецът разбра, че с него е свършено. Плъхочовекът най-сетне успя да намести стрелата и се прицели.
	Ала Уолфгар вече бе твърде близо. Варваринът сграбчи оръжието и го изтръгна от ръцете на човека плъх с такава ярост, че то се натроши на десетки парчета, когато се блъсна в стената. Стрелецът искаше да избяга, но изпепеляващият поглед на варварина сякаш бе оковал краката му и той не успя да помръдне от мястото си. Обзет от смъртен ужас, плъхочовекът гледаше как Уолфгар сключва двете си ръце върху елмазената дръжка на Щитозъб.
	Ударът, който последва, бе мълниеносен — плъхочовекът дори не разбра, че Уолфгар е замахнал, преди в главата му да избухне взрив.
	Умря още преди да рухне в калта. Със замъглени от сълзи очи, Уолфгар продължи да му нанася удар след удар, докато от тялото на нещастника не остана само безформена, кървава купчинка.
	Опръскан с кръв, тиня и отходна вода, Уолфгар най-сетне отпусна ръка и се облегна на стената. Изпепеляващата ярост постепенно започна да го напуска и той дойде на себе си. Чувайки звук от битка зад гърба си, младежът рязко се обърна и видя Бруенор да отбива нападенията на двамата плъхочовеци, зад които идваха още неколцина техни другари.
	Облегната на стената, Кати-Бри все още лежеше напълно неподвижна зад джуджето. Видът на отпуснатото й тяло отново разпали изпепеляващ пламък в гърдите на Уолфгар и с боен вик на уста, той се втурна към другия край на тунела, затъвайки до глезените в лепкавата тиня. Противниците на Бруенор се запрепъваха в отчаян опит да избягат и така дадоха възможност на джуджето да посече още двамина от тях, което той стори с огромно удоволствие. Оцелелите потънаха в лабиринта от тунели.
	Уолфгар се канеше да ги последва, да открие всеки един от тях и да отмъсти за „смъртта“ на Кати-Бри, ала момичето реши, че вече е време да се намеси. Уолфгар залитна от изненада, когато Кати-Бри се хвърли на гърдите му, обви ръце около врата му и го целуна така пламенно, както той не бе очаквал някога да бъде целунат.
	В продължение на няколко секунди младежът не можа да каже нищо, не знаеше нито какво прави, нито къде се намира. Когато най-сетне успя да се съвземе, той отново я притисна до себе си и я целуна.
	Бруенор бързо сложи край на всичко това:
	— Ами елфът? — напомни им той и като вдигна захвърлената факла, която сега бе наполовина покрита с тиня и започваше да догаря, ги поведе напред.
	Тримата не смееха да свият в никой от многобройните тунели, покрай които минаваха, от страх да не се изгубят. Главният коридор със сигурност бе най-бързият път, където и да извеждаше. Оставаше им единствено да се надяват, че докато отиват към това неизвестно място, ще успеят да открият някоя следа от Дризт.
	Вместо това откриха една врата.
	— Къщата на Пук? — прошепна Кати-Бри.
	— Какво друго би могло да бъде? — отвърна Уолфгар — само една къща на крадци може да има врата към клоаката.
	Свит в едно скривалище над вратата, Ентрери наблюдаваше тримата приятели с интерес. Беше усетил, че нещо не е наред, още когато видя плъхочовеците да се събират в клоаката по-рано през нощта. В началото реши, че получовеците се канят да излязат в града, ала бързо разбра, че тази нощ смятат да останат в подземията.
	А сега тези тримата се появиха без елфа.
	Ентрери подпря глава на ръката си и се замисли какво да предприеме.
	Бруенор внимателно разглеждаше вратата. Върху нея, на около един човешки бой височина, бе закована дървена кутийка. Време за гатанки нямаше и като се протегна, джуджето свали кутийката и надникна вътре.
	Онова, което видя, го озадачи още повече. Без да разбира какво става, той сви рамене и подаде кутийката на Уолфгар и Кати-Бри.
	Уолфгар обаче веднага разбра какво лежи на дъното на кутийката. И преди беше виждал подобно нещо, в пристанището на Балдуров яз. В ръцете си младежът държеше още един подарък от палача. Още един пръст от ръката на полуръста.
	— Убиецо! — изрева Уолфгар и с всички сили блъсна вратата, която поддаде под тялото му и се откачи от пантите.
	Варваринът залитна и се озова в отвъдната стая, държейки вратата пред себе си. Още преди да успее да я захвърли встрани, той чу трясък зад себе си и разбра колко глупаво бе постъпил. Току-що бе паднал право в капана на Артемис Ентрери.
	Пред входа на стаята се бе спуснала желязна решетка и го бе отделила от Бруенор и Кати-Бри.

	* * *

	С насочени напред дълги копия плъхочовеците тръгнаха към магическия облак и очакващия ги Дризт. Елфът успя да прониже водача им, ала после бе притиснат от прииждащите му другари. Без да се подвоуми и за миг, той започна да отстъпва назад, изкусно отбивайки ударите им. В мига, в който им се удадеше възможност, двата магически ятагана се забиваха в незащитената плът на всеки плъхочовек, имал глупостта да прояви и най-малката небрежност.
	Изведнъж зловонието на клоаката бе изместено от нов, сладникаво — задушлив мирис, който пробуди далечни спомени у Дризт. Сякаш окуражени от тежката миризма, плъхочовеците се нахвърлиха върху елфа с удвоена енергия.
	И тогава Дризт разбра. В Мензоберанзан, градът, където бе отраснал, мнозина Елфи на мрака отглеждаха като домашни любимци същества, които изпускаха такъв мирис. Наричани росянки, или венерина примка, тези чудовищни създания представляваха безформена маса от дълги, лепкави пипала, с които поглъщаха и разтваряха всичко и всеки, имал глупостта да се приближи твърде много до тях.
	Сега вече Дризт се бореше за всеки сантиметър. Наистина бяха направлявали стъпките му — към това място, където го очакваше ужасяваща смърт. А може би целта на враговете му бе да го пленят — росянката убиваше жертвите си бавно, а имаше и течности, които можеха да разкъсат лепкавите й пипала.
	Дризт усети движение във въздуха и погледна през рамо. Чудовището се намираше само на няколко метра и вече протягаше безбройните си лепкави пръсти към него.
	Двата ятагана свистяха във въздуха, издигаха се нагоре, после рязко политаха надолу, проблясваха във всички посоки, подели своя великолепен танц, който тази нощ бе по-смъртоносен от когато и да било. Един плъхочовек бе намушкан петнадесет пъти, преди да почувства първия удар.
	Ала плъхочовеците бяха твърде многобройни, за да може Дризт да ги удържа дълго, а и близостта на росянката сякаш вля нови сили във вените им.
	Гънещите се, лепкави пипала вече се поклащаха само на сантиметри от гърба на елфа. Място за отстъпление нямаше, пътят назад бе отрязан от чудовищното същество.
	Дризт се усмихна и в лавандуловите му очи лумна странен пламък.
	— Значи това е краят? — прошепна той на глас.
	Внезапният му смях стресна прииждащите плъхочовеци и те спряха за миг.
	Насочил Сиянието напред, Дризт се обърна и скочи право в сърцето на росянката.

	19
	Хитрини и клопки

	Уолфгар се намираше в квадратна, празна стая, със стени от дялан камък, върху които, поставени в големи стенни свещници, горяха две факли. В другата част на стаята, точно срещу решетката, имаше още една врата. Младежът захвърли счупената врата настрани и се обърна към приятелите си.
	— Пазете гърба ми — каза той, макар че Кати-Бри, досещайки се какво да прави, вече бе свалила Таулмарил от рамото си и сега държеше на прицел другата врата.
	Уолфгар потри ръце и се накани да вдигне решетката — макар и тежка, тя надали щеше да му се опре. Младежът сграбчи решетката, ала бързо я пусна и се отдръпна назад, без дори да се опита да я повдигне.
	Железните пречки бяха покрити с мазнина.
	— Ентрери или аз съм брадат гном! — изсумтя Бруенор. — Сега вече я втаса, момче.
	— Как ще го измъкнем оттам? — попита Кати-Бри.
	Уолфгар погледна към затворената врата зад гърба си. Знаеше, че няма да постигнат нищо, ако останат тук, освен това се боеше, че шумът от падащата решетка вече бе привлякъл нежелано внимание. Внимание, което излагаше живота на приятелите му на опасност.
	— Да не би да мислиш да влезеш там! — приглушено възкликна Кати-Бри.
	— Имам ли друг избор? — отвърна Уолфгар. — Кой знае, може би там ще намеря механизма, който вдига решетката.
	— Ще намериш убиеца, мен ако питаш — подметна Бруенор, — ама кат’ не ни остава друго, ще трябва да рискуваме.
	Младежът тръгна към вратата и Кати-Бри още по-силно опъна тетивата на Таулмарил, готова да изпрати канонада от стрели при най-лекия подозрителен шум. Уолфгар дръпна вратата, но тя се оказа заключена. Той сви рамене и стовари тежкия си ботуш върху нея. Дървото потрепери и се разцепи. Зад вратата имаше още една стая, която тънеше в мрак.
	— Вземи си факла — предложи Бруенор.
	Уолфгар се поколеба за миг. Нещо не бе наред. Тази стая, нашепваше му войнският инстинкт, надали щеше да бъде празна като първата. Ала друг изход нямаше и той посегна към една от факлите.
	Напълно погълнати от онова, което ставаше в стаята с Уолфгар, Бруенор и Кати-Бри дори не забелязаха тъмната фигура, която скочи от скривалището си малко по-надолу в тунела. За миг Ентрери се замисли какво да прави с тях. Можеше да ги убие още сега — съвсем лесно и навярно напълно безшумно — ала вместо това се обърна и потъна в мрака.
	Вече си бе набелязал друга жертва.

	* * *

	Раситър се приведе над двете тела, проснати в началото на прохода. Смъртта бе застигнала двамата плъхочовеци, преди да успеят да си възвърнат напълно човешкия облик — жестока и мъчителна гибел, чийто ужас само някой друг плъхочовек можеше да разбере. Също както труповете, покрай които беше минал преди малко, тези тук бяха пронизани на десетки места с несравнимата точност, на която бе способна само ръката на най-изкусния майстор на меча. И ако труповете, които осейваха пътя дотук, все още не бяха достатъчни, то черният облак в края на тунела, съвсем ясно говореше, че именно това е мястото, което Раситър търси. Явно бе, че капанът му е проработил, макар цената да се бе оказала по-висока, отколкото водачът на плъшата гилдия очакваше.
	Плътно притиснат до стената на тунела, той се запромъква напред, като замалко не се спъна в мъртвите тела на още няколко от членовете на своята гилдия.
	Целият тунел бе осеян с трупове на плъхочовеци и Раситър изумено поклати глава. Колцина от неговите хора бяха загинали от ръката на страховития боец?
	— Елф на мрака! — ахна Раситър, когато сви зад последния завой и най-сетне разбра цялата истина за онова, което се бе разиграло в клоаката тази нощ.
	Тук телата на другарите му бяха още повече, натрупани на големи купчини, ала той дори не ги погледна. На драго сърце бе готов да плати тази, че и къде-къде по-висока цена, за да получи наградата, която сега се разкри пред очите му. Страховитият боец, Елфът на мрака, най-сетне му бе паднал в ръцете! Сега вече щеше да си спечели благоразположението на Пук паша и веднъж завинаги да се издигне над Артемис Ентрери!
	В края на коридора, обвит от хиляди лепкави пипала, Дризт се опираше върху тялото на гигантската росянка. Все още държеше двата си ятагана, ала ръцете му висяха немощно отпуснати покрай тялото, главата му бе клюмнала на една страна, лавандуловите очи бяха затворени.
	Плъхочовекът се запромъква към него предпазливо, молейки се Мрачният да е още жив. Отново провери кожената си манерка, пълна този път не с вода, а с оцет — можеше само да се надява, че бе донесъл достатъчно, за да успее да разкъса хватката на чудовището и да освободи елфа. Така му се искаше да го има жив!
	Пук щеше да му се зарадва много повече.
	Раситър вдигна меча си, с намерението да провери дали у елфа е останал някакъв живот, ала внезапно извика от болка — във въздуха изсвистя кама и прободе десницата му. Обърна се рязко… и се изправи лице в лице с Артемис Ентрери. Голата сабя на палача проблясваше заплашително, в тъмните му очи пламтеше смъртоносен огън.
	Раситър се оказа хванат в собствения си капан, от който нямаше изход. Опрял гръб в стената на тунела, той стисна кървящата си ръка и бавно, милиметър по милиметър, заотстъпва натам, откъдето бе дошъл.
	Ентрери впери нетрепващ поглед в него.
	— Пук никога няма да ти прости за това! — предупреди го плъхочовекът.
	— Пук никога няма да разбере за това — изсъска Ентрери в отговор.
	Обзет от неистов ужас, Раситър се шмугна покрай Ентрери и хукна да бяга, колкото го държаха краката. Само че палачът изобщо не се интересуваше от него — очите му бяха впити в тялото на безпомощния, победен Дризт До’Урден.
	Ентрери понечи да извади изумрудената си кама, чудейки се дали да освободи елфа или да го остави да срещне болезнената си смърт в пипалата на росянката.
	— Тук свършва твоята история — прошепна той най-сетне и избърса мръсотията от камата си.

	* * *

	С факла в ръка, Уолфгар предпазливо влезе във втората стая. И тя, както и първата, бе квадратна и празна, с изключение на висок параван, който се издигаше в единия край и стигаше до тавана. Зад него, сигурен бе младежът, дебнеше опасност, поредната брънка от капана, който Ентрери им бе заложил и в който той така глупаво бе паднал.
	Сега обаче, вече бе късно да се укорява за привързаността си. Той застана в средата на стаята така, че приятелите му да го виждат и здраво стисна Щитозъб.
	Ала, макар и готов, гледката на чудовището, което изскочи иззад паравана и се нахвърли върху му, го накара да ахне изумено.
	Осем змийски глави се полюшваха напред-назад и се извиваха в хипнотизиращ танц, като иглите на обезумели жени, плетящи до премала една и съща дреха. Само че на Уолфгар изобщо не му беше до смях — всяка от осемте зейнали усти бе пълна с десетки остри като бръснач зъби.
	Кати-Бри и Бруенор разбраха, че приятелят им е в беда, още когато го видяха да отстъпва назад. Разтревожени, те се приведоха напред в очакване на цял отряд войни или дори на самия Ентрери. В този миг хидрата пристъпи напред и влезе в първата стая.
	— Уолфгар! — изпищя Кати-Бри ужасено.
	Една сребърна стрела полетя към страховития звяр и проби огромна дупка в змиевидния му врат. Чудовището изрева от болка и обърна една от главите си, за да види кой се осмелява да го напада.
	Останалите седем глави се нахвърлиха върху Уолфгар.

	* * *

	— Разочарован съм, елфе! — продължи Ентрери. — Мислех те за свой равен… или почти равен. И като си помисля само за всички усилия, които положих, за всички опасности, на които се изложих, за да те доведа дотук, та да решим веднъж завинаги чий живот е безсмислена лъжа! Да ти докажа, че онези чувства, които са ти толкова скъпи, нямат място в сърцето на истинския боец! Ала сега виждам, че напразно съм си губил времето. Спорът ни вече е решен… ако изобщо някога е имало съмнение кой от двама ни е прав. Аз никога не бих паднал в такъв прост капан!
	Дризт отвори едното си око и повдигна глава, за да срещне погледа на палача.
	— Нито пък аз — спокойно рече той, докато отмахваше безчувствените пипала на мъртвото чудовище от раменете си. — Нито пък аз!
	После се дръпна встрани и Ентрери видя раната, зейнала в тялото на чудовището. Елфът го бе убил още с първия удар на ятагана си.
	Върху устните на палача се разля доволна усмивка.
	— Прекрасно! — възкликна той и извади оръжията си. — Великолепно!
	— Къде е полуръстът? — изръмжа Дризт.
	— Това няма нищо общо с него — отвърна Ентрери. — Нито пък с глупавата ти пантера.
	Лицето на Дризт се разкриви от ярост, но той бързо успя да се овладее.
	— О, те са живи, не се безпокой — подразни го Ентрери, надявайки се, че гневът може да изиграе лоша шега на врага му. — Може би… а може би не…
	Понякога, срещу по-слаби противници яростта може и да е от полза, ала в битка на равни, където и най-малката грешка може да бъде фатална, всеки удар трябва да бъде хладнокръвен и съвършено точен.
	Двата магически ятагана полетяха към убиеца. Той с лекота отби удара и на свой ред замахна с изумрудената си кама.
	Дризт избегна острието и описа мълниеносен кръг, минавайки зад убиеца. Сиянието изсвистя във въздуха, ала Ентрери вече бе готов и го посрещна със своята сабя. Остриетата се кръстосаха и двамата противници се озоваха на сантиметри един от друг.
	— Получи ли подаръка ми в Балдуров яз? — изсмя се палачът, ала Дризт дори не трепна.
	Забравил напълно както Риджис, така и Гуенивар, той мислеше единствено за Артемис Ентрери.
	Убиецът обаче не се отказваше толкова лесно:
	— Маска? — подигравателно се ухили той. — Сложи си я, елфе! Нека видя как се мъчиш да отречеш същността си!
	С мощен тласък, Дризт отхвърли Ентрери далеч от себе си.
	Убиецът нямаше нищо против да продължи битката от малко по-голямо разстояние, ала когато се опита да спре, кракът му пропадна в някаква дупка, пълна с лепкава тиня, и той падна на едно коляно.
	Дризт светкавично се хвърли към него. Двата ятагана отново подхванаха своя танц, ала Ентрери бе също толкова бърз и отклони ударите. После, с едно-единствено рязко движение, при което главата и раменете му отскочиха назад, той измъкна крака си от дупката.
	Дризт разбра, че е изгубил неочакваното си преимущество. Дори още по-лошо — опрял рамо в стената, той сам бе заел неблагоприятно положение. Ентрери започна да се изправя на крака и елфът побърза да отскочи назад.
	— Толкова лесно? — каза убиецът, когато отново стъпи здраво на земята. — Нима мислиш, че след като толкова дълго чаках тази битка, ще умра просто така, когато тя едва-що започва?
	— Не си мисля нищо, когато става въпрос за Артемис Ентрери — спокойно отвърна Дризт. — Прекалено си ми непонятен, убиецо. Не разбирам подбудите ти, нито искам да ги разбера.
	— Подбуди? — подигравателно повтори Ентрери. — Аз съм боец… просто боец, който не смесва призванието си с жалки измислици за доброта и обич!
	И като вдигна камата и сабята си, добави:
	— Това са единствените ми приятели и с тях…
	— Ти си нищо — прекъсна го Дризт. — Животът ти е жалка, безсмислена лъжа.
	— Лъжа? — изсмя се Ентрери. — Ти си този, който носи маска, елфе! Ти си този, който трябва да се крие!
	Дризт се усмихна. Едва преди няколко дни думите на Ентрери сигурно щяха да го жегнат болезнено, ала сега, след онова, което бе научил от Кати-Бри, те му се сториха кухи и смешни.
	— Онова, с което се гордееш, убиецо, е безполезна лъжа. Ти не си нищо повече от един зареден арбалет, безчувствено оръжие, което никога няма да разбере какво значи да живееш истински.
	И той закрачи към убиеца, убеден в правотата на онова, което се канеше да направи.
	Изпълнен със същата самоувереност, Ентрери тръгна към него.
	— Удари последният ти час, елфе! — изплю се той.

	* * *

	Уолфгар бързо отскочи назад. Щитозъб политаше ту наляво, ту надясно в отчаян опит да отбива неспирните атаки на чудовището. Младежът знаеше, че няма да успее да държи неуморимия звяр настрани още дълго. Трябваше да измисли начин не само да се защитава, но и сам да напада.
	Ала с всички тези седем глави, които се преплитаха в хипнотичен танц и ту се нахвърляха върху него поотделно, ту се спускаха отгоре му като една гигантска, зейнала паст, Уолфгар нямаше време да съставя каквито и да било планове.
	Със своя лък Кати-Бри, която се намираше извън смъртоносния обсег на чудовището, имаше по-голям успех. Очите й бяха плувнали в сълзи от страх за живота на Уолфгар, ала тя стисна зъби и ги преглътна, твърдо решена да не се предава на отчаянието. Още една стрела изсвистя във въздуха и между очите на главата, обърната към момичето, зейна огромна дупка. Главата потръпна конвулсивно, рязко отскочи назад и тупна на пода с глух тътен.
	Неочакваното нападение и най-вече жестоката болка накараха хидрата да замръзне на мястото си. Макар и съвсем кратко, това забавяне даде на Уолфгар времето, от което имаше нужда, и той не пропусна да се възползва от неочаквания си късмет. Без да се поколебае и за миг, той се нахвърли върху чудовището и с всички сили стовари Щитозъб върху една от другите глави. Чу се шумно изпукване и тя също се търкулна на земята.
	— Задръж я пред вратата! — провикна се Бруенор. — И недей да заставаш пред нея, без да предупредиш, че момичето ще вземе да те уцели по погрешка!
	Хидрата може и да не бе особено умна, ала все пак знаеше как се води битка. Тя обърна тялото си на една страна така, че Уолфгар да не може да я заобиколи. Две от главите й вече се търкаляха мъртви на земята, а сребърните стрели продължаваха да свистят във въздуха. Първо една, после още една магическа стрела се заби в тялото й. Уолфгар се биеше ожесточено, ала умората от свирепата му битка с плъхочовеците започваше да си казва думата.
	Една от гнусните глави на чудовището се спусна към него, той не успя да се дръпне достатъчно бързо и мощните челюсти се сключиха около ръката му. Малко под рамото му зейна грозна дупка.
	Хидрата разтърси глава, в опит да откъсне ръката на жертвата си, ала този път обичайната й тактика не подейства — никога досега чудовището не бе срещало подобен страховит противник. Изкривил лице в болезнена гримаса, младежът притисна ръка до тялото си и принуди хидрата да застане неподвижно. После вдигна Щитозъб със свободната си ръка и заби елмазената дръжка право в окото на чудовището. Зашеметено от мощния удар, то отслаби хватката си и Уолфгар успя да се освободи и да отскочи назад, само миг преди останалите пет глави на звяра да щракнат със зъби на сантиметри от лицето му.
	Все още можеше да се бие, но новата рана неминуемо щеше да го забави.
	— Уолфгар! — изпищя Кати-Бри, когато чу болезнения му стон.
	— Изчезвай от там, момче! — изкрещя Бруенор.
	Нямаше нужда някой да казва на Уолфгар, че бягството е единственият му шанс да се спаси. Той се хвърли към стената и се претърколи покрай хидрата. Две от главите й проследиха движението му и се спуснаха към него с намерението да го разкъсат на парчета.
	С мълниеносна бързина Уолфгар се изправи на крака и без да спира дори за миг, разтроши челюстта на една от главите с добре премерен удар на магическия си чук. Кати-Бри, която с тревога следеше отчаяното бягство на Уолфгар, простреля окото на другата глава.
	Хидрата нададе яростен рев и рязко се обърна. На пода вече се търкаляха четири безжизнени глави.
	Отстъпвайки назад, Уолфгар успя да види какво има зад паравана.
	— Още една врата! — извика той на своите приятели.
	Хидрата се опита да настигне изплъзващата се жертва, ала Кати-Бри светкавично изпрати още една стрела в тялото й. Иззад паравана се разнесе трясък от строшено дърво, после метален звън. Зад Уолфгар се бе спуснала нова решетка, отдалечавайки го още повече от двамата му приятели.

