[Kodirane UTF-8]

	Р. А. Салваторе
	Сребърни реки



	Срещнал се с отхвърлянето и неразбирането Дризт обмисля връщането си в мрачния подземен град и начина на живот, от които се е отказал. Уолфгар започва да преодолява своята неприязън към магията, а Риджис бяга от смъртоносен убиец, който, съюзен със зъл магьосник, е решен да ги унищожи. Всички мечти на Бруенор и оцеляването на неговите приятели зависят от действията на една дръзка млада жена. „Сребърни реки“ е втората книга от трилогията „Долината на мразовития вятър“, която полага началото на фантастичния свят Forgoten Realms.

	„Салваторе… се придържа към най-добрите традиции в жанра, но и налага нови стандарти за следващото поколение писатели.“
	списание Dragon






	Дълбахме пещери на святата земя в недрата
	и гоблините своя сетен сън отдавна спят.
	С песен почва работата на ковача,
	там, гдето сребърни реки струят

	Пламти металът под скалите
	и сребърни потоци пак шуртят,
	далеч от слънцето и от звездите,
	там, гдето сребърни реки струят.

	Звънти митралът чист под удара на чука
	и връща славата на прежни дни.
	Не свършва нивга работата тука,
	е земите ни със сребърни реки.

	Да славим с радост боговете
	и нека гоблините скверни мрат,
	да вдигнем с песен чуковете,
	тук, гдето сребърни реки струят.



	Пролог

	В непрогледната тъма, драконът на сенките седеше върху черния си трон. Макар и не особено голям, той бе по-гнусен от най-гнусната твар. По-ужасно от най-черния мрак бе самото му присъствие, грабливите нокти, разкъсали месата на хиляди хора, бяха по-остри от най-острите мечове, свирепата паст бе винаги топла от горещата кръв на жертвите му, черният дъх потапяше всичко наоколо му в мрак и безнадеждност.
	Гарвановочерна бе бронята му и цветът й бе толкова наситен, че люспите й се преливаха във всички багри — прекрасна обвивка на най-страшно зло. Слугите му го наричаха Мракометния и се прекланяха пред него.
	Векове наред чудовището събираше все повече и повече сили, без да разперва криле и без да помръдва и най-малкото мускулче от огромното си туловище, освен за да погълне принесеното му жертвоприношение или да накаже някой дързък роб. Вече бе свършил онова, което трябваше да направи — изтребил бе почти до крак армията на джуджетата, която се бе изправила срещу съюзниците му.
	Колко добре си бе похапнал тогава! Кожите на джуджетата бяха малко жилави, но острите му като бръснач зъби бяха прекрасно пригодени за такава храна.
	Сега вече цялата работа се вършеше от многобройните му роби, които му носеха храна и задоволяваха всичките му прищевки. Някой ден те отново щяха да имат нужда от мощта на Мракометния и той щеше да бъде готов. Купищата плячкосани съкровища, върху които лежеше, му даваха сили и го правеха най-могъщ сред събратята му — нямаше крал в Царствата, чиято хазна да може да се мери с несметните богатства на Мракометния.
	А освен тях, той притежаваше и безчет покорни роби — верни слуги на дракона на мрака.

	* * *

	Мразовитият вятър, който бе дал името си на Долината, свиреше покрай ушите им. Неспирният му стон правеше невъзможен какъвто и да било разговор между четиримата приятели. Те вървяха на запад през голата тундра и постоянният източен вятър още повече ускоряваше без друго бързите им крачки.
	Решителният им вид и бързината, с която се движеха, издаваха, че току-що бяха потеглили на ново приключение, ала изражението на лицата им ясно говореше с колко различни чувства всеки от тях бе поел на това пътешествие.
	Начело, леко приведено напред, с тежка отмерена крачка вървеше джуджето, Бруенор Бойния чук. Острият му нос стърчеше над рошавата рижа брада и сякаш им показваше пътя. Тялото му (с изключение на краката и щръкналата брада) изглеждаше като изсечено от камък — възлестите му пръсти здраво стискаха нашарената с безброй резки секира, щитът с чашата пенещо се пиво висеше, здраво завързан за претъпканата раница, а главата му, с изкривения от многобройни удари двурог шлем, не се обръщаше нито наляво, нито надясно. Широко отворени, очите му не се откъсваха от пътя. Бруенор бе повел приятелите си на това приключение в търсене на дома на предците си, рода на Бойния чук, и макар да знаеше, че сребърните зали от детството му се намират на стотици мили оттук, крачеше все така неуморно и упорито, сякаш вече съзираше в далечината дългоочакваната цел.
	До него, също така изгарящ от нетърпение, вървеше огромният варварин, без дори за миг да изостава от Бруенор. У Уолфгар се усещаше някаква особена възбуда, като у млад буен жребец, държан на прекалено къси поводи. В светлите му очи гореше жажда за приключения, но те, за разлика от съсредоточения поглед на джуджето, не бяха неотклонно приковани върху пътя пред тях. Младият варварин за първи път тръгваше по широкия свят и сега непрекъснато се оглеждаше около себе си, попивайки жадно всяка гледка, всяко усещане, което му предлагаше местността наоколо.
	Беше поел на път, за да помогне на приятелите си, ала освен това искаше да разшири хоризонтите на собствения си, не особено голям досега, свят. Обичаите на варварските племена, както и на жителите на пограничните Десет града, бяха единственото, което бе видял в живота си, ограничен до този момент в пределите на Долината на мразовития вятър.
	А колко други неща можеха да се срещнат по широкия бял свят, сигурен бе Уолфгар, решен да види колкото се може повече от тях.
	У Дризт До’Урден, който крачеше до младия варварин с бърза лека стъпка, наметнал качулката ниско над главата си, не гореше такова любопитство и интерес към всичко наоколо. Изящната му походка подсказваше, че във вените му тече елфическа кръв, но сенките, таящи се под ниско сведената качулка, издаваха и още нещо. Дризт беше Елф на мрака, жител на подземния свят, където слънчевите лъчи никога не проникваха и макар че вече няколко години живееше на повърхността, отрекъл се от род и раса, той все още не можеше да свикне със слънцето и единствено в това отношение си оставаше мрачен елф.
	И сега, скрит в сенките на качулката си, Дризт крачеше равнодушно, дори примирено — за него това пътуване бе само неизбежна част от съществуванието му, поредното приключение в живота, който не бе нищо друго, освен поредица от приключения. Изоставяйки събратята си от мрачния град Мензоберанзан, Дризт До’Урден сам бе избрал съдбата на скиталец. Знаеше, че никога няма да бъде напълно приет сред обитателите на повърхността — събратята му бяха смятани (и то напълно заслужено) за зла и безчестна раса и нямаше общество, дори и най-толерантното, което би допуснало сред себе си един Мрачен елф. Сега негов дом бе пътят — това като че ли бе единственият начин да избегне неизбежната болка вечно да бъде прогонван от всяко място, към което успееше да се привърже.
	Десетте града бяха само временно убежище. Там, в граничното поселище, издигнато сред пустошта на най-северните земи на Царствата, живееха не един и двама разбойника и отхвърлени от обществото хора и макар да не бе радушно приет сред останалите жители, славата му на защитник на градовете му бе спечелила поне малко уважение и търпимост от страна на мнозина заселници. Ала Бруенор не просто го търпеше, той смяташе елфа за един от най-близките си приятели и затова Дризт не се бе поколебал да го последва в това приключение, макар да знаеше, че щом напуснат земите, където го познаваха, отново ще трябва да търпи грубото отношение на хората.
	Дризт честичко забавяше крачка, за да провери какво става с четвъртия им другар, който постоянно изоставаше на около десетина метра след тях. Запъхтян и потен, полуръстът Риджис креташе (и то далеч не по собствен избор) зад тримата си приятели — коремът му бе прекалено закръглен за такъв дълъг път, а и краката му бяха твърде къси, за да се мерят с бързата, отмерена крачка на джуджето. Месеците охолен, лентяйски живот, на които се бе наслаждавал в палата си в Брин Шандер, сега си казваха думата и Риджис проклинаше лошия си късмет, който го бе принудил да тръгне на път. Най-много от всичко на този свят полуръстът обичаше удобствата и усъвършенстваше изкуството на доброто похапване и сладкото поспиване с усърдието, с което някой младеж, бленуващ героични подвизи, въртеше първия си меч. Силно учудени, когато Риджис ги настигна насред равнината, приятелите му се радваха, че и той бе тръгнал с тях и дори Бруенор, въпреки нетърпението по-скоро да зърне отново родните си земи, гледаше да не върви прекалено бързо за несвикналия с дълъг път полуръст.
	Той, от своя страна, се мъчеше с всички сили да не изостава и дори не се оплакваше (нещо съвсем необичайно за него). За разлика от тримата си спътници, които гледаха все напред, той непрекъснато се обръщаше назад и поглеждаше през рамо към Десетте града и дома, който така загадъчно бе напуснал, за да тръгне на път.
	Дризт забелязваше чудноватото поведение на приятеля си и то го тревожеше немалко.
	Риджис бягаше от нещо.

	* * *

	Четиримата спътници вървяха все напред. Под тях, заснежените върхове на Гръбнака на света сякаш им правеха компания в пътя им на запад. Тази планинска верига бе най-южната граница на Долината и пътешествениците непрекъснато обръщаха поглед към покритите със сняг склонове, в очакване да видят края й. Когато и най-западните върхове отстъпеха място на равнината, щяха най-сетне да напуснат Долината на мразовития вятър, да свият на юг и да навлязат в прохода между планината и морето. След това от крайбрежния град Лускан щяха да ги делят само стотина мили.
	Четиримата поемаха на път рано сутрин, още преди слънцето да е изплувало на хоризонта зад тях и спираха да лагеруват, едва когато и последният розов лъч се скриеше в небето пред тях, а вятърът засвиреше смразяващата си нощна песен.
	На другия ден, преди зората да е пукнала, четиримата отново потегляха на път, бързайки все напред, обгърнати от самотата на собствените си мисли и страхове.
	Безмълвно пътешествие, нарушавано единствено от неспирния шепот на източния вятър.

	{img:sreburni_reki_karta.png|Карта}

	Книга 1
	В търсене


	Моля се в света винаги да има дракони. Казвам го напълно искрено, макар че самият аз участвах в убиването на един от големите червеи. Защото драконът е изначалният враг, най-страшният противник, въплъщение на абсолютно зло и пълна разруха. Драконът, повече от всяко друго същество, дори от демоните и злите духове, извиква в съзнанието ни образа на страховито великолепие, образа на най-огромното и ужасяващо чудовище, спящо върху несметно съкровище. Драконите са най-голямото изпитание за силите на воина и най-големият страх на децата. Те са по-стари от елфите и по-близки до земята от джуджетата. Драконите са абсолютното въплъщение на злото, изначалният звяр, най-тъмната част от нашето въображение.
	Магьосниците не могат да ви кажат откъде са дошли те, макар да вярват, че някой велик вълшебник, бог на магьосниците, трябва да е участвал в сътворяването на първия дракон. Елфите, със своите дълги предания, обясняващи сътворението на целия свят и всички живи същества, имат не една и две древни легенди за появата на драконите, но дори те признават, че всъщност нямат представа откъде точно са дошли летящите червеи.
	Моите собствени вярвания са много по-прости и в същото време — далеч по-сложни. Вярвам, че драконите са се появили на този свят веднага след появата на първата разумна раса. Не мисля, че драконите са рожба на някое божество или велик магьосник. Според мен, те са творение на най-първично въображение, плод на най-черните страхове на тези първи, мислещи смъртни хора.
	Ние създаваме драконите по същия начин, по който създаваме и боговете си — защото имаме нужда от тях, защото дълбоко в себе си знаем, че без тях ще сме принудени да живеем в свят, в който не си струва да се живее.
	Има толкова много хора, които търсят отговор, абсолютният, единствен отговор за всичко в живота и даже за всичко след живота. Те изучават и изпитват това, което срещнат и, намерили отговорите на няколко прости въпроса, решават, че всеки въпрос непременно трябва да има отговор. Какъв е бил светът преди появата на хората? Наистина ли всичко е тънело в непрогледна тъмнина преди слънцето и звездите да засияят на небето? Съществувало ли е изобщо нещо? Какво сме били ние, всеки от нас, преди да се родим? И най-вече, какво ще стане с нас след смъртта ни?
	От жал към тези хора се моля никога да не открият отговорите, които търсят.
	Веднъж един самопровъзгласил се пророк дойде в Десетте града и на всеослушание започна да отрича съществуването на живот след смъртта. Твърдеше, че хората, които бяха умрели и после съживени от някой жрец, всъщност изобщо не са умирали, а онова, което твърдяха, че са преживели в отвъдното, не било нищо друго, освен самоизмама, отчаян опит да направят пътя си към Нищото не толкова страшен. Защото, твърдеше този мъж, именно това ни чака — безкрайна пустота, абсолютна празнота, Нищо.
	Никога през живота си не съм срещал друг, който така отчаяно да моли да го опровергаят.
	Та какво ни остава, ако ни отнемат неизвестното? На какво ще се надяваме, ако открием всички отговори?
	Кое е тогава онова нещо у нас, което така отчаяно се мъчи да отрече съществуването на магии и да обясни необяснимото? Страхът, предполагам, страхът, породен от тайните на живота и най-вече — от абсолютната неизвестност на смъртта. Захвърлете настрани тези страхове, бих казал аз на тези хора, и заживейте освободени от тяхното бреме. И ако само за миг се вгледаме в света и уловим неговата истинност, няма как да не видим цялата магия около себе си, която не може да бъде обяснена с числа и формули. Какво, ако не магия, е чувството, което развълнуваната реч на пълководеца разпалва в гърдите на воините преди отчаяния щурм? Какво, ако не магия, е покоят, който обзема новороденото в прегръдката на майка му? Какво, ако не магия, е любовта?
	Не, аз не бих искал да живея в свят без дракони, така, както не бих искал да живея в свят без магия, защото това би бил свят, в който не съществува Неизвестното, свят без въпроси, свят без вяра.
	А това, убеден съм, е най-жестоката съдба, която може да сполети едно разумно, мислещо същество.
	Дризт До’Урден


	1
	Надвиснала заплаха

	Наметката го скриваше напълно, макар че през спуснатите завеси не проникваше почти никаква светлина. Такъв бе животът му — потаен и самотен. Живот на убиец.
	Докато обикновените хора се наслаждаваха на слънчевата светлина и не се криеха от погледа на съседите си, Артемис Ентрери се движеше в сенките, а очите му, широко отворени, за да поглъщат малкото светлина, неотклонно следваха тесния път, който трябваше да поеме, за да изпълни задачата, с която се занимаваше в момента.
	Ентрери наистина бе професионалист. Спокойно можеше да се каже, че в целите Царства няма по-добър от него в този черен занаят. Когато надушеше плячката си, той никога не я оставяше да му се изплъзне. Така че когато намери къщата в Брин Шандер (престолният град на няколкото гранични поселища, издигнати насред тези диви земи) и видя, че е празна, палачът изобщо не се притесни. Подозираше, че полуръстът се е измъкнал от Десетте града, ала това нямаше никакво значение. Ако това бе същият полуръст, в търсене на който бе изминал повече от хиляда мили чак от далечния южен град Калимпорт, вече бе постигнал повече, отколкото се бе надявал. Жертвата имаше само някакви си две седмици преднина. Дирята щеше да е съвсем прясна.
	Ентрери се движеше безшумно и хладнокръвно из къщата на полуръста в търсене на издайнически следи, които биха му подсказали нещо за противника му и биха му дали превъзходство, когато двамата се изправят един срещу друг. Навсякъде го посрещаше безпорядък — полуръстът очевидно бе избягал, колкото може по-бързо, научил най-вероятно, че преследвачът му е наблизо. Това бе добър знак, още едно доказателство в подкрепа на подозренията на Ентрери, че този Риджис бе същият Риджис, който преди доста години бе служил на Пук паша в далечния пристанищен град.
	Зла усмивка плъзна по устните му при мисълта, че жертвата му знае за преследвача, следващ я по петите. Това само още повече увеличаваше удоволствието от „лова“ — сега щеше да противопостави преследваческите си умения на способността на жертвата да се крие. Изходът от този своеобразен двубой бе предрешен, убеден бе Ентрери. Уплашеният човек неизменно допуска грешки.
	Палачът намери онова, което търсеше, в малко чекмедже в една от спалните. В бързината си да избяга колкото се може по-скоро, Риджис, но бе успял да заличи следите, които издаваха истинската му самоличност и сега, с опасен блясък в очите, Ентрери разглеждаше малък пръстен. Накитът недвусмислено разкриваше някогашната принадлежност на Риджис към гилдията на крадците на Калимпорт, ръководена от Пук паша. Палачът стисна издайническия предмет в юмрука си и злата му усмивка стана още по-широка.
	— Открих те, малки крадецо! — изсмя се той и гласът му отекна в празната стая. — С теб е свършено! Вече не можеш да ми избягаш!
	Внезапно смехът застина на устните му и той застана нащрек — откъм външната врата на разкошната къща се чу шум от превъртане на ключ и изпълни преддверието. Ентрери пусна пръстена в малката кесийка, която висеше на кръста му и, по-тих от стъпките на смъртта, се скри в сенките на перилата на върха на стълбището.
	Тежката двойна врата се отвори, за да пропусне мъж и жена, следвани от две джуджета. Ентрери познаваше мъжа — Касиус, представителя на Брин Шандер. Някога именно той бе живял в тази къща, но преди няколко месеца я бе отстъпил на Риджис след героичния подвиг на полуръста по време на войната им със злия магьосник Акар Кесел и гоблиновата му войска.
	Ентрери бе виждал и момичето, но още не бе успял да разбере каква точно е връзката й с Риджис. Красивите жени бяха рядкост в тези диви земи, но то правеше изключение. Блестящи червеникавокафяви къдрици закачливо се виеха по раменете й, а пламъкът на тъмносините очи можеше да накара всеки мъж да потъне безнадеждно в тяхната бездна.
	Името й, както бе успял да научи палачът, беше Кати-Бри. Тя живееше при джуджетата, в тяхната долина на север от града, в дома на водача им Бруенор. Той я бе осиновил преди повече от десет години, когато бе загубила родителите си след един гоблинов набег.
	Тази неочаквана среща май щеше да му е от полза, помисли си Ентрери и наостри уши, за да чуе какво става в преддверието под него.
	— Няма го само от една седмица — точно казваше Кати-Бри.
	— Една седмица, през която не се обади нито веднъж! — рязко рече Касиус, очевидно разстроен от нещо. — А през това време красивият ми дом стои празен без никой да го пази. Ами че само преди няколко дена заварих външната врата отключена!
	— Ти сам даде къщата на Риджис — напомни му момичето.
	— Назаем! — изръмжа Касиус.
	В действителност, той наистина бе подарил на Риджис дома си (най-великолепната къща в земите на север от Мирабар) ала много скоро бе съжалил за щедростта си. Сега, когато се замислеше за това, представителят на Брин Шандер разбираше, че го бе направил в първите мигове на трескава възбуда и радост от победата им над гоблините. Освен това подозираше, че и полуръстът му бе „помогнал“ — рубиненият му медальон бе известен с магическата си способност да „убеждава“ хората.
	Както мнозина други, изиграни от полуръста, сега, когато въздействието на магическия медальон бе изчезнало, Касиус гледаше на случилото се по съвсем различен начин. Начин, който не представяше Риджис в особено благоприятна светлина.
	— Няма значение как ще го наречеш — рече Кати-Бри. — Не може така бързо да решаваш, че Риджис е напуснал къщата.
	Лицето на Касиус почервеня от яд.
	— Всичко да се изнесе още днес! — отсече той. — Дадох ти списък. Искам всички вещи на полуръста да се махнат от къщата ми! Всичко, което намеря, когато се върна утре, става мое! И те предупреждавам, че скъпо ще ми платите, ако открия, че нещо липсва и да е повредено!
	И като се обърна рязко, Касиус изхвърча през вратата.
	— Ама как се е разлютил на Риджис! — засмя се едно от джуджетата, Фендер Ковашкия чук. — Не съм срещал друг, чиито приятели така бързо да сменят верността с неприязън, както приятелите на Риджис!
	Кати-Бри кимна в знак на съгласие. Знаеше, че Риджис си играе с някакви магии и предполагаше, че странните му отношения с хората, които го заобикаляха, бяха страничен ефект от недотам умелите му опити в магията.
	— Мислиш ли, че е тръгнал заедно с Дризт и Бруенор? — попита Фендер и Ентрери, свит на върха на стълбището, се размърда неспокойно.
	— Без съмнение — гласеше категоричният отговор на Кати-Бри. — Цяла зима го молят да, дойде с тях в опита им да открият Митрал Хол, а пък сега, когато и Уолфгар се присъедини, сигурно са били още по-настоятелни.
	— Значи дребният ни приятел вече е изминал половината път до Лускан, че и повече — рече джуджето. — Касиус е прав да си иска къщата.
	— Да се захващаме за работа тогава — съгласи се Кати-Бри. — Касиус е достатъчно богат и без да си присвоява вещите на Риджис.
	Ентрери се облегна на парапета. Името Митрал Хол не му говореше нищо, но за сметка на това прекрасно познаваше пътя до Лускан. Злата усмивка отново изкриви лицето му и той се зачуди дали ще успее да настигне пътешествениците преди да са стигнали до пристанищния град.
	Само че тук можеше да получи още полезна информация. Кати-Бри и двете джуджета се заеха да съберат вещите на полуръста и докато влизаха и излизаха от стая в стая, черната сянка на Артемис Ентрери, безшумна като надвиснала смърт, ги следваше плътно. Те така и не усетиха присъствието му, така и не разбраха, че едва забележимата гънка на завесата може би не се дължеше единствено на лекия ветрец, повяващ през открехнатия прозорец, или че сянката зад онзи стол май бе необичайно дълга.
	Убиецът успяваше да се скрие достатъчно близо, за да чува всичко, което си говореха, а пък Кати-Бри и джуджетата почти не приказваха за друго освен за четиримата приятели и приключението им, което трябваше да ги отведе до Митрал Хол. Само че усилията на Ентрери не бяха възнаградени с кой знае какво. И без това вече знаеше за прочутите спътници на полуръста — в Десетте града често говореха за тях. Чувал бе за Дризт До’Урден, отреклия се от събратята си Елф на мрака, който бе напуснал земите им в недрата на Царствата и сега живееше в Долината на мразовития вятър, защитавайки границите на Десетте града от набезите на дивите обитатели на Долината; за Бруенор Бойния Чук, грубоватия водач на джуджетата, които живееха в долината, разположена под южните склонове на Грамадата на Келвин; знаеше и за Уолфгар, могъщия варварин, пленен от Бруенор и възмъжал сред джуджетата, завърнал се в Десетте града заедно с дивите племена на тундрата, за да защити поселищата от гоблиновата армия и сключил съюз между народите на Долината на мразовития вятър. Съюз, който бе спасил хората и бе направил живота им много по-добър.
	„Очевидно си се заобиколил с могъщи съюзници, полуръсте“, мислеше си Ентрери, облегнат на гърба на един голям стол, докато Кати-Бри и джуджетата влизаха в съседната стая. „Но дори и те няма да ти помогнат. Ти си мой!“
	Кати-Бри и джуджетата останаха в къщата повече от час и напълниха две огромни торби най-вече с дрехи. Момичето бе изумено от невероятното количество вещи (предимно дарове от благодарните жители на Десетте града), които Риджис бе натрупал през няколкото месеца след прочутите си „подвизи“ по време на войната с Кесел и гоблините. Кати-Бри прекрасно знаеше каква огромна любов изпитваше Риджис към удобствата и изобщо не можеше да разбере какво го бе прихванало, та така да хукне да гони тримата си приятели. Особено я учудваше това, че полуръстът не бе наел носачи, които да вземат поне част от вещите му. И колкото повече богатства откриваше в къщата, толкова повече разбираше колко набързо трябва да бе избягал Риджис и това я тревожеше. Всичко това изобщо не се връзваше с характера на полуръста. Нещо като че ли липсваше, нещо, което тя още не знаеше и което обясняваше много.
	— Като че ли вече взехме повече, отколкото можем да носим, а и без друго прибрахме почти всичко — заяви Фендер и метна тежката торба на гърба си. — Мен ако питаш, Касиус да разчисти останалото сам!
	— Нямам намерение да, доставя на Касиус удоволствието да си присвои каквото и да било от вещите на Риджис — отсече Кати-Бри. — Може да има още ценни предмети, които не сме открили. Вие двамата занесете торбите в стаите ни в странноприемницата, а аз ще довърша работата тук.
	— Твърде си добра към него — отвърна джуджето. — Право казваше Бруенор, че Касиус е човек, който прекалено много обича да брои съкровищата си!
	— Не бъди несправедлив, Ковашки чук! — строго рече Кати-Бри, но усмивката й издаваше, че всъщност бе съгласна с джуджето. — Касиус направи много за градовете по време на войната и е прекрасен водач на хората от Брин Шандер. Пък и знаеш не по-зле от мен, че Риджис прекрасно умее да вбесява хората!
	Фендер се засмя:
	— Покрай тези негови хитринки и магии, с които получава това, което иска, дребният ни приятел май си е навлякъл гнева на доста хора! — и като потупа другото джудже по рамото, той се запъти към входната врата.
	— Гледай да не закъсняваш! — рече той на Кати-Бри преди да излезе. — Трябва да се връщаме в мините. Още утре!
	— Ама че си припрян, Ковашки чук! — засмя се момичето.
	По лицето на Ентрери, който бе чул целия разговор, отново плъзна зловеща усмивка. Прекрасно познаваше последиците от магиите и вбесените врагове, за които говореха джуджето и момичето, не можеха да не му напомнят за хората, които Пук паша мамеше в Калимпорт. Хора, които бяха попаднали под въздействието на рубинения медальон.
	Външната врата шумно се затвори. Кати-Бри остана сама в голямата къща… или поне така си мислеше.
	Тя отново се замисли над озадачаващото изчезване на Риджис. Усещането, че става нещо нередно, не само че не я напусна, ами се засили още повече, докато накрая започна да й се струва, че дори в този момент нещо в къщата не е наред.
	Внезапно усети, че се заслушва във всеки шум, долитащ от стаите, и се вглежда във всяка сянка, таяща се в тъмните ъгли. Тиктакането на старинния часовник с махало. Шумоленето на някакви листа, оставени върху писалището пред отворения прозорец. Полюляването на завесите. Проскърцването на мишките зад дървената ламперия.
	Очите й се стрелнаха към завесите, които все още се поклащаха едва забележимо. Може би бе просто вятърът, промъкнал се през някоя пукнатина на перваза, но разтревожената Кати-Бри не можеше да бъде сигурна. Като приклекна инстинктивно и посегна към камата, която висеше на кръста й, тя предпазливо се запромъква към отворената врата, която водеше към съседната стая и минаваше на по-малко от метър от завесите.
	Бърз като светкавица, Ентрери вече бе готов. Подозираше, че от момичето може да се изкопчи още нещо и понеже не искаше да пропусне да се възползва от случая, че джуджетата си бяха тръгнали, той зае удобна позиция за нападение. Застанал върху свода на открехнатата врата с лекотата, с която някоя котка би чакала върху перваза на прозореца, палачът си играеше с камата си, докато слушаше как стъпките й се приближават.
	Кати-Бри усети надвисналата опасност в мига, в който стигна до вратата и видя черната сянка. Ръката й се стрелна към ножницата, но не бе успяла да изтегли камата си дори наполовина, когато тънките пръсти на една ледена ръка покриха устата й и заглушиха надигащия се вик. По гърлото й се плъзна хладното острие на инкрустирана с изумруди кама.
	Слисана и ужасена, Кати-Бри не смееше да помръдне. Никога досега не бе виждала човек да се движи така бързо, а изумителната точност на удара я уплаши. Напрегнатите мускули на нападателя й не оставяха и капка съмнение, че ако се опита да извади докрай оръжието си, ще бъде мъртва много преди да е успяла да го използва. Момичето пусна дръжката на камата си и дори не се опита да се съпротивлява.
	Силата на нападателя й бе не по-малко смайваща — без никакво усилие той я вдигна и я сложи на един стол. Не бе особено едър — малко по-висок от нея и строен като изящните елфи. Ала всеки мускул от тялото му бе стегнат и по-як от стомана. Самото му присъствие излъчваше сила и непоклатима увереност. Това също я плашеше, защото не беше напереното фукане на някой вчерашен хлапак, а хладнокръвната сигурност в собственото превъзходство на човек, който бе видял хиляди битки и не бе загубил нито една от тях.
	Кати-Бри не откъсваше поглед от Ентрери, докато той я завързваше за стола. Късо подстриганата му гарвановочерна коса още повече подсилваше впечатлението от ъгловатите му черти, острите скули и силната линия на челюстта. Едва набола брада, която никой бръснач не можеше да махне, засенчваше долната част на лицето му. Тя обаче изобщо не му придаваше разпуснат или небрежен вид. Напротив, всичко у него недвусмислено говореше, че това бе човек, който държи нещата под контрол. Кати-Бри би могла да го сметне дори за красив, ако не бяха очите му.
	Наситено сиви, в тях не проблясваше нито една искрица. Безжизнени очи, в които нямаше и капчица жалост и човечност, те красноречиво говореха, че той бе само оръдие на смъртта и нищо друго.
	— Какво искаш от мен? — най-сетне се осмели да проговори Кати-Бри.
	Ледената ръка я зашлеви през лицето.
	— Рубинения медальон! Полуръстът още ли носи рубинения медальон?
	Кати-Бри се бореше с напиращите в очите й сълзи. Изненадана и замаяна от внезапното нападение, тя не можа да отговори веднага.
	Инкрустираната със скъпоценни камъни кама проблесна пред очите й и бавно проследи очертанията на лицето й.
	— Нямам много време — равнодушно рече Ентрери. — Ще ми кажеш онова, което искам да знам. Колкото повече се бавиш с отговора, толкова повече болка ще усетиш.
	Говореше напълно сериозно, без дори да трепне.
	Кати-Бри, въпреки че бе отгледана от Бруенор и бе корава като истински воин на джуджетата, не можа да потисне страха си. Неведнъж се бе изправяла срещу гоблини и ги бе побеждавала, веднъж дори се бе била със страховит трол, но хладнокръвният убиец я изпълваше с ужас, какъвто досега не бе изпитвала. Опита се да каже нещо, но цялата трепереше и от устата й не можа да се отрони и дума.
	Камата отново проблесна.
	— Носи го! — изпищя тя, а по бузите й се стекоха две сълзи.
	Ентрери кимна и едва забележима усмивка изкриви устните му.
	— Тръгнал е с Мрачния елф, джуджето и варварина — спокойно продължи той. — Към Лускан. А оттам — към място, наречено Митрал Хол. Разкажи ми за Митрал Хол, мило момиче.
	Острието се плъзна по собствената му буза, оставяйки след себе си по-светла диря по тъмните бузи.
	— Къде се намира това място?
	Кати-Бри нямаше отговор на този въпрос и разбра, че това най-вероятно ще подпише смъртната й присъда.
	— Н-н-не знам — заекна тя, опитвайки се да звучи храбро.
	Бе успяла да си възвърне частица от самообладанието, на което я бе научил Бруенор, но очите й бяха все така приковани върху блясъка на смъртоносното острие.
	— Колко жалко — рече Ентрери. — Такова хубаво личице…
	— Моля те — каза момичето, мъчейки се да запази спокойствие, макар камата да проблясваше все по-близо до лицето й. — Никой не знае! Дори Бруенор! Именно за това тръгна — за да открие Митрал Хол.
	Приближаващото се острие внезапно спря във въздуха, а палачът рязко се обърна. Очите му се присвиха, цялото му тяло се напрегна.
	Кати-Бри не бе чула отварянето на външната врата, но силният глас на Фендер, който долетя от преддверието, обясни неочакваните действия на Ентрери.
	— Кати-Бри, къде си?
	Момичето се опита да извика „Бягай!“, пък да става каквото ще с нейния живот, но Ентрери, бърз като светкавица, запуши устата й и превърна вика й в неразбираем стон.
	Главата й отхвръкна настрани, но въпреки това успя да види как Фендер и Гроло се втурнаха в стаята, здраво стиснали бойните си брадви. Палачът ги очакваше с кама в едната ръка и сабя в другата.
	Огромна радост и облекчение изпълниха Кати-Бри. Джуджетата от Десетте града бяха корави бойци, калени в многобройни битки, а по храброст и сила Фендер отстъпваше само на Бруенор.
	В следващия миг обаче си спомни срещу кого се изправяха приятелите й и въпреки очевидното им преимущество, надеждата я изостави така бързо, както се бе появила. Та нали самата тя бе видяла светкавичните движения на убиеца и ужасяващата точност на ударите му!
	Отвращението, което предизвикваше у нея Ентрери, я стисна за гърлото и тя дори не успя да извика на двамата си приятели да бягат.
	Всъщност, дори и да знаеха какъв ужасяващ човек стои пред тях, Фендер и Гроло нямаше да избягат. Яростта на джуджето заличава всяка мисъл за собствената му безопасност и когато видяха обичната си Кати-Бри здраво завързана на стола, двамата се нахвърлиха върху Ентрери, без да се замислят и за миг.
	Сляпата ярост придаде на нападението им нечовешка сила. За разлика от тях, Ентрери отвърна на ударите им предпазливо, оставяйки ритъма на движенията му да го води, докато постепенно набира сила. Понякога на Кати-Бри й се струваше, че убиецът едва успява да отблъсне свирепите удари на двете джуджета. Брадвите им минаваха на милиметри от главата на Ентрери и това като че ли още повече ги разяряваше.
	Ала дори и тогава, когато Фендер и Гроло като че ли имаха надмощие, момичето виждаше с кристална яснота, че двамата й приятели са в огромна опасност. Ръцете на Ентрери сякаш си говореха — толкова съвършено се допълваха движенията на камата и сабята му. Дори и в ожесточения, хаотичен бой краката му пристъпваха напълно сигурно и в пълен синхрон. Изглеждаше така, сякаш не се биеше, а танцуваше — един танц на удари, отбягвания и контраудари.
	Танц на смъртта.
	Кати-Бри го бе виждала и преди — така се биеше и онзи, с когото никой в Долината на мразовития вятър не можеше да се мери, когато опреше до бой с мечове. Сравнението с Дризт До’Урден бе неизбежно — и двамата се движеха с еднаква лекота и изящество, а всяко мускулче на тялото им бе в пълен синхрон с останалите.
	Ала колкото и да си приличаха, двамата все пак си оставаха коренно различни — две противоположни ценностни системи, които променяха излъчването на този танц до неузнаваемост, макар движенията да бяха едни и същи.
	Когато се биеше, елфът бе въплъщение на красота и изящество, един съвършен воин, следващ с ненадмината жар пътя на доброто и справедливостта, който сам си бе избрал. Ентрери предизвикваше единствено ужас, безстрастен убиец, безстрастно премахващ пречките пред себе си.
	Първоначалният устрем на джуджетата като че ли започна да отслабва. Фендер и Гроло бяха изумени, че кръвта на противника им все още не бе оцветила каменния под на стаята. Ала докато техните движения ставаха все по-бавни, ударите на Ентрери продължаваха да набират мощ. Двете му остриета се бяха превърнали в едно неясно петно — всеки удар светкавично бе последван от още два, които едва не запращаха джуджетата на земята.
	Движенията му бяха съвършено леки, енергията му — неизчерпаема.
	Фендер и Гроло вече само се защитаваха, ала макар сега всичките им сили да бяха насочени към отбиване на ударите на Ентрери, и четиримата знаеха, че съвсем скоро някое от оръжията му ще ги прониже. Смъртоносно.
	Кати-Бри дори не успя да види самия удар, но съвсем ясно видя яркочервената ивица, която обагри гърлото на Гроло. Джуджето продължи да се бие още няколко мига, без да разбира или да се интересува защо не може да си поеме дъх. Внезапно изпусна оръжието и падна на колене, стиснал гърлото си с две ръце, давейки се в собствената си кръв. В следващия миг тъмата на смъртта го обви завинаги.
	Обезумял от ярост, Фендер вече не чувстваше никаква умора. Брадвата му прорязваше въздуха в отчаян опит за разплата.
	С ужасяващо спокойствие Ентрери си играеше с него, предизвиквайки го и разпалвайки още повече гнева му. Палачът дори успя да го удари по главата с тъпата част на сабята си.
	Освирепял, унизен и с ясното съзнание, че го бяха надвили, Фендер се хвърли в последно, самоубийствено нападение, с надеждата да повлече и противника си в смъртта.
	С безгрижен смях, сякаш играеше за удоволствие, а не се биеше на живот и смърт, Ентрери направи крачка встрани и сложи край на двубоя. Инкрустираната с изумруди кама се заби дълбоко в гърдите на джуджето, сабята се стовари върху черепа му и го пръсна на парата.
	Прекалено ужасена, за да извика, прекалено ужасена за да изпищи, Кати-Бри гледаше как палачът се навежда, за да издърпа камата си от трупа на Фендер. Сега бе неин ред, сигурна бе тя, и затвори очи. Камата, бе топла от кръвта на Ковашкия чук, докосна гърлото и. Внезапно момичето усети одраскване — Ентрери бе въртял камата в ръката си. Предизвикателство. Танц, обещание за смърт. В следващия миг топлият допир на окървавеното оръжие изчезна. Кати-Бри отвори очи тъкмо навреме, за да види как малката кама се скрива в ножницата си. Палачът направи крачка назад и погледна към момичето.
	— Сама виждаш — обясни той неочакваната си „милост“, — убивам само онези, които ми се противопоставят. Навярно трима от твоите приятели, които отиват към Лускан, ще се спасят от камата ми. Аз искам само полуръста.
	Кати-Бри, мъчейки се да не се поддаде на ужаса, който този мъж предизвикваше у нея, отвърна студено:
	— Подценяваш ги. Те ще се бият с теб.
	С обичайната си хладнокръвна самоувереност, Ентрери отговори:
	— Тогава те също ще умрат.
	Кати-Бри беше безсилна в тази игра на нерви с безстрастния убиец. Единственото, което можеше да направи, бе да не му позволи да я прекърши. Без да се бои от последиците, тя го заплю.
	Желязната му ръка отново я зашлеви през лицето и Кати-Бри, замаяна от болката и с очи, замъглени от бликналите сълзи, пропадна в тъмата на безсъзнанието. Преди напълно да изгуби свяст, в ушите й отекна жесток, безстрастен смях, който постепенно заглъхна в далечината — палачът излезе от къщата.
	Предизвикателство. Обещание за смърт.

	2
	Градът на корабните платна

	— Ето го и него, момче, Градът на корабните платна — обърна се Бруенор към Уолфгар.
	Двамата стояха върху малко хълмче на няколко мили северно от Лускан и гледаха към пристанищния град.
	Гледката, която се разкри пред него, изтръгна дълбока, възхитена въздишка от гърдите на Уолфгар. Със своите петдесет хиляди жители Лускан не бе особено голям в сравнение с огромните южни градове и с най-близкия си съсед, Градът на бездънните води, който се намираше на стотина мили оттук. Ала в очите на младия варварин, който бе прекарал всичките осемнадесет години от живота си сред чергарските племена на тундрата и малките гранични поселища на Десетте града, укрепеното пристанище изглеждаше наистина величествено. Лускан бе обграден от крепостна стена, върху която на стратегически места бяха разположени бойници и наблюдателни кули. Дори и оттук младежът виждаше тъмните силуети на войниците, които крачеха напред-назад върху стената, а върховете на копията им искряха на светлината на новия ден.
	— Не изглежда особено гостоприемен — отбеляза той.
	— Лускан не приема посетителите с широко отворени обятия — обади се Дризт и застана до двамата си приятели. — Може и да отварят портите си за търговците, но обикновените пътешественици не са особено желани гости.
	— Само че аз имам работа там — изръмжа Бруенор, — и смятам да вляза, със или без тяхното съгласие!
	Дризт само кимна. Когато за първи път отиваше към Десетте града, той бе заобиколил пристанищния град отдалеч. Жителите на Лускан, предимно хора, презираха останалите раси. Дори Светлите елфи и джуджетата често не бяха допускани в града. Дризт силно подозираше, че ако видеха един Елф на мрака, стражите надали биха се задоволили с това, просто да го прогонят далеч от стените си.
	— Запали огъня, трябва да закусим и да потегляме! — продължи Бруенор, а гневните нотки в гласа му издаваха твърдата му решимост да не остави нищо да го отклони от пътя му. — Ще тръгнем рано, за да стигнем до портата преди пладне. Къде се дяна полуръстът, гоблините да го вземат!
	Дризт погледна назад към лагера им.
	— Още спи — каза той, макар Бруенор изобщо да не очакваше отговор.
	От деня, в който потеглиха от Десетте града, Риджис си лягаше пръв и ставаше последен (и то винаги с чужда помощ).
	— Ами да го сритаме тогава! — сопна се джуджето и се накани да отиде в лагера, но Дризт го спря.
	— Нека поспи още малко — рече той. — Може би ще е по-добре, ако пристигнем пред портата на Лускан по здрач… той може да скрие доста неща.
	Думите на елфа озадачиха джуджето само за миг, докато не се вгледа по-внимателно в унилото изражение на приятеля си и не видя така добре познатата болка в очите му. Двамата бяха станали толкова близки през дългите години на дружбата си и Бруенор често забравяше, че приятелят му бе отритнат от обществото. Колкото повече се отдалечаваха от Десетте града, където хората го познаваха, толкова по-често щяха да съдят за елфа по цвета на кожата му и зловещата слава на расата му.
	— Хм… да, защо пък да не поспи още малко — съгласи се джуджето. — Пък и на мен няма да ми се отрази зле, ако си подремна още мъничко — довърши Дризт.
	Напуснаха бивака си късно сутринта и поеха на юг, без да бързат, само за да открият, че всъщност бяха преценили погрешно разстоянието, което ги делеше от града. Слънцето отдавна бе залязло и всичко вече тънеше в мрак, когато най-сетне достигнаха Северната порта на стената.
	Тя изглеждаше също толкова негостоприемна, колкото бе и славата на самия град: в каменната стена, между две не особено високи квадратни кули, имаше обкована с желязо, здраво залостена врата. Иззад парапета над нея надникнаха десетина глави с нахлупени кожени шапки, а по всяка вероятност от върховете на двете кули към четиримата приятели бяха насочени не само още недружелюбни погледи, но и опънати лъкове.
	— Кои сте вие, които идвате в Лускан по това време? — дочу се глас от стената.
	— Пътници от север — отвърна Бруенор. — Група уморени пътешественици, които идват чак от Десетте града в Долината на мразовития вятър!
	— Вратата се затваря след залез-слънце — отговори същият глас. — Вървете си!
	— Ах, ти, голобради гноме! — тихо запроклина Бруенор и стисна брадвата си, сякаш възнамеряваше да разбие вратата.
	Дризт сложи ръка върху рамото му — чувствителните му уши бяха доловили звука от зареждането на арбалет.
	Най-неочаквано Риджис пое нещата в свои ръце. Полуръстът повдигна панталоните си, които се бяха смъкнали под големия му корем, изпъчи се, опитвайки се да изглежда по-достолепен и излезе напред.
	— Как се казваш, добри ми войнико? — провикна се той към стража на портата.
	— Аз съм нощният пазач на Северната порта, това ти стига — беше резкият отговор на лусканеца. — И кой по…
	— Риджис, Първи гражданин на Брин Шандер. Несъмнено си чувал името ми или си виждал резби, излезли изпод моите ръце.
	От стената се дочу шепот, после настана тишина.
	— Виждали сме резби, правени от полуръста, който живее в Десетте града — обади се някой най-сетне. — Ти ли си този полуръст?
	— Герой във войната с гоблините и майстор — резбар — представи се Риджис и се поклони. — Представителите на Десетте града няма да бъдат особено щастливи, когато научат как един от най-добрите им търговски партньори ме е оставил навън в тъмната нощ и е затворил вратите си пред лицето ми.
	Отново се чу шушукане, после гласовете замлъкнаха. Внезапно се чу стържещ шум — вдигаха решетката на крепостната врата. Веднага след това долетя и звук от отместени резета. Риджис погледна към смаяните си приятели и се ухили:
	— Просто малко дипломация, добри ми Бруенор — изсмя се той.
	Вратата се отвори едва-едва, колкото да пропусне двама мъже — невъоръжени, но нащрек. Съвсем очевидно бе, че другарите им, които стояха на стената, щяха да ги защитят, ако се наложеше. С мрачни изражения на лицата, войниците, застанали над вратата, следяха иззад гора от лъкове и най-малкото движение на четиримата пътници.
	— Казвам се Йердан — обади се по-едрият от двамата лусканци, макар че през всичките дебели кожи, с които бе облечен, бе доста трудно да се каже дали наистина е толкова едър.
	— А аз съм нощният пазач — рече другият. — Покажете ми какво сте донесли за продан!
	— Продан? — възмутено извика Бруенор. — Че кой е казвал нещо за продан?
	И той отново стисна брадвата си. Войниците на стената неспокойно се размърдаха.
	— Туй да ви прилича на оръжието на някой смрадлив търговец?
	Риджис и Дризт едновременно се приближиха до джуджето, опитвайки се да го успокоят. Уолфгар, също така напрегнат, както и Бруенор, остана на мястото си, скръстил огромните си ръце пред гърдите си и отправил мрачен поглед към дръзкия страж.
	Двамата войници стреснати отстъпиха назад. Нощният пазач отново се обади, а в гласа му прозвучаха яростни нотки:
	— Първи гражданино — обърна се той към Риджис, — защо идвате в Лускан?
	Полуръстът направи крачка напред и, като се изпъчи, застана пред лусканеца.
	— Правим… ъъъ… предварително проучване на пазара — рече той, мъчейки се да скалъпи някаква история. — Тази година имам няколко изключително красиви резби и искам да проверя, че всичко — включително и цената на такива произведения — е наред за сключването на сделката.
	Двамата войници се спогледаха и се усмихнаха многозначително.
	— Доста път си изминал за такава задача — изсъска пазачът. — Нямаше ли да е по-добре просто да, дойдеш с кервана, който носи стоката ти?
	Риджис се размърда притеснено — очевидно бе, че тези войници са прекалено опитни, за да ги измами така лесно. Борейки се със себе си, той посегна към жилетката си, където бе скрит рубиненият медальон. Знаеше, че с негова помощ лесно ще убеди стражите да ги пуснат в града, но в същото време неимоверно се боеше да показва камъка и така още повече да улесни палача, който със сигурност беше по петите му.
	Внезапно, преди полуръстът да успее да извади медальона, Йердан се сепна и се взря в тъмния силует, който стоеше до джуджето. Качулката на Дризт се бе смъкнала, разкривайки тъмната кожа на лицето му.
	Нощният пазач също застана нащрек и, обръщайки поглед натам, накъдето гледаше Йердан, бързо разбра какво го беше стреснало. Четиримата приятели неохотно посегнаха към оръжията си, готови да се хвърлят в една битка, която изобщо не желаеха.
	Ала Йердан сложи край на напрежението така бързо, както го бе предизвикал. Лусканецът постави възпираща длан върху рамото на нощния пазач и се обърна към елфа:
	— Дризт До’Урден? — спокойно попита той, търсейки потвърждение на това, за което вече се бе досетил.
	Изненадан, че го бяха разпознали, Дризт кимна.
	— Историите, които чуваме от Десетте града, споменават не само полуръста. Твоето име също е добре известно тук, в Лускан — обясни Йердан и се поклони ниско. — Прости учудването ни, но не се случва често да срещнем някого от твоята раса.
	Дризт отново кимна, но не каза нищо. Необичайното внимание, което му обръщаха, го притесняваше. Никога досега не му се бе случвало някой страж да си направи труда да го попита за името или заниманието му и той бързо бе разбрал колко по-удобно е въобще да не се доближава до градските порти. Вместо това просто изчакваше падането на нощта, за да прескочи безшумно крепостните стени и да се скрие из долнопробните улички, където можеше да стои незабелязан в някой мрачен ъгъл, заедно с най-изпадналата измет на града. Възможно ли бе името и подвизите да му бяха спечелили поне малко уважение чак тук, толкова далеч от Десетте града?
	Бруенор се обърна към него и му смигна. Гневът му се изпари, когато видя как приятелят му най-сетне получава от един непознат онова отношение, което наистина заслужава.
	Ала Дризт не бе съвсем убеден. Не смееше да се надява на такова нещо — надеждата го правеше прекалено уязвим за всички онези чувства, които така отчаяно се мъчеше да потисне дълбоко в себе си. Предпочиташе да си остане подозрителен и недоверчив — това го предпазваше по същия начин, по който ниско спуснатата качулка на наметката му го опазваше от враждебните очи на хората. Двамата лусканци се отдръпнаха назад, за да поговорят насаме, и Дризт нададе ухо.
	— Не ме интересува как се казва — шепнеше нощния пазач. — През моята порта няма да мине никой Елф на мрака!
	— Грешиш — отвърна му Йердан. — Та това са героите на Десетте града! Полуръстът наистина е Първият гражданин на Брин Шандер, елфът е скиталец — страховит боец, но никой не може да отрече почтеността и благородството му. Джуджето — и сам виждаш щита на герба му — е самият Бруенор Бойният чук, водач на племето, което живее в Долината.
	— Ами исполинът? — в гласа на пазача ясно се усещаха подигравателни нотки — опитваше се да не изглежда впечатлен, макар че очевидно бе притеснен. — Какъв ли разбойник е пък той?
	Йердан сви рамене.
	— Огромният му ръст, младостта и самообладанието, което не би очаквал у един младеж — колкото и невероятно да ми се струва да го видя тук, съвсем ясно е, че това трябва да е младият крал на племената от тундрата. Същият, за когото се говори в разказите на пътешествениците, завърнали се от онези земи. Не можем да прогоним тези пътници, това може да има прекалено сериозни последствия.
	— Ха! Какво ли могат да сторят онези жалки села на Лускан! — упорстваше пазачът.
	— Лускан далеч не е единственото търговско пристанище — отвърна Йердан. — И не всяка война се води с меч. Загубата на резбованите изделия на Десетте града никак няма да се хареса на търговците ни, нито пък на корабите, които всеки сезон акостират в нашите пристанища.
	Нощният пазач отново отправи пронизващ поглед към четиримата пътешественици. Въпреки думите на Йердан той все още не им вярваше и изобщо не ги искаше в града си. Ала също така знаеше, че ако подозренията му се окажеха погрешни, а той направеше нещо, което да застраши търговията с Десетте града, не го чака нищо добро. Лусканските войници отговаряха пред търговците, а те съвсем не бяха склонни да прощават грешки, които водеха да, изтъняване на кесиите им.
	Пазачът се предаде и махна с ръка:
	— Ами влизайте тогава! — обърна се той към четиримата приятели. — Придържайте се към стената и гледайте да стигнете до пристанищата. На последната улица се намира „Кривата сабя“. Там ще се сгреете… че и нещо повече!
	Тримата му приятели минаха през портата гордо изправени и Дризт предположи, че и те бяха чули разговора между нощния пазач и Йердан. Щом отминаха наблюдателниците на войниците, Бруенор се приближи към него и потвърди предположението му:
	— Така значи! — доволно изръмжа той и сбута приятеля си. — Май се е поразчуло тук-там, щом ни знаят толкоз далеч от Долината! Какво ще кажеш, а?
	Дризт само сви рамене и Бруенор се засмя, предполагайки, че приятелят му просто се притеснява от известността. Риджис и Уолфгар споделяха радостта на джуджето. Варваринът дори потупа елфа по рамото, докато заставаше начело на малката им групичка.
	Ала не просто притеснението от славата тревожеше Дризт. Докато влизаха в града, той бе видял странна усмивка да играе по устните на Йердан, усмивка, в която се криеше нещо повече — и по-различно — от обикновено възхищение. И макар изобщо да не се съмняваше, че истории за войната с кеселовите гоблини наистина бяха достигнали до Града на корабните платна, доста странно му се струваше, че един обикновен войник знае толкова много за него и за приятелите му, докато пазачът, който единствен носеше отговорност за това кой влиза в града, изобщо не бе чувал имената им.
	От двете страни на Лускан, наредени съвсем близо една до друга, се издигаха двуетажни и триетажни къщи — отчаян опит на хората да се скрият зад крепостните стени и защитата, която те им предлагаха от вечните опасности на дивите северни земи навън. Тук-таме еднообразната линия на покривите се нарушаваше от някоя кула — наблюдателница или пък опит на някой по-заможен гражданин да демонстрира превъзходство. Град, който вечно бе нащрек — това бе Лускан и до този миг прекрасно успяваше да оцелява (дори процъфтяваше) в тези опасни земи, благодарение на бдителността си, която често граничеше с параноя. Това бе град на сенките и тази нощ четиримата приятели съвсем ясно усещаха любопитните и заплашителни погледи на невидимите за тях обитатели на тъмните дупки, покрай които минаваха.
	Край пристанището се намираше най-опасната част на града. Там, из тесните улички и мръсните тъмни ъгли, бе пълно с крадци, просяци и още безброй други отхвърлени от почтеното общество престъпници. Гъста мъгла се носеше от морето ден и нощ и превръщаше и без това мрачните и непрогледни сокаци в тайнствено и опасно място.
	Именно на една такава улица се озоваха четиримата, когато свиха зад последния ъгъл преди пристанището — едно особено западнало място, наречено Улицата на полумесеца. Риджис, Дризт и Бруенор веднага разбраха, че са навлезли в сборището на най-изпаднали злодеи и отрепки и още по-здраво стиснаха оръжията си. Уолфгар вървеше гордо изправен без да се бои от нищо, макар че и той усещаше заплашителната атмосфера, която тегнеше наоколо. Без да разбира, че мястото е прекалено долнопробно и мръсно, младежът бе твърдо решен да подходи към първия си досег с цивилизацията непредубедено.
	— Туй трябва да е — обади се Бруенор и посочи малка група хора, най-вероятно крадци, които се бяха спрели пред прага на някаква пивница. На очуканата табела над вратата все още можеше да се разчете името — „Кривата сабя“.
	Риджис преглътна с мъка, опитвайки се да потисне плашещата го смесица от чувства, която се надигаше в гърдите му. Преди години, когато още живееше в Калимпорт, неведнъж бе посещавал подобни места, но от това изобщо не му ставаше по-леко. Тъкмо обратното — това, че знаеше какво може да се случи в една такава кръчма, още повече засилваше страха му. Забранените съблазни, които се таяха в сенките, можеха да бъдат не по-малко опасни от скритите ножове на престъпниците, насядали по масите.
	— Ама наистина ли искате да влезем вътре? — попита той с изтънял от уплаха глас.
	— Да не съм те чул да се оплакваш! — сопна се Бруенор. — Знаеше какъв път ти предстои, когато се присъедини към нас в Долината, така че хич недей да ми мрънкаш сега!
	— Ние ще те пазим — успокоително вметна Дризт.
	Самоуверен и неопитен, Уолфгар отиде още по-далеч:
	— А и защо биха ни направили нещо лошо? Нали не сме им направили нищо — рече той.
	И като се обърна към мрачните сенки наоколо, заяви на висок глас:
	— Не бой се, малки приятелю! Чукът ми ще повали всеки, който се осмели да се изправи срещу нас!
	— Наивен хлапак! — промърмори Бруенор, докато той, Риджис и Дризт се спогледаха невярващо.
	Атмосферата в „Кривата сабя“ по нищо не се различаваше от разрухата и мръсотията, в които тънеше всичко навън. Самата пивница представляваше една-единствена стая, в дъното на която (съвсем близо до една врата, през която можеше да се избяга) се намираше дълъг бар. От едната му страна започваше стълбище, което водеше към втория етаж на сградата. Очевидно бе, че по тези стълби много по-често се изкачваха не гости на странноприемницата, която се намираше горе, а силно гримирани и миришещи на евтин парфюм жени заедно с последните си „завоевания“. Всъщност, търговците, чиито кораби акостираха в Лускан, слизаха на брега само за няколко кратки часа забавления и удоволствия, след които бързаха да се приберат на кораба си преди неизбежният пиянски сън да ги направи беззащитни и да ги изложи на опасност.
	Пивницата беше място, което замайваше и възбуждаше сетивата със своята плетеница от звуци, гледки и миризми. Мирис на алкохол — от силно пиво и евтино вино до по-редки и по-силни напитки — лъхаше от всеки ъгъл. Облак дим от екзотичен уханен тютюн, гъст като мъглата отвън, се стелеше из стаята и караше всичко да изглежда меко, приглушено и нереално.
	Дризт поведе приятелите си към една свободна маса точно зад вратата, а Бруенор отиде на бара, за да уреди престоя им в странноприемницата. Уолфгар се накани да тръгне след него, но елфът го спря.
	— Остани тук! — рече той. — Прекалено си превъзбуден, за да се занимаваш с такива неща. Бруенор ще се оправи и сам.
	Уолфгар се опита да се възпротиви, но го прекъснаха.
	— Хайде — намеси се и Риджис, — ела да седнеш с мен и Дризт! Никой няма да закачи едно кораво джудже, но при вида на дребен полуръст като мен и кльощав елф като Дризт на тези недодялани грубияни тук може да им се прииска да се позабавляват. Имаме нужда от твоя ръст и силата ти, за да отклоним подобно нежелано внимание.
	Уолфгар гордо вирна глава при тези думи и смело закрачи към масата. Риджис смигна многозначително на Дризт и тръгна след варварина.
	— Много нещо ще научиш по време на това пътуване, млади приятелю — прошепна елфът така, че Уолфгар да не може да го чуе, — толкова далеч от дома.
	Скоро Бруенор се върна от бара и донесе четири бокала с медовина.
	— Бързо ще свършим онова, заради което дойдохме тук — тихо каза той на Дризт, — и ще продължим по пътя си. Цените на стаите в таз’ оркска дупка са си същинско обирджийство!
	— Гостите тук обикновено не остават през цялата нощ — подсмихна се Риджис.
	Бруенор все така се мръщеше.
	— Пий по-бързо — обърна се той към елфа. — Улицата на плъха е съвсем наблизо, поне според думите на сервитьорката, та може би още тази нощ ще успеем да се свържем с човека, когото търсим.
	Дризт кимна и отпи от медовината си. Всъщност не бе особено жаден, но си мислеше, че Бруенор може да се поотпусне малко, ако приятелите му изпиеха по една чаша с него. Самият той също изгаряше от нетърпение да се махне от Лускан — боеше се, че черната му кожа може да, донесе неприятности на другарите му, макар че в мъждукащата светлина на кръчмата бе спуснал качулката още по-ниско над лицето си. Освен това се безпокоеше за Уолфгар, който бе твърде млад и горд, пък и никога досега не бе попадал на подобно място и не знаеше какво може да му се случи. Варварите от Долината на мразовития вятър, макар да бяха свирепи и безмилостни в битка, бяха също така хора на честта, а обществото им се основаваше на строги и ненарушими закони. Уолфгар лесно можеше да стане жертва на измамата и предателствата, които се ширеха в пристанищния град. В дивите земи на север чукът на варварина бе достатъчен, за да го предпази от беди, но тук щеше да му се наложи да се изправи срещу подли противници и скрити ножове, а тогава магическото оръжие и храбростта нямаше да са му от голяма полза.
	Уолфгар изпразни чашата си на един дъх, избърса устата си и се изправи.
	— Да тръгваме! — рече той на Бруенор. — Кого ще търсим?
	— Сядай долу и си затваряй устата, момче! — скара му се джуджето и се огледа да види дали младежът бе успял да привлече нежеланото внимание на останалите в пивницата върху тяхната маса. — Туй е работа за мен и елфа. Там не е място за такива войнствени исполини кат’ теб! Оставаш тук с Къркорещия корем и гледай да си държиш устата затворена, а гърба — залепен за стената!
	Уолфгар се сви обидено, но Дризт бе доволен, че джуджето явно мислеше като него. И отново Риджис се намеси, за да спаси поне малко от гордостта на младия си приятел:
	— Изобщо нямам желание да ходя с тях, но не смея да остана тук сам. Остави Дризт и Бруенор да се „забавляват“ из студените, смрадливи улички! Ние ще останем тук и ще се повеселим — заслужили сме си го!
	Дризт потупа крака на полуръста под масата, благодарен за навременната му намеса, и се изправи. Бруенор допи и последната глътка медовина и скочи от мястото си.
	— Да тръгваме тогава — рече той на елфа, а после се обърна към Уолфгар — Грижи се за полуръста и се пази от жените! Подли са кат’ изгладнели плъхове и единствената им цел е да ти свият кесията.
	Бруенор и Дризт излязоха от „Кривата сабя“ и свиха в първата уличка. Притеснено, джуджето застана в началото й и се огледа на всички страни. Дризт направи още няколко крачки в мрака и когато се убеди, че е сам, извади от раницата си малка ониксова статуетка, изобразяваща котка, и я постави на земята пред себе си.
	— Гуенивар! — тихо я повика той. — Ела при мен, сянко моя!
	Зовът му прелетя през Равнините и достигна до звездния дом на пантерата. Голямата котка се размърда в съня си. Много месеци бяха минали, откакто господарят й не я бе викал и сега тя изгаряше от нетърпение да му помогне.
	Гуенивар премина през Равнините, които я деляха от Дризт, все напред към мъждукащата светлинка, която не можеше да бъде друго, освен зова на елфа. В следващия миг вече бе в тясната уличка заедно с него.
	— Навлизаме в опасни места — обясни й той, — и се боя да не попаднем в капан. Имам нужда от очи, които могат да проникнат там, където моите не могат.
	Без да се бави и за миг, Гуенивар безшумно скочи върху купчина камъни, лежаща наблизо, после се покатери на една счупена веранда и оттам се изкачи към покривите на къщите, които опасваха тясната уличка. Доволен и много по-спокоен, Дризт се върна при Бруенор.
	— Е добре, къде е дяволската котка? — нетърпеливо попита джуджето, а в гласа му се усещаше облекчение, че пантерата не бе с елфа.
	Повечето джуджета изпитват огромно подозрение към всякакви магии, с изключение на заклинанията, с които правят изкусните си оръжия още по-силни. Бруенор не правеше изключение и въобще не харесваше Гуенивар.
	— Там, където най-много се нуждаем от нея — отвърна Дризт и тръгна надолу по Улицата на полумесеца. — Не бой се, могъщи Бруенор, Гуенивар не ни изпуска от поглед, дори и ако нашите очи не могат да я видят!
	Джуджето притеснено се огледа наоколо, а изпод двурогия му шлем избиха капчици студена пот. Познаваше Дризт от няколко години, но така и не успя да свикне с магическата му котка.
	Елфът се усмихна развеселено под прикритието на ниско нахлупената си качулка.
	Всички улички, пълни с мръсотия и боклуци, им изглеждаха еднакви, докато вървяха към пристанището. Бруенор се взираше напрегнато в сенките и ако зрението му в мрака бе така остро, както привикналите с тъмнината очи на елфа, сигурно щеше още по-здраво да стисне брадвата си.
	Ала Дризт и Бруенор не се притесняваха особено. Те съвсем не бяха обичайните пияници, които всяка вечер се клатушкаха из тези улици, и надали щяха да бъдат лесна плячка за дебнещите крадци. Многобройните резки върху брадвата на джуджето и двата ятагана, които висяха от кръста на елфа, можеха да уплашат почти всеки разбойник, на когото би хрумнало да ги нападне.
	Отне им доста време да открият Улицата на плъха в тъмния лабиринт на улички и дворове. Съвсем близо до кейовете, тя вървеше успоредно на морето и в гъстата мъгла изглеждаше непроходима. От двете й страни се простираха дълги, ниски складове, а между тях бяха нахвърляни изпотрошени щайги и празни кутии, от които проходът, бездруго не особено широк, ставаше още по-тесен и често имаше място само колкото да се промъкне един човек.
	— Приятно местенце за разходка в тъмна нощ — отбеляза Бруенор.
	— Сигурен ли си, че точно това търсим? — попита го елфът, който също не изгаряше от желание да навлезе в отблъскващата улица.
	— Според търговците от Десетте града, ако има някой, който може да ми намери картата, то това е Шепот. А пък ако искам да намеря Шепот, трябва да ида на Улицата на плъха.
	— Да тръгваме тогава — рече Дризт. — Мръсната работа трябва да се върши бързо.
	Бруенор предпазливо пое по тъмната уличка. Не бяха изминали повече от два-три метра, когато джуджето чу изщракването на зареден арбалет и се закова на място.
	— Усетили са ни! — прошепна той на Дризт.
	— Вдясно, зад онзи закован прозорец над нас — рече елфът, чиито остри сетива бяха доловили не само звука, но и мястото, откъдето идваше. — Просто предпазна мярка, надявам се. Може би това е знак, че човекът, когото търсиш, е наблизо.
	— Не бих нарекъл насочен към мен арбалет „добър знак“! — отвърна джуджето. — Ама не можем да спрем, така че давай да вървим и бъди нащрек! Туй местенце просто излъчва заплаха!
	И той отново си запробива път през мръсотията и камъните, които се търкаляха в краката му.
	Отляво долетя тихо шумолене и двамата приятели разбраха, че някой ги наблюдава и оттам. Те обаче не спряха — не бяха и очаквали нещо по-различно. Най-сетне заобиколиха последната купчина изпотрошени дъски. Там, облегната на една от стените, видяха стройна фигура, плътно увита в наметката си, опитвайки се да се предпази от хапещия студ на мъглата.
	Дризт се наведе към приятеля си и прошепна:
	— Дали това е човекът, когото търсим?
	Бруенор сви рамене и отвърна:
	— Че кой друг може да е?
	И като пристъпи напред, джуджето застана с широко разтворени крака и се обърна към непознатия:
	— Търся мъж на име Шепот! Ти ли си това?
	— И да, и не — долетя отговорът и тъмният силует се обърна към тях, но лицето му оставаше все така скрито под ниско нахлупената качулка.
	— Какви игрички играеш? — изръмжа Бруенор.
	— Наистина съм Шепот — спокойно отвърна непознатият и дръпна качулката си така, че двамата да видят лицето му. — Но не съм никакъв мъж!
	Дризт и Бруенор съвсем ясно видяха, че пред тях наистина стои жена — тъмна и загадъчна, с дълга черна коса и дълбоки очи, които непрекъснато се стрелкаха наоколо и издаваха опитност и несъмнено умение да оцелява на улицата.

	3
	Нощен живот

	С напредването на нощта „Кривата сабя“ ставаше все по-оживена. От търговските кораби надойдоха моряци и местните веднага се заеха да измъкнат каквото могат от тях. Риджис и Уолфгар останаха седнали встрани. Варваринът следеше всичко, което ставаше наоколо, с широко отворени очи, а полуръстът подозрително наблюдаваше какво се случва.
	Много скоро се появи и бедата, под формата на жена, която уж безцелно вървеше към тях. Не беше млада и имаше онзи похабен вид, който отличаваше жените, навъртащи се около пристанищата, но роклята й, прекалено разголена именно на онези места, на които дрехите на почтените жени не бяха, прикриваше всичките й недостатъци, като в същото време предизвикваше похотливо любопитство. Изражението върху лицето на варварина и широко отворената му уста, потвърдиха опасенията на Риджис.
	— Добра среща, великане — измърка жената и приседна на стола до младия варварин.
	Уолфгар погледна към полуръста и замалко не се изсмя от изненада и притеснение.
	— Не си лусканец — продължаваше жената. — А и на моряк не ми приличаш. Откъде идваш?
	— От с-с-север — заекна Уолфгар. — От Долината… Долината на мразовития вятър.
	Риджис не беше виждал такава дързост у една жена откакто бе напуснал Калимпорт и реши, че е време да се намеси. У тези жени имаше нещо ужасно отвратително, едно опорочено удоволствие, което, вместо да привлича, отблъскваше. Забранен плод, направен достъпен за всички; Внезапно Риджис усети, че го обзема носталгия по Калипморт. Уолфгар изобщо нямаше да може да се справи с хитрините и уловките на тази жена.
	— Ние сме просто бедни пътешественици — наблягайки на думата „беден“ се намеси Риджис, в опит да измъкне приятеля си. — Нямаме пукната пара, а ни остават още дълги мили път.
	Уолфгар го погледна изненадано, без да разбира защо Риджис лъже.
	Жената още веднъж изгледа варварина от главата до петите и облиза устни.
	— Жалко — рече тя и се обърна към полуръста — Никакви пари, така ли?
	Риджис безпомощно сви рамене.
	— Жалко! — повтори жената и се накани да си тръгне.
	Лицето на Уолфгар, който чак сега започна да се досеща за намеренията й, пламна.
	Нещо се пробуди дълбоко у Риджис. Силен копнеж по отминалите дни в Калимпорт и живота из неговите бедняшки улички, където той се занимаваше с кражби, го стисна за сърцето и той почувства, че е безсилен да му се противопостави. В мига, в който жената минаваше покрай него, той я хвана за ръката.
	— Нямаме и пукнат грош — рече той, — но имам това!
	И като извади рубинения медальон изпод жилетката си, Риджис го разклати пред очите й. Ярките отблясъци, които скъпоценният камък хвърляше, незабавно приковаха алчния й поглед и я потопиха в магическата си омая. Жената отново седна, този път на стола до полуръста, а очите й все така не се откъсваха от глъбините на прекрасния рубин.
	Уолфгар бе толкова смаян и объркан, че дори не успя да избухне, виждайки как полуръстът го бе изиграл. Единствено празният поглед на сините му очи издаваше смесицата противоречиви мисли и чувства, които бушуваха в главата му
	Риджис улови погледа на приятеля си, но само сви рамене и, както правеше винаги, с лекота захвърли настрани всички неприятни чувства, като например чувството за вина. На сутринта можеше да става каквото ще, но той твърдо възнамеряваше да се наслади докрай на предстоящата нощ.
	— Нощите в Лускан са студени — рече той на жената.
	— Не се бой, все ще се намери някое топло легло за теб — отвърна тя и сложи ръка на рамото му.
	Устните на Риджис се разтеглиха в широка усмивка.
	Уолфгар трябваше да се хване за масата, за да не падне от стола си.
	Бруенор бързо си възвърна самообладанието, за да не обиди Шепот, пък и не искаше тя да разбере изненадата му от това, че всъщност се оказа жена — това можеше да й даде преимущество над него. Тя обаче бързо разбра онова, което Бруенор се опитваше да скрие, и усмивката й още повече го обърка. Да продаваш информация в място като пристанището на Лускан, означаваше непрекъснато да си имаш работа с убийци и крадци въпреки мрежата от хора, които неминуемо стояха зад гърба на такъв човек, той не можеше да си позволи да бъде слаб. Малцина от хората, които прибягваха до услугите на Шепот, успяваха да скрият смайването си, когато видеха, че една млада и привлекателна жена се занимава с нещо толкова опасно.
	Това обаче ни най-малко не намали уважението, което Бруенор изпитваше към нея — славата на Шепот беше толкова голяма, че бе достигнала чак до далечните земи на Долината на мразовития вятър. Тя все още бе жива и дори само това говореше достатъчно красноречиво за удивителните й способности.
	Дризт далеч не бе толкова учуден от откритието, че Шепот е жена. В подземните градове на Мрачните елфи жените заемаха по-високо положение от мъжете и често бяха много по-опасни от тях. Дризт прекрасно разбираше преимуществото, което Шепот имаше пред мъжете, с които работи. В доминираното от мъже общество на опасните северни земи, те често подценяваха „слабата“ жена.
	Нетърпелив да приключи колкото се може по-бързо с тази работа и да се махне от Лускан, Бруенор заговори направо за онова, заради което бе дошъл:
	— Трябва ми една карта — каза той, — пък чух, че ти можеш да ми я намериш.
	— Аз притежавам много карти — спокойно отвърна жената.
	— Карта на северните земи — обясни джуджето. — От морето до пустинята и с правилните имена на местата, според това каква раса живее в тях.
	Шепот кимна.
	— Цената обаче ще бъде висока — при мисълта за злато в очите й проблеснаха искри.
	Бруенор й подхвърли малка кесия, пълна догоре със скъпоценни камъни.
	— Туй би трябвало да е достатъчно за работата дет’ ти създавам — изръмжа той — никак не обичаше да се разделя с парите си.
	Шепот изпразни съдържанието на кесийката върху ръката си и се вгледа в необработените камъни. Явно наистина бяха ценни и доволна, тя ги прибра обратно в кесийката.
	— Спри! — провикна се Бруенор, когато Шепот се накани да закачи торбичката на кръста си. — Хич и не си мисли, че ще вземеш някой от камъните ми преди да съм видял картата!
	— Разбира се — обезоръжаващо се усмихна жената. — Почакай ме тук, ей сега ще се върна с картата, която ти трябва.
	И като хвърли кесийката на Бруенор, тя рязко се обърна, при което наметката й изплющя във въздуха, а гъстата мъгла се завихри и сякаш надвисна още по-ниско над тях. Внезапно проблесна ярка светлина и жената изчезна.
	Бруенор отскочи назад и здраво стисна брадвата си.
	— Каква долна магия беше туй? — извика той.
	Дризт, който изобщо не бе впечатлен от внезапното изчезване на Шепот, сложи ръка върху рамото на приятеля си и рече:
	— Успокой се, могъщи Бруенор! Просто не особено трудна зрителна измама, която я скри в мъглата и светкавицата, това е всичко.
	И като посочи една неголяма купчина греди, добави:
	— Зад онази канавка.
	Бруенор погледна натам, накъдето сочеше елфът и се успокои, когато съвсем ясно видя зеещата дупка. Капакът й бе отместен и сега стоеше подпрян на стената на един склад, няколко крачки по-надолу.
	— Ти по-добре ги разбираш тез’ работи, елфе — рече Бруенор, ядосан, че няма достатъчно опит и не знае как да се оправя с мошениците на големите градове. — Дали ще постъпи честно или смята да ни изиграе и сега седим тук и чакаме нейните приятелчета да ни нападнат и да ни оберат до шушка?
	— Нито едното, нито другото — отвърна Дризт. — Шепот нямаше да оцелее толкова дълго на улицата, ако предаваше клиентите си на крадците. Но не мисля, че сделките, които тя сключва, биха могли да се нарекат „честни“.
	Докато говореше, елфът бе извадил единия си ятаган и Бруенор, подозрителен, както винаги, посочи оръжието и рече:
	— Значи туй не е капан, така ли?
	— Не и заложен от нейните хора — отговори елфът. — Но сенките крият и други враждебни очи.
	Уолфгар не бе единственият, който гледаше към полуръста и жената.
	Едно от любимите забавления на свирепите побойници, които се навъртаха в квартала около пристанището, бе да измъчват по-слабите от тях, а полуръстовете бяха едни от любимите им жертви. Точно тази вечер един грамаден мъж с гъсти вежди и щръкнала брада, изцапана с пяна от бира, като че ли бе най-гръмогласният посетител на пивницата. Той непрекъснато се хвалеше с подвизите, които уж бе извършил и така сипеше заплахи върху хората около себе си, че те гледаха да не оставят каната му празна.
	Всички, които бяха насядали наоколо — хора, които го познаваха, или пък бяха чували за него — кимаха с глава на всяка негова дума и го издигаха на пиедестал от похвали и ласкателства, навярно за да прогонят страха, който гигантът всяваше у тях. Ала грамадният грубиян се нуждаеше от нови забавления, още жертви, които да унижи и когато погледът му обиколи стаята, нямаше как да не се спре върху Риджис и едрия му, но очевидно съвсем млад приятел. Полуръстът, който ухажваше най-скъпо платената жена в „Кривата сабя“, представляваше възможност да се позабавлява, на която гигантът не можеше да устои.
	— Е, хайде, хубавице! — провикна се той и по брадата му покапа още бира. — Да не би да си мислиш, че да прекараш нощта с някакъв получовек ще бъде страшно забавление?
	Хората около него в желанието си да му се харесат избухнаха в угоднически смях.
	Жената и друг път си бе имала вземане-даване с едрия мъж и неведнъж го бе виждала да поваля противниците си само с един удар на огромните си ръце. Погледна го уплашено, но силата на рубинения медальон бе прекалено голяма и тя остана седнала до Риджис. Той, от своя страна, хвърли само един поглед на гиганта и бързо се обърна натам, откъдето очакваше да започне всичко — мястото, където седеше Уолфгар.
	Тревогата му бе напълно основателна. Гордият варварин така здраво бе стиснал масата, че кокалчетата му бяха побелели, а изпепеляващият поглед на сините му очи красноречиво говореше, че всеки момент ще избухне.
	— Не му обръщай внимание! — прошепна Риджис. — Изобщо не заслужава да си губиш времето с него!
	Уолфгар сякаш не го чу и дори за миг не свали поглед от противника си. Можеше да отмине обидите на дебелака, дори и тези, които засягаха приятеля му и жената, но твърде добре разбираше какво всъщност се крие зад тях. Като се нахвърляше върху по-слабия му приятел, този грубиян го предизвикваше. Колко ли хора бяха станали жертва на този тлъст дръвник, зачуди се младежът. Дошло бе време някой да му натрие носа.
	Едрият лусканец разбра, че май му предстоеше да се позабавлява и тръгна към масата на непознатите чужденци.
	— Я се мръдни малко, получовеко! — сопна се той и пренебрежително махна към Риджис.
	Полуръстът се огледа наоколо, взирайки се в лицата на останалите гости. Несъмнено, в пивницата имаше доста хора, които щяха да го защитят от този дебелак и противните му приятелчета. Имаше дори и един войник от градската стража, а те бяха на голяма почит дори и в най-долнопробните части на града.
	За миг Риджис спря поглед върху стража. Колко не на място изглеждаше той в тази мръсна дупка! Любопитството му се засили още повече, когато във войника разпозна Йердан — човекът, който само няколко часа по-рано бе познал Дризт и ги бе пуснал да влязат.
	Дебелакът вече се приближаваше към масата им и полуръстът нямаше време да се чуди какво ли може да означава присъствието на Йердан в „Кривата сабя“.
	Огромният грубиян застана пред него с ръце на хълбоците и го изгледа подигравателно. Риджис усети как сърцето му се разтуптя, кръвта запулсира във вените му, както ставаше винаги, когато изпаднеше в подобно положение, а това му се бе случвало доста често, докато живееше в Калимпорт. И точно както тогава, полуръстът и сега възнамеряваше да избяга.
	Ала увереността му, че ще се спаси бързо се изпари, когато си спомни за спътника си.
	Не толкова опитен и, Риджис бе убеден, не толкова мъдър, Уолфгар не можеше да отмине такова предизвикателство току-така. Само с един скок той прелетя над масата, застана между едрия мъж и приятеля си и отвърна на предизвикателния му поглед.
	Дебелакът обърна очи към другарите си, които още седяха на бара, сигурен, че изкривеното чувство за чест на младия му противник няма да му позволи да нанесе първия удар.
	— Я вижте! — изсмя се той и устните му се изкривиха при мисълта за предстоящото забавление. — Този младок май иска да ни каже нещо!
	После се престори, че се обръща и си тръгва, но само миг по-късно се нахвърли върху Уолфгар и се опита да го стисне за врата, убеден, че рязкото движение ще хване неприятеля му неподготвен.
	Ала, макар да нямаше опит в кръчмарските свади, варваринът разбираше от битки. Беше се учил от Дризт До’Урден — изкусния боец, който винаги бе нащрек — и знаеше как да посреща дори и най-изненадващите удари. Преди лапите на дебелака да успеят дори да се доближат до гърлото му, той стовари едната си ръка върху лицето му, а с другата му нанесе страхотен удар в слабините.
	В следващия миг смаяният му противник полетя във въздуха.
	Изумени, всички в пивницата замръзнаха по местата си. Всички, освен Риджис, който се плесна по лицето без да може да повярва на очите си и се шмугна под масата, незабелязан от никой.
	Гигантът тежеше повече от трима мъже взети заедно, но Уолфгар с лекота го вдигна на повече от два метра и, изпънал ръце, го завъртя над главата си.
	Обзет от безпомощна ярост, дебелакът изрева на приятелите си да му помогнат. Уолфгар не помръдна от мястото си и зачака нападението им.
	Цялата тълпа скочи като един и се втурна към него. Запазвайки хладнокръвие, варваринът се взря в нападателите си, опитвайки се да намери мястото, където групата бе най-гъста и запрати огромното тяло на човека право натам. Тримата мъже, към които полетя грамадното туловище, не успяха да направят нищо и когато главатарят им се стовари върху тях, отхвръкнаха няколко метра назад и се строполиха върху бара, поваляйки кръчмаря, който имаше нещастието да се окаже точно там. Нещастният човек бе запратен право върху лавиците с най-хубавото си вино.
	Веселието на Уолфгар не трая дълго — останалите побойници се нахвърлиха върху него. Той заби пети в земята, твърдо решен да не отстъпи и крачка, и размаха огромните си юмруци, запращайки прииждащите противници на метри от себе си.
	Из цялата пивница избухнаха свади. Мъже, които не биха се помръднали от мястото си, даже и ако до тях убиваха някого, сега се нахвърляха един върху друг, побеснели от ярост, задето питието им бе разлято или просто възбудени от всеобщата бъркотия.
	Това обаче изобщо не възпря поддръжниците на дебелака. Те все така връхлитаха върху Уолфгар, вълна след вълна. Той все така се държеше здраво на краката си, защото никой от нападателите му не успяваше да го забави достатъчно, за да успеят останалите побойници да го достигнат. Въпреки това, Уолфгар не само сипеше жестоки удари върху противниците си, но и сам поемаше доста юмруци. Понасяше ги без да трепне, пренебрегвайки болката благодарение на гордостта и издръжливостта си — просто не можеше да си позволи да отстъпи.
	Свит на сигурно място под масата, Риджис си пийваше от чашата с медовина и наблюдаваше боя. Биеха се всички, дори и сервитьорките — вкопчени в гърбовете на мъжете, те впиваха ноктите си и „гравираха“ сложни плетеници от драскотини и струйки кръв по лицата им. Всъщност, както Риджис скоро видя, единственият човек в цялата стая, който не се включи в боя (освен него самия и онези, които бяха изпаднали в безсъзнание), бе Йердан. Той седеше на масата си без да обръща внимание на побоя наоколо и явно се интересуваше единствено от Уолфгар — на полуръста му се стори, че войникът сякаш преценява докъде се простира силата и храбростта на варварина.
	Това го притесни, но и сега, както и по-рано, Риджис нямаше време да се чуди защо Йердан проявява такъв интерес към тях. От самото начало си знаеше, че рано или късно ще му се наложи да спасява приятеля си и сега най-сетне видя онова, което отдавна бе очаквал — блясък на нож. Един от побойниците бе извадил оръжието си и макар все още да бе скрит зад гърбовете на другарите си, приближаваше към варварина.
	— Проклятие! — промърмори Риджис и като остави чашата настрани, извади боздугана изпод наметката си.
	Никак не обичаше такива работи.
	Уолфгар все така запращаше противниците си на всички страни и така сам освобождаваше пътя на човека с ножа. Стиснал оръжието в ръка и вперил поглед в очите на високия варварин, той изобщо не забеляза полуръста, който се промуши между разкрачените крака на Уолфгар и вдигна малкия боздуган. Оръжието се стовари върху коляното му, строшавайки капачката, а него самия запрати срещу варварина.
	В последния момент Уолфгар успя да се дръпне встрани и се вкопчи в ръката на нападателя си. Устремът на противника му обаче се оказа прекалено голям и, без да може да спре, варваринът събори масата и се блъсна в стената. С едната си ръка стисна още по-здраво ръката на мъжа и счупи кокалчетата на пръстите му, които още стискаха дръжката на ножа. С другата сграбчи главата му и го повдигна от земята. Вбесен от подлостта на мъжа, който бе извадил нож срещу него, Уолфгар изкрещя името на Темпос, своя бог на войната, и проби дъските на стената с главата му. Мъжът остана там, увиснал на около метър от земята.
	Впечатляващ ход, но му струваше време — в мига, в който отново се обърна към бара, варваринът се озова под юмруците и ритниците на цяла група нападатели.

