Глава 1
Тъжен факт: много деца знаят как да използват ножове и оръжия.
Аз бях едно от тях, но вместо да се занимавам с криминална дейност,
тренирах да бъда наемен шаман. Това означаваше, че докато приятелите
ми танцуваха и играеха футбол, аз се занимавах с прогонване на духове
и борба срещу чудовища, заедно с доведения ми баща. От една страна,
израснах без да се страхувам от крадци или други нападатели. От друга
страна, да прекараш младостта си така съсипва социалните ти
отношения. Имам предвид, никога не съм била като другите деца. Имах
няколко приятели, но в сравнение с техния свят, моят беше ужасно
твърд и смъртоносен. Техните драми и грижи изглеждаха доста жалки в
сравнение с моите, и аз никога не можех да разкажа напълно всичко на
някого. Сега, като възрастна, все още не можех да се разбирам с децата,
но пък и нямах много опит, за да го споделя с тях. Което правеше
работата ми днес далеч по-трудна.
- Хайде, Поли – тихо напяваше майката на момичето, усмихвайки се с
твърде големите си устни. Прекалено много колаген, подозирах аз. –
Разкажи й за духовете.
Поли Хал беше на тринайсет, но носеше толкова грим, че спокойно
можеше да си съперничи с някоя четирийсет годишна проститутка. Тя
се отпусна назад в черното канапе, в перфектно подредената къща на
родителите си, дъвчейки шумно дъвка и гледайки навсякъде, но не и
към нас. Колкото повече я изучавах, толкова повече си мислех, че тя има
проблеми. Подозирах, че те имаха по-малко проблеми със
свръхестественото и повече с майката, която я беше нарекла Поли и й
беше позволила да носи прашки. Беше нежелан страничен ефект, на
дънките й с ниска талия, който позволяваха да видя гореспоменатите
прашки.
След минута мълчание, мис Хал въздъхна тежко.
- Поли, скъпа, минавали сме през това. Ако не ни помогнеш и ние няма
да можем да ти помогнем.
Усмихвайки се, аз коленичих пред канапето, така че да мога да гледам
момичето в очите.
- Всичко е наред – казах й аз, надявайки се да съм прозвучала искрено,
а не като някой училищен психолог. – Ще повярвам на всичко, което ми
кажеш. Ще се погрижим за всичко.
Поли въздъхна почти толкова тежко, колкото и майка й преди малко, и
все още отказваше да ме погледне. Тя ми напомняше на моята
неуравновесена полусестра тийнейджър, която определено беше MIA и
искаше да завладее света.
- Мамо – каза тя. – Може ли сега да си отида в стаята?
- Не и докато не говориш с милата жена – Поглеждайки обратно към
мен, мис Хал обясни. – Чуваме странни звуци цяла нощ: блъскане,
трошене, събаряне. Неща падат без причина. Аз дори… - тя се поколеба.
– Дори съм виждала как неща летят из стаята. Но е така винаги, когато
Поли е наоколо. Какъвто и да е този призрак, изглежда, че я харесва…
или е обсебен от нея.
Обърнах се отново към Поли, отново в мрачно настроение и леко
прикрито разстройване.
- Много ли неща са ти се натрупали на главата, Поли? – попитах
внимателно. – Проблеми в училище или някъде другаде? Проблеми тук?
Сините й очи ме погледнаха за толкова кратко време.
- Ами проблеми с електричеството? – този беше насочен към майка й. –
Неща да дават на късо? Стерео или други уреди, които не работят както
трябва?
Мис Хал запримига.
- От къде знаете това?
Изправих се и изпънах схваналите си крайници. Бях се била с призрак
миналата вечер и той не беше много мил.
- Нямате призраци. Имате полтъргайст.
И двете ме погледнаха.
- Това не е ли призрак? – попита мис Хал.
- Ами, не. Това е проява на телекинетични сили, често причинени от
гняв или друга силна емоция през тийнейджърските години. – Избягвах
специалния режим след училище, само за да се вмъквам в
инфомациония.
- Аз… почакайте. Да не искате да кажете, че Поли причинява това?
- Несъзнателно, но да. В случаи като този, предметът – Поли – тези
нападения са без да го осъзнава, изкарва емоциите си по физически
начин. Тя може би няма да каже телекинеза. Ще изчезне, когато порасне
и се успокои.
Майка й все още изглеждаше скептична.
- Изглеждаше като призрак.
Вдигнах рамене.
- Повярвай ми. Виждала съм го много пъти.
- Е… може ли да направиш нещо? Да направим нещо?
- Терапия – предложих аз. – Може би трябва да дойде психиатър.
Дадох на мис Хал информация за психиатър, на който вярвах.
Отказвайки й да ми плати за прогонването, я таксувах само за викането
вкъщи. След като два пъти проверих сумата, която ми даде – никога не
взимам чекове – ги прибрах и тръгнах към вратата на хола.
- Съжалявам, че не ви помогнах много.
- Не, имам предвид, предполагам, че това ще ни бъде от полза. Просто е
много странно. – Тя погледна към дъщеря си с недоумение. – Сигурна ли
сте че не е призрак?
- Напълно. Това е класически слу…
Невидима сила ме блъсна в стената. Изскимтях, използвайки ръката си,
за да запазя баланс и хвърлих кинжала си към тази малка кучка Поли. С
широко отворени очи, тя изглеждаше също толкова изненадана, колкото
и аз.
- Поли! – възкликна мис Хал. – Наказана си млада госпожице. Без
телефон, без скайп, без… - Устата й остана отворена, след като видя
нещо в другия край на стаята. – Какво е това?
Проследих погледа й до голяма, светло синя форма, която се
материализираше пред нас.
- Ъм, е – казах аз. – Това е призрак.
То се спусна към мен, а устата му беше отворена в ужасяващ писък.
Изкрещях на другите да залегнат и извадих покритото със сребро атаме
от колана си. Ножът може и да изглеждаше безполезен срещу
призраците, но те трябваше да преминат в по-веществена форма, за да
им причиня нещо сериозно. Само да станеха твърди, можеха да се
наранят от сребро.
Призракът беше в женска форма – всъщност, форма на много млада
жена. Дълга, прозрачна коса, която се виеше по гърба й, а очите й бяха
големи и празни. Дали беше от опит или просто по навик, атаката й бе
объркана и некоординирана. Въпреки че извика, когато атамето я
докосна първият път, държах обсипания с кристали жезъл в другата си
ръка.
Сега, след като възвърнах способностите си, можех да извърша
прогонване като това на сън. Изговаряйки необходимите думи, спрях да
използвам вътрешната си сила и изпратих собствения си дух отвъд
границите на този свят. Докосвайки портите на Подземния Свят, плених
призрака и го запратих отвъд тях. Чудовища и джентрита, за които се
бях погрижила да изпратя в Другия Свят, преддверието, в което те
живяха. Дух като този трябваше да бъде изпратен в земята на мъртвите.
Тя изчезна.
Мис Хал и Поли бяха втренчени в мен. Внезапно, в първата си проява на
емоции, скочи и ме изгледа кръвнишки.
- Ти току-що уби най-добрата ми приятелка!
Отворих уста да отговоря, но реших, че нищо от това, което ще кажа,
нямаше да бъде достатъчно.
- Боже Господи, за какво говориш? – възкликна майка й.
Лицето на Поли се изкриви в гняв, очите й заблестяха от сълзи.
- Трикси. Тя беше най-добрата ми приятелка. Казвахме си всичко.
- Трикси? – попитахме мис Хал и аз в един глас.
- Не мога да повярвам, че го направи. Тя беше готина. – Гласът на Поли
стана тъжен. – Просто ми се искаше да можем да пазаруваме заедно, но
тя не можеше да напуска къщата. Затова просто й носех Vogue и
Glamour.
Обърнах се към мис Хал.
- Предишният ми съвет още важи. Терапия. Много терапия.
След това се запътих към къщи, чудейки се за милионен път защо избрах
да съм наемен шаман. Със сигурност имаше и други професии, които
причиняват много по-малко неприятности от тази, в която се занимавам
със зли свръхестествени същества. Счетоводство. Реклама. Право. Е,
може би без това последното.
Около един час по-късно, пристигнах вкъщи и веднага след като отворих
вратата бях нападната от две средно големи кучета. Те бяха смесени
породи, едното чисто черно, а другото бяло. Имената им бяха Инг и Янг,
но така и не успях да запомня кое кое беше.
- Назад – предупредих ги, когато ме приближиха, щастливо размахвайки
опашки. Бялото куче се опита да близне ръката ми. Минавайки покрай
тях, влязох в кухнята и за малко не се спънах в тигрова котка, излегнала
се на пода, където беше огрян от слънцето. Недоволствайки, захвърлих
чантата си на масата.
- Тим? Тук ли си?
Моят съквартирант, Тим Уарковски, подаде глава в кухнята. Той носеше
тениска със силуета на Индианците, на която пишеше: Борчески
тероризъм от 1492. Оценявах замисъла, но нещо се губеше, след като
Тим всъщност не беше индианец. Той просто играеше такъв по
телевизията или по-точно в местните барове и на туристическите
обиколки, използвайки тъмната си кожа и черната си коса, за да
прикрие полския си произход. Това му навличаше гнева на доста местни
племена.
С торба с боклук в едната ръка и котешка лопатка в другата, той ме
погледна мрачно:
- Имаш ли си на идея колко кутии за боклук трябваше да сменя днес?
Налях си чаша мляко и седнах на масата.
- Кийо каза, че трябва да има по една кутия за всяка котка и една
допълнителна.
- Да, Юджийн, мога да броя. Това са шест кутии. Шест кутии в къща с
петнайсет хиляди квадратни метра. Мислиш ли, че гаджето ти –
безделник - ще се появи някога, за да ни помогне с това?
Размърдах се нервно. Това беше добър въпрос. След три месеца срещи
между Тусон и Финикс, гаджето ми Кийо реши да си намери работа тук,
за да спести пътя от час и половина. Проведохме дълъг разговор и
решихме, че сме готови да се премести да живее при мен. За съжаление,
с Кийо дойде и неговата менажерия: пет котки и две кучета. Това беше
един от недостатъците да се срещаш с ветеринар. Той не можеше да се
сдържа да не осиновява всяко животно, което намереше. Не можех да
запомня имената на котките, повече от тези на кучетата. Четири от тях
бяха кръстени на „Тhe Horsemen of the Apocalypse” и единственото име,
което помнех, беше това на Фамин, която по ирония на съдбата тежеше
около 15 килограма.
Друг проблем с Кийо е, че той е лисица – буквално и преносно. Майка му
беше китцуне, вид китайска лисица. Той беше наследил всички нейни
качества, включително и изключителната бързина и сила, също и
способност да се преобразява в истинска лисица. В резултат на това, той
често имаше „повиг от дивото”, който го караше да тича наоколо в
животинска форма. След като имаше застой в работата сега, ме остави
да си взема малко дива ваканция. Приех това, но след седмица, в която
не го бях виждала, започнах да ставам неспокойна.
- Скоро ще се върне – казах смътно, като не поглеждах Тим в очите. –
Освен това може да не вършиш нищо, ако искаш да започнеш да
плащаш наем. – Това беше сделката ни. Безплатно жилище, в замяна на
храна и домакинска работа.
Той се подвоуми.
- Изборът ти на мъже е съмнителен. Знаеш това, нали?
Всъщност, не исках да мисля толкова много за това. Оставих го и се
запътих към стаята ми, търсейки комфорт в подреждането на пъзел,
изобразяващ снимка на Цюрих. Той стоеше на бюрото ми, както беше
направила и една от котките. Мисля, че се казваше Мистър Уискърс,
единствената, чието име не беше свързано с Апокалипсис. Изгоних го от
пъзела, като помете около половината парчета от него.
- Проклета котка – промърморих аз.
Любовта, реших аз, беше трудно нещо. Е, относно моето скапано
настроение, знаех, че част от притеснението ми за Кийо беше поради
факта, че той прекарваше почти всяка събота и неделя в Другия Свят
със своето бивше гадже, което по една случайност беше смайващо
красива кралица – фея. Феи, сидхи, тези блестящите… наричайте ги
както искате, те бяха високи, живеещи дълго, управници на Другия
Свят. Аз и повечето шамани се обръщахме към тях с думата джентри,
старовремски израз.
Майвън, бившата на Кийо, беше бременна почти в деветия месец, и
въпреки че те скъсаха, той все още беше част от живота й.
Въздъхнах. Може би Тим беше прав, че вкусът ми за мъжете е доста
съмнителен.
Нощта се нижеше бавно. Довърших пъзела, докато силният Деф Лепард
ме накара да се почувствам по-добре. Точно спирах музиката, когато чух
Тим да вика.
- Хей, Юдж. Куджо е тук.
Задъхана се затичах към вратата на стаята и рязко я отворих. Червена
лисица с големината на вълк се затича от хола към мен. Успокоение се
разля в мен и почувствах как сърцето ми подскочи, когато го пуснах да
влезе и го гледах как вървеше неуморно в кръг.
- Време беше – казах аз.
Той имаше лъскаво, оранжево-червено палто и пухкава опашка, която
накрая беше бяла. Очите му бяха златни и понякога проблясваха като
човешки. Но тази нощ не видях нищо от това. Чиста животинска
предпазливост ме пронизваше и осъзнах, че ще му трябва време преди
да се преобрази в човек. Имаше способността да се преобразява в широк
кръг от разновидности, всичко от малка, с нормална големина червена
лисица, до могъщата форма, в която стоеше пред мен. Когато
прекарваше повече време в тази голяма форма, му отнемаше много
повече време и усилия докато отново премине в човек.
Все още надявайки се да се преобрази скоро, стоварих друг пъзел на
бюрото и започнах да го подреждам докато чаках. Два часа по-късно,
нямаше промяна. Той стоеше свит на кълбо в ъгъла. Очите му
продължаваха да ме наблюдават. Уморена, се отказах да го чакам и
облякох червена нощница. Изключвайки лампата, най-накрая се мушнах
в леглото, заспивайки веднага.
Докато спах, сънувах Другия Свят, по-точно части от него, които
страшно приличаха на Тюсон и пустинята Сонора, която ни
заобикаляше. Само че версията в Другия Свят беше по-добра. Почти
божествен Тюсон, огрян от ярка слънчева светлина и изпълнен с
разцъфващи кактуси. Това беше моя мечта, такава, която често ме
караше сутрин да копнея за тази земя. Винаги давах всичко от себе си,
за да потисна тези чувства.
Няколко часа по-късно се събудих. Топло, мускулесто тяло беше легнало
до мен в леглото, притискайки се в гърба ми. Силни ръце бяха обгърнали
кръста ми и миризмата на Кийо, дива и мускусна, ме обля. Обля ме
топлина, когато усетих докосването му. Обърна ме към себе си грубо.
Устните му ме изпиваха в унищожителна целувка, изгаряща от сила и
нужда.
- Юджийн – изръмжа той, когато за малко спря целувката и отдръпна
устните. – Липсваше ми. Боже, колко ми липсваше. Имах нужда от теб.
Той отново ме целуна, доказвайки тази нужда, когато ръцете му
опустошаваха тялото. Собствените ми ръце се плъзнаха по перфектната
му гола кожа, събуждайки желанията си. Нямаше никаква нежност
между нас тази вечер, само дива страст, когато той се качи върху мен,
тялото му бе притиснато към моето, нуждата, ръководена както от
животинските му инстинкти, така и от любов. Осъзнах, че не си беше
възвърнал напълно човешките сетива, независимо в каква форма беше.
Когато се събудих на сутринта, леглото ми беше празно. В другия край
на стаята Кийо обличаше джинсите си, срещайки погледа ми, след като
имаше шест сетива, които му подсказваха, че съм будна. Претърколих се
на една страна, а чаршафите се плъзгаха по голата ми кожа. Гледайки го
с ленива, задоволена замечтаност, се възхищавах на тялото му и на
сексапилните черти, наследени от Японските и Испанските му корени.
Мургавото му тяло и черната му коса стояха в силен контраст до моята
светла кожа и червеникава коса, които бях наследила от Европейските
си корени.
- Тръгваш ли? – попитах аз. Сърцето ми, което се беше извисило от
неговото присъствие миналата вечер, сега потъна.
- Трябва да се върна – каза той, слагайки си тъмно зелена тениска. Той
прокара пръсти разсеяно по дългата си до брадичката коса. – Знаеш, че
трябва.
- Да – казах, а гласът ми беше малко по-остър, отколкото исках. –
Разбира се, че трябва.
Той присви очи.
- Моля те, не започвай с това – каза тихо. – Трябва да го направя.
- Съжалявам. Някак си не мога да съм във възторг от това, че друга
жена ще роди твоето дете.
Това беше. Проблемът, който винаги стоеше между нас.
Той седна до мен в леглото, тъмните му очи бяха сериозни и спокойни.
- Е, аз съм във възторг. И искам да мисля, че ти ще ме подкрепиш в това
и ще се радваш за мен.
Тревожно погледах настрани.
- Радвам се за теб. Искам да се радвам… просто, знаеш, трудно е.
- Знам. – Той се наведе към мен, прокарвайки ръка по врата ми, погали
косата ми.
- През последната седмица прекарваш много повече време с нея,
отколкото с мен.
- Необходимо е. Почти е време.
- Знам – повторих аз. Знаех, че ревността ми беше неоправдана. Дори
жалка. Исках да споделя щастието му от това, че ще има дете, но нещо в
мен ми пречеше.
- Юджийн, обичам те. Толкова е просто. Всичко се съдържа в това.
- Обичаш и нея.
- Да, но не и по начина, по който обичам теб.
Той ме целуна с нежност, много различна от снощната грубост. Разтапях
се. Целувката стана по-силна, изпълнена със страст. С огромно усилие
най-накрая се отдръпна. Можех да видя копнежа в очите му. Той
искаше да правим секс отново. Това говореше за моя чар, помислих си
аз.
- Ще те видя ли там? – попита той, а гласът му беше равен и безразличен.
Въздъхнах.
- Да. Ще бъда там.
Той се усмихна.
- Благодаря ти. Това означава много за мен.
Кимнах. Отиде до вратата и погледна към мен.
- Обичам те. – Топлината в гласа му говореше, че наистина го мисли.
Усмихнах се в отговор.
- И аз те обичам.
Той напусна и аз придърпах чаршафите по-плътно, нямах намерение да
ставам. За съжаление, не можех да стоя в леглото цял ден. Друго нещо
беше – както обещах на Кийо – присъствието ми там бе наложително.
Трябваше да пътувам до Другия Свят, пътуване, което щеше да ме
отведе до царството, което аз насила наследих. Виждате ли, Мейвън не
беше единствената кралица от Другия Свят в живота на Кийо.
И все пак, учудващо, това не беше проблем за мен днес. Това беше лесно,
в сравнение с това, което ме чакаше днес.
Трябваше да отида на джентри бебешко парти.
Глава 2
Преминаването в Другия свят за мен беше по-лесно, отколкото за
повечето хора, но все пак изискваше доста усилия. След като опаковах
това, от което имах нужда, трябваше да карам до Национален парк
Сагуаро и да отида в най-далечния му ъгъл. Там две много слаби следи се
свързваха в кръстопът – обща линия на портите към Другия свят. Той и
човешкия свят лежат много близо един до друг, и някои места между тях
са по-нестабилни. Разбира се, понякога дори и нестабилно място като
това, не винаги е достатъчно за някои да осъществят пътуването и да
останат в собствените си тела. Може да се окажат тук под формата на
дух или елемент. Но аз? Аз имам кръв и от джентрита, и от хора. Можех
да пътувам между двата свята с лекота, въпреки че наследството ми от
джентритата все още ме разстройваше. Беше съвсем скорошно
разкритие, с което имах проблеми, докато открия.
Застанах на кръстопътя и затворих очи, плъзгайки се в транс, близък до
този, който използвах, за да прогоня духа вчера. Татуировка на зелена
змия се виеше около едната ми ръка в жест към Хеката, богинята, която
пазеше преминаванията и хтоничната магия.
Позовавайки се на нея и извличайки силата й, изхвърлих тялото си от
този свят. Секунда по-късно стоях в Другия свят. В замък. Замък, който
принадлежеше на мен.
Възстанових се бързо, след като преминаванията в Другия свят вече не
ми влияеха.
Стаята, в която стоях, беше малка всекидневна, обзаведена оскъдно. В
центъра й имаше хартиен заек, бяла смола с малки бели цветя. Беше
глупаво, но този заек беше пропит с миризмата ми, което значеше, че
когато преминех от Национален парк Сагуаро - или което и да е друго
място по мой избор, – тялото ми ще се озове на това място, вместо на
някое неустановено.
Стъпки отекнаха по каменния под на коридора. Малко след това
светлоока жена с руса коса надникна вътре. Лицето й се озари от
огромна усмивка, когато ме видя.
- Ваше Величество – издиша възторжено.
Обръщайки се, тя извика надолу по коридора:
- Кралицата! Кралицата е тук!
Трепнах. Човече, искаше ми се да дойда тук без цялата тази суетня.
Беше достатъчно лошо, че изобщо идвах тук.
След като прокламацията й беше направена, Ния изтича до мен,
стискайки ръката ми. Тя беше една от прислужниците ми. Предполагам,
че бих могла да я нарека моята „дама за чакане”, след като, през
повечето време, тя беше отговорна за появата ми.
- Всичко е готово за отиването ви в Земята на Върбите – каза ми тя. –
Избрах ви възхитителна рокля.
Поклатих главата си, пресягайки се към чантата си, която почти винаги
носех. Джентритата предпочитаха много брокат и други префърцунени
неща в модата си. Не бях в настроение за нещо такова днес.
- Ваше Величество, вие се шегувате, нали? - тези бледи очи ме гледаха
умоляващо. – Нали?
Бях спасена от отговор, когато други влязоха в стаята. Все още гледайки
тъжно към роклята, Ния се оттегли, за да може моят нов персонал да
говори с мен. Да. Нов персонал от феи. Три месеца не ми бяха
достатъчни, за да свикна с това.
Една висока, много красива жена, с блестящи черни плитки дойде при
мен, движенията й бяха едновременно атлетични и грациозни. Тя беше
моят регент и вършеше цялата мръсна работа, с която не исках да се
занимавам. Бях много благодарна и щастлива, че я имам.
С нея беше Рурик, началникът на стражата ми. Да имам стражи също
беше нещо, с което ми беше трудно да свикна – особено, откакто искаха
винаги да ме следват. С Рурик бяхме започнали зле, вероятно, защото
той искаше да ме изнасили, когато се срещнахме за първи път. Със
силното си тяло и бледата си, руса коса, се беше доказал като способен
служител, въпреки че често го бях забелязвала да се занася с другите
жени, които работеха тук. С много приятен глас му бях дала да разбере,
че ще го разкъсам на парчета, ако някога разбера, че някоя от тези жени
не е била съгласна на това.
Последваха и други длъжностни лица, които бях наследила, заедно със
замъка, когато бях убила бившия му крал. Не можех да си спомня
имената на половината от тях.
- Добре дошла отново – каза Шая, усмихвайки се.
Тя не излъчваше възторга на Ния, но все пак изглеждаше искрено
зарадвана да ме види.
- Ваше Величество – отговориха другите в същия тон, покланяйки се.
Изчакаха ме да седна на един от столовете и след момент се
присъединиха към мен.
- Ния каза, че сме готови да тръгваме? – попитах, неспособна да скрия
тревогата си от наближаващото пътуване.
- Да – каза ми Шая. – Просто чакахме заповедта Ви. При спокойно
темпо, ще можем да стигнем за три часа.
Изстенах.
- Три часа? Знаеш ли колко откачено е това? Мога да стигна за
половината от това време, шофирайки до портата в моя свят и да я
прекося.
Тя ме гледаше снизходително, защото беше чувала този аргумент много
пъти преди.
- Не можеш да се появиш в двора на Кралица Мейвън без свитата си.
Рурик, който се беше изтегнал мързеливо в един стол, ми се ухили.
- Това е част от вашата картина, Ваше Величество.
Разтърках очите си.
- Добре. Както и да е. Някакви новини от Жасмин?
Усмивката му изчезна.
- Не. Все още пращаме разузнавателни части, които преброждат
кралствата, но не са открили нищо.
- Невероятно. Можете да накарате дървета да оживяват и да издигате
камъни от земята, но не можете да намерите една нацупена
тийнейджърка.
- Ще намерим сестра ви – каза Рурик мрачно. Мисля, че той беше приел
тази мисия като въпрос на лична гордост. – Може да отнеме известно
време, но ще я намерим.
Кимнах, защото нямаше какво друго да се направи. Чакането ме
разгневяваше. Всеки момент, който преминаваше, значеше че Жасмин,
обикновено петнайсетгодишно момиче, има шанс да забременее и роди
наследника от пророчеството, който, според слуховете, щеше да завладее
човешкия свят. Аз бях обект на същото пророчество, но бях достатъчно
умна, за да се пазя от забременяване.
- Нещо друго? Как вървят нещата иначе?
Шая задържа изражението си неутрално.
- Справяме се, Ваше Величество.
Гласът й беше неразгадаем като изражението й, но на лицата на другите
можех да видя зле прикритото им неодобрение. Те не харесваха начина,
по който пренебрегвах задълженията си тук. Подозирах, че Шая също не
одобряваше, но това не я спираше да ми спестява детайли от
ежедневните неща в Земята на Бодлите. Знаеше, че въпреки че питам,
не искам да ги чувам, така че не ми ги казваше.
Тогава забелязах колко подтискаща беше жегата. Всички се потяха.
- Господи, горещо е! – казах.
Те всички ме погледнаха и аз внезапно се почувствах глупава. Какво
очаквах? Когато превзех кралството, то се беше променило според
волята ми, трансформирайки се в моята идея за съвършенство:
Пустинята Сонора. Замъкът не се беше променил, беше си останал в
постоянното си състояние: с дебели каменни стени. От черен камък.
Камък, който изцяло поемаше горещината и нямаше възможност да се
проветрява. Беше място, което повече подхожда на студено, мъгливо
тресавище.
Земята беше по-зелена и по-умерена при последния й крал - Езон. С него
имахме известни търкания, защото се опитваше да направи дете на
Жасмин и искаше да има шанс и с мен, така че да бъде баща на този
свят – завземащия принц. Освен това, беше абсолютен задник. Бях го
убила в битка, а когато управляващият умреше, земята отиваше в
ръцете на някой друг могъщ. Този някой друг бях аз. Бях претендирала
за земята, без дори да осъзнавам какво правя, и затова я бях превърнала
в копие на Тусон.
Замислих се колко ужасно трябва да е да живееш тук. На джентритата
им липсваше по-голямата част от технологията на моя свят. Нямаше
централен климатик. Нямаше електричество. Това място сигурно печеше
хората живи, особено след това, на което бяха свикнали, преди да дойда.
Чувствайки се зле заради тях, се протегнах към въздуха наоколо с ума
си. За момент, нямаше нищо, а след това усетих влажните частици. Не
бяха много, но ги имаше. Простирайки се отвъд стаята, придърпах още
влажни частици, без съмнение превръщах близките коридори и стаи във
фурни. Тук, обаче, температурата спадна и стана влажна. Лека тръпка
премина през мен, както често се случваше, когато използвах
наследената си от джентритата магия.
След това колебливо се опитах да раздвижа въздуха в нещо като бриз.
Нищо. Бях успяла да направя това само веднъж и не можех да го
повторя.
Когато осъзна какво съм направила, Шая ми се ухили.
- Благодаря ви, Ваше Величество!
Усмихнах се и се изправих. Всички припряно ме последваха, докато ги
отвеждах долу.
- Стойте там, ако искате. Би трябвало да остане студено за по-дълго
време. Отивам да... свърша мои неща. После ще тръгнем
Излязох в един от дворовете – висок, засенчен район, който обожавах.
Беше обграден от сагуароси и разцъфтели, бодливи круши. С лилавите
си, бодливи цветове, дървото беше дало името на тази земя и се
извисяваше като стража, както москитото, изпълвайки въздуха със
сладост. Няколко пеещи птички се стрелкаха насам натам, като
блестящи, летящи скъпоценни камъни.
Седнах на едно от стъпалата, които водеха към горната градина, и
затворих очи. Ето защо трябваше да се върна. Ако зависеше от мен,
никога не бих се върнала. Но веднъж след като Земята на Бодлите се
беше свързала с мен, вече беше моя. От мен зависеше нейното
оцеляване. Не разбирах изцяло връзката си с нея, но беше неразрушима.
Това беше причината да мечтая за това място. Нямаше как да избягам.
Слънцето ме осветяваше, винаги напомняйки, че ние отговаряме за
природата. Тялото ми се отпусна и скоро животът на земята се
разпространи в мен. Първоначално винаги ме стряскаше, след това
бързо свиквах, както беше с повечето нормални неща на света. Земята
беше мен, и аз бях земята. Бяхме едно, никоя от нас не беше завършена
без другата.
Когато приключих, си помислих, че е минал почти час. Изправих се,
отърсвайки се от транса си. Бях прекъснала сливането си със земята, но
знаех, че тя все още беше с мен. Беше по-силно от просто някаква си
връзка. Бях изпълнила дълга си.
Скоро след това трябваше да тръгна за партито. Язденето на кон беше
умение, което бързо трябваше да овладея, след като идвах тук от време
на време. Нямаше коли или самолети.
Шая, Рурик и Ния бяха с мен, заедно с дузина пазачи. Те яздеха
стоически, с будни и наблюдаващи очи, докато ни обикаляха. От време
на време Рурик им извикваше по някоя заповед, но през повечето време
се закачаше с Шая и флиртуваше с Ния. Не бях много добра в
обикновените разговори и предимно слушах, по-заинтересована от
разговора им, отколкото ми се искаше да призная.
Беше късна сутрин и слънцето не проявяваше милост към нас, докато
пътувахме. Справях се по-добре от останалите, защото носех тениска и
слънчеви очила. Другите жени поне носеха леки, дълги рокли, но мъжете
носеха брони и трябваше да страдат много. Никой от тях не се оплака,
дори Рурик, но пот се стичаше по лицата им.
Така че беше облекчаващо, когато за първи път, сменихме земята. Беше
странност на Другия свят да се прегъва. Пътуването е дезориентиращо.
Излизайки от кралството ми, можехме да прекосим няколко други
кралства, и след това отново моето, без да се
отклоняваме от курса.
Влязохме в Земята на Дъбовете и внезапно беше така, сякаш Земята на
Бодлите никога не беше съществувала. Не можехме дори да я видим зад
нас. Един от пазачите наруши строгото си поведение, за да извика
малко „ура!”, което накара всички да се засмеят. Студен, почти
смразяващ въздух подухна над нас.
Късната есен се беше настанила в Земята на Дъбовете, отрупвайки
дърветата с прекрасни цветове. Беше разкошно – и много по-удобно, –
но аз тайно се надявах скоро да я прекосим. Имах твърде много
обезпокоителни спомени от това място.
Действително, скоро отново навлязохме в Земята на Бодлите,
сблъсквайки се с тази непрощаваща жега. Чувствах се така, сякаш
обикаляхме в кръг, но другите ме увериха, че следваме курса. Това
пътуване беше кратко, а следващото кралство, в което влязохме, беше
Земята на Роуан. Тук царуваше късно лято, но беше с много по-умерени
температури от тези в моето кралство. Черешови дървета запълваха
пейзажа. Последният път, когато ги видях, розови цветове бяха покрили
почти всеки сантиметър от клоните. Сега, когато гледах по-отблизо,
можех да видя светло червените плодове, от които клоните натежаваха.
И тогава уитите нападнаха.
Уити бяха създания от Другия свят, и въпреки че не бяха духове, можеха
да стават невидими. Така че бдителността на стражата, не беше
свършила работа. Преброих седем, докато изскачаха от овощната
градина. Носеха сиви дрехи и имаха дълги, бледи лица. В по-голямата си
част изглеждаха като хората и джентритата. Светлина гореше около тях,
докато те изстрелваха мълнии от сила към нас. Уитите бяха дори по-
силни в магията от джентритата и хората и стандартните оръжия имаха
слаб ефект върху тях. Трябваше да бъдат поразени с магия. За нещастие,
силата на бурите, която бях наследила от баща си, все още не беше
достатъчно силна, за да отблъсква атаки. Както и магията на пазачите
ми. Без да броим владеещите магия войници, бях научила, че повечето
воини тук бяха слаби в магията – ето защо са избрали физическа
професия.
Все още имах подозрения, че сребърните куршуми в глока ми могат да
наранят уитите. Само че, имах проблем. Пазачите ми бяха образували
плътен кръг около Ния – единственият цивилен тук – и мен. Ако стрелях,
вероятно щях да убия някой от тях.
- Пуснете ме! - изкрещях. – Оставете ме да се бия!
Пазачите ме игнорираха и, всъщност, удвоиха виковете си: „Кралицата!
Защитете кралицата!”
Псувайки, успях да се промъкна и да изстрелям изстрел, който уцели
едно от уитите в гърдите. Не го уби, но очевидно причини тежки
наранявания. Наблизо, черешово дърво беше изтръгнато от земята.
Принуждавано от магия и поради тази причина, вероятно смъртоносно,
то атакува раненият уит. Това беше дело на Шая. Тя беше воин, преди да
се заеме с моята администрация.
Докато се биехме, осъзнах смисъла на тази атака. Те ме искаха – не да
ме убият, а за друго... по любовни причини. Не изглеждаше да имат
добра организация да понасят рани и да се промъкнат, за да видят кой
може да се добере до мен. Можех да се справя с безсъзнанието,
счупените кости и хилядите други ефекти от призванието си.
Изнасилването не беше нещо, с което можех да се боря. Беше станало,
обаче, ежедневна опасност, откакто научих за половината си наследство
от джентритата. Баща ми, така нареченият Крал на Бурите, беше
тираничен военачалник – един от най-силните използващи магия, които
Другият свят беше виждал. Той беше възнамерявал да премине отвъд и
да завладее човечеството. Бил е много близко, когато пастрокът ми,
Роланд, го беше победил. За нещастие, с пробуждането на Кралството на
Бурите, беше направено пророчество, което казваше, че синът на
неговата дъщеря, ще довърши работата му. Ето защо бях такава гореща
стока сред мъжете от Другия свят, които вярваха във възгледите на
Краля на Бурите. Ето защо и Жасмин искаше да забременее.
Отказвайки се от пистолета, извадих инкрустирания ми с бижута жезъл
и просто започнах да прогонвам уитите в Подземния свят. Мигновена
смърт. Докато аз вършех своята работа, а пазачите – тяхната, настъпи
момент, в който всичко утихна. Те бяха мъртви или изчезнали.
Всички от свитата ми незабавно погледнаха да видят дали съм добре,
което ми стори нелепо, след като двама от пазачите ми лежаха на земята
и много от тях кървяха.
- Забравете за мен! – извиках. – Проверете тях!
Никой не беше умрял, за мое облекчение. Беше трудно да убиеш
джентритата в техния свят. Те бяха дълголетни и издръжливи. Един от
пазачите имаше някакви лечителски сили, и прекарахме значителна
част от времето, възстановявайки групата. Когато най-накрая тръгнахме
отново, Шая погледна към позицията на слънцето и се намръщи.
- Ще закъснеем!
Помислих си за Кийо. След това се сетих за Мейвън, която винаги
изглеждаше като златна богиня, дори и с корема си, готова да се пръсне
всеки момент, заради сина или дъщерята на Кийо.
Да закъснея за елитното й бебешко парти, да наруша етикета под
хладния й поглед... Е, внезапно исках да яздя така, както не бях яздила
никога преди.
За нещастие, ранените ни не можеха да го направят. Разочаровани,
накрая прекъснахме партито, а тези от нас, които бяха ранени, яздеха
на известно разстояние, надявайки се да спестят времето ни. Не след
дълго, преминахме в Земята на Върбите и се сблъскахме със смразяващи
температури. Беше точно в края на зимата и пролетното разразяване
напредваше, но мразът все още предизвикваше шок. Яздехме по пътя,
решени да стигнем там. Най-накрая успяхме. Но все пак бяхме
закъснели.
Персоналът на Мейвън погледна изцапаното ни състояние, но ми показа
стая, където можех да се почистя и да се приготвя. Ния практически
изпадна в истерия, докато аз и Шая припряно се миехме и навличахме
чисти дрехи. Магическата дарба на Ния й даваше способността да
разкрасява другите и да прави прически. Един вид магическа красота.
Убиваше я това, че аз почти никога не използвах услугите й. Можех да
видя как изгаря от желание да направи нещо сложно с косата ми, но
поклатих главата си.
- Нямаме време. Направи я бързо! Пусни я.
Услужливо – но неодобрително – тя използва магия и четка, за да я
направи блестяща, копринена и дълга, прибирайки малко от нея в кок и
открадвайки няколко маргаритки от близката ваза, за да ги забоде в
кока. С магията й знаех, че ще остане перфектно подредена за часове.
Напръска се с малко парфюм от виолетки, надявайки се, че ще покрие
потта. С това бяхме готови.
Когато с Шая приближихме балната зала, беше очевидно, че сме
последните пристигнали. Стаята беше пълна. Въздъхнах високо.
- Всичко е наред – измърмори Шая. – Вие сте кралица. Очаква се да
бъдете ексцентрична. Не изглеждайте смутена.
- Възможно ли е просто да се промъкнем, без никой да забележи? –
попитах.
Преди тя да успее да отговори, един вестоносец застана на портата и
съобщи с глас, предназначен да бъде чут от тълпите:
- Нейно Кралско Величество, Кралица Юджийн Маркам, наричана
Одилия Черният Лебед, Дъщеря на Тириган, Кралят на Бурите,
Защитник на Земята на Бодлите, Обичана от Лунната Богиня Трипъл.
Дузина глави се завъртяха към нас.
Отново въздъхнах и отговорих на собствения си въпрос.
- Очевидно не.
Глава 3
Веднъж, след като спрях да хипервентилирам от цялото внимание към
мен, веднага осъзнах, че Ния е права за роклята. Както винаги,
джентритата се обличаха сякаш отиват на средновековен панаир, на
който предлагат екстази. Сатен, кадифе, коприна и дори малко кожа на
някои места. Слагаха много бижута и кожа. Блестящите редове
заслепяваха очите, цветовете искряха и блестяха. Носех слънчева рокля,
която ми придаваше ретро вид. Роклята беше направена от тънка
прозрачна материя, на която имаше разпръснати малки жълти цветя. Тя
имаше широка талия и прилепнала мини пола, която стигаше до
коленете ми. Каишката беше стегната зад врата ми и по-голямата част
от гърба ми беше гола, което беше добре, защото се виждаха
татуировките ми: едната беше на пълна луна, в която се виждаше лице
на жена и беше на врата ми и една плетеница от виолетки, която беше
по-ниско на гърба ми. Цветът на роклята се съчетаваше прекрасно с
мургавата ми кожа и светло кестенявата ми коса. Неоснователният
изтъркан шикозен вид може да е скъп и на мода при хората. Да се
облечаш като селянин от екшън-средновековен филм те прави... ами
селянин.
- О боже мой! - просъсках на Шая, когато влязохме в стаята. - Въобще не
изглеждам на място.
- Млъкни! - изсъска ми тя в израз на рядко показаното смайване, което
всъщност показва пред мен. - Вие сте кралицата, вие унищожихте един
от най-силните крале на Блестящите. Имате право да носите каквото си
искате, така че се правете, че Ви харесва.
Преглътнах и се надявах, че е права. Както и да е, трябваше да се
въздържа да не я хвана за ръката като дете. Това нелепо мое държание
би привлякло вниманието. Шая беше обещала да е до мен и да ме
напътства как трябва да се държа, все пак това разсея страховете ми. С
големи усилия на волята си се опитах да следвам съвета й и да
изглеждам надменна и незаинтересована от вида си.
- Първо трябва да отидете при Мейвън - прошепна тя. – И после всички
други ще дойдат при Вас, за да се запознаят. Всички са любопитни, тъй
като това е първото Ви официално появяване, откакто бяхте
коронясана.
- Разбрах, първо Мейвън.
Кралицата се появи, обградена от тълпа хора. Ние се отправихме към
тях. По пътя получих множество кимания, реверанси и поклони. В
стаята имаше шепа монарси, мои връстници, но всеки друг благородник
имаше ранг, по-нисък от моя. Някои от гостите, които подминахме, ме
поздравиха. Подозирах, че съм ги виждала на бала, на който присъствах
миналата пролет. Всички ме поздравяваха с „Ваше Величество”.
Достигнахме кръга от почитатели на Мейвън. Исках да стоя в края, но
хората ни направиха път, така че Шая и аз да имаме изглед от първия
ред. Мейвън седеше в богато резбован дървен трон по нейн дизайн, като
на някои места имаше злато. Самата тя беше с лъскава кожа, с цвят на
дъб, и дълга коса, като разлята светлина. Рокля от коприна – същият
цвят като очите й – показваше извивките й като голямо предимство.
Най-хубавото украшение, според мен, беше Кийо, стоящ наблизо, с една
ръка зад нейния стол. Тази вечер носеше обикновени дрехи - черен
панталон и бяла копринена блуза с дълги ръкави, каквито би носил и
сред хората, без да се набива на очи. Неговите очи, топли и тъмни,
срещнаха моите за кратко, преди да се обърне към Мейвън. Топлина
пламна между нас в този момент и сякаш електрически ток премина по
тялото ми, както стана и снощи.
- Най-добри пожелания за Вас и Вашето дете, Ваше Величество – каза
един мъж. – Наистина е радостен повод и ние се молим на боговете за
Вашето благосъстояние и добро здраве.
Размишлявах над думите му, припомняйки си как Кийо ми каза, че това
е по-скоро представяна не бебе, от колкото церемония за късмет.
Джентритата не забременяват често, нито раждат децата си лесно.
Детската смъртност бе висока. Стари суеверия гласяха, че трябва да се
направи парти като това, с толкова много доброжелатели, за да има
детето късмет и просперитет.
Мъжът приключи с пожеланията си и даде знак на прислужника да
донесе подаръка. Той донесе малка златна ракла, с размер на кутия за
обувки, която мъжът отвори със замах. Възклицанията се чуха от
струпалите се наоколо хора и аз проточих врат, за да видя съдържанието
на кутията. Нещо червено и блестящо ме заслепи.
- Това е моят подарък за Вашата дъщеря или Вашия син: най-хубавите
рубини от моята страна, полирани и шлифовани до съвършенство.
Премигах и се огледах, за да видя дали само аз намирах този подарък за
нелеп. Какво, по дяволите, щеше да прави пеленаче с щайга рубини? Да
се задави с тях?
Тези неща определено се нуждаеха от предупреждение: „Не се
препоръчва за деца под 3 години.”. Никой друг не сподели мнението ми,
даже някои бяха съгласни със стойността на подаръка. Кийо, обаче,
хвана погледа ми и видях най-охотната усмивка на лицето му, явно
предположил какво си мислех.
Мъжът си тръгна и всички завъртяха очи към мен. Не пристигнахме
последни, но ясно рангът ми ми купи орязване на правата. Следвайки
инструкциите на Шая, пристъпих напред и целунах бузата на Мейвън.
Тя също целуна моята.
- Юджийн, толкова се радвам да те видя отново.
Изглеждаше, че е така. Не знам дали беше искрена или не. Тя беше от
онези хора, които могат винаги да изглеждат щастливи и да те накарат
да си мислиш, че наистина ги е грижа за теб. Подозирах, че добротата й
е искрена, но трябваше да има същите опасения за мен, както аз имах
за нея, като се има предвид връзките ни с Кийо. Поглеждайки към
неговата стройна фигура в черно и нейната в златно, си представих
картина на тях двамата в леглото. Чудех се дали той е бил толкова див с
нея, както беше и с мен. Чудех се дали тя го харесва или не. Премахнах
картината от главата си и опитах да върна усмивката.
- Благодаря ти за поканата. Съжалявам за закъснението.
Тя махна пренебрежително с ръка.
- Ти не беше длъжна изобщо да идваш. Радвам се, че си тук.
Нямах никакви подготвени речи, така че просто казах:
- Аз… много се радвам за теб. Надявам се, че нещата с теб и детето ще са
добре.
Погледнах съм Шая, която носеше чантата ми. Подаде ми я и аз
забелязах, че са се струпали още повече хора, за да видят какво ще
подари една кралица, наполовина човек. Любовният триъгълник на Кийо
не беше тайна; в Другия Свят клюките се разпространяваха по-бързо
дори и от който и да е човешки таблоид би могъл. Извадих плюшеното
мече и й го връчих. Тя го взе и го изгледа изненадано като го галеше по
неговата гладка, кафява козина. Бях платила много пари за него.
- Това е… ъм, играчка. – обясних, като моментално се почувствах като
глупачка.
Джентритата не бяха технологично напреднали, но биха могли да
разберат какъв е подаръкът ми.
- Прекрасно е – каза тя, пипайки шевовете. – Ние не разбираме много от
този вид неща. Благодаря.
- О, ами… не се сетих за нищо друго, което бих могла да подаря на бебе,
и все още да не го е получило, така че вместо това, направих дарение от
негово име за детска благотворителност. Или по-скоро, когато науча
името на детето, ще финансирам дарението.
Забравила за мечето, тя ме гледаше напълно озадачена.
- Не разбирам.
Хората, които се бяха събрали, също не разбираха, ако съдех по
любопитните им изражения.
- Аз, ъм, така де, дадох пари на хора, които помагат на болни деца. Те
ще ги използват, за да се грижат за децата и това ще бъде… - улових се
за нещо, което джентритата ще харесат – Това ще бъде в чест на бебето.
Върховният вид на наслада покри лицето на Мейвън и аз разбрах, без
съмнение, че това не беше преструвка. Тя беше разбрала и харесваше
подаръка.
- Това е много благородно – Кийо й обясни. Тлеещият огън в очите му ми
подсказа, че има няколко идеи как да ми се отблагодари за подаръка.
Тя гушна мечето, придържайки го до гърдите си, докато гледаше на
някъде замислена.
- Действия на такава доброта… Направени за бебето…
Тя се обърна към мен с блясък в очите си.
- Действия като тези не може да не са знак на добра воля от боговете.
Благодаря ти, Юджийн.
Шепоти се чуваха зад нас. Разменихме си още николко думи и след това
освободих мястото на следващия доброжелател.
- Добре ли се справих? - попитах Шая, докато се отдалечавахме.
- Абсолютно – имаше ирония в гласа й. – Съмнявах се в подаръка Ви, но
сега разбирам, че разбирате този обичай по-добре от нас – тя сниши
гласа си. – Това е Катрис, кралицата на Земята на Калината. Идва към
нас.
Бях впечатлена от тази земя. Минавала съм от там толкова много пъти
по време на моето приключение Другия Свят. Картис изглеждаше на
около 50 в човешки години, което значеше, че е на няколко века.
Няколко сребърни шноли прикрепяха черната й гъста коса, а в нейните
черни очи имаше блясък. Рокля в червен и бял сатен покриваше
набитата й фигура.
- О, о, о! Това е тя, най-после! Кралицата на Бодлите. Мое мило дете, ти
отсъстваше прекалено дълго от нашите сбирки.
Тя ме прегърна и ме целуна по бузата. Беше малко по-лигава целувка от
тази на Мейвън. Малко претоварена от нейното присъствие, аз й върнах
жеста. Тя миришеше на рози.
- Приятно ми е да се запознаем.
- Ти си толкова прекрасна. Виж я, Марлин. Не е ли прекрасна?
Тя хвана за рамото мъж, който изглеждаше 20 години по-голям от нея,
неговата сива коса едва покриваше главата му. Очите му показваха, че
не е изцяло на партито точно сега.
- Какво? - попита той.
Катрис повиши глас.
- Прекрасна. Не е ли прекрасна?
- Прекрасна - той промърмори.
- Херцог Марлин, съпруг на Кралицата – прошепна Шая.
- Виж се, виж се! – продължи Катрис. – Как може толкова малко
същество като теб да убие Езон? Хм? Старият Тириган, Крал на Бурите
би бил толкова горд!
Дръпнах се с изненада от споменаване на убийството на Езон и на името
на баща ми. Без да забележи реакцията ми, тя правеше жестове като
луда на млад мъж, който мина на близо. Беше слаб, с катранено черна
коса, вързана на конска опашка. Също така носеше червено и бяло и си
спомних как изглеждаше знамето на Земята на Калината: самодивско
дърво, разграничаващо червеното от бялото. Очевидно бяха патриоти.
- Скъпи, скъпи! Ела да се запознаеш с Кралицата на Бодлите.
С усмивка на лице, забърза към нея и й кимна учтиво.
- Това е моят син, Лейт. Лейт, Кралица Юджийн.
Той пое ръката ми и ме целуна, както беше етикета.
- За мен е удоволствие, Ваше Величество.
- Подобно.
Изучавах го, любопитна да видя джентри принц. Никои от другите
благородници, които познавах, нямаха деца, с изключение Мейвън. Те
имаха тенденцията да бъдат самотни управляващи. Той изглеждаше
толкова добър и приятелски настроен и сякаш наистина нямаше планове
да ми влезе в гащите. Исках за завържа разговор, но никак не ме
биваше в тези неща.
- Не е ли красива, Лейт? Тъкмо казвах колко съм учудена, че тя е убила
Езон. Можеш ли да повярваш? Какво бях чула? Че си го удавила?
Аз прочистих гърло.
- Ъм, не точно. Призовах водата извън тялото му и го взривих.
- Оу… - тя плесна с ръце, сякаш това беше най-хубавото нещо, което
някога беше чувала. – Не е ли толкова очарователно? И умно?
Очевидно забелязал моя дискомфорт, Лейт каза:
– Майко, сигурен съм, че Кралицата би предпочела да говорим по някоя
по-приятна тема. И не мисля, че това е най-подходящото място да
говорим за смърт.
Пратих му благодарствена усмивка. Наистина минахме на по-приятни
теми и аз разбрах, че той поддържа разговор по-ефикасно, отколкото
майка му.
- Видях изражението Ви, когато видяхте рубините – започна той. – Не
мислите ли, че бебето ще ги оцени?
Направих физиономия.
- Може би, ако могат да украсят детското креватче с тях. Или може би да
бяха направени подвижни. Този вид подаръци нормални ли са?
- Опасявам се, че да – каза той, все още усмихвайки се. - Чух Ви да
казвате, че няма много, което това бебе не може да получи от Мейвън.
Повечето благородници са по-заинтересувани да удовлетворят Мейвън, а
не детето. Следователно, всички са ненужни дарове.
- Защо, Лейт? – скара се майка му. – Това е нелепо. Сигурна съм, че
детето на Мейвън ще хареса кристалния сервиз, който купихме.
Когато най-накрая им се извиних, Лейт целуна ръката ми. Отново каза
тихо, за да не го чуе майка му:
- Извинявам се за майка си. Тя не винаги мисли преди да говори.
Засмях се.
- Няма проблем – измърморих. – Тя е кралица. Това й е работата.
По-високо той каза:
- Майка ми с удоволствие ще Ви приеме в нашия дворец.
- Разбира се – съгласих се аз. - Някой ден ще дойда – опитах се да върна
жеста. – Вие също трябва да ме посетите някой ден. Не съм у дома през
повечето време, но вие сте добре дошли по всяко време.
Той се оживи, както и Катрис, която пазеше тишина за разнообразност.
- Благодаря Ви, Ваше Величество. За нас ще бъде удоволствие. Чухме
удивителни неща за страната Ви. Говори се, че е свирепа. Свирепа, но
красива.
Шая се засмя мило, след което се отдалечихме.
- Ох, и представа си нямате какво направихте.
Вгледах се в нея.
- Какво имаш предвид? Мислех, че се справям добре, като се има
предвид, че тази жена не спира да говори.
- Не се оставяйте да Ви заблуди. Тя е по-проницателна, отколкото си
мислите. И могъща. За нещастие, нейният син не е.
- Лейт? Какво искаш да кажеш? Магически?
Тя кимна.
- Неговата магия почти не съществува. Той не можа да наследи
кралството на родителите си.
- Господи…
Като се има предвид колко дълго джентритата живеят, не бих мислила
много за наследяване.
- Но той ми изглежда много компетентен. И интелигентен.
- Такъв е. Изключително интелигентен. Той е изобретател. Създал е неща,
които революционизират тяхното кралство – и другите, разбира се.
Съвсем наскоро създаде инструменти за печатане на текста в книгите,
както твоите хора правят. Това помага много на писарите.
- Като печатна преса? Уау!
Кой знае? Лейт бил като приказна версия на Гутенберг.
Супер. Може би Другият Свят вървеше към индустриална революция.
- И това не се дължи на нищо, свързано с управлението.
- Не.
Шая не звучеше сякаш одобряваше последното. Магическите сили бяха
нещо важно за джентритата. Те бяха мярка за стойността на едно
джентри. Затова моят доведен баща, както и другите, наблюдаваха.
- Само сръчността не е достатъчна да наследи трона или да управлява
кралството. Както и да е, тези недостатъци може и да се
усъвършенстват, ако има силна съпруга.
Тутакси се спънах в собствените си крака, когато разбрах за какво
намеква.
- Какво? Имаш предвид мен?
- Според тяхната преценка, ти си добър избор. Могъща, вече
управляваща собствено кралство. Твоята човешка кръв и способността
ти да преценяваш те прави изключително атрактивна; твоята роля в
пророчеството – два пъти повече по-изкусителна.
- Господи. Вие, хора, сте луди.
Тя явно се наслаждаваше на моя смут.
- Както казах, Катрис е проницателна. Тя не излъга като каза, че искала
да се запознае с теб. Вероятно е планирала това от известно време. Като
покани Лейт да те посети, ти направо сбъдна мечтите й. Просто почакай,
той ще дойде скоро.
- Защо не можете да разберете фразата „просто приятели”? Защо всеки
мъж, който срещна, е потенциален съпруг? Лейт е мил и сладък, но
искам да кажа… Стига, де.
Не трябваше да съм изненадана. Джентритата имаха сексуални нрави -
както няколко двойки в ъглите на залата доказваха – така, че вероятно
приемаха всичко с романтичен изход. Мислейки за по-малко
романтичните хора, бях благодарна на Лейт за цивилизованото
ухажване. Все още го намирах за скучен. Шая ме запозна с още
благородници. Просто се усмихвах и кимах много, мислейки си как
скоро ще си бъда у дома, в леглото с Кийо. Към края на партито, един
човек привлече погледа ми. Първото интересно нещо, което забелязах,
беше черната му кожа, рядкост за Кавказките джентрита в Другия Свят.
Неговата черна коса се полюшваше около лицето му в сноп от къдрици.
Той се поклони ниско като отмести мантията си.
- Ваше Величество! – каза с осезаем френски акцент. – За мен е чест и
привилегия. Историите за красотата Ви дори не се доближават до
истината. Аз съм Джирард Де Ла Колин.
Приех да ми целуне ръка и казах:
- Ти трябва да си далеч от родината си.
Другият Свят е същияш в географско отношение като моя. Жителите
тук, близо до Аризона, говореха диалектни форми на английски език.
Чудех се, просто от любопитство, ако той, който управляваше сега, бе
изместил американската версия на индианците за джентритата.
- Такова пътешествие си струва, за да бъда във ваше присъствие, но
някога, ако желаете, ше имам честа да ви разкажа истории за моята
страна. Красотата й е достатъчна, за да разплаче мъж, въпреки че
ужасната красота на вашето кралство може да направи същото - по
други причини.
Засмях се.
-Предполагам. Тези, които я уважават, могат да оцелеят; тези които не
я... еми, не оцеляват.
- Точно както кралицата й.
Той наклони главата си.
- Също така имам малък талант с метални изделия, ако някога искате
нещо изработено. Живея в Роуан, но с радост бих взел пълномощно, ако
изискате такова.
Благодарих му за предложението и казах, че ще си помисля. Когато си
тръгнахме, се обърнах към Шая.
- Хареса ми. Но нека позная – иска да ме омагьоса и да стане баща на
дете ми?
- Оу, не би се възпротивил, но това не е главната му цел. Много надарен
занаятчия е – дори има човешка кръв в родословието си, което му
позволява някак си да докосва желязо. Но мъж като него...еми, той е
придворен. Върти се около благородство и се опитва да намери връзки,
които могат да му помогнах да управлява сам кралството един ден.
- Просто, мила Шая, мил начин да кажеш, че той е егоистичен
подмазвач, който ще направи всичко, за да подпомогне собствените си
политически стремежи. Но ще се съглася с теб за занаятчийските му
способности. Затова трябва да направи на нашия добър приятел,
Царицата на тръните, подходяща корона, която да затвърди титлата й.
Плавният, лаконичен глас разряза сърцето ми на две и застинах.
Обърнах се бавно, срещайки две зелени очи с дълги мигли, изпъстрени с
злато и лешници, оградени от дълга, огнена коса, която се конкурираше
с есенните дървета на кралството му.
Дориан, крал на Земята на Дъбовете.
- Ваше Величество.
Възкликна щастливо Шая, правейки лек реверанс.
- Как сте? Как е имението ви?
Дориан се усмихна и леко докосна брадичката й.
- Страх ли те е, че кралството ми е западнало без теб? Да призная, не
върви гладко като преди, но издържаме каквото трябва. Без съмнения
новата ти господарка има по-голяма нужда от услугите ти отколкото аз,
затова ще страдам по-дълго заради нея.
Погледна ме остро. Аз не казах нищо. Шая хвърли бърз поглед между
нас, щастливия й вид стана нервен.
- Ако ме извините, Ваше Величество. Ще отида да намеря нещо за ядене.
Ще се върна веднага.
Откровено се съмнявах, но тя си тръгна преди да мога да протестирам.
Исках да я последвам, но бях в капан. Самохвалството му изчезна, но
остоумието и ленивото удоволствие, които постоянно покриваха Дориан,
останаха. Винаги се държеше сякаш сме на сцена, и в маниерите си и в
мелодраматичните, често иронични, коментари. Предполагам, че по
време на живота си на крал някак бе на сцена.
- Е, Юджийн, ето ни и нас.
Дориан небрежно заглади черното кадифе от робата си. Златни и
червени мотиви танцуваха около ръкавите.
- Ти си видение на поразителна красота, както винаги.
- О, стига.
Възкликнах.
- Не и ти от всички хора. Аз съм най-дрипаво облеченият човек в стаята.
-Не. Видях чистачка облечена еднакво зле. Корона наистина би
постигнала много в установяване на позицията ти. Но, освен това,
роклятата ти е прекрасна и добре изработена, дори и проста. Чакай и ще
видиш: скоро жените ще носят същото. Фактът, че все още привличаш
очите, е признак на красотата и присъствието ти. Постигаш много
повече от тези натруфени, изрисувани жени, независимо колко пласта
тежка, скъпа тъкан ще ги покрие.
Посочих робата му.
- Самият ти си покрит с доста тежка, скъпа тъкан.
Крайчецът на устата му се повдигна.
- Ако те тревожат, ще сваля колкото пласта искаш.
Завъртях очи, но щетата бе нанесена. С тези думи, още веднъж зърнах
голото му тяло, гладко и съвършено срещу лунна светлина, носещо се
върху моето, докато лежа вързана за леглото му. Беше една и само една
нощ, но беше нощ, която нямах много късмет да забравя в последните
три месеца. И сега, когато Дориан го припомняше, обърквайки ме как
тялото ми отговаряше на такава власт. Дълго преди тази нощ, Дориан
беше един от първите ми съюзници в Другия Свят. Подкрепяше Краля
на Бурите – и със радост би ме съсипал – но стоя строго зад всяка идея
от насилване. Искаше ме по собствена воля. Накрая ми помогна да
победа Езон и ми показа основата на използване на магия.
- Даде ли нещо на Мейвън?
Попитах внезапно, изпращайки ни другаде. Той ме изгледа внимателно
преди да отговори.
- Разбира се. Какво беше? А, да. Снопове от прекрасни дрехи, с които
съм сигурен, че може да прави... нещо... прекрасно. Икономът ми ги
избра. Незначителен подарък, в сравнение с твоя, или така чух.
Очите му проследиха стаята, в която Мейвън и Кийо се смееха с някаква
жена, която не разпознах.
- Погледни ги. Детето им ще бъде радост за очите, не мислиш ли? Такава
удивителна двойка са. Трябва да поръчам художник да направи портрет
на бебето, когато се роди. Нещо, което може да съхраняват с години.
Вдървих се.
- Затова искаше да говорим, а? Не си се променил, Дориан, и няма да
стоя тук и да играя, ако само ще опитваш да ме разкъсаш. И без това не
искам да говоря с теб.
Дориан ми даде болезнена въздишка.
- Винаги мислиш толкова долно за мен, Юджийн. Исках да говоря с теб,
защото исках да знам как си. Липваш ми. Как е да бъдеш кралица?
Страната ти не е загинала... още... затова го приемам като добър знак.
Още смутена от мисълта за Кийо, му хвърлих гневен поглед.
- Не исках изобщо да съм кралица. Ти си виновен, че се забърках в това.
Ако не беше ме измамил да поискам земята, сега щях да съм далеч от
това в Туксон.
Болката от това, което направи, вързвайки ме за Земята на Бодлите, все
още ме изгаряше. Не бях сигурна, че някога щях да му го простя.
- Не е вярно. Още щеше да си тук, шляейки наоколо, докато любовникът
ти приемаше подаръци за детето си, както си сега. И мъже като младия
принц Роуън пак щяха да ти се молят, защото каквато и титла да имаш,
винаги ще бъдеш дъщерята на Краля на Бурите.
- И това не искам да съм.
Той разтвори ръцете си с дланите нагоре, жест на безпомощност.
- Това не мога да променя. Това, което мога да направя, е да ти помогна
да развиеш силите, които си наследила, но ти вече отказа помоща ми.
Извъртях погледа си.
- Не искам помоща ти.
Настрана яда ми към него, но не можех да се отърва от чувството, че
неговата „помощ” щеше да свърши отново в леглото му.
Той направи стъпка към мен.
- Преподавала ли си си?
Не отговорих.
- Правила си го, нали? Или си се пробвала поне. Странно, считайки, че
помня с яснота, когато каза, че си доволна с нивото на магия, до което
стигнахме с моя помощ.
Усмихна се.
- Как върви? Може би ти трябва моята помощ отново?
Извъртях главата си обратно към него. Прекалено много от това ме бе
сринало до основи и змийският му език беше това, което заплашваше да
ме пречупи.
- Не. Нямам нужда от помоща ти, разбра ли? Щастлива съм с това, на
което се уча. Ако напредна, добре. Ако не, добре. Няма значение за мен.
Той се засмя, нежен и смъртоносен звук, който ме заля като мед.
- Юджийн, Юджийн. Може да лъжеш другите, можеш да лъжеш
лисицата си, и дори може да лъжеш себе си. Но не лъжи мен. Аз бях
този, който те научи да владееш магията си. Виждал съм как жадуваш
за нея, как блестиш от притока на сила. Знам как те кара да се
чувстваш, защото и аз съм го чувствал. Мога да прозра в тези твои
виолетови очи колко страстно искаш да придобиеш повече от тази
магия. Поглъща те.
-Както винаги - казах с нисък глас, който бе равен на неговия - си
представяш повече, отколкото е в действителност.
- А ти, както винаги, отричаш колко е, отричаш натурата си. Това е,
което си, Юджийн, и колкото по-скоро го приемеш, толкова по-скоро
можеш да започнеш да правиш велики неща.
- Този разговор приключи.
Сопнах се и се обърнах.
Ръката на Дориан заключи кръста ми и ме дръпна до него с неочаквана
грубост. Не мисля, че е искал да го направи толкова силно. Ахнах, когато
пръстите му се затвърдиха срещу кожата ми. Не бях в капан на
въображението, но за момент, можех да повярвам, че бях. Болезненото
въздържане на китката ми изпрати горещи вълни през тялото ми и
миризмата на канела се разнесе около мен, стояща толкова близо до
него. Дишането ми стана тежко и се опитах да го забавя. Той не
очакваше такава реакция. Леко учудване в очите му показаха рядко
изразена изненада. Приближавайки лицето си до мен, палецът му галеше
кожата на ръката му, докато останалите му пръсти стояха на място.
- Както преди, а? Изглежда не си изгубила напълно вкуса си за
въздържание. И, както всичко останало, съм сигурен, че го отричаш.
- Мислиш ли? - попитах противно.
- Пробвай да спиш с Кийо. Много въздържание там.
Веселие озари лицето му, в контраст с тъмното желание в очите му.
- След като предполагам нямаш предвид, че най-накрая си му купила
каишка, нека кажа само, че има голяма разлика между това да оставяш
животно да те отпустошава и да позволиш на себе си да бъдеш
опустошена. Едно е общото. Другото е изкуство. Планирано. Изработено
дори. Единствено възможно, когато се прави от експерт.
Следващите думи излязаха толкова разговорни, че все едно обсъждахме
времето.
- Както аз планирам да е следващият път, когато правим любов. Мисля,
че искам да лежиш на стомаха ми, с ръце вързани за дъската на леглото.
Ще трябва да преместим бедрата ти малко, да застанеш на колене, но
иначе ще останеш легнала, сякаш правиш скромен поклон, когато
застана на колене и те поема.
Спря.
- Освен, ако имаш други предложения?
Откъснах се от захвата му и отстъпих, изненадана да открия, че
треперя. Това беше Дориан. Същият опасен, самонадеян интригант
Дориан, който срещнах преди месеци, без значение чара и
ласкателството, струящи от него. Нямаше право да ми говори така, не
след като разделих пътищата си с него след трика със Земята на
Бодилите, не и след като му казах, че искам да остана с Кийо.
И все пак, някога той ми е бил приятел, учител, и съюзник в битка... и
любовник. Докато стоях там и го гледах, можех да си представя всичко,
което той току-що описа. Да го почувствам. И, Бог да ми е на помощ,
исках го. Цялото ми тяло трепереше с възбудата, която думите му носеха.
- Трябва да вървя.
Казах. Отне два опита на сухата ми уста, за да изкара думите.
- Трябва да намеря Шая.
Той наведе главата си учтиво.
- Разбира се.
Обърнах се и тръгнах, но не преди да го чуя зад мен.
-Юджийн? Не забравяй, ако си промениш мнението, офертата все още е
в сила. За всичко.
Прехапах устна, за да не отговоря и бях толкова фокусирана да
поддържам контрол, че почти прегазих жена, отиваща там, откъдето аз
се връщах. Тя беше великолепна, с червена коса, която беше като светли
пламъци срещу чистата й кожа. Носеше рокля, бухнала по ръкавите,
която подхождаше на небесно сините й очи, с дълги мигли, и ми
напомняше на балната рокля на Пепеляшка. Разбира се, Дисни нямаше
да позволи такова деколте. Жената грациозно отстъпи настрани, едвам
избягвайки сблъсъка. И тогава, за мой огромен шок, тя застана до
Дориан и го обръгна с ръце, допирайки устните си до бузите му.
- А, ето те - каза той щастливо. Отвърна на целувката по устните. И
продължи известно време. С език. Седях там, застинала, подтискайки се
да ги игнорирам и да продължа. Но не можех. Виждайки ме там, Дориан
ми даде една от великолепните си усмивки.
- Кралице Юджийн, момент. Запознали ли сте се с моята чаровна
приятелка?
Това, разбира се, беше един от най-досадните навици на Дориан.
Знаеше идеално, че не съм, но обичаше да се прави на невинен.
- Не съм.
Казах кораво, кръстосвайки ръце пред гърдите.
- Кралица Юджийн, представям ви Изабел, една от поданичките ми в
Дъбовата страна. Тя прекарва извество време... в замъка.
Приех значението на подтекста, че това време е прекарвано в леглото
му.
Изабел се поклони, казвайки учтиво „Ваше Височество.” И все пак,
когато се изправи видях, че погледът в очите й е всичко, освен учтив.
Имаше особена враждебност и бе насочена към мен. Бях изненадана,
докато не разбрах какво беше. Ревност. Тази жена лудо и непреклонно
ревнуваше от мен. Притисна се в Дориан, почти притежателно, ръцете й
бродеха по тялото му по начин, който бе толкова изтъркан сред вида им.
- Удоволствие - отвърнах.
Обърнах се да си тръгна отново, никакво намерение да гледам как
Изабел опипва Дориан. Ако искаше да ме накара да ревнувам, си губеше
времето. Дориан и аз бяхме приключили. Нямаше нищо между нас, нито
щеше да има отново.
- Новата любовница на Дориан - Шая обясни после.
- Да, това го разбрах.
- По мое разбиране е минало доста време, откогато е имал съпруга след...
Тя не довърши. Отнасяше се за когато аз и Дориан бяхме намесени.
- Колко време?
- Мм, няколко седмици.
- Няколко седмици, откакто скъсахме? Това е дълго време?
- За крал Дориан? Да. Ако не се лъжа, тя е четвъртата му оттогава, но
носи ясна прилика с другите.
Шая ме погледна съдържателно.
- Е, и? - попитах, не схващайки смисъла.
- Винаги с чиста кожа. Винаги червенокоси. Виолетови очи се намират
трудно, и затова се е задоволил със сини.
Отне ми малко време да разбера.
- Чакай. Казваш, че Дориан взима любовници, които приличат на мен?
- Може да е съвпадение - каза дипломатически.
- Боже мой - отвърнах, изведнъж изплашена. Толкова ли голямо
впечатление съм му направила?
Шая замлъкна за момент, замислена.
- Не мисля, че Изабел те харесва много.
- И аз разбрах това. Опитваше се да ме накара да ревнувам.
Тогава, в случай, че имаше въпрос, добавих.
- Но не съм.
- Както кажете - каза Шая, лицето и гласът й бе приятен. Не можех да
разбера дали ми вярва или не, но нямаше значение. Знаех истината. Не
ревнувах от Дориан и Изабел.
Е, не много поне.
Глава 4
Тръгнахме си веднага, щом етикетът позволи. Опитах да използвам
агрумента на Шая, че ексцентричните кралици правят каквото си
поискат, но не й подейства. Тя каза, че ако не останем известно време,
ще изглежда, сякаш се чувствам застрашена от Мейвън. И така,
останахме малко повече, отколкото ми се искаше, преди официално да
се сбогуваме с останалите. Кийо беше зает с група доброжелатели, но
видя, че си тръгвам и се усмихна. Устните му оформиха думата „скоро”.
Свитата ми пътуваше обратно в потиснато настроение. Неотложността
беше изчезнала и мисля, че моето унило поведение помрачи
настроението на всички. Да видя Мейвън и Кийо ме бе смутило повече,
отколкото бих искала да си призная и Дориан... Е, това е друга история.
Засега исках само да се върна в собствения си свят, да се метна в
пижамата си и да гледам безмозъчни телевизионни предавания. По
възможност, похапвайки сладолед.
И докато пътуването продължаваше, сладоледът звучеше все по-
привлекателен, докато пресичах обратно в Земята на Бодлите. Слънцето
залязваше, но от пясъка и камъните още лъхаше жега. Нямаше да се
разсее следващите два-три часа и дори към полунощ температурата
вероятно нямаше да падне под двадесетина градуса. Бях си сложила пак
шортите и слънчевите очила, преди да тръгнем от дома на Мейвън,
заради което горещината не ме безпокоеше, колкото другите. Дориан
твърдеше, че плажната ми рокля ще създаде нова модна тенденция,
чудех се дали същото важи и за шортите.
- Пред нас има село - промърмори Рурик.
Оттърсих се от фантазирането си и проследих с очи жеста му.
Определено малка групичка сгради се чернееше на хоризонта. Точно
както замъка ми, то беше нещо, което повече би пасвало в
средновековна Англия, отколкото в пустинята. Като се вземеше предвид
колко рядко посещавах кралството си, това беше първото селище, което
виждах извън замъка. Това малко ме изнерви, безпокойството ми
нарастна като видях, че пътят ни минаваше право през градчето.
Проклетият изкривен Друг свят. Това село го нямаше по-рано, когато
идвахме. И точно поради тази причина знаех, че не е добре идея да
предложа да го заобиколим. Заради начинът, по който работеше това
място, леко отклонение можеше да ни запрати в Земята на Калините или
да удължи пътуването с часове. Стегнах се и стиснах по-силно юздите,
като прецених, че мястото изглежда малко и няма да отнеме много време
да се измъкнем оттам.
Когато навлязохме в предградията, обаче установих нещо, което ме
накара да загубя решителността си. Пътят бе обграден от двете страни
от хора. Сякаш целият град се беше стекъл да види как преминаваме.
Стояха отстрани, гледайки свитата ми и приличаха на статисти от
някакъв средновековен филм. Само дето трябва да е бил
нискобюджетен. Дрехите на хората бяха парцаливи и мръсни, лицата им
измъчени, всички изглеждаха прекалено измършавели, дори децата и
бебетата в ръцете на родителите си. Неудобството ми нарастваше,
докато яздехме все по-навътре в селото. Мразех тълпи и да ме
наблюдават. Имаше нещо обезпокоително в тази конкретна тълпа.
Израженията им бяха или безизразни или... ами, ужасени. Навсякъде
цареше гробна тишина.
- От какво са толкова уплашени? - прошепнах на Рурик.
Той ме погледна развеселно.
- От теб, разбира се.
- От мен? - изписуках.
Като хвърлих бърз поглед на облеклото си, се опитах да си представя
колко не на място изглеждах тук. Толкова плашещ ли беше
чуждестранният ми вид?
- Ти си тяхната кралица. Всички знаят как уби Езон – и това никак не е
затрогваща история. Също така завещаният от Краля на Бурите ужас
продължава да е жив след всички тези години, а ти си го наследила.
- И какво, в техните очи аз съм някакъв тиранин?
Той сви рамене.
- Ти си тяхната кралица.
Повтори го, като че това обясняваше всичко. Никога не бях искала да
ставам кралица. Определено не исках и да гледат на мен като на
някаква тиранична кралица. Не исках върху себе си всички тези
погледи, изпълнени с апатия, осъдителност и едно някак отегчено
примирение. Отдъхнах си, когато стигнахме до, както изглеждаше,
половината от пътя. Изведнъж насреща ни излезе мъж и ни прикани да
спрем.
Беше възрастен джентри, висок и сивокос. Беше слаб и съвсем малко по-
добре облечен от останалите, но излъчваше достойнство и влиятелност,
което го караше да се откроява. Когато видя, че е привлякъл вниманието
ни, ми направи толкова нисък поклон, че лицето му почти докосна
прашния път.
- Юджийн, велика кралице на Земята на Бодлите, вашият слуга Даврос
най-смирено ви приветства.
Поне мисля, че каза това - беше толкова ниско приведен, че думите му
бяха трудно различими. Погледнах разтревожено свитата си, колебаейки
се как да постъпя. Всички мълчаха, но ме гледаха в очакване. Да, нали –
преливаха от напътствия в дома на Мейвън, но като станеше дума за
раболепничещи селяни, на пътя трябваше да се оправям сама.
- Моля, изправи се, Даврос, - успях да изрека най-накрая. Той се
изправи, сключвайки ръце пред себе си. Изглеждаше напълно изумен, че
изрекох името му.
- Благодаря, Ваше Величество. Аз съм кметът на това село. Думите не
могат да опишат каква чест е присъствието Ви сред нас.
След това, което Рурик ми беше казал преди малко за славата ми тук, не
бях напълно сигурна, че вярвам на думите на Даврос. Насилих се да се
усмихна.
- Благодаря. Просто минахвахме оттук на път обратно към замъка.
Даврос разпери ръце.
- Надявам се тогава да приемете да си починете и да се освежите в дома
ми.
- Това е много мило, н¬¬¬…
Шая се прокашля високо. Погледнах към нея, а тя ми отвърна с
решителен поглед, който показваше без съмнение какво иска да
направя. Намръщвайки се, погледнах обратно към горкия раболепничещ
Даврос. Да му се не види. В момента най-много исках да се махна от
Другия Свят. Никак не ми се спираше за чай. Изражението ми навярно е
било плашещо, защото Даврос пребледня и покорно сведе глава.
- С удоволствие ще дойдем - въздъхнах.
