Глава 1
Бях виждала и по-странни неща от обувка, обитавана от духове, но не чак
толкова много. Маратонката "Найк Пегасус" седеше на бюрото ми, безобидна,
оцветена в нюанси на сиво, бяло и оранжево. Някои от връзките се бяха
поразхлабили, а по подметката имаше полепнала кал. Беше лявата обувка.
Колкото до мен… под палтото ми, което стигаше до коляното ми, имах Glock
22 зареден с патрони с по-високо съдържание на стомана от законното. В
джоба ми имаше пълнител със сребърни патрони. Два кинжала лежаха в
калъфи на другото ми бедро - единият със сребърно острие, другият - с
желязно. Мушнат в колана, близо до тях, имаше жезъл, от ръчно издялан дъб,
обсипан с омагьосани скъпоценни камъни - достатъчно да взривят бюрото в
ъгъла, ако пожелая. "Наконтена" е твърде слаба дума, за да опише как се
чувствах.
- И така - казах, опитвайки се да поддържам гласа си колкото е възможно по-
неутрален. – Какво те кара да мислиш, че обувката ти е... ъъъ… обладана?
Браян Монгомъри, около четиридесетгодишен, с оредяваща коса, която
упорито отказваше да признае този факт, нервно погледна обувката и
навлажни устните си.
- Винаги ме препъва когато тичам навън. Всеки път. И постоянно се движи
наоколо. Всъщност, никога не съм я виждал, но... да речем, събувам се до
вратата и след това тази винаги я намирам под леглото или някъде другаде.
И понякога, когато я докосна тя е толкова студена… наистина студена…
като… - той потърси подходящо сравнение и накрая избра най-баналното – ...
като лед.
Без да кажа нищо, кимнах и хвърлих поглед към обувката.
- Вижте, госпожице… Одилия… или както и да е там. Не съм луд. Тази обувка
е обладана. Тя е зла. Трябва да направите нещо, става ли? Скоро имам
маратон и преди да се случи това … тези ми бяха късметлийските обувки. И
не са никак евтини. Те са инвестиция.
Прозвуча ми налудничаво, но нямаше нищо лошо да проверя, така или иначе
вече бях тук. Бръкнах в джоба на палтото - в този без муниции - и извадих
махалото си. Беше обикновено - тънка сребърна верижка, на която беше
закачен малък кварцов кристал. Хванах края на верижката с пръсти,
задържах ръката си над обувката, прочиствайки съзнанието си и пуснах
кристала да виси свободно. Малко по-късно той бавно започна да се върти по
собствена воля.
- Е, да ме вземат дяволите! – измърморих докато мушках махалото обратно в
джоба ми. Имаше нещо там. Обърнах се към Монгомъри, опитвайки се да
придам лошо изражение на лицето си, защото винаги това очакваха
клиентите.
- Ще бъде най-добре да излезете от стаята, господине. За ваша сигурност.
Това беше само наполовина истина. В повечето случаи намирам клиентите
-кибици за досадни. Задават тъпи въпроси, а могат да направят и по-тъпи
неща, които да поставят в по-голяма опасност мен, отколкото самите тях. Той
не възрази, че трябва да напусне стаята. Когато вратата се затвори, намерих
бурканче със сол в раницата ми и с нея оградих голям кръг на пода на офиса.
Хвърлих обувката в средата на кръга като призовах четирите основни посоки
със сребърното атаме (нож за очертаване на магически кръг)
Привидно кръгът не се промени, но усетих слабо извисяване на силата - знак,
че сме запечатани вътре. Опитвайки се да не се прозявам, извадих жезъла и
продължих да държа сребърното атаме. Беше ми отнело 4 часа да стигна до
Лас Крусес, но поради липсата на сън разстоянието ми се видя двойно по-
дълго. Изпращайки волята си в жезъла, потупах с него по обувката и
заговорих монотонно:
- Излез, излез, който и да си.