	* * *

	Ентрери замахна със сабята си в опасна близост до врата на Дризт, като в същото време се опита да му нанесе нисък удар с изумрудената кама. Това бе дързък ход и ако убиецът не владееше оръжията си до съвършенство, Дризт със сигурност щеше да намери пролука в защитата му и да го прониже в сърцето. Ала сега елфът трябваше да вложи всичките си умения, за да успее да отбие сабята на палача и да пресрещне удара на изумрудената кама.
	Ентрери опита същата тактика още няколко пъти, но Дризт всеки път отклоняваше оръжията му. Когато убиецът най-накрая бе принуден да отстъпи назад, Дризт все още бе невредим, с изключение на една съвсем дребна драскотина на рамото.
	— Аз пролях първата кръв! — злорадо рече Ентрери и прокара пръст по острието на сабята си, за да покаже на Дризт ръждивочервеното петно.
	— По-важно е кой ще пролее последната — спокойно отвърна елфът и се нахвърли върху него.
	Ятаганите връхлитаха палача от най-невероятни ъгли. Единият одраска рамото му, другият се опита да го прониже между ребрата.
	Ентрери, също както Дризт, отбиваше ударите на противника си със съвършена точност.

	* * *

	— Добре ли си, момче? — извика Бруенор.
	В този миг до ушите му достигна звън на оръжие и той с облекчение разбра, че Дризт все още е жив.
	— Нищо ми няма — отвърна Уолфгар, докато оглеждаше стаята, в която се бе озовал.
	За разлика от предишните две, тук имаше маса и няколко стола, където някой (явно съвсем наскоро) бе играл комар. Уолфгар вече бе напълно сигурен, че е попаднал под някаква сграда, най-вероятно под къщата на Пук и неговите крадци.
	— Пътят ми назад е отрязан — провикна се той към приятелите си. — Открийте Дризт и се върнете на улицата. Все ще измисля начин да ви намеря!
	— Няма да те изоставя! — отсече Кати-Бри.
	— Но аз ще го направя! — твърдо рече младежът.
	В очите на Кати-Бри лумна гневен пламък.
	— Помогни му! — примоли се тя на Бруенор, ала погледът в неговите очи бе не по-малко суров.
	— Нищо няма да постигнете, ако останете тук — обясни Уолфгар. — Не мога да се върна, дори и ако по някакво чудо успея да вдигна тази решетка и да надвия хидрата. Върви, обич моя, и вярвай, че много скоро ще се срещнем отново!
	— Послушай го — обади се и Бруенор. — Сърцето ти нашепва да останеш, ала така няма да му помогнеш. Имай вяра в него.
	Кати-Бри се облегна на решетката и мазнината, с която бяха покрити пречките, се смеси с кръвта от косата й. Далеч пред нея се разнесе пукот на строшено дърво — Уолфгар бе разбил още една врата, ала в ушите на младата жена звукът отекна като тътен на чук, забиващ кол в собственото й сърце. Бруенор нежно я хвана за раменете.
	— Да вървим — прошепна той. — Елфът е жив и сигурно има нужда от помощ. Имай вяра в Уолфгар.
	Кати-Бри с мъка се откъсна от решетката и заедно с Бруенор се върна в тунела, по който бяха дошли.

	* * *

	Дризт продължи да напада, като нито за миг не отделяше очи от лицето на убиеца. Благодарение на онова, което Кати-Бри му бе казала и на мисълта за Риджис, който бе единствената причина да се впуснат в това приключение, той успя да надвие силната си омраза към Ентрери. Сега палачът не бе нищо повече от поредната пречка по пътя им към Риджис. Дризт се биеше напълно хладнокръвно, сякаш не се бе вкопчил в битка на живот и смърт в клоаките на далечен южен град, а се упражняваше с някой от учителите си в Мензоберанзан.
	Лицето на Ентрери (човекът, който твърдеше, че го превъзхожда като боец, именно защото не изпитваше никакви чувства) бе разкривено от гняв, често пъти граничещ със сляпа ярост. Ентрери мразеше Дризт. Въпреки всичката топлота и обич, които елфът бе срещнал през живота си, той си оставаше истински боец, войн, владеещ до съвършенство изкуството на битката. Всеки път, когато Дризт успееше да отблъсне оръжието на Ентрери и да му отвърне със също толкова изкусен удар на ятаганите си, той разголваше кухия, лишен от смисъл живот на палача.
	Дризт не пропусна да забележи изпепеляващия гняв, който бушуваше в гърдите на Ентрери, и се възползва от него. Отново нанесе поредица от заблуждаващи удари и за пореден път Ентрери с лекота ги парира.
	Внезапно магическите ятагани се стрелнаха напред, плътно долепени един до друг.
	Ентрери ги отби с рязко движение на сабята си и на лицето му се изписа подигравателна усмивка — Дризт най-сетне бе допуснал грешка. С победоносно възклицание, Ентрери замахна към незащитеното сърце на елфа.
	Ала Дризт вече беше готов. Нещо повече, той нарочно бе подвел убиеца. Още докато сабята на Ентрери се опитваше да отклони магическия ятаган, който внезапно бе сменил посоката си, Дризт го приплъзна върху острието на палача и замахна за изненадващ удар. Ентрери не можа да спре ръката, с която държеше изумрудената кама и преди да успее да прониже сърцето на елфа, ятаганът на Дризт се вряза в лакътя му.
	Камата тупна в калта. Ентрери стисна раната със здравата си ръка и светкавично отскочи назад. Очите му се присвиха и в погледа, който отправи на Дризт, заблестяха гняв и объркване.
	— Жаждата за кръв те заслепява — спокойно рече елфът и направи крачка напред. — Тази нощ и двамата надникнахме в едно огледало, убиецо, ала онова, което ти видя в него, май не ти се понрави особено.
	Ентрери кипеше от едва сдържана ярост, ала нямаше какво да каже.
	— Все още не си победил — дръзко се изплю той, макар да знаеше, че елфът току-що бе спечелил огромно преимущество.
	— Може и да не съм — сви рамене Дризт. — Ала ти изгуби преди много, много години.
	По устните на Ентрери плъзна зла усмивка, той се наведе ниско и побягна.
	Дризт незабавно го последва, ала когато стигна черния магически облак, рязко спря. От другата му страна се чуваше шум от стъпки и Дризт се приготви да се защитава. Непознатият бе твърде шумен за изкусния убиец и Дризт предположи, че някой плъхочовек трябва да се бе завърнал.
	В този миг долетя познат глас:
	— Там ли си, елфе?
	Дризт се втурна през облака мрак и заобиколи двамата си приятели, без да спре нито за миг.
	— Ентрери? — попита той, надявайки се, че убиецът не се е измъкнал незабелязано.
	Бруенор и Кати-Бри безпомощно свиха рамене и го последваха.

	20
	Черно и бяло

	Омаломощен от умора и от болката в ръката, Уолфгар тежко се облегна на гладката стена на един полегат тунел, който плавно се изкачваше нагоре. Здраво стисна ранената си ръка, надявайки се да спре кръвта, която шуртеше от жестоката рана.
	Колко самотен се чувстваше!
	Знаеше, че бе постъпил правилно, като каза на Бруенор и Кати-Бри да си вървят. Колкото и да искаха, те не можеха да му помогнат, а да стоят в главния коридор, точно пред мястото, което самият Ентрери бе избрал, за да заложи своя капан, бе твърде опасно. Сега Уолфгар трябваше да продължи сам, дори и ако това означаваше да стигне до сърцето на това гнусно място.
	Той предпазливо пусна рамото си и погледна раната. Хидрата го бе ухапала доста дълбоко, но ръката му не беше обездвижена. Много внимателно той вдигна Щитозъб и замахна няколко пъти. После отново се облегна на стената и се зае да измисли план за действие в една ситуация, която изглеждаше напълно безнадеждна.

	* * *

	Дризт се прокрадваше през лабиринта от тунели, като от време на време забавяше крачка и се ослушваше за нещо, което да го насочи по следите на убиеца. В действителност не очакваше да чуе нищо — Ентрери се движеше със същата безшумна крачка, с която и той самият, и също като него нямаше нужда нито от факла, нито от свещ, за да намери пътя в мрака.
	Въпреки това Дризт бе напълно сигурен, че се движи в правилната посока, сякаш една и съща мисъл ръководеше постъпките и на двамата. Усещаше присъствието на убиеца, познаваше го по-добре, отколкото му се искаше да си признае. Ентрери не можеше да му се изплъзне, така, както и той самият не можеше да избяга от Ентрери. Битката им беше започнала преди няколко месеца в Митрал Хол… или пък това бе само още едно разиграване на отколешния двубой, започнал още в зората на съзиданието? Ала за Дризт и Ентрери, две пионки в извечната борба на доброто и злото, тя не можеше да свърши, докато един от тях не рухне победен.
	Недалеч пред себе си, елфът забеляза светлинка — не трепкащото, жълтеникаво пламъче на някоя факла, а ярка сребриста светлина. Приближи се предпазливо и видя отворена решетка, през която нахлуваха лунните лъчи и осветяваха металните стъпала на някаква стълба, закована за стената. Дризт бързо — прекалено бързо — се огледа наоколо и се втурна към стълбата.
	Вляво от него сенките се раздвижиха и той зърна издайническото проблясване на голо острие точно навреме, за да успее да се извие настрани и да избегне смъртоносния удар в гърба. Залитна напред и усети пареща болка в рамото. По гърба му плъзна струйка гореща кръв.
	Знаейки, че и най-малкото забавяне ще му струва живота, Дризт пренебрегна острата болка и рязко се обърна. Долепил гръб в стената, той вдигна двата магически ятагана и ги остави да заиграят своя смъртоносен танц.
	Този път Ентрери не каза нищо. Време за саркастични забележки нямаше — трябваше да довърши елфа преди да загуби преимуществото, което засадата му бе дала. Изкусният майстор на меча бе отстъпил мястото си на разярения главорез, заслепен от омраза.
	Той скочи върху Дризт, притисна десницата му с ранената си ръка и се опита да забие сабята си в гърлото му, влагайки цялата сила, на която беше способен.
	Дризт успя да се съвземе достатъчно бързо, за да устои на първоначалното нападение на Ентрери. Без да се опита да разхлаби сключените върху ръката му пръсти на убиеца, той вдигна другата си ръка, за да отбие удара на Ентрери. Двете оръжия отново се кръстосаха и застинаха неподвижно между двамата противници.
	Само на сантиметри един от друг, те се гледаха с изпепеляваща ненавист.
	— Колко са мерзките престъпления, за които трябва да те накажа сега, убиецо? — изръмжа Дризт.
	Думите сякаш вляха нови сили във вените му, и той успя да оттласне сабята на Ентрери. Ятаганът му заплашително се доближи до лицето на палача.
	Ентрери не отвърна нищо, по лицето му не се изписа и капчица притеснение от надмощието, което елфът постепенно взимаше над него. Очите му заблестяха злорадо, тънките му устни се разкривиха в зла усмивка.
	Убиецът още не бе изиграл последната си карта.
	Преди Дризт да разбере какво точно е намислил противникът му, Ентрери изплю голяма глътка мръсна, отходна вода в лавандуловите му очи.

	* * *

	Водени от шума на битката, Бруенор и Кати-Бри тичаха напред. Достигнаха вкопчените в смъртоносна схватка бойци, точно в мига, когато Ентрери изигра подлия си номер.
	— Дризт! — изпищя Кати-Бри — никога нямаше да успее да стигне навреме, за да попречи на Ентрери, дори и Таулмарил беше безсилен.
	Бруенор изрева и се хвърли напред с една-единствена мисъл в главата си — ако Ентрери убие Дризт, митралната му брадва ще насече мръсното псе на хиляди парчета.

	* * *

	Парещата болка в очите забави реакциите му само за миг, ала когато ставаше дума за Артемис Ентрери и един миг невнимание бе прекалено много. Дризт отчаяно отметна глава назад.
	Сабята на Ентрери изсвистя във въздуха и остави кървава диря върху челото на елфа. Притиснат между дръжките на двете оръжия, палецът на Дризт изпука болезнено.
	— Свършено е с теб! — ликуващо извика Ентрери без да може да повярва на внезапния обрат в битката.
	В този ужасен миг Дризт нямаше как да не се съгласи с убиеца, ала боецът у него не мислеше така. Воден не от разума, а от войнския си инстинкт, с пъргавина, която изненада и него самия, той постави глезен зад единия крак на Ентрери, а с тялото си притисна другия към стената. После натисна с всички сили и се завъртя. Убиецът залитна, не успя да се задържи върху хлъзгавия под и падна в мътната вода, повличайки Дризт със себе си.
	Дръжката на магическия ятаган се заби в окото на убиеца. Дризт се съвзе от изненадата по-бързо и не пропусна да се възползва от неочакваното си преимущество. Успя да освободи ятагана си от сабята на Ентрери и замахна надолу към ребрата на противника си. Усети как го изпълва мрачно задоволство, когато острието на магическото оръжие започна да потъва в плътта на убиеца.
	Сега бе ред на Ентрери да действа отчаяно. Сабята му бе в твърде неудобно положение, за да може да я използва по друг начин, затова убиецът направи единственото възможно в този момент — стовари дръжката на оръжието си в лицето на Дризт. Носът на елфа хлътна, пред очите му изригна взрив от болезнено ярки цветове и той политна на една страна, преди ятаганът му да успее да довърши работата си.
	Ентрери изпълзя настрани и се измъкна от мръсната вода. Дризт също се претърколи встрани от убиеца и се опита да се изправи на крака, макар да му се струваше, че светът се върти около него и таванът на клоаката всеки миг може да рухне отгоре му. Когато най-сетне си възвърна равновесието, видя пред себе си Ентрери, ранен по-тежко и от него самия.
	Палачът хвърли поглед през рамо към тунела и джуджето, което тичаше с всички сили към него, вдигнало високо митралната си брадва. Там беше и момичето, стиснало в ръце страховития си лък. Без да губи и миг, Ентрери отскочи встрани, вкопчи се в металната стълба, закована за стената, и с трескава бързина се закатери нагоре.
	Кати-Бри следеше всяко негово движение с магическия си лък. Артемис Ентрери беше мъртъв. Веднъж попаднал в обсега на Таулмарил, никой не можеше да избяга, та бил той и страховитият господар на калимпортските улици.
	— Не го оставяй да избяга, момиче! — изкрещя Бруенор.
	Напълно погълнат от битката със смъртния си враг, Дризт дори не бе усетил приближаването на своите приятели. Сега, при звука на бруеноровия глас, той рязко се обърна и видя джуджето да връхлита с високо вдигната брадва. Спряла, за да се прицели по-добре, Кати-Бри се канеше да стреля.
	— Спри! — извика Дризт с толкова страшен глас, че Бруенор замръзна на мястото си, а Кати-Бри усети как по гърба й полазват ледени тръпки.
	Двамата впериха изумени погледи в приятеля си.
	— Той е мой! — отсече елфът.
	Ентрери нямаше време да се чуди на неочаквания си късмет. Веднъж само да се добере до улиците, своите улици — там лесно щеше да намери къде да се скрие.
	Прекалено слисани, за да кажат каквото и да било, Кати-Бри и Бруенор безмълвно видяха как Дризт надяна магическата маска и се втурна след убиеца.

	* * *

	Мисълта, че колкото повече се бави, толкова повече излага на опасност приятелите си, които в момента се опитваха да се доберат до него, накара Уолфгар да действа. С огромно усилие на волята, той принуди тялото си да му се подчинява и като стисна Щитозъб в ранената си ръка, тръгна напред.
	Внезапно в съзнанието му изникна образът на Дризт, неговия приятел и учител, който дори и в най-безнадеждната ситуация съумяваше да се отърси от страха и да го замени със съзидателна ярост.
	Пламъкът, който младежът толкова често бе виждал да гори в лавандуловите очи на елфа, сега лумна в собствените му сини очи. Стъпил здраво на земята, той си пое дълбоко дъх, призовавайки на помощ цялата си исполинска сила.
	Къщата на Пук, най-яката постройка в цял Калимпорт.
	Върху лицето на варварина се разля широка усмивка. Болката вече я нямаше, изчезнала бе и умората. С гръмък смях на уста, той се втурна напред.
	Настанало бе време за битка.
	Коридорът, по който тичаше, плавно се издигаше нагоре и Уолфгар се досети, че следващата врата, която се изпречеше на пътя му, щеше да бъде на нивото на улицата. Много скоро се натъкна не на една, а на цели три врати — една в края на коридора, и по една от двете му страни. Без да забавя крачка (в крайна сметка посоката, в която бе поел, с нищо не бе по-лоша от която и да е друга), Уолфгар изкърти вратата срещу себе си и влетя в осмоъгълна караулна стая, за огромна изненада на четиримата стражи, които се бяха разположили там.
	— Хей! — бе единственото, което мъжът в средата на стаята успя да каже, преди огромният юмрук на исполина да се стовари върху лицето му и да го запрати на пода.
	На отсрещната стена, точно срещу онази, която току-що бе изкъртил, Уолфгар видя друга врата и се втурна към нея, с надеждата да успее да излезе, без да му се налага да губи време в ненужни битки.
	Един от пазачите обаче, хилав, мургав мъж, го изпревари. Бърз като светкавица, той изтича до вратата, заключи я, после се обърна към Уолфгар, размахал ключа пред лицето си. Злорадата усмивка, която разкриви лицето му, разкри цял ред изпочупени зъби.
	— Ключ! — изсмя се той и го подхвърли на един от другарите си.
	Уолфгар протегна ръка и го сграбчи за ризата, отскубвайки цял кичур косми от гърдите му. Дребният крадец безпомощно размаха крака на около метър от пода.
	Все така само с една ръка, Уолфгар го запрати към вратата.
	— Ключ — спокойно отбеляза той и прекрачи купчината трески — и безчувственото човешко тяло.
	Ала опасностите не свършваха дотук. Следващата стая се оказа голямо преддверие с десетки врати. Тревожни викове огласиха коридорите й задействаха добре отработен план за защита. Хората, истинските членове на гилдията, светкавично се изпокриха в стаите си — имаше вече цяла година, откак задачата да се разправят с натрапници, бе паднала от плещите им. Всъщност, откакто Раситър и събратята му се бяха присъединили към тях.
	С един-единствен скок Уолфгар прескочи няколкото стъпала, изпречили се на пътя му, и разби вратата на края им. Пред него се откри същински лабиринт от коридори и отворени стаи, истинска съкровищница от безценни произведения на изкуството — статуи, картини и гоблени — по-богати и прекрасни от всичко, което бе виждал някога. Само че сега нямаше никакво време да се любува на картините. От всички страни към него заприиждаха нови и нови преследвачи. Те наизскачаха от страничните коридори, отрязаха пътя, по който беше дошъл, изпълзяха и от вратите пред него. Много скоро цялото преддверие щеше да бъде пълно с тях, а Уолфгар — притиснат в някой ъгъл от скверните им редици. Макар все още да бяха далече, варваринът знаеше кои са те. Та нали току-що бе избягал от гнусните им клоаки.
	Уолфгар не можеше да сбърка миризмата на плъхочовеци.