Кмет или не, къщата на Даврос не беше голяма. Само Шая, Рурик и аз го
последвахме вътре, докато останалите от свитата ми се разхождаха
навън. От селото Даврос беше поканил още неколцина служители, заедно
с жена му и двамата пораснали синове. Седяхме около кръгла, дървена
маса, докато жена му ни поднасяше вино и нещо, което напоняше на
баклава. Отпивах по мъничко от виното, за да не се обезводня в тази
жега. Не се справих по-добре с разговора, отколкото при Мевън, но за
щастие не беше нужно да правя каквото и да е. Даврос и
сподвижниците му поддържаха разговора около това колко се радват, че
съм там и каква чест е да се срещнат с мен, как се надявали да се
обърна към тях, ако се нуждая от нещо и така нататък, и така нататък.
И точно затова беше леко шокиращо, когато съпругата на Даврос
изведнъж попита:
- Но, ако обичате, Ваше Величество, моля Ви, кажете с какво сме ви
разсърдили. За да Ви се реваншираме и да си върнем
благоразположението Ви ще направим всичко, каквото и да е.
Едва не се задавих със сладкиша.
- Какво искате да кажете ... разсърдили?
Селяните се спогледаха.
- Сигурно има нещо. Вие наложихте суша на земята и ни отнехте водата
и прехраната. Със сигурност сме сторили нещо, за да заслужим
справедливия Ви гняв.
- Само кажете какво - присъедини се някой от другите, - и ще направим
каквото пожелаете, за да махнете това проклятие от нас.
Това беше най-удивителното нещо, което ми се случи цял ден – а това си
беше нещо. Погледнах към Шая и Рурик за помощ, тъй като нямах
никаква представа как да отговоря на това. За миг помислих, че отново
ще ме оставят да се оправям сама, докато най-накрая Шая проговори.
- Жителите бяха изградили живота си според облика на земята, когато
Езон царуваше, когато беше Земята на Елшите. Когато тя се преобрази,
за да се нагоди към теб, старите способи вече не действаха. Реколтата
им не вирее на този климат. Кладенците пресъхнаха.
Погледнах я ужасена. Дори през ум не ми беше минало – от друга страна
не е като да прекарвах много време в мисли за Земята на Бодлите.
Хвърлях повече усилия в това да намирам начини да я отбягвам.
Взирайки се в Шая, се чудех откога ли е знаела за това. Някак се
съмнявах наоколо да става нещо, за което тя да не знае. По извърнатия
поглед на Рурик съдех, че и той явно знае за проблема. И двамата знаеха
колко се изнервях, когато се налагаше да се занимавам със
задълженията си на кралица и ми бяха спестили подробностите, докато
тези хора са страдали. Обърнах се обратно към Даврос.
- Не е проклятие... Не знам, просто земята е такава. Такава, каквато
поисках да бъде.
Думите ми бяха посрещнати от удивени погледи – можех само да си
представя като какво изчадие им се струвах. Докато Езон беше крал,
тази земя беше зелена и тучна, изпълнена с гори и плодордни ниви. Кой
нормален човек би я превърнал в пустиня? Даврос го потвърди.
- Но тази земя... в нея е невъзможно да се живее.
- Не и там, откъдето идвам – отвърнах. - Това е като земята, в която
израстнах. Там хората живеят и преуспяват.
Хората обаче имаха и съвременни начини да си набавят вода и да
купуват всичко, което им беше необходимо, без изобщо да включвам
климатиците в сметката.
- Как? - попита той.
Не бях готова да отговоря на това, не познавах задълбочено особеностите
на инфраструктурата на своя свят. Завъртах кранче и потичаше вода.
Отивах до магазина и си купувах мляко и сладкиши Поп Тартс. Отчаяно
напрягах ума си, за да си спомня уроците за историята на Аризона от
началното училище.
- Напояване - изтърсих неуверено. - Тиквички... и царевица.
Дали местните отглеждаха царевица или се обърквах от стереотипите?
По дяволите, толкова бях невежа. Единственото, за което бях сигурна,
беше, че Поп Тартс не са местно култивирани в Аризона. Погледите,
които другите ми хвърляха, ми подсказваха, че никак не подобрявам
ситуацията.
Погднах към Шая и Рурик, но този път нямаше никава помощ. Започнах
да усещам цялата тежест на стореното. Може би не бях искала тази земя.
Може би не я бях превърнала нарочно в огледало на дивия Тусон,
въпросът беше, че беше сторено. Земята на Бодлите беше такава,
каквато беше и като гледах тези гладуващи и облечени в дрипи хора
осъзнавах, че всичко е по моя вина. Но нямах никаква идея как да го
поправя. Аз бях плод на модерните нововъведения, нямаше какво да
направя.
Взимам си думите обратно. Имаше нещо, което можех да направя.
Станах рязко от масата, което стресна всички. Както повеляваше
обичаят, всички останали побързаха да се изправят. Без да давам
обяснения, се отправих навън, обратно в селото. Чувах зад себе си
пелтеченето на Даврос, който очевидно смяташе, че отново са ме
обидили. Вероятно смятаха, че ще започна да хвърлям мълнии от небето.
В случая това не беше лошо хрумване – ако действително имах силата да
го направя. Малко дъжд щеше да им дойде добре. Но една буря нямаше
да оправи нещата и едва ли можех да го правя ден подир ден. Вместо
това, излязох насред улицата и се спрях. Охраната ми се събра в
очакване на заповеди, а останалите жители спряха, за да видят какво
става, гостите на събирането у Даврос излязоха и се присъединиха към
останалите.
Затворих очи и се отворих към заобикалящия ме свят. Подушвах чистия,
свеж аромат на пустинята и съвсем лекия полъх през нея. Залязващото
слънце затопли кожата ми. Тогава навлязох по-дълбоко, търсейки онова,
с което магията в мен инстинктивно се свързваше. Почувствах едва
доловимите водни изпарения във въздуха, но това не беше каквото
търсех. Трябваше да търся по-дълбоко. Насочих магическите си сетива в
земята, търсейки вода из цялото село. Нищо. Спомних си какво каза Шая
за пресъхналите кладенци, което означаваше, че на повърхността нищо
нямаше да покълне. Това означаваше, че трябва да търся още по-
дълбоко.
Ето там. В посоката, откъдето бяхме влезли в селото усетих нещо.
Отворих очи и се отправих към него. Водата ме зовеше. Смътно
забелязах следващата ме тълпа, но не й обърнах внимание. Водата беше
единствената ми цел. Когато стигнах до мястото открих, че е точно в
крайните предели на града. Наблизо растеше мескит, което трябваше да
ме подсети – те имаха дълги филизи, които достигаха дълбоко под земята
в търсене на влага. Изпратих силите си в земята, опитвайки се да
извлека водата нагоре. Имаше доста пръст между мен и водата и
осъзнах, че в дългосрочен план изобщо няма да помогне на хората да я
изтегля на повърхността сега. Обърнах се към Даврос, който стоеше
точно зад мен с напрегнато изражение и посочих земята.
- Ето тук трябва да копаете. Още сега, тук има вода.
Той ме зяпана с отворена уста. Миг по-късно се окопити и се обърна към
най-близко стоящите.
- Чухте кралицата. Веднага донесете лопати. И намерете всички, които
могат да боравят със земята.
Земна магия. Умна идея. Джентритата нямаха булдозери или сонди, но
имаха хора, които можеха да да подмятат огромни буци пръст, което в
случая беше страхотно. Дориан – който вероятно беше най-силният
земен маг в Другия Свят – можеше да причинява земетресения и да
срива сгради.
Групата се събра за няколко минути. Опитах се да взема лопата и да
помогна, което почти докара удар на Шая и Даврос. Кралиците не
вършеха такава работа. Вместо това се отдръпнах и наблюдавах как
селяните използваха магия и ръчен труд, копаейки там, където бях
посочила. Когато дупката стана твърде дълбока за лопатите, двамата
земни магове на селото се захванаха. Дори заедно не можеха да се мерят
със силата на Дориан, но определено ускориха работата, изхвърляйки
купчини пръст на всички страни. Накрая се чу възторжен вик. Всички
се скупчихме около изкопа, взирайки се надолу. Беше дълбоко в земята,
но кална вода бавно запълваше дъното.
Обърнах се към Даврос.
- Можете ли да направите кладенец?
Определено се надявах да могат, понеже аз и понятие нямах какво да
правя с него. Предположих, че включва камъни и ведро, но вероятно
това бяха просто моите приказни представи.
Той енергично закима с глава.
- Да, да, Ваше Величество. Благодаря Ви, Ваше Величество.
След това беше почти невъзможно да си тръгнем. Вече гледаха на мен
като на чудотворец и не като на тиранична кралица. Аз бях техният
спасител, щедрият и добър владетел, който върна живота в земята им.
Отклоних молбите им да остана и да празнувам с тях, но им обещах, че
ще се върна с нови начини да спасим града им. Да си призная, нямах
никаква идея какво точно ще включват, но да спомена подобна
незначителна подробност сериозно щеше да развали настроението на
всички. Когато най-сетне се качихме обратно на конете и успяхме да
потеглим, внезапно усетих подръпване на обувката си. Изненадана,
погледнах надолу и забелязах мъж на средна възраст, който се взираше в
мен. Близо до него стоеше жена на приблизително същата възраст.
- Как смееш да докосваш кралицата! - ахна Даврос. Ако съдех по лицето
му, изглежда смяташе, че може да срина града до основи.
Махнах му да се успокои.
- Всичко е наред.
Мъжът, който ме бе дръпнал, се обърна към мен умолително.
- Моля Ви, Ваше Величество. Жена ми и аз имаме прошение към Вас.
- Това е молба за услуга или помощ - услужливо подметна Рурик.
- Знам какво е прошение - отсякох. Обърнах се обратно към двойката,
все още не напълно склонна да давам обещания. - Какво е то?
Мъжът прегърна жена си.
- Чухме, че сте велик войн и велик маг.
- И несъмнено мила и състрадателна - добави съпругата му.
- И? - попитах аз.
- И много красива и…
- Не! - възкликнах аз. - Какво е прошението?
- Отведоха дъщеря ни - промълви жената, а очите й се пълнеха със
сълзи. - Умоляваме Ви, помогнете ни да си я върнем.
- Момент. Това може да е малко отвъд способностите ми. Като казвате,
че са я отвели имате предвид, че е била отвлечена?
Двамата кимнаха, а мен ме обля странно усещане за дежа вю. За пръв
път се забърках в тази Другосветска каша, когато ме бяха наели в
човешкия свят да намеря изчезнало момиче. Момичето се оказа Жасмин,
макар тогава да нямах идея, че е наполовина джентри, още по-малко, че
ми е сестра. Нима беше предопределено животът ми да е пълен с
изчезнали момичета?
Даврос пристъпи напред, изглеждаше разстроен и засрамен.
- Ваше Величество, моля Ви не им позволявайте да ви тревожат с нещо
толкова незначително. Дъщеря им не е отвлечена от никого, тя избяга в
Хаймор с любовника си от едно съседно село.
Обърнах се към Шая и Рурик.
- Какво е Хаймор?
- Наистина ли? - попита Рурик сухо. - Мислех, че вече знаеш всичко.
Хвърлих му гневен поглед.
- Това е град - каза Шая. - Най-големият в кралството.
- Почакай малко, какво? Имам градове? - попитах, усещайки как очите
ми се разширяват.
Смутената двойка прекъсна откритието ми.
- Даврос греши, дъщеря ни не избяга - каза жената. - Беше отведена от
разбойниците, които живеят в проходите.
- Всички знаят, че ги има - добави мъжът. Измери с очи Даврос. - Тях и
техните зверове. Дори ти не можеш да отречеш съществуването им. Там
са от години и това не е първото изчезнало момиче.
Обърнах се към Даврос.
- Вярно ли е това?
Той се засуети.
- Да, Ваше Величество, но подобни крадци не са нещо, на което трябва
да обръщате внимание, точно както правеше и крал Езон.
- Момент, Езон е знаел, че ви нападат разбойници и не е направил нищо
по въпроса?
- Такива дребни неволи бяха под достойнството му - каза Даврос. За мое
удивление той вярваше в това.
- Не знам - промълвих бавно. - Ако един владетел не се грижи за такива
неща, не съм сигурна наистина с какво би трябвало да се занимава.
Честно казано, не исках да се занимавам с това повече, отколкото с
каквито и да било други отговорности, свързани със Земята на Бодлите.
Но от споменаването на Езон кръвта ми кипна. Езон беше егоцентричен
негодник и ме вбесяваше мисълта, че беше оставил тези хора сами да се
защитават. Единственото, което исках по-малко от това да бъда
владетел, бе да бъда владетел като него. Още повече, същата ярост, която
бе предизвикало у мен отвличането на Жасмин отново закипя. Може би
беше заради собствения ми опит постоянно да ме преследват агресивни
мъже, но ненавиждах идеята някое момиче да трябва да понесе
изнасилване или отвличане. Нямаше значение, че тези момичета бяха от
джентрита, а не хора, принципът беше същият. Крадци и разбойници да
се възползват от млади момичета и да нападат по-слабите, това
трябваше да престане.
- Ще изпратя хора да се погрижат за тези разбойници - казах най-
накрая. Зад мен Рурик издаде странен звук. - Но не мога да обещая
нищо за дъщеря ви.
Лицата на двойката грейнаха и те се проснаха на земята от
благодарност.
- Благодарим Ви, Ваше Величество! - извика жената.
- Вие наистиа сте щедра и великодушна и… - включи се и мъжът.
- Да, добре, няма нужда от това - казах забързано. - Или да коленичите.
Целите ще се изцапате.
Едва започнали да се отдалечаваме, Шая се наведе към мен.
- Днес даде много обещания.
Замислих се за това. Беше права – бях обещала да им помогна да си
набавят храна, да възстановят стопанството си и да се отърват от
нападателите.
- Да, май така излиза.
Тя ме погледна изпитателно.
- И как ще изпълниш всичко това?
Огледах се наоколо – лицата, които наблюдаваха как напускаме града,
вече не бяха бледи и изплашени, сега преливаха от благодарност и
възхищение. Въздъхнах.
- Ето това - отвърнах й - е отличен въпрос.
Глава 5
Възнамерявах напълно да изпълня обещанията си и на следващия ден в
Туксон започнах да събирам разни неща, които се надявах да подобрят
ситуацията на Земята на Бодлите. Разбира се, те не бяха кой знае какво,
но трябваше да започна от някъде и щях да съм горда от опитите си,
когато приключех.
Седях пред телевизора с ранна вечеря тази нощ, когато Кийо влезе
вътре, облечен в бялото си ветеринарно палто. Естествено, всички
животни поставяха главички или пък обикаляха около него за поздрав.
Ако не държах чиния с равиоли в скута си, може би щях да скоча и да се
метна в ръцете му. Вместо това пуснах една ослепителна усмивка, която
се задържа повече от предвиденото, когато видях, че носи букет цветя.
- Щях да бъда тук по-рано – каза той, хвърляйки палтото си на стола. –
Но трябваше да поема една следобедна смяна.
- Хей, аз просто се радвам, че изобщо си тук. Реших, че все още си зает с
онези бебешки неща.
- Не – каза той, сядайки на стол точно срещу мен и постави букета на
масичката за кафе. – Беше невероятна, нали знаеш?
- Ако под невероятна имаш предвид с оскъдно облекло и като принцеса
на джентритата, тогава да. Да, бях. За какво са тези? – посочих с
вилицата си цветята – аранжимент от ярки маргаритки.
- Трябва ли да има причина? Освен, че беше страхотна.
Бях набола един равиол и в момента го дъвчех.
- Разбира се, че има причина. Винаги има причина. И преди сме
говорили за това.
Той ми даде мързелива и опасна усмивка, подпирайки глава на ръката
си, докато тъмните му очи ме разглеждаха.
- Точно така. Стандартна практика за ухажване и привличане.
Подаръци като намеци. ‘Ето, вземи тези секс органи.’ Лов, лов.
Това беше стара шега между нас.
- За щастие, в твоя случай не трябва да си толкова изтънчен. Вече знам,
че искаш секс.
- Правилно, но исках да изчистя всякакви съмнения. А и си толкова
страхотна напоследък... Не знам. Исках просто да направя нещо хубаво.
Можехме да имаме забавна вечер – въпреки че ти разбиваш всичките ми
мечти да те заведа на вечеря с тези равиоли.
- Извинявай – промърморих с уста, пълна с храна. – Ще имам работа
тази вечер, затова трябваше да вечерям рано.
Той вдигна вежда.
- Какво е това? Излизам по-рано от работа, за да може да излезем в
града, а се оказва, че ти имаш работа? Защо не оставиш Лара да
направи така, че програмата ти да е през деня.
- Защото днес през деня, бях заета с работа за Земята на Бодлите.
Кийо ми хвърли предпазлив поглед.
- Хей, не ме сърди – предупредих аз. – Не бях точно там. Но най-сетне
открих, че хората умират от глад и живеят без вода.
- Да, чувал съм за това.
Сега аз бях тази със скептичния поглед.
- Знаел си за това и не си ми казал?
- Не ме нападай! Реших, че имаш хора, с които да се разправяш. И
сигурно тези хора имат хора.
- Да, добре, всички от тези хора имат малко проблеми. Всъщност, утре
трябва да се върна и да им помогна с едни бандити.
- Туко-що бандити ли каза? Това е много... Не знам. Много от 1683.
- Каквито и да са, проблем е и може би отвличат момичета – хвърлих му
бърз поглед. – Искаш ли да дойдеш с мен и да ми помогнеш?
Той поклати глава печално.
- Знаеш, че бях дошъл тук с надеждата да прекарам малко време с теб.
Вместо това откривам, че имаш работа тази вечер и ще се правиш на
шериф утре.
- Ще помогне ли, ако се облека като каубой?
- Зависи – той дойде, за да седне до мен, и целуна бузата ми. – И да, ще
дойда утре. Дори бих те придружил тази вечер, ако искаш компания.
- Виждаш ли? Ние прекарваме доста време заедно.
- Просто се надявах, че ще има някакво качествено време, прекарано в
леглото, за да ми се реваншираш за всичко.
- Е - казах надменно, оставяйки чинията на масата, – това зависи от теб,
нали? Няма две мнениея за моето качество.
Той сложи ръка на бедрото ми и докосна с устни шията ми.
- О, Юджийн. Не бягай от късмета си сега – той изръмжа – или може и
да закъснееш за работа.
Аз се ухилих и отговорих с дълга, дълбока целувка, която сигурно
можеше да се превърне в нещо повече, ако задълженията ми не бяха
толкова скоро. Това, а и също така чухме Тим да отваря задната врата.
Никога не приемаше добре, когато ни откриеше с Кийо в
компрометираща позиция.
Двамата карахме близо до университета до тих жилищен блок, който
беше разделен между апартаменти на самотни семейства и претъпкани
такива от студенти. Докато паркирахме пред тясна, двуетажта къща,
която се нуждаеше от пребоядисване, Кийо се намръщи.
- Този микробус ми изглежда много познат – каза той, загледан в пътя.
- Наистина ли? – попитах аз невинно.
Той излезе от колата и се доближи до къщата. Когато почистихме
микробуса, Кийо се спря, за да погледне стикерите на чашата. Question
Authority and Roswell or Bust! бяха само някои от тях. Той ми хвърли
остър, обвинителен поглед.
- Юджийн, Уил Дилейн преместил ли се е?
- Не – отговорих бавно. – Но това е негов приятел.
Кийо изпъшка.
- Ако знаех за това, щях да си остана вкъщи. Той е луд. И чакай – да не
би туко-що да каза, че той има приятел?
- Приятел със законен проблем. И винаги можеш да ме изчакаш в
колата.
Кийо не каза нищо, самоубеждавайки се, докато стигнем до врата. Уил
Дилейн беше бивш мой клиент. Той беше теоритик на заговорите, който
почти никога не напускаше къщата си и издръжката му зависеше от
един блог, в който излагаше по-нататъшните си идеи за управление,
извъземни, котролиране на ума, генетични манипулации и подобни
други странни доводи. Може би беше най-параноичният човек, който
бях срещала досега.
Също така беше полубрат на Жасмин. Така се срещнахме. Той ме нае, за
да я открия в Другия Свят, дълго преди да разбера каквото и да е за
Краля на Бурите и за предсказанието. Очевидно, майката на Уил и
Жасмин не е била добродетелна и е измамила господин Делайн с много –
дори с джентрита, господари на войната.
Около дузина ключалки се отвориха преди да бъдем допуснати в къщата,
която беше почти същата като тази на Уил. Човекът, който ни покани,
беше жена, много млада при това. Тя бе ниска, с пълни бузи, с късо
подстригана коса и розови очила с котешки очи.
- Това тя ли е? – попита жената.
Момент след това, главата на Уил се показа. Той изглеждаше точно както
миналият път: светло руса коса, която се нуждаеше от подстригване,
очила и кожа, която никога не е виждала слънце.
- Да.
- Кое е момчето? – попита жената подозрително.
- Гаджето й. Той е готин. Кайро.
- Кийо – поправих го аз. Подадох й ръка. – Вие трябва да сте Триша.
- Предпочитам да ме наричан Лейдиксмара72 – каза тя. – Защото
наистина ние сме още анонимни лица в това общество, докато се
занимава правителството. А и Лейдиксмара72 е едно от имената ми в
играта World of Warcraft. Иронията е, че във виртуалните общества като
това може да си по-честен и по-егалитарен, отколкото в собственото си.
Или може би... – тя замълча драматично. – Не е такава ирония.
Уил я погледна с обожание. Зад мен, Кийо издаде някакъв давещ се звук.
Те ни пуснаха в дома почти толкова мрачен, колкото този на Уил.
Предположих, че Триша – отказвах да я наричам Лейди-каквото и да е –
се притеснява за същите радиоактивни неща, както и той. Нейният дом
беше по-чист, както и да е, и си личеше малко повече женското
присъствие, като например, че мебелите си пасваха и няколко свещи
бяха запалени. Свещите изглеждаха правени от нея, без съмнение, за да
не може да разпръскват отрова във въздуха или пък украсата им да е
проследяващо устройство, с което да подслушват разговорите на Триша.
- Е - каза Триша, докато влизахме в дневната. Епизод на The X-Files
беше спрян на телевизора, – тук сте, за да се заемете с проблема с
извънземните.
- Тук съм, за да… какво каза? – започнах да гледам напред-назад между
Уил и нея.
- Извъземни – каза тя. – Къщата ми е нападната от тях.
Огледах се наоколо, наполовина очаквайки да видя Е.Т., размотоващи се
навън, влюбени. Всичко беше празно и неподвижно.
- Не разбирам. Уил не ти ли каза какво правя аз?
- Не сме абсолютно сигурни, че това са извънземни – обясни той. – Но
тук има нещо.
- Разбира се, че са! – възкликна тя. Той малко се сви от свирепия й
поглед. – Видях да надничат през прозорците – точно както в онзи
документален филм.
Изведнъж неговото оскръбление се превърна в обида.
- Хайде, де! Знаеш, че това е измама. Доказателствата са поразителни.
- По дяволите, така е! Няма начин някой да успее да фалшифицира…
- Ъм, ехо, хора? – казах аз. – Може ли просто да се погрижим за това?
Кажете ми повече за извъ… все едно. И двамата ли ги видяхте?
Той кимна.
- Те са ниски с големи очи – каза Триша победоносно.
- Но бяха облечени с цветни, удобни палта – допълни Уил. – И правеха
неприятни неща през нощта.
- Не ми звучи толкова зле – промърмори Кийо. – Защо искате да се
освободите от тях?
- Кобалди – казах след малко. – Имате си кобалди.
- Няма такова нещо на планетата – заспори Триша.
Въздъхнах.
- Просто ме заведете в сутерена.
Триша ни поведе през къщата и Уил дойде до мен.
- Не е ли прекрасна?
Кълна се, той беше в несвяст.
- Първото ти гадже? – попитах.
- Откъде разбра?
- Инстикт – привлекателните разговори с Уил винаги бяха опасни, но той
почти не излизаше от вкъщи и не правеше никакви социални контакти,
затова просто трябваше да го попитам. – Как се запознахте?
- Във форум. И двамата бяхме в тази нишка и продължихме да спорим
дали правителството може да се намеси във връзките между Мерилин
Монро и Хийт Леджър и ние...
- Окей – казах аз. – Това беше достатъчно. Наистина.
Стигнахме до вратата на сутерена и Триша тръгна надолу.
- Недей – предупредих я аз. – Вие трябва да останете тук – погледнах Уил
строго. – Не я пускай долу, докато не свършим. Ти най-добре от всички
знаеш, че не се размотавам наоколо.
Уил пребледня още повече – ако това беше възможно – и кимна бързо.
Той беше пътувал с мен в Другия Свят и напълно разбираше риска,
който поемах, с работата си. Чувах как Триша спори с него, докато аз и
Кийо се спускахме по стълбите, докато някакси, Уил успяваше да си
върши работата и да я държи настрана.
- Никога не съм си мислил, че е възможно – каза Кийо, когато вече не
можеха да ни чуят. – Той е открил и се е влюбил в някой точно като него.
Предполагам, че наистина има за всекиго.
- Тя е малко по-настоятелна от него, мисля.
- Добре, той има нужда.
- Коболдите не са потомък.
Кийо кимна в знак на съгласие, но сбръчка нос, когато достигнахме
стъпките им.
- Те са от лошо миришещите обаче.
Сутеренът не беше завършен и се виждаше характерна бъркотия. Много
тайни места за коболдите. Издърпах една окачен шнур и някаква слаба
крушка съвсем слабо освети помещението. Изваждайки жезъла си,
протегнах ръка и обезвредих сутерена.
- От земята и огъня, на които служиш, заповядвам ти да се покажеш!
Шаманска магия затрептя в мен, през жезъла и скъпоценния му камък и
изригна в стаята. Секунда по-късно, три форми се материализираха.
Бяха високи около три фута, мъже и едва приличащи на извънземните
популярни в модерната култура. Тримата бяха съсухрени, с различна
жълта коса. Коментарът на Уил за палтата им не беше изцяло точен.
Един от тях бяше облечен в шотландска поличка.
- Защо ни извика? – попита той с висок глас. – Не сме ти направили
нищо. Не сме направили нищо на никого.
- Не може да стоите тук – казах аз. – В тази къща. Не е ваша. Този свят
не е ваш.
Много държах на на собствеността на световете.
- Ние помагаме – започна да спори един от тях. – Знаеш ли колко
разхвърляни са тези хора? Книги и хартия навсякъде.
Ако къщата на Триша е приличала на тази на Уил преди да дойдат
коболдите, можех да си представя. Коболдите бяха нещо като добри
гоблини, произлезли от Северна Европа и рядко ставаха злобни, освен
ако не бяха провокирани. Надеждата ми беше, че лесно ще ги накараме
да си тръгнат.
- Това е много хубаво, но вече го казах: не може да останете тук. Наеха
ме, за да ви изпратя обратно в Другата земя. Ако много ме затрудните,
ще се озовете в Долния свят.
Този с шотландската поличка се намръщи:
- Ти си толкова зла, колкото казват, Юджийн. Не сме направили нищо,
за да заслужим това.
Опитах се да не им се намръщя в отговор. Преди да науча за кръвта на
джентритата, която течеше и в моите вени, винаги вършех шаманския
си бизнес под името Одилия Черният Лебед. Това беше името, което
обитателите на Другия Свят знаеха и се бояха от. Не се вълнувах да
знам, че никаква част от личността ми не е тайна вече.
- Хей, аз не се въртя наоколо. Вие знаете коя съм. Знаете какво мога да
направя, така че спрете да ми губите времето.
Все още с жезъла в ръка, започнах да отварям канал за Другия Свят.
- Не можеш да ни заведеш всичките.
- Не - съгласих се аз, – но той може.
- Той… аа!
Меки ръце ме достигнаха отзад секунди преди Кийо да извика:
- Юджийн!
Кийо обикновено беше внимателен, но слушаше внимателно какво си
говорех с коболдите. Вниманието им беше обърнато към тях и не беше
усетил другата заплаха, криеща се в сутерена. Добре, това не беше точно
истина. Кийо щеше да е подушил съществото, ако миризмата, идваща от
неговите ръце, е някаква индикация. Той просто не беше направил
връзката.
Все още не можех да видя похитителя ми с топла ръка, тъй като се борех
да се измъкна от хватката му. Кийо избухна, без да има нужда от
каквото и да е оръжие, за да запази животинската си сила. Неговите
ръце се приближиха до тези на съществето и той успя да ги освободи до
толкова, че да мога аз да се измъкна от хватката. Веднъж свободна,
можех да го видя. То беше... Хъх.
Не бях особено сигурна. Беше меко, кафяво и високо, с кръгли уши като
мишка или мечка, рога като на елен и всякакви други асортименти,
взети от различни животни. Той издаде давещ се звук на недоволство и
аз се хванах за него, за да се обърне. Обикновено, така се получаваше.
Съществата, които идваха след мен, имаха две цели: или да ме отвлекат,
или да ме убият, за да не се сбъдне предсказанието. Но Димната мечка,
или каквото там беше, гонеше Кийо, игнорирайки ме, докато коболдите
гледаха радостно. Кийо удари силно съществото в челюстта и аз
забелязах малка искра да преминава през него, която изчезна бързо.
Димната мечка тогава се обърна с юмрук, който удари Кийо силно в
лицето и го изпрати до стената. Това беше силно, но също – този юмрук
беше предназначен да убива. Рефлексите на Кийо бяха достатъчно бързи
и успя да се спре преди черепът му да се смазал в солидния бетон.
Тогава се включих в битката, вадейки моя пистолет. По-рано го бях
заредила със сребърни куршуми и бях щастлива, че съм го направила.
Стрелях няколко пъти в чудовището. Всеки път виждах как малко се
разтреперва, но нито веднъж не тръгна след мен. Имаше за цел да убие
Кийо.
Двамата започнаха да се бият, а аз продължих да стрелям, знаейки, че
трябва да го направя по-слаб. Един удар повали Кийо на гръб. Коболдите
заръкопляскаха, когато той остана неподвижен.
Аз, извиках от ярост, взимайки жезъла в едната ръка и ударих мекото
същество отпред. Изведнъж Кийо беше на крака отново, заставайки
между нас.
- По дяволите, стой далеч от нея! – изръмжа той. Видях как всички
мускули в тялото му се напрягат и имах чувството, че е на границата да
не се превърна. Димната мечка изглеждаше ядосан и започна да напада
отново.
- Махни се от пътя ми – казах аз. – Аз ще се справя с него.
- Няма да му позволя да те докосне – рязко ми отвърна Кийо, с очи,
виксирани върху врага си. Нещо златно премина през очите на Кийо.
Златно като лисица.
- Той не се опитва да ме убие или отвлече – извиках аз, докато Кийо го
налагаше. – Той иска да се разкарам – целта му е да убие теб.
Но Кийо беше луд на тема моето предпазване и аз най-накрая реших, че
ще е много по-беозапсно за него, ако побързах и просто трябваше да
свърша изпращането, вместо да се опитвам да го предпазя. Решително
насочих енергията си към жезъла, отново започнах да отварям порта за
Другия Свят. И докато го правех, продължавах да мисля за онези
странни разтрепервания, когато го удрях, все едно не можеше да стои
заедно. Изведнъж се сетих нещо и вместо да насочвам магията си към
жезъла, който трябваше да отвори порти, аз я насочих към съществото –
или и към двете. Кийо се отдръпна от битката, разбирайки какво се
опитвах да направя.
Несъмненно беше достатъчно. Паяжина от светлина изведнъж обви
чудовището, променяйки формата му. С жезъла разбих магическите сили
и изведнъж – той избухна. Но не както избухна Езон. Това беше повече,
все едно се свлича. Голямата, тромава, мека форма си беше отишла.
Вместо това, на земята имаше тълпа от горски животинки: мишки,
зайци, елен и две патки. Мишките и зайците се разбягаха, патките
изглеждаха объркано. Еленът избяга нагоре по стълбите.
С магията, която отваряше портала, вече беше лесно да свърша това,
заради което всъщност отворих портата към Другия Свят и да изпратя
коболдите там. Точно преди да се изпарят, Кийо се наведе към тях – без
да влиза в пътя на магията – и ги довърши с тъмно и ядосано
изражение. Кръвта на лицето му от битката беше само малка част от
страховитата му външност.
- Кажи на този, който те изпрати, да я остави намира или аз ще го
открия и ще го разчленя. И ще направя същото и с вас, когато дойда.
Нито един от вас няма да я докосне отново – изръмжа той.
Лицата на коболдите изразяваха истински страх, докато те изчезваха от
този свят. Стана тихо, освен квакането на патките, които все още не
знаеха какво да правят.
- Ам, - промълвих аз. – Това беше една от най-изтънчените битки, които
бях виждала.
Сигурно са се опитвали да ме разсеят с обикновено премахване в Другия
Свят и после щяха да ме нападнат неочаквано. Човекът, който беше
изпратил коболдите за примамка, след това беше пратил и това
срастване на горски животинки, за да ме отвлече и да ме занесе като
награда от война. Кийо, като пречка в плана, трябваше да бъде
елиминиран първи. Погледнах раздраната му буза и кръвта.
- Добре ли си?
- Да, да – каза той, бършейки лицето си. – Това е нищо. Какво, по
дяволите, беше това?
- Някакво чудовише, което джентри беше събрало с магия. Сраства
всички тези животни и ги праща след мен.
- Може ли да дойде отново?
- Не. Премахнах силите и сега те са свободни да ходят, където си искат.
- Ъ, Юджийн? – гласът на Уил изведнъж прозвуча от стълбите. – Всичко
наред ли е долу? Един елен туко-що мина през дневната...
И двамата с Кийо решихме, че беше добре, че Димящата мечка се беше
разделила. Ако го бяха видели в истинската му форма, Триша и Уил
щяха да имат достатъчно оргромен материал за техните форуми до края
на следващия век. Само Бог знаеше слухове щяха да пуснат.
Триша ми плати в брой, след като изгонихме елена, и аз й казах сама да
се оправя с другите животни в сутерена. Докато си тръгвахме, Уил смело
ме издърпа сама, неговото глупаво, параноично изражение беше
заменено от непревитливо такова.
- Откри ли вече Жасмин? – попита той с мек глас.
Прехапах устна. Колкото и да беше абсурден Уил, винаги, когато го
видех колко страда за изчезването на Жасмин, сърцето ми се късаше.
Никога не му казах истината за нейния наследник. Единствената
информация, която му дадох, беше това, че тя е избягала и не е
отвлечена. Мислех, че се чувства по-добре, когато знае, че не е държана
против нейната воля, но го нараняваше да знае, че тя не иска да е с
него. Той наистина обичаше сестра си, колкото и да презираше
човешкия свят. Наистина беше много тъжно.
- Не, съжалявам. Наистина съжалявам.
Неговото лице се натъжи и той кимна леко.
- Да, разбрах. Знам, че ще продължиш да търсиш. И ще ми кажеш, ако я
откриеи, нали?
Опитах се да се усмихна успокоително.
- Разбира се.
Истината беше, че не знаех дали ще мога да му кажа. Всичко зависеше в
какво състояние я открия. Ако я откриех бременна и склоност към
завладяване на световете... е, тогава не бях абсолютно сигурна какво ще
правя, но бях повече от убедена, че никога нямаше да я допусна да се
върне в този свят.
Глава 6
Кийо винаги се лекуваше бързо и когато се прибрахме късно тази нощ,
той беше в достатъчно добро състояние, за да покаже кой може да
върши най-висококачествена работа в леглото. Благодарение на това,
той се събуди в много бодро настроение на следващата сутрин, въпреки
че все още не можеше да спре да мърмори за това да ме следва. Въпреки
това, знаех, че е само дрязга. Чувстваше се добре, когато знаеше, че аз
съм в безопасност, и това затопляше нещо вътре в мен.
- Ти ме изигра – отбеляза той, когато преминахме в Другия Свят същата
сутрин. Надявах се тези престъпници да се окажат лесни за прогонване,
както коболдите – неестествени хибриди от малки животни. – След това,
което направи в леглото... - той въздъхна щастливо, при спомена за
особено изкусния подвиг, който устата ми беше извършила миналата
нощ. – Е, знаеш, че сега ще се съглася с теб за всичко.
- Хайде, де - казах, все още чувствайки се доста горда. – Няма нищо
общо с това. Не искаш ли да видиш как справедливостта
възтържествува над тези, които смеят да измъчват поданиците ми?
- Внимавай! Хората могат да си помислят, че се държиш като истинска
кралица.
Погледнах надолу към скъсаните ми дънки и тениската ми на „Пойзън”.
- Е, нека да не се тревожим за това. Може би ще помогне, ако си
направя корона, както каза Дориан.
За мое удивление, дразнещото изражение на Кийо незабавно се вцепени.
- Не. Това е последното нещо, което трябва да правиш.
Погледнах го изненадано.
- Защо не? Твърде много като Мис Америка?
- Ще те накара да изглеждаш по-... официална.
Посочих с жест наоколо, към тапицираната стая в замъка, в която се
появихме.
- Ние сме в шибан замък, Кийо. Наистина не виждам как ще стане по-
официално.
- Не разбираш. Имам предвид, да, ти си кралица, и те всички го знаят...
но много от тях те виждат като воин. Като регент. Да си сложиш
корона... и да започнеш да се показваш пред хората с нея, и не знам.
Прави го законно. Прави го истинско. Ще бъде по-трудно за теб да се
отървеш от това, отколкото вече е.
Помислих си за това колко често ми се искаше да не бях обременявана с
тази земя и колко често се опитвах да го избегна – и все пак, то
продължаваше да се връща.
- Не мисля, че може да стане по-трудно.
Открихме Шая, преди да се отправим към нашия набег. Бях донесла
няколко неща, за които мислех, че ще помогнат за сушата и глада в
Земята на Бодлите. Когато й дадох първото от тях, единственото, което
тя можеше да направи в първите няколко мига, бе да стои и да зяпа
мълчаливо.
- Ваше Величество... какво е това?
- Това е подложка за деца, която взех от Текс-Мекс, ресторанта на Джо. -
Заедно с детското меню на Джо, върху подложката беше изрисувана и
карта на Аризона, която децата можеха да оцветяват, докато чакат
храната си. Посочих към разнообразните символи на картата. – Виж,
това показва природните ресурси на Аризона. Нещата, които растат и
могат да бъдат открити там. Памук. Мед.
- Какво е това? – попита тя, сочейки към нещо, което приличаше на
стъкло от течност.
Намръщих се. Не беше вода, това, по дяволите, беше сигурно.
- Мисля, че е някакъв вид цитрусов продукт. Портокал. Грейпфрут –
свих рамене. – Мисля, че могат да растат и при такова време. И това е
смисълът. Тази земя е отражение на Тусон, така че всички неща, които
са там, трябва да ги има и тук. Трябва да има запаси от мед, които
можете да откриете. Той е ценен за търговията, нали?
Медът беше един от малкото метали, които джентритата можеха да
понесат. Желязото беше изключено, въпреки че беше предвестника на
технологията. Това го правеше едно от най-смъртоносните ми оръжия.
- А останалото би трябвало да расте тук, ако намерите семена. Някой
трябва да има, дори и в този свят.
- Те все още имат нужда от вода – отбеляза тя.
- Точно така. Ето това е за вода – подадох й следващата ми награда:
книга. – Това е книга за изграждането на кладенците и акведуктите от
древна и средновековна Европа. Трябва да помогне да местите водата.
Тя все още изглеждаше удивена, затова се опитах да измисля нещо
успокояващо.
- Ще ви помогна да намерите още водни източници – с това й подадох
още една книга за архитектурата на югозапад, глина и циментова
замаска.
Тя взе книгите и ги огледа, потъвайки в главите и диаграмите.
- Не мисля, че съм правилният човек за това. Нямам нужния ум.
- Може би не. Но съм сигурна, че можеш да ги предадеш на някого,
който има нужния ум – потърках окуражително ръката й. Истината
беше, че аз бях също толкова объркана от книгите, колкото и тя. Можех
да подреждам пъзели за рекордно време. Но да чета инженерски
диаграми? Не чак толкова. – Просто внимавай с тях. На библиотеката са.
Трябваше да тръгвам и се чувствах малко зле, заради това, че я
изоставям. И все пак, въпреки сегашното й объркване, знаех, че тя ще
намери хора и начини, за да изпълни това. Просто беше компетентна.
Може би трябваше да помогна повече с това, но, хей, аз бях тази, която
трябваше да търпи скапаната храна в Текс-Мекс, за да платя за
подложката. Това трябваше да се брои за нещо.
Ако можех да го направя по моя начин, просто щях да взема Кийо и
двамата щяхме да отидем да заловим тези престъпници сами. Трябваше
да си представям, че те бяха просто паплач и малка пречка за нас. Кийо
беше доста свиреп боец, както беше показал миналата нощ, а с моите
оръжия и магия, аз му бях равна. Обаче Рурик беше оспорил този план,
настоявайки, че той и още поне две дузини пазачи трябва да дойдат. Не
мислех, че това ни даде голямо предимство с хитростта, но той ми беше
казал, че ще слезем и ще продължим пеш, след като достигнем местата,
където живееха престъпниците.
Преди да тръгнем, реших, че можем да добавим още един човек към
свитата ни. Пристъпих в един тъмен ъгъл, далеч от светлината на
свещите в стаята, и извадих жезъла си. Незабавно пазачите се
преместиха на разстояние от мен. Те знаеха какво ще направя и не им
харесваше. Когато нещо магическо кара джентритата да се чувстват зле,
знаеш, че е лошо.
Казах думите за призоваването и почувствах магията да се движи през
мен. Не беше магията на бурята, която бях наследила, привличането на
вода и въздух. Това беше научена човешка магия, начин да достигнеш
световете отвъд. Температурата в стаята спадна – внезапен шок,
сравнен със сухата жега, в която току-що бяхме. Тогава студът изчезна и
Волусиан стоеше пред мен.
Волусиан беше моят любимец, заради липсата на по-добра дума. Той
беше прокълната душа, наказан да се скита без почивка за цяла вечност,
след зверските постъпки в живота му. Бях го победила и обвързала със
себе си, принуждавайки го да ми служи. Волусиан не беше много
щастлив от това и му харесваше често да ми напомня как би ме
унищожил, ако някога се освободи от контрола ми. След като чувах
такива неща отново и отново, беше почти познато чувство, като начина,
по който някоя поп песен, която чуваш често, намира път към сърцето
ти. Докато духовете от Другия Свят често имаха нереални форми в
човешкия свят, формата на Волусиан сега изглеждаше по същия начин,
по който щеше да бъде, ако го бях призовала у дома – ниско дяволче –
като същество с черна кожа, заострени уши и червени очи.
- Господарката ме повика – каза той с равен глас. – И аз дойдох. Със
съжаление.
- О, Волусиан - казах весело. – Винаги се радвам да те видя. Ти си
слънчев лъч в тъжен ден.
Волусиан само гледаше.
Обърнах се към другите, надявайки се, че звучи кралски и авторитетно:
- Добре. Да вървим да изритаме няколко престъпници от кралството.
Все още не бях свикнала да имам свита от пазачи. Толкова голяма част
от живота ми беше самотна, толкова много от него бях прекарала,
борейки се сама... е, наистина не знаех какво да направя с толкова
много хора зад гърба си. Докато следвахме посоката, открих, че беше
много по-лесно да справя с пазачите, ако просто се съсредоточа върху
Кийо и се преструвам, че сме сами.
- Не мога да повярвам, че даде на Шая подложка и сега очакваш от нея
коренно да промени цялата инфраструктура на това място – отбеляза
той.
- Какво друго се очакваше да направя? – попитах. – Ти се оплакваше, че
съм твърде замесена с това място. Даването на подложка е възможно
най-голямото не замесване, което мога да постигна – освен ако сега не
твърдиш, че трябва да имам по-голяма действаща роля?
- Не – отговори той бързо, а лицето му леко потъмня. – Повярвай ми, ако
имаше лесен начин да се откажеш от това място, щях да те накарам да
го направиш.
Отрязах го с поглед.
- Ще ме накараш?
- Окуража – измени той. – За нещастие, е спорен смисъл. Единственият
начин да загубиш кралство е твоята сила да изчезне или... е, да бъдеш
убита.
- Сигурна съм, че на Волусиан ще му хареса да помогне с това.
Моят любимец вървеше близо до мен, без да има нужда от кон, за да се
движи бързо. Чувайки името си, той каза:
- Бих извършил постъпката с огромна наслада и много страдание от
ваша страна, господарке.
- Не можеш да определиш цена на такава преданост – казах на Кийо
тържествено. – Дори не изисква корона.
Кийо измънка непризнателно. Имаше доста напрежение между него и
Дориан, но единственото нещо, за което и двамата бяха съгласни, беше
това, че Волусиан беше проблем. И двамата ме окуражаваха да се отърва
от него. Нямах силата напълно да го прогоня в Подземния свят, но
вероятно можеше да бъде извършено с помощта на друг, използващ
магия. Все пак, опасен или не, продължавах да задържам услугите на
духа.
- Ще стоиш ли тук, след като приключим? – попитах.
Това беше коварният ми начин да попитам Кийо дали ще отиде да види
Мейвън.
Тъмните му очи гледаха пътя, когато отговори:
- Не. Надявах се да се върна в Тусон и да видя дали мога да накарам
онази гореща мацка, която познавам, да излезе с мен. Чух, че отказва.
Продължава да ме отблъсква всеки път, когато се опитам да планирам
нещо романтично.
- Да, е, може би, ако предложиш добър маршрут, би могъл да я
примамиш.
- Мислех си за вечеря при Джо.
Направих физиономия.
- Ако случаят е такъв, може би е по-добре да се подготвиш за
отхвърляне.
- Red Pepper Bistro?
- Добре. Сега си в зоната.
- Последвано от дълъг масаж и сауна.
- Това също е доста добро.
- И след това неприличните неща в сауната.
- Надявам се да имаш предвид, че ти ще правиш неприличните неща –
защото аз поех моя дял миналата нощ.
Кийо ме погледна с дяволит поглед.
- Кой казва, че говоря за теб?
Бих го ударила силно, ако можех да го достигна. Вместо това се ухилих,
настроението ми беше щастливо и леко. Такова закачане с него беше
точно като в старите времена, преди да се появят Мейвън и тази работа
с бебето. Отново се чувствах като негова приятелка. И въпреки че просто
правихме секс миналата нощ, не можех да отрека истината. Да мисля за
секс в сауната с него, причиняваше неудобни – приятно неудобни – неща
на тялото ми, особено с начина, по който бяха разположени краката ми.
Погледите ни се срещнаха и аз почувствах отговарящата горещина в
неговите очи. Спомних си колко свиреп беше, когато се хвърли пред мен
миналата нощ, и перфектно можех да предвидя, че същата свирепост се
превръщаше в страст в леглото. Очертанията и мускулите на тялото му
внезапно изглеждаха по-силни и аз можех да си представя ръцете му
върху мен...
Рурик ме настигна в тръс и прекъсна порнографските ми мисли.
- Сега трябва да продължим пеш. Приближаваме се.
Спряхме в края на гора, състояща се от кактуси сагуаро и нащърбени
дървета. Те се простираха пред нас, издигайки се в остри форми от
земята, която се превръщаше в пясъчни червени скали, осеяни с
камъни. Докато връзвахме конете, Кийо реши да отиде напред и да
разузнае в лисичата си форма.
- Ако след това не можеш да се промениш, това сериозно ще попречи на
нашата среща – казах му. Той прокара длан по голата ми ръка, карайки
ме да изтръпна.
– Нищо няма да попречи на това. Ще отида в малка форма – те няма да
ме видят.
Той бавно се преобрази, огромната му, мускулеста форма стана по-
малка, след това се удължи в червена лисица, голяма колкото куче със
средни размери. Той се отърка в крака ми и изчезна сред растителността
пред нас. Наблюдавах го как изчезва. Някаква част от мен винаги се
тревожеше за тези, които обичах, но общо взето, имах доверие на Кийо,
когато ставаше въпрос за опасни ситуации.
Останалите се мотаехме под пладнешката жега, поемайки много вода.
След около двайсет минути, Кийо се върна. С всяка приближаваща
стъпка, той се трансформираше от пухкаво, вълнесто животно в мъжа,
който обичах. Не че не го обичах и като лисица.
- Там са, точно както си мислехме – каза Кийо. Имаше странна походка с
големи крачки, докато се приближаваше, остатък от формата на лисица.
Беше едновременно секси и сладко. - Изглежда са разпънали лагер и си
почиват.
- Има ли наблюдатели? – попита Рурик.
Кийо се ухили.
- Вече не.
Завъртях очите си.
- Видя ли някакви момичета?
Усмивката му угасна.
- Не. Само престъпниците. Имат по-малко хора, отколкото си мислехме.
- Е, това е добре – казах, намръщвайки се.
Никакви момичета. Какво значеше това? Че онази двойка от селото
грешеше? Може би дъщеря им наистина е избягала с приятеля си. Все
пак в тази група имаше тормозещи хора, да се отървем от тях със
сигурност щеше да е добра постъпка.
Кийо и Рурик изградиха стратегията за това как да се промъкнем в
лагера, и групата ни тръгна, планирайки да се промъкне около
разбойниците. Без наблюдатели, нямаше кой да предупреди групата за
нашето приближаване, и изглежда напълно не подозираха за нас, когато
ги мярнахме. Повечето бяха мъже, имаше само няколко жени. Те
очевидно не бяха пленените момичета. Бяха по-стари и заякнали от
трудния живот. Всъщност, цялата група изглеждаше сякаш е виждала
трудни времена. В тях имаше издръжливост, която подсказваше, че ще
се бият със зъби и нокти.
Заради по-ранно обсъждане, си мислех, че групата ни просто ще ги
повали. Вместо това, един от пазачите ми внезапно пристъпи и извика:
- Предайте се в името на кралицата!
О, Господи! – помислих си. – Той нали не каза това?
Нямаше време да разсъждавам, защото свитата ми пристъпи напред.
- Помни! – изсъсках на Волусиан. – Укротявай! Не убивай!
Той не изглеждаше щастлив от това. Разбира се, никога не изглеждаше
щастлив. Останалите ми пазачи имаха заповеди да избегнат убийствата,
ако могат, но да не се колебаят, ако борбата беше между техния живот и
този на някой престъпник. Исках затворници, които да можем да
разпитаме по-късно и наистина не ми харесваше идеята за по-
нататъшната тиранична картина, ако можех да я избегна.
Както и очаквах, престъпниците се бореха. Нямаше укротяване. Те
имаха убедителни оръжия на джентрита, толкова добри, колкото и слаба
магия. Рано се изясни, че вземането на затворници беше малко по-
трудно, отколкото убиването. Убиването беше бързо. Да повалиш някого
долу и да го завържеш беше малко по-сложно. Излагаше те на атаки от
другите.
Въпреки това, видях, че пазачите ми умело завързват двама от
престъпниците. Няколко бандити бяха убити след това, но бяха забили
нож в гърлото на един от моите хора и не ни оставиха избор. С Кийо се
опитвахме да завържем един съпротивляващ се мъж, когато почувствах
бушуваща магия във въздуха.
Спрях с това, което вършех. Не беше магия на джентрита. Всъщност,
никой от другите не го забеляза. Като шаман, бях развила
чувствителност към същества и сили от различните светове. Тази сила
накара кожата ми да настръхне и остави мазно чувство. Не беше от
човешкия свят или дори от Другия Свят. Тук имаше същества от
Подземния Свят.
- Демони – казах, точно когато те се материализираха в лагера. – Тук има
шибани демони.
Глава 7
Бяха пет, за да сме точни, всеки от тях около два метра висок. Кожата
им ми напомняше на тази на саламандър, гладка със леко влажен вид.
Беше изпъстрена в червено и черно, като мрамор. Имаха зъби като на
саблезъби тигри и в кухините на очите им блестяха пламъци.
- Огнени демони - поправих се. Не че видът имаше голямо значение.
Борила съм се и с други създания от Подземния свят, но напълно
квалифицирани демони? Тези бяха лоши. Типът не беше от значение.
Тези правеха снощната битка с Роки Ракуун да изглежда като разтягане
за разгрявка.
Веднага онези бандити, които не бяха активно ангажирани с нас,
започнаха да се оттеглят зад демоните. Тези, с които се биехме, се
опитваха да избягат, знаейки, че демоните ще ги покрият. Един от моите
хора смело се зае с демон. Демонът доближи ръцете си и огромна сфера
от огън се появи. Хвърли я към мъжа, мигновено превръщайки го в
крещяща, жива факла.
- По дяволите! – извиках.
Без дори да мисля, изтеглих всичката влага от въздуха и я запратих към
пазача. Вода се материализира около него, обливайки го с приливна
вълна. Останалият въздух се превърна в непосилно сух и няколко
дървета повяхнаха и се сгромолясаха. Бях изсмукала и тяхната вода, за
да направя вълната. Въпреки това, пламъците се разпуснаха и мъжът
падна в мокро, тлеещо безсъзнание. Поне, надявах се, че беше в
безсъзнание, а не мъртъв. Пазачите ми атакуваха на групи и така се
справяха малко по-добре, успявайки да разсеят вниманието на
демоните. Волусиан също се биеше добре, но бързо ставаше ясно, че това
няма да свърши добре за нас. Избрах си демона, който изглежда се
биеше най-добре, извадих пръчката си и фокусирах енергията си.
Изпратих силата си към демона, сграбчвайки го с ума си и оставяйки
сетивата ми да се разпрострат извън мен и този свят. Черно-бялата ми
татуировка на пеперуда на ръката ми започна да гори. Беше символ на
Персефона, богинята на Подземния свят, а аз използвах неговите сили,
за да отворя вратите към това владение.
Надолу по склона, демонът изведнъж погледна към мен, усещайки
завързващото обвиване около него. Беше силен и прогонването му от
този свят в следващия ми отнемаше повече сила и енергия, отколкото
очаквах. Той пренебрегна атакуващите го пазачи и метна огромна топка
огън към мен. Веднага прекратих връзката с Подземния свят и издърпах
колкото можех повече вода. Освен спътниците ми, които бях внимателна
да избегна, само растителността осигуряваше бърз източник на вода.
Растения и кактуси се сгърчваха и умираха в широка дъга около нас, но
от това имах нужда. Стена от вода се появи пред мен и блокира огнената
топка.
- По дяволите, Юджийн - извика Кийо. – Не можеш да продължаваш
така.
- Мога да ги прогоня - казах. – Само ги разсейвай.
Кийо направи гримаса и тогава се превърна в онази форма на „супер
лисица”, огромен звяр от първична сила и мощ, предшественика от
Другия Свят на всички лисици. Той скочи върху демона, който ме
атакува, и аз още веднъх се заех с връзването. Волусиан се присъедини
към него. Между тези двамата и пазачите, демонът не можеше да ме
блокира този път. Изричайки думите за прогонване, го избутах от този
свят в следващия, внимавайки да не бъда завлечена заедно с него.
Демонът избухна в искри, които бързо избледняха и изчезнаха.
Почти паднах. Усилието да направя това беше мъчително и бях сигурна,
че няма да мога да го направя пак. Трябваше да се измъкнем от тук и да
се молим демоните да не ни последват.
- Рурик - извиках, надявайки се големия войн да ме чуе, – трябва да се
оттеглим!
Рурик кимна бързо, но не откъсна очи от демона, който атакуваше.
Между магия и мечове, групата му се справяше добре, но битката беше
далеч от свършване. Той изджафка няколко заповеди. Групата ми
започна да отстъпва, биейки се, за да се оттегли. За мое успокоение,
двама мъже вдигнаха онзи, който беше изгорял по-рано, и помогнаха да
го измъкнем. Кийо и Волусиан останаха да прикриват оттеглянето ни, а
аз се опитах още веднъж да прогоня един демон. Нямах късмет.
Разчитайки на старите запаси, извадих пистолета си и започнах да
изстрелвам сребърни куршуми. Те улучиха целта си и отслабиха някои от
демоните, като ни помогнаха да избягаме. Когато достигнахме
определена точка, видях, че вече не ни преследват. Бяха се основали
около лагера, както предполагах. Демони като тези трябваше да бъдат
призовани и щяха да стоят близо до този, който ги е призовал.
Накрая прочистихме околността и се върнахме по конете си. Не след
дълго Кийо – все още като лисица – и Волусиан се присъединиха.
Погледнах Кийо с въздишка, облекчена, че е добре и ядосана, че ще мине
време преди да стане човек отново. Исках да обсъдя това с него. Вместо
това се обърнах към Рурик, докато яздехме.
- Какво, по дяволите, беше това?
- Огнени демони - отвърна той.
- Знам това! Какво правеха тук?
- Били са призовани. – Намръщи се той. – Което е неочаквано от такива
главорези. Някой, който може да овладее такъв вид магия, не би имал
нужда да живее такъв живот.
Честотата на зареденото ми с адреналин сърце се забави и ми позволи да
огледам по-добре групата ни сега. Успяхме да измъкнем двама
затворници – няколко от останалите бяха освободени от техните
приятели в хаоса с демоните – което означаваше, че ще можем да
поразпитаме по-късно. Засега те не бяха основната ми грижа. Пазачите
бяха. Много от тях бяха изгорени и ранени, въпреки че никой не беше
толкова зле, колкото онзи, който бях спасила. Някои от ранените яздеха
сами, други имаха нужда от помощ.
- Имат нужда от лечители - казах на Рурик разтревожено. Той беше леко
опърлен и порязан, но общо взето се беше измъкнал невредим. Отне ни
почти час да стигнем до мястото, на което бяхме вързали конете, а не
исках ранените да чакат толкова дълго.
Рурик не отговори веднага. Дразнеше ме и не беше толкова социално
вежлив, колкото можеше да е, но познаваше военните действия и беше
добър стратег. Накрая каза:
- Ако завием на запад, ще сме в Уестория за петнайсет минути.
- Уестория?
- Селото, през което преминахме вчера.
- Как това... – така и не довърших въпроса. Никога нямаше да разбера
как се разгръща Другият Свят, как вчера Уестория беше на час и
половина от замъка, а сега беше точно зад ъгъла. Също така не разбирах
как всички, освен мен, винаги знаеха в каква посока да вървим.
Рурик ме увери, че те имат лечители в селото, така че го оставих да води.
Щом пристинахме се озовахме в Земята на Калините. Десет минути по-
късно вече бяхме в Земята на Бодлите и след още пет бяхме в Уестория.
- Не е за вярване, по дяволите - измърморих. Наистина никога няма да
разбера как се помещава тази земя. Само лисицата Кийо беше наблизо,
за да чуе псувните ми и не знаех дали разбира или не.
Бяхме забелязани, както преди и спрях преди да вляза в селото, за да
кажа няколко думи, които щяха да отпратят Волусиан засега. Не исках
да ужасявам гражданите повече, отколкото вече го бях направила.
Разбира се, когато тръгнахме миналият път, ужасът им беше заменен от
надежда и вяра. Днес, щом разказахме случката, оптимизмът избледня
до разочарование и страх от по-различен вид – страх, че кралицата им
не може да ги защити. Ако не можеха да се обърнат към прекрасния си
нов монарх за защита, каква надежда им оставаше? Опитах се да
пренебрегна тези разочаровани лица, колкото можех повече. Иначе,
мислех си, ще се сопна, че тези огнени демони едва ли са всекидневие за
един крал или кралица. Съмнявах се, че Дориан или Мейвън щяха да се
справят по-добре.
Вместо това, насочих вниманието си към тези, които се биха за мен и
бяха наранени от това. Обгореният мъж беше все още жив, но в много
лошо състояние. Даврос, кметът, ме увери, че имат лечител, който може
да върне пазача до стабилно състояние. Лечението отне време, така че
приех поканата на Даврос да седнем и да пийнем по нещо в дома му
отново. Вече бяха оправили моя кладенец и той изглеждаше много
доволен, че може да ми предложи вода.
- Нямаше момичета там, - казах му. Седях в обикновен дървен стол.
Кийо лежеше на пода, в краката ми, а покритото му с козина тяло се
беше притиснало в крака ми.
Даврос изсумтя .
- Разбира се, че не, Ваше Величество. Казах ви, че това момиче избяга.
По-лесно е за родителите ѐ да вярват в това. Но наистина оценяваме,
ами, услията ви да премахнете тези злодеи.
Направих гримаса.
- Да, ами огнените демони бяха малко неочаквани.
- Носят се слухове от доста време, Ваше Величество, че измежду тях има
някои много силни огнени магьосници. Това от части направи тяхното
нахлуване много по-проблематично.
Очите ми се разшириха.
- Оу? Това щеше да бъде полезна информация по-рано.
Той се сви от страх, щом чу тона на гласа ми.
- Моля простете ми, Ваше Величество. Никой от нас не си представяше,
че силата им е толкова голяма.
Разпитах го още, за това къде може да отидат сега бандитите и дали е
чувал някакви други истории за техните магьосници. Ако се изправим
срещу тези отново, не исках повече изненади. Говорихме, докато Рурик
дойде при мен и ми каза, че повечето от ранените са във форма за
пътуване, но някой от строго ранените мъже ще останат за по-
нататъшно възстановяване.
Нямаше смисъл да оставаме след това, така че тръгнахме към замъка.
Язденето обратно не беше много по-различно от последното от Уестория.
Цялата група беше в мрачно настроение, а аз може би бях най-зле.
Тръгнахме, разчитайки на лесна победа и малко или много ни сритаха
задниците.
Беше късно, когато накрая пристигнахме, слънцето беше залязло и
времето се беше охладило до приятните двадесет и шест градуса.
Времето в Туксон по принцип беше по-напред от тук, което означаваше,
че вкъщи вече е късно през нощта. Толкова за срещата с Кийо. Това ме
натъжи още повече и излязох да се поразтъпча в градината, под която
имах предвид скали и кактуси – те се ширеха отвъд замъка. Седнах на
малко парче земя, обрасло в трева, която Шая болезнено се опитваше да
отгледа. За някой, който контролира и говори на растителността, мисля,
че тази безплодна земя я убиваше понякога.
Седях там и размишлявах около час, преди Кийо да се присъедини към
мен. Лисичата му форма най-накрая беше изчезнала.
- Не го приемай толкова навътре - каза, обгръщайки ме с ръка, разгадал
какво ме тревожи. - Нямаше какво по-различно да направиш.
- Предполагам. Просто се чувствам зле сега. Сякаш все още не искам
това място. Изобщо. Но ето го, и така се чувствам ужасно виновна,
защото дори да се опитам, не мога да направя нищо за него. Оставих
мисленето на Шая, а след това се провалих и в частта с битката –
единственото нещо, което обикновено мога да правя. Ах. - зарових лице
в дланите си. – Толкова е объркващо. Изобщо не съм искала да се
изправям пред това.
Кийо ме придърпа и облегнах глава на гърдите му.
- Всичко е наред – каза той. - Ще минем през това.
- Ние? Имаш достаточно неща, за които да се тревожиш. – Бях в едно от
онези мрачни настроения, където всичко ми изглеждаше безнадеждно.
Как изобщо има време за мен с ново бебе по пътя?
- Ние - отговори той решително. – И колкото и да не ти харесва... самото
ти присъствие ще помогне на земята.
- Как?
- Свързана е с живота ти, нали? Ти ѐ действаш, подсилваш я само с
присъствието си. Затова тази медитация, която правиш, я успокоява.
- Може би. Но медитирам от месеци и все още има суша и глад.
- Все пак ѐ помагаш. Независимо дали знаеш или не. Мислите ти,
настроенията ти... всичко е свързано.
- Прекрасно. Сигурно се справя много добре тази вечер - промърморих.
На лунната светлина го видях да посочва всичко около нас. Небето беше
чисто и нямаше бриз. Имаше някакво застояло усещане на въздуха.
Изглеждаше нездравословно. Сякаш можеш да почувстваш, че
енергията е изсмукана от всичко.
Въздъхнах и легнах на тревата.
- Ако остана през нощта, ще помогне ли?
- Вероятно. – Той легна до мен. – Никакво Ред Пепър бистро тогава.
- Да. А очаквах тяхния специалитет със бурито и салмонела. Винаги има
утре, предполагам.
- Мм, ами...
Обърнах се към мнего.
- Оу, не ми харесва това.
- Обещах на Мейвън... – не можа да довърши.
- Всичко е наред. Разбирам. – И наистина разбирах. Просто не ми
харесваше. Някога изобщо щяхме ли да имаме някакво подобие на
нормалния живот за срещи?
- О, Юджийн. – Кийо се обви около мен и отметна косата от лицето ми. –
Ти си единствената. Знаеш това, нали? Единствената, която искам на
този свят. – Той спря. – Или на някой друг.
Засмях се, но смехът беше прекъснат от устните му, притиснати в моите.
Почти никога нямаше загрявка със страстта на Кийо. Винаги
изглеждаше изпълнен с желание и силен и за моя изненада аз винаги
отговарях веднага със същата интензивност. Отворих уста и усетих
нахлуването на езика му и как зъбите му се докоснаха до устните ми.
Той плъзна ръка под блузата ми и притисна гърдата ми през тънката
дантела на сутиена. Другата му ръка се плъзна по бедрото ми надолу до
задника ми, притискайки ме по-близо до него, така че бедрата ни се
притискаха, както бяхме легнали настрани. Моята ръка се беше увила в
косата му, придържайки лицата ни близо, докато се целувахме. Тогава,
станала нетърпелива, хванах края на ризата му и я измъкнах през
главата му. Прекъсна целувката ни за момент, но си струваше заради
топлата му, прекрасна кожа на откритите му гърди. Прокарвах ръце по
нея, исках да целувам всяка част от нея, но той имаше други идеи и
свали ризата ми в замяна. Видях, че се приземи на една бодлива круша,
когато той я захвърли.
Ръцете му се придвижиха точно толкова бързо и до дънките ми, а аз се
наведох, изпъвайки крака, докато той издърпа тях и бельото ми с едно
движение. Сега бях благодарна на тревата под мен, която Шая бе
засадила. Чакълестият пясък щеше да е малко груб на гола кожа.
Въпреки това, той беше този, който бутнах и накарах да лежи по гръб на
земята. Бях го възседнала и все още бях по дантеления сутиен,
разкопчах колана му и смъкнах дънките и боксерките му наполовина
надолу, само толкова, че да открие това, от което се нуждаех. Наведох се
над него и притиснах голите ни кожи една към друга, търкайки бедрата
си провокативно, без да го поемам вътре в мен. Докато го целувах,
ръцете му откопчаха сутиена и махнаха последната ми дреха, оставяйки
ме напълно гола. Въпреки това, в тази непоносима жега, едва
забелязвах.
Беше се втвърдил под мен, а аз продължавах да извивам бедра и да го
дразня, докато ставах влажна. Похотта в очите му ме изгаряше,
обрамчена с остатъци от животинското, което беше по-рано. Ръцете му
все още бяха по гърдите ми, галейки и стискайки ги. Всяко докосване
изпращаше шокови вълни през тялото ми. От време на време ме
придърпваше напред, за да може да поеме една от гърдите ми в устата
си, смучейки и галейки зърнато с език.
Докато правеше това, аз преместих една от ръцете си между бедрата и
започнах да се докосвам. Исках да стигна до оргазъм преди да ме е взел,
а знаех, че щеше скоро. Виждах желанието и нетърпение по него. Да
отлага секса не беше в природата му. Аз предпочитах, когато мъжът
докосва клитора ми – нямаше нищо такова в света - но имах чувството,
че буквално ще трябва да поема въпроса в мои ръце, заради начина, по
който изглеждаше тази вечер. Освен това познавах тялото си достатъчно
добре, за да знам как да се накарам да свърша доста бързо.
Не достатъчно бързо. Ръцете на Кийо сграбчиха бедрата ми, повдигнаха
ме леко и тогава грубо дръпнаха тялото ми надолу. Измъкнах ръката си
точно преди да се тласне в мен, прониквайки със сила, каквато не
очаквах, тъй като бях отгоре. Опитах се да се отдръпна, но хватката му
беше силна, докато той изпъваше бедрата си нагоре.
- Твърде скоро - казах, дори когато тялото ми се наслаждаваше на
усещането, че е в мен.
- Никога не е твърде скоро - изръмжа в отговор.
Успях да се отдръпна и той се измъкна от мен. Усмихнах се
триумфиращо. Харесваше ми как мога да удължа това и да го измъчвам.
Ерекцията му бе ставанала по-твърда и по-голяма след като беше в мен,
мокра и хлъзгава от тялото ми, а ръката ми я хвана здраво и започна да
я гали напред и назад. Той изстена и изви тялото си, за да си върне това,
което му бях отнела. Улови ме отново, но този път ме претърколи по
гръб, така че сега трябваше да се боря с цялата му сила.
- Толкова си секси - изпъшка той, навеждайки тялото си към моето.
Грубата земя драскаше кожата ми. – Цял ден си мисля само за това как
те чукам.
Той влезе в мен отново, а аз изплаках толкова силно, че се чудех дали
някой от замъка няма да ме чуе и да изтича тук. Ако стане така,
вероятно няма да е голям проблем за тях. Когато нямаше какво да го
възпира, Кийо започна да влиза в мен с пълна сила, натискайки ме все
по-надолу и по-надолу с всеки тласък. Все още бях влажна и горях на
мястото, където се бях докосвала и с всяко движение, той успяваше да
засили удоволствието, докарвайки ме до лудост. Мускулите в тялото му
бяха силни и твърди, работеха без почивка, а той се движеше яростно,
очите му бяха впити в мен, докато ме взимаше дълбоко и силно,
оставяйки животното в него да прави каквото иска. Изплаках отново,
тържествуващо от грубостта, смесена с екстаза, почувствах, че се
доближавам все повече и повече до оргазма. Виждах сключената му
челюст и напрежението в него, докато се опитваше да се сдържи.
- Господи, искам да свърша... – успя да каже през трескавото си дишане.
– Толкова много искам да свърша в теб...
Той чакаше, опитваше се да издържи докато свърша първа.
Вкопчих се в него, а ноктите ми се впиха в кожата му.
- Направи го - изсъсках му. – Свърши в мен. Сега... нека го
почуваствам...
Само това му беше нужно, за да се освободи. От устата му излезе нещо,
което звучеше наполовина стон, наполовина рев. Той успя да продължи
да се движи вън и вътре в мен, но движенията му бяха по-бавни, по-
отсечени, след като свърши и тялото му намери избавление. Накрая
потрепери и се дръпна, само за да се свлече върху мен. Обвих ръце около
него. Дори без оргазма се чувствах нова и жива, изгаряща от
удоволствие, от наситеността на това, през което накарахме телата ни да
преминат току-що.
Той постави глава на гърдите ми, а аз продължавах да го държа, никой
от нас не каза и дума. По някое време, задрямах така, но се събудих
около час по-късно. Отне ми момент да разбера какво става докато не
усетих една мокра капка да ме удря по лицето. След това още една и още
една. Намръщих се и се изправих, изтривайки водата от очите си.
- Какво става? - промърмори Кийо сънено, мръщейки се леко.
Погледнах нагоре към небето, обсипано със звезди и с толкова нужните
ни облаци.
- Вали.
Глава 8
На следващата сутрин Кийо го нямаше, както и предполагах. Бяхме се
вмъкнали в моята не много използвана стая, когата започна да вали, а
сега неговата половина от леглото беше студена, показвайки, че си е
тръгнал преди известно време. Въздъхнах, опитвайки се да не се
разстройвам от мисълта, че той е с Мейвън и се запътих да разбера
какво става във владението на кралица Юджийн.
Първото нещо, което забелязах, беше, че всички бяха развълнувани, че е
валяло. Тази сутрин отново беше слънчево, но снощният дъжд съживи
земята. Кактуси цъфтяха. Дърветата изглеждаха по-силни. Нямаше
видими следи от вода, но я усещах в земята, и дори леко във въздуха.
Правенето на секс ли го бе причинило? Може би. Може би не. И все пак
бях доволна от действителността. Опитах да тръгна, но Рурик ме спря.
- Не искаш ли да разпиташ затворниците?
Замлъкнах. Това, което исках, беше да се прибера, изкъпя и преоблека.
- Не може ли ти да го направиш? - попитах.
Той се намръщи.
- Разбира се, но...
Би трябвало аз да го направя. Това искаше да каже. Предполагах, че
Езон не би направил такова нещо. Би оставил разпитването на
главорезите. Зхаех, че ако го бях възложила на Рурик, той щеше да го
направи без (много) да се оплаква. Обаче имаше нещо в очите му, което
ми казваше, че очаква повече от мен, отколкото от обикновен владетел.
Никога не бях очаквала да получа такова уважение от него, и да се
тревожа от това. В миналото Рурик ме беше разочаровал много, а сега
изведнъж аз не исках да разочаровам него.
- Добре – казах.
- Да го направим.
В миналото съм разпитвала много чудовища, джентрита и дори хора. Но
в разпитването на затворници имаше нещо странно. Беше странно и да
разбера, че в замъка ми има тъмница. Имаше дори окови на стените, но,
за щастие, нашите двама затворници не бяха оковани. Бяха мъж и
жена, дрипави и враждебни. Мъжът изглеждаше на моята възраст, а
жената по-стара.
Влязох в покритата с бронз килия, следвана от Рурик и още един пазач.
Скръстих ръце на гърдите си и преглътнах опасенията си. Аз бях
Юджийн Маркам, невероятен шаман и убиец на злодеи от Другия Свят.
Това не беше по-различно от другите ми задължения.
- Добре – казах сурово на затворниците.
- Може да направим това по лесния или по трудния начин. Отговорете
на въпросите ми и това ще приключи много по-бързо и лесно за всички.
Жената ме погледна ядосано.
- Не отговаряме пред теб.
- Странно – казах.
- Отговаряте. На моя земя сте, под мои правила, моя власт.
Жената се изплю на земята.
- Ти си узурпаторка. Открадна земята от Езон.
Взимайки предвид начина, по който се предаваше властта в Другия
Свят, обвинението й беше абсурдно.
- Всички тук са узурпатори. И в случай, че не знаеш, не съм откраднала
земята от него, а го победих.
Лицето й не се промени, но през това на мъжа премина страх. Обърнах
се към него.
- Ами ти? Ще дадеш ли обяснение? Ще кажеш ли къде са отвлечените
момичета?
Той нервно погледна спътничката си. Тя го изгледа строго, съобщението
лесно се тълкуваше: Нито дума.
Въздъхнах. Не исках да се стига до мъчение. Всемогъщ владетел или не,
това просто беше нещо грозно, с което не исках да си цапам ръцете.
Имах чувството, че желязното ми атаме, насочено към гърлата им, ще ги
накара да говорят. Вместо това избрах друго решение. Насочвайки
пръчката си, се отдалечих от другите и изговорих думите, с които да
призова Волусиан. За кратко усетихме студ и духът му се появи пред
мен. Рурик и пазачът вече бяха започнали да свикват с това, но
затворниците ахнаха.
- Волусиан – казах, - имам задача за теб.
- На вашите заповеди.
Посочих затворниците.
- Притисни ги. Накарай ги да говорят.
Червените очи на Волусиан се разшириха леко, изглеждаше почти
щастлив, както никога досега.
- Но не ги убивай – добавих бързо – или наранявай много.
Фалшивата радост изчезна.
- Започни с мъжа.
Волусиан премина през килията и тъкмо протягаше ръката си, когато
мъжът изкрещя.
- Добре! Добре! Ще говоря – проплака той.
- Волусиан, спри.
Духът отстъпи назад, ставайки все по-навъсен.
- Не знам нищо за изчезнали момичета – каза мъжът. – Не сме ги
отвличали.
- Ловували сте хора – отвърнах му. – И момичета изчезват близо до
вашата територия. Изглежда съмнително.
Поклати глава нервно, поглеждайки Волусиан враждебно.
- Не, не бяхме ние.
- Чували ли сте за изчезването им?
- Да, но не бяхме ние. – Думите му бяха непреклонни.
- Е, ами, малко е трудно да повярвам, че всички бягат. Ако не сте били
вие, тогава кой?
- Глупачка – изсъска жената. – Какво бихме правили с група момичета?
- Каквото мъжете правят с момичета – отговорих.
- Едва изхранваме хората си! Защо да взимаме още гърла за хранене?
Това беше добър въпрос.
- Е, все още не сте ми дали разумно обяснение.
- Чухме, че чудовище ги отвлича – изстреля мъжът.
- Чудовище? – повторих равно. Погледнах Рурик, който просто сви
рамене. Обърнах се отново към затворниците.
- Някакви подробности за това чудовище?
