antique

Руби
Диксън

Огънят в кръвта му



en




Руби
Диксън

calibre 3.26.1
29.6.2018
11b153ee-0968-4432-9d96-1ca98f294017
1.0


0101







Авторско право върху преводи и преработки





Чл. 9. Авторското право върху превод или преработка принадлежи на лицето, което ги е направило, без с това да се накърняват правата на автора на оригиналното произведение. Това не лишава други лица от правото да правят самостоятелно свой превод или своя преработка на същото произведение.




Всички права върху този превод





принадлежат на Сирена





За


още


наши фен


превод


и





посетете





раздела ни





«


Ние





превеждаме


-


вие





четете


»





във форум «България Свят» —


http://bgworld.forumotion.com/f224-forum








2023, Форт Далас


Седем години след Разрива

Що се отнася до затворническите килии, тези бяха доста свестни. Имам предвид, бях видяла доста през последните години и повечето от тях бяха преустроени складови помещения или малки, подсилени стаи. Тази имаше малко походно легло, кофа за лично ползване и врата с рамка от бодлива тел, която ми позволяваше да гледам останалата част от импровизирания затвор. Като се има предвид, че последния път, когато прекарах няколко дни в едно от тези места, бях оставена изцяло на тъмно, тук беше направо луксозно.
Което означаваше, че вероятно бях напълно и изцяло прецакана.

Не бях негативен човек. Не и обикновено. По-скоро от типа «нека да си направим лимонада и да я продадем». Няма да постигнеш нищо добро, ако тъжиш за лимоните. И все пак, точно сега, бих убила за един лимон. Не мисля, че съм виждала много плодове от
Разрива
насам. Предполагам, че плодовите дървета бяха едно от първите неща, които изчезнаха. Във всеки случай, не беше в характера ми да оплаквам съдбата им. Това би ми попречило да се справя с проблемите, а винаги има твърде много от тях, за да се свърши. Ако имаше някаква пречка — и нека си го кажем, винаги имаше — аз се прегрупирах и атакувах с нов план. Имах хора, зависещи от мен, и нямах време да се самосъжалявам.

Но нямаше как да не се почувствам малко притеснена, когато двамата пазачи в затвора продължаваха да гледат към килията ми и да си шепнат един на друг. Не можех да чуя какво си казват, но бях сигурна, че не беше нещо добро. Дадох им най-добрия си твърд поглед и се опитах да изглеждам свирепа. От момичетата, които са меки и слаби — като Ейми и Саша — мъжете обичат да се възползват. Аз не позволявам на никой да го прави.
Ейми. Моята сестра. Господи, тя ще бъде толкова разтревожена. Бях тук вече от почти две седмици. И колкото и малката ми сестра да е свикнала с прехвърчанията ми вътре-вън, във вследствие на набезите ми, две седмици бяха прекалено дълго. Сигурно вече е обезумяла от тревога. Надявах се, че няма да тръгне след мен.
Наистина, наистина се надявах, че няма да плати на някого да тръгне след мен. Нямахме пари, а момичетата на нашата възраст имаха само една друга опция във Форт Далас. Казах на Ейми, че дори не бива да си помисля да го прави, но се притеснявах, че няма да ме послуша. Паниката щеше да я надвие и щеше да направи нещо, за което ще съжалява.
«Не го прави», изкомандвах я на ум. «Стой спокойна. Ще се прибера скоро.»
Или… може би не, помислих си, когато огледах затвора си още веднъж.
Пазачите ме гледаха отново. По дяволите. Тук бях от известно време, без нещо, което да ме занимава, освен хората — гледах ги как идваха и си отиваха, и научих кое изражение означава «време за смяна на кофата» и кое — беда.
Погледът, който получавах сега? Големи проблеми.
Просто се усмихнах невинно. Не беше голяма работа. Това бях аз, абсолютно не се изнервях.
Ако дойдеха да ме тормозят и да коментират гърдите ми, това беше едно нещо. Знаех какво да очаквам. Цялото това шепнене и взиране? Тревожех се, че ще се случи нещо лошо. Не можех да се отърва от това чувство. Като се имаше предвид, че това беше най-дългото време, което съм прекарвала в килия, се страхувах, че няма да се прибера у дома отново.
Чувството стана още по-силно, когато и двамата погледнаха към пожълтялата дъска на стената, а след това към вратата на затвора.
Не грешах. Днес нещо се случваше.
В известен смисъл, това беше добра новина. Без повече чакане. Без повече гризане на нокти, за да се успокоя. Без повече тестване на бетонните шевове на клетката ми, опитвайки се да намеря дали някъде нямаше хлабав камък и дали можех да прокопая тунел за бягство. Без повече гледане на смяна след смяна пазачи, които напускаха, само за да бъдат сменени с нови.
Трябваше да бъда щастлива. И все пак…

Захапах устната си, мислейки за сестра ми. Ейми беше вкъщи, чакайки ме да се прибера и да донеса храна, провизии и пари след набега си. Тя все още беше там, все още гладна и безпомощна. Мразех това. Мразех, че съм затворена в тази затворническа килия вече две седмици. Приятелката ни Саша щеше да се погрижи за нея, но… тя си имаше собствени грижи. А и Ейми се нуждаеше от помощ. Тя беше само две години по-млада от моите двадесет и пет, но беше мека там, където аз бях само твърди ъгли. Сестра ми не можеше да събира смет. Тя не можеше да държи нож или да удари някого с юмрук, ако се опиташе да я надвие и да открадне това, което беше нейно. Аз бях тази, която я пазеше. И да, Ейми беше бебе, първо за родителите ни, докато бяха живи, а сега за мен и Саша, когато беше вече
След
. Кракът й се беше счупил по време на
Разрива
и никога не зарасна правилно, затова вървеше с лошо накуцване. Никога преди това не ме е притеснявало, защото бях там да се погрижа за нея.

Но сега? Самобичувах се, представяйки си Ейми у дома, умираща от глад. Куцукаща до най-близкия магазин за боклуци с всичко, което може да размени за ядене. Продавайки се, разтваряйки крака за един от войниците, за да спечели малко пари, както правеше Саша,… но Ейми нямаше да направи това. По-скоро ще се остави да гладува.
Един от пазачите — онзи със смелост — хвърли поглед към вратата и с бавна походка се приближи до килията ми, поглеждайки ме през бодливата тел на вратата.
— Какво правим днес?
— Същото като вчера. — Какво, мисли си, че имах пълен график или нещо такова? Аз бях в затвора заради фалшиво обвинение. Е… донякъде фалшиво.
Съвсем малко, миниатюрно лъжливо.
Най-малкото, не съвсем законно.
— Дълга нощ — изкоментира той, след което потри очи.
— О, не и за мен. Спах като бебе. — Дадох му най-сладката си усмивка. Щях да опитам с чар да измъкна няколко отговора от него. Той или щеше избяга и щеше да започне да пипа палката си по противен начин, или щеше стане подозрителен. Това бе моментът, в който се надявах пазачът ми да е плашлив.
Той само се намръщи.
— Проспала си драконовата атака?
Добре, сега си мислеше, че бях тъпа. Никой не спеше по време на драконова атака, особено ако беше извън обичайното време. Стоях будна цяла нощ, криейки се в ъгъла, прегръщайки коленете си и молейки се да свърши — така прекарвах всяка драконова атака.
Драконите обикновено нападаха като по часовник — големите златни нападаха на всеки три дни, точно преди обед. По-малките червени атакуваха ежедневно за седмица, след това нищо за други три. Никой никога не бе нападал през нощта.
Освен тази нощ. И не знаех какво означава. Не можех да мисля за това, защото тогава щях да се разтревожа за Ейми, а това не беше добра идея, докато съм затворена тук.
— Да спя по време на драконова атака? Аз? — Поклатих глава и се опитах да продължа да се усмихвам. — Имах предвид друго.
Той само ме погледна, сякаш бях луда. Може би бях. Флиртуването с пазача за информация бе опасна игра.
— И така — попитах. — Какво има в графика за днес?
Очите на пазача се присвиха към мен. Предположих, че съм твърде очевидна. Преди да успее да каже нещо, вратата се отвори и друг униформен охранител показа главата си. Кимна на двамата ми похитители, а вторият се изправи на крака. Охраната на вратата ми се пресегна за нещо на колана си. За момент се притесних, че беше за палката, но когато чух дрънкането на ключове, се успокоих. Излизах от тук.
По един или друг начин. Исках да кажа, можеше и да бъда наказана, но поне имах шанс. Вратата се отвори със скърцане и той махна към мен.
— Излезте, г-це Джоунс.
Аз станах, с треперещи и схванати крака, и пристъпих напред. Притиснах старата си, износена тениска около тялото си и опитах да изглеждам безпомощна, дори докато оглеждах стаята. Колко трудно щеше бъде да избягам от тук? Можех да бъда по-бърза от тях, или поне на теория, ако предположим, че всички наоколо са като тези. Но ако имаше нещо, което да знам за Форт Далас, то бе, че тук винаги имаше повече войници. Отказах се от идеята за бягство; борих се, когато ме хвърлиха тук долу, но след две седмици и няколко по-леки ястия, бях твърде схваната и слаба, за да се боря. Дори не протестирах, когато пазачът ми сложи белезници. Каква полза би имало?
Стиснах китките си и запазих моята «аз съм толкова отзивчива» усмивка, въпреки че се чувствах сякаш умирах отвътре.

Изведоха ме от затвора и влязохме в дълъг, тъмен коридор, осветен само от светлината, влизаща през няколко мръсни прозореца. Пристигна нов пазач, кимна на този, който вървеше до мен, след което заедно ме хванаха и поведоха надолу по разпадащия се коридор в един безкраен лабиринт от разрушен бетон и изкопана настилка. Стар, потъмнял надпис, гласящ «Бързо хранене» ме подсети, че тази част от Форт Далас някога е била търговски център. Покритият пазар, където скитниците държат палатките си за размяна? Стар паркинг. Спомени за пазаруването и разходките с приятели след училище наводниха ума ми, но това беше в един друг живот. Онази Клаудия Джоунс бе мъртва. Тя умря в
Разрива
и единственото, което остана, беше кльощавата, упорита, оцеляла Клаудия. Онази Клаудия знаеше за моловете и училищата и кой бе водещият певец на любимата й момчешка група. Оцелялата Клаудия не помнеше много за света преди огъня и
Разрива
. Всичко се промени прекалено много. За мен, тази сграда бе нещо от Форт Далас. Разпадаща се. Разнебитена. Празна. Жалка. Овъглена.

Димът продължаваше да се носи във въздуха, като се промъкваше през слънчевата светлина, карайки ме отново да мисля за дракони. Миризмата ме караше да се чувствам едновременно уморена и неспокойна. Целият свят не беше нищо друго, освен огън и пепел, и аз се чувствах отвратена от всичко това. Не бях оптимист като Ейми. Не мислех, че нещата ще се оправят в някой момент.
Мислех, че просто трябва да се справим с това, което имаме. Може би затова аз бях боклукчийката, а Ейми бе в безопасност вкъщи.
«По-добре да си в безопасност», скарах й се наум. «Ще ти сритам задника, ако си мъртва». Мисълта толкова ме ужаси — Ейми мъртва, — че спрях и се наведох да повърна.
— Болна ли си? — по-загриженият пазач ме попита, докато повръщах на бетона. — Или бременна?

Стрелнах го с поглед, след като свърших, и избърсах устата си, треперейки. Нито едно от двете. Бях просто една от многото хора във Форт Далас, които бавно гладуваха до смърт. Затворът не бе точно тризвезден. Вчера ми дадоха овесена каша, което беше вълнуващо, докато не открих гигантска мъртва буболечка в нея. Изядох я все пак, с буболечката и всичко. Не бях виждала овесена каша от
Разрива
насам, така че вероятно беше с изтекъл срок. А буболечките? Те бяха просто протеини.

Разбира се, вероятно това бе и причината да повърна.
Един от стражите ме побутна с крака си.
— Ако си свършила, размърдай се. Кметът те очаква.
О, юпии. Кметът? Определено беше ден за съд и щом провинението ми ще бъде гледано от кмета, значи бях прецакана. Преглътнах трудно и избърсах уста в мръсната си тениска.
— Добре съм.
Остатъчната миризма на дим, носеща се във въздуха, бе много по-остра, отколкото преди, и се замислих за драконовите атаки от последната вечер. Много лоши неща напоследък се носеха във въздуха.

Стражите ме преведоха през останките на търговския център в друг магазин. Не знаех какъв е бил преди
Разрива
, интериорът беше чист и изпипан, с износен персийски килим на пода и цяла армия от пластмасови столове, подредени около стените. Чакалня. Пазачите ми не ме заведоха до никой от столовете обаче. Вместо това ме въведоха в друга стая.

Когато го направиха, ярка светлина ме заслепи. Инстинктивно трепнах и вдигнах ръце към лицето си, опитвайки се да се защитя. Паника премина през мен. Сигурно не бяхме на открито… нали? Откритите пространства не бяха безопасни — защитата идваше от сградите с дебели покриви и солидни тухлени стени. Бетонни. Подземни убежища. Някъде, обезопасено срещу огън, нокти и дим.

Но когато очите ми се приспособиха, разбрах, че просто бяхме в стая с много прозорци, с избледнели завеси, които бяха дръпнати, за да пропускат светлината и гледката. Не че имаше много за гледане — пепел и още отломки, о, и още пепел. Разгледах оценяващо завесите. Толкова много плат? Това беше достатъчно да ни осигури храна за цял месец, в палатките за размяна. Да се използва целия този хубав, тежък плат за завеси беше просто глупаво. Останалата част от стаята беше осветена, с подови настилки, които бяха идеално чисти. Предполагах, че това място е било приятно преди
Разрива
. Не безопасно, да се има предвид, но хубаво.

— Изненадва ме, че сте дръпнали завесите — прошепнах на стражите, докато ме водеха напред. — С драконите последната нощ и всичко останало.
— Това беше вчера — отговори високият, със строгото лице, като затегна дланта си около ръката ми. — Трябва да има седмица затишие вече.
— Ммм. Значи са били червените? Как някой може да каже в тъмното?
Той се намръщи към мен.
— Близо до времето на червените е. Трябва да е някой от тях.
Не харесвах начина, по който сам опитваше да се убеди, но мислех, че греши. Драконите дойдоха последната вечер, сипейки огнен хаос върху града, и ние се сгушихме в бетонните си убежища, чакайки да минат часовете. Беше близо до времето на червените, но все още беше необичайно. Те не трябваше да идват още няколко дни… и никога не нападаха през нощта, никога. Имаше нещо грешно в цялата тази работа.
Но след като драконите дойдоха последната вечер, не трябваше да идват отново за няколко дни. На теория, слънчевата светлина би трябвало да бъде безопасна днес.
Но нищо не бе безопасно. Не и наистина. Затова работехме с това, което имахме.
Един нисък, дебел мъж с грижливо подстригана сива коса седеше зад бюрото в центъра на стаята. Погледна към мен и леко се намръщи. Бюрото му беше претрупано с вещи — малък глобус (сякаш географията означаваше нещо вече), снимка и много документи. Зад него стояха още двама охранители. Бях виждала дебелия да се движи из Форт Далас преди — кметът. Примигна към мен, след което отвори малък пластмасов правоъгълник пред него. Чух тропането на клавиши, след което ме погледна.
О, по дяволите.

Мъжът имаше лаптоп. Ако това не беше върхът на лицемерието, не знаех кое бе. Лаптопите бяха по-хубави и от еднорог или много горещ душ след
Разрива
— нещо несъществуващо. Нямаше електричество, с което да работят, а батериите трябваше да се зареждат чрез ръчен генератор. Някои хора все още се придържаха към старата технология, което означаваше, че когато се намери нещо такова, се ходи при гангстерите в палатките за обмяна. Говорех за достатъчно храна, с която да живеем като крале, само срещу един работещ лаптоп.


Мечтата ми беше да намеря такъв. Само един. Тогава щях да мога да намеря истински дом за Ейми, Саша и мен. Достатъчно храна, за да не трябва да се тревожа за това, кога ще бъде следващото ни хранене. Работещият лаптоп бе като да спечелиш от лотарията. Бях намерила няколко батерии преди в Земите на събирачите, но никога такава, за която да мога да взема висока цена. Батериите са почти толкова скъпи, ако не и по-скъпи, от самите лаптопи. Всички съществуващи електроники, както и оръжия, бяха конфискувани от Новата милиция в шокиращото пробуждане след
Разрива
, и хората се бяха примирили с това. И сега, тъй като беше забранена и толкова рядка, електрониката бе най-скъпото нещо на черния пазар. Поне това знам от опит. Опитвах се да продам батерия за лаптоп на Тъкър Търговеца, когато бях арестувана.

— Клаудия Джеймс, запозната ли си с престъпленията си? — кметът оправи грозните си, дебели очила върху носа си. Изглеждаше уморен. Имаше петно от сажди на костюма си и още едно върху челото. Не беше необичайно, всеки почистваше сажди в продължение на дни след лоша драконова атака… точно навреме за драконите, които идваха отново. Вероятно мръсотията по мен беше със слоеве.
Дали знаех престъпленията си? Разбира се, че да. Просто не мислех, че са престъпления. Въпросът бе дали трябваше да се преструвам на невинна, или да бъда откровена? Проучих лицето на кмета и той изглеждаше уморен и раздразнен. Невинността няма да проработи, тогава. Добре, ще бъда с топки.
— Престъпленията ми? Мога да направя усилие, ако искате.
Кметът примижа към лаптопа си, след това ме погледна отново. Затвори го леко и вдигна пожълтяла дъска. Човек, който дори не иска да използва истинска хартия? Това беше гадно.
— Клаудия Джоунс — прочете на глас. — Задържана от Новата милиция за прегрешение, кражба, връзка с черния пазар и избягване на закона. Как пледираш?
Беше забравил дребната кражба, но щях да си затворя устата за това. Усмихнах му се леко, въпреки че сърцето ми блъскаше в гръдния ми кош.
— Правилно, но не мисля, че е редно да слагате някой зад решетките за кражба от място, където никой не живее.
— Знаеш правилата. Форт Далас не желае хора, ходещи отвъд бариерите. Не е безопасно.
Да, знаех, че не бе безопасно. Всеки път, когато ходех, бях изпълнена с ужас и подскачах от всяка сянка. Но трябваше да бъде свършено и се отнасяше до това или глада… или да се продавам. Така че ходех и събирах.
— Трябва да ядем. Нямах пари. Имах възможност…
Кметът остави дъската и потърка очите си под очилата.

— Разбираш, Клаудия Джеймс, че Форт Далас не третира престъпленията по същия начин като
Преди
.


«Преди»
не се нуждаеше от обяснения. Знаех какво имаше предвид: преди драконите, преди
Разрива
, преди безкрайния огън и пушек. Обратно в старите добри дни, когато животът беше нормален и най-голямата ни тревога беше кой ще спечели последното музикално риалити по телевизията.

Това беше преди небето да се отвори, да бъде разцепено от дупка, адът да дойде на Земята и всичко да се промени. Това беше преди милиони — не, милиарди да умрат и оцелелите трябваше да се борят, за да защитят себе си от ужасните зверове, които сега бяха върховните царе от небето над нас.

Да, знаех всичко за
Преди
. Кимнах.

— Тогава знаеш, че наказанието за твоите престъпления е изгнание?
Вдишах рязко. Сърцето ми думкаше в гърдите, а светът около мен избледняваше.
Изгнание. Можеше да каже и «смърт». Беше същото.
Ако станех изгнаница, щях да бъда изхвърлена отвъд металните бариери, които образуваха защитната стена на Форт Далас — направена изцяло от стари автомобили — и щях да бъда принудена да разчитам само на себе си, за да оцелея. Без приятели. Без защитени места, на които да отида. Щях да бъда на открито, незащитена срещу скитнически банди, хищници… и дракони. Никога вече нямаше да видя сестра си или Саша.
Не можех да бъда изгнаница. Какво щеше да се случи с Ейми? Видение на сестра ми, проституираща за войниците, мина през ума ми и притиснах очите си, треперейки. Не и Ейми. Все още имаше невинност в нея, която трябваше да бъде пощадена. Тя трябваше да бъде защитена, а Саша нямаше да бъде способна да се справи сама.
— Моля ви… има хора, които зависят от мен, сър.
— Всички са така — каза кисело кметът. — Ето защо правилата трябва да бъдат прилагани. Ако не можете да им се подчинявате, нямате място във Форт Далас и спазващите закона цивилните граждани на този град.
Спазващи закона? Той луд ли беше? Форт Далас бе пълен с всички видове скитници, проститутки, насилници, крадци — единственото нещо, което ни правеше «цивилизовани», беше, че сме защитени зад стена и контролирани от убийци с оръжия — Новата милиция. Всеки мамеше, лъжеше и крадеше, за да сложи храна на масата.
Единствената разлика между мен и всички останали? Аз бях достатъчно тъпа, че да ме хванат.
— Беше просто батерия за лаптоп…
— Наруши закона.
Стиснах ръцете си, опитвайки се да изглеждам разкаяна.
— Моля ви. Опитвам се да нахраня сестра си…
Погледът му ставаше все по-твърд.
— Това не е извинение, г-це Джоунс. Новата милиция ще ви нахрани, знаете това. Всичко, което трябва да направите е да попитате.
Да, в замяна на бързо чукане, НМ (Новата милиция) щеше бъде много щастлива да ми даде консерва мухлясал боб. Дори и гладуващо момиче си имаше стандарти.
— Моля ви! Не може да ме пратите отвъд стената.
— Защо не? Така или иначе ходиш там.
— Това беше само за да взема нещо, което да продам! Сега ми казвате, че не мога да се върна обратно! — Внезапна паника се зададе и се задавих за въздух. Нямаше достатъчно от него в проклетата стая. Не можех да спра да треперя. — Драконите. Не мога да съм на открито с дракони…
— Не съм коравосърдечен, г-це Джоунс, но трябва да спазваме правилата — каза, че не бе бездушен, но погледът му казваше друго.
— Използвате батерия на лаптопа си — заявих. — Как може да ме съдите, че търся още? Откъде мислите, че е дошла тази?
Щом думите напуснаха устата ми, разбрах, че съм направила грешка. Неговият «аз-съм-уморен-но-доброжелателен» поглед изчезна, заменен с дълбоко намръщване, когато осъзна, че се бях осмелила да го предизвикам. Също така беше изненадващо. Всеки използваше крадени стоки, дали от носталгия или поради други егоистични причини, но никой не посочваше, че ги получава от събирачи като мен. Никой не искаше да продаде източника си.
С изключение на дружката ми Тъкър, който ме предаде, за да спаси собствения си задник, когато магазинът му бе проверен. Надявам се никога да не го срещна, защото сериозно щеше да съжалява за това, че ме бе изпортил. Сега обаче не беше моментът да мисля за Тъкър. Безпокоях се за Ейми. И трябваше да се погрижа за себе си.
Затова притиснах здраво ръцете си под брадичката си, разширих очи и ги напълних със сълзи. Дори не трябваше да се преструвам. Бях ужасена. Ръцете ми не спираха да треперят.
— Моля ви, моля ви, кмет Люис. Не ме изхвърляйте. Ще умра там. Сестра ми също, ако остане без някой, който да се грижи за нея. Моля ви, помогнете ми. Не съм лош човек — дори подсмръкнах, за да добавя драма към сълзите си. Нуждаех се от това. Трябваше да остана.
Ейми се нуждаеше от мен.
Кмет Люис ме погледна с твърд поглед, след което поклати бавно глава.
— Правилата са си правила. Не можем да правим отстъпки на никого във Форт Далас, или отново ще настане анархия. Сигурен съм, че си спомняш колко лоши бяха бунтовете, когато драконите се появиха за първи път.
Помнех. Все още имах кошмари.
Докато мълчахме, той закачи палците си на колана на панталоните си, и забелязах, че са хубави, чисти и с ръб, не като моите извехтели дънки, които можеха да стоят прави сами и ги държах на кръста си чрез въже вместо колан. Той ме погледна.
— Законът е това, което поддържа нещата тук. Ако Новата милиция няма власт, нямаме надежда като народ.
Опитах да запазя лицето си безизразно, докато той разказваше история, която знаех прекалено добре. Бла, бла, седем години преди драконите да дойдат и небето да се отвори. Първата година беше година на смъртта, на огъня и пепелта, и на въглените, когато повечето хора не можеха да се скрият достатъчно бързо и умираха. После дойде годината на задиганията, в която се строяха убежища, които драконите да не могат да счупят или разкъсат с нокти. Години на криене. Години на безкраен огън, глад и укриване в мрака, докато драконите реват над нас. Сякаш не знаех това. Живеех с него всеки ден.
Неговата версия бе различна от моята, обаче. В неговата версия, Новата милиция беше феникс, въздигнал се от пепелта, за да бъде спасителят на оцелелите. В моите очи, те бяха само едни насилници, които се интересуваха само от една валута: вагината.
Но предполагах, че тях никой не ги бе карал да си отварят краката за филия твърд хляб или малко задушено.
— Правилата са това, което прави Форт Далас успешен — каза кмет Люис. — Той е този, който ни позволява да запазим цивилизацията дълго след като всичко е отишло по дяволите. И съжалявам, г-це Джоунс, но не можем да направим изключение за теб.
Паниката отново ме прониза. Чувствах гърлото си като пустиня. Облизах устни, решена да не се давам.
— Искам да остана. Моля ви, умолявам ви. Форт Далас е домът ми. Няма къде другаде да отида. Сестра ми се нуждае от мен…
Един от войниците на милицията пристъпи напред.
— Чакаме заповеди, кмете.
Да! Надежда се разля в мен и погледнах към пазача. Чакай, не беше просто обикновен пазач. Имаше нашивки на раменете, което значеше, че беше сержант или нещо такова. Във всеки случай, той бе с по-висок ранг от пуйките, които пазеха затворниците. Завъртях се на колене и насочих сплетените си ръце към него.
Той погледна към мен и погледът му се плъзна по тялото ми.
Иу.
Доообре. Нещата официално станаха още по-лоши. Преглътнах трудно. Мисли за Ейми. Много жени обслужваха пазачите. Понякога за дребни престъпления, друг път за малко храна. Понякога за защита. Това сега бе начин на живот. Щях да го направя, ако това означаваше да се грижа за сестра си. Можех.
Надявах се…
Кмет Люис погледна стража и потри бръчките около очите си.
— Какво има, капитане?
Военният ме погледна, след което отново се съсредоточи върху кмета.
— Млада е. Здрава. На подходяща възраст и силна. Можем да я използваме — погледна ме бързо, гласът му се понижи. — Знаеш. Стръв… за експеримента.
Стръв?
Чакайте.
Стръв?
Дланите ми бяха започнали да се потят. Сърцето ми отново подхвана неспокоен ритъм.
— Хм?
— Стръв? — Кметът се намръщи на това, обръщайки се към капитана с отвратен поглед. — Нуждаете се от още момичета за това? Вече имахте пет.
Пет момичета за примамка? В минало време? Какво беше това?
Капитанът направи гримаса, изражение, което прониза душата ми с ужас.
— Изчезнаха, кмете. Просто… изчезнаха. Не питайте. Това, обаче, е различно — приближи се към кмета и се наведе, шепнейки.
Не можех да чуя какво си говорят. Гледах ги, трескаво опитвайки се да чета по устните, но единственото нещо, което беше в съзнанието ми, бе мисълта за пет момичета-стръв. Изчезнали.
И той иска аз да бъда номер шест. Може би трябваше да си пробвам шанса с изгнаничество.
След миг пазачът вдигна поглед и двамата с кмета се фокусираха върху мен.
Това не бе добре.
Капитанът наведе отново глава, двамата си шепнеха още малко, но кметът изглеждаше непреклонен. Той наистина, наистина ме искаше в изгнание, личеше си. Поклати отново глава, след което вдигна бялата дъска.
— Престъпленията й са сериозни, капитане. Изгнание ще бъде. Трябва да бъде пример за форта, а вашият експеримент засега е несполучлив. Съжалявам, но решението ми е взето.
— Имаме нужда от нея — настоя капитанът.
Погледът ми прехвърчаше между тях. Не знаех за какво да се надявам — изгнание или стръв? Изгнание или стръв?
— Хм, може ли да кажа нещо?
Игнорираха ме.
— Това са сериозни престъпления — каза кметът, забивайки пръст в пожълтялата дъска. — И не е първият път, в който е била в ареста! Трябва да дадем пример с нея! Събирачеството трябва да бъде наказано!
— И ще дадем пример с нея — успокоително каза пазачът — По един или друг начин, ще успеем. Ако я вземе, чудесно. Ако не, е… — сви рамене.
— Кой да ме вземе? — викнах.
— Трябва да направим нещо — каза капитанът с тих глас. — Ние…
Голяма сянка затъмни светлината от прозорците. Фенерите, окачени на стената, издадоха металически звън, таванът се разтресе. Рев проряза въздуха за миг, преди драконовата тръба да просвири.
Цялото ми тяло изстина.
— Мамка му! — изкрещя капитанът. Хвана кмета и се отдръпнаха от прозорците, когато огромна златна люспа и крило се приближиха твърде много. Цялата сграда се разтресе, а драконът отново изрева.
Хвърлих се на земята ужасена. Започнах да дърпам белезниците, но къде щях да отида? Как се случи това? Драконите атакуваха последната нощ. Трябваше да сме в безопасност… нали?
Стаята избухна в действие. Пазачите бяха навсякъде, хващайки материали и калъфи, докато тъмната форма се извисяваше отново над нас, спирайки светлината, идваща от прозорците.
Охранителят си спомни за мен и ме вдигна на крака, след което ме бутна след останалите в една от подземните стаи за безопасност. Натъпкахме се в малката стая и някой затвори вратата.
Никой не говореше, докато се скупчвахме. Стаята беше задушаващо гореща, въздухът — неподвижен и изпълнен с мускусната миризма на пот. Беше тъмно и почувствах капка влага да се спуска по носа ми и да пада върху ръката ми. Някой се разшава в тъмното и почувствах влажна ръка да докосва моята. Не се оплаках. Когато драконът над главата ти издишваше огън, всеки беше благодарен за скривалище, за каквото и да е скривалище.
Друг оглушителен рев надви алармата, стаята се разклати заедно със силата на звука. Миризмата на овъглено и пепел изпълни въздуха, заедно с пушек.
— Отново ли е големият? — Попита капитанът с нисък глас.
— Златният — потвърди пазачът до мен. — Видях крилата му, преди да се гмурне.
Аз също. Беше блестящо, ужасяващо златно.
Капитанът изсумтя.
— Тогава не са червени. Червените са ужасни.
Този да не би да беше по-добър?
В далечината нещо се срина и хрущящият звук на метал привлече вниманието ми. Цялата стая сякаш се размърда. Стените трепереха.
— Приземи се — каза някой. — Трябва да останем тук за малко.
— В безопасност ли сме? — попита друг.
— Толкова, колкото и останалите.
Това не беше от полза. Преглътнах трудно. Сирената изсвири отново, и отново. Драконът отново изрева.
Това не беше моделът. Не беше! Нещо не бе наред.
Кметът въздъхна тежко и след момент осъзнах, че потната му ръка докосваше моята. Седеше точно до мен.
— Това е втората атака в последните двайсет и четири часа.
— Така е. Първите бяха червени. Това е нов дракон, който се е заселил в района. Друг златен. Не следва същия образец като останалите — потвърди капитанът, гласът му беше внимателно изчистен от емоции. — Ако продължи по този начин, няма да остане много от форта.
Кметът отново въздъхна и практически можех да чуя колелата, които се въртяха в ума му. Пет момичета-примамка. Минало време.
— И този твой експеримент… работи в Ню Орлиънс? Със златния?
— Да, сър. Мислим, че златният е ключът.
Златният е ключът към кое? Всеки нов отговор, който ми хрумваше, беше по-лош от предишния.
Пауза.
— Можеш да я вземеш, капитане.
— Да ме вземе за какво? — избъбрих.
Никой, освен дивия рев на дракона, не ми отговори.





След като небето замлъкна и миризмата на огън не беше толкова гъста във въздуха, тълпата бавно се разпръсна. Драконът го нямаше. За сега.
Охраната ме сграбчи за ръцете и ме заведе в зала, по посока обратна на кабинета на кмета.
— Къде ме водите? — Предполагах, че няма да ми отговорят, но трябваше да попитам.
Двамата си размениха погледи, но никой не проговори.
Умишлено запазих мълчание. Ако се опитваха да ме изведат извън пределите на бариерата, трябваше да си направя почивка, с или без белезници. Милиционерите ме изведоха от мола по метален закрит тунел, който вървеше по линията на преградата. Вкараха ме в малка бетонна сграда с подсилен покрив, служеща като преден пост.
Интериорът беше много по-хубав от всяко място, на което съм била. От едната страна виждах стая, пълна със стриктно подредени легла с чисти, изискани одеяла. Войниците играеха карти на маса в кухнята и когато пазачите ме вкараха, чух смях и дори женски такъв, идващ от една от казармите.
Вкараха ме в нова стая, която изглеждаше, сякаш принадлежи на някой отговорник. Един от придружаващите ме войници изглеждаше на моята възраст, но изключително неприятен и самодоволен. Разбира се, той се придържаше близо до мен. Ухили ми се отново, преди да отиде и да отвори скрина, за да потърси нещо. Намери малък пакет и ми го подхвърли.
— Ето. Смяна.
Нещото плесна гръдния ми кош и се опитах да го хвана с окованите си китки.
— Какво е това?
— Рокля. Не можеш да носиш това.

Намръщих се и погледнах към дрехите си. Носех дънки и овехтяла тениска, която бях измъкнала от някой, в замяна на няколко консерви с храна. Един от ръкавите беше изгорен по края, колената на дънките ми бяха пробити, но за Форт Далас носех съвсем приемливо облекло. Най-малкото имах дрехи. Някои хора прибягваха до ръчно тъкани материали сега, когато дрехите от
Преди
се намираха все по-трудно и по-трудно. Всичките ми интимни части бяха покрити, а и тези дрехи имаха събрани в себе си много хубави години.

— Защо трябва да нося рокля? Какво не е наред с моите дрехи?
— Трябва да се почистиш — обясни ми той. Кимна на приятеля си, който държеше ръката ми, и ме изведе от стаята. Спъвах се след него, готова да протестирам, докато не видях металната вана.
О. Баня.
Ваната беше пълна с прясна вода; трябваше да са използвали някой от близките кладенци, защото тръбите вече не работеха. До ваната видях калъп сапун и кафява кърпа. Това… това беше лукс. Добавете и роклята и бях повече от малко разтревожена.
— Вие, момчета, проститутка ли ще ме правите?
Войникът изсумтя и ме бутна напред, след което извади ключ.
— Подай си ръцете.
Направих го, той отключи белезниците и отиде до вратата. Потърках китките си и се замислих за бягство, но никога нямаше да стигна далеч в бараки, пълни с войници, а не ми харесваше да бъда надупчена от куршуми.
— За какво са тогава дрехите и ваната, ако не за това?
Не че исках да съм курва. Просто това бе… най-логичното предположение.
Той игнорира въпроса ми и ми хвърли остър поглед.
— Използвай сапуна. Много от него. Бъди сигурна, че си премахнала миризмата си.
— Моята… миризма?
Миришех — всички миришеха, сега, когато дезодорантите бяха част от миналото — но аз не вонях. Той също миришеше. Всеки миришеше. Наклоних глава любопитно.
— Не разбирам.
— Работата ти не е да задаваш въпроси. Работата ти е да изпълниш, каквото ти казах.
— И… няма да ме разходиш наоколо?
Бях чувала истории за хубави момичета, които изчезвали в бараките и никога не се връщали. И тъй като не можех да нарека себе си хубава, а бях тук, където ми беше казано да взема вана, леко се побърквах.
Страхът трябва да се е изписал на лицето ми, защото пазачът поклати глава и ми посочи ваната отново.
— Няма да те нараним. Просто се почисти и облечи, и ще ти обясним.
Затвори вратата, заключи и тогава останахме само аз и ваната. Постоях за малко, несигурна, търкайки китките си и взирайки се дълго във водата. Обичах ваните, но не можех да се отърва от чувството, че имаше някакъв трик, за който не съм предупредена.
Като например в мига, в който се съблека, дузина мъже да влязат в стаята или нещо такова. Защо настояваха да се изкъпя? Нямаше никакъв смисъл.
Но… водата миришеше толкова свежо и чисто, а сапунът — на билки. Вдигнах го и го подуших. Лавандула. О, уау. Това беше стар сапун в магазина. Бях затворена в задушен, мухлясал затвор за две седмици. Миришех на пепел и пот, и Бог знае още какво.
Да върви по дяволите. Свалих дрехите си, хвърлих ги настрани и се плъзнах във ваната.
Ако ще бъда изнасилена, поне да скърцам от чистота.

Потопих се във водата до врата и простенах. Пълно блаженство. Нямаше значение, че бе хладка. Вана е. Последната беше
Преди
. От тогава беше една борба да вземам достатъчно храна и вода, не вана. В повечето дни просто се избърсвах с влажна дреха, а повечето хора не правеха дори това. Но всичката тази вода? Лукс. Сестра ми щеше да откачи, когато разбереше.

Ейми. Преборих се с желанието да се разплача. «Моля те, бъди добре, Ейми. Ще се измъкна от това и идвам при теб».
Ваната изгуби част от чара си щом се замислих за сестра си. Киснах още една минута, след което взех сапуна и методично изтърках крайниците и косата си. Измих се няколко пъти, докато водата вече не течеше мръсна по ръцете ми, щом ги облеех с вода, и чувствах косата си чиста.
Когато свърших, можех да чуя стражите да си говорят пред вратата с ниски гласове, сякаш не искаха да ги чуя. Обвих кърпата около себе си и отидох на пръсти до вратата, за да подслушам какво си говореха, но не можах да ги разбера. Гадост. Исках да разбера за петте други момичета. Нещата с примамката.
Трябваше да разбера какво става.
Сгънах мръсните си дрехи, колкото можех по-добре, защото исках да ги взема със себе си, когато се приберях. Отказвах да използвам «ако» в това изречение. Щях да се прибера. Проучих «роклята», която ми бяха дали, и трябваше да я обърна два пъти, преди да разбера как трябва да се облече. Беше странно парче плат, малко по-голямо от квадрат с дупки за ръцете и врата. Защо, да им се не види, искаха да го нося?
Цялата тази ситуация беше странна.
След като нямах какво друго да направя, седнах на ръба на ваната, втренчвайки се във вратата.
Можех да избягам, след като нямах белезници на ръцете. Може би. Ако успеех да премина покрай войниците, които изглежда бяха плъзнали навсякъде в казармите… къде щях да отида? Форт Далас беше малък и някой щеше да бъде склонен да ме продаде отново за някаква парична награда. Не можех да се прибера с обявена цена за главата ми.

Но каква бе другата ми опция? Да напусна града? Да ги оставя да ме направят изгнаница точно както искаха? Със сигурност щях да умра.
Земите на събирачите
бяха празни ненапразно — никой не можеше да оцелее дълго без защита. Понякога идваше под формата на група, друг път като сграда. Бях чула, че има карти, които показват безопасни пътища… за подходящата цена. Без тях? Сам се оправяш, а драконите на север бяха особено гадни, както твърдяха слуховете. Никога не бях отивала по-далеч от Форт Далас. Никой не беше. Намираш безопасно място и оставаш. Плюс това имах Ейми, за която да се грижа, а сега и приятелката ми Саша. Бедната. Изглежда, че нея бедите я преследваха повече от мен.

Оставах, независимо харесваше ли ми или не. Не можех да ги предам. Мразех, че съм наказана за нещо, което правеха всички. Да не би да мислеха, че само аз събирам разни неща? Глупости. Всеки го правеше, защото никога нямаше достатъчно храна и единствената работа, която една жена без връзки може да върши, бе по гръб. Не исках да правя това, затова крадях. Беше толкова смешно да ме арестуват за такова нещо, че чак изглеждаше нагласено.
След момент чух учтиво почукване на вратата. Станах, дрехите ми бяха пъхнати под ръката ми.
Пазачът показа главата си, огледа стаята, след това мен.
— Приключи ли?
Преглътнах саркастичния си отговор.
— Да.
Той кимна и влезе в стаята.
— Ръцете зад гърба, моля.
Отново белезници? По дяволите. Сложих дрехите си на мивката и послушно поставих ръце зад гърба.
— Какво ще стане с дрехите ми?
— Можеш да дойдеш да си ги вземеш по-късно.
Това… не беше отговорът, който очаквах.
— Наистина?
— Да. Капитанът нареди така. След тази вечер, можеш да си вървиш.
Звучеше твърде добре, за да бъде истина. Втренчих се в него, но той не ме погледна в очите и това ме накара да получа странно чувство.
— Какво ще стане довечера?
Не ми отговори. Дали не беше свързано с мен и момичетата-примамка?
Лошо. Затова не искаха да говорят с мен. Облизах сухите си устни и кимнах към сгънатите си дрехи, въпреки чувството, че никога повече няма да ги видя.
Пазачът взе нещата ми под мишница, и когато влязохме в другата стая, ги остави върху една маса… до други пет подредени купчини от дрехи и обувки, все още чакащи своите собственици.
Почувствах огромен възел в гърлото си.
Погледна ме и видя, че съм фокусирана върху масата. Нещо като срам мина през лицето му, след което ме хвана за ръката отново.
— Хайде, капитанът чака.
Стражът ме прекара през гъсто населените казарми на Форт Далас. Близо до вратата, капитанът говореше с един мъж. И двамата бяха екипирани със стари револвери, шлемове и жилетки. Погледнаха ме, когато пристигнах, и капитанът кимна бавно.
Беше се втренчил в мен прекалено усилено. Стана ми неудобно, затова се опитах да разведря момента, правейки опит за реверанс с глупавата рокля. Виждате ли? Не бях толкова зле. Разбира се, може и да не съм добър крадец, но поне имам чувство за хумор.
— Червена коса — беше всичко, което каза капитана. — Това е интересно.

Смутена, прекарах длан през заплетената си коса. Мислех, че е чиста. Все пак, Форт Далас не е точно като спа салоните от
Преди
, където по цял ден мога да се излежавам и гримирам.

— Защо цветът на косата ми има значение?
Казаха, че няма да проституирам за войниците. Надявах се, че това не се е променило.
След това си помислих за петте чифта дрехи и се разтреперих отвътре. Може би трябваше да се надявам, че се е променило.
— Права си, няма значение — тонът на капитана беше рязък. Кимна на мъжа зад мен. — Приготви се и да тръгваме. Напускаме.
— Да се въоръжа ли?
— Не. Но си сложи качулката.
Чудничко.
— Сигурна съм, че ще съм много защитена — казах саркастично и се взрях в шлема му.
Щеше да е хубаво да имам такъв.
— Та, къде отиваме?
Усмихна ми се тънко.
— На място, с което си много запозната.
Ох.





Не бях изненадана, когато малкото ни парти — аз и шест въоръжени милиционера, без капитана, премина металната бариера около Форт Далас. Бях малко изненада от това, че всички имаха автоматични оръжия, защото не бяха много добри срещу дракони и бяха прекалена мярка за един крадец. Но предполагам, че се чувстваха по-добре с някакво оръжие.

Бяхме тихи, докато напускахме града. Разбира се, че бяхме. Това все пак щеше да е смъртна присъда. Предполагам, че е нормално, след като ме водеха към невидимото ми бесило посред бял ден, вместо да ме измъкнат скришом под прикритието на нощта. Тежката метална бариера изскърца, докато преминавахме през портата, а след това настана пълна тишина. Не се чуваше нищо, освен вятъра и тишината, докато се насочвахме към
Земите на събирачите
.

Никой не би трябвало да идва тук. Имаше защитени оранжерии във Форт Далас и малко стадо животни, което държахме на закрито. Предполагаше се, че сме самостоятелни, макар всички да знаеха, че това не е така. Понякога имаше дивеч или няколко диви крави, които се приближаваха прекалено близо и хората ги издебваха. Имаше скрити проходи в стената, врати на автомобили, които не бяха заварени и позволяваха на човек да се промъкне до другата страна. Често това се приемаше като игра, но накрая всичко биваше продадено на черния пазар.
Познавах този район. Бях запозната с всяка пукнатина в тротоара, всяка тревичка, пораснала между плочите, и дърветата, избуяли след бурите. Аз бях тази, която излизаше навън да събира разни неща, защото освен мен, Саша и Ейми, също трябваше да се хранят, и бе доста трудно да си набавяме провизии. Затова събирах непрестанно. Нямахме друг избор. Търсиха се не само стари стоки, които стояха с години, но и диви растения, които изглеждаха ядливи, плодове, все още не накълвани от птици.
Боклуците се продаваха на черния пазар.

Може би това, че ме прекарваха през
Земята на събирачите
, бе нещо като тест? Искаха да видят колко добре съм запозната с терена и след това щяхме да се върнем в града, където е безопасно. Не беше в мой интерес да се проваля. Придадох си леко заинтересовано изражение и следвах стражите отблизо, докато се промъквахме през боклука и листата по улиците на Стария Далас. Природата процъфтяваше тук, по някога претъпканите, а сега безлюдни улици. Крави се движеха на стада, малки диви котки влизаха и излизаха от стари сгради, а от руините се чуваха птичи песни. Всички тези животни бяха добър знак — това значеше, че наоколо нямаше дракони. Когато се появеше някой, животните бяха малко, птици изобщо нямаше, а небето бе тихо. Днес беше шумно, слънцето светеше високо в небето. Почти можех да се насладя на ден като този.

Освен… че никой не говореше. Никой не погледна два пъти играта на животните, нито показа някакъв интерес към боклука, който подминавахме. Един събирач би проверил всичко, би уловил всеки дивеч, дори и най-малката катерица. Тези войници не се интересуваха от нищо намиращо се наоколо, което означаваше, че бях сериозно загазила.
— Значи — попитах небрежно. — Къде отиваме?
Никой не отговори. Не бях изненадана. Каквото и да ставаше, ясно се виждаше, че ще ме оставят на тъмно.
— О, наистина? Там? — казах саркастично, претендирайки, че знам отговора. — Това е любимото ми място. Вие, момчета, сте толкова внимателни.
Капитанът на стражата ме погледна със замислен поглед. Изглежда беше в конфликт, въпреки факта, че той ме бе предложил.
— Всичко ще ти стане ясно скоро, затворник.
— Юпии — измърморих. Огледах наполовина срутените сгради около мен, чудейки се защо се промъквахме по-навътре, в сърцето на стария град. Мълвата твърдеше, че мястото за спане на драконите бяха най-високите сгради. И къде са най-високите сгради? Е, в центъра на стария град.
Дори отчаяните събирачи като мен не бяха толкова тъпи, че да отидат там.
Ставах все по-предпазлива, колкото по-навътре навлизахме в центъра. Войниците придържаха по-близо до тялото оръжията си и оглеждаха всяка сянка. Спокойствието на деня отстъпи пред тихото напрежение, което накара косъмчетата на врата ми да настръхнат. Единственото нещо, което ме спираше да не загубя напълно ума си, беше веселата птича песен, която показваше, че все още няма дракони. В крайна сметка стигнахме до висок небостъргач, с много липсващи прозорци. Сградата изглеждаше тъжна и западнала, и когато се насочихме към нея, видях на земята бъркотия от счупени жици и метал. От отломките се подаваше червен знак с Пегас.
— Последвайте ме — каза капитанът, давайки знак на стражите да влязат в сградата.
Безпокойствие мина през мен.
— Какво има вътре?
Разбира се, никой не ми отговори.
Влязохме в сградата, подът беше осеян с отломки и камъни. Натрошени стъкла и мъртви растения бяха разпръснати във всеки ъгъл. Вятърът свистеше през счупените прозорци.
— Нагоре по стълбите.
Защо? Какво имаше там, освен още счупени неща? Дали не планираха да ме хвърлят от върха на сградата? Ако да… защо? Опитах се да разбера, но не можех да открия защо ме доведоха тук. Единствено знаех, че не е за добро. Поне толкова можех да разбера. Но нямах голям избор, затова, когато ме бутнаха напред, тръгнах с тях. Един от пазачите отвори двойна врата и с жестове посочи, че трябва да се насоча към затрупания коридор. Направих го, въпреки че тревожното чувство в мен се усили.
Качихме се в мълчание по безкрайните стълби. Стражите вървяха покрай мен, единственият шум бяха птиците отвън и шумоленето на листата, когато вятърът минеше през някоя дупка в стената. Полата се завъртя около коленете ми и отново ме накара да се замисля, че това бе странна дреха за затворник.
Стигнахме до един от горните етажи и един от пазачите дръпна метална врата.
Всички минаха през нея, включително и аз. Всички прозорци бяха паднали и птици летяха над нас. Чувстваше се малко като на открито, с нищо друго наоколо, освен изкривен метал и счупени форми. Мястото миришеше на прах, със следа от нещо овъглено. Изкорубени, избледнели мебели бяха разпръснати наоколо и няколко метални греди се подаваха от пода под странни ъгли.
Капитанът погледна към мъжете си.
— Това е достатъчно добро място.
— Достатъчно добро за какво? — попитах.
Отново ме игнорираха и усещането, че ще се случи нещо лошо нарасна. Това място наистина беше… отворено. И много високо. Дали щяха да ме бутнат и да го представят като злополука? Ако да, защо беше глупавата рокля? Ами ваната?
Един от стражите ме хвана за белезниците и дръпна рязко окованите ми китки. Завлече ме през стаята, оставяйки ми само с един избор — да го последвам.
— Тук — каза капитанът и посочи една от странните греди. — Използвай тази.
Да я използва за какво? Преди да попитам пазачът кимна на друг и ме вдигнаха.
Промушиха пръта между окованите ми ръце, след което се плъзнах надолу и отново стъпих на крака.
— Чакай, какво? — Дръпнах ръцете си, но бях привързана към метала. Бях твърде ниска, за да успея да вдигна дланите си и да измъкна белезниците. — Какво правите?
Сложиха окови и около крака ми.
— Не! — Изкрещях, ужасът запушваше гърлото ми. Дърпах белезниците, но не можеха да се махнат. Бях окована. Вятърът духаше около лицето ми, страхът караше цялото ми тяло да се тресе. — Моля!
Знаех какво ще направят сега… Щяха да ме изоставят. Да си тръгнат.
Аз бях… драконова стръв. Не знаех защо, нито как, но единствените неща, които идваха толкова високо, бяха големи, люспести и пълни с огън.
Войниците се отдръпнаха от мен, а аз продължих да дърпам ръцете си, ридаейки. Един се приближи, гледайки към останалите. Изглеждаше нещастен.
— Капитане — започна, явно колебаещ се.
— Не — отвърна му. Лицето му беше мрачна маска. — Трябва да бъде свършено. Само помни, че тя е извън закона.
— Дори и такава не заслужава това, капитане.
— Нямаме избор. Или ще свърши работа и ще ни спаси, или всички сме обречени на смърт.
Коленичих до веригата на глезена си. Не можех да я хвана, не и с китките ми с белезници, но не се помръдна, затова трябваше да направя нещо.
— Какво трябва да сработи? — попитах отчаяно. — Какво правим?
Отново никой не ми отговори. Но този път, двама от мъжете отвориха пакетите си и извадиха дълги яркочервени знамена.
Устата ми пресъхна.
Червено.
О, мамка му.
Червеното е цветът на стръвта. Никой не го използваше. Дори и потрошените, смесени автомобили, изграждащи стената на Форт Далас нямаха и едничък червен знак по себе си. Драконите се нахвърляха на червено като биковете, което означаваше, че предмети с този цвят бяха опасни.
Гледах как плата се развива с болка в стомаха. Този страх дори се влоши, когато войниците завързаха тъканта на високо и ги оставиха да се вее на вятъра като два ужасни флага.
— Моля ви, не правете това — шепнех. Викаха дракон. Знаех, че го правят. Не знаех какво бях направила, за да заслужа това, но не беше, защото съм откраднала няколко неща. — Моля ви. Имам сестра.
Капитанът се поколеба, след това приближи. Задържах дъха си, когато издърпа ключовете за белезниците и отключи ръцете ми.
— Съжалявам — прошепна.
След което хвана дрехата ми от раменете и я дръпна от тялото ми.
Извиках силно, хващайки плата, паднал около краката ми.
— Хей!
Капитанът кимна към мен и хвърли ключа далеч. Глезенът ми все още бе заключен. Все още бях в капан.
— Хей! — Изкрещях отново, стискайки скъсания плат около гърдите си. Мъжът се обърна и започна да отваря вратата. — Чакай! Не ме оставяй!
— Съжалявам, г-це Джоунс. Тук вече не е безопасно — погледна ме тъжно, след това хвърли бърз поглед на червените знамена. — Знаеш добре, както и аз, че тези ще привлекат всеки дракон в района.
— Но защо? — клекнах, без да ме е грижа повече за скромността, и грабнах белезниците на крака си. — Защо ме оставяте на драконите?
— Защото нямаме други опции, защото си престъпник, животът ти е загубен така или иначе.
— Моля, не ме оставяйте. — извиках отново, когато капитанът се обърна да си тръгне. — Ще умра, ако ме оставите тук!
Обърна се за последен път и спря на върха на стълбите. Погледът му беше като на преследван.
— От Форт Орлиънс, госпожице Джоунс, има слухове, че дракон е намерил човешка жена и тя… — той преглътна. — Е, тя го е опитомила. Както и мълвата, че опитоменият дракон се е борил, за да защити Форт Орлиънс.
— Какво? — Въздухът напусна тялото ми. — О-опитомен дракон?
— Да. Изпратихме куриер до Форт Орлиънс, за да разучи повече, но не се върна. Може и никога да не се върне. Знаеш, както и аз, че куриерите почти никога не го правят… но ние се опитваме въпреки това. Струва си риска — усмихна ми се леко. — Ти вършиш работа и мъртва. В крайна сметка, можеш да помогнеш на оцелелите във Форт Далас. Каза, че имаш сестра? Кажи си, че правиш това за нея.
— Сестра ми нямаше да ме остави тук! — Опитах се да пъхна пръст между белезниците и глезена ми, но беше прекалено стегнато. — Знаеш, че този план е луд! Ти си чудовище!
Лицето на капитана стана студено и знаех, че съм изгубена.
— Ти си стръв — каза с мрачен глас. — Ако дойде дракон, опитай да го опитомиш. Тук има голямо количество златни. Кралят дракон. Достатъчно силен е, за да превърне целия град в пепел, и не си тръгва. Ето затова имаме нужда да опитомиш това нещо.
— Не мога да опитомя дракон — не е кученце! Това е лудост…
— Лудост или не, атаките отново зачестиха. Убиват хора повече от преди, а Форт Далас не е достатъчно въоръжен, че да се справи с още една година на безмилостни атаки. Ако не намерим начин да ги спрем сме обречени. Ти си единствената ни надежда.
Аз?
— Но вие искате да опитомя дракон! Как, по дяволите, трябва да направя това?
— Разбери — лицето му беше мрачно, докато ме гледаше за един дълъг момент, след което се обърна. Направи няколко стъпки по стълбището, следвайки войниците си. Миг по-късно, гласът му се върна към мен. — Ако не можеш, тогава всички ще бъдем толкова мъртви, колкото и ти.






Мислех, че не може да стане по-лошо от това да те изоставят по средата на гъмжащата от дракони
Земя на събирачите
. Наистина, наистина трябваше да спра да предизвиквам Вселената. Защото знаете кое бе десет пъти по-лошо, нали? Да бъдеш завързан за стълб и изоставен в гъмжащата от дракони
Земя на събирачите
.

За стотен път през последния час завъртах глезена си, опитвайки да се измъкна. Нямаше полза обаче. Не можех да прокарам метала покрай костите на петата си, а постоянното бутане и ожулване, за да го накарам да се махне, накара кожата ми да се подуе и да ми излязат пришки.
Пришките, обаче, не бяха най-големият ми проблем. Ако не успеех да се освободя, бях мъртва.
Червените знамена плющяха от вятъра на трийсетина метра, подигравайки ми се. Толкова близо и все пак толкова далеч. Не че имаше значение колко са близо — нямаше да ходя никъде. Бях окована като куче, чакащо да бъде изядено. Отчаянието и паниката направиха възел в гърлото ми и той ме задави. Сега не беше време да се побъркам.
Трябваше да помисля.
Трябваше да се освободя. По някакъв начин.
Тези идиоти искаха да опитомя дракон за тях. Няма начин.
Това беше най-лудото нещо, което някога бях чувала. Толкова е правдоподобно, както да ти кажат, че трябва да свалиш луната и да я сложиш на улицата. Имам предвид, най-малкото луната поне нямаше да иска да те изяде. Бях сигурна, че драконите редовно ядат хора. За тях бяхме просто малки движещи се чанти с месо, като крава или овца. Не ни бяха приятели. Не бяха домашни животни. Никой не ги «опитомяваше».
И знаех със сигурност, че аз не съм експерт в областта. Никога не съм била близо до дракон, ето защо бях жива, човешка непрепечена филийка. Последният дракон, който видях, летеше над града, най-малко на триста метра височина. Дори оттам изглеждаше огромен, смъртоносен и напълно ужасяващ за гледане. Ако беше по-близо до земята, крилата му щяха да затъмнят слънцето. Треперех само при мисълта за това.
Точно тогава се появи сянка.
Цялата се разтреперих от тревога. Почувствах косъмчетата на врата ми да настръхват. О, Боже. Моля те, нека бъде птица. Птица. Или облак. Голям, тъмен, мрачен облак. Стиснах очите си и зачаках. Нищо не се случи, затова внимателно отворих очи и огледах небето. В далечината проблесна нещо златисто, което се приближаваше, затова се плъзнах надолу, опитвайки да се скрия колкото мога до основата на кола.
Когато го направих, сянката отново се закръжи. Гледах с пресъхнала уста, докато се приближаваше.
Облак, пеех си. Облак. Облак. Облак.
След момент се плъзна, по-близо и по-голямо… и се движеше по-бързо, отколкото можеше да го направи един облак. Не можех да си поема дъх. Обзета от паника, хипервентилирах от страх. Моля! Моля! Хванах белезниците, колкото можех по-тихо, внимавайки да не иззвънтят, и ги дръпнах силно. Може би ще се счупят. Моля! Нуждаех се от късмет. Веригата не поддаде, затова се опитах отново…
Рев изпълни небето. Тръбящ. Ядосан. Предизвикателен. Толкова силен, че сградата се разклати, стъкло се посипа от счупените прозорци. В далечната част на стаята, стар офис стол падна навън през зеещия отвор. Всичко се тресеше, включително и аз.
Не беше облак. Беше дракон. Шибан дракон.
Преглътнах писък на паника и пуснах веригата, за да сложа ръце на устата си. Или това, или щях да изпищя и да издам местоположението си. Бях наполовина скрита в тази стая от боклуците и може би разбитите стени, разпръснати наоколо, щяха да скрият присъствието на малкия, уязвим човек, свит тук. Стените и прозорците бяха счупени спомени на това, за което трябваше да се използват, но аз бях малка, а небостъргачът бе огромен. Може би няма да ме види, ако не издавам звук.
Мина миг.
Два.
Три.
Вятърът духна и плъзнах ръка по косата си, опитвайки се да я задържа. Без движения. Нищо, което да привлече вниманието на дракона…
Ревът се повтори, този път по-шумен и близък и много, много ядосан. Проблясъкът на злато се върна в небето — не спокойното бледо злато на изгрева, а дълбок, опушен кехлибар. Струваше ми се по-опасен нюанс на златото.
Изведнъж, един от червените флагове се развя, повдигнат от вятъра.
Замръзнах. Не можех да мръдна.
О, Боже. О, Боже. Стиснах с пръсти устните си, за да не издам някакъв шум. Не крещи, Клаудия! Не крещи! Некрещинекрещинекрещинекрещи! Златната форма в небето кръжеше около сградата, можех да чуя далечното пляскане на криле.
Отново затворих очи. Ако са отворени, щях да видя дракона да се приближава, привлечен от червените знамена. Не исках да гледам, докато ме изяждаше. Исках просто да стане бързо. Моля, моля да умра бързо и без много болка. Помислих за сестра си. Ейми, толкова съжалявам, че не мога да те спася. Задържах дъха си и когато го направих, абсурдността на ситуацията мина през главата ми, отново и отново. Искаха да опитомя това нещо. Беше с размера на самолет и искаха да го опитомя. Опитомя. Какво, по дяволите? Луди ли бяха? Аз бях малка, дори по човешките стандарти, и недохранена. Какво трябваше да направя? Да го помоля мило да спре да опожарява градове? Да го ударя по носа с вестник, когато се държи лошо? Истеричен смях забълбука в гърлото ми.
Замислих се, че задигането на стари батерии ме беше вкарало в това. Да му се не види, ако знаех, че ще завърша като драконова стръв, щях да открадна нещо наистина добро.
Вятърът се промени и целият ми смях умря. Имаше нова миризма, слаба, на овъглено, твърде позната, смесена с… нещо друго. Нещо сладко, почти пикантно, и определено нечовешко. Миризмата стана по-силна и с ужас разбрах откъде идва. Сянка падна върху счупената, отворена стая и притиснах очи.
Това бе начинът, по който щях да умра.
Чупещо костите тупване разлюля света.
Отворих очи и изкрещях.
Драконът пристигна.
Сви се на перваза на сградата, обграден от счупените стени. Ужасяваща красота — маса кехлибарени крила, ярки люспи, масивна уста. Съществото беше огромно, с размерите на един от счупените автобуси, пръснати по улиците. Огромните крила плеснаха два пъти, след това се сгънаха, докато се приземяваше на пода с котешкоподобните си крака. Опашката се плъзгаше напред-назад, удряйки възбудено камъни и тухли. Тънък белег минаваше през дългата му муцуна, очите с размер на чиния бяха красиви, трептящ пръстен от злато с черна зеница. Изглеждаха ужасно човешки. Главата на дракона беше триъгълна и голяма като кола, яка от рога се спускаше до пълната с остри зъби, големи колкото ръката ми, уста, и ноздри, които се опитваха да уловят миризмата ми.
Можеше да ме подуши по някакъв начин. Разбрах това от начина, по който голямата му глава се въртеше и душеше стаята.
О, по дяволите. Мамка му. Щях да умра и нямаше да е бързо или безболезнено. Там имаше жив, огнедишащ, ядящ хора дракон, най-много на петнадесет метра от мен, а аз бях прикована за някаква греда като лошо, лошо куче. Поривът да изкрещя ме завладя, затова стиснах силно устата си, която беше изпълнена с топла, горчива слюнка.
Ноздрите на съществото отново се разшириха и дългата, гъвкава опашка зад него изплющя и доунищожи останалото от счупения прозорец. Наведено на четирите си крака, с прибрани крила, то повдигна глава и пристъпи напред, към моето скривалище.
Опитах се да побягна.
Инстинктът и адреналинът се разбиха в мен, изправих се и тръгнах да бягам към стълбите. В главата ми не остана ясна мисъл, само страх.
Отне две секунди на белезниците да се впият в крака ми и още половин, преди инерцията да ме повали на земята и да падна на пода с шумно, рязко тупване. Изкарах си въздуха и се обърнах по гръб, зашеметена.
Чух едва доловим звук, като издишване.
Видя ме. Тялото ми се вцепени от страх, умът ми подивя. Трябваше да стана. Да си намеря оръжие. Да се защитя. Вместо това лежах замръзнала на пода, чакайки. Чакайки проклетия дракон да ме изпече жива, чакайки да ме отхапе наполовина с ужасяващо мощните си челюсти. Бях виждала много хора да умират от дракони през последните години, затова знаех, че това нещо нямаше да се поколебае да ми откъсне крайниците като хищника, който всъщност беше.
Чаках края. Чаках огромните, остри зъби да се стегнат около плътта ми и да ме разкъса на парчета. Това е. Затворих очи.
И чаках.
И чаках.