	* * *

	Здраво стъпил на земята, Ентрери очакваше Дризт да се покаже през отворената шахта. Когато елфът се подаде от дупката, палачът нанесе страховит удар със сабята си.
	Ала Дризт, очаквайки нещо подобно, се изкачваше с помощта само на краката си, докато двете му ръце здраво стискаха магическите ятагани, образувайки своеобразен щит над главата му. Сабята на Ентрери се удари в ръба на един от ятаганите и Дризт с лекота я отби.
	В следващия миг двамата вече стояха един срещу друг на улицата.
	Небето на изток започваше да просветлява, мразовитите утринни часове отминаваха, а градът около тях постепенно се събуждаше за живот.
	Ентрери замахна яростно, ала Дризт спокойно отби удара му, влагайки както умение, така и чиста физическа сила. Погледът на елфа не трепваше, на лицето му бе изписана непоколебима решителност. С хладнокръвни, добре отмерени движения на оръжията си, той неотклонно се приближаваше към Ентрери.
	Лявата му ръка бе напълно безполезна, едното му око не виждаше нищо, освен неясни очертания — палачът знаеше, че е обречен. Дризт също разбираше безпомощното състояние на противника си. Сега вече единствено той налагаше темпото. Ятаганите му неспирно търсеха пролука в отслабващата защита на убиеца. Много скоро тя щеше да рухне съвсем, а когато това станеше…
	И тогава, точно както бе станало преди време на борда на пиратския кораб, магическата маска се разхлаби и се смъкна от лицето на увлечения в битката елф.
	Устните на Ентрери се изкривиха в зла усмивка — за втори път тази нощ бе избегнал сигурна смърт.
	За втори път бе получил още една възможност.
	— Е, кой живее в лъжа? — злобно прошепна той.
	Дори и тези няколко думи бяха достатъчни на Дризт, за да разбере какво става.
	— Елф на мрака! — провикна се Ентрери към множеството, което бе сигурен, че наблюдава двубоя им от прикритието на близките сенки. — От Мирски лес! Този е само съгледвач, ала след него ще дойде цяла армия! Елф на мрака!
	Тласкани от неудържимо любопитство, скритите до този момент зяпачи започнаха да се показват. Двубоят и преди беше интересен, ала сега всички искаха да се приближат и сами да се уверят в думите на Ентрери. Постепенно около двамата противници се образува кръг, разнесе се звън на изтеглени мечове.
	— Сбогом, Дризт До’Урден — долетя до ушите на елфа злият шепот на Ентрери.
	Суматохата наоколо нарастваше, отвсякъде се носеха викове „Елф на мрака!“ — подлият план на убиеца бе проработил точно както той очакваше. Дризт неспокойно се огледа наоколо, очаквайки всеки момент някой да го нападне в гръб.
	Макар и само за миг, това бе повече от достатъчно за Ентрери. Докато Дризт гледаше на другата страна, палачът потъна в тълпата, викайки „Убийте Елфа на мрака! Смърт за Мрачния!“
	Множеството предпазливо започна да стеснява обръча около Дризт и той, здраво стиснал магическите си ятагани, се приготви да се защитава. В този момент Кати-Бри и Бруенор излязоха на улицата и веднага разбраха какво става. Бруенор се втурна към Дризт и застана до него, вдигнал високо митралната си брадва. Една от сребърните стрели на Кати-Бри полетя към тълпата.
	— Махайте се! — изръмжа джуджето. — Никакво зло няма тука, освен онуй, дет’ вий, глупци такива, току-що пуснахте да си ходи!
	Един мъж безстрашно пристъпи напред и заплашително размаха дълго копие.
	Преди да успее да каже каквото и да било, в ръцете му избухна взрив от сребриста светлина и откъсна върха на копието. Обзет от ужас, човекът захвърли счупеното оръжие и погледна настрани, където Кати-Бри вече слагаше нова стрела в тетивата на Таулмарил.
	— Махай се! — извика тя. — Остави елфа на мира, ако не искаш следващата ми стрела да прониже теб, а не оръжието ти!
	Мъжът веднага отстъпи назад. Насъбралите се хора бързо започнаха да губят желанието си за битка — така бързо, както преди малко му се бяха поддали. И без това никак не им се щеше да си имат вземане-даване с един Елф на мрака, та сега с готовност повярваха в твърдението на джуджето, че точно този елф не беше зъл.
	В този миг откъм другия край на улицата се разнесе страшен шум и всички глави се обърнаха натам. Двама от мнимите скитници пред къщата на Пук отвориха вратата (при което шумът от водещата се битка стана още по-силен) и се втурнаха вътре, захлопвайки тежките двери след себе си.
	— Уолфгар! — изкрещя Бруенор и се хвърли към невзрачната постройка.
	Кати-Бри се накани да го последва, но после спря и се обърна към Дризт.
	Елфът още стоеше на мястото си и изглеждаше раздвоен — погледът му неспокойно се местеше от къщата на Пук към улицата, по която бе избягал Ентрери. Беше го победил и сега палачът не бе в състояние да му се противопостави.
	Нима можеше да го остави да избяга точно в такъв момент?
	— Приятелите ти имат нужда от теб! — напомни му Кати-Бри. — Ако не заради Риджис, то поне заради Уолфгар!
	Дризт засрамено поклати глава. Как изобщо бе могъл да си помисли да изостави другарите си сега, когато те имаха най-голяма нужда от него! Той се втурна покрай Кати-Бри и се затича след Бруенор.

	* * *

	Първите утринни лъчи вече се гонеха по стените на пищно обзаведения последен етаж на къщата. Ла Вал пристъпи към завесата в единия край на стаята си и я дръпна настрани. Дори и той, опитният магьосник, не смееше да се доближи до това творение на най-черно зло преди изгрев-слънце. Това бе Тароският пръстен, най-мощното му — и най-страховито — притежание.
	Магьосникът хвана металната рамка и го издърпа от малката ниша. Изправен върху поставката си, магическият предмет се извисяваше над него, а самият пръстен — достатъчно голям, за да може през него да мине човек — се намираше на почти половин метър от земята. Веднъж Пук го бе оприличил на обръча, който използваше дресьорът на хищните му питомци.
	Ала надали имаше лъв, който да се приземи здрав и читав от другата страна на Тароския пръстен, след като беше скочил през него.
	Ла Вал лекичко завъртя магическия предмет, изправи се пред него и се вгледа в съвършената паяжина, която изпълваше сърцевината му Колко крехка изглеждаше тя, за кой ли път си помисли магьосникът, а колко яка бе всяка нейна нишка, надарена със сила, която бе в състояние да проникне и до най-отдалеченото кътче на Равнините на съществуванието.
	Най-сетне Ла Вал откъсна поглед от Пръстена, втъкна в пояса си предмета, с който отключваше силата на магическия предмет (тънък скиптър, на върха на който бе инкрустирана огромна черна перла) и го издърпа до средата на централната зала на последния етаж в къщата. Щеше му се да бе имал повече време, за да изпита плана си (последното, което му трябваше сега, бе отново да ядоса пашата), ала слънцето щеше да изгрее всеки момент, а Пук искаше всичко да стане, колкото се може по-скоро.
	Все още облечен в нощната си роба, Пук се появи в централната зала, прозявайки се сънено. При вида на Тароския пръстен пашата веднага се разсъни, а в очите му заблестя нетърпелив пламък. За него Пръстенът бе просто една прекрасна играчка и той дори не подозираше какви опасности крие тя.
	Стиснал скиптъра в едната си ръка и ониксовата фигурка — в другата, Ла Вал застана пред магическия предмет.
	— Вземи това — каза той на Пук и му подаде статуетката. — Котката няма да ни трябва сега, а после винаги можем да я повикаме.
	Пук разсеяно мушна фигурката в джоба си.
	— Претърсих Равнините на съществуванието — обясни магьосникът. — Знам, че котката идва от Звездната равнина, ала не бях сигурен дали полуръстът ще остане там, нито пък дали ще успее да намери изхода. Разбира се, Звездната равнина е невероятно обширна.
	— Достатъчно! — прекъсна го Пук. — Захващай се за работа! Какво си ми приготвил?
	— Това — отвърна Ла Вал и махна със скиптъра.
	Паяжината в сърцевината на Пръстена потръпна и по краищата й затрептяха безброй искрици. Постепенно светлината се усили, запълзя между нишките и обагри всичко в небесносиньо.
	Ла Вал изрече заповедническа дума и наситено синият цвят, който бе обгърнал сърцевината на Пръстена, отстъпи място на светлосив образ, който очевидно идваше от Звездната равнина. Там, удобно облегнат на едно дърво, или по-скоро на изтъканите от звездна светлина очертания на грамаден дъб, седеше Риджис, протегнал крака напред и сключил ръце зад главата си.
	Тази гледка окончателно прогони съня от тялото на Пук.
	— Трябва да го доведем тук! — задъха се от злоба той. — Можеш ли да го пренесеш?
	Преди Ла Вал да успее да каже каквото и да било, вратата се отвори с гръм и трясък и в стаята влетя Раситър.
	— Бой, Пук! — едва успя да изрече той, с мъка поемайки си дъх. — На долните етажи. — Един огромен варварин!
	— Обеща, че ще се погрижиш за това — заплашително изръмжа Пук.
	— Приятелите на убиеца… — започна Раситър, ала пашата нямаше време да слуша обясненията му.
	Не и сега.
	— Затвори вратата! — кратко нареди той.
	Раситър най-сетне успя да се овладее и изпълни заповедта му. Пук и без това щеше да побеснее, щом научеше за провала в клоаката… защо трябваше да бърза и още повече да го ядосва.
	Пашата отново се обърна към Ла Вал, ала този път думите му не бяха въпрос, а недвусмислена, нетърпяща възражение заповед:
	— Доведи го тук!
	Ла Вал тихичко подхвана думите на древно заклинание и отново размаха скиптъра пред обръча на магическия предмет. После се протегна, промуши ръка през огледално гладката завеса, която разделяше Равнините, и сграби сънения Риджис за косата.
	— Гуенивар! — успя да изпищи полуръстът, ала Ла Вал го издърпа през магическия портал и той се строполи на пода в стаята, точно в краката на Пук паша.
	— Ъ-ъ-ъ… здрасти — каза той най-сетне и вдигна извинителен поглед към някогашния си господар. — Нека поговорим за това, какво ще кажеш?
	Пук с всичка сила го изрита в ребрата и го притисна към земята с тъпия връх на бастуна си.
	— Сам ще ме молиш да сложа край на живота ти, когато най-сетне приключа с теб! — обеща му той.
	Риджис нито за миг не се усъмни в думите му.

	21
	Вечна нощ

	Уолфгар се промъкваше между тежките гоблени и многобройните статуи, но дори те не можеха да го скрият от скверните пълчища, които прииждаха от всички страни и отрязваха пътя му за бягство. Плъхочовеците просто бяха твърде много.
	Докато минаваше покрай един коридор, видя трима получовеци да се насочват към него. Преструвайки се на уплашен, той бързо ги подмина, но вместо да продължи напред, се скри зад ъгъла и зачака. Тримата плъхочовеци нахлуха в стаята, където Щитозъб вече ги очакваше.
	Когато преследвачите му рухнаха мъртви, варваринът сви в коридора, по който бяха дошли те, с надеждата да заблуди останалите.
	Озова се в просторна стая с много столове и висок таван — импровизиран театър, в който Пук понякога се забавляваше с представленията на странстващите артисти, които минаваха през южния град от време на време. От тавана висеше масивен свещник, в който трептяха хиляди пламъчета; около стените бяха подредени мраморни блокове, от които изкусните ръце на десетки майстори бяха изваяли образите на прочути герои и страховити чудовища. Уолфгар и този път нямаше време да се възхищава на прекрасната изработка, ала нещо в стаята все пак привлече вниманието му — неголяма стълба, която извеждаше до малък балкон.
	Плъхочовеците започнаха да нахлуват през многобройните врати на помещението. Уолфгар погледна към коридора, по който бе дошъл, но като видя, че и той бе вече пълен със скверните същества, сви рамене и хукна към балкончето — стълбището беше доста тясно, което щеше да му даде възможност да се бие с нападателите си един по един, вместо с всички наведнъж.
	Двама плъхочовека се втурнаха по петите му, ала когато младежът достигна площадката на върха и се обърна, преследвачите му бързо разбраха каква грешка са направили. Исполинът и без това ги превъзхождаше по ръст, но сега, когато бяха застанали три стъпала под него, двамата едва стигаха до коленете му.
	Всъщност това съвсем не бе лоша позиция за нападение, защото им даваше възможност да пронижат незащитените крака на противника си, но когато Щитозъб заплашително започна да се спуска над главите им, нищо не бе в състояние да спре страховития му замах. А тясното стълбище правеше бягството почти невъзможно.
	Магическият чук се стовари върху черепа на единия плъхочовек с такава сила, че глезените му не издържаха страховития натиск и костта поддаде със силен пукот. Мъртвешка бледнина, която се виждаше дори под гъстата кафява козина, покри лицето на другаря му и той панически скочи от стълбата.
	Уолфгар замалко не се изсмя на глас.
	После видя копията.
	Без да губи и секунда, той се втурна към балкона и прикритието на парапета и столовете, с надеждата да открие някакъв изход. Плъхчовеците се втурнаха след него.
	Младежът не откри врата, която да го изведе от балкона — беше хванат в капан, но вместо да изпадне в отчаяние, той само сви рамене и още по-здраво стисна Щитозъб.
	Какво му бе казал Дризт за късмета веднъж? Че истинският войн, колкото и безнадеждно да е положението му, винаги успява да намери изход, дори и ако в очите на случайния наблюдател действията му изглеждат като чист късмет.
	Този път Уолфгар наистина се изсмя на глас. Веднъж бе убил един дракон с помощта на огромна ледена висулка, която бе успял да събори върху гърба на звяра. А какво ли щеше да стане, ако един огромен свещник, с хиляди запалени свещи, паднеше насред стая, пълна с плъхочовеци?
	— Темпос! — изкрещя варваринът; късметът си беше късмет, уменията — умения, но малко помощ отвън също нямаше да му навреди — все пак дори Дризт не знаеше всичко!
	После с всички сили запрати Щитозъб към тавана и хукна да бяга.
	Магическият чук изсвистя във въздуха и — съвършено точен, както винаги досега — се вряза в подпорите на свещника, повличайки след себе си голяма част от тавана. Плъхочовеците панически се изпокриха, когато тежкият кристален предмет, обхванат от високи пламъци, рухна на пода и се строши на хиляди парчета.
	Без да се обръща назад, Уолфгар стъпи върху парапета на балкона и скочи.

	* * *

	Бруенор изръмжа и вдигна брадвата над главата си, с намерението да строши вратата на къщата с един-единствен удар, ала точно в мига, в който се канеше да го стори, над рамото му профуча стрела и проби дупка в ключалката. Вратата зейна широко отворена.
	Бруенор обаче не успя да спре навреме и влетя във вътрешността на постройката, поваляйки двамата изненадани стражи, които се намираха там. Устремът му бе толкова голям, че той се търкулна надолу с главата по стълбището, което започваше зад вратата.
	Макар и доста замаяно, джуджето успя да се изправи на колене и вдигна поглед към стълбите, по които Дризт вече се спускаше с трескава бързина, взимайки по четири-пет стъпала наведнъж. Кати-Бри стоеше на върха и тъкмо се канеше да го последва.
	— Мътните те взели, момиче! — изрева Бруенор. — Нали ти казах да ме предупреждаваш, когат’ се каниш да направиш нещо подобно!
	— Не сега! — прекъсна го Дризт и прескочи последните седем стъпала и коленичилото джудже с едно-единствено изящно движение.
	Без да спира и за миг, той се нахвърли върху двамата плъхочовеци, които се бяха появили и сега се канеха да нападнат джуджето в гръб.
	Бруенор вдигна еднорогия шлем от земята, нахлупи го на главата си и се обърна, готов да се включи във веселбата. Само че двамата плъхочовеци вече бяха мъртви, убити от елфа много преди той да успее да се изправи. Самият Дризт тичаше към вътрешността на постройката, откъдето се носеше шум от битка. Бруенор и Кати-Бри побързаха да го последват.

	* * *

	Уолфгар с лекота прескочи строшения свещник и се вряза в група плъхочовеци, събаряйки голяма част от тях на земята. Макар и леко замаян, той успя да зърне една врата насреща си и връхлетя върху нея. Озова се в поредната просторна зала, отвъд която започваше нов лабиринт от стаи и коридори.

	Книга 3
	Пустинни царства


	Вратата срещу него бе открехната, ала с всичките плъхочовеци, които продължаваха да прииждат и да го обграждат, Уолфгар нямаше никакъв шанс да се добере дотам. Вместо това, той направи няколко крачки във вътрешността на стаята и долепи гръб до стената.
	Плъхочовеците нахлуха след него, надавайки радостни викове задето страховитият им неприятел бе останал невъоръжен. В този миг магическият чук се завърна в десницата на господаря си и повали първите двама нападатели. Уолфгар се огледа наоколо — може би късметът отново щеше да му помогне.
	Не, този път дори и късметът не можеше да го спаси.
	Навсякъде гъмжеше от хора-плъхове, които съскаха насреща му, а острите им, жълти зъби заплашително потракваха. Нямаше нужда Раситър да им казва каква придобивка за гилдията щеше да е този исполин, ако успееха да го превърнат в един от тях.
	Изведнъж Уолфгар се почувства странно беззащитен в тънката си туника без ръкави. Гнусните, жълти зъби все по-често изтракваха заплашително близо до тялото му и той с ужас си припомни страшните легенди, които бе чувал да се носят за тези полузверове. Мисълта за последствията, които щеше да има върху него дори едно-единствено ухапване, го караше да продължава да върти магическия чук, въпреки безнадеждното положение, в което бе изпаднал.
	Ала въпреки адреналина, който пулсираше във вените му и ужаса, който изпитваше от отровното ухапване на плъхочовеците, Уолфгар не можеше напълно да превъзмогне умората от дългата битка в клоаката, нито болката от раните, получени там. Грозната дупка, оставена върху рамото му от зъбите на хидрата, се бе отворила отново след скока от балкона и варваринът усещаше как движенията му постепенно се забавят.
	Всеки друг път Уолфгар би се бил до край с песен на уста. Мъртвите му врагове биха се трупали около него, докато най-накрая не рухнеше самият той — смъртноранен, ала щастлив при мисълта, че загива като истински воин. Ала сега, когато знаеше, че е обречен на нещо, в сравнение с което дори смъртта не изглеждаше страшна, Уолфгар започна да се оглежда наоколо, търсейки сигурен начин да сложи край на живота си.
	Бягството бе невъзможно. Победата също. Единственото, за което Уолфгар отчаяно се молеше, бе да се спаси от позора и мъчението да живее като плъхочовек.
	В този миг в стаята влезе Дризт.
	Той връхлетя върху редиците на хоратаплъхове като внезапен вихър, спуснал се над нищо неподозиращо селце и само за няколко секунди ятаганите му почервеняха от плъша кръв, а из цялата стая се разхвърчаха валма кафява козина. Онези от получовеците, които имаха нещастието да се намират на пътя му, дори не помислиха да се бият със страховития Елф на мрака и панически се разбягаха.
	Един плъхочовек като че ли събра достатъчно смелост и извади меча си, ала преди да успее да направи и едно движение, отсечената му ръка тупна на пода. Миг по-късно, острието на един от магическите ятагани потъна дълбоко в гърдите му. Само няколко секунди след като влезе в стаята, Дризт вече стоеше до приятеля си. Появата му вля нови сили във вените на Уолфгар и той с победоносен вик стовари Щитозъб върху гърдите на един от нападателите си. Мъртвото тяло на получовека проби грамадна дупка в стената и единственото, което остана да се вижда от него, бяха краката му, които се полюшваха гротескно, като ужасяващо предупреждение за другарите му.
	Плъхочовеците се спогледаха уплашено, сякаш искаха да си вдъхнат сили един на друг, после предпазливо се приближиха до двамата страховити воини.
	Ако до този момент все още им бе останала някаква смелост, тя се изпари напълно само миг по-късно, когато в стаята нахлу освирепялото джудже, предшествано от рояк сребърни стрели, които свистяха над главата му и сееха смърт. Струваше им се, че битката, която бяха преживели в клоаката по-рано същата нощ и в която бяха изгубили поне тридесетина свои другари, се повтаря отново. Сега, когато четиримата страховити приятели отново се бяха събрали заедно, плъхочовеците нямаха нито куража, нито желанието да се бият с тях. Онези, които можаха, избягаха от стаята.
	Останалите, които не успяха да се спасят с бягство, бяха изправени пред труден избор — чук, ятагани, брадва или стрела.