Никой не отговори. Беше странно, особено ако се вземе предвид как
една предубедена част от мен все още смяташе джентритата за
измамници, но им вярвах, че не са отвлекли момичетата. Мислех
обяснението за чудовището за глупост, но те може би наистина бяха
повярвали на това. Волусиан се приближи към тях, без да съм му
заповядала и мъжът бързо заговори.
- Чудовището живее в нашата земя. В Алд...Земята на Бодлите.
- Откъде знаете? – попитах.
- Само момичета от Земята на Бодлите са изчезнали – каза жената. -
Уестория граничи със Земята на Калините и две от селата им са много
близо едно до друго. Скай и Лей. Но от там никой не е изчезнал.
- Вие, излгежда, знаете много за това за привидно незамесени.
- Няма нужда да бъдем замесени. Нахлуваме и от двете страни на
границата – мълвата се носи.
Говореше за това нахлуване с гордост и опитах да не завъртя очи.
- Добре. Да оставим момичетата настрана. Откъде дойдоха огнените
демони?
Отговор не последва.
Въздъхнах отново.
- Волусиан.
Волусиан отново бързо пристъпи напред и обви с ръка врата на мъжа.
Повечето духове имат малка плътност, но с неговата сила, Волусиан беше
твърд, колкото всеки един от нас, докосването му - студено и
смъртоносно. Мъжът изкрещя и се свлече на земята.
- Спри! Спри! – извика жената. - Ще ти кажа.
Спрях Волусиан и я погледнах с очакване. Мъжът остана на земята,
търкайки гърлото си и стенейки. По кожата на врата му имаше ярко
червени черти. Жената излгеждаше още по-ядосана.
- Нашият водач ги праща. Коуан.
- И очакваш да повярвам, че някакъв скитник има такава сила? –
попитах. – Защо не работи за благородник?
- Той беше благородник, един от съветниците на Езон. Предпочете да
води труден живот, вместо да работи за някого като вас.
- Езон не е имал благородник на име Коуан – каза Рурик. – Историята й
не е достоверна.
Внезапно се почувствах отегчена. Това не бяха отговорите, които исках.
Нямаше следи от момичетата и сега имах фалшив благородник, който
пращаше демони.
- Добре – казах. – Това са въпросите засега.
- Какво ще правите с нас? – настоя жената.
- Още един хубав въпрос – измърморих.
- Езон би ги убил – каза Рурик.
- Знаеш, че не съм Езон.
Щях ли да постигна нещо, ако ги пусна? Повечето неща, които са
правили, са били от глад и отчаяние, не че това оправдава обирите и
потенциалните убийства и отвличания. А ако ги освободя от вина, се
съмнявах, че ще са си взели поука и ще станат съвестни граждани. Но
със сигурност нямаше да ги убия. Дори не исках повече да ги държа в
килията. Пазачът, придружил Рурик, прочисти гърлото си.
- Ваше Величество, можете да ги осъдите да работят усърдно.
- Да работят усърдно?
- Има и други като тях, други престъпници, които вършат работа като
наказание за техните дела.
- Като разкопаване на твоя водопр... както и да е – каза Рурик.
Не звучеше толкова зле. А и щеше да е полезно. Разпоредих заповедта и
ме увериха, че двамата затворници ще бъдат транспортирани до
работното им място. Всичко това беше някак странно. Бях съдия,
заседател и ако поисках, и екзекутор. Никой не успорваше решенията
ми. Никой не успорваше периода от време, който определих – 6 месеца.
Въпреки че извитата вежда на Рурик ми показа, че той би ги осъдил до
живот.
- Добре – казах след като излязохме от долните нива на замъка и бях
отпратила Волусиан.
- Сега вече се прибирам.
Внезапно Шая се появи иззад ъгъла.
- Ето те – каза тя разтровожено. – Търсех те.
- Тръгвам си.
Лицето й стана объркано.
- Но принц Лийт е дошъл да те види.
- Кой... о!
Спомних си. Средно сладкото момче от купона. Синът на кралица Роуан,
който не беше чак толкова дразнещ.
- Защо е тук?
- След последното ви посещение изпратих тези, които обичат метал, да
търсят мед. Намериха много, а е било трудно да се извлече и
разпространих, че скоро ще търгуваме с него. Лийт е тук, за да
преговаряте от името на майка му.
- Боже – казах. – Действате бързо.
Погледът й стана ироничен.
- Е, да, но също така вие го поканихте да ви посети някой път. Приел е
предложението ви. Всъщност, подозирам, че това да ви види е по-важно
от договарянето за търговията.
- Хубаво. И без това не ме бива в преговорите.
Никога не съм носила часовник и оставих мобилния си в Туксон. Нямах
представа колко е часът, а само, че прекарвах все повече и повече време
в Другия Свят. Да се видя с Лийт щеше само да ме забави повече.
- Ще го приема, но набързо.
Шая си отдъхна. Мисля, че се притесняваше да не избухна, а това беше
хубаво. Докато вървяхме към стаята, в която чакаше Лийт, Шая ме
погледна с любопитство.
- Може би ще... искаш да се преоблечеш и изкъпеш първо?
Погледхнах дрехите си. Бяха доста намачкани и не се и съмнявах, че
имам трева в косата от снощи.
- Не – казах. – Колкото по-малко му харесам, толкова по-добре.
За нещастие това се оказа невъзможно. Когато влязохме в стаята Лийт
подскочи, лицето му беше радостно.
- Ваше Величество, толкова се радвам да ви видя отново.
Поклони ми се и целуна ръката ми.
- Изглеждате невероятно.
Очевидно обичаше гръндж стила.
- Надявам се нямате нищо против, че идвам така. Когато майка ми
разбра за находката ви, искаше да се увери, че ще може да участва
възможно най-скоро.
- Добре – казах, дърпайки ръката си обратно. – Няма проблем.
Стаята беше удобна гостна, в която все още имаше следи от вкуса за
декорация на Езон. Гоблени, много кадифе и тъмни цветове. Всички
чакаха да седна на един от плюшените дивани и след това направиха
същото. Отпуснах се на моя. Не би било извън рамките на етикета за
джентритата. Лийт да се намести край мен. Както и беше, той все още
ми се усмихваше и изглеждаше малко стреснат, когато Шая скочи.
- Е, Ваше Височество, бихме искали да обсъдим търговията на нашия
мед за вашето жито.
Като започнахме да говорим, внезапно си спомних отвратителната
настолна игра, която майка ми ме караше да играя с Пит. Оставих се да
размишлявам, докато двамата обсъждаха подробностите, които не
разбирах напълно. Мислите ми ме отведоха към предстоящите
задължения, които имах, мистерията с демоните и изчезналите
момичета, и разбира се - Кийо. Винаги Кийо. Лийт и Шая приключиха с
техните преговори доста бързо. От щастливото изражение на лицето й
помислих, че водим. С учтив поклон към мен, Шая се изправи, държейки
документи до гърдите си.
- Ако ме извините, ще отида да ми изготвят и легализират тези
документи, за да може принцът да ги подпише преди да си тръгне.
Използвах това като повод да забавлявам Лийт, но за нищо не се сетих.
С него не можех да говоря за риалити телевизия или американски
политици. Накрая, неуверено, казах:
– Благодаря за помощта. Имам предвид за търговията и всичко.
Той се ухили.
- Получаваме от това точно колкото и вие. Може би повече.
- Шая не смята така – казах без да мисля.
Това го разсмя.
- Тя е добър посредник. Късмет е, че я имаш.
Наведе се напред.
- Особено откакто разбрах, че това не е твоя... е, да кажем просто, че
това не е от обикновените ти занимания.
Честността ме изненада. Очаквах да се почувства зашеметен и глупав,
като повечето мъже тук, които се опитват да ме свалят. Изражението на
Лийт не беше развратно или възхитено, а разбиращо и съчувстващо.
- Не, наистина не е. Това е голяма промяна.
- Знаеше, че ще се заемеш с това, като победиш Езон.
Поколебах се. И Шая и Рурик ме бяха предупредили на няколко пъти, че
наистина не трябва да давам подробности за напълно неочакваното и
нежеланото, природата на моя кораб-майка. Дори и да не бях се била с
Езон с особеното желание да го изместя, нямаше мърдане. Да се покажа
слаба и оплакваща се пред тези вън от кръга, би причило още проблеми.
- Е, да – казах весело. – Просто не очаквахме толкова много проблеми,
когата земята се промени.
- Такъв е вашият свят?
- Областта, в която живея. Но имахме достатъчно време да свикнем с
нея и да измислим начини да оцеляваме и да напояваме. Дадох книги,
относно как да се построят някои от тези неща на Шая, и да се
надяваме, ще намери някого да ги направи.
Веждата му се изви.
- Има ли начин да погледна? Може би ще мога да помогна.
За момент се зачудих дали това не беше новата му стратегия да ме
замае, докато не се сетих, че Шая ми каза, че той разбира от технология,
дотолкова – доколкото джентритата можеха. Ако той можеше да обясни
диаграмите и всичко останало, би било полезно да е наблизо.
- Да – отвърнах. – Ще бъде от помощ.
Той отново се усмихна, това озари лицето му, и дори осъзнах колко добре
изглежда Не колкото Кийо, разбира се. Или дори... е, колкото Дориан. Но
доста сладък.
- Ще се заема веднага щом мога. Ако има още нещо, с което да ви
улесня, ще го направя.
Беше въодушевен. Да, наистина си падаше по мен, но не ме дразнеше по
начина, по който ме дразнеха други още по-неприятни ухажори. Дойде
ми странна мисъл.
- Лийт, има нещо, за което може би ще можеш да помогнеш. Чувал ли си
за изчезнали момичета от Земята на Калините? В земите, граничещи с
моите?
- Какво... казахте?
- Момичета изчезват от земята ми, точно до вашата граница.
Какви бяха имената?
- Скай и Лей. Но хората, с които говорих, казаха, че вашите момичета не
изчезват. Знаеш ли нещо за това?
Поклати глава, страшно объркан.
- Не... страхувам се, че не знам много за живота на тези хора.
Думите му никак не бяха презрителни, но се разбираше, че селяните и
фермерите не бяха хора, с които комункираше. Напомни ми за
коментарите на Рурик как Езон никога не би се натоварил да разследва
бандити или изчезнали момичета, освен ако не се отнася директно към
него. Лийт не беше чак такъв задник като Езон, но двамата с майка му
не бяха осведомени като всички благородници. Мисля, че частица
разочарование се появи на лицето ми, защото той изведнъж искаше да
ме разведри.
- Но се кълна, че ще проверя това като се върна. Ще попитам майка ми и
ще пратим хора да ви кажат. Ще разбера всичко, което мога, за вас.
Усмихнах се на неговия ентусиазъм.
- Благодаря, Лийт. Чудесно е, че помагаш.
- Да помогна на красива кралица не е проблем. Между другото,
замисляла ли сте се да си сложите корона?
Поговорихме си още малко и разбрах, че всъщност е много приятен,
съдейки по чувството за хумор и интелигентността му. Не беше
достатъчно, за да скоча в леглото с него, но оценявах това, че съм
намерила още някой, с който да се свържа в Другия Свят. Шая най-
после се върна с документите, принтирани на ръка на свитъци, разбира
се, и докато Лийт подписваше, донесохме много книги за инженерство
за него. Очите му се разшириха от радост, и кълна се, сигурно щеше да
се седне на земята и да ги чете още тогава. Вместо това разбра, че имам
да върша други неща, и след още много комплименти и целуване на
ръце, си тръгна.
- Отново му оставихте вратичка – забеляза Шая.
- Да, знам. Но той е безобиден. Харесва ми.
- Никой от тях не е безобиден, Ваше Величество.
Не можех да разбера със сигурност дали се шегуваше или не.
- Е, неприятната ситуация ще си струва, ако той може да разреши
проблема ни с водата и да ни помогне за момичетата.
- Момичетата?
Разказах й набързо за разпита на затворниците. Замисли се.
- Скай и Лей...
- Знаеш ли тези градове?
Кимна с глава.
– Те и Уестория са разположени така, че да са на еднакво разстояние от
портала. Кръстопът.
- Какво, към моя свят?
Тя кимна отново.
- Хм. Чудя се дали това е съвпадение. Чудя се... чудя се дали е възможно
да... - Дойде ми най-шантавата идея. - Мислиш ли, че тези момичета
отиват в моя свят и се връщат?
- Не знам. Блестящите често го правят. Не е нечувано.
- Да, знам. За да причиняват проблеми. Или за да крадат жени.
Трябваше да се боря с мръщенето на последното. Собствената ми майка
е била такава жена, отвлечена и принудена да бъде любовница на баща
ми.
- Мислиш ли, че тези момичета ще отвлекат мъже, за да имат деца?
Лесното зачеване бе причината толкова хора да бъдат отвлечени.
Обикновено мъже джентрита отвличаха човешки жени.
Усмивката на Шая се изкриви.
- И все пак се съмнявам, че ще се стигне до там. Известно е, че жени
преминават през портала, прекарват известно време в твоя свят и се
връщат бременни. Няма нужда да водят мъжете тук.
Добра логика. Е, това определено е странно развитие. Трябваше да
изчакам и да видя какво ще каже Лийт, но предполагах, че ако тези
момичета наистина не бяха отвлечени... е, нямаше какво много да
направя. Естествено, винаги съм се борила непреклонно джентрита да
не се промъкват в света на хората, но в тази ситуация не знаех кое е
правилно, и кое е грешно.
- Предполагам ще е по-лесно да се справя с това, отколкото ако ги
отвличаше чудовище. Но остава глупавият проблем с демоните. -
Въздъхнах. – Е, всичко с времето си, предполагам.
- Тръгвате ли си сега?
- Да. Най-после. Благодаря, че се зае днес.
- Разбира се – каза тя.
Изглежда, че наистина го мислеше. Доволното й изражение за кратко
стана колебливо.
- Въпреки че... има нещо, което трябва да знаете. Още някой отговори на
офертата за търговията.
- Хубава новина.
- Дориан е.
- Оу.
Разбира се, че Дориан ще отговори. Може ли да не се възползва от
възможността да ме сложи в негова власт?
- Можеш да се оправиш с това, нали?
- Там е въпросът. Специално заяви, че иска да говори с вас. В дома му.
- Какво? – погледнах. – Той... той не може да го направи.
Изкривената й усмивка се върна.
- Той е крал. Може да направи каквото поиска.
- Да, но Лийт беше тук! Дориан просто иска да отида при него, за да ми
се подиграва.
И няма съмнение, че ще изтъкне Изабел пред мен.
- Кралството на Лийт се нуждае от мед, повече отколкото това на
Дориан. Подозирам, че Дориан го прави лична услуга за вас.
- Не бих казала точно така.
Шая поклати глава, веселието сега в противоречие с раздразнение.
- Знам, че между вас има напрежение, но подозирам, че ако бъдете мила
с крал Дориан, той може да ни предложи щедра сделка. Такава, каквато
много би ни помогнала.
Щедра сделка. Земята на Дъбовете процъфтяваше. Не се съмнявах, че
имат всякаква храна и други неща, които можехме да използваме.
Помислих си за бедните хора в Уестория и дори за затворниците ми,
които говореха, че имат прекалено много гърла за хранене. Въздъхнах.
- Добре. Ще говоря с него. И дори ще бъда мила.
Тръгнах да се обръщам. Повече от всякога имах нужда да се прибера в
собствения си дом. Тогава погледнах зад себе си.
- Шая? За всеки случай може да продължиш да търсиш още партньори
за търговия.
Глава 9
Да се върна вкъщи беше страхотно. Бях изтощена умствено и
физически, и дори нямах нищо против яростната атака на кучета и
котки, която ме посрещна. Тим беше в кухнята, забъркващ нещо като
тесто за палачинки. Също така носеше истинска индианска шапка,
направена от пера, която стигаше чак до гърба му.
- Това не е ли скауско? – попитах. – А, Лакота?
- Продължавам да се забърквам в неприятности, като се преструвам на
някой от местните племена - обясни той. – Затова реших, че ако твърдя,
че съм от някъде другаде, никой няма да иска подробности. Освен това,
нямаш право да ме съдиш за вида ми. Да не би да си спала навън на
дъжда?
Иронично, но бях. Не че щях да му го кажа.
- Беше дълъг ден. Дни. Както и да е.
- Лара се обади около осемдесет пъти. Има страшно държание, знаеш ли.
- Затова тя прави големите пари – казах, прозявайки се. – Отивам да си
подремна. Събуди ме, ако се обади.
- Ще дойдеш ли да ме чуеш тази вечер? – обади се той, докато излизах в
коридора.
Замръзнах.
– О, ами, да. Имам планове...
- Нямаш!
- Имам. – Обърнах се. – Ще ходя при мама.
- Четенето е късно - каза той. – Няма да започне до девет. Ще си
свършила дотогава.
Отдавна бях приела ангажиментите на Тим с фалшивите индианци, но
да приемеш и да станеш свидетел бяха две различни неща – оставям
настрана времето, когато е в кухнята ми в пълно облекло.
- Дори написах нов материал - прибави той, когато видя, че не напредва
много.
- Не смятам, че това ти помага.
Той повдигна купа със смес за шоколадови сладки.
- Ще ги направя с орехи.
Въздъгнах и тръгнах към спалнята си.
- Не играеш честно.
Той извика от радост.
- Ще ти хареса, Юдж. Обещавам.
Заспах доста лесно и се събудих с две приятни изненади. Едната беше
миризмата на току-що изпечени сладки, носеща се във въздуха. Другата
беше Кийо, който седеше на един стол в стаята ми и ядеше една от
гореспоменатите сладки. По начина, по който изчезваше напоследък,
никога не знаех кога да го очаквам.
- Приятна изненада - казах, ставайки.
- Подобно - каза той, оглеждайки голите ми крака. Бях си легнала с една
тениска.
- Нещо ново в Другия Свят?
- Не много. Мейвън се тревожи за раждането, но се сетих, че и това ще
стане.
- Тя има добри лечители - казах. Исках да му вдъхна увереност, въпреки
всички тревожни чувства, които Мейвън пораждаше в мен . Тогава
забелязах, че носи бялото си сако. - На работа ли отиваш?
- Току-що свърших. – По дяволите. Беше по-късно, отколкото осъзнавах
след като беше стоял при Мейвън и беше изкарал смяна на работа.
- Искаш ли да дойдеш с мен при родителите ми?
Кийо направи гримаса.
- Роланд ме мрази.
- Мрази е силна дума.
Но не беше напълно неточна. Роланд, моят пастрок шаман, не криеше
факта, че не му харесва да прекарвам толкова време в Другия Свят.
Довеждането на гаджето ми от Другия Свят не спечели одобрението му,
въпреки че Кийо беше полу-човек, като мен. Все пак Роланд винаги беше
малко или много любезен. Майка ми, която не знаеше за наследството на
Кийо, не можеше да изпадне във възторг повече, отколкото вече беше.
Мисля, че почти бе загубила надежда, че някога ще излизам с някого,
така че това, че забих ветеринар беше достатъчен успех, що се отнасяше
до нея. Тя беше невероятен готвач, така че въпреки че Роланд го караше
да се чувства неудобно, Кийо все пак се съгласи да дойде.
- Сигурен ли си, че яденето ти беше достатъчно? – попита го тя след като
приключихме вечерята у тях по-късно същата вечер. Тя се държеше
така, заради предположението, че съм на границата на недохранването,
и че Кийо не може да се нахрани, ако някой друг не му сготви.
Всъщност, Кийо беше много по-добър готвач от мен.
- Беше чудесно - увери я той. – Повярвайте ми, беше ми повече от
достатъчно.
- Ами не се притеснявай да поискаш още. Или да си занесеш остатъци.
- Господи, мамо. Допълни му три пъти. Да не искаш да го убиеш чрез
затлъстяване? – попитах.
- Има и по-лоши съдби - пошегува се Кийо.
Майка ми грейна. Помислих си, че така е необичайно красива, но може
би бях просто предубедена. Хората казваха, че си приличаме и беше
така, що се отнася до структурата и лицевите черти. Различавахме се в
цветовете. Очите й бяха ясно сини, а тъмната й коса посивяваше. Моята
червеникава коса и виолетово-сини очи ми бяха наследство от Краля на
Бурите.
След вечеря замъкнах Роланд в кабинета, за да си поговорим и оставих
Кийо да забавлява майка ми. Тя знаеше какво правим, но след нейните
собствени преживявания в Другия Свят, предпочиташе да избягва
нашите шамански обсъждания.
- Все още си с него, а? – попита Роланд, отпускайки се в един удобен
стол.
- Той е добър и го знаеш. Той е като мен.
Роланд се почеса по главата замислено. Косата му беше посивяла, а по
лицето му сякаш се появяваха нови бръчки всяка година. Той все още
беше равен съперник за повечето врагове от Другия Свят (макар и уж да
се е пенсионирал), а татуировките на кръстове, спирали, риби и други
християнски символи по ръцете му можеха да призоват същата сила
каквато моите татуировки на богини можеха.
- Той е като теб - съгласи се. – Не е напълно свързан с Другия Свят, но
все пак е. Прекарал е повече от живота си там, отколкото ти, позволил е
да стане част от него. А това да си с такъв като него означава, че и ти
ще се свържеш с него. С всичко, което се случва там, наистина е по-
добре да стоиш далеч.
„Всичко”, разбира се, означаваше пророчеството за това, че ще износя
спасителя на Другия Свят. Докато обикновено преговарях доста от
шаманската ми работа с Роланд, избягнах да му спомена някои от
скорошните ми дейности – като например непреднамерено завалдяване
на кралство и превръщането ми в кралица. Наречете ме луда, но просто
си мислех, че връзката ни ще е по-добра, ако той си остане в неведение
за това.
- Ами аз вече се забърках в нещо там. И не ме гледай така – предупредих
го, виждайки намръщването му. – Помагам на някои хора, които се
нуждаят от помощ, и е твърде късно да се откажа. Но онзи ден видях
огнени демони.
Това привлече вниманието му.
- Имаш предвид в Другия Свят, нали?
- Господи, да. – Демони в нашия свят ще е доста ужасно. – Бяха пет.
Той подсвирна тихо.
- Това е доста дори за тях. Трябва някой доста силен, за да ги призове.
- Бях с, ами, едни други и и те успяха да им навредят малко, но общо
взето бяхме безполезни. Прогоних един и само това ме изтощи.
- Да, може да се направи, но не е лесно. Можеш да го направиш с
няколко други шамана, но сама... – Той поклати глава. – Наистина не ми
харесва, че се забъркваш в това.
- Знам, знам, но както казах, вече е твърде късно. Знаеш ли как да се
отърва от тях? Освен със събиране на шаманска хайка?
- Най-лесният начин – и използвам това определение неточно – би бил да
намериш джентри, който може да призове водни демони. Сложи ги до
огнени демони и ще се нападнат едни други.
- Някакси не съм оптимитично настроена, че ще намеря някой такъв. –
Все пак, дори докато го казвах, се замислих дали мога да го направя.
Доколкото знаех, това не беше част от магията на бурите. Можех да
призовавам вода, и веднъж бях контролирала въздух, обединявайки ги с
волята си. Призоваването на стихийни създания беше извън лигата ми.
Носят се слухове, че Кралят на Бурите е могъл да го направи. Жасмин
командваше водните същества също, въпреки че не знаех дали това
включва демони. Тежеше ми, че не мога да правя това, което
семейството ми можеше.
- Вярно - съгласи се Роланд. – В такъв случай, бруталната сила може би е
единственият начин. Остави ги да съберат техни собствени сили, за да
се отърват от демоните. Не е твой проблем. Това е отговорност на
джентритата и техните водачи.
- Да - казах неспокойно. – Е, ще видим какво ще стане. – Погледът, който
ми отправи, показваше, че не вярва да зарежа тази работа. Също така
казваше, че знае, че каквото и да ми кажи не би ме убедило. - Имам ще
един въпрос. Някога да си чувал за градове от Другия Свят наречени Лей
и Скай? – Шаманите по принцип избягват да прекосяват този свят, но
Роланд е бил там много пъти и знаеше много за земята.
- Лей ми звучи познато... в Земята на Елшите е, нали? Или на Калините?
– Заради незнанието, че съм кралица, Роланд не знаеше, че има пълна
промяна в Земята на Елшите.
- Калините - казах аз. – Но много близо до, ами, Елшите. Предполага се,
че има кръстопът наблизо. Знаеш ли къде излиза?
- Не... никъде наоколо, сигурен съм.
- Някакъв начин да разбереш?
- Това свързано ли е с демоните?
Поколебах се за момент дали да не кажа истината.
- Не, нещо друго. Друго нещо, с което им помагам.
- Юджийн! – Роланд рядко избухваше, но сега виждах гнева в очите му. –
Какво правиш? Не можеш да продължаваш така. Не можеш да се
занимаваш с техните работи. Твоята работа е да защитаваш този свят,
да държиш тях и другите чудовища и духове далеч от тук.
- Не всички са лоши - казах, изненадана, че думите излязоха от устата
ми.
- Трябва ли да ти напомням за отвличането на майка ти и различните
опити да те изнасилят?
Да го чувам да казва тези думи болеше, но продължих да отстоявам
мнението си.
- Справям се с това. Не е проблем.
- Винаги ще е проблем - заспори той. – И няма да ти помагам да се
забъркваш в още неприятности с тях.
- Какво, заплашваш ме, че ще ми отрежеш достъпа до информация ли? –
възкликнах.
- Може би, ако ще те предпази.
- Ами, няма. Единственото, което ще направиш, е, че ще ме изложиш на
по-голяма опасност, ако пробължа да ходя там неинформирана.
Очите му се свиха.
- Значи сега ти заплашваш мен?
- Какво става?
Майка ми подаде глава през вратата на кабинета с разтревожено лице.
- Всичко наред ли е? Мисля, че чух викане.
Изправих се.
- Роланд има проблеми със слуха, така че му помагах.
Последвах я в другата стая, където Кийо ме гледаше с любопитство.
Дори в човешка форма имаше слуха на лисица и нямаше да се
изненадам, ако беше чул целия спор.
- Трябва да потегляме - казах. – Ще ходим да слушаме как Тим рецитира
някаква поезия.
Вдигнатите вежди на Кийо бяха единствения знак на изненада, заради
нашите вечерни планове. Бях пропуснала да му кажа по-рано, защото
бях почти сигурна, че нямаше да излезе от къщата с мен. Той се усмихна
вежливо на майка ми.
- Благодаря за вечерята. Беше чудесна.
Майка ми се натъжи, че трябваше да ни изпрати.
- Ами трябва да дойдете пак следващия уикенд, ще направя лазаня. И
черешов пай.
Целунах я по бузата.
- Не трябва да ни подкупваш, за да наминем.
- Не, но не вреди.
Ядосана или не, прегърнах и Роланд. В този кратък миг той промърмори
в ухото ми.
- Ще говоря с Бил.
Звучеше изтощен и победен, затова го прегърнах по-близо.
- Благодаря ти. – Бил беше негов приятел шаман във Флагстаф.
Щом успяхме да си тръгнем, Кийо не загуби време, за да попита.
- Проблеми на фронта вкъщи?
- Сякаш не знаеш - казах.
- Казах ти, че ме мрази.
- Мисля, че повече мрази да правя всички тези пътувания до Другия
Свят.
- Но все още мисли, че съм лошо влияние.
- Ти си лошо влияние.
Пътувахме в тишина следващите няколко минути. Тогава Кийо забеляза,
че не карах към къщата ми. Че отивахме към центъра.
- Не - изпъшка. – Няма наистина да слушаме Тим, нали? Мислех, че това
е просто оправдание, за да си тръгнем.
Поклатих глава.
- Съжалявам. Обещах.
Кийо въздъхна, но го прие като мъж.
Отидохме до едно от постоянните места на Тим, място наречено
Бърлогата на Лисицата. Помислих си, че Кийо ще го сметне за смешно,
но не. Когато влязохме, едно момиче беше на сцената и рецитираше
поезия за безрадостно съществуване и боклук на пътя. Кийо заразглежда
посетителите и масите и тогава осъзна, че не сме в бар, а в кафене.
- Не продават ли алкохол тук? Няма начин да преживея това без тежък
ликьор.
- О, просто млъкни - казах, опитвайки се да прикрия усмивката си.
Намерихме малка кръгла маса в средата на претъпканото кафене и го
оставих там, докато отида да си взема горещ шоколад. Бих предпочела
кафе, но имах достатъчно проблеми със съня, без да добавям кофеин по
това време на нощта. Когато се върнах, видях, че трима посетители са
седнали на нашата маса.
- Здравейте, хора. – казах.
- Радвам се да те видя отново, Юджийн.
Говорителката се казваше Барбара. Тя беше стара жена, от племето
Паскуа Яки. Техните религиозни вярвания, макар и да имаха прилики с
природно-ориентираните вярвания на съседните племена, бяха приели
доста християнско влияние през годините. И наистина тя носеше кръст
на врата си, но все още бе смятана от много хора за свята жена. Нямаше
проблеми с това, че се наричам шаман, за разлика от другите индиански
племена понякога. Внуците й, Феликс и Дан, бяха с нея тази вечер и те
също нямаха проблем с мен. Тим обаче беше друга история.
- Моля те, кажи ми, че онзи твой тъпанар съквартирант няма да
рецитира тази вечер. – каза Феликс.
- Внимавай с езика - каза Барбара като истинска баба.
Помръднах неловко.
- Ами... може би ще е тук тази вечер...
- Боже Господи - каза Дан, ядейки бишкота. Изгледа Барбара с
извинение преди да се обърне към мен. – Казвали сме му стотици пъти
да не прави това.
- Стига, момчета. Не започвайте отново, отне доста време да избледнее
последното насинено око - напомних му.
Феликс поклати глава.
- Виж, да се представя за един от нас не би било толкова лошо – а то е
лошо - ако поезията му не беше такъв боклук.
- Феликс! – предупреди Барбара.
Той се смути.
- Съжалявам, бабо. Но знаеш, че съм прав.
- Само това знае как да прави - казах неуверено. – Освен това тази вечер
ще се прави на Лакота, ако помага.
- Не мисля, че това ще подобри поезията - отбеляза Кийо, опъвайки се в
стола.
- Съгласен съм - каза Феликс. – Ужасната му поезия надминава всички
култури. – Той погледна самодоволно баба си, доволен, че този път не е
изпсувал.
Тя се обърна към мен, игнорирайки го.
- Как са нещата?
- Добре - казах. – Странни.
Въпреки че нямаше проблеми с това, че съм шаман, понякога се
тревожеше от мисълта, че се бия със същества от Другия Свят. Не беше
решила дали са святи или не, въпреки че беше видяла доста от злите и
знаеше, че това, което правя, е наложително понякога. Щеше да ме
поразпитва още, но Тим излезе на сцената. На главата му беше шапката
от пера, беше обул кожени каубойски панталони и нямаше риза.
- О, Боже. Не. – измрънка Феликс.
Тим вдигна ръце, за да приглуши разнеслите се ръкопляскания.
- Благодаря ви, приятели - каза той с дълбок, равен глас. – Великият Дух
приветства вас и компанията ви в нашия свещен кръг тази вечер.
- Дори не се шегувам - каза Дан. – Толкова близо съм до това да отида
там и да го завлека зад сцената.
- Моля те - изсъсках. – Не тази вечер.
- За моята първа поема - продължи Тим - бих искал да ви прочета нещо,
което се вдъхнових да напиша, докато седях навън и обмислях как
пърхането на крилете на пеперудата са същите като ударите на сърцето
в този мимолетен свят. – Разтваряйки ръце широко, той зарецитира:
Пеперудо, сестра на вятъра.
С крила толкова жълти.
Нека полетим с теб в синьото небе,
А душите ни да се реят в белите облаци
Докато гледаме надолу към онези, които мечтаят да летят,
Но са твърде уплашени.
Затова трябва да останат свързани със земята,
Както кафявият бръмбар, нейн брат.
- Ще помогна на Дан - каза Кийо, докато публиката ръкопляскаше. – Ще
му помогна да извлече Тим.
- Серизоно? – каза Дан, развълнувано.
- Не - Барбара и аз казахме едновременно.
Следващата поема на Тим беше за митологична жена, наречена Ониата,
младо момиче с божествена красота, което дошло на Земята и накарало
мъжете навсякъде да се бият за нея. Историята беше интересна, но като
всички негови поеми, куплетите бяха зле и изпълнени с ужасни
метафори.
- Това е истинска история - казах на приятелите си. – Чувала съм я и
преди.
- Да, но не е на Лакота - каза Феликс. – Мисля, че е на Ирокезите.
- Честно, не мисля, че в момента, това има значение - каза Дан отегчено.
– Освен това всички имат някои истории за неземно красиви жени.
Кийо ме хвана за ръка и промърмори:
- За щастие и аз имам такава.
- Хитър човек. Хитър като лисица – отговорих му.
Когато четенето на поезия свърши, Тим продаде книгите с поезия, които
беше отпечатал сам. Мисля, че това беше най-забележителната част от
всичко – винаги успяваше да продаде доста. А жените... жените го
обичаха. Няколко му се подмазваха, без съмнение защото искаха да
излязат с него по-късно. Гледайки жените, Дан обяви, че ще зареже
работата си на техник по поддръжка на компютри и ще се присъедини
към ангажиментите на Тим, което ни накара да се засмеем.
- Казвай каквото искаш - казах на Кийо, гледайки Тим и неговите
обожателки. – Всичко това означава, че вероятно Тим няма да си идва
вкъщи тази вечер.
- Какво точно имаш предвид?
- Че сауната е наша.
Не че някой друг можеше да се побере в нея. Сауната ми не беше
толкова голяма, което означаваше, че когато Кийо и аз се прибрахме
вкъщи, трябваше да сме много по-близо един до друг. Всъщност, никой
от нас нямаше нищо против.
Свалихме дрехите си в коридора и той ме дръпна към него, ръцете му се
спускаха до кръста ми, а устните му леко докосваха врата ми.
- Дължиш ми много, за това, че ме накара да изтърпя тази поезия -
изръмжа в ухото ми.
- Както и да е. Това практически си беше любовна игра. Да не би да
казваш, че поемата на Тим за брата кълвач, забиващ клюна си в
дървото, не те възбуди? Знаеш, че това си беше чиста метафора.
Единственият отговор на Кийо беше задушаваща целувка, която
прекрати всеки друг остроумен коментар, който можех да направя.
Устните му бяха горещи и твърди, а езикът му докосваше моя. Без да
прекъсваме целувката, някакси успяхме да отворим вратата на сауната
и да влезем вътре, препъвайки се. Веднага горещина и пара ни обгради.
Всички хвалят жегата на Аризона, защото е суха, но аз обожавам
влажността и начина, по който обгръща тялото ми.
Също така обожавам начина, по който влагата мокри тъмната коса на
Кийо, карайки я да се навие още повече на врата му. Все още
продължавайки целувката, той ме притисна в дървената стена на
сауната, а ръцете му сграбчиха бедрата ми. Само за кратко време жегата
ни направи хлъзгави и потни. Зарових пръсти в косата му, а след това ги
прокарах по ръцете и гърдите му. Маслото и потта позволиха на ръцете
ми да се плъзгат без усилие по кожата му. Спрях, за да направя няколко
кръга около зърната му, бавно увеличавайки натиска и стискайки ги по
начинът, който той правеше на моите.
Той изсумтя леко от изненада и удоволствие, а след това премести
устните си до врата ми. Наведох глава, за да му осигуря по-лесен достъп.
Целувките му бяха настойчиви, сякаш се опитваше да ме погълне само с
устните си, но имаше замесени и малко зъби. С кожа, толкова бледа,
колкото моята, той понякога ме оставяше с някоя и друга смучка след
секс. Винаги ме караше да се чувствам глупаво и сякаш съм на
шестнайсет на следващия ден, но в онзи момент? Изглеждаше сякаш
напълно си заслужава.
Устните му се преместиха от врата ми на рамото ми, а ръцете му се
плъзгаха от бедрата до гърдите ми, движейки се лесно заради потта и
влагата. Той ги галеше и обхващаше с ръце, пръстите му се движеха
напред назад по мократа ми кожа и понякога спираха, за да погалят
зърната ми по начин, който изпращаше вълни през цялото ми тяло.
Станала нетърпелива от собственото си желание, плъзнах ръка надолу по
стомаха до ерекцията му, притисната в мен. Хванах го и започнах да го
приближавам към мен.
Неочаквано ме обърна, все още държейки ме притисната в стената.
Поставих ръце на нея за опора, докато силните му пръсти разтриваха
гърба ми, масажираха мускулите ми, които изглежда ме боляха
постоянно напоследък. Изпъшках, намерих масажа почти толкова
възбуждащ, колкото всички друго. Траеше за малко обаче. Скоро ръцете
му се преместиха към бедрата ми отново, леко повдигайки ме, така че
бях наведена към стената, а не подпряна плътно към нея. Момент по-
късно, той се притисна в тялото ми и го усетих как влиза в мен.
Собствената ми влага направи влизането почти толкова лесно, както и
плъзгането на ръцете ни по плътта ни. Изплаках от чувството, че той ме
изпълва, влизайки все по-силно и по-силно в мен. Допрях буза до стената
на сауната, приготвяйки се и позволявайки му да влезе в мен по-
дълбоко.
Той хвана гърдите ми като продължаваше да се движи вън и вътре в
мен, а аз изстенах от докосването му, което изпрати шокови вълни по
кожата ми. Бях пренатоварена с усещане, а той изглежда контролираше
всяка част от моето тяло отвътре и отвън. Тласъците му станаха по-
настойчиви и по-бурни; стегна захвата си на гърдите ми. Докато беше в
мен, горещина се надигаше между бедрата ми и се излъчваше през
цялото ми тяло, достоен противник на горещината на въздуха около нас.
Блаженството растеше и растеше до непоносими височини, докато най-
накрая оргазмът не избухна в мен, краката ми отслабнаха и почти
поддадоха под мен. Всяка част от мен беше изтръпнала и гореше, а
чувството от това той все още да се блъска в тялото ми беше почти
твърде много за изострените ми сетива. Но дори и да си мислех, че не
мога да издържа повече, все пак почувствах удоволствието да се надига
в мен отново и знаех, че няма да отнеме много време преди да свърша
отново.
До тогава ръцете на Кийо се бяха преместили отново на бедрата ми, той
се наместваше, за да може да влиза още по-силно. С всичката тази сила,
беше трудно да продължа да се навеждам към стената, а не просто да се
притисна в нея. Тогава усетих, че тялото му стана по-напрегнато и
разбрах, че ще свърши. Той издаде гърлен, примитивен звук, тласъците
му станаха дълги и дълбоки щом свърши и остави оргазмът му да
изригне в мен. Притисна лице в рамото ми, движенията му постепенно
станаха по-бавни щом тялото му се задоволи.
Когато приключи, плъзна ръце от бедрата ми към раменете ми, обърна
ме и ме придърпа към него. Обвихме ръце около един друг, задъхани
докато се облягахме на стената. Не каза нищо, вместо това нежно целуна
бузата ми. Усмихнах се и се притиснах по-близо до него, попивайки
миризмата на кожата и потта му.
- Струваше ли си да изтърпиш четенето на поезия? – попитах.
- Да - каза той. – Определено.
Телефонът ме събуди на другата сутрин. Кийо дремеше до мен в леглото
и всъщност трябваше да се пресегна през него, за да достигна телефона.
Беше Роланд.
- Разбрах за твоя кръстопът. Минава през малък град в Тексас, наречен
Жълта Река.
- Тексас, а? – Това беше неочаквано.
- Да. И има двама шамана, които вече живеят там, за да го държат под
око.
- Двама? – Нямаше толкова много хора в нашата професия в
действителност. Бяхме разпределени толкова нарядко, така че повече от
един в един регион (освен отбор от баща и дъщеря като Роланд и мен)
беше изненадващо.
- Определено е голям портал. Не изисква много сила или усилие да се
премине през него, затова трябва да му се обърне доста внимание.
Интересно. Кръстопътищата се разделяха по достъпност. За щастие,
повечето изискваха повече сила, отколкото един среден човек или дори
джентри може да използва. В определени дни от годината – като Белтейн
или Самхайн – зоните между нашите светове ставаха по тънки и правеха
пресичането по-лесно. Това беше опасно време, което дъжеше Роланд и
мен заети. Портал, който се използваше и през остатъка от годината
беше дори по-опасен.
Но ако е лесно достъпен, тогава не би трябвало да е много трудно за тези
момичета да пресекат и да потърсят хора, които да станат бащи на
децата им. Цялата мисъл ме накара да потръпна. Цяло поколение от
полутексасци, полуджентрита деца. Господ да ни е на помощ.
- Юджийн? – попита Роланд внимателно. – За какво мислиш?
- Мисля, че ще ми трябват имената на тези шамани.
Все още изглеждаше разтревожен, заради моята намеса, но мисля, че се
почувства по-добре, че ще се свържа с други – особено такива, които
бяха хора. Притисна ме малко да му кажа какво става, но аз все още
отказвах да говоря. След много благодарности от моя страна за
информацията, най-накрая прекъснахме връзката.
Кийо беше станал от леглото по време на разговора и беше под душа.
Докато го чаках се чудех как да постъпя. Щях да се свържа с тези
шамани, както се предполага, и щях да разпитам дали са забелязали
скорошен наплив на момичета джентри. Ако успеех да потвърдя това,
щях да се успокоя, че онези бандити (или чудовища) не са ги отвлекли,
въпреки че това оставяше моралната дилема дали да изритам тези
момичета обратно в техния свят.
Спадането на температурата и настръхването на кожата ми сигнализира
за внезапното появяване на Волусиан. Той се материализира в най-
тъмня ъгъл на стаята ми, а изражението му беше сърдито и враждебно,
както обикновено.
- Ами, това е такова голямо удоволствие - казах. – Толкова обичам да
виждам веселото ти лице сутрин. Какво става? – Когато напуснах Другия
Свят последния път, отново наредих на Волусиан да ми доставя
съобщения. Шегата настрана, не бях особено развълнувана да го видя,
защото знаех, че това означава, че има нещо, с което трябва да се
справя.
- Тежкият слабоумник, който командва пазачите на моята господарка,
изиска присъствието й - каза Волусиан.
- Рурик ли имаш предвид?
- Да, освен ако моята господарка не е назначила друг тежък слабоумник
да командва нейните пазачи.
- Каза ли защо? – Ако беше нещо свързано с търговията, Шая щеше да ме
извика.
- Искаше да ви каже, че едно от изчезналите момичета се завърна.
- Какво?
Изхвърчах от леглото и бързо навлякох някакви дрехи. Кийо се върна в
стаята, изумително секси с мократа си коса, и ме изгледа изненадано.
- Какво става?
- Имам следа за едно от момичетата. Искаш ли да дойдеш с мен?
Той поклати глава и вдигна бялото си палто.
- Не мога. Трябва да работя.
Бях разочарована. Щеше да ми е приятно да е с мен, но онази дребнава
част вътре в мен се почувства по-добре, че ще работи, а няма да стои
при Мейвън отново. Така че си казахме чао с една дълга целувка –
наистина дълга целувка. Когато най-накрая се разделихме, Волусиан
изглеждаше сякаш няма да има нищо против ако бъде затрит.
Изпратих го преди мен и скоро след това и аз прекосих. Ния, както
винаги, се престара в поклоните, но трябваше учтиво да я отпратя в
бързината си да намеря Рурик. Той седеше с Шая в салона до нейната
стая, погълнати в разговор. И двамата скочиха на крака, когато ме
видяха.
- Ваше Величество - изпя учтиво Шая.
- Къде е тя? – възкликнах. – Момичето. Искам да говоря с нея и да уредя
това.
Рурик направи гримаса.
- А, за това.
- Какво има? Волусиан каза, че си я намерил.
- Ами, така е, на думи. Беше момичето от Уестория, с чийто родители
говорихте. Тя изникна в селото снощи, беше в истерия и продължаваше
да говори как е избягала и колко ужасно било.
- Наистина ли е имало чудовище? – казах изненадана. – Или е избягала
от бандитите? – Все още не бях изключила намесата им.
Той поклати глава.
- Никой не знае. Нямаше никакъв смисъл в разказа й, и най-вече,
родителите й искаха да я успокоят. Междувременно ни изпратили
отговор, защото знаели, че бихте искали да говорите с нея и… ами, от
тук започва проблема.
- Сякаш останалото не е проблем вече?
- Когато момичето разбрало, че идвате, станала дори по-истерична.
- По-истерична заради мен, отколкото заради чудовището или каквото е
било?
Рурик сви рамене.
- Както научихме, репутацията ви е малко... тревожна за някои хора.
- Мили Боже. Не е ли чула, че огнените демони ми сритаха задника? –
въздъхнах. – Какво стана?
- Избяга. Наистина този път.
Изстенах и потънах в един стол.
- Изпратихме група да я търси още щом чухме - добави той с надежда.
- Е, и това е нещо, предполагам. Само едно момиче е... не би трябвало да
е трудно да я намерим, нали? – Рурик и Шая си размениха погледи на
съмнение. Изстенах отново. По начина, по който земята се
разпростираше тук, беше лесно някой, който иска да изчезне, да го
направи. Групи търсеха Жасмин поне от три месеца и нямаха никаква
следа за това къде може да е.
- Трябва да започнем да слагаме лица на кутиите за мляко -
промърморих.
- Моля? – попита Шая.
- Няма значение. Нещо друго, за което трябва да знам? Нещо за Лийт? –
Мислех, че ще направя медитацията и връзката със земята и тогава ще
се върна в Туксон.
- Все още нищо - каза Шая. – Но... чухме се с Дориан.
Да. Още един мой проблем. Изглеждаше малко нервна, за да продължи.
- Изпрати съобщение, чуди се защо още не сте се свързали с него за
търговията. И...
Извътях очи.
- Продължи. Очаквам най-лошото.
Тя изглеждаше засрамена.
- Каза, че ако не си направите труда да дойдете в най-скоро време,
тогава ще анулира офертата си.
- Това може и да не е толкова ужасно - отбелязах. – Имам предвид,
казахте и на други хора, нали? Има други кралства, които искат да
купят медта, нали?
Погледът й на неудобство стана още по-голям.
- Ами, не са много.
- Колко много са не много?
- Освен Земята на Калините? Николко.
- Кучи син. – Честно ли? Не бих изключила Дориан да е повлиял на
другите да не търгуват с мен само, за да може да си играе на тези игри.
Въоражих се и срещнах умолителния поглед на Шая.
- Предполагам не е определил точно колко е „скоро”?
- Всъщност, направи го - каза Шая. Рурик се усмихваше, което приех за
лош знак. – Днес.
Глава 10
Отидох при Дориан с лошо предчувствие, подсилено от факта, че носех
пола с цепка до бедрото. И Шая, и Ния искаха да отида да го видя в
рокля, отбелязвайки, че ще подхожда на ситуацията ми и ще ме направи
скъпа в очите на Дориан. Бях оспорила това, казвайки, че няма да мога
да яздя с рокля, и тази цепка беше тяхното решение. И както винаги,
имах шепа пазачи. Тяхното постоянно присъствие все още
продължаваше да ме кара да се чувствам като дете. В този случай, едно
мръснишко дете.
Заради странната география на Другия Свят, преминахме през още едно
село. Визитата ми беше кратка, но достатъчно дълга, за да видя как се
справят. Ситуацията не беше твърде различна от тази на Уестория,
въпреки че те имаха жена, която беше доста веща в намирането на
водни източници. Техниката й, начинът, по който тъчеше магията, беше
по-умел от моя, въпреки че тя не притежаваше силата ми. След като я
наблюдавах, повторих това, което беше направила, и успях да открия
място, готово за изкопаване на кладенец. Роклята ме задържаше да
отида там и да копая с тях, но нямаше значение. Отново се почувствах
наблюдавана като спасител.
Да стигнем до Дориан отне по-малко време, отколкото беше отнело да
стигнем до Мейвън. За разлика от онова пътуване, днешното премина
най-вече през моята земя, без почивка в едно от по-умерените кралства.
Жегата ни сломяваше и аз се потях обилно във виолетовата коприна на
роклята ми. Бих дала всичко за бриз, всичко, за да раздвижа този
застоял въздух. Моят Туксон често беше ветровит – не схващах защо
версията му в Другия Свят не беше.
Баща ми е бил способен да контролира всички неща, свързани с бурите:
въздух, заредени частици, температура и така нататък. До тук бях
успяла да постигна контрол само над водата, но от време на време
можех да усетя въздуха със същите сетива, с които докосвах и
контролирах водата.
Протягайки се сега, имах същото преживяване: можех да усетя въздуха.
Тананикаше ми. Призоваваше. Но когато го призовах, нищо не се случи.
Опитвах отново и отново, пробвайки същата техника, която използвах с
водата, подтиквайки го да завие, да се раздвижи и да ме охлади. Нищо.
Най-накрая се отказах, когато замъкът на Дориан се появи. Беше
каменен, като моя и някак си успяваше да бъде едновременно
внушителен и грациозен.
Там, където веднъж бях посрещната с враждебност и подозрение, сега
бях приветствана с уважение и честен размер от пълзене. И да, също и с
някаква предпазливост. Пазачите ми бяха отведени, а слугите на Дориан
ме наобиколиха отвсякъде, предлагайки ми всяко освежаване, от което
се нуждаех. Отказах. Просто исках да приключа с тези преговори.
Един слуга ме заведе до пищно декорирана стая и съобщи за мен, с
титли и всичко. Дориан седеше там, както обикновено в кремава блуза с
дълъг ръкав, наведен над дъска за шах. Стар мъж, с брада, която се
влачеше по пода, седеше срещу него. Зелено-златните очи на Дориан се
вдигнаха при името ми и той грейна в ослепителна усмивка. Честно.
Мъжът понякога изглеждаше твърде добре и го знаеше. Момент по-
късно, Дориан обърна неодобрителен поглед към партньора си за шах.
- За Бога, Каспър! Изобщо ли нямаш обноски? Кралицата на Бодлите е
тук. Покажи някакъв респект, преди да съм те нашибал.
Започнах да протестирам, докато старият мъж се изправяше.
Изгърбената поза, в която беше седял на стола, изглежда беше
постоянна, и му отне цяла вечност, преди да стане. Успя да направи
нещо, което минаваше за поклон – всъщност беше трудно да се каже
разликата между това и нормалното му състояние – и ми даде поздрав:
- Ваше Величество.
И докато старият мъж беше с гръб към дъската, Дориан се наведе и
премести няколко от фигурите.
Отворих устата си, повече от шок, отколкото, за да изкажа някакъв
протест. Дориан вдигна един пръст към устните си в знак, който ми
казваше да мълча. Преглътнах коментарите си и се усмихнах на Каспър.
- Благодаря ти. Моля те, седни отново.
- А ти, скъпа моя – каза Дориан – се присъедини към нас.
Слугата, който ме беше довел, припряно придърпа тапициран с кадифе
стол до масата за шах. Благодарих му и седнах, скръствайки краката си
по навик. Когато видях, че половината от полата се плъзна и разкри
почти цялата дължина на крака ми, припряно ги върнах в нормално
положение. Дориан видя крака, разбира се. Той винаги виждаше
всичко.
Очите на Каспър под гъстите му, сиви вежди бяха съсредоточени в
дъската. Той направи ход, вземайки една от фигурите на Дориан.
Дориан се намръщи за кратко, сетне си върна усмивката, докато се
обръщаше към мен.
- Сияеща си , както винаги – каза той. – Тази рокля е особено прекрасна.
Каспър, погледни я. Виждаш ли начина, по който тази отсянка пасва на
очите й?
Каспър изглеждаше така, сякаш иска да изучава дъската, но се обърна
подчинително към мен и кимна бързо.
- Да, Ваше Величество. Пасва.
Дориан бързо размени още няколко фигури и си сложи изражение на
потънал в мисли, когато Каспър се обърна.
С въздишка Дориан премести своя офицер.
- Не е най-добрата ми игра, но ще трябва да го направя.
Той взе една от фигурите на Каспър.
Ходът очевидно го изненада, беше удивен, предвид това, че фигурите не
стояха там, където бяха последният път, когато беше погледнал. Той
изучи дъската за почти минута и след това премести рицар, въпреки че
не донасяше пленничество.
- Юджийн, изглеждаш така, сякаш си заседнала в пустиня. –
промърмори Дориан. – Но предполагам случаят е такъв, нали? Такъв
срам, всички тези градове, страдащи и умиращи от глад градове като
Сонгууд.
Старият мъж рязко вдигна поглед, очите му бяха разширени, докато ме
гледаше.
- Сонгууд?
- Сонгууд? – попитах със същото объркване. Дориан тайно премести още
фигури.
- Роден съм в Сонгууд – каза Каспър. – Хората там умират от глад?
- О, почакай – каза Дориан. – Сонгууд е в Земята на Върбите, нали?
Съжалявам, че те уплаших. Мислех си, че беше част от кралството на
Езон. Сигурен съм, че Сонгууд е наред.
Той изучи дъската за момент и след това ловко премести кралицата си.
- Шах и мат!
Каспър зяпна.
- Това не е...
Очите му обходиха дъската, без съмнение търсейки начин да отблъсне
Дориан.
- Не можеш да се бориш срещу кралицата – каза Дориан сладкодумно. –
След като тя реши да вземе краля, можеш да се предадеш и да му се
насладиш.
Завъртях очите си. Каспър въздъхна.
- Отлична игра, Ваше Величество.
Дориан му хвърли успокоителен поглед, докато старият мъж се
изправяше.
- Не го приемай толкова тежко. Игра доста прилично. Небрежно тук или
там, но кой знае? Винаги има следващ път.
Каспър се поклони още веднъж и ни остави сами. Дадох на Дориан
критичен поглед.
- Ти си лош човек. Трябва да се засрамиш.
- Едва ли – каза той. – Този мъж е най-големият шампион по шах в седем
кралства. Малко смирение ще му дойде добре. И говорейки за смирение,
ще се върнем ли към нашата работа?
Той се изправи и ми протегна ръка. Не я взех и просто го последвах,
докато той вървеше към далечната страна на стаята. Потъна в сатенено
канапе с цвят на слонова кост, докато аз избрах кадифен стол, в същия
цвят като роклята ми. Чувствах се носена от течението в море от лилаво.
Дориан взе купчина пергамент от близка маса.
- Ето. Просто знак, и можем да премахнем това от пътя си.
Плъзнах поглед по документите, удивена. Н разбирах по-голямата част.
Изобразяваха подробно суми и превози от подбрани стоки, списъци с
интересни курсове, и излагаха някакъв вид график. Дадох на Дориан
скептичен поглед.
- Какво стана с преговарянето?
Наля в две чаши бяло вино от гарафа, която стоеше на маса от другата
му страна.
- О, хайде. Ти всъщност не искаш да правиш това. Аз не искам да го
правя. Така че защо да си губим времето? Уверявам те, сроковете са
много, много щедри. Вероятно по-щедри, отколкото заслужаваш,
предвид начина, по който си играеш с моята привързаност. Твоите хора
ще получат много добри стоки от мед, които трябва да се
материализират.
- Тогава защо ме накара да дойда тук?
- Трябва ли да питаш?
- Не – промърморих, вписвайки името си с перо. Перо. Честно. – Ти си
лош човек.
- Опитвам се. Вино? – той посочи към чашата, която беше налял за мен.
Поклатих главата си.
- Не бих искала да ти се изчерпят запасите. И така, предполагам, че това
да стоя тук е част от цената, която плащам за храната на кралството ми.
Сега какво искаш да направиш?
Очите му задържаха моите над ръба на чашата с вино.
- Мога да направя списък с неща за правене, по-дълъг от договора.
Да. Очаквах го.
- Добре тогава. За какво искаш да говорим?
- За теб – каза той. – И защо никога не идваш да ме виждаш.
- Знаеш защо. Защото ме използва и ме остави с това кралство.
- Със сигурност таиш злоба. Това човешка черта ли е?
- Това е черта на Юджийн.
Той се усмихна.
- Разбира се. Нали знаеш, Рурик се опита да те изнасили, но сега го
приветстваш с отворени обятия.
- Не е точно така.
- Знаеш какво имам предвид. Защо можеш да простиш на него, а на мен
не?
Погледнах към скута си и се заиграх с плата на роклята. Нямах добър
отговор на това. Рурик наистина беше истински задник, когато се
срещнахме, но все пак сега го приемах като нормална част от имението
ми. Защо задържах такава враждебност към Дориан? Защото между нас
нещата не бяха започнали враждебно, осъзнах. Разбира се,
първоначално не му вярвах, но той никога не ме нарани наистина.
Бях започнала да го харесвам – да се интересувам от него, дори – което
направи постъпката му още по-болезнена. Дориан беше този, който ме
напътстваше при поискването на Земята на Бодлите, след като убихме
Езон в доста ужасяваща битка. Просто бях следвала насоките на Дориан,
без да имам представа какво правя, докато не беше твърде късно. След
като осъзнах в какво съм забъркана, се почувствах така, сякаш всяко
взаимодействие с Дориан е било един голям план. Изглеждаше така,
сякаш неговата цел през цялото време е била да изпъди Езон и да ми
даде земята, така че с течение на времето да може да я контролира. Ето
защо недоволствах.
Сигурна ли си, че е това? – искаше да знае един подъл глас вътре в мен.
Не, може да е повече. Дори и аз можех да го призная пред себе си.
Истината беше, че бях развила физическа и емоционална привързаност
към Дориан, а не исках. Не исках да бъда свързана с някой като него,
някой, който беше чистокръвен джентри – и имаше дразнещата
тенденция да ме кара да губя контрол. Да изградя стени на враждебност
между нас беше начин да предпазя себе си.
- Какво си мислиш? – попита Дориан, отървавайки ме от другия си
въпрос.
- Чудех се дали просто сляпо съм вписала името си в този договор, който
предлага сексуални услуги.
- По дяволите – каза той. – Иска ми се да бях помислил за това. – От тона
в гласа му мисля, че наистина го имаше предвид. – Е, добре. Може би
следващият път, тъй като съм сигурен, че това ще бъде първото от много
отношения между нашите кралства.
- Надявам се, че не.
За момент почти изглеждаше наранен.
- Толкова ли е болезнено да идваш тук?
Почувствах се зле.
- Не, съжалявам. Не исках да прозвучи така. Имам предвид... надявам
се, че няма да имам нужда от повече помощ. Надявам се, че нещата ще
се оправят в Земята на Бодлите.
Лесната му усмивка се завърна, докато довърши чашата си с вино.
Протегна се за недокоснатата ми чаша.
- Е, според слух, нещата се оправят, благодарение на доброжелателната
Кралица на Бодлите. Защо вчера чух, че ти копаеш ровове и храниш
сираци? Чудно е как имаш време за това, предвид лицемерната ти
работа да се биеш със собствените си поданици в човешкия свят.
- Моите поданици не преминават в човешкия свят – казах величествено.
Разбира се, иронията беше, че това можеше и да не е истина, не и ако
доказателството, обграждащо тези момичета, беше някакво указание. –
И никога не правя това. Просто открих вода.
Той изцъка, очите му блестяха от наслада.
- Да, което е хиляди пъти повече, от това, което правят другите монарси.
Ти си с твоите хора, може би не точно работейки с тях, но е достатъчно
близко. Те мислят, че си нещо като месия. Предполагам, че това дава
добър прецедент за твоя син, хмм.
Направих физиономия.
- Дори не започвай с това. И, както и да е, не се опитвам да бъда месия.
Просто се опитвам да помогна.
- О, богове - каза той, пресушавайки чашата с една глътка. –
Стряскащото нещо е, че ти, всъщност, си сериозна. Помагаше ли им
днес, преди да пристигнеш тук?
- Ъм, е, малко. Спряхме в едно село и им помогнахме да намерят вода.
- Мога да кажа. Когато използваш магията си, те обгражда нещо като
сияние. Много е... подходящо.
Нещо в начина, по който говореше и ме гледаше, ме накара да искам да
скръстя ръцете и краката си защитнически – докато не си спомних, че
кръстосването на крака нямаше да ми направи услуга. Проклета рокля.
- Смея да кажа, че контролът ти над водата става много полезен –
добави той. – Много лошо, че не продължи с уроците си.
- Вече нямам нужда от твоята помощ. Упражнявам се сама – ставам
доста по-силна.
- Хмм. Виждам. Ами останалата част от наследените ти сили?
Упражняваш ли се, да кажем, с въздух?
За половин секунда си помислих, че ме е шпионирал. Не, това не беше в
негов стил. Беше предположил, че ще опитам магията с въздух, защото...
е, познаваше ме. И защото беше Дориан, вещ в такива неща.
- В интерес на истината, да - казах величествено. Ето. Вземи това.
Устните му се извиха.
- Виждам. И успешно ли е?
Не бях достатъчно бърза с отговора. Той се засмя и се премести да седне
до мен. Опитах се да се махна, но нямаше много пространство.
- Юджийн, Юджийн. Кога ще спреш да се бориш с това – да се бориш с
мен? Само ще създадеш повече проблеми по пътя, ако не се научиш
напълно да впрегнеш способностите си.
- Точно така – казах, опитвайки се да не забелязвам аромата на ябълка и
канела, който винаги го ограждаше. Защо не можех да се отърся от това
привличане, след като го намирах за дразнещ през половината от
времето? – Заради моята полза е, нали? Не заради желанието ти да
управляваш Другия Свят и да видиш пророчеството изпълнено?
- Разбира се, че е заради тези причини – присмя се той. Нещо, което
трябва да обичаш в Дориан, бе неговата решителна честност. – Но това
не значи, че и ти нямаш полза. Не мислиш ли, че ще е полезно да
контролираш въздуха? Не мислиш ли, че това ще ти помогне да
помогнеш на онези бедни, страдащи души под контрола ти?
- По дяволите! Не ги замесвай.
- Те вече са замесени. Научи се да контролираш бурите и никога вече
няма да има суша. - Гласът му беше нисък, изпълнен с обещание и
изкушение.
Помислих си за нещата, които бях видяла, безплодните полета и гладните
лица. Поклатих главата си.
- Няма да те оставя отново да ме учиш.
- Ами ако ти намеря друг учител?
- Какво? – преместих се, така че да можем да се гледаме в очите. – Какво
имаш предвид?
- Точно каквото прозвуча. Колкото и да е трудно да се повярва, аз не съм
единственият тук, който знае как се използва магия. Вярно, аз съм най-
удивително привлекателен и зашеметяващо интелигентен, но ако си
твърдо против моята помощ, има други, от които можеш да извлечеш
полза.
Извърнах се и се загледах през стаята. Жената, намираща вода, с която
работих днес, със сигурност беше полезна. Всъщност тя беше първият
срещнат от мен джентри, който имаше достатъчно способности от моите,
за да ме учи. Магията на Дориан всъщност беше напълно различна от
моята, но той беше достатъчно умел, за да прехвърли основните
принципи. Но какво, ако имах някой друг да ме възпитава? Някой с по-
близки до моите сили – който не се опитваше винаги да ме вкара в
леглото?
Не. Самомъмренето незабавно изникна. Магията беше опасна. Караше
те да желаеш повече от нея, и колкото повече я използвах, толкова
повече прегръщах джентри страната си и губех малко от човечността си.
Кийо ме беше съветвал да бъда против това отново и отново, а дори не
исках да си помислям за това, което би казал Роланд.
И все пак...
- Всъщност имаш ли някой предвид? – попитах, обръщайки се обратно
към Дориан.
Той кимна.
- Тя не съвпада точно с твоите сили – честно, никой не съвпада – но е
близо и е отличен инструктор.
Тя. Това беше обещаващо. Никой, който иска да бъде баща на детето ми.
Той видя колебанието ми.
- Юджийн, защо устояваш на това? Очевидно, че искаш да научиш
повече, без значение колко надменно се преструваш, че си цапаш ръцете
с работите на блестящите. Спри сводничеството си и приеми това като
дар.
- Какво трябва да направя в замяна за този дар? – попитах предпазливо.
- Нищо, освен да учиш. Ако вземеш моя възпитател с теб в Земята на
Бодлите, просто искам да ми обещаеш, че ще й дадеш честен шанс.
- Това ли е?
- Да. Вече знаеш всичките ми други мотиви да правя това, така че тук
няма номер. Останалото е от теб.
Вярно.
- Добре – Кийо щеше да откачи. – Ще й дам шанс.
- Обещаваш?
- Обещавам.
Някак си всеки път, когато се съгласях за нещо с Дориан, винаги се
чувствах сякаш продавам душата си.
- Отлично – каза той. – Все пак ще направим могъща кралица от теб.
Той протегна ръката си и заглади там, където малко от плата на роклята
ми се беше намачкал, близо до цепката. Движението му всъщност покри
по-голямата част от крака ми с полата, въпреки че включваше пръстите
му, търкащи кожата ми. За кратък, опасен момент, някак си ми се
искаше да беше преместил пръстите си под роклята. Вместо това, той
просто остави ръката си на бедрото ми.
- Дориан – казах предупредително.
- Хмм?
Погледнах многозначително надолу. Той проследи погледа ми.
- О, погледни това. Изглежда толкова естествено, едва го забелязах. –
каза той весело, премахвайки виновната ръка. Почти се почувствах...
разочарована. – Нека ти доведа новия ти учител, след като, предполагам,
не си привлечена от идеята да останеш за вечеря.
- Правилно предполагаш. Наистина си зашеметяващо интелигентен –
казах шеговито.
Той се изправи и се ухили.
- А удивително привлекателен?
- Просто отиди да я доведеш.
Той напусна стаята, а аз наблюдавах начина, по който дългата му, слаба
форма се движеше и как слънчевата светлина, бликаща през един
прозорец, оцветяваше косата му във всяка отсянка на червено,
оранжево и златно. Дориан беше проблем. Да, подозирах, че наистина
бях направила сделка с дявола.
Особено, когато видях кой беше неговият инструктор.
- Нея? – изкрещях.
Изправих се от стола си. Дориан току-що беше влязъл в стаята, а
стоящата до него беше Изабел – проститутката клонинг-Юджийн от
партито. Сините й очи се разшириха, когато ме видя. Очевидно не бях
единствената изненадана.
- Какво е това? – попита тя. – Каза, че искаш да обучавам някого.
- Така е – каза той спокойно. – Ще си опаковаш нещата и ще се върнеш с
Кралицата на Бодлите. Ще я учиш как да използва магията си, докато не
достигне най-доброто от способностите си.
- Не – каза тя ледено. – Няма.
Приятното му държание изчезна.
- Да, ще го направиш. Това не е молба. Ти си ми поданик, следователно
следваш заповедите ми. А аз ти заповядвам да отидеш с нея. Освен ако
открито не ме предизвикваш?
Не можех да направя друго, освен да потръпна. От време на време бях
виждала тази твърда страна на Дориан и винаги ме изнервяше. Беше
такава рязка промяна от обичайната му лаконична личност, личност,
която се закачаше с мен и се опитваше да ме накара да се почувствам....
и намирах промяната за ужасяваща.
- Дориан – казах неспокойно. - Не я карай да прави нещо, което не иска.
Тя ме погледна.
- Тук нямам нужда от помощта ти.
- Това, което тя иска, е неуместно – каза Дориан.
Бях доста изненадана как той случайно можеше да й заповядва и
конкретизира. Бях приела, че с която и да спеше и по което и да е време,
той имаше чувства към нея. Кой знае? Може би се интересуваше от нея
доста и все още можеше да я третира като поданик. Или може би просто
се интересуваше от мен повече.
- Да, е, аз не я искам.
- Също неуместно – отговори той, с все още съсредоточени в Изабел очи.
– Обеща ми да дадеш местен шанс на учителя си – освен ако няма да
бъдеш човек и се върнеш в твоя свят?
- Това не е точно това, което очаквах.
- Няма значение. Или ще спазиш обещанието си или няма. А ти - каза
той на Изабел – или ще се подчиниш или не.
Очите на Изабел бяха пламнали от ярост и дишането й беше тежко. Имах
чувството, че иска да избълва хиляди ругатни, но сякаш с физическо
усилие ги спря. Накрая преглътна и си пое дълбоко въздух. Когато
заговори, думите й бяха предназначени за Дориан, но погледа й беше на
мен. Не бях виждала такава неприязън от доста време – не, почакай.
Това не беше точно така. Погледът й доста приличаше на този, който
Волусиан ми даваше често.
- Разбира се, че ще се подчиня, Ваше Величество. С огромно
удоволствие.
Глава 12
Kийо тръгна ведна след като се върнахме от Тускон, казвайки, че
трябвало да отиде на работа. Също добави да не го очаквам късно тази
вечер, тъй като обещал на Мейвън да го посети. Обикновено това би
развалило настроението ми – и няма да лъжа, не бях чак толкова
развълнувана – но след вчера се почувствах изключително уверена в
моята позиция към него в този момент. По някакъв начин се съмнявах,
че той ще гледа Мейвън със същото страхопочитание, с което гледаше
към мен, след като го докарах до изтощение миналата вечер. Ако
кръстопътищата в Жълтата река, която посетихме преди да си тръгнем
от града, ни бяха донесли някакви отговори тази сутрин, бих разгледала
това пътуване като огромен успех.
- Много мило от твоя страна да прекараш малко време тук – ми каза
Тим, след като си взех душ. Както обикновено, изглежда готвеше нещо.
- Какво е това? – попитах, гледайки го как меси тесто.
- Канелени ролца – отговори той. – Второто количество хляб, което
трябва да направя, благодарение на някой, който е нахлул в кухнята,
докато са изстивали. - Изстреля един гневен поглед към едно от
кучетата.
Янг, помислих си аз, лежащ под масата. Изглеждаше доста доволен от
себе си.
- Съжалявам – казах, въпреки че вината не беше точно моя.
Тим свърши с месенето на тестото и поръси повърхността със смес от
канела и кафява захар.
- И не си помисляй, че ще промениш темата, за това, че никога не си
наоколо.
Намерих една кола в хладилника и седнах, малко раздразнена от
мъмренето.
- Съжалявам, че ти е липсвала моята компания, но не виждам какво
значение има това. Нашата сделка е да живееш тук, без да плащаш наем
и в замяна на това да готвиш и чистиш. Щом мен ме няма, означава, че
имаш по-малко работа. Освен това имам неща за вършене.
Той се намръщи.
- Да, предполагам. Но да си вършиш нещата всъщност не включва ли и
работата ти – тази, с която да се плати ипотеката? Секретарката ти се
обади вчера и каза, че си пропуснала среща. А ти знаеш, че отношенията
ми с нея не са част от моето споразумение.
Въпреки че никога не са се срещали, Тим и моятa рецепционистка, Лара,
имаха враждебно отношение по телефона. И все пак нямах време да
отделям за тяхната драма. Другата новина беше прекалено
притеснителна.
- Какво съм направила?
Извадих си телефона, който също се явяваше като мой съставител на
планове. Освен две пропуснати повиквания от Лара, разбрах, че
наистина съм пропуснала свиждане за осъждане на изгнание миналата
вечер. Бях толкова съсредоточена в моето търсене, че съвсем забравих за
това.
- По дяволите – измърморих, набирайки телефона на Лара. Колкото и
съсредоточена да бях към тези изчезнали момичета, Тим имаше право –
моите човешки задължения плащаха сметките. А не тези с джентритата.
- Какво стана? – попита Лара веднага щом вдигна слушалката. Не каза
здравей.
- Бях разсеяна от нещо друго – казах. – Наистина съжалявам. Мислиш
ли, че можем да го планираме отново? Да им предложиш намаление или
нещо друго?
- Вероятно – призна тя. – Имам предвид, че те нямат много други
възможности да се отърват от дух. И все пак междувременно имам други
предстоящи клиенти.
Поколебах се. По принцип не бих се замислила дали да приема колкото
се може повече работа. Би било добре за банковата ми сметка, а и е
добро дело за света. Обаче Другият Свят толкова ми отвличаше
вниманието, че не можех да губя време точно сега - или може би да
пропусна друга среща.
- Планирай наново онази, която прпуснах, и впиши само една от
другите. Кажи на останалите, че трябва да ги сложим в листа при
чакащите.
Лара беше мълчалива няколко секунди.
- Ти сериозно ли говориш?
- Опасявам се, че да.
Тя въздъхна.
- Добре. Но все още ще можеш да ми плащаш заплатата, нали ?
- Да – засмях се. – Все още не съм фалирала.
- Добре тогава – звучеше почти спокойна. – Но за записването? Твоят
съквартирант трябва да се научи на добри обноски. Държеше се като
абсолютен задник, когато се обадих миналата вечер.
Преди да прекъснем разговора, Лара не пропусана да ми припомни за
двете работи, които имах за днес по-късно. Нямаше да затвори
телефона, докато не й повторех времето и мястото. И аз имах толкова
желание да се погрижа за тях, колкото и тя, като душевно
възнаграждение за това, което пропуснах вчера. Никога преди не бях
забраявала за работа. Моята работа може да е необикновена, но все пак
се считах за професионалистка и не исках да започвам лоши навици
като резултат от всичкия този бизнес със Кралицата на Бодлите.
И все пак... колкото по-скоро свършех с тези задължения, толкова по-
скоро щях да се върна в Другия Свят. Макар че само възнамерявах да е
бързо посещение. Просто трябваше да проверя напредъка на Шая и да
разбера дали избягалото момиче е намерено. Разпитвайки я, ще направи
всичко това търсене и спасяване да бъде много по-лесно и ще мога да се
отдам на човешкия си живот.
И все пак новините не бяха добри.
- Никаква следа – каза Рурик, след като го проследих надолу в замъка.
Намерих го в отстъпваща позиция с един от готвачите.
- Имаме хора, които претърсват района, но все още нямат късмет. Обаче
намерихме къде са се преместили тези бандити. Искате ли да тръгнем
след тях?
Поколебах се. Исках да ги арестуват, за да премахнат напрежението в
селата и да видят дали знаят нещо, което моите затворници не знаеха за
момичетата. Накрая разтърсих глава. Ако все още имаха този огнен
дяволски боец, не исках да тръгвам след тях, докато не притежавахме
изумителен признак на сила.
- Не. Все още не. Просто продължавайте да търсите избягалите.
Направих един кос поглед към кухнята, в която жената, чиято пола той
беше повдигнал, беше изчезнала.
- Нали знаете, ако не е прекалено неудобно.
Поне новините от Шая бяха добри. Запасите, с които Дориан ме беше
изпратил към вкъщи, бяха изчезнали и очевидно Лейт се беше свързал с
нея, за да ѐ каже, че след преминаването през оросяващата книга, има
някакви идеи за нас. Естествено той искаше да се срещнем отново.
Подозирах скрит мотив, но това беше нещо, с което радост задържах,
идващата храна. Поне усетих, че намеренията на Лейт бяха по-лесни да
се разберат, отколкото тези на Дориан – и това, че не беше толкова
вероятно да се поддам на изкушението по пътя. Изпратих съобщение
обратно на младия принц, казвайки, че ще се радвам да се срещнем.
Импулсивно го попитах дали познава някого способен да извика водни
демони. Веднага след като това бъде направено, ще обявя моето
намерение да се върна обратно в Туксон.
- Е, ще свършваме ли с това, или не?
Обърнах се, изненадана да видя Изабел да стои там в коридора, с ръце
на устните. Бях се запътила към двора, за да направя малко духовна
връзка със земята преди да се върна у дома. Топлината беше
задушаваща, както обикновено, и повечето жени наоколо носеха леки,
тънки рокли, често с къси или въобще без ръкави – не като тази, която
носех на купона на Мeйвън. Изабел не беше направила така и беше
облечена в зелена кадифена рокля, завършена с дълги ръкави във
формата на камбани. Цветът изглеждаше зашеметяващо в съчетание с
нейната коса, но знаех, че тя трябваше да бъде отвратителна.
- Направи ли това, което трябваше?
Тя метна ръцете си раздразнено.
- Тази... писмена работа. Или там каквото е, моят съпруг ме изпрати тук,
за да го направя.
О, да. Не бях забравила Изабел. Просто се опитвах да се преструвам, че
не съществува и със слаба (и напразна) надежда се надявах, че може да
изчезне. Нямах късмет.
- Съжалявам – казах аз, отвръщайки на нейния твърд поглед. – Наистина
нямам време.
- Ти обеща на Дориан – предупреди ме Изабел. – И докато не го
изпълниш, не мога да напусна това забравено от Господ място. Искам да
се върна у дома.
Свих рамене и се обърнах.
- Не винаги получаваме това, което искаме. Малко като от онази песен.
Господ знае, че аз не съм.