Чух трополене. Сградата се тресеше с всяка стъпка, а аз останах напълно неподвижна. Можех да го почувствам близо до мен. Туп. Туп.
Туп.
О, по дяволите.
Миризмата на овъглено и подправки стана по-силна. Почувствах промяната на въздуха, показваща, че нещо голямо е застанало до — или над — мен.
Това беше. Стиснах юмруци, все още неподвижна, молейки се да бъде бързо.
Горещ дъх повя над мен. Кожата ми настръхна, спрях да дишам, спрях да мисля. Драконът бе над мен. Можех да почувствам муцуната му да се движи над главата ми, дъхът му разрошваше косата ми.
И глупаво, забравих дрехата си. Онази, която капитанът разпра, и която беше на няколко крачки от мен. Пуснах я, когато опитах да избягам, и сега драконът ме виждаше гола. Което беше тъпо, разбира се. Той щеше да ме изяде по един и същ начин, гола или облечена.
Муцуната се придвижи по лицето и врата ми и обърнах глава настрани. Ръцете ми бяха толкова здраво свити, че можех да почувствам как ноктите се впиват в дланите ми, но не смеех да мръдна. Трябваше да го нападна, да го принудя да свърши с това, но сега, когато краят бе толкова близо, бях ужасена. Не можех да направя нищо.
Дъхът на дракона опари голия ми корем, след което почувствах да се снижава все по-надолу.
Между бедрата ми.
Нещо в мен прещрака. Очите ми се отвориха. Ударих огромната златна глава, опитвайки се да го избутам от мястото, където се свързваха бедрата ми.
— Не!
Не би трябвало да ме послуша. Това нещо имаше размерите на кола. Но главата се вдигна и огромните златни очи ме погледнаха. Кожата ми отново настръхна и докато гледах, зениците на дракона се разшириха. Промениха се от дълбоко, тъмно черно до… златно. Още злато, по-дълбоко, по-бляскаво от златните ириси.
По дяволите. Прецаках се кралски. Сложих ръце на очите си, свих се на топка, притискайки крака към себе си. Чаках захапването на челюстите. Можех да чуя дрезгавото си дишане — единственият звук в стаята. Хипервентилирах. Не че имаше значение. Щях да бъда мъртва всеки момент.
…
… Всеки момент.
Беше тихо. Твърде тихо. Нищо не се случваше. Все още не бях мъртва. По дяволите. Трябваше… да отворя очите си и да погледна. Разтворих пръсти и погледнах между тях.
Не виждах дракон.
Това, което стоеше пред мен, ми изкара акъла.
С гръб към мен стоеше мъж. Косата му беше светлокестенява и се спускаше диво около раменете му, кожата му беше златистобронзова. Беше гол също като мен и не можех да не забележа, че имаше много стегнат, твърд, без линия на тена задник. Беше изпънал едната си ръка пред себе си и мърдаше пръстите си, сякаш никога преди не ги беше виждал.
Издадох звук на изненада. Не знаех какво очаквах да видя, но не беше това.
Той се обърна, за да ме погледне. Изражението на лицето му беше учудено, устните леко разтворени. Отново погледна дланите си преди още веднъж да снижи поглед към мен. Имаше нещо странно във външния му вид и открих, че очите му бяха със същия дълбоко златист цвят… точно като драконските.
Драконът… бе човек?





Вероятно си бях ударила главата, когато паднах. Или това, или драконът ме бе изпепелил бързо и не бях разбрала, че съм мъртва и мозъкът ми беше сътворил този секси задгробен живот. Може би, защото този човек бе като от мечтите ми. Моите мръсни, порочни мечти.
Той беше прекалено красив, за да бъде реален. Лицето му беше оформено като на статуя от музей, с високи скули и силна челюст. Нямаше брада, която да прикрива чистите линии на устата и правата извивка на носа му. Като цяло чертите му бяха големи, почти поразителни, но оставяйки ме с впечатлението за интензивна мъжественост. Косата му падаше на гъсти златни вълни под раменете. Малък бял белег пресичаше златистата му буза, кожата му беше изпъстрена със сянка в необичайни шарки, като люспи.
Той се надвеси над мен още веднъж, миризмата на дим и подправки се върна заедно с драконовия страх. В момента, в който разбрах, че той беше драконът, отново установих, че той бе напълно гол. Неговите мускулести, голи рамене се огъваха и забелязах, че са покрити с по-малки белези, а кожата му имаше почти преливащ се по цветове блясък.
Когато се срещнаха очите ни, в тях видях глад.
Той бе абсолютно гол.
И аз бях напълно гола.
И двамата бяхме напълно голи. Аз бях в капан.
Да, това определено бе зле.
Простенах и легнах отново на пода, веригата се стегна около глезена ми. Болка се стрелна през крака ми. По дяволите. Преглътнах стон от болка и се опитах да се измъкна. Всичко, за да избягам.
Умът ми препускаше. Как беше възможно сега драконът да бъде човек?
Човекът дракон се изправи и имах пълна гледка към… ами, всичко. Казах ли вече, че беше като антична статуя? Не помнех те да имат толкова голямо, ъъъ, оборудване. Във всичко останало обаче, беше като тях. Тялото му беше гладка маса от златни мускули и плочки. Раменете му бяха широки, със слаби бедра и като статуите, нямаше и един косъм или тлъстини. Той беше перфектен. На части от тялото му, шарката на кожата му, която мислех за люспи, всъщност беше извита сянка. Други части от него — като ръцете и гърба му — изглеждаха по-развити. Когато изви лакът, видях, че от кожата му се подават шипове.
Не можех да спра да гледам по-надолу, защото освен това беше с много голяма ерекция. Когато се наведе към мен, членът му почти ме докосваше. И там нямаше косми. В основата си беше дебел, почти до главичката, която имаше формата на гъба с кръг от люспи по края.
Добре, никога не бях виждала това на статуя.
Дойде до мен, ноздрите му се разшириха и ръката му ме хвана за врата и отпред, търсейки гърдите ми. Нямаше грешка — не искаше да сме просто приятелчета. Искаше секс.
Трепнах и ударих ръката му, преди да ме докосне по-надолу.
— Не!
Мъжът дракон ми изръмжа, устната му се накъдри, за да покаже зъбите му. Посегна към мен отново, сякаш предпочитанието ми да не бъда изнасилена бе някакъв вид неудобство.
— Не! — Ударих дланта му отново и след това се свих, когато невярващият му, ядосан поглед срещна моя. Беше като да ми казва тихо «Как смееш?».
Но аз щях да бъда изядена и бях сигурна, че не исках първо бъда изнасилена. Много сигурна, по дяволите.
Изръмжа ниско в гърлото си и опита да ме докосне още веднъж. Преди да докосне кожата ми ме погледна, чакайки да видя как ще реагирам.
— Не — за трети път бутнах ръката му. Изглеждаше сякаш ме изпитва, за да види какво ще направя. — Не ме убивай — прошепнах — става ли?
Той прибра ръката си. Странният дракон-мъж ме проучи за момент с интензивния си, властен и гладен поглед отстъпи заменен от разбиране.
— Не — отговори, повтаряйки думата, сякаш е изненадан. Докато гледах, отново огледа ръцете си, разтваряйки и свивайки пръсти, сякаш бяха непознати за него. Не можех да се спра и забелязах, че завършват със злокобно изглеждащи бронзови нокти. Сви дланите си още веднъж, след което посегна към мен отново. — Не?
Имаше голямо количество болка в тази сричка, така че емоцията ме хвана за гърлото. Изглеждаше сякаш бе намерил нещо, което винаги беше искал и е било откъснато от него. Обезпокоена, поклатих глава, сърцето ми туптеше толкова силно, че едва мислех.
— Не.
Гледаше ме за един дълъг момент, на лицето му се виждаха смесица от неудовлетвореност и нужда, след което прокара ръка през къдриците си.
Не можах да се спра, отдръпнах се.





Тя се страхуваше.
От мен.
Идеята беше немислима. Тази, да намеря половинката си — толкова ярка, толкова красива, толкова перфектна — и тя да се страхува от мен. Светлината й прогонваше черната лудост в душата ми и в момента я усещах далечна. Да виждам половинката си държеше мракът настрана. Тя караше чувствата ми да се връщат.
И ме отхвърляше. Страхуваше се.
Болка мина през мен, силна и истинска. Исках я с всяка фибра на съществото си. Нуждаех се от нея. Викаше ме от мрака, привърза ме със сладкия си аромат и мил глас. Исках да плъзна тялото си по нейното и да се свържем. Да я докосвам и чувствам мекотата на кожата й срещу моята. Да й доставя удоволствие, по всеки начин, който мога. Да я храня, да се грижа за нея.
Да я бележа.
Беше минало дълго време, откакто бях виждал женска в тази форма за последен път. Мислех. Лудостта ме караше да си спомням трудно, всичките ми мисли бяха пълни с кръв и огън и много малко други неща. Тя не беше от драконовия вид. Всички женски, които дойдоха през процепа, бяха победени от лудостта, също като мен. Но за мен не бе от значение, че тя не беше от драконовия вид. Тя бе моя. Това беше всичко, което имаше значение. Тялото ми пламна с нов вид нужда — тази за чифтосване. Белязване.
Тя беше жена. Прекрасна. Плодовита. Моя.
Също бе ужасена и това представляваше проблем. Дори сега, тя се отдалечаваше от мен. Очите й бяха пълни с ужас, силуетът й трепереше. Погледнах я и колкото повече гледах в нейна посока, толкова по-ужасена ставаше. За да експериментирам, се приближих, а тя отстъпи назад, отчаяна да избегне докосването ми.
Лудостта отново се появи, като огън, горящ в ума ми.
Мраченгладубийствогнявнеудовлетвореностяростмракмракмракяростгладбезумиеяросттъмнина.
Поех си дълбоко въздух, защото толкова бързо се озовах на ръба отново. Една стъпка назад и можех да се върна отново в лудостта. Но докато си поемах въздух, поех и аромата й. Чист, сладък, женствен… примесен с горчивината на ужаса.
Мразех тази миризма по нея. Исках да мирише на желание. На щастие. Не осъзнаваше ли, че никога няма да нараня половинката си? Нито дори в най-тъмните часове на лудостта?
Но дори когато изпълзя по-далеч от мен, гладът заплашваше да се върне. Ако тя не бъдеше моя, умопомрачението щеше да се върне. Само половинка можеше да прогони тъмнината от главата ми.
Трябваше да направя нещо.
Не можех да се спра. Пресегнах се към нея, нуждаейки се да докосна кадифената й кожа, толкова различна от моята. Тя бе толкова гладка, толкова мека. Трепна и се обърна, прекрасния й топъл аромат се сгъсти от страх. Безумието отново се върна в мен, този път примесено с отвращение. Нямаше — не можех — да я докосна, докато се страхуваше толкова от мен. Затворих очи, желаейки яростта да изчезне. Само за малко.
Придърпай я. Вкуси я. Зарови се в нея. Напълни я със семето си. Бележи я като твоя половинка. Направи го. Вземи я. Изпълни вените й с огъня си.
Не. Не още.
Първо трябваше да намеря начин да успокоя страха, който я задушаваше.
Станах на крака и отстъпих. Да вървя в другата си форма беше различно, но добро. Беше минало много време, откакто използвах двукраката си форма, и чувствах как разтягам несвикнали с движението мускули. Но трябваше да се отдалеча от нея. Ако останех близо, нямаше да съм способен да се сдържа и да не я докосна… и тогава щеше да я е страх от мен завинаги. Само от мисълта да потъна в нея…
Тъмнинагладубийствогнявнеудовлетвореност.
Не.
Помислих за мекотата й. Миризмата й. Затворих очи и си представих бледото, заоблено лице, ярките зелени очи. Харесвах яркостта им. Щях да мисля за тях, когато лудостта се промъкнеше. Поех дълбок, успокояващ дъх. Как можех да я направя щастлива?
А, да.
Щях да я нахраня. Това щеше я обвърже към мен. Щеше й покаже, че можех да се грижа за нея. Че съм силен и свиреп. Че мога да я защитя от другите, които щяха да поискат да я бележат. Под крилото ми повече нямаше да се страхува и щеше да отстъпи пред моите искания. Щеше да оголи тялото си пред желанието ми, зелените й очи щяха да блестят от страст, когато тласна в нея…
Тъмнинаглад…
Не.
Половинката ми бе на първо място. С мисълта за нея в ума си, погледнах назад. Сега седеше, обвила ръце защитнически около себе си. Лицето й беше скрито от светлата ѝ, съблазнителна червена коса. Фокусирах се върху този цвят, чувствайки нужда да преминава през тялото ми…
Но тогава видях, че трепери. Все още ужасена. Изръмжах ниско в гърлото си заради гледката. Половинката ми не трябваше да се страхува.
Щях да поправя това. Щях да й покажа, че не трябваше да се ужасява от мен.
Отидох бавно до ръба на разпадащата се кула и скочих. Инстинктите ми ме заляха и формата ми се промени на драконови криле и люспи. В момента, в който го направих, необуздаността и яростта завладяха ума ми.
Мраченгладубийствогнявнеудовлетвореностяростмракмракмракяростгладбезумиеяросттъмнина.
Малки късчета светлина останаха в ума ми — зелени очи — и се придържах към тях в трескавото състояние на съзнанието си. Огънах крила и се гмурнах, в търсене на нещо, с което да нахраня половинката си.





Драконът… си тръгна? Погледнах в отвореното пространство на небето със смесица на недоверие и учудване.
Няма начин.
Изправих се на крака, коленете ми трепереха. Не изглеждаше реално. Както когато затворех очи и чувствах, че големият му нос подушва косата ми, движейки се над мен. Потръпнах, прегръщайки раменете си. Очаквах досега да съм мъртва. В момента, в който войниците разгънаха знамената, разбрах, че съм обречена. През годините имаше безброй драконови атаки. Виждала съм унищожението, което причиняват. Виждала съм хора, носени в устите или ноктите на драконите, които никога не се завръщат. Вероятно изядени.
Така че защо този не ме изяде?
Или още по-добре… как, по дяволите, се превърна в човек? Не можех да спра да мисля за това. Аз съм двадесет и пет годишна. Драконите унищожиха всичко преди седем години. Досега, с моя начин на живот, мислех, че съм видяла всичко, което има за гледане. Всяко покварено действие, всяка смърт, която можеш да си представиш, всяка драконова атака. Но не знаех, че могат да се превърнат в хора.
Повече от това. Беше ме погледнал с интелигентност в погледа си. Говореше с мен.
Кой — или какво — беше той?
Радвах се, че си отиде, но бях пълна с въпроси. Дали е шейпшифтър? Дали този не беше дракон и затова не съвпадаше с модела на останалите? Или всички бяха шейпшифтъри?
О, Боже. Дали всички можеха да говорят? Интелигентни ли бяха? Никога не бях мислила, че можеха да са умни отвътре, под всичката тази злоба. Мислех за тях повече като… за акули или змии или някакъв друг гаден хищник. Никога не бях мислила, че може да има човек под всичко това. Всичко това правеше разрушението и вилнеенето по-лоши.
И още… мъжът дракон, когото срещнах, не ме уби. Дори не ме нарани. Докосна ме и когато му казах «не», се дръпна.
Беше почти мил.
Почти.
Дали по този начин момичето от Форт Орлиънс е опитомило дракон? Срещнала го е като човек? Помислих за мъжа дракон, с неговото наистина, наистина голо тяло, наистина, наистина голямо оборудване и наистина, наистина властен поглед. Доста сигурна бях, че не искаше да играе дама с мен. Дали… дали момичето от Форт Орлиънс е опитомило дракона със секс?
Това ли очакваха от мен?
Да не бяха абсолютно побъркани?
Можех да направя много неща, за да спася кожата си, но за това не бях сигурна.
Направих няколко крачки, оглеждайки небето за проблясък от златно крило. Нищо. Отишъл си е тогава. Може би завинаги. Вероятно съм пропуснала шанса си да го «опитомя» с вагината си. Да, не че планирах да направя това. Освен това, Форт Далас и неговите граждани ме бяха хвърлили доста бързо на дракона. Не планирах да им помогна никога повече.
Всичко, за което ме бе грижа, бяха Ейми и Саша. Трябваше да се освободя, да ги взема и след това да открия какво да правим. Може би можехме да се измъкнем от Форт Далас. Можехме да се скрием на безопасно място и да чакаме някой смел скитник или двама, с които да преминем през територията, и с които да се погаждаме. Стига да задействам някакъв план, щях да съм добре.
И никой от плановете ми не включваше да стоя тук, чакайки някой друг дракон да намине.
Отидох до кола, на който бях завързана, и дръпнах белезниците. Все още солидно свързани. По дяволите. Това беше гадно. Надявах се да съм пропуснала нещо в паниката си. Очевидно не. Вгледах се в белезниците, след което хвърлих поглед наоколо, за да намеря нещо, което да използвам като трион. Намерих дълго, тънко парче метал, широко колкото пръста ми, и го взех. Не би сработило като ключ или трион, но го пъхнах между глезена и белезниците и натиснах, надявайки се някак си да счупя метала. Това беше прекалено оптимистично, но беше всичко, с което разполагах. Глезенът ми кървеше и белезниците станаха хлъзгави, но продължих. Не можех да спра. Трябваше да се махна от тук.
Трябваше да се върна при Ейми.
Докато работех, не можех да спра да мисля за дракона. Мъжа. Все тая. Нямах идея дали бяха хора… или могат да се преструват на хора. Опитах се да мисля — бях ли виждала някой във Форт Далас със златна коса, кожа и очи? Не мисля. Но ако драконите имаха човешка страна, може би можехме да комуникираме с тях и да ги помолим да не атакуват града.
Отново, защо исках да спася града? Тези задници ме оставиха да умра. Приятелите ми ме продадоха. Стражите не ми помогнаха. Кметът каза, че съм просто престъпник. Никой не беше на моя страна. Разтрих глезена си, размазвайки кръв навсякъде. За да бъда честна, капитанът не беше много щастлив да ме остави тук.
За да бъдем още по-честни, идеята по начало си беше негова. Предлагаше ме като жертвено агне. Така че, майната му.
Остра болка премина през крака ми и издърпах парчето метал, гледайки работата си. Май че правех обратното на помагане, защото сега глезенът ми се поду. Гадост. Хвърлих метала настрани, оглеждайки това, което някога е използвано за офис сграда. Нямаше как тук да има ножове или триони. Ако съм късметлийка, ще намеря телбод. И тогава какво? Да заплаша да го пробивам до смърт, ако се върне ли? Разочарована, седнах и погледнах навън в руините. Драконът си отиде, но аз все още бях окована. Не можех да се освободя и никой нямаше милостта да ми остави манерка с вода или нещо за ядене.
Не очакваха да оцелея.
Помислих за Ейми и Саша. Те ме чакаха да донеса вкъщи нещо, защото бяхме разорени и нямахме храна. Нямаше към кого да се обърнем, за да ни помогне. Във Форт Далас има само няколко начина да изхранваш семейството си, ако нямаш мъж за закрилник, който работи в милицията. Може да крадеш, което е против закона, или да блудстваш, което, иронично, не е противозаконно. Саша имаше «приятел» в милицията, с когото обменяше услуги, нищо че го мразеше. Пазеше я от това да споделя услуги с много приятели, затова все още не се бе отказала. Аз предпазих Ейми от най-лошото. С нейния крак тя не можеше да краде. Едва напускаше счупения училищен автобус, който наричахме «дом». Щеше да ме чака да се прибера… а когато не се прибера, тогава какво? Да отиде при войниците сама? Да види дали Саша не познава друг приятел, който се нуждае от услуги?
Представата остави лош вкус в устата ми. Малката ми сестра с ранения си крак, принудена да приближи някой от враждебните милиционери… Хванах отново парчето метал и го пъхнах между глезена и белезниците с възобновени сили, игнорирайки дискомфорта.
Трябваше да се махна оттук.
Мрачното, тежко пляскане на криле се вряза в неистовите ми мисли и замръзнах. Косата ми се оплете в лицето ми, когато се обърнах да погледна нервно към небето. Дали това беше «приятелят» ми със златните очи или нов дракон? Червен дракон, привлечен от останалия флаг?
Проблясване на златно крило по периферията на зрението ми накара дишането ми да стане по-леко. Добре. Вероятно е същият мъж, което означава, че беше приятелски настроен… освен ако не бе решил, че е гладен. Гледах с неопределен страх как правеше кръгове в небето, след което се спусна. Сградата се разтресе, когато кацна на ръба, крилата изплющяха силно, преди да ги прибере до тялото си. Проклетият дракон беше голям колкото градски автобус — даже два, може би. Дали беше същият като преди? Огледах го, търсейки отличителни белези, и се успокоих, когато видях бледия белег на бузата му.
Драконът поогледа върха на разрушената сграда, след което погледът му се сключи с моя. Тъмните зеници се фокусираха върху мен и докато гледах се промениха от черно до дълбоко кехлибаренозлатно. Потреперих, гърлото ми пресъхна и окървавените белезници ме дръпнаха рязко.
Той отвори уста, все още с поглед върху мен.
Свих се назад. Идваше.
Нещо падна на земята. Драконът вдиша, сякаш беше ядосан.
Е, добре. Предпазливо отворих око.
Имаше мъртво създание пред него. Беше коза, вратът й изкривен под странен ъгъл. Хлад пробяга по гръбнака ми. Горката коза. Дали това нямаше да се случи на мен? Дали това беше предупреждение? Придвижих се зад тънкия стълб, сякаш щеше да ме прикрие.
Драконът просто ме гледаше с тези златни очи. След което мръдна мъртвата коза към мен, бутайки я с дългата си муцуна. Побутна я, след което вдигна глава и ме погледна. Чакайки.
Дали… се опитваше да ме нахрани?
Със сигурност не.
Премигнах към дракона. След това към козата. После пак към дракона.
Още един път издаде звук, сякаш се опитваше да привлече вниманието ми. След което хвана козата внимателно с острите си зъби и я пусна няколко крачки по-близо до мен.
Това е подарък.
Йеййй.
Истеричен смях нарасна в гърлото ми. Какво се предполага да направя с това? Завъртях глезена си в белезниците, отчаяна. Просто исках да се махна.
Драконът килна глава при движението ми и направи още една плавна крачка напред. Цялата развалина се разклати в отговор на теглото му, докато той се отпускаше назад. След което отново бутна към мен козата.
Искаше да я взема.
— Не, благодаря — казах бездиханна. — Наистина трябва да си тръгвам и така нататък.
И отново дръпнах глезена си.
Главата му се наклони. Оголи зъби и цялото ми тяло затрептя. Изглеждаше толкова нечовешки, че не бях напълно сигурна дали човешката му форма беше реална. Може би съм си я представила. Може би имам някакъв вид психическо разтройство. Гледайки в очите на чудовището, нямах идея как някога съм си помисляла, че това е нещо друго, освен истински дракон — сто процентов убиец.
Сведе глава към мен и се отдръпнах назад, вдигайки ръце, за да се предпазя. Едно огромно златно око ме погледна, без да мига.
Дръпнах отново белезниците. Не помогна. Трябваше да избягам.
Това привлече вниманието на дракона. Побутна ме, главата му ме наклони настрани, докато разглеждаше белезниците, подуши ги. Отстъпих колкото мога, докато веригата не се изпъна и халката се стегна около окървавената ми кожа.
Голямата му уста се отвори. Сдържах един вик, когато хвана веригата, зъбите му драскаха крака ми и бяха опасно близко до това да пробият кожата.
Металът изхрущя. Веригата се отпусна.
Драконът седна назад на краката си и изплю остатъка от веригата.
Плъзнах се назад, падайки на дупето си, в бързината да се отдръпна. Не станах обаче. Просто стоях долу и гледах втренчено. Защо ме освободи?
Драконът се наведе и разроши косата ми, сякаш опитваше миризмата ми. Принудих се да остана неподвижна, въпреки че главата му беше толкова голяма, че можеше да ме преглътне на една хапка. Можех да пъхна юмрука си в една от големите ноздри, които ме душеха.
Тогава езикът на дракона се показа и ме облиза от корема до ключицата.
Е, това е приятелско… мисля.
Зениците му станаха черни.
Ох. Може би не толкова приятелско. Облиза ме отново, този път по-бавно и умишлено.
Не смеех да мръдна. Вътрешно потръпнах от усещането… и мокротата. Чувствах езика груб, като котешки, и ми напомни за огромната, с глава на гъба ерекция, която имаше по-рано. Внезапно близането не беше невинно, както и носа, душещ косата ми дори сега.
Опитоми дракона, ми казаха. Направи го за Форт Далас. Опитоми дракон — това нещо с размера на малък самолет, със зъби и нокти, дишащо огън и убиващо хора със стотици.
Определено бяха луди.
Сподавих писък, когато облиза рамото ми отново, след което се придвижи надолу. Опита се да бутне муцуната си между затворените ми крака, за да ме помирише, но не ги разтворих. Бях ужасена, но нямаше да позволя това. Бутнах носа му с ръка, клатейки глава.
— Н-не — казах му и добавих на ум «моля те, не ме яж».
Голямата глава се вдигна рязко, сякаш си спомни нещо, и докато гледах, зениците му се промениха от черно на златно. С рязко издишване драконът обърна глава и погледна към козата. Изгледа ме, обърна се и тръгна към животното. Просто знаех, че пак ще се опита да ми я предложи.
Но ми обърна гръб.
И бях свободна.
Плъзнах поглед към най-близкото стълбище, това, от което дойдох с войниците. Беше на петнадесетина метра, на един бърз спринт разстояние.
Имах само един шанс. Погледнах дракона, докато внимателно вдигаше козата със зъбите си.
Време бе да използвам шанса си. Изправих се на крака и побягнах към стълбите.
Ритнах очуканата врата и се втурнах надолу по стълбите. Задъхвах се, бях ужасена, пренебрегнах факта, че бях гола и боса — всичко, което имаше значение, беше да се махна от дракона. Сега, когато бях свободна, можех да се измъкна. Бягах по стълбите с висока скорост, успокоена, че бе толкова голям. Огромното му тяло беше твърде голямо, за да се побере в тясното стълбище, и затова щеше да остане на покрива, за да се оглежда за мен, докато аз мога да се скрия в отломките на улицата, докато бъде безопасно да…
Оглушителен рев на ярост прекъсна мислите ми. Ускорих стъпките си и се препънах на следващите няколко стъпала, паднах на няколко стъпки от отломките. Стъпалата се обърнаха и изкривиха в друга посока, станах и продължих да вървя. Не броях колко етажа бяха и сега си пожелах да го бях направила. Нямаше значение обаче. Не можеше да ме стигне. Знаех, че мога да избягам. Обратно при Ейми, казвах си. Обратно във Форт Далас. Обратно при безопасността.
Сградата се разклати и драконът отново изрева. Част от мазилката падна върху главата ми, парче от покрива — до мен. Преглътнах скимтене и продължих. Всяка стъпка ме отдалечаваше от дракона и ме приближаваше до сестра ми.
Докато слизах на долния етаж, всичко беше тихо. Спрях да си поема дъх, единственият звук идваше от гърлото ми. Вдигнах поглед към тавана, но вече не падаше мазилка. Драконът мълчеше. Дали не беше отлетял? Да се бе отказал от…
Нещо се заби отстрани на сградата.
Цялото нещо се разклати и почти загубих равновесие, килнах се към стената. Викът умря в гърлото ми. Не можех да издам звук. Не можех. Ако го направех, щеше да ме намери. Прилепих се към парапета и започнах да се спускам отново. Друго блъскане в стената, тухлите отвътре започнаха да се трошат. Стената хлътна, стълбите издадоха грозно, ужасно треперене под краката ми. Изскимтях, докато светът се рушеше от едната страна.
Част от стената падна и вече гледах в небето, което изведнъж се разкри на по-малко от два метра от мястото, на което стоях. Далеч-далеч можех да видя счупените, буренясали улици на Стария Далас и другите унищожени сгради наблизо, стърчащи като назъбени шипове.
За миг проблесна нещо златно. Чух плясъка на криле. Наведох се напред, опитвайки се да зърна къде е драконът. Сърцето ми биеше толкова диво в гърдите, че бях сигурна, че може да ме намери само по този звук.
Сянка падна върху дупката и в следващия момент голямо черно-златно око огледа стълбището.
Препънах се назад, пъшкайки. Когато го направих, окото се фокусира върху мен и друг оглушителен рев разтресе сградата. Стъпалото ми се плъзна по боклуците на стълбището и наполовина се плъзнах, наполовина паднах на следващото стъпало, приземявайки се сред паднали стени и тухлени парчета. Прониза ме болка и се напрегнах опитвайки да се изправя. Глезенът ме болеше чудовищно, ребрата ми щяха да имат нови натъртвания сутринта и бях покрита с прах и изсъхнали листа, но бях далеч от дракона. Засега. Нуждаех се от безопасно място за криене. Някъде. Където и да е.
Докуцуках до следващите стъпала и там имаше врата. Ръцете ми трепереха, докато дърпах дръжката, но не искаше да се отвори. Някъде наблизо драконът отново изрева, сградата отново се разтресе. Оставих вратата и продължих да слизам надолу. Преди мислех, че стъпалата бяха безопасни, защото драконът бе прекалено голям за тях, но сега се чувствах като мишка в лабиринт. Треперех от страх, докато продължавах да слизам надолу. Нямах друг избор, освен да продължа да вървя.
Завих на ъгъла за следващите стъпала, надявайки се да видя друга врата. Сърцето ми потъна от гледката пред мен.
Крехкото стълбище се разпадаше, оставяйки една голяма дупка. Нямаше друго, освен празен въздух и видът на други стълби далеч, далеч надолу. Вятърът свиреше в празната дупка, вдигаше косата ми и дръпна със себе си какъвто и въздух да ми бе останал.
Не можех да продължа. Бях в капан. Погледнах пътя, по който бях дошла. Трябваше да се върна назад, да изпробвам шанса си с вратата…
Драконът отново удари сградата.
Под краката ми подът простена и се размести. Стъпалата се разпадаха и нямаше върху какво да застана.
— Не! — Викът ми прозвуча силно на стълбището.
Сякаш в отговор драконът отново изрева.
Борех се да се хвана за нещо, докато се плъзгах към дупката, толкова близо до мен. Одрасках се на дълго парче от арматурата, което се показваше от счупения под. Успях да го хвана, а инерцията на тялото ми, докато се плъзнах, ме повлече и почти се изпуснах. Някак си, се задържах и се спасих от летене над ръба на сградата, право в празното пространство.
Голото ми дупе висеше във въздуха. Нямах опора за краката и потните ми длани бяха единственото нещо, което ме пазеше да не стана петно на паважа долу.
О, Боже. О, Боже. О, Боже.
Опипвах с краката си в търсене на нещо — каквото и да е — на което да стъпя. Ръцете ми се плъзгаха и нямаше да издържа дълго. От гърлото ми се изплъзна ридание, докато сградата стенеше и изглежда се измести още повече.
— Не! Помощ!
Нямаше обаче такава. Захватът ми се отпусна и полетях във въздуха…
Големи люспести лапи се затвориха около торса ми, след около половин дъх време. Ударих се в ноктите на ръката му. Лапата. Все тая. Затвориха се около мен и повече не бях застрашена да се превърна в палачинка.
Сега просто бях в нов вид опасност.
Задавих се за въздух — не бях сигурна дали ще имам прилични дробове за тази цел отново — и дръпнах ноктите около кръста си. Краката ми се клатеха свободно, едната ми ръка беше в капан до тялото ми. Със свободната си ръка ударих по люспестите му нокти, докато той се носеше във въздуха. Обзе ме тревога, когато той вдигна лапи към главата си.
Времето ти свърши, Клаудия. Изкара го от нерви и сега ще те разкъса на парчета.
Но всичко, което направи, беше да подуши косата ми. Издиша във врата ми, сякаш да се увери, че бях добре, след което размаха по-силно криле, изтласквайки въздух и връщайки се към върха на сградата.
Точно там, където започнахме, освен че сега бях по-ранена, мръсна, и гушкана от дракон. Можех просто да заплача.
Драконът прелетя точно до отворената територия на сградата, където ме намери. Приземи се, притискайки ме по-близо до люспестия си, огромен гръден кош. Сгъна крилата си внимателно до тялото си, като птица, след което ме остави внимателно на земята пред него.
После се снижи, чакайки. Опашката му се движеше. Изцяло златният му поглед беше фокусиран само върху мен.
Не смеех да помръдна. Гледах го с широко отворени очи, чакайки. Наполовина очаквах да вдигне задницата си като котка, готова да нападне. Стълбището не беше далеч, но нямаше да стане нищо добро, ако побягна, най-малко поне в тази посока. Само щях да загазя. Опитах да се сетя за други опции и не ми хрумна нищо, освен една — да се хвърля от сградата. Погледнах небето непосредствено зад дракона и потиснах потрепване.
Ефективно, но не съвсем резултата, който исках. А аз исках да живея.
Драконът изръмжа ниско и ме стресна. Погледнах го отново и докато гледах, той се изправи и трансформира. Скоростта беше смайваща. Преди да мигна, беше отново човек. Или почти човек. Все още имаше тези рогове по слепоочията си и шарката по златната си кожа. Изправи се с красивото си, перфектно тяло, високо метър и осемдесет. Придвижи се точно пред мен, изцяло златните очи премигваха.
Подаде ми ръка.
— Не.





Не?
Какво «не»?
Погледнах го изненадана.
— Какво имаш предвид с това «не»?
— Не — каза отново бавно. Каза го необичайно, сякаш я опитваше и я намираше странна. — Не.
След което ме погледна, чакайки.
Имитираше ме. Казах «не» и той го запомни. Всъщност, казах му «не» много пъти. Не трябваше да е изненадващо, че я произведе. Вероятно не знаеше какво означава. За да опитам, пристъпих към стълбището.
— Не — повтори с предупредителна нотка.
Добре, може би знаеше значението й. Усмихнах се с ярка «кой, аз?» усмивка. Това бе просто друг похитител. Вместо дебелия кмет, сега имах дракон. Всичко беше наред. Просто трябваше да се справя с това.
— Добре тогава, ще играем на играта «не».
Той наклони глава, опитвайки се да разчете какво казвам, и пристъпи напред.
— Не — казах, вдигайки ръка да го спра.
Той спря, където беше, и се наведе ниско, жадният, гладен поглед в очите му гледаше право в моите.
Ъмм. Той беше наистина, наистина гол. Наклоних глава леко надолу, за да блокирам гледката към анатомията му. Когато седне така, е, лесно се виждаше, че беше ентусиазиран. Повече от леко ентусиазиран. Дали около мен постоянно бе възбуден? Господи.
— Значи, хей, говориш ли английски?
Веждите му се набръчкаха и се концентрира.
— Знаей… говвввв… лу… анле-ски.
Устата му се движеше бавно, с голямо преиначаване. Отново забелязах, че имаше чифт големи зъби, като на вампир. Или, ами, като драконовата му форма.
Е, това не беше успокоително.
— Предполагам, че това е не.
— Не — повтори.
— Правилно. Не. Отбележи си го — направих жест. — Това вече го разбрахме. Така че предполагам, че щом не говориш английски, не мога да те попитам дали ще ме убиеш и изядеш преди или след като ме изнасилиш.
— Иииизнасилиш — прошепна, изпробвайки думата.
Ау, по дяволите. Трябваше ли точно тази дума да пробва?
— Няма изнасилване — казах му. — Не. Изнасилването е лошо.
Очите му се присвиха и открих, че изобщо не е разбрал. На този етап разбираше «не», но «изнасилване» можеше да бъде всичко, което знае. И колкото повече думи му казвах, толкова по-ентусиазиран ставаше. Изправи се отново, придвижи се по-близо с бавно, спокойно движение, с внимателен поглед. Знаех, че ако се опитам да избягам отново, ще ме хване.
Бях заседнала тук.
Добре. Ако трябваше да се справям с това, щях да го направя. Не ме изяде, така че това беше плюс. И ме освободи от белезниците, което бе друг плюс. Може би не искаше да ме нарани, в края на краищата. Погледнах към мъртвата коза. Не беше успокояваща гледка. И когато спуснах ръката си, видях гигантската му ерекция отново, подсещайки ме, че щом драконът не ме беше изял не означава, че е безопасен.
Добре тогава. Време да станем приятели.
Помислих как да подходя към това. Не исках да го стресна, това беше сигурно. И не исках да мисли, че съм прекалено заинтересована. Прокарах поглед по тялото му, само в случай че си въобразявам. Може би бе нервен. Или не, ерекцията му не беше спаднала. Дебелата, тежка глава на члена беше покрита с предеякулационна течност.
Определено не беше нервен.
Изръмжа ниско, диво и животинско. Изненадана, срещнах погледа му и открих, че е видял как го оглеждам. И го харесва. Погледът му стана хищнически и се върнаха отново към черно, което ме притесни. Дори повече, когато започна да ме дебне бавно.
Мисли бързо, Клаудия, или ще свършиш по гръб за този дракон. Съзнанието ми препускаше и бързо докоснах гръдната си кост.
— Аз съм Клаудия.
Спря. Благодаря на Бога. Челото му се набразди, докато се опитваше да разбере думите ми. Изправи се и се изпъна. Направи стъпка към мен и посочи устата си, сякаш да посочи, че иска да говори отново.
Добре, комуникацията беше по-важна от секса. Това проработи. Докоснах гръдния си кош отново и произнесох бавно.
— Клау-ди-я.
Погледът му беше залепен за устните ми и повтори. Или поне опита.
— Клауууу-дя.
— Клау-ди-я.
Устата му се набръчка.
— Клау-дя.
Достатъчно близо. Усмихнах се и кимнах, посочвайки към мен.
— Клаудия.
След това посочих към него.
Той, обаче, не беше заинтересован да говори за себе си. Черният му поглед оглеждаше голите ми крайници и ниско тътнене започна да излиза от гърлото му отново.
— Клау-дя — каза и практически беше измъркване. Мога да се закълна, че членът му потрепна, когато каза името ми.
Ооопа.
Усмихнах се ярко към него.
— Клаудия.
След което посочих към него отново и отново, надявайки се да схване съобщението.
Очите на дракона отново станаха златни, което ме накара да въздъхна с облекчение. Мислех, че това означава, че е щастлив. Сложи голяма, ноктеста ръка на гърдите си и ги потупа.
— Каел.
Сричката беше бърза и трудна, почти като гърлен вариант на «Кайл». Повторих му го.
На лицето му се разля удоволствие и мога да се закълна, че мъжът измърка от удоволствие. Промъкна се малко по-близо.
— Клау-дя Каел — каза бавно с нисък, плътен глас и се приближи още по-близко.
Отидох назад и трепнах, когато застанах до стената. В капан като мишка. По дяволите. Той се приближи и затворих очи, надявайки се да ми даде приятелска драконова прегръдка или нещо такова.
Почувствах топлината на голото му тяло да се притиска към мен. Изгарящо горещ беше този дракон. Не бе изненадващо, като се има предвид, че диша огън, но да го почувствам срещу себе си беше изумително.
— Клау-дя — прошепна с този нисък, боботещ глас, след което се наклони и подуши косата ми, гушейки се.
Останах абсолютно неподвижна, несигурна какво да правя.
Ноктите му се плъзнаха през заплетената ми коса и когато отворих очи видях, че беше с хипнотизиран поглед. Очите му бяха златни, затова се успокоих. Докосването му беше достатъчно внимателно и беше спокоен. Може би не осъзнаваше, че ме е изплашил. Хората не навлизат ей така в личното пространство на другите. Той бе дракон. Може би при тях нещата бяха различни.
Толкова близо до него, той изглеждаше повече като човек. Изглеждаше близо до моите години, без бръчки. Пикантният му аромат беше приятен, а тялото над мен изглеждаше достатъчно човешко. Златната му кожа не беше люспеста, по-скоро изпъстрена. Беше странно привлекателно и исках да го докосна, за да видя как се чувства на допир, но бях доста сигурна, че щеше да го приеме за покана.
Каел прокара шепа от косата ми по носа си и вдиша рязко, ноздрите му се разшириха.
— Клау-дя — изръмжа и потърка лицето си във врата ми.
Това… звучеше така сякаш нещата отидоха малко прекалено далеч. И когато вдигна глава, видях очите му да стават черни отново.
— Плашиш ме — прошепнах.
Когато проговорих, вниманието му се върна към устата ми. Ноктите му минаха по устните ми, очарован. Бях облекчена, че докосването му беше достатъчно внимателно. Може би трябваше да кажа още.
— Страшен — казах, без да съм сигурна как точно да го предам. Реших да треперя и да се свия, преувеличавайки движенията. Свих се като кученце, след което го посочих. — Каел е страшен — и отново потреперих за по-добро разбиране. Не беше трудно да го направя, като се имаше предвид, че очите му станаха черни, докато разтриваше косата ми по бузата си.
Но когато посочих към него, разбиране проблесна на лицето му. Мигна към мен и черното се махна, отново златно.
— Клау-дя… не?
О, благодаря ти, Боже. Разбираше.
— Не — потвърдих и сложих ръка на гърдите му, за да го избутам.
— Не? — Захапа думата.
В стомаха ми се събра страх, но трябваше да го накарам да разбере.
— Не — гласът ми леко потрепваше. — Страшен.
— Клау-дя не — повтори Каел, гласът му беше изпълнен с гняв. Отдръпна се от мен толкова бързо, че трябваше да потисна писъка си от страх. Беснееше, яростно пресичаше стаята, след което спря и се обърна към мен. Докато гледах, сви юмруците си. Големите му рамене се тресяха, сякаш се опитваше да се сдържа. Отново започна да ръмжи ниско, отметна глава и изрева оглушително от гняв, толкова силно, че разклати стъклата.
Паднах там, където стоях, свивайки се на малка топка от страх. Увих ръце около главата си защитнически и сълзи от уплаха започнаха да капят по лицето ми. Бях толкова уплашена, че не можех да помръдна.
Накарах го да се побърка.
Държеше съдбата ми в дланта на едва човешката му ръка и го накарах да се побърка.
Лош ход, Клаудия.





Клау-дя.
Имаше име. Половинката ми си имаше име. Повтарях си го, отново и отново, и ми помогна да отблъсна тъмнината.
Клау-дя. Клау-дя.
Протегнах се за ума й, за да комуникираме като другите Дракони. Нямаше нищо, само тишина.
Затворих очи, борейки се с изпълващата ме ярост. Беше безпомощна, ярост без фокус. Познавах го — като отрова в ума ми, унищожаваше всичко и ме оставяше като ръмжащ звяр. Не можех да бъда така около Клау-дя, защото тя вече се страхуваше от мен. Трябваше да я ухажвам, да я обградя с грижи и подаръци от добра храна. Не можех да оставя лудостта да превземе ума ми.
Причината за съществуването ми беше свита наблизо, треперейки. За нея, щях да бъда силен.
Така че казах името й отново, скандирайки го в ума си. Клау-дя. Клау-дя. Ако не можеше да ме чуе, щеше, когато я бележех като половинка.
Погледнах я. Можех да подуша страха да идва от нея, преодолявайки собствената ми мускусна миризма на възбуда. Исках да я докосна отново. Да докосна коприненомеката й коса, бледата кожа. Да видя странните зелени очи да блясват с желание. Исках да приветства докосването ми, вместо да се отдръпва.
Клау-дя не беше като другите драконови половинки. Женските от моя вид бяха агресивни. Ако искаха да бъдат ухажвани от мъж, ставаха червени и го атакуваха, за да решат дали е достоен за половинка. След много дълги битки, ако мъжкият победеше женската, той имаше правото да я бележи. Менталната връзка щеше да бъде оформена и щяха да станат силна ловна двойка, независимо дали формата им бе с два или четири крака. Някои Драконѝ предпочитаха двукраката форма, защото позволяваше по-ясно мислене.
Поне така мислех, че беше. Спомените ми бяха объркани, непоследователни в тази странна нова земя, където всичко предизвикваше лудост. Не можех да различа фантазия от реалност. Вече не.
Мразех това, мразех всичко. Странните, грозни метални сгради, зловонието на въздуха. Двукраките, които се нахвърляха на всичко и атакуваха със снаряди от огън. Мразех всичко това, както и порива да унищожавам и завладявам, гърчещ се като змия в червата ми. Дори сега, само мислейки за това, ме изпълни с глад да атакувам, да се променя обратно в четирикраката си бойна форма и да причиня опустошение.
Само че… половинката ми беше точно тук.
Отново я погледнах. Мека. Уязвима. Деликатна. Ръцете й избърсаха бузите и любопитната мокрота там. Косата й беше лъскаво заплетена около лицето й, красивото чифтосващо червено, което моят вид толкова обичаше. Големите й зелени очи ме погледнаха с предизвикателство, въпреки че се отдръпна назад.
Накара ме да се усмихна. Опитваше се да бъде смела.
Не я обвинявах заради страха й. Яростта ме беше погълнала, точно както и моите хора, откакто небето се разтвори и ни издърпа на това странно, ужасно място. Знаейки, че тя беше тук, я чувствах като котва на здравия разум. С половинка, яростта щеше да изчезне. Когато я бележех, нашите умове щяха да се свържат и блестящата й звезда в чернотата на мислите ми щеше да ме държи нормален завинаги.
Бях гладен за това, почти колкото бях гладен за нея. Протегнах се да погаля копнеещият си член, мислейки за Клау-дя под мен. Усещането беше невероятно и изръмжах ниско в гърлото си. Бях в бойна форма прекалено дълго, а това беше удоволствие единствено за двукраката. Беше минало прекалено много време, откакто докосвах жена, и ме болеше да направя Клау-дя моя, да почувствам малката й ръка по този начин.
Клау-дя издаде малък, заглушен звук на тревога.
Веднага отдръпнах ръката си. Исках да й кажа, че е в безопасност. Че никога няма да я докосна, докато е така ужасена от мен. Че е моята половинка и че не желаех нищо повече от това да се грижа за нея и да я защитавам от този жесток, ужасен свят, в който бях заточен.
Но не можех да говоря с нея, все още не. Нейните думи бяха странни и нямахме умствена връзка. Нямаше да имаме, докато не се чифтосаме. Дотогава аз трябваше да бъда търпелив и да казвам няколкото думи на нейния език, които знаех.
— Клау-дя, не — уверих я. — Не.

Няма да те докосна, докато гладът ти за мен не стане толкова голям, колкото моя към теб.

Тя не разбираше какво й казвам. Изражението й все още беше предизвикателно, прикривайки страха й. Също така беше уплашена от подаръка ми от прясно месо. Клау-дя беше толкова уплашена, че не се превърна в бойната си форма. Може би хората нямаха такава. Това би обяснило защо умират толкова бързо и се плашат през цялото време. Ако нямах бойна форма, аз също щях да гледам живота по различен начин.
Но… може би затова те не бяха заразени с лудост както моите хора.
Нямаше значение. Щях да спечеля Клау-дя, след като я нахраня. Щеше да осъзнае, когато я нахраня, че бе моя половинка, след което щеше да се успокои.
Отидох до мъртвото животно и го огледах. По-малко от хапка в бойната ми форма, но много за ядене за двукраките създания. Изглеждаше достатъчно вкусно. Наклоних се напред и използвах ноктите си, за да разрежа корема и да разкрия меките органи.
Клау-дя издаде звук, който не звучеше признателен.
Може би си мислеше, че няма да споделя нежните части с нея? Можеше да има всички. Пъхайки ръка във вътрешностите, издърпах черния дроб и го задържах към половинката си, все още мокър от топлата кръв.
Зелените й очи се разшириха и направи гримаса, след което поклати глава.
— Не!
Не? Пак тази дума. Намръщих се. Нима не разбираше, че й предлагах най-хубавите части от улова? Не разбираше ли, че е за ядене? Отхапах от капещия орган, наслаждавайки се на солената струя в устата си, и отново й го предложих.
Тя ахна, слагайки длан пред устните си.
Все още не? Да не би да не беше гладна? Объркан от реакцията й, отново отхапах от вкусния дроб, гледайки я. Дали не искаше подаръка ми, защото е от мен? Или просто не разбира какво означава? Дали двукраките в това грозно място не хранеха половинките си? Не се грижеха за тях?
Или… ми отказваше, защото вече си имаше половинка?
Изръмжах ниско на мислите си, ядосан. Клау-дя е моя. Щях да се бия за нея. Който и да беше половинката й, не беше достоен. Само мисълта друг мъж да докосва избраната от мен партньорка, накара крилата ми да се появят и се върнах обратно в бойната ми форма незабавно.
Никой не можеше да я има.
В ъгъла, Клау-дя изписка със страх.
Това ме направи по-яростен. Без значение какво правех, половинката ми беше ужасена. Никога нямаше да се доближи до подаръка ми от храна. Бях по-далеч от спечелването й от всякога. Черна ярост забули очите ми и дъхът ми се ускори от ярост. Тъмнинагладубийствогнявнеудовлетвореностяростмракмракмракгнявгладбезумиеяросттъмнинанасилиеубийствоунищожение.
Клау-дя, заповтарях си. Помислих за зелените очи. Облакът от червена коса.
Бавно, горящият гняв изчезна от ума ми. Трябваше да съм спокоен. Не трябваше да се предавам. Не и ако желаех да бележа половинката си. Използвайки ноктите си, откъснах един бут от улова и се доближих до партньорката си. Пуснах го пред нея като дар и зачаках.





Огледах кървавия кози крак, който плесна пред мен, с погнуса. Драконът се въртеше наблизо със съсредоточен поглед. Не знаех кое беше по-потресаващо — това, че се превръщаше в дракон за едно мигване на окото или че ми предлагаше труп.
Беше ясно, че искаше да го изям. Разбрах го в момента, в която отхапа голяма хапка от черния дроб и ми го предложи, докато течеше кръв по брадичката му.
Но колкото и да бях гладна, не бях фен на суровото месо.
Месото беше рядкост в тези времена. Преди беше по-умно да се държи кравата жива заради млякото или кокошките за яйцата, вместо за месо. Не че получавах яйца или мляко. Имаше няколко ферми на края на Форт Далас, но стадата бяха малки, за да могат да бъдат по-добре защитени, когато драконите опожаряват, и месото беше възнаграждение… освен ако не бе плъх или катерица. Изядох моя дял от тях последните няколко години.
Козата бе нещо ново. И наистина беше голяма и сочна и можех да се наям до насита. Не бях яла истинска храна от дни и може би затова обмислях да ям това голямо парче от сурово месо.
Беше добре, че се опитваше да ме нахрани, мисля. Това означаваше, че не иска да ме изяде. Щеше да отнеме доста време да ме угои достатъчно, за да бъда нещо повече от хапка за дракона. Страхът ми намаля малко. Да ме чука, да. Да ме яде, не.
Дори за това се чудех.
Ясно е, че бях привлекателна за него — благодарение на факта, че не носеше панталони, но спираше, когато му казвах не. Това го правеше по-добър от… повечето от мъжете във Форт Далас. Бавно се развих от защитническата си поза и погледнах към дракона, който се въртеше наоколо, чакайки. Гледаше ме като ястреб, но очите му бяха изцяло златни. Това беше добър знак.
Наведе се и побутна животинския крак към мен.
Определено искаше да ме нахрани.
Защо мен, обаче? Защо мен, сред всички хора, които бяха убити от дракони, след всичкото това време? Какво ме правеше специална? Кое беше толкова различно, че не ме уби веднага, а вместо това искаше да ме нахрани?
Освен това бях гладна. Наистина бях гладна. Преди арестуването ми, бяхме без пари и без храна. Продадох всичко, което мога, за храна за Ейми, но накрая беше възможно да купувам само няколко стари протеинови блокчета от търговеца в замяна на останалото ми гориво за малкия ни фенер. Дадох ги на Ейми и събрах малко храна, вършейки някои доста странни неща за единствения бар във Форт Далас. От време на време получавах предложения от Сводницата Беки да се присъединя към групичката й от проститутки, понеже това беше единственото място, където едно момиче можеше да бъде постоянно заето. Отказвах през цялото време, но след няколко гладни дни, започна да изглежда като опция.
Тогава, разбира се, бях арестувана.
Реално в затвора не беше толкова лошо. Хранеха ме по-често, отколкото се хранех сама — веднъж дневно. Ако не бях толкова разтревожена за Ейми, вероятно щях да се наслаждавам повече на купичките с овесена каша. Мислейки за тях сега, огладнях още повече.
Винаги бях гладна.
Отново бутна козия крак пред мен и реших, че се нуждаем да разговаряме, преди да пристъпя към «суровото» и да опитам да ям това кърваво нещо.
— Каел — казах тихо. — Може ли да поговорим?
Ушите на дракона се наостриха и голямата глава се приближи толкова близо, че издишах и паднах назад, сепната. Той просто чакаше, голямата златна зеница беше съсредоточена.
Посочих към козия крак.
— Ще го изям, но не сурово.
Огледа ме, след това козия крак. След това отново мен.
Добре, не бързаме за никъде.
— Иска ми се да се промениш — прошепнах си. По някаква причина беше по-лесно да комуникирам с него, когато очите му не бяха с размера на гума за автомобил и втренчващи се в лицето ми. — Това е сурово и има кожа отгоре. Трябва да го сготвя.
Без отговор. Голямото око примигна, чакайки.
Добре. Това не работеше. Прехапах устна, мислейки, след което опитах друга тактика. Вгледах се в дракона, за да съм сигурна, че няма да скочи върху мен, след което се пресегнах за козия крак и го придърпах.
Той не помръдна. Всичко, което направи, беше да ме гледа съсредоточено.

Добре тогава. Огледах крака, докато го дърпах. Имаше разкъсано парче кожа, висейки там, където я беше разкъсал от тялото на козата. Преглътнах трудно. Не бях превзета. Виждала съм — и яла — животни убити от
Земята на събирачите
. Виждала съм хора да ги обличат. Хващала съм катерици и съм ги носила за продажба на производителите на яхния, защото да ги изям означава да хвърля пари на вятъра. Виждала съм как ги дерат и ги приготвят за ядене. Просто… никога не се беше случвало аз сама да дера месото си. Никога не бях имала възможност.

Предполагам, че сега това бе една голяма възможност. Или нещо такова. Добре. Изтрих ръце и се огледах, търсейки нещо, което да използвам като нож. Имаше счупени парчета стъкло, така че се придвижих към тях, за да взема едно.
Драконът веднага се приближи към мен, заставайки пред вратите на стълбището. Черен пламък се появи в очите му.
— Спокойно, голямо момче — казах му и си позволих да потупам носа му. — Просто събирам материали за рязане, нали? Научих си урока. Не отивам никъде.
При звука на утешителния ми глас, очите му отново станаха златни и се потърка срещу дланта ми, сякаш искаше да го докосвам още. Да, все още не бяхме толкова близки. Потупах го небрежно отново и тогава с бавни, преувеличени движения взех парче стъкло с размера на ръката ми. Погледнах към него, за да видя как реагира на факта, че бях взела оръжие, но Каел изглеждаше спокоен. Разгледах временния нож в ръката си. Беше много остро в единия си край и стоях много близо до Каел, навел глава надолу. Можех да го забия в едно от тези очи и…
И после какво? Да избягам, след като го раня? И къде да бягам? Стълбището беше разрушено. Харесвам или не, драконът беше единственият ми шанс да се махна от сградата. Предполагам, че беше добре, че искаше да сме приятели.
Побутна крака към мен отново и ме бутна с нос.
Изглеждаше сякаш наистина иска просто да се погрижи за мен. Добре, това вече официално бе странно. Казаха ми да опитомя дракон и мислех, че беше най-смахнатото нещо, което някога бях чувала. Сега… не бях много сигурна. Каел не действаше като другите дракони. Дали не бяха като хората, едно към едно? Това ли беше ключът? Ако се приближим достатъчно до едно от тези големи, убиващи зверове и го хванем сам, можем да станем приятели?
Може би това не беше толкова шантав план. Може би не бе сигурна смърт. Аз съм голям фен на несигурната смърт срещу сигурната.
Използвайки острието от стъкло, одрах козия крак колкото мога по-добре. Беше груба, кървава работа, и нямах в какво да избърша ръце. Бях гола, а дрехата, с която ме оставиха беше някъде наоколо, но бях твърде мръсна, за да си я сложа. Със сигурност не исках козя кръв по нея, така че просто избърсах ръце в кожата, колкото можах, и се надявах, че не разпространявам твърде много бактерии.
В крайна сметка, по-голямата част беше одрана и почти изглеждаше като нормално месо. Почти. Изправих се и се удивих на работата си. Не беше твърде лошо. Сега ако успея да го убедя да го сготви, нямаше да бъде наполовина лошо ядене.
Погледнах Каел.
— Не допускам, че си един от онези огнедишащи дракони, нали? Или тези са само онези червените?
Гледаше ме внимателно и след това подуши косата ми.
Отблъснах главата му.
— Не сега. Опитвам се да се концентрирам — погледнах го. — Предполагам, че не мога да ти кажа да се промениш обратно в другата си форма, за да си поговорим?
Без. Отговор.
Потупах суровия кози крак.
— Сготви това, моля — когато това не ме отведе до никъде, прибегнах до мимиките. Посочих към носа си, след това имитирах пламъци (или, добре, наистина голямо кихане) върху козия крак. След това го посочих.
— Сготви го с огън. Моля.
Голямата глава се наклони и издиша малък облак от огън от ноздрите си. Беше толкова близо до главата ми, че аз изскимтях и се дръпнах назад, тупайки косата си.
Добре. Това беше малко предупреждение, но се движехме нанякъде. Кимнах ентусиазирано и посочих към месото.
— Да! Готви!
При окуражителния ми тон той издуха по-голяма струя огън, обгаряйки крака. Той се напука и мазнината зацвърка, миризмата на овъглено месо изпълни въздуха. Пламъците спряха толкова внезапно, както и започнаха, дим се извиваше от ноздрите му.
Придвижих се напред, сложих ръка на муцуната му като предупреждение да не ме подпали, и проверих месото. Все още сурово под горния слой. Направих крачка назад и му показах да го «сготви» отново. Той го направи и след втория рунд го проверих пак. Поовъглено, но ставаше за ядене. Пъхнах пръсти в месото и откъснах дълго парче, дъвчейки замислено. Сокове се разляха в устата ми и затворих очи от райския вкус. Това беше първото истинско, прясно месо, което вкусвах от много дълго време. Нямаше значение, че беше коза. Нямаше значение, че беше изпечено от дракон.
Беше невероятно.
Исках да напълня устата си и да го ям, докато не се разболея, защото кой знае кога щях да имам друг шанс да имам толкова много прясно месо? Усмихнах се на Каел със сияеща усмивка и се протегнах, за да погаля носа му.
— Благодаря ти. Това е перфектно.
Потри се в косата ми и езикът му близна врата ми. Когато го избутах, видях черно в очите му.
Опа. Знаех какво означава това. Взех месото и се дръпнах, хвърляйки му предпазлив поглед. Той мигна и очите му се върнаха към златното. Добре. Не ме последва до новото ми място. Отново добре. Изглеждаше сякаш знае, че трябва да се отдръпне, когато отиде до ръба. Това ме накара да се успокоя малко. Докато можех да разбера кога ще прекрачи границата, можех да го спра.
Така че ядох. Печеното от дракон беше най-хубавото нещо, което бях опитвала някога, така че изядох колкото мога, след което го избутах настрани. В момента, в който го направих, той изяде лакомо остатъка. Костите хрущяха и след като свърши, погледна останалото от трупа на козата и обратно към мен.
Размахах ръка и поклатих глава.
— Няма повече за Клаудия.
Изглежда, че го разбра, и изяде на една хапка останалата част.
Удобен начин да се справиш с бъркотията, предполагам. Потърсих нещо, с което да се избърша, но нямаше нищо чисто. Бях и жадна, но предполагах, че това е проблем, с който да се справяме по-късно. Слънцето залязваше и започваше да става студено. Вятърът се усилваше и хапеше голата ми кожа. Намерих лекото бяло парче плат, което представляваше роклята ми и го загърнах около раменете си, свивайки се в ъгъла. С храна в корема ми изведнъж се почувствах изтощена. Предполагам, че тежкият ден си казваше думата. Прекарах по-голямата част от деня напълно ужасена и сега се чувствах просто изцедена.
Каквото и да искаше от мен Каел, трябвах му жива. Това беше ясно. Изглежда бях негова затворничка, след като не можех да изляза от сградата сама. Излегнах се назад на счупено парче от сградата и въздъхнах. Засега бях по-добре, където съм. Прозях се и покрих уста с ръка.
Движението привлече вниманието на дракона и голямата лапа на Каел достигна до мен. Вцепених се, когато я обви около мен, но той само ме придърпа към гърдите си и се настани на пода. Прегърна ме между предните си крака и снижи главата си.
Все още държах парчето стъкло, с което драх козата. Можех да го атакувам. Можех да се опитам да избягам. Желанието за борба все още не ме беше напуснало.
Но той бе нежен с мен. Люспестият му гръден кош беше като пещ, а ужасните нокти бяха толкова предпазливи да не ме наранят. Изглежда знаеше, че бях крехка, и се грижеше за мен още по-внимателно, за да бъде сигурен, че съм в безопасност. Беше странно, но чувствах непозната малка тръпка от това колко внимателно, колко близо, ме държеше.
Човече, наистина трябваше да съм гладна за внимание, щом ми харесваше дракон да ме прегръща.

Отново, може би не трябваше да се изненадвам — животът
След
бе труден и неприятен. Никой не беше любезен, защото да вярваш в някого можеше да те убие. Всеки, който ти обърнеше внимание, имаше задни мисли. Последното гадже, което имах, открадна цялата ни храна, която грижливо складирах, и след това никога не започнах друга връзка. Имах Ейми и Саша, но признавам, че понякога беше самотно. Понякога бе трудно да си този, който всеки търси, за да направи нещата както трябва.

Може би затова харесвах прегръдките на дракона, без значение колко нелепо изглеждаше. Контролът ми беше отнет. Всичко, което трябваше да направя, беше да спя и да оставя някой друг да се справя с нещата.
Дори и да бе дракон.
След миг колебание се отпуснах срещу него и затворих очи. Най-малкото беше топъл. Ръката ми мина по огромния му нокът и си спомних колко голям и страшен беше. Как едно грешно движение можеше да го накара да ме разкъса крайник по крайник. Може би драконовите гушкания не бяха толкова добра идея. Бях малко напрегната, когато се настаних в «леглото». Нямаше да заспя, разбира се. Твърде ужасена бях. Но поне щях да се топля.
И в момента, в който затворих очи, се отнесох.