За момент беше тихо, но изведнъж пронизителен мъжки глас каза рязко:
- Изчезвай кучко!
Страхотно - обувка с характер!
- Защо, да нямаш нещо по-добро за вършене?
- Имам по-добри неща за вършене отколкото да си губя времето със смъртна.
Усмихнах се:
- Нещо по-добро, което да правиш в обувка? Я стига, бях чувала за живот в
съборетина, но не мислиш ли, че прекаляваш? Тази обувка дори не е нова.
Можеше да се уредиш и по-добре.
Гласа запази ядосания си тон, не беше заплашителен, а просто ядосан, че го
прекъсвам:
- Живея в съборетина, а? Да не мислиш, че не знам коя си, Юджийн
Маркъм? Черният лебед, наречена Одилия. Кръвен предател. Мелез. Убийца.
На практика последната дума я изплю.
- Ти си сама сред моя вид и твоя. Кръвожадна сянка. Вършиш всичко за
всеки, който може да ти плати достатъчно.Това те прави нещо повече от
наемница. Правите курва.
Престорих се на отегчена. Наричали са ме с повечето имена и преди. Е, с
изключение на собственото ми име. Това беше ново и малко объркващо.
- Свърши ли с хленченето? Защото нямам време да слушам докато
шикалкавиш.
- На час ти плащат, нали? – заядливо попита той.
- Взимам твърд хонорар.
- А, ясно.
Извъртях очи и отново докоснах обувката с жезъла. Този път изпратих цялата
сила на волята си в него, черпейки сила както от собственото си тяло, така и
от света около мен.
- Стига игрички! Ако излезеш доброволно няма да се наложи да те нараня.
Излез.
Той не можеше да се противопостави на силата на заповедта. Обувката
потрепери и от нея се заизвива дим. О, Господи! Надявах се обувката да не
се превърне в пепел по време на това. Монгомъри нямаше да го преживее.
Димът се изви на кълбета и застина, оформяйки голяма тъмна фигура, около
две крачки по-висока от мен. След всичките му шегички, очаквах някаква
по-секси версия на един от елфите на Дядо Коледа. Вместо това, съществото
пред мен имаше торс на мускулест здравеняк, а надолу приличаше на малък
циклон. Димът застина в сиво-черна кожа. Имах само миг за действие,
докато преценя новото развитие на събитията. Замених жезъла с пистолета,
сваляйки предпазителя, докато го вадех. Той вече се нахвърляше върху мен и
трябваше да се изтърколя от пътя му, понеже бях затворена в границите на
кръга. Кери*. Мъжка при това – изключително необичайно.
Кери: Женски дух на смъртта.
Бях очаквала някой неумрял, за когото трябваше сребърен куршум, или пък
призрак, за когото нямаше нужда от куршуми. Кери са древни духове на
смъртта, затворени в делви - канопи*
Канопи - делви, в които са се поставяли органите на мъртвите при
балсамирането.
Когато, с течение на времето, делвите се разпаднат, Керите си търсят нов
дом. В този свят не бяха останали много от тях, и скоро щяха да са с една по-
малко.
Той се нахвърли върху мен, и аз отрязах голямо парче от него със сребърното
острие на ножа. Използвах дясната си ръка, на която имах гривна от оникс и
обсидиан. Дори само тези камъни, без помощта на сребърното острие, биха
отслабили някои от духовете на смъртта като него. Естествено, той изсъска
от болка и се поколеба за миг. Използвах това забавяне, за да се опитам да
заредя сребърния пълнител. Не успях напълно, защото скоро той отново беше
върху мен. Удари ме с огромната си ръка и ме запрати към стените на кръга.
Може и да бяха прозрачни, но за мен бяха твърди като тухли. Един от
недостатъците да хващаш духовете в кръг е, че аз също съм в капана на този
кръг. Главата и лявото ми рамо поеха тежестта на удара и болката избухна в
мен. Той изглеждаше доволен от себе си - нещо обичайно за прекалено
самоуверените злодеи.
