Черен Лебед 3: Коронясана с Желязната корона - Ришел Мийд Глава 1 Превод: annes Редакция: Little_Dhampir Не бъркайте феите кралици с феите принцеси. Там, откъдето идвам аз, момичетата, които искат да бъдат феи принцеси, обикновено си мечтаят за тънки крилца и рокли с воали. Розови рокли при това. Почти сигурна съм, че и кристалите са част от това да си фея принцеса, както и сладки пръчки със звезди отгоре, които изпълняват желания. Феите принцеси ги очакват прекрасен живот на лукс и безделничене, живот, който включва малки горски същества, чакащи да изпълнят всяко тяхно желание. Като фея кралица, мога да призная, че в живота ми има малко повече горски създания, отколкото очаквах. Но останалото? Пълна шега. Феите – от тези, с които аз се справям – рядко имат крила. Пръчката ми е направена от груби скъпоценни камъни, завързани заедно, и я използвам, за да убивам създания от Другия свят. Цапардосвала съм и няколко човека по главата с нея. Животът ми е мръсен, труден и смъртоносен. Живот, който никоя рокля с воали не би могла да понесе. Аз нося джинси. Но по-важното е, че изглеждам ужасно в розово. И също така съм почти сигурна, че на феите принцеси не им се налага да се занимават с такива глупости рано сутрин. - Аз убих… Юджийн Маркам. Думите отекнаха силно и ясно през цялата трапезарията, пълна с около трийсет човека, които ядяха около дървени маси. Таванът бе сводест, а грубите каменни стени я караха да прилича на част от средновековен замък, защото… е, тя си беше. Повечето от закусващите бяха войници и пазачи, но някои бяха чиновници, които живееха и работеха в замъка. Дориан, кралят на Земята на Дъбовете и мое гадже от Другия свят, което обича връзването, седеше на главната маса и вдигна глава от закуската си, за да види кой е направил дръзкото изявление. - Съжалявам, каза ли нещо? Говорителят, който седеше от другата страна на масата, стана червен като униформата си. Изглеждаше на двадесет и нещо в човешки години, което означаваше, че е вероятно на около сто в годините на феите – или джентри, името което аз предпочитам. Той прехапа устни и се изправи, опитвайки се да покаже достойнство, докато гледаше Дориан. - Казах, че убих Юджийн Маркам. – Мъжът – войникът, както изглежда – огледа лицата. Без съмнение се надяваше, че съобщението му ще предизвика ужасени реакции. Но думите му донесоха най-вече добронамерено объркване, най-вече защото половината от хората, събрани в залата, ме виждаха в коридора отвън. – Убих кралицата ти и сега армиите ти ще рухнат. Предай се веднага и Нейно кралско величество кралица Катрис от Земята на Роуан ще е милостива. Дориан не отговори веднага и не изглеждаше много разтревожен. Деликатно потупа уста с брокатената салфетка и след това я върна на скута си. - Мъртва? Сигурен ли си? – Той погледна тъмнокосата жена, която седеше до него. – Шая, не я ли видяхме вчера? - Да, сър. – отвърна Шая, сипвайки сметана в чая си. Дориан отметна есенно-червена коса от лицето си и се върна към разрязването на сладък, покрит с бадеми, сладкиш, който се сервираше като основно ястие на деня. - Ето на. Не може да е мъртва. Войникът от Калините го гледаше невярващо, ставаше все по-недоверчив, докато хората продължаваха да го оглеждат с любопитство или да го игнорират напълно. Единственият човек, който изглеждаше леко загрижен, бе една възрастна жена джентри, която седеше от другата страна на Дориан. Името й бе Ранел и тя бе посланик от Земята на Липите. Бе пристигнала едва вчера и очевидно не бе свикнала със смахнатите злополуки тук. Войникът се обърна към Дориан отново. - Толкова луд ли сте, колкото казват? Аз убих кралицата на Бодлите! Вижте. – Той хвърли огърлица от сребро и лунен камък. Изтрака по твърдите плочки, а бледите, камъни с цветовете на дъгата едва улавяха малко от сутрешната светлина. – Отрязах това от трупа й. Сега вярвате ли ми? Това накара залата да замлъкне, дори Дориан спря. Наистина беше моята огърлица и щом я видях, несъзнателно докоснах голото място на гърлото ми. На лицето на Дориан се бе появило известното му отегчено изражение, но го познавах достатъчно добре, за да позная водовъртежа от мисли, който се виеше зад зелените му очи. - Ако това е вярно - отвърна накрая Дориан, - тогава защо не донесе трупа й? - Той е при кралицата ми - каза самодоволно войника, мислейки, че най-накрая е успял да ги убеди. – Пази го като трофей. Ако съдействате, тя може и да ви го върне. - Не вярвам. – Дориан погледна към масата. – Рурик, ще ми подадеш ли солта? А, благодаря ти. - Крал Дориан - каза Ранел неспокойно, - вероятно трябва да обърнете повече внимание на думите на този мъж. Ако кралицата е мъртва… - Не е - каза прямо Дориан. – И соса е прекрасен. - Защо не ми вярвате? – възкликна войника, звучеше странно детински. – Да не би да мислехте, че е недосегаема? Да не мислехте, че никой не може да я убие? - Не - призна Дориан. – Просто не мисля, че ти можеш да я убиеш. Ранел опита отново. - Господарю, откъде знаете, че кралицата не е… - Защото стои ето там. Ще млъкнете ли всички, за да се нахраня спокойно? Прекъсването – и края на този фарс – дойде от Жасмин, моята сестра тийнейджърка. Като мен, тя е полу-човек. За разлика от мен, тя е напълно нестабилна и за пореден път ядеше закуска с разхлабени, но омагьосани белезници. Също така беше сложила и слушалки, а сутрешният спор сигурно е преминал през сегашния й плейлист. Трийсет лица се обърнаха към мястото, на което стоях, близо до вратата. Чу се странно раздвижване, когато почти всички бутнаха столовете си и се опитаха да се поклонят бързо. Въздъхнах. Беше ми удобно облегната на стената, почивах си от снощното трудно пътуване, докато гледах как тази нелепост се развива в дома ми в Другия свят. Е, беше време за шоуто. Отметнах рамене и влязох в залата, опитвах се да вдъхна цялата кралска атмосфера, на която бях способна. - Вестите за смъртта ми са доста преувеличени - обявих. Имах чувството, че съм объркала цитата от Марк Твен, но в тази тълпа никой не знаеше за какво намеквам. Повечето мислеха, че просто обявявам фактите. Което наистина правех. Почервенялото лице на войникът от Роуан изведнъж стана бяло, а очите му изскочиха. Направи няколко стъпки назад и се огледа неспокойно. Нямаше къде другаде да отиде. Посочих на тези, които стояха и се кланяха да седнат, докато отивах при огърлицата си. Вдигнах я от пода и я огледах критично. - Счупил си закопчалката. – Огледах я няколко секунди и обърнах поглед към него. – Счупил си я, когато го откъсна от врата ми, докато се биехме – не когато ме уби. Очевидно. – Едва помнех спречкването с този тип снощи. Той бе един от многото. Изгубих го сред хаоса, но очевидно Катрис бе решила да го изпрати тук с историята, след като е взел това „доказателство.” - Изглеждаш невероятно за мъртвец, мила моя - извика Дориан. – Наистина трябва да се присъединиш и да опиташ соса, който донесе Ранел. Игнорирах Дориан, защото той очакваше точно това, а и знаех, че не изглеждам толкова невероятно. Дрехите ми бяха разкъсани и мръсни и се бях сдобила с няколко порязвания в снощната битка. Съдейки по червената мъглявина, която виждах с ъгълчетата на очите си, имах чувството, че косата ми е накъдрена и стърчи в сто различни посоки. Щеше да е горещ ден, а задушният ми дворец ме караше да се потя изобилно. - Не - ахна войникът от Роуан. – Не може да си жива. Бейлър се закле, че те видял да падаш – каза на кралицата… - Ще спрете ли с това? – настоях аз, доближавайки се към лицето му. Това накара няколко от моите стражи да пристъпят по-близо, но не бях разтревожена. Този загубеняк нямаше да опита нищо, а и освен това, можех да се защитавам. – Кога проклетата ти кралица ще спре да превръща всеки слух за моята или на Дориан смърт в някакво огромно оповестяване? Не сте ли чували за неприкосновеността на личността? Няма значение. Разбира се, че не сте. - Всъщност – включи се Дориан. – Аз знам латински. - Няма да свърши работа - изръмжах на войника от Роуан. – Дори и да бях мъртва, това нямаше да спре нашите кралства да стъпчат вашето. Това го извади от вцепенението му. Ярост изпълни лицето му – ярост с малко луда жар. – Ти, нечистокръвна кучко! Ти ще бъдеш разбита! Ти, кралят на Дъбовете и всеки друг, който живее по прокълнатите ви земи. Кралицата ни е могъща и велика! Тя вече преговаря със земите на Трепетликите и Върбите да се съюзят срещу вас! Тя ще ви стъпче със крака си и ще превземе тази земя, ще я превземе и… - Може ли да го убия? Моля? – Това беше Жасмин. Сивите ѝ очи ме гледаха умоляващо. Беше свалила слушалките си. Макар да звучеше като тийнейджърски сарказъм, тя беше напълно сериозна. Заради такива дни съжалявах, че я държа в Другия свят, а не я изпратя обратно, за да живее с хората. Със сигурност не беше твърде късно за да започне отново училище. - Не съм убивала никой от твоите хора, Юджийн. Знаеш, че не съм. Позволи ми да му направя нещо. Моля те. - Той е защитен от знамето на примирието - отвърна автоматично Шая. Протоколът беше нейната специалност. Дориан се обърна към нея. - По дяволите, жено! Казах ти да спреш да ги пускаш с имунитет. Да вървят по дяволите правилата по време на война. – Шая само се усмихна, незасегната от измамната му ярост. - Но той е защитен - казах и изведнъж се почувствах изтощена. Снощната битка – по-скоро схватка – свърши с изтегляне на моите и на Катрис армии. Беше изключително вбесяващо, направи загубата на животи и на двете страни да изглежда напълно безсмислена. Помахах на някои от стражите да се приближат. - Изкарайте го оттук. Сложете го на един кон и не го изпращайте с вода. Да се надяваме, че пътищата ще са благосклонни към него днес. Стражите се поклониха покорно, а аз се обърнах към човека на Катрис. - И можеш да кажеш на Катрис, че си губи времето. Без значение колко често иска да твърди, че ме е убила – или дори ако успее. При всички случаи ще довършим войната, а тя ще я загуби. Имаме числено превъзходство и ресурси. Тя започна това заради лична вражда и никой друг няма да ѝ помогне за това. Кажи ѝ, че ако тя се предаде незабавно, тогава може да съм милостива. Войникът от Роуан ме изгледа гневно, злобата бе осезаема, но не отговори. Успя само да се изплюе на земята преди стражите да го извлекат навън. С още една въздишка се обърнах и погледнах масата за закуска. Вече ми бяха донесли стол. - Има ли препечени филийки? – попитах, докато сядах изтощено. Препечените филийки не бяха често срещани в менюто на джентрите, но прислугата бе свикнала с човешките ми предпочитания. Все още не можеха да правят свястна текила, а дума да не става за сладкишите. Но препечени филийки? Те влизаха в техните умения. Някой ми подаде кошница пълна с тях и всички продължиха да ядат спокойно. Е, почти всички. Ранел гледаше всички ни, сякаш сме луди, което беше разбираемо. - Как може да сте толкова спокойни? – възкликна тя. – След като този мъж току-що… и вие… - Тя ме погледна с изумление. – Простете ми, Ваше Величество, но облеклото Ви… Очевидно сте водили битка. И все пак, ето ви, седите си, сякаш всичко е напълно обикновено. Отправих й весел поглед. Не исках да обидя госта ни или да представя слаб образ. Току-що бях заявила арогантно на войника от Роуан, че кралицата му никога няма да привлече съюзници, но коментара му, че преговаря със земите на Трепетликите и Върбите ми направи впечатление. Двете с Катрис се надпреварвахме за съюзници в тази война. Дориан беше моят, като ми даваше предимство в бройката сега, и не исках да рискувам това да се промени. Дориан ме погледна и ми отправи една от малките си лаконични усмивки. Сгря ме и успокои малко чувството на безсилие. Понякога изглеждаше сякаш само той ще ме преведе през тази война, в която небрежно бях влязла. Никога не съм я искала. Никога не съм искала да съм кралица на някое магическо кралство, което да ме накара да разделя времето си между тук и човешкия ми живот в Туксон. И определено не исках да съм център на едно пророчество, което твърдеше, че ще родя завоевателя на човечеството. Пророчество, което бе накрало сина на Катрис да ме изнасили. Дориан го уби заради това. Нещо, за което все още не съжалявам, макар че мразя всеки ден от войната, която последва след убийството. Не можех да кажа нищо от това на Ранел, разбира се. Исках да я изпратя обратно в земята й с образ на увереност и сила, така че кралят й да си помисли, че съюзът с нас ще е умен ход. Брилянтен ход дори. Не можех да разкажа на Ранел за страховете си. Не можех да й кажа колко много ме боли да виждам как се появяват бегълци в замъка ми, бедните просяци, чиито домове са били разрушени от войната. Не можех да й кажа, че Дориан и аз се редуваме да посещаваме армиите и да се бием заедно с тях – и как през онези нощи, този, който се бие, никога не спи. Въпреки несериозността му, знаех, че Дориан е усетил малко страх от първоначалното твърдение на войника от Роуан. Катрис винаги се опитваше да ни поквари. Двамата с Дориан се страхувахме, че някой ден, един от нейните пратеници ще се появи и ще казва истината. Изпитвах желанието да избягам с него още сега, да избягам от всичко това и просто да се сгуша в прегръдките му. Но тогава си напомнях, че трябва да забравя тези мисли. Наведох се и целунах леко Дориан по бузата. Усмивката, която отправих към Ранел, беше толкова победна и оптимистична, колкото неговите. - Всъщност - казах й. – Това си е доста обикновен ден за нас. Тъжното е, че беше истина. -------------------------------------------------------------------------------- + - Глава 2 Превод: Silvito9408 Редакция: Little_Dhampir Оттеглих се в стаята си, толкова скоро, колкото етикетът позволяваше, рухвайки на кревата в момента, в който влязох. Дориан ме беше последвал и аз сложих ръка на очите си, стенейки. - Смяташ ли, че това представление ни помогна да спечелим Ранел или я изплаши? Усетих как Дориан седна на леглото до мен. - Трудно е да се каже. Най-малкото, не смятам, че това ще обърне нейния крал срещу нас. Ние сме прекалено ужасяващи и непостоянни. Усмихнах се и разкрих лицето си, вглеждайки се в тези златисто-зелени очи. - Само ако можеше тази репутация да се разпространи до всички други. Чух слух, че Земята на Орловите нокти може да се присъедини към Катрис. Честно казано, как може някой да нарече кралството си с такова име и да стои невъзмутимо пред мен. Дориан се наведе над мен, почиствайки косата от лицето ми и прокарвайки пръсти по скулите ми. - Всъщност е доста хубаво. Почти тропическо. Имам предвид, че това не е безплодната пустош на пустинно царство, не е чак толкова зле. До такава степен бях свикнала с подигравките относно моето кралство, че вече имаше нещо почти успокоително около тях. Пръстите му се спуснаха към врата ми и скоро бяха заменени от устните му. - Честно казано, не съм притеснен за това място. Другите ни съюзници са тези, които ме притесняват. - Хей, спри! Устните му се бяха придвижили до ключицата ми, а ръката му започна да съблича блузата ми. Извих се надалеч. - Нямам време. Той вдигна главата си, повдигайки веждата си изненадано. - Трябва да отидеш някъде? - Да, всъщност – въздъхнах аз. - Имам работа обратно в Туксон. Освен това съм мръсна. Дориан беше непоколебим и отново започна да сваля блузата ми. - Ще ти помогна да се изкъпеш. Отблъснах ръката му, но след това го съборих, така че да мога да го обгърна с ръце и да го държа срещу мен. Знаех, че той искаше нещо повече от гушкане, но нямах сила. Имайки предвид придирчивия му характер, бях изненадана, когато той се съгласи да отпусне глава на гърдите ми, виждайки колко мръсна и овехтяла беше блузата ми. - Не се обиждай, но някой ден ще взема човешки душ, без никой прислужник да налива вода във ваната. - Не можеш да тръгнеш без да си говорила с Ранел – изтъкна той – Но не можеш и да я посетиш по този начин. Направих гримаса и прокарах ръка през чудесната му коса. - По дяволите! Той беше прав. Все още бях зле с нещата около това да бъдеш кралица, но бях запозната достатъчно за обичаите на джентритата, за да зная, че ако наистина исках помощта на краля на Липите, то трябваше да изглеждам и да звуча добре. Толкова много неща за правене. Но никога няма достатъчно време. Всичко е толкова изтощително. Дориан вдигна глава и погледна надолу към мен. - Беше ли зле? Той имаше предвид снощната битка. - Винаги е зле. Все още не мога да се примиря с хора, които се бият и умират за мен. Особено за една обида. Прехраната също е потърпевша от тази война. Често бежанци идват при мен за вода и подслон. - Кралство им е изложено на риск – каза той. - Техните домове. А това е повече от обида. Оставяйки я да мине безпрепятствено, ще направиш така, че Земята на Бодлите да изглежда слаба – като жертва. Това ще те направи отворена за нашествие, което е същото като да се предадеш на Карис. Хората ти не искат това. Те трябва да се бият. - Но защо и твоите се бият? Дориан ме погледна така сякаш въпросът ми беше налудничав. - Защото аз така им казвам. Оставих разговора до там, докъдето бяхме стигнали, и извиках прислужница, която да напълни ваната в съседната стая. Тази задача беше досадна и аз мразех да ги карам да правят това, въпреки че Дориан без съмнение щеше да ме убеждава, че това е тяхно задължение. Магията, която бях наследила от тираничния ми баща, ми даде контрол над елементите на бурята, така че можех да извикам водата право във ваната, вместо да карам прислужниците ми да дърпат кофата с вода всеки път. В земята на Бодлите беше толкова сухо, ето защо ако извиках толкова много вода магически, би могло да пресуши въздуха в замъка или най-вероятно да убие растенията в околността. Прислужниците имаха свой собствен вход към банята и веднага след като ги чухме да дърпат и изсипват водата, Дориан се ухили и ме издърпа обратно в леглото. - Виждаш ли? – каза той. – Сега имаме време. Спрях да протестирам. Веднага щом дрехите ни бяха съблечени, почувствах топлината на устните му. Трябваше да си призная, че не бях против секса, не съвсем. Тази война наистина изложи живота ни на постоянен риск, а той се притесняваше за мен. Имайки ме тук до себе си, съединявайки ни физически, сякаш го убеди, че аз наистина съм добре. Аз също се успокоих, като бях с човекът, в когото се бях влюбила въпреки всичко. Някога мразех и се боях от джентритата – и ми отне много време да се доверя на Дориан. Изненадващо, сексът този път за нас беше кротък. Обикновено бяхме увлечени в див, перверзен секс, който беше игра на властта и контрола, които обичах и от които се чувствах разкрепостена. Сега, аз седнах върху него, увивайки крака около бедрата му докато го поемаше в себе си. Въздишка на блаженство се отрони от устните му, а очите му се затвориха щом започнах бавно да движа тялото си и да го яздя. Миг по-късно очите му се отвориха задържаха моите с израз на такава обич и страст, че тръпки ме побиха. Винаги ме е изумявало това, че той ме намира за толкова привлекателна. Бях виждала миналите му любовници – жени, които бяха секси, с чувствени извивки и деколте напомнящо за Холивудските звезди. Моето тяло беше слабо и атлетично заради всички дейности, които вършех, гърдите ми бяха доста добре оформени, въпреки това едва ли бяха колкото на порно звезда. И все пак, откакто официално станахме двойка в последните няколко месеца, той никога не беше поглеждал друга жена. Аз бях тази, която привличаше вниманието му, а погледът му беше гладен дори и в неромантични моменти. Увеличих темпото си, навеждайки се напред и залюлявайки ни, така че по-голямата част от тялото ми се триеше в неговото, довеждайки ме близо до оргазъм. Достигнах го малко след това, устните ми се разделиха без звук, когато сладкият екстаз издигна тялото ми и всеки нерв в кожата ми сякаш се запали. Наведох се, докато го целувах и оставях езика му да изследва устата ми, докато пръстите му галеха зърната ми. Изведнъж вратата на банята се отвори и аз дръпнах главата си нагоре, когато прислужницата надникна вътре. - Ваше Височество? Банята е готова. – Думите й бяха любезни и тя изчезна толкова бързо, колкото се беше и появила. Това, че бях гола отгоре на Дориан изглежда явно не я притесняваше – и вероятно беше така. Джентритата имаха по-свободни сексуални нрави от хората, публичните прояви бяха много обичайни. Най-вероятно за нея щеше да бъде по-странно, ако не беше намерила владетелите си нахвърлили се един върху друг веднага след завръщането ми. Сексуалната лекота не беше нещо, с което бях свикнала, и Дориан знаеше това. - Не, не – каза той, чувствайки, че забавям темпото в уплахата си. Ръцете, които обхващаха гърдите ми, се преместиха към бедрата ми. – Нека го довършим. Откъсвайки очи от вратата, обърнах вниманието си обратно към него и открих, че възбудата ми се завръщаше. Той ме преобърна, не сдържайки се сега, когато бях дошла на себе си. Тласкаше тялото си към моето толкова силно и бързо, колкото можеше. Секунди по-късно тялото му потрепери, пръстите му се впиха там, където държеше раменете ми. Обичах да наблюдавам как това се случва, обичах да гледам това самодоволство, как увереният цар загуби контрола си между бедрата ми. Когато свърши, му дадох още една дълга, бавна целувка и след това се плъзнах да легна до него. Той издиша в блаженство, гледайки ме отново с тази смесица от глад и любов. Не би го казал, но аз знаех, че винаги тайничко се надява, че някак си, по някакъв начин това, че правим любов, ще доведе до забременяването ми. Бях му обяснила стотици пъти как работят противозачатъчните, но джентритата имаха проблеми със зачеването и това ги правеше обсебени от идеята да имат деца. Дориан твърдеше, че иска дете само с цел то да е от мен, но предсказанието за първородния ми син, което гласи, че той ще победи човечеството винаги е било примамливо. Очевидно не бях благоразположена към тази идея – следователно оттук идваше и вниманието ми върху контрацептивите. Дориан очевидно се беше отказал от тази идея за мое добро, но имаше дни, в които подозирах, че не би имал нищо против да стане баща на такъв завоевател. Както и да е, нашият съюз вече ни направи опасни. Той ме обичаше и аз бях уверена в това, но също така жадуваше и за власт. Нашите обединени кралства ни поставиха в добра позиция да завладеем и други, ако решим. Беше ми трудно да го оставя, но имаше толкова много неща за вършене. Усамотих се в банята, миейки сексът и битката от мен. Живот и смърт. Ваната беше голяма колкото за един, но Дориан изглеждаше наистина щастлив, докато ме гледаше и се излежаваше с чувството на приятна възбуда след случилото се. Той бе по-малко развълнуван от избора ми за облекло. Като кралица имах гардероб пълен с претруфени рокли, дрехи, с които обичаше да ме вижда. Като човешки шаман, също така се уверих, че беше заредено и с човешки дрехи. Погледна ме към дънките и потника ми с тревога. - Ранел би била по-впечатлена от рокля – каза той. – Особено някоя, която показва прекрасното ти деколте. Завъртях очи. Ние бяхме отново в спалнята и аз се зареждах с оръжия: очарователно бижу и желязно атаме, заедно с чанта, съдържаща пистолет, жезъл и сребърно атаме. - Ще бъдеш по-впечатлен от това. И все пак ще бъде загуба на време сега. - Не е вярно. – Той стана от леглото, все още гол и леко ме притисна към стената, внимавайки за острото острие на атамето. – Готов съм отново. Можех да видя това и честно казано най-вероятно аз също щях да се върна обратно в леглото. Дали това се дължеше на похотта или на нежеланието ми да изпълня предстоящата задача, беше трудно да се каже. - По-късно – казах аз, целувайки го по устните. Той ме изгледа подозрително. – По-късно означава много неща с теб. Час. Ден. Усмихнах се и го целунах отново. - Не повече от ден – прецених отново. – А може би два. - Засмях се на физиономията, която си спечелих с това. – Ще видя какво мога да направя. Сега си облечи някакви дрехи преди жените наоколо да са полудели. Той ме погледна тъжно. – Страхувам се, че това ще се случи и без дрехи, скъпа. Когато най-накрая успяхме да се разделим, аз се отправих към стаята на Ранел, по-ранният ми хумор за секса се изпари. Малкото магически въздух ме остави само с леко влажна коса до времето, в което я стигнах. Веднъж поела, аз я намерих да пише писмо на бюрото в стаята си. Когато ме видя, тя скочи и направи реверанс. - Ваше Величество. Направих жест надолу към нея и заех най-близкия стол. - Няма нужда. Просто исках да поговорим набързо преди да се завърна в човешкия свят. - Лицето й трепна леко, но тя бързо премина през това, въпреки че го намираше за доста странно. Лекотата, с която преминавах в световете, не беше нормална за джентри. - Съжалявам за ужасната сцена сутринта. И за това, че не бях достатъчно наоколо по време на посещението ти. - Вие сте във война, Ваше Величество. Такива неща се случват. Освен това, крал Дориан беше доста гостоприемен във вашето отсъствие. Скрих усмивката си. Ранел едва ли беше полудяла, но беше ясно, че Дориан я бе омагьосал така, както правеше с много жени. - Радвам се. На вашият крал ли пишехте? - Тя кимна. - Исках да му изпратя доклада си веднага, въпреки че си тръгвам по-късно днес. Магия изпълваше Отвъдното и света на джентритата и сред тях имаше такива, които имаха силата да ускоряват бързината на съобщенията. Нещо от сорта на магически имейл. Това позволяваше на клюките да се разпространяват бързо и означаваше, че нейното писмото ще стигне до родната й земя преди нея. Погледнах го на бюрото. - Какво ще му кажеш? – Тя се поколеба. - Мога ли да бъда откровена, Ваше Величество? - Разбира се – казах и усмихвайки се. – Аз съм човек. Е, наполовина човек. - Аз ви съчувствам. Разбирам вашата обида и зная, че крал Деймън също разбира. – Внимателно заобикаляше подробните детайли около това, че Лийт ме изнасили. – Но трагедията като вашата ситуация е... добре, това е вашата ситуация. Ето защо не вярвам, че трябва да рискуваме живота на хората си за това. Извинете ме, Ваше Величество. Това да ми съобщи лошите новини наистина я притесняваше. Моят баща, почетно наречен Кралят на Бурите е бил известен със своята сила и жестокост. Аз не бях чак толкова жестока, но също имах участие в плашещи представления на мощ. - Не съм се обидила – уверих я аз. – Но…. ако мога и аз да бъда честна, вашият крал е в несигурно положение. Той остарява. Силата му най-вероятно ще изчезне. Кралството ви ще бъде отворено за други. Ранел застана напълно неподвижна. Земите на Другия свят се свързваха с тези, които имаха достатъчно мощ да ги отстояват. - Заплашвате ли ни, Ваше Височество? – попита тя тихо. - Не. Аз не съм заинтересована от друго кралство – особено от такова, което е толкова далеч. Разстоянието беше относително в Другия Свят, но Земята на Липите би ми отнела повече време, за да я сравня с някое от кралства по-близо до мен като Земята на Калинита и Дъбовата земя на Дориан. - Може би не – каза тя неуверено, – но не е тайна, че крал Дориан иска да разшири територията си. Нали затова той ви взе за съпруга? Сега вече се наежих. - Не. Това не е всичко. Нито един от нас не се интересува от земята ви. Но вашите съседи – или хората в рамките на самата земя – вероятно го правят. От това, което съм чула, Деймъс би искал дъщеря му да го наследи. Ранел кимна бавно. Наследството тук беше по мощ, не по кръв – но повечето владетели все още копнееха за семейното наследяване, ако все пак имаха късмета да се сдобият с деца. Знаейки това, се усмихнах на Ранел. - Контролът й над земята зависи от собствената й сила, разбира се. Но ако Деймъс ни помогне сега, ние със сигурност можем да помогнем по-късно срещу някакви... узурпатори, които се надяват, че могат да предявят иск към Земята на Липите. Убийство, открита война. Методите не бяха чак толкова важни, колкото това, което имах предвид. Ранел остана притихнала, без съмнение прехвърляше това на ум. Струваше ли да обвържат армиите си с обещание както това? Беше неясно. Но определено си струваше да се изправи пред краля. - И – добавих небрежно, измествайки ни от тази опасна тема – ще се радвам да договорим много изгодни търговски споразумения с вашия крал. Моят персонал щеше да одобри това, което имах в предвид. Мразех икономиката и политиката на търговията. Но кралството ми в буквален и преносен смисъл се превърна в гореща стока. Оформяйки го в образа на Аризона създадох сурови условия – но също така донесох тонове на запаси от мед. Медът беше водещият метал в свят, който не можеше да работи с желязо. Ранел кимна отново. - Разбирам. Ще поднеса това към вниманието му. - Добре – станах от стола си. – Съжалявам, но трябва да тръгвам, но задължително кажи на някого, ако се нуждаеш от нещо. И изпрати поздравите ми на Деймъс. Ранел ми каза, че ще го направи и аз я оставих, чувствайки се по-скоро доволна от себе си. Не харесвах този вид дипломатически преговори почти толкова колкото и икономическите, най-вече защото не мислех, че съм достатъчно посветена на тези неща. Но точно това мина добре и дори ако Земята на Липите не се присъединеше към нас, аз бях сигурна, че Дориан беше прав – те не биха се били срещу нас двамата. Вървях към изхода на замъка, възнамерявайки да стигна до най-близкия вход към човешкия свят като минах по сигурен коридор. Поколебах се, втренчила поглед в него, сякаш водех мисловна война. Тогава, направих гримаса, промених посоката си и завих зад ъгъла. Стаята, която търсех, беше лесна за намиране, защото двама пазачи стояха отвън. И двамата бяха войни на Дориан, избрани, защото ако някой искаше да стане баща на наследника на Краля на Бурите, то те искаха това да бъде техният крал. И всички знаеха, че аз бях майката, която той искаше, а не жената, която се намираше в стаята му. Един от пазачите почука и след това леко открехна вратата. - Кралицата е тук. Не се нуждаех от позволение да влизам в която и да е стая от моя собствен замък, но все още чаках отговор. - Влез. Влязох и заварих Жасмин седейки с кръстосани крака на леглото си, опитвайки някакъв вид бродерия. Когато ме видя, ядосано я захвърли настрана. - Това е най-глупавото нещо, което е съществувало някога. Само ако можеше блестящите да имат повече забавни неща за вършене. Ако можеше да отида да пояздя кон. Последната част беше изказана с многозначителен тон, но аз го пренебрегнах. Жасмин беше под домашен арест и не възнамерявах да й позволя дейност, с която може да си позволи да се измъкне на пазачите. Вдигнах зеленото кадифе, върху което беше работила, и проучих шевовете и. - Златна рибка? – попитах аз. - Жълти нарциси – извика тя. Набързо оставих бродерията долу. Наистина като се имат предвид хлабавите железни вериги, които носеше на китките си, за да спрат използването на магия, беше впечатляващо, че тя въобще може да шие. - Връщам се обратно в Туксон – казах аз. – Исках да проверя как си. Тя се сви. - Добре съм. Въпреки малката си възраст, Жасмин беше искала – и все още искаше, предполагам – да бъде майка на наследника на Краля на Бурите. Предсказанието не беше точно. То просто гласеше, че първият син на дъщеря му ще бъде Завоевателят. Това наложи състезание между нас двете – с изключение, че аз не играех. Насилственото й оставане тук ни увери, че тя също не играеше. Първоначално ме мразеше за това, но след като войната започна, стана по-учтива. Прие действията на Лейт като обида за нашето семейство. Това беше чудновата логика, но виждайки, че сложи край на избухливия й нрав, аз го приветствах. - Нуждаеш ли се….. от нещо? – попитах аз. Беше глупаво да задавам такъв въпрос на човек, който иска свобода. Тя посочи към i-Pod-а, който лежеше до нея. - Трябва да бъде зареден отново. – Винаги имаше нужда от зареждане. Като оставим настрана дълготрайността на нормалната батерия, Другият свят работеше с технологии. – Книги, списания или нещо такова. Бих убила за телевизор. Усмихнах се. Това беше извън възможностите ми. – Понякога аз също бих го направила, когато съм тук. - Как мина с дамата на липата. Тя ще ни помогне ли да победим Катрис? – Изведнъж унилата физиономия на Жасмин се превърна в ожесточена. Тя имаше сили, подобни на моите и въпреки че не бяха толкова силни, те все още можеха да причинят много щети. Ако я оставех да се измъкне, Жасмин най-вероятно би предявила права към Земята на Калинита и би опитала да унищожи замъка. - Не знам. Аз не тая надежди. Сивите очи на Жасмин се превърнаха в пресметливи, правейки я да изглежда по-мъдра, отколкото трябва да бъде за своите петнайсет години. - Докато вие с Дориан останете заедно, ще сте лошите наоколо – особено ти. Изненадващо, но нямаше сарказъм когато тя каза това: - Но трябва да се уверите в това, че Мейвън няма да се присъедини към Катрис. Ти знаеш, че тя го обмисля. Да, въпреки обичайното и намусено и детско становище, Жасмин беше умна. - Права си – казах аз. – Но обмислянето и действието са две различни неща. Ти сама го каза. Дориан и аз сме лошите. Не мисля, че тя иска да се забърква с нас. Имаше нещо успокояващо в това да можеш да проведеш разговор с някой, който не употребява официалния език на джентритата. - Най-вероятно не, но тя е уплашена до смърт от това, че ти ще станеш майка на наследника на баща ни. – Жасмин ме изучаваше с очи внимателно. – Не си променила намеренията си, нали? Вие с Дориан със сигурност го правите достатъчно. - Това не ти влиза в работата – казах аз, чудейки се дали онази прислужница вече не се е разприказвала за онова, което видя в леглото. - Кажи това на Дориан. Той се хвали през цялото време – изпъшках, знаейки, че това е вярно. - Е, независимо от това, няма да имам деца в скоро време. - Трябва – каза Жасмин. – Или позволи на мен. Катрис напълно ще се отдръпне. - И тогава Мейвън наистина ще се обърне срещу нас. – Мейвън управляваше Земята на Върбите и беше напълно против това пророчеството за Краля на Бурите да се сбъдне. Също така имаше и други причини да не харесва съюзът ми с Дориан, или по-скоро нейните сътрудници имаха. - Да – каза Жасмин, – но вие все още можете да й сритате задника. - Станах и прибрах i-Pod-a, слагайки го в чантата ми. - Нека се придържаме към ритането на задници в даден момент. Настана неловка тишина. Колко странно, че ние току-що проведохме цивилизован разговор. Израснах като единствено дете и понякога желаех да имам сестра. Тази, с която се сдобих, едва ли беше това, което бих очаквала, но може би трябва да бъда благодарна и на това. - Е – казах накрая, – ще се видим скоро. Тя кимна и вдигна кадифето, мръщейки му се така, сякаш то й беше нанесло лична обида. Бях почти стигнала до вратата, когато каза: - Юджийн? Погледнах назад. - Да? - Ще ми донесеш ли малко Туинсик? Усмихнах се. - Разбира се. Не вдигна очи от бродерията си, но бях почти сигурна, че тя също се усмихна. Глава 3 Автор Съобщение Little_Dhampir Администратор Име: Ели Брой мнения: 2474 Points: 13037 Reputation: 153 Join date: 09.08.2009 Age: 18 Заглавие: Глава 3 Чет Май 19, 2011 10:29 am -------------------------------------------------------------------------------- + - Трета глава Превод: Silvito9408 Редация: Little_Dhampir Може би вече бях приела това, че съм кралица на Земята на Бодлите и беше трудно да не се привържеш към място, с което имаш духовна връзка. Въпреки това, нищо, което Другия Свят предлагаше, не би могло да замени дома ми в Туксон. Това беше малка къща, но в хубав квартал, близо до планините Каталина, на север от града. Входът между световете съществуваше навсякъде, улеснявайки пътуването, но аз имах “котва” в дома си, което означаваше, че веднъж прехвърлила се от Земята на Бодлите, можех да се материализирам направо в спалнята си. Котва може да бъде всеки обект, свързан с твоята същност. Моят съквартирант, Тим, който не ме беше виждал от няколко дни, беше разбираемо шокиран, когато разхождайки се бавно, влязох в кухнята. - Господи, Юдж! – възкликна той. Обръщаше палачинките върху печката. – Трябва да ти поставим звънче около врата или нещо такова. Аз се ухилих и имах необяснимото желание да го прегърна – въпреки че знаех, че това ще го шокира още повече. След всичката лудост в Другия Свят, тази “нормалност” беше добре дошла. Е, “нормалност” може би беше преувеличено. Тим – със своята висока, тъмна и красива визия – се беше заел да се представя за индианец (лошо), за да забива момичета и да печели пари, продавайки ужасната си поезия. Той мина през много различни племена и последно, доколкото знам, се опитваше да мине за Тлингит, виждайки, че местните се дразнеха по-малко от това, че обличаше дрехите на племето и живееше на стотици километри разстояние. Той живееше в къщата ми без наем, в замяна на това да готви и да върши домашната работа, и аз бях доволна днес да го видя облечен в обикновени дънки и тениска. - Правиш ли достатъчно и за двама ни? – попитах аз, запътвайки се направо към пълната кана с кафе. - Винаги правя достатъчно за двама. Но повечето отива на вятъра. – Тази последната част излезе като мърморене. Той веднъж вече се беше оплакал от това, че е мой “роб”, но ми липсваше, когато не е наоколо. - Някакви съобщения? - На обичайното място. Когато бях в Другия Свят, оставях телефона си на Тим. Това го принуждаваше да играе ролята на секретарка, нещо, от което той недоволстваше, откакто наистина бях наела една. Всъщност, повечето от съобщенията, които беше надраскал върху бялата дъска на хладилника, бяха от нея. Вторник – 11.00 – Лара: Две предложения за работа. Вторник – 14.30 – Лара: Един клиент се нуждае най-скоро от помощта ти. Вторник – 15.15 – Лара: Все още иска да говори с теб Вторник – 15.20 – Лара: Трябва да приключиш с данъчният протокол. Вторник – 22.30 – Лара: Няма да спре да звъни. Сряда – 8.00 – Лара: Кой звъни по телефона толкова рано? Сряда – 11.15 – Кучка. Сряда – 11.30 – Домашния напредък на Сам: - Заинтересуван от изработката на странична винилова стена. Възхитих се от подробните съобщения – като оставим на страна разстройването на Сара – но сърцето ми се сви, когато видях кой очевидно липсваше. Всеки път, когато се прибирах в къщи, тайно се надявах, че ще видя техните имене там. Понякога, за да се изхитри, майка ми ме проверяваше. Но моя доведен баща, Роланд? Той никога повече не се обади, не и след като научи за предаността ми към Другия Свят. Тим, който беше зает с готвенето, не видя лицето ми. - Не мога да разбера защо продължава да се обажда. Тя знае, че не можеш да получиш нито едно от съобщенията й. Защо се нуждае от повече от едно? Това не е така, сякаш билион от тях магически ще достигнат до теб. - Това просто е нейният начин – казах аз – Тя е изпълнителна. - Това не е изпълнителност – заяви той. – Това е границата на нервността. Въздъхнах, чудейки се не за първи път дали просто не мога да оставя съобщенията да отиват направо на гласовата ми поща. Въпреки че никога не се бяха срещали, Тим и Лара бяха смъртни телефонни врагове. Слушайки ги да недоволстват един заради друг, беше изморително. Въпреки това, взирайки се в редицата й обаждания, вече ме накара да се почувствам изморена. Веднъж вече имах оживена търговия като шаман на свободна практика, който изритваше призраци и други досадни свръхестествени същества, които притесняваха хората. Сега, когато бях и кралица, трябваше да бъда по-селективна с клиентите. Вече не можех да се справям с търсенето в този район. Подозирах, че Роланд разработваше всички възможности, но не знаех със сигурност. Изчаках да свърши закуската, преди да се заема със Сара. Палачинките, наденичките и кафето ми дадоха сила да се справя с последната купчина с искания. Безспорно виждайки моя номер изписан на дисплея, Лара реши да не се занимава с формалности, когато най-накрая й се обадих. - Време беше – възкликна тя. – Той предаде ли ти съобщенията ми? - Точно това и направи. Нямаше ме три дни. Знаеш, че не е нужно да продължаваш да му досаждаш за това. - Искам да се убедя, че той ти е казал, че съм с е обаждала. - Той ги записва, всяко едно. Освен това регистърът на моя телефон ми казва, че си се обаждала…. много пъти. - Хммм – тя реши да го остави. – Е, напоследък имаш много ангажименти. Аз ги намалих, но ти все още трябва да избереш. Беше почти февруари. Не бяхме близо до някакви големи сабати, когато паранормалната активност винаги нарастваше. Понякога, обаче, се случваше и без причина. Може би сега е един от тези моменти – точно докато бях в средата на войната. Или, осъзнах аз, може би се случваше заради това. Самоличностите ми като кралица и шаман бяха добре известни след много същества. Може би те се надяваха, че могат да стигнат по-далеч, докато аз съм объркана. Половината изглежда проявяваха егоистични намерения в нашия свят, другата половина натрапчиво се надяваше да ми възложи отговорността за наследникът на Краля на Бурите. - Добре, нека да чуя първите. - Трябва да свършим с данъците. - Това не е приоритет. Продължавай. - Неомъжена жена е преследвана от призрак. - Това е сериозно. Ще трябва да се заема с това. - Три духа. В твоя квартал. - Да, единият е тук заради мен. Той няма да нарани никого. - Нападнато от фантоми подразделение. - На гробището? - Да. - Включи го в списъка и се увери, че строителят е таксуван двойно. - Ще го направя. След това имаш обичайната странност. Светлини в небето. Възможно е да е НЛО. - Уил ли беше отново? - Да - По дяволите! Каза ли му, че това са просто военните? - Да. Той също каза, че са видели Голямата Стъпка. Замръзнах. - Голямата Стъпка? Къде? - Не взех подробности. Мислех си, че това е обичайната му лудост. Не беше ли казала, че те не живеят в Аризона? - Така е. Имало ли е нещо странно по новините? Смъртни случаи? Имаше пауза и аз чух шумоленето на хартия. - Двама туриста са умрели около Коронадо, близо до Рейпъл Рок Трейл. В репортажа се посочва, че те са паднали. Отне няколко дни, за да намерят телата им. Гадна работа. Някакви животни са ги докопали. Бях права, станала от стола си за миг, карайки чиниите на кухненската маса да дрънчат. - Обади се на Уил – казах й аз, борейки се с един от ботушите си, докато балансирах с телефона. – Открий къде е чул за наблюденията на Голямата Стъпка. Ако не е Коронадо, ми се обади. Ако е, значи няма нужда да ми звъниш. Уил беше полубрат на Жасмин и избягвах да говоря с него, когато можех. Една от причините беше, че той винаги ме питаше за нея. Другата беше, че той бе луд, параноичен, съзаклятнически теоретик. Този път може би беше по следата на нещо. Лара беше разбираемо стресната. - Но ти каза, че Голямата Стъпка… - Това не е Голямата Стъпка. - Не забравяй за другата си работа довечера. - Няма да я забравя. Затворих телефона и се опитах да обуя другия си ботуш. Тим ме разглеждаше предпазливо. - Не ми харесва, когато имаш това изражение. - Значи ставаме двама. Той наблюдаваше как отидох до килера в коридора и извадих малко поизносен кожен плат. - Отиваш в Коронадо? - Да. - На високо? - Да. Въздъхна и направи знак към мястото, където държахме ключовете, близо до вратата. - Вземи моята кола. Ще се справи по-добре, ако се натъкнеш на сняг. Метнах чантата си през рамо и го дарих с признателна усмивка. Той ме предупреди да внимавам, но аз вече бях излязла през вратата, държейки ключовете и насочвайки се към неговото Субаро. Очите ми почти не виждаха пътя, докато карах към парадният парк на Коронадо. Голямата Стъпка. Не, тук не може да се открие Голямата Стъпка, дори и в Каталинас. Кажете ми, някой виждал ли е Голямата Стъпка на север към Тихия Океан? Или някъде в Канада? Да, би могло да има лов на Голяма Стъпка. Но тя би могла да има предимство. Като цяло те са безвредни. Тук? Когато видиш Голямата Стъпка, тук в Туксон, това означава, че си видял Дяволска мечка. Да – знам. Беше глупаво име, но успяваше да предаде същината и наистина нямаше нищо забавно около тях. Те дойдоха от подземния свят и бяха напълно смъртоносни. С високия им и космат външен вид, беше лесно да разбереш защо нетренирано око би могло да ги сгреши с популярния образ на Голямата Стъпка. Дяволските мечки дори не се мяркаха наоколо. Ако само двама души бяха мъртви, тогава тази мечка не е била в района за дълго. Бяхме късметлии – дори ако туристите да не са били. Не гризачи или лисици са се хранели с тези трупове. В Туксон се наслаждавахме на меките зимни метеорологични условия – средата на седемдесетте, доколкото предполагах. Докато карах все по-високо в планината, температурата спадна бързо. Скоро видях сняг на земята и табела към ски курорта на връх Лемън. Други табели ме упътваха към популярни тулистически и алпинистки области – включително и Репъл Рок. Сама по себе си, областта беше известна на всички. С близостта си до ски зоните, присъствието на Дяволската мечка беше безспорно опасна по това време на годината. Най-накрая стигнах до главния път и паркирах в чакълестия паркинг. Само няколко други коли бяха там и това беше малка благословия. Излязох от Субарото, стресната от силния студен вятър, който ме удари. Не бях свикнала на тези температури. Не бях подготвена за тях. Дай ми чудовища и призраци? Нямам проблем с тях. Но студено време? Това беше моята слабост. Можех да използвам магия, за да регулирам въздуха, но трябваше да съхраня силата си. Вместо това бях натъпкала арсенала си в колана – не беше удобно, но беше лесно за достъп. Използвах магията си за призоваване. Изговорих ритуалните думи и няколко секунди по-късно малко пакостливо създание се появи пред мен. То имаше заострени уши, гладка, черна като нощта кожа и дръпнати очи. - Господарката ми ме извика – каза той с равен глас – и аз се отзовах, без съмнение за някоя проста задача. - Ще тръгнем след Дяволска мечка – казах аз, движейки се бързо към пътеката и давайки всичко от себе си да игнорирам студа. Якето ми не беше въобще подходящо за това време, но беше най-доброто, което имах. - Тази задача е по-предизвикателна от повечето - отбеляза той. Игнорирах високомерната му любезност, когато спрях пред табелата, сочеща различните маршрути и нива на трудност за тези катерения и походи. Волусиан беше прокълнат дух, който бях покорила и поробила. Силата му го направи полезен, но същевременно и рискован съюзник. Той ме мразеше и прекарваше голяма част от времето си планирайки как да ме убие, ако някога загубех контрола си над него. Затворих очи, опитвайки се да се слея с въздуха, вместо да стана негова жертва. Светът тук беше тих, с изключение на шумоленето на вятъра в боровете и ромона на птиците и дребните животни. Разтворих сетивата си, търсейки нещо не на място. Способностите ми не бяха перфектни, но аз винаги можех да усетя присъствие на нещо, което не беше от нашия свят. - Там. – Отворих очи рязко и посочих в близост до пътеката с надпис “умерено трудно”. - Чувстваш ли нещо? Волусиан изучаваше околността, също използвайки сетивата си. - Да. Но повече там. – Не посочи самата пътека, а малко по-наляво, на разстояние в гората. Аз направих гримаса, но знаех, че неговите сетива са малко по-добри от моите. - Ще ходим извън пътеката. Страхотно. Тръгнахме в тази посока. Волусиан се преобрази в по-призрачна форма, която се носеше покрай мен, по-добре, отколкото да тъпче през храстите като мен. Това не беше нещо, с което не можех да се справя, но щеше да бъде бавно. Сега, докато отивах все по-далеч и по-далеч, чувствах, че магията се увеличава. - Мечката също ще ви усети, Господарке – каза Волусиан като проява на спонтанно обяснение. Ме се и съмнявах в това. - Ще тръгне ли след мен? Или ще избяга? - Да избяга? Не. Но да се скрие? Може би. – Имаше изчислителна пауза. – Както и да е, няма да се опита да те изнасили. Кръвта на сияйните същества е твърде съблазнителна. Тя просто ще се поти, за да те изяде. - Колко успокояващо – промърморих аз – Аз ще го изгоня, а ти ще го разсееш. Скоро не ми трябваха специални сетива, за да разбера, че сме достигнали целта си. В гората настана смъртоносно мълчание. Нямаше птици или други признаци на живот. Силно чувство на нещо неправилно изпълни въздуха. Световете бяха скупчени на едно място: Човешкият Свят, Другият Свят, Подземният Свят. С нашата близост, понякога същества от Другия Свят можеха да минават през този без изобщо да ги усетя. Нещо от Подземният Свят ми беше твърде чуждо. То изпъкваше. - Близо сме – промърморих аз. – На практика ние сме – ауу.. Огромна ръка замахна откъм дърветата и ме удари в стомаха, захвърляйки ме болезнено назад. Не можех да направя нищо, с което да предотвратя падането си върху горската покривка от остри пръчки и скали, но успях да уловя жезъла си, докато падах. Огромна фигура се изправи пред мен, почти осем фута висока. С дълги ръце и крака и нокти по тях, а мускулестото му тяло лесно можеше да бъде сгрешено с това на Голямата Стъпка. Ушите му – същите като на мечка – бяха сплескани от главата му, придавайки му този човешки вид. Той изрева, показвайки част от острите си зъби. Черни очи, пълни с нищо друго освен безсмислен гняв, се взряха в мен. Волусиан, принуден от моите заповеди, се нахвърли срещу мечката. Силата, която се излъчваше около тялото на Волусиан, беше колкото тон тухли. Съществото се олюля назад, а очите му се преместиха гневно върху моя слуга. Фактът, че Волусиан не го събори на земята беше обезпокоителен. И двамата бяха добре сложени, а може би демонът беше дори по-силен от Волусиан. Краят би могъл да бъде несигурен, тъй като не бях достатъчно силна да прогоня Волусиан. Е, това беше, не бях достатъчно силна, за да го прогоня или да се бия с него. Ако някой друг го покореше, аз можех да го изпратя обратно. Ако тази Дяволска мечка имаше средства, с които да победи Волусиан, тогава аз щях да бъда десерта. За щастие, Дяволската Мечка не можеше на унищожи Волусиан, докато беше разсеяна от нещо друго – мен. Бързо се изправих на крака, държейки жезъла си изваден, докато се приготвях да отворя врата към Подземния Свят. Волусиан и демонът се биеха, неспособни да се убият един друг. Събрах волята си, насочвайки силата на душата си да се разпространи през този и Другия Свят, в Подземния. На ръката ми, татуировката на бялата и черната пеперуда, посветена на Персефона, започна да гори, щом се докоснах до царството й. Въздухът, близо до демона се дематериализира, образувайки отвор към Подземния Свят. Сграбчвайки сребристото си атаме със свободната ръка, се обърнах към битката като бях предпазлива и към воюващи и към отворилата се порта. Волусиан се прехвърли над противника, опитвайки се да задържи очите си право насочени към него. Аз се промъкнах незабелязана. С добре упражнявана скорост се извих с атамето, очертавайки таен символ на гръдния кош на демона. Обикновено прогонването на демона обратно в територията му пречеше да се завърне отново. Обвързващ знак като този гарантираше това. Не исках да рискувам. Яростният рев на демона отекна из гората и той се обърна към мен. Очаквах и вече бях избягала надалеч, далеч от обсега му. Наистина бях извадила късмет първия път, когато ме удари. Имаше силата да ме убие само с един удар. Волусиан излезе напред, за да привлече вниманието на демона отново – само не проработи. Демонът разбра каква заплаха бях аз и усети отварянето на портата. Волусиан, който атакуваше и атакуваше, представляваше пречка за него – неудобна пречка – но щом демона успя да го игнорира, той тръгна към мен. - По дяволите – казах аз. Отдалечавах се все по-далеч и по-далеч, но демонът бързо скъсяваше разстоянието. Огромните му крака тъпчеха храстите, които ме забавяха толкова много. Усилено се опитвах да не обръщам внимание на това колко отчаяно беше положението ми и вместо това се съсредоточих над портата. Тя ставаше все по-голяма и скоро мощта й започна да го зове собствената му сила – засмуквайки го обратно. Съществото спря атаката си. Проблемът беше, че портата искаше да изтегли и Волусиан. Заповеди или не, той се дръпна извън обхвата заради чувството си за самосъхранение, за което в никакъв случай не го винях. Само че сега, без моя слуга, който да се бие с демона, сега имаше достатъчно сила, за да се справи с портала и да продължи към мен. Той сигурно знаеше, че ако ме изкара от играта портата, също щеше да изчезне. Изведнъж чух нещо, което ни приближаваше, пръчките и листата се огъваха под силните му крака – или за да бъда по-точна, лапи. Червена лисица – много по-голяма от другите – скочи върху гърба на демона, забивайки зъби в кафявата вълниста козина. Това накара демона да изреве отново – и ми даде миг почивка. Хвърлих цялата си сила в портата и придърпах демона към нея. Демонът се предаде, неспособен да се бие, той бе изпратен обратно в своя собствен свят. Лисицата имаше благоразумието да се отдръпне от пътя, понеже услугите й вече не бяха нужни. Демонът нададе един последен тъжен вик и изчезна от погледа ни. Протегнах пръчката си към мястото, на което демонът беше изчезнал, изпращайки своята енергия през скъпоценните камъни на пръчката, за да затворя портата, както и за да запечатам този свят. Последва мълчание, с изключение на учестеното ми дишане. Бавно птиците започнаха да пеят отново и естественото състояние на гората се завърна. Облегнах се на един висок, гол дъб с облекчение. Прогонването не беше толкова лесно, колкото очаквах, но със сигурност можеше и да свърши по-зле – например с моята смърт. - Не се нуждаехме от помощта ти – казах аз. – Ние си се справяхме добре. Лисицата вече я нямаше там, както и предполагах. Тя се беше преобразила във висок, мускулест мъж с тъмна, златисто-кафява кожа и черна коса, която почти докосваше раменете му. Той беше кицуне, японска лисица шейпшифтър от Другия Свят. Всъщност той беше наполовина кицуне. Майка му е била кицуне, а баща му е бил смъртен от Аризона. Мъдрост и магия, имаше малка разлика. - Да – каза Кийо, кръстосвайки ръце върху гърдите си. Той нямаше нужда от палто и просто носеше виненочервена тениска. – Изглежда държахте всичко под контрол. - Щяхме да го направим – остроумно му отговорих. - Всъщност, Господарке – каза Волусиан безизразно, – смъртта ви вероятно беше неизбежна. - О, я млъкни! – сопнах ву се аз. – Свободен си. Върни се обратно в Другия Свят. – Волусиан изчезна. Обърнах се към Кийо – Както и да е, какво правиш тук? Той сви рамене и аз се потрудих да не обръщам внимание на ефектът, който винаги имаше над мен външния му вид. - Същото като теб. Аз съм в пощенския лист на Уил. Когато чух, че Голямата Стъпка е видяна… Въздъхнах и се обърнах обратно към пътя, по който бяхме дошли. - Не се нуждая от помощта ти. - Не идвах, за да ти помогна. – Лесно се изравни с мен. – Идвах насам, за да убия Дяволска мечка. Просто се случи така, че ти беше тук първа. Като се имат предвид проблемите, които Волусиан и аз имахме, съмнявах се, че Кийо би могъл да победи демона с груба сила. Да, Кийо беше силен, но едва ли всемогъщ. За нещастие беше прекалено храбър. Той се втурваше в непоносими ситуации, готов да защити другите, дори с цената на своя живот. По този начин винаги постъпваше безразсъдно – с изключение на един единствен път. И това беше в основата на проблемите ни. Кийо и аз се срещахме, погълнати от дълбоко романтично и физично приятелство. Неговото постоянно неодобрение от връзката ми с Другия Свят беше започнало да разчупва нещата между нас. Последното счупване стана по-късно, когато Лийт ме изнасили. Кийо беше дошъл да ме спаси, но отказа да накаже Лийт. Предложи по-кротки действия – като да оставим справедливостта на Другия Свят да действа. Дориан, обаче, избра правосъдието на момента – той прониза Лийт с меч. Кийо и аз се разделихме малко след това. - Мечката те превъзхождаше – казах на Кийо – Има милиарди други същества, които са на свобода в момента. Ако искаш да помогнеш, тръгни след тях. - Ааа, да. Забравих – каза той. – Бившият пазач на Туксон е прекалено зает да си играе на кралица. Спрях и го изгледах. - Не си играя на нищо. Управлението на Земята на Бодлите не беше мой избор и ти знаеш това. - Истина е. Изборът беше на Дориан – избор, с който те подмами. Сега, както и да е, това няма значение и вече е наред това, че живееш заедно с Дориан и водиш война. Започнах да се движа отново, вървейки пред гората заслепена от ярост. Когато скъсахме, Кийо беше тъжен и затворен в себе си. С течение на времето, си възвърна куража и сега – когато се натъкнахме един на друг – не се поколеба да изкаже мнението си за Дориан, войната или каквото и да било друго, свързано с Другия Свят, с който бях свързана. - Войната също не беше моят избор – най-после казах аз, след като отказах да отговоря за няколко минути. - Това да я спреш също не беше извън контрола ти. - И така, какво искаш да кажеш? Това, че трябва просто да спра и да се предада? - Не – спокойствието му беше дразнещо. – Но трябва да има мирен начин, по който да приключи това. Да се споразумеете. - Да не мислиш, че не сме опитали? – възкликнах аз. – Колко кръвожадна си мислиш, че съм? На всеки дипломат, който изпратихме, му бяха дадени или неразумни искания или беше заплашен с убийство. - Харесва ми това, че използваш “ние”. – Чудя се колко насериозно Дориан взима мирния метод. Можех да видя паркинга напред между дърветата. Добре. Имах нужда да бъда далеч от Кийо. Присъствието му беше задушаващо. То събуждаше прекалено много чувства, твърде много чувства, с които не исках да се занимавам. - Дориан не ръководи това сам. Ние заедно сме замесени в него и се опитахме да се помирим с Катрис. - И тъй като това се провали, сега вие ще се придвижите с вашите съюзници и ще отнемете земята и с непреодолима сила, разширявайки влиянията си. Стигнахме до паркинга и се обърнах към Кийо, изпълнена с гняв, с ръце на кръста. - Ние нямаме никакви съюзници. И не искам друго кралство! Убедена съм, по дяволите, че не искам владения. Той вдигна рамене. - Можеш да говориш каквото си искаш, но всички знаят, че търсите хора, които да се присъединят към вас. - И Катрис прави същото – казах спокойно – Чух, че е посетила Земята на Върбите наскоро. Ау, това го пречупи. Самодоволната, безчувствена фасада на Кийо се поколеба. - Нищо не е решено – каза той сковано. - Но възлюбената ти определено не харесва мен и Дориан. Тя се страхува от нас. Колко дълго, Кийо? Колко, докато тя – и ти – решите да се биете срещу нас? – Аз опипвах почвата, а той беше заел отбранително положение. Той и Мейвън, Кралицата на Върбите, някога са били любовници, дори имаха дъщеря. Аз никога не съм вярвала на тяхното твърдение, че са само “приятели”, след като се разделихме. Кийо пристъпи напред, наведе се към мен и ме фиксира с този тъмен поглед. - Тя не е моя възлюбена. И ние оставаме неутрални. Свих рамене така майсторски небрежно, както той беше направил по-рано. - Щом казваш. И харесвам употребата на “ние”. Освен ако и ти нямаш пръст в това, така ли е? Ти просто се движиш и изпълняваш заповедите й. - По дяволите, Юджийн! – той сви юмруци. – Защо трябва да бъдеш толкова... Той не можеше да довърши, докато стояхме там, толкова близо. Още веднъж тялото му ме накара да се осъзная и да си спомня спомени от времето ни заедно. Спомних си какво можеше да прави това тяло му в леглото. Спомних си начина, по който се смеехме, колко лесно се съединявахме. Напоследък Другия Свят изразходваше толкова много от времето ми, но аз все още бях полу-човек. Човешката част от мен беше привлечена от други хора. И когато погледна надолу към мен, гневът ми се посмекчи малко, имах чувството, че си мислеше за същото нещо. Ако беше имал някаква продължителна атракция, животинските атрибути биха направили това двойно по-неудобно. Моят външен вид би могъл да предизвика сексуално привличане много по-бързо. Дори ароматът ми би могъл да го предизвика. Той извърна поглед. - Добре. Нищо от това няма значение. Трябва да се прибереш вкъщи. Замръзваш. - Добре съм – казах автоматично, сякаш не треперех и кожата ми не беше настръхнала. - Разбира се, че си. – Той погледна обратно към мен с малка, иронична усмивка на лицето. – Бъди внимателна, Юджийн. - С какво по-точно? – попитах аз. - С всичко. След това се превърна отново в лисица – по-малка, нормална – и хукна през дърветата. Разбира се, беше твърде закоравял, за да шофира дотук. Изведнъж чувствата се изпариха, извадих ключовете на Тим и се обърнах към колата. Бях направила това, което трябваше и това се броеше. Не исках да мисля нито за Кийо, нито за войната или пък за нещо подобно. Исках да се прибера вкъщи и да отпочина преди следващата задача. Изтръпване по гръбнака ме накара да изпусна ключовете, когато почувствах присъствие от Другия Свят зад себе си. Завъртях се, изваждайки пръчката си така, както винаги правех. Там, пред мен имаше призрак. Беше жена, изглеждаше така, сякаш беше умряла в средата на тридесетте си години. Прозрачната й форма нямаше никакъв цвят, но косата й беше къдрава и дълга до раменете, а облеклото й беше обикновено. Да видиш призрак навън беше рядкост, те имаха склонността да бъдат привличани от материалните неща. И все пак мястото нямаше значение. Бяха опасни. Насочих пръчката си към нея, готова да кажа прогонващите думи. - Чакай, недей! – проплака тя, вдигайки ръце. Молещите се духове не бяха нещо необичайно. - Съжалявам. Това не е твоят свят. Трябва да продължиш напред. Така е най-добре. - Моля те. Не сега. Трябва да говоря с теб, Юджийн Маркам. Намръщих се, а пръчката беше все още в позиция на готовност. - Как така си узнала името ми? - Защото дойдох да помоля за помощта ти. Искам да разбереш кой ме уби. + - Глава 4 Превод: Fallen Angel Редакция: Little_Dhampir Разсейването на враговете си, като им казваш шокиращи неща, е класически начин за атака. Ако призракът е искал да ме хване неподготвена, това беше неговият шанс. Вместо това, тя просто се рееше във въздуха, гледайки ме. Насилих се да затворя устата си и някак си ми прииска Кийо да беше някъде наоколо, за да чуе това странно развитие на нещата. Най-накрая казах. - Аз не правя така. И все пак... Искам да кажа, ти не трябва ли да знаеш? Не си ли го видяла? - Нe – каза тя тъжно. – Който и да беше, ме застреля в главата преди да го видя. Направиха го да изглежда като самоубийство. Направих гримаса. Слабите призраци често се появяваха във вида, в който са умрели. Този беше силен и беше успял да се появи така както се помнеше, за което бях благодарна. Не исках да я виждам, след като са я застреляли. - Е, съжалявам за... загубата ти – казах й, чудейки се, защо не съм я заточила все още. – Но аз не се занимавам с детективска работа. - Не мога да отида при детектив! – извика тя. – Или при полицията. Само ти можеш да ме видиш. Всички други прозраци ми казаха да дойда при теб. - Всички други... какво, вие да не би да си имате фен клуб или нещо такова? - Моля ви, госпожице Маркам – умоляваше ме тя. Очите й бяха толкова, толкова тъжни. – Трябва да разбера. Ако някой опасен се разхожда наоколо, трябва да знам. Семейството ми трябва да знае. Доколкото знаех, семействата стояха зад повечето убийства. - Виж, ти очевидно си силна. Можеш да се движиш и да излизаш навън. В това има смисъл. Ако си толкова разтроена заради случилото се, тогава си прикована на земята, докато... ъм... убийството се разреши. Така че сигурно ще можеш да се появиш и пред някой друг. Не работи върху повечето хора, но може да намериш някой близък, който ще може да те види и да те чуе. - Но те ще ми повярват ли? – попита тя с горчивина в гласа. – Ще си помислят, че си въобразяват. Ти си единствената, която знае, че това е истина. Поклатих глава. - Съжалявам. Не разследвам такива неща. Разбира се, не за призраци. Тук получаваш най-добрата ми оферта. В противен случай... – повдигнах жезъла. – Ще почиваш в мир. Тя се намръщи и изчезна. Да, много силен дух, който вече трябваше да е в Долния свят. Не трябваше да спирам за да си поприказваме. Но какво беше още един дух, и без това бях пропуснала много? Припомних си обвинителните думи на Кийо. Чувствах се сякаш върша на половина работата си в двата свята, твърде раздвоена, за да се отдам напълно само на единия. Въпреки това, прекарах по-голямата част от деня си в Туксон. Свърших още три работи за Лара, достатъчно, за да се успокои. Работата означаваше пари. Означаваше, че щеше да се плати и на двете ни. В миналото