Едва се осмелявах да дишам, докато Клау-дя си почиваше срещу мен и дъхът й ставаше все по-равен в съня. Всяко парченце вътрешна сила ме държеше да не заровя нос в мекия облак на косата й и да поема мириса й. Да я имам тук, сгушена срещу мен, беше като най-хубавия подарък. С дланите й върху люспите ми, умът ми се чувстваше чист и ярък, не наводнен с лудост. Беше толкова отдавна и трябваше да благодаря на нея.
Моята Клау-дя. Моята половинка.
Все още не се беше превърнала в бойната си форма. Мисля, че няма такава и с всеки изминал миг действията й потвърждаваха подозренията ми. Това я правеше още по-деликатна и означаваше, че трябва да бъда по-бдителен в задачата си да я пазя в безопасност. Не можеше да говори с мен чрез ума си. Пресягах се към нея няколко пъти, дори когато бяхме много наблизо един до друг, и не достигах до нищо. Ако беше Драконѝ, умът ми щеше да докосне нейния и щяхме да си комуникираме чрез мислите си.
Но ако беше Драконѝ, щеше да бъде толкова полудяла, колкото и останалите ми хора. Мислите й щяха да бъдат проядени от гняв и тъмнина. Бях горд, че беше различна.
Повече от всякога копнеех да я бележа, да я направя своя. Не исках нищо повече от това да се превърна в двукраката си форма и да се увия около нея, както би направила половинка. Да я държа близо и да потъна в топлото й, желаещо влагалище. Но не можех. Не още, не и докато се страхува от мен. Нямаше да я докосна, докато не ме пожелаеше. Дотогава щях да се наслаждавам на малките радости. Фактът, че спеше толкова мирно срещу мен, беше удовлетворяващ. Мисля, че щях да загубя здравия си разум, когато избяга — в този момент бях близо да се пречупя. Почти се пречупих за втори път, когато падна от ръба на странната скала, но бях в състояние да я върна назад при безопасността. Лапите ми се свиха още повече около нея, когато си припомних страха. Толкова близо, и да я загубя точно след като съм я открил.
Клау-дя издаде мек звук в съня си, протестирайки срещу хватката ми.
Незабавно отпуснах нокти. Тя премести тялото си и притисна буза към люспите ми, извивайки тялото си срещу моето. Малка, уморена въздишка се изплъзна от нея и исках да я захапя от въздуха и да я задържа. Чувствах сърцето си изпълнено. Завършено.


Щях да направя всичко, за да задържа това. Да задържа нея.
Всичко.





Събудих се от слабия звук на нещо, което се вълнуваше, и бях изненадана да видя, че слънцето грееше ярко и птици чуруликаха в далечината. Цяла нощ ли съм спала? Въпреки че бях гола, мръсна и прегръщана от дракон? Предполагам. Дори сега, бузата ми лежеше на привлекателно топлите люспи на предния му крак, ръката и кракът ми бяха върху него, сякаш беше голяма възглавница. Дори не се смутих. Спах твърде добре.
Изправих се, махайки мръсната си коса от очите, и погледнах лицето на дракона. Каел беше нащрек, главата му изправена и скована, очите му бяха нещо средно между черно и златно. Докато гледах, от едната му ноздра се появи струя пара и дългата му опашка биеше някъде далеч зад нас, разбутвайки отломки. Това трябва да е звукът, който ме събуди.
Но защо той беше толкова развълнуван?
Останах неподвижна, не исках да го стресна и реших да чакам да забележи, че бях будна. Той обаче остана напрегнат и не изглежда да ми обърна внимание. Добре. Знаех какво да правя в опасни ситуации — да се измъкна от споменатите опасни ситуации. Седнах и започнах да се отдалечавам, само за да се протегне една лапа и веднага да ме сграбчи, теглейки ме отново близо до гърдите си. Издадох малък звук на протест и бутнах един от гигантските черни нокти, но вместо да ме пусне, той ги обви като клетка около мен.
Никъде нямаше да ходя.
Сърцето ми започна да бие силно. Това не беше начинът, по който действаше вчера.
— Ъм, Каел? — поставих ръка върху един люспест пръст. — Помниш ли ме? Клаудия? Твоят най-добър човешки приятел?
Очите му продължиха да стават черни, устните му се дръпнаха назад, разкривайки подобни на мечове резци. Добре, по дяволите. Не знаех какво да направя. Как да успокоиш ядосан дракон, когато си нямаш идея какво го е ядосало? Продължих да галя люспите му, опитвайки се да го утеша.
— Говори с мен, Каел.
Защото за да говори, трябваше да се върне в човешката си форма и беше по-малко страшен в нея.
Голямата глава се наклони и потърка муцуна в косата ми, но ноктите му останаха здраво обвити около мен. Мислех, че се опитваше да ме успокои, но нямаше да мога да се отпусна, докато имаше всичкото това черно в очите си.
Звукът на човешки гласове стигна до ухото ми. Застинах, незабавно заставайки нащрек. Надеждата се надигна в сърцето ми.
Хора! Милиция, ако съдех по гласовете, но не ми пукаше. Форт Далас беше пратил хора за мен и само това беше от значение. Не са ме оставили. Някой идваше да ме спаси. Не бях напълно захвърлена. Радост и облекчение минаха през мен и бутнах ноктите на Каел, опитвайки се да освободя пътя си.
Той не ме пусна. Изръмжа ниско и очите му станаха почти черни.
Отново застанах мирно. По дяволите. Това не беше добре. Изобщо не беше добре.
Не знаех какво да правя. Исках да бъда спасена… но не исках Каел да изгуби ума си и да ме сплеска на купчина от човешка лепкава субстанция.
— Трябва просто да проверим нещата — каза глас, кух и отекващ от другата страна. Едва го разбирах, но беше мъжки. — Видя какво е направил дракона с това място. Нещо се случи вчера и кметът иска отговори.
Сърцето ми потъна при това. Не са тук, за да ме спасят. Бяха тук, за да видят какво се случва. Нямах ли значение?
— Никой не може да е оцелял след това — измърмори друг глас. — Трябваше да се качваме с въжета по проклетата сграда, за да стигнем до тук. Той е отнесъл стълбите.
— Да, но нямаше труп долу на улицата. Това е добър знак.
— Освен ако не я е изял цялата.
Е, гледай ти! Изглеждаха почти разочаровани, че не съм пътник. Понеже бе неудобно за тях да съм жива и да трябва да ме проверят. Започвах да се разбирам с проклетия дракон.
— Проверете дали е там. Гледайте за знаци от дракона или момичето — каза един от войниците.
— Няма да има никакъв знак от нея — изкоментира друг. — Не беше повече от две хапки.
Каел издуха още един облак от дим от ноздрите си, ръмженето му се усили. Опашката му се мяташе напред-назад диво, прах и листа шумяха толкова силно, че звучеше като вятърна буря. Беше наистина ядосан и когато потърка косата ми с друг облачен дъх разбрах, че се опитва да ме успокои. Опитваше да ми каже, че не беше ядосан на мен.
Но тези другите?
Направо щеше да ги изпече.
Кожата ми настръхна. Знаех това толкова добре, колкото познавах и петте си пръста. Щеше да ме защити от тях. Сега бях негова играчка и ако се опитаха да ме върнат, щеше да ги накара да съжаляват. Щеше да ги убие и смъртта им щеше да тежи на моята съвест. Не знаех какво да правя.
Погледнах дракона и след това стълбите от другата страна на стаята. В момента, в който се появяха на вратата, бяха мъртво месо. Трябваше да ги спра преди това. И Каел нямаше да ме нарани. Надявах се. Така че поех риск и направих фуния около устата си.
— Не влизайте — извиках. — Драконът все още е тук и е ядосан!
Каел си пое дъх, движението накара косата ми да се раздвижи. Той снижи главата си, докато окото му беше пред лицето ми и започна да става дълбоко, дълбоко черно. Ох, по дяволите.
— Съжалявам — прошепнах и го потупах по носа. — Моля те, не ми се ядосвай.
Предупреждението ми обаче имаше противоположния ефект.
— Ехо? — извика един от мъжете. — Клаудия Джоунс? Ти ли си?
Отворих уста да извикам отново, но окото на Каел все още ме гледаше и ниското ръмжене боботеше в гърдите му толкова силно, че можех да го почувствам да разтърсва тялото ми. Думите замряха в гърлото ми.
— Идваме за теб — друг милиционер извика. — Кметът промени решението си.
Променил го е? Не съм изгнаник? Задържах дъха си, шокирана и доволна. Тогава видях сянка да се движи по стълбището. О, не.
— Не идвайте!
Каел вдигна глава, насочи я към небето, и изрева. Беше шумно, рязко и напълно яростно. Беше предупреждение. Дори аз знаех това.
— Мамка му! — изкрещя един от мъжете. Чух шума от лазене по стълбите.
Драконът се изправи на крака, изревавайки отново. Сграбчих бързо ноктите му и те се забиха в кожата ми, когато разпери криле. Преглътнах скимтене, докато се издигахме във въздуха, точно когато мъжете стъпиха върху разрушения под, който беше мой дом през последния ден. Издигахме се все по-високо и по-високо, Каел изрева гръмогласно. Притиснах се към него, ужасена, че ще ме изпусне. Бяхме толкова високо и нямах за какво да се хвана, освен за един хлъзгав дракон. Всичко, на което можех да се надявам, беше, че няма да ме изпусне в един от по-малко ясните си моменти.
Докато се издигахме, сградите ставаха все по-малки и видях мъжете да спират и вдигат оръжията си. Какво, по дяволите, правят? Оръжията бяха безполезни срещу драконови люспи. Това беше и една от причините човечеството да няма шанс срещу драконовата инвазия.
Куршумите се изстрелваха, чуваше се бързото рат-тат-тат-тат на автоматичните пушки.
Изкрещях, навеждайки глава и опитвайки се да я защитя с ръце. Нещо топло направи пътечка на ръката ми — бях уцелена.
Стрелят по мен, не по дракона?
Ужасяващ рев прозвуча отново, толкова силен, че ушите ми сякаш щяха да избухнат от гръмотевичността му. Откъсна се от гърлото на Каел, толкова мощен, че го почувствах в ноктите му, след което се обърна изведнъж, гмурвайки се обратно към мъжете с оръжията.
О, не. Не, не, не, не.
Стиснах безпомощно очи докато пикирахме. Можех да почувствам как вятъра се променя, докато Каел се снишаваше. Още куршуми се изстреляха.
Чух ужасен писък и хрущене на кости и тогава въздухът отново се промени. Издигахме се. Още изстрели изсвистяха. Отворих едно око точно на време да видя как Каел изплюва половината от един от войниците, тялото се въртеше във въздуха. Той започна да се обръща отново, готов да атакува останалите войници.
Стомахът ми се сви от ужас.
— О, не — изстенах. — Моля те, не.
Драконът рязко смени посоките.
В единия момент пикирахме към останалите войници. В следващия, крилата на Каел пляскаха силно и ни издигаха обратно във въздуха. Отново изрева и изстреля огън към сградата. Не беше достатъчно, че да уцели някого, просто да им покаже гнева си. Гледах как сградата става все по-малка, докато се издигахме, и войниците заприличаха на мравки. Дългите червени знамена се вееха и се почувствах странно, оставяйки ги зад себе си.
Каел прекрати атаката си. Чу ме да казвам не и спря.
Не знаех как да реагирам. Облекчена бях, разбира се, но да го похваля? Да му благодаря за това, че разполови само един войник? Да му говоря, все едно не е било нищо? Изобщо да не го споменавам? Ударих люспестата му кожа, множество емоции ме разкъсваха отвътре. Той уби човек. Разполови го. Но не нападна пръв. Просто се опита да тръгне с мен и загуби ума си, когато започнаха да стрелят по нас.
По мен.
Жлъчка се надигна към гърлото ми и погледнах надолу към пейзажа. Бяхме високо в небето, Каел се рееше над руините на Стария Далас. Оттук разрушените сгради изглеждаха спокойни и приятни, по някакъв неорганизиран начин. Приличаха на детски блокчета, които бяха разхвърляни, не като разпръснати руини на град. Зелената растителност се виеше като змия по назъбените ъгли на улиците, пълзейки по парапетите и запълвайки пукнатините, обърквайки перфектните линии на старите магистрали. От тази височина изглеждаше доста добре… ако пренебрегнеш факта, че висях гола в ноктите на дракон убиец на над триста метра височина.
Както и да е, исках просто да знам къде ме води и как да се върна у дома.
Летяхме известно време, докато празният ми, разбъркан стомах не започна да протестира. Погледнах драконовото лице на Каел, опитвайки се да преценя настроението му. Острите му зъби все още се отваряха за по някое изръмжаване, готов да атакува. Очите му продължаваха да са черни.
Все още не бяхме добре… но и стомахът ми не беше. Помислих за войниците и начинът, по който той ме третираше в сравнение с тях. Той не правеше друго, освен да ме защитава, дори когато очите му бяха черни.
Потупах предния му крак, решавайки да опитам.
— Трябва да сляза, Каел. Моля те.
Той ме погледна, очите му бяха пълни с някаква емоция.
— Долу, моля. Знам, че не ме разбираш, но искам долу — посочих близките сгради под нас. Бяха счупени и им липсваха много прозорци, но не ми пукаше. Беше място, където да седна.
Той започна да кръжи над тях, спускайки се, и почувствах прилив на облекчение. Погледнах го и изглежда, че очите му бавно се връщаха към златното, затова погалих люспите му и промърморих колко щастлива ме прави това, запазвайки гласа си успокояващ, докато се приближавахме към сградата. Беше бъркотия, разбира се. Както и всяка сграда в Стария Далас. Най-горният етаж беше издълбан, откривайки лабиринт от стени и части от стаи и бюра, всички унищожени и буренясали. Някаква част от офис в пентхаус? Не ме интересуваше. Просто исках долу.
Каел избра място и се снижи, изравнявайки крилата си за по-лесно приземяване, след което ги прибра към тялото си. Имаше грамадна дупка на пода и той се приземи в нея. След един момент кацнахме на пода с тупване, главата ми се плъзна по люспите на гърдите му. Той протегна предния си крак и внимателно ме освободи.
Няколко от първите ми крачки не бяха особено стабилни. Повече се клатушках. Но бях на стабилна земя и това беше нещо. Можех да дишам по-свободно. Погледнах към Каел, очите му все още бяха прекалено близко към черното, триъгълните му уши все още бяха нащрек, зъбите бяха оголени в гримаса. Опашката му се клатеше бясно.
Все още ядосан.
Трябваше да го успокоя, преди да мога да се отпусна. Вдигнах ръка и бавно се приближих към него.
— Сега можеш да се успокоиш, голямо момче. Няма никой тук. Обещавам.
Черният му поглед се фокусира върху мен и опашката му започна да се мята малко по-бавно. Голямата глава се наклони надолу към протегнатата ми ръка, сякаш търсеше докосването ми.
— Ще те докосна — казах успокояващо. — Но се нуждая това черно да напусне очите ти. Ще можеш ли да го направиш?
Той притисна глава срещу ръката ми с рязко движение.
Отдръпнах се разтревожена.
— Спокойно, нали?
Очите му отново се фокусираха върху мен и тогава, докато гледах, станаха изцяло златни. Само за кратко, но знаех, че беше там.
— Добре — успокоих се. — Това наистина е добре. Не искаш да ме нараниш, нали? Клаудия е твой приятел. Ти просто си малко стресиран от това, че другите тръгнаха да ни преследват с оръжия — е, мен по-точно. — Ти помисли, че искат да ме наранят и премина в защитнически режим, което е страхотно. Но сега сме в безопасност и можеш да се успокоиш, обещавам — знаех, че не може да разбере какво му казвам. Очите му все още бяха нещо средно между златно и черно, но златното преобладаваше. — Добре сме. Клаудия вече е в безопасност. Каел е в безопасност.
Продължих да говоря с ниски, спокойни тонове, уверявайки го, като повторих имената ни, за да се опитам да накарам съзнанието му да остане тук. Нямах идея дали работи, но очите му постепенно станаха изцяло златни и тогава, когато притисна муцуната си срещу ръката ми, търсейки докосването ми, движенията му бяха спокойни.
Ужасното напрежение в мен се разхлаби. Помилвах с ръка люспестия му нос, продължавайки да шепна тихи думи на утеха. Не посегна да ме сграбчи отново с ноктите си. Това беше добре. Беше прогрес. Опашката му забави движенията си и когато се наведе и зарови муцуна във врата ми, знаех, че отново бе себе си.
— Ето така — казах му, доволна от това, че ми откликва, и от факта, че бях способна да му помогна. Чувствах се сякаш контролирам ситуацията и не беше най-лошото чувство в света.
Драконовата гигантска глава се потри в мен отново и си пое дълбоко въздух. Големият му, змиевиден език се подаде и облиза ръката ми, там, където ме болеше ужасно много. Правилно. Бях простреляна. Трепнах, отдръпнах се и огледах нараняването. Просто драскотина, но се нуждаеше от почистване. И, ами, да не бъде близана от дракон. Нямаше нужда да знам каква инфекция можеше да предизвика.
— Нуждаем се от вода — казах му. Може би имаше в тази сграда, ако се чувстваше спокоен да ме остави да проверя.
Той отново облиза ръката ми, този път внимателно, за да избегне раняването ми. Потръпнах от простата демонстрация на привързаност, защото не трябваше да ми харесва. Наистина не трябваше. Отново издиша в косата ми и ръмженето в гърлото му се снижи до ниско буботене. Да, знаех накъде отиваха нещата. Той щеше да се развълнува и тогава щеше да се наложи да го успокоя по абсолютно различна причина. Хванах носа му с две ръце и го накарах да ме погледне.
— Можеш ли да се промениш в човешка форма?
Той ме погледна, очите му бяха кехлибарени, звукът от гърлото му продължаваше.
Най-малкото беше щастлив.
— Иска ми се да говореше английски — казах му и се замислих кои мимики ще го накарат да разбере, че трябва да говорим. Сложих ръка на устата си и показах говорене, след това с пръстите си показах двукрак мъж, който ходи. — Два крака? Да?
Каел продължаваше да се притиска към ръцете ми и ниското ръмжене в гърлото му стана по-нежно.
— Господи. Добре, добре, ако ми намериш вода и ме оставиш да се изчистя, кълна се, че ще те оставя да ме целуваш толкова, колкото искаш.
Той наклони голямата си глава. След това гърбът му се изви и премина в човешката си форма. Златокожият мъж беше легнал на земята и се изправи на крака с всичките си гъвкави движения и невероятно тяло.
Присвих очи.
— Ти сигурен ли си, че не говориш английски, голямо момче?
Кехлибарените му очи ме наблюдаваха с топлина и не малка страст.
— Клау-дя — прошепна с дрезгав глас, пресягайки се да ме докосне.
И потрепнах от обещанието в това.
— Първо водата — казах. — Ще бъда много по-податлива, когато съм чиста.





Да се опиташ да убедиш един свръхзащитаващ мъж дракон, че няма да избягаш, не беше лесна задача. Освен това, нищо свързано с комуникацията с Каел не беше лесно. Всеки път, когато направех крачка настрани, сякаш не ми вярваше, че няма да избягам. Не можех да го виня — защото наистина бях пробвала да избягам, но раздразнението вече надигаше грозната си глава в мен. Той не разбираше, че ще остана с него, независимо дали ми харесва или не.
Не можех да спра да мисля за войниците от Форт Далас. Те стреляха по мен, когато Каел не ме пусна. Дали не бяха получили заповеди от кмета да ме убият, ако не успеят да ме върнат? Или действаха на своя глава? Не знаех, и докато нямах отговори, за мен не беше безопасно да се връщам вкъщи.
Точно сега Каел бе единственият избор, която имах, дори това да означаваше да нямам много време за усамотение. Или, ами панталони. Щях да бъда щастлива и с двете.
Прекарах времето си в проучване на новата сграда или най-малко на този етаж. Бях доста сигурна, че Каел нямаше да допусне да се приближа до стълбище отново. Всичко беше наред. Загубих тази привилегия. Това приличаше на офиссграда и освен това беше в доста добро състояние, така че крадецът в мен се надяваше да открие нещо полезно, дори и да не бяха панталони.
Наистина, наистина не исках да съм гола повече. Или обувки. Обувките щяха да бъдат добре. Замислих се печално за дългата, скъсана дреха, която остана в последната сграда. Щеше да стане на саронг. О, добре. Щях да работя с това, което имах, а точно сега имах една голяма празна сграда. Така че си избрах една купчина с боклуци и отворих една врата, оглеждайки се с интерес. Каел обаче не ме остави да отида никъде сама; на всяка врата, която отварях, се появяваше сянката на голямата му глава, която закриваше светлината. Беше малко досадно, но щях да действам така, тъй като нямаше да ме остави скоро.
И наистина не исках да ходи някъде другаде. Ако хората имаха оръжия, предполагах, че ще остана с драконите. Или поне с този дракон.
Най-накрая намерих баня. Успех! В по-голямата си част беше цяла — нямаше дупки в стените, без пукнатини в пода. Едно от отделенията за душа беше паднало и имаше голяма дупка в тавана, но беше добре. Обърнах се към Каел.
— Нуждая се от малко време тук сама, става ли?
Той потри косата ми.
Да. Добре. Преминахме през серия от пантомими, включващи много малко думи и много жестове. В крайна сметка мисля, че той разбра, че се нуждая от няколко минути за себе си и че няма да ходя никъде. Когато внимателно затворих вратата на банята, той не избухна от гняв от другата страна. Беше тихо. Успокоена, огледах банята и отделих няколко минути да използвам удобствата. Когато бях готова, се насочих към голямото огледало зад мивката. Беше напукано и мръсно, но можех да видя отражението си… и почти ми се прииска да не бях. Човече, изглеждах отвратително.
Лицето, което ме гледаше, беше човешко, но едва. Изглеждах раздърпана и малка, и за момент си помислих, че гледам Ейми. Толкова отдавна не се бях виждала, че едва можех да се разпозная. Вече не бях тийнейджърката с ярки очи, която си спомнях. Жената, която ме гледаше, беше с изплашен поглед и слаба, леко агресивна и много победена.
Не беше Ейми и от това ме заболя сърцето. Сестра ми. Надявах се да е добре.
Очите на момичето в огледалото се вдигнаха и се ударих по бузата, преди сълзите ми да потекат. Това просто остави друга мръсна следа по кожата. Бях покрита с огромни натъртвания и тънък слой мръсотия. Имах драскотини навсякъде, косата ми беше оплетена с листа и прах от гипсокартон. Докоснах една от синините и трепнах. Беше голям срам, че нямах вода да се измия или да пия. Тоалетните бяха празни и не знаех дали мивките работят. Толкова много водопроводни инсталации във Форт Далас изчезнаха без подходящата поддръжка.
По импулс се приближих и завъртях един от ръждясалите дръжки на мивката. Тръбите в стените застенаха и задрънчаха и чух как Каел изсумтя и се промени в драконовата си форма от другата страна, без съмнение готов да ме спаси. След момент, водата избълбука и се изля от кранчето. Отначало беше кафява и мътна, но после стана кристалночиста, и въздъхнах от удоволствие. Вода. Течаща, вкусна вода. Бях толкова жадна. Сложих ръце под струята, за да пия, след това се сепнах от мръсотията по ръцете си. Първо трябваше да се почистя…
Вратата на банята се отвори. Удари се в отсрещната стена, плочките се счупиха от силата на удара. Каел в човешка форма нахълта вътре, очите му бяха черни, зъбите оголени.
— Всичко е наред — казах, отстъпвайки назад. — Просто вода. Обещавам. Нищо лошо.
Той ме погледна, след това пуснатия кран. Носът му потрепна и беше почти смешно да се види как разбра, че се бе паникьосал за нищо. Наведе се към водата, подуши я отново, и се изправи.
— Клау-дя — изръмжа с дълбок глас.
— Точно тук — казах, като кръстосах ръце върху гърдите си развеселена. — Не позволявай на тази вода да ме убие.
Той реагира на усмивката ми с негова собствена и се приближи с дебнене, което накара кожата ми да настръхне по начин, който не беше причинен изцяло от страх. Голямата, ноктеста ръка ме погали по ръката.
— Клау-дя Каел.
— Да, да. Клау-дя няма да ходи никъде без Каел — казах, потрепервайки от внимателното докосване. Отстъпих и посочих водата. — Клау-дя просто иска да пие и да си вземе бърза баня, ако може — приближих се до водата и с жестове показах миене и когато не ме спря, сложих ръце под чешмата.
О, Боже, беше невероятно. Водата беше хладка и чиста, и с нея измих дланите и ръцете си, а когато мръсотията вече я нямаше, подложих ръцете си и пих, докато вече не можех повече. Имаше стойка със стари хартиени кърпички наблизо, която беше изкривена от въздействието на стихиите, но взех няколко и ги намокрих, след което избърсах мръсното си тяло.
В огледалото можех да видя как Каел ме гледа с интерес. След момент се приближи, напълни шепи с вода, след което внимателно я изля върху ръката ми.
— Да — казах, стараейки се до колкото мога да го игнорирам. Потреперих от странната смесица от страх и удоволствие. Едновременно харесвах и мразех това, че той искаше да се грижи за мен. Мразех, че бях толкова самотна, че дори драконово внимание беше вълнуващо. Трябваше обаче да остана фокусирана. Имах вода и исках да приключа по-бързо с «къпането», преди да свърши.
— Мия се, защото съм мръсна.
Той ме гледаше, след това докосна мократа ми ръка, галейки кожата ми с пръсти.
— Клау-дя.
Замръзнах, спирайки да се почиствам. Тонът му накара косата ми да се изправи. Навсякъде настръхнах. Имаше някаква дрезгава нотка в гласа му. Погледнах го, но той просто се пресегна за хартиените кърпички, които държах в ръцете си и внимателно изми ръката ми. Търкаше ме леко и нежно, като внимателно избягваше раната ми.
Оставих го, защото какво друго можех да направя? Разбира се, той беше малко, ами, ентусиазиран, но беше мил и покровителствен. Да го избутам с ядосано «не», когато е мил, щеше да подложи търпението му на изпитание и да направи очите му черни.
И добре, може да бе странно, но докосването му беше наистина приятно. Пръстите му бяха топли и ласките му едва ме докосваха по начин, който не беше заграбващ, а оценяващ. Изследователски. Когато стана ясно, че няма да сграбчи част от мен, която не искам да бъде сграбчвана, се успокоих и го оставих да продължи. Щом прокара мокрите кърпички по раменете ми се обърнах, за да му дам достъп до гърба си, вдигайки мръсната си коса, за да му помогна.
— Благодаря — прошепнах, гледайки в огледалото.
Имаше голяма ерекция. Имам предвид, разбира се, че имаше. Мъжът изглежда винаги беше възбуден. Но погледът му бе съсредоточен, сякаш беше решен да бъде най-добрия мияч на рамене. Бе очарователно мило.
Странно, но вече не се страхувах от него. Каел беше внимателен и грижлив, и въпреки очевидната си възбуда, не бе направил нищо в тази посока. Дори къпането досега бе доста невинно. По някаква причина гледаше на мен като негова и бе решен да се грижи за мен. Имаше и по-лоши ситуации от тази.
Пръстите му се плъзнаха надолу по гръбнака ми и потреперих от лекото докосване, кожата ми настръхна.
Казах ли, че миенето беше невинно? Защото изглежда, че щеше да приеме обрат…
Най-странното бе, че намирах докосването му за… интригуващо. Приятно. Зърната ми бяха твърди и потреперих на място, като се чувствах малко некомфортно от реакцията на тялото си. Възбуждах се от докосването му? Господи, какво не ми бе наред? Той е дракон и наполовина мъж. И съм напълно сигурна, че беше убил повече хора, отколкото аз съм обирала. Той определено бе враг. И все пак… докосването му ме караше да се чувствам задъхана и тръпнеща. Сякаш нямах търпение да видя какво ще стане, ако свали ръката си по-ниско.
Може би беше минало прекалено дълго време, откакто някой ме бе докосвал с доброта, и затова се възбуждах. Или беше някакъв вид перверзна драконова версия на Стокхолмския синдром.
Каел обаче, не съзнаваше тревожните ми мисли. Отново подложи кърпичките под течащата вода и ги притисна към другата ми ръка. Докато го правеше, издаде този нисък, боботещ звук… и след това спря. Когато го погледнах видях, че се взира в дългата, червена линия от куршума. Не бе повече от дълбока драскотина, но докато гледах, очите му започнаха да почерняват, и знаех, че се разстройва.
— Всичко е наред, Каел, не боли, наистина — усмихнах му се с ярка усмивка. Болеше, но това да полудее щеше да «боли» много по-лошо. — Почти нищо не е.
Очите му се избистриха до златно и погледна към мен.
— Добре съм. Наистина — когато очите му пак потъмняха, реших да рискувам. Докоснах брадичката му и го погледнах в очите. — Имам нужда да си спокоен. Обещавам, че съм добре.
— Клау-дя — гласът му беше дрезгав, разстроен.
— Знам. Клау-дя е добре, кълна се — умът ми превъртя сцената, когато той отхапа половината войник, отново и отново. Защо малката ми рана имаше такова значение, че да разкъса на две някого? Защо бях толкова важна? Защото съм момиче? Или бе нещо по-дълбоко? Не знаех какво да мисля.
Каел се наведе да почисти раната и докосването му беше съвсем нежно. Много внимаваше да не ме нарани и когато приключи, се наведе и леко прокара устните си по драскотината. След това ме погледна, сякаш се извиняваше. Очите му отново потъмняха.
— Виждаш ли? — Леко трепереше гласът ми. — Няма никакъв проблем.
Той прокара пръстите си по вече чистите ми рамене и отново притисна уста. Този път, очите му останаха златни и фокусирани върху мен.
Не можах да се спра. Простенах, докато мълнията на удоволствието премина през мен. Може би беше от интимността на момента или имаше нещо във въздуха, но изтръпнах от докосването му. В отговор чувствах вагината си гореща от нужда и гърдите си стегнати. И изведнъж почувствах мокрота между бедрата си и копнеж дълбоко в сърцевината си.
Докато гледах, ноздрите му се разшириха.
Преди да мога да реагирам, Каел ме бутна към мивките с ниско ръмжене.
Издадох лек писък, когато отзад се докоснах до мрамора и тогава се притисна между бедрата ми, твърдата дължина на пениса му се триеше срещу дамските ми части.
И се чувствах… добре. Не бях уплашена, а възбудена.
О, Боже, наистина не бях наред с главата, нали? Напълно болна, след като се наслаждавах на начина, по който се чувствах, когато той ръмжеше ниско и търкаше члена си срещу жадуващата ми женственост. Луда, че се наведох напред и потърках зърната си срещу гърдите му. Да направя това ме накара да се почувствам невероятно, и изпрати лек шок през тялото ми карайки ме да поема рязко дъх. Той държеше краката ми широко отворени, дланите му стискаха бедрата ми и нямаше нищо по-лесно от това да се плъзне в мен и да ме чука с масивния си член.
Лицето му се снижи към моето и хвана челюстта ми, карайки ме да го погледна. Очите му бяха черни от нужда.
— Клау-дя — изсъска и потри голямата си дължина по хлъзгавите ми гънки. Беше въпрос, на който той искаше отговор.
Оставяше го на мен. Ако кажех името му щеше да го приеме като съгласие и щеше да ме изчука точно тук, точно сега. И… тогава какво? Да ме изостави както войниците го направиха? Да ме разкъса наполовина, докато гневът му не се засити и да остави парчетата да паднат на земята?
Не можех да помиря двете му половини. Едната беше милата, нежна половина, която беше почти човешка… и лудият дракон с черни очи. Нямах представа коя щеше да се появи, ако правехме секс. Нито коя щях да получа след това. Дали щях да загубя привлекателността си, веднъж щом желанието му бъде удовлетворено?
В мой интерес беше да не позволя това да се случи, без значение колко много го исках самата аз.
Така че поклатих глава.
— Не.
Каел издаде почти човешко изсумтяване и се дръпна от мен, оставяйки ме слаба срещу мивката. Трябваше да съм облекчена. Трябваше. Вместо това чувствах просто… празнота.





Беше напредък. Трябваше да си напомням това.
Тъмнината ме разяждаше по краищата, но се принудих да я игнорирам. Мислех за Клау-дя и зелените й очи, облака от червена коса. Караше ме да се губя в порива за белязване. Да се върна в странната пещера, в която се криеше, да я бутна срещу камъка и да я бележа като моя. Да я опитам. Да предявя правото си над нея. Да я ухапя и да й дам огън за кръвта й, който щеше я маркира като моя.
Аз бях търпелив Драконѝ. Обикновено. Но около Клау-дя губех контрол. Тя караше емоциите ми да подивяват. Не беше изненадващо. Откакто бях издърпан в това проклето място, не чувствах нещо различно от диви емоции, повечето от които яростни. С Клау-дя наоколо, сетивата ми са подложени на друг вид атака.
Нуждаех се от нея. Копнеех за нея.
А тя все още се страхуваше от мен. Не толкова, колкото преди, но страхът все още го имаше.
Напредък. Каза ми «не», но можех да подуша възбудата й. Можех да видя как очите й се разширяват, когато я докосвах. Може би невинаги щеше да ми казва не.
Нямах намерение да й се нахвърлям. Просто щях да я изучавам, докато се грижа за нея. Позволи ми да я докосна и това беше спомен, който щях да пазя грижливо. Да се грижа за половинката си беше удоволствие и не исках нищо повече от това да продължа да го правя в продължение на часове. Но в момента, в който усетих възбудената й миризма, загубих контрол. Само вкусът на женствения й аромат беше достатъчен да избута здравия ми разум настрани и да ме доведе до ръба отново. Единствено знанието, че щях да я загубя завинаги, ако я принудя да се обвърже, ме задържа от това да се притисна дълбоко между бедрата й.
Възбудата й обаче ме изненада. Женските от моя вид не се възбуждат, освен ако не са били победени в битка. Но Клау-дя? Тя отговори на нежни докосвания и привързаност.
Можех да бъда нежен с нея.
И да съм търпелив.
Дотогава трябваше да я оставя сама. Махнах се от стаята и заех най-високата точка, така че можех да наблюдавам едновременно небето и мястото, където беше половинката ми. Щеше да ми даде нужната дистанция, така че да не подушвам възбудата й отново и да загубя контрол. Точно сега се нуждаех от целия си контрол.





Все още нямах смелостта да напусна безопасността на банята.
Завърших импровизираната си баня, като ръцете ми трепереха през цялото време. Всеки път, когато прокарвах една от кръглите хартиени кърпички по кожата си, си спомнях интереса на Каел и концентрацията му, докато ме миеше и не можех да спра да треперя. А най-лошото? Не треперех от страх. Но възбудата не беше нещо хубаво — той загуби ума си в момента, в който станах мокра, което означаваше, че може да го подуши. Не можех да позволя това да го влудява. Избърсах се между бедрата, объркана от собствената си възбуда и повече от леко раздразнена. Това не беше правилното време да се случи. Сега трябваше да съм студенокръвна кучка. Трябваше да задържа нещата каквито бяха, докато станеше безопасно да се върна във Форт Далас и след това да си взема една почивка от всичко това. Кметът беше променил мнението си. Дори и да не бе вярно и да бе капан, все още трябваше да се върна и да взема Ейми. Каел просто трябваше да си намери друго момиче, което да задържи.
Голям мъж дракон с горещи кехлибаренозлатни очи и властни милувки, които ме карат да изоставя цялата си разсъдливост? Не беше част от сделката.
Бях луда да се възбуждам от първия срещнат. Той беше убиец. Дракон. Напаст, която унищожава Земята и причина голяма част от човечеството да бъде затривана в продължение на години. Само чист късмет и решителност бяха причините аз и Ейми да не сме сред милиардите загинали.
Драконите бяха врагове.
Нямаше значение, че Форт Далас искаше да го «опитомя». Какво да правя с него, когато го направя? Да му кажа да си ходи? Няма начин. По начина, по който се въртеше около мен никога нямаше да се съгласи, освен ако не съм с него. Дори сега се обзалагах, че се спотайваше зад вратата и само чакаше да изляза от банята.
Драконите бяха убийци. Трябваше да го запомня. Повтарях си го отново и отново, докато свърших с банята, след това измих косата си в мивката колкото можах и се опитах да разплета най-големите възли. Когато не можех да остана повече в банята, погледнах към вратата и я отворих предпазливо.
Каел беше свит на върха на отломките, изглеждайки величествен и жесток в човешката си форма, както би изглеждал и в драконовата. Оглеждаше небето и в момента, в който отворих вратата, погледна към мен. Очите му бяха спокойни, изцяло златни. Най-малкото това беше добре.
Усмихнах се приятелски, докато затварях вратата зад себе си и вдигнах глава отново. Той слезе от малката си планина, движейки се към мен с властни крачки. Когато беше пред мен ме огледа бързо, подуши ме и докосна мократа ми коса, като я търкаше между пръстите си.
Потърках ръце, леко треперейки поради факта, че бях гола и беше ветровито. Да, това бяха причините. Сигурно.
— Предполагам, че не знаеш къде е най-близкия неограбен универсален магазин, нали? — Въздъхнах при празния му поглед. — Предполагам, че не.





Останалата част от деня продължи като предишния ден. Кръжахме един около друг предпазливо, опитвайки се да комуникираме и проваляйки се. Каел ме дебнеше на всяка стъпка, беше ми като сянка, където и да отида и ме гледаше с гладни очи. Дремвах, когато се изморях да изследвам, въпреки че нямаше много за проучване, когато се страхуваш да не ядосаш другата страна, и когато се събудих, бях гладна. С няколко движения помолих Каел за храна.
Гладът не беше единствената причина да попитам. Ако той си тръгнеше за малко, щях да мога да се измъкна и да се върна във Форт Далас. Реших, че трябва да проверя Ейми, независимо дали животът ми беше в опасност от милицията. Сестра ми не можеше да се грижи за себе си, не и с този крак. Нямаше храна за ядене, нито спестени пари. Трябваше да се върна при нея. Ейми разчиташе на мен.
Това си струваше риска да се върна в града. Така че трябваше да накарам Каел да напусне и посочих, че трябва да отиде на лов.
Той го направи, но ме взе със себе си, държейки ме в ноктите си. Толкова за брилянтния ми план. Освен това изглежда изпреварваше нуждите ми, защото този път, когато се сниши над кравата, не си губи времето да й пречупва врата.
Просто издиша огън и я изпече, докато се опитваше да избяга.
Да слушаш болезненото мучене на умиращата крава беше ужасно. Плаках, докато умираше, защото се почувствах отговорна. Каел се мъчеше да ми угоди и по тази причина създанието умря от ужасна смърт. Заплаках дори по-силно, когато изядох голямо парче от хълбока му, защото бях твърде гладна да похабя храна, дори и ако беше умряла по ужасен начин. И подсмърчах нещастно, докато миех ръце на мивката. Щяхме да си поговорим относно хуманното умъртвяване.
При условие че можехме да говорим, разбира се. Диалозите ни в по-голямата си част представляват имената ни и «не». Нямаше да стигна доникъде с него. Изглежда, че той не се интересуваше от учене и това беше разочароващо.
Тази нощ отново спах увита около него. Остана в драконовата си форма след лова, защитнически прегърнал ме с предните си крака, срещу гърдите му. Огромното му сърце туптеше срещу ухото ми и беше почти успокояващо.
Освен че… все още мислех за онази крава. И за сестра ми, която може би умира от глад, докато ме чака.
Освен ако не е отишла при Сводницата Беки за работа… Изтръпнах. Не Ейми. Не и щастливата, невинна Ейми, която вижда добро във всичко и отказва да стане цинична като по-голямата си сестра.
Затворих очи и опитах да заспя, но отново видях кравата в мислите си. Бягайки, плачейки от ужас, след това обстрелвана с огън. Понякога беше сестра ми.
Понякога бях аз.






Три дни по-късно

— Нека опитаме отново — казах на Каел. — Вода — събрах ръце под крана на мивката. — Воооо-дааааа.
— Клау-дя — избоботи Каел с дълбокия си, открито сексапилен глас. — Клау-дя Каел — ръцете му се плъзнаха около кръста ми, големи и изгарящо горещи срещу кожата ми.
Изпръсках го с водни капки по лицето.
— Не струваш. Знам, че ме разбираш. Ти просто се правиш на труден, нали? — Но открих, че устата ми се накъдри от усмивка въпреки това. — Труден и флиртуващ.
Беше трудно да останеш ядосан на Каел, когато показваше дяволитата си страна. Бях в учудващо добро настроение тази сутрин, въпреки лошите мисли. Може би бе заради Каел, помислих си, докато затварях крана. Минаха няколко дни, след като ме откри, които бяха изненадващо лесни. Бях нахранена, имах вода за къпане и пиене, и топло място за спане през нощта, като се увия около Каел. Намерих и стара портиерска униформа, в един от шкафовете, и въпреки че беше тънка като хартия и вероятно щеше да се разпадне от някое неправилно движение, беше дреха. Новата сграда беше хубава и тиха.
Единственото нещо, което ми липсваше, беше Ейми. Саша също, но тя по-малко, защото имаше възможността да се грижи сама за себе си. Бях преследвана от мисли за Ейми, гладуваща, но не можех да кажа на Каел да ме върне в града. Той щеше да направи много неща за мен, но не мисля, че това беше едно от тях.
Така че прекарвах времето си с него и… той беше изненадващо добра компания. Очите му все по-малко пъти ставаха черни и нямаше някакви полудели моменти. Изглежда, че колкото по-дълго се навърташе около мен, толкова по-добре се чувстваше. Бях по-спокойна от това. Не се опита да ме изнасили или да ме докосне по средата на нощта, когато мисли, че спя. Беше учтив и флиртуващ, разбира се, но едно просто «не» спираше нещата. Беше удобно, когато бе наоколо, и никога не съм мислила, че ще кажа това за дракон. Не говорехме много, но се чувствах… глезена. Желана. Беше странно, но не можех да го отрека.
Като днес.
Когато се събудих сутринта, той веднага се преобрази и прекара следващите няколко минути, проверявайки драскотините и раната ми, сякаш няма нищо по-важно от това да се увери, че бях добре. И това… беше много сладко. Беше минало много време, откакто някой се суетеше около мен. Със Саша и Ейми трябваше да съм силната, тази, която се справяше с всичко. Трябваше да се грижа за тях, така че не можех да спра и да хленча за порязвания и рани, или че бях уморена. С Каел… беше различно. Не трябваше да съм голямата и силната, защото не бях. Най-малкото не можех да се сравнявам с него. И всичко, което искаше той, беше да се грижи за мен.
Това отношение към мен постоянно нарастваше.
Разбира се, не всичко, свързано с малката инспекция, беше хубаво. Той огледа драскотините на гърдите ми със същата интензивност, с която прегледа ръцете и краката ми. Накара ме да се чувствам неудобно, но той не беше възбуден.
Което беше иронично, защото аз бях. Все повече и повече прегледа му, вниманието му и грижите му ми влизаха под кожата. Не неприятно, но… просто чаках да видя докъде ще стигне. Реших, че съм луда, защото гледах на вниманието му като странна форма на любовна игра. Не би трябвало да го правя. Каел просто искаше да се увери, че съм добре. Понякога си мислех, че това странно привличане бе просто в главата ми… но не можеше да се отрече ерекцията му.
Така че позволих на Каел да ме огледа и не казах нищо. След като се увери, че съм цяла, той погали кожата ми и повтори името ми с доволен тон, който едновременно казваше милион неща и нищо.
Оттук и уроците по говорене. Нуждаехме се от някакъв начин, по който да се разбираме.
Единственият проблем бе, че Каел не изглежда заинтересуван да научи английски. Той приемаше усилията ми да го науча с развеселено търпение, сякаш цялото това нещо беше напълно излишно. Беше ясно, че повече го интересува да ме докосне, отколкото да се научи да говори. Дори сега остави ноктите му да се прокарват през косата ми. Беше очарован от нея.
Издадох вбесен звук и се обърнах към него.
— Обръщаш ли ми някакво внимание?
— Клау-дя — прошепна отново и подуши косата ми.
Очите му днес не се бяха променяли, така че се почувствах комфортно да му подхвърля леко подигравателен отговор.
— О, наистина? Как ще се почувстваш, ако си прекарам пръстите през твоята коса, а?
Обърнах се с лице към него и се протегнах към рошавата му бронзова коса и за всеки случай се поколебах. Когато не показа друга реакция, освен нетърпение, докоснах косата му. Текстурата му беше изненадваща — беше по-твърда от моята, независимо, че я разроших още и кичурите му се чувстваха два пъти по-дебели. Не мога да кажа колко очарователно беше. Сравнена с неговата, моята коса сигурно се усещаше като конец. Може би прекарах прекалено дълго време в галене на косата му, защото той затвори очи и нисък тътнеж започна в гърдите му, знак, че се наслаждаваше доста на докосването ми.
И аз… не мразех да го докосвам. Косата му беше интересна и нямах нищо против да си играя още с нея. Също така нямах нищо против чрез докосване да разбера какви други разлики има. Дали кожата му се чувстваше по различен начин? Ами тези шипове на лактите му? Но не ми пукаше, защото да си играя с него бе като, ами, да си играеш с огъня, въпреки че мразех иронията на конкретната мисъл.
Не биваше да го насърчавам. Не трябваше да го оставя да си мисли, че търся вниманието му. Очевидната му постоянна ерекция показваше какво би искал от мен и не знаех дали мога да му отвърна по същия начин. Така че отпуснах ръце и не ми хареса, че почувствах леко съжаление. Беше забавно как се чувствах странно добре от това, че някой беше щастлив просто да бъде с мен. Каел ме погледна, сякаш аз бях най-доброто нещо след нарязания хляб. Не трябваше да ме интересува какво мисли за мен един дракон убиец, демон на огъня и пепелта.
Но когато той отвори очи и устата му се повдигна в онази полуусмивка, която приличаше на моята?
Глупавото ми, лекомислено сърце започна да бие по-силно.
— Клау-дя — прошепна, придърпвайки ме по-близо.
И защото бях слаба, му позволих да го направи, гърдите ми се притиснаха срещу гръдния му кош. Дъхът ми заседна в гърлото, когато погледнах нагоре към него. Беше огромен, може би една глава по-висок от мен, с широки рамене. Можеше да ме нарани толкова лесно. Ерекцията, притисната към корема ми ми напомни, че може да ме надвие във всеки един момент и да вземе каквото иска.
Вместо това стоеше тук, флиртувайки с мен по странния си драконов начин. Закачлив.
Каел отново прокара пръсти през косата ми и се наведе към мен. Затворих очи, чудейки се дали ще ме целуне, и ако го направи, какво щеше да бъде чувството. Дали драконите знаеха как да се целуват? Ако не знаеше, щеше ли да ми позволи му покажа? Представих си реакцията му към мен, когато постави устни върху моите.
Но той само се наведе и вдиша, душейки косата ми сякаш бе най-доброто нещо, което някога беше подушвал.
— Клау-дя — прошепна отново, гласът му беше дрезгав и нисък.
Глупава тръпка на желание се плъзна през мен отново. Възбуждах се от дракон и това беше малко притеснително. Не беше напълно човек, дори и в тази си форма — височината и тялото му определено не бяха нормални, силните линии на лицето му и нашарената му кожа привличаха вниманието. Заострените шипове? Да, не бяха нормални. Но за мен започваха да стават такива. Когато го погледнех, не виждах нищо странно в него.
Беше просто Каел.
Отдръпнах се от него и напуснах банята, насочвайки се обратно към основната част на сградата. Потрих ръце, докато вървях, но не погледнах назад. Не беше нужно, защото знаех, че Каел беше зад мен, само на няколко стъпки. Ако бях останала още малко в тази баня, нямаше да мисля за вода. По някаква причина, когато и да влезем в малка стая, той се приближаваше към мен. И когато го направеше, ми беше трудно да се концентрирам върху каквото и да е друго, освен върху близостта му.
По тази причина промених обстановката.
Излязох на главния етаж в басейн от слънчева светлина. Стъпих в нея и вдигнах лице нагоре, затворих очи и попих топлината на слънцето. Покривът тук свършваше, но стените бяха почти запазени, и вместо да се чувствам като плъх в капан, беше почти като голяма слънчева стая. Харесваше ми. Сградата беше пълна с разхвърляни, разрушени от времето хартии, но не беше бъркотия от метал и бетон като предишната. Харесвах дори зеленината, която беше започнала да пълзи по всеки сантиметър от наличната повърхност. Беше почти красиво, колкото нещо обгоряло във Форт Далас може да бъде.
И все още мислех какво ли би било да целуна Каел. Да му се не види.

— Клау-дя — повика ме той, гласът му беше закачлив. Трепнах от игривия звук и се обърнах към него. Беше на две крачки зад мен, както си и мислех, и когато се обърнах, той ме придърпа отново, като се ухили, сякаш сме играли на гоненица и е успял да ме улови. Облизах устни, върховете на гърдите ми бяха притиснати към неговите, и устоях на желанието да се потъркам в него. Да направя това беше
Много Лоша Идея
. Казах си, че това трябваше да е Стокхолмският синдром. Трябва да е. Когато очите му станаха черни, все още ме плашеше.

Но в същото време… бях очарована от факта, че бях центърът на вселената му. Може би бях гладна за внимание или привързаност в свят толкова брутален и коравосърдечен, че дори привързаността на чудовището изглеждаше обаятелна. Знаех, че не бях наред. Просто… не бях сигурна, че ми пука.

Толкова голяма част от живота
След
обхваща един ден, едно ядене за момента. Нямаше дългосрочни планове. Нямаше надежда за бъдещето. Имаше просто оцеляване до утрешния ден.

Толкова ли беше грешно да искам малко закачлива привързаност? Разгледах Каел, голямото му тяло, притиснато срещу моето, докато той се гушеше в шията ми. Миризмата му беше в носа ми, кожата му се триеше срещу моята. Нямаше да отнеме много време да го окуража. Малко търкане срещу дебелия му член, притиснат срещу стомаха ми и щях да се озова срещу стената…
И този път нямаше да приеме не за отговор.
Трябваше да ненавиждам тази мисъл. Да съм отвратена от нея. Вместо това накара тялото ми да се изпълни с удоволствие. Представата Каел да ме бутне срещу стената и да плъзне голямата си ерекция в мен накара пулса ми да се забърза, а тялото да ме заболи от копнеж, някъде дълбоко.
Той се скова срещу мен и разбрах, че улавя миризмата ми във въздуха.
— Клау-дя — изръмжа ниско. Познавах този звук. Мислеше си, че го дразня. Странно как моето произнесено грешно име изведнъж имаше толкова много значения.
Но аз не исках да го дразня. Не и наистина. Аз също бях любопитна относно него и продължавах да мисля какво би било да се целунем. Ако го оставех да ме докосне. По някаква причина не мислех, че ще ме нарани. Не и ако бе под контрол. А той се контролираше през целия ден. Много смело плъзнах ръце надолу по гърдите му. Тялото му беше твърдо срещу моето, като голяма част от него бяха мускули. Беше огромен. Наистина гигантски. Беше висок, но освен това и широкоплещест, но не дебел. Погледнах го и видях, че очите му пак почерняха, въпреки че златното проблясваше. Бореше се.
Не исках да го отблъсна прекалено. Може би се нуждаеше от повече време. Вероятно аз също. Така че го побутнах леко назад.
— Не. Не още. Не съм сигурна, че съм готова.
Лъжа, каза тялото ми. Почти очаквах Каел да го каже на глас. Но той просто зарови лице във врата ми и ме помириса.
След миг колебание бавно го обгърнах с ръце, галейки го по гърба. Очите му останаха златни и му се усмихнах. Това беше приятно. Можехме да го направим. Просто да се държим един друг. Ако това беше единствената комуникация, която щяхме да имаме за сега, ще я приема.
Ръцете му бяха около мен и той беше топъл и възхитителен. Сякаш бях обвита от одеяло и въздъхнах от удоволствие от това колко хубаво се чувствах просто да бъда притисната към него. Не трябваше да бъде така, нали? Толкова се бях разсеяла от него, че едва забелязах сянката, която мина над нас. Каел замръзна и очите му моментално станаха черни.
Уплаших се и се измъкнах от ръцете му, отстъпвайки.
Дракон изрева в предизвикателство, шумно и ядосано. Погледнах Каел изненадано, но след момент разбрах, че не е той. След секунда около кръста ми се увиха нокти и бях вдигната във въздуха.
Друг дракон.
— Каел! — изкрещях, протягайки ръце към него. Към безопасността. Той беше дяволът, който познавах.
Каел нямаше да ме нарани.
Но този нов дракон? Не знаех нищо за него. Не знаех дали очите му ще са златни и дали ще бъде приятелски или ще са черни от ярост. Не знаех дали не иска човешка закуска или нещо много по-ужасно.
Сградата изчезна и гледах с шок как отдалечаващата се форма на Каел пристъпва напред. Мускулите му се свиха и той се изстреля в небето, променяйки се в драконовата си форма почти веднага, и ни последва.
Ревът му от гняв беше оглушителен и дори от тук можех да видя, че очите му бяха напълно, абсолютно черни.





Ръцете ми трескаво дърпаха ноктите, които ме държаха здраво. Странният дракон ме грабна от хватката на Каел и сега отлиташе нанякъде с мен. Ноктите му одраха кожата ми и Каел издаде друг рев от гняв, пълен със сила и ярост. Не бях чувала такъв от него с дни. Страхът ме задуши и махнах развяващата ми се коса от лицето си, за да се опитам да погледна по-добре похитителя си.
Друг златен дракон. Не толкова голям като Каел, но много по-белязан. От тук можех да видя множество белези и полуизлекувани разкъсвания, качващи се по люспите му към гърлото и челюстта му. Ноктите, които ме държаха близо, бяха покрити с множество бели следи, които показваха, че новият ми похитител обичаше битките.
Защо мен? Защо ме взе? Помислих за Каел и за усмихнатите златни очи. След това за почти постоянната ерекция и преглътнах трудно. Нещата с този нов дракон можеха да са много, много лоши. Каел беше търпелив и добър с мен, но този не познавах изобщо. Освен това не исках и да го опознавам.
Драконът изви и се издигна по-високо, така че се вкопчих в ноктите му, заглушавайки един вик. На тези височини вятърът беше по-силен и новият дракон разпери криле, издигайки се нагоре. Той летеше извън града, далеч от сградата, която наричах свой дом през последните дни… и далеч от Форт Далас.
Не беше добре. Изобщо не беше добре. Не можеше да бъда отнесена някъде. Трябваше да се върна при Ейми.
Погледнах трескаво зад мен. Каел беше близо, летейки зад другия дракон. В тази позиция аз и по-малкия дракон бяхме над него, обаче той изобщо не атакува. Притесних се, защото знаех, че се страхува да не би другият да ме пусне. Във всеки случай бях в беда, защото очите на Каел бяха напълно черни. Докато гледах надолу към него, изрева яростно. Веднъж. Втори път.
Всеки рев само караше ноктите на новия дракон да се затягат около мен. Опитах се да ги избутам, паникьосана. Какво можех да направя? Не исках да ме пусне, но и не исках да бъда притисната между дракони във въздушен бой. Нямаше да оцелея. Бях безпомощна между тези гиганти, просто пешка, за която да се бият.
Новият дракон се завъртя, главата му се обърна, за да погледне Каел зад него. Окото, което можех да видя, беше черно от драконов гняв. Докато се притеснявах, той ме подхвърли между ноктите си и изпищях от страх.
Каел се ядоса още повече при това движение.
Другият крак на дракона ме притисна още по-близо, а в това време се вкопчих за ноктите му, задъхвайки се от страх. Не ме интересуваше, че «хващането» ми накара дрехата ми да се разпадне. Чувството, което имах за момент, приличаше на това да съм изпусната. Не исках да падна. Земята беше далеч, далеч надолу, за да ми бъде комфортно. Така че се задържах здраво и от тази страна видях, че този белязан нещастник има само едно око — от другото не беше останало нищо, освен една маса от белези.
Каел отново изрева и погледнах надолу, за да видя, че настига похитителя ми, движенията му бяха развълнувани. Крилата му се свиваха и разпъваха бързо, очите му бяха като две черни галактики. Задържах дъха си, гледайки как се приближава. От тук беше странно как съм се привързала към дракон. Но просто това… беше Каел. Мисля, че бих могла да оцелея в каквато и борба да имаха тези двамата, когато знаех, че мога да направя очите му златни. Можех да се справя с Каел.
Белязаният дракон внезапно се спусна надолу, плъзгайки се към разрушените улици в покрайнините на града. Докосвахме леко пътищата, минавахме между сградите и в един момент бяхме толкова близо до земята, че влачех крака си и се ужасих, че ще стана петно на паважа. Стомахът ми подскачаше от всичкото това въртене.
След леко кръжене новият дракон се приземи, настанявайки се върху стар автобус. С единия си преден крак ме притисна към гърдите си, ясно показвайки, че няма да ме остави. Миг по-късно чух шумното тупване на Каел, който се приземи наблизо.
Златният, който ме държеше, изрева предизвикателно.
Каел му отвърна, опашката му се мяташе, разпилявайки счупени коли. Застана на четирите си крака и започна да се приближава, от ноздрите му излизаше дим.
Новият дракон предупредително издиша огнена струя и се наложи да потисна един писък, защото не беше безопасно да си навличаш вниманието на дракона.
Бях толкова прецакана.





Моята половинка.
Яростта пулсираше в главата ми, смесвайки се с така познатата ми ярост.
Клау-дя беше моята женска. Моя. Държах я в ръцете си, мекото й тяло миришеше на възбуда, плътта й беше притисната към моята. Бях толкова близо да я бележа като моя, само за да бъде отнесена от съперник. Големият мъжки Драконѝ, който я взе, вероятно маркираше територията си, но нямах избор. Хората я поставиха в опасност с жилещите си оръжия и ужасът й се беше загнездил в ума ми, докато почти не се изгубих в лудостта. Така че я изведох от моята територия, за да бъде в безопасност. Знаех, че съм достатъчно силен, за да се бия с всеки друг мъжки. В миналото съм се бил много пъти и бях печелил.
Но никога не съм имал половинка, толкова уязвима, колкото Клау-дя. Никога не се бях тревожил за безопасността й на тази територия, нито бях мислил, че друг Драконѝ би я откраднал от мен. Този тук вероятно беше усетил мириса й по вятъра и го беше последвал, за да види какво мирише толкова хубаво. Сигурно е усетил желанието й — и липсата на клеймото ми в кръвта й — и знаеше, че не бях осъществил връзката. Знаеше, че моята женска бе податлива и готова за връзка.
Така че я взе.
Изревах от възмущение толкова силно, че накарах близките постройки да се разклатят. Птиците излетяха в небето, отлитайки. Не ме интересуваше. Съперникът се опитваше да отдалечи Клау-дя от мен. Тя беше крехка, слаба. Ако той не беше внимателен с нея, можеше да я нарани. Страхът от това беше по-силен от гнева. Не можех да спра да виждам как я хвана с ноктите си и я отнесе, малкото й тяло се люлееше като листо по вятъра. Клау-дя беше малка и не бе толкова силна като женските Драконѝ. Той трябваше да е внимателен с нея. Тя беше по-ценна от самия живот.
Продължих напред, взрян в големия, белязан мъжки. Не можех да го атакувам, защото скъпоценната ми половинка беше притисната към гърдите му. Нямаше да рискувам безопасността й за нищо на света. Трябваше да почакам. Ако мъжкият искаше да се бие с мен, трябваше да остави Клау-дя. Тогава щяхме да се бием и да го накарам да съжалява, че бе докоснал жена ми.
Нямаше да му позволя да живее. Не и след като беше докоснал Клау-дя. Не и след като я бе поставил в риск. Той щеше да умре болезнено.
Затова чаках, гледайки го. Умът ми беше бъркотия от ярост. Приветствах мислите, които ме съпътстваха в лудостта. Дори и удоволствието на Клау-дя не можеше да проникне в ума ми. Бях загубен в мрака на лудостта отново и се радвах за това.
«Ще си върна половинката», предупредих го, докосвайки се до ума му. «Ще си върна половинката, а ти ще пострадаш.»
«Тя не е твоя», отговори другият дракон. «Не си я белязал. Няма огън в кръвта й. Ще я взема за себе си!»
«Моя», изръмжах. «Моята Клау-дя. Моята половинка. Не твоя.»
Разгневен, застанах пред мъжкия. Трябваше да знам името му. Някога Драконѝ бяха близки. Сега нямаше значение. Той бе натрапник. Крадец на половинки. Щеше да умре, щом беше докоснал Клау-дя. Заради това, че я беше уплашил. Дори сега можех да подуша страха й, остър и плътен в топлия въздух. Прекрасният й аромат беше опетнен от острата миризма на противника ми — млад, тежко белязан от битки и на път да умре.
Нямаше да спечели. Никога. Показах зъбите си в диво ръмжене, докато той издиша пламък като предизвикателство.
«Ще уредим това помежду ни», заяви мъжкият. «Ще взема тази женска за половинка.»
«Ще трябва да ме унищожиш първо.»
«Тогава ела!»
Напрегнах се, когато ноктите му се развиха и свали Клау-дя долу. Тя падна на колене, косата й покри лицето й. Изръмжах ниско, чакайки я да стане. Да се махне от пътя. Да отиде към безопасността. След дълъг, напрегнат момент, тя се изправи на краката си, които трепереха. Лицето й беше пълно със страх, когато ме погледна, след това отстъпи.
В момента, в който излезе извън обхват, скочих, удряйки тялото на противника си с моето.
Той никога не е имал шанс. Въпреки че младият мъжки имаше много белези и беше оцелял в много битки, бе ясно, че ще спечеля. Знаеше как да захапва с мощните си челюсти, но не беше и близо до скоростта, която имах аз. Когато зъбите му се забиха в предния ми крак, го отблъснах със силен удар с опашката си по главата му, за да го разсея и след това посегнах към единственото му око.
Беше почти прекалено лесно.
Мъжкият изсумтя от болка и моментално се отдръпна, съскайки. Направи няколко крачки назад, опашката му биеше от яд и болка, и изпъна крила, за да отлети. Вече беше приключил с битката.
Но аз нямаше да го оставя свободен. Той заплаши Клау-дя и за това щеше да заплати с живота си. Отидох до крилата му и разкъсах дебелата тъкан до костта. Опонентът ми пищеше от болка, главата му се мяташе диво. Замахна към мен, но ударите му не ме нараняваха.
Приготвих се за убийството, като челюстите ми се затвориха над меката долна част на врата му. С едно свирепо движение изтръгнах гърлото му. Кръв се изля в устата ми, а с нея и лудостта. Тъмнинагладубийствогняв…
Чух приглушен писък някъде зад мен.
Доразкъсах, пръскайки кръв и тялото на победения ми противник се строполи на земята в краката ми. Обърнах се да видя Клау-дя, която се беше втренчила в мен с големите си зелени очи. Наведе се към метална рамка, сякаш краката й не можеха да я издържат. Широко отворените й очи се насочиха към все още потръпващия дракон, проснат на земята пред мен.
— О, Боже. Изкорми го — ръцете й се вдигнаха към устата й, заглушавайки думите. — О, по дяволите.
Не разбирах какво казва, но тонът й ме разочарова. Защо беше разстроена? Тъмнинагладубийствогняв. Не й ли показах, че мога да я защитя? Че мога да се грижа за нея? Тъмнинагладубийствогняв. Че с мен бе в безопасност?
Не бях ли търпелив?
Тъмнинагладубийствогняв
Пресегнах се към ума й и не намерих нищо. Нямаше връзка, нищо, за което да се хвана, нищо, с което да избутам тъмнината от ума си, която ме ядеше. Почувствах го като обида. Опитвах се толкова усилено да разбера, но с кръвта на съперника ми, течаща надолу по гърлото ми и желанието за битка, препускащо във вените ми, беше трудно да се фокусирам върху зелените очи на Клау-дя и спокойствието там.
Тъмнинагладубийствогнявтъмнинагладубийствогнявтъмнинагладубийствогняв
Затворих очи, борейки се за контрол. Отне ми един момент, но успях да задържа здравия си разум. Отворих очи, бавно, и тогава улових друг аромат — страхът на Клау-дя. Инстинктивно наклоних глава и я приближих, като не исках нищо друго, освен да я успокоя.
Тя отстъпи назад със страх в очите си.
Нещо вътре в мен се скъса. Яростта се срина. Не беше за нея. Никога за нея. Но всичко останало ядеше от спокойствието ми. Мъртвият мъжки в краката ми. Вонята на това ужасно място. Липсата на общуване с Клау-дя. Защото трябваше да я защитя, тя отново се страхуваше от мен. Защо не се гордееше от начина, по който победих натрапника? Не можеше ли да види колко съм свиреп? Колко абсолютно посветен бях на задачата да я направя щастлива и защитена?
Тъмнинагладубийствогнявтъмнинагладубийствогнявтъмнинагладубийствогняв-тъмнинагладубийствогнявтъмнинагладубийствогнявтъмнинагладубийствогнявтъмнина-гладубийствогнявтъмнинагладубийствогнявтъмнинагладубийствогнявтъмнинаглад-убийствогнявтъмнинагладубийствогнявтъмнинагладубийствогнявтъмнинагладубийство-гнявтъмнинагладубийствогнявтъмнинагладубийствогнявтъмнинагладубийство-гнявтъмнинагладубийствогнявтъмнинагладубийствогнявтъмнинагладубийствогняв-тъмнинагладубийствогняв
Отново се пресегнах към ума й, отчаян да се свържа, да се задържа.
Но нямаше за какво. Умът й беше затворен за мен.
И всичко това, защото все още не я бях белязал за своя.
Ако го направех — ако й дадях огъня си, — другите дракони никога нямаше да ме предизвикват. Ароматът й щеше да се смеси с моя и необвързаните, разгонени мъже нямаше да я докосват.
Но тя никога нямаше да ми позволи да я докосна. Бяха минали дни и все още не бях близо. Сега ме гледаше с шок и страх в очите си.
Яростта беше прекалено много, нуждата ми от Клау-дя беше прекалено много. Дъвчеше ума ми и не оставяше нищо след себе си. Трябваше да я бележа. Да я държа в безопасност. Да направя така, че никой друг да не може да я бележи.
Бях търпелив достатъчно дълго.
Моя.





Това лудо черно отново се въртеше в очите на Каел.
Дъхът ми се беше заклещил в гърлото, страхът беше накарал краката ми да замръзнат. Стоях по средата на улицата и наоколо имаше неща, зад които да се скрия, преобърнати автобуси, изоставени коли, близки разрушени сгради, но не можех да избягам от него.
Не и когато очевидно се бореше за контрол.
Знаех, че няма да ме нарани. Имаше много възможности да го направи преди, но не се беше възползвал от тях. Знаех, че когато очите му станат черни, всичко, което трябваше, бяха няколко прошепнати думи и ще станат златни отново.
Това не означаваше, че не бях наистина изплашена. Току-що бях видяла Каел да разкъсва гърлото на друг дракон. Белязан дракон. Куршумите отскачаха от проклетите им кожи и хората не можеха да ги наранят. Но Каел? Той просто разкъса врата му с челюстите си. Все още можех да почувствам горещите капки от кръвта, подхванати от вятъра и пръскащи лицето ми, все още можех да чуя умиращото му бълбукане.
Почти загубих контрол над пикочния си мехур при гледката, още повече че се случваше точно пред лицето ми.
Все още се взирах, когато Каел се приближи към мен, кръв капеше от зъбите му, очите му бяха черни като нощта.
Това не беше гушкащият се, нежен Каел от последните няколко дни. Това беше нещо съвсем друго. Гледайки го по този начин си спомних, че бе нужен само един дракон, за да унищожи град. Стиснах очи, докато той идваше към мен. Беше опасен, когато беше ядосан, а това определено се дефинираше като ярост. Дали щеше да ме убие? Да ме разпори на две с един удар и да ме унищожи толкова лесно, както направи с другия дракон? Той беше един от неговия вид. Мога да се закълна, че комуникираше с него на някакво ниво, но го унищожи толкова лесно, колкото и дишаше.
Безопасността, която чувствах през последните няколко дни? Беше лъжа. Мислех си, че мога да му бъда приятел. Че бях в безопасност с него. Всичко беше грешно. Форт Далас искаше да опитомя дракон, но нямаше как да контролираш нещо като Каел. Той беше природна сила. И като торнадо или ураган, щеше да унищожи всичко по пътя си, за да вземе каквото желае.
А той… искаше мен.
Каел ме погледна, все още в грамадната, плашеща драконова форма, топлината от тялото му се излъчваше от него и стигаше до мен. Затворих очи, инстинктивно трепвайки, когато той се наклони към мен.
Но… масивната глава само ме погали по бузата. Дъхът му, все още миришещ на кръв и огън, се търкаше по мен като вълна. Всичко, което правеше, беше да души косата ми, след което прокара муцуната си по разкъсаната ми дреха, сякаш ме уверяваше, че не съм ранена.
Все пак имаше някакъв контрол. Някои от ужасните усещания напуснаха тялото ми и освободих въздуха, който бях задържала.
— Само аз съм, Каел — казах меко. — С теб съм.
Той отново ме подуши, след това ноктите му се увиха около кръста ми. Вкопчих се в него, докато той се издигаше във въздуха и всичко, което можех да направя, беше да се държа за скъпия си живот и да се надявам, че тази лудост скоро ще свърши.





Загубих представа колко дълго летяхме. Светът се люлееше, докато Каел се движеше по теченията на вятъра, а аз се клатушках, безпомощна, в ноктите му. Стомахът ми се гмуркаше при всяко превъртане и правеше трудно следенето на посоката, в която отивахме, защото да отворя очи, означаваше да повърна. Но в края на краищата летенето свърши и отворих очите си, за да видя, че сме се върнали в офиссградата с течащата вода — сградата, от която бях отвлечена преди известно време.
Имах чувството, че беше минал цял един живот.
Каел се приземи, а аз се извих в хватката му, опитвайки се да се освободя. Той внимателно махна ноктите си от мен и ме пусна, и в момента, в който стъпих на земята, последната част от дрехата ми се разпадна.
Отвратителна работа. Днешният ден беше като една смотана торта. Съблякох парцалите и ги изритах настрани, насочвайки се към банята. Исках да наплискам лицето си с вода. Все още можех да помириша кръвта на другия дракон върху себе си, все още помирисвах дима. Трябваше да се почистя.
Трябваше да се махна и да подишам свободно за няколко минути.
— Клау-дя — каза твърде познат глас зад мен. Някой се беше върнал в човешката си форма и вероятно искаше да флиртува.
Но все още треперех от шок. Не се обърнах. Не исках да флиртувам точно сега. Исках да знам, че бях в безопасност. Исках да се свия на кълбо и да се скрия в малка, циментова стая, където нищо не можеше да ме хване отново.
— Клау-дя? — Този път тонът на Каел беше въпросителен. Почувствах стъпките му, докато идваше към мен и докосна раменете ми, но ръцете, които погалиха кожата ми, бяха внимателни. Толкова бързо, колкото ме докосна, се отдръпна. — Клау-дя… Каел.
Захапах устната си, размишлявайки върху опциите си. Как щеше да реагира, ако го игнорирам? Лошо, предполагам. По тази причина се обърнах, скръстих ръце, тялото ми беше обтегнато от напрежение.
— Какво искаш? — Обаче в момента, в който го погледнах, ахнах. От единия ъгъл на устата му течеше кръв, а на едната му ръка имаше дълга рана, от която също капеше кръв. Целият му гръден кош беше червен и изглеждаше сякаш току-що е излязъл от кланица. — О, Боже! Ранен си?
— Клау-дя… Каел — този път, когато го каза, нямаше грешка за притежанието в гласа му. Той посочи ръката си, след това грабващо движение, изобразявайки как другия ме беше издърпал от него. — Клау-дя — оголи зъбите си, показвайки колко големи са. — Каел.
Въпреки че спомена само две думи от общия ни речник, знаех точно какво казва. Другият дракон го беше ранил, когато ме бе издърпал от прегръдката му. И Каел беше тръгнал след мен, защото в очите му бях негова.
Не знаех как да се чувствам относно това. Част от мен беше раздразнена, че бях смятана за някакво притежание. Друга част, обаче, беше дяволски благодарна, че беше решил, че бях негова, и че беше тръгнал да ме спасява от другия дракон. Бях леко ужасена, че бях щастлива за това. Също и леко поласкана. Съвсем, съвсем мъничко, но смазах чувството моментално, съзнавайки вината си.
— Тук съм, защото ме отвлече — казах, но почувствах думите груби в момента, в който излязох от устата ми. Той не трябваше да ме спасява.
Може би от тона на гласа ми, но очите му се присвиха. Погледна към ръката си, след това пак към мен. Очите му все още чернееха, но златното беше повече, уведомявайки ме, че бе близо до завръщането си. Докато погледът ми беше заключен в неговия, той се изправи и изръмжа ниско. Спуснах поглед надолу и… да. Каел отново беше възбуден. Членът му се раздвижи и увеличи, втвърдявайки се, докато гледах.
— Това всеки път, когато говорим ли ще става? — Попитах го, странно задъхана.
Докато гледах, той вдигна ръка и облиза раната си, но погледът му остана в мен. Това беше почти… секси. Боже, не трябваше да бъда очарована от това.
— Не, Каел — казах му, използвайки най-строгия си глас. Всичко, за да ме разсее. Ааа, него. — Разбирам, че си повече дракон, отколкото човек, но не това е начинът да се почисти рана.
— По-ииииси — опита се да го повтори, протягайки се и милвайки ме по ръката. Очите му станаха по-тъмни и се приближи по-близо, кожата му се притисна към моята. — Рррррана.
Докато се приближаваше, осъзнах колко е голям. Изпъстрена кожа и мускулести гърди блокираха зрението ми и сложих длан на ранената му ръка. Без да мога да се спра забелязах, че и двете ми длани не могат да обхванат един негов бицепс. Потреперих.
— Може би повече дракон, отколкото човек — промърморих си. — Хайде. Нека те почистим. Виждам, че си възбуден, но си и покрит с кръв и се надявам да не е цялата твоя.
— Къх-ръв — вдигна глава, гледайки устата ми, след това се опита да прокара палеца си — покрит с кръв — по устните ми.
Отдръпнах се.
— Не!
— Не? — Веждите му се свиха и се вгледа в червените петна по кожата си.
— Да, кръв — повторих, раздразнена. Пръстите ми минаха по неговите и докоснах влажната кръв по възглавничките на пръстите му. Разтърках я и му показах пръстите си. — Кръв. Навсякъде по теб е. Идвай — хванах ръката му, игнорирайки големината и интимността, защото той все още ми беше чужд. Ръцете му бяха широки, но мускулести, кожата топла, но само малко по-топла. Пръстите му бяха силни и с пет пръста, като човешките, но вместо с нормални човешки нокти завършваха с по-малък вариант на ноктите от драконовата му форма. Той беше човек, но не съвсем.
Игнорирах това «не съвсем» за сега. Очевидно той не намираше, че ми липсва нещо. Искаше ме такава, каквато бях — мръсна, гола и неспособна да си говорим.
Водейки за ръка моя мъж дракон се върнах в банята, която бях обявила за част от нашата квартира и взех още от хартиените кърпи. Пуснах водата, след това отворих един от сапуните, надявайки се да намеря един. Беше единственият, който беше останал, затова го използвах. Разтърках го върху мократа хартиена кърпа и погледнах към Каел, докато го разпенвах.
— Виждам, че си игрив в момента, но няма да седна да си говоря с теб, докато си ранен и покрит с кръв.
Той ме гледаше любопитно, когато се приближих с мокрите кърпи. Ноздрите му се разшириха и хвана ръката ми, когато се протегнах да го докосна, след което помириса сапуна, като бърчеше носа си.
— За миене е — когато продължи да се мръщи, промених тона си, правейки го мек и успокояващ. — Ще те почистя. Ще махна кръвта — избърсах пръсти в кърпата, за да му покажа, след това посочих лицето и ръката му, усмихвайки се. — Не искаш ли да си чист? Да махнем тази кръв?
— Изчистим… кръв — повтори, погледът му беше на устните ми. Това беше най-доброто изречение, което някога беше казвал, но не можех да спра подозрението, че не го правеше, защото се учеше. По-скоро се опитваше да ме впечатли.
Ще се справя.
— Да. Предпочитам чистата кожа — плюс това трябваше да почистя раната му. Реших да започна първо с ръката му, тъй като ако започнех директно от лицето му, можеше да се разтревожи. Хванах ръката му с дланта си и използвах другата, за да измия внимателно разкъсването, вдигайки поглед от време на време, за да преценя реакцията му.
Нямаше такава.
Потупах раната отново. Все още нямаше. Ако болеше, не беше много. Това беше добре. Беше дълга, но плитка рана, вече хванала коричка. Кървеше като човек — предполагам, че трябваше да съм доволна от това. И не реагираше лошо на вниманието ми. Вместо това очите му се сменяха между златно и черно, и издаде ниско, доволно ръмжене.
По някаква причина тези звуци ме накараха да се изчервя.
— Успокой се, Ромео — прошепнах, избърсвайки ръката му за последен път, преди да се преместя на гръдния му кош. — Искам да свърша с това — с облекчение видях, че когато цялата кръв се махна от гърдите му, имаше само няколко драскотини. Смятах, че в момента бях напълно зависима от него и ако имах намерение да се връщам при Ейми — или, по дяволите, просто да остана жива, — трябваше да остане цял и невредим.
Трябваше да мисля за Ейми повече, осъзнах виновно. Как щях се върна във Форт Далас при сестра ми. Вместо това бях фокусирана върху Каел и днешното страшно отвличане. Ако се замислех какво може да се е случило с нея…
Но не, нямаше да пропадна в тази заешка дупка. Сега не можех да стигна до Ейми. Проблемът с другия дракон беше решен и трябваше да се фокусирам върху това, с което можех да се справя. И точно сега това беше Каел. Така че притиснах мократа кърпа към ъгъла на устата му, отбелязвайки колко пълни устни има, въпреки острите зъби, които бяха точно под тях. Ако държеше устата си затворена, за да скрие зъбите си, и очите си притворени, щеше да прилича достатъчно на човек. Чертите на лицето му бяха силни, но не прекалено нечовешки или непривлекателни. Всъщност той беше доста красив. Отначало си мислих, че изглежда стряскащо, но сега намирах, че не мога да спра да го гледам. Освен това имаше и най-дългите мигли, които някога бях виждала. Дълги и гъсти, точно като кехлибарената му коса.
На повърхността беше голям и страшен, но вече бях свикнала с него. Не беше толкова страшен. Ако не друго, той беше напълно фокусиран върху мен. Сетих се за реакцията му, когато другият дракон ме взе. Каел беше разярен, но остана по-назад, за да може да ме хване, ако бъда изпусната. Изглеждаше сякаш бе по-загрижен за безопасността ми, отколкото, това че любимата му играчка беше взета.
Внимателно почистих бузите му, гледайки го докато работех.
— Не знам какво щях да правя, ако другият дракон ме беше отвел и ти не знаеше къде съм — не ми харесваше да мисля за това, но вероятността беше доста голяма. Почти умрях днес. Или… почти свърших като човешкото домашно животинче за някого. Каел ме искаше — показа го доста ясно, — но също така беше търпелив, грижлив и мил по неговия си драконов начин. Сякаш щастието ми наистина имаше значение за него.
Дали друг дракон щеше да се държи така? По някаква причина се съмнявах в това. Можех да си представя как белязаният златен мъжки ми отхапва главата. Но… може би не. Беше ме откраднал и се опита да ме задържи, не да си отхапе от мен. Това трябваше да означава, че иска нещо подобно на това, което искаше Каел — нещо физическо.
И това не беше никак добре.
Въпреки всички различия, които имахме с Каел, успявахме да общуваме. Комуникирахме — по някакъв начин — и мисля, че помежду ни имаше привързаност. Отново, някакъв вид. Странна привързаност, със сигурност. Другите дракони не биха проявили дори малко от търпението на Каел. И беше странно да споменавам «дракони» и «търпение» в едно изречение, което ме накара да се замисля. Свърших с измиването на кръвта от лицето му и му се усмихнах.
— Харесвам или не, ако трябваше да остана с някой дракон, имах късмет, че беше ти, Каел.
Очите му почерняха при звука на името му и ме дръпна срещу себе си.
— Клау-дя.


Изчервих се, когато усетих ерекцията му да се притиска към стомаха ми и ме накара да осъзная колко голи бяхме. Изглежда, че всеки път губех дрехите си около този мъж. Дракон. Все тая.
— Не приемаш добре «не» за отговор, нали?
Главата му се наклони и черното се върна в очите му.
— Не?
Разбира се, че разбра точно тази проклета дума. Бях леко нервна от тъмнината в очите му. Предполагам, че все още чувстваше притежание вследствие на неотдавнашната битка и да му казвам «не» вероятно не беше най-добрата идея.
— Не това имах предвид.
Потупах го леко и отидох да завъртя крановете на чешмата за още вода.
Той задържа ръката ми, попречвайки ми да се обърна. Изръмжа ниско и се опита да ме придърпа обратно в прегръдката си.
Обърнах се към него намръщена, но черното все още беше в очите му. Добре, очевидно дори и отдалечаването с няколко крачки го ядосваше.
— Просто ми трябва още вода, за да те почистя — когато не ме пусна, го погледнах раздразнено. — Клаудия е добре с Каел, ясно? Не искам да ходя никъде другаде.
Това го накара да ме освободи.
Отидох до мивката и завъртях крана, пускайки водата. Дори след няколко дни на течаща вода, все още го чувствах като подарък и бях ужасена да не спре, така че никога не я оставях пусната. Но в момента, в който я пуснах, ръката му се уви около кръста ми и това стана причина задните ми части да се притиснат към твърдата му, еректирала дължина.
Помириса косата ми и можех да почувствам дъхът му по раменете си.
— Клау-дя… Каел?
О, Боже. Топлина се разля в тялото ми в същия момент, в който се появи и тревогата. Гледах го в напуканото огледало. Очите му чернееха от желание, увитата голяма ръка около кръста ми беше нежна. Помилва с уста едното ми рамо, а след това усетих как бедрата му се раздвижиха, търкайки члена си в дупето ми с очевиден жест.
Аз… може би бях казала нещо грешно. Целта ми беше да му кажа, че съм негова и ничия друга, така че той да се успокои. Той изглежда беше разбрал, че се съгласявам с него да ме направи, ами, наистина негова.
Невъзможно при всички положения.
Издадох малък звук в знак на протест, когато той отново се притисна към мен, галейки дължината си по средата на дупето ми. Добре, това беше грешно…
… И чувството бе невероятно. Боже, аз съм болна, слаба жена, защото исках да го направи отново.





— Клау-дя — прошепна с този невероятно дълбок глас и звучеше толкова невероятно доволен, че ме докосва, че изпрати вълни из цялото ми тяло. Зърната ми се втвърдиха в отговор и можех да почувствам пулса между бедрата си. Кога някой беше казвал името ми с толкова много удоволствие?
— Каел — започнах, опитвайки се да привлека вниманието му. — Не съм сигурна…
Думите ми преминаха в задъхване, когато улових погледът му в огледалото му. В очите му имаше силно, жарко удоволствие. Това беше погледът на напълно възбуден мъж, едновременно алчен и сексуален. И докато ме гледаше в огледалото, имах усещането, че забелязваше реакциите ми на докосването му. В момента, в който го усетих, голямата му ръка се огъна на стомаха ми и аз си поех дълбоко дъх, когато тя бавно се вдигна нагоре и хвана една от гърдите ми. Палецът му внимателно помилва зърното ми.
И погледът му през цялото време беше заключен с моя.
Не можах да спра изскимтяването си. Не трябваше да се чувствам толкова добре, нали?
Все още стоеше зад мен и докато гледах, ноздрите му се разшириха.
— Клау-дя — изръмжа с дрезгав глас. Другата му ръка се придвижи нагоре, за да обхване втората ми гърда и докато гледах в огледалото, той започна да си играе с двете, като галеше и дразнеше зърната ми.
Разбира се, отговорих. Чувството от големия мъж, притиснат към гърба ми, и ръцете, галещи гърдите ми? Знанието, че бе грешно и малко мръсно, защото той бе враг и бе опасен? Това ме възбуждаше невероятно силно. Издадох лек стон и затворих очи, оставяйки се на ласките му, докато той продължаваше да дразни зърната ми толкова нежно, с тези големи, страшни нокти. Можех да почувствам как се овлажнявам между бедрата.
Каел отново вдиша дълбоко и тогава каза името ми отново.
— Клау-дя — на практика мъркаше.
— Да, знам — прошепнах, едновременно възбудена и засрамена от факта, че можеше да помирише желанието ми. Не че имаше начин да го спра. Не и с начина, по който ме гледаше в огледалото. Сякаш удоволствието ми беше единственото нещо, което имаше значение.
И това беше невероятно стимулиращо.
Може би поради тази причина естествените ми инстинкти да бъда предпазлива около Каел просто падаха. Защото аз също исках да го докосна. Плъзнах ръка назад, докосвайки гъстата, необичайна коса. Той зарови лице във врата ми, вдиша дълбоко, пръстите му отново се плъзнаха по зърната ми. Боже, станах толкова мокра от това движение.
— Клау-дя — измърмори отново, а в огледалото видях как ръката му остави лявата ми гърда и се плъзна между бедрата ми. Голям, дебел пръст раздалечи устните на женствеността ми и се плъзна по плътта ми, преди да се потопи във вътрешността ми. Знаех, че бях влажна и готова — всъщност можех да почувствам соковете си да се стичат надолу по бедрата ми. И се чудех какво ли щеше да си помисли той за това.
Очите му бяха черни цепнатини, но вместо да бъде страшно, беше невероятно секси. Властният поглед беше ясно изразен на лицето му и докато го гледах той обхвана котенцето ми. Почувствах как ноктите му играят с гънките ми. Беше наистина внимателен, и когато един дебел пръст натисна срещу сърцевината ми, огънах бедра.
Изръмжаването му от удоволствие ме направи дори по-гореща и той притисна лице срещу косата ми. Измърка името ми отново и издърпа ръката си… и аз можех да се разплача от това колко празна се почувствах от загубата му. Но той само повдигна ръка, обърна я и се възхити на блясъка от възбудата ми по кожата си.
Тогава вдигна ръка към устата си и облиза ноктите си, вкусвайки ме. Бях очарована, когато устните му се извиха в диво ръмжене. Бутна ме срещу мивката, бедрата му притискаха моите. Единият му крак се вклини между моите и раздалечи бедрата ми, тежестта му ме притисна назад.
Щеше да ме вземе, точно тук, точно сега.
Въпреки че бях пламнала, се паникьосах.
— Чакай! Не!
Каел спря, но изръмжа отново, изглеждайки ядосан. Пръстите му се придвижиха към женствеността ми и ги потопи отново, покривайки ги с влагата ми, като доказателство, че съм възбудена.
— Клау-дя. Каел.
Простенах при докосването му, но все пак по някакъв начин намерих сила да поклатя глава. Много внимателно избутах дланта му, дори когато той се опита да ме докосне.
— Движиш се прекалено бързо. Забави малко.
Той наклони глава, гледайки ме, и черното яростно се завъртя в очите му. Всеки мускул в тялото му вибрираше от едва сдържано напрежение. Трябваше да оправя това или той щеше да ме сложи на мивката и да ме чука без значение искам или не.
Така че щеше да бъде добре наистина, наистина да го искам. И така беше. Боже, определено. Просто се нуждаех от малко повече подготовка. Трябваше да му покажа това.
— Каел — прошепнах, гласът ми беше нисък и успокояващ. — Не ти отказвам. Искам просто да ти покажа как да направиш Клаудия готова. Разбираш ли?
Но той не говореше английски, така че, естествено, не ме разбра.
Бутнах дланта му и бавно се обърнах. Когато той отново се протегна към мен, хванах ръката му и я сложих на бузата си, като се наведох към дланта му.
— Каел, искам те. Клаудия иска Каел. Но нека ти покажа какво искам първо, става ли?
Тези не съвсем човешки очи бяха хипнотизирани от увещаващия тон на гласа ми и почувствах да трепери, когато целунах дланта му.
И просто така отново го контролирах.
Погледнах го в очите и отново се качих върху плота в банята, изравнявайки малко височините ни. Дръпнах Каел, докато не застана между краката ми, сложих ръце на гърдите му, забелязвайки твърдите мускули под изпъстрената кехлибарена кожа. Беше силен и смъртоносен, мощта му беше едва обуздана. Когато го докоснах, почувствах как подскочи от тревога, но не се отдръпна.
Добре, тогава щях да се опитам да го целуна. Плъзнах ръце зад врата му и го дръпнах внимателно.
Той се стегна, отстъпвайки. Очите му се стесниха.
— Клау-дя — изръмжа, хващайки бедрата ми и ме придърпа към ръба на плота, членът му почиваше върху котенцето ми. Той бутна леко, притискайки главичката си срещу женствеността ми.
— Знам — казах и прокарах върха на пръстите си по линиите на врата и ключицата му, сякаш той не се опитваше да се разпорежда. — Това може би е начинът, по който действат драконите, но аз съм човек, а ние харесваме да имаме малко повече време. Така че нека направим нещата с моето темпо, хммм?
Помилвах с пръстите си края на устните си, след това ги поставих на неговите, показвайки, че искам да ги сложа там.
Очите на Каел се стесниха и той захапа пръста ми.
Отдръпнах ги стресната.
— Без хапане. Просто искам да те целуна.
Погледнах към острите му зъби отново, въпреки че започвах да имам някои съмнения. Свих устни, мислейки, и тогава хванах голямата му ръка с моята. Той ме остави, очите му отново ставаха златни от желание. Добре, напредък. С поглед, заключен в неговия, поех пръста му в устата си и леко го засмуках.
Това привлече вниманието му. Отново издаде ниско, секси ръмжене, но не се отдръпна.
Сега вече имахме прогрес. Внимателно облизах възглавничката на палеца му, милвайки я отново и отново с езика си, гледайки да избягвам нокътя на пръста му. Ближех и смучех, и бавно издърпах пръста му от устата си. След това се протегнах и прокарах пръст над устните му.
Той ги отвори за мен, хващайки палеца ми в устата си и галейки ме по начина, по който го направих аз. Отново издаде онова ниско, доволно изръмжаване.
— Това е добре — издишах, възбудата ми се завърна от напрегнатия му поглед. Издърпах пръстите си от устата му и посочих, че искам да сложа устните си върху неговите и се опитах да го дръпна надолу. Тялото ми бръмчеше от желание и вълнение, и мисълта да го целуна ме подлудяваше.
Този път ме остави да го направя. Голямото му тяло се наведе над мен и той сложи длани на мраморния плот на мивката, по една от всяка страна на тялото ми. Лицето му беше на сантиметри от мен. Всичко, което трябваше да направя, беше да запълня празнината.
Внимателно поставих длани на бузите му, наклоних уста и се приближих към него.
Каел беше скован и непоклатим, когато сложих уста върху неговата, затова се фокусирах върху очертанията им и близнах с език, решена да го накарам да ги отвори за мен. След миг колебание той го направи и плъзнах езика си в топлата му уста, опитвайки се да не мисля за тези остри зъби. Той нямаше да ме нарани.
За моя изненада езикът му веднага се заплете с моя и започна да се търка с еротични движения, които накараха пръстите ми да се свият. Изстенах с желание, изненадана колко добре чувствам устата му. Той също се наслаждаваше на целувката, ако се съдеше по ниското мъркане, което издаваше. Ръцете му хванаха бедрата ми и ме притисна срещу себе си, устата му плячкосваше моята.
Беше ясно, че първоначалното нежелание на Каел беше изчезнало — целуваше се ентусиазирано, освен това се разбра, че той щеше да доминира над целувката. Задъхах се, учудена от интензивността на целувката.
Накрая се отдръпна достатъчно, за да може устните му да погалят моите в нежни целувки.
— Клау-дя — прошепна и произнасянето на името ми изпрати тръпки по кожата ми.
— Боже, бързо се учиш — казах му задъхана. След миг той го доказа, като целуна устата ми отново, а след това челюстта и врата ми, душейки ме с всяко движение. Ръцете ми се движеха по топлата му, златна кожа. Беше толкова голям и силен. Голям и силен навсякъде, всъщност… вниманието ми се отклони към твърдостта на члена му, притисната срещу краката ми.
— Клау-дя — измърмори и устата му се снижи към основата на гърлото ми.
— Мммм, продължавай — казах. Не можех да се наситя на ласките му. Утре щях да се тревожа колко грешно бе това. За сега просто щях да се наслаждавам.
Но тогава той падна на колене пред мен и за мой шок зарови лице между бедрата ми. Вдиша рязко и ниско, а доволното му ръмжене отекна в помещението. Големи длани хванаха бедрата ми и ме придърпаха напред, след което започна да ме ближе по начина, по който го целунах.
О, Исусе.
Изгубих всяко подобие на здрав разум. Мислех, че някога съм упражнявала контрол? Не, контролът през цялото време е бил в неговите ръце. Извиках, когато прокара този грапав, подобен на котешки, език по гънките ми. Желанието избухна в мен и хванах косата му, когато той намери клитора ми. Изглеждаше изненадан от свирепата ми реакция на експерименталния му лек удар върху него и стана по-ентусиазиран.
— Каел. О, Боже. Аз… чакай… прекалено много е — сетивата ми избухваха с всяко близване на клитора ми.
Ръцете ми хванаха косата му в юмруци, бедрата ми започнаха да се извиват в отговор на всяко грапаво, горещо облизване. Не можех да спра. Той беше прекалено добър с устата си, а и се нуждаех от това. Толкова силно. От гърлото ми излизаха малки скимтения и той удвои усилията си, ставайки още по-възторжен с всяко движение на езика си. Чувствах, че всеки момент мога да припадна от интензивното удоволствие.
И нямах никакво намерение да го спирам.





Вкусът на Клау-дя беше невероятен. Не можех да й се наситя.
Изненадах се, когато усетих аромата на възбудата й, щом я докоснах. От началото бе слаб, но колкото повече я докосвах, толкова повече желанието й нарастваше. Тя не беше като женските Драконѝ, не и изцяло. Не искаше да се бие, за да се възбуди. Тя искаше да бъде докосвана, да бъде милвана, да сложи уста върху моята.
Харесваше ми.
Можех да направя това за нея. Нищо чудно, че ми каза «не» толкова пъти — просто не бях научил правилните неща. Женските Драконѝ биха станали червени в бойната си форма, за да привлекат мъжкото внимание и да го предизвикат да се бие. Оттам нататък мъжкият, който победи женската, трябваше да реши дали ще я бележи за половинка или ще чака друга.
Побеждавал съм много женски, но никога не бях претендирал за някоя. Срещали сме се и бях доволен от жените, но на никоя не бях дал семето си.
Никога не бях искал половинка… досега.
Клау-дя бе моя.
Обаче тя не беше като женските от нашия вид. Не желаеше да се бие, за да покаже възбудата си. Тя желаеше да сложи устата си върху моята и да галя кожата й. Показваше ми как да я задоволя и да я направя мокра и трепереща от желание. Не с предизвикателство, а с ласки.
Обичах да удовлетворявам моята жена. Обичах тихите звуци, които издаваше. Начинът, по който тялото й трепваше и се извиваше под докосването ми. Не се бореше, нито казваше «не». Вместо това се притискаше към мен, искайки повече. Така че й го дадох, заравяйки лице в горещата й женственост, където ароматът на желанието й беше най-плътен и я опитах.
Вкусът й беше подлудяващ. По-влудяващи бяха леките въздишки, които издаваше, докато ближех плътта й. Издаде няколко странни звука, които може би бяха думи, докато прокарвах езика си по клитора й и ароматът й почти заглуши сетивата ми. Накара ме да изръмжа дълбоко от удоволствие.
Бедрата й се тласнаха в отговор към езика ми, а членът ми беше твърд и изправен от нужда. Противопоставих се на желанието да се погаля, защото помнех реакцията й последния път. Щеше да бъде толкова лесно да я смъкна от камъка, на който седеше, да я обърна и да я яхна. Да я бележа и да я направя моя. Дори сега лудостта беше по края на ума ми, насърчавайки насилието. Не срещу нея — никога срещу половинката ми, — но желанието да се преобразя в бойната си форма и да полетя във въздуха, за да унищожавам постройки, беше голямо.
Но тогава Клау-дя издаде друг мек звук и отново се върнах към нея. Към лицето й, замаяно от удоволствие. Към аромата й, насищащ въздуха около мен със сладкия й парфюм. Клау-дя беше всичко, което имаше значение. Ако ме оставеше да я бележа, лудостта щеше да изчезне. Щях да имам котва. Така че я облизах отново, галейки я с езика си по начина, по който го направих с устата й. Исках да се наслаждава толкова, че да не се отдръпне и да каже «не» отново. Трудех се върху сладките й, хлъзгави гънки, ближейки и опитвайки я отново и отново с езика си. Прокарах го по блестящата й женственост, от малката пъпка, която я караше да трепери, до горещата й сърцевина, след това отново нагоре. Когато ръцете й се затегнаха в гривата ми, поисках да й дам повече. Изпънах пръст и натиснах отвора й, внимавайки ноктите ми да не я наранят. Тя беше толкова деликатна — не като Драконѝ. Щях да бъда извънредно предпазлив с моята Клау-дя. Да я нараня по време на белязването щеше да бъде ужасно. Никога нямаше да си простя.
Когато тя изстена от удоволствие отново погалих с кокалче женствеността й. Тя издаде лек вик, мускулите й се стегнаха около пръста ми, покривайки го с влага. Изръмжах от удоволствие от отговора й, разпознавайки върха на удоволствието й от аромата, който го придружаваше. Сега вече щеше да е готова за мен.
Вдигнах поглед и красивата Клау-дя беше изчервена, кожата й беше влажна от пот. Гръдният й кош се повдигаше забързано, докато си поемаше накъсано дъх, което караше гърдите й да се люлеят. Устните й бяха меки и пълни, леко разтворени. В този момент пожелах да опитам отново устата й, да я почувствам срещу моята. Тя беше толкова чувствена и прекрасна, моята странна женска. Не можех да й се наситя. Изправих се на крака и бях доволен, когато тя вдигна ръце нагоре. Сложих ги около врата си. Тя не се отдръпна. Наведох се ниско, за да взема устата й в още едно притискане на устни, езикът ми близна нейните, споделяйки аромата й. Тя изстена високо, обхвана кръста ми с крака, влагалището й се притисна към члена ми.
Отново огъна бедрата си към мен, сякаш ме искаше в себе си. Това беше друг сигнал от Клау-дя.
Така… мислех.
Дръпнах неохотно устата си от нея. Докато го правех, ръцете й скитаха по кожата ми и ме задържа по-властно. Тя трябваше да ме пусне и да се обърне. Дали всъщност не искаше това?
— Клау-дя?
Малките й длани хванаха члена ми, дъхът ми изсвистя в гърлото.
— Каел — прошепна и тогава каза още думи, които не разбрах, но звучаха насърчително.
Искаше ми се да разбирах езика й. Необходимостта ми нарасна, зъбите ме боляха да потънат в нея. Кучешките ми зъби се удължиха и можех да почувствам как се пълнят с огън, който щеше да я привърже към мен. Мисля, че щеше да бъде почетена, когато го направя. Аз бях силен мъж, способен да победя всички съперници. Тя щеше да бъде горда да е моя половинка.
Тогава защо не се обръщаше и не ми предлагаше влагалището си?
Вместо това тя хвана члена ми и галеше дължината му с пръстите си, а усещането беше толкова невероятно, че умът ми почти изчезна отново. Мекото прошепване на името ми беше единственото нещо, което ме задържа да премина не ръба.
Ръцете й стиснаха ствола ми. След това ме позиционира пред входа на вагината си и огъна бедра, поглеждайки, чакайки.
Клау-дя искаше да я яздя… лице в лице? По този начин ли го правиха нейните хора? Странно. Винаги бях вземал женските отзад, но мисълта да я бележа по всякакъв начин беше вълнуваща. Хванах бедрата й и я дръпнах към пениса си. Тя беше… много малка. Въпреки хлъзгавината на желанието й щеше да бъде трудно члена ми да й пасне.
Натиснах срещу отвора й, притискайки главичката си в нея. Тя простена, тъпите й малки нокти се забиха в раменете ми. Задъха се и прошепна думи, които не разбирах.
Можех да предположа обаче — по-бавно, дай ми време.
Беше тясна, малката ми женска, и не желаех да я нараня. Така че натиснах леко, след това натиснах малката издатина в гънките й, защото изглежда на нея й харесваше да бъде галена на това място. Гърбът й се изви, устата й се отваряше и затваряше, но не издаваше звук. Очите й се затвориха от блаженство и беше толкова красива. Изтеглих се леко, след това се притиснах по-дълбоко, милвайки я. Ъгълът на телата ни ме затрудняваше — седеше малко над мен, бедрата й стояха по особен начин заради местоположението й. С ръмжене излязох от нея и взех Клау-дя в ръцете си, смъквайки я от мястото й и слагайки я на земята. По този начин можех да легна върху нея и да навляза в нея толкова бавно, колкото беше нужно.
Очите й се разшириха от изненада, когато се снижих и тежестта ми я покри. Качи единия си крак върху бедрото ми, приветствайки ме, и вдишах аромата й. Той беше съкрушителен и плътен, и накара черна нужда да се завърти в ъглите на погледа ми отново.
Бележи я.
Направи я твоя.
Направи я своя котва.
Отново притиснах главичката на члена си към сърцевината й и потънах малко по-навътре. Тя беше толкова стегната, обвиваше ме като втора кожа, вагината й се сви около мен в най-прекрасното усещане, което някога бях усещал.
Половинката ми.
Изръмжах от свирепото удоволствие и отново навлязох в нея. Дъхът й се накъса, малките й нокти се вкопчиха в раменете ми, докато тя се притискаше към мен. Простена някакви думи отново, поток от тях.
Спрях, опитвайки се да разбера опитите й за комуникация.
Веднага щом спрях, тя плесна ръката ми, лицето й беше възбудено.
— Не, не — изплака и извъртя бедра. Следващият поток от думи бяха окуражаващи — силни, бързи.
Разбрах това. Не искаше да спра. Доставях й удоволствие.
Знанието за това ме подлуди. Лудостта, която бях задържал в краищата на ума си, се прокрадна с удоволствието, и тогава подивях. Оголих зъби и натиснах дълбоко, потъвайки до основата. Тя изскимтя леко от изненада, но тогава тялото й се разтресе под моето, влагалището й се стегна около мен в спазми, които се чувстваха невероятно добре.
Тя простена и измрънка още думи, отхвърляйки главата си назад. Малките й нокти се забиха по-дълбоко. Жена ми беше загубила ума си от удоволствие. Тласнах отново, неспособен да се спра. Трябваше да притежавам. Трябваше да бележа. Моята Клау-дя. Моя. Знаех, че вече не съм нежен и бавен, когато лудостта дойде, придавайки груб оттенък на всичко, което правех. Фокусирах се върху нея, върху зелените очи и мекотата на кожата й, но контролът ми беше на ръба да се пречупи. Знаех, че тласкам със силни, резки движения. Тялото й беше толкова приветливо, толкова тясно. Исках да се отдръпна, да се отърва от лудостта, която ме караше да губя контрол, но стените на вагината й продължаваха да се стесняват, Клау-дя достигна още веднъж върха. Тя отхвърли глава назад, шията й беше изцяло на показ.
Привличаше ме, тази гладка, недокосната кожа. Зъбите ми горяха от огън. Стисна пениса ми толкова силно, че можех да почувствам удоволствието й. Не можех да чакам повече.
С ръмжене се наведох над нея, притискайки уста към врата й.
— Да, да — изстена тя, напълно изгубена в усещанията. Ръцете й минаваха през косата ми, по кожата, и ги движеше навсякъде. — Да…
Забих зъбите си в гърлото й, освобождавайки горящия огън в тях в същото време, когато се появи освобождението ми. Моята Клау-дя. Моя. Продължих да прониквам в нея, зъбите ми потънаха още повече, докато огънят изтичаше от зъбите ми със силата на белязването ми. Членът ме болеше, изпълнен с нужда въпреки освобождението ми. Семето ми нямаше да се излее в нея преди да я бележа. Не и без да се страхувам, че ще я изгоря.
Това щеше да бъде първият път, когато белязвах изцяло някоя женска, както и без флирта на битката. Да се излея в женската ми вместо да се отдръпна от нея в последния момент, разливайки семето си върху гърба й, в жестоко отхвърляне на привързаността й.
Мислех, че ще се събера с женска, която ще ме е предизвикала в битка, която щеше да бъде толкова брутална, колкото съм и аз, с нокти и зъби. Вместо това беше меката, сладка Клау-дя с деликатната си кожа и крехка форма.
Радостта от белязването й беше изумителна.
Моя.
Все още беше под мен. Ръцете, които преди ме придърпваха, сега се опитваха да ме отблъснат. Тогава по раменете ми започнаха да ме удрят юмруци.
— Ау! — Тя отново се извъртя под мен, но този път не беше от удоволствие.
Задържах я на място с тялото си, притискайки я надолу, докато отровата ми се изливаше в кръвта й. Вкусът й беше сладък и странен. Кръвта й щеше да се промени, след като я привържех към мен и това ме изпълни с гордост. Щеше да има моя вкус, примесен с нейния. Миризмата ми щеше да я покрива. Перманентно.
Ръката й ме удари отново, измърмори още думи, ставаше по-ядосана. Името ми беше там и знаех, че я боли. Огънят винаги жилеше при първото маркиране.
Но изглеждаше, че Клау-дя не знаеше какво правя. Ръцете й дърпаха косата ми, решена да ме махне от гърлото си. Игнорирах ожесточеното й дърпане, решен да оставя огъня да се заплете в кръвта й и да завърши белязването. Тя щеше да се наслади следващия път, когато горещината не беше толкова нова за деликатното й тяло. Щеше да знае, че трябва да се отпусне за захапването ми. Щях да й кажа тези неща, за да не се бори следващия път. Така само се нараняваше.
Бях изгубен в удоволствието от маркирането на половинката ми. Толкова много, че ми отне известно време, докато разбера, че вече не се бореше. Плачеше и накара сърцето ми да се свие от болка. Отровата скоро щеше да си отиде, резците ми щяха да се приберат и тогава щях да мога да се отдръпна. От там нататък щях да гледам промените на любимото й тяло с удоволствие. Нямах търпение да разбере подаръка, който й правех, връзката, която щеше да ни свързва вечно.
Последният огън напусна кучешките ми зъби, тялото ми трепна за последно, членът ми освободи така дълго сдържаната семенна течност. Най-накрая тя беше моя. Можех да й дам семето си без да я изгоря. Почувствах съскането и напрежението й под мен и знаех, че бе от горещината на спермата ми, която пълнеше утробата й. Дали разбираше, че сега бяхме свързани? Удовлетворен се отпуснах върху нея, изтощен от изливането на силата си, в отровата, която й бях прехвърлил. Нямах представа, че ще се излее толкова много, но и как можех? Споделях моята Драконѝ същност с нея, а тя нямаше такава, че да ми прехвърли своята.
Нямаше значение. Тя беше моя. Белязах я.
Моя. Клау-дя бе моя. Цялата бе моя.
Чух я как вдиша и това ми хареса. Дали тя можеше да чуе това? Дали умствената ни връзка работеше вече? Проучих ума й с моя, докато облизвах раната на врата й. Под мен кожата й се сгорещяваше. Промяната започваше. Нямаше отговор от ума й, все още не, но скоро и това щеше да стане. Бях удовлетворен. Много удовлетворен.
Тя изръмжа някаква грубо звучаща дума и ръката й се раздвижи.
Нещо тежко и твърдо ме удари в основата на черепа ми. Пред очите ми стана черно и разбрах, че моята деликатна, сладка Клау-дя ме беше нападнала.
След това всичко стана черно.





Изскимтях, докато лежах под изтегнатото, тежко тяло на мъжа дракон, с когото току-що правих секс. Цялото тяло ме болеше и бях изпълнена със смесени емоции.
Това беше най-добрият секс, който някога бях правила — точно преди частта, в която той ме атакува.
До тогава? Бях шокирана — и доволна — колко изумителен беше сексът с Каел. Членът му беше огромен и изглежда, че уцелваше правилните места. Всеки тласък ме караше да свършвам отново и отново, и свърших поне три или четири пъти. Той беше внимателен, въпреки че беше много по-голям от мен, и изцяло съсредоточен в задачата си да ме накара да достигна върха. И го направи. И отново. При целия (несъмнено мижав) опит, който имах със секса, никога не бях свършвала толкова силно и дълго с някой друг. Харесваше ми всяка проклета вълнуваща минута.
Докато не ме ухапа.
Тогава всичко се промени. От постоянни оргазми преминах към шок от болка и това прекрати забавлението и удоволствието от секса, толкова сигурно, колкото ако се бях блъснала в тухлена стена. Удрях раменете на Каел, умолявайки го да ме освободи, но без полза. Той просто продължи да ме хапе и да ръмжи, а пенисът му беше заровен в мен.
Ако това беше начинът, по който драконите завършваха секса, не исках да участвам повече. Дори когато той най-накрая свърши в мен, можех да почувствам отпускането му. Чувствах семенната му течност толкова гореща, колкото и раната на врата си, която той започна да ближе, вместо да хапе. Дори след като свърши, той не се махна от мен.
Цялото привличане, което чувствах към Каел? Изчезна. Мислех, че го разбирам. Че сме приятели. Че никога няма да ме нарани.
Да го контролирам? Ха! Шибана шега.
Така че поех нещата в моите ръце. Опипвах пода, докато той беше разсеян да ме ближе по врата. Нямаше много неща в близост, които да използвам за оръжие, но намерих парче бетон. Ударих го в основата на черепа, въпреки че можех да се закълна, че той изръмжа МОЯ.
Погледна ме изненадано, което беше почти комично, след това рухна върху мен.
И сега тялото му ме смазваше.
Почувствах се предадена. Наранена. Ядосана.
Бутнах големите му крайници, разочарована. След миг ме връхлетя паника. Дали… не го бях убила? По дяволите. Прокарах пръст под ноздрите му, проверявайки за въздух. Все още дишаше. Не исках да го убивам — той беше нежен до този момент и ми харесваше. Но мислех, че това не беше осъществимо. Хора и дракони? Твърде различни. Беше ясно, че Каел ме виждаше като играчка и в главата ми се въртяха поучителни истории, за това какво може да се случи, ако човек и дракон се съберат. Това беше пробуждане.
Време бе да се прибера вкъщи, обратно във Форт Далас.
Ако Каел искаше сексуална играчка, трябваше да се огледа някъде другаде. Потреперих отново, припомняйки си усещането от тези горещи зъби, забити дълбоко в гърлото ми. Беше забавно как филмите винаги показваха вампирските ухапвания секси. Беше ясно, че никой, който бе писал тези сценарии, не е бил хапан по гърлото преди, защото това не беше никак забавно. Дори сега чувствах раните горещи и болезнени. Както и вагината си, но… по съвсем различни причини.
Трябваше да напусна, преди Каел да се върне в съзнание. Трябваше да се върна обратно във Форт Далас и безопасността на бариерата от коли и бетон. Там щях да бъда в безопасност от вниманието на прекалено секси дракони, които харесват да хапят по време на оргазъм. Бутнах тялото му, внезапно ядосана. Не знаех кое ме разяри, дали това, че бе дракон и по тази причина не беше човек, за какъвто копнеех, или на милицията на Форт Далас, която ме остави тук да умра и ми каза да го опитомя. Или на себе си, че се забърках в тази ситуация.
Вероятно на всичко. Обаче това нямаше значение. Щях да позволя на този гняв да ме изпълни и да се махна от тук. С леко движение успях да преместя тежестта му на една страна и тогава вече беше лесно да преобърна голямото му, тежко тяло.
Той падна на гърба си и го огледах. Лицето на Каел беше спокойно, устата му леко отворена, сякаш беше мислел да ме целуне половин секунда преди да го нокаутирам. Членът му още беше полутвърд и блестеше, мокър от последиците на любенето ни.
Не, беше секс, поправих се мислено. Цялото «любене» излетя през прозореца, когато ме захапа. Изправих се на крака и прескочих голямото му, изтегнато тяло и погледнах отражението си в огледалото. Вратът ми беше яркочервен и раздразнен, където ме беше захапал и имах две дълбоки дупчици на малко разстояние една от друга. Треперейки прокарах ръка над раната. Беше подута и я чувствах гореща при допир.
Дали не ме беше отровил? Просто чудесно. Обърнах се и погледнах надолу към падналото му тяло, разкъсана между порива да го ударя, за това, че е такъв идиот, и желанието да го вдигна и да се сгуша срещу него. Трябваше да съм наистина прецакана в главата, за да си помисля последното, но въпреки това беше факт.
Прескочих го и напуснах банята. Заключих вратата след мен и в следващия момент осъзнах колко глупаво бе това. Той можеше просто да разбие стената или да излети от дупката в тавана. Не можех да го заключа никъде, откъдето да не може да излезе, така че трябваше да съм бърза и умна.
Отидох към аварийните стълби. Ако тичах бързо, може би щях да бъда в състояние да стигна до Форт Далас до свечеряване. Трябваше да завържа около себе си разкъсания портиерски костюм, за да не съм гола, но се справих. Днес не беше ден за драконови атаки, затова би трябвало да бъда в безопасност.
Моля, нека Каел спи, докато не се прибера.
Ако не бях от вътрешната страна на стените на Форт Далас по времето, когато се събудеше, щях да съм прецакана по повече от един начин. Замислих се за захапването в края на секса — и горещият поток от спермата му в мен — и потрепнах. Не отново. Мисълта пришпори уморените ми, треперещи крака и влязох в общата стая, хващайки разкъсаните останки на костюма и хукнах надолу по най-близките стълби. Можех да си почивам, когато се озова в собственото си легло.
Всичко това щеше да свърши много скоро.





Трябваше да потърся по-добро облекло, казах си, когато отворих една врата на автомобил и се плъзнах между два изгорени Олдсмобила, които съставляваха част от барикадата на Форт Далас. Костюмът, който взех, се разпадна на повече парчета от преди след няколко минути. По това време вече се скитах по улиците на Форт Далас гола, покрита с драскотини и мръсотия и миришех на драконов секс.
Но поне си бях вкъщи. Да ударя Каел и да се върна обратно в града беше най-големият приоритет и ако това означаваше да се разхождам наоколо гола и да се изчервявам? За един удар на сърцето бих го направила отново. Така или иначе наоколо нямаше никой.
Беше един проклет дълъг ден, но вече приключваше. Надявах се.
Видях червен дракон в небето по-малко от десет минути след като напуснах Каел. Скрих се, ужасена, че може да ме види. Умът ми беше пълен с картини на битката между Каел и другия златен дракон и колко бързо разкъса гърлото на опонента си. Последното нещо, от което се нуждаех, беше друг дракон да претендира за мен, докато все още чувствах предишния. Скрих се в един стар контейнер, без да ме е грижа, че беше пълен със стар боклук и вонята се усещаше осезаемо. Беше без значение — беше безопасно. Е, вероятно. Съмнявах се, че някога щях да се почувствам в абсолютна безопасност. Но след като измина час без поява на дракони, напуснах скривалището си и продължих към Форт Далас, непрекъснато гледайки зад себе си, очаквайки всеки миг да видя златистите му криле.
Но небето остана ясно.
Вече се свечеряваше, небето беше тъмновиолетово от залеза и можех да видя малките къщи с горящи огньове във Форт Далас. Беше облекчение да знам, че Ейми и Саша топлят ръцете си на някой от тях. Натиснах преградата, минавайки по познатия път, по който бягах десетки пъти по време на набезите си. Всеки добър събирач имаше свой собствен таен път, за да избяга от пазачите и този беше моя. Минах през задната седалка на колата и се приземих в тясното пространство между разрушена тухлена стена и стара, пълна с боклук алея, която се използваше за сделки от черния пазар. Нямаше никой и това беше добре. Хората бяха склонни да се събират в близост до огньовете след залез-слънце или да се крият в домовете си. Сега това ми бе от полза. Никой нямаше да ме види как минавам през града като лейди Годайва.
Което беше добре, защото бях уморена, болеше ме и ми беше студено. Раната на гърлото ме сърбеше с неприятна горещина и ме тревожеше. Дали захапката на дракона беше заразна? Замислих се как целунах Каел.
Замислих се, че исках да го целуна отново. Че копнеех за него. По дяволите, аз даже го последвах, когато той се отдръпна назад. Със сигурност съм луда.
Придържах се към сенките, минавайки по улиците, водещи към бедняшките квартали на Форт Далас. Малката «къща», която споделях с Ейми и приятелката ни Саша, беше разположена в най-бедната част на града, което означаваше, че бе в центъра му, където хората бяха най-малко защитени от драконовите атаки. Покрайнините — и старите паркинг гаражи, в които бяха разположени всички важни сгради, като казармите на милицията и затвора — бяха най-защитени, но човек се нуждаеше от много пари и сила, за да се установи на някое от онези места. А аз нямах нито едното, нито другото, така че живеехме в задната половина на училищен автобус на изоставен паркинг, заобиколени от други, които имаха също толкова малко пари и защита.
Нашият малък автобус имаше четири спукани гуми, счупена предна част и почти всички седалки бяха премахнати — това бяха някои от нещата, които продадохме първо. Обаче всичко беше наред, понеже нямахме планове да пътуваме някъде. Металният интериор правеше един сравнително удобен дом, въпреки че беше ужасно горещо през лятото и отвратително студено през зимата. Но ни пазеше в безопасност и бяхме сухи, а в тези времена това беше всичко, което наистина имаше значение. Забелязах го в тъмнината и трептенето на лампа вътре ме накара да почувствам облекчение. Продължих към къщи, бутнах сгъващата се врата и пропълзях вътре.
— Ейми?
Но единствено Саша беше сгушена пред огъня. Саша с кафявите очи, тъмна коса и прекалено слабо лице. Саша, която беше прекрасна и вероятно щеше да работи като актриса или супермодел, ако цялото това нещо с «драконовия апокалипсис» не се беше случило. Изглеждаше отслабнала, а на едната й скула забелязах голямо натъртване.
Очите й се разшириха, когато ме погледна.
— Клаудия! Къде, да му се не види, беше?
Пльоснах се на малкия си матрак, увивайки одеялото около тялото си като импровизирано облекло.
— Къде е Ейми?
Саша сложи капак върху малък метален варел, който използвахме за готвене и пропълзя до мен.
— Изглеждаш ужасно. Добре ли си? И защо си гола? Нараниха ли те? Милицията ли те взе? — Тя изпъшка. — Да не са те направили…
Саша беше бъбрива. Но потокът от тревожните й думи ме накара да се почувствам по-добре. Беше нормално, а толкова малко неща се чувстваха нормално напоследък.
— Добре съм, наистина — докоснах ръката й. — Дълга история, която ще ти разкажа по-късно. Къде е Ейми?
— Отиде да те търси — каза тя, изваждайки бутилка вода и ми я подаде. — Нали си… добре? Наистина? Да не са те нападнали стражите? Затова ли нямаш дрехи и си изподраскана?
— Не. Сериозно, добре съм. Но Ейми…
Очите на Саша се разшириха.
— И може ли да кажа това? Миришеш… наистина странно, момиче. Като боклук и още нещо. Да не си събирала и да са те ограбили? Имам предвид, миришеш все едно си събирала неща, но в продължение на дни, пък и никой не го прави, докато е гол.
Усмихнах се уморено на Саша и взех водата от нея. Възнамерявах само да отпия малко… и в крайна сметка я изпих цялата. Бях напълно дехидратирана и трескавото чувство растеше. Раната на врата ми ме безпокоеше. Всъщност всичко в този момент ме притесняваше, от драскащото усещане на одеялото до начина, по който мръсната ми коса падаше по кожата ми.
— Мисля, че съм болна — казах на Саша.
— Болна? Как?
Дракон ме ухапа по време на секс.
— Не знам.
— Затова ли миришеш така? — Веждите й се събраха.
Повдигнах китка към носа си и подуших. Наистина миришех странно. Основно на пот и боклука от контейнера, но имаше и силен, много необичаен аромат от порите ми. Приличаше до някъде на аромата на Каел — драконова кожа, подправки и жега. Намръщих се и подуших другата си китка, след това косата си. Определено идваше от мен. Може би миризмата му се бе просмукала в мен по време на секса… но не трябваше ли да се е махнал досега?
— Нуждая се от баня.
Исках да кажа, че воня, но истината беше, че… по някакъв начин харесвах миризмата. Друга причина, доказваща, че не съм добре умствено. Миризмата на Каел беше привлекателна и успокоителна и ми се искаше в този момент да го мразя.
— По-късно може да се изкъпеш. Но първо трябва да ми разкажеш историята си — извърна се отново към огъня и вдигна капака и докато го правеше, ароматът на супа се разнесе във въздуха, карайки устата ми да се напълни със слюнка. — Правя яхния, ако си гладна. Има катериче месо и картофи.
— Яхния? — Погледнах я изненадана. — Как получи съставките за яхния?
Саша отклони погледа си, взирайки се в малкото гърне във въглищата.
— Как мислиш? Бяхме гладни, а ти не се върна. Нямаше нищо за ядене. Трябваше да направя нещо.
Правилно. «Приятелят» на Саша, който работеше в милицията, който разменяше с нея няколко монети или закуски в замяна на секс. Е, повече от секс, мислех, защото тя винаги се прибираше с натъртвания или поглед на преследвано животинче. Преди я бях предупредила, че «виждането» с този мъж беше опасно. Познавахме прекалено много момичета, които започваха с един приятел и накрая завършваха с двайсет или сто. Винаги свършваха при Сводницата Беки като една от проститутките. Саша се кълнеше, че е внимателна, но синините по лицето и отчаянието в очите й говореха друго.
— Съжалявам — прошепнах. — Трябваше да съм тук.
— Случва се — сви рамене тя. — Не беше толкова зле и донесе на мен и Ейми достатъчно храна за няколко дни. Има и по-лоши неща. Гладна ли си?
Изведнъж ухапването на врата ми не изглеждаше толкова зле. Каел беше мил с мен по негов си начин. Приятелят на Саша нямаше и една мила част в тялото си. Тя се беше жертвала за тази храна и аз нямаше да се отвърна и да нараня чувствата й.
— Ще ям. Благодаря.
Саша гребна от яхнията, сложи я в купа и ми я подаде.
— Кажи ми какво се е случило. Нямаше те за седмици и се поболяхме от притеснение. Ейми каза, че ще отиде при Тъкър, за да пита за теб. Той й каза, че милицията те е прибрала, така че отидохме при тях, за да питаме какво се е случило.
Стомахът ми се преобърна.
— Кога беше това?
— Преди два дни — Саша хапеше устните си, гледайки ме разтревожено. — Питах наоколо, но не стигнах до никъде.
— Няма проблем — казах, въпреки че не беше така. За мен и Саша беше обичайно да изчезваме понякога, аз събирайки и Саша с приятеля си. Но Ейми? Тя винаги чакаше вкъщи. Кракът й беше зле и не можеше да ходи дълго без да я заболи. Да изчезне за два дни беше… лошо. С усилие преглътнах храната си. Трябваше да я намеря.
— Говорила е с Тъкър, а? Това шибано копеле.
Саша изглеждаше объркана, задържайки купичката си.
— Какво е направил?
— Издаде ме на милицията, ето какво — дъвках ядосано, решена да ям бързо. Не исках да мисля за факта, че месото беше леко развалено или че беше толкова тънко, че едва можеше да се усети в бульона. Не исках да мисля, че при Каел имах прясно месо всяка вечер. Той ме предаде. Вместо това се фокусирах върху Саша. — Занесох някои неща за продан на Тъкър и там, заедно с него, ме чакаше милицията. Копелето ме продаде, за да спаси собствената си кожа — когато Саша ахна смаяно, продължих. — Милицията ме арестува и ме заключи за седмица, докато решат какво да ме правят. Тогава ме заведоха пред кмета, за да изпълнят процес, и можеш да предположиш как мина.
Челюстта й се стегна и тя се намръщи.
— Този дебел лицемер?
— Аха. Седеше си там с лаптоп. Имаше нахалството да ме гледа в очите и да ми казва, че краденето е лошо и че не трябва да го правя, докато през цялото време използваше откраднати вещи. Той е невероятен тъпак. Както и да е — потреперих и оставих празната купа и притеглих одеялото си по-близо. — Той реши, че трябва да бъда заточена.
Саша вдиша тревожно.
— Става по-лошо — казах й. — Милицията имаше друга идея.
Саша се завъртя.
— По-лошо от заточение? Това е смърт! Къде можеш да отидеш? Ох, Клаудия! Това е ужасно. Най-близкия форт е Форт Орлиънс, но той е на стотици километри от тук. Няма да се справиш — сълзи напълниха очите й. — Ако номадите не те вземат с тях, драконите ще те…
— Всичко е наред, Саша. Наистина. Просто слушай — вдигнах ръце нагоре, като защита срещу тревожните й думи. — Милицията била чула, че някой във Форт Орлиънс бил опитомил дракон и решиха да ме използват за стръв — изразителните й очи се разшириха, устата й се отвори, но аз продължих, преди тя да проговори отново. — Преди да попиташ, ще ти кажа. Изглежда, че драконите харесват човешките жени. Милицията ми даде да се изкъпя и ме отведе в една от изоставените сгради, оковавайки ме и оставяйки ме с надеждата някой дракон да ме открие — усмихнах се иронично. — Не след дълго той се появи.
Челюстта на Саша падна.
— Но… как…
— Знам. Беше… странно — потреперих при спомена за първата поява на Каел. — Той не ме нарани. Всъщност, той беше очарован от мен. Мисля, че милицията беше права — драконите наистина харесват човешките жени. Този, който ме намери, беше голям и златен, подуши ме и се опита да ме нахрани — Притеглих одеялото по-нагоре, чудейки се колко да й кажа. Може и да кажа всичко. — О, и… ъ… той се превърна в човек.
— Превърнал се е в човек? — Главата на Саша се наклони, сякаш й трябваше време да възприеме това. — Какво имаш предвид?
— Имам предвид, че могат да променят формата си. Той се приземи пред мен и се превърна в мъж — жестикулирах във въздуха, сякаш това щеше да ми помогне да обясня нещата. — Висок е почти два метра, кожата му е странна, изпъстрена със сенки, но си има коса и мигли и всичко. Наистина прилича на човек, освен в очите, и има нокти. И зъби. И ъ… някакви шипове по ръцете. И ъ… по-голямо от средно оборудване.
Саша ме погледна.
— Видяла си оборудването му?
— Е, беше гол.
— И ти си била гола — веждите й се повдигнаха. — Ти дали…
— Това не е важно. Просто, знаеш, казвах ти разликите между нас, но въпреки това сме подобни.
В този момент бях силно изчервена.
— Беше ли бодлив?
Погледнах я.
— Кое да е било бодливо?
— Члена му. Прочетох това в една книга — каза ми Саша. — Преди драконите. Имаше картинки на променени и имаха бодливи пениси. Някои от тях имаха дори два.
— Боже, не! Беше просто, ааа, различен. По-дебел. И горещ при допир — Нямаше да й кажа за изгарящото освобождение на спермата му.
— Значи си докосвала члена му!
— Кожата му — извиках. — Кожата му е гореща при допир.
— Но си го докосвала, нали? — Прошепна. — Можеш да ми кажеш.
— Хм. Може би — когато очите на Саша се разшириха, добавих бързо. — Не така!
Беше точно така, но не беше нужно тя да знае детайли.
Саша прочисти гърлото си, мигайки.
— Значи не си се опитала да го опитомиш?
— Не! Не съм искала да го укротя! Беше просто… — напрягах се да го обясня. — Значи… той ме плени и беше наистина мил и се опита да говори с мен. Но също така направи ясно и че ме иска.

— Иска те като
иска те
?

Кимнах.
— Предполагам, че не са виждали много жени. Опита се да ме докосне, но когато казах не, отстъпи. Искаше и аз да го желая.
Носът на Саша се набръчка при мисълта.
Исках да протестирам срещу погрешното й разбиране. Че Каел може да бъде наистина сладък и флиртуващ, и че по едно време усещах, че е правилно да бъдем заедно. Но тогава той ме ухапа и всичко отново се промени. Щеше да бъде много трудно да обясня динамиката ни с Каел. Постоянното чувство за притежание, последвано от голяма нежност. Саша нямаше да разбере. По дяволите, дори за мен беше трудно да го възприема, а бях там. Трудно беше да мислиш, че един дракон може да бъде нежен, обичлив… и хапещ. Каел имаше две страни, едната беше невероятно мила, а другата беше невероятно плашеща.
— Трябваше да си там. Защити ме от друг дракон.
— Друг дракон?
— Опита се да ме открадне от него — пропуснах частта, в която очевидно драконите можеха да подушат желанието, и че така ме беше намерил другия дракон. — Каел ме взе от другия и беше много емоционален. Искаше ме, започнах да го почиствам и едното нещо доведе до другото…
— Да го почистваш?
— От кръвта. Разкъса гърлото на другия дракон.
Очите на Саша отново се разшириха.
— И си спала с него след това?
— Нямаше да му кажа не — отговорих. Но тази картина беше нечестна. Трябваше да кажа не. Да го избутам. Истината беше, че когато той започна да ме докосва, аз отговорих и исках да правя секс с него.
Но Саша нямаше да го разбере. Тя не харесваше секса и го правеше само с нейния офицер за храна. Нямаше да разбере силния ми копнеж и нуждата ми Каел да ме докосва или как се чувствах, когато той сложи устата си на котенцето ми.
— И… значи си правила секс с него и той те е пуснал? — Саша изглеждаше впечатлена. — Уау. Наистина се опитомяват от жени.
— Не точно — разтрих горещото ухапване на врата ми. Боже, чувствах се гореща. Болезнено, всъщност. — По средата на секса той ме ухапа и болеше, така че го ударих по главата с камък. Оставих го в безсъзнание и избягах.
Саша сложи ръка на устата си, ахвайки.
— Ухапал те е? Дай да видя.
Свалих одеялото и избутах косата си настрани, откривайки врата си.
— Лошо ли е? Беше грозно по-рано.
Саша се наведе, щракайки с едно от нашите ценни фенерчета, които използвахме само в спешни случаи, и освети кожата ми. Светлината се раздвижи по врата ми.
— Къде те е ухапал?
— Шегуваш ли се? — Можех да почувствам топлината от ухапването да се разстила по кожата ми като отрова. Докоснах врата си, за да й покажа. — Тук.
— Не виждам нищо — пръстите на Саша се движеха леко по кожата ми и ги чувствах хладни. — Гореща си, но кожата не е разкъсана и нищо не изглежда инфектирано. Сигурна ли си, че не си се паникьосала и да си си въобразила? Мисля, че да правиш секс с дракон би било малко гадно. Всички тези люспи.
— Той не е люспест — прошепнах с ръка на гърлото. Колко странно беше изчезнало захапването. — Кожата му е мека.
— Аха — очевидно Саша не ми вярваше. — Виж, няма да те съдя, че си правила секс с него. Правиш каквото е нужно, за да оцелееш. Вярвай ми, разбирам това — изключи фенерчето и седна срещу мен. — Мислиш ли, че е полудял?
— Не знам — опитвах се да не мисля за това.
— Ще тръгне ли след теб? — Тя потрепери при мисълта, придърпвайки собственото си одеяло.
— И това не знам — казах, но подозирах, че лъжа, дори и себе си. Разбира се, че Каел щеше да тръгне след мен. — Обаче съм в безопасност в града.
Саша изглеждаше скептична, но замълча.
— Приключи ли с яденето? Има още.
Подадох й празната купичка и поклатих глава.
— Добре съм. Трябва да се облека.
Обърнах се към моя малък куфар с вещи и издърпах риза и чифт джинси.
— Къде отиваш? — Попита Саша.
— Трябва да намеря Ейми. Още не се е върнала, а искам да знае, че съм добре.
— Изглеждаш изтощена, Клаудия. Не може ли да почакаш няколко часа?
Нямаше нищо, което да искам повече от това да пропълзя на леглото и да спя няколко часа. Това беше най-дългият ден в целия ми проклет живот, започващ с отвличане от дракон, след това секс с дракон и накрая спринт през половината от Стария Далас, за да се върна при Ейми. Дори плоският ми, противен матрак изглеждаше привлекателен. Тялото ме болеше от изтощение и се чувствах гореща и замаяна.
Но трябваше да намеря Ейми. Тя не беше в безопасност. Малката ми сестра бе прекалено доверчива и не я исках в ръцете на пазачите.
Саша не каза нищо, докато се обличах бързо, пъхайки крака в чифт тежки ботуши. Бяха леко тесни за крака ми, но бяха здрави, така че ги използвах. Сложих резервен нож на кръста си и се усмихнах уверено на Саша.
— Ще се върна скоро с Ейми. Не се безпокой.
— Не мога да не се притеснявам — каза Саша със слаб глас. — Вие двете сте всичко, което имам.
Чувствах се по същия начин. Но Саша можеше да оцелее сама. Саша беше в безопасност. Не знаех къде беше Ейми.
— Трябва да тръгвам — казах й. — Ще се върна.
— Добре — Саша не звучеше убедена.
Не я винях. Имах лошия навик да не се връщам.





Търсих Ейми навсякъде. Проверих при приятелите й. Проверих детския дом, където се отглеждаха сираците, защото Ейми обичаше да е доброволка. Проверих и при Сводницата Беки, просто за всеки случай, но Ейми не беше сред момичетата, работещи там. Благодаря на Бога.
Дори проверих около мястото на Тъкър, но никой не я беше виждал. Не знаех какво да правя, докато Тъкър не ме погледна лукаво.
— Милицията те търсеше. Кметът искаше да те види — чоплеше ноктите си с джобно ножче. — Изненадващото беше, че очакваха да се върнеш, но ми казаха «Никога не знаеш». Мислех си, че говорят глупости, но ето те тук, миришеща на бунище. Да не си събирала?
— Искаш да знаеш? — Блъфирах смело. — Просто търся Ейми. Това е всичко, което ти трябва да знаеш.
— Може би някои хора ще са заинтересувани, че си се върнала — изкоментира.
— Нареди се на опашката — казах му. — Отивам към бараките на милицията.
Обърнах се и излязох от презрения му малък магазин. Ако Ейми беше чула, че милицията ме търси, както каза Тъкър, щеше да отиде право там и да задава въпроси. Това беше опасно. Не само че милицията беше съставена от тъпаци, които се смятаха за повече, отколкото бяха в действителност, но те бяха и тези, които ме предложиха на дракон.
Какво щеше да стане, ако предложеха и Ейми?
Привеждайки се леко, бягах през тъмните улички, криейки се в покрайнините на Форт Далас и в редиците казарми на милицията. Ако сестра ми беше дошла при милицията, предполагах, че ще бъде някъде тук. Просто трябваше да я намеря. Бараките на милицията бяха разположени в стар универсален магазин. Стъклените врати бяха подсилени със стомана и с паянтова ограда от вериги, покрита с бодлива тел, в случай че някой реши да щурмува крепостта, така да се каже. Имаше обаче и официални порти, така че се насочих към тях.
Пред тях естествено, на стража стояха пазачи. Единият държеше пушка и вдигна ръка, когато се приближих.
— Никой гражданин не може да идва тук.
— Аз съм Клаудия Джоунс — казах. Когато лицето му остана празно, добавих. — Момичето, което оставихте на дракона?
Очите му се разшириха и ме огледа от горе до долу с изненада, сякаш беше удивен, че съм още цяла.
— Ти си драконовото момиче?
— Това съм аз. Търся сестра си.
— Чакай тук — извади уоки-токи и се обърна, шепнейки нещо. Чух пращене и тихи думи в отговор. Войникът кимна и отиде до портите, отключвайки ключалката. Отвори и ме погледна.
— Сега някой ще дойде, за да се види с теб.
— Чудесно — изправих се и кръстосах ръце на гърдите си. Предпазливост замести изтощението ми, сетивата ми се изостриха от тревога. Всеки път, когато бях около милицията, се случваше нещо лошо. Не очаквах сега да бъде по-различно.
Но Ейми имаше нужда да дойда за нея, така че останах на място. За мен сестра ми бе най-важният човек в света. Нямаше да я предам.
Накрая се появиха двойка войници, също въоръжени с пушки.
— Последвай ни — каза първият и посочи с оръжието, изисквайки да тръгна след тях.

Тръгнах с тях. Никой не можеше да каже на въоръжени мъже от милицията «не». И ако Ейми беше вътре, трябваше да бъда там. Поведоха ме в голямата сграда, където се помещаваха казармите. Беше подредено и чисто и изненадващо празно, вероятно защото беше нощ. Зоните бяха разделени, за да се отделят различните «сгради» в основното помещение, но въпреки това имах чувството, че ме гледат прекалено много очи. Дали Ейми бе някъде тук? В нечие легло? Държана в плен? Боже, надявах се да не е някъде наблизо. Сестра ми беше крехка както по дух, така и физически. Куцият й и отслабен крак я беше накарал да се нуждае от меко място за сядане, за да може да си почива често. Саша и аз давахме най-доброто от себе си, за да се грижим за нея, но тя все още беше крехка. Не бе толкова силна и издръжлива, за да оцелее в
След
и се тревожех за нея, така че правех всичко възможно да се грижа възможно най-добре за нея.

Страхът за Ейми ме караше да продължавам, дори когато двама пазачи излязоха от помещенията си и се приближиха, хилейки ми се. Огледаха ме, сякаш ме виждаха гола въпреки дрехите. Знаех какво си мислят. Че драконът ме бе пуснал заради сексуални услуги или нещо също толкова мръсно.
Мразех, че са прави. Е, наполовина — не мисля, че Каел имаше някакво намерение да ме пусне. Махнах мръсната коса от лицето си и вдигнах брадичка, игнорирайки погледа им. Всичко, което имаше значение, беше Ейми.
Стражите ме заведоха до една малка стая в задната част на сградата и седнах на нещо, което изглеждаше като стар училищен чин. Оставиха ме сама и след малко влязоха двама други мъже. Единият беше капитанът на милицията, другият беше кметът. И двамата изглеждаха изненадани да ме видят, сякаш не са били предупредени, че бях тук.
— Не сме се виждали много време — казах им сухо. — Тук съм за сестра си. Къде е тя?
— Някъде в безопасност — отговори ми капитанът.
Някъде в безопасност? Глупости.
— В безопасност както бях аз? Или в безопасност като стръв номер седем? — Мисълта ме разгневи и свих юмруци. — Тя не е направила нищо лошо!
Капитанът вдигна ръка към мен, сякаш се опитваше да ме успокои.
— Седни. Искаме да ти зададем няколко въпроса.
— Не искам да сядам. Искам сестра си обратно. Тя е гражданин и нямате право да я държите!

— Ако иска да остане жител на Форт Далас — вмъкна кметът с неприятен тон, — ще се подчинява на правилата ни. Ти също. Ще бъда по-щастлив да изпратя и двете ви в
Земята на събирачите
и да забраня да се връщате повече тук. Това ли искаш?


Това беше ужасно, но мъничка част от мен искаше това. Харесваше ми да съм с Каел. Харесваше ми да прекарвам време с него, точно преди момента със захапката по време секса. Все още бях разочарована и ме болеше от начина, по който се обърнаха нещата, и се чувствах странно, сякаш бях загубила приятел. Дори и така, обаче, можех да оцелея за кратко в
Земята на събирачите
. Знаех как да се крия и как да търся вода и храна.

Но Ейми? Тя не беше толкова силна. И без моята помощ да внасям търговски стоки, Саша трябваше да се продава, просто за да яде.
Не можех да им го причиня.
Така че стиснах зъби и не казах нищо.
— Добре. Сега седни. Както казах, искаме да ти зададем няколко въпроса.
Седнах, чувствайки се безпомощна и ядосана.
— Разкажи ни за ситуацията с дракона — каза капитанът, очите му блестяха. — Оставихме те окована. И въпреки това се върна невредима. Искам да знам как се е случило.
Невредима?
Наистина ли?
Исках да се засмея. Откакто ме оставиха на смърт, почти паднах от сграда, когато дракон ме сграбчи от стълбището. Бях отвлечена от друг дракон, спасена, ухапана и сега пак във Форт Далас. Чувствах се като пинг-понг топка, която е подхвърляна наоколо. Очукана, натъртена, трескава, наранена и угнетена пинг-понг топка.
Невредима, глупости.
Разбира се, да кажа това нямаше да стигна до никъде. Така че излъгах леко.
— Драконът ме пусна.
— Защо?
Свих рамене, неспокойна от мисълта да им кажа прекалено много за Каел. Колко силно се опита да бъде мил с мен по негов си начин. Не беше негова вината, че не можах да се справя с драконовия секс.
— Видя, че се наранявам, така че скъса веригата.
— Опитоми ли го?
Устата ми потрепери.
— Не можеш да опитомиш този дракон.
— Но ти си тук цяла и невредима. Как? По какъв начин избяга?
Да му кажа «Уязвим е, докато прави секс», не беше нещо, което исках да споделям.
— Къде е сестра ми?
— Държим я — каза кметът безцеремонно. — Смятахме, че ако се върнеш в града, ще искаш да я видиш, а ние искахме да видим теб. Очевидно имахме въпроси. Няма да я върнем, докато не ни отговориш.
Стомахът ми падна.
— Сестра ми не е направила нищо лошо.
Кметът беше непреклонен.
— Не, не е. Но това е по-голямо от сестра ти. Опитваме се да спасим цял град и информацията, която можеш да ни дадеш, е ключът. Кажи ни какво се случи.
Погледнах мъжете, мразейки тях, че ще ме накарат да им дам информация, и себе си, че ще го направя, за да спася Ейми. Бях слаба, знам, но не можех да оставя сестра ми да страда.
— Откъде да започна?
— От началото, разбира се.
Раздразнена, започнах. Казах им за приземяването на Каел и трансформацията му в човек. Това привлече вниманието им и ме накараха да го повторя много пъти. Не бях сигурна, че ми повярваха, но когато споменах външността му като човек — очи, сменящи се в черно, изпъстрена кожа и пръсти с нокти, — те си размениха погледи.
Копелета. Значи знаеха, че може да се превръща в човек? И никой не се обремени да ми го каже, на мен, човешката стръв? Яростта ме изпълни повече от преди.
Зададоха ми още въпроси. Говори ли в човешката си форма? Може ли да общува на английски? Опитала ли съм испански или френски? Какви думи знае?
Споменах, че разбира думата «не», но не казах името му — не беше моя работа да им го казвам. Също така оставих настрана и сексуалното напрежение, което съществуваше между нас, и което имаше доста лош завършек. Това изглеждаше прекалено… лично.
Вместо това им разказах, че той беше просто очарован от мен и че се беше опитал да ме нахрани и че ме пазеше.
Въпросите започнаха отново. Колко често драконът се е променял в човешката си форма? Има ли някакви особени слабости в нея? Мисля ли, че куршумите могат да го наранят в човешката му форма? Въпросите ме накараха да се чувствам много неудобно, така че ги излъгах. Няма слабости. Не, куршумите няма да го наранят.
— Все още беше покрит с люспи — излъгах. — Кожата му е твърда като камък.
Капитанът се намръщи и го написа.
— Мисля, че каза, че кожата му е като човешката, освен структурата?
— Тя е — отговорих и се усмихнах възможно най-празно. — Подобна и люспеста, разбира се.
Размениха си поглед, който показваше съмнение в интелигентността ми. Да, добави това в доклада си, задник.
Споменах и другия дракон, който Каел беше атакувал, и те ме накараха да повторя с най-големи подробности цялата битка. Как се беше движил, колко дълго му бе отнело да разкъса гърлото му със зъбите си. Колко време беше кървял другия дракон? Другият опитал ли се е да комуникира с нея?
Въпросите бяха неудобни и им дадох колкото е възможно по-малко информация. Това нямаше да ни помогне да живеем с драконите или да спрем атаките. Това беше разпит от типа «как да унищожим врага» и не го харесвах. Може би преди няколко седмици щях да кажа всичко, но това беше преди да познавам Каел.
Не ми харесваше мисълта тези задници да нападат Каел. Да го изчакат да се превърне в човешката си форма и да го наранят. Защото, когато мислех за него като човек, не мислех за захапването му. Мислех си за флиртуващия, игрив Каел, който казваше името ми по един така неправилен начин.
— Той не е чудовище — посочих. — Мисля, че през по-голямото време е объркан. Всичко, което искаше, беше да ме защитава и да се грижи за мен. Не ме нарани.
Камипатън написа още няколко неща, след това прелисти документите си.
— Нека повторим отново. Спомена, че е откъснал гърлото на друг дракон. Напрягаше ли се, докато го правеше? Мислиш ли, че гърлото е уязвимо в драконовата им форма? Успя ли да видиш размера на люспите там спрямо размера на останалите?
Мразех това.
— Защо ви е грижа? Ясно е, че могат да научат английски. Можем да ги научим да говорят с нас и да ги помолим да оставят града. Сигурна съм, че ще го направи, ако говорим с него и останалите дракони. Просто трябва да комуникираме с тях по някакъв начин.
Капитанът ме погледна за момент. След това погледна бележките си отново.
— Кажи ми за люспите на гърлото отново.
Никой не ме слушаше. Абсолютно никой.





Главата ме болеше.
Тялото ми беше уморено, но пулсирането в главата беше по-лошо. Напрегнах се, чакайки да видя дали това не е друга форма на пълзящата лудост, която винаги чакаше… но нямаше нищо. Чувствах се… нормално.
Отворих очи, гледайки нагоре. Поради счупения покрив можех да виждам небето. То беше тъмно, блещукаше със светлина заради звездите. В далечината можех да видя зеленикавото, замъглено очертание на процепа, откъдето хората ми бяха дошли. Гледката не ме разяри. Вместо това просто ме накара да почувствам лека тъга. Това беше място, където никога повече нямаше да се върна и предполагах, че на малка част от мен винаги ще й липсва.
Отне ми момент да разбера, че небето бе тъмно. Не беше черно, когато по-рано я белязах.
Моята Клау-дя.
Не, осъзнах. Клаудия. Усещах, че така името е по-правилно. Нежно и елегантно, но силно, точно като половинката ми.
Протегнах се за нея, търсейки малкото й, меко тяло. Спомени за нашето неотдавнашно чифтосване заляха ума ми и изръмжах ниско от удоволствие. Да я бележа беше най-голямата радост, която някога бях усещал, и се насладих на мислите за сладкото й тяло под мен, миризмата й, пълнеща дробовете ми, вкусът й върху езика ми. Вече бях гладен за нея. Протегнах се с умствената връзка, както го направих за тялото й. Трябва да съм заспал, след като й бях дал отровата си. Бях чувал истории за това, че изцежда силата на Дракони, защото самата същност се споделя. Клаудия нямаше такава за споделяне, и вероятно по тази причина съм бил в безсъзнание толкова дълго.
Но умът ми беше кристално ясен и светъл, знак, че връзката е истинска и здрава.
Обаче търсещата ми ръка не намери Клаудия наблизо. Седнах и подуших с надеждата да усетя нежния й аромат. Дали не беше излязла?


Но единствената нейна миризма беше стара и слаба.
Не беше тук.
Изправих се, изтощението беше забравено. «Клаудия?» попитах, тествайки менталната връзка между нас, установена с чифтосването.
Нямаше отговор. Можех да почувствам връзката между нас, но тя беше твърде далеч, за да приеме мислите ми.
Твърде далеч?
Ярост мина през мен, гореща и бърза. Дали друг мъжки не беше отнел половинката ми, докато съм спал? Немислимо. Белязаната половинка беше забранена, дори и в белязаните от ярост умове на Дракони. Никой не би посмял. Клаудия бе моя. Бях я белязал. Тя беше моя, за да я защитавам. Моя, за да се грижа за нея.
Моя.
Изревах възмущението си към небето. Превърнах се в бойната си форма и се издигнах във въздуха, пренебрегвайки разпадането на покрива, когато си проправих път през него, и начина, по който се сгромолясваха камъните далеч долу. Нямаше значение, дори ако разруша цялата сграда. Всичко, което имаше значение, беше моята половинка.
Издигнах се по-високо в небето, крилата ми биеха яростно. Нямаше друг дракон наблизо, нито някаква следа от аромата й, но инстинктът водеше ума ми. С връзката между нас можех да се фокусирам върху нея и да я намеря. Затворих очи и се оставих да ме води.
Клаудия щеше да се върне при мен, без значение кого ще трябва да атакувам, за да я освободя.
Тя беше моя, за да я защитавам.





Главата ме болеше. Разтрих слепоочията си, премигвайки заради ярките светлини над мен. Твърдата пластмасова седалка, на която седях, се чувстваше малко прекалено груба за чувствителната ми кожа, но оплакванията нямаше да са ми от никаква полза. Похитителите ми — защото в този момент не можех да нарека по някакъв друг начин капитана или кмета, — не се интересуваха от комфорта ми. Не мислех, че ще ме пуснат от тук заедно с Ейми, но освен това не мислех и че ще остана безкрайно. Те искаха да знаят повече за драконите. Как ядат. Как спят. Как говорят. Без значение какво им казвах, те имаха още въпроси. Бях тук от часове. Може би дори цяла нощ.
И все още никой не беше довел сестра ми.
Бях изтощена. Не бях спала, бях уморена, миришеща и трескава. Главата ми беше свирепо бомбардирана, а тези светлини правеха нещата по-лоши.
— Искам сестра си — казах им, както го чувствах, за милионен път. — Трябва да я видя.
— Страхувам се, че това няма да е възможно, докато…
«Клаудия!»
Повикването беше толкова силно, че се изправих стресната.
— Каел? — Гласът му беше толкова ясен, сякаш седеше в стаята с мен.
— Г-це Джоунс? — Каза капитанът, гледайки ме озадачено. Отне ми момент да разбера, че все още съм в малките бараки с кмета и капитана.
Но гласът на Каел беше толкова ясен… потрих слепоочията си отново.
— Съжалявам. Мисля, че просто съм уморена.
— Бихме искали да знаем повече…
«Клаудия!» Гласът му беше притежателен и триумфиращ, богат и сладък, и се вгледах в стените. Не го виждах… но можех да го чуя. Как беше възможно?
— К-какво?
«Идвам за теб.»
— Ъъъ. Чухте ли това? — Гласът ми трепереше. Мисля, че губех ума си. Всъщност провеждах разговор с Каел и си представях, че идва за мен. Официално бях побъркана.
Те си размениха поглед.
— Да чуем какво?
— Нищо. Мисля.
«Мислите ти са чудесни», измърка Каел в ума ми. «Ярки и чисти. Горд съм, че си ми половинка, Клаудия. Изпълваш душата ми с радост.»
Беше странно, но всъщност звучеше така, сякаш той се приближава. Натиснах едното си ухо с длан, след това другото, проверявайки за някакви слухови отклонения или нещо такова. Нямаше нищо обаче. Гласът му беше вътре в главата ми. Въпреки това погледнах тавана, сякаш можеше по някакъв начин да разкрие голям златен дракон, носещ се над рамото ми.
— Как така мога да те чуя?
— Драконът? — Попита капитанът с тревожен глас. — Къде е той?
«Ти си моя», каза Каел в главата ми. «Сега сме свързани, защото се обвързахме и аз те белязах.»
Мамка му. Свързани? Не исках да съм обвързана. Никой не ме беше питал за мнението ми.
«Недоволна си. Не ми харесва това. Защо си сърдита?»
«Ъм, защото не ме попита?» По дяволите, сега отговарях в главата си.
«Попитах те. Казах името ти и ти отговори, като сложи устата си на моята и…»
«Това не е същото! Това не беше разрешение да направиш връзка в главата ми!» Не знаех дали в този момент казвах думите в ума си или ги казвах на глас. Нещата се размиваха.
«Как бих могъл да попитам за разрешение, ако не можем да говорим? Но сега можем.» Удовлетворение премина през ума ми. «Сега можеш да споделяш мислите си с мен цял ден и цяла нощ.»
«Да. Страхотно. В момента не искам да споделям нищо. Все още съм бясна.»
Кметът крещеше нещо срещу мен и още войници измаршируваха в стаята с оръжия в ръце. Хванах главата си, раздвоена между звука от настоятелния глас на Каел и това, което ми крещеше кмета.
— Бихте ли замълчали за секунда? Не мога да мисля!
«Идвам в човешкия кошер, за да те взема.»
О, по дяволите. Очите ми се разшириха.
— Идваш тук?
— Той идва тук? — Изрева паникьосано капитанът. — Включете алармата. Пригответе бункерите! Давай, давай, давай!
Наду се клаксон — драконовата сирена.
— Как може тя да говори с него? — Попита кметът. — Да не е подслушвала по някакъв начин?
— В главата ми е — казах им, притискайки ръцете си към скалпа ми, сякаш така бих спряла мозъка ми да откачи. Тръбенето на сирената се смесваше с тежките мисли на Каел и всичко това ме притискаше. — Не мога да мисля с целия този шум…
— Какво казва? — Изиска капитанът. Придвижи се пред мен и застана на сантиметри от лицето ми, очите му бяха напрегнати. — Трябва да ни кажеш съвсем точно какво ти казва.
Сирената свиреше, дълго и шумно, и можех да чуя стъпките на крака отгоре, докато милицията се приготвяше. Каел щеше да се набута право в армията и аз щях да съм виновна за това. Не знаех какво да направя. Трябваше да го спра, преди да се приближи прекалено близо, защото не исках да умре.
Никога не съм го искала.
«Разстроена си.» Мислите на Каел се врязаха като нож през хаоса, избутвайки останалия свят. «Чух сирената. Да я накарам ли да спре?»
— Достатъчно близо си, за да чуеш сирената? — Задавих се.
— Точно над нас е — изрева капитанът. — Действайте!
«Клаудия. Моята Клаудия. Не се тревожи. Близо съм.»
— Колко близо?
«Много близо. Идвам за теб.»
— Защо? Трябва да ме оставиш тук.
«Не мога. Ти си половинката ми.»
— Половинка? — Въздъхнах, ужасена от мисълта. Не само че бях свързана с луд дракон, но той мислеше, че съм му половинка? — Не искам да съм твоя половинка.
Нещо студено и твърдо се притисна към слепоочието ми. Замръзнах, когато пистолета изщрака, звукът проехтя в оглушителната тишина на стаята.
— Ако той мисли, че си му половинка — ми каза капитанът, — ще трябва да те използваме като свръзка. Съжалявам.
«Държи пистолет към мен», казах на Каел. «Отстъпи. Моля те! Не искам да умра.»
«Какво е пистолет?»
«Няма време за обяснения. Може ли просто да си тръгнеш?»
«Те те отнеха от мен.»
Премълчах факта, че сама избягах.
«Каел, просто си тръгни, моля те. Трябва да намеря сестра си и няма да тръгна да летя с теб.» Оръжието се заби в слепоочието ми и потреперих. В спора ми с Каел, забравих, че някой държеше пистолет до главата ми.
Каел обаче усети страха ми. Мислите му станаха диви, тъмни. Можех да почувствам да стават все по-тъмни и това беше ужасяващо.
«Защо се страхуваш? Защо половинката ми се страхува?»
«Ще ме убие! Не идвай!»
Над нас драконът изрева толкова силно, че цялата сграда се разтресе. Светлините трептяха и облак прах падна от покрива.
— Не харесва начина, по който се държите с мен — прошепнах, опитвайки се да се отдалеча от оръжието.
Устните на капитана се свиха в тънка линия, докато ме гледаше в очите.
— Кажи му, че ако иска половинката си жива и невредима, трябва да остави града. Поставя всички в риск.
Нямах време, а все още трябваше да спася сестра си.
— Просто ми дайте Ейми и ще го отпратя — блъфирах, дори когато друг рев разтресе сградата.
— Не звучи сякаш това работи — каза капитанът и поклати глава бавно, притискайки оръжието по-силно към слепоочието ми. — Съжалявам, но безопасността на целия форт зависи от това. Трябва да го накараш да си тръгне. Сега.
Разбрах, че няма да имам спасител. Всъщност имах, но той бе лош дракон и не бях напълно сигурна, че това беше добре. Или щях да бъда застреляна от пазачите и никога нямаше да видя Ейми отново, или щях да бъда отвлечена и нямаше да видя Ейми отново. Бях прецакана и по двата начина.
«Той… той казва, че ще ме убие, ако не се махнеш, Каел.» Изглежда и мислите ми трепереха като тялото ми. «Моля те, не наранявай никого.»
Мислите, които се върнаха от Каел, бяха толкова тъмни и яростни, че изтръпнах, когато се врязаха в съзнанието ми.
«Ти си ми половинка! Държи те далеч от мен. Ако те нарани, ще откъсна крайниците му и ще оставя гарваните да унищожат костите му!»
Е, това беше… креативно. Преглътнах трудно и погледнах капитана в очите.
— Не е щастлив, че ме плашиш.
— А аз не съм щастлив, че лети над града — каза капитанът с напрегнат глас.
Да, но ако той си тръгнеше, не бях сигурна какво щеше да стане с мен. Опитах се да измисля какво щеше да стане, ако Каел си тръгнеше, и открих с болезнено осъзнаване, че бях в капан. При всяка драконова атака кметът и капитанът щяха да ме използват като заложник. Никога нямаше да се освободя от това.
Единственият ми път бе с Каел, с горещите си целувки и ужасяващи захапвания. Опитах се да съставя картината. Успокой се, Клаудия. Ако това беше единственият път, тогава щях да го ускоря. Така че реших да направя нещата доста мрачни. Ако искаха да ме заплашват, щях да отвърна със същото.
— Няма да ме остави тук. Казва, че ако ме нараните, ще стане грозно.
— Не планирам да те наранявам — каза капитанът. — Ти и аз ще се споразумеем. Ако той напусне града сам, ще те дам на него. Кажи му това.
— Каза, че трябва да ми върнете сестрата.
— Мислиш, че с него е в безопасност? — Като че в потвърждение Каел отново изрева и капитанът наклони глава, сякаш казваше «Видя ли?».
Мразех, че бе прав. Не знаех как да отговоря.
— Освен това не мисля, че е в безопасност и с теб.
— Той не атакува, сър — каза един от мъжете по радиото. — Настанил се е на покрива на една сграда и чака нещо. Вашите заповеди?
Капитанът погледна радиото на кръста си, след това мен.
— Сестра ми — предупредих го. — Сега.
Капитанът размени поглед с кмета. След това натисна бутон на радиото.
— Ще дадем затворника на дракона. В готовност.
— Не и без сестра ми…
— Не можем да чакаме сестра ти да бъде доведена от бараките. Разкарай този дракон от тук сега. Животът на един не значи повече от този на много.
— Ако ме пратите с него нищо не ме спира от това да му кажа да се върне и да изравни това място със земята. Слуша ме. Ако му кажа, че те искам мъртъв, ще те убие.
— Ето защо се нуждая от сестра ти като заложник. Ще отидеш с него и той ще вземе това, което иска. Сестра ти ще остане с нас като стимул за него да ни остави на мира — погледът му беше почти съжалителен. Почти.
Това копеле. Всеки получава това, което иска, освен Ейми и аз?
— Мислиш, че няма да се върна за нея? С армия дракони?
Погледът на капитана от съжалителен стана гневен.
— Ще убиеш всички тук?
Не казах нищо. Нямаше да унищожа Форт Далас, не, но не исках да заплашвам.
— Още по-голяма причина да държим сестра ти.
Поколебах се, след това отворих ума си за Каел отново.
«Обещаха да ме доведат при теб, ако обещаеш да напуснеш града сам.»
«Няма да ги нараня, ако не са те наранили. Просто си искам половинката. Добре ли си?»
«Добре съм», казах му. Засега. Но чувствах сърцето си разбито. О, Ейми.
— Просто иска мен. Докато съм в безопасност, той ще напусне.
Капитанът кимна.
— Много съжалявам, г-це Джоунс. Знам, че не харесваш това, но имаме много малък избор. Съветът ми е да видиш дали можеш да го опитомиш и да го накараш да напусне напълно областта.
Да бе. Нямаше да си тръгна, не и с Ейми и Саша тук. И подозирах, че Каел нямаше да тръгне някъде без мен.
— Нека му кажа, че отиваме при него.





Трима войници ме заведоха на покрива, оръжията им бяха насочени към гърба ми, сякаш очакваха изведнъж да се превърна в дракон. Сякаш бях много опасна. Беше нелепо, но те се страхуваха. Знаех го. По дяволите, аз бях уплашена, а познавах Каел по-добре от тях. Можех да почувствам мислите му в ума си, сякаш се опитваше да разгадае какво се случва зад мълчанието ми. Беше разтревожен. Поне това бе сигурно. И спокойствието му се изчерпваше с всяка изминала минута.
Трябваше да се уверя, че бе добре. Последното нещо, което исках, беше да изпържи всички в момента, в който се покажем на покрива, защото тогава не знаех какво щяха да сторят с Ейми.
«Качват ме по стълбите», казах му. «Не наранявай никого. Ще ме освободят.»
«Ранена ли си?» Тревога оцвети мислите му, последвано от ярост. «Да ги унищожа ли?»
«Не», казах и се принудих да се успокоя. «Без унищожаване. Те просто ще ме пуснат при теб.»
«Почувствах тъга в мислите ти. Защо това те прави тъжна? Ти си ми половинка. Ще се грижа за теб.»
Не казах нищо. Бях разочарована. Ейми все още бе затворница. Каел все още щеше да ме държи. Нямах никакъв контрол над ситуацията и това беше доста разочароващо. Най-лошото беше, че дори не бях сигурна дали съм в безопасност. Какво щеше да стане, ако Каел разбереше защо съм разстроена, ядосаше се и ме убиеше? Дори когато си го казвах, знаех, че не беше така. Разбира се, той можеше да откъсне врата на други съперничещи дракони и да заплаши да изгори цял Форт Далас, за да ме върне, но ме искаше в безопасност и здрава.
Това обаче не значеше, че не можех да съм ядосана на това.
Качихме се по аварийните стълби на покрива и на върха на стълбите спряхме пред тежките металните врати. Веднъж отвореха ли се, нямаше връщане назад. Погледнах войниците от моята страна, като отбелязах големия страх по лицата им. Чувствах се зле за тях. Това не беше начинът, по който искаха да станат нещата. Бяха ужасени от това, че качвайки се тук, могат да бъдат опечени. И те наистина трябваше да са ужасени. Това беше всичко, което познавахме, откакто процепа в звездите се отвори. Не ги винях, че бяха разтревожени…
Един от войниците ме бутна в гърба с края на пистолета си.
— Продължавай. Отивай горе да видиш гаджето си.
… Но това не означаваше, че не са тъпанари.
Погледнах го унищожително и сложих ръка на дръжката. Тревожех се относно връщането си при Каел. Ами ако беше ядосан от тръгването ми? Ако ме захапе отново? Ако се върнем в началото? Имаше милиони «ако» и нямах отговор на никое от тях. Поех си дълбоко дъх, подсилвайки куража си, и отворих вратата.
Преди дори да се отвори пролука, голямо око се взря надолу, плашейки ме. Цветът се менеше между златно и черно и когато ме видя, драконовата глава се придвижи и видях блясък на огромни зъби.
«Половинката ми. Ако са те наранили…»
Дори от тази страна на вратата можах да чуя недоволното му ръмжене.
Мъжете вдигнаха оръжията си, насочвайки ги към окото му.
— Не, всичко е наред! — Вдигнах ръце, спирайки ги. — Идвам, Каел. Мръдни.
«Ранена ли си?» Изръмжа силно.
— Добре съм. Никой не е ранен. Никой не е заплашван — докарах успокояващ, щастлив тон за гласа си, противоположно на чувствата ми в момента. — Но ако не се дръпнеш от вратата, не мога да изляза.
Голямата му глава изчезна и сградата се разклати, когато отстъпи няколко крачки. Оръжията се снижиха с няколко сантиметра.
— Исусе — каза мъж зад мен. — Мисля, че се напиках. Шибано страшно копеле.
— Изчезвай оттук — каза ми друг войник и ме побутна с края на пушката си. — Махни го от града.
— Да, да. Отивам — с последен поглед към войниците се отправих към покрива.
Каел беше там, чакайки в драконовата си форма. Веднъж да се зарадвам, че не бе в човешка, защото тогава беше по-уязвим. Нямаше да се поколебаят да го застрелят, ако бе човек. Като дракон, обаче, беше адски страшен. Големите му размери изглежда покриваха по-голямата част от покрива, опашката му се мяташе насам-натам, явно развълнувано. Започна да ръмжи ниско, когато се появих.
«Миришеш на тях.»
«Да, е, и ти не миришеш толкова чудесно, приятел.» Беше лъжа, защото топлата му, пикантна миризма беше странно успокоителна. Но аз бях уморена и нещастна, и разтревожена за Ейми. И сега дракон ми говореше за миризмата ми. Исках… да се свия някъде и да заплача. «Може ли просто да тръгваме?»
Каел се изправи на крака, размаха опашка за последен път и се придвижи към мен. Голямото му тяло накара моето да изглежда като джудже. Чаках търпеливо, докато голямата му муцуна се движеше нагоре-надолу по мен, проверявайки за наранявания.
«Без рани? Не са те наранили?»
«Не са.»
Беше странно, защото можех да почувствам желание да се надига в ума му от разбирането и облекчението. Почувствах се леко виновна, че бях толкова разочарована. Само малко, разбира се. Той отново прокара носа си по мен, спирайки се на дрехите.
«Какви са тези неща на теб?»
«Дрехи. Видя ме да нося такива преди.»
«Не като тези.»
«Не, не като тези. Тези са по-добри.»
«Защо?»
Принудих се да съм търпелива.
«Покриват ме, така че съм благоприлична.»
«Не разбирам това 'благоприлична'.» Дръпна единия ръкав на ризата ми, сякаш се опитваше да я махне от мен. «Не харесвам това.»
«Хората не ходят наоколо голи», казах му, дърпайки ризата от устата му, преди големите му зъби да я разкъсат. «Нямаш думата по въпроса.»
«Много добре.» Продължаваше да прокарва носа си по мен, душейки ме някак загрижено. «Миришеш уморено. Нещастно.»
Можеше да подуши тези неща? Не грешеше — бях уморена. Бях нещастна. Исках да се свия някъде и да плача. Повече от всякога исках да се свия с него и да го накарам да ме милва и успокоява, докато спра да се чувствам толкова изолирана и сама… но толкова се страхувах от още ухапвания. Страхувах се, че ще иска секс. И мразех, че не можех да вярвам на единствения човек, който исках да ме държи в момента. Беше един наистина дълъг ден, и то лош.
«Беше най-добрият ден, защото белязах моята Клаудия като половинка.» Душенето определено ставаше по-силно.
Погледнах неспокойно към вратата зад мен, където стражите още чакаха. Дулото на поне една пушка беше подадена от там и не знаех към мен ли бе насочена или към Каел. Спомних си стрелбата по мен от преди. Е, не бяха тези войници, но другите бяха решили, че ще е добра идея да ме «спасят» от дракона като ме убият.
Нямах доверие на тези войници и не бях убедена, че няма да се опитат да ме застрелят.
По някаква причина това ме накара да се почувствам по-тъжна и по-самотна от всякога. Нямаше място, което да мога да нарека свой дом, на никого не можех да вярвам, освен Саша и Ейми… и трябваше да ги оставя.
«Ако ще тръгваме, давай.» Казах му, преглъщайки сълзите си. «Искам да се махна оттук.»
«Казваш го, но нямаш това предвид. Ще останем», каза ми «докато въпросът не се реши.»
«Не мога» казах му равно. Надут дракон.
«Моята Клаудия е тъжна. Защо?»
«Не те искат тук, защото си дракон и не си човек. И мен не ме искат тук.»
«Прави те тъжна.»
«Така е. Това е домът ми. Или беше.»
«Домът ти е с мен.»
«Но ти не си човек» автоматично помислих и си пожелах да не бях. Не исках да го ядосвам.
Но Каел не беше ядосан, само замислен.
«Чуу-век. Това двукраката форма вместо бойната ли е? Ще се променя, ако това ти харесва.»
Притиснах длан към големия му, люспест гръден кош, клатейки глава.
«Не, не се променяй! Не тук. Не харесвам вида на тези пушки.» Нито пък вярвах на командира, че няма да избере лесния начин и просто да убие Каел в момента на промяната му. «Нека тръгваме, моля.»
«Ще направя каквото ме е помолила половинката ми.» Подуши ме отново, голямата уста, пълна със зъби леко четкаше косата ми. Тогава ноктите му се увиха около торса и краката ми и Каел разпери криле.
Издигнахме се в небето миг по-късно и Каел започна да прави спирали нагоре във въздуха, размахвайки крила яростно, за да увеличи височината. Задържах погледа си надолу, гледайки малките светлини на Форт Далас да избледняват, и сълзи напълниха очите ми. Чувствах се сякаш бях изоставила сестра си. Някъде в лабиринта от казарми, невинната ми, доверчива сестра беше държана като затворник, защото драконът се свърза с мен. Не беше честно.
«Ще се върна за теб, Ейми», казах й тихо. «Обещавам.»






Полетът обратно в
Земята на събирачите
беше отвратително студен срещу трескавата ми кожа. Силните ветрове дърпаха косата и дрехите ми и ме изпълваха с поражение. Нямаше безопасно място, където да отида, нито начин да се погрижа за сестра си. Не знаех какво да правя. По времето, когато драконът започна да се снишава над един разрушен небостъргач, част от руините на Стария Далас, се чувствах напълно изгубена и сама.

Докато кацахме осъзнах, че това е същата разрушена офиссграда, където бяхме преди. Имаше работещи мивки, но не и много други неща, и вместо да бъда облекчена, че има течаща вода, погледнах уморено кабинетите и бетонния под. Беше удобно, но не и успокояващо. Не беше дом. Започвах да се чудя дали някога отново ще имам дом.
В момента, в който Каел ме пусна долу и махна ноктите си, паднах на колене. Бях смазана от всичко случило се и не можах да спра сълзите на самосъжаление, които започнаха да текат.
«Разстроена си.» Обяви Каел в ума ми, мислите му се взривиха като оръдие. «Кажи ми какво те безпокои.»
Да му кажа какво ме притеснява? Откъде да започна? Но не исках да говоря за това.
— Нищо — казах, подсмърчайки. Така или иначе нямаше да разбере. — Просто искам одеяло и топло легло — нито едно от които имаше тук. Огледах празния офис отвратено. Мразех това място.
«Но ти харесваше това място», отговори той, очевидно объркан и слухтящ в мислите ми. «Беше доволна от водата.»
— Това е единственото добро нещо тук — обвих ръце около себе си, мразейки, че въпреки дрехите върху мен, мръзнех. Тънката, износена тениска и дънките не бяха достатъчни, че да ме топлят през нощта. Трябваше да бъда благодарна, че поне имах дрехи, но вятърът се беше усилил и беше по-студено в сравнение с предишните дни. Не знаех какво щях да правя, ако не успея да намеря нещо по-топло.
Не знаех какво ще правя през зимата.
Или през остатъка от живота си.
Обикновено бях много добра във фокусирането върху нещата, които мога да контролирам. Но сега? Чувствах все едно съм загубила сестра си и най-добрия си приятел… и единствената безопасност, която имам. Ейми и Саша бяха загубени без мен. Саша щеше да трябва да спи с обичащия да я бие приятел и Ейми… не знаех какво щеше прави моята сладка, крехка сестра. Това не бях аз, но се чувствах толкова… безпомощна и без контрол.
«Мога да те стопля, Клаудия. Ще те държа цяла нощ.» Имаше дрезгава нотка в мисления му глас.
О, Боже. Последното нещо, което исках точно сега, беше да ме гушка дракон, при положение че точно той беше причината да съм прогонена от човечеството. Обърнах се към него и видях, че бе в човешката си форма и крачеше към мен със сменящи цвета си очи. Освен това беше очевидно «развълнуван» от присъствието ми. Знаех какво означава това. Поклатих глава.
— О, не. Не точно сега.
Черното в очите му веднага се оттегли и на негово място се завърна успокояващото златно.
«Не? Не искаш ли да те топля? Преди се наслаждаваше на устата ми върху твоята. Чух те да викаш от удоволствие и опитах соковете ти. Искам да го направя отново, ако ми позволиш, Клаудия. Беше доволна, когато те вкусих.» Погледът му стана увещаващ. «Да ти покажа ли?»
Мислех си, че тук беше студено? Сега бях гореща и изчервена, мислейки за последната ни «среща». Харесах езика му върху мен. Прекалено много. И харесвах начина, по който се почувствах, когато ме сложи на земята и, о, колко внимателно тласна в мен този голям член. Това беше невероятно. Нещата, които дойдоха след това, разрушиха всичко.
— Искам просто да спя, благодаря много.
Той наклони глава, изучавайки ме.
«Разбирам. Ще те държа, докато спиш, така че ще бъдеш в безопасност.»
Преди да успея да протестирам, той се преобрази в драконовата си форма. В следващия момент бях притисната към голямото му златно тяло и закътана от предния му крак. Едно крило се разгъна и ме покри, защитавайки ме от силния вятър.
«Спи, Клаудия. Ще те пазя в безопасност.»
— Не съм в безопасност тук с теб — възразих. Но топлината ме заобикаляше и се почувствах сигурна, сгушена срещу него. Дългият, безкраен ден ме беше изцедил и знаех, че не можех да спечеля тази битка — или която и да е битка. Да съм прегърната от драконовия топъл крак беше по-удобно от твърдия бетонен под. Затворих очи и се отпуснах.
Докато потъвах в съня, Каел душеше косата ми.
«Спи, Клаудия. Всичко ще бъде наред.»
Вече не казваше името ми погрешно. Хм.





Когато се събудих, бях великолепно затоплена. Завъртях се в леглото, обвивайки се около възглавницата.
Голям нос докосна косата ми.
«Искаш ли да ядеш, половинке? Имаш ли някакви нужди?»
Бързо отворих очи. Седнах, осъзнавайки, че съм в люлката на големите, люспести предни крака на Каел вместо на възглавници. Той подуши мръсната ми коса, сякаш бе най-прекрасното нещо. Бях слаба и отвратителна, защото се почувствах в безопасност и обичана.
Проклет дракон. Да бъда с него беше много объркващо. Прокарах длан по лицето си, опитвайки се да се отърся от съня.
— К-какво?
«Имаш ли нужди, половинке?»
Ъъъъъх.
— Може ли да не казваш това? Моля?
«Кое?» Не ми харесваше, когато звучи толкова объркан.
— Че съм ти половинка? И, а, това нещо за нуждите — размахах ръка във въздуха, сякаш не беше голяма работа, но истината бе, че когато го кажеше, не мислех за храна или вода, мислех за… нечисти нужди. Бях доста сигурна, че не това имаше предвид той.
Мисля.
«Ти си ми половинка.» Мислите му бяха силни в главата ми, ясни като камбана. «Белязах те и ти дадох огъня си. Отровата си. Тя те свърза с мен. Умовете ни сега са свързани в едно. Сега можеш да приемеш семето ми без да те изгори.»
Изправих се в прегръдката му, опитвайки се да осмисля това, което чувах.
— Отрова? Отровил си ме? Кучи син!
«Защо си оскърбена? Споделих с теб същността на живота си, за да се свържем. Сега си в безопасност.»
— Да, но не си ме питал.
«Прие ме в обятията си. Това не беше ли разрешение?» Можех да почувствам сериозността в мислите му.
И… по дяволите. Започвах да чувствам смесица от вина и разочарование.
— Случайният секс не съществува ли при твоя вид? Не можем ли да правим секс без да се обвързваме завинаги или нещо такова? — Все още бях ядосана за това, което се беше случило по време на акта, но възмущението ми към него започваше да изчезва. Ако това беше начинът, по който действаха хората му, разбира се, че нямаше да види проблем в него. — Мислех, че правим случаен секс. Просто за забавление.
«Но ти си малка и крехка.» Той подуши отново косата ми и тогава ме остави внимателно на земята, сякаш бях най-ценния предмет. «Само обвързана половинка може да приеме семето на мъжа й.»
— Така че ме обвърза? С отрова? — Ръката ми се вдигна към гърлото ми и почувствах врата си все още горещ. Всъщност чувствах всичко пламнало и трескаво, въпреки че започвах да свиквам. — И сега можеш да свършваш в мен? Сериозно?
«Ти не си толкова топла като Дракони. Не исках да те изгоря, когато имахме удоволствие и ти дадях семето си.''
— Имам новина, за мен не беше удоволствие, не и след това — при тревогата в ума му поклатих глава. — Забрави. Не искам да обсъждам това. Искам да знам повече за тези глупости с отровата. Можем ли да я махнем?
«Ти си партньорката ми. Защо искаш да промениш това?» Голямата, клиновидна глава се сниши към мен, очите му бяха кехлибарени с намек за черно.
Поклатих глава.
— Не мога да ти бъда другарка. Аз съм човек. Едното не е като другото. Не съм като теб, не мога да се променям в драконова форма.
«Видът ти е малък и деликатен, но ти си плодовита. Ще бъда внимателен с теб. Обещавам ти. Членът ми между краката ти пасва чудесно, а вкусът ти е възхитителен. Мога да те ближа с часове. Особено ти харесваше, когато докосвах онази малка издатина там. Виковете ти бяха наистина приятни.»
О, Боже, мръсните приказки на дракон не трябваше да са възбуждащи. Някак си това беше в пъти по-секси, отколкото когато мълчеше и просто изпълваше имената ни с всякакви намеци. Не исках да го чувам. Не трябваше.
— Млъкни.
«Не искаш да говорим колко ми харесва да доставям удоволствие на половинката си? Да се променя ли в двукраката ми форма и да ти покажа?»
— Ййюю! Не! Не искам да ми показваш нищо сега! Мръсна съм — исках да се ударя, че използвах това като извинение. Да съм мръсна не беше причината, поради която не исках да ме докосва. Най-малкото не би трябвало. Но всеки път, когато бях около него, се разтрепервах и мислех за неща, за които не трябваше да мисля. Например като факта, че в човешката му форма езикът му беше грапав.
Спри се, Клаудия. Това е опасен път.
Мислите на Каел се промъкнаха в моите.
«Какво е това 'мръсно'? Не разбирам.»
Хванах шепа от косата си и я разклатих.
— Това. Противна съм. Мириша, помниш ли?
«Миришеш като останалите хора, половинке. Усещам миризмата, но я търпя за сега.»
— Господи, благодаря ти.
«Изказваш благодарности, но не те са в мислите ти.» Можех да чуя ироничната му подигравка в ума му. «Не мисля, че са напълно честни.»
— И аз не мисля, че съм фен на тези умствени неща. Как можеш да говориш в главата ми?
«Нашият вид обича въздуха и морето. В света ни имаше груби, силни ветрове, които могат да са особено силни на някои места. Преди много години се научихме да общуваме чрез мислите си и да се свързваме със семействата си. Това беше най-добрият начин да си говорим директно. Светът ни не е като твоя. Не е като това ужасно място, което мирише на хора и се разпада. Не ми харесва тук.» Докато говореше мислите му станаха диви, с безнадежден оттенък, и почти очаквах да видя как очите му стават черни от емоцията.
Автоматично вдигнах ръка, за да го успокоя и погалих люспите на предния му крак. Незабавно мислите му затихнаха и тревожните му емоции изчезнаха.
— Ако мразиш да си тук, защо не се върнеш? Сигурна съм, че хората ще са съгласни с това — по дяволите, като цяло, човечеството вероятно щеше да подскача от радост.
Не бях сигурна как щях да се чувствам и мразех, че се спрях и се запитах. Като цяло драконите бяха врагове. Но Каел… Каел беше различен и мисълта да си тръгне и никога да не го видя отново, не ме изпълваше с чувство за облекчение, а с див, нещастен копнеж.
«Няма връщане назад. Небето се отвори и ни откъсна от дома. Оттогава съществуваме в лудост. Няма нищо друго, освен разрушения и смърт, и безкрайна нужда да се правят и двете.»
Бях почувствала допира на лудост в мислите му.
— Как я управляваш, за разлика от другите? — Продължавах да галя люспите му, за да го успокоя. — Имам предвид, че си зъл, но не и към мен.
«Никога към теб.» Той се наведе и муцуната му леко докосна косата ми. «Ти си това, което ме държи закотвен за здравия разум. Свързването с теб ме предпазва от загубата на контрол. Без това, ще бъде…» Почувствах пауза. «Не искаш да знаеш.»
— Искам — казах тихо. — Трябва да разбера — толкова много недоразумения и усложнения имаше между нас. Ако щяхме да сме заедно, трябваше да разберем начина, по който работи другия. — Можеш ли да ми покажеш?
Очите му срещнаха моите и когато го направи, можех да почувствам как отваря ума си. Мозъкът ми незабавно беше изпълнен с интензивна бъркотия от картини, всички крещящи и невъзможни за приемане. Беше сякаш бях обстрелвана от стотици телевизионни канали едновременно, всички на висок звук, и залитнах. След една кратка секунда картинния поток спря и се подпрях на него от облекчение. Главата ми туптеше от това малко «споделяне». Той докосна дланта ми с нос, сякаш се опитваше да ме утеши.
«Това е за мен да бъда в твоя свят. Но с теб като моя котва, няма да го чувам повече. Вместо непрекъснат рев сега е леко бръмчене за фон и се игнорира лесно. Ти внасяш светлина и успокояваш света ми. Ти си моят свят.»
Бях претоварена, не само от това, което току-що чух, но и от сладките му думи. Нищо чудно, че имаше пристъпи на насилие. С целия този хаос в ума си, ден след ден, беше чудно как изобщо може да говори с мен сега. Разтърках веждите си, мислейки за целия този хаос.
— Значи заради това няма да ме оставиш? Защото държа ума ти спокоен?
«Защото си ми половинка. Ще ми донесе невероятна радост да се грижа за теб и да те защитавам. Живея за щастието ти. Мъжкият Драконѝ е изцяло посветен на партньорката си. Ще ти покажа колко отдаден мога да съм на нуждите ти.» Ниско, тътнещо мъркане започна да се чува от него. «И много бих искал да те опитам отново, моя Клаудия.»
О, милостиви Боже. Автоматично притиснах бедра едно към друго в отговор. Колкото бързо ме удариха желанието и нужната, толкова бързо го направи и страха. Умът ми се наводни от спомени на тези големи зъби, забиващи се във врата ми и горещата болка, която донесоха със себе си.
— Не съм сигурна, че искам да ме докосваш. Мисля, че искам да си отида у дома.
«Домът ти е с мен.» Той трепна с крила развълнувано.
— Не, домът ми е във Форт Далас — казах му, упорито придържайки се към това. — Там имам сестра и приятели. Но не мога да се върна, защото ти си решил да ме имаш за половинка. Разруши го. Взе живота ми, изборите ми, всичко това, защото мислиш, че ти принадлежа.
«Ти… не искаш да си с мен?» Тонът му беше учуден, сякаш не разбираше как мога да кажа не.
— Харесвам те, Каел. Наистина. Но мразя това, което направи. Дори и не си помислил да ме попиташ. Ти просто си решил какво искаш за мен и си свързал умовете ни. И сега, защото си решил, че трябва да ме имаш, целият ми живот е прецакан. Не само моя, но и този на сестра ми и приятелката ми — само мисълта за Ейми направи голяма буца в гърлото ми. — Не можеш просто да избереш да съм ти половинка. Трябва и аз да го искам.
«Ти… не искаш да си ми партньорка?» Ярост премина през съзнанието му и трябваше да си напомня за съкрушителните картини, които ми беше изпратил.
Знам, че не го правеше нарочно. И каза, че не би ме наранил, така че го притиснах повече.
— Защо бих искала да съм? Нямах избор, Каел. Не изглежда да го разбираш, но нека ти го кажа отново. Това е моят живот, не твоя. Откакто те срещнах, бях изложена на опасност, заплашвана и отнета от любимите ми хора. Защо да те избера?
«Искаш друг мъжки?» Отново светкавица от ярост покри мислите му.
— Не е задължително, но…
Драконът се изправи на крака, стоварвайки ме на земята от удобното ми място върху крака му.
«Ще избереш друг мъжки пред мен? Къде е той? Ще го унищожа!» Лудостта беше толкова плътна в ума му, че можех да я почувствам как изтича.
— Не това казах… — започнах.
Но моят дракон се изстреля в небето, бълвайки пушек и огън от ярост. Въздъхнах, слагайки ръце на бедрата си и гледайки го как лети. Е, това мина добре. Опитай се да бъдеш малко независима и драконът губи разсъдъка си. Буквално.