Едва направих една стъпка, когато един голям порив на вятър към гърба
ми издуха косата ми пред мен и раздвижи гоблените на стената.
Незабавно спрях и погледнах към нея. Изражението й беше самодоволно
и враждебно.
- Какво има? Страхуваш се, че не можеш да се справиш с мен?
Очарователно. Старата примамлива тактика. Тя се надяваше да си
проправи път, играейки си с моята гордост. Това беше най-слабият трик
от книгата... е, освен, че работеше донякъде. Добре, това засягаше
повече от гордостта ми. Поддавах се на изкушението. Едва с някакво
усилие Изабел ме пречупи. Беше повече, отколкото можех да направя –
много повече – и нейната сила не се доближаваше до моята. Ако
притежавах донякъде тази власт, можех да създавам урагани и да
отнасям сгради. Притежавайки пълно владение над моята магия, щеше
да ме направи Богиня.
Това не би трябвало да е от значение. Не би трябвало да искам това... но
някаква скрита част от мен искаше. Е, не божествената част. Но
останалата със сигурност. Сила като тази би помогнала на моите хора,
опитах да убедя себе си.
- Добре. Да приключваме с това тогава.
Държах се така сякаш да се отърва от нея беше единствената ми грижа
– а не, че това беше огромен мотивиращ фактор.
Този замък, започнах да разбирам, беше пълен със стаи, повечето от
които изглежда нямаше никаква полза. Повечето от слугите и пазачите
имаха собствени квартири, пак оставяйки тонове незаети, събиращи
прах стаи. Наистина се нуждаех само от моята стая за срещи и
всекидневна, когато бях там, а останалите следователно си оставаха
неизползвани.
Очевидно всекидневната беше изчистена и затова импулсивно поведох
Изабел към една от изоставените стаи. Имаше речно-скалисто огнище,
което нямаше да бъде използвано скоро, но раираната брокатена
покъщнина не беше събрала прекалено много прах. Метнах се на един
стол със скръстени ръце и отбранителна позиция.
- Добре. Направи го бързо.
Изабел прегледа внимателно нейния диван преди да се отпусне и да
разстила обемната си пола около нея. Скръсти ръце в скута си и ако не
беше изражението на лицето ѐ, което казваше, че иска да ме разкъса на
парченца, щях да кажа, че изглежда изискана и женствена.
- Дориан каза, че съм тук, за да те науча да подобриш въздушната си
сила.
- Нещо такова.
Тя ме погледна критично.
- Преди да започнем, искам да бъде напълно ясно, че не го правя по
собствен избор.
- Наистина ли? Не бях забелязала.
Устните й се изкривиха подигравателно над моя сарказъм.
- Не знам какво Дориан вижда в теб. Мислиш си, че си много умна и
остроумна, когато всъщност ти си просто един ясен, непохватен човек.
- Полу-човек – поправих я. – И ясен или не, твоят приятел – като всеки
друг наоколо – би дал дясната си ръка, за да ме вкара в леглото. -
Наистина не трябваше да я провокирам така. Не само, че беше подло, но
и щеше да направи целия този магически урок вероятно дори по-
непоносим.
- Повярвай ми, не е благодарение на твоя чар. Това е само заради
пророчеството и заради твоята предполагаема способност да дишаш, и
веднага след като това отмине, ами... - Скромно приглади гънките на
полата си, не че имаше някакви. – Само към твоето дете ще има интерес,
не и към теб.
- Съжалявам, че ще те разочаровам, но няма да има дете – не и докато
докторът ми предписваше хапчета против забременяване.
Изабел погледна с лице, изпълнено със скептицизъм. - О? Тогава защо си
с... лисицата?
Каза лисица, сякаш беше лоша дума. Дориан правеше така също,
въпреки че го правеше, за да ме дразни. Мисля, че Изабел с пълно
основание погледна към Кийо. - Ако ти наистина си кралица... –
изглеждаше скептично настроена и към това, - тогава защо се унижаваш
да говориш с него като съпруга? Единствената причина, която имаш, е в
неговите надежди да стане баща на дете от теб, както направи с
Мейвън. Очевидно е доказал неговата мъжественост... което може да се
отнася лично към теб. Твърдиш, че се опитваш да не забременееш, но
може би това е лъжа, за да скриеш факта, че не можеш.
- Какво? Това е лудост.
- От друга страна аз... – тя гордо прокара ръце по устните си. - вече съм
родила две деца.
Уау. Това беше потресаващо – и нещо, с което се гордее, без съмнение,
имайки предвид въпроса по плодовитостта на джентритата.
- От кой ?
Поради някаква причина, мисълта, че може да е от Дориан, ме
тревожеше.
- Моят съпруг. Убиха го преди години в битка – тя се намръщи леко,
първият изблик на леко вълнение, което бях виждала от нейна страна. В
един момент нейното нормално зло изражение се възвърна.
- Те живеят с майка ми в момента и са живи и здрави. Моят съпруг
Дориан знае, че несъмнено мога да имам още. Затова те насочи към мен,
карайки те да се обърнеш към лисицата за твоите краткотрайни
шансове за потомство.
- Това не е, което аз и Дориан… както и да е. Виж, за последен път, не
съм с Кийо, за да забременея, ясно ли е? С него съм, защото го обичам.
Тя подсмъркна.
– Изглежда ми необикновено. Ако просто искаше любовник за
удоволствие, щеше да копнееш за моя господар. Никой друг не може да
се сравнява с неговите умения в леглото. Когато ми завързва ръцете с
въже или рисува по плътта ми, няма по-голям екстаз от…
- Уау, просто престани – казах аз, държейки двете си ръце. Целият този
разговор започваше да ме дразни. – Не искам да слушам повече детайли
за сексуалния ти живот с Дориан, разбра ли? Това не е част от сделката.
Въобще не е част от сделката. Не искам да знам – чакай малко. Не
спомена ли нещо за рисуване?
Лукава усмивка се появи на лицето ѐ.
– Моят господар има голяма признателност към изкуството. Често преди
да започнем да правим любов, лежа гола пред него и му давам да
изполава тялото ми като платно за рисуване. Прекарва часове,
украсявайки плътта ми с цветове и десени, често, използвайки четката
за рисуване, за да ми достави удоволствие и….
- Добре, добре. Съжалявам, че попитах.
След като думите излезнаха от устата ми, все пак ме шокира това, че
можех да си предтставя перфектно това, което тя описваше. Уроците по
магия на Дориан често включваха завързване – нуждата, в която никога
не бях 100 процента сигурна – и той би прекарал доста от времето,
преплитайки копринените въженца, които ме обвързваха. Би ги
подредил в интересни модели и цветове, погълнат от процеса. Някак си
си го представях по същия начин с боята. Можех да видя лицето му,
потънало в размисъл, рисувайки цветя и слънца или каквото и да било,
неговите ловки, чувствни ръце, прекарвайки времето си в леко
докосване на тялото ми...
Не, не моето тяло. Тялото на Изабел. Не взимах участие в това.
- Да приключваме с това – казах рязко, надявайки се, че няма да досети
за моите мисли. - След това и двете ще можем да се приберем у дома.
- Много добре тогава. Е, нуждаеш се от моята помощ, защото си слаба.
- Това не е съвсем вярно – О, Боже. През цялото време щеше да е така,
нали? – Имам много сила. Знам как да контролирам и използвам магията
за вода. – Въпреки че можех да бъда и по-добре. Всеки предполага, че би
трябвало да съм наследила и магията за въздух, но за сега... ами, само
веднъж бях способна да я използвам.
- Може би на е била достатъчна – каза тя леко. Очите й трепнаха към
гърдите ми. – Както в много други случаи. Но ще видим.
Продължи така известно време. Всяко следващо нейно изречение беше
хапливо. Досега много от това, което тя ми обясни, звучеше подобно на
това, което Дориан беще казал, което поне ми даде увереност, че тя не
ме занасяше. Подобно, тя продължаваше да опитва да ми обясни как
можех да достигна и да почувствам различни видове въздух – точно,
както Дориан ме насърчаваше да правя с водата. За нещастие, ми отне
много време, да направя това с водата и бях малко песимистично
настроена, че историята ще се повтори отново.
- Има различни видове – продължи тя. – Не се опитвай да ги усетиш
всичките. Съсредоточи се по-малко.
- Какво имаш предвид под различни видове? – Някъде към час беше
минал от този момент, а аз жадувах и копнеех за Туксон. – Въздухът си е
въздух - твърдях аз.
- Грубо казано – отбеляза тя. – Вероятно трябва да приключим с това и
да кажем на съпруга ми, че сме изпълнили обещанието си да опитаме.
Изкърцах със зъби.
– Просто го обясни още веднъж.
Тя сви рамене.
– Има различни видове въздух.
Когато не предложи нищо друго, започнах да се съгласявам с нея. След
всичко може би ще бъде най-добре да се откажа от това. Малко след това
все пак даде допълнителни подробости.
- Има различен въздух около растенията. Различен въздух, след като
издишаме. Различен и когато земята е мъглива. Не че можеш да го
разбереш в това ужасно място.
Очите ми се оториха широко.
– Газ. Молекули. Това имаш предвид.
Сега тя беше тази с учуденото изражение.
- Различните видове въздух – продължих, изненадана от себе си. –
Казваш, че магията зависи от усещането на всеки вид... кислород,
водород, въглероден диоксид.
Говорех на собствен език. Изабел изглеждаше, както обикновено, но в
този момент, продължавах без нея. Имаше смисъл. Целият метод на
учене на Дориан беше изграден от малки стъпки. Беше започнало с това
да усещам кофа с вода и завърши с това да използвам водата върху
тялото на Езон, за да го разкъсам. Започвайки с молекулното ниво на
въздуха, изглеждаше обезсърчаващо, но човешкото в мен ме
придържаше към науката.
И докато си седях там, започнах да си разширявам съзнанието, подобно
на тогава, когато се подготвях да използвам магията за водата. Въздухът
винаги си оставаше празен и недостижим, но когато започнах да се
съсредоточавам върху малка част от него, започна да изглежда по-
управляем. Помислих си за дишането на Изабел – вдишва кислород,
издишва въглероден диоксид. Светът започна да се движи с темпото на
дишането, бавно и по-бавно...
Не съм сигурна колко време стоях така. Загубих представа къде съм и
дори дали ми беше казала нещо. Само дишането ѐ беше от значение.
Най-накрая можех да усетя разликите, промените във въздуха, които
идваха и си отиваха. След като издиша, съзнанието ми изгреба въздуха –
въглеродният диоксид – напускайки устните ѐ, и го хвърлих, така както
бих хвърлила топка. Властта ми беше неточна; нямах истинска мишена.
Въздухът профуча през раменете ѐ, разрошвайки косата ѐ.
- Ти.. ти го докосна – каза тя неохотно, очевидно изненадана.
Сега бях жива и изпълнена с енергия, прекалено погълната от това,
което правех, за да й отговоря. Използвайки магия, сетивата ми винаги
пламваха, правейки света да изглежда по-истински и изпълнен с живот.
Исках да направя номера отново, но реших да видя дали ще мога да го
направя по противоположния начин и да управлявам контрол над
различен вид въздух – кислород. Изчаках отново, за да усетя нейното
дишане, освобождавайки съзнанието си да усети различните частици
във въздуха. Когато бях сигурна, че ще мога да поема контрол над
кислорода, го направих – точно преди да вдиша.
Изабел започна да кашля, ръцете ѐ бяха около гушата ѐ, опитвайки се да
поеме въздух. Поглъщайки кислорода, значеше, че… ами, че не можеше
да го вдиша. Замръзнах изненадана от очевидното, все още от не
напълно неразумните последствия – толкова много, че не можех да спра
това, което правех. Просто бях... зашеметена. Контролирах въздуха.
Магията ме попари, а нейният кислород продължаваше да се отдалечава
и отдалечава. Подчиняваше се на моите команди, а аз нямах ясно
основание да спра това.
След няколко секунди, които ми се сториха като години, осъзнаването на
това, което правех, изведнъж проникна в разсъжденията ми. Накрая
приключих магията, спирайки владението ми над кислорода ѐ. В същото
време Изабел беше паднала на колене в отчаян опит да си поеме въздух –
и вероятно, защото започваше да губи и съзнание. Най-накрая,
освободена от магията, тя си пое голям, разтърсващ дъх, с бледо и
ужасено лице. Малко по-късно, след като се съвзе, ме погледна
укорително.
- Ти… ти се опита да ме задушиш!
- Не – възкликнах ужасена. – Аз... не съм. Съжалявам. Въобще не мислих.
Просто се опитвах да контролирам въздуха...
Тя стоеше и както лицето ѐ беше бледо, сега беше изпълнено с гняв.
Клатеше глава.
- Ти си измамила Дориан. Вече знаеш как се използва този вид магия.
Всичко това е част от някакъв замислен заговор.
- Не, не – казах аз, също стоейки права. – Никога преди не съм я
използвала – освен веднъж и само за няколко секунди.
- Не ти вярвам. Това, което направи... не би могла да го направиш, ако
беше толкова опитна, колкото се преструваше, че си.
Това, което бях направила – като изключим факта, че можех да я убия –
не изглеждаше кой знае какво. Усетих въздуха и го помръднах. Беше
почти като ураган и отне доста концентрация – толкова много, че не
мислех, че скоро бих могла да го повторя. Почти не притежавах нейния
контрол над вятъра, който не изискаваше никакви усилия.
- Съжалявам... наистина. Не исках да те нараня. Беше случайност.
Единственият отговор на Изабел, преди демостративно да напусне
стаята, беше намръщено изражение. Като ме подминаваше, помислих,
че съм видяла и страх, и сълзи в очите ѐ. Като изключим перченето ѐ,
осъзнах, че това, което ми изглеждаше повече като гняв в нея, всъщност
беше страх. Беше в дома на някой, който виждаше като съперник,
някой, който имаше репутация на войн и тиранин – и някой, който туко-
що се беше опитал да я убие. Беше хваната в капан от заповедите на
Дориан.
- Ужасяващ подвиг, Ваше Величество – чух глас, идващ откъм вратата.
Направих няколко крачки напред и видях Шая да стои отвън в
коридора, красивото ѐ лице беше сурово.
- Беше нещастен случай – казах аз, изненадана от треперенето на гласа
ми. – Не я харесвам, но не искам да я напраня.
- Знам – изражението на Шая беше кротко и тъжно. – Но страхът ѐ не е
неоснователен. Ти научи това прекалено бързо и прекалено добре.
- Беше лесно! Беше същото като да движа водата или всеки друг вид
въздух.
- От това, което разбирам, да крадеш на някого въздуха – като изключим
различните видове въздух – е по-трудно от просто-създаващите се леки
ветрове. Бориш се със самия живот. Тези, които задушават някого по
този начин, обикновено се нуждаят от много голяма сила и
издръжливост. Ти да го направиш... ами, това е убеждение в твоите
сили. И това е почти толкова плашещо от самата постъпка.
Всичко това ме смрази.
– Чакай малко... има хора, които правят това нарочно? Крадат въздуха
на някого, за да не могат да дишат?
Тя сви рамене.
– Ами, за тези с това умение задушаването е ефикасно оръжие.
- Това е лудост... това е нечовешки начин да умреш.
- Съгласна съм. Но повечето хора нямат тази сила, така че не е проблем.
А сред тези, които притежават тази сила, повечето никога не биха си и
помислили да го направят на друг човек, враг или не.
Отдъхнах си.
– Е, ако това е истина, тогава тя трябва да разбере, че аз също не бих го
направила нарочно на нея. Трябва да разбере, че беше нещастен случай.
- Не мисля, че ще имаш много късмет с това.
- Защо не?
- Защото докато някои намират това измъчване за крайно жестоко,
имаше един човек, който изпитваше удоволствие от това да отнема
въздуха на някого – и който често го използваше като начин за
екзекуция и забавление – погледът на Шая беше изразителен. – Кралят на
Бурите Тириган.
Глава 13
Не можах да убедя Изабел да излезе от стаята си, въпреки че дълго време
опитвах. Дори изпратих Шая, защото се предполагаше, че е по-
представителна от мен. Не стана. Изабел продължи категорично да
използва стаята си като някакво укрепление и не спря да ни потвтаря
отново и отново как щяла да разкаже на лорда си за мен и щяла да
избяга от това прокълнато място.
Нощта си течеше, а аз все още не можех да се довлача до Туксон.
Чувствата ми бяха тотално объркани. Не бях очаквала някога да се
чувствам виновна за нещо, свързано с Изабел, но ето че го направих.
Времето минаваше и осъзнах, че не ми е гадно само заради това, че по
невнимание я задуших. Когато разбрах какво бях направила, осъзнах, че
трябваше да прекъсна практикуването на тови вид магия веднага.
Кралят на Бурите го бе използвал, за да убива враговете си по ужасни
начини. Кийо ме бе предупредил, че навлизайки все по-надълбоко в
силите ми, ще ме накара да тръгна по грешен път, от който няма да мога
да се върна .
И това беше проблемът. Знаех, че трябва да спра... но не исках. Разбира
се, не желаех да уча магия, за да убивам. Но след като докоснах такава
мощ... не можех да спра да мисля на нея. На няколко пъти се хванах да
анализирам въздуха около себе си. Колко лесно бе да го манипулирам!
Беше започнало с малък урок от Изабел и бързо бе прераснало в нещо по-
голямо, когато проумях повече от същността на въздуха и как да го
използвам. Сякаш дори не ми трябваше учител. Собствената ми природа
и магията бяха създали свои собствени уроци.
Противоречивите ми мисли бяха прекъснати, когато пристигна писмо,
посредством еквивалентът на Пони Експрес на Другия Свят. Беше от
Лейт. Както и очаквах, бе попил книгите за инженерство. Не очаквах
обаче, че вече бе оформил и план как да изгради някои от напояващите
системи и даже щеше да изпрати работници за Уестория на сутринта, за
да започнат, освен ако нямах някакви възражения, разбира се. Ако
нямах, за него щяло да бъде чест да се срещна с тях. Бе добавил също, че
е проучил градовете около кръстопътищата на Жълтата река. В тях
нямало липсващи момичета. Нищо чудно, помислих си. Или имах лошия
късмет да бъда единственият монарх с бягащи момичета, или сигурно
имах враг, взел ме под прицел. Като се има предвид колко джентрита
негодуваха от управлението ми, писмото не ме изненада. Реших да отида
и да видя Лейт на другия ден. Въпреки че неговото беше само сложен
начин да ме ухажва, щеше да ми спести доста проблеми. Освен това се
надявах, че ако прекарам нощта тук, Изабел най-накрая ще се покаже.
Така че останах, получавайки възможност да медитирам със земята.
Докато не забелязах видима промяна на сутринта, изпитвах някакво
странно, неосезаемо чувство за нея... беше по-здрава. Както винаги, не
можех да кажа защо. Това, което най -много ме притесни, е откритието,
че да остана тук за през нощта не беше такова мъчение като преди.
Приготвях се да видя Лейт, когато един пазач съобщи, че ездач идва
насам. Зачудих се дали е пратеник, или самият Лейт. Оказа се друг,
съвсем неочакван посетител.
Дориан.
Прислужниците в замъка до един паднаха на колене, за да приветстват
Краля на Дъбовете и той влезе вътре, сякаш имаше пълното право. А и,
предполагам, наистина имаше. Въпреки това нямах никакво време за
странностите му днес и го посрещнах с ръце на кръста.
- Не днес, Дориан. Имам работа за вършене .
- И аз - каза той с типичния си лаконичен тон в гласа. Погледът му обаче
беше странно сериозен и нетърпелив. Не виждах това изражение често. -
Дойдох да видя поданичката си. Знаех, че няма да я приемеш с
отворени ръце, но честно казано, скъпа моя, опитите ти за убийство
шокираха дори и мен.
Челюстта ми овисна до земята заради начина, по който бе приел
злополуката и заради това, че тя някакси бе успяла да му съобщи за
случилото се .
- Ка...? Дориан, не е вярно! Беше случайно! Не осъзнавах какво правя.
- Може ли да я видя? - каза, очевидно неприемайки оправданието ми.
Не можех да му откажа и той тръгна забързано към стаята, без да каже
нито дума повече. Тя го бе приела - това бе ясно, и осъзнах, че бяха
заедно през цялото това време. Беше достатъчно лошо, че Изабел ме
мислеше за склонна към насилие, но... мисълта, че Дориан мисли лошо за
мен? Е, това болеше повече. Не трябваше да ми пука за това какво си
мисли той. Бог знаеше, че през повечето време му бях ядосана. Осъзнах
обаче, че дълбоко в себе си искам неговото одобрение. Стомахът ме
стегна, когато си помислих, че може и да съм го загубила.
Когато се появи отново, лицето му все още бе сериозно.
- Сигурен съм, че успях да я убедя, че не си възнамерявала да я убиеш.
Кимнах с облекчение - изглежда, че ми вярваше.
- Благодаря ти.
- Въпросът е искаш ли тя да остане?
- Ще го направи ли? - попитах изумена.
- Тя ми се подчинява - каза той просто. - Ще остане да преподава, ако й
кажа.
- Не искам никой да стои тук против волята си...
- Уверих я, че е в безопасност тук. Няма да живее в много голям страх от
теб. Така че това не е проблем вече. Въпросът е искаш ли да продължи
да ти преподава?
- Не мога... не и след... - спрях, осъзнавайки, че не бях сигурна в това,
което казват устните ми. Не исках да бъда като Краля на Бурите. Не
исках да се науча как да убивам хора с магия. Но... не успявах да спра
да мисля за това как се чувствах, когато овладях този вид сила. Да
контролирам водата ми вдигна адреналина, въздухът го удвои.
Златистозелените очи на Дориан ме гледаха внимателно.
- Разбирам - каза той. - Тогава ще й кажа, че остава за още известно
време.
Опитах се да протестирам, но не успях. Той остана при нея още няколко
минути и после се приъседини към мен в приемната ми зала, където се
разхождах.
- Ами тогава - каза той живо - това е.
Строгото му изражение си беше отишло и бях благодарна да видя как се
връща към неговия обичаен вид.
- Забелязах, че щеше да излизаш. Ще освобождаваш хора от поданиците
си?
- Ще освобождавам поданиците си от мен.
Обясних му задачата си и той изрази интерес.
- Колко удобно, че ще пътувам в същата посока. Освен ако не искаш да
те почакам тук, докато се върнеш?
Не, последното нещо, което исках, е да окуража Дориан да се чувства у
дома в замъка ми. Неохотно приех да дойде с мен, отчасти чувствайки
се благодарна, заради намесата му с инцидента с Изабел. Като го
погледнем от добрата страна, заради идването на Дориан Рурик реши,
че няма да имам нужда от цяла свита за пътешествието. Щеше да дойде
само той и се зачудих как Дориан успяваше да ходи където си иска без
антураж. Не ми се искаше да мисля, че е по-авторитетен водач от мен.
- Не ми се обсъжда това с въздуха - предупредих го. - Не искам никакви
рачи за това как съм приела бащиното си наследство и следвам събдата
си.
Дориан се усмихна, а очите му гледаха към пътя.
- Няма нужда да ти казвам неща, които вече знаеш.
- Разбира се... предполагам, че ако бях навлязла по-навътре в магията,
щях да се отърва от онези шибани огнени демони тогава.
- Виждаш ли? Казах ти, че няма нужда да ти казвам каквото и да е било.
Ти си намираш начини да осмислиш как да използваш магията си сама.
- Хей, това си е сериозна заплаха. Не можеш да ми кажеш, че щеше да
останеш равнодушен, ако имаше демони, разхождайки се из кралството
ти - намръщих се. - Или щеше? Останах с впечатлението, че много от
владетелите не се занимават с такива неща.
Очите на Дориан бяха отново сериозни, за разлика от тънката усмивка
на лицето му.
- Езон не се занимаваше. Не ни поставяй под общ знаменател. Ти знаеш
по-добре, че ако имах демони в земята си, щях сам да ги намеря и
унищожа.
Зачудих се дали би могъл. Потенциалната ми сила може би бе по-велика
от неговата, но за момента контролът му и уменията го правеха по-
опасен от мен. Владетел от Другия Свят трябваше да бъде силен, иначе
земята нямаше да го приеме. Чудно беше как земята явно си мислеше,
че струвам.
- Искаш ли да ти помогна? - попита, когато продължих да мълча. - Ще
дойда с теб следващия път, когато ги нападнеш.
- Какво ще ми струва това? - попитах, извивайки очи .
- Защо мислиш, че всичко, което правя, има скрит мотив? Не е ли
достатъчно, че искам да ти помогна?
- Не знам - казах. Не ми харесваше, че се почувствах гузно от думите му.
Дали не му преписвах повече лукави мотиви, отколкото заслужаваше? -
Не вярвам на никой тук. - Уестория се виждаше в далечината. - Не
вярвам дори на щедростта на Лейт относно инженерството. Той не
прави това от любов към занаята.
Очите на Дориан се вдигнаха към наближаващото селище.
- За това - каза той - и двамата можем да се съгласим. Колкото и да се
ядосваш на себе си за онези демони, имаш повече от достатъчна сила, за
да обвържеш тази земя към себе си.
Мразех в него тази необичайна способност да отгатва мислите ми. -
Когато Катрис умре, Земята на Калините или ще премине под
управлението на някой, достатъчно силен, за да я управлява, или ще се
слее с другите кралства.
- Шая каза същите неща. И това, че Лейт мисли да се забие с мен, защото
щяло да помогне на семейството му. - Поклатих глава. - Една земя е
достатъчно лошо. Нямам сили да управлявам две.
- Ще се изненадаш - каза той злокобно.
Пристигането ни предизвика същото учудване и благоговение както
преди инцидента с демона. Очевидно пратката с храна от вчера бе
пристигнала, и днес присъствието на Лейт бе възстановило страхотната
ми репутация. Това, че Дориан бе тук също имаше ефект. Докато
слизахме от конете и минавахме през селото, очите на жителите ни
следяха и двамата, пълни с възхищение и обожание. Поглеждайки към
Дориан, можех да ги разбера. Той крачеше по прашния път както бе
направил и в замъка ми, уверен и магнетичен, въпреки горещата и
изтощителна езда. Изглеждаше като, ами, като крал и дори аз не успях
да не се възхитя на страхотния му вид. До него се чувствах нищожна и
старомодна. Опитах се да премахна от съзнанието си тези мрачни мисли
и се замислих как трябва да изглеждаме за тези хора, и двамата високи
и червенокоси. Знаех, че изглеждахме добре заедно. Бях с джинси, но се
бях къпала сутринта и косата ми бе пусната. С периферното си зрение
забелязах греещото слънце, придаващо червен нюанс на косата на
Дориан. Горнището ми беше синьо, цвят, който ми отиваше, и носех
обичайните си бижута. За тези хора вероятно най-важно бе , че носихме
титлите си на крал и кралица, което ни правеше техния еквивалент на
двойка от Холивуд на червения килим.
- Ваше Величество! Толкова съм щастлив, че успяхте... - Лейт бе дошъл
до нас и бе замръзнал при вида на Дориан. Трябваха му няколко
секунди, за да поздрави Краля на Дъбовете - Ваше Величестно! Щастлив
съм, че и вие сте тук.
Бях сигурна, че на Дориан му достави удоволствие, да развали
романтичните планове на Лейт.
- Ами, не ми хареса да се разделя с Юджийн тази сутрин, затова реших
да намина насам и да видя какво ново има.
Трябваше да се въздържа да не го ръгна с лакът. Извърташе думите си
така, сякаш се бяхме събудили заедно. Предишната ни връзка не бе
тайна, а Дориан изговори думите си високо, така че някои от селяните
го чуха. Без съмнение целият Друг Свят щеше да знае до вечерта. Лейт
се слиса дори още повече. Опитах да загладя нещата.
- Защо не ни покажеш проекта? - попитах го. - Не мога да ти се
отблагодаря за всичко, което направи!
Лейт грейна и нетърпеливо ни поведе напред. Докато вървяхме, Дориан
прошепна в ухото ми:
- Повярвай ми, той знае как да му се отблагодариш!
- Как стана така, че ти ми помагаш без задна мисъл, а другите не могат?
- изсъсках в отговор.
Дориан само се усмихна, докато Лейт ни водеше към покрайнините на
селището и ни показа какво бе свършил. А засега нямаше какво толкова
да се види. Повечето хора копаеха и издигаха основа. Лейт ни обясни
подробно какво щяло да се получи и дори ни показа плана - старомодно
написан на пергамент. Следвах мисълта му за кратко, но като изключим
учтивата и самоуверена усмивка на Дориан, бях сигурна, че той
мислеше всичко това за глупости.
Амбициозен или не, принцът на Калините нямаше намерение да положи
физически усилия и когато свършихме с обиколката, седнхме в къщата
на кмета. Даврос изглеждаше страшно щастлив и не спря да ни предлага
гостоприемството си, а също така и вино, преди най-накрая да остави
уважаемите си гости да обсъдят това, за което говорят благородниците.
- И това е само началото - каза Лейт, държейки вниманието към себе си,
за да не изпъкне Дориан. - Ще се радвам да обсъдим още начини, за да
свършим тази работа. Имам няколко идеи как да изградим сгради, които
да отразяват по-добре слънцето. А обмисляла ли си да преконстроираш
замъка си?
- Еха - казах. - Не. Това е голяма крачка.
- Не толкова, колкото си мислиш, стига да получиш помощ от
правилните хора.
Поклатих глава с усмивка.
- Нека първо да се концентрираме върху хората.
Лейт също се усмихна .
- Добре, но ще дойда някой ден и ще ти покажа няколко идеи за палат...
в случай , че промениш мнението си. Или, по-добре, ти може да ни
посетиш. Майка ми ще бъде много щастлива да ти покаже
гостоприемството на Земията на Калините.
- Или, дори още по-добре, защо не организираш парти на Кралицата на
Бодлите? - каза безизразно Дориан. - Сигурен съм, че много ще й хареса.
Този път ръгнах с лакът Дориан. Лейт не забеляза. Дориан знаеше
прекрасно, че не понасях обществените събития в Другият Свят -
особено ако са фокусирани върху мен.
- Наистина – започнах, - това не е...
- Ама разбира се! - каза Лейт. - Не сме имали бал от доста време. Може
да поканим стотици хора...
Реших, че ръгването с лакът не беше достатъчно. Дориан беше
щастливец, че не го ритнах. Сложи лакътя си на масата и облегна
брадичката на ръката си. Май му беше забавно.
- Трябва да надминете партито на Мейвън, в чест на Юджийн - каза
Дориан. - Но това ще е трудничко. Разбира се, Мейвън имаше
превъзходство заради майчинския си блясък, нали? Докато вървяхме
насам, Юджийн ми разказа какъв копнеж са предизвикали тези
раговори за бебета у нея.
Задавих се с виното си.
- И аз обичам деца - каза ми Лейт. - Нямам търпение да имам няколко,
когато намеря правилната жена.
Отървах се на време - един от работниците на Лейт дойде притеснен
заради някакъв неуспех. Лейт изглеждаше съкрушен от мисълта да ме
остави, а също и засрамен, че някой от великите му планове не се е
получил.
- Съжалявам - каза той. - Мразя се заради това, че те оставям. Сигурен
съм, че ще ми отнеме само секунда.
- Всъщност - казах, ставайки - ние също ще тръгваме.
- Трябва ли? - каза той, а лицето му потъмня още повече.
- Сигурна съм, че ще се видим скоро .
- Да - съгласи се Дориан. - Трябва да започнете приготовленията за бала.
Или може би аз трябва да й организирам някое.
Лейт веднага отговори хапливо:
- Не, не. За мен ще е повече от чест. - Поклони ми се и му разреших да
целуне ръката ми. - Скоро ще имам новини за теб, обещавам!
Усмихнах се и изразих благодарностите си. Тъй като настоя му позволих
да целуне отново ръката ми. Когато най-накрая си тръгна, се обърнъх
към Дориан:
- Ти какво, опитваш се да ме бутнеш в ръцете му или да ме изгониш
надалеч?
- Забавно, но едното причинява другото. – Изтегна се и прозя. - Излъга
ли го? Готова ли си тръгваме?
- Да, така мисля...
- Ваше Величество?
Даврос подаде глава в стаята с типичното си извинително изражение .
Очите му пробягаха нервно от Дориан към мен.
- Съжалявам, че ви притеснявам... знам колко заета трябва да сте и...
- Какво има?
- Намериха я, Ваше Величество. Липсващото момиче. Родителите й я
намериха снощи, но бяха твърде уплашени, за да ви кажат... тя е малко
объркана, сам се убедих. Казах им, че вие бихте искала да знаете...
- Разбира се, че искам! - Вече бях почти до вратата, а Дориан ме
следваше. - Къде са?
Докато все още поклащаше глава в знак на уважение, Даворс набързо ни
заведе до малка къща срещу конструкцията на Лейт и потропа
нетърпеливо по вратата.
- Отворете! Кралицата е тук!
След около минута вратата най-накрая се отвори. Жената, която ме бе
заговорила при първото ми идване тук, се появи, а очите й бяха широко
отворени.
- Ваше Величество! - каза тя скромно с наведена глава. Изглежда не
разпозна Дориан. - Ние... не знаехме, че сте тук.
- Искам да я видя - казах нетърпеливо. - Нека да говоря с нея!
Жената се поколеба. Страхуваше се от мен, но изглежда не само това.
- Това е Кралицата на Бодлите! Пусни я вътре – каза Даврос.
Жената преглътна и ни даде път. Озовах се в малка, но чиста къща,
слабо осветена, защото всички завеси бяха спуснати, макар че
прозорците бяха широко отворени. Съпругът на жената ни посрещна,
когато влязохме в кухнята. Лицето му бе пребледняло и изплашено.
- Ваше Величество... простете ни. Страхувахме се да ви кажем. Страх ни
беше, че тя ще избяга отново.
- Няма да я нараня. Просто искам да говоря с нея. - Чувствах се
тягостно, знаейки, че всички се ужасяваха от мен. Забавно бе, че преди
да знам за джентри корените си, бях горда от страха, който
предизвиквах в Другият Свят. - Моля, заведете ме при нея.
Усетих ръката на Дориан на рамото ми и дъхът му, когато прошепна в
ухото ми.
- Няма нужда да ги молиш.
С кратко разменяне на погледи, съпрузите ни заведоха в малка спалня.
Беше твърде тъмно и едва виждах слабото момиче, лежащо на леглото.
Тя изплака срещу стената.
- Кой е? Казах, че не искам да виждам никого...
- Всичко е наред, Мориа - каза майка й. - Това е кралицата. Тя дойде, за
да поговори с теб. Няма да те нарани.
Момичето клюмна дори още повече и русата й коса покри половината й
лице.
- Не, не... тя идва с другите, идва с човешката си кръв, за да ни окове и
убие и...
- Мориа - казах нежно, държейки ръцете си далеч от нея, сякаш
развявам бяло знаме. - Тя е права - няма да те нараня. Искам само да
говоря с теб за малко.
- Те всички това казват - каза Мориа, а очите й бяха пресъхнали от
сълзите. - Всички казват, че няма да те наранят... всички хора... не сте
различни... те казват, че не са... Промърмори нещо толкова тихо, че не я
чух, а ръцете й покриха лицето й.
- Мисля - прошепна ми Дориан, - че това изживяване я е... ъм, докоснало
малко. Съмнявам се, че ще научиш нещо полезно от нея. Мейвън има
лечител, който е добър със заболяванията на ума. Трябва да изпратиш да
ти го доведат.
Имах чувството, че бе прав, но трябваше да направя още един опит.
- Искам само да знам къде беше. Кой те отвлече. Искам да съм сигурна,
че няма да се случи отново. Кажи ми кои са и ще ги спра.
- Не - издиша тя. - Ти си същата... същата като него... Мъжът с
Червената змия.
- Червена змия... - все още имах демони в главата си и си представих
кожата им, оцветена в черно и червено. Те причаха ли на змии? - Мориа,
демони ли те отвлякоха? Или някакво... - по дяволите, в Другият Свят
всяко чудовище, което можеше да си представиш, съществуваше, както
ни бе показал Смуки. - Ъм, змиевидно чудовощите?
Тя поклати глава обезумяло.
- Нашият вид не ни наранява. Само твоят... вие всички сте еднакви...
Човешката кръв... толкова еднаква... - Тя спря да гледа лицето ми и
гласът й стана по-тих. За кратък момент си помислиш, че гледа кръста
ми . После осъзнах, че погледът й бе върху ръката ми. Разсеяно докоснах
мястото, където татуировката на змия се увиваше около нея. Мориа
стисна очи. - Всички еднакви...
Настръхнах.
- Той... да не искаш да кажеш, че човекът, който те е отвлякъл, има
татуировка като тази на ръката ми?
- Мъжът с Червената змия. - прошепна тя, отказвайки да отвори очи.
- Той да не те прогони? Накара ли те да дойдеш в този свят? Или ти сама
се върна?
- Желязо... желязо навсякъде.
Загледах се в нищото за няколко секунди.
- Свърших тук - казах, обръщайки се към родителите й. - Нека си почива
сега.
Напуснах къщата толкова бързо, колкото и дойдох, а Дориан ме
последва.
- Какво става? Това означаваше нещо за теб.
Кимнах, насочвайки се към мястото, където Рурик стоеше с конете ни. -
Мисля, че знам кой я е взел - и другите също. Не е бандит или чудовище.
Човек е.
- Как можеш да знаеш това?
- Заради татуировката. - Мъжът с Червената змия. Бях видяла такава
преди няколко дни на едната ръка на Арт, докато на другата бе
изрисуван гарван. - Той е шаман, живее много близо до кръстопътищата,
отвори за тук от моя свят. - Освен това той бе шаманът, който ми каза в
лицето, че не знае нищо за джентри момичетата. Доближих се до конете
и разсеяно потупах единия. - Но защо? Защо ще взима джентри момиче?
Или повече от едно? Работата му е да ги махне от нашия свят. Разбирам
да ги прогонва... това може да я травмира, но май не това се е случило.
Тя изчезна от света си и звучеше сякаш не е искала да бъде в човешкия.
Дориан изсумтя.
- Юджийн, от къде в твоето нещастно съществуване придоби тази
наивност? Ако човек вземе от нашите момичета, ще е заради същата
причина, поради която ние бихме взели от техните. Същата причина,
поради която мъж би отвлякъл жена.
Пребледнях като чух изводите му.
- Но повече от едно?
- Няма да е първият мъж, който предпочита... ъм, как да го кажем?
Разнообразие.
Не можех да си представя Арт такъв. Арт, който щастливо ни покани в
градината си и ни предложи бира и пуканки? Той познаваше Роланд от
години, бяха работили заедно. Наистина ли беше похитител и насилник?
Или момичето беше травмирано заради прогонването? Не беше приятно
изживяване, все пак.
Направих гримаса, когато стомахът ми се сви. Бях стигала неведнъж
много близо до това да ме изнасилят, за да се отнасям дори към хипотеза
без безразличие. Мориа беше ли жертва? Имаше ли още като нея? Може
би не беше Арт... но думите й го замесваха. Човешката кръв. Белег като
моя. Мъжът с Червената змия. Кръстопътищата за Жълтата река. Той
беше част от това, но не знаех по какъв начин.
Потупах коня за последен път и се качих.
- Трябва да се прибера - казах, обръщйки се към Дориан и Рурик. Имаше
някаква грешка тук, нещо се смесваше. Арт не беше замесен в това, не
можеше да е. Или поне не както Дориан мислеше. - Трябва да поговоря с
някого. Веднага.
Чаках за някоя от обичайните шеги на Дориан, но той се качи на коня
си и каза:
- Тогава тръгваме по различни пътища. Пази се, Юджийн. - Не знам
защо, но прямота и загриженост от Дориан бяха по-объркващи от
обичайното му държание.
- Ако наистина са хора, ще бъде като пикник, в сравнение с това, с което
се справям тук.
Дориан поклати глава.
- Не съм съгласен. Предпочитам демони и нервни духове всеки ден,
отколкото човешки хитрости. Но ако имаш нужда от помощ, тук съм.
Само поискай.
Би трябвало това да е отново шега. Тръгнах, притеснена от начина, по
който ме гледаше.
- Благодаря. Да се надяваме, че ще е лесна работа.
Но как щях да я свърша - това не знаех. Не бях сигурна, че ще ми е
лесно да хвана Арт - ако бе наистина виновен. - До после, Дориан.
Той кимна в знак за довиждане. И тогава го направи.
- И разбира се, скъпа моя, можеш да убиеш колкото хора си искаш, но
моля те да опиташ да не нараняваш никой от поданиците ми. Ако
можеш. - Най -накрая шега.
- Разбира се - казах, опитвайки се да гледам кръвнишки, макар че
имаше усмивка на устните ми.
Яздих бързо към замъка ми и към входа, който щеше да ме върне в
света ми. Пресичайки Жълтата река, щеше да е най-бързо, но имах
нужда да се прибера у дома в Туксон и да се приготвя, преди да се
изправя пред Арт. Рурик следваше тепмото ми, без да говори. Когато
бяхме с Дориан, ни гледаше както дете наблюдава разведени родители,
надявайки се мама и тати да го компенсират някой ден.
Отнесените ми мисли накараха пътуването да мине бързо - както и
пътят днес. Бяхме посрещнати с вълнение още на границите на замъка.
Група от пазачи се приближи към нас и сърцето ми задумка силно. Сега
какво? Военна обсада? Демони? Кийо? Когато стигнахме до тях обаче, те
изглеждаха почти... ентусиазирани.
- Ваше Величество? Милорд! Намерихме я!
С Рурик спряхме конете си и слязохме. Почувствах как краката ми
изстенаха и знаех, че ще ме болят по късно. Не яздех толкова често, че да
няма последствия от такава дълга езда като днешната. Игнорирах
болката и се обърнах към ездачите.
- Кой? - поисках да разбира.
- Хванахме я. Момичето. Избягалата от Уестория - каза пазачът,
очевидно удовлетворен от успеха. С Рурик разменихме изненадани
погледи.
- Невъзможно. Вече я видяхме.
Пазачът сви рамене.
- Намерихме я близо до границата на Земята на Калините. Вписваше се
в описанието и очевидно се страхуваше от нас. Опита се да избяга.
- Заведете ме при нея - казах безпомощно. Дали пазачите ми не бяха
намерили друго от отвлечените момичета? Със сигурност щеше да ми
помогне да събера още информация.
Той ни заведе вътре и ни поведе към една от малко използваните стаи,
обяснявайки, че не са искали да я водят в тъмницата, независимо, че
страхът и желанието й да избяга бяха удивили пазача. Изражението му
стана неловко.
- Ние, ъм, трябваше да я оковем в желязо. Опита се да използва магия.
Все още се опитват да я спрат.
Пазач като този никога не можеше да държи железни белезници, без да
си причини болка. Понякога обаче затворниците бяха оковавани в
бронзови вериги с малко желязо в тях. Държи се много деликатно от
тези, които оковават затворниците, но обикновено ги спира да използват
магия.
Достигнахме стаята и дежурният остъпи, за да можем да влезем. Там, в
средата на стаята, стоеше слаба, млада жена, обърната с гръб към нас.
Дълга, руса коса се спускаше по гърба й и за момент си помислих, че
Мориа е стигнала по някакъв начин преди нас. Тогава, докато момичето
бавно се обръщаше, осветлението предизвика червени и златни
отблясъци в косите й, каквито малката Мориа нямаше. Осъзнах какво
става, дори преди да видя лицето на затворничката.
- Шегувате се - казах.
Беше Жасмин.
Глава 14
- Ти!
Дори ръцете й да бяха вързани, Жасмин не се поколеба да ме атакува.
Тя прекоси стаята, а лицето й беше пълно с ярост. Не съм сигурна дали
намерението й беше да ме ритне или просто да се хвърли върху мен, но
дори и не се доближи. Пазачите ми бяха до нея за секунди и я издъпаха
назад. Магията започна да припламва около нея, но един от пазачите я
парира с някаква слаба, неутрализираща магия. Железните й белезници
правеха магията трудна за ползване, но човекът в нея й даваше
допълнителна устойчивост. Обърнах се към всички тях, невярващо.
- Това не е изчезналото момиче. Това е сестра ми! Как може да не знаете
това? Тя беше любовницата на Езон!
Рурик ми отговори.
- Много от пазачите се смениха от времето на Езон. Много от тези тук
дойдоха като подарък от Крал Дориан. – Това беше вярно. Дориан ме
предупреди, че дори и да съм спечелила Земята на Бодлите честно и
почтено, много от тези, които са служели на Езон, няма лесно да се
отърсят от лоялността към него. Рурик постепенно отсея слугите и
пазачите и се отърва от тези, на които смяташе, че не може да се има
доверие.
- И все пак - казах – някой трябваше да знае. Къде, по дяволите, е Шая?
- Тя е на път, грижи се за административни поръчки - каза пазачът,
който беше толкова развълнуван в началото. Сега изглеждаше много
засрамен и тъжен.
Жасмин, през това време, не се беше успокоила от опитите си да се
освободи от пазачите. Без магията си, не беше голяма заплаха и
изглежда осъзнаваше, че ще е доста безполезно да я използва сега. Беше
средна височина за момиче на нейната възраст, но фигурата й беше
слаба и винаги изглеждаше твърде кльощава. Може би това се
предаваше в семейството. Очите й бяха големи и синьо-сиви,
наподобяващи буреносни облаци.
- Не можеш да ме държиш тук, Юджийн! – извика тя. – Ще се освободя и
ще те убия. Тогава аз ще съм тази, която ще роди наследника на татко!
- Исусе Христе - промърморих. – Все същата песен.
Да бъда честна, всъщност се изненадах, че Жасмин не е бременна вече и
приех като добър знак това, че говори за този факт като за бъдещо
събитие. Пророчеството, което тегнеше над двете ни, казваше, че синът
на дъщерята на Краля на Бурите ще предвожда битката за завладяване
на човечеството. Не посочваше точно коя дъщеря и очевидно Жасмин
все още беше настървена да ме победи в това.
- Ще се случи - продължи Жасмин. – Не можеш да го спреш.
- Да не си полудяла? – попитах я. – Ти си на петнайсет! Нямаш никаква
работа дори да говориш за забременяване, камо ли за завладяване на
човешкия свят. Отгледана си там, за Бога. Знаеш ли колко много
липсваш на Уил?
- Мразя ги - отвърна ядно. С гневния поглед в очите й очаквах да чуя
как гърми някъде. – Мразя всички. Дори него. Никога не съм
принадлежала на онова място. Това е моят свят.
- Не и ако ти събера багажа и те изпратя в някой католически пансион -
замислих се, доста развеселена от идеята.
- Никога няма да успеят да ме удържат.
- Шегувах се. Боже, сарказмът не се ли предава в семейството?
- Ти също няма да успееш да ме удържиш. Твоите хора извадиха късмет
и го знаеш. Изплъзвах им се седмици наред, а всеки път си мислеха, че
са ме хванали.
Завъртях очи, заради самодоволното й държание и тайно се чудех какво,
по дяволите, ще правя с нея сега. Прекарах цялото това време
преследвайки я и почти бях свикнала с идеята, че е изчезнала завинаги.
А сега, когато я бяхме хванали, бях малко изненадана. Никога не съм
предполагала, че пазачите ми неумишлено ще се натъкнат на нея, докато
търсят Мориа. По средата на моето объркване, изведнъж думите на
Жасмин се повториха в главата ми.
- Моите хора не са те намирали никога преди - казах. – Повярвай ми,
търсихме те.
Жасмин ме зяпаше сякаш съм луда, което означаваше нещо, като се има
предвид, че тя е на лекарства.
- Те почти ме хванаха миналата седмица. Може би просто са се
срамували твърде много за това как почти ги удавих с онази приливна
вълна, за да ти кажат.
Хвърлих въпросителен поглед на Рурик, който поклати глава. Обърнах се
пак към нея.
- Това не са били моите хора. – Странна мисъл ми мина през ума. – Хора
ли бяха?
- Не, разбира се, че не.
- Сигурна ли си?
Жасмин присви очи.
- Знам разликата между хората и блестящите. Ти си тази, която тъне в
отрицание и се опитва да се държи като човек.
Съмнявах се, че щеше да каже това, ако имаше някаква представа с
какво се борех тук напоследък. Като оставим настрана противното й,
младежко държание, отново се замислих над това, което каза. Казваше,
че почти са я хванали... но кой? Замислих се за срещата ми с Мориа и
дърдоренето й за онзи мъж Червената змия. Направих голям скок към
това, че Арт е виновен за отвличането й, както и на другите.
Отново забавих препускащия си ум, за да помисля над другите
възможности. Възможно е червената змия на Мория да е нещо съвсем
различно. Или може би тя се е сблъскала с него тук. Като всички
шамани, той сигурно пресича от време на време. Може би тогава е
видяла татуировката. Или, и може би и най-вероятно, по-раншната ми
идея, че Арт просто я е прогонил обратно. Всичко това изглеждаше по-
правдоподобно. И все пак беше ли достатъчно, за да причини на Мориа
такъв ужас? Това беше постоянния въпрос без отговор.
И сега ето я Жасмин, която също говори за отвличане. Изглеждаше като
твърде голямо съвпадение това да се случи, докато други млади
момичета изчезваха.
- Бандити ли бяха? – Попитах Жасмин. – Като... онези мръсните и
грубите?
- Бяха пазачи или някакви бойци - каза тя. – Спри да се правиш, че
нямаш нищо общо с това. Знам разликата между група гадни просяци и
тренирани бойци.
- Да, да, ти си истински гений - промърморих.
- Не е трудно в сравнение с теб.
- О, я гледай. Сарказмът е в гените. – Когато бях по-млада, мразех да съм
единствено дете и исках брат или сестра. Дори и в най-дивите си мечти
не съм си представяла, че ще свърша с това.
- Как изглеждаха онези? С униформа ли бяха? – Униформите на моите
пазачи не си съвпадаха. Всички имаха кожени ризници, но хората на
Дориан носеха зеленото от неговата армия, докато моите носеха синя,
останала от Езон. Някои просто носеха какъвто цвят туника искаха.
- Няма да ви кажа нищо повече - каза тя. – Сега ме пуснете!
Имаше почти вой в заповедта й, заради което звучеше много като за
възрастта й, и по-малко като някой, който буквално си е поставил за цел
световно господство. Разбира се, нямаше никакъв шанс да я пусна от
това място, не и когато очевидно беше склонна да си разтвори краката
пред всеки, който би й помогнал да осъществи грандиозните планове на
побъркания ни баща.
Тогава, докато гледах младото й лице, ми дойде нова мисъл. Винаги бях
загрижена за това, че ще забременее и никога не съм обръщала
внимание на идеята, че и тя се изправя пред същите рискове като мен.
Статутът ми на кралица ми даваше малко отдих, но имаше все още
много мъже от Другия Свят, които не се бяха отказали да ме изнасилят.
Жасмин трябва да се е изправила пред същите неща, целта на всеки,
който желаеше да е баща на наследника на Краля на Бурите. Тези
войници, за които тя говореше, може и да не са били свързани изобщо с
похитителите на Мориа – ако е била отвлечена. По дяволите. От всичко
това ме болеше глава. Трябваше да говоря с Роланд и Арт преди да
стигна до каквито и да е било заключение.
А междувременно, всичко това беше добра причина да държа Жасмин
под ключ.
- Съжалявам - казах й. – Няма да ходиш никъде. Ще си късметлийка, ако
не спра противозачатъчните и не напълня килията ти с пропаганда за
въздържание.
- Килия? Няма да ме заключваш в никаква килия. – Устните й се издуха
от цупене. Отново изглеждаше точно като всеки обикновен, невъзпитан
тийнейджър, че почти се разсмях. Изглеждаше повече като момиче, на
което са забранили смс-те, отколкото на такова, която се стреми да бъде
всемогъща фея кралица.
Когато не й отговорих, изглежда истинита я удари.
- Не можеш... не можеш да направиш това! Знаеш ли коя съм? Аз съм
принцеса. Аз съм дъщерята на Краля на Бурите! Синът ми ще владее
световете.
Поклатих глава.
- Не, ти си погълнато от себе си хлапе, което сериозно се нуждае от
дисцпилина и съвети.
- Не можеш да направиш това!
- Мога... или ти забрави коя съм аз? Аз съм голямата сестра, която
управлява кралство и няма да ти даде да се вкопчиш в това
пророчество.
- Не можеш да ме държиш заключена завинаги - предупреди ме тя.
- Тя е права - каза глас зад мен.
Обърнах се и видях Изабел да стои близо до вратата. Вече не изглеждаше
ужасена от мен, но я нямаше и онази самонадеяна арогантност.
Изглеждаше студена и резервирана.
- Не можеш да я държиш заключена завинаги - продължи Юзабел. –
Трябва да я убиеш.
- Какво? - И аз, и Жасмин казахме едновременно. Изабел изглеждаше
наистина доволна от всичко това.
- Тя е най-големият ти противник в раждането на внука на Краля на
Бурите. Докато тя е жива, винаги ще бъде препятствие. Единствения
начин да се освободиш и да запазиш силата си е, ако тя е мъртва.
Започнах да протеситрам, че не искам да победя Жасмин в
пророчеството. Тогава осъзнах, че тази част няма значение. Проблемът
беше в желанието на самата Жасмин да забременее и Изабел беше права
до някъде. Докато Жасмин е наоколо, няма да имам спокойствие.
Бавно поклатих глава.
- Няма да убия собствената си сестра. Но ще подсиля белезниците. Някой
да намери още един чифт железни белезници.
Видях как някои от пазачите потрепнаха. Дори и с малкото желязо,
което имаха белезниците, беше повече, отколкото повечето джентрита
могат да се справят. Да удвоя желязото би осакатило магията й още
повече, но онази човешка кръв все пак щеше да ни създава проблеми.
- Искам килията й да се пази през цялото време - казах на Рурик. –
Повече, отколкото обичайното. И се увери, че са пазачи, които могат
наистина да използват магия. – Някой се беше върнал с втория чифт
белезници до тогава, което накара Жасмин да започне нов рунд от
крясъци и протести.
Рурик ми кимна и тогава каза тихо:
- Може ли да говоря на саме с Ваше Величество?
Вдигнах вежда. Рурик винаги изпълняваше нарежданията ми, но рядко
се занимаваше с формалности, което не ме притесняваше. Но пред
хората винаги използваше титлите ми и се зачудих какво си е наумил.
Излязохме от стаята, минавайки покрай неодобрителната Изабел, и
спряхме малко по-надолу в коридора.
- Да държим момичето заключено и с пазачи може би не е най-добрата
идея - каза той.
Изстенах.
- Не ми казвай, че и ти мислиш, че трябва да я убия.
Той сви рамене.
- Дориан би ви казал да направите това. Но ако държите да я задържим
тук, тогава доведете онзи ваш демон да я пази.
За момент си помислих за огнените демони. Тогава осъзнах, че използва
по-общ термин.
- Имаш предвид Волусиан?
- Не казвам, че биха го направили... – поколеба се Рурик. – Но и не
казвам, че не биха. Много от тези пазачи ще са изкушени от мисълта да
станат баща на наследника, а и ако тя предложи...
- Мили Боже. Тя е на петнайсет.
- Достатъчно голяма е. Не спря Езон, а и ако убеди някой от пазачите,
възрастта й няма да има значение. Предполагам, че вашият, ами,
приятел няма да се поддаде лесно. – Волусиан да се поддаде на секс?
Едва ли. Особено ако е под мое нареждане.
- Добре. Ще го призова. – Волусиан също би спрял каквато магия може
да събере тя.
- Може също така да обмислите намирането на някой, който прави
отвари, за да създаде спиртен разтвор на беладона.
- На какво?
- Това е питие, което ще й попречи да използва магията си.
- Беладоната не е ли отровна?
- Не и за блестящите. Не и ако е смесена с правилните съставки. С
нейната човешка кръв, ще я… остави малко... дезориентирана. Но няма
да я убие.
- Няма да я държа в дрогиран унес. – Тръгнах към стаята, но тогава
спрях и погледнах предпазливо Рурик. – Защо ме предупреждаваш?
Спомням си времето, когато искаше да си баща на наследника. Защо не
се пробваш?
- С нея? – изсумтя Рурик. – Не бих се поколебал да стана баща на внука
на Краля на Бурите – но тя не е правилната. Майката на наследника
трябва да е воин, а за съжаление, това оставя само вас.
- Никога няма да се доближиш до леглото ми, Рурик.
- Да, стигнах до това заключение. Но все пак ще подкрепям внука на
Краля на Бурите и ще съм почти толкова щастлив за господаря си,
Кралят на Дъбовете, ако той му стане баща.
- Дориан? Това ли е единствената алтернатива, що се отнася до теб?
Изражението на Рурик изглеждаше учудено, че изобщо има някакъв
въпрос.
- Кой друг?
Поклатих глава, оставих го и тръгнах да раздам заповедите за
затварянето на сестра ми.
Преди да оставя Волусиан на задълженията му като постоянен пазач,
имах една малка задача за него. Не беше много довелен от нея, не че
това ме изненада.
- Господарката ми, както винаги, има намерение да удължи безкрайното
ми мъчение.
- Не виждам как точно да наглеждаш една тийнейджърка е толкова
лошо – за теб, най-вече. Ще е много по-трудно за нея.
- Аз съм същество със значителна сила. Не мога да умра. Ако настоявате
да ме направите роб, трябва да използвате възможностите ми, за да
поставяте на колене цели нации. – Червените очи на Волусиан се свиха
леко. – Вместо това господарката ми ме изпраща да наглеждам деца и да
доставям любовни бележки.
- Не е любовна бележка! Просто го попитай, става ли?
Волусиан мигна веднъж и изчезна.
Макар и да не можеше да се телепортира точно, можеше да пътува доста
по-бързо от човек или джентри. След залавянето на Жасмин и
предположението на Мориа за Арт, не исках нищо повече от това да
поговоря с Кийо. Трябваше да говоря за това. Не бях свикнала на такъв
вид вълнение и несигурност в живота ми. Копнеех за дните, когато
работата ми беше просто да изляза, да намеря чудовището и да се
отърва от него. Беше доста по-лесно от този вид дебати.
До колкото знаех, Кийо беше с Мейвън, а аз изпратих Волусиан да види
дали Кийо ще дойде да ме види по-късно. Беше най-близкото нещо до
това да му звънна по телефона в Другия Свят – и все пак доста далеч,
като се има предвид, че отне на Волусиан около двайсет минути, за да се
върне при мен.
- Виждаш ли? – казах, когато се появи в спалнята ми. – Не беше толкова
зле.
- Китцунето каза, че ще дойде при вас след два часа - Волусиан каза с
равен глас, не благоволявайки да отговори на коментара ми.
Два часа. Е, беше по-добре от нищо. Въздъхнах.
- Добре. Благодаря.
Волусиан само ме зяпаше. Благодарността ми не означаваше нищо за
него.
- Добре. Отивай да наглеждаш Жасмин. Не я оставяй да се измъкне и, за
Бога, не я оставяй да забременее.
- Колко време?
- Докато ти кажа - отвърнах рязко.
Злобата се носеше от Волусиан, но господството ми над него не му
позволяваше да не изпълни заповедта ми.
Унизителна задача или не, нямаше избор. Той се изпари.
Щом останах сама, легнах на леглото, надявайки се, че два часа ще
минат бързо. Както всичко друго сред благородниците на джентритата,
леглото, което наследих, беше елегантно и луксозно, с дебел матрак.
Завивките бяха от тежка сърна и почти винаги ненужни, заради времето
– но беше страхотно да лежиш на тях. Все още не беше точно залез, но
светлината намаляваше и спускаше дълги сенки въху тежките, каменни
стени на стаята. Скоро щеше да се наложи да запаля факлите.
Почукване на вратата ме накара да се изправя.
- Да?
Беше Ния. Тя ми се поклони учтиво.
- Ваше Величество, имате гост.
За един славен миг си помислих, че е Кийо. И тогава: не. Беше твърде
скоро. А Ния никога не би съобщила за него. Всички тук научиха
достатъчно до сега, за да го пускат.
- Кой?
- Принц Лийт от Земята на Калините.
- Лийт? – казах, сигурна, че съм чула неправилно. – Видях се с него,
преди около шест часа.
Ния поклати безпомощно глава.
- Тук е, само това знам.
Прехвърлих краката си през леглото, станах и обух къси, кожени ботуши.
Лийт? Какво правеше тук? Момент на паника мина през мен. Да не би
нещо да се е объркало в Уестория? Ако е така, нямаше ли моите хора да
ми кажат?
Бяха го завели в моя салон, където седеше на ръба на един от столовете,
очертани с атлаз. Стана, когато влязох, бързайки да хване ръцете ми в
неговите. Наведе се и ги целуна.
- Ваше Величество. Благодаря, че ме приехте толкова неочаквано.
Сигурен съм, че прекъсвам много важни неща.
- Не толкова - казах, издърпвайки ръцете си. – И наистина трябва да ме
наричате просто Юджийн. Както става? Проблем ли има? – Тук наоколо
кой знае какво можеше да се обърка? Глад, наводение, скакалци...
- Проблем с… о, не. Всичко в Уестория е наред. Напреднахме много днес.
Успокоих се.
- Добре. Разтревожих се.
Лийт поклати глава, нетърпелив да ме убеди.
- Не, няма проблеми там. Аз просто... ами, знам, че е странно, но дойдох
да ви видя. Това е, исках да ви попитам нещо. Чувствам се като идиот,
обаче.
Намръщих се.
- Можеш да ме попиташ всичко. Какво става? Добре ли си?
- О, да. – Срамът му нарастна. – Но след днес... просто трябва да чуя
нещо от вас.
- Добре, питай.
- Имате ли връзка с Краля на Дъбовете?
- Връзка с... какво, романтична ли имаш предвид? С Дориан? Не!
Лицето на Лийт светна като слънце.
- Наистина ли? Когато ви видях заедно днес. Начинът, по който той
говореше... и начинът, по който общувахте... ами, помислих си, че със
сигурност слуховете са истина.
- Какви слухове? – попитах внимателно.
- Че все още сте любовници.
- От къде чу тези слухове?
- Ами от всякъде почти.
- Ами отговорът е не. Абсолютно не.
- Наистина ли?
- Наистина.
Лийт издиша с осезаемо облекчение. Тръгна да хваща ръката ми, а аз се
отдръпнах, оставяйки място между нас. Възторга по лицето му ме
притесняваше.
- Тогава все още има шанс.
- Шанс за какво? – попитах.
- За теб и мен.
- Теб и… оу, Лийт, не. – Беше точно, както казваха всички други. –
Харесвам те – наистина си страхотен, но нищо няма да стане между теб
и мен.
- Но... – Той тръгна напред отново и отново аз се дръпнах назад. – Но вие
продължавахте да искате да ме видите и ме помолихте да стана част от
кралството ви. Предположих ...
- Не, не... Лийт, имам връзка с някого... знаеш, Кийо? Китцунето? Ние
сме заедно.
Той се намръщи, а все още беше твърде близо в личното ми
пространство.
- Не мислех, че е сериозен романс. Мислех, че той е просто...
- Забежка? – предположих.
- Да. Имам предвид, някой като вас не може да го приеме като истински
съпруг.
Въздъхнах.
- Защо всички казват това? Обичам Кийо. Заедно сме. И ще сме заедно
за дълго време.
Предишната радост на Лийт бързо се смени със страдание.
- Но... имам предвид, с моята подкрепа и начинът, по който се
разбираме, ние сме перфектната двойка. Признайте го: вие обикновено
се радвате да ме видите.
- Разбира се, че се радвам. Но защото искам да си ми приятел, а не да те
окуражавам романтично. Харесвам те – но само като приятел. Това е.
Съжалявам. Съжалявам, ако съм те подвела.
- Трябва да е повече от приятелство. Знам, че за мен е. – Той въздъхна. –
Никога не съм говорил с някого толкова лесно. Толкова естествено.
- Това е, защото вие винаги... преувеличавате нещата. Има сигурно
дузина момичета, с които можеш да седнеш и да водиш страхотен
разговор, ако просто се отървеш от формалността.
- Не. – Мъката на лицето му ме убиваше. – Има нещо в теб. Не мога да го
обясня. Влюбвам се все повече и повече в теб с всеки изминал ден.
- Ти едва ме познаваш! Не може да ме обичаш.
- Но те обичам - каза той с тих глас и малко от онази блестяща страст се
завърна. – От момента, в който те видях. Майка ми каза, че ще си
подходяща съпруга политически, но дори и това да не е вярно, пак ще те
обичам. Никога не съм срещал някой като теб, Юджийн. Толкова смела и
красива... Искам да съм с теб, дори и да не управляваме кралството
заедно.
- Лийт - казах, опитвайки се да направя гласа си строг. По дяволите.
Защо не беше от онези дразнещи идиоти, като повечето от ухажорите
ми? Защо трябваше да е добро момче? С голямо усилие се опитах да му
откажа, вместо обичайния ми суров начин. - Наистина го мисля:
харесвам те. Но само това. Ценя помощта ти и приятелството ти, но
няма да оставя Кийо.
- Но аз те обичам. – Звучеше слабо и жално.
Поклатих глава.
- Съжалявам.
Лицето му потъмня и той се обърна, обгърнат от отчаяние. Тръгна към
вратата и тогава изведнъж се обърна, а в очите му отново имаше блясък.
- Ако нещата между теб и китцутено свършат... тогава аз съм
следващият на опашката, нали?
- Следващият на опашката? Ох, ами... – Защо не можех да излъжа и да
кажа да? Или защо не използвах фраза от рода на „Не искам да съспия
приятелството ни”? – Не мисля, Лийт. Просто не мисля, че някога мога да
чувствам това към теб.
Лийт ме зяпаше с отворени очи за няколко мига и тогава най-накрая
чертите му се стегнаха.
- Разбирам. Съжалявам, че отнех от времето ви, Ваше Величество.
Слугите ви в Уестория разбират задачата ми и вече не би трябвало да се
нуждаят от моята помощ. – Той леко се поклони учтиво и тогава забърза
към вратата.
- Лийт... – направих няколко крачки напред, а стомахът ми се беше
сгърчил. Чувствах се ужасно. Знаех, че си пада по мен, но не мислех, че е
нещо повече от обичайните привличания в Другия Свят, с които съм се
сблъсквала. Лицето му накрая беше разбило сърцето ми. Не исках да го
нараня, особено след всичко, което направи за мен.
Обезсърчена се върнах в спалнята и наредих да изпратят вино.
Пристигна в инкрустирана със скъпоценни камъни кана, допълнена с
тежък, златен бокал. Как да не обичаш рум сервиза на джентрите.
Отказах всякакви молби да видя някого, докато не дойде Кийо. Седях на
пода, облегната на легло и се чудех колко ли вино още мога да изпия
преди да дойде той.
За моя изненада, всичкото.
Нямах часовник тук, но бях напълно сигурна, че са минали повече от два
часа. Пиех бокал след бокал и си мислех за Жасмин, Лийт, Арт – и без да
намеря разрешение, за който и да е от тях. Гледах дъното на празната
кана, размишлявайки през това време, когато чух тихо почукване по
врата. Най-накрая!
Изправих се и усетих как ми се зави свят. Хванах леглото за подкрепа.
- Кийо?
Но не беше той. Беше Шая.
Като Рурик и тя беше оставила доста от формалностите и не си и
правеше труда да прави реверанс. Лицето й беше загрижено и видях как
умните й очи преценяват мен и моето пиянство за секунди.
- Съжалявам, че ви тревожа... но току-що пристигна пратеник от Земята
на Върбите. – Гневът, който се пораждаше в мен, заради разтакаването
на Кийо изчезна.
- О, Боже мой. Той добре ли е? – Шая се поколеба и ми кимна бързо. – До
колкото знам, той е добре. Всички са разтревожини за Кралица
Мейвън... започнала е да ражда.
Глава 15
Стоях няколко дълги секунди, взирайки се в Шая, без обаче да наистина
да я виждам.
- Благодаря ти - казах най-накрая, а гласът ми звучеше необичайно
равен за мен.
Тя се поколеба и ме погледна притеснено.
- Мога ли... Мога ли да ви донеса нещо?
Повече вино, помислих си, но поклатих глава. Виното не беше
достатъчно силно. Исках да си отида вкъщи, да отворя шкафчето,
където държах алкохола, търсейки утешение в собствения си дом и в
собственото си легло, а не в тази затънтена крепост Тъмни времена.
Освен това виното щеше да направи прехода през световете по-труден.
Не съвсем невъзможен, но по-труден от обикновено. Явно щях да остана
тук за известно време.
- Трябва да видя Волусиан - казах.
Шая се отдръпна от мен, и макар че не бях поискала, ме последва
загрижено, докато слизах по стълбите към тъмницата. Беше по-тъмно и
мрачно от предишния път, но може би само така ми изглеждаше заради
виното. Килията на Жасмин лесно се забелязваше, защото четири пазача
стояха пред нея. Приближих се и през решетките видях Волусиан, стоящ
неподвижно в ъгъла със скъстени ръце. Жасмин беше седнала колкото се
може по-далеч от него, а лицето й изрязваше едновременно страх и
отегчение.
- Какво пък искаш сега? - попита тя рязко. Дори не я погледнах.
- Волусиан – казах. - Имам задача за теб. Аз ще налбюдавам Жасмин,
докато те няма.
Волусиан тръгна напред, премина през решетките и застана пред мен.
- Без съмнение моята господарка има по-важна задача за мен от тази.
- Може и така да се каже. Искам да отидеш до Туксон и да ми донесеш
бутилката с текила, която държа в шкафа за алкохол. И не плаши Тим!
Волусиан стоеше неподвижен по неговия си начин.
- Моята господарка става все по-изобретателна в начините си да ме
изтезава.
- Мислех, че ще го оцениш.
- Оценявам го до толкова, че ме вдъхновява да измислям все по-
изобретателни начини да те разкъсам на парчета, когато най-накрая се
измъкна от оковите, с които ме държш, и те унищожа.
- Виждаш ли? Всичко има добра страна. А сега побързай.
Волусиан изчезна и смелостта на Жасмин веднага нарастна. Тя се
приближи, хващайки бронзовите решетки, макар че й беше трудно
заради окованите й ръце.
- Кога ще ме пуснеш?
Седнах срещу нея, чудейки се дали ще се опита да използва някоя от
ефектните си магии, когато бях наоколо.
- А ти кога ще спреш да питаш?
- Голяма си кучка, знаеш ли?
- Виж какво, момиченце - изръмжах. - Не искаш да се забъркваш с мен
тази вечер. Не съм в добро настроение.
Жасмин не се обезкуражи.
- Не мога да повярвам, че ме държиш тук с това... това нещо! Толкова е
жестоко и садистично!
- Уоу, "садистично" си е сложна дума . Не мислех, че си останала в
училище толкова дълго, че да научиш нещо подобно.
Тя ме изгледа кръвнишки.
- Когато изляза от тук, ще те убия!
- Тогава ти и "това нещо" трябва да се разбирате прекарасно, защото той
сякаш също прекарва цялото си време, обмисляйки моята болезнена
смърт .
Тя посочи към окованите си ръце.
- Трудно се храня така.
- Трудно не е като невъзможно. - Всъщност се почувствах зле за това.
Наистина ли щях да я държа с белезници завинаги? Но пък не можех и
да я пусна. Може би трябваше да проуча отровата, за която ми беше
говорил Рурик. Не... Това също не беше правилно. Докато мислех,
започнах да изтрезнявам и затова, когато Волусиан най-накрая се появи
и ми подхвърли пълна бутилка Джоус Кюевро, мълчаливо благодарих за
придобитото силно питие.
- Благодаря - казах, а после посочих към килията на Жасмин. - Сега се
връщай към задълженията като пазач.
Обърнах се без повече да ги поглеждам, а възмутеният плач на Жасмин
се чу зад мен като ехо.
Шая, която чакаше мълчаливо през цялото време, вървеше до мен,
докато се качвах по стълбите.
- Сигурна ли сте, че не искате да ви донеса нещо?
Погледнах бутилката.
- Виж дали ще можеш да намериш малки чашки за това голямо питие -
показах с пръсти размера на шот. - И донеси достатъчно за... не знам. За
теб, Рурик... по дяволите, за всеки, който иска да се напие с мен. Дори за
Изабел .
Чувствах се великодушна тази вечер. Или поне в тъжно - любовно -
споделящо настроение.
Шая изглеждаше по-притеснена от всякога, но не й отдадох много
значение, докато вървях навън към малка, овална градина в центъра на
замъка. Такива градини изглежда бяха нещо обичайно в именията на
джентритата - Дориан имаше няколко. Бяха ми казали, че тази е била
озеленена през времето на Езон, пълна с лилии и люляци. Сега беше
песъчлива, пълна с кактуси, мескити и дори някои от онези трънливи
дървета, на които бе кръстена тази земя. За моя радост, поне мескитите
ухаеха добре и реших, че е плюс за Другия Свят, че тези дървета сякаш
винаги цъфтяха.
Седнах, кръстосвайки крака в средата на градината, когато забелязах,
че някой беше започнал да реди каменни керемиди там, за да построи
нещо като вътрешен двор. Не бяха там последният път и се зачудих дали
това е работа на Шая, също като парчетата земя, на които се опитваше
да отглежда трева. Докато чаках шотовете, отворих текилата и отпих
дълга глътка. Силният алкохол изгори гърлото ми.
Не след дълго Шая се върна, а Рурик я следваше. Лицето му бе
необичайно сериозно за него. След кратък момент на разменяне на
погледи, те седнаха до мен. Шая нареди няколко малки чашки,
направени от гравирано сребро. Взех бутилката и напълних три от тях.
- За Кралицата на Върбите и детето й - казах аз, държейки чашата си
във въздуха. - Мамка му, иска ми се да имах сол и лайм.
Шая и Рурик си размениха погледи още веднъж - ама те наистина ли си
мислеха, че не ги забелязвам всеки път - и после пиха от текилата. Рурик
изпи шота си безразлично, но Шая намръщи лице.
-Какво... Какво е това ? - попита тя, когато бе способна да проговори .
- Любимият алкохол на Господ. Трябваше да накарам Волусиан да вземе
и маргарита, докато беше навън - засмях се при мисълта и си напълних
си нов шот.
- Направена е от вид кактус.
Шая изгледа бутилката подозрително .
- Без майтап?
- Дам. Хах. Чудя се дали ще можем да си направим тук. Виждала съм
няколко американски агави наоколо. Обзалагам се, че можем да правим
страхотна търговия.
- Аз пък не - каза тя .
Рурик също си пълнеше още един шот.
- Не знам. Може и да заинтересува някои.
- Ах, Рурик. Знаех си, че сме роднини. - Държах празната си чаша,
изучавайки начина, по който лунната светлина я осветяваше. Главата
ми бе възстановила приятното жужене. - Какво дете мислите, че ще има
Мейвън - момче или момиче?
- Не знам - каза Шая след кратко мълчание. - Има някои, които с магия
са способни да установят подобни неща. Но не съм чувала Кралицата на
Върбите да може.
- Вероятно не. - Кийо щеше да ми е казал. Или не? Може би щеше да
запази тази новина, за да бъде малката специална тайна между него и
Мейвън. Напълних още един шот, но не го изпих веднага. Да се напия
беше едно, а да ми прилошее – съвсем друго.
- В моя свят те отдавна щяха да знаят не само пола, ами и размера на
бебето, дали е болно от нещо или дори дали не са близнаци или тризнаци.
Имаме такива машини. Слагаш лопатка на стомаха на майката и после
виждаш бебето през екран. Или понякога, дори по-рано, могат да вземат
игла и да изсмукат амниотик, за да разберат същите неща.
Рурик и Шая ме гледаха с ококорени очи. Беше обичайното изражение
срещу разказите ми за човешката технология, напълно непозната за тях.
- Чудя се дали изобщо има някаква мистерия, останала в света ти.
Обърнах се и видях силуетът на Изабел до входа на замъка.
- О, да. Дори много - отвърнах и. - Ела и пийни по едно. Сигурна съм, че
съм твърде пияна, за да убия когото и да е тази вечер.
Изабел се поколеба за няколко секунди и тогава дойде при нас, сядайки
близо до Рурик и Шая, и едновременно с това, колкото можеше по-далече
от мен, без да показва неуважение. Намръщи се, гледайки към
керемидите и подгъна диплещата си пола. Без съмнение да стои на
земята бе срещу взискателната й природа. Рурик й подаде един шот. Тя
го помириса и се намръщи отново.