	* * *

	— Ето я, идва! — прошепна Бруенор на Дризт, когато видя Шепот да се приближава към тях, макар острите сетива на елфа да я бяха усетили много преди джуджето.
	Шепот се бе забавила само половин час, но той се стори безкраен на двамата приятели, които я чакаха в тъмната уличка, изложени на стрелите на мъжете с арбалетите, а и на останалите главорези, които със сигурност се навъртаха наоколо.
	Шепот уверено се насочи към тях.
	— Ето картата, която искаш — обърна се тя към Бруенор; в ръката си държеше свитък пергамент.
	— Първо да я видя! — настоя джуджето и пристъпи към нея.
	Жената се дръпна назад и скри пергамента зад гърба си.
	— Цената е друга — спокойно рече тя. — Десет пъти повече от онова, което ми предложи първоначално.
	Свирепият поглед на Бруенор изобщо не я стресна.
	— Нямаш друг избор — просъска тя. — Няма друг, който може да ти намери такава карта. Плати ми и да свършваме!
	— Изчакай малко — изненадващо спокойно рече Бруенор. — Не мога да взема такова решение сам.
	И като кимна по посока на Дризт, за да й обясни, че и той трябва да каже своето мнение, Бруенор отиде при приятеля си и двамата се отдалечиха от нея.
	— Открила е кои сме — обясни елфът, макар че Бруенор вече се бе досетил какво трябва да бе станало. — И колко бихме могли да й платим.
	— Дали това е картата, която ни трябва? Елфът кимна:
	— Тя няма никаква причина да се бои от нас, не и докато е тук. Имаш ли толкова пари?
	— Да, ама ни чака дълъг път, та ще имаме нужда от всичко, което нося със себе си, че и отгоре!
	— Тогава всичко е решено — рече Дризт и Бруенор видя опасния пламък, който заблещука в лавандуловите му очи. — Когато я видяхме за първи път, сключихме честна сделка. Няма да се откажем от нея.
	Бруенор го разбра и напълно се съгласи с приятеля си. Усети как във вените му се разлива тръпка на очакване. Обърна се към Шепот и видя, че вместо пергамента, в ръката си държи кама. Очевидно прекрасно разбираше с какви хора си има работа.
	Дризт също видя проблясването на оръжието и се отдръпна назад — не искаше Шепот да си помисли, че той може да я нападне. Освен това искаше да погледне от по-добър ъгъл някакви доста подозрителни пукнатини, които беше забелязал в близката стена — пукнатини, които може и да бяха очертанията на тайна врата.
	Бруенор се приближи към жената с протегнати напред ръце, за да й покаже, че не носи оръжие.
	— Ако наистина това е цената — изръмжа той, — то май нямаме друг избор, освен да я платим. Обаче първо искам да видя картата!
	Сигурна, че ще прониже джуджето, преди то да е успяло да извади оръжието си, Шепот се отпусна и посегна със свободната си ръка към скрития под наметката й пергамент.
	Ала бе подценила противника си.
	Яките крака на джуджето се присвиха и то подскочи високо във въздуха, достатъчно високо, за да стовари тежкия си шлем върху лицето й. Жестокият удар строши носа й и отпрати главата й към стената зад нея. Бруенор бързо взе картата и като пусна кесията със скъпоценни камъни върху падналата фигура, измърмори:
	— Както се бяхме договорили!
	Дризт също не бездействаше. В мига, в който джуджето се нахвърли върху Шепот, с помощта на магическите умения, които бе наследил от мрачните си предци, той изпрати облак тъма към прозореца, зад който се бяха скрили двамата мъже с арбалети. Сега, вместо стрели, оттам долитаха разгневени викове, които отекваха из цялата уличка.
	В този миг пукнатините на отсрещната стена се отвориха (точно както Дризт подозираше) и още един от защитниците, с които Шепот се бе обградила, се втурна навън. Елфът вече го чакаше, стиснал двата ятагана в ръце. Оръжията проблеснаха в мрака и макар да използваше само тъпата им страна, Дризт бързо успя да обезоръжи якия главорез, който изскочи оттам. В следващия миг двете остриета отново проблеснаха, ожулвайки лицето му и, без да спират плавното си движение, дръжките им с тъп удар се стовариха върху слепоочията му. Когато Бруенор се обърна, пътят пред него и Дризт вече бе чист.
	Джуджето се вгледа с истинско възхищение в онова, което бе свършил приятелят му, но точно в този миг край главата му просвистя стрела и се заби в стената на сантиметри от него.
	— Да се махаме! — каза Дризт.
	— Изходът ще е блокиран или аз съм брадат гном! — обади се Бруенор, когато наближиха края на уличката. — В този миг откъм сградата до тях се разнесе свирепо ръмжене, последвано от ужасени викове. Тези страшни шумове, вместо да ги притеснят, ги успокоиха.
	— Гуенивар — спокойно каза елфът, когато двама мъже изхвръкнаха на улицата пред тях и побягнаха, без дори за миг да се обръщат назад.
	— Съвсем бях забравил за котката! — извика джуджето.
	— Радвай се, че паметта на Гуенивар е по-добра от твоята! — изсмя се Дризт и Бруенор, въпреки онова, което изпитваше към магическото животно, не можа да не се присъедини към смеха му. Двамата спряха в края на уличката и се огледаха наоколо. Не забелязаха нищо нередно, но гъстата мъгла предлагаше отлична възможност за засада.
	— Май е по-добре да вървим по-бавно — предложи Бруенор. — Така няма да привличаме толкова внимание.
	Дризт се канеше да се съгласи, но в този миг от дъното на уличката долетя още една стрела и се заби в една греда между тях.
	— Да се махаме! — заяви елфът, макар че Бруенор не се нуждаеше от повторно предупреждение и се втурна в гъстата мъгла, без да чака да, долети още някоя, този път по-точна стрела.
	Двамата приятели се промъкваха тичешком из лабиринта на лусканските улици, без да спират за миг. Дризт с лекота прескачаше купчините камъни и дъски, а Бруенор просто минаваше през тях, разпръсквайки ги във всички посоки. Най-сетне решиха, че са успели да избягат от преследвачите си и забавиха крачка.
	Бруенор често-често поглеждаше през рамото си, а широката му усмивка проблясваше дори и през рижата брада. Обърна се, за да огледа пътя пред себе си, ала внезапно отскочи встрани и посегна към брадвата си.
	Гуенивар стоеше на по-малко от метър от него.
	Дризт не можа да сдържи смеха си.
	— Разкарай туй нещо оттук! — извика джуджето.
	— Къде са ти обноските, добри ми Бруенор? — засмя се елфът. — Не забравяй, че Гуенивар ни разчисти пътя за бягство!
	— Махни я оттук! — повтори джуджето и стисна още по-здраво брадвата си.
	Дризт потупа животното по силния врат.
	— Не му обръщай внимание, приятелю! Той е само едно джудже, което не може да оцени красотата на магията!
	— Ха! — презрително изсумтя Бруенор, но все пак въздъхна с облекчение, когато елфът отпрати пантерата и прибра ониксовата статуетка в раницата си.
	Малко по-късно двамата вече бяха на Улицата на полумесеца и за последен път се огледаха за засада. Не видяха нищо, което да им подскаже, че някой ги дебне, но пък видяха неколцина ранени мъже да минават покрай тях, куцукайки и залитайки, а някои от тях бяха носени от другарите си. Очевидно тук бе станало нещо.
	Погледнаха към „Кривата сабя“ и за своя огромна изненада видяха две познати фигури да стоят пред вратата на пивницата.
	— Какво търсите тука? — попита ги Бруенор и се приближи до тях.
	— Явно нашият огромен приятел отговаря на обидите с юмруци — отвърна Риджис.
	Полуръстът се бе отървал от побоя без драскотина, ала лицето на Уолфгар беше подуто и насинено. Не можеше да отваря едното си око, а юмруците и дрехите му бяха изцапани със засъхналата кръв на противниците му… а и с неговата собствена.
	Дризт и Бруенор се спогледаха — защо ли не бяха изненадани?
	— А стаите ни? — изръмжа джуджето.
	— Съмнявам се — поклати глава Риджис.
	— Ами парите ми?
	Полуръстът отново поклати глава.
	— Ха! — разгневено изсумтя Бруенор и се запъти към вратата на „Кривата сабя“.
	— На твое място не бих… — започна Риджис, но после сви рамене и реши да остави джуджето само да види какво бе станало.
	Бруенор отвори вратата на пивницата и замръзна на мястото си от изненада. По целия под се търкаляха изпочупени маси, чаши и хора. Кръчмарят се облягаше на строшения бар, докато една от сервитьорките превързваше окървавената му глава. Мъжът, който бе нападнал Уолфгар с нож, все още висеше на стената и от време на време простенваше. Бруенор не можа да се въздържи и се разсмя — варваринът си го биваше! Сервитьорките, които почистваха бъркотията, често побутваха висящия побойник и се заливаха от смях при вида на полюляващото се тяло.
	— Пари, хвърлени на вятъра! — промърмори Бруенор и излезе навън, преди кръчмарят да го види и да го изхвърли.
	— Ама че побой ще да е бил! — рече той, когато отново се върна при приятелите си. — Всички ли се биха?
	— Всички — кимна Риджис, — с изключение на един. Един войник.
	— Войник на това място? — учуди се Дризт — Тук нещо не се връзваше.
	— Не само това — обясни полуръстът. — Беше същият страж, който ни пусна в града, Йердан.
	Дризт и Бруенор се спогледаха притеснено.
	— Преследват ни убийци, току-що опустошихме една пивница, а сега пък и някакъв войник ни обръща прекалено голямо внимание — рече джуджето.
	— Да се махаме оттук! — за трети път този ден каза Дризт.
	Уолфгар го погледна учудено.
	— Колко мъже повали днес? — попита го елфът, за да го накара да разбере в каква опасност се намира. — Как мислиш, колко от тях ще пропуснат да се възползват от възможността да ти забият нож в гърба из безлюдните улички на тези квартали?
	— Освен това — обади се и Риджис преди варваринът да успее да каже каквото и да било, — нямам никакво желание да споделям леглото си с плъховете на лусканските улици!
	— Към портата тогава! — рече Бруенор, ала Дризт поклати глава.
	— Не и когато един от стражите толкова силно се интересува от нас! Ще прескочим стената, за да не знае никой, че сме си тръгнали!
	Само час по-късно четиримата приятели вече крачеха в откритата равнина, а вятърът брулеше лицата им и разлюляваше зелената трева. — Риджис изрече на глас мислите на всички:
	— Минала е само една нощ в първия град по пътя ни, а вече измамихме главорези, бихме се с цяла тълпа побойници и привлякохме интереса на градската стража. Забележително начало на нашето приключение!
	— Но пък имаме това! — доволно се провикна Бруенор, а от цялото му същество се излъчваше огромно нетърпение да открие своя дом, сега, когато вече бе преодолял първото препятствие и се бе сдобил с карта.
	Нито той, нито приятелите му подозираха, че върху пергамента, който джуджето стискаше, сякаш бе най-скъпото съкровище на света, бяха изобразени няколко смъртоносни местности. Местности, които — особено една от тях — щяха да изправят четиримата приятели пред предела на възможностите им… и отвъд него.

	4
	Завръщане от отвъдното

	Насред Града на корабните платна се издигаше една от неговите забележителности — чудновата сграда, която излъчваше могъща магия. Различна от всичко друго в Забравените царства, Домовата кула на мистиците със своите пет върха изглеждаше досущ като каменно дърво. Най-големият връх бе в средата, а останалите четири сякаш израстваха от него, изящно извити като клоните на вековен дъб. Дори и най-наблюдателното око не можеше да види и следа от намесата на човешка ръка. Ясно бе, че величествената кула бе дело на магия, а не на физически труд.
	Главният чародей, безспорният господар на Домовата кула, живееше в средната й част, останалите четири кули се заемаха от следващите магьосници в йерархията. Всяка от тях гледаше към една от посоките на света, а магьосникът, който живееше там, носеше отговорност за всичко, което става в онази част на света, накъдето бе обърната кулата му. Така, магьосникът от западната част на Домовата кула непрестанно гледаше към морето и следеше търговците и моряците, които плаваха там и акостираха в пристанището на Лускан.
	Разговорът, който се провеждаше в този миг в северната част на магическата постройка, силно би заинтересувал четиримата приятели от Десетте града, ако можеха да го чуят.
	— Добра работа свърши, Йердан! — рече Сидни, млада вълшебница от Домовата кула, която въпреки това, вече бе успяла да стане чирак на един от най-могъщите магьосници в гилдията.
	Не можеше да се каже, че е красива, но тя и без това не се интересуваше особено от подобни неща — Погълната бе единствено от мисълта как да се сдобие с власт и могъщество. Сега бе на двадесет и пет години и бе прекарала по-голямата част от живота си, стремейки се към една цел — да получи титлата Магьосник. Малцина бяха онези, които, виждайки нейната решителност й увереността й, се съмняваха в способността й да го постигне.
	Йердан отговори на похвалата с многозначително кимване — не му бе убягнало пренебрежението, с което бе изречена тя.
	— Направих само онова, което ми наредиха — отвържа той с престорена скромност и хвърли бърз поглед към прозореца, до който стоеше дребен, крехък на вид Мъж, наметнат с пъстра мантия и се взираше навън.
	— Защо ли са дошли? — прошепна магьосникът на себе си и се обърна към Йердан и Сидни.
	Двамата неволно се свиха под погледа му. Той беше Дендибар Шареният, Господар на Северната кула и макар на пръв поглед да изглеждаше слабоват, едно по-внимателно вглеждане разкриваше могъщество много по-голямо от онова, което даваха яките мускули и едрото тяло. Беше известен с това, че цени знанието много повече от човешкия живот и тази му слава винаги стряскаше онези, които се изправяха пред него.
	— Казаха ли какво ги води в Лускан?
	— Нищо, което да звучи правдоподобно — тихо рече Йердан. — Полуръстът спомена нещо за проучване на пазара, но…
	— Не ми се вярва — прекъсна го Дендибар — и този път говореше повече на себе си, отколкото на тях. — Тези четиримата са си наумили нещо много по-голямо от проучване на пазара.
	Опитвайки се да запази благоразположението на господаря на Северната кула, Сидни се намеси:
	— Къде са сега?
	Йердан не посмя да й отвърне както му се щеше, не и пред Дендибар.
	— Около пристанището… предполагам — отвърна той и сви рамене.
	— Искаш да кажеш, че не знаеш? — просъска младата жена.
	— Канеха се да останат в „Кривата сабя“ — обясни Йердан, — но заради побоя се озоваха на улицата.
	— Трябваше да ги последваш! — рязко каза Сидни.
	— Да тръгнеш сам през нощта из онези квартали е пълна лудост, даже и ако си лускански войник — сопна се Йердан. — А и какво значение има къде са сега. Наредил съм да пазят пристанището и портите. Не могат да напуснат Лускан без да разбера!
	— Намери ги веднага! — заповяда Сидни, но Дендибар я накара да замълчи:
	— Нека постовете ти останат по местата си! Четиримата не бива да напуснат града без да разбера! Сега си свободен. Ела, когато имаш да ми съобщиш нещо ново.
	Йердан кимна почтително и тръгна към вратата, хвърляйки последен свиреп поглед на съперницата си за покровителството на шарения магьосник. Вярно е, че не беше многообещаващ магьосник като Сидни, а просто обикновен войник, но в Лускан, където истинската власт в действителност бе в ръцете на Домовата кула, един войник можеше само да спечели, ако успеете да си извоюва благоразположението на някой от обитателите й. Командирите на стражата запазваха местата и привилегиите си само с одобрението на Кулата.
	— Не можем да ги оставим да ходят където си искат! — рече Сидни в мига, в който вратата се затвори зад гърба на Йердан.
	— Засега няма защо да се боим от тях — спокойно отвърна Дендибар. — Дори и ако елфът го носи у себе си, ще му трябват години, докато разбере истинската сила на онова, което притежава. Имай търпение, знам как да науча онова, което ме интересува. Парченцата от мозайката много скоро ще си дойдат на мястото!
	— Боли ме като си помисля, че такава огромна сила се намира толкова близо до нас — въздъхна младата жена. — И то в ръцете на някакъв новак!
	— Имай търпение — повтори Дендибар.
	Сидни запали и останалите свещи в специалната стая и бавно се приближи до мангала, който стоеше на железен триножник близо до магическия кръг, чиито знаци бяха издълбани по пода. Никак не й харесваше, че трябва да напусне мястото веднага щом запали мангала. Всеки миг, прекаран в стаята, която се отваряше съвсем рядко и беше смятана от мнозина за най-добрата стая за викане на духовете на умрелите, бе истинска наслада за младата, амбициозна магьосница. Сидни неведнъж бе молила господаря си да й разреши да остане, докато той извършва заклинанията.
	Но Дендибар никога не й го позволяваше, твърдейки, че въпросите, които неминуемо щеше да му задава, ще му попречат да се съсредоточи. А когато човек има работа с отвъдните светове, и най-малката грешка може да се окаже фатална.
	Шареният магьосник седна във вътрешността на магическия кръг и кръстоса крака под тялото си. От устните му се разнесе нисък напев — потапяше се в дълбок транс и дори не забелязваше Сидни, която довършваше последните приготовления. Цялото му същество бе обърнато навътре, към самия него, за да се убеди, че наистина е готов за предстоящата среща. Само едно съвсем мъничко късче от ума му все още усещаше какво става около него. Късче, което чакаше един-единствен звук — захлопването на вратата, когато Сидни излезе.
	В мига, в който жената напусна стаята, тежките му клепачи се привдигнаха и очите му се насочиха към огъня, който гореше в мангала. Сега вече магьосникът не виждаше нищо друго. Тези пламъци щяха да вдъхнат живот на духа, когото бе призовал, щяха да му дадат осезаема форма, докато Дендибар го задържаше в Материалната равнина.
	— Еи весус венераис димин дау — в началото напевът бе бавен и тих, но постепенно ставаше все по-сигурен и бърз.
	Древните думи и заклинания излитаха все по-трескаво от устата му, капчици пот (повече от нетърпение, отколкото от притеснение) оросиха челото му. Магията, която вече живееше собствен живот, го увлече в своите глъбини.
	Дендибар Шареният изпитваше огромно, несравнимо с нищо друго, удоволствие от това да прекършва волята на обитателите на другите Равнини само с невероятната сила на своя ум. Стаичката, в която седеше сега, бе връхната точка в дългогодишните му усилия, неоспоримо доказателство за това докъде се простира огромното му могъщество.
	Днес призоваваше един от любимите си духове. Дух, който го презираше с цялото си същество, но не можеше да се противопостави на волята му. Време бе за кулминацията на заклинанието — изричането на името.
	— Моркай! — тихичко го повика Дендибар.
	Огънят в мангала припламна за миг.
	— Моркай! — изкрещя Дендибар, разкъсвайки нишката, която свързваше духа на Червения с отвъдния свят.
	Огънят се изви високо във въздуха, после потъна в мрак. Там, където допреди малко танцуваха пламъци, сега стоеше образът на възрастен мъж.
	Тънките устни на пъстрия магьосник се изкривиха в подигравателна усмивка. Каква ирония на съдбата, помисли си той, че точно човекът, когото бе наредил да убият, се бе превърнал в най-важния му източник на информация!
	Духът на Моркай Червения стоеше пред него горд ги непоколебим, достойно отражение на великия магьосник, който бе приживе. Самият той бе създал тази стая преди години, когато бе Господар на Северната кула. Ала после Дендибар и подлите му поддръжници се бяха съюзили срещу него и като убедиха доверения му ученик да го убие, разчистиха пътя на пъстрия магьосник към така желаното място като господар на кулата.
	Това убийство бе дало тласък и на още една, може би много по-важна, поредица от събития. Малко след като прониза учителя си, чиракът Акар Кесел се сдоби с кристалния отломък — могъщ магически предмет, който (така поне си мислеше Дендибар) сега бе преминал в ръцете на Дризт До’Урден. Историите, които бяха достигнали до Лускан от Десетте града, разказваха, че именно Елфът на мрака се бе изправил срещу Акар Кесел и го бе победил.
	Дендибар дори и не подозираше, че онова, което така страстно желае, се намира в Грамадата на Келвин, една планина в Долината на мразовития вятър. Там, погребан под стотици тонове лед и скални късове, лежеше кристалният отломък, изгубен в лавината, която бе погубила Кесел. Ала пъстрият магьосник не го знаеше. Знаеше единствено онова, което разказваха пътешествениците, завърнали се от Десетте града — че Акар Кесел, нескопосният чирак на Червения, замалко не бе покорил цялата Долина с помощта на отломъка и че Дризт До’Урден бе последният, който го е видял жив.
	Дендибар алчно потриваше ръце, колчем си помислеше какво могъщество ще донесе отломъкът на Повелителя си, ако попадне в ръцете на някой изкусен магьосник.
	— Добре дошъл, Моркай Червения! — изсмя се Шареният. — Колко мило от твоя страна да приемеш поканата ми!
	— Никога не бих пропуснал възможността да се срещна с теб, убиецо Дендибар — отвърна духът. — Така лесно ще те позная, когато най-сетне те видя да се носиш в Ладията на смъртта в царството на мрака. Тогава отново ще сме равни…
	— Млъквай! — заповяда Дендибар.
	Въпреки че не би го признал дори пред самия себе си, той изпитваше ужас от мига, когато щеше да му се наложи отново да се изправи срещу могъщия червен магьосник.
	— Извиках те тук, защото имам работа за теб — продължи той. — Нямам време да слушам празните ти заплахи.
	— Говори тогава! Кажи какво искаш да направя и ме остави да се върна в моя свят! Присъствието ти ме отвращава.
	Дендибар изгаряше от яд, но не продължи спора. По време на такива заклинания времето се превръщаше във враг на магьосника. Задържането на един дух от отвъдното в Материалната равнина изцеждаше силите му и всяка изминала секунда го изтощаваше все повече и повече. Най-голямата опасност, която грозеше заклинателя по време на такава магия, бе да задържи призования дух толкова дълго, че да отслабне прекалено и да изгуби властта си над него.
	— Един прост отговор е всичко, което ще искам днес от теб, Моркай — рече Дендибар, подбирайки предпазливо думите си.
	Моркай усети това и разбра, че Шареният крие нещо.
	— Какъв е въпросът?
	Дендибар продължи все така предпазливо, обмисляйки всяка своя дума преди да я изрече. Не искаше Червеният да се досети за причината, поради която търси Мрачния елф. Духът със сигурност щеше да я разгласи из Равнините и тогава мнозина от могъщите им обитатели, може би дори и самият Моркай, щяха да се впуснат по следите на отломъка.
	— Днес в Лускан пристигнаха четирима пътешественици от Долината на мразовития вятър. С тях има и един Елф на мрака — отвърна Шареният. — Каква работа имат в града? Защо са тук?
	Моркай се вгледа в него, мъчейки се да разбере какво се крие зад този въпрос.
	— Не е ли по-добре да зададеш този въпрос на градската стража? — отвърна той. — Четиримата не може да не са казали по каква работа идват. Иначе нямаше да ги пуснат в града.
	— Само че го задавам на теб! — извика Дендибар, обзет от гняв.
	Моркай нарочно се бавеше и шареният магьосник усещаше, че отслабва с всяка изминала минута. Въпреки че бе мъртъв, Моркай бе все така могъщ и сега влагаше цялата си сила, за да се пребори със заклинанието, което го обвързваше с неговия убиец. Дендибар разви един свитък и му го показа.
	— Вече имам повече от десет като него — заплашително рече той.
	Моркай се сви. Пергаментът разкриваше истинското име на най-дълбоката му същност и той прекрасно го знаеше. Веднъж прочетен, той щеше да смъкне булото, което сега покриваше името му и го защитаваше, и Дендибар щеше да види душата му — гола и беззащитна. Тогава, с помощта на могъщи напеви и заклинания, той можеше да призове истинската сила на пергамента, за да изопачи името му и да разруши равновесието в душата му — мъчение, което пронизваше цялото същество и достигаше до самата същност на жертвата.
	— Колко време имам, за да намеря отговора? — попита Моркай.
	Дендибар се усмихна на малката си победа, макар че силите му отслабваха все по-бързо.
	— Два часа — веднага отвърна той.
	Още преди да повика духа на Червения, беше преценил колко време ще му трябва, за да открие онова, което се иска от него, но същевременно да не успее да научи нещо, което не бива да знае.
	Моркай разбра какво си мисли Шареният и се засмя. После рязко се обърна и изчезна сред облак дим. Огънят, който бе поддържал духа, докато беше в Материалната равнина, сега отново пламна в мангала в очакване на неговото завръщане.
	Напрежението, което притискаше Дендибар, значително отслабна. Въпреки че трябваше да насочи силата си към вратата, която бе отворил между Равнините и да не й позволи да се затвори, шареният магьосник почувства неимоверно облекчение — нямаше го вече могъщото противодействие, което винаги срещаше от страна на Моркай и което бързо изцеждаше силите му. Червеният замалко не бе пречупил волята му по време на срещата им и самият Дендибар бе изумен от силата, която старият магьосник притежаваше дори и след смъртта си. За пореден път той се замисли дали не бе сбъркал, като бе наредил да убият някой толкова могъщ, колкото бе той. Всеки път, когато го призоваваше, Дендибар си мислеше, че рано или късно ще дойде денят за разплата. Разплата на жертвата с убиеца й.
	Моркай с лекота откри онова, от което се интересуваше шареният магьосник. Всъщност, духът и без това вече знаеше доста неща за четиримата приятели. Още приживе, докато бе Господар на Северната кула, той живо се интересуваше от Десетте града и макар да бе мъртъв, интересът му към граничните поселища си остана все така силен. Дори и сега той следеше всичко, което се случва в Долината и, както всички останали, които знаеха нещо за Десетте града, бе чувал за четиримата герои.
	Интересът на Моркай към света, който бе напуснал, бе нещо често срещано в равнината на духовете. Смъртта променяше стремежите на душите, заменяйки любовта към богатства и власт с неутолима жажда за знания. Някои духове наблюдаваха Царствата в продължение на неизброими векове — просто гледаха как обитателите им живеят и научаваха най-различни неща. Може би им завиждаха за физическите усещания, които те самите никога вече нямаше да изпитат. Каквато и да бе причината обаче, резултатът бе, че знанията, които притежаваше един-единствен дух, често пъти превъзхождаха богатствата на всички книги, написани някога в Царствата.
	През двата часа, които Дендибар му бе дал, Моркай успя да научи много неща. Сега бе негов ред да си подбира думите. Заклинанието го принуждаваше да изпълни нарежданията на шарения магьосник, но възнамеряваше да отговаря колкото се може по-неясно и двусмислено.
	Очите на Дендибар проблеснаха, когато видя пламъкът в мангала да подхваща магическия си танц за втори път този ден. Нима вече минаха два часа, учуди се той. Почивката му се бе видяла твърде кратка, усещаше, че още не се е възстановил напълно от предишната си среща с Моркай. Ала веднъж започнал заклинанието, вече не можеше да спре танца на огъня. Той зачака, седнал в центъра на кръга, с кръстосани под себе си крака.
	Огненото кълбо в мангала отново се изви високо и Моркай се появи в стаята. Духът стоеше мълчаливо — нямаше намерение да казва каквото и да било преди Дендибар да го попита. Все още не знаеше всичко за пътешествието на четиримата приятели, но все пак бе успял да научи доста неща и със сигурност повече, отколкото му се щеше да каже на Дендибар. Още не бе прозрял истинската причина за интереса на шарения магьосник към елфа и другарите му, но едно бе сигурно — едва ли си бе наумил нещо добро.
	— Каква е целта на посещението? — разгневен от бавенето на Червения, попита Дендибар.
	— Самият ти ме призова — лукаво отвърна Моркай. — Не мога да отхвърля зова ти.
	— Не ме разигравай! — изръмжа шареният магьосник и като впери яростен поглед в духа, застрашително размаха свитъка с името му.
	Обитателите на другите Равнини бяха пословично известни с буквалните си отговори и често вбесяваха онези, които ги бяха призовали, като изкривяваха въпросите им.
	Дендибар се изсмя и отстъпи пред простата логика на духа:
	— Каква е целта на посещението на четиримата пътешественици от Долината на мразовития вятър в Лускан?
	— Няколко са — отвърна Червеният. — Един от тях е тръгнал да търси земята на предците си.
	— Елфът на мрака ли? — попита Дендибар, мъчейки се да свърже подозрението, че Дризт се кани да се върне в подземното царство на своя народ, с кристалния отломък.
	Може би Мрачните, с помощта на отломъка, щяха да въстанат?
	— Елфът на мрака ли търси земята на предците си?
	— Не — отговори Моркай, доволен, че Дендибар се бе отклонил от по-важните и опасни неща, които Червеният бе научил.
	Времето минаваше, силата, с която шареният магьосник покоряваше волята на духа, все повече отслабваше и Моркай се надяваше да успее да се откъсне от заклинанието преди Дендибар да научи твърде много за Бруенор и спътниците му.
	— Дризт До’Урден се е отказал завинаги от родните си земи. Той никога не би се завърнал в недрата на земята, още по-малко пък, водейки най-скъпите си приятели със себе си!
	— Кой тогава?
	— Един от тях бяга от надвиснала опасност — опита се Моркай да отклони вниманието на Дендибар.
	— Кой търси земята на предците си?
	Трябваше да се подчини:
	— Джуджето, Бруенор Бойния чук. Той търси родните си земи, Митрал Хол, а приятелите му са с него, за да му помогнат да ги открие. Защо толкова се интересуваш от тях? Та те нямат нищо общо с Лускан и не представляват заплаха за Домовата кула.
	— Не съм те извикал тук, за да отговарям на въпросите ти! — сопна се Дендибар. — Кажи ми кой бяга? И от какво се бои?
	— Виж!
	Моркай махна с ръка и в съзнанието на шарения магьосник се появи образът на един конник, който бясно препускаше през тундрата. От устата на коня капеше ляна, но ездачът безмилостно го пришпорваше и черната му наметка се развяваше зад него.
	— Полуръстът бяга от този човек — обясни Моркай. — Ала какво иска от него конникът, остава загадка за мен.
	Дори и тази оскъдна информация се струваше твърда много на Моркай. Не му се щеше да казва каквото и да било на Дендибар, но все още не можеше да не се подчини на заповедите му. Само че волята на шарения магьосник отслабваше все по-бързо — заклинанието наближаваше своя край.
	Дендибар се замисли над онова, което току-що бе научил.
	Не бе чул нищо, което да има връзка с кристалния отломък, но поне бе разбрал, че четиримата приятели нямат намерение да остават задълго в Лускан. Освен това май току-що бе открил нов съюзник, още един източник на информация. Черният конник трябва да бе наистина могъщ, щом бе накарал четиримата герои от Долината да избягат пред него.
	Дендибар точно обмисляше следващия си ход, когато духът на Моркай — все така упорито съпротивляващ се на неговата воля — го извади от мислите му. Разгневен, той хвърли изпепеляващ поглед на Червения и разви пергамента.
	— Все така дързък! — изръмжа той и макар че, ако бе напрегнал цялата си сила, щеше да успее да продължи заклинанието още малко, започна да чете свитъка.
	Моркай потръпна, въпреки че съвсем съзнателно бе предизвикал шарения магьосник. Примиряваше се с мъчението, защото то неизменно означаваше край на разпита. Доволен бе, че Дендибар не го накара да му разкрие едно друго събитие, нещо, което ставаше далеч от Лускан, в равнината, простираща се отвъд Десетте града.
	Докато заклинанията на шарения магьосник пронизваха глъбините на душата му, Моркай насочи съзнанието си далеч от малката стаичка, в която се намираше сега. Пред очите му отново изникна образът на търговския керван, който само преди един ден бе напуснал Бремен, най-близкия от Десетте града. Видя и смелата млада жена, която пътуваше с търговците. Мисълта, че тя (поне засега) бе успяла да се измъкне от злокобното внимание на Дендибар, го караше да забравя мъченията.
	Не че Моркай бе чак толкова човеколюбив, никога не го бяха обвинявали в излишък от доброта. Но нищо не можеше да му достави по-голяма радост от това да попречи по всеки начин, за който можеше да се сети, на негодника, който бе причинил смъртта му.

	* * *

	Кестенявите къдрици на Кати-Бри се полюшваха около главата й. Седнала в първата каруца от търговския керван, който бе напуснал Десетте града преди ден, тя отиваше към Лускан. Без да обръща внимание на хапещия вятър, Кати-Бри не откъсваше поглед от пътя пред себе си и търсеше някакъв знак, който да й подскаже, че убиецът е минал оттам. Беше съобщила на Касиус за Ентрери и знаеше, че той ще каже на джуджетата. Зачуди се дали не прави грешка като се измъква с търговския керван, преди те да успеят да организират свое собствено преследване на убиеца.
	Ала те не знаеха с кого си имат работа. Само тя бе видяла на какво е способен Ентрери и знаеше, че ако джуджетата тръгнат след него и го нападнат открито, ще бъдат заслепени от жаждата си за разплата с убиеца на Фендер и Гроло. Мнозина от тях щяха да паднат от ръката му.
	Може и да бе егоистично от нейна страна, но Кати-Бри бе твърдо решена, че разправата с убиеца е нейна работа. Той я бе ужасил, беше я накарал да забрави дългите години на обучение и дисциплина и я бе превърнал в малко, уплашено дете. Ала тя вече не беше момиче. Кати-Бри бе жена и чувстваше, че трябва да направи нещо срещу това унижение, ако не иска белезите от него да я преследват до смъртта й и вечно да я спъват по пътя й в живота.
	Щеше да отиде в Лускан, да намери приятелите си и да ги предупреди за опасността, която бе надвиснала над тях. Заедно, те щяха да се погрижат за Артемис Ентрери.
	— Напредваме доста бързо — увери я водачът на кервана, който виждаше нейното нетърпение и й съчувстваше.
	Кати-Бри дори не го погледна — очите й все така не се откъсваха от далечния хоризонт.
	— Сърцето ми подсказва, че не е достатъчно бързо — промълви тя.
	Мъжът я погледна любопитно, но вече я познаваше достатъчно добре и не каза нищо. Още от самото начало Кати-Бри съвсем ясно бе дала да се разбере, че отива в Лускан по лична работа. И понеже беше осиновената дъщеря на Бруенор Бойния чук, пък и за самата нея се говореше, че е отличен боец, търговците се радваха, че ще пътува с тях и уважаваха желанието й да запази в тайна причините, които я бяха накарали да тръгне на път. Освен това, както красноречиво бе обяснил един от тях преди да потеглят:
	— Пред перспективата да се взирам в задницата на някой вол в продължение на почти триста мили, мисълта, че това момиче ще седи сред нас, може само да ме радва!
	Търговците дори тръгнаха по-рано, отколкото бяха възнамерявали, за да й направят услуга.
	— Не се безпокой, Кати-Бри — увери я водачът, — ще те откараме там!
	Момичето отметна косата от лицето си и се загледа в слънцето, което се скриваше зад хоризонта, към който отиваше и тя.
	— Ала дали няма да бъде твърде късно? — промълви без да очаква отговор.
	Знаеше, че вятърът ще удави шепота й в мига, в който думите се откъснат от устата й.

	5
	Чукарите

	Дризт вървеше начело. Четиримата приятели крачеха покрай река Мирар, бързайки да оставят колкото се може по-голямо разстояние между себе си и Лускан. Не бяха спали от миналата нощ, но още бяха превъзбудени след всичко, което им се бе случило в Града на корабните платна и приливът на адреналин прогонваше умората.
	Тази нощ във въздуха витаеше нещо вълшебно, някакво вълнение, магия, която би накарала и най-изтощения пътник да продължава напред, забравил сън и почивка, омаян от нейната прелест. Реката, придошла от топенето на снеговете, се носеше между бреговете си и проблясваше във вечерния здрач, а бялата й пяна улавяше светлината на звездите, само за да я остави отново да полети във въздуха, превърната във фонтан от безчет капчици, искрящи като скъпоценни бисери.
	Неземната красота приспа бдителността дори и на обикновено предпазливите пътешественици от Долината. Не усещаха никаква опасност, чувстваха единствено хладния, освежаващ дъх на пролетната нощ и тайнственото притегляне на небесата. Бруенор мечтаеше за своя Митрал Хол, Риджис потъна в спомени за Калимпорт и дори Уолфгар, обезсърчен от злополучните си преживелици в цивилизацията, усети как мрачното му настроение се изпарява. Спомни си многобройните нощи, подобни на тази, в които бе лежал в откритата тундра, мечтаейки да види онова, което се простира отвъд хоризонта на собствения му неголям свят. Сега, когато най-сетне бе напуснал притискащите го граници на земите, в които бе прекарал целия си досегашен живот, варваринът усети, че му липсва само едно нещо, за да бъде щастието му пълно. За негова изненада и в разрез с приключенския дух, който би трябвало да отхвърля подобни мисли, силно му се прииска Кати-Бри, жената, която през годините бе станала толкова скъпа на сърцето му, да бъде тук, за да сподели с нея приказната красота на тази нощ.
	Ако не бяха толкова погълнати от собствените си блянове и мечти, тримата приятели щяха да забележат една особена живост в плавната крачка на елфа. Нощи като тази, когато небесният свод сякаш се протягаше към земята и я докосваше, укрепваха вярата му в решението (най-важното и трудно решение, което бе вземал през живота си) да се откаже от своя народ и да напусне завинаги родните си земи. Нито една звезда не проблясваше над Мензоберанзан, града на Мрачните елфи, който тънеше във вечна тъма. А когато вдигаше поглед към студените каменни тавани на огромните пещери, сърцето му не потрепваше — нямаше го онова необяснимо вълшебство, което докосваше най-нежните струни в душата му, колчем се взреше в тайнствено примамливото небе, обсипано с хиляди звезди.
	— Колко много е загубил моят народ, когато е отишъл да живее под земята! — промълви Дризт в тихата нощ.
	Небесният свод, със своята загадъчна безкрайност, пробуждаше у него приказно щастие и покой и отваряше ума му за извечните въпроси на Вселената. Той беше елф и макар кожата му да бе черна, в неговата душа живееше същата хармония и радост, която изпълваше сърцата на Светлите елфи. Зачуди се дали същите чувства живеят в душите на всички негови събратя от подземното царство. Дали и в техните сърца бе останала поне частица от времето, когато са живели на повърхността или вековете, прекарани в недрата на земята, завинаги бяха угасили пламъка в душите им? Според Дризт най-страшната загуба, понесена от предците му при напускането на повърхността бе, че бяха изгубили способността да размишляват върху духовната същност на битието само заради удоволствието от мисълта и знанието.
	Розовата зора започна да изсветлява небето и кристалната повърхност на Мирар постепенно помътня, звездите избледняха и се скриха. Четиримата приятели се установиха на лагер в едно закътано местенце край брега на реката, натъжени дълбоко в себе си, че вълшебната нощ бе свършила.
	— Малко са нощите кат’ таз’! — наруши тишината Бруенор, когато първият лъч подпали източния хоризонт.
	Очите му сияеха — дълго бе бродило джуджето (обикновено здраво стъпило на земята) из света на мечтите си.
	Дризт забеляза замечтания блясък в погледа му и си припомни нощите, които двамата неведнъж бяха прекарвали, изправени на Възвишението на Бруенор, далеч в долината на джуджетата в Десетте града.
	— Твърде малко! — съгласи се той.
	Четиримата въздъхнаха примирено и се заловиха за работа. Дризт и Уолфгар приготвиха закуска, докато Бруенор и Риджис изучаваха картата, с която се бяха сдобили в Лускан.
	Въпреки че мърмореше и непрекъснато дразнеше полуръста, Бруенор неведнъж го бе карал да, дойде с тях и то не само заради приятелството им. Имаше още една, много важна причина да желае присъствието на Риджис и макар доста успешно да бе прикрил чувствата си, когато полуръстът, задъхан и изпотен, ги настигна в тундрата и им се примоли да го вземат със себе си, Бруенор искрено се бе зарадвал.
	От тях четиримата Риджис най-добре познаваше земите на юг от Гръбнака на света. Самият Бруенор не бе напускал пределите на Долината на мразовития вятър почти два века, пък и предишния път, когато бе минавал през тези земи, беше още съвсем младо, голобрадо момче. Уолфгар никога не бе излизал от Долината, а пък Дризт бе вървял по белия свят предимно нощем, под прикритието на сенките и мрака, избягвайки много от местата, които сега щеше да им се наложи да посетят, ако искаха да намерят Митрал Хол.
	Риджис прокара пръсти по картата и възбудено започна да разказва своите преживелици из местата, които бяха нарисувани там и най-вече в Мирабар, богатия миньорски град на север и Града на бездънните води, който наричаха още (при това напълно заслужено) Града на чудесата, който се намираше по южните брегове.
	Бруенор също прокара пръсти по картата, изучавайки релефа на местностите.
	— Мирабар май повече ще ми допадне — каза най-сетне той и докосна малкото кръстче, което обозначаваше сгушения под южните склонове на Гръбнака на света град. — Митрал Хол е в планината, а не край море, туй знам със сигурност.
	Риджис помисли за миг и заби показалеца си в една местност, която трябва да се намираше на около стотина мили от Лускан.
	— Дългата седловина — каза той. — Намира се по средата между Града на сребърната луна, Мирабар и Града на бездънните води. Там можем да получим ценни съвети за това накъде да поемем.
	— Това град ли е? — попита Бруенор и се взря в мъничката черна точица, която бе нарисувана на картата.
	— Градче — поправи го Риджис. — Няма кой знае колко жители, но едно магьосническо семейство, семейство Харпъл, живее там вече дълги години. Те познават северните земи по-добре от всеки друг и ще се радват да ни помогнат.
	Бруенор се почеса и кимна.
	— Щом казваш. А какво ни очаква по пътя?
	— Чукарите — обезсърчен при спомена за това място, призна Риджис. — Диви и пълни с орки. Ще ми се да имаше друг път, но Дългата седловина наистина е точно това, от което имаме нужда.
	— Всички пътища из северните земи са опасни — припомни му джуджето.
	Двамата продължиха да разучават картата и да се ровят в спомените на Риджис. Погледът на Бруенор бе привлечен от една група чудновати знаци и най-вече от три от тях, които се намираха на изток от Лускан и се простираха почти по права линия южно от речната мрежа.
	— Древни могили — обясни Риджис. — Свещено място за Утгардите.
	— Утгардите?
	— Варвари — мрачно отвърна полуръстът. — Като онези от Долината. Е, може би знаят повечко за живота в цивилизованите части на Царствата, но от това не са станали по-малко свирепи. Племената им са разпръснати из северните земи и водят чергарски живот.
	Бруенор отлично разбираше притеснението на Риджис — самият той прекрасно познаваше дивашките обичаи и воинските умения на варварите. В сравнение с тях, да се биеш с орки бе детска игра.
	Когато двамата най-сетне прибраха картата, Дризт вече се бе изтегнал под хладната сянка на едно дърво, надвиснало над реката, а Уолфгар привършваше третата си порция.
	— Не си си изгубил апетита, както виждам! — провикна се Бруенор, като видя оскъдните остатъци от закуската.
	— Нощ, изпълнена с приключения — весело отвърна Уолфгар и приятелите му с радост видяха, че свадата в „Кривата сабя“ не го бе засегнала ни най-малко, — добро похапване и хубав сън и отново ще съм готов да поема на път!
	— Гледай да не се разполагаш прекалено удобно! — рече Бруенор. — Днес трябва да стоиш на стража една трета от деня!
	Риджис, винаги нащрек да не би да му възложат повече работа, се сепна.
	— Една трета? — учудено попита той. — Защо не една четвърт?
	— Очите на елфа не са очи за слънчева светлина — обясни джуджето. — Той ще ни показва пътя, когато се спусне нощта.
	— И накъде води този път? — обади се Дризт от покритото си с мъх легло. — Решихте ли накъде ще тръгнем?
	— Към Дългата седловина — отвърна Риджис. — На около двеста мили югоизточно оттук, отвъд Гората на вечната пролет и Чукарите.
	— Не знам нищо за това място.
	— Там живеят семейство Харпъл — обясни Риджис. — Магьосническо семейство, известно с гостоприемството си. Прекарах известно време там, преди да, дойда в Десетте града.
	Уолфгар се намръщи. Варварите от Долината на мразовития вятър презираха магьосниците — за тях черните изкуства бяха сила, използвана само от страхливци.
	— Изобщо не искам да виждам това място! — заяви той.
	— Някой да те е питал? — изръмжа Бруенор и Уолфгар се отказа да настоява повече, като момче, което се бои да не бъде нахокано от баща си.
	— Дългата седловина ще ти хареса — увери го Риджис. — Семейство Харпъл са наистина добросърдечни и гостоприемни, а чудесата на селцето ще ти разкрият една страна на магиите, за която дори не си подозирал. Ще приемат дори…
	Полуръстът усети, че сочи към Дризт и млъкна на средата на изречението, почервенял от смущение.
	Ала елфът само се усмихна.
	— Не се бой, малки приятелю! — успокои той Риджис. — Прави са думите ти, а и аз отдавна съм приел положението си във вашия свят.
	И като се вгледа в притеснените лица на другарите си, продължи:
	— Научих се да познавам приятелите и да държа враговете далеч от себе си!
	Ведрият поглед на лавандуловите му очи разсея и последните притеснения на останалите.
	— Далеч ги държиш, дума да няма! — тихичко се засмя Бруенор, ала думите му не убягнаха от острия слух на елфа. — С ятаганите си!
	— Ако така се налага — съгласи се Дризт с усмивка, после се обърна на другата страна и се накани да поспи — знаеше, че може да има пълно доверие на приятелите си.
	Прекараха един спокоен, ленив ден под дърветата край реката. Когато следобедът започна да клони към своя край, Дризт и Бруенор седнаха да вечерят и да обсъдят пътя, по който да поемат. Риджис и Уолфгар спяха дълбоко и двамата приятели решиха да не ги събуждат засега… поне докато те самите не се нахранеха добре.
	— Ще останем край реката още една нощ — каза Бруенор. — После тръгваме на югоизток, през откритата равнина. Така няма да ни се налага да навлизаме в гората.
	— Може би ще е по-добре засега да пътуваме само през нощта — рече Дризт. — Още не знаем дали някой не ни е проследил, когато напуснахме Лускан.
	— Прав си — отвърна Бруенор. — Да тръгваме тогава! Чака ни дълъг път, а и когато стигнем, няма да имаме време да се излежаваме, ами отново ще трябва да потеглим на още по-дълго пътешествие!
	— Прекалено дълго! — измърмори Риджис и лениво отвори очи.
	Бруенор му хвърли заплашителен поглед. Джуджето се притесняваше за пълния с опасности път, по който бе повел приятелите си и, в неосъзнат опит да се защити, приемаше всички оплаквания твърде лично.
	— Прекалено дълго, за да вървим пеша, исках да кажа — бързо поясни Риджис. — Наоколо има няколко ферми, така че трябва да има и коне.
	— Конете тук сигурно струват страшно скъпо — отвърна джуджето.
	— А защо не… — започна полуръстът с такъв тон, че приятелите му веднага разбраха какво си мисли и на лицата им се изписа неодобрение.
	— Ама пред нас са Чукарите! — настоя Риджис. — Конете могат да надбягат орките, но ако тръгнем пеша, със сигурност ще ни се наложи да се бием… и то неведнъж! Освен това просто ще ги вземем назаем. Можем да ги върнем, когато няма да са ни нужни повече.
	Дризт и Бруенор не одобряваха мошеничеството, което предлагаше Риджис, но знаеха, че в думите му има голяма доза истина. Конете със сигурност щяха да им бъдат от голяма полза в този момент.
	— Събуди момчето! — изръмжа Бруенор.
	— Ами плана ми? — попита полуръстът.
	— Ще решим, когато ни се удаде възможност!
	Риджис остана доволен от този отговор — сигурен бе, че в крайна сметка останалите ще се съгласят с предложението му. Нахрани се до насита, оставяйки доста оскъдна вечеря за варварина, след което отиде да го събуди.
	Скоро четиримата приятели отново поеха на път. Не бяха вървели много дълго, когато в далечината видяха светлинки.
	— Заведи ни там — рече Бруенор на Дризт. — Може пък и да си струва да пробваме плана на Къркорещия корем.
	Уолфгар, който не знаеше какво се бе разиграло докато спеше, не разбра за какво говорят приятелите му, но дори и не попита какво се канят да правят. След злощастната случка в „Кривата сабя“ варваринът гледаше да не се меси много-много във вземането на решенията и оставяше на другарите си да избират по кой път да тръгнат. Нямаше нищо против просто да ги следва, готов да се намеси, ако пред тях се изпречат врагове.
	Отдалечиха се от реката и скоро достигнаха няколко ферми, оградени със здрава дървена ограда.
	— Наоколо има кучета — обади се Дризт.
	— Тогава Къркорещият корем отива сам — отвърна Бруенор.
	Уолфгар смаяно погледна приятелите си — изражението на Риджис съвсем ясно показваше, че идеята никак не му се нрави.
	— Не мога да го позволя! — заяви младежът. — Ако има някой от нас, когото трябва да защитаваме, то това е полуръстът. Няма да стоя тук и да се крия в мрака, докато той се изправя сам-самичък пред опасността!
	— Той отива сам — спокойно повтори Бруенор. — Никой няма да се бие, момче. Къркорещият корем ще ни набави няколко коня.
	Риджис се усмихна безпомощно — беше паднал в капана, който Бруенор му бе заложил. Щяха да му разрешат да вземе конете, за които бе настоявал, но от него се очакваше сам да поеме отговорността и да покаже храброст и решителност. С неохотното си позволение, Бруенор си измиваше ръцете — не искаше да има нищо общо с тази работа.
	Уолфгар още веднъж предложи да тръгне с него, но Риджис знаеше, че неопитният младеж неволно може да му попречи в деликатната задача.
	— Остани тук — рече Риджис. — Ще се справя и сам.
	И като събра цялата решителност, на която бе способен, той пристегна колана си и се отправи към постройките.
	Щом наближи, иззад оградата се разнесе заплашително ръмжене. За миг се зачуди дали не беше по-добре да се върне обратно — рубиненият медальон надали щеше да му бъде от голяма полза срещу свирепите кучета — но тогава видя един мъж да излиза от къщата и да се отправя към него.
	— Какво искаш? — сопна се фермерът, здраво стиснал в ръка стара алебарда, която сигурно се бе предавала от баща на син в продължение на много поколения.
	— Аз съм един уморен пътник — започна Риджис с най-жалостивия глас, на който беше способен.
	Само че фермерът бе чувал тази история стотици пъти:
	— Махай се!
	— Ама…
	— Казах да се махаш!
	Тримата приятели наблюдаваха Риджис и фермера иззад един близък хълм, макар че във вечерния сумрак само Дризт можеше да разбере какво точно става. Елфът прекрасно виждаше непреклонното изражение, изписано върху лицето на мъжа, виждаше и колко здраво стиска той оръжието, докато нарежда на Риджис да си върви по пътя.
	В този момент полуръстът извади нещо изпод жилетката си и фермерът незабавно свали оръжието. В следващия миг портата се отвори и Риджис се скри от очите им.
	Минаха няколко мъчителни часа, през които от полуръста нямаше никакъв знак и тримата вече се чудеха дали да не нападнат фермерите — може би приятелят им бе станал жертва на грозна измама? Най-накрая, когато луната отдавна бе изгряла, портата отново се отвори и Риджис, следван от два коня и две понита и сподирен от пожеланията на фермерите и семействата им за лек път, се запъти към приятелите си. Полуръстът дори им обеща, след настоятелните молби на домакините, непременно да се отбие при тях, ако някога отново мине оттам.
	— Невероятно! — изсмя се Дризт.
	Бруенор и Уолфгар само поклатиха глава, без да могат да повярват на очите си.
	За първи път откакто бе влязъл в дома на фермерите, Риджис се замисли дали дългото му отсъствие не бе разтревожило приятелите му. Фермерът го бе поканил да сподели вечерята им преди да заговорят по работа и понеже трябваше да бъде учтив (а и понеже този ден бе вечерял само веднъж) Риджис нямаше как да му откаже. Все пак се постара да приключи колкото се може по-бързо и учтиво отказа четвъртата порция, която любезните домакини настоятелно му предлагаха. След това да получи конете се бе оказало съвсем лесно — трябваше само да обещае, че ще ги остави при магьосниците от Дългата седловина, когато си тръгне оттам.
	Риджис бе сигурен, че приятелите му няма да му се сърдят дълго. Вярно, че ги бе накарал да прекарат половината нощ, разяждани от тревога за него, но пък щеше да им спести дълги дни бродене по опасните пътища на тези земи. Само няколко часа, прекарани на гърба на конете и с вятъра, свирещ край ушите им, докато се носят напред, щяха да са достатъчни, за да ги накарат да забравят гнева си. А дори и да не му простяха толкова бързо, Риджис бе на мнение, че едно добро похапване си заслужава някое и друго дребно неудобство.
	По настояване на Дризт се движеха повече на изток, отколкото на югоизток. Върху картата на Бруенор нямаше нищо, което би могло да им помогне да определят най-прекия път до Дългата седловина и елфът се притесняваше, че ако тръгнат право на югоизток и пропуснат целта си, макар и само с няколко мили, ще достигнат пътя за северния град Мирабар, без да знаят дали да тръгнат наляво или надясно. А като вървяха на изток можеха да бъдат сигурни, че когато стъпят на главния път, ще се намират на север от селцето. Така може би щяха да удължат пътуването си с някоя и друга миля, но иначе рискуваха да изгубят дни, докато разберат къде точно се намират.
	През следващото денонощие яздиха бързо, без да срещнат когото и да било по пътя си. След това Бруенор реши, че вече са достатъчно далеч от Лускан, за да се опасяват от преследвачи:
	— Май е време отново да започнем да пътуваме през деня — рече той на втория ден след като се бяха сдобили с конете.
	— Предпочитам нощта — отвърна Дризт.
	Беше ранен следобед и той, току-що станал от сън вчесваше стройния си черен жребец.
	— А аз — не — обади се Риджис. — Нощите са за спане, а и конете не виждат в тъмното — като нищо могат да окуцеят с всички тези дупки и камъни по пътя!
	— Да вземем най-доброто и от деня, и от нощта — рече Уолфгар и се протегна, прогонвайки съня от тялото си. — Нека тръгваме, когато слънцето се издигне високо в небето, за да остане зад гърба ни и да не пречи на Дризт, и да яздим няколко часа след като нощта се й спуснала.
	— Отлична идея, момче! — каза Бруенор. — А както гледам, вече отдавна минава пладне, тъй че да се мятаме на конете и да потегляме!
	— Можеше да ни спестиш отличната си идея, поне докато се навечеряме! — недоволно рече Риджис на Уолфгар и неохотно се зае да оседлае малкото си бяло пони.
	Варваринът отиде да помогне на дребния си приятел, който се бореше със седлото.
	— Ала щяхме да изгубим няколко часа езда — отвърна той.
	— Колко жалко би било наистина! — язвително рече полуръстът.
	Този ден, четвъртия, откакто бяха напуснали Лускан, приятелите достигнаха Чукарите — хълмиста местност, осеяна с назъбени могили. Всичко наоколо излъчваше сурова, завладяваща красота; във въздуха витаеше усещане за първичност и непокорност, което караше пътника, минаващ оттам, да се чувства като първооткривател на девствени, още недокоснати от човешки поглед, земи. И, както става винаги в подобни места — диви и недокоснати от цивилизацията — с възбудата от приключенията неминуемо дойде и опасността. Току-що бяха навлезли в първата долчинка в неравната местност, когато Дризт съзря добре познати дири — следи, оставени от грубите крака на отряд орки — Минали са оттук преди по-малко от един ден — каза той на притеснените си спътници. — Колко са? — попита Бруенор. Елфът сви рамене:
	— Поне една дузина, най-вероятно около двадесетина.
	— Май е най-добре да продължим напред — предложи джуджето. — Поне са пред нас, а туй си е по-добре, отколкото да се промъкват по нашите дири. По залез-слънце, когато бяха изминали половината от пътя си за този ден, четиримата приятели спряха за кратка почивка и пуснаха конете да пасат на близката поляна.
	Дирите на орките бяха все така пред тях, но Уолфгар, който се движеше последен, непрекъснато се взираше назад.
	— Следят ни — рече той в отговор на неизречения въпрос на останалите.
	— Орки? — попита Риджис.
	Варваринът поклати глава:
	— Не, или поне досега не съм срещал такива. Този, който ни следи, е хитър и предпазлив.
	— Може би орките тук са по-умни от онез’ в Долината — обади се Бруенор, макар да не бе особено убеден.
	Самият той подозираше нещо съвсем различно от орки и дори без да поглежда към Риджис знаеше, че полуръстът споделя опасенията му. Онова, което Риджис бе нарекъл древна могила, докато разучаваха картата, трябва да бе някъде наблизо до тях.
	— Да се качваме на конете — предложи Дризт. — Ако яздим бързо, може би ще успеем да им избягаме или поне да заемем по-удобна позиция.
	— Прав си, елфе — отвърна Бруенор. — Ще яздим докат’ луната залезе и ще спрем, едва когато открием място, където да можем да се защитаваме. Все ми се струва, че още преди да се е разсъмнало ще ни се наложи да се бием.
	Яздиха дълго и когато най-сетне спряха, бяха прекосили почти цялата местност без да видят нови следи. Даже и дирите на орките изчезваха на север — пътят пред тях като че ли най-сетне бе чист. Въпреки това, Уолфгар бе сигурен, че на няколко пъти бе чул звуци и с крайчеца на окото си бе видял някакво движение зад тях.
	Дризт искаше да продължат, докато оставят Чукарите зад гърба си, ала преходът бе дълъг, а теренът — труден и конете бяха достигнали предела на силите си. Спряха на едно малко възвишение и се настаниха в малка елова горичка — подозираха, че вражески очи ги следят не само от една посока.
	Дризт се покатери на едно дърво още преди приятелите му да успеят да слязат от конете. Спънаха животните близо едно до друго и седнаха край тях. Дори и Риджис не можеше да заспи — въпреки че имаше пълно доверие на Дризт и знаеше, че очите му ще забележат и най-малката опасност, сърцето му биеше възбудено, в очакване на онова, което щеше да се случи.
	Бруенор, кален в хиляди битки, се чувстваше достатъчно сигурен в своите умения. Облегна се на едно дърво и здраво стисна дръжката на секирата си, белязаното с десетки резки оръжие лежеше на гърдите му.
	Уолфгар обаче нямаше време за почивка и веднага се залови да събира счупени клонки и да ги подостря. Опитвайки се да се възползва от всяка възможност, която му предлагаше местността, той ги разположи на стратегически места така, че острите им върхове да отрежат пътя на нападателите. Част от пръчките варваринът превърна в капани, които да препънат всеки, който стъпи върху тях.
	Най-притеснен от всички бе Риджис, който неспокойно следеше действията на приятелите си. Знаеше, че самият той няма кой знае какво да прави, за да се подготви за битката. Единственото, което можеше да стори, бе да се държи достатъчно настрани, за да не пречи на другарите си. Може би щеше да му се удаде възможност да нанесе някой изненадващ удар, но в този момент изобщо не мислеше за подобни неща. Смелостта му се събуждаше изневиделица и със сигурност не беше нещо, което можеше да планира.
	Въпреки всичките приготовления, които служеха най-вече да отклонят мислите им от предстоящото нападение и да намалят напрежението, четиримата приятели въздъхнаха с облекчение, когато очакването най-сетне свърши и опасенията им се сбъднаха. Само час след като се бяха установили на лагер, Дризт им съобщи, че е видял движение в полето под горичката.
	— Колко са? — попита Бруенор.
	— По четирима за всеки от нас, че и повече.
	Джуджето се обърна към Уолфгар:
	— Готов ли си, момче?
	Варваринът вдигна чука си.
	— Четирима срещу един? — изсмя се той.
	Бруенор харесваше увереността на младежа, макар прекрасно да разбираше, че всъщност може да им се наложи да се изправят срещу повече противници — Риджис надали щеше да се включи в битката.
	— Тук ли ще ги оставим да, дойдат или ще ги ударим в полето? — попита Бруенор.
	— Нека дойдат тук — отвърна елфът. — Приближават се много предпазливо — явно имат намерение да ни изненадат.
	— А да изненадаш онзи, който се е канил да изненада теб, е много по-добре от това да нанесеш първия удар отдалеч — довърши мисълта му Бруенор. — Гледай да направиш всичко, което можеш с лъка си, когато започнем, елфе. Ще разчитаме на теб!
	Уолфгар съвсем ясно си представи смъртоносния огън, който гореше сега в лавандуловите очи на Дризт и ярко контрастираше със спокойствието, което излъчваше цялото му същество преди битка. Варваринът не бе притеснен — жаждата за битки на Дризт бе по-силна и от неговата, а и досега не бе виждал никой враг да надвие свистящите ятагани. Той стисна чука си още по-здраво и се сви в една дупка край корените на най-близкото дърво.
	Бруенор се мушна между два коня и пъхна краката си в стремената им, а Риджис, след като натъпка завивките с клонки и трева така, че да приличат на спящи тела, се скри под надвисналите клони на едно дърво.
	Орките се приближаваха предпазливо, с намерението да обкръжат нищо неподозиращите си жертви. По лицето на Дризт се разля обнадеждена усмивка, когато видя празните места в затягащия се обръч. Така враговете им оставаха незащитени по фланговете и нямаше да могат да се притекат на помощ достатъчно бързо, когато Дризт и останалите нападнеха някоя от откъснатите по този начин групички. Отрядът явно се канеше да нанесе удар по протежение на цялата горичка и вероятно Уолфгар, който бе най-близо до края й, първи щеше да вдигне оръжието си.
	Орките вече бяха съвсем близо. Част от тях се запромъкваха към конете, други се насочиха към завивките. Четирима минаха покрай Уолфгар, но той изчака още няколко секунди, за да даде възможност на останалите да се приближат достатъчно близо до конете, за да може Бруенор да нанесе удар.
	Криеницата най-сетне свърши.
	Уолфгар изскочи от скривалището си, вдигнал високо магическия чук.
	— Темпос! — изкрещя той и с един удар повали двама от орките на земята.
	Групичката, която се бе насочила към конете, се затича към животните с намерението да ги отвърже и така да отреже пътя за бягство на враговете си.
	Ала там вече ги чакаше свирепото джудже и свистящата му секира.
	В мига, в който изненаданите орки се метнаха на конете, Бруенор разсече един от тях надве и обезглави друг, преди останалите двама да успеят да разберат, че са нападнати.
	Дризт насочи лъка си към орките, които вървяха непосредствено зад първата групичка, за да им попречи да се притекат на помощ на другарите си срещу джуджето и Уолфгар. Тетивата изсвистя веднъж, два, три пъти и в следващия миг трима орки се строполиха на земята, затворили очи завинаги и стиснали перата на смъртоносните стрели, стърчащи от гърдите им.
	Засега всичко вървеше по план. Елфът извади ятаганите си и скочи от дървото, уверен, че бързо ще успеят да, довършат останалите орки. Ала усмивката бързо изчезна от лицето му — докато слизаше, видя ново раздвижване в полето под тях.
	Дризт се озова сред трима орки само за миг, а ятаганите му засвистяха още преди да бе стъпил на земята. Макар че не бяха напълно изненадани (един от тях го бе видял да се спуска от дървото), противниците му не можаха да реагират веднага.
	А при светкавичните удари на елфа и най-малкото забавяне означаваше сигурна смърт. В настъпилата бъркотия Дризт бе единственият, който остана напълно хладнокръвен и нито за миг не загуби самообладание. Ятаганите свистяха и се забиваха в плътта на гнусните твари със смъртоносна точност.
	Уолфгар също се справяше добре. Варваринът се бе изправил срещу двамина от скверния отряд, но макар да бяха свирепи бойци, противниците му не можеха да се мерят с неговата исполинска сила. Единият орк успя да вдигне закривеното си оръжие навреме, за да се предпази от Щитозъб, но със страховита лекота магическият чук строши жалката защита и се стовари върху главата му пръскайки я на хиляди парченца.
	При Бруенор обаче нещата не вървяха така добре. Джуджето бе убило орките, който се бяха качили на конете и сега трябваше да се изправи срещу останалите двама — това бе любимото му съотношение на силите. Само че в суматохата конете се подплашиха и се отскубнаха от колчетата, за които бяха вързани. Бруенор бе съборен на земята и преди да успее да се изправи, собственото му бяло пони закачи главата му с копито. Единият от орките също бе запратен на земята, но другият успя да избегне копитата на побеснелите коне и се втурна към падналото джудже, за да го довърши.
	За щастие, точно в този момент Риджис бе обзет от един от неочакваните си пристъпи на храброст. Той се измъкна изпод клоните, където се бе скрил, и безшумно се запромъква към орка. Чудовището бе високо, дори и за орк, и полуръстът надали щеше да успее да стовари боздугана си върху главата му, дори ако се изправеше на пръсти. Без да се колебае, Риджис сви рамене и промени тактиката си.
	Преди оркът да, достигне Бруенор, боздуганът на полуръста се провря между краката му и с всичка сила го удари в слабините, повдигайки го от земята. Оркът изпищя от болка и се вкопчи в наранените си вътрешности. Очите му изскочиха от орбитите си и като изпусна оръжието, чудовището се строполи на земята.
	Всичко стана светкавично, но четиримата приятели още не бяха спечелили. Само миг по-късно още шестима орки връхлетяха на поляната. Двама от тях се нахвърлиха върху Дризт, за да му попречат да се притече на помощ на Риджис и Бруенор, трима се втурнаха да помагат на оцелелия противник на Уолфгар, а последният, също както Риджис бе направил преди малко, се запромъква зад нищо неподозиращия полуръст.
	Риджис чу предупредителния вик на Дризт, но преди да успее да направи каквото и да било, усети как върху раменете му се стоварва тежка тояга. Свирепият удар изкара въздуха от дробовете му и го запрати на земята.
	Уолфгар бе обграден от четири страни и въпреки хвалбите си преди битката, бързо разбра, че такова съотношение на силите изобщо не му е по вкуса. Сега можеше само да отбива ударите на противниците си и да се надява Дризт да му се притече на помощ преди да е станало твърде късно.
	Нападателите му бяха твърде много, дори и за неговата великанска сила.
	Едно оркско острие се впи в ребрата му, друго поряза ръката му.
	Дризт знаеше, че ще успее да се справи с двамината си противници, но надали щеше да е навреме, за да помогне на варварина или на полуръста. А от полето прииждаха нови подкрепления.
	Риджис се претърколи по гръб и остана да лежи до Бруенор. Болезнените стонове на приятеля му ясно говореха, че и за двамата битката бе свършила. Оркът се надвеси над него, вдигнал високо кривата си тояга, а грозното му лице бе разкривено от зла усмивка. Риджис затвори очи — нямаше никакво желание да гледа как оръжието, което щеше да го убие, се спуска над главата му.
	И тогава чу звук от удара… над себе си.
	Изненадан, полуръстът отвори очи. От гърдите на нападателя му стърчеше къса брадва. Изумен, оркът сведе поглед към оръжието, което отнемаше живота му. Тоягата падна от ръцете му и чудовището полетя назад. Когато докосна земята, вече бе мъртво.
	Риджис не разбираше какво става.
	— Уолфгар? — попита той, макар да не виждаше никого.
	Огромен силует, почти толкова едър, колкото Уолфгар, го прескочи и изтръгна брадвичката от гърдите на мъртвия орк. Беше човек, облечен с кожи като варварин, ала за разлика от племената от Долината, този великан имаше черна коса.
	— О, не! — простена полуръстът, спомняйки си какво бе казал преди няколко дни на Бруенор за Утгардите.
	Този човек току-що му бе спасил живота, но запознанството им надали щеше да прерасне в приятелство — Риджис прекалено добре познаваше свирепия нрав на Утгардите. Опита се да се изправи, за да изкаже искрената си благодарност и да разсее подозренията, които огромният варварин сигурно изпитваше към него. Можеше дори да прибегне до рубинения медальон.
	Ала грамадният мъж усети движението му и скочи.
	Ритникът уцели полуръста право в лицето и над него се спусна пълен мрак.

	6
	Небесните жребци

	С викове на уста чернокосите варвари се втурнаха в горичката. Дризт веднага разбра, че именно тях бе видял да се промъкват зад редиците на орките, но още не бе сигурен на чия страна са.
	Които и да бяха те, появата им вся ужас сред чудовищата. Двамата противници на Дризт като че ли загубиха куража си и желанието за битка — явно бе, че сега им се щеше само да избягат. Дризт нямаше нищо против. Сигурен бе, че няма да стигнат далеч, а някак си усещаше, че и за самия него ще е по-добре да се скрие.
	Орките побягнаха, но преследвачите им бързо ги настигнаха и отвъд дърветата се завърза нова битка. По-опитен и пъргав, Дризт успя да се скрие от очите на варварите и се покатери върху дървото, където бе оставил лъка си.
	Уолфгар обаче остана да се бие. Видял бе двама от приятелите си да падат и сега жаждата за оркска кръв го изгаряше, а желанието му да се бие се изостри още повече, когато чу многогласния рев, който се откъсна от гърлата на чернокосите воини. Макар никога да не ги бе виждал, младият варварин разбра към кого се обръщаха — и те, като него, се биеха в прослава на Темпос. Объркани от неочакваната поява на тези нови врагове, орките, които го бяха обградили, се отпуснаха за миг. Ала дори и той бе достатъчен за Уолфгар.
	Един от противниците му отмести поглед и Щитозъб отнесе лицето му, преди чудовището да успее да разбере какво става. Уолфгар се втурна към празното място в обръча на враговете си, блъскайки още един орк по пътя си. Докато той се мъчеше да се задържи на крака и да се предпази, огромният варварин го повали мъртъв на земята. Останалите двама се обърнаха и хукнаха да бягат, ала Уолфгар беше по петите им. Щитозъб се стовари върху единия от тях, изкарвайки въздуха от дробовете и живота от тялото му. В следващия миг младежът скочи върху другия орк и се нахвърли върху му с голи ръце.
	Едва когато чу пукота на костта и видя последната искрица живот да угасва в очите му, Уолфгар си спомни за опасността, в която се намираше, и за своите приятели. Светкавично отскочи назад към горичката и опря гръб о най-близкото дърво.
	Чернокосите варвари се държаха на разстояние от него, впечатлени от силата и храбростта му, и Уолфгар не можеше да бъде сигурен за намеренията им. Потърси с поглед приятелите си. Риджис и Бруенор лежаха един до друг, близо до мястото, където допреди малко стояха конете им, ала не знаеше дали са още живи. Не се виждаше и следа от Дризт, но в другия край на горичката все още кипеше битка.
	Чернокосите воини образуваха широк полукръг, отрязвайки по този начин пътя му за бягство, и започнаха да се приближават към него. Внезапно обаче замръзнаха по местата си — Щитозъб магически се бе завърнал в ръката на Уолфгар.
	Младежът нямаше никакъв шанс срещу толкова многочислен враг, но в гърдите му нямаше и капчица страх. Щеше да умре, но в бой като истински воин и славната му смърт щеше да се помни дълго. Ако тъмнокосите варвари се нахвърлеха върху него, малцина от тях щяха да оцелеят, за да се върнат при семействата си. Уолфгар се разкрачи широко и здраво стисна магическия чук.
	— Да свършваме най-сетне с това! — изръмжа той, макар че нямаше кой да го чуе.
	— Спри! — разнесе се тих, повелителен шепот над него и Уолфгар, познал гласа на Дризт, веднага отпусна Щитозъб. — Следвай повелите на честта, но не забравяй, че залагаш на карта не само своя живот!
	Младежът веднага разбра, че Риджис и Бруенор вероятно са живи и като пусна Щитозъб на земята, се провикна към тъмнокосите воини:
	— Добра среща!
	Не получи отговор, но един от тях, висок и силен, почти колкото него, излезе напред и се приближи. Косата на непознатия бе сплетена в гъста плитка, преметната на едното му рамо. Върху скулите му бяха изрисувани бели крила. Яката фигура и резките черти на лицето издаваха, че този мъж е отраснал в дивите, сурови земи, далеч от цивилизацията и ако не беше гарвановочерната му коса, Уолфгар можеше да го сметне за варварин от Долината на мразовития вятър.
	Тъмнокосият воин също разпозна младежа, но понеже доста по-добре познаваше народите и племената на северните земи, веднага разбра какъв е човекът, който стои пред него.
	— Идваш от долината — заговори той на общия език, макар да произнасяше думите малко по-особено. — Отвъд планините, където студеният вятър никога не спира.
	Уолфгар кимна:
	— Аз съм Уолфгар, син на Беорнегар, воин на Лоса. Имаме едни и същи богове — аз също призовавам Темпос, за да ме дари със сила и смелост.
	Тъмнокосият варварин се огледа наоколо, където лежаха телата на повалените от Уолфгар орки и рече:
	— Темпос чува зова ти, боецо от долината!
	В очите на Уолфгар заискри гордост.
	— Имаме и едни и същи врагове — ние също мразим орките — продължи той, — ала не знам нищо за теб и за твоя народ.
	— Скоро ще научиш — отвърна тъмнокосият и като посочи към бойния чук, протегна ръка.
	Уолфгар гордо вдигна глава — нямаше намерение да се предаде, независимо дали щеше да умре. Чернокосият варварин погледна встрани и Уолфгар проследи погледа му. Двама воини бяха вдигнали Риджис и Бруенор и ги бяха метнали през раменете си, други двама бяха хванали конете и сега ги водеха насам.
	— Оръжието! — заповяда тъмнокосият. — Навлезли сте в нашите земи без да сме ви разрешили, Уолфгар, сине на Беорнегар. За това се полага смърт. Ще присъстваш ли докато съдим дребните ти приятели?
	Само преди няколко години Уолфгар би отвърнал на такива думи с удар, забравяйки всичко в пламъка на изпепеляващата си ярост и обричайки другарите си на сигурна смърт. Ала младежът бе научил много от новите си приятели и най-вече от Елфа на мрака. Знаеше, че стига само да го повика и Щитозъб ще се завърне в ръката му; знаеше също така, че Дризт никога не би ги изоставил. Сега не бе време да се бие.
	Той дори позволи да завържат ръцете му — унижение, което никой воин на Лоса не би понесъл. Ала Уолфгар имаше вяра в Дризт. Скоро отново щеше да бъде свободен. Последната дума щеше да е негова.
	Докато стигнат до лагера на варварите, Риджис и Бруенор се свестиха и сега крачеха до него с вързани ръце. Главата на Бруенор бе окървавена, беше загубил шлема си, ала, издръжлив като всяко джудже, той за кой ли път оцеля там, където мнозина други щяха да бъдат погубени.
	Изкачиха едно невисоко възвишение и пред очите им изникнаха разположени в кръг палатки и запалени огньове. Името на Темпос отново проехтя във въздуха, отсечени оркски глави полетяха към обградения от палатки кръг. Бойците се завръщаха като победители и скоро целият лагер бе вдигнат на крак, всички приветстваха своите славни воини. Пленниците бяха изтласкани най-отпред, отвсякъде се носеше воя на варварите.
	— С какво ли се хранят? С човешко месо? — попита Бруенор не толкова притеснено, колкото подигравателно.
	— Каквото и да е, по-добре да побързат. Струват ми се доста изгладнели — отвърна Риджис и получи удар в тила и предупреждение от пазача да си държи устата затворена.
	Пленниците и конете им бяха закарани в средата на лагера, където варварите образуваха кръг около тях и затанцуваха победен танц. Оркските глави се търкаляха в прахта, разнесе се песен на непознат за тримата приятели език във възхвала на Темпос и Утгар, древния герой на тези земи — воините им благодаряха за победата.
	Танцът продължи почти час, после изведнъж настана тишина и всички погледи се обърнаха към голяма, богато украсена палатка, която бе останала затворена през цялото време.
	В продължение на няколко секунди не се случи нищо, после палатката се отвори. Отвътре изскочи престарял, слаб и съсухрен като върлина мъж, ала движенията му бяха енергични като на младеж. На скулите му, досущ като лицата на останалите воини, бяха изрисувани бели крила, но неговите бяха много по-богато украсени. Над едното си око носеше превръзка, върху която бе пришит огромен зелен камък. Одеждите му бяха снежнобели, а когато махнеше с ръка, ръкавите му заприличваха на криле. Мъжът затанцува между воините и всеки, покрай когото минеше, затаяваше дъх и не смееше да помръдне, докато старецът не го отмине.
	— Вождът? — прошепна Бруенор.
	— Шаманът — отвърна Уолфгар, който знаеше повече за живота във варварските племена.
	Почитта, която воините засвидетелстваха на този човек, бе породена от страх, който никой смъртен враг, дори и вожд, не можеше да пробуди в сърцата им.
	Шаманът премина покрай редиците на бойците без да прекъсва обредния си танц нито за миг и най-накрая спря пред тримата пленници. Хвърли бегъл поглед на Бруенор и Риджис, после насочи цялото си внимание към Уолфгар.
	— Аз съм Валрик Пронизващото око! — пронизително и неочаквано извика той. — Жрец на последователите на Небесните жребци! Децата на Утгар!
	— Утгар! — повториха след него воините и заудряха с брадвите си по дървените щитове.
	Уолфгар изчака шумът да стихне и се представи:
	— Аз съм Уолфгар, син на Беорнегар, воин на Лоса!
	— А аз съм Бруенор… — започна джуджето.
	— Млъквай! — прекъсна го шаманът, кипящ от ярост. — Не ме интересува кой си ти!
	Бруенор затвори уста и пред очите му се заредиха прекрасни картини, в които участваха секирата му и главата на Валрик.
	— Нямахме лоши намерения, нито искахме да навлизаме в земите ви без позволение — започна Уолфгар, но Валрик вдигна ръка и го накара да замълчи.
	— Вашите намерения изобщо не ме интересуват — спокойно започна той, но скоро възбудата му взе връх. — Темпос те доведе в ръцете ни, това е всичко. Достоен воин ли е?
	При тези думи Валрик се обърна към съплеменниците си и в утвърдителните отговори ясно пролича вълнението им от предстоящото предизвикателство.
	— Колко врагове погуби?
	— Седмина паднаха от ръката ми в днешната битка! — гордо отвърна Уолфгар.
	Валрик кимна одобрително.
	— Висок и силен — рече той. — Нека видим дали Темпос те подкрепя. Да видим дали си достоен да бягаш с Небесните жребци!
	Във въздуха се разнесоха викове, двама воини се завтекоха да го развържат. Трети боец, водачът на бойния отряд, онзи, който бе говорил с Уолфгар край горичката, захвърли малката си брадва и дървения щит и се втурна в кръга.
	Дризт остана на дървото, докато и последният варварин най-сетне се отказа да търси ездача на четвъртия кон и си тръгна. Щом чернокосият воин се скри от погледа му, елфът скочи на земята и бързо се отправи натам, накъдето бяха тръгнали варварите.Преди да поеме от горичката, той събра вещите, които приятелите му бяха изпуснали — брадвата на джуджето и боздугана на Риджис. Ала когато намери шлема на Бруенор — окървавен, смачкан и само с един рог — Дризт трябваше да спре за миг — толкова силно трепереха ръцете му. Дали приятелят му бе оцелял?
	Мушна шлема в раницата си и тръгна по следите на варварския отряд, като внимаваше да се държи на безопасно разстояние.
	Огромно облекчение го заля като вълна, когато наближи лагера и видя приятелите си да стоят насред варварите — застанал до Риджис и Уолфгар, Бруенор също бе там, жив и явно не особено тежко ранен. Спокоен, че и тримата му другари са добре, Дризт се опита да остави завладелите го чувства настрани и да измисли план, който да му помогне да освободи приятелите си.
	Тъмнокосият мъж протегна двете си ръце към Уолфгар и го накара да ги стисне. Досега младежът не бе виждал точно такова предизвикателство, но то не бе особено различно от онези изпитания, с които собствените му съплеменници мереха силите си.
	— Краката ти не трябва да помръднат! — обясни Валрик. — Това е изпитание на силите ти! Нека Темпос ни покаже на какво си способен!
	Уолфгар запази каменното си изражение и без да показва с нищо абсолютната си увереност, че може да победи всекиго в едно такова изпитание, протегна ръцете си.
	Противникът му ги сграбчи и оголи зъби в яростна гримаса срещу огромния чужденец. Още пред Уолфгар да успее да стъпи здраво на земята, шаманът се провикна и даде начало на двубоя. Влагайки всичката си сила, тъмнокосият мъж успя да окаже толкова силен натиск върху противника си, че тялото на Уолфгар се изви напред. Варварите нададоха победоносни викове, чернокосият изрева и натисна още по-силно, но Уолфгар вече се бе съвзел от изненадата и отвърна на удара.
	Железните мускули на врата и раменете му се напрегнаха, огромните му ръце почервеняха от мощния приток на кръв. Темпос наистина бе на негова страна — дори и грамадният му съперник онемя при вида на неговата сила. Уолфгар го погледна право в очите и отвърна на яростната гримаса на противника си със спокоен поглед, който не оставяше ни най-малко съмнение кой ще бъде победител. Ръцете му спряха натиска на съперника му и Уолфгар успя да възвърне първоначалното положение на тялото си. Сега вече лесно можеше да обърне нещата в своя полза — натискът на ръцете му щеше да бъде още по-силен от този, който го бе изненадал преди малко, и тогава с тъмнокосия варварин щеше да е свършено.
	Ала Уолфгар не бързаше да приключи двубоя. Не искаше да унизи противника си — така само щеше да си създаде враг. Освен това (което бе още по-важно) бе сигурен, че Дризт е наблизо и знаеше, че колкото по-дълго продължи битката, която бе погълнала вниманието на всички в лагера, с толкова повече време щеше да разполага елфа, за да измисли някакъв план и да ги измъкне.
	Двамата мъже останаха вкопчени един в друг още дълги секунди и Уолфгар не можа да скрие усмивката си, когато видя една черна сянка да се промъква зад гърба на пазачите към конете, които бяха вързани в другия край на лагера. Пазачите, които и за миг не откъсваха очи от двубоя, не усетиха нищо. Можеше би си въобразяваше, но му се стори, че вижда две лавандулови очи да се отправят към него. Още малко, помисли си младежът, макар да знаеше, че поема риск — ако битката се проточеше прекалено дълго, шаманът можеше да сложи край без да провъзгласи победител.
	В следващия миг всичко свърши. Вените на ръцете му се издуха, яките му рамене сякаш станаха още по-големи от последното усилие.
	— Темпос! — извика Уолфгар — посвещаваше поредната си победа на своя бог.
	После сякаш цялата му сила изригна и той повали противника си на колене. В лагера цареше гробна тишина, дори и шаманът бе смаян от мощта на русокосия чужденец.
	Двама стражи предпазливо се приближиха към Уолфгар.
	Победеният воин се изправи на крака и погледна Уолфгар право в лицето. В очите му нямаше и следа от гняв, само искрено възхищение — небесните жребци бяха воини на честта.
	— Приветстваме те с добре дошъл сред нас! — обади се Валрик. — Току-що победи Торлин, син на Йерек Вълкоубиеца, вожд на Небесните жребци. Никой досега не бе успявал да надвие Торлин!
	— А приятелите ми? — попита Уолфгар.
	— Те не ме интересуват! — сопна се Валрик. — Ще изведем джуджето от нашите земи и ще го оставим да си върви. Нямаме вражда с него и народа му и не искаме да имаме нищо общо с тях!
	Шаманът хвърли лукав поглед на младия варварин и продължи:
	— Другият не е воин! Той ще послужи за приемането ти в племето. Ще го принесеш в жертва на крилатия кон!
	Уолфгар не отговори веднага. Бяха подложили на изпитание силата му, а сега изпитваха верността му. Небесните жребци му оказваха най-високата чест като му предлагаха да стане един от тях, ала от него се очакваше да докаже своята вярност към новото си племе извън всяко съмнение. Уолфгар се замисли за своя народ и за живота, който бяха водили в продължение на векове в дивите земи на тундрата. Дори и сега, мнозина от варварите в Долината на мразовития вятър щяха да приемат условията на Небесните жребци и да убият Риджис — малка цена щеше да им се стори живота на един полуръст за честта да ги приемат сред Жребците по най-достойния начин. Това бе едно от най-големите разочарования в живота на Уолфгар — разочарованието от нравите на собствения му народ, неспособността му да приеме ценностната им система. Твърде различна бе тя от идеалите, които вълнуваха душата му, за да може Уолфгар да живее сред варварските племена, били те от Долината, или не.
	— Не! — отвърна той и впи нетрепващ поглед във Валрик.
	— Той е прекалено слаб, не става за воин! — настоя шаманът. — Само силните заслужават да живеят!
	— Нямам право да се разпореждам с живота му — твърдо рече Уолфгар. — Нито пък ти!
	Валрик даде знак на двамата пазачи и те отново завързаха ръцете му.
	— Каква загуба за нашия народ! — рече Торлин на Уолфгар. — Големи почести щеше да получиш сред нас!
	Уолфгар не отвърна нищо, но ясните му очи задълго останаха впити в лицето на Торлин. Двамата воини изпитваха силно уважение един към друг, макар и да разбираха, че ценностните им системи бяха твърде различни и Уолфгар никога няма да стане един от Жребците. Ала за миг те се видяха в една въображаема битка, която никога нямаше да се превърне в истина — рамо до рамо те се биеха и поваляха десетки, стотици орки, създавайки нова легенда, за която щеше да се пее векове след смъртта им.
	Настанал бе моментът, в който Дризт трябваше да нанесе удара си. Скрит зад конете, той бе изчакал края на двубоя — не само за да види как ще се справи приятелят му, но най-вече, за да прецени силите на врага. Нападението му щеше да бъде по-скоро представление, отколкото истинска битка. Целта му бе да изуми и сплаши безстрашните варварски воини, като по този начин даде на приятелите си достатъчно време, за да разкъсат обръча им.
	Тъмнокосите бойци несъмнено бяха чували за Мрачните елфи. И също толкова несъмнено, историите, които бяха чули, бяха ужасяващи.
	Без да вдига никакъв шум, Дризт завърза двете понита зад конете и възседна жребците, пъхнал крак в стремената им. После се изправи върху гърбовете на двете животни и отметна качулката си. Лавандуловите му очи горяха със страховит пламък — сякаш само с поглед щеше да убие всеки, който се изпречеше пред него. С яростен вик, Дризт накара конете да препуснат, разпръсквайки варварите по пътя си, и се вряза в обръча, който ограждаше приятелите му.
	Гневни викове се откъснаха от гърлата на смаяните воини, ала изненадата им бързо отстъпи място на ужас, когато видяха черната кожа на елфа. Торлин и Валрик застанаха рамо до рамо, решени да не се огъват пред връхлитащата заплаха, но дори и те не знаеха как да се справят с ужаса, който не бяха виждали досега и за който бяха чували само легенди.
	За тях Дризт бе приготвил нещо специално. Само едно махване с ръка и Торлин и Валрик бяха обвити от алени пламъци, които, макар и да не ги изгаряха, хвърлиха и двамата варвари в суеверен страх. Торлин падна на колене, сключил ръце пред гърдите си в ням ужас, докато високомерният шаман се хвърли на земята и се затъркаля в прахта, мъчейки се да угаси страховитите пламъци.
	Уолфгар веднага разбра какво трябва да направи. Отново напрегна ръце и кожените ремъци, стягащи китките му, паднаха. В следващия миг юмруците му се стовариха право в лицата на двамата пазачи пред него и ги събориха на земята.
	Бруенор също не бездействаше. Той настъпи варварина, който стоеше между него и Риджис и когато мъжът се приведе към ранения си крак, джуджето го удари с всичка сила. Варваринът се строполи на земята също като Шепот в Лускан.
	— Ха! — учуди се Бруенор. — Ставало и без шлема!
	— Само ако имаш корава глава на джудже! — едва успя да отбележи Риджис, преди Уолфгар да ги сграбчи за яките и да ги метне върху двете понита.
	Без да се бави и миг повече, той скочи до Дризт и конете препуснаха към другия край на лагера. Преди варварите да успеят да направят каквото и да било, четиримата приятели вече бяха далеч от тях.
	Дризт пусна двете понита пред себе си, за да може да отбива евентуалните нападения на варварите.
	— Напред! — изкрещя той и пришпори конете.
	Тримата му приятели нададоха победоносни викове, сякаш бягството им вече се бе увенчало с успех, ала Дризт знаеше, че най-трудната част тепърва предстои. Съвсем скоро щеше да съмне и в неравната и непозната местност, преследвачите лесно щяха да ги настигнат.
	Четиримата препускаха бясно в тишината и сумрака, предхождащ пукването на зората, като гледаха да избират най-преките и равни пътеки. Дризт непрестанно се обръщаше назад — варварите сигурно не бяха далеч. Ала зад тях все така не идваше никой.
	Шумът в лагера бе стихнал веднага след като четиримата пленници избягаха и сега единственият звук, който долиташе оттам, бе ритмичният напев на Валрик. Никой от тях не разбираше думите, но ужасът, който се изписа на лицето на Уолфгар, ги стресна.
	— Силата на шамана! — обясни той.
	В лагера си варварите бяха насядали в кръг. Единствено Валрик и Торлин стояха прави. Шаманът бе подхванал древен танц, от устата му се лееше най-страховитото заклинание — призоваването на силата на техния Тотем. Появата на Мрачния елф вся истински ужас в сърцето му и като нареди на воините си да не се впускат в преследване на бегълците, Валрик се втурна в палатката си и грабна свещената кожена кесийка, която му трябваше за ритуала. Духът на Пегас, крилатия кон, щеше да се погрижи за натрапниците!
	Торлин трябваше да приеме духа на Тотема, такава бе волята на шамана, и сега синът на Йерек стоеше в средата на кръга от воини и чакаше. Мразеше онова, което трябваше да направи (то го лишаваше от самоличността му), но младият воин дори и не помисли да се откаже — думата на шамана бе закон.
	Ала още в мига, в който заклинанието започна да действа, Валрик разбра, че в ужаса си от появата на Мрачния елф, бе прекрачил границата — магията вече бе извън негов контрол.
	С пронизителен, раздиращ гърдите вик, Торлин се строполи на земята и се загърчи в агония. Обви го сив облак, чертите му започнаха да се променят, сякаш някаква невидима ръка превръщаше младия воин в нещо различно, дошло от друг свят. Лицето му се изду и разкриви, вече не беше човешко лице, а конска муцуна; тялото му също не беше тяло на човек. Валрик целеше само да вдъхне част от силата на Пегаса у Торлин, ала самият Тотем бе дошъл и бе завладял съществото на воина, превръщайки го в свое физическо подобие.
	Торлин бе обсебен.
	Вместо него, сред кръга на бойците сега стоеше призрачната фигура на огромен сив кон. Всички, дори и Валрик, паднаха на колене. Ала Пегасът вече бе разбрал мислите на шамана и знаеше, че земните му деца имат нужда от него — знаеше какво трябва да направи. От ноздрите му изригна дим и той полетя след бегълците.
	Четиримата приятели все така яздеха без да спират, макар и не с такава трескава бързина. Вече не бяха безпомощни, завързани пленници, скоро щеше да се съмне, а зад тях не идваха никакви преследвачи и те постепенно се успокоиха. Бруенор си играеше с шлема си, мъчейки се да изглади вдлъбнатините от последната битка, та да успее да го нахлупи на главата си. Дори и Уолфгар, въпреки ужаса, който го бе обзел, когато чу заклинанието на Валрик, започна да се отпуска.
	Само Дризт, винаги нащрек, не вярваше, че толкова лесно ще успеят да се измъкнат. И точно той пръв усети приближаващата опасност.
	В тъмата на подземните градове, Мрачните елфи често си имаха работа със същества от други Равнини и дългите векове живот под земята ги бяха направили особено чувствителни към магическите им излъчвания. Дризт рязко спря коня си и се обърна.
	— Какво чу? — попита Бруенор.
	— Нищо — отвърна Дризт, оглеждайки се на всички страни. — Ала там има нещо.
	Преди някой да успее да каже каквото и да било, от небето се спусна сив облак и връхлетя върху тях. Конете зацвилиха от ужас и се изправиха на задните си крака. В настаналата суматоха никой не можеше да разбере какво точно става. Миг по-късно, пред очите на изумения полуръст сивият облак прие формата на крилат кон. Сковаващ мраз проникна до мозъка на костите му и с ужасен вик, Риджис се строполи на земята.
	Бруенор, който яздеше непосредствено зад полуръста, безстрашно се нахвърли върху призрачния кон, ала вместо плът и кости, брадвата му разсече само сива празнота. Не успя дори да се опомни, когато Пегасът отново прие формата си и смразяващият студ плъзна по вените му. Ала джуджето бе по-кораво от полуръста и успя да се задържи на седлото.
	— Какво е това? — провикна се то към приятелите си.
	Щитозъб профуча покрай него, ала още преди да, достигне целта си, Пегасът се превърна в кълбо сив дим и магическият чук премина през него.
	В следващия миг призрачният звяр отново прие материалната си форма и връхлетя върху джуджето. Ужасено, бялото пони се опита да побегне, но не успя и падна.
	— Не можеш да го удариш! — извика Дризт на Уолфгар, който се спусна да помогне на Бруенор. — Не е от тази Равнина!
	Извиквайки цялата си сила на помощ, варваринът успя да накара своя жребец да се доближи до призрачния звяр. Щитозъб вече се бе завърнал в ръката му и той отново замахна.
	И отново магическият чук срещна само сив дим.
	— Тогава какво? — изкрещя той към Дризт, озъртайки се на всички страни, за да види откъде ще се появи Пегасът.
	Дризт трескаво мислеше. Риджис все още лежеше на земята, блед и неподвижен. Бруенор, макар и да не бе сериозно наранен при падането на понито си, изглеждаше замаян и целият трепереше от призрачния студ, който го смразяваше до мозъка на костите. В главата на елфа се зароди отчаян план и той извади статуетката на пантерата от раницата си.
	Призракът се завърна, връхлитайки върху враговете си с подновена ярост. Ледените му крила покриха раменете на Бруенор.
	— Връщай се обратно в Бездната, призрачно изчадие! — изкрещя джуджето.
	Уолфгар препусна към приятеля си, ала от него се виждаше само брадвата, която безсилно разсичаше сивия облак.
	Конят на варварина спря и вече нищо не можеше да го накара да направи дори и една крачка напред. Уолфгар скочи от седлото и се втурна към сивия облак. Единственото, което успя да направи, бе да повлече Бруенор със себе си, навън изпод призрачното було, което ги обвиваше. Двамата се претърколиха на земята, а когато се обърнаха, видяха, че духът отново е изчезнал.
	Клепачите на джуджето натежаха, кожата му придоби мъртвешки синкав оттенък и за първи път през живота си изгуби несломимия си боен дух. Уолфгар също пострада от ледената прегръдка на призрачния облак, ала решителността и желанието да се бие не го напуснаха.
	— Не можем да го победим! — едва успя да изрече Бруенор през тракащите си зъби. — Напада ни, ала когато се опитаме да отвърнем на удара — изчезва!
	— Трябва да има начин! — рязко тръсна глава Уолфгар, но после се съгласи с приятеля си. — Но чукът ми не може да се бие с облаци!
	Гуенивар вече стоеше до елфа и, приклекнала ниско, търсеше врага, който заплашваше господаря й.
	— Не! — прошепна Дризт, когато разбра намеренията на вярното животно. — Не тук!
	Беше си спомнил какво бе сторила пантерата преди няколко месеца. За да спаси Риджис от рушащата се около тях кула, Гуенивар бе пренесла полуръста през Равнините на съществуванието. Дризт се вкопчи в гъстата козина на котката.
	— Заведи ме в Равнината на призрака! — помоли той. — Там, където оръжието ми ще прониже истинското му същество!
	В мига, в който призракът отново прие формата си, Дризт и Гуенивар изчезнаха в свой собствен облак.
	— Не спирай да размахваш Щитозъб, момче! — рече Бруенор. — Нека си остане дим, та да не може да те нарани!
	— Дризт и котката изчезнаха! — извика Уолфгар.
	— За да намерят призрака — обясни джуджето. — В неговата собствена Равнина!
	Дризт не можа да се опомни веднага. Беше се озовал в един съвсем различен свят, измерение, в което всичко, дори и собствената му кожа, бе сиво. Единствено по-тъмните очертания на предметите ги отделяха от общата сивота. Нямаше сенки, така както нямаше и светлина; всичко изглеждаше безплътно, не усещаше дори земя под краката си, не знаеше дори къде е горе и къде долу. Тук тези понятия не значеха нищо.
	Ала очертанията на Пегаса се виждаха ясно, докато непрекъснато прескачаше между Равнините без да се задържа задълго нито тук, нито в Материалната равнина. Дризт се опита да се приближи до него и разбра, че може да върви, макар да не чувстваше земя под краката си — тялото му просто следваше заповедите на волята му. Щом достигна трептящите очертания на коня, елфът спря и извади ятагана си, готов да го прониже в мига, в който звярът напълно се материализира в тази Равнина.
	Когато конят отново се озова в собствената си Равнина, Дризт с всички сили заби острието там, където според черните линии, очертаващи всичко в тази сива земя, трябваше да се намира тялото му. Силуетът се загърчи и заизвива, а ятаганът на Дризт затрептя — Равнината променяше дори стоманата. Ала металът все пак се оказа по-здрав и не спря, пронизвайки тъмните линии, които представляваха крилатия кон. В надвисналата сивота се разнесе трептене, сякаш ударът на Дризт бе нарушил равновесието на Равнината, по очертанията на магическия звяр пробяга агонизираща тръпка.
	Уолфгар видя сивият облак да се сгъстява, сякаш Пегасът отново се канеше да се материализира.
	— Дризт! — провикна се той към Бруенор. — Изправил се е срещу призрака в равностоен двубой!
	— Бъди нащрек! — разнесе се притесненият глас на джуджето. — Елфът може и да успее да го накара да остане тук достатъчно дълго, за да му нанесеш удар!
	И като сложи ръце на хълбоците си, мъчейки се да прогони сковаващия костите му студ, Бруенор с препъване тръгна към неподвижната фигура на Риджис.
	Призракът се обърна към Дризт, ала преди да успее да се защити, ятаганът го прониза отново. Гуенивар също скочи и впи огромните си нокти в черните очертания. Пегасът отново се обърна — единственият изход бе да се върне в Материалната равнина.
	Където Уолфгар вече го чакаше.
	Щом облакът възвърна формата си, Щитозъб се стовари върху него. Варваринът почувства как оръжието му за миг среща нещо твърдо, усети съпротива и разбра, че този път беше уцелил. После димът се разпръсна.
	Призракът отново се завърна в собствената си Равнина, където Дризт и Гуенивар не се поколебаха и за миг преди да се нахвърлят върху него. Крилатият кон прескочи обратно в Материалната равнина, само за да получи още един страховит удар от бойния чук на русокосия варварин. Хванат в капан, той нямаше къде да бяга — тежки удари се сипеха върху му и в двете Равнини. Всеки път, когато се материализираше пред елфа, Дризт забелязваше, че очертанията на противника му стават все по-тънки, а ятаганът се забива все по-леко. И всеки път, когато се появеше пред Уолфгар, варваринът виждаше, че облакът става все по-плътен и по-плътен. Бяха победили!
	Най-сетне Дризт видя как съществото на Пегаса излетя от материалната си обвивка и се понесе в тегнещата сивота, далеч от тях.
	— Отведи ме у дома! — уморено рече елфът на Гуенивар.
	Миг по-късно, двамата вече стояха до Риджис и Бруенор.
	— Ще се оправи — каза джуджето в отговор на неизречения въпрос на Дризт. — Като го гледам не ще да е умрял, само е изгубил свяст.
	Недалеч от тях, Уолфгар също се приведе над нечия фигура, прекършена и разкривена, тя не бе нито на човек, нито на звяр.
	— Торлин, син на Йерек — бавно проговори Уолфгар и отправи поглед назад, към лагера на тъмнокосите варвари. — Това е дело на Валрик. Ръцете му са изцапани с кръвта на Торлин!
	— Може би самият Торлин е решил така? — обади се Дризт.
	— Не! — отсече Уолфгар. — Когато се изправихме един срещу друг, очите ми срещнаха истинска доблест. Той беше воин. Никога не би позволил това!
	Младежът отстъпи няколко крачки назад, оставяйки обезобразените останки на обсебения воин да говорят сами. Гледката бе ужасна. Вцепенено навеки, лицето на Торлин бе запазило наполовина своите човешки черти и наполовина животинската муцуна на призрака.
	— Той беше син на вожда — обясни Уолфгар. — Не би могъл да отхвърли заповедите на шамана.
	— Много храбър трябва да е бил, за да приеме такава съдба! — рече Дризт.
	— Син на вожда? — изсумтя Бруенор. — Май току-що си навлякохме нови преследвачи! Варварите ще искат да уредят тази сметка с нас.
	— Аз също! — заяви Уолфгар. — Кръвта на Торлин тежи на твоята съвест, Валрик Пронизващото око!
	Викът му проехтя наоколо и вятърът го разнесе из Чукарите. Младият варварин се обърна към приятелите си и в очите му запламтя страховита ярост:
	— Аз ще отмъстя за опозоряването на Торлин!
	Бруенор кимна, трогнат от справедливите думи и високите принципи на приятеля си.
	— Доблестна цел — съгласи се Дризт и като вдигна ятагана си, го насочи напред, към Дългата седловина, следващата спирка по пътя им. — Ала ще трябва да я оставим за друг ден.