тя намекна, че пропускането на някои от задачите й носело финансови проблеми, достатъчни, че да си намири втора работа. Това ме притесни, защото тази втора работа лесно можеше да стане единствена. Да намериш административен съветник, който да организира свръхестествени задачи, не беше лесно. Най-сетне се прибрах в празната къща, намирайки бележка от Тим, в която ми казва, че тази вечер имал „концерт” и че фетучинито „Алфредо” е в хладилника. Хранейки се пред телевизора се почувствах обидена, че той е навън, единствената вечер, в която съм си вкъщи. Но защо да не бъде? Той определено си има живот. Живот, в който аз очевидно не влизах. За секунда се вторачих в телефона и реших да приема предизвикателството. Но не. Ако тя искаше да се свържем тайно, щеше да го направи. Обаждайки се сега, щях да рискувам да ми вдигне Роланд, който щеше да ми затвори. Или най-вероятно да не ми отговори. Разочарована, реших, че не ми се стои повече тук. Беше странно, особено след като толкова силно исках да се прибера преди това. И все пак се чувствах сякаш не съм добре дошла в собствената си къща. Отмих днешните битки – без джентри бани за мен – и се запътих към Другия Свят. Почти никога не идвах и не си отивах в един и същи ден, но внезапно кралството изглеждаше единственото място, в което имам приятели в момента. Те бяха изненадани да ме видят обратно толкова скоро. Намерих Шая и Рурик да играят шах в тържествената зала, смеещи се, докато тя планираше следващия си ход. Двамата скочиха, когато ме видяха. - Ваше Величество – каза Шая. Те веднага преминаха от неофициално към официално държание. - Седнете и двамата. Трябва да знаете по-добре. – Казах, потъвайки в канапето за двама, което наследих от предишният собственик на замъка. Шая и Рурик се върнаха на местата си. - Не знаехме, че ще се върнете толкова скоро – каза Рурик, винаги откровен. Шая гледаше нервно, сякаш искаше да стане, въпреки това, което казах. - Да кажа ли в кухнята да приготвят вечерята? - Не, не се тревожи. – Беше често срещано за джентри монарсите, за всяко ядене да се прави цял банкет, включително вечеря, която да нагости целия двор. С моя график и факта, че дори нямам цял двор – само най-важното – тук нямаше такива неща. Кухненският ми персинал беше улеснен и не исках да ги паникьосвам с приготвянето на вечеря, която трябваше да започнат да правят преди часове, само защото съм се прибрала по-рано. Вгледах се в празната камина, която не бяха използвали откакто ме нямаше. Ако в Земята на Бодлите станеше зима, щяхме да имаме нужда от нея. Сезоните в кралството се сменяха според желанията на монарха, и въпреки че в Туксон сега беше зима, подсъзнанието ми явно си мислеше, че лятото е по-подходящо. Шая и Рурик ме гледаха търпеливо, чудейки се какво друго исках освен вечерята. Не бях сигурна. - Новини или съобщения от фронта? – попитах аз, в несполучлив опит да завържа разговор. - Не – каза Рурик. Не бях учудена. Ранел сигурно се беше прибрала. И сигурно сега пируваше в Липовото кралство. Срещнах погледа на Шая. - Сигурно при Дориан е вечеря? Или поне близо до вечерята. Тя наведе глава замислено. Нямаше часовници в Другия Свят, но тя се ориентираше добре за времето. - Сигурно е така, Ваше Величество. - Мислиш ли, че той ще има нещо против да приеме непредвидени гости? - Вие? – засмя се Шая. – Едва ли. Местех поглед между тях двамата, а по устните ми се плъзна усмивка. - Какво ще кажете? Да отидем ли да разбием купона му? „Да разбием купона” може да не беше известен израз сред джентрите, но на Шая и Рурик не им отне дълго, за да разберат за какво говоря. И двамата скочиха в действие. Не можех да пътувам сама по време на война, затова Рурик беше събрал военен ескорт за нас. Шая остана, за да предупреди хората, които щяха да ни придружават и за да се приготви за кралско посещение. Мога да кажа, че и двамата бяха развълнувани. Хората и джентрите не бяха толкова различни. Когато отидехме при Дориан, Шая и Рурик щяха да имат някои служебни задължения. Това беше разбирането в Другия Свят за вечер навън. В стаята си открих прислужницата си Ния, която ме чакаше нетърпеливо. Уменията на джентрите бяха най-различни. Аз контролирах времето. Дориан можеше да разцепи земята. А Ния? Нейният талант беше да разкрасява другите, дрехи и прически. Както и готвачите ми, неините умения не бяха използвани пълноценно. - Да се приготвим – казах й аз. Лицето й светна и тя буквално се затича към гардероба. - Коя си избирате, Ваше Величество? – В едната си ръка държеше черна коктейлна рокля от човешкия свят, а в другата прозрачно синя, лятна рокля. Тя се поколеба и ме погледна въпросително. Нямах нищо против да се появя в дънки, както бях сега. След по-раншната ми самота, бях развълнувана да видя Дориан – почти бях отчаяна. Той изглежда беше единствената ми връзка в момента и ми се стори добра идея да го изненадам. - Прасковената – казах аз. Ния кимна, а пръстите й се плъзгаха по роклите. Когато не намери прасковена, тя ги провери отново. Тогава погледът й премина в другата част на гардероба, където роклите бяха направени от нея и другите джентри. Очите й се разшириха, когато измъкна прасковената рокля, която сигурно си е мислила, че никога няма да види бял свят. - Ваше Величество! – Това беше всичко, което успя да каже. За нея беше като Коледа. В медния цвят на косата си трябваше да внимавам какви цветове нося, но това беше съвсем леко прасковено, така че ставаше. Платът беше блестящ, а роклята имаше едно дълго парче, прикрепено към тялото, което се разширяваше и падаше като водопад от плат. Златни панделки бяха завързани на гърба. - Мисля че се нуждая от сутиен – казах аз, оглеждайки как тънката коприна се обвиваше около гърдите ми. - Но тя така се носи! – каза Ния. В модата и в някои други аспекти, джентрите не споделяха същите вкусове като хората. Ния знаеше това и аз виждах ужаса по лицето й, да не би да направя някакви човешки промени, когато тя най-накрая е успяла да ме облече както тя желае. - Добре – казах аз. – Но косата ми ще бъде пусната. – Надявах се да ме прикрие малко. Благодарение на подстрижката, косата ми почти докосваше раменете ми. Ния прие това като добър компромис и направи всеки един кичур от косата ми мек и къдрав в крайщата. Зеленикаво-сините фиби ( джентрите обичаха също и бижута) бяха поставени стратегически в косата ми, след което сложи още бижута по мен в същия цвят. След още малко промени, Ния ме направи да изглеждам като истиснка кралица. Планирах да я взема със себе при Дориан и точно щях да й го кажа, когато ме осени следната идея. - Ния... можеш ли да подготвиш и сестра ми? - Вашата.... вашата сестра, Ваше Величество? – Тя беше също толкова шокирана. – И тя ли ще идва? Помислих за това, чудейки се за същото нещо. За безопасността на всички не трябваше да позволявам на Жасмин да напусне замъка или околностите му. Но все пак не можех да се отърся от мисълта, колко отегчена и самотна изглеждаше тя. Освен това, забравих за неините „Туинкълс”. - Да – реших аз. – Тя ще идва. Побързай. – Ния кимна и се запъти към дрешника, където и да беше, от където вадеше всякакви дрехи и бижута. Жасмин беше любовница на бившия крал на замъка; доколкото знаех, гардеробът й беше тук. - Ния? – извиках аз. Тя се спря. – Дълги ръкави. Ния кимна, разбирайки какво искам да й кажа. Не беше тайна сред джентрите, че кралицата на бодлите държи сестра си заключена. Но това не означаваше, че искам да се виждат веригите й. И когато целият ми антураж се събра, готови за тръгване, видях че Ния наистина има магическа способност да прави нещата красиви. Жасмин – която изглеждаше напълно шокирана от изненадващата си разходка – носеше рокля направена от светло зелено кадифе. Беше дълга до земята като моята, но имаше дълги бели ръкави, които вършеха чудесна работа с прикриването на веригите. Роклята беше по-сдържана от моята, но бях сигурна, че Ния не я беше направила, за да запази благоприличието на петнайсетгодишната Жасмин. Вероятно не искаше сестрата на кралицата да привлича повече внимание от самата нея. Малкото бижута по Жасмин го доказваха, а от израженията на хората ми, видях, че определено привличам погледите. Съмнявам се, че те някога са ме виждали облечена така, като пълноправна джентри жена. Да яздиш кон с тази рокля, беше като трън в задника. Това не беше първият път, в който е трябвало да яздя така, и аз се радвах, че полата не беше стегната, колкото горнището. Радвах се, че пътят не беше дълъг. Другият свят така се беше свил, че понякога пътищата, които ти се виждат непроходими, са най-прекият и удобен начин. Тези пътища минават и през други кралства – често мои съседи. Знаейки това, нашата компания беше с повишена бойна готовност, докато яздехме. За мое облекчение не трябваше да минаваме през Земята на Калините – както правехме често. Единствения преход между моята земя и земята на Дъбовете беше кратък престой в Земята на Върбите. Не беше удобно, но пък много по-безоспасно. Веднъж след като видяхме замъка на Дориан, настроението на групата ми се повиши и купонджийският дух се върна. Неговия дом беше точно това, което се очаква от един замък, високи кули, изработени от тъмни камъни, със стъклописи по прозорците. Беше есен в земята на Дъбовете и въпреки че нощта ми попречи да видя дърветата с пожълтели листа, но миризмата на окосена трева и докосването на есенната прохлада по кожата ми ми подсказа какъв сезон е. Открих малки групи селяни, разпръснати из основата на замъка, наобиколили лагерни огньове и гледайки ме с любопитство. Като мен, Дориан имаше бежанци, които търсеха помощ от своя монарх. При вида на лицата им, стомахът ми се сви, и аз се насилих да погледна настрана. Слугите се погрижиха за конете ни, а хората бяха изненадани от неочакваната ни поява. Непрекъснато пристигаха гости за вечеря – особено при Дориан – но ние бяхме ВИП. Тръгнах бодро към банкетната зала, докато слугите се суетяха около мен, предлагайки ми прилична квартира за мен и моите другари и проверявайки дали имаме нужда от нещо друго. Спрях пред вратата на залата. Дори и аз, с моя лош етикет, знаех че първо трябва да обявят за появата ми. Глашатая отвори вратата, разкривайки светлина, цветове и шум. Дориан беше поканил поне хиляда души тази вечер. Те бяха събрани на различни маси, столове и дивани. Повечето бяха от аристокрацията на джентрите. Някои бяха негови войници. Други бяха същества от Другия свят, видове, които съм срещала, когато преминават в човешкия свят. Както и подозирах, вечерята вече беше сервирана. Слугите тичаха нагоре надолу, а гостите ядяха и си говореха. Всичко това спря, когато глашатая обяви: „Нейно величество, кралица Юджийн Маркам, наречена Одил Тъмен Лебед, дъщеря на Тириган Краля на бурите, защитник на Земята на Бодлите, възлюбена на Тройната Богиня на Луната.” Никога нямаше да свикна с всички тези титли. Разговорите замряха и се появи обикновенното скърцане на столове, когато хората се изправиха бързо. Това ме притесняваше, но знаех какво се очакваше да направя сега. Тръгнах напред, но спрях след две крачки. Повечето от войниците ми стояха на вратата, а никой от останалите ми придружители не беше обявен, след като нямаха подходящия ранг. Е, почти всички. Погледнах към глашатая. - Сестра ми, обявете сестра ми. Очите му се разшириха и можех да разбера объркването му. Не само че отправих тази странна молба, но беше трудно за него да я обяви, след като тя нямаше официални титли. Но момчето беше бързо. Това беше работата му. - Госпожица Жасмин Дилейни, дъщяра на Тириган Краля на Бурите, сестра на Юджийн, Кралица на Бодлите. Това беше възнаградено с няколко удивени погледа. Усмихнах се на глашатая. - Благодаря – казах нежно. – Само че следващият път обяви моето име преди това на баща ми. Той пребледня. - Д-д-да, Ваше Величество. Влязох в стаята начело на компанията си, стряскайки глашатая с изказването си. Откъде дойде това? Трябваше ли да залича Краля на Бурите? Имах ли нужда да изтъкна собствената си важност? Каквато и да беше причината, вече съжалявах за думите си. Дълга пътека, минаваща през цялата стая, водеше към дъното където Дориан беше отделен от тълпата и се беше изправил за да ме посрещне. Стигнах до него, той взе ръката ми, давайки ми дълга, безгрижна целувка. Сред джентрите, тази целувка беше напълно приемлива за любовници или когато посрещаш друг монарх. - Скъпа моя – каза той, вдигайки поглед. Очите му ме изучиха по този негов интелигентен и разтърсващ начин. За пред всички той беше спокоен както винаги, устните му се в дяволита усмивка, толкова типична за него. Все пак, можех да си представя изненадата му. Не беше очаквал да ме види толкова скоро. Определено не беше очаквал да ме види в цялата ми кралска прелест. Може да бях като коледна сутрин за Ния, но за Дориан бях десертът сервиран преди вечеря. - Ти и придружителите ти сте добре дошли. Това беше формалност, която върна гостите по местата им и заявявайки, че другарите ми са приведставани от Дориан, което значеше, че никой не може да ни нарани или обратното. - Предполагам, че „скоро” означава много неща – прошепна той и погледна към цепката на дикултето ми. – Мноого неща. - Хей – зашепнах и аз. – Роклята ми ли гледаш? - Скъпа моя. Искам да направя с нея много повече неща от това просто да я гледам. Много, много неща. И искам да ги направя сега. Предполагам... – добави той. – ...че трансформацията ти върви с много от другите ти изключителни костюми? Това, разбира се, се отнасяше за двойките разпръснати из стаята, които бързо се бяха върнали към любовните си занимания, веднага след като бях обявена. Хората се натискаха, сваляха дрехите си и дори правеха секс без притеснения тук. Някои гости гледаха, но повечето се върнаха към ястията си, сякаш нищо необикновенно не се случваше. - Не – казах кратко. - Сигурна ли си? – попита той, навеждайки се по-близо. – Никой няма да го вземе за нещо нередно. Нещо повече, повечето вероятно ще се успокоят, че кралят и кралицата консумират връзката си. Това е знак за доминиране и сила. - Тук съм за вечеря – казах сладникаво. Под моето морална държание, думите и езика на тялото му, заплашваха да вземат връх. Ще си помислите, че сме правили секс преди година, а не тази сутрин. Може и да не бях склонна към неговия ексхибиционизъм, но ако кажа, че искам да отидем в спалнята му точно сега, той веднага щеше да тръгне. - Вечеря ще е – каза той със съжаление. – Сигурно ще ти сервирам нещо специално. И съм сигурен, че ще ти харесат гостите тази вечер. Той ме поведе към началото на залата. Тронът му стоеше на висок пиадестал и под него стоеше масата, където вечеряше. Погледът ми попадна на гореспоменатите гости, и аз почти спрях да вървя. Вместо това се обърнах назад и извиках: - Рурик? Бях дала инструкции на Шая и Рурик (и шепата стражи) да не оставят Жасмин сама. Те търсеха собствената си маса и въпреки че бяха в средата на залата, Рурик ме чу и се обърна. С ясно кимване, му показах да се присъедини към нас. Той бързо прекоси стаята, повдигайки вежди, когато видя гостите и разбра защо искам някой от моите хора близо до мен. Там, седяща на главната маса и гледайки ме със студените си сини очи, беше Изабел – бившата Глава 5 Превод: Rose Hathaway Редакция: Little_Dhampir - По дяволите! – измърморих на Дориан. Той просто стисна ръката ми още по-силно, усмивката му се разширяваше. Не се страхувах от Изабел, изобщо. Дори за секунда не си помислих, че може да си върне Дориан и като магически противник също не ми беше в категорията. Всъщност тя ми беше помогнала да се науча да контролирам въздуха и вятъра – нейната специалност – и аз бързо я надминах. Но въпреки това тя имаше остър език. Сигурна бях, че вечеря с нея ще е атака от подли и агресивни забележки. Прямата природа на Рурик го правеше добър в това да казва свои обиди, така че се надявах, че ще ми помогне. Скоро след като седнахме научих, че Изабел не е единствената, за която трябва да се тревожа. Тук нямаше други непознати благородници, но се появи едно друго лице. Името й беше Едриа – и тя беше майка на Изабел. Имаше привлекателен и светъл вид, въпреки че косата и очите й бяха тъмни. Изабел имаше сини очи и кестенява коса, която я правеше удивителна. Тялото й също допринасяше за чара й. Общото между двете жени беше хитрото и потайно държание, което ми подсказа, че и двете имаха много малко скрупули, когато става въпрос за собствения им интерес. И беше ясно, че това, че съм с Дориан не е в техен интерес. На публични места властваше етикецията на джентритата, и Едриа беше картинка на учтивостта. - Ваше Величество, за мен е чест. - Благодаря – казах, сядайки до Дориан на много уютно и богато украсено любовно местенце. Притискаше ни един към друг, нещо, за което знаех, че той няма против, докато очите му продължаваха да се плъзгат по тялото ми. Краката ми бяха толкова близо едни до други, че направих отстъпката да позволя моя леко да се увие около неговия. Мястото ни беше издърпано близо до масата, така че дългата, тежка покривка скри дързостта от моя страна – както и ръката, която той постави на бедрото ми. - Изненадана съм да ви видя тук, Ваше Величество – каза Изабел любезно. С начина, по който гърдите й буквално излизаха от роклята й, се зачудих какво трябва да мисля за стегнатия ми корсаж. – Мислех, че сте заета във вашата земя и вашите... човешки въпроси. - Изобщо не е изненадващо – отбеляза Рурик, точно преди да се пресегне за огромно бутче. Отхапа огромна, животинска хапка, но изчака, докато я преглътне, преди да продължи със следващата забележка. Беше подобрение на предишните му обноски. – Тя и господарят ми трудно могат да стоят далеч един от друг. – Усмихнах се на използваното „господарят ми”. Дори и след като Дориан беше пратил Рурик да ми служи, войникът все още мислеше за него като за свой господар. - Разбира се – каза Едриа, намесвайки се, когато изражението на Изабел стана смразяващо. – Просто, от това което чухме, вие не сте заинтересована от тези неща. Всъщност, не съм очаквала да ви срещна в такова... прекрасно облекло. - Много прекрасно. – каза Дориан. Той най-накрая откъсна очи от мен и направи знак на един слуга да му даде вино. Не ми харесваше да обсъждат външният ми вид – дори и ако дискусията беше положителна – но оценяването повдигаше статуса ми. - Аз съм изненадан, че вие сте изненадана – каза Рурик, този път говорейки с пълна уста. Е, можехме да очакваме само толкова голям напредък. – Всички са чували колко красива е милейди. Мъже от близо и далеч я желаят, но разбира се, тя би приела само най-добрия за свой консорт. Както и господарят ми. От Рурик, това беше почти очарователно, но не и за дуото майка и дъщеря. - Разбирам – каза Едриа деликатно, – че това е много повече от вашия ъъ, привлекателен външен вид. Вие и сестра ви се ценни, заради бъдещите ви деца. Вече мога да видя, че тя има огромен брой почитатели. Хвърлих поглед през стаята към Жасмин, стояща до Шая. Жасмин имаше истинска усмивка на лицето, но не можех да кажа дали беше от това, че е навън, или заради мъжете, които се бяха събрали и й правеха комплименти. Спрях се да не се намръщя. - Сестра ми и аз нямаме намерение да имаме деца. – казах, обръщайки се към компанията си. - Колко жалко! – каза Едриа. Очите й леко се стрелнаха към Дориан. – Колко жалко за всички! - Ваше Величество – каза Изабел. – Познавате ли децата ми? Свих се от изненада. Бях забравила, че тя има деца. Майката и дъщерята може и да инсинуираха, че пророчеството е половината от привлекателността ми, но аз знаех, че Изабел, след като беше загубила съпруга си, беше дошла в двора на Дориан, търсейки силен мъж с красотата и плодовитостта си. Проследих погледа й към малка маса до камината. Повечето от седящите на нея бяха малки. Като детска маса на Деня на благодарността. Не бях виждала много джентри деца, и добре можех да предположа, че потомството на Изабел има червена коса. Тя го потвърди. - Това е дъщеря ми Ансония. – В човешки години, бих предположила, че Ансония е на около десет или единайсет. Блестящата й коса беше вързана на плитки, увити около главата й и тя се смееше на едно кученце, което се гушеше в краката й, без съмнение търсейки храна. – До нея е синът ми Пагиел. Той беше сериозно-изглеждащ младеж, остро контрастиращ със смеещата се сестра. Относително казано, изглеждаше малко по-голям от Жасмин. Червената му коса беше малко по-тъмна от тази на Ансония, повече като на Изабел, а сивите му очи гледаха критично лудориите на кучето, сякаш решаваше дали го одобрява. Най-накрая, на лицето му се появи лека усмивка, която го преобрази и накара няколко момичета на около неговата възраст да въздъхнат с обожание. Изабел ясно беше посочила децата си като шамар към мен, но все пак долових искрена обич в очите й, докато гледаше към тях. Винаги съм си мислила, че идването й в двора, за да се набута на някой мъж граничеше с проституция, но в историята имаше и нещо повече. Съпругът й беше починал, оставяйки семейството й във финансово затруднение. Правеше действията й доста по-разбираеми, въпреки че аз все още си мислех, че тя е кучка. - Децата са такава радост! – каза Едриа, гледайки към Дориан. Аз също погледнах към него, докато той гледаше към Ансония и Пагиел. Дългото изучаване ме беше научило, че очите му съдържат истинските му чувства, когато носеше това свое мързеливо, мистериозно изражение. И сега, скрити в тези зелени дълбини, можех да видя блясъка на възхищение и копнеж. В стомаха ми се появи странно чувство, и за първи път, честно можех да повярвам, че Дориан иска деца от мен просто заради това да бъдеш родител, и без други намерения. Почувствах неочаквана вина, заради това. Сякаш прочел мислите ми, той върна вниманието си върху мен. Усмивката му ме стопли, и каквото и предателско чувство да бяха издали очите му, сега беше заменено от любов – любов, която бързо се смени с похот, когато отново огледа външният ми вид. Всъщност, желанието му изглеждаше дори по-силно, отколкото когато първоначално влязох, и внезапно се зачудих дали все пак ще направи сериозен опит за ексхибиционизъм. Но не, с дълга въздишка, която призова контрола му, той уважително погледна към другите си гости. И все пак, под масата, почувствах че ръката му върху бедрото ми се стяга, пръстите му се плъзнаха по меката коприна на роклята ми. Трепет побяга през тялото ми, но аз също любезно държах вниманието си върху другите. - Беше възхитително колко лесно Изабел зачена децата си – продължи Едриа. – Ако бедният Марет беше оцелял, не се съмнявам, че досега щяха да имат дузина. Обмислих възможността дали да отбележа, че ако Изабел беше толкова плодовита, със сигурност щеше да забременее, докато тя и Дориан бяха любовници. Изглеждаше ми като проява на лош вкус, така че не казах нищо. Такива теми не се обсъждаха сред джентритата, обаче Рурик отново се втурна да защитава честта ми и отбеляза точно това, което и аз си мислех. - Но оттогава си била с други – каза той. – И нямаш още деца. Ръката на Дориан умело започна да събира полата на роклята ми, така че тя се вдигна нагоре по крака ми, скоро оголвайки и излагайки крака ми, така че сега пръстите му докосваха голата им кожа. Имах чувството, че той вече не обръща много внимание на разговора, въпреки много убедителният вид на заинтересован, докато гледаше всеки друг освен мен. Изабел погледна към Рурик. - Не съм имала чак толкова много любовници. – Безразборността не беше обида за джентритата, но в този случай, да се говори за сексуалния й живот значеше да обясни защо няма повече деца. Междувременно, ръката на Дориан се беше преместила на вътрешното ми бедро, движейки се внимателно и бавно, за да не издаде нищо на другите. Когато стигна до бельото ми, пръстите му спряха, сякаш изучаваха пречката. Бях избрала нещо тънко и дантелено, най-вече за да бъде подходящо за по-късни действия в спалнята, но сега очевидно сега се оказа удобно. Той хвана ръбовете, стегна се за момент, а след това дръпна толкова силно, че платът се скъса. В шумната стая никой не чу, а аз едва успях да преглътна едно ахване. Дадох му малък поглед, който той или игнорира, или не забелязала. Заподозрях първото. - Понякога боговете просто чакат правилната възможност – или по-скоро, правилният мъж. – Очите на Едриа се спряха на Дориан, който й се усмихна победоносно. Брадичката му почиваше в ръката, която не беше под масата, и се подпираше на лакътя му. – Очевидно, Марет е бил правилният съюз, и съм сигурен, че боговете ще се усмихнат одобрително на следващия съпруг на Изабел. – Тонът и погледът й не оставяше място за съмнение кой би бил това. Рурик изсумтя отвратено. - Вярвам че в ръцете на боговете са нашите афери, но те не се интересуват от всяка подробност – със сигурност не от това, което става между чаршафите. Или под масата, очевидно. Пръстите на Дориан, сега със свободен достъп, се плъзгаха по целия път нагоре между краката ми. Каквото и неодобрение да исках да изразя, беше оспорено от това колко мокра ме намери. Нелепата усмивка, която даваше на Едриа се превърна в много по-самодоволна. С добре тренирани умения, един от пръстите започна да ме разтрива, незабавно намирай мястото, което ме възпламеняваше и изгаряше от удоволствие. Сърцебиенето ми се ускори, едновременно от желание и притеснение, че някой ще забележи. Тогава, сякаш за да изложи на показ дързостта си, той успя да води перфектен разговор, докато все още работеше върху мен. - Е, ако Изабел иска нов съпруг, със сигурност можем да уредим това. Имам мнозина благородници, които ще се радват да я вземат за своя съпруга – или дори консорт, ако тя все още не желае да се обвързва. Дразнещите пръсти между краката ми сега бяха запалили останалата част от тялото ми. Почувствах, че зърната се втвърдяват и съжалих за тънката коприна на роклята. За щастие, изглежда , никой не ми обръщаше внимание, въпреки че това можеше да се промени, предвид това колко бързо се издигах до оргазъм. Предложението на Дориан не беше това, което Едриа искаше да чуе, и благодарното изражение, което си сложи съвсем очевидно беше пресилено. - Твърде мил сте, Ваше Величество. Но ще е такава загуба да дадем такава плодовита жена на някакъв незначителен лорд. Дар като Изабел със сигурност заслужава... кралска особа. Изгарящият, тръпнещ екстаз, създаден от докосването му, беше готов да експлодира. И за мой ужас, аз го исках. Беше нужда, която трябваше да бъде изпълнена. Завършена. Така че беше шок, когато пръстите му се преместиха надолу от клитора ми, и вместо това се плъзнаха в мен. Създаде различен вид удоволствие, но ходът беше дразнещ, предвид това колко близо бях. Леко разтворих краката си, давайки му разрешение да се върне, но той продължи да пъха пръстите си в мен. Движенията му ставаха по-бързи и твърди, но само лекото движение на тялото му даваше някакъв знак за това което правеше, и изглежда никой не забелязваше. Имаше нещо вълнуващо, нещо опасно еротично в това да знам, че той прави това с толкова много потенциални свидетели. - Права си – каза Дориан, лицето му стана сериозно, сякаш наистина обмисляше думите на Едриа. – И познавам няколко крале, които биха се заинтересували. Рурик, помниш ли... Кралят на Лотусите има ли консорт? - Не съм сигурен – каза Рурик, очевидно наслаждаващ се на играта на Дориан. – Този, който има сива ивица в средата на брадата си, нали? И леко заострени очи. - Същият. – отговори Дориан. И тогава, без предупреждение, пръстът на Дориан – сега толкова, толкова мокър – излезе от мен и се върна на клитора ми с толкова свирепо търкане, че свърших почти мигновено. Бях готова и изгаряща, и това докосване беше всичко, което ми трябваше, за да се издигна на върха. Тялото ми се изви, когато вълни от блаженство преминаха през мен, а Дориан продължи да ме разтрива, дълго след като вече нямаше нужда. Накрая той се отдръпна и дори стигна до там да дръпне бързо плата ми обратно, преди върне ръката си в скута си. Много доволна усмивка изви устните му, въпреки че вниманието му беше изцяло върху Изабел. - Искаш ли да те представя? Изражението й беше студено, гласът й – напрегнат. - Твърде сте мил, Ваше Величество. Не искам да ви причинявам неудобство. – Не й бях обърнала много внимание, но сега осъзнах, че тя е обръщала внимание на мен. Бях доста сигурна, че тя е единствената на масата, която осъзнаваше какво се беше случило – и не беше щастлива от това. - Изобщо няма никакво неудобство – каза той. – Ще видя какво мога да уредя. На Едриа й се наложи да премести разговора от това дъщеря й да бъде с някой друг, а не Дориан. Едва чух нещо от това, и когато вечерята най-накрая приключи, се върнах с Дориан в стаята му. Предишното ми безразличие към оргазма даде път на гнева ми, почти в момента в който той затвори вратата зад нас. - Какво, по дяволите, си мислиш, че правеше? – възкликнах. – Нямаше право да правиш това! Дориан изсумтя, докато внимателно сваляше и сгъваше тежкото си наметало. - Не изглеждаше да имаш против. Освен това си късметлийка, че това е всичко, което направих, след като се появи в такава рокля без предупреждение. - Хей, не трябва да се консултирам с теб относно модните си решения. - Не, но трябва да очакваш последствия. – Той бързо дойде при мен, ръцете му се плъзнаха към талията ми. – Беше само уважение към глупавата ти човешка гордост, че не те взех открито. Наистина, трябва да бъдеш благодарна. - Благодарна? – възкликнах. Звучах вбесена, но близостта на тялото им отново ме възбуждаше. Господи! Все едно постоянно ми беше горещо. - Благодарна – каза той, в очите му имаше блясък на свирепост. – Особено след услугата, която ти направих. Услуга, за която трябва да се отплатиш. Хватката около талията ми се стегна, и той ме бутна на леглото. Лесно можех да устоя – и двамата знаехме кой ще спечели в ръкопашен бой – но бях повече от склонна да играя тази игра, особено когато той бързо свали бельото си и показа дългата, твърда ерекция, която несъмнено беше готова да се покаже в момента в който ме беше видял в роклята. Все още бях мокра от по-рано, и отчаяно исках да го почувствам в мен, навлизайки със същата твърдост, както и с пръста си. Но за моя изненада той не се насочи към краката ми. Вместо това дойде напред и коленичи, с по един крак от всяка страна, и се набута между устните ми. Издадох изненадан звук при това, звук, който беше заглушен, когато той изпълни устата ми и започна да влиза и излиза. Беше толкова голям, едва можех да го задържа. Той знаеше това, и, изглежда, му хареса, очите му бяха сключени с моите, докато той принуждаваше устата ми да го задоволи. - Можеш да го поемеш – каза той, без да спира. – Ще го поемеш. Казах ти – дължиш ми го. Беше грубо и свирепо, но и двамата знаехме, че нямам против, когато Дориан поемаше властта. Освен това, тази промяна в сексуалния ни живот беше нещо като превключване. Джентритата ,въпреки че не се отказваха от оралния секс, почти иванги предпочитаха нормалния, заради обсебеността им от деца. Някак си, мисълта той да свърши в устата ми, върху устните ми, ме докара до лудост. Можех да усетя, че се подува, виждах чертите на напрежение, докато краят му наближаваше. Устните му леко се разделиха, от тях излезе малко стенание. Тогава, точно когато бях сигурна, че ще го направи, той излезе, плъзна тялото си надолу и сръчно махна роклята ми. Хванал силно краката ми, той раздели бедрата ми и навлезе в мен с твърдост, която ме накара да изплача и да извия тялото си. Изминаха само няколко секунди, бързо и твърдо, и той свърши, цялото му тяло се разтресе от спазми, докато се освобождаваше в мен, доказвайки, че все още имаше обичайните за джентритата подтици. Когато най-накрая приключи, той се отпусна до мен, потен и задъхващ се. Намерих ръката му, собственото ми тяло беше изтощено поради различни причини от неговите. Завъртях се към него, и вкусих солта на кожата му. - Мислех, че със сигурност ще свършиш в устата ми – промърморих, оставяйки пръста си да си играе със зърното му. - Загуба – промърмори той, прокарвай ръка през косата ми. - Така ли? – Надигнах се, поглеждайки в очите му. Задържах гласа си нисък и опасен. – казваше, че не искаш това? Да се оставиш да свършиш в устата ми, да я изпълниш, да ме принудиш да те вкуся... да те преглътна? Или може би искаш да свършиш върху мен? Да се разпръснеш върху мен? Очите му леко се разшириха, разпалване на желанието му. Той ми даде енигматична усмивка. - Може би. Може би следващият път. Побутнах го игриво. - Дразнител. Той се прозя и свали тениската си. - Ще ти даде нещо, за което да се чудиш и да очакваш с нетърпение, нещо по-приятно от изхода на битката. - Каква битка? – попитах. Аз също се чувствах изтощена, но думите му ме изправиха нащрек. - Утре – каза той. Той ме избута от себе си, така че да може да придърпа завивките над нас, и след това ме взе обратно в ръцете си. – По-рано получих вест за някакви движения на Роуан тази вечер. Пратих армия, която да ги посрещне, и ще се присъединя към тях сутринта. Близо е до селата ми и завоя на реката. Мисля, че Катрис се е надявала да ги изненада, но един шпионин ги издаде. - Коя армия изпрати? – Бяхме ги разделили на части. - Първата и третата. - И двете? – възкликнах. – Това е много. Той сви рамене. - Нейната също. Трябва да отговорим подобаващо. Освен това, тези селища са решаващи. Те ни зареждат с много храна – и двамата. Подтиснах едно потреперване. Тези селища бяха и пълни с граждани. Граждани на Дориан, фермери и рибари, които можеха да бъдат ограбени или убити, ако той не беше получих предупреждението. Ние бяхме съюзници, но аз отново не можех да се отръся от вината моите хора да бъдат в опасност, заради този спор – да не говорим за неговите. - И аз трябва да отида – измърморих. – Трябва да помогна. Дориан разроши косата ми. - Не е нужно и двамата да се излагаме на риск. Освен това, ти нямаш ли човешки задачи? Да, бях обещала на Лара още работа утре. - Те не са толкова важни – не и като това. - Само един от нас е нужен – каза той твърдо. – Честно, най-вероятно дори не и това. Имаме добри водачи, но фактът, че един от нас винаги присъства допринася за увереността на армиите ни – и подкопава нейните. Тя няма да доближи краката си до бойното поле. Така че спри да се тормозиш. Ще ги победим. Броя ни е по-голям. Той ме целуна по главата и прие мълчанието ми за примирение. Скоро усетих, че заспива, с тази лекота, която много мъже придобиват след секс. Не и аз. От дълго време страдах от безсъние, а това беше нещо, което можеше да ме държи будна цяла нощ. Бях изморена от това, че армиите застрашават себе си. Бях изморена от това Дориан да застрашава себе си. Исках убиването да спре. Кийо се държеше сякаш е лесно. Сямо ако беше истина. Следи известно време се отказах от съня. Измъкнах се от ръцете на Дориан и станах от леглото. Знаейки, че ще остана цяла нощ, бях опаковала само обикновени дрехи, нищо повече. Претърсвайки гардероба му – два пъти по-голям от моя – открих плътен, зелен копринен халат. Беше ми твърде голям, но добре служеше за наметка. Напусна стаята, имах нужда да от разходка, за да си проясня мислите. Сега залите на замъка бяха тихи, празнуващите си бяха легнали. Ходех боса по каменния под, опитвайки се да не се спъвам в твърде дългия подгъв. Няколко пазачи кимнаха ,докато ги подминавах, мърморейки „Ваше Величество”. Преди дълго време бях научила, че докато човешкото ми поведение винаги ще обърква джентрите, повечето от действията на монарсите – без значение колко странни – не се оспорваха. Никой не се замисли твърде много за това, че се разхождам в халата на Дориан. Стигнах чифт стъклени врати, които водеха до един от възхитителните вътрешни дворове на Дориан. Знаех, че там ще е студено, но да стоя отвън внезапно ми изглеждаше като добра идея. Още един пазач стоеше на пост и внимателно отвори вратата при приближаването ми. Познавах този двор и знаех къде в ъгъла стои прекрасно оцветена маса от мозайка. През нощта беше скучна, но докато стоях на един стол, мястото ми даде добър изглед към градините и малките звезди над мен. Примигващи факли стояха на стълбовете, пръснати наоколо, достатъчно да те напътстват, но не достатъчно, за да разрушат очарованието на нощта. Красотата и спокойствието малко ме успокоиха, но не можех да се отърся от тревогите си за войната. Бях прекарала твърде много време от живота си биейки се, че си мислех, че съм имунизирана срещу кръв и убиване. Сега знаех, че има много голяма разлика между индивидуално убийство и масова смърт. Едно – обикновено – имаше смисъл. Индивидуалното убийство наказваше виновниците. Това че армиите умираха на бойното поле не наказваше никого, освен невинните. - Милейди Кралицата на Бодлите? Скочих при съскащия глас, който ми заговори от мрака. Първоначално не видях нищо и се зачудих дали не си имам работа с призрак. Тогава една тъмна фигура се материализира между мен и дърветата. Дойде по-близо, разкривайки сбръчкана жена от джентрите. Беше малка, по-ниска от Жасмин, но бялата й коса беше гъста и лъскава, а облеклото й – богато. Тя спря пред мен. - Коя-коя си ти? – попитах. Думите ми излязоха грубо, най-вече заради изненадата ми. Тя не се обиди. Отново, поведението на кралицата не се оспорваше. - Името ми е Мастера. Потреперих, но не от студа на нощта. В нея имаше нещо тревожещо. - Какво правиш тук? - Дойдох да говоря с вас, Ваше Величество. Тревожите се за войната. Искате да приключи. - Откъде знаеш това? Тя разпери ръце. - Аз съм сейри. Усещам неща, които са, неща, които предстоят. Също така предлагам и съвети. Това прогони малко от страха ми. „Сейри” беше модерен начин да кажеш „медиум”, поне доколкото аз знаех. Когато се справяш със свръхестественото толкова често, колкото аз, попадаш на много така наречени медиуми. Повечето бяха измамници и подозирах, че сред джентрите това беше също толкова вярно, колкото и сред хората. - Дойде тук, за да ми предложиш съвет? – попитах кисело. Маста кимна със скръбно лице. - Да, Ваше Величество. Дойдох да ви кажа как да приключите войната – без повече кръвопролития. _________________ Глава 6 Превод: elitooo10 Редакция: Little_Dhampir Огледах неспокойно наоколо. Знаех, че трябва да има охрана на смяна в градината и се зачудих какво ще им коства да се справят с една стара луда жена. Освен ако тя не ме нападнеше открито, чувствах, че съм съвсем сама. -Oсвен ако силата ти не се простира до някакъв вид контрол над ума на Катрис, не знам как ще стане това - казах най-накрая. Тя се усмихна накриво. - Не, това не е дарба, която боговете дават на някой от онези блестящите. Дори те осъзнават докъде се простират границите на смъртните. Обвих се по-плътно с мантията. Понеже не можех да спя, поне можех да й угодя. - Тогава какъв е планът ти? - Трябва да намериш Желязната Корона. - Кое? - Желязната Корона. Каза го по величествен и злокобен начин... такъв, който наистина заслужаваше ехтяща кухина, за да повлияе както трябва. - Добре – казах. - Ще пробвам. Какво е Желязната Корона? - Древен артeфакт. Носен от най-добрите, най-силните водачи в историята на блестящите. Водачи, от които всички се страхували, които управлявали много кралства. - Имам корона. Няколко от тях. - Само една беше моята официална „тържествена корона”, но дизайнери бяха изработили и други за мен, за да си подхождат с дрехите ми. - Не като тази - каза тя. - Нека позная. Направена е от желязо. Тя кимна с изражение сякаш беше очаквала да съм впечатлена. - Извинявай. Както казах, недостатъчно сила за контрол над ума. Не отивам на никакво търсене на магически предмети. Животът ми е вече като кампанията Тъмницата и Дракона. Мастера замръзна. - От векове драконите не живеят в Отвъдното. - Както и да е. Благодаря за... ъъ... съвета, но не съм заинтересувана. Извъртях се неудобно. „Наистина трябва да се връщам в леглото” Неустрашимо Мастера се наклони напред. - Не разбираш, Кралицо на Бодлите - изсъска тя. - Малцина са способни да се справят с тази задача, за да се сдобият с короната. Повечето не биха били дори способни да я носят. Това беше лесно за разгадаване. - Ясно. Защото е направена от желязо. Не мисля, че способността, която е всеизвестна и я имам, защото съм човек, е нещо впечатляващо. - Кралица Катрис ще помисли така. Както и много от хората й. Армиите й ще се разбунтуват. Тя ще се уплаши и оттегли.” - Всичко това само заради една корона, която не притежава никакви сили?- попитах скептично. - Къде е? - Далеч, на непознато място. - Боже мили. Ако никой не знае къде се намира, как аз бих могла? - Това е част от предизвикателството. Намери я и ще сложиш край на войната. Погледнах я внимателно. - Ако това е толкова добра идея, защо не я дадете на Дориан? Вашият крал? - Той знае за това - призна тя. - Достатъчно голям е, за да помни легендите. Но не би могъл да я носи. Само ти. - Сега тя беше тази, която погледна внимателно. - Баща ти я търсеше – но се провали. Наежих се, а гласът ми стана леден. - Това да не би да е част от пророчеството? Някакъв начин да ме бележи като майка на завоевателя? Това нещо, което се предполага да предам на хипотетичния ми син ли е? - Не - каза тя. Изражението й стана смирено, но в очите й още се четеше проницателност. - Това е само начин да приключиш войната. - Чух достатъчно от това безобразие. - Изправих се. - Отивам да спя. Мастера започна да вика, докато се отдалечавах, но после спря. Зачудих се дали се беше примирила с отказа ми или просто се страхуваше от отговора на пазачите, подложени на постоянен тормоз от моя страна. Върнах се в стаята на Дориан и се легнал в леглото до него. Несъзнателно той ме обгърна с ръка и въпреки че отне малко време, затормозеният ми ум най-накрая се успокои малко и ми позволи един кратък сън. Няколко часа по-късно движенията му ме събудиха. Седнах в леглото и го гледах как се облича. През прозорците се виждаше розово-лилавото небе. - Вече ще посрещаш армиите ли? - попитах тихичко. От креслото вдигна нагръдника, направен от медни верижки. Обикновено имаше прислужници, които го обличаха, но сега го правеше сам, за да не ме събуди онази група от хора, които се мотаеха из стаята. Гледайки как несполучливо го закопчава, побързах да му помогна. - Силите на Катрис ще нападнат щом имат достатъчно светлина. Дори може би вече имат. Единствено непознатата територия беше пречка да не ни нападнат през нощта. Приключих със закопчаването на верижките, опитвайки се да не мисля колко рядко носеше каквато и да е броня. Това беше знак за опасността, в която се впускаше, дори и да избягваше предните редици. - Иска ми се да не трябваше да отиваш. Дари ме с онази спокойна усмивка и положи ръце на голите ми бедра. - Аз също. Бих предпочел да се върна с теб в леглото. Остани няколко часа. Сигурен съм, че ще се прибера веднага. Това ме накара да се усмихна, въпреки че въобще не ми беше забавно. - Да, сигурна съм, че няма да отнеме много време. Пусна ме и се обърна към един шкаф на стената. Няколко оръжия се разкриха, щом се отвори. Едно от тях беше изящен меч, направен от мед, изработен от мой ковач на име Джирард. Дориан го докосна благоговейно, а после го плъзна в ножницата, която завърза около кръста си. Колкото и опасен да беше самият той, мечът допринасяше допълнителна заплаха, заради връзката на Дориан със земята и елементите й. Можеше да го изпълни със сила. - Дориан... - Поколебах се, страхувайки се да задам следващия си въпрос. - Някога чувал ли си за Желязната Корона? - Разбира се. - Той приключи със завързването на ножницата и погледна към мен. - Защо? - Вчера вечерта се срещнах с една жена на име Мастера, която ми каза за нея. - А, Мастера - изрече наивно. - Всеки двор трябва да има гадателка. Половината пъти предсказанията й са вярни, което е доста забележително. Трябваше да видиш фарса на един гадател, който заловиха в Кленовата земя. Би било унизително да има някой като него наоколо. - Хей, фокусирай се - смъмрих го. - Желязната Корона. Мастера твърди, че тя може да сложи край на войната. Печелейки и доказвайки нашата... ъ, моята сила, мога да накарам Катрис да се примири. Усмивката му изчезна и Дориан застана на едно място, очевидно обмисляше думите ми. - Това може да е истинска възможност. А ти можеш да я носиш, нали? - В думите му се усещаше учудване. - Желязото няма да те нарани. В легендите някои от блестящите могат да я носят със сила и воля. Но ти не се нуждаеш от това. То си е нещо нормално. Едва можех да повярвам, че той говореше толкова сериозно за това. - И мислиш, че тя е права? Тази корона – без никакви сили, освен репутация – може да приключи войната? - Всъщност, не точно репутацията на короната - каза той. - По-скоро репутацията, с която се сдобиваш, докато успееш да преминеш препядствията, за да стигнеш до нея. Доказваш, че можеш да го направиш, доказваш силата си. - Това напомняше на онова, което Мастера беше казала. - Ако други го притежаваха... - Не и от векове - прекъсна ме той. - Добре, дори и да не е от векове... защо аз трябва да я търся? Не би ли трябвало последният й собственик да я беше държал наоколо? Да я предава в семейството? Усмивката му се възвърна. - Не става по този начин. Короната не би останала при някой недостоен. Веднъж щом собственикът се спомине, тя се връща в дома си - дом, който погубва много, които го търсят. - Не ми отговори на предишния въпрос - изтъкнах. - Може ли да приключи войната? Мирно? Той въздъхна. - Не знам. Може би. Но докато се страхуваш да ме пуснеш навън... Бих се притеснил повече, ако ти излезеш след тази дреболия. Хванах ръката му. - Не би помогнал? - Раздразних се, въпреки че още не вярвах на това. Свободната му ръка хвана лицето ми. - Бих, ако можех. И може би мога. Ако легендите са верни, преминаваш през железни поля, за да я стигнеш. Почти никой от блестящите не би могъл да направи това. Аз може би бих могъл с моите способности... бих имал по-големи шансове от останалите. Не ми допадаше тона на гласа му. Звучеше така, сякаш наистина го обмисляше. Вероятно щеше да се свърже с елементите на земята, но желязото беше нещо, все още недостижимо за него. - Бих могла да доведа Волусан - казах, опитвайки се да го разсея. - Ако нещо му се случи, никаква вреда не би била нанесена, нали? Лицето на Дориан остана спокойно. - Не, легендите са доста ясни. Скривалището на Желязната Корона е напълно блокирано. - Както и да е - казах. - Цялата идея е смехотворна. Лицето му се освежи и леко докосна устните ми с неговите. - И затова сега тръгвам. Сърцето ми помръкна, като знаех, че неизбежното е настъпило. Бързо си обух дънките и блузата, за да видя как той и придружаващите го войници тръгнаха. Знаех, че армиите, към които ще се присъединят, са огромни, но щом той потегли към изгряващото слънце, групата му изглеждаше плащещо малка. Щом изчезна от погледа ми, се върнах към свикването на моето собствено тържество. Беше време да се връщаме вкъщи. Повечето се бяха насладили на тази нощ, но начинът, по който се чувствах тази сутрин, зададе настроението на връщането ни обратно. Малко утеха в иначе така тъмната утрин беше, че Жасмин поне не забременя. Шая ме увери, че сестра ми не е изчезвала от полезрението й цяла вечер и дори не беше опитала да направи нещо злокобно. Тя просто беше доволна да е далеч от замъка ми. Гледайки тесните й железни дрехи и верижките, които ги свързваха, изведнъж почувствах лека вина. Незабавно спрях да мисля за това. Тези ограничения трябваше да останат. След това беше време за друго Туксонско пътуване. Първо дадох заповеди на Волусан и го изпратих при Дориан за резервни запаси и последни новини. Знаех, че Дориан няма да е развълнуван от любимеца ми, но ако той има боец, който не би могъл да бъде убит, щеше да ме накара да се почувствам по-добре. Веднъж щом това и други задачи бяха зададени, се върнах към човечността. Сцената в дома ми беше почти същата като вчера. Тиха утрин, а Тим готвеше в кухнята. Само, че сега беше облечен с целия костюм. - Ти си Лакота - казах, щом той се оттърси от шока от внезапното ми завръщане. - Какво стана с Тингит? Той вдигна рамене. - Семейство Тингит са готини, но любящият ти стереотипен турист би очаквал това. - Той носеше панталони от еленова кожа и дълга шапка, направена от пера. Голият му загорял гръден кош изглеждаше сякаш беше намазан с масло и огърлица от мъниста лежеше по него. Изучавайки го, размислих. Не беше и като Лакота. Просто съвпадение на стереотипи, както каза той. - Защо си облечен толкова рано? Сутришните минувачи няма да спрат за пеотична критика. - Събота е, Юджийн. - Така ли? - оппитах изненадано. Времето ми беше се объркало с този двоен живот. - Има културен фестивал до университета, молейки се да чуе моето красиво умение да прониквам в същността на природата. - С размах сложи едно недоготвено яйце в чиния. - Културно... - изпъшках. - Тим, местните племена ще са там. Знаеш, че отново ще се опитат да те победят. Усмихна ми се набързо. - Бъди ми приятел. Ела да ме пазиш. - Не мога имам да върша много неща. И двамата се учудихме от почукването на задната врата. Не ни посещаваха много хора. Надявах се да не е минувач и отворих вратата. Зяпнах при гледката. Нямаше да се изненадам, ако Катрис беше наминала. Беше Лара. Тя се усмихна при вида на шока ми. Почти не я виждах. Работеше от дома си и повечето от кореспонденцията ни се случваше по телефона или имейла. - Влизай - казах все още удивена. Тя влезе в кухнята толкова слаба, руса и сладка, каквато я помнех. Голяма купчина документи лежеше в ръцете й. - Това не ми харесва. - Това е твоето... Лара остана без думи при вида на Тим. Очите й се разшириха. Той плъзна и последното яйце в чиния и погледна към нея. Неговите очи бяха също изпълнени с учудване. С обаяателен и мошенечески начин, моментално започна да флиртува. - Красив цвят е дошъл да се присъедини към нас, венчелистчетата й прекрасни и неразгърнати от утрешното слънце. - Използваше своят ‘О, колко съм невинен’ глас. Бързо издърпа един стол от кухненската маса. - Присъедини се към нас. Ще пируваме и наслаждаваме на дара на Майката Земя заедно. Замаяна, Лара се приближи до масата и седна, неспособна да свали очи от него – по-скоро от гръдния му кош. - Благодаря. - Честта е моя да... мамка му! Канелените ролца! Тим се отдръпна, грабна ръкавица и отвори фурната, от която се издигаше пушек. Лара се обърна към мен щом той въздъхна при вида на изгорелите му сладки. - Юджийн, защо в кухнята ти има готин местен американски готвач? Прошепна тя. - Е - казах, осъзнавайки, че те двамата не се бяха срещали. - Той нито е готвач, нито местен американец. Това е Тим.” - Това, което... - Бебешко сините й очи станаха още по-широки. - Сигурна ли си? - Напълно. В това време Тим изтъргваше загорелите петна от канелените ролца. - Умолявам да ме извиниш за този недостоен пир, който трябва да ти поднеса. Такова деликатно, красиво същество като теб заслужава... - О, Господи! - въздъхнах. - Ще спреш ли с тази простотия, Тим? Това е Лара. - Това е... - Канеленото ролце падна от шпатулата му обратно в тигана. - Сигурна ли си? Въздъхнах. И двамата изглеждаха сякаш бяха изгубили ума и дума. Устата на Лара помръдна, без думи, излизащи от нея за няколко минути. Най-накрая тя успя да проговори. - Донесох данъчните документи. Тим преглътна. - Аз... Това е доста готино. Преминах през въздишките и сега се борех с желанието да удрям главата си в масата. - Не, не е. Може ли да преминем към закуската? - Аз... - Най-накрая Тим се опомни. - Да, разбира се. - Той погледна към Лара. - Харесваш ли яйца и канелени ролца? - Обичам яйца и канелени ролца. Той незабавно й напълни чиния и й я подаде. - Хей - изрекох. Той ме погледна. - Изчакай секунда. Имаме гост. Трябва да си по-учтива – а и тя е тази, която се нагърбва с данъците ти. - Плащам й за това. Лата отхапа от канеленото ролце. В замаята, Тим беше забравил да махне дъното. - Това е най-вкусното нещо, което някога съм яла. Как е възможно? - Тя му се усмихна срамежливо. - Добре изглеждаш, с добри готварски умения. Той й върна усмивката почти изтървайки чинията, която ми подаваше. - Имам много способности. - Господи - казах. До този момент не смятах, че има нещо по-дразнещо от техните телефонни разправии за глупости. Сега ми се искаше да спорят за нещо. - Освен това... - добави той, сядайки при нас с храна за себе си. - Ти имаш невероятни умения, свързани с данъци. Никога не бих могъл да правя това. - Това е защото нямаш доходи или данъци - казах му. - Хей - отвърна ми. - Не ме съди. Ти очевидно не можеш да се справяш сама. - Не ми се налага. Затова плащам на някого. С огромни усилия Лара премести погледа си към мен и си спомни каква е работата й. - Всичко е готово. Само трябва да ги подпишеш. Не бях сигурна, че ще стигнеш до тях, ако ги бях пратила по имейла - кимнах. Доколкото федералното правителство и щата Аризона бяха загрижени, бях предприемач, който правеше ремонти на домове. Което не беше чак толкова далеш от истината. - Това е толкова мило от твоя страна - отбеляза Тим. - Да отделиш време от съботата си за това. - Приемам работата си насериозно - отвърна му тя. - Освен това, нямах други планове. - Наистина? - Той се наклони напред. - Искаш ли да дойдеш с мен на университетския културен фестивал? Ще чета поезия. Тя въздъхна. - Ще се радвам. Обзалагам се, че хората ти имат наистина невероятни способностти да проникват в същността на света. - Той не е... - започнах. Лара се обърна към мен със сериозно изражение. - Погрижи се да подпишеш тези, докато ни няма. Знаеш програмата си за днес, нали? Три задължения? - Да, да. Докато се мотаете с колежанчетата, аз ще се боря за живота си. Тим стана и остави едва докоснатата си чиния на кухненския плот. - Тръгваме веднага щом си готова. Тя му подаде също почти недокосната чиния. - Готова съм. Но само да отида до банята първо. В мига, в който тя изчезна, Тим се обърна към мен. - Защо не ми каза, че е толкова красива? Цялото това време ме караше да я мисля за тотална кучка. - Казах ти хиляда пъти, че тя не беше кучка! Ти сам реши така, след като говори с нея по телефона. Мислиш, че е хубва, замо защото сега я виждаш и искаш да влезеш в леглото й! Тим ми отправи застрашителен поглед. - Юджийн, това не е жена за една нощ. Тя е богиня сред жените. - Невероятно - казах. Когато Лара се завърна, забелязах, че си беше сложила червило и беше оправила косата си. - Готова съм. Намръщих се на всичките чинии, които Тим беше оставил на кухненския плот. - Не забравяй да измиеш чиниите, като се върнеш. – Напомних, докато те тръгваха към вратата. - Не забравяй да изкараш пари, докато ни няма! - отвърна ми той. - Ипотеката не се издържа сама. - Нито ти. - Измъмрих, но те вече бяха изчезнали, изгубени във вихъра на любовта. Считайки всички неща, които са се случили в живота ми, бихте предположили, че нищо няма да ме изненада. Очевидно бях сбъркала. Реших сама да измия чиниите, но сега се нуждаех да сритам нечий свръхестествен задник. Глава 7 Автор Съобщение Little_Dhampir Администратор Име: Ели Брой мнения: 2474 Points: 13037 Reputation: 153 Join date: 09.08.2009 Age: 18 Заглавие: Глава 7 Нед Май 29, 2011 9:43 am -------------------------------------------------------------------------------- + ---- - Глава 7 Превод: Johnna1994 Редакция: Little_Dhampir Подписах данъчната декларация и оставих чек, преди да се отправя. Измислих го: Бях длъжна. Тези хора, които сами са си работодатели, винаги бяха длъжни. Това беше като дълг към Лаура, че беше организирала така добре книгите ми, че размерът беше нисък, но след като я видях да се кара със съквартирантката ми, реших, че беше добре, че нашите трудови взаимоотношения не включваха отзивите за работа. Тя беше запълнила целия ми ден, което се оказа полезно. Натовареният график задържа мислите ми далеч от Дориан (най-вече) и това, което се случваше в Другия свят. Борих се с жестокост, като си мислех, че всеки призрак или чудовище, с което се биех, беше самата Катрис. Това беше най-трудното за мен. Нямаше никакво движение след това. Само моите мисли. Моята последна работа за деня беше най-трудната, несъмнено нарочно устроена, така че не минах през по-лесните уморена и наранена. Наистина, чувствах се изтощена, но загрижеността ми за Дориан съхраняваше искра от адреналин, която ме изгаряше, такава, че знаех, че щеше да ме преведе през последната работа. Все още, вървейки към къщата на клиента, не можех да спра да си задавам едни и същи въпроси. Защо Волусиан не е докладвал все още? Борбата не е ли приключена? Млада жена, която изглеждаше изнервена, отвори на вратата, представяйки се за Джена. Тя беше тази, която направи обаждането, въпреки че не от свое име. - Тя е във всекидневната – прошепна ми Джена, като ме пусна да вляза във фоайето. Очите й бяха широки и пълни със страх. - Просто стои там. Вторачена. - Говори ли? – попитах – Отговаря ли на въпросите ти? - Да... но... не е тя. Знам, че не се връзва, но не е. Хората на работното място смятат, че е полудяла. Аз съм, едва ли не, единствената, която все още говори с нея. Тя е на път да загуби работата си, но... Джена поклати глава. - Заклевам се, че не е тя. - Права си. – Държах жезъла в лявата ми ръка и сребърното атаме в дясната. - Тя ... – Гласът на Джена се снижи дори още повече. – Тя обладана ли е? - Не точно. – Лара ме беше предупредила. Първоначално звучеше като обладаване, но другите данни сочеха друго, за жалост. Обладаването щеше да бъде по-лесно. – Привидение е. То е като... не знам. Като нейн двойник. До известна степен. - Тогава... какво се случи с Реган? Поколебах се. - Не знам. – Не исках да казвам на Джена, че имаше голяма верояност Реган да е мъртъв. Това беше съдбата на жертвата. Разбира се, привиденията по принцип напускат, когато веднъж са погълнали цялата енергия и доброта от живота на някого. Ако този беше все още тук, шансовете за това Реган да е все още жив, бяха незначително по-високи. – Ако... хм, когато я намерим, може да е в лоша форма. Вгледах се надолу по коридора, където можех да чуя звука на телевизора във всекидневната. Промених хватката на оръжията и се подготвих. - Какво трябва да направя? – попита Джена. - Почакай навън. Не влизай вътре, докато не ти кажа – независимо какво. Когато тя вече беше в безопасност, тръгнах надолу по коридора. Там, във всекидневната, намерих жена, която седеше изправена на дивана, ръцете й бяха спретнато сгънати върху скута й, докато се взираше в телевизора. Имаше празнота в кафявите й очи, което ми подсказа, че всъщност не гледаше. Дори не усети пристигането ми. Обхождайки стаята с поглед, ги прецених за битка. Също така забелязах няколко снимки на стената, групови кадъри с Джена и усмихната брюнетка, която изглеждаше също като тази, която стоеше на дивана. Все още, гледайки между тях, знаех, че Джена е права. Това не беше Реган. - Къде е Реган? – попитах. Духът не ме погледна. - Аз съм Реган. - Къде е Реган? – повторих остро. – Какво си направил с нея? – Молех се тя да е жива. Този път духът извърна глава, тези студени очи, които приканваха в мен и оръжията ми. - Казах ти, аз съм Реган. В този момент започнах да обмислям какво да правя. Да убия духа, без да разбера за местоположението на Реган, знаех, че щеше да направи следващата част от работата дори по-трудна. Все още, докато духа продължаваше да се взира в мен, знаех, че щеше да разпознае какво бях и каква заплаха представлявах. Трябваше да я изведа, базирайки се на факта, че духовете по принцип държаха жертвите си близо. Протегнах жезъла си и започнах да скандирам думите, които щяха да отведат това създание обратно в Отвъдното. Там беше мястото, откъдето идваха духовете, и обикновено някой силен беше достатъчен, за да ги възпре от връщане. Трябваше само да накарам Подземното царство да се намеси, ако тя решеше. Атакува. Духът не се трансформира в истинската му форма, когато скочи към мен. Превърна се в нещо средно. Все още беше с лицето на Реган, но имаше болнав зелен оттенък. Очите й бяха по-големи и по-тъмни и изглеждаха така сякаш са били обтегнати. Ръцете и краката й бяха по-големи също – и имаха нокти. Дойде към мен с пълна сила, удряйки ме в една стена, за щастие без мебели. Ударих я с коляно в стомаха, нуждаейки се от разстояние между мен и ноктите й, които се опитваха да одраскат лицето и шията ми. Отстъпи за малко, не много, но достатъчно, че да ми даде възможност да маневрирам. Замахнах със сребърното острие и тя отскочи. Желязото можеше да нанесе смъртоносни удари, но среброто беше метала на избора за почти всяко едно създание. - Кажи ми къде е Реган – казах, напредвайки – Кажи ми и лесно ще те пропъдя отново в Отвъдното. Направи го по-трудно и ще умреш. - Управлявах този баланс, който винаги имах: оръжие, което е винаги готово да атакува, докато част от ума ми беше фокусиран върху връзката с Отвъдното. Татуировката на Хеката, змия на горното ми рамо, започна да трепти. Духът реши, че не бях голяма заплаха и се втурна към мен отново. Отдръпнах се този път, предвиждайки движенията й от последната атака. Един дух може и да беше способен да имитира някого, но техният боен стил беше най-вече груба сила. Моето атаме улови ръката й, докато се придвижих, и тя изръмжа в болка, показвайки зъбите си, от които капеха зелена слюнка. Нарани я, но не я забави, тъй като се хвърли напред срещу мен. Заобиколих я отново, но пренебрегвайки факта, че беше зад мен, удряйки болезнено срещу скрин. Трепнах, което дойде в нейна полза, размахвайки ноктите си срещу мен. Едва успях да се измъкна от тях, обмисляйки да се гърча и да побързам до другата част на стаята. Прогонване, реших. Трябваше просто да поддържам дистанция и да направя прогонване. Трябваха ми само няколко минути – и да остана жива. Започнах да изричам думи, за да я прогоня от този свят, думи, които не трябваха да следват никакви древни форми, колкото моята сила и намерение, които бяха чисти. Тя спря за кратко, разбирайки какво правех, и обмисляше действията си. Кръг. Трябваше да сложа защитнически кръг около къщата. Имаше огромна вероятност тя да се опита да избяга. Това и убиването ми бяха едва ли не най- добрите й възможности за действие. Създателят вероятно би бил по-лесен за нея – и Реган щеше да осъзнае. Но не исках този дух свободно да се разхожда из този свят. Трябваше да я изпратя. Сила нарасна у мен, през жезъла и срещу нея. Това беше последният й шанс да избяга – или, както проумях, да хвърли масичка за кафе срещу мен. Признавам, не знаех, че това щеше да последва – буквално или метафорично. Въпреки че трябваше. Мебели, подпори, каквото и да е било... те всички бяха честна игра в битка. Духът нямаше причина да разчита на ръкопашен бой и моето атаме й даде добра причина да атакува от разстояние. Масичката за кафе беше съвсем обикновена, гладък кръг от стъкло върху железни крака. Дървена конструкция щеше да бъде по-добра. Рамката щеше да забави разпръскването на стъклото. Нямаше с какво да бъде спряна масичката, освен с мен. Опитах се да скоча, за да я избегна, спасявайки главата и лицето си. Не беше достатъчно далеч, когато се удари в стената и се разби. Остра, изгаряща болка се разля по гърба ми и в лявото ми рамо, като имаше парче стъкло – без съмнение – забил се в плътта ми. Чувството ми за самосъхранение ми помогна да не се поддам на болката, но връзката ми с Другия свят беше разбита със стъклото. Духът знаеше това и скочи напред, рискувайки атамето, с надеждата, че бях прекалено объркана и ранена от стъклото, за да я спра. Но не бях. Никога не бях пуснала оръжията ми и атамето ми беше готово, в очакване тя да дойде. Забих го в сърцето й и започнах отново изгонването. През годините, тъй като силите ми бяха нараснали и бях прекарала доста време в Отвъдното, тези прогонвания бяха станали по-лесни. Не лесни, но по-лесни от преди. Имаше момент, когато не можех да удържам дух с атамето, докато същевременно се опитвах да направя и прогонването. Но сега силата се разля у мен, тъй като духът извади оръжието ми от себе си. Тя нямаше време да реагира, да атакува, или да избяга. Магията я обвзе и тя изчезна пред очите ми, избледнявайки в искри, след това нямаше нищо. Не знаех степента на щетите от атамето. Може и да бях я пратила отново да умре. Или може и да беше оцеляла и да се е върнала в Отвъдното, за да ме преследва, както някои създания опитваха. Не бях притеснена. Моите способности бяха останали последователни и в двата свята, но магията ми беше по-силна там – най-вече в Земята на Бодлите. Поех си дълбоко дъх на облекчение и сложих оръжията ми обратно в колана, тъй като побързах към входната врата. Джена седеше на поляната, пребледняла и притеснена. Изправи се веднага, когато ме видя. - Какво се случи? Тя добре ли е? - Не съм сигурна – казах, избърсвайки потта от челото си. Ръката ми стана червена с кръв. – Трябва да я намерим. Има ли мазе? - Не. – Джена ме последва вътре и след това се спря. – О, Боже мой... гърбът ти... - Това е нищо. Ще се разправям с него по-късно. - Поне… – Тя достигна мястото между горната част на ръката ми и плешката, потрепервайки. Изскимтях от болка и видях как извади огромно парче назъбено стъкло. - Това кърви... много лошо... - Аз съм в по-добра форма от Реган – казах безцеремонно, опитвайки се да игнорирам и болката и гледката към кръвта, в черепа, който тя беше взела. - Никакво мазе. Кабинети? Таван? - И двете. Проверихме кабинетите с никакъв успех и Джена промуши главата си в малкото място на тавана. Все още нищо. - По дяволите – казах. Не трябваше да пускам духа, без да разбера за местоположението на Реган. Какво щеше да стане, ако Реган не беше наблизо? Ами ако духът беше подминал навика си и беше скрил жертвата си далеч от дома? Джена изглеждаше толкова победена, колкото се почувствах и аз, след това вдигна глава. - Бараката. Има барака отзад. Отидохме отзад като светкавица, дръпвайки рязко вратата към малка градинска барака, която беше затворена. Там, свита на пода, лежеше Реган. Джена издаде приглушен звук и двете се свлякохме на земята. Джена подпря Реган, докато аз нежно я разтресох. - Реган, Реган. Събуди се. Моля те, събуди се. В продължение на няколко минути се страхувах от най-лошото. Тогава очите на Реган трепнаха и се отвориха, беше уплашена и объркана. Дишането й беше учестено и напразно се опита да се изправи. Неуспехът й не ме изненада. Когато дух завладее живота на някого, поставя двойника му под някаква форма на магическа кома. Не изискваше никакви въжета или измами, просто го оставяше тиха и неподвижна жертва. Способността на Реган да се събуди потвърждаваше, че духът го нямаше, но жената беше останала с дни без храна, вода и без да използва мускулите си. - Тя е дехидратирана – казах. Изучавайки състоянието на Реган, знаех, че това беше далеч повече от няколко чаши вода. - Нека да я заведем в болница. Джена караше, докато Реган лежеше предпазливо на задната седалка. Беше говорила малко, единствено охкайки. През това време на предната седалка опитах да почистя себе си с мокри кърпички и да извадя стъклото от гърба си. Кръвта от лицето ми беше почистена, когато стигнахме, тъй като беше най-вече от тялото ми, но не исках да отговарям на въпроси относно какво се беше случило с мен. Взех назаем якето на Джена, преценявайки, че драскотините по лицето ми не създаваха голямо впечатление. Казахме на персонала, че Реган е била депресирана и е стояла гладна. Преминахме направо на това как не сме я виждали от дни и че сме я открили чак вечерта. След като нямаше никакви мними синини или следи от подвързвания, те побързаха да се захванат с течностите. Ние също вероятно бяхме загазили в процеса на лечение, но това беше малко безпокойство сега. Изчаках с Джена отвън пред стаята на Реган, докато една медицинска сестра не спря да свързва правилните тръби и докато един доктор не извършеше допълнителна проверка. Когато приключиха, ни казаха, че можем да влезем вътре и че Реган щеше да се възстанови, когато веднъж тялото й започнеше да се поддържа отново. Нямах никакво намерение да вървя с Джена. Сега, когато Реган беше в безопасност, планът ми беше да си взема такси обратно до колата ми и да отида у дома преди някой от Другия свят да изскочи. Лара можеше да плати на тези жени по-късно. - Почакайте - каза Джена, когато медицинската сестра и докторът щяха да излязат. -Моята приятелка е ранена. Тя счупи прозорец, за да влезе в къщата на Реган и се нарани. Поклатих глава. - Не, наистина. Добре съм. Затворих уста, когато проследих погледа на останалите. Дори аз можех да видя, че левият ръкав на якето беше напоен с кръв. Имаше малък спор след това. Джена остана с Реган, а аз бях отведена в една кабина. Медицинската сестра дръпна завесите и свалих блузата си. Докторът повдигна вежди. - Счупила си прозорец? С какво, с цялото си тяло ли? – Той извика още една сестра, която започна да помага на другата с махането на стъклото и саниране. - Хвърлих камък – казах. – Не направих достатъчно голяма дупка, но нямах и време да я направя по-голяма. Трябваше само да стигна до Реган. - Благородник – каза докторът, чието внимание беше приковано към по-голямата рана на рамото ми. – Ако беше глупав. Някой, който имаше по-добри разбирания от физика, можеше и да разбере, че раните ми не се основаваха на това да пропълзя през назъбена дупка в прозорец. За щастие, талантите на тази група бяха някъде другаде. Огромният брой драскотини и порязвания бяха преодоляни с бинтове и болезнени антисептици. Голямото порязване изискваше да бъде зашито. Бях нервна през цялото време, исках единствено да се върна и да видя какво се беше случило с Дориан. Медицинският персонал бе отдаден на работата си. Реших, че просто трябваше да съм благодарна, че ми позволиха да си тръгна и че не ме задължаваха да остана. Ходех наранена, в лоша форма, но не и с опасност за живота. - Ето – каза докторът, преди да ме пусне. Надраска рецепта и ми я подаде, заедно с топовете хартия относно грижата за раните и почистването. – Антибиотици. Вземи ги тази вечер. - Ще го направя – казах многозначително. Той ме погледна предупредително. - Наистина го мисля. Познавам тези като теб. Мислиш си, че си непобедима, но всяко едно от тези може да се инфектира. Вземи рецептата. Почисти и смени бинтовете на раните. Беше прав, че се мислех за непобедима. Имах рани и преди, а моята дворяна кръв обикновено ускоряваше излекуването. Но кимнах покорно, обещавайки, че ще изпълня заръчаното. - Хубаво – каза той, следвайки ме до чакалнята. – Свържи се с личния си лекар след седмица. Мисля, че колата ти е ето там. - Колата ми ...? Зяпнах през стаята, замръзвайки, когато видях познато лице. - Мамо? Тя се беше облегнала на една стена, очите й тревожно оглеждаха всеки в стаята. Забелязвайки ме, затича към мен, зяпвайки превръзките ми. Нямах палто и потникът показваше раните ми от битката. - Юджийн! Добре ли си? Какво си направила? Поради някаква причина, това накара доктора да изсумти и да се изсмее, преди да си отиде. - Добре съм – казах й автоматично. – Какво правиш тук? - Аз съм твоя контакт при спешност. И това не е добре. Все още бях зашеметена да я видя. Чувствах се така, сякаш е минало много време. Години. - Сега вече е – казах смаяно. – Всичко е закърпено. И имам всичките тези... неща. Развях рецептата и топовете хартия. Тя отметна тъмната си коса от лицето си, беше уморена и объркана, докато се отправяхме към колата. - Никога не става по-лесно. Нито с теб, нито с него. Изгледах я косо. - Той знае ли, че си тук? - Не – каза, изваждайки ключовете си. – Не че щеше да има значение, ако знаеше. Нищо нямаше да ме спре да дойда, когато ми се обадиха. Помислих... Е, никога не зная какво да мисля... Не можах да я погледна, тъй като седнах предпазливо на седалката. Очите ми бяха пълни със сълзи. Толкова много ми липсваше. Липсваше ми нейната грижа. Много хора ги бе грижа за мен, но не беше същото. Плюс това се почувствах ужасно, че я бях накарала да се притеснява. И заради мен Роланд също рискуваше да загази отново. Бързо сложих ръка на очите си и се обърнах към нея, когато излязохме от паркинга… Превод: Johnna1995 Редакция: Rose Hathaway Имаше голяма пауза докато чаках. Осъзнах, че Волусиан се наслаждаваше на това. Той нямаше да усложни нещата, докато не му кажех, защото искаше да почувства агонията. - По дяволите! Кажи ми какво стана! По лицето на Волусиан заигра онова изражение, изпълнено с наслада, което подозирах е най-близкото нещо до усмихване. - Кралят на Дъбовете е... – Задържах дъха си. – ...жив. - Слава богу. – Разбира се, мислейки си за моите собствени рани ‘жив’ можеше да не означава много. – Ранен ли е? - Той е добре и не е наранен. С благодарност седнах на леглото си, знаейки, че емоциите ми се бяха отразили по цялото ми лице. Мразех да показвам такива неща пред Волусиан. Исках да поддържам имиджа си на силна. Въпреки това, тази ситуация беше много важна. Страх и притеснение за Дориан и битката се бяха вързали на възли около мен и сега само един успях да отхлабя малко. - Ами другите? Кой победи? - Вашите сили, господарке. И отново облекчението се разля в мен. Бяхме победили. Дориан беше добре. - Пострадали? - Неизбежно, разбира се. – Волусиан не изглеждаше много загрижен, но той никога не се тревожеше много. – Убити и ранени от двете страни. Земите и градовете на Краля на Дъбовете останаха недокоснати. Това последно нещо беше добра новина. Но мъртви и ранени? Не, това не ми харесваше. Исках да знам броя, но сега това беше неуместно. Смъртта на един беше много. Много скоро щях да се сдобия със статистиката от Дориан. Щях да благодаря на Волусиан, но взаимоотношенията ни не бяха такива. - Върни се обратно в Земята на Дъбовете. Кажи на Дориан, че скоро ще бъда там. Волусиан кимна леко в знак на признателност. Очаквах той да изчезне на веднага, но се спря, а очите му леко се свиха. - Господарката също се е била тази вечер. Леко се поместих, сещайки се за бинтовете, покриващи рамената и гърба ми. - Да, бих се с дух. - Който е нанесъл доста наранявания. - Така изглежда, нали? - Но не достатъчно, за да те убие. Достатъчен отговор беше погледът, който му хвърлих. - Жалко. – Каза той, а после изчезна. - Мамка му. – Измърморих. Стоях на едно място, зяпайки в пространството. Скоро трябваше да отида до земята на Дориан, но за сега оставих новините да се избистрят в главата ми за няколко минути. Само, че ново разсейване се появи. Духовна магия ме заля секунди преди да проговори глас. - Знаеш, че можеш да приключиш това лесно. Скочих от леглото щом призракът от планината се появи пред мен. Безмълвно се проклех, за дето бях прибрала оръжията си. От както царувах като кралица, нападенията в къщи бяха намалели, подмамвайки ме в грешно чувство на сигурност. Това беше немарливо от моя страна. Глупаво. Без загриженост за другите опаковани неща, обърнах чантата си, изхвърляйки всичко навън. Грабнах жезъла си в очакване призракът да нападне. Вместо това, тя просто висеше във въздуха със празно лице. - Не трябваше да се връщаш. – Казах с готов и насочен напред жезъл. Колкото уморена бях, прогонващата магия трептеше в мен. – Трябваше да стоиш настрана. Тя остана неподвижна, игнорирайки отпратената й заплаха. - Казах ти. Не мога. Трябва ми помощта ти. - А аз ти казах, че не мога да ти помогна. - Аз мога да помогна на теб – каза тя. – Мога да ти помогна да намериш Желязната Корона. Бликащата в мен магия спря и после изтървах всичко. Погледнах я предпазливо. - От къде знаеш за това? Тя сви леко рамене. - Следях те. Отново започнах да я пропъждам, бързо осмисляйки думите й. Разбира се, че можеше да ме проследи. Тя беше силен призрак, който можеше да преминава от този свят в Другия, също толкова бързо, колкото се движеше наоколо. Магията на Другия свят, който криеше толкова много призраци, я правеше по-трудно откриваема там. Преследване – и дебнене – би било лесно нещо. - Приключихме с това. – казах. Сила препусна през жезъла. И все пак, тя дори не мигна. - Желязната корона. – повтори тя. – Знам къде е и мога да те заведа до там. И отново спрях да я пропъждам, а нещо, което Дориан каза изплува в главата ми. - Пътят е блокиран за духове. - Да – съгласи се тя. – Но знам от къде да започнеш. Ти не знаеш дори това. Мога да те заведа там, а ти да продължиш сама пътя си. - Не ти вярвам. Нямам причина да го правя. Можеш просто да ме омотаеш в твоето малко разследване, а после да изчезнеш. Това най-накрая я накара да изрази някаква емоция. Гняв проблесна в онези бледи очи. - Малко разследване? Това е семейството ми! Техните животи. Те означават всичко за мен. - Означаваха. – поправих я. – Трябва да прекратиш всякакви връзки с този свят. Устните й се изравниха в права линия, сякаш се бореше да остане под контрол. - Първо ще те заведа там. После ще вземеш короната и ще ми помогнеш. Аз ще съм тази, която ще повярва на думите ти. Няма какво да губиш.” - Нищо освен живота си. – измърморих. – Корона, която ме води на смъртоносно пътуване е голям риск. Не вярвам в откачената логика на Мастера. - Други духове смятат, че това е възможно. – каза призракът. – Те са стари. Те го помнят. Това поне отговаряше на един от въпросите ми. Настрана от съмнителността на короната, разбрах как призрак като нея може да знае нещо толкова древно. Скръбта, която я свързваше с този свят можеше да я прави силна, но тя ме нападаше като нов призрак, такъв какъвто не би трябвало да знае толкова легендарни артефакти. - Това е смехотворно. – казах. – Време е да си тръгваш. - Така е. - съгласи се тя. - Помисли си за предложението ми. Повикай ме, когато си готова. Името ми е Деана. Изчезна толкова бързо, колкото беше дошла, побеждавайки пропъждането ми. Разбира се, имаше по-малко общо с уменията ми, отколкото съмненията. Думите й бяха отключили нещо в мен. Малка искра на любопитство, че може би имаше някакъв смахнат начин да се приключи тази война. Ако легендите бяха верни. Ако Деана не лъжеше. Ако не умрях сама на това коварно пътуване. Тръскайки глава, още веднъж се упрекнах, че я пуснах да си отиде. Следващият път. Следващият път щях да я изпратя в Подземния свят още щом зърнех лицето й. За сега само трябваше да отида при Дориан. Бях изгубила прекалено много време. Бързо, си довърших приготовленията на раницата и тръгнах. Тим и Лара още стояха във всекидневната. Разпознавайки какво означава чантата, Тим спря звука на телевизора, а нетипично загрижено изражение се появи на лицето му. - Юдж... не смяташ ли, че отиването в земята Никога Никога е лоша идея, след като задникът ти беше сритан тази вечер? - Трябва да видиш другия. - Преместих чантата на другото си рамо, опитвайки се да я държа далеч от гърба си. - Освен това, колкото и да е тъжно, там се чувствам по-безопасно. Той въздъхна, а аз не можах да скрия усмивката си. Погледнах към Лара. - Ще се върна веднага щом мога. Лицето й беше толкова сериозно, колкото и на Тим. - Не мисля, че се обвиняваме достатъчно. Изсмях се. - Сигурно не. Глава 8 Оставих ги до портата до тази на Дориан. Имах котва и в замъка и като минах покрай нея, тя ме придърпа. Появих се в малка празна стая, която беше специално запазена за котвата. Дори и ранена, не ми беше трудно да направя прехода. Преди време, не можех да премина дори и като човек. Бях дошла тук като духовния ми тотем: черен лебед. Идването тук сега беше толкова лесно, колкото прекрачването на врата. Силата ми беше нараснала, нещо, от което Кийо и родителите ми се страхуваха. Не бях минала много от близкия коридор, когато бях забелязана от слуга. - Ваше Височество! - смотолеви той, съумявайки да се поклони тромаво. - Кралят ви очакваше. - Тогава ме заведи при него. - казах. Вечерята беше приключила отдавна и Дориан беше в една от онези луксозни стая, обграден от шепа съветници и генерали. За моя изненада Мастера също стоеше там, но по-скоро наблюдаваше от един ъгъл, отколкото взимаше участие. Лицето на Дориан беше спокойно и съсредоточено докато говореше на другите, но емоции се показаха за малко като ме видя. - Юджийн! След няколко крачки той вече беше до мен. Нещо в мен се пречупи. Нещо, което беше толкова доволно да го види жив и здрав. Въпреки новините, донесени от Волусан, имах нужда да го видя със собствените си очи. Сърцето ми се изпълни и оставих омразата към обичаите на дворяните да изчезне. Хвърлих чантата си и обвих врата му с ръце, търсейки устните ми преди той да бе успял дори да ме докосне. Той хвана бедрата ми докато се целувахме. Силата на тази целувка се разля по цялото ми тяло, изпълвайки го с горещина, докато се притисках срещу него. Изведнъж беше лесно да разбера защо джентритата изпитваха нуждата да правят секс на открито. Такъв шанс не ми се отдаде след като ръцете на Дориан замръзнаха на кръста ми, докоснали бинтовете. Той се отдръпна рязко, изучавайки ме с удивление. Все още носех потника, давайки пълна гледка на работата от болницата. - Боже мили, жено. - възкликна той. - Какво се е случило? Дадох най-безгрижното повдигане на рамене. - Сбих се. С призрак. Той зяпна. - Тя хвърли маса по мен. Дориан погледна зад мен, към един от слугите си. - Доведи лекар. - Не, недей. - казах. Мъжът се поколеба, гледайки между двама ни, раздвоен между двамата командващи. - Лекарите са нужни на армиите. Това изглежда по-зле отколкото е всъщност. - Но това не беше напълно вярно. Ефекта от болкоуспокояващите, които бях взела, намаляваше и раните започваха да сърбят и болят. И все пак, не можех да се отърся от думите на Волусиан за мъртвите и ранените. Нямаше да лишавам армиите от лекарите. Хвърлих на Дориан предупредителен поглед. - Всичко е наред. Той ми върна погледа, вплитайки ни в битка на волята. - Добре. - повтори той. Той погледна към слугата. Тя казва, че е добре. Аз ще съм последният човек, който ще разпитва дамата си. Ела да се присъединиш към нас, мила. Допускам, че твоето окаяно домашно животинче ти е дало най-важното. Бързо ми беше донесен стол и се присъединих към събранието. Детайлите от него ми бяха малко замъглени. Не бях стратег за такъв вид война. Боят между двама беше моята силна страна. Повечето време слушах групата, не винаги разбирайки, докато те изучаваха карти и обсъждаха придвижването на армиите и стратегическите цели. Граници и територии с ресурси – като моите медни мини – изглежда бяха защитен приоритет, което всъщност беше единствено нещо, което разбрах напълно. Частта, която ме засягаше беше рекапитулацията на войната. Беше продължила дълго, въпреки че нашата надминаваща по-брой армия, беше спечелила победа още в началото. Градовете и храната ни бяха невредими. Броя на пострадалите беше набързо изложен. Изглеждаше, че Дориан и съветниците му бяха удовлетворени от това и ги считаха за малко. Предполагах, след като знаех колко са процентите в армията, че бяха ниски. И все пак, хора бяха умрели. Дребни дворяни или не, нямаше значение. Имаха семейства, хора, които ги обичаха. Хора, които биха ги оплаквали. Повдигна ми се. Срещата приключи с планове за следващите действия, с които моментално се съгласявах щом бивах попитана. Всички отидоха да спят освен мен, Дориан и Мастера. Веднага щом и последният човек напусна стаята, удовлетвореното и лаконично изражение на Дориан изчезна от лицето му. Той се обърна към мен с очи, изпълнени с възмущение. - Какво си мислеше? Аз трябваше да се изправям срещу армия днес. Не ти. - Не съм. - противопоставих се. - Беше просто един призрак. Споменах ли масата? - Не го извъртай на шега. - Нищо по-различно от това, което и ти правиш винаги. Замръзнах. - А това е нищо... нищо в сравнение с това срещу, което се изправихте ти и армията. Преситеното му изражение се завърна. - Сдобихме се със страхотна победа. - Имам различни виждания за победа. - казах тъжно. Очите ми попаднаха върху Мастера, която ни гледаше внимателно. - Ти какво правиш тук? Тя разчете въпроса ми като покана и се премести на по-близък стол. Чаках Ви, Ваше Величество. Усетих, че ще дойдете. Присмях й се. - Изпратих Волусиан да каже, че ще дойда. Коментара ми не я притесни. - Дошла си, за да обсъдиш Желязната Корона. - Едва ли. - И все пак, замръзнах на мястото си като налудничави идеи се завъртяха в главата ми. Дориан вдигна вежда в учудване. - Това така ли е? Миналия път даде ясно да се разберат чувствата ти към това. - Те не са се и променили. - потвърдих. - Все още не мисля, че това е начин да приключим войната. Освен... е, един призрак дойде при мен днес. - Винаги призраци идват при теб. - Да, да. Но тя твърдеше, че може да ме отведе до короната. Или по-скоро мястото, което я обгражда. Има нужда от помощ и ми предложи това. Очите на Мастера се уголемиха и тя се наклони напред. - Това е! Ето това съм виждала. Това ще те отведе до короната. - Предполагам, че този призрак не е част от сложен план да ме убие. - казах. - Няма да е за пръв път. - Не, не. - каза тя. - Това е истинско. Усещам го. Имах видение и ти беше коронясана. Дориан я изгледа остро. - Достатъчно. Няма значение дали призракът казва истината. Няма да изпратя Юджийн на кошмарно пътуване. - Хей, ти не ме изпращаш никъде. - отвърнах. Той завъртя очи. - Моля те. Не започвай с лъжливо наранената ти гордост над способностите си. Ти си невероятен войник, приемам го. Побеждаваш призраци и маси и всякакви демони. Но това... не. Рискът е огромен и аз не бих могъл да помогна. - Но Ваше Величество! - възкликна Мастера. - Използвайте възможността. Край на войната. Силата. Страхът, че това ще подтикне други. - Достатъчно ме е страх, благодаря. - каза той сухо. Край на войната. Осени ме удивителна идея. - Джентритата ще страдат в железните полета...но аз не съм единствения полу-човек. Мога да взема Жасмин с мен. Жасмин не можеше да бъде наранена от желязо колкото мен. Не й докарваше болка да я докосва. Само тясно стегнатите й маншети спираха магията. Иначе, доколкото знаех, да бъде близо до желязо, не отслабваше силата й. - Не. - каза Дориан бързо. - Абсолютно не. Няма да позволя нестабилната ти сестра да се доближи до короната. - Въпреки това, кралицата има право. - каза Мастера. - По-младата дъщеря на Краля на Бурите би била защитавана от човешката й кръв. Очаквах Дориан да възрази отново, но той остана мълчалив. Осъзнах, че той всъщност обмисляше това. Жасмин би била безопасна компания – или не. - Не. - повтори най-накрая той. - Ако тя по някакъв начин отвърне на контрола на короната... Е, не бих искал да бъда свидетел на това. Тя копнее за много мощ. - Мислех, че короната няма сила и върху себе си. - казах подозрително. „Няма – ако тя я притежава другите биха повярвали, че тя е дъщерята, от която е трябвало да се страхуват. Сега, ти си натоварена с тази чест. Бих искал да остане така. Не можеш да отидеш с такава опасна компания. - Ваше Величество... - опита отново Мастера. - Достатъчно! - каза Дориан, изправяйки се. - Късно е. Разговорът приключи, а и искам да си легна. Свободна си. Мастера изглеждаше разстроена, но не противоречи на краля си. След кратък поклон към всеки един от двама ни тя напусна стаята. Останахме мълчаливи, докато преминавахме по коридора покрай разположените пазачи. Веднага щом бяхме в стаята на Дориан се обърнах към него. - Прекалено много се нервираш! Повече никога не ми говори по този начин пред някого – сякаш имаш власт над мен. Ние сме равни, помниш ли? Той се усмихна като свали мантата си и блузата. - Разбира се, че сме. И понякога равните злоупотребяват с властта. Когато вземаш глупави решения, аз притежавам властта. - Когато вземаш глупави решения, аз... няма значение. Искам войната да спре с възможно най-малко пролята кръв. - Както и аз. - Той застана пред мен, нежно прокарвайки пръст по врата ми. - Но не и с цената на живота или репутацията ти. Намери по-добър вариант и може да отидеш. - Той премести ръцете си по-надолу и хвана ръбовете на полата ми, вдигайки я леко над главата ми без да докосне бинтовете. - Пак старата песен. - измърморих. - Сякаш имаш власт над това. - Имам. Както контролирам и това. - Хвана ме за кръста и ме придърпа към него, улавяйки ме в страстна целувка, която ме остави почти без дъх щом се отдръпнах. - Не контролираш нищо. - И все пак, тази целувка и близостта му ме накараха да се възбудя. Може би беше от гнева ми или от останалия адреналин от днешната борба. Вероятно беше от облекчение, че го виждам, без значение колко ме дразнеше. Всеки път щом се връщах от битка секса беше неговия начин да потвърди, че съм жива и здрава. Днес и аз бях на такава вълна. Той беше жив. Исках го и той знаеше. - Виждаш ли? - Устните му се преместиха към врата ми и усетих зъбите му. - Имам властта тук... и ти харесва... - Аз... това е... - Да образувам свързани думи беше трудно по доста видима причина. Устата му беше толкова разсейваща както и останалата част от тялото му. Премести устните си към ухото ми,а ръцете му бяха обвили гърдите ми. Свалих панталоните му, усещайки колко твърд беше като плъзгах ръцете си по него. - Познавам те Юджийн. Знам какво искаш...и тук? Искаш ме под контрол. Само раните, покрити с тези бинтовете, са единственото нещо, което ме спира да те притисна в стената или на леглото.” Останалата част от дрехите ни падна на земята една по една, докато ние все още спорехме. - Предполагам, че не си чак толкова под контрол. - казах. Бяхме притиснати един в друг, гола кожа срещу гола кожа. Успяхме да останем вплетени, докато стигнем до леглото. Ръцете му погалих зърната ми. После - отново избягвайки наранените места – той стисна раменете ми, а аз очаквах да ме хвърли на леглото. Вместо това ме натисна надолу и ме накара да застана на колене така, че гърба ми беше на сантиметри от леглото, а той стоеше точно пред мен. Края на изпъкналата му ерекция беше точно срещу устните ми, както и последния път, когато бяхме заедно, но поне тогава бях сигурно на гърба ми. - Все още имам власт. Мога да те накарам да направиш много и различни неща. – измърмори той. - Сега, сама ли ще го направиш? Или трябва да те накарам? Нямаше нужда да ме кара. Отворих устни и го поех в уста. Точно както последния път, когато правихме секс, беше толкова голям и дълъг, че едва ставаше, докато го смуках и близах с устни. Той осъзна, че се дърпам и изцъка с език. - Можеш и по-добре от това. - Ръцете му бяха заплетени в косата ми и ме придърпа по-близо към него, карайки ме да поема повече от него, повече отколкото си мислех, че мога щом опря в гърлото ми. - Още... - дишаше той. - Поеми още... или аз ще те накарам... Увеличих скоростта и силата си като го поемах в устата си отново и отново. Правех го, колкото можех и той го знаеше, но нямаше значение. Това беше игра, игра за надмощие. Да реши къде отивах и с кого се биех? Не. Той не би направил това. Но тук? Той беше господарят. - Все още не е достатъчно добре. – каза той. Той взе контрола, и точно както миналия път, той тласкаше в устата ми постоянно и силно, както би правил с бедрата ми. Той надигна лицето ми и ме накара да го гледам в очите, точно както ме караше да поемам от него в устата си, колкото той избереше. - Трябваше да направим това долу... Трябваше да те обладая... в момента, когато влезе в стаята. Гласът му все още беше равен и спокоен, но започваше да се накъсва, щом удоволствието от това започна да го обзема. - Искаше ми се всички да бяха видели това. Толкова си красива... толкова красива, когато устата ти е изпълнена с мен... още по-красива, когато излея семето си в теб... Потрепнах, издавайки леко ръмжене на удоволствие. Сега тласкаше по-силно, почти некомфортно за мен, но въпреки това ме караше да изтръпвам. - Това беше... което ти... искаше, нали? Миналият път? - Гласът му беше нисък и неестествен, изведнъж цялото му тяло започна да трепери. - Това? Той свърши, а топла течност експлодира в устата ми. Въпреки че забави, той продължи да влиза и излиза след като се изхвърли в мен. После се отдръпна, приключвайки оргазма си и разливайки се върху устните и гърдите ми. Изкашлях се леко, а той прокара пръст по устните ми. - Преглътни. - изсъска. - Преглътни го всичкото. Така и направих, изненадана колко много се беше изхвърлил в устата ми и върху мен. Пръстът, който си играеше с устните ми се спусна надолу към гърдите ми, втривайки спермата. Когато върна пръста си до устните ми, разбрах какво иска. Поех го в ръка и смуках пръста му, докато нищо не остана. С усмивка той ми помогна да се изправя, а после ме положи на леглото на една страна, където продължи да масажира влажните ми гърди. - Разточително. - каза накрая. Знаех каква голяма отстъпка беше от негова страна да се откаже от сношението. - Разточително, за забавно. - След като това беше, което исках, може би все пак аз имах надмощие. - подразних го. - Тихо, жено. - Смекчи се до добродушен. Отново ме повдигна така, че главата ми да легне на гръдния му кош. Ръцете му се плъзнаха надолу по тялото ми, пръстите му се движеха между бедрата ми толкова сръчно, колкото и под масата. Той изръмжа, когато усети колко мокра бях. - Разточително, казвам. Изсмях се, повдигайки се да го целуна. - Казах ти го и преди, не... аа... Дразнещите мисли изчезнаха и скоро единственото нещо, което ме изгаряше бяха пръстите му, милващи ме по-силно и по-бързо. Той ме целуна така, че когато свърших, бяхме обвързани в целувка. Агонизиращо удоволствие се излъчваше през тялото ми от докосването му, а виковете ми бяха погълнати от тази целувка. Пусна ме, когато дишането ми се учести, а тялото ми спря да трепери, отново оставяйки ме да лежа на гърдите му. Едната му ръка галеше косата ми, а другата се намираше ниско на гърба ми. И двамата въздъхнахме доволно. Затворих очи, когато изтощението от днешните битки най-накрая ме застигна. Бях почти заспала – и си мислех, че и той – когато тихи думи ме върнаха към реалността. - Мастера е права. Короната би решила много проблеми. Да, сега несъмнено бях будна. - Мислех, че не вярваш в това. - О, не. Смятам, че това би приключило войната. Вярвам, че това ще накара Катрис да трепери от страх. - Той въздъхна. - Просто не искам да те изгубя. Не бих могъл да се справя с това. Сърцето ми се сви при думите му. Не знаех какво да кажа, затова просто прокарах устни по гърдите му. - И двете сте прави. - Продължи той. - Ако не мога... ако не мога да дойда с теб, то тогава полу-човек е идеалният избор за компания. Сега аз бях наистина изненадана. Надигнах главата си, едва вярвайки на чутото. - Какво имаш в предвид? Все пак трябва да взема Жасмин? - Не. Това все още е ужасяваща идея. Но не чак толкова ужасяваща колкото тази. - Той въздъхна още веднъж, сякаш това му причиняваше болка. - Трябва да вземеш кицунето. Глава 9 Автор Съобщение Rose Hathaway Администратор Име: Стефи Брой мнения: 998 Points: 3711 Reputation: 12 Join date: 30.03.2010 Age: 19 Местожителство: Montana, St. Vladimir Academy Заглавие: Глава 9 Съб Юни 18, 2011 9:49 pm -------------------------------------------------------------------------------- + ---- - Съжалявам, че пускам само половината глава, но тъпата ми сестра в момента ми крещи да ставам, така че другата част ще я пусна по-късно, както и десета глава. Искрено се зивинявам за неудобството. ЕДИТ: Не знам дали някога съм превеждала толкова бързо, но както казах, днес имах някои неочаквани неща, така че отново се извинявам за забавянето, и ако има грешки. Превод: Fallen Angel, Rose Hathaway Редакция: Rose Hathaway Глава девета Надигнах се, така че да мога да погледна Дориан в лицето. Дори и на приглушената светлина, можех да видя че е сериозен. - Кой, Кийо? – попитах учудено. - Не, другото дразнещо кицуне в живота ти. - Защо ти би... защо би ми предложил такова нещо? - Отличен въпрос. – промърмори той. Намръщи се, но след това лицето му се отпусна. – Защото човешката му кръв ще го предпази и... моето лично мнение е... че той е добър боец. Най-важното, той няма интерес към короната. Нито пък ще му послужи за нещо. Всяко едно от тези неща беше истина. Но имаше един очевиден проблем. - Кийо няма да ми помогне. Вече не. Жасмин ще е по-склонна – ако това ще й помогне да избяга. Спорът между мен и него все още витаеше в ума ми. Това накара Дориан да се усмихне и той прокара пръсти по ръката ми. - Съмняваш се в собствения си чар. Кицунето ще ти помогне, ако го помолиш учтиво. Той не те е преживял, толкова колко си мислиш ти. И той би се хвърлил безразсъдно само, за да спре войната. - Безразсъдно... Ти самият се чудиш дали короната ще е полезна. И сега си склонен да... – почти щях да кажа „позволиш”, но навреме си припомних думите си. Дориан не контролираше живота ми. - ...приемаш да тръгна с бившето си гадже? - Това е приемливо решение. Все пак опасно... но вярвам, че вие ще се справите. И аз ти вярвам. – каза просто Дориан. – Както ти вярваш на мен. Вгледах се в очите му, потъмнели от блещукането на факлата, въпреки че забележителната форма на лицето му и бледата кожа, искряха сякаш беше мраморна статуя. - Вярвам ти. Той отново се усмихна. - Добре. Ще измислим планове на сутринта. Но сега... – усмивката му бе заменена от прозявка. – Имам нужда от сън. Беше дълъг ден. Беше вярно. Той беше участвал в епична битка и след това правихме любов – или наречете, както искате, тези извратени глупости – като професионалисти. Аз също имах доста натоварен ден, меко казано. Положих глава на гърдите му, обгръщайки го с ръка, и скоро заспах, въпреки шокиращото предложение, което ми бе направил. Когато се събудихме, разбира се, короната веднага стана тема номер едно на закуска. За хранене бяхме избрали малка маса в непосредствена близост до спалнята ни. След като чу оплакванията ми за неговата твърде голяма роба, той направи една специално за мен – бяло кадифе със златни бродерии. Беше малко по-натруфена, отколкото исках, но усещането върху голата ми кожа беше приятно. Раните ми определено оценяваха широките дрехи. - Покани го в замъка си. – каза Дориан. Напълно отпочинал, той бе преминал на режим планиране, едва докосвайки изисканите блюда от сладкиши и месо, които слугите му бяха сложили пред нас. - Боговете знаят, че няма да дойде тук. - Или Тусон. – Предположих аз, след като преглътнах една от джентри версиите на канелени ролца. Може би щях да взема рецептата за Тим. – Вероятно ще дойде в къщата ми там. Дориан го обмисли. - Не. Доведи го в този свят, на твоя територия, за да може да тръгнете, колкото се може по-бързо. Преди всичко, ти не трябва – при никакви обстоятелства – да му позволиш да се върне при Мейвън и да се консултира с нея по този въпрос. Преглътнах още една хапка и се усмихнах. - Мислиш, че тя ще ревнува? - Това е най-малката причина. – Показа той с пръсти. – Не забравяй, тя се бои от теб. От нас. Кицунето може и да няма полза от короната, но тя може да го склони да й я донесе. - Тя не се бори за власт, поне доколкото знам. Освен това – спечелването на короната е важната част, нали? Ако просто й бъде дадена, никой няма да я уважава за това. Мислех, че се връща у дома, когато е далеч от победата. Дориан не реагира веднага. - Вярно. Но тогава, тя все пак ще ти отнеме короната. И нека не забравяме, че може да говори с него, просто защото се страхува за живота му. – От тона на Дориан се подразбираше, че това е дребна грижа. – Не, не му позволявай да говори с нея. Тази война трябва да свърши. Измисли някакъв ултиматум от призрака. Оставих ролцето долу и пресуших чашата си с вода. Това започваше да ме кара да се чувствам странно. - Тук има много конспирации. - В политиката винаги има. Във войната. Дори в любовта. Но това може да ни помогне – повече отколкото можеш да си представиш. Трябва да се доверим на старата поговорка, че целта оправдава средствата. Въздъхнах. - Добре тогава, ще го направя. Кога? - Колкото се може по-скоро. Катрис се прегрупира. Може да се възползваме от това. – Това меко, пресметливо изражение изчезна. – Въпреки че, не искам да те изгубя. - Хей. – протегнах се през масата и положих ръка върху неговата. – Не го приемай, сякаш ще ме загубиш. Просто все едно отивам в Тусон за няколко дни. Той се намръщи. - Освен факта, че дребните ти човешки работи не носят такъв риск. Ще ми се лечителите ми да се погрижат за раните ти преди да тръгнеш. Шевовете ме сърбяха, въпреки че останалото не ме притесняваше. Опитах се да размърдам лявата си ръка. Беше схваната, но се движеше. - Позволи на лечителите си да продължат да работят тук. Може би ще накарам Шая да ме пооправи. – Тя не изглеждаше като човек, който ще се справи със счупени кости, но щеше да направи бързи шевове. На Дориан не му хареса, но ме остави да правя каквото поискам. Свършихме със закуската, отново преговорихме малкото, което знаеше за пътя към Желязната корона. Смених робата си с нормални дрехи, но първо един от слугите му почисти и превърза гърба ми. Майка ми щеше да се гордее, че следвам препоръките на лекаря. Не знаехме къде се намира Кийо в момента, дали тук или в човешкият свят, но Дориан изпрати съобщение до двора на Мейвън, канейки го да дойде в моя. Никой от нашите земи нямаше да е приет с широко отворени обятия на нейна територия, но тя щеше да допусне пратеника и щеше да ни съобщи, ако той в момента не е в Другия свят. Също така изпратих Волусиан при Тим и Лара, предупреждавайки ги, че няма да ме има за известно време и да отменят всичките ми служебни срещи. Това нямаше да се хареса на Лара, но мисля, че това ще бъде най-малката й грижа, след като се изправи лице в лице с Волусиан за първи път. Когато времето в което трябваше да тръгвам дойде, Дориан не можеше да скрие противоречивите си чувства. Тази негова част, която жадуваше за изгода и контрол искаше тази корона. Частта, която ме обичаше се притесняваше за това, в което се забърквам. - Ще се справя, - казах аз, обвивайки ръце около него. – Аз съм дъщерята на Краля на бурите, помниш ли? Това ще бъде лесна работа. И хей, ако този дух лъже, ще се върна до довечера. - Не знам дали го предпочитам или не. – каза той замислено. Положи ръка зад врата ми и ме дари с дълга, изпълнена с желание целувка. – Бъди внимателна, Юджийн. Бий се здраво, но внимавай. И вземи това. – От скрит джоб на мантията му, той извади нещо блестящо и ми го подаде. Взех го. Беше пръстен, висящ на здрава верижка. И двете бяха направени от злато. Диамант заобиколен от сапфири стоеше върху пръстена, който беше направен така, че да изглежда като кръг от листа. - Магически ли е? – попитах аз. Той поклати глава. - Просто нещо, което да ти напомня за мен. Нещо, за което да мислиш. Изгледах го внимателно. Джентрите се женеха, въпреки че не беше толкова често срещано като при хората. Замисляйки се за големият процент разводи, може би това не беше лошо решение. Те не даваха годежни пръстени като хората, но той знаеше обичайте в моя свят. Този пръстен внезапно ме смути. - Това е нещо красиво. – каза той, виждайки реакцията ми. – За някой красив. Знаех, че няма да го носиш на пръста си, затова е сложен на верижка. Кимнах. Понякога дарът беше просто дар – особено, когато някой се страхува, че любимият му човек може да бъде убит скоро. Целунах го отново. - Благодаря ти. Дойдох сама от човешкия свят, затова той изпрати ескорт с мен в Земята на бодлите. Никой, освен Дориан и Мастера, не знаеше какво щях да правя, но групата можеше да усети, че се задава нещо голямо. Напрежението се разнасяше около нас докато пътувахме. Както много други, така и тези войници смятаха мен и Дориан за олицетворение на силата. Те трудно биха изчакали да видят какво ще се случи по нататък. Кийо не ме чакаше в Земята на Бодлите, не че аз очаквах резултати толкова скоро. Но пък не дойде и отказ от Мейвън, което взех за добър знак. - Какво планирате вие и моят господар? – попита Рурик, когато ме видя. – Имате този поглед. - Какъв поглед? – полюбопитствах аз. Той ми напомняше на Тим. - Поглед, който подсказва, че сте намислили нещо. Завъртях очи. - Красноречив както винаги, Рурик. - Да събера ли войници? – попита той, игнорирайки коментара ми. Шая се присъедини към нас със свитъци в ръце. - Не. Ще се справя сама. Е, не точно. Кийо ще дойде с мен. Надявам се. Той трябва да се появи тук днес. – Говорех по сигурно отколкото се чувствах. Въпреки убежденията на Дориан, аз все още не бях напълно сигурна дали Кийо ще помогне или не. Рурик и Шая се спогледаха. – Спрете. – казах им аз. – Това е напълно платонично. Дориан го предложи. Рурик погледна така сякаш има да каже няколко неща, но Шая го прекъсна. - Краля на Липите ви отговори. Той няма да се присъедини към нас... но също така няма да се бие срещу нас. - Не са най-добрите, но не са и най-лошите новини. Ще видим дали ще се върне пълзешком, когато кралството му бъде нападнато. – Думите излязоха по злобно отколкото исках. Рурик изглежда одобри. Шая разлистваше още листа. - Кария, Кралицата на Ларвите, иска да се види със вас и да обсъдите войната. Не знаех нищо за тази земя. - Някога контактували ли сте с нея? - Не. – каза Шая, хвърляйки ми многозначителен поглед. – Но кралството й си граничи с Земята на Липите. - Ах. – усмихнах се аз. Коментара ми към Ранел, че другите ще хвърлят око на тази земя, когато силата й отслабне, беше прав. Отказвайки предложението ми за защита против това, те позволиха на някой друг да ме моли за помощ за бъдещи битки. – По-късно той ще съжалява за неутралитета си. Вижте дали Кария ще се срещне с Дориан докато ме няма. – Дориан щеше да разбере ситуацията. Осъзнах това и реших да тръгвам. - Има още нещо. – добави Шая, подръпвайки нервно черната си плитка. – Джирард иска да те види. Нейната нерешителност ме накара да си мисля, че става нещо, но Джирард беше един от малкото хора, които рядко носеха лоши новини. Обикновено той носеше дарове, винаги идващи с някое произведение на изкуството. За някои от тях – като меча на Дориан и веригите на Жасмин – му се отплащах специално. Понякога, когато вдъхновението обземеше артиста, той носеше някоя сложно направена огърлица или диадема, която определено бяха отвъд човешките способности. Той дори можеше да докосва желязо в малки количества. - Сигурна съм, че той е направил нещо прекрасно, но днес не съм в настроение. – казах й аз. – Искам да видя Жасмин. - Той не е тук, за да покаже работата си. Иска да ви представи на сестра си. – Тя ме погледна очаквателно и изглеждаше изненадана от липсата ми на реакция. – Никога ли не сте чували за нея? Имануел де ла Колин? Поклатих глава. - А трябваше ли? Шая вдигна рамене. - Може би не. Но мисля, че тя ще ви се види... интересна. Ще отнеме само минутка. Вярно, че бързах, но отношението на Шая ме заинтригува. Отидохме до работилницата на Джирард, стаи които му предоставих във външната част на замъка, в случай че работата му се запали. Той беше приведен над масата, пръстите му магически работеха върху вързоп от метал и бижута. - Друга корона? – Попитах изумено. Изглежда това беше любимото нещо за правене. Джирард вдигна поглед, втренчи се и се поклони. Джирард стреснато вдигна поглед, и се поклони. - Не, Ваше Величество. Това е нещо, което поиска лорд Рурик. Ако искате друга корона... Махнах с ръка ,за да го накарам да млъкне. - Не, не. Бог знае, че имам много. Това обаче не изглежда в стила на Рурик. Джирард не направи коментар. Увереността на клиента, предположих. Обръщайки се, той посочи към едната страна на работилницата си, и аз зяпнах. Там стоеше една жена, и аз някак си, не я бях забелязала при влизането си – което изглеждаше невъзможно. Двамата с брат й имаха еднакви тъмни кожи и черни коси, както и вкус към светлите дрехи. Роклята, която носеше, беше от светла коприна, по-къса от роклите на повечето джентри. Нещо в нея ме накара да предположа, че я носи, защото е полезна, а не за заради сексапил. - Ваше Величество – каза тя, като направи реверанс. Също като при Джирард, в думите и се усещаше лек френски акцент. - Това е сестра ми, Имануел. – Както и Шая, изглежда той очакваше да знам коя е. - Радвам се да се запозная с теб. – казах й. Когато никой не каза нищо, е размърдах с неудобство, нетърпелива да си тръгна. Виждайки това, Имануел пристъпи напред, стъпките и бяха леки и грациозни. - Ваше Величество, – каза тя. – дойдох да ви предложа услугите си, желаете ли да ме наемете? Погледнах другите лица, търсейки повече информация, но не получих никаква. - Какво правиш? – попитах. – С метал ли работиш като Джирард? Мистериозна усмивка изгря на лицето на Имануел. Тя беше разбрала, че аз наистина не знам коя е, и изглежда, се забавляваше с това. - Не. Талантите ми са от... различно естество. Видях, че направи лек жест с ръка, и внезапно, копринената рокля стана жълта. Секунда по-късно, се промени изцяло, превръщайки се в спускаща се до пода, виолетова рокля. След това, тя изобщо не беше Имануел. Пред мен стоеше клонинг на Шая. След като ме остави да възприема това, отново се върна към нормалната си форма. Поклони се, сякаш току беше изиграла шоу на сцена. - Аз съм илюзионист. – каза тя. – Мога да накарам хората да виждат неща, които не са тук. И най-важното, мога да изглеждам като всеки, който пожелая. Беше една от най-страхотните джентри сили, но наистина не виждах как може да ми помогне. - Значи най-накрая мога да бъда на две места едновременно? – пошегувах се. Това предизвика още една усмивка. - Предполагам... но съм усъвършенствала и други умения, освен тези. Такива, които много монарси намират за полезни. Аз... отървавам от проблеми. Очевидно виждайки объркването ми, Шая въздъхна и се изостави обичайната си формалност. - По-добре да минеш направо на темата. Кралицата ми предпочита директността. – Тя се обърна към мен. – Имануел е убийца, Ваше Величество. Отне ми секунда да разбера. - Значи си тук, за да... Чакай! Мислиш, че ще те наема за, какво, да убиеш Катрис? Иманеул сви рамене, и брат й отговори вместо нея. - Някои могат да видят в това бърз начин да приключат войната, ако мога да бъда толкова дързък. – Джирард беше разбрал, че тази идея изобщо не ми харесва, и внезапно се изнерви. Той ценеше позицията си при мен. - Това е мръсен, непочтен начин да приключиш война! – възкликнах. – Ще ме направи не по-добра от Катрис и онова копеле, синът й! - Директно ще елиминира Катрис. – каза Имануел. – след като тя е източникът на проблема ви, мога да се дигизирам като някой от нейния замък. Бързо, лесно. Не е нужно никой друг да пострада. За една секунда, думите й почти звучаха смислено. След това поклатих глава. - Не. Няма да падна толкова ниско. Малко от приятното поведение на Имануел изчезна. - Има монарси, които биха дали половината от кралството си за услугите ми! Аз много подбирам! Оказвам ви голяма чест. Присвих очи. - Оказваш ми чест? Тя се поколеба, осъзнавайки, че се обръща към една от най-страшните кралици в Другия свят. Отново, Джирард скочи да я спасява. - Простете предположението ни, Ваше Величество. Искахме само да го предложим като вариант. - Беше предложено, - каза равно. – и отказано. Благодаря ти за „честта”. Добре дошла си да посетиш брат си, разбира се, но предпочитам да не стоиш тук по-дълго отколкото е необходимо. Драматично се извърнах, улавяйки вбесеното лице на Имануел, и излязох. Шая забърза до мен. - Казано като от кралица. – каза тя. - Сега трябва ли да се тревожа, че тази жена може да ме убие? – попитах. – Да не би да се превърне в теб, и да ми забие нож? - Сигурна съм, че ще отговорите също толкова ефикасно, както и към другите ти нападатели. – каза сухо Шая. – Илюзиите й не са чисто доказателство за всички. Предполагам, че Волусиан може да види през тях, ако е наблизо. Но честно... въпреки, че гордостта й беше наранена – има доста добра репутация – подозирам, че просто ще ви остави, дори и заради безопасността на брат й. - Е, това е добре.Един човек, който се опитва да ме убие по-малко. – Прокарах ръка през косата си. – Нещо друго, с което трябва да се занимая? Това, разбира се, беше глупав въпрос. Шая имаше още няколко неща, които изискваха вниманието ми, преди най-накрая да видя Жасмин. Не бях говорила с нея след вечерята у Дориан и имах чувството, че тя ще е добро средство за разсейване, докато чакам да видя дали Кийо ще дойде. Открих я навън, в една от градините, стояща в сянката на едно дърво москито, докато слънцето се изкачваше по-високо и жегата нарастваше. Стражите й стоически стояха наблизо, и хубавите й белезници блестяха на светлината. При приближаването ми тя вдигна поглед от една книга. Тя може и да беше сприхава, жадна за власт тийнейджърка, но беше и запалена читателка, за да избяга от обикновеното съществуване, когато все още живееше сред хора. Аз й бях донесла тази книга наскоро, първата от модерна поредица. - Добра ли е? – попитах, сядайки срещу нея. - Не е зле. – каза тя, преструвайки се на незаинтересована. Секунда по-късно се предаде. – Има ли още от поредицата? - още три, мисля. Тя не каза нищо, но се усмихна, когато остави книгата до себе си. - Забавлява ли се у Дориан? – попитах. - Да. Беше хубаво да изляза. – Очите й се замъглиха ,без да гледат към нищо конкретно. – мисля, че най-хубавата част беше да гледам как Шая плаши всички мъже, които ме сваляха. – Тя отново се обърна към мен. – И с теб ли е така през цялото време? - Не и откакто съм с Доран. Те отстъпиха и Шая не ги плаши. Тя ме изоставя. Жасмин отново се усмихна. - Дориан е луд по теб. Обсебен. - Това е малко преувеличено. - Вярно е. – Тя махна косата от очите си. Слънчевата светлина я правеше златна, карайки ме да изпитвам малко завист; бях наследила червено от баща ни, а не ягодово русо. Тя можеше да носи розово. – Хубаво е. – продължи тя. – Обсебеността му. Тази кучка Изабел го иска, нали знаеш? И те мрази. Както и майка й. - Да, и сама се досетих за това. Тя сви рамене. - Е, тогава дръж Дориан под око. - Не съм разтревожена. - Изабел има деца, а ти няма да му дадеш никакви. Толкова ми беше омръзнало да слушам за мен и размножаване. - Много жени джентри имат деца. Да не казваш, че трябва да се тревожа за всички, Малка Госпожице Любовен Гуру? - Не всички изглеждат като теб... но мисля, че Дориан си взема червенокоси. Може би си мисли, че така ще има червенокоси деца. Не знам. Но както и да е. Просто казвам, че тя чака ти да се подхлъзнеш с Дориан. А и той вече е хлътвал по нея. Освен това, тя има по-големи гърди от твоите. - Хей! – казах възмутено. – Това няма връзка. Освен това той беше с нея – и тя го раздразни. А и аз няма да „се подхлъзна”. Той няма да ходи никъде. – Изненадах се от следващите думи, които й казах. – Кийо е този, с когото ще трябва да се справя. Сивите й очи се разшириха от шок. - С него? Той не ти е от полза... освен, о Боже! Не планираш някаква тройка, нали? Имам предвид, знам, че с Дориан правите някои... - Не – възкликнах. – Нищо подобно. Трябва ми услуга от Кийо. Голяма.Опасна. Не съм сигурна какво ще го убеди. – Леко се усмихнах, спомняйки си изражението на Дориан, когато се появих в онази тясна рокля. – ако беше Дориан, щях да знам какво да правя. Жасмин се намръщи и ми хвърли унищожителен поглед. - Колко глупава си? Дори аз знам какво да направиш, ако искаш да убедиш Кийо. Изглеждай като човек. - Аз съм човек. Кой е глупав сега? – Боже! Бяхме започнали да влизаме в глупави спорове. Все повече и повече ставахме истински сестри с всеки изминал ден. - Ти си полу-човек. На Дорина това му харесва, защото си мисли, че може да спи с теб... но останалото? Той иска да бъдеш кралица. Една от блестящите. Кийо не иска. Той мрази всичко това. Не иска да се доближаваш до това. Вие излизахте преди ти да се забъркаш във всичко това с Другия свят. Бъди такава. Гледах я смаяно, защото имаше пълно право. - Сега изглеждам ли като човек? Жасмин ме огледа критично. Носех дънки и тениска, косата ми беше вързана на хлабава опашка. Обувките ми бяха здрави, пригодени за туризъм. Изчистени. - Да. – каза тя, звучеше изненадана. – раздърпана и човешка. Той ще хареса това. Освен пръстена. О Дориан е, нали? Прибери го под тениската. Докоснах пръстена, висящ на врата ми. Бях забравила за него. - Откъде знаеш, че е от него? - Защото ти не би си го взела, а и никой друг не би го направил. Освен това има дъбови листа. Погледнах към него. Със сигурност. По-рано не бях забелязала листата. Последвах съвета й и го скрих под блузата. Тя гледаше одобрително, след това забеляза тениската ми. - Кое я Мйотли Крю? Бях спасена от задължението да я поучавам за класическия рок, когато един слуга забърза към нас, казвайки ми че Кийо е тук- Лекотата, която бях почувствала с жасмин изчезна. Изправих се, насилвайки се да остана спокойна, чудейки се дали все пак да не взема нея. Не. Кийо беше правилният избор. - Успех! – каза Жасмин, вземайки книгата си. – И помни – бъди човек! Последвах слугата, засрамена че приемам съвет от луда петнайсетгодишна. Уверих се, че походката ми е нехайна, нищо царствено. След това отпратих слугата, решавайки, че е най-добре сама да отида при Кийо, вместо с ескорт, колкото и незначителен да е. Той чакаше в един салон, крачейки безгрижно. Знаех колко неудобно го карам да се чувства, и тази покана без съмнение го беше поставила нащрек. Незабелязано го погледнах за секунда, възхищавайки се на това мускулесто тяло, знаейки, че е грешно. Но беше невъзможно да се промъкна зад него. той можеше да ме подуши. Потта и самата ми кожа ме бяха издали, какво оставаше за слънцезащитния крем с аромат на ванилия и парфюма с виолетки. - Юджийн. – каза той, обръщайки се. – Радвам се да те видя. – Изглеждаше безстрастен, но нещо в очите му ме накара да мисля , че наистина се радваше да ме види – поне физически. - Съжалявам за внезапната молба. – казах. – Вероятно си бил на посещение при Луиза? При споменаването на дъщеря му изражението му омекна съвсем, съвсем малко. - Да, тя... тя расте с всеки изминал ден. Възхитително е. – Той превключи на друго настроение. – Но не затова ме повика тук. - Не. – Наместих се в един от столовете и скръстих ръце и крака, надявайки се ,че изглеждам спокойна и нехайна. – Имам нужда от помощта ти. Той продължи да стои. - Това е неочаквано. - Е, аз получих неочаквано предложение. Все още ли искаш да изляза от тази война? - разибра се. – Той направи физиономия. – О, Юдж! Моля те, кажи ми, че не искаш да преговарям или нещо подобно. Усмихнах се, и заради предположението ,и заради употребата на галеното име. - Не, трябваш ми за нещо, което е извън спецалността ти. Предполагам, че не си чувал за Желязната корона? Кийо не беше. Разказах накратко, обяснявайки как човекът, който се пребореше и спечелеше, можеше да сее страх и възхищение. - И това е достатъчно, за да накара Катрис да отстъпи – попита той скептично. - Така казват. – Свих рамене. – И за мен е странно, но всички, с които говорих твърдят, че ще спре Катрис и армиите й. – най-добре да не споменавам, че „всички” бяха Дориан, призрак, и луда сейри. – Ще докаже колко съм страхотна. И ако това я принуди да прибегне до мирни преговори... – Оставих го сам да стигне до заключения. - Това е хазарт. – каза Кийо. Той все още не звучеше убедено, но имаше надежда. Искаше войната да приключи. Искаше ме далеч от нея. – Но защо молиш мен? Защо не Дориан? - Защото той не би могъл да преживее търсенето. Пътят е от желязо. Трябва изключително силен джентри – или някой с човешка кръв, като теб и мен. Освен това ти вярвам. Не знаех дали човешката солидарност ме беше довела до някъде, но той определено обмисляше това все повече и повече. Чудех се и дали признанието ми, че му вярвам, беше довело до нещо. Част от това ,което ни беше разделило беше обвинението ми, че него не го е грижа достатъчно ,за да накаже Лийт. - Искам да ти помогна. – каза накрая Кийо. – Откачено е... но не е по-откачено от половината неща тук. Но първо трябва да говоря с Мейвън. Не трябва – при никакви обстоятелства – да му позволиш да се върне при Мейвън и да се консултира с нея по този въпрос. - Няма време. – казах аз, припряно пробягвайки през списъка с извинения на Дориан. – Трбва да тръгнем сега. Призракът, който ще ми помогне, заплаши да отстъпи, ако не тръгна скоро. А и в момента има затишие с Катрис. Ако мога да се върна с короната преди следващата битка ще бъде... е, ще бъде страхотно. Никакви кръвопролития. Виждах че обмисля, но беше убеден. Наистина, не го винях. Ако имах съюзник, който може да ме посъветва дали да тръгна на някакво странно търсене, и аз щях да искам да говоря с него, преди да тръгна. - Можеш да говориш с нея, ако искаш. - казах. – Но аз трябва да тръгна сега. Не мога да понасям чакането. Просто ще отида сама. Това наля масло в огъня. Без значение колко странна беше логиката, без значение колко умен можеше да е съветът на Мейвън... страхът от това да се изправя пред незнайни опасности беше твърде голям. Няколко тежки секунди той ме гледаше, изражението му беше неразгадаемо. Най-накрая въздъхна. - Точно сега? – попита той. - Точно сега. – отговорих. - Тогава да вървим. Глава 10 Автор Съобщение Rose Hathaway Администратор Име: Стефи Брой мнения: 998 Points: 3711 Reputation: 12 Join date: 30.03.2010 Age: 19 Местожителство: Montana, St. Vladimir Academy Заглавие: Глава 10 Нед Юни 19, 2011 12:33 am -------------------------------------------------------------------------------- + - Извинявам се за неудобството, ето и редактираната глава. Ще се опитам повече да не се повтаря. Глава 10 Превод: elitooo10 Редакция: Rose Hathaway Диана дойде лесно, когато я призовах, карайки ме да запитам дали се е навъртала наоколо невидима, след последния ни разговор. Независимо от това, тя не спомена фалшивия ултиматум, така че да позволи на Кийо да продължи да вярва, че бяхме във временна криза. Извиках и Волусиан, смятайки, че нямаше нищо да ми коства да имам и неговата защита, докато пътувахме към точката за изключване на призраци. Двата духа не си взаимодействаха, докато пътувахме, но за моя изненада, видях, че дори имаха общи неща. Диана беше вързана към живота, заради неприключена работа и живееше за другите. Душата на Волусиан беше прокълната завинаги, принуден да скита заради престъпленията си – освен ако не го пратя в Подземния цвят. Диана не беше способна да ни даде времева преценка относно това колко дълго щеше да отнеме да стигнем до бърлогата на короната (тъй като започвах да насочвам вниманието си към това). Усуканият терен винаги правеше пътуването трудно за преценяване, а и духовете можеха да се движат по-бързо от възможното. Нямаше да имам нищо против и да походя, но непознатите промени ме накараха да яздя кон. Кийо направи същото от учтивост към мен, въпреки че можеше неуморимо да измине мили под формата на лисица. Единственото нещо, което със сигурност знаех, беше, че това пътуването нямаше да отнеме само един ден. Кийо и аз бяхме също толкова мълчаливи, колкото бяха и духовете, въпреки че единия път, когато преминахме през близките земи до мен, той от време на време ми казваше къде сме. Никога не се бях осмелявала да отида толкова надалеч в земите на Другия свят и това ме накара да се притесня, въпреки че да знаеш, че си далеч от земите на самодивското дърво, си беше облекчение. Дори Кийо, както беше заявил неутрално, беше напрегнат в територията на Катрис. - Това е земята на Орловите нокти – каза той, когато пътят ни доведе до една гореща, размирнически обагрена земя. Цветя растяха навсякъде и дори дърветата бяха разцъфнали. Аризона беше всеизвестна с колибритата си, но тук, те изобилстваха като мухите. - Дориан беше прав – казах, докато се взирах замислено – Красиво е. – Беше трудно да си представиш това място пълно с военни. Това изглеждаше повече на свят, където хората се веселяха, облечени в оскъдни дрехи, удряха барабаните и се сгодяваха. Е, тъй като бяха джентрита, свободната любов би трябвало да е била като даденост. - Дориан щеше да знае – каза сковано Кийо, докато погледът му беше фокусиран право напред. – Изненадан съм, че дори ти е позволил да дойдеш с мен. - Дориан не казва какво мога и какво не мога да правя – казах рязко – Ако мислиш да правиш това през цялото време, аз ще ... - Ти какво? – попита Кийо изумен, когато не продължих – Ще ме изпратиш обратно? Изправяйки се сама срещу смъртната опасност? - С голямо удоволствие бих те съпроводил, ако избереш това – каза Волусиан на Кийо. Въздъхнах. - Моля те. Просто не се връщай на темата за Дориан, става ли? Той иска всичко това да се свърши. Беше негова идеята да поискаме помощта ти. Той е притеснен, повярвай ми. - Това – каза тежко Кийо – не мога да повярвам. Не му вярвам. Не вярвам, че връзката му с теб е толкова лесна, колкото изглежда. Но вярвам, че го е грижа за теб. Пейзажът изведнъж се промени около нас, превръщайки се в хълмиста пустиня с бял пясък. Изтегна се под яркото слънце, което се отразяваше много лошо на очите ни. - Уф – казах, фокусирайки се върху пътя. – Какво е това? - Смирната Земя – каза Кийо. Дори да бях извърнала поглед, знаех, че той се усмихваше. – Мислех, че ще харесаш това място. Трябва да се сприятелиш с краля му. Те имат няколко бойци гадняри. - Голяма разлика между това тук и Пустинята Сонора – казах. Макар и сурова и попарваща, пустинята, в която израснах, беше пълна с живот. Това място беше запустяло и мъртво. За щастие, бързо преминахме към буйни мочурища, покрити със сняг. Извадих коженото си яке от раницата си. Донесох го, знаейки, че можехме да пътуваме в земи, където беше зима. Все още, не беше кой знае колко голяма защита и осъзнах, че можех много лесно да накарам някой от моите слуги да ми направят нещо по-подходящо. Без съмнение, щеше да бъде нещо в стил джентри, вероятно пелерина. Изглеждай като човек, беше казала Жасмин. През по-голямата част, изглеждах студена. Кийо идентифицира това място, като Земята на Брезите. Отново преминахме в Земята на Орловите нокти, което беше типично за Другия свят. Други места също се повтаряха. Когато минахме през място, което ми напомни за северен Тексас, Кийо нямаше какво да каже. - Какво е това? – попитах. - Не зная. – призна. - Земята на Орехите. – каза Волусиан. - Звучи вкусно – пошегувах се. Бяхме направили само няколко почивки, повечето от които, за да си послужим с хранителните провизии. – Мога да отида за орехов пай точно сега. Кийо не отговори. Изглеждаше така, сякаш беше изгубен в мислите си, лицето му ставаше все по-мрачно, докато минавахме през земи, които той не познаваше. Знаеше имената им, но не ги харесваше. - Водиш ни към Непотърсените Земи. – каза той на Диана. Беше към края на нашия ден, небето беше в парливо червено. - Не зная. – казя тя. – Просто отивам там, където ми е показано. - Волусиан? – попитах. - Разбира се, че отиваме в Непотърсените Земи – каза той, звучейки малко подразнен от глупостта ми. – Ние сме почти над тях. Къде другаде предполагаш пожелания обект да бъде скрит? Погледнах към Кийо. - Ще отида на края и познай, тези кралства не са контролирани от никого? - „ Кралства” не е най-точната дума. – каза той – Никой не живее тук. - Защо не? – попитах. Обстановката отново се промени. Изсъхналата кал, покрита с пукнатини, ми напомни на пъзелите ми. Странните дупки бяха разпръснати тук-там. Тайнствената земя беше обтегната надалеч, напред, където никъде не се виждаше края. Не далеч от нас – най-много на десет мили – земята рязко се издигаше покрай напукания път, образувайки високи, стръмни скали, които се навиваха на върховете си, като челюсти. Хаотични пориви на вятъра духаха през тунела, който образуваха. Залязващото слънце направи всичко кърваво-червено. - Познай. – каза Кийо – Защото ние сме тук. Взирах се наоколо, изучавайки депресиращата земя. Лекомисленият й вид означаваше много малко, наистина. Всяко джентри се възползва от контрола върху него и можеше да направи земята каквато си пожелае, само чрез волята си, мигновено разкрасявайки я. Тогава странно чувство се прокрадна у мен. Не можех да го определя. Не ме правеше болна или дезориентирана. Просто не го чувствах правилно. Присвих очи към скалите, гледайки тяхното набраздяване. През червената мараня, можех да видя, че много от всичките тези скали бяха сиви, с ивици на оранжево. Окислен метал. - Желязо. – осъзнах – Обкръжени сме от желязо. Дори не сме близо до бърлогата на короната. Не можем да стигнем до скривалището, без да сме преминали през желязо. - Можеш ли да го почувстваш? – попита Кийо. - Да ... – Това беше чувството в стомаха ми. - Това е джентрито у теб. Дори с твоята човешка кръв, не можеш да не бъдеш засегната. Има достатъчно желязо тук. - Не се чувствам слаба. – казах учудена, ако въобще желязото ме беше засегнало. – Нито изтощена или пък да ме боли. Чувала съм писък на джентри, само при най-малкото докосване на желязо. Призовах магията, позволявайки да достигне въздуха и скритата влага, въпреки че не го използвах. - Не мисля, че дори е засегнало магията ми. - Добре. – каза Кийо. – Ти си силна, не съм изненадан. Може да си съвсем малко засегната от него. Помислих върху това за малко и ме налегна друга мисъл. - Не си напълно засегнат, нали? Той поклати глава. - Не. Винаги съм считала Кийо и мен като деца на два свята, които много си приличат. Тази част беше вярна, защото имахме полу-човешко наследство. Но кръвта ми от Другия свят идваше от джентрито. Само джентритата бяха засегнати от желязото и кицунетата нямаха никаква връзка с него. С мечката-демон и духът, отровата на кицунето щеше да бъде сребърна. Или поне, пълнокръвното кицуне щеше да бъде. Бях виждала Кийо да носи сребърни предмети, неговата човешка кръв също го защитаваше, както мен. Долната линия беше полезен придружител тук, осъзнах аз. Чудех се дали Дориан беше направил връзката. - Няма да пресичаме през други земи, докато не си възвърнете силите напълно, господарке. - Значи това е края на света. Краят на Другия свят. – Обърнах се към Диана, която кръжеше във въздуха до нас. - Ще успеем ли да достигнем входа преди да падне нощта? Тя се замисли над това, след което се изправих пред нов неясен отговор. - Не. Ако не спрете, ще пристигнете там сутринта. Кийо и аз си разменихме многозначителни погледи, като и двамата мислехме за едно и също нещо. Да пристигнем при короната по-рано или да сме отпочинали? Погледнах към Волусиан. - Ти каза, че няма други земи. Но този терен тук ще се промени ли? - Не. - Какво мислиш? – попита Кийо – Не искам да съм уморен, когато се изправим срещу това, което пази короната, но това тук също не е подходяща територия за лагеруване. - Не – съгласи се той. Очите му сканираха всичко наоколо, като той можеше да види повече неща от мен. Посочи към нещо. - Там. Има малка оголена скала, което ще блокира по-голямата част от вятъра. Достатъчно, за да държи огъня. Надявам се. Не можах да видя мястото, но му вярвах. - Така да бъде. Когато пристигнахме, видях, че местоположението беше закътано. Вързах конете, докато Кийо стъкмяваше огъня. Гледахме го внимателно, тъй като вятърът внезапно се изви. Огънят проблесна и се развя, но изглежда беше възможно да остане през нощта. - Мога да задържа огъня за малко. – казах. - Не се притеснявай. – каза Кийо, докато се настаняваше близо до огъня. – Пази си магията. Огънят ще издържи. Чудех се дали беше притеснен за това да пазя магията или просто искаше да стоя настрана от нея. Той никога не я беше харесвал. Не го попитах и също седнах, защото студът вече беше започнал да идва и към мен. Закопчах коженото яке, успявайки да се предпазя само малко. Нашата вечеря се състоеше предимно от храна от пътуването : пастърма, мюсли, и малко хляб, която сигурно щеше да е изгубил давност до утре. - Не предполагам, че можеш да използваш твоята необятна маса да половуваш, за да ни намериш нещо прясно? – попитах. Той се усмихна, огънят правеше странни фигури върху лицето му, сега когато пълната нощ беше настъпила. - Щях, ако имаше нещо живо отвън. Само ние сме. – Той ме погледна, като забеляза как треперя. – Нямаш ли по-топло яке? - Откъде мога да взема яке от Туксон? – настоях. - По това време на годината? От всеки спортен магазин. За скиори. Ако се смущаваш, Лара може да ти поръча едно. - Мисля, че Лара и Тим са влюбени – казах внезапно, спомняйки си за странното развитие. - Какво? – попита Кийо, изненадан, колкото бях и аз. – Сигурна ли си? - Привличат се. Волусиан, те бяха ли заедно, когато се върна обратно? Моят слуга беше скрит в сенките и само червените му очи се различаваха. - Да, господарке. Те бяха в леглото, тела им бяха голи и ... - Добре, добре, спри! – възкликнах – Не искам да слушам повече. - Проклет да съм! – каза Кийо. Докато ние се срещахме, аз бях свидетел на техните телефонни битки. – Но предполагам, че странните неща са се случили. - Да – съгласих се – Погледни ни. Седим в земя на желязо, водени от призрак към легендарен предмет, който – ако съществува – може, а може и да не ме изплаши, за да приключа войната. - Справедливо – каза Кийо и усмивката му се завърна. Стояхме в приятна тишина. Беше хубава промяна от враждебността и напрежението, което ни заобикаляше от доста отдавна. Беше ми липсвал, осъзнах. - Юджийн? -Хмм? – Погледнах нагоре, засрамена от моите мисли. - Защо не взе Роланд със себе си? Той можеше да воюва, без да бъде засегнат. И Бог знае, че не иска силата на джентритата. Извърнах поглед от тези тъмни очи, долу към синьото сърце на огъня. - Той не иска и аз да имам силата на джентритата. - Да, но щеше да запази това за себе си, ако знаеше, че говориш в ... - Той не знае нищо – казах без заобикалки. Гласът ми беше нежен. – Не си говорим вече. - Сега ... – Кийо направи пауза, без съмнение мислейки за за всичко около нас. – Как е възможно това? Свих се. - Той ме отряза. Когато разбра, че съм криела истината от него относно Земята на Бодлите и всичко останало ... Ами, след всичко останало, което се случи с Лийт, той отказа да говори с мен или да ме обучава. - Но майка ти ... - Тя говори с мен от време на време. Тя е по средата и не искам да я поставям в по-трудно положение, отколкото е сега. Не трябва да застава срещу съпруга си. Объркването на Кийо започваше да прераства в ярост. - Да, но ти си й дъщеря! Тя сигурно може да ... - Просто забрави, става ли? – Обърнах колене и обвих ръце около тях, за да стане по-топло. – Не искам да говоря за това. - Юдж, съжалявам Стоях безмълвна. Нямаше какво да кажа. Той се изкашля. - Не предполагам, че си взела нещо друго, за те топли? Одеала? Неща за лагеруване? - Не съм мислила за възможна тази част на нощта. – казах доволна от смяната на темата. – Взех дрехи, като тези, храна, оръжия и приспособления за първа помощ. - Донесла си приспособления за първа помощ? – Звучеше очарован. – Не е присъщо за теб. Искам да кажа, че ти по принцип не се притесняваш за ... - Знам какво имаш предвид. – казах с уморена усмивка. – И не се притеснявай, вселената е по същия начин. Не съм планирала. То е за текущи наранявания. - Текущи? - Бях ударена от маса. Може и да имаше милион причини, по които аз и Кийо грешахме един за друг, но едно хубаво нещо беше, че когато направех изявление, като това, той дори не питаше за него. Все още замръзвах, когато стана време за лягане, и Кийо направи едно смело предложение. - Ела да спиш между мен и огъня. Студът не ме притеснява толкова и мога да блокирам вятъра. - Кийо ... - Да, да. Знам. Дориан. Но ако ме искаше тук да те защитавам, ето това е перфектния шанс. Пък и всички знаят, че можеш да ми сриташ задника, ако опитам нещо. Не направих нищо. Когато това продължи около минута, той въздъхна и легна на своето място към вятъра. Заех със същото, нареждайки на Волусиан да остане буден, за да пази, но дори и с топлината на огъня, все още ми беше студено. Силна съм. Силна съм. Повтарях тези думи, без да признавам слабостта си. След около петнадесет минути се предадох и пропълзях при Кийо, от страната на огъня. Нямаше нищо от типа „Нали ти казах”. Той просто направи място, но остана изненадан, когато застанах лице в лице с него. - Мислех, че ще си обърната с гръб към мен. - Не мога. – казах – Там са раните ми. - От масата. - Правилно. Той можеше да опита да бъде благоприличен, като се обърнеше, така че гърба му да е срещу лицето му, но това щеше да обърне лицето му към вятъра. Той не заслужаваше това. Размърдах се по-близо, извивайки се срещу неговото тяло и поставяйки глава към гърдите му. Той беше достатъчно голям, за да ме предпази напълно. Цялото му тяло стоеше неподвижно, докато се настанявах удобно, дори учудването му от болката ми. Веднага, когато бях готова, той бавно се отпусна и се опита да обвие ръце около мен. Подхвана ме неумело, сетне дръпна ръцете си, докосвайки леко гърдите ми. Не знаех дали беше забелязал. Внезапно прозрях. - Почакай. Къде си наранена? - Отзад. Лявото рамо. Колебливо, той отново се протегна отново и обви ръце около талията ми. - Така добре ли е? - Ммм – хмм. Докато ме държеше, той се приближи по-близо така че телата ни се допряха, поддържайки топлината. - Така? - Добре. Той отново се успокои и издиша. Подвита в него, не можех да видя лицето му, но имах прокрадващото подозрение, че тази вечер няма да мога да се наспя. Мъдро оцеляване беше името на този план. Сега не ми беше студено, защитена и затоплена от него. Но също така се намирах до тяло, което познавах по интимен начин, тяло, което се придвижваше в моето с властна жестокост. Дориан изискваше мислени игри и изискани актове на господстващо положение. Кийо винаги се беше справял със сила и свирепост, като животно, което взема другаря си. Прехапах устна и затворих очи, надявайки се да заспя наум изброявах причините, поради които бяхме скъсали. Но най-вече си спомнях как ръката му леко разтри бюста ми. Сънят ме завладя най-накрая. Оставих изкушенията настрана и се чудех как се справяше. Това сигурно не го засягаше. Ако той не спеше с Мейвън отново, вероятно постоянно избираше нова жена. Кицунетата имаха свръхестествен чар и Бог знае, че той беше убедително красив в нощта, когато се запознахме. Събудих се няколко часа преди разсъмване – и не по избор. Предупреждението на Волусиан дойде само след секунди преди повърхността под нас да започне да се тресе. Станах бързо, но изненадващо, Кийо вече ме беше изпреварил. Бях заспала с оръжията, въпреки че беше неудобно. Не знаех какво щеше да ми потрябва, освен че нямаше да имам нужда от желязното атаме, тъй като беше свободна от джентрита зона.Имах пистолет и сребърното атаме. Държах и двете, докато с Кийо стояхме гръб в гръб, оглеждайки всичко наоколо. Трусът клатеше земята, правейки красиви заобиколения и създавайки повече пукнатини, които вече покриваха земята. Минаха няколко секунди, след това всичко спря. - Земетресение? – попитах несигурно. - Не. – каза Волусиан. Той беше в неговата двукрака солидна форма, гледайки наоколо с присвити очи. Беше малко объркващо, че той не знаеше какъв точно беше проблема. - Тогава какво ... Земята под нас се раздели на две. Зрението ми беше лошо, само със светлината от огъня, но помислих, че видях формата на серпентина да се появява от земята. Не, беше като серпентина, но миг по-късно, голяма проклета змия се изстреля нагоре и се приземи спретнато в перфектна намотка, главата й се извисяваше над Кийо и мен, като ни огледа с пламтящи зелени очи. Светлината от тях осветяваше разцепен език, от който излизаше съскане. - Волусиан! – изкрещях. Слугата ми се хвърли в действие. Смъртоносното докосване на ръцете му накара змията да се дръпне рязко от изненада. Освен това, Кийо се превърна във формата си на лисица и аз реших, че пистолета щеше да подейства повече тук, отколкото малкото острие на атамето. Капка отрова се спусна от устата на земята и изпращя, когато докосна земята пред мен. Очарователно. Все още се чувствах сигурна, че тримата можем да се справим с това. Поне докато земята не започна да се тресе отново и още една змия се появи. Беше последвана от трета. - Кучи син! – изрекох, питайки се дали масата щеше да накара някоя от змиите да атакува. Не. Бях оставила Кийо и Волусиан да са първи. Извиках към Кийо, за да го предупредя, че змията беше отровна, но щеше да бъде трудно да кажа дали го е разбрал. Обърнах се към двете нови змии. Дори част от техните тела да беше навита, главите им бяха на десет фута над мен. Още отрова се изсипа. Решавайки да не играя на любимци, се прицелих с пистолета и бързо подпалих няколко кръга около тях. Имах предчувствието, че трябваше да заредя със сребърни патрони, но не изглеждаше така сякаш ще убие змиите скоро – освен ако не изстрелях още поне петдесет куршума. Още повече, че куршумите, изглежда, ги дразнеха. Продължих да стрелям и това отдалечи змиите. Доказа, че това беше лесното решение, тъй като куршумите скоро бяха изпразнени. Потърсих за още един пълнител. Можех да заредя бързо пистолета, но тази пауза даде на една от змиите шанс. Главата й – без игра на думи – пропълзя към мен, давайки ми възможност да видя отблизо да видя големите й зъби. Бях подготвена за такава атака и се махнах от пътя й, но бях ударена от опашката на друга. Изтласка ме няколко крачки назад, изгубвайки контрола върху новия патрон. Патронът изчезна в нощта, а аз се приземих тежко на земята. Гърбът и рамената ми изкрещяха в агония, но нямах време да се заемам с тях. Имах още два пълнителя в колана, но когато една от змиите се приближи към мен отново, ръката ми се насочи към атамето. Змията, която ме беше повалила, лицето й и челюстите й бяха само на сантиметри от мен. Вместо да побягна отново, аз се хвърлих напред и забих острието в окото й. Извика от болка, страдайки от среброто, както щеше да направи всяко едно създание от Другия свят. Всъщност, всяко едно създание с нож, в окото или не, щеше да страда, независимо от магията. Усетих, че трябва да издърпам атамето си, без да имам каквото и да е било желание да изгубя острието или да бъда издърпана, когато змията се изви. Страданието на другаря й накара другата да се забави. В този момент, избутах атамето отново в колана ми, като изскимтях в изненада. Очевидно, окото на змията беше отровно също и каквато и да беше течността, тя дойде с острието и разяде кожата ми под дънките. Въпреки това, отново заредих с патрони. Без колебание, обърнах и изпразних целия пистолет в главата на змията. Не бях достатъчно прецизна, че да уцеля около, но всичките тези куршуми си казаха своето. Змията трептеше във въздуха, като кръвта и отровата се смесваха върху кожата й и с последно свистене от болка, тя падна и се просна на земята. Чудейки се защо другата змия не беше дошла за мен се извърнах и видях как Волусиан и Кийо я атакуваха. Повярвах, че първата змия беше умряла, когато заредих отново с патрони и последния пълнител. Докосването на Волусиан беше изгарящо върху кожата на змията, а Кийо я съдираше със зъбите си. Изборът изглеждаше изпитан и аз изстрелях още куршуми в главата на змията. Между нас тримата, ние буквално повалихме змията. Останах там напрегната и готова с празно оръжие в едната ръка и атамето в другата. Светът беше тих, освен вятъра и извънредното потреперване на третата змия, която умря. Няколко мига по-късно, Кийо мутира от формата си на лисица, давайки ми по-добра видимост за някакви наранявания сега, когато не беше покрит с козина. Той направи гримаса и се изплю на земята няколкото пъти, но ухапването на змията очевидно не беше унищожила устата му или лицето. Няколко червени петна на ръцете му ме накараха да се замисля, че той също беше докоснат от отровата. Иначе той изглеждаше невредим. Той въздъхна и прокара ръка през черната си коса, който беше леко накъдрена от потта. - Знаеш ли – каза той – Не мисля, че някога ще мога отново да се върна при Дюната. Глава 11 Автор Съобщение Rose Hathaway Администратор Име: Стефи Брой мнения: 998 Points: 3711 Reputation: 12 Join date: 30.03.2010 Age: 19 Местожителство: Montana, St. Vladimir Academy Заглавие: Глава 11 Пет Юни 24, 2011 6:47 pm -------------------------------------------------------------------------------- + ---- - Глава 11 Превод: sunside Редакция: Rose Hathaway - Сладко. – казах. Кийо се обърна към мен, преценявайки ме, както и аз него. - Добре си? - Малко отрова и вероятно посиняване утре. Той кимна облекчен и направи втора проверка. - Кървиш. - Така ли? – попитах, изненадана почти колкото него. Той забърза към мен. - Рамото ти. - О, по дяволите. – казах, проточвайки врата си, за да погледна назад. – Това е повърхностната рана. - Свали си ризата. И дори не започвай с нsкоя абсурдно скромна, добре разказана история. – добави, виждайки ме, че започвам да протестирам. Знаех, че беше прав и предпазливо свалих ризата Mötley Crüe. Той ми помогна с част от събличането, спасявайки ме от това да повдигна ръцете си твърде на високо. Проучвайки ризата, видях, че е напоена с кръв. - Зле? – попитах. - Ще разбера, когато сваля превръзките. Моля те, кажи ми, че имаш още и не трябва да използваме тези повторно. - Имам още. Казах ти, че купих припаси. Внимателно, той махна платнените превръзки от раната и ги захвърли на пода. На светлината от огъня и слабата светлина от изгрева можех да видя, че плата беше напълно червен от кръв. - Развалила си няколко шева. – каза той уморено. – Нямам инструменти, за да ги оправя. – Веднъж бях леко откачила от това, че той използва тези ветеринарни умения, за да закърпва бойни рани, но сега един вид направих крачка. - Като изключим болката, ще има ли значение? – попитах. - Ще кървиш повече, мисля да я обвия толкова добре, колкото мога. Също и рискуваш белег, ако не я зашиеш отново. Веднъж щом приключим тази лудост, мога да го направя за теб обратно в Тускон, ако не искаш да обясняваш на лекаря ти. - Обикновено използвам някого за това. – казах. Той изсумтя. - Така си и помислих. Взех раницата си и двамата седнахме на земята. Светлината се беше усилила, правейки го по-лесно за него да работи, докато почисти гърба ми. Старите превръзки бяха изхвърлени и трепнах, когато почисти всичко с антисептични кърпички. - Мисля, че опасността не започна дотогава, докато не бяхме в пещерата на короната. – промърморих. - Както обикновено се случва, господарке, направихте грешно предположение. – каза Волусиан. – Легендите казват, че пътят към короната е опасен. Ние сме на пътя. Изпитването Ви започна. - Фантастично. Ох! - Избавям те от инфекция. – успокои ме Кийо. Това изглежда трябваше да бъде последното от хигиенизирането, приветствано с благодарност и от там започна наслояването на марля и лента. Това, което правеше беше далеч от еротично, но ме изуми колко леки и стабилни могат да бъдат ръцете му, след като го видях да се бие зверски и да раздира неща на парчета. Погледнах към Диана, която просто наблюдаваше битката. Не каза нищо, но си помислих, че улових бегъл поглед на облекчение на лицето й. Смъртта ми ще остави сериозна спънка в сделката ни. - Колко дълго след влизането? Кога ви изгубихме, момчета? – попитах. Дразнещо или не, Волусиан би липсвал – особено, ако тези змии бяха просто представление за загрявка. - Няколко часа – каза Диана. Намръщих се, несигурна дали трябва да се страхувам или не. Изгубихме подкреплението си, но сме толкова близо до приключването на тази анти-ваканция. - Предполагам ще бъде твърде много да се надявам, че си купила някакви болкоуспокояващи? – попита Кийо, все още наслоявайки върху мен. Почувствах се така, сякаш имам юрган на гърба си. - Викодин вероятно не е най-доброто предимство за предстояща битка. - Повече си мислех за аспирин. - Не. – Но ми напомни, че ми се полагаше друга антибиотична доза. Арогантно си помислих, че не се нуждая от тях, но сега бях доволна за бдителността на майка ми. Не че исках да призная нищо от това на Кийо. Нещото относно посещение при доктор бе това, че него винаги го е било грижа повече за мен от мен самата. Не исках да чувам нищо аз-ти-казах-така сега. И не е изненада, че имаше да дава още съвети. Той завърши последната лента и ми помогна да облека чистата риза, която опаковах. - Юджийн, да опаковаш това е напаст, но всеки лечител би могъл да го оправи и на сън. Дориан има страхотни лечители. Защо той не изпрати някой от тях да се погрижи за това? Той трябва да знае по-добре. Преместих се, така че да съм лице в лице с него. - Как, за Бога, това внезапно стана вина на Дориан? Защо той е отговорен за всичко зло? Разбира се, че предложи лечител. Отказах, защото сметнах, че други хора се нуждаят от него повече. – Също така напълно забравих да попитам Шая. Изражението на Кийо се отпусна и всъщност стана извинително. Той погледна настрани. - Разбира се, че си. Съжалявам. - Съжаляваш за това, че обвини Дориан или за това, че забрави, че съм глупав алтруист? Кийо се обърна, малка усмивка на устните му. - Как мислиш? Малко оставаше да почувствам съжаление към Дориан, особено когато все още съм убеден, че той иска косата на Краля на Бурите. Усмихнах се в отговор. - Сигурна съм, че той също иска. Но е спорно. Аз все още имам противозачатъчни хапчета. Все още не искам никакви деца. Животът ми е достатъчно стресиращ. – Със закъснение си припомних обожанието му към Луиза. – Не се обиждай. - Не съм се обидил. – каза той, все още усмихвайки се. – Наистина... Трябва да ти вярвам повече. Просто продължавам да си мисля... – Усмивката помръкна малко. - Мислиш си какво? - Не знам. Че един ден това ще ти отнеме всичко. И нямам предвид Кралят на Бурите. Имам предвид просто... всичко. Ти напълно се раздаваш на този свят. Знам, че ще загубя Юджийн. Хванах ръката му без да мисля, и я стиснах. - Хей, спри това. Сам го каза: вярвай ми. Аз съм същата Юджийн. Все още разделена между идентичностите... но нищо не може да промени това. -Знам. – Той продължи да държи ръката ми. Докосването на пръстите му, който бяха толкова безпристрастни до преди минути, предизвикаха друго чувство... нещо по-топло. Нещо, което накара тялото ми да се чувства странно, когато тези тъмни очи останаха фокусирани върху мен. Хванах се да потъвам в тях както бях свикнала, в тези секси, задимени дълбини... Рязко се изправих, прекъсвайки това опасно докосване. - Ами, – казах непохватно – предвид това, че вече е светло навън и сме будни, може и да тръгваме. Закуска на седлото? Кийо също стана, изглеждайки притеснен. - Разбра се. Колкото по-скоро се раздвижим, толкова по-скоро ще загърбим всякакви змийски заплахи. Когато опаковахме и се качихме на конете, се зачудих дали не яздехме към нещо много по-лошо от змии. Не ме разбирайте погрешно: те не бяха лоши. Но се биех с свръхестествени неща през цялото време. Имаше толкова много свръх за короната. Щеше ли просто да включва бюфет за чудовища? Запазих тези мисли за себе си, докато пътувахме, доста алчна за други неща, над които да насоча вниманието си. Оскъдната ми закуска. Присъствието на Кийо. Болката в гърба ми. Смисъла зад разпръснатите дупки в местността. На движението на пътя, както може през всяка част от Другия свят. Чудех се колко далеч се простира. До безкрайност? Или може ли пътник да падне от ръба като тези карти направени преди, когато хората вярваха, че света е плосък? - Това е. Гласът на Диана, макар и мек, изглеждаше груб в пустотата около нас. Спряхме и погледнах наоколо, търсейки това, което тя бе открила. Накрая забелязах малък, тъмен отвор, закътан в една от железните планини. - Това ли е? Изглежда толкова... малко. - Така е отвън. – каза Кийо. – Не знаем какво е отвътре... освен това напълно ще ни затвори в желязо. Запомни – убило е най-много благородници. Това е тест, който си достатъчно късметлийка да преминеш. Надявам се. - Правилно. – промърморих. Все още не чувствах видими ефекти от тази земя, но какво би се случило вътре в планината? - Не мога да вляза – каза Диана. – Просто ще ви чакам да излезете тук. - Аз също ще чакам, – каза Волусиан. – с надеждата, че срещнете смъртта си и това, което се появява е духът ви, така че да мога да се изтезавам за цяла вечност. Прогоних желанието да му наредя да си върви. Дори и да не ни последва, бих се чувствала по-добре да го имам точно тук за защита, когато излезем. И ще излезем, реших яростно. Тук нямаше „ако“ . Оставих чантата и пистолета си отвън, тъй като нямах останали амуниции. Шибани змии. Инспектирайки остатъка от арсенала ми, оставих желязното атаме в колана си, взимайки сребърното атаме в дясната си ръка и жезъла в лявата. Погледнах към Кийо. - Готов? Той кимна. - Аз ще отида пръв. Беше много мъжествено да го направи. Оставих го да води и чух слабо Диана да ни пожелава късмет. Пещерата в която влязохме беше тъмна и тясна. Едва можех да премина без да се наведа и знаех, че Кийо трябваше да върви леко прегърбен. Последвахме извивките и завоите, боричкайки се срещу близките, неравни стени. Проговаряхме от време на време, за да проверим местоположението и понякога докосвах гърба му. Колкото по-надълбоко отивахме, толкова повече можех да почувствам желязото около нас. Отново, нямах признаци за слабост... просто осъзнаване. - Светлина. – каза Кийо изведнъж. Премигнах. Той беше прав. Не видях източник на светлина, но по-далеч напред хвърляше светлина в тунела. Започна само като слабо осветление, просто давайки ми бегъл поглед на силуета му. Скоро светлината се увеличи... както и температурата. Ревящ звук стигна до ушите ми. - Имам лошо предчувствие за това. – казах. Заобиколихме ъгъла и челюстта ми почти падна. Пътят напред бе блокиран от огън. Да бъдем точни, беше блокиран от листа от много сдържащ се огън, създавайки впечатлението за гигантски остриета – особено откакто замахнаха от тавана. Магически сплескани или не, пламъците горяха интензивно и топлината се излъчваше от коридора без да остави съмнение, че тези копелета ще ни изгорят. - Мисля, че видях това във видео игра. – промърморих. Погледът на Кийо бе фиксиран неотклонно на огнените остриета. Имаше пет от тях. Лицето му беше безизразно, но концентрацията в очите му ми каза какво правеше. Той ги синхронизираше, изучавайки моделите им. - Клатушкат се по начин, който ще ни остави да преминем. – каза той. – Просто трябва да гледаме за точния момент. - Ти можеш да преминеш. Не знам за себе си. – Не бях пораженец; просто посочвах истината. Кийо притежаваше рефлекси, които аз нямах. Можех да седя тук с часове и вероятно да не науча моделите им както той би могъл. Той се намръщи. - Може би просто мога да държа ръката ти. Или да те кача на гърба си. - Какво? Не. Това е нелепо. Ще повлияе на скоростта ти – ще те захвърли. – Изучих пламъците, хипнотизирана от живите модели. Имаше пространства между всеки лист. – Може би мога да го прелетя, да ги вземам един по един. - Сега това е нелепа идея. – Разтройване набразди челото му. - И да се има предвид, бих дала всичко, за да затопля тази нощ. Трябва да имаме лагер тук... – Шегата ми заглъхна, когато ми хрумна идея. – Просто ще вървя през тях. Погледът, който ми даде не изискваше думи, за да изрази мнението си. - Сериозно – казах. Оставих оръжията си и обърнах магията в мен. Желязото не ми влияеше. Повъртях елементите въздух и вода, тествайки и тъчейки ги като шал. Кийо можеше да почувства промяната в температурата около нас. - Какво си мислиш? - Мога да се предпазя. – казах. – Пещерата е достатъчно влажна – настрана от тук – за мен, за да изтегля вода. Ще направя щит за мен и ще използвам въздух, за да духа срещу огъня. - Въздухът може да подхрани пламъците. - Не и ако го направя правилно. Очите ни се срещнаха. Той не хареса тази идея, не съвсем. - Това ще проработи. – казах му. – Знам, че със сигурност ще проработи. - Със сигурност, а? Все още мисля, че трябва да те нося. - А аз все още мисля, че това е идиотско. Трябва да ми вярваш, Кийо. Мога да направя това. Мога да го почувствам. Той не отговори веднага, но знаех, че го имах. - Ако те гледам да изгаряш жива, няма да бъда щастлив. - Волусиан ще бъде щастлив – казах. – Поне някой ще оглави върха. - Юджийн! - Съжалявам. – Дарих Кийо с това, което се надявах, че бе успокояваща усмивка. – Това ще проработи. Отиваш пръв. Той се подвоуми за няколко секунди и после се превърна в лисица. За бой, той често избираше мощно, по-голямо животно. Сега, той бе малък и бърз като всяка обикновена червена лисица. Той се обърна към пламъците, човешката част – и вероятно животинската също – отново измервайки времето. След това скочи напред. Натрупах гаранции за него, но моят собствен дъх беше това, което секна докато го гледах. Той изтича без да спира, крачейки плавно и последователно, когато безотказно пробяга през празното пространство причинено от люлеенето на пламъците към противоположната страна на пещерата. За секунди стигна до другата страна на петте листа. Издишах. Той се трансформира обратно в Кийо и надникна към мен през непостоянните пролуки, разтревожен. Дарих му друга уверена усмивка, надявайки се, че по-ранният ми аргумент ще се окаже истина. Вгледах се в пламъците, не, за да ги тактувам, а просто, за да събера собствената си смелост. Магия бликна в мен, когато издърпах влага около тялото си, създавайки предене, почти циклон – като пашкул – който незабавно ме намокри. Това бе последната от тревогите ми. После повиках въздуха, изтегляйки го към мен и насилвайки го да свири силно далеч от тялото ми. Когато пристъпих напред, умът ми внезапно пробяга пред стотици други сценарии. Може би можех просто да изсмуча кислорода тук и неутрализирам огъня. Разбира се, това вероятно би ме накарало да изпадна в безсъзнание. А обикновена физика би ли проработила изобщо срещу магически огън? Този въпрос ме връхлетя твърде късно, заедно с прозрението, че магически огън може по същия начин да бъде неподатлив на въздух и вода. Уууш! Липсваше ми синхронизирането на Кийо. Първият огнен лист полетя към мен – и мина покрай мен. Моят ефект на вентилатор го издуха надалеч и попарващата топлина, която все още ме достигаше бе смекчена от водата. Забързах темпото си, ходейки през втория по същият начин. Късметлийско подбиране на точния момент ме накара да пропусна третия напълно. Четвъртият ме пипна – или би трябвало – и после едва заобиколих петия. Достигнах страната на Кийо и отпуснах магията. - Три от пет не е зле – казах радостно. За моя изненада той ме прегърна, въпреки капещите ми дрехи и коса. - Исусе Христе, това беше страховито, Юдж. Когато те видях да вървиш през първата стена... - ...си помисли, че беше много готино? Той се отдръпна и поклати главата си, гледайки как изцеждам вода от ризата си. - Сигурно правиш ужасно много шеги за някои доста сериозни неща. - Хей, ти си този, който направи Дюнната справка. – Въздъхнах и оставих ръцете си да паднат до страните ми. – Освен това, ако не правех шеги, вероятно бих се доверила на усещанията си и бих тичала право назад към Земята на Бодлите. – Обърнах въздух към мен, вземайки малко от топлината, нещо като удар – за да се изсуша. Спрях, когато бях полусуха, не искайки да изразходвам магията. - Разбирам. – каза той. Нежно докосна рамото ми, леко усмихнат и после наклони главата си към тъмнината напред. – Готова за още? Кимнах, следвайки го още веднъж. Вървяхме по-нататък и по-нататък от пламъците, губейки светлината, както и самите себе си. Странна ретроспекция ми се появи, екскурзия до Подземния свят, където бях вървяла през подобни пещери и посрещнах тестове, за да върна душата на Кийо. Как можах почти да забравя за това? Обичах го толкова много, че се срещнах със самата Смърт. Как може любов като тази да променя? Последва още пълзене по тунела и се зачудих, дали може би това не беше тест за клаустрофобични благородници. Постепенно обаче, тунелът започна да се разширява и разширява докато внезапно напълно свърши в голяма камерна стая. Горе-долу като тунела, всичко тук беше просто груба скала със случайни проблясъци на желязо. Няколко факли осветяваха камерата, разкривайки центъра й: елегантен мраморен пиедестал с желязна корона, стояща на него. - Сериозно? – казах. Кийо и аз се завъртяхме близо до отварянето на стаята, нащрек за влизането. Да, когато се загледах в короната, не беше никакъв възможен капан, което изпрати тръпки по гръбнака ми. Друг тест в екскурзията ми до Подземния свят се разигра в ума ми: бях насилена да нося короната на баща си, въпреки протестите ми. Тази корона беше платинена, но и тя и тази имаха подобен сребърен блясък. И двете бяха украсени с лилави скъпоценни камъни. И двете имаха сурово, военно чувство към тях. Тази във видението беше малко по-деликатна, макар и с малко повече художествен усет. Планирането на дизайнера беше изчистено на тази, със нейният кръг от шпайкове от скъпоценни камъни, редуващи се по размер, но предчувствието ми беше, че това трябваше да бъде внушително, не красиво. - Илюзия е. – казах на Кийо, - Все още не можем да я достигнем. Почти нищо не сме направили. Не отмести очите си от короната, когато проговори. - Змии и вървене през огън са нищо? - Ами, не. Но очаквай повече, като се има предвид целият връх. - Желязото. – напомни ми Кийо. – Използва магия, за да преминеш през огъня. Повечето благородници също биха – но представи си какво би било за тях във всичкото това желязо. Ако въобще са стигнали толкова далеч. Ти... не мамиш, не съвсем, но заобикаляш много от предизвикателствата тук. - Ако е предназначено за благородници, тогава може би короната също е. Може би аз съм прекалено човек и няма да бъда в състояние да претендирам за нея. – Човече, това би било ужасно. - Има един начин да разберем. Вгледах се в короната и забелязах колко малко светлина се отразяваше от нея. Тази ли беше? Можех ли наистина да отида и да претендирам за нея? Време да разберем. Направих няколко стъпки напред... и стаята внезапно стана студена. Тъмно чувство, чувство на сила и чисто зло изпълни малкото пространство. Какво можеш да почувстваш злото? Просто го знаеш. Бързо се обърнах към Кийо, но беше твърде късно. Мъжка фигура се материализира пред нас, облечена в красиви лилави кадифени одежди, бродирани и изкусурени по начин, на който Дориан би завидял. Косата на мъжа беше толкова красива, бледо светлорусо, че блестеше на факелното осветление и леко докосваше раменете му. Да, определено впечатляващо облечена фигура. Единственото нещо, което наистина го накърняваше от всичко, беше това, че бе скелет. - О, мамка му! – казах. - Какво е? – попита Кийо местейки се близо до мен. - Лич. Като... Не знам. Немъртъв магьосник или владеещ магия. – Умът ми трескаво работеше. Личовете използват магия преди смъртта си нарочно, за да се предпазят от Подземния свят. Прави ги много трудни за прогонване според Роланд. За тях съм слушала единствено в истории. - Като зомби? - Не. По-разумни. И също могат да – наведи се! Кйио, винаги на косъм по-бърз от мен, вече се бе навел и взел със себе си, когато лича хвърли топка от син огън по нас. Удари стената над нас и ни обгърна с топлина, но иначе не ни навреди. Още от този огън се вече се образуваше в скелетната му ръка и знаех, че ще се цели ниско. Кийо се трансформира в най-голямата си форма на лисица и скочи към лича, атакувайки по най-добрия начин, който знаеше. Челюстите му започнаха да се приближават до обвития в одежда крак на лича, но малък жест от него изпрати Кийо да лети. Той удари стената, разтърси се и изръмжа, крачейки и планирайки какво да направи в светлината на това ново развитие. По време на тяхната среща за части от секундата имах достатъчно време, за да изпратя сетивата си навън през жезъла. Докоснах Подземния свят и опитах да формирам връзка. Пеперудата на ръката ми пламна като отрова на змия, но не можах да отворя пътя. Беше като удряне по здраво заключена врата. Повече усилие би ми помогнало да пробия, но нямах шанс да опитам преди друга огнена топка да дойде право към мен. Отдръпнах се и се отдалечих. Виждайки лича да отклонява Кийо отново си помислих, че атака на атаме също нямаше да е от помощ. Личът, изглежда, разпозна проблемите ми и се засмя, нисък, гърлен звук, който се неестествено отекна в камерата. - Ти няма да носиш Желязната Корона. Не притежаваш силата да носиш Желязната Корона. Бях готова да избегна друга огнена топка, но трепване на ръката на лича ме хвърли срещу стената. Дори нямах време да асимилирам агонията, която причини на раните ми, защото невидимата сила, която ме закова там болеше твърде много. Беше сякаш милион невидими игли пробождаха кожата ми, минаваха право през мен и се забиваха в стената зад мен, за да ме държат на място. Извиках от болка и Кийо незабавно отново се обърна към лича. По-голямата, лисичата форма, повече животинската, която бе и имах чувството, че това беше просто инстинктивна реакция от това да ме види атакувана. Лича го хвърли отново с тази невидима сила – само че по-силно този път. Кийо се блъсна в стената, свличайки се на пода на пещерата. Слабо, той опита да се изправи на четири крака, но беше твърде дезориентиран и ранен. Личът се обърна към мен и видях смъртта в очите му. Наистина ли се бях шегувала, че това ще бъде лесно? Единственият, за който това бе лесно бе личът. Той ни извади от строя само с няколко заклинания и сега щях да умра. Затова тези, които носеха Желязната Корона се бояха. Ако можеш да преживееш това, можеш да преживееш всичко. - Ти няма да носиш Желязната Корона. –повтори той, повдигайки ръцете си за окончателното заклинание. – Не си достойна. Призовах магията си, въпреки болката. Вихрено силен вятър се взриви в него, карайки го да залитне назад. Така. Не беше напълно непроницаем на физическа сила. Да повикам магията беше трудно, но когато Дориан тепърва ме тренираше, практикувахме формирането на заклинания в неудобни позиции. Увеличих силата на вятъра, бутайки лича още няколко стъпки назад. Желязната Корона не помръдна, но вятърът бе заковал Кийо за стената, почти правейки го плосък. Почти се поколебах, страхувайки се, че го наранявам. Все още бе жив от последният удар. Сигурно можеше да издържи това. И тази добавена сила беше добър повик. Разсея лича, така че когато мислено избутах назад магията му, той не можа да я задържи. Невидимите игли изчезнаха и аз стъпих на пода, приземявайки се клатеща, но изправена. Все още ме болеше и вече се почувствах износена, но се задържах силна за магията ми. Задържа лича надалеч, но също така не го блъсна в стената, по начина, по който той можеше нас. Черепното му лице носеше постоянно хилене, правейки всичко това още по-досадно. - Нямаш силата. – каза той, виждайки, че не можех да направя много повече с вятъра. – Не си достойна за короната. Бяла светлина започна да свети между ръцете му. Без огнени топки този път. Беше мълния. Излетя от ръцете му с невероятна скорост – казват, като, скоростта на светлината – но я заобиколих почти без за мисля. Мълниите бяха в набора ми от умения. Тялото ми беше приспособено към тях, способно да ги предвиди и избегне дори и с тяхната скорост. Въпреки това, мълнията взриви половин от стената на пещерата и бумтежа, който придружи мълнията ме остави почти глуха. Скали и късове от разбития камък бяха пометени в бурята ми, летящи из стаята като шрапнел. Няколко от тях ме удариха. Един поряза ръката ми. Въпреки всичко това, аз се засмях, звучейки леко налудничаво дори и за себе си. - Ще се биеш с мен с мълнии? – изкрещях въпреки яростния вятър, чието ниво, в края на краищата ,бях успяла да вдигна. – Знаеш ли коя съм? - Знам, че никога няма да имаш короната. – отговори личът, призовавайки отново мълния. Думите му се вкопаха в мен и не просто защото живота ми тук бе на карта. Беше значението зад тях. Не си достойна. Отхвърляйки ме. Силата ми. Той наистина не знаеше с кого се разправяше, все пак. Той си нямаше идея за силата, която можех да владея, дори и в този железен подземен затвор. Никой не би го казал директно, но започвах да подозирам, че съм най-силният магьосник след баща ми. Този противен лич щеше да разбере това. Той щеше да види силата ми. Щях да го унищожа и да взема неговата шибана корона. - Наричаш това мълния? – изкрещях, след избягването на следващия гръм. Магическите ми сетива докоснаха молекулите в стаята, позитивно и негативно заредените. Миризмата на озон бе навсякъде. – Това е мълния. Не се нуждаех от ръцете си. Можех да създам мълния от въздуха. Тя се взриви в лича и трябваше да го разпадне. Той остана непокътнат, за съжаление, но начинът по който потрепери и не тръгна незабавно за друга гръмотевица ми каза, че правех прогрес. Магията пламна в мен, изпълвайки всяка частица от съществото ми, когато се захванах за заобикалящия въздух. Вятърът все още свиреше, йоните останаха готови. В центъра на всичко това беше короната, короната с която щях да си тръгна от тук. Щях да спра тази война и да покажа на Катрис и всички останали да не се забъркват с мен. Но първо, трябваше да приключа това. Смятах непрекъснато да взривявам лича с гръмотевици, но ми хрумна друга идея. Щеше да доведе всичко това бързо до края. Учените имат дълъг спор за съществуването на топка от светкавица, но аз знаех, че беше истинска. Никога не я бях използвала по сериозен начин, но бях експериментирала. Някой от принципите ѝ на формиране бяха като тези на „обикновената“ светкавица, но няколко бяха странностите, които я правеха уникална – и толкова трудна за научаване. Знаех как да я призова. Знаех какво може да направи тук. Като се има предвид, че магически създадените топки, които лича и аз владеехме бяха оформени и контролирани, топката светкавица беше огромна и лъчиста. Би изпълнила пещерата, изгаряйки лича. Не бих била изненадана, ако разтопи стените. А короната? Короната би оцеляла – както и аз бих, като повелителката на магията. Енергията изригна от мен, мълния формираща кълбо в пещерата, която експлодира навън, заслепявайки дори моите очи. Стените се разтресоха, изми ме топлина и рев изпълни ушите ми. Чух писъка на лича, ужасен, дрезгав звук. Не пуснах заклинанието докато плачът му не изчезна до тишина. Топката мълния изчезна незабавно, почти стряскащо. Моят собствен контрол на такава сила ме изненада малко. Ушите ми звъняха в тишината. Короната стоеше невредима, както и очаквах. Купчината от кости, която очаквах, не беше тук, но както и да е. Вместо това, малък, сбръчкан мъж стоеше пред мен, облечен в същите лилави одежди. Протегнах ръка и приготвих магията си за тази нова заплаха. Той не помръдна, обаче. За мое учудване, той се усмихна и ми даде малък поклон. - Поздравления. – каза. Той жестикулира към короната. – Ти си достойна – ако можеш да я носиш, разбира се. А нещо ми казва, че можеш, ако си преживяла това много желязо. Погледнах назад и напред между него и короната, невярващо. - Направих го... Спечелих. Спечелих короната. Победих лича ... ъм, теб ... или както и да е. - Всъщност лича беше част от теста. Изисква голяма магия, за да се унищожи един. Но теста бе за повече от силата ти. – каза старият мъж хитро. – Беше за решителността ти. Волята ти. Жестокостта ти да вземеш короната, без значение цената. Той пристъпи настрана, размахвайки ръката си оттатък страната на пещерата. Ахнах. Кийо – в човешка форма – лежеше срещу стената. Тъмните му очи бяха отворени и не видях очевидни наранявания. Той просто гледаше взаимодействието. Полетях към страната му и клекнах до него.. - О Боже мой. Добре ли си? – попитах, помагайки му да седне. Дори дишането му бе равномерно, въпреки че изглеждаше малко объркан. – Моля те ... говори ми. Кийо. Добре ли си? - Да, да... – Той леко докосна челото си и трепна. – Адско главоболие. Едва можех да дишам. Чувствах се цялата вцепенена. - Не трябваше да си жив. – прошепнах. – Трябваше да си мъртъв. Тази топка мълния беше облъчила стаята. Това бе и планът ми, в края на краищата. Да унищожа всичко освен мен и короната – и всичко би означавало включително Кийо. За момента бях забравила. Изобщо бях забравила за него. Бях твърде съсредоточена върху короната, да докажа на лича кой тук бе истинският гадняр. Кийо нямаше значение в този момент и аз нямах какво да направя с нашата колеблива връзка. Имах отвратителното, ужасяващо чувство, че нямаше да има значение кой беше в стаята. - О Боже! – казах отново, придърпвайки главата му към гръдния си кош. Сълзи ужилиха очите ми. – О Боже, о Боже! Толкова съжалявам. Толкова, толкова съжалявам. Не знам какво... Не знам какво си мислех... – Гаден глас проговори в главата ми. Не знаеше ли? - Хей, Юдж, успокой се. – каза Кийо, потупвайки задната част на главата ми. – Добре съм, не се тревожи. Направи го. Ти го победи. Той не го разбра. Той не разбра какво направих – или почти направих. Чиста, каквато и луда, силна магия бе замесена тук, го бе защитила заради теста. Но ако не беше... - Сериозно. – каза Кйио, все още не разбирайки нещастието ми. – Аз съм добре. Просто подмятан наоколо твърде много. Сега иди да вземеш короната. Той каза, че е твоя. – Отдръпнах се и погледнах в очите на Кйио, очи пълни с обич и гордост. Не заслужавах този поглед, но се нуждаехме от короната и трябваше да се махнем от тук. Изправих се нестабилно и завървях към пиедестала. Короната стоеше там зловещо и аз погледнах към стария мъж. Той кимна окуражително. Ако можеш да я носиш. Осъзнах, че имаше още един тест, такъв, на който можех да се проваля. Когато пръстите ми докоснаха короната, не почувствах нищо, само студен метал. Повдигнах я несигурно, почти уплашена от това, което направих. Беше тежка – далеч по-тежка от моята корона на държавата или светските. И все пак, пасна перфектно на главата ми, което беше откачено. Когато за пръв път я видях бях изумена от размера ѝ. Бях сигурна, че би ми падала. Старият мъж засия и се поклони отново. - А сега е твоя. Можеш да накараш армии да треперят. Можеш да съдираш земи и да ги покориш. Светът може да бъде твой. Надявайки се, че бях доказала себе си, свалих короната. – Просто се надявам, че мога да сложа край на война. Кийо се изправи на крака, олюлявайки се. Вече не се усмихваше. - Какво имаш предвид че може да съдира земи? Старият мъж протегна ръцете си широко. - Това е силата на короната. - Короната няма сила. – казах, намръщена. – Тя е награда, статусен символ за управлението на всичко това. - Награда? – Очите на старият мъж се разшириха и той нададе страхотен коремен смях. – Вярваш ли, че всичко това бе просто за награда? За някаква дрънкулка? Кийо и аз разменихме неспокойни погледи. - Тогава какво прави? – попитах. - Желязната Корона ти позволява за прекъснеш връзката между монарх и неговото или нейното царство, по този начин освобождавайки го. Ако имаш силата, можеш след това да го поискаш. – Сви рамене старият мъж. - Защо, със достатъчно сила, ти можеш да контролираш половината кралства на този свят. _________________ Глава 12 Автор Съобщение Rose Hathaway Администратор Име: Стефи Брой мнения: 998 Points: 3711 Reputation: 12 Join date: 30.03.2010 Age: 19 Местожителство: Montana, St. Vladimir Academy Заглавие: Глава 12 Нед Юни 26, 2011 1:31 pm -------------------------------------------------------------------------------- + ---- - Глава 12 Превод и редакция: Rose Hathaway Настъпи момент на удивено мълчание. - Това е невъзможно. – каза накрая Кийо. – Освен ако не казваш, че тя трябва да убие всички тези монарси. - Няма нужда. – отговори старият човек. - Дори аз знам как става. – оспорих. – Единственият начин да завоюваш земя е ако предишния монарх умре от слабост или стане твърде слаб, за да я управлява. Иначе са обвързани. Монархът и земята са едно. - Не слушаш ли? – попита той. – Короната променя това. Тя нарушава тази връзка. Няма значение колко са силни. Без убиване – освен ако не искаш да убиеш. Земята е освободена и ти позволява да я подчиниш, ако си достатъчно силен и амбициозен, което, разбира се, трябва да си, дори и да притежаваш короната. Достатъчно амбициозен. Думите му ми напомниха за спора ни, когато почти бях убила Кийо в яростта си. Погледнах надолу към короната с отвращение. - Не я искам. Не искам такава сила. Това никога не е било намерението ми. Пазителят на короната изглеждаше толкова смаян, колкото бяхме аз и Кийо преди секунди. - Тогава защо дойде за нея? - Юджийн, – каза Кийо неловко. – Не мисля, че трябва да я оставиш. Независимо какво прави наистина… е, оригиналния план все още важи. Не е нужно да я използваш. Просто да я имаш може да е достатъчно, за да изплаши Катрис и тя да обяви мир – особено, ако знае истинската й сила. Вдигнах поглед от короната, вглеждайки се разсеяно в обгорелите стени на пещерата. - Разбира се, че знае. Както и Дориан. Той е знаел през цялото време. Беше знак за такта и самоконтрола на Кийо това, че не направи никакви гадни забележки за Дориан. - Трябва да я вземеш! – възкликна старият мъж, местейки поглед между лицата ни. Изглеждаше шокиран, и дори обиден от това, че аз сериозно обмислях да я оставя. – Премина теста. Никой, който е правил това не е отказвал короната. Гадното чувство в стомаха ми нарасна. Той знаеше. Дориан знаеше. - Не е нужно да я използваш. – повтори Кийо. – Но Катрис няма да знае това. - Бях идиотка. – измърморих. – Идиотка, за да си мисля, че е просто военна награда. Ако я приема… какво ще стане, ако някой друг я вземе? Ако бъде открадната? – След като преживях толкова опити за изнасилване, бях добре наясно с количеството амбиция на Другия свят. - Короната ще действа само при сегашния й притежател. – каза пазителят. – Ще остане само с достойния. Ако бъде открадната – или ако ти умреш – ще се върне тук, и ние ще чакаме следващия предизвикател. - Задръж! – каза Кийо. – Просто чакаш тук през цялото време? На колко години си? Не дочаках отговор. Чувствах се замаяна на крака и толкова, толкова изтощена, физически и емоционално. Исках да се махна от това място. - Да вървим! – казах. – Ще вземем короната. Старият мъж грейна. - Отлично! Нямам търпение да чуя за победите ти. Намръщих се и тръгнах към изхода. Това едва ли беше ситуация за топли и лигави сбогувания, така че аз и Кийо просто излязохме без повече разговори, въпреки че можех да почувствам погледа на пазителя, изгарящ гърба ми. Излизането от планината беше мълчаливо и сякаш много по-бързо. Огнените бариери ги нямаше. Когато най-накрая излязохме, светлината и въздухът на този безплоден пейзаж изглеждаха като най-сладкото и освежаващо нещо на света. Волусиан и Диана стояха точно там, където ги бяхме оставили. Изражението на Диана светна. Това на Волусиан не се промени видимо, но аз определено усетих смайване. - Направи го! – възкликна Диана. – Сега можеш да ми помогнеш и да откриеш... - Не! – прекъснах я, запътвайки се право към коня си. – Не сега! Още няма да се оправяме с това. Бледите й очи се разшириха. - Но ти обеща да... - Още не! – изръмжах. Нещо в тона и външния ми вид трябва да беше доста смущаващо, защото тя изчезна без да направи коментар. Но знаех, че ще се върне. Погледнах към Кийо , който вече беше на коня си, със загрижено изражение. - Мислиш ли, че тези змии са си обичайните обитатели или част от теста? – попитах. Той се огледа, изучавайки разпилените по земята дупки. - Не мисля, че можем да предполагаме, че са си отишли. Уверих се, че багажът ми е добре завързан, короната беше в него. - Тогава да се махаме оттук. Няма да спираме, докато не излезем от непознатите земи. Лицето на Кийо беше изкривено от тревога. - Юджийн... Но аз вече пришпорвах коня си по пътя, към посоката от която дойдохме. Предишната ни езда беше бърза, но все пак пестяхме енергия. Сега не задържах нищо. Оставих коня да бяга колкото може по-бързо, подозирайки че и той иска да се махне възможно най-бързо от това прокълнато място, точно както и аз. Скоростта и приливът на въздух почти бяха достатъчни да ме разсеят от това, което се беше случило току-що, и от това, което предстоеше да се случи. Почти. Кийо лесно поддържаше темпото ми, и скоростта затрудняваше всякакви разговори. Загубих представа за времето, но имах чувството, че яздим от часове, докато слънцето се спускаше по небето. Потънах в такова затишие, заобиколена от тъжния пейзаж, че преминаването обратно в Другия свят беше като струя вода в лицето. Кийо забави коня си. - Юджийн, трябва да спрем. – Когато не реагирах, той извика по-грубо: - Юджийн! Отърсих се от вцепенението си и също забавих ход, постепенно карайки коня си да спре. Неговият крачеше до нас. - Юджийн, почти нощ е. Трябва да направим лагер тук. Ще бъдем в безопасност, след като вече не сме там. - В безопасност? Аз съм военен лидер. Това място все още не е наше. Могат да направят много неща, ако ме открият и заловят. - Това е просто извинение. – каза той. – Няма да се случи, а ти не можеш да издържиш без почивка. Конете също определено не могат. Не знаех много за животните, но Кийо знаеше. Тези двата определено не изглеждаха кой знае колко изтощени, но дишаха доста по-тежко, отколкото когато бяхме тръгнали. Извинително потупах главата на моя. Не исках да спирам, но Кийо беше прав. Буйната и красива земя предлагаше много места за лагеруване. Номерът беше да намерим закрито място, близо до пътя. Ако се отклоним от пътя твърде много, природата на Другия свят лесно можеше да ни премести в друга място. И въпреки уверените му думи, мисля, че Кийо наистина малко се тревожеше Кралицата на Бодлите да не бъде открита в това кралство. Поне имахме Волусиан да пази. Най-накрая се установихме на малка поляна, която беше почти невъзможно да бъде забелязана през дърветата, докато не навлезеш сред тях. Недалеч имаше малка лагуна, оградена от камъни. Бях мръсна от боя, но нямах енергията да се изкъпя изцяло и се ограничих с това да измия ръцете и лицето си. Така или иначе, в лагера ни – който наистина беше просто място за спане, тъй като тук не се нуждаехме от огън – Кийо настоя отново да смени превръзките ми. - Отворила си още шевове в боя с лича. – каза той недоволно. – Можем да забавим загубата на кръв, но трябва скоро да го излекуваш. Кимнах, без да го чувам, умът ми все още беше зает с това, което бях научила. След като придърпа надолу тениската ми, се обърнах и го погледнах. - Дориан знаеше, Кийо. Дориан знаеше какво може да прави тази корона. Затова я искаше. Не бих се изненадала... – Уби ме да кажа следващите думи. – Не бих се изненадала, ако още то началото го е измислил с Мастера. Отново очаквах дразнене от Кийо, но тъмните му очи бяха сериозни и пълни със съчувствие. - И аз не бих се изненадал. Съжалявам. Това, което казах в пещерата, беше истина – бях такава идиотка. Трябваше да послушам вътрешните си инстинкти, онези, които казваха, че една военна награда не е достатъчна, за да сложи край на война. Награда, която можеше да изтръгне кралството на Катрис от ръцете й? Да. Вярно, това би приключило войната, но Дориан трябваше да ми каже. Трябваше да ми каже каква е истинската заплаха от короната. И тогава ти нямаше да го направиш – отбеляза един глас в главата ми. Знаех, че е истина. Нямаше да рискувам живота си, – или този на Кийо – за да тръгна след някакъв артефакт, който ме поставяше с една стъпка по-близо до това да бъда завоевател, както всички очакваха от мен. - Дориан знаеше. – повторих. – Дориан ме остави да рискувам живота си, заради това. Кийо мълча няколко секунди, гледайки бързо потъмняващите дървета около нас. - Ти каза, че първоначално е устоял. Докато не е осъзнал, че аз мога да отида. - А ако това е било преструвка? – поставих челото си в ръцете си, съмнявайки се във всичко, което бях започнала да вярвам за Дориан. Толкова много исках да му вярвам. – Преструвал ли се е, че е против, знаейки, че ще заподозра нещо, ако е твърде агресивен? - Въпреки всичките му недостатъци... не знам. Него наистина го е грижа за теб, Юджийн. Не мисля, че безгрижно би те поставил в опасност. Може наистина да е изчаквал, докато се увери, че ще отидеш, без да се колебаеш. Въздъхнах и вдигнах глава. - Мислиш доста добри неща, за някой, който мразиш. Малка усмивка изви устните на Кийо. - Не го мразя, не точно. Не му вярвам. Не го харесвам. И... е, определено не съм доволен от това, че те взе от мен. Присвих очи, в мен пламна гневна искра. - Никой не ме е „взел”. Не съм нещо, което вие можете просто да си предавате. - Извинявай, извинявай! – промърмори той. – Не искаха да прозвучи така. Просто имах предвид, че след като се разделихме, ми беше трудно да те гледам с него. Доста ревниво, признавам си. Но също така мразя факта, че великото му, прибързано действие те спечели и заби последния кол във връзката ни. - Неговото „велико, прибързано действие”? Имаш предвид това, че уби Лийт? Никога няма да съжалявам, че направи това. – казах свирепо. Въпреки нарастващия мрак, можех да видя, че очите на Кийо се впиват в мен. - Мислиш ли това, Юджийн? Личното ти отмъщение струваше ли си живота на всички хора, които умряха от тогава насам? Отклоних поглед. - Той си го заслужаваше. Не разбираш. - Перфектно разбирам това, което направи той. И ако можех? Бих направил много повече от това да прокарам меч през него. Наистина, това беше почти милостиво, в сравнение с това, което заслужаваше. Но последвалото... - Знам. – Отново въздъхнах. – Знам какво причиних, целият катаклизъм в този свят. – Осени ме внезапна страна мисъл. – Мейвън... Кийо се напрегна, не успявайки да проследи скока в мисълта ми. - Какво за нея? - Дориан знаеше и това! Тя знае какво прави короната, сигурна съм. Затова той продължи да ми казва да не те оставям да говориш с нея! – извиках, сега пълна с гняв. – По дяволите! Той ме изигра. Винаги ме изиграва. Няма значение дали ме обича. Това е в природата му. Той не може да обича, без да използва това в свое предимство. По дяволите! – Викът ми се извиси в празната нощ, докато крачех раздразнено. За секунди Кийо също беше на крака, хващайки ме за ръцете. - Хей, хей! Успокой се. Може и да те е измамил, но не може да те накара да направиш с короната нищо, което не искаш. Ти я контролираш. Не е нанесена никаква вреда. - Никаква вреда? – възкликнах. – Кийо, аз почти те убих.! Разбираш ли? Разбираш ли какво почти направих? Загубих контрол! Как се очаква да си простя за това? Той ме придърпа в ръцете си. - Аз ти прощавам, и това е всичко, за което трябва да се тревожиш. Не се тормози с вината. Свих юмруци. - Най-откачената част е, че фалшивият лич си мислеше, че това, което правя е нещо добро. Това да отблъсквам приятелите си, заради силата. Това представлява короната. В това ще се превърна. - Няма да ти позволя. – каза свирепо Кийо. - Това е в кръвта ми. – казах слабо. – Сега го осъзнавам. - Може би. Не знам. Мислех... е, мислех, че всичко е някакво лесно решение, което можеш да вземеш. „Не прави това, не прави това!” Колко глупаво от моя страна. То е повече от това, този конфликт в мен. И не помогнах – не и по начина, от който имаше нужда. Сега ще го направя – ако ми позволиш. Погледнах го объркано. - Защо? След всичко, което направих? - Защото аз... – Кийо спря. Сега едва го виждах, но чувството от ръцете му върху кожата ми беше топло. – Защото няма значение. Защото прецаках нещата. Защото никога не трябваше да се разделяме. От известно време искам да ти кажа нещо. Трябваше... Отдръпнах се и прекосих поляната. Не можех да чуя това. Не можех да чуя някакво изявление за любов, не и когато сърцето ми още беше разбито, заради предателството на Дориан. Вярвах му. Вярвах му, въпреки всичките доказателства за това, че той е готов на всичко за власт. Мислех, че любовта му към мен ще е по-силна от тази към амбицията. Грешала съм. Дори и да ме обичаше, сърцето му винаги щеше да е разделено между мен и желанието за власт. Това беше природата му, точно както собствената ми природа беше разделена между човека и джентрито. - Трябва да спя, Кийо. – казах грубо. – Не мога да чуя това точно сега. - Но, Юджийн... - Лека нощ! – извърнах се с гръб към него – знаех, че той може да вижда и в мрака –и се свих на тревата. Изобщо не беше удобно легло, но сравнено с дискомфорта от миналата нощ, това беше като рай. Кийо не каза нищо повече, и след време го чух да сяда. Волусиан наблюдаваше, което значеше, че нито аз, нито Кийо трябваше да стоим будни. В моя случай, това нямаше значение. Сънят нямаше да дойде, колкото и да исках. Стоях будна през по-голямата част от нощта, гледайки ясното небе и блестящите звезди. Другият свят имаше същите съзвездия като човешкия, което със сигурност представляваше някакъв вид физическо затруднение, такова, за което нямах много време да мисля сега. Дориан знаеше! Тази корона! Тази проклета корона! Част от мен искаше да отида при чантата си, да взема короната и да я захвърля в нощта, за да не бъде видяна никога повече. Какво беше казал старецът? Ще се върне в дома си. Нямаше да има вреда. Никаква вреда освен загубата на потенциалната възможност да открадна земята на Катрис от нея – нейната, и тази на всеки друг, който ми се противопоставеше. Това ли беше искал Дориан? Беше ли се опитал да ме убеди, че това е единствения начин да спечелим войната? А аз бях ли му повярвала? Може би. Бях склонна на риск за мир, след като, все пак, тръгнах за короната. Може би това беше просто „авариен изход” в евентуалния план на Дориан за завладяване. В края на краищата, нямаше значение какви са плановете му. Това, което имаше значение беше, че той ме беше предал. Разкрих се пред него, обичах го. Сега това беше приключило. Тази мисъл, тази мисъл и гнева, горящ в мен, бяха това, което ме накара да стана рано, когато пукна зората. Кийо – който очевидно беше спал – мигновено се събуди, когато ме чу да мърдам. - Нека позная – каза той. – Не си спала. - Нем. Извадих малко от храната за пътуване от чантата, свивайки се, когато пръстите ми докоснаха короната. Кийо се изправи и се протегна, след това изчезна в шумата. След няколко минути се върна, с няколко парчета манго в ръката си. - Допълни закуската си. – каза той, хвърляйки ми едно. Облегна се на едно дърво и захапа едно от своите. Кимнах за благодарност, но сладостта на плода беше загубена за мен. Нищо нямаше никакъв вкус. Бях наясно, че Кийо ме гледа, но го игнорирах. - Какво си мислиш? – попита той най-накрая. - Колко много мразя Дориан. - Какво ще правиш? Това беше нещо, за което си мислех от известно време, така че имах добър отговор. - Да отида при него. Да му се обадя. Да му подам бележка в час. Да му кажа, че приключи... всичко. Ние. Съюзът ни. Веждите на Кийо се вдигнаха. - Може да искаш да не си толкова прибързана за това. - Как може да съществува партньорство с някой такъв? – възкликнах. - Можеш да имаш бизнес с хора, които не харесваш. Аз не бих захвърлил военната му подкрепа насред тази бъркотия. - Нямам нужда от помощта му. – казах упорито. – Особено ако Катрис наистина обяви примирие, заради короната. - Ами ако не го направи? - Не знам. – Изправих се и изтрих лепкавите си ръце в дънките. Кийо беше последният човек, с който очаквах да водя този разговор. – Накъде биеш? Трябва ли да му простя? Да оставя това и да скоча обратно в леглото му? - Не! Определено не! – Кийо дойде при мен, почти повтаряйки позицията ни от снощи, когато той беше на ръба на това да ми каже нещо романтично. Само че, откакто имах повече време да се справя с гнева си и можех наистина да се съсредоточа върху Кийо, загрижеността в очите му и начинът, по който тялото му винаги караше да се чувства моето. – Но не мисля, че Дориан ще остави войната, без значение какво се е случило между вас. И трябва да приемеш тази помощ. - Страх ме е... – Докато тези думи не излязоха от устата ми, не осъзнавах, че ги мисля. – Страх ме е, че когато го видя, когато говоря с него... отново ще направи това. Ще ме убеди в нещо, не знам. Какъвто и да е планът му. Ще изясни нещата и ще ме върне обратно. Кийо обхвана лицето ми с ръце. - Не е нужно да правиш нищо, което не искаш. Ти си силна. И ако искаш, аз ще дойда с теб. Погледнах в очите на Кийо, чувствайки се загубена в дълбините им и объркана от това, което видях в тях. - Искам да дойдеш. Навеждайки се, той ме придърпа и ме целуна почти преди да осъзная какво се случва. По устните му имаше горещина, горещина и жажда, и тази сурова, почти животинска страст, която толкова го определяше. Тялото ми се притисна към неговото, и аз бях стресната от възбудата, която тази целувка събуди в мен, аз, която преди двайсет и четири часа се бях заклела и посветила на Дориан. Сега, желанието в мен, беше за Кийо, желание, което съдържаше равни части отмъщение срещу Дориан, съживяване на чувствата ми към Кийо, и обикновената похот, задействана от това да бъда с някой, който намирах за толкова привлекателен. Отдръпнах се от него, и не беше лесно. Тази целувка ме беше погълнала, отнемайки разума ми. Имах чувството, че съм на косъм от това да