За пръв път, откакто бях отвлечена (от хора и дракони), бях оставена сама за няколко часа. Предполагах, че съм в безопасност, защото миризмата на Каел беше навсякъде по мен като предупредителен знак. Освен това, той ми каза, че тъй като бях белязана от него и получих отровата му, никой не би ме погледнал, като потенциална половинка. Вече не бях в опасност от други дракони и затова можех да остана сама. Трябваше да съм доволна.
Вместо това бях самотна и се чувствах по-предадена от всякога.
Знаех, че не действам рационално. Знаех, че съзнателно бях подлудила Каел. Не го исках тук с мен, но когато напусна, не бях доволна, нито по-щастлива. Животът ми беше изцяло преобърнат от присъствието му и си го изкарах на него. Бях ужасно притеснена за Ейми и си го изкарах на него. Бях объркана от начина, по който ме караше да се чувствам… и си го изкарах на него.
Знаех, че не е редно. Знаех, че го разочаровах. Просто… честно казано не знаех какво да направя. Обикновено се опитвах да се стегна и да продължа с това, което имах, но този път наистина бях в пълна безизходица. Всеки ход беше грешен.
Така че не правех нищо.
Не че можех да направя много. Да си тръгна не беше опция — Каел щеше да откачи, а не исках това. Освен това нямаше начин да се върна вкъщи. Те просто щяха да ме арестуват, щяха да ме предадат или да ме използват като допълнителен заложник, ако решаха да ме задържат. Свободата ми във Форт Далас вече я нямаше. Вече нямах дом.
Разходих се в празната, разнебитена офиссграда, но нямаше много за правене. Претърсих я преди няколко дни, докато търсих дрехи, и беше пълна с непотребни неща. Телбодът не беше полезен с нещо за апокалипсиса, нито факсът и двадесетината неработещи телефони. Въпреки това ги огледах набързо, след това се завъртях към работещата баня и пих до насита от мивката, като използвах нащърбена чаша с надпис «Най-добрият шеф на света». Стомахът ми изкъркори от глад и си помислих колко иронично е това. Ето ме тук, оплакваща се колко искам да се прибера във Форт Далас и от факта, че трябва да остана при един дракон. А този дракон ме хранеше и пазеше, докато във Форт Далас трябваше да икономисвам храната и да гладувам повече дни, отколкото можех да си представя. Трябваше да си преразгледам приоритетите.
Но не можех да игнорирам факта, че Ейми беше задържана от войниците. Тя беше прецакана по моя вина. И Саша… Опитах се да не мисля какво ще направи Саша. Тя винаги щеше да намери начин да оцелее. Намокрих ръце и изтърках лицето и ръцете си колкото мога по-добре. Нямаше повече хартиени кърпички; използвах последните от тях за Каел.
Това ме накара да мисля за начина, по който ме беше целунал и как ме докосваше. Как се чувствах ценена и обожавана в този кратък период от време. Бях го погълнала. Не бях осъзнала, че бях толкова гладна за привързаност, преди той да ме задържи наблизо, карайки ме да осъзная, че никога не искам да напусна топлата му прегръдка. Той наистина искаше най-доброто за мен. Продължавах да си казвам, че бе грешно… но защо? Каел ме беше разгневил със собственическото си и арогантно държание, но беше мил и грижовен като цяло. Не беше негова вината, че този свят го тласка към лудост.
Освен това разбирах нуждата му. Избликът на лудост, който ми показа, беше абсолютно плашещ. Нищо чудно, че драконите нападаха градовете и унищожаваха всичко. Главите им бяха пълни с толкова много ужас, че не знаеха какво да правят. Видях какви малки неща могат да накарат лоши мисли да се появяват в главата на Каел. Ако аз бях единствената, която можеше да му даде мир и спокойствие… разбирах защо искаше да ме задържи.
Просто беше гадно, че нямах свободата сама да избера това.
Ейми. Бедната ми сестра. Милицията никога нямаше да я пусне. Щяха да я провесват под носа ми като застраховка, че ще накарам Каел да прави това, което те искаха. Ейми трябваше да е ужасена. Опитвах се да я защитя от най-лошото във Форт Далас, но повече не можех да го правя.
Не беше по вина на Каел и трябваше да спра да го обвинявам за това. Въздъхнах и изтръсках ръце, за да махна водата. Обвинявах го за доста неща — сестра си, изгнанието ми, ухапването, страхът ми от него — и сега, след като беше изчезнал за малко, разбрах, че за нищо не бе виновен той. Ако знаеше, че не харесвам ухапването, че не го очаквах и че ме уплаши, мислех, че това щеше да го нарани почти толкова, колкото нарани и мен.
Беше ясно, че трябва да говоря с дракона си и да се разясним. Надникнах в дупката на тавана на банята с надежда, но нямаше и следа от него. Опитах се да се пресегна за ума му, но всъщност не знаех как се прави и не почувствах отговор. Странно, но по някакъв начин ми липсваше навъртащото му се, заповедно присъствие. Дори ми липсваше драконовия му флирт.
Беше изчезнал за няколко часа и се чувствах празна и сама. Вероятно имаше нещо общо с тази драконова връзка. Чувствах се празна и сама във Форт Далас, но мислех, че се дължи на всичко, през което преминах. Може би имаше нещо повече. Докоснах горещото място на врата си, където ме ухапа, и се зачудих дали връзката работи двустранно.
Ако не, може би имах повече чувства към моя дракон, отколкото исках да призная.
След известно време проблясък на злато в небето привлече вниманието ми и си поех нервно дъх. Моят дракон ли беше или някой друг? Беше трудно да се каже от мястото, на което стоях. Придвижих се до ръба на сградата, където стените се бяха разрушили, и небето се виждаше ясно. Една погрешна стъпка и щях да падна. Обикновено го избягвах, но сега се приближих без страх. Прецених, че има две възможности — това беше непознат златен дракон, който щеше ме изяде, ако не можеше да се обвърже с мен, или беше Каел и нямаше да ме остави да падна.
Макар и странно, бе успокоително да знам, че Каел щеше да ме пази, без значение какво се случваше. Избутах диво развяващата се коса от лицето ми и огледах небето. Нищо. Може би беше въображението ми.
«Каел?» Опитах. «Къде си?» Чувствах се странно да говоря с ума си, но не знаех дали беше достатъчно силно, за да го достигне… ако беше той.
За мое облекчение, големият златен дракон се приближи към сградата и започна да кръжи в момента, в който изпратих думите си. Той беше. Знаех го толкова сигурно, сякаш ми бе казал «Здравей». Закрих очите си от следобедната слънчева светлина, гледайки го как се спуска лениво. Наистина беше красив, помислих си. Всички тези блестящи люспи и големи, стегнати мускули. Беше и грациозен, въпреки голямото тяло на драконовата му форма. Докато гледах, той наклони крилата си и бавно започна да се спуска към счупения покрив над мен. Големите му задни крака забиха ноктите си в една от стените и той сви крилата си като птица, след което погледна към пода.
Помахах. Беше автоматично и се почувствах леко глупаво, но помахах.
Очите му светнаха с удовлетворено златно и незабавно премина в човешката си форма, гъвкаво скачайки в стаята, където чаках. Свих се, когато се приземи, колената му се подвиха, но не изглеждаше това да го притеснява. Драконовите кости трябва да са по-здрави от човешките, защото ако аз скочех така, щях да си счупя краката. Той се изправи и отново не можех да пренебрегна колко красив и елегантен беше. Формата му нямаше значение — да гледам Каел да се движи беше чисто удоволствие.
— Върна се — казах и се почувствах неловко и някак прозрачно. Разбира се, че щеше да се върне. Той винаги се връщаше за мен.
Пристъпи към мен, прекосявайки стаята, а аз несигурно се отдръпнах назад. Дали бе все още подивял? Очите му проблясваха между черно от силна емоция, и златно, но от мислите му не долавях гняв. Поколебах се, питайки се дали трябва да побягна.
Голямото тяло на Каел застана пред мен и той сложи дланите си на кръста ми, придърпвайки ме към себе си. Едната му ръка се уви около челюстта ми и наклони главата ми, внимавайки да не ме одраска с ноктите си. Огледа лицето ми за момент и сърцето ми заби диво. Тогава устата му се спусна към моята, милвайки ме леко.
Потреперих от невероятната нежност на прегръдката. Защо се противих толкова усилено срещу това? Понякога съм адски глупава. Притисната към него по този начин се чувствах защитена и обичана. Защо не можех да бъда щастлива с това?
— Това означава ли, че не си ми сърдит повече? — Прошепнах.
«Никога не бих ти се разсърдил. Никога.»
Тогава устата му беше върху моята и разтворих устни, езикът му се плъзна в устата ми, белязвайки ме с по-дълбока целувка. Боже, сигурно се беше целувал цял живот съдейки по начина, по който го правеше. Обичах го. Обичах, когато езикът му погали моя и ръмженето от удоволствие, което издаде, докато устните ни бяха сключени. Накара зърната ми да се втвърдят в отговор и познатата болка премина през тялото ми.
«Моята Клаудия. Моята половинка.» Чух думите ясни като бял ден в ума си и момент по-късно той ми изпрати кратък проблясък на мислен образ — аз изтегната под него, ръцете ми вдигнати над главата ми, Каел между бедрата ми, чукайки ме силно.
Прекъснах целувката, отдръпвайки се назад. Шок и възбуда ме заляха едновременно, заедно с малка доза страх. Не исках да бъда ухапана отново. Не… не знаех какво да правя. Исках го, но в същото време бях ужасена какво щеше се случи, когато той свърши. Но не можех да го отблъсвам винаги. Това щеше да навреди на крехката ни връзка. Може би… може би можех да го науча на начина, по който хората се наслаждаваха.
Затова плъзнах длан по члена му и увих пръстите си около него.
— Може ли да те докосвам така?
Той се тласна напред и облиза ъгъла на устата ми, движението изпрати страст през цялото ми тяло.
«Искам да ти дам удоволствие.»
— Но и аз искам да те удовлетворя. Да направя това за теб ще ми достави много наслада. Ти сложи устата си на мен… защо да не направя и същото за теб? — И го стиснах насърчително.
Очите му станаха черни моментално.
«Искаш да сложиш устата си там?»
Облизах устни и гледах, докато той проследяваше езика ми.
— Искам. Позволяваш ли ми?
В отговор той отстъпи и затвори очи.
«Докосвай ме както пожелаеш.»
Бях леко объркана от реакцията му, защото изглеждаше доста странно. Сякаш аз ще го докосвам, но него няма да го интересува? Това не беше реакцията, която исках. Но когато погладих с ръка дължината му и главата му падна назад, устните му се разтвориха и го гледах как сви юмруци, разбрах, че се наслаждава изключително много. Чудех се защо не иска да ме гледа.
«Защото очите ми ще станат черни. Не желая да те уплаша.»
Не звучеше сякаш губи контрол, така че не се страхувах.
— Заради силната емоция? — Оставих пръстите ми да галят голямата гъбовидна главичка на члена му, очертанията на нежните люспи. От него се излъчваше голяма топлина и бях очарована как някой толкова голям и силен, покрит с люспи, може да бъде с толкова копринено мека кожа. Но той беше такъв и за мен бе удоволствие да го докосвам, въпреки че изглеждаше много по-приятно за него.
«Силна емоция. Да.»
— Харесваш ли докосването ми? — Не можах да се сдържа да не си изпрося един комплимент.
«Нищо не е по-приятно.» Гледах омагьосана как потръпна, когато леко прокарах нокти по края на люспите тук.
— Нищо ли? — Подразних го.
«Да бъда дълбоко в теб е по-добро.»
Ох, порочни драконови думи. Остави ме без дъх, а исках сега контрола да бъде в моите ръце. Така че прошепнах в потвърждение и реших да продължа да го подлудявам. Смъкнах се на колене и седнах пред него. Наведох се и оставих дъхът ми леко да погали кожата му.
— Ще ме изгори ли семето ти, ако свършиш?
Имаше лека задъхана пауза, сякаш си представяше всички места, на които можеше да отиде устата ми и къде семето му би могло да се излее.
«Не.»
Предеякулационна течност покриваше главичката на члена му, така че реших да изпробвам теорията си. Всичко беше забавление и игра преди Клаудия да се изгори. Леко докоснах с пръст капчицата влага. Беше гореща, но не толкова, че да се тревожа, че би могла да ме изгори.
И тогава, защото бях любопитна, се наведох, за да я вкуся.
Топлината се разля по езика ми в същия миг, в който чух неравното му поемане на въздух. Не бях подготвена за сладката подправка във вкуса му. Била съм на това място няколко пъти, но не помнех свирката да има такъв вкус. Изглежда пикантният му аромат беше увеличен хиляди пъти на това място и беше вкусен и пристрастяващ.
Беше несправедливо да има толкова добър вкус. Щеше да бъде толкова по-лесно да го отблъсвам всеки път, когато поиска да ме докосне, ако претупваше секса, имаше тънък член и противен вкус.
Не можах да спра лекото възклицание от удоволствие и отново увих пръсти около дължината му. Трябваше да спра. По дяволите, трябваше да се успокоя. Исках да му дам удоволствие, защото не исках отново да правя секс с него. Може би можех да го пристрастя към оралния секс, за да не може да ме захапе при оргазма си. Ако той беше такъв на вкус можех да живея по този начин и да бъда доста щастлива. Прокарах езика си по главичката му, поглъщайки капчиците течност там. И стиснах здраво бедра, защото не исках да подуши колко силно ме възбуждаше.
Трябваше да остана под контрол. Ако не го направех, щях да бъда хвърлена на пода и чукана, точно като преди. И точно като преди той щеше да ме уплаши и нарани.
Затова се фокусирах да го накарам да свърши, и то бързо.
«Кажи ми какво ти харесва», изпратих към него, пробвайки менталната ни връзка, докато устните ми изучаваха дължината му.
«Всичко», дойде накъсаният отговор. «Всичко, което ми правиш, ми харесва.»
«Имаш наистина хубав вкус», казах му и провлачих езика си по дебелата вена на пениса му. Трябваше да правя това по-често. Истината беше, че харесвах пикантния, почти лют вкус на предеякулационната му течност. Обичах горещото усещане на кожата му срещу моята. Беше толкова голям, че пръстите ми не можеха да го обхванат целия, и достатъчно дълъг, за да знам, че никога няма да успея да го поема целия в устата си. Кожата му беше изпъстрена с люспи и се простираха по долната част до върха му, където вече се чудех дали наистина са люспи, а не просто по-малки и нагъсто разположени. Изследвах ги с езика си, дори топлината на торбичката му. Никъде нямаше косми, но когато прокарах езика си над меката кожа там, почувствах съпротивление, като люспи.
Усетих това в ума си, когато той изстена, потресен от удоволствието.
«Клаудия. Устата ти. Ще ме накараш да се излея.»
«Това е идеята, голямо момче», отговорих му и с целувки се върнах към върха му. Завъртях езика си там и го придърпах, вкарвайки дължината му в топлината на устата си. Можех да почувствам шокираната му реакция и тогава той ми изпрати картини как бавно вкарва члена си в мен, сантиметър след бавен сантиметър, и екстаза по лицето ми, докато го прави.
Един стон се изплъзна от гърлото ми. Не беше честно. Държеше се така, сякаш ако я нямаше умствената връзка, нямаше да знам, че се наслаждава на всичко това. Беше време да играя малко нечестно.
Така че продължих да го смуча, поемайки го толкова дълбоко, колкото посмях, и усилвайки всмукването, докато го галех напред и назад по езика си, опитвайки се да го накарам да чувства, все едно чука устата ми. Изпратих му визуални картини на самата себе си. На него, слагащ ръка върху косата ми и заравяйки пръстите си в червените къдрици. Насочващ главата ми, притискайки ме да поема все повече и повече, все по-дълбоко и по-дълбоко. Чукащ устата ми с поклащащи се движения на бедрата си и аз, толкова обичаща това, че плъзгам ръка между бедрата си и започваща да се докосва…
Можех да чуя потиснатия му стон, почувствах момента, в който контролът му се пречупи. Започна да издава ниско ръмжене, но не се страхувах. В този момент беше тук с мен. Можех да почувствам връзката между нас и когато едната му голяма ръка докосна главата ми, не почувствах друго, освен вълнение.
«Да. Да. Дай ми члена си. Чукай устата ми, все едно е влагалището ми.»
Толкова възбудена бях от собствените си картини, че се гърчех на пода, неспособна да стоя мирна.
Бях с него, когато насочи главата ми, чукайки устата ми със силни, уверени тласъци. Почувствах убождането на ноктите му по скалпа си, но не се страхувах. Просто добавяше вълнение, и когато движенията му станаха резки и конвулсивни, дъхът му се накъса повече. Окуражавах го да загуби контрол.
«Свършвай», изисках. «Нека те опитам. Искам да се излееш в устата ми.» И му изпратих картини, за да няма съмнение какво мисля.
Той свърши със стон и тялото му се разтрепери. Умът ми се изпълни с експлозия от удоволствие и бях изненадана от свръхнаситения изблик на пикантната течност в устата ми. Борех се да преглътна колкото мога, но количество беше по-голямо, отколкото очаквах, и по времето, когато очите му се отвориха леко, избърсвах капките от брадичката си, което единствено му достави повече удоволствие. Почувствах да пулсира в ума ми.
«Половинката ми», измърка в главата ми.
Не отговорих нищо на това, просто обърсах устните си. Бях изтощена и ме болеше от психическото прехвърляне на мислите ни, но се чувствах сякаш и аз почти бях свършила. Болезнената мокрота между бедрата ми казваше друго, но можех да живея с това.
Дишайки тежко, Каел ме вдигна от пода. Дръпна ме срещу него и устата му заключи моята в бурна целувка, която ми показваше, че още не е приключил. Бях пълна с нужда, но в същото време чувствах, че не мога да стигна по-далеч. Свирката беше за да не иска секс, а не като предястие.
Бутнах го, слагайки ръце на гърдите му.
— Не. Чакай.
Той се отдръпна. Разбира се. Винаги отстъпваше, когато казвах не. Наведе се и просто притисна устни срещу моите.
«Харесва ми вкуса ти. Може ли да правя това?» Когато кимнах, той ме целуна отново. «Хората правят ли това? Да притискат устите си?»
Почувствах, че се изчервявам по някаква причина, сякаш се тревожех, че обяснението ще му изглежда глупаво и няма да иска да го прави повече. Щеше да бъде тъжно, ако спрем да се целуваме, помислих си. Той го правеше изключително добре.
— Това е знак за привързаност между двойките — казах му. Това изглеждаше като най-лесното обяснение.
«Значи когато притисна устните си към моите ти ме прие като половинка?» Удовлетворение повя в мислите му.
О, Боже.
— Не точно. Хората се целуват просто за да изпробват партньора си. Невинаги значи, че вземаш някого за другар.
Той изръмжа ниско, челюстта му се стегна, когато погледна надолу към мен.
«Правила ли си много от тези 'целувки' с други хора?»
— Не много — признах. Когато той все още изглеждаше недоволен, бутнах леко гърдите му. — Престани да бъдеш толкова властен.
Той отстъпи, давайки ми пространство, и ме разгледа. Миг по-късно ме придърпа близо и се притисна привързано към врата ми отново.
«Съжалявам, Клаудия. Порядките ти са странни за мен, но ще ги науча. Някои от тях са много приятни.»
Да, такива бяха. Особено когато идваха от него. Но не знаех дали искам да се ангажирам да му бъда половинка.
— Каел…
«Клаудия», каза ми тихо, името ми беше малък шепот. «Знам, че не желаеш да си ми партньорка и те плаша. Мога да подуша страха ти.»
Потреперих, леко разтревожена как ще реагира.
— Помирисваш всичко — помнех как помириса желанието ми. Просто да мисля това беше смущаващо.
«Как не бих могъл?» Ноктите му галеха бузата ми, извивайки се по брадичката ми. «Ти си всичко за мен. Настроен съм към щастието ти. Когато си тъжна го усещам. Когато си възбудена, аз се възбуждам повече. Ти си храбра и силна въпреки крехкия си вид. Желаеш ме. Ще направя всичко, за да те направя щастлива, но няма да те пусна. Ти си ми половинка и принадлежиш на мен.»
— И какво ще стане, ако искам да те напусна? Какво ще стане, ако това ще ме направи щастлива?
Изчаках го да избухне, но той само погали бузата ми отново.
«Ще те убедя в обратното. Ще сложа устата си върху вагината ти и ще ближа това малко зрънце, скрито там, докато започнеш да ме умоляваш да останеш в ръцете ми.''
Топлина нахлу в мен. Такова крещящо изявление ме подмокри. Но ако ме държеше възбудена се тревожех, че нямаше да успея да го отблъсна, ако поиска нещо повече от оралния секс, който му дадох. Направих смело изказване и реших да му кажа истината.
— Нарани ме, когато правихме секс. Не ми хареса.
Очите на Каел станаха черни и все още стоеше срещу мен. «Наранил съм те?»
— Когато ме ухапа — вдигнах ръка към врата си. — Все още е горещо.
Той се отпусна и ноктите му погалиха кожата ми отново.
«Това е дарът на огъня. Не го прилагаме всеки път, когато правим секс. Като твоята целувка е — правиш го, за да бележиш партньора си.»
— Е, не ми хареса. И не ми харесва да съм белязана.
«Ще направя така, че да ти хареса», закле се. «Кажи ми какво да направя, за да те удовлетворя. Дали да не те поставя легнала и да притисна устата си към женската ти плът? Мога да подуша нуждата ти. Ти хареса мислените картини, които ти изпратих.»
Нямаше ли тайни от този дракон? Щеше да отнеме известно време да свикна.
— Искаш да ме удовлетвориш, а?
«Повече от всичко.» Променящите му се очи бяха горещо злато, оцветени леко по края с тъмнина. Беше възбуден, но повече от това, той беше настроен към това какво искам аз.
Трябваше да помисля. Какво исках? Исках Ейми. Исках Саша да е в безопасност. Но ако не можех да имам това, за сега трябваше да се концентрирам върху това, което исках в момента. Какво щеше да направи нещата тук по-удобни за мен? И за милион години не бих си представила, че ще взема дракон за «половинка», но предполагам, че никога не бях мислила достатъчно на смело и на едро. Добре, ако ще го правя, нека го направя като хората.
— Искам дом.
Това го накара да спре. «Претендирам за тази територия. Това не е ли приемливо за дом?»
Поклатих глава.
— Не е удобно. Нуждая се от човешки неща, за да може мястото да е удобно за живеене. Ако ще оставам с теб — за сега, — тогава искам нещо истинско за спане. Легло. Баня. Нещо за ядене. Кафе. Такива неща. Не мога да живея така — посочих към развалината на сградата. Беше дори по-лошо, откакто пристигнахме, защото Каел обичаше да се приземява на ръбовете и те се трошаха все по-навътре, разхвърляйки камъни и бетон. — Това не е място, където човек може да спи удобно. Искам това.
«Желаеш гнездо?» Можех да чуя гордост в мислите му. «Да направиш дом с мен? Не бих се радвал на нищо повече, моя Клаудия.»
По някаква причина удоволствието му от искането ми ме направи щастлива. Ако не можех да видя Ейми и Саша, най-малкото мога да не живея като проклето животно.
— Искам дом. И баня. И нещо за ядене.
И време да свикна с идеята да бъда негова половинка.
Удовлетворение превзе очите му.
«Кажи ми какво ще искаш първо и ще го направя.»





И така… отидохме да пазаруваме.
Хубавото нещо на Стария Далас беше, че се разпростираше на голяма територия. Самият град беше напълно разрушен. Форт Далас — единственото селище на километри разстояние, заемаше малка част от пейзажа, останалата част беше оставена на събирачите, номадите и дивите животни. О, и драконите, разбира се. Не можем да ги забравим. Но тъй като беше опасно да се отдалечиш от Форт Далас и не можеш да стигнеш далеч пеша, всичко в близост до укрепения град беше напълно свършило. Колкото по-надалеч отидеш, толкова повече избор имаш.
А с дракон? Можех да отида наистина далеч.
Не трябваше да се тревожа, че ще се натъкна на номади, прогонени от фортовете си. Нито пък за диви животни. Или за други драконови атаки. Бях защитена. Не ме притесняваше колко надалеч мога да отида — Каел можеше да ме вземе от всяко място. Мисълта беше някак ободряваща.
Изпратих на Каел картини на видовете сгради, които търся, и той ме хвана в ноктите си и излетя, кръжейки над града, докато намерим правилното място. Приземихме се на мебелен магазин, който не беше напълно разрушен и подскочих на леглата, седнах на диваните, изпробвайки всичко. Имаше прах, но покривът беше цял (или беше, поне докато Каел не направи дупка, за да влезем), така че нещата вътре бяха чисти. Избрах първото нещо, което искам, и Каел го хвана с единия си преден крак, а мен с другия, и излетяхме към нашата офиссграда. Реших да останем там, защото частите на покрива изглеждаха свестни, плюс, че харесвах течащата вода. Просто щях да декорирам мястото.
Седнах в шезлонга, докато Каел летеше обратно към магазина за мебели и вземаше леглото и матрака, които си бях избрала. Беше глупаво колко щастлива бях от тях, но когато той внимателно остави дървеното легло и хвърли матрака долу, нямах нищо против, че има дупки по него, защото го беше носил в устата си. Това беше легло. Истинско легло. И матрак. Скочих върху него и легнах по гръб.
Никога не бях мислила, че един дракон, може да спи в легло, но изглежда, че беше възможно.
След като имах диван, стол и легло, пренаредих няколко здрави парчета от оборудването в офиса и направих маса за хранене просто така. Каел изхвърли останалото от това, което не исках в нашия нов «апартамент» и беше забавно да се гледа отстрани как изчезваха.
След това открихме един от големите магазини, който не беше твърде изпразнен, и се разходих с пазарска количка, оглеждайки се за средства за почистване, спално бельо и съдове. Беше чудесно Каел да ме храни, но не исках да гриза всеки път, когато ям. Ако щях да си правя апартамент, исках да е хубав и да имам всичко.
И без значение какви глупости исках, Каел винаги беше щастлив да ми го донесе. Отне ми цял ден да бъда удовлетворена от придобивките, които взехме, но в края на деня имах «апартамент», пълен с предмети за дома, и списък със задачи, който изглежда се увеличаваше всяка минута.
Но бях щастлива. Бях щастлива от всичко, което взехме. По дяволите, сега имах повече предмети, отколкото във Форт Далас. Не трябваше да съм толкова удовлетворена от материалните неща, но… бях. Може би заради факта, че бях лишена от удобства толкова дълго време, но видът на опакованите одеяла и ненащърбените керамични чаши за сутрешно кафе (мамка му, сутрешно кафе) ме направиха толкова щастлива. Въздишах над нещата и не можех да спра да ги галя.
Стомахът ми избра да изръмжи, докато издърпвах комплект за легло от някаква пластмасова опаковка.
Топли ръце се увиха около кръста ми и Каел се приближи към мен изотзад, тъкмо променил формата си. Пръстите му се пъхнаха под ризата ми, плъзгайки се по стомаха ми в ласка, която накара сетивата ми да подскочат.
«Половинката ми е гладна.»
«Гладна съм», потвърдих. «И уморена, и мръсна.»
Наистина бях гладна… но бях и много мръсна, затова се опитах да реша кое от двете е по-неприятно. Погледнах мръсотията, нашарила кожата ми. Повечето магазини, в които бяхме днес (а ние отидохме в доста такива), имаха дебел слой прах, по-ценните предмети винаги бяха под купчината най-отдолу. Доста ровене падна. Бях удовлетворена от това, което имахме, но освен това бях потна и изтощена. Каел, обаче, изглеждаше пълен с безкрайни количества енергия, винаги готов да направи още неща при едно щракване на пръстите ми.
«Апартаментът» ми се обзавеждаше, но нямахме вана. Беше единственото нещо, което липсваше. Може би утре щяхме да намерим, но до тогава, това, което имахме, беше достатъчно.
— Иска ми се да знаехме място, където може да си взема хубава вана. Или душ. И двете стават — дори имах приготвени сапун и шампоан за това. Мивката в банята щеше да свърши работа.
«Искаш да бъдеш чиста? Знам едно място.»
Обърнах се в ръцете му развълнувана.
— Наистина?
«Да. Ще те удовлетвори ли да отидеш там?»
— Много — усмихнах му се. — Мръсна и отвратителна съм.
«Прекрасна си. Другите дракони ще ревнуват, когато видят половинката ми.» Очите му заблестяха и той погали с кокалчета бузата ми.
Ласкателни думи, но ме направиха и малко нервна. Не исках да мисля за другите дракони. Ако всичко ставаше както обикновено, утре се очакваше атака на червените над Форт Далас. Но не бяхме близо и Каел беше достатъчно голям, за да ме защитава.
— Безопасно ли е?
«Винаги е безопасно с мен. Няма да оставя никой да те нарани.» Един нокът проследи устните ми, сякаш беше очарован от тях.
Потреперих, но беше хубаво треперене. Дори големите нокти не ме плашеха вече. Знаех, че няма да ги използва върху мен.
— Нека си взема нещата тогава — измъкнах се от ръцете му и взех новите си сапуни и шампоани в раница, която поставих на раменете си. — Готова съм, когато и ти.
Той се наведе и ме целуна яростно за последен път, преди да смени формата си. Бяхме толкова семейни, замислих се, докато повдигах ръце, за да може да хване кръста ми с ноктите си и да ме носи. Пазаруване, обзавеждане, а сега и къпане преди вечеря. Той изстреля голямото си драконово тяло от сградата, след което бяхме във въздуха.
Трябваше да си поговорим за по-добър начин за пътуване, помислих, и избутах развяващата се коса от лицето си. Да се люлея в хватката му бе все по-изнервящо с всеки следващ път. Знаех, че няма да ме изпусне и все пак, докато бях облечена, не се чувствах достатъчно сигурна, тъй като хватката му не беше достатъчно здрава, заради хлъзгавата материя на дрехите ми. Трябваше или да зарежа облеклото (нещо, което не бях много склонна да сторя) или да измисля по-добър начин за летене.
«Каквото те прави щастлива», ми каза. Мислите му бяха нежни.
Потупах нокътя му, чувствайки се леко доволна.
«Може би можем да измислим някакъв хамут», отговорих му и харесах идеята. «Добре съм в момента.» Шопинг терапията беше направила доста за настроението ми, а също и мисълта за предстояща баня. Всъщност това, което помогна най-много, беше сутрешната сексуална игра… и фактът, че той не трябваше да ме хапе всеки път, когато иска да се чифтосва. Нещата се подобряваха.
Бях толкова замислена, че когато Каел се завъртя и внезапно се спусна, стреснато изскимтях и се вкопчих в люспите му, отчаяна да не падна.
«Държа те», успокои ме. «Никога няма да те оставя да паднеш.»
«Това не означава, че не може да стане!» Но се успокоих, когато свободната му предна лапа се уви около краката ми, за да ме прегърне. Под нас се простираше огромно езеро, водата беше кристална и прекрасна.

«Там… там ли отиваме?», попитах го. Не знаех какво съм си представяла, но не беше езеро. Изкикотих се на себе си, защото какво друго бих могла да очаквам? Автомивка? Вана с размера на дракон? Басейн? Виждала съм един-два басейна
След
. Без някой, който да се грижи за химикалите, те се превръщаха в мътни, гъмжащи от комари блата. Но тази вода беше свежа и хубава и се къдреше толкова приятно, колкото по-ниско се спускахме. Беше горещ ден и топване в езеро звучеше чудесно.

«Искаш да се потопиш?» Той се спусна рязко и краката ми докоснаха водата, голямата сянка на Каел закриваше светлината от залязващото слънце.
Изпищях, вдигайки краката си колкото мога по-високо.
— Без потапяне! Без потапяне!
В гърдите му започна тътнеж и разбрах с учудване, че това беше смях. Изведнъж и аз се смеех, защото моят дракон имаше игриво чувство за хумор.
Моят дракон?
Откъде дойде тази мисъл? Смачках я незабавно и почувствах лека вина. Просто защото бях доволна с Каел днес, не означаваше, че това щеше да проработи. Трябваше да спася Ейми.
— Какво ще кажеш да ни спуснеш бавно и леко на брега?
«Както желаеш», каза ми Каел и определено имаше смях в гласа му. Да го чуя ме изпълни с топлина. Колкото повече бях с него, толкова по-голяма част от личността му се разкриваше. Такъв ли е бил, преди лудостта да го обземе? Уверен и весел, също свиреп и властен? Чудех се какъв е бил. Знаех, че да бъде в моя свят го беше променило.
Какво… какво, ако се завърне в дома си? Защо това ме изпълваше с чувство за разочарование?
«Не се безпокой. Няма да се върна», каза ми Каел. «Ти си тук. Ще остана на това място с половинката си.»
Не знаех, че мисля толкова «силно».
— Но ти мразиш да си тук — отговорих, докато кръжахме над пясъчния бряг и започнахме да се спускаме. — Каза, че мирише ужасно и те подлудява.
«Умът ми вече не е див, откакто те имам. Ноздрите ми са пълни със сладкия ти аромат. Партньорката ми е тук. Имам всичко, от което се нуждая.»
Това беше… мило. Не можах да не се почувствам поласкана и доволна да го чуя. «Но ако невинаги съм тук? Ако нещо се случи с мен?»
Ноктите на Каел се стегнаха около мен.
Изписках като предупреждение, когато мислите му станаха свирепи и светкавица от лудост проникна и в моя ум.
«Нищо няма да се случи на половинката ми. Ти си моя, Клаудия!»
— Добре, добре. Беше просто риторичен въпрос — прокарах длан по люспите му, за да го успокоя. — Не ме стискай до смърт.
Мислите му се усмириха, но моите останаха обезпокоени. Какво щеше направи той, ако нещо се случеше с мен? Щях да спася Ейми — нямаше «ако», беше «когато» — и се тревожех за реакцията му, когато го направех. Не можех да остана с дракон завинаги… нали? Дали го исках? Бях пълна с въпроси и противоречиви чувства.
Кацнахме внимателно на брега на езерото, на което имаше обрасла песъчлива «плажна» ивица с няколко малки лодки, заседнали в тръстиките на известно разстояние от нас. Не знаех какво е това езеро и дали бе част от Стария Далас, но изглеждаше достатъчно приветливо. Каел ме остави внимателно и се наведе да ме подуши.
«Няма да позволя нещо да ти навреди. Не се тревожи, моя Клаудия.»
Потупах големия му нос.
— Знам, голямо момче — но той не можеше да контролира всичко, нито пък аз. А не знаех какво ще донесе бъдещето.
Ноктите му се махнаха от кръста ми и бях свободна. Миг по-късно се превърна в човек, с цялата тази прекрасна падаща на вълни коса и дълги златни крайници със стегнати мускули. Протегна се, забравил голотата си, и огледа брега с доволен поглед.
Премигнах от голата плът, разкриваща се пред мен, и почувствах как се изчервявам леко от гледката.
— Може би ще трябва да поговорим за едни панталони за теб — казах му превзето. — Не знам дали трябва да се разкарваш наоколо гол през цялото време.
«Панталони?»
Хвърлих раницата си на пълния с бурени пясък и събух ботушите си.
— Да, панталони. Като тези — потупах старите си дънки. — Те, ааа, предпазват.
Погледна дрехите ми пренебрежително.
«Трябва да покривам крайниците си с материя? Каква е ползата?»
— Защитава кожата ти.
«Кожата ми е твърда. Нищо не може да ме нарани.» Каел застана до мен, обгърна бузата ми и се притисна към врата ми, сякаш не можеше да поеме достатъчно от мириса ми. «Ти, обаче, си малка и нежна. Трябва да продължиш да носиш тези «панталони», ако те предпазват от рани, въпреки че ги намирам за крехки.»
— Не става въпрос само за раните — казах му развеселена. — Предпазва благоприличието ти.
«Благоприличие? Не разбирам този термин.»
— Очевидно — казах със сух тон. — Хората не се разхождат наоколо голи. Леко притеснително е за останалите.
«Тогава е добре, че не съм човек, нали?» С това той дръпна ризата ми. «Бих желал да видя половинката си без тези панталони. Не ги харесвам.»
— Това е риза — поправих го, след това въздъхнах. — Няма значение — издърпах ризата си над главата, само за да изпискам от изненада, когато големите му ръце веднага хвана сутиена ми.
«Още панталони?»
Гърчех се, докато пръстите му дразнеха гърдите ми, ноктите му се провлачваха по износената дантелена тъкан на стария ми сутиен.
— Не панталони! Това е сутиен. Спира гърдите ми да не подскачат.
«Но на мен ми харесва, когато подскачат.» Изглеждаше очарован, докато търкаше малките възвишения на гърдите ми с големите си длани. «Това е много привлекателно в моята партньорка.»
Беше ми трудно да мисля в момента, особено докато ноктите му продължаваха да драскат зърната ми.
— Не позволява на гърдите ми да се клатят. Очевидно мъжете го намират за подлудяващо.
«Ах. Тогава го одобрявам. Ти ми моя, Клаудия.» Махна едната презрамка от рамото ми. «Но не искам да носиш тези панталони докато сме заедно. Харесва ми да виждам гърдите на партньорката ми да трептят, когато я докосвам. И ми харесва да виждам тези гърди.» Пръстите му погалиха едното ми зърно през материята.
Поех си дъх и ударих ръката му.
— Във флиртуващо настроение си, нали? — Ухажването водеше до секс, но не бях сигурна, че наистина бях готова, въпреки обещанието му да не ме хапе. Но със сладострастното му ухилване не успях да спра собствената си усмивка. — Половинката ти иска вана и вечеря, преди да флиртува, съжалявам.
«Ще ти позволя да се почистиш», съгласи се той. «Тогава ще сложа устата си навсякъде по теб, както го направи ти и ще те накарам да извикаш отново.»

Изчервих се силно на прямите му думи и отбягнах зрителния контакт, докато привърших със събличането. Въпреки флиртуването му и сексуалното напрежение във въздуха между нас, повикът на водата беше прекалено силен, за да бъде отхвърлен. Ваните бяха рядък лукс
След
и планирах да се насладя на тази. Взех сапун, пешкир за къпане и бутилка шампоан, и се насочих към ръба на водата. Потопих пръстите на краката си. Беше хладка, но не студена. Прекрасно.

Влязох до кръста и чух плясък наблизо. Бях изненадана да видя Каел до мен.
— И ти ли ще си взимаш вана?
«Желая да съм чист, за да удовлетворя половинката си. Ти се радваш на чистотата.»
— Така е — потвърдих. Влязох по-навътре, жонглирайки с бутилките. — Езерото не е въплъщение на чистотата, но ще правим това, докато не намерим начин да си взимаме вана в нашата сграда.
«Какво е вана?»
Изпратих му образ, в комплект с мехурчета и мен, седяща във ваната и миеща косата си.
«И ти желаеш да имаш това?» Гледаше ме с напрегнати златни очи.
— Да, по дяволите — казах, после се потопих в езерото, стискайки сапуна. Мръсната ми коса влезе в очите ми. Насапунисах се, а после хвърлих сапуна и пешкира обратно на брега. Изстисках шепа от шампоана, след което метнах и него. В момента, в който започнах да сапунисвам косата си, простенах ниско от това колко добре се чувствах. Дори във Форт Далас беше предизвикателство да останеш чист. Имаше публична баня, но ти начисляваха такса за бързо топване и трябваше да използваш водата на някой друг. Пък и шампоанът беше прекалено скъп за мен.
Да имам цяло езеро за мен? Да имам шампоан?
Това беше удоволствие.
Почувствах задоволството на Каел, преди да чуя буботенето му. Момент по-късно ръцете му ме погалиха под водата, плъзгайки се по бедрата ми. Не бях разстроена от това, защото ми харесваха вниманието и привързаността му. Вероятно беше грешно, но не бях сигурна дали искам да бъде по друг начин.
«Какво правиш?», попита ме.
Продължих да сапунисвам косата си.
— Мия косата си с шампоан. Чувството да си чист е невероятно.
«Това друго човешко нещо ли е?» Галеше хлъзгавите ми гърди, палците му закачаха настръхналите ми зърна. Простенах и се сгърчих от докосването му, но… не се отдръпнах. Не знаех и дали искам.
«Издаваш звуците, които правиш, когато съм между бедрата ти. Харесва ми. Доставя ми наслада.»
Трябваше ли да продължава да прави това? Или го правеше умишлено, за да ме изчервява?
— Да, е, радвам се да съм чиста. И ако ще търкаш ръцете си в мен, защо не ги сапунисаш? — По този начин щях да оправдая позволението ми да ме докосва. Беше изцяло заради чистотата, не защото ми харесваха големите, силни ръце. Просто заради чистотата.
«Покажи ми как да го направя.»
Потопих глава, за да махна шампоана, и изтрих водата от очите си.
— Защо да не ти покажа как да се изчистиш, голямо момче? — Отидох до брега и грабнах бутилката шампоан, след това се върнах при него и посочих към гъстата му коса. — Трябва да я намокриш.
Той веднага се метна във водата и изплува след един миг, от косата му капеше вода.
Не можах да се сдържа — засмях се.
— Не правиш нещата наполовина, нали, Каел?
Той ми се ухили, показвайки ми проблясък на остри зъби. Почувствах се добре да се отпусна с него, да имам момент на успокоение след целия стрес. В този момент светът ни съществуваше в рамките на откритата ни вана. Наслаждавах се на себе си. Не мислех за утре или какво ще донесе бъдещето. Просто се забавлявах във водата с човек, от когото бях привлечена.
— Наклони се — казах му и когато го направи, изстисках малко количество от скъпоценния шампоан върху косата му. Затворих бутилката и я хвърлих настрана, след което започнах да натривам шампоана в косата му, масажирайки скалпа. Той изръмжа от удоволствие, ръцете му се увиха около мен, дланите му се смъкнаха към дупето ми. Придърпа ме срещу дебелата си ерекция, скрита от водата.
— Не — казах със смях. — Не сега, Каел. Това е, за да бъдеш чист.
«Искам да сложа устата си върху теб и да те удовлетворя, Клаудия. Ще ми достави голямо удоволствие. Гладен съм за вкуса ти.»
Смехът ми се превърна в задъхана въздишка и умът ми се изпълни с картини на него, на големите му длани, разтварящи краката ми, докато ближе лакомо вагината ми.
Ох, милост.
— Баня — напомних му. — Къпем се сега — но думите излязоха задъхани и не можех да спра да го докосвам под претекст, че го мия, дори когато той се притисна в мокрия ми врат, ръцете му се свиваха срещу дупето ми.
«Може ли да те държа, докато се къпя? Харесва ми.»
— Можеш… — издишах. Той вдигна глава и можах да видя, че очите му стават черни от желание. Наведе се по-близо до мен и устата му заключи моята, дори когато ме придърпа по-близо.
«Моята Клаудия. Подушвам желанието ти. Прави ме гладен.» Езикът му погали моя, имитирайки члена му, и простенах. «Нека те опитам.»
— Имаш шампоан по косата си — казах му меко. Дори сега се плъзгаше по челото му към очите.
Той ме освободи и се потопи във водата, клатейки яростно глава. Момент по-късно се изправи и ме стисна, водата се стичаше по голямото му, златно тяло.
«Сега ще те опитам.»
Треперех от интензивността на мислите му. Едната ми ръка се плъзна надолу по рамото му, чувствайки мускулите му и разглеждайки голямото му тяло. Стояхме във високата до ханша вода, на открито. Всеки можеше да ни види. Освен това подозирах, че ще иска нещо друго, освен орален секс. Искаше истински и това беше опасно.
Бях пълна с желание… и страх.
— Не знам.
Сякаш усещайки мислите ми, Каел прокара устата си по бузата ми.
— Клаудия… — прошепна на глас, стряскайки ме. Тогава, в ума ми, той каза: «Желая единствено да ти доставя удоволствие. Няма нужда от удоволствието на Каел в това свързване. Искам само да опитам половинката си и да се насладя на вкуса й. Нека го направя.»
Потреперих, прилепвайки се към мократа му кожа, докато дланите му отново се настаниха на кръста ми. Не знаех какво да правя… обаче не можех да се насиля и да избягам. Така че може би вече бях решила. Той изчака за момент и след това се наведе, за да ме целуне. Когато го направи, отворих устата си, приемайки доминантността му.
Голяма ръка се плъзна по корема ми, насочвайки се към мократа ми плът. Намери хълмчето ми, обхвана го с длан и прекъсна целувката. Втренчих се в него, едва осмелявайки се да дишам. Погледът му улови моя, с цялото възхитително напрегнато черно.
Притисна с пръст, галейки къдриците ми и между устните.
Изстенах, извивайки се срещу него.
Той продължи да ме гали, внимавайки за ноктите си, и почувствах да се потапя във вътрешността ми, където ме болеше от нужда.
«Ти си гореща и хлъзгава от сокове, моя Клаудия.» Потри пръста си по гънките, овлажнявайки ме със собствената ми нужда. «Почувствай колко си мокра. Не е просто от водата. Това е моята Клаудия.»
Повдигна ръка към устата си и облиза пръстите си, напрегнатият му поглед все още беше върху лицето ми.
Можех да почувствам удоволствието, което премина през ума му, и изхленчих от силата му.
«Моя Клаудия», каза ми. «Нищо не е по-хубаво от вкуса на сладостта ти. Нека те оближа.»
«Тук? Сега?»
«Сега», потвърди. Дръпна ме в ръцете си и се насочи към брега. «Ще легнеш под мен, ще разтвориш бедра и ще пирувам с красотата ти.»
Тялото ми трепереше от напрегнатостта на мислите му и погледът му беше втренчен, докато той ме поставяше внимателно да легна на пясъка. След това погледна надолу към мен, изпълнен с възхищение.
«Толкова красива, моя Клаудия. Моята половинка е прекрасна.»
Наведе се и прокара леко устата си по стомаха ми, галейки ме. Големите му ръце се приближиха до бедрата ми и ги разтвориха широко, раздалечавайки ме за вниманието му. Удоволствието му щурмува ума ми отново и изстенах, преди горещият му дъх да се докосне до вагината ми.
Докато гледах, той се взираше в гънките ми, след което се наведе. Езикът му се показа и се плъзна по плътта ми, вкусвайки ме бързо. Тогава той изръмжа от удоволствие и се спусна надолу, устата му беше заровена между бедрата ми. Изпъшках в отговор, стресната от яростната атака на усещанията. Каквото и да чувствах, беше примесено с мислите, които той позволяваше да му се изплъзнат, и сякаш моето удоволствие се допълваше от неговото. Чувствах колко еротично беше за него да ме опитва така, колко див го правеше.
Извих се срещу устата му, когато започна да гали клитора ми с дълги, бавни движения на грапавия си език, правейки го бавно и равномерно. Стоновете ми се превърнаха в пъшкания и той увеличи скоростта на движенията на езика си, по-бързо и по-бързо. Когато започна да ръмжи ниско, простенах, защото ме накара да се чувствам дори по-добре — вибрациите изглежда директно се предаваха от устата му към клитора ми. Ръцете ми се насочиха към главата му и въпреки себе си, придърпах косата му, карайки го да се снижи отново към женствеността ми. Наслаждавах се на всяко плъзгане на езика му, на всяко перване, на всяко завъртане, на всяко дразнене срещу най-чувствителната ми точка. Той започна да увеличава силата и натиска на близането, сякаш чувстваше, че имам нужда от още.
Разбира се, че го беше усетил, осъзнах. Беше свързан с мен чрез умовете ни. Изпратих му картина на това, което исках, обезумяла от нужда, и момент по-късно той засмука клитора ми.
Свърших бързо, викайки името му. Мускулите ми се стегнаха и изпищях леко, докато той продължаваше да ближе и смуче клитора ми, увеличавайки оргазма ми. Светът експлодира в мъгла, където съществуваше само устата на Каел, забравих за всичко останало.
Бавно слязох от висините на оргазма, задъхана. Тялото ми започна да се отпуска от напрежението и легнах на пясъка, пъшкайки и опитваща се да си поема дъх. Това беше дяволски интензивно. Погледнах надолу и видях Каел все още между бедрата ми, втренчен в мен с поглед, който определях като принадлежащ на абсолютно властен мъжкар.
«Хареса ми това, каза ми Каел. Много.»
— Ами ти? — Напрегнах се малко, докато го питах, но трябваше да знам.
«Получих удоволствието си от докосването на ума ти.» Ноктите му лениво и властно погалиха бедрата ми от вътрешната страна. «Докосването на тялото ти срещу моето. Ще ти дам семето ми друг път, когато по-малко се страхуваш от мен. До тогава ще бъда доволен да вкусвам тялото ти.» Наведе се и ме погледна лукаво, устата му кръжеше близо до вагината ми. «Да го направим отново?»
Засмях се слабо.
— Ще ме убиеш.
Той се намръщи, цялата игривост изчезна.
«Толкова ли си крехка?»
— Метафора. Няма да ме убие наистина. Това е просто израз.
«Речта ти е… очарователна.» Бавно облиза деликатната кожа на бедрата ми отвътре. «Ние не използваме физическата реч толкова често, колкото твоя вид. Не е удобно.»
Трепнах при докосването му, нервите ми се разтресоха в отговор.
— Аз съм… много различна от жените ви? — Прокарах пръсти през мократа му коса. Бях изключително чувствителна в момента. Кой не би бил след цялото това внимание, което получих?
Развеселено ръмжене извибрира през краката ми.
«По много начини.»
— Как? — Наистина бях любопитна… и леко засегната. Лошо ли беше, че бях различна? — Никога не съм виждала някоя.
«Напротив. Виждала ли си червени дракони в небето?»
Успокоих се.
— Червените? Те са женски? — Знаех, че са по-малки, много на брой… и крайно агресивни. Повечето от драконовите атаки, покосили градовете, бяха от орди червени дракони. Никога не бях мислила, че бяха женски. Идеята беше потресаваща с изводите си.
«Такива са. Червеното е цветът на чифтосването за Дракони. Стават червени, когато желаят да атакуват мъжки. Агресията е знак за чифтосване.»
В такъв случай доста дракони се оглеждаха за половинка.
— Винаги атакуват по един и същ начин. Чакат няколко дни… Знаеш ли защо?
«Лудостта е по-лоша, когато топлината на чифтосването е в теб. Този свят ги прави агресивни постоянно.»
— Не разбирам… Защо не си взел някоя от тях за партньорка? От твоя вид са. Нямаше нужда да ме вземаш.
«Женските са… променени от този свят. Няма да оставят мъжки да се приближи достатъчно за битка за доминиране. Ако не са победени, не могат да се променят в двукраката си форма, за да се съединят. Не се свързваме в бойната си форма, а женските не могат да износят малки в бойната си форма.»
— Бойна форма?
Внезапно измести тежестта си и слънцето беше скрито от голяма драконова форма, придвижваща се към мен.
«Това е бойната ми форма.»
— Драконовата ти — казах, разбирайки. Бях облекчена, когато се преобрази отново, връщайки се към — приблизително — човешката си форма.
— Защо има такава голяма разлика между размерите на двукраката и бойната ти форма?
Той сви рамене, движението беше плавно и елегантно.
«Знаех го някога. Вече не. Беше загубено в лудостта. Загубих толкова от ума си в този свят.»
Такова ужасно нещо. И отново… не успях да се сдържа да не попитам.

— Имаш ли семейство от другата страна на
Разрива
?

«Не помня.» Той погледна лицето ми. «Това притеснява ли те?»
Махнах няколко песъчинки от корема си и се опитах да се преструвам на уверена.
— А половинка? Имаш ли половинка? — Не трябваше да бъде от значение за мен, но по някаква причина наистина, наистина имаше.
«Никога. Ти си единствената половинка за мен. Не помня много, но помня това. Отровата ми може да се даде само на една женска. Ти си тази единствена за мен.»
Мразех, че бях толкова абсурдно доволна. Мразех, че бях толкова доволна от това, че умовете ни бяха свързани и знаех, че казваше истината. Все още се тревожех, че може би щеше да му е по-добре с женска Драконѝ. Ако можеше да взема само една половинка, беше гадно, че беше заклещен с мен.
— Не разбирам защо ме взе за половинка. Трябваше да си намериш женска Драконѝ.
«Няма да взема никоя друга, освен теб, Клаудия.» Хватката му се стегна около бедрата ми и той снижи устата си до V-то на слабините ми. «Ще мога ли да те убедя за още един път?»
Протестирах… но само малко. И след момент убеждаване, не протестирах изобщо.





Готвенето определено беше по-лесно с дракон наоколо, реших следобеда.
Прозях се, докато набождах на шиш парче от крава над лагерния огън. Горях стари вестници, които намерих в офиса, а Каел беше много удобен що се отнася до запалването им. Не беше голям огън, защото нямах истинско гориво, но беше огън. Хвърлих друг технически учебник върху самия огън и пламъците потрепнаха, затова посочих на Каел да го поправи. Веднага се промени в драконовата си форма, снижи глава и изстреля огън, след което се върна отново в човешката и сложи ръце на кръста ми, придърпвайки ме в скута си. Ставахме по-добри в готвенето в екип, помислих си. Каел се учеше да не овъглява храната ми, докато още ходеше (бонус!), а аз се учех да не се изнервям от ловните му навици. По-рано днес, той ме послуша, когато му казах да не прави бъркотия, като убива кравата, и ме остави да я заколя, преди да изяде своята порция.
Напредък. Малък, но напредък.
Сгуших се в прегръдките му, докато месото ми се готвеше, а той погали косата ми и плъзна нокти нагоре-надолу по ръката ми, ръмжейки доволно. Това? Това не беше толкова лошо. Всъщност един вид беше сладко — имах горещ мъж, много храна и страхотна нова стая. Не трябваше да се тревожа къде ще спя, има ли достатъчно храна, която да стигне до края на седмицата, или дали нещо ще се счупи и да опитаме да продадем някои предмети. Най-голямата ми тревога беше кога и дали изобщо мога да накарам Каел да носи панталони, а и дали наистина го искам, защото кожата му беше топла и приятна срещу мен. Харесваше ми да се възползвам от голотата му, както и властната му, свирепа природа.
Бях… щастлива. За момента. Знаех, че това няма да продължи. Нищо от това нямаше. Все още съществуваха Ейми и Саша, за които се притеснявах, и бъдещето. Хапане и секс. Форт Далас и какво да правя, ако никога повече не ме пуснат вътре. Имаше милиони неща, които ме тревожеха.
Но за тази вечер просто щях да се насладя на миризмата на печено месо, сгушена в скута на моя мъж, а по-късно щях да спя на невероятното си ново легло.
Когато стомахът ми беше пълен, се облегнах срещу големите, широки гърди на Каел и облизах пръсти.
— Ще трябва да намерим подправки — казах му. — И може би градина някъде.
«Всичко, което пожелаеш.» Потри носа си в мидата на ухото ми.
— Знаех си, че ще кажеш това.
«Защото знаеш, че ще направя всичко за теб.»
Усмихнах се, защото беше истина. Беше необикновено да се чувствам толкова странно… щастлива след заточението ми от Форт Далас и единствения живот, който познавах. Чувствах се леко виновна, че стомахът ми беше пълен, обкръжението ми беше луксозно (сравнено със стария автобус, където живеех последните пет години) и имах наистина страхотни оргазми няколко пъти този следобед.
Беше все по-трудно да откривам вина в това, че съм половинка на Каел.
Всичко, което някога познавах, беше знанието, че драконите са врагове. Те убиваха и разрушаваха. Милиони — не, милиарди бяха умрели при драконови атаки. Но този, който ме държеше сега в прегръдките си, хапеше ухото ми игриво и се грижеше за мен по-добре, отколкото можех да си представя. Беше приятно да е наоколо и харесвах чувството му за хумор. Приготвях се психически за това, което щеше се случи, когато животът стане отново нормален. Когато аз се върна при сестра си, а той в небето.
Защото това не можеше да стане. Драконите и хората не можеха да бъдат щастливи заедно, също като акулата и тюлена. Единият беше хищник, другият беше закуска. Нещо щеше да се случи и тогава къщата от карти щеше да се срути.
Всеки път, щом мислех за това, болката в гърдите ми се изостряше.
Не можех да се влюбя в дракон. Просто не можех.






Стоях в тъмна клетка, в същия затвор, където ме държаха седмица за задигането на няколко неща от
Земята на събирачите
и бях в капан. Беше глупаво решение, още повече от факта, че бях единствената в затвора. Седнах, чакайки, но никой не дойде. Раздразнението ми растеше и крачех в килията. Някъде в далечината Ейми плачеше, сякаш сърцето й беше разбито. Звукът ме ужаси и продължавах да крача, чакайки някой да ме изведе.

Но никой не идваше. Никой. През цялото време плачът на Ейми се спираше, докато накрая не чувах нищо друго, освен мъката й.
Блъснах се в металната врата и я ударих.
— Пуснете ме! — Изкрещях. — Това е грешка!
— Няма грешка — отвърна ми някой.
— Но сестра ми! Тя плаче! — Ударих вратата отново.
— Не се тревожи за нея повече — отговори ми пазачът отдалеч. — Наша е. Даде ни я.
— Не! Искам я!
— Трябваше да помислиш за това преди да чукаш дракона — гласът беше твърд, жесток. Познат. Капитанът на милицията? Опитах се да погледна отвъд вратата на затворническата килия, но малкият прозорец беше замъглен. Не можех да видя нищо друго, освен неясните очертания на човек.
— Не можете да ме държите тук. Сестра ми се нуждае от мен!
— Не се нуждае от теб. Ти реши с кого искаш да бъдеш и не беше с човек — гласът беше пълен с презрение.
— Той не е като другите!
— Не ли? Не е ли точно като другите?
Не можех да го отрека, защото беше така. Но защото беше моят дракон не означаваше, че не бе убиец.
— Нямах избор.
— Винаги има избор, предател — каза ми. — Можеше да избереш да помогнеш на твоите хора, но вместо това избяга с дракон.
— Не — отговорих, прокарвайки ръце по стените на затвора. — Не обичам дракона — излъгах. — С хората съм. Нека видя сестра си.
— Лъжеш.
— Тук съм! — Изкрещях силно. — Във Форта съм и искам да видя сестра си.
— Не, не искаш — каза мъжът и гласът му се промени, задълбочи се. Идваше от всяка посока и стените на затвора го отразяваха. Паднах назад само за да разбера, че стените са станали златни. И топли. И се движеха.
Вече не бях в килия. Бях в стомаха на дракон. Моят дракон.
Той обаче щеше да ме пусне. Ударих стената с отворена длан.
— Каел! Пусни ме!
«Каза, че не ме обичаш», изтътна драконът навсякъде около мен. «Нямаш избор. Не те е грижа за мен.»
«Това не е истина», казах му. «Обичам те. Но обичам и сестра си. Моля те, моля те да ми помогнеш да я спася.»
«Трябва да избереш.»
— Да избера?
«Мен или Ейми. Не можеш да имаш и двама ни.»
Плачът на Ейми стана по-силен, дори през стените на драконовия стомах. Не можех да избера. Не знаех как да взема сестра си. Нито как да изляза от стомаха на дракона.
— Не мога да избера! Защо ме караш да го правя?
«Аз съм убиец, както каза. Убил съм хиляди хора и опожарих Стария Далас. Не мога да живея с хората. Трябва да избереш тях или мен.»
— Не знам дали мога.
«Тогава ще ме изгубиш.»
— Не искам това! Не мога ли да имам теб и сестра ми?»
Но плачът на Ейми се отдалечаваше все повече и повече.
«Избирай», каза ми Каел.
Стените започнаха да се стесняват, докато риданията на Ейми заглъхваха. Поклатих глава трескаво, но те продължаваха да се свиват около мен.
«Избирай!»
— Не мога да избера! Не мога!
След това бях в ръцете на Каел и бяхме високо над града. Каел ме пусна, освобождавайки ме от ноктите си. Въртях се из въздуха, падайки, падайки, падайки…
«Тогава ще изгубиш всичко…»
Падайки.





Събудих се, пъшкайки, изправяйки се в леглото. Тялото ми беше покрито с пот, нямах въздух в дробовете си. Поех си дълбоко дъх, опитвайки се да се успокоя. Тежката ръка почиваща върху бедрата ми се стегна, придърпвайки ме обратно.
Каел в човешката си форма. Лежеше до мен на леглото, очите му бяха затворени, опитвайки се да ме дръпне близо и да продължи да спи.
«Тук съм. Спи. В безопасност си.»
Но сънят не спираше да се върти в ума ми, проблясвайки отново и отново. Оттеглих се от прегръдката му и се изхлузих от едната страна на голямото легло. Лунна светлина преминаваше през дупки в тавана на разрушената сграда, добавяйки призрачен вид. Замислих се, че преди щях да се засмея на тези дупки, наричайки ги тавански прозорци. Сега ги гледах и се чудех кой дракон си беше проправил път през покрива. Дали не се беше опитвал да достигне до хората в капана вътре?
Ами ако Каел беше този, унищожил сградата и убил всички?
Обгърнах с ръце гърдите си. Това беше грешно. Всичко беше грешно. Да мисля, че съм била толкова доволна по-рано, защото получих вана, няколко прегръдки и някакви мебели. Колко шибано евтино се продавах заедно с лоялността си. Дори не се бях опитала да спася Ейми — по дяволите, прекарах си добре час по-рано, когато се опитвах да науча Каел как да стопли вода за скъпоценната торбичка с кафени зърна, която намерих.
Заменях свободата на сестра си за няколко оргазма и кафени зърна.
Ейми беше в капан. Беше пленена и ужасена. Бедната Саша беше сама — лошо нещо за сама жена във Форт Далас. Никоя от тях не беше в безопасност. Затворих очи и в ума си, все още можех да чуя отчаяният плач на Ейми.
Господи, какво правех тук? Създавах къща с дракон? Те бяха врагове. Те бяха тези, които бяха причината за проблемите ни. И не можех да си отида вкъщи, защото Каел беше решил, че ме притежава.
За момент се възмутих на всички. На Каел, че ме постави в това положение. На Саша, че не беше достатъчно силна да се грижи сама за себе си. На Ейми, защото ако не се тревожех за нея, можех да бъда щастлива с дракона.
Кога щях да получа това, което исках?
Голямо, изгарящо горещо тяло се притисна към моето, стряскайки ме. Топлината на Каел моментално се разпространи по кожата ми. Не беше заслепяващо, неприятно горещо като преди, беше странно приятно. Успокояващо, помислих, защото ме беше захапал, затова можеше да ме поиска всеки път, щом пожелаеше. От това се почувствах противно.
Той се опита да ме придърпа.
Избутах го.
— Не ме докосвай.
Можех да почувствам изненадата в мислите му.
«Клаудия? Какво има?»
Сърцето ме болеше, но трябваше да мисля за Ейми.
«Ти си ми половинка» ми каза, а властността се завърна, почти черна от напрежението. «Ще те докосвам.»
— Не искам да бъда драконова половинка — опитах се да го избутам, но ръцете му само се затегнаха срещу мен. — Никога не си ме питал какво искам.
«Наслаждаваше се, когато сложих устата си върху теб, Клаудия.» Очите му бяха тъмни и блестящо черни от емоция. «Викаше за мен, когато те докосвах по-рано. Притискаше лицето ми между бедрата си и искаше да те ближа. Измислил ли съм си го?»
Добре, може би бях направила това няколко пъти по време на втория рунд. Или третия. Както и да е. Бутнах гърдите му.
— Гадняр си, че го казваш. Пусни ме.
Но той само ме занесе на леглото, игнорирайки борбата ми.
«Каза, че не искаш да си ми половинка? Ще ти покажа, че е точно обратното.»
Страх — и желание — преминаха през мен едновременно. Пръстите ми се свиха в юмрук и ударих раменете му, докато той ме носеше към леглото.
— Искам да ме оставиш!
Миг по-късно тупнах на леглото по гръб. Каел надвисна над мен, очите му блестяха в тъмнината на малката стая, която направихме на спалня.
«Да ти докажа ли колко много желаеш устата ми на плътта си? Езикът ми, плъзгащ се по малката изпъкналост, което ти харесва толкова много? Опитвайки те цялата?»
— Не! — Но малка част от мен крещеше «да», беше възбудена от тази проява на сила. Дълбоко отвътре обичах това, че не можех да го отблъсна. Това, че не бях отговорна. Понякога бях така уморена да съм най-силната, носеща всички отговорности. Да бъда с него беше почти освобождаващо — освен факта, че беше за сметка на Ейми и Саша.
Големи длани дръпнаха силно стиснатите ми колене, разтваряйки краката ми широко и показвайки вагината ми. Едновременно мразех и обичах това, че веднага се овлажних, когато той погледна надолу към мен. И когато ноздрите му се разшириха и ме погледна със знаещ поглед, се почувствах засрамена от това колко съм прозрачна. Бях голяма лицемерка. Знаех това. Но не можех да погледна настрани, когато той облиза устни и се наведе над влагалището ми, сякаш се гласеше да пирува. Задърпах се от ръцете му, когато той с внимателни пръсти разтваряше гънките ми и се навеждаше. Изгарящият, грапав език мина по клитора ми и изръмжа ниско от удоволствие.
«Вкусът ти ми казва, че се наслаждаваш на докосването ми, половинке. Ще накарам краката ти да се разтреперят от толкова много удоволствие, че няма да бъде възможно да ме отблъснеш. Ще ме молиш за повече.» Облиза ме отново.
Изтръпване мина през мен от наслада, примесена с голяма вина. Ридание се появи в гърлото ми и притиснах длан към очите си, когато започнах да плача. Мразех го, но беше прав. Обичах усещането на устата му срещу мен, опасната му сила… и знанието, че можеше да бъде толкова внимателен с мен, цялото му внимание фокусирано върху доставянето на наслада.
Това направи нещата по-лоши, защото не знаех какво да направя. За всичко. Прецакана бях, ако го обичах, пречупена, ако не го обичах. Продължих да ридая безутешно.
Каел прокара кокалчетата си по бузата ми толкова леко.
«Плачеш ли?», попита и можех да почувствам смущението му, гнева и безпомощността. «Това 'не' ли е?»
«Да, 'не' е», потвърдих, не вярвах на гласа си. Не ме беше грижа какво казва тялото ми. Умът ми казваше не.
«Аз… накарах те да плачеш.» Разкаяние се появи в мислите му, толкова силно, че се просмука и в моите. «Моята Клаудия. Прости ми.»
За моя изненада ме издърпа от леглото и ме заключи в ръцете си, държейки ме в стегната, странно успокояваща прегръдка. Не знам как знаеше, че имах нужда от прегръдка, но помогна. Зарових лицето си в гърдите му и оставих сълзите ми да текат.





На следващата сутрин не говорихме. Каел беше в лошо настроение, въпреки че стана рано, за да улови закуска за мен и ме събуди с препечено парче от… нещо. Не попитах какво е или как е умряло. Не исках да знам.
Собственото ми настроение не беше точно перфектно. Бях уморена от вчерашната ни битка и болна от притеснение за бедната Ейми. Трябваше да направя нещо за сестра си, и то скоро. Не можех да я оставя там, но и не можех да се върна обратно. Разбирах това. Не че умирах да се върна към живота, в който трябваше да крада, за да има с какво да се храним, и където трябваше да спя в задната част на прекалено горещ училищен автобус, заобиколен от град, пълен с безскрупулни, усилено работещи крадци, които се опитваха да вземат всичко, което имаш, включително и тялото ти. Но… Форт Далас беше дяволът, който познавах. Беше близък, безопасен (в голямата си част) и нямаше изненади, с изключение на изненадващи извън модела драконови атаки.
И откакто «опитомих» Каел, предполагах, че съм поправила някои от тях.
Пак заповядай, Форт Далас.
Тревожех се и за Саша. Тя правеше каквото трябва за оцеляването си и се надявах, че не се беше изложила на опасност. Не ми харесваше да мисля, че се оставя да я нараняват просто за да получи малко храна.

И Ейми. Бедната, крехка Ейми. Представих си сестра си, светлата й руса коса, големите й очи и болния й крак, който правеше всяка стъпка бавно куцукане. Нямаше да бъде в състояние да оцелее без мен. Беше твърде срамежлива, твърде уплашена от света. Той беше страшно, жестоко място
След
и Ейми нямаше нужния характер, за да се справи. Беше твърде доверчива.

Просто трябваше да направя нещо. Мислех усилено, докато вземах закуската си. Опитах се да ям, след като Каел беше достатъчно грижлив да ми я донесе, а и месото никога не трябваше да се изхвърля, но нямах апетит. Поболявах се от тревога. Сянка мина над мен и погледнах, очаквайки да видя златни крила.
Освен че… Каел беше в стаята с мен.
Трепване на червена опашка през една от дупките на покрива ме накара да се напрегна. Червен. Женска. Те бяха напълно луди. Вцепених се от страх. Беше време за драконова атака. Бях загубила представа за атаките и този ме изненада. Много неясно, от разстояние чух виенето на сирените на Форт Далас.
Сложих храната си настрани и се изправих, олюлявайки се назад.
«Какво има, половинке?»
— Червен дракон — заекнах, сочейки към небето.
«Няма да те нарани. Не те чувства като съперник, нито мен като потенциална половинка. Отровата ми беше дадена.»
— Д-добре — не можех да спра да треперя от гледката. Желанието да се скрия беше огромно.
«Ще я накарам да си тръгне. Не се страхувай, моя Клаудия.» Веднага се превърна в дракон и скочи във въздуха. Чух предупредителния му рев секунда по-късно и малкият червен дракон му отвърна с писък. Мирисът на пепел се носеше по вятъра и разбрах, че червеният опожаряваше град някъде. Нещо гореше.
Разтревожена отстъпих в сянката на близката стая със защитени тавани и отворих килера за провизии. Затворих вратата зад мен и се свих в ъгъла, треперейки. Когато драконите атакуват, най-безопасното място бе заобиколено от бетон, но и това щеше да свърши работа. Не можех да преодолея страха си. Не трябваше да се страхувам вече от тях, нали? Не и с Каел на моя страна. Но страхът беше истински и реален и треперех силно. И защото бях слаба и нуждаеща се, пресегнах се за ума на Каел за утеха и увереност.
«Каел? Всичко наред ли е?»
«Тук съм», отговори ми и мислите му бяха топли и успокояващи. «Не се страхувай.»
«Можеш ли да я накараш да си тръгне? Уплашена съм.»
«Тя е подивяла», ми каза Каел — неговите собствени мисли бяха объркани. «Казвам й да си тръгне, но й е трудно да ме разбере. Умът й почти е изчезнал от лудостта. Трудно е да се говори с нея.»
Потокът от мислите му беше прекъснат и чух друго ниско ръмжене, това по-отдалечено, последвано от женския отговор.
«Каел?», попитах притеснена. «Добре ли си?» В ума ми проблесна лудост и се притесних, че той губи контрол. Не ми харесваше колко беше тих или разпилените мисли, които се промъкваха. Сякаш лудостта го заразяваше. «Съсредоточи се върху мен, голямо момче. Тук съм. Твоята Клаудия.»
«Половинката ми. Помня. Благодаря.» Имаше топлина и любов в мислите му и бяха по-силни от преди.
Успокоих се.
«Тук съм за теб», казах, въпреки че се чувствах малко глупаво да го споменавам на такъв голям страшен дракон, докато се крия в килер.
«Тя те подуши по кожата ми, теб, моята партньорка, въпреки че не може да те чуе в мислите ми.» Пауза. «Тръгва си. Ще напусне територията ми и ще се оглежда за друг мъжки.»
Издишах с облекчение, след това се почувствах виновна. Червената се насочваше към Форт Далас, ако сирената беше някаква индикация. Не можех да я проследя от тук до там.
«Към града ли отива? Можеш ли да проследиш пътя й?»
«Умът й не е с нея, моя партньорке. Не мога да направя друго, освен да я прогоня от гнездото си. Тя не разбира нищо друго, освен че съм белязан мъжки и че трябва да потърси другаде половинка.» След дълъг миг усетих силен удар, докато сградата се разтресе и голямото тяло на Каел се приземи на покрива. Отворих вратата на килера, надникнах и осмелявайки се, отидох до другата врата, за да погледна небето. Имаше проблясък на златно крило и след миг Каел скочи долу от покрива с цялата си гола човешка красота.
Подаде ми ръка.
«Хайде. Имаме много работа.»
Напуснах безопасността на скритата ми дупка и пристъпих напред нервно.
— Много работа?
«Има други мъжки в околността. Ще е безопасно за теб, ако запаметят аромата ти. Ще знаят, че си белязана, и че не си свободна. Ще бъде по-лесно, ако съм с теб. Човешката кожа не запазва смесената миризма толкова добре. Губиш мириса на кожата ми след няколко дни и не е безопасно.»
Това отново ме притесни.
«Как да получа, ъм, аромата на чифтосването? Не с хапане, надявам се.»
Очите му почерняха.
«Трябва да те изпълня със семето си.»
Очите ми се разшириха.
«Е, не е подходящо. Ако кажа не?»
Погали бузата ми с властно движение.
«Ето защо трябва да отидем при тях. Ароматът ми по теб е слаб, но е там. Скоро ще изчезне, освен ако не ме приемеш отново. По този начин осигуряваме безопасността ти.»
Погледнах го скептично и кръстосах ръце. Звучеше ми като измама. Начин да се напъха в метафоричните ми бикини. Да ме «бележи» и да ме запази в безопасност. Звучеше като драконова приказка.
«Не е лъжа. Не желая да загубиш аромата ми. Не искам друг мъжки да си мисли, че може да те открадне.»
Спомени на Каел, биещ се с другия златен дракон и спокойно изтръгващ гърлото му, ме заляха.
— Ще се биеш ли отново?
«Не. Ще ме подушат по теб и ще бъдат любопитни, но няма да атакуват. Другият не усети знака ми по теб и те открадна от мен, преди да имам някакъв шанс.» Очите на Каел почерняха с тъмна емоция. «Няма да те поставя в опасност, моя Клаудия.»
— Добре — казах неохотно. — Нека да свършваме с това.
Наведе се да прокара устни по моите, след това се трансформира в дракон. Бях изненадана от импулсивната милувка и от приятния отговор, който се събуди, въпреки досадните мисли.
— За какво беше това?
«Просто исках да го направя.»
Ако беше трудно да го разгадаеш в човешка форма, като дракон беше невъзможно. Гледах го момент по-дълго, но изпъшках от тревога, когато големият му, ноктест крак се протегна към мен.
Той веднага спря.
«Боли ли те?»
— Не — пристъпих между протегнатите му нокти, доверявайки му се. — Но мразя да пътувам така. Плаши ме. Не се чувствам в безопасност.
«Не мога да те нося по друг начин, половинке. И никога няма да те изпусна.»
— Знам. Твърде зле е, че не дойде със седло — докато думите напуснат устата ми, идеята се оформи. — Всъщност… — отстъпих от ноктите му и минах покрай него, като прокарах леко ръка по блестящите люспи на хълбока му. Мускулите на гърба му се заобляха към раменете му, но имаше относително равно място, което щеше да свърши работа. — Би ли разперил криле?
Направи го веднага с голям, тежък плясък, простирайки крилата си навън, въпреки ограниченото пространство на сградата. Когато го направи прокарах ръка по люспите му отново, чувствайки мускулите отдолу, и погледнах мястото между крилете му. Пространството, на което можех да поставя седло, все още беше там, въпреки разгъването на крилете му. Ако сложа едно, нямаше да падне в момента, в който полети.
«Чувствам ръката ти прекрасно», каза ми, мислите му бяха ниско мъркане.
Плеснах го леко.
— Успокой се. Опитвам се да мисля — гледах го още малко и пак прокарах ръка с галещо, убеждаващо движение. — Ще носиш ли хамут, ако направя такъв?
«Ще ти хареса ли? Тогава да.»
Усмихнах се тъжно, желаейки да не беше толкова разкъсващо. Всичко, което искаше той, беше да ми угажда. Как беше възможно да остана ядосана на това? И все пак, неговото удоволствие постоянно да бъде около мен означаваше, че бях заточена завинаги от Форт Далас.
И колкото по-дълго бях с него, Ейми щеше да страда.
Без значение какво щях да избера — Каел или Ейми, губех. Мисълта беше отвратителна.





— Мърдаш се — казах на Каел и ударих с ръка голямото му златно рамо. — Спри да го правиш.
Драконът раздразнено изсумтя, но се успокои. Затегнах огромните кожени ремъци, кръстосващи люспите му, и ги пристегнах колкото мога повече, след което отново ги изпробвах.
— Твърде стегнато?
«Никога.»
— Добре — погладих го за последен път, отстъпих назад и се възхитих на ръчната си работа. — Мисля, че не е лошо.
Отне по-голямата част от деня, за да се справя с това нещо. Скицирах няколко идеи на парче хартия и се катерех по Каел, за да определя как точно трябва да окача всичко. От там беше въпрос на намиране на стара конюшня и седло, което да бъде в сравнително добро състояние. Намерихме няколко ремъка, добавихме въжета и крайният резултат беше седло, разположено точно между раменете на Каел. Дори сложих одеяло под седлото, в случай че жулеше кожата му. Люспите. Все тая. Дори имаше някакъв вид юзди. Е, бяха повече като дръжките на велосипед, за да мога да се хвана за нещо. Хубавото на менталната ни връзка беше, че можех да го напътствам с мисли, вместо да дърпам юздите, все едно е кон.
Накрая нямаше нищо друго, с което да се суетя. Захапах ноктите си, след това го погледнах.
— Готови ли сме за това?
«Разбира се.»
Увереността му обаче не ми помагаше, защото той винаги беше сигурен.
— Ако падна, ще ме хванеш, нали? — Затегнах колана на кръста си и се уверих, че карабината беше закачена на кръстосаните въжета около голямото тяло на Каел.
«Няма да те оставя да паднеш.»
— Естествено, естествено — измърморих и проверих колана на кръста си още веднъж, просто за всеки случай. Ако паднех, все още щях да съм закачена за него, повече или по-малко. Беше временна екипировка, но смятах, че с времето можем да ги подобрим.
Намръщих се на себе си, защо мислех за по-дълго време? Целта ми беше да стигна до Форт Далас и сестра си Ейми. Но тогава големият преден крак на Каел се обви около мен толкова нежно и ме придърпа, за да ме подуши с голямата си муцуна.
«Можеш да го направиш, половинке.»
Погалих носа му, чувствайки прилив на привързаност към него.
— Благодаря за вота на доверие.
Горещият му дъх погали врата ми, което беше драконовият вариант на целувка, предполагам. Накара ме да се усмихна замислено. Кога бях имала някой (друг, освен Ейми или Саша), който да бъде толкова фокусиран и отдаден на щастието и безопасността ми? Дори с Ейми и Саша не беше същото. Грижехме се една за друга, защото бяхме семейство, а семейството прави това.
С Каел беше различно. Толкова много неща бяха различни с него.
Бях разкъсана отново, но сега не беше времето да се тревожа за това. Трябваше да спра да печеля време и да действам. Затова го оставих да ме придърпа и използвах крака му, за да се покатеря върху гърба му, плъзвайки се в седлото. Наместих се, улавяйки дръжките, и започнах да завързвам около краката си ленти велкро, сложени «за всеки случай». Да си на гърба на Каел беше по-високо и тревожно, отколкото очаквах, и ме направи по-нервна от преди. Той не беше предназначен да има ездач. Ами ако забрави, че съм на гърба му?
«Няма да забравя», зарече се. «А ако паднеш, ще те хвана. Нищо няма да те нарани, моя Клаудия. Първо ще умра.»
По някакъв начин знаех, че беше истина. Пресегнах се и погалих люспите на врата му и можах да почувствам топлината през тях.
— Знам. Просто съм леко притеснена, това е всичко. Знам, че ще се оправя с времето — сложих ръка обратно на дръжките и си поех дълбоко дъх. — Добре, нека го изпробваме.
Преди да му кажа да действа бавно, Каел се изстреля във въздуха. Изпищях от изненада, когато дупето ми се вдигна от седлото, въпреки всичките каиши, които бях сложила, и момент по-късно се върнах на мястото си. Сграбчих дръжките, но не изглеждаха достатъчни.
Тогава Каел протегна крилете си, за да се плъзга, и хвана въздушно течение. Изведнъж се издигнахме високо в небето, а аз бях на драконовия гръб вместо в драконовите нокти и… беше спиращо дъха. Вгледах се в разпрострения под нас град, руините, покрити с пълзяща зеленина. Птици летяха покрай нас без да се страхуват, докато се носехме. Видът им ме накара да се засмея от радост и конската ми опашка се развя пред лицето ми и влезе в очите ми. Поклатих глава, за да се опитам да я махна, но не стана. Трябваше да си направя плитка, замислих се. Или ми трябваше шапка.
Тогава една буболечка се блъсна в едното ми око и изпищях отново, посягайки към лицето си. Добавих и очила към списъка.
Усетих удоволствието на Каел, носейки се бавно в небето.
«Добре ли си?»
«Да», казах, след като изтрих очите си няколко пъти. Вятърът ги караше да сълзят, но не ме спираше от това да се вглеждам наоколо в почуда. Чувствах се толкова… могъща.
«Това много ти харесва, мога да кажа.»
— Така е — извиках, но думите ми бяха отнесени от вятъра. Нищо чудно, че хората му бяха телепати. Опитах отново. «Така е.» Чувствах се по-малко като жертва и повече като участник. «Забавно е.»
«И си здраво завързана? Добре седнала?»
Задържах една ръка на дръжките и опипах ремъците около краката си.
«Мисля, че е достатъчно добре…»
Дъхът ми заседна, когато той се завъртя във въздуха и за един ужасен момент бяхме с главата надолу.
«ОБОЖЕМОЙКАЕЛ!»
Изправихме се секунда по-късно и можех да почувствам тътена от смях, идващ от него. Безпомощно разклатих юмрук във въздуха.


«Идиот. Идиот! Изкара ми ангелите!»
«Защо? Казах ти, че няма да те оставя да паднеш. Но сега, когато си толкова близко до кожата ми като една от люспите ми, не трябва да се тревожа за безопасността ти.»
«Само за загубата на контрол върху пикочния ми мехур», казах му кисело, но не можех да му остана ядосана. Беше прекалено забавно.
«Ще продължаваме ли?»
Веднъж да не бъда ужасена да съм във въздуха и да не искам да се приземяваме.
«Да, давай. Бих искала да видя повече от града.»
«Тогава продължаваме.»
И се наклонихме силно на една страна, обръщайки, и отправяйки се към хоризонта.






Летяхме най-малко час или два, спокойно носейки се над части от града, които никога не бях виждала, откакто се отвори
Разрива
и човечеството се разпръсна. Имаше покрайнини (обрасли), дължина след дължина магистрали (обрасли) и още, и още обгорени зони, където беше ясно, че драконите са присъствали. Видях една сравнително непокътната сграда в покрайнините, която с радост щях да огледам. Имаше дори площадка за хеликоптери, на която Каел кацна по-лесно, и от нея можеше да стане по-добра «бърлога» от старата офиссграда, която си бяхме белязали за наша. Освен това навътре в града имаше по-обещаващи сгради за оглеждане. Видях табун коне и замък, бездомни кучета, блуждаещи по улиците далеч отдолу. Всички те се разпръснаха от гледката на дракона, носещ се над главата им.

Видяхме дори червен дракон на разстояние. Уплаших се леко от вида й, защото се чувствах уязвима, покатерена на раменете на Каел. Но тя излетя далеч, напълно безразлична към нас.
«Помириса, че съм с половинката си», каза ми той, «затова не е заинтересована.»
Забавно беше как да бъда с Каел се превърна в най-добрата защита на това странно място, в което се превърна света ни. Преди щях да се ужася от всичко, което виждах, но сега беше само леко интригуващо. Нищо не можеше да ме нарани. Не сега, не и когато бях с Каел.
Протегнах се и го погалих със студена от вятъра ръка. Ръкавици, помислих лениво. Ще ми трябват ръкавици следващия път. Колкото и да работех, все още не бях подготвена да яздя дракон. Беше ясно, че беше нужно повече оборудване, отколкото си мислех.
И все пак… бях върху дракон! Колко страхотно беше това? Можехме да летим толкова далеч. Не трябваше да съм заклещена зад стените на Форт Далас, принудена да съжителствам с куп престъпници и да се подчинявам на милицията, защото не беше безопасно да съм сама. С Каел на моя страна не трябваше да се тревожа за това. Можехме да отидем навсякъде. Можехме да отидем на западното крайбрежие и да видим дали старата Калифорния бе толкова разрушена като Тексас. Кой знае, можехме дори да летим до Хаваите. Обичах плажа. Чудех се колко дълъг щеше да бъде полетът и дали на островите имаше други дракони.
Разбира се, трябваше да намеря начин да кача Ейми на гърба на дракона, без да я изплаша. Саша също. Нямаше да ги оставя…
«Бъди спокойна, половинке», каза ми Каел, прекъсвайки потока от мисли. Главата му се повдигна и се взря в далечината.
«Спокойна?» Веднага погледнах в посоката, в която и той, нащрек. «Защо? Какво има?»
«Няма нищо лошо. Но скоро ще имаме посетител.» И ми показа картина, която съвпадаше със силуета в мое ляво.
Обърнах се, огледах и видях петно на хоризонта. То постоянно нарастваше и си поех дъх, докато гледах как обръща от сградата и идва в нашата посока, върна се и пак се насочи към нас. Слънчевата светлина се отрази от златни люспи.
О, по дяволите.
Вцепених се в седлото и сграбчих по-силно дръжките, сякаш някак щяха да ме защитят.
«Това е друг дракон! Друг мъжки!», казах му паникьосана.
«Спокойно, Клаудия. Никой няма да те нарани. С мен си и си ми половинка. В безопасност си.»
«След нас ли идва?»
«Да… но след като подуши, че си моя, ще изгуби интерес.»
«Звучиш много сигурен.»
«Аз съм. Миришеш на мен. Огънят ми е в кръвта ти. Ще знае, че си белязана.» Мислите му определено бяха галеща милувка. Да го чуя ме накара да се чувствам леко сгорещена и болезнена, мислейки за това, което щеше да се случи, когато се приземим и бъдем сами отново. Това обаче не беше времето да мисля за това. Имаше дракон, насочил се към нас.
Нямаше и грам нервност в мислите на Каел и това малко ме успокои. Ако моят дракон не беше разтревожен, тогава и аз не бях.
Моят дракон. Колко странно естествено изглеждаше сега.
Крилете на Каел се наклониха, лявото по-ниско, и правихме мързеливи кръгове в небето като леко се снишавахме. Проточих врат, ръцете ми все още бяха хванали здраво дръжките, докато се оглеждах над големите люспести рамене на Каел за другия дракон. Той кръжеше наблизо и Каел изрева, като получи отговор веднага.
Нито един от двамата не звучеше ядосан, което означаваше, че това бяха друг вид драконови взаимоотношения от тези, които бях видяла. Каел обърна глава и видях, че очите му все още бяха кехлибарени, без черно. Изобщо не се тревожеше, затова се отпуснах.
Новият дракон се плъзна на земята, прибра крилата си и седна на бедрата си, докато отстъпваше няколко крачки. Той се огледа наоколо, главата му се завъртя и видях, че очите му бяха смес между черно и златно — повече първото, отколкото второто. Все още беше заключен в лудостта и това ме накара да се уплаша, но той не атакуваше.
Каел каза, че беше тук да говори, така че му повярвах.
«Права си. Точно затова съм тук. Никога не бих те поставил в опасност.»
Погалих врата му.
«Разбира се, разбира се», измърморих закачливо. «Ти беше прав, аз грешах.»
Кацнахме на голямо разстояние, сред разпръснати стари коли по средата на улицата. Каел събра криле и веднага надникна над рамото си.
«Махни коланите. Ти си ми половинка и си в безопасност с мен, но това не означава, че ще ги изкуша, като те развявам под носа им.»
Бързо разкопчах коланите си, леко неспокойна да чуя това.
«Мисля, че каза, че съм в безопасност?»
«Да», отговори спокойно той. «Но той все още е в плен на лудостта. В безопасност си, но това не означава, че ще те рискувам.»
Достатъчно разумно. Завърших с разкопчаването и той наклони раменете си достатъчно близко до земята, за да мога да се плъзна долу. Направих го и в момента, в който кракът ми докосна земята, почти паднах на колене. Клатушках се като младо еленче след дългия полет.
— Долу съм — казах. — Ще чакам тук.
Той се обърна и издиша срещу врата ми с голямата си муцуна.
«Няма да се бавя.»
Отдръпна се, насочвайки се към другия златен, и забелязах, че остана в драконовата си форма — извинете, бойната. Опашката му се люшкаше като на котка, единственият знак на вълнение.
Кършех ръце, опитвайки се да не се тревожа.
«В безопасност си, нали?»
Умственият му отговор беше успокояващ, безмълвен взрив на емоции.
Другият дракон изрева, докато Каел се приближаваше. Тръгна напред, но вместо към Каел се насочи към мен. Също толкова бързо Каел се премести и му препречи пътя. Верен на думата си, нямаше да позволи непознатия да ме нарани.
Не можех да спра да чупя ръце, гледайки как другият дракон беше втренчен в моята посока. Очите му непрекъснато се променяха в черно и сякаш гледах как се люшка между лудостта и разума, отново и отново.
«Успокой се. Той е стар приятел», каза ми Каел. «Помня името му. Дакх.»
«Стар приятел. Колко хубаво. Кажи му здрасти от мен.»
«Няма. Дакх се бори», отговори ми Каел. «Това място е лошо за нашите хора. Той не може да задържи разбирането за това, което се случва. Понякога дори не помни името си.» Имаше толкова тъга в мислите му. «Аз бях като него.»
«И се промени… заради мен? Има ли нещо, което можем да направим за него?»
Отговорът му беше властен изблик.
«Няма да те споделям.»
«Не това предлагах! Но може би можем да му намерим половинка?» И отново, какво говорех? Трябваше да намерим човешка жена за дракон и да се надяваме на най-доброто. Това, че бях намерила дракон, който се отнасяше добре с мен, не означаваше, че и друг ще го направи. Или че тя щеше да успее да се справи с всичкото това «убийствено чудовище».
«Дакх те желае.»
Плъзнах се по-близо до един изоставен ван с отворена врата и стъпих вътре.
«Кажи му, че вече си имам дракон.»
«Няма да те докосне. Може да подуши, че си белязана. Пита ме дали може да каже на другите мъжки, че имам половинка. Мисли си, че това може да даде надежда на останалите. Че ще ги издърпа от лудостта.»
«Мислиш, че ще го направи? Надеждата за половинка?»
«Не знам, но няма да опитвам. Ти си моя. Няма да те излагам на показ пред останалите. Дакх е достатъчно здравомислещ, но не знам как ще реагират останалите.»
«Това е нормалното?» Погледнах Дакх и видях как гигантските му челюсти щракаха във въздуха, сякаш атакуваше невидими куршуми. Очите му отново бяха черни, опашката му се размятваше толкова силно, че вдигаше облак прах. «Ако това е разумното, не искам да виждам лудостта му.»
«Съгласен съм. Останалите може да са прекалено затънали.»
«Като червените, които атакуват Форт Далас постоянно.»
«Те са причината за нашата лудост.»
«Така ли?» Знаех, че всички дракони са луди, но не знаех, че едните са причинителите на другите.
«Да. Този свят ги кара да са възбудени постоянно. Ние, мъжките, подушваме това и ни кара да се подлудим от страст. Възбудените женски на близко разстояние ще подлудят всички мъжки от нуждата да бележат и да се размножават. Но тук, в този свят, не се раждат малки. Червените остават възбудени и полудели. Ние златните полудяваме от тях.»
«Затова ли ти не си като него вече? Защото… не си атакуван от възбуда?»
«Аз съм обвързан», обясни Каел. «За мен няма друга, освен теб. Аз съм огънят в кръвта ти.»
Беше глупаво да бъда поласкана и доволна от мислите му, но бях.
«Радвам се, че си нормален.» Дори това да означаваше, че никога нямаше да мога да го напусна. Всеки ден, който минаваше, ме отдалечаваше още малко от тази идея. Бяхме свързани, той и аз. И… не го мразех.
Може би обичах това.
Може би обичах него.
О, Боже, може би беше и откачено. Не можех да обичам дракон.
Мислите на Каел пресякоха тревогата ми.
«Дакх желае да разбере откъде съм намерил половинката си. Иска една и за себе си, дори и да е слаба и да няма бойна форма. Той каза, че миришеш приятно и че харесва косата ти.»
«Благодаря», отговорих кисело. «Но му кажи, че не може просто да грабне жена от града. Не можеш да го направиш. Не можеш да принудиш някого да ти е половинка.»
«Не може ли да си вземе жена, ако желае? Не се ли грижа за теб, моя Клаудия? Не си ли добре задоволена?»
Изчервих се от картините, които ми изпрати чрез мислите си. Добре задоволена? Това, което ми изпрати, беше от предната нощ в леглото и, действително, бях добре задоволена. Многократно. Арогантен дракон.
«Разбира се, че съм обгрижена», казах уклончиво. «Но не аз го избрах. Не беше честно към мен да бъда взета и ако някой друг иска да бъде драконова половинка, трябва да бъде неин избор.»
Другият дракон крачеше, местейки тежестта си. Опашката му се размятваше развълнувано и непрекъснато размахваше криле, все едно щеше да полети всеки момент. Имах подозрителното съмнение, че в момента, в който Каел му кажеше къде ме е намерил, Дакх щеше да бъде там, отвличайки момичета. Исусе. Не можех да позволя това да се случи.
«Обясних му, че хората са различни, но умът му не е стабилен. Не съм сигурен, че разбра. Наистина ли ще бъде толкова ужасно, ако вземе човешка жена, която намери?» От мислите на Каел разбирах, че не мисли това за лошо.
«Да, ще бъде», казах твърдо. «Ще бъде ужасно, ако отвлече някоя.»
«Нещастна ли си като моя половинка?»
Не отговорих. Какво можех да кажа? Ако кажех, че съм щастлива, щях да изгубя всеки всеки шанс да се върна във Форт Далас. Щях да предам Ейми. Но не можех да излъжа.
«Не е толкова просто, Каел. Трябва да се върна в града.»
«Защо? Не се ли погрижи за това? Какво те чака там?» Притежание и ревност обагриха мислите му.
«Сестра ми и най-добрата ми приятелка», казах и му показах лицата им. «Знам, че няма да разбереш, но те се нуждаят от мен. Те не могат да оцелеят без мен. Трябва да се върна в града, защото трябва да се върна за тях.»
«Ще бъдат в безопасност с дракон като половинка», отговори Каел. «Да кажа ли на Дакх за тях?»
«Не! Не му казвай нищо! Сестра ми и Саша не се нуждаят от обвързване! Могат да дойдат да живеят с мен. С нас. В апартамента ни. Има доста стаи.»
«Не могат да живеят с нас. Ще подлудяват всеки мъжки от изгрев до залез и всеки един от тях ще се бори за привилегията за половинка. Не могат да останат в нашия дом.»
Почувствах се болна.
«Ейми не може да дойде? Нито Саша? Не мога да ги оставя, Каел. Не мога. Помогни ми.»
«Тогава ме остави да кажа на Дакх къде може да намери половинка. Разбираш ли колко ценени ще бъдат?»
Помислих за Ейми, затворена. За Саша, продаваща се на жесток войник за няколко яденета от време на време. Може би да станат драконова половинка щеше да бъде подобрение.
«Дакх ще обича и ще се грижи за половинката си така, както и аз.»
О, Боже. Мразех, че дори обмислях това.
«Не знам… Не мога да реша вместо тях, Каел. Трябва да е техен изборът.»
«Тогава може би трябва да ги намерим и да им предложим избор.»
Имах смесени чувства относно това. Чувствах се, сякаш предавам сестра си и най-добрата си приятелка… дори и това да ги спасяваше. Ако Дакх се отнасяше към Ейми или Саша толкова добре, колкото Каел към мен, щеше да бъде сто пъти по-добре от живота ни във Форт Далас. Щяха да бъдат в безопасност, точно както каза Каел. Никоя драконова атака нямаше да ги застраши отново. Нито пък войници.
И двете вероятно щяха да ме мразят завинаги за това, че съм ги продала.
Не знаех какво да направя. Колебаех се и погледнах към странния златен дракон. Очите му бяха по-малко черни от преди и когато погледнах, станаха кехлибарени. Здрав разум. Щастие. Само мисълта за половинка беше достатъчна да го освободи от лудостта.
Колкото по-дълго мислех за Ейми и Саша, толкова повече се убеждавах, че ще бъде правилно. Така щях да ги спася. Щяха да бъдат в безопасност с покровителствен дракон, вместо с въоръжените войници от Форт Далас. Но все още се чувствах леко разтревожена от мисълта.
Отново и отново се чувствах като предателка на хората си. Ироничното беше, че те ме предадоха първи.





Върнахме се в нашата кула по-късно същата вечер и Дакх ни придружи. Каел внимателно ме остави долу и не се трансформира, вместо това отиде на една стена и седна до Дакх, две ярки и смъртоносни златни тела, блестящи на лунната светлина. Аз подсилвах принадлежностите за летене, докато те двамата си говореха и опитах да не се чувствам странно да бъда оставена извън разговора им.
Най-малкото, мислех, че си говорят. Беше тихо, двата дракона се бяха покачили високо на счупените стени, застанали като врани. От време на време улавях мисли на Каел и също толкова често той се пресягаше към мен, сякаш се опитваше да си припомни. В отговор му изпратих обич и усетих онемелите му мисли от удоволствие, преди да се отдръпне.
Така че, да. Говорене. Знаех, че се казва нещо, но не бях осведомена какво.
Бях леко неспокойна, че Дакх ни последва до дома ни, защото сега знаеше къде живеем с Каел. Предполагах, че нищо не може да се направи за това. Драконите имаха изключително обоняние и се обзалагах, че може да улови мириса ми от километри. Потреперих при мисълта, поглеждайки към драконите през очилата за плуване, които си нагласях. «Хей, Каел?»
«Да, моя половинке?» Мисълта беше мъркане, промъкнало се през ума ми, пълен с удоволствие и притежание. Накара ме да се изчервя, тъй като можех да отгатна какво си мислеше.
«Ако можеш да ме подушиш отдалеч, как не са разбрали, че има куп човешки жени в града, които не са обвързани?»
«Човешкият кошер мирише», отговори. Крилете му изшумоляха, жилавите мембрани уловиха бриза, когато кацна на пода до мен. В следващия момент Каел ме хвана с ноктите си и започна да души врата ми с муцуната си. «Те не миришат толкова добре като теб.»
Трепнах срещу него, опитвайки се да се изплъзна от хватката му.
«Ако ще ставаш игрив, смени формата си.»
«Ти си моя и харесвам миризмата ти.» Муцуната му се плъзна по раменете ми и почувствах езикът му по задната част на врата си в усещане, което ме накара да треперя. «Но не мога да съм игрив сега. Няма да претендирам за теб, докато Дакх не си тръгне. Ти си моя и ще сме заедно само когато сме сами.»
Спрях да се опитвам да се измъкна и му позволих да ме притисне. Погалих големият му нос, опитвайки се да го насоча накъдето аз исках.
«Значи човешките градове миришат? Лошо?»
«Някои лошо. Други добре. Има прекалено много миризми за различаване. Преливат се една в друга и правят невъзможно идентифицирането им. Миризмата на хората прави женските особено диви.»
Кимнах, мислейки за честите драконови атаки. Червените атакуваха без повод. Атаките от златни дракони бяха по-рядко. «Значи жените са в безопасност, докато стоят в градовете.»
«Казваш в безопасност, но все пак искаш да доведеш сестра си тук. Ако е в безопасност, защо да идва? Аз съм врагът.»
Оставих ръката си да се движи по люспестата брадичка на Каел докато мислех. В града бях в беда. Искаха да се върна, за да могат да ме накажат, така че държаха сестра ми като заложница. Тревожех се, че ще се уморят да я държат и ще стане по-лошо. Помислих за стражите в града, с техните алчни ръце и самодоволни, надменни порядки. За «приятеля» на Саша, който обичаше да използва юмруците си в замяна на няколко хапки храна. Жена без власт във Форт Далас беше в беда и имаше много хора, които щяха да се възползват от това.
«Така е най-добре», казах. «Повярвай ми.»
Сега просто трябваше да убедя и себе си.
«Ще направя всичко, което те прави щастлива, моя Клаудия.»
Погледнах Дакх, който все още беше настанен над нас. Гледаше ме като ястреб, погледът му беше алчен, докато бях сгушена в ноктите на Каел.
«А той? Ще се държи ли добре?»
«Мислите му са объркани, но има една цел — половинка. Докато го задържим фокусиран върху тази мисъл, ще ни съдейства.»
Предполагах. Не вярвах, че Дакх няма да вземе Ейми веднага след като я освободим от милицията. Може би трябваше да я спасим сами.
«Дакх ще бъде нашият разсейващ елемент», каза Каел и ми изпрати образи. На Дакх, летящ по края на града, докато Каел отива до полицейската сграда, пробива покрива и издърпва сестра ми.
Което беше страхотно, но все още не вярвах на Дакх. Може би заради начина, по който ме гледаше, сякаш щеше да предизвика Каел за мен, ако си поемеше дъх по неправилен начин.
«Няма да го направи», каза Каел, прихванал мислите ми. «Вече си белязана. Друг дракон не може да те обяви за своя. Огънят ми е в кръвта ти.»
«Но защо изобщо се нуждаем от него? Оръжията на войниците не могат да те наранят, нали?»
Ноктите му се затегнаха около мен защитнически.
«Не могат, но ти си малка, деликатна и съвършена. Сестра ти също. Не желая да насочат огнените си оръжия към теб.»
Усмивка накъдри устните ми от описанието му. Малка, деликатна и съвършена?
«Сладък си», казах му.
«Не, ненаситен съм.» Облиза врата ми, голям нокът с размера на ръката ми погали върха на гърдата ми.
Поех си дъх, зърната ми се втвърдиха. Защо реагирах така на докосването му? Дали защото оргазмите бяха невероятни? Не бяхме правили секс отново. Той ме остави да реша кога ще бъда готова. Вместо това действаше орално. Безкрайни, свиващи пръстите количества орална любов. Може би затова отговарях толкова открито на докосването му.
Или заради чувствата ми към моя голям, властен дракон. Пресякох тази мисъл, защото той можеше да я улови, а не исках да говоря за любов или бъдеще, докато Ейми не бъде в безопасност. Не можех да се ангажирам с нищо, докато тя беше в опасност.
Внезапно вихрушка от криле се появи над нас и скочих, разтревожена, докато Дакх изрева и полетя към нощното небе, в тъмнината.
— Какво стана? — Попитах объркана. — Да не би нещо да го оскърби?
Големите нокти, които си играеха с гърдите ми, изчезнаха и се обърнах тъкмо на време, за да видя как Каел се преобразява. Изпъна страхотното си тяло, цялото съставено от златни мускули. Погледна надолу към мен, пълен с желание, членът му беше дебел и изпълнен с кръв, стърчащ по един много очевиден начин.
Устата ми пресъхна при вида му.
«Отпратих го», каза Каел. Плъзна обратната страна на дланта си по бузата ми, проследявайки челюстта ми с кокалчетата си. «Казах му, че е време да претендирам за половинката си и да я удовлетворя.»
Бях ужасена и възбудена едновременно.
— Моля те, моля те кажи ми, че не си казал това.
«Защо?» Не разбираше. «Той желае да има половинка поне наполовина толкова прекрасна и мека, колкото е моята, за да я обвие с тялото си. Да споделят формите си.» Ръката на Каел се плъзна около кръста ми, придърпвайки ме към него. Палавият му поглед улови моя. «Да те удовлетворя ли, половинке? Преди да имаш шанса да отговориш», добави, «ще взема само това, което даваш доброволно.»
Което означаваше орално. Докато това беше страхотно — и добре, наистина харесвах устата му и охотата му, — се почувствах и леко тъжна, затова че бях прекалено уплашена да помоля за повече.
Утре щяхме да спасяваме Ейми и Саша. Каквото и да се случеше, динамиката ни щеше да се промени. След утре щяхме да бъдем аз, той, Ейми и Саша тук, на това място. Щяхме да загубим личното си време и случайното отвличане на други хора за импровизираните събирания по всяко време, навсякъде? Тези дни щяха да приключат. Беше ми малко тъжно за това и се чудех дали би трябвало да се възползвам от ситуацията. Казах на Каел да ми вярва утре — не можех ли и аз да го направя?
Ако нещо лошо станеше… това вероятно щеше да бъде последната ни вечер заедно.
— Искам секс — избъбрих, ръката ми беше на голите му гърди. — Истински секс. Не само докосване. Искам всичко… но съм уплашена.
«Защо? Аз съм твоя половинка. Не искам нищо друго, освен да ти дам удоволствие.»
— Да, но ухапването…
«Няма нужда да го правя отново. Отровата ми е във вените ти вече.» Погледна ме внимателно, ноктите му се плъзгаха по дължината на шията ми. «Ароматът ти е съчетан с моя, точно като умовете ни. Свързани сме.» Един нокът се спусна към предницата на тениската ми, хващайки плата. «Ти си моя половинка. Изцяло моя. Но ако все още си уплашена, мога единствено да те задоволя с устата си.»
Преглътнах силно.
— Не искам да съм уплашена. Искам да го направим.
«Тогава погледни в ума ми. Виж мислите ми. Така ще знаеш, че няма от какво да се страхуваш.»
Опитах се да се свържа с него и веднага бях залята с образи. На двама ни заедно, устата му по кожата ми. На ръката ми, спускаща се по гърба му. На устата му между бедрата ми. На чувствата му от болящия го член в женствеността ми…
Простенах, слагайки ръце на врата му.
— Да, добре, да го направим.
«Коя част?» Звучеше развеселен.
Трябваше да избера?
«Искам всички. Всичко, което ми показа, защото съм ужасно лакома.»
«Тогава всичко.» Взе ме в ръце и се запъти към голямото легло.
Увих ръце около врата му, с леко колебание.
— Трябва да се приготвим за утре — казах му, дори когато ме поставяше на леглото и веднага се покатери върху ми. — Трябва да направя друго седло за Ейми и…
И се разсеях от тежестта му, настанена над тялото ми. Боже, обичах чувството, което се появяваше, когато застанеше до тялото ми. Дъхът ми заседна в гърлото, когато той зарови лице във врата ми и започна да ближе ключицата ми с горещ, грапав език.
«Ще се приготвим», каза ми, мислите му бяха дрезгави от нужда. «Но не сега. Нуждая се от половинката си.»
— О, Боже, тя също се нуждае от теб — извих се от великолепния, дразнещ ме език. Защо носех толкова много проклети дрехи? Трябваше да си заминат веднага.
— Моя Клаудия — каза на глас, името ми беше внимателно произнесено и звучеше като мъркане.
Изскимтях.
— Господи, защо гласът ти е толкова секси?
Той се изкиска, гърдите му боботеха.
— Клаудия — закачи се отново и ръцете му се придвижиха към копчето на дънките. «Подушвам мокротата между краката ти. Овлажняваш се, когато кажа името ти.»
Простенах, главата ми падна на одеялата. Каквото и да искаше да ми прави, бях негова. С просто произнасяне на името ми, бях готова да навлажня бикините си и да хвърля предпазливостта си на вятъра.
Моят дракон ме имаше. Имаше ме и щеше да ме пази в безопасност.
— Клаудия — прошепна отново, устата му се спускаше надолу. Ноктите му раздраха тениската ми, нарязвайки плата. «Искам да почувствам кожата ти срещу моята.»
Изскимтях, избутвайки ноктите му, защото в сърцето си винаги щях да бъда практичен крадец.
— Не блузата ми! Знаеш ли колко е трудно да намериш здрава дреха…
«Тогава я свали, бързо.» Хапеше откритата ми кожа и ме погледна горещо, което накара коленете ми да се втечнят. «Искам да те яхна и да потъна дълбоко в сладките ти дълбини, моя Клаудия.»
О, мили боже, и аз исках това. Дръпнах остатъците от дрехите си, движейки се колкото мога по-бързо. Трябваше да ги зашия утре, но сега трябваше да изчезнат бързо. Съблазнителните мисли на Каел породиха отчаяна нужда дълбоко вътре в тялото ми. Свалих съдраната блуза, сутиена и ги метнах нанякъде. Легнах на гърба си и започнах да се измъквам от глупавите стегнати дънки. Толкова много дрехи. Точно сега исках да стана нудист като него.
Докато се събличах, той се приближи, ръмжейки ниско. Устата му се насочи към гърдите ми, обви едната с ръка и започна внимателно да ближе едното зърно.
— Господи, не играеш честно — изстенах, свалих дънките си, след това и бикините. През цялото време той продължаваше да хапе и смуче върха на гърдата ми, побърквайки ме. Но най-накрая бях гола и увих крака около бедрата му, притискайки се към него. Дръпнах го, за да се изправи и да мога да го целуна. Усещайки нуждата ми, той притисна уста към моята, вземайки я в дълбока, сладка целувка. Обичах го — имаше вкус на топлина и подправки, всички неща, за които жадувах все повече с всеки изминал ден.
Членът му се потри по хлъзгавата топлина на женствеността ми и простенах в устата му, докато той се притискаше към гънките ми, мокрейки дължината си от соковете ми. Търкаше се напред-назад, докато не подивях от нужда и повдигнах бедрата си, за да мога да застана в правилната позиция. Не мислех за ухапвания или седла, или за нещо друго, освен усещането за него, галещ се срещу мен. Беше най-хубавото нещо на света, но и най-влудяващото, защото го исках дълбоко в себе си.
— Да — прошепнах срещу горещата му уста. — Моля те, Каел. Не се страхувам повече — от страха не бе останало нищо — бях прекалено изпълнена с копнеж по него.
— Клаудия — измърка отново, езикът му галеше моя.
Потръпнах от толкова свирепа нужда, че почти свърших от следващото му хлъзгаво тласване.
«Моля те», изпратих му. «Спри да ме дразниш и просто ме вземи.»
«Обърни се, половинке.» Мислите му бяха властни, натежали от желание докато се дръпваше от мен и очите му потъмняха от нужда. «Ще ти покажа как Драконѝ вземат жените си.»
Това беше толкова невероятно развратно.
Аз… го обичах.
Изстенах, когато се обърнах по корем, предлагайки му се. Вдигнах бедрата си подканващо и докато го правех, ръцете ми хванаха чаршафа, чакайки докосването му.
Което не закъсня. Голямата му ръка погали дупето ми, минавайки по ханша и бедрата ми.
«Толкова красива, моя Клаудия. Моя половинка.»
— Каел — простенах. — Нуждая се от теб.
Дръпна бедрата ми нагоре, докато застанах на колене, бузата ми се притисна към матрака.
«Искаш ли половинката си, Клаудия? Искаш ли ме дълбоко в себе си?»
— Да — помолих. — Да, моля. Сега.
«Тук?» Кокалчетата му погалиха мокрите ми гънки и изплаках. Плъзгаха се по плътта ми и почувствах да докосва клитора ми, правейки кръгчета с едното кокалче около него отново и отново. «Това ли е, което искаш?»
«О, Господи, винаги е това.» Издавах несвързани звукове на удоволствие, докато работеше върху клитора ми, побърквайки ме.
«Покажи ми», каза, докато ръката му продължаваше да се движи. «Използвай ръката си и ме насочвай.»
Задъхах се, докато протягах ръка между бедрата си и намерих там голямата му длан. Започнах да се докосвам, да галя клитора си, но той избута пръстите ми.
«Използвай мен.»
Толкова мръсно. Толкова чудесно. Изстенах, докато го напътствах, използвайки кокалчетата му, за да галя с леки кръгчета най-чувствителната си част. Можех да почувствам горещината му, докато той се притискаше към мен, и това, комбинирано с жарките мисли, които той ми изпращаше, щях да свърша за рекордно кратко време. Галех се по-силно и по-бързо с кокалчетата му, отворих устата си в безмълвен вик. Толкова близо. Толкова…
Той спря. Ръцете му се дръпнаха. Заглуших вика си от неудовлетвореност, хващайки друга шепа от одеялото.
— Каел — въздъхнах — Ти кучи…
Почти изскочих от леглото в следващия момент, защото главичката на члена му се притисна към сърцевината ми. Боже, да, това беше по-добро. Толкова по-добро. Преместих бедра, разтваряйки краката си по-широко, за да мога да го поема. За да може да властва над мен.
Той го направи с едно бързо, силно тласване.
Каел потъна, изпълвайки ме толкова дълбоко, че пръстите ми се свиха. Извиках от чувството, удоволствие се разливаше в мен като порой. Мускулите ми започнаха да се свиват и се напрегнах от появата на оргазма; чувствах го толкова добре в мен. Обичах ниското ръмжене, което издаваше, начинът, по който тялото му покриваше моето, всичко. Пулсирах от нужда, а в мен не беше останал въздух.
Всичко застина, готово да експлодира.
Той хвана бедрата ми, дръпна ги назад, след това тласна в мен отново. Издадох напълно неженствено сумтене, шокирана колко мощно беше чувството. Тогава той започна да влиза в мен с кратки, властни тласъци.
«Моя половинка», изръмжа в главата ми, обърквайки мислите ми със своите. «Харесваш ли начина, по който те вземам, половинке? Харесва ли ти начина, по който те правя моя?»
«Да», изскимтях, придържайки одеялата, докато той влизаше в мен. Пръстите ми се свиваха с всеки тласък на члена му, голямата му дебелина се триеше на всяко място и ме караше да се чувствам невероятно. Можех да почувствам как женствеността ми се свива около него, докато оргазмът ми растеше и правеше всеки тласък все по-хубав. Захапах новите си чаршафи, докато се борех да задържа вълната от желание просто за още няколко мига. Чувствах го толкова добре, исках това да трае вечно.
Нямаше полза обаче. В следващия момент свърших, малко страстно задъхване ми се изплъзна, докато тялото ми се втвърди и го стиснах, оргазмът се разбиваше в мен. Неясно чух рева на Каел от собственото му удоволствие, почувствах как се заби силно в мен, движенията му станаха отсечени, докато достигаше собствения си връх. Напрегнах се, защото се страхувах да не би да ме обърне по гръб и да ме ухапе…
Но тогава и той свърши. Почувствах да се излива в мен, горещо и мокро. Продължи да се движи бавно, и когато нямаше движение за ухапване се успокоих и затворих очи, губейки се в блаженството.
Това беше грубо чифтосване… и напълно несравнимо. Чувствах пръстите си перманентно свити, усмихвах се унесено. Каел въздъхна тежко и почувствах да излиза. Момент по-късно той ме дръпна към него, държейки малкото ми тяло срещу неговото голямо.
«Моята половинка», каза отново, гушейки се във врата ми. «Ти си моя сега и завинаги, моя Клаудия.»
Пресегнах се назад към него и докоснах бузата му нежно, но не отговорих. Трябваше да мине утрешният ден, за да мога да обещая бъдещето си на някого.
Ако Ейми не беше в безопасност, как можех да бъда щастлива с Каел?





На следващата сутрин небето беше ясно, все едно одобряваше плана ни.
— Готови ли сме? — попитах за десети път, стягайки каишите на краката си отново. Бях нервна. Много нервна. Бях така откакто се събудих. Е, добре, събудих се със секс. Това беше страхотно и разсейващо. Но след това бях неспокойна и възелът от тревога в стомаха ми не се махаше.
Каел изпрати вълна от одобрение.
«Готови сме. Ще повикам Дакх.»
— Добре — издишах и стиснах пъхнатите си в ръкавици ръце една в друга, за да спра треперенето. Можем да го направим. Можем. Безопасността на Ейми и Саша зависеше от това.
Но не можех да се отърва от лошото чувство. Сякаш всичко щеше да се обърне по най-лошия начин и аз бях прекалено глупава, за да го видя. Теоретично, всичко беше наред; имаше още едно седло зад мен на гърба на Каел и още каиши, за да може да язди още един човек пред мен. Дакх знаеше ролята си като цел за отвличане на вниманието, Каел имаше картината на сградата, където държаха Ейми. При условие че Ейми все още бъде в сградата, всичко щеше да протече гладко.
Така че защо се притеснявах? Бях в един отбор с два дракона, два едри, люспести, с размера на автобус гадняра. Не беше като да нямаме сила. Хората не можеха да наранят драконите. Това беше напълно едностранна битка.
Но… все още ме тревожеше нещо.
«Всичко ще бъде наред», каза ми Каел. «Вярвай ми.»
И това, предположих, беше проблемът. Наистина му вярвах. Как не бих могла? Бяхме толкова интимно свързани, колкото могат да бъдат двама човека — е, две същества. И все пак тайно се притеснявах дали Каел щеше да мисли за Ейми и Саша като за врагове или съперници за вниманието ми и да ги изостави.
Но може би правех от мухата слон. Преглътнах трудно. Имаше само един начин да се разбере.
«Нека го направим.»
«Дръж се здраво.» Каел се вдигна във въздуха с рев, който заехтя за момент, а след това се чу отговорът на Дакх далеч от тук. Наместих плувните си очила и погледнах небето. Ах, така беше по-добре; беше толкова по-лесно да виждаш, когато въздухът не ти пречи, и ръцете ми бяха топли от ръкавиците. Хванах дръжките, сърцето ми биеше нервно в гърдите. Това скоро щеше да свърши и Ейми и Саша щяха да бъдат в безопасност. Това бе, което исках. Останалото нямаше значение.
Силните криле на Каел се размахваха мощно и полетя в небето, стрелкайки се между разрушени небостъргачи и издигайки се по-високо. Дакх беше на известно разстояние от нас и когато погледнах в неговата посока, очите му бяха черни. Опа. Преглътнах тревогата си.
«Погледни Дакх — очите му са черни. Добре ли е?»
«Бори се, но ще направи това.»
«Добре. « Трябваше да вярвам. Не можех да направя това сама, а и Каел нямаше да ме остави долу. Щеше да ме пази, знаеше колко много значат за мен Саша и Ейми.
Просто трябваше да вярвам на плана.
Полетът до Форт Далас изглеждаше вечен. Знаех, че не беше толкова далеч от сградата, която обявихме за наша, но всеки размах на крилете изглеждаше забавен, всяко вдишване вечност. Погледнах Дакх, който летеше във въздуха, никога наблизо, но достатъчно, за да знам, че бе с нас.
Бавно градът се появи и си поех дъх, когато Дакх увеличи скоростта си и се спусна ниско.
«Всичко е наред», каза ми Каел. «Дакх знае плана.»
Да, но той беше луд. Обаче трябваше да вярвам. Не беше негова вината, че видът му ми носеше лоши спомени, други дни и други драконови атаки. Може и да не бе имал нищо общо с тях. Не можех да виня всеки дракон за случилото се в миналото, не и след това, което знаех, не и след като спях с Каел.
Все още се чувствах безпомощна. Беше странно, защото на гърба на Каел се чувствах силна, но и изненадващо безпомощна. Мислех си, че ми трябва оръжие. Може би копие или пистолет. По дяволите, дори и една прашка щеше да свърши работа. Просто някакъв вид оръжие за защита, за да мога от пасажер в това начинание, да се превърна в участник. Но предполагам, че беше твърде късно за това, след като бяхме над града. Но за в бъдеще…
И тогава се спрях. Пътуването до града нямаше да бъде нещо постоянно. Просто защото те бяха задници не означаваше, че и аз трябваше да съм такава. Нямах намерение да изоставям сестра си и Саша.
От далеч чух сирените, предупреждаващи жителите на Форт Далас за предстояща драконова атака. Почувствах вина, че аз бях тази, която доведе драконите, но се принудих да прекъсна тревожните мисли. Ако Ейми беше в безопасност, нямаше да се наложи да правя това. Те ме принудиха.
Дакх се насочи към металната бариера от коли, заобикаляща форта, и от устата му изригна огън. Погледнах по-отблизо, защото това приличаше на истински пламък и беше достатъчно голям, за да стигне до земята и да нарани някого. Не се предполагаше да стане това, трябваше просто да уплаши хората. Огънят му не трябваше да стигне до земята. Трябваше да се контролира.
Но докато гледах, Дакх изрева и изстреля огън още веднъж, който лизна металната бариера. Някъде от другата страна видях тъмен, мазен пушек, което означаваше, че някъде нещо гори.
— Какво, по дяволите, прави? — Попитах Каел разтревожено. — Казахме без истинска атака!
«Не знам. Ще говоря с него.» Каел се завъртя и се насочи към Дакх. Можех да усетя недоволството на моя дракон дори в спокойните му мисли. Познаваше желанията ми.
Другият златен дракон се спусна към града отново, опожарявайки го. Изглеждаше прекалено реално, за да бъде отвличане на вниманието. Може би беше притеснението в мен, но не го харесвах. Бях сигурна, че загрижеността ми кънтеше в дракона ми, защото Каел изрева в ядосано предизвикателство и обиколи Дакх.
За мой шок и ужас, Дакх се обърна и издиша огън. Очите му бяха абсолютно черни и това не беше лицето на дракон, който имаше разум. Беше абсолютно превъртял.
Каел изрева яростно и се отдръпна. Крилете му се повдигнаха и изведнъж не можех да видя нищо, освен кожените криле и люспите, с които образува защитна преграда около мен.
«Дакх е изгубен. Умът му отново е обхванат от лудостта. От миризмата на човешкото гнездо е. Прекалено много е за него.»
Е, по дяволите.
Паника изпълни тялото ми. Доведох дракон да уплаши хората и да имитира няколко нападения… а сега той наистина атакуваше. Хората щяха да бъдат наранени по моя вина. Наведох се ниско на седлото, опитвайки се да се предпазя от гледката.
«Можем ли да го издърпаме по някакъв начин?»
Докато правехме широки кръгове около него му хвърлих един поглед. Лицето на Дакх беше диво, всяка интелигентност си беше отишла. Ръмжеше и съскаше, докато се приближавахме към него, след което с едно замахване на крилете си се насочи към друга сграда.
«Не ме слуша», каза ми Каел, чувството му за безсилие ме изпълни. «Не мога да го атакувам с теб върху себе си. Няма да позволя моята Клаудия да бъде наранена.»
Хванах дръжките, чувствайки се безсилна, и си пожелах да можех да бъда нещо повече от мъртва тежест настанена на гърба на Каел.
«Можеш ли да ме оставиш някъде долу и да го последваш?»
«Не». Мислите на Каел бяха разпалени. «Няма да рискувам безопасността ти. Защитена си единствено, когато си с мен.»
«Тогава се отдръпни. Не можем да направим това.»
Но Каел само се насочи в противоположната посока, по-навътре в града от мястото, където Дакх атакуваше. Сирената продължаваше да вие, чуваше се силно дори и на тази височина, а далеч отдолу можех да видя хората, тичащи към безопасността.
Ние… не си тръгвахме? Ужас сграбчи гърдите ми. Дали щях да изгубя и моя дракон?
«Каел?»
«Тук съм. Нормален съм.» Но забелязах, че мислите му бяха по-опънати, по-сковани от обикновено. Контролираше се, фокусиран върху мен.
«Объркана съм. Къде отиваме?»
«Няма да си тръгнем, докато не вземем сестра ти, половинке. Обещах ти.»
О, Боже. Разкъсвах се от колебанията. Планът ни се обърка. Не се предполагаше някой да бъде наранен, но чувах слаби писъци, докато Дакх опожаряваше, ревейки и атакувайки северния край на града. Никой нямаше да е подготвен, защото тази драконова атака не беше по графика, който следваха драконите. Бяха безпомощни и уязвими, ако не стигнеха достатъчно бързо до скривалищата.
И все пак… не беше ли това нещото, което исках? Разсейване, за да мога да спася Ейми? Защо да се връщаме сега? Може би никога нямаше да имаме друг шанс. Беше безмилостно… но това, което бяха причинили на Ейми — и на мен — също беше такова. Можехме да продължим напред. Преглътнах възела в гърлото си и посочих югоизточния край на двора около лагера.
«Първо отиди там. Трябва да видя Саша, ако си е вкъщи.»
«Както желаеш.»
Прелетяхме над сградите и подсилените заслони, докато стигнахме до склада за отпадъци, който беше наблъскан заедно с останалите колиби. Видях счупения жълт автобус и когато го направих, започнах да откопчавам каишите, които ме държаха за седлото. Трябваше да сляза и да проверя за нея. Никой нямаше да излезе, когато наоколо дебнеше дракон.
«Бъди внимателна.» Каел се приземи върху автобуса и трепнах, представяйки си ужаса, който изпитваше Саша сега. Тогава драконът скочи на земята, опашката му удари силно огнището.
«Не харесвам това. Подушвам хора и хвърлящите им огън неща.»
По дяволите. Оръжия.
«Ще бъда предпазлива.»
След отлепването на последния каиш, Каел коленичи и се плъзнах до земята. Бутнах очилата си нагоре, за да мога да виждам по-добре.
— Саша? — Извиках и се запътих към вратата на автобуса. — Тук ли си? Саша? — Падна сянка и погледнах назад към Каел. Той беше разперил криле, засенчвайки автобуса и пречейки да се види нещо от останалите наоколо.
«По-бързо», каза ми той. «Мога да подуша огнените неща. Приближават се.»
— Не мога да си тръгна без Саша — заявих и отворих счупената врата на автобуса, лазейки навътре. — Саша? Тук ли си? Кажи ми!
Чух приглушено хълцане.
Окуражена влязох по-навътре, стигайки до края на отделението. Разбира се, Саша беше свита на кълбо най-отзад, криейки се зад заварената врата. Одеялото беше покрило главата й, големите й очи бяха пълни със сълзи.
— Саша! Скъпа, аз съм. Клаудия — приближих се и коленичих до ужасената си приятелка. — Не се плаши. Драконът е с мен. Не е опасен. Дойдох, за да те взема.
— Да ме вземеш? — Очите й се разшириха и когато го направи видях, че едното беше подуто и тъмно по краищата си под постоянния слой сажди. Намръщена докоснах лицето на приятелката си… и простенах, когато одеялото падна и видях, че ръката й беше превързана.
— Какво е станало? — Попитах шокирана.
Саша сви рамене и придърпа одеялото нагоре, скривайки се.
— Трябваха ми пари.
Войникът, на който се продаваше, ставаше все по-брутален с всяко следващо посещение. Стиснах ядосано устни, за да не кажа нещо. Не, бях повече от ядосана. Бях разярена. Ако бях тук, това нямаше да се случи. Щях да държа Саша сита с улова си. Също и Ейми. Всичко това беше по моя вина. Но не можех да се фокусирам върху това сега. Едно по едно.
— Хайде. Тръгваме си. Ти, Ейми и аз.
— Н-н-но не е безопасно — протестираше Саша, докато хващах здравата й ръка и й помагах да се изправи на крака. Трябваше да я побутна, за да направи няколко крачки, колебанието й се виждаше ясно. — Не можем да напуснем града…
— Това мислех и аз някога — казах й, показвайки увереност. — Но ти ще си в безопасност с мен и онзи дракон там. Обещавам ти — когато Саша продължи да се дърпа и бори се обърнах към нея и сложих ръце на раменете й. — Саша. Вярваш ли ми?
«Идват, половинке», прати ми Каел. «Идват и пръскат огън. Бързо.»





В далечината се чуваха изстрели от пушка и Каел изшумоля с крилата си, обвивайки ги по-силно около автобуса, за да ме защити.
— Трябва да тръгваме — казах на Саша. — Моля те, ела с мен.
Приятелката ми се поколеба, след това кимна бавно с широко отворени очи. Остави ме да я изведа навън.
Звукът от стрелбата ставаше по-силен, докато се връщахме към Каел с хванати ръце. Усещах как нейната трепереше, но не се дръпна. Това беше добре.
— Хайде — казах, когато стигнахме до Каел. Потупах хълбока му, за да се наведе и да можем да се качим. — Трябва да те завържем.
Изстрелите бяха съвсем близо и крилата на Каел останаха вдигнати, пречейки ми да стигна до каишите, които използвах, за да се кача върху него.
— Каел — възразих, докато Саша хленчеше и клатеше главата си. — Спри да се движиш. Не мога…
«Забрави за каишите», предупреди ме Каел. «Просто се качвай. Прекалено близо са.»
Летяха повече куршуми и чух как се забиват в нещо. Нещо очевидно неметално. Да не би да целеха моя дракон? Не можех да дишам за секунда.
«Не те нараняват, нали? Каел…»
«Не, но ти си уязвима, моя Клаудия.» Властният гняв в главата му уцели ума ми. «Няма да ги оставя да те наранят!»
«Добре, голямо момче. Успокой се.» Принудих се да се концентрирам върху сегашната задача. Щях да се привържа, когато вече бъдем в безопасност във въздуха. Хванах висящите каиши, когато той снижи рамото си и ме изтегли на седлото, сложено между плешките му. След това се приведох и протегнах ръка към Саша.
— Качвай се, бързо. Стрелят по нас.
Дъждът от куршуми вече беше постоянен, заедно с виковете на войниците. Драконите никога не кацаха в града и фактът, че един го беше направил, беше накарал хората да откачат. Саша се поколеба за момент след това ми подаде здравата си ръка и успях да я дръпна на гърба на дракона. Отпусна се зад мен, лицето й беше побеляло от болка, докато притискаше ранената си ръка към гърдите.
— Добре ли е? — Попитах без дъх. При кимването й се протегнах и потупах врата на Каел. «Готови сме!»
«Тогава тръгваме!» Каел се вдигна във въздуха с рев.
— Дръж се! — Извиках на Саша, едната ми ръка държеше дръжките, докато се обръщах да погледна Саша. Беше обвила здравата си ръка около кръста ми, но подскачахме и се плъзгахме, докато Каел се издигаше, седлата ни бяха нестабилни. Всичко беше твърде хлабаво, твърде несигурно.
— Ще падна — изплака Саша, докато седлото отново се подмести.
— Добре си — извиках, но бях толкова притеснена, колкото и тя. — Просто трябва да се изнесем от зоната на стрелбата, тогава ще отидем за Ейми.
Саша простена от ужас, когато Каел зави рязко. Игнорирах бунтуващия ми се стомах и се държах здраво, но не почувствах и най-малката сигурност. Каел нямаше да ме остави да падна. Нямаше. Вярвах му. Но Саша плачеше и се прилепваше към мен, крещейки при всяко накланяне. Всеки път, щом дръпнеше дрехите ми, трябваше да се боря с желанието да махна ръцете й, за да запазя равновесие. Знаех, че беше уплашена, че беше с ранена ръка, затова не го направих. Но така нямаше да продължим дълго.
«Плъзгаме се», казах на Каел. «Моля те, отиди някъде на безопасно място, за да можем да се вържем.
— Къде отиваме? — Изплака Саша, докато Каел се издигаше все по-високо. Гласът й се издигна до малък писък на тревога, докато се взираше в гледката. — Толкова високо сме!
— Опитваме се да излезем от обхвата на оръжията — изкрещях обратно и започнах да кашлям, когато някаква буболечка ми влезе в устата. Хванах врата си отвратена. Боже, какво не бих дала за ментална връзка със Саша в момента! Ръцете й ме стискаха здраво и аз се борех с безсилието си. — Добре сме. Обещавам. Ще отидем малко по-високо, след това ще се върнем до затвора. Ейми все още ли е там?
— Предполагам — каза Саша, преглъщайки сълзите си. — Не ми позволиха да я видя, без значение кого се опитвах да подкупя.
Изведнъж се почувствах зле, че се държах нетърпеливо със Саша. Нямахме пари, затова само предполагах, с какво се опитваше да ги подкупи Саша. Това, че се поставяше в риск за Ейми, означаваше всичко за мен. Потупах прегръщащата ме ръка благодарно.
— Ще те заведа на някое безопасно място. Ще се грижа за теб. Няма да се нуждаем от града. Просто ми вярвай.
Очите й се напълниха със сълзи, кимна.
Каел се издигна по-високо, тогава рязко промени посоката, когато неочакван екот прозвуча във въздуха.
«Пускат огън към нас твърде близо», уведоми ме Каел. «Наведете се.»
— По дяволите — предупредих Саша. — Стрелят по нас.
— Стрелят по нас? — Саша беше в истерия. — Защо?
— Защото сме с врага — казах й. — Друг дракон атакува града!
— Има друг дракон?
«Дръж се», предупреди ме Каел, докато цялото му тяло се наклони. «От две страни са. Стойте ниско!» Преди да попитам как да го направим, ръмжене изригна от гърлото му. Дакх се приближи.
Чух покрай ухото си рат-тат-тат и се хвърлих срещу врата на Каел. Този беше близо!
Зад мен Саша изпищя от болка, ръката около кръста ми се отпусна. Обърнах се, за да поискам да се държи, но видях, че бавно се плъзга настрани, очите й бяха пълни с ужас.
Тогава приятелката ми започна да пада.
— Саша! — Изкрещях, безполезно протягайки се към нея. — Не! Каел! Спаси я!
Огромна форма мина под нас и докато гледах, златното тяло на Дакх се стрелна под Каел, хващайки падащата Саша. С победоносен рев и жената, уловена здраво в ноктите му, Дакх се обърна и започна да размахва криле бързо, издигайки и отдалечавайки се от града.
Преглътнах вика от ужас.
«Хвана Саша! Каел, трябва да я спасим!»
«Не», каза, гласът му беше мрачен. «Ще вземем сестра ти. Дръж се здраво.»
«Какво? Не! Каел, Дакх е луд и взе приятелката ми. Не е в безопасност!»
«Напротив. Той иска половинка.»
Ахнах от грозотата на изказването.
«Това ли сме за теб? Просто играчки, които можеш да вземеш и да обявиш за свои?»
«Ще се караме по-късно», каза Каел. «За сега тя е в безопасност с него, ти все още не си. Трябва да намерим сестра ти, и то бързо.»
Скръцнах със зъби от непоколебимия му тон, гледайки как Дакх отлита. Част от мен знаеше, че беше прав, че Саша нямаше да бъде ранена от другия дракон, ако той наистина иска половинка, но не беше никак успокоително. Видях наранения поглед в очите на Саша, останал от малтретирането. Сега дадох разбитата си, наранена приятелка на дракон, който не искаше нищо повече от това да я направи своя половинка. Аз просто я предадох от един арогантен мъж на друг и мисълта беше като жива рана в тялото ми.
«Чувам мислите ти, половинке. Искаш ли да се върна и да застана срещу Дакх? Знай, че дори да я взема от него, не мога да гарантирам безопасността й. Другите мъжки ще я помиришат и търсят. Не мога да се бия с всички. Но за теб, ще се върна обратно и ще го преследвам.»
Стиснах очи, опитвайки се да преглътна сълзите, които се събираха в глупавите ми очила. Да тръгна след Саша и да забравя за Ейми? Или да спася Ейми и да оставя Саша в лапите на лудия Дакх, знаейки, че сестра ми щеше да бъде в безопасност, докато друг дракон не дойдеше за нея?
Нямаше правилен избор. Борех се с риданията, задушаващи гърлото ми, защото не можех да плача сега. Трябваше да се фокусирам.
— Нека отиваме и да вземем сестра ми от тези шибани копелета — най-малкото драконът щеше да поиска Ейми и да се грижи за нея. Хората искаха да държат оръжие до главата й, за да ме принудят да правя това, което те желаят. Нямаше никакъв начин да оставя това да продължи.
«Съжалявам, Саша. Съжалявам, че избирам сестра си пред твоето спасение. Надявам се да разбереш някой ден», казах на изчезващото златно петно на хоризонта.
«Тръгваме», каза ми Каел. «Дръж се.»
Притиснах се към седлото, докато той се снишаваше, тялото ми инстинктивно знаеше на коя страна да се наклони и кога да се хвана по-силно. Без Саша, която да се прилепва към мен и да крещи в ухото ми, можех да се движа с него, тъй като умовете ни бяха свързани… и тогава почувствах друг пристъп на вина. Щеше ли да бъде с Дакх, ако я бях привързала за седлото, вместо да се грижа само за собствената си безопасност? Щяхме ли да успеем да я привържем?
«Близо сме. Приготви се.»
Покривът на паркинг гаража се появи под нас и нямаше повече време за обвинения. Каел покръжа над сградата, снижавайки се, и докато го правеше, сърцето ми сякаш биеше в гърлото.
Две фигури стояха сами на покрива. Едната имаше превръзка на очите, бледоруси коси, ръцете й бяха отстрани до тялото. Носеше позната избеляла розова тениска и дълга пола. Другата беше кметът, големият му бирен корем висеше над панталоните.
Държеше оръжие до главата на Ейми, като неговата беше наклонена назад, за да ни вижда, докато ние кръжахме.
«Държи сестра ми», казах на Каел яростно. «Това шибано копеле!»
«Да го изям ли?»
Искаше ми се.
«Не. Ще я застреля в момента, в който се приближим. Свали ме в другия край на покрива.»
«Не и ако това те поставя в опасност.» Гласът му беше ниско ръмжене в главата ми. Освен това не кацна.
«Ако не ме свалиш точно сега, ще скоча», предупредих го, ужасена от вида на Ейми, държана като пленница. Не можех да мисля от гледката на притиснатия до главата й пистолет. «Направи го сега, Каел.»
Той изръмжа от ярост, този път на глас.
«Няма!»
— Хубаво — прехвърлих крак през гърба му и се плъзнах надолу. Трябваше да си върна Ейми, независимо от цената.
«КЛАУДИЯ. НЕДЕЙ…»
Той наклони рамото си, за да ме хване, но беше твърде късно. Плъзнах се от гърба му и тогава падах за един ужасен момент, преди да се приземя замаяна на бетона.
Добре. Това беше… тъпо.
Лежах по гръб, преценявайки на ум раните си. Дъхът ми беше излязъл, всичко ме болеше. Бях си издраскала ръцете и коленете от претъркулването, но… бях жива. И бях на земята.
Миг по-късно усетих тежко тупване до мен, на лицето ми падна сянка. Погледнах нагоре, за да видя Каел, надвесен над мен, очите му бяха черни от ужасен гняв. Наведе се и ме побутна с голямата си глава.
«Говори с мен. Ранена ли си?»
«Само гордостта ми», казах му, сядайки бавно и трепнах, когато всичко в мен изкрещя от болка. Това беше… по-малко лошо, отколкото се надявах. Погледнах кмета.
Чух силно щракване, когато повдигна пистолета, и не се беше отдалечил от Ейми.
— Разкарай дракона си.
Ейми изхлипа, тялото й се скова от страх. Превръзката ми пречеше да осъществя очен контакт със сестра си, но я познавах. Можех да кажа, че беше напълно ужасена. Този страх ме водеше постоянно. Аз бях тази, която се грижеше за Ейми, уверяваше се, че беше в безопасност. Фактът, че беше поставена в тази ситуация, заради мен, ме караше да се чувствам безпомощна и отвратена.
Изправих се бавно на крака, треперейки от режещата болка, която прониза тялото ми. Погледът ми не се отдели от кмета нито за миг.
— Пуснете сестра ми. Не е извършила нищо лошо.
— Не ме интересува дали е или не е. Тя е единственото средство, което имам срещу теб — дебелото му лице блестеше от тънък слой пот. — Сега, разкарай дракона — очите му бяха луди, лицето му почервеня и не харесвах начина, по който трепереше ръката му, докато държеше пистолета към Ейми.
Усмихнах се слабо.
— Какво те кара да мислиш, че мога да накарам дракона да прави каквото и да е?
— Яздеше го — изръмжа, слюнка хвърчеше от устата му. — Накара да атакуват града, нали?