	7
	Кама и жезъл

	Ентрери стоеше на едно възвишение, недалеч от Града на корабните платна. Огънят, който бе запалил по-рано, догаряше зад гърба му. Полуръстът и спътниците му бяха използвали същото място, за да си накладат огън, когато за последен път лагеруваха извън стените на Лускан. Това не бе никакво съвпадение — Ентрери повтаряше всички движения на полуръста и малката му групичка от мига, в който улови следата им на юг от Гръбнака на света. Щеше да се движи така, както се движеха и те, в опит по-добре да разбере действията и намеренията им.
	Сега обаче, за разлика от четиримата приятели, погледът му не бе обърнат към стените на пристанищния град. Убиецът гледаше назад, към пътя от Десетте града — там, далеч зад него, проблясваха пламъците на няколко огньове. Не за пръв път виждаше тези светлинки — някой явно го следеше. Беше забавил трескавата бързина, с която пътуваше досега — щеше да навакса, докато четиримата, които преследваше, се бавеха в Лускан. Искаше да подсигури тила си, преди да се заеме с полуръста. Палачът дори оставяше издайнически знаци по пътя си — нека преследвачите му знаят, че е минал оттук.
	Загаси тлеещата жарава и отново се метна на седлото — смяташе, че е по-добре да се изправи лице в лице с врага си, отколкото да получи кама в гърба.
	После препусна в нощта. Обичаше мрака, тогава бе неговото време и всяка сянка му помагаше — на него, убиецът, който живее в сенките.
	Слезе от коня малко преди полунощ, когато почти бе достигнал лагерните огньове. Оттук нататък щеше да се промъкне сам. Сега ясно видя, че това бе просто един търговски керван, нещо съвсем обичайно за тези пътища по това време на годината. Ала чувството за надвиснала опасност не го напускаше. Годините бяха изострили инстинкта му за оцеляване и той прекрасно знаеше, че не бива да го пренебрегва.
	Запълзя предпазливо, търсейки място, откъдето да проникне в обградения с каруци лагер. Търговците винаги поставяха много часовои около лагерите си и дори конете представляваха пречка, защото обикновено оставаха впрегнати в каруците.
	Ала Ентрери знаеше, че идването му няма да бъде напразно. Не се беше върнал толкова назад, за да си тръгне без да е научил какво са си наумили хората, които го следяха. Извивайки се като змия, той започна да се промъква под каруците. Мина покрай двама стражи, които играеха на домино, но те дори не го усетиха. Пропълзя между конете и те уплашено наостриха уши, но не издадоха звук.
	Бе обиколил половината от лагера и тъкмо започваше да се убеждава, че това си е обикновен търговски керван и може би ще е най-добре да го остави на мира и да изчезне в нощта, когато чу добре познат женски глас да казва:
	— Каза, че си видял светлина в далечината.
	Ентрери спря — знаеше кой говори.
	— Да, ей там беше! — отвърна някакъв мъж.
	Ентрери се шмугна между две каруци и надникна иззад тях. Недалеч от него стояха двама души и се взираха в далечината там, където допреди малко бе горял неговият огън. И двамата бяха облечени като за битка, на кръста на жената висеше дълъг меч.
	— Подцених те — прошепна Ентрери, макар че Кати-Бри не можеше да го чуе.
	Скъпоценната кама проблесна в ръката му.
	— Грешка, която няма да повторя — добави той и се сниши, търсейки най-сигурния път, който да го отведе до жертвата му.
	— Бяхте много добри с мен, доведохте ме дотук много бързо — обади се Кати-Бри. — Длъжница съм ти, пък и Риджис и останалите също ще ти бъдат благодарни.
	— Кажи ми тогава — отвърна мъжът, — защо бързаш толкова?
	Кати-Бри потръпна при спомена за убиеца. Все още не бе превъзмогнала ужаса от случилото се в къщата на полуръста и знаеше, че няма да успее да го забрави, докато не отмъсти за смъртта на двете джуджета и не се пребори с унижението, което бе изпитала тогава. Момичето стисна устни и не каза нищо.
	— Както искаш — отстъпи спътникът й. — Убеден съм, че каквото и да те е накарало да тръгнеш на път, е правилно. И ако ти се струва, че се бъркаме там, където не ни е работа, знай, че го правим, само защото искаме да ти помогнем!
	Кати-Бри се обърна към него и признателна усмивка озари лицето й. Всичко вече бе казано и сега двамата стояха един до друг и безмълвно се взираха в нощта.
	Също толкова безшумно ги връхлетя смъртта.
	Ентрери изпълзя изпод каруцата и само за миг се озова между тях. Едната му ръка сграбчи гърлото на Кати-Бри и удави надигащия се вик, а другата, която стискаше камата, завинаги затвори устата на мъжа.
	Иззад раменете на палача, момичето видя ужаса, изписан върху лицето на спътника й. Устата му не бе запушена. Защо тогава не викаше?
	Ентрери отстъпи настрани и Кати-Бри разбра. От камата бе останала да стърчи единствено инкрустираната й с изумруди дръжка. Тънкото острие бе пронизало мозъка, преди жертвата да успее да разбере какво става. Ентрери хвана дръжката, която се подаваше изпод брадичката на мъжа и дръпна тялото му така, че да падне безшумно на земята, после освободи оръжието си.
	За втори път Кати-Бри усети онзи вцепеняващ ужас, който така добре помнеше от предишната си среща с убиеца. Знаеше, че трябва да опита да се освободи от хватката му и да извика — така щеше да предупреди останалите си спътници, въпреки че след това Ентрери със сигурност щеше да я убие. Или да извади меча си и поне да се опита да се бие. Ала тя само стоеше и гледаше как той издърпва камата й и я забива в раната, която бе отнела живота на нейния спътник.
	После взе меча й и я накара да го последва пълзешком под каруцата. Скоро двамата излязоха извън оградения лагер.
	Защо не извикам, повтаряше си тя отново и отново. Убиецът, сигурен, че ужасът, който бе всял у нея, е прекалено силен, дори не я държеше, докато двамата се промъкваха все по-надалеч от лагера и потъваха в нощта. Ала Ентрери знаеше и Кати-Бри трябваше да признае пред себе си, че е прав — тя нямаше да се откаже от живота си така лесно.
	Най-сетне, когато се отдалечиха достатъчно от лагера, той я накара да го погледне… него и камата му.
	— Значи ме преследваш? — изсмя се той. — Какво си мислеше, че ще постигнеш с това?
	Кати-Бри не отговори, но усети как част от смелостта й се завръща.
	Ентрери също го усети.
	— Ако извикаш, ще те убия — спокойно рече той. — А после, кълна се, ще се върна в лагера и ще избия търговците до крак!
	Кати-Бри нито за миг не се усъмни, че наистина ще го направи.
	— Често пътувам с търговците — излъга тя, мъчейки се да спре треперенето в гласа си. — Това е едно от задълженията ми като воин на Десетте града.
	Ентрери отново се изсмя. После се вгледа в далечината и се замисли.
	— А може би дори ще имам полза от теб — рече той на себе си — в главата му очевидно се бе зародил някакъв план.
	Кати-Бри го погледна изпитателно и видя, че убиецът бе намерил начин да превърне идването и в оръжие срещу приятелите й.
	— Няма да те убия… все още не — обърна се той към нея. — Когато открия полуръста, приятелите му го защитят. Заради теб!
	— Никога не бих ти помогнала! — изплю се срещу него момичето. — Никога!
	— Именно! — просъска Ентрери. — Няма да правиш нищо. Не и докато острието ми (при тези думи той опря камата си в гърлото й) докосва нежната ти кожа. А когато свърша работата си, храбро момиче, ще си тръгна и ще те оставя сама със страховете и вината ти. И отговорите, които ще трябва да дадеш на търговците, чийто приятел уби… както ще си помислят.
	В действителност Ентрери и за миг не вярваше, че измамата с камите ще заблуди търговците. Това бе само още едно психологическо оръжие, което целеше да всее нови съмнения и тревоги в сърцето на момичето.
	Кати-Бри не отвърна нищо, лицето й остана все така безизразно. Не, каза си тя, няма да стане така!
	Ала дълбоко в себе си се зачуди дали решителността й не прикриваше страха и увереността й, че ужасът на Ентрери отново ще завладее цялото й същество и всичко ще стане точно както той го бе описал.
	Йердан откри малкия бивак съвсем лесно. Дендибар бе използвал магия, за да проследи тайнствения конник по пътя му от планините дотук и бе казал на лусканския войник къде точно да го намери.
	Напрегнат, стиснал здраво голия си меч, той се приближаваше предпазливо. Мястото бе напуснато съвсем скоро. Дори преди да, достигне жаравата на угасналия огън, Йердан усети топлината, която още се излъчваше от нея. Приклекна, за да не се откроява на фона на хоризонта и пълзешком тръгна към раницата и одеялото, които лежаха от другата страна на огъня.
	Ентрери се върна в лагера предпазливо — знаеше, че онова, което бе оставил след себе си, може да е привлякло неканени гости. Кати-Бри, здраво вързана и със запушена уста (макар да вярваше, за свой ужас и отчаяние, че въжетата бяха ненужни), бе качена на коня му и сега яздеше с него.
	Опитният убиец разбра, че в бивака му има някой, още преди да бе достигнал мястото. Скочи от седлото, повличайки пленницата със себе си.
	— Конят е буен — с мрачно задоволство обясни той, докато завързваше Кати-Бри за задните крака на жребеца. — Спокойно може да те убие, ако мърдаш.
	В следващия миг убиецът изчезна в нощта, сякаш самият той бе изтъкан от мрак и сенки.
	Раздразнен, Йердан пусна раницата на земята — вътре нямаше нищо, което да разкрива каквото и да било за собственика й, просто обикновени вещи на обикновен пътник. Лусканският войник бе кален в десетки битки, побеждавал бе хора и орки, ала въпреки това сега бе притеснен — около непознатия конник имаше нещо необичайно, опасно, смъртоносно. Мъж, който имаше смелостта да язди сам от Долината на мразовития вятър до Лускан, със сигурност не бе неопитен новак.
	Затова, когато усети хладния връх на нечия кама върху тила си, точно под основата на черепа, Йердан бе по-скоро стреснат, отколкото истински изненадан.
	Остана неподвижен и безмълвен, надявайки се, че непознатият конник ще поиска поне някакво обяснение преди да го прониже.
	Ентрери веднага разбра, че раницата му бе претърсвана, ала дрехите на мъжа — униформа на лускански войник — красноречиво говореха, че непознатият не ще да е крадец.
	— Намираме се извън пределите на града ти — проговори Ентрери без да отмества камата. — Каква работа имаш в моя лагер, лускански войнико?
	— Аз съм Йердан от Северната порта — отвърна той. — Тук съм, за да се срещна с един човек.
	— С кой човек?
	— С теб.
	Отговорът му обърка и смути Ентрери. Кой бе изпратил този човек? И откъде знаеха къде да го търсят? Първата му мисъл бе за Риджис и приятелите му. Може би полуръстът бе успял да привлече на своя страна градската стража. Прибра камата в ножницата — знаеше, че ще успее да я извади навреме, ако му се наложи да се защитава.
	Йердан също разбра хладнокръвната увереност на непознатия, че може да се справи с него — дори само това бе достатъчно, за да прогони всяка мисъл (ако имаше такава) за нападение над този човек.
	— Господарят ми би искал да говори с теб. За нещо, от което и двамата ще имате полза.
	— Господарят ти? — повтори Ентрери.
	— Един от най-високопоставените граждани на Лускан — отвърна Йердан. — Научи за твоето пристигане и вярва, че може да ти помогне да постигнеш целта си.
	— Какво знае той за моите цели! — сопна се Ентрери, разгневен, че някой се бе осмелил да го следи.
	Въпреки гнева си, убиецът почувства и облекчение — намесата на явно могъщата организация, която бе изпратила този мъж, обясняваше доста неща и като че ли премахваше възможността тази среща да има нещо общо с полуръста.
	Йердан сви рамене.
	— Аз съм само негов пратеник. Ала дори и аз мога да ти помогна. При портата.
	— Че кой го е грижа за проклетата порта! — изръмжа Ентрери. — Мога да прескоча стената, където си поискам. Така много по-бързо ще стигна дотам, накъдето съм тръгнал.
	— Дори това да е така, аз познавам местата, които търсиш и знам кой заповядва там.
	Инкрустираната с изумруди кама отново изскочи от ножницата и се спря само на няколко милиметра от гърлото на Йердан.
	— Знаеш много, ала казваш твърде малко. Играеш опасна игра, лускански войнико!
	Йердан дори не трепна.
	— Преди пет дни четирима герои от Десетте града дойдоха в Лускан — джудже, полуръст, варварин и Елф на мрака.
	Дори Артемис Ентрери не можа да скрие вълнението си, когато чу потвърждението на своите подозрения. Йердан не пропусна да го забележи.
	— Точното място все още ми убягва, но знам къде се крият. Това интересува ли те?
	Камата се скри в ножницата си.
	— Почакай ме тук — нареди Ентрери. — Не съм сам.
	— Господарят ми каза, че пътуваш сам.
	От злата усмивка на убиеца Йердан усети, че го полазват тръпки.
	— Спечелих я — обясни Ентрери. — Тя е моя — това е всичко, което трябва да знаеш.
	Йердан не настоя повече. Когато убиецът се изгуби от погледа му, от устните му се откъсна въздишка на облекчение.
	Кати-Бри пристигна в Лускан с отвързани ръце и отпушена уста, ала волята на Ентрери все така я обвързваше много по-силно и от най-якото въже. Думите му, докато я отвързваше от коня, бяха кратки и пределно ясни:
	— Само един неразумен ход — и си мъртва. Ще умреш с мисълта, че джуджето, Бруенор, ще страда заради твоята дързост.
	Палачът не каза нищо повече на Йердан за нея, а и лусканецът не го попита, макар че жената силно го заинтригува. Дендибар щеше да получи отговори на въпросите си, сигурен бе войникът.
	По-късно същата сутрин тримата влязоха в Лускан, изпроводени от подозрителния поглед на дневния пазач на Северната порта. Цялата едноседмична надница на Йердан бе отишла за подкупи на стражите, а и тази нощ щеше да му се наложи да плати още, понеже първоначалната уговорка с пазача включваше пускането на един-единствен чужденец. Никой не бе споменал нищо за това, че ще се наложи да влезе и една жена. Ала Йердан знаеше, че ако така успее да си спечели благоволението на Дендибар, усилията и похарчените пари щяха да си струват.
	Според законите на града, тримата оставиха конете си в конюшнята, която се намираше съвсем близо до крепостната стена и, водени от Йердан, тръгнаха по улиците на пристанищния град, покрай сънливи търговци, излезли да продават стоката си още преди зори.
	Ентрери изобщо не бе изненадан, когато час по-късно се озоваха пред гъста борова горичка. През цялото време подозираше, че непознатият лускански войник е свързан по някакъв начин с това място. Тримата минаха покрай дърветата и се озоваха пред най-високата сграда в Лускан — Домовата кула на мистиците.
	— Кой е господарят ти? — рязко попита Ентрери.
	Йердан, чиято смелост се бе завърнала при вида на кулата на Дендибар, се засмя:
	— Съвсем скоро ще научиш.
	— Ще го науча сега, войнико, или край на срещата ни. Вече съм в града и не се нуждая от помощта ти.
	— Мога да накарам стражата да те прогони от града — отвърна Йердан. — А мога да направя и по-лоши неща.
	Ала последната дума бе на Ентрери:
	— Никога няма да открият трупа ти — безстрастната самоувереност на палача накара Йердан да пребледнее.
	Кати-Бри внимателно слушаше разговора на двамата, загрижена за войника — може би скоро щеше да успее да се възползва от недоверието, което двамата изпитваха един към друг.
	— Служа на Дендибар Шарения, Господар на Северната кула — рече Йердан и името на могъщия му господар отново го изпълни с храброст.
	Ентрери бе чувал това име и преди. Домовата кула бе тема за разговори не само в Лускан, но и във всички околни земи. Името на Дендибар Шарения също се споменаваше често и слуховете, които се носеха за него, го описваха като амбициозен и властолюбив и намекваха, че у него има тъмна и зловеща страна, която му позволява винаги да получава онова, което желае. Дендибар бе опасен, ала и могъщ съюзник. Ентрери бе доволен.
	— Заведи ме при него — рече той на Йердан. — Да видим дали имаме общи интереси или не.
	Сидни ги чакаше при входа, за да ги придружи до Домовата кула. Без да се представи или да попита за техните имена, тя ги поведе през вити коридори и тайни врати към стаята, в която Дендибар Шарения приемаше посетителите си. Облечен във великолепни одежди, магьосникът вече ги очакваше. Пред него бе наредена богата трапеза.
	— Добре дошъл, коннико! — обади се най-сетне Дендибар, след необходимото, но неудобно мълчание, докато двамата се преценяваха с поглед. — Аз съм Дендибар Шареният, както вече знаеш. Надявам се, че ти и твоята прелестна спътница ще споделите трапезата ми!
	Дрезгавият му глас дразнеше и смущаваше Кати-Бри и макар да не бе яла от предишния ден, мисълта да се храни заедно с този човек й бе непоносима.
	Ентрери я бутна напред и нареди:
	— Яж!
	Момичето знаеше, че палачът изпитва както нея, така и магьосниците. Сега обаче тя щеше да изпита него.
	— Не! — твърдо отвърна тя и го погледна право в очите.
	Плесницата я запрати на земята. Йердан и Сидни неволно скочиха, но когато видяха, че Дендибар не се кани да помогне на падналото момиче, веднага спряха и останаха на местата си. Кати-Бри пропълзя встрани от убиеца и остана приклекнала — така по-лесно щеше да се защити от него.
	Дендибар се усмихна.
	— Току-що отговори на част от въпросите ми за момичето — рече той, а усмивката на устните му издаваше колко се забавлява с всичко това. — Каква е нейната роля?
	Единственият отговор бе:
	— Имам си свои причини да я държа при мен.
	— Но разбира се. А мога ли да науча името ти?
	Лицето на палача си остана все така безизразно.
	— Търсиш четирима приятели от Десетте града, това поне знам — продължи Дендибар без да настоява повече. — Аз също ги търся, макар и, сигурен съм, по съвсем различни причини.
	— Ти не знаеш нищо за моите причини — отвърна Ентрери.
	— Не знам и не искам да знам — засмя се магьосникът. — Единственото, което ме интересува, е това, че двамата можем да си помогнем и заедно да постигнем различните си цели.
	— Нямам нужда от помощ!
	Дендибар отново се изсмя:
	— Те са могъщ противник, коннико! Подценяваш ги.
	— Може би — рече Ентрери. — Ала ти попита за причините, поради които ги търся, а сам не ми каза своите. Какво общо има Домовата кула с някакви си пътници от Десетте града?
	— Справедлив въпрос — отвърна шареният магьосник. — Ала не мислиш ли, че трябва да изчакам с отговора, докато не се споразумеем?
	— Няма да мога да заспя от притеснение — изплю се Ентрери на пода.
	И пак Дендибар само се засмя.
	— Може и да промениш мнението си, преди всичко да свърши — каза той. — Засега ти предлагам това в знак на добрата си воля — четиримата са в града. Край пристанището. Трябваше да останат в „Кривата сабя“. Познаваш ли мястото?
	Ентрери кимна. Думите на магьосника живо го заинтересуваха.
	— За съжаление ги изгубихме из задните улички на западните квартали — продължи Дендибар и хвърли неприязнен поглед на Йердан. Войникът неспокойно се размърда на мястото си.
	— И какво ще ми струва тази информация? — попита Ентрери.
	— Нищо — отвърна магьосникът. — Когато ти казвам всичко това, помагам и на себе си. Ти ще получиш онова, което искаш, а онова, което аз желая, ще остане за мен.
	По устните на Ентрери плъзна усмивка — Дендибар явно искаше да го използва като хрътка, която да надуши общата им плячка.
	— Моят чирак ще ти покаже пътя навън — каза магьосникът и кимна към Сидни.
	Ентрери се накани да си тръгне, ала преди да излезе се вгледа в Йердан.
	— Пази се от пътя ми, войнико — предупреди го той. — Лешоядите се хранят, едва когато големият хищник приключи!
	— Когато намеря елфа, жестоко ще си отмъстя! — изръмжа Йердан, когато Кати-Бри, Ентрери и Сидни напуснаха стаята.
	— Стой настрана от него — отвърна Дендибар.
	Йердан го погледна изненадано.
	— Но нали ще искаш да бъде следен?
	— Да, — съгласи се магьосникът, — но от Сидни, не от теб.
	— И не се поддавай на гнева си — добави той, когато видя яростното изражение на лицето на войника. — Така ти спасявам живота. Гордостта ти е голяма и то напълно заслужено. Ала този човек е прекалено силен за теб, приятелю. Камата му ще те прониже, преди дори да си разбрал, че е наблизо.
	Навън Ентрери поведе Кати-Бри далеч от кулата без да пророни и дума. Отново и отново си припомняше срещата и всичко, което бе казано на нея — знаеше, че много скоро пак ще се срещне с Дендибар и хората му.
	Кати-Бри, погълната от собствените си мисли, бе доволна, че не се налага да говори или да го слуша. Защо ли един магьосник от Домовата кула търсеше Бруенор и останалите? Дали не искаше да им отмъсти за смъртта на Акар Кесел, лудия магьосник, който приятелите й бяха победили миналата есен? Момичето обърна поглед към подобната на дърво кула, после към убиеца, който крачеше до нея, смаяна и уплашена от нежелания интерес, който приятелите й си бяха навлекли.
	После обърна поглед към сърцето си и се опита да повдигне духа и куража си. Дризт, Бруенор, Уолфгар и Риджис щяха да имат нужда от нея преди всичко да е свършило. Не трябваше да ги подвежда.

	Книга 2
	Съюзници


	Той иска да си иде у дома. Иска да открие свят, който някога е познавал. Не знам дали го привлича обещанието за богатства, ши пък за мир и покой. Бруенор иска да намери Митрал Хол, да прогони всички чудовища, които навярно живеят там сега и да си възвърне онова, което по право принадлежи на рода на Бойния чук.
	На пръв поглед желанието му изглежда разумно, дори възвишено. У всички ни гори жажда за приключения, а онези, чиито предци са познавали благородническо живот, не могат да не таят в сърцата си желание да отмъстят за сторената неправда и отново да въздигнат славата и положението на рода си.
	Пътят ни към Митрал Хол едва ли ще бъде лесен. Диви и опасни са земите, които се простират между Долината на мразовития вятър и земите на изток от Лускан, а и още по-мрачни пътища ни очакват, ако успеем да открием входа към изгубените пещери на джуджетата. Ала заобиколен от опитни и храбри приятели, аз не се боя от никое чудовище, или поне от никое чудовище, което може да бъде победено с меч. Не, единственият страх, който изпитвам в това пътешествие, е страхът за Бруенор Бойния чук. Той иска да се завърне у дома си — в подкрепа на това желание има много доводи. Против него — само един. И ако именно този довод — носталгията — е причината, която го кара да търси своя дом с такава жар и себеотдаване, то боя се, че Бруенор ще остане горчиво разочарован.
	Носталгията е може би най-голямата лъжа, с която мамим самите себе си. Тя изкривява миналото така, че да може да пасне в калъпа на настоящето. На някои тя дава утеха, чувство за самоличност и принадлежност, ала за мнозина тези променени от изминалото време спомени се превръщат в най-важното нещо на света и затварят очите им за онова, което се случва около тях в момента.
	Мнозина са онези, които копнеят да се върнат назад във времето, към онзи „по-прост и по-добър свят“ без да разбират, че може би не светът, а самите те са били по-простодушни, по-искрени и по-добри.
	Като Елф на мрака, аз навярно ще живея няколко века, но тези първи десетилетия от живота на елфите (Мрачни ши Светли) не се различават кой знае колко от първите години в живота на хората, джуджетата или полуръстовете. И аз прекрасно си спомням онзи идеализъм и неизчерпаема енергия от дните на младостта ми, когато светът изглеждаше прост, а доброто и злото бяха ясно разграничими. Ала именно в тези години аз изживях ужасяващи неща, отраснах в място, чиито нрави и ценности не можех да приема, защото ме отвращаваха и отблъскваха. И може би точно заради това, сега се чувствам много по-добре. Защото, за разлика от мнозина от тези, които срещнах тук, на повърхността, краят на детството и младостта за мен означаваха само по-добър живот.
	Дали това ме превърна в оптимист за всичко, което ми предстои и за света като цяло?
	Има толкова много хора, които, достигнали средата на живота си, продължават да обръщат поглед назад в търсене на своя рай и да твърдят, че светът е бил много по-хубаво място, когато са били млади.
	Само че аз не го вярвам. Разбира се, има случаи, когато това наистина е така жесток деспот се възкачва на престола, на който дотогава е седял мъдър и добър владетел, смъртоносна чума почерня и покосява хиляди хора. Ала въпреки това вярвам, не мога да не вярвам, че народите на този свят се развиват; вярвам, че еволюцията (макар и невинаги да се движи по най-прекия път) води хората напред, към един по-добър живот. Винаги, когато открият път, който води към по-добро бъдеще, хората тръгват натам и захвърлят онова, което не им е помагало. Чувал съм разказите на Уолфгар за неговия народ, варварите от Долината на мразовития вятър, и съм изумен и ужасен от жестокостта, която изпълва миналото им — неспирните войни между отделните племена, масовите изнасилвания на пленените жени и нечовешките мъчения на пленените воини. Вярно е, че сегашните обитатели на Долината са свирепи и безмилостни, но далеч не толкова, колкото предшествениците им. Така и трябва да бъде и силно се надявам, че тази промяна ще продължи и ще се задълбочи. И може би един ден сред тях ще се появи велик водач и ще открие истинската любов, ще открие жена, която ще събуди у него обич и уважение — нещо, което сега е напълно непознато на варварите. И тогава положението на варварските жени може би най-сетне ще се промени?
	Ако това се случи, племената на тундрата ще открият една неподозирана дотогава сила. Ако това се случи, ако варварските жени бъдат освободени от сегашното им унизително положение, мъжете никога, никога вече, няма отново да ги превърнат в това, което са те сега — робини.
	Тогава всички — и мъже, и жени — и те заживеят много по-добре.
	Защото, за да бъде една промяна трайна, тя трябва да бъде за добро. Именно така цивилизациите и народите се развиват, стават по-мъдри и превръщат света наоколо в по-хубаво място.
	За Матриарсите от Мензоберанзан (както за много други наследствени тирани) промяната представлява заплаха за властта и положението и затова съпротивата им е напълно логична и очаквана. Ала защо има толкова много хора, дори такива, които живеят в пълна нищета (така, както са живели и техните родители, и родителите на техните родители), за които промяната е ужасяващо, отвратително зло? Не би ли трябвало именно най-бедният селяк най-силно да желае промяна и развитие на света, в който живее? Та нали една такава промяна би означавала по-добър живот за децата му?
	И все пак, това като че ли никога не се случва. За повечето хора, оставили веднъж най-добрите години на своя кратък живот зад гърба си, да приемат промяната като нещо хубаво и добро става трудно, почти невъзможно. Не! Те се вкопчват в миналото, в онова блажено време, когато светът беше по-прост и по-добър Те се боят от промяната, защото се страхуват, че напредъкът на онези, които идват след тях, може да хвърли светлина върху техните собствени провали.
	Може би причината се корени именно тук. Един от най-големите ни страхове (роден от глупава гордост) е да не би нашите деца да се окажат по-мъдри от нас. И докато толкова много хора възхваляват достойнствата на своите деца, дали дълбоко в тях не се крие страхът, че същите тези деца един ден ще съзрат грешките на родителите си?
	Не знам отговора на този въпрос, но заради Бруенор се моля да е тръгнал да търси Митрал Хол, воден от верните причини заради самото приключение, заради предизвикателството, заради предците си, за да възкреси древната им слава, а не за да се опита да направи света такъв, какъвто е бил някога.
	Носталгията е полезна, тя ни е нужна, за да успеем да намерим покой там, където сме победили и там, където сме се провалили. Ала в същото време, ако носталгията предизвиква само желание да се върнем в някакви митични, никога несъществували времена; ако обземе цялото същество на някого, който смята живота си за пълен провал, то тогава тя е ненужна и предизвиква само отчаяние и още повече засилва чувството за провал.
	И, което е по-лошо, ако носталгията ни спира по пътя ни напред, тя се превръща в наш враг.
	Дризт До’Урден


	8
	За опасността от ниско прелитащите птица

	По-късно същия следобед, за тяхно огромно облекчение, четиримата приятели най-сетне напуснаха неравните, негостоприемни Чукари. Беше им отнело известно време да открият и съберат конете си, които бяха избягали по време на ужасяващата им среща с Пегаса. Особено трудно им бе да намерят понито на Риджис. Всъщност то бе прекалено уплашено, за да търпи ездач на гърба си, а и Риджис не бе в състояние да язди, но Дризт настоя да открият и четирите животни — дължаха го на фермерите, особено като се вземеше предвид начина, по който се бяха сдобили с тях.
	Риджис седеше върху жребеца на Уолфгар, а малкото му пони бе завързано отзад. Дризт и Бруенор яздеха недалеч зад тях, за да предпазват тила. Здраво хванат от яките ръце на варварина, полуръстът можеше да си позволи да поспи малко, изтощен от страховитата среща с крилатия кон.
	— Нека залязващото слънце остане зад гърба ни — рече Дризт на Уолфгар.
	Варваринът кимна и отново обърна поглед напред.
	— Къркорещият корем не може да намери по-сигурно място в целите Царства — отбеляза Бруенор.
	Дризт се усмихна:
	— Уолфгар се справи отлично.
	— Така си е — съгласи се джуджето, без да прикрива задоволството си. — Ама се чудя докога ли ще мога да му викам „момче“! Трябваше да видиш оназ’ пивница в Лускан, елфе! Една тълпа пирати, дето цяла година не са виждали нищо друго освен вълни и небе, не биха могли да направят по-голяма бъркотия!
	— Когато напускахме Долината се тревожех дали Уолфгар е готов да тръгне по широкия свят, с всичките му различни раси и народи — отвърна Дризт. — А сега се тревожа дали светът е готов за Уолфгар. Трябва да се гордееш с него!
	— Ти също! Той си е моето момче, повече дори, отколкото ако наистина му бях баща. Изобщо не се уплаши, кат’ се биехме преди малко. Не съм виждал досега по-голяма храброст от неговата, когато ти отиде в другата Равнина! Той изгаряше от нетърпение онзи звяр да се върне, за да може да отмъсти за мен и полуръста!
	Дризт слушаше приятеля си с огромно удоволствие. Не му се случваше често да види джуджето да сваля безчувствената си, грубовата маска. Много рядко, само през онези нощи, които прекарваха на Възвишението на Бруенор и джуджето потъваше в блянове за Митрал Хол и чудните спомени от детските си години, Дризт виждаше и другото лице на приятеля си.
	— Гордея се с него — продължи Бруенор, — и съм готов да го следвам и да се доверявам на решенията му.
	Дризт не можеше да не се съгласи. Самият той отдавна се чувстваше по същия начин, още откакто Уолфгар успя да обедини всички хора на Долината — варвари и жители на Десетте града — и само благодарение на мъдрото му решение те успяха да преживеят суровата зима след войната с гоблините. Все още се притесняваше за варварина, когато се озоваваха в положения, подобни на онова в пристанищната пивница — не един и двама от най-достойните хора в Царствата бяха заплащали висока цена за първата си среща с гилдиите и сенчестите организации на големите градове. А и състрадателният и доблестен характер на Уолфгар лесно можеше да бъде използван срещу него.
	Ала Дризт знаеше, че докато бяха на път из дивите земи, трудно можеше да се намери по-ценен спътник от младия варварин.
	Продължиха да пътуват без да им се случи нещо лошо и на другата сутрин достигнаха главния път. Той свързваше Града на бездънните води и Мирабар. Дългата седловина се намираше между тях. Нямаше нищо, което да им подскаже къде точно са излезли, но благодарение на плана на Дризт да се движат на изток, а не право на югоизток, сега пътешествениците бяха сигурни, че трябва да поемат на юг.
	Риджис вече се чувстваше много по-добре и изгаряше от нетърпение отново да види Дългата седловина. От четиримата само той бе посещавал дома на магьосниците и сега с удоволствие предвкусваше новата среща с тези ексцентрични чудаци.
	Възбуденото му бъбрене още повече изнервяше бездруго притеснения Уолфгар. Варварите смятаха магьосниците за страхливи мошеници и младежът не правеше изключение.
	— Колко дълго ще трябва да останем в онова място? — обърна се той към Бруенор и Дризт, които сега, когато опасните Чукари най-сетне бяха останали зад гърба им, яздеха до него.
	— Докато не получим отговорите, които търсим, или не намерим по-добро място, където да отидем — отвърна джуджето и Уолфгар трябваше да се задоволи с този отговор.
	Скоро достигнаха първите ферми от градчето. Облегнати на мотиките и греблата си, хората, покрай които минаваха, спираха работа и проследяваха непознатите пътници, докато не се скриеха от погледа им. Много скоро на пътя се появиха петима въоръжени мъже — войници от градската стража, наричани още Дългите конници.
	— Добра среща, пътници — любезно рече един от тях. — Можем ли да разберем какво ви води по тези места?
	— Можете да… — започна Бруенор, но Дризт протегна ръка и прекъсна подигравателната му забележка.
	— Тук сме, за да се срещнем с магьосниците Харпъл — отвърна Риджис. — Няма да безпокоим никого от града ви, търсим само мъдрия съвет на семейството от имението.
	— Добре дошли тогава — каза Дългият конник. — Хълмът, на който се намира Бръшляновото имение, е съвсем наблизо, само няколко мили надолу по пътя, току преди същинското градче — внезапно мъжът видя Дризт и млъкна.
	— Бихме могли да ви придружим, ако желаете — предложи той и се прокашля, опитвайки се да прикрие неучтивото си сепване при вида на Мрачния елф.
	— Няма да е необходимо — отвърна Дризт. — Уверявам ви, че сами ще открием пътя и че не мислим злото на никой от жителите на Дългата седловина.
	— Щом така искате — каза конникът и се отдръпна настрани, за да могат четиримата приятели да продължат по пътя си. — Ала гледайте да се придържате към пътя, защото хората тук стават малко подозрителни, ако някой се приближи твърде много до техните земи.
	— Учтиви са хората тук — обясни Риджис, когато се отдалечиха от петимата конници. — И вярват на своите магьосници.
	— Учтиви, но бдителни — отвърна Дризт и посочи към фигурата на един конник, която едва се забелязваше на фона на някакви дръвчета в далечината. — Наблюдават ни.
	— Ала не ни пречат — намеси се Бруенор. — А туй не може да се каже за никое от местата, дето бяхме досега.
	Хълмът, върху който се намираше Бръшляновото имение, се оказа малко възвишение, където имаше три сгради. Две от тях по нищо не се различаваха от останалите ферми в градчето, но третата не приличаше на нищо, което четиримата приятели бяха виждали до този момент. Стените й завиваха по най-необичаен начин, създавайки безброй ниши, от също така неравния и ъгловат покрив стърчаха десетки кули и кулички и всяка от тях бе напълно различна от останалите. Само от тази страна се виждаха хиляди прозорци, някои огромни и двукрили, други просто миниатюрни процепи в стената.
	Сградата очевидно не бе строена с планове и чертежи, по-скоро бе смесица от чудноватите хрумвания и магическите експерименти на всички, които живееха или бяха живели в нея. Ала в целия този хаос имаше истинска красота, чувство за простор и свобода, което отхвърляше ограничението, наречено „структура“ и излъчваше доброжелателност и гостоприемство.
	Дървена ограда опасваше хълмчето и четиримата приятели се приближиха, изпълнени със силно любопитство. Порта нямаше, само един отвор в оградата там, където минаваше пътят. Върху малко столче от вътрешната страна на оградата, зареял празен поглед в небето, седеше дебел брадат мъж с карминеночервена мантия.
	Усетил приближаването на четиримата пътешественици, човекът се сепна и рязко попита, ядосан, че го прекъсваха, когато бе потънал така дълбоко в мислите си:
	— Кои сте вие и какво искате?
	— Просто морни пътници — отвърна Риджис, — дошли да потърсят мъдростта на прословутите магьосници Харпъл.
	Мъжът изобщо не изглеждаше впечатлен.
	— И?
	Риджис безпомощно се обърна към Дризт и Бруенор, ала те също не знаеха какво повече се очаква да кажат и само свиха рамене. Бруенор тъкмо се канеше да поведе понито си напред, за да се разбере съвсем ясно, че четиримата се канят да влязат, когато се появи още един мъж с мантия.
	Новодошлият размени няколко тихи думи с пълния магьосник и се обърна към пътниците:
	— Добре дошли! Моля ви да извините бедния Регуелд — той потупа пълничкия човек по рамото. — Напоследък има малко проблеми с едни опити… не че нещата няма да се оправят, разбира се. Просто му трябва още мъничко време.
	— Регуелд наистина е много добър магьосник — продължи той и отново потупа мъжа с червената мантия. — Пък и хрумването му да кръстоса кон и жаба си го биваше… нищо, че и експлозията също си я биваше! В крайна сметка някаква си обикновена алхимическа работилница винаги може да бъде построена наново, нали така?
	Четиримата приятели седяха на конете си и се мъчеха да не изглеждат прекалено слисани от словесния поток, който ги заливаше.
	— Ами да, помислете си само за неоспоримите удобства при пресичането на реки! — провикна се вторият магьосник. — Но стига съм говорил само за това. Аз съм Харкъл. Какво мога да направя за вас?
	— Харкъл Харпъл? — обади се Риджис и мъжът се поклони в отговор.
	— Аз съм Бруенор от Долината на мразовития вятър — заяви Бруенор, когато най-сетне се съвзе от смайването и успя да си възвърне гласа. — Заедно с приятелите ми изминахме стотици мили, за да помолим за съвета на магьосниците от Дългата седловина…
	Само че вниманието на Харкъл бе привлечено от елфа на мрака и той изобщо не чуваше какво му говори джуджето. Дризт бе отметнал качулката си, за да види как ще реагират прочутите мъдреци от Дългата седловина. Стражът, когото срещнаха на пътя бе изненадан, но не и разгневен и Дризт искаше да разбере дали всички жители на градчето ще се окажат толкова толерантни към расата му.
	— Фантастично! — рече най-накрая Харкъл. — Абсолютно невероятно!
	Регуелд също бе забелязал Мрачния елф и за първи път, откакто четиримата пътешественици бяха застанали пред него, прояви интерес към тях.
	— Е, ще ни разрешите ли да влезем? — попита Дризт.
	— Ама разбира се! Моля, заповядайте! — отвърна Харкъл, мъчейки се (без особен успех) да прикрие възбудата си в името на добрите обноски.
	Уолфгар, който стоеше начело на групичката, се накани да продължи по пътя напред.
	— Не оттук — рече Харкъл. — Не по пътя. Е, всъщност то не е път. Или по-точно път е, ама не може да се мине по него.
	Уолфгар спря.
	— Стига си ни разигравал, магьоснико! — изръмжа той — дългите години, през които го бяха възпитавали в недоверие към всякакви магии и тези, които се занимават с тях, най-сетне си казваха думата. — Можем ли да влезем или не?
	— Ни най-малко не ви разигравам — увери го Харкъл, мъчейки се да запази дружелюбния тон на разговора, ала Регуелд го прекъсна.
	— Един от онези! — с обвиняващ тон рече той и се надигна от столчето.
	Уолфгар му хвърли гневен, неразбиращ поглед.
	— Варварин — поясни Регуелд. — Воин, възпитан да мрази всичко, което не може да разбере. Е, хайде, давай, боецо, сваляй този грамаден чук от рамото си!
	Уолфгар се поколеба и погледна към приятелите си за подкрепа — и сам разбираше, че всъщност не бе имал причини да се гневи. Не му се щеше да провали плановете на Бруенор заради глупавата си дребнавост.
	— Хайде, давай! — настоя Регуелд и застана на средата на пътя. — Свали чука и го хвърли срещу мен! Задоволи най-съкровеното си желание и разобличи щуротиите и мошеничествата на магьосниците! Давам ти и възможност да удариш един от тях! И това ако не е честна сделка!
	И като посочи брадичката си, пълният магьосник додаде:
	— Цели се тук.
	— Ех, Регуелд — въздъхна Харкъл и поклати глава. — Моля те, боецо, направи му това удоволствие! Върни усмивката на помрачнелия му лик!
	Уолфгар отново погледна към приятелите си, но и този път те не знаеха какво да му кажат и Регуелд пое нещата в свои ръце:
	— Давай, сине на въшлив северен елен!
	Преди дебелият магьосник да успее да, довърши обидата, Щитозъб вече летеше към него. Регуелд дори не трепна. Миг преди да прелети над оградата, магическият чук се удари в нещо невидимо, но осезаемо като камък. Разнесе се мощен тътен, сякаш някой с всички сили бе ударил огромен гонг, прозрачната стена потрепери, по гладката й повърхност плъзнаха безброй вълнички и от тях цялата местност зад нея се изкриви, отразена сякаш в невидимо огледало. Едва сега четиримата забелязаха, че оградата всъщност не е истинска, а бе изрисувана върху невидимата стена.
	Щитозъб падна на земята и, както никога досега, не успя да се върне веднага в ръката на варварина, сякаш някой бе изпил силите му и му трябваше известно време, за да се съвземе.
	Регуелд се разсмя по-скоро победоносно, отколкото весело, но Харкъл само поклати глава:
	— Винаги за сметка на другите — скара му се той. — Не може да се държиш така!
	— Че какво толкова съм направил! — отвърна Регуелд. — Само му дадох един урок, а смирението е много важно качество за всеки воин.
	Риджис, който през цялото време знаеше за невидимата стена, най-сетне не издържа и прихна. Дризт и Бруенор се присъединиха към смеха му и дори Уолфгар, след като успя да се съвземе от смайването, се разсмя на собствената си наивност.
	На Харкъл не му оставаше нищо друго, освен да спре да хока приятеля си и да се включи в общия смях.
	— Моля, заповядайте — рече той най-накрая. — Третият пост е истински, там ще откриете портата. Ала първо трябва да слезете от конете и да ги разседлаете.
	Подозренията на Уолфгар се завърнаха с пълна сила и веселата му усмивка бързо отстъпи място на гневна гримаса.
	— Защо?
	— Просто го направи — обади се Риджис, — освен ако не искаш да получиш още по-голяма изненада.
	Дризт и Бруенор вече бяха слезли от конете, изпълнени с любопитство, но не и с подозрение към гостоприемния Харкъл Харпъл. Уолфгар безпомощно разпери ръце, скочи от дорестия си жребец и заедно с понито на Риджис го поведе след останалите.
	Полуръстът лесно намери портата и я отвори, за да могат приятелите му да минат. Четиримата влязоха съвсем спокойно, но в мига, в който прекрачиха портата, наоколо им се посипаха ослепителни светкавици.
	Когато най-сетне успяха да отворят очи, видяха, че конете и понитата бяха смалени и сега бяха не по-големи от котки!
	— Какво по…! — заекна Бруенор.
	Риджис отново избухна в смях, а Харкъл се държеше най-спокойно, сякаш не се бе случило нищо необичайно.
	— Вземете ги и да тръгваме — рече той. — Наближава време за хапване, а тази вечер в „Мъхестата сопа“ ще има особено вкусни гозби!
	С тези думи магьосникът ги поведе към един мост, който се издигаше в средата на хълма. Бруенор и Уолфгар се чувстваха страшно нелепо да носят конете си под мишница, но Дризт приемаше всичко с усмивка. Риджис пък изпитваше истинско удоволствие от всички чудновати неща, които съпътстваха посещението им в Дългата седловина. Още при първото си идване бе разбрал, че градчето е място, където човек трябва да се отпусне и да погледне с друг, по-ведър поглед на живота и забавните чудатости на магьосниците.
	И извитото мостче, към което се приближаваха сега, знаеше Риджис, беше още един пример за това. То се простираше над малък ручей (всъщност просто си висеше във въздуха), но макар да не бе особено голямо, нямаше дори перила.
	Още един магьосник от харпъловия род, този път невероятно стар, седеше на малко столче близо до потока и, подпрял глава с ръка, мърмореше нещо под носа си, без дори да забелязва новодошлите.
	Внезапно Уолфгар, който заедно с Харкъл вървеше най-отпред, отскочи назад и рязко си пое дъх. Риджис се подсмихна развеселено — отлично знаеше какво е видял варваринът. Щом се приближиха още малко до ручея, Дризт и Бруенор също разбраха.
	Потокът течеше нагоре по хълма, а малко преди да, достигне върха най-неочаквано изчезваше, макар четиримата пътешественици съвсем ясно да чуваха ромоленето на водите под моста. После, сякаш нищо не се бе случило, потокът отново се появяваше от другата страна на хълма и поемаше надолу по склона.
	Изведнъж възрастният магьосник скочи от столчето си и се втурна към Уолфгар.
	— Какво може да означава това? — провикна се той и в отчаянието си задумка с юмруци по гърдите на варварина. — Как става?
	Уолфгар безпомощно се огледа наоколо, търсейки помощ. Не смееше дори да хване ръцете на магьосника, за да го накара да спре — възрастният човечец изглеждаше толкова крехък, че варваринът се боеше да не го нарани неволно. В следващия миг, също така внезапно, както беше скочил, магьосникът отново седна на столчето си и потъна в мисли.
	— Уви, горкия Шардин! — тъжно каза Харкъл. — А някога наистина бе велик магьосник! Именно той накара потока да тръгне нагоре. Ала вече трябва да има двайсет години, откак е напълно обсебен от мисълта да открие тайната на невидимите води под моста.
	— А не е ли същото като със стената? — зачуди се Дризт. — Та нали заклинанието за невидимост отдавна е познато на магьосниците?
	— О, не, изобщо не е същото! — възкликна Харкъл, развълнуван, че някой, който не живее в Бръшляновото имение, проявява интерес към работата им. — Невидимите предмети наистина не са никаква рядкост, но цяло едно невидимо поле — това вече е съвсем различно!
	И като махна с ръка по посока на ручея, Харкъл обясни:
	— Всичко, което попадне в реката, придобива нейните качества, ала това трае само докато не излезе от водата. Когато някой човек се намира в омагьосаната земя (сам съм го изпробвал и го знам от личен опит), водата и рибите в нея са си съвсем нормални, но пък всичко, което се простира отвъд полето, става невидимо. Това е в разрез с всички качества на невидимостта, които познаваме сега и може би се дължи на дупка в материята на някоя напълно непозната ни Равнина на съществуванието!
	Внезапно Харкъл забеляза, че във вълнението си бе навлязъл в подробности, които ни най-малко не интересуваха спътниците на елфа, така че опита да се успокои и учтиво смени темата на разговора:
	— Може да оставите конете си ето тук — рече той и посочи една от ниските дървени постройки. — Тръгнете под моста и ще стигнете право там. Аз ще ви оставя — трябва да свърша нещо друго. Сигурно ще се срещнем по-късно в гостилницата.
	Уолфгар не можа да разбере какво точно искаше да каже магьосникът и предпазливо стъпи върху моста. Още преди да се опомни, някаква невидима сила го запрати назад.
	— Казах под моста — провикна се Харкъл. — Не може да минете по моста, когато отивате натам, той се използва само на връщане. Така няма как да се стигне до караници, докато пресичаме реката.
	Уолфгар не бе особено възхитен от идеята да тръгне по мост, който не може да види, но не искаше да изглежда страхливец в очите на приятелите си и на магьосника. Много предпазливо той застана под извития свод на моста и се опита да напипа невидимия брод. Ала там имаше само въздух и ромон на вода. Варваринът се поколеба.
	— Хайде, съвсем лесно е! — увещаваше го Харкъл.
	Уолфгар се хвърли напред, готов да пропадне в буйните води, които чуваше да шумят под моста. За своя огромна изненада обаче, не падна надолу.
	Падна право нагоре!
	Чу се силен тътен и варваринът се стовари върху дъното на моста с главата напред. Известно време остана там, прекалено изумен, за да може да помръдне — лежеше по гръб от вътрешната страна на моста и гледаше надолу, вместо нагоре!
	— Нали ви казах! — извика Харкъл. — Трябва само да тръгнете под моста!
	Дризт нямаше нужда от втора покана и без да се колебае, скочи под омагьосания мост. С обичайната си лекота и изящество, елфът се приземи точно до приятеля си.
	— Добре ли си? — обърна се той към Уолфгар.
	— Пътя, приятелю! — простена Уолфгар. — Искам да се върна при пътя и орките! Там е къде-къде по-безопасно!
	Дризт му помогна да се изправи на крака, понеже всяка частица от съзнанието на варварина неистово се противеше на идеята да стои нагоре с краката под някакъв си мост, докато над главата му шурти невидим поток.
	Бруенор също не бе особено възхитен, но не можеше да гледа как Риджис си стои съвсем спокойно под моста и го дразни. Много скоро четиримата приятели отново усетиха тревата под краката си — бяха се озовали обратно в нормалния, видим свят. Пред тях се издигаха две сгради и те, следвайки напътствията на Харкъл, се отправиха към по-ниската.
	На вратата ги посрещна жена, облечена в сини одежди.
	— Четирима! — възкликна тя. — Ама наистина, трябваше да ме предупредите предварително!
	— Харкъл ни изпрати — обясни Риджис. — Не сме оттук и не знаем обичаите по тези земи, затуй ви молим да простите невежеството ни!
	— Е, добре! — въздъхна жената. — Влизайте! Всъщност точно в момента сме необикновено незаети, та съм сигурна, че ще се намери местенце за конете.
	С тези думи тя ги поведе към най-голямото помещение в сградата. То се оказа просторна квадратна стая, чиито стени бяха плътно покрити с малки клетки, достатъчно големи, за да могат смалените коне да се чувстват удобно. Много от тях вече бяха заети, а табелките пред всяка една от тях показваха за кого от магьосниците бе запазено съответното животно. Все пак имаше и празни места и веднага щом намери четири свободни клетки, жената прибра конете на четиримата приятели.
	— Може да си ги вземете, когато пожелаете — обясни тя, докато подаваше на всеки от тях ключа от клетката с коня му.
	Внезапно жената млъкна и се вгледа в красивото лице на Дризт.
	— Я, какво виждам! — без да променя спокойната си, монотонна реч продължи тя. — Не бях чула за пристигането ти, но съм сигурна, че мнозина ще поискат да се срещнат с теб преди да си заминете оттук! Никога досега не сме виждали някого от твоята раса.
	Дризт кимна, но не каза нищо. Необикновеното внимание, което получаваше, започваше да го изнервя. То като че ли го принизяваше дори повече от обичайните обиди и заплахи, на които бе свикнал. Ала в същото време разбираше любопитството на магьосниците и знаеше, че им дължи поне няколко часа разговор.
	„Мъхестата сопа“ се намираше от другата страна на Бръшляновото имение и представляваше кръгло помещение. Барът, който също бе кръгъл, се намираше точно в средата и ограждаше мъничка стая, представляваща кухнята. Космат мъж с огромни ръце и плешива глава търкаше блестящата повърхност на бара с един парцал. Явно не го правеше, защото барът бе мръсен, просто искаше да убие времето си.
	Върху неголям подиум в другия край на стаята стояха няколко музикални инструмента и свиреха сами, дирижирани от белокос магьосник, облечен с черни официални одежди. Всеки път, когато музиката се издигнеше до кресчендо, той вдигаше магическата си пръчка високо въз въздуха и щракваше с пръсти и тогава от четирите ъгъла на малката сцена бликваха разноцветни искри.
	Четиримата приятели се настаниха на една маса, от която можеха да виждат магьосника и инструментите. Не им бе никак трудно да си намерят хубаво местенце — всъщност в момента освен тях, в стаята нямаше други гости. Масите, които също бяха кръгли, бяха направени от хубаво, здраво дърво, а в средата им имаше сребърни поставки, върху които стояха големи, прекрасно шлифовани зелени кристали.
	— Никога не съм виждал по-странно място от туй! — изръмжа Бруенор, който изобщо не бе възхитен от минаването под моста, но трябваше да се примири, защото не искаше да си тръгне преди да е поговорил с магьосниците.
	— Нито пък аз! — отвърна Уолфгар. — И колкото по-скоро се махнем оттук, толкова по-добре!
	— Ама че сте ограничени и двамата! — скара им се Риджис. — Това е място за веселие… пък и никаква опасност не ни дебне тук!
	И като хвърли бърз, многозначителен поглед на варварина, полуръстът се подсмихна:
	— Поне никаква истинска опасност.
	— Дългата седловина ни дава прекрасна възможност да си починем — додаде Дризт, — а ние имаме нужда точно от това. Тук можем да решим на спокойствие накъде да поемем и да се върнем на пътя отпочинали и със свежи сили. Вървяхме две седмици от Долината до Лускан и после още една дотук, без да си отдъхнем и за миг. Умората намалява бдителността и уменията и на най-опитния воин и го кара да греши. А в тези диви земи всяка грешка може да бъде фатална.
	При последните думи Дризт погледна Уолфгар.
	— Така че да се отпуснем и да се насладим на гостоприемството на магьосниците — довърши Риджис.
	— Прави сте — съгласи се Бруенор — Ала само за кратко, докато отпочинем малко.
	И като се огледа наоколо, продължи:
	— А къде, по гоблините, е сервитьорката? Или трябва сами да идем да си донесем нещо за хапване и пийване?
	— Ако искате нещо, просто кажете! — разнесе се глас от средата на масата.
	Уолфгар и Бруенор скочиха на крака и започнаха да се оглеждат на всички посоки. Дризт забеляза светлинката, която проблясваше в сърцевината на зеления камък в средата на масата, и веднага се досети какво представляваше той. Наведе се, за да го разгледа по-добре, после погледна през рамото си и видя, че плешивият мъж зад бара също бе вперил очи в подобен камък.
	— Магически кристал за гадаене — обясни елфът на приятелите си, макар че те вече се бяха досетили и сега се чувстваха доста глупаво, както си стояха насред празната гостилница, здраво стиснали оръжията си в ръце.
	Риджис стоеше, а раменете му се тресяха от бурния смях, който вече не можеше да потиска.
	— Ти си го знаел през цялото време, Къркорещ корем! — сърдито изръмжа Бруенор. — Чини ми се, че твърде много взе да се забавляваш на наш гръб, та се чудя дали все още има място за теб сред нас!
	Риджис отвърна на гневния му поглед без да трепне.
	— Изминахме повече от четиристотин мили заедно, добри ми Бруенор — отвърна той. — Брулиха ни ледени ветрове, нападаха ни оркски отряди, бихме се с хора и призраци, та мисля, че ми се полага да се посмея малко! А ако ти и Уолфгар престанете да подозирате всички и всичко, което срещате тук, може да се позабавлявате не по-зле от мен!
	Уолфгар като че ли се вслуша в думите му. Най-неочаквано той отметна глава назад и нададе силен вик, захвърляйки гнева и предразсъдъците далеч от себе си — искаше да се вслуша в съвета на полуръста и да види Дългата седловина с нови, непредубедени очи. Дори вълшебникът, който дирижираше музиката, свали магическата си пръчка — гледката на прочистващия душата си с вик варварин заслужаваше да се види.
	А когато свърши, Уолфгар избухна в смях. И то не какъв да е, а силен, гръмогласен смях, който избликна от самото му същество и проехтя из цялата стая.
	— Бира! — провикна се Бруенор към зеления камък.
	Почти веднага откъм бара долетя светещ син поднос и донесе силно пиво, което щеше да им стигне за цялата вечер. Няколко минути по-късно от напрежението им нямаше и следа, чуваше се звън на халби и весели наздравици.
	Само Дризт остана все така нащрек. Елфът седеше на мястото си, от време на време посръбваше от чашата и наблюдаваше всичко, което ставаше около него. Не се боеше, че може да ги сполети нещо лошо, просто искаше да владее положението, когато магьосниците, тласкани от естественото си, неутолимо любопитство, започнеха да ги разпитват.
	Много скоро харпъловци и техните приятели започнаха да се стичат в гостилницата. Тази вечер четиримата приятели бяха единствените странници в градчето и всички гледаха да придърпат масите си по-близо до тяхната. Не една и две истории прозвучаха тази вечер, не една и две наздравици и обещания за вечно приятелство прокънтяха в кръглата стая, докато гостите похапваха от вкусните гозби и се грееха на веселия огън в огнището. Мнозина, начело с Харкъл, седнаха встрани от останалите и заразпитваха Дризт за мрачните земи на народа му. Елфът нямаше какво да крие от дружелюбните магьосници и отговаряше с готовност.
	Стана дума и за пътешествието, на което четиримата бяха поели и което ги бе довело толкова далеч от дома им. Всъщност, самият Бруенор подхвана този разговор като се покачи върху една маса и се провикна:
	— Митрал Хол, ти, дом на моите предци, скоро ще се завърна при теб!
	Дризт се разтревожи. Любопитните погледи, които последваха думите на джуджето, ясно показваха, че името Митрал Хол бе добре известно тук, ако не от друго, то поне от легенди и песни. Елфът не се боеше, че магьосниците могат да им сторят зло или да се опитат да им попречат, но никак не му се щеше целта на пътешествието им да се разнесе след, а може би и пред тях, когато отново тръгнат на път. Може би и други щяха да поискат да научат къде точно се намират древните земи на джуджетата, мястото, за което в песните се пееше, че „сребърни реки струят“.
	Дризт отведе Харкъл настрани.
	— Нощта напредва — рече той. — Има ли къде да преспим в селцето, покрай което минахме?
	— Не говори глупости! — възкликна Харкъл. — Вие сте мои гости и ще останете тук. Стаите ви вече са готови.
	— Колко ще струва?
	Харкъл бутна кесията на елфа настрани.
	— Цената в Бръшляновото имение е само някой и друг интересен разказ и малко разнообразие в ежедневието ни. Ти и твоите приятели сте си платили за година, че и повече, напред!
	— Задължени сме ви — отвърна Дризт. — Ала мисля, че е време да си починем. Изморени сме от дългия път, а ни предстои да изминем още много мили.
	— Що се отнася до пътя, по който ще поемете, когато си тръгнете оттук — рече Харкъл, — уредил съм ви среща с Дел Рой, най-старият от магьосниците в Дългата седловина. Той повече от всеки друг може да ви помогне да намерите правилния път.
	— Прекрасно! — обади се Риджис и се приведе към тях, за да чува по-добре.
	— Само че Дел Рой също има своята цена — моли за среща с теб, елфе — продължи Харкъл. — Насаме. Вече дълги години търси знания за Елфите на мрака, ала малко можем да научим за вас тук, на повърхността.
	— Дадено — съгласи се Дризт. — А сега да вървим да си лягаме!
	— Ще ви покажа стаите ви.
	— Кога трябва да се срещнем с Дел Рой? — попита Риджис.
	— Утре сутрин — отвърна Харкъл.
	Риджис се разсмя и се наведе към другата страна на масата, където Бруенор седеше напълно неподвижен, стиснал здраво халба с бира във възлестите си ръце и вперил празен поглед пред себе си. Риджис лекичко побутна приятеля си и той се катурна на земята, без да издаде нито звук.
	— Мисля, че утре вечер ще бъде по-удобно — отбеляза полуръстът и посочи към една маса в другия край на стаята.
	Уолфгар лежеше под нея.
	Харкъл погледна Дризт.
	— Утре вечер — съгласи се елфът. — Ще се срещна с Дел Рой.
	Четиримата приятели прекараха следващия ден в почивка, наслаждавайки се на чудесата на Бръшляновото имение. Дризт отиде да се срещне с Дел Рой, а Харкъл поведе останалите трима из голямата къща. Минаха през десетина алхимически лаборатории, залички за гадаене на бъдещето, стаи за медитация, както и през няколко помещения, специално пригодени за призоваване на същества от другите Равнини (те имаха тежки врати и здрави резета). Особено интересна бе статуята на някой си Мадърли Харпъл, която се оказа самият Мадърли — една сбъркана отвара го бе вкаменила… в буквалния смисъл на думата.
	Видяха и семейното куче Бидърду, рожба на друга несполучлива отвара — преди да стане куче, Бидърду бил втори братовчед на Харкъл.
	Харкъл разказа на гостите си историята на харпъловия род надълго и нашироко без да крие нищо; тримата научиха всичко за работата на магьосниците и постиженията им, както и за неуспехите, които бяха претърпявали (често пъти с катастрофални последици). Харкъл им разказа и много неща за земите, които се простираха около Дългата седловина, за Утгардите, с които пътешествениците вече се бяха срещнали, както и за много други племена, с които може би тепърва щеше да им се наложи да си имат работа.
	Бруенор бе доволен, че докато си почиваха, успяха да научат и много полезни неща. Мисълта, че трябва да открие земята на предците си, не го напускаше ни денем, ни нощем и всеки миг, който не го доближаваше поне малко до, заветната цел, пък бил той и прекаран в крайно необходима почивка, го изпълваше със силни угризения.
	— Трябва да го искаш с цялото си сърце! — честичко се караше сам на себе си той.
	Ала днес Харкъл му бе дал наистина ценна информация за земите, през които щяха да минат и много от нещата, които научи този ден, със сигурност щяха да са му от полза, когато отново тръгнеха на път. Ето защо, когато седна да вечеря в „Мъхестата сопа“, джуджето бе изпълнено със задоволство. Малко по-късно към тях се присъедини и Дризт. Елфът изглеждаше мрачен и потиснат и не каза почти нищо, когато приятелите му го заразпитваха за разговора му с Дел Рой.
	— Мисли за срещата, която ни предстои — бе единственият отговор, който Бруенор получи. — Дел Рой е много стар и много мъдър. Може би той ще се окаже единствената ни надежда да открием пътя за Митрал Хол.
	А Бруенор наистина мислеше за предстоящата среща, и още как!
	През цялото време докато вечеряха, Дризт не проговори повече, потънал в мисли за необикновената, неповторима красота на Мензоберанзан.
	И за злото, което я бе осквернило.
	Малко по-късно Харкъл заведе Дризт, Бруенор и Уолфгар при стария магьосник (Риджис бе помолил да го извинят — в гостилницата току-що бе започнало ново пиршество). Дел Рой ги посрещна в малка, сумрачна стаичка, осветявана само от няколко свещи. Трептящите им пламъчета хвърляха причудливи отблясъци върху лицето на стария магьосник и му придаваха още по-загадъчен вид. Бруенор и Уолфгар не можеха да не се съгласят с описанието, които Дризт им бе дал за него — дългогодишна мъдрост и безброй приключения бяха набраздили кафеникавото, сбръчкано лице. Очевидно бе, че тялото вече не го слуша както преди, ала блясъкът на светлите очи говореше за вътрешна сила и не оставяше никакво съмнение за остротата на ума му.
	Бруенор разгърна картата си върху една кръгла масичка, върху която имаше най-различни книги и пергаменти. Старият магьосник внимателно се вгледа в нея, проследявайки пътя, по който четиримата бяха пристигнали в Дългата седловина.
	— Какво си спомняш от древните зали на джуджетата? — обърна се най-сетне той към Бруенор. — Някакви забележителности, или пък някой от народите, живеещи наблизо?
	Джуджето поклати глава.
	— В спомените си виждам единствено просторни зали и работилници и чувам песента на желязото върху наковалните. Бягството ни започна в планините, само туй знам.
	— Просторни са земите на Севера — обади се Харкъл — и не са една и две планините, които биха могли да се превърнат в крепост на джуджетата.
	— Именно заради това Митрал Хол, въпреки легендарната слава на съкровищата си, така и не е открит досега — отвърна Дел Рой.
	— И именно заради това сега не знаем дори откъде да започнем да търсим — рече Дризт.
	— Напротив — каза Дел Рой. — Та вие вече сте започнали! Съвсем правилно сте се насочили насам, на изток от морето. Повечето легенди за Митрал Хол идват от земите още по на изток. Най-вероятно онова, което търсите, се намира между Дългата седловина и голямата пустиня, но дали е на север или на юг дори и аз не знам. Ала досега сте вървели точно, накъдето трябва.
	Дризт кимна, но не каза нищо и старият магьосник отново се обърна към картата на Бруенор, и се зае да отбелязва най-важните места, като често се допитваше до книгите, които бе струпал на масата. Бруенор надничаше през рамото му и тръпнеше в очакване на някое откритие или напътствие от стария магьосник. Джуджетата са известни с голямата си търпеливост, на която се дължи и голямото им умение в каменоделството и другите занаяти, в които надминават всички останали раси. Само благодарение на това Бруенор успя да потисне нетърпението си и да остави стария магьосник да помисли на спокойствие.
	След известно време, когато реши, че вече знае всичко, от което се нуждае, Дел Рой най-сетне вдигна поглед от картата и се обърна към джуджето:
	— Накъде щяхте да тръгнете, ако не получехте никакъв съвет тук?
	Бруенор погледна разтворената карта и пръстът му се плъзна по хартията, отивайки все по на изток. Когато достигна мястото, което бяха обсъждали още преди да, дойдат в Дългата седловина, джуджето спря и вдигна поглед към Дризт, който също изучаваше картата. Елфът кимна в знак на съгласие.
	— Адбарската цитадела — заяви Бруенор и почука с пръст по картата.
	— Крепостта на джуджетата — рече Дел Рой. — Добър избор. Крал Харбрум и неговите джуджета могат да ви помогнат. Вече дълги векове живеят те в Митралните планини. Адбарската цитадела е била прастара още по времето, когато из Митрал Хол е ехтяла песента на джуджешките чукове.
	— Значи ни съветваш да тръгнем натам? — попита Дризт.
	— Вие сами го решихте — отвърна старият магьосник, — но дори и аз не бих могъл да ви предложа по-подходящо място. Само че пътят дотам е дълъг, поне пет седмици, и то само, ако всичко върви добре. А щом минете Сундабар, надали ще можете да се движите особено бързо. Може и да успеете да пристигнете преди да е свършила есента, ала се съмнявам дали ще съумеете да научите всичко, което ви трябва и отново да се отправите на път преди зимата.
	— Значи всичко е ясно! — заяви Бруенор. — Поемаме към Адбар!
	— Има и още нещо — рече старият магьосник. — Това е истинският съвет, който ще ви дам: мамени от края на пътя и целта, която бленувате, не подминавайте възможностите, които ще срещнете по пътя си натам. Досега сте се движили без да се отклонявате никъде, от Долината до Лускан и оттам при нас, ала из онези земи живеят само чудовища, та няма какво да накара пътника да се отбие от пътя си. Ала сега ще минете покрай Града на сребърната луна, град на мъдрост и знания, града на лейди Алустриел и на Подземието на мъдреците, най-богатата библиотека в целия Север. Огромна помощ може да получите в прекрасния град, по-голяма, отколкото аз, та дори и крал Харбрум, можем да ви предложим. А отвъд Сребърния град се намира Сундабар, древната твърдина на джуджетата. Там властва Шлем, прочутият приятел на джуджетата. Отколешна е дружбата му с твоя народ, Бруенор, предава се от поколение на поколение и може би достига дори до твоя собствен род.
	— Възможности! — възкликна Харкъл и на лицето му грейна щастлива усмивка.
	— Ще се вслушаме в мъдрия ти съвет, магьоснико — рече Дризт.
	— Наистина! — съгласи се и Бруенор. — Когато тръгнахме от Долината, изобщо не знаех какво ще правим след кат’ напуснем Лускан. Мислех си, че ще ни водят само догадки и предположения, пък не очаквах и половината от тях да са верни. И добре, че беше полуръстът да ни доведе при вас. Не една следа открихме тук, че и още ни чакат по пътя!
	И той развълнувано погледна Дризт, Харкъл и Дел Рой, по чиито лица се четеше същата възбуда. Внезапно обаче забеляза Уолфгар. Варваринът седеше безмълвно в един ъгъл, скръстил ръце на гърдите си и вперил безразличен поглед пред себе си.
	— Ами ти, момче? — попита джуджето. — Искаш ли да кажеш нещо?
	Уолфгар се приведе напред и се облегна на масата.
	— Приключението не е мое, както не са мои и земите, които търсим — обясни той. — Аз просто те следвам и ще се доверя изцяло на пътя, който избереш.
	После додаде по-тихо:
	— И се радвам на щастието ти, приятелю.
	За Бруенор това бе достатъчно и той отново се обърна към Харкъл и Дел Рой, за да научи още подробности за пътя, по който смяташе да поеме. Дризт обаче, на когото думите на варварина не бяха прозвучали особено убедително, се вгледа в приятеля си и не пропусна да забележи странното изражение на очите му, докато наблюдаваше Бруенор.
	Възможно ли бе това да е тъга?
	Прекараха още два спокойни дни в Бръшляновото имение, макар че Дризт през цялото време бе преследван от любопитни магьосници, които искаха да научат повече за неговата рядко срещана на повърхността раса. Елфът не се засягаше от непрекъснатите въпроси — знаеше, че магьосниците имаха най-добри намерения — и отговаряше, колкото се може по-изчерпателно. Когато на петия ден от пристигането им Харкъл дойде, за да ги изпрати, и четиримата бяха отпочинали и готови отново да тръгнат на път. Харкъл обеща да уреди връщането на конете им на техните собственици и заяви, че това е най-малкото, което може да направи, за да се отблагодари на пътниците, които бяха внесли такъв свеж полъх в живота им.
	В действителност, четиримата приятели бяха тези, които спечелиха най-много от престоя си в Дългата седловина. Дел Рой и Харкъл им бяха дали много и ценна информация и им бяха върнали надеждата в начинанието им, а това бе може би още по-важно. Последната сутрин Бруенор стана още в зори, изпълнен с приятна възбуда и изгарящ от нетърпение отново да поеме на път, сега, когато най-сетне знаеше къде точно отива.
	Излязоха от имението и известно време не можеха да правят нищо друго, освен да се сбогуват с многобройните си изпращачи, а докато се отдалечаваха, хвърлиха не един и два погледа назад — дори и Уолфгар, който едва преди пет дни бе дошъл в градчето, изпълнен с неприязън и недоверие към всички магьосници и заклинания на този свят, сега се разделяше с Бръшляновото имение с истинско съжаление.
	Прекосиха моста (този път отгоре) и се сбогуваха с Шардин, който отново бе така погълнат от размишленията си за невидимия поток, че дори не ги забеляза. Скоро стигнаха до миниатюрната конюшня, където разбраха, че постройката, която се издигаше до нея, е експериментална ферма.
	— Това ще промени целия свят! — увери ги Харкъл и ги поведе към сградата, за да им я покаже по-отблизо.
	Дризт разбра какво има предвид още преди да влезе вътре — от постройката се носеше високо, пронизително мучене, придружавано от кудкудякане, което силно наподобяваше песен на щурци. Също като конюшнята, и фермата се състоеше само от една стая, макар че част от нея нямаше покрив и беше по-скоро нещо като поляна, обградена със стени. Крави и овце, не по-големи от котки, пасяха свежата трева, а из крачката им се разхождаха кокошки с големината на полски мишки.
	— Разбира се, правим го за първа година — обясни Харкъл, — затова още нямаме резултати. Обаче очакваме наистина богат добив, като се вземе предвид колко малко сме вложили във фермата.
	— Висока продуктивност — засмя се Риджис. — По-малко храна, по-малко място, а когато дойде време да ги изядете, просто ги уголемявате отново.
	— Именно! — възкликна Харкъл и го поведе към конюшнята, където им избра два коня и две понита.
	Те бяха подарък, както обясни той, и изобщо не трябваше да се притесняват за връщането им — можеха да го направят тогава, когато вече нямаха нужда от тях.
	— Това е най-малкото, което можем да направим, за да помогнем на благородното ви начинание — каза Харкъл и с лек поклон прекрати възраженията на Дризт и Бруенор.
	Пътят примамливо лъкатушеше надолу по хълма. Харкъл обаче остана на мястото си и замислено се почеса по брадичката.
	— Шестият пост — промърмори той. — Ама дали беше вляво или вдясно?
	На помощ им се притече един мъж, който вършеше нещо, покачен на висока стълба (четиримата приятели не пропуснаха да забележат, че непознатият представляваше доста интересна гледка, както си стоеше покачен на стълбата, която се издигаше високо на фалшивата ограда, подпряна, както изглеждаше, във въздуха).
	— Май пак го забрави, а? — изсмя се той. — Шестият пост вляво от теб, Харкъл!
	Харкъл само сви рамене и тръгна напред.
	Пътешествениците го последваха, стиснали конете си под мишница, обръщайки се от време на време, за да хвърлят любопитни погледи на човека върху стълбата. Хванал голям парцал в ръка, той чистеше някакви червеникавокафяви петна по невидимата стена.
	— Ниско прелитащи птици — извинително обясни Харкъл. — Но не се безпокойте, дори и в този миг Регуелд работи по въпроса!
	— Е, май е време да се разделяме — рече той малко по-късно. — Доста години ще минат преди да ви забравим! Пътят минава през Дългата седловина, та ще можете да си набавите нови припаси — вече сме уредили всичко.
	— Приемете моите най-дълбоки почитания — отвърна Бруенор и се поклони ниско. — Да посетим Дългата седловина беше истински празник в едно мрачно и опасно пътуване!
	Приятелите му бяха напълно съгласни.
	— На добър час тогава, Търсачи на Сребърните зали! — въздъхна Харкъл. — И да знаете, че ще очакваме някое малко подаръче, когато откриете Митрал Хол и отново отворите древните ковачници!
	— Съкровище достойно за крал ще получите в знак на нашата искрена благодарност! — увери го Бруенор.
	Натоварени с най-различни припаси, четиримата приятели напуснаха Дългата седловина още преди пладне.
	— Е, кое предпочиташ, елфе — попита Бруенор по-късно през деня, — копието на някой разярен войник или любопитния нос на някой любознателен магьосник?
	Дризт се засмя и се замисли над шеговития въпрос на приятеля си. Дългата седловина бе напълно различна от всички места, които бе посетил през годините, прекарани на повърхността, ала в същото време бе и съвсем същата. И в двата случая тъмната му кожа го превръщаше в „чудатост“, а това, което го притесняваше най-много, бе не толкова враждебността на хората, колкото непрестанното напомняне, че винаги ще си остане различен.
	Само Уолфгар, който яздеше до него, чу тихия му отговор:
	— Пътя!