му разкъсам дрехите и да му се нахвърля. Някаква дразнеща, разумна част от мен, продължаваше да казва, че не трябва да правя това, докато не разбера със сигурност дали е защото все още ме е грижа за Кийо, или защото исках да си го върна на Дориан. - Не, недей. Не мога. – казах, отдръпвайки се на няколко крачки. – Не съм... Не съм готова... Знаех, че той може да разбере, че това не е много вярно. Можеше да подуши желанието в мен, феромоните и другите физически знаци, които казваха, че го искам. Но главата и сърцето ми? Не, не бях сигурна за това. - Юджийн... – Гласът му беше дрезгав, всяка част от него излъчваше тази тъмна, първична сексуалност, която винаги ме поглъщаше. - Не мога... – повторих. – Моля те... не прави това отново... Тръгнах насляпо към гората, игнорирайки клоните и листата, които се закачаха по мен. Не трябваше да ходя много далеч, защото нещо ми подсказваше, че Кийо няма да ме последва. Засега щеше да ме остави сама. Свлякох се на земята, облягайки главата си на меката кора на едно дърво, което не разпознах. Сърцето ми биеше в гърдите ми, заради предимствата на Кийо. Заподозрях, че него още го е грижа, особено след като скъсването беше повече моя идея, отколкото негова. Той беше признал, че е мъдро, да, но винаги съм знаела, че нещата можеха да бъдат различни. По дяволите, ставахме двама. Въздъхнах и затворих очи. Какво правех с това? Какво правех с чувствата на Кийо? Какво правех със собствените си чувства? Защото в сърцевината на всичко това, сърцето ми все още беснееше, заради Дориан. Мислех това, което казах на Кийо – наистина щях да се върна и да кажа на Дориан, че сме приключили. Бях разочарована от Кийо – все още бях, малко – заради това, че не предприе директно действие срещу Лийт. Да, колкото и да ме беше наранило това, Кийо беше искрен и открит с мотивите си. Това беше по-добре, отколкото някой да ти казва красиви лъжи. Красиви лъжи. Дориан беше пълен с тях – и не само заради короната. Внезапно открих, че се питам защо той изобщо беше предложил Кийо да дойде на това търсене, вместо Жасмин. Може би Дориан си мислеше, че това е доста убедителен начин да се отърве от някого, на когото винаги е гледал като на потенциален конкурент. Не знаех. Единственото нещо, за което бях сигурна беше, че ставах все по-ядосана. Слаб плясък ме измъкна от емоционалния ми водовъртеж, и аз отворих очи. От Волусиан не беше дошло никакво предупреждение, и секунда по-късно, осъзнах какво ставаше. Изправих се и се запътих към басейна в средата на поляната. Със сигурност, щом стигнах там, открих че Кийо прави дължини. Лагуната беше кристално ясна, блестеше на слънчевата светлина и пееше на магическите ми сетива. Зачудих се дали е тук, за да се почисти от вчерашната битка, или за да преодолее раздразнението си към мен. Ако съдех по чертите на лицето му – и двете. Наблюдавах го около минута, знаейки че възможностите да го хвана неподготвен са редки. Водата и настроението му го бяха разсеяли – обикновено би чул или подушил наблюдател. Следи известно време взех решението си. Започнах да свалям дрехите си. Кийо се обърна и ме забеляза точно когато влизах във водата, вървейки внимателно по каменното дъно. - Юджийн... какво правиш? Мокриш превръзките си. Доплувах до него от далечната страна на басейна. - Стоя тук, с теб, гола, а това е най-голямата ти грижа? Той внимателно ме погледна. - Е, тези ни бяха последните. Сложих ръце на кръста си. - Скоро ще се приберем. Когато долепих устните си до неговите, свързвайки ни в дълбока целувка, почувствах същия отговор като по-рано. Той ми отговори жадно, с ръце, увити около талията ми, докато се притискахме един към друг. Сега, обаче, Кийо беше този, който се отдръпна... въпреки възбудата в очите му. Имах чувството, че в него се води война между човека и животното. - Чакай! – каза той. – По-рано... ти ми каза, че не можеш... - Промених си решението. Мога да направя това. – казах. – Трябва ли да бъде повече от това точно сега? – Все още щях да кажа на Дориан, че съм приключила с него, но за това нямаше нужда да съм го направила. Умствено бях скъсала с него. Бях свободна да правя, каквото исках. Отново тръгнах към Кийо, бавно водейки ни към ръба на водата. Горните ни половини се показаха, сутрешният въздух изпрати лека тръпка по мократа ми кожа. - Не съм сигурен защо правиш това. – каза Кийо. Но когато го придърпах по-близо, той не се отдръпна. – Мисля, че си го връщаш на Дориан. Целунах го силно, отрязвайки каквито и аргументи да искаше да изкаже. - Може би е така. – казах накрая. Той се задъхваше, малко изненадан от напрежението. Чувствах се преизпълнена със сила, изпълнена с похот към Кийо и – да – гняв към Дориан. – Но ти си този, с който го правя. Това не значи ли нещо? Имаше пауза, докато тъмните, опушени очи на Кийо ме изучаваха внимателно. - Да. – С едно бързо движение той ме обърна, притискайки тялото си към моето. – Значи. Така или иначе, трябваше да бъде така. – Дъхът ми заседна, когато той целуна врата ми, зъбите му одраскаха кожата ми. – И ще си върна това, което е мое. Тялото ми гореше, и от докосването му, и от опасния тон в гласа му. Тогава пълното значение на думите му ме достигна. Започнах да се обръщам, но ръцете му бяха върху мен, притискайки ме към издатината, която ограждаше водата. - Хей, не съм твоя. – изръмжах. – Мисля, че изясних това. - Права си. – каза той. – Но не си и негова. Вече не. Никога не трябваше да бъдеш. Никога не трябваше да се разделяме. И ако искаш това – ако искаш да направиш това – трябва да ми кажеш, че изпитваш нещо към мен. Не мога да повярвам, че това е просто секс за отмъщение. - Кийо... Ръцете, които ме държаха, се плъзнаха към гърдите ми, грубостта на докосването му изпращаше шокови вълни по тялото ми. - Кажи ми. – издиша той срещу ухото ми, ръцете му се плъзнаха по стомаха ми, и надолу между бедрата ми. – Кажи ми, че все още изпитваш нещо към мен. Тялото му затвори миниатюрното разстояние, останало между нас, притискайки ме право в камъка. Почувствах го твърд и готов. - Аз... – Затворих очи, загубена в начина по който ръцете му ме докосваха и разпалваше сексуалното напрежение, което изгаряше между нас от дни. Какво чувствах? За секунда бях раздвоена. Може би това не беше правилно. Може би трябваше формално да приключа нещата с Дориан, преди да позволя емоциите да избягат с мен. – Аз... - Да? Той ме наведе, ръцете му стискаха талията ми, и внезапно, той се плъзна в мен, нисък стон напусна устните му, когато ме изпълни. Издадох малък писък, заради неочакваното действие, което се превърна в стон на удоволствие, когато той започна да се движи в и извън мен. - Кажи ми, че все още има нещо, каквото и да е... – изръмжа той. – Ако не, ще спра и ще оставя това. Просто го кажи. - Аз... Отново не можех да призова думите. Този път беше просто защото бях твърде загубена от начина, о който го чувствах. Бях забравила какво е да си с него, начинът по който винаги обичаше да ме обладава отзад, воден от животинския инстинкт в него. Всъщност, имаше повече от това. Картини преминаха през мен, начинът, по който се биеше до мен, състраданието, когато беше видял колко бях наранена заради измамата на Дориан. - Кажи ми. – каза отново той, в гласа му имаше жадни и дивашки нотки. – Кажи ми, че ме искаш, кажи ми, че все още има нещо между нас. Че не искаш да спирам. Чувствах го толкова добре, толкова силен и твърд. - Не... - Не какво? - Не... не спирай... има... разбира се, че все още има нещо... Мислех го. И с това, животното в него беше освободено. Изкрещях, когато усетих пълната сила на тялото му, ръцете ми силно ме придържаха, за да не бъда изхвърлена от ръба. Звукът от телата ни, удрящи се едно в друго, отекнаха около нас, докато той навлизаше неуморно, обладавайки ме отново и отново, докато си връщаше тялото ми. - Липсваше ми, Юдж. – успя да каже той. – Липсваше ми да правя секс с теб. Липсваше ми са правя любов с теб. Но особено... особено ми липсваше да те чукам. Думите му бяха подчертани с остър тласък, твърдо и дълбоко, докато ме навеждаше назад още повече. Отново изкрещях, но беше от екстаз, а не от болка. Кийо винаги можеше да ме накара да свършвам така, нямаше изключение. Почувствах нервите в тялото си да експлодират, всяка част от тялото ми трепереше. Все пак, той продължи да се движи в мен с тази първична нужда, докарвайки ме до сетивно претоварване. Беше се отказал от думите, просто издаваше малки стонове, докато телата ни се свързваха. Накрая тялото му достигна връхната си точка, давайки ми най-твърдия тласък, на който беше способен, когато оргазмът му дойде. Той ме хвана здраво, тялото ми изпълни нуждата му, когато той свърши в мен, стенейки и разтрисайки се, докато най-накрая не беше дал всичко, което имаше. Той се отдръпна и аз се обърнах, собственият ми дъх беше плитък и накъсан. - Това... може би не трябваше да правим това... Кийо сложи ръка около талията ми и ме придърпа до себе си. Устните му отъркаха моите. - Звучиш като мъж на следващата сутрин. Ти беше тази, която ме нападна, помниш ли? - Вярно е. – признах. Сега, когато похотта ми беше утолена, се чувствах малко по-наясно със себе си. - Дай ми още няколко минути. – промърмори той. – Още няколко минути и можем да го направим отново... - Вероятно само създаваме още проблеми. Той целуна врата ми - Какво е още един проблем насред всички, които имаме? Още един път, Юджийн. Липсваше ми толкова много. Нека да направим това само още веднъж. Можех да почувствам, че той наистина почти е готов отново. Вдигнах единия си крак, наполовина увивайки го около него, когато тялото им реши, че също е готово отново. - И след това какво? - След това? – Устата на Кийо се задвижи към моята. – След това ще отидем да видим Дориан. Глава 13 Автор Съобщение Rose Hathaway Администратор Име: Стефи Брой мнения: 998 Points: 3711 Reputation: 12 Join date: 30.03.2010 Age: 19 Местожителство: Montana, St. Vladimir Academy Заглавие: Глава 13 Сря Юни 29, 2011 10:20 pm -------------------------------------------------------------------------------- + ---- - Глава 13 Превод: annes Редакция: Rose Hathaway Пътуването обратно беше спокойно. Най-забележимото нещо бе възбудaта, която гореше между Кийо и мен – нещо, което започвах вече да се съмнявам, че беше добра идея. Думите ми бяха истина: никога не e спирало да ме е грижа за него. Но и той беше прав: това, което стана между нас на поляната, дойде от яростта ми и желанието ми да си върна на Дориан. Това не е особено добра причина да започнеш връзка. Не беше дори добра причина за случаен секс, и да бъда честна, не бях сигурна каква е връзката ми с Кийо в момента. Диана се появи отново и ни последва толкова тихо и покорно, че накрая наруших мълчанието, за да я уверя, че ще спазя частта си от сделката. Сивото й лице се озари и, трябваше да й го призная, че не ме притисна повече, докато не оправих другите си работи. Кийо и аз отидохме право при Дориан, щом преминахме в по-позната територия. Планът ми беше да се разправя с него първо и след това да премина в човешкия свят. Мислех, че ще е по-безопасно да пазя короната там. Пазачите на Дориан ме посрещнаха с доволни усмивки и макар да бяха изненадани да видят Кийо, повечето изглежда, знаеха, че съм била на някаква тайна мисия. Завръщането ми жива беше добър знак. Щом влязохме в замъка, поръчах на един вестител да отиде при Катрис и да я информира, че сега притежавам Желязната корона и че ако иска да поговорим за предаването й, цялата ще бъда в слух. Като партньор на Дориан имах властта да се разпореждам със слугите му – но имах чувството, че това скоро ще свърши. Кийо и аз бяхме приети в присъствието на въодушевения Дориан на двора, където караше измъчения придворен на име Муран да свири на арфа. Знаех със сигурност, че Муран е имал точно един урок, а Дориан изглежда доста се забавляваше като гледаше как той се мъчи. Такива неща бяха едно от любимите занимания на Дориан и обикновено, макар да се чувствах зле за Муран, и на мен ми беше малко забавно. Днес не беше така. Когато влязохме в двора, Дориан погледна лицата ни и бързо нареди на всички да ни оставят – дори на пазачите си. Все още имаше онази малка, безгрижна усмивка, но видях и лека промяна в чертите на лицето му. Знаеше, че става нещо. Неговата проницателност го правеше толкова добър владетел. - Е, ето ви и вас. - каза той, докато сядаше в еквивалента на джентрите за градински стол. Освен че, разбира се, никога не съм виждала в магазините за обзавеждане да продават нещо толкова богато украсено и позлатено. Обикновено, когато пристигах Дориан ме целуваше, но предпазливостта му сигурно го е удържала. - Красива, както винаги, скъпа моя, макар и малко раздърпана. Предполагам това означава, че или си успяла, или едва си се измъкнала жива? - Успяхме. - казах аз. – Взех короната. И пак- онази усмивка не се промени, но жадна светлина просветна в очите на Дориан. Той се наведе напред. - Знаех си. Знаех си, че ще успееш. – Той ме изгледа отгоре до долу, погледът му най-накрая се спря на чантата на рамото ми. – Може ли да я видя? - Не. - казах прямо. – Никой няма да я види. Ще бъде скрита там, където не може да се използва, за да отнеме земите на хората. Очите на Дориан се вдигнаха и той понечи да заговори. Вече си представях стотици варианти на това, което щеше да излезе от устата му, нещо от рода на „За какво говориш, мила моя?” Пристъпих напред, изгубих контрол като го прекъснах. - Не започвай! Не започвай с някакво подсладено отрицание. Още отначалото си знаел какво прави короната! Знаеше, че ще уплаши Катрис, защото тя означава, че аз – и по подразбиране ти – мога да превзема кралството й! Дориан се поколеба и отново можех да позная мислите, които се въртяха в главата му. Отрицание или отстъпление. Накрая реши да е второто. - И какъв по-добър начин да я принудим на мир? – каза накрая. – Смисълът на война като тази е накрая да отидеш и да подчиниш някого. Не е ли много по-просто и бързо да постигнеш същия край по друг начин? - Начин, който откъсва земята от нея! – възкликнах аз. – И ме оставя с още едно проклето кралство! – Пристъпих напред и трябваше насила да се спра да не приближа. Бях толкова, толкова ядосана. Толкова ядосана, че този мъж, за когото ме е грижа, може да ми причини това. Бях почти по-ядосана на него, отколкото на Катрис в този момент. От нея поне очаквах предателство. – И това искаше да направиш – не просто да я уплашиш. Щеше да намериш някакъв начин, някакво извинение, за да предприемеш тази драстична стъпка, точно както ме накара да тръгна след короната. Доста от доброто настроение се беше изпарило от лицето на Дориан сега. - А щеше ли да тръгнеш след нея, ако знаеше? - Не. Той сви рамене. - Е, ето ти отговора. Бях изумена. - Това ли е? Как, по дяволите, може да си толкова спокоен за това? Как може да се държиш, сякаш няма проблем, че си ме мамил от началото – ти и онази вещица? Как може да твърдиш, че ме обичаш и да ме лъжеш? - Аз те обичам. - каза той. – Повече, отколкото си мислиш. Направих това за твое добро. - Направи това за твое добро! - сопнах се аз. – Не мога да повярвам, че повярвах отново. Правил си това и преди, и аз бях дотук. Приключих с теб. Приключих с всичко това. Не ми трябва твоята помощ вече. Ще приключа проклетата война сама. - Юджийн, - предупреди меко Кийо. Не ме опроверга, не и пред Дориан, но разбрах намека. Беше мнението, което изказа по-рано: да не отхвърлям военната помощ на Дориан. Дориан изсумтя, споделяше това мнение. - Разбира се, че се нуждаеш от мен. Ако успееш да преодолееш наранената си гордост ще видиш, че сме заедно в това. Използвай короната, както искаш, но бъди разумна, за да можем и двамата да приключим тази война накрая. Гласът ми беше тих и опасен, когато заговорих. Бях бясна, че може да е толкова снизходителен, че допуска, че може просто да изглади това. - Вече няма ние. - Сега просто преиграваш. - каза той. – Трябва да довършим тази война заедно, ние трябва да сме заедно и точка. Писано ни е. - Не! - казах аз. – Приключихме. Свърши. Виждах от лицето му, че и това не приема на сериозно. Не разбираше. Егото му не му позволяваше. Преди да отговори, Кийо леко докосна ръката ми. - Внимавай. Виж какво правиш. Огледах се. Вятърът се усилваше, караше ябълковите дървета да се люлеят напред назад. Тъмни облаци започнаха да се събират. Не беше необичайно емоциите ми несъзнателно да се отразяват на времето, но факта, че мога да го направя в земя под нечий друг контрол беше знак колко е нараснала силата ми. Ако Дориан е искал слънчево време, трябваше да остане такова. Осъзнаването какво мога да направя беше опияняващо. Въпреки това се отдръпнах, успокоих вятъра и разсеях буреносните облаци. Но Дориан не беше загрижен за нищо от това. Вниманието му бе привлечено от един малък жест: докосването на Кийо по ръката ми. Не съм сигурна как Дориан разбра – може би по начина, по който Кийо и аз стояхме близо един до друг – но в този момент, Дориан осъзна какво се е случило между Кийо и мен. И това, повече от всички спорове тук, накрая разпръсна спокойното му държание. Лицето му застина. - О! - каза той на Кийо, гласът му бе напълно лишен от емоции. – Разбирам. Отново е твой ред. – Изпълни ме ярост при намека, че могат да си ме подават – мнение, не по-различно от това, което Кийо бе изразил. Дориан не ми даде шанс да отвърна. – Е, щом ще е така може да си права, че няма ние, но все още сме заедно в тази война. Армиите ми са твърде въвлечени и едва ли мога да оставя Катрис да си мисли, че се предавам. Дарет! Гласът на Дориан прокънтя достатъчно силно, че един от пазачите зад стъклените врати да го чуе. Той бързо отвори вратите и излезе навън. - Ваше Величество? - Моля те, изведи Кралицата на Бодлите и домашният й любимец от владенията. Отказано им е гостоприемство. Не ги приемайте повече. Ако някой от домакинството й дойде, може да бъде приет да ме види. – Очите му се върнаха към мен. – Изпрати Рурик като твой заместник за военните въпроси. И без това вършеше цялата работа. – Вниманието на Дориан се върна към пазача му. – Имаш заповеди. Дарет не сдържа шока от лицето си. Бях станала нещо постоянно тук, отнасяха се с мен почти както с Дориан. След няколко мига, Дарет овладя чертите на лицето си, лоялността към краля му надминаваше всяко неверие, което можеше да чувства. Той се обърна към мен с формално изражение. Посочи навътре. - Ваше Величество. Уважението беше там, но съобщението беше ясно. Изхвърляха ме и виждах как Дарет се моли да не се противя. Не го направих и макар дузина отговори на раздяла към Дориан да изпълниха главата ми, аз ги отблъснах. Той се наслаждаваше на такова внимание. Само щеше да го накара да се чувства по-важен, а аз исках да изясня, че наистина съм приключила с него – макар студената реалност на това, което се случваше, да късаше сърцето ми. Кийо и аз тръгнахме след Дарет без коментар, но след това аз спрях. Посегнах към врата си, откъснах огърлицата, която носех, тази с пръстена на Дориан. Хвърлих я в краката му и срещнах погледа му със съобщение, което се надявах, че е разбрал. Беше. Отговори ми със сурова ярост. - Казах да се махаш. Обърнах се и разреших на Дарет да ни изведе през предните врати на замъка. Щом бяхме навън го чух как дава инструкции за оттеглянето на гостоприемството ни. Представих си как другите пазачи споделят шока му, но продължих да вървя без да се обръщам назад. Щом Кийо и аз бяхме стигнали достатъчно, че земята се промени и ни отведе в кралството на Мейвън, той се обърна и ме погледна. - Добре ли си? – попита с притеснение в очите си. - Да! - казах рязко. Бях убедена, че гневът ми е оправдан… но да оставя Дориан все още болеше. Беше ме отпратил толкова лесно, щом осъзна, че съм спала с Кийо. Очаквах нещо… нещо по-емоционално, предполагам. Някакъв знак, че съм означавала за него нещо повече от полезен партньор. Трябваше да съм по-умна. – Хайде да се връщаме в Тусон. Бях държала Волусиан и Диана настрана, по време на срещата с Дориан, но ги повиках сега. Казах на Диана да дойде вкъщи утре и че тогава ще започнем да работим върху проблема й. На Волусиан дадох заповеди да се върне в Земята на Бодлите. Да каже на Рурик да отиде при Дориан и да чака докато не пристигнат сведения от Катрис. Нямах съмнение, че новината, че съм изгонена от земята на Дориан ще се разпростре достатъчно бързо; не исках да виждам реакциите на хората си, когато това се случи. Кийо и аз пресякохме в Аризона през един близък портал, отидохме у тях, вместо у нас, за да поправи шевовете ми. Беше добър като „истински” лекар и не исках да обяснявам новите си порязвания и синини на някой друг. Куп котки и кучета ме поздравиха, когато влязох в апартамента му и ме накараха да почувствам странна носталгия. - Сигурна ли си, че си добре? – попита по-късно Кийо. Лежах по корем на леглото му, докато иглата му работеше по порязванията. Бузата ми лежеше на възглавницата, а единственото, което виждах бе дрешника му, като се опитвах да стоя неподвижно. - Добре съм. - Продължаваш да го казваш, но това, което се случи беше доста сериозно. – Представях си гримасата на лицето му. – Не очаквах да отдръпне гостоприемството си. - Знае, че сме спали заедно. - казах аз. – Мъжете се разстройват, когато приятелките им направят това. – Бях скъсала с Дориан в главата си, щом разбрах измамата, но що се отнася до него, му бях изневерила. Може и да е така. Но да предадеш някого, който те е измамил не ми изглежда толкова голямо предателство. - Да. - каза Кийо. – Така е. – Той завърза конеца и превърза всички рани наново. – Моля те, моля те, не ги разкъсвай отново. Чудо е, че не са се инфектирали. - Няма. - казах, сядайки и внимателно обличайки блузата си. – Нямам намерение да се бия известно време. Ще стоя далеч от Другия свят, докато наистина не им потрябвам, а разследването на убийството на Диана би трябвало да включва само въпроси. Всъщност, надявам се да го предам на някой друг. - Това няма да й хареса, - каза той. - Ще свърши работа. - казах аз. – А това ще й хареса. Вероятно ще е по-бързо, отколкото ако го направя аз. Тръгнах да се изправям, но Кийо хвана ръката ми и ме задържа легнала. Изражението му стана закачливо. - Искаш ли да поостанеш малко? Поклатих глава, докато се усмихвах леко. - Имам да свърша някои неща. Освен това само защото направихме, каквото направихме, не означава… е, не означава, че нещата са както преди. Палавата му усмивка изчезна. - Права си. Избързахме с много неща. Предполагам, че трябва да… не знам. Искаш ли да излезем на среща? - Среща? – засмях се, макар да не исках. Изглеждаше толкова не на място след това, през което преминахме през последните няколко дни. Твърде обикновено. – Вечеря или кино? - Нещо такова. Мога да те взема по-късно, след като свършиш със задачите си. Или утре ако имаш нужда от повече време. Повече време? Може би се нуждаех от повече време. Наистина не знаех. Може и да скочих в леглото – образно казано – веднага щом връзката ми с Дориан рухна, но както казах, това не означаваше, че съм готова да изградя нещо, свързано с Кийо отново. Правих секс с Кийо във вихъра на гнева си; трябваше да помисля за повече неща сега, когато се поуспокоих – и когато видях лицето на Дориан. Главата ми казваше, че сме приключили, но той вече липсваше на сърцето ми. - Утре. - казах аз. Кийо кимна. - Така е честно. Вероятно трябва да отида в клиниката, така или иначе. Наистина не разбирах условията на договора за работа на Кийо. С постоянните му посещения в Другия свят, изглежда нямаше някаква редовна програма със спешната ветеринарна клиника, за която работеше. Изглежда, той просто се появяваше, когато си искаше. По-удобно е от моята работа, за да спазваш двойното съществуване между световете. С объркани чувства или не, му позволих да ме целуне на тръгване. Имаше част от мен, която искаше просто да остане с него, да се скрие в леглото му и да избягва останалия свят. Светове дори. Но имах твърде много за вършене. Първо трябваше да се прибера вкъщи и да се преоблека в чисти дрехи. Прибрах се в това, което първоначално изглеждаше като празна къща, но колите на алеята ми подсказаха друго. И разбира се, минута по-късно влязох вътре и чух вратата на спалнята на Тим да се отваря. Той излезе, носеше само джинси, черната му коса стърчеше във всички посоки. - Хей, Юдж. Не очаквах да се върнеш. - Очевидно. Да разбирам ли, че Лара е там вътре? Прояви благоприличието да изглежда уплашен. - А, ами… - Здравей, Юджийн. – Лара се появи в кухнята до него, косата й бе разрошена като неговата. Дрехите й - включително и тениската на Тим на „West Coast Powwow 2002” – показваха знаците на бързо обличане. Тя се беше изчервила, но срамът й се превърна в изненада, когато видя вида ми. Все още не беше свикнала да ме вижда в истинския живот. – Тежък ден? - Дни. - казах аз. - О… предполагам… предполагам, че няма да си заинтересована да чуеш няколко предложения за работа? – Това бе първия път, когато се колебаеше дали да повдигне въпроса за работата. Мисля, че накрая започваше да разбира изтощителната природа на живота ми и че тези последователни работи не бяха толкова лесни като отмятането на списък. - Не. Не и в следващите няколко дни. - Няколко… - Тя преглътна възражението си и кротко кимна. Подминах ги и тръгнах към стаята си. - Трябва да свърша някои неща. - извиках им аз. – Затова може да се върнете към… това, което правехте. Истината е, че не исках да свърша задачата, която ми предстоеше. Исках да разбера какви печени неща Тим е скътал в кухнята и след това да си взема дрямката, за която копнеех при Кийо. Но, не. Бях обещала на Диана, обещание, което трябваше да уважа, без значение колко объркан е останалия ми живот. Затова, след като се измих и преоблякох, седнах на ръба на леглото си и взех мобилния си телефон. Гледах го дълго време, прокарвах пръсти по ръбовете му, докато се бавех. Накрая набрах запаметения телефон и зачаках. Имаше голяма възможност никой да не вдигне. Макар че се обаждах на мобилния на майка ми, който ми даваше по-добри шансове, отколкото ако се бях обадила на домашния телефон, знаех, че Роланд я е помолил да стои настрана от мен, но след като ме видя в болницата, майка ми вероятно ще наруши всички такива напътствия – дори и само от страх, че съм загубила някой крайник. - Ало? Дъхът ми секна и почти не проговорих. Само тази една дума… звукът на гласа й. Изпрати поток емоции през мен и аз се накарах да си спомня мисията си. - Мамо? - Джини? Добре ли си? – попита бързо тя. Както предполагах, страхуваше се, че съм изгубила крайник. - Да, да, добре съм. Ти как си? - Добре. Притеснявам се за теб – както винаги. - Аз съм добре. - казах. – Наистина. Но трябва… ами, трябва да говоря с Роланд. Дълга тишина. - Юджийн… - Знам, знам. Но наистина ми трябва помощта му за нещо. Няма да отнеме дълго. Само един въпрос. Моля те. Тя въздъхна. - О, скъпа. Ще ми се да можех, но той изясни… Знаеш как се чувства за всичко… - Свързано е с хора. - казах, макар и да лъжех от части. – Работа в този свят. Моля те, мамо. Само го питай дали би поговорил с мен за минута? Още тишина, а след това още една въздишка. - Изчакай. Зачаках като нервно въртях плата на покривката на леглото ми. Какво ще стане? Двете най-вероятни възможности бяха, че или майка ми ще ми предаде отказа му или просто ще ми затворят. Но не. Следващото, което чух бе гласът на Роланд. - Да? – Студен. Внимателен. След всичко, което току що ми се случи в Другия свят, да чуя гласа му почти ме пречупи. Исках да се разплача и да го помоля да ми прости. Да го помоля да ме обикне отново. Майка ми, обаче, без съмнение, е направила това вече доста пъти. Очевидно не е имала късмет. Нямах причина да вярвам, че ще се справя по-добре, затова се постарах тонът ми да съвпада с неговия, докато преглъщах сълзите. Само работа. - Трябва ми препращане. - казах рязко. – Към частен детектив. Такъв, който няма да откачи от нещата, с които се занимаваме. Сетих се, че ти сигурно познаваш някой. - Трябва ти частен детектив, за да се разправи с някое чудовище? – попита рязко той. - Не, не. Всъщност трябва да е доста земно – само хора. Но като се има предвид какво правим… Е, помислих си, че трябва да имам някой готов, в случай че нещата станат странни. – Нямах никаква причина Диана да общува директно с частния детектив – или дори да я споменавам – но исках да съм сигурна. - Е, - каза Роланд. – Да се изясним: „ние” не правим едни и същи неща. С голямо усилие, преглътнах отговора, който искаше да излезе от мен. Исках да обясня за стотен път, че никога не съм очаквала – или искала – да достигна това ниво на замесване в Другия свят. Все пак, реших да съм директна. - Моля те, Роланд, - казах просто. – Това е за човешко семейство. Просто забрави за мен за момент. Когато не отговори, помислих си, че със сигурност вече ще ми затвори. - Енрике Валдес, - каза той накрая. – Би трябвало да успееш да намериш номера му. Аз също ще обадя, за да го предупредя. - О, Роланд. Благодаря ти толкова… Клик. Ето го. Отдалечих телефона и го задържах пред мен отново. Гледах го, сякаш можех да го виня за всичките си проблеми. След момент го захвърлих на пода. Гневът се надигна в мен, като бързо се превърна в мъка. Очите ми попаднаха на раницата, тази, която съдържаше Желязната Корона. Това – и всичко, което представляваше – беше изворът на моите проблеми. Легнах на леглото и се загледах в звездите, които светеха на тъмно, залепени на тавана ми. Роланд, Дориан… изгубвах мъжете в живота си. Защо, защо Дориан направи това? Защо ме накара да се влюбя в него само за да ме изиграе? Това ли означаваше за него любовта? Така ли действаха всички връзки? Беше ме наранил толкова ужасно, а дребнавия, тъмен глас, който живееше в мен каза, че ако изневярата с Кийо ще нарани Дориан, то той заслужаваше точно това. Кийо. Само Кийо ми беше останал сега, а не знаех дали мога да му се доверя. Преди да успея да поразмишлявам много върху тази неволя, студено присъствие изпълни стаята. Седнах бързо и отпратих всичкото си самосъжаление, когато Волусиан се появи пред мен. - Господарке. - каза той. - Волусиан. - отвърнах аз. – Какво става? - Идвам със съобщение, както пожелахте. – Както винаги, думите му бяха лишени от емоции и все пак някак успяваше да предаде чувството, че презира всяка една от тях. – Кралица Катрис отговори на новините за Желязната Корона. Това беше бързо, дори за Другия свят. - И? - И тя се съгласи на временно примирие. Станах от леглото. - Сигурно се шегуваш. Волусиан не отвърна. Отдавна бях научила, че се отнася към всеки коментар, който направя за това, че се шегува, реторично. Волусиан никога не се шегуваше. - Проработи. - измърморих аз, повече на себе си, отколкото на него. – Не мога да повярвам. Дориан беше прав. - Да. Но предполагам, че господарката ми няма да продължи плътските си отношения с него. Направих физиономия. Ако имаше някой, с когото мразех да обсъждам сексуалния си живот повече от Джазмин, това беше Волусиан. - Не. Няма значение, дори да е прав. Той ме излъга, за да се случи това. Трябваше да ми каже цялата история. Използва полуистини, за да постигне целта си. Волусиан кимна сериозно. - Казах ви това отдавна, че целта на Кралят на Дъбовете винаги ще е първа. Както и на кицунето. Но, неизненадващо, господарката ми реши да пренебрегне единствения разумен съвет, който й беше даден и вместо това послуша онези, които използват привързаността й за собствените си цели. – Думата привързаност беше изречена с огромна омраза. - Кийо и Дориан не… Виж. Не се бъркай в това, става ли? Никога не съм искала „разумните” ти съвети. Да се върнем на Катрис. Как работи това примирие точно? - Военните действия ще спрат, докато всички страни успеят да обсъдят ситуацията в момента. Как ще протече тази дискусия ще се уреди предварително от пратеници. Вие и Кралят на Дъбовете ще се срещнете с тях лично или може да имате представители, които да извършат преговорите. Опитах се да си се представя в една стая с Дориан и Катрис. Прекрасно. - И къде ще се случи това? Със сигурност няма да ходя в Земята на Роуан. - Това също ще се уговори по време на примирието. - каза той. – Най-вероятният избор е неутрално кралство. Шая би искала да обсъди това с вас при най-ранна възможност. - Сигурна съм, че иска. Върни се и й кажи, че й се доверявам да уреди каквито разпореждания са нужни да се направят. Ако трябва да отида аз… е, тогава ще отида. Ще се свържа с нея скоро, но се върни ако нещо се случи през това време. Волусиан чакаше и му направих знак да тръгва. - Върви. Той изчезна, а аз се върнах на леглото. Очите ми попаднаха на скритата Желязна Корона отново и посмях да се зачудя дали ще излезе нещо хубаво от цялата тази бъркотия. Глава 14 Превод: Johnna1995 Редакция: Rose Hathaway - Не точно това имах в предвид, когато казах да излезем. Отне ми няколко дни, за да се видя с Енрике Валдес, а Кийо реши да ме придружи. Докато чаках за срещата, веднъж проверих Земята на Бодлите, само за да остана ядосана. Въпреки че никой не се осмели да го каже – е, освен Жасмин – всички смятаха, че раздялата ми с Дориан беше най-лошото нещо. Научих още от Шая, че уговорките за войната са пропаднали. Дориан настоял да се срещне с всичките три монарха лично. Катрис искаше да изпрати племенника си. Възникна въпросът кое царство ще е домакин, защото повечето искаха, за да могат да сключат мирни отношения поне с някои или всички ни. Казах на Шая, че подробностите не ме интересуват и просто да направи това, което е най-добре, за да приключи тази война. Когато Кийо и аз пристигнахме на адреса на Енрике, открихме, че това всъщност е малка, стара бизнес сграда в една от най-занемарените част в центъра на Тусон. Гледах я подозрително докато го чакахме да ни приеме. - Не мога да разбера защо ни отне три дни, за да влезем. - казах. - Не ми изглежда да е толкова зает. Врата се раздвижи и Кийо я отвори. - Може да е прикритие. - каза Кийо. Отправихме се към втория етаж, където са намираше офиса на Енрике. - Може би иска да скрие успеха си. - Това е смехотворно... Спрях се, когато вратата на офиса се отвори, а още не бяхме почукали. Въпреки че Енрике стоеше на входа, можех да видя хубаво и скъпо обзавеждане. - Е, проклета да съм. - измърморих, влизайки в кабинета на Енрике. Той беше по-нисък от мен, с доста тен и черна коса, започнала да посивява. Беше някъде към края на четиридесетте. Облеклото му не си пасваше много с разкоша в офиса му. Всъщност изглеждаше като стереотиптно облекло на P.I. от някой стар детективски филм, завършена с шапка. - Момичето Маркам, а? - попита той, а лек испански акцент се долавяше в говора му. Очите му попаднаха на Кийо. - И охрана? - Приятел. - Казах остро. - Нямам нужда от охрана. - Вярно. - Енрике звучеше така, сякаш не вярваше на това. Покани ни да седна на едни скъпи, удобни и кожени столове, докато самият той се настани на друг, по-голям стол точно срещу нас. Разделяше ни огромно черешово бюро. Отразяваше в тъмно червено късната следобедна светлина и не изглаждаше като нещо, което си мислиш, че ще намериш в IKEA. Огледах и останалата част от офиса, все още изумена колко контрастираше с фасадата отвън. Книги – вариращи от Моби Дик до Закони на щата Аризона – бяха наредени върху полици, подхождащи си с бюрото, и малко картини, статуи и други произведения на изкуството украсяваха стаята. - Е, - започна Енрике. - Кой е той и защо мислиш, че ти изневерява? Аз – ъ? - Отместих главата си от скулптура, която изглеждаше като някой Маиски бог и погледнах с изумление към Енрике. - За какво говориш? Това ли ти каза Роналд? - Не, той не е казвал нищо. Просто си помислих, че затова си тук. Обикновено заради това жените идват тук. Кийо издаде някакъв странен звук зад мен, който наподобяваше смях. - Това е смехотворно. - Възкликнах, несигурна дали трябва да бъда засегната или не. - Трябваш ми да разкриеш убийство. Енрике повдигна вежда. - За това има полиция. - Те вече направиха разследване и заключиха, че е самоубийство. - И аз ти трябвам, защото...? - Защото аз не съм съгласна с тях. - казах. - Мисля, че е било убийство, а семейството на убития може да е в опасност. Енрика не направи опит да скрие скептицизма си. - Имаш ли някакви улики да потвърдиш тази...теория? Поех дълбоко дъх, надявайки се, че Роланд беше прав за този тип. - Жертвата е, ъъъ, призрак, който твърди, че не се е самоубила. - Духът й. - повтори той. Веднага след това, Диана се материализира в стаята, но Енрике не можеше да я види. Кийо и аз можехме благодарение на сетивата ни от Другия свят, но нито един не даде някакъв знак за пристигането й. Кимнах. - Роланд каза, че ти... - Да, да. - каза Енрике. - Знам триковете, с които се занимава. Предполагам, че самоубийството може да е толкова травматично, че после духът може да блокира спомените от това, което е направил. - Това не е вярно! - възкликна Диана. Предполагах, че е напълно възможно, но първо смятах да разуча всички останали опции. - Не мисля, че е така в този случай. Смятам, че наистина е била убита. Ако е истина, трябва да се уверим, че никой друг от семейството й няма да пострада. - Ако е била убита, - Енрике продължи настойчиво да държи на своето мнение. - то значи някой от семейството й го е направил. Това също не е истина! Игнорирах второто избухване на Диана и се концентрирах върху Дориан. - Няма значение. Трябва да знам. Той се наклони назад в стола си, слагайки крака на бюрото и кръстосвайки ръце зад тила си. Нямаше да се изненадам, ако ме наречеше ‘госпожо’. - Както знаеш полицията взима всичко това под внимание. Защо си мислиш, че ще открия нещо, което те не са успели? - Мислех, че мъже като теб са по-умни от полицията. - каза Кийо. - След като имаш връзки над закона. Това, че не играеш по същите правила. - Вярно е. - каза Енрике, очевидно доволен от този комплимент. Кълна се, той приемаше Кийо по-на сериозно от мен. - Предполагам, че може да се поразровя малко. Но няма да го направя безплатно, само защото си сладка. Това последното беше отправено към мен. Преглътнах яда си. - Не съм и очаквала. Мога да ти платя. Той помисли над това и после кимна, изправяйки се на стола си. - Кажи ми какво знаеш, а аз ще го прегледам по-късно. - Какво! - извика Диана. - Това е доста важно. - казах. По-скоро, защото не знаех колко още можех да понеса от Диана. Енрике посочи към купчина папки на една маса. - Както и тези. Изоставам с работата. Не мога да върша дори и половината по едно и също време. - Ще ти платим, само за да свършиш по-бързо.” каза Кийо. Стрелнах го с поглед, изпълнен с изумление, не особено развълнувана, че говори от мое име – без да броим, че доходите ми бяха по-ниски от преди. Но като оставим това на страна, идеята прикова вниманието на Енрике. - Тогава ще ускоря нещата. Дадох му подробностите, които бях научила скоро от Диана, и за негова чест, Енрике записа всичко внимателно и зададе директни въпроси, които затвърдиха вярата ми в легалността му. Цената, която каза не ме зарадва много, но нямаше какво да направя. Когато с Кийо бяхме готови да тръгнем, не можех да се стърпя да не попитам очевидното. - Изглежда се справяте доста добре...тогава защо офисът ви е толкова забутан? Енрике не изглеждаше да е обиден, че задавам толкова глупав въпрос. - Знаеш ли колко е наема на офиса? Спестявам тонове пари. - Може би трябва да вложиш тези спестявания в секретарка, а не скулптури. - изтъкнах, кимайки към голямата купчина с папки. - Не вярвам на никого. - каза без заобикалки. - Особено, когато изникнат клиенти духове. - Той отвори вратата. - Ще ви държа в течение. - Пленително. - казах когато с Кийо излязохме навън. - Единственото нещо, в което съм сигурна за този тип е, че може да помогне в регресията на женските права. Кийо се опита неуспешно да скрие усмивка. - Въпреки това е прав, че си сладка. И не знам... но нещо ми подсказва, че въпреки отношението му, той е компетентен. Като оставим боклучавата сграда на страна, не би могъл да си позволи този офис, ако не печелеше достатъчно. Освен това, Роланд не би ни препоръчал някой несръчен. - Ако не се е опитал да ме саботира. Усмивката на Кийо изчезна. - Мислиш ли, че би ти причинил това? Взрях се в предното стъкло на колата. - Не. Не бил. - Знаеш, че съжалявам. Наистина. За Роланд. - Не ми се говори за това. - казах. Настроението ми се скапваше всеки път щом някой споменеше името на Роланд. - Добре тогава. Искаш ли да спасим тази ‘среща’ и да хапнем? Не вярвах в смяната на темата на разговор. Не смятах, че нещо може да ме разсее, и определено не скапания мексикански ресторант, където ме заведе Кийо. - Ти наистина ли? - попитах. Тържествената земя на Фелипа беше най-изпадналия ресторант в града, метафорично казано. На място като Тусон, където можеше да хапнеш в невероятно автентична Югозападна кухня, Фелипе беше за туристи и хора от провинцията, които не знаеха по-добро място. - Да не би да казваш, че марагарита не би помогнала? - попита той, излизайки от колата. - Никога не бих казала това. Но има по-добри места с по-добри маргарити. - Все още слагат текила в техните. Не е ли това от значение? - Честно е. Бяхме приветствани от домакинята, която звучеше сякаш е учила един семестър испански в гимназията. Пинатас висеше от тавана и лоша мариачи музика звучеше от тонколоните. Веднага прочетох менюто щом седнахме и поръчах, когато сервитьорът дойде. - Ще взема двойна платинена екстра маргарита. - сазах. - Голяма или супер голяма? - попита сервитьора. - Супер. Кийо ме погледна впечатлен. - Ще взема същото.- Когато останахме насаме, той попита: - Какво по-точно е това? Сложих лакътя си на масата и оставих брадичката си да лежи в дланта ми. - Не знам, но звучеше така, сякаш в него има най-много алкохол. Места като тези смесват всичко в миксер. - Казано като от някой, който знае много. - Отбелязвам очевидното. И двамата знаем, че Роза има най-добрите маргарити. Кийо се усмихна, дарявайки ме с топъл и разбиращ поглед. Чувствах, че мисли за спомен, който и аз си бях спомнила, от времето, когато се срещахме. Излязохме от Роза – която наистина имаше най-добрите маргарити в града – и се напихме толкова, че никой не можеше да кара. Затова използвахме колата за единственото възможно нещо: секс. Два пъти. Донесоха ни питиетата с размера на рибешко око. Бяха само половин миксер, както и очаквах, но все пак беше останало някакво количество алкохол. Изпих питието си докато чакахме храната. Алкохолът замъгляваше шаманските ми способности и ме караше да забравям проблемите си поне за малко. Но не и днес. - Мислиш ли, че Енрике може да има право? - попитах. - Че Диана се е самоубила, но е блокирала спомена? Призракът ни беше оставил веднага щом напуснахме офиса. - Не знам. Не знам дали тя би повярвала дори, ако той пусне филм или неща такова. Направих гримаса и оставих питието си. - Надявам се не. Не е нещо, което бих искала да гледам. Уморена съм от кръвопролития. - Знам. - каза той мило. - Без значение какво казах преди... и колко разстроен бях, когато войната започна.. е, ще трябва да потвърдя. Изтърпя го както можа най-добре. Слухове се разнасят наоколо. Знам, че направи някои тактически действия, които намалиха пострадалите – и не само за твоите хора. - ’Тактически.’ ’Пострадали.’ - Поклатих глава, поглеждайки към маргаритата си. - Това са термини, които не съм смятала, че ще използвам. И честно каза, нямам особено време да правя планове. Рурик се занимава с това. - Но ти одобряваш. - изтъкна Кийо. - Не много водачи биха. Повечето биха направили това, което ще пречупи армиите им по-бързо. - Със сигурност исках. - Както и Дориан. И малкото разногласия, които имахме, докато бяхме партньори във войната бяха причинили цивилни обезпечителни повреди. - Може ли да говорим за нещо, което не е от Другия свят? Или самоубийство? - Разбира се. Сервитьорът ни се появи изведнъж с миля дълга чиния, пълна с Muy Bueno начос, които бяхме поръчали. Кийо се усмихна. - Още една маргарита за нея. Също, днес е рождения й ден. Стрелнах Кийо с поглед, изпълнен с ужас, щом сервитъорът изчезна. - Ти полудя ли? Такива неща не се казват на място като това! Но вече беше прекалено късно. След няколко минути, целия сервотьорски персонал беше заобиколил масата ни. Някой сложи сомбреро на главата ми, а пред мен – парче от плодова пита със запалена свещ. Цялата група запя фалшиво “Cumpleaños Feliz,” с почти толкова неравномерно пляскане. През цялото време гледах Кийо и с устни оформих думите ‘Ще те убия’. Това само накара усмивката му да стане по-голяма. - Не ми изглеждаш по-възрастна” каза ми той, веднага щом тълпата се разпръсна. - Не мога да повярвам, че направи това. - Махнах сомбрерото и отпих от втората маргарита. - Знаеш ли колко смешно е това? - Хей, това те разсея, нали? Плюс това получи безплатна плодова пита. Духнах свещта и колебливо облизах сметаната отгоре. - Изглежда малко застояла. - Не се притеснявай. - каза той, вземайки купичката от неговата страна на масата. - С всичките консерванти в него си е наред. - Ще ти го върна. - предупредих го, присвивайки очи. Той ми отвърна с разбиращ поглед. - Надявам се. Наистина се надявам. Само маргаритите можех да обвинявам за последвалото, защото щом платихме сметката и отново бяхме в колата, се награбихме. - Виждаш ли? - каза той, опитвайки се да свали блузата ми. - Кой се нуждае от Роза? - Тогава беше тъмно. - припомних му, а собствените ми ръце ровичкаха за панталоните му. - Повечето време бяхме отзад. - възпротиви се той. - А и слънцето залязва.” Той имаше право, а когато захапа едно от зърната ми, оставих разговора недовършен. Бяхме извън обсега някой да ни види, а и имаше по-важни неща, с които трябваше да се справяме. Наклонихме се и бутнахме седалката възможно най-назад. И най-накрая успяхме да смъкнем дънките си. Наклоних бедрата си надолу и го поех в мен. - Виждаш ли? - задъхах се. - Сега съжаляваш. - Много. - успя да каже. Неудобната ни позиция държеше гърдите ми доста близо до лицето му и той се възползваше от това с ръцете и устата си. Колкото до мен, бях развълнувана да бъда отгоре му. След като винаги бях подчинена на Дориан, изведнъж се въодушевих от чувството на власт – особено след като последният път, когато правехме секс, Кийо беше този с властта. Сега аз бях и получих доста голямо удоволствие да го дразня, постоянно увеличавайки и намалявайки скоростта на движенията ми, когато той беше към края. - Юджийн - примоли се той накрая. - Достатъчно. Моля те... направи го... Наклоних се напред сякаш да го целуна - но после се отдръпнах, когато устните му ме потърсиха. С усмивка се изправих колкото мога и го яздих с всички сили, оставяйки го най-накрая да получи това, за което ме молеше. Тялото ми издаваше щастие, когато той свърши, а ръцете му ме стискаха за бедрата, сякаш щях да си тръгна всеки момент. След това беше сякаш отново се срещахме. Следващата седмица премина по лесен начин. Виждах Кийо почти всеки ден и скоро се върнахме към предишните си навици. Започнах да приемам повече работа, повече за успокоение на Лара, докато Кийо работеше във ветеринарната клиника и проверяваше Другия свят. Вечер винаги бяхме заедно или у нас, или у тях. Тялото ми започваше да си спомня какво е да имаш връзка, и бавно, сърцето ми също. Само веднъж отскочих до Земята на Бодлите заради две неща: да видя как вървят военните действия и любопитство докъде е войната. Нямаше никакъв прогрес с Катрис. Бях благодарна от липсата на бой, но приказките за мирни действия още бяха необмислени. Беше вбесяващо. - Трудно е с нея. - каза Шая, когато попитах за това. Разбираемо, тя изглеждаше уморена. - Това са деликатни въпроси. Отнемат време. Оставих го така, чувствайки се нетърпелива, но осъзнах, че тя разбираше по-добре. Отново в Тусон, получавах нередовни новини от друг тип: от Енрике. За да бъдем честни към него, той се обаждаше всеки ден, за да съобщи какво е открил. Отначало отношението му си остана същото, изпълнено с увереност и раздразнение, което показваше, че това е пълна загуба на време. Тогава, един ден нещата се промениха. - Мисля, - каза той. - че може да си права. Не знам кой беше по-изненадан от това: той или аз. Бях започнала да вярвам, че няма каквито и да е доказателства нито за самоубийство, нито за убийство. Леко стиснах телефона. - Какво? Някой я е убил? - Да. Намерих няколко неща. Знаеш ли, че съпругът й е имал приятелка? - Диана ми каза. Тя изглежда няма против, че той е продължил. Бяха изминали няколко месеца от смъртта й, прекалено скоро за срещи, но все пак приемливо време. Според Диана той е започнал да се среща с някой преди няколко седмици. - Да, но това е било преди смъртта й. Приятелката му? Неговото алиби. Замръзнах. - Наистина? - Подозренията за съпруга на Диана бяха свалени след като имаше свидетел и твърдо алиби, за това къде е бил по време на убийството. Той бил в офис на агент на недвижими имоти; агента му помагал да намери дом за семейството си. - Може би връзката им е започнала след смъртта на Диана... - Не и ако свидетелят, който намерих е надежден. Може да имам и доказателство, че не Диана е купила пистолета. - Ако това е така... - Не можех да продължа. Диана да се сдобие с пистолета, който я е убил беше най-солидното доказателство за самоубийство. - Ако успееш да докажеш това, то всичко може да бъде възобновено. - Да. - каза Енрике с тон всъщност-би-могло. - Да, би могло. Ще поддържам връзка. Прекъснах връзката, изведнъж искайки той да не беше толкова добър в работата си. Ако той беше прав за това и се появяха някакви доказателства... е, някой трябваше да каже на Диана, че мъжът й я е убил. И този някой щях да съм аз. Сега тя вярваше, че някой луд я е убил, някой, който преследваше семейството й. Мисълта за това ме караше да се чувствам ужасно. Както стоях в стаята си, присъствие от Другия свят ме накара да настръхна. За част от секундата си помислих, че Диана идва неканена – нещо, с което не можех да се справя в момента. По същество й бях казала ‘не идвай, аз ще те извикам’. Но не. Не беше тя. Беше Волусиан, очите му отмъстително червени както винаги. Напоследък, идванията му от Другия означаваха новини. Надявах се да са добри. - Какво става? - настоях. - Шая настоява да дойдеш веднага. Най-накрая нещо добро. - Договаряне на мир? - Не. Нуждае се от теб, защото Кралят на Дъбовете е в кралството ти и настоява да те види. Глава 15 Автор Съобщение Rose Hathaway Администратор Име: Стефи Брой мнения: 998 Points: 3711 Reputation: 12 Join date: 30.03.2010 Age: 19 Местожителство: Montana, St. Vladimir Academy Заглавие: Глава 15 Пет Юли 08, 2011 10:10 pm -------------------------------------------------------------------------------- + ---- - Глава 15 Превод: sunside Редакция: Rose Hathaway Имах две незабавни реакции за това. Едната беше, че Дориан може да чака вечно; той нямаше право да иска нещо от мен. Другата ми реакция беше възмущение, че може да дойде в дома ми, когато на мен ми беше забранено да отида в неговия. Несъмнено, това си беше моя собствена вина. Не бях оставила никакви правила за гостоприемство, за да го държа вън. Като такъв, той бе добре дошъл като всеки друг монарх без врагове – особено от моите хора. Обмислих да изпратя Волусиан да отмени гостоприемството, но отхвърлих тази идея настрани. Щях да се погрижа за това сама. Карах вън до портата на дома ми, толкова бързо, колкото можах без да получа глоба и после преминах над котвата в замъка ми. Щом стигнах там, забързах през коридорите, забравила за стреснатите погледи на служителите. Знаех къде би бил Дориан. Хората ми биха го приели в най-хубавата стая, тази подхождаща на всеки гостуващ монарх. Разбира се. Дориан седеше в гостната, излягайки се в най-важния стол със Шая, Рурик и другите, седящи около него. Изглеждаше сякаш притежаваше двор в свой собствен замък. Гневът ми се удвои. Всички освен него скочиха при внезапното ми приближаване, покланяйки се прибързано. - Вън! – казах рязко. – Всички. И затворете вратата. Думите ми не оставиха съмнение кой точно исках навън. Дориан не помръдна, но останалите се втурнаха да се подчинят на заповедите ми. Видях Шая и Рурик да разменят погледи по между си, без съмнение разтревожени какво щеше да стане с двамата монарха, които обичаха. Щом останахме сами, се обърнах към Дориан. - Какво по дяволите правиш тук? Той ме погледна хладно, с напълно спокойно лице. - Посещение, както е мое право. Няма нищо, което да казва, че не мога. Освен ако не отменяш гостоприемството? - Трябваше – казах, пристъпвайки напред със стиснати юмруци. – Трябваше да наредя на пазачите ми да те изхвърлят навън на задника ти. Той изсумтя и разсеяно заглади кичур от дългата си коса. - Късмет с това. Ще изхвърлят теб първа, ако дам заповед. - Та, защо си тук? Да започнеш бунт в собственото ми кралство? - Не. Тук съм да ти напомня отговорностите към кралството ти – понеже съвсем си забравила. - Наистина? – Кръстосах ръцете си пред гърдите си в опит да се спра да направя нещо глупаво. – Аз мисля, че ти си забравил какво направих за кралството ми. Като, да кажем, спасявайки го от бедствие. И рискувайки живота си за тази шибана корона, така че най-накрая да имаме мир. - Ако паметта ми служи, ти предизвика това бедствие, когато създаде негостоприемна пустиня. – Гласът му все още бе отвратително спокоен. – И тази корона не те прави добра. - Ти чу ли ме? Имаме мир. Борбата спря. - Борбата е спряла временно. Катрис те разиграва, а ти й позволяваш. Тя си влачи краката, използвайки това забавяне на преговорите, за да намери начин да се измъкне от това. Ако наистина искаш да сложиш край на войната веднъж завинаги, трябва да се включиш и да й дадеш да се разбере, че си сериозна. Размахвай короната наоколо. Предизвикай я да свикне с откровението ти. Покажи й, че се контролираш и спри това наистина. Засмях се безчувствено. - Това е толкова типично за теб. Опитваш се да дърпаш конците, както обикновено. Дори нямаш короната, но ми казваш какво да правя с нея. Дориан се изстреля от стола, със спокойни черти на лицето, разбивайки раздразнението. - Аз напомням какво означава на си крал. Не бягам и не оставям другите да се оправят с нещата, които изглеждат твърде трудни. - Правилно. – казах, държейки под око разстоянието по между ни. – Взимането на короната беше лесно. Ето защо, разбира се, ти беше точно там, с мен. Той присви очите си. - Знаеш, че бих, ако можех. Затова направих единственото нещо, което можах: измъкнах те от там след това. - Чрез лъжи! – възкликнах. Опитах да държа гласа си твърд, оставяйки гнева да бъде единствената емоция по която да се хлъзгам, но мъката ме разтрои малко. – Чрез създаване на сложна конструкция с Мастера, с надеждата, че бих завзела повече земя за нас. Защо не виждаш колко грешно беше това? - Така ли? – Тонът му започна да се изравнява с моя. Толкова рядко бях виждала да го завладява емоция, и беше едновременно ужасно и прекрасно. – Смяташ ли, че хората ни мислят, че е грешно? Тези, чиито домове вече не са в опасност? Тези, които са живи благодарение на това? Короната го постигна и ти ще унищожиш всичко, ако не я накараш насила да преговаря! Не само това, ако излезеш от играта, ще оставиш безнаказано това, което ти причини Лийт. - О, той беше наказан. – казах. - Да. – съгласи се Дориан студено. – От мен. Нещо, което, изглежда си забравила сега, когато си скочила обратно в леглото с това животно. - Кийо не е част от това. А това, което ти направи не е достатъчно, за да ме задължи да остана във връзка с някой, който постоянно ме мами. Дориан се обърна, заставайки с гръб към мен. Някак си, това бе по-обидно от всички погледи на света. - Единствено, мога да предположа, че това е човешка логика. Постигане на мир чрез изопачаване на истината е мамене. Най-ужасният грях на света. Но изневярата е морална и правилна. - Не е! И не – не ти изневерих. Що се отнасяше до мен, ние бяхме приключили. Бях свободна да правя каквото си искам. - Очевидно. Не исках да показвам никаква слабост пред него, но работата беше там, че част от мен все още се питаше дали правенето на секс с Кийо в гората бе правилно или не. Дори се бях почувствала в борба с времето. Оставих инстинктите си да победят, използвайки объркана логика да разсее едновременно страстта и нуждата ми за отмъщение. - Виж, – казах, опитвайки да се успокоя. – не исках да наранявам чувствата ти... Той се завъртя толкова рязко, че думите ми секнаха. Не се страхувах от Дориан, не и със силата ми и в дома ми, но нещо в очите му ме накара да отстъпя. - Кралице Юджийн, – каза той формално. – не се безпокойте за “чувствата“ ми. Да Ви заменя в леглото си не беше толкова трудно. Имате твърде висока преценка за себе си в това отношение. Тези думи ме зашлевиха в лицето, напук на всички разумни части от ума ми, които ми крещяха, че нямаше значение. Нямах основание да ме е грижа какво прави той. Нямах основание да се притеснявам за него. - Така че – казах, имитирайки тона му. – Изабел има място да продава уменията си отново. - Много добри умения. – съгласи се той. – Въпросът сега е дали ти ще използваш твоите. Постави Катрис на мястото й. Накарай я да преговаря, така че ние да можем да получим концесиите, които заслужаваме. Спри да се държиш като човек. - Аз съм човек. Продължаваш да забравяш това. Той ме изгледа отгоре до долу, давайки ми възможността да направя същото с него. Не те е грижа, не те е грижа, казах на себе си, опитвайки да не обръщам внимание на това колко много обичах това великолепно лице. - Не! – каза най-накрая, с презрение в гласа си. – Невъзможно е да забравя. Държиш се като такъв сега, отказвайки да направиш правилното нещо, просто защото аз съм те помолил. Ще противоречиш напук. – Той закрачи към вратата. – Ако не действаш скоро, ще си го заслужиш. Не ми хареса той да е този, който да приключи този разговор. Беше повече от това, че той винаги има силата. - Заплашваш ли ме? Дориан постави ръката си на дръжката на вратата и ме погледна над рамото си. - Не. Не аз съм заплахата. Катрис е. И докато ти продължаваш и продължаваш да мислиш колко много съм грешал и съм те лъгал, мога да кажа с абсолютна сигурност, че това, което току-що ти казах, е истината. - Разбрано. – Бързо направих опит да се направя на кралица. – Сега можеш да вървиш. И не се връщай. Това ми спечели половин усмивка, въпреки че нямаше много хумор в нея. - Отменяш гостоприемството ми? Поколебах се. - Не. Аз съм над това. Просто ще предположа, че ще направиш правилното нещо и ще стоиш далеч от мен, по дяволите! - Разбрано. – повтори той, имитирайки по-ранния ми тон. Отвори вратата и мина през нея без да погледне отново назад. Стоях насред празното място, където бе той, чудейки се кой спечели този спор. Когато излязох да потърся и намеря Шая, Дориан вече бе напуснал замъка ми за собствените му земи. Тя не попита какво беше станало с него, но тревога бе изписана по цялото й лице. - Колко сме близо? – запитах. – Колко сме близо до това да седим долу с Катрис и да пишем договор? Шая пребледна и аз осъзнах, че бях обърнала гнева си към Дориан към нея. - Не толкова близки, колкото бих искала. Тя се съгласи... тя се съгласи да дойде лично, но единствено ако преговорите бъдат проведени някъде във Земята на Върбите.. Кралица Мейвън е приела, но Дор – Крал Дориан казва, че това е неприемливо. Той предлага Земята на Липите или Кленовете. Катрис отказва. Липа и Клен. Определено неутрални кралства. Територията на Мейвън също. Тя винаги отбелязваше претенцията за приятелство и бях сигурна, че Кийо би одобрил гостоприемството й. Но нещо в това ме притесни. Не исках да подкрепям Дориан... но после осъзнах, че този инстинкт дойде точно от това, за което ме предупреди: чакам да му се противопоставя просто напук. Въпреки бъркотията помежду ни, той ми беше съюзник. Неутрална земя беше най-добро за нас. - Потвърди позицията на Дориан – казах. – Липова или Кленова. Аз ще се върна в Тусон. Уведоми ме какво става. Шая отвори уста, за да протестира или моли за помощ, не разбрах. Думите на Дориан се върнаха при мен. Да се замеся активно. „Размахвай короната“ и накарай Катрис да се съгласи на нашите условия. Не. За това нямаше да се съглася с него. Нямаше да използвам тази корона по начина, по който той искаше, дори и като заплаха. - Това ще бъде всичко – казах на Шая. Тя кимна, послушна както винаги. Изражението на лицето й след като напуснах ме накара да се почувствам малко виновна. Може би можех да направя нещата по-лесни за нея. Може би можех да ускоря всичко това. Но за сега, буквално нямаше нанесена вреда. Какво може да постигне застоя на Катрис? Ако започнеше военни действия отново, тя поемаше риска да срещне короната, от което очевидно се боеше. Хората ми бяха в безопасност. Чакането беше обезсърчаващо, но трябваше да приключи скоро. Казах на Дориан, че бях човек и това е, каквото се очакваше да бъда. Щях да ида вкъщи, да започна следващите задължения и оставя джентритата да се разправят с тази червена лента, докато не станех абсолютно необходима. И точно това направих. Върнах се към стария си живот. Кийо и аз продължихме да се срещаме, и живота с него преустанови старата ни връзка и сексуалния ни живот, извървях дълъг път към блокирането на картините на прелестната, чувствена Изабел в леглото на Дориан. Хорариумът ми се повиши – както и доходите ми – въпреки че задълженията ми ме изморяваха повече, отколкото бях свикнала. Това ме уплаши. Накара ме да мисля за това какво означава да бъдеш човек и джентри. Борех се да задържа човешката ми страна доминираща. Частта на джентрито вземаше ли надмощие? Спираше ли нарастването на шаманските ми способности? Не, твърдо реших. Това бе стрес, чисто и просто. През следващите две седмици обаче, трябваше да допускам страната на джентрито от време на време.. Земята на Бодлите ме зовеше, така че продължих бързите си посещения, запазвайки страната силна и – без значение колко мразех да го признавам – подсилих себе си. Всъщност, извлякох малко радост от това, защото никакви добри новини не идваха от Другия свят. Катрис продължи да лавира. Да, тя прие Земята на Кленовете... не, тя си промени мнението. Земята на Липите. Но единствено ако посланици отидат първи, след това монарсите. Не ... тя отиде. Но бе в Земята на Кленовете. Или може би някое напълно различно място? Ами Земята на Палмите? Дориан не направи опити за директен контакт с мен, но нямаше нужда. Когато отидох в леглото същата нощ, можех да видя лицето му. Размахвай короната, размахвай короната. За щастие, напрегнатият ми работен ден ме умори достатъчно, че да заспя веднага. Добри новини най-накрая пристигнаха един ден, когато Кийо и аз бяхме навън, на екскурзия. Температурата се бе качила, приветствайки пролетта, и аз бях приветствала почивката от работата.. Мотаенето през пустош бе нещо, което Дориан със сигурност никога не прави – особено в пустинята. Но като мен, Кийо ценеше суровата красота и топлина на земята. Бяха ми липсвали тези екскурзии с него. Очите му се разшириха, когато мобилният ми иззвъня. - Можеш да уловиш сигнал тук? - Очевидно. Бях изненадана колкото него. Поглеждайки към екранчето, видях появата на името на Енрике. Неговите последни доклади след краткият прилив на обещаващи новини, бяха подрязани и съмнителни: малки напомняния, че той все още работеше върху някои неща. Отговорих с нетърпение. - Моля те, кажи ми, че си открил нещо. - Открих. – каза той. Енрике имаше този самодоволен тон откакто се запознахме. Тогава беше досадно, но сега го намерих за обнадеждаващо. – Най-накрая проследих дилъра на пистолети и... Не чух останалото, защото внезапен спад в температурата и трепване във въздуха известиха пристигането на Волусиан. Както изглежда, тук можех да получа сигнал и от Другия свят. Заповедите на любимеца ми да докладва всички много важни новини спряха каквото и да имаше Енрике да каже. - Хей! – прекъснах го. – Ще ти се обадя. - Какво по... Затворих, без да му дам шанс да завърши възмущението си. Вероятно не беше свикнал да му бъде затваряно. Обърнах се към Волусиан, който изчака търпеливо и безмълвно за мен. Той бе точка от тъмнина в слънчев ден; изглеждаше така, сякаш поглъща светлината от света. - Моля те. – замолих. – Моля те кажи ми, че Катрис най-накрая се е предала, така че да можем да говорим. Волусиан остана тих за няколко момента. Кълна се, беше заради драмата, и изпитах желание да го удуша. - Не! – каза той. – Кралицата на Самодивите все още не е приела преговорите, въпреки че... тя е действала. Кийо и аз разменихме погледи. Нямаше начин това да е на добре. Също така бях доста сигурна, че Волусиан харесва доставянето на тези новини. - Тя отвлече сестра ти. – каза той. – И има списък с изисквания, които трябва да бъдат изпълнени, ако искаш отново да видиш Жасмин жива. Глава 16 Превод: sunside Редакция: Rose Hathaway Кийо не зададе въпроси, когато се обадих на Енрике и му казах, че ще бъда извън града и извън контакт за малко – но това го обнадежди oа продължи напред. Наистина, Кийо каза малко, когато забързахме обратно към къщата ми. За по-малко от няколко минути, се сдобих с опакована чанта и после тръгнахме към Другия свят. Без значение какви превратности се бяха случили в нашата връзка, той ме познаваше добре. Знаеше, че трябва да реагирам на това незабавно. Въпросите започнаха веднага след като стигнах до замъка си. - Как по дяволите – започнах. - се случи това? Бях в една от приемните стаи, с Кийо до мен, когато погледнах надолу към Шая и някои от войниците, които пазеха земите. Рурик беше с тях, което породи смесени чувства в мен. Бях доволна, че се върна от Дориан. Вярвах му повече от всеки друг войник наоколо. Това бе тъжно, имаше малка част от мен, която го държеше отговорен. Как може някой толкова способен колкото него да позволи това да се случи? Той се намръщи, сякаш отгатвайки мислите ми. - Малка група проникна в земите ни, преодоля пазачите й... и я отведе. – Той се поколеба. – Имаше само двама с нея, Ваше Величество. Както ще си спомните, ескортът й беше намален. Все пак. Няма извинение. Не бях ставала очевидец на такъв вид дипломация и респект от Рурик откакто... ами, всъщност, никога не съм го виждала. С Дориан? Да. Не с мен. С отвличането на Жасмин наистина го бе придобил, без съмнение. Бях доста сигурна, че го приемаше лично. Но също улових лекото значение във внимателно формулираният му коментар за отслабената й охрана. Това бе мое нареждане. Направих го в отговор на доброто й държане и я оставих повече навън. Бях знаела, че беше възможен риск на сигурността – но не такъв, който включва тя да напуска против волята си. - Във война сме. – казах. – Независимо от охраната й, цялото това място трябваше да бъде под ключ. Той кимна, лицето му ставаше по-мрачно. - Както казах, няма извинение. Поемам пълна отговорност. Махнах с ръка пренебрежително. - Сега е твърде късно. Знам, че си вършиш работата. Не вини себе си за клането. Волусиан каза, че има бележка? Шая ми подаде парче навит пергамент. Кийо се наведе над рамото ми, когато го зачетох тихо на себе си: До Юджийн, Кралицата Узурпатор на Страната на Бодлите, Дъщеря на Тириган, Краля на Бурите: Както без съмнение знаеш сега, държа сестра ти. Ако искаш да се върне при теб жива, ти и Краля на Дъбовете ще ми се предадете безусловно. Ти ще прекратиш военните действия незабавно, ще изтеглиш враговете си и ще отстъпиш земите си. Освен това, ще ми предадеш съмнителната Желязна Корона. Ако не се съгласиш с тези условия, сестра ти ще бъде екзекутирана по пладне, три дни след получаването на това писмо. Засега тя е жива и я дадох под грижата на племенника ми Касий. Чакам за отговора ти. С уважение, Катрис, Кралица на Офиковата Страна, Възлюбена от Боговете Погледнах нагоре към многото наблюдаващи очи. - „Дадох я под грижата на племенника ми Касий.