Умът ми още се въртеше около бебета.
- Изглежда ултразвука ще ви бъде доста полезен като се има предвид
проблема ви с това да имате деца.
Имаше голям шанс Мейвън дори да не преживее раждането. Нито пък
детето й. Това беше често срещано при джентиртата, нещо като цената,
която плащаха за техния дълъг и здрав живот. Не можех да преценя как
се чувствам от тази мисъл. Не пожелавах смърт на никого от двамата,
естествено, но... Колко по-лесно щеше да е без Мейвън и бебе? Дори сега
можех да си представя Кийо, държащ ръката й, а прекрасното му лице
изразява притеснение, докато я окуражава с думи. Заради неговата
човешка кръв, бебето им ще бъде здраво и силно. А и Мейвън можеше да
лекува... Дали ще й бъде полезно? Може би. Бях сигурна - всичко щеше
да мине добре и те без съмнение щяха да имат красиво бебе. Бебе, което
щеше да създаде връзка между тях завинаги... Връзка, в която аз никога
нямаше да имам място.
Изпих още един шот и забелязах, че Изабел мъжки бе погълнала нейния.
- Добра работа - казах аз. - Искаш ли още?
Тя поклати глава.
- Не мисля, че е подобаващо за една дама да се удави в алкохол, губейки
всякакво чувство за благоприличие.
- Естествено, че така мислиш - казах.
- И вярвам - добави тя превзето, - че и Кралицата на Върбите споделя
вижданията ми.
Усмихнах се, разливайки алкохол от чашата на земята, гледайки в
очарование как се превръща във все по-малки и малки кръгове преди да
изчезне съвсем. Заяждането на Изабел изглеждаше незначително, когато
мислех за Мейвън и бебето.
Постояхме още известно време. Рурик пълнеше шота ми, а Шая само от
време на време си позволяваше по глътка. Изабел сякаш бе загубила
всякакъв страх от мен и продължи с острите си коментари и забележки.
Мисля, че знанието за това колко лесно се засягах като ставаше въпрос
за Мейвън й даваше кураж. Всъщност тя беше по средата на някакъв
анекдот, разказващ как Кийо и Мейвън за пръв път се забъркали заедно,
когато изведнъж млъкна и лицето й придоби изненадан вид.
- Милорд! - изплака тя, скачайки на крака едновременно с един от
слугите ми, който започна да представя:
- Негово Кралско Величество, Крал Дориан, от Дома Аркади, извикващ
земята...
Дориан застана пред входа на градината, без да чака да го представят
докрай. Изабел падна на колене пред него със сияещо лице.
- Милорд!
Той й кимна набързо и пристъпи към мен. Не мисля, че някой очакваше
да видя унищожителния поглед на Изабел към мен. Шая и Рурик се
опитаха да се изправят с уважение, но Дориян набързо им посочи да
сядат.
Разхлаби мантията си, изглеждайки като от флотата на лунна светлина,
ръзпъна я на земята и седна до мен.
- Така, така, тук има парти, а аз не съм поканен.
- Беше един вид импровизирано - казах аз, пълнейки му шот. Ръцете ми
трепереха, докато държах бутилката. Дориан я взе и си допълни чашата.
Очите му ме гледаха предпазливо.
- И изглежда продължава от известно време.
- Да. Честваме с тостове раждането на новия крал или кралица на
Земята на Върбите.
- И аз така чух, затова дойдох да видя как новините са приети тук -
Дориан ми метна текилата. Веждите му се извиха от изненада, когато я
опита, но това не го спря да си напълни още един шот. - И не бъди
сигурна, че детето е наследник. Всичко зависи от силата и мощта му .
Думите му ми напомниха за проблемите с наследяването на Лейт, а това
от своя страна ми напомни на обяснението му в любов. Уф. Тогава
верятно бях убила единствения ни шанс да получим инженерска помощ.
Е, за това щях да се притеснявам друг път .
- Как стигна до тук толкова бързо? - попитах Дориан.
- Не чак толкова бързо. Разбрах преди часове.
Преди часове. Дориан беше разбрал преди мен. И вероятно всички
останали. Коя бях аз, в крайна сметка? Определено не някой, който
имаше нещо общо с раждането. Бях просто поредният владетел, от
когото се очакваше да изпрати скъпоценни камъни или картини, когато
се роди бебето. Напълних поредния шот, но Шая посегна да го вземе от
мен.
- Може ли? - Тя не беше почитател на текилата, но имах чувството, че
искаше просто ме спре да пия. Ох, добре де. В бутилката имаше
достатъчно за още един шот, но Дориан ме изпревари.
- Ще ти прилошее - предупредих го, посягайки за бутилката. Само
няколко капки паднаха в чашата.
- Ще рискувам. Очарователно питие!
- Прави се от кактуси - казах услужливо, надявайки се това да го откаже
от последния шот. Не стана.
- Интригуващо - каза той, след като го изпи. - Трябва да опиташ да го
произвеждаш тук. Сигурен съм, че доста хора ще търгуват с него.
Не можех да съм сигурна заради тъмнината, но Шая май изви очи. Част
от мен негодуваше заради присъствието на Дориан, но трябваше да
призная, че се справяше добре в отбягването на темата за Мейвън и
Кийо. Не че спрях да мисля за тях, разбира се, но се засмях, когато
развличаше останалите. Не знам дали беше част от това да си крал или
просто да си Дориан, но той имаше могъща харизма и караше всички
около себе си да се смеят и да са очаровани от присъствието му. С моята
сдържаност в общуването, неговите умения ме удивяваха и понякога
предизвикваха завист.
Докато нощта преминаваше, започнах да усещам как текилата има все
по-малък ефект върху мен, но това не значеше, че не бях мъртво пияна -
все пак бях изпила сама половината бутилка. Искаше ми се да си легна,
докато все още не бях на себе си. Алкохолът не успя да ме накара да
спра да мисля за Кийо, но можех да си представя колко по-зле щеше да
е, ако бях трезва. Станах и всички на мига ме последваха. Почувствах
как краката ми се опитват да ме задържат права.
- Нека ви помогна - каза Шая, приближавайки се към мен. Дориан обаче
се намеси преди нея.
- Не, не. Позволи ми да изпратя Кралицата на Бодлите до стаята й. Имам
да й казвам няколко думи.
Лицето на Изабел потъмня при тези думи и той я погледна сериозно.
- О, я стига. Ще дойда при теб щом съпроводя Юджийн до стаята й, ако
тя ми позволи да пренощувам в замъка й, разбира се .
- Ама разбира се - казах. - Чувствай се като у дома си. Избери си завеси.
Той протегна ръце към мен и аз реших, че унижението да се оставя
Дориан да ме води, беше по-малко от това да падна пред слугите си.
Очите на Изабел ни гледаха разгневено и не можех да я виня. Ако моят
приятел водеше пияна жена към спалнята й, и аз щях да съм ядосана.
- Беше доста своеволно от твоя страна да си мислеш, че имах нужда от
морална подкрепа - казах му, когато бяхме далеч от останалите.
- Да, бе. Сигурно имаш нужда само от моралната подкрепа на бутилката
- поздразни ме той. - Бъди честна, Юджийн! Любовникът ти е при
старата си любовница, чакайки с нетърпение раждането на общото им
дете. И аз щях да съм разстроен.
- Теб нищо не те разстройва - измърморих.
Достигнахме стаята ми и той влезе, без да чака покана.
- Много неща ме разстройват - каза той. Намръщи се леко и се учудих,
като видях, че и той не е съвсем трезвен.
Измъкнах се от ръцете му и застанах пред високото огледало, сложено на
една от стените и покрито със злато. Бях си хванала косата по-рано и
сега я пуснах, чудейки се дали да изпратя Ния за нощница или да си
легна с дрехите. Стоейки там, се вгледах в тялото си, мислейки си за
оплакванията на майка ми, че бях твърде слаба. Винаги спорех с нея, че
просто имах атлетично тяло. Обходих с ръце стомахът си и после
бедрата, изучавайки фигурата си. От където и да го погледнеш си бях
слаба.
- Не мога да направя това за него - казах тихо. - Никога няма да мога да
му родя бебе. А тя може.
Дориан пристъпи напред и застана зад мен, срещайки очите ми в
огледалото.
- А искаш ли?
- Не знам. Никога не съм го омбисляла сериозно... Винаги съм казвала
"може би някой ден " или нещо подобно. Но сега... Знаейки, че не мога...
Изведнъж ми се стори, че стомахът и бедрата ми са нездравословно
слаби, както майка ми казваше. Те щяха да напомнят, че не съм
раждала. Никога нямаше да усетя живот вътре в мен, както Мейвън.
Никога нямаше да можем да имаме това с Кийо.
Трепнах, когато Дориан сложи ръцете си на талията ми, а после уморено
положи глава на рамото ми. Бях твърде изтощена, за да го махна от себе
си.
- Говориш като някой, който е бил осъден на безплодие.
- Може и така да е.
- Не е вярно. Ти си млада и излъчваш здраве и плодовитост. Можеш да
имаш дузина деца.
Поклатих глава бавно.
- Не мога - казах тъжно. - И няма. Знаеш, че няма, независимо колко
много го искате -ти и всяко същество от Другия Свят.
- Може и да родиш дъщеря.
- Не мога да поема риска. - Знаех си, че не е трезвен. - И какво ще стане,
ако Кийо реши, че не иска това - да бъде с някоя, която никога няма да
има деца? Какво ще стане, ако поиска още деца? Може би това бебе...
Може би ще го върне при Мейвън... И той ще ме изостави... - не успях да
спра сълзите, бликащи от очите ми, и се намразих заради тази слабост.
Дориан стегна хватката си около кръста ми.
- Тогава ще е глупак. И ти ще си глупачка, ако скърбиш по него, ако го
направи. Ти си повече от едно тяло за носене на бебета.
- Не и по начина, по който всички говорят. Не и по начина, по който ти
говориш.
За моя изненада, Дориан ме обърна към себе си. Все още хванал ме за
кръста..
- Юджийн, ти си жена, която няма равна на себе си, и колкото и да ме
ядосваш и колкото и да се опитвам да те изкарам от главата си - а
повярвай ми, и двете се случват най-редовно - не мога да стоя далеч от
теб. Дори ако беше безплодна, щях да те взема като моя съпруга на
секундата и щях да прекарам остатъка от живота си с теб - без деца,
стига да си с мен. Щях с удоволствие да те занеса в леглото си с мисълта
да взема само удоволствие от тялото ти. Нищо повече. И щеше да е
достатъчно.
Преглътнах.
- Но ти си с... имам предвид... Ами... Ами Изабел? Тя може да има деца...
- Изабел - каза той презрително - е нищо. Слаба иматция на теб - и дори
не добра.
Думите му бяха като от филм, но ме изпълниха с обич, с нещо топло и
специално. Осъзнах, че независимо от шеговитите му, сексуални намеци
и постоянните му планове, Дориан наистина ми беше приятел. Осъзнах
още, че отчаяно ми се прииска да ме целуне, да притисне тялото си към
мен и да обходи оголената ми кожа с ръце. Исках да правя секс с него
срещу стената, на леглото, на пода... Нямаше значение къде, стига
телата да се обединят да мога да го чувствам в себе си...
Уоу. Рязко се отдръпнах, а сърцето ми забумка яростно. Едвам се спрях
да не направя някоя глупост, за която щях да съжалявам после. Да реша,
че ми е приятел е едно нещо, а да скоча в леглото му – съвсем друго.
Знаех, че всичко беше заради текилата и притеснението ми заради Кийо.
Не исках да бъда с Дориян отново. Въпреки уверението му, че ще е само
заради любовта и удоволствието, никога не беше толкова просто. Винаги
щеше да има политика и схеми...
И тогава направих най-не секси нещото, което можах - призовах
Волусиан.
Тъмното, ледено присъствие на слугата ми изненада дори Дориан и той
направи крачка назад. В Другия Свят това бе еквивалент на студен душ.
Волусиан го стрелна с очи и после се обръна към мен.
- Господарката ми желае още упояващи средства? - каза той.
- Не. - Магията, с която го държах прикован, бе изтъняла. Бях доста
близо до това да загубя контрол над нея, защото алкохолът объркваше
силата ми. - Искам да отидеш до Земята на Върбите и да видиш дали
има някакви новини.
- Много романтична поръчка.
- Просто отивай - казах рязко, опитвйки се да звуча колкото се може по-
твърдо и заповедно.
Когато Волусиан си тръгна, Дориан застана ядосан пред мен и всички
намеци на чувствителност бяха изчезнали.
- Това беше глупаво, Юджийн. Не трябваше да го призоваваш след като
пи толкова.
Обърнах се.
- Трябва да знам какво става.
- Трябва да го пропъдиш от тук. Някой ден ще съжаляваш, че си го
задържала.
- Той е полезен - запротестирах. - И нямам нужда от лекции. Отивай при
Изабел, нямам нужда от повече обяснения в любов днес.
- О? - Тонът му от преди се завърна. - Получила си няколко днес?
- Лейт - признах си. - Отби се тази вечер, за да заяви предаността си до
смърт към мен и за да види има ли някаъв шанс.
Зелените очи на Дориян ме изгледаха предпазливо.
- И?
- И, разбира се, че казах не. Трябваше да му го повторя няколко пъти,
докато накрая схвана.
Дориан не се почувства неудобно, когато не скри задоволството си.
- Разбила си сърцето на горкото момче. И на майка му, без съмнение.
Сега няма да има бал! Искаш ли аз да организирам един вместо неговия?
- Не. - Тъгата ми се превръщаше в раздразнителност. - Искам да си
ходиш. Отиди при Изабел и я рисувай или я вържи или каквото и да
правите заедно. Уморена съм и искам да си лягам. Сама.
За моя изненада, Дориан не възрази. Или поне не много.
- Както пожелаеш. Ако имаш нужда от мен, знаеш къде да ме намериш.
- Трябва нещо уникално да стане, за да ви прекъсна - казах сухо.
Дориан ми се усмихна с една от неговите хитри и разбиращи усмивки и
излезе, без да каже нищо повече.
Мисълта, че той отиваше в леглото на Изабел ме притесняваше повече,
отколкото ми се искаше. Няколко минути след като излезе, Волусиан се
завърна.
- Е? - попитах.
Стомахът ми беше свит. Не знаех какво исках да чуя. Ако Волусиан
можеше да се усмихва, заклевам се, щеше да го направи.
- Слугите от Земята на Върбите с радост съобщиха, че кралицата им е
дала живот на дъщеря. Всички са здрави и се чувстват добре.
Дори не помръднах и за момент не виждах нищо освен чакащите
червени очи. Най-накрая се осъзнах.
- Благодаря ти, Волусиан.
- Господарката ми иска ли да разбера нещо друго за това радостно
събитие? - Имаше подигравка в гласа му.
- Не. Връщай се при Жасмин. Веднага.
Той се подчини, оставяйки ме сама. Седнах на леглото и няколко минути
мислех за всичко и за нищо. Чувствах се като вкаменена и едновременно
чувствах всяко чувство, което съществува. Изведнъж откъснах въздух от
стаята и го използвах, за да разбия ваза в стената. Не мога да кажа дали
бе заради Кийо или заради Дориан.
Глава 16
Тази нощ се мятах неспокойно в леглото, изненадана, че не изпаднах в
алкохолната кома, на което се надявах. Накря се събудих по изгрев и
реших да си тръгна преди твърде много хора да са забелязали. Бях
благодарна, че само неколцина от прислугата наоколо бяха будни. Не
исках да срещам угрижения поглед на Шая или да гледам как Дориан и
Изабел флиртуват на закуска. Не исках да мисля какво бяха правили
тези двамата снощи или защо това ме дразнеше толкова. Аз бях
приятелка на Дориан и това беше достатъчно.
Преди да тръгна, надникнах долу в тъмницата. Нощната стража беше
още будна и нащрек, а Волусиан продължаваше безизразното си бдение
в ъгъла на килията. Жасмин спеше дълбоко, свита на кълбо, и можех да
видя засъхналите сълзи по бузите й. Изглеждаше толкова млада и
непринудена в съня си.
Преминах обратно в Тусон с един от най-тежките махмурлуци в живота
си. Макар там да беше доста по-късно, в къщата ми всичко беше така
неподвижно, както беше в замъка. Ако съдех по очаквателните погледи
на котките и кучетата, Тим още не беше станал да ги нахрани. Пуснах
кучетата в задния двор и заявих на котките, че ще трябва да почакат.
Колкото до мен, предвидливо обърнах две чаши вода и половин
шишенце аспирин преди да се строполя в стаята си. Собственото ми
легло осигури облекчението, което замъкът не успя, и спах дълбоко цели
два часа.
Чувствах се много по-добре като станах, душът също помогна. Ароматът
на пържени филийки ме лъхна и измъченият ми стомах приветства
мисълта за храна. Отправих се към кухнята да кажа на Тим да подготви
двойна порция и установих, че не беше сам. Момиче на около двайсет
седеше на масата, облечено в тениската му с надпис Homeland Security и
се кикотеше. Тим стоеше до печката със споменатите пържени филийки,
гол до кръста и по къси панталони, с няколко мънистени герданчета.
- О, здрасти - изписука момичето.
- Юдж, какво пра… ъм, сутрешен привет, сестро Юджийн - Тим вдигна
длан.
- Не знаех, че сте у дома.
Завъртях очи нагоре, тъй като нямах никакво търпение за церемониите
му тази сутрин. Сипах си чаша кафе.
- Надявам се, че имаш истински кленов сироп.
Той ми подаде чиния с пържени филийки, направо от печката. Мисля, че
беше предназначена за гостенката му, но Тим не беше толкова глупав.
Намерих си кленовия сироп в хладилника, залях филийките обилно и се
отправих обратно към стаята си, без да кажа нито дума повече на когото
и да било от двамата. Няколко минути по-късно Тим се шмугна вътре с
гузно изражение.
- Знаеш, че не трябва да я водиш тук.
- Да, знам. Просто... като знам как са нещата напоследък, не очаквах да
си дойдеш.
- И с право - съгласих се. - Но това не променя правилата. Прекарвате
нощта в техните апартаменти.
Той кимна.
- Може ли поне да си довърши закуската преди да я изритам?
Дъвчех, размишлявайки какво имах да върша днес. Преглътнах и
въздъхнах.
- Нека остане цяла сутрин. Така или иначе излизам скоро... Вероятно
няма да ме има цял ден.
Лицето на Тим просветна с неочаквано задоволство.
- Наистина ли? О, супер. Благодаря, Юдж. Ти си най-добрата.
Подадох му празната чиния.
- Донеси ми допълнително и сме квит.
След като казах на Лара да остави графика ми свободен, имах дни без
никакви планове, което се оказа безкрайно полезно днес. Мислех да
отида до Жълтата река и да поговоря с Абигейл и Арт, за да изясня
нещата около цялата работа с червената змия. Имаше твърде много
въпроси и неяснотии около всичко това и имах нужда да започна да
навързвам нещата, за да мога да продължа напред с живота си.
Лошото на подобна разходка с кола беше, че ми даваше много време за
размисъл. Твърде много време. Денят беше ясен и нямаше големи
градове по пътя. Бяхме само аз, мислите ми и пътят пред мен.
Припомнях си как Кийо и аз минахме този маршрут предния път и за
секса в хотела след това. Мислех си за онзи срив пред Дориан и за
страха, че Кийо няма да ме иска повече.
Бях си взела мобилния телефон и го бях оставила на седалката до мен, с
максимално усилен звук. Не исках да пропусна обаждането на Кийо...
Защото със сигурност би се обадил, да ми съобщи за дъщеря си веднага
щом може, нали? Ако не бях научила нищо, това означаваше, че още е в
Другия Свят, който – както човек може да се досети – нямаше най-
добрия възможен обхват.
Миналият път първо посетихме Арт, но когато слязох от магистралата,
установих, че съм по-близо до дома на Абигейл. И така карах през
скромния център на Жилтата Река, покрай магазина за секс-играчки, и
паркирах пред блока й. Вече беше следобед и хората бяха навсякъде,
особено туристите, които надничаха в антикварното магазинче под
апартамента на Абигейл. Намерих малкия вход до вратата на магазина и
се отправих нагоре, чудейки се дали ще бъда залята от вълна котки.
Но не бях – най-вече защото така и не влязох в апартамента. Почуках
няколко пъти и дори повиках Абигейл по име. Когато това не помогна,
набрах номера, който ми беше дал Роланд, но попаднах на гласовата й
поща и нищо повече.
- Дотук с това - промърморих. Може би беше все едно, тъй като Арт беше
този, който окупираше вниманието ми с татуировката и всичко
останало. Той трябваше да бъде разпитан.
И така излязох от града и се отправих към покрайнините, и на дневна
светлина можах да осъзная колко кокетно беше кварталчето на Арт.
Къщите бяха големи и нови, също като неговата, а и явно съседите му
също толкова си обичаха моравите. Не видях Арт отвън, но един голям
червен джип подсказваше, че е наоколо.
Почуках два пъти и за миг помислих, че и той вероятно е някъде навън.
Точно когато се готвех да позвъня, отвори вратата. Косата му беше
влажна, сякаш току-що излизаше от банята и държеше градински
ножици в едната си ръка.
- Юджийн - лицето му се разтегли в усмивка. - Каква изненада! -
Усмивката моментално угасна. - Всичко наред ли е? Роланд...?
- Да, да, наред е - уверих го. - Просто исках да ти задам още няколко
въпроса.
- Доста път си минала за това - каза той замислено, като излезе навън и
затвори вратата след себе си.
На хората им бе по-лесно да лъжат по телефона, но едва ли можех да му
кажа точно това.
- Имах време и реших, че това ще опрости нещата.
- Разбира се. Ще се радвам да ми правиш комапния, ако, разбира се,
нямаш нищо против да свърша малко работа междувременно. - Размаха
ножиците.
- Няма проблем.
Предложи ми нещо за пиене, но все още държах кафето, което си бях
взела на бензиностанцията, и отказах. Седнах на стълбите, а той започна
да подкастря гръстия храсталак, който обрамчваше къщата. Храстите
бяха гъсти, с плътни листа и изпъстрени с приятни жълти цветчета.
Изглеждаха сякаш искат да погълнат къщата и ми напомниха на замъка
на Спящата красавица и тръните, които го заобикаляли. Той не
намаляваше височината им, по-скоро се опитваше да им придаде по-
спретнат вид.
- Минах през дома на Абигейл по пътя насам, но май не си беше у дома.
- Мисля, че е в Ел Пасо за няколко дни - каза Арт. Мускулите в ръката му
се издуха, повдигайки ръкава на фланелката му и разкриха навитата
червена змия. - Мисля, че сестра й живее там. Много са близки, което е
хубаво, макар че определено имах нужда от помощта й с прогонването
онзи ден. Трябваше да наминеш тогава. Беше джентри момиче – ти нали
търсеше такива?
- Да - сепнах се аз. - Да разбирам, че сам си успял да я изпратиш
обратно?
- Да. Не беше особено трудно. Тя беше повече уплашена, отколкото
каквото и да е друго.
Отпивах от кафето и се опитвах да разбера това ново развитие на
нещата. Може би прибързано бях направила изводи за ролята на Арт в
отвличането. Може би Мория просто е била прогонена след като се е
озовала тук. Попитах го:
- Ангажиментите ти налагат ли ходене в Другия Свят понякога?
Той се засмя хрипливо.
- Не и ако зависи от мен. Преминаванията са отврат, дори с кръстопътя.
Всъщност не съм бил там от... не знам, години.
- Така ли?
Арт спря и ме погледна объркано.
- Защо питаш?
- Чух разкази – така де, слухове от джентрита - за някакъв човек там.
Звучаха като за теб.
- Мен ли? - Объркването му нарастна. - Това е малко странно.
- Бил е човек с татуировка на червена змия. - Не исках да прозвуча
обвинително, но мъничка частица от това прозвуча в тона ми.
- Защо бих лъгал за това дали съм преминавал? - попита. Не беше точно
ядосан, но като че дружелюбното му поведение бе станало малко по-
хладно.
- Хей, полека. Не съм казала, че си излъгал - опитах се да не звуча търде
отбранително. - Просто е странно, че е видян някой, който прилича на
теб, близо до мястото, където излиза кръстопътя ти.
- Тези джентрита, които прогоних, вероятно са се объркали и са
помислили, че съм в техния свят, когато ги изхвърлих от този... Често
казано е трудно да се разбере как мислят те. А знаеш колко е объркващо
прогонването.
- Да, знам, просто казвам, че това, което чух, е странно - Арт казваше,
че е изхвърлил момичето, но Мория звучеше, като че по-скоро бе
избягала.
Ако поведението му по-рано ми се стори хладно, сега беше направо
студено.
- Намирам за странно един шаман да е толкова близък с джентри, че да
слуша приказките им – и да се е загрижил за тях. Защо е толкова важно
за теб дали там наистина има хора?
- Защото е възможно тези хора да нараняват джентрита.
- И?
- И не е правилно.
Той изсумтя и се върна към подрязването.
- Те са джентрита, Юджийн. Те не са като нас. Ако съдя по това, което
чувам, и ти не си безкрайно мила с тях.
- Когато е в техния свят – да.
- В който и да е свят, Юджийн. Те буквално не са хора. Защо те е грижа
толкова?
- Не е твоя работа. - Резките думи излязоха преди да успея да се спра.
Арт спря за миг и се обърна изцяло към мен.
- Както и не е твоя работа къде ходя и какво правя – в който и да е от
двата свята.
Сърцето ми подскочи в гърдите.
- Какво, искаш да ми кажеш, че наистина си бил ти? Че ти си бил в
Другия Свят скоро?
- Казах, че приключихме с разговора. Не си добре дошла тук, ако само
ще подмяташ безпочвени обвинения – обвинения без никакво значение.
- За тях има значение.
- Мисля, че задаваш грешни въпроси. Трябва да разгледаш собствените
си мотиви и да разбереш защо толкова ревностно защитаваш онези,
които нямат никакво уважение към нас – и защо се опитваш да се
скараш с тези от собствения си вид.
Изправих се рязко, като внимавах за кафето.
- Не искам да се караме.
- Тогава си върви, преди да е станало.
Стояхме един срещу друг, враждебно настръхнали и се чудех дали ще се
стигне до схватка. Бях въоръжена, а той не беше, макар че бе едър и по-
мускулест. Не, това беше глупаво. Защо да се бие с мен? Не беше
признал нищо, само бе станал враждебен, защото беше разбрал като
обвинение от моя страна нещо, което не смяташе за престъпно. Това не
го правеше виновен – не го и оневиняваше. Нещо обаче не беше наред.
- Добре - казах, отдръпвайки се. - Не исках да те разстройвам. Просто се
опитвам да разбера някои неща и да се убедя, че никой не е пострадал.
Той се усмихна, но това беше бледо подобие на спокойната усмивка, с
която ме просрещна.
- И какво, в името на всичко свято, ще направиш, ако е? Хайде,
Юджийн. Не прекалявай с чувството за дълг – или за важност. Няма
надзорници на шаманите. Нямаш власт или право да нареждаш какво
аз или който и да било друг наоколо – или където и да е – да прави.
- Вярно - отбелязах и се отправих към колата си. Боях се, че ако остана
ще кажа или направя нещо, за което ще съжалявам. Независимо дали
имаше някакво участие в това, не ми харесваше презрителното му
отношение към джентритата - особено, защото приличаше на
някогашното ми отношение.
- Ще предам поздрави на Роланд.
- Задължително - провикна се Арт. - И може би трябва да поговориш с
него за тези щуротии. Роланд знае кое е правилно.
Прехапах устни и влязох в колата, без да отговоря. И така, никакви
реални отговори, но нещо не беше наред около Арт. Беше твърде
наострен и враждебен и въпреки твърденията, че не е бил скоро в
Другия Свят, останалите му думи навеждаха на мисълта, че е твърде
вероятно да лъже.
И все пак осъзнах, че това, което ме дразнеше точно толкова, колкото
резервираното му държание, беше отношението му към джентритата.
Това на Роланд беше подобно, макар и не толкова рязко и ме беше
отказало от разговор с него много пъти досега. Кийо също искаше да ме
държи по-далеч от всичко, свързано с джентритата – доколкото беше
възможно, – което беше малко лицемерно, като се вземе предвид
неговото участие. Бях забъркана, независимо дали ми харесваше или не,
и бях приела, че собственото ми мнение за джентритата се бе променило.
Бяха странни и не винаги ги одобрявах, но в своята същност те бяха
хора, не много различни от нас. Не разбирах как Арт или някой друг
може да смята изчезването на момичета за незначително - дори ако бяха
джентрита. Като си тръгвах, ми просветна, че Арт не ме беше поканил
да вляза нито един от двата пъти. Съвпадение? Усърдно поддържаната
му градина говореше, че определено прекарва толкова време навън,
колкото и вътре. И все пак... Дали щях да намеря някакво доказателство,
което да разясни нещата около заниманията му? Да му се невиди. Нищо
не можеше да се направи сега, когато Арт беше там и ме подозираше.
Докато карах през града към магистралата, ми хрумна резервен план.
Какво беше споменал Арт, че Абигейл е извън града за няколко дни?
Засега нямах никакви доказатества, че е замесена в тази интрига, но
беше съдружник на Арт. Може би имаше нещо издайническо в дома й.
Пракирах още веднъж пред апартамента й и се промъкнах покрай
антикварния магазин. Моите атамета, пръчка и пистолет бяха
обичайните оръдия на действие, но все пак носех и няколко по-рядко
използвани, като кварцов кристал за пророческа енергия. Имах и малък
комплект за отваряне на ключалки, който държах в чантата си. Импове,
тролове и тем подобни създания понякога се опитваха да се заключат, за
да се скрият от мен. Освен ако ключалката на Абигейл не беше особено
високотехнологична, би трябвало да успея да вляза.
Не беше, и ако съдя по липсата на писукане, явно нямаше и алармена
система вътре. Най-близкото до това беше стадото котки. Те се трупаха
около мен, в огромна, пухкава пъплеща маса, по-скоро гладни, отколкото
враждебна. Чудех се кой ли ги храни, когато я нямаше. Смутено реших
да побързам с търсенето, да не би някой неподозиращ гледач на котки
да изникне отнякъде. Търсенето не беше лесно, тъй като мястото все още
беше заринато от книги, ароматни пръчици и свещи. Задачата ми беше
още по-трудна, тъй като нямах представа какво търся. Повдигах и
премествах неща, колкото можех по-внимателно, надявайки се, че
мястото няма да изглежда като претършувано. Въпреки бъркотията,
отново бях поразена от това колко приятен беше апартаментът и колко
усърдно бе реставриран. Истински дървени подове – никакъв ламинат
тук – и цялата релефна украса беше сложна и изящна. Мястото
определено не беше евтино и беше жалко, че плюшкиновските й навици
го съсипваха. Не че не бях същата.
Приключих търсенето си с бърз оглед към спалнята. Там беше по-малко
разхвърляно и съответно по-малко за ровичкане. Завивката й беше от
различни ярко оцветени парчета коприна, килерът беше пълен с шалове
и ефирни рокли. Кутията за бижута върху шкафа разкриваше
невероятна колекция от колиета и пръстени, а до нея лежаха – честна
дума – чифт белезници. Почти се разсмях, опитвайки се да си представя
духовната Абигейл в нещо перверзно. Може би не бях единствената,
посетила магазина за секс-играчки. Разбира се, докато моите бяха
евтини и леки, тези бяха здрави, стоманнени, каквито би използвал
някой полицай. Ако си падаше по перверзии, значи работата беше
сериозна.
Пристигнах обратно в Туксон привечер. Вътрешният ми автопилот ме
водеше към къщи и тогава, в последния момент, се обадих на Тим.
- Кийо да се е обаждал или минавал?
- Не, но една от котките му повърна на пода в хола.
- Не е съвсем същото.
Той затвори и погледнах мобилния си телефон за стотен път. Не,
никакви пропуснати обаждания. С въздишка се отправих към
националния парк Сагуаро и неговия лесно достъпен кръстопът. Ако
Кийо не можеше да премине от Другия Свят в този, тогава може би беше
изпратил някакво съобщение в Земята на Бодлите. Почувствах се
отчаяна и глупава, като момиче, чакащо до телефона. Но какво друго
можех да направя?
- Не, Ваше Величество - каза Ния. Тонът й бе напрегнат и извинителен,
като че тя самата бе лично отговорна за това. - Няма никава вест.
Благодарих й и осъзнах, че щом си бяха направила труда да дойда дотук,
трябва да намеря Шая и да получа някави новини. Докато я търсех
обаче, попаднах на най-неочаквания посетител – Жирард, тъмнокожият
придворен и ковач от партито на Мейвън.
- Ваше Величество - каза той с поклон, галантен както винаги, - надявах
се да ви видя преди да трябва да тръгна.
- Преди да трябва да... Какво правите тук? - попитах, повече объркана,
отколкото подразнена от присъствието му.
- Дойдох за да ви донеса това.
Точно като магьосник, който вади заек изпод наметалото си, Жирард
извади великолепно колие. Верижката беше от изящни, преплетени
брънки, които се къдреха като вълнички и крушовиден сапфир,
обрамчен с перли висеше на нея.
- Господи - ахнах, поемайки го от него. - Невероятно е. Вие ли го
направихте?
- Да, Ваше Величество - тонът му бе скромен, но очевидно доволен от
моето внимание.
- От кого е?
Припомняйки си думите на останалите за неговите политически
копнежи, почти очаквах да е подарък от него. Тогава внезапно и
обадеждено се замислих дали Кийо не го беше изпратил в знак на обич,
тъй като трябваше да прекара толкова дълго време далеч от мен. Не
беше нетипично и за Дориан, но той би го поднесъл лично.
- От принц Лий от Земята на Калините е.
Разбира се. Трябваше да се досетя. Беше твърде хубаво, за да е истина
да се е примирил с присъдата снощи.
- Негово Величество казва, че ще ми поръча да направя и подходяща
корона, ако желаете. Изпращя го с цялата си обич и почитание.
- Сигурна съм, че е така - въздъхнах и му върнах колието. - Боя се, че за
корона и дума не може да става. И всъщност ужасно съжалявам,
Жирард, но не мога да задържа това. Ужасно е, че работата ви е била
напразна.
Той взе колието и ловко го пусна в някой от множеството си джобове.
- Не се тревожете. Разбирам как вървят сърдечните дела – или по-скоро
как не вървят. Негово Величество ще се натъжи, но за мен бе
удоволствие да работя над нещо ново и различно, така че си струваше,
дори ако то няма да украси шията ви.
Спомних си, че той живееше в двора на Катрис.
- Върху какво работите обичайно?
Той леко се намръщи.
- Нейно Величество кралица Катрис е привързана към животните и
колекционира статуетки, бижута... Всякакви неща с форма на животни.
Миналата седмица направих кристална катеричка. Беше прекрасна,
разбира се, но е петата катеричка, която правя тази година.
Не можах да се сдържа да не се засмея.
- При това положение, радвам се, че сте направил това. Може би... -
Внезапно ме осени идея. Може би мога да ви поставя друга задача,
която да ви откъсна от менажерията й. Имате ли време?
Жирард се поклони ниско.
- Разбира се.
- Разбрах, че до определена степен можете да работите с желязо. Ето
какво ми трябва...
Описах проблема Жасмин и как имах нужда от по-гъвкави окови, които
да съдържат колкото се може повече желязо. На теория можех да донеса
човешки белезници, но исках специални не само заради придвижването,
но и защото някъде в тях трябваше да има мед или бронз, така че
стражите ми да могат да ги докосват, ако се наложи.
Жирард слушаше замислено, кимайки докато обяснявах.
- Да, разбира се, мога да го направя. Ще бъдат готови утре.
- Еха, не очаквах…
Той отметна глава и се засмя.
- Ваше Величество, забравяте, че ние не ковем метала както хората. Аз
заповядвам на метала да се огъне и той се огъва. Останалото е талант и
търпение.
Вероятно беше прав. Многократно му благодарих и му казах, че ще
договорят цената с Шая по-късно. Щом си тръгна, се отправих да търся
Шая, тъй като все още се нуждаех от доклад.
Преди да успея, отново ме прекъснаха – този път Изабел. Беше сама,
което предположих, че означава, че Дориан се бе върнал в Земята на
Дъбовете. Поне това беше нещо. Не исках да се мотае наоколо - особено
след снощната ми сълзлива слабост. Тя спря пред мен с ръце, скръстени
пред гърдите. Страхът от последния урок изглежда беше изчезнал
напълно. Може би посещението на Дориан я беше окуражило. Или може
би беше осъзнала, че няма защо да се страхува от някого, който
прекарва нощте си в униние, давейки мъката си в алкохол.
- Моят господар каза, че не мога да си тръгна, преди да сме работили
заедно поне още веднъж.
- Кофти. Трябва да намеря Шая. - Точно се готвех да я отмина, когато тя
отново ми препречи пътя. Беше като дежа вю от последния път, когато
ми заговори за това.
- Шая я няма в момента. Колкото по-бързо приключим с това, толкова
по-добре. Знам, че и вие нямате нищо по-важно за правене в момента.
Просто чакате вашият китцуне да ви подхвърли кокалче.
Добре, сега ме ядоса, най-вече защото беше права.
- Не е вярно, имам достатъчно неща за правене. Освен това не знам дали
още имам нужда от помощта ти. Мисля, че оттук нататък трябва да се
упражнявам сама.
Пресегнах се с ума си и се опитах да усетя различните въздушни маси
наоколо. Стоях настрана от нея, но смесих няколко накуп. Сега, когато
разбирах природата на всяка една, не ми беше трудно да ги съчетая в
по-големи пориви. Запратих въздуха по коридора, създавайки порив,
който съперничеше на онзи, който тя така самодоволно ми бе показала
първия ден.
Изражението й показваше презрение, но кълна се, в очите й отново
имаше страх. Спомних си какво бе казала Шая, че се уча твърде бързо и
твърде добре.
- Това е... приемливо - каза Изабел накрая. - Но беше непохватно, а и
още не можете да го слеете с вода, за да можете истински да
контролирате времето.
Беше права за това, но усещах, че достатъчно добре схващаме и двете,
за да продължа да се упражнявам.
- Ще се справя. Ще успея и сама.
- Господарят ми каза още веднъж... - Упрекът в изражението й беше
заменен от несигурност. - Има още нещо... нещо... Ами, все още дори не
сте се доближила до него.
- Нося магията на бурите по наследство. Вода и въздух. Какво друго
има?
- Последвайте ме и ще ви покажа - ако можете да го понесете.
Ето го и старото поведение. Беше почти успокояващо. Изведе ме навън в
двора, където бяхме предната вечер. Един от слугите, когото бях
виждала из замъка, усърдно поставяше плочи, разширявайки
вътрешния двор. Застанахме на известно разстояние от него, Изабел все
още държеше ръцете си скръстени пред гърдите, стойката й все така
скована и отбранителна.
- Ще се радвам, когато всичко това приключи и мога да се завърна в
Земята на Дъбовете. Очевдино липсвам на господаря си. - Очите й
просветнаха злостно. - Снощи ме люби със страст, която никога не бях
виждала преди. Остави ме викаща и стенеща от удоволствие.
Извърнах очи нагоре и се спрях да не изтърся „Да, защото си мислеше за
мен.”.
- Хайде да приключваме с това, за да можеш да си тръгнеш и да викаш
и стенеш колкото желаеш. Какво друго има?
- Има нещо друго във въздуха. - Прехапа устни замислено, опитвайки се
да оформи израза. - Мога да го почувствам, но не и да го докосна.
Вероятно и вие не можете.
- Малко по-конкретно?
- Винаги е там. Сякаш частиците въздух са... Бодливи. Остри на допир.
Има повече то тях преди буря.
Зяпнах я глупаво за миг, после човешката част от мен навърза нещата.
- Мълнии... Говориш за създаване на мълнии - въздъхнах облекчено. Това
ли беше научният термин? - Това са заредени частици.
Терминът не й говореше нищо, но кимна, когато споменах мълнии.
Ентусиазмът ми пламна и моментално заопипвах въздуха около себе си.
Беше лесно да усетя всички въздушни молекули. Единствените, които
можех да назова, бяха кислород и въглероден диоксид. Всички останали
си имаха собствено уникално усещане, но не можех да определя дали са
азот или водород или нещо друго. След като няколко минути ги
изследвах с ума си, разтърсих глава.
- Не усещам нищо подобно.
Изабел изглеждаше доволна от това.
- Както казах, вероятно не сте достатъчно силна.
- Денят е ясен - изтъкнах. - Вероятно в момента няма такива наоколо.
- Не, винаги ги има. Днес няма много, но ги усещам.
Стиснах устни и опитах отново. Беше точно като доброто старо време с
Дориан: безкрайно чакане, само дето той би ме завързал. Изабел
вероятно също би го направила, ако й позволя, ако и само за да използва
възможността да ми пререже гърлото.
Въздух, въздух, въздух. Всяка частица беше уникална и все пак никоя
нямаше онова остро, бодливо усещане, което беше описала. Смътно си
спомних единствения път, когато призовах буря. Бях хваната от
елементален джентри, на косъм да бъда изнасилена, докато майка ми
лежеше ранена. В пристъп на отчаяние, лудост и паника, бях призовала
буря, която почти бе изравнила къщата ми със земята. Почти не помнех
как го бях направила. Цялото нещо беше неясно, като някакъв сън,
който…
Изведнъж всички косми на ръцете ми настръхнаха. Ето. Там, смесено с
останалите въздушни частици имаше нещо... Право казано,
наелектризирано. Беше бодливо, точно както го беше описала. Посегнах
към него, опитах се да го овладея, но сякаш беше хлъзгаво. Беше като
масло, изтичащо през пръстите ми и разбирах защо не беше успяла да го
направи. Това беше съвсем различно явление. Съсредоточих се и опитах
отново и за миг успях да ги събера във възел. Миризмата на озон
изпълни въздуха и ги изпуснах. Нямаше присветване, нямаше гръм.
Но лицето на Изабел беше ужасено.
- Вие... Вие успяхте. Не би трябвало да можете...
Твърде бързо и твърде лесно, също като баща ми.
- Още съм твърде далеч от успеха. - Опитах се да звуча успокоително. -
Това ще бъде по-трудно.
Не можех да кажа откъде го знам: просто го усещах. Да овладея въздуха,
да създавам вятър... Това се получаваше с упражнения. Мълнията беше
друг звяр. Но когато успеех... За миг потреперах и бях удивена от
задоволството, което премина през мен. Ако можех да се науча да
създавам и контролирам мълнии... Господи, не можех да си представя
такава сила. Това до голяма степен беше направило Краля на Бурите
толкова страховит. Да мога да го правя би било невероятно. Удивително.
Изключително. Да бъда като бог...
Отърсих се от тези мисли, ужасена от помисленото – отново. Ама че
мегаломания. Никакъв бог не бях. Да копнея за такава сила беше лошо;
всички твърдяха така. Е, поне тези от човешкия свят. И все пак, ако
можех да призовавам светкавици, можех да прекратя съществуването
на голям брой от онези проклети демони. Със сигурност това би било
добро приложение на силата ми. За жалост това, което казах на Изабел,
беше вярно. Щеше да отнеме известно време и докато не откриех
някакво друго невероятно оръжие, тези демони щяха да се връщат
отново и…
Замръзнах на мига, забравяйки за уникалната сила, която бях
докоснала. Имах оръжие точно пред себе си, нещо, което можеше да се
отърве от демоните веднъж завинаги. За съжаление никак не беше лесно
за употерба.
- Мамка му - процедих. - Жасмин.
Глава 17
Жасмин подскочи почти 10 фута над земята, когато влязох, тичайки
през залата, водеща до килията й.
- Ти! – възкликнах. – Можеш да призоваваш водни демони.
Очите й се разшириха и тя онемя. Изглеждаше сякаш я бях прекъснала
от правенето на... е, на нищо. Чувствайки се малко виновна, й оставих
няколко книги, за да си запълва времето, но пазачите ми казаха, че не
прави нищо, освен да се муси. Е, това и опитите да ги подмами да я
пуснат. Сигурно е решила да се споразумее с Волусиан, след като
пречупи някой от пазачите.
Възстановявайки се момент по-късно, беше придобила подигравателна
усмивка, наподобяваща тази на Изабел. Вземайки в предвид тяхната
омраза към мен, може би трябваше да я изпратя тук долу, да забавлява
Жасмин.
- Може би мога – призна тя. – Защо? Страхуваш се, че ще ги използвам,
за да избягам?
- Не – казах. – Но ми трябват, за да се отърва от едни огнени демони.
Роланд ми беше казал, че най-добрият начин да изгониш демоните е
като изпратиш техните противоположни. Не обърнах внимание тогава,
като знаех, че не е по възможностите ми. В същото време обмислях
варианта Жасмин да го направи... въпреки че изглеждаше излишно,
вземайки предвид, че нямах представа къде се намира или причина да
мисля, че би ми помогнала.
Но сега? Е, нещата бяха различни.
Отношението на Арт ме бе оставило безпомощна и неспособна. А сега
внезапно се почувствах сякаш имах силата да контролирам и поправя
някои неща в това кралство.
- Е? – попита Жасмин, която излгежда никак не бе изненадана. – Това
няма връзка с мен.
- Не е вярно. Ти ще ми помогнеш. Ще се изправим срещу демоните и
господарят им и ти ще призовеш водни създания, за да се справят с тях.
Изражението на Жасмин беше почти весело и невярващо.
- Защо да ти помагам?
Опитах първо с добро.
- Защото така е правилно. Те нараняват невинни хора.
- Е? Както казах, това не ме засяга.
- Казано от егоистично дете, каквото си.
Изчерви се. Имайки педвид, че е обсебена от идеята да има бебе и да
управлява двата свята, не обичаше да се присмиват на възрастта или
възможностите й.
- Мислех, че някога искаше да бъдеш кралица на тази земя.
Погледна ме ядосано.
- Да. И щях да бъда, ако ти не ми я бе откраднала!
- Защо? Защо да си кралица, ако нямаш намерение да правиш нищо?
Искаше само да носиш корона и хората да те почитат?
Не потвърди и вместо това отговори твърдо:
- Няма да ти помогна.
Пристъпих към решетките, усмихвайки се мило, въпреки че щях да
опитам с лошо.
- Напротив. Независимо дали ти харесва, или не.
- Какво, ще ме принудиш ли?
За секунди бях извадила пистолета си, насочвайки го към Жасимн. Тя
пребледня и се облегна на стената, сякаш много искаше да мине през
нея. Зад себе си чух леко разместване сред пазачите. Пистолетите са
оръжия на хората, направени от стомана, сплави и други вещества,
които са пълна противоположност на джентритата. Те са еднакво
смъртоносни за хората, или в случая на Жасмин, полу-човеци.
- Ти си луда – каза тя.
Свих рамене.
- Имам задача, и ти си ключ към изпълнението й. Може да помогнеш и
ще подобря условията, в които живееш. Ще ти дам стая, вместо килия.
Виждах как зад очите й се въртяха мисли и кроежи. Жасмин беше млада
и неопитна, мислеща единствено за себе си... но не беше глупава. Весело
сметнах това за семейна черта.
- И ако не го направя, ще ме застреляш?
- Е, така или иначе всички ме съветват да те убия.
Гласът ми беше спокоен, а лицето сурово. Не знаех дали ще ми повярва,
или не. По дяволите, и аз не знаех дали си вярвам. Знаеше, че не я
обичам много след всичко, което беше направила, и че от много време
имах репутация на безмилостен боец, а и, както според много
джентрита, убиец. Жасмин преглътна. Тя също се опитваше да излгежда
спокойна, но очите й я предадоха.
- Откъде знаеш, че няма да ги призова и да ги обърна срещу теб, след
като ми махнат белезниците? Знаеш, че ако ги нося, няма да имам тази
сила. - Пуснах предпазителя на пистолета, насочен към нея.
- Защото това ще е зад гърба ти през цялото време.
Настъпи дълго мълчание. Волусиан беше толкова неподвижен, че почти
бях забравила за присъствието му. Най-после Жасмин каза:
- Мразя те.
- Е... това да ли е?
Приех мълчанието й за потвърждение и свалих пистолета, слагайки
отново предпазителя, чувствайки се малко изненадана от препускането
на собственото ми сърце. Не насочих ли току-що пистолет към 15-
годишно момиче? И Роланд, и Кийо вярваха, че работата с магия
променя човека. Работата със светкавици и властване над въздуха
превръщаше ли ме в човек, който лесно заплашва другите, за да
постигне целта си? Не, реших. Това нямаше нищо общо с магията. Това
беше необходимост. Трябваше да изгоня тези огнени демони и това беше
начинът да го направя.
- Юджийн?
Нежен глас ме изтръгна от тревогите ми.
- Кийо!
Той беше в залата и се чудех колко от всичко бе дочул. Нямаше значение.
Бях толкова щастлива да го видя. Тежестта в сърцето ми олекна и ако
нямаше толкова много хора около нас, щях да се хвърля в прегръдките
му. Изглеждаше невероятно, облечен в човешки дрехи: дънки и бледо
сива тениска, която обгръщаше мускулите му перфектно. Копринените
черни коси се извиваха около брадичката му и кожата му беше като
карамел. Но очите му... очите му бяха сурови.
Погледнах Жасмин предупредително.
- Ще говорим по-късно.
- Майната ти, Юджийн – каза тя.
Хванах ръката на Кийо и се качихме горе. Когато го видях,
напрежението, натрупало се от снощи, изчезна. Бях толкова
разтревожена, притеснена и уплашена. А сега сякаш всичко на света
беше наред отново. Беше ми трудно да приема новината за бебето, но
все пак исках да го поздравя. Думите бяха на езика ми, когато
останахме сами, но той заговори пръв.
- Наистина ли, Юджийн? До там ли стигна?
Главата ми все още беше замаяна от това, че го виждам.
- Какво имаш предвид?
Посочи към вратата на тъмницата, от която тъкмо се бяхме измъкнали.
- Това! Никога не съм очаквал да те намеря с пистолет, насочен към
главата на тийнейджърка.
- Не беше точно към главата й – казах. – А и тя може да ни помогне да се
отървем от демоните. Дори и да не може да призове истински водни
демони, и двамата знаем, че може да извика други водни същества.
С Кийо сме се карали заради тези чудовища, а и едно, което ни хвана в
компрометираща позиция в колата му едва не ни уби.
- Тези може да ни затруднят.
- А ако не помогне, наистина ли ще я убиеш?
Въздъхнах и спрях да вървя, облягайки се на една от стените, покрита с
гоблени, за да се обърна към него.
- Наистина ли мислиш, че бих го направила?
- Тя, изглежда, мислеше така, а и честно казано, и аз малко повярвах. Не
мисля, че осъзнаваш колко страшна можеш да бъдеш.
Той стоеше пред мен, имаше малко разстояние между нас и усетих
особен микс от сексуална химия и омраза във въздуха.
- Имам странно усещане към теб... упражнявала ли си магия?
Не отговорих веднага, което беше като признаване на вината. Погледът,
който ми хвърли, беше почти по-ужасен, отколкото когато мислеше, че
ще застрелям Жасмин.
- Малко.
- Малко! Юджийн – изсъска той, приближавайки се. – Няма „малко” с
тези неща. Ако продължиш да го правиш, ще затъваш все повече и
повече в заешката дупка.
Засмях се, вдигнах ръце и посочих замъка.
- Попаднах в Страната на чудесата преди много време.
- Знаеш какво имам предвид. Мислех, че няма повече да го правиш.
Мислех, че и двамата сме се съгласили, че е лошо.
- Ти се съгласи - казах, започвайки да се ядосвам. – Имах шанс да науча
повече и се възползвах. И както казах, беше малко.
- Да научиш от кого? – попита любопитно.
- От жена от кралството на Дориан. Има способност да контролира
въздуха и ми показа как да го използвам. Скоро може и да предизвикам
светкавици.
Пред ядосания му поглед изпитах инстинкт да се засрамя... но някак си
се чувствах горда след това, което бях постигнала.
- Разбира се. Дориан. Някакси не съм изненадан.
- Ей, Дориан се държи добре с мен напоследък.
Защитаването на краля на джентритата ме изненада, както и
истинността на това. Сред толкова много хаос напоследък, присъствието
на Дориан беше почти успокоително.
Кийо извъртя очи.
- И съм сигурен, че би искала да е дори по-мил. Виж, започваш да
сглобяваш тези елементи и ще имаш много сила. Ще бъдеш като...
- Не казвай като Краля на Бурите – извиках. – Ще ми се всички да
престанат да мислят това за неизбежно. Много джентрита използват
магия, без да се превръщат в тиранични военноначалници. Повярвай
ми.
- Просто се тревожа за теб – измърмори той.
- А знаеш ли аз за какво се тревожа? Тревожа се за гладуващите хора
тук и за хората, които не получават достатъчно вода. Тревожа се за
разбойниците и демоните, преследващи невинни. Тревожа се за
изчезващи момичета, вероятно отвличани от безотговорни хора. И
въпреки всичко, правя опити да живея човешкия си живот и да не
позволявам на проклетите мъже от Другия Свят да се промъкват в
гащите ми. Затова недей просто да идваш и да ми казваш какво да
правя. Никога не си тук. Нямаш представа през какво преминавам!
Крещях и, очудващо, никой от слугите не изтича да провери какво не е
наред. Дишах тежко и бях свила юмруци в гнева си, без дори да разбера.
- Всъщност защо дойде? – попитах.
Беше трудно да се разчетат черните очи на Кийо, но виждах, че малко от
предишния яд беше изчезнал. Не бях сигурна дали беше премислил
своите обвинения или просто беше решил, че не си струваше да се кара с
мен.
- Дойдох да те попитам дали искаш да видиш бебето.
- О.
Каквато и да беше причината, гневът ми се изпари. Въздъхнах.
- Кийо... съжалявам. Не трябваше да ти викам...
Той прекара ръка през тъмната си коса.
- А аз не трябваше да те нападам.
Лека усмивка се появи в краищата на устните му.
- Е, поне не по този начин. Но си права... нямаше ме. Преминаваш през
толкова неща, а аз ги пропускам и не знам какво точно става. И все пак
това не променя мнението ми относно Жасмин и магиите.
Вдигнах ръка.
- Достатъчно. Ще спорим за това по-късно. Разкажи ми за бебето.
И тогава изражението на Кийо се промени изцяло. Чиста радост и
почуда изпълниха чертите му, гледката беше невероятна. Никога не го
бях виждала да гледа така.
- О, Юджийн. Тя е толкова красива. Перфектна. Никога не... не бих
могъл да си я представя.
Нещо се появи в стомаха ми, нещо студено и тежко. Почти желаех той да
се ядоса отново, за да се ядосам и аз. По-добре яд, отколкото тъга.
Опитвайки се да се усмихна, посегнах към ръката му.
- Толкова се радвам за теб – казах. – Много бих искала да я видя. Как се
казва?
- Луиза.
Каза името й като молитва, като магическа дума, която би излекувала
целия свят. Бях чувала да казва и моето име така, често по време на
секс. Очевидно отношението към двете ни беше различно, но силата, с
която ни обичаше, бе сходна.
- Хубаво име – казах, все още опитвайки се да се усмихна.
Настъпи неловко мълчание.
- Тръгваме ли?
Ставах все по-добра в опитите да убедя Рурик да ме пусне да изляза без
придружител, и Кийо и аз успяхме да си прекраме добре по пътя към
Земята на Върбите. Аз яздех кон, а той тичаше до мен в лисича форма,
успяващ да се движи с моето темпо. Тъй като това не беше официално
посещение, недоволно бях облякла рокля на джентрита, за да се вижда,
че съм кралица. Роклята беше проста, светло синя с дълги ръкави от лек
материал, малко в стил Джейн Остин. Най-лошото беше, че тъй като
отказах да яздя и краката ми да са от една и съща страна, или в друго
глупаво положение, полата се вдигаше по краката ми. Виждаше ме само
Кийо и нямаше голямо значение, а и той определено нямаше нищо
против.
По пътя минахме през друго село в кралството ми, още едно, което
трябваше да посетя. Разпознах го от описанията на Шая. Бях сигурна, че
е едно от тези с медна руда. В покрайнините виждах работещи и
копаещи хора. Наложих си да спра тук на връщане, освен ако Другият
Свят не реши да ме изпрати по друг път.
Лисичата форма на Кийо означаваше, че няма нужда да си говорим.
Пролетта се развиваше бързо в Земята на Върбите, като пристигнахме.
Всъщност беше настъпила много по-бързо, отколкото очаквах, съдейки
по последното ми посещение. Нямаше сняг и дърветата бяха напъпили.
Въздухът беше топъл и перфектен за пикник, с минзухари, жълти
нарциси и други пролетни цветя, изникващи едно до друго в светли
цветове. Промяната ме изненада, докато не се сетих как кралствата в
Другия Свят бяха свързани с техните монарси. Можех да вложа
енергията си в земята и да й помогна да оздравее. Дориан остави Земята
на Дъбовете в постоянно състояние на есен, защото това му напомня за
неговата младост, която го карала да се чувства добър и силен. Щом
Мейвън роди наскоро, няма ли появата на нов живот да се отрази и на
земята?
Кийо се върна към човешката си форма, когато стигнахме до главните
порти на кралството. Тези, които ги пазеха, ме изгледаха с любопитство,
но посрещнаха Кийо весело и искрено. Положителната енергия беше
много силна и като влизахме в залите. Всички подчинени на Мейвън се
държаха така, сякаш отиваха на парти. Усмивки грееха на всички лица.
Кийо нямаше нужда от придружител или водач, тъй като ни водеше
бързо през залите, нагоре по няколко стълбища, до спалнята на Мейвън.
С влизането реших, че може би ще трябва да говоря с Шая за
предекорация. Стаята, която наследих от Езон, беше на средновековен
военачалник, със солидни мебели, малко прозорци и всичко, от дебели
каменни стени до завивки, бе в тъмни, мрачни цветове. Стаята на
Мейвън беше светла и просторна, пълна с прозорци и изпълнена с
невероятно красиви, изглеждащи деликатно мебели от бреза. Чаршафите
на леглото бяха от светлолилава коприна и прозрачна тъкан висеше от
балдахина. Изглеждаше като стая на фея... тоест кралица.
- Юджийн – каза Мейуен, усмихвайки се. Седеше на леглото, подпряла се
на възглавници. - Надявах се да дойдеш.
Така ли? Зачудих се. Ден след като беше родила, изглеждаше прекрасно,
както винаги, златистите й коси се спускаха по мека, розова нощница.
Деликатна корона от перли, дори в леглото, украсяваше тези лъскави
коси и отново малко се замислих за нуждата ми от такава. Кийо
твърдеше, че това би направило грешно впечатление, но внезапно сякаш
исках да имам. В ръцете на Мейвън имаше вързопче, но единственото,
което виждах от Луиза, беше дантелена бяла шапчица и кичур черна
коса.
Усмихнах се и пристъпих несигурно. За прекалено обикновено ли бях
сметнала посещението? Трябваше ли да се наглася още по-добре и да
дойда, носейки злато и тамян?
- Поздравления. Сигурно сте много щастливи.
Усмивката на Мейвън стана дори по-лъчезарна. Погледът й се срещна с
този на Кийо и нещо премина между тях, не точно романтично, а силна
емоция, която не разбирах. Мейвън внимателно вдигна увитото вързопче
и той го взе със същото внимание.
- Виждаш ли? – каза той, идвайки до мен. – Не е ли красива?
Красива не беше точната дума, която бих използвала, въпреки че Луиза
определено беше сладка, което беше успокоително. Срещала съм хора с
грозни бебета и в тези ситуации почти винаги трябва да лъжеш, че
бебето е сладко. Но сега нямаше нужда от лъжи. Луиза беше
очарователна, което не беше изненада с такива родители, да не говорим,
че бе ясно чии гени е наследила. С черната й коса и мургава кожа, Луиза
определено беше дъщеря на баща си.
- Ето – каза Кийо, подавайки ми я, преди да успея да го спра.
Не бях държала много бебета досега, и я взех неловко, с една ръка
поддържаща тялото й, а с друга главата й. Беше топла, почти кръгла, с
всички тези пелени, и се обърна толкова леко, докато спеше. Всичко,
свързано с нея, беше малко – малко носле, мънички пръстчета, мънички
мигли. Странно чувство се появи в гърлото ми и си спомних разговора с
Дориан. Ханшът ми ще бъде винаги слаб. Тялото ми никога няма да
създаде нещо такова. Когато Луиза за кратко отвори очи, за да ме види,
очите й бяха тъмно сини, без съмнение щяха да станат кафяви, я
подадох обратно на баща й. Кийо я взе щастливо, на лицето му все още
имаше дивен поглед, и седна на ръба на леглото. Сложи Луиза в ръцете
на Мейвън и докато нямаше друго докосване, освен необходимото,
отново усетих онова чувство на връзка между тях. Необяснима връзка,
която ще ги свързва винаги.
След това исках да си тръгна. Исках да избягам от това място и никога
да не се върна. Но трябваше да остана, защото Кийо искаше да съм част
от това, и защото така беше възпитано. И така, залепих усмивката на
лицето си и поговорихме малко за неща, които дори не чух, като дали
Луиза ще наследи способности и кога Мейвън да отпразнува раждането
й.
Най-накрая Кийо каза, че трябва да вървим, и мога да кажа, че го
направи заради мен. Ако зависеше от него, би останал цяла нощ.
Поздравих Мейвън отново и я уверих в радостта ми, и в това, че бебето е
сладко, и в още дузина неща, които майките обичат да чуват. Кийо също
беше много усмихнат, но щом излязохме, усмивката ми изчезна.
- Толкова зле ли беше? – попита той.
Погледнах го очудено.
- За какво говориш? Нещо лошо ли казах?
- Не, Юджийн. Беше перфектна. Всичко беше перфектно. Не мисля, че
Мейвън забеляза нещо, но беше доста разсеяна все пак.
Въздъхнах.
- Но те познавам. Виждам, че си разстроена. Все още ли се притесняваш,
че аз и Мейвън отново ще се съберем?
Мейвън и той? Как можех да обясня, че това, което чувствах, бе далеч от
проста ревност. Не само, че се притеснявах, че раждането на това бебе
може да ги събере, а това си беше основателен страх, но и раждането на
Лиуза ми повлия по толкова много начини. Мислех за Кийо и колко много
го обичах, и исках колкото се може по-сериозна връзка, но каквото и да
станаше с нас, никога нямаше да имаме такова семейство. Тревожех се,
че може да ме захвърли зарадитова. И тъй като все още не бях
обсебената от мисълта да имам бебе или да чувам тиктакането на
биологичния ми часовник, колко лошо би било, ако някой ден исках да
имам бебе и не можех да имам? А ако, мили Боже, имах бебе? Никога не
бих могла да го обичам, без да се притеснявам заради предсказанието.
- Сложно е – казах, осъзнавайки, че Кийо очаква отговор.
- Юджийн – каза той уморено, – обичам те. Обичам те толкова много.
Бебето няма да го промени. С Мейвън бяхме любовници. Винаги ще ме е
грижа за нея и двамата ще се заемем да отгледаме Луиза с целите любов
и внимание, които заслужава. Но ти си жената, която обичам, моята
партньорка и тази, с която искам да бъда завинаги.
Думите му бяха нежни и стоплиха част от мен. Но той все още не
схващаше всичко, не разбираше кълбото от емоции, в които ме бе
забъркало раждането. Напоследък много не виждах Кийо. Понякога имах
чувството, че ме познава по-добре от мен самата. А понякога, когато
ставаше дума за бебета, или магия, или за управлявляване на кралство,
сякаш изобщо не ме разбираше.
- Знам – казах, слагайки моята ръка върху неговата.
Със сигурност нямаше да се карам или разговарям за това в замъка на
Мейвън.
- Виж, няма проблем. Ще говорим за това по-късно. Сега... е, виждам, че
не искаш наистина да тръгваш.
Поклати глава.
- Не, не. Идвам с теб.
- Кийо – казах, неможейки да спра лека усмивка. – Познавам те. Видях
лицето ти там. Искаш да си с Луиза повече време. И трябва. Остани за
известно време, а аз ще се върна сама.
- Юджийн...
Виждах, че съм права.
- Няма проблем. Ще се оправя. Аз съм лошата Кралица на Бодлите, нали
знаеш? А и искам да посетя селото, през което минахме.
Млъкна за няколко секунди.
- Къде ще бъдеш утре? Искам да те намеря.
- Не съм сигурна. Сутринта трябва да отида в Туксон по работа и да
говоря с Роланд, но след това...
Толкова много неща се случваха напоследък, затова сменях един проблем
с друг. Не бях имала време да говоря с Роланд за Арт и връзката с
Жълтата река, нито пък Кийо знаеше нещо за развитието по този случай.
Преди да започна да му обяснявам, той пое в друга посока.
- Искаш ли да ловувам огнени демони с теб?
Погледнах го с изненада.
– Наистина ли?
- Е, нали си хванала Жасмин и имаш нови номера, биеш се повече от
добре и си помислих, че може да ме вземеш. Искаше да се отървеш от
тях, нали?
Бяхме спряли в залата и сценарият беше зловещо еднакъв, както когато
бяхме в моя замък. Сега нямаше бой или ехо от каране и бях благодарна.
- Благодаря – казах, облягайки се на него.
Целунах го леко по устните или поне се опитах да е само леко. Ръката му
ме сграбчи, придърпайки ме към него.
Дръпнах се, чудейки се колко странно би било слуга да види бащата на
детето на царицата му да се натиска с друга. Разбира се сред
джентритата това сигурно би било доста типично.
- Отивай – казах, отстъпвайки назад, за да не се изкуша да го целуна
пак. – Иди да видиш красивата си дъщеря. Ще говорим утре.
- Благодаря, Юджийн.
На лицето му изгря една от онези прекрасни усмивки.
- И благодаря за... не знам. Ти ме разбираш. Не знам дали някой друг го
прави.
И аз се усмихнах, гледайки как се обръща. След малко и аз си тръгнах.
Излязох на ароматния пролетен въздух и се зачудех дали някой наистина
разбира мен.
Глава 18
Селото, покрай което минах по-рано, се казваше Мармант и пазачите на
Мейвън трябваше да ми дадат напътствия, за да съм сигурна, че не съм
поела неволно по някакъв засукан път в опитите си да се върна. Бях
притеснена и докато пътувах, постоянно си повтарях случилото се с
Кийо и се опитвах да реша дали доводите ни се смятаха за истинска
караница. Успокоих се малко като достигнах и манипулирах въздуха,
създавайки леки пориви и спирали с него. Направих си опит колко силен
вятър мога да направя. По едно време извих доста едно трънливо
дръвче, но това ме измори. Трябваше да се упражнявам повече, за да
поддържам за дълго време истински силни ветрове. Освен това
светкавиците и гръмотевиците все още ми се измъкваха.
Хората от Мармант ме посрещнаха със смесените чувства, както и
очаквах - страх и благоговение. Свят на промени се изграждаше
наоколо, затова те бяха благодарни и най-накрая си бяха позволили
някакъв оптимизъм. Моята страховита репутация, обаче, ме следваше
неотлъчно и всички говореха предпазливо около мен, уплашени да не
разгневят страшния владетел, който властваше над опасните земи, в
които живееха.
- Как е? - попитах, надявайки се да изглеждам загрижена и
дрюжелюбна. Вместо кмет, това село имаше съвет от петима. Те вземаха
всички решения и ме поканиха на заседание. Изглеждаха като най-
обикновени мъже и жени, селяни като повечето хора в Другия Свят, но
излъчваха и компетентност.
- Имате ли храна и вода сега?
- Да, Ваше Величество - каза жена на средна възраст, която изглежда бе
говорителя на групата. - Благодарим ви, Ваше Величество .
- Радвам се. Съжалявам, че ви е било толкова трудно. Нещата трябва да
се подобрят сега.
Мълчание се разпростря над групата, сякаш криеха нещо. Изгледах ги
един по един.
- Какво има?
- Не искаме да притесняваме Ваше Величество..
- Остави притесненията. Нали затова съм тук?
Думите ми предизвикаха разменяне на погледи. Беше ясно, че нещо
притесняваше тези хора.
Ами… - започна жената, - близо до покрайнините на границите на града
ни имаше няколко атаки.
- От какъв вид?
- Бандити, Ваше Величество.
- Мамка му - казах.
Знаехме, че групата се мести, но досега бяха доста тихи. Надявах се, че
ще мога да приема предложението на Кийо и да се справя с тях, преди
да причинят повече проблеми.
- Имаме много бойци и силни магьосници - продължи горделиво жената.
- Но не можем да се справим с техните чудовища.
- Имаш предвид демони.
Тя кимна нервно.
- Мамка му! - казах отново.
Трябваше да приключим с това, а и сега бях готова да бъда гадно копеле
и да опра пистолет в главата на Жасмин.
- Не се притеснявай. Ще се погрижим скоро. Много скоро.
Жената се стресна от заплашителната нотка в гласа ми, но когато ми
отговори, думите ѐ бяха пълни с благодарност:
- Благодарим ви, Ваше Величество.
- Нещо друго, за което трябва да знам?
Този път един от мъжете отговори.
- Не искаме да ви притесняваме...
Изпъшках.
- Просто ми кажете какво има.
- Чухме, че търсите търси изчезнали момичета.
- Да? - Изправих се.
- Едно от нашите изчезна преди два дни - дъщерята на съседа ми,
Маркел. - Малка, горчива усмивка премина през устните му. - Тя е
непорокра, често скита, където не трябва. Но не се върна... а винаги се
връща.
Юмруците ми се стиснаха и насила се опитах да ги успокоя. Не исках да
ги плаша още повече.
- Като изключим бандитите, виждали ли сте някой друг, навъртащ се
наоколо? Може би хора?
Въпросът ми го притесни още повече.
- Виждаме хора понякога, Ваше Величество. - Мисля, че се страхуваше
от споменаването на моя вид, защото се боеше да не ме разгневи. - И то
нерядко. Често има хора, които... ами… преследват някои от обитателите
на този свят. - Имаше предвиш шамани като мен. - Обикновено те ни
оставят на мира, когато хванат плячката си.
Мислите ми се върнаха към Жасмин.
- А да сте видели някакви войници или воини на джент… на
блестящите?
- Понякога. Предполагам, че са дезертьори от армията на Крал Езон. -
Всъщност теорията му никак не беше лоша. - Но не ги виждаме редовно.
Никой от тях не се връща отново.
Наведох се напред, а част от мен се чувстваше, сякаш всичко ще се
разпадне.
- Но има човек, който продължава да се връща, нали? Особено откакто
момичета са започнали да изчезват?
Той кимна. Тук беше. Всичко беше тук.
- Мъж, нали? С татуировка на червена змия?
- Не, Ваше Величество.
- К… какво? - Замръзнах за момент. - Ами кой тогава?
- Жена, Ваше Величество. Със сплетена посивяла коса.
Гледах го в продължение на няколко секунди и после се засмях. Това май
ги изплаши повече, отколкото ако бях избухнала от ярост.
- Абигейл - казах най-накрая, повече на себе си, отколкото на тях.
- Ваше Величество?
Махнах с ръка.
- Няма значение.
Абигейл. И Арт. По дяволите, те работеха заедно за... какво? Отвличането
на момичета джентри? Но защо? Досега обмислях идеята, че Арт е
някакъв психясал насилник, но къде се вписваше Абигейл? Тя не би
имала полза от подобно нещо. Въздъхнах, изтиках мислите си в малка
кутия дълбоко в ума си и се върнах към реалния свят. Трябваше да си
поговоря с Роланд.
- Нещо друго? Добивате мед наблизо, нали? - Да се намери храна и вода
беше важно, разбира се, но медта бе наистина важна в Земята на
Бодлите. На нея се основаваше цялата ни търговия.
- Как върви работата?
- Бавно до днес, Ваше Величество - призна жената. - Магьосниците ни
имат опит в много неща, но много малко от тях могат да работят с метал.
Добивахме мед основно с ръцете си.
Намръщих се.
- И защо нещата се промениха днес?
- Защо? - каза изненадано тя. - Защото днес ни изпратихте Краля на
Дъбовете.
- Кралят на... я чакай. Имаш предвид Дориан? - възкликнах. - Той не е
тук сега, нали?
Всички изглеждаха учудени от моето учудване.
- Напротив, Ваше Величество - каза мъжът, който бе говорил по-рано. -
Той е с работниците в момента. Мислех, че знаете.
Изправих се, все още шокирана.
- Трябва да го видя. Извинете ме.
Всички измърмориха някакви благопожелания и се сръчкаха един друг с
лакъти, докато се покланяха. Не останах толкова дълго, че да отговоря
на любезностите им. Вместо това излязох навън, на силното следобедно
слънце, и тръгнах, потичвайки леко към мястото, където бях видяла
работници.
В началото не видях никъде Дориан. Мъже и няколко жени копаеха
усърдно, а потта им се стичаше по лицата им.
Тогава чух лек тътен и земята потрепери. Късове скала се издигнаха от
земята, като някои проблясваха на слънчева светлина. Издигнаха се в
един куп и бавно се преместиха от мястото за работа, намествайки се до
други купчини с подобни скали. Обърнах се и най-накрая видях Дориан
от другата страна на мините. Ръцете му се движеха във въздуха, докато
придвижваше рудата. Дрехите му бяха обикновени , но косата му сякаш
гореше на светлината като течен огън.
Лицето му изразяваше огромна концентрация, докато налбюдаваше
скалите, но когато ги премести до другите, спря и ми се усмихна.
- Милейди Кралицата на Бодлите, какво удоволствие!
Пзволих му да целуне ръката ми за пред работниците - ама защо
джентритата толкова обръщаха внимание на подобни неща? - и после го
избутах настрани, за да не ни чуе никой.
- Какво, по дяволите, правиш тук? - възкликнах.
- Не е ли ясно – взимам си медта.
- Не това имах предвид! - Той сви рамене и избърса потта от лицето си.
Ако оставим настрана неговото на дявола-може-да-му-пука изражение,
беше очевидно колко е уморен. Хванах го за ръката и го поведох към
града.
- Хайде, пийни нещо преди да се обезводниш. И започвай да обясняваш!
- Чух за трудностите с добива на мед в земите ти и реших да помогна. Е,
има и ползва за мен – мечът ми има нужда от смяна. И не говоря с
метафори. Метафоричният меч си е добре. Освен това, наистина ли си
мислиш, че ще те оставя да обереш цялата слава като най-помагащия
монарх наоколо? Караш нас, останалите, да изглеждаме твърде лоши.
- Дориан - изпъшках, защото наистина нямаше друг отговор.
Когато пристигнах, цялото село бе ми се поклонило, то това, че вървяхме
двамата заедно, предизвика голямо раздвижване. Отново се сетих, че
приличаме на известна двойка от таблоидите. Върнахме се в залата на
съвета, където използвах кралската си власт, за да получа някакво
усамотение и освежителни напитки. Беше изумително колко бързо се
изпълняваха заповедите ми.
Когато останахме сами и Дориан се бе изтегнал в един стол, наистина си
дадох сметка, че той е много изтощен.
- Колко време работи днес? - попитах го, наливайки му вода от глинена
стомна.
- Почти целия ден. И ще пия вино, скъпа моя. - той кимна към графата
наблизо.
- Ще те дехидретира дори повече - скарах му се, подавайки му чашата с
вода. Той се намръщи, но бързо започна да пие. Наблюдавах го, все още
озадачена. - Но защо? Нямаш нужда от мед чак толкова много.
- Може би не. Но ти имаш. - Доизпи водата и му напълних нова чаша.
- Благодаря. Обслужване от кралица - мечтата на много мъже.
Издърпах си един стол и седнах.
- Не трябваше да го правиш - запротестирах. - Почти се самоуби.
- Едва ли. Имай малко доверие на силите ми.
- Още не свахщам.
Дориан доизпи и тази чаша и ме изгледа с едновременно раздразнен и
развеселен поглед.
- Юджийн, защо продължаваш да не вярваш, че бих направил нещо за
теб?
Имаше сериозна нотка в гласа му и осъзнах, че отново водим един и същ
разговор. За разлика от всички в живота ми напоследък, единствено на
него май можеше да се разчита.
- Не знам защо. Съжалявам. Просто рядко се сблъсквам с хора, които
дават нещо за нищо. Да помагаш в мините няма да ме вкара в леглото
ти, нали знаеш?