	9
	Безчестие

	— Защо пристигате преди да се е съмнало? — обърна се нощният пазач на Северната порта към пратеника на търговския керван, който току-що бе спрял пред стените на Лускан.
	Йердан, който стоеше на пост както обикновено, гледаше с особен интерес, сигурен, че търговците идваха от Десетте града.
	— Нямаше да си позволим да нарушаваме правилата на града, ако нямахме извънредно важна и спешна работа — отвърна керванджията. — Вече два дни как не сме почивали!
	Откъм каруците се зададе още един човек, преметнал през рамо трупа на един от другарите си.
	— Убиха го по пътя — обясни първият търговец. — И отвлякоха още един от нас, Кати-Бри, дъщерята на самия Бруенор Бойния чук!
	— Отвлекли са дъщерята на джуджето? — намеси се Йердан — у него се бе зародило подозрение, което трябваше да потвърди на всяка цена… само трябваше да внимава да не се издаде.
	— Да, но тя не принадлежи към рода на джуджетата. Човешка жена е — отвърна търговецът и тъжно въздъхна. — Най-прекрасната жена в Долината на мразовития вятър, че и в целия Север, мен ако питате! Джуджето я осинови, когато момичето остана сираче след една битка.
	— Орки ли бяха? — попита нощният пазач — повече го безпокояха опасностите, които може би дебнеха по пътя, отколкото съдбата на някаква си жена.
	— Долното престъпление не беше дело на оркска ръка — отвърна търговецът. — Потайно и хитро отвлякоха Кати-Бри и убиха другаря ни. Открихме мерзкото деяние едва на другата сутрин!
	Това бе предостатъчно за Йердан, не му трябваше даже и описанието на Кати-Бри, за да намести парченцата от мозайката по местата им. Връзката на момичето с Бруенор обясняваше интереса на Ентрери към нея. Йердан обърна поглед към изток, където първите лъчи на зората вече оцветяваха хоризонта в розово. Нямаше търпение да приключи със смяната си на стената и да, докладва на Дендибар какво бе открил. Може би тази информация щеше да поуспокои шарения магьосник, който бе ужасно разярен, че Йердан бе изгубил следите на елфа в пристанището.
	— Не ги е открил, така ли? — просъска Дендибар.
	— Намерил е само отдавна изстинали следи — отвърна Сидни. — Ако все още са около пристанището, значи добре са се скрили.
	Дендибар се замисли върху това, което младата магьосница му бе съобщила. Нещо не беше наред. Четирима открояващи се странници не можеха да изчезнат току-така.
	— Научи ли поне нещо за палача и спътницата му? — попита Дендибар.
	— Скитниците из онези квартали се боят от него. Дори разбойниците гледат да стоят настрани!
	— Значи нашият приятел е доста известен сред изметта на обществото — замислено рече Дендибар.
	— Наемен убиец, мен ако питаш — каза Сидни. — Най-вероятно от някой южен град, може би Градът на бездънните води, макар че ако беше оттам, щяхме да сме чували поне нещо за него. Трябва да е от някой град още по на юг, докъдето не се простира дори нашият поглед.
	— Интересно — промърмори Дендибар, мъчейки се измисли теория, която да обяснява всички загадки около непознатия палач. — Ами момичето?
	Сидни сви рамене.
	— Не мисля, че го следва по собствена воля, макар да не се опитва да избяга от него. А и когато Моркай ти го показа, убиецът яздеше сам.
	— Придобил я е — долетя неочаквано отговор откъм вратата и Йердан влезе в стаята.
	По устните на Дендибар плъзна подигравателна усмивка.
	— Идваш без предизвестие, така ли?
	— Имам новини, които не могат да чакат — храбро отвърна войникът.
	— Напуснали са града? — Сидни нарочно изрече на глас подозренията си — искаше още повече да засили гнева, който ясно личеше върху бледото лице на шарения магьосник.
	Младата жена много добре разбираше колко опасни бяха кварталите около пристанището и почти съжаляваше Йердан, задето си бе навлякъл гнева на безмилостния магьосник и то не по своя вина. Ала войникът си оставаше преди всичко неин съперник за покровителството му? А тя нямаше никакво намерение да позволи на такива чувства да й попречат да осъществи целите си.
	— Не! — рязко рече Йердан. — Новината, която нося, не се отнася до елфа и спътниците му. Днес в Лускан пристигна керван… търсят жената.
	— Коя е тя? — гневът на Дендибар отстъпи място на жив интерес.
	— Осиновената дъщеря на Бруенор Бойния чук — отвърна Йердан. — Кати-…
	— Кати-Бри! Разбира се! — просъска Шареният, който също познаваше най-важните жители на Десетте града.
	После се обърна към Сидни и добави:
	— Уважението ми към загадъчния конник нараства с всеки изминал ден. Намери го и ми го доведи!
	Сидни кимна, макар да се боеше, че заповедта на Дендибар може да се окаже много по-трудна, отколкото той предполагаше, прекалено трудна дори и за нея.
	Младата жена прекара цялата нощ в обикаляне на кварталите около пристанището и сборищата на лусканските разбойници. Ала нито връзките, които имаше из тези среди, нито дори магическите й умения не успяха да й помогнат и тя не откри и следа от убиеца и момичето. Никой не искаше да й даде каквато и да било информация, която би могла да й помогне в търсенето.
	На другия ден Сидни се върна в Домовата кула уморена и ядосана и подмина коридора, който водеше към стаята на Дендибар, въпреки че той й бе наредил да му докладва веднага щом се прибере. Само че сега младата жена изобщо не бе в настроение да слуша високопарните речи на шарения магьосник за нейния провал.
	Влезе в малката си стая, която се намираше в северното разклонение на кулата, съвсем близо до централната й част и точно под стаите на Господаря на Северната кула. Веднъж озовала се вътре, тя залости вратата и, за да бъде още по-сигурна, изрече заклинание против нежелани посетители.
	Току-що бе легнала, когато повърхността на скъпоценното й магическо огледало се завихри и заискри.
	— Проклет да си, Дендибар! — изстена тя, предполагайки, че именно господарят й я безпокои.
	Въпреки изтощението си, Сидни отиде до огледалото и се взря в глъбините му, мъчейки се да настрои ума си към вихрещата се в него светлина, за да види по-ясно образа, който се появи в средата. За нейно облекчение се оказа, че не Дендибар я бе повикал. Беше един от ухажорите й, магьосник, който живееше доста далеч от Лускан и на когото тя даваше лъжливи надежди, за да може да го използва, когато има нужда от него.
	— Наистина се радвам да те видя, прекрасна Сидни! — проговори магьосникът. — Надявам се, че не обезпокоих съня ти, ала имам невероятно вълнуващи новини за теб!
	По всяко друго време Сидни учтиво щеше да изслуша историята му, преструвайки се, че думите му я интересуват и после любезно щеше да се извини и да си тръгне. Ала сега, когато усещаше неотложните заповеди на Дендибар като тежък товар върху плещите си, младата жена нямаше никакво желание да си губи времето с каквото и да било.
	— Не му е сега времето! — сопна се тя, ала магьосникът бе толкова погълнат от необикновената новина, която й носеше, че изобщо не я чу.
	— В нашия град току-що се случи най-невероятното нещо на този свят! — възбудено говореше той.
	— Харкъл! — извика Сидни, за да прекъсне неспирното му бърборене.
	— Но, Сидни! — покрусено рече той.
	— Друг път! — просъска жената.
	— Ама колко често му се случва на човек да види Мрачен елф в наши дни? И не само да го види, ами и да говори с него!
	— Не мога… — внезапно Сидни осъзна какво й бе казал Харкъл току-що и млъкна на средата на изречението си.
	— Мрачен елф! — заекна тя.
	— Да! — Харкъл цял грейна, горд и развълнуван, че възлюбената му Сидни очевидно бе силно впечатлена от новината, която й бе донесъл. — Казва се Дризт До’Урден. Напусна Дългата седловина само преди два дни. И по-рано щях да ти кажа, обаче всички в имението не бяхме на себе си, та беше настъпила една бъркотия.
	— Разкажи ми всичко, миличък Харкъл — съблазнително измърка младата жена. — Моля те, кажи ми всичко, което се случи.

	* * *

	— Трябва ми информация.
	При звука на неочаквания глас Шепот замръзна на мястото си. Веднага се досети кой беше неканеният посетител. Беше чула, че е в града, а и знаеше, че единствено той бе способен да се промъкне през многобройната охрана и да влезе в тайните й покои.
	— Информация — повтори Ентрери и излезе от сенките зад един параван.
	Шепот мушна бурканчето с лековит мехлем в джоба си и го огледа от главата до петите. Слуховете, които се носеха за него, го описваха като най-страховития от всички палачи в Царствата и тя, която бе виждала не един и двама убийци, веднага разбра, че те изобщо не бяха преувеличени. От Ентрери се излъчваше смъртоносна сила, движенията му бяха в невероятна хармония.
	— Никой не идва в моите покои непоканен — храбро го предупреди тя.
	Ентрери се приближи, за да я вижда по-добре. Той също бе чувал за нея, безстрашната жена, която оцелява из жестоките улици на най-страшните квартали на Лускан, красива и опасна. Сега обаче беше очевидно, че Шепот бе претърпяла поражение. Носът й бе жестоко счупен и изкривен на една страна.
	Шепот разбра защо Ентрери я гледа и гордо отметна глава:
	— Просто нещастна случайност! — изсъска тя.
	— Изобщо не ме интересува — безстрастно рече Ентрери. — Тук съм, защото ми трябва информация.
	Шепот се обърна и се захвана да подрежда някакви шишенца, опитвайки се да изглежда спокойна.
	— Цената е висока — хладно отвърна тя.
	Когато отново се обърна към Ентрери и го погледна, разбра извън всякакво съмнение, че единственото, което щеше да получи в замяна, бе собственият й живот.
	— Търся четирима пътешественици — продължи Ентрери. — Елф на мрака, джудже, млад мъж и полуръст.
	Шепот никога досега не бе изпадала в подобно положение. Нямаше стрелци, които да пазят гърба й, нямаше скрита врата, зад която се криеха пазачи, готови да изскочат при най-малкия знак. Опита се да запази спокойствие, но не можеше да заблуди Ентрери — той съвсем ясно, почти осезаемо, усещаше огромния й страх. Тя се засмя и посочи носа си:
	— Вече се срещнах с джуджето, което търсиш, Артемис Ентрери — нарочно наблегна на името, — може би като му покажеше, че го е разпознала, щеше да го накара да заеме отбранителна позиция.
	— Къде са сега? — невъзмутимо попита Ентрери. — И какво искаха от теб?
	Шепот сви рамене.
	— Ако са все още в Лускан, нямам ни най-малка представа къде се крият. Най-вероятно отдавна са напуснали града, джуджето взе карта на северните земи.
	Ентрери се замисли над думите й.
	— Прочута си надлъж и нашир — подигравателно рече убиецът, — а пък оставяш онези, които са ти нанесли такава жестока рана, да избягат, без да са си получили заслуженото!
	Шепот разгневено присви очи:
	— Аз сама решавам кога да се бия! — изсъска тя. — Четиримата бяха твърде опасни, за да се занимавам с необмислено отмъщение. Да вървят където щат. Не искам да имам нищо общо с тях.
	Ентрери като че ли изгуби частица от увереността си. Вече бе чул за подвизите на Уолфгар в „Кривата сабя“. А сега и това. Не бе лесно да уплашиш жена като Шепот. Може би все пак трябваше да се замисли по-сериозно срещу кого смяташе да се изправи.
	— Джуджето не знае що е страх — Шепот разбра за какво си мисли убиецът, а нищо не можеше да й достави по-голямо удоволствие от това още повече да засили притесненията му.
	— И гледай да не се изпречваш на пътя на елфа! — прошепна тя, опитвайки се да всее у него онзи страх, който самата тя изпитваше от четиримата приятели. — Той крачи из сенките, които нашите очи не могат да прозрат, а тъмнината скрива внезапния му удар. С магия призовава огромна котка и…
	Ентрери се обърна и тръгна към вратата — нямаше никакво намерение да остави жената да спечели още по-голямо преимущество над него.
	Наслаждавайки се на победата си, Шепот не успя да устои на изкушението да подхвърли още една жлъчна забележка:
	— Никой не влиза в покоите ми непоканен! — повтори тя.
	Ентрери мина в съседната стая и Шепот чу хлопването на вратата, която водеше към улицата.
	— Аз сама решавам кога да се бия! — прошепна тя — макар вече да нямаше кой да я чуе, заплахата й помогна да си възвърне част от гордостта.
	Обърна се към една малка масичка и отново извади мехлема. Доволна бе от себе си. Разгледа раните си в огледалото. Не беше твърде зле. Лекарството щеше да се справи така, както се бе справяло и с останалите белези, получени от суровия живот, който водеше.
	Разбра огромната си грешка, едва когато видя сянката да преминава покрай отражението й в огледалото и почувства полъха на вятъра зад гърба си. В онова, с което се занимаваше тя, грешките не бяха позволени. Никой не получаваше втора възможност. За първи и последен път в живота си, Шепот бе позволила на гордостта да надделее над разума й и да я заслепи.
	От устните й се откъсна само един стон, преди инкрустираната с изумруди кама да я прониже.
	— Аз също сам решавам кога да се бия! — прошепна Ентрери в ухото й.
	На следващата сутрин убиецът стоеше пред една сграда, в която изобщо не искаше да влиза — Домовата кула на мистиците. Само че нямаше друг избор. Сигурен бе, че четиримата отдавна са напуснали Лускан и сега се нуждаеше от магическа помощ, за да открие дирята, която бе изгубил. Беше му отнело почти две години докато разбере, че полуръстът се крие в Десетте града. Започваше да става нетърпелив.
	Заедно с Кати-Бри, която въпреки огромното си отвращение, не можеше да се освободи от сковаващата му воля, Ентрери влезе в кулата и бе отведен при Дендибар и Сидни, които вече го очакваха.
	— Напуснали са града! — рязко каза убиецът, без дори да си направи труда да поздрави.
	Дендибар се усмихна — този път надмощието бе на негова страна.
	— Преди повече от седмица — най-спокойно отвърна той.
	— А ти знаеш къде са — безстрастно отбеляза Ентрери.
	Дендибар кимна и тънка усмивка изкриви изпитото му лице.
	Ентрери изобщо не харесваше игричките, които Дендибар играеше. Известно време остана на мястото си без да каже нищо, впил поглед в магьосника, мъчейки се да разбере какво точно си е наумил той. Дендибар също го изгледа изпитателно. Все още му се искаше да се съюзи със страховития убиец… разбира се, само ако условията му се понравеха.
	— Колко струва тази информация? — попита Ентрери.
	— Та аз дори не знам името ти! — отвърна пъстрият магьосник.
	Напълно справедливо, помисли си убиецът и се поклони ниско:
	— Артемис Ентрери — каза той — чувстваше се достатъчно сигурен, за да каже истинското си име.
	— И защо търсиш четиримата пътешественици, повел дъщерята на джуджето със себе си? — Дендибар трябваше на всяка цена да накара самоуверения убиец да се разтревожи.
	— Това засяга само мен! — изсъска Ентрери.
	Единствено гневно присвитите му очи издаваха смущението от това, че магьосникът бе открил самоличността на Кати-Бри.
	— Засяга и мен, ако ще бъдем съюзници в това преследване! — извика Дендибар и се изправи застрашително, мъчейки се да притесни убиеца.
	Ентрери не обърна ни най-малко внимание на перченето му — мислеше си за онова, което би спечелил от един такъв съюз.
	— Не ме интересува защо ги търсиш — рече той най-сетне. — Кажи ми само кой от четиримата те интересува!
	Сега бе ред на Дендибар да се замисли. Искаше му се да привлече Ентрери на своя страна, дори и само, за да не му се налага да го има за противник. А и идеята да не казва на този опасен човек нищо за магическия предмет, който търсеше, му се нравеше.
	— Елфът на мрака носи със себе си нещо мое, или поне знае къде мога да го открия — рече той. — Нещо, което си искам обратно.
	— На мен ми трябва единствено полуръста — отвърна Ентрери. — Къде са те сега?
	Дендибар кимна към Сидни.
	— Минали са през Дългата седловина — каза тя, — и сега отиват към Града на сребърната луна, който се намира на около две седмици път на изток от тук.
	Тези имена не говореха нищо на Кати-Бри, но тя се зарадва, че приятелите й имат добра преднина. Трябваше й време, за да успее да измисли някакъв план, макар че силно се съмняваше дали ще може да направи каквото и да било, заобиколена от толкова могъщи противници.
	— Какво предлагаш? — попита Ентрери.
	— Да се съюзим! — незабавно отвърна магьосникът.
	— Но аз вече получих информацията, от която се нуждаех — изсмя се убиецът. — Какво повече мога да спечеля, ако се съюзя с теб?
	— Силата ми може да те пренесе при тях и да ти помогне да ги победиш. Четиримата са опасни противници. Мисля, че един съюз ще бъде от полза и за двама ни.
	— Аз и ти да тръгнем след тях? Та ти ставаш само да се ровиш в книгите, магьоснико!
	Дендибар хвърли изпепеляващ поглед на дръзкия убиец.
	— Уверявам те, че мога да отида, където си поискам много по-бързо, отколкото предполагаш! — изръмжа той, ала гневът му бързо се изпари — работата, която искаше да свърши, бе много по-важна. — Само че аз нямам намерение да тръгвам с теб. Сидни ще отиде вместо мен, а войникът Йердан ще я придружи.
	Идеята да пътува с лусканския войник изобщо не му се понрави, но Ентрери не каза нищо. Да тръгне на лов заедно с Домовата кула на Лускан може би щеше да се окаже не само интересно, но и полезно, и той прие условията.
	— Ами тя? — рече Сидни и посочи Кати-Бри.
	— Тя идва с мен! — отсече Ентрери.
	— Ама разбира се! — съгласи се Дендибар. — Би било жалко да похабим една толкова ценна заложница!
	— Ще бъдем трима срещу петима — не отстъпваше Сидни. — Ако нещата не потръгнат така, както очакваме, това момиче може да се окаже нашата гибел.
	— Тя идва с мен!
	Дендибар вече бе успял да измисли решение и на този проблем. Странна усмивка разкриви устните му.
	— Вземете Бок с вас! — каза той на Сидни и развеселено се разсмя.
	Лицето на Сидни помръкна, сякаш думите на Дендибар й бяха отнели удоволствието от преследването.
	Ентрери не бе сигурен дали това ново развитие на нещата му харесва или не.
	Магьосникът усети притеснението на убиеца и даде знак на Сидни да го последва в другия край на стаята, където имаше една малка ниша, отделена със завеси.
	— Бок! — тихичко го повика младата жена и гласът й потрепери.
	Съществото излезе иззад завесите. Високо поне два метра и половина и с рамене широки повече от метър, чудовището сковано пристъпи напред и застана до Сидни. Приличаше на огромен човек и наистина, Дендибар бе използвал именно човешки части, за да го направи. Бок, обаче, беше по-висок и по-едър от който и да било човек. Всъщност, по ръст той приличаше много повече на великан, а силата, която Дендибар му бе вдъхнал по магически път, надвишаваше силата и на най-могъщия обитател на тази Равнина.
	— Голем — гордо обясни шареният магьосник. — Аз го създадох. Бок може да ни убие преди да успеем да направим каквото и да било. Дори твоите страховити оръжия са безсилни пред него, Артемис Ентрери.
	Ентрери не бе толкова сигурен, ала въпреки това не можа да прикрие напълно притеснението си. Дендибар току-що бе наклонил везните на съюзничеството им в своя полза, но убиецът знаеше, че ако сега се откаже от уговорката си с него, само ще настрои слугите на магьосника срещу себе си и ще му се наложи да се бори с него, за да се добере пръв до джуджето и приятелите му. Освен това, ако се опиташе да настигне четиримата пътешественици сам, без помощта на магия, това щеше да му отнеме седмици, може би дори месеци, а беше сигурен, че Дендибар ще успее да ги пренесе там много по-бързо.
	Силно притеснена, Кати-Бри си мислеше същото. Изобщо не изгаряше от желание да пътува заедно с отвратителното чудовище, ала не искаше дори да мисли каква касапница ще завари, когато най-сетне се добере до приятелите си, ако Ентрери откажеше помощта на Дендибар.
	— Не се страхувай — успокоително рече Дендибар. — Бок е напълно безопасен, защото няма собствени, мисли. Нали разбирате, той всъщност няма мозък. Подчинява се безпрекословно на моите заповеди или на заповедите на Сидни и ако му наредя, би влязъл и в огъня!
	— Трябва да свърша още няколко неща в града — Ентрери вярваше на думите на магьосника, но изобщо не искаше да научава повече за гнусното чудовище. — Кога тръгваме?
	— Най-добре е да потеглите през нощта — отвърна Дендибар. — Ела при горичката пред Кулата, когато слънцето залезе. Ще те чакам там, за да ви изпратя на път.
	Когато Ентрери, Кати-Бри и Сидни си тръгнаха, Дендибар потупа яките рамене на чудовището с дълбока привързаност. Бок беше скритото му оръжие, неговата защита срещу съпротивата на четиримата пътешественици и срещу измяната на Артемис Ентрери. Никак не му бе лесно да се раздели с творението си, което го пазеше от домогващите се до мястото му магьосници. Макар никога да не го бе изричал направо, Дендибар ясно бе дал да се разбере, че всеки, който се осмели да го нападне, ще трябва да се разправя с Бок, дори и той самият да е мъртъв.
	Ала пътят, който водеше до елфа и спътниците му, можеше да се окаже дълъг, а Господарят на Северната кула не можеше да си позволи да изостави задълженията си, ако искаше да запази своята титла. Особено като се имаше предвид, че Главният чародей, който прекрасно разбираше опасността от съвсем явните домогвания на Шарения до Централната кула, нямаше да пропусне да се възползва и от най-малката възможност да се освободи от него.
	— Нищо не може да те спре, приятелю! — рече Дендибар на чудовището.
	В действителност, магьосникът успокояваше сам себе си и се опитваше да се убеди, че наистина бе взел правилното решение. Не се съмняваше във верността на Сидни и Йердан, ала Ентрери и четиримата герои от Долината на мразовития вятър в никакъв случай не биваше да бъдат подценявани.
	— Дадох ти ловна сила — обясни Дендибар и захвърли безполезния вече пергамент на пода. — Целта ти е Елфът на мрака и сега можеш да усетиш присъствието му, колкото и далеч да се намира той от теб. Открий го! Не се връщай без Дризт До’Урден!
	От сините устни на Бок долетя гърлено ръмжене — единственият звук, който безмозъчното същество можеше да издава.
	Когато по-късно същата вечер Ентрери и Кати-Бри пристигнаха в горичката пред Домовата кула, магьосникът и останалите вече ги очакваха.
	Йердан стоеше малко встрани — очевидно никак не му се щеше да се впусне в това приключение, но нямаше друг избор. Войникът се боеше от чудовището, не изпитваше особена симпатия (нито пък доверие) и към Ентрери. Още повече обаче, се боеше от Дендибар и опасностите, които щеше да срещне по пътя, бяха нищо в сравнение с онова, което го очакваше от ръцете на шарения магьосник, ако откажеше да се подчини.
	Сидни се отдели от малката групичка и се отправи към Ентрери и Кати-Бри.
	— Добре дошли! — сега не му бе времето да се съревновава със страховития си партньор. — Дендибар вече приготвя жребците. Бързо ще стигнем до Сребърния град, дума да няма!
	Ентрери и Кати-Бри погледнаха към шарения магьосник. Бок стоеше до него и държеше някакъв пергамент пред очите му. На земята лежеше бяло перо и Дендибар изливаше върху него димяща течност от една стъкленица, а от устата му се носеше напевът на заклинание.
	В краката му се надигна гъста мъгла, сгъсти се и се изви във въздуха, придобивайки все по-ясни очертания. Дендибар я остави да се трансформира и се премести няколко крачки встрани, където повтори цялата магия. Когато първият магически кон се материализира, Дендибар тъкмо сътворяваше четвъртия, последен жребец.
	Ентрери вдигна вежди:
	— Четири? — обърна се той към Сидни. — Но ние сме петима.
	— Бок не язди — отвърна тя и се засмя при мисълта, че чудовището може да се качи върху някой кон. — Той ще тича.
	С тези думи тя се обърна и тръгна към Дендибар, оставяйки Ентрери сам с мислите му.
	— Разбира се — промърмори на себе си той и по-силно от всякога усети, че присъствието на чудовището изобщо не му харесва.
	Ала Кати-Бри гледаше на нещата по малко по-различен начин. Очевидно бе, че Дендибар изпращаше Бок с тях не толкова, за да се бие с приятелите й, колкото, за да му даде преимущество над палача. Ентрери също го знаеше.
	Без дори да подозира, магьосникът бе създал точно онзи тип атмосфера, изпълнена с недоверие и подозрения, от която Кати-Бри се нуждаеше и от която можеше да извлече полза за себе си.

	10
	Лоша слава

	Яркото слънце осветяваше пътя им, докато се отдалечаваха от Дългата седловина. Освежени от посещението си при магьосниците, четиримата приятели яздеха бързо, но в същото време успяваха да се насладят на прекрасното време и хубавия път. Земята наоколо бе равна, никъде не се виждаше нито дърво, нито възвишение.
	— Остават ни три, най-много четири дни, докато пристигнем в Несме — обади се Риджис.
	— По-скоро три, ако времето се задържи така — отвърна Уолфгар.
	Дризт неспокойно се размърда. Колкото и приятна да бе ездата в ранната сутрин, все още се намираха в дивите земи. Тези три дни можеха да се окажат много време.
	— Какво знаеш за туй място — Несме? — обърна се Бруенор към полуръста.
	— Само онова, което Харкъл ни каза. Голям град, в който живеят предимно търговци. Доста са предпазливи. Не съм бил там, ала едва ли има човек от северните земи, който да не е чувал за храбрите хора, които живеят до самите Вечни блата.
	— Вечните блата ме озадачават — рече Уолфгар. — Харкъл така и не поиска да ми каже кой знае какво и всеки път, когато го питах за тях, той само поклащаше глава и потреперваше.
	— Без съмнение още едно място, дето името му е по-страшно от него самото — засмя се Бруенор, който явно не бе особено впечатлен. — Може ли да бъде по-зле от Долината?
	Не особено убеден, Риджис сви рамене.
	— Разказите за Троловите блата, както ги наричат, може да са попреувеличени, ала и така да е, не вещаят нищо добро. Всички градове на Севера се възхищават от смелостта на жителите на Несме, които въпреки трудностите и опасностите, успяват да поддържат търговския път покрай Сурбрин.
	— А дали не е възможно тез’ разкази да тръгват от самите жители на Несме — отново се изсмя Бруенор, — та да се изкарат по-смели, отколкото са?
	Риджис не каза нищо.
	Когато спряха, за да обядват, във въздуха затрептя лека мъглица и потопи всичко в неяснота. Далеч на север се бяха появили тъмни облаци и с трескава бързина се приближаваха към тях. Дризт изобщо не беше учуден. В дивите земи дори и времето се превръщаше във враг.
	Бурята ги връхлетя по-късно следобед. Дъждът се сипеше, гъст като завеса, едър град трополеше около тях и отскачаше от очукания шлем на Бруенор. Ярки светкавици прорязваха потъмнялото небе, мощните гръмотевици замалко не ги повалиха от конете им. Ала четиримата продължаваха напред, затъвайки все по-дълбоко в гъстата кал.
	— Това е истинското изпитание на пътя! — опита се Дризт да надвика виещия вятър. — Много повече пътници стават жертва на бури, отколкото на орки, защото забравят да се подготвят за тях, когато тръгват на път!
	— Ха! — предизвикателно изсумтя джуджето. — Малко пролетен дъждец, нищо повече!
	Сякаш в отговор на дръзките му думи, току до тях падна ослепителна мълния. Конете се изправиха на задните си крака и запръхтяха уплашено. Разперило крака, понито на Бруенор падна в калта и замалко не премаза изуменото джудже.
	Понито на Риджис също побесня, но полуръстът успя да скочи от седлото и се претърколи встрани.
	Бруенор се изправи на колене и изтри калта от очите си, без нито за миг да спира да ругае.
	— Гоблините да го вземат! — изплю се той и се вгледа в понито си. — Проклетото животно куца!
	Уолфгар успя някак да овладее коня си и се опита да настигне подивялото пони на Риджис, ала едрият град плющеше с всичка сила, заслепяваше го, удряше яростно жребеца му и той отново започна да се бори с уплашеното животно.
	Изтрещя гръм. После още един. И още един.
	Дризт покри главата на своя кон с наметката си и като зашепна успокоително в ухото му, бавно го поведе до джуджето.
	— Куца! — повторно изкрещя Бруенор, макар че Дризт едва ли можеше да го чуе.
	Елфът безпомощно поклати глава и посочи към секирата на приятеля си.
	Мълниите все така раздираха небето без да спират, свирепият вятър свистеше във въздуха. Дризт се наклони на една страна, за да се предпази от вихъра, ала знаеше, че няма да успее да удържа жребеца си още дълго.
	Ледените парчета на градушката ставаха все по-едри и по-тежки и се стоварваха със силата на огромни куршуми.
	Ужасеният кон на Дризт събори ездача си на земята и се опита да избяга извън обсега на жестоката буря.
	Елфът светкавично се изправи на крака и застана до Бруенор, но каквото и да бяха възнамерявали да правят, то отстъпи място на нещо многократно по-важно — препъвайки се на всяка крачка, Уолфгар с мъка си пробиваше път към тях.
	Вървеше с последни сили, като се облягаше на насрещния вятър, очевидно бе, че сам не би могъл да се задържи на краката си. Очите му бяха полузатворени, сякаш не можеше да повдигне клепачите си, челюстта му потреперваше, по бузата му се стичаше дъжд, примесен със собствената му кръв. Помътнелите очи се втренчиха с отчаяно усилие в приятелите му? В празния поглед се четеше ням въпрос — какво става?
	Преди Дризт и Бруенор да успеят да направят каквото и да било, младежът се строполи в разкаляната земя пред краката им.
	Пронизително изсвирване надви жестокия вятър — мъничка надежда за спасение от засилващата се ярост на бурята. Острият слух на елфа веднага долови звука, докато той и Бруенор вдигаха младия си приятел от земята. Изсвирването сякаш бе дошло от много далече, но Дризт знаеше, че бурята променя всичко наоколо и ги заблуждава.
	— Какво? — попита Бруенор, който не бе чул звука, но бе видял сепването на Дризт.
	— Риджис! — отвърна елфът и, придържайки изгубилия свяст Уолфгар, тръгна по посока на звука.
	Бруенор го последва. Нямаха и миг за губене, нямаха време дори да проверят дали младият варварин бе още жив.
	Този ден ги спасиха единствено бързите действия на полуръста. Той добре знаеше колко опасни могат да бъдат бурите, идващи от Гръбнака на света, и пълзейки бе тръгнал да търси местенце, където да се скрият от жестокия вятър и поройния дъжд. Зад едно малко възвишение откри точно това, от което имаха нужда — дупка в склона, най-вероятно старо вълче леговище, което сега, за щастие, бе празно.
	Водени от виковете и свиренето му, Дризт и Бруенор скоро го намериха.
	— Ще се напълни с вода и ще се издавим кат’ плъхове! — извика джуджето, но помогна на Дризт да внесат припадналия Уолфгар.
	После се втурнаха да помагат на полуръста да построи стена от кал и останалите раници, за да попречат на дъжда да наводни пещерата им.
	Внезапно Уолфгар простена и Риджис се втурна към него.
	— Жив е! — провикна се той. — А и раните му не изглеждат особено опасни!
	— По-жилав е от язовец дето са го притиснали в дупката му! — зарадвано каза джуджето.
	Много скоро малката дупка придоби сносен, почти удобен вид и дори Бруенор спря да се оплаква.
	— Истинското изпитание на пътя! — повтори Дризт, мъчейки се да повдигне духа на унилия полуръст.
	Двамата седяха в калта и се опитваха да прогонят нощта и бурята навън, ала непрестанният грохот на гръмотевиците и плющенето на градушката не им позволяваха да забравят и за миг колко тънка е преградата, която ги делеше от бушуващите стихии.
	Вместо отговор, Риджис обърна единия си ботуш и от него се изсипа солидно количество вода.
	— Колко мили мислиш, че успяхме да изминем? — изръмжа Бруенор.
	— Около десет — отвърна елфът.
	— С тази скорост ще ни трябват две седмици, за да стигнем до Несме! — промърмори джуджето и скръсти ръце на гърдите си.
	— Бурята ще отмине — опита се да го успокои Дризт, но приятелят му вече не го слушаше.
	Следващият ден започна без дъжд, макар че над земята бяха надвиснали гъсти сиви облаци. Уолфгар се чувстваше добре, но все още не можеше да разбере какво му се бе случило. Бруенор настояваше да тръгнат веднага, макар че Риджис би предпочел да си останат в малката пещера, докато се убедят, че бурята наистина е отминала.
	— Загубихме по-голямата част от припасите — напомни му Дризт. — Докато не стигнем Несме, може да ти се наложи да се задоволяваш само с корички сух хляб.
	Риджис бе първият, който напусна малката пещера.
	Непоносимата влага и калният път забавяха крачката им, от постоянното затъване скоро ги заболяха коленете. Подгизналите им дрехи тежаха неимоверно и неприятно прилепваха до телата, забавяйки ги още повече.
	Скоро стигнаха до коня на Уолфгар, от който бе останала само една обгорена, тлееща купчинка, полузарита в калта.
	— Светкавица — обади се Риджис.
	Тримата изумено зяпнаха младия варварин, смаяни, че бе оцелял след такъв удар. Уолфгар също стоеше слисан и се взираше в коня си — сега вече разбираше какво го бе повалило на земята.
	— По-жилав от язовец! — гордо повтори джуджето.
	През надвисналите облаци от време на време се прокрадваше слънчев лъч, ала от него изобщо не ставаше по-светло. Всъщност по пладне като че ли бе по-тъмно, отколкото когато тръгнаха на път. Тътенът на далечни гръмотевици предвещаваше още един ужасяващ следобед.
	Бурята вече не бе толкова силна, но тази нощ четиримата не намериха друг подслон, освен прогизналите си дрехи. Всеки път, когато някоя мълния прорязваше небето и осветяваше за миг полето, ярката светлина разкриваше четири фигури, свити в калта и свели глави в безпомощно примирение със съдбата си.
	Още два дни се бориха с дъжда и вятъра, вървейки все напред — нямаше къде другаде да отидат. Уолфгар правеше всичко възможно, за да повдигне духа на унилите си приятели. Той вдигна Риджис от разкаляната земя и го метна на гърба си като перце — имаше нужда от допълнителната тежест, за да си оправи равновесието, както им обясни. Така не само успя да спаси гордостта на полуръста, но и убеди свъсеното джудже да се качи на понито си. И през цялото време настроението му не помръкна и за миг:
	— Това си е същинска благословия! — говореше той. — Бурята държи гадините — пък и орките — далеч от нас! А и знаете ли колко месеци ще минат преди да ни свърши водата?
	Варваринът измисляше какво ли не, за да ги разведри. Веднъж започна да следи внимателно мълниите и времето, за което се чуваше гръмотевицата и когато достигнаха черния дънер на едно отдавна изсъхнало дърво, Уолфгар изчака светкавицата и изигра номера си. С името на Темпос на уста, той извади магическия си чук и с всички сили го запрати към дървото. В мига, в който изтрещя оглушителната гръмотевица, Щитозъб се стовари върху изсъхналия дънер и го повали на земята. Когато развеселените му приятели се обърнаха към него, Уолфгар стоеше с протегнати нагоре ръце, вдигнал поглед към небето, сякаш самите богове току-що бяха отговорили на неговия зов.
	Дризт, който понасяше и тези трудности с типичната си твърдост, мълчаливо изръкопляска на младия си приятел и за пореден път си помисли колко добре бяха направили като го взеха със себе си. Неговото задължение в това тежко време бе да продължава да бди над приятелите си, въпреки твърденията на Уолфгар, че всички са се изпокрили от бурята.
	Най-сетне и последният буреносен облак бе отвян от същия свеж вятър, който го бе довел. Ярката слънчева светлина и ясното синьо небе бързо оправиха настроението на четиримата, мислите им отново се отправиха към онова, което ги очакваше занапред.
	Най-доволен от всички бе Бруенор, който отново бързаше напред със същия устрем, с който бе тръгнал от Долината на мразовития вятър.
	Рижата му брада се поклащаше от енергичната крачка, очите му пак бяха неотклонно вперени в пътя пред тях, без да виждат нищо друго. Копнежът по родната земя отново изпълни ума му, пред очите му заискриха трепкащите светлинки на факлите и отраженията, които те хвърляха по изгладените от сребърните потоци стени на древните подземия и приказните предмети, излезли изпод ръцете на изкусните майстори. През последните няколко месеца той почти не бе мислил за друго, освен за Митрал Хол и си припомняше все повече и повече от красотите на древното царство на предците си. Сега, за първи път от цяло столетие насам, отново си спомни за Залата на Думатоин.
	Джуджетата от Митрал Хол търгуваха с предметите, които изработваха, ала винаги запазваха за себе си най-прекрасните произведения, които излизаха изпод чуковете им, както и най-скъпоценните дарове, които получаваха от гостите си. В една просторна, богато украсена зала, изложени пред очите на всеки, който влезеше в подземието, стояха богатствата на бруеноровите предци, оставени там, за да вдъхновяват бъдните поколения.
	Джуджето тихичко се засмя при спомена за великолепната зала и прекрасните предмети (най-вече доспехи и оръжия) в нея. Хвърли поглед към крачещия до него Уолфгар и могъщия боен чук, който то самото бе изработило преди една година. Ако родът на Бруенор все още владееше Митрал Хол, сега Щитозъб щеше да виси в Залата на Думатоин и да обезсмърти делото на ръцете му, наравно с произведенията на най-изкусните майстори от древността.
	Но видът на Уолфгар, размахващ прекрасното оръжие с лекотата, с която вдигаше собствената си ръка, бе напълно достатъчен, за да прогони всяко съжаление, дори и ако Бруенор наистина изпитваше такова.
	Следващият ден им донесе още добри новини. Малко след като напуснаха бивака си, четиримата приятели установиха, че докато бе траяла бурята, са изминали повече, отколкото предполагаха — земите около тях постепенно, но сигурно, започнаха да се променят. Хилавите бурени, които стърчаха тук-там върху земята, превърната от проливния дъжд в същинско море от кал, отстъпиха място на тучна зеленина, ветрецът полюшваше клоните на високи брястове. След като изкачиха едно малко възвишение, четиримата приятели разбраха, че предположенията им са верни — пред тях се простираше долината на река Десарин. От върха на хълма те съвсем ясно видяха ръкава на голямата река. Придошъл от пролетното топене на снеговете и от скорошната буря, той бързаше на юг.
	Зимата бе неоспоримата повелителка на тези земи, ала когато най-сетне успееха да разцъфтят, растенията, които ги покриваха, компенсираха краткото си съществуване с жизненост, несравнима с нищо друго на този свят. Заобиколени от пищните багри на пролетта, четиримата пътешественици заслизаха по склона на невисокото възвишение. Килимът от свежа, зелена трева бе толкова гъст, че те свалиха ботушите си и тръгнаха боси по меката, галеща краката растителност. От всичко наоколо бликаше заразителна жизнерадост.
	— Само почакайте да видите подземните зали — обади се внезапно Бруенор. — Жили най-чист митрал, по-големи от човешка длан! Истински сребърни потоци, красиви кат’ приказка и само онуй, което ръката на някой майстор — джудже извае от тях, може да се мери с прелестта им!
	— Копнежът да видим тази красота ни кара да продължаваме напред, въпреки всички трудности и опасности! — отвърна Дризт.
	— Ха! — добродушно се изсмя джуджето. — Тук си, защото те надхитрих, елфе! Не можа да измислиш причина да не дойдеш с мен на туй приключение!
	Уолфгар се разсмя. Самият той също бе участвал в хитрината, с чиято помощ Дризт бе подлъган да се съгласи да тръгне да търси Митрал Хол. След голямата битка на Десетте града с Акар Кесел, Бруенор се бе престорил на тежко ранен и на „смъртния“ си одър бе помолил елфа да се впусне с него в търсене на древното царство на джуджетата. Убеден, че приятелят му всеки миг ще издъхне, Дризт се бе съгласил.
	— А ти! — рече Бруенор на Уолфгар. — Знам защо ти си тук, даже и ако собствената ти глава е прекалено корава, за да го проумее!
	— О, моля те, кажи ми! — засмя се варваринът.
	— Опитваш се да избягаш — провикна се джуджето. — Ала не можеш!
	Веселието на младежа отстъпи място на смущение.
	— Момичето го е уплашило, елфе — обясни Бруенор на Дризт. — Кати-Бри го е хванала в мрежа, дето дори и неговите железни мускули не могат да разкъсат!
	Уолфгар ни най-малко не се засегна от безцеремонните заключения на джуджето и избухна във весел смях. Ала думите на Бруенор събудиха у него спомена за дългите часове, прекарани в разговор с Кати-Бри при Възвишението на Бруенор, пред очите му изплува ликът й, гален от нежната светлина на гаснещото слънце. В думите на джуджето, помисли си младият варварин леко обезпокоен, като че ли имаше голяма доза истина.
	— Ами Риджис? — попита Дризт. — Знаеш ли защо той дойде с нас? Може би заради огромната си любов към гъстата кал, в която пропада до коленете?
	Бруенор спря да се смее и изпитателно погледна полуръста, за да види как ще реагира на думите на елфа.
	— Не, не знам — сериозно отвърна джуджето, след като не успя да прочете нищо по лицето му. — Ала в едно съм сигурен — ако Къркорещият корем избере да поеме на път, това може да означава единствено, че калта и орките са за предпочитане пред онова, което оставя зад себе си.
	При тези думи той отново се вгледа в дребния си приятел, търсейки потвърждение на своето предположение.
	Риджис не каза нищо и продължи да върви напред по меката трева, свел глава и вперил поглед в косматите си крака, които за първи път от много месеци насам се виждаха под доста намалелия му корем. Артемис Ентрери бе много далеч от тях, мислеше си той. А да се говори за отминала опасност, просто нямаше смисъл.
	След още няколко мили по брега, четиримата достигнаха първия от по-големите притоци, мястото, където идващата от североизток Сурбрин се вливаше в северния ръкав на голямата река.
	Пътниците се огледаха за място, където можеха да прекосят Десарин, за да навлязат в малката долина между нея и Сурбрин. Несме, следващата им и последна цел преди Града на сребърната луна, се намираше нагоре по течението на Сурбрин и макар че градът всъщност бе построен на източния бряг на реката, приятелите решиха да последват съвета на Харкъл Харпъл и да тръгнат по западния бряг, за да избегнат опасностите, които дебнеха из Вечните блата.
	Благодарение на невероятната пъргавина на Дризт, те прекосиха Десаринската река без особени трудности. Елфът пробяга до другия бряг по един надвиснал клон и успя да свърже двата бряга със здравото си въже. Не след дълго, четиримата приятели вече крачеха край Сурбрин и се наслаждаваха на слънцето, на топлия ветрец и на неспирния ромон на реката. Дризт дори успя да убие една кошута с лъка си и така им осигури вкусна вечеря и пълни раници за пътя, който им предстоеше.
	Бивакуваха до самата река и за първи път от четири дни насам небето над тях бе ясно. Приятелите седяха край пращащия огън под приглушената светлина на хилядите звезди и слушаха разказите на Бруенор за сребърните зали и невероятните чудеса, които ги очакваха в края на дългия им път.
	Утринта, която последва тази спокойна нощ обаче, ни най-малко не бе такава — събудиха се от шума на битка. Уолфгар незабавно се покатери на едно дърво, за да разбере какво става.
	— Конници! — провикна се той и скочи от дървото; Щитозъб бе в ръката му още преди краката му да, докоснат земята. — Някои вече са паднали! Бият се с чудовища, каквито не съм виждал досега!
	С тези думи той се втурна на север, където се водеше битката. Бруенор го следваше плътно по петите, а Дризт зави, за да може да нападне чудовищата по фланга. С много по-малко желание, Риджис извади малкия си боздуган и тръгна след тях, макар да не възнамеряваше да влиза в бой.
	Уолфгар пристигна пръв на мястото. Седем от ездачите все още се държаха мъчейки се (без особен успех) да подредят конете си така, че да могат да се защитават. Съществата, с които се биеха, бяха бързи и всячески се опитваха да съборят ездачите на земята, без изобщо да се боят от развилнелите се коне. Чудовищата не бяха по-високи от метър, а ръцете им бяха два пъти по-дълги. Приличаха на малки дръвчета, но очевидно бяха живи. Те тичаха насам-натам, размахвайки подобните си на тояги ръце и (както един нещастен ездач разбра точно, когато Уолфгар се втурна в битката) можеха не само да нанасят страховити удари с тях, но и да ги увиват около телата на противниците си, за да ги повалят на земята.
	Варваринът се втурна да помогне на падналия ездач, събаряйки две от съществата, които стояха на пътя му. Оказа се обаче, че бе подценил чудовищата. С помощта на своите кореноподобни стъпала и дълги ръце, те бързо се изправиха на крака и се вкопчиха в него, мъчейки се да го спрат.
	В този миг Бруенор връхлетя върху тях. Секирата му посече едното надве, сякаш бе изсъхнал дънер, после се заби в другото, запращайки голям къс от тялото му във въздуха.
	Дризт също се включи в боя, нетърпелив, ала в същото време изпълнен с онова хладнокръвие, благодарение на което бе оцелял в стотици битки. Над Сурбрин бе прехвърлен разнебитен мост, дело на чудовищата. Очевидно бе, че това са разумни същества.
	Дризт надникна над брега. Конниците се бяха събрали около неочакваните подкрепления, ала точно пред него един от тях се бореше с всички сили с вкопчилото се в него чудовище, което се мъчеше да го събори на земята. При вида на странните, подобни на дървета същества, Дризт веднага разбра защо конниците носеха брадви и се зачуди какво ли би могъл да направи с тънките си ятагани.
	Ала време за губене нямаше и като изскочи от прикритието си, той с всички сили заби двете оръжия в тялото на създанието. Те само го одраскаха, все едно се бяха опитали да прободат дънера на някое дърво.
	Но и това бе достатъчно, за да спаси живота на ездача. С един последен удар, целящ да го зашемети, странното същество пусна конника и се обърна към Дризт. Бърз, както винаги, елфът промени тактиката си. Използвайки безполезните ятагани само за да отбива ударите, той изчака неприятеля да се нахвърли върху него и се хвърли в краката му. Съществото загуби равновесие и залитна назад. Само с един удар на двата ятагана, Дризт запрати чудовището към водите на Сурбрин. Още преди да успее да си възвърне равновесието, върху него се посипаха ритниците на елфа и то падна в реката, която бързо го отнесе надалеч.
	По това време конникът вече се бе съвзел и сега насочи жребеца си към брега, за да благодари на непознатия си спасител.
	Тогава видя черната кожа.
	— Елф на мрака! — изкрещя той.
	Свистящата секира свари Дризт напълно неподготвен. Благодарение на бързите си реакции той успя да отклони острието на брадвата, ала тъпата й страна го удари по главата и го зашемети. Залитна назад, но успя да се претърколи на земята, опитвайки се да се отдалечи, колкото се може повече от конника — знаеше, че човекът може да го убие, преди да успее да се съвземе от удара.
	— Уолфгар! — изпищя Риджис, който се бе скрил недалеч.
	Само с един страховит удар, от който тялото на чудовището се пропука по цялата дължина, варваринът довърши своя противник и се обърна точно навреме, за да види как ездачът се кани да пришпори коня си срещу Дризт.
	Уолфгар изрева от ярост и се втурна натам. Сграбчи юздата на коня още преди животното да е успяло да се обърне напълно и вложи всичката си сила. В следващия миг и конят, и ездачът му лежаха безпомощно на земята. Животното успя да се изправи и нервно запристъпя напред-назад. Мъжът обаче остана да лежи — при падането си бе счупил крака.
	Останалите петима ездачи продължаваха да се бият с чудовищата, последователно разпръсвайки малките им групички една след друга. Страховитата секира на Бруенор свистеше във въздуха, докато той си припяваше една песничка, която бе научил като момче и която дърво секачите пееха.


	„Да насечеш дръвца за огъня иди,
	вода стопли, та яденето да заври“.


	Това пееше джуджето, а брадвата му не спираше нито за миг.
	Уолфгар закри падналия елф с тялото си. Всяко чудовище, което се осмелеше да се приближи, незабавно рухваше под удара на могъщия чук.
	Разгромът бе пълен и само след няколко минути малцината оцелели същества ужасено побягнаха към моста на Сурбрин.
	Трима от конниците бяха мъртви, четвърти бе тежко ранен и едва се държеше на гърба на коня, а онзи, когото Уолфгар бе съборил, лежеше на земята, изгубил свяст от болка. Ала петимата оцелели не отидоха при ранените си другари. Вместо това образуваха полукръг около Уолфгар и Дризт, който едва сега успя да се изправи на крака, и с брадви в ръка ги притиснаха до брега на реката.
	— Така ли се отблагодарявате на тез’, дето ви спасиха живота! — сопна се Бруенор и бутна един от конете настрани, за да се присъедини към двамата си приятели. — Бас ловя, че никой не ви се притичва на помощ два пъти!
	— С лоши спътници се движиш, страннико! — отвърна му един от ездачите.
	— Приятелят ви отдавна щеше да е мъртъв, ако не беше „лошият“ ни спътник! — намеси се и Уолфгар и посочи към припадналия конник. — А как се отблагодари той на елфа? С брадвата си!
	— Ние сме Конници на Несме! Това е нашата участ — да защитаваме близките си, дори и с цената на собствения си живот. Готови сме да умрем на драго сърце, ако се наложи.
	— Направи само още една крачка и желанието ти ще се сбъдне по-скоро, отколкото си очаквал! — предупреди го джуджето.
	— Не ни съдете прибързано! — рече Уолфгар. — Самите ние сме тръгнали към Несме. Идваме с мир и приятелство.
	— Никога няма да ви пуснем в града! Не и с него! — изплю се конникът срещу тях. — Та нима има някой, който да не е чувал за долните дела на подлите Елфи на мрака! И вие ни молите да пуснем него в града си?
	— Ти си проклет глупак! — изръмжа Бруенор. — И ти, и твойта майка!
	— Мери си думите, джудже! — предупреди го мъжът. — Ние сме петима, и то на коне, а вие сте само трима.
	— Давай да те видим, де! И без това лешоядите надали ще се зарадват много на тез’ танцуващи дървета — Бруенор прокара пръсти по острието на секирата си, — та мисля, че няма да е зле да им дадем да си клъвнат нещо по-вкусничко.
	Уолфгар заплашително стисна магическия чук. Дризт дори не помръдна, ала неговото спокойствие като че ли най-много ужасяваше конниците.
	След като не успя да ги сплаши, говорителят на ездачите вече не изглеждаше толкова сигурен, но все още се държеше така, сякаш имаше преимущество над противниците си:
	— Все пак ние не сме неблагодарни за помощта, която ни оказахте и ще ви оставим да си идете необезпокоявани. Вървете си по пътя и никога вече не се връщайте по нашите земи!
	— Сами решаваме къде да отидем! — сопна се Бруенор.
	— И пак ние решаваме кога и с кого да се бием… или да не се бием — обади се най-сетне Дризт. — Нямаме нито намерение, нито желание да навредим на града ви, конници на Несме! Искаме просто да минем оттам — ние ще гледаме нашата собствена работа, а вас ще оставим да вършите вашата.
	— Ти изобщо няма да се доближаваш до града ми, черен елфе! — провикна се друг от конниците. — Нас може и да убиете, ала още сто конника идват зад нас и още триста — след тях. Махайте се!
	Тези думи като че ли окуражиха другарите му. Конете неспокойно запристъпваха на място, притеснени от внезапното подръпване на юздите.
	— Ала ние трябва да минем оттам! — настоя Уолфгар.
	— Я ги остави! — обади се ненадейно Бруенор. — Видях повече от достатъчно от таз’ смрадлива шайка! Градът им може да върви по гоблините! Нека реката го отнесе!
	И като се обърна към приятелите си, продължи:
	— Така даже ни правят услуга. Като тръгнем направо към Сребърния град ще си спестим цял ден, че и повече, вместо да следваме завоите на реката.
	— Направо? — попита Дризт. — Искаш да кажеш през Вечните блата?
	— Едва ли е по-лошо от Долината на мразовития вятър — отвърна Бруенор и отново се обърна към конниците. — Задръжте си града и главите… засега. Ще прекосим реката тук, та веднъж завинаги да се отървем и от вас, и от Несме!
	— Из Тролови блата се скитат много по-опасни твари от блатните хора, глупаво джудже — със зла усмивка рече конникът. — Тук сме, за да разрушим моста. Ще го изгорим щом прекосите реката.
	Бруенор кимна и му се ухили в отговор.
	— И гледайте наистина да вървите само на изток! — предупреди ги мъжът. — Ще съобщим за вас на всички Конници. Ще бъдете убити в мига, в който ви забележат близо до Несме.
	— Взимайте гнусния си приятел и се махайте, преди брадвата ми да се е окъпала в кръвта на един черен елф! — подигравателно се обади друг от ездачите. — Макар че след това ще ми се наложи да изхвърля омърсеното оръжие!
	При тези думи другарите му избухнаха в шумен смях.
	Дризт дори не ги чу. Цялото му внимание бе насочено към един от конниците. Полузакрит от останалите, той не бе казал нищо по време на разговора и сега се опитваше да се възползва от позицията си, за да се сдобие с преимущество над нищо неподозиращия враг.
	Вече бе успял да свали лъка от рамото си, а пръстите му предпазливо се прокрадваха към колчана със стрелите.
	Бруенор млъкна и заедно с Уолфгар обърнаха гръб на конниците и се отправиха към моста.
	— Хайде, елфе! — подкани той приятеля си. — Ще мога да си отдъхна едва когато тез’ оркски синове останат далеч зад нас.
	Ала Дризт искаше да им даде един последен урок преди да си тръгне. Само за миг той свали лъка си, извади стрела от колчана и я запрати във въздуха. Преди някой да успее да направи каквото и да било, стрелата се заби в кожената шапка на мъжа с лъка, премина през косата му и се заби в едно дърво точно зад гърба му. Перата й още дълго трептяха там в безмълвно предупреждение към конниците.
	— Мога да приема несправедливите ви обиди, свикнал съм с тях — спокойно се обърна Дризт към ужасените мъже. — Ала няма да търпя някой да се опитва да нарани приятелите ми. Ще защитавам както техния, така и собствения си живот. Предупреждавам ви, за първи и последен път — ако отново се опитате да ни сторите зло, ще умрете.
	И като се обърна рязко, той тръгна към моста, без да се обръща назад.
	Слисаните конници нямаха ни най-малко намерение да се опитват да попречат на елфа и другарите му. Стрелецът дори и не помисли да потърси шапката си.
	Дризт горчиво се засмя при поредното доказателство за това колко трудно, дори невъзможно, бе да се отърве от славата на расата си. Каква ирония! Вярно е, че почти всички го избягваха и заплашваха, но в същото време страхът от тайнствените умения на Мрачните елфи му даваше възможност да сплаши и най-опасните си врагове.
	Риджис се присъедини към тях при моста, стиснал в ръката си неголям камък.
	— Бях ги взел на мушка — обясни той импровизираното оръжие, после го метна в реката. — Ако започнеше битка, аз щях да нанеса първия удар.
	— Ако започнеше битка — поправи го Бруенор, — ти щеше да подмокриш земята в дупката дет’ се беше окопал в нея!
	Уолфгар още мислеше върху предупреждението на конника за пътя, по който се канеха да поемат.
	— Тролови блата — мрачно повтори той и погледът му се отправи към стръмния път, който водеше към отвратителните земи.
	Харкъл им бе описал това място. Говорил им бе за опожарената земя и за бездънните тресавища. Разказвал им бе за троловете и още по-ужасяващите безименни създания, които се скитаха тук.
	— Ще ни спести цял ден, че и повече — упорито повтори джуджето.
	Уолфгар обаче съвсем не бе убеден.

	* * *

	— Свободен си — каза Дендибар на духа.
	Докато пламъците отново се разгаряха в мангала и му отнемаха материалната форма, Моркай си мислеше за повторната среща с шарения магьосник. Колко често възнамеряваше да го вика Дендибар, чудеше се той. Шареният още не бе успял да се възстанови напълно от последната им среща, а ето че пак го викаше и то толкова скоро. Явно работата, която имаше да върши с джуджето и другарите му, не търпеше отлагане! Тази мисъл го изпълни с още по-голямо отвращение от натрапената му роля на шпионин.
	Когато остана сам в стаята си, Дендибар се протегна и зла усмивка изкриви устните му при спомена за онова, което Моркай му бе показал. Четиримата бяха изгубили конете си и сега вървяха из най-ужасните земи на Севера. Само след ден-два неговият отряд, носен от крилатите магически жребци, щеше да се изравни с тях, макар и тридесетина мили на север.
	Сидни щеше да стигне в града на Сребърната луна много преди Елфа на мрака.

	11
	Градът на сребърната луна

	Ездачите от Лускан наистина се движеха със светкавична бързина. В очите на малцината, които ги видяха, Ентрери и останалите не бяха нищо повече от искрящо проблясване в нощния вятър. Магическите жребци не оставяха никакви дири след себе си и нямаше същество на този свят, което може да ги догони. С големи, сковани крачки, Бок ги следваше неуморно.
	Толкова леко и удобно ги носеха магическите създания на Дендибар, че четиримата яздиха до зори, както и през целия следващ ден, спирайки съвсем за кратко, колкото да се нахранят. Когато най-сетне се установиха на лагер в края на първия ден, Чукарите бяха останали зад гърба им.
	През този първи ден Кати-Бри водеше своя вътрешна битка. Изобщо не се съмняваше, че Ентрери и новите му съюзници бързо ще настигнат Бруенор. Така, както стояха нещата сега, тя можеше само да навреди на приятелите си, щеше да бъде само пионка в пъклените планове на убиеца.
	И докато не успееше да се освободи (ако не напълно, то поне донякъде) от сковаващия ужас, който я подчиняваше на Ентрери, с нищо нямаше да може да промени нещата. Момичето прекара първия ден от пътуването, мъчейки се да се съсредоточи, да се откъсне от онова, което я заобикаля и да потърси у себе си силата и смелостта, от които така отчаяно се нуждаеше.
	През годините, които бе прекарала с него, Бруенор бе успял да я научи как да води тази битка и да я спечели, научил я бе на самоконтрол и увереност в собствените сили, които й бяха помагали в не едно и две трудни положения. На втория ден след като тръгнаха от Лускан, Кати-Бри вече си бе възвърнала самообладанието и увереността и успя да се съсредоточи върху останалите трима. Най-силно я заинтригуваха яростните погледи, които Ентрери и Йердан си разменяха. Гордият лускански войник очевидно не можеше да преглътне унижението, което бе преживял в онази нощ, когато за пръв път бе срещнал палача в полето извън града. Ентрери ясно долавяше неприязънта на войника и, сякаш искаше да го предизвика, не отделяше недоверчивия си поглед от него.
	Това изострящо се съперничество можеше да се окаже най-голямата — и навярно единствената й — надежда за бягство, мислеше си момичето. Очевидно бе, че никога не би могла да повлияе по какъвто и да било начин на безмозъчния Бок, който бе просто една могъща машина за разруха, а, както бързо разбра, със Сидни също нямаше да успее да постигне нищо.
	Още на втория ден Кати-Бри се бе опитала да заговори младата магьосница, ала тя бе погълната единствено от целта си и никой не можеше да я отклони от пътя й или да я спре. Когато седнаха да обядват, тя дори не отвърна на поздрава на момичето, а когато Кати-Бри продължи да се мъчи да я заговори, Сидни безстрастно нареди на Ентрери да „държи кучката си настрана“.
	Ала дори и така, без да иска, младата магьосница помогна на Кати-Бри по начин, за който нито тя, нито момичето все още подозираха. Откритото й презрение и грозните обиди подействаха на Кати-Бри като плесница и разбудиха още едно чувство, с чиято помощ можеше да надвие ужаса — гняв.
	В края на втория ден вече бяха оставили повече от половината път зад гърба си. Земите наоколо се сменяха с бясна скорост, създавайки усещане за нереалност. Установиха се на лагер на едно от малките възвишения, североизточно от Несме. Лускан вече се намираше на повече от двеста мили от тях.
	В далечината проблясваха огньовете на часовоите от Несме, както им обясни Сидни.
	— Да идем там и да научим, каквото можем — предложи Ентрери, нетърпелив да разбере нещо за жертвата си.
	— Ти и аз — съгласи се Сидни. — Можем да стигнем дотам и да се върнем преди да се съмне.
	Ентрери погледна към Кати-Бри.
	— Ами тя? Не мога да я оставя сама с Йердан.
	— Боиш се, че войникът може да се възползва от нея? — отвърна Сидни. — Уверявам те, че е напълно почтен.
	— Това изобщо не ме притеснява — подсмихна се палачът. — Не се страхувам за дъщерята на Бруенор Бойния чук. Тя може да се справи с почтения ти войник и да изчезне в нощта преди да сме успели да се върнем.
	Кати-Бри никак не се зарадва на похвалата. Прекрасно разбираше, че думите на Ентрери бяха по-скоро обида, насочена към Йердан, който бе отишъл да събира дърва, отколкото израз на възхищение от уменията й. Въпреки това неочакваното уважение към способностите й само още повече щеше да утежни нейната задача. Не й се искаше Ентрери да я смята за опасна, или дори за находчива, защото това щеше да го накара да бъде нащрек и тя нямаше да може да предприеме нищо.
	Сидни погледна към Бок.
	— Аз тръгвам — рече тя достатъчно силно, за да може Кати-Бри да я чуе. — Ако пленницата се опита да избяга, настигни я и я убий!
	И със зла усмивка, младата магьосница се обърна към убиеца:
	— Доволен ли си сега?
	Той отвърна на усмивката й и махна с ръка по посока на далечните огньове.
	Точно тогава Йердан се върна и Сидни му съобщи за плана им. Войникът не изглеждаше особено щастлив, че тя и Ентрери ще отидат заедно, ала не каза нищо, за да я разубеди. Това не убягна от погледа на Кати-Бри. Момичето знаеше, че го притеснява не това, че ще трябва да остане сам с нея и с чудовището. Войникът се боеше да не би Сидни и Ентрери да се сближат твърде много по пътя и да се съюзят срещу него. Кати-Бри го разбираше прекрасно, дори очакваше нещо подобно, защото Йердан беше в най-лошо положение от тримата — трябваше да се подчинява на Сидни, а убиецът го плашеше. Ако двамата се съюзяха, можеха да измамят дори Дендибар и Домовата кула. Той със сигурност нямаше да бъде допуснат в плановете им, а това щеше да подпише смъртната му присъда.
	— Самата същност на долната им задача работи срещу тях — прошепна си Кати-Бри, когато Сидни и Ентрери напуснаха лагера.
	Думите й вдъхнаха смелост и тя се обърна към Йердан, който още се занимаваше с приготовленията около бивака им:
	— Бих могла да ти помогна, ако искаш — предложи тя.
	Войникът й хвърли гневен поглед.
	— Да ми помогнеш? — присмя й се той. — Та ако искам, мога да те накарам да свършиш цялата работа!
	— Разбирам гнева ти — съчувствено отвърна момичето. — Аз също пострадах от ръцете на долния палач.
	Съжалението още повече вбеси лусканеца и той се втурна към нея, но тя дори не трепна.
	— Тази работа не подхожда на положението ти — спокойно рече Кати-Бри.
	Йердан рязко спря, заинтригуван от комплимента й, а гневът му се изпари. Номерът бе прекалено плитък, но за нараненото самочувствие на войника уважението на младата жена идваше съвсем навреме и не можеше да бъде пренебрегнато току-така.
	— Какво знаеш пък ти за моето положение?
	— Знам, че си лускански войник — отвърна Кати-Бри. — Принадлежиш към една армия, която всява уважение и страх из целия Север. Не бива ти да вършиш черната работа, докато магьосницата и ловецът на мрака взимат най-приятните задължения за себе си.
	— Само се опитваш да ни създаваш проблеми! — изръмжа Йердан, ала въпреки това се замисли над думите й.
	— Погрижи се за лагера! — нареди най-сетне той.
	Властта, която имаше над нея, му помогна да си възвърне поне част от себеуважението. Не че Кати-Бри имаше нещо против. Тя веднага се зае за работа, без да се оплаква от подчиненото си положение. В ума й започваше да се оформя план и ако искаше да го изпълни, щеше да й се наложи да се съюзи с някой от противниците си, или поне да посее семената на завистта у Йердан.
	Изпълнена с безмълвно задоволство, тя слушаше как войникът си тръгна, мърморейки под носа си.
	Преди Ентрери и Сидни да успеят да се приближат достатъчно, за да видят какво става в лагера, до тях долетяха звуците на ритуална песен и им дадоха да разберат, че хората пред тях не бяха никакви Конници на Несме. Двамата се запромъкваха предпазливо напред.
	Група тъмни и високи, дългокоси варвари, облечени в ритуални одежди, танцуваха около огромен дървен тотем, изобразяващ грифон.
	— Утгарди — обясни Сидни. — Племето на грифона. Близо сме до Искрящо бялата могила, древно светилище на народа им.
	И като се обърна, прошепна:
	— Да вървим! Тук няма да научим нищо.
	Ентрери я последва.
	— Не трябва ли да си тръгнем, за да оставим варварите колкото се може по-далеч от себе си? — попита той, когато се отдалечиха достатъчно.
	— Няма нужда — отвърна Сидни. — Утгардите ще танцуват до сутринта. Всички воини взимат участие в ритуала, съмнявам се дали изобщо са поставили постове около лагера си.
	— Доста знаеш за тях — каза убиецът с обвинителен тон, който издаваше подозрението му, че във всичко, което става около него, може би се крият и задни мотиви.
	— Подготвих се за пътуването — спокойно отвърна младата жена. — Утгардите нямат кой знае какви тайни. Обичаите им са известни на всички, дори са записани. Онзи, който реши да тръгне на път из земите на Севера, ще направи добре, ако се научи да разбира тези хора.
	— Значи съм късметлия щом имам толкова начетен спътник! — подигравателно се поклони Ентрери.
	Сидни не отвърна, дори не го погледна.
	Ала убиецът нямаше никакво намерение да остави разговора да замре току-така. Думите му изобщо не бяха случайни, както и подозренията му не бяха от вчера. Съвсем съзнателно бе избрал времето, когато да изиграе картите си — още преди да, достигнат лагера на варварите бе взел решение да разкрие подозренията си. За първи път оставаше насаме с младата магьосница и сега, когато Кати-Бри и Йердан не можеха да направят сблъсъка между двамата още по-сложен, Ентрери бе твърдо решен да сложи край на съмненията… или на Сидни.
	— Кога ще умра? — рязко попита той.
	Сидни дори не трепна.
	— Когато съдбата реши, както и всички ние.
	— Нека да задам въпроса по друг начин — рече убиецът и като я сграбчи за ръката, я накара да го погледне. — Кога ти е наредено да ме убиеш? Защо иначе Дендибар ще изпраща чудовището? Господарят ти не се доверява на обикновени споразумения, нито пък на честта на съюзниците си. Прави каквото трябва, за да постигне целта си по най-бързия начин и после се освобождава от онези, които вече не са му нужни. Щом свърша работата, която той иска, трябва да умра. Задача, която може да се окаже по-трудна, отколкото подозираш.
	— Не си глупав — хладно отвърна Сидни. — Прекрасно си преценил Дендибар. Спокойно би те убил, само за да избегне по-нататъшни усложнения. Ала грешиш за моята роля във всичко това. По мое настояване Дендибар остави решението за съдбата ти в моите ръце.
	Младата жена замълча за миг, за да му даде време да помисли върху думите й. И двамата прекрасно знаеха, че Ентрери съвсем лесно може да я убие и именно хладнокръвната откровеност, с която тя му разкри плана за собственото му убийство, го възпря да направи каквото и да било и го накара да я изслуша.
	— Убедена съм, че двамата имаме съвсем различни причини да преследваме джуджето и спътниците му — продължи Сидни. — Затова нямам никакво намерение да загубя един настоящ, а защо не и бъдещ, съюзник.
	Въпреки недоверчивостта, която се бе превърнала в негова втора природа, Ентрери не можеше да не признае, че в думите й има логика. Всъщност, мислеше си убиецът, младата магьосница доста приличаше на него самия. Сурова и безжалостна, тя не оставяше нищо да я отклони от пътя й; нищо, пък било то и най-силното чувство, не можеше да я накара да се откаже от набелязаната цел. Той пусна ръката й.
	— И все пак, чудовището пътува с нас — замислено промълви той, сякаш говореше на нощната тъма. — Нима Дендибар смята, че ще имаме нужда от него, за да победим джуджето и спътниците му?
	— Господарят ми не обича да оставя нищо на случайността — отвърна Сидни. — Искаше да е сигурен, че ще получи онова, което желае и затова изпрати Бок. За да се предпази от усложненията, които биха могли да се очакват от джуджето и неговите спътници. И от теб.
	Ентрери продължи мисълта й:
	— Онова, което търси, трябва да е наистина ценно.
	Сидни кимна.
	— И навярно доста блазнещо за някой млад магьосник…
	— Какво намекваш? — рязко попита Сидни, ядосана, че Ентрери поставя под съмнение верността й към Дендибар.
	Студената усмивка на убиеца я накара да се свие под погледа му.
	— Чудовището е тук, за да го предпази от неочаквани проблеми… от твоя страна!
	Младата жена искаше да каже нещо, но не можа да измисли какво да отговори. Никога досега не се бе замисляла над подобна възможност. Опита се да обори предположението на Ентрери — та какво ли разбираше той в крайна сметка, дори не беше тукашен! Ала следващата му забележка й отне всяка възможност да разсъждава ясно.
	— За да се предпази от всички възможни усложнения — сериозно рече той, перифразирайки собствените й думи.
	Логиката на предположенията му я зашлеви като шамар. Как бе могла да си въобрази, че в пъклените планове на Дендибар не се предвижда всичко и че той се съмнява дори в нея! От тази мисъл я побиха тръпки, ала нямаше никакво намерение да се опитва да търси отговор на съмненията, които я раздираха. Поне не сега, когато Ентрери бе до нея.
	— Трябва да си имаме доверие — рече тя на убиеца. — Трябва веднъж завинаги да разберем, че и двамата печелим от съюза помежду ни. Съюз, който не ни струва нищо.
	— Тогава отпрати чудовището — отвърна Ентрери.
	Сидни бе обзета от внезапна тревога. А може би палачът се опитваше да всее съмнения, за да се сдобие с преимущество над нея?
	— Нямаме нужда от него — продължи той. — Имаме момичето. А дори ако четиримата откажат да изпълнят нашите искания, ние сме достатъчно силни, за да вземем онова, за което сме тръгнали.
	И като отвърна на нейния изпълнен с подозрение поглед, добави:
	— Нали ти самата говореше за доверие!
	Сидни не отвърна нищо и тръгна към лагера. Може би наистина щеше да отпрати Бок. Това щеше да разсее съмненията на Ентрери, макар че със сигурност щеше да му даде преимущество пред нея, ако се случеше нещо лошо. Ала ако отпратеше чудовището, щеше да получи отговор на един много по-важен въпрос, който я безпокоеше сега. Въпроса за Дендибар.
	Следващият ден бе най-спокойният и най-ползотворният от пътуването им. Сидни се бореше с объркването и смесените чувства, които присъствието на Бок пораждаше у нея. Стигнала бе до извода, че трябва да го отпрати, та дори и само за да се убеди в доверието, което господарят й храни към нея.
	Ентрери наблюдаваше вътрешната й борба с интерес — знаеше, че бе успял да разхлаби връзката, която свързваше младата жена и шарения магьосник достатъчно, за да затвърди собственото си положение. Сега му оставаше единствено да чака, докато отново му се удаде възможност да промени разположението на силите в малката им групичка.
	От своя страна, Кати-Бри не пропускаше и най-малката възможност да подхрани семената на завист, които бе посяла у Йердан. Гневните погледи, които той се опитваше да скрие от Сидни и Ентрери, показваха, че засега планът й се развива прекрасно.
	Достигнаха Града на сребърната луна малко след пладне на следващия ден. Ако Ентрери все още хранеше някакви съмнения по отношение на решението си да се присъедини към групичката от Домовата кула, те бяха напълно разсеяни, когато видя колко невероятно успешно се бе оказало пътешествието им. На гърба на неуморните магически жребци бяха изминали почти петстотин мили само за четири дни. Леката, удобна езда бе запазила силите им и когато пристигнаха в подножието на планините, които се намираха на запад от вълшебния град, и четиримата бяха съвсем свежи.
	— Реката Раувин! — провикна се Йердан, който яздеше най-отпред. — Има и часовой!
	— Да го заобиколим — рече Ентрери.
	— Не! — обади се Сидни. — Това са стражите на Лунния мост. Те ще ни пуснат, а помощта им само ще ни улесни.
	Ентрери се обърна, за да погледне Бок, който тромаво крачеше зад тях.
	— Всички? — невярващо попита той.
	Сидни не беше забравила за чудовището.
	— Бок! — рече тя, когато съществото се изравни с тях. — Вече нямаме нужда от теб. Върви при Дендибар и му кажи, че всичко е наред.
	Очите на Кати-Бри проблеснаха при мисълта, че може да се отърват от чудовището. Йердан стреснато се обърна назад, усещайки как притеснението му нараства. Кати-Бри, която нито за миг не го изпускаше от очи, веднага разбра, че този неочакван развой на събитията, бе в нейна полза. Като отпращаше чудовището, Сидни още по-силно затвърждаваше подозренията на войника за съюз между нея и убиеца. Подозрения, които самата Кати-Бри бе посяла у него.
	Бок не помръдна.
	— Казах да си вървиш! — нареди Сидни.
	Ентрери, както не пропусна да забележи тя, изобщо не бе изненадан.
	— О, проклятие! — прошепна младата жена.
	Бок все така не помръдваше.
	— Наистина си умен! — сопна се тя на Ентрери.
	— Остани тогава! — изсъска най-сетне тя на чудовището. — Ще отседнем в града за няколко дни.
	С тези думи Сидни скочи от седлото и се отдалечи, а подигравателната усмивка на Ентрери сякаш пробиваше дупка в гърба й.
	— Ами конете? — обади се Йердан.
	— Те бяха създадени, само за да ни пренесат до Сребърния град, нищо повече — отвърна Сидни.
	Четиримата не се бяха отдалечили кой знае колко, когато искрящите фигури на жребците се превърнаха в бледосиньо сияние и се стопиха във въздуха.
	Съвсем лесно минаха през градския пост, особено след като Сидни каза на часовоя, че е представител на Домовата кула на мистиците в Лускан. За разлика от повечето градове на враждебния Север, чийто страх от чужденците граничи с параноята, Градът на сребърната луна не беше обграден от заплашителни стени, или пък редици от бдителни войници. Жителите на града не смятаха чужденците за заплаха за своя начин на живот, а ги посрещаха с отворени обятия, радвайки се на новите знания, които гостите носеха със себе си.
	Един от Сребърните рицари, стражите, които пазеха поста на река Раувин, отведе четиримата пътници до Лунния мост — извития, невидим брод, който свързваше двата бряга на реката и извеждаше точно пред градската порта. Четиримата пристъпваха предпазливо, несвикнали със странното усещане да не виждат онова, върху което стъпват. Много скоро се озоваха в магическия град и тръгнаха по криволичещите му улички. Неволно забавиха крачка, повлияни от неговия заразителен покой и дори вечно напрегнатият Ентрери, когото нищо не можеше да отклони от тесния път, водещ до целта, усети как спокойната, съзерцателна атмосфера разсейва напрежението му.
	На всяка крачка пред тях се изправяха високи, причудливо извити кули и чудновати постройки. Сградите в Сребърния град не бяха подчинени на една мисъл или едно архитектурно течение, обединяваше ги само това, че всички даваха израз на представите за красота и удобство на онези, които ги бяха строили, без страх, че някой друг може да не ги хареса или да им се присмее. В резултат се бе получил град, който непрестанно изненадваше с неочакваните си чудеса. По богатство Сребърният град далеч не можеше да се мери с Мирабар и Градът на бездънните води, двата си най-могъщи съседи, ала когато ставаше дума за красота и изящество, нямаше равен на себе си. Тук още бе жив споменът за най-древните дни на Царствата, когато белият свят все още бе достатъчно широк, за да има място за всички, а елфи, хора и джуджета се скитаха необезпокоявани под слънцето и звездите, без да се боят, че могат да прекосят невидимите граници на някое враждебно настроено владение. Сребърният град съществуваше напук на всички тирани и завоеватели, като място, където никой не можеше да налага волята си на другите.
	Тук имаше представители на всички добри раси, никакъв страх или ограничения не възпираха онези, които се разхождаха из лъкатушещите улички дори и посред нощ и ако се случеше някой да не поздрави четиримата пътешественици с добре дошли, то това бе само, защото този някой бе прекалено погълнат от мислите си.
	— Джуджето и останалите са напуснали Дългата седловина преди по-малко от седмица — обади се Сидни, докато вървяха из града. — Сигурно ще ни се наложи да почакаме няколко дни.
	— Къде ще отидем? — попита Ентрери, който се чувстваше доста не на място тук.
	Нещата, които се ценяха най-високо в града, бяха различни от всичко, което бе срещал в останалите градове, в които някога бе ходил, и бяха напълно чужди на собствената му представа за алчния, ненаситен свят.
	— Пълно е със странноприемници — отвърна Сидни. — Градът всеки ден приема много гости.
	— Никак няма да ни е лесно да открием джуджето и приятелите му, когато пристигнат! — простена Йердан.
	— Напротив — гласеше сухият отговор на Сидни. — Джуджето идва в Сребърния град, защото иска да научи нещо. Много скоро след като пристигнат, Бруенор и приятелите му ще отидат в Подземието на мъдреците, най-прочутата библиотека из северните земи.
	Ентрери присви очи и добави:
	— А ние вече ще ги чакаме там!