	* * *

	Пук се облегна назад, без да откъсва поглед от Тароския пръстен, с чиято помощ можеше да наблюдава битката от безопасно разстояние. Гледката на мъртвите плъхочовеци не го разтревожи особено (на плъховете им трябваха само седмица-две и няколко добре планирани ухапвания из калимпортските улици и гилдията им бързо щеше да се сдобие с необходимите нови членове), ала Пук прекрасно разбираше, че четиримата герои, които сега сееха смърт и разруха в гилдията му, съвсем скоро ще се доберат и до него.
	Риджис висеше на няколко стъпки от пода, здраво стиснат в огромните лапи на един от евнусите-великани, и също не откъсваше поглед от образа, който Тароският пръстен им показваше. При вида на Бруенор, когото полуръстът мислеше за умрял, очите му плувнаха в сълзи, а при мисълта, че скъпите му приятели бяха прекосили половината Царства и сега се биеха по-ожесточено и решително, откогато и да било, за да го спасят, Риджис усети как нещо го стисва за гърлото. И четиримата бяха ранени, Кати-Бри и Дризт като че ли особено тежко, ала никой от тях не обръщаше внимание на болката. Риджис гледаше как под всеки удар на приятелите му рухват нови и нови плъхочовеци и усети как го обзема сгряваща сърцето сигурност, че другарите му ще успеят да се доберат до него.
	В този мит погледът му се спря на Ла Вал, който стоеше до Пръстена, скръстил ръце на гърдите. Опрял скиптъра с перлата на рамото си, магьосникът изглеждаше напълно спокоен.
	— Хората ти като че ли не се справят особено добре, Раситър — отбеляза Пук. — Дори ми се струва, че забелязвам известно — всъщност значително — малодушие сред тях!
	Раситър неспокойно се размърда.
	— Нима това значи, че не си в състояние да изпълниш своята част от уговорката?
	— Тази нощ другарите ми се изправиха срещу могъщ противник — заекна Раситър. — Те просто… не са имали възможност… битката още не е загубена!
	— Навярно ти лично би могъл да се погрижиш нещата да потръгнат по-добре — спокойно рече Пук.
	Раситър не пропусна да схване заповедта и заплахата, скрита в думите на пашата и като се поклони ниско, изскочи от стаята, затръшвайки вратата след себе си.
	Ала дори и такъв строг господар като Пук, не можеше да вини единствено хората на Раситър за поражението, което бяха на път да претърпят.
	— Великолепно! — прошепна той, когато Дризт отби ударите на двама плъхочовеци едновременно, а после прониза сърцата им само с един замах на магическите си ятагани, които отново бяха подели своя неповторим танц — две отделни оръжия и все пак, по някакъв невероятен начин, слети в едно. — Никога не съм виждал някой да върти меча с такова изящество!
	После, сякаш през ума му бе минала нова мисъл, Пук се поправи:
	— Освен може би веднъж!
	Изненадан от собствените си думи, пашата се обърна към Ла Вал, който безмълвно кимна.
	— Ентрери — изрече той на глас онова, за което си мислеха и двамата. — Приликата е несъмнена. Сега вече разбирам защо е положил толкова усилия, за да ги примами на юг.
	— За да се изправи срещу елфа? — довърши мисълта му Пук. — Най-сетне предизвикателство за мъжа, който досега нямаше равен на себе си?
	— Така изглежда.
	— Но къде е той сега? Защо още не се е появил?
	— А може би вече го е направил — мрачно отвърна магьосникът.
	Дълго време Пук не знаеше какво да каже — думите на Ла Вал звучаха прекалено невероятно, за да бъдат верни.
	— Ентрери — победен? — ахна той най-сетне. — Ентрери — мъртъв?
	Думите му прозвучаха като божествена музика в ушите на Риджис, който с ужас бе наблюдавал съперничеството между Дризт и убиеца още от самото му начало. През цялото време полуръстът се досещаше, че един ден двамата ще се вкопчат в смъртоносен двубой, от който щеше да има един-единствен победител. И през цялото време сърцето му се свиваше от страх за живота на приятеля му.
	Мисълта, че Ентрери вече го няма, накара Пук да погледне на битката, която кипеше в долните етажи на къщата му, по съвсем различен начин. Изведнъж отново имаше нужда от Раситър и събратята му; изведнъж клането, което до този миг бе наблюдавал с безразличие, дори леко развеселен, придоби ново, зловещо значение за силата и благополучието на гилдията.
	Пук скочи от трона си и се втурна към магическия предмет, през който досега бе гледал битката.
	— Трябва да сложим край на това! — изръмжа той в лицето на Ла Вал. — Изпрати ги на някое ужасно място!
	По устните на магьосника плъзна зла усмивка и той се протегна, за да вземе една огромна книга, облечена с черна кожа. После я отвори, застана пред Тароския пръстен и в стаята се разнесе напевът на зловещо заклинание.

	* * *

	Бруенор изскочи от стаята, търсейки път, който да го отведе до Риджис… а защо не и до още плъхочовеци, които да посече. Втурна се по един къс коридор и с мощен ритник отвори първата врата, която се изпречи пред очите му. Вътре обаче нямаше плъхочовеци, а двама изплашени до смърт крадци. Макар и закоравяло в многобройните битки, в сърцето на Бруенор все още имаше място и за малко милост (в крайна сметка тук той бе натрапникът, а те бяха у дома си). Вместо да посече двамата мъже на място, той се задоволи само да им нанесе по един добре премерен удар със златния си щит. Крадците полетяха към отсрещната стена, а джуджето се върна обратно в коридора, точно навреме, за да се присъедини към приятелите си.
	— Пази се! — внезапно извика Кати-Бри, забелязала някакво движение зад един гоблен близо до Уолфгар.
	Само с едно дръпване, варваринът смъкна тежкия гоблен от стената и откри някакъв дребен човечец, не много по-висок от полуръст, който тъкмо се готвеше да скочи. Разкрит от страховитите бойци, дребничкият крадец бързо изгуби всякакво желание за съпротива и извинително сви рамене, когато Уолфгар изби жалката кама от ръцете му.
	Варваринът го хвана за врата и го вдигна във въздуха.
	— Плъх ли си или човек? — изръмжа той, долепил лице до лицето на дребния крадец.
	— Не съм плъх! — изпищя ужасеният човечец и се изплю, сякаш за да подсили думите си. — Не съм плъх!
	— Риджис? — продължи да го разпитва Уолфгар. — Знаеш ли нещо за него?
	Крадецът закима усърдно.
	— Къде мога да го открия? — изрева варваринът и кръвта се отдръпна от лицето на ужасения човечец.
	— Горе! — изпищя той. — В покоите на Пук. Право нагоре.
	Тласкан единствено от инстинкта за самосъхранение и отчаяното желание да се измъкне от желязната хватка на огромния варварин, крадецът се опита да извади камата, която бе скрита в колана му.
	Ужасна грешка.
	Ятаганът на Дризт го плесна през ръката, разкривайки движението й на Уолфгар.
	Исполинът използва тялото на дребния човечец, за да разбие следващата врата.
	Гонитбата продължаваше. Из тъмните ъгли на многобройните коридори често се мяркаха плъхочовеци, ала малцина бяха онези, които се осмеляваха да_се изпречат на пътя на четиримата приятели. Тези, които все пак го стореха, обикновено се озоваваха там не по собствено желание, а по погрешка.
	Приятелите разбиваха врата след врата, опразвайки стая след стая. Много скоро достигнаха широко стълбище. С богато украсените си, изящни перила и дебелия килим, в който краката сякаш потъваха, то можеше да извежда само на едно-единствено място.
	Покоите на Пук.
	Бруенор нададе възторжен рев и се хвърли напред, следван от също толкова нетърпеливите Уолфгар и Кати-Бри. Дризт обаче се поколеба и се огледа наоколо, неочаквано обзет от страх.
	Елфите на мрака по природа бяха надарени с големи магически умения и сега Дризт бе напълно сигурен, че странното, заплашително усещане, което бе надвиснало във въздуха, е всъщност началото на заклинание, насочено срещу него и приятелите му. Изведнъж, станали сякаш по-малко осезаеми, стените и подът на стаята се разлюляха.
	В този миг Дризт разбра. На няколко пъти бе пътувал из Равнините на съществуванието заедно с Гуенивар и не можеше да обърка това усещане с нищо друго — някой или нещо се опитваше да ги прокуди от Материалната равнина. Огледа се наоколо и по обърканото изражение върху лицата на приятелите си разбра, че и те усещат магията.
	— Хванете се за ръце! — изкрещя той и се втурна към тях, преди неизвестният заклинател да ги бе прогонил от Материалната равнина, разделяйки ги завинаги.

	* * *

	Изгубил всякаква надежда, Риджис с ужас видя как приятелите му се скупчиха в средата на стаята, плътно притиснати един до друг. Внезапно образът в сърцевината на Тароския пръстен трепна и помръкна. Той вече не показваше долните нива на къщата, а някакво мрачно място, обвито с покров от зловредни изпарения и черни сенки, в които бродеха единствено най-скверни зверове и демони.
	Място, което слънцето никога не огряваше.
	— Не! — изкрещя Риджис, разбрал най-сетне какво се кани да стори магьосникът.
	Ла Вал не му обърна никакво внимание, ала Пук го чу и по лицето му плъзна зла усмивка. Миг по-късно Риджис отново видя своите приятели. Все така скупчени един до друг, те стояха насред изпаренията и сенките на мрачната равнина.
	Пук тежко се облегна на тояжката си и се разсмя на глас.
	— Малко неща ми доставят по-голяма наслада от това да измамя нечии надежди! — обърна се той към магьосника. — Прескъпи ми Ла Вал, за пореден път се убеждавам, че без теб съм загубен!
	Риджис все още не можеше да откъсне поглед от приятелите си, които в отчаян, обречен на неуспех опит да се предпазят от обитателите на скверната равнина, бяха опрели гръб о гръб, докато над главите им кръжаха черни силуети — изчадия, невероятно могъщи и невероятно зли.
	Риджис отвърна очи, неспособен да понесе ужасяващата гледка.
	— Но моля те! — изсмя се Пук. — Недей извръща поглед, малки крадецо! Виж как умират приятелите ти и се възрадвай за тях, защото болките, които те ще изпитат сега, бледнеят пред мъченията, които съм намислил за теб!
	Риджис усети как в гърдите му се надига огромна ненавист и той хвърли изпепеляващ поглед на пашата. Мразеше Пук, ала мразеше и самия себе си, задето бе причинил това на приятелите си. Те бяха дошли, за да го спасят. Бяха прекосили света заради него. Бяха се изправили срещу страховития Артемис Ентрери и цяла орда плъхочовеци, а навярно и срещу още много други врагове. И всичко това само заради него!
	— Проклет да си! — изплю се той, забравил всякакъв страх.
	После, без дори да се замисли, се извъртя на една страна и ухапа крака на евнуха, който го държеше във въздуха. Великанът изкрещя от болка и го изпусна.
	В мига, в който краката му докоснаха пода, Риджис се втурна към Пук и изрита тояжката, на която пашата се подпираше, като в същото време бръкна в джоба му и извади малката статуетка, скрита там. После се обърна към Ла Вал.
	Магьосникът имаше повече време да реагира и когато Риджис се нахвърли върху него, тъкмо бе започнал едно бързо заклинание. Недостатъчно бързо, обаче. Риджис подскочи високо и бръкна дълбоко в очите му. Ла Вал се олюля от болка и прекъсна заклинанието.
	Докато магьосникът се мъчеше да запази равновесие, Риджис грабна скиптъра с черната перла и изтича до Тароския пръстен. Огледа се наоколо за последен път, опитвайки се да открие някой по-лесен начин.
	Единственото, което видя, бе изкривеното от ярост, налято с кръв лице на Пук. Пашата се бе съвзел от неочакваното нападение на полуръста и сега замахваше с тояжката си, с намерението да я използва като оръжие, което (както Риджис знаеше от опит) можеше да бъде смъртоносно.
	— О, моля те, нека да успея! Само този път! — трескаво прошепна Риджис, после стисна зъби, протегна скиптъра пред себе си и скочи с главата напред право в Тароския пръстен.


	22
	Пукнатината

	Миазмите, струящи от черната земя, върху която стояха, лениво се издигаха нагоре и обвиваха краката им. От начина, по който валмата на скверните изпарения пропадаха от двете им страни и само след миг отново се издигаха, приятелите разбраха, че се намират върху тясна тераска, мост, прехвърлен над безкрайната бездна.
	Подобни мостове (никой от които не бе по-широк от един-два метра) имаше навсякъде. Те се пресичаха около тях, надвисваха над главите им, тъмнееха в краката им и май бяха единствените пътища в цялата равнина. Никъде не се виждаше твърда земя, само криволичещи, спираловидни мостове.
	Приятелите се движеха бавно, като насън, с мъка пробивайки си път през въздуха, който тегнеше като олово върху тях. Цялото място — мрачен, потискащ свят, изпълнен със зловоние и измъчени стенания — излъчваше зло. Гнусни, безформени чудовища кръжаха из черното мъртвило над тях, а радостните им крясъци при вида на вкусните натрапници, раздираха тишината. Четиримата приятели, които в собствения си свят не знаеха що е страх, усетиха как смелостта ги напуска.
	— Деветте пъкъла? — прошепна Кати-Бри едва чуто, от страх да не би думите й да подтикнат към действие скверните орляци, които се събираха из гъстите сенки.
	— Хадес — предположи Дризт, който бе по-наясно с различните равнини. — Царство на Хаоса.
	Макар да бе застанал съвсем близо до останалите, думите му сякаш долитаха от много далече.
	Бруенор се накани да изръмжи нещо в отговор, ала гласът му изневери, когато очите му се спряха върху лицата на Кати-Бри и Уолфгар, неговите деца. За такива ги имаше той, а ето че сега не можеше да направи нищо, за да им помогне.
	Уолфгар се обърна към Дризт:
	— Как можем да се махнем оттук? Има ли врата? Прозорец? Каквото и да е, което да отвежда към нашия свят?
	Дризт поклати глава. Искаше му се да им вдъхне надежда, да повдигне духа им, за да се справят с надвисналата опасност. Ала този път Елфът на мрака нямаше какво да отговори на своите приятели. Нямаше изход, нямаше надежда.
	В този миг над тях изплющяха прилепови крила и една фигура с кучешко тяло и човешко, макар разкривено и ужасяващо лице се спусна над Уолфгар, протегнала хищните си нокти към рамото на варварина.
	— Наведи се! — изпищя Кати-Бри, миг преди скверният крак да се вкопчи в тялото на Уолфгар.
	Младежът реагира светкавично и падна по очи върху тесния мост. Чудовището пропусна целта си, ала вместо да се откаже, рязко зави, увисна високо над главите им за миг, после рязко се спусна към моста, гладно за живо месо.
	Този път обаче, Кати-Бри го очакваше. Щом гнусната твар наближи достатъчно, момичето изстреля една от магическите си стрели. Тя бавно полетя към чудовището, оставяйки след себе си сива ивица, вместо обичайната искряща сребърна диря. Силата й обаче си бе останала все така страховита — в кучешките гърди зейна грозна дупка, звярът се олюля, преобърна се във въздуха и полетя надолу. Докато чудовището отчаяно се мъчеше да си възвърне равновесието, Бруенор му нанесе мълниеносен удар с митралната брадва и го запрати в гъстия мрак, който тегнеше под краката им.
	Малката победа не извика дори една усмивка на устните им — навсякъде около тях кръжаха подобни създания, десетки на брой и често пъти много по-големи от онова, което Кати-Бри и Бруенор бяха победили.
	— Не можем да останем тук — изръмжа Бруенор. — Накъде ще тръгнем, елфе?
	Дризт можеше да им каже, че няма никакъв смисъл да отиват където и да било, тъй като това няма да промени нищо, ала знаеше, че приятелите му отчаяно се нуждаят от цел, от усещането, че правят нещо — каквото и да било — за да се измъкнат от тежкото положение, в което бяха изпаднали. Единствено елфът разбираше напълно ужаса, пред който бяха изправени. Единствено той знаеше, че където и да отидеха в тази равнина, подвластна на мрака и разрухата, няма да намерят изход. Спасение просто нямаше.
	Вместо да им обясни всичко това, Дризт се престори, че се колебае и след кратко „обмисляне“, рече:
	— Натам. Усещам, че ако има врата, тя трябва да е някъде там.
	Преди да успее да направи и две крачки, изпаренията пред него помръднаха и се завихриха.
	Миг по-късно, то се изправи пред тях.
	Подобно на човек, високо и слабо, с голяма, жабешка глава и дълги, трипръсти ръце, които завършваха с извити, грабливи нокти. По-високо дори от Уолфгар, то се надвеси над Дризт и изгъргори с неясен, гърлен глас:
	— Хаос, а, елфе? Хадес, казваш?
	Сиянието проблясваше заплашително в ръката на Дризт, а надареният с ледена магия ятаган замалко не скочи сам срещу чудовището.
	— Грешиш, елфе — изграчи то.
	Бруенор се втурна да помогне на приятеля си.
	— Махай се оттук, демоне! — изръмжа той.
	— Не демон — поправи го Дризт, който бе успял да разтълкува думите на чудовището и сега си припомни още от нещата, което бе научил за равнините, докато живееше в подземния град. — Демодан.
	Бруенор го погледна изненадано.
	— И не Хадес — продължи Дризт. — А Тартар.
	— Прекрасно, черен елфе! — рече чудовището с дрезгавия си глас. — Знае твой народ за Долните Равнини.
	— Щом познаваш моя народ, несъмнено си чувал как се отплащаме на онези, които имат глупостта да се бъркат в работите ни!
	Звярът се засмя… или поне приятелите предположиха, че звукът, който се откъсна от гърдите му, е смях, макар да приличаше много повече на предсмъртните хрипове на давещ се човек.
	— Никому не мъстят мъртви елфи на мрака. А ти далеч от дома, черен елфе.
	И чудовището лениво протегна хищническата си ръка към гърлото на Дризт.
	— Морадин! — разнесе се бойният вик на Бруенор и митралната брадва проблесна във въздуха.
	Само че звярът се оказа по-бърз, отколкото джуджето предполагаше. Той с лекота избегна острието на секирата, а ударът на трипръстата му ръка повали Бруенор на земята.
	Скверната твар протегна грабливи пръсти към падналото джудже.
	Сиянието изсвистя мълниеносно и отсече черната длан.
	Чудовището изненадано се обърна към Дризт.
	— Заболя ме, черен елфе — разнесе се грозният му грак, макар в него да не се долавяше болка. — Ала нищо не сторил с този удар.
	И като вдигна отсечената си ръка, то я запрати срещу него. Докато Дризт се навеждаше, за да избегне летящата длан, звярът протегна здравата си ръка към падналото джудже. Върху рамото на Бруенор зейнаха три дълбоки рани.
	— Проклятие! — изрева той и успя да се изправи на колене. — Ти, мръсно, долно…
	Сипейки хули, той отново се нахвърли върху чудовището… и този път без особен успех.
	Зад гърба на Дризт, Кати-Бри се опитваше да се прицели. Уолфгар стоеше до нея, готов да се хвърли в боя, ала мостът бе прекалено тесен, за да успее и той да отиде до елфа.
	Движенията на Дризт бяха бавни и мъчителни, ятаганите му се издигаха и спускаха с необичайна мудност, изящният им танц бе отстъпил място на низ от разпокъсани, немощни удари. Навярно това се дължеше на умората от дългата нощ, изпълнена с опасни битки, или пък на тежкия въздух, който се стелеше около тях и сякаш слагаше окови на ръцете и краката им, ала Кати-Бри разтревожено си помисли, че никога досега не е виждала Дризт да се бие толкова обезверено, почти непохватно.
	Все още на колене, Бруенор размахваше митралната брадва, воден повече от раздразнение, отколкото от обичайната си жажда за битка.
	Тогава Кати-Бри най-сетне разбра. Не умората, нито тежкият въздух на Тартар сковаваха волята на приятелите й. Черна безнадеждност бе пропълзяла в сърцата на безстрашните войни.
	Младата жена се обърна към Уолфгар с намерението да го помоли да им помогне, ала когато видя варварина, усети, че я побиват ледени тръпки. Ранената му ръка висеше безпомощно, магическият чук бе отпуснат безсилно. Колко битки още можеше да издържи? Колцина от тези скверни демодани щеше да погуби, преди сам да рухне мъртъв? А дори и да победяха, мрачно се запита Кати-Бри, какво ли щеше да им донесе това в тази равнина, където властваше смъртта, а битката никога не свършваше?
	Дризт като че ли най-силно усещаше хищните пръсти на отчаянието, вкопчени в сърцето му. Никое от безбройните изпитания, които бе преживял в тежкия си живот, не бе успяло да разклати непоколебимото му упование в абсолютната справедливост. През цялото време бе вярвал (макар да не смееше да го признае дори пред самия себе си), че непоклатимата вяра в правотата на принципите му и неотклонното им следване, рано или късно ще бъдат възнаградени. Ала, ето че сега бе безнадеждно уловен в капана на една битка, която можеше да свърши единствено с неговата гибел, битка, в която всяка победа бе временна и означаваше единствено удължаване на агонията.
	— Проклето да е това място! — провикна се Кати-Бри.
	Не можеше да се прицели добре, но въпреки това вдигна Таулмарил. Стрелата одраска ръката на Дризт и се вряза в демодана. Чудовището се олюля и Бруенор най-сетне успя да се изправи на крака.
	— Какво ви става, да не би да се уплашихте? — скара се Кати-Бри на приятелите си.
	— По-кротко, момиче, по-кротко — вяло отвърна Бруенор, докато замахваше немощно към краката на чудовището.
	Гнусната твар с лекота избягна брадвата и замахна към Дризт, който и този път успя да се отдръпне навреме.
	— Хич не смей да ми говориш така, Бруенор Боен чук — изкрещя Кати-Бри. — И ти имаш дързостта да се наричаш крал! Ха! Гарумн би се обърнал в гроба си, ако можеше да те види как се биеш!
	Бруенор рязко се обърна към Кати-Бри, ала някой сякаш го бе стиснал за гърлото и не успя да каже нищо.
	Дризт разбра какво се опитва да направи младата жена — тази невероятна млада жена! — и по устните му пробяга бледа усмивка. В лавандуловите му очи отново лумна старият пламък.
	— Иди при Уолфгар и си дръжте очите отворени на четири — рече той на Бруенор. — Може да ни нападнат изотзад, а и кой знае още колко чудовища са се притаили в сенките над нас!
	После отново впи поглед в демодана, който вече усещаше неочакваната промяна у него.
	— Ела, фарасту! — разнесе се равният глас на елфа, припомняйки си още една частичка от уроците, получени в Мензоберанзан. — Фарасту, най-жалката и незначителна издънка от сквернил род на демоданите. Ела и нека гнусното ти тяло почувства острието на един Елф на мрака!
	Бруенор отстъпи назад и замалко не се изсмя с глас. Част от него гореше от желание да се провикне: „Какъв е смисълът!“, ала друга част, по-голямата, онази, която Кати-Бри бе пробудила с жлъчните си забележки за славната история на рода му, мислеше другояче.
	— Елате, щом искате да се бием! — изрева той и викът му отекна из сенките на бездънната пропаст. — Никое от вас, изчадия на злото, не може да ни уплаши!
	Дризт се съвзе от апатията само за няколко секунди. Тежкият въздух все още забавяше движенията му, ала обичайното им изящество се бе завърнало. Магическите ятагани проблясваха в злокобния полумрак на Тартар, предугаждаха и отбиваха всеки удар на чудовището и жадно търсеха презряната му плът.
	Уолфгар и Бруенор направиха крачка към приятеля си, за да му помогнат, ала спряха, запленени от гледката пред себе си.
	Кати-Бри не сваляше поглед от небето над моста, а сребърните й стрели не пропускаха нито един от черните силуети, които непрестанно се спускаха към тях. От мрака над главата й полетя някакво тяло и Кати-Бри се прицели.
	Напълно слисана, тя едва успя да отклони Таулмарил в последния момент:
	— Риджис!
	Чу се меко тупване и полуръстът се приземи върху една издатинка само на няколко метра от моста, върху който стояха приятелите му. Той побърза да се изправи, мъчейки се да превъзмогне замайването и объркването, последвали отчаяния му скок през Равнините.
	— Риджис! — отново извика Кати-Бри. — Какво правиш тук?
	— Видях ви в онзи ужасен Пръстен — обясни полуръстът. — Реших, че може би ще имате нужда от помощ.
	— Ха! — обади се Бруенор. — По-скоро са те хвърлили тук, така ли е, Къркорещ корем?
	— И аз се радвам да те видя — не му остана длъжен Риджис. — Ала този път грешиш. Дойдох по собствено желание.
	И като протегна магическия скиптър, добави:
	— За да ви донеса това!
	Всъщност, Бруенор искрено се бе зарадвал, че отново вижда полуръста, още преди той да извади скиптъра, и сега на драго сърце призна грешката си, като се поклони толкова ниско, че рижата му брада изчезна в изпаренията, които се кълбяха около моста.
	В този миг се появи още един демодан, този път обаче, върху издатинката, на която бе застанал Риджис. Полуръстът вдигна скиптъра.
	— За нищо на света не го изпускайте! — примоли се той. — Това е единствената ви възможност да се измъкнете оттук!
	После събра цялата си смелост — той също нямаше да има втори шанс — и с всички сили хвърли скиптъра към своите приятели. Бавно, почти като в някакъв кошмарен сън, магическият предмет полетя към трите чифта ръце, протегнати в отчаян опит да го уловят.
	Тежкият въздух на мрачната равнина го дърпаше назад и малко преди да достигне моста, скиптърът започна да пропада все по-надолу и по-надолу.
	— Не! — изкрещя Бруенор, когато видя как последната им надежда да се измъкнат от Тартар, все повече се отдалечава от тях.
	Кати-Бри стисна зъби и без дори да се замисли, откачи тежкия си колан и го пусна на земята, заедно с Таулмарил.
	После скочи след скиптъра.
	Бруенор се хвърли на моста в отчаян опит да я улови, ала момичето вече бе твърде далеч. Лицето й светна от щастие, когато пръстите й се сключиха върху магическия предмет. Успя да се преобърне и го хвърли към протегнатите ръце на Бруенор, после полетя в бездната с все същото щастливо изражение.