- Ами - каза той бодро. - Никой не знае със сигурност, но какво пък?
Няма значение. Имаш нужда от помощ. Моята те прави щастлива. Край
на историята.
Погледнах навън. Дориан наистина беше добър приятел.
- Благодаря ти. Наистина ме прави щастлива. В този океан от проблеми
един по-малко е много.
Той ми подаде чашата.
- Този път ми дай виното и ми кажи кажи какви са другите ти проблеми.
Можеш дори да седнеш в скута ми.
- Не, благодаря - казах, но му дадох вино.
- Видях ви с китцунето да минавате по-рано. Той част от проблмите ли
е? - И сам си отговори. - Да, да. Разбира се, че е.
Изненадах се, че отново изливам мислите си пред него. А даже не бях и
пияна този път.
- Видях бебето днес.
- Сладко ли беше?
- Много. И ме накара да се чувствам… не знам. Кийо си мисли, че е
ревност, но е повече от това... не мога да го обясня.
- Кара те да се замислиш за собствения си живот и за изборите, които
правиш или не правиш?
Погледнах към него, изненадана, и срещнах очите му. Бяха необичайно
сериозни.
- Да, точно така.
Дориан се умълча и аз продължих да говоря.
- Той среща трудности да се справи с всичко напоследък - магията,
момичетата, демоните... и не му харесва да прекарвам времето си тук.
На Роланд също. - Не можех да не се усмихна. - По дяволите, и аз не
изпитвам удоволствие, но... трябва. Трябва да сложа в ред нещата тук.
- Знам - каза той, а изражението му все още бе сериозно.
- Дориан... какво ще стане, ако имам корона?
Това го накара да се усмихне.
- Ще изглеждаш дори по-красива с короната на главата си.
- Не, сериозно. Кийо мисли, че е лоша идея. Това щяло да направи
всичко реално.
- То вече е толко реално, колкото ще е и след като се коронясаш, скъпа
моя.
- И аз това му казах! Но и не виждам смисъла - ти никога не носиш
корона.
- Не я нося често, но я имам и бях коронован и всичките ми хора се
заклеха във вярност към мен. За това служи короната. Искаш една за
красота? Това е лесно. Но си сложи корона и излез сред народа - особено
в град като Хаймор и кажи "Това съм аз - вашата кралица "... точно от
това се страхува китцунето. Ти вече си кралица. Короната няма да
промени това. Но ако я приемеш, приемаш и властта си и наистина се
възприемаш като монарх. А що се отнася до Кийо, това го тревожи.
- Уоу - казах, донякъде изненадана, че получих толкова дълго обяснение
от него, както и от съдържанието му. - А ти страхуваш ли се?
Той изсумтя.
- Не особено. Нямам нужда да видя корона на главата ти, за да знам, че
си кралица. Ти го излъчваш от себе си. Но ми се иска ти да се
възприемеш като такава.
Ако след всичките тези проблеми, които разрешавах напоследък, не се
бях приела като кралица, не знам какво трябваше да стане, за да го
направя. Изхвърлих от ума си въпроса с короната и се върнах към
бандитите и Абигейл.
- Не виждам ролята ѐ във всичко това. Ти спомена преди, че мотивите
на Арт биха били... ами, разбираеми. Но защо нея? Освен ако не му е
достатъчно приятел, че да му помогне да предприеме някакви действия
срещу джентритата.
Дориан все още бе замислен. Напълни си още една чаша вино и ми
подаде една. Изпих я бавно.
- Нека те попитам нещо. Защо светещите мъже толкова често овличат
вашите жени?
- Ясно е защо - отвърнах. - Защото сме по-плодовити. Вие може да
правите секс пред хора, но рядко има резултат. Мъж, който иска дете,
ще има повече късмет с човешка жена.
Дориан кимна. Имах чувството, че той вече беше стигнал до този отговор
и просто ме караше да следвам логиката.
- Ами хората? Всеки път ли се надявате на деца, когато правите любов?
Засмях се, мислейки си за запаса ми от презервативи и
противозачатъчни.
- Не. Даже точно обратното. Твърде лесно е за нас .
Той се наведе към мен, а зелените му очи ме гледаха хитро.
- Замисли се тогава. Разбираш защо искаме човешки жени. Защо обаче
мъжете ви ни искат?
Изучавах го известно време, опитвайки се да разбера накъде бие. След
няколко секунди най-накрая схванах.
- Защото вие бихте задоволили точно обратната нужда. Мъж може да
прави секс с една джентри, без да се притеснява особено дали тя ще
забременее, или пък дали няма да прихване някаква болест.
Джентритата бяха по-здрави от нас. Можеше дълго да си с тях като се
има предвид дългия им живот...
- О , Боже. Това е! - Колкото повече следвах логитата, толкова по-
очевидно ставаше. -Вие живеете повече. Момичетата джентри остават
млади и красиви за дълго време...
Разгадаването ме ужаси. До този момент си мислех, че малко неща са по-
отвратителни от това мъжете джентрита да ме изнасилят, за да
забременея. Колкото и шокиращо да изглеждаше, явно грешах. Ако това
беше истина... ако идеята на Дориан беше отговорът... ами, това беше
по-лошо. Да се отвличат джентри момичета, защото бяха идеалните
партньорки за секс: млади, здрави, трудно забременяващи - дори с
човек. Почти се засмях. Беше точно като в поемата на Тим за
красавицата, пристигнала от друг свят, чиято красота и младост били
толкова завладяващи, че всички човешки мъже я пожелавали. Въпросът
беше какво беше мнението на момичетата? Много от тях искаха толкова
много да забременеят, че от все сърце щяха да приемат човешки
любовници - буквално и метафорично. Но травматизирания вид на
Мория подсказваше, че преживяването ѐ с Арт не е било от най-добрите.
Разтърках очите си.
- О, Боже – повторих. - Нещата... всичко досега...
- Какво? - попита Доран, очевидно объркан.
Пускайки ръцете си, го погледнах отново.
- Тези шамани, Абигейл и Арт. Те си живеят добре. Имат повече
притежания... по-хубави неща, отколкото се очаква при тяхната работа.
- Къщата на Арт е в квартал за богаташи. И блестящите ванове. И
луксозният огромен апартамент на Абигейл. И голямата ѐ колекция от
бижута. - Не знам как, но те изкарват пари от тези момичета. - Облегнах
се на стената. - И не знам какво да направя.
Дориан се изпави и застана до мен.
- Ще ги спреш.
Поклатих глава.
- Не е толкова лесно. Арт е прав - няма шамански съвет. Не мога да
докладвам на никого за тях, особено на хората. Не могат да го осъдят,
защото няма закони, които да действат за шаманите.
- Те нарушават твоите закони - каза той, навеждайки се към мен. - Така
че имаш право да ги спреш. Дръж се с тях, както се държиш с всеки
престъпник в земите си. Убий ги.
- Не мога! - възкликнах. - Трябва да ги хвана тук, а засега нямам голям
успех. И определено не мога да тръгна към Тексас, за да ги убия там.
- Защо не? Ако престъпник от моето кралство убие някой от твоето,
нямаше да ми мигне окото, ако дойдеш и го убиеш.
- Различно е. Те са...
- Хора?
Не исках да го признавам, но да, те бяха хора. Бях преследвала
чудовища от Другия Свят, от моя свят към този и никога не се колебаех
да ги убия или да ги пратя директно в Подземния. Но някак си, мисълта
да убивам и преследвам хора... не трябваше да отговарям на Дориан, за
да ме разбере. Раздразнение се появи на лицето му, този път примесено
с... гняв.
- По дяволите , Юджийн. Точно преди малко ми каза, че трябва да
сложиш нещата в ред. Какво значи това за теб? Или зависи само от това
дали е лесно? Или в какво настроение си? Кой вид харесваш днес?
- Не е лесно! - извиках. - Не разбираш. Не можеш да разбереш. Хваната
съм между два свята тук, раздвоена в лоялността си към двата.
Прекарах целия си живот като човек в човешкия свят и не можеш да
очакваш да забравя всичко това и да предам собствения си вид!
Той отвори уста, за да ми отвърне, но бе прекъснат от гръмотевица.
Каквото и да имаше намерение да ми каже, го забрави и вместо това се
засмя.
- Чуваш ли? Това си ти, Юджийн. Това е твоят гняв.
Поклатих глава.
- Все още не мога да контролирам гръмотевиците и светкавиците.
- Да ги контролираш - не. Но можеш, без да искаш да ги причиниш.
Мислиш ли, че има нещо в тези земи, което не е свързано към теб? - Той
посочи с ръка наоколо. - Всички тези хора тук... всички те гледат с
възхищение... те също са твоят вид. Това имам предвид като казвам, че
си единствената, която не е осъзнала каква е! Те очакват да ги
защитаваш! Направи това, което е редно! Ако не можеш, отстъпи и
прави каквото китцунето и вторият ти баща кажат.
- Дориан, не мога да убивам хладнокръвно!
Той хвана ръцете ми, а когато проговори, гласът му бе спокоен, но и
пропит с гняв .
- Можеш да направиш всичко, щом трябва. Кралица си. Забрави за
всички разговори за внука на Краля на Бурите. Точно сега ти си
неговата наследница и си на границата да се превърнеш в един от най-
могъщите владетели на този свят, което значи, че нямаш лукса да си
мекушава. Можеш да управляваш с любов, но трябва и да си
безпощадна. Юджийн, ти влизаш в историята като наистина велик
монарх. И започва с това - да направиш правилното, дори и да е лошо.
Ако не можеш... ако не можеш да спреш тези, които нараняват твоя
народ , тогава трябва да спреш с тази шарада. Излез навън и кажи на
тези хора, че не можеш да направиш нищо за тях, че не можеш да ги
храниш и защитаваш, защото не са от товя вид и не си струва да си
цапаш ръцете с кръв за тях!
Той вече крещеше, дишайки тежко. Гледах го с широко отворени очи,
пълни с малко страх, появаващ се винаги, когато го видех такъв. В
такива моменти си припомнях колко могъщ психически и магически бе
Дориан. Мързеливият му, слаб вид беще подвеждащ – бях го виждала в
битка. Когато си мислех за силата, която владееше, се надявах никога да
не дойде денят, в който двамата ще се изправим един срещу друг. Чух
нова гръмотевица. Отне ми няколко секунди да събера думите си и
когато проговорих, гласът ми бе тих.
- Не мога - казах. - Не мога да им кажа това .
- Знам, че не можеш. - прошепна той.
И тогава, все още хванал ръцете ми, той се наведе към мен и ме целуна.
И по-учудващо, и аз го целунах. Сякаш всички емоции, които ме
владееха по-рано - целият този гняв и объркване се изливаха в тази
целувка. Зъбите ми захапаха устните му, и когато той ме притисна към
стената, приветствах кратката болка. Ръцете ни обхождаха един друг
докато се целувахме. Моите пробягваха по дължината на тялото ми,
докато неговите агресивно повдигаха роклята ми, за чието обличане
съжалявах по-рано. За секунди тя се плъзна над краката ми, оставяйки
ги голи. Докато едната му ръка все още държеше полата, другата се
плъзна между бедрата ми, минавайки под прашката, която си бях
сложила по-рано с надеждата да се усамотим с Кийо.
Пръстите му навлязоха в мен, подклаждайки влажност, за която не
мислех, че ще се появи толкова бързо. Тихият ми стон бе заглушен в
смазващата му целувка, докато той местеше пръстите си в мен и после
ги издърпваше, за да дразни и танцува с клитора ми. Накрая реши да се
заеме само с второто, правейки кръгове с пръсти, докато горещината
между краката ми и накара мускулите ми да се стегнат. Тогава
изгарящият порой от чувства експлодира и аз извиках. Целувката му
заглуши и този вик, остлабнал в стон, докато тялото ми трепереше.
Спазмите от шока предизвика вълни от горещина и електричество,
преминаващо през мен всеки път, когато ме докоснеше. Дориан не спря
заради оргазма ми. Ръката му, която досега ми бе доставяла такова
удоволствие, се премести към панталона му и започна да разхлабва
колана си. Устата му най-накрая остави моята, премествайки се на
врата ми. Целувките му бяха горещи и свирепи. Дориан премахна
панталоните си и го усетих до себе си, твърд и готов докато притискаше
бедрата си към моите. Ръцете ми се вплетоха в косата му и аз наклоних
главата си, за да достигна до устните му. Неговите ръце, както винаги
заети, премахваха бельото ми. Осъзнах какво се случва.
- Чакай. - прошепнах, докато устата му хапеше кожата ми. - Не, не
можем... не мога...
- Можеш - издиша в ухото ми. - Позволи ми... позволи ми да го направя.
Позволи ми да вляза в теб. Да вляза между краката ти и да те взема
както го направих преди. Ние сме богове в този свят, Юджийн, и няма
други любовници, които да са ни равни. Никой не заслужава това. -
Прашката ми бе на земята сега, и можех да усетя ерекцията на Дориан,
притиснала се към кожата ми. Беше толкова близо до това да направи
всичко, което ми обеща. Той положи ръцете си под бедрата ми и ме
притисна срещу стената, така че краката ми да се обвият около кръста
му.
- Дориан... - изпъшках. - Аз съм с Кийо...
- И какво от това? Ти си кралица. Мислиш ли, че нямаш правото на
много любовници?
- Не е... не е правилно. Не можем...
- Можем - каза той, а гласът му бе тих и пълен с обещания. - И когато го
направим, тази земя ще се прероди...
В последствие, никога не бях изцяло сигурна дали щях да му позволя да
го направи. Харесваше ми да мисля, че щях да го спра. Бях влюбена в
Кийо и му бях вярна. Със сигурност щях да кажа "не" и щях да избутам
Дориан настрани. Не бях влюбена в него... или бях? В моменти, както
преди да се целунем, се чувствах сякаш той наистина разбира всичко,
случващо се в главата ми. Мисля, че вероятно го обичах, откакто се
срещнахме и никога не загубих привличането си към него. И все пак да
изневеря на Кийо не беше редно.
Каквото и решение щях да взема, изборът ми бе отнет, щом на вратата
се почука.
Рязко се измъкнах от Дориан и издърпах полата си надолу. Той бавно се
обърна и вдигна панталоните си, сякаш не бързаше за никъде. Вратата
се отвори и жената от съвета влезе. Макар че и двамата с Дориан бяхме
облечени, бе очевидно какво бе станало - особено показателно бе бельото
ми на пода. Ако тя се шокира, не го показа и показа колко освободени са
джентритата в това отношение.
- Ваши Величества - каза тя учтиво, - наближава буря и работниците се
чудят какво иска да направи Кралят на Дъбовете.
Дориан, в приличен вид отново й даде една лаконична, чаровна
усмивка.
- Буря? Сериозно? Колко неочаквано. Ами, кажете им да пренесат
колкото могат повече руда в склада преди да завали и да покрият
останалата. Ще дойда след малко, защото имам чувството, че Кралицата
на Бодлите ще отпътува по най-бързия начин.
Жената направи кратък реверанс и излезе, затваряйки вратата.
- Прав си - казах, слагайки прашката обратно. - Тръгвам си.
- Да - съгласи се той, все още усмихвайки се. - Защото това е нормалното
ти поведение, ако нещо се случи, и не знаеш какво да предприемеш.
-Виж какво - изръмжах. - Нищо не се е случило тук, разбра ли? Нищо!
Веждите му се вдигнаха.
- Сериозно? Защото мога да се закълна, че нещо стана, когато ръката ми
беше между...
- Не! - Щях да го приближа със стиснати юмруци, за да си докажа
заплахата си, но се страхувах от това, което щеше да се случи, ако съм
близо до него отново. - Това не се е случвало. Това бе гняв и объркване.
Бях слаба. Оценявам какво направи с медта, наистина. Оценявам и
съвета за момичетата. Но това е всичко.
Обърнах се, защото не исках да виждам повече зелените му очи и
самодоволната му усмивка. Не исках да си призная , че обичам двама
мъже. Също като целия ми живот - разкъсана между два свята. Имах
нужда да се махна от тук и да се прибера вкъщи, макар че не бях
сигурна в кой дом точно. Дориан не ме спря, но чух гласа му, докато
бързах да изляза навън, а дъждът започваше да вали.
- Не забравяй какво ти казах, Юджийн. С корона или не, ти си кралица,
затова не се страхувай да направиш, каквото е редно. Любов и
безпощадност. Това е ключът.
Глава 19
Върнах се в замъка ми в шок и мокра до кости от пороя. Контролът над
водата ми позволи да преместя дъжда от мен, но след време не ми се
искаше да хабя умствено усилие за това. Усещането беше хубаво след
такъв горещ ден и освен това имах други неща на ум. Като например
дали ще вали всеки път, когато се възбудя. Това не беше хубаво.
Предполагам можех да се справя с това, стига да валеше и друг път. Не
исках връзката да е толкова очевидна. Хей, вали! Кралицата е правила
секс. Оу... това градушка ли е? Трябва да правила нещо доста извратено
днес.
Също така размишлявах дали ако мъж пъхне ръката си под полата ти и
те възбуди, технически се брои за изневяра или не.
Добре, предполагам няма много техническо в това. Бях се оплела в
полови стереотипи. Ако аз го бях възбудила – да кажем, като например
да му направя свирка – щеше да се сметне за изневяра. Така че това не
беше различно. По дяволите. Как стана? В един миг се карахме... а в
другия? Централа по опипването. Имаше емоция и магия и всичко стана
толкова бързо. Потреперих, докато си мислех за всички предупреждения
за използването на силна магия. В това ли беше вината? Или в моята,
собствена слабост? В същото време не можех да не мисля, че тази силна
магия може да разреши някои от проблемите ми. С изключение, разбира
се, на проблема дали да кажа на Кийо какво стана между мен и
Дориан...
- Ваше Величество!
Ния полудя, когато ме видя измокрена. Имаше стотици лекове за мен, но
всичко, което исках, беше просто една кърпа, дънките и блузата, с които
бях пристигнала по-рано. Да чакам прислужниците да напълнят гореща
вана тук отнемаше твърде много време и усилие; можех да се върна в
Туксон и да вляза под моя душ или в сауната много по-лесно. И след като
все още бях разстроена от Дориан, бях особено нетърпелива да се върна
там, където смятах за безопасно. Въпреки че напоследък започвах да си
мисля, че никое място не е безопасно вече.
Преди да си тръгна, споделих накратко последните новини с Рурик и
Шая. Казах на Рурик, че сме уточнили датата, на която да тръгнем на
лов за демони и че Жасмин наистина ще дойде с нас. Прие това със
смесени чувства. Знаеше, че силата е полезна, но тайно – или не толкова
тайно – беше част от лагера, който искаше да я убия. Поне изглеждаше
малко по-успокоен за нейното участие, защото Джирард беше донесъл
изработените белезници, както беше обещал. Осигуряваха по-голяма
подвижност, но ограничаваха още повече магията. Съдейки по
ужасената реакция на Жасмин, Рурик разбра, че са свършили работа.
Е, и това беше нещо, предполагам. А по погледа на лицето на Шая, съдех,
че помощта на Дориан с рудата също е добро нещо – дори и да имаше
условия.
- Това беше много мило от страна на моя господар - каза тя. И тя, и
Рурик често използваха почетното „моя господар”, когато обсъждаха
Дориан, сякаш той все още е техен господар. Смятах тяхната стара
лоялност за мила, но се чудех дали изобщо чувстват, че работят за мен. –
Ускори нещата значително. Не може да си представите колко бързо ще
се задвижат нещата щом продадем рудата. – Тя се усмихна, а очите й
светнаха, докато всякакви планове и организационни мисли се въртяха
в ума. – Трябва да сте била много доволна от това, което направи моят
господар за вас. – Ами, доволна е добър начин да се каже, предполагам.
О, и бях щастлива за ускорената руда също.
Странно чувство се загнезди в мен, същото, което се появяваше всеки
път, когато Дориан направеше нещо мило за мен, като оставим настрана
сексуалното удоволствие. Нямах представа каква роля в живота ми
играе вече, освен това, че ми помага доста. Съдейки по лицето на Шая,
той ми е направил голяма услуга. Сетих се за начин да му се отплатя.
- Шая... Джирард още ли е тук?
Тя кимна.
- Дадох му стая да пренощува, за да не пътува на дъжда. Имате ли нещо
против?
- Не, не. Просто исках да говоря с него.
Тя ме заведе до стаята му и както преди, той беше развълнуван и
щастлив, че ме вижда. Като го видях, се сетих за Лийт, което ме натъжи
малко. Все още се чувствах зле за това, което се случи с принца на Роуан,
но нямаше какво да направя. Не можех да отвърна на чувствата му.
Джирард, за щастие, беше различна работа. Той искаше престиж и
позиция за талантите си, а аз бях повече от съгласна да му ги дам, след
като му обясня проекта, който исках да му възложа.
- Да, Ваше Величество. Със сигурност мога да го направя. Дори мога да
започна да правя скиците още сега.
Без съмнение беше щастлив да работи над нещо, което не е част от
дървената животинска колекция на Катрис. Оставих това на него,
заливайки го с похвали и колко много това ще означава за мен. Джирард
беше добър човек, въпреки амбицията му, и реших, че ще е по-добре да
се обградя с хора, които искат повишение в работата, отколкото с
такива, които искат да ме вкарат в леглото.
Най-накрая се завърнах в Туксон, благодарна, че намерих къщата тиха.
Тим беше навън и ми беше оставил макарони със сирене – от онези
хубавите домашно-направени с трохи хляб отгоре – и бележка:
„Рецепционистката кучка се обади, иска да се увери, че не си забравила
работата си за утре.”
Не бях забравила за нея, но подсещането беше добре, като се има
предвид всичко, което се случи напоследък. Една от котките се отърка в
крака ми, докато пусках на микровълновата вечерята си и аз без да
мисля я почесах по главата, искайки това да е лисичата форма на Кийо,
която се върти около глезените ми. Не ми харесваше начина, по който
оставихме нещата, дори и видимо да са приятелски. Все още имаше
напрежение между нас и не можех да се отърся от чувството, че не ме
разбира напоследък ... а пък Дориан ме разбираше.
Ах. Дориан.
Докато захвърлях дрехите си на пода в банята, включително и онази
проклета прашка, не можех да спра да мисля за него отново. Спри се,
Юджийн. Вманиачаваш се. Със сигурност... със сигурност щях да кажа
не, ако не ни бяха прекъснали по-рано, нали?
Нали?
И Кийо, Кийо... какво щях да кажа на Кийо? Само защото имахме
търкания във взаимоотношенията ни не означаваше, че имам
разрешение да правя това, което бях направила днес. Не уважавах
лъжите или някаква друга тънка нечестност. Не харесвах това държание
у другите. Не го харесвах и у мен.
Но след като престоях във врялата вода за двадесет минути, все още
нямах истински отговори за нищо. Най-накрая излязох, кожата ми беше
достатъчно отпусната и розова, и се загърнах в кърпа. След това се
облякох в удобна пижама: фланелени шорти в синьо и сиво и бял
памучен потник. Може и да валеше в Земята на Бодлите, но тук беше
сухо и горещо. Нощта беше охладила донякъде въздуха и отворих всички
прозорци, за да проветря къщата. Когато лек бриз влетя вътре, ми отне
доста да не започна да си играя с въздуха. Усещах всяка частица и
мисълта да ги контролирам изпращаше тръпки през мен. Не, нахоках се.
Направих достатъчно днес. Нуждаех се от правило, гласящо „Никаква
магия в Тусон”.
Установявайки, че магията и мъжете са теми, които няма да разреша
тази вечер, реших да работя върху друга. Все още не беше десет, което
означаваше, че Роланд е буден. Опъвайки се на дивана пред стъклената
врата на прохладния вътрешен двор, набрах номера му.
- Юджийн - каза той с наслада, – чудехме се какво е станало с теб. Не ни
отговаряше на обажданията. Майка ти беше разтревожена, но й казах,
че вероятно просто си заета.
Усмихнах се. Беше приятно да имам Роланд в живота си, някой, който
разбираше и добрите, и лошите неща в тази работа.
- Бях наистина заета. – Почти започнах да му предлагам купищата
работа, която Лара беше отказала вместо мен, но се спрях в последната
минута. Ако знаеше, че не се справям с работата си, това само щеше да
включи алармата за него и щеше да ме подложи на въпроси, на които не
съм готова да отговоря.
- Изобщо говори ли с Арт и Абигейл? – попита той.
- Да - казах, - и точно затова ти се обаждам, всъщност. Мисля... ами,
мисля, че са трафиканти на джентри момичета или нещо такова.
Минаха няколко мълчаливи мига.
- Трафиканти? Какво точно означава това?
- Означава, че те отвличат момичета и... не знам. Или им стават
сводници, или ги продават, или нещо също толкова отвратително. Като
вълшебна секс търговия. – Една от котките, доста пъстра, дойде и се
настани върху стомаха ми.
- Юджийн... познавам Арт почти десет години. Познавам Абигейл от по-
дълго. Това, което казваш, е абсурдно. Сигурно получаваш лоша
информация.
- И двамата са били забелязани в Другия Свят, точно около мястото,
където се отваря портала! Дори говорих с едно момиче, което
идентифицира Арт! Тя беше напълно травматизирана, Роланд. И Арт, и
Абигейл живеят по-добре, отколкото трябва...
- Това не е доказателство - каза той. – Вероятно правят добър бизнес.
- В град с такива размери? Дори с портал като този не може да имат
толкова много работа, че да си позволят нещата, които имат. Аз и ти
имаме цял тон повече ангажименти, отколкото те, и не живеем толкова
добре.
- Това е теоретично. Цялата работа е разтеглена и доказателствата ти са
повърхностни. Имам предвид, виждала ли си завързано момиче джентри
в къщата им?
- Не - признах. – Най-вече, защото не ми даваше да вляза вътре. Което
също е подозрително.
- Не, Юджийн, наистина не е. – Роланд звучеше уморено. – Виж, звучи
сякаш всичко, което имаш, са условни доказателства, получени от
джентри. А знаеш какви са те?
- Знам, че техните хора са взимани против волята им и вероятно им се
правят ужасни неща.
- Ключовите думи са техните хора.
- Да не би да казваш, че е наред да се продават момичета на секс пазар?
След това, което стана с мама?
- Как можеш да ме питаш това? – възкликна той. – Но това не е същото.
Не сме полиция, която работи и в двата свята. Ние защитаваме хората.
Трябва да има някой там, чиято работа е да ги защитава.
Има, помислих си. Аз.
- Можеш ли поне да говориш с Арт? – попитах.
- И какво? Да го попитам дали е отвличал момичета джентри?
- Ами... може би, можеш да го поставиш малко по-деликатно. – Запуших
си устата, за да не изкрещя от болка, когато котката скочи от мен на
облегалката на дивана.
Козината й настръхна и тя изви опашката си от вълнение. Не е
учудващо. И двете кучета влязоха в стаята току-що.
- Не мога да го попитам това - каза Роланд. – Aми, ако каже да? Тогава
какво ще правиш?
Сетих се за думите на Дориан. Ще ги убия.
- Виж, не знам все още, но трябва да разбера дали...
Чух как едно от кучета изръмжа тихо и щях да му извикам да престане.
Котките и кучетата обикновено не се биеха, но понякога имаше и кавги.
Обаче не виждах кучетата, и вниманието на котката с шарената козина
беше насочено към стъклената врата, не пода. Изправих се и видях, че
кучетата седят точно пред вратата и също зяпаха в нощта.
- Юджийн? Тук ли си още?
- Да, изчакай малко.
Крепейки телефона на рамото си се изправих и инстинктивно потърсих
оръжията си, които бяха на масичката за кафе. Набутах жезъла и
сребърното атаме под ластика на шортите ми и взех пистолета и едно
желязно атаме в ръце. Едно от кучетата изръмжа отново, докато аз
бавно отивах към тях при вратата.
- Юджийн? Какво става? – Гласът на Роланд беше разтревожен сега.
- Ще трябва да ти се обадя пак.
Успях да изключа телефона и да го пусна на пода, без да изпускам
атамето. Отвън нощта беше застинала, единствените звуци идваха от
вятъра в дърветата и тихия звук на трафика от далечната страна на
тихия ми квартал. Затворих очи за момент, търсейки с ума си следа за
нещо, което не е от този свят. Някои шамани имаха тази способност, но
не много. Колкото повече време прекарвах в Другия Свят, сред
джентрита, толкова по-развити ставаха сетивата ми.
Най-накрая го улових. Усещането за нещо от Другия Свят. Животните,
Слава Богу, го бяха забелязали преди мен. Какъвто и да беше този
натрапник, той се придържаше към най-отдалечения край на имота на
къщата. Очевидно се беше навъртал от доста време, което беше странно.
- А - осъзнах и се изсмях тихо. – Спрян си от защитите, а, кучи син
такъв? – Накарах една вещица да постави защитни линии и магии
навсякъде около къщата, когато започнаха атаките над мен. Беше нещо
като магическа домашна аларма. Не държи всичко далеч, но определено
намаляваше неприятностите ми.
Можех просто да игнорирам това, което беше навън, но идеята за някое
същество от Другия Свят на свобода в моя квартал не ми харесваше.
Плъзгайки вратата, се измъкнах навън, а всеки нерв в тялото ми беше
нащрек. Обиколих периметъра на задния двор, придържайки се вътре в
защитните линии. Къщата ми беше на задънена улица, до малко
отворено пространство от не обрасла земя преди да започне следващият
квартал. Съмнявах се, че каквото и да е това същество не би било в
предната част на къщата, където могат да го видят съседите.
А, не... не то. Тях. Усещах повече от едно. Изправяйки се на пръсти да
погледна през дървената ограда, почти не забелязах очите му, докато
оглеждах. Скален дух – това е, един от джентритата, който нямаше
силата да пътува до моя свят в пълната си форма. Беше набит и тромав,
а каменното му тяло беше нашарено в черно и бяло. Имах само секунда
да направя заключенията си преди да нападне. Теглото и силата му
пречупиха дървената ограда и тогава се удари в защитата. Беше като
невидима стена, която го отхвърли. Дезориентацията му ми даде това, от
което се нуждаех. Пуснах пистолета и посегнах към жезъла. Сребърни
куршуми не бяха толкова ефективни срещу джентрита, колкото
стоманените все пак, а аз със сигурност нямаше да стрелям и вероятно
да накарам някого да се обади на полицията, ако можех да го избегна.
Насочих силата си в жезъла, отваряйки път към Другия Свят.
Татуировката ми на змия гореше на ръката ми, докато призовавах
силата на Хеката. Изрецитирах заклинанието, за да завърша ритуала.
Духът усети магията за прогонване да достига до него, но не можеше да
се бори с нея. Беше твърде слаб. След момент се разпръсна от този свят,
изпратен обратно в неговия, оставяйки само купчина чакъл.
Друга форма се появи до мястото, където беше той, и видях на
приглушената светлина да проблясва вода. Друг джентри, който не е
могъл да премине в истинското си тяло. Беше се появил като воден дух, с
човешко тяло от течност, което капеше и мокреше с всяка стъпка.
Глупаво, глупаво, помислих си. Който и да беше той, трябваше да е по-
подготвен. Не ми трябваше жезъл за това. Собствената ми магия щеше
да го разкъса на парчета...
Една ръка изведнъж ме издърпа назад и усетих нож до гърлото си.
Ръката, която държеше ножа, беше твърда и калена, но тръпнеща от
магия. Силен джентри значи. Някой с достатъчно сила, за да пресече
защитните ми линии и да премине в истинското си тяло. Без колебание,
изритах назад, измъквайки се от ръката му достатъчно умело, че
острието само ме одраска. Обърнах се, за да го погледна, радостна, че
имам желязно атаме. Не беше някой, който познавах, млад и добре
изглеждащ, със белег на бузата си. Беше мускулест от физическа
дейност, а кожената ризница, която носеше върху червената туника,
подсказваше, че може би е военен или пазач в Другия Свят.
В този миг се сетих за думите на Жасмин. Знам разликата между
няколко гадни просяци и обучени войници.
Съвпадение, реших. Всеки джентри, достатъчно смел да дойде и да ме
търси в собствения ми свят, вероятно трябва да е добър боец.
Обикаляхме, а на лицето му имаше малка усмивка, докато чакаше отвор.
Не се страхувах. Можех да се справя с битка срещу един, а и отдавна
бях развила умението да прогонвам, докато се бия. Беше трудно, но не и
невъзможно. Разбира се, когато тръгна към мен, се отдръпнах и осъзнах,
че не се нуждая от нещо толкова сложно.
Почти като вдишване издърпах въздуха около нас и създадох малък
ураган, който вдигна прах и пясък от двора ми. Запратих го към него.
Той извика, когато пясъкът влезе в очите му и веднага започна да ги
търка – което не му беше от полза. Тъкмо щях да започна прогонването,
когато дочух звука от пеене и изтръпването от шаманска магия.
Изненадана, обърнах лице към източника, но вместо това видях водния
дух да идва от към отвора в оградата, който неговият приятел беше
направил. Някой беше развалил защитите ми.
Вдигнах желязното атаме, за да го блокирам, въпреки че знаех, че това
ще ми даде няколко секунди. От това се нуждаех, докато започнах да
призовавам водната магия, която щеше да го разкъса. Удар в гърба ми
изведнъж ме бутна напред, право към него. Въпреки че беше направен
от вода, той беше твърд, а ръцете му веднага ме хванаха. Извъртях глава
и видях, че другият джентри се е възстановил достатъчно, за да дотича
напред, въпреки че виждах сълзи да се стичат по лицето му, от пясъка,
който щипеше очите му.
Опитах да се освободя от духа, но не можех да се сравнявам с тази
физическа сила. Отново призовах водната магия и го чух, че изстена от
болка, когато веществото му започна да се разкъсва. Тогава другият
джентри се хвърли към мен, удари ме пак и развали концентрацията ми.
Опита се да ме хване с медното острие и тогава чух изненадан вик на
болка от него, докато го отдръпваха от мен. Не погледнах да видя какво
става, а вместо това завърших магията върху водния дух. Той изригна в
проливен дъжд, който ме намокри до кости – супер, два пъти в един ден
– а аз веднага се обърнах, за да видя какво става. Другия джентри беше
разсеян, заставайки в отбранителна позиция заради някой друг: Роланд.
Атамето на Роланд беше в лявата му ръка, а той просто разчиташе на
силата на другия си юмрук – разбираемо – за да цапардоса джентрито в
лицето. Той беше силен, обаче, и нанесе няколко удара на Роланд.
Гледайки как пастрокът ми понесе тези удари, разпали гнева в мен.
Вместо да започна прогонването, отново извиках въздуха, изсмуквайки
го около този джентри, точно както направих с Изабел. Очите му се
разшириха, той изпусна острието, а ръцете му хванаха гърлото му в
инстинктивен жест, за да вдиша. Нямаше обаче какво. Скочих върху
него и го блъснах на земята, удряйки го здраво по лицето, заради това,
което направи на Роланд.
Около нас усетих трептенето от прогонването. Роланд отваряше дупка
към Другия Свят. Той произнесе думите и извика:
- Юджийн, махай се!
Направих го, дръпнах се назад, за да не бъда засмукана заедно с
давещия се джентри. Сила трептеше около него и след момент изчезна,
запратен в собствения си свят. Настана мълчание. Седях на току-що
изкаляната земя, мокра до кости, а сърцето ми биеше лудо.
Роланд дойде до мен и ми подаде ръка да стана.
- Какво правиш тук? – попитах.
Той изсумтя.
- Не можеш да прекратиш обаждане така, и да очакваш да не дойда.
- Вярно - казах. Бях слаба и замаяна от битката и магията, а босите ми
крака бяха продрани от битката. Нуждаех се от сапун и дезинфектант. –
Благодаря.
Роланд не се нуждаеше от благодарностите ми, затова сви рамене. Дори
в сумрака, виждах ядосания поглед в очите му.
- Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш?
Като се има предвид, че току-що бях направила няколко неща, не бях
сигурна за кое от тях говореше.
- Какво имаш предвид?
- Това. – Той сочеше мястото, където прогонихме джентрито. - Ти... ти
използваше магия, за да го задушиш!
- Държах го подчинен, докато го прогонваше - изръмжах, не бях
способна да призная, че и аз бях изплашена от себе си. Всичко беше
станало така бързо. Единственият ми импулс беше да извадя от строя
джентрито. Средството, с което го направих, просто стана. Осъзнавайки
какво бях направила отново, се почувствах гадно. Бях се заклела, че
никога няма да го направя.
- Да го беше притиснала с атамето също щеше да проработи! Откъде, по
дяволите, се научи на това?
- Научих някой неща от тук, от там.
Лицето на Роланд беше маска от ярост.
- Нямаш работа да използваш такава магия, Юджийн. Никаква работа.
Собственият ми гняв нарастваше.
- В случай, че си забравил, тази магия ми е в кръвта.
- Не - каза той тихо. – Не съм забравил. За това е толкова важно да не я
използваш. Какво друго можеш да правиш? Колко дълго използваш
такава магия?
- Не е важно. Мога да правя някои неща – неща, които ме опазват жива,
когато задници, като тези, идват, за да ме изнасилят – и не е проблем.
Мога да я контролирам.
- Трябва да спреш това. Трябва да стоиш далеч от джентритата.
Забъркваш се твърде много с техния свят и тяхната магия...
- Това е част от мен. Не можеш да го промениш. А ако не искаш да
взимам такива драстични мерки, тогава защо развали защитите?
Роланд се намръщи.
- Не съм. Мислех, че джентритата са.
- Не, той ги пресече, но приятелчетата му бяха спрени – за няколко
минути поне. Tогава чух някой да ги маха. Беше нашият вид магия.
Помислих, че си ти.
- Защо бих направил това?
- Тогава някой друг шаман го е направил. – Обвинителният ми тон не
остави нищо за уточняване.
- Спри с това. Арт и Абигейл не правят това, което си мислиш. Те със
сигурност не биха махнали защитите, за да може джентритата да те
нападнат. Мислиш си, че сега са в твоя квартал, нали? Някой от
джентритата го е направил. Сигурно си била разсеяна.
- Всичката вяра в мен ли изгуби? Цяла вечер казваш, че съм сгрешилa и
че съм сбъркала. Роланд, знам какво е усещането от шаманска магия.
Точно както знам какво е усещането от магията на джентритата, особено
като се има предвид – както продължаваш да изтъкваш – че я използвам
през цялото време. - Не съм сигурна коя част от тирадата ми го направи,
но бях сигурна, че той приключи с разговора. Имаше нещо изморено по
лицето му, което го направи да изглежда по-стар, отколкото беше.
- Няма да седя тук на тъмното и да споря с теб, Юджийн. Всичко, за
което те моля, е ако не можеш да се контролираш заради себе си,
направи го заради майка ти. Иначе прави каквото искаш.
- Роланд...
Но той вече си тръгваше в нощта, а докато гледах мъжа, който винаги
съм смятала за мой баща да си отива, неспокойно се зачудих, чия
дъщеря бях всъщност.
Глава 20
Тим стана на следващата сутрин след някаква любовна среща или нещо
друго, и аз реших да не споменавам, че защитите ни бяха разрушени.
Той понасяше реда ми от паранормални действия доста добре, но това
беше, защото те обикновено не ме следваха в къщи. Така че се обадих на
вещицата, която изгради защитите първия път, и я помолих да дойде и
да ги поправи дискретно, избирайки време, в което знаех, че Тим ще
бъде навън.
След това имах първата шаманска работа от известно време – да се боря
с никси, която се беше настанила в плувния басейн на някакво бедно
семейство. Лекотата, с която я изпратих, беше предупредителна. По-рано
тази година, аз и Дориан се бяхме борили с група никси, изпратени от
Жасмин. Дориан беше приключил боя и по онова време те изглеждаха
изумителни. Сега, когато магията ми ставаше все по и по-инстинктивна,
битката с водно същество като това, беше нелепо лесна. Все пак я
прогоних по обичайния начин, защото не исках да се осланям на
магията повече, отколкото трябваше. Не се съгласих с Роланд за
употребата й, въпреки че спорът ми с него все още ме притесняваше – но
беше ободряващо да си спомня колко лесно се бях преборила с водните
елементи. Макар че ако само можех да призовавам водни същества като
Жасмин, животът ми щеше да е по-лесен.
И като говорм за Жасмин, тази вечер призовах Волусиан далеч от нея.
Скоро щях да отида в Земята на Бодлите и се чувствах уверена, че тя
няма да забременее преди това. Е, поне се надявах.
Волусиан се появи в най-тъмния ъгъл на спалнята ми, плашейки една от
котките, които спяха на леглото ми.
- Господарката ме повика – каза той с неговата монотонност.
- Имам задача за теб.
- Разбира се.
- Трябва да отидеш до Жълтата Река и да провериш къщата на един
шаман там. Не го оставяй да те види – или да те усети, ако успееш да го
избегнеш. – Впечатлението ми от Арт беше, че въпреки че можеше да се
бие със същества от Другия Свят, той не притежаваше същата
чувствителност като мен.
- И какво иска моята господарка да направя, щом стигна там?
- Огледай се наоколо. Кажи ми, ако там става нещо подозрително –
особено ако има джентри момичета. Има ли смисъл?
Погледът на Волусиан беше унищожителен.
- Със сигурност има смисъл. Не ме бъркайте с другите си подчинени.
След като взе адреса, той изчезна по неговия си начин, а аз въздъхнах.
Може и да си струва да заробя още един слуга от Другия Свят. Беше
достатъчно лесно за мен, особено ако вземех някой, който не е толкова
силен. Нямах достатъчно уважение от страна на Волусиан, но той беше
прав за едно нещо. Беше толкова могъщ, че уменията му бяха по-добри
за битка или защита. По-малък дух би бил подходящ за всички тези
поръчки, които изглежда му възлагах напоследък.
Това беше мисъл за друг ден. Засега трябваше да се върна обратно в
Земята на Бодлите. Планирах да прекарам нощта там, след като исках
да започна рано нашия лов за демони. Кийо беше казал, че ще дойде по
изгрев, а аз не исках да изпусна и момент от времето с него.
Когато пристигнах в замъка си, бях доста изненадана да заваря парти.
Е, не истинско парти, но Шая, Рурик и няколко от другите служители се
мотаеха в един от салоните, пиейки вино и смеейки се. Джирард все още
беше тук и се беше присъединил към тях. Дори Изабел беше там, поне
веднъж изглеждаше щастлива. Никой от тях изглежда не ме очакваше
тази нощ, и повечето скочиха като палави деца. Шая започна да пелтечи
нещо като извинение, но аз я накарах да млъкне с един жест.
- Не, не. Продължавайте да се забавлявате. – Някак си винаги си бях
мислила за тях като за утилитарни фигури, но, разбира се, те бяха само
хора – е, образно казано - и имаха право на развлечение.
След няколко неудобни момента, те отново седнаха и Рурик ми предложи
чаша вино. Поклатих глава.
- Знаете ли – каза той, – че вашият слуга изчезна?
- Да, знам. Възложих му задача.
- Удвоих пазачите й, когато чух.
- Добре. Нека се надяваме, че е успяла да запази дрехите си за толкова
кратко време.
- Трябваше да я убиете – отбеляза мрачно Изабел.
Игнорирах това и си тръгнах, оставяйки ги да се забавляват.
- Отивам да я проверя.
Стаята, която Шая беше определила за Жасмин, беше един етаж по-
нагоре и много умно избрана – не че очаквах по-малко от Шая. Беше
голяма и обзаведена, но не толкова огромна, че пазачите да не могат да
я виждат през цялото време – с изключение на банята. Единственият
прозорец на стаята беше малка цепка, твърде малък, за да се измъкне
някой през него. Четирима пазачи стояха на стража отвън и четирима
вътре. За мое облекчение, Жасмин просто лежеше на леглото, четейки
една от книгите, които бях изпратила. Новите белезници на Джирард
бяха по дълги и по-тънки, което й даваше повече свобода на движение,
но бяха железни. Тези синьо-сиви очи се вдигнаха при приближаването
ми, но останалата част от нея не помръдна.
- О. Ти.
Седнах на свита, плетена пейка и отпратих стражите навън с едно
кимване.
- Дойдох да те проверя.
- Вярно. Защото се интересуваш толкова много.
- Интересувам се. Е, нещо такова.
- Единственото нещо, от което се интересуваш, е да имаш собствен
наследник и да ме принудиш да се отърва от твоите чудовища.
- Демони – поправих я. – И, повярвай ми, последното нещо, което искам,
е да имам наследник.
- Чух пазачите да си говорят. Те казаха, че доста се мотаеш с Дориан.
Защо иначе би правила това? Никой друг не би предпочел внука на
нашия баща. Е, освен Езон. – Гримаса озари цялото й лице, при
споменаването на бившия ѐ любовник.
- Дориан е мой приятел – нещо, което ще разбереш, когато пораснеш.
– О, Юджийн, такава си лицемерка.
– А ти си по-добре без Езон.
Очите ѐ се върнаха на книгата ѐ.
- Обичах Езон. Нямаш представа какво е любовта.
- О, имам. Знам, че е най-висшето чувство и в същото време най-
ужасната болка –да не споменавам и ужасно объркваща.
Жасмин вдигна поглед към мен, все още сърдита, но с ново обмисляне.
- Какво искаш? Тук си да ме наглеждаш, докато този проклет дявол се
върне ли? Господи, мразя го!
Започнах да й казвам да внимава с езика си, но реших, че няма смисъл.
- Дойдох да ти кажа, че утре ще махнем тези демони.
- С пистолет?
- Нямам избор. Те тероризират хората. Как може да не разбираш колко е
сериозно това?
Тя сви рамене с типичната си апатия и отмести малко от дългата си,
руса коса от лицето си.
- Твой проблем. Не мой.
Егоистична глезла. Въпреки това, тя се намръщи за момент.
- Все още ли отвличат момичета? – Звучеше почти загрижена. Почти.
- Не знам – признах. – Не знам дали тази група е свързана с това.
Всъщност мисля, че има намесени хора.
Книгата се изплъзна от ръцете ѐ, забравена.
- Защо биха направили това? Няма смисъл.
- Ще ти кажа, когато пораснеш. – казах сухо, което беше глупаво,
предвид всичко, което беше преживяла. – И сигурна ли си... сигурна ли
си, че групата, която те преследваше, не беше човешка?
- За стотен път, да. Бяха блестящи.
- Каза, че са били войници... – Смайваща мисъл премина през мен. –
Кожена броня? Червени ризи?
- Така се обличат войниците, нали? Е, може би без червените ризи.
Зависи за кой работят, предполагам. Не помня цвета.
- Често ли се случва? – попитах, спомняйки си миналото и приликите
между нас. – Често ли те преследват мъже, за да... знаеш...
- Да забременея? Да, понякога. – Имаше тъжен поглед в очите ѐ, много
уязвим.
- Но... ти не винаги даваш...
- За Бога, Юджийн! Не спя с никого. За Каква мръсница ме мислиш? –
Голяма, всъщност. Но не го казах, а се зачудих дали някога е била
изнасилвана.
– Съжалявам. Просто изглеждаш толкова решена да имаш бебе.
- Да, е, не просто от някого си. И със сигурност не от изнасилване. – Тя
вдигна главата си, със свиреп поглед в очите ѐ. – Никой не причинява
това на дъщерята на Краля на Бурите. Обида е към величието на баща
ни.
Въпреки че тя можеше да отрича наследството си, само нейната
човешка част можеше да използва дума като „величие”, за да опише
тираничен военачалник.
- Знаеш, че не споделям твоите възгледи за него.
- Знам – каза тя. – И заради това имаш лош вкус за мъже. Не би ме
хванала да спя с китцуне. Имам нужда от някой значим... като Езон.
Отново започнах да оспорвам, че Езон беше деспотичен задник, но
знаех, че логиката и любовта рядко работят заедно – особено ако
собственият ми живот беше пример. Бях спасена от по-нататъшен
коментар, когато студенина се разпространи в стаята и Волусиан се
появи.
- Мамка му! – каза Жасмин. Човече, тя имаше такава уста.
Изправих се, скръствайки ръцете си и опитвайки се да изглеждам
внушително. Беше поведение, което спазвах около Волусиан, за да не
оспорва контрола ми.
- Отиде ли в къщата на Арт?
- Да, господарке.
- И? Намери ли нещо?
- Не, господарке. Не можах да вляза.
- Какво имаш предвид? Да не би и теб да покани отвън на бира?
Волусиан не мигна.
- Къщата беше защитена.
- Къщата беше защитена – повторих равно. – И ти не можа да я
прекосиш?
- Ако не е могъл, трябва да имат серозни защити – каза Жасмин.
- Благодаря, Малка Госпожице Посочвам Очевидното. - Напрегнах
мозъка си, мислейки си за местната мрежа от вещици. Не ги познавах
достатъчно добре, не както познавах шаманите. – Откъде, по дяволите,
би намерил някой толкова силен?
- Стените не бяха от обичайния тип, които се намират в човешкия свят.
Бяха обвързани с магия от този свят – продължи Волусиан.
- Какво? Как може Арт да намери помощ от джентритата за изграждане
на защити – особено, ако ги отвлича?
- Може би е опрял пистолет в главите им - каза Жасмин, в добра
имитация на моя сух тон. Още една семейна черта, може би.
- Трябва да вляза в тази къща – помърморих. – Предполагам, че това ще
трябва да почака, както и всичко друго. Е, благодаря, че опита,
Волусиан.
- Нито изисквам, нито желая благодарността ви, господарке. Не искам
нищо друго на този свят, освен смъртта Ви.
Жасмин се засмя.
- Е, сигурна съм, че ще си прекарате страхотно заедно. – Отворих
вратата и кимнах на пазачите да влязат обратно вътре. Само двама бяха
нужни, след като Волусиан се върна. – Ще видя и двама ви на сутринта,
за лова на демони.
След това обмислих да се присъединя към партито на другите, но реших,
че ще бъде все едно шеф разваля забавлението на работодателите си.
Вместо това се запътих към стаята си, но бях заловена от Джирард.
- Ваше Величество – Той ми се поклони по този негов деен начин, който
караше пелерината му да се издуе драматично. – Направих значителен
прогрес по проекта, който изискахте.
- Вече? – Знаех, че той притежава магия за този вид неща, но все пак.
Той се усмихна.
- Кралицата моли, а аз се подчинявам.
От гънките на пелерината си той измъкна навито парче пергамент, което
отвори. На него имаше подробна диаграма на меч, и драскулки
навсякъде около него, което предполагам, бяха някакви технически
бележки за тегло и композиция. Значеха малко за мен. Забелязах най-
вече красотата на меча, особено ефеса му.
- Прекрасен е – казах.
- Надявам се. Приляга на крал.
Въпреки желанието си, се усмихнах. Дориан ме беше оставил в смесица
от емоции, но наистина се опитвах да не позволя на това да се смеси с
честните услуги, които ми беше направил. И когато беше споменал, че
има нужда от нов меч, ми беше хрумнала идеята да накарам Джирард
да направи един. По всички сметки, имаше само няколко по-умели от
него, а неговата способност да докосва желязо го правеше особено
надарен.
Джирард проследи линията на острието на меча и потупа края.
- Мога да сложа желязо на връха тук, а той не би трябвало да нарани
Краля на Дъбовете, докато го държи за ефеса. Също така не би трябвало
да се отрази на способността му да контролира останалата част от
острието. – Като господар на земята и нейното съдържание, Дориан
можеше да кали медено или бронзово острие с магическа горещина.
- Но върхът ще бъде смъртоносен за враговете му. – казах. Идеята да
сложи желязо беше моя.
- Със сигурност. Мога да започна да го правя още сега, но ще трябва да
знам баланса на сегашния му меч, преди да завърша този.
- Той ще бъде тук утре. Тогава можеш да говориш с него. – Дориан също
беше предложил да помогне с моите демони.
- Отлично. И Господарката Шая ми каза, че тук имате материали, които
мога да използвам, ако имам позволението ви. Или мога да се върна до
работилницата си в Земята на Калините.
Поклатих глава.
- Не, не. Използвай това, от което имаш нужда тук.
Устните му се извиха в предпазлива усмивка.
- Това вероятно е добре. Когато се върна у дома... е, подозирам, че моят
принц ще прекара дни, питайки ме за вас.
Въздъхнах.
- Още ли е разстроен, заради това?
- Той беше, простете ми, доста съсипан, при вашия отказ да приемете
него и подаръка му.
- Не исках това. Харесвах го – все още го харесвам. Просто исках да
бъдем приятели.
- Според опита ми, Ваше Величество, мъжете и жените често имат
проблеми с това. Не е невъзможно – но не винаги е лесно.
Помислих си за Дориан.
- Това е адски вярно. Е, благодаря ти за това, и нека да знам, ако има
нещо, с което мога да помогна. Но сериозно – не отивай да работиш сега.
Отиди на партито. Пий. Флиртувай с Шая. Добре ще и дойде добро
момче.
Джирард избухна в смях. Беше богат, сладък звук.
- Ценя врата си твърде много, за да рискувам началника на вашата
стража да го извие.
Отне ми момент да схвана.
- Кой, Рурик? Той не харесва Шая... поне не по този начин. Тя е твърде,
не знам, изтънчена. Той сваля само долнопробни момичета то кухнята.
Джирард просто сви рамене.
- Сериозна съм! – Не бях сигурна защо това ме порази толкова много. –
Те може да изглеждат близки, но това е, защото работят заедно. Те са
просто приятели.
Джирард се ухили още веднъж.
- Не чухте ли какво казах току що за мъжете и жените и това да бъдат
приятели. – Той ми намигна и се поклони отново. – До утре, Ваше
Величество.
Гледах го как си тръгва, тази пищна червена пелерина се въртеше около
него. Все още не вярвах. Шая и Рурик? Не, беше нелепо. Бях сигурна, че
тя не проявява интерес към него, и ако той наистина я искаше, беше
само заради същите евтини причини, заради които искаше всяка жена.
Тя беше твърде умна за това.
- Подарявате подаръци на господаря ми, но все още твърдите, че не сте
заинтересована.
Обърнах се и видях Изабел, която стоеше близо до един ъгъл в коридора.
Очевидно беше подслушала разговора ми с Джирард. Тази жена нямаше
ли нещо друго за правене, освен да се спотайва в коридора и да ме чака?
- Той ми направи доста услуги напоследък. Това е единственият начин,
по който мога наистина да му се отплатя.
- Не се съмнявам, че има и други начини да му се отплатите. – каза тя.
Започнах да казвам репликата за „приятелите”, но вече бях преживяла
достатъчно с Джирард.
- Моля те, не искам отново да минавам през същата тази стара песен. И,
знаеш ли, и двете изпълнихме нашите части от сделката си с Дориан.
Оставих те да ме учиш. Свободна си. Той идва тук утре, за да ми
помогне с проблема с демоните. След това си върви в къщи с него.
Тези големи, сини очи се разшириха изненадано.
- Защо?
- Защо какво?
- Защо ме пускаш?
- Защото ти не искаш да бъдеш тук. Даде ми основата на това, което
трябва да знам, а аз напреднах доста бързо.
С потреперване си спомних как почти бях удушила онзи джентри в
двора ми. Това беше умишлено. Нямах извинението на инцидента, както
с нея. Вероятно беше нещо, което не трябваше да ѐ споменавам все още.
Все пак, тя изглеждаше достатъчно разтревожена.
- Да... научихте се бързо. Магията гори толкова силно във Вас, не мисля,
че има нужда от извинение, за да излезе. Вие наистина сте като Краля
на Бурите.
- Познаваше ли го? – попитах с любопитство. Винаги имах проблеми с
това да чувам за него. Част от мен не искаше да има нищо общо с него,
но друга част копнееше да знае повече.
- Не мога да кажа „познавам” – промърмори тя. – Баща ми беше един от
пазачите му, така че видях Краля на Бурите няколко пъти. Той беше...
ужасяващ. Ужасяващ и величествен. – Тя се опита да скрие страха си, но
така или иначе трепна.
- От това, което чух, повечето хора имат такава реакция. – Кийо също
беше виждал Краля на Бурите като по-млад, а аз веднъж имах спомен от
собствената ми, кратка среща с баща ми.
- Силата, която се опитвате да призовете... той беше способен да я
призове за части от секундата. Трябваше само да си помисли за буря, и
светът трепереше от нейната сила.
- Е, предполагам, всички могат да са спокойни. Аз съм доста далеч от
това.
- Знаете ли защо? – попита тя.
- Упражнения?
Тя поклати глава и присви устни.
- Защото въпреки всичките титли и погледи, и впечатляващата употреба
на магия до тук... Вие все още сте човек в сърцето си. - Според нейния
тон, да бъдеш човек беше нещо много грозно.
- Не и според пастрока ми. – Изглежда сякаш никога не оправдавах
очакванията на някого.
- Мислите като такъв. Искате всичко да е логично. Начинът, по който
подхождате към магията е много... научен. – Не беше дума, която
джентрите използват много често. – Третирате я студено. Отделяте всеки
фрагмент въздух и го категоризирате. Магията изисква контрол, да, но в
същината си, тя е свързана с емоциите ви. Казахте, че сте призовала
светкавици без да искате. Какво стана?
- Бях уплашена. – Също така се беше случило, когато бях възбудена,
осъзнах. – И, ъм, развълнувана.
- Била сте изгубена в емоциите си и силата Ви е обзела. Но никога няма
да можете да го направирв правилно, по избор. Подтискате емоциите си.
Не им се поддавате. – Усмивката ѐ стана триумфираща. – И ето за това
господарят ми никога няма да ви обича така, както обича мен.
Разбира се. Трябваше да знам, че ще има забележка в края на урока.
Зачудих се какво ли би си помислила, ако знаеше, че господарят ѐ беше
доста готов да ме обича вчера.
- Е, благодаря за жизнения разговор, но сега отивам в стаята си. Имах
предвид това, което казах. Отиди с Дориан утре и го обичай, колкото си
искаш. Ще се справя някак си и без теб. – Нямаше смисъл да крия
сарказма.
Изабел ми даде отвратително сладка усмивка.
- Намеквате, че ще се върнете?
Завъртях се и я пронизах с остър поглед.
- Заплашваш ли ме?
- Определено не. Нямам нищо общо с вашето приключение утре. Но ще
се изправите срещу демони. Всичко може да се случи. И ако не се
върнете, няма да плача.
Страхотно. Нищо като добра поличба, с която да влезеш в битка.
Глава 21
Събудих се на следващата сутрин, лежейки върху завивките си, със
слънчевата светилна, светеща през източните прозорци. Беше едва
изгрев, но въздухът вече се затопляше. Щеше, както казваха, да бъде от
горещите. Ако наистина бях свързана със земята, се чудех каква жега ще
има при моето настроение. Показателно ли беше за подготвянето ми за
битка? Отклоних поглед от слънчевата светилна по каменния таван,
несигурна по този въпрос, както и по много други напоследък. С
въздишка, знаейки, че трябва да ставам, се завъртях и се озовах лице в
лице с Кийо. Изскимтях от изненада.
Тъмните му, шоколадови очи бяха отворени, будни. Мисля, че ме е
наблюдавал, докато спя. Усмихна се с тази секси, замъглена негова
усмивка, с леко набръчкани очи. Беше гол до кръста, само със сини
боксерки.
- Кога влезе тук? – попитах. – Не съм забелязала.
- Знам – каза той. – Спеше доста дълбоко. Дори не мръдна, когато легнах
на леглото.
Постави ръка на бедрото ми и я плъзна по голия ми крак. Бях заспала
само по тениска.
Да видя очите му и да почувствам ръката му по кожата си, затопли нещо
в мен. Със сигурност всичко щеше да бъде наред в света – световете,
всъщност – докато имах Кийо. Имаше нещо поразително силно и сигурно
в него, устойчивост насред това опасно сексуално привличане.
Протегнах се и докоснах бузата му, малко изненадана колко щастлива
бях да е тук, с мен
- Не знаех със сигурност дали ще дойдеш – признах.
- Юджийн, как можеш да си помислиш това? – Продължи да разстрива
крака ми, но другата му ръка ме придърпа по-близо. – Казах, че ще го
направя. Няма да те оставя да се излагаш на опасност сама.
- Знам, че не одобряваш някои от нещата, които правя. Роланд също.
Имахме голям спор.
Кийо целуна челото ми, след това носа ми, след това устните ми.
- Той се тревожи за теб. Аз също. Но разбирам какво трябва да правиш
тук и защо искаш да помогнеш на тези хора.
Погледнах към него и почувствах нещо светло вътре в мен, някаква
самотна и изгаряща част, която толкова отчаяно се нуждаеше някой да
ме вземе. Преди си мислех, че Дориан би могъл. Молех се Кийо също да е
способен на това
- Така ли?
- Да. – Той ме целуна отново, устата му беше топла и търсеща. Ръката,
която беше на крака ми, се премести на гърдите ми. – Знам какво е да
живееш в два свята. Ти си смела и правиш това, което мислиш, че е
правилно, а аз няма да позволя нещо да ти се случи. – издиша в ухото
ми. – Нито пък някой от хората, събрани долу.
Той премести устата си обратно върху моята, но аз се мръднах.
- Чака... Какво? Кой се е събрал?
Той сви рамене, с все още изучаващи тялото ми ръце.
- Всички. Рурик е строил пазачите. Жасмин е там, окована. Дори Дориан
е тук.
Седнах.
- Кийо! Тогава трябва да слизаме долу. Не можем... ах!
Той беше преместил едната си ръка от вътрешната страна на бедрото ми
– нагоре, нагоре, и нагоре.
- Имаме време.
- Не... нямаме. – успях да кажа, докато пръстите му влизаха и излизаха
от мен. За момент си помислих как Дориан беше направил почти същото
нещо, но изтласках спомена. – Те чакат...
- Пет минути, Юджийн. – промърмори Кийо. Другата му ръка избута
тениската ми и се наведе, за да целуне една от гърдите ми, бавно
смучейки зърното, все повече и повече. Трепнах леко от чувството на
зъбите му, и той вдигна лицето си. – Липсваше ми, Юджийн, без
значение какво си мислиш. Липсваше ми и те обичам. – Извади пръстите
си от мен и аз изхленчих при тяхната загуба. Усмихна се. – И мисля...
мисля, че може би и аз съм ти липсвал...
И без друго предисловие, той ме вдигна на коленете и се премести зад
мен. Не знам къде отидоха боксерките му, но внезапно беше в мен,
твърд и подут и сумтейки с всеки тласък. Стиснах чаршафите с юмруци,
задържайки тялото си извито към него, така че да мога да го поема дори
по-дълбоко. Ръцете му стиснаха бедрата ми, позволявайки му да се
зарови толкова дълбоко, колкото можеше. Изстенах и извих главата си
назад, тялото ми искайки да вземе все повече и повече от него в мен.
Навеждайки тялото си над моето, той се протегна напред и успя да
хване гърдите ми, без да нарушава ритъма си. Пръстите му ги
помилваха, палците му разтъркаха втвърдените зърна. Усещането в
тялото ми беше главозамайващо, имах чувството, че гори. Накрая се
премести обратно на коленете си и върна ръцете си на бедрата ми,
давайки му най-добрата позиция да ме приеме напълно. Неговите
тласъци станаха дори по-силни и по-бързи, заравяйки себе си в мен с
такава сила, че можех да чуя как телата ни се удрят едно в друго. Със
силно стенание, ноктите му се забиха в бедрата ми и цялото му тяло се
разтресе, когато той свърши. С все още здраво стиснали бедрата ми
ръце, той се задържа там за няколко секунди, поемайки пълното си
облекчение.
Най-накрая се отдръпна и рухна на леглото. Превъртайки се, аз се
отпуснах до него.
- Добре – задъхах се. – Сега мисля, че съм готова да преборя някои
демони.
Не мисля, че някой забеляза, че двамата с Кийо бяхме правили секс
преди да слезем долу. За щастие, дори не валеше. Ако някой заподозря
нещо, това беше Дориан с този негов необичаен начин да разчита
хората. Пазачите вече бяха строени отвън, но Дориан беше в приемната,
пиейки чай с Шая, докато Изабел се беше отпуснала в прегръдката му.
Джирард също беше там, пробвайки тежестта на стария меч на Дориан,
докато самият Дориан изучаваше скицата на новия меч.
- Юджийн – каза Дориан, вдигайки вежда, - изглеждаш ослепително
тази сутрин. Защо сияеш така? – Изабел се намръщи на неговата
похвала.
- От кожата е – казах, полусъзнателно дърпайки блузата си. Бях се
противопоставила срещу това да имам броня, но Шая се беше сдобила с
блуза без ръкави за мен, направена от лека кожа, добра за отклоняване
на остриета. Не беше облекло на порно-звезда или нещо подобно, но не
беше това, с което бях свикнала.
- А това – продължи Дориан, сочейки към скицата. – е прелестно.
Благодаря ти.
- За какво? – попита Кийо.
- Меч от легендите. Който да убива злодеи навсякъде. Юджийн го прави
за мен.
Кийо ме стрелна с поглед пълен с въпроси.
- Това е подарък за благодарност, Дориан ми направи много услуги
напоследък. – обясних.
- Уверявам те – каза Дориан, наполовина извърнат, – за мен е също
такова удоволствие да ти давам, колкото за теб да получаваш.
- Добре. – казах припряно. – Готови ли сме да тръгваме? Видях пазачите
отвън. Предпочитам да направим това по-рано, отколкото по-късно.
Излезе, че най-голямата пречка беше Изабел, която уви ръцете си около
Дориан и го умоляваше да бъде внимателен. Той припряно я потупа по
рамото, уверявайки я, че ще бъде добре. Очите му бяха нетърпеливи,
въпреки че не погледна назад, докато минаваше покрай нас. Горката
Изабел. Почти започна да ми става жал за нея, въпреки надеждите й да
не се върна. Тя наистина не беше нищо повече от топлеща леглото на
Дориан, и докато повечето от неговите жени знаеха това, тя не можеше
да го приеме.
Жасмин също беше готова, все още вързана и изглеждаща ядосана.
Волусиан беше с нас и беше наредил да я укротят, ако опита нещо – за
което аз бях сигурна, че ще направи. За нещастие, имах нужда от
Волусиан, за да се бие с демоните, което значеше, че той не може да я
наблюдава през цялото време. Никой от нас не можеше и аз трябваше да
измисля някакъв хитър начин да я държа под прицел на пистолета си,
докато опитвам да прогонвам демони.
Кийо се намръщи неодобрително, когато я видя, още повече, че
трябваше да й се помогне да яхне коня си.
- Това е грешно, Юджийн – каза той нежно, след като всички вече
яздехме. Той щеше да е в човешката си форма днес.
- Коя част? Да я доведа тук или да я държа като затворник?
- Нито едното не ми харесва.
- Какво стана с това, че разбираш изборите, които правя? – изсъсках.
- Това да не беше резултат от секса?
Дориан яздеше от другата ми страна. Не се съмнявам, че е чул
коментара за секса, но не го показа.
- Как предлагаш да се справи тогава? Да пусне момичето?
- Не – каза Кийо, стрелвайки Дориан с мрачен поглед. – Но има по-
човешки начини да се справи с нея.
- Дадох на Жасмин собствена стая и й осигурих най-добрите белезници.
Какво друго мога да направя? – попитах.
- Не знам. – призна Кийо.
- Тогава не критикувай, ако не можеш да предложиш решение – каза
Дориан. – Лесно е в хипотетични ситуации да искаш мир и любов –
тогава реалността идва, и трябва да направим това, което е грозно.
- Не помня да съм молил за твоя принос тук – сопна се Кийо.
- Както изглежда, Юджийн, ще трябва да направиш труден избор. –
Дориан говореше, сякаш Кийо дори не беше там. – Какво ще правиш,
когато най-накрая се погрижиш за тази паплач? Какво ще правиш със
затворниците?
Свих рамене.
- Ще ги изпратя да работят.
- Дори водача им Коуан? Този, който призовава тези демони. Със
сигурност не го искаш на свобода, дори и ако изкопава ровове.
- Не го слушай – каза Кийо. – Той те подвежда. Има затвори, дори и в
Другия Свят. Можеш да го пратиш там, ако оцелее.
- Очарователно милостиво действие, няма съмнение – промърмори
Дориан. – Което ще ужасява бъдещи врагове.
- Няма да убивам всеки, който застане на пътя ми – възкликнах аз. – Аз
не съм баща ми, няма значение колко искаш да бъда.
- Не бих казал, че точно това искам – изкиска се Дориан. – Но като
водач, понякога трябва да даваш примери.
- Милостта не е нещо ужасяващо – защитих се.
- Кралят на Бурите никога не показваше милост – каза Кийо.
- Наистина – съгласи се Дориан. – И аз просто искам да се уверя, че
дъщеря му също не показва твърде много милост. Ти не си единствения,
който я защитава, господарю китцуне. Всички го правим по различни
начини.
- Достатъчно! – наредих.
Рурик изтегляше групата напред, което значеше, че е време да
продължим пеша. Бях благодарна, виждайки, че съм на път да се
разболея от това да слушам вбесяващия спор на Кийо и Дориан.
Както преди, тръгнахме пеш, цялото преживяване ми причини странно
усещане за дежа вю, въпреки че престъпниците бяха сменили
местонахождението си. Имах спомени и от времето, когато победих
Езон. Тогава Дориан и Кийо бяха с мен, също толкова развълнувани да
бъдат заедно, както и сега. Шая също беше там, но Рурик почти беше
припаднал, когато тя предложи днес и аз не можех да не се сетя за
думите на Джирард.
Със сигурност нямах армия зад гърба си, когато бяхме след Езон. Рурик
беше изпратил мъже с умението да се промъкнат тихо в лагера и да
видят всякакви вражески разузнавачи.
Чакането ме направи неспокойна и мълчаливо напрежение надвисна над
нас. Погледнах към все още вързаната Жасмин. Нямаше да я освободя
до последния възможен момент и все още не й вярвах.
- Знаеш ли какво трябва да правиш? – попитах я.
Тя гледаше замислено напред, към пазачите, наклонената земя и
разпръснатите борове. Вероятно планира бягството си, помислих си
унило. Както преди, тези разбойници бяха избрали най-доброто
прикритие, което можеха да намерят в тази безплодна земя. Тя се
обърна към мен, незабавно прилагайки обичайното си намръщване.
- Да.
- И знаеш какво ще се случи, ако опиташ нещо?
- Да. – Чиста злоба ме погледна от очите й.
- Добре. – казах, променяйки хватката си на пистолета. Очите й бързо се
плъзнаха по него и ако я беше уплашил, добре изигра упоритостта си.
- Надявам се, че държиш на думата си – промърмори Дориан, идвайки
до мен.
- Спри да я тровиш – изръмжа Кийо.
- А вие двамата ме оставете да вземам сама решенията си – казах аз.
Разузнавачите се върнаха скоро след това, казвайки ни, че всичко е
чисто. Тръгнахме към лагера, заобикаляйки го и спускайки се с пълна
сила. За щастие, никой не съобщи за присъствието ни и нямахме кратък
елемент на изненада, преди престъпниците да се мобилизират. Откачих
белезниците на Жасмин, надявайки се, че не правя грешка. Дясната ми
ръка твърдо държеше пистолета насочен към гърба й – да го насоча към
главата й щеше да е твърде жестоко – докато лявата държеше жезъла ми
уравновесен и готов. Кийо и другите бойци щяха да влязат в ръкопашен
бой, докато аз и другите използващи магия стояхме отзад и чакахме – не
че възнамерявах да използвам магия днес. Бях в шаманско настроение
за прогонване.
И ето къде бяха. Много магия обхвана въздуха, и огнени форми се
материализираха в далечната страна на лагера. Видях погледа на Рурик
да се мести към мястото, от което идваха, вниманието му не беше към
демоните, а към това какво беше призоваването на демоните.
Обикаляйки наоколо, той се запъти към този район. Демоните бяха моя
работа. Бутнах Жасмин с пистолета.
- Направи твоето нещо. Волусиан, атака!
Задържах дъха си, чудейки се какво ще направи Жасмин. Секунда по-
късно почувствах магия от нея, магия, близка до моята собствена, но с
леко различно чувство.
Някаква част от мозъка ми се опита да я разбере, надявайки се, че ще
мога да я науча по-късно. Останалата част от мен наблюдаваше, докато
леки вълни разсичаха въздуха – порта към Подземния свят. Две форми
пристъпиха от пукнатината в нашия свят. Много подобни на водните
елементи от онази нощ, тези два демона бяха създадени от вода,
шляпащи с всяка стъпка, но все пак запазващи добра форма. Бяха по-
големи от елементите, снабдени с рога и светещи, жълти очи.
- Само два? – възкликнах. – Има пет от другите.
Жасмин не отговори, но задържа вдигната ръката си, като диригент,
извличащ силна нота от музикантите си. За един удар на сърцето се
зачудих дали водните демони ще тръгнат към нас. Не го направиха.
Вниманието им се насочи към огнените демони, техният древен враг от
Подземния свят.
Наблизо Дориан прилагаше своята магия, разкъсвайки земята под
демоните, така че те се препъваха и падаха в големи дупки, правейки ги
лесна жертва.
- Демоните не са толкова лесни за призоваване – каза той в нейна
защита, с очи върху работата му. Всъщност това ще бъде достатъчно за
огнените демони. Няма начин този човек да успее да призове още. Ще се
изненадам, ако още е в съзнание.
Е, това беше нещо. Слугите на Жасмин бяха заключили в смъртоносна
хватка двама от огнените демони, което значеше, че никой от тях
нямаше да тръгне след моите хора Волусиан вършеше добра работа с
един от демоните, въпреки че другите двама напредваха. Беше време за
моята намеса.
Призовах човешката сила, която използвах през целия си живот, силата,
която се основаваше на волята, а не на емоциите, като магията на
джентритата. Жезълът ми я погълна и аз я изпратих към един от
свободните огнени демони, заобикаляйки го и призовавайки силата на
Персефона да отвори път към Подземния свят и да ги вземе обратно. Той
усети прогонването, и аз почувствах силата му, докато се опитваше да се
бори. Съсредоточи собствената си сила, и това, което изглеждаше като
земя, внезапно отиде близо до него, посипвайки го с мръсотия и камъни,
докато той се препъна. Благодаря ти, Дориан. Подземният свят се
отвори и демонът се върна обратно на мястото си, неспособен да се бори
със силата ми.
И както последният път, когато се срещнах с тях, силата, която се
изискваше за прогонването, ме изтощи много. Проучвайки останалата
част от битката, видях с приятна изненада, че един от водните демони
на Жасмин беше победил един огнен демон. Този воден демон се беше
присъединил към партньора си и изглеждаше така, сякаш ще свършат
бързо работата си. Кийо и другите войници вършеха добра работа,
убивайки или укротявайки останалата част от бандитите. Обърнах се
обратно към огнените демони, оценявайки следващата си стратегия.
Един от тях не беше зает и се придвижваше към войниците ми. Това
прогонване ще бъде трудно. Призовах цялата си сила и повторих
процеса, призовавайки Персефона и рецитирайки думите, които щяха
да го изпратят обратно в Подземния свят. Разсея го от войниците ми, и
той тръгна към мен. Мамка му!
- Той. Идва – каза Жасмин сковано. Не можех да видя лицето й, с
пистолета насочен към гърба й, но останах с впечатлението, че тя беше
също толкова напрегната, колкото и аз.
- Да, забелязах.
Той ме отблъскваше със собствената си сила на волята. Стиснах зъбите
си. Не, не. Аз съм по-силна. Аз съм дъщерята на Краля на Бурите. Имах
нужда от нещо друго да го разсее, но всички други бяха заети.
Вниманието на Дориан беше върху демона, който се биеше с Волусиан.
Този демон беше по-силен от моя слуга, но предвид факта, че Волусиан
не можеше да умре... е, правеше го труден за унищожаване. Така че
никой от тях не падна на земята, докато Дориан не използва малко от
магията си, за да атакува демона с близък къс скала, оставяйки
Волусиан да го убие.
Моят демон все още се приближаваше и аз трябваше да го разсея сама.