- Ти си толкава силна колкото казват, но беше глупаво да се опиташ да ме
пропъдиш. Трябваше да ме оставиш на мира – сега гласът му беше дълбок и
почти гробовен. Поклатих глава за да му покажа, че не съм съгласна и за да
пропъдя замайването.
- Обувката не е твоя. – все още не можех да сменя този проклет патрон. Не и
с него, готов да атакува, не и с две пълни ръце. Въпреки това не можех да
рискувам да изпусна някое от оръжията.
Той се протегна към мен, но аз отново го прерязах. Раните бяха малки, но
атамето беше като отрова.То постепенно щеше да го сломи, ако можех да
остана толкова дълго жива. Замахнах пак към него, но той ме изпревари и ме
хвана за китката. Стисна я и я изви в неестествена позиция, карайки ме да
изпусна атамето и да извикам от болка. Надявах се да не е счупил някоя
кост. Самодоволно ме сграбчи за рамената с двете ръце и ме повдигна, така
че се озовах лице в лице с него. Очите му бяха жълти с вертикални зеници,
като на някаква змия. Дъхът му беше горещ и миришеше на гнило докато
говореше:
- Дребничка си, Юджийн Маркъм, но си възхитителна и плътта ти е топла.
Може би трябва да се позабавя и да те взема за себе си. Ще се радвам да чуя
как крещиш под мен.
Бляк! Да не би това нещо да ми се предлагаше? И отново името ми. Откъде,
за Бога, го знаеше? Никой от тях не го знаеше. За тях бях просто Одилия,
кръстена на черния лебед от Лебедово езеро; - име, измислено от втория ми
баща, заради формата, която духът ми предпочиташе при пътуванията до
Другия Свят. Името, макар и не особено стряскащо, остана , въпреки че се
съмнявах някое от съществата, с които се борех, да знае откъде идва.
Керата притисна ръцете ми нагоре (утре щях да имам синини), но дланите ми
бяха свободни. Той беше толкова сигурен в себе си, толкова арогантен и
самоуверен, че не обръщаше никакво внимание на борещите ми се ръце.
Най-вероятно възприемаше движенията ми като напразно усилие да се
освободя. За секунди извадих пълнителя и го пъхнах в пистолета. Успях да
изстрелям един непохватен изстрел и той ме пусна, но не нежно. Изправих се
на крака, опитвайки се да запазя равновесие. Куршумите вероятно не
можеха да го убият, но сребърен куршум в центъра на гърдите му определено
щеше да боли. Той залитна назад, наполовина изненадан, и се почудих дали
някога изобщо се е сблъсквал с оръжие. Стрелях още няколко пъти.
Изстрелите бяха гръмовни, надявах се Монгомъри да не направи глупост и да
нахълта вътре. Керата изрева от гняв и болка. Всеки изстрел го отхвърляше
назад, докато не достигна до границата на кръга. Пристъпих към него,
взимайки атамето, което блестеше в ръката ми. С няколко бързи движения
издълбах символа на смъртта в онази част на гърдите му, която не беше
окървавена от куршумите. Веднага електрически заряд протече през въздуха
в кръга. Космите на врата ми настръхнаха и можех да помириша озона,
точно както преди буря. Той изпищя и скочи напред, изпълнен с ярост или
адреналин, или с каквото там движеше тези същества. Но беше твърде късно
за него. Беше белязан и ранен. Бях готова. В друго настроение, може би
просто щях да го прогоня в Другия Свят. Стараех се да не убивам, освен ако
не се налага . Но онова сексуално предложение минаваше всякакви граници.