	12
	Троловите блата

	Из черната земя бяха пръснати безброй мочурища, над които вечно висеше тежка, непрогледна мъгла. Неравната местност ту се издигаше, ту се спускаше надолу и всеки път, когато случайният пътник, имал неблагоразумието да навлезе из тези земи, достигнеше върха на някое от многобройните възвишения, надеждата му най-сетне да зърне края на отвратителните тресавища, рухваше при вида на безкрайните хълмове, които се простираха във всички посоки.
	Всяка пролет безстрашните Конници на Несме навлизаха в блатата и запалваха огромни клади по протежение на много мили, за да прогонят чудовищата от тези враждебни земи далече от границите си. Пролетта вече наближаваше своя край и от последното подпалване на блатата бяха минали няколко седмици. Въпреки това, над по-ниските долчинки все още се стелеше гъст дим, а около най-големите купчини пепел и полуизгорени дърва се носеха горещи вълни.
	Напук на конниците, Бруенор поведе приятелите си през Троловите блата и бе твърдо решен да си пробие път до Сребърния град, каквото и да му струва това. Ала само един ден път из тези черни земи бе достатъчен, за да го накара да се замисли дали решението му бе правилно. Тук трябваше да бъдат постоянно нащрек, а всеки път щом минеха край някоя горичка, трябваше да спират, за да се уверят, че онова, което виждат, са просто обгорени дънери и изпочупени клони, а не Блатни хора. Неведнъж меката почва под краката на някой от тях ненадейно се превръщаше в кална яма и само бързата реакция на другарите му го спасяваше от потъване.
	Подхранван от непрестанния сблъсък на топлата, опожарена земя и хладните тресавища, лекият ветрец носеше противна миризма, по-неприятна от мириса на пушека и саждите. Дризт До’Урден твърде добре познаваше тази сладникава миризма на разложение — вонята на тролове.
	Това бе тяхното царство и никой от разказите за Вечните блата, над които се бяха надсмивали, докато седяха на чаша медовина и си бъбреха с добродушните посетители на „Мъхестата сопа“, не ги бе подготвил за отвратителното чувство, което ги връхлетя щом навлязоха в тези скверни земи.
	Бруенор бе пресметнал, че ако се движат достатъчно бързо, биха могли да прекосят блатата за пет дни. През първия ден успяха да изминат предвиденото от него разстояние, но се оказа, че джуджето не бе предвидило непрестанното заобикаляне, което им се налагаше да правят, за да избегнат мочурливите части. В края на деня се оказа, че макар да бяха изминали двадесет мили, от мястото, от което бяха потеглили сутринта, ги деляха по-малко от десет мили.
	Все пак, поне не бяха срещнали нито тролове, нито някое от другите чудовища, които се скитаха из тези земи и когато вечерта се установиха на лагер, приятелите бяха изпълнени с тих оптимизъм.
	— Ще останеш на пост, нали? — рече Бруенор на Дризт — единствено невероятно изострените сетива на елфа можеха да им помогнат да оцелеят тази нощ.
	— През цялата нощ — кимна Дризт.
	Бруенор дори не се опита да спори — прекрасно знаеше, че никой нямаше да успее да заспи, независимо дали беше на пост, или не.
	Нощта се спусна внезапно и потопи всичко в непрогледен мрак. Уолфгар, Риджис и Бруенор не можеха да видят собствените си ръце, дори ако ги вдигнеха на сантиметри от очите си. Заедно с тъмнината дойде и звукът на един пробуждащ се кошмар. Отвсякъде се чуваха тежките, шляпащи крачки на десетки тролове. Димът се смеси с нощните изпарения и плъзна около дънерите на голите дървета. Вятърът все така подухваше едва-едва, ала смрадта, която носеше, се засили, а с нея долетяха и измъчените стонове на скверните обитатели на тресавищата.
	— Съберете нещата си! — едва чуто прошепна Дризт на приятелите си.
	— Какво виждаш? — също така тихо попита джуджето.
	— Нищо — долетя отговорът на елфа. — Ала усещам присъствието им около нас, както го усещате и вие. Не бива да им позволим да ни намерят седнали тук. Трябва да се движим между тях, за да не им дадем възможност да ни обградят.
	— Краката ме болят! — проплака Риджис. — И се подуха! Не знам дали изобщо ще мога да си обуя ботушите!
	— Помогни му, момче! — рече Бруенор на Уолфгар. — Елфът е прав. Ако трябва ще те носим, Къркорещ корем, но не бива да оставаме тук.
	Дризт поведе малката групичка напред. За да не се отклонят от пътя, който бе избрал, елфът неведнъж трябваше да хваща ръката на плътно следващия го Бруенор, който от своя страна също протягаше ръка назад и така чак до вървящия в края Уолфгар.
	И четиримата усещаха тъмните сенки, които се движеха около тях, струваше им се, че ще се задушат от смрадта, която се носеше във въздуха. Единствено Дризт, който съвършено ясно различаваше телата на чудовищата, които се събираха наоколо, разбираше точно колко голяма бе дебнещата ги опасност и непрекъснато караше приятелите си да вървят по-бързо.
	Тази нощ късметът бе на тяхна страна — много скоро луната изплува на небето и превърна непрогледната мъгла в сребрист воал — сега вече и останалите трима видяха огромната опасност, в която се намираха. Приятелите побягнаха.
	Огромни, приведени напред силуети изплуваха от мъглата наоколо, протегнали хищни пръсти, за да сграбчат четиримата бегълци, които тичаха с всички сили, в отчаян опит да спасят живота си. Уолфгар застана до Дризт и докато елфът избираше пътя, Щитозъб неуморно свистеше във въздуха и покосяваше отвратителните чудовища.
	Бягаха ли, бягаха, часове наред, а троловете все така прииждаха. Не чувстваха изтощение, отдавна вече бяха престанали да усещат раздиращата гърдите болка, далеч зад тях бе останало и вцепенението. Единствената мисъл, която пулсираше в слепоочията им, бе мисълта за страшната смърт, която ги очакваше, ако забавеха крачка дори и за миг и само ужасът ги караше да продължават, надмогвайки отчаяния вопъл на телата си. Дори и Риджис, въпреки че бе прекалено закръглен и отпуснат, а краката му — твърде къси, успяваше да не изостава от приятелите си и дори ги караше да бързат още повече.
	Дризт разбираше, че така нямат никакъв шанс да се спасят. С всяка изминала минута Уолфгар вдигаше Щитозъб все по-трудно, все по-често започнаха да се препъват и да залитат. Нощта щеше да продължи още дълги часове, а дори и когато се съмнеше, не можеха да бъдат сигурни, че троловете ще се откажат от преследването. Колко още можеха да бягат? Кога ли пътеката пред тях щеше да свърши в някое бездънно тресавище и щеше да им се наложи да избират между него и десетките чудовища, напиращи зад тях?
	Дризт промени стратегията си. Сега той не търсеше просто какъв да е път, а такъв, който да ги отведе до място, където да могат да се отбраняват. Недалеч видя малка могила, висока не повече от три-четири метра. Три от склоновете й, които се виждаха от мястото му, бяха стръмни, почти отвесни, а на един от тях растеше самотно дръвче. Елфът посочи възвишението на Уолфгар, който веднага разбра какво си бе наумил приятелят му и се насочи натам. Двама трола им препречиха пътя, ала варваринът с яростен вик стовари Щитозъб върху тях и само след миг тримата му приятели успяха да се промушат покрай него и се изкачиха върху височинката.
	Уолфгар се обърна и хукна след тях. Чудовищата го следваха по петите.
	Учудващо пъргав въпреки закръгления си корем, Риджис светкавично се покатери на дървото. Бруенор обаче, чието набито тяло не бе създадено, за да се катери по дърветата, напредваше съвсем бавно.
	— Помогни му! — провикна се Дризт към Уолфгар и като извади двата си ятагана, опря гръб о дънера. — После се качвай и ти! Аз ще ги задържа.
	Уолфгар дишаше на пресекулки, по челото му се стичаше струйка кръв. Запрепъва се към дървото и се закатери след джуджето. Корените започнаха да поддават под тежестта на тримата, стъблото се приведе, струваше им се, че вместо да се изкачват, слизат все по-надолу. Най-сетне Риджис успя да, достигне Бруенор и му помогна да се изкатери. Сега, когато пътят пред него бе свободен, Уолфгар бързо се присъедини към тях. Щом успяха да се позакрепят, тримата веднага се обърнаха назад, уплашени за живота на приятеля си.
	Дризт се биеше с трима тролове, а зад гърба му напираха нови и нови чудовища. Уолфгар се накани да се върне обратно долу и да умре рамо до рамо с елфа, ала Дризт, който непрекъснато поглеждаше към тях, за да види как напредват, видя колебанието на приятеля си и разбра какво става в главата му.
	— Продължавай! — изкрещя той. — Бавенето само ни пречи!
	За миг Уолфгар се замисли. Вярата и уважението, които изпитваше към Дризт, надвиха инстинктивното му желание да се втурне обратно в битката и, макар и с нежелание, той се изкатери до малкото плато, където Бруенор и Риджис вече го чакаха.
	Троловете започнаха да обграждат Дризт, от всички страни към него се запротягаха грабливи нокти. Чуваше как приятелите му го молят да прекрати неравната битка и да се присъедини към тях, ала знаеше, че чудовищата вече бяха пресекли пътя за бягство натам.
	По лицето му се разля широка усмивка. В лавандуловите му очи загоря странен пламък.
	Дризт се втурна право към най-голямата група тролове, далеч от недостъпната могила и ужасените си приятели.
	Те обаче нямаха много време да се чудят какво ще стане с него — много скоро от всички страни заприиждаха тролове и се закатериха по стръмните склонове на малката височинка.
	Всеки от тримата се зае да защитава по един от подстъпите на възвишението. За щастие, четвъртият склон бе твърде стръмен и троловете не можеха да ги нападнат изотзад.
	Уолфгар бе най-страшен от тримата. Всеки удар на магическия чук запращаше по едно чудовище надолу по хълма. Ала преди да успее да си поеме дъх, на мястото на падналия трол изникваше нов.
	Риджис съвсем не се справяше толкова добре с малкия си боздуган. Стоварваше го с всичка сила върху краката, ръцете, дори главите на троловете, ако успееха да се приближат достатъчно, ала нито един негов удар не можеше да събори някое чудовище на земята. Всеки път, когато някое от тях успееше да се изкачи до върха на могилата, Уолфгар или Бруенор трябваше да оставят собствения си противник и да запратят трола обратно долу.
	И двамата знаеха, че ако не успеят да го сторят само с един удар, когато се обърнат, на върха на хълмчето вече ще ги чака друг трол, готов да се бие.
	Катастрофата ги връхлетя само след няколко минути. Бруенор се обърна, за да помогне на Риджис в момента, в който още едно чудовище издърпваше огромното си туловище над върха. Секирата на джуджето се стовари върху него със страховита точност.
	Прекалена точност. Оръжието обезглави трола само с един удар и запрати главата му надолу по могилата. Тялото обаче продължи напред. Риджис отскочи назад, прекалено ужасен, за да направи каквото и да било.
	— Уолфгар! — извика Бруенор.
	Варваринът се обърна и светкавично, без дори да трепне при вида на страховитата, безглава фигура, която крачеше към него, стовари чука си право върху гърдите й и я събори от височинката.
	Още две ръце се вкопчиха в ръба — едно чудовище се бе изкачило почти до върха по склона, който Уолфгар защитаваше. Зад тях, там, където допреди малко се биеше Бруенор, сега лежеше безпомощният полуръст, притиснат от още един трол.
	Уолфгар и Бруенор не знаеха откъде да започнат. Могилата беше загубена. Варваринът дори се замисли дали да не скочи сред троловете там, където редиците им бяха най-гъсти и да умре като истински воин, погубвайки колкото се може повече от враговете си. Освен това, така нямаше да му се наложи да гледа безпомощно как чудовищата разкъсват приятелите му, без той да може да им помогне.
	Внезапно тролът, който се бе надвесил над Риджис, се олюля, сякаш нещо го дърпаше изотзад. Единият му крак се изви неестествено и чудовището полетя с главата надолу.
	Дризт До’Урден измъкна оръжието си от прасеца на прелитащия над него трол и като се преметна пъргаво, застана на върха на могилата до смаяния полуръст. Наметката му бе изпокъсана, самият той бе опръскан с кръв от главата до петите.
	Ала усмивката не бе напуснала лицето му, а огънят в лавандуловите очи говореше, че с Елфа на мрака съвсем не бе свършено. Той се втурна покрай Бруенор и Уолфгар, които все още не можеха да повярват на очите си и посече катерещия се трол. Чудовището се сгромоляса в подножието на хълма.
	— К-к-как? — заекна Бруенор докато тичаше към другия край на възвишението, макар да знаеше, че елфът е прекалено зает, за да му отговори.
	Дръзкият ход на Дризт при дървото му бе дал преимущество над чудовищата. Те бяха два пъти по-високи от него и троловете, които се намираха зад онези, с които той се биеше в момента, дори не подозираха за присъствието му. Знаеше, че не беше нанесъл сериозни поражения сред редиците на чудовищата — раните от ятаганите му щяха бързо да зараснат, дори отсечените крайници щяха да израстат наново — ала така бе успял да си спечели времето, от което се нуждаеше, за да разкъса обръча на прииждащите врагове и да избяга в мрака. Когато най-сетне остави и последното чудовище зад гърба си, Дризт бързо се насочи към могилата, посичайки със същата светкавична бързина всички тролове, които срещнеше по пътя си. Само невероятната му пъргавина го спаси, когато достигна подножието на малката височина. Изтичал бе нагоре по хълма с трескава скорост и дори се бе изкатерил по гърба на един трол, който тъкмо се изкачваше към върха — всичко бе станало толкова бързо, че чудовищата изобщо не бяха успели да реагират.
	Сега вече беше много по-лесно да защитават могилата. Свирепата брадва на Бруенор, страховитият чук на Уолфгар и свистящите ятагани на Дризт удържаха трите склона и пречеха на троловете да се доберат до върха. Риджис стоеше в средата на малкото плато и се втурваше на помощ всеки път, когато някое от чудовищата се приближеше прекалено много.
	Ала троловете прииждаха ли, прииждаха и ставаха все повече и повече с всяка изминала минута. Приятелите вече ясно виждаха какъв ще бъде изходът от неравната битка. Единствената им възможност бе да разкъсат обръча на противника и да избягат, но бяха прекалено заети да изтласкват чудовищата от върха, за да успеят да измислят какъвто и да било план.
	С изключение на Риджис.
	Всичко стана почти случайно. С гнусно гърчене, ръката на един трол, която Дризт току-що бе отсякъл, допълзя до средата на малкото плато. Напълно отвратен, Риджис я заудря с малкото си оръжие.
	— Не иска да умира! — изпищя той, когато видя как гнусното нещо продължава да пълзи и дори се вкопчва в собствения му боздуган. — Не иска да умира! Някой да го удари! Някой да го съсече! Някой да го изгори!
	Приятелите му бяха прекалено заети, за да отвърнат на отчаяните му молби за помощ, ала думите, които бе изкрещял в ужаса и погнусата си, го наведоха на нова мисъл. Той скочи върху гърчещата се ръка и я прикова към земята, докато в същото време ровеше в раницата си, за да извади кремък и огниво.
	Ръцете му трепереха толкова силно, че почти не можеше да държи камъка, ала още първата искрица изпълни смъртоносната задача. Тролската ръка избухна в пламъци. Риджис нямаше никакво намерение да изпуска открилата се пред него възможност и като сграбчи огнената ръка, се затича към Бруенор. Полуръстът хвана брадвата, която точно замахваше, за да съсече следващия трол, и каза на джуджето да остави чудовището да се изкачи.
	Когато тролът почти бе стигнал върха на възвишението, Риджис тикна горящата ръка в лицето му. Главата на чудовището буквално избухна, то нададе агонизиращ вик и политна надолу — огромна жива факла, която се сгромоляса право върху редиците на събратята си.
	Троловете не се боят от остриета и чукове. Раните, нанесени от такива оръжия заздравяват бързо, а отсечените части — пък били те и глави — израстват наново. Подобни битки дори им помагат да се размножават, понеже на ранените тролове порастват нови крайници, а от отсечените крайници пораства нов трол! Не един и двама хищника са имали злощастието да пируват с трупа на някой трол. Така те сами стават причина за собствената си ужасяваща смърт, когато в корема им израства нов трол.
	Ала дори и троловете знаят що е страх. Онова, от което те се боят най-много на този свят, е огънят, а чудовищата, населяващи Вечните блата, го познават прекалено добре. Раните, причинени от пламъци, не заздравяват и когато някой трол бъде убит с огън, той не може да се съживи. Освен това, сякаш боговете са го направили нарочно, огънят обхваща сухата тролска кожа с бързината, с която пламва прахан.
	Чудовищата, които се тълпяха под склона, където беше джуджето, се разбягаха ужасени, голяма част от тях се превърнаха в купчина обгорени останки. При вида на разрухата, която се ширеше под тях, Бруенор потупа Риджис по гърба и в изтощения му поглед просветна нова надежда.
	— Дърва! — рече Риджис. — Имаме нужда от дърва.
	Бруенор свали раницата от гърба си.
	— Ще ти намерим дърва, Къркорещ корем! — щастливо се разсмя той и посочи дръвчето, което растеше в другия край на възвишението. — А тук имам и още нещо — масло!
	После изтича към Уолфгар и застана пред него. Единственото обяснение, което му даде, бе:
	— Дървото, момче! Помогни на полуръста!
	Младежът се обърна и щом видя Риджис с огнивото и мазнината в ръце, веднага разбра какво се иска от него. Никакви тролове не се катереха вече по онзи склон, а миризмата на изгоряла плът, която се носеше откъм подножието, едва не го задуши. Само с един напън, варваринът измъкна дръвчето с корените му и го подаде на Риджис. После отиде да отмени Бруенор от битката, за да му даде възможност да насече дървото с брадвата си.
	Много скоро от върха на могилата полетяха десетки факли и се врязаха в редиците на троловете, разпръсквайки смъртоносни искри навсякъде. Риджис изтича до ръба на възвишението и поръси най-близките чудовища с мазнина. Ужасени, троловете панически побягнаха. Това бе краят на битката. Пламъците се разпространяваха със светкавична бързина и много скоро около могилата нямаше нищо друго, освен купчини потръпващи, изгорени тела и гърчещи се крайници, които не спряха ужасяващото си движение още дълги часове. Привлечен против волята си от страховитата гледка, Дризт се зачуди колко ли дълго щяха да оцелеят съществата сега, когато вече не можеха да се излекуват от нараняванията, които ги бяха осакатили.
	Колкото и да бяха изтощени, никой от четиримата приятели не заспа тази нощ. Щом се съмна и видяха, че наоколо няма и следа от тролове, макар тежкият, смрадлив дим все още да се стелеше около тях, Дризт настоя да тръгнат.
	Изоставиха импровизираната си крепост и отново поеха на път — нямаха друг избор и отказваха да се предадат там, където мнозина други биха се отчаяли. Вървяха без да срещат никого, ала и четиримата усещаха погледите на блатата върху себе си, усещаха неестествената тишина, която не вещаеше нищо добро.
	По-късно същата сутрин, докато с мъка крачеха по мекия торф, Уолфгар внезапно спря и запрати Щитозъб към близката опожарена горичка. Блатният човек, защото именно натам летеше оръжието, само скръсти ръце пред себе си, ала магическият чук връхлетя върху него с всички сили и го разполови надве. Ужасените му другари, поне десетина, побягнаха и изчезнаха в тресавищата.
	— Как разбра? — попита Риджис, сигурен, че варваринът също бе видял само група дървета.
	Уолфгар поклати глава — самият той не знаеше какво го бе накарало да хвърли чука. Дризт и Бруенор обаче разбираха и това можеше само да ги радва. Сега вече и четиримата действаха инстинктивно, изтощението отдавна им бе отнело способността да разсъждават логично и свързано. Рефлексите им обаче работеха по-точно от всякога. Уолфгар най-вероятно бе зърнал някакво движение с крайчеца на окото си, толкова дребно и незначително, че съзнанието му дори не го бе усетило. Ала инстинктът му за самосъхранение бе реагирал незабавно. Дризт и Бруенор си размениха погледи, изпълнени с одобрение — воинската зрелост на младежа отдавна вече не ги изненадваше.
	Денят вече бе непоносимо горещ и това още повече отслабваше силите им. Сега всичко, което искаха да направят, бе да се строполят на земята и да оставят изтощението да ги залее като вълна.
	Ала Дризт ги караше да вървят напред в търсене на ново място, където да могат да се защитават, макар да се съмняваше, че ще открие нещо толкова подходящо за тази цел, колкото могилата. Все още имаха достатъчно мазнина, която да ги опази през нощта, стига да успееха да намерят място, където да запалят неголяма огнена ивица, която да ги предпазва. И най-малкото възвишение, дори някоя горичка, щяха да им свършат работа.
	Онова, което намериха обаче, бе ново тресавище, огромно блато, което се простираше във всички посоки, докъдето стигаше погледът.
	— Можем да тръгнем на север — предложи Дризт на Бруенор. — Мисля, че вече навлязохме достатъчно навътре на изток, за да излезем извън границите на Несме, когато напуснем пределите на блатата.
	— Нощта ще ни свари край брега — мрачно рече джуджето.
	— Можем да прекосим водата — обади се Уолфгар.
	— Троловете дали обичат вода? — попита Бруенор, заинтригуван от възможностите, които се разкриваха пред тях.
	Дризт само сви рамене.
	— Е, може би си струва да се опита! — заяви Бруенор.
	— Да съберем дърва — нареди елфът. — И не губете време да ги завързвате едно за друго, това можем да свършим и във водата.
	Бутайки трупите край себе си, подобно на шамандури, четиримата навлязоха в студените, неподвижни води на огромното блато.
	Въпреки че усещането от калната, лепкава вода, която ги дърпаше на всяка крачка, изобщо не им се понрави, Дризт и Уолфгар бързо откриха, че на много места могат да вървят, влачейки набързо направените салове след себе си. Риджис и Бруенор, които бяха твърде ниски, за да ходят, лежаха върху дървените трупи. Скоро свикнаха със зловещото шумолене на блатото и се отпуснаха, приемайки пътя по водата като възможност за така жадуваната почивка.
	Завръщането към действителността бе наистина жестоко.
	Водата около тях избухна и три тролоподобни фигури се нахвърлиха върху им от засада. Риджис, който почти бе заспал върху своя сал, бе отхвърлен настрани и падна във водата. Уолфгар получи жесток удар в гърдите още преди да успее да вдигне Щитозъб, ала той не бе полуръст и дори значителната сила на чудовището не можа да го повали. Още преди да успее да покаже главата си над водата, тролът, който се бе скрил пред бдителния елф, бе посрещнат от двата ятагана.
	Битката бе също толкова кратка и свирепа, колкото и началото й. Яростта от непрестанните заплахи, които тази скверна земя изправяше на пътя им, вля нови сили във вените на тримата приятели и те отвърнаха на нападението с удвоена мощ. Тролът на Дризт падна посечен, още преди да успее да се изправи напълно, Бруенор светкавично се нахвърли върху чудовището, което бе съборило Риджис във водата.
	Тролът на Уолфгар, въпреки че успя да му нанесе втори удар, бе поразен с мощ, която изобщо не бе очаквал. Чудовището не бе особено умно и ограниченото му мислене и недостатъчният опит в битките, го караха да вярва, че никой враг не би могъл да остане прав, след като току-що е получил два жестоки удара.
	Когато най-сетне разбра истината, вече бе твърде късно — Щитозъб го запрати под водата.
	Риджис отново се показа на повърхността и се вкопчи в сала си. Едната страна на лицето му бе посиняла от удара, върху бузата му имаше огромна драскотина, която изглеждаше доста болезнена.
	— Какви бяха тези същества? — обърна се Уолфгар към Дризт.
	— Някакъв вид тролове — предположи елфът, все още зает да забива и изважда ятагана си от тялото на падналото чудовище.
	Уолфгар и Бруенор бързо разбраха защо приятелят им продължава да удря трупа на противника си. Обзети от внезапен страх, те също започнаха да стоварват оръжията си върху телата на мъртвите тролове, надявайки се да ги осакатят достатъчно, за да успеят да се отдалечат на доста мили, преди скверните същества отново да се съживят.
	Дълбоко под повърхността на тресавището, в неподвижната самота на водите, в които никога не проникваше слънчева светлина, яростното думкане на чука и брадвата извадиха и други жители на блатото от дълбокия им сън. Един от тях спеше вече повече от десет години без да се притеснява от многобройните опасности, които се таяха в мрачните дълбини, сигурен, че из цялото мочурище няма по-могъщо същество от него.
	Замаян и изтощен от удара, който бе получил, Риджис с мъка се покатери върху сала и се зачуди дали са му останали още някакви сили — имаше чувството, че неочакваната засада беше скъсала и последната нишка, на която се крепеше духът му. Той дори не забеляза как, тласкан от горещия ветрец, салът бавно се понесе напред. Дървените трупи заобиколиха издадените корени на малка група дръвчета и заплуваха в спокойните, покрити с водни лилии, води на една лагуна.
	Риджис се протегна лениво, съзнавайки само отчасти, че пейзажът наоколо се бе променил. Думите на приятелите му едва-едва достигаха до ушите му, сякаш идваха от много далеч.
	Внезапно водата около него закипя и той запроклина небрежността си, мъчейки се отчаяно да се изтръгне от лапите на летаргията и изтощението. Гладкото мораво туловище на някакво чудовище проряза спокойните води и се показа над повърхността. В следващия миг пред очите на ужасения полуръст изникна огромна кръгла паст, в която стърчаха десетки, подобни на ками, зъби.
	Риджис, който междувременно бе успял да се изправи, дори не успя да извика — гледката на надвисналата над главата му смърт му отне възможността да направи каквото и да било.
	Гигантски червей.
	— Мислех си, че водата ще ни предпази поне малко от тези гнусни твари! — простена Уолфгар и за последен път стовари Щитозъб върху потъналия труп на трола.
	— Поне придвижването е по-лесно — обади се Бруенор. — Давай да съберем дърветата заедно и да потегляме. Кой знае колко от другарите на тез’ тримата дебнат наоколо.
	— Изобщо нямам намерение да стоя и да ги броя — отвърна Уолфгар.
	После учудено се огледа около себе си и попита:
	— А къде е Риджис?
	В цялата суматоха приятелите дори не бяха забелязали, че полуръстът го няма. Бруенор се накани да извика, но Дризт сложи ръка върху устата му.
	— Слушай! — прошепна той.
	Уолфгар и Бруенор застинаха по местата си и целите се превърнаха в слух. Почти веднага, от посоката, в която се взираше елфът, долетя треперещият гласец на полуръста.
	— … наистина много хубав камък — точно казваше той и приятелите му разбраха, че Риджис за кой ли път използва рубинения медальон, за да си спаси кожата.
	Много скоро им стана ясно и колко огромна бе опасността, която грозеше полуръста — въпреки дръвчетата, които ги деляха от приятеля им, Дризт успя да различи какво става в малката лагуна, на около тридесетина метра на запад от тях.
	— Червей! — тихо каза той на останалите. — По-огромен, отколкото можете да си представите!
	И като посочи на Уолфгар едно високо дърво, елфът пое на юг, за да нападне чудовището отстрани. Преди да тръгне от лагера, успя да извади малката ониксова статуетка от раницата си и сега повика Гуенивар — щяха да имат нужда от всички сили, които можеха да съберат, за да се справят със страховития звяр.
	Уолфгар се приведе ниско и се насочи към лагуната. Щом се приближи достатъчно, за да може да вижда какво става, варваринът се покатери на едно дърво. Следващият го по петите Бруенор се провря между дърветата и като се потопи почти напълно във водите на блатото, успя да се добере до другия край на малката лагуна.
	— Имам още като него — Риджис леко повиши глас, докато се пазареше с чудовището, надявайки се, че останалите ще го чуят и ще му се притекат на помощ.
	Рубиненият медальон примамливо се поклащаше на верижката си. Риджис изобщо не мислеше, че примитивното чудовище разбира думите му, но поне засега изглеждаше достатъчно озадачено от искрящия камък, за да не се нахвърли отгоре му. В действителност, магията нямаше никакво влияние върху чудовището. Гигантските червеи нямат мозък и затова няма заклинание, което може да ги подчини. Ала този червей не бе особено гладен, а и хипнотизиращият танц на светлината му харесваше и засега нямаше нищо против да остави малкото същество да продължи играта си.
	Дризт зае позиция малко встрани от дърветата, пантерата безшумно се промъкна още по-напред и се приготви за нападение откъм гърба на чудовището.


	Книга 2
	Съюзници


	Уолфгар вече бе върху дървото над Риджис, готов да скочи всеки момент. Бруенор не се виждаше никъде, ала Дризт бе сигурен, че хитрото джудже вече е измислило как да бъде най-полезно в предстоящия бой.
	Най-сетне червеят се умори от играта с полуръста и искрящия камък. Разнесе се зловещо съскане, когато чудовището си пое въздух, от огромната му паст потече разяждаща слюнка.
	Разбирайки, че сега всяко забавяне може да бъде фатално, Дризт не се поколеба и за миг — магически облак мрак светкавично обви сала на полуръста. В първия момент Риджис реши, че внезапната тъма означава края му, но после усети студената прегръдка на водата, която го обгърна, когато с усилие се претърколи от сала, и разбра какво всъщност бе станало.
	Мракът обърка чудовището само за миг, но за всеки случай то изплю силна струя от разяждащата си отрова. Водата закипя, салът, върху който полуръстът бе стоял само допреди малко, пламна.
	Уолфгар скочи от дървото, вдигнал високо Щитозъб, а мощният му вик, с който призоваваше Темпос, процепи въздуха.
	Червеят завъртя глава, за да избегне удара на варварина, но не бе достатъчно бърз. Магическият чук се стовари върху муцуната му, разкъса моравата кожа, раздра края на чудовищната паст и разтроши зъбите и костите му. Уолфгар вложи цялата си исполинска сила в този удар, но дори не видя какво бе направил, когато се сгромоляса във водата, която все още бе обвита от магическата тъмнина на елфа.
	Разярен от болката (никога досега не го бяха ранявали толкова тежко), гигантският червей нададе страховит рев, който преви дърветата до земята и хвърли обитателите на блатата в паническо бягство по протежение на десетки мили наоколо. Петнадесетметровото тяло се загърчи по цялата си дължина, водата в лагуната закипя, огромни струи плиснаха към небето.
	Лъкът на елфа изсвистя и четири стрели полетяха във въздуха, толкова бързо една след друга, че последната се откъсна от трептящата тетива още преди първата да бе достигнала целта си. Червеят изрева в агония и се нахвърли върху Дризт, запращайки нова струя разяждаща отрова срещу него.
	Водата отново закипя, ала пъргавият елф отдавна бе отскочил встрани. В същото време Бруенор се бе потопил напълно под водата и слепешката си проправяше път към чудовището. Успя да избегне ударите на мятащото се туловище, които замалко не го размазаха, и изскочи съвсем близо зад него. Огромното тяло на чудовището бе двойно по-широко от ръста на Бруенор, ала той не се поколеба дори за миг, преди да стовари секирата си върху дебелата кожа.
	Гуенивар изскочи от прикритието си и се изкатери по гърба на звяра. Преди червеят да успее да реагира на новите нападатели, острите нокти на пантерата се забиха дълбоко в очите му.
	Дризт отново се дръпна встрани — колчанът му бе почти празен, а от пастта и главата на чудовището стърчаха още десетина стрели. Червеят реши да се справи първо с джуджето, чиято брадва му нанасяше най-жестоки удари. Ала преди да успее да се обърне към Бруенор, Уолфгар изскочи от водата и мрака и замахна с магическия чук. Щитозъб отново се стовари върху главата на чудовището и, отслабена от предишния удар, челюстта не издържа и се строши. Във въздуха се разлетяха парченца кост, а водата закипя от отровната кръв, която рукна от жестоката рана. Агонизиращият рев отново проехтя във въздуха.
	Ударите на четиримата не отслабваха. Стрелите на Дризт свистяха неспирно и нито една не пропускаше целта си. Ноктите на пантерата се забиваха все по-надълбоко и по-надълбоко в чудовищната плът. Брадвата на джуджето сечеше неуморно и запращаше във въздуха големи парчета от кожата на червея. Щитозъб се стоварваше върху омаломощения звяр с гръмовен тътен.
	Огромният червей се олюля. Не можеше да отвръща на ударите. В зашеметяващия мрак, който го връхлиташе все по-бързо, едва успяваше да запази равновесие. Челюстта му бе разтрошена, едното око — извадено. Свирепите удари на джуджето и варварина пробиха защитата на здравата му кожа и с победоносен вик Бруенор заби брадвата дълбоко в голата плът.
	Внезапен гърч събори Гуенивар в блатото и повали Бруенор и Уолфгар. Те дори не се опитаха да се върнат обратно — работата им беше свършена. Тялото на червея се гърчеше в последните конвулсии на бързо напускащия го живот.
	Най-сетне чудовището рухна в черните води на тресавището, склопило очи в най-дългия сън, в който някога бе потъвало — безкрайния сън на смъртта.


	13
	С последни сили

	Когато мрачният облак най-сетне се разпръсна, Риджис отново лежеше върху почернелия си, полуизгорял сал.
	— Достигнахме предела на силите си — въздъхна той и поклати глава. — Няма да успеем да го прекосим.
	— Не губи надежда, Къркорещ корем! — опита се да го успокои Бруенор, докато газеше през тинестите води, за да отиде при него. — Ще разказваме за туй на внуците си, пък и други ще възпяват подвига ни, когато нас вече няма да ни има!
	— А, имаш предвид днес? — вметна полуръстът. — Или пък ще преживеем някак си днешния ден и утре вече няма да ни има?
	Бруенор се засмя и хвана сала.
	— Още не, приятелю — увери го той с усмивка, зад която прозираше неутолимата му жажда за приключения. — Не и докат’ не свърша онуй, зарад’ което съм тръгнал на път!
	Дризт, който обикаляше наоколо и събираше стрелите си, не пропусна да забележи колко тежко се обляга Уолфгар върху тялото на мъртвия червей. Отначало си помисли, че варваринът е просто изморен, но когато се приближи, го обзе подозрението, че става дума за нещо по-сериозно. Младежът като че ли гледаше да използва само единия си крак, сякаш другият, или пък кръстът му, беше наранен.
	Щом улови притеснения поглед на приятеля си, Уолфгар се изправи с усилие.
	— Да тръгваме! — предложи той и се запъти към Бруенор и Риджис, мъчейки се да прикрие накуцването си.
	Дризт не го попита нищо. Тестото, от което бе замесен младия мъж, бе по-жилаво от суровите земи на родната му тундра, а гордостта и загрижеността за другите, нямаше да му позволят да си признае, че е ранен, когато и сам знаеше, че няма да спечели нищо от това. Приятелите му не можеха да си позволят да загубят и миг, а със сигурност не можеха и да го носят. Не му оставаше нищо друго, освен да стисне зъби и да продължи напред, колкото и да го болеше.
	Ала Уолфгар наистина беше ранен. Когато падна в блатото след скока от дървото, беше навехнал гръбнака си. Възбудата от битката и пулсиращият във вените му адреналин бяха притъпили раздиращата болка, но сега всяка крачка му струваше неимоверни усилия.
	Дризт виждаше всичко това, точно както виждаше и отчаянието, изписано върху обичайно веселото лице на Риджис и изтощението, сковаващо тялото на Бруенор, въпреки самоуверените му думи. Елфът се огледа наоколо, но погледът му срещна само черни тресавища, които сякаш нямаха край. За първи път се зачуди дали приятелите му наистина не бяха достигнали предела на силите си.
	Гуенивар не бе пострадала в битката, ударът, който бе получила, когато падна от тялото на червея, само я бе поразтърсил леко, ала Дризт виждаше, че движението из мочурливата местност е прекалено трудно за нея и я отпрати в собствената й Равнина. Точно в този момент бдителната пантера щеше да им е от голяма полза, но водата бе прекалено дълбока за нея и ако искаше да ги следва, щеше да й се наложи да прескача от дърво на дърво. Не, сега трябваше да продължат сами.
	Призовавайки цялата си воля, четиримата приятели заставиха изтощените си тела да продължат. Елфът се зае да събере колкото се може повече от стрелите, които стърчаха от главата на мъртвия червей — знаеше, че сигурно ще му потрябват отново, преди да са напуснали Вечните блата. Останалите трима прибраха оцелелите дъски и провизии.
	Много скоро приятелите отново поеха на път през тресавището, мъчейки се да се щадят, колкото се може повече. Всяка минута, през която с огромни усилия успяваха да останат нащрек, бе истинско мъчение. Ала парещите лъчи на слънцето (това бе най-горещият ден от началото на пътуването) и нежното поклащане на сала върху спокойната вода постепенно приспаха всички, освен Дризт.
	Елфът неуморно тласкаше импровизирания сал напред, бдителен както винаги — не можеха да си позволят да изгубят нито час, нямаха право на никакви грешки. За щастие, щом излязоха от лагуната, водата потече по-леко и на Дризт не му се налагаше да преодолява сериозни препятствия. Много скоро блатото се превърна в мъгляво петно, уморените му очи не виждаха подробностите, а само очертанията на черната вода и случайното помръдване на тръстиката.
	Ала елфът бе истински воин, със светкавични рефлекси и желязна самодисциплина. Водните тролове нападнаха отново, но мъждукащата искрица съзнание, която все още му оставаше, успя да го върне към действителността навреме, за да не позволи на чудовищата да ги изненадат.
	Уолфгар и Бруенор се събудиха от вика на елфа и скочиха, стиснали оръжия в ръка. Този път троловете бяха само двама и тримата приятели ги победиха за секунди.
	Риджис дори не се събуди.
	Най-сетне се спусна хладна нощ и милостиво прогони тегнещата горещина. Бруенор взе решение да продължат да се движат и през нощта — щяха да бутат сала на двойки, докато другите двама почиват.
	— Риджис не може да бута — рече Дризт. — Прекалено е дребен за блатото.
	— Може да седи и да пази, докато аз бутам — храбро предложи Уолфгар. — Ще се справя и сам.
	— Тогава вие двамата вземете първата смяна — отвърна Бруенор. — Къркорещият корем спи вече цял ден. Все ще издържи час-два!
	За първи път през този ден, Дризт се покачи върху сала и отпусна глава върху раницата си. Все още обаче не можеше да си позволи да затвори очи. Планът на Бруенор да бдят на смени звучеше добре, но всъщност беше неосъществим. В тъмата на нощта единствено той можеше да ги води и да види опасностите, които дебнеха по пътя. Неведнъж по време на смяната на Уолфгар и Риджис, елфът вдигаше глава от раницата и казваше на полуръста през каква местност минават и какво е най-добре да направят.
	И тази нощ нямаше да има сън за Дризт. Зарече се да си почине на сутринта, но когато най-сетне съмна, елфът видя, че дърветата и тръстиките отново бяха надвиснали прекалено близо. Във въздуха витаеше зловещо чувство и тегнеше над тях, сякаш самите блата бяха някакво разумно същество, което ги наблюдаваше и с всички сили се мъчеше да им попречи.
	Всъщност водата (която сега бе станала доста широка) се оказа повече техен съюзник, отколкото техен враг. Плаването по гладката й повърхност бе по-лесно, отколкото ходенето пеша из неравната местност и въпреки дебнещите опасности, не срещнаха никакви врагове след повторното нападение на водните тролове. Когато пътят им отново ги изведе до черната, опожарена земя, приятелите бяха прекарали няколко дни и нощи върху сала и подозираха, че са успели да прекосят по-голямата част от Вечните блата. Риджис, който бе най-лек от четиримата (особено след като последните седмици бяха стопили почти напълно закръгления му корем) и единствен можеше да, достигне най-високите клони, се изкатери до върха на едно дърво и потвърди онова, което всички вече предполагаха. На източния хоризонт, на не повече от ден-два път, тъмнееха дървета. Но това не бяха малките брезови горички и покритите с мъх блатни дръвчета на мочурливите земи — това бяха истински дъбрави от високи брястове и вековни дъбове.
	Когато отново продължиха напред, в походката на четиримата приятели, въпреки изтощението, се усещаше прилив на надежда и нови сили. Вярно е, че отново вървяха по суша и щеше да им се наложи да прекарат още една нощ, заобиколени от дебнещи тролове, ала знаеха също така, че изпитанието на Вечните блата наближава своя край и нямаха никакво намерение да позволят на скверните им обитатели да ги спрат точно сега, когато почти се бяха спасили.
	— Най-добре да спрем за днес — обади се Дризт, въпреки че до залез-слънце оставаше поне час.
	Само че елфът усещаше как троловете, които току-що бяха станали от дневния си сън и бяха надушили непозната миризма, вече се събират около тях.
	— Трябва много внимателно да си изберем място за лагеруване. Блатата още не са ни пуснали от жестоката си прегръдка.
	— Ще изгубим цял час ходене, че и повече — отвърна Бруенор.
	Всъщност джуджето го правеше не за да спори, а защото искаше да преценят и отрицателните страни на плана, преди да го приемат. То прекрасно си спомняше страховитата битка при могилата и нямаше никакво желание отново да изживява същото.
	— Ще наваксаме утре — отвърна Дризт. — В момента единствената ни цел е да оцелеем до сутринта.
	Уолфгар бе напълно съгласен:
	— Смрадта на скверните твари става все по-силна — намеси се той — и ни залива от всички страни. Вече не можем да избягаме. Ще се бием.
	— Само че този път ние ще решим как и къде — довърши Дризт вместо него.
	— Защо не ей там? — обади се Риджис и посочи вляво от тях, където се издигаше невисоко възвишение, обрасло с гъсти храсталаци и дръвчета.
	— Прекалено е открито — отвърна Бруенор. — Троловете ще се изкачат по него съвсем лесно и ще бъдат прекалено много наведнъж, та няма да можем да ги удържаме.
	По устните на полуръста се разля лукава усмивка:
	— Не и докато гори! — рече той и приятелите му не можеха да не се съгласят с простата логика в думите му.
	Прекараха остатъка от деня, подготвяйки отбраната си. Уолфгар и Бруенор донесоха всичките изсъхнали клони, които успяха да намерят, и ги подредиха на стратегически места така, че да увеличат още повече периметъра на огъня, който щяха да запалят. Риджис прокара широка бразда на върха на хълмчето, за да спре настъпването на пламъците. Дризт наблюдаваше приготовленията на другарите си с интерес. Планът им бе прост — щяха да оставят троловете да се доближат достатъчно и тогава щяха да подпалят цялото възвишение с изключение на лагера си.
	Единствено елфът виждаше слабостта на този план, но не можеше да предложи нещо по-добро. Беше се бил с тролове и преди да навлезе в блатата и прекрасно познаваше упоритата природа на тези същества. Когато пламъците на засадата изтлееха (много преди пукването на зората), той и приятелите му щяха да се окажат обградени от оцелелите тролове и този път нямаше да има какво да ги предпази. Единствената им надежда бе гибелта, която огънят щеше да донесе на чудовищата, да уплаши останалите.
	Уолфгар и Бруенор искаха да направят и други неща — споменът за битката при могилата бе твърде жив, за да може дори и най-внимателно подготвената защита да им се стори достатъчно сигурна в блатата. Ала със спускането на вечерния сумрак дойдоха и десетките гладни очи, приковани върху тях. Двамата се присъединиха към Дризт и Риджис на върха на възвишението, приклекнаха ниско и зачакаха, изпълнени с притеснение.
	Мина един час, който им се стори цяла вечност. Нощният мрак се сгъсти.
	— Къде са? — не се стърпя накрая Бруенор.
	Брадвата му нервно подскачаше и издаваше притеснението му — нещо необичайно за каленото в десетки битки джудже.
	— Да! — съгласи се и Риджис, чиято тревога граничеше с паника. — Защо не идват?
	— Имайте търпение и се радвайте, че още не са дошли — отвърна Дризт. — Колкото повече напредне нощта преди да е почнала битката, толкова по-голяма надежда имаме да дочакаме утрото. Може би още не са ни открили.
	— Мен ако питаш, сега точно се събират, та да ни връхлетят с цялата си мощ — мрачно рече Бруенор.
	— Още по-добре! — обади се Уолфгар, който се бе разположил удобно и се взираше в мрака. — Така огънят ще вкуси още повече от гнусната им кръв!
	Дризт не пропусна да забележи успокоителният ефект, който думите на варварина оказаха върху Риджис и Бруенор. Брадвата на джуджето спря нервния си танц и спокойно легна до Бруенор, готова да нанесе удар, щом се появеше първото чудовище. Дори и Риджис, който се биеше, само когато нямаше друг изход, извади малкия си боздуган със заплашителна гримаса и го стисна така, че кокалчетата на пръстите му побеляха.
	Мина още един безкраен час.
	Чакането ни най-малко не намали бдителността им. И четиримата знаеха, че опасността е съвсем наблизо — от мъглата и мрака около тях се носеше все по-силна смрад.
	— Запали факлите! — обърна се Дризт към Риджис.
	— Та да докараме всички чудовища право тук! — възпротиви се Бруенор.
	— Те вече са тук — отвърна елфът и посочи към ръба на възвишението, макар че приятелите му не можеха да видят онова, което острото му зрение вече съзираше — цяла орда приближаващи тролове. — Факлите могат да ги отблъснат за малко и да ни дадат още мъничко време.
	Още докато говореше, първият трол се заизкачва към върха на възвишението. Бруенор и Уолфгар го изчакаха да се приближи и скочиха като един. Секирата и магическият чук затанцуваха във въздуха, нанасяйки удар след удар. Миг по-късно чудовището се строполи на земята.
	Риджис вече бе запалил факлите и сега хвърли една на Уолфгар. Гърчещото се тяло на падналия трол избухна в пламъци. По това време още две чудовища бяха достигнали подножието на хълма и сега побягнаха назад при вида на омразния огън.
	— Издадохме се прекалено рано! — изстена Бруенор. — Сега, като видяха факлите, няма да хванем нищо.
	— Ако факлите успеят да ги задържат далеч от нас, значи огънят е изпълнил задачата си — отвърна Дризт, макар да знаеше, че надали ще се отърват толкова леко.
	Изведнъж, сякаш блатата изплюха цялата си отрова срещу тях, огромна орда тролове обгради цялото възвишение. Прокрадваха се предпазливо, разтревожени от мисълта, че там горе има огън. Ала тласкани от изгарящо желание, което бе по-силно от страха им, те продължаваха напред.
	— Почакайте — прошепна Дризт, усетил нетърпеливото безпокойство на приятелите се. — Не бива да преминат браздата, но нека оставим колкото се може повече от тях да навлязат в обсега на огъня.
	Уолфгар се втурна към края на браздата, заплашително размахал една факла.
	Бруенор извади двете си последни бутилки с мазнина, запушени с намазнени парцали, и по лицето му плъзна опасна усмивка.
	— Доста зеленичко ми се струва наоколо — смигна той на Дризт, — та не знам дали огънят няма да има нужда от малко помощ.
	Земята около възвишението вече гъмжеше от настървени тролове, редиците им непрекъснато набъбваха.
	Дризт пръв пристъпи към действие. Стиснал една факла, той се затича към купчините с подпалки, които бяха приготвили, и ги запали. Уолфгар и Риджис го последваха и скоро между тях и прииждащите чудовища запламтяха десетки огньове. Бруенор с всички сили запрати факлата си към редиците на троловете, после запокити и двете бутилки натам, където редиците на чудовищата бяха най-гъсти.
	Огромни огнени езици се извиха в нощното небе. Отвъд малкия кръг светлина, който хвърлиха наоколо, земята потъна в още по-плътен мрак. Троловете бяха прекалено много, за да могат просто да се обърнат и да побегнат и огънят сякаш също го знаеше.
	Когато някое от чудовищата пламнеше, обезумелият му танц бързо разпръскваше искри и върху другарите му.
	Навсякъде из обширните тресавища обитателите на Вечните блата се спираха, смаяни от огромния огнен стълб, който се издигаше все по-високо в небето. Вятърът подхвана писъците на умиращите тролове и ги разнесе на десетки мили.
	Четиримата приятели се сгушиха на върха на възвишението, колкото се може по-далеч от убийствената горещина. Известно време тролската плът подхранваше танца на пламъците, после огънят започна да гасне, напластявайки тежка смрад във въздуха. Още едно опожарено парче земя, осеяно с тролски трупове, остана да се чернее във Вечните блата.
	Четиримата приготвиха още факли и се приготвиха да побегнат. Дори и след гибелния пожар навсякъде бе пълно с тролове и приятелите знаеха, че без помощта на огъня няма да могат да удържат върха. По настояване на Дризт изчакаха удобен момент и когато редиците на троловете откъм източния склон поизтъняха, четиримата се хвърлиха напред в черната нощ, разпръсквайки нищо неподозиращите си противници. Неколцина от чудовищата бяха обхванати от пламъци.
	Стремглаво бягаха те в мрака, през тиня и трънаци, оставили живота си в ръцете на съдбата — единствено късметът им можеше да ги спаси от хищната прегръдка на някое бездънно тресавище. И толкова голяма бе изненадата на троловете, че още дълго никой от тях не се втурна след бегълците.
	Ала блатата не закъсняха да отвърнат. Из въздуха заехтяха стонове и крясъци.
	Дризт поведе приятелите си. Осланяйки се колкото на острото си зрение, толкова и на инстинкта си, той свиваше ту надясно, ту наляво, натам, откъдето му се струваше, че ще им бъде най-лесно да минат, макар в същото време да гледаше да се движи само на изток. Знаеха, че единственото, от което се боят троловете, е огънят и затова подпалваха всичко по пътя си.
	Нощта бавно наближаваше края си, а приятелите все така не срещаха никакво препятствие по своя път, макар тежките стъпки и отвратителните стенания зад тях да бяха все така близо. Скоро започнаха да подозират, че срещу тях действа някаква обща воля — очевидно се откъсваха от преследвачите си, ала въпреки това навсякъде като че ли се появяваха нови и нови тролове, готови да заемат мястото на изостаналите си събратя. Някакво зло витаеше из въздуха, сякаш самите Вечни блата се изправяха срещу тях. Навсякъде бе пълно с тролове, те си оставаха най-непосредствената заплаха, ала приятелите имаха чувството, че дори да успеят да погубят или прогонят всички отвратителни твари, които се криеха из тези земи, това пак щеше да си остане скверно място.
	Развидели се, но и зората не донесе никакво облекчение.
	— Разгневихме самите Блата! — извика Бруенор, когато разбра, че този път преследването няма да свърши така лесно. — Няма да има покой за нас, докат’ не оставим и последното мочурище далеч зад гърба си!
	Все така неспирно бягаха те и едва успяваха да се измъкнат от протегнатите пръсти на огромните чудовища. Около тях и по петите им се тълпяха десетки тролове, които само чакаха някой да се препъне. Във въздуха натегнаха гъсти мъгли и потопиха всичко наоколо в непрогледна сивота. Вече не знаеха откъде минават и накъде отиват — още едно доказателство, че самите Вечни блата се надигаха срещу тях.
	Забравили планове и стратегии, забравили надежди и страхове те бягаха, отдавна преминали границите на възможностите си. Сега вече нямаха друг избор, освен да продължават напред.
	Почти загубил свяст, Риджис се препъна и се строполи на земята. Факлата се изтърколи от ръката му, но той дори не забеляза — не знаеше как да се изправи отново на крака, не знаеше дори, че е паднал. Няколко чифта хищни ръце се протегнаха към него, от устата на чудовищата, които вече предвкусваха предстоящото пиршество, потекоха лиги.
	Ала в този миг плячката им бе измъкната изпод носа. Уолфгар връхлетя върху тях, събаряйки един от троловете, сграбчи полуръста в огромните си ръце и продължи лудия си бяг без да спира.
	Дризт се отказа от всякакви тактики и хитрини — всичко около него се развиваше прекалено бързо. Все по-често му се налагаше да забавя крачка, заради Бруенор, който едва се държеше на краката си, а се съмняваше, че Уолфгар ще издържи още дълго и то сега, когато носеше и полуръста. Изтощеният младеж вече не можеше дори да вдигне Щитозъб, за да се защити. Единственият им шанс бе бягството — право напред, към границата на Вечните блата. Едно по-голямо тресавище щеше да ги победи, някой блатен човек щеше да ги препъне и залови, а дори и ако пътят не изпречеше никакви препятствия пред тях, надали щяха да успеят да се опазят от троловете още дълго. Дризт вече усещаше как го обзема страх от трудното решение, което съвсем скоро щеше да му се наложи да вземе. Дали да избяга и да се спаси (сега само той все още можеше да го направи), или да остане и да се бие рамо до рамо с обречените си приятели в една битка, която не можеха да спечелят.
	Продължаваха напред. Измина още един час. Сега и времето се бе превърнало в техен враг, изпивайки и последните им сили. Зад себе си Дризт чуваше неясното мърморене на Бруенор, който вече не знаеше къде се намира и бродеше из света на бляновете си и земите на своите предци. Уолфгар, стиснал здраво тялото на изгубилия свяст полуръст, мълвеше молитва към своите богове, а ритъмът на древния напев като че ли бе единственото, което все още караше краката му да продължават да се движат.
	И тогава Бруенор се строполи на земята, ударен в тила от един трол, който се бе приближил до тях, без никой да го усети.
	На Дризт дори не му се наложи да взема съдбоносното решение — то отдавна бе взето. Без да се поколебае и за миг, той се обърна назад, здраво стиснал двата ятагана в ръце. Не би могъл да носи тежкото джудже, нямаше да успее да победи и прииждащите орди на троловете.
	— Това е краят на нашата история, Бруенор Боен Чук! — провикна се той. — Подобаващ край… в бой!
	Изуменият Уолфгар реагира съвсем несъзнателно. Воден не от разума, нито от чувствата си, а от инстинкта на човек, който отказва да се предаде, той се запрепъва към падналото джудже, което междувременно бе успяло да застане на четири крака, и го вдигна със свободната си ръка. Два от троловете попаднаха в капан.
	Дризт До’Урден бе съвсем наблизо. Героичната постъпка на младия варварин вля у него нови сили, в лавандуловите очи отново затрептя опасен пламък, двата ятагана полетяха в смъртоносния си танц.
	Двата трола се приближиха, готови да сграбчат безпомощната си жертва, ала ятаганите проблеснаха светкавично и чудовищата останаха без ръце, с които да хванат враговете си.
	— Напред! — провикна се Дризт, прикривайки тила на Уолфгар.
	Окуражителните му думи подтикваха варварина да продължава. Изтощението се свлече от плещите на елфа, отстъпвайки място на една сетна жажда за битка. Без да спира на едно място дори за миг, той тичаше насам-натам, сипейки предизвикателства към троловете.
	При всяка болезнена крачка от гърдите на Уолфгар се откъсваше дълбок стон. Гореща пот се стичаше като поток от челото му и го заслепяваше, докато той, с последно усилие на волята, принуждаваше тялото си да продължава напред. Не мислеше колко още ще успее да издържи, борейки се с изтощението и нарамил тежкия си товар. Не мислеше за сигурната, ужасяваща смърт, която го дебнеше на всяка крачка и която навярно вече бе отрязала и пътя за отстъпление. Не мислеше за раздиращата болка в ранения си гръб, нито пък за новата пронизваща болка зад коляното. Единствената мисъл в главата му бе, че на всяка цена трябва да продължава да поставя единия си натежал крак пред другия… и пак, и пак, и пак.
	Промушиха се през някакви храсталаци, преминаха през едно възвишение, заобиколиха друго. В сърцата им затрептяха едновременно надежда и отчаяние — пред тях се простираше дъбравата, която Риджис бе видял от върха на дървото, краят на Вечните блата. Ала между тях и гората стояха тролове, наредени в гъсти редици.
	Смъртоносната прегръдка на Вечните блата не можеше да бъде разкъсана толкова лесно.
	— Продължавай! — прошепна Дризт в ухото на приятеля си, сякаш се боеше, че Блатата могат да го чуят. — Остана ми още една карта.
	Уолфгар ясно виждаше гъстите редици на троловете пред себе си, ала дори и в състоянието, в което се намираше сега, абсолютната му вяра в Дризт и в неговите решения, се оказа по-силна от здравия му разум. Премятайки Бруенор и Риджис така, че да му е по-удобно да ги носи, той приведе глава и сляпата ярост, която бушуваше в гърдите му, изтръгна силен рев от глъбините на самото му същество.
	Само няколко крачки го деляха от чудовищата, които, предвкусвайки плячката, се бяха струпали на едно място, за да го спрат. Тогава Дризт изигра последната си карта.
	От тялото на варварина изскочиха магически пламъци и го обвиха целия. Те не можеха да изгорят нито троловете, нито Уолфгар, ала гледката на обгърнатия от огромни пламъци исполин вся панически ужас в сърцата на иначе безстрашните чудовища.
	Дризт бе изчислил времето, в което да направи магията, съвършено точно, давайки на чудовищата само един миг, в който да реагират на приближаването на страховития враг. Като вода пред порещ морските вълни нос на кораб се разделиха редиците на троловете и Уолфгар се втурна между тях, повлечен от устрема си така, че за малко не падна. Дризт го следваше по петите с меката си, елфическа стъпка.
	Когато чудовищата най-сетне успяха да се прегрупират и да хукнат след бегълците, двамата приятели вече се изкачваха по последното възвишение на Вечните блата. След него омразните земи свършваха и започваше дъбравата — гора, която се намираше под бдителната закрила на лейди Алустриел и доблестните Сребърни рицари.
	Дризт спря под клоните на първото дърво и се огледа за следи от преследване. Над блатата се виеха гъсти, сиви мъгли, сякаш скверната земя бе затръшнала тежка врата зад гърба им. Нито един трол не премина през нея.
	Елфът се свлече на земята, опрял гръб в дървото, а изтощението задуши усмивката му.

	14
	Звездна светлина

	Уолфгар внимателно положи Бруенор и Риджис върху мекия мъх на една полянка малко по-навътре в гората, после рухна на земята, повален от жестоката болка. Дризт го настигна няколко минути по-късно.
	— Ще трябва да лагеруваме тук — каза той, — макар че ми се щеше да се отдалечим още мъничко…
	Внезапно спря по средата на изречението при вида на младия си приятел, който се гърчеше на земята почти в несвяст, вкопчил пръсти в ранения си крак. Дризт се втурна към него, за да прегледа коляното му. Отблъскващата гледка го накара да потръпне от ужас и отвращение.
	Една тролска ръка (вероятно на някое от чудовищата, които самият той бе посякъл, докато Уолфгар спасяваше падналия Бруенор) се бе впила в коляното на варварина. Един от хищните й пръсти вече се бе забил дълбоко в плътта, други два в момента раздираха месото му.
	— По-добре не гледай — посъветва го Дризт, докато вадеше торбичката с прахан от раницата си.
	После запали една малка пръчка и побутна отвратителната ръка с нея. Щом гнусното нещо започна да пуши и да се гърчи, Дризт го издърпа от крака и го хвърли на земята. Ръката се опита да избяга, но елфът я закова на земята с ятагана си и я подпали с горящата пръчка.
	После се обърна към младия си приятел, а в погледа му се четеше огромно изумление — каква сила на волята го бе накарала да продължи напред с такава жестока рана! Ала сега, когато битката бе свършила, Уолфгар най-сетне се бе предал на болката и изтощението. Загубил свяст, младият варварин, лежеше на земята до Бруенор и Риджис.
	— Спете спокойно! — меко прошепна Дризт. — Заслужихте си го.
	Безшумно се наведе над всеки от тримата, за да се увери, че не са сериозно ранени. После, спокоен, че приятелите му ще се оправят, Дризт застана на пост.
	Ала дори и жилавият елф бе достигнал отвъд предела на издръжливостта си в отчаяното бягство през Вечните блата — скоро главата му клюмна и той потъна в дълбок сън.
	Късно на другата сутрин мърморенето на Бруенор ги събуди:
	— Забравили сте ми брадвата! — сърдито се провикна той. — Как мога да сека главите на гнусните орки без брадвата си!
	Дризт се протегна. Сънят го бе освежил, но съвсем не му бе възвърнал всичките сили.
	— Казах ти да я вземеш! — престорено сериозно се скара той на Уолфгар, който също се отърсваше от прегръдката на съня. — Съвсем ясно ти казах — вземи брадвата и остави неблагодарното джудже!
	— Носът — отвърна младежът, — носът ме обърка. Прилича на острието на брадва повече от всеки друг нос, който съм виждал!
	Бруенор несъзнателно погледна надолу към дългия си нос.
	— Ха! — изръмжа той. — Ще ида да си намеря някоя хубава тояга!
	И с тези думи се отправи към гората.
	— Не може ли малко по-тихичко! — простена Риджис, опитвайки се да задържи още мъничко приятните сънища, от които шумните му приятели така безцеремонно го откъснаха.
	Според него бе прекалено рано за ставане и като се обърна на другата страна, той демонстративно се покри с наметката си.
	Можеха да достигнат Сребърния град още този ден, ала една-единствена нощ почивка не бе достатъчна, за да заличи умората от прехода през Вечните блата и тежкия път преди това. Още повече, че заради раните на крака и на гърба си, Уолфгар имаше нужда от пръчка, на която да се подпира, докато ходи, а Дризт чак сега бе успял да поспи за първи път от почти седмица насам. За разлика от блатата, въздухът на дъбравата излъчваше усещане за благотворна чистота. И макар да знаеха, че все още се намират в диви земи, приятелите се чувстваха достатъчно сигурни, за да не бързат и да се насладят (за първи път, откакто бяха потеглили от Десетте града) на приятната разходка.
	Излязоха от гората по пладне на другия ден. Сега вече от Сребърния град ги деляха само няколко мили. Още преди залез-слънце изкачиха последното възвишение и се вгледаха надолу, където се лееха водите на Раувин и се издигаха безчетните кули на вълшебния град.
	Вълна на облекчение и надежда заля и четиримата, ала никой не го почувства така силно, както Дризт До’Урден. Още докато крояха плановете си за това накъде да поемат, елфът се бе надявал пътят им да ги отведе в Града на сребърната луна, макар нито веднъж да не се бе опитал да повлияе на решението на Бруенор. След пристигането си в Десетте града, Дризт на няколко пъти бе чувал за Сребърния град и ако не беше уважението, което донякъде бе успял да си извоюва сред суровите обитатели на пограничните селища, отдавна щеше да е напуснал Долината, на път към него. Прочути с радушния прием, който оказваха на всеки, дошъл да търси знание при тях, жителите на Сребърния град можеха да предложат на отхвърляния от всички Елф на мрака възможност най-сетне да открие място, което да нарече свой дом.
	Той неведнъж си бе мислил да дойде тук поне за малко, ала нещо, може би страхът, че надеждите му ще се окажат напразни, а очакванията — жестоко излъгани, го задържаше в сигурните граници на Долината. Ето как, когато в Дългата седловина решиха, че ще тръгнат към Града на сребърната луна, Дризт се оказа изправен пред действителността на онова, за което не се бе осмелявал и да мечтае. Сега пред него стоеше единствената му надежда да бъде приет сред жителите на повърхността и той храбро се опита да прогони притеснението си.
	— Лунният мост — обади се Бруенор, когато една каруца прекоси водите на Раувин, носейки се във въздуха.
	Като момче Бруенор бе чувал за невидимия мост, ала никога не го беше виждал.
	Уолфгар и Риджис гледаха „летящата“ каруца с широко отворени очи. По време на престоя в Дългата седловина варваринът бе превъзмогнал голяма част от неприязънта си към магиите и сега с нетърпение очакваше възможността да разгледа прочутия град. Риджис вече бе идвал тук веднъж, ала това ни най-малко не намаляваше приятната му възбуда.
	Нетърпеливи, въпреки умората, четиримата приятели се отправиха към стражите. Това бе същият пост, покрай който Ентрери и спътниците му бяха минали преди четири дни, със същите часовои, които бяха разрешили на зловещите гости да влязат в града.
	— Добра среща! — обърна се Бруенор към тях с тон, който за едно сопнато джудже си бе направо приветлив. — И да знаете, че гледката на красивия ви град вля нов живот във вените на умореното ми тяло!
	Часовоите почти не го чуха — всички до един бяха насочили цялото си внимание към Елфа на мрака, който бе отметнал качулката от главата си. На лицата им бе изписано любопитство, явно никога преди не бяха виждали Мрачен елф, ала не изглеждаха особено изненадани от пристигането му.
	— Дали ще може да ни проводите до Лунния мост? — обади се най-сетне Риджис, когато мълчанието започна да става неловко. — Не можете да си представите с какво нетърпение очакваме да видим града, за който сме слушали толкова много!
	Дризт вече знаеше какво ще стане и усети как някаква горчива буца заседна в гърлото му.
	— Вървете си! — тихо рече часовоят. — Не може да минете.
	Лицето на Бруенор пламна от едва сдържана ярост, но Риджис го прекъсна, преди да е избухнал:
	— С нищо не сме заслужили такова рязко отношение — меко се възпротиви полуръстът. — Ние сме само едни обикновени пътници и не кроим нищо срещу града ви.
	Ръката му се провря под жилетката, там, където бе скрит рубинения медальон, ала изражението, което се изписа върху лицето на Дризт, го накара да се откаже.
	— Действията ви петнят славата на Сребърния град! — намеси се и Уолфгар.
	— Съжалявам! — отвърна един от стражите. — Ала аз си имам задължения и трябва да ги изпълнявам.
	— Ние или елфът? — рязко попита Бруенор.
	— Елфът — отвърна стражът. — Останалите сте добре дошли в града, но елфът не може да влезе.
	Нещо в сърцето на Дризт се прекърши, надеждата му рухна. Ръцете му затрепериха. Никога досега не бе усещал такава болка, защото никога досега не бе идвал в някое място без да очаква да бъде отритнат. Въпреки това успя да потисне гнева си — това бе приключението на Бруенор, а не неговото собствено… за добро или за зло.
	— Долни псета! — изкрещя джуджето. — Елфът струва колкото една дузина такива кат’ вас, че и повече! Спасявал ми е живота стотици пъти, а вие смеете да ми казвате в очите, че не е достатъчно добър за смрадливия ви град! Колко тролове са паднали под вашите мечове, ето туй ще ви попитам аз!
	— Успокой се, приятелю — спокойно го прекъсна Дризт. — Очаквах нещо такова. Та те няма как да познават Дризт До’Урден. Заслужена е черната слава на моя народ, не мога да ги виня. Вървете, идете в Сребърния град, а аз ще ви чакам.
	— Не! — отсече Бруенор, а гласът му недвусмислено говореше, че няма да позволи на никой да оспорва решението му. — Ако ти не можеш да влезеш, никой от нас няма да влезе!
	— Помисли за целта ни, твърдоглаво джудже! — скара му се Дризт. — Та тук се намира Подземието на мъдреците! Може би единствената ни надежда!
	— Ха! — изсумтя Бруенор. — Вдън Бездната да пропадне тоз’ проклет град и всичките му жители с него! Сундабар се намира на по-малко от една седмица път оттук. Шлем, приятелят на джуджетата, ще бъде по-гостоприемен или аз съм голобрад гном!
	— Трябва да влезеш — обади се и Уолфгар. — Нека не позволяваме на гнева да ни попречи. Ала аз оставам с Дризт. Там, където той не може да влезе, Уолфгар, син на Беорнегар, отказва да отиде!
	Бруенор изобщо не обърна внимание на съвета му — с тежки, решителни стъпки той вече се отдалечаваше по пътя, по който бяха дошли. Риджис сви рамене и го последва — той също бе предан на елфа.
	— Може да лагерувате, където поискате, без да се боите от нищо — почти извинително рече стражът. — Сребърните рицари няма да ви закачат, нито ще оставят някое чудовище да се доближи до земите на Сребърния град.
	Дризт кимна — болката, че отново го бяха отхвърлили, бе все така силна, ала също така разбираше, че злощастната случка не бе станала по вина на стража и че мъжът с нищо не можеше да промени нещата. Той се обърна и бавно последва приятелите си. Тревожните въпроси, за които бе избягвал да мисли през всички тези години, го заляха като вълна, от която не можеше да избяга.
	Уолфгар обаче съвсем не беше толкова снизходителен.
	— Постъпихте несправедливо с него — заяви той, когато Дризт се отдалечи. — Никога не е вдигал оръжието си срещу някой, който не го заслужава, и този свят — и моят, и вашият — би бил много по-ужасно място, ако го нямаше Дризт До’Урден!
	Стражът гледаше встрани — нямаше какво да отговори на заслужените упреци.
	— Не ще да е благороден онзи, който може да издава толкова несправедливи заповеди! — отсече младият варварин.
	Часовоят му хвърли гневен поглед.
	— Никой не може да оспорва мъдрите решения на нашата господарка! — отвърна той, а ръката му стисна дръжката на сабята.
	Съчувстваше на пътешествениците и разбираше гнева им, ала нямаше да търпи някой да осъжда лейди Алустриел, обичната господарка на Сребърния град.
	— Заповедите й са справедливи и мъдри и не е по силите на нас, обикновените хора, да ги разберем! — ядосано изръмжа той.
	Уолфгар изобщо не се впечатли — нито от думите, нито от заплахата. Той просто се обърна и пое след приятелите си.
	Бруенор нарочно реши да се установят на лагер едва на двеста-триста метра надолу по течението на Раувин, така че стражите да могат да ги виждат. Усетил бе неудобството на часовоя от това, че трябваше да затвори вратите на града пред лицата им и сега бе решен да го кара да се чувства виновен, колкото се може по-дълго.
	— Сундабар ще ни покаже пътя — повтори той за кой ли път, след като хапнаха; навярно се опитваше да убеди колкото останалите, толкова и себе си, че провалът в Сребърния град няма да попречи на целта му. — А отвъд него се намира Адбарската цитадела. Ако изобщо има някой из целите Царства, който знае нещо за Митрал Хол, то туй ще да са крал Харбром и адбарските джуджета!
	— Доста е далечко — обади се Риджис. — Лятото може и да свърши докато достигнем твърдината на крал Харбром.
	— Към Сундабар! — упорито повтори Бруенор. — Ще идем и в Адбар, ако се наложи!
	Двамата продължиха да обсъждат пътя още известно време, ала Уолфгар не се включи в разговора. Цялото му внимание бе насочено към елфа, който веднага след вечерята (която едва докосна) безмълвно се отдалечи от лагера и сега стоеше встрани от тях, отправил поглед към града над Раувинската река.
	Най-сетне Бруенор и Риджис се приготвиха да си лягат. Все още бяха разгневени, но, спокойни, че най-сетне се намират на сигурно място, двамата позволиха на изтощението да ги завладее. Уолфгар застана до Дризт.
	— Ще открием Митрал Хол — опита се да го успокои той, макар прекрасно да знаеше, че болката на приятеля му няма нищо общо с целта на тяхното пътешествие.
	Дризт кимна, но не каза нищо.
	— Боли те, задето те прогониха — продължи младият варварин. — Мислех, че вече си приел тази съдба. Защо този път бе различно?
	Елфът все така мълчеше.
	Уолфгар уважи желанието му да остане сам.
	— Горе главата, Дризт До’Урден, благородни скиталецо и верни приятелю! — каза той и сложи ръка върху рамото му — И знай, че онези, които те познават, са готови да дадат живота си за теб!
	После се обърна и го остави насаме със себе си. Дризт не отвърна нищо, макар че думите на младежа и неговата загриженост бяха сгрели сърцето му. Двамата отдавна вече се разбираха и без думи и докато се връщаше в лагера, Уолфгар се надяваше единствено, че бе успял поне малко да облекчи болката на приятеля си.
	Звездите изгряха, а Дризт все така стоеше край водите на Раувин. Не се бе чувствал толкова уязвим от времето на първите си дни, прекарани на повърхността, и сега разочарованието пробуди старите съмнения, които си мислеше, че е решил преди много години, още преди да напусне Мензоберанзан. Как би могъл да се надява, че някога ще може да води нормален живот в света на Светлите елфи! В Десетте града, където неведнъж се бе случвало престъпници и убийци да се издигнат в обществото и да се радват на уважение и власт, едва понасяха присъствието му. В Дългата седловина, където предразсъдъците отстъпваха пред огромното любопитство на магьосниците, го възприемаха като някакъв природен феномен, сякаш бе експонат, който трябва да бъде разчленен и изследван най-внимателно. И макар че хората там не му мислеха злото, те не изпитваха никаква съпричастност или съчувствие към него, за тях той бе просто нещо чудновато и необикновено, което предизвикваше любопитството им.
	А ето че и Градът на сребърната луна — град, основан на справедливостта и зачитането на личността, където приемаха представители на всички раси, стига да идваха с добри намерения — току-що бе затръшнал вратите си пред лицето му. Представители на всички раси, както изглеждаше, с изключение на Мрачните елфи.
	Никога досега неизбежността на изгнаническия живот — единственият, който щеше да познае на повърхността — не се бе изправяла така заплашително пред него. В целите Забравени царства нямаше град, дори и най-малкото селце, който да го приюти. Единственото място, в което можеше да живее — не приет и обичан, а просто изтърпяван — бяха най-затънтените и отдалечени земи на Царствата, местата, където цивилизацията отстъпваше пред пустошта и дивите нрави. Липсата на какъвто и да било избор и най-вече на надежда, че по-късно нещо би могло да се промени, го ужаси.
	Стоеше под звездите и ги съзерцаваше със същата дълбока любов и страхопочитание, които изпълваха сърцето и на най-благородния Светъл елф, ала въпросът дали бе взел правилното решение, когато напусна подземния свят, звучеше в сърцето му по-настоятелно, от когато и да било.
	Дали не се бе възпротивил срещу някакъв божествен план? Дали не бе прекрачил границите на някакъв непознат нему естествен порядък? Може би е трябвало да приеме съдбата си и да остане сред мрака на подземния град, в който живееше неговият народ?
	Неочаквано блещукане в небето го изтръгна от мислите му. Една звезда над него започна да пулсира и да нараства. Все по-голяма и по-голяма ставаше тя и скоро всичко наоколо бе обляно в мека светлина. Звездата продължаваше да тупти.
	В следващия миг вълшебната светлина изчезна и Дризт видя, че пред него стои жена. Косата й се разливаше по раменете като сребърна река, а в искрящите й очи, обвита в блясъка на вечна младост, се таеше мъдростта на опита и дългите години. Жената бе стройна и висока (по-висока дори и от него) и бе облечена в дрехи, изтъкани от най-изящна коприна. На главата си носеше висока златна корона, инкрустирана със скъпоценни камъни.
	В погледа й имаше искрено съчувствие, сякаш четеше най-съкровените му мисли и прекрасно разбираше противоречивите чувства, които бушуваха в гърдите му и които самият той все още не бе успял да проумее напълно.
	— Идвам с добро, Дризт До’Урден — като сребърна камбанка прозвънтя нежният й глас. — Аз съм Алустриел, господарката на Сребърния град.
	Дризт се вгледа още по-внимателно в нея, макар че поведението и красотата й не оставяха никакво съмнение, че наистина бе тази, за която се представя.
	— Ти ме познаваш? — попита той.
	— Мнозина вече знаят за Търсачите на Сребърните зали, както ви нарече Харкъл Харпъл. Едно джудже, тръгнало да търси древния дом на предците си, не е нещо необичайно за Царствата, ала когато с него потегли и Елф на мрака, двамата не могат да не привлекат вниманието на всички, които срещнат по пътя си.
	И като преглътна с мъка, сякаш нещо й тежеше, тя се вгледа в лавандуловите му очи.
	— Аз бях тази, която нареди да не те допуснат в града.
	— Защо тогава сама идваш при мен? — попита Дризт, по-скоро заинтригуван, отколкото разгневен — някак си не можеше да свърже болезнения отказ, който го бе наранил така дълбоко, с жената, която стоеше пред него сега.
	Справедливостта и добротата на лейди Алустриел бяха добре известни из земите на Севера, макар че след срещата си със стражите, Дризт бе започнал да се чуди каква част от онова, което се говореше за нея, бе истина. Ала сега, когато я видя да стои пред него без да се срамува и да крие искреното си съчувствие не можеше да не повярва на всичко, което бе чул.
	— Почувствах, че трябва да ти обясня — отвърна тя.
	— Не си длъжна да оправдаваш решенията си пред мен.
	— Напротив! — каза Алустриел. — Колкото заради теб, толкова и заради мен самата и моя град. Отказът те нарани повече, отколкото искаш да си признаеш.
	Прекрасната господарка на Сребърния град направи още една крачка към него.
	— Той нарани и мен — меко каза тя.
	— Тогава защо го направи? — гневът на Дризт най-сетне пропука спокойната му маска. — Ако си чувала за мен, не може да не знаеш, че не съм заплаха за жителите на града ти!
	Хладната й длан докосна лицето му.
	— Заради мнението на другите — обясни тя. — Напоследък из земите на Севера се случват неща, които правят мнението на другите за града ми жизненоважно… понякога дори по-важно и от справедливостта. И ти стана тяхна жертва.
	— Твърде често съм служил за изкупителна жертва — горчиво отвърна Дризт.
	— Знам — прошепна Алустриел. — Научихме какво се е разиграло пред портите на Несме… нещо, което се е превърнало в твоя съдба тук, на повърхността.
	— Научих се да го очаквам — студено рече Дризт.
	— Но не и тук! Не го очакваше от Сребърния град… и бе напълно прав.
	Съчувствието й го трогна. Гневът му отшумя и той зачака обяснението й, сигурен, че само нещо наистина важно би могло да я накара да извърши подобно нещо.
	— Тук стават неща, които нямат нищо общо с теб и не би трябвало да имат — започна тя. — Заплахи за война и тайни съюзничества, слухове и безпочвени подозрения, които биха изглеждали нелепи в очите на всеки разумен човек. Не мога да кажа, че обичам търговците кой знае колко, макар че винаги съм им позволявала да минават свободно през Сребърния град. Те се боят от нещата, в които ние вярваме и ги смятат за заплаха за начина, по който са устроени техните общества… и навярно с основание. Те са наистина могъщи и биха се радвали, ако Сребърният град споделяше поне част от техните виждания. Ала стига съм говорила за това. Както казах, всички тези неща нямат нищо общо с теб. Единственото, за което те моля, е да ме разбереш. Като господарка на своя град понякога се оказвам изправена пред труден избор — и тогава ми се налага да избера доброто на хората си, дори и ако със своите действия се налага да навредя на някой отделен човек.
	— Боиш се от лъжите и подозренията, които могат да се разпространят за теб, ако един Мрачен елф получи правото да влезе в града ти? — промълви Дризт, без да може да повярва на ушите си. — Нима самото присъствие на един Елф на мрака в града ти е достатъчно, за да накара хората да вярват, че си сключила някакво зловещо съюзничество с подземния свят?
	— Ти не си просто „един Мрачен елф“ — поправи го Алустриел. — Ти си Дризт До’Урден, име, което е предопределено да проехти и в най-затънтените кътчета на Царствата. Ала засега ти си един Елф на мрака, който все по-често започва да се набива в очите на северните владетели, а те все още не знаят, че си се отрекъл от народа си.
	След малко Алустриел продължи:
	— Нещата са дори още по-сложни. Знаеш ли, че имам две сестри?
	Дризт поклати глава.
	— Буря, тя е прочут менестрел и Ястреборъката Чучулига, която избра скиталческия живот. И за двете името на Дризт До’Урден означава много. За Буря то е името на една надигаща се легенда, която трябва да бъде възпята по подобаващ начин. Що се отнася до Чучулига… за нея все още не съм много сигурна. Мисля, че в нейните очи ти си герой, въплъщение на всички онези качества, които тя, като скиталец, се опитва да развие и усъвършенства у себе си. Тя пристигна тази сутрин и научи, че ти също се каниш да посетиш Сребърния град.
	— Тя е много по-млада от мен — добави Алустриел след малко. — И не разбира много от политически машинации и планове.
	— Боиш се, че би могла да ме потърси? — попита Дризт, разбирайки опасенията й.
	— Тя ще го направи, рано или късно — отвърна Алустриел. — Ала сега не му е времето, не и в Града на сребърната луна.
	Тя се вгледа в него и нещо в очите й загатна за по-дълбоки — и по-лични — съображения.
	— Нещо повече — по всяко друго време самата аз бих поискала да се срещна с теб.
	Сега, когато бе научил за политическите борби, с които Алустриел трябваше да се справя, Дризт прекрасно разбра как би изглеждала една такава среща в очите на външния свят.
	— По друго време, на друго място, може би? — отвърна той. — Ако ти е удобно, разбира се.
	— За мен ще бъде чест — усмихна се тя.
	Приятен трепет пробяга по тялото на елфа. Той вдигна поглед към звездите и се замисли дали ще дойде ден, в който няма да се чуди дали решението му да дойде на повърхността е било правилно или не, или животът му щеше да си остане една безкрайна поредица от крехки надежди и разбити очаквания.
	— Дойдохте заради Подземието на мъдреците, нали? — най-сетне наруши мълчанието тя. — За да се опитате да откриете нещо за Митрал Хол.
	— Опитах се да накарам джуджето да влезе — отвърна Дризт. — Само че той е доста твърдоглав.
	— Така и предположих — засмя се Алустриел. — Но не бих искала с действията си да попреча на благородното ви дело. Сама изчетох книгите в Подземието. Дори не можете да си представите колко е огромно то! Стените му са отрупани с десетки хиляди книги и нямаше да знаете откъде да започнете. Ала аз го познавам по-добре от всеки друг на този свят и успях да науча неща, които вие бихте търсили седмици наред. Малко е писано за Митрал Хол, за съжаление, та не открих почти нищо. Успях единствено да получа съвсем бегла представа за местността, в която се намират Сребърните зали.
	— Тогава като че ли е по-добре, че ни прогониха.
	Алустриел се изчерви от неудобство, макар че Дризт изобщо не бе искал думите му да прозвучат саркастично.
	— Стражите ми съобщиха, че се каните да продължите към Сундабар — рече тя.
	— Така е — отвърна елфът. — А ако се наложи, оттам ще поемем към Адбарската цитадела.
	— Моят съвет е да не тръгвате натам. Всичко, което успях да открия в Подземието, както и онова, което помня от легендите за дните, когато среброто и скъпоценните камъни са се леели като река в Митрал Хол — всичко това ме кара да мисля, че Сребърните зали се намират на запад, а не на изток.
	— Ала ние идваме от запад — учуди се Дризт. — И нашият път към онези, които знаят нещо за древните земи на джуджетата, ни води все на изток. Единствената надежда, която имаме след Сребърния град, са Шлем и Харбром… а земите и на двамата се намират на изток.
	— Шлем може и да ви помогне — съгласи се Алустриел. — Но няма да може да научите много от крал Харбром и адбарските джуджета. Самите те се опитаха да открият Митрал Хол и то само преди няколко години. Минаха и през Сребърния град, докато следваха пътя си на запад. Така и не намериха древното царство на джуджетата и се завърнаха у дома си, убедени, че Сребърните зали отдавна са разрушени и сега лежат погребани в недрата на някоя планина без нищо, което да намеква за съществуването им. Мнозина дори мислеха, че домът на бруеноровите предци никога не е съществувал, сметнаха го за измислица на търговците от южните земи, съчинена, за да заблуди жителите на Севера.
	— В думите ти няма много надежда — рече Дризт.
	— Напротив — отвърна Алустриел. — На запад оттук, на по-малко от един ден път покрай водите на Раувин, се намира Твърдината на вестителите, древна крепост на мъдростта и познанието. Ако има някой, който би могъл да ви помогне, това е Старата нощ, вестителят, който живее там. Вече говорих с него и той се съгласи да ви приеме, въпреки че десетилетия наред не се е срещал с никого, освен с мен и неколцина мъдреци.
	— Задължени сме ти — поклони се Дризт.
	— Не хранете големи надежди — предупреди го Алустриел. — Съвсем за малко се появи Митрал Хол на света, само за да изчезне след миг. Едва три поколения джуджета са копали мините й, макар че едно тяхно поколение е все пак доста дълъг период от време. А и доста потайни са били майсторите от Сребърните зали, ако легендите са верни. Рядко са допускали те чужди хора в мините си; прекрасните творения на чуковете им напускали подземното царство в най-тъмните часове на нощта и минавали през много ръце, преди да се появят най-сетне пред очите на търговците.
	— Добре трябва да са се защитавали от алчността на външния свят — отбеляза Дризт.
	— Ала гибелта им дошла от самите мини — рече Алустриел. — Незнайно зло, което може би все още дебне там!
	Дризт кимна.
	— И въпреки това все още искаш да отидеш?
	— Не се интересувам от богатствата, макар че, ако наистина са така прекрасни, както Бруенор ги описва, бих се радвал да видя красотата им. Ала желанието на Бруенор да открие земите на дедите си е огромно, това е неговото приключение и няма да бъда достоен да се нарека негов приятел, ако не направя всичко по силите си, за да му помогна.
	— Надали някой би могъл да те нарече „недостоен“, Дризт До’Урден! — рече Алустриел.
	После извади малка стъкленица от дрехите си и му я подаде:
	— Вземи я.
	— Какво е това?
	— Отвара на спомена — обясни тя. — Дай я на джуджето, когато сметнеш, че търсенето ви наближава своя край. Ала внимавай! Отварата е много силна. Известно време Бруенор ще бъде не само в настоящето, но ще броди из спомените си за отдавна отминалите дни.
	— А това — добави тя и извади една малка кесийка, — е за всички вас. Лекарство за рани и хляб, който влива нови сили във вените на морните пътешественици.
	— Задължени сме ти — рече Дризт.
	— Нищожна отплата са те, сравнени с жестоката несправедливост, която понесохте заради мен.
	— Ала загрижеността на онази, която ни ги даде, сама по себе си е безценен дар — отвърна Дризт и се вгледа в очите й. — Ти ми даде нова надежда, Сребърна лейди, и ми припомни, че онези, които следват пътя на съвестта, рано или късно биват богато възнаградени… със съкровище, хилядократно по-прекрасно от дрънкулките, които често попадат в ръцете на онези, които най-малко ги заслужават.
	— Така е — съгласи се Алустриел. — И още много такива съкровища те чакат занапред, благородни скиталецо! Ала нощта напредна, а ти се нуждаеш от почивка. Спи спокойно, тази нощ има кой да бди над вас. На добър час, Дризт До’Урден, и дано пътят ти те отведе там, накъдето си тръгнал!
	И като махна с ръка, тя потъна в звездната нощ, оставяйки Дризт да се чуди дали цялата среща не бе просто сън. В този миг нежният ветрец довя прощалните й думи:
	— На добър час, Дризт До’Урден! Не се оставяй на отчаянието и знай, че безстрашието и доблестта ти не са останали незабелязани!
	Дризт остана на мястото си още дълго време. После се наведе и откъсна едно полско цвете от брега на реката. Докато си играеше с нежното растение, се зачуди дали някога ще срещне лейди Алустриел в по-подходящо време и какво ли би станало тогава.
	После хвърли цветето в реката.
	— Да става каквото ще — решително каза той, а погледът му се отправи към лагера, където спяха най-близките му приятели. — Нямам нужда от блянове, които да засенчват огромното богатство, което вече притежавам.
	И като си пое дълбоко въздух, Дризт прогони и последните останки от самосъжалението си.
	Така, възвърнал вярата си, той най-сетне заспа.

	15
	Очите на чудовището

	Дризт съвсем лесно успя да убеди Бруенор да променят посоката и да поемат обратно на запад. Макар че джуджето гореше от нетърпение да отиде в Сундабар и да научи онова, което Шлем би могъл да му каже, възможността да получи полезна информация още този ден, бе достатъчна, за да го накара да се втурне натам.
	Що се отнася до това как бе научил за това място, Дризт не им обясни почти нищо — единственото, което им каза, бе, че през нощта е срещнал самотен пътешественик, който отивал към Сребърния град. Тази история не се стори особено убедителна на приятелите му, но понеже му имаха пълно доверие, а и не искаха да го карат да говори за нещо, за което той явно предпочиташе да мълчи, те не го разпитваха повече. След като закусиха обаче, Риджис започна да проявява доста силен интерес към непознатия — хлябът, който пътешественикът им бе дал, се оказа не само много вкусен, но и вля нови сили във вените им. Само няколко хапки бяха достатъчни, за да накарат полуръста да се чувства така, сякаш бе прекарал цяла седмица в сън и почивка. А пък магическото лекарство излекува наранения гръб и крака на Уолфгар само за миг и за първи път, откакто бяха напуснали Вечните блата, той можеше да ходи без помощта на тояга.
	Още преди елфът да извади даровете на непознатия, варваринът се бе досетил, че онзи, с когото се бе срещнал Дризт през нощта, не ще да е бил случаен пътник. В очите на приятеля си младежът отново бе видял да гори — и то с всичка сила — блясъкът на надеждата, онзи несломим дух, който му бе помогнал да понесе удари, които малцина смъртни биха издържали. Уолфгар не се интересуваше кой бе този човек. Единственото, което имаше значение сега, бе, че той бе помогнал на Дризт да победи болката и отчаянието.
	Когато малко по-късно отново потеглиха на път, четиримата приятели изглеждаха много повече като пътешественици, току-що тръгнали на ново приключение, отколкото като морни пътници. Вървяха на запад покрай водите на Раувин и си подсвиркваха безгрижно. От време на време си разменяха по някоя весела дума. Въпреки големите опасности, от които се бяха измъквали на косъм, не само бяха останали почти невредими, но и напреднаха доста по пътя към заветната си цел. Топлото лятно слънце ги сгряваше, струваше им се, че трябва само да се протегнат, за да се сдобият с всички парченца от мозайката, наречена Митрал Хол.
	И дори не подозираха, че единствената мисъл в съзнанието на онзи, чиито очи ги следяха в този момент, бе да ги погуби.
	От възвишенията, които се издигаха на север от Раувин, чудовището надуши Елфа на мрака. Воден от силата на заклинанието, с което Дендибар го бе изпратил да търси елфа, в далечината под себе си Бок видя четиримата приятели, които отиваха на запад. Без да се поколебае и за миг, той се подчини на нарежданията, които бе получил в Лускан, и тръгна да търси Сидни.
	Някакъв камък лежеше на пътя му и той го захвърли настрани, по-нататък пред него се изпречи скален къс, който бе прекалено голям, за да го премести и той се покатери по него — безмозъчното същество не разбираше колко по-лесно би му било просто да ги заобиколи. Пътят му водеше право напред и той нямаше да се отклони от него дори на милиметър.
	— Доста е големичък този приятел! — засмя се един от стражите край Раувин, когато Бок се запъти към техния пост.
	Ала още докато говореше разбра, че ги грози опасност — това съвсем не бе обикновен пътник!
	Мъжът извади оръжието си и се втурна безстрашно срещу чудовището, следван плътно от другаря си.
	Ала в съзнанието на чудовището имаше една-едничка мисъл — да достигне целта си на всяка цена — и той не обърна никакво внимание на техните предупреждения.
	— Спри! — за последен път се разнесе заповедническият глас на часовоя, преди Бок да измине последните метри, които ги деляха.
	Чудовището нямаше чувства, затова и не изпита гняв, когато двамата стражи го нападнаха. Само че те бяха застанали на пътя му и без да се замисли, той замахна. Оръжията им се оказаха безполезни срещу страховитата мощ на огромните му ръце и двамата мъже полетяха във въздуха. Без да спира и за миг, чудовището продължи към реката и изчезна под буйните й води.
	Пазачите на портата срещу реката видяха какво се случи с другарите им и вдигнаха тревога. Сребърните рицари затвориха огромните крила на портата и ги залостиха. После се обърнаха към реката и зачакаха появата на чудовището изпод водите й.
	Бок продължаваше да върви право напред, газейки тинята, която покриваше дъното на реката. Дори могъщото течение не можеше да го отклони от пътя му. Рицарите, които пазеха портата, с изумление видяха как малко по-късно чудовището отново се показа на повърхността, точно пред крепостните стени, ала успяха да запазят самообладание и с мрачно изражение и голи оръжия в ръка, зачакаха приближаването му.
	Портата бе малко встрани от пътя на Бок, но той се насочи право към стената, без да се отклонява дори на сантиметър.
	Чудовището проби огромна дупка в нея и влезе в града.
	В „Странноприемницата на опакия мъдрец“, която се намираше в центъра на Сребърния град, Ентрери нервно кръстосваше стаята си.
	— Вече трябваше да са тук! — сопна се той на Сидни, която седеше на леглото и пристягаше ремъците, с които бе завързана Кати-Бри.
	Преди младата магьосница да успее да отговори, в средата на стаята се появи огнено кълбо. Всъщност това не бяха истински пламъци, а само техен образ, отражение на огъня, който гореше в една друга част на Равнината. С последен мощен порив пламъците подскочиха високо във въздуха и се превърнаха в призрака на мъж, наметнат с червена мантия.
	— Моркай! — ахна Сидни.
	— Приемете моите почитания — отвърна духът. — Както и почитанията на Дендибар Шарения.
	Ентрери се отдръпна в другия край на стаята, гледайки да стои колкото се може по-далеч от призрака. Здраво завързана, Кати-Бри не можеше да помръдне.
	Само Сидни, която бе добре запозната с тънкостите на призоваващата магия и знаеше, че духът се намира под пълната власт на Дендибар, остана спокойна.
	— Защо моят господар ти нареди да дойдеш тук? — безстрашно попита тя.
	— Нося вести — отвърна Моркай. — Четиримата, които търсите, преди една седмица навлязоха във Вечните блата, на юг от Несме.
	Сидни прехапа устни и зачака следващите думи на Червения, ала призракът млъкна и също зачака.
	— И къде се намират сега? — Сидни бе нетърпелива.
	По лицето на Моркай се разля усмивка.
	— Два пъти вече ми задават същия въпрос, но нито веднъж не ме принудиха да му отговоря!
	Пламъците отново се разгоряха и призракът на Червения изчезна.
	— Вечните блата — обади си Ентрери. — Това обяснява закъснението им.
	Сидни разсеяно кимна, ала умът й бе зает с други неща.
	— Нито веднъж не ме принудиха — повтори тя прощалните думи на Моркай.
	Тревожни въпроси не й даваха мира. Защо Дендибар бе изчакал цяла седмица, преди да изпрати Моркай при нея? И защо не бе успял да накара призрака да му разкрие къде се намира елфът сега? Сидни знаеше колко опасно бе призоваването на духове, знаеше и колко бързо изцежда то силите на призоваващия магьосник. Напоследък Дендибар трябва да бе викал духа на Моркай най-малко три пъти — веднъж, когато елфът и приятелите му влязоха в Лускан и поне два пъти, откакто тя и останалите бяха тръгнали на път. Нима Дендибар бе толкова обсебен от кристалния отломък, че бе забравил всякаква предпазливост? Сидни усещаше, че властта на господаря й над духа на Моркай бе отслабнала значително и можеше само да се надява, че занапред Дендибар ще бъде по-предпазлив, когато призовава призрака на Червения, поне докато не си възвърне силите.
	— Могат да минат седмици преди да дойдат! — изплю се Ентрери. — Ако изобщо някога дойдат.
	— Може и да си прав — съгласи се Сидни. — Кой знае дали не са срещнали смъртта си в блатата.
	— И ако наистина са?
	Младата жена не се поколеба дори за миг:
	— Тогава ще ги последваме в блатата.
	Изпитателният поглед на Ентрери я задържа няколко секунди във властта си.
	— Голяма трябва да е наградата, която преследваш!
	— Поела съм това задължение и няма да подведа господаря си! — остро отвърна тя. — Бок ще ги открие, дори и да лежат на дъното на най-дълбокото тресавище!
	— Нямаме много време, трябва да решим какво ще правим — каза убиецът, а злите му очи се впиха в Кати-Бри. — Започнах да се уморявам да я следя да не избяга.
	— И аз й нямам никакво доверие — съгласи се Сидни. — Макар че наистина може да ни бъде от огромна полза, когато се срещнем с джуджето. Ще изчакаме още три дни. След това тръгваме към Несме. Ако се наложи, ще влезем и във Вечните блата.
	Ентрери с нежелание кимна в знак на съгласие с този план. После се обърна към Кати-Бри:
	— Чу ли? — просъска той. — Остават ти още три дни живот, освен ако приятелите ти не пристигнат. Ако труповете им гният някъде из блатата, ти вече не си ни нужна.
	През цялото време, докато Сидни и убиецът говореха, Кати-Бри седеше на леглото с безизразно лице, твърдо решена да не позволи на Ентрери да се възползва от слабостта… или силата й. Защото тя твърдо вярваше, че приятелите й не са мъртви. Воини като Бруенор Бойния чук и Дризт До’Урден не можеха да свършат като храна за гнусните твари в някое никому неизвестно мочурище. И никога не би повярвала, че Уолфгар е мъртъв, ако нямаше неоспорими доказателства за това. Ето защо, въпреки думите на магьосницата и убиеца, Кати-Бри твърдо вярваше, че приятелите й са живи и знаеше, че заради тях трябва да запази безизразната си маска. Освен това усещаше, че постепенно започва да надделява в своята лична битка — сковаващият ужас, който Ентрери всяваше в нея, отслабваше с всеки изминал ден. Когато настанеше мигът, тя щеше да е готова да действа. Сега й оставаше единствено да не позволи на Сидни и Ентрери да го разберат.
	Беше забелязала, че трудностите по пътя и най-вече новите спътници, бяха оказали своето въздействие върху убиеца. Ентрери вече не бе онзи невъзмутим палач, чието самообладание не можеше да бъде разклатено от нищо; нетърпението му да приключи с тази работа, колкото се може по-скоро, ставаше все по-очевидно. Възможно ли бе всичко това да го накара да допусне грешка?
	— Тук е! — дочу се вик от коридора и тримата се сепнаха, разпознавайки гласа на Йердан, който бе останал да наблюдава Подземието на мъдреците.
	Няколко секунди по-късно вратата се отвори с трясък и войникът нахлу в стаята, останал без дъх.
	— Джуджето? — попита Сидни и го хвана, за да не падне.
	— Не! — извика Йердан. — Чудовището! Бок влезе в Сребърния град! Успяха да го обградят край източната порта. Извикали са и магьосник!
	— Проклятие! — бе единственото, което успя да каже Сидни и се втурна навън.
	Преди да я последва, Ентрери сграбчи войника и го обърна така, че да го погледне в лицето.
	— Оставаш с момичето — нареди той.
	— Тя си е твой проблем — озъби се Йердан.
	В този миг нищо не би попречило на Ентрери да го убие, както разбра и Кати-Бри, надявайки се, че Йердан също бе забелязал смъртоносния пламък в очите на палача.
	— Прави, каквото ти се казва! — извика Сидни и сложи край на спора, после двамата с Ентрери излязоха, затръшвайки вратата след себе си.
	— Щеше да те убие — обърна се Кати-Бри към Йердан, когато останаха сами. — И ти го знаеш.
	— Млъквай! — изръмжа лусканецът. — Наслушах се на отровните ти думи!
	Стиснал яростно юмруци, той се приближи заплашително към нея.
	— Удари ме! — предизвика го момичето, знаейки, че дори ако собствената му съвест не се възпротивеше, то войнишката чест никога не би му позволила да удари някого, който не може да се защити. — Удари ме, макар че на този прокълнат път аз съм единственият ти приятел!
	Йердан спря.
	— Приятел? — сепна се той.
	— По-добър от всеки друг, който би могъл да намериш тук — отвърна Кати-Бри. — Та тук ти си пленник точно толкова, колкото и аз!
	Тя прекрасно разбираше къде е слабото място на този горд воин, когото високомерието на Сидни и Ентрери бе превърнало в техен слуга. Следващите й думи знаеха точно къде да се целят.
	— Възнамеряват да те убият, не може да не си го разбрал вече, а дори и да успееш да избягаш от тях, няма да има къде да отидеш. Ти изостави другарите си в Лускан, но магьосникът от кулата бездруго ще те погуби, ако се върнеш в пристанищния град!
	Тялото на Йердан се напрегна от едва сдържана ярост, ала той остана на мястото си.
	— Моите приятели са наблизо — продължи Кати-Бри, въпреки заплашителния му вид. — Те са живи, сигурна съм в това. Може да се срещнем с тях още утре. И тогава ще дойде нашето време, войнико — време да живеем или време да умрем! Моето положение не е безнадеждно. Независимо дали приятелите ми ще победят, или ще се споразумеят с онези двамата, аз ще спася живота си. Ала за теб… за теб бъдещето изглежда черно! Ако моите приятели победят, ще убият и теб, а ако победят твоите спътници…
	Тя замълча за миг, оставяйки мрачните картини на онова, което му предстоеше, да завладее изцяло въображението на Йердан.
	— Когато получат това, което търсят, ти вече няма да си им нужен — рече тя.
	И като забеляза, че войникът вече трепери — не от страх, а от едва сдържана ярост — тя го тласна отвъд границите на самообладанието му.
	— А може и да те пожалят — подигравателно каза тя. — Кой знае, може да имат нужда от лакей!
	Той я удари. Само веднъж. След това се отдръпна ужасен.
	Кати-Бри дори не изохка. Въпреки болката, тя се усмихваше, макар да внимаваше да не издаде задоволството си. Това, че войникът най-сетне бе загубил самообладание, ясно говореше, че постоянното пренебрежение на Сидни и най-вече на Ентрери така бе разпалило пламъка на недоволството му, че той можеше да избухне всеки миг.
	Знаеше също така, че когато Ентрери се върне и види бузата й, върху която ясно личаха следите от ръката на войника, този пламък щеше да загори още по-силно.
	Сидни и Ентрери бързаха из улиците на Сребърния град, следвайки шума от суматохата, който долиташе от западната част на града. Когато стигнаха до стената, веднага съзряха Бок, обгърнат от ярка зелена светлина. Десетина коня нервно пристъпваха напред-назад, във въздуха се носеха стоновете на падналите им ездачи. Някакъв стар мъж, очевидно магьосникът, за когото им бе казал Йердан, стоеше пред сферата от зелена светлина, почесваше се по брадата и замислено изучаваше плененото чудовище. До него стоеше високопоставен Сребърен рицар и потръпваше нервно, здраво стиснал дръжката на сабята, която стърчеше от ножницата му. Нетърпението му бе повече от явно.
	— Довърши чудовището и да приключваме с това — чу го Сидни да казва на магьосника.
	— Ама как така! — възкликна старият мъж. — Та то е просто великолепно!
	— Да не мислиш да го държиш тук вечно! — сопна се рицарят. — Само се огледай наоколо…
	— Моля за извинение, почтени господа — прекъсна ги Сидни. — Аз съм Сидни, от Домовата кула на мистиците в Лускан. Навярно бих могла да ви помогна?
	— Добра среща! — отвърна магьосникът — Аз съм Мизън, от Втората школа на познанието. Може би знаеш кой е собственикът на това великолепно създание?
	— Бок е мой — призна младата жена.
	Рицарят впери изумен поглед в нея, смаян, че обикновено човешко същество, още повече пък една жена, би могла да държи под властта си чудовището, което бе повалило толкова много от най-добрите му бойци и бе разрушило част от яката крепостна стена.
	— Висока ще е цената за онова, което току-що стана, Сидни от Лускан! — изръмжа той.
	— Домовата кула ще ви обезщети за вашите загуби — съгласи се тя. — А сега ще го освободите ли? Бок ще ми се подчини.
	— Не! — отсече рицарят, макар че Сидни се бе обърнала към магьосника. — Няма да разреша това същество отново да се разхожда из града!
	— Успокой се, Гавин — намеси се магьосникът.
	После се обърна към Сидни:
	— Бих искал да разгледам това великолепно създание по-отблизо, ако е възможно. Не съм виждал толкова добре направено тяло, а мощта му превъзхожда дори онова, което бихме могли да очакваме от книгите с магии за сътворение.
	— За съжаление времето ми е прекалено скъпо — отвърна Сидни. — Чака ме дълъг път. Кажете ми какви са щетите, които Бок нанесе и моят господар ще се погрижи за това. Имате думата ми на магьосница от Домовата кула.
	— Ще платиш сега! — възпротиви се рицарят, ала Мизън отново го накара да замълчи.
	— Прости гнева на Гавин — рече той на младата жена и се огледа наоколо. — Смятам, че лесно ще се споразумеем. Не мисля, че някой е сериозно ранен.
	— Трима мъже бяха отнесени, за да ги лекуват! — ядосано каза Гавин. — И най-малко един кон окуця и ще трябва да бъде убит!
	Мизън махна с ръка, сякаш искаше да омаловажи исканията на рицаря.
	— Воините ще се оправят — отсече той. — А стената бездруго се нуждаеше от поправка.
	После отново погледна към Сидни и се почеса по брадата.
	— Ето какво ти предлагам — рече той най-сетне, — и мисля, че е справедливо. Дай ми голема за една нощ, само една, а аз ще се погрижа за щетите, които той нанесе. Само за една нощ!
	— Но няма да разчленяваш тялото му!
	— Дори и главата? — примоли се Мизън.
	— Дори и главата! — не отстъпи Сидни. — И ще си го получа обратно утре призори.
	Мизън отново се почеса по брадата и надникна в магическата сфера.
	— Прекрасна изработка… — промърмори той под носа си. — Дадено!
	— Ако това чудовище… — гневно започна рицарят.
	— О, къде остана приключенският ти дух, Гавин! — прекъсна го магьосникът. — Не забравяй в кой град живееш! Тук сме, за да се учим. Само ако можеше да разбереш какви неограничени възможности предлага това създание!
	И без да обръщат повече внимание на Сидни, те се отдалечиха. Магьосникът продължаваше да говори нещо на Гавин. Ентрери излезе от сянката на близката сграда, където бе стоял до този момент, и застана до Сидни.
	— Какво го е накарало да дойде? — попита той.
	— Има само един отговор.
	— Елфът?
	— Да — отвърна младата магьосница. — Бок трябва да ги е последвал в града.
	— Не мисля така — поклати глава Ентрери. — Макар че сигурно ги е видял. Ако Бок бе нахлул в града по петите на елфа и безстрашните му приятели, сега те щяха да са тук и да помагат на рицарите да прогонят чудовището.
	— Значи още не са влезли.
	— Или пък вече са напускали града, когато Бок ги е видял — предположи Ентрери. — Ще разпитам пазачите на портата. Не се бой, жертвите ни не може да са отишли далеч!
	Няколко часа по-късно двамата се върнаха в стаята си. Бяха разбрали от пазачите на портата, че елфът и приятелите му не са били пуснати в града и сега нямаха търпение да си вземат Бок и да потеглят.
	Сидни се зае да дава безкрайни заповеди на Йердан за утрешното им заминаване, но вниманието на Ентрери бе привлечено от синината около окото на Кати-Бри. Той се приближи, за да провери дали все още е здраво завързана, после се обърна към Йердан и голата кама в ръката му заплашително проблесна.
	Сидни веднага разбра какво става и сложи край на разпрата, преди още да е започнала:
	— Не сега! — нареди тя. — Имаме по-важна работа. Не можем да си го позволим!
	Злият смях на Ентрери отекна в стаята, но той прибра камата си.
	— Пак ще си поговорим! — процеди той към войника. — Да не си посмял да я докоснеш отново!
	Прекрасно, помисли си Кати-Бри. От гледна точка на Йердан, палачът надали би могъл да заяви по-ясно, че се кани да го убие.
	Още храна за пламъците.
	Когато на следващата сутрин си взеха Бок от Мизън, подозренията на Сидни, че чудовището е видяло елфа, се потвърдиха. Петимата незабавно напуснаха Града на сребърната луна и Бок ги поведе по същия път, по който Бруенор и останалите бяха поели предишната сутрин.
	И точно както тях, тази малка групичка също не знаеше, че я наблюдават.
	Алустриел отметна косата, която падаше върху прекрасното й лице, а меките лъчи на утринното слънце се отразиха в зелените й очи, докато наблюдаваше отдалечаващите се пътници с нарастващо любопитство. Пазачите на портата вече й бяха съобщили, че някой се е интересувал от Елфа на мрака.
	Все още не можеше да разбере каква бе ролята на този отряд в похода към Митрал Хол, макар да подозираше, че тези хора надали имат добри намерения. Прекрасната господарка на Сребърния град много отдавна бе задоволила жаждата си за приключения, ала въпреки това й се искаше да може да помогне на елфа и приятелите му в благородното им начинание. Само че не можеше да си позволи да изгуби и минутка от времето си — прекалено важни бяха делата на града й. За миг се замисли дали да не изпрати стражи, които да заловят втория отряд и да разберат какво са си наумили.
	После обаче се обърна към града — не биваше да забравя, че тя играеше съвсем малка роля в похода за откриването на Митрал Хол. Единственото, което й оставаше, бе да се уповава в уменията на Дризт До’Урден и приятелите му.


	Книга 3
	По нови пътища


	По време на пътуванията ми по повърхността веднъж срещнах един човек, който бе извадил най-съкровените си религиозни вярвания на показ — сякаш бяха медал, закачен върху дрехата му.
	— Аз съм гондсман! — гордо заяви той, докато седяхме в една пивница и посръбвах от виното си, а той, боя се, честичко надигаше чашката с доста по-силното си питие.
	Той ми разясни постулатите на своята религия, най-важното нещо в живота му и причината за неговото съществуване — идеята, че началото на абсолютно всичко се крие в науката, в механиката и в откривателството. Дори ме помоли да вземе парченце от плътта ми, за да го изследва и да разбере защо кожата на Мрачните елфи е черна.
	— Кой ли елемент липсва — чудеше се той, — за да направи расата ви толкова различна от Светлите ви родственици?
	Убеден съм, че гондсманът искрено си вярваше, когато ми каза, че ако успее да открие всички елементи, от които е съставена кожата на Мрачните елфи, би могъл да предизвика промяна, която да направи цвета на кожата им по-близък до този на родствениците им от повърхността. А при неговата отдаденост, дори фанатизъм, той като чели вярваше, че би могъл да предизвика промяна не само във външния вид на моята раса.
	Защото именно на това го учеше неговата религия — че всяко нещо на този свят може да бъде обяснено и ако се наложи — поправено.
	Как бих могъл дори да се опитам да му обясня колко по-сложно бе всичко? Как бих могъл да му покажа огромните различия в начина, по който Мрачните и Светлите елфи възприемат света, различия, породени от вековете, през които моите събратя и елфите от повърхността са вървели по коренно различни пътища?
	За един ревностен гондсман абсолютно всичко може да бъде сведено до съставните си части, анализирано и отново сглобено. За него дори магията не е нищо повече от различен начин за предаване и използване на вселенската сила, който един ден също ще бъде разгадан. Моят познат ми се зарече, ще все някога ще дойде денят, когато той и останалите жреци на науката ще са в състояние да повторят абсолютно всички заклинания, като използват естествена енергия в правилните комбинации.
	Ала в думите му изобщо не се споменаваше онази жизненоважна дисциплина, която всеки магьосник е длъжен да придобие едновременно с усъвършенстването на уменията си. Той като чели напълно бе забравил (а може би никога не бе чувал), че никоя могъща магия не се дава даром — тя се извоюва, ден след ден, година след година, десетилетие след десетилетие. Истинската магия означава абсолютно отдаване, при което придобиването на сила не идва отведнъж, а постепенно; тя е нещо тайнствено и дълговечно.
	Същото е и с воина. Гондсманът говореше за някакво оръжие, наречено аркебуз, който по могъщество многократно превъзхожда и най-големия арбалет.
	Подобни оръжия всяват само ужас в сърцето на истинския воин. Този ужас не е породен от страха, че самият той може да стане жертва на това оръжие, нито пък от опасението, че един ден то може напълно да го измести. Подобни оръжия отвращават истинския воин, защото той знае, че едновременно с нова как да използва меча, добрият боец трябва да се научи защо и кога да го използва. Ако поставим силата на един истински воин в ръцете на обикновения човек, просто ей така, даром, без усилие и упражнения, и най-вече без доказателство, че дългите уроци наистина са били научени — това би означавало да отречем, че със силата неминуемо идва и необходимостта да поемеш отговорност.
	Разбира се, съществуват както магьосници, така и воини, които се стремят единствено да придобият нови и нови умения в избраната от тях област и оставят на заден план (дори напълно забравят) онази самодисциплина и морал, които трябва да бъдат техни неразделни спътници по пътя им към така желаното могъщество. За съжаление, има дори такива, които достигат невероятни висоти като магьосници или като воини (Артемис Ентрери е прекрасен пример за такъв човек), ала те все пак си остават изключения, най-вече, защото липсата на морал и човешки чувства у тях бързо стават очевидни за останалите и много често довеждат до тяхното падение. Ала ако светът приеме светогледа на гондсманите, ако тяхната представа за рая, така погрешна в най-дълбоката си същност, се превърне в действителност, тогава всички тези години на обучение и себепознание ще се окажат напразни. Всеки глупак ще може да грабне някой аркебуз или друго могъщо оръжие и без никакво усилие или угризение да погуби някой истински воин. Всяко дете би могло да използва някоя от машините за магии на гондсманите и да създаде огнено кълбо, с което да опожари половината град, преди някой да разбере какво става.
	Когато се опитах да обясня на гондсмана поне част от страховете си, той изглеждаше изумен — ала не от унищожителните последици, които идеите му можеха да имат, а от моето „безочие“, както го нарече самият той.
	— Изобретенията на жреците на Гонд ще направят всички равни! — гордо заяви той. — Ние ще вдигнем скромните селяни от прахта, в която лежат сега!
	Едва ли. Единственото, което този човек и събратята му ще направят, е да посеят смърт и разруха — толкова огромни и всеобхватни, колкото Забравените царства никога не са виждали.
	Нямаше какво да кажа — знаех, че този човек никога няма да се вслуша в думите ми. Той смяташе, че аз (както всички умели воини и магьосници) съм безочлив, просто защото не можеше да разбере саможертвата и отдадеността, които са така необходими за постигането на тези умения.
	Безочлив? Ако онзи „скромен селянин“ за когото говореше гондсманът, дойдеше при мен с желанието да се научи да се бие, аз с радост бих станал негов учител. Бих се радвал на успехите му така, сякаш са мои, ала бих настоявал — винаги и преди всичко — да се научи на смирение и отдаденост и най-вече да вникне в силата, на която го уча, да разбере колко опасна и разрушителна може да бъде тя. За да се научиш как да използваш меча, първо трябва да се научиш кога да го използваш.
	Има и още една грешка в разсъжденията на гондсманите, грешка, която засяга по-скоро чувствата и начина, по който възприемаме света. Ако машините заменят постиженията на личността, към какво ще се стремят хората? И какво всъщност сме ние, ако нямаме цели?
	Пазете се от строителите на нови общества, онези, които искат да направят целия свят равен. Възможността може и трябва да е равна за всички, ала постижението трябва да си остане лично.
	Дризт До’Урден


	16
	В отдавна отминала дни

	В малката долчинка, която се гушеше в полите на един стръмен хълм, се издигаше невисока каменна кула. Обрасла почти напълно с мъх и бръшлян, тя често оставаше скрита от погледа на случайните пътници.
	Ала Търсачите на Сребърните зали не бяха случайни пътници и прекрасно знаеха какво търсят. Това бе Твърдината на вестителите и, кой знае, може би тук се криеше отговорът на всичките им въпроси.
	— Сигурен ли си, че именно това е мястото? — обърна се Риджис към Дризт, докато надничаха иззад едно малко възвишение.
	И наистина, древната кула доста приличаше на изоставена развалина. Наоколо не помръдваше нищо, не се чуваха дори птичи песни. Във въздуха тегнеше тайнствена, изпълнена с благоговение тишина.
	— Сигурен съм — отвърна Дризт. — Нима не усещаш колко е стара кулата. Трябва да е стояла тук векове наред. Дълги, дълги векове.
	— А от колко ли векове е празна? — намеси се Бруенор, доста разочарован от мястото.
	Нима тук щеше да получи обещаните драгоценни съвети, които да му покажат пътя към заветната цел?
	— Не е празна — рече Дризт. — Освен ако информацията, която получих, не е била изцяло погрешна.
	Бруенор се изправи на крака и решително се насочи към кулата.
	— Вероятно си прав — изръмжа той. — Бас ловя, че точно сега някой трол или пък крастав снежен човек се спотайва вътре и си точи зъбите за нас! Давай да свършваме с това и да се махаме оттук! Един ден повече ни дели сега от Сундабар.
	Останалите го последваха. Следвайки буренясалата пътечка (единственото, което напомняше за широката алея, която някога бе отвеждала до вратата на кулата) те предпазливо се приближиха до старинната каменна врата, здраво стиснали оръжията си в ръце.
	Обрасла с мъх и изгладена от времето и вятъра, тя очевидно не бе отваряна от дълги години.
	— Давай, момче — рече Бруенор на Уолфгар. — Ако има някой на този свят, който може да я отвори, това си ти!
	Младежът опря Щитозъб до стената и пристъпи напред. Разкрачи се широко и прокара ръце по камъка, опитвайки се да намери някоя пукнатина, за която да се залови.
	Ала в мига, в който я докосна, огромната врата се завъртя безшумно и без никакво усилие.
	От безмълвната тъма, която цареше вътре, полъхна хладен ветрец и довя непознат мирис. Усещането за древност се засили още повече. Четиримата приятели почувстваха, че това място не принадлежи на този свят, или може би на това време. Не без притеснение Дризт ги поведе навътре.
	Пристъпваха много предпазливо, но въпреки това стъпките им отекваха съвсем отчетливо в безмълвието на мрака. Слънчевите лъчи, които весело грееха навън, изглеждаха невероятно далечни, сякаш някаква невидима преграда разделяше света отвън и вътрешността на кулата.
	— Трябва ни факла… — прошепна Риджис, ала спря по средата на изречението, стреснат от звука на собствения си глас.
	— Вратата! — провикна се изведнъж Уолфгар.
	Огромната порта бе започнала да се затваря така безшумно, както се бе отворила преди малко и той се втурна назад, опитвайки се да я спре преди да ги бе потопила напълно в непрогледна тъма, ала дори и неговата исполинска сила не бе в състояние да се противопостави на магическата мощ, която движеше тежкия камък. Вратата се захлопна и единственият звук, който се чу, бе приглушеният шепот на въздуха, досущ като въздишката на някой великан.
	Мрачната гробница, в която си представяха, че ще се озоват, щом огромната врата прогони и последния светъл лъч, така и не ги обгърна в черната си прегръдка. В мига, в който портата се затвори, в стаята заискри синьо сияние — и освети входа към Твърдината на вестителите.
	Думите не стигаха, за да изразят страхопочитанието, което ги обзе. Стояха изправени пред историята на човечеството, обгърнати от прегръдката на една действителност, която се намираше извън времето и която караше техните собствени представи за време и принадлежност да изглеждат смешни и нелепи. За миг се превърнаха в странични наблюдатели, съществуването им сякаш замря — в някакво друго време, в един съвсем различен свят, докато те просто стояха и като някое божество наблюдаваха отстрани как десетки човешки поколения идват и си отиват. Върху стените висяха богато избродирани гоблени, чиито някога ярки цветове сега бяха избелели, а ясните им, отчетливи линии се бяха превърнали в мъгляви очертания. Изкусните бродерии потопиха четиримата приятели в един фантастичен калейдоскоп от образи, които разказваха историята на човешката раса. Струваше им се, че всички бродерии отново и отново разказват едно и също, макар леко променено — всеки път имаше по нещо различно, нови идеи и нов край на същата история.
	Оръжия и доспехи от всички епохи покриваха цялото помещение, окачени под знамената и гербовете на хиляди отдавна забравени кралства. Каменните глави на мъдреци и герои (някои известни, ала повечето познати единствено на най-усърдните учени) се взираха в тях от многобройните постаменти, а изкусно изваяните им черти представяха точно нрава на онзи, когото изобразяваха.
	В другия края на овалната стая имаше дървена врата, която очевидно водеше към хълма зад кулата. Едва когато и тя започна да се отваря полека, четиримата приятели успяха да се откъснат от магията на мястото.
	Дори не се опитаха да извадят оръжията си — всички разбираха, че който или каквото и да населяваше кулата, несъмнено щеше да бъде недосегаемо за силата на обикновените им, земни оръжия.
	В стаята влезе прастар мъж. Лицето му бе запазило очертанията на младостта, но макар да не бе изпито от дългите години, кожата му приличаше на кората на стар дъб — напукана и корава, преживяла десетки бури и останала все така жилава. Времето нямаше власт над нея. Тихите му стъпки се сливаха в плавно движение и докато идваше към тях, краката му сякаш не докосваха пода. Приближи се и безмълвно зачака, отпуснал ръце покрай тялото си. Дори и гънките на дългата му атлазена одежда не можеха да скрият колко слаби бяха те.
	— Ти ли си вестителят от кулата? — попита го Дризт.
	— Аз съм Старата нощ — отвърна той, а от тихия му глас повя умиротворяващ покой и изпълни стаята. — Добре дошли, Търсачи на Сребърните зали. Лейди Алустриел ми съобщи за пристигането ви, както и за онова, което ви води из тези земи.
	Уолфгар бе обзет от почтително смирение, ала въпреки това не пропусна да отбележи споменаването на Сребърната лейди. Младият варварин улови погледа на елфа и се усмихна многозначително.
	Дризт се извърна и също се усмихна.
	— Това е Залата на човеците — обясни Старата нощ, — най-голямата стая в кулата. Е, с изключение на библиотеката, разбира се.
	Бруенор недоволно свъси вежди и старият мъдрец обясни:
	— Дълговечни са традициите на народа на джуджетата, още по-древни са корените на елфите, ала историята често се измерва не с векове, а с поколения. Животът на човеците е кратък и отлита неусетно, та само за няколко века те могат да създадат хиляда царства и да ги видят как рухват, докато един-единствен крал на джуджетата все така управлява поданиците си в мир.
	— Търпение им липсва, това е! — изсумтя Бруенор, очевидно доволен от думите на вестителя.
	— Така е — засмя се той. — Ала сега е време за вечеря. Доста работа ни чака тази нощ.
	Излязоха от стаята и тръгнаха по дълъг коридор, осветен от същото синкаво сияние. Многобройни врати от двете им страни отвеждаха към нови и нови стаи — по една за всяка от добрите раси. Имаше дори стаички за историята на орките и гоблините, както и една зала за великаните.
	Вечеряха около огромна кръгла маса, направена от дърво, което безбройните години бяха заякчили и сега бе по-здраво от най-здравия камък. Върху гладката й повърхност бяха издълбани стотици руни и дори Старата нощ не помнеше древните, отдавна забравени езици, които ги бяха използвали някога. Храната, както и всичко останало, излъчваше усещане за отдавна отминали времена. Това не значи, че вестителят ги нагости с развалени ястия и мухлясал хляб, тъкмо обратното, гозбите бяха много вкусни, само ароматът им бе напълно различен от всичко, което четиримата приятели бяха опитвали през живота си. Дъхът на искрящото вино, което пиха, надминаваше дори прословутите елфически еликсири.
	Докато вечеряха, Старата нощ им разказа не една величава история за подвизите на древни герои и за събитията, които бяха превърнали Забравените царства в онова, което бяха сега. Четиримата го слушаха с огромен интерес, въпреки че ключът към загадката Митрал Хол може би и в този миг ги очакваше скрит зад някоя съседна врата.
	Когато се нахраниха, Старата нощ стана от стола си и се вгледа в тях със странен, изпитателен поглед.
	— Ще минат години, навярно цяло хилядолетие — рече той, — и най-сетне ще дойде денят, когато отново ще посрещна гости. За подвизите на нови герои ще им разкажа тогава и един от тях ще бъде доблестното дело на Търсачите на Сребърните зали.
	Приятелите не знаеха как да отвърнат на топлите думи и честта, която старият мъдрец им бе оказал. Дори непоклатимият, хладнокръвен Дризт за миг не можа да каже нищо.
	— Да вървим — наруши мълчанието старият мъдрец. — Време е да тръгнете по нови пътища.
	С тези думи той отвори една врата и приятелите се озоваха в най-голямата библиотека на Севера.
	Тънки и дебели томове покриваха стените отгоре до долу, многобройните маси, пръснати из огромната стая, също бяха отрупани с купчини книги. Старата нощ посочи към една по-малка масичка, която стоеше встрани. Там, отворена, сякаш някой я бе чел допреди миг, стоеше самотна книга.
	— Свърших по-голямата част от работата вместо вас — обясни Старата нощ. — От всички книги, в които се говори за джуджетата, тази е единствената, в която се споменава името Митрал Хол.
	Само за миг Бруенор се озова до масичката и грабна книгата с треперещи ръце. Беше написана на старо джуджешки, езика на Думатоин, Пазителя на тайните под планината. Този език бе почти изцяло забравен в Царствата, но Бруенор бе един от малцината, които все още го разбираха. Погледът му бързо обходи страницата и той прочете на глас онези пасажи, които представляваха интерес за останалите.
	„Богато печелели крал Елмор и неговият народ от онова, което произвеждали изкусните ръце на Гарумн и ковачите от рода Боен чук, ала не се свидело това на джуджетата от тайните мини, понеже Заселническата твърдина се оказала ценен и верен съюзник. Именно оттам започвал потайният път, по който изкусните митрални изделия поемали дългото си странстване по белия свят, за да стигнат най-сетне до ръцете на търговците.“
	Бруенор вдигна поглед от книгата и погледна приятелите си с блеснали очи.
	— Заселническата твърдина — промълви той. — Чувал съм това име.
	После отново грабна книгата.
	— Няма да намериш кой знае какво повече — рече старият вестител. — Историята на Митрал Хол отдавна е потънала в забрава. Книгата разказва единствено, че митралният поток внезапно секнал. Заселническата твърдина започнала да запада и много скоро престанала да съществува.
	Бруенор дори не го чу. Трябваше на всяка цена да го прочете сам, не можеше да пропусне и думичка от написаното за изгубените земи на предците си, дори и да не научеше нищо ново.
	— Ами тази Заселническа твърдина? — обърна се Уолфгар към Старата нощ. — Може би тя ще ни помогне?
	— Кой знае — отвърна вестителят. — Досега тази книга е единственото място, в което срещнах това име, ала от онова, което прочетох, смятам, че Заселническата твърдина ще да е била твърде необичаен град за джуджета.
	— Над земята! — внезапно се обади Бруенор.
	— Да — съгласи се Старата нощ. — Общество на джуджетата, което издигнало своите домове над земята. Рядко се случва това дори днес, а в онези времена било нещо нечувано. Доколкото знам, имало само два такива града.
	Риджис нададе победоносен вик.
	— Не бързайте да се радвате — предупреди ги старият мъдрец. — Дори и да разберем къде се е издигала някога Заселническата твърдина, не забравяйте, че тя е била само началото на пътя, водещ към Митрал Хол.
	Бруенор прелисти още няколко страници, после остави книгата на масата.
	— Така близо! — провикна се той и стовари юмрук върху вкамененото дърво на масата. — А би трябвало да знам!
	Дризт се приближи до него и извади малка стъкленица изпод наметката си.
	— Отвара, която ще те върне обратно в дните, прекарани в Митрал Хол — отговори той на немия въпрос на Бруенор.
	— Заклинанието, с което е направена отварата, е могъщо и не може да бъде контролирано — предупреди ги Старата нощ. — Използвай го предпазливо, добро ми джудже.
	Бруенор нетърпеливо грабна шишенцето — усещаше, че е на път да открие онова, което така дълго бе търсил безуспешно. Изпи течността на един дъх, но после веднага трябваше да се хване здраво за масата, за да се задържи на крака — толкова силна се оказа отварата. Лицето му се сгърчи, едри капки пот оросиха челото му, а тялото му конвулсивно потръпна, когато съзнанието му се върна назад във времето.
	Риджис и Уолфгар също се приближиха. Младият варварин хвана приятеля си за раменете и внимателно го сложи да седне.
	Очите на джуджето бяха широко отворени, ала той не виждаше нищо от онова, което ставаше в стаята около него. Потта шуртеше по лицето му, тялото му трепереше все по-силно.
	— Бруенор! — меко го повика Дризт, уплашен дали бе постъпил правилно, когато предложи на приятеля си възможност, на която джуджето не би могло да откаже.
	— Не, татко! — изпищя Бруенор. — Не тук, не в мрака! Да вървим! Какво ще правя без теб?
	— Бруенор! — повтори Дризт по-настоятелно.
	— Той не е тук — обади се Старата нощ, който добре познаваше действието на отварата.
	По-дълголетните раси, особено елфите, често я използваха, когато искаха да се върнат в спомените от далечното си минало. Обикновено обаче, те се завръщаха към по-приятни дни. В очите на вестителя се таеше притеснение — явно бе, че отварата е отключила спомена за един от най-черните дни в живота на джуджето, който до този момент бе стоял заровен дълбоко в подсъзнанието му, за да го предпази от болката и силните чувства, с които Бруенор може би нямаше да успее да се справи. Ала сега те се завърнаха и нахлуха в съзнанието му, помитайки всичко по пътя си — връщане назад нямаше и Бруенор трябваше да се изправи лице в лице с целия им потресаващ ужас.
	— Отнесете го в Залата на джуджетата — посъветва ги Старата нощ. — Образите на древните им герои може би ще му помогнат да си спомни и ще му дадат сили, за да се справи с това изпитание.
	Уолфгар внимателно вдигна приятеля си, пренесе го през дългия коридор и нежно го положи в центъра на кръглото помещение. После заедно с Риджис и Дризт се отдръпна, оставяйки джуджето само със своите бълнувания.
	Бруенор виждаше образите, които го заобикаляха като през мъгла, докато съзнанието му бродеше из миналото и само от време на време се завръщаше в настоящето. Образите на Морадин, Думатоин и всички божества и герои на неговия народ гледаха към него от високите си постаменти и техните ликове поне донякъде смекчаваха ужаса, който го заливаше като огромна, горчива вълна. Прекрасните доспехи и изкусно изработените брадви и бойни чукове възраждаха в помраченото му съзнание спомена за славните дни на неговите предци.
	Ала дори и те не можеха да прогонят напълно ужаса, изплувал от глъбините на съзнанието му. Пред очите му се заредиха картини, които никога вече нямаше да може да забрави — крахът на неговия род, разрухата на Митрал Хол, гибелта на баща му.
	— Светлина! — извика той, разкъсван между облекчението и болката. — Уви за баща ми и неговия баща! Ала нашето спасение е близо! Заселническа твърдина… — нещо у него като че ли се скъса и гласът му потрепери, — подслони ни! Уви, горчивата загуба! Подслони ни!
	— Твърде висока е тази цена! — рече Уолфгар, комуто гледката на страдащото джудже причиняваше болка.
	— Той сам пожела да я заплати — отвърна Дризт.
	— Страданията му ще идат нахалост, ако не научим нещо ново — обади се и Риджис. — Бълнуванията му са съвсем несвързани. Нима просто ще стоим тук и ще се надяваме напук на безнадеждността?
	Спомените му вече го отведоха до Заселническата твърдина, без да му разкрият пътя, по който някога е стигнал дотам — отбеляза Уолфгар.
	Дризт извади един от своите ятагани и нахлупи качулката ниско над челото си.
	— Какво… — започна полуръстът, ала елфът вече се надвесваше над джуджето.
	— Аз съм приятел — прошепна той. — Дойдох веднага щом научих за гибелта на Сребърните зали! Моите съюзници чакат! Настъпи часът за разплата, могъщи войнико от рода Боен чук! Покажи ми пътя, за да се бием и да върнем прежната слава на Залите!
	— Пътят е тайна! — с усилие изрече Бруенор, почти в несвяст.
	Дризт не отстъпи:
	— Нямаме време за губене! Връхлита ни черен мрак! Пътят, трябва да знам къде е пътят!
	Бруенор измърмори нещо и приятелите му слисани разбраха, че елфът бе успял да пробие последния бент, който възпираше потока на спомените и му пречеше да открие пътя към Сребърните зали.
	— По-силно! — не отстъпваше Дризт.
	— Четвъртия връх! — извика джуджето. — Нагоре по стръмния път и после идва Стражев дол.
	Дризт погледна вестителя, който кимна в знак, че познава това място, после отново се обърна към Бруенор.
	— Почини си, приятелю — меко каза той. — Твоят род ще бъде отмъстен!
	— Съдейки по онова, което пише за Заселническата твърдина в книгата, името Четвъртия връх може да означава само едно — обясни Старата нощ на Дризт, когато двамата, заедно с Уолфгар, се върнаха обратно в библиотеката.
	Риджис остана в Залата на джуджетата, за да бди над неспокойния сън на приятеля си.
	Вестителят свали някакъв пергамент от една висока лавица и го разви. Оказа се древна карта на централните части на Севера и изобразяваше земите между Града на сребърната луна и Мирабар.
	— По времето на Митрал Хол единственото място, където би могло да има поселище на джуджетата, построено над земята и то достатъчно близо до някоя планина, за да бъде наречено с подобно име, е тук — рече той и посочи най-южния връх в най-южното разклонение на Гръбнака на света, съвсем близо до северните граници на Несме и Вечните блата. — Днес наричат разрушения каменен град просто „Развалините“, ала някога бил известен с името Крепостта на ковачите. Думите, които приятелят ви изрече в бълнуванията си, ме карат да вярвам, че Развалините и Заселническата твърдина, за която говори книгата, са всъщност едно и също място.
	— Защо тогава в книгата не са използвали името Крепостта на ковачите? — учуди се Уолфгар.
	— Потайна раса са джуджетата — засмя се старият мъдрец. — Особено, когато става дума за богатства. Гарумн, владетелят на Митрал Хол, е бил твърдо решен да опази тайната на подземната си съкровищница от алчните лапи на ненаситния свят. Заедно с крал Елмор измислили система от сложни пароли и многобройни имена, с които нарекли земите наоколо. Правели всичко по силите си, за да държат нахалните търгаши далече от Сребърните зали. Постепенно местата западнали, имената били забравени и днес дори в най-дебелите книги на историците са запазени само откъслечни разкази, в които от време на време се споменава някое от многобройните имена, с които джуджетата се опитвали да се предпазят от външния свят. Кой знае, навярно не са малко мъдреците, които са срещали разкази за Митрал Хол докато са се ровили из старите ръкописи, ала непознатото име ги е подвело и те са решили, че става дума за някоя друга от древните твърдини на джуджетата, отдавна изгубени за света.
	Вестителят замълча за миг, за да осмисли всичко, което бе станало през последните няколко часа.
	— Тръгнете още сега! — посъветва ги той. — Приятелят ви трябва да отиде в Заселническата твърдина преди да е отминало действието на отварата, дори и ако трябва да го занесете на ръце дотам. Докато крачи из спомените си, Бруенор може и да успее да си припомни пътя, по който преди двеста години е напуснал Митрал Хол и Стражев дол.
	Дризт внимателно разгледа картата.
	— Обратно на запад — повтори той предположението на Алустриел, когато видя мястото, за което Старата нощ бе убеден, че е Заселническата твърдина. — Само два дни път ни делят оттам.
	Уолфгар се приближи, за да погледне картата и когато проговори, в гласа му се усещаше нетърпение, примесено с лека печал.
	— Пътят ни наближава своя край.

	17
	Предизвикателството

	Поеха на път още същата нощ и спряха едва когато звездите отново посребриха небесния свод. Бруенор нямаше нужда от помощ. Тъкмо напротив, напълно възстановен от припадъка си, той най-сетне виждаше пред себе си осезаем път, който да го отведе към така бленуваната цел и ги караше да бързат с жар, която надминаваше дори онзи трескав плам, който го изгаряше, когато напускаха Долината на мразовития вятър. Със стъклен блясък в очите, Бруенор крачеше едновременно в настоящето и в миналото. Почти двеста години той бе чакал мига, в който ще се завърне в земите на предците си, ала тези последни няколко дни му изглеждаха неимоверно по-дълги от столетията преди тях.
	Бяха победили най-големия си враг — времето. Ако бяха сметнали правилно, от Митрал Хол ги деляха едва няколко дни път, а краткото лято все още бе в разгара си. Сега, когато времето вече не ги притискаше, Дризт, Уолфгар и Риджис бяха очаквали, че ще могат да вървят по-бавно, но щом се събуди и научи за откритията, които бяха направили по време на бълнуванията му, Бруенор категорично отказа да слуша каквито и да било възражения срещу решението да се втурнат напред с цялата бързина, на която са способни. Не че някой се опита да възрази — от възбудата бездруго сприхавото джудже бе станало по-чепато от всякога.
	— Размърдай се! — не преставаше да подвиква той на дребния полуръст, който отчаяно се мъчеше да догони по-бързите си приятели. — Трябваше да си останеш в Десетте града докат’ вече не можеш да си носиш шкембето сам!
	После се привеждаше още по-ниско над пътеката и отново започваше да си мърмори нещо под носа, вперил очи право напред, без да чува отговора на Риджис или меките забележки на Уолфгар и Дризт за начина, по който се държи.
	Върнаха се обратно при Раувинската река, за да могат да използват водите й за ориентир. Когато видя първите върхове на планината, Дризт успя да убеди Бруенор да поемат на северозапад — нямаше никакво желание отново да се среща със стражите на Несме, още повече сега, когато бе напълно сигурен, че именно тяхното предупреждение бе накарало Алустриел да затвори портите на Сребърния град за него.
	Въпреки че бяха изминали повече от половината от пътя, който ги делеше от останките на Заселническата твърдина, Бруенор не се успокои, дори и когато най-сетне се установиха на лагер. Досущ като пленено животно, той крачеше напред-назад, свивайки и разпускайки юмруци. През цялото време си мърмореше под носа за онзи съдбоносен ден, когато народът му бе прогонен от Митрал Хол и за разплатата, която щеше да въздаде, когато най-сетне се завърнеше в Сребърните зали.
	— Дали е от отварата? — обърна се Уолфгар към Дризт, когато малко по-късна същата вечер стояха край лагера и гледаха приятеля си.
	— Донякъде — отвърна Дризт, който също се притесняваше за джуджето. — Отварата го накара да изживее повторно най-болезнените мигове от дългия си живот. И сега, когато ужасяващите спомени от миналото започват да си пробиват път в сърцето му, те още повече изострят жаждата за мъст, която е назрявала у него през всичките тези години.
	— Бои се — отбеляза Уолфгар.
	Дризт кимна.
	— Това е най-голямото изпитание в живота му. Клетвата му да се завърне в Митрал Хол е най-важното нещо за него, онова, което придава смисъл на живота му.
	— Прекалено много бърза — каза варваринът, поглеждайки към Риджис, който припадна от изтощение, веднага след като хапнаха. — Полуръстът не може да издържи на това темпо.
	— Остава ни по-малко от един ден — отвърна Дризт. — Риджис ще го преживее, както и ние.
	И той потупа младежа по рамото. Уолфгар все още не бе напълно спокоен, ала най-сетне се примири с мисълта, че в момента не може да направи кой знае какво нито за Риджис, нито за Бруенор и отиде да си легне. Дризт отново се вгледа в крачещото напред-назад джудже и притеснението, което се изписа на лицето му сега, бе по-голямо от онова, което бе показал пред младия варварин.
	Елфът не се тревожеше за Риджис. Полуръстът винаги успяваше да се измъкне дори и от най-тежкото положение и дори да спечели от него. Ала Бруенор го притесняваше. Спомни си онези дни, когато той изкова Щитозъб, могъщия боен чук. Това бе най-изкусното произведение, излязло изпод умелите му ръце, оръжие достойно да бъде възпято наравно с най-великите творения на древните майстори — джуджета. Никога вече нямаше да може да сътвори нещо по-прекрасно от Щитозъб, нито дори да се доближи до великолепието му. След онзи ден Бруенор повече не докосна ковашкия чук.
	После дойде и пътешествието до Митрал Хол, целта на неговия живот. Щитозъб бе най-голямото му постижение в ковашкия занаят, а сега това приключение щеше да го отведе толкова високо, колкото никога след това нямаше да може да се издигне. Опасенията на Дризт не бяха свързани с успеха или провала на приключението им — каквото и да станеше, то щеше да засегне еднакво и четиримата, а и още когато се съгласиха да тръгнат на път, те бяха приели неизбежните опасности, които щяха да срещнат. Не, онова, което го безпокоеше, бе нещо съвсем различно. Независимо дали Сребърните зали щяха да бъдат завоювани или не, Бруенор щеше да е покорил най-високия връх в своя живот. Неговият миг на слава щеше да е отминал.
	— Успокой се, приятелю — рече Дризт и застана до джуджето.
	— Става въпрос за моя дом, елфе! — рязко отвърна Бруенор, но все пак като че ли се поуспокои малко.
	— Разбирам те — меко каза Дризт. — По всичко личи, че много скоро наистина ще достигнем Митрал Хол и това повдига един въпрос, на който много скоро ще трябва да си отговорим.
	Бруенор му хвърли заинтригуван поглед, макар че прекрасно знаеше какво има предвид Дризт.
	— Досега единствената ни цел бе да открием Митрал Хол, та почти не сме се замисляли какво ще правим, когато открием входа към Сребърните зали.
	— Според законите на всички почтени раси аз съм Крал на Залите! — изръмжа джуджето.
	— Така е — съгласи се Дризт. — Ала какво ще кажеш за мрака, който може би още се таи там? Какво ще кажеш за онова, което преди две столетия е прогонило целия ти народ от мините? Нима ние четиримата можем да се изправим срещу него?
	— Може да си е отишло от само себе си, елфе — намусено рече Бруенор. — Кой знае дали Залите не са отново така чисти, както в деня, когато нашите чукове за първи път запяха в тях?
	— Кой знае. Ала какво ще правим, ако в Сребърните зали все още властва мрак?
	Бруенор се замисли за миг.
	— Ще изпратя съобщение до Долината на мразовития вятър — отвърна той най-сетне. — Моят народ ще бъде тук още през пролетта.
	— Само стотина воини — напомни му елфът.
	— Тогава ще помоля Адбар за помощ! — сопна се Бруенор. — Харбром с радост ще ми помогне, ако му обещая част от съкровището.
	Дризт прекрасно знаеше, че Бруенор доста ще се позамисли преди да даде такова обещание, но реши да сложи край на неприятните, макар и важни въпроси.
	— Спи спокойно — каза той. — Отговорите сами ще дойдат при теб, когато настъпи моментът.
	На другия ден потеглиха със същата трескава бързина и много скоро достигнаха планината. Внезапно Бруенор се закова на мястото си — светът около него се завъртя и той отчаяно се опита да запази равновесие. Уолфгар и Дризт се затичаха към него и го хванаха преди да падне.
	— Какво става? — попита елфът.
	— Крепостта на ковачите — и Бруенор посочи една гола скала, която стърчеше от подножието на най-близката планина, а гласът му сякаш идваше от много далеч.
	— Познаваш ли това място?
	Бруенор се запрепъва напред без да отговори, отхвърляйки опитите на Дризт и Уолфгар да му помогнат. Приятелите му безпомощно свиха рамене и го последваха.
	Час по-късно, пред очите им се появиха първите постройки. Изкусно подредени, големите каменни блокове, от които бяха направени къщите, изглеждаха досущ като огромни картонени къщички. Макар да бяха изоставени преди повече от един век, те все още стояха гордо изправени и устояваха на времето и природните стихии. Само ръцете на майстор — джудже можеха да вдъхнат такава сила на скалите, единствено те можеха да положат каменните блокове толкова изкусно, че постройките — също както хилядолетната планина, насред която бяха издигнати — да надживеят не само създателите си и техните потомци, а и песните на менестрелите, та когато след много векове някой непознат народ дойдеше из тези места и спреше погледа си върху тях, изпълнен със страхопочитание и възхита, да не знае дори кой ги е създал.
	Бруенор обаче помнеше. Разхождаше се из улиците на градчето, както го бе правил преди много, много години. В сивите му очи трептяха сълзи, тялото му потръпваше при спомена за мрака, който се бе спуснал върху неговия народ и го бе погълнал.
	Приятелите му го оставиха сам — разбираха силните чувства, които най-сетне бяха успели да пробият грубоватата му броня и не искаха да му пречат. Едва късно следобед Дризт отиде при него и попита:
	— Знаеш ли пътя?
	Бруенор отправи поглед към стръмната пътека, която тръгваше нагоре, по билото на най-близката планина.
	— Дели ни половин ден път.
	— Тук ли ще лагеруваме?
	— Ще ми се отрази добре — отвърна Бруенор. — Доста неща има, за които трябва да помисля, елфе. Но не се бой, няма да забравя пътя.
	Очите му се присвиха, за да види по-добре тясната пътечка, по която бе бягал от мрака в онзи съдбовен ден.
	— Никога вече няма да забравя пътя.

	* * *

	Трескавата бързина, с която се движеха приятелите, може би спаси живота им. Веднъж надушил следата на елфа край Сребърния град, Бок повече не я изгуби и поведе малкия отряд на преследвачите също толкова бързо, колкото се движеха и техните жертви. Петимата не минаха през Твърдината на вестителите (магическите стражи на кулата бездруго никога не биха ги допуснали близо до нея) и така успяха да наваксат голяма част от преднината на джуджето и неговите приятели.
	Сега чудовището и останалите от отряда се бяха разположили на лагер, недалече от жертвите, които преследваха. Ентрери се взираше в тъмната линия на хоризонта и малката светлинка, която представляваше лагерният огън на неговата плячка, а върху устните му играеше обичайната зла усмивка.
	Кати-Бри също видя трепкащото пламъче и разбра, че на сутринта щеше да се изправи пред най-голямото предизвикателство в досегашния си живот. Години наред бе живяла сред калените в десетки битки джуджета и се бе учила на дисциплина и увереност в собствените сили от самия Бруенор. Не ставаше дума за самоуверената маска, с която толкова много хора прикриват вътрешната си несигурност и страха, който се таи дълбоко в сърцата им. Бруенор я бе научил на истинска вяра в собствените сили и правдива преценка на нещата, с които би могла да се справи, както и на тези, които биха се оказали прекалено голямо изпитание за възможностите й. И не страхът да не се провали й попречи да заспи тази нощ, а нетърпението най-сетне да се изправи срещу предизвикателството.
	Вдигнаха лагера си рано на другия ден и пристигнаха при развалините на древния град на джуджетата малко след като бе съмнало. Ала Бруенор и приятелите му също бяха нетърпеливи и преследвачите им завариха само останките от техния бивак.
	— Час… най-много два — Ентрери се бе навел над жаравата, която още тлееше и излъчваше топлина.
	— Бок вече намери новата следа — обади се Сидни и посочи чудовището, което се бе запътило към подножието на най-близката планина.
	По лицето на Ентрери заигра усмивка — възбудата от преследването вече кипеше във вените му. Кати-Бри обаче не му обърна никакво внимание, прекалено погълната от чувствата, изписани върху лицето на Йердан.
	Явно бе, че лусканецът не знаеше какво да прави. Когато Ентрери и Сидни тръгнаха след Бок, той ги последва с нежелание. Нетърпението, с което убиецът и магьосницата очакваха предстоящия сблъсък, очевидно не се бе предало и на него.
	Кати-Бри бе доволна.
	Втурнаха се напред с всички сили, през тесни клисури и покрай големи скали — все напред и напред по планинската пътечка. И тогава, за първи път откакто се бе заел с това преследване преди повече от две години, Ентрери видя своята жертва.
	Убиецът току-що се бе изкачил върху една осеяна с камъни могила и се канеше да се спусне в малката, обрасла с гъсти дървета падинка, която започваше от другата страна, когато Бруенор и приятелите му се показаха изпод шубраците, които ги бяха скривали до този момент и се насочиха към едно стръмно възвишение в далечината. Ентрери незабавно се приведе и даде знак на спътниците си да направят същото.
	— Спри чудовището — подвикна той на Сидни.
	Бок вече се бе скрил в малката горичка и нямаше да мине много време преди да излезе от другия й край и да се изкачи върху съседната могила. Където джуджето и останалите щяха да го видят.
	Сидни се втурна напред.
	— Бок, върни се!
	Не смееше да го викне твърде силно — вярно, че от елфа и останалите ги делеше голямо разстояние, ала тя добре знаеше колко надалеч може да стигне ехото в планината.
	Ентрери посочи четирите точици, които се движеха в откритото поле под тях.
	— Можем да ги заловим преди да са достигнали планината — обърна се той към Сидни.
	После отиде при Йердан и Кати-Бри и грубо завърза ръцете й зад гърба.
	— Ако се опиташ да извикаш, ще видиш как приятелите ти умират — студено каза той. — После ще дойде и твоят ред и мога да те уверя, че краят ти няма да бъде никак приятен.
	Кати-Бри си придаде най-уплашеното изражение, на което бе способна — Ентрери не биваше да узнава колко кухо бе прозвучала заплахата му в нейните уши. Момичето вече бе превъзмогнало онзи неистов ужас, който Ентрери й бе вдъхнал в Десетте града, когато се видяха за първи път. В крайна сметка, въпреки инстинктивното отвращение, което предизвикваше у нея, безстрастният убиец си оставаше обикновен човек.
	Ентрери посочи стръмната долина от другата страна на полето, в което се намираха джуджето и останалите.
	— Ще мина през дефилето, за да ги пресрещна — обясни той на Сидни. — Ти и чудовището ще продължите напред и ще им затворите пътя за отстъпление.
	— Ами аз? — намеси се Йердан.
	— Ти оставаш с момичето — разсеяно му нареди Ентрери, сякаш говореше на слугата си.
	После се обърна и тръгна напред — нямаше намерение да търпи никакви възражения.
	Сидни, която още чакаше Бок, дори не го погледна. Нямаше време за подобни дребнави караници и сметна, че ако Йердан сам не може да се защити, значи не си струва да се намесва заради него.
	— Трябва да направиш нещо! — прошепна му Кати-Бри. — Сега! Направи го заради себе си, не заради мен.
	Йердан я погледна, не толкова ядосан, колкото заинтригуван — готов бе да се вслуша във всеки съвет, който би му помогнал да излезе от унизителното положение, в което се намираше.
	— Магьосницата вече дори не се опитва да прикрие презрението си към теб, лусканецо — продължи Кати-Бри. — Тя вече те замени с палача и сега нищо не може да им попречи да се съюзят срещу теб. Дошъл е моментът да действаш, последната ти възможност, освен ако не греша жестоко. Дойде време да покажеш на магьосницата с кого си има работа, лускански войнико!
	Йердан неспокойно се огледа наоколо. Въпреки че очакваше подобни игрички от момичето, не можеше да отрече, че думите й бяха верни, а преценката — точна.
	Гордостта му надделя. Той повали Кати-Бри на земята, профуча покрай Сидни и се втурна след Ентрери.
	— Къде отиваш? — извика Сидни, но Йердан вече нямаше време за празни приказки.
	Изненадана и объркана, младата магьосница се обърна, за да види какво става с пленницата. Кати-Бри, която очакваше нещо подобно, стенеше и се превиваше от болка върху острите камъни, макар в действителност да бе успяла да се извърне навреме и ударът на Йердан почти не я бе докоснал. С напълно съзнателни и внимателно преценени движения, които отстрани изглеждаха като болезнени конвулсии, тя успя да промуши ръце под краката си и да ги сложи пред себе си.
	Видът на гърчещото се тяло на момичето успокои Сидни и тя насочи цялото си внимание към двамата си спътници. Ентрери вече бе чул стъпките на Йердан и сега го очакваше, здраво стиснал камата и сабята си.
	— Наредено ти бе да останеш с момичето! — изсъска той.
	— Не дойдох на това пътешествие, за да пазя твоята пленница! — отвърна Йердан и извади оръжието си.
	Лицето на палача се разкриви от зла усмивка.
	— Връщай се! — нареди той за последен път, макар да знаеше (и да се радваше), че гордият войник няма да си тръгне.
	Йердан направи още една крачка към него.
	Ентрери вдигна сабята си.
	Ала войникът бе кален в не една битка и ако убиецът бе очаквал да го довърши лесно, сега бързо разбра, че противникът му няма да се даде току-така. Йердан успя да отбие удара на неприятеля си и на свой ред замахна.
	Още от самото начало Ентрери дори не се опитваше да прикрие презрението, което изпитваше към Йердан, и Сидни, която прекрасно познаваше гордия нрав на войника, отдавна очакваше нещо подобно. Не се тревожеше, че някой от двамата (най-вероятно Йердан) сигурно ще загине, но нямаше намерение да търпи поведение, което застрашаваше успеха на нейната задача. Ентрери и Йердан можеха да разрешат спора помежду си и след като тя заловеше елфа.
	— Иди при тях и сложи край на този бой! — нареди тя на чудовището, което току-що се бе завърнало.
	Бок незабавно се обърна и се втурна към двамата мъже. Сидни недоволно поклати глава — можеше само да се надява, че Бок ще успее да се справи с положението и те ще могат да продължат по следите на елфа.
	Потънала в мисли, младата магьосница така и не видя, че зад нея пленницата се надигна.
	Кати-Бри знаеше, че това е единственият й шанс. Пропълзя напред напълно безшумно и с всичката сила на вързаните си ръце блъсна Сидни в тила. Магьосницата се строполи на земята и Кати-Бри се втурна покрай нея. Тичаше право към малката горичка, а сърцето й биеше до пръсване. На всяка цена трябваше да се приближи достатъчно близо до приятелите си, за да могат да чуят предупредителния й вик, преди да са я заловили.
	В мига, в който потъваше под гъстите корони на големите дървета, до ушите й достигна викът на Сидни:
	— Бок!
	Чудовището незабавно се насочи към нея. Все още се намираше далече, но всяка крачка на огромните му крака скъсяваше разстоянието между тях със застрашителна бързина.
	Дори и да бяха забелязали бягството на пленницата, Йердан и Ентрери бяха прекалено погълнати от битката, за да се занимават с нея.
	— Никога вече няма да ме унижаваш! — гласът на Йердан надвика звъна на стоманата.
	— О, нима! — изсъска Ентрери. — Има много начини за оскверняване на един труп, войнико и смятам да ги приложа до един върху твоите разлагащи се кости.
	И той отново се впусна в атака, насочил цялото си внимание към своя враг. Смъртоносният танц на оръжията му ставаше все по-бърз и по-опасен, сякаш черпеше сили от някакъв скрит извор.
	Йердан се биеше умело, но убиецът отбиваше всичките му удари с невероятна лекота. Лусканецът влагаше всичките си умения и сили, ала без никакъв резултат — палачът не бе получил дори драскотина. А още отсега виждаше, че ще се умори много преди Ентрери.
	Размениха си още няколко удара. Оръжията на убиеца свистяха все по-страховито и по-бързо, докато Йердан, здраво стиснал меча си с две ръце, все по-трудно успяваше да замахва достатъчно силно. Войникът се бе надявал, че по това време Сидни вече ще е сложила край на битката. Ентрери ясно виждаше неговата слабост и той не можеше да разбере защо Сидни още не се намесва. Йердан се огледа наоколо, усещайки как отчаянието му нараства, и тогава я съзря. Младата магьосница лежеше по очи върху твърдите камъни.
	Достоен начин да се измъкне, помисли си той, все още мислейки единствено за себе си.
	— Магьосницата! — извика той на Ентрери. — Трябва да й помогнем!
	Убиецът с нищо не показа да го е чул.
	— И момичето! — изкрещя войникът, надявайки се, че поне това ще привлече вниманието на противника му.
	Опита се да сложи край на битката като отскочи назад и свали меча си.
	— Ще довършим започнатото по-късно — заплашително рече той, макар че всъщност нямаше никакво намерение отново да се бие с Ентрери… поне не в честен двубой.
	Убиецът не отвърна, но също сведе оръжията си. Йердан, доблестен както винаги, се обърна и тръгна да помогне на Сидни.
	Изумрудената кама изсвистя и се заби в гърба му.
	Кати-Бри с мъка си пробиваше път напред. Вързаните ръце й пречеха и тя трудно успяваше да запази равновесие. Някакъв камък се откъсна зад нея и за пореден път я запрати на земята. Пъргава като котка, тя светкавично се изправи на крака и продължи напред.
	Ала Бок бе по-бърз.
	Кати-Бри отново падна на земята и се удари в купчина камъни. Стръмният склон на хълма, по който се опитваше да слезе, бе осеян с хлъзгави камъни, които я препъваха на всяка крачка. Тежките стъпки на чудовището се чуваха все по-близо и момичето знаеше, че няма да успее да го над бяга. Ала нямаше друг избор. Горещата пот пареше израненото й лице и я заслепяваше. Вече бе загубила и последната си надежда, но не спираше — все още не искаше да приеме неизбежния край.
	Въпреки ужаса и безнадеждността, които бяха завладели цялото й същество, Кати-Бри трескаво се опитваше да измисли как да се измъкне. Склонът продължаваше още десетина метра, а точно до нея се издигаше тънкото, изгнило стъбло на някакво отдавна изсъхнало дърво. Внезапно й хрумна отчаян план, но в него имаше зрънце надежда и Кати-Бри реши да опита. Спря за миг и внимателно разгледа корените на дървото, опитвайки се да разбере дали бяха достатъчно големи, за да осъществи онова, което бе намислила.
	После се отдръпна на няколко крачки и приклекна, готова за страховит скок. Бок бързо достигна върха на хълма и се насочи право към нея, а от тежките му стъпки грамадните камъни се разхвърчаха във всички посоки. Само след миг чудовището се надвеси над нея и протегна гнусните си ръце.
	И тогава Кати-Бри скочи.
	Успя да надене въжето, което все още стягаше китките й, около дънера на дървото и докато политаше надолу, можеше само да се надява, че силата на падащото й тяло ще бъде достатъчна, за да го изкорени.
	Безмозъчната твар се хвърли след жертвата си, без изобщо да подозира какво цели момичето. Дори когато дървото падна на земята, а преплетените му корени, които през годините бяха обхванали целия склон, се показаха и разместиха земята наоколо, чудовището не разбра каква опасност го грози. Огромните камъни, които сега вече нищо не задържаше, полетяха надолу, но дори и тогава Бок нито за миг не отклони очи от жертвата — наредено му бе да я залови и той трябваше да изпълни заповедта.
	Кати-Бри се претърколи до подножието на хълма, но даже не се опита да се изправи, а запълзя напред въпреки мъчителната болка — на всяка цена трябваше да се отдалечи колкото се може повече от хълма и падащите камъни. Само благодарение на огромната сила на волята си успя да се добере до дънера на един голям дъб и докато се скриваше зад него, се обърна назад и погледна към хълма.
	Точно навреме, за да види как една огромна купчина камъни погребва чудовището.

	18
	Тайната на Стражев дол

	— Стражев дол! — тържествено заяви Бруенор.
	Четиримата приятели стояха на ръба на една висока скала и се взираха надолу. Далече под тях се простираше дълбока котловина, осеяна с остри скали.
	— Как изобщо ще слезем там? — ахна Риджис.
	Скалите на клисурата изглеждаха абсолютно гладки, сякаш някой нарочно бе издълбал планината, така че никой да не може да проникне там.
	Всъщност път имаше и Бруенор, който отново си бе възвърнал спомените от младостта, го познаваше прекрасно. Той поведе своите приятели по източния ръб на скалата и им показа върховете на трите най-близки планини.
	— Това е Четвъртият връх — обясни той. — Нарича се така, защото се намира малко встрани от останалите три.
	— „Три върха в един пред тебе ще се слеят“ — издекламира той стихче от песничката, която всички джуджета от Митрал Хол научаваха, още когато бяха съвсем малки и дори не можеха да излизат от мините.
	„И щом от изток слънчеви лъчи огреят, три върха в един пред тебе ще се слеят“.
	Бруенор направи няколко крачки, опитвайки се да застане така, че трите върха да образуват права линия пред очите му, после бавно се приближи към ръба на скалата и погледна надолу.
	— Това е входът на долината — спокойно рече той, макар че сърцето му биеше до пръсване.
	Останалите застанаха до него. Точно под краката им беше издялано стъпало, първото от дългата стълба, която се спускаше надолу и бе така издълбана, че напълно се сливаше със скалата и не можеше да бъде видяна от никой друг ъгъл.
	Риджис надникна над ръба и му прилоша само при мисълта да се спусне по стотиците тесни стъпала, които се виеха пред него, без дори да има перила, за които да се залови.
	— Ще се пребием! — извика той и отстъпи назад.
	Ала Бруенор и този път нямаше намерение да търпи възражения или да се съветва с приятелите си. Той пое надолу, следван от Дризт и Уолфгар. Риджис нямаше друг избор, освен да тръгне с тях. Дризт и Уолфгар съчувстваха на дребния си приятел и се опитваха да му помогнат с каквото могат. Уолфгар дори го понесе на ръце, когато брулещият вятър стана твърде силен.
	Въпреки нетърпението си, Бруенор ги водеше много предпазливо и им се стори, че минаха часове преди да се доближат поне малко до каменистото дъно на клисурата.
	— Петстотин стъпки вляво, после още сто… — изтананика Бруенор, когато най-сетне стигнаха последното стъпало.
	Джуджето поведе спътниците си на юг, внимателно отмервайки стъпките си. Вървяха покрай огромни каменни монолити, внушителни останки от едно отдавна отминало време, които от върха изглеждаха като шепа дребни камъчета. Дори Бруенор, чиито предци бяха живели тук векове наред, не знаеше нито едно предание, разказващо за произхода на колоните и тяхното предназначение. Ала каквато и да бе причината за сътворяването им, те стояха тук от незапомнени времена — безмълвни стражи, които бдяха над клисурата, прастари още преди идването на джуджетата. В страховитата им сянка смъртните изглеждаха дребни и незначителни.
	Зловещият, скръбен писък на вятъра довяваше усещане за нещо свръхестествено и могъщо, древно като Твърдината на вестителите, пред неговата страховита вечност мимолетният живот на простосмъртните изглеждаше дребен и незначителен.
	Без изобщо да се впечатли от внушителните колони, Бруенор спокойно довърши песничката си:
	„Петстотин стъпки вляво, после още сто да отброим, пред тайната врата тогава ще стоим.“
	После внимателно се вгледа в стената пред себе си, търсейки някакъв знак, който да го насочи към входа на Залите.
	Дризт също прокара пръсти по гладката скала, ала не усети и най-малката драскотина.
	— Сигурен ли си?
	— Напълно! — заяви Бруенор. — Моят народ е прочут с изкусните творения на своите майстори, та ще ни бъде доста трудничко да намерим входа, който те са скрили.
	Риджис също се приближи, за да помогне, но Уолфгар, когото сенките на огромните каменни блокове потискаха и тревожеха, застана на пост.
	Само няколко секунди по-късно, младежът забеляза някакво движение откъм каменната стълба, по която се бяха спуснали. Той светкавично приклекна и здраво стисна Щитозъб.
	— Имаме гости — рече той на приятелите си и ехото от шепота му отекна из цялата клисура, сякаш самите колони се надсмиваха над жалкия му опит да остане незабелязан.
	Дризт се втурна към най-близката скала и предпазливо се запромъква напред, воден от замръзналото изражение на Уолфгар. Бруенор, разгневен, че го бяха прекъснали, извади една малка брадвичка от колана си и застана до варварина, готов за бой. Риджис се скри зад двамата си приятели.
	В този миг чуха вика на Дризт:
	— Кати-Бри!
	Облекчението и радостта им бяха прекалено големи и те дори не си зададоха въпроса какво бе довело приятелката им чак от Десетте града, нито пък как бе успяла да ги намери.
	Ала усмивките им бързо се стопиха, щом я видяха да се препъва към тях, изранена и окървавена. Втурнаха се да я посрещнат, но елфът, подозирайки, че някой може да я следи, се измъкна изпод сянката на каменните колони и застана на пост.
	— Какво те води тук? — извика Бруенор и силно я прегърна. — И кой е мръсникът, който те е ударил? Само да го докопам! Ще му прекърша врата!
	— И Щитозъб има какво да му каже! — намеси се Уолфгар, вбесен от мисълта, че някой бе имал дързостта да удари Кати-Бри.
	Риджис, който вече се досещаше какво става, стоеше малко встрани, мълчаливо свел поглед към земята.
	— Фендер Ковашкият чук и Гроло са мъртви — рече Кати-Бри на Бруенор.
	— По пътя насам ли умряха? Но защо?
	— Не, убиха ги в Десетте града. Някакъв мъж, наемен убиец, дойде там. Търсеше Риджис — отвърна момичето. — Тръгнах по следите му, за да се опитам да ви предупредя, но той ме залови и ме принуди да дойда с него чак тук.
	Бруенор хвърли яростен поглед на полуръста, който сега стоеше още по-назад и не смееше да вдигне очи.
	— Разбрах, че си загазил още в мига, в който те видях да търчиш след нас там, в Долината на мразовития вятър! — изръмжа той. — Какво става? И да не си посмял да ми пробутваш още от твойте лъжи!
	— Казва се Ентрери — призна Риджис. — Артемис Ентрери. Идва от Калимпорт, от Пук паша.
	И като извади рубинения медальон, додаде:
	— Идва за него!
	— Ентрери не е сам — каза Кати-Бри. — Един магьосник от Лускан търси Дризт.
	— Защо? — попита елфът, който все още стоеше на пост.
	Кати-Бри сви рамене.
	— Много внимаваха да не се издадат, но мисля, че се интересуват от Акар Кесел.
	Дризт веднага разбра. Търсеха Креншинибон, могъщия кристален отломък, който бе затрупан от снежната лавина, погубила Акар Кесел.
	— Колко са? — попита Уолфгар. — И къде са сега?
	— Трима — отвърна момичето. — Убиецът, една магьосница и един войник от Лускан. Водеха и едно чудовище, което наричаха голем. Никога досега не бях виждала подобен звяр.
	— Голем — тихичко повтори Дризт.
	В подземните градове на Мрачните елфи неведнъж бе виждал подобни създания — надарени с огромна сила, те бяха безпределно верни на създателите си. Враговете им трябва да бяха наистина могъщи, щом разполагаха с такова чудовище.
	— Обаче с него е свършено — продължи Кати-Бри. — Той тръгна подире ми, когато побягнах и замалко да ме залови, само че аз му погодих номер и сега чудовището лежи, затрупано от тонове камъни.
	Бруенор отново я притисна до гърдите си.
	— Прекрасно си се справила, моето момиче! — прошепна той.
	— Освен това, когато си тръгвах, убиецът и войникът се бяха вкопчили в битка на живот и смърт — добави Кати-Бри. — Предполагам, че единият от тях вече е мъртъв… най-вероятно войникът. Жалко, ако е така, беше добър човек.
	— Щеше да опита ножа ми, задето е помагал на онез’ псета! — изръмжа Бруенор. — Ама стига сме приказвали, после ще имаме предостатъчно време за туй. Намираме се пред входа на Залите! Съвсем скоро ще можеш да видиш със собствените си очи онез’ чудеса, за които съм ти говорил толкоз пъти! Сега върви и си почини.
	Джуджето се обърна и точно се канеше да каже на Уолфгар да се погрижи за нея, когато вместо варварина, пред погледа му попадна Риджис, който стоеше без да смее да вдигне очи и се чудеше дали този път не бе отишъл твърде далеч.
	— Не се бой, приятелю — каза Уолфгар, който също бе видял уплашеното лице на полуръста. — Направил си го, за да се спасиш и не бива да се срамуваш от това. Ала трябваше да ни предупредиш за опасността!
	— Я ме погледни, Къркорещ корем! — сопна се Бруенор. — Поне туй ни дължиш, мошеник такъв! Да не мислиш, че сме изненадани!
	Гневът му като че ли се подхранваше от някакъв скрит източник и колкото повече джуджето хокаше полуръста, толкова по-силна ярост го обземаше.
	— Как смееш да ни причиняваш подобно нещо! — изрева то и като отмести Кати-Бри встрани, направи крачка към Риджис. — И то точно когато най-сетне намерих дома на предците си!
	Уолфгар побърза да застане между Бруенор и Риджис, смаян от внезапната промяна у приятеля си — никога досега не бе виждал Бруенор обзет от толкова силни чувства. Кати-Бри също бе слисана.
	— Полуръстът не е виновен — обади се тя. — А и магьосниците бездруго щяха да ви намерят!
	В този миг дойде Дризт.
	— Още никой не е достигнал стълбата — каза той, ала когато се вгледа по-внимателно в лицата на приятелите си разбра, че никой не го бе чул.
	Най-сетне Уолфгар наруши тягостната тишина и пое нещата в свои ръце:
	— Не сме дошли толкова далеч, за да се караме помежду си! — скара се той на Бруенор.
	Джуджето зяпна, без да знае какво да каже — никога досега Уолфгар не се бе изправял срещу него.
	— Ха! — изсумтя то, когато най-сетне се съвзе от смайването си. — Глупавият полуръст ще ни убие всичките, ама няма защо да се тревожим, хич даже!
	И като продължи да си мърмори под носа, Бруенор се обърна към стената и отново затърси входа на Митрал Хол.
	Дризт хвърли любопитен поглед на сприхавото джудже, ала сега повече се тревожеше за Риджис. Напълно отчаян, полуръстът се бе отпуснал на земята и сякаш бе загубил всякакво желание да продължи напред.
	— Не унивай опита се да го успокои Дризт. — Бруенор бързо ще забрави гнева си. Мечтата на неговия живот е на път да се сбъдне.
	— А и този убиец, който е по петите ти — намеси се Уолфгар, — дори не знае какво посрещане ще му подготвим, ако изобщо успее да се добере дотук!
	И като потупа бойния си чук, младежът добави:
	— Бързо ще си промени мнението за това преследване!
	— Ако успеем да влезем в мините, навярно ще изгубят следите ни — обърна се Дризт към Бруенор, опитвайки се да уталожи гнева му.
	— Няма да намерят стълбата — обади се и Кати-Бри. — Дори и след като ви видях да слизате по нея, едва успях да я открия!
	— Предпочитам да се изправим срещу тях сега! — заяви Уолфгар. — Доста неща имат да ни обясняват, а и онова, което са причинили на Кати-Бри, няма да им се размине току-така!
	— Пазете се от убиеца! — предупреди ги Кати-Бри. — Оръжията му са опасни и неумолими като самата смърт!
	— А и един магьосник може да бъде страховит враг — додаде Дризт. — Сега ни чака по-важна работа и нямаме нужда от битки, които можем да избегнем.
	— Няма да се бавим повече! — отсече Бруенор и сложи край на всички по-нататъшни възражения от страна на младия варварин. — Намирам се пред вратите на Митрал Хол и нищо няма да ми попречи да вляза вътре! Нека ни последват, ако смеят!
	И като повика Дризт, той отново се обърна към скалата.
	— Остани на пост, момче! — нареди той на Уолфгар. — И се погрижи за момичето ми!
	— Някое заклинание навярно? — предположи Дризт, когато двамата с Бруенор останаха сами пред гладката каменна стена.
	— Да — отвърна джуджето. — Има дума, с която се отваря. Ала след известно време магията я напуска и тогава трябва да се измисли нова дума. Само че когато това е станало, тук вече не е имало никой, който да измисли нова дума.
	— Опитай със старата тогава.
	— Направих го, елфе, поне двайсет пъти, още щом дойдохме тук. Трябва да има друг начин, сигурен съм! — ядосано изръмжа джуджето и стовари юмрук върху камъка.
	— Ще си спомниш — увери го Дризт и двамата отново се заеха да разглеждат стената.
	Дори и упоритата решителност на едно джудже невинаги се възнаграждава и когато нощта се спусна, приятелите още седяха пред входа, обгърнати от непрогледна тъмнина — заради преследвачите си не смееха да запалят огън. От всички изпитания, които бяха преодолели по пътя си дотук, това като че ли бе най-тежкото — да стоят толкова близо до целта си и да не могат да влязат. Бруенор дори започна да се съмнява в себе си и се зачуди дали наистина това бе мястото, където трябваше да се намира входът. Отново и отново си повтаряше песничката, която бе научил като дете в Митрал Хол, и се опитваше да открие в нея нещо, което бе пропуснал преди.
	Останалите потънаха в неспокоен сън, особено Кати-Бри, която и за миг не можеше да забрави, че камата на страховития убиец е надвиснала над главите им. Всъщност четиримата изобщо нямаше да успеят да заспят, ако не знаеха, че зорките очи на един Мрачен елф бдят над тях.

	* * *

	На няколко мили оттам други двама пътешественици също се бяха разположили на лагер. Ентрери безмълвно се взираше на изток, търсейки издайническата светлина на лагерен огън, макар силно да се съмняваше, че онези, които преследва, ще бъдат толкова неблагоразумни да запалят огън, особено ако Кати-Бри бе успяла да ги намери и да ги предупреди. Сидни лежеше недалеч от него, увита в одеяло, което поне малко я предпазваше от студения допир на камъните, и се възстановяваше от удара, който Кати-Бри й беше нанесла.
	Ентрери си бе помислил дали да не я изостави (обикновено би го направил без да му мигне окото), ала бездруго трябваше да подреди мислите си и да прецени как ще е най-добре да постъпи сега.
	Съмна се, а той все още стоеше неподвижно, потънал в мисли. Зад него магьосницата най-сетне се пробуди.
	— Йердан? — замаяно повика тя.
	Ентрери се обърна и се приведе над нея.
	— Къде е Йердан? — попита младата жена.
	— Мъртъв е — в гласа на убиеца нямаше и следа от угризение. — Както и чудовището.
	— Бок? — ахна Сидни.
	— Една планина се срути върху му.
	— А момичето?
	— Избяга — отвърна Ентрери и отново погледна на изток. — Когато се погрижа за теб, ще си тръгна. Преследването свърши.
	— Та те са съвсем близо! — възкликна младата магьосница. — Нима ще се откажеш сега?
	Студена усмивка плъзна по лицето на палача.
	— Полуръстът не може да ми избяга — безстрастно каза той и Сидни дори за миг не се усъмни в думите му. — Ала с нашия отряд е свършено. Аз ще се заема с онова, за което съм дошъл, а ти ще се опиташ да изпълниш заповедите на своя господар. Още отсега те предупреждавам, че ако се опиташ да вземеш онова, което ми принадлежи, следващата ми жертва ще бъдеш ти.
	Сидни се замисли над думите му.
	— Къде падна Бок? — попита тя, сетила се внезапно за нещо.
	Ентрери погледна на изток.
	— В една падина от другата страна на горичката.
	— Заведи ме там — настоя младата жена. — Има още нещо, което трябва да направя.
	Ентрери й помогна да се изправи на крака и я поведе по пътеката — можеше да се раздели с нея и след като й помогнеше да свърши онова, което бе намислила. Палачът бе започнал да изпитва уважение към младата магьосница и нейната отдаденост на дълга й, а и бе сигурен, че тя няма да се опита да му пречи. Сидни не беше могъща магьосница като Дендибар, нито можеше да се мери с палача, освен това и двамата прекрасно знаеха, че уважението изобщо няма да спре изумрудената кама, ако младата жена се изпречи на пътя му.
	Сидни се вгледа в скалистия склон за миг и когато отново се обърна към Ентрери, по лицето й играеше многозначителна усмивка.
	— Казваш, че пътищата ни се разделят — рече тя, — ала грешиш. Ние все още можем да ти бъдем от полза, палачо.
	— Ние?
	Сидни се обърна към склона.
	— Бок! — повика го високо тя, без да отделя поглед от хълма.
	На лицето на Ентрери се изписа озадачено изражение и той също се вгледа в камъните, но не видя никакво движение.
	— Бок! — повтори Сидни и този път нещо се размърда.
	Изпод огромните скални късове се разнесе грохот, после един камък потрепери и се издигна във въздуха — под него стоеше чудовището, протегнало ръце нагоре. Тялото му бе насинено и натъртено, ала очевидно не изпитваше никаква болка и като захвърли огромния скален къс настрани, Бок тръгна към господарката си.
	— Не е толкова лесно да погубиш един голем — обясни Сидни, наслаждавайки се на смайването, изписано върху обикновено безизразното лице на убиеца. — Бок все още не е стигнал края на своя път. Път, който няма да може да изостави току-така.
	— Път, който отново ще ни заведе при Елфа на мрака — разсмя се Ентрери. — Хайде, спътнице, да вървим — чака ни лов.

	* * *

	Когато се зазори, приятелите все още не бяха успели да намерят нищо, което да им помогне да открият входа към Сребърните зали. Бруенор стоеше пред стената, изричайки заклинание след заклинание, повечето от които нямаха нищо общо с магическите думи за отваряне на тайни врати.
	Уолфгар имаше друга идея. Младежът бе решил, че ако открие място, където стената кънти на кухо, това ще означава, че зад тази част от нея се простира пещера и сега вървеше покрай скалата и търпеливо почукваше с Щитозъб по камъка, вслушвайки се в звуците, които се разнасяха след удара. Само че единственото, което чуваше, бе песента на магическия чук, докато срещаше твърдата скала.
	Ала един от ударите му не срещна стената. Уолфгар замахна за пореден път, но в мига, в който Щитозъб трябваше да докосне камъка, лъч ярка синя светлина обгърна чука и го спря. Уолфгар смаяно отскочи назад. По скалата плъзнаха пукнатини и скоро всички ясно видяха очертанията на голяма врата. Скалата се поклати и започна да се плъзга навътре, докато не се отмести изцяло и не откри залата, която водеше към древното царство на джуджетата. Струя въздух, който бе стоял там в продължение на векове, ги посрещна и довя със себе си аромата на отдавна отминали времена.
	— Магическо оръжие! — възкликна Бруенор. — Единственото, което народът ми приемаше от външния свят!
	— Значи посетителите просто трябвало да почукат по вратата с някакво магическо оръжие? — попита Дризт.
	Бруенор разсеяно кимна — цялото му внимание сега бе насочено към тъмнината пред него. Залата, пред която стояха, тънеше в пълен мрак, с изключение на светлината, която нахлуваше през отворената врата, ала в коридора, който тръгваше от отсрещната стена, проблясваха запалени факли.
	— Там има някой — обади се Риджис.
	— Не — отвърна Бруенор, припомняйки си все повече и повече за живота в Сребърните зали. — Факлите не угасват никога и надживяват дори дълголетните джуджета.
	После влезе през отворената врата и краката му потънаха в гъстия слой прах, който бе стоял недокоснат в продължение на двеста години.
	За миг останалите го оставиха насаме със спомените и връхлетелите го чувства, после бавно се приближиха. Из цялата зала лежаха останките от телата на десетки джуджета. Явно тук се бе водила битка, последната битка на рода Боен чук, преди малцината оцелели да бъдат прогонени от своя дом.
	— Сега сам виждам, че всички разкази са били верни! — прошепна Бруенор.
	После се обърна към приятелите си и обясни:
	— Когато заедно с останалите момчета пристигнахме в Заселническата твърдина, до нас достигна мълва, която разказваше за жестока битка в преддверието на Сребърните зали. Някои от нас отидоха да видят дали слуховете казват истината, но никога повече не се завърнаха.
	Бруенор замълча и поведе приятелите си напред, за да огледат мястото. Скелети на джуджета още лежаха там, където преди два века ги бе застигнала смъртта. Мъртъвците на Бойния чук се различаваха лесно — митралните им доспехи, покрити с прах, но не и с ръжда, блясваха в цялото си великолепие в мига, в който някой избършеше прахта от тях. Ала освен тях по земята бяха пръснати и други скелети. Облечени в чудновато изработени доспехи, те не бяха по-големи от останалите — нима страховитата битка бе изправила джудже срещу джудже и ги бе превърнала в смъртни врагове?
	Това бе загадка, която жителите на повърхността не можеха да разгадаят, ала Дризт До’Урден знаеше нейния отговор. Докато живееше в подземния град на събратята си, неведнъж бе срещал дуергари, зли сиви джуджета. Там те бяха техни съюзници. Дуергарите бяха сред джуджетата онова, което събратята на Дризт бяха сред елфите и понеже джуджетата от повърхността често копаеха твърде надълбоко и понякога навлизаха в територията на Сивите, омразата помежду им бе по-силна дори и от тази, която хранеха една към друга двете елфически раси. Скелетите на дуергарите обясняваха много неща на Дризт, както и на Бруенор, който разпозна чудноватите доспехи и най-сетне разбра какво бе прогонило народа му от Сребърните зали. Ако в мините все още имаше сиви джуджета, разбра Дризт, на Бруенор щеше да му е страшно трудно да си възвърне древното царство на своите предци.
	Магическата врата се затвори зад гърба им и мракът в преддверието се сгъсти още повече. Кати-Бри и Уолфгар се приближиха един до друг, ала Риджис се разхождаше насам-натам, търсейки скъпоценни камъни и всякакви други съкровища, които могат да се намерят около един труп на джудже.
	Бруенор също бе видял нещо, което привлече вниманието му. Той бавно се приближи до две джуджета, които лежаха опрени едно до друго. Десетки сиви джуджета бяха паднали около тях, та още преди да види каната пенещо се пиво, която украсяваше щитовете им, разбра кои бяха двамата воини.
	Дризт също се приближи, но остана на почтително разстояние от приятеля си.
	— Бангор, моят баща — обясни Бруенор. — И Гарумн, бащата на моя баща, крал на Митрал Хол. Били са се храбро и са умрели достойно!
	— Могъщи воини ще да са били, също както и следващият в рода им — тихо каза Дризт.
	Бруенор прие похвалата на приятеля си без да каже нищо и се наведе, за да избърше мръсотията от шлема на Гарумн.
	— Гарумн все още носи доспехите и оръжията на Бруенор, героя на нашия род, чието име нося и аз. Предполагам, че преди да умрат двамата са проклели това място и Сивите не са посмели да се завърнат повече.
	Дризт кимна — и сам знаеше колко могъщо може да бъде проклятието на един крал, когато царството му рухне под ударите на врагове.
	Изпълнен с дълбока почит, Бруенор вдигна тленните останки на Гарумн и ги отнесе в една съседна зала. Дризт не го последва — знаеше, че в този момент джуджето има нужда да остане насаме със своите мъртъвци. Елфът отиде при Кати-Бри и Уолфгар и им обясни какво става.
	Приятелите търпеливо зачакаха, докато пред очите им се редяха картини от отчаяната битка, която се бе водила тук. И макар никога да не го бяха виждали, те ясно си представиха ужаса на този ден, а в ушите им още дълго звънтяха ударите на брадвите върху щитове и виковете на безстрашните воини на Бойния чук.
	Най-сетне Бруенор се върна при тях и дори страховитите образи, които изпълваха съзнанието им, бледнееха пред онова, което видяха сега. В изумлението си Риджис дори изпусна няколко от дреболиите, които бе успял да намери — струваше му се, че някой призрак от миналото се бе завърнал, за да го накаже.
	Нямаше го вече очуканият щит на Бруенор. Изкривеният еднорог шлем висеше на раницата. Приятелят им стоеше пред тях, облечен в доспехите на своя прословут съименник, героя на рода Боен чук, върху митралния щит искреше гербът с каната, направен от чисто злато, а шлемът бе обточен с безброй безценни камъни, които блестяха и хвърляха разноцветни отблясъци.
	— Самият аз съм свидетел, че преданията не лъжат! — провикна се той и вдигна митралната брадва високо над главата си. — Гарумн е мъртъв; мъртъв е и моят баща. Аз съм Бруенор, осмият крал на Митрал Хол!