“ Значи ли това, което си мисля, че значи? Шая направи гримаса. - Това е племенника, за когото искаше да се омъжиш. - Защо ще екзекутира Жасмин тогава? – изисках. – Защо не я омъжи за Касий? Това не е ли прахосване на една от дъщерите на Краля на Бурите? - Катрис те мрази. – каза Кийо меко. – В този момент, вероятно дори не я е грижа за предсказанието. Тя иска да ти го върне, да те нарани и ако това означава убийството на Жасмин, тогава е вероятно е приемлива загуба – особено, ако тя опита да те даде на Касий след това „предаване“. - За да мога аз да оживея? Кийо сви рамене. - По-дълго страдание. - Защо обаче избра нея за заложница? – Не знаех защо обсъждах логиката тук. Нищо от това нямаше значение. Само резултата имаше. – Всички знаят, че не се спогаждаме. - Вероятно също така всички знаят, че това бе започнало да се променя малко. – каза Кийо. – Ти я заведе при Дориан. - И – добави Шая – член на кралско семейство обикновено дава най-добрата гаранция в тези ситуации. Тези ситуации. За момент, почти се олюлях на краката си, чакайки да затворя очите си и да припадна. Нямаше какво да направя с гнева. Това беше. Всичко това. Тази ситуация винаги се повтаряше. Аз и Жасмин, прокълнати от нашата кръв, да бъдем винаги използвани и пленени като притежания в по-голяма игра. Бях мразела Езон, но най-накрая той бе примамил Жасмин в някакъв предлог от любов преди да се възползва от нея. Но какво да кажа за този Касий? Не бе направил никакви опити за доброта. Всичко това беше за наказание и отмъщение, в края на краищата. Беше ли вече изнасилил Жасмин? Правеше ли го сега? Отвратителен спомен от Лийт ми дойде на ум, един рязък и ясен, въпреки упоеното състояние, в което бях по време на мъчението ми с него. Моменти по-късно, бе заменен от картина от този безличен Касий надвиснал над треперещата Жасмин.... Изтласках слабостта си, успокоявайки се и съсредоточавайки се. Обърнах се към Рурик. - Колко далеч са разпръснати армиите ни? Колко скоро можем да ги съберем и я нападнем? Искам да излича земите на тази кучка и да изгоря замъка й до основи! Искам да имам шибаният гняв от райски дъжд върху нея и... Спрях се, толкова стресната от думите си, колкото другите бяха. От къде дойде тази ярост? Ами, ситуацията, очевидно. Не бих искала някой хвърлен на племенника на Катрис преди предстояща екзекуция. Но ми дойде на ум, че в този момент тази моя реакция беше също... лична. Някъде, в превратите на нашето проблемно семейство, бях започнала да се грижа за Жасмин. Ядът ми дойде от загубата й. - По-леко, Юдж. – каза Кийо, слагайки ръка на рамото ми. Имаше нервна нотка в гласа му, огледална на изразите на другите. Веднъж му бях казала, че когато съм ядосана, приличам на баща си. Поех дълбок дъх и изтласках всякакви по-нататъшни изблици. - Водене на голяма армия – макар и заслужена – не би било... – Рурик все още стъпваше леко, избирайки думи внимателно. – Ами, Катрис вече бе във военен режим, силно охранявана. След това? Земите извън дома й вероятно имат утроена охрана както направиха преди. - Но ако силата ни беше достатъчно голяма... – започнах. Рурик кимна. - Наистина. Възможно е. Особено ако... особено ако армиите на моя лорд Дориан бяха замесени. – Той изглеждаше несигурен при споменаването на Дориан, но можех да видя обмислящо изражение на лицето на Рурик. Имах чувството, че редяхме един и същ пъзел. Би ли обединил Дориан сили, за да ми помогне? Може би не, не и ако гневът му прекачи всякаква преданост към мен. От друга страна, Дориан все още беше в тази война и го познавах достатъчно добре, за да мисля, че би приветствал пълен поход над замъка й. Рурик също знаеше това. – С тези сили, е възможно. – Рурик каза накрая. – Но Катрис би се защитавала. Ще е кърваво. Ще е грозно. Той не звучеше сякаш се възпротивява на това, сам по себе си. Той бе военен; грозните битки бяха пътя на света. Но всички знаехме, че това не бе моят идеал. Умът ми се завъртя. Част от мен искаше тази голяма сила да удари Катрис, защото мислех, че го заслужава. Обаче, това бе за нещо повече от отмъщение. Беше заради Жасмин. Нуждаех се да отида с плана, с който най-вероятно да я върна, а нахлуваща армия не беше такъв. Щеше да е нужна по-малка група, каквато тя без никакво съмнение бе изпратила тук, такава, каквато можеше да се промъкне. Бяхме тежко охранявани, но с разнообразните просители и бежанците, винаги идващи и отиващи, нищо чудно, че похитителите на Жасмин се бяха промъкнали. Несъмнено Катрис също имаше подобни хора, които от време на време отиват при нея, но вероятно тя много внимаваше с тях. - Имануел. – казах, осъзнавайки, че бяха минали твърде много секунди на тишина. – Можеш ли да ми намериш Имануел? Това беше, най-накрая, това отклони очите на групата от мен – защото всички размениха учудени погледи. Лицето на Кийо стана разтревожено. - Това е плана ти? – попита Кийо. – Да убиеш Катрис? Юджийн, ти си над това. – Както изглежда, беше чувал за Имануел. - Така е. – съгласих се. – И по-умна. Намери я за мен. – Това бе към Шая, която кимна и после хвърли поглед към колебаещия се слуга. Той направи прибързано клатене с глава и хукна вън от стаята. - Готов да повториш историята? – попитах Кийо. – Ще бъде като нападението над Езон. - Ти отиваш... Не. Юджийн, не можеш да отидеш там. Направих жест към Рурик и започнах да се придвижвам към изхода. - Чу го. Не можем да се промъкнем с голяма сила – не и лесно. - Да, разбрах това. – каза Кийо, следвайки ме. – Но ти не можеш да отидеш. - Трябва да отида. – противопоставих се. Рурик бе избързал напред след нас. - Той е прав. Прати някой друг. Аз ще отида. Ще се промъкнем и ще я отведем. Спрях рязко, почти карайки двамата мъже да се сблъскат с мен. - Аз ще отида. Това е моя отговорност. Освен това, кой друг наоколо може да се мери с мен по магически сили? – Огледах лицата им, подканвайки ги да ме предизвикат. Дори и така – каза Рурик – ако бъдеш разкрита, ще бъдеш превъзхождана числено. А ти си противникова кралица. По време на война. Вървиш право към укреплението на врага ти. Не мога да допусна това. - Не е твоя работа да ми разрешаваш да правя нещо! – сопнах се. – Нито пък ти. – Обърнах се към Кийо за това, отгатвайки думите му. – Няма да бъдем разкрити. Не и ако Имануел е толкова добра, колкото твърди. – Бях твърде уморена от мъже, казващи ми какво мога и какво не мога да правя. Оставих ги и зафучах надолу по коридора към спалнята ми. Нито един от двамата не ме последва веднага, но едва-едва чух Рурик да мърмори на Кийо. - Ами, ако я заловят, тя ще получи огромна армия, спускаща се към Катрис, най-малко. Моят лорд Дориан не би позволил нищо по-малко. Недостатъка в плана ми, както се оказа, беше чакането на Имануел. След последната ни среща, тя бе напуснала моето кралство и намирането й не беше лесно. Не можете просто да повикате прочут убиец. Джирард беше в двореца ми, така или иначе, и очевидно имаше тайни начини за изпращане на съобщения до сестра си. Не зададох никакви въпроси за начините му, когато тя се появи. Чакането ни даде време да планираме стратегия. Веднъж след като моите съветници неохотно приеха това, че щях да отида лично – и веднъж след като Рурик прие това, че той няма да ме придружава – те се втурнаха да съберат техните данни за замъка на Катрис. По-рано се бях пошегувала с Кийо, че това ще бъде като нашето проникване в замъка на Езон... но всъщност, беше истина. Този път нямахме водач да ни заведе лично вътре. Трябваше да разчитаме на невероятните ни знания от тези, които са били там и можехме да направим най-добрите предположения къде би била държана Жасмин. И това предполагаше, че Катрис действително я държеше наблизо. Може би най-изненадващата част от всичко това беше примирението на Кийо. Очаквах протести относно безопасността ми или вероятно дипломатическо решение. Но не. Той осъзна важността от спасяването на Жасмин. И също така знаеше, че това беше вероятно най-добрия ни опит – поне за толкова кратък срок. - Трябва да знаете, - каза ни Рурик по-късно. – че няма да сте в състояние на върнете Волусиан. – Той, Кийо, Шая и аз бяхме в спалнята ми, която бях направила мой импровизиран военен щаб. - Защо не? – попитах. Това бе изненада. Бях разчитала на силата му, нещо, което трябваше да призная ми липсваше, когато се биех за короната. Какъв бе смисълът от немъртъв любимец, ако не можех да го вкарам в добра употреба? – Той може да дойде с нас невидим. Рурик поклати главата си. - Всички знаят за него. Катрис знае. Тя ще има хора под ръка, които могат да го усетят. Също така тя вероятно има тези със силата да го пропъдят. Достатъчно от тях обединени заедно можеха. - Имаш много вяра в нея. – отбелязах сухо. Волусиан беше труден за пропъждане – аз не можех да го направя – но Рурик имаше право. Събери достатъчно владеещи магия заедно и те можеха евентуално да го откъснат. Той ми даде крива усмивка. - Тя не е глупава. И има съветници. Не толкова добри колкото твоите, разбира се, но те трябва да са обмислили всичко от край до край преди да отвлече Жасмин. Почукване на вратата прекъсна всеки отговор, който бих дала и след като извиках „Влез!”, един служител въведе Имануел. - Най-накрая! – казах. Тя влезе тържествено, облечена в червени, копринени панталони, спускащи се на талази и подхождащ, показващ корема топ. Убийцата вдигна вежда и ми дари развеселен поглед, когато постави ръцете си на хълбоците си. - Не чакам за всяка ваша команда, Кралице на Бодлите. А последния път, когато говорихме, вие много ясно ми казахте, че не ме искате тук. Дойде ли си най-после на здравия разум? От това, което чух, сега е много добро време да се отървете от Катрис. – Имануел направи пауза внимателно. - Въпреки че можеше да се отървеш от нея преди, сега би било дори по-добре. Би спасило вас и сестра ви много от беди. Отхапах малко от подлите коментари. Не можем да убием Катрис. Сигурна съм, че мигът, в който я намерят мъртва, Жасмин ще е следващата. Нуждая се от теб да ни вмъкнеш и да изкараме Жасмин от там. Оперената усмивка на Имануел застина. - Не това правя аз. Аз убивам. Не спасявам. - Аз ще извърша спасяването. Ти трябва да вкараш мен и Кийо вътре. Прикрий ни с тази така наречена сила, която пазиш и с която се хвалиш. Или маскирането на повече от един човек е извън уменията ти? - Мога да го направя. – каза тя, присвивайки очите си. – Но ще ти струва. - Можем да си го позволим. – казах, опитвайки да игнорирам огорченото изражение по лицето на Шая, когато тя без съмнение добави мисловни книги. Имануел не каза нищо за няколко момента, докато обмисляше всичко. - Само вие двамата? - Да. И ти, разбира се. – добавих. - Имате ли някаква идея къде отивате вътре? – попита тя. Кийо и аз разменихме погледи. - Един вид. – казах. - Един вид. – Имануел изсумтя. – Добре. Ще го направя. Но съм там само, за да ви прикривам. Няма да се бия ако ви заловят. - И не трябва. – уверих я. – Ние ще те защитаваме. Това ми спечели друг присмех и надменна извивка на устните й. - Ако ни разкрият, мога да се измъкна от там, повярвай ми. Вие ще бъдете сами. Глава 17 Автор Съобщение Rose Hathaway Администратор Име: Стефи Брой мнения: 998 Points: 3711 Reputation: 12 Join date: 30.03.2010 Age: 19 Местожителство: Montana, St. Vladimir Academy Заглавие: Глава 17 Нед Юли 17, 2011 1:11 am -------------------------------------------------------------------------------- + ---- - Глава 17 Превод: elitooo10 Редакция: Rose Hathaway Научихме повече за способностите на Имануел, докато двамата с Кийо си проправяхме пътя с конете към Земята на Самодивите. Нейните илюзии бяха толкова добри, колкото беше показала и първия ден, и аз я наблюдавах с неохотно страхопочитание, докато трансформираше Кийо в Джирард, Шая и – ах – Дориан. Илюзиите бяха идеални, и опасни. Започнах напълно да разбирам защо беше толкова добра убиийца. Можеше да бъде, когото пожелае, и да прониква в добре охранявани места, без никой да разбере. Бях малко шокирана, когато някаква част от мозъка ми ми подсказа да не я наемам, а да я отпратя. Тази част ми казваше да се отърва от нея, защото така щяло да бъда по-безопасно за мен в бъдеще, но аз незабавно се смъмри за тази мисъл. Затварянето на потенциални врагове беше нещо, което Кралят на Бурите би направил. - Не съм всемогъща. – каза тя в един момент. Мисля, че просто размишляваше, без да има никаква представа за моите опасения. Пресякохме Земята на Самодивите, и тя започна с триковете си върху Кийо, като придаваше на всеки от нас вид на селянин. – Когато правя това за трима човека, изисква повече енергия. И дори за себе си, не мога да задържам маскировката вечно. – Тя направи лека физиономия. – Ако можех, бих била шпионин. Много по-малко проблеми. Не казах нищо, но с Кийо си разменихме кратки погледи зад гърба й. Той също беше анализирал последиците от способностите й. Също така си мислех, че когато за първи път опитахме да спасим Жасмин от Езон, нашият план се беше провалил, защото шпионин ни беше предал. Сега имаше възможност Имануел да направи същото, и започвах да се чудя дали не бях прибързала да се доверя на непознат. Можех само да се надявам, че любовта към брат й щеше да я накара да остане лоялна към работодателя си. Въпреки името си, Земята на Самодивите беше пълна с черешови дървета. Е, поне това беше първото ми впечатление, когато за пръв път преминах през нея, докато пътувах към другите кралства. Когато навлизахме по-навътре във владенията на Катрис, черешовите дървета отстъпиха на други – включително и самодивски дървета. Те бяха по-малки, отколкото бях очаквала, и имаха собствени плодове. Земята беше наистина много приятна, с топъл, умерен климат и красиви зелени пейзажи. Би било жалко, ако трябваше да го опустоша. Видяхме знаци за замъка на Катрис, много преди да видим самия дворец. Други пътници се присъединиха към нас по пътя, тези, чиито градове бяха засегнати от огъня, който войната предизвика, и сега търсеха храна и подслон при техния монарх. Повечето ходеха пеша и ние ги задминахме бързо, за което се радвах. Нямах нужда от вина на това пътуване. Започнахме да виждаме и войници, несъмнено част от повишената сигурност, която Рурик беше предсказал. Някои пътуваха до и от замъка. Някои бяха разположени по протежението на пътя, внимателно наблюдавайки тези, които преминаваха. Задържах дъха си всеки път, чакайки илюзиите на Имануел да се провалят. Наред с това, че Имануел ни беше казала за границите на нейните способности, тя ни и осведоми, че някои джентрита са чувствителни към този тип магия, и могат да виждат през заклинанията й. Беше ни казала това по средата на пътя. Това е информация, която щеше да ни бъде полезна, преди да предприемем това пътуване. Но въпреки че бяхме разгледани подробно, войниците ни позволиха да минем, и не след дълго крепостта се показа на хоризонта. Спрях за момент, възхищавайки му се, въпреки всичко. И двамата с Дориан имахме тъмни, ъгловати замъци, направени от камък, като крепостите на Норман отляво на безплодната английска провинция. Домът на Мейуен беше елегантен и модерен, и винаги ми напомняше за филм на Дисни. Дворецът на Катрис, обаче, изглеждаше така сякаш излизаше от пощенска картичка на Бавария. Имаше здрави бели стени, които бяха покрити с прозорци. Издигаха се високи кули от центъра, които изглеждаха деликатни с техните черни покриви. Земята се издигаше, докато се приближавахме, така че не беше изненада да видим, че замъка беше разположен високо в заснежените планини. Имаше гледка към мястото, от което ние приближавахме, а здрава стена заобикаляше непосредствените му околности. Спряхме заедно с другите, които чакаха да бъдат допуснати. Образувахме дълга група от хора, която ме караше да се притеснявам. - Защо е подкреплението? От какво се отказват? – попитах тихо – Ние обикновено нямаме толкова много хора пред нашите порти. Кийо се вгледа напред, неговите очи бяха способни да виждат това, което ние не можехме. - Не, те ги пускат, просто правят малко разследване, което забавя нещата. И да, ти си права, никога не си имала толкова много хора, защото земите ти не са били атакувани толкова много. За добро и зло, помислих си. Държах моите хора в безопасност, но войната, която предприемах, опустошаваше домове. Хрумна ми, че може би не бива да се притеснявам за Катрис. Ако тези хора разберат кой е сред тях, аз можех много лесно да бъда свалена от тази разгневена тълпа. - Лесно. – промърмори Имануел – Не бъди нервна. Не мога да скривам вашите чувства. Опитах се да изглеждам невъзмутима, надявайки се че изглеждам изтощена. След около час онеспокойно чакане, дойде и нашия ред. Четирима охранители ни разпитаха, но ние бяхме бързи с отговорите. За капак на всичко това, ние избрахме едно село, което беше близко до мястото, където Дориан беше водил войната си с Катрис. Повечето от жителите се бяха махнали преди боевете, но голяма част от селото беше унищожена. - Къщата ни беше изгорена до основи. – заяви Имануел. Тя дори нямаше нужда от илюзията на по-стара жена, облечена в парцали, за да бъде трогателна. Нейното поведение и глас бяха пълни с идеално, убедително отчаяние. – Нашите житни култури също са унищожени. След още малко разпитване, те ни пуснаха, отвеждайки ни към това, което беше като кухня на джентрита. Вътрешността на замъка на Катрис беше натъпкана с хора – повечето от тях войници – и трябваше да си проправим път през тълпата, за да достигнем до ъгъла, където бяха разположени бедните хора. Изглежда, повечето от тях бяха направили това място временен дом. Имаше вид на добре поддържано място за разполагане на лагер. Независимо от това, храната се ядеше на ръка и аз бях облекчена, че за тези жертви на войната бяха полагани грижи. Навъртахме се в близост до редицата за храна, така че да не предизвикаме подозрение, докато останалите оглеждаха мястото. Всъщност, вниманието ни беше съсредоточено върху главните порти на самата крепост. Беше най-силно охраняваното място от всички, и знаех, че пряката атака би се проточила дълго и кърваво. Други войници минаваха през вратата с малко разпитване, което беше това, на което ние се надявахме. Когато намерихме относително препречен ъгъл между висока палатка и стената, ние се скрихме от погледа и оставихме Имануел да прави следващото си заклинание. Тя затвори очи и си пое дълбоко дъх. Малко ме засърбя, и всичко останало се замъгли. Когато можех отново да се съсредоточа върху другарите си, забелязах, че гледам пазителите, които ни бяха пуснали. - О, чакай. – казах, внезапно забелязала, че може би изглеждам като един от войниците на портата - Не мислиш ли, че ще имаме проблеми, ако прибегнем до клонингите? Защо не направи така, че да изглеждаме като случайни минувачи? - Защото ако другите пазители не ни разпознаят, ще бъдем разпитвани повече. – обясни Имануел. Огледа ръцете си критично, малка усмивка се появи на лицето й, показваща колко беше горда от работата си. – Не мисля, че тези, които сега са на портите, ще напуснат скоро. Не бива да прибягваме до тях. – Говореше уверено, но имах чувството, че тайно с мисли „Надявам се!”. Всички бяха прекалено загрижени за своите собствени дела, за да осъзнаят, че трима селяни ги няма и, че три войника се бяха появили. Когато бежанците ни видяха, отстъпиха бързо от пътя ни. Нямаше блъскане този път. Никой от нас нямаше нужда да знае как да се държи. Като се има предвид, че нашето първоначално проникване беше слабо, сега ходехме с увереност и сила, също като тези, които управляваха това място. Малко се поколебахме, когато пристъпихме към входа на замъка, а стражата отстъпи настрана, без да каже и дума. Да бъдем вътре се оказа малко по-объркващо. Бяхме получили информация за това как беше оформен двореца, но не знаехме точно къде е държана Жасмин. Не можехме да спрем, за да се замислим. Трябваше да продължим да се движим, сякаш имахме цел, или щяхме да привлечем внимание. Войници и служители забързаха към нас, и попаднахме, заедно с други, в случайна зала. Кийо, който винаги мислеше много бързо, спря един млад войник. - Хей! – каза Кийо безцеремонно – Имаме информация, че някой може да се опита да спаси сестрата на Кралицата на Бодлите. Сините очи на войника се разшириха. - Какво? Трябва да сигнализираме ... - Не, не! – прекъсна го Кийо. – Запази го за себе си. Не искаме да предизвикаме подозрение. Външната охрана вече знае. Трябва да разберем дали е била преместена или не. Имаше слухове, че е била. Опитах се да не прехапвам устна. Кийо звучеше така, сякаш знае за какво говори, но това беше опасен момент. Както се притеснявах преди, имах опасения и сега, че Жасмин не е била държана тук. Имаше и възможност този пазач да не знае местоположението й и да се наложи да продължим да играем тази игра с някой друг. С колкото повече говорехме, толкова и нашите мисии ставаха по-рисковани. - Не че съм чул. – каза войникът – Тя все още е в тъмницата. Въздъхнах с облекчение. Очаквах от него да каже, че е в спалнята на Касий. Тъмниците също не бяха добри, но, ами ... не беше по-различно от това как аз се държах с нея. Чаках Кийо да поиска повече подробности – колко охрана има с нея, къде се намират тъмниците и така нататък. Вместо това, той кимна за кратко на войника и отново го предупреди да бъде нащрек, но не и да сподели това, което знае. - Имахме нужда от повече информация. – изсъсках на Кийо, докато продължавахме да вървим надолу по коридора. Въпреки че беше правила много грешки, Катрис имаше добър вкус за това как да обзавежда. Цветни картини висяха по стените, и имаше растения във вази. Въпреки това, аз не можех да оценя красотата. – Защо го пусна? - Защото истинската охрана щеше вече да знае нещо друго, което ние искаме да попитаме. – отговори той. – Определено да питаме къде се намират тъмниците ще изглежда така, сякаш наистина нещо се случва. - А и аз вече знам къде се намират. – каза Имануел. Двамата с Кийо я погледнахме учудено. - На долния етаж. – добави тя. - Тъмниците винаги са на долния етаж. – изтъкнах. - Била ли си там? – попита Кийо. Тя кимна и се усмихна. - Могъщите лидери не са единствените с цени на главите си. Понякога важните затворници трябва също да изчезнат. Направих гримаса на нейното удоволствие от този факт, но бях благодарна, когато се обърнахме. С ясна цел, аз ставах все по-напрегната и по-напрегната. Това беше. Какво щяхме да открием? Никой нямаше да ни даде да погледнем втори път тук, но в подземията щяхме да привлечем внимание – особено, когато измъкнем един от затворниците. Фасадите на нашите замъци бяха различни, но Катрис имаше подобни подземия. Тъмни. Мрачни. Сиви каменни стени и факли. Беше такъв стереотип, но предполагам, че това е помогнало да намалеят надеждите на затворниците. Имануел ни водеше уверено надолу по стълбите, и по дълги и широки коридори. Килията на Жасмин беше лесна за разпознаване, защото шест пазачи стояха пред нея – отново напомняйки за по-ранните условия, в които аз я държах. - Късмет! – каза Имануел зад нас. Тя очевидно беше вярна на думата си, че сега това зависи изцяло от нас. Дежурната охрана имаше остри очи и забелязаха нашето приближаване, но никой от тях не реагира с предпазливост. Някои от тях показаха любопитство, може би чудейки се дали заповедите се бяха променили, но това беше. Кийо и аз бяхме обсъдили няколко стратегии по време на нашето пътуване и най-накрая решихме, че бързо и с изненадваща сила щеше да е най-добре. Когато бяхме само на няколко крачки, призовах моята магия, дърпайки въздуха като дълбока въздишка, и я запратих към пазачите във формата на вятър. Разроши косите ни, но буквално отблъсна пазачите. Имаше викове на шок, и двама бяха захвърлени в края на коридора от въздействието. Останалите четирима бяха на крака, трима размахваха медни саби. В ръцете на четвъртия се появи огън. Трябваше да очаквам, че Катрис щеше да постави хора, които бяха способни за използват магия, заедно с груба сила. Нямаше време за размишлявам повече, защото мъжът хвърли огнено кълбо към нас. Инстинктивно привлякох отново въздуха, заедно с влагата, опустошавайки огъня с малко усилие. Кийо скочи напред, атакувайки един от пазачите. Аз също се завтекох напред, като вниманието ми се фокусира върху друг пазач, около който създадох вакуум, отнемайки му целия въздух. Очите му се разшириха, той ахна и се вкопчи в гърлото си, опитвайки се да си поеме дъх. Задържах магията, тъй като един от неговите колеги се опита да ме атакува. Избегнах меча, до голяма степен, защото желязната кама в ръката ми успяваше да го задържи на разстояние. Мъжът, който беше засегнат от магията ми, най-накрая припадна от липсата на кислород, и аз го пуснах, за да се смъкне на пода в безсъзнание. Преди да успея да се заема с другия войник, Кийо скочи и го затисна на пода. Това трябваше да означава, че първият опонент на Кийо е извън играта, оставяйки ме единствено с този, който използваше магия. Без да е научил нищо от първия път, той хвърли друга огнена топка към мен. Възхищавах се на неговия контрол, малко повече от това и всички тук щяха да изгорят. Но с моята магия, посягането към огъня беше на заден план за мен. Той нямаше никакво оръжие, и аз пристъпих напред, приковавайки моето атаме в гърлото му. Той извика при допира на желязото, без да се съпротивлява, като започнах да отнемам и неговия кислород. В очите му проблесна прозрение. Илюзия или не, той трябваше да е разбрал кой можеше да управлява въздух и вода толкова добре – и да го задържа с желязо. - Кралицата на Бодлите ... – ахна той, когато и последния въздух изчезна. Видях как го обзе безсъзнанието, но само преди това, ръката му леко потръпна. Нямаше огън, но почувствах, че интензивна вълна от топлина се разпространи. Не ме заболя, но имаше и физическа сила, която накара стените да потреперят леко, точно преди той да се срине на пода. Кийо и аз стояхме там, сред телата - мъртви или живи. Не знаех - спогледахме се, и аз огледах обстановката около нас. Имануел още стоеше отзад, но изглеждаше впечатлена. - Какво, по дяволите, беше това? - попитах аз. - Предполагам, аларма. - тя каза. - Мамка му. Обърнах се към килията на Жасмин и я видях сгушена в най-далечния ъгъл, гледайки ме с големи, разтревожени очи. Водата беше нейната истинска специалност; имаше съвсем слаб контрол върху въздуха. Въпреки това, тя би усетила силата на магията, която използвах. Като пазача, тя знаеше, че има неколцина, които бяха способни да направят това, което аз направих. Но зрението й казваше, че не аз стоя пред нея. Все още бях под илюзията на Имануел. Кийо вече беше започнал да претърсва телата, и скоро намери ключа. Отворихме килията, но Жасмин не помръдна. Не изглеждаше толкова зле, но знаех, че някой от най-ужасните неща, които й бяха причинили, бяха оставили следа у нея. Имаше малка сълза на роклята й, и синина на ръката `и, което вероятно беше следа от борбата по време на залавянето `и. Също така забелязах, че бяха сложили железни вериги върху нея, така че да не може да използва магията си. Моята собствена защита несъмнено е била полезна на похитителите. Направих жест към вратата, несигурна за това, което беше казала Имануел за алармата. - Жасмин, хайде. Това сме ние. Аз и Кийо. - И като казва аз – каза Кийо, посочвайки в моя посока – има предвид Юджийн. Жасмин се поколеба, местейки поглед по лицата. - Как е възможно? Имануел, която гледаше всичко това от входа на залата, се обърна набързо към килията. - Как мислиш? С магия. Погледни се. Чертите на Жасмин се промениха, и скоро вече се взирахме в друг войник от Земята на Самодивите. Жасмин започна да изучава учудено ръцете си. Илюзията не показваше веригите, но все още можеше да ги чувства. - Песните на iPod-а ти не струват. – казах, когато тя продължи да се колебае – Един пазач би ли казал такова нещо? - Хайде! – каза Имануел. Тя беше уверена, че може да се измъкне оттук, но шансовете щяха да се по-добри, ако не беше в залата, където лесно можехме да бъдем блокирани, ако още някои дойдат. Жасмин вероятно беше решила, че новото развитие на нещата нямаше да е по-зле от настоящата й съдба. Тя скочи и напусна килията, като ни последва по стълбите. Стигнахме до основния етаж, без опозиция, но когато се озовахме там, всичко беше хаос. Войници тичаха в посоката, от която ние дойдохме и се замислих колко ли време щеше да им отнеме да видят, че ние сме единствените, които не вървяха към подземията. Освен... оказа, че това не беше случаят. В целия този хаос, никой не ни спря, когато излязохме през входната врата, но вътре беше пълно с войници. Те избутваха ужасените бежанци към едно добре охранявано място, а портите вече бяха затворени. - Мамка му! – казах отново. Все още изглеждаше, че това е единственият адекватен начин да се измъкнем. - Бихме могли да се пренесем в човешкия свят – каза Кийо – Имануел може да излезе сама оттук. Обмислих го. Това беше вярно. Имануел можеше да се превърне в селянин или каквото и да било, и да избегне задържането, докато не се появи възможност за бягство. Способностите на Кийо му позволяваха да преминава с лекота през световете без порта. Аз също можех да го направя, но не и без затруднения. А и се нуждаех от котва, за да ме дръпне назад. Имах няколко вкъщи, но Жасмин нямаше. Тя вероятно можеше да скочи на случаен принцип в Другия свят. Дори не бях сигурна, че тя може да се справи с котва – а и железните окови правеха това по-трудно. И двете щяхме да свършим с големи вреди върху себе си. - Не можем. – казах. – Просто трябва да се скрием. – Обърнах се към Имануел. – Как се справяш? Можеш ли да ни превърнеш отново в селяни? Тя кимна. - Но не бива да ни виждат. Нейната увереност беше малка благословия. Имануел сега поддържаше магия и за четирима ни, а се тревожеше и за това дали някой няма да ни види. - Това е тя! Това е Кралицата на Бодлите! Пискливият глас, който насочи всички погледи към нас, не дойде от войниците. Дойде от една стара жена, застанал насред бежанците. Тя ми напомни за Мастера, с бяла коса и див поглед. Сочеше към нас, а в погледа й имаше нещо... някакво качество, което ме караше да вярвам, че тя ще прозре през нашите илюзии. - Проклятие! – каза Имануел. Имаше и болка и наранена гордост в гласа й. Въпреки че това беше възможност, знаех, че тя тайно смяташе, че нейните сили са прекалено силни, за да бъдат открити. Може би ние четиримата бяхме направили магията по-тънка. Честно казано, не бих помислила, че само един вик би бил достатъчен, за да се съсредоточи вниманието върху нас, не и в целия този хаос тук. И все пак, гласът на жената предизвика тишина сред тези, които се намираха по-близо. Те се обърнаха, за да се вгледат в нас, и скоро и други, които не бяха чули гласа й, ни забелязаха, и наоколо стана по-тихо. - Замълчи! – сопна се един пазач, като разчупи обърканата тишина. Той беше един от тези, които държаха настрана гражданите. – Нямаме време за това. Старата жена поклати глава категорично. - Не виждаш ли? Не можеш ли да ги видиш? Това са Кралицата на Бодлите и сестра й! Те са точно там! Лицето на пазача потъмня. - Казах ти, че... Челюстта му висна, защото пазачите, които бяха на смяна по-рано на портите се приближиха. Те се приближиха бавно, като бяха приковали очи в нас в пълен шок. Ако не бяхме изпаднали в паника от алармата, един от нас вероятно щеше да се сети да промени илюзията, за да изглеждаме като войниците, които бяха изпаднали в безсъзнание, а не като тези, покрай които ще трябва да минем отново. Беше лош, лош надзор, и сега всички можеха да видят нас, и огледалните ни образи. Мъжът, който крещеше на жената може и да не знаеше какво точно се случва, но знаеше, че нещо става. - Хванете ги! – каза той. Погледна смутено истинските си колеги и реши да покрие и неговите бази. – Хванете и тях! Други войници безропотно дойдоха към нас. Огледах ги, за да видя колко на брой бяха. Бяхме добри, но не смятах, че Кийо и аз можехме да се справим с толкова много в меле. Жасмин стигна до същото заключение. - Издухай ги! – каза тя. – Така ще можем да си проправим пътя. Под ""ние" тя имаше предвид "аз", и знаех, че говореше за бури, а не експлозии. Някаква част от мен вече знаеше, че това е отговора. Призовах цялата си магия, без дори да разбера и накарах прекрасният, слънчев ден в Страната на Самодивите да изчезне мигновено. Черни и лилави облаци се понесоха по небето с неземна скорост, светкавици проблясваха толкова близо да нас, че земята се тресеше. Влага и озон изпълниха въздуха, и вятърът започна да бушува. След броени секунди идващите войници спряха. Налудничавото искане на старицата вече не звучеше толкова лудо в светлината на тази магия. Всички осъзнаваха, че каквото и да казват очите им, имаше голям шанс Юджийн Маркам наистина да стои пред тях. Можеше и да съм враг от войната, който трябваше просто да хванат, но също така бях и дъщерята на Краля на Бурите. Това не беше каква да е титла. Знаеха на какво съм способна, дори да пропусна няколко години тренировки. - Нека преминем. – казах. Започнах бавно да вървя към портата, тримата ми другари ме последваха само след миг. – Нека преминем или ще оставя тази буря да експлодира тук. Вече е на ръба. Само на един дъх и мога да я пусна. Гръмотевици и светкавици се пропукаха над нас, показвайки пътя към дома ни. Имаше малки писъци от страна на някои хора от тълпата. - Знаете ли какво може да направи тази буря на такава малка област? На всички вас? - Ще ги убие. – глас един глас изведнъж. – Ужасно. Погледнах към входа на замъка и видях Катрис да стои там. Гвардия побърза да застане около нея, но тя вдигна ръка и ги спря. Беше минало дълго време, откакто за последно я видях. Нашият антагонистичен контакт винаги беше чрез куриер и писма. Изглеждаше така, както я бях видяла на последната ни среща – черна коса, със сребърни нишки, с тъмни очи, които оглеждаха внимателно всичко около нея. Беше облечена в сребристо-сив сатен и носеше диадема от малки скъпоценни камъни. Но не ... докато я изучавах, видях малка промяна. Изглеждаше по-стара от последния път, когато бяхме заедно. Смъртта на Лийт и войната бяха взели своето. Гледах я право в очите, моя противник, причината за толкова много от моите мъки в живота. Не се нуждаех от буря около мен, защото в мен бушуваха ярост и гняв. - Свали магията. – казах на Имануел, без да я поглеждам. Исках да бъда лице в лице с Катрис, и честно, моята идентичност вече не беше тайна. Усетих друго парене и няколко издишвания ми подсказаха, че нося моята собствена форма. Една малка усмивка премина по устните на Катрис. - Да. – продължи тя – Можеш да отприщиш буря тук. Можеш да унищожиш голяма част от тази стена, този замък. Можеш да унищожиш всички тези хора – в което ти всъщност си добра, нали? Слагаш си тази маска, че защитаваш човешкия човек, но все пак някак си, смъртта винаги те следва. Оставяш я в дирите си, точно както Тириган. Но той поне не създаваше заблуди. Сравнението с баща ми увеличи гнева в мен. Времето отрази реакцията ми, небето стана по-тъмно и налягането на въздуха се увеличи. - Давай! – каза Катрис – Покажи ми твоята буря. - Не е нужно да ги убиваш. – каза Жасмин до мен, а след това снижи глас – Само нея. Права ли беше? Това ли беше, което щеше да отнеме? Можех да убия Катрис, няма съмнение. Една неочаквана мълния и тя щеше да си отиде. Ако паметта не ме лъжеше, нейната магия беше близка до тази на Шая – връзка и контрол над растителния свят. Като кралица, някой със способностите да завладее земята, Катрис притежаваше тази сила до малко над нивото на Шая. Вероятно това беше причината дърветата и растенията тук да са толкова красиви. А и може би за това, че ние все още не бяхме атакувани. Този вътрешен двор около замъка беше изчистена земя, твърда кал, която улесняваше движението на охраната, търговците и други посетители. Ако бяхме извън стените, вероятно щях вече да бъда атакувана. - Можеш да направиш и това. – каза Катрис, все още опитвайки се да ме раздразни. Не можех със сигурност да кажа дали просто се опитваше да удължи живота си или се опитваше да ме хване неподготвена за някоя друга атака. – Убий ме хладнокръвно. Както направи със сина ми. Това е в природата ти. - Не е хладнокръвно по време на война. – изръмжах. – А и твоя син си го заслужи. Той беше слабо, страхливо копеле, който трябваше да лъже и да дрогира жените, за да получи това, което иска. Това я накара да трепне леко, но тя не се поколеба да ми го върне. - Но той наистина получи това, което искаше. Той получи теб. Не може да е бил чак толкова слаб. Тези думи ме ужилиха, но преди да мога да отговоря, млад мъж се изплъзна от мястото си до нея. Приликата с нея и Лийт беше толкова силна, че не можеше да има никакво съмнение относно идентичността му. Касий, нейният племенник. Яростта в мен се удвои. Да го видя отново ми напомни за това, което може да е причинил на Жасмин. Разумът ми се изпаряваше, заменен от чиста ярост. - Трябваше да оставиш всичко това. – казах на Катрис, гласът ми имаше перфектен тон. – Трябваше да приемеш смъртта на Лийт като наказание за това, което направи. Равенство. Животи бяха погубени заради теб. Сега ще бъдат повече. Една мълния. Една мълния и тя щеше да е мъртва. По дяволите, вероятно трябва да взема и Касий с нея. - Юджийн. – каза Кийо – Недей. Не го прави. - Какво друго трябва да направя? – Издишах, за да не могат да чуят другите. – Предупредих те преди, че ще има последици. Моля те, послушай ме този път. – помоли се той. – Ще има отново. - Какво очакваш да направя? – гласът ми беше по-силен. Не ме беше грижа кой ще чуе. – Това е война. Ще убия лидера им. Печеля. Иначе ще освободя ада тук, и тези охра ще умрат. Кое искаш Кийо? Избери – или намери друга възможност. Той не отговори, но скована усмивка на Катрис се разшири, когато видя спора ми с придружителите ми. - Няма други възможности, освен смъртта. Ти си дъщерята на Тириган. Сега се радвам, че не забременя от Лийт. Първоначално планът му изглеждаше умен, но е по-добре, че благородната ми кръв не се смеси с твоята – макар че Бог знае колко усилено се опитваше Лийт. Той ми разказваше. Често. Е, предполагам, че скоро ще разберем как Касий... - Юджийн... – опита се да заговори Жасмин, но аз не исках да слушам. - Да се самоубиеш ли се опитваш? – попитах Катрис. Всяка дума беше груба, беше почти невъзможно да излезе. Вече променях мнението си относно светкавицата. Спомнях си как убих Езон, буквално взривявайки го, като изтеглих всичката вода от тялото му. Имаше толкова много начини да я убия, да я унижа. Катрис сви рамене, и въпреки това самодоволно поведение, видях искрици на съжаление в очите й. - Ще умра по един или друг начин. Просто искам всички да знаят истината за теб, преди да умра. Замръзнах. Бях казала на Кийо да ми посочи друга възможност, а той не го направи. Но имаше още една. Можех само да предполагам, че онова, което се случи след това, беше породено от чиста емоция, от гнева и отчаянието, които предизвикаха думите й за Жасмин и мен. Адреналинът в тази ситуация вероятно също изигра роля, и... е, може би все пак имаше нещо в гените ми. Извадих Желязната Корона от чанта си. Катрис пребледня, цялата й подигравателност изчезна. Тези, които разпознаха короната, също показаха подобен страх, осезаем и видим. Други просто гледаха любопитно. - Не! – ахна тя. – Моля те. Не! Мисля че до този момент, тя не беше вярвала, че аз наистина притежавам короната. Също така мисля и че ако бях поискала, тя щеше да се съгласи на всички условия за мир, които поискам. Но аз не исках просто да се предаде. Исках страдание. Исках да страда така, както аз бях страдала. Толкова много начини да унижиш... Поставих короната на главата си, и някак – може би беше част от магията – знаех точно какво да направя. Желязното атаме все още беше в ръката ми, и аз паднах на колене с него. Катрис също падна на колене, но за да умолява. - Моля те! – помоли тя отново, със сълзи в очите. – Всичко. Ще направя всичко. - Права си. – казах. – Ще го направиш. Забих острието надолу... и пронизах сърцето на земята. Глава 18 Автор Съобщение Rose Hathaway Администратор Име: Стефи Брой мнения: 998 Points: 3711 Reputation: 12 Join date: 30.03.2010 Age: 19 Местожителство: Montana, St. Vladimir Academy Заглавие: Глава 18 Чет Юли 21, 2011 1:39 pm -------------------------------------------------------------------------------- + ---- - Преди да пусна главата, искам да кажа, че вече можете да прочетете и първата глава от Bloodlines, в секцията с превода на част от "Послeдна саможертва" - ТУК Коментирайте в темата там, или тук. Глава 18 Превод: Johnna1995 Редакция: Rose Hathaway Наистина се почувствах такаq сякаш убивах живо същество. И по някакъв начин, точно това правех. Унищожавах връзката между Катрис и земята. Територията и владетеля бяха едно цяло. Крал на езотерична идея... но всъщност е вярно. Наистина вярвах в Земята на Бодлите. Точно това беше причината, поради която не можех да стоя настрана за дълго време. Тя ме призоваваше. Беше част от мен. И по същество, срязвах нещо живо на две. Бяла гореща сила премина през мен, магическата сила на короната се свърза с моята и се изля в пръстта под мен. Бях леко дезориентирана, ... . Под мен, по някакъв духовен начин, усетих как земята се съпротивлява. Не искаше да скъса връзките си. Накрая нямаше избор. Магията на короната беше прекалено силна. Секунди, минути, часове... Не знам колко време продължи, вероятно прекалено малко. Но изведнъж всичко приключи. Силата на короната изчезна от мен и земята беше отворена и непринадлежаша на никого. Гола и наранена. Щом мъглата на магията се разсея, останалата част от света отново премести поглед към мен. Зяпах наоколо към празните лица и това на Катрис, … . Мислех, че преди беше състарена, но беше нищо, в сравнение с това. Откъсването от земята я беше опустошило. Тъмната й коса сега беше почти сива, а лицето й – измъчено и набраздено. А навсякъде... навсякъде земята беше неспокойна. Можех да усетя енергията й, която ме призовава... достига ме... копнееше за нов господар. Почти никой от насъбралите се наоколо хора не показа да е разбрал за това. Все още наблюдаваха драмата, разиграваща се между мен и Катрис. Някои от хората имаха озадачени изражения, сякаш те също можеха да чуят земята. Бяха достатъчно силни, за да го приемат, помислих си. Земята вече търсеше тези, които притежаваха силата да се присъединят към нея и поглеждайки, видях лицето на Касий, който също усещаше това. Синът на Катрис нямаше силата да управлява кралство, но племенникът й имаше. Поредното ми импулсивно движение за днес беше да залепя ръка на земята. И както при последният път, почвата, която преди беше твърда и неподатлива, сега омекна и се стопли. Ръката ми потъна в земята и аз бях приета, сякаш някой стискаше ръката ми. Топлина изпълни тялото ми, топлина много по-различна от тази на короната. Затворих очи, стараейки се да запазя тази връзка, доказвайки, че съм достойна. Част от мен вече се бе отдала на Земята на Бодлите. Трябваше да се боря сега и за тази земя. И тогава го усетих... почувствах как земята ме прие. Земята започна да се тресе. Първо помислих, че е някакъв ефект след магията, но после си спомних какво стана, когато Земята на Бодлите ме прие. Земята прие форма, която говореше на душата ми, това беше нещо естествено и правилно за мен. Кралството на Езон се беше установило в пустинята Сонора, мястото на раждането ми. Земята на Самодивите се опитваше да направи същото. Не! Не! Не отново. Полутропическо кралство да се превърне в пустиня беше причинило хаос на неговите жители. Изправяли сме се срещу глад, суша, бедност...Едва наскоро кралството се изправи на крака, ставайки проспериращо и самоподкрепящо се. Не бих била способна да мина през това още веднъж. Честно казано, опитах се да помисля за нещо друго. Но какво? Почти никога не бях напускала северозападните американски щати. Картина на планините Каталина премина през ума ми, заснежените склонове и върхове, точно като в деня, когато с Кийо се бихме с демона. Можех да усетя, че земята се залови за тази картина и набързо се опитах да мисля за нещо друго. Това кралство имаше няколко малки планини, но това беше много малък процент от територията. Не можех да превърна това място в Швейцария или Непал. Остани си същата. Остани си същата. Молех земята. В името на нейните жители, имах нуждата земята да остане непроменена. Въпреки това беше трудно. Земята искаше да ме обвърже с това, в което вярваше душата ми. Мислейки за пътуването ми дотук, се опитах да си спомня за черешовите дървета по пътя. Спомних се за светещото слънце, огряващо други редове от дървета и цветя, растящи на групички. Мислех за самодивските дървета. Остани си същата. Остани си същата. Постепенно земята наоколо започна да забавя тресенето си и накрая спря – освен едно място. Недалеч от ръката ми земята беше отворена, а листа и клонки изникваха. Бързо се отдръпнах назад, изпълнена с толкова страхопочитание, колкото и първия път, когато магическо дърво изникна, растящо и разлистващо листата си до размерите им за секунди. Задържах дъха си, чудейки се какво ще бъде това дърво, което диктуваше природата на новото ми кралство. Беше... самодивско дърво. Не бях единствената, която помисли, че това е странно. - Не го ли поиска? - попита Жасмин, озадачена. Изправих се на крака до нея, изтупвайки пръст от дънките си. - Аз... - Бях ли поискала? Това беше самодивско дърво, което правеше – по всички отвъдни причини – Земя на Самодивите. Това, което вече беше. Може би не беше проработило. Може би короната не беше направила това, което исках. Може би Катрис беше спечелила по някакъв начин. Но не. То беше там. Чувствах го. Територията. Земята. Скалите. Всяко листо и цвете. Миризмите, цветовете... бяха по-силни и дълбоки. Ако се отпуснех, можех да усетя всяко едно листо на тази земя. Енергията беше замайваща и затова я блокирах за малко. - Не. - казах на Жасмин. - Мое е. Загледах се в самодивското дърво, по-перфектно от което и да било, оранжевите му цветове, светли срещу листата, веещи се срещу вятъра. Протегнах се и откъснах едно листо, неясно осъзнала, че Катрис още плачеше. Сила премина през мен. - Все още е Земя на Самодивите, но сега е моята Земя на Самодивите. След това нещата бяха малко неловки. Войниците вече не бяха готови да ме хвърлят в затвора, но пък и не изпълняваха всяка моя команда. Придружителите ми не бяха в особена полза. Имануел, вярна на характера си, седна и започна да се наслаждава на бъркотията, в която се бях замесила. Кийо носеше неодобрително изражение и се опасявах, че по-късно ме чакаше лекция. Жасмин, изглежда, беше все още в шок. Малко се ошашави, само когато попитах какво да правя с Катрис и Касий. Неизненадващо, отговорът на Джасмин беше да ги убия. - Затворете ги в стаите й. - наредих, надявайки се, че някой ще се подчини. - Пазете ги с... Губех. Теориетично, дворяните знаеха какво да правят. Който контролираше земята, управляваше, но не бях напълно сигурна, че пазачите наоколо ще затворят жената, която до преди десет минути ги беше управлявала. Волусиан, помислих си. Сега, когато бях под контрол, бих могла да го призова без да се страхувам. Но тогава осъзнах, че той ще ми е нужен за по-важни неща. Погледнах към Кийо, без да се нуждаем от думи. Той кимна. - Аз ще ги наблюдавам. - Той се обърна рязко, призовавайки кралските особи да влязат вътре заедно с двама пазачи, които решиха веднага да ми се подчинят. Имаше две причини да пази Кийо.. Можех да му вярвам, че ще си свърши добре работата – колкото по-дълго правеше това, толкова по-дълго бях защитена от неодобрението му. После изрекох думите, които водеха Волусиан при мен. Появата му уплаши още повече тези, които ме гледаха с ужас. Оставих бурята да се разсее, но тъмнина все още се обгръщаше около моят любимец, докато червените му очи ме оценяваха, както и Желязната корона и дървото. - Неочаквано. - каза. - Отиди при Рурик. - наредих му. - Обясни му какво стана и нека доведе допълнителна сила, тук, веднага. - Не знаех какво точно означаваше това, но знаех, че полицейски контрол ще има предимство, ако ще да охраняваме земята. Рурик щеше да знае какво да прави. Ръководството щеше да дойде по-късно. - И след това... - Сега се поколебах. - Нека Шая каже на Дориан какво стана. После се върни. Волусиан спря, очаквайки още нещо, което можеше да добавя. Когато не казах нищо повече, той изчезна, а слънцето сякаш заблестя малко по-ярко. Сега просто трябваше да чакаме. Хвърлих поглед към удивените поданици на Земята на Самодивите. - Е... това е. Ежедневието продължава. Пазете портите. Никой да не напуска. А вие.. .изяжте си супата или... там каквото ядете. Това беше за гражданите. Когато никой не помръдна, добих по-студен израз на лицето си, и повторих думите си по-силно. Страх премина през лицата на гражданите на Земята на Самодивите, и те се втурнаха в действие. Вътрешният двор на двореца беше огромен. Забелязах неокупирано място близо до няколко колички, което сигурно в миналото е доставяло припаси. Отидох до там, следвана от Жасмин, и седнах на земята. Беше странно място за кралица, предполагам, но исках да почина малко, докато чаках Рурик. Плюс това, още исках да наблюдавам тази деликатна и опасна ситуация. Повечето пазачи бяха навън и не мислех, че бунтът е приключен въпрос. Хората изпълняваха командите ми, но по-скоро беше, за да се съберат на раздразнени групички и да обсъждат случилото се. Жасмин въздъхна и облегна главата си на стената. - Искам в къщи. - каза. - Скоро ще се приберем. Веднага щом Рурик дойде, ще се върнем в двореца и ще го оставим да се справи с това. - Не. - каза тя с тих глас. - Другият ми дом. Човешкият свят. Обърнах се към нея с удивление, плъзгайки погледа си от някакви селяни, които молеха пазачите да ги пуснат. - Какво? Но ти мразиш този свят. Винаги си казвала, че принадлежиш тук. - Така е. - съгласи се тя. - Но просто искам... просто искам да се отърва от всичко това поне за малко. От магията. И замъци. И... каквото и да е. Искам да гледам телевизия. Може би искам да видя Уил. Искам да заредя iPod-а си. И плейлиста ми да не е боклук.” Не можех да сдържа смеха си. - И аз искам тези неща. Скоро ще отидем. Ще... ще счупим тези вериги. Аз... съжалявам, че ключът не е с мен.” Тя вдигна рамене. - Няма значение. - Кийо ще се разстрои за това. - Измърморих, изненадана, че й се доверявам. - Ти постъпи правилно.” каза Жасмин. - Освен, че не уби Катрис и Касий. Но все още можеш да го направиш. Всякаква остатъчна усмивка изчезна от лицето ми. - Касий... - Те лъжеха. - каза тя без заобикалки. - Той не е направил нищо. - Жасмин... - Сериозна съм. - Тя ме погледна, синьо-сивите й очи бяха точно на моето ниво. - Той доста говореше, когато идваше да ме види... докосваше ме малко. Но само това. Мисля, че искаха да ме изплашат.” Тя не натърти на докосването. Аз не попитах. Бях облекчена, че тя не премина през това, през което аз преминах. - Съжалявам. - казах й. - Съжалявам, че не те пазих по-добре. Сега тя се усмихна. - Справи се добре. А и приключи войната, нали? Ти спечели. Извърнах се, заглеждайки се в пространството. - Мисля, че да. Не говорехме много след това. Бях изтощена от всичката магия. Очевидно, да използваш древен, могъщ артефакт не беше чак толкова лесно, колкото изглеждаше. Нито пък доказваше властта ти над голямо парче земя. Последният път се бях почувствала извън контрол, но се бях махнала от Земята на Бодлите възможно най-бързо. Сега, стоейки тук, бях заклещена в Земята на Самодивите, все още напълно наясно с всяко нейно чувство. Това напрежение щеше да премине точно както при Земята на Бодлите, но засега беше като удрящ се чук вътре в главата ми, който настояваше да му се обърне внимание. Буквално излетях до портата, когато Рурик дойде. Веднъж потвърдено, той и силите зад него спряха. Изучавайки ситуацията, той имаше подобна реакция като Волусан. - Наистина? - Нещата станаха малко бързо. - потвърдих. - Добре е свършено. Да притежаваш тази земя е по-добра идея от това да беше победила Катрис в битка.” Намръщих се. - Е, може ли ти да я притежаваш за малко? Той се ухили. - С удоволствие. Извръщайки се от мен, той отправи твърд поглед към насъбралите се. - Сега всички сте подчинени на кралица Юджийн, дъщеря на Кралят на Бурите Тириган. - изрева се той. – Коленичете! Гледах повелително, докато те се подчиняваха. Знаех, че това беше необходимо, за да наложим контрола си. Никаква слабост, никакво колебание. Ние бяхме завоеватели. Отдавна бях свалила Желязната корона, но исках да бях донесла нормалната си за авторитет. Е, добре. Не беше сякаш можех да предвидя това, когато се стягах. Всички в централната кула коленичиха, и сведоха глави. Оставихме ги да постоят така няколко секунди, докато стомахът ми се успокои. Най-накрая им беше позволено да станат, а Рурик влезе в ролята на закона, изисквайки преценка от всички войници и издаване на правила за слугите и бежанците. Той имаше няколко задачи за мен – още действия, които ме караха да изглеждам като кралица – преди най-накрая да обяви, че мога да си тръгна. - Ще разреша проблемите. - каза ми той с нисък глас. Сега собствените ми войници бяха много заети да установяват нареждания. - Ще заключим това място, като започнем да разузнаваме най-близката територия, разграничавайки тези, на които може да се вярва. - Той спря красноречиво. - Може да се наложи да затворя в тъмницата много от военните им.” - Прави това, което трябва. - казах. Имах чувството, че по-късно ще отвори дума за екзекуции, но засега си мълчеше. Представях си, че изглеждам толкова уморена, колкото и се чувствах. - И ти просто искаш да затвориш в затвора бившата кралица, нали? - Поне засега. Жасмин се присмя до мен, а изражението на Рурик показваше, че той споделя мнението й. - Е, не бъди далеч прекалено дълго. - каза той. - Трябва да показваш присъствие. И трябва да общуваш със земята. - Знам, знам. - измърморих. Преди избягвах Земята на Бодлите, но тя продължаваше да ме призовава. - Знам какво трябва да правя. Той повдигна вежда, а язвителната му усмивка се възвърна. - Наистина ли знаеш? Знаеш ли какво стана? Вдигнах ръце, размахвайки ги наоколо. - Натресох се с още едно кралство. - Знаеш ли колко други монарси управляват повече от едно кралство? Поклатих глава, предполагайки, че който и да беше, живееше далеч от мен. - Никой. - каза Рурик. - Аз...