В момента бях бясна. Той щеше да отиде в света на смъртта, направо през
портите на Персефона.*
Персефона: Царица на подземното царство, съпругата на Хедес
Стрелях още веднъж, за да го забавя. С лявата ръка прицелът ми не беше на
нужната висота, но все пак достатъчно добър, за да го улуча. Вече бях
заменила атамето с жезъла. Но този път не черпех сила от тази реалност. С
добре оттренирана лекота оставих част от съзнанието си да се изплъзне от
този свят. За секунди достигнах до кръстопътя към Другия Свят. Това беше
лесен преход, правех го непрекъснато. Следващия преход беше по-труден,
особено като се има предвид, че бях отпаднала от битката, но все още нищо,
което да не мога да направя автоматично. Държах духа си на безопасно
разстояние от земята на смъртта, но я докоснах и изпратих тази връзка през
жезъла. Тя го засмука и лицето на Керата се изкриви от страх.
- Това не е твоят свят! – казах тихо, усещайки силата, която гореше през мен
и около мен – Това не е твоят свят и те прогонвам. Изпращам те през черната
порта в земите на смъртта, където можеш да се преродиш, изчезнеш в
забрава, или да изгориш в пламъците на ада. Всъщност изобщо не ми пука.
Тръгвай!
Той изкрещя, но магията го обхвана. Въздухът завибрира, напрежението
нарасна, а после всичко свърши рязко, като изпуснат балон. Керата също
беше изчезнала, оставяйки след себе си само сноп сиви искри, които скоро
избледняха.
Тишина. Паднах на колене, издишвайки дълбоко. Затворих очи за момент,
отпуснах тялото си и възвърнах съзнанието си в този свят. Бях изтощена, но
също така и радостна. Убийството ме накара да се почувствам добре. И
опиянена също. Той си получи заслуженото и аз бях тази, която му го даде.
Минути по-късно част от силата ми се възвърна. Станах и отворих кръга,
изведнъж започнах да се задушавам в него. Прибрах ножовете и оръжията
си и отидох да потърся Монгомъри.
- Обувката Ви беше пречистена – казах му равно – Убих духа. – Нямаше
смисъл да му обяснявам разликата между Кери и истински дух, нямаше да
разбере.
Той бавно влезе в стаята, и вдигна обувката предпазливо.
- Чух изстрели. Как използвате куршуми срещу дух?
Вдигнах рамене. Болеше ме там, където Керата беше праснала рамото ми в
стената:
- Беше силен дух.
Той прегърна обувката все едно беше дете и после погледна надолу с
неодобрение.
- Има кръв на килима.
- Прочетете документите, които подписахте. Не нося отговорност за нанесени
щети на лична собственост.
С малко мърморене той ми плати в брой и си тръгнах. Всъщност той беше
толкова щастлив заради обувката, че нямаше да е проблем дори ако му бях
унищожила офиса. В колата изрових един Милки уей от запасите в жабката.
Битки като тази незабавно изискваха захар и калории. Докато набутвах
блокчето шоколад в устата си, включих мобилния си телефон. Имах
пропуснато съобщение от Лара. След като изядох второ блокче и поех по
магистралата обратно към Тусон, я набрах.
- Здрасти – казах.
- Хей, свърши ли с Монгомъри?
- Да.
- Наистина ли обувката беше обладана?
- Аха.
- Ха. Кой можеше да знае? Това е и малко смешно. Нещо като изгубени души
и подметки на обувки …
- Лошо, много лошо – сдъвках я аз. Лара може и да е добра секретарка, но
моето търпение си има граници. - Е, какво става? Или току-що влизаш?
- Не. Преди малко получих една странна оферта за работа. Някакъв тип – е,
честно казано, стори ми се откачалка. Но той твърди, че сестра му е
отвлечена от феи... ъъъ... от джентри. Иска да отидеш и да я измъкнеш.
Това ме накара да замълча и да се втренча в магистралата и ясното синьо
небе отпред, без всъщност да ги виждам. Някаква рационална част от мен се
опитваше да преосмисли това, което ми беше каза току що. Не получавах
често подобни предложения. Добре де, никога. Подобна спасителна операция
изискваше от мен да премина физически в Другия Свят.
- Всъщност не правя това.
- Това му казах и аз – но в гласа й имаше несигурност.