	* * *

	Ла Вал прокара треперещи пръсти по гладката повърхност на огледалото. Образът на четиримата приятели, които бе прокудил в Тартар, изчезна, когато Риджис скочи вътре заедно със скиптъра, ала това бе последното нещо, за което магьосникът се тревожеше сега. Върху огледалната повърхност на Тароския пръстен се бе появила тънка, едва забележима пукнатина и бавно пълзеше към центъра на магическия предмет.
	Ла Вал се хвърли към Пук и изтръгна тояжката от ръцете му. Прекалено изненадан, за да направи каквото и да било, пашата дори не се възпротиви, само отстъпи назад, озадачен от необичайното държание на своя магьосник.
	Без да губи и миг, Ла Вал изтича до Пръстена.
	— Трябва да унищожим магията му! — изкрещя той и стовари тояжката върху огледалната повърхност.
	Дървото изпука и се строши, а Ла Вал полетя към отсрещната стена.
	— Счупи го! Счупи го! — отчаяно замоли той Пук, а гласът му трепереше от ужас.
	— Върни полуръста обратно! — нареди пашата, който все още се тревожеше само за Риджис и статуетката.
	— Не разбираш ли! — изкрещя Ла Вал. — Полуръстът взе скиптъра, а вратата не може да бъде затворена от другата страна!
	Пук най-сетне започна да разбира опасността, която бе надвиснала над тях, и любопитството, изписано до този момент на лицето му, отстъпи място на нарастваща тревога.
	— Скъпи ми Ла Вал — привидно спокойно започна той, — нима искаш да кажеш, че в този момент в покоите ми има отворена врата между Материалната равнина и Тартар?
	Ла Вал кимна немощно.
	— Счупете го! Счупете го! — изпищя Пук, обръщайки се към евнусите, които стояха наблизо. — Направете каквото ви казва магьосникът! Строшете пъкления предмет на парченца!
	Пук вдигна счупената тояжка, на която се подпираше само допреди миг. Сребърната, изкусно изработена тояжка, която бе получил лично от Калимшанския паша.
	Слънцето току-що бе изплувало над хоризонта, ала Пук вече усещаше, че денят, който му предстои, не вещае нищо добро.

	* * *

	Треперещ от гняв й болка, Дризт се нахвърли върху демодана. Опитното чудовище пъргаво избегна свирепите удари на магическите ятагани, ала бързо разбра, че не е в състояние да се противопостави на обезумелия от ярост Елф на мрака. Сиянието се заби дълбоко в ръката на звяра, миг по-късно другият ятаган прониза сърцето му. Когато чудовището най-сетне рухна мъртво, Дризт се обърна към приятелите си.
	— Аз не… — заекна Риджис. — Тя… аз…
	Бруенор и Уолфгар дори не го чуха. Напълно вцепенени от ужас, те отчаяно се взираха в черната бездна под краката си.
	— Бягай! — изкрещя Дризт, когато видя един демодан да се насочва към Риджис. — Ние ще те настигнем!
	Риджис най-сетне откъсна очи от пропастта и се огледа наоколо.
	— Няма нужда! — извика той в отговор, извади ониксовата статуетка и я показа на Дризт. — Гуенивар ще ме измъкне оттук. А може би пантерата ще ви помогне да…
	— Не! — прекъсна го Дризт, досещайки се какво ще му предложи Риджис. — Извикай я и бягай!
	— Ще се видим пак, на друго, по-добро място! — каза полуръстът, с разкъсван от хлипове глас, след това постави малката статуетка пред себе си и тихичко призова Гуенивар.
	Дризт взе скиптъра от Бруенор и топло стисна рамото му. После съсредоточи мисълта си върху магията, която усещаше да пулсира в сърцето на вълшебния предмет.
	Предположението му бе правилно — скиптърът наистина бе ключ към изхода, който водеше обратно към Материалната равнина. Изход, който, сигурен бе Дризт, все още е отворен. Вече знаеше какво трябва да направи и като вдигна колана и лъка на Кати-Бри от земята, той се обърна към приятелите си, които все още се взираха с невиждащи очи в черната бездна.
	— Да вървим! — меко рече той и лекичко ги побутна напред.

	* * *

	Гуенивар усети присъствието на Дризт До’Урден още щом стъпи в Тартар. За миг се поколеба, когато Риджис й каза да го отведе оттам, ала статуетката беше у него, освен това Гуенивар винаги бе възприемала полуръста като приятел. Много скоро Риджис се озова в черния тунел, свързващ Равнините на съществуванието. Някъде много далеч проблясваше светлинка — Звездната равнина, домът на Гуенивар.
	В този миг Риджис разбра каква огромна грешка бе допуснал.
	Ониксовата статуетка, връзката с Гуенивар, все още лежеше насред сенките и зловредните миазми на Тартар.
	Риджис се извъртя, борейки се с мощните течения, които се опитваха да го повлекат със себе си към Звездната равнина. Там, откъдето бе дошъл, имаше само непрогледен мрак и Риджис лесно можеше да се досети колко опасно бе да се опита да се върне. Знаеше също така, че няма друг избор. Не можеше да остави статуетката в Тартар и то не само от страх да не изгуби великолепната пантера. Самата мисъл, че Гуенивар би могла да стане притежание на някое от скверните създания, населяващи долните равнини, го ужасяваше и отвращаваше. Забравяйки всякакъв страх, той храбро протегна обезобразената си, трипръста ръка, миг преди вратата към Тартар да се затвори.
	Всичко в главата му се смеси, връхлетяха го образи и звуци от две различни равнини и той почувства, че му се гади. Риджис стисна зъби и се насили да съсредоточи цялото си същество в протегнатата си ръка.
	Най-сетне пръстите му се сключиха около нещо твърдо. Нещо, което се противеше на допира му, сякаш знаеше, че не би трябвало да минава през портала, свързващ Равнините на съществуванието.
	Тялото на Риджис се обтегна до краен предел. Мощните течения в мрачния тунел все така се мъчеха да го повлекат със себе си, но ръката му здраво стискаше малката статуетка. Твърдо решен да не позволи фигурката да остане в Тартар, Риджис извика на помощ всичките си сили — и дори малко повече — и най-сетне успя да я издърпа през изхода от равнината на демоданите.
	Теченията в тунела подеха Риджис, ала този път пътуването не бе меко и гладко като преди. Неспособен да спре, нито да намали страховитата скорост, с която се носеше напред, полуръстът се премяташе през глава и непрекъснато се удряше в стените, които внезапно се стесниха неимоверно, сякаш искаха да му попречат да мине. Стиснал зъби, за да не закрещи от болка, Риджис мислеше само за едно — за нищо на света не биваше да изпуска статуетката.
	Сигурен бе, че е настъпил последният му час. Тялото му нямаше да понесе жестоката болка и зашеметяващата вихрушка, която го подмяташе като перце и караше вътрешностите му да играят.
	Изведнъж всичко спря, така неочаквано, както бе започнало. Все така стискайки малката фигурка, Риджис се намери опрял гръб в едно дърво. Гуенивар стоеше до него. Полуръстът примигна и се огледа наоколо — още не можеше да повярва, че се е спасил.
	— Не се тревожи. Господарят ти и останалите ще се върнат в своя свят — при тези думи той сведе поглед към ониксовата статуетка, единствената му връзка с Материалната равнина. — Ала как ще се върна аз?
	Докато Риджис се бореше с отчаянието, Гуенивар описа кръг около дървото и нададе мощен рев, който отекна надалеч из звездната шир. Полуръстът с недоумение гледаше странните действия на котката. Най-сетне, с един последен гърлен рев, Гуенивар се втурна напред, оставяйки Риджис съвсем сам с мислите си.
	По-объркан от всякога, той погледна малката статуетка, която още стискаше в ръка. У него затрептя плаха надежда и скоро прогони всяка друга мисъл от главата му.
	Гуенивар бе намислила нещо.

	* * *

	Водени от Дризт, тримата приятели се втурнаха напред, поваляйки всяко живо същество, имало глупостта да се изпречи на пътя им. Бруенор и Уолфгар се биеха ожесточено, убедени, че Дризт ги води към Кати-Бри.
	Мостът криволичеше по пътя си нагоре и скоро Бруенор усети, че се изкачват и започна да се тревожи. Накани се да каже нещо, да напомни на Дризт, че Кати-Бри бе паднала под тях, ала щом се обърна назад, видя, че мястото, от което бяха тръгнали, се намира далеч над главите им. Само че Бруенор бе джудже и като всички от своята раса, бе свикнал да живее в мрачни подземия и да усеща непогрешимо и най-малката промяна в наклона на пътя, по който се движеше.
	Сигурен бе, че се изкачват, ала въпреки това местността, която бяха оставили зад гърба си, продължаваше да се издига все по-високо и по-високо.
	— Какво става, елфе? — извика той недоумяващо. — Вървим все нагоре, ала вместо да се изкачваме, слизаме все по-надолу!
	Дризт се обърна назад и веднага разбра какво има предвид приятелят му. Само че сега нямаше време за философски разсъждения — той просто следваше пътя, който скиптърът му показваше, сигурен, че магическият предмет ще го изведе до изхода от Тартар. Въпреки това, елфът спря за миг, заинтригуван от една възможност, която странната, очевидно кръгла равнина, току-що му бе подсказала.
	Един демодан се изпречи на пътя им, ала Уолфгар го събори от моста, преди чудовището да успее да вдигне ръка, за да се защити. Тласкан от сляпа ярост, варваринът вече не усещаше нито болка, нито умора. Изгарящ от желание да мъсти, той се спираше на всяка крачка, търсейки още някое чудовище, което да погуби, после отново се втурваше напред към Дризт, готов да нанесе първия удар на всяко скверно създание, което би се опитало да ги спре.
	Изведнъж гъстите изпарения, които се кълбяха навсякъде, се разпръснаха и приятелите съзряха образ — неясен и далечен, ала несъмнено идващ от Материалната равнина.
	— Порталът — обясни Дризт. — Скиптърът не му е позволил да се затвори. Бруенор ще тръгне пръв.
	Бруенор впери невярващ поглед в приятеля си.
	— Да тръгна? — рече той изумено. — Как можеш да искаш от мен да си тръгна, елфе? Та мойто момиче е тук!
	— Нея вече я няма, приятелю — меко каза Дризт.
	— Ха! — опита се да изсумти джуджето, но думите му прозвучаха повече като сподавен хлип. — От къде на къде си толкоз сигурен!
	В погледа, който Дризт му отправи, се четеше дълбока жал, ала дори това не можеше да го накара да промени решението си.
	— А дори и да знаех, че е мъртва — заяви Бруенор, — пак бих останал тук, за да открия тялото й и да го измъкна от туй проклето място!
	Дризт сграбчи приятеля си за раменете и се взря в очите му.
	— Върви, Бруенор, върни се в света, на който принадлежим. Не обезсмисляй саможертвата на Кати-Бри! Не позволявай трагичната й гибел да се окаже напразна!
	— Как можеш да искаш от мен да си тръгна? — повтори Бруенор, без дори да се опита да прикрие хлипането си; в сивите му очи блестяха сълзи. — Как можеш…
	— Не мисли за онова, което е минало! — остро го прекъсна Дризт. — От другата страна на тази врата се намира магьосникът, който ни прокуди от нашата равнина. Магьосникът, който изпрати Кати-Бри тук!
	Това бе повече, отколкото джуджето можеше да понесе. Сълзите отстъпиха място на изпепеляващ огън и като нададе свиреп рев, той скочи право в отворения портал, вдигнал високо митралната си брадва.
	— Сега е твой… — започна елфът, но Уолфгар не го остави да довърши.
	— Ти върви, Дризт. Отмъсти за Кати-Бри и Риджис. Довърши онова, което двамата започнахме. За мен вече няма покой. Раната, която получих днес, няма да заздравее никога.
	— Нея вече я няма — повтори Дризт.
	Уолфгар кимна.
	— Значи и с мен е свършено — едва чуто промълви той.
	Дризт се опита да обори думите му, ала и сам виждаше, че скръбта на младежа бе прекалено дълбока, за да може някога да се съвземе от нея.
	Внезапно Уолфгар вдигна очи и на лицето му се изписаха ужас и изумление, примесени с мрачно въодушевление. Дризт проследи погледа му, не така изненадан, но все пак покорен от гледката, която се разкри пред него.
	Безчувственото тяло на Кати-Бри бавно падаше от черното небе над тях.
	Тартар беше кръгъл.
	Двамата приятели се облегнаха един на друг, за да се подкрепят взаимно. Не бяха сигурни дали Кати-Бри е жива или не, макар да виждаха жестоките рани, които бе понесла. В този миг, един крилат демодан се спусна от сенките и протегна грабливите си нокти към крака на падащото момиче.
	Преди Уолфгар да осъзнае какво става, Дризт вече бе свалил Таулмарил от рамото си и се прицелваше. Сребърната стрела проряза тежкия въздух и се заби в главата на чудовището в мига, в който ноктите му се забиха в тялото на младата жена. Това бе краят на още един от скверните обитатели на Тартар.
	— Върви! — изкрещя Уолфгар на Дризт и направи крачка напред. — Вече знам какво трябва да сторя!
	Дризт обаче имаше други планове. Той провря крак между глезените на варварина и с един лек, добре премерен ритник в коленете, го подбутна към отворения портал. Уолфгар бързо разбра какво се опитва да направи елфът и отчаяно се опита да се задържи на крака.
	Само че, Дризт беше по-бърз. Опрял острието на един от ятаганите си в гърлото на младежа, той го принуди да продължи в избраната от него посока. Когато се намираха на по-малко от метър от отворения портал, точно когато елфът бе сигурен, че Уолфгар ще опита нещо отчаяно, тежкият му ботуш се стовари върху гърба на варварина и го изрита с всичка сила.
	Предаден от своя учител и приятел, Уолфгар политна напред и тупна на пода в покоите на Пук. Без да обръща внимание на нищо около себе си, той сграбчи металната рамка на Тароския пръстен и яростно го разтърси.
	— Изменник! — изрева той. — Никога няма да забравя това, трижди проклети елфе!
	— Изпълни дълга си! — долетя отговорът на Дризт. — Само ти имаш силата да опазиш вратата и да я задържиш отворена. Само ти! Пази я, сине на Беорнегар! Ако Дризт До’Урден означава нещо за теб, ако някога си обичал Кати-Бри, не позволявай на никого да затвори портала!
	Дризт можеше само да се надява, че думите му са успели да достигнат до онова малко късче разум, което все още бе останало непомрачено от свирепата, заслепяваща ярост, обзела Уолфгар. Без да губи повече време, той се обърна, закачи скиптъра на колана си и преметна Таулмарил през рамо. Кати-Бри вече се намираше под него и продължаваше да пада, все така бледа и безчувствена.
	Дризт извади двата си ятагана. Колко ли време щеше да му отнеме да пренесе тялото на Кати-Бри до някой мост и да открие пътя до портала? Или той също щеше да я последва в безкрайното й, обречено падане?
	И колко дълго Уолфгар щеше да съумее да задържи прохода отворен?
	Дризт тръсна глава и прогони тези въпроси. Сега не бе време да търси отговорите им.
	Изпепеляващият огън в лавандуловите му очи пламна по-силно от всякога. Сиянието заискри в едната му ръка, другият ятаган с нетърпение очакваше мига, в който щеше да прониже сърцето на някой от гнусните обитатели на Тартар.
	Събрал цялата храброст, белязала безстрашния му живот, и с всичката ярост, която годините, изпълнени с обиди и несправедливост, бяха натрупали в гърдите му, съсредоточена сега върху съдбата на красивата, смазана млада жена, която продължаваше да пада в безкрайната пропаст, Дризт се хвърли в мрака на бездната.

	23
	Ако някога са обичал Кати-Бри

	Бруенор нахлу в покоите на Пук с високо вдигната митрална брадва и проклятия на уста. Преди двамата евнуси — великани да успеят да реагират, той вече се бе втурнал в другия край на стаята. Пук, който се намираше най-близо до освирепялото джудже, го гледаше по-скоро развеселен, отколкото уплашен.
	Бруенор дори не го забеляза. Цялото му внимание бе насочено към една фигура, облечена с магьоснически одежди, която сега уплашено се свиваше до стената. Човекът, който бе изпратил Кати-Бри в Тартар.
	Прочел смъртната си присъда в очите на побеснялото джудже, Ла Вал се измъкна през вратата и панически побягна към собствената си стая. Лудешкото туптене на сърцето му постепенно започна да стихва, когато в стаята се разнесе изщракването на ключалката. Вратата беше магическа, подсигурена с няколко сложни заклинания. Тук най-сетне бе на сигурно място… или поне така си мислеше.
	Не един и двама магьосници, заслепени от прекалената увереност в собственото си могъщество, бяха ставали жертва на друга — може би не толкова сложна, но все така опасна — сила. Ла Вал не знаеше какъв казан от страсти ври сега в гърдите на Бруенор Бойния чук, затова и не можеше да предположи на какво бе способно освирепялото джудже в яростта си.
	Изненадата му бе пълна, когато малко по-късно митралната брадва се стовари върху „непристъпната“ му врата, сякаш бе една от неговите собствени мълнии, и я разтроши на трески. Обезумялото от гняв джудже влетя в стаята му.

	* * *

	Уолфгар, напълно сляп за всичко, което го заобикаляше и с единствената мисъл да се върне при Тартар и Кати-Бри, премина през Тароския пръстен в мига, в който Бруенор изхвърча от стаята. Думите на Дризт обаче, отчаяната му молба да пази вратата, не можеха да бъдат пренебрегнати току-така. Каквито и да бяха чувствата му към Кати-Бри и елфа в този момент, младежът не можеше да отрече, че мястото му наистина бе тук, при вратата, свързваща двете равнини.
	Ала не можеше да забрави и как Кати-Бри, мъртвешки бледа и безпомощна, бавно потъва в мрака на бездната. Струваше му се, че сърцето му ще се пръсне от болка. Той трябваше, на всяка цена трябваше да се върне обратно в Тартар и да й се притече на помощ.
	Преди Уолфгар да успее да реши дали да последва сърцето или разума си, върху главата му се стовари нечий огромен юмрук и го повали на земята. Паднал по очи и заобиколен от двамата великани на Пук — това съвсем не бе най-добрият начин да започне една битка, ала яростта на варварина бе не по-малко силна от тази на джуджето.
	Великаните се опитаха да го смажат с тежките си крака, ала Уолфгар бе прекалено пъргав, за да бъде победен толкова лесно. Бърз като светкавица, той скочи на крака и стовари тежкия си юмрук в лицето на единия евнух. За миг великанът впери в него празен поглед, изумен, че един човек е способен на подобен удар, после политна назад и се строполи на земята.
	Преди другият евнух да успее да вдигне ръка, за да се защити, Щитозъб изсвистя във въздуха и строши носа му. Великанът стисна лице в шепи и се олюля. За него битката току-що бе свършила.
	Само че Уолфгар искаше да бъде напълно сигурен — един добре премерен ритник в гърдите и евнухът полетя към стената.
	— Ето, че останах само аз — долетя нечий глас.
	Уолфгар се огледа и видя Пук, полускрит зад големия трон.
	Пашата протегна ръка и извади тежък арбалет, зареден и готов за стрелба.
	— Може и да съм дебел като тях — изсмя се той и посочи двамата си евнуси, — ала не съм глупак.
	После вдигна арбалета и се прицели.
	Уолфгар бързо се огледа наоколо. Този път бе паднал в капан, от който нямаше измъкване.
	А може би не му трябваше да се измъква.
	Младежът стисна зъби и се изпъчи.
	— Тук! — каза той, без дори да трепне, и посочи сърцето си. — Пронижи ме тук!
	И като хвърли поглед през рамо към Тароския пръстен, в чиято огледална повърхност се виждаха силуетите на прииждащи демодани, добави:
	— А като свършиш, ела да браниш входа към Тартар.
	Пук отпусна тежкия арбалет.
	Ако думите на Уолфгар го бяха разколебали, то желанието му да убие варварина се изпари окончателно само миг по-късно, когато грабливите нокти на един демодан се протегнаха през Пръстена и се впиха в рамото на исполина.

	* * *

	Дризт не падаше, а сякаш плуваше в гъстия, тежък въздух. Той прекрасно разбираше, че всяко движение не само го доближава още мъничко до безчувственото тяло на Кати-Бри, но и го оставя уязвим.
	Разбра го и един крилат демодан, който видя скока му.
	В мига, в който Дризт мина покрай него, скверното създание се оттласна от издатинката, на която стоеше, и размаха криле. Много скоро настигна елфа и нетърпеливо се протегна.
	Дризт видя чудовището само миг, преди да бе станало твърде късно. Рязко се извъртя на една страна, в опит да избегне острите като бръснач нокти, и извади ятаганите си.
	Всъщност нямаше шанс. Намираше се във въздуха, мястото, където крилатият звяр се чувстваше у дома си, и като че ли бе обречен.
	Ала Дризт До’Урден можеше да намери изход и от най-безизходното положение.
	Демоданът прелетя покрай него и раздра плаща му с острите си нокти. Сиянието, безпогрешно както винаги, дори и насред страховитото пропадане, отсече едно от крилата на звяра. Тялото на чудовището увисна на една страна и полетя надолу, премятайки се през глава. Изгубил всякакво желание за битка с Елфа на мрака, демоданът скоро изчезна в мрака на бездната, неспособен да се задържи с единственото си оцеляло крило.
	Дризт го забрави още преди чудовището да се бе скрило от погледа му — най-сетне бе достигнал целта си.
	Той улови тялото на Кати-Бри и го притисна до гърдите си, потръпвайки от ледения му допир. Нямаше обаче време да мисли за това — не знаеше дали порталът все още е отворен, нямаше и никаква представа как да спре безкрайното падане.
	Откри отговора на втория въпрос съвсем скоро, когато още един крилат демодан прелетя под него. Чудовището все още не се канеше да напада, засега като че ли само оглеждаше двамата натрапници с намерението да разбере с кого си има работа.
	Бързо като светкавица, то се стрелна надолу, но Дризт бе още по-бърз. Докато демоданът минаваше под него, той изпъна ръка и успя да ускори падането си. Ятаганът, който стискаше пред себе си, се заби в гърба на звяра, но понеже ударът не бе предназначен да убива, чудовището само изпищя пронизително и бързо се дръпна встрани.
	Острието изскочи от гърба му, ала рязкото движение вече бе дало нужния тласък на Дризт и Кати-Бри и сега двамата се носеха право към един от многобройните мостове на Тартар.
	Дризт бе напрегнал всичките си сили, за да не позволи на въздушните течения да ги отклонят. Стиснал плаща си с една ръка, той ту го разперваше, за да улови някой попътен повей на вятъра, ту отново го прибираше до тялото си, когато усетеше, че започват да падат прекалено бързо. Когато от моста ги делеше по-малко от метър, той се извъртя и успя да мине под тялото на Кати-Бри, за да я предпази от удара. Чу се тежко тупване и двамата се строполиха сред валмата дим.
	Дризт изпълзя изпод тялото на Кати-Бри и с мъка се изправи на колене, опитвайки да си поеме дъх.
	Кати-Бри лежеше до него, бледа и безчувствена. По тялото й зееха грозни рани, дрехите и косата й бяха подгизнали от кръв, ала вместо да потръпне от ужас, Дризт усети, че го залива вълна от щастие.
	Кати-Бри бе простенала.

	* * *

	Ла Вал се скри зад малката масичка.
	— Стой далеч от мен, ако не искаш да изпиташ силата на страховитите ми магии! — заплашително рече той.
	Неизвестно защо, Бруенор не изглеждаше особено уплашен. Митралната брадва се стовари върху масата, навсякъде се разхвърчаха ярки искри, гъст дим обгърна цялата стая.
	Когато Ла Вал най-сетне се осмели да отвори очи, джуджето стоеше на сантиметри от него, обвито от кълба сив дим. Малката масичка бе станала на трески, кристалната топка се търкаляше на земята, разполовена на две.
	— Това ли ти е най-страховитата магия, дет’ я умееш? — подигравателно попита Бруенор.
	Сърцето на Ла Вал се бе свило на топка в гърлото му и той не успя да отвърне нищо.
	Бруенор копнееше да го посече на място, да забие митралната секира право между очите му, ала нали бе тук, за да отмъсти за Кати-Бри, прекрасната си обична дъщеря, която ненавиждаше кръвопролитията от дъното на душата си. Не можеше да опетни чистия спомен за нея.
	— О, проклятие! — простена Бруенор и вместо с митралната брадва, удари Ла Вал с чело.
	Магьосникът се свлече до стената и остана там, замаян и неподвижен, докато Бруенор не го сграбчи яростно за робата.
	— Приятелите ми може да имат нужда от теб, магьоснико! — изрева джуджето и го блъсна на пода. — Тъй че — на колене! И знай, че ако направиш и една погрешна стъпка, ей таз секира ще ти разцепи главата, преди да успееш да мигнеш!
	Замаян от ужас и болка, Ла Вал не чу почти нищо от онова, което каза джуджето, ала убийственият блясък в очите на Бруенор бе съвсем недвусмислен и магьосникът се свлече на колене.

	* * *

	Уолфгар стъпи здраво върху металната поставка на Тароския пръстен и сключи пръсти около лакътя на демодана, за да не му позволи да го издърпа при себе си. В другата си ръка стискаше Щитозъб, в очакване някоя по-уязвима част от тялото на чудовището да се провре през отворения портал.
	Острите нокти на демодана оставяха грозни дири след себе си, ужасни рани, които нямаше да заздравеят лесно, ала в този момент Уолфгар не усещаше болка. Дризт му бе казал да задържи вратата отворена в името на любовта си към Кати-Бри.
	За нищо на света нямаше да позволи някой да я затвори!
	Сантиметър по сантиметър, ръката му се приближаваше към зейналия портал. По сила варваринът можеше да се мери с демодана, ала чудовището бе надарено не само с физическа мощ, а и с магически умения. Изтощението щеше да завладее Уолфгар, много преди врагът му да усети каквато и да било умора.
	Само още няколко милиметра и ръката му щеше да бъде от другата страна на портала, където сигурно бе пълно с изгладнели демодани.
	Пред очите на Уолфгар изникна образът на Кати-Бри, така, както я бе видял за последен път — бледа и безчувствена, подета от скверния въздух на Тартар.
	— Не! — изрева той и издърпа ръката си далеч от магическия портал.
	После, вместо да се опита да изтегли чудовището след себе си, той рязко отпусна ръка така, че звярът политна надолу, вместо навън.
	Отчаяният му план успя. Демоданът не съумя запази равновесие и главата му се показа през портала. Всичко стана само за миг, но и той бе повече от достатъчен на Уолфгар. Щитозъб изсвистя във въздуха и строши черепа на чудовището.
	Варваринът стисна магическия чук с две ръце и побърза да отскочи назад. Още един демодан се накани да премине през Пръстена, ала Щитозъб го запрати обратно в Тартар.
	Пук наблюдаваше отчаяната битка иззад трона си. Макар все още да държеше варварина на прицел, той бе слисан от невероятната сила на исполина и когато един от евнусите му се съвзе достатъчно, за да се изправи на крака, той му даде знак да остане на мястото си.
	В този миг до ушите му достигна звук от тътрузене и той неохотно откъсна поглед от могъщия варварин.
	Плътно следван от джуджето, Ла Вал изпълзя от стаята си на четири крака, а митралната брадва заплашително проблясваше над главата му.
	Бруенор видя опасното положение, в което бе изпаднал приятелят му, и веднага разбра, че магьосникът още повече ще усложни всичко. Без да губи и миг, той сграбчи Ла Вал за косата и го накара да вдигне глава.
	— Какъв прекрасен ден! — отбеляза той. — Съвсем подходящ за лека дрямка!
	Преди Ла Вал да разбере какво става, джуджето отново го удари с чело и върху магьосника се спусна мрак. Зад гърба на Бруенор се разнесе издайническо изщракване и той инстинктивно вдигна щита си по посока на звука… тъкмо навреме, за да посрещне стрелата от арбалета на Пук. Тя обаче проби дупка в златния щит, точно в средата на чашата пенещо се пиво, и замалко не прониза ръката на Бруенор, когато излезе от другата страна.
	Джуджето надникна над ръба на скъпоценния си щит, видя дупката и в очите му лумна опасен пламък.
	— Как смееш да пробиваш моя щит! — изрева той и понечи да се нахвърли върху Пук.
	Великанът — евнух побърза да се намеси.
	С крайчеца на окото си Уолфгар видя какво става и с удоволствие би се хвърлил да помогне на приятеля си (особено като забеляза, че Пук отново зарежда тежкия арбалет), ала неговото положение съвсем не беше по-леко. Един крилат демодан излетя през портала и се спусна отгоре му.
	Само светкавичните рефлекси спасиха младия варварин. Без дори да се замисли, той сграбчи чудовището за крака и като напрегна цялата си исполинска сила, за да запази равновесие, хвърли тялото му на земята, където Щитозъб с лекота го довърши.
	Когато отново се обърна назад, през Тароския пръстен вече се подаваха няколко чифта хищнически ръце, две-три от чудовищата дори бяха успели да проврат главите и част от раменете си. Бясно размахал магическия чук, Уолфгар нямаше време да мисли за друго, освен за това как да задържи гнусните създания от другата страна на портала.

	* * *

	Преметнал безчувственото тяло на Кати-Бри през рамо, Дризт тичаше по обвития в зловонни миазми мост. Учуди се, че никой не опита да го спре, ала бързо разбра какво става, когато най-сетне достигна портала.
	Десетки демодани се бяха струпали там, препречвайки пътя на всеки, който би се опитал да премине през магическата врата.
	Смут обзе елфа. Той внимателно положи тялото на Кати-Бри на моста и се отпусна на едно коляно, чудейки се какво да прави. За миг се замисли дали да не опита с Таулмарил, ала знаеше, че дори само една стрела да пропусне целта си, ще премине портала и ще се озове от другата страна, където стоеше Уолфгар. Не можеше да поеме такъв риск.
	— Толкова близо! — безпомощно прошепна той и сведе поглед към Кати-Бри.
	Протегна ръка и погали лицето й. Колко студена бе кожата й! Приведе се над нея, за да види дали диша, ала преди да разбере какво прави, устните му леко докоснаха нейните. Младата жена потрепна, но не отвори очи.
	Ала все още бе жива и това даде нови сили на Дризт.
	— Твърде близо! — мрачно каза той. — Няма да позволя да загинеш в това ужасно място!
	И той пак преметна тялото й през рамо, като внимателно го завърза с плаща си, за да е сигурен, че няма да падне. След това извади двата магически ятагана, прокара чувствителните си пръсти по изкусно изработените дръжки, сякаш искаше да се слее в едно с оръжията и да ги направи смъртоносно продължение на собствените си ръце, и си пое дълбоко дъх.
	После се хвърли така безшумно, както можеше само един Елф на мрака, към струпаните чудовища.

	* * *

	Риджис неспокойно се изправи, когато видя тъмните силуети да изскачат от сребърните сенки около него. Не го заплашваха (поне засега), ала ставаха все повече и повече. Незнайно как полуръстът бе сигурен, че котките са тук единствено заради него.
	В този миг се появи Гуенивар.
	— Намислила си нещо — каза Риджис, видял странната възбуда в тъмните очи на пантерата.
	Щом вдигна ониксовата статуетка и прокара пръсти по нея, възбудата на Гуенивар стана почти осезаема.
	— Можем да се върнем с нейна помощ! — досети се внезапно Риджис. — Това е ключът и с негова помощ можем да отидем където поискаме!
	Изведнъж през ума му мина нова, още по-вълнуваща мисъл:
	— Всички ние?
	Риджис бе готов да се закълне, че по муцуната на Гуенивар заигра усмивка.

	24
	Паяжина от недрата на равнините

	— Разкарай се от пътя ми, лоена топко! — изрева Бруенор.
	Великанът разкрачи крака и посегна към джуджето с огромната си ръка… която то надлежно ухапа.
	— Никога не слушат, кат’ им говориш — измърмори Бруенор и, като се приведе, хукна напред.
	Точно когато минаваше между краката на евнуха, той рязко вдигна глава и единственият рог на шлема му накара нещастния великан да подскочи от болка. За втори път този ден очите на евнуха се замъглиха и той се строполи на пода, здраво стиснал с две ръце новата рана.
	Бруенор отново се обърна към Пук, а в сивите му очи гореше убийствен пламък. Пашата обаче не изглеждаше особено притеснен, а и Бруенор като че ли не го забелязваше. Цялото му внимание бе насочено към арбалета, който пак бе зареден и сочеше право към него.

	* * *

	Дризт бе обзет от едно-единствено чувство — сляпа ярост при мисълта за болката, която гнусните обитатели на Тартар бяха причинили на Кати-Бри.
	Целта му също бе една — малкото късче светлина, което проблясваше в мрака пред него. Вратата, която щеше да го отведе обратно в собствения му свят.
	Воден от двата магически ятагана, елфът безшумно се приближаваше към скупчените демодани. Как му се искаше да се втурне между тях и да усети как оръжията му потъват в скверната им плът! Гледката на отворения портал обаче поуталожи гнева му и го накара да забави крачка. Можеше да се нахвърли върху чудовищата и да опита да си пробие път, сипейки удар след удар върху всичко, което срещне по пътя си, и навярно щеше да успее, но дали Кати-Бри щеше да оцелее, когато хищните нокти на всички тези зверове се вкопчеха в гърба му в опит да го спрат?
	Трябваше да има и друг начин. Когато достигна последните от струпаните около портала демодани, Дризт разтвори широко ръце и лекичко ги побутна от външната страна на раменете с върха на ятаганите си. Щом двете чудовища погледнаха встрани, за да разберат какво става, елфът се шмугна между тях.
	Магическите ятагани засвистяха във въздуха, посичайки хищните ръце, които се протягаха от всички посоки. Дризт усети как нещо се опитва да свали Кати-Бри от гърба му и светкавично се обърна, освирепял от ярост. Не виждаше ясно срещу какво се нахвърля, но усети как Сиянието се впи в нечия плът и чу един от демоданите да надава предсмъртен писък.
	Върху тила му се стовари тежък удар, който при други обстоятелства би го повалил на земята. Сега обаче елфът само тръсна глава и отново се обърна към магическата врата. Тя вече беше на по-малко от метър, ала пред нея стоеше черен силует и му препречваше пътя.
	Чудовищата продължаваха да прииждат и да се трупат около него. Една грамадна ръка се протегна и се опита да го сграбчи, ала той се наведе и се шмугна под нея.
	Ако демоданът пред него го забавеше дори и за миг, чудовищата, които се тълпяха зад гърба му, щяха да го уловят и разкъсат за броени минути.
	И този път не осъзната мисъл, а инстинктът спаси живота на Дризт. Два бързи удара на магическите ятагани накараха чудовището да разтвори ръце и елфът се хвърли към гърдите му с главата напред. Устремът му бе толкова голям, че демоданът не успя да се задържи и политна през портала.

	* * *

	Главата и раменете на поредното чудовище се показаха през Пръстена и Уолфгар за кой ли път замахна с Щитозъб. Мощният удар строши гръбнака на демодана и раздруса Дризт, който бе политнал заедно с него през портала.
	Чудовището рухна мъртво, наполовина в Тартар и наполовина в Материалната равнина, а зашеметеният елф се претърколи изпод него и се строполи на пода в покоите на Пук. Безчувственото тяло на Кати-Бри падна върху него.
	Уолфгар пребледня и се вкамени на мястото си. Дризт, който знаеше още колко чудовища се тълпят от другата страна на магическата врата, освирепели и изгладнели за жива плът, повдигна глава и с последно, отчаяно усилие на изтощената си воля, успя да каже:
	— Затвори портала!
	Уолфгар вече бе разбрал, че не може да счупи огледалната повърхност на Пръстена — колкото и силно да удряше, подобната на стъкло материя си оставаше непокътната, само чукът му се пренасяше обратно в Тартар. Варваринът се накани да пусне Щитозъб на земята.
	В този миг видя какво става в другия край на стаята.

	* * *

	— Искаш ли да проверим колко те бива с този щит? — подигравателно се изсмя Пук и лекичко разлюля тежкия арбалет.
	Изцяло погълнат от насоченото към гърдите му оръжие, Бруенор дори не забеляза смайващата поява на Дризт и Кати-Бри.
	— Имаш само един изстрел, за да ме убиеш, жалко псе! — изплю се той и направи крачка напред, без да се бои от смъртта. — Един-единствен изстрел.
	Пук сви рамене. Той беше умел стрелец, а оръжието му (както повечето оръжия в Царствата) бе надарено с магия. Един изстрел щеше да му е предостатъчен.
	Само че той така и не успя да даде този единствен изстрел.
	Страховитият боен чук изсвистя във въздуха и се заби право в трона му. Тежкият стол се преобърна и Пук полетя към отсрещната стена.
	Мрачна усмивка плъзна по устните на Бруенор и той се обърна, за да благодари на младия си приятел, ала усмивката му се стопи, а думите заседнаха в гърлото му, когато видя Дризт и Кати-Бри да лежат безчувствени до Тароския пръстен.
	Бруенор се вцепени на мястото си, не смееше да мигне, не смееше дори да си поеме дъх. Краката му омекнаха и той се строполи на колене. Изпусна брадвата и щита си и неспособен да се изправи на крака, запълзя към падналото тяло на дъщеря си.
	Уолфгар стисна металните краища на Тароския пръстен и се опита да ги опре един в друг. Раменете му се наляха с кръв, вените му изпъкнаха, железните мускули се напрегнаха до краен предел. Порталът дори не помръдна.
	Една хищническа ръка се протегна, за да попречи на Уолфгар да затвори магическата врата, ала това само го накара да удвои усилията си. С името на Темпос на уста, той натисна с всичка сила, доближавайки краищата на портала един към друг.
	Огледалната повърхност се нагъна и ръката на демодана тупна на пода. Уловено във вибрациите, които протичаха между двете равнини, мъртвото тяло на чудовището, което бе преминало само наполовина през портала, се заизвива в конвулсии.
	Уолфгар извърна очи, отвратен от ужасната гледка на гърчещото се тяло на демодана, попаднало в капана на свиващия се тунел между двете Равнини. Разкривено и прекършено, то се тресеше конвулсивно, докато накрая кожата му не започна да се свлича от месото.
	Магията на Тароския пръстен бе могъща и дори исполинската сила на Уолфгар не бе достатъчна, за да го затвори напълно. Порталът се бе изкривил и засега нищо не можеше да премине през него, ала колко дълго щеше да остане така? Все някога варваринът щеше да се умори, Тароският пръстен да се възстанови и вратата към Тартар отново щеше да зейне. Ала Уолфгар не се отказваше толкова лесно и като призова своя бог, отново натисна краищата на магическия портал и дори извърна глава, за да се предпази от парченцата стъкло, които очакваше да се разхвърчат, когато най-сетне успееше да строши огледалната повърхност на Пръстена.

	* * *

	Колко бе бледа! Устните й бяха посинели, кожата — суха и леденостудена. По тялото й зееха грозни рани, ала Бруенор усещаше, че не те бяха онова страшно зло, заради което Кати-Бри лежеше безчувствена в краката му. Не, това, което бе нанесло най-тежкия удар на скъпото му момиче, бе отчаянието, сякаш в мига, в който скочи в черния мрак на Тартар, тя бе изгубила желанието си за живот.
	И ето че сега лежеше в ръцете му, бледа, студена и безчувствена. Недалеч от тях, Дризт, който още не можеше да се изправи на крака, бързо разбра опасността, надвиснала над двамата му приятели. Пренебрегвайки болката, която го раздираше, елфът разпери плаща си и се претърколи по пода, за да предпази със собственото си тяло Кати-Бри и Бруенор, който напълно бе забравил всичко около себе си.
	В другия край на стаята Ла Вал най-сетне се размърда и разтърси глава, за да прогони и последните остатъци от замайването. Когато успя да се посъвземе и да се изправи на колене, той се огледа наоколо и веднага забеляза опитите на Уолфгар, който още се мъчеше да затвори Тароския пръстен.
	— Убий ги! — прошепна Пук на своя помощник, без да смее да изпълзи изпод счупения трон.
	Ла Вал дори не го чу. От устните му, макар и беззвучно, вече се лееха първите думи на могъщо заклинание.

	* * *

	За първи път, откакто се помнеше, Уолфгар усети, че силата му не е достатъчна.
	— Не мога! — смаяно промълви той и се обърна за помощ към Дризт… той винаги се обръщаше за помощ към Дризт.
	Тежко раненият елф дори не го чу.
	Уолфгар поиска да се предаде. Ръката му гореше от жестокото ухапване на чудовището, краката едва го държаха, приятелите му безпомощно лежаха на пода.
	А неговата сила не бе достатъчна!
	Трескаво се огледа из стаята — не можеше да няма друг начин! Колкото и да бе могъщ, Пръстенът трябваше да има слабо място. Не можеше да няма надежда! Уолфгар трябваше да вярва, че има!
	Та нали Риджис бе проникнал в него, намерил бе начин да се пребори със силата му!
	Риджис!
	Това беше отговорът, който Уолфгар отчаяно търсеше.
	Един последен напън и той пусна Пръстена. За миг стъклената му повърхност се развълнува, като да бе направена от вода. Уолфгар светкавично измъкна скиптъра от колана на Дризт и с всички сили стовари крехкия предмет върху Тароския пръстен. Черната перла се пръсна на хиляди малки късчета.
	В същия миг Ла Вал изрече последната дума от заклинанието си. Мощен лъч прелетя край Уолфгар, опари ръката му и избухна в центъра на Пръстена. Огледалната повърхност, която след удара на Уолфгар се бе пропукала, се разтроши на стотици парчета.
	Последвалият взрив разклати къщата из основи.
	Из стаята плъзна гъст мрак, земята се олюля, внезапен вятър застена жално и всички, които се намираха в покоите на Пук, изпитаха чувството, че самите Равнини на съществуванието се рушат. Обгърна ги черен пушек, мракът погълна света около тях.
	Изведнъж всичко отмина така внезапно, както бе започнало, и стаята отново се окъпа в слънчева светлина. Първите, които се изправиха на крака, бяха Дризт и Бруенор. Нетърпеливите им погледи бързо обходиха стаята, без да пропуснат и най-малката подробност.
	Изкривен и разбит, Тароският пръстен лежеше на земята — никому ненужна метална рамка, от която тук-там стърчаха късове лепкаво, подобно на паяжина вещество. Един крилат демодан лежеше мъртъв на пода, до него се търкаляше отсечената ръка на друг от събратята му, а горната половина от тялото на още едно от чудовищата все още потръпваше конвулсивно, насред локва от гъстата, черна течност, която бе изпълвала вените му приживе.
	Няколко метра по-назад, облегнат на лакти, лежеше Уолфгар и смаяно се оглеждаше. Едната му ръка бе яркочервена там, където я бе опалил лъчът на магьосника, лицето му бе почерняло от пушека, странното вещество от сърцевината на Пръстена го обвиваше в лепкавата си прегръдка. Цялото му тяло бе осеяно с капчици кръв — повърхността на портала явно не само бе приличала на стъкло.
	Уолфгар впери празен поглед в приятелите си, примигна един-два пъти и се строполи по гръб.
	Дризт и Бруенор рязко се обърнаха, когато зад тях долетя нисък стон. Магьосникът опитваше да се изправи на крака, но после се сети, че така ще привлече вниманието на двамата страховити натрапници върху себе си и продължи да лежи напълно неподвижно.
	Дризт и Бруенор се спогледаха. Какво трябваше да сторят сега?
	— Колко е хубаво отново да усетиш милувката на слънчевите лъчи — разнесе се тих глас зад тях.
	Двамата се обърнаха и видяха дълбоките сини очи на Кати-Бри да ги гледат усмихнато.
	Облян в сълзи, Бруенор коленичи до нея и я притисна в обятията си. Дризт гореше от желание да стори същото, но разбираше, че в този момент джуджето сигурно иска да остане насаме с дъщеря си. Той топло стисна рамото му и отиде в другия край на стаята, за да се увери, че Уолфгар е добре.
	В мига, в който коленичи до приятеля си, нещо зад него изтрополи. Очукан и разкривен от битката, тронът на Пук политна напред. Дризт го улови, ала докато го избутваше встрани, за да не падне върху Уолфгар, Пук изскочи иззад него и се втурна към вратата, която водеше навън.
	— Бруенор! — извика Дризт, ала още докато изричаше името на приятеля си, знаеше, че той е прекалено погълнат от завърналата се към живота Кати-Бри, за да го чуе.
	Елфът бутна трона настрани, свали Таулмарил от рамото си, постави стрела в тетивата и се втурна след пашата.
	Пук изскочи от стаята и затвори вратата след себе си. После се обърна към стълбището и се опита да извика Раситър, ала вместо името на плъхочовека, от устните му се откъсна нечленоразделно ломотене — на последното стъпало, скръстил ръце на гърдите си, стоеше Риджис и го гледаше спокойно.
	— Ти! — изрева Пук с разкривено от ярост лице.
	— Не, тя — поправи го полуръстът и посочи грамадната черна пантера, която тъкмо се канеше да скочи.
	В слисването и ужаса си, Пук не видя нищо друго, освен кълбо остри нокти и зъби, което връхлетя върху него със страшна сила.
	Когато няколко секунди по-късно Дризт изскочи от стаята, водачът на гилдията на калимпортските крадци бе срещнал жестокия си, но заслужен край.
	— Гуенивар! — извика Дризт — за първи път от седмици насам се намираше така близо до скъпата си спътница, заедно с която бе преживял толкова много опасности.
	Огромната пантера скочи върху него и завря топлата си муцуна в лицето му.
	Размяната на нежности обаче трябваше да почака. На върха на стълбището, сключил ръце зад главата си, стоеше Риджис, удобно облегнат на изящно резбованите перила. Дризт искрено се радваше да види приятеля си жив и здрав, ала скоро нещо друго отвлече вниманието му — ужасени писъци се носеха от етажите под него и се смесваха със заплашително, гърлено ръмжене.
	Бруенор също чу странните звуци и се показа от стаята, за да види какво става.
	— Къркорещ корем! — радостно възкликна той и побърза да отиде при двамата си приятели.
	От мястото си на върха на стълбището, тримата прекрасно виждаха какво става на долния етаж. Из коридорите непрекъснато пробягваха плъхочовеци, следвани по петите от огромни котки. В отчаянието си, една групичка получовеци реши да се защитава, ала само миг след като извадиха мечовете си, гнусните създания бяха погребани под лавина от черна козина и остри зъби.
	— Котки? — ахна Бруенор. — Довел си котки?
	Риджис се усмихна лукаво и наклони глава, така че още по-добре да вижда битката, която кипеше на долния етаж.
	— А нима има нещо по-добро от тях, когато човек иска да се отърве от една-две мишки?
	Бруенор поклати глава и не можа да сдържи усмивката си. После премести поглед върху обезобразеното тяло, което лежеше пред вратата на стаята.
	— Мъртъв е, нали? — мрачно попита той.
	— Пук — обясни полуръстът, макар двамата му приятели вече да се бяха досетили. — Е, него вече го няма, а предполагам, че скоро и плъшите му съюзници ще го последват.
	После вдигна поглед към Дризт и добави, усещайки, че му дължи обяснение:
	— Приятелите на Гуенивар нападат само плъхочовеците. Е, и него разбира се — при тези думи полуръстът посочи тялото на Пук. — Останалите крадци се крият в стаите си (ако имат поне малко мозък в главите си), но пантерите бездруго няма да им сторят зло.
	Дризт кимна одобрително, като чу колко благоразумно бяха постъпили Риджис и Гуенивар. Гуенивар не беше машина за смърт.
	— Дойдохме през статуетката — продължи Риджис. — Взех я с мен, когато Гуенивар ме измъкна от Тартар. Щом свършат тук, котките ще се върнат обратно в Звездната равнина.
	С тези думи той подаде ониксовата фигурка на истинския й собственик.
	Изведнъж върху лицето на полуръста плъзна лукаво изражение. Той щракна с пръсти и скочи от парапета, сякаш връщането на магическата статуетка му бе дало интересна идея. Изтича до Пук, изви главата му настрани (стараейки се да не обръща внимание на грозната рана, която зееше на гърлото му) и свали рубинения медальон, магическия предмет, заради който бе започнало всичко. Изпълнен със задоволство, Риджис се обърна към двамата си приятели, които с интерес следяха действията му.
	— Време е да си потърся съюзници — обясни той и хукна надолу по стълбата.
	Бруенор и Дризт се спогледаха смаяни.
	— Той ще застане начело на гилдията — обади се най-сетне джуджето.
	Дризт нямаше как да не се съгласи.

	* * *

	Недалеч от Улицата на разбойниците Раситър, приел отново човешката си форма, слушаше предсмъртните писъци на своите събратя. Беше достатъчно умен, за да разбере, че героите от Севера бързо ще завземат къщата, затова, когато Пук го изпрати на долните етажи, за да повдигне духа на хората си, той незабелязано се скри на сигурно място в градската клоака.
	Сега можеше единствено да слуша виковете на събратята си и да се чуди колцина от тях ще преживеят този гибелен ден.
	— Ще си създам нова гилдия! — зарече се той, макар прекрасно да осъзнаваше с каква трудна задача се захваща, особено сега, когато си бе спечелил такава черна слава сред жителите на Калимпорт. Какво пък, щеше да иде в някой друг град, защо не в Балдуров яз или Мемнон.
	Закривеното острие на нечия сабя го извади от мислите му. Оръжието докосна рамото му и продължи нагоре по врата му, оставяйки тънка, червена струйка след себе си.
	Плъхочовекът протегна изумрудената кама, която стискаше в ръка, и каза, опитвайки се да звучи хладнокръвно:
	— Това трябва да е твое.
	Сабята се отмести и Раситър се обърна към Артемис Ентрери.
	Палачът протегна превързана си ръка, взе изумрудената кама от човека плъх и мушна сабята в ножницата, която висеше на кръста му.
	— Знаех, че са те победили — дръзко рече Раситър. — Дори се боях, че може да си мъртъв.
	— Боеше си? — изсмя се Ентрери. — Или се надяваше?
	— Вярно е, че в началото бяхме съперници — съгласи се Раситър.
	Смехът на Ентрери отново прокънтя над безлюдната улица. Та плъхочовекът изобщо не бе достоен да се нарече негов съперник!
	Раситър се престори, че не го чува и спокойно продължи:
	— Ала тогава служехме на един и същ господар — при тези думи той хвърли поглед към къщата, където писъците като че ли най-сетне бяха започнали да стихват. — Мисля, че Пук е мъртъв… или поне е лишен от власт.
	— Ако се е изправил срещу Елфа на мрака, значи е мъртъв — изплю се Ентрери — само при мисълта за Дризт До’Урден в гърлото му се надигаше горчива жлъчка.
	— Улиците вече нямат господар — каза Раситър и смигна лукаво. — Все още нямат господар.
	— Ти и аз? — довърши мисълта му Ентрери.
	Раситър сви рамене.
	— Малцина в Калимпорт ще се осмелят да ти се противопоставят, а с моето отровно ухапване мога да събера войска от верни последователи само за няколко седмици. Щом над града се спусне мрак, няма да има кой да ни се опълчи.
	Ентрери направи крачка към него и също се загледа в невзрачната, кафява постройка.
	— Да, хищни ми приятелю — тихо отвърна той. — Ала все още остават два проблема.
	— Два?
	— Два — повтори Ентрери. — Първо — аз винаги работя сам.
	Тялото на Раситър рязко се изпъна, когато острието на изумрудената кама се заби в гръбнака му.
	— И второ — спокойно продължи Ентрери, сякаш нищо не се бе случило, — ти си мъртъв.
	После издърпа изумрудената кама и докато тялото на Раситър се свличаше на земята, Ентрери избърса окървавеното й острие в късата му пелерина.
	Убиецът огледа резултата от работата си, после отново сведе поглед към ранения си лакът.
	— Силите ми се завръщат — доволно прошепна той и потъна в мрака.
	Утрото вече бе настъпило, а той не бе излекуван напълно. Все още не бе готов да се изправи срещу предизвикателствата на калимпортските улици.

	25
	Под слънчевите лъчи

	Бруенор почука лекичко. Както обикновено, отговор не последва. Само че този път, твърдо решено да влезе на всяка цена, упоритото джудже не се отказа, а повдигна резето и пристъпи в сумрачната стая.
	Гол до кръста, Дризт седеше на леглото с гръб към него и прокарваше пръсти през гъстата си, бяла коса. Дори и в полумрака на стаята, Бруенор съвсем ясно видя дълбоката резка, която аленееше върху гърба му. Джуджето неволно потръпна — как така не бе разбрал колко жестоко Артемис Ентрери бе ранил приятеля му!
	— Пет дни, елфе — тихичко каза Бруенор. — Тук ли смяташ да прекараш целия си живот?
	Дризт бавно се обърна и го погледна.
	— А къде другаде да ида? — отвърна той.
	Бруенор се вгледа в лавандуловите очи на приятеля си, леко присвити заради светлината, която нахлуваше през отворената врата. За щастие, лявото око отново бе отворено — жестокият удар на демодана не бе успял да ослепи завинаги Дризт, както джуджето се притесняваше.
	Раната заздравяваше, ала Бруенор не бе спокоен — през последните няколко дни дълбокият, лавандулов поглед на елфа бе загубил голяма част от блясъка си.
	— Как е Кати-Бри? — Дризт бе искрено загрижен за младата жена, а и този въпрос му даде възможност да смени неприятната тема.
	Бруенор се засмя.
	— Още не може да става — отвърна той, — ама острият й език си е все така на мястото! Хич не й харесва туй, дето все трябва да лежи.
	И Бруенор отново се засмя при спомена за сцената, която се бе разиграла по-рано същия ден в стаята на Кати-Бри. Един от прислужниците се бе опитал да оправи възглавницата й, ала вместо благодарност, получи такъв смразяващ поглед, че побърза да се измъкне, преди Кати-Бри да го бе замерила с нещо.
	— Хич не може да понася някой да се суети около нея, та прислужниците вече гледат да не й се мяркат много-много пред очите.
	Дризт се усмихна пресилено.
	— А Уолфгар?
	— Вече е по-добре — отвърна джуджето. — Отне ни четири часа да смъкнем онуй лепкаво нещо от тялото му, а и ръката му още не се е оправила — поне един месец ще трябва да носи превръзка, ама мойто момче не се дава толкоз лесно! Як е кат’ канара, че и почти толкоз грамаден!
	Двамата приятели се спогледаха развеселени, ала постепенно усмивките им започнаха да избледняват, мълчанието стана неловко.
	— Угощението на полуръста ще започне всеки момент — каза Бруенор най-сетне. — Ще дойдеш ли? Кат’ знам колко обича да си похапва Къркорещият корем, масите сигурно вече се огъват.
	Дризт уклончиво сви рамене и Бруенор изсумтя недоволно:
	— Не можеш да прекараш целия си живот сред четири мрачни стени, елфе!
	После внезапно млъкна, сякаш току-що му бе хрумнала нова мисъл.
	— Да не би да излизаш нощем? — лукаво попита той.
	— Да излизам?
	— На лов — поясни джуджето. — Да не би да се опитваш да откриеш Ентрери?
	Сега бе ред на Дризт да се разсмее. Бруенор май наистина отдаваше желанието му да остане насаме със себе си на някакво натрапчиво желание да залови Ентрери.
	— Та ти гориш от желание веднъж завинаги да си уредиш сметките с него — упорстваше джуджето. — А и той сигурно мисли само за туй как да си отмъсти.
	— Да вървим — рече Дризт и нахлузи една широка риза.
	След това стана от леглото и се накани да си сложи маската, ала внезапно спря с ръка във въздуха. За миг се вгледа колебливо в магическия предмет, после го остави обратно върху масичката.
	— Да вървим — повтори той. — Не искам да закъснеем за угощението на Риджис.
	Бруенор се оказа напълно прав — върху масата, която ги очакваше, бяха подредени прекрасни сребърни прибори и изящни порцеланови съдове, а апетитните ухания, които се носеха във въздуха, ги накараха да оближат устни.
	Начело на масата седеше Риджис. Многобройните скъпоценни камъни, с които бяха обсипани дрехите му, заискряваха на светлината на свещите, колчем полуръстът се раздвижеше на мястото си; зад него, насинени и бинтовани, стояха двамата евнуси, които преди пазеха Пук.
	Отдясно на Риджис (за огромно неудоволствие на Бруенор) седеше Ла Вал, отляво бяха настанени заместниците на новия водач на гилдията — полуръст с лукави очи и кръглолик млад мъж.
	Кати-Бри и Уолфгар също бяха тук. Бледи и изтощени, двамата се държаха за ръка — не само заради чувствата си един към друг, но и за да си вдъхнат силите, от които, веднага разбра Дризт, отчаяно се нуждаеха.
	Колкото и да бяха изтощени обаче, и двамата засияха от щастие, когато Дризт, когото не бяха виждали почти цяла седмица, влезе в стаята. Лицето на Риджис също светна от радост.
	— Добре дошъл, добре дошъл! — възкликна той. — Угощението нямаше да е същото без теб, приятелю!
	Дризт седна до Ла Вал и плахият магьосник му хвърли уплашен поглед. Двамата заместници на Риджис също се размърдаха неспокойно — мисълта да вечерят заедно с един Елф на мрака като че ли не им се нравеше особено.
	Когато видя притеснените им лица, Дризт само се усмихна — това бе техен проблем, а не негов.
	— Бях зает — отвърна той на Риджис.
	„С умуване!“, искаше да добави Бруенор, докато сядаше до елфа, ала реши да си замълчи.
	Седнали насреща му, Уолфгар и Кати-Бри не откъсваха очи от приятеля си елф.
	— Закле се да ме убиеш — спокойно каза Дризт на Уолфгар.
	Целият изчервен, младежът сякаш се смали на стола си, но не каза нищо, само още по-силно стисна ръката на Кати-Бри.
	— Само ти можеше да задържиш портала отворен — обясни елфът и се усмихна замислено.
	— Аз… — заекна Уолфгар, ала Кати-Бри го прекъсна.
	— Да забравим за това — каза тя и потупа младия варварин по коляното. — Всичко вече мина, така че нека не говорим повече за него. Предстои ни да свършим още толкова други неща.
	— Така си е! — намеси се Бруенор. — Докато ние се излежаваме тук, времето си лети. Още една седмица и току-виж сме изпуснали войната.
	— Готов съм да тръгна още днес! — заяви Уолфгар.
	— Не, не си! — отвърна Кати-Бри. — Нито пък аз. В това състояние никога няма да успеем да прекосим пустинята, да не говорим пък за дългия път, който ни чака след това.
	— Ами аз… — погледите на четиримата приятели се обърнаха към Риджис и той замълча за миг, чудейки се как най-добре да направи предложението си, — мислех си… за вашето заминаване, де… имам предвид…
	— Изплюй камъчето — каза Бруенор, досещайки се какво е намислил Риджис.
	— Ами… аз се устроих доста добре в гилдията продължи полуръстът.
	— И възнамеряваш да останеш тук — довърши Кати-Бри вместо него. — Няма да се опитваме да те разубедим, макар че със сигурност много ще ни липсваш!
	— Не е само това — обясни Риджис. — Тук може да се натрупат големи богатства, ако имам до себе си бойци като вас…
	Бруенор не го остави да довърши:
	— Добро предложение, наистина, ала моят дом е Северът.
	— Войските вече очакват завръщането ни — добави Кати-Бри.
	Риджис разбра, че отказът на Бруенор е окончателен и понеже знаеше, че ако се наложи Уолфгар би последвал Кати-Бри дори и в Тартар, се обърна към Дризт, който през последните няколко дни се бе превърнал в истинска загадка за приятелите си.
	Дризт се облегна назад и се замисли. Учудени и разтревожени, че не бе отказал веднага, Бруенор, Уолфгар и най-вече Кати-Бри го гледаха с безпокойство. Кой знае, може би животът в Калимпорт нямаше да е толкова лош, още повече, че за един Елф на мрака нямаше да е никак трудно да се издигне в сенчестото царство, в което Риджис се канеше да се потопи. Най-сетне Дризт вдигна глава и погледна Риджис право в очите.
	— Не — простичко каза той.
	При звука на облекчената въздишка на Кати-Бри, Дризт се обърна и улови погледа й.
	— Твърде много сенки и мрак пребродих през живота си — обясни той. — Сега един благороден трон очаква истинския крал и моето място е при доблестните войни, които ще се впуснат в битка за него.
	Риджис се облегна назад и сви рамене без ни най-малко да се учуди.
	— След като твърдо сте решили да потеглите на война, не ми остава друго, освен да ви помогна с малкото, с което мога. Какъв приятел ще съм иначе!
	Тримата му другари го изгледаха любопитно — Риджис никога не спираше да ги изненадва.
	— И точно, защото искам да ви помогна — продължи полуръстът, — толкова се зарадвах, когато ми съобщиха, че тази сутрин в Калимпорт е пристигнал един много важен (поне доколкото разбирам от разказите на Бруенор) за пътуването ви насам човек.
	При тези думи той плесна с ръце и един млад прислужник влезе в залата, следван от капитан Дюдермонт.
	Капитанът се поклони на Риджис, после с още по-дълбок поклон се обърна към скъпите приятели, с които животът го бе срещнал по време на изпълненото с опасности пътуване от Града на бездънните води.
	— Попътният вятър издуваше платната ни — обясни той, — а и „Морски дух“ пори вълните по-бързо отвсякога. Можем да тръгнем още утре призори, а нежното поклащане на кораба бързо ще излекува умората ви.
	— А търговията? — попита Дризт. — Нали точно заради нея идвахте насам. А и времето. Ти сам каза, че няма да се връщате към Града на бездънните води преди следващата пролет.
	— Не знам дали ще успеем да стигнем чак до Града на бездънните води — отвърна Дюдермонт. — Това само времето и ледовете ще покажат. Едно обаче е сигурно — когато слезете от „Морски дух“, ще се намирате много по-близо до целта си, отколкото сега.
	После погледна към Риджис и добави:
	— Що се отнася до загубите в търговията, всичко вече е уредено.
	Риджис мушна палци в богато украсения си колан и се облегна назад.
	— Това е най-малкото, което мога да сторя за вас — каза той. — Дължах ви го.
	— Ха! — изсумтя Бруенор и в очите му заиграха весели пламъчета. — Дължиш ни много повече от това, Къркорещ корем, много повече!

	* * *

	Дризт стоеше до единствения прозорец в стаята си и замислено гледаше към потъналите в мрак калимпортски улици. Тази нощ над тях тегнеше особена тишина, изпълнена с напрежение и страх; целият град сякаш бе замрял в очакване на борбата за надмощие, която неминуемо щеше да последва падането от власт на могъщия Пук паша.
	Ала Дризт знаеше, че там, макар и невидими в мрака, две очи се взират в него и неотклонно следят къщата — изгарян от омраза, някой неуморно чакаше вести за Елфа на мрака и жадуваше нова възможност да се изправи срещу него.
	Нощта лениво се запъти към своя край, първите лъчи на утринното слънце обагриха небето, а Дризт все така гледаше навън. И този път, както предишния ден, Бруенор пръв влезе в стаята му.
	— Готов ли си, елфе? — попита джуджето и внимателно затвори вратата след себе си.
	— Имай малко търпение, приятелю — отвърна Дризт. — Ще тръгнем, едва когато дойде приливът, а това, както ме увери капитан Дюдермонт, означава, че имаме още няколко часа.
	Бруенор се тръсна на леглото.
	— Още по-добре тогава — каза той. — Така ще имаме повечко време да си поговорим с полуръста.
	— Безпокоиш се за него, нали?
	— Да — призна Бруенор. — Той наистина ми помогна. А и не само на мен — додаде той и посочи ониксовата статуетка, която стоеше на малката масичка. — Къркорещият корем сам го каза — тук могат да се натрупат големи богатства и сега, когат’ Пук вече го няма, калимпортските разбойници ще се хванат гуша за гуша, за да се докопат до някой по-тлъст залък от съкровищата на гилдията. А и Ентрери се навърта насам и туй хич не ми се нрави. Че и още от онез’ плъхочовеци сигурно се крият наоколо и само чакат сгодна възможност да си отмъстят, задето Къркорещият корем погуби толкоз много от събратята им. Ами магьосникът! Къркорещият корем казва, че го държи с камъка, ама мен ако питаш не е толкоз лесно да овладееш един магьосник.
	— Прав си — съгласи се Дризт.
	— Нямам му никакво доверие и туйто! — заяви Бруенор. — И хич не ща да се навърта около Къркорещия корем!
	— Може би двамата с теб трябва да посетим Ла Вал тази сутрин — предложи Дризт — и да разберем какво точно се върти в главата му.

	* * *

	Вместо да почука тихичко, както бе сторил на вратата на Дризт, Бруенор с все сили задумка по вратата на Ла Вал, сякаш искаше да я строши. Ла Вал скочи от леглото и се втурна да види какво става и кой блъска по съвсем новата му врата.
	— Добро утро — изръмжа Бруенор и нахлу в стаята, още щом магьосникът открехна вратата.
	— Така си и мислех — измърмори Ла Вал и неволно погледна към огнището и купчината подпалки — единственото, което бе останало от старата врата.
	— Добро утро, добро ми джудже — отвърна той с цялата учтивост, на която бе способен.
	— Добро утро и на теб, господарю До’Урден — добави той бързо, когато видя Дризт да се вмъква след Бруенор. — Не трябваше ли вече да сте тръгнали в този късен час?
	— Имаме още време — отвърна Дризт.
	— И изобщо не мислим да тръгваме, преди да сме се погрижили за безопасността на Къркорещия корем — обясни Бруенор.
	— Къркорещия корем? — неразбиращо повтори Ла Вал.
	— Полуръста! — изрева джуджето. — Твоя господар!
	— А, да, господаря Риджис — каза Ла Вал и сложи ръце на гърдите си, а очите му придобиха отнесено, стъклено изражение.
	Дризт затвори вратата и се взря в него, изпълнен с подозрение.
	Лъжливата унесеност в погледа на Ла Вал бързо се стопи, когато магьосникът усети нетрепващия взор на Дризт върху себе си. Очевидно бе, че няма да успее да заблуди елфа. Навярно щеше да измами джуджето, полуръста щеше да преметне със сигурност, ала хитруванията му нямаше да минат пред Елфа на мрака, чиито лавандулови очи проникваха през лъжливата му маска и сякаш стигаха и до най-потайните кътчета на душата му.
	— Май не вярваш, че малкият ви приятел е успял да ме улови с помощта на камъка — спокойно отбеляза той.
	— Магьосниците знаят как да избегнат капана на чуждите магии — отвърна Дризт.
	— Така е — съгласи се Ла Вал и приседна на един стол.
	— Ха! Долен лъжец! — изръмжа Бруенор и посегна към брадвата, която висеше на кръста му, но Дризт го спря.
	— Магията може и да не е подействала — каза Ла Вал, — ала резултатът си остава същият. Аз съм практичен човек. Много господари съм имал в дългия си живот и Пук несъмнено бе най-великият от тях. Него вече го няма, но Ла Вал е жив и очаква следващия господар, комуто да служи.
	— Или пък търси възможност да се изкатери до върха — вметна Бруенор.
	Вместо гневния отговор, който джуджето очакваше, стаята се огласи от веселия смях на магьосника.
	— Аз си имам своя занаят — обясни той — и това е единственото, което ме интересува. Живея в охолство и мога да правя каквото си поискам. За какво са ми тогава главоболията и постоянната опасност на един водач на гилдия?
	И като се обърна към Дризт, когото очевидно смяташе за по-разумния от двамата, добави:
	— Ще служа на полуръста, а ако той изгуби мястото си, ще служа на онзи, който го наследи на върха.
	Простата логика в думите му удовлетвори Дризт и най-сетне го убеди във верността на магьосника — по-сигурна, отколкото оковите на най-могъщото заклинание.
	— Да си вървим — каза той на Бруенор и се отправи към вратата.
	Както винаги, джуджето се довери на преценката му, ала не успя да се въздържи да не отправи една последна заплаха:
	— Много внимавай, магьоснико — изръмжа той от прага. — Ти замалко не уби мойто момиче. С главата си ще плащаш, ако нещо лошо се случи с приятеля ми!
	Ла Вал кимна, но не каза нищо.
	— Пази го добре! — смигна му Бруенор и излезе от стаята, затръшвайки вратата след себе си.
	— О! — простена магьосникът. — Той просто мрази горката ми врата!
	Час по-късно, приятелите стояха в преддверието, нетърпеливи и готови за път. На врата на Дризт висеше магическата маска.
	Много скоро към тях се присъедини и Риджис, следван от своята свита. Той също щеше да отиде до „Морски дух“ заедно с могъщите си приятели. Нека враговете му видят съюзниците му и особено Елфа на мрака, мислеше си хитрият водач на гилдията.
	— Последно предложение, преди да тръгнете — каза той.
	— Няма да останем, Къркорещ корем — отвърна Бруенор.
	— Не, не към вас — поясни Риджис и погледна Дризт. — Към теб.
	Дризт търпеливо изчака, докато Риджис неспокойно потриваше ръце.
	— Петдесет хиляди златни монети за котката — заяви най-сетне полуръстът.
	Очите на Дризт се разшириха от учудване.
	— Уверявам те, че ще се грижа добре за Гуенивар…
	Преди Риджис да успее да довърши, Кати-Бри го плесна по тила.
	— Как не те е срам! — скара му се тя. — Откога познаваш елфа!
	Дризт я успокои с усмивка.
	— Едно съкровище в замяна на друго? — предложи той на Риджис. — Знаеш, че трябва да ти откажа. Гуенивар не се продава, независимо колко добри намерения имаш.
	— Петдесет хиляди! — изпуфтя Бруенор. — Ако ги искахме, вече отдавна да сме си ги взели!
	Риджис най-сетне разбра колко нелепо бе предложението му и се изчерви засрамено.
	— Откъде си толкова сигурен, че прекосихме половината свят, за да ти се притечем на помощ? — обади се и Уолфгар.
	Риджис вдигна изненадан поглед към него и младежът продължи:
	— Откъде знаеш, че не дойдохме само заради котката?
	Смайването, което се изписа на лицето на Риджис, се оказа повече, отколкото приятелите му можеха да понесат, и те се разсмяха така, както не се бяха смели от месеци насам. Много скоро и Риджис прихна с тях.
	— Ето. Вземи това, вместо Гуенивар — предложи Дризт, когато най-сетне спряха да се смеят, и като свали магическата маска от врата си, я подаде на полуръста.
	— Няма ли да я задържиш, докато се качим на кораба? — учуди се Бруенор.
	Дризт се обърна към Кати-Бри и възхитената й усмивка разсея и последните му съмнения.
	— Не! — твърдо каза той. — Нека калимпортци мислят, каквото си щат!
	После широко отвори вратата и пристъпи напред. Утринното слънце нахлу вътре и огря лавандуловите му очи.
	— Нека светът мисли, каквото си ще! — каза и щастливият му поглед обходи лицата на четиримата му приятели. — Стига ми това, че вие ме познавате.

	Епилог

	„Морски дух“ с мъка си проправяше път на север покрай Саблен бряг. Зимните ветрове виеха край кораба и вкочаняваха пръстите на моряците, ала капитан Дюдермонт и благодарният екипаж твърдо бяха решили бързо и сигурно да отведат четиримата приятели до Града на бездънните води.
	Всички, които се намираха в пристанището по това време, с изумление гледаха как безстрашният кораб се промушва между ледоразбивачите и грамадните ледени късове, за да хвърли котва. Извиквайки на помощ всичките умения, които бе придобил през дългите години, прекарани в плаване, капитан Дюдермонт успя да акостира успешно.
	През двата месеца, прекарани в открито море, четиримата приятели бяха възстановили почти напълно не само здравето, но и доброто си настроение. Въпреки тежкия път, всички бяха добре, дори раните на Кати-Бри скоро щяха да заздравеят напълно.
	Но ако пътят до Града на бездънните води беше труден, то прекосяването на замръзналите земи, които ги деляха от Дългата седловина, бе още по-изнурително. Зимата бе към своя край, ала все още не бе отслабила ледената си прегръдка. Четиримата приятели обаче не можеха да си позволят да изчакат топенето на снеговете и като се сбогуваха с капитан Дюдермонт и храбрите мъже от „Морски дух“, те се увиха в дебелите си наметки, нахлузиха високи ботуши и поеха на североизток по търговския път към Дългата седловина.
	Люти снежни бури и свирепи вълци се опитваха да ги спрат. Потънал под дълбокия сняг, пътят се бе изгубил напълно, превръщайки всичко наоколо в безкрайна бяла равнина, в която единствено очите на един Мрачен елф можеха да открият правилната посока и то само благодарение на звездите и слънцето.
	Някак си, въпреки всички трудности, четиримата успяха и една сутрин влязоха в Дългата седловина, изнурени, ала нетърпеливи да си възвърнат Митрал Хол. Бруеноровите родственици от Долината на мразовития вятър вече бяха там, както и петстотин от бойците на Уолфгар. Не бяха минали и две седмици от завръщането на четиримата приятели, когато генерал Дагнабит от Адбарската цитадела пристигна с осемхилядна джуджешка войска.
	Съставяха се бойни планове. Дризт и Бруенор по цели дни сравняваха спомените си за онова, което бяха видели в мините и подземния град, за да начертаят карта на Залите и да преценят числеността на врага, срещу когото щяха да се изправят.
	Когато зимата вече отстъпваше под мощния напор на пролетта, само няколко дни, преди войските да потеглят към планините, в Дългата седловина най-неочаквано пристигнаха още подкрепления — цели отряди стрелци от Несме и Града на сребърната луна. Отначало Бруенор не искаше да приеме воините на Несме, заради начина, по който неколцината конници се бяха отнесли към него и приятелите му край Тролови блата, а също така и защото не бе сигурен доколко желанието им за съюзничество се дължи на надеждата за по-нататъшно приятелство и доколко — на мисълта за ползата, която можеха да извлекат, ако Мините в планините отново бъдат отворени.
	И този път, както обикновено, приятелите на Бруенор го убедиха да постъпи разумно. Когато в Мините отново закипеше работа, на джуджетата щеше да им се наложи да търгуват предимно с Несме, най-близкия град до Митрал Хол, и един мъдър водач би се възползвал от възможността да сложи край, тук и сега, на всяко лошо чувство, останало от миналото.

	* * *

	Численото им превъзходство бе смазващо, решителността — несравнима, а предводителите им — превъзходни. Водени от Бруенор и Дагнабит, джуджета, закалени в многобройни битки и свирепи варвари от Долината помитаха всички дуергари, които срещнеха по пътя си. Кати-Бри със своя лък, стрелците от Несме и Сребърния град, както и неколцината харпъловци, които бяха дошли с тях, следваха основната част от войската, разчиствайки страничните проходи от сивата сган.
	Дризт, Уолфгар и Гуенивар, както толкова пъти в миналото, ловуваха отделно, като ту избързваха пред останалите, ту слизаха на долните нива, вземайки своята дан, откъдето и да минеха.
	Превзеха горното ниво само за три дни. Подземния град — за две седмици. Когато пролетта най-сетне окончателно прогони зимата и се настани в северните земи, едва месец след като войските тръгнаха от Дългата седловина, чуковете на рода Боен чук отново огласиха древните зали.
	И кралят се възкачи на своя трон.

	* * *

	От високите склонове на планината Дризт гледаше към далечните светлинки на Сребърния град. Веднъж го бяха прогонили от там — жесток отказ, който го бе наранил дълбоко. Ала не и този път.
	Сега Дризт можеше да ходи, където си поиска, отметнал качулката на плаща си и вдигнал високо глава. Светът все още се държеше хладно и неприязнено с него, малцина бяха онези, които бяха чували за Дризт До’Урден, всичко си бе почти постарому. Променил се бе само Дризт. Сега вече знаеше, че не дължи никому оправдания за цвета на кожата си и не се извиняваше на онези, които го осъждаха несправедливо единствено заради расата му.
	Все още го болеше от предразсъдъците и неприязънта на света, ала Кати-Бри го бе научила как да се бори с тях.
	Какъв прекрасен приятел имаше в нейно лице! Пред очите му тя се бе превърнала от момиче в удивителна млада жена и сега мисълта, че най-сетне бе открила своя дом, сгряваше сърцето му.
	Мисълта за младата жена и Уолфгар, застанали до Бруенор, докосваше най-съкровените струни в сърцето на елфа, който никога не бе познавал близостта и обичта на истинското семейство.
	— Колко много се променихме! — промълви Дризт и вятърът понесе тихия му шепот.
	В думите му нямаше съжаление.

	* * *

	През есента първите изящни предмети, излезли изпод чуковете на джуджетата, напуснаха Митрал Хол и поеха към Града на сребърната луна. Когато пролетта отново надви зимата и разтопи дълбоките снегове, търговията вече кипеше с пълна пара — джуджетата неуморно ковяха своите прекрасни изделия, а варварите от Долината на мразовития вятър се грижеха за пътя им извън пределите на Митрал Хол.
	По същото време в Залата на кралете бе започната нова статуя — с лика на Бруенор Бойния чук.
	За самия Бруенор, който бе пребродил половината свят и бе видял безброй странни и ужасяващи гледки, повторното отваряне на Сребърните зали и дори поставянето на собствения му лик наред със славните му предци, изглеждаше маловажно, сравнено с едно друго събитие, което трябваше да се състои тази година.
	— Казах ви, че ще се върне — каза той на Уолфгар и Кати-Бри, които стояха до него в тронната зала. — Елфът за нищо на света не би пропуснал ваш’та сватба!
	Генерал Дагнабит, който с благословията на крал Харбром от Адбарската цитадела бе останал в Митрал Хол заедно с две хиляди от своите джуджета, влезе в стаята, водейки една фигура, която все по-рядко се бе мяркала из залите през последните няколко месеца.
	— Добра среща — рече Дризт и се приближи до приятелите си.
	— А, значи успя — привидно безразлично отвърна Кати-Бри, преструвайки се, че пристигането на елфа не я интересува кой знае колко.
	— Не го бяхме предвидили — обади се и Уолфгар със същия безучастен тон. — Дано да е останало някое свободно място край масата.
	Дризт се усмихна и извинително се поклони. Вярно бе, че напоследък отсъстваше често, понякога седмици наред. Лични покани от страна на Сребърната лейди да посети приказния й град, не се отхвърляха толкова лесно.
	— Ха! — изсумтя Бруенор. — Нали ви казах, че ще се върне! Този път завинаги!
	Дризт поклати глава.
	Бруенор го погледна косо, чудейки се какво ли си е наумил приятелят му.
	— Да не би да се опитваш да заловиш палача, а елфе? — не можа да се въздържи той.
	Дризт се засмя и отново поклати глава.
	— Нямам никакво желание да го срещам отново — отвърна той и погледна към Кати-Бри, която прекрасно разбираше какво има предвид, после отново се обърна към джуджето. — На света, приятелю, има много неща, които не могат да бъдат видени, когато се криеш в сенките. Много звуци — по-нежни от звъна на стоманата, и много ухания — по-приятни от зловонието на смъртта.
	— Както гледам, задава се още едно пиршество — измърмори джуджето. — Из главата на елфа май се въртят мисли за още една сватба!
	Дризт не каза нищо. Кой знае, някой ден думите на Бруенор може би щяха да се сбъднат. Дризт вече не подрязваше крилете на своите надежди и блянове. Отсега нататък щеше да вижда света така, както той самият искаше да го вижда и щеше да черпи възможности от собствените си желания, а не от ограниченията, които сам си налагаше. Засега обаче, Дризт бе открил нещо твърде лично, за да го сподели дори с най-близките си приятели.
	За първи път в живота си, Елфът на мрака бе открил покой.
	В стаята влезе още едно джудже и шепнешком размени няколко думи с Дагнабит. Двамата побързаха да излязат, ала Дагнабит се върна само няколко секунди по-късно.
	— Какво става? — попита го Бруенор, объркан от цялата суматоха.
	— Още един гост — обясни Дагнабит, ала преди да успее да представи посетителят както подобава, в стаята се показа една дребна фигурка.
	— Риджис! — извика Кати-Бри и заедно с Уолфгар се втурна да посрещне полуръста.
	— Къркорещ корем! — провикна се и Бруенор. — Какво, в името на Деветте пъкъла…
	— Нима наистина си мислехте, че ще изпусна такова нещо? — изпухтя Риджис. — Сватбата на двама от най-скъпите ми приятели?
	— Откъде научи? — попита Бруенор.
	— Подценяваш славата си, кралю Бруенор — отвърна Риджис и се поклони до земята.
	Дризт гледаше полуръста с интерес. Дрехите му бяха обсипани със скъпоценни камъни, а той целият бе окичен с повече накити и скъпоценности (включително и рубинения медальон), отколкото Дризт някога бе виждал на едно място. От кръста му висяха тежки кесии, които, сигурен бе елфът, бяха пълни със злато и безценни камъни.
	— Ще поостанеш ли? — попита Кати-Бри.
	Риджис сви рамене:
	— Изобщо не бързам.
	Дризт учудено повдигна вежди. Водачът на разбойническа гилдия рядко си позволяваше да напусне царството си — твърде много бяха желаещите да се докопат до мястото му на върха.
	Кати-Бри изглеждаше много щастлива от отговора на полуръста, както и от времето, по което бе избрал да ги посети. Хората на Уолфгар съвсем скоро щяха да издигнат отново Заселническата твърдина, града в подножието на планините. Тя и Уолфгар обаче възнамеряваха да останат в Митрал Хол, при Бруенор. Но преди това бяха решили да попътуват малко. След като се оженеха, искаха да отидат до Долината на мразовития вятър, а после може би щяха да поплават заедно с капитан Дюдермонт, когато „Морски дух“ поемеше ежегодния си път на юг.
	Кати-Бри се ужасяваше от мига, когато щеше да й се наложи да каже на Бруенор, че двамата с Уолфгар мислят да го напуснат, макар и само за няколко месеца. Боеше се, че сега, когато Дризт рядко се задържаше сред тях, Бруенор ще е нещастен. Но ако Риджис имаше намерение да поостане…
	— Дали мога да получа стая? — попита полуръстът — за да си оставя нещата и да си почина от дългия път?
	— Веднага ще се погрижим — отвърна Кати-Бри.
	— А стаи за свитата ти? — рече Бруенор.
	— Ъ-ъ-ъ — заекна Риджис, чудейки се какво да отговори. — Аз… дойдох сам. Нали ги знаете южняците, северните студове не им понасят много-много.
	— Добре, изчезвайте тогава — каза Бруенор. — Сега май е мой ред да те нагостя така, че дълго да си спомняш този пир.
	Риджис потри ръце, предвкусвайки удоволствието от предстоящото пиршество и последва Кати-Бри и Уолфгар навън. Тримата се впуснаха в спомени за последните си приключения, още преди да бяха затворили вратата след себе си.
	— Малко ще да са онез’ калимпортци, дето са чували името ми, елфе — обърна се Бруенор към Дризт, когато двамата останаха сами. — Че и кой на юг от Дългата седловина е чувал за сватбата?
	И като хвърли лукав поглед на приятеля си, добави:
	— Къркорещият корем май е взел доста съкровища със себе си?
	Дризт си бе помислил същото още в мига, в който Риджис влезе в стаята:
	— Бяга от някого.
	— Пак е загазил — изсумтя Бруенор, — или аз съм брадат гном!


	© 1990 Р. А. Салваторе
	© 2004 Вяра Паунова, превод от английски

	R. A. Salvatore
	The Halfling’s Gem, 1990

	Сканиране, форматиране: Петър Енчев (haripetrov), 2010
	Корекция: mistar_ti, 2010

	__Издание:__
	Р. А. Салваторе. Камъкът на полуръста
	Редактор: Милена Иванова
	Коректор: Ангелина Вълчева
	Дизайн на корицата: Бисер Тодоров
	Предпечатна подготовка: Таня Петрова
	ИК „Инфо ДАР“, София, 2004
	ISBN 954—761—107—0

	Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/17209]
	Последна редакция: 2010-08-17 09:00:00