Какво? Не. - Дориан беше споменавал завладяването на повече от една земя, карайки ме да мисля, че е ставало и преди. Силата на Желязната корона предполагаше така. - Трябва да има още някой. - Няма. - повтори Рурик. - Ти си единствената. Единствената за векове... е, освен от Кралят на Бурите. Светът край мен отново се залюля. Още веднъж пожелах да отида някъде и да легна. Реакцията накара усмивката на Рурик да стане по-голяма, но се заклевам, че имаше и малко съчувствие в очите му. - Поздравления. - каза той. - Поздравления Юджийн – кралица на Земята на Самодивите и Земята на Бодлите. Глава 19 Превод: sunside Редакция: Rose Hathaway Отне известно време преди Кийо, Жасмин и аз да можем да се върнем в Тусон. Трябваше да отидем до Земята на Бодлите, разбира се, където Шая и другите ми зададоха всякакви видове въпроси за това какво се бе случило и какво исках направя. Кийо, и дори Жасмин, дадоха повечето от отговорите, вместо мен , защото честно, не бях сигурна какво исках сега. Единственото нещо, за което имах истинско желание да направя, бе да потърся ключа на Жасмин и да отключа веригите й. Тя се загледа в освободените и ръце зачудено, разтърквайки китките си. За малко да оставя веригите и ключа в замъка, но скоро премислих и ги взех с мен в човешкия свят. Тя никога не беше виждала къщата ми преди и й обърна внимание с одобрение, когато влязохме. Всичко бе тихо и празната алея ме увери, че няма да намеря Тим и Лара отново в спалнята му. Доказателството за тяхната „любов“, обаче, беше все още очевидно. - Проклети да са! – казах, внимателно вдигайки червен дантелен сутиен от дивана и захвърляйки го надолу по коридора към стаята на Тим. – Ще трябва да хигиенизирам това нещо. Вероятно и всяка друга част от обзавеждането. - Имаш Поп - Тартс! – Жасмин не беше стигнала до всекиндневната. Тя беше спряла в кухнята, стваряйки всяко чекмедже и всеки долап, които може да намери. – И Епал Джакс! Фъстъчено масло, подправка за ранчо, соленост... Бях изненадана, че последното я развълнува толкова много, но след няколко години ядене на джентри храна, дори и най-обикновената човешка кухня вероятно бе вълнуваща. - О! – възкликна тя. – Може ли да си взема едно от твоите Милки Уеис? - Разбира се. Вземи си каквото поискаш. Очите й бяха огромни, когато се втурна към пакета и двамата с Кийо я гледахме с усмивки на лица, като горди родители на Коледна сутрин. Въпреки че, те не ми звучаха добре сега, Милки Уеис обикновено бяха бонбонената ми лента за избор. От начина, по който поглъщаше нейните, Жасмин показа, че споделя тази семейна отличителна черта. Тя довърши захарната си тръстика с кутийка кола и после се почувства у дома на дивана. Гледайки я да се протяга с желание за дистанционното, реших, че бе най-добре да не споменавам за дейностите, които вероятно се бяха случили там, където седеше. Тя прехвърли през каналите в продължително изумление. Беше вечер – прайм тайм забавление – и емоциите на лицето й бяха прозрачни, когато се натъкна и на стари, и на нови шоута. - Искаш ли да проверя дали мога да намеря нещо, което да ти стане? – попитах. Може лесно да се бе подхлъзнала обратно към човешките навици, но още носеше дълга, падаща джентри рокля. - Разбира се. – каза, без да отклони поглед от екрана. Кийо ме последва в спалнята ми. - Мислиш ли, че е в безопасност тук? – попита. – Сама? - Да, всъщност да. – Жасмин и аз не бяхме един и същ размер, но намерих някакви шорти на шнур, които вероятно биха й станали. – Не знам защо... но чувствам, че мога да й вярвам. - Внимавай. – предупреди той, сядайки на ръба на леглото. - Всичко, което знаем е, че тя беше щастлива да е пленена, и Касий да й се нахвърли. - Той не е направил нищо. – Намерих най-малката тениска, която можах; фигурата й беше по-стройна от моята. - Тя така казва. Въздъхнах и се обърнах към него. - Кийо, трябва да ми вярваш. Не мога да го обясня, но тя казва истината. Ще се превърне ли в нормален тийнейджър и забрави за плановете й да спаси наследника на Краля на Бурите? Вероятно не. Но за сега е в шок и не е опасна. - Щом така мислиш. Просто бъди внимателна, Юдж. Ти си била измамена от хора, на които си вярвала преди. - Изненада, изненада. Удар за Дориан. – Кръстосах ръцете си, държейки дрехите към гръдния си кош. – За да бъде скоро последван от лекция за конфискуването на Земята на Самодивите. – Подготвях се за това, откакто се случи всичко, но той се беше сдържал по време на установяването на щетите. Оцених това, но все още се страхувах от неизбежното. - Всъщност – каза той. – не. - Не? – Бях започнала на правя стъпка към вратата, и замръзнах. Той се засмя, въпреки че, нямаше много хумор вътре. - Не. - Но тъкмо си помислих... ами, след последния път ... Ти не беше много щастлив относно Страната на Бодлите... Тази малка усмивка избледня. - Не. И не е като да съм щастлив за това. Но истината е, че ти намери – сравнително – по-малко кървав начин да приключиш тази война. Когато бяхме там навън, ти ме попита какво друго решение можеше да оправи нещата. Нямах отговор. Ти имаше. Не беше страхотен... но не уби Катрис или тези други хора. Не те заловиха. – Той сви рамене. – Не идеален, не, но по-добър от алтернативите. Облегнах се на стената, все още шокирана от реакцията му. - Ако те кара да се чувстваш по-добре, не е като и аз да го исках. Исках да се промъкна и изведа Жасмин. Той кимна, но имаше пронизващ поглед в очите му. - И дори донесе короната. – Не му го бях споменавала, когато първоначално се отправихме към Страната на Самодивите. - Бележката й казваше, че не може да повярва, че я имам! Надявах се, че размахването й наоколо може да направи нещо да ни помогне. – Той остана тих. – Не ме гледай така! Не можеш да повярваш, че планирах да я използвам. - Вярвам ти. – Той ме доближи и постави ръцете си на рамената ми. – И ще ти помогна по всякакъв начин, от който се нуждаеш. Нещо в гръдния ми кош се отпусна и аз се облегнах на него, вземайки комфорт в топлината му и безопасността, която предлагаше. - Благодаря ти. Определено ще се нуждая от теб. Кийо постави целувка на челото ми. - Тук съм. Усетих малка усмивка да извива устните ми, сякаш с по-ранният му смях, не намирах наистина ситуацията забавна. - Предполагам, че, ако има сребърна обшивка тук, може би мога да свърша по-добра работа, управлявайки Страната на Самодивите, отколкото тя. Някакъв вид по-голямо добро. За моя изненада, хватката му около мен се стегна, и той отстъпи назад. Усмивката, която ми даде, изглеждаше напрегната. - Може би. Върнахме се при Жасмин, която все още бе прикована в телевизора. Единственото признание, което получихме, бе когато й подадох дрехите и тя ги огледа. - Какво означава „Сблъсъка“ ? Игнорирах богохулството – и очевидното задоволство на Кйио към болката ми. - Ако искаш да си вземеш душ, всичко от което ще се нуждаеш е в банята. Кърпи, шампоан. Това също привлече вниманието й. - Душ... о, човече. Липсваха ми душовете. - Ще бъдете ли добре вие двете? – попита Кийо, всички следи от по-ранният му дискомфорт изчезнаха. – Трябва да се погрижа за няколко неща. Кимнах. - Добре сме. Ще се върнеш ли скоро? - Колкото мога по-скоро. – Той отново ме целуна, този път по устните ми. Трябва да съм имала друго болезнено изражение, защото той обхвана брадичката ми, очите му бяха изпълнени с любов и съчувствие. – Ще се оправи, Юджийн. Всичко ще бъде наред. Кимнах още веднъж, и гледах тъжно когато напусна. Исках ръцете му около мен отново, да ме държат и да ми позволят да избягам от тази бъркотия. Малка част от мен нямаше против и ръцете на Дориан. Седнах до Жасмин, чието внимание се бе върнало на някакво риалити шоу. - Той бяга към Мейвън, нали знаеш. – Погледът й не се отмести. – За да докладва какво се случи. Гневът ми започна да се надига заради обвинението й, освен че... Имах чувството, че бе права. Дори и ако нямаше повече романтика между тях, той все още й бе отдаден. Скорошните развития щяха да разклатят Другия свят и тя би искала историята направо от него. Зачудих се как би го приела тя; винаги се бе страхувала да не стана като баща ми. - Вероятно. – съгласих се. Разтърках очите си. – Господи, толкова съм уморена. Чувствам се сякаш мога да се срутя. Този път Жасмин се обърна към мен. Нямаше точно симпатия на лицето й, но нещо изненадващо близко. - Без глупости. Току-що си присвои кралство и го пое. - Звучи толкова грозно, когато го казваш по този начин. Тя сви рамене и отново погледна към телевизора. - Навярно вършиш по-добра работа. – Думите й ми повториха по-ранният коментар на Кийо. – Знаеш ли, – добави разговорливо. – всички се държат сякаш нашият баща беше такъв нещастник, сякаш само искаше повече власт. Имам предвид, искаше, но знаеш ли какво ми каза Езон? Той каза, че Кралят на Бурите винаги е говорел за това как е можел да свърши по-добра работа, че другите монарси не са били толкова добри. Каза, че е правил услуга на хората. Замръзнах, неспособна да отговоря. Заради това Кийо реагира по същия начин по-рано. Бил е чул това за „добрите намерения“ на Краля на Бурите, осъзнах. Изразих същото чувство като баща ми. Жасмин не забеляза ефекта от думите си и вместо това прескочи темите по този неин начин; тя задържаше вниманието си върху нещо определено за много кратко. - Хей, мислиш ли, че можеш да накараш Уил да дойде? Искам да го видя. - Разбира се. – промърморих автоматично. Умът ми все още бе изгубен в по-ранните й думи. – Разбира се. Уил беше изненадан да ме чуе на следващата сутрин, дори още по-изненадан, когато му казах причината, поради която се обаждах. Той каза, че ще дойде за няколко минути. Жасмин попита дали ще дойде сам, след като й бях казала, че си има гадже. Все пак, тя беше любопитна. - Наистина? Каква е? Върнах мислите си към собственото ми запознаване с любимата на Уил. Веднъж, след като прогоних чудовищата, живеещи в къщата им, тя не бе спряла да говори за конспириращи теории и разнообразни прикрития. - Точно като него. – бях отговорила на Жасмин. Срещата между брат и сестра бе странна. Те стояха там непохватно, двамата вторачили се един в друг и преценявайки начините, по които се бяха променили. После, без общуване, се прегърнаха. Лицето на Жасмин бе изпълнено с приета емоция и поне веднъж, Уил не изглеждаше като лудият, параноичен човек, който обикновено беше. - Добре ли си? – попита я той с треперещ глас. – Липсваше ми толкова много. Жасмин преглътна, и бях сигурна, че имаше сълзи в очите си. - Аз... И ти ми липсваше. – И беше истина. Веднъж ми беше казала, че не я е грижа за този свят – или за нейния полубрат, който я бе отгледал. Но я беше. През цялото това време, въпреки плановете й за господство над Другия свят, тя винаги го бе обичала. Нещата станаха още по-странни, когато стана ясно, че двамата не бяха сигурни какво да правят един с друг. Уил не я наби за отсъствието й, а най-накрая, тя просто попита дали той иска да се помотаят и погледат телевизия. Мисля, че отчасти това бе, защото представя конкретна дейност и отчасти, защото тя бе станала обсебена от загубеното за телевизия време. Запазих разстоянието си, но не помогна на малкото, тревожно чувство, когато те седнаха на дивана. Жасмин положи главата си срещу рамото на големия си брат, а аз много осезаемо осъзнах празнината в собствения ми семеен живот. Не се бях чувала с мама или Роланд от сезирането на Енрике. Най-близкото, което имах до някаква фамилна връзка, бяха кралствата, които управлявах. Също както Земята на Бодлите винаги ме бе зовяла, Земята на Самодивите сега също го правеше, предизвиквайки такава болка в мен, че на практика чувствах гадене. Рурик беше прав. Не бих била в състояние да стоя надалеч. Но първите неща, на първо място. Мисленето за Енрике ми напомни, че бях длъжна да разбера новините. Оттегляйки се в спалнята си, набрах номера му и се надявах да е станал рано. - Госпожице Маркам, – каза само след едно позвъняване. Идентификацията за повикващия не остави никакви изненади повече. – винаги удоволствие. - Сигурна съм. Какво правите със случая в момента? - Нищо. - Нищо? – възкликнах. Раздразнение се надигна в мен. Не му плащах да седи, особено след като той бе толкова близо. - Не – каза той весело. – Това е извън ръцете ми. Намерих това, което ми трябваше, доказах, че Диана Джоунс не е купила пистолета. От това, което чух, полицията претърсва къщата на Кал Джоунс точно сега и го разпитва. Далеч съм от това да стоя на пътя на добрите мъже в синьо. Най-накрая малко добри новини... ами, поне имаше напредък със случая. Не би било лесно за Диана да научи истината за съпруга й. - И жена. – казах. – Вероятно там има и жена в синьо. - Щом така казвате. - Благодаря, Енрике. Наистина го оценявам. Честно казано, не мисля, че може да се направи. - Не приемайте всичко емоционално. – каза в този негов оживен начин. – Поне докато не видите сметката. Затворих. Въпреки поведението си, Енрике бе добър повик от страна на Ролан... което за пореден път доведе до тъга над обрата в родителските отношения. Добре. Нямах какво да направя за него в момента, не и с всичките си други проблеми. И все пак имах един нерешен, който сега можеше да се реши. Изваждайки жезъла си, затворих очи и направих малко призоваващо заклинание, призовавайки Диана. Нямах контрол над нея, но тя бе отговорила на повикването ми преди – особено след като тя винаги се е ослушвала за него. След няколко минути без резултати, се предадох и предположих, че не идва, защото вече знаеше истината. Толкова нетърпелива, колкото беше да получи отговори, не би ме изненадало, ако беше преследвала Енрике наоколо, докато той е работил. Може сама да е открила какво е направил съпруга й. Ако е така, се надявах сега да премине в Подземния свят и да търси мир, вместо да остане неспокойна и тъжна в този свят. Вече имаше достатъчно страдание тук. Опитах се толкова силно, колкото можех да остана настрана от Другия свят през следващите няколко дни. Уил ни посещаваше от време на време, и Жасмин и аз започнахме да правим мундански, но приянтни занимания, като гледането на филми и пазаруването на дрехи за нея. Тим и Лара често се появяваха, все още в разгара на любовта им, а Кийо се върна с доклади за Другия свят, уверявайки ме, че управлението ми над Земята на Самодивите напредваше гладко. И през нощта, той идваше в леглото ми, а аз открих, че връщането ни към страстния ни сексуален живот извървя дълъг път, преди да започне да отклонява ума ми от списъка ми с проблеми.. Но в крайна сметка, трябваше да се предам. Нуждата на земите ми бе твърде голяма, а дори Кийо се съгласи, че с новия ми и крехък контрол над Земята на Самодивите, се нуждаех да я посетя и свържа с нея, за да подсиля връзката ни. От този момент не се нуждаех от призоваване. Собственото ми тяло ми казваше толкова много. Все още се чувствах слаба и изцедена, сънищата ми бяха населявани с кактуси и черешови дървета. Взех Жасмин с мен. Връзката ни не беше достатъчно стабилна за мен, за да я оставя сама. Тя начерта линията на отиването в Земята на Офиката, обаче, настоявайки да остане в Земята на Бодлите, докато се завърна. Нямах проблем с това, знаейки, че там ще е в безопасност. Кийо идваше с мен, а Шая ни хвана преди да можем да заминем. - Има няколко неща, който може би трябва да знаеш. – каза тя неспокойно. Нервността й вероятно се дължеше на факта, че мразех да бъда притеснявана с управляването ден-за-ден на кралство – в случая, кралства. Нещо в страха в очите й ми каза, че тя знае, че няма да харесам това, което имаше да ми каже. Въздъхнах. - Давай. - Аз... Аз се чух с крал Дориан няколко пъти. Кийо се размърда до мен с неудобство, и аз почувствах това познато настръхване на гняв. Всички спомени за Дориан как лъже и предава се върнаха при мен. Причини още по-голяма болка, защото накрая той получи точно това, което искаше: Желязната корона бе свършила работата си. Той вероятно искаше да завзема още повече земи. - Какво иска? – изисках. - Войната свърши. Вече не сме в съдружие. - Ами, точно това е. Докато вие сте – бяхте – съюзници във войната, той казва, че заслужава малко от плячката от победата ти. - Той... какво? – Яростта ми се увеличи. – Той не заслужава нищо. Аз бях тази, която спечели и използва короната. Тя кимна, все още имаше вид, че иска да бъде някъде другаде. - Да... но той твърди, че той е бил този, който те е изпратил за короната. И това, че армиите му изгубиха толкова животи, колкото твоите. Тази последна позиция ме заглуши. Войниците му се биха заедно с моите. Семействата на хората му оплакваха тези жертви, колкото моите... и за какво? Да се бият с пренебрежение, защото нямаше какво да прави с тях, не наистина. Не дължах нищо на Дориан, с това бях наясно, но бях задължена да поданиците му. Когато не отговорих, Шая продължи. - Някои от хората му също така помагат да задържите Земята на Самодивите. - О, така ли? – Разбира се, че Дориан би връхлетял. – Никога не попитах за това. Тя поклати главата си. - Въпреки това имаш нужда от него. Много все още имат проблем с приемането на управлението ти. Има много кипящо недоволство. Все още няма избухнало насилие – но това е до голяма степен заради значителното присъствие, което Рурик изпрати, за да запази контрол. Дориан помага с това. Бях медитирала с Земята на Бодлите веднага щом пристигнах, което ме накара да се почувствам малко по-добре, но под натиск и последвалите политически усложнения вече ме изцедиха. Не бях предназначена за това. - Какво иска той? Половината кралство? - Не. Търговия. Данък. Земята на Самодивите е огромен производител на хранителни продукти и той иска част от това. - Това не звучи толкова зле. – казах колебливо. - Предполагам, че го иска на ниски, ниски цени. – каза Кийо, проговаряйки за пръв път. Шая кимна. - Така е. И той е прав за това, до известна степен. Но сегашните му искания са достатъчно големи, за да застрашат икономиката на Земята на Самодивите. Може би това не е проблем. Всичко зависи от това какво искате за тях. Помислих за бежанците при портите. Какво мога да искам за тези хора? Исках да се развият. Исках нещата да се върнат към нормално. - Можеш ли да преговаряш с него за нещо по средата? – попитах Шая. - Най-вероятно. - Тогава го направи. Тя наведе главата си в потвърждение и аз знаех,че тя вече е знаела какво трябва да се направи.. Тя просто отчиташе задълженията ми като кралица, минавайки през различни действия и напомняйки на всички, че в крайна сметка, аз все още имам властта тук. Когато Кийо и аз най-накрая стигнахме в Земята на Офиката, почувствах облекчението на земята и посрещането й. Нейната енергия пламна в моята, подсилвайки ме. В замъка видяхме малко войници от Земята на Самодивите, но имаше много от моите и на Дориан. Те бяха разположени навсякъде, поддържайки реда, за който ми казала Шая. Те се поклониха ниско, когато ме видяха, действията им огледални на тези на гражданите на кралството. Само поданиците на Катрис не се оттегляха в уважение и почит. Имаше страх в очите им, объркване в някои, и очевидно демонстрации от някои, че действията им са принудени.. Рурик все още беше там, лично надзиравайки окупацията. Почувствах се сигурна под неговия контрол и слушах, когато той обясни какво трябва да се направи. Разбрах го само малко по-добре от икономиката, която Шая ми избута, основният смисъл беше, че се нуждаех от управителен орган тук скоро. Подразбирах, че персоналът ще бъде проблем. Шая бе една на милион, но дори и тя не можеше да бъде на две места едновременно. Виждайки тревогата ми, Рурик колебливо добави, че Дориан е предложил хора за работата. Изражението ми при тези думи даде на Рурик отговора, от който се нуждаеше. Енергията на Земята на Самодивите продължи да се влива в мен, когато седнах за медитиращата ми сесия с нея. Характера на връзката бе подобна на това, което имах със Земята на Бодлите, но кралството чувствах напълно различно. Земята на Бодлите бе сурова – изпълнена с живот, да, но живот, който води яростна борба срещу елементите за оцеляване. Земята на Самодивите беше по-мека, живота й преливаше нататък лесно и се разпространяваше през много дървета и растения. - Юджийн, – каза Кийо, следвайки ме навън към малка градина зад замъка. – виж. Спрях и погледнах зад себе си. Където бях минала, цветя бяха разцъфнали, малки и червени, разпръснати по целия тревист път. - Защо се случва? - Ти си владетелят й. Даваш на земята живот и енергия. Помислих за това как да съм тук ме бе накарало да се чувствам незначително по-добре. - Мен също ме подсилва... но това не се случва в Земята на Бодлите. Нямам този вид ефект. - Нямаш ли? – той се пошегува, една палава усмивка на лицето му. – Караш я да вали... Спомен дойде при мен от времето, когато Земята на Бодлите затъваше в сушата. Докато се свързвах с земята, бях правила секс с Кийо и енергията от този съюз беше упълномощила кралството, разбивайки магията за суша и изпращайки толкова нужният дъжд, който накара хора и растения да разцъфтят. Усмихнах му се в отговор. - Изглежда не трябва да се тревожим за това днес. Тази земя не се нуждае от толкова много помощ. Той плъзна ръка около кръста ми и ме придърпа към себе си, гласът му беше дрезгав. - Но представи си резултатите, ако го направехме. Допълнително предимство. Навеждайки се надолу, той подаде устните си към моите, езикът му, тласкайки се в устата ми с груба страст. Почувствах тялото ми да отговаря и за момент офертата бе привлекателна. Представих си какво би било да правиш любов насред всичката тази зеленина, тук, на слънчева светлина. Би ли било легло от червени цветя, изпълващи земята около нас? Отново... един вид исках да разбера, но също така все още не ми беше комфортно в това кралство. Не исках да рискувам разкриването на сексуалният ми живот, дори и ако не би било голяма работа за джентритата. Неохотно се отдръпнах от него. - Друг път. След още няколко протеста той ме остави да победя. Седнах на земята, докато той чакаше, затваряйки очи и отваряйки себе си за света около мен. Ние сме едно, уверих земята. Тук съм. Почувствах отговора й, почувствах топлина да се разпространява през мен и изгубих представа за времето. Когато приключих, бях стресната от това, колко далеч слънцето се бе преместила на небето. Кийо седеше на земята, кръстосал крака, и изглеждаше спокоен, докато ме гледаше. - По дяволите! – казах, скачайки. – Съжалявам. Нямах намерение да те карам да чакаш толкова дълго. Той също се изправи. - Не е проблем. Нуждаеше се от това. И двете се нуждаехте. – Знаех, че е прав. Бях по-заредена, а земята се чувстваше силна и доволна. След друга проверка при Рурик, Кийо и аз се отправихме обратно към Земята на Бодлите. Тук той отново се отдели от мен, за да се „погрижи за няколко неща”. Увери ме, че ще се върне веднага, щом може, но видях погледа, който Жасмин ми хвърли, когато чу. Можех да позная мислите й: още доклади за Мейвън. Жасмин бе нетърпелива да иде в Тусон, но преди да тръгнем, импулсивно седнах сама на мястото, където бях комуникирала по-рано със Земята на Бодлите. Беше на отдалечена част от земите, едно от любимите ми места, в сянката на дърво москито. Благоуханието му конкурираше това на Самодивските цветя и около него стояха кактуси във всякакви форми и размери, някои от които малки и дундести, и някои високи като караули. Почти всички от тях цъфтяха. Хлад мина по гърба ми, когато се загледах в цветята на кактусите. Те образуваха брилянтно оцветен периметър, точно около мястото, където бях медитирала, венчелистчетата бяха във всички форми и размери. Цветята бяха прелестни. Изискани. И нито едно от тях не бе там по-рано. Глава 20 Автор Съобщение Rose Hathaway Администратор Име: Стефи Брой мнения: 998 Points: 3711 Reputation: 12 Join date: 30.03.2010 Age: 19 Местожителство: Montana, St. Vladimir Academy Заглавие: Глава 20 Нед Юли 31, 2011 11:43 pm -------------------------------------------------------------------------------- + ---- - Глава 20 Превод и редакция: Rose Hathaway Не знаех какво значат цветята. Никога не се беше случвало нещо подобно, когато медитирах в Земята на Бодлите. През следващите няколко дни продължих да мисля за това, което беше казал Рурик – че никой друг монарх в историята, освен баща ми, не е управлявал повече от едно кралство. Беше ми отнело огромно количество сила и магия, за да упражня контрол над земите... Те щяха ли да се хранят от мен в замяна? Със сигурност се чувствах по-силна с тях, но никога не бях опитвала някакъв вид несъзнателна физическа манипулация. На какво друго бях способна? Какво можех да накарам земите да правят? Не споменах това на никого, дори и на Кийо. Беше видял червените цветя, но не беше обърнал внимание. Страхувах се, че ако му кажа за Земята на Бодлите, той ще се разстрои, че магията ми нараства. Той неохотно беше приел това, което притежавах, но все още се страхуваше, че това може да ме превърне в баща ми, без да е нужен наследник. И въпреки че в Другия свят се чувствах по-добре физически, отново отслабвах след около ден в Тусон. Не споменах на Кийо и това, но Жасмин беше наоколо достатъчно, за да мърмори. - Отново ли те викат? – попита тя един ден на закуска. Ядеше Pop-Tarts, още една страст, която очевидно споделяхме. Бях твърде разтревожена, за да имам апетит и просто гледах. – Изглеждаш като парцал. - Не знам. – казах, барабанейки с пръсти по чаша с вода. – Това не може да се предвиди, или поне вече не. Никой не знае какво да очаква от мен, когато имам две кралства. - Обзалагам се, че Дориан ще знае. И аз също се обзалагах, че знае, но поклатих глава. - Той не е всезнаещ, независимо колко много му се иска да е. – отбелязах. – И аз приключих с него. - Добре. – Тя не го оспори. Известно време тя продължаваше да ми казва, че съм направила грешка като съм скъсала с Дориан, но Кийо я беше спечелил. Все още не бях сигурна дали одобряваше, но поне вече нямаше нужда да слушам тийнейджърка да ме съветва за любовния ми живот. – Но може да се наложи да се върнеш скоро. Имам предвид, помисли. Обвързана си с две земи в Другия свят. Земите и монарха не са ли едно? Част от теб е там. Има смисъл да бъдеш там два пъти повече. Намръщих се при идеята, въпреки че и на мен ми беше хрумнало. - Ако оставах там повече, щях да живея там постоянно. Тя преглътна последната част от някаква кора. - Може и да нямаш избор. Нейният лекомислен тон ме раздразни. - Винаги има избор. Аз ги управлявам. – Внезапно се изправих и за кратко ми се зави свят. Сякаш земите се подиграваха с мен. По дяволите, помислих си, Няма да ме призовете обратно толкова бързо. Оставам в този свят за известно време. Ще идвам и ще си отивам, когато си искам. – Просто трябва да спра да мисля за това. Ще отида да видя дали Лара има работа. - Да. – каза Жасмин сухо. – Това ще оправи всичко. Лара наистина имаше работа за мен, всъщност няколко. Въпреки, че все още живееше с Тим – в моята къща - тя все още щателно приемаше и записваше всичките ми обаждания. Изглеждаше разочарована, че приех само една от нарастващия й списък с неща, и при това малка – просто обладаване, което вероятно щеше да отнеме пет минути. Не каза нищо, но знаех, че се тревожи, че ако аз не печеля пари, тя също няма да спечели. Така че, спомняйки си коментара на Енрике, че има нужда от помощ, но не вярва на никого, й дадох визитната му картичка с предложение да работи на половин ден. - Уволняваш ли ме? – попита тя. Усмихнах се, докато събирах всичките си оръжия. - Не, но искам да имаш резервен план, в случай че се наложи да се уволниш. – Очите й се разшириха при шегата. Или, внезапно се зачудих, беше ли шега? Взех Жасмин с мен на работа, защото се чувствах неудобно да я оставя сама. Освен това, на нея й беше омръзнало тук и имах чувството, че настояването й да се върна в Другия свят беше отчасти от егоистични подбуди. По-късно, след като приключих работата, някак съжалих, че съм довела свидетел. - Уоу – каза тя, докато карахме към къщи. – Задникът ти беше сритан. - Не е вярно! - Вярно е! И така. Това беше да имаш сестра. - Прогоних го, нали? Видя, че отива в Подземния свят. - Да, – призна тя. – но със сигурност отне доста време. Имах чувството, че мога да го направя, а никога преди не съм прогонвала нищо. Стиснах зъби, въздържайки се от коментара, че все още държа веригите й. Проблемът беше, че не струвах. Не бях в истинска опасност – не и с толкова слаб призрак – но ме беше повалил повече пъти, отколкото трябваше. Не бях добра в собствената си игра, бях по-бавна, по-слаба. Бях си тръгнала с няколко драскотини, но сега, докато карах, забелязах, че рамото ми е раздрано. За секунда си помислих, че призракът ме е ударил там, но нямаше болка. Шевовете. Почти бях забравила за тях сега, когато най-накрая можеха да се излекуват. Кожата ми вероятно беше започнала да се сраства с конците. Трябваше да ги махна. В къщата ми нямаше никой, за мое разочарование. Надявах се, че Кийо е наминал и ще може да махне шевовете. Опитвайки се да бъда оптимистична, реших, че е на смяна във ветеринарната болница, а не че е с Мейвън. Досега не бях чула дума от нея относно новия ми статус на двойна кралица. Но други монарси се бяха свързали с мен. Някои отговориха като ме обсипаха с поздравителни подаръци и умилкване. Други ми бяха дали да разбера – по дружелюбен начин – че са приятели с други монарси, които притежават големи армии. Излезе, че всички се страхуваха от Желязната корона. Обадих се на личната си лекарка, надявайки да си запиша час за тази седмица, в случай че Кийо не се появи. За моя приятна изненада, имаха свободно време този следобед, и можеха да махнат шевовете. Бяха добри новини за мен, но дразнещи за Жасмин, която тъкмо се беше настанила на канапето. - О, хайде! – каза тя, протягайки се. – Току-що се прибрахме. Можеш ли, моля те, да ме оставиш тук? Обещавам да не завладявам света или да забременявам, докато те няма. - Знаеш ли – казах. – Лара и Тим правиха секс точно там, където в момента лежиш. Тя скочи. Половин час по-късно пристигнахме в офиса на лекаря. Оставих Жасмин в чакалнята, решавайки, че ще е в безопасност с айпода си и списанията в петте минути, които отнемаше махането на шевовете. Може би е прочела някой памфлет за контрацептиви, за да минава времето. - Направили са това в спешното? – попита лекарката веднага щом ме приеха в кабинета и свалих блузата си. Идвах при доктор Мур от няколко години. Тя беше приятна жена, в средните четирийсет, която постепенно се беше научила да не пита твърде много за нараняванията ми. Тя мислеше, че съм предприемач, който упражнява бойни изкуства в свободното си време. - Не точно. – казах. – Разкъсах онези, които направиха в спешното, затова приятелят ми трябваше да ги оправи. Тя взе пинцети и ножици, и се наведе. - Е, работата му е чиста и не се е инфектирало. Виждала съм те, когато това става и щях да те завържа за леглото. Щях да знам по-добре, отколкото да предполагам, а ти вероятно си ги съсипала. - Да, наистина съсипах другия лекар. Тя изсумтя и продължи да издърпва шевовете. Жилеха, когато се търкаха в кожата, но честно, не беше нищо в сравнение с обичайното. - Ето! – каза тя, отстъпвайки. – Ще имаш белег. Облякох блузата си и я погледнах. - Боен трофей. Тя завъртя очи, облягайки се на стената със скръстени ръце. - Не трябва да се шегуваш с това. - Съжалявам. – Вдигнах чантата си, но изражението й казваше, че не сме приключили. - Юджийн... не задавам много въпроси, не повече, отколкото ми трябват, за да те лекувам, но се тревожа за това колко често идваш с тези наранявания. Ако само знаеше за колко много не бях идвала. - Аз... - Не, не. – прекъсна ме тя. – Не е нужно да знам всички подробности за живота ти. Опитвам се да не съдя, но може би ти трябва да го направиш. Има работи, които по природа са физически. Такъв е животът. Но каквото и да правиш... може би трябва да го преосмислиш. Ако трябва да бъда честна, днес изглеждаш ужасно. - О, това. – По дяволите! Трудно можех да обясня, че това бяха остатъчните ефекти от магическа битка в Другия свят, през която се борех за власт над кралство на феи и станах новия му господар, което удвои владението ми. Тя вдигна вежди. Двойно по дяволите! - Тогава да направим някои бързи кръвни изследвания и с урина. – каза тя, изправяйки се. – Да проверим електролитите ти, щитовидната жлеза... Замислих се за извинение. Никога не съм се чувствала добре от тези изследвания, откакто разбрах, че имам кръв на джентри. Бях доста сигурна, че човешката медицина не може да засече тези неща, но не исках да поемам никакви рискове. - Нямам време. Сестра ми ме чака в чакалнята. - Сигурна съм, че ще се оправи. – каза доктор Мур. – Ще отнеме пет минути. - Добре. – седнах отново на масата, победена. – Но може ли да пратите някой да се увери, че тя все още е там? Тя е сърдитата. Сестрата на доктор Мур се върна, за да меизпрати в банята и ми взе кръв, когато се върнах. Беше по средата на това да ми казва, че ще изпратят изследванията в лаборатория, когато самата доктор Мур подаде главата си. - Може ли да поговорим за секунда? – попита тя. Сестрата дискретно напусна, и веднага щом останахме сами, се приготвих за още една лекция за начина ми на живот. - Юджийн, – Гласът на доктор Мур беше мил, но твърд. – за повечето от изследванията трябва да почакаме, но има някои, които правим тук, с урината. - И? - И ти си бременна. Замислих се за това за момент и след това я осветлих. - Не. Не съм. Веждите отново се вдигнаха. - Тестът ти беше положителен. Засега не можем да кажем в кой месец си само от урината, но базирано на... - Теста ви е грешен! – Скочих от масата. Светът ми отново започваше да става истински. – Не може да съм бременна. За да бъда честна към нея, тя прие изблика ми спокойно, но това вероятно беше част от обучението й. - Тестът е много точен и ще обясни защо не се чувстваш добре. - Не може да съм бременна! – повторих твърдо. Тук имаше грешка. Ужасна, ужасна грешка, и тя трябваше да разбере това. Докато не го направеше, отказвах дори да обмислям твърдението й. – Вземам противозачатъчни. Всеки ден. По едно и също време. Точно както трябва. Няма да лъжа – правя други глупости през цялото време. Но не и с хапчетата. Вземам ги идеално. Правех това и с антибиотиците. Безгрижна съм с шевовете, но не и с рецептите. Спокойното изражение се смени с изненада. - Антибиотици? Кога си вземала антибиотици? Посочих към рамото си. - Когато получих това. Лекарят в спешното ми даде рецепта. – Намръщих се. – Какво? Защо ме гледате така? Казах ви – вземам ги правилно, през цялото време. - Антибиотиците могат да неутрализират противозачатъчните. – каза тя. – Знаеше ли това? - Аз... Какво? Не! Това не е... Не! – Грешка. Ужасна, ужасна грешка. - Жени, които вземат и двете трябва да използват някаква друга предпазна мярка, докато въздействието на антибиотиците се изчисти. Ужасно, студено чувство започна да се разпространява в мен. - Откъде аз трябваше да знам това? – попитах с нисък глас. - Фармацевтът ти е трябвало да ти каже, когато си купила антибиотиците. Смесването щеше да се появи в картона ти. Замислих се за онази нощ, как с майка ми спряхме в най-близкото място до болницата. - Не отидох в обичайната аптека... – И се бях изнесла от там възможно най-бързо, без да си правя труда да говоря с фармацевта, защото бях вземала антибиотици през почти целия си живот. Със сигурност не си бях правила труда да чета памфлети. Доктор Мур, изглежда, си мислеше, че ме е убедила. - Сега можем да разберем в кой месец си, ако си спомниш кога беше последната ти менструация... - Не! – възкликнах. – Не, не, не! Не може да съм бременна! Не разбирате ли? Не може да съм. Не мога да имам бебе! Не мога! – Отново виках и се зачудих дали това място имаше изолация. - Успокой се! – каза доктор Мур. – Всичко ще бъде наред. Не, не, нямаше. Нямаше всичко да е наред. Догади ми се, гадене, което чувствах от седмици.. и това нямаше нищо общо с наследяването на Земята на Самодивите. След цялото това време, след цялото това планиране и надменни разговори, след всичките ми страхове за Жасмин... бях аз. Човешко лекарство ме беше прецакало. Не, аз се бях прецакала. Оплесках нещата. Собствената ми безгрижност ме беше довела до това. Всичко, което всички ми бяха казвали за пророчеството на Краля на Бурите, пробяга през ума ми. Сформи, първият внук на Краля на Бурите. Нахлуване в човешкия свят. Воден от майка си. Власт и кръв. И аз го правех... Аз бях инструментът... - Юджийн! Доктор Мур ме подкрепяше, и имах чувството, че е казала името ми няколко пъти. Погледна към вратата и отвори уста, за да извика сестрата. - Не! – Стиснах бялата й престилка. – Недейте! Послушайте ме. – Гласът ми беше груб и отчаян. – Не мога. Не мога да имам бебе! Не разбирате ли? Тя ме погледна над очилата си, гледайки ме знаещо. - Тогава не трябва да го правиш. Има възможности... Не можеш да имаш момче, каза един глас в мен. Ами ако е момиче? - Почакайте! – прекъснах я. – Кога можете да им кажете пола? Това ми спечели шокиран поглед. - Ще вземеш решение за аборта, заради пола? - Аз... не, почакайте! .- По дяволите! Не можех да мисля. Бях паникьосана и уплашена, и объркана. Трябваше да си събера мислите. Какво направих? Трябваше да се отърва от това бебе, чисто и просто. Хората го правеха през цялото време. Беше лесно в този период на бременността, нали? – Имах предвид, колко време ще мине, докато може да кажете пола на бебето и дали... дали има нещо, което не е наред. – Замислих се за нещо разумно, нещо, което няма да ме накара да изглеждам като безсърдечна жена, която би убила сина си. – Можете да направите тези изследвания, нали? Генетични тестове? Аз... Толкова ме е страх да имам бебе и то да има някакъв проблем. Семейството ми има лоша история. Мои братовчедки имат бебета с дефекти по рождение, и аз не мога... не мога да понеса това. Трябва да знам. Трябва да знам... веднага... възможно най-рано, защото иначе ще... – Лъжите лесно излизаха от устните ми. Всичко. Всичко, за да знам пола. Доктор Мур отново ме погледна. Все още звучах като луда и разтърсена, знаех го, но по-малко от преди. - Кога беше последната ти менструация? – попита тя тихо. Обърнах се към календара й на стената. Цифрите се размиха пред мен. Не можех да фокусирам. Как, по дяволите, можех да си спомня това, когато съдбата на света беше заложена на карта? Замислих се за последния си цикъл и се опитах да го свържа с някое събитие, нещо, което ще ми подскаже дата. - Eто, – Посочих. – започна на петнайсети. Тя кимна, правейки изчисления на ум. - Което съвпада с антибиотиците. Почти в деветата седмица си, както го смятаме, макар че технически са изминали седем седмици от зачеването. Седем. Седем седмици... - Трябва да ти направим по-специални изследвания. – каза тя. Какво? – Но не се правят, освен ако не е необходимо. Има риск за плода. Почти никога не се правят на някой на твоята възраст, който е в добро здраве... - Но може да разбера? – попитах упорито. – Мога да разбера това, което искам? - Не можеш да разбереш много. Никое изследване не може да ти каже всичко, но поне може да ти подскаже... особено ако наистина имаш лоша семейна история... Наистина ли? - Да. – казах. – Моля те. Задържах дъха си, знаейки какво обмисля. Накрая отиде при папките си и ги разбърка, докато не откри празен формуляр. Надраска нещо с лекарски почерк върху него и ми го подаде. - Ето! Беше направление за близката клиника за изследвания. На формуляра пишеше моето име, някои кутийки бяха отметнати, и се виждаха няколко неразбираеми думи. Въпреки това, успях да разчета CVS и спешно. - Спешно? – попитах. Наистина беше, но бях изненадана, че го е написала. - Значи, че ще те изследват веднага. Повечето от тези изследвания биват отказвани – защото не се правят толкова рано. Дай го на сестрата, когато си тръгваш. – Докато говореше, тя пишеше нещо друго. – Може да им каже и те ще те вместят – но трябва да си наясно, че може да откажат, когато отидеш там, зависи от преценката им. Сериозно говоря – това не е обичайно. Следващите ми думи бяха колебливи: - Тогава защо го правиш? - Защото вярвам, че в бременността здравето на майката е най-важно. Здравето на майката. Не ми харесваше да мисля за себе си като майка. Мамка му! Това изобщо не трябваше да бъде проблем! Трябваше да обсъждаме аборти. Защо ме беше грижа какъв е полът? Не исках бебе. Не бях готова за бебе. Със сигурност не и такова, което ще изпълни пророчество за завладяване на целия свят. - В този случай, - каза доктор Мур. – умственото ти здраве е много важно. И затова е това. Тя ми подаде друг лист. Беше направление за психолог. - Нямам нужда... - Юджийн, шокът от непредвидената бременност е нормална. Очаквана. Но е ясно... имаш някои сериозни проблеми с това. Нямаше си представа. - Нека сестрата се обади за изследванията. След това се запиши при терапевт и се посъветвай с мен. Нямаше начин да й кажа, че нямам намерение да ходя на терапия. Дори не бях сигурна за съветването. Но се бях разминала с нещо, и го знаех. Кимнах кротко. - Благодаря! – Тръгнах си, преди да може да промени мнението си. Когато най-накрая се върнах, на лицето на Жасмин бяха изписани раздразнение и нетърпение. - Това отне цяла вечност. – каза тя, захвърляйки някакво списание. – Колко дълбоки бяха тези шевове? - Не толкова дълбоки. – промърморих. Вървях автоматично към колата си, все още удивена. – Тя се тревожеше за това колко съм изморена, това е всичко. - Е, можеш да поправиш това, когато се върнем в Другия свят. Запалих колата, и няколко секунди гледах в празното пространство, докато в ума ми се вихреха числа. Девет седмици, седем седмици. Два дена. Толкова оставаха до изследванията ми. Два дена. Отново се съсредоточих върху заобикалящия ме свят, за да не направя катастрофа. - Няма скоро да се връщаме в Другия свят. - отвърнах. Жасмин ме стрелна с поглед, който съвсем ясно показваше какво мисли тя за това, но на лицето ми трябва да се е изписало нещо, защото тя не започна да спори. Когато се върнахме в къщата ми, оставих чантата и документите си в спалнята, преди да седна при Жасмин на обичайното й място на канапето. Телевизията внезапно започна да звучи добре... освен това ,че изобщо не успя да ме разсее от проблемите ми. Бременна. Завоевател на световете. Наследника на Кралят на Бурите. Скоро след нас се появи и Кийо. Той ми се ухили мързеливо. Носеше работните си дрехи, което значеше, че не е бил при Мейвън. Малка радост. Усмивката му беше достатъчна, за да накара Жасмин да се усмихне в отговор, но аз не можах. Точно сега нямаше нищо за смях. Нищо добро в този свят. Нищо добро в който и да е свят. Той се присъедини към нас на канапето, притискайки ме между себе си и Жасмин, и хвана ръката ми. - Хей, как си? – попита той. Погледна към лицето ми, въпреки че аз умишлено не гледах към него. – Добре ли си? - Добре съм. – излъгах. – Уморена. Първият внук на Кралят на Бурите ще завладее човешкият свят. - Така е цял ден. – каза Жасмин. – Трябва да се върне в Другия свят, но няма да го направи. - Това вярно ли е? – попита той. - Не мислех, че ще имаш проблем с това. – казах. – Винаги си искал да стоя настрана. - Да, но не и ако ти се отразява така. Наистина изглеждаш болна, Юдж. - Също така беше победена от призрак. – добави услужливо Жасмин. - Хей! – Погледнах я. – Не е вярно! Кийо се засмя и ме придърпа по-близо. - Спри да се правиш на твърда. Утре отиди в Другия свят. Ще дойда с теб, така че няма да е толкова лошо. – Той се отпусна, а в гласа му имаше окончателност, която никак не ми хареса. Неговото предложение също не ми хареса. Освен това, не бях напълно сигурна дали трябва да ходя в Другия свят, в светлината на неотдавнашните събития. Цветя. Цветя навсякъде, където стъпя. Аз съм земята, а земята е мен. Където донеса живот, земята прави същото... Или смърт. Можех да донеса и смърт. Изборът беше мой. Отново и отново. Думите в главата ми бяха всичко, което чувах. Не чувах телевизора, нито коментарите на Кийо и Жасмин. Не чух и Кийо, когато каза ,че ще направи вечеря и отиде да остави чантата си в спалнята ми. Но чух, когато той се върна във всекидневната, размахвайки направлението ми. - Юджийн! – Гласът му беше рев, който накара Жасмин да се свие и да разшири очите си. – Какво, по дяволите, е това? Загледах го спокойно, изненадана, че мога да съм толкова спокойна при вида на това лице, изпълнено с гняв, особено след емоционалния катаклизъм, който преживях днес.Собствените ми отчаяние и шок не бяха изчезнали, но сега можех да ги забравя и да срещна погледа на Кийо, като си позволих най-накрая да осветля другите какво ме занимаваше цял ден. Защото наред с изборите които ми предстояха, и последствията, пред които се изправях, имаше още един проблем, който трябваше да се обсъди. Погледнах към цифрите на календара. Бях отчела датите, антибиотиците, това, което беше направено – или, може би по-точно това, което не беше направено. Всичко беше много ясно. Тук нямаше сапунен сериал. Никакво ток-шоу. - Поздравления! – казах на Кийо. – Ще ставаш баща. Отново. Превод и редакция: Rose Hathaway За няколко секунди, всички стояхме замръзнали във времето. Накрая, Жасмин беше тази, която накара нещата да се задвижат отново. - О! – каза тя. – Уау! Хватката на Кийо върху документа се стегна, и за секунда се уплаших, че ще го смачка или скъса. Вместо това, той го остави да падне на пода, и се запъти към мен, толкова бързо и свирепо, както когато беше животно. Усетих, че Жасмин се премести – не по-далеч, а по-близо до мен. - Сигурна ли си? – попита той с нисък, смъртоносен глас. - За коя част? – сопнах се. – Че съм бременна? Или че е твое? - И за двете. Усетих, че очите ми се присвиват, докато продължавах да се чувствам ядосана и защитнически настроена. - Да. И за двете. Мълчание. След това: - Кога ще го махаш? – попита той. - Боже! Направо на въпроса. - Знаеш въпроса. – възкликна той. – Знаеш как е било винаги! Сигурна ли си? Наистина ли си сигурна, че си бременна? Бях задала същия въпрос на доктор Мур, и се улових, че повтарям отговора й: - Да. Изследванията са много точни. Освен това, защо иначе мислиш, че ще ме записват за това? – посочих към направлението, лежащо на пода. Той може и да работеше с животни, но знаеше какво е CVS. Обаче Жасмин не знаеше. Тя се отдръпна и взе хартията. - Какво е ...chrionic... vil-vil... - Изследване за откриване на болести. – казах аз. Хвърлих на Кийо многозначителен поглед. – И пола. - Това е загуба на време. – оспори той. Преглътна и опита по-мек, по-разумен начин с мен. – Юджийн, знаеш опасността. Не можеш да губиш и ден. Ако някой разбере... ако някой в Другия свят... - Знам, знам! Мислиш ли, че съм глупава? Мислиш ли, че някак си пропуснах постоянните опити за изнасилвания – и едно истинско – заради пророчеството? По дяволите, знам по-добре от теб какво значи! Но не мога... не мога да направя аборт, докато не разбера какво е. Дали е момиче или момче. - И след това какво? – попита той. – Ако е момиче ще го задържиш? Винаги си казвала, че не си сигурна дали искаш да имаш деца. - Все още не съм. – признах, гласът ми трепереше. Бебе – независимо дали световен завоевател или не – никога не е влизало в плановете ми. – Но трябва да знам. Жасмин не беше помръднала от мястото си, очите й се местеха между нас, докато наблюдаваше словесния ми волейболен мач с Кийо. - Господи! – каза тя. – Не изглеждаш толкова разстроен за убиването на собственото ти дете. Аз си мислех същото. Студеното му поведение ме шокира. Той трепна и стисна зъби. - Никога не съм казвал, че не съм разстроен. - Но не си разстроен просто заради пророчеството. – отбелязах. Изучавах го внимателно, докато не ме осени прозрение. – Не вярваш напълно, че е твое. - Виниш ли ме? – попита той. - Твое е. – казах твърдо. Последният път, когато бях с Дориан, правихме извратен орален секс. Може би не знаех, че антибиотиците обезвреждат противозачатъчните, но знаех къде трябва да свърши един мъж, за да забременееш. – Знам без съмнение. Това накара Кийо да спре, сякаш наистина обмисляше възможността да загуби детето си. - Казах ти – никога не съм казвал, че не съм разстроен от това. Но трябва да се справим с него. Как си могла да допуснеш да се случи? - О, добре. – казах. – Вината е моя. Ако си толкова предпазлив, може би изобщо не трябваше да ме чукаш в онзи басейн. Очите на Жасмин се разшириха. - Добре, забрави! – каза той напрегнато. – И забрави за това CVS. Просто направи аборта, докато все още е лесно. Не може да си в много напреднала бременност. Скочих. - Докато все още е лесно? Сякаш знаеш! Не ти си този, който трябва да премине през това! - Защо се караш с мен, заради това? – извика той невярващо. – Винаги си казвала ,че ще го направиш. Искаш ли пророчеството да се сбъдне? Искаш ли да имаш син, който да доведе тук армии от Другия свят, за да завладява и поробва? - Разбира се, че не! Знаеш това. - Тогава спри да губиш време! Виж, ако се страхуваш да го направиш... не е нужно да го правиш тук. - О? Мога да проверя в Клиниката за планирано майчинство в Другия свят. - Не. – каза той предпазливо. – Но има отвари. Мейвън може да помогне. Освен лекуването, може да прави всякаква друга лечебна магия. - Сигурна съм, че може. – Не можех да скрия язвителността в гласа си. – И съм сигурна, че ще е повече от щастлива да го направи. - Юджийн... - Виж, - прекъснах го. – ето какво. Не ми харесва поведението ти. Не ми харесва да ми казваш какво да правя, сякаш съм глупава или нещо такова. Знам последствията, ясно? И знаеш какво мисля за пророчеството. Но първо трябва да знам какво точно има в мен. Два дена. Просто ще почакаме два дена за изследванията. - И колко още време след това за резултатите? – попита той. - Минава още време. Всеки ден е опасен. - Ами ако е момиче? – Това дойде от Жасмин. Двамата с Кийо се обърнахме към нея. – Ами ако Юджийн може да го задържи? Ти все повтаряш колко е страхотна Луиза. Особено от, така де, истинската ти - нещо такова – приятелка. - Не е... – Кийо спря думите си и се обърна отново към мен. Тези тъмни очи ме изучаваха, и аз почувствах как гнева ми изчезва, когато те омекнаха. Почувствах любовта му, и знаех, че всичко това идва от паниката, от страховете му, че пророчеството най-накрая ще се сбъдне. – Два дена. – каза накрая той. - Два дена. – повторих. – И след това ще направя правилното нещо. – Не бях сигурна какво ще е правилното нещо, ако имах момиче, защото идеята за майчинство още не ми беше излязла от главата. Но точно сега това нямаше значение. Това, което имаше значение беше, че имах избора. Това внезапно, без предупреждение, Кийо уви ръцете си около мен, притискайки ме до гърдите си. - Обичам те. – каза той, гласът му трепереше. За първи път изричаше тези думи, откакто отново се бяхме събрали, и те разкъсаха нещо в мен. – Но просто ме е страх. - Мен също. – казах, чувствайки напиращите сълзи в очите си. Проклети хормони! – Всичко ще е наред. Когато ме пусна, най-накрая разбрах, че Жасмин беше станала свидетел на всичко това. Драматичният елемент вероятно беше надминал всичко, което можеше да намери по телевизията. Сега лицето й беше безизразна маска, което ме накара да се почувствам неудобно. Какво мислеше тя за всичко това? Толкова дълго тя искаше да бъде тази, която да роди наследника. Предполагах, че трябва да е „за” аборта. Или... може би беше толкова посветена на пророчеството на баща ни, че не я беше грижа кой ще роди внука му, стига тя да сподели силата с нас. - Трябва да останеш с Жасмин утре. – казах на Кийо по-късно, когато лежахме в леглото. – Иска ми се да не беше разбирала за това. Може би преувеличавам, но се тревожа, че ще направи нещо с информацията. Можех да накарам Волусиан да я гледа като сега.... – Обикновено призовавах любимеца си за нощни наблюдения. – Но ще се чувствам по-добре, ако и ти си там. Кийо оправи завивките около нас. - Къде отиваш? - Къде мислиш? Той изстена. - Юджийн, не можеш да ходиш там, докато не се разреши цялата тази бъркотия. Ако разберат... ако някой разбере... е. Адът ще настъпи, благодарение на тези, които са „за” пророчеството и тези, които са „против”. - Трябва! – казах. – Сега осъзнавам, че голяма част от причината да се чувствам зле е защото... е, знаеш. Но да съм далеч от тези земи също ми се отразява. Просто трябва да проверя. – Но без повече медитации, помислих си. Не можех да рискувам заради това общуване да се появят повече издайнически знаци за бременността ми. Просто ще направя минимума, който се изисква. – И не само с магията на земята. Трябва да нагледам прехвърлянето на Земята на Самодивите. Страхувах се от реакцията му, особено след по-ранното избухване. Вместо това, той ме целуна по устните. - Внимавай. Бъди бърза! - Ще бъда. – Притиснах устните си към неговите, целувайки го по-силно. Преместих тялото си по-близо до неговото, преплитайки краката ни. Бях ужасена от това, което се случваше, от това, което можех да нося. Но сега, с Кийо до мен, се чувствах в безопасност. Щяхме да минем през това заедно, и внезапно исках да се свържа с него и да почувствам любовта му около себе си. Той незабавно отвърна на целувката, едната му ръка се спря на врата ми, за да може да получи по-добър достъп до устните ми. Другата му ръка хвана моята, ноктите му леко драскаха кожата ми, докато животинската страст започна да ни превзема. След това, той внезапно спря и се отдръпна. - Какво не е наред? – попитах. Тръгнах да казвам, че не трябва да се тревожи, че ще забременея, но тази шега изглеждаше някак неподходяща. - Нищо... Просто... просто съм изморен. – Той отново ме целуна, но този път беше по бузата. – Беше дълъг ден. Просто не съм в настроение тази вечер... въпреки че ти си секси, како винаги. Лекотата в последните думи изглеждаше пресилена, и аз се радвах, че не може да види мръщенето ми в тъмнината. Току що бях отхвърлена защото... защото защо? Да правиш секс по време на бременност не беше вредно. Поне толкова знаех. Да не би мисълта, че носех наследника на Кралят на Бурите да го отблъскваше? Каквато и да беше причината, не се хванах на приказките му, че „не бил в настроение ”. Преди секунди бедрата ни бяха притиснати, и тялото му със сигурност беше в настроение. Нощ без секс беше най-малкият от проблемите ми, и въпреки че никой от нас не проговори, знаех, че спа толкова лошо, колкото и аз. Въртяхме се и ритахме, движенията ни безпокояха другия, така както личните проблеми безпокояха всеки по отделно. Когато се събудихме и двамата имахме кръвясали очи. Запътих се за Другия свят веднага щом закусих – е, след това което за мен беше закуска. Апетитът ми все още беше малък. Жасмин не беше щастлива, когато отказах на молбата й да дойде с мен, но присъствието на Кийо и Волусиан беше твърде обезсърчително, за да спори много. Почувствах приветстващата енергия на Земята на Бодлите, когато преминах, но за щастие, тя не разкри нищо за състоянието ми. Персоналът ми също беше щастлив да ме види, особено Шая, която изглеждаше така, сякаш си е мислела че никога няма да се завърна. Не беше изцяло неоправдан страх. Двете седяхме заедно в един от салоните, докато тя ми обясняваше ситуацията. - Рурик мисли, че Земята на Самодивите е достатъчно стабилна, за да бъде предадена на правителство. Все още има смут и той ще остане там за известно време, но повечето вече са приели управлението ти. Това е начинът, по който стават нещата. Също така прочисти войската на Самодивите и мисли, че можеш да вярваш на тези, които са останали. Опитах се да не правя гримаса на това, чудейки се какво е било неговото „прочистване”. - А Катрис и Касий? Тя сви рамене. - Все още са затворени. Чакат твоята присъда. - Наистина не искам да правя каквото и да било с тях. - признах. – Не знам какво да правя с тях. - Честно? С Катрис? Можеш да я освободиш и няма да има значение. Когато открадна земята от нея, ти й отне повечето магия. Причината й да живее. Тя е безвредна. Без надежда. Но Касий... – Шая се намръщи. – Той е опасен. Не може да ти вземе земята, но има достатъчно сила, за да причини проблем. Дориан вече е написал и препоръчал екзекуция. Намръщих се. - Сигурна съм. - Дориан също така е направил списък с хора, които иска да види настанени в Земята на Самодивите. Оправихме се с разпределението на ресурсите, но той мисли, че заслужава да контролира интересите в твоето управление там. - Да контролира интересите? Това не е корпорация! – извиках. – Пиши му и му кажи много, много ясно, че помощта му там не е необходима. Не е желана. Няма правото да го прави. Кажи му всичко това. Шая се поколеба, несъзнателно играейки си с една от черните си плитки. - Без значение колко дипломатично кажа това... е, враждебността няма да закъснее. Това ще го ядоса. - Добре! – отвърнах. Точно сега, Дориан беше безопасна мишена за емоциите ми, а Бог знае, че имах нужда от някакъв отдушник. – нека се ядосва, или да се цупи, или каквото иска. Доста съм сигурна, че няма да им обяви война. Беше нещо, което неотдавна осъзнах. Дориан искаше да използвам Желязната корона, за да плаша други монарси, но въпросът беше, че сега, когато вече не бяхме заедно, той трябваше да осъзнае, че може да бъде използвана и срещу него. Всъщност не трябваше да се поддавам на тези искания за „плячка от войната”. Това беше милосърдие от моя страна, и той го знаеше. Не трябваше да се страхувам от Дориан. Вече нямах нужда от него. - Много добре. – отговори Шая. Тонът й беше покорен, но аз знаех, че тя презираше писмото. Никога не беше губила верността си към него, а аз я карах насила да разкъса лоялността си. – Но наистина ни трябва някой, който да се оправя със Земята на Самодивите... освен ако няма ти да го правиш лично. - Не! – казах припряно, не че имаше нужда. Тя вече знаеше, че нямам интерес към това. – Имаш ли някой предвид? - Да... Себе си. Не бях точно изненадана, че тя би поела задачата. Обаче бях изненадана, че не изглеждаше разстроена от това. Може би й харесваше предизвикателството. - Нямам проблеми с това. – казах й. – По дяволите, след това, което направи тук, знам че можеш да върнеш Земята на Самодивите във форма. Но кой ще управлява нещата тук. - Мислех си, че Ния би могла. - Ния? – попитах смаяна. – Стилистката ми? Шая се ухили. - Какво мислиш, че прави тя, когато теб те няма? Помага ми и се учи... Мисля, че ще се справи много добре. Ще има и други, който да й помагат, и разбира се, винаги ще може да се свързва с мен. Беше си неочакван избор, но Шая изглеждаше уверена. И, предполагах, че Земята на Бодлите беше в достатъчно добро състояние, за да функционира доста добре. - Добре. – казах накрая. – Нека го направим. Кога планираш да се преместиш? - Днес. – каза тя. – Ще отида там, където и ти. Нещата ми са опаковани. Не можех да не се засмея. - Знаела си, че ще се съглася. И си знаела, че ще откажа на Дориан. Шая ме погледна с най-примерния си поглед, но очите й блестяха. - Да, Ваше Величество. Разходих се из Земята на Бодлите преди да тръгна, достатъчно, за да успокоя земята ,че съм там, и да надуя егото на войниците, които пазеха. Не че имаха нужда. Бяхме победители, и те все още празнуваха. За пътуването си до Земята на Самодивите бях сложила златната си корона, и те ме гледаха с обожание, викайки за своята смела, всемогъща кралица. Какво биха направили ако знаеха, зачудих се. Какво биха направили, ако знаеха, че нося потенциален военачалник? Някак си, не беше голяма мистерия. Щяха да викат още повече. Щяха да ме ценят и да разчитат на възможността да разширя владичеството ни. Това ме направи още по-нетърпелива да отида в Земята на Самодивите, където от мен се страхуваха, вместо да ме обожават. Разбира се, не знаех дали е по-добре. Ако тези хора знаеха, че нося внукът на Краля на Бурите, това просто щеше да увеличи страховете им, че са под властта на тиранична кралица. Кийо беше прав, осъзнах. Никой от Другия свят не можеше да знае за бременността ми. Всяка реакция, която би предизвикала, щеше да е силна. Колкото по-скоро можех да си тръгна, толкова по-добре. Наети войници от Земята на Бодлите все още пазеха замъка на Катрис, и израженията им копираха тези на колегите им у дома. Играех си ролята, усмихвах се и уверено вървях сред тях, без да смея да покажа страха и несигурността, които изпитвах. Като енергията на Земята на Бодлите, и тази на Земята на Самодивите зажужа около мен. Само аз я почувствах, разбира се, но веднъж, когато спрях да говоря с един пазач за няколко минути, видях че на мястото, където стоях, пораства малко червено цвете. Никой не забеляза, и аз припряно тръгнах към замъка, предполагайки, че нищо няма да израсне от каменните стени. Рурик ни поздрави щастливо, вече разбрал за новата позиция на Шая. Докато всички се поздравявахме, видях че между тях прехвърча нещо, което ме изненада. Чувства. Повече от приятелки чувства. Тогава забелязах и гривната, която носеше Шая, направена от изумруди и перли. Бях я виждала и преди. Джирард работеше върху нея, когато за първи път се запознах с Имануел. Беше парчето, което Рурик беше експлоатирал. Опитах се да не зяпам, когато истината ме осени. Шая и Рурик. Те имаха връзка, някакъв романс, вероятно случващ се пред очите ми, който аз съм била твърде сляпа, за да забележа. Затова тя не беше имала против да дойде в кралство, завладяно с непочтени средства. Изглежда, никой друг не забеляза – или може би всички вече знаеха за тях – но докато стоях там и слушах още разговори, почувствах болка в гърдите си. Както с Тим и Лара – и не защото и двете двойки си пасваха толкова странно. Не, приликата дойде от това, че за всички тях беше толкова лесно. Просто се влюбваш и продължаваш. Никакви политически машинации и мотиви. Никакви пророчества за завладяването на света. Бях се измъкнала от схемите на Дориан – но не и без голямо количество сърдечна болка – но нещата с Кийо сега бяха безвъзвратно объркани. Без значение как щеше да се развие бременността ми, дори и да имаше възможно най-щастливия край, знаех, че нещата между нас никога няма да бъдат същите. Никога нямаше да имам лесна връзка. Започна да ми се повдига, но не си направих труда да опитам да разбера коя от милиардите причини можеше да го причинява. Облегнах се на стената, докато Рурик продължаваше да говори за разпределението на войските. Въпреки че не бяха част от земята, стените и основите на замъка докосваха земята, и аз почувствах как магията ме стопля и успокоява. Поех си дълбоко въздух. Можех да го направя. Всичко щеше да бъде наред, точно както бях казала на Кийо. Ще разбера пола на детето си. След това ще знам какво да правя. Намерението ми беше да остана по-дълго и да се уверя, че Шая се е настанила, но скоро реших, че трябва да се връщам. Другите изглеждаха така, сякаш биха се радвали да остана по-дълго, но и бяха свикнали със странните ми – и както ги наричаха „човешки” - начини. Уверих всички, че имам голяма вярва в тях, напомних на Шая да порицае Дориан, и възможно най-скоро се запътих към Тусон. Когато пристигнах у дома, и анализирах как се чувствах днес, ми стана ясно, че от преминаванията от свят в свят ми се гадеше. Като цяло преминаването не беше лесно – някои дори не можеха да го направят. Бях станала доста веща в това, но сега ми отнемаше доста сили, дори и с помощта на порта. Разбирах достатъчно от бременност, за да знам, че тези дразнещи симптоми траеха кратко време, но това не помагаше на раздразнението. Не исках нищо да ме забавя. Не исках да бъда затруднена. Тялото ми се обръщаше срещу мен, и припирането на Кийо да сложим край на бременността започваше да изглежда като все по-добра идея. Какво значение имаше полът? Не бях готова за това. Той беше облекчен да види, че съм се върнала рано, и ме обви в още една голяма прегръдка. - Всичко наред ли е? – попита той с нисък глас. – Никой не разбра? Поклатих глава. - Не. И няма да се върна докато... докато това не се реши. Също така започвам да си мисля... - Какво? – подкани той. - Че ти беше прав. Че полът няма значение. Въпреки това, изследванията са толкова близо... ще ги направя. Но... Както ти каза, няма значение. Облекчение се изписа по лицето му. - Радвам се, Юдж. Това е правилното нещо. – Той отново ме прегърна, и прегръдката беше пълна с повече сила. – Винаги можеш да отмениш изследванията. - Не, ще ги направя. Особено след скандала, който спретнах на лекарката. - Иска ми се да можех да дойда с теб. – каза той с копнеж. – Но не съм сигурен, че мога. Имам няколко работни смени. Така ли? Или бягаш при Мейвън? - Няма проблем. – казах. – Така или иначе, този ден няма да можеш да разбереш нищо. - Но ще ми кажеш в момента, в който разбереш? – попита той, гледайки ме твърдо. - В същия момент. Кийо може и да не можеше да дойде с мен... но Жасмин можеше. Привидно си казах, че е защото тя не може да бъде оставена сама. И все пак, дълбоко в себе си, когато наистина погледнах в сърцето си, знаех истината. Знаех до какво водят изследванията, и въпреки че нямаше да получим отговори днес, бях с една стъпка по-близо до това, което можеше да е голямо събитие. - Можеш да го направиш, нали знаеш? – каза ми Жасмин. Бях й позволила да дойде в стаята с мен. Беше слабо осветена, заради ултразвук оборудването, и лекарят и асистентката бяха излезли, за да мога да се преоблека. Да се събличам пред Жасмин беше странно, така че бях с гръб към нея, докато навличах болничната нощница. - Да направя какво? Изследването? - Не. Имам предвид, да, както и да е, ще се оправиш. Но имах предвид да задържиш бебето. Каквото и да е. Дори и момче. Можеш да изпълниш пророчеството на баща ни. – В гласа й имаше стремеж, който не бях чувала от известно време – такъв, за който се надявах, че е изчезнал. Преоблечена, се обърнах. - Не. Това няма да се обсъжда. Ако е момче... е, не мога да го задържа. Край на историята. Ако е момиче... не знам. Вероятно и тогава няма да го направя. – Не можах да се сдържа да не добавя: - Освен това мислех, че ти искаш да бъдеш майката на наследника. Лицето й беше много сериозно, докато обмисляше думите му. - Да. Но може би не ми е писано. Персоналът се върна и ме сложи на масата, докато Жасмин се оттегли в един ъгъл. Те се представиха – доктор Сартори и асистентката Вероника. Обясниха ми процедурата, макар че аз вече я бях прочела няколко пъти. Докторът щеше да – ъх - забие голяма игла в мен, за да може да събере клетки и да използва ултразвук, за да разбере. Увери се, че разбирам риска при такова изследване. Малък процент жени помятаха. Казах му сухо, че съм склонна да го направя. Вероника вдигна нощницата, за да оголи корема ми. Докато разтриваше гел върху него, гледах надолу учудено. Честно? Не изглеждаше по-различно, отколкото в миналото. Винаги съм била слаба, и с липсата ми на апетит вероятно не качвах много килограми. Ако не бяха симптомите и „много точното” изследване на доктор Мур, никога нямаше да се досетя какво има в мен. А какво имаше в мен? Стомахът ми направи странно, зловещо преобръщане. Отново имах чувството, че тялото ми ме предава. Правех неща извън контрола си. - Добре. – каза Вероника, слагайки греблото върху корема ми. – Нека хвърлим един поглед. И тя, и доктор Сартори гледаха черен монитор, на който пишеше името ми, рождената ми дата и някои други неща в дъното на екрана. Когато греблото установи контакт, екранът оживя, показвайки неразбираемото сиво и объркващите бели неща, които винаги виждах, когато хората си правеха ултразвук по телевизията. Не можех да разбера нищо от това, нито да видя нещо, наподобяващо бебе, но картините незабавно бяха придружени от звук, повтаряеми, шумящи звуци, като вълни. Поне това знаех какво значи. - Това е сърцебиенето, нали? – попитах, а в мен се промъкна странно чувство. Сърцебиене. Сърцето на още едно същество в мен. И двамата не отговориха веднага. Доктор Сартори се намръщи любопитно, а Вероника намести греблото, за да могат да виждат по-добре. - Хм. – каза докторът. - Какво? – извиках. Незабавно, наум ми дойдоха две възможности. Едната беше ,че моята кръв на джентри, примесена с тази на кицуне на Кийо е създала някакъв вид чудовище. Другата мисъл – която внезапно ми предложи безопасност – беше, че има грешка. Изследването не беше точно, и аз всъщност не бях бременна. – Не е ли това сърцебиенето? Погледът на доктор Сартори се спря върху мен, на устните му имаше малка усмивка. - Това са сърцебиенията. Имате близнаци. Глава 22 Автор Съобщение Rose Hathaway Администратор Име: Стефи Брой мнения: 998 Points: 3711 Reputation: 12 Join date: 30.03.2010 Age: 19 Местожителство: Montana, St. Vladimir Academy Заглавие: Глава 22 Съб Авг 06, 2011 8:20 pm -------------------------------------------------------------------------------- + - Глава 22 Превод: Johnna1995 Редакция: Rose Hathaway Не беше нужно някой да ми казва начините, по които показателно нещата се усложняваха. Пъшкането на Жасмин потвърди осъзнаването ми. - Две плаценти. - каза Вероника, спирайки и пишейки нещо с една ръка, докато с другата все още държеше греблото. - Какво...Какво означава това? - попитах. - Означава, че може да са идентични или не. - каза д-р Сартори. - Едната плацента ще бъде идентична. Преглътнах. Звук като от вълна... Давеше ме. Ударите на сърцето ми, ударите на друго сърце и още едно... Как въобще беше възможно това? Как може да има толкова много живот в едно тяло? - Може ли все още да направите теста? - Отново зачекнах този въпрос. Д-р Сартори държеше иглата, но не направи никакво движение като премести очите си отново към монитора. - Мога... но не се препоръчва в такава ситуация. С близнаци рисковете се увеличават. - Не ме интересува. - казах решително. - Все още искам. Трябва да знам. С историята на семейството ми... Молех се да не поиска повече детайли от това, което д-р Мур му беше казала. Той и Виктория обсъждаха някакви неща на медицински език, които не проследих. Тя използва греблото, за да проследи всеки ъгъл, пишейки размери на компютъра си, когато той казваше нещо. Накрая, след още едно предупреждение относно процедурата, той се съгласи. Болеше точно, колкото очакваш, когато голяма игла е забита в теб. Ръцете му бяха изумително стабилни, а очите му гледаха към монитора, проследяващи всяко движение на иглата. Все още не можех да разбера много картината, но знаех, че предизвикателството е да стигне до плацентата без да нарани фетуса. Или по-скоро плаценти, поне в този случай. Трябваше да използват друг комплект за изследвания, използвайки друга игла, за да вземат проба от двете бебета. Бебета. Все още не можех да повярвам. Помогнаха ми като приключи теста, давайки инструкции на мен и Жасмин как да намалим самонараняванията и риска от спонтанен аборт. Има ли значение? Помислих мрачно. Спонтанният аборт ще отнеме тежестта на решението. Няма да зависи от мен. Сега съществуваше само един малък проблем: да се прибера вкъщи. Бях наранена и не бях в настроение да карам. Беше ми препоръчано да не го правя. Жасмин услужливо предложи тя да кара. - Знам, че нямаш шофьорска книжка. - казах й. Бях се облегнала на колата си, печейки се на слънце. - Не, но мога да карам. Хайде, не е толкова далеч. А ти със сигурност не можеш. Какво искаш да направиш? Да се обадиш на Тим и да му кажеш какво е станало? - предизвика ме тя. Осъзнах, че исках майка си. Исках майка ми да дойде и да ме откара вкъщи – в нейния дом. Исках да се погрижи за мен и да ми говори както преди. Исках тя да поправи всичко. Премигнах бързо и се обърнах. Не исках Жасмин да ме види как се сривам. - Добре. - Хвърлих й ключовете. - Ако ни спрат, билетът ти излиза от разрешение. В нейна защита, тя кара отговорно и беше права – не беше далеч. Наклоних леко седалката си назад, искайки да спя следващите няколко дни или колкото време щеше да отнеме да излязат резултатите ми. Не исках да изтърпя чакането. Не можех да го изтърпя. Тишината на колата и ритъма почти ме приспаха, докато Жасмин не заговори. - Е, - каза тя, сякаш помежду другото. - Ако са момчета, ще абортираш. Ако са момичета... - Тогава няма. - Не осъзнавах, че бях взела решение поне досега. Когато чух тези удари на сърцата... е, нямаше значение, че майчинството и драстичните промени в тялото ме плашеха до смърт. Ако имах две дъщери, дъщери, които не бяха свързани с каквото и да е пророчество, щях да ги задържа. Щях да разбера какво е да си родител. - Ако са момичета ще ги задържа. Тя кимна и не каза нищо повече, докато не завихме по моята улица. Честно, учудих се, че изчака толкова дълго, защото вече знаех какво още умираше да ме пита. - Юджийн? - Да, Жасмин. - Какво ще правиш, ако едното е момче, а другото момиче? Загледах се напред в къщата ми. Изведнъж не исках да спя следващите няколко дни. Исках да проспя следващите девет месеца. Или седем месеца. Или каквото и да е. Не отговорих на въпроса й. - Не мога да имам син. - казах най-накрая. - Знаеш това. Това е всичко. Прочетете фен превод на: krasiva Мнения : 0 Лични Съобщения : 1 / 0 My profile Кой е онлайн? Онлайн е 1 потребител: 1 Регистриран, 0 Скрити и 0 Гости :: 1 Bot krasiva [ View the whole list ] Най-много потребители онлайн: 40, на Съб Авг 28, 2010 4:19 pm Latest topics » Да броим до 999 Today at 12:19 am by Bubole4eKle4e » Ето ги и моите предложения!!! Нед Дек 30, 2012 6:49 pm by s_mikova » Никога не съм... Пет Дек 28, 2012 3:47 pm by Bubole4eKle4e » Дневникът на Johnna Пон Дек 24, 2012 6:55 pm by Johnna1995 » Весели празници! Пон Дек 24, 2012 2:09 pm by Bubole4eKle4e » Ако бях....щях да... Пон Дек 24, 2012 2:06 pm by Bubole4eKle4e » Колко процента %? Пон Дек 24, 2012 2:05 pm by Bubole4eKle4e » Вярваш ли... Пон Дек 24, 2012 2:04 pm by Bubole4eKle4e » Къде бихте отишли с предишния ? Пон Дек 24, 2012 2:03 pm by Bubole4eKle4e Семейство :) Връзки с нас Приятели на форума www.teenobsession.forumotion.com /portal.htm www.st-vladimirs- academy.forum-nation.com www.theacademy. topic-zone.com www.vampire academybg.com www.myhomebooks .blogspot.com www.vampirediaries. superbgfans.com www.jrward-bg.bulgarian forum.net www.thehungergamesbg .board-directory.com www.daydreambg.net www.aworldiwouldloveto livein.blogspot.com www.thenightschool. vampire-legend.net www.theimmortalsbg. bulgarianforum.net www.anitablake- bg.shootboard.com www.youknowyou loveme.forumotion.net www.loliand.vampire -legend.com www.house-of-night. forumotion.com www.all-together. forumotion.com www.crazy-twilight-frogs .blogspot.com www.the-vampire-diaries .forumotion.com www.succubusblues-bg. heavenforum.org www.teenlife.activepr.eu www.tvd-bulgaria-rpg. secrets-stories.net www.tbox.bg www.school-for-vampire .vampire-legend.net www.vampireworld.forum -motion.net www.vampire-ladies. forumotion.com www.forumzabulgaria. ipbfree.com www.city.forums -free.info www.theinfernaldevices. forumotion.com www.vampire-kisses. forumotion.com www.morganvillevampires. bulgarianforum.net www.twilight.foromotion.net www.thevampirediaries-bg. bulgarianforum.net www.themortalinstruments. forumotion.net www.true-blood. bulgarianforum.net www.creativeperson. forumotion.com www.youngadult.bg- vampirediaries.info www.hotboys-bg.heave nforum.com www.muse.forumotion.net www.thenightworld.vampire -legend.com www.selenagomez-bg. bigforumpro.com www.fantasy-world. forumotion.net/ www.bookworld.ipbfree.com www.houseofnightbgschool .vampire-legend.net www.supernatural-bg.com/ www.houseofnightbg. vampire-legend.net/ www.booksworld.bgbattle.net www.hawaii-online. forumotion.com www.vampire-academy. my-free-forum.com www.hogwartsmagicschool .bulgarianforum.net www.wolvesofmercyfallsbg .forumotion.com www.vampireacademy. bulgarianforum.net www.middleofnowhere. vampire-legend.net/ www.arcusacademy. vampire-legend.net www.the-chosen-academy. heavenforum.org www.worldofnirvana. boardrealtors.net www.hogwartslivebg. niceboards.org www.pres.bg/forums /index.php www.darkvampire. forumo.biz/ www.filoria. forumotion.com www.fallenangelsbg .forummotion.com www.londonaftermidnight .forumsfree.org/portal.htm www.bgworld.forum otion.com/ www.roarscream. bigforumpro.com www.venusworld. forum-motion.ca/ www.bloodygames.forum. st/forum.htm www.house-of-war.vampire- legend.com/forum.htm www.hogwarts-castle. forumotion.com http://supernatural-bg .forummotion.com http://lost-girl. forumaction.net http://rpg-club. briceboard.com http://port-royal. forumotion.com/ http://sin-city-rpg.forum -motion.net/ http://laurellhamilton. bulgarianforum.net/forum http://nightshaderpg.bulgarian forum.net/forum.htm http://deeper-than-blood. forummotion.com http://vampire-eyes. forumotion.com/forum http://ibis-fan-forum. bulgarianforum.net/ http://yellowpill.eraseboard.net www.the-uni.eu http://loliands.fantasyboard.net www.mysticfalls-rpg.bulgarianforum.net http://the-infernal-devices.bulgarianforum.net www.hollywood.bulgarianforum.net http://www.the-uni.eu http://hushhush.bulgarianforum.net/ http://supernatural-town.forumotion.com/forum http://vampires-magic.bulgarianforum.net http://embrace-the-darkness.bulgarianforum.net/ http://mistresses-of-night.bulgarianforum.net/ :: Фен преводи :: Черен Лебед 3: Коронясана с Желязната корона - Ришел Мийд Share | Actions Actions Вижте всички актуални мнения Вижте своите мнения Вижте мненията без отговор Topic(s) being watched -------------------------------------------------------------------------------- Add to your favourites Send to a friend Copy BBCode URL Print this page Глава 23 Автор Съобщение Rose Hathaway Администратор Име: Стефи Брой мнения: 998 Points: 3711 Reputation: 12 Join date: 30.03.2010 Age: 19 Местожителство: Montana, St. Vladimir Academy Заглавие: Глава 23 Чет Авг 11, 2011 1:26 pm -------------------------------------------------------------------------------- + ---- - Глава 23 Превод: sunside Редакция: Rose Hathaway Реших, че ще е най-добре да не споменавам нещото с близнаците на Кийо. И така ми беше достатъчно трудно да го анализирам. Близнаци. Близнаци? Това бе крайното „когато вали, вали из ведро” клише. Забременях чрез идиотско подхлъзване, тласкайки се към предсказанието, което опитвах да избегна толкова дълго. И сега, тъкмо когато успях да направя ранен тест, за да мога да спра развитието на тази ситуация в зародиш, се сблъсках с потенциална ситуация, която никога, никога не бих предвидила. Кийо беше прав. Трябваше да прекратя бременността в мига, в който разбера, преди да узная повече за нея. Сега ставаше реално. Всеки детайл, който научих го направи по-съществено, давайки още живот на това, което носех в себе си. Не е твърде късно. Не трябва да чакаш за резултатите. Може би ще е по-добре, ако не го правиш. Бях казала смело на Жасмин, че ще запазя близнаците, ако бяха момичета, но вероятността за това бе малка. Как бих отгледала две деца? Не знаех дали ще мога да се справя и с едно. Как можех да бъда майка, когато половината от живота ми бе прекаран в друг свят? Как можех дори да продължа да работя? Щях ли да си взема бавачка – или да натреса децата си на някой като Тим или майка ми? Последното изглеждаше малко вероятно. И после, разбира се, се сблъсках с най-баналния проблем от всички. Пари. - Ще бъдеш в сериозна беда, ако не започнеш да работиш отново скоро. – каза ми Лара в денят, след като се бях видяла с лекаря. Тя отново беше прекарала нощта тук, и седеше на кухненската ми маса с мен. Пред нея лаптоп показваше набор от електронни таблици. – Все още си добре ... но няма да продължи за дълго. Част от парите ти отиват в сметката на фирмата – тези, от които ми се плаща. Другите печалби отиват в спестяванията ти. Първите работят доста ниско ... и ако се изпразнят... - Ще стигнем до спестяванията ми. – довърших аз. Тя кимна. Лицето й бе мрачно, заради виенето на свят, започнало когато тя и Тим се бяха измъкнали от леглото тази сутрин. Една язвителна част от мен помисли, че може би мога да взема допълнителни пари, ако й таксувам наем. Отхвърлих това, разбира се. Нищо от това не бе по нейна вина. - Знам, че има... някои неща... които се случват, Юджийн, но защо не можеш да започнеш да поемаш повече работа? Намали натовареността преди и все още бе добре, но сега... нищо не следва. Спестяванията ти не могат да издържат толкова дълго. И какво, за Бога, направи Енрике, за да ни направи такава голяма сметка? Игнорирах това и просто се загледах в цифрите на екрана, сърцето ми се свиваше. - Имам много на собствения капитал в къщата. - Какво? – Челюстта й почти падна. – Би рискувала къщата си вместо просто да поемеш повече работа? Ужасяваща картина ми дойде на ум: аз, затворена в някакъв малък апартамент с две пищящи бебета. Сложи му край, просто го спри. - Просто е възможност. – отбелязах – Предпазна мярка. И като говорим за това... Говори ли с Енрике? Лара кимна. - Говорих. Ще свърша малко административна работа за него. - Добре. – Едно нещо по-малко, за което да се чувствам гузна. – Значи ще бъдеш добре. - Това не е за мен! Не разбирам. Защо не можеш да поемеш няколко работи? Имам купища заявки! Има лесни, като този дух преди няколко дни. Опитах да скрия тревогата си от това. - Не се чувствах добре, това е всичко. И това е вид физическа работа. Сините очи на Лара ме изследваха внимателно за няколко секунди. - Тогава може би ти си тази, която трябва да гледа за друга работа. - Не! – възкликнах. – Това правя. Това е единственото нещо, което правя. - Но ако си болна... - Добре съм. Ще се видя с лекаря утре и тогава... – Поколебах се. И тогава какво? – И тогава ще бъда добре. Обратно на работа. Уговорената ми среща е по обяд, такъв ад, можеш да ми планираш нещо по-късно след обяд. Намери ми трол или банши. Тя въздъхна. - Нямах намерение да те разстройвам. - Не съм разстроена. – Но беше лъжа. Тонът ми се увеличил без да го забележа и почувствах, че съм се изчервила. Лара се изправи, затваряйки лаптопа и вдигайки чинията си. - Просто се оправяй. Можем да определим това, след това. Имаш ли нужда от превоз или нещо утре? - Не съм толкова болна – казах й. И, разбира се, винаги мога да накарам моята нелицензирана сестра тийнейджър да ме закара. – Ще се върнем в бизнеса отново скоро, ще видиш. Лара ме дари с напрегната усмивка, опитвайки да прикрие загрижеността си, но се проваляше. Тя се насочи към стаята на Том, а Жасмин стана от дивана, откъдето бе послушвала всичко. - Това е добра идея, знаеш ли? – каза тя. – Продай това място и просто се премести в Другия свят с децата. Понечих да я смъмря, но се спрях. Беше възможност. Щях да имма много хора, които да се грижат за тях през деня – цял замък с детегледачки. Дъщерите ми биха израснали като кралски особи. Те бяха кралски особи. Но да израснат там значеше, че вероятно биха изгубили каквато и човечност да имаше в тях. Щяха да бъдат джентрита по всякакъв начин. Това ли исках? Вече ми се случваше. - Може да са момчета. – напомних на Жасмин. – Тогава се връщам на работа. Кийо се обади тази нощ, искайки да знае, ако съм чула нещо. Казах му, че е твърде скоро за резултатите, но ще го осведомя, когато докторът се обади. Беше малка лъжа. Както излъгах Лара, всъщност щях да се върна до офиса за резултатите. Близнаците ме бяха вкарали в доста рискована категория, очевидно, и заедно с личното доставяне на резултатите, искаха да направят друг ултразвук. Не исках Кийо наоколо за това, очевидно, но не бих възразила да намине тази нощ. Исках контакта, любовта. Най-важното, исках да почувствам, че той не страни от мен, заради сегашното ми състояние. Когато дойде обяд на следващия ден, отидох като някой, който отива на собственото си погребение. Умът ми бе празен, неспособен да се съсредоточи върху нищо и Жасмин вероятно беше безопасен шофьор. Тя бе дошла с мен; нямаше обсъждане. Нито една от нас не проговори по пътя и можех да видя, че беше обидена точно както и изпълнена с напрежение. Каквото и да се случеше, щеше да бъде голямо. - Скоро. – промърморих, когато влязохме. – Скоро това ще свърши, по един или друг начин. Или не толкова скоро. Офисът работеше отзад и беше като продължение от някаква космическа шега. Бях отброявала секундите до този момент, а сега чакането бе неопределено, докато доктор Сартори напредваше с графика си. Несъмнено, никога не съм се чувствала ядосана на лекарите, които изостават. Сметнах, че просто означава, че отделят нужното време и грижа на пациентите си. Може би той бе вързан, защото някоя друга жена бе открила, че ще има завладяващо света чудовище. - Юджийн? – Звукът от името ми ме накара да потрепна. Една сестра ми се усмихна спокойно. – Готови сме за теб. Беше повторение на преди, преобличайки се в рокля и качвайки се на масата за преглед. Това е, това е. Доктор Сартори се бе върнал, но друга асистенткаработеше днес. Името й бе Рут и имаше любезен, почти бабешки вид, който беше успокояващ. Сякаш може би можеше да поправи всичко това. Доктор Сартори имаше папка хартии, които започна да разлиства докато Рут намаза стомаха ми. Отново се вгледах, все още трудно вярвайки, че там бяха две живеещи същества. - Ами. – каза той. – Имам добри новини. Жасмин направи звук, който почти прозвуча като смях. Онзи озлобеният. Като мен, тя знаеше, че имаше малко, което щеше да бъде добро тук. Всъщност, нещата скоро станаха по-зле. На вратата се чу почукване и сестрата, която бях видяла по-рано показа главата си вътре. - Съжалявам, че ви прекъсвам. – каза тя. Очите й се спряха върху мен. – Има мъж, който казва, че е гаджето ти и че закъснява за прегледа. Устата ми пресъхна. - Кийо? – предположих. - Това е той. Ще го доведа. Тя бе взела документите ми за самоличност от Кийо като потвърждение. Отворих устата си да протестирам, но нея я нямаше. Понечих да кажа на някой да я спре, но от тази страна, греблото на Рут бе докоснало корема ми. Мониторът отново показа засенчени форми и звукът от тези бързи сърдечни пулсове изпълни стаята. - Ето ги. – каза доктор Сартори. – Можем да почакаме гаджето ти преди да вземем резултатите. - Не, ние... Сестрата се върна с Кийо, който целия бе очарователен и усмихнат, когато се представи. - Съжалявам, че закъснях. Бях разбрал часа погрешно. Лара ме поправи. – Последната част бе за мен и въпреки приятното изражение на лицето му, видях рязък поглед в очите му. Той не хареса измамата. Скрих това от него, лъжейки за това кога ще получа резултатите. Как ме беше открил? Лара знаеше за времето, но не и мястото. За момент си помислих, че Жасмин можеше да играе игра, но лицето й показа шок и предпазливост от пристигането му. Беше изненадана колкото мен. Направлението, осъзнах. Той го бе прочел преди и знаеше кой доктор посещавах. - Добре тогава, – продължи доктор Сартори. – сега, когато всички сме тук, можем да повторим всичко. Можеш да се успокоиш за семейната ти история. Няма следа от нещо неправилно в нито едно. И двата генетични теста на зародишите са добре. Беше знак на самоконтрола на Кийо, че не каза нищо, защото можех да се закълна, че думата два? беше на устните му. Единствената му реакция беше друг рязък поглед към мен, изражението му потъмня още, когато разбра какво бях крила. Лекарят и асистентката гледаха монитора, така че не видяха това, което с Жасмин видяхме. - И знаете... знаете пола? – попитах. Доктор Сартори кимна. - Всъщност можете да го видите на ултразвука сега, но това, което Рут е взела на едър план сега е... това е момиче. – Издишах облекчена и все още... някак си, знаех какви ще са следващите му думи, когато Рут измести към другото неясно петно. – И това е момче. Спусна се тишина, толкова студена и тежка, че не можех да повярвам, че никой от персонала не забеляза липсата на радост, заради тези новини. - Момиче. – каза Кийо. – И момче. Доктор Сартори кимна, прелиствайки през още няколко страници. - От това, което си ни казала и от това, което можем да видим, поставяме термина ти в края на октомври. Въпреки това, с близнаци си в по-голям риск от ранно раждане, тъй че, ще се виждаме по-често от при нормална бременност. И докато тези тестове ни дават много информация, не ни казват всичко, така че ще направим други скоро. Не си изпитала никаква болка от CVS-то , нали? Никакви реакции? - Не. – казах равно. Очите ми бяха на онези изображение, светът ми се състоеше от онези сърдечни пулсчета. - Добре. Все още искаш да го караш полека, за да избегнеш всякакъв риск за спонтанен аборт. Той премина през още няколко въпроса, каза ми кога да се върна и после попита дали ние имаме някакви въпроси. Почти очаквах Кийо да попита за аборт там и тогава, но той все още спираше думите си. Знаех, че ще има разговор за по-късно. Рут ме почисти и после се оттегли с лекаря. Направиха знак на Кийо да отиде заедно с тях. - Претъпкано е. – каза доктор Сартори добродушно. – Можеш да го видиш в чакалнята, за да планираме следващото ти посещение. - Да – каза Кийо, с пронизващи очи, вперени в мен. - Ще говорим отвън. Насилих болезнена усмивка, а Жасмин се обърна нетърпеливо към мен в секундата в която вратата се затвори. - Той е ядосан. – каза тя. - Знам. Не е нужно да ми го казваш. Облякох си дрехите, усещах крайниците си като оловни. - О Боже. Не мога да повярвам, че това се случва. Защо? Защо предизвиках вероятностите? Беше шанс едно на три. Едно на три! – Гласът ми се превръщаше в истеричен, когато просех отговори от тази тийнейджърка. – Всички момичета. Всички момчета. Всичко беше по-добро от това. Защо не можеше да бъде едно от тези? Защо не можехме да имаме лесно решение? Лицето на Жасмин беше тържествено. - Но ти имаш. Каза, че ако едно е момче, все още ще направиш аборт. Ти каза, че ще го направиш. – Имаше предизвикателство в гласа й. Приключих с обуването на обувките си и отклоних поглед от нея. Мониторът бе черен, стаята тиха, но все още можех да чуя сърдечните пулсове в главата си. Ако направех аборт, за да съм сигурна, че пророчеството няма да се сбъдне, щях да отнема невинен живот. Дъщеря ми – това понятие все още ми се струваше шантаво – нямаше участие в това. Не беше нейна вина, че брат й бе предопределен за кръв и разруха. Наистина, беше ли дори негова вина? От него едва имаше нещо. Просто сянка. И пулс. Как можеш да ръководиш бъдещето на някой, който дори още не е роден? Как можеш да знаеш в какво ще се превърне? Беше ли нечие бъдеще наистина издялано на скала? И как можех аз да бъда тази, която ще убие това бъдеще? Как можех аз да накарам този пулс да млъкне? Дори един от тях. - Юджийн? – Гласът на Жасмин бе объркан. – Ще го направиш, нали? Повдигнах очите си от краката ми. - Аз... не знам. - Трябва да го направиш. Нов глас проговори в стаята. Кожата ми изтръпна и внезапно Диана се материализира пред нас. Подскочих. В светлината на всичко останало, което се бе случило в живота ми, тя един вид бе изчезнала от радара ми. Оставих я в ръцете на Енрике и предположих, че всичко се бе успокоило с нея, щом не отговаряше, когато я призовавах. - Какво, по дяволите? – попитах. – Какво правиш тук? – Твърде много за нея, за да продължи. Диана изглеждаше както винаги, носейки този тъжен вид, който призраците често имаха. - Трябва да го направиш. – повтори, игнорирайки въпросите ми. Изражението й потъмня. – Ако не се отървеш от децата си, Кийо ще те убие. лава 24 Превод: annes Редакция: Rose Hathaway - Какво? – възкликна Жасмин. Не споделях притеснението й. - По дяволите. Трябваше да те прогоня първия път, когато те видях. Нямам време за това, не и с всичко останало. Вече трябваше да си в Подземния свят. Кийо няма да ме убие. - Сериозна съм! – каза Диана, толкова обезумяла, колкото можеше да е един призрак. – Ти си в опасност! Поклатих глава. - Виж, съжалявам за съпруга ти… наистина. Но не всеки мъж е склонен към убийство. Не прехвърляй това на мен. - Не го правя. Това е истина. Щях да продължа след като… след като… ами, съпругът ми беше арестуван… - Имаше скръбна пауза. Историята й беше приключила, но нямаше щастлив край. – Исках да ти кажа сбогом официално и тръгнах да те търся… но намерих Кийо вместо това… Сложих ръце на бедрата си и си пожелах пръчката ми да беше у мен. Не ми трябваше заблуден дух, не и с всичко останало сега. - И тогава той е казал, че ще ме убие? - Не. Каза на другата кралица, че ще го направи. Това спря сарказма ми и ме остави без думи за момент. - Каква друга кралица? – настоя Жасмин. - Русата. Кралицата на Върбите. Жасмин и аз се спогледахме. Изведнъж, побърканото изявление на Диана бе станало по-малко побъркано. - Какво точно дочу? – попитах тихо. - Той й каза, че си бременна и че ще абортираш ако е момче… но че е разтревожен. Тревожел се, защото не си го била направила вече. – Диана местеше поглед между нас двете, отчаяна някоя от нас да й повярва. – Каза, че вероятно е от шока и че ще направиш „правилното нещо,” но че ако не го направиш… ами, Мейвън каза, че ще трябва да те накарат да изгубиш бебето. Или… ако това не проработи… Кийо ще те убие. - Това е лудост. - казах аз. – Кийо няма да ме убие. - Кийо не иска пророчеството да се сбъдне. - каза Жасмин. – Не е толкова голяма лудост. Обърнах се към нея. - Той ме обича. Цялата тази идея… нелепа е. - Защо ми е да лъжа? – каза Диана. – Ти ми помогна. Аз ти помагам като те предупреждавам преди да продължа в следващия свят. Казвам ти, чух ги. Кийо се закле, че ще се погрижи пророчеството да не сбъдне. - Кийо. Ме. Обича. - И Дориан те обича, - изтъкна Жасмин. – А виж какво направи. Като се замислиш, Кийо е от онзи тип мъже, които си мислят, че една трагична загуба на живот си заслужава спасението на много. Или нещо също толкова тъпо. - Така е. – Изненадах се, че го признавам, и все пак… докато значението на думите на Диана придобиваха повече смисъл, си спомних първата ми среща с Кийо. Той ме бе намерил по заповеди на Мейвън. Не знаеха що за човек съм, дали искам да сбъдна пророчеството или не. Никога не го бе казвал категорично, но впечатлението ми бе, че и двамата са готови на крайни средства, за да спрат раждането на наследника на Краля на Бурите. Връзката ни очевидно се бе променила от тогава, но може би… може би някои неща не бяха… - Но не би стигнал чак толкова далеч. - завърших аз. - Искаш ли да поемаш този риск? – попита тихо Жасмин. – Може би няма да те убие наистина, но чу какво е казал за „магическия” аборт на Мейвън. Какво твърдеше Диана? Че Кийо и Мейвън са планирали да ме накарат да прекратя бременността, ако не го направя доброволно? - Просто трябва да поговорим. - казах аз, надявайки се, че звуча убедително. Следващите ми думи ме издадоха. – Знам, че някъде съм в безопасност. - Кийо е в чакалнята. - каза Жасмин, като видя, че най-накрая приемам това сериозно. – Това безопасно ли е? - Вероятно не. – Приключих с обличането. – Сигурно има задна врата. Винаги има задна врата. Ще отидем… ще отидем вкъщи. Ще си взема оръжията и тогава ще отидем в Другия свят. Той и аз можем да говорим за това разумно в Земята на Бодлите. Там ще съм в безопасност. - Никога няма да стигнеш там. - каза Диана. Всъщност бях забравила за нея. – Може да те проследи. Щом тръгнеш от тук, ще знае и ще тръгне след теб. - Как може да… Леко докоснах ръката си, мястото, където ноктите на Кийо едва се бяха забили онази нощ. Поех си дълбоко и накъсано дъх. - Белязал ме е. – казах аз. Бе ме одраскал и първата нощ, в която се срещнахме, оставяйки дълго лекуваща се рана, която му позволяваше да ме проследи, където и да отидех. Тази беше по-малка, но щеше да свърши същата работа. Жасмин вече бе тръгнала към врата, толкова изпълнена с напрежение и цел, че изглеждаше много по-възрастна. - Тогава просто ще отидем направо в Другия свят. Там ще си в безопасност. Къде е най-близкият портал? Замислих се трескаво къде се намираме. - До парк Морисууд. По-далеч, от колкото бих искала. - Е, скоро ще трябва да тръгваме. Ако останем още малко тук, докторът ще дойде да пита какво не е наред. - каза Жасмин. – А не можем да оставим Кийо да ни намери на паркинга. - Никога няма да успеете да стигнете до парка навреме. - изстена Диана. Намръщих се, но тя беше права. Жасмин ме погледна въпросително. За момент се замислих дали да не повикам Волусиан, но пък той можеше да убие Кийо и да каже, че е било самозащита. Не бях готова за това. - Знам къде можем да отидем. - казах аз. – Хайде. Излязохме от стаята за прегледи в коридора. Обърнах се с цел в обратна посока от чакалнята, откъдето бяхме влезли. Това ни отведе по-навътре в клиниката, през още стаи за преглед и лабораториите им. Няколко служители ни подминаха, но вървяхме достатъчно уверено, че никой да не ни спре. Вероятно предполагаха, че сме били насочени нанякъде. През това време, очите ми търсеха знака за изход. Трябваше да има задна врата. Със сигурност лицемерните здравни работници трябва да ходят някъде да пушат. - Ето. Кимнах към знака за изход, като се молех да не води към авариен изход, което не би ни помогнало. Не. Беше си просто обикновена врата, която вероятно се използва за поддръжката или доставките. Някой обаче ни забеляза и тогава започна да пита къде отиваме, но до тогава, бяхме извън и зад сградата. - Юджийн, къде отиваме? – попита разтревожено Жасмин. Диана бе избледняла, вероятно сега най-накрая напускаше този свят, след като изпълни това, което вярваше, че е нейн последен дълг. Докато вървяхме бързо към колата ми, някаква част от мен искаше да мисли, че е излъгала. Но защо? Както беше казала, нямаше причина. И преди не ме бе излъгала. И с всяка изминала секунда, ставах все по-объркана, чудех се на какво да повярвам. Кийо ме обичаше. Бе направил и невъзможното, за да ме спечели отново… но бе напълно решен да защити човешкия свят. На всяка цена ли? Ще видим. Диана бъркаше; трябваше да е така. Най-лошото, което вероятно щеше да ми се случи, бе безкраен разговор с Кийо. Влязохме в колата и бързо премислих дали да не се опитам да стигна до парка Морисууд и портала му към Другия свят. Все пак, какво щеше да направи Кийо? Щеше да ни преследва по улицата? Проблемът беше, че с този белег, щеше да успее да ме проследи. Сигурно ме усеща, че се движа сега. Ако се доближим до парка, ще разбере. Или ще се опита да ни изпревари, или просто да ни настигне от другата страна. Не, трябваше да отида някъде. На някое място със защита. Някъде, където съм сигурна, че ще съм в безопасност, докато цялата тази лудост отмине. Лицето на Жасмин стана изключително разтревожено, докато се отдалечавахме от лекарския кабинет. Продължаваше да поглежда назад, сякаш очакваше да види Кийо на бронята ни. Когато преминахме в квартала в покрайнините, тревогата й се превърна в объркване. - Какво е това? - Вкъщи. - отвърнах аз, докато спирах в алеята на добре поддържана къща, обградена от дървета и цветя. Ограда заграждаше задния двор, но не можеше да скрие усилията на някого да превърне задния двор в Тусон в нещо тучно и зелено. Портата на оградата беше отключена, както и знаех, че ще е. В двора нямаше никого, освен птиците и насекомите. Вратата на верандата на къщата беше отворена, покрита само с мрежа, която пропускаше следобедния въздух. Тя също щеше да е отключена. - Кийо няма да го направи наистина, - промърморих аз, докато отварях вратата със замах. – Може да е разстроен… но можем да го обсъдим. Диана преувеличи. Ние преувеличаваме. Влязохме в малкия кухненски кът, а в кухнята до него, един мъж се обърна. Сърцето ми подскочи, когато го видях. Познатото, мило лице. Посивяващата коса. Татуировките на венци и риби. Сякаш беше минал цял живот от последния път, когато се видяхме. Роланд. Отидох в къщата на родителите ми. Реакциите на Роланд бяха на мъж, прекарал години в бой и тренировки, но дори това не го бе подготвило да види нас. Изумление изпълни чертите му, като бързо отстъпи място на яростта. - Юджийн! Какво… - Вземи оръжията си. - наредих аз, като погледнах разтревожено зад мен. Жасмин ме последва, докато отивах към него. – Каквото имаш в къщата. Той не се помръдна. - Знаеш, че не си… - Вземи ги! – възкликнах аз. – Нямаме време за това! Не знам как съм изглеждала, но беше достатъчно да пробие стените на оскърбление и гняв, които бе изградил между нас, откакто научи за намесата ми в Другия свят. Бях поела риск, като бях дошла тук, че каквото и да стане, Роланд ще ме защити. И бях права. Промени се пред очите ми в загрижения и любящ пастрок, с когото израснах. - Какво… Преди да довърши, мрежестата врата се отвори. Кийо стоеше там с ядосан вид. - Какво, по дяволите, правиш? – настоя той. – Защо си тръгна? - Ти пръв. - казах аз, като се приближих към Роланд. – Какво правиш ти? – Жасмин мина от другата ми страна. Очите ми бяха впити в Кийо, но усещах, че Роланд се готви за битка. Може би не знаеше какво става, но всеки можеше да види колко опасен е Кийо. - Исках да говоря с теб, а ти изчезна! – Кийо се приближи малко, но спря, като разпозна обединения фронт, който Роланд, аз – и да, дори Жасмин – представлявахме. - Да говорим? Само това ли искаше? - Да. Разбира се. – Кийо погледна всички ни. – Обеща, Юджийн. Обеща, че ако е момче, ще се отървеш от него. - Но има и момиче! – възкликнах аз. – Не можеш да се отървеш от едното без да се отървеш и от другото. - Няма значение. - каза той. – Последствията са твърде големи. - Не мога да убия невинно. Тя не е направила нищо. - Не пряко. Оставяйки я да живее означава да оставим и него да живее. А няма нищо невинно в това. Той не може да живее. Юджийн, знаеш това. Не се опитвам да бъда жесток. Моля те. Направи, каквото е правилно. Жасмин и Роланд не проговориха, докато се разиграваше драмата. През това време, осъзнах колко зле се чувствах от езика, който използвахме за всичко това. Да се отърва от него. Той не може да живее. - Толкова си бърз в убийството на собствените си деца. - казах не вярвайки, повтаряйки това, което Джазмин бе казала преди няколко дни. – Не чувстваш ли разкаяние? Знаеш по-добре от мен какво е да си родител! - Да. - каза той, като сви юмруци. – Знам. И е невероятно. Ще ми се да можеш да разбереш какво е… - Но не мога? Не мога да имам същия шанс, който ти и Мейвън имахте? Кийо поклати глава. - Не си като Мейвън. Никога няма да бъдеш като нея. Беше като удар в стомаха. Бях изумена и не знаех какво да кажа, а малко от ожесточеността му намаля. Мисля, че помисли реакцията ми като приемане. - Виж, не разбирам. - каза той. – Не разбирам защо се противиш на всичко това, след всичко, което винаги казваше! Никога не си искала бебе – каквото и да е бебе. Ако си променила мнението си, тогава… ами, ще опитаме отново. Просто не можеш да имаш тези. - И тогава какво? Просто ще абортирам, докато не се появи момиче? Що за извратено копеле си? – приближих се, без да осъзнавам. Гневът ми избухна. Роланд постави ръка върху моята, дърпаше ме обратно. Не беше обич. Беше предупреждение. Беше стратегия за защита, да ни държи заедно. - Опитвам се да защитя човешкия свят. - каза Кийо. Не се бе приближил, но беше също толкова готов, колкото и ние, а рефлексите му бяха дори по-бързи. – Както би трябвало да правиш и ти. - И какво, ако не направя това, което искаш? – попитах тихо. Ето го, моментът на истината. Той въздъхна. - Не искам да се стига до това. - До какво? – гласът ми се надигна остро, болката в мен бе готова да избухне. – Какво ще направиш? - Ще те заведа при Мейвън – насила. И тогава… тогава тя ще се погрижи за това. - Как ли пък не! - казах аз. По дяволите, щеше ми се да имах оръжие. Почти винаги пътувах с тях – но не и в лекарския кабинет. С ъгъла на окото си видях как ръката на Роланд се спира на нещо на полицата и се увива около него. Пръчка. Държеше пръчката си в кухнята. Разбира се, че да. За разлика от мен, не бе станал невнимателен. – Никога няма да позволя това да се случи. Вие няма да експериментирате върху мен! Лицето на Кийо показваше смесица от емоции. Имаше мъка и разочарование. Пукаше му. Не искаше да се караме… но също така, вярваше във висшето благо. Вярваше, че трябва да направи каквото и да е, за да спре пророчеството и тогава разбрах, че Диана е говорила истината. В най-добрия случай, искаше просто бременността да свърши. Ако това не беше възможно, тогава аз трябваше да бъда елиминираната. - Как може да правиш това? – попита той, гласът му бе и заплашителен, и умолителен. – Как може да рискуваш всичко това – само за да спасиш един живот. Беше в този момент, когато думите се отрониха от устните ми, когато научих истината за себе си, какво бях пазила дълбоко в себе си. Това нещо с момчето и момичето не беше от значение. От значение бяха само туптенето на сърцата – тези малки, бързи тупкания, които отекваха в ушите ми… - Не го правя. - казах му аз. – Спасявам два живота. Така реших съдбата си. Кийо се придвижи толкова бързо, че не бях готова за атаката. Хвърли се към мен, като в това време се превърна в формата на голямата лисица, с оголени зъби, и ръмжаща. Порив на вятъра забави – но не спря – скока му, като осигури достатъчно време на Роланд да ме издърпа от пътя. Въздушната магия не беше дошла от мен. Беше от Джазмин, заради което силата не беше имала такъв резултат. Необичайната магия я остави задъхана, но беше достатъчно, за да ни спечели бързо измъкване. Роланд ме издърпа извън кухнята, в дневната, където имахме повече място за маневриране. Кийо ни последва без колебание, с животинска сила и скорост. - Може да бъде прогонен. - задъхана казах на Роланд. – Като джентрите. Роланд кимна рязко, за да покаже, че е разбрал. Вече знаеше това, но при внезапната суматоха, нямаше нужното време за пълно прогонване. Кийо ни достигна, като се хвърли към мен и ме избута от Роланд. Паднах силно на земята, а тежестта на Кийо ме притискаше там. Толкова бързо, колкото се бе превърнал в лисица, така се преобрази отново в човек. Все още показвайки изумителна скорост, ме издърпа за ръката. Не знаех дали намеренията му бяха просто да ме измъкне от къщата или се опитва да премине световете още тук и сега, но не му дадох възможност. Бях възвърнала разума си и бях възстановила магията си. Въздухът стана наситен, а повей като от ураган го издуха – заедно със съществена част от мебелите на родителите ми. Кийо се намръщи като възстанови равновесие и агонизиращо правеше по една стъпка към мен. - По дяволите! – извика той през рева на вятъра. – Спри това! - Ти също спри! – извиках в отговор. Магията гореше в кръвта ми и без значение колко дразнещо слаба ме бе направила бременността, силата ми не се бе изпарила твърде много. – Дори не знаем, дали това пророчество е истина! Вече срещнах една фалшива пророчица. Може да е нищо. – Роланд и майка ми веднъж ми бяха казали, че пророчествата са безбройни в Другия свят и вече бях разбрала това. Досега, никога не бях искала да приема възможността, че моето ще се сбъдне. - Но не знаем! – отвърна Кийо. Виждах раздразнението по лицето му. Бурята около мен продължаваше да се вихри, тя го държеше настрана, докато, да се надяваме, Роланд започне прогонване. – Не можем да поемем риска. Моля те. Моля те, ела с мен при Мейвън. Ще оправим това. Не отговорих. Вместо това запазих бурята. Погледът ми остана прикован в Кийо, но усещах тръпките от шаманската магия – човешката магия – как започва да проблясва. Роланд наистина изпълняваше магия по прогонване. Кийо се превърна в лисица отново и с тази допълнителна сила, успя да пробие през щита на бурята около мен и да ме повали на земята отново. Остана лисица този път, държеше тази сила. Зъбите му се забиха в блузата ми, до рамото ми, а аз изкрещях от болка. Магията ми се разколеба и за мое изумление, започна да ме тегли – бавно – през дневната. Напредъкът му бе спрян, когато малка маса се удари в гърба му. Казвам ви, тези неща са смъртоносни. Инстинктивно се извърна към атакуващия: Жасмин. Блъсна я и тя полетя назад. Ръмжейки, Кийо се обърна към мен и имах ужасното чувство, че шансовете ми ставаха по-лоши, като например дали ще ме извлече или просто ще ме убие. Можеше да запази човешките мисли в лисича форма, но ставаха по-повлияни от животинските реакции, колкото по-дълго останеше в тази форма. Изведнъж извърна поглед от мен, златните му очи попаднаха на Роланд, който стоеше здраво изправен насред стаята с насочена пръчка. Бях усетила прогонването по-рано, заради тренировките ми. Сега, с магията на пълна сила, Кийо също можеше да го усети. Изоставяйки ме, заради новата заплаха, Кийо се затича към Роланд. Изкрещях, когато всичката животинска сила се удари в пастрока ми, като го прикова към стената. Пръчката излетя от ръката на Роланд. Магията по прогонването се бе разпаднала. Кийо се превърна в човек отново, все още приклещил Роланд. Роланд бе силен, но не можеше да се мери със силата на Кийо. Дърпането бе безполезно. - Спрете! - извика Кийо. – И двамата. Бе притиснал ръка към врата на Роланд. Роланд успя да ахне, тъй като хватката отрязваше въздуха му. Веднага оставих магията на бурята около мен да спре. Щом го направих, усетих, че Жасмин ми беше заела своята сила, без дори да го осъзнавам. Тя също спря влиянието си и се заизправя от мястото, където бе паднала, заставайки до мен отново. Стаята беше зловещо тиха. - Пусни го! - изръмжах аз, като се приближих леко напред. Знаех, че не мога да победя Кийо във физическа битка, но също така не можех да го оставя да нарани Роланд. – Той няма нищо общо. Не го наранявай. - Повярвай ми, - каза Кийо, - не искам. – Очите му отново бяха тъмни и човешки, но все още имаше див блясък в тях. – Ела с мен и ще го пусна. - Да дойда с теб. - казах решително. – При Мейвън? - Ще ми благодариш по-късно. - каза Кийо. Умът ми запрепуска. Роланд се бореше за въздух. Колко още му оставаше? Кийо наистина ли ще го убие? Чудех се дали мога да издържа още един удар магия. Още една атака на въздуха? Светкавица? Можех да създам контролиран гръм вътре, но вероятно щеше да убие и двамата. А ако тръгнех с Кийо… ако го оставех да ме заведе при Мейвън… ами. Нямаше да се измъкна от това, нямаше да има изход. Роланд изглеждаше готов да припадне. Сините му очи бяха приковани в мен и тогава, бързо, погледна към краката ми. Помислих, че ще загуби съзнание, но тогава видях целта в очите му. Пръчката му беше близо до краката ми, можех лесно да я достигна. Не издадох на Кийо, че съм забелязала. Очите на Роланд се върнаха към мен, имаше някакво съобщение в тях. - Моля те, - замолих се, като трескаво се чудех какво искаше да направя Роланд. – Пусни го. – Не можех да извърша заклинание за прогонване. Нямаше достатъчно време. Кийо щеше да пусне Роланд, вярно, но тогава ще атакува мен отново. Честно, не знаех колко дълго Кийо щеше да е предпазлив. Опитваше с „разумни” решения: да ме накара да отида при Мейвън, да ме изнудва с Роланд и т.н. Рано или късно, ако наистина вярва на пророчеството, просто ще ме елиминира. Роланд все още ме гледаше, все още искаше да направя нещо, което мислеше, че ще ни спаси. Беше ме тренирал. Със сигурност можех да го разбера. Трябваше. Какво прави пръчката? Изпълнява заклинания. Прогонва създания, като ги изпраща извън този свят… Очите ми се разшириха. Знаех какво ми казваше да направя. Като направя това щях да го спася, бях сигурна, защото Кийо ще го пусне и ще ме последва… в Другия свят. Роланд искаше да отворя портал за себе си. Можех да го направя. Беше бърза магия, за която имах сила. Да накараш друго създание да мине през него отнемаше толкова време и усилия. Но да отвориш портал и да преминеш през него? Това ставаше бързо. Ако станеше. Влизането беше лесно. Преминаването през световете без помощ беше трудно, а аз дори имах проблеми с преминаването през стабилни портали напоследък, с моето отслабено състояние. Да направя сляпо преминаване, без помощ, може дори да не е възможно за мен. Бях го правила веднъж преди и изискваше много сила. И мили Боже, болеше. Ако успеех, обаче… щях да се измъкна от Кийо, а Кийо щеше да остави Роланд, за да преследва мен. Това можеше да ми осигури време да намеря безопасно място. Единственото нещо, което можеше да го направи възможно, бе ако имах котва в Другия свят, която да ми помогне и да ме издърпа. Ако скочех без ясна посока, можех да свърша прикована между световете, а същността ми да се разпадне. По дяволите, това все пак можеше да се случи, но една котва би намалила вероятността. Не знаех къде бях в съответствие на Другия свят, но най-близката котва щеше да ме издърпа ако това проработеше. Време беше да разбера. Със скорост, която достигаше тази на Кийо, се протегнах за пръчката и след това грабнах ръката на Жасмин. Да я взема щеше да направи задачата ми още по-трудна, но нямаше да я оставя на Кийо. С пръчката, призовах нужната магия и отворих портал към Другия свят. Кийо осъзна какво става и пусна Роланд, като се опита да ме достигне,… но беше твърде късно. Хвърлих се в портала, стиснала Жасмин, знаейки, че ще се затвори веднага след нас, просто защото не можех да държа отворен личен портал твърде дълго. Беше толкова болезнено, колкото и последния път, сякаш се удрях през пода на някоя сграда. Надолу, надолу, надолу. Удар, удар, удар. Всеки слой беше по-мъчителен от последния и с всеки удар се чувствах, сякаш ме разкъсват. Беше възможно да откъсвам душите ни от телата ни, а това щеше да унищожи и Жасмин. След това усетих подръпване. Душата ми се обърна към него и усетих как накъсаното ми аз се сраства и става цяло, дори докато това падащо, мъчително чувство продължаваше. След това – остана само още един удар: истинския. Жасмин и аз се ударихме в твърд, каменен под. Тялото ми изплака от болка. Истинска, физическа болка. Вече ме болеше от битката с Кийо, а сега, преминаването през световете бе извело тази болка до нови нива. Гадене се надигна в мен и се насилих да не повърна. Чувах скимтенето на Жасмин, но гледката около мен беше размазана, докато дезориентираният ми ум се опитваше да се осъзнае. Най-накрая, света се фокусира, цветовете и линиите станаха ясни отново. Леко бучене от магия във въздуха, такова, което винаги присъстваше, ми каза, че съм стигнала цяла Другия свят. И Дориан ме гледаше. Глава 25 Автор Съобщение Rose Hathaway Администратор Име: Стефи Брой мнения: 998 Points: 3711 Reputation: 12 Join date: 30.03.2010 Age: 19 Местожителство: Montana, St. Vladimir Academy Заглавие: Глава 25 Съб Авг 20, 2011 2:26 pm -------------------------------------------------------------------------------- + ---- - Глава 25 Превод: Juliana Редакция: Rose Hathaway - Ау! Стиснах здраво очи, когато още една вълна гадене ме заля. Контрол, контрол. След няколко дълбоки вдишвания, отворих очи и срещнах погледа на Дориан. - Неочаквано. – каза той. – И не си добре дошла. Стоях в основата на трона му в банкетната зала, която беше претъпкана. Трябва да беше време за хранене, но никой не обръщаше внимание на храната. Всички стояха на крака, зяпайки тазвечерното забавление, което буквално им беше паднало от небето. Огледах се наоколо, чудейки се как съм се озовала на това място, и тогава го открих – слинкито, което бях оставила като котва. Преди време имаше своя собствена малка стая, но сега стоеше на маса, близо до трона на Дориан, на която имаше малки съкровища и дрънкулки, които да го развличат. Но нямаше време да обмислям това. Обърнах се към Жасмин, която изглеждаше също толкова неориентирана и сякаш и се гадеше, точно както и на мен, но не изглеждаше фатално ранена. Тялото и душата й бяха непокътнати, а само това имаше значение. Погледнах към Дориан и се опитах да се изправя, но краката ми поддадоха. Започнах да падам, и инстинктивно стиснах мантията му. С изненадваща скорост, Жасмин дойде да хване ръката ми и да ме закрепи. - Гостоприемство. – успях да изохкам. - Моля! Коментарът на Дориан, че не съм добре дошла ми напомни, че сега не разполагах с гостоприемство и че технически само преминавах и бях напълно уязвима зад стените му. И все пак, фактът, че още не ме бяха премахнали, беше добър знак, и въпреки че изражението му повече или по-малко остана непроменено, в очите му блестеше любопитство. Той не можеше да ме игнорира, докато стоях на колене и го молех за защита. Още не. Без значение колко ми беше ядосан, тази новост беше твърде неустоима за природата му. Той започна да говори, без съмнение готов с някакво остроумие, но беше прекъснат, когато Жасмин го стисна и присъедини молбата си към моята. - Моля те! Дай ни защита! Побързай! Дориан се намръщи, вече без да може да скрие любопитството и изненадата си. - Дъщерите на Краля на бурите, умоляващи ме за помощ, след като едната от тях доста ясно заяви, че изобщо не иска да ме вижда отново. Кажете ми защо не трябва да ви изхвърля или затворя. – Той спря замислено. – Или да поискам откуп за вас от хората ви. Доста голяма печалба, представям си. - Дориан... – започнах. Внезапно, при входа на залата настъпи суматоха. Появи се група от стражите на Дориан – с Кийо между тях. Не бях изненадана, че се беше появил толкова бързо. Знакът ми го беше довел право при мен, и въпреки че не можеше да се появи директно в замъка на Дориан, вероятно беше преминал точно при портите. - Сър, - каза един от стражите. – той поиска да велзе... Кийо имаше това свирепо, вбесено изражение, и никой в тази стая не можеше да се усъмни, че той е тук, готов за битка. Стражите на Дориан със сигурност го бяха хванали, и затвориха редиците, когато той тръгна напред. Имах чувството, че Кийо иска да се бие с тях, но самоконтрола и други причини го задържаха на мястото му... засега. Междувременно, когато го видях, аз успях да накарам краката си да заработят отново, и се изправих. Жасмин стисна ръката ми, помагайки ми да се изправя, и като един, ние отстъпихме назад, за да застанем на една линия с Дориан. Светът леко се завъртя, но аз отказах да покажа слабостта си. Нямаше да припадна. - Отърви се от него. – казах, опитвайки се да не звучи истерично. – Откажи му гостоприемство, и го изхвърли. - Тя не е добре дошла тук. – изръмжа Кийо, със стиснати юмруци. – И това няма нищо общо с теб. Отпрати я. Пространството между нас се изпълни с мълчание и напрежение, всички очи се впиха в Дориан. Нито Кийо, нито аз – нито Жасмин, в това число – притежавахме защита и гостоприемство в домакинството на Дориан точно сега. Нямахме гаранции за безопасност. По дяволите, ако Кийо решеше да ме нападне точно сега, никой нямаше да се намеси. Щяхме да сме страхотно вечерно представление. Зачудих се колко добра защита можем да изградим двете с Жасмин, дали ще ни е достатъчно да ни даде шанс да избягаме в земята ми, ако Дориан не ни помогне. Ако можех да отгатна мислите на Дориан – или по-скоро, объркването му. Това, че Кийо е на ръба да ме убие, нямаше смисъл. Да попита, щеше да противоречи на фасадата, че Дориан знае всичко. Освен това, точно сега Кийо и аз не бяхме любимците му. Да даде на един от нас, щеше да значи отстъпка, която Дориан не искаше да направи. - Почитания, кралице! Неочакван, дрезгав глас ме накара да подскоча, и дори Дориан леко трепна. От тълпата беше излязла Мастера, бялата й коса се вееше зад нея, а очите й бяха все така разширени. Тя се приближи с цел, и – за мое абсолютно удивление – коленичи пред мен. Погледна ме, и аз очаквах този обичаен налудничав поглед. Вместо това, видях удивление и възхищение. Дори преклонение. - Поздравления на теб, Кралице на Земята на Самодивите и Земята на Бодлите. Поздравления, носителко на живот! Виждам го... виждам живота, растящ в теб, майката, която ще изпълни пророчеството. Тя протегна костеливата си ръка към стомаха ми, и аз отскочих от нея. - Не ме докосвай! – извиках. - Виждам го! – изплака тя. – Ти блестиш, Кралице на Земята на Самодивите и Земята на Бодлите. Ти носиш наследника. Блестиш с него. - Дориан! – извика Кийо, привличайки вниманието ни. Изражението му беше потъмняло при думите на Мастера. Пълно разкриване беше последното, което искаше. – Предай ми я! Стой настрана от това! Отново погледнах умолително към Дориан. - Той ще се опита да ме убие. – казах. – Ако ме изхвърлиш, той и Мейвън ще тръгнат след мен. Моля те, дай ни гостоприемството си Дориан – като повечето в залата – беше шокиран от изявлението на Мастера. Дориан с усилие направи изражението си нормално, но погледът, който насочи към мен, беше толкова тежък и проницателен, че сякаш отново паднах на колене. - Вярно ли е? – попита той с нисък глас, който вероятно и Жасмин чу. – Бременна ли си? Нямаше смисъл да лъжа или да се преструвам. Кимнах сковано. Следващият му въпрос почти разби сърцето ми. Той толкова усилено се опита да задържи гласа си силен и безразличен, но аз чух пречупването, копнежа и отчаянието. - Има ли... има ли някакъв шанс... то... Не можеше да довърши, но нямаше нужда. Искаше да знае дали той е бащата. Милиони мисли запрепускаха през главата ми. Нещата щяха ли да са по-различни, ако последният път, когато бяхме заедно, бяхме правили нормален секс? Щях ли да бъда бременна с неговото дете, вместо с това на Кийо? Може би. Може би не. Сексът не винаги водеше до бременност, особено с джентри. Все още щеше да има вероятност да нося бебетата на Кийо, или да направя токшоу – спор за бащинство. Ако Дориан беше този, от който бях забременяла, бъдещето ми щеше да е подписано и подпечатано. Той щеше да премести земята и рая, за да ме опази. Както стояха нещата, сега вероятно можех да излъжа. Джентиртата нямаха тестове за бащинство. Това щеше да улесни нещата – но аз не можех да го направя. - Не. – казах нежно. Изражението на Дориан замръзна, и ме заля изненадваща вълна на съжаление и тъга, в отговор на бурята от емоции, които в момента преминаваха през него. Той нямаше причина да ми помага, не и след това, което виждаше като мое предателство. И със сигурност не и когато носех детето на друг мъж. - Моля те! – каза Жасмин. Синьо-сивите й очи бяха огромни и отчаяни. Никога не я бях виждала толкова кротка и смирена. И със сигурност никога не съм очаквала да го видя в мое предимство. – Моля те, помогни ни! Моля те, дай ни гостоприемството си! Ваше Величество! Очите ми все още бяха сключени с тези на Дориан, сърцето ми все още се разбиваше, заради болката, която му бях причинила. От другата страна, чух Кийо отново да предупреждава Дориан. - Това е между мен и Юджийн. Дай ми я и това приключва. Ако не го направиш, ще се замесят Мейвън и Бог знае кой още. - Съжалявам. – казах на Дориан, гласът ми едва се чуваше. - Толкова съжалявам. - Моля те! – повтори Жасмин, сега на ръба на сълзите. – Гостоприемство. Целият свят се съсредоточи върху Дориан. Никой не дишаше. Тогава, внeзапно, той се извърна от мен. - Позволено! – каза той отчетливо. – Дъщерите на Краля на Бурите са под моя защита. Изхвърлете кицунето и повече не го пускайте. Стражите бяха тръгнали, още преди Дориан да приключи с говоренето. В последната минута, или приблизително толкова, в стаята се бяха появили още, и това беше добре. Кийо се бореше срещу всички, докато те го хващаха и започнаха да го извличат от залата. Не успяха кой знае колко, защото той се бореше усилено. Той беше силен, безумно силен, и ме изплаши мисълта какво щеше да стане, ако в моето отслабено състояние ме бяха оставили на него. - Дориан! – изръмжа Кийо, все още борейки се срещу хватката на стражите. – Не го прави! Ще съжаляваш! Дориан си беше възвърнал обичайното, лаконично настроение. - Ще се обръщаш към мен с „Крал Дориан” или „Ваше Величество”. – отвърна той. – И няма да отказваш да се подчиняваш на заповедите ми в дома ми. Подът се разтресе, и аз чух ахване от събралата се тълпа. С неудобство си спомних един коментар на Дориан преди време, че може да изравни целия замък със земята, ако пожелае. Стените останаха стабилни, но голяма част от каменния под се надигна, предизвиквайки още викове на страх. Пред очите ми, конструкцията от камък се преобрази и изви, след това полетя във въздуха право към Кийо. Уви се около торса му, притискайки ръцете му в нещо като магическо яке. Кийо спря да се бори, което не беше изненадващо, но виковете не престанаха. - Юджийн! Не знаеш какво правиш! Това не е приключило! Юджийн! - Изведете го! – каза студено Дориан. – Сега! Ако се съпротивлява, или се промени, убийте го! Стражите забързаха да се подчинят, докато Кийо продължаваше да излива яростта си към мен, Дориан и света. Надявах се да са бързи, защото Дориан имаше право. Ако Кийо се преобразеше в лисица, щеше да се измъкне от каменната обвивка. Разбира се, ще трябва да се трансформира в малка лисица, което ще донесе малко вреди, но все пак. За всички ни щеше да е много по-добре, когато Кийо се озове извън стените. Стражите трябва да бяха успели, защото не последва суматоха. Жасмин се обърна към Дориан. - Трябваше да го убиеш, така или иначе. – каза тя равно. Стандартният й отговор. Призрак на усмивка премина по устните на Дориан, въпреки че погледът все още беше твърд. - Почти толкова възхитителна си, колкото е сестра ти. – отбеляза той. – Без значение колко не им харесвате и двете точно сега признавам, че нещата около вас за много забавни. И скоро ще станат много забавни. – Това беше за мен. – Ако мислиш, че преди си донесла война, все още нищо не си видяла, скъпа моя. Причини ми доста проблеми. Едва го чух. Адреналина бързо изчезваше от тялото ми, и цялата болка от боя с Кийо, а и от принуденото преминаване след това, започна да се завръща. Догади ми се, и още веднъж, светът се завъртя. - Съжалявам. – успях да кажа на Дориан, точно преди да припадна. Глава 26 Превод: Johnna1995 Редакция: Rose Hathaway - Така, да видим дали съм разбрал правилно. Въздъхнах и се извъртях на леглото, знаейки, че Дориан повтаряше този разговор, по-скоро за да ме накара да се чувствам неудобно. - Вашата ‘технология’ може да покаже, ако имаш момче или момиче, когато трябва, но необяснимо някакви лекарства противодействат на тези, които вземаш да се предпазиш от бременност. - Вземах. – измърморих. – Тъй като сега е напълно безполезно. Дориан се облегна назад в луксозен стол, а лицето му изразяваше повече драматично размишление. След като припаднах ми беше дадена стая, която подобаваше на статуса ми, което беше добър знак след като ‘гостоприемство’ означаваше само защита, без да има някаква връзка с настаняване. Стаята не беше толкова хубава колкото на Дориан, разбира се, но матракът беше дебел и мек, и зеленият кадифен балдахин се връзваше с тежкото брокатено легло. Чувствах се толкова зле, че да се свия на пода някъде също ми допадаше като идея. Бях будна от вече почти час, сама в огромната стая ... - Какъв пленителен и странен обрат на нещата. – размишляваше той, търкайки брадичката си. – Ако мислиш, че Желязната корона плаши хората, изчакай докато новините се разпространят. Което, разбира се, вече стана. Сложих ръка на челото си. - Не е ли достатъчно, че нося дете завоевател? Защо са всичките тези политически отлагания? - Защото носиш дете завоевател. – отвърна той. – Това е нещо, към което хората са доста предубедени. - Мислех, че почти всички искат да завладеят човешкия свят. - Повечето. – съгласи се той. – Но не всички. Особено онези, които – след като разглеждаме надълго и нашироко досието ти – се страхуват, че ще завладееш първо този свят. Завъртях се една страна така, че да го виждам по-добре. След по-ранната сценка, Дориан беше прикрил всякакво лично отношение към бременността ми, предпочитайки хитър модел на владетел. - Но не и ти. – казах – Винаги си бил ‘за’ изпълването на пророчеството. - Никога не съм крил това. – съгласи се той – Още откакто се срещнахме. Поне това беше вярно. Той желаеше това, докато бяхме заедно, но знаех, че го крие. - Вместо това ти криеше други тайни. – избърборих. Той не ми отговори веднага, но тези зелено-златни очи ме претегляха мислено. - Да, така беше. Тайни, за които сега съжалявам. Настъпи тишина за няколко момента. Не очаквах каквото и да е извинение. Нещо в мен се смекчи. - Наистина? - Ако не бях те излъгал за Желязната корона... – обясни той – все още щяхме да сме заедно. Единственото нещо, което можех да направя, беше да зяпам. Частта от мен, която не спираше да го обича колебливо се издигна. Беше ми трудно да повярвам, че той беше тук, изповядвайки чувствата си, потвърждавайки, че ние бяхме по-важни от схемите му. Това ми показа един друг Дориан, който те удивлява... и пак те удовлетворява. - Ако бяхме останали заедно... – продължи той – щях аз да бъда късметлийския наследник от това медицинско подхлъзване. До тук с новия Дориан. Простенах и се обърнах на другата страна. - Разбира се. Разбира се, че се разкайваш за това. Ти не водиш революция. Чух го да става и сяда на леглото до мен. След няколко секунди, той имаше дързостта да легне. Размърдах се, за да направя място. - Това е повече от революция. – каза той – Още на първата ни среща ти казах, че ще имам дете от теб, над което не тегне пророчество. - Не съм сигурна, че частта ‘с мен’ беше уместна. Дориан докосна бузата ми и обърна лицето ми към неговото. - Наистина ли вярваш в това? Наистина ли мислиш, че чувствата ми към теб са били толкова нищожни, че да имам дете от теб не би означавало света за мен? Започнах да го поправям за нещото със ‘света’, но щеше да изглежда жалко. - Не знам в какво да вярвам. – казах честно – Не знам дали имам енергията и мотивацията да анализирам връзката ни след като трябва да се справя с това. Сложих ръката си на стомаха си. Очите на Дориан проследиха това движение, напълно завладян от него. - Въпреки глупавият ти бащински избор това... – той се протегна към стомаха ми, но отдръпна ръката си. – Това е чудо. Това е изпълненото пророчество. Това е живот. И наистина, Кийо вече не е фактор. Той се отказа от всякакви права над тези деца. Те са само и единствено твои. Пръстите ми се стегнаха около стомаха, но не болезнено, а по-скоро по защитнически начин. Погледът ми стана нефокусиран. - Все още не мога да го повярвам. Не вярвам, че той ще пропъди децата си толкова лесно. Че пропъди мен толкова лесно... - Съмнявам се, че е било лесно. Не е толкова лесно човек да те преживее. – В гласът му се появи нотка на горчивина – Но той застъпваше мнението си за пророчеството. Точно както те приех – въпреки предателството ти – както и позволих лудостта да ме завладее. Предателство? Тъкмо щях да му кажа, че не той е този, който трябва да обвинява за това, но се спрях на време. - Мислиш ли, че хората ще си помислят, че си луд да направиш това? - Едва ли. – изсумтя той – Повечето биха си помислили, че са мои деца, достатъчно иронично. Само Жасмин беше чула разговорът между мен и Дориан в залата, относно бащинството. Намръщих се. - Мисля си, че понякога и Кийо мисли така. - Те могат. Първата ми реакция беше, че това е някаква шега от негова страна, но всякакъв хумор беше изчезнал от лицето му. - Не мисля, че напълно разбираш генетиката. - Разбирам, че отглеждането на деца е повече от кръв. – каза той напълно сериозно – И както казах: той се е отказал от всякакви права. Ти си под контрол, и дори той или други се зачудят кой е бащата, толкова по-добре. Просто обяви, че аз съм бащата. Отбележи го, и по нашите закони, децата ще бъдат мои за всички намерения и цели. Нещо от това, ме накара да застана нащрек. - Какво искаш да кажеш с ‘намерения и цели’? Той повдигна рамене – малко небрежно. - Титли. Престиж. Защита. Наследство – ако някой е достатъчно силен да управлява кралството ми. Което, според пророчеството, би трябвало да е твоят син. - Не знам. – казах. Можеше да има някои облаги от това джентри ‘осиновяване’, но имах чувството, че Дориан не ми казваше всички – и особено облагите, свързани с него. Все още беше разтревожен. Той не харесваше Кийо. Нямаше причина да прави това. – Трябва да помисля малко. - Мисли бързо. – каза Дориан. – Нещата скоро ще се задействат и особено като се върнем в земите ти. - Защо? – попитах – Защо би приел децата на някой друг? Искам да кажа, знам, че искаш пророчеството да се изпълни, но не трябва да предприемаш и други стъпки. - Може би нечии други деца са по-добре от никакви. – каза той. Беше още едно странно и изненадващо твърдение от негова страна. Философско и чувствено. Той отново протегна ръка към стомаха ми, този път не я отдръпна, но се стараеше да я държи далеч от моята собствена. - Нека те попитам нещо. – каза той, когато не отговорих. – Защо избра да запазиш тези деца? Страхуваш се от несвятата процедура на твоите хора, с която приключват живот? Или не си способна да живееш, когато ръцете ти са покрити с кръвта на дъщеря ти? Умът ми се завърна към деня в кабинета на доктора. Този ден? По дяволите. Този ден беше по-рано днес. Случиха се толкова много неща от тогава, че бяха достатъчни за няколко седмици. Ужасното ми изпитание с Кийо беше замъглило спомените, но сега, всичко се върна към мен, виденията и случките бяха толкова истински и живи, сякаш ги преживявах още веднъж. - Чух как сърцата им бият. – казах най-накрая – И ги видях. – Е, почти. Тези замъглени очертания още не ми приличаха на нещо, но това беше неуместно. - И когато... – слепешком се опитах да обясня чувствата си. – Просто... просто ги исках. И двете. Нищо друго нямаше значение. Малка и странна усмивка се разля по лицето на Дориан. - Това – обяви той – е най-джентри нещото, което съм те чувал да казваш. Обикновено бих го подиграла, че използва ‘джентри’ вместо ‘блестящите’. Беше нещо, което понякога му се изплъзваше от устата. Съдържанието на думите му, обаче, беше от по-голяма важност. - Това е смехотворно. - Не толкова. Хората премислят нещата. Те отнемат живота необмислено. Честно, след толкова много време, започнах да си мисля, че си повече човек от блестяща. - Не бих искала да го кажа, но съм. Дориан се настани по-комфортно, а ръката на стомаха ми се премести така, че цялата му ръка лежеше върху мен почти – но не точно – прегръдка. Беше притежаваща, сякаш бях награда, която е попаднала в скута му. - Така ли, скъпа? Философиите ти се приближават до моите. Ти носиш дете, което уж ще завладее човешкия свят – свят, в който не можеш да се върнеш за малко, тъй като ще улесниш кицунето. Ти си в безопасност тук, в този свят, където, искам да добавя, ти управляваш не едно, а две кралства. Това – обяви той триумфално. – те прави, поне по мое изчисление, повече джентри, отколкото човек. Отместих погледа си без да срещам очите му, защото имах откаченото чувство, че той имаше право. КРАЙ