Желязото не се отразяваше на силите ми така, както на тези на Жасмин,
но понякога можеше да ми се отрази. Все още работех върху джентри
силите си в близост до него, но беше по-лесно без него. С действие, за
което бях сигурна, че ще съжалявам, хвърлих пистолета и незабавно
призовах магията си за буря. Бих дала всичко да взривя този демон със
светкавица, но това все още беше отвъд контрола ми. Вместо това се
протегнах към небето, призовавайки вода и въздух. За мое удивление
бях способна да ги свържа. Гъсти, натежали облаци се образуваха,
завъртайки се в слаба фуния, която се спусна към демона. Беше най-
силната сила за време, която някога – умишлено – бях призовавала и тя
порази демона. Не можех да я задържа и мини-бурята изчезна
незабавно. Но беше достатъчно и аз го прогоних, преди той да може да
отговори. Чувствах се така, сякаш вътрешностите ми са изтръгнати, но
успях да го изритам от този свят.
Задъхваща се и замаяна, се огледах наоколо, осъзнавайки, че няма
останали демони – е, поне не огнени демони. Водните демони,
победоносни, бяха все още там – и се насочваха към нас. По дяволите!
Осъзнах, че съм потенциалната цел. Ударих Жасмин по рамото, почти
събаряйки я, и се протегнах да пистолета си.
- Предупредих те да не опитваш нищо! – извиках, сочейки към нея с
пистолета. –Отпрати ги!
- Не съм аз! – възкликна тя. – Не мога да ги контролирам.
Пристъпвайки напред, получих добра гледка към лицето й. Беше
покрита с пот, кожата й бледа. Дориан беше казал, че призоваването на
демони е трудно и пълната тежест, на това, което бях направила, ме
удари. Тя ги беше призовала, но вече нямаше силата да ги контролира.
Нямах повече останала сила за прогонване, но можех да усетя, че
Жасмин все още се опитва, слаба, колкото мен. Беше невъзможно да
усетя всяка част от това, което някой друг правеше с магията си, но
имах силно чувство за нейната. Тези същества бяха изградени от вода.
Те бяха част от моята способност. Давайки най-доброто от себе си, за да
я имитирам, присъединих силата си към нейната, изпращайки команди
чрез магията ми, карайки ги да напуснат този свят.
Те бяха почти до нас, и аз почти се засмях на иронията, че собствената
ми смърт наближава. Тогава внезапно почувствах магията ми в пълен
синхрон с тази на Жасмин. Контролът над демоните се появи и те
замръзнаха. Заедно, аз и тя, им наредихме да се върнат обратно, и ето
че се отвори дупка, портал към Долния свят. Беше почти като
прогонване, но не точно. Демоните доброволно – е, с нашия подтик – се
върнаха и нашата магия им помогна с преминаването. Секунда по-късно
те изчезнаха от нашия свят. След това се почувствах сякаш съм
пробягала маратон. Всяка част от мен изгаряше и беше уморена. Все пак
колкото и зле да бях, Жасмин беше по-зле.
- Предполагам, че кръвта е по-плътна от водата – прошепна тя, в лош
опит да се пошегува. Тя се заклати на краката си, очите й се завъртяха и
припадна. В собственото ми слабо състояние, едва успях да я хвана, но
тогава се появи хватката на по-силна ръка. Кийо.
То имаше една драскотина и облекчение ме заля.
- Благодаря.
То лесно я вдигна в ръцете си.
- Добре ли си?
- Да. – казах, поглеждайки надолу към сестра си, която все пак не ме
беше предала. - Но тя е зле. Заведи я при лечител.
Кийо се поколеба, не искаше да ме остави. След това кимна бързо и
тръгна с тази походка, която беше наполовина човешка, наполовина на
диво животно. Оглеждайки се наоколо, видях, че другите наобикаляха
останалата паплач. Моите загуби изглеждаха малки. Рурик водеше мъж,
който изглеждаше в същата форма като Жасмин. Призоваващият
демони. Дориан беше с Рурик и ме погледна бързо. Знаех какво означава
този поглед. Да убие ли призоваващия или не? Остро поклатих главата
си. Дориан направи гримаса и се обърна да помогне на Рурик със
затворника му.
Изглежда никой не ме забелязваше и нямаше нужда от мен, така че аз
благодарно седнах на земята, чакайки силата ми да се върне. Зачудих се
дали бях способна да призова магията отново, тъй като бях използвала
Жасмин. Да се опитвам да ги наглася заедно изглеждаше твърде много
сега и аз се задоволих с това да гледам работата на моите хора.
Тогава, с периферното си зрение, видях движение. Изправих се и
погледнах настрани, към стръмен камък, покрит с кактуси. Едно лице се
взираше в мен, а след това се сви. Познавах лицето. Беше уплашеният
джентри, който беше дошъл в къщата ми миналата нощ. Без да се
замисля, се запътих към него. Тогава, за мое удивление, спрях и
направих това, което Рурик би искал. Няколко от войниците ми бяха
наблизо.
- Хей, елате тук! – извиках, посочвайки. Те незабавно ме последваха,
докато аз тръгнах с живо темпо, бързайки, колкото мога, за да достигна
камъка. Когато се обърнах, не видях и знак от джентри война.
Земята тук се надигаше, започвайки да се превръща в хълмчета,
подобни на онези, близо до дома ми в Туксон. Растителността беше по-
гъста, въпреки че беше доста далеч от истинска гора. Състоеше се
основно от кактуси, храсти и бодливи дървета. Пътят до хълмчето беше
тесен, и водена от импулс, тръгнах натам, търсейки жертвата си.
Стъпките на войниците ми звучаха зад мен, обувките им скриптяха по
чакъла.
Кой беше този човек? И защо беше тук сега? Беше ли един от бандитите?
Не го бях видяла в боя. Беше ли някакъв шпионин, може би и затова
беше дошъл до къщата ми и...
Клъц. Клъц. Две стрели дойдоха от нищото, когато достигнахме билото на
хълма. Всяка от тях прониза по един от войниците ми в гърдите,
поваляйки ги на земята. Спрях рязко, взирайки се в дърветата и
чакайки моята стрела и този джентри да се разкрие.
Но той не го направи.
Арт го направи.
Той се усмихна, пристъпвайки напред.
- Юджийн, радвам се да те видя отново. Чувам, че беше много заета тук.
– Той махна неопределено към мястото, от което бях дошла, въпреки че
моите хора не се виждаха. - Юджийн, мислех, че си проклета
слабоумница. - Зад Арт видях джентрито, което преследвах, да се
измъква от прикритието си, заедно с двама други – всички носещи
кожени брони, точно такива, каквито ги беше описала Жасмин. - Роланд
ми се обади миналата вечер и почти ми откъсна главата, за това че съм
те замесил в политиката на джентритата. - Арт поклати главата си,
развеселен. – Чудя се какво ли би казал, ако знаеше колко сте замесена,
ваше величество.
Бях ужасно уморена и лишена от магия. Но все още бях човек и имах
човешки оръжия. Пистолетът все още беше в ръката ми и го насочих към
него. Трябваше да го разсея, докато дойдат някои от моите хора. Мамка
му! Не трябваше да се втурвам към този хълм, дори и ако имах шанса да
взема копие. Сега въпросът беше дали останалата част от хората ми ще
забележат, че ме няма? Обикновено едва може да пристъпя вратите на
замъка без дузина хора след мен.
Арт ми изцъка.
- Наистина ли ще го направиш? Наистина ли ще убиеш някой от
собствения си вид? Или ние дори не сме твоя вид?
Внезапно магия изпълни въздуха – позната магия. Магия на шаман.
Заобиколи ме като мъгла, плътна и тежка. Забравяйки Арт, аз се обърнах
рязко към звука от напяване на думи – думи, които знаех наизуст.
Абигейл стоеше там, с жезъл в ръка. И, помощ, тя ме прогонваше.
Почувствах как волята й изблъсква моята, точно както аз правех с
демоните. Светът около мен започна да се накъсва, докато вихър
започна да разделя същността ми. Борех се с него, борех се с всяка
частица от силата, която имах – но нямаше останала.
Когато опираше до пътуване между световете, кръстопътищата и
портите бяха начинът. Те бяха направени за по-лесно преминаване. Или
някой можеше да пътува като мен, насочвайки се към някоя точка,
пропита със същността ти, точка, която теглеше същността, без да
можеш да направиш нищо.
И рядко ако имаш силата да разсечеш въздуха, да отвориш порта и да се
избуташ в друг свят. Това не се препоръчваше. Болеше ужасно. И,
всъщност, това представляваше прогонването – само че не по твой
избор. Някой те откъсва от света и те праща в друг свят.
Почувствах материята на този свят да се отваря, чувство на безспирното
бутане от някой друг. Не можех да се боря с него. Опитах. Ритах,
крещях, но бях твърде слаба. Почувствах се така, сякаш ме разкъсваха
на милиони парченца, засмукана от вихрушка...
... и тогава, ме нямаше.
Глава 22
Събудих се с по-лошо главоболие от това, което имах, когато пих текила
в нощта на раждането на Луиза. Болката туптеше здраво в главата ми,
въпреки че в същото време сетивата ми бяха замъглени, а на фокус над
мен се появи скучен, измазан таван. Повдигна ми се и се зачудих дали
ще повърна. Случи се последният път, когато бях запратена през
световте.
А говорейки за световете... къде бях? Замаяният ми мозък бързо осъзна,
че е лесно да се досети човек. Бях отведена от Другия Свят, което
означаваше, че съм била изпратена или в Подземния, или в човешкия
свят. Фактът, че все още бях жива, показваше, че съм във втория. Защо,
за Бога, й е на Абигейл да ме призовава в… по дяволите. Ето го: гаденето
отново. Прехапах устни и се опитах да седна, тъй като не исках да се
задавя със собственото си повръщано. Само че когато се опитах да
стана, не стигнах много далеч. Ръцете ми бяха опънати над главата ми,
завързани на таблата на леглото, на което лежах. Не, не завързана –
закопчана с белезници. Белезници от тежка стомана, устойчиво
произведени. Завързана или не, успях да се надигна точно, когато
стомахът ми ме предаде. Една купа беше завряна под лицето ми точно в
този момент, а аз бях благодарна, че пощадих дрехите си и чаршафите.
Повърнах два пъти преди моя благодетел да ме попита нежно:
- Има ли още?
- Не мисля.
Примижах и открих, че гледам лицето на младо момиче, с кафява коса и
много лунички, с нос малко по-малък за останалите ѐ лицеви черти. Все
пак беше доста сладка въпреки това, и беше – джентри. За момент се
зачудих дали не съм сбъркала за прогонването ми. Все още ли бях в
Другия Свят? Не. Това определено беше човешкият свят. Усещах го.
Имаше начин, по който магията се носеше във въздуха – или по-скоро не
се носеше във въздуха тук.
Момичето взе купата и се върна с мокра кърпа. Избърса лицето ми с нея,
а след това и устата ми. След минута се върна с чаша вода, която изпих
с благодарност. Всички нейни движения бяха нежни и грациозни.
- Как се казваш? – попитах.
- Карина.
- Хубаво име. Къде съм, Карина? – попитах, дърпайки белезниците. Не се
и помръднаха.
Момичето седна на стол в ъгъла.
- В света на хората.
- Знам това. – Опитах се тонът ми да не стане груб. Кожените дрехи от
битката бяха изчезнали; носех тениска и бельо. – Но къде? Какво е това
място?
Тя се огледа, като че ли стаята може да ѐ предложи някакво тайно
прозрение. Стените бяха боядисани в бледо сиво, което подхождаше на
кувертюрата, която имаше мотиви на лилави и сиво-сини цветя. Имаше
малък дрешник в ъгъла, заедно със стола ѐ, както и тясното, двойно
легло, на което лежах. Нямаше много място тук – и никакви прозорци.
- Къщата на Червената Змия.
- Червената Змия – кучи син. Арт.
Умът ми все още беше неясен и ми беше трудно да схвана всичките
детайли на това, което се беше случило. Спомнях си части от битката.
Спомнях си, че преследвах войника и тогава Абигейл ме прогони...
Но всичко беше разделено, а нямах никакъв спомен как попаднах тук.
Беше възможно да е просто от травмата, причинена при пресичането на
световете. Някой може да ме е ударил по главата също, но тръпнещата
болка в черепа ми не беше от този тип.
Както отбелязах по-рано, беше повече като от махмурлук. Само че по-
лошо.
- Къде е той сега? – попитах.
Карина поклати глава.
- Не знам. Не ни обяснява действията си.
- Ние? Има ли... – Отново разбърканият ми мозък се опита да си спомни
това, което вече знаех. Защо не можех да си подредя мислите? Беше все
едно, че са събрани жуженето и махмурлука в едно. Ние. Арт. Червената
Змия. – Има ли... други като теб тук? Други момичета?
Тя кимна.
- Колко?
- Пет – не, четири. Отведоха Фара вчера. Исана е следващата.
- Кои те?
- Един от мъжете. Идват понякога. Гледат ни. Понякога само... – Тя
погледна встрани, не можейки да ме погледне в очите. – Понякога само
посещават. Но понякога сключват сделка с Червената змия, за да
отведат някоя от нас.
- Арт - промърморих. – Името му е Арт. Червената змия все едно му
вдъхва уважение. – Тръгнах да потъркам очите си, но тогава осъзнах, че
не мога с белезниците. – Има ли други момичета, които са оковани?
- Само тези, които се съпротивляват.
- Ами, да, предполагам, че това включва и мен. Предполагам не си
такава?
- Вече не.
- Защо не си тръгнеш? Трябва да имаш някаква магия... дори и малко.
Карина вдигна ръце. Нямаше белезници като мен, но тайни железни
гривни обгръщаха китките ѐ, всяка с малка ключалка. Кожата беше
червена и подута, където желязото се беше докоснало.
- Исусе... значи са блокирали магията ти. Но, имам предвид, не можеш
ли просто да си излезеш през вратата?
- Има желязо... желязо навсякъде. Прозорците, вратите. Всички са
обковани с желязо и магии. И ключалките. Освен това... – Сините ѐ очи
се разшириха леко. – Не знам къде бих могла да отида... не и в този
свят...
- Вкъщи - казах яростно. – Можеш да си отидеш вкъщи. Аз ще те заведа.
Тя поклати глава, а лицето ѐ беше тъжно.
- Няма изход от тук. Дори и за вас.
Погледнах я любопитно.
- Знаеш ли коя съм?
- Вие сте Кралицата на Бодлите. Дъщерята на Краля на Бурите. Вие сте
мой суверен. – Тя ми кимна почтително с уважение. – Знам, че сте велик
войн и магьосник. Но ако Червената змия е хванал дори вас, значи няма
никаква надежда за нас. Мория се опита да избяга и умря някъде там.
- Мория избяга. Не умря и... – спрях.
Защо умът ми беше такава каша? Защо мислех толкова бавно? Велик
войн и магьосник. Не се нуждаех от ръцете си, за да се измъкна от тук.
Имах магията си. Желязото и стоманата, които притъпяваха магията на
Карина, имаха малък ефект над мен и досега имах достатъчно време, за
да възвърна запасите си от сила. Потърсих в себе си и след това към
света наоколо, търсейки вода и върздух, въпреки че не бях сигурна
какво ще правя с това. Да разбия дъската на леглото? Да окисля
белезниците? Излезе, че решението беше без значение.
Нищо не се случи.
Не почувствах нищо. Чувствах се... ами като човек. Чувствах се както
преди години, доста преди да имам някаква идея, че мога да докосна
каквато и да е магия от Другия Свят. Бях отрязана. Умът ми достигаше
само празно място.
- Какво ми става? – попитах и истинска паника се надигна в мен. –
Магията ми я няма. Стоманата не би трябвало да ми действа...
- Не е от стоманата - изведнъж каза глас. – От беладоната е. И мисля, че
си закъсняла.
Арт влезе в стаята, изглеждаше елегантен, както винаги със своята
тъмна кожа и усмивка като на филмова звезда. Към него изпитвах
единствено презрение и инстинктивно се опитах да счупя белезниците.
Беладона... беладона. Къде бях чувала това? Рурик, осъзнах. Той бе
споменал нещо, наречено разтвор на беладона, за да отрежем Жасмин
напълно от магията ѐ. Това ли ми бяха дали? Той бе казал, че това е най-
ефективното... но, че кара тези с човешка кръв да се чувстват замаяни и
болни. Изведнъж разбрах, че това чувство на неясен махмурлук няма
нищо общо с това, че ме прогониха.
Нямаше никакъв смисъл да обсъждам беладоната с Арт, така че направо
минах на въпроса.
- Ще те убия.
Арт се засмя с онзи искрен, дълбок смях, който преди смятах за
привлекателен.
- Прости ми, че не съм изплашен. - Той се обърна към Карина. - Отиди и
донеси още беладона за Юджийн. И се погрижи Исана да се е облякла и
да е готова, когато се върне Абигейл.
Карина на практика беше излязла от стаята преди той да спре да говори.
- Не мога да повярвам - казах. – Истина е. Когато за първи път започнах
да сглобявам онази теория за секс търговията с магически същества,
мислех, че съм толкова луда, колкото Роланд казваше. Но е истина. Къде
отива онази Исана? Абигейл ще я води на новия ѐ собственик ли?
Той се наведе и скръсти крака.
- Предполагам, че можеш да го наречеш така. Предпочитам да мисля за
това като нейния нов, любящ дом. Мъжът, който я купи, е много решен
да я приветства.
- Ти си едно проклето копеле - изръмжах. – Продаваш ги сякаш са вещи.
- Може и да са. И ако те кара да се чувстваш по-добре, не ги продавам
всичките. Тази Карина... хм, ами, тя не е достатъчно красива, за да ѐ
взема добра цена. По-лесно е да я държа тук, за да се грижи за къщата.
- Да се грижи за къщата. – Прилоша ми отново, но този път нямаше
нищо общо с беладоната. – Общо взето я прави курва. Продаваш секс
робини и управляваш бордей – и все пак, през цялото време се правиш
на героя шаман, сякаш правиш някакво добро дело за света. Роланд не
можеше да каже достатъчно добри неща за теб.
Арт се изправи, краката му удариха пода, а в очите му проблесна искра
на гняв.
- Аз правя добро дело за света – този свят. Тези момичета? Те са нищо.
Те не са хора. А ти... – Той поклати глава. – Точно ти не трябва да
говориш за имидж. Ти се правиш на герой шаман също, когато
всъщност ходиш да управляваш армии от джентрита. Роланд знае ли?
Знае ли всъщност какво си? Сигурен съм, че трябва да знае, че си
нечистокръвен мелез, но знае ли до каква степен.
Бяла, гореща ярост изграяше вътре в предизвиканата от дрогата мъгла в
мозъка ми.
- Мисля, че забрави частта, където ще те убия.
- А ти забрави частта, където казах, че не съм разтревожен.
Карина се върна и държеше чаша за кафе. Погледнах я внимателно.
- Какво ще правиш с мен? – поисках да узная. – Щеше да си ме убил
вече, ако можеше, и все пак сигурно няма да ме пуснеш да си вървя
сега, когато знам мръсната ти тайна. И мен ли ще продадеш? Или ще ме
запазиш са себе си след като не харесваш джентритата?
Арт поклати глава и се приближи до леглото ми.
- Юджийн, не можеш да ми платиш достатъчно, за да те задържа.
Възползвам се от някоя от тези идиотки всеки ден. Само да включа
микровълновата и те са толкова уплашени, че ще стоят послушно
седмици.
Той посочи към Карина до него и се наведе, за да задържи главата ми на
място. Осъзнах какво ще ми направи и започнах да се въртя. С една
ръка се опита да ме накара да стоя мирна, а с другата от части държеше
устата ми отворена.
- Направи го - каза той. Послушно, Карина изля течността от чашата в
полу-отворената ми уста. Докато го правеше, измънка „съжалявам”.
Течността имаше ужасен вкус и се задавих с нея. Опитах се да я изплюя,
но Арт бързо покри устата ми, докато я погълна. Горчивата течност
потече в гърлото ми и усещах новата вълна от скованост да започва да
се разпростира в мен.
- Да - каза Арт, почти весело. – Ти си проблем. Не те искам. Не познавам
човек, който би те искал. Но за щастие, имаме оферта от някой, който не
е човек. – Мисля, че се усмихваше с онази глупава усмивка отново, но
никога не бях сигурна. Силата на беладоната се разпростя в мен,
издърпа ме в мъгла, след това в мрак и след това в сън.
Веднага забелязах две неща, когато се събудих по-късно. Едното беше,
че Арт все още беше в стаята, въпреки че ми се струваше, че току-що се
е върнал и не ме е зяпал как спя.
Другото нещо, което забелязах, беше, че съм без белезници.
Не губих никакво време. Веднага скочих от леглото и го нападнах. За
нещастие не станах от леглото толкова добре. Беладоната все още беше в
системата ми, а крайниците ми нямаха почти никаква енергия, за да
мога да седя изправена. Паднах от леглото и се срутих като грозна
купчина на леглото. Карина беше тук също, държеше купчина дрехи и
тръгна към мен, за да ми помогне. Арт поклати глава и тя замръзна на
място.
- Изглежда няма да ме убиваш днес - каза той.
- Ти, проклето копеле – казах, докато прехвърлях едната си ръка на
леглото в опит да се издърпам. – Колко време спах?
- Оу, час и нещо. Това обикновено е най-лошата част за хората. Сега,
когато си с отворени очи и толкова разпалена, Карина ще ти помогне, за
да излгеждаш сносно.
Погледнах го ядосано. Не знаех кой ме е съблякъл по тази тениска и
бельо, но ако е бил той, щеше да умира доста бавно. Унищожителният
поглед, който ми отправи, подксазваше, обаче, че намира толкова малко
удоволствие от мен, колкото и аз от него.
- Не можеш да ме държиш тук - предупредих го, когато най-накрая
успях да седна на леглото. – Някой ще дойде да ме търси.
- Кой? – попита той. – Ти беше идиотката, която се отдели от хората си.
Никой от тях не видя, че беше отвлечена. Никой от тях не видя мен или
някой от придружителите ми – е, освен твоите двама мършави пазачи,
които няма да кажат нищо никога повече.
Прималя ми, тъй като знаех, че е прав. Никой не знаеше какво е станало
с мен. Бях споменала теорията си за Жълтата Река на няколко приятели,
но никой от тях нямаше никаква причина да подозира, че е свързана с
изчезването ми след битката. По-скоро биха си помислили, че е още един
демон се е появил.
- Кои бяха придружителите ти изобщо? – Настоях да узная, спомняйки
си тренираните бойци. – Да не си наел армия наемници или нещо
такова?
Арт само се усмихна.
- Карина, облечи я. – А на мен каза.. - Сътрудничи или тя ще е тази,
която ще страда от неподчинението ти.
Той излезе и затвори вратата зад него. Чух и щракването на ключалка.
На другия край на стаята Карина ме гледаше с големи, ужасени очи. Тя
се страхуваше и от мен, и от Арт. Въздъхнах.
- Всичко е наред. Ще се облека. Не искам да обикалям наоколо по бельо
така или иначе.
Очевидно успокоена, тя пристъпи и разгъна това, което носеше: рокля.
Рокля в стила на джентритата.
- Сигурно се шегуваш - казах. – Няма ли нещо друго?
Тя се сви.
- Само това ми даде той.
Погледнах кувертюрата и се почти се зачудих дали мога да се направя
на Скарлет О’Хара и да си направя нещо. Тогава, като видях бледото
лице на Карина, отстъпих отново. Нямаше да позволя на Арт да я бие
или да я даде на някой заради мен. Взех роклята от нея, но открих, че не
мога да я облека без помощ, не и с моите слаби мускули и нестабилен
двигателен контрол. Да съм в това състояние ме вбесяваше. Мразех да
съм безпомощна. По-разстройващо все пак беше, че на практика бях
свободна, бях развързана и можех да се движа наоколо... но нямах
никакви средства за битка или за да се защитя. Едва можех да стоя
права. Бях затворник в собственото си тяло.
Роклята беше смесен цвят от бледолилаво и бледосиньо. Предполагам
може да се нарече синьолилав, което винаги съм смятала за тъпо име.
Беше направена от гладко, прилепващо кадифе, което обгръщаше тялото
ми, а отзад се завързваше като корсет. Ръкавите бяха дълги и отиваха на
роклята, а издълбаното деколте беше доста по-ниско за обичайния ми
стил. Бих носила нещо, което показва толкова много от бюста ми, само
ако отивах на среща с Кийо – или ако се опитвам да измоля услуга от
Дориан.
Кийо и Дориан. Звучах жалко и като девойка в беда, но бих дала всичко,
за да са при мен сега.
Карина хвана ръцете си и ме огледа почти обожателно.
- Много сте красива, Ваше Величество. Сега виждам защо имате толкова
много кандидати в нашия свят.
Нашият свят.
- Ами, не мисля, че красотата играе толкова голяма роля, колкото си
мислиш.
Тя измъкна четка и развърза оплетената ми коса.
- Не знам дали искам да съм красива или не. Преди си мислех, че искам.
Но понеже не съм никой няма да ме отведе от тук. – Звучеше
благодарна.
- Ти си красива - казах остро и ядосано, заради това, което беше казал
Арт. – И някой ще те отведе от тук – аз.
Карина ми се усмихна леко, с тъжна усмивка, но за първи път си
помислих, че може би виждам нещо като надежда в очите ѐ. Почукване
на вратата я уплаши и я върна в плахо настроение, тя скочи от мястото,
на което седеше до мен.
- О! Той е тук.
- Кой? – попитах. Със сигурност Арт не би почукал.
Ключалката щракна и вратата се отвори. Лийт влезе.
- Лийт! – възкликнах. Изглеждаше както преди, облечен в копринена
риза в черно и бяло, а тъмната му, лъскава коса беше отметната от
лицето му и вързана на опашка. Щеше ми се да скоча, но знаех, че ще
падна на пода отново. – Слава Богу. – Някой все пак знаеше къде съм.
Не бях загубена завинаги. Исках да кажа на Карина, че сме на крачка от
свободата, но тя вече се беше втурнала да излза от стаята и бързо
затвори вратата.
- Юджийн - въздъхна Лийт, крачейки към мен. Коленичи на земята и
хвана ръцете ми. – Ти си великолепна... толкова красива, колкото те
помня. Не, дори повече. Не можеш да си представиш колко ми
липсваше.
Студена тръпка пробяга по гърба ми. Нещо беше много, много сбъркано
тук.
- Лийт... трябва да се измъкнем от тук. Трябва да ми помогнеш – и на
тези момичета. Стават ужасни неща тук.
- Можем да си тръгнем - каза той. – Но не още. Не и докато всичко се
нареди.
Пробвах ръката му, за да видя дали ще мога да освободя моята. Не
можах.
- Докато какво се нареди?
- Дотогава - продължи той, сякаш не бях казала нищо - ще трябва да
останеш тук, където никой не може да те намери. Но ти обещавам, че ще
идвам да те виждам всеки ден.
- Не мога да остана тук! Трябва да отида до... което ѐ да е място, което
не е тук. Туксон. Земята на Бодлите. Където и да е! Лийт, какво, по
дяволите, става? Защо си тук?
- Защото ти си тук. Защото Арт те взе за мен.
Тръпката по гърба ми се разпростря по цялото ми тяло, докато не ми
стана студено навсякъде. Опитах се да изтегля ръката си отново, но
нямах такава сила.
- От къде познаваш Арт? О, Боже. Моля те, кажи ми, че не работиш с
него.
Той сви рамене.
- Това е връзка с взаимна изгода. Аз му помагам да събира момичета в
нашия – в Другия Свят.
- Момичета от моето кралство - казах, когато изведнъж осъзнах. – За
това никое от твоето кралство никога не е било взимано.
Лийт имаше благоволението да изглежда страхливо.
- Не взимам важните, Юджийн. Само селяни. Никой не забелязва, че са
изчезнали.
- Родителите им забелязват.
- Виж, няма значение. Войниците ми помгата да ги съберем и доведем
на Арт и Абигейл, за да правят това, което правят. – Войниците ми.
Войниците, които винаги носеха червено, точно както Лийт сега.
Обикновено червени ризи ме караха да си мисля за статисти на Стар
Трек, но в този случай беше наложено в знамето и герба Земята на
Калините. Войниците, които Жасмин и другите са видели, не са били
дезертьори на Езон. Те са били изпратени от Лийт, за да помогнат на Арт
и Абигейл с техните отвличания.
- Те ги продават, Лийт! Как можеш да стоиш на страна и да им го
позволяваш? Те продават тези момичета на развратни типове против
волята им. Каква полза може да имаш, за да оправдаеш това на съвестта
си?
- Това. – Той посочи наоколо. – Арт и Абигейл споделят неща с мен...
тяхното знание от този свят. А аз го връщам в моя.
Гледах невярващо.
- И след това го предаваш като свое. Затова всички мислят, че си
някакъв технологичен гении. Наистина ли сам изобрети онези планове за
напояване за мен?
- Не - призна той. – Имах помощ. Но това има ли някакво значение?
Виж, не знаеш какво е. Ти си силна. Магията ти става все по-могъща с
всеки ден. Но аз? Аз съм шега. Не мога да наследя. Да се докажа като
„гений” беше единственият начин, за да получа някакво уважение... и
дори това нямаше да е достатъчно добро, за да ми позволи да наследя.
Докато не те срещнах.
- Лийт…
- Знам какво каза, но чувствата ми не са се променили. Обичам те. И
знам, че ако прекараш малко повече време с мен, и ти ще ме заобичаш.
Ние се свързваме. Има нещо между нас. Повече от сила е.
Облегнах се назад. Беше единственият начин, за да поставя някаква
дистанция между нас.
- Не съм сигурна за това. Мислиш си, че съм твоя купон, за да задържиш
Земята на Калините.
- Не само тази земя, а всички земи! Този свят също. Юджийн, когато
родиш сина ми, ще видиш, че съм прав. – В погледа му имаше пламъци
и не можех да реша дали е луд или просто наистина, наистина вярва, че
тези неща са истина, ако ги каже. Може би нямаше разлика. – Мога да
те направя щастлива – и знам, че ти можеш да направиш мен щастлив.
Ти си толкова красива...
Той се премести и седна до мен на леглото и прокара едната си ръка по
крака ми покрит с кадифе.
- Лийт... недей...
- Само трябва да забренееш - каза той сериозно. – Разбираш ли? Ако те
върна в нашия свят, когато вече носиш моето дете, всичко ще е решено.
Арт ми каза... той ми каза как се празиш да не заченеш. Как взимаш
някаква отвара всеки ден. – Ръката му се премести на бедрото ми,
докато другата докосваше лицето ми и галеше косата ми. Опитах се да
се отдръпна, но хватката му беше твърде силна за обърканото ми
състояние. – Той каза, че ако си далеч от нея известно време, тогава ще
можеш да имаш бебе...
Преглътнах. Имаше опасност сърцето ми да изхвръкне от гърдите ми.
- Не... няма да проработи. Не можеш да ме забремениш – защото вече
съм бременна.
Ласките му замръзнаха.
- Какво?
- Беше прав преди за връзката ми с Дориан. Кийо беше прикритие. Той
не е достоен – той не е този, който бих искала за баща на детето си.
Дориан и аз сме тайни любовници от доста време. Страхувахме се какво
биха направили враговете му, ако узнаят. Бременна съм от... – Колко не
би личало? - ...два месеца. Твърде късно е за теб, Лийт. – Той беше
замръзнал напълно, освен очите му, които претърсваха лицето ми в
детайли.
- Не ти вярвам. Лъжеш. Всеки знае как се караш с Краля на Дъбовете.
Не сте любовници.
- Напротив. Ще те убие, когато разбере.
Лийт поклати глава и плъзна ръката си от бедрото ми на стомаха ми.
- Няма нищо там. Все още.
Паниката се разля в мен и за момент не можех да дишам. Всеки друг
път, когато бях близо до изнасилване, мина през ума ми – и имаше доста
повече такива пъти, отколкото ми харесваше. И всеки друг път бях
избягвала ситуацията. И все пак това никога не правеше всеки следващ
път по-малко ужасяващ. Този не беше изключение.
- Лийт, моля те не прави това.
Ръката му се премести несръчно върху гърдата ми и тогава той ме бутна
върху леглото.
- Всичко е наред - каза той, сякаш говореше на дете. – Всичко ще е
наред. Ще ти хареса. Обещавам.
- Не прави това!
Устните му беше на врата ми и страдащо от любов момче или не,
определено имаше мъжка сексуална нужда там. Започнах да се дърпам и
отчаяно се опитвах да се освободя, сякаш наистина съм дете. С
проклетия наркотик в мен и тялото ми и мозъкът ми бяха каша. Тялото
ми нямаше никоя от способностите си да се бие с него или да го спре от
това да вдигне полата ми. Мозъкът ми нямаше никакъв умен начин да
го разубеди да не прави това. Щом свали собствените си дрехи и постави
тялото си върху моето, натискайки ме, осъзнах, че не се нуждаеше от
белезници, за да ме държи в подчинение. Силата на ръцете му, които
притискаха китките ми, беше повече от достатъчна.
Глава 23
Нямаше начин, по който да опиша изнасилването.
Сексът с Кийо и Дориан, мъжете, които обичах.... е, можех да го описвам
с часове с най-пълни детайли. Можех да пресъздам начина, по който
галеха косата ми или начина, по който устните им докосваха кожата ми.
Дори и с Дийн – изневеряващото ми бивше гадже – сексът беше акт на
споделяне на привличане и удоволствие, е, когато нещата между нас
бяха добре.
Нямаше нищо такова с Лийт.
Е, поне от моя страна. И мисля, че това го направи особено неприятно.
За него, с неговото безумно влюбване, наистина беше любовен акт. Той
ме посещаваше често в следващите няколко дни, и всеки път ме
взимаше против волята ми, повтаряше ми, че ме обича и показваше
нежност и привличане. Ужасната част беше, че не можех да устоя на
това. Той почти не прилагаше сила. Искаше ми се да беше силен.
Искаше ми се да бъде жесток и брутален. Прекарала съм живота си в
битки, справяйки се с болката и ругатните. Щеше да има нещо
успокояващо познато в това, сякаш беше поредната битка за мен.
Изкривената любов, която ми показваше по време на всяко изнасилване,
е, направи го по-трудно за преживяване.
През това време видях Арт само веднъж. Абигейл ме провери няколко
пъти и научих, че тя смесваше беладоната, въпреки че Лийт я беше
научил на рецептата. Карина беше тази, която виждах най-често. Тя
изглежда служеше за прислужница и за секс играчка на посетителите –
мъже. Когато пристигнах, имаше още три момичета джентрита, но
Исана – тази, която чух да се споменава първия ден – напусна скоро след
това. Беше много красива и Абигейл изглеждаше доста доволна от
сумата, която е взела за нея.
Другите две също бяха красиви, и те изглежда примирено бяха приели,
че времето им ще дойде. Посрещнаха го без много емоции или простести,
както осъдения престъпник отиваше към гилотината. Предимно лицата
им бяха като части от сън. Бях държана толкова дрогирана, че
моментите на прояснение бяха малко – въпреки че наркотиците никога
не успяваха да заличат това, което правеше Лийт.
Никое от другите момичета не беше дрогирано; желязото беше
достатъчно за тях.
Карина ми каза, че когато на другите жени им е било давано беладона,
те не са поемали толкова, колкото аз. Арт и Абигейл бяха твърде
уплашени, за да ме изпуснат, затова ми я даваха по-често от
необходимото.
- Кога ще разбереш? – пожела да знае Лийт. Тъкмо беше пристигнал и
стоеше пред стаята ми, спорейки с Абигейл. Вратата беше открехната. –
Мислех, че вие хората имате способността да предричате такива неща.
- Можем – просъска Абигейл. – Но не толкова скоро. Вероятно ще трябва
да чакаме най-малко две седмици. Освен това изглежда, че ти не
бързаш. – Подигравката в гласа й беше явна. Казах си, че трябва да
изстискам живота от тази кучка.
Лийт, от друга страна, не изглеждаше толкова щастлив.
- Две седмици е много време. Трябва да я забременее преди да са я
открили! Те я търсят. Тя има много силни съюзници. Хората й са лоялни
и двамата, и Краля на Дъбовете, и Кралицата на Върбите са се заели с
търсенето.
Лоялността на Дориан не ме учудваше и още от началото знаех, че ще ме
потърси. Но Мейвън? Дали го заради правеше Кийо? Или го правеше по
собствено желание?
- Не ме интересуват твоите дървесни монарси – каза Абигейл
нетърпеливо. – Никой няма да се сети да я търси тук.
Тя подозираше преди. Каза на другите. Някой може да разгадае къде е.
- Няма да я намерят. Гадаенето не работи. Не и със защитите, които
имаме. Сега ще спреш ли да хленчиш и просто да влезеш там, да си
свършиш работата, за да нямаме проблеми. Тя почти е готова за
днешната си доза.
Реших, че да й извия врата няма да бъде достатъчно бавно и болезнено.
И въпреки това думите им ме накараха да се замисля. Имаше
разследване, достатъчно, за да накара Лийт да се притесни.
Споменаването на защитите ми напомни за времето, когато пратих
Волусиан тук.
Волусиан... ето това е опция, върху която не се бях замисляла. Можех да
призова Волусиан тук и да му предам да предупреди другите. Защитите
бяха проблем. Той не можеше да се справи сам с тях, но ако го призова
връзката, която ни свързваше, щеше да е достатъчна, за да премине.
Само ако можех да събера енергия, за да го направя. Желязото и
беладоната въздействаха на джентри частта от магията ми. Шаманските
ми сили, тези, които ползвах от години, бяха вплетени в силата и волята
ми – каквито нямах напоследък.
В този ред на мисли се чувствах по-ясно, отколкото бях напоследък –
което все пак беше доста объркващо. Абигейл беше казала, че почти е
време за следващата ми доза. Трябваше да си представя по-голяма доза
от тази, която взех - ефектът щеше да ме накара да се чувствам слаба.
Карина беше казала, че повечето хора не взимат толкова много, което
значи, че беладоната ще постои в организма ми малко повече. Но ако
можех да стигна момент, в който тя ще е по-малко...
Мислите ми бяха прекъснати, когато Лийт влезе. Ужасът от спора му с
Абигейл беше изписан на лицето му, но скоро след като ме видя се смени
от усмивка.
- Юджийн... толкова си красива днес.
Да, да, чувала съм го и преди. Бях толкова красива, толкова удивителна,
бижу сред жените, което той толкова обичаше. Думите му ме нервираха
толкова, колкото ако ме беше обиждал. Носех рокля с цвят на слонова
кост, която ме караше да я свързвам с отвратителна сватба.
Огледа ме и одобрителното му изражение се промени в намръщване.
Лежах на леглото, а едната ми ръка беше завързана за таблата на
леглото.
- Какво е това? – попита той. – Защо са направили това?
- Правех се на остроумна пред Абигейл. Това е наказанието й.
Лицето му потъмня още повече, когато седна на леглото.
- Това не ми харесва... не ми харесва какво е направила. Но, Юджийн,
трябва да признаеш, че ти си го изпроси...
О, Лийт. Той беше такъв късметлия, че едва можех да вдигам ръката си,
защото иначе щях да фрасна хубавото му лице.
Взираше се в мен съсредоточено.
- Трябва да забременееш скоро.
- Това не е нещо, което мога да контролирам – казах. Е, можех да се
погрижа да не забременея, ако все още взимах хапчета. Не ги бях пила
от... колко дни? Три? Четири? Не бях сигурна колко дълго съм била тук.
Знаех всички тези случаи, в които жени са забременявали, дори ако не
са взимали хапче само веднъж...
Той въздъхна и започа да откопчава корсажа ми.
- Трябва да продължим да опитваме. Ако след това изчакаме, мога да го
правя два пъти на ден.
О, колко прекрасно. Исках да му обясня, че нямаше значение по колко
пъти го прави, ако не бях в овулация. Знаех, че тази част от науката не
му беше известна, обявен за гении или не. До колко джентритата бяха
осведомени… сексът е равен на бебета, точка по въпроса.
- Веднъж да стане, може да отидем у дома. Ще се оженим и няма да има
нужда да бъде така. Ще може да се движиш свободно и да използваш
магията си.
Реших да не споменавам, че първото нещо, което ще направя с магията
си, е да се уверя че ще остана вдовица.
- Нещата ще са хубави – каза той, премествайки се върху мен. –
Обещавам. Обичам те толкова много....
Не ми беше нужна беладоната, за да се чувствам вцепенена след като
Лийт напусна. Удържа на думата си да правим секс два пъти и аз бавно
достигнах този момент, в който просто не ми пукаше. Не можех да
чувствам нищо. Тялото ми дори не беше свързано с ума. Беше сякаш
умът ми беше другаде, сънувах или случайно планирах отмъщението си,
въпреки замаяността ми. Мислех си за нещо, което можех – нещо, което
не беше насилие над тялото ми – докато беше отгоре ми. Обикновено си
представях, че се случва на някой друг, а не на мен. Това го правеше по-
лесно за преживяване след като напуснеше, докато вътрешната болка ми
напомняше, че бях аз.
Карина и друго момиче пристигнаха скоро след това, за да ми дадат
следващата доза. Не си спомнях името на другото момиче, но не ме и
интересуваше. Това беше начинът, по който функционираше мозъкът ми
напоследък. Тя беше изключително красива, с къдравата си черна коса и
небесно сините си очи, които ми напомняха на Изабел.
Абигейл беше позволила на момичетата да се погрижат за беладоната,
уверена, че може да се справят. И доверието й беше основателно. Преди
се опитах да поговоря с тях, но страхът им беше прекалено голям. Този
път само се опитах да ги забавя:
- Почакайте – казах, а те се наведоха над мен. Изглежда, че чернокосото
момиче щеше да ме държи, докато Карина ме инжектира. – Позволете
ми да поговорим за момент.
Карина моментално се притесни.
- Ваше Величество, не можем... – Понякога използваше титлата ми като
мило обръщение. Друг път мислех, че го казва на шега, имайки предвид
ситуацията в момента.
- Само една минутка. Това е.
- Позволи й – каза другото момиче.
Усмихнах й се благодарствено.
- Как ти беше името?
- Маркел.
Прозвуча ми познато. Маркел. Този път щях да си спомня. Исках да я
третирам като човек, а не като предмет.
- Вижте, искам да знам нещо за беладоната. Колко често я вземам?
- На всеки шест часа – каза Карина, все още притеснена за забавянето.
- Това е два пъти по-често, отколкото го даваме попринцип – добави
Маркел. И с тези думи видях лек проблясък на горчивина в очите й,
първата, която виждах в някое момиче. Чудех се дали тя беше една от
онези „трудните”, които Карина описа, които бяха дрогирани, както и
потиснати.
- Има ли някакъв начин... има ли начин, например, да го разредите? –
Ето го големият въпрос.
Карина простена, но Маркел веднага отговори.
- Не, Ваше Величество. Абигейл го прави сама и се уверява, че идваме
направо тук. Няма начин.
- Къде? Къде го прави?
- В кухнята. Съставките са там и тя прави прясна доза всеки ден.
- Какво друго има? Освен беладоната?
Маркел погледна очаквателно към Карина. Преглътна, което й даде
няколко секунди време. Изброи няколко билки, някои от които ги знаех,
но други ми бяха непознати. Може би имаха различни имена в Другия
Свят.
- Абигейл и Арт ядат ли тук? Готвят ли? Кухнята им оборудвана ли е?
Маркел кимна.
- Но ние никога не приготвяме храна – винаги те го правят. – Тя имаше
бърз ум; вероятно си мислеше, че им предлагам да ги отровят. Което не
беше лоша идея.
- Има ли друга билка в кухнята, която да прилича на съставките на
беладоната.
И двете момичета изглеждаха объркани.
- Не съм виждала никакви други билки – каза Карина.
- Вие имате свободен достъп в къщата. – Въпреки че знаех, че повечето
момичета стояха в мазето. – Следващият път, когато те не са наблизо,
погледнете в шкафовете. Ако кухнята е обурудвана, трябва да имат
запас от подправки.
На вратата се почука.
- Какво ви забавя? – извика Абигейл.
- Вижте дали някоя подправка прилича на тези от отварата. –
Просъсках, когато ключалката на вратата се завъртя – Разменете ги.
Абигейл влезе, точно когато Маркел ме държеше. Карина ме прободе,
докато Абигейл гледаше критично.
- Защо се бавите? – просъска шамана. – Трябва да го взима често.
Двете момичета се отдръпнаха, свеждайки глави почтително.
- Простете ни – каза Карина. Знаех, че разкаянието й не беше фалшиво.
– Няма да се повтори.
Абигейл завъртя очи.
- Глупави момичета. Трябва да го правя сама следващият път.
Незабавният ефект от проклетата отвара се разля в мен. Познатата
тъмнина ме заля и аз заспах.
Още един ден отмина. Лийт „ме посети” и очевидно момичетата не бяха
последвали съвета ми за беладоната, защото шест часовият цикъл се
повтори. Сега Абигейл идваше с по едно от момичетата, очевидно вече
не им вярваше. Арт също се появи веднъж, и няколко заядливи
коментара от моя страна ми докараха завързване и на другата ръка.
Започнах да разбирам ролите, които играеха. И двамата участваха в
отвличанията и продаването на момичетата. Арт помагаше на хората на
Лийт да хванат момичетата и предлагаше дома си – този, за който си
мислех, че е прекалено голям за сам човек – като техен затвор. Абигейл
изглежда се грижеше за момичетата и разбрах, че тези белезници не
бяха част от някакъв извратен план. Те бяха част от този ад и
подозирам, че екскурзията да види „сестра си” същият ден беше просто
доставка на друго бедно момиче на собственика й. Изтръпнах, като си
помислих каква може да е колата за превоз. За джентри да бъде
заобиколен от толкова метал и технология... трябва да е било ужасяващо
за нея.
Лийт се обличаше след едно от съпружеските си посещения. Аз бях близо
до момента, в който трябваше да взема следващата си доза, така че
можех да го гледам с презрение – но той не забеляза. Изглеждаше
изключително развълнуван.
- Измина седмица – каза той. – Още една седмица и Абигейл каза, че
може да направим тест, да видим дали носиш детето ми. – Целуна ме по
челото. – Мога да го почувствам, Юджийн. Знам, че сме го направили.
Нямаше „ ние” в сексуалното нападение, но беше по-лесно да си го
припомня по-късно. Това обикновено го караше да си тръгва по-бързо,
оставяйки ме сама с мислите ми и болката в тялото ми. Понякога след
като ме посещаваше, тялото ми се чувстваше толкова насилено и
мръсно, че го мразех. Тогава си спомнях, че нищо от това не беше по
вина на тялото ми или на мен. Беше по вина на Лийт.
Скоро след като си тръгна този ден, Абигейл и Маркел дойдоха със
следващата ми доза. Чух, че Маркел имала копувач. Дните й се брояха и
аз се чувствах зле заради нея, момиче, което веднъж се противопостави
на пленителите си. Толкова бях привикнала към беладоната, че този път
почти нямаше нужда да ме държат, за да ме накарат да я приема. Беше
малко обезсърчително, начинът, по който се чувствах сега, и се чудех
дали вече започвам да се примирявам както другите.
Двете си тръгнаха и аз лежах там, чакайки безсъзнанието, което винаги
следваше. Обикновено траеше час или повече, преди да премина в това
мъгляво състояние, в което чакам следващата доза. Скоро започнах да се
чувствам леко изтръпнала... но не последва сънливост. Лежах, едва
осмелявайки се да си поема дъх. След като ме обгърна тъмнина, както
обикновено, всякакъв вид промяна беше шок за организма ми. Чаках и
чаках. Не изпаднах в безсъзнание.
Мъглявото и объркано състояние не изчезваше, но не ставаше и по-лошо
от състоянието точно преди следващата доза. По дяволите. Някоя от тях
го беше направила. Някое от двете момичета беше разменило
подправките на беладоната. Коя? Бих заложила пари на Маркел пред
страхливата Карина. Маркел понякога имаше този бунтовнически
пламък в очите, въпреки покорното й държание, а и предстоящата й
продажба беше доста добра мотивция. Тя също беше от Земята на
Бодлите – моя собственост. Понякога имах чувството, че наистина вярва,
че нейната кралица може да я измъкне от това.
Но можех ли? Все още не знаех дали мога да измъкна себе си. Оръжията
ми отдавна ги нямаше и не мислех, че имам силата, да се хвърля във
физическа битка с Абигейл или Арт. Вратата ми беше заключена, затова
никой не я пазеше. Предпазливо седнах. Светът се завъртя както
обикновено, но не кактo от нормалната отвара.
Какво да правя с тази свобода? Нямаше никаква гаранция, че
следващата доза няма да бъде нормална. Имах шест часа за да възвърна
силите си. Бих дала всичко за часовник или поне лъч светлина.
Трябваше да се състезавам с времето, чакайки последния възможен
момент, за да стигна върха на силите си.
За момент ме заля паника. Нямаше видим изход и не знаех колко дълго
ще действа отварата. Всеки момент можеше да влезе някой. Лийт
можеше да влезе. Лийт... С прояснението на мозъка, спомените от това,
което беше направил, ме връхлетяха и страхът ми нарастна…
Не! Наредих на себе си да не мисля за тези неща. Не и за Лийт. Не и за
малките шансове. Трябваше да мисля само за бягството и затова
трябваше да започна с малките детайли. Днес не бях вързана. А заради
беладоната никой не мислеше, че имам нужда от желязна гривна, както
при другите момичета. Това означаваше, че нищо не спираше магията
ми. Някак си се съмнявах, че за щест часа ще събера достатъчно сила да
отнеса това място с малък ураган. Какво ми оставаше тогава? Надявам
се физическа издържливост... а с нея... моите шамански способности?
Сега отброяването започна. Минутите бяха агония, предимно защото
нямаше с какво да ги отброявам. Първоначално започнах отброяване в
главата си, но това стана досадно. Нямаше какво друго да направя,
освен да чакам тялото ми да се възстанови.
И стана. Е, бях доста далеч от състоянието, в което мога да сритам
някой задник, но умът ми се прочисти. Не болеше толкова много, когато
ставах и се движех. Най-накрая реших, че ще бъде сега или никога.
Трябваше да рискувам. Може би преди шест часа беше добре, но сега не
можех да рискувам някой да ме провери.
Щеше да е много по-лесно с жезъла ми, свещите и другите ми
снаражения. Въпреки че това, което трябваше да направя, не беше
невъзможно. Изгасих лампите, потапяйки се в тъмнината и седнах на
леглото с кръстосани крака.
- Волусиан – казах нежно. – Чрез връзките, които ни свързват, те
призовавам да дойдеш при мен и да се подчиниш на заповедите ми.
Въпреки слабостта си, усетих силата да се разтяга извън света на
похитителите ми. Първоначално си помислих, че е безполезно – после го
усетих. Лекото свързване на връзката ни. Стиснах зъби, използвайки
цялата сила, която имах.
- Призовавам те – изръмжах аз. – Подчини ми се и ела.
За момент помислих, че съм се провалила. Тогава студенина изпълни
стаята и пред мен се появиха червени очи. Виждайки ги в тъмнината,
беше доста плашещо, изправих се да включа лампата.
- Господарката се е завърнала – каза той. – Или по-точно аз се завърнах
при господарката.
Не ми беше нужно да виждам леката усмивка на призрачното му лице,
за да знам, че връзката ни беше слаба. Беше като крехка струна от
коприна, готова да се скъса всеки момент. Довеждайки го тук, през
световете, ме беше изтощило много повече, отколкото очаквах. Все още
го държах, но за първи път го пленявах, и пълното осъзнаване на това
колко могъщ – и опасен – беше той, ме зашемети.
- Имам задача за теб – казах строго. Не можех да му покажа слабостта
си.
Той направи няколко крачки към мен.
- Господарката е доста дръзка, за да го каже. Вие едва поддържате
връзката между нас.
- Мога да държа тази връзка до край. Сега ще ми се подчиниш.
И преди да осъзная какво се случва, той ме стисна за врата – ръцете му
бяха студени. Толкова студени, че чак ме изгаряха.
- Толкова дълго съм чакал за този момент – просъска той. – Толкова дълго
чаках да станеш слаба, за да мога най-накрая да те убия, да те накарам
да страдаш, както ти ме измъчваше през тези години, пленявайки ме и
карайки ме да ти бъда като роб.
Дори не успях да извикам, не и с начина, по който ръцете му се бяха
сключили около гърлото ми. Успях да издам само наполовина сумтене,
наполовина въздишка. Отчаяно, отчаяно се опитвах да го отблъсна
психически. Аз бях един от най-силните шамани в този свят. Можех да
контролирам непокорни призраци. Можех лесно да ги пленявам. Веднъж
го бях направила с цяла тълпа от тях. Можех да се справя с това.
- Ще изпиташ такава болка, каквато не си и сънувала – продължи той. –
Ще се молиш да умреш, ще се молиш да те осакатя... това ще бъде много
по-лесно от агонията, която ще ти причиня.
Всички ме бяха предупредили толкова много пъти за това, че държа
Волусиан. Какво ще стане, ако контрола ти се изплъзне? Всички питаха
това. Дориан дори ми беше предложил да ми помогне да го изпратим в
Подземния свят завинаги. Бях се изсмяла над предупрежденията. Бях
силна. Дори и след битка, като тази с огнения демон, поддържанието на
връзка с Волузиан беше почти подсъзнателно. Но сега... сега беше
различно.
- Губиш я – връзката е почти разрушена. След няколко удара на сърцето,
ще изгубиш контрол.
Не! Не можех да отговоря на глас, но думите в ума ми изригнаха.
Нямаше да я изгубя. Нямаше да изгубя контрол над него. Вкопчвайки се
в последните си сили, беше сякаш изтръгваха сърцето ми. Ще ми се
подчиниш! Отдръпни се!
Думите започнаха да искрят, докато въздухът ми намаляваше и тогава –
той се отдръпна. Очите му пламнаха от злоба. Беше толкова, толкова
близо, и двамата го знаехме. Контролът ми пак беше слаб и се надявах,
че ще възвърна силата си скоро и ще засиля хватката си.
- Ще ми се подчиниш – казах със слаб глас. – Няма да ме нараниш.
- Както заповяда господарката. – Но можех да кажа по гласа му, че той
не вярваше това да продължи дълго, че ще дойде неговият момент.
Междувременно, моето време, в което трябваше да реша какво да
правя, изтичаше, и не само, че не знаех дали той отново ще се освобоси,
но и защото Абигейл можеше да влезе всеки момент. Първичните ми
инстинкти бяха просто да му кажа да ме измъкне от тук. Но ако тази
команда вземеше последните ми сили, можеше лесно да ме убие след
като излезем. И дори ако аз успеех, какво щеше да стане с момичетата?
Не можех да ги спася сама. Колко време имаше, докато Маркел изчезне?
Не, трябваше да изритам Волусиан от тук. Ако не го призова отново,
тези защити щяха да ме държат в безопастност. Трябваше да го изпратя
за помощ и този избор би трябвало да е най-мъдрият.
- Напусни тази къща. Отиди при Дориан – казах аз. Използвах силата си
да го накарам да се подчини. – Заповядвам ти. Отиди при Дориан и му
кажи къде съм. Кажи му точно къде се намирам.
Можех да изпратя при Кийо. Кийо знаеше къде се намира тази къща. Но
ако усилието от тези команди беше достатъчно, да задържа връзката с
Волусиан, Дориан може би щеше да успее да го обвърже отново. Беше
по-добре, отколкото Волусиан да се освободи. Това, разбира се, зависеше
от това дали заповедите ми бяха достатъчно силни, за да накарат
Волусиан да отиде при Дориан и да предаде посланието ми. Първата ми
команда беше да се измъкне от къщата и да ме държи зад защитите. Ако
това е всичко, което можех да направя, Волусиан нямаше да бъде повече
обвързан към подчинение. Той трябва... мислех трескаво. Той трябва да
отиде при Дориан...
- Върви – наредих аз сурово.
- На вашите заповеди.
Волусиан изчезна, очите му бяха присвити, убеден, че връзката ни ще се
скъса. Веднага след като изчезна, паднах на леглото, почти готова да се
предам. Щеше ли да проработи? Или просто бях скъсала и последната
нишка от връзката ни? Бях прекалено уплашена да проверя. Нямах
силата.
Внезапно вратата се отключи. Време е за беладоната. С ужас си
помислих, че ако е нормалната отвара, напълно щях да загубя контрол
над Волусиан. Ако беше примамката на Маркел, щях да задържа силата
си.
Абигейл влезе с чаша в едната си ръка и Макел до нея. Очите на
момичето гледаха надолу, позата й беше смирена. Прехапах устни,
когато се приближиха, чакайки да видя какво ме очакваше в бъдеще.
Глава 24
Беше горчиво на вкус, както винаги, но докато пиех, Маркел вдигна очи.
Нямаше нищо очевидно в тях, никакво намигване, никакво очакване. И
все пак някак знаех. Знаех. Беше фалшивата отвара отново.
Доволна, че съм го погълнала цялото, Абигейл ми отправи смразяващ
поглед.
- Трябва да те почистим. Онзи глупак ще дойде при теб отново по-късно
вечерта, а пък направи номер на роклята миналия път. Обаче иска да
изглеждаш добре, така че... – Тя сви рамене вяло. Естествено не можех
да й кажа, че роклята ми е смачкана и леко разкъсана не от сексуалната
агресия на Лийт, а по-скоро от ядосан дух, имащ за цел да ме убие.
Маркел беше свела очи отново.
- Да й взема ли нова рокля?
- Не. Ти също трябва да се почистиш. Арт ще дойде след малко за теб.
Момичето потрепери, но Абигейл изглежда не забеляза. И защо ли й
трябваше да забелязва? Тя не забелязваше никое от тези момичета. И
знаех какво означаваха тези думи. Беше дошло времето на Маркел.
- Ще изпратя онази с луничките, веднага щом тя се събуди.
Осъзнах, че тя съм аз, и че трябва уж да припадам. Потънах в
завивките, мигайки, сякаш се опитвах да остана будна. Двете си
тръгнаха, а Маркел ми отправи един последен, краткотраен поглед.
Имаше много неща в големите й очи, докато ме гледаше. Страх.
Надежда. Тревога.
Издишах, щом си тръгнаха и се изправих. Време за плана. Мускулите ми
все още бяха слаби, но ги чувствах повече като след дълго бягане. Какво
беше казала Маркел? Нормалната доза трае дванайсет часа? Бяха
минали толкова. Беладоната трябва видимо да се е изхабила.
Теоритично, магията ми трябваше да се е завърнала също и…
- Е, здравей - промърморих. Бях изпратила ума си в стаята и току-що
едва, едва почувствах трептенето на въздуха и водата. Нямаше да мога
да взривя някого скоро, но магията се завръщаше. А щом се върнеше,
тези идиоти бяха свършени.
Но трябваше да изчакам до тогава. Нямаше да пришпорвам нещата,
както бях направила с Волусиан. Всяка минута връщаше магията и
силата ми. Трябваше да използвам това принудително бездействие, за да
преценя ситуацията. Абигейл все още беше в къщата. Арт и Лийт щяха
да се върнат пак – заедно или по отделно, не знаех. Единственото нещо,
за което бях сигурна, е, че не исках да се изправя пред всички тях
едновременно. Това означаваше, че трябва да отстраня Абигейл първа,
но щеше да ми е нужна помощ.
След около по-малко от час, Карина влезе, държейки розова, копринена
рокля. Приличаше ми на нещо, което Мейвън би носила. Очевидно никой
не беше получил съобщението, че червенокосите не носят розово.
Изправих се и взех роклята от Карина, бързо, захвърляйки я на леглото.
Изглеждаше поразена, че съм се изправила без да падна. Като се има
предвид всичко, което стана напоследък, не можех да я виня.
- Ваше В-величество, какво...
- Карина, ще се измъкнем от тук.
- Не можем!
- О, можем и ще го направим. Къде е Маркел? – Имах чувството, че щеше
да ми трябва съучастник с малко повече смелост. – И Рейна? – Рядко
виждах третото момиче джентри наоколо и нямах никаква идея какво е
отношението й, но трябваше да я имам предвид.
- Рейна е в стаята си. Тя беше – непочтителна. А Маркел се приготвя.
Приготвя се за живот на секс робиня. Намръщих се.
- А Абигейл?
- Тя е горе. Гледа... – Карина се замисли за непознатата дума -
...телевизията.
- Добре, добре. – Сега умът ми се въртеше. Изглежда се възстановяваше
по-бързо от тялото ми. – Ето каква е работата. Нуждая се от оръжие. Има
ли нещо, което си виждала и което може да свърши работа?
- Не можем да направим това. Не можем...
- Можем - наредих й, а гласът ми беше твърд и ожесточен. Това момиче е
било пребивано и ако тези шамани я бяха уплашили, то щях да се
постарая аз – нейната кралица – да я уплаша повече. – И ще ми се
подчиняваш. Ти си ми подчинена. Ще се измъкнеш от тук жива – кълна
се. Ще видиш семейството си.
Все още беше изплашена до смърт, но кимна леко.
- Виждам Абигейл и Червената змия да носят оръжия, но няма никакви
тук наоколо. Не мога да ги докосна така или иначе.
- Добре. Ще трябва да се справим с... хей, гаража свързан ли е с къщата?
- Гараж?
- Друга сграда. Тази, в която си държат колите. – Припомних си гаража,
но не знаех дали е свързан директно с къщата. Сигурна съм, че знае
какво е кола.
Тя кимна.
- Да. Влизат и излизат от там понякога. Свързан е с кухнята.
- Когато идваш тук долу, чия стая подминаваш първо в коридора? Моята
или тази на Маркел?
- Вашата... – Карина определено беше объркана сега.
- Перфектно. Знам какво да направим. Заведи ме при Маркел.
Имаше момент на колебание и знаех, че е повратна точка за това дали
ще ми помогне или не. Вратата беше отключена; тя не ми трябваше. Но
ако нямах помощта й, щеше да се наложи да я зашеметя и да я държа
настрана.
- От тук - каза накрая.
Маркел почти се хвърли в ръцете ми, когато влязохме в стаята й.
- Ваше Величество! Знаех, че може да го направите. Знаех, че можете...
Носеше малка, червена рокля с презрамки и си правеше грима, когато
влязохме. Странно. Мен ме обличаха като благородник джентри, а тези
момичета тук бяха облечени като човешки курви.
- Шшшт - казах. – Все още не сме се измъкнали.
Бързо им прошепнах плана и на двете. Маркел разбра веднага, и
въпреки че Карина все още изглеждаше ужасена, също така изглеждаше
и решена. Върнах се в стаята ми, а тялото ми беше напрегнато за битка,
докато чаках развитието на плана. Допрях ухо до затворената врата и
слушах как краката на Карина трополят нагоре по стълбите.
Предполагах, че е говорила с Абигейл, но не чувах нищо. Няколко минути
по-късно два чифта крака дойдоха долу, подминаха стаята ми и влязоха
в тази на Маркел.
Открехнах вратата, за да се убедя, че коридора е празен. В стаята до
мен чувах Маркел и нейния нервен срив, който планирахме – как казва,
че я е страх да напусне, страх я е да се срещне с този мъж, че не знае
какво да облече... Абигейл, очевидно раздразнена, започна да й се кара,
точно както беше отговорила на хленченето на Лийт. Не изчаках да чуя
още, а вместо това се обърнах в обратната посока и тръгнах към
стълбите.
Когато стигнах главния етаж, се огледах два пъти. Къщата беше красива,
цялата нова конструкция и дизайнерското декориране се вписваха в
квартала, в който живееше Арт. Обаче секс подземието за джентрита
под нас някак си отнемаше от привлекателността на яворовите шкафове
и украсените первази. Всички завеси бяха дръпнати, прозорците бяха
покрити с железни решетки, а отвън едва различавах живите плетове от
Спящата красавица, които също блокираха прозореца. Поддържането на
моравата на Арт беше за нещо повече от естетика. Драпериите на
вътрешния двор, на които толкова се възхищавах, бяха обшити не със
сребърна нишка. Беше желязна.
Гаражът беше свързан с кухнята, точно както каза Карина. Горната
половина на вратата, която водеше към него, беше покрита с желязна
решетка. Завъртях дръжката. Заключено. Нямаше никаква следа от
ключове никъде, което означаваше, че трябва да го направя по трудния
начин. Първо проверих отново кухнята и хола, оглеждайки за някакви
варианти за оръжие. В добри дни можех да сваля Абигейл със
собствените си юмруци. Това не беше добър ден. В шкафовете на
кухнята имаше само ножове за масло и нищо по-остро.
С въздишка се върнах при гражната врата. Това беше. Решетката беше
завинтена леко, достатъчно, за да я държи изправена и да не дава на
момичетата да я докосват. Надявайки се, че съм събрала достатъчно
сила, сграбчих я от двете страни и се опитах да я издърпам. За момент
нищо не се случи. Тогава, с едно движение, се отцепи от дървото.
Замръзнах, чакайки да видя дали някой долу не е чул, но изглежда
работата беше свършена достатъчно тихо. Знаех, че следващата част
няма да е толкова тиха. Издърпах един стол до вратата и грабнах един
по-малък, използван за достигане до високите шкафове. Беше метален и
малко тежък. Щеше ли да е достатъчно? Качих се на стола и преместих
малкия напред в прозореца на вратата. Да. Достатъчно тежък. Повече от
половината стъкло се счупи. Още едно замятване и останалото падна.
Минах през дупката в гаража. Цялата маневра беше малко странна за
мен; не бях в най-добрата си форма все още. Но успях, спечелвайки си
само няколко порязвания по ръцете и краката.
Знаех обаче, че само няколко секунди ме деляха от пристигането на
Абигейл. Нямаше никакъв начин чупенето на стъклото да мине
незабелязано. Малки лъчи светлина преминаваха в тъмния гараж от
тесния прозорец, докато оглеждах. Да, беше си нормален гараж – макар
и с Ягуар в него. Предположих, че заради това Арт държеше вана си на
алеята. Част от мен мен искаше да ритне вратата на колата, но нямаше
време. Трябваше да разузная другите неща в гаража. Пръснати
навсякъде инструменти. Чували тор. Градинската екипировка на Арт.
Тежък, метален гаечен ключ ми привлече вниманието за момент, но след
това реших, че ми трябва нещо, което действа с механизма на лост при
моето слабо състояние. Избрах си лопата от градинските инструменти на
Арт, с долна част от тежък метал и здрава, дървена дръжка.
Вътре в къщата чувах крещене. На Абигейл нямаше да й отнеме дълго да
разбере накъде съм тръгнала след като види стъклото. Благодарна на
тъмнината, изхвърчах до вратата, която водеше в къщата и се
притиснах, колкото може повече към стената. Чу се щракване и вратата
на кухнята се отвори, но никой не се появи веднага. Представях си как
Абигейл стои там и се оглежда за някаква следа от мен. След няколко
дълги секунди видях една ръка да държи острие – атаме – и как се
появява първа през вратата в защита, в случай че я нападна. Това не
беше намерението ми. Исках да я хвана отзад. Тя направи една стъпка
бавно, все още внимателна, оглеждайки се навсякъде. Трябваше да я
похваля за това. Не нахълта вътре: знаеше, че може би я причаквам до
вратата. И всъщност когато погледна към мен, точно това и правех.
Лопатата ми я удари по главата преди да успее да реагира.
Тя се свлече на земята, а атамето се удари в бетонения под, след като
падна от ръцете й. Клекнах и веднага го грабнах, оставяйки лопатата.
Появи се кръв там, където я ударих, а очите й бяха само наполовиа
отворени. Ръката ми провери пулса й и разбрах, че все още не беше
мъртва. Щеше да има адско главоболие или сътресение, когато се събуди,
а не биваше да позволявам това да се случи. Оставих я да лежи на пода
на гаража, и се върнах в кухнята. Отворих някои от шкафовете и
намерих това, което се надявах: домашния запас от лекарства. Тиленол,
мултивитамини и така нататък. Зад тях имаше няколко предписани
лекарства. Едното не го разпознах, но мисля че беше някакво лекарство
за сърце. Другото беше Амбиен и се усмихнах. Точно като мен, много
шамани страдаха от безсъние.
Извадих едно хапче от бутилката, размислих и грабнах още едно. Тогава
подпрях Абигейл нагоре и успях да напъхам хапчетата в гърлото й с
чаша вода и малко акробатика на пръстите ми.
- Отмъщението е сладко - казах, когато рефлексите й се включиха и тя
преглътна хапчетата. Нямаше да се събуди в скоро време.
Върнах се в кухнята и видях и трите момичета да седят там и да ме
зяпат. Карина и Рейна изглеждаха изплашени. Маркел, макар и да
имаше червена следа на лицето си от шамар, заради конфликта си по-
рано с Абигейл, изглеждаше развълнувана и непокорна. Наредих им да
занесат Абигейл долу и да я заключат в една от стаите. Не знаех точно от
къде ще влезе в къщата Арт и не можех да рискувам да я намери на
пода на гаража. Разбира се, ако влезеше през гаража, счупеното стъкло
щеше да е адски издаващо, че нещо става.
Преди да отнесат Абигейл я претърсих с надеждата, че ще намеря
оръжие. Не. Само атамето, което вече бях взела. Все пак намерих нещо
почти толкова полезно: връзка ключове. На ключодържателя имаше
няколко малки ключа, тези, които отваряха железните белезници и
гривни, които носеха момичетата. Веднага щом скриха Абигейл,
премахнах всичкото желязо. Облекчение се изписа на лицата на
момичетата, а аз се намръщих, щом видях белезите и червенината,
предизвикани от допира на желязото с кожата на джентритата.
- Трябва да сте си върнали магията - казах, взимайки телефона. – Можем
да я използваме, за да се измъкнем от тук. Какво може да правите?
Набирах мобилния на Роланд, а момичетата ми описваха магията си,
докато линията звънеше. Карина можеше да помага на растенията да
пораснат, също като Шая. Рейна имаше способността да лекува. Маркел
можеше да призова лъчи и топки светлина. Затворих, когато чух
гласовата поща на Роланд, и веднага набрах Кийо.
- Кучи син - промърморих. Силите на нито едно от момичетата нямаше
да ни помогнат. И честно? Не беше изненада. Ако бях Лийт и исках да
хвана момичета, които да станат послушни прислужници, също бих
избрала тези с малко или никаква атакуваща магия. Телефонът на Кийо
звънна само веднъж преди да се включи гласовата поща, което
означаваше, че или е изключен, или Кийо е в Другия Свят. Затворих и се
приготвих да набера домашния телефон на родителите ми. Ако Роланд
не отговаряше на мобилния си, едва ли беше и вкъщи, но трябваше да
опитам. Преди да успея да набера номера, чух звук от ключове при
предната врата, на далечната страна на къщата. Обърнах се към
момичетата.
- Долу! – изсъсках. – Сега!
Маркел изглеждаше така, сякаш щеше да остане, но суров поглед от мен
я изпрати да тича долу с другите. През това време гласът на Арт
прозвуча през къщата.
- Абигейл?
Не съм сигурна как разбра, че нещо не е наред. До колкото знаех,
Абигейл можеше просто да е долу. Може би беше някакво шесто чувство,
но го чух как бърза надолу по коридора към кухнята, с бързи стъпки по
дървения под. Имах само секунда, за да реагирам и без никакъв шанс да
си намеря място за криене, както при Абигейл. Изненадата беше най-
доброто ми оръжие сега. Щом влезе в стаята, го нападнах с атамето.
Това, което ми даде възможност, за да се бия беше, че той се беше
въоражил твърде добре в предпазливостта си. Имаше пистолет в едната
ръка и атаме в другата. Пълните му ръце не му дадоха възможност да
отклони напълно атаката ми, въпреки че по много причини, силата на
ръцете му беше повече от достатъчна, за да блокира най-лошото от нея.
Все пак успях да го ударя по лицето, което ми донесе достатъчно
количество удоволствие, щом видях кръвта, която се беше появила.
- Ти, кучко - каза той, като обикаляше с мен в кухнята, докато се
причаквахме за атака. – Къде е Абигейл?
- Подремва си - казах. Усмихнах се лукаво и се надявах, че звуча по-
силно, отколкото се чувствах. Само с този удар болезнено ми беше
припомнено, че не съм във върхова форма все още. Не можех да му
покажа колко съм слаба. – Не се безпокой. Можеш да се присъединиш
към нея.
- Знаех си, че не трябваше да му разрешавам да те държи тук - изръмжа
Арт. – Трябваше да го накарам да те завелче за косата обратно във
вашия проклет свят като пещерняк. Но твърде много го беше страх, че
ще те намерят.
- Твърде късно е. Те вече знаят, че съм тук. Виждаш ли телефона? Тъкмо
се обадих, когато пристигна.
Лъжа, но ефективна, както се оказа. Очите на Арт примигнаха към
портативния телефон, който лежеше на кухненския под. Беше се
отворил, когато го бях изпуснала и батерията лежеше наблизо. С това
малко отвличане на вниманието се опитах отново и тръгнах към него.
Ритнах го – не толкова силно, както обикновено, особено след като бях
все още с онази проклета джентри рокля – но достатъчно, за да да изгуби
равновесие. Обаче той все още беше по-силен и по-бърз. Беше изпуснал
атамето по-рано и сега ме хвана със свободната си ръка, извивайки
ръката ми толкова болезнено, че да изпусна моето атаме. В другата си
ръка, държеше пистолета, но изглежда се колебаеше да го използва.
Накрая ръката му беше твърде силна и пръстите ми се разтвориха,
изпускайки атамето и оставяйки ме беззащитна. Триумфиращо, Арт ме
блъсна в един от шкафовете и се опита да ме обърне, вероятно, за да
завърже ръцете ми. Бях забелязала блясък близо до джоба му по-рано и
предполагах, че има белезници в него. Биех се с него през цялото време,
като отказвах да се обърна и само с една свобода ръка му беше малко
трудно да ме маневрира.
- Престани да се дърпаш или ще ти издухам главата - изкрещя той. –
Никой не идва и го знаеш. Бъди добра или няма нищо, което Лийт може
да ми предложи, за да те запази жива.
- Съмнявам се в това. Твоето управление за курви изглежда носи доста
пари. Толкова лесно ли ще се откажеш от това?
- Има други начини да си набавя джентри момичета – изсумтя, като все
още се опитваше да ме бутне и да ме усмири. Най-лошото беше, че беше
близо. Силата ми бързо избледняваше. – И други хора ще направят
сделки. Не се нуждая от Лийт или неговата нечистокръвна курва, за да…
ах!
Видях стола, преди да видя Маркел. Беше този, който използвах, за да се
покатеря през гаражната врата. Абигейл го беше бутнала настрана,
когато беше излязла и сега Маркел се беше промъкнала и ударила с него
Арт от отзад. Беше удар, който почти можеше да го накара да изгуби
съзнание, но го накара да ме пусне и да се заклатушка назад. Маркел
веднага излезе, но вниманието на Арт не беше върху нея, а върху мен.
Слаба или не, знаех, че трябва да използвам тази възможност, за да го
поваля. Тръгнах напред отново, с приготвени юмруци и… Той стреля по
мен.
Бог да ми е на помощ, онова копеле стреля по мен. Куршумът ме улучи в
дясното рамо и полетях назад към шкафовете, падайки към пода, докато
лявата ми ръка инстинктивно хвана раната, за да спре кръвта. Арт
дойде бързо до мен, а пистолетът му беше насочен надолу.
- Следващият ще е през главата ти - каза той. – Сега се обърни и сложи
ръцете си зад гърба.
- Аз малко кървя тук, по дяволите - отвърнах. Рамото ми гореше и не
можех да си движа ръката много. – Колко по-обезвредена мога да стана?
Усмивката му беше горчива.
- Юджийн, няма да си достатъчно обезвредена, докато не си мъртва. –
Видях Маркел да идва зад него отново. Столът го нямаше, но пък го
заудря по гърба с юмруци, като отчаяно се опитваше да го махне от мен.
Беше благородно и сърцето ми се сви, но исках да й изкрещя да се маха
от тук. Не беше нищо повече от комар за него. С лекота той се обърна и я
удари, и кълна се, тя се удари в пода по-силно от мен, след като стреля
по мен.
В тези кратки секунди извих крака си, колкото можех повече, и ударих
Арт в пищяла. Той залитна, а кракът му се изкриви, но не падна.
Пистолетът обаче падна от ръцетте му. Удари се в пода с тракане и се
изплъзна далеч от мен, но близо до Карина. Тя очевидно беше стояла от
другата страна на кухнята през цялото време. Когато пистолетът се
доближи до нея, плахото момиче не се поколеба. Вдигна го и изпищя,
щом пръстите й докоснаха метала и полимерите го плъзна по пода към
мен.