	19
	Сенки

	— Клисурата на Гарумн — каза Бруенор и нарисува още една линия върху картата, която бе начертал на пода.
	Действието на отварата, която Алустриел им бе дала, вече бе отминало, ала сега джуджето се намираше в древния дом на предците си и всичко наоколо събуждаше у него безчет отдавна забравени спомени. Все още не знаеше къде точно се намира всяка една от залите, но картината на митралните мини ставаше все по-пълна пред очите му. Уолфгар бе донесъл една факла от тунела и сега всички се бяха скупчили около джуджето, мъчейки се да различат линиите на импровизираната карта под трепкащата светлина на пламъка.
	— Можем да излезем от другата страна — продължи Бруенор. — Там има врата, която води само навън, отвъд моста.
	— Навън? — попита Уолфгар.
	— Целта ни бе да открием Митрал Хол — отвърна Дризт, използвайки същите доводи, които бе изтъкнал малко по-рано и пред Бруенор. — Твърде малко сме, за да успеем да се справим със силата, която е разгромила рода Боен чук преди два века, ако тя все още е тук. Сега, когато вече знаем къде се намира Митрал Хол, не бива да позволим тайната му да погине с нас.
	— Смятам първо да разбера срещу какво ще трябва да се изправим — добави Бруенор. — Можем да излезем през вратата, през която дойдохме; отвътре ще се отвори съвсем лесно. Предлагам да обиколим горното ниво и хубавичко да огледаме наоколо. Трябва да знам какво е останало от Залите преди да повикам помощ от Долината… а и от другаде, ако се наложи.
	При тези думи той хвърли многозначителен поглед на Дризт.
	Елфът подозираше, че Бруенор има още нещо предвид, освен просто „хубавичко да огледа наоколо“, ала не каза нищо, доволен, че бе успял да накара джуджето да погледне на нещата от неговия ъгъл. А и неочакваната поява на Кати-Бри със сигурност щеше да го накара да бъде много по-предпазлив.
	— Значи смяташ да се върнеш — рече Уолфгар.
	— И няма да съм сам — цяла армия ще дойде тук! — провикна се Бруенор, ала после погледът му се спря върху момичето и нетърпеливият пламък в тъмните му очи поугасна.
	Това не убягна от вниманието на Кати-Бри.
	— Не си и помисляй да се отказваш заради мен! — скара му се тя. — И преди сме се били рамо до рамо и никога не съм ти давала повод да се страхуваш за мен! Не по свое желание поех този път, той сам ме повика, но сега, когато съм тук, оставам с вас докрай!
	Сам Бруенор я бе възпитал по този начин и сега не можеше да се противопостави на желанието й да следва пътя, който сама си бе избрала. Той хвърли поглед към скелетите, които лежаха по целия под и рече:
	— Тогава си намери доспехи и оръжие и да тръгваме… ако всички са съгласни!
	— Приключението е твое и ти решаваш накъде ще поемем — отвърна Дризт. — Ние те следваме, без да оспорваме твоите решения.
	Бруенор се засмя. В очите на елфа проблясваше издайническо пламъче и напомняше за любовта му към вълненията и опасностите. Въпреки че съветваше Бруенор да се вслуша в повелите на разума и да не предприема необмислени действия, Дризт очевидно не бе изгубил интереса си към това приключение.
	— Идвам с теб! — рече Уолфгар. — Не изминах толкова много мили, само за да се върна вкъщи, тъкмо когато открихме вратата!
	Риджис не каза нищо. Знаеше, че независимо от това как се чувства, ще бъде повлечен от вихъра на тяхната възбуда. Той потупа малката кесийка, която току-що бе напълнил с най-различни дрънкулки — ако думите на Бруенор бяха верни и Залите наистина бяха приказно богати, много скоро щеше да се сдобие с още скъпоценности. Освен това, в едно бе сигурен — хиляди пъти би предпочел да слезе и в най-черната дупка заедно с могъщите си приятели, отколкото да се върне навън и да се изправи срещу Артемис Ентрери съвсем сам.
	Веднага щом Кати-Бри си намери подходящо оръжие, Бруенор ги поведе напред. Облечен с блестящите доспехи на своя дядо, с кралска корона на главата и митрална брадва на кръста, той гордо крачеше из древното царство на предците си.
	— Към Клисурата на Гарумн! — провикна се той, когато потеглиха от преддверието. — Там ще решим накъде ще поемем — надолу или навън. О, великолепието и красотите, които ни очакват, приятели! Молете се пътят ни да ни отведе до тях още сега!
	Редом с него, стиснал Щитозъб в едната си ръка и запалена факла в другата, крачеше Уолфгар, а на лицето му бе изписано сурово нетърпение. След тях идваха Кати-Бри и Риджис — желанието, с което те се впускаха в това приключение не бе толкова силно, но приели го веднъж за неизбежно, двамата бяха решени да извлекат най-доброто от него.
	Дризт вървеше малко встрани, като ту минаваше пред тях, ту изоставаше назад. Приятелите му рядко успяваха да го зърнат и изобщо не чуваха леките му стъпки, ала успокояващата мисъл, че той е там, правеше крачките им по-спокойни и по-сигурни.
	Тунелите не бяха гладки и равни, както е обичайно за произведенията на строителите — джуджета. На всяка крачка в стените бяха издълбани ниши, някои от които бяха дълбоки едва няколко сантиметра, докато краят на други се губеше в мрака и се сливаше с нови и нови плетеници от тунели. Минаваха покрай грапави стени, в които зееха вдлъбнатини и стърчаха остри ръбове, направени така, че още повече да засилват сложната игра на сенките и полусенките, хвърляни от неспирно горящите факли. Това бе място, в което самият въздух излъчваше загадъчност и потайност, място, където джуджетата можеха да изработват прекрасните си творения в атмосфера на защитено усамотение.
	Нивото, в което се намираха сега, си беше истински лабиринт. Никой чужденец не би могъл да се оправи из плетеницата от тунели, разклонения и галерии. Дори и Бруенор, макар да бе подпомаган от откъслечните си спомени за това място и да разбираше логиката, която бе ръководила строителите му, избираше грешния път много по-често, отколкото успяваше да открие правилната посока и неведнъж му се налагаше да се връща назад по собствените си следи.
	Едно нещо обаче джуджето си спомняше със сигурност.
	— Внимавайте къде стъпвате! — предупреди той своите приятели. — Туй ниво е създадено специално, за да брани Залите и е пълно с капани, дето ще ви запратят десетки метри надолу преди да сте усетили какво става!
	В началото на прехода им из тунелите минаваха най-вече през широки, квадратни помещения, в които липсваше каквато и да било украса и където очевидно не живееше никой.
	— Караулни и стаи за гости — обясни Бруенор. — Предимно за Елмор и хората му от Заселническа твърдина, когато идвали да вземат онуй, което щели да продадат навън.
	Постепенно навлязоха по-надълбоко. Обгърна ги задушаваща тишина. Единствените звуци, които я нарушаваха, бяха собствените им стъпки и случайното попукване на факлите, и дори те звучаха някак приглушено в застоялия въздух. У Дризт и Бруенор това събуди спомени за младостта им, прекарана в места, скрити под повърхността на земята и далече от слънчевите лъчи, ала за останалите трима теснотата и мисълта за хилядите тонове камъни, лежащи над главите им, бяха напълно непознати и никак не им се нравеха.
	Дризт се вмъкваше във всички ниши, внимавайки много преди да стъпи където и да било. В една не особено дълбока вдлъбнатина усети нещо странно и когато се наведе, за да погледне по-отблизо, видя малка пукнатина в основата на стената, през която се усещаше едва доловимо течение. Трябваше да повика останалите.
	Бруенор също се приведе и замислено се почеса по брадата. Ако идваше отвън, въздушната струя трябваше да бъде студена, само че тази бе гореща и той прекрасно знаеше какво означава това. Докосна камъка, макар че вече бе сигурен какво става.
	— Пещите — промърмори той не толкова на приятелите си, колкото на самия себе си.
	— Значи отдолу има някой — каза Дризт.
	Бруенор не отвърна. Трептенето на пода бе съвсем слабо, ала за едно джудже, чиито сетива са така изострени, сякаш самото то е част от скалите, които обработва цял живот, то бе също така красноречиво, както ако подът му бе проговорил — огромните машини на мините бяха впрегнати в работа.
	Бруенор извърна поглед и се опита да подреди мислите си. До този момент се бе надявал и почти си бе повярвал, че мините няма да бъдат обитавани от организирани врагове и ще му бъде съвсем лесно да ги завземе обратно. Ала ако пещите горяха, с тази надежда бе свършено.

	* * *

	— Иди при тях! Покажи им стълбата! — заповяда Дендибар.
	Моркай впи изучаващ поглед в магьосника. Знаеше, че ако поиска, може да се освободи от отслабналото влияние на Дендибар и да откаже да се подчини на заповедта. Съвсем очевидно бе, че Шареният още не бе успял да си възвърне силата и Моркай бе наистина изненадан, че врагът му се осмеляваше да го повика отново толкова скоро. Вярно е, че все още не бе достигнал онзи момент на изтощение, когато Моркай щеше да бъде достатъчно силен, за да го нападне, ала въпреки това призоваването бе изпило голяма част от силите на Дендибар.
	Червеният реши да изпълни заповедта. Искаше да продължи тази игра с Дендибар колкото се може по-дълго. Шареният явно бе обсебен от мисълта да открие Елфа на мрака и без съмнение скоро отново щеше да го повика. А тогава силите му щяха да са отслабнали още повече.
	— И как ще слезем? — обърна се Ентрери към Сидни.
	Бок ги бе завел до ръба на Стражев дол и сега пред тях се изправяше само една отвесна скала.
	Сидни погледна към чудовището, сякаш очакваше някакъв отговор, и то се накани да продължи напред. Ако младата жена не го бе спряла, безмозъчното същество щеше да полети право надолу към острите камъни, които покриваха дъното на клисурата. Сидни обърна поглед към Ентрери и безпомощно сви рамене.
	В този миг видяха огненото кълбо и духът на Моркай за втори път застана пред тях.
	— Последвайте ме — рече той. — Наредено ми е да ви покажа пътя.
	Без да каже нищо повече, Червеният ги заведе до тайната стълба, после пламъците отново го обгърнаха и той изчезна.
	— Господарят ти се оказа доста полезен — отбеляза Ентрери, докато поемаше надолу.
	Сидни се усмихна, опитвайки се да прикрие страха си.
	— Поне четири пъти — прошепна тя, припомняйки си случаите, в които Дендибар бе призовавал духа на Моркай.
	Всеки следващ път духът на Червения бе изпълнявал заповедите с все по-голямо спокойствие и всеки следващ път изглеждаше по-силен от предишния. Младата жена последва убиеца надолу по стълбата. Надяваше се, че Дендибар няма да повика отново Моркай… за доброто на всички.
	Когато най-сетне оставиха и последното стъпало зад гърба си, Бок ги поведе право към стената и тайната врата. После, сякаш разбираше пречката, която се изправяше пред него, той търпеливо се отдръпна и зачака по-нататъшни заповеди от магьосницата.
	Ентрери прокара пръсти по камъка и се вгледа внимателно в него, опитвайки се да открие някаква пукнатина върху гладката му повърхност.
	— Губиш си времето — отбеляза Сидни. — Вратата е правена от майстори — джуджета и не може да бъде открита току-така.
	— Ако изобщо има врата — отвърна убиецът.
	— Има — увери го младата жена. — Бок проследи дирята на елфа чак дотук и е сигурен, че тя продължава и от другата страна на стената. Няма начин да отклониш един голем от пътя му.
	— Отвори я тогава! — подигравателно се изсмя Ентрери. — Те се отдалечават от нас с всеки изминал миг.
	Сидни си пое дълбоко дъх и нервно потри ръце, опитвайки да се успокои. За първи път, откакто бе напуснала Домовата кула, й се удаваше възможност да използва магическите си умения и сега усещаше как силата, която се бе натрупала у нея през това време, се пробужда и започва да кипи във вените й.
	След поредица от отчетливи, прецизни движения, тя промърмори няколко заклинания, после вдигна ръце и като обърна длани към вратата, заповеднически изрече:
	— Баузин саумин!
	Коланът на Ентрери незабавно се разкопча, а сабята и камата му тупнаха на земята.
	— Добра работа — подигравателно отбеляза той и се наведе да вдигне оръжията си.
	Сидни озадачено се взря във вратата.
	— Устоя на магията ми — изрече тя на глас онова, което бе очевидно. — Би трябвало да се очаква, когато човек си има работа с врата на джуджета. Самите те рядко използват магия, ала способностите им да се противопоставят на заклинанията на другите, са наистина забележителни.
	— Накъде ще тръгнем сега? — изсъска Ентрери. — Навярно има и друг вход?
	— Това е вратата, която ни трябва — настоя младата жена и се обърна към Бок. — Разбий я!
	Чудовището тръгна към стената и Ентрери отскочи назад.
	Огромните ръце на Бок се стовариха върху камъка със силата на стенобойна машина… веднъж, два, три пъти. Чудовището нанасяше удар след удар, без да обръща внимание на болката. Дълго време не се случи нищо, чуваше се само глухият тътен на юмруците, стоварващи се върху камъка.
	Сидни чакаше търпеливо. Ентрери се опита да предложи нещо друго, но тя му даде знак да мълчи и продължи да наблюдава неуморните усилия на чудовището. Изведнъж върху скалата се появи пукнатина, после още една. Бок не знаеше умора и продължи да удря все така методично.
	Появиха се още пукнатини и съвсем ясно очертаха контурите на вратата. Ентрери нетърпеливо присви очи.
	С един последен удар Бок промуши ръка през каменната врата и я раздроби на парчета.
	След почти двеста години тъмнина, преддверието на Митрал Хол бе обляно от ярката слънчева светлина за втори път през този ден.
	— Какво беше това? — сепна се Риджис, когато ехото от ударите на чудовището най-сетне заглъхна.
	Дризт лесно можеше да се досети, въпреки че звукът отскачаше от голите стени и отекваше из всички зали, та беше трудно да се разбере откъде точно идва.
	Кати-Бри, която прекрасно си спомняше счупената стена на Сребърния град, също предполагаше какво става.
	Никой не каза нищо повече. Намираха се на място, където опасностите ги дебнеха на всяка крачка и ехото от далечната заплаха не им се струваше толкова страшно, че да ги накара да предприемат нещо. Продължиха пътя си сякаш не бяха чули нищо и единствената разлика бе, че сега пристъпваха още по-внимателно, а Дризт като че ли по-често изоставаше назад.
	Подсъзнателно, Бруенор вече усещаше опасността, която се събираше около тях, дебнеше ги и се готвеше за нападение. Не можеше да бъде сигурен дали страховете му са оправдани или бяха породени от съзнанието, че мините са обитавани и от съживения спомен за ужасния ден, в който родът му бе прогонен от дома си.
	Без да забавя крачка, той продължи напред — това бе домът на неговите предци и той нямаше да го предаде отново.
	Внезапно сенките се удължиха и отстъпиха място на гъст мрак, който непрестанно менеше очертанията си.
	Едно от съществата се протегна и сграбчи Уолфгар.
	Пронизващ студ се разля по вените на младежа и го вцепени. Идващият зад него Риджис изпищя и изведнъж мракът сякаш се разпадна на късове и затанцува около останалите четирима.
	Прекалено зашеметен, за да направи каквото и да било, Уолфгар получи нов удар. Кати-Бри се втурна към него и малкият меч, който бе взела от преддверието, проряза тъмнината. Момичето усети съвсем лека съпротива, сякаш острието бе срещнало плътта на нещо, което по някакъв странен начин не бе напълно там. Само че сега нямаше време да се чуди какво точно се крие в мрака и тя продължи да замахва яростно с меча си.
	В другия край на тунела Бруенор се биеше още по-отчаяно. Няколко черни ръце се протягаха към него едновременно и яростните удари на брадвата му не смогваха да ги възпрат. Пронизващият мраз го жилеше отново и отново, докато мракът се вкопчваше в тялото му.
	Първата мисъл на Уолфгар, когато най-сетне се съвзе, бе да вдигне Щитозъб, ала Кати-Бри, разбирайки намерението му, изкрещя:
	— Факлата! Освети мрака с факлата!
	Уолфгар тикна пламъка право в средата на обгърналата ги тъма. Черните сенки се сгърчиха ужасени и се отдръпнаха от светлината на огъня. Уолфгар тръгна след тях, опитвайки се да ги прогони още по-надалеч, но се препъна в тялото на ужасения полуръст, който се бе свил на земята, и падна върху камъните.
	Кати-Бри грабна факлата от ръцете на варварина и я заразмахва с всички сили, мъчейки се да държи чудовищата назад.
	Дризт познаваше тези същества. Подобни твари бяха често срещани в подземните градове на Мрачните и понякога дори се обединяваха с тях. Възползвайки се от уменията, които бе наследил от народа си, Дризт запали магически огън, който да осветява очертанията на тъмните сенки, и се впусна в битката.
	Чудовищата приличаха на хора по същия начин, по който една сянка прилича на притежателя си, ала очертанията им непрекъснато се меняха и се сливаха с мрака около тях. По численост превъзхождаха петимата приятели, ала пламъците на елфа им бяха отнели най-важния съюзник — прикритието на тъмнината. Без нейната маска живите сенки не можеха да се отбраняват срещу оръжията на враговете си и бързо се оттеглиха, процеждайки се през многобройните процепи между камъните наоколо. Пътешествениците също побързаха да напуснат това място. Уолфгар вдигна Риджис от земята и последва Бруенор и Кати-Бри, които се отдалечаваха надолу по коридора. Дризт изостана назад, за да прикрива тила им.
	Бяха оставили много зали и проходи зад гърба си, когато Бруенор най-сетне се осмели да забави темпото. Тревожни въпроси отново завладяха мислите му, мечтата за повторно завладяване на Митрал Хол започна да се разкрива в съвсем различна светлина, зачуди се дали не бе сбъркал, като поведе най-скъпите си приятели на това пътешествие. С ужас се взираше в надвисналите сенки, струваше му се, че зад всеки ъгъл ги дебнат чудовища.
	Чувствата, с които бе тръгнал на това приключение, също бяха претърпели промяна. Тя бе започнала още от мига, в който усетиха далечния тътен в подземията, но битката с чудовищата като че ли я бе довела до нейния закономерен край. Бруенор трябваше да приеме мисълта, че вече не се чувства така, сякаш се е завърнал у дома си, въпреки самоуверената маска, която носеше пред приятелите си. Спомените му от това място — прекрасни спомени за ранните дни, когато народът му процъфтяваше в Сребърните зали — сега изглеждаха бледи и далечни, сравнени със зловещия ужас, който витаеше из древното царство на джуджетата. Толкова много бе осквернено и не на последно място — сенките на вечно горящите факли. Някога сенките бяха символизирали неговия бог, Думатоин, Пазителя на тайните, ала сега се бяха превърнали в свърталище за обитателите на мрака.
	Останалите също усещаха разочарованието, което бе обзело приятеля им. Тревогата на Уолфгар и Дризт, които бяха очаквали нещо подобно и преди да навлязат в подземията, сега се засили още повече. Ако завръщането в Митрал Хол, също както и изковаването на Щитозъб, представляваше връх в живота на джуджето и те се бяха притеснявали какво ще стане, когато мечтата му стане реалност, то колко по-страшен щеше да бъде ударът, ако цялото им пътешествие се провалеше!
	Бруенор ги подтикваше да бързат напред към Клисурата на Гарумн и изхода. През всички тези седмици, които бе прекарал на път, както и в първите мигове, след като най-сетне откри входа към Митрал Хол, той имаше твърдото намерение да остане, докато не си възвърне онова, което му принадлежеше по право, ала сега всяка частица на тялото и съзнанието му крещяха да бяга и никога вече да не се завръща.
	Все пак чувстваше, че трябва да прекоси поне горното ниво — от уважение към покойните си предци и към приятелите си, които бяха изложили живота си на опасност, за да го придружат дотук. Освен това се надяваше, че по този начин ще успее да надмогне отвращението, което сега изпитваше към някогашния си дом или поне да открие лъч светлинка в мрачния покров, който бе обвил Сребърните зали. Топлият допир на брадвата и щита на неговия героичен съименник му вдъхнаха нови сили и като вирна войнствено брада, той продължи напред.
	Тунелът започна да се спуска надолу, страничните зали и разклонения като че ли намаляха. Горещ въздух струеше от многобройните пукнатини по пода — мъчително напомняне за злото, което се бе спотаило в дълбините на мините. Поне стените тук бяха по-гладки и сенките не бяха толкова гъсти и заплашителни. Внезапно, след един по-остър завой, приятелите се озоваха пред грамадна каменна врата, издялана само от един скален къс, който обаче запречваше целия коридор.
	— Зала? — попита Уолфгар и хвана тежкото резе.
	Бруенор поклати глава — и той самият не знаеше какво има зад вратата. Уолфгар я отвори и пред тях се разкри още един празен коридор, който също завършваше с каменна врата. Бруенор внезапно си спомни това място.
	— Десет врати — обясни той. — Десет врати в тунела, който води надолу, всяка с резе от едната страна.
	Той се протегна и дръпна тежкия метален лост, който бе така закачен, че съвсем лесно да влезе в улеите на вратата и да я заключи.
	— И зад тях — още десет в тунела, който се изкачва нагоре, всяка с резе от другата страна.
	— Така че ако бягаш от враговете си, да можеш да залостиш вратите след себе си — досети се Кати-Бри. — И да се срещнеш по средата с родствениците си от другата част на мините.
	— А между двете най-вътрешни врати трябва да има тунел, отвеждащ към долните нива — обади се и Дризт, разгадавайки простата, но хитра логика на отбранителното съоръжение.
	— На пода наистина има отвор, който води надолу — рече Бруенор.
	— Навярно там ще можем да си починем — предположи елфът.
	Бруенор кимна и ги поведе напред. Спомените му се оказаха точни и само няколко минути по-късно вече минаваха през десетата врата. Озоваха се в малка, овална стая с две врати в двата противоположни края, всяка с резе от вътрешната страна. Точно в средата на пода имаше врата, която също бе залостена със здраво резе и като че ли не бе отваряна от дълги години. Многобройните ниши из цялото помещение бяха потънали в тъмнина.
	След като огледаха стаята и се увериха, че е празна, приятелите залостиха изходите и се заеха да свалят част от дебелите си дрехи. Горещината ставаше все по-силна, а неподвижният, застоял въздух тегнеше върху тях и изпиваше силите им.
	— Това е средата на горното ниво — разсеяно промърмори Бруенор. — Утре ще достигнем Клисурата.
	— И после? — приключенският дух на Уолфгар все още се надяваше да се спуснат навътре в мините.
	— Навън или надолу — Дризт така силно наблегна на първата възможност, че варваринът не можеше да не разбере, че втората е малко вероятна. — Ще разберем, когато стигнем там.
	Уолфгар се вгледа в приятеля си, мъчейки се да открие у него поне частица от онзи приключенски дух, който бе опознал така добре, докато се обучаваше при елфа. Ала Дризт изглеждаше също толкова решен да напусне това място, колкото и джуджето. Нещо в тези подземия като че ли задушаваше обикновено неизчерпаемата му енергия и Уолфгар можеше само да предполага, че и Дризт, също както Бруенор, се бори с болезнените спомени от своето минало, прекарано в подобно мрачно място.
	Наблюдателният младеж бе отгатнал правилно. Спомените на елфа за живота в подземното царство на Мрачните, наистина бяха породили у него желание час по-скоро да напусне Митрал Хол. То обаче не бе предизвикано от носталгия и копнеж по отминалите дни на детството и младостта. Онова, което Дризт с болезнена яснота си спомняше от времето, прекарано в Мензоберанзан, бяха черните твари, които обитаваха мрачните дупки на подземния свят. Усещаше тяхното присъствие и тук, в древните зали на джуджетата — ужаси, които надхвърляха всичко, което обитателите на повърхността можеха да си представят. Не се боеше за себе си. С уменията си на Мрачен елф можеше да се изправи срещу тези чудовища като равен. Ала другарите му, с изключение може би на опитното джудже, изобщо не бяха готови да се бият с тях, а ако останеха в мините, една такава битка беше неизбежна.
	Освен това, усещаше елфът с всяка частица на тялото си, вече ги наблюдаваха.
	Ентрери предпазливо пропълзя напред и долепи ухо до вратата. Беше го правил вече девет пъти, но този път долови нов звук — звъна на щит, който притежателят му пусна върху каменния под. По лицето на убиеца плъзна усмивка. Той се обърна към Сидни и Бок и кимна.
	Плячката най-сетне бе паднала в ръцете му.
	Вратата, през която бяха влезли, потрепери от нечовешката сила на страховития удар. Петимата приятели, които току-що бяха седнали, за да си починат след дългия преход, с изумление и ужас се обърнаха назад точно в мига, в който върху нея се стовари нов удар. Тежкият камък се, пропука и Бок нахлу в стаята. Кати-Бри и Риджис се озоваха на земята, преди да успеят да извадят оръжието си.
	Чудовището можеше да ги смачка още там, ала целта му, онова, към което му бе наредено да се стреми с всички сили, бе Дризт До’Урден. То се втурна покрай двамата и застана в средата на помещението, мъчейки се да открие елфа.
	Дризт, който не бе особено изненадан, успя да се скрие в сенките покрай стената на стаята и сега се промъкваше към разбитата врата, за да се погрижи никой да не влезе оттам. Само че магическите умения, с които Дендибар бе надарил Бок за този лов, бяха прекалено могъщи, за да се скрие от тях. Чудовището го надуши и тръгна към него.
	Уолфгар и Бруенор препречиха пътя му.
	Ентрери влезе в стаята веднага след Бок и като се възползва от бъркотията, предизвикана от появата на чудовището, успя да се прокрадне до сенките покрай стените, по начин, който невероятно силно наподобяваше тактиката на елфа. Палачът се запромъква предпазливо напред и когато стигна средата на овалната стена, пред него се изправи сянка, която толкова много приличаше на него самия, че той трябваше да спре, за да я огледа по-добре. Сепнат в безшумното си прокрадване към вратата, Дризт стори същото.
	— Ето че най-сетне се срещаме, Дризт До’Урден — просъска Ентрери.
	— Преимуществото е на твоя страна — отвърна Дризт. — Аз не знам нищо за теб.
	— Веднага ще научиш, черен елфе! — разнесе се леденият смях на палача.
	Жестоката сабя и изумрудената кама изскочиха от ножницата в същия миг, в който ятаганите на Дризт изсвистяха във въздуха.
	Уолфгар с всичка сила стовари чука си върху гърдите на чудовището, но то, насочило цялото си внимание към елфа, дори не направи опит да се защити. Щитозъб го запрати назад, но то сякаш изобщо не забеляза и пак се насочи към плячката си. Бруенор и Уолфгар се спогледаха изумено и отново се нахвърлиха върху звяра, размахвайки чука и брадвата.
	Зашеметен от ритника на Бок, Риджис лежеше до стената. Кати-Бри обаче успя да се изправи на едно коляно, здраво стиснала меча си. Гледката на двамата противници, които се биеха край стената с несравнимо изящество и умение, прикова погледа й.
	Сидни, която тъкмо се канеше да прекрачи прага, също спря за миг. Никога досега не бе виждала нещо подобно — двама ненадминати майстори на меча, разменящи си удари в съвършена хармония.
	Всеки предугаждаше движенията на другия с абсолютна точност, удар и париране се сливаха в едно, сякаш всеки инстинктивно знаеше какво ще направи противникът му, още преди той да си го бе помислил. Беше двубой, в който като че ли никога нямаше да има победител. Единият изглеждаше като отражение на другия и единствено от звъна на стоманата, когато сабята и ятаганът се срещаха, страничните наблюдатели разбираха, че пред очите им се води истинска битка. Двамата ту излизаха в осветената част на стаята, ту отново се скриваха в сенките, търсейки и най-малкото преимущество в тази битка, в която силите бяха напълно изравнени. Накрая; без да спират и за миг хипнотизиращия танц на оръжията, те потънаха в мрака на една от нишите.
	В мига, в който Дризт и Ентрери се скриха от погледа й, Сидни си спомни каква бе нейната роля в тази битка. Без да се бави повече, тя извади тънка пръчка от кесийката, която висеше на кръста й и се прицели към джуджето и варварина. Колкото и да й се искаше да види как би свършила битката между елфа и палача, дългът й повеляваше да освободи Бок от нападателите му и да го остави да залови елфа.
	Уолфгар стовари Щитозъб върху чудовището и го повали на земята. Миг преди огромното туловище да се стовари отгоре му, Бруенор успя да се промуши под краката на звяра.
	Победата им не трая дълго. От магическата пръчка на Сидни изскочи мощен лъч и полетя към тях. Силата му отхвърли Уолфгар далече назад. Той се претърколи и се изправи на крака чак в другия край на помещението. Кожената му жилетка бе обгорена и пушеше, цялото му тяло бе изтръпнало от страховития удар.
	Бруенор бе запратен на каменния под. В продължение на един дълъг миг остана да лежи там напълно неподвижен. Не беше тежко ранен (джуджетата са корави като скалите, които дълбаят, а са и особено неподатливи на всякакви магии), ала докато лежеше на пода, долови далечен тътен, който прикова цялото му внимание. Познаваше този звук, беше го чувал като дете, но не можеше да се сети откъде точно идва.
	Едно обаче помнеше — този звук вещаеше гибел.
	Звукът все повече се засилваше, стаята затрепери, далечният тътен се чуваше съвсем ясно, въпреки че Бруенор вече бе вдигнал глава от пода. И тогава джуджето разбра. То обърна безпомощен поглед към Дризт и изкрещя:
	— Пази се, елфе!
	Твърде късно — миг по-късно скритият механизъм се задейства и в пода на нишата зейна дупка.
	Там, където допреди малко стояха Дризт и Ентрери, сега се виеха кълба прах. За Бруенор времето сякаш застина в този едничък ужасяващ миг. От тавана се откъсна огромен скален къс и сложи край и на последната искрица надежда, която още се таеше в гърдите му.
	Тайният механизъм вече бе изпълнил предназначението си, ала мощните трусове, които разлюляваха цялата стая, не спряха. Стените се пропукаха, парчета камък се откъснаха от тавана и полетяха надолу. Застанала на единия праг, Сидни извика към Бок, докато в другия край на помещението Уолфгар вдигна тежкото резе и повика приятелите си.
	Кати-Бри се втурна към падналия полуръст и като го хвана за глезените, го повлече към вратата, викайки към Бруенор да й помогне.
	Ала джуджето, вперило обезумял поглед в рухналата ниша, отново и отново изживяваше онзи единствен гибелен миг.
	Огромна пукнатина плъзна по протежение на целия под, заплашвайки да отреже пътя им за бягство. Кати-Бри стисна зъби и с последни сили успя да се добере до сигурността на тунела, който започваше отвъд вратата. Уолфгар изкрещя към джуджето и дори се накани да се върне за него.
	В този миг Бруенор се изправи на крака и тръгна към тях — бавно, свел глава надолу, сякаш се надяваше подът да се отвори под краката му и да го запрати в най-черната яма на подземията.
	И да сложи да сложи край на непоносимата болка.

	20
	Краят на една мечта

	Когато всичко най-сетне се успокои, а грохотът заглъхна, приятелите, които сега вече бяха само четирима, си запробиваха път през отломките и тежкия прах обратно към овалната стая. Без да обръща внимание на големите купчини камъни и огромните пукнатини по пода, които заплашваха да ги погълнат, Бруенор се запрепъва към нишата, следван плътно от останалите.
	Голяма купчина скални късове закриваше дупката на пода, наоколо не се виждаше кръв, нито каквато и да било следа от двамата противници. Изпод камъните се процеждаше плътен мрак и Бруенор се провикна, зовейки името на падналия си приятел. Ала разумът, напук на сърцето, напук на отчаяната надежда, която не искаше да умре, му говореше, че всичко е напразно — елфът вече не можеше да го чуе.
	Той се огледа наоколо с овлажнели очи, но видът на самотния ятаган (магическото оръжие, което елфът бе взел от съкровището на дракона, който двамата с Уолфгар бяха победили), захвърлен като никому ненужна вещ върху останките от нишата, бе повече, отколкото джуджето можеше да понесе и по бузата му се стече горчива сълза. Джуджето бавно вдигна оръжието и го прибра в колана си.
	— Уви, елфе! — провикна се Бруенор, застанал насред разрушената стая. — Не такъв край заслужаваше, приятелю!
	Ако останалите не бяха така погълнати от собствената си скръб, сигурно щяха да доловят гнева, който прозираше зад болката в гласа му. Още преди трагедията бе започнал да си задава въпроса доколко бе разумно да продължава този поход, ала сега, когато бе изгубил най-скъпия си приятел, Бруенор бе изпълнен не само с безгранична скръб, но и с болезнено чувство за вина. Не можеше да си затвори очите пред жестоката истина за ролята, която бе изиграл в събитията, довели до гибелта на Дризт. Нетърпима горчивина го обзе при спомена за начина, по който бе накарал елфа да се включи в това пътешествие, преструвайки се на смъртно ранен и обещавайки му приключение, каквото никога дотогава не е преживявал.
	Сега стоеше безмълвен и безропотно приемаше болката, която го раздираше.
	Скръбта на Уолфгар, непримесена с никакви други чувства, бе също толкова дълбока. Младежът бе изгубил един от настойниците си, воина, който го бе превърнал от неопитен и свиреп варварски войник в изкусен и разсъдлив боец.
	Беше изгубил един от най-верните си приятели. Готов бе да последва елфа и в самите недра на Бездната в търсене на приключения. Твърдо вярваше, че един ден той и Дризт ще се озоват в положение, от което няма да могат да избягат, ала когато се биеха рамо до рамо, или пък се бореха един с друг като учител с ученик, Уолфгар, изправен на самия предел на възможностите си, се чувстваше по-жив, отколкото когато и да било. Младият варварин неведнъж си бе представял своята смърт заедно с елфа, славен край, за който щяха да се разказват легенди и да се пеят песни дълго след като враговете, които ги бяха погубили, се превърнеха в прах в някой незнаен гроб.
	Това беше край, от който младежът не се боеше.
	— Най-сетне намери покой, приятелю — меко прошепна Кати-Бри.
	Тя по-добре от когото и да било разбираше колко мъчителен бе животът на елфа на повърхността. Нейният мироглед бе в съзвучие с една друга, по-чувствителна и ранима страна на Дризт, страна, която той обикновено скриваше от приятелите си под желязната си, стоическа маска. Това бе същата онази част от характера му, която го бе подтикнала да напусне Мензоберанзан и злите му обитатели и го бе накарала да заживее като изгнаник. Кати-Бри познаваше радостта и любовта, която изпълваше съществото му, виждаше и силната болка, която му причиняваше неприязненото отношение на онези, които, заслепени от цвета на кожата му, не виждаха истинската същност на Дризт До’Урден.
	В този ден, помисли си момичето, и доброто, и злото изгубиха двама от най-изявените си защитници. За нея Ентрери бе пълната противоположност на всичко онова, което Дризт олицетворяваше. Светът бе спечелил много от загубата на палача.
	Ала цената бе прекалено висока.
	Огромна вълна от гняв и болка връхлетя Риджис и той дори не успя да почувства облекчение от смъртта на убиеца. Рухналата ниша бе погребала и частица от полуръста. Вече нямаше да му се налага да бяга (Пук паша нямаше да го преследва повече), ала за първи път в живота си Риджис трябваше да се изправи пред последствията от собствените си действия. Беше се присъединил към малкия отряд на Бруенор съвсем съзнателно, макар да знаеше, че Ентрери е по петите му и напълно да осъзнаваше опасността, която убиецът представляваше за приятелите му.
	До този миг бе живял като уверен в късмета си комарджия без дори за миг да си помисли, че би могъл да загуби. За него животът бе игра, която трябва да се играе твърдо и рисковано и никога досега не бе очаквал, че някога ще му се наложи да си плаща. Ако имаше нещо на този свят, което можеше да промени хазартния му начин на живот и абсолютната увереност в щастливата му звезда, то беше именно това — загубата на един от малцината му истински приятели. И той, Риджис, носеше вината за нея.
	— Сбогом, приятелю! — промълви той към купчината отломки.
	После се обърна към Бруенор и попита:
	— Къде ще идем сега? Как ще се измъкнем от това ужасно място?
	Риджис изобщо не искаше въпросът му да прозвучи като обвинение, ала джуджето, затънало в тресавището на собствените си угризения, инстинктивно зае отбранителна позиция.
	— Ти си виновен! — изръмжа той. — Ти пусна убиеца по петите ни!
	С разкривено от ярост лице и здраво стиснати юмруци, Бруенор пристъпи към полуръста.
	Уолфгар, объркан от този внезапен изблик на гняв, също направи крачка към Риджис. Полуръстът не отстъпи назад и дори не направи опит да се защити — все още не вярваше, че яростта на Бруенор може да бъде толкова изпепеляваща.
	— Ти, долен крадец! — изрева джуджето. — Вървиш си по пътя без изобщо да се замисляш за онуй, дето го оставяш зад гърба си… и после приятелите ти трябва да плащат вместо теб!
	Още една крачка и Бруенор щеше да се озове до Риджис, а изразът на лицето му ясно говореше, че се кани да го удари. Уолфгар застана на пътя на джуджето и го спря с недвусмислена гримаса.
	Суровото изражение на младия варварин най-сетне измъкна Бруенор от лапите на гнева и той едва сега разбра какво се канеше да направи. Силно смутен, той се опита да прикрие гнева си под маската на тревога за оцеляването им и като се обърна, се зае да претърсва стаята. От запасите им не бе оцеляло почти нищо.
	— Оставете ги, не си струва да си губим времето — рече той след малко, прочиствайки гърлото си, където нещо все още го давеше мъчително. — Да се махаме оттук! Колкото по-бързо оставим туй проклето място зад гърба си, толкоз по-добре!
	Уолфгар и Кати-Бри претърсиха купчината отломки, опитвайки се да открият нещо, което би могло да бъде спасено — никак не им се щеше да послушат Бруенор и да тръгнат без провизии. Скоро обаче сами се убедиха, че няма да намерят нищо и като отдадоха последна почит на останките в нишата, последваха джуджето в коридора.
	— Смятам да стигна Клисурата на Гарумн преди следващата почивка! — възкликна то. — Тъй че се пригответе за дълъг преход.
	— А после накъде? — попита Уолфгар, макар да се досещаше какъв ще е отговорът и той никак да не му се нравеше.
	— Навън! — отсече Бруенор. — Колкото се може по-бързо!
	Заплашителният му поглед красноречиво говореше, че джуджето няма да търпи никакви възражения.
	— За да се върнем заедно с родствениците ти от Долината? — не отстъпваше варваринът.
	— Не! За да не се върнем никога повече!
	— Значи Дризт даде живота си напразно! — безжалостно рече младежът. — Пожертва се заради един блян, който никога няма да се сбъдне.
	За миг Бруенор не можа да отвърне нищо — болезнено точните наблюдения на Уолфгар го накараха да онемее. До този момент не бе поглеждал на станалото в тази цинична светлина и онова, което видя сега, изобщо не му хареса.
	— Не е напразно! — сопна се той на варварина. — Предупреждение е това за всички нас, да се махаме от туй проклето място. Зло витае във въздуха, като тролска смрад в бърлогата им! Не го ли подушваш, момче? Нима очите и носът не ти казват да се махаш оттук?
	— Очите ми усещат опасността — спокойно отвърна Уолфгар. — Както неведнъж досега. Ала аз съм воин и не се плаша от такива предупреждения!
	— Значи скоро ще бъдеш мъртъв воин! — намеси се Кати-Бри.
	Уолфгар я погледна заплашително.
	— Дризт дойде тук, за да помогне да си възвърнем Митрал Хол и аз не смятам да се откажа току-така!
	— Ще умреш преди да си успял — промърмори Бруенор, ала гневът вече бе изчезнал от гласа му. — Дойдохме, за да открием дома ми, момче, ала туй не е мястото, дето търсех! Вярно, че народът ми някога живееше тук, ала сега единствено мракът властва в Митрал Хол и аз не искам да оспорвам гнусния му трон. Веднъж да се отърва от таз’ отвратителна смрад и повече никога няма да се върна тук, набий си го в дебелата глава веднъж завинаги! Сега туй място принадлежи на сенките и на сивите джуджета и дано проклетото нещо рухне върху скверните им глави!
	Бруенор млъкна — беше казал повече от достатъчно. Обърна се рязко и решително тръгна напред, а тежките му стъпки кънтяха в тунела.
	Кати-Бри и Риджис го последваха, а Уолфгар, след като постоя за миг, замислен върху думите на джуджето, забърза след приятелите си.
	Сидни и Бок се върнаха в овалната стая веднага щом магьосницата прецени, че спътниците на елфа са си отишли. Също като тях тя застана до отломките от нишата и се замисли за последствията, които този неочакван развой на събитията щеше да има върху нейната задача. Силата на скръбта й от загубата на Ентрери учуди дори нея самата. Вярно е, че така и не успя да му повярва напълно и до края подозираше, че палачът в действителност е по следите на кристалния отломък, ала въпреки това по време на пътуването им постепенно се бе научила да го уважава. Нима можеше да намери по-добър съюзник?
	Магьосницата нямаше много време да скърби за Ентрери — смъртта на Дризт До’Урден извикваше на преден план въпроса за нейната собствена сигурност. Дендибар едва ли щеше да приеме тази новина спокойно, а умението на шарения магьосник да измисля наказания за провинилите се бе известно на всички от Домовата кула.
	За миг Бок постоя неподвижен, очаквайки заповеди от господарката си, но когато такива не последваха, той влезе в нишата и се захвана да разчиства купчината отломки.
	— Спри! — нареди му Сидни.
	Бок продължи да копае, подтикван от заклинанието, с което му бе заповядано да намери елфа.
	— Спри! — този път гласът на младата жена прозвуча по-убедително. — Елфът е мъртъв, глупаво същество!
	Най-сетне го бе изрекла на глас и това й помогна да приеме станалото. Трябваше да реши какво да прави оттук нататък. Бок спря и се обърна към нея.
	— Ще тръгнем след приятелите му — каза тя накрая, а думите й целяха не само да дадат нова цел на чудовището, но и да внесат яснота в собствените й мисли. — Кой знае, ако успеем да заловим джуджето и останалите, Дендибар може и да ни прости провала с елфа.
	Младата жена се вгледа в лицето на Бок, но разбира се, изражението на безмозъчното същество изобщо не се промени.
	— Ти трябваше да си погребан в тази ниша — промърмори тя, макар да знаеше, че Бок няма да разбере сарказма й. — Ентрери поне можеше да предложи нещо. Ала това няма значение, вече взех решение. Ще тръгнем след спътниците на елфа и ще изчакаме подходящ момент, за да ги пленим. Те ще ни кажат всичко, което искаме да знаем за кристалния отломък!
	Бок все така стоеше на мястото си, очаквайки заповедите на магьосницата. Дори и безмозъчното същество разбираше, че Сидни най-добре знае какво трябва да правят, за да изпълнят задачата.
	Четиримата приятели минаваха през огромни пещери, образувания, които бяха дело на природата, а не на джуджетата. Отвъд светлината на факлите, високите тавани и стени се губеха в мрака и още по-силно им напомняха колко са беззащитни в този момент. Приятелите вървяха плътно един до друг, струваше им се, че в тъмните ъгли се спотайват пълчища сиви джуджета, всеки миг очакваха някое страховито чудовище да се спусне върху тях от надвисналия над главите им мрак.
	Неспирно капещата вода отмерваше крачките им с равномерния си плясък, който ехтеше из всички зали и още по-силно им напомняше колко безлюдно бе всичко наоколо.
	Бруенор си спомняше добре тази част от Митрал Хол и сега отново го връхлетяха отдавна забравени картини от миналото. Това бяха Общите зали, мястото, където всички от рода Боен чук се събираха, за да чуят думите на своя владетел, крал Гарумн или да посрещнат важни гости. Тук пълководците обсъждаха стратегиите си по време на война и пак тук в мирно време се обсъждаха планове за търговия с външния свят. Всички, дори и най-младите джуджета, присъстваха на тези съвещания и Бруенор с умиление си припомни многобройните пъти, когато заедно с баща си Бангор бе седял зад трона на своя дядо Гарумн и внимателно бе слушал завладяващите речи на краля и съветите на Бангор — трябваше да научи всички умения на добрия предводител, защото един ден те щяха да му потрябват.
	Един ден, когато Бруенор Бойният чук щеше да стане крал на Митрал Хол.
	Гледката на опустелите зали измъчваше джуджето, което прекрасно си спомняше времето, когато в същите тези помещения бяха ехтели смехът и песните на десетки хиляди джуджета. Дори и да се върнеше с оцелелите си родственици, пак щяха да изпълнят едва някое ъгълче от една-единствена зала.
	— Твърде много от нас ги няма вече — промълви Бруенор и шепотът му, по-силен, отколкото той си мислеше, проряза тегнещата тишина.
	Кати-Бри и Уолфгар, които се притесняваха за приятеля си и през целия преход не откъсваха очи от него, чуха, думите му и веднага се досетиха какво ги бе предизвикало. Двамата се спогледаха и Кати-Бри видя как гневът на Уолфгар към джуджето отстъпва място на дълбока жал.
	Вече не помнеха през колко зали бяха минали. Коридорите между просторните помещения бяха съвсем къси, на всяка крачка започваха нови и нови разклонения и странични изходи. Ала Бруенор прекрасно си спомняше пътя към клисурата и не се колебаеше дори за миг накъде да поеме. Освен това знаеше, че не бе възможно никой да не е чул задействането на механизма в овалната стая, много скоро някой щеше да дойде да проучи какво става. За разлика от тунелите, през които бяха минали досега, в тази част на горното ниво имаше много коридори, отвеждащи към дълбините на мините. Уолфгар загаси факлата и четиримата продължиха пътя си, обвити от сигурността на мрака.
	Много скоро се оказа, че предпазливостта им не е била напразна. Току-що бяха влезли в поредната пещера, когато Риджис сграбчи Бруенор за рамото и даде знак на останалите да пазят тишина. Джуджето замалко не избухна, ала гневът му бързо се разсея при вида на непресторения ужас, изписан на лицето на полуръста.
	С острия си слух, който дългите години, прекарани в ослушване за едва доловимото изщракване на ключалката, бяха тренирали още повече, Риджис бе усетил още един звук, който не идваше от капещата вода. Миг по-късно останалите също го чуха и не им трябваше много време, за да разберат какъв бе този шум — това бе тропотът на десетки крака, обути в тежки ботуши. Бруенор им даде знак да се скрият в една тъмна ниша и четиримата зачакаха мълчаливо.
	Така и не успяха да видят преминаващия отряд достатъчно ясно, за да преброят какви и колцина бяха създанията, ала по броя на факлите разбраха, че враговете им ги превъзхождат поне десетократно, а и не беше особено трудно да се досетят какви точно бяха съществата, които минаха покрай тях.
	— Туй бяха сиви джуджета или майка ми е от оркското племе! — изръмжа Бруенор и погледна към Уолфгар, сякаш искаше да види дали варваринът все още оспорва решението да напуснат Митрал Хол.
	Уолфгар примирено кимна:
	— Колко още ни остава да Клисурата на Гарумн? — и той, както и останалите, вече бе приел мисълта, че ще трябва да напуснат Сребърните зали.
	Все още имаше чувството, че предава Дризт, ала и сам виждаше, че това бе най-мъдрото решение — ясно бе, че ако останеха, Митрал Хол щеше да се превърне в гробница не само за Дризт До’Урден.
	— Един час до следващия тунел — отвърна Бруенор. — И още един след това.
	Скоро и последното сиво джудже напусна пещерата и приятелите отново потеглиха, още по-предпазливо от преди — всяка стъпка, която отекнеше малко по-силно, отколкото искаха, ги изпълваше с ужас.
	Спомените на Бруенор ставаха все по-ясни с всяка нова крачка и понеже знаеше точно къде се намира, той водеше приятелите си по най-прекия път. Имаше само едно желание — да излезе навън, колкото се може по-скоро. В този миг обаче, пред него се изправи коридор, който просто не можеше да отмине. Знаеше, че и най-малкото забавяне може да им струва живота, ала изкушението на стаята, която се намираше в дъното на късия коридор, бе прекалено силно и той не можеше да му устои. Трябваше да види докъде се простира оскверняването на Митрал Хол, трябваше да разбере дали най-важната зала от горното ниво бе оцеляла.
	Приятелите му го последваха без да задават въпроси и скоро се озоваха пред висока, богато украсена метална врата. Върху нея бе гравиран чукът на Морадин, най-великия от боговете на джуджетата, отдолу бяха издълбани древни руни. Бруенор се мъчеше да изглежда спокоен, ала тежкото му дишане издаваше силните чувства, които го бяха завладели.
	— Тук лежат даровете на нашите приятели — тържествено зачете той, — както и произведенията на ръцете ни. Ти, който прекрачваш този праг, знай, че онова, което се открива пред очите ти, принадлежи на рода Боен чук. Приятели, бъдете добре дошли! Врагове, пазете се!
	Бруенор се обърна към приятелите си и те видяха, че челото му бе оросено от едри капки пот.
	— Залата на Думатоин — обясни той.
	— Минали са двеста години, откакто враговете са завладели Залите — каза Уолфгар. — Всичко отдавна е разграбено!
	— Не! — отвърна Бруенор. — Вратата е магическа и никога не би се отворила пред враговете на моя род. Стотици капани има вътре, дето ще смъкнат кожата на всяко сиво джудже, което би успяло да се промъкне!
	И като хвърли заплашителен поглед на Риджис, продължи:
	— Внимавай какво вършат ръцете ти, Къркорещ корем, че току-виж някой от капаните не разбрал, че си хем приятел, хем крадец!
	Полуръстът прие предупреждението напълно сериозно, въпреки хапливия сарказъм в думите на джуджето. Той прибра ръце в джобовете си и така, без да го осъзнава, сам призна, че преценката на Бруенор за него не бе далеч от истината.
	— Вземи една факла от стената — обърна се Бруенор към Уолфгар. — Не ми се вярва вътре да има светлина.
	Още преди варваринът да се върне с факлата, джуджето бутна тежката врата. Докосната от ръцете на приятел, тя се отвори без никакво усилие и откри малък коридор, който завършваше с тежка черна завеса. В средата на коридора се белееше купчина кости, а над нея се поклащаше лъскаво острие, закачено за тавана.
	— Крадливо псе — изсмя се Бруенор, изпълнен с мрачно задоволство.
	После мина покрай острието и се спря до завесата, изчаквайки приятелите си преди да влезе в стаята.
	Притеснението му се предаде и на останалите и сега всички разтреперани чакаха, докато джуджето се опитваше да събере цялата смелост, на която бе способно.
	Най-сетне Бруенор изръмжа нещо и решително дръпна завесата.
	— Вижте Залата на Дума… — започна той, ала думите заседнаха в гърлото му в мига, в който погледът му се спря на вътрешността на стаята.
	От цялата разруха, която бяха видели, откакто влязоха в Митрал Хол, нищо не бе така страшно, както онова, което сега се разкри пред очите им. Целият под бе осеян с огромни купчини камък. Пиедесталите, върху които някога бяха сияли най-прекрасните произведения на майсторите — джуджета, сега лежаха натрошени на парчета, от някои не бе останало нищо, освен ситен прах.
	Бруенор се запрепъва към вътрешността на стаята, вперил невиждащ поглед пред себе си. Ръцете му трепереха, яростен вик го задави. Още преди да огледа цялото помещение разбра, че разрухата бе пълна.
	— Как? — възкликна той, ала още преди да бе изрекъл думата, видя зейналия отвор в стената.
	Това не бе обикновен тунел, прокопан покрай магическата врата, а огромна дупка в скалата, пробита сякаш със страховита стенобойна машина.
	Уолфгар проследи погледа на джуджето и също ахна:
	— Какво създание е могло да направи такова нещо!
	Бруенор се приближи, опитвайки се да намери някакъв отговор. Кати-Бри и Уолфгар го последваха, но Риджис се отправи в обратната посока — не можеше да не провери дали все пак не бе останало нещо ценно.
	Кати-Бри съзря странни отблясъци върху пода и тръгна към нещо, което смяташе за локва от някаква черна течност. Наведе се, за да го огледа по-добре и разбра, че това не бе течност, а люспа — по-черна от най-черната нощ и голяма почти колкото човек. При звука на изуменото й ахване, Бруенор и Уолфгар се втурнаха към нея.
	— Дракон! — младият варварин веднага разбра какво вижда.
	Той хвана огромната люспа и внимателно я изправи, за да я разгледа по-добре. И той, и Кати-Бри се обърнаха към джуджето — може би то знаеше нещо за това.
	Широко отворените, ужасени очи на приятеля им, отговориха на техния въпрос, още преди да го изрекат.
	— По-черен от най-черната нощ! — прошепна Бруенор, повтаряйки думите, които бяха звучали непрекъснато в онзи съдбовен ден преди почти два века.
	— Научих за отвратителната твар от баща си — обясни той на Кати-Бри и Уолфгар. — Изчадие на могъщ демон бил той, по-черен от най-черната нощ. Не Сивите разгромиха моя народ, тях лесно щяхме да ги победим. Драконът на мрака изби нашите воини и ни прогони от Залите. Никой не оцеля, за да се бие със скверните му войници, когато ни нападнаха в малките зали в другия край на подземията.
	От една пукнатина полъхна струя топъл въздух и им напомни, че в другия й край се намираха долните нива, а навярно и бърлогата на самия дракон.
	— Да се махаме оттук, преди чудовището да ни е усетило — предложи Кати-Бри.
	В този миг Риджис нададе тих вик от другия край на стаята и приятелите му се втурнаха към него, без да знаят дали се е натъкнал на съкровище или на опасност.
	Завариха го приклекнал край една купчина камъни, вперил поглед в някаква пукнатина между скалните късове.
	— Намерих я тук — рече той и им показа една сребърно ствола стрела. — Има и още нещо… мисля, че е лък.
	Уолфгар приближи факлата до камъните и на мъждукащата й светлина четиримата видяха извивката на дървен лък и сребристия блясък на тетивата му. Уолфгар дръпна леко, очаквайки, че дървото ще се разпадне в ръката му под огромната тежест на камъните.
	Ала то не се счупи и дори не помръдна, въпреки че варваринът бе вложил цялата си исполинска сила. Той се вгледа в каменната купчина, опитвайки се да измисли как да освободи оръжието.
	В това време Риджис намери още нещо — златна плочка, заклещена в процеп сред камъните. Успя да я извади и я поднесе към светлината на факлата, за да вижда по-добре руните, които бяха гравирани върху изящния предмет.
	— Таулмарил, Изпитващият сърцата — зачете той. — Дар от…
	— Анариел, сестрата на Фаерун — довърши Бруенор вместо него, без дори да погледне към плочката.
	После кимна в отговор на безмълвния въпрос на Кати-Бри и се обърна съм Уолфгар:
	— Измъкни го, момче. Все ще му измислим по-добра работа от таз’ да гние тук.
	Уолфгар, който вече бе огледал каменната купчина отвсякъде, веднага се зае да отмества скалните късове, които му пречеха да освободи оръжието. Много скоро Кати-Бри успя да издърпа лъка, ала в дупката имаше още нещо и тя помоли младежа да продължи.
	Докато якият варварин отместваше тежките камъни, приятелите му не можеха да откъснат възхитените си погледи от прекрасното оръжие. Върху гладкото дърво нямаше дори драскотина, въпреки дългите години, които трябва да бе прекарало под тежките камъни. Достатъчно бе само едно забърсване и то отново заблестя с цялото великолепие на наситения си цвят. Кати-Бри го опъна без никакво усилие и го задържа така, наслаждавайки се на мощния, сигурен тласък на тетивата.
	— Изпробвай го — предложи Риджис и й подаде сребърната стрела.
	Кати-Бри не можа да устои. Тя постави стрелата в тетивата и я опъна — нямаше намерение да стреля, искаше само да опита силата и гъвкавостта й.
	— Колчан! — провикна се Уолфгар, захвърляйки и последния камък настрани. — И още от сребърните стрели!
	Бруенор посочи към мрака в другия край на стаята и кимна. Кати-Бри не се поколеба.
	Свистящата стрела остави сребърна диря след себе си и изчезна в тъмнината. Миг по-късно от мрака се разнесе пукот и приятелите се втурнаха натам — и четиримата усещаха, че се бе случило нещо необикновено. Намериха я съвсем лесно — стрелата бе потънала дълбоко в каменната стена и само сребърните й пера стърчаха навън!
	Там, където се бе забила, скалата бе почерняла и обгорена и колкото и силно да дърпаше, Уолфгар не успя да я помръдне и на милиметър.
	— Не се тревожи — обади се Риджис, докато броеше стрелите в колчана, който варваринът още стискаше. — Тук има още деветнайсет… двайсет!
	Полуръстът се дръпна назад изумено и приятелите му го изгледаха учудено.
	— Бяха деветнайсет — обясни той. — Сигурен съм.
	Без да разбира какво става, Уолфгар бързо преброи сребърните стрели.
	— Двайсет са.
	— Сега са двайсет — отвърна Риджис. — Ала когато ги преброих първия път, бяха деветнайсет.
	— Значи колчанът е магически — заключи Кати-Бри. — Наистина безценен е дарът на лейди Анариел.
	— Какво ли още можем да открием тук — рече Риджис и потри ръце.
	— Нищо! — сопна се Бруенор. — Махаме се оттук и да не съм те чул да ми противоречиш!
	Само един поглед му бе достатъчен, за да разбере, че няма да срещне подкрепа от другите срещу джуджето, така че той примирено сви рамене и последва останалите обратно през черната завеса.
	— Към Клисурата! — заяви Бруенор и четиримата отново поеха напред.
	— Почакай, Бок! — прошепна Сидни, когато светлината от факлата на джуджето и спътниците му отново заблестя в малкия коридор, само на няколко метра от нея и чудовището. — Още не. Скоро ще дойде и нашето време!
	По прашното лице на младата магьосница плъзна усмивка, която не вещаеше нищо добро.

	21
	Сребърна сенки

	Внезапно сивата мъгла, която го заливаше като вълна, започна да се прояснява, нещо осезаемо се мярна в плътната пустота, която тегнеше върху него. Олюля се над главата му, после бавно се завъртя.
	Краищата на непознатия предмет проблеснаха и се раздалечиха един от друг, после отново се сляха в едно. Успя да прогони тъпата болка в главата си, онзи мрак, който пълзеше в тялото му и смразяваше вътрешностите му, и сега впери поглед в малката точка над себе си, насочил цялата си воля към опората, която тя даваше на изтощеното му съзнание. Постепенно си възвърна контрола над краката и ръцете, спомни си кой беше той и защо се намира тук.
	Дошъл внезапно на себе си, той не можеше да откъсне очи от искрящия предмет, който бе надвиснал над главата му. Върхът на изумрудена кама.
	Артемис Ентрери се надвеси над него, черен силует в мътната дрезгавина, разсейвана единствено от пламъчето на единствената факла, която мъждукаше на стената зад тях. Острието на скъпоценната кама щеше да са забие в сърцето на Дризт при най-малкия опит за съпротива. Палачът също бе ранен при падането, но бе успял да се съвземе по-бързо от елфа.
	— Можеш ли да вървиш? — попита той и Дризт бе достатъчно умен, за да се досети какво ще се случи, ако отговорът му бе отрицателен.
	Кимна утвърдително и се накани да се изправи, ала камата заплашително проблесна.
	— Още не! — изръмжа Ентрери. — Първо трябва да разберем къде се намираме и да решим накъде да поемем.
	Дризт отмести очи от убиеца и се огледа наоколо — знаеше, че ако искаше да го убие, Ентрери отдавна щеше да го е направил. Бяха попаднали в сърцето на мините, това поне бе ясно — за да не се срути таванът, грубо издяланите каменни стени бяха подсилени със здрави дървени подпори.
	— Колко дълбоко пропаднахме? — попита той, макар и сам да усещаше, че се намират много по-надълбоко от стаята, в която се бяха били.
	Ентрери сви рамене.
	— Спомням си, че почти веднага се приземихме върху някакъв каменен под, а после се заспускахме по някакъв стръмен улей с много завои, докато най-накрая се озовахме тук — и той посочи един отвор в ъгъла на тавана, откъдето трябва да бяха паднали. — Ала времето сякаш спира, когато си мислиш, че умираш, така че може и да не сме пропадали чак толкова дълго, колкото ми се стори.
	— Мисля, че не ти се е сторило — отвърна Дризт. — Аз също усещам, че сме се спуснали дълбоко в недрата на Митрал Хол.
	— Как ще излезем?
	Дризт внимателно се вгледа в наклона на тавана и посочи надясно.
	— Тунелът се изкачва натам.
	— Да тръгваме тогава — рече Ентрери и протегна ръка, за да му помогне да стане.
	Дризт прие помощта на палача и се изправи предпазливо, внимавайки да не прави резки движения — знаеше, че изумрудената кама ще го прониже много преди да успее да извади оръжията си.
	Ентрери също го знаеше, макар че в действителност не очакваше елфът да предприеме нещо срещу него в затрудненото положение, в което се намираха. Онова, което бяха преживели в овалната стая, не бе обикновена битка и сега двамата, макар и неохотно, си размениха погледи, пълни с уважение.
	— Имам нужда от твоите очи — обясни Ентрери, макар че Дризт се бе досетил и сам. — Открих само една факла, а и тя няма да издържи докато намеря изхода. Ала твоите очи, Мрачни елфе, могат да открият пътя дори и в тъмнината. И не забравяй, че ще бъда до теб, достатъчно близо, за да следя всяко твое движение… достатъчно близо, за да те убия с един-единствен удар!
	И за да подчертае сериозността на заплахата си, той завъртя изумрудената кама, въпреки че Дризт бездруго го бе разбрал прекрасно.
	Когато се изправи на крака, елфът установи, че всъщност не бе ранен толкова тежко, колкото се боеше. Беше навехнал глезена и коляното на единия си крак и знаеше, че всяка стъпка ще бъде болезнена. Ентрери обаче не биваше да разбере — убиецът нямаше да се поколебае да го убие, ако спътникът му започнеше да изостава.
	Палачът се обърна, за да вземе факлата и Дризт се възползва, за да огледа бързо оръжията си. Вече бе успял да забележи един от ятаганите си, затъкнат в колана на Ентрери, ала другият — магическото оръжие, което бе намерил в пещерата на Смразяващия — не се виждаше никъде. Усети, че една от камите му все още бе у него, скрита в тайна ножница в ботуша му, ала знаеше, че тя няма да му бъде от голяма полза срещу сабята и камата на опитния убиец. Да се изправи срещу него, докато убиецът има и най-малкото преимущество, бе изход, до който Дризт щеше да прибегне, само ако вече нямаше какво да губи.
	Внезапно елфът усети как го залива ледена вълна и уплашено сграбчи малката кесийка, висяща на кръста му. Ужасът му се засили още повече, когато видя, че торбичката е развързана. Още преди да бръкне вътре знаеше, че Гуенивар вече я няма. Трескаво се огледа наоколо, но видя единствено камъни.
	При вида на тревогата му по лицето на Ентрери плъзна зла усмивка, но ниско схлупената качулка на плаща му я скри.
	— Да вървим — обади се той.
	Дризт нямаше друг избор. Немислимо бе да каже на убиеца за магическата статуетка и така да поеме риска пантерата отново да попадне в ръцете на зъл господар. Веднъж вече я бе спасил от такава съдба и сега хиляди пъти предпочиташе да я остави погребана под тонове камъни, отколкото да я види да се подчинява против волята си на недостоен господар. Дризт хвърли последен скръбен поглед към купчината камъни и стисна зъби, успокоявайки се с мисълта, че котката бе жива и невредима в своята собствена Равнина.
	Дървените подпори, които оставяха зад гърба си, толкова си приличаха, че след известно време започна да им се струва, че непрестанно се връщат оттам, откъдето бяха тръгнали. Дризт усещаше, че докато бавно се изкачва нагоре, тунелът описва широк кръг и това още повече засили притеснението му. Познаваше умението на джуджетата да копаят тунели, особено когато ставаше дума за скъпоценни метали и камъни, и започна да се чуди колко ли мили ще им се наложи да изминат, преди да достигнат следващото ниво.
	Въпреки че не бе така свикнал с подземния свят както елфа, нито познаваше обичаите на джуджетата особено добре, Ентрери също изпитваше същите неприятни подозрения. Мина час, после още един, а краят на дървените подпори все така се губеше в мрака напред.
	— Факлата скоро ще угасне — Ентрери най-сетне наруши тишината, която цареше откакто бяха потеглили.
	Тесният, схлупен тунел заглушаваше стъпките им, безшумните стъпки на опитни воини, свикнали да се промъкват в сенките.
	— Май ще имаш преимущество, Мрачни елфе — продължи убиецът.
	Дризт обаче не мислеше така. Ентрери също бе създание на мрака не по-малко от него самия, а тренираните му рефлекси и дългогодишният опит бяха повече от достатъчни, за да компенсират неумението му да вижда в тъмното. Убийците не вършат работата си под ярката светлина на обедното слънце.
	Елфът не отвърна нищо и отново се обърна към пътя пред себе си. Огледа се наоколо и острото му зрение съзря едва забележимо блещукане. Без да обръща внимание на Ентрери, който притеснено изшумоля зад гърба му, Дризт се приближи до стената и прокара пръсти по повърхността й, напрягайки поглед с надеждата отново да зърне проблясъка. Видя го в мига, в който Ентрери застана зад него — мъждукаща сребриста светлинка по протежение на цялата стена.
	— Там, гдето сребърни реки струят… — промълви Дризт, без да може да повярва на очите си.
	— Какво? — обади се Ентрери.
	— Донеси факлата — бе единственият отговор, който получи.
	Дризт нетърпеливо прокара ръце по скалата — трябваше да намери доказателството, което щеше да обори упоритата му логика и да разпръсне подозренията му, че разказите на Бруенор за чудесата на Сребърните зали, са били силно преувеличени.
	Ентрери бързо се върна, изпълнен с любопитство. На светлината на факлата двамата спътници я видяха с кристална яснота — сребърна струя, дебела колкото ръката на Дризт, която искреше ярко в съвършената си чистота, докато се стичаше по стената.
	— Митрал! — ахна Ентрери. — Богатство, достойно за крал!
	— Ала безполезно за нас — хладно рече Дризт, за да разсее обзелото ги вълнение и отново пое напред, давайки си вид, че митралната жила изобщо не му бе направила впечатление.
	Имаше чувството, че Ентрери не бива да вижда това място, струваше му се, че самото присъствие на убиеца осквернява богатствата на рода Боен чук и не искаше да му дава повод отново да потърси Залите, ако успее да се измъкне навън. Ентрери сви рамене и го последва.
	Тунелът започна да се издига забележимо, докато двамата продължаваха да крачат неуморно. Сребристият проблясък на митралните жили отново и отново привличаше погледите им и Дризт започна да се чуди дали Бруенор всъщност не бе подценил богатствата на народа си.
	Ентрери, който нито за миг не се отделяше от елфа, бе прекалено зает да наблюдава своя пленник, за да обръща внимание на безценния метал, ала все пак не пропусна да отбележи наум какви възможности разкриваха тези богатства пред него. Самият той не се интересуваше особено от подобни неща, но знаеше, че за в бъдеще подобна информация можеше да се окаже много ценна и да му бъде от голяма полза.
	Не бе минало много време, когато факлата най-сетне угасна, но двамата спътници установиха, че все още могат да виждат какво става наоколо — зад един от завоите на тунела пред тях мъждукаше светлинка. Ала Ентрери не искаше да рискува да изгуби единствената възможност да се измъкне оттук, ако светлинката внезапно изчезне, и като се приближи съвсем плътно до Дризт, опря върха на камата си в гърба му.
	Светлината обаче не само не изчезна, а дори се засили — явно не бе просто някоя обикновена факла. Въздухът стана по-горещ, много скоро от другия край на тунела долетя стържещ шум от огромен механизъм. Ентрери сграбчи наметката на елфа и се долепи до него.
	— Тук ти си натрапник точно толкова, колкото и аз — прошепна той. — И за двама ни е по-добре да не ни виждат.
	— Нима онова, което непознатите миньори ще ми сторят, може да е по-лошо от съдбата, която ме очаква в твоите ръце? — саркастично попита Дризт.
	Ентрери пусна плаща му и се отдръпна назад.
	— Явно трябва да ти предложа още нещо, за да си осигуря помощта ти — рече той.
	Дризт го погледна изпитателно, без да знае какво да очаква.
	— Всички предимства са на твоя страна — каза той.
	— Не са — отвърна палачът и прибра камата в ножницата пред объркания поглед на елфа. — Вярно е, мога да те убия, но какво ще спечеля от това? Убийството не ми доставя удоволствие.
	— Ала нямаш нищо против него — отбеляза Дризт.
	— Правя онова, което се налага — отговори Ентрери, отминавайки хапливите думи на елфа със смях.
	Дризт разбираше характера на този човек по-добре, отколкото би искал. Безстрастен, хладнокръвен и невероятно опитен в сеенето на гибел. Когато гледаше Ентрери, Дризт виждаше самия себе си — онова, в което щеше да се превърне, ако бе избрал да остане в Мензоберанзан, сред своя също толкова аморален народ. Ентрери бе въплъщение на същите онези принципи, на които се основаваше обществото на Мрачните елфи, на същата онази себична жестокост, която бе потресла Дризт до дъното на душата му и го бе прогонила от недрата на земята. Той се вгледа изучаващо в убиеца. Този мъж го изпълваше с неописуемо отвращение, ала по някакъв необясним начин елфът не можеше да избяга от връзката, която съществуваше между тях.
	Дошло бе време отново да защити принципите си така, както го бе направил и тогава, в подземния град.
	— Правиш онова, което се налага! — погнусено се изплю той, без да се бои от последствията, които можеше да си навлече. — Колкото и скъпо да струва!
	— Колкото и скъпо да струва това — спокойно повтори Ентрери и самодоволната му усмивка превърна обидата в комплимент. — Радвай се, че съм толкова практичен, Дризт До’Урден, защото ако не бях, ти никога нямаше да се събудиш след онова падане! Ала стига празни приказки. Ще ти предложа сделка, от която и двамата ще спечелим.
	Дризт остана безмълвен без да показва с нищо дали предложението на Ентрери го интересува.
	— Знаеш ли защо съм тук? — попита убиецът.
	— За да заловиш полуръста.
	— Грешиш. Тук съм, не за да заловя полуръста, а за да взема неговия медальон. Той го открадна от онзи, на когото служа, макар да се съмнявам, че ви го е признал.
	— Досещам се за повече от онова, което ми казват — рече Дризт и следващите му думи само доказаха прозорливостта му. — Онзи, комуто служиш, търси отмъщение, нали?
	— Може би. Ала най-важното е връщането на медальона. Ето какво ти предлагам. Заедно ще се опитаме да намерим път, който да ни отведе до твоите приятели. Предлагам ти помощта си в това пътешествие вън от подземията и живота ти в замяна на медальона. Когато открием приятелите ти, ще убедиш полуръста да ми го даде и аз ще поема по пътя си и никога няма да се върна. Онзи, на когото служа, получава медальона си обратно, а полуръстът ще може да изживее остатъка от дните си без постоянно да поглежда през рамо, в очакване да го застигне отмъщението на пашата.
	— Мога ли да разчитам на думата ти?
	— Можеш да разчиташ на действията ми — и като извади ятагана на елфа от колана си, Ентрери му го подхвърли. — Нямам никакво намерение да умра в тази дупка, елфе… нито пък ти, надявам се.
	— Откъде си сигурен, че когато намерим приятелите ми, ще изпълня своята част от сделката? — попита Дризт, докато оглеждаше оръжието си, без да може да повярва на неочаквания развой на събитията.
	Ентрери отново се изсмя.
	— Прекалено си благороден, за да се усъмня в теб, Мрачни елфе. Никога няма да се отметнеш от думата си, в това съм сигурен! Е, споразумяхме ли се?
	Дризт не можеше да не признае, че в думите на Ентрери има много мъдрост. Ако обединяха усилията си, имаха голям шанс да се измъкнат от долните нива. А и нямаше никакво намерение да изпусне възможността да намери приятелите си, не и ако цената беше някакъв си медальон, който освен всичко друго непрекъснато вкарваше Риджис в беда.
	— Споразумяхме се — отвърна той.
	Тунелът ставаше все по-светъл и по-светъл с всяка измината крачка. Това обаче не бе трептящият светлик, хвърлян от факли, а непрекъсната, силна светлина. Звукът на механизма също се усилваше и скоро двамата трябваше да си крещят, за да се чуят.
	Свиха зад един ъгъл и видяха последните колони да се издигат към тавана на огромна пещера — най-сетне бяха достигнали края на мините. Предпазливо се запромъкваха между подпорите и скоро се озоваха върху малка скална тераса, която опасваше дълбока галерия — великия подземен град на рода Боен чук.
	За щастие двамата се намираха в горната част на пропастта, в чиито стени бяха издялани големи стъпала, водещи до самото й дъно. Във всяка от двете стени имаше богато украсени врати, които някога са водели към домовете на бруеноровия род. Повечето от стъпалата сега бяха празни, ала за Дризт, който стотици пъти бе слушал разказите на Бруенор за Сребърните зали, не бе никак трудно да си представи отминалото великолепие на това място. Пред очите му оживяха десетки хиляди джуджета, неуморни, погълнати от страстта към работата, която обожаваха и заради която живееха. Чуковете неуморно ковяха чистия митрал, докато гласовете на джуджетата се издигаха в прослава на техните богове.
	Каква гледка трябва да е било това! Джуджета, неспирно катерещи се към горните нива, за да покажат последното си произведение — прекрасно митрално творение, неописуемо красиво и скъпоценно. От това, което знаеше за джуджетата от Долината на мразовития вятър, Дризт бе сигурен, че и най-дребното несъвършенство в чудния предмет би накарало майсторите да се втурнат към наковалните си, обзети от ужас и молейки боговете за прошка и за благоволението да успеят да сътворят нещо по-красиво и съвършено. Нямаше друга раса в Царствата, която така да се гордее с произведенията, излезли изпод ръцете им, както джуджетата, а пък майсторите от рода Боен чук бяха неимоверно взискателни дори и според представите на собствената си раса.
	Сега единствено в дъното на галерията кипеше дейност. Там, на стотици метри от върха на пещерата, се простираха огромни работилници, главните ковачници на Митрал Хол, чиито пещи бяха достатъчно горещи, за да разтопят яката скала и да отделят безценния метал. Дори и от голямото разстояние, което ги делеше от работилниците, Дризт и Ентрери усещаха изпепеляващия полъх на пламъците, а ярката светлина ги накара да примижат. Десетки тантурести работници тичаха насам-натам, бутайки колички с руда и гориво за пещите. Дуергари, предположи Дризт, макар че от тази височина му бе трудно да ги различи, а и парещата светлина го заслепяваше.
	Само на един-два метра вдясно от изхода на тунела, по който бяха дошли, започваше полегат коридор и плавно водеше надолу. Вляво скалната тераса продължаваше покрай стената. Беше доста тясна и очевидно не бе предвидена за разходки, ала в другия й край Дризт успя да различи тъмната сянка на мост, прехвърлен през пропастта.
	Ентрери го повика обратно в тунела.
	— Мостът като че ли е най-добрата възможност — рече убиецът. — Ала никак не ми се ще да го прекося, докато наоколо е пълно с толкова много джуджета.
	— Нямаме кой знае какъв избор — отвърна елфът. — Можем да се върнем обратно и да тръгнем по някой от страничните проходи, покрай които минахме, но и те най-вероятно водят до мините, а и надали ще ни отведат много далече.
	— Да тръгваме тогава — съгласи се Ентрери. — Кой знае, може пък шумът и ослепителната светлина да ни скрият.
	И без да се бави повече, той скочи върху тераската и се запъти към тъмните очертания на моста. Дризт го последва.
	Въпреки че тераската бе широка не повече от петдесетина сантиметра, а на много места се стесняваше още повече, двамата бяха достатъчно пъргави и я прекосиха без никакво затруднение. Много скоро вече стояха пред извития мост, който се оказа само една тесен скален къс, прехвърлен над зашеметяващата бездна.
	Двамата се приведоха и запълзяха напред. Лесно достигнаха средата на моста и когато започнаха да се спускат по полегатата му страна, видяха, че стената срещу тях е опасана от широка тераса. В края на моста започваше тунел, осветен с факли като онези, покрай които бяха минали в горното ниво. Вляво от входа на коридора стояха няколко дребни фигурки, очевидно дуергари, но така бяха потънали в разговор, че изобщо не обръщаха внимание на това, което става около тях. Ентрери кимна по посока на тунела и по лицето му плъзна лукава усмивка.
	Безшумни като котки и невидими в сенките, Дризт и убиецът влязоха в тунела без дуергарите да усетят каквото и да било.
	Покрай тях отново се заредиха дървени подпори, докато двамата бързаха напред, оставяйки подземния град все по-далеч и по-далеч зад себе си. Сенките, хвърляни от факлите, които висяха на грубо издяланите стени, им осигуряваха достатъчно прикритие и докато слушаха как шумът от работата в големите ковачници постепенно заглъхва зад тях, Дризт и Ентрери се поуспокоиха и дори започнаха да се надяват, че скоро могат да застигнат Бруенор и останалите.
	В този миг свиха зад поредния ъгъл и замалко не се сблъскаха с един самотен дуергарски страж.
	— К’во търсите тука? — излая часовоят, а митралният му меч проблесна на трепкащата светлина на факлата.
	Всичко останало по него — ризница, шлем и щит — също беше изработено от скъпоценния метал. Снаряжение, достойно за крал… на гърба на един най-обикновен войник!
	Дризт се приближи до джуджето, давайки знак на Ентрери да остане назад — не му се щеше да оставят трупове навсякъде, откъдето минаваха. Убиецът разбра, че елфът има по-голям шанс да се справи с джуджето от него — в крайна сметка и двамата принадлежаха към народи, които вече векове наред живееха в недрата на земята. Ако джуджето видеше човешките му черти, това можеше да попречи на плана (каквото и да бе намислил елфът) и затова Ентрери нахлупи качулката на плаща още по-плътно над лицето си.
	Стражът отскочи назад, а очите му замалко да изскочат от орбитите си при вида на Мрачния елф. Дризт се смръщи, но не каза нищо.
	— Ъъъ… какво правите в мините? — доста по-учтиво попита дуергарът.
	— Вървим — ледено отвърна Дризт, който още се преструваше на ядосан от рязкото посрещане.
	— А… ъъъ… кои сте вие? — заекна джуджето.
	Ентрери не можеше да не забележи очевидния ужас, който Дризт всяваше у джуджето. Като че ли тук, под земята, страхът, който Елфът на мрака предизвикваше у онези, които срещаше, бе още по-силен от боязънта, която вселяваше у обитателите на повърхността. Убиецът не пропусна да отбележи това и реши за в бъдеще още повече да внимава с елфа.
	— Аз съм Дризт До’Урден, от дома Даермон Н’а’сшезбаернон, деветия дом в йерархията на Мензоберанзан — отвърна Дризт, който нямаше причини да крие истинското си име.
	— Добра среща! — провикна се стражът, който сега явно гореше от нетърпение да се понрави на непознатия. — Макнъгъл съм аз, от рода Бакбакен.
	И като се поклони толкова ниско, че сивата му брада докосна пода, джуджето продължи:
	— Не ни се случва често да посрещаме гости в мините. Може би търсиш някого? Да ти помогна ли с нещо?
	Дризт се замисли за миг. Ако приятелите му бяха оцелели при срутването на овалната стая (нещо, в което той трябваше да вярва на всяка цена, ако искаше да има сили и воля да продължи напред), със сигурност щяха да се отправят към Клисурата на Гарумн.
	— Вече свърших работата си тук — рече той. — Доволен съм.
	— Доволен? — въпросително повтори джуджето.
	— Твоят народ започна да копае твърде надълбоко — обясни Дризт. — Повредихте един от нашите тунели с вашите кирки и лопати. Именно заради това съм тук — за да проверя да не би враговете на моите събратя отново да са се заселили в мините. Видях ковачниците ви, сиви боецо, трябва да се гордеете с тях!
	Часовоят пристегна широкия си колан и глътна корема си. Родът Бакбакен наистина се гордееше с работилниците си, макар в действителност да си бяха присвоили цялата ковачница от рода Боен чук.
	— Доволен си, казваш. А накъде си тръгнал сега, Дризт До’Урден? Да видиш Шефа?
	— А кого да търся, ако наистина съм тръгнал натам?
	— Не си ли чувал за Мракометния? — многозначително се изсмя Макнъгъл. — Червеят на мрака е той, черен като смъртта и свиреп като побеснял демон! Не знам как ще му се хареса разни Мрачни да му се разхождат из мините, ама ще видим!
	— Не мисля така — спокойно отвърна Дризт. — Вече научих всичко, което исках да знам и сега пътят ми води към дома. Повече няма да безпокоя Мракометния, нито гостоприемния ти род.
	— Аз пък мисля, че все пак ще идеш при Шефа — рече джуджето, окуражено от учтивото държание на елфа, както и от споменаването на могъщия дракон, а митралният му меч заискри върху блестящия щит.
	Дризт се смръщи и пъхна ръка под плаща си, насочвайки я към джуджето. Макнъгъл забеляза бързото движение и реакцията му изуми Ентрери. Бездруго сивкавото му лице пребледня още повече и той застина на мястото си, без да смее да помръдне.
	— Пътят ми води към дома — повтори Дризт.
	— Така си е, право към дома! — възкликна Макнъгъл. — Дали не мога да ти помогна по-лесно да стигнеш дотам? Тунелите са доста объркани, та понякога си е наистина трудничко да се оправиш из тях!
	Защо не, помисли си Дризт. Шансовете им да се измъкнат от подземията нарастваха значително, ако знаеха най-прекия път.
	— Една пропаст — отвърна той. — Едно време, преди времето на рода Бакбакен, чувахме, че се наричала Клисурата на Гарумн.
	— Бездната на Мракометния, тъй й викаме сега — поправи го джуджето. — На следващото разклонение хванете левия тунел и после продължете направо.
	Новото име изобщо не се понрави на Дризт. Срещу какви ли чудовища, зачуди се той, щяха да се изправят приятелите му, ако успееха да се доберат до клисурата! Елфът не искаше да губи повече време и затова само кимна на Макнъгъл и продължи напред. Джуджето се отдръпна колкото се може по-далеч от него и го остави да си върви, доволно, че повече не трябва да разговаря с Елфа на мрака.
	Докато отминаваше, Ентрери хвърли поглед през рамо и видя как дуергарът избърсва студената пот от челото си.
	— Трябваше да го убием — обади се той, когато се отдалечиха достатъчно. — Сега всички от рода му ще се втурнат след нас.
	— Не по-бързо, отколкото биха го направили, ако намереха мъртвото му тяло или забележеха отсъствието му — отвърна Дризт. — Вярно, че сигурно ще ни преследват, ала поне знаем пътя. Не би посмял да ме излъже от страх да не би просто да го изпитвам. Моят народ неведнъж е убивал заради подобни лъжи.
	— Какво му направи? — полюбопитства Ентрери.
	При мисълта за преимуществата, които зловещата слава на неговия народ му даваше, по лицето на Дризт плъзна иронична усмивка. Той отново пъхна показалец под плаща си.
	— Представи си лък, достатъчно малък, за да се побере в джоба ти — обясни той. — Няма ли да изглежда точно така, когато се прицелиш с него? Елфите на мрака са известни и с това, че често използват такива оръжия.
	— Че какво може да направи една толкова малка стрела срещу митрална ризница? — Ентрери все още не можеше да разбере защо заплахата на Дризт така бе стреснала джуджето.
	— Тя не може, но виж, отровата… — подсмихна се елфът и продължи напред.
	Ентрери изостана малко и зла усмивка изкриви устните му — не можеше да отрече логиката в думите на елфа. Колко ли лукави и безжалостни трябва да бяха Елфите на мрака, щом една толкова проста заплаха предизвикваше такъв вцепеняващ ужас! Май черната им слава не бе никак преувеличена.
	Палачът усети, че започва да се възхищава на тези Мрачни елфи.
	Въпреки бързината, с която двамата се движеха, преследвачите се появиха по-рано, отколкото очакваха. Шумът от тежките им ботуши отекна в тунела и бързо заглъхна, само за да долети отново от следващото разклонение, много по-близо отпреди. Странични проходи, досетиха се Дризт и Ентрери, проклинайки многобройните завои в коридора, по който бяха поели. Най-сетне, когато преследвачите им почти ги бяха застигнали, Дризт спря палача.
	— Само неколцина са — каза той.
	— Групичката от терасата срещу моста — предположи Ентрери — Ще се бием. Ала трябва да приключим колкото се може по-бързо с това — няма как след тях да не дойдат още джуджета!
	Той погледна елфа и Дризт с ужас установи колко познат му изглежда пламъкът, който гореше в очите му.
	Само че сега нямаше време да размишлява върху неприятната прилика между него и убиеца и като тръсна глава, той насочи цялото си внимание към битката, която им предстоеше. Извади скритата кама от ботуша си (сега не му беше времето да има тайни от Ентрери) и се спотаи в една тъмна ниша. Убиецът стори същото и светкавично се шмугна в сенките от другата страна на тунела.
	Секундите се точеха бавно, отброявани единствено от далечния тропот от стъпките на приближаващите джуджета. Елфът и Ентрери стояха напълно безшумно, затаили дъх в очакване, сигурни, че преследвачите им няма да ги отминат.
	Внезапно звукът от тежките стъпки се засили и дуергарите се втурнаха в главния тунел — явно бяха минали през някоя от многобройните тайни врати.
	— Не ще да са много далеч! — съвсем ясно се разнесе нечий глас.
	— Шефът добре ще ни нахрани зарад’ таз’ плячка! — възторжено се провикна друг.
	В този миг джуджетата се показаха иззад последния завой, а ризниците и оръжията им, изковани от най-чист митрал, искряха на мъждукащата светлина на факлите.
	Дризт погледна мътното острие на стоманения си ятаган — ударите му трябваше да бъдат съвършено точни, за да се справят с митралните доспехи. Той въздъхна примирено, но не можеше да не съжалява за магическото си оръжие, което бе изгубил някъде.
	Ентрери също видя в колко неизгодно положение се намират двамата с елфа и разбра, че бързо трябва да предприемат нещо. Без да се колебае, убиецът извади кесийка с монети от колана си и с всички сили я запрати надолу по коридора. Торбичката полетя в мрака и тупна съвсем близо до следващия завой. Из тунела отекна звън.
	Сивите джуджета се сепнаха.
	— Ето ги! — възкликна един и заедно с другарите си се втурна към завоя.
	А там Дризт и Ентрери вече ги очакваха.
	Сенките се взривиха и връхлетяха върху слисаните сиви джуджета. Дризт и Ентрери нападнаха едновременно, в мига, когато първото джудже достигна убиеца, а последното точно минаваше покрай елфа.
	Ужасените писъци на дуергарите процепиха въздуха. Ками, сабя и ятаган се носеха в страховит танц и сееха смърт. Джуджетата виждаха само проблясването им, докато остриетата търсеха пролуки в непробиваемите доспехи, ала болезнено ясно усещаха смъртоносното им ужилване, щом оръжията успееха да се промушат между халките на митралните им ризници.
	Докато джуджетата успеят да се съвземат от изненадата, две от тях вече лежаха мъртви в краката на елфа, а още едно издъхваше, покосено от сабята на Ентрери, докато другарят му с препъване се отдалечаваше от палача, стиснало корема си с окървавена ръка.
	— Гръб до гръб! — извика Ентрери към Дризт, който бе избрал същата стратегия, и вече си проправяше път покрай зашеметените джуджета.
	Докато Дризт се приближаваше, палачът успя да убие още едно джудже, което имаше глупостта да се загледа в елфа достатъчно дълго, за да успее Ентрери да намери местенце на тила му, незащитено от шлема, и с всички сили да забие изумрудената кама.
	В следващия миг двамата долепиха гръб в гръб и оръжията им отново подеха смъртоносния си танц. Плащовете им се развяваха, а светкавичните им движения, ръководени сякаш от една обща воля, се сливаха в едно и трите оцелели джуджета трябваше да се вгледат внимателно в тях, за да разберат къде свършва единият им противник и къде започва другият.
	Ала време за губене нямаше и те връхлетяха върху двамата воини, надавайки викове в прослава на Мракометния.
	Дризт светкавично нанесе поредица от удари, които биха погубили всеки друг противник, но доспехите на джуджетата бяха много по-здрави от стоманения му ятаган и острието безсилно отскачаше встрани. Ентрери също не успяваше да намери място, където да забие оръжието си — то непрекъснато срещаше ту непробиваемата ризница, ту якия щит на някой дуергар.
	Дризт се извърна на една страна, отделяйки се леко от Ентрери. Палачът бързо разбра какво си бе наумил елфът и се завъртя заедно с него.
	Постепенно кръговото им движение ставаше все по-бързо и по-бързо. Двамата се движеха в съвършена хармония и с такава лекота, сякаш не водеха битка на живот и смърт, а танцуваха. Джуджетата дори не се опитаха да поддържат същото темпо. Противниците им непрестанно се сменяха — щом единият от двамата спреше замаха на митралните брадви, другият светкавично заемаше мястото му и на свой ред отбиваше удара. Дризт и Ентрери се завъртяха няколко пъти, докато джуджетата успеят да уловят ритъма на движенията им, после Дризт, който все още водеше, забави крачка и дори смени посоката.
	Тримата дуергари, които до този миг бяха успели да се разположат равномерно около двамата си врагове, се вцепениха по местата си, без да знаят откъде ще ги връхлети следващият удар.
	Ентрери, който вече буквално четеше мислите на елфа, веднага съзря възможностите, които се откриваха пред тях. Докато се отдалечаваше от едно особено объркано джудже, той се престори, че се готви за изненадващо нападение. За миг джуджето се вцепени и така даде възможност на Дризт, който идваше отзад, да нанесе удар.
	— Давай! — победоносно изкрещя убиецът.
	Ятаганът изсвистя във въздуха.
	Оставаха двама срещу двама. Дризт и Ентрери спряха танца си и се изправиха срещу оцелелите джуджета.
	Елфът връхлетя върху дребния си противник с гигантски скок. Насочило цялото си внимание към смъртоносния ятаган на своя нападател, джуджето така и не видя проблясването на камата, когато и тя се включи в битката.
	Единствено ужасът му бе по-силен от изумлението, което го заля като вълна, когато плащът на елфа го обгърна като покров и го потопи в тъма. Непрогледната тъма на смъртта.
	Избрал напълно различна техника, Ентрери се биеше без никакво изящество. Свирепите му удари светкавично се сипеха върху другото джудже, неизменно насочени към ръката, с която то държеше оръжието си. Дуергарът, чиито пръсти започнаха да се вцепеняват, скоро разбра тактиката на противника си и се опита да защити уязвимата си ръка с митралния щит.
	Точно както Ентрери очакваше. Докато щитът описваше дъга, за да предпази ръката на джуджето, убиецът се завъртя в обратна посока и веднага съзря малка пролука в доспехите точно под рамото, там, където ръкавът им се сливаше с ризницата. Изумрудената кама се впи в незащитената плът и запрати сивото джудже на пода. То се преви от болка, опитвайки се да си поеме въздух, макар че всяко вдишване му причиняваше болка. После животът го напусна.
	Дризт се приближи до последният жив дуергар, онзи, който бе ранен в първоначалната схватка, а сега стоеше до стената само на няколко крачки от него. В краката му се бе образувала голяма локва кръв, която хвърляше зловещи отблясъци под мъждукащата светлина на факлите, ала джуджето още не бе рухнало и посрещна Дризт с високо вдигната сабя.
	Дризт веднага разпозна в окървавеното Сиво джудже Макнъгъл от рода Бакбакен и усети как го залива вълна на жал. Пламъкът в очите му угасна.
	В този миг покрай елфа профуча блестящ предмет, искрящ с отблясъците, хвърляни от цяла дузина скъпоценни камъни, и сложи край на противоречието, което го раздираше.
	Камата на Ентрери се заби дълбоко в окото на Макнъгъл. Ударът бе толкова чист, че джуджето дори не падна, а остана облегнато на стената. Само локвата в краката му, в която вече се вливаше кръвта не от една, а от две рани, издаваше какво се бе случило.
	Ледена ярост изпълни цялото същество на Дризт, но той дори не трепна, когато палачът спокойно мина покрай него и се наведе да прибере оръжието си.
	Ентрери грубо измъкна камата от окото на джуджето и се обърна към елфа, докато тялото на Макнъгъл рухна в локвата кръв.
	— Четири на четири — изръмжа убиецът. — Не си мислеше, че ще те оставя да ме победиш, нали?
	Дризт не отвърна нищо, втренченият му поглед все така не се отделяше от Ентрери.
	С изпотени от напрежение ръце, двамата инстинктивно хванаха оръжията си, тласкани от внезапен порив да довършат онова, което бяха започнали в овалната стая.
	Толкова еднакви и все пак така поразяващо различни.
	Не гневът, разпален от грозната смърт на Макнъгъл, подтикваше Дризт в този момент. Безсмисленото убийство само затвърди отвращението, което изпитваше към мерзкия си спътник. Желанието да убие Ентрери бе породено от нещо много по-силно от гнева, предизвикан от злите му деяния. Да погуби Ентрери означаваше да погуби част от себе си, тъмната страна на своето собствено същество. Защото елфът бе дълбоко убеден, че ако животът му се бе стекъл по друг начин, сега той би могъл да бъде досущ като този човек. Това бе може би най-голямото изпитание в живота му — да се изправи срещу онова, в което сам би могъл да се превърне. Ако беше останал сред своя народ (а той неведнъж си бе задавал въпроса дали, когато се отказа от тях и напусна подземното им царство, не бе направил жалък, обречен на неуспех опит да се противопостави на естествения порядък, който ръководеше Равнините на съществуванието), сега неговата собствена кама щеше да прониже окото на Макнъгъл.
	В очите на Ентрери се четеше същото презрение. Какви заложби имаше у този елф! Ала похабени, напълно похабени от една непоносима мекушавост. А кой знае, може би дълбоко в сърцето си убиецът всъщност завиждаше на Дризт за способността му да изпитва обич и състрадание. Огромната прилика между него и елфа само още повече подчертаваше пустотата, която властваше в собствената му душа.
	Ала подобна завист, дори наистина да съществуваше, никога не би могла да повлияе на Артемис Ентрери. Той бе посветил целия си живот на една-едничка цел — да се превърне в оръдие за смърт — и сега нямаше достатъчно силна светлина, която да проникне през дебелата стена от черен мрак, която палачът бе издигнал около себе си. Единственото, което ръководеше действията му в този момент, бе желанието да докаже — на себе си и на елфа — че истинският воин няма право да проявява слабост.
	Двамата стояха на сантиметри един от друг, макар никой да не си спомняше кога се бяха приближили. Имаха чувството, че някакви могъщи неведоми сили направляват действията им в този миг. Оръжията им нетърпеливо потрепваха, всеки очакваше другият да разкрие картите си.
	Всеки искаше другият пръв да се поддаде на желанието, което изгаряше и двамата, върховното предизвикателство за онези идеали, на които се основаваше най-съкровената им същност.
	Тропотът на тежки ботуши разпръсна магията.