— Това искаше, нали? — Казах, позволявайки да се усети подигравка в гласа ми, скривайки факта, че се страхувах ужасно за Ейми. — Искахте да контролирам един-два дракона, нали? Не беше ли това великият план? Защо ме захвърлихте в
Земите на събирачите
? Е, изненада, изненада, оживях. И си намерих приятел.

Дебелото му лице се разтресе от гняв.
— Исках да опитомиш дракон и да го накараш да спре да ни атакува! Не да се обръщаш срещу собствения си вид!
— Не, теб изобщо не те интересуваше какво ще стане с мен — поправих го. — Предполагаше, че ще умра, но това нямаше значение, защото аз съм просто един крадец, нали? И как очакваш да съм лоялна към града, след като ме отхвърли? След като превърна сестра ми в затворник? Шегуваш ли се с мен? — Можех да чуя растящата истерия в тона си. — Защо трябва да съм лоялна?
Кметът погледна към Каел и подозирах, че моят дракон се беше развълнувал зад мен, вероятно заради собствените ми растящи емоции. В отговор кметът притисна оръжието по-силно към слепоочието на Ейми.
Тя преглътна един вик.
Останах напълно неподвижна, неспособна да погледна настрани.
«Назад», изкомандвах Каел тихо. «Моля те.»
— Напусни и ще пусна сестра ти — каза кметът.
— Глупости. Ако си тръгна ще продължите да я държите като коз срещу мен, за да се опитате да ме принудите да не използвам драконите, за да атакувам града. Но, ето ти новина, това е единственият дракон, който мога да контролирам — посочих към Каел, който беше надвиснал над мен. — И дори този контрол е несигурен, ако не си забелязал.
— Не ме интересува дори да правиш свирка на дракона, просто го искам далеч от тук — кметът поклати глава и докато го правеше, наоколо хвърчеше слюнка. — Не мога да ти върна момичето. Просто се обърни и си тръгни точно сега и няма да я нараня.
Скръстих ръце на гърдите си.
— Тогава изглежда, че сме в задънена улица. Няма да си тръгна без сестра си, драконът няма да си тръгне без мен.
«Да го изям ли?» Гласът на Каел се промъкна в ума ми, заедно с картина, показваща как той го разполовява.
«Не! Гадост! Определено няма да ме целуваш с тази уста, ако го изядеш.»
— Ако не си тръгнеш доброволно, ще те накарам да го направиш — озъби се кметът. — Ще ви накарам и двамата да си тръгнете.
Стиснах безпомощно юмруци и пристъпих напред.
— Да не си посмял да нараниш сестра ми…
Той обърна оръжието. Имаше момент на объркване, докато гледах в цевта. Силен пукот. Нещо ме удари отстрани и ме повали.
Първата ми мисъл беше, че Каел бе станал прекалено голям и случайно ме беше бутнал долу. Но докато се забивах в бетона, плъзгайки се назад, чух викът на Ейми сякаш през тунел, и силен рев в ума ми и на глас.
«НЕ!»
«КЛАУДИЯ!»
Острата болка ме режеше отстрани, чувствах гърдите си тежки. Ох. Ох… Ръцете ми бавно се придвижиха отстрани, където сякаш беше мокро и пълно с олово. Болезнено, болезнено олово. Кметът ме простреля, за да принуди Каел да си тръгне. Това… беше тъп план. Толкова тъп, колкото и скачането ми от гърба на дракона. Исках да се смея на очевидната абсурдност на ситуацията, но всичко ме болеше прекалено много, дори и да дишам. Всичко, което можех да направя, беше да лежа там и да ме боли.
Още викове. Повече пукоти. Гледах като през мъгла как кметът стреляше към главата на Каел отново и отново. Драконът го игнорира, големите му челюсти се наведоха над горната половина на кмета и я откъсна като кървава проява на сила.
Яростта изпълваше мислите на моя дракон, бъркотия от лудост и хаос, и ми напомни какъв е бил преди да се срещнем от беглия поглед в ума му. Той беше толкова щастлив от това да бъде освободен от яростта, затъмняваща мозъка му. Правеше ме тъжна това, че щях да го оставя да потъне в нея отново, и исках да му помогна.
«Казах ти да не го ядеш. Така че сега няма да те целуна», казах му сънливо. «Освен ако не намерим вода за уста с драконов размер.»
«Клаудия. Моята половинка.» Умственият глас на Каел беше пълен с мъка. Докато гледах през мъглата на размътения ми поглед, моят дракон дойде до мен, голямата му глава се наведе точно над мен. Почувствах горещият му дъх срещу врата си. «Ще се изправиш сега, моя Клаудия. Заповядвам ти.»
Вероятно изправянето беше добра идея. Кимнах и се опитах да седна, но крайниците ми не работеха.
«О, това може да отнеме минута.»
— Клаудия? — Ридаенето на Ейми се натрапи в неясните ми мисли и почувствах как студени пръсти хванаха моите. Беше странно, че сестра ми замръзваше в това време. Или може би аз бях тази, която замръзваше. Беше трудно да се каже. — О, Боже мой, Клаудия!
— Добре съм — прошепнах й, след което го повторих умствено и на Каел. «Ще се оправя. Трябва да махнеш Ейми от тук, преди някой друг да се появи…»
«Ставай», заповяда, придружено от бутане на носа му. «Качвай се на гърба ми. Тръгваме.»
Дори мисълта за следващото поемане на въздух изглеждаше като огромна задача. Помислих си, че нямам много време. Можех да го видя в лицето на Ейми, докато притискаше ръката ми към бузата си, плачейки, превръзката й за очи беше около врата й. Най-малкото поне сега беше в безопасност с Каел. Бедният ми дракон. Нямаше да разбере.
«Моята половинка», помоли Каел, бутайки ме отново. «Вдигни се. Трябва да тръгваме. Ти и сестра ти ще бъдете в безопасност. Трябва да я отведем от тук, но не мога да го направя, ако не се изправиш.»
Бях наранена от отчаянието и страха в мислите му. Бедният ми Каел. Всичко, което искаше да прави, беше да ме обича, а аз направих това толкова трудно за него.
«Не… не мисля, че ще ходя някъде», казах му, слаба усмивка накъдри устните ми. «Съжалявам. Обичам те. Искам да знаеш това.»
«НЕ. Клаудия. Стани. Сега. Моля те.»
За моя изненада драконът се премести и в следващия момент на негово място застана Каел в човешка форма, кожата му беше златен кехлибар на слънцето. Изрита бъркотията от каиши и седла и пристъпи към мен, клякайки. Чух ахването на Ейми от изненада и исках да се засмея, представяйки си шока на сестра ми да види голия, добре изваян Каел до мен.
Но бях твърде уморена за това.
— Хей — прошепнах меко, гледайки го замечтано. Как някога съм си мислила, че е страшен? Обичах строгото му, не-толкова-човешко лице. — Обещай ми, че ще се грижиш за Ейми вместо мен.
— Не — изръмжа отново, звучеше подивял. — Клаудия, не — издърпа ме в ръцете си, ноктестите му ръце галеха челото ми трескаво. — Клаудия, не. Не.
— Съжалявам, Каел — исках и аз да го докосна, но бях твърде сънлива. — Благодаря ти, че спаси сестра ми. Сега я махни от тук.
— Не — упорстваше той. — Не. НЕ — ръцете му се движеха по тялото ми, притискайки раната ми. След това ми изпрати мисъл, силна и ясна. «Ти си ми половинка. Не можеш да умреш. Без теб, нямам нищо. Клаудия, моля те.»
Ох, мразех силната болка в тона му. Как съм могла да негодувам срещу моя дракон за това, което беше? Доминиращ и свиреп, но с най-доброто проклето сърце. Отне ми всичката сила, но се пресегнах и погалих челюстта му, след което затворих очи. Ако това бяха последните ми мигове, щях да им се насладя.
Ръце притиснаха раната ми, изпращайки болка в корема ми и наруши покоя ми.
— Нуждаем се от доктор! — Изкрещя Ейми към Каел през хълцанията си. — Върви и намери. Разбираш ли? Доктор.
— Той не е добре с английския — прошепнах. — Бъди мила.
И тогава припаднах.





Ужас, какъвто никога не бях усещал, ме улови, докато гледах надолу в бледото, отпуснато тяло на Клаудия в ръцете ми. Тя кървеше, беше уцелена от плюещата огън пръчка на дебелия мъж. От другата й страна сестра й плачеше, притискайки ръце към раната на Клаудия. Продължаваше да повтаря същата дума отново и отново.
Дак-тър.
Дак-тър, плачеше. Избърборваше още някакви неразбираеми думи, след това отново тази. Дак-тър.
Какво означаваше? Опитах се да избутам ръцете й от раната на половинката си и, за моя изненада, слабата, пребледняла женска плесна ръцете ми. Повтаряше думата си, заедно с редица други безсмислени срички, и си пожелах да бях отделил време да науча езика на хората, когато Клаудия се беше опитала да ме научи.
Повторих думата бавно към Ейми.
— Дак-търрр?
— Да! — Изкрещя, практически скачайки от въодушевление. — Да!
Знаех думата да.
— Дак-търрр дддааа?
— Да! Доктор! — Посочи към Клаудия и притисна раната отново. — Доктор за Клаудия!
Не знаех какво беше това дак-тър, съдейки по тревогата на сестра й и начина, по който продължаваше да сочи към раната, ме наведоха на мисълта, че това беше нещо, което щеше да помогне на половинката ми. Прегърнах Клаудия по-силно, чувствайки студената й кожа срещу моята. Щях да направя всичко за партньорката си. Всичко.
Затова станах, сгушвайки я в прегръдките си. Тежестта й беше малка, тялото й отпуснато и ме накара да почувствам студ отвътре. Погледнах надолу, сърцето ме болеше, след това погледнах обезумялата й сестра отново.
— Дак-тър?
Ейми кимна нетърпеливо и тръгна към ръба на сградата, практически тичайки. Опитваше се да ми посочи нещо. Носех половинката си, внимателно сгушена до гърдите ми, и последвах сестрата.
— Доктор — изплака Ейми, сочейки отстрани. — Доктор!
Погледнах надолу и видях, че Ейми сочеше към малка човешка дупка със символи, изписани по вратата. Каквото и да беше това, което искаше Ейми, то беше там, и тя вярваше, че това щеше да помогне на Клаудия.
Тогава щях да отида там.
Внимателно поставих половинката си на покрива, докоснах челото си до нейното и потрих уста в нейната по начина, който ми беше показала. Тогава се изправих и се преобразих в бойната си форма.
Хванах Ейми с един нокът и Клаудия, много внимателно, с друг, полетях, спускайки се в града, за да намеря този дак-тър.





Чувствах цялата си страна сякаш изгаряше.
Простенах, избутвайки мъглата на съня и опитвайки се да се съвзема. Беше трудно. Всичко — и имам предвид наистина всичко — ме болеше отвратително много. Чувствах се, все едно съм била премазана. От слонове. От професионални борци. С наднормено тегло. Главата ми беше объркана, имах ужасен вкус в устата, в допълнение към мъчещата ме болка. Като цяло всичко това ми казваше, че може би все още не беше време да се събуждам.
«Искам да се върнеш, моя Клаудия» Властният глас на Каел прозвуча в главата ми. «Не ти е позволено да те боли.»
Това ме накара да се усмихна леко, дори и да не можех да отворя очите си.
— Казах ти, драконе — прошепнах. — Ако искам, ще ме боли — имах предвид, не че исках, но нямаше да спре само защото Каел искаше това.
— Клаудия? — Мек, непознат глас привлече вниманието ми. — Будна ли си? — Секунда по-късно нещо горещо се притисна отстрани и изсъсках, опитвайки се да се отдръпна.
«Да не би този дак-търр да те наранява?» Безпокойствие оцвети мислите на Каел и чух ниско, драконово ръмжене някъде над главата си.
Доктор? Имаше смисъл, като се има предвид болката. Трябваше да съм в болницата на Форт Далас, въпреки че не знаех как щях да си позволя лечението. Все още нямах пари. Макар че замъгленият ми мозък не можеше да разбере как така Каел беше тук с мен. Ръмженето му се усилваше, затова му изпратих успокояваща мисъл, за да се успокои.
«Добре съм. Наистина. Просто ми дай минутка.»
Познати, изгарящо горещи ръце ме хванаха и бях издърпана до голите широки гърди на Каел. Почувствах дланта му да се плъзга през заплетената ми коса, милвайки я, и нямах нищо против.
«Кажи ми, че си по-добре, половинке», заповяда.
Ооо. Толкова заповеднически и нахакан. Това беше толкова сладко, наистина. Арогантно, но сладко.
— Чувствам се като лайно, но благодаря, че попита.
— Хмм? — Меките ръце, притискащи ме отстрани, спряха. Някой сменяше превръзки. Докторът. Бинтът се повдигна и се спусна отново. Това беше смело, като се имаше предвид, че бях държана от мъж дракон в момента. — Казахте, че се чувствате като лайно?
— Добре съм — отговорих автоматично и преглътнах протеста си, когато Каел внимателно ме постави на нещо меко. Легло. Почти се чувстваше като леглото в апартамента ни. Вдигнах една ръка — леле, беше толкова уморително — и потърсих Каел. Исках докосването му. Миг по-късно ръката му хвана моята, с всичките си големи пръсти и нокти, и бях облекчена. Сгуших ръката му до бузата си и се отпуснах на леглото.
«Толкова съм уморена.»
«Почивай си», изиска той, въпреки че имаше мека нотка в мислите му. «Няма да те оставя».
«Знам», изстрелях обратно развеселена. «Никога не си ме предавал.»
«Никога. Ти си моят живот. Без теб няма нищо.»
Толкова страстно. Усмихнах се на това и обърнах глава, за да мога да целуна дланта му. Следващият път щях да се справя по-добре, когато съм по-малко изтощена. Продължих да гушкам дланта му, защото не исках да ме остави, докато спя. Харесваше ми мисълта да ме гледа — добре, да ме варди, — докато спя.
«Ейми добре ли е?»
«Почива си», изпрати ми картина на сестра ми, увита в одеяла на дивана, който бях накарала Каел да донесе. «Добре е. Само ти беше ранена.» Тонът му се промени. «И ако някога застанеш срещу човек, който хвърля огън, отново, ще те набода на собствените си нокти.» Мъка и тревога се усещаха в тона му. «Ти си моя.»
— Глупаво, глупаво — измърморих.
— Казахте ми нещо? — попита докторът.
— Само си говоря с моя дракон — казах с прозявка.
Безпристрастна ръка веднага се притисна към челото ми и трябваше да потисна кикот. Докторът вероятно мислеше, че халюцинирам. Но вероятно не, имайки предвид, че държах ръката на Каел, а дори в човешка форма, той не изглеждаше напълно човек. Предполагах, че докторът бе събрал две и две.
«В безопасност ли си в клиниката?», попитах го. «Не искам хората да те преследват, докато не си в бойната си форма.»
«Ние сме вкъщи.»
«Вкъщи? С доктор?»
«Отвлякох я.»
Опитвах се да си представя Каел, напускащ човешки град с кървящото ми тяло, ужасената Ейми и отвлечен доктор.
«Не беше лесно», скара се развеселен. «Крещяха много и издаваха много звуци. Но исках да си добре.»
«Знаеш, че трябва да я върнеш, нали?»
«Тя не мирише толкова лошо като другите хора. Ще бъде приемлива половинка за някого.»
Стиснах ръката на Каел.
«Някой друг, нали?»
Нокти нежно докоснаха бузата ми.
«На никоя друга не бих дал огъня си, моя Клаудия.»
«Знам това. Просто ми харесва да го чувам.»





Отне седмица, преди да мога да стана от леглото и да мога да се движа из апартамента. Междувременно около мен се въртяха трима много различни човека.
Ейми, която беше в екстаз да ме види и още по-възторжена, че не умрях.
Каел, който беше решил да бди над мен и да ръмжи заплашително, просто в случай че някой решеше да ме направи нещастна.
И лекарката, Мелина, която беше около мен, защото бях доста уверена, че беше ужасена да не би Каел да я изяде, ако решеше, че не съм правилно лекувана.
Всичко това щеше да бъде много забавно, ако не беше толкова досадно и не болеше толкова. Изстрелът, който получих, беше чист, влязъл и излязъл, и раната беше обгорена, за да се предотврати инфекция. За щастие не бях будна по време на тази част, само ме болеше след това лечение. Но все още бях слаба и не бях в състояние да се справям сама.
— Стига си се суетила около мен — казах на Ейми кисело, докато държеше ръката ми, помагайки ми да се върна от банята. — Добре съм — не бях, но освен това бях и ужасен пациент и всичко, което правех цял ден, беше да захапвам Ейми и да се чувствам гузна след това.
— Не си добре, докато този дракон не изглежда така, все едно си, а аз предпочитам да дразня теб, отколкото него.
— Каел? — Изсумтях. — Той е сладурче.
— За теб, може би — каза Ейми, помагайки ми да се върна в леглото, въпреки усилията ми да я избутам. — Трябваше да видиш как изперка, когато те раниха.
Завъртях очи, треперейки, докато се плъзгах под завивките. Бях забавлявана с прошепнатите истории от Ейми и Мелина, за това как много голият Каел действал като луд, претърсващ града с мен, кървяща в ръцете му, ревейки «ДАК-ТЪРРР» с богатия си гърлен глас. Мелина припаднала от страх, така че той просто я сграбчил заедно с Ейми и отлетял.
Не можах да се сдържа и се усмихнах — съвсем леко — от картината, която си представих. Моят голям дракон мислеше, че не беше нужно да учи човешкия език, защото умственото говорене беше по-добро, но може би сега виждаше мъдростта да можеш да говориш с другите. Пресегнах се ментално, за да го погаля, но той беше твърде далеч, и почувствах лека болка от загубата. Запазих гласа си весел, за да не разбере Ейми колко зависима от него съм станала.
— Като говорим за това, къде е агресивният ми мъж?
— Мисля… мисля, че отиде на лов. Използваше пантомимата за хранене — раменете на Ейми потръпнаха деликатно, когато седна на ръба на леглото. — Трябваше да видиш какво направи на едно диво прасе…
Размахах ръка, прекъсвайки я.
— Да, видях го. Вярвай ми. След време започваш да свикваш.
Ейми ме погледна потресено.
— Наистина?
— Убива ги, преди да ги сготви, нали? — Очите й се разшириха от ужас. — Тогава да, по-добре е от преди — завърших. Когато запуши устата си с ръка, свих рамене. — Хайде де. Това е повече храна и е по-добре, отколкото когато бяхме в града. И е прясна.
— Но… той е чудовище. Той е врагът — тя погледна над рамото си, сякаш очакваше драконът да се появи и да я изпържи заради мислите й.
Не казах нищо. Бях говорила с Ейми за това десетки пъти, откакто се бях върнала в съзнание, и всеки път ме караше да чувствам вина. Обичах сестра си, но точно сега беше дразнеща и дребнава. Да, той беше дракон. Да, беше различен от хората. Да, беше луд. Но това не означаваше, че беше лош. Свих пръсти, мислейки за Каел и колко внимателен и сладък бе той. Ейми просто не го разбираше… все още. Рано или късно щеше.
— Той е дракон, но това не го прави лош. Той е наистина добър с мен.
— Но те е белязал, така каза. Все едно му принадлежиш. — Е, така беше. Но беше ли лошо, че ми харесваше да съм белязана? Може би не трябваше да го харесвам толкова много. — Знаеш, аз и Мелина си говорихме… — Ейми усука ръце и отклони погледа си. — Следващия път, когато го няма, можем да се махнем, знаеш. Можем да се опитаме да стигнем до Форт Далас.
Седнах в леглото, треперейки, когато движението опъна раната.
— Шегуваш ли се?!
— Може би нещата ще са по-добри с нов кмет? Или можем да се опитаме да стигнем до друг форт — тя се пресегна и сграбчи дланите ми. — Не искам да чувстваш, че трябва да страдаш за мое добро. Знам, че нищо от това не е честно и не е това, което желаеш.
Втренчих се в сестра си, пръстите ни бяха сплетени. Ето го моят изход. Нямаше нужда да съм драконова половинка. Не трябваше да търпя шокираните, ужасени погледи, които сестра ми и Мелина ми хвърляха редовно. Можех просто да стана и да си тръгна следващия път, когато Каел отидеше на лов, и можехме да избягаме, може би към Форт Орлиънс, вместо към Форт Далас. Да бъда безименен човек отново. Нищо специално, нищо общо с драконите.
Каел щеше да се опита да ме намери, разбира се. Щеше да преобърне земята, за да ме търси, но винаги имаше шанс да се скрия, особено в град, пълен с други мръсни, миришещи хора. С психическата връзка щеше да бъде трудно, но от разстояние няма да има възможност да узнае местоположението ми. Можех да избягам, наистина да избягам този път, сега, когато сестра ми беше с мен.
Просто… не го исках. Всъщност, намирах идеята за потресаваща.
Обичах моя дракон. Големият, властен, наполовина див дракон. Не ме интересуваше, че беше врагът. Не ме интересуваше, че това означаваше да бъда изгнаник за човечеството, през остатъка от живота си.
Той беше мой и аз бях негова.
Леко изненадана от свирепостта на мислите си, стиснах ръката на Ейми. Сестра ми не одобряваше Каел и… не ми пукаше какво мисли.
И така, той беше малко арогантен. Имаше добро сърце.
Можеше да се превръща в дракон с размера на автобус и със склонност да изгаря живи кози, като проява на привързаността си. Сърцето му беше на правилното място.
Също така беше невероятно внимателен с мен, нежен, с остър хумор и безкрайно очарование. Защитаваше ме и на свой ред ми даваше контрол, и ме слушаше. Никога не се бях чувствала зле върху гърба му.
Освен това Каел беше наистина, наистина добър в секса. Само мисълта за това колко беше добър, ме разгорещи и ме накара да се засрамя.
Но Ейми ме гледаше със съсредоточени, притеснени очи и трябваше да я успокоя.
— Не искам да ходя никъде — казах й, потупвайки я съчувствено по ръката, защото знаех, че няма да разбере. Изобщо. — Обичам Каел, той също ме обича. Ще имам по-добър живот с него, отколкото ако се върна в града.
Ейми простена, ноктите й се забиха в ръката ми.
— Нямаш това предвид.
— Напротив. Имам предвид всичко. В града бях просто още една уста за хранене и вероятно на седмица разстояние от проституирането, за да имаме нещо за ядене — като Саша, помислих, но не го казах на глас. Все още трябваше да говоря с Каел, да открия как беше тя. Дали се нуждаеше от спасение от Дакх. — Но с Каел не е така. Тук съм нахранена, глезена и обожавана. Аз съм целият му свят, Ейми… и той се превръща в моя — усмихнах й се извинително. — Надявам се, че разбираш.
— Той не е човек.
— Да, отбелязах си това — казах сухо.
Тя се изчерви.
— Просто… просто не разбирам.
— Знам. Може би след време ще разбереш.
Кимна тихо и стисна ръката ми.
— Просто… знаеш. Искам да се уверя, че си щастлива.
— Разбира се — казах, все още усмихвайки се. Знаех, че сестра ми не разбира. Всичко беше наред. Докато аз разбирах, останалото беше без значение.
— Отивам да… проверя чая — Ейми стана от стола си, закуцука до камината и почувствах вина. Тя никога нямаше да бъде толкова егоистична и да попита «Ами аз?», но знаех, че тази мисъл беше минала през главата й. Това беше първото решение, в което не поставях Ейми преди себе си.
Беше… странно.
Знаех, че нещата не са перфектни за нея. Знаех, че тя и Мелина носят мръсните ми дрехи, за да прикрият собствената си миризма, защото Каел се страхуваше, че другите дракони ще уловят мириса им и ще дойдат да си търсят половинка. Знаех, че трябваше да бъдат изключително внимателни с всичко, което вършат, и че се къпят с моя сапун и с ценните ми шампоани няколко пъти на ден. Но тук бяха в безопасност. Трябваше да разберат това.
Свих се по-дълбоко под завивките, потръпвайки, когато страната ме заболя отново. Замислих се за Каел и как беше преди няколко дни, когато ме държеше, докато спях. Липсваше ми. Е, измежду другите неща. Усетих как се изчервявам и стиснах по-здраво бедрата си.
Сякаш мислите ми го бяха призовали, сянка на дракон се завъртя мързеливо над мен, когато усетих, че мислите му се сблъскаха с моите. Изправих се в леглото, съпротивлявайки се на нуждата да оправя косата си. Вероятно изглеждах като ада след цяла седмица в леглото като инвалид. Не исках, когато погледне към мен, да вижда слаб, уязвим човек. Исках да вижда половинка, да бъде щастлив, когато ме погледне.
Защото щях да му кажа, че го обичам и че ще остана с него, и ми се струваше много важен момент. Но освен това беше и интимен. Погледнах към Ейми, която наливаше две чаши чай на огъня.
Каел кацна на покрива над мен, сянката му падна над къта за готвене, който все още не бяхме измислили как да закрием. За моя изненада той пусна улова си и мъртвият елен тупна тежко на земята до Ейми, която изпусна чайника и се препъна назад. Чаках го да се превърне в човешката си форма, но вместо това, той се спусна ниско, ноктите му се протегнаха, и хвана Ейми.
Сестра ми изпищя от тревога.





— Боже мой. Каел? Какво правиш? — Борех се да седна на леглото, разтревожена от полета на моя дракон към сестра ми.
«Чух мислите ти. Видях умствените ти картини.» Умът му беше палаво мъркане в моя. «Ще те бележа, половинке, и не желая наоколо да има случайни свидетели, докато те карам да крещиш от удоволствие.»
Оох. Потиснах ужасен — и доволен — кикот.
«Предупреждение следващият път? Ейми вероятно си изкара ангелите. И къде е Мелина?»
«Ще заведа сестра ти при нея. На безопасно място са. Наблизо има сграда, чиято воня ще прикрие аромата им. Ще ги върна, когато те задоволя.»
Бедната Ейми. Бедната Мелина. Но… не можех да съжалявам за това. Умът ми се наводни от похотливи мисли, минаващи по връзката ни, на ноктестата му ръка, преплитаща се в косата ми, докато дърпа главата ми назад и чукащ ме изотзад. На гърдите ми, подскачащи с всеки тласък, и дивите ми викове, когато ме караше да свърша.
Добре, добре, вероятно беше правилно да махне Ейми и Мелина. Ако беше безопасно, предположих, че можем да им направим техен дом. За да имам повече време с половинката си. Чух, че му липсвам.
«На члена ми му липсва домът му между бедрата ти», каза ми отдалеч и беше толкова силно, все едно стоеше до мен, а не летеше с Ейми.
Картината, която ми изпрати, ме накара да се изкикотя засрамено.
«Неговият дом?»
«Там принадлежа», отговори развеселен Каел. «Той също. Не си ли съгласна?»
Въобще не. Но нямах представа дали ще бъда в състояние да взема участие с болящата ме страна. Все още бях слаба, но се почувствах като ревла при признаването на това. Може би трябваше да почакаме.
«Няма да чакаме», отговори веднага моят дракон. «Аз ще правя всичко. Ще ми достави голямо удоволствие да сложа главата си между бедрата ти и да те накарам да викаш.»
«Ами ти?»
«Всичко, което трябва да направиш, е да легнеш и да ме оставиш да те докосвам. Това ще бъде моето удоволствие.»
Е, как бих могла да откажа на толкова убедителен аргумент? Бях прикована за леглото през последната седмица и болна, затова не се чувствах толкова секси. Но чувайки мислите му и желанието му ме накараха да получа прилив на енергия.
«Побързай», казах му. «Или ще започна без теб.» Сложих ръце на гърдите си и мързеливо дразнех върховете си с бавни кръгове, умствено прожектирайки му гледката.
Ниско, драконово ръмжене мина през ума ми.
«Жестока, сладка половинка.»
«Жестока, такава ли съм?» Избегнах болящата ме страна и плъзнах длани надолу по корема си, бутайки колана на панталоните. Той намираше долните ми дрехи за нелепи, гледаше на тях като на безполезни, но аз си ги харесвах. Всеки вид дреха беше лукс, не трябваше да се захвърлят, така че ги носех. Оставих пръстите ми да погалят къдриците на женствеността ми и тогава плъзнах пръст между гънките ми. Все още не бях достатъчно влажна. Помислих за Каел, коленичил между краката ми, пръстите ми, дърпащи косата му, докато той притиска лице към сърцевината ми, ближейки ме гладно.
Свърши работа. Да мисля за това ме накара да се подмокря на мига. Простенах и ударих с пръст клитора си, другата ми ръка беше на гърдата ми, стискайки я.
«Колко време ще пътуваш?»
«Прекалено дълго.»
Изсмях се на измъчената нотка в мислите му.
«Моля те, не изпускай сестра ми заради бързането си.»
«Ти си най-жестоката половинка», закачи ме.
«Дали?», върнах му го. «Мисля си, че тук се чувствам много добре.» Продължих да се галя, захапвайки устната си и отчаяно желаейки Каел да беше тук.
Когато над мен мина сянка на дракон, цялото ми тяло потрепери от възбуда. Най-накрая. Продължих да се докосвам, дори когато Каел се приземи на обичайното си място и се преобрази, скачайки на земята. Продължавах да се докосвам, защото исках да ме види как се галя с мисълта за него.
Той се изправи бавно в цялата си височина и простенах, когато видях, че вече беше с великолепна ерекция, очите му бяха черни от похот.
— Клаудия — прошепна, приближавайки се, и за момент се почувствах като жертва.
Секси, секси жертва. Направи ме по-мокра. Плъзгах пръсти по клитора си по-бързо, дишах накъсано, докато той се придвижваше до страната на леглото и дръпна одеялото от мен. Погледна към разтворените ми крака. Не носех нищо, освен тениска и панталоните, тениската беше вдигната нагоре, за да мога да играя с гърдите си, другата ми ръка беше пъхната в панталоните. Не беше най-изпълненият ми с достойнство момент. Не ме интересуваше.
Погледът му пламна от нужда.
«Раната ти?»
«Кой го е грижа?», казах му, продължавайки да галя клитора си яростно.
Челюстта му се стегна. «Мен.» Придвижи се внимателно на леглото, голямото му тяло караше моето да изглежда наистина малко.
В следващия момент умът ми беше изпълнен с картини на него, хващащ колената ми и разтварящ ги, преди устата му да се наведе над сърцевината ми. Простенах от ярките изображения, но той не направи никакво движение. Всъщност дори не ме беше докоснал все още. Това просто беше умствена предигра и уникален вид мъчение. Каел се наведе и огледа превързаната ми рана, игнорирайки трескавото ми мастурбиране и собствената си ерекция. «Боли ли те?» Погледът му се плъзна към моя.
«Не колкото това», казах му, прокарвайки мокрия си пръст по гънките си. Движенията ми издаваха влажен звук и можех да се закълна, че той видимо се изопна при него. Добре. Значи не беше имунизиран срещу демонстрацията ми.
«Трябва да съм нежен с теб», каза ми, навеждайки се и сгушвайки се във врата ми. «Въпреки че всяка люспа от кожата ми желае да те хвърля долу и да се забия в теб, за да те изпълня с освобождението си.»
Грубите му думи бяха странни, сравнени с внимателното му докосване, и изскимтях.
— Не е нужно да си толкова внимателен.
Горещата уста на Каел се придвижи надолу по гърлото ми, ноктите му хванаха плата на вдигнатата ми риза.
«Махни това.»
— Махам я — казах бързо. Последното нещо, което исках, беше да загубя още една дреха. Ръцете ми трепереха, докато сядах, тялото ми беше слабо и бях изненадана, когато той нежно подкрепи гърба ми и внимателно ми помогна да се съблека. Това беше ново. Обикновено ставаше нетърпелив и разкъсваше всичко останало.
— Благодаря.
«Ти си ми половинка. Ще се грижа за теб.» Тъмните му очи блестяха, като се наведе и притисна устата си в моята за целувка. «Харесва ми да те виждам в кожата ти.» Езикът на Каел очерта челюстта ми, след това погледна врата ми.
— По-добре вътре в нея, отколкото извън нея — пошегувах се, стомахът ми се свиваше от чувството от устата му.
Той се отдръпна и погледна надолу към мен намръщено.
«Никога не бих пожелал това.»
— Беше шега. Знаеш, хумор.
Каел премигна бавно, след което устата му се накъдри от лукава усмивка, която накара пулса ми да препусне.
«Да не би да дразниш половинката си, Клаудия? Да ти го върна ли?»
Нещо в горещината на погледа му ми подсказа, че не говори само за вербално дразнене. Сгърчих се леко под напрегнатия му поглед.
«Не мога да си представя да дразниш някого.»
«Не мога?» Той наклони брадичка и устните му погали зърното ми. То веднага се изправи в отговор. «Това не е ли дразнене?»
Простенах задъхано.
«Нямам представа, но се чувствам толкова добре.»
«Мммм.» Той продължи да си играе със зърното ми, хващайки го със зъби и внимателно захапвайки го, след това го завъртя с езика си. «Ти си моя половинка. Моя работа е да съм сигурен, че се чувстваш добре. Повече от добре.» Леко всмукваше върха на гърдата ми, докато не изплаках от нужда. «Твоето удоволствие е мое удоволствие. Твоята болка е моя болка.»
Извивах се под него, но движенията само накараха раната да ме заболи и потреперих, падайки назад, за да сложа ръка на страната си.
«Някак си не вярвам да споделяме тази болка.»
Устата му се вдигна от кожата ми и погледът му улови моя. Беше толкова интензивен, очите му бяха разярено черно, че погледнах настрани. Той се пресегна и хвана брадичката ми, принуждавайки ме да го погледна.
«Мислиш, че не забелязвам болката ти? Мислиш, че не бях разрушен отвътре, когато хората те атакуваха с огнените си пръчки? Мислиш, че не почувствах света ми да свършва, когато рухна в краката ми? Или че започна отново, когато отвори очи?»
— Ох, Каел — не бях ли глупачка? — Съжалявам. Аз… — поколебах се, тогава прокарах пръсти по високите, ясно изразени скули, които първоначално мислех за толкова странни. Сега ги обожавах. — Обичам те.
«Знам.»
Намръщих се. Не така планирах да протече момента.
— Добре, това беше арогантно.
«Вече ми каза това, Клаудия. Когато беше атакувана от огнените пръчки, ти ми каза, че ме обичаш.»
Така ли? Не помнех.
— Да, добре, няма нужда да звучиш като толкова голям идиот — представях си всичко толкова различно. Аз, драматично заявяваща любовта си, и той, ставащ мек и щастлив от признанието ми, без да ме поглежда самодоволно и нетърпеливо.
— Толкова си… надменен!
«Как да не съм, когато е истина?» Усмивката му беше хитра, докато прокарваше език по зърното ми, подлудявайки ме от нужда. «Казваш ми неща, които вече знам.»
— Най-малкото трябва да се правиш на изненадан — измърморих, но беше трудно да съм ядосана, когато мъжът, когото обичах, си играе с гърдата ми.
«Как би могъл да съм изненадан? Знаех, че ме обичаш, когато усетих отговора ти по езика ми. Когато го подуших във въздуха. Когато усетих мислите ти щом се събуди и беше нетърпелива да почувстваш плътта ми, притисната към твоята — ръката му се стегна отстрани и ме целуваше, движейки се към корема ми, избягвайки превръзките. Снижи се и разпори бельото ми с едно перване на ноктите си. Дори не можех да съжалявам за долните си дрехи — бях твърде хипнотизирана от това, което правеше. Наведе се и целуна хълмчето ми, тогава погледна нагоре към мен, усмихвайки се зловещо. «Да опитам ли колко ме обичаш, моя Клаудия? Ароматът на нежното ти благоухание е изпълнил ноздрите ми.»
Изкикотих се.
— Нежно… благоухание? Никога не казвай това, когато Ейми или Мелина са наоколо, моля те.
Топлината на хумора му проехтя в ума ми.
«Мога ли да не обичам вкуса на половинката си върху езика си?» Наведе се ниско, внимателно разделяйки гънките на женствеността ми с ноктите си.
— Да, но… — смехът ми се превърна в стон, когато той плъзна езика си с дълго, възхитително движение. Целият хумор изчезна, ръцете ми хванаха главата му и зарових пръсти в гъстата му златна коса. — О, Боже, Каел. Обичам те.
«Знам», каза ми отново, докато ближеше и смучеше клитора ми. «Най-накрая прие, че си ми половинка.»
— Арогантен… звяр… — стенех между близванията, но обичах това. Обичах всяко плъзгане на езика му, всеки лек удар от удоволствие, което ми даваше. Обичах, че беше толкова властен. Обичах всичко това, всичко в него. Нямаше значение, че беше мъж дракон, или Драконѝ, или враг.
Той беше просто… мой.
Горещият му език се снижи, притискайки сърцевината ми.
«Сега отново ми кажи, че ме обичаш, половинке.»
— О, Боже, обичам те! — извиках, докато езикът му се тласкаше неприлично. — Обичам те! Обичам те! — повтарях с всеки тласък на езика му дълбоко в мен, като ми се струваше, че уцелваше всеки един нерв в тялото ми.
«Толкова си мокра.» Изръмжа ниско срещу котенцето ми. «Половинката ми е вкусна.»
— Моля те, Каел — молех безсрамно. — Вземи ме — изпратих му картина как членът му се плъзга дълбоко в мен, разтягайки ме около него. — Нуждая се да си вътре в мен.
С още едно изръмжаване той застана над мен и аз разтворих крака с нетърпение, когато почувствах дебелата главичка на пениса му да се притиска към сърцевината ми. Тогава той се тласна дълбоко в мен, потапяйки се до основата си с едно плавно движение, плътната му главичка ме галеше отвътре по начин, който всеки път ме докарваше до лудост.
— О, Боже! О, Боже! — Притиснах се в него, ноктите ми се забиваха в изпъстрената му кожа, докато той внимателно се настаняваше. Страната ме заболя отново от движението, но не ме интересуваше.
Каел, обаче, го интересуваше. Хвана ръцете ми с една от своите и ги задържа над главата ми.
«Стой неподвижна, докато те белязвам. Ще се нараниш.»
«Не ме интересува», простенах, отегчена да говоря на глас. Мислите ми бяха объркан вихър от удоволствие, докато той се плъзгаше навън-навътре и докато влизаше дълбоко, членът му се движеше през хлъзгавия крем на женствеността ми. Имаше нещо толкова еротично в това да ме държи прикована под себе си, докато голямата му ръка държеше моите в плен. Възбуждаше ме все повече и повече, а не мислех, че това не беше възможно. «О, Господи, Каел.»
«Ти си моя, Клаудия. Цялата си моя. Завинаги. Няма да има друг огън в кръвта ти, освен моя.»
«Никой друг», съгласих се, ридаейки, желаейки да повдигна бедрата си срещу него. Болеше ме страната, но беше нищо в сравнение със силното удоволствие. Бях стигнала твърде далеч.
Сякаш усещайки нуждата ми, той се тласна по-силно, стана по-груб, и изкрещях от наслада.
«Моя половинка», казваше ми с всеки тласък. «Моя завинаги. Моята Клаудия.»
«Да.» Аз бях неговото всичко и то с удоволствие. «Цялата твоя», казах му. «Завинаги.»
И двамата стигнахме заедно до върха.





Часове по-късно, след още няколко белязвания и най-накрая легнали на леглото, крайниците му увили се властно около мен, лежах будна, мислейки.
— Сестра ми и Мелина са в безопасност, нали? — попитах, мързеливо проследявайки една от люспите на рамото му. — Въпреки че минаха няколко часа?
«За днес, да. Преди да дойда се огледах и нямаше никой наблизо. Не почувствах друг дракон в територията. Хората са в безопасност за сега, въпреки че трябва да ги приберем скоро.»
Половинката ми не звучеше развълнуван от това. Мисля, че му харесваше да ме има само за себе си. Но не можех да гарантирам безопасността им и това означаваше, че имахме малко време. Отпуснах се до него и се насладих на усещането от тежестта му, притисната срещу здравата ми страна. Сестра ми беше свободна. Имах любовта на прекрасен мъж. Имаше само една малка пукнатина в щастието ми.
— Саша — прошепнах сънливо.
«Хммм?» Мислите на Каел бяха толкова удовлетворени, колкото и моите, отбелязах.
— Приятелката ми. Тази, която Дакх отвлече. Чувал ли си го? Виждал ли си го? — Пръстите ми мързеливо се спускаха по гърба му, забелязвайки, че формата на раменете му беше различна от моята. Имаха различна форма, по-плоска и по-равна. Може би заради крилете в бойната му форма? Очарователно. Абсолютно очарователно. Можех да прекарам цял живот с него и все още да откривам нови неща.
Всъщност, планирах точно това.
Но Каел седна на леглото и погледна надолу към мен, очите му бяха лениво кехлибарено от удовлетворение.
«Не съм виждал Дакх. Сега ще стои извън територията ми, когато знае, че защитавам половинка… и че има собствена такава.»
— Но Саша? Трябва да я спасим, ако все още е жива.
«Жива е. Дакх ще унищожи света, за да я пази в безопасност. Познавам това чувство.» Нокът махна мокър косъм от челото ми.
— Но не можем просто да я оставим…
Той поклати глава, нещо, което, можех да се закълна, беше взел от мен.
«Няма да доближа територията на друг мъжки, докато защитава половинката си. Да се направи това, означава смърт. Ще се бие с мен, за да я защити, също както ще направя и аз.»
— Тогава какво можем да направим? — Попитах меко, разтревожена.
Моят дракон се наведе и се сгуши до ухото ми.
«Ще благодарим, че Дакх си е белязал половинка и има един луд дракон по-малко в небето.»
— А това, което Саша иска? То няма ли значение?
Той започна да целува врата ми отново, разсейвайки ме.
«Знаеш, че когато мъжки Драконѝ се е съсредоточил върху жена си, трудно се разубеждава.»
Вярно беше.
Все пак се надявах, където и да беше Саша, да е в безопасност и да се грижат за нея. «Бедната ми приятелка», помислих си, «надявам се да си добре. Съжалявам за това, което се случи.»





Изстенах от болка, когато се събудих. Всяка фибра ме болеше, счупената ми ръка гореше, изпращайки огън по страната ми. Ребрата ме боляха почти колкото ръката и подозирах, че Тейт ги беше счупил последният път, когато се продадох. Колкото повече го виждах, толкова по-жесток ставаше, повече граници преминаваше.
Щеше да ме убие някой ден, но не изглежда, сякаш имах много възможности.
Не бях виждала Тейт от няколко дни. Нямаше причина да се чувствам толкова уморена, колкото бях. Умът ми беше замъглен, главата ми пулсираше и се пресегнах със здравата си ръка и усетих още една цицина на главата си. Трябваше да съм се ударила някъде.
Щеше да изглежда страхотно с посиненото ми око.
Не че имаше значение как изглеждам. Тейт не се интересуваше от лицето ми наполовина колкото да маркира кожата ми. Разбира се, това беше още една травма, която трябваше да обяснявам на Клаудия, която…
Клаудия.
Умът ми се изпълни със спомени. Криенето в училищния автобус от друга драконова атака. Приземяването на дракона. Клаудия, носеща очила за плуване и изкарвайки ме от безопасността на автобуса, докато драконът отвън чакаше.
Падането от дракона.
О, Боже, помнех, че падам. Страх накара устата ми да се изпълни със слюнка и се почувствах така, сякаш всеки момент ще повърна. Успокоих дишането си, игнорирайки студената пот, която покри кожата ми. Спокойно. Спокойно. В безопасност си. Не си паднала или щеше да си спомняш приземяването.
Странно. Наистина не се бях приземила. Изхленчих отново. Мъртва ли бях? Това смъртта ли беше? Предполагаше ли се смъртта да боли толкова много?
Нисък, недоволен звук, почти като мъркане, изпълни пространството около мен.
Замръзнах, не смеех да отворя очи.
Това… звучеше като мъркане, ако имаше котка с размера на… ааа… самолет. Страхът накара костите ми да омекнат и макар че исках да съм тиха, дъхът ми започна да излиза като кратки, кънтящи пъшкания, шумни дори за мен.
О, Боже. О, Боже. Падах. Това беше последното нещо, което помнех. Кой ме беше хванал?
Какво ме беше хванало?
Леко отворих очи, призовавайки смелостта си.
Нещо се взираше в мен. Нещо с люспи, с рога и с размера на Фолксваген. Нещо с очи, които сменяха цвета си между черно и златно. Нещо, което мъркаше с яростна интензивност и стоящо на сантиметри от лицето ми.
Дракон.
Изкрещях.






Месец по-късно

«Дай ми ново предизвикателство», поиска Каел. «Такова, което ще тества уменията ми. Не се стараеш достатъчно.»
Завъртях очи на самодоволния му тон, но всъщност се забавлявах. Вдигнах хронометъра, нулирах го и се огледах наоколо.
— Добре. Искаш предизвикателство? Така да бъде — огледах пространството около нас. Бяхме на покрива на най-високата сграда в Стария Далас, Каел се бе качил на ръба като голяма, опасна птица. Огледах руините, след което посочих посоката. — Тези три сгради там — казах му, сочейки трите най-отдалечени счупени сгради. — Докосваш всяка една, след това летиш обърнат до четвъртата ето там — посочих друга. — Тогава минаваш под надлеза, вземаш една от колите и я хвърляш в река Троица.
Той изсумтя, облаче от пушек излезе от носа му. «Детска игра. Колко време имам?»
Каел не се интересуваше толкова много от времето, но знаеше, че трябваше да бъде бърз, преценяваше на базата на моята реакция колко време има. Така че избрах време, с което щеше да се справи, но не твърде лесно.
— Две минути.
«Тогава включи таймера, половинке, и се приготви да бъдеш впечатлена.»
— О, ще бъда — подразних го и затегнах подсиления си колан. Ако щяхме да летим на обратно, трябваше да се подготвя. Пъхнах ръка под дръжките и подготвих хронометъра. — Готов ли си за това?

«И какво ще спечеля, ако
те оставя без дъх
този път, половинке?» В ума му се усещаше секси закачка, която накара кожата ми да настръхне от удоволствие. Харесваше ми, че бе взел някои от моите евфемизми.

Преструвах се, че обмислях опциите си, въпреки че винаги играехме за едно и също нещо.
— Хммм. Целувка?
«Мога ли да избера къде?» И ми изпрати доста палави картини.
— Да — изхилих се и си сложих очилата за плуване. — Да го направим. По мой знак… — натиснах бутона на хронометъра. — Давай!
Каел се издигна във въздуха с толкова висока скорост, че имах чувството, че оставих мозъка си зад нас. Засмях се с луда наслада, докато той размахваше криле, спускайки се към най-близката сграда от маршрута ми. Докосна едната, след това следващата в бърза последователност. Прилепих се към дръжката на седлото, докато той се целеше към втората сграда и отскочи от нея толкова силно, че металната рамка се срути зад нас.
«Такава бъркотия направи», извиках радостно.
«Не ме разсейвай!»
Отиде до сграда номер три. Щом удари краката си в нея, зави, летейки към четвъртата. Веднага се преобърнахме и сдържах писъка си, държейки се здраво. Да летиш с главата надолу бе ужасяващо — освен това и много вълнуващо. Бях добре завързана и знаех, че нямаше да падна, но всеки път ми спираше дъха. Раздрусах се, когато ударихме сграда номер четири, тогава Каел се изправи, снижавайки се, за да мине под надлеза. Плъзна се, хвана кола и по права линия се отправихме към реката.
По времето, когато кацна, аз се смеех от чистото удоволствие на летенето.
«Време?», попита, но можех да усетя удоволствието му. Обичаше реакцията ми на лудориите си в небето.
Натиснах бутона на хронометъра и проверих.
— Минута петдесет и осем — заявих, впечатлена. — По-бърз си, когато засичаме време.
«Наслаждавам се на наградите си», каза ми лукаво и сгъна криле, след което ги размаха, издигайки се. След «облог» винаги се отправяхме към любимото ни място — песъчливия бряг на нашето езеро — за бърза баня и малко закачки. «Сега ме остави да помисля на кое място бих желал целувката си.»
Изкисках се, защото знаех, че нямаше нужда да мисли за това. Каел винаги харесваше устата ми на едно определено място, защото винаги водеше към повече.
След известно време и двамата бяхме голи на брега и потни от един рунд любене. Лежах върху Каел, краката ми изтегнати на бедрата му, гърдите и кръстосаните ми ръце си почиваха на гръдния му кош. Той започваше да става ентусиазиран поддръжник на жената отгоре, което очевидно не бе особено популярно при хората му, след като жените им трябваше да бъдат победени и доминирани. Първият път, когато го бутнах по гръб, помислих, че си бе изгубил ума. Сега това бе една от нашите предпочитани пози.
Е, заедно с мисионерската, кучешката и всяка друга, която можехме да измислим. Ние наистина, наистина харесвахме да правим секс.
— Предполагам, че скоро ще трябва да станем — казах му, плъзгайки пръст по люспите му. Ноктите му се плъзгаха по гърба ми, леко драскайки ме.
Той повдигна вежда при думите ми и се изчервих, защото от мислите ми бе ясно, че не бързам да се върна, без значение какво казвах на глас. Харесвах времето ни насаме. Мелина се завърна в града в по-голямата си част — все още й изпращахме съобщения, когато се нуждаехме от нея, — но Ейми все още живееше в апартамента с нас. Все още носеше старите ми дрехи и използваше моят шампоан, и когато ни нямаше, отиваше в нейната «паник» стая, която направихме няколко етажа под нас в стаята на охраната. При спешен случай Ейми можеше да се заключи в стаята с метална врата и подсилени страни. Имаше огнестрелно оръжие, което да използва при опасност и няколко рога, с които да ни предупреди, ако бяхме наблизо и някак пропуснем голям кряскащ дракон на територията на Каел.
В по-голямата си част, обаче, нещата бяха спокойни. Мъжките дракони липсваха на територията ни, защото надушваха мъжки с половинката си и не желаеха да смущават гнездото ни, бе ми казал Каел. Понякога виждахме един-два червени, но Каел ги гонеше.
Иронично, след като се бяхме «установили» в тази територия, защитавахме Форт Далас. Драконовите атаки спряха, след като това сега бе територията на Каел вместо място за борба. Дакх бе някъде в покрайнините на града, мисля, но не го бяхме търсили. Не ми харесваше да оставям Ейми сама, дори и в паник стаята, защото твърде добре си спомнях как Каел разкъса сградата заради мен.
Ако трябваше да избирам между Саша или Ейми, избирах Ейми. Знаех, че приятелката ми трябваше да бъде в безопасност някъде там и почувствах вина, че не беше във възможностите й да избира сама съдбата си. Но беше по-добре, отколкото беше преди във Форт Далас. Повтарях си го. Често.
Понякога помагаше за вината, друг път не.
В един момент, когато Ейми бъдеше в безопасност, мислех да отида да потърся Саша и Дакх. Исках да знам какво беше станало с приятелката ми — по един или друг начин. И исках да пътувам и да разгледам останалата част от страната, за да видя как изглежда. Имаше ли по-големи, по-добри градове от Форт Далас? Ами драконовото момиче от Форт Орлиънс? Имаше толкова много места, които исках да посетя, след като можехме да летим навсякъде… но първо беше безопасността на Ейми. Не знаех дали ще бъде в безопасност на гърба на Каел или другите дракони щяха да я надушат и да ни нападнат, за да я вземат.
По дяволите, едно от първите ни правила за Ейми беше да не мастурбира. Никога. Беше толкова неудобно за нея да го чуе, колкото и за мен да й го кажа, но трябваше да сме внимателни. Както акула можеше да надуши капка кръв във водата от километри разстояние, подозирах, че дракон без половинка можеше да проследи аромата на възбудата на самотна жена от голямо, голямо разстояние.
Така че стояхме на нашата територия, което означаваше, че Ейми винаги беше вкъщи. Харесваше ми да бъде тук, но в същото време ми харесваше да бъда сама с моя дракон. Затова често летяхме и го правехме на открити места като зайци. На задната седалка на кола, в старо банково фоайе, на покрив. На брега тук. Където и когато можехме да получим няколко момента усамотение.
Правехме много секс… и имаше няколко непланирани последствия. Погледнах красивото лице на Каел, чудейки се дали сега беше правилният момент да повдигна темата за това, за което исках да говорим. Прокарах пръст по гърдите му.
— И така. Какъв беше като дете?
Каел се замисли за момент, след което сви рамене. «Не помня.»
Преглътнах неудовлетвореността си. Един от страничните ефекти на пренасянето на Каел тук беше лудостта. За съжаление, тя беше заличила много от спомените за родната му земя и останалото бяха фрагменти. Спомените му липсваха, оставяйки големи празнини в знанията му, което означаваше, че нямаше много информация, с която да работим.
— Помниш ли нещо изобщо? Какво става, когато женска Драконѝ забременее? Как става?
Погледна ме развеселено и завъртя преплетените ни тела на пясъка, докато застанах под него.
«Да ти покажа ли как мъжки Драконѝ белязва женската си?» Той вдигна бедра и членът му — все още дълбоко в мен от белязването ми преди минути, — се заби в мен.
Ударих рамото му. Не исках секс сега — добре, бях ужасен лъжец, защото исках. Но и исках да говорим за нас.
— Трябва да знам повече за вида ти, Каел. Знаеш ли дали женските имат бебета в бойната си форма или не?
Той сви рамене и направи въртеливо движение с бедрата си. «Не помня.»
— Е, помисли — отговорих.
Той спря, усещайки настроението ми, и почувствах да преглежда бъркотията си от спомени. Краищата на лудостта докоснаха ума ми, но момент по-късно той ги избута, очите му от черни станаха кехлибарени.
«Имам спомени за баща си.»
Това беше начало.
— О?
Той потърка бузата си и белия белег, който беше там. «Помня, че не му се подчиних и получих това. Беше… на друго място.» Очите му за миг станаха неясни и нефокусирани. «Това е всичко, което си спомням, освен че го заслужих.»
Страхотно.
— Това не помага много, бейби. Помниш ли… помниш ли дали бащите Драконѝ са по-емоционални? — Захапах устната си. Каел беше спокоен около мен, но какво щеше да стане, ако това се промени?
Той изсумтя и се наведе, за да ухапе врата ми.
«Не повече от обикновено. Не бях Драконѝ-младеж, който слушаше.» Повдигна глава и стрелна красивите си кехлибарени очи към мен. «Защо е толкова важно?»
Ужас мина през мен. Сега или никога. Облизах сухите си устни и сложих ръце на бузите му, обвивайки ръце около бузите ми.
— Защото съм бременна.
Каел се поколеба. Премигна със златните си очи и гледах, докато не станаха черни, след това златни отново.
И се усмихна. Почувствах гордост и радост да изпълва ума му и ръцете му се плъзнаха по стомаха ми, галейки го.
«Мое дете?»
«Казах ти», гърлото ми беше твърде стегнато от сълзи, за да говоря.
Той се ухили и беше ясно, че беше щастлив. Аз също бях. Ужасена, разбира се, но и щастлива. Нещата щяха да се оправят, разбрах. Това не беше краят на щастието ни, а началото.
«Искам да кажа, трябва да знам дали ще снеса яйце, или ще е човек, или… заедно сме в това.»
«Заедно сме.»
Усмихнах се на красивия си, пламенен дракон и почувствах изблик на щастие.
— Доволен?
Начинът, по който ме погледна, беше невероятен.
«Огънят в кръвта ти предпазва детето ми и трябва да питаш?»
Ухилих се и го придърпах надолу към мен.
— Хайде, бейби. Знаеш, че сега винаги ще трябва да питам.
Гърдите му вибрираха от смях, докато заплиташе дланите си в косата ми и ме придърпваше близо.
«Знам. Ах, моя Клаудия. Моята половинка. Моето всичко.»
И когато се сгуши във врата ми отново, се изпълних с любов и надежда за бъдещето. Нямах идея какво щеше да ни донесе… но докогато имах Каел?
Щеше да бъде невероятно.






Ruby Dixon


-


Fire





in





His





Blood







Fireblood





Dragon


/ Огънят на драконите 1





Преводач: Сирена




Редактор: galileo414,


desi


7


y


,


sladcheto


, 2018




Бележка от автора


Уважаеми читатели!
Надявам се, че харесахте това!!!!! Използвах милиард удивителни, защото съм толкова развълнувана, че тази книга най-накрая излезе. Писах я много години, но не бях удовлетворена от начина, по който се получи, затова напълно я пренаписах, сменяйки изречения, добавяйки сцени и всички тези добри неща, които те карат да си удряш главата във вратата, когато все още си по средата на книгата. Разбира се, веднъж щом приключиш с нея, си доста щастлив как са се преобърнали нещата!
Тези книги имат по-различен характер от другите ми поредици, но мисля, че ще се съгласите, че забавните, сочни неща, които правят книгата вълнуваща (предопределените половинки и връзката им), са част от нея. Това ще бъде първата книга от серията Огънят на драконите. Втора книга ще бъде за Саша и Дакх (очевидно!), третата за Ейми, вероятно с четвърта книга за Мелина (в зависимост от продажбите). Планирам да напиша една четвърт и книгите ще са по-дълги и по-напрегнати от обикновената книга за Варварите. Надявам се, че ще си заслужава чакането!
Много хора питат дали това означава, че книгите за Варварите от ледената планета свършва. Все още имам няколко книги до края и докато продажбите все още са силни, ще продължа да ги пиша. Това просто е малка умствена почивка за мен, за да напиша нещо ново, различно от Варварите. Моля ви, бъдете сигурни, че не съм забравила нашите големи сини мъже! Просто понякога писателят се нуждае от промяна на темпото.
Както винаги, благодаря ви много за четенето и че сте такива невероятни фенове. Ако имате въпроси към мен или искате да говорите за поредиците, отидете на моята Фейсбук страница!



Руби