Сграбчих го. През цялото време очите на Арт бяха следели пътуването на
пистолета и когато дойде в ръцете ми, гледаше към мен. На секундата
насочих пистолета и макар и да не стрелях добре с лява ръка, не бях и
зле. Без колебание стрелях. Куршумът се заби в гърдите му и той падна
назад, а от раната веднага потече кръв. Бях улучила.
Маркел и Карина дотичаха до мен и Рейна ги последва след няколко
секунди.
- Добре ли сте? – възкликна Маркел.
- Аз? – попитах скептично. – Той те запрати през стаята.
Тя само сви рамене.
- Правили са ми и по-лоши неща, откакто съм тук.
Трите заедно успяха да ми помогнат да страна на крака, без да натискат
много раненото ми рамо. Рейна опита да ме излекува с нейната
лечителска магия – може би прибързах, като реших, че силите й са
безполезни – и намерихме бинтове, за да превържем раната. Силата й
само намали болката; не можеше да направи нищо повече.
- Направен е от желязо - каза тя извинително. Естествено, че беше. Арт
го беше заредил за непокорни джентри момичета.
- Всичко е наред. Добре съм. – Върнахме се в кухнята и се облегнах на
плота, опитвайки се да оправя бинта. Всички се опитвахме да
игнорираме, колкото можем, тялото на Арт.
- Добре. Мога да се опитам да се обадя за помощ отново, но мисля, че
трябва да се измъкнем от тук пеша. Знам къде е портата, но е малко
далеч, все пак трябва да можем да...
- Юджийн? Какво става?
Бях оставила пистолета на плота, докато дърпах превръзката, но за едно
мигване, револвера беше отново в лявата ми ръка, насочен към
добавката на кухнята. Познах гласа още преди да съм видяла лицето.
Как можех да не го позная? Слушах този глас отново и отново през
цялата тази седмица, будна и заспала. Глас, който беше противоречие,
защото обещаваше любов и отдаденост, докато всъщност даваше
единствено болка и унижение.
Преди бях притъпила най-лошото от това с чиста воля и ефекта на
беладоната. Но сега, заредена с адреналин, на косъм от изхода и с
контрол над сетивата си, се сблъсках с цялата важност на това. Страхът.
Ужасът. Безпомощността. Емоция след емоция се разгаряха в мен, но на
един дъх мозъкът ми веднага уби всички чувства, които не биха ми
помогнали сега. Това остави само тъмните. Гняв. Ярост. Злоба.
Хванах пистолета по-силно и присвих очи към мъжа, който мразех най-
много на света.
- Здравей, Лийт.
Глава 25
Лийт беше като замръзнал, вперил очи в пистолета. Най-накрая
преглътна и премести погледа си на лицето ми. Беше пребледнял,
толкова пребледнял, че всеки момент можеше да припадне.
- Юджийн... наранена си... добре ли си? Има кръв на бинта ти...
Не се и съмнявах, но и не проверих.
- Спри! Просто спри с шибанатото фалшиво притеснение. Не искам да го
чувам повече!
С тревога забелязах, че джентри момичетата се приближават към мен,
сякаш им бях пазител. Щях да им кажа да отстъпят, но Лийт нямаше
магия, а и аз бях тази с пистолета.
- Какво...? Не... не е фалшиво, заклевам се. Пука ми за теб. Обичам те.
- Обичаш ме? - озъбих се. - Влюбените не дрогират и изнасилват други
хора!
- Не беше изнасилване. Нараних ли те? Ударих ли те?
За момент бях толкова изумена, че не можех дори да говоря.
- Ти... ти сериозно ли? Наистина ли вярваш в това? Наистина ли
мислиш, че не си направил нищо лошо?
- Това беше единственият начин да те убедя... да те убедя, че сме
създадени един за друг. Обикновеното ухажване не проработи. Нито пък
опита на майка ми просто да те грабне и да те довлече в Земята на...
- Опита на майка ти да какво?
- Тя използва магията си, за да обвърже силата на няколко животни
заедно и...
- Исусе Христе! Това е била тя? - Катрис бе изпратила Смуки, за да ме
заведе при Лийт. Очарователно. Джирард бе споменал за любовта й към
дървени фигурки на животни, но не и способността й да ги контролира.
- Виж - Лийт звучеше отчаяно. - Ще сме страхотен отбор, знаеш го. Ще
имаме две кралства. Видя как успях да помогна на твоето. Силата ти и
изобретателността ми...
- Изобретателност? - изплаках. Щях да се смея, ако всичко това не бе
толкова ужасно. - Ти нямаш такава! Знаеш малко повече за техниката от
повечето джентрита, но всичко останало си откраднал от хората.
Разменил си за знанието си самоуважението на тези момичета. Дори
нямаш смелостта да отвлечеш хора от собственото си кралство!
Както когато ме изнасилваше, ми се прииска да бъде по-войнствен. Тази
идилична, изкуствена любов бе по-лоша. Правеше всичко, което ми бе
причинил по-лошо. Усетих как ядът ми се надига, гняв премина през
мен. Едвам виждах от ярост. Или може би от загубата на кръв. Въздухът
се промени, стана по-студен. Беше влажен и застоял преди, а сега
определено застудяваше, но не по начина, по който се променяше при
появата на Волусиан. Беше нещо различно, което не разбирах.
- Заклевам се, че повече няма да правя така. Ако това е, което искаш,
ако ще те направи щастлива и ще ни позволи да бъдем заедно, то...
Той направи една крачка към мен и изстрелях предупредителен изстрел,
който само одраска ръката му и удари шкафа зад него. Лийт на
секундата спря да се движи, а лицето му продължи да пребледнява.
- Не мърдай! -изкрещях. - Дори не си помисляй да ме докосваш.
Не можех да повярвам, все още не можех да повярвам как бе постъпил
той. Не спирах да мисля как беше в леглото с него, това тотално
оскверняване на тялото ми... Още веднъж имаше малка промяна във
въздуха и разбрах каква е. Барометричното налягане. Не знаех как се
сетих за това, но го направих. И спадаше. Бързо. Озонът се носеше във
въздуха.
- Обичам те - каза той тихо.
- Ти си егоцентричен, шибан изнасилвач - казах равно. - А аз... аз съм
Кралицата на Бодлите.
Когато изговорих думите, разбрах какво имаше предвид Дориан, като
казваше, че трябва да повярвам, че съм кралица. И в този момент го
направих. Лийт ме бе накарал да повярвам.
- Аз съм Кралицата на Бодлите – повторих, и сега въздухът се завъртя
около нас, карайки пердетата да се развеят и няколко вещи да паднат на
земята. - И ти ще платиш за това, което ми причини.
- Спри, Юджийн! Свали пистолета.
Преместих очите си от смалилия се Лийт и този път се засмях, макар че
звукът бе повече като задавяне. Кийо, Дориан и Роланд стояха на входа
на кухнята. Спасителите ми. След като бях оставила вратата отворена
при идването на Арт, сякаш всеки можеше спокойно да си влиза.
- Исусе Христе - казах. - Малко сте позакъсняли.
Кийо бе проговорил преди малко. Лицето му беше напрегнато и
притеснено.
- Всички трябва да се успокоят. Хвана го, Юджийн. Свърши се. Свали
пистолета.
Роланд също изглеждаше напрегнат, а лицето му не можеше да се
разчете, докато стоеше, държейки своето оръжие. До него бе Дориан,
който не изглеждаше много притеснен, макар и типичната усмивка да
липсваше от лицето му.
- Не знаеш какво направи той - изръмжах. - Не спираш да говориш за
милост, но това трябва да свърши. Той трябва да умре.
Вятърът стана по-силен. Част от косата ми закри лицето ми, но нямах
свободни ръце, за да я отметна назад .
- Не съм направил нищо! - възкликна Лийт. Погледна другите мъже, а
изражението му бе отчаяно и умолително. - Спечелих я честно. Знаете
как е. Така е било и преди години. Мъжът, който хване кралицата, става
крал. Ако тя е бременна, ми е законна съпруга.
Видях отвращение на лицето на Роланд, а ръката му се стегна около
пистолета. Започна да го вдига, но Кийо, който изглежда бе говорителят
на групата, им накара с леко движение вторият ми баща да свали
пистолета.
- Тази традиция е на около стотици години - каза Кийо на Лийт. - Вече
не означава нищо. Тя не е твоя.
- Освен това - казах, поглеждайки отново към Лейт, - наистина ли си
мислиш, че ще родя дете, ако не искам? Ако съм бременна, ще
абортирам.
Устата му се отвори от учудване.
- Не би... това е богохулство...
И наистина бе за гладните деца джентрита. Абортирането бе ужасно,
осъзнах, но нямаше начин да износя дете, създането с такава
бруталност. Порив на вятъра ме блъсна силно, почти събаряйки ме.
Прозорецът на кухнята затрака.
Кийо все още стоеше на място.
- Спри я, Юджийн. Спри магията. Свали оръжието. Ще се погрижим за
него и ще върнем момичетата. Ще се разправяме с него в Другия Свят.
- Как можеш да кажеш това? - изкрещях. - Чу го! Как можеш да му
позволиш да се движи след всичко това? Не знаеш какво направи!
- Не е задължително да върви свободен - спореше Кийо. - Има и други
начини.
Светкавица изведнъж проблясна в кухнята, оставяйки ме заслепена и
объркана за момент. Чу се и толкова силен гръм, че чак помислих, че
тъпанчетата ми ще се спукат. Изведнъж нещо щракна в мозъка ми и
разбрах как да управлявам светкавиците. Осъзнах шарките, как да
призовавам бури и как да работя с емоциите си, както ми казваше
Изабел.
Хвърлих пистолета на земята.
- Нямам нужда от това - казах на Лийт.
Вятърът ревеше около нас, събаряйки предмети, развявайки косата ми
като облак от огън. Бях в центъра на бурята. Чу се още един гръм - не
толоква силен като предишния. Погледнах Лийт, чудейки се дали
виолетовите ми очи бяха потъмнели, както правеха тези на Краля на
Бурите, когато се ядосаше. - Ще изсмуча въздуха от теб и след това ще
спра съществуването ти със светкавица.
Лийт падна на колене.
- Моля те... моля те, не прави това. - Същите думи, които аз бях
използвала, когато ме изнасили за пръв път.
Бурята ставаше все по-силна.
- Аз съм Кралицата на Бурята - казах тихо. - И ти ще платиш за това,
което ми причини.
Кийо пристъпи напред. Познавах го добре и знаех какво си мисли -
обмисляше дали да ме нападне, но бе твърде уплашен от това, което
можех да направя с магията, докато тя растеше в мен. Опита с отчаяна
молба.
- Ако ти пука за тези хора - за момичетата - няма да направиш това. Той
е принц и майка му ще те предизвика на война. Мислиш, че сушата бе
лоша? Представи си армии да опустошават земята ти. Да изгарят села и
да убиват невинни хора. Това ли искаш? Можеш ли да им го причиниш?
Бурята около нас бе яростна, а вътре в мен омразата ми към Лийт също
бе като буря, отрова, течаща във вените ми. Исках той да страда. Исках
го унищожен. Исках го мъртъв. Не можеше да е освободен от греховете
си, но... някъде в целият тези гняв и омраза думите на Кийо проникнаха
в мен. Това ли искаш? Можеш ли да им го причиниш?
Взирах се за още няколко тежки секунди в Лийт. И тогава, малко по
малко, бурята започна да утихва. Светкавиците изчезнаха. Вятърът
намаля. Облаците се изпариха. Налягането стана такова, каквото
трябваше да бъде. Лийт въздъхна от облекчение и забелязах колко
накъсано бе дишането ми заради усилието да управлявам такава сила.
- Не - казах меко, усещайки как цялата тази енергия ме напуска. Бях
уморена. Толкова много уморена. - Не искам война. Аз... не мога да
отприщя нещо такова.
Тогава Дориан за пръв път тази вечер проговори.
- Аз пък мога - каза.
И преди някой да осъзнае какво става, той тръгна към Лийт. Издави
меча от ножницата, смъртоносен и брилянтен, и го заби в тялото му.
Принцът на Калините замръзна и очите му се разшириха, докато
острието на Дориан бе в стомаха му.
Сякаш времето спря за нас. Мисля че никой - е, като изключим Дориан –
не осъзнаваше какво се бе случило. Момент по-късно Дориан издърпа
меча с едно движение и сурово изражение. Тялото на Лийт падна на
земята. Осъзнах , че Дориан бе използвал новия си меч, покрит с желязо
и създаден от Джирард. Кръв бликна от раната и устните на Лийт. Беше
стотици пъти по-лошо от кашата, която бе оставил Арт и докато гъстата
червена течност течеше и течеше, чудата картина на разцъфнали рози
премина през съзнанието ми. Чудех се дали няма да припадна.
Кийо тръгна към Лийт, сякаш за да го спаси, но всички знаехме, че бе
твърде късно. Принцът бе мъртъв. Кийо ядосано се обърна към Дориан:
- Какво направи!?
Лицето на Дориан бе спокойно, а гласът му бе равен, докато бършеше
покрития с кръв меч, прибирайки го след това в ножницата.
- Това, което ти трябваше да направиш.
Кийо се взираше в Дориан, който отвърна на погледа му. Лицето на Кийо
изразяваше едновременно много неща: шок, страх, грубост.
- Нямаш си и на идея какво направи... какво причини... какво причини
на нея...
Дориан погледна към тялото на Лийт, после към това на Арт и после пак
към Лейт. Погледът му, пълен с презрение, показа ясно колко под нивото
му бяха и двамата. Дори не заслужаваха да ги забележи. Погледна
отново към Кийо.
- Знам какво направих. И наистина ли мислиш, че ще я оставя да понесе
последствията? Ще я оставя сама? Освен това... - Самодоволна усмивка
премина през лицето на Дориан. - Аз съм този, който го направи. Катрис
ще преследва мен.
Кийо поклати глава.
- Не. Тя ще преследва и двама ви. Не трябваше да го правиш.
Сякаш след цяла вечност гласът ми се завърна. Отворих устни,
опитвайки се да проговоря.
- Може би - прошепнах. - Може би трябваше да го направи...
Тишина се разпростря сред всички, плътна и тежка. Начинът, по който
Кийо ме погледна... не успях да го разбера изцяло.
- В шок си. Не знаеш какви ги говориш. Ще заведем теб и другите
момичета в Другия Свят. Записките на Арт ще ни подскажат къде са
другите.
Погледнах назад и после през лицето му и това на Дориан. Не можех да
отида толкова далеч, че да кажа, че мразя всички мъже, но изведнъж не
можех да бъда с никой от двамата, макар и да ги обичах. Освен това в
момена не исках да имам нищо общо с Другия Свят. Поклатих глава.
- Не. Вземете момичетата... аз няма да дойда.
Дориан вдигна едната си вежда.
- А какво ще правиш?
Обърнах се към Роланд за пръв път от много време. Той все още
държеше пистолета, но го бе свалил. Беше готов да атакува през цялото
време, но бе оставил другите мъже да се справят със ситуацията. По-
късно щях да разбера как тези тримата се бяха събрали на едно място.
Сега... сега бях по-притеснена от израза на лицето на Роланд. Гледаше
ме сякаш не ме познаваше. Почувствах как късче от сърцето ми се
откъсва.
- Искам... - За мой срам, усетих сълзи да избликват от очите ми. Глупаво,
защото през цялата седмица не плаках нито веднъж и бях запазила
изражението си сериозно. Бих се и убивах днес без угризения. А сега...
сега сякаш болка, събирана цял живот, ме обзе.
- Искам да си ида в къщи - казах. Сълзите се спуснаха по бузите ми. -
Искам да видя майка ми.
За секунда си помислих, че Роланд ще се обърне и ще си тръгне,
приемайки ме за полу-джентри, в каквато винаги се страхуваше, че ще
се превърна. Същество, което го бе излъгало за положението си в Другия
Свят. Мисля, че ако си бе тръгнал тогава, щях да умра. Вместо това той
протегна ръка към мен. Всъщност не можех да я хвана. Не мислех, че
мога да позволя на някой да ме докосне. Обичах всички мъже там, но в
момента ме беше необяснимо страх от тях.
Въпреки това се почувствах сигурна, когато тръгнах с Роланд. Той ми бе
баща. Разбирайки чувствата ми, бе свалил ръката си и просто ми кимна.
Тръгнах към него, прекрачвайки телата в кухнята.
- Добре - каза Роланд меко, а собствените му очи бяха насълзени. - Да си
отидем вкъщи.
Глава 26
За никого не беше тайна: майка ми мразеше всичко свързано с Другия
Свят. Не беше трудно да я разбереш, като се има в предвид, че е била
затворник там, принудително превръщайки се в любовницата на Краля
на Бурите - не много различно от моите преживявания. Както се
опитваше да игнорира професията ни с Роланд, така се и опитваше да
забрави кръвта ми на джентри, държейки се с мен сякаш съм изцяло
човек, и често отказвайки да приеме нещо друго.
Доста се изненадах, когато прие всичко по-добре от Роланд, когато се
прибрахме в Туксон. Знаех, че ме обсъждат, когато не бях наоколо. Той й
бе казал какво се бе случило в Жълтата река, как тайно практикувам
магия и как бях монарх, управляващ магическо кралство. Каза й и за
Лийт. Ако се бе шокирала и отвратила от мен, ако ме бе намразила
заради това, в което се превърнах... Ами, не ми го показа. Тя беше
просто... просто майка ми.
Настани ме в старата ми спалня. Тя не се бе променила много през
годините и дори все още имаше от онези светещи в тъмното звезди,
които бях залепила на тавана. Когато ги сложих преди години, майка ми
се страхуваше, че няма да паднат, без да откъснат част от мазилката.
Затова, предполагам, не ги бе махнала досега.
Роланд познаваше някого, който познаваше някого, който дойде и ми
помогна с рамото, премахвайки куршума и болката, като ми остави
болкоуспокоителни и антибиотици. Само през първите дни от
възстановяването ми видях Роланд. Майка ми беше тази, която
оставаше с мен през повечето време, говорейки за всичко, което не бе
свързано с Другия Свят, и уверявайки се, че през цялото време не
оставах без книга или телевизия. Не им обръщах особено внимание
обаче, не и когато умът ми бе другаде. Прехвърлях събитията от
предишните седмици отново и отново, докато умът ми се изтощи
дотолкова, че не можеше да следва повече от една мисъл. Когато
достигнах тази точка на изтощение, обикновено щях просто да оставя
съзнанието си да си почива. Това обаче бе малко трудно сега, особено
откакто толкова често се събуждах от кошмари, свързани с Лийт. Да
изпразня ума си ми се струваше добра идея понякога. При майка ми
отидох, когато ми дойде менструацията. Тя вече ми бе купила тест за
бременност, просто за всеки случай.
Когато излезе негативен, просто гледах отрезвено. Майка ми ме бутна в
леглото, повтраряйки ми през цялото време: "Знам скъпа, знам". Дори не
знаех защо плача. Добре беше, че тестът излезе негативен и бях доволна,
че вече нищо не ме свързваше с Лийт. Докато ме прегръщаше, а това бе
първият път, когато позволих на някой да ме докосне след случилото се,
изведнъж се зачудих как се е чувствала, когато е била бременна с мен.
Била ли е отвратена от мисълта, че носи полу-джентри в себе си? Искала
ли е да се отърве от мен, макар че не е имала възможността в Другия
Свят? Потръпнах. Не исках даже и да се замислям по този въпрос.
Мислейки, че ми е студено, тя ми донесе пуловер.
Изминаха няколко дни, докато аз и Роланд най-накрая поговорихме.
Вече се движех повече и бях слязла в кухнята, за да си приготвя купа с
мюсли. Той се присъедини към мен, сядайки на масата с чаша кафе.
Лицето му бе по-набръчкано от последния път, когато го видях. Без
съмнение по моя вина.
- Съжалявам - казах, когато мълчанието стана твърде тежко, за да мога
да го понеса. - Трябваше... трябваше да ти кажа.
Той вдигна очи от чашата си.
- Коя част по-точно?
- Всяка. Всичко. Аз... - въздъхнах. - Ти винаги си се ядосвал толкова
много, когато прекарвах време в Другия Свят. Мислех си, че ще се
разстроиш, ако знаеш причината.
- О, повярвай ми, сега съм много по-разстроен, отколкото щях да бъда,
ако знаех тогава.
- Съжалявам - казах отново. Не знаех какво друго мога да кажа. - Просто
стана толкова бързо. Бих се с Езон и...
- Знам, знам. Кийо ми обясни, макар че и той бе изненадан от
способността ти да предизвикваш урагани, достойни за Краля на
Бурите.
Поклатих глава.
- Доста съм далеч от това. И когато започнах да изучавам магията...
просто не можах да спра.
Сега Роланд въздъхна.
- Той се отби няколко пъти.
Отне ми момент, за да разбера, че говори за Кийо, а не за Краля на
Бурите.
- Не съм готова да го видя.
- Знам. - И двамата млъкнахме за малко и бе много за Роланд да изрече
следващите думи. - Той не е толкова лош. Относително.
Усмихнах се леко.
- Да, страхотен е. - И наистина го мислех. Понякога обаче нещо ме
притесняваше относно Кийо, нещо, което постоянно се въртеше в
главата ми. Опитвах се да го игнорирам.
- И така, какво ще стане сега? - попита Роланд. - Какво ще правиш?
Погледнах го учудена.
- Какво... какво мога да правя, освен същото като досега?
- Имаш в предвид, че ще прескачаш от свят в свят, преструвайки се, че
имаш подобие на нормален живот?
Тонът в гласът му ме нарани.
- Какво очакваш да направя? И сякаш животът ми някога е бил
нормален!
Той поклати глава.
- Това е различно. Не можеш да го правиш. Не можеш буквално да
живееш в два свята.
Дъвчех мюслито известно време, за да помисля.
- Не мисля, че имам особен избор. Тази земя е свързана към мен. Ако я
пренебрегна, ще умре.
Роланд не каза нищо.
- Стига! Мислиш, че трябва да направя това? Да я изоставя и всички
тези хора да страдат? Толкова си лош, колкото и Арт.
За мен беше мистерия какво се бе случило с тялото на Арт и с Абигейл.
Никой не ми беше казал, а аз бях сигурна, че "са се погрижили".
В очите на Роланд проблясна гняв.
- Не съм като него. Никога не ме бъркай с Арт. Джентритата обаче не са
нашите хора. Не са твоите хора.
- Сега са - казах, изненадвайки себе си.
Той стоеше, а позата му изразяваше умора.
- Не знам какво да мисля вече. Не знам какво да мисля за теб. Дори не
чувствам, че те познавам.
През всичките тези години, той не бе вдигал ръка срещу мен. В този
момент обаче сякаш ме бе зашлевил.
- Какво означава това?- попитах. Исках да звуча предизвикателно, но
вместо това изговорих думите тихо и много уплашено. Звучах като
малко, умоляващо дете. Спомних си колко благодарна се почувствах,
като го видях в дома на Арт. Баща ми. Защитникът ми. - Не... не ме ли
обичаш вече?
Бе тръгнал към вратата, но спря и се обърна назад. Сините му очи ме
гледаха за няколко секунди.
- Разбира се, че те обичам. Винаги ще те обичам. Ти си моята дъщеря.
Но... не съм сигурен, че нещата могат да са както преди.
Роланд излезе от стаята и тогава осъзнах, че е време и аз да си тръгвам.
Тим почти ме събори на земята, когато се прибрах в къщата ми. Майка
ми му се бе обадила, за да му каже, че съм добре, но като нямаше връзка
с мен две седмици, бе откачил.
- Какво се случи? Добре ли си? Справях се с Лара, докато те нямаше.
Трябва да си горда. - Усмихнах се, радостна повече от това, че за пръв
път я нарече с името й, вместо "секретарката кучка". - Икаш ли да ти
направя нещо за хапване?
- Звучиш като майка ми - подразних го. - Винаги искате да ме храните.
Той сви рамене.
- Твърде слаба си. И наистина го мисля, като го казвам. Все пак знаеш с
какви момичета излизам.
Тим бе прав. Бяха ме хранили в Арт, но почти не ядях тогава. Загубих
доста тегло, и докато си го възрвръщах, поглъщайки цяла чанта Милки
Уей, знаех, че трябва да поема сериозна храна за разнообразие. Пратих
Тим да ми изпържи бифтек, молба, която бе нетърпелив да изпълни.
Прекарах останалата част от деня почивайки си, несигурна какво да
правя със себе си. Изпрах някои дрехи, въпреки протестите на Тим, и
хапнах доста от бифтека. Животните на Кийо бяха тук, което
означаваше, че и той бе някъде наоколо. След като бях отказала да се
видим преди, малко очаквах да се е изнесъл.
Честно казано, не бях сигурна какво да правя сега. Не планирах да
отида в Другия Свят скоро, и нямаше начин, както казах и на Лара по-
късно по телефона, да поема нова работа в скоро време. Това притесни и
нея, и Тим, заради сметките, но спестяванията ми бяха предостатъчни
засега.
Магията бях оставила напълно сама. Не мислех да я използвам скоро,
макар че понякога въздухът и водата сякаш ме викаха като песен на
сирена и изгарях да ги докосна. Единствената магия, която използвах,
бе шаманска - опитах се да призова Волусиан. Той не дойде и не знаех
дали това е добре, или не.
Бях почти благодарна, когато настъпи нощта, защото можех да си легна
и да спра да се опитвам да запълня времето. Чудех се дали това
равнодушие бе естествено последствие от травмата ми, нещо като
момент на вцепенение. Телевизия, пъзели, дори веселите истории на
Тим... Нищо не привличаше вниманието ми. Бях отегчена и не можех да
се свържа със света около себе си.
Тази вечер, точно както преди, сънувах Земята на Бодлите. Сънят бе
толкова истински и ярък. Сякаш бях излязла от дома си и бях тръгнала
натам, сякаш душата ми пътуваше, напуснала тялото. Въздухът бе остър
и чист, пълен с аромата на пустинни цветя. Слънцето беше топло и
безжалостно, но и утешително близко. А цветовете... Те ме накараха да
плача в съня си. Праскови и зеленина и всички цветове на кактуси,
чистото синьо, синьо небе.
За пръв път, откакто бях отвлечена, чувствах мир. Бях цяла и
излекувана в съня си.
Събудих се с дупка в гърдите си, сякаш част от мен липсваше. Болката
ме потресе и изплаши малко. Слагайки си набързо пеньоар, слязох в
кухнята, надявайки се, че кафе и закуска ще разсеят това унощително
желание да побегна към Другия Свят.
- Кийо! - възкликнах. Той стоеше на масата с чаша кафе, а двете кучета
лежаха в краката му. Имах странното чувство на дежа вю заради вчера
с Роланд и подозирах, че бе имало "разговор" за мен.
- Юджийн! - каза той, вдигайки ръце от листите. Очите му бяха топли и
шоколадово-кафеви, пълни с толкова много любов. Изправи се и тръгна
към мен с отворени обятия. Искаше ми се да се притисна към него, но
нещо ме накара да се дръпна назад, някакъв инстинкт за
самосъхранение на тялото ми. Знаех, че Кийо не е Лийт. Знаех, че ме
обича... Но нещо в мен се страхуваше от допира на когото и да е. Само
на майка ми бях позволила да ме прегърне засега.
Тъга и болка преминаха през очите на Кийо при отказа ми, но той сякаш
ме разбра. Несръчно леко ме докосна по ръката, което му позволих с леко
трепване. И двамата седнахме след като си взех кафе и той ме
поглъщаше с тези наситени очи, сякаш не ме бе виждал от години.
Естествено, за мен тези две седмици бяха дълги като години, така че
може би не беше лошо сравнение.
- Как си? - попита той. - Липсваше ми толкова много. Бях много
притеснен за теб.
- Добре съм. Бях в добри ръце.
- Как е рамото ти?
Леко го свих.
- Схванато. Но заздравява. Вероятно може да намеря някого в Другия
Свят, който да го излекува.
Лицето му моментално потъмня.
- Мисля, че трябва да стоиш далеч от там за известно време.
- Исусе Христе! Не и ти! Аз владея тази земя. Трябва да се върна. -
Проблясък от съня ми се появи в ума ми. Знаех, че това бе повече от
подсъзнателна мисъл. Аз и Земята на Бодлите бяхме обвързани. Не
можехме да се разделяме. Наясно бях, че да стоя далеч от нея ще
причини смъртта й, но сега осъзнах, че може да причини и моята.
- Трябва да има начин. Говорех с Мейвън и тя ще разучи нещата. Със
сигурност някъде в историята някой се е отказал от царството си, без да
умре.
- Това добра идея ли е? - попитах. - Да се откажа?
- Разбира се - каза той шокирано. - Никога не си я искала. Казвала си го
стотици пъти. Така ще е най-добре за всички. Следващият владетел,
който ще се свърже със земята, вероятно няма да я превърне в пустиня,
а ти ще си свободна да продължиш живота си тук, освободена от
магията...
Присвих очи.
- Никога няма да съм освободена от магията.
- Да - съгласи се той, а гласът му звучеше сковано. - Но извън Другия
Свят изкушението ще е по-малко. Защо, по дяволите, не ми каза, че
учиш такива неща?
- Казах ти! Казах ти, че Дориан ми изпрати Изабел.
- Това, което видях да правиш... То няма нищо общо с това, което ми
каза, че тя те е учила.
- Случи се бързо... През половината време не го осъзнавах. Не съм искала
да те разстройвам.
- Никой не се учи толкова бързо - измърмори той. Спомних си думите на
Шая. Кралят на Бурите го бе направил.
- Изглежда не съм чак толкова могъща. Изгубих контрол над Волусиан по
време на това мъчение. Не дойде, когато го повиках.
- О. Мислех, че знаеш.
- Да знам какво?
- Той е свързан към Дориан сега.
Помълчах няколко секунди.
- Боже мой. Помислих си, че това може да се случи...
Кийо ме погледна.
- Така ли? Тогава защо го изпрати при Дориан? Защо не го изправи да
предупреди мен?
- Точно за това! Ако Волусиан се бе изплъзнал от контрола ми, знаех, че
Дориан може да го обвърже.
- Предполагам. Но сякаш си дала на Дориан ядрена бомба.
Не му го казах, но имах чувството, че Кийо бе повече разстроен от
факта, че се бях свързала с Дориан, а не с него.
- И така ме намерихте, нали? Волусиан е казал на Дориан, който е
съобщил на теб и Роланд? - Роланд бе потвърдил това, но трябваше да го
чуя още веднъж.
Кийо кимна.
- Търсихме те от момента, когато изчезна след битката. Никой от нас
нямаше идея какво се е случило. Хванахме Роланд да помага с лов
няколко дни по-късно в този свят, но никой... - той поклати глава. -
Никой от нас си нямаше и на идея какво се е случило с теб.
Настъпи неловка тишина, като всеки от нас си мислеше за случилото се,
макар че не проговорихме. Моето затваряне. Моето отвличане.
Погледнах към чашата си, играейки с ръба й. Спомените бяха като
влакче в увеселителен парк. Понякога потъваха надълбоко на дъното на
ума ми. Понякога обаче изплуваха остро, избутвайки всичко друго от
съзнанието ми и предизвиквайки всички тези зашеметяващи, ужасни
чувства на страх, оскрвернение и безпомощност, които мъченията бяха
причинили.
Изведнъж вдигнах поглед и срещнах очите на Кийо.
- Защо не ме остави да убия Лийт, когато имах възможност? - С тръпка
си припомних жаждата за отмъщение, която изпитвах и бурята,
завъртяла се около мен.
Въпросът хвана Кийо неподготвен.
- Какво? Знаеш защо. Заради политически причини... И защото не си от
хората, които отмъщават...
- Не съм ли? - попитах. Изведнъж му се ядосах и осъзнах, че за това съм
мислила цяла седмица. - Нямаш право да говориш така, когато
отмъщението беше правилното нещо. Не преживя това, което преживях
аз.
- Знам - каза той, опитвайки се да звучи нежно. - Не се и съмнявам, че
той заслужава ужасно наказание. Мога само да си представя какво е
било за теб...
- Не. Не можеш.
- Но това е повече от отмъщение. Знаеш ли какво се случва в момента?
Катрис събира армиите си, Юджийн. Владетелите не са били в такава
война от години. Ще стане много лошо. Хора ще умрат. Исках да те
спася от това... Исках да те спася от това да се превърнеш в мишена.
- Добре. Тогава защо ти не го уби?
Мърто мълчение.
- Какво? - възкликна най-накрая Кийо.
Не свалих поглед от него, изненадана от студенината в гласа ми.
- Ти каза, че той заслужава ужасно наказание.
- Да, хвърляне в затвора или...
- Затвор? Ти луд ли си? Той е принц. Нямаше да можем да го държим
там поради същите "политически причини". Щеше да излезе от там.
- Да отидеш на война е по-лошо, вярваш или не.
- Независимо от това, ти все пак трябваше да го убиеш - повторих. -
Всички не спират да повтарят, че ти си "просто" китцуне. Технически не
се подчиняваш на никого. Тя може би щеше да те намрази, но нямаше
да тръгне на война срещу теб.
Очите на Кийо се бяха разширили.
- Ти чуваш ли се? Това е лудост! Кориш ме, че не съм убил мъж, който бе
паднал на колене.
- Този мъж направи ужасни, отвратителни неща. Не заслужаваше да си
тръгне безнаказано.
Шокът на Кийо отстъпи място на гнева.
- Не мога да повярвам, че ме държиш отговорен за това. И знаеш ли
какво? Говориш така заради магията. Колкото повече я използваш,
толкова повече те променя. Точно затова трябва да стоиш далеч от
Другия Свят! За твоя защита! Преди да се превърнеш в нещо, което не
искаш.
- О, сега искаш да ме защитаваш! Поне ти от всички хора трябва да
разбереш. Не мога да стоя далеч от Другия Свят. Не мога да се махна и
от този свят. Не принадлежа никъде и същевременно принадлежа
навсякъде. Това не е добре за мен, Кийо. Аз се разъксвам. Мислех, че ще
разбереш. Преди ми каза, че ме разбираш. Ти си същият.
- Различно е... някак си.
- Това не е достатъчно! Сега си двуличник! - възкликнах. - Правиш
решения за двама ни, базирани на това, което ти изнася в момента.
Мислиш, че мога да приема това, но не мога. Не е честно. Не можеш да
правиш различни правила за всеки от нас.
- Опитвам се да те защитя - повтори той.
- Не мислиш, че съм достатъчно силна, за да се справя с нещата, с които
ти се справяш?
Той вдигна ръце.
- Не знам. Може би аз не съм достатъчно силен, за да правя твърди
решения.
- Дориан е. - Думите излязоха от устата ми преди да успея да ги спра.
Рунд втори на мъртвата тишина се спусна над нас.
Кийо доизпи кафето си.
- Виждам. Значи за това става въпрос. - Той се загледа наоколо,
гледайки пръснатите из къщата котки. - Може би... Може би е време да
си събера нещата.
Скръстих ръце.
- Мисля, че това е добра идея.
- Може би ще ми отнеме ден или два да събера животните.
- Добре. - Запазих перфектен контрол над гласа си, фокусирайки
енергията си, за да го запазя равен. Ако се изпуснех, можех да започна
да плача или да умолявам Кийо да остане. Можех да се извиня за това,
че бях толкова твърда и го обвинявах за това, че не ме бе оставил да
убия Лийт. Не беше честно от моя страна да виня Кийо и да възхвалявам
Дориан... но го направих.
Кийо каза, че ще се върне да си вземе нещата, когато не бях наоколо,
защото щяло да бъде по-лесно и за двамата. Съгласих се. Напрежението
ни погълна, докато той вървеше към вратата. Нараних го и знаех това. И
честно казано, не знаех дали не правя грешката на живота си като
скъсвам с Кийо. Вярно, бяхме се карали доста, когато не разбираше
решенията ми. Главната причина обаче бе, че той имаше възможността
да ме защити... и не го направи.
- Юджийн - каза той, обръщайки се близо до прага на вратата. - Знам,
че бе ранена. Знам, че страдаше - и още страдаш. И предлогам мога да
разбера защо мислиш, че постъпката на Дориан бе благородна. Но не е.
Последствията са огромни, и някой ден, вероятно скоро, ще съжаляваш
за това, което той направи.
Поклатих глава, все още твърдоглава.
- Не знам. Може би.
- Каквото и да мислиш за мен, не е твърде късно. Можеш да се
компенсираш на Катрис. Можеш да спреш това. - Очите му гледаха
отчаяно и умоляващо и се зачудих дали беше заради желанието му за
мир или агония заради това, че ме напуска. Моята болка от раздялата
растеше, но нещо в думите му я овладя.
- Да й се компенсирам? Какво означава това?
- Не знам... Да и се извиниш... Да обвиниш Дориан. Мейвън може да
започне преговори...
Гневът ми се завърна.
- Няма да пълзя в краката на жената, чийто син ме отвлече. Няма да
позволя Дориан да бъде обвинен за нещо, което аз трябваше да направя.
- Не си заслужаваше даже да споменавам Мейвън. - Ще посрещна
последствията, Кийо. Аз съм Кралицата на Бодлите.
Той ми се усмихна леко и тъжно.
- Сигурна ли си? Не си ли Кралицата на Бурята?
Намръщих се.
- Какво?
- Това каза на Лийт в кухнята.
- Не. - Много от спомените ми бяха накъсани, но определено щях да
помня това. - Няколко пъти му казах, че съм Кралицата на Бодлите, но
милостиви Боже, не и Кралицата на Бурята.
- Чух те. Единият път каза Кралицата на Бодлите.
Поклатих глава, а гневът ми се възвърна.
- Грешиш. Те звучат почти еднакво. Лесно е да ги сбъркаш.
Усмивката му трепна, а тъгата му се разрастна.
- Не и с моя слух.
Кийо си тръгна, накъде - не знаех. Нямаше значение. Сърцето ми бе
разбито и да мисля за него щеше само да влоши нещата. Вместо това
знаех, че трябва и аз да си тръгна. Знаех и къде трябва да отида.
Трябваше да се върна в кралството си.
Глава 27
Когато се върнах обратно в замъка в Земята на Бодлите, бях изненадана
да открия Ния, седяща на пода до моят заек-сувенир. Коленете й бях
свити, а лицето й – по което личаха следи от сълзи – почиваше върху тях.
Когато обаче ме видя, лицето й светна като слънцето, показващо се зад
облаците.
- Ваше Величество! – изкрещя тя, изправяйки се. – Някои от тях казаха...
те казаха, че няма да се върнете. Но аз знаех. Знаех, че ще се върнете.
Предаността в очите на момичето беше смайваща. Ния беше още един
служител, изпратен от Дориан, и никога не ми беше хрумвало, че ми
служи с такава любов.
- Разбира се, че ще се върна – казах нежно. – Защо да не се върна?
Тя отклони поглед.
- След всичко, което се случи и... е, заради Кралица Катрис. Има такива,
които предположиха, че ще ни изоставите и ще останете в света на
хората.
Не си направих труда да й кажа, че да изоставя тази земя би ме убило.
Бях шокирана и от нещо друго.
- Те са мислели... милели са, че просто ще започна война и ще напусна?
- Знаех, че не бихте – каза тя пламенно. – Знаех, че не бихте.
Дадох й малка, успокояваща усмивка, докато стомахът ми се свиваше на
възел.
- Заведи ме при Шая и Рурик.
Двамата бяха изненадани от пристигането ми, но нещо ми подсказа, че
не са се и съмнявали дали ще се върна. От състраданието по лицето на
Шая можех да кажа, че това, което ми беше причинил Лийт, беше
обществено достояние. За моя изненада, от Рурик получих най-голямо
успокоение. Той не оспори моето появяване. Не ми изказа симпатии.
Просто се насочи право към работата.
- Събрахме толкова войници, колкото успяхме, докато ви нямаше – каза
той. – Някои са се разположили отвън, а Дориан каза, че ще изпрати
подкрепления – неговата войска е много по-голяма. Вашето мнозинство е
в Хаймор. Ще трябва да изберем най-добрия начин, по който да ги
разпределим.
Докато той продължаваше да бърбори за военна стратегия, за момент се
почувствах замаяна. Какво ставаше? Какво правех? Аз бях момиче от
Туксон, израснало в квартал от средна класа. Как, за Бога, се озовах тук,
слушаща как един войник от приказките ми обяснява как се води
война?
Вдигнах ръка.
- Чакай... преди да продължиш. Има ли... има ли някакъв начин, по
който това може да бъде избегнато? – Думите на Кийо се върнаха при
мен и аз се намразих за това, което казах. – Има ли някакъв начин да
има мир?
Очите на Рурик се разшириха и шок и гняв изкривиха чертите му.
- Мир? След това, което... – Шая му направи знак да замълчи.
- Да, всъщност. Катрис прати писмо за това.
- Значи... можем да я накараме да разбере, че е било... – Беше ли
злополука? Едва ли. – Имам предвид, може ли Катрис да остави всичко
това, предвид факта, че Лийт го започна.
Шая неудобно прочисти гърлото си, а Рурик изглеждаше ядосан.
- Е - започна тя, – не изцяло. За да не започне война, Катрис иска да
станем кралство под нейно управление и има много особени детайли за
вида данъци и такси, които изисква заради това. Тя също... тя каза, че
вие веднага трябва да се ожените за племенника й и да обедините това
кралство с нейното чрез този клон на родословното дърво. Останах с
впечатление, че е изпратила списък с подобни изисквания и на Дориан –
без частта с племенника й – който той е отказал, ами... неделикатно.
Зяпах с виснала уста. Не това имах в предвид. Как можеше Катрис да
иска тези неща, след това, което Лийт беше направил? Как смее да се
държи така, сякаш аз съм сторила нещо грешно? Да, можех да си
представя мъката й по единствения й син. Не бях толкова безсърдечна.
И все пак... това, което тя предлагаше, беше абсурдно. И ако си
мислеше, че някога ще оставя член на нейното семейство да ме
докосне...
Извърнах се към Рурик така, сякаш въпросът за мир с Катрис изобщо не
е споменаван. По късно щях да помоля Шая да ми помогне да съчиня
формален отговор на писмото на Катрис, нещо от сорта на това, че аз
съм Кралицата на Бодлите. Мамка й!
- Какво трябва да правя сега? – попитах Рурик.
Той се усмихна, в очите му блесна ярост.
- Трябва да говорите с войниците, събрани тук, и да направите
официално обявление за война. А после трябва да отидете до Хаймор и
да говорите с войниците там. Те все още дори не ви познават като тяхна
кралица, какво остава като човека, който ги праща да се бият. Трябва
да се упражнявате и с магията си, от една страна заради битката, а от
друга - за да покажете на хората си, че тази кучка от Земята на
Калините не може да ви докосне.
Потреперих от чувствата, които думите му породиха в мен. В Туксон се
бях опитвала да се скрия от магията си, но сега тя отново ме
призоваваше. И с тази заплаха от Катрис – не, тази обида от Катрис –
нямаше нищо, което да искам повече, от това да призова всички сили на
природата и да й откъсна сърцето.
- Дориан идва тук – днес, мисля – каза Шая, прекъсвайки убийствените
ми мисли. – Следвайте неговото водачество. Той знае какво да прави.
Не бях изцяло сигурна какво точно значи това. Единственото нещо,
което знаех със сигурност, беше, че не бях съвсем готова да отида при
картите, които Рурик беше извадил и да изучавам всички разположения
на войските, които той имаше предвид. Никога не съм била добра в
играта „Риск”. Това едва ли щеше да е по-различно. Освен това, не се бях
завърнала в Земята на Бодлите, за да създавам война – поне не точно в
тази секунда. Бях дошла заради съня от миналата нощ, съня, в който бях
почувствала мир.
В този момент не чувствах такъв. Една джентри кралица искаше да
поведе армии и да убие хората ми – и се очакваше и аз да направя
същото с нея. Току-що бях скъсала с гаджето си, някой, който много
обичах, защото – вероятно неразумно – го държах отговорен за това, че
не ме беше защитил от нападател. А колкото до този нападател... е,
неговото лице все още се появяваше в ума ми и без значение колко
време минаваше, изглежда не можех да се отърва от това мръсно
чувство вътре в мен или от отвращението ми, когато някой ме докосва.
Заклех се на Рурик, че ще говоря с него по-късно, защото първо имам
нужда от малко време насаме, и излязох през вратата на една от
закритите градини на замъка. Беше тази, в която често медитирах и
където Шая все още се опитваше да отглежда трева, и където аз и Кийо
бяхме правили любов. Седнах там със скръстени крака, поемайки от
слънцето върху оранжевите скали около мен и наслаждавайки се на
слабия бриз, който люлееше клоните на москитотата и дърветата
смоуктрон.
Малък гущер сновеше зад една скала и чух нещо, което звучеше като
колибри – или наистина голяма пчела – в група близки цветя.
Изчистих съзнанието си и се опитах да общувам със земята и да я
излекувам, както бях направила преди, но по някаква причина,
връзката не се появи. Паниката ме завладя. Да не би събитията с Лийт
да бяха пречупили нещо в мен? Бях ли загубила способността си да
съживявам кралството? Стоях там, потейки се и неразбирайки какво ще
се случи със земята, ако не мога да се свържа с нея. Постепенно жегата
ме направи сънлива и аз легнах на тревата, ръцете ми се забиха в
земята.
Когато се събудих, две неща незабавно станаха очевидни. Първо,
чувствах се... по-добре. Чувствах се силна и освежена и всичко около
мен, цветовете и миризмите, изглеждаха по-силни и ярки. Все още не
бях щастлива заради непосредствената война, но това ужасно чувство
вътре в мен... горчивината, която Лийт беше оставил... е, беше намаляла.
Въздухът сякаш си тананикаше около мен и за една дизориенираща
секунда не можех да кажа къде свършваше земята и къде започвах аз.
Тогава осъзнах защо медитацията ми не беше проработила. Не бях в
състояние да излекувам земята. Тя трябваше да ме излекува. Сега бях
изпълнена с енергия, готова да направя всичко. Готова да водя война.
Другото нещо, което забелязах, когато се събудих, беше, че Жасмин
стоеше точно до мен, а сивите й очи ме наблюдаваха. Цялата се
напрегнах.
- Какво, по дяволите, правиш тук? – възкликнах. - Ти не трябва да си
свободна!
Белезниците на Джирард все още бяха на нея, а тя наклони главата си
към замъка.
- Не съм точно свободна.
Проследих движението й и видях дузина пазачи, всички спазващи
уважителна дистанция, но наблюдаващи Жасмин внимателно. Когато
Волусиан беше изчезнал, Рурик несъмнено бе увеличил охраната й.
- Жасмин – казах, – наистина не съм в настроение за твоите глупости, чу
ли? Запази си хленченето и обидите за някой ден, в който не трябва да
се тревожа за това, че съм причинила война.
Лицето й беше перфектно спокойно.
- Чух какво ти се е случило.
Стегнах се.
- Да, сигурна съм, че всички са чули.
- Ще се бия за теб, знаеш ли?
- Виж, сигурна съм, че ... чакай! Какво каза? – Погледнах към нея,
чакайки да видя пропукването на хладнокръвието й. Не се случи. Тя все
още беше сериозна и всъщност изглеждаше доста голяма за възрастта
си.
- Той нямаше право. Казах ти и преди: никой не причинява това на
дъщерята на Краля на Бурите. Дори не и на теб.
За момент останах безмълвна, все още чакайки удара.
- Жасмин, ти ме мразиш.
Тя кимна.
- Да. Но това не променя онова, което се е случило. Никой не причинява
това на баща ни и не се отървава без наказание. Дориан също би
трябвало да накаже Катрис.
Реших да не споменавам факта, че технически никой нищо не е
направил на баща ни, след като той е мъртъв от години.
- Какво точно ще правиш?
- Същите неща, които и ти. Ще се бия. Ще използвам магия. Ще
призовавам чудовища.
- Но... имам предвид... дори и ако се опиташ да, ъм, защитиш семейната
ни чест, осъзнаваш, че в същото време ми помагаш, нали? Мислех, че
искаш да ме унищожиш и да имаш завладяващия света наследник на
татко.
- О! – каза тя мелодично. – Все още е така. И ще го направя. Но първо ще
се оправим с Катрис. Наследникът на баща ни не може да бъде роден от
изнасилване. Казах ти и преди – само някой, който си струва. Това
копеле не струваше и майка му трябва да си плати за това. След като
това стане... е, тогава ще се оправям с теб. Освен това, някой ще трябва
да вземе кралството й, когато я убием. Мога да бъда аз.
Брей! Имаше толкова много части в логиката на Жасмин, пълни с
недостатъци, че не знаех от къде да започна. Не знаех изцяло историята
на нейното зачеване, но моята майка беше изнасилена.Един Господ знае
от колко жени се бе възползвал Кралят на Бурите. Намирах за доста
лицемерно от страна на Жасмин да проповядва такъв висок морал за
неговия наследник в светлината на това. Все пак не можех да отрека
факта, че тя ще бъде полезна, и ако това беше причината й да ми
помага, така да бъде. Също така щеше да бъде удобно да не се опитва да
ме убие.
- Е, тогава благодаря! – казах накрая. Реших да не споменавам факта, че
няма начин да я оставя да управлява Земята на Калините. Подробности,
подробности.
Жасмин изглеждаше безпределно доволна.
- Значи тогава мога да ходя свободно, нали?
Изсмях се.
- Няма шанс.
- Но аз ти помагам!
- Да, и в същото време говориш как искаш да ме убиеш. Виж... –
погледнах към пазителите й. Трябваше да се консултирам с Рурик
относно това, особено сега, когато Волусиан го нямаше. Някои от
войниците ми бяха жени. – Можеш да се разхождаш из замъка – с
охрана, разбира се. И ще видя за... – Намръщих се, внезапно спомняйки
си помощниците ми в къщата на Арт. Те бяха близко до възрастта на
Жасмин, относително казано, и поне за Маркел нямах съмнения за
лоялността й. Зачудих се дали може да изпълнява ролята на бодигард-
приятел. – Ще се опитам да ти пратя някой на твоята възраст, с който да
се разхождаш.
Жасмин се намръщи.
- Нямах това в предвид.
- Е, килията ти в тъмницата все още е свободна.
Тя ми даде мрачен поглед, нейната запазена марка, и изхвърча вътре.
Въпреки това си мислех, че наистина ще ми помогне, и откровено
казано, щях да имам нужда от всеки, който мога да намеря, за да ме
отърве от тази бъркотия. Кийо беше намекнал, че Катрис може да
привлече някои съюзници и ако това значеше по-голямата част от
кралствата...
Изправих се и внезапно отново се почувствах болна. Пламъците на
страст и инициативност, които ме изгаряха по-рано, започнаха да
трепкат неудобно. Не можех да направя това. Не можех да водя армия.
Не можех да водя война. Какво си мислех?
Опитвайки се да се отърся от нарастващата паника, се запътих обратно
към замъка, желаейки да се скрия в стаята си за малко. По пътя
подминах Рурик. Той очевидно ме търсеше, надявайки се, че ще отида
да говоря на събраните войници и да ги вдъхновя – особено след като
знаехме, че Дориан ще дойде. Кимнах бързо, обещавайки всичко, само
за да мога да си отнема момент за себе си, през който да се възстановя и
да си възвърна предишната увереност. Всичко това ме поразяваше.
Имах нужда да бъда сама, поне за да си поплача.
Само че очевидно все още имаше начин да стане така. Изабел стоеше
пред спалнята ми със скръстени ръце. Очевидно по-ранните ми
подозрения се оказаха верни. Тя наистина се мотаеше тук, за да ме чака.
- Без уроци по магия – казах й.
- Уроци по магия? – възкликна тя, изправяйки се. Както винаги беше
безупречна, червената й коса беше сплетена на безброй плитки. – Никога
повече няма да те уча на нещо. Моят господар ме отпраща – и всичко
заради теб!
Земята може и да ме беше излекувала, но малко бяха новините, които
можех да понеса днес. Жасмин, превърнала се мой съюзник, но все още
искайки своя дял, а сега Изабел...
- За какво говориш?
- Господарят ми е на път – изсъска тя. – И изпрати вест да си опаковам
нещата и да се приготвя да напусна. Има малка група пазачи, които да
ме отведат.
- И? – Свих рамене, гледайки с копнеж вратата ми. – Не искаше ли това?
Тя направи стъпка към мен.
- Той не ме праща обратно в замъка. Праща ме в селото ми – при децата
ми. Не разбираш ли? Той приключи с мен! Отхвърля ме заради теб.
Гневът и омразата на лицето й ме накараха да предположа, че е
забравила, че мога да я удуша. Навлизаше толкова много в личното ми
пространство, че се страхувах да не опита с физически удари. Исках да
й кажа, че това, че Дориан я отхвърля, има съвсем малко общо с мен.
Просто това беше неговият начин. Шая беше казала, че Изабел е една от
многото любовници, които наподобяваха мен. Той се беше уморил от нея,
точно както и от останалите, но това не беше по моя вина. Да й кажа
това обаче нямаше да помогне.
- Съжалявам. Но, ами, не се ли радваш, че ще видиш децата си?
- Да се радвам? - изкрещя тя. – Какво имам да им дам? Какво имам да
им покажа от времето си в двора? Нямам нищо. Дойдох в двора на
Дориан, за да подобря живота на децата си – да ни донеса
благосъстояние. Сега трябва да се върна с празни ръце, отблъсната в
отдалеченото ни село.
Ауч. Не знаех какво да кажа, не знаех дори дали да възхвалявам опитите
на една майка да подобри живота на децата си или да гледам отвисоко
някой, който се беше опитвал да го направи като спи с крал.
- Съжалявам – казах предпазливо. – Сигурна съм, че ще откриеш нещо.
Започнах да се обръщам и за мое удивление, тя грабна рамото ми и ме
завъртя към себе си. Мисля, че беше на път да удря или обижда, но не й
дадох шанс. Все още не бях готова да бъда докосвана, а тя ме беше
хванала неподготвена. Без да се замислям и за секунда, инстинктите ми
призоваха магия, въздухът я изблъска от мен и я удари силно в стената.
Тя стоеше там, зашеметена, а аз ахнах, ужасена от това, което брутално
бях направила, без дори да мисля. Наистина се превръщах в дъщеря на
баща си.
- Добре ли си? – попитах, пристъпвайки към нея, когато тя не помръдна.
Тя се отскубна от мен, което, надявах се значеше, че няма сътресение.
- Това не е приключило! Никога няма да ти простя за това, че ми го отне!
Ще те накарам да си платиш. Той е мой. Разбираш ли? Мой!
Това беше последвано от цяла тирада викане и обиди за това колко
много ме мразеше и как ще ме види унищожена. Спазваше обаче
дистанция, защото очевидно краткият ми изблик на насилие беше
свършил работа. След малко не я изтърпях и просто влязох в спалнята
си, оставяйки я. Заключих вратата, но все още можех да я чуя да крещи.
Спомняйки си, че според Рурик трябва да изляза навън и да говоря на
хората,
които вероятно щяха да умрат за мен, се опитах да се разсея от Изабел,
гледайки в дрешника на стаята. Предположих, че вероятно трябва да
нося облекло на джентри, а Ния ме беше заредила добре. Искрата се
беше запалила в мен, имах нужда да си отмъстя на Лийт и да покажа на
Катрис, че не трябва да бъдем пренебрегвани. Щях да се покажа като
силен лидер пред онези отвън. Изваждах сребристо-синя, копринена
рокля, която изглеждаше подходяща, когато викането на Изабел най-
накрая престана. С въздишка на облекчение започнах да разстилам
роклята върху един стол и хвърлих поглед на прозореца.
Отвън имаше армия.
Незабавно отстъпих назад, опитвайки се да изтиря морето от лица,
събрано отвън. Изпуснах роклята, чувствайки се замаяна. Реалността на
всичко това ме удари и отново се почувствах безпомощна и изгубила
пътя си. Остро почукване прозвуча на вратата моментално прекъсна
паниката ми. Гневът беше емоция, с която можех да се справя по-лесно
и забързах натам, рязко отваряйки вратата.
- Виж, казах ти, че нищо не мога да направя за...
Спрях. Не Изабел стоеше пред вратата ми.
Беше Дориан.
Глава 28
- О - казах неуверено, отстъпвайки встрани, за да може да влезе. -
Помислих те за някой друг.
- Някой в рокля от кадифе и писък, излизащ от дробовете? - попита той.
Пристъпи на крачка до мен по неговия си грациозен начин и забелязах,
че внимаваше да пази здравословна дистанция между нас, без да съм го
молила за това. Явно осъзнаваше нежеланието ми за допир с хората.
- Нещо такова - затворих вратата.
Той се обърна и бързо намери виното в стаята.
- Тя няма да те притеснява повече - каза, пълнейки си чаша. - Изпращам
я надалеч.
- Да, тя ми каза. Да знаеш, чувствам се зле за нея.
- Спри - заповяда ми той. - Не е твоя грижа. Не е трябвало да има
очаквания за връзката ми с нея.
- Да, е, малко е имала.
- Отново, една разгневена личност не е твоя грижа - не и с всичко, което
се случва.
Направих гримаса.
- Предполагам че не, тъй като изглежда сякаш много хора са ми ядосани.
О. Боже, съвсем забравих. При теб ли е Волусиан?
Дориан тъкмо сваляше меча и пелерината си. Не изглеждаше доволен от
въпроса ми.
- Да... свъзрах го към себе си.
- Може ли... може ли да си го получа обратно?
Погледна ме.
- Сигурна ли си, че това искаш? Ще е по-добре, ако заедно го заточим.
Поколебах се, спомняйки си ръцете на Волусиан на гърлото ми и какво
щеше да стане, ако отново изгубя контрол. Нямаше. Щях да остана
силна и имах нужда от него за това, което се задаваше.
- Да - казах просто. - Искам го обратно.
Дориан кимна.
- Тогава ще го призова по-късно. Да не разваляме момента все още. Той
е малко депресиращ, знаеш. - Дориан отиде до прозореца и вдигна
роклята, която бях изпуснала. - Прекрасна е.
- Щях да я обличам, но... но... - преглътнах и погледнах през прозореца. -
Навън има, ъм, армия.
Той внимателно постави дрехата на стола и погледна през прозореца.
- Да. Да, има. Твоята и моята. Е, част от тях.
- Не мога да повярвам, че това се случва.
- Да се криеш от тях няма да ги накара да изчезнат.
- На това се надявах.
Той ме погледна, очаквайки да кажа още нещо. Нещо в очите му ме
привлече и отнасяйки се, се приближих отново към прозореца,
вглеждайки се в широкия пясъчен участък пред замъка.
Имаше толкова повече хора, отколкото очаквах - и това бяха само малка
част от армията, с която щеше да се бие Катрис. Малката ми армия в
несъответстващо облекло стоеше строена от едната страна. "Резервите"
на Дориан стояха до тях, много по-правилно облечени в зелените
тениски под кожената броня и емблема на дъб. Толкова много... и все
пак не бяха всички. Повече от войниците му щяха да се присъединят,
после моите щяха да се увеличат, когато бъдат повикани мъже от цялата
земя и отидех в Хаймор - ако отидех там.
- Всичко това – промърморих. - Всичко това, заради една верига от
решения. Отказах на Лийт, той ме отвлече, ти... - Не успях да довърша,
но и двамата знаехме какво исках да кажа.
- Съжаляваш ли? - попита той. - За това, което направих?
Гласът му беше уверен и хладен както винаги, но можех да се закълна,
че имаше тънка нотка на страх в него – страх, че е направил нещо, което
не съм искала. Думите на Кийо как съм щяла да съжалявам се върнаха
при мен и се зачудих дали всичко това си струва, всичките тези мъже и
жени, които можеха да умрат... за какво? За честта ми? За отмъщение?
Все още можех да отговоря на съобщението на Катрис, да й кажа, че ще
се омъжа за племенника й и да създам мир.... възелът в стомаха ми
подсказа, че такава опция не съществува. Никога нямаше да мога да
бъда с някой от семейството му, без да се сещам за Лийт, за ръцете и
тялото му. Никога нямаше да оставя някой да си мисли, че хората ми и
аз можехме да бъдем влачени насам-натам. В крайна сметка, Лийт не
просто се бе възползвал от мен. Тези момичета също страдаха. Аз бях
защитничка на тези хора. Бях Кралицата на Бодлите и Земята на
Бодлите едновременно.
В ума ми се върна спомена за начина, по който мечът на Дориан
премина през Лийт. Вероятно бих намерила това за отвратително преди.
Но сега... ми донесе мир.
- Не - обърнах се и погледнах право в очите на Дориан. - Не съжалявам.
Аз... радвам се, че го направи. - Гласът ми малко се понижи. - Толкова се
радвам, че го направи.
Лицето му се промени някак си, изпълни се с почуда. Мисля, че толкова
бе свикнал с моето човешко поведение и милосърдие... е, мисля, че от
доста време затварях така гнева си. По-ранното ми подозрение за
тревожната нотка в гласа му се оказа вярно. Сигурно очакваше реакция,
подобна на онази, когато ми даде Земята на Бодлите.
Погледът му ме накара да се чувствам нервна и объркана. Обърнах се
към прозореца и признах:
- Но аз... страх ме е. Не искам да водя война. И определено не знам как.
Дориан застана до мен като все още внимаваше да сме на разстояние
един от друг.
- В кръвта ти е - каза той. - Кралят на Бурите беше най-страхотният
тактик от векове.
- Аз не съм той. Не искам да съм като него. - Гадно гласче в главата ми
се обади: Но нарече себе си Кралицата на Бурите според Кийо.
- Можеш да наследиш гениалността му без жестокостта му - каза
Дориан.
- Сигурно, но все пак... все още не знам какво да правя. Ще ми
помогнеш ли?
Обърнахме се един към друг и отново лицето му изглеждаше пълно със
светлина.
- Разбира се. Катрис не преследва само теб. Аз съм този, който уби
нещастното копеле, забрави ли? - Светлината в лицето му малко
помръкна при споменаването на Лийт. Приближи се към мен, а очите му
гледаха напрегнато. - Бих го направил хиляди пъти, ако можех. С война
или без.
Това усърдие в гласа му, тази ярост - те накараха тръпка да пробяга по
гръбнака ми.
- Казваш това, само защото все още не сме отишли на война. Не знаеш
какво ще се случи.
- О, Юджийн. Знам. Ще сме победители, ти и аз. Ние сме най-силните
владетели в този свят. Катрис знае това, но е заслепена от мъка и гняв. С
теб ще разположим армиите си и ще се изправим срещу Земята на
Калините. Ще я разделим между нас, добавяйки я към нашите
кралства... и от там ще можем да идем навсякъде. Можем да
управляваме половината от този свят заедно, даже целият - ти и аз.
Кралство след кралство ще падат пред нас...
Гледах го, почти омагьосана от думите му. Вълнението бе започнало да се
покачва в мен, когато си представих нас двамата, унищожаващи силите
й, и аз, призоваваща бури, които правят света ужасно място. Засмях се
на сила, притеснена от посоката на мислите си.
- Едно кралство ми е достатъчно - казах и човешката ми част ме върна
на земята.
- Мислиш си така сега, но казвам ти, това е в кръвта ти. - Погледна ме и
тези пълни с възтрог очи сякаш съдържаха в себе си всеки отенък на
зелено и златно. Пропаднах в тях. Почувствах се красива. Като богиня. -
Юджийн, ще бъдеш войн-кралица, каквато не е имало никога. Името ти
ще живее, докато това на Краля на Бурите ще изчезне в пясъците. И
армиите ти – силни, безстрашни и красиви. "Войната" с Катрис е просто
малка схватка и ти ще я смачкаш с обувката си.
В един объркващ момент едно видение от преди изникна в ума ми. Бях в
Подземния свят, когато душата ми търсеше Кийо, но Дориан беше този,
който виждах, аз и той, стоящи на скала пред армии, и двамата
излъчващи величие. Имаше бебе в ръцете ми и корона на главата ми.
Никога не бях казала на някой за това видение. Това беше просто
някакъв сън, не реално видение за бъдещето. Опитвайки се да се изясня
с Дориан, попитах:
- И ти къде ще си във всичко това? Някак си не мисля, че ще се криеш в
сенките.
- Моя сладка Юджийн - каза той, връщайки се към насмешливото си и
галантно държание. - Ето те, винаги подозирайки тайни мотиви. - Той се
поизправи, размествайки въздуха около нас. - Аз, разбира се, ще съм на
твоя страна.
Засмях се. Дориан винаги щеше да си е Дориан.
- Споделяйки славата и силата, без съмнение.
- Мъничко, определено. - Веселото му изражение изчезна и отново стана
сериозен. - Но и ще те пазя. Каквито и битки да водиш, независимо дали
ще избереш да се бориш с този свят или просто да се върнеш в
предишния ти, за да правиш екзорсизъм с духове... това, което стана с
Лийт, никога, никога няма да се повтори. Не и докато съм жив.
Заклевам се. Винаги ще те пазя. - Приближи се още към мен, но
внимаваше да не ме докосне. Страстта в гласа му бе толкова силна, че я
усещах. - Винаги.
Усмивката ми бе изчезнала. Изучавах го дълго време и осъзнах, че му
вярвах. Кийо ме бе предал. Дориан нямаше.
И осъзнах, че щях да съм глупачка, ако продължавах да се опитвам да
отблъсквам Дориан. Вярвах ли докрай в мотивите му? Не. Но вярвах, че
ще ме защитава. Бях разбрала преди отвличането, че ги обичам и
двамата с Кийо, обичах ги, точно както душата и кръвта ми бяха
вплетени в едно. Двете части в мен винаги щяха да се борят една с
друга. И точно сега нямах нужда от човешката ми половина, която
рационално щеше да търси мир. Имах нужда от частта, която не се
страхуваше от силата ми. Имах нужда от Дориан. Точно сега. Неговата
любов щеше да ми позволи да бъда силна и безстрашна.
Бавно и колебливо се протегнах и хванах ръката му. Това беше
монументално. Мисля, че и той го знаеше. Не успявах да понеса допира
на други хора освен майка ми през последните седмици. Очите му леко
се разришиха от докосването му и осъзнах, че сдържа дъха си,
страхувайки се за мен.
Държах ръката му, пълна с топлина и дългите, гладки пръсти. Имаше
толкова сила в това да се докоснеш до друг човек, да има физическа
близост. Внимателно и бавно преместих ръката му на бедрото си и
пристъпих напред. Дориан преглътна и за пръв път, откакто го
познавах, изглеждаше плах.
- Юджийн...
Притиснах пръст към устните му и застанах на пръсти, за да го целуна.
Устата му се отвори, топла и жадна. Притиснах се по-близо към него, но
когато сложих другата му ръка да ме обгърне, той бавно се отдръпна.
Можех да почувствам и да видя желанието му, но поклати глава.
- Не, не... твърде рано е...
- Аз съм тази, която казва кога е твърде рано. - Целунах го отново, по-
силно, и бях изненадана колко бързо страстта премина през тялото ми.
Въпреки това, което тъкмо казах, до този момент бях вярвала, че никога
няма да пожелая друг мъж. Но да бъда близо до Дориан, да чувствам
електричеството и силата между нас... върна ми цялото това желание, с
което се борех досега, желание, което почти ме накара да му се отдам в
онази малка вила, когато все още бях с Кийо...
Но в момента не бях обвързана с никого.
Той отвърна на целувката ми с желание, ръцете му пробягаха по бедрата
ми. Страстта го поглъщаше и той започна да се губи в нея. Както преди
някаква разумна част в него го накара да се осъзнае още веднъж. Мисля,
че светът би се изумил, че Кралят на Дъбовете има толкова много съвест.
Откъсна се отново от мен, но този път не му разреших да говори.
- Искаш ли най-скорошният ми спомен да бъде с него? - поисках да
знам. - Искаш ли Лийт да бъде спомена, който да нося със себе си за
последния път, когато правих секс?
Пръстите ми се преместиха на копчетата на памучната ми тениска и ги
разкопчаха. Хващайки ръцете му, ги прокарах по кръста ми,
разкъсвайки тениската на части и го накарах да докосне гърдите ми.
Ръцете му накараха оголената ми кожа да се стопли.
- Направи това моят спомен. - казах дрезгаво, звучейки по-заповедно,
отколкото исках. - Направи го добър. Накарай ме за това да се сещам,
когато мисля за секс. Довърши онова, което започна онзи ден...
Ръцете му нямаха повече нужда от моите наставления. Той хвана
гърдите ми, а пръстите му затанцуваха върху зърната ми. В същото
време ме бутна към леглото, карайки ме да легна по гръб. Устата му ме
съкруши с целувката си, като после устните му се преместиха по врата
ми и накрая по гърдите ми, вземайки едно от зърната ми в устата си.
Смучеше нежно в началото, езикът му се стрелкаше и прибираше, но
после устните му станаха по-бързи. Зъбите му леко ме захапаха, докато
ръцете му свалиха джинсите ми. След като бяха на земята, спря за
момент, иззучавайки голата кожа пред себе си.
Да не ме докосва, бе агония и се изправих, откопчавайки колана на
панталоните му. Той стана от леглото, за да мога да ги сваля. Блузата му
бе следваща и тогава застана гол пред погледа ми, перфектният като
мрамор бог, който бях видяла веднъж. Проследявайки мускулите му,
разбирайки колко силен бе, чувствах как тялото ми отговаря. Бях се
оплаквала на Кийо преди, че никога нямахме любовна игра, но точно
сега не исках такава с Дориан - въпреки че без съмнение можеше да ми
доставя удоволствие с часове. Проклети да са армиите.
- Не чакай - помолих го, докато събувах бельото си. - Не чакай.
Той хвана бельото ми и го махна. Мислех си, че ще легне при мен в
леглото, но продължи да стои изправен. Бе хванал глезените ми и ме
издърпа към себе си, вдигайки краката ми така, че да са във въздуха,
почти лежащи на рамената му. После проникна в мен, изстенвайки
заради топлината и влагата, която откри там.
Протегнах ръцете си зад главата ми, извивайки тялото си и
наблюдавайки тласъците му. Очите му също бяха в мен, вземайки всяка
част от същността ми. Имаше нещо специално при секса на дневна
светлина, особено с Дориан, застанал над мен така, че и двамата да
можем да се виждаме един друг. Нямаше криене. Всичко бе открито.
Уязвимо. Лесно е да се чувстваш несигурен в такива моменти, но аз не
бях, не и като виждах как ме гледа, не просто със страст, а и с обожание
и благоговение.
Влизаше отново и отново в мен, бързо, яростно, но не и болезнено.
Сякаш случилото се в къщата на Арт бе станало преди цял живот и
осъзнах, че онова дори не би могло да се смята за секс. Да имам Дориан
в себе си, ме караше да се чувствам добре и правилно. Тялото ми
изгаряше от нужда и усещах като огън мястото, където се движеше
между бедрата ми... Горещината ме изпълни и усетих проблясък от
болезнено удоволстие, ставащо все по-силно и по-силно, преминавайки
като гориво през мен. Изстенах, усещайки тялото си на ръба на оргазъм
и когато дойде, беше като да експлодирам, като света да експлодира...
чист екстаз и въодушевление, тръгващо от мястото между бедрата ми до
върхувете на пръстите ми.
Постави краката ми на леглото и легна върху мен, без да забавя крачка.
Напротив, обладаваше ме все по-яростно, наближавайки своята
кулминация. Тази прекрасна коса се спускаше по лицето ми и обгърнах с
ръце врата му, заплитайки пръсти в копринените кичури. Неговите ръце
се спускаха по тялото ми, обгръщайки ме като пашкул, докато бедрата
му се движеха все по-силно и по-силно. После той извика силно, думите
му не придобиха смисъл и притисна лице към врата ми. Когато свърши,
тялото му се извиваше в моето. Прегърнах го силно, докато дишаше
тежко във врата ми, сърцето му препускаше. Минаха няколко минути и
тялото му най-накрая се успокои, макар че аз не го пуснах. Най-накрая,
без да се откъсва от прегръдката ми, повдигна глава и премахна косата
си от лицето ми.
- Казах ти, Юджийн. Казах ти, че светът ще се прероди, когато сме
заедно. Ще се прероди и ние ще го владеем...
Затворих устните му с пръстите си.
- Не се отнасяй. Ние просто изкарваме яда си с тази война.
Погледът в очите му ми подсказваше, че вярваше колко повече ще излезе
от цялата тази война, но мъдро не каза нищо. Претълкувайки се, се
разположи до мен на чаршафите и двамата лежахме с вплетени пръсти.
- Предполагам - казах най-накрая, - че трябва да говоря с всички тези
хора навън, като се има предвид, че ще рискуват живота си за честта
ми.
- За повече от твоята чест. - каза той. - За земята също. Ти си земята и
когато те видят, с удоволствие ще се бият за теб.
Седнах, а очите ми се плъзнаха по копринената рокля.
- Предполагам, че трябва да изиграя тази част. Колко жалко, че няма
корона.
Дориан също седна.
- Няма ли?
Той отиде до масата, където бе оставил наметалото и меча си, когато
влезе. Бях твърде разсеяна тогава, за да видя, но имаше и малко
вързопче. Донесе ми го и усетих, че задържъм дъха си. Знаех какво има
вътре и ме беше страх.
- Какво не е наред? - попита, когато ми я подаде, а аз не я взех.
- Аз... имах един сън...
Не можех да му обясня видението си от Подземния свят с него, онова, в
което стояхме на хълма заедно. Във видението бях приела короната на
Краля на Бурите, или поне женска версия на него и тогава се бях
намерила през войниците, биещи се за мен.
- Какъв сън?
- Трудно е за обяснение.
Без да ме чака, Дориан отвори вързопчето. Сърцето ми препускаше и
сънят изникна в съзнанието ми отново, сложна изработка от платина,
претрупана с диаманти и аметисти... но тази не беше такава.
Короната, която той държеше, беше златна и много, много деликатна.
Колебливо я поех и изучих детайлите по нея. Имаше малки рози,
вплетени по нея - рози с много трънчета. Малки смарагди - нещо твърде
поразително беше разположено на златните листенца. Не изглеждаше
изобщо като короната на Краля на Бурите.
- Това е работа на Джерард. - казах с увереност.
- Така е. - съгласи се Дориан, прокарвайки пръст по ръката ми.
Изглеждаше облекчен от това, че бях взела короната. - Не си
единствената, която може да му поставя проекти.
- Но той работи за Катрис.
- Вече не. Помниш ли деня, в който го срещна? Казах ти тогава, че е
опортюнист. Той прецени везните и реши, че нашата страна ще победи,
което си е така. Мисля, че доста ще помогне с оръжията.
Очите ми все още бяха вперени в красивата корона. Не можех да обясня
колко облекчена се чувствах от факта, че нямаше нищо общо с онази от
видението ми. Колебливо я вдигнах и я поставих на главата си.
Погледнах към Дориан за мнение.
- Какво мислиш?
Той се усмихна, протягайки се за да я оправи и намести върху косата ми
нежно.
- Иди да се видиш.
Ставайки от леглото, отидох до високото огледало и се вгледах в себе си.
Все още бях гола, бледата ми кожа контрастираше с червеното в косата
ми и блясъка на короната. Косата ми нямаше отблясъка на русо, като
тази на Жасмин, но от време на време имаше такива нюанси и короната
ги караше да изпъкват. Смарагдите бяха много фини, не ярки, но
достатъчно, за да се види колко много отиват на косата и очите ми.
- Какво мислиш? - попита Дориан.
Обърнах се към него, все още стоящ до леглото, който ме гледаше
развеселено. Погледнах отново към огледалото, изучавайки тази гола,
коронована личност. Усмихнах се.
- Мисля, че ми отива.
КРАЙ
Преводът принадлежи на форума
http://vampire-academy.forumotion.com
Закон за Авторско право чл.5:
Авторско право върху преводи и
преработки
Чл. 9. Авторското право върху превод или
преработка принадлежи на
лицето, което ги е направило, без с това да
се накърняват правата на
автора на оригиналното произведение. Това
не лишава други лица от
правото да правят самостоятелно свой
превод или своя преработка на
същото произведение.
Моля, не злоупотребявайте с труда на
изброените по-долу хора.
Преводачи: Little_Dhampir, annes, Lily,
Melanroh, nessa, Rose Hathaway,
L.O.N.E.L.Y, Mels, WhisperInTheDark,
monito93.