	22
	Драконът на мрака

	В самото сърце на подземията, в една огромна пещера с неравни стени и безброй ниши, тънещи в плътни сенки, и с таван, който не можеха да достигнат и пламъците на най-яркия огън, си почиваше господарят на Митрал Хол, излегнат върху грамаден пиедестал от най-чист митрал, който се издигаше над огромна купчина монети и украшения, скъпоценни бокали и оръжия и още безброй други прекрасни предмети, които преди много години изкусните ръце на майсторите — джуджета бяха сътворили от безценния метал.
	Черни силуети лежаха около звяра, огромни кучета, дошли от собствения му скверен свят — покорни, дълголетни и с неутолим глад за месото на елфи, хора и всяка друга плячка, чието залавяне им даваше възможност да се насладят на мерзкото удоволствие от кървавия лов.
	Ала сега Мракометният не бе доволен. Далечният тътен, който се носеше от горните нива, говореше за натрапници във владенията му, а и неколцината сиви джуджета, които бяха коленичили пред него, разказваха истории за убити дуергари в тунелите, носеше се мълва, че в мините е забелязан Елф на мрака.
	Драконът не принадлежеше на този свят. Той идваше от Равнината на сенките, мрачно отражение на света на слънчевите лъчи, за което обитателите на Материалната равнина не знаеха нищо, освен малкото, което оставаше в глъбините на подсъзнанието им от мимолетните, вечно изплъзващи се спомени за най-черните им кошмари. В собствената си Равнина Мракометният, който още тогава бе прастар, бе дълбоко почитан от събратята си, които властваха там. Ала когато глупавите, алчни джуджета, които някога обитаваха тези мини, започнаха да копаят твърде надълбоко и в дупките им се възцари мрак, достатъчно гъст, за да отвори врата към Равнината на сенките, Драконът не пропусна възможността да мине през нея. И сега, когато притежаваше богатства, които десетократно надвишаваха и най-голямото съкровище в собствената му Равнина, Мракометният нямаше никакво намерение да се завръща там.
	Щеше да се разправи с натрапниците.
	За първи път от почти два века насам, откак бе изтребен родът Боен чук, свирепият лай на демоничните хрътки огласи тунелите, всявайки ужас в сърцата на сивите джуджета, които държаха поводите им. Драконът ги изпрати на запад, нагоре към вратата при Стражев дол, през която натрапниците бяха проникнали в Залите. Със своите яки челюсти и безшумни лапи, хрътките бяха страховит противник, ала сега задачата им не бе да залавят и убиват, а само да пазят.
	В първата битка за Митрал Хол Мракометният сам бе разгромил миньорите от подземията, както и майсторите в някои от просторните пещери в източния край на горното ниво. Ала крайната победа му се бе изплъзнала — сетният час на джуджетата бе ударил в западните тунели, които бяха прекалено тесни за люспестото му туловище.
	Този път обаче звярът щеше да се погрижи победата му да е пълна. Верните му поданици получиха заповедта да отблъснат онзи или онова, което се бе осмелило да навлезе в царството и незабавно се отправиха към единствения изход на горното ниво — Клисурата на Гарумн.
	Мракометният се протегна и разпери огромните си криле за първи път от почти два века насам, потапяйки всичко наоколо в черен мрак. При вида на Повелителя си, който отново се вдигаше на бой, онези джуджета, които още се намираха в тронната зала, паднаха на колене, отчасти обзети от страхопочитание, ала най-вече обхванати от страх.
	Драконът се понесе по тайния тунел, който започваше от задната част на тронната зала — към мястото, където някога бе тържествувал и което верноподаниците му в негова чест бяха нарекли Бездната на Мракометния.
	Като огромен облак непрогледен мрак, той се носеше съвършено безшумно и оставяше след себе си черна диря.

	* * *

	Уолфгар вече започваше да се притеснява колко ли ниско ще му се наложи да се привежда, докато достигнат Клисурата на Гарумн. Колкото повече се приближаваха към източния край на горното ниво, толкова по-ниски ставаха тунелите — явно бяха предназначени само за джуджета. Това обаче бе добър знак, понеже единствените коридори в Митрал Хол, чиито тавани бяха по-ниски от два метра, или се намираха в най-дълбоките подземия, или водеха към Клисурата и бяха предназначени за нейна отбрана.
	Достигнаха тайната врата, която водеше вляво, към един още по-малък тунел, по-бързо отколкото дори Бруенор се надяваше. Въпреки дългите години, които бяха изминали, откакто бе идвал тук, той прекрасно си спомняше това място. Без да се колебае и за миг, джуджето се приближи до на пръв поглед съвсем обикновената стена и прокара пръсти по нея, точно под факлата и издайническата й червена поставка, търсейки релефните очертания, които трябваше да го отведат до точното място. Напипа един триъгълник, после още един и проследи линиите им, докато стигна до средата — най-ниската част от долината между върховете на двете планини, които те изобразяваха. Това бе символът на Думатоин, Пазителя на тайните под планината. Бруенор бутна вратата с един пръст и тя се отвори, разкривайки още един схлупен тунел. Вътре цареше пълен мрак, отнякъде долиташе глух звук, сякаш вятър свиреше между огромни скали.
	Бруенор смигна многозначително и понечи да навлезе в тунела, но видя руните и гравираните изображения по стените и забави крачка. Навсякъде в коридора майсторите — джуджета бяха оставили своите следи и въпреки скръбта, която го потискаше, Бруенор не можеше да не се изпълни с гордост при вида на възхитените лица на своите приятели.
	След няколко завоя пред тях се изпречи подвижна решетка, която сега тънеше в ръжда. Отвъд нея се простираше огромна галерия.
	— Клисурата на Гарумн! — гордо обяви Бруенор и направи няколко крачки напред. — Казват, че ако хвърлиш запалена факла от ръба, тя ще изгори преди да достигне дъното.
	Четиримата се вгледаха през портата, занемели от възхита. Ако до този миг пътуването им през Митрал Хол ги бе разочаровало, понеже не бяха успели да видят приказните чудеса, за които Бруенор им бе говорил, то гледката, която сега се разкри пред очите им, предизвика у тях същото благоговение, което събуждаха у Бруенор спомените за отминалото величие на Сребърните зали. Стояха пред Клисурата на Гарумн, макар че мястото си бе истински каньон, а не обикновена котловина — простираше се на стотици метри във всички посоки и не можеше да бъде обхванато с поглед. Намираха се над нивото на пода в галерията, но от другата страна на решетката започваше стълба, която водеше надясно. Четиримата надникнаха през пръчките на решетката и видяха светлина — в дъното на стълбата трябва да имаше още една стая. В следващия миг до ушите им достигнаха кресливите гласове на неколцина сиви джуджета и подозренията им се потвърдиха.
	Вляво стената се извиваше над ръба, макар че бездната продължаваше и отвъд нея. Над пропастта бе прехвърлен каменен мост, който бе направен толкова изкусно, че макар от построяването му да бяха изминали векове, той все още можеше да издържи тежестта на дял отряд от най-грамадните планински великани.
	Бруенор внимателно го огледа и веднага забеляза, че нещо не бе наред. През пропастта беше прехвърлено метално въже, което минаваше под моста и като че ли бе свързано с някакъв голям лост, стърчащ от една площадка, която очевидно бе построена наскоро. Двама стражи патрулираха около лоста, ала небрежното им държане издаваше колко безметежно скучна беше всъщност работата им.
	— Сложили са механизъм, с който да вдигат моста! — изръмжа джуджето.
	Приятелите му веднага разбраха какво означава това.
	— Има ли друг път? — попита Кати-Бри.
	— Има — отвърна Бруенор. — Една тераска минава над южната част на клисурата. Ама дотам има дълги часове път, пък и трябва да се мине през таз’ галерия!
	Уолфгар хвана металната решетка и изпробва здравината й. Както подозираше, яките пръчки не поддадоха.
	— И без това не можем да минем през тази решетка — обади се той. — Освен ако не знаеш къде се намира лостът, който я отваря.
	— На половин ден път оттук — рече Бруенор, сякаш отговорът (напълно логичен за начина на мислене на джуджетата) бе повече от очевиден. — В обратната посока.
	— Щур народ — промърмори Риджис под носа си.
	Бруенор обаче го чу. Лицето му се изкриви в гневна гримаса и като сграбчи полуръста за яката, той го повдигна от земята и приближи лице до неговото:
	— Народът ми е предпазлив! — Риджис за пореден път стана жертва на раздразнението и тревогата, които измъчваха джуджето и за които то несъзнателно търсеше отдушник. — Гледаме да пазим нещата дето ни принадлежат, особено от разни дребни крадци с малки пръсти и големи усти!
	— Не може да няма и друг начин да влезем — бързо се намеси Кати-Бри, за да предотврати кавгата.
	Бруенор пусна полуръста на земята и посочи към светлината, която идваше от дъното на стълбата.
	— Можем да влезем през оназ’ стая.
	— Да побързаме тогава — предложи момичето. — Ако шумът от овалната стая ни е издал, все още има възможност тревогата да не е достигнала дотук.
	Бруенор бързо ги поведе обратно през малкия тунел, докато отново се озоваха в коридора зад тайната врата.
	Свиха зад следващия завой и при вида на руните и гравюрите на своя народ, Бруенор отново потъна в спомени, а гневът му към Риджис се изпари. В ума му отново зазвуча звънът на ковашките чукове, който бе ехтял в Сребърните зали по времето на Гарумн, отново отекнаха песните на джуджето, които някога бяха огласяли това място. Ако ужасната разруха, която бе заварил тук, както и смъртта на елфа, бяха заглушили изгарящото желание да си възвърне Митрал Хол, ярките спомени, които го връхлетяха сега, отново запалиха стария огън в гърдите му.
	Може би все пак щеше да се завърне тук начело на своите воини, мислеше си той. Може би в ковачниците на рода Боен чук отново щеше да проехти песента на митрала.
	Обзет от старата си мечта да възвърне древната слава на своя род, Бруенор се обърна към приятелите си, ала видът им — изморени, гладни и скърбящи за елфа — бързо го отрезви и му припомни, че онова, което трябва да стори сега, е да открие начин да се измъкнат от подземията и се доберат до някое сигурно място.
	Светлината пред тях стана по-ярка — явно наближаваха края на тунела. Бруенор забави крачка и предпазливо се промъкна до изхода. Отново се намираха пред каменна тераса, която се издигаше над още един коридор. Той беше просторен, с висок таван и богато украсени стени и повече приличаше на малка зала, отколкото на тунел. Многобройните факли по стените горяха с ярък пламък и осветяваха обширното помещение.
	При вида на статуите, които бяха наредени покрай отсрещната стена, в гърлото на Бруенор се сви буца. Изваяни от изкусните ръце на древни майстори, там бяха увековечени Гарумн и Бангор, както и останалите патриарси от рода Боен чук и Бруенор за пореден път се зачуди дали ще дойде ден, когато и неговият лик ще се нареди сред предците му.
	— Между шестима и десетима има там — прошепна Кати-Бри, която цялата се бе превърнала в слух, мъчейки се да различи звуците, които долитаха от една открехната врата вляво от тях, водеща към стаичката, която бяха видели, докато надничаха през решетката.
	Четиримата приятели се намираха на около десетина метра над големия коридор. Вдясно от тях имаше стълба, която се спускаше до пода, отвъд него тунелът с лъкатушене си проправяше път към просторните зали.
	— Странични стаи, където се крие още някой, може би? — попита Уолфгар.
	Бруенор поклати глава.
	— Има само едно-единствено преддверие — отвърна той. — Ала в самата Клисура има още стаи и дали там има от сивите твари или не, не знам. Ама хич и не ща да знам. Наш’та цел е да минем през тази стая и през вратата от другата й страна, за да се доберем до Клисурата.
	Уолфгар здраво стисна Щитозъб.
	— Да тръгваме тогава! — изръмжа той и сложи крак на най-горното стъпало.
	— Ами онези двамата в галерията? — обади се Риджис и хвана нетърпеливия варварин за ръкава.
	— Ще вдигнат моста още преди да сме се добрали до Клисурата — добави Кати-Бри.
	Бруенор се почеса по брадата и хвърли изпитателен поглед на дъщеря си.
	— Колко добре стреляш? — попита той най-сетне.
	Кати-Бри протегна магическия лък пред себе си.
	— Достатъчно добре, за да уцеля двама сиви стражи! — заяви тя.
	— Бързо в другия тунел тогава! — нареди Бруенор. — Довърши ги, щом чуеш, че битката започва. И гледай да не се забавиш, че таз’ страхлива сган сигурно ще разруши моста още при първия признак, че нещо не е наред!
	Кати-Бри кимна и тръгна обратно. Уолфгар я проследи, докато момичето не се скри от погледа му и внезапно усети, че вече не изгаря от нетърпение да се впусне в бой, не и когато Кати-Бри нямаше да бъде на сигурно място зад него.
	— Ами ако Сивите имат подкрепления наблизо? — попита той Бруенор. — Какво ще стане тогава с Кати-Бри, ако й отрежат пътя към нас?
	— Недей да ми мрънкаш, момче! — сопна се Бруенор, комуто мисълта да се раздели с момичето, също не се нравеше особено. — Знам аз, че момичето ти е откраднало сърцето, макар и да не щеш да си го признаеш. Ама си набий в главата, че Кати е истински боец — сам аз съм я обучавал. Пък и другият тунел е сигурен, Сивите още не са го открили, в туй съм убеден. Момичето е достатъчно опитно, за да се грижи за себе си! Сега трябва да мислиш само за битката, дето ни чака. Най-доброто, дето можеш да направиш за нея, е да довършиш тез’ брадати сиви псета преди да са довтасали още от смрадливото им племе!
	Макар и с известно усилие, Уолфгар най-сетне успя да откъсне поглед от тунела, в който се бе скрила Кати-Бри и насочи цялото си внимание към отворената врата под тях, приготвяйки се за боя, който им предстоеше.
	Останала сама, Кати-Бри прекоси безшумно малкия коридор и изчезна през тайната врата.
	— Спри! — нареди Сидни на Бок и се закова на място — съвсем ясно усещаше, че пред тях има някой.
	Магьосницата, следвана плътно от голема, запълзя напред и предпазливо надникна зад следващия завой, очаквайки да види Бруенор и останалите. Ала пред нея се простираше само празният коридор.
	Тайната врата бе хлопнала.
	Уолфгар си пое дълбоко дъх и се опита да прецени какви бяха шансовете им за успех. Ако преценката на Кати-Бри за броя на противниците им бе вярна, враговете им щяха да имат значително превъзходство над тях, когато двамата с Бруенор нахлуеха в стаята. Само че нямаха друг избор. Младежът отново си пое дълбоко дъх и тръгна надолу по стълбата, следван от Бруенор. Много предпазливо, Риджис също се заспуска след приятелите си.
	Уолфгар нито за миг не забави крачка, нито пък се отклони от пътя към вратата и все пак първият звук, който се разнесе във въздуха, не бе грохотът от тежкия удар на Щитозъб, нито пък гласът на варварина, призоваващ Темпос, а бойната песен на Бруенор Бойния чук.
	Това бяха неговият дом и неговата битка и той трябваше да поеме цялата отговорност за живота на своите приятели върху себе си. Щом достигнаха дъното на стълбата, той се втурна покрай Уолфгар и връхлетя през открехнатата врата, вдигнал митралната брадва на своя героичен съименник високо над главата си.
	— Това е за баща ми! — провикна се Бруенор и разцепи бляскавия шлем и главата на най-близкото джудже с един-единствен удар.
	— Това е за бащата на моя баща! — изкрещя той, докато поваляше следващия дуергар. — А това е за бащата на бащата на моя баща!
	Родословието на Бруенор се простираше векове назад. Сивите джуджета бяха обречени.
	Уолфгар се впусна в битката в мига, в който усети Бруенор да профучава покрай него, и въпреки това, когато нахлу в стаята, трима от дуергарите вече лежаха мъртви, а освирепелият Бруенор тъкмо се канеше да посече четвъртия. Останалите шестима се щураха напред-назад, мъчейки се да се съвземат от изненадващото нападение и да се измъкнат през другата врата, за да могат да се прегрупират в пещерата, която започваше отвъд нея. Уолфгар запрати Щитозъб след един от тях и дуергарът рухна мъртъв, докато Бруенор довършваше своя пети противник.
	Двамата часовои, които стояха на пост от другата страна на бездната, чуха шума от битката в мига, в който първите й звуци достигнаха до Кати-Бри. Без да знаят какво става двете джуджета се поколебаха.
	Кати-Бри обаче знаеше.
	Сребриста светлина проблесна над бездната и се взриви в гърдите на един от стражите. Стрелата проби митралната ризница с могъщата си магия и отхвърли джуджето назад — към коравата стена и прегръдката на смъртта.
	Другарят му светкавично се хвърли към лоста, ала Кати-Бри хладнокръвно довърши започнатото. Втора стрела изсвистя над пропастта и се заби право в окото на дуергара.
	Ужасените джуджета от стаята успяха да се доберат до галерията, където към тях се присъединиха още воини от стаите, които се намираха отвъд преддверието. Кати-Бри знаеше, че Уолфгар и Бруенор много скоро ще излязат в галерията след бягащите си врагове… и щяха да се озоват право в ръцете на очакващия ги неприятел.
	Преценката на Бруенор за Кати-Бри се оказа напълно вярна. Младата жена беше истински боец и не се страхуваше да рискува в колкото и неизгодно положение да се намираше. Опитвайки се да не мисли за огромната опасност, която дебнеше приятелите й, тя зае позиция, от която да може да им бъде от най-голяма помощ. Стиснала решително зъби, без да откъсва очи от галерията под себе си, младата жена грабна Таулмарил и запрати канонада от смъртоносни сребърни стрели срещу тълпящия се враг. В редиците му настана хаос, мнозина хукнаха да се спасяват.
	Опръскан с кръв от глава до пети, Бруенор нахлу в галерията с яростен рев, вдигнал високо окървавената си брадва — имаше да мъсти за още десетки свои праотци. Уолфгар нахлу след него, опиянен от жажда за вражеска кръв. От устата му се лееше песен във възхвала на Темпос и той поваляше по-дребните си противници с лекотата, с която би си проправял път сред крехките папратови стъбла, обвили някоя горска пътечка.
	Тетивата на Таулмарил не спираше да звънти нито за миг, докато стрела след стрела политаха към галерията и покосяваха все повече и повече дуергари. Боецът у Кати-Бри бе взел връх над цялото й същество и сега тя действаше инстинктивно, без да се замисля и без да се колебае и за миг. Магическият колчан на Анариел не се изпразваше, а Таулмарил пееше своята песен, която оставяше след себе си обгорените тела на все повече и повече дуергари.
	През цялото време Риджис се държеше настрани от битката. Знаеше, че вместо да бъде от полза на приятелите си, само ще им пречи, добавяйки още някого, за когото да се грижат, все едно си нямаха предостатъчно работа да защитават самите себе си. Явно бе, че преимуществото, което Уолфгар и Бруенор бяха успели да си спечелят още в началото, щеше да им е достатъчно, за да победят, дори и след като в битката се бяха включили нови дуергари. Ето защо полуръстът се зае със задачата да провери дали всички сиви джуджета в стаичката бяха мъртви — никак не му се щеше някое от тях да нападне приятелите му изотзад.
	А и искаше да е сигурен, че никоя от скъпоценностите, които тези сиви джуджета притежаваха, няма да се похаби върху някакъв си труп.
	Внезапно зад него се разнесоха тежки стъпки. Риджис успя да се претърколи встрани и да се сгуши в ъгъла, само миг преди Бок да нахлуе в стаята. Чудовището не забеляза присъствието му, а продължи право напред. Веднага щом успя да си възвърне гласа, Риджис отвори уста, за да предупреди приятелите си.
	В този миг се появи Сидни.
	С мощен замах Уолфгар поваляше по двама дуергари наведнъж. От време на време до ушите му долиташе яростният глас на Бруенор „… за бащата на бащата на бащата на бащата на бащата…“ — и тогава по устните му плъзваше заплашителна усмивка, докато продължаваше да разрежда редиците на дуергарите, в които вече цареше пълен хаос. Сребърни стрели, полетели с всички сили към жертвите си, свистяха покрай него, ала младежът имаше пълно доверие на Кати-Бри и не се боеше, че някой заблуден удар би могъл да го застигне. Мускулите му се напрегнаха, за да нанесат поредния страховит удар и толкова голяма бе исполинската му сила, че дори бляскавите митрални доспехи на дуергарите не можеха да й устоят.
	В този миг отзад се протегнаха две ръце, по-яки и от неговите, и го сграбчиха в желязна хватка.
	Неколцината оцелели дуергари не видяха съюзник в лицето на Бок и, обзети от неистов ужас, хукнаха към моста, с отчаяната надежда да го прекосят и да го срутят след себе си, откъсвайки по този начин пътя на преследвачите си.
	Стрелите на Кати-Бри ги покосиха много преди да достигнат спасителния мост.
	Риджис, който прекрасно познаваше силата на Сидни още от срещата им в овалната стая, не смееше да помръдне. След като бе видял какво бе сторил с Уолфгар и Бруенор лъчът, изпратен от пръчката й, дребният полуръст изтръпваше само при мисълта да изпита силата му върху себе си.
	Сега единственият му шанс да се спаси, знаеше той, бе рубиненият медальон. Ако успееше да омае Сидни с магията на рубина, може би щеше да успее да я задържи, докато приятелите му се върнат при него. Той бръкна под дрехата си съвсем бавно, без и за миг да откъсва очи от магьосницата, в очакване всеки миг да бъде покосен от някой страховит лъч.
	Пръчката на Сидни все така си стоеше в пояса й. Тя също бе подготвила малък номер за полуръста. Младата жена прошепна думите на едно заклинание, после протегна ръка към Риджис и като духна върху отворената си длан, запрати срещу него неясен облак от сребристи нишки.
	Риджис разбра каква бе тази магия, едва когато около него затрептяха безброй паяжинни нишки — лепкави и здрави като въжета. Те полепваха по цялото му тяло и забавяха движенията му. Успя да се добере до медальона, ала паяжината вече го бе омотала напълно в лепкавата си прегръдка.
	Доволна, че уменията й са все така силни, Сидни се обърна към вратата и битката, която кипеше отвън. Предпочиташе да, се осланя на собствената си вътрешна сила, ала познаваше могъществото на противниците, срещу които щеше да се изправи, и за всеки случай извади магическата си пръчка.
	Бруенор довърши последния дуергар пред себе си. Беше получил не един удар, някои от тях нелеки, и голяма част от кръвта, която го покриваше, изтичаше от собствените му рани. Но яростта, която бе назрявала у него почти два века, бе обхванала цялото му същество и притъпяваше всичко друго — болка, умора, страх. Жаждата му за кръв бе утолена… или поне той си мислеше така. Ала тогава се върна в преддверието и видя Уолфгар, стиснат здраво в огромните ръце на чудовището, което бавно изцеждаше живота от тялото на младежа.
	Кати-Бри също го видя. Обзета от ужас, тя вдигна Таулмарил, ала отчаяните опити на Уолфгар да се измъкне от желязната хватка на голема й пречеха да се прицели и тя не посмя да рискува — и най-малката грешка щеше да бъде фатална.
	— Помогни му! — мълвеше тя в отчаяна молба към Бруенор — това бе единственото, което можеше да прави, докато стоеше и гледаше безпомощно.
	Едната половина от тялото на Уолфгар се бе вцепенила в нечовешката прегръдка на чудовището, надарено с магическа сила. Въпреки това, той успя да се извърти така, че да се озове лице в лице с голема и с всички сили бръкна в окото му, мъчейки се да отслаби страховитата хватка поне малко.
	Бок сякаш не забеляза нищо.
	Варваринът стовари Щитозъб в лицето на звяра с цялата сила, на която бе способен в това положение — ударът можеше да повали и великан.
	Бок отново не забеляза нищо.
	Ужасяващата хватка се затягаше все повече и повече. Младежът усети как му се завива свят. Пръстите му изтръпнаха. Щитозъб тупна на земята.
	Съвсем малко делеше Бруенор от приятеля му и чудовището. Митралната брадва проблясваше във въздуха, високо вдигната и готова да посече плътта на голема. В мига, в който прекрачи прага на преддверието, срещу него полетя мощен заслепяващ лъч. За щастие, магическият лъч срещна щита му и отскочи към тавана, ала силата му бе толкова голяма, че запрати джуджето на земята. Без да може да повярва на онова, което току-що му се бе случило, то разтърси глава и се опита да се изправи.
	Кати-Бри видя лъча и си спомни какво се бе случило в овалната стая. Инстинктивно, без да се поколебае и за миг или да се уплаши за собствения си живот, тя се втурна към коридора, който щеше да я отведе до преддверието, тласкана от мисълта, че ако не успее да се добере до магьосницата, приятелите й бяха обречени.
	Когато вторият лъч полетя към него, Бруенор вече бе готов. Той видя как Сидни насочва магическата си пръчка към него и се хвърли по корем, покривайки глава с щита си. Митралът отново издържа на удара, ала Бруенор усети как металът отслабва под страховитата мощ на лъча и разбра, че следващия път дори щитът няма да успее да го предпази.
	Само несломимият инстинкт за оцеляване успя да извади съзнанието на Уолфгар от бездната на вцепенението и да го насочи към битката. Не повика магическия си чук — знаеше, че той няма да му бъде от голяма полза срещу голема, а и се съмняваше дали ще успее да го задържи с вцепенената си ръка. Събра всичката сила, която му бе останала и вкопчи яките си ръце във врата на чудовището. Железните му мускули се напрегнаха до краен предел… и отвъд него. Вече не можеше да си поеме дъх, Бруенор нямаше да успее да му се притече на помощ навреме. От устата му се откъсна гърлено ръмжене, докато се мъчеше да прогони болката, страха и слабостта, която пълзеше по тялото му.
	После с всички сили завъртя главата на звяра.
	Риджис най-сетне успя да освободи ръката, която стискаше медальона и да я извади над дрехата си.
	— Почакай, магьоснице! — провикна се той.
	Не се надяваше да я накара да се вслуша в думите му, единственото, за което се молеше, бе да успее да задържи вниманието й достатъчно дълго, за да може тя да зърне рубина. Дано само Ентрери не й бе казал за магическите способности на камъка!
	За пореден път недоверчивостта и потайността на злите съюзници им изиграха лоша шега. Без да знае какви опасности крие рубинът на полуръста, Сидни го погледна с крайчеца на окото си — не че искаше да чуе какво има да й казва той, искаше само да се увери, че паяжините още го държат в прегръдката си.
	Ала тогава проблесна червена светлинка и прикова цялото й внимание.
	Ниско приведена, Кати-Бри тичаше с всичка сила. И тогава чу лая.
	Страховитото ръмжене на хрътките на мрака изпълни тунелите и вся леден ужас в сърцето й. Зверовете все още бяха далеч, ала момичето усети как колената й се разтреперват, когато свръхестественият звук, многократно отразен и усилен от плетеницата от стени, се спусна над нея и я обви в смразяващия си покров. Кати-Бри стисна зъби и продължи напред. Бруенор имаше нужда от нея, Уолфгар имаше нужда от нея. Нямаше да ги предаде.
	Успя да достигне терасата и се втурна надолу по стълбата. Вратата на преддверието се оказа затворена и Кати-Бри прокле лошия си късмет — надявала се бе да използва лъка си. Тя преметна Таулмарил през рамо, извади меча си и смело се хвърли напред — не знаеше какво я очаква там, но не се боеше от него.
	Вкопчени в смъртоносна прегръдка, Уолфгар и Бок пристъпваха ту напред, ту назад, все по-близо до страховитата бездна. Варваринът бе впрегнал цялата си исполинска сила срещу магическата мощ на голема — никога досега не се бе изправял срещу подобен противник. Впил ръце в грамадната глава на звяра, младежът яростно я разтърсваше, мъчейки се да пречупи съпротивата му. После, като събра всичката сила, която му бе останала, започна да я извива настрани. Вече не помнеше кога за последен път бе успял да си поеме дъх, не помнеше къде се намира, не помнеше кой е.
	Държеше се само благодарение на несломимия си дух.
	Чу изпукване на строшена кост, ала не знаеше дали бе собственият му гръбнак, или вратът на голема. Бок дори не трепна, нито отслаби желязната си хватка.
	Кожата на чудовището се разкъса. Онова, което течеше във вените на творението на Дендибар, рукна върху ръцете и гърдите на Уолфгар, главата на звяра се откъсна и полетя към земята. С огромно изумление Уолфгар реши, че е победил.
	Бок не забеляза нищо.
	Магията на рубинения медальон се разпръсна, когато вратата се отвори с трясък, ала Риджис вече бе изиграл своята роля. Когато Сидни най-сетне успя да забележи приближаващата опасност, Кати-Бри бе прекалено близо, за да бъде спряна със заклинание.
	Сидни отвори широко очи, слисана и невярваща на онова, което се случва. Само в един миг всичките й надежди и планове за бъдещето рухнаха. Опита се да извика, сигурна, че боговете й бяха отредили по-важна роля в своите планове за Вселената, убедена, че те няма да позволят изгряващата звезда на още неразцъфналото й могъщество да угасне, преди да е успяла да заблести с пълната си яркост.
	Ала една тънка, дървена пръчка не е от голяма полза срещу острието на меч.
	Кати-Бри не виждаше друго, освен целта си, не усещаше друго, освен отчаяна необходимост да направи онова, което трябва. Мечът й отби безсилната пръчка и се заби дълбоко в плътта.
	И тогава момичето за първи път погледна към лицето на магьосницата. Времето спря.
	Изражението на Сидни не се бе променило, очите и устата й все още бяха отворени в ням протест срещу онова, което се случваше.
	Обзета от безпомощен ужас, Кати-Бри гледаше как последните искрици надежда и амбиция напускат очите на Сидни. По ръката й шурна топла кръв. Последната глътка въздух напусна гърдите на магьосницата със стон, който се заби като нож в Кати-Бри.
	Сидни полетя назад — далеч от оръжието и право в хладната прегръдка на смъртта.
	Един-единствен свиреп удар на митралната брадва отсече ръката на чудовището и Уолфгар падна на земята. Почти в несвяст, той успя да се приземи на едно коляно. Гърдите му се надигнаха и поеха огромна глътка съживяващ кислород.
	Безглавото чудовище усети присъствието на джуджето и се нахвърли върху него, ала вече нямаше очи, с които да го види и пропусна целта.
	Бруенор нямаше никаква представа за магическите сили, които водеха голема и му вдъхваха живот, а и нямаше никакво желание да изпробва уменията си срещу него. Не и когато имаше друг начин.
	— Ела де, купчина оркски тор! — провикна се той и се насочи към пропастта.
	После, изоставяйки подигравателния тон, извика на Уолфгар:
	— Приготви чука, момче!
	Трябваше да повтори няколко пъти и когато варваринът най-сетне започна да идва на себе си, Бок вече бе притиснал джуджето до ръба на бездната.
	Без да съзнава напълно какво прави, Уолфгар усети, че Щитозъб се завръща в ръката му.
	Бруенор спря, здраво стъпил на каменния под, а усмивката, която плъзна по устните му, предизвикваше смъртта. Големът също спря — някак си разбираше, че джуджето вече няма накъде да бяга.
	Чудовището скочи към него, но Бруенор беше по-бърз и се хвърли на земята. Щитозъб се стовари върху гърба на звяра и го запрати в пропастта. Чудовището полетя в бездната напълно безшумно и, останало без уши, дори не чу вятъра, който свистеше покрай него.
	Когато Уолфгар и Бруенор се върнаха в преддверието, Кати-Бри все още стоеше неподвижно над мъртвото тяло на магьосницата. Очите и устата на Сидни бяха все така полуотворени в ням протест — безсилен опит да опровергае жестоката истинност на локвата кръв, която бавно нарастваше.
	По бузите на момичето се стичаха сълзи. Беше убивала гоблини и сиви джуджета, веднъж под оръжието й бе паднал великан, друг път — снежен човек, ала никога досега не бе погубвала човешко същество. Никога досега не се бе вглеждала в очите на някой като нея, само за да види как и последната светлина ги напуска завинаги. Никога досега не й се бе налагало да се замисля за характера на жертвата си, или затова, че животът, който беше отнела, не се ограничава единствено в тясната рамка на битката.
	Уолфгар се приближи до нея и силно я прегърна, изпълнен с дълбока жал. Бруенор се зае да освободи Риджис от последните паяжинни нишки.
	Именно джуджето бе обучило Кати-Бри в бойните умения и пак то се бе радвало на победите й над орки и останалите долни същества, с които тя се бе била — все скверни твари, които несъмнено заслужаваха смърт. Ала винаги се бе надявал, че обичната му Кати-Бри никога няма да изживее ужаса, пред който бе изправена сега.
	За пореден път Митрал Хол се бе превърнал в източник на страдания за най-скъпите му приятели.
	Откъм коридорите отвъд вратата се разнесе далечен лай. Кати-Бри прибра меча в ножницата, без дори да го избърше от кръвта, и се опита да се стегне.
	— Преследването още не е свършило — решително заяви тя. — Крайно време е да се махаме оттук.
	И тя ги поведе навън. Ала частица от нея — рухналият пиедестал на невинността й — остана завинаги в малкото преддверие.

	23
	Очуканият шлем

	Като протяжен тътен на далечен гръм отекна из тунелите вихърът, който свистеше покрай черните крила, когато драконът на мрака изскочи от тунела и връхлетя в Клисурата на Гарумн, използвайки същия коридор, през който Дризт и Ентрери бяха минали само няколко минути по-рано. Сега елфът и палачът, които се намираха на около два-три метра над него, стояха неподвижни без да смеят да си поемат дъх. И двамата знаеха, че мрачният владетел на Митрал Хол бе дошъл.
	Черният облак, който обгръщаше Мракометния, прелетя съвсем близо до тях, ала без да усети присъствието им, драконът се понесе напред и изскочи от пропастта. Дризт се закатери по стената на бездната с трескава скорост, вкопчвайки се и в най-малките издатинки, които успяваше да намери — в отчаяния си порив да изпълзи догоре, дори не се замисляше, че те могат и да не го издържат. Още в мига, в който излезе в галерията, елфът чу шума от битката, която се водеше високо над него и разбра, че дори ако приятелите му успееха да се справят с противниците си, много скоро щеше да им се наложи да се изправят срещу враг по-могъщ от всичко, което бяха срещали през живота си.
	И той бе твърдо решен да се бие рамо до рамо с тях.
	Ентрери се движеше със същата бързина — не искаше да изостава от елфа, макар все още да не бе решил какво точно ще прави, когато стигнат горе.
	Уолфгар и Кати-Бри вървяха напред, подкрепяйки се един друг. Риджис крачеше до Бруенор, притеснен заради раните на джуджето, макар самото то да не се тревожеше.
	— Пази притесненията за собствената си кожа, Къркорещ корем! — отсичаше Бруенор, щом Риджис се опиташе да каже нещо, ала бе очевидно, че голяма част от грубоватостта на джуджето се бе изпарила и то като че ли съжаляваше за начина, по който се бе държало с полуръста по-рано през деня. — Раните ми ще заздравеят, хич и не си мисли, че толкоз лесно ще се отървеш от мен! Ще се погрижа и за тях, ама първо да оставим туй проклето място зад себе си!
	Внезапно Риджис спря и на лицето му се появи озадачено изражение. Бруенор, който не бе усетил, че приятелят му е изостанал, се обърна назад объркано — дали пак не го бе обидил по някакъв начин? Уолфгар и Кати-Бри също спряха и понеже не знаеха какво си бяха казали джуджето и полуръстът, притеснено зачакаха да разберат какво не е наред.
	— Какво има? — попита Бруенор.
	Риджис изобщо не се притесняваше от нещо, което джуджето бе казало, всъщност в момента въобще не мислеше за него. Беше усетил приближаването на Мракометния, внезапен хлад, който повя в галерията, скверен лъх, който сякаш омърсяваше дори изпълнената с обич и привързаност връзка между четиримата приятели.
	Бруенор тъкмо се канеше да каже още нещо, когато и той почувства идването на дракона на мрака. Обърна очи към бездната точно в мига, в който черният облак се показа над ръба й. Все още се намираше в другия край на пещерата, но летеше право към тях.
	Кати-Бри дръпна Уолфгар след себе си, ала само миг по-късно варваринът беше този, който й помагаше да продължи напред. Риджис се втурна към преддверието.
	И тогава Бруенор си спомни.
	Драконът на мрака, скверното чудовище, което бе избило събратята му и ги бе накарало да побегнат към горното ниво, търсейки защитата на тесните коридори. И като стъпи здраво на пода, той вдигна митралната брадва и зачака.
	Черният мрак се плъзна под каменния мост и се насочи към тераската. Огромни, копиевидни нокти се вкопчиха в ръба на бездната и Мракометният застана пред Бруенор в цялото си ужасяващо великолепие — червеят, който бе заграбил Сребърните зали, се изправи срещу законния им крал.
	— Бруенор! — изкрещя Риджис и като извади малкия си боздуган, се обърна към галерията — знаеше, че най-доброто, което може да направи, е да умре рамо до рамо с обречения си приятел.
	Уолфгар остави Кати-Бри и се хвърли срещу дракона.
	Червеят, впил поглед в джуджето, което не откъсваше очи от него, не забеляза нито летящия към него Щитозъб, нито безстрашното нападение на огромния варварин.
	Могъщият боен чук се стовари върху гарвановочерната броня и безсилно тупна на земята. Разярен, че някой се бе осмелил да го прекъсне, докато се наслаждава на победата си, Мракометният впери изпепеляващия си поглед в Уолфгар.
	И си пое дъх.
	Непрогледен мрак обгърна младия варварин и изпи силите от самите глъбини на съществото му. Стори му се, че пада все по-надолу и по-надолу, а каменният под все така не идваше.
	Кати-Бри изпищя и се втурна към черния мрак, без да се замисля за опасността, която я грозеше.
	Бруенор потрепера от ярост — за отдавна убитите си събратя и за приятеля си.
	— Махай се от моя дом! — изкрещя той на дракона и се нахвърли върху него, нанасяйки свирепи удари с брадвата си в отчаян опит да събори чудовището от моста.
	Митралното острие не бе така безсилно срещу твърдите люспи, както Щитозъб, ала драконът не можеше да бъде победен толкова лесно.
	Тежкият му крак събори Бруенор на земята и преди джуджето да успее да се изправи, змиевидната шия се уви около него и го повдигна към огромната паст на звяра.
	Разтреперан от страх, Риджис отново се дръпна към нищожната защита, която му предлагаше преддверието.
	— Бруенор! — опита се да извика той, ала успя само да прошепне името на приятеля си.
	Черният облак около Кати-Бри и Уолфгар се разпръсна, но младежът вече бе поел цялата сила на скверната драконова отрова. Сега искаше единствено да избяга, дори и ако това означаваше да се хвърли в бездната. Свирепият лай на хрътките на сенките го обграждаше отвсякъде, макар че зловещите създания все още бяха далеч от клисурата. Цялото тяло го болеше. Костите, които големът почти бе натрошил, многобройните рани, които остриетата на сивите джуджета му бяха нанесли — всичко това сякаш раздираше тялото му и го караше да се сгърчва от болка при всяка крачка, макар че преди адреналинът на битката му бе помагал да отминава с насмешка много по-жестоки наранявания.
	Сега драконът му изглеждаше десетократно по-могъщ, не би могъл да вдигне оръжието си срещу него — та Мракометният, вярваше Уолфгар, бе непобедим!
	Отчаянието го бе надвило, него, когото не можеха да победят нито с огън, нито с меч. Подпирайки се тежко на Кати-Бри, той закуцука към някаква стая — не знаеше къде отива, просто следваше пътя, който момичето бе избрало.
	Бруенор усети как страховитата челюст се впива в тялото му, изкарвайки всичкия кислород от дробовете му. Отказвайки да се предаде, той все още размахваше митралната секира, мъчейки се да рани чудовището.
	Кати-Бри отведе Уолфгар до някаква стая и щом го остави на сигурно място, се втурна обратно в галерията.
	— Ти, най-скверно изчадие на мерзък гущер! — провикна се тя и опъна тетивата на Таулмарил.
	Сребърните стрели полетяха във въздуха, пробивайки големи дупки в черната броня на дракона. Кати-Бри бързо видя силата на оръжието си и в ума й се зароди отчаян план. Без да спира и за миг, тя запращаше стрела след стрела в краката на чудовището, с надеждата да го събори в пропастта.
	Мракометният подскочи от болка и объркване, когато магическите стрели започнаха да пробиват грозни рани в краката му. Злите му очи се присвиха и запламтяха с люта ненавист, докато се насочваха към безстрашната млада жена. Той изплю джуджето и изрева:
	— Сега ще познаеш що е страх, глупаво момиче! Ще почувстваш моето дихание и ще разбереш, че си обречена!
	Люспестите гърди се издуха, превръщайки чистия въздух в скверен облак най-черно отчаяние.
	И тогава от ръба на бездната се отчупи огромен скален къс.
	Драконът рухна в пропастта, ала това донесе малка радост на Риджис. Полуръстът успя да довлече тялото на Бруенор обратно в преддверието, но нямаше никаква представа какво да прави оттук нататък. Свирепият лай на демоничните хрътки се приближаваше безмилостно, Кати-Бри и Уолфгар бяха далече от него, не знаеше дали драконът е жив, но не смееше да излезе в галерията. Погледна към израненото, обляно с кръв тяло на най-стария си приятел — не знаеше как да му помогне, не знаеше дори дали Бруенор е още жив.
	Единствено огромната изненада забави радостните му викове, когато Бруенор отвори сивите си очи и му намигна.
	Големи скални късове от отчупения ръб полетяха в опасна близост до тях и Дризт и Ентрери трябваше да се долепят плътно до стената, за да не бъдат премазани. Каменният дъжд свърши за няколко мига и Дризт отново се закатери нагоре с трескава бързина — на всяка цена трябваше да стигне при приятелите си.
	Едва бе тръгнал нагоре, когато отново му се наложи да спре, макар да изгаряше от нетърпение. Огромното туловище на дракона прелетя покрай него и Дризт едва го изчака да изчезне в мрака на бездната, за да продължи стремглавия си път нагоре.
	Риджис не можеше да повярва на очите си при вида на съвзелия се Бруенор:
	— Но как? — ахна той изумено.
	Бруенор се размърда неспокойно и с мъка се изправи на крака. Митралната ризница бе устояла на страховитата захапка на дракона, макар че тялото на джуджето бе лошо премазано, имаше огромни синини и поне няколко счупени ребра. Въпреки това, коравото джудже беше живо и готово за нова битка, ако се наложеше. Жестоката болка можеше да почака, сега трябваше да се погрижи за нещо много по-важно — безопасността на приятелите си.
	— Къде са момчето и Кати-Бри? — трескаво попита той, а далечният вой на демоничните хрътки още повече засили отчаянието в гласа му.
	— В друга стая са — отвърна Риджис и махна с ръка по посока на галерията.
	— Кати! — провикна се Бруенор. — Как сте?
	Малко по-късно, когато Кати-Бри най-сетне успя да се съвземе от изненадата (тя също не бе очаквала някога отново да чуе гласа на джуджето), долетя отговорът й:
	— Уолфгар не може да се бие повече! Драконова магия, доколкото разбирам нещо от това! Мисля, че трябва да се махаме, кучетата ще бъдат тук съвсем скоро!
	— Права си! — съгласи се Бруенор, комуто дори усилието да говори причиняваше силна болка. — А червея? Виждала ли си го?
	— Не съм го виждала, нито чувала — чу той несигурния й отговор.
	Бруенор се обърна към Риджис.
	— Падна в клисурата и оттогава не се е показвал — отвърна полуръстът на неизречения въпрос, макар че и на него не му се вярваше, че толкова лесно могат да победят Мракометния.
	— Значи не ни остава друго, освен да се опитаме да прекосим моста! — провикна се Бруенор — Можеш ли да доведеш момчето?
	— Само куражът му е пострадал, нищо повече! Да тръгваме!
	Бруенор потупа Риджис по рамото, мъчейки се да вдъхне кураж на приятеля си.
	— Да вървим! — рече той и в гласа му прозвучаха познатите самоуверени нотки.
	Това отново бе онзи Бруенор, когото Риджис познаваше, и той се усмихна, въпреки смразяващия страх, който го сковаваше. Нямаше нужда да го придумват повече и той последва приятеля си в галерията.
	Не бяха направили и две крачки, когато черният облак отново се показа над ръба на бездната.
	— Виждате ли го? — изпищя Кати-Бри.
	Бруенор бързо се върна обратно в стаичката — виждаше го и то прекалено добре. Бяха обречени. Черно отчаяние плъзна във вените му. Не се страхуваше да умре — той просто бе следвал пътя си, единствения, който се простираше пред него, още откакто събратята му бяха избити преди почти двеста години, и този път водеше към Митрал Хол. Ала приятелите му не биваше да загинат така! Не и полуръста, който винаги досега успяваше да се измъкне и от най-опасното положение. Не и момчето — та на него му предстояха толкова много славни приключения и доблестни дела!
	И преди всичко, момичето. Кати-Бри, неговата обична дъщеря. Не и тя, която бе огрявала мините на рода Боен чук в Долината на мразовития вятър със слънчевата си усмивка и ведрия си смях.
	Дори само гибелта на елфа — верен спътник и най-скъп приятел — бе прекалено висока цена за егоистичното му начинание. Жестоката загуба, която сега изглеждаше неизбежна, бе повече, отколкото можеше да понесе.
	Очите му трескаво обходиха малката стаичка. Трябваше да има някакъв изход! Сърцето му се издигна в отчаяна молитва към боговете на джуджетата, които бе почитал през целия си живот — трябваше да му дадат шанс, един-едничък шанс!
	На една от стените в преддверието висеше малка завеска.
	— Просто склад — сви рамене Риджис, в отговор на немия въпрос на Бруенор. — Няма нищо ценно. Дори и оръжия няма.
	Бруенор обаче не можеше да се примири с този отговор. Той отметна завеската и започна да хвърля по пода многобройните кутии и сандъци, които се намираха там. Суха храна. Парчета дърво. Плащ. Мях за вода.
	Буренце с мазнина.
	Крилата на Мракометния плющяха, докато той летеше над бездната и чакаше. Натрапниците скоро щяха да се появят в галерията, сигурен бе той, хрътките на сенките щяха да се погрижат за това.
	Дризт почти бе достигнал звяра и продължаваше да се катери с трескава бързина, забравил всичко друго, освен тревогата за приятелите си.
	— Спри! — извика Ентрери, който се намираше недалече под него. — Нима искаш да умреш?
	— Не ме е страх от дракона! — изсъска Дризт. — Няма да се крия в сенките, докато гледам как приятелите ми загиват!
	— О, значи е по-добре да умреш заедно с тях! — долетя подигравателният отговор на палача. — Глупак си ти, елфе! Та ти струваш повече от всичките си жалки приятелчета взети заедно!
	— Жалки? — повтори Дризт, без да може да повярва на ушите си. — Ти заслужаваш съжаление, убиецо!
	Неодобрението на елфа го засегна повече, отколкото очакваше:
	— Запази съжалението за себе си, елфе! — яростно се сопна той. — Защото ти и аз си приличаме много повече, отколкото ти се ще да признаеш!
	— Ако не ида при тях сега — спокойно отвърна Дризт, — тогава думите ти наистина ще са верни. Тогава животът ми наистина няма да струва нищо, по-малко дори от твоя. Ако прегърна безжалостната пустота, която изпълва и ръководи твоя свят, целият ми живот ще бъде просто една огромна лъжа.
	И той отново се заизкачва нагоре, сигурен, че там го чака жестока смърт, ала спокоен — най-сетне знаеше, че е напълно различен от мерзкия убиец, който го следваше по петите.
	Знаеше също така, че бе успял да победи кръвта си на Мрачен елф.
	Когато Бруенор отново се върна в преддверието, наметнал намазнен плащ и завързал малкото буренце за гърба си, на устните му играеше странна усмивка. Риджис впери смаян поглед в него — не знаеше какво си бе наумил приятелят му, но онова, за което се досещаше, го разтревожи.
	— Какво си ме зяпнал, а? — шеговито смигна Бруенор.
	— Ти си полудял! — ахна полуръстът — колкото по-дълго изучаваше странното облекло на джуджето, толкова по-ясно му ставаше какво се кани да направи то.
	— Тъй си е! — изръмжа то. — Туй го разбрахме още преди да тръгнем на път!
	После тонът му внезапно омекна, а дивият блясък в очите му отстъпи място на искрена загриженост за дребния му приятел.
	— Ти заслужаваш повече от онуй, което си получил от мен, Къркорещ корем — рече Бруенор и за първи път изобщо не му бе трудно да се извини.
	— Никога не съм имал по-верен приятел от Бруенор Бойния чук! — възкликна Риджис.
	Бруенор свали обточения със скъпоценни камъни шлем и го подхвърли на полуръста, който още повече се обърка. После се протегна и отвърза стария шлем от кръста си. Прокара пръсти по счупения рог и се засмя при спомена за лудите приключения, които бяха очукали верния му шлем така. Там беше и вдлъбнатината, която бе получил от тоягата на Уолфгар, когато преди няколко години се срещнаха за първи път като врагове.
	Бруенор сложи шлема на главата си — почти бе забравил колко е удобен. В очите на Риджис той отново се превърна в стария приятел, когото полуръстът познаваше.
	— Пази този шлем добре — обърна се Бруенор към него. — Това е короната на краля на Митрал Хол!
	— Значи принадлежи на теб — възрази Риджис й му подаде скъпоценната вещ.
	— Не! Не ми принадлежи, нито я искам! Митрал Хол вече не съществува, Кърко… Риджис. Бруенор от Долината на мразовития вятър — това съм аз вече почти двеста години, макар главата ми да беше твърде корава, за да го проумее! Прости ми за всичко. Прекалено дълго живях в миналото.
	Риджис кимна.
	— Какво смяташ да правиш? — притеснено попита той.
	— Ти гледай да си свършиш твойта работа в туй, дето се каня да направя! — сопна се Бруенор и отново се превърна в сприхавото джудже, което ги бе предвождало дотук. — Никак няма да ви е лесно да се измъкнете от тез’ проклети зали, когато свърша!
	И като изръмжа заплашително, Бруенор грабна една факла от стената и изскочи в галерията, преди смаяният полуръст да успее да му попречи.
	Драконът се носеше над бездната, като ту се гмурваше под моста, ту отново се издигаше високо във въздуха. За миг Бруенор остана загледан в него, за да улови ритъма на движенията му.
	— С теб е свършено, скверно изчадие! — изръмжа джуджето и се хвърли напред.
	— Ето един от твоите номера, момче! — провикна се той към стаята, в която се намираха Уолфгар и Кати-Бри. — Ама когато аз реша да яхна някой червей, няма начин да пропусна!
	— Бруенор! — изпищя Кати-Бри, когато го видя да се втурва към пропастта.
	Ала вече бе твърде късно. Бруенор поднесе факлата към напоения с мазнина плащ и вдигна митралната брадва високо над главата си. Драконът чу приближаването му и се приближи до ръба на бездната, за да провери какво става. Неговото изумление бе не по-малко от ужаса на бруеноровите приятели, когато джуджето, обхванато от високи пламъци, скочи от ръба и полетя към него.
	С огромна сила, сякаш по някакъв невероятен начин мощта на предците му се бе вляла във вените му, Бруенор замахна и митралната брадва се заби дълбоко в гърба на дракона. Джуджето полетя надолу, ала се вкопчи с всички сили в дръжката на секирата си, която сега стърчеше от тялото на чудовището, и успя да се задържи. Буренцето на гърба му се строши и по люспестото туловище избухнаха пламъци.
	Мракометният изрева от ярост и в болезнените си конвулсии се блъсна в стената на бездната.
	Ала Бруенор нямаше да се остави да бъде съборен толкова лесно. Той сграбчи оръжието си и зачака възможност да го извади от драконовото тяло и да нанесе нов страховит удар.
	Кати-Бри и Риджис се втурнаха към ръба на пропастта, зовейки обречения си приятел. Дори Уолфгар, който още се бореше със скверната отрова на драконовото отчаяние, най-сетне успя да дойде на себе си.
	При вида на обхванатия от пламъци Бруенор, той прогони и последните останки от магията на дракона и без да се колебае и за миг, запрати Щитозъб към чудовището. Чукът се стовари върху главата на Мракометния и звярът полетя към другата стена.
	— Да не си полудял! — изкрещя Кати-Бри на Уолфгар.
	— Вземи лъка — каза младежът. — Ако наистина обичаш Бруенор, не го оставяй да загине напразно!
	Щитозъб се завърна в ръката му, само за да полети отново след миг. И този път ударът на младия варварин беше безпогрешен.
	Кати-Бри най-сетне трябваше да приеме горчивата истина. Не можеше да спаси Бруенор от съдбата, която сам си бе избрал. Уолфгар беше прав — трябваше да помогне на джуджето да постигне целта си. Преглъщайки парещите сълзи, които я заслепяваха, тя грабна Таулмарил и запрати порой от сребърни стрели срещу чудовището.
	Огромно изумление обзе Дризт и Ентрери, когато Бруенор скочи. Проклинайки безпомощното си положение, елфът се закатери с още по-трескава бързина — от ръба вече го деляха само няколко метра. Опита се да извика на останалите си приятели, ала шумът от битката и гръмогласният рев на Мракометния заглушиха думите му.
	Ентрери го следваше по петите. Знаеше, че това беше последната му възможност и бе твърдо решен да се възползва от нея, дори и това да означаваше да загуби единственото истинско предизвикателство, срещу което се бе изправял в живота си. В мига, в който Дризт се канеше да стъпи върху следващата издатина по пътя си, палачът го сграбчи за глезена и го дръпна надолу с всички сили.
	Мазнината се просмука през черните люспи на дракона и огънят започна да прогаря дупки в беззащитната плът. Драконът изрева, пронизан от болка, каквато никога не бе мислил, че ще изпита.
	Грохота на бойния чук! Неспирното жилене на сребърните стрели! И най-вече джуджето! Ударите на митралната му брадва бяха безпощадни, то сякаш не усещаше изгарящата прегръдка на огъня.
	Мракометният ту политаше нагоре, ту се спускаше надолу, а тялото му през цялото време се мяташе в конвулсии. Ала каквото и да правеше, стрелите на Кати-Бри попадаха право в целта. Уолфгар, който се поучаваше от всеки нов удар, изчакваше най-подходящия момент и всеки път, когато драконът минеше покрай някоя стърчаща скала, магическият чук се стоварваше върху него и го запращаше върху острите камъни.
	Пламъци, камък и прах се сливаха в едно при всяко страховито нападение на приятелите.
	Бруенор още се държеше. Той пееше в прослава на своя баща и гордия род Боен чук — най-сетне бе успял да смъкне товара на вината от плещите си, доволен, че се бе изправил и бе победил призраците от своето минало и че бе дал на приятелите си възможност да се спасят. Не усещаше хапещия огън, нито ударите в коравите скали. Единственото, което усещаше, бе болезненото гърчене на драконовото туловище, когато митралната брадва потъваше дълбоко в плътта, и страховития рев на раненото чудовище.
	Дризт летеше към дъното на бездната и отчаяно се мъчеше да се залови някъде. На около десетина метра под краката на убиеца имаше неголяма издатина и елфът най-сетне успя да спре главоломното падане.
	Ентрери одобрително кимна — надявал се бе, че Дризт ще се приземи точно там.
	— Сбогом, доверчиви глупако! — провикна се той към падналия елф и се закатери нагоре.
	Дризт никога не бе изпитвал вяра в честността на палача, но вярваше в неговия прагматизъм. Ала това нападение бе напълно безсмислено.
	— Защо? — извика той. — Никой нямаше да ти попречи да получиш медальона!
	— Аз и без това ще го получа — отвърна Ентрери.
	— Но ще трябва да платиш за него! Знаеш, че ще тръгна след теб, убиецо!
	Ентрери погледна надолу към елфа и по устните му заигра развеселена усмивка.
	— Нима не разбираш, Дризт До’Урден? Аз искам точно това!
	Убиецът достигна ръба на бездната и предпазливо надникна в галерията. Вляво от него, Кати-Бри и Уолфгар продължаваха страховитата битка с дракона. Вдясно, напълно погълнат от ужасяващата гледка, без да вижда нищо друго около себе си, стоеше Риджис.
	Изненадата замалко не го повали на земята, а по лицето му се разля мъртвешка бледност, когато най-страшният му кошмар изникна пред него. Полуръстът изпусна скъпоценния шлем на земята и се разтрепера като лист, когато Ентрери го вдигна и безшумно се насочи към моста.
	Напълно изтощен, драконът се опита да измисли друг начин да се защити. Ала яростта и болката вече бяха свършили своята работа и сега връщане назад нямаше. Беше понесъл твърде много удари, а сребърните стрели не спираха да валят и да се впиват в тялото му.
	Вкопчено в гърба му, неуморното джудже продължаваше да му нанася удар след удар. За последен път драконът спря насред полета си и изви змиевидната си шия, опитвайки се поне да достигне джуджето и да си отмъсти. Остана неподвижен в продължение на няколко секунди. Напълно достатъчно, за да може Щитозъб да се стовари в окото му.
	Заслепено от ярост, чудовището се преметна през глава и полетя в прегръдките на свирепата болка… право към един остър ръб, който стърчеше от скалата.
	Грохотът разтърси самите основи на галерията и за малко не събори Кати-Бри на земята. Дризт, който с мъка се крепеше върху малката издатинка, едва успя да се задържи върху нея.
	Последното, което Бруенор видя, накара сърцето му да подскочи от безгранична радост — в мрака на бездната проблясваха лавандуловите очи на Дризт До’Урден и се прощаваха с него.
	Покрит с тежки рани, обвит в смъртоносната прегръдка на пламъците, драконът на сенките пропадаше все по-дълбоко и по-дълбоко; потъваше в най-черния мрак, който някога щеше да познае, мрак, от който нямаше да има завръщане. Право към сърцето на Клисурата на Гарумн.
	И повлече със себе си законния крал на Митрал Хол.

	24
	Възхвала за Митрал Хол

	Обгърнат от пламъци, драконът пропадаше надолу, докато най-сетне единственото, което остана от него бе едно съвсем дребно петънце, което проблясваше на дъното на Клисурата.
	Дризт се изкатери по стената и се озова точно зад Кати-Бри и Уолфгар. Момичето стискаше скъпоценния шлем в ръце, докато заедно с младия варварин се взираха безпомощно към другата страна на пропастта. Двамата замалко не паднаха в нея, когато се обърнаха и видяха до себе си Дризт До’Урден. Дори появата на Артемис Ентрери не ги бе подготвила отново да видят приятеля си, завърнал се като по чудо сред тях.
	— Как? — ахна Уолфгар, ала Дризт го прекъсна — обясненията можеха да почакат, сега имаха много по-важна работа.
	От другата страна на бездната, точно до нивото, на което се намираше лостът, стоеше Артемис Ентрери, стиснал Риджис за гърлото. По устата му играеше зла усмивка, рубиненият медальон висеше на гърдите му.
	— Пусни го да си иде — разнесе се равният глас на Дризт. — Както се разбрахме. Вече получи рубина.
	Ентрери избухна в леден смях и дръпна лоста. Каменният мост потрепери и се срути, политайки към мрака на бездната.
	До този момент Дризт си мислеше, че е започнал да разбира подбудите на палача за това долно предателство — той бе отвлякъл Риджис, сякаш за да бъде сигурен, че ще го преследват, твърдо решен да доведе предизвикателството между него и елфа докрай. Ала сега, когато мостът бе срутен, отрязвайки пътя на Дризт и приятелите му, а неспирният лай на демоничните хрътки се приближаваше с всеки изминал миг, и тази теория като че ли рухваше. Разгневен, че не може да разбере постъпките на убиеца, Дризт реагира светкавично. Беше загубил своя лък в овалната стая, затова сега грабна Таулмарил от ръцете на Кати-Бри и постави стрела в тетивата.
	Ентрери бе също толкова бърз. Той се втурна към ръба на пропастта и провеси Риджис оттам надолу с главата. Уолфгар и Кати-Бри инстинктивно усетиха необичайната нишка, която свързваше Дризт и убиеца, и бързо разбраха, че елфът най-добре знае как да се справи с това положение. Те отстъпиха назад и се притиснаха един до друг.
	Дризт все така стоеше с лък в ръка, опънал тетивата до краен предел, а погледът му не се откъсваше от убиеца, опитвайки се да открие слабото му място.
	Ентрери раздруса тялото на Риджис и леденият му смях отново огласи пещерата.
	— Дълъг е пътят до Калимпорт, елфе. Ще имаш предостатъчно възможности да ме заловиш!
	— Ти отряза пътя ни — отвърна Дризт.
	— Необходимо зло — обясни Ентрери. — Но не се съмнявам, че ще успееш да се измъкнеш и от това положение… дори и ако останалите ти приятели не успеят. И тогава ще те чакам.
	— Ще дойда! — обеща Дризт. — Нямаш нужда от полуръста, за да ме накараш да те преследвам, мерзък убиецо!
	— Така си е — съгласи се Ентрери и като бръкна в кесийката, която висеше на кръста му, извади някакъв малък предмет и го подхвърли във въздуха.
	Предметът се издигна над главата му, после започна да пада. Ентрери го улови точно преди да се изплъзне и да полети в бездната. После отново го хвърли нависоко. Нещо малко, нещо черно.
	Палачът предизвикателно подхвърли малкия предмет за трети път и усмивката му се разтегна, когато видя, че Дризт сваля лъка си.
	Гуенивар.
	— Нямам нужда от полуръста — повтори той студено и протегна ръка, така че Риджис сега изцяло висеше над бездната.
	Дризт остави магическия лък зад себе си, без да откъсва поглед от убиеца.
	Ентрери прибра ръката си и пусна Риджис върху тераската до себе си.
	— Ала онзи, комуто служа, държи сам да убие малкия крадец. Не се бави, елфе, хрътките скоро ще бъдат тук. Сам имаш много по-голям шанс да се спасиш. Остави тези двамата и спаси собствения си живот! Аз ще те чакам, Дризт До’Урден — трябва да довършим онова, което започнахме!
	Той се изсмя още веднъж, после потъна в мрака на последния тунел.
	— Ще се спаси — обади се Кати-Бри. — Бруенор каза, че този коридор води право навън.
	Дризт се огледа наоколо, търсейки нещо, което да им помогне да прекосят бездната.
	— Освен това каза, че има и още един път — продължи Кати-Бри и посочи надясно, към южния край на галерията. — Тераса, така каза той, ала дотам се вървяло часове наред.
	— Тогава ще тичаме! — отвърна Дризт, без да откъсва очи от тунела, в който бе изчезнал Ентрери.
	Когато тримата приятели най-сетне достигнаха тераската, далеч зад себе си чуха свиреп лай и видяха малки светлинки — дуергарите и хрътките на мрака бяха достигнали галерията. Дризт поведе другарите си по тясната пътечка, притиснал гръб до стената, напредвайки бавно към другия край на бездната. Под краката му се простираше Клисурата и пламъците, които все още горяха на дъното й, непрестанно напомняха за съдбата на падналия му приятел. Може би това наистина бе подобаващ гроб за Бруенор, мислеше си той, тук, в дома на славните му предци. Може би джуджето най-сетне бе утолило копнежа, който го бе измъчвал през по-голямата част от живота му.
	Ала загубата си оставаше непоносимо болезнена. През годините, прекарани с Бруенор, Дризт бе опознал един състрадателен и внимателен приятел, на който можеше да разчита по всяко време и във всичко. Можеше да си повтаря до безкрай, че Бруенор най-сетне бе намерил покой, че джуджето бе изкачило своя връх и бе спечелило своята битка, ала единственото, което чувстваше сега, бе раздираща болка от смъртта на приятеля си, и тези мисли бяха безсилни да разсеят скръбта му.
	Кати-Бри с мъка преглъщаше горчивите сълзи, които напираха в очите й, а тежките въздишки на Уолфгар издаваха болката, която го разкъсваше, докато минаваха над пропастта, превърнала се в гробница на Бруенор. За Кати-Бри Бруенор бе едновременно баща и приятел, онзи, която я бе научил да бъде корава, и който я бе дарил с безгранична обич. Всичко, което й бе давало сигурност в този живот — нейният дом и нейното семейство — сега гореше на дъното на пропастта, върху гърба на един дракон, заченат в недрата на самия пъкъл.
	Мъчително вцепенение бе обхванало Уолфгар, вледеняващият полъх на смъртта и внезапното осъзнаване на безкрайната крехкост на живота. Дризт се бе завърнал при него, ала му бяха отнели Бруенор. Варваринът усещаше как, по-силна от радост и скръб, го залива вълна от несигурност, трагично преосмисляне на всички легенди за героични подвизи и предания за славна смърт, за които бе мечтал някога. Бруенор бе загинал храбро и достойно и разказът за огнения му скок щеше да се предава от поколение на поколение и да се пее край не едно огнище. Ала това никога нямаше да запълни огромната пустота, която младежът усещаше в този момент.
	Прекосиха клисурата и се втурнаха на север — към последния тунел, който най-сетне щеше да ги изведе от мрачните сенки на Митрал Хол. Забелязаха ги в мига, в който достигнаха галерията. Дуергарите закрещяха и запроклинаха, а хрътките на мрака се разлаяха яростно и заподскачаха по ръба на бездната. Ала враговете им вече не можеха да ги хванат, нямаха и време да използват пътя, по който бяха дошли тримата приятели, и Дризт необезпокоявано навлезе в тунела, по който бе поел и Ентрери няколко часа по-рано.
	Уолфгар го последва, но Кати-Бри поспря за миг на входа и обърна поглед към сивите джуджета, които се тълпяха от другата страна на пропастта.
	— Хайде — повика я Дризт. — Тук вече не можем да направим нищо, а Риджис има нужда от нашата помощ.
	Кати-Бри присви очи и стисна зъби, докато опъваше тетивата на магическия си лък. Сребърната стрела изсвистя във въздуха. Едно от джуджетата се строполи мъртво, а останалите панически побягнаха.
	— Нищо не е това! — мрачно промълви Кати-Бри. — Ала аз ще се върна! Нека сивите псета бъдат сигурни — аз ще се върна!

	Епилог

	Дризт, Уолфгар и Кати-Бри, изтощени и обзети от неутешима скръб, пристигнаха в Дългата седловина няколко дни по-късно. Харкъл и останалите ги посрещнаха топло и им предложиха да останат в Бръшляновото имение колкото поискат. Ала въпреки че тримата на драго сърце биха се възползвали от възможността да си отпочинат и да се съвземат от тежките изпитания, нови пътища ги зовяха дори и в този момент.
	Още на следващата сутрин Дризт и Уолфгар стояха в края на пътя, който извеждаше от Дългата седловина, яхнали бързите жребци, които магьосниците им бяха подарили. Кати-Бри бавно се приближи до тях, следвана от Харкъл, който изостана на няколко крачки след нея.
	— Ще дойдеш ли с нас? — попита Дризт, макар вече да се досещаше от изражението й, че няма да ги придружи.
	— Ще ми се да можех — отвърна Кати-Бри. — Ала вие ще намерите полуръста и без мен, сигурна съм. Аз трябва да изпълня една друга клетва.
	— Кога? — рече Уолфгар.
	— През пролетта, така ми се струва. Магьосниците се заеха с това — с помощта на заклинания вече повикаха джуджетата от Долината, както и Харбром от Адбарската цитадела. Събратята на Бруенор ще потеглят още тази седмица, а с тях ще дойдат и мнозина воини от Десетте града. Харбром ни обеща осем хиляди бойци, а и магьосниците ще ни помогнат.
	Дризт се замисли за подземния град, който бе видял, докато прекосяваше долните нива и гледката на хилядите сиви джуджета отново изплува пред очите му. Дори и с всички воини от рода Боен чук и техните приятели от Долината, дори и с осемхилядната армия от Адбар и помощта на магьосниците, победата си оставаше трудна… ако не и невъзможна.
	Уолфгар също се замисли за неимоверно тежката задача, с която се бе нагърбила Кати-Бри, и в ума му се прокрадна съмнение дали бе взел правилното решение. Риджис имаше нужда от него, това бе вярно, ала не можеше да изостави Кати-Бри точно сега, когато и тя имаше най-голяма нужда от него.
	Младата жена разбра какво става в главата му. Тя се приближи до него и го целуна, после бързо се отдръпна.
	— Свърши си работата, Уолфгар, сине на Беорнегар — каза тя. — И се върни при мен!
	— Аз също бях приятел на Бруенор — възрази Уолфгар. — И аз споделях копнежа му по Митрал Хол. Трябва да съм до теб, когато тръгнеш в прослава на името му!
	— Ти имаш приятел, който е жив и се нуждае от теб сега! — скара му се Кати-Бри. — И сама мога да съставя плановете за похода към Залите. Ти трябва да тръгнеш след Риджис! Дай на Ентрери да се разбере и се върни бързо. А кой знае, може и да успееш да дойдеш навреме, за да тръгнем заедно към Митрал Хол.
	После момичето се обърна към Дризт, в когото вярваше безгранично:
	— Пази го заради мен. Води го добре и му помогни да се върне при мен, когато всичко свърши!
	Дризт кимна. Младата жена се обърна и се затича към Харкъл и Бръшляновото имение, ала Уолфгар не я последва — имаше пълна вяра в Кати-Бри.
	— Заради полуръста и заради котката! — каза той на Дризт и като стисна Щитозъб, се загледа в пътя, който се простираше пред тях.
	В лавандуловите очи на елфа припламна огън и Уолфгар неволно отстъпи назад.
	— Не само заради тях — мрачно каза Дризт и се вгледа в просторните южни земи, из които сега бродеше чудовището, в което той самият можеше да се превърне, ако преди много години не бе взел онова така трудно решение.
	Писано му бе, сигурен бе той, отново да се изправи срещу убиеца в битка, която щеше да го подложи на най-голямото изпитание в досегашния му живот… битка, която трябваше да спечели на всяка цена.
	— Не само заради тях!

	* * *

	Дендибар рязко си пое дъх, когато видя трупа на Сидни, сврян в ъгъла на някаква мрачна стаичка.
	Духът на Моркай махна с ръка и пред очите на шарения магьосник се разкри нова картина — дъното на Клисурата на Гарумн.
	— Не! — изкрещя Дендибар при вида на обезобразеното, безглаво тяло на голема.
	— Къде е елфът? — рязко попита магьосникът.
	Моркай само махна с ръка, за да прогони образа наголема и не каза нищо, наслаждавайки се на уплахата на Дендибар.
	— Къде е елфът? — повтори Шареният още по-настоятелно.
	Моркай се разсмя.
	— Сам си намери отговорите, които търсиш, глупав магьоснико. Вече не съм ти слуга!
	Огънят в мангала припламна и призракът изчезна.
	Обзет от дива ярост, Дендибар напусна очертанията на магическия кръг и събори мангала на земята.
	— Скъпо ще ми платиш за дързостта си! — изкрещя той, макар че вече нямаше кой да го чуе.
	Хиляди предположения нахлуха в ума му. Сидни бе мъртва. Бок бе мъртъв. Ами Ентрери? Ами елфът и приятелите му? Той трябваше, на всяка цена трябваше да открие отговорите на всички тези въпроси! Не можеше да изостави търсенето на Кристалния отломък, не можеше да се откаже от онова могъщество, което така страстно жадуваше.
	Пое си дълбоко дъх и се съсредоточи върху заклинанието. Отново видя дъното на клисурата. Докато изричаше думите на магията, образът ставаше все по-близък и по-осезаем. Дендибар сякаш бе там — мракът и пустотата на сенките, които се таяха покрай стените, го обгръщаха, долавяше почти незабележимия полъх на вятъра, който раздвижваше въздуха в пропастта, под краката си усещаше острите камъни, които покриваха дъното й.
	Магьосникът напусна мислите си и се озова в Клисурата на Гарумн.
	— Бок! — прошепна той и се вгледа в осакатеното тяло на своето творение — най-голямото постижение на магьосническите му умения.
	Създанието се размърда. Една скала се разклати и се отърколи встрани, докато то се мъчеше да се отзове на зова на господаря си и да се изправи. Дендибар гледаше без да може да повярва на очите си, смаян, че магическата сила, с която бе надарил голема, може да е толкова голяма, че да устои на страховитото падане и жестоките рани.
	Бок застана пред него и зачака.
	Дендибар го погледна замислено, чудейки се откъде трябва да започне, за да излекува осакатеното тяло.
	— Бок! — топло го приветства той и по устните му затрептя обнадеждена усмивка. — Ела при мен, приятелю. Ще те заведа вкъщи и ще излекувам раните ти.
	Бок направи крачка напред и притисна магьосника до стената. Дендибар, който все още не можеше да разбере какво става, се опита да го отблъсне от себе си.
	Ала единствената ръка на чудовището се протегна и го сграбчи за гърлото, повдигайки го от земята и задушавайки заповедите му още преди да ги бе изрекъл. Дендибар стисна огромната ръка и я заудря, безпомощен и объркан.
	Внезапно до ушите му долетя добре познат смях. Върху обезглавеното туловище на голема се появи огнено кълбо и се преобрази в до болка познато лице.
	Моркай.
	Очите на Дендибар се разшириха от ужас. Той разбра, че бе прекрачил границите на възможностите си — беше призовавал призрака твърде много пъти. При последната им среща дори не бе отпратил духа на Червения както трябва, макар да подозираше, че не би успял да го направи, дори и ако бе опитал — още тогава вече бе прекалено слаб, за да прогони духа на Моркай от Материалната равнина. И сега, когато го нямаше магическият кръг и защитата, която той му даваше, Шареният бе оставен изцяло на милостта на своята жертва.
	По устните на Моркай плъзна ужасяваща усмивка.
	— Ела, Дендибар! — каза той и накара чудовището, чието тяло бе обсебил, да вдигне ръка. — Ела с мен в царството на смъртта, за да обсъдим на спокойствие твоето долно предателство!
	Пукотът на пречупена кост отекна из клисурата, огненото кълбо припламна и изчезна и безжизнените тела на магьосника и голема се строполиха на земята.
	Малко по-далече оттам, полузатрупани от огромна купчина камъни, останките на дракона още тлееха.
	Внезапно една скала се разклати и се търкулна надолу.


	© 1989 Р. А. Салваторе
	© 2007 Вяра Паунова, превод от английски

	R. A. Salvatore
	Streams of Silver, 1989

	Сканиране, форматиране: Петър Енчев (haripetrov), 2010
	Корекция: mistar_ti, 2010

	__Издание:__
	Р.А. Салваторе. Сребърни реки
	Редактор: Милена Иванова
	Коректор: Ангелина Вълчева
	Дизайн на корицата: Бисер Тодоров
	Предпечатна подготовка: Таня Петрова
	ИК „Инфо ДАР“, София, 2007
	ISBN 954-761-104-6

	Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/17210]
	Последна редакция: 2010-08-17 09:00:00