- Добре. Какво криеш от мен?
- Нищо, предполагам. Не знам. Просто… той каза, че е изчезнала преди почти
година и половина. Била е на 14, когато е изчезнала.
Стомахът ми се сви при тези думи. Боже! Каква ужасна съдба за някой
толкова млад. Пред това похотливите коментари на Керата изглеждаха
дребна работа.
- Той звучеше доста ужасено.
- Има ли доказателства, че тя наистина е отвлечена?
- Не знам. Не искаше да говори за това. Беше малко параноичен, мислеше, че
телефонът му се подслушва.
Изсмях се на това.
- От кого? От джентрита? – „Джентри” наричах съществата, които западната
култура причислява към феите или елфите. Те изглеждат точно като хората,
само че владеят магия вместо технологии. Намираха „фея” за
пренебрежителен термин, така че уважавах това (донякъде) като използвах
термина, който са използвали староанглийските селяни. Джентри. Добри
хора. Добри съседи. В най-добрия случай беше съмнително обозначение.
Джентритата всъщност предпочитат термина „блестящите”, но това беше
просто глупаво. Нямаше да им окажа чак такова уважение.
- Не знам – каза ми Лара. – Както казах, прозвуча ми леко налудничаво.
Настъпи тишина, докато държах телефона и подминах една кола, която се
влачеше в лявото платно.
- Юджийн! Нали не мислиш да го направиш?
- На 14, а?
- Винаги си казвала, че е опасно.
- Кое? Да си на 14 ли?
- Престани. Знаеш какво имам предвид. Преминаването.
- Да знам какво имаш предвид.
Беше опасно – изключително опасно. Преминаването във форма на дух също
може да те убие, но шансовете да се върнеш обратно в останалото на земята
тяло са по-големи. Опитай само да прехвърлиш собственото си тяло в Другия
свят и всички правила се променят.
- Това е лудост.
- Уреди ми среща - казах й аз. – Няма лошо да поговоря с него.
Буквално я виждах как хапе устни, за да не ми възрази. Но в края на
краищата аз бях човекът, който й подписваше чека със заплатата и тя
уважаваше това. След няколко мига тя запълни тишината с информация за
някои други работи и после се отнесе към по-обикновени теми - някаква
разпродажба в мола, мистериозно одраскване на колата й …
Нещо във веселите клюки на Лара винаги ме караше да се усмихна, но и ме
тревожеше това, че повечето от социалните ми контакти идваха през някого,
който всъщност не съм виждала. Напоследък болшинството от контактите ми
лице в лице бяха с духове и джентрита.
Беше след вечеря, когато пристигнах в къщи, а съквартирантът ми Тим май
беше излязъл, най-вероятно там, където четяха поезия. Въпреки полския му
произход, гените му, необяснимо как, му бяха дали типична индианска
външност. Всъщност изглеждаше повече индианец отколкото някои от
местните. След като реши, че това е неговият път към славата, Тим си пусна
дълга коса и взе името Тимоти Червеният Кон. Изкарваше си прехраната с
четене на индианска поезия в местните долнопробни барове и сваляше
наивните туристки с изрази от типа на „моите хора” и „Великият дух”. Беше
постъпка, достойна за презрение, меко казано, но му осигуряваше доста
редовен секс. Това, което не успяваше да му осигури, бяха много пари,
затова го пуснах да живее при мен в замяна на домакинска работа и
чистене. За мен сделката беше добра. След цял ден битки с неумрели, да
търкам и ваната ми се виждаше прекалено.
За нещастие, търкането на атаметата ми беше нещо, което трябваше да
свърша сама. Кръвта на Керата оставяше петна.
След това вечерях, после се съблякох и влязох в сауната за дълго време.
Харесвах много неща в малката ми къща в подножието на планината, но
сауната беше една от любимите ми. Може би изглежда безполезна в
пустинята, но Аризона имаше сух, горещ климат, а аз харесвах усещането за
влага по кожата ми. Облегнах се на дървената стена, наслаждавайки се на
чувството как стресът си отива с потта ми. Тялото ме болеше – някои части
повече от други, и температурата позволи някои от мускулите ми да се
отпуснат.
Самотата също ме успокояваше. Колкото и жалко да беше, нямаше кого да
обвинявам за липсата си на общителност освен себе си. Прекарвах много
време сама и нямах нищо против. Когато вторият ми баща Роланд започна да
ме обучава за шаман, ми беше казал, че в повечето култури шаманите
живеят извън нормалното общество. Тогава, в прогимназията, идеята ми се
беше видяла налудничава, но сега, когато бях по-възрастна, имаше смисъл.
Не се страхувах от общуването, но ми беше трудно да контактувам с другите
хора. Да говоря пред хора беше убийствено за мен. Дори разговор на четири
очи имаше своите проблеми. Нямах домашни любимци или деца, които да
обсъждам надълго и нашироко, а и всъщност не бих могла да говоря за нещо
като инцидента в Лас Крусес. Да, имах дълъг ден. Карах четири часа и се бих
с древен слуга на злото. След няколко куршума и рани с нож го заличих и го
изпратих в света на смъртта. Боже, кълна се, че не ми плащат достатъчно за
тези глупости, нали разбирате? Следва учтив смях.
Когато излязох от сауната, имах още едно съобщение от Лара, което гласеше,
че срещата с обезумелия от мъка брат е уговорена за утре. Отбелязах си го в
бележника, взех душ и се оттеглих в стаята си, където облякох черна
копринена пижама. По някаква причина хубавата пижама беше
единствената глезотийка, която си позволявах в иначе мръсния си и кървав
начин на живот. Тазвечершният ми избор беше горнище, което разкриваше
доста плът, ако имаше кой да я види. Пред Тим винаги носех дрипав
пеньоар.
Сядайки на бюрото си, изпразних новия пъзел, който току-що бях купила. На
него беше изобразено малко котенце по гръб, гушнало кълбо прежда.
Страстта ми към пъзелите беше също толкова странна като тази към
пижамите, но и двете успокояваха съзнанието ми. Може би заради това, че
бяха толкова реални, можеш да държиш парченцата в ръката си и да ги
накараш да си паснат, за разлика от безплътните неща, с които обикновено
работех.
Докато ръцете ми местеха парченцата, се опитвах да се отърся от мисълта, че
Керата знаеше името ми. Какво означаваше това? Бях създала много врагове
в Другия Свят. Не ми харесваше мисълта, че са способни да ме преследват
лично. Предпочитах да си остана Одилия. Анонимна. В безопасност.
Предполагам, че нямаше никакъв смисъл да се тревожа за това. Керата беше
мъртва. Нямаше да разказва никакви истории.
Два часа по-късно свърших с пъзела и му се полюбувах. Котето имаше козина
със сиво-кафяви ивици, очите му бяха почти небесно сини. Преждата беше
червена. Взех си камерата, направих снимка и развалих пъзела, връщайки го
обратно в кутията. Прозявайки се, се шмугнах в леглото. Тим беше изпрал и
чаршафите бяха хладни и чисти. Нищо не може да се сравни с аромата на
чисти чаршафи. Въпреки изтощението си, обаче, не можах да заспя. Това е
една от ирониите на живота. Докато бях будна, можех да изпадна в транс
само с едно щракване на пръсти. Духът ми можеше да напусне тялото ми и
да пътува в други светове. И все пак, по незнайна причина, сънят ми се
изплъзваше. Докторите бяха препоръчали няколко успокоителни, но мразех
да ги използвам. Дрогата и алкохола обвързваха духа с този свят и, макар че
от време на време си ги позволявах, предпочитах да бъда готова да премина
отвъд на секундата. Тази нощ подозирах, че безсънието ми е свързано с една
тийнейджърка… Но не. Не можех да мисля за това, не още. Не и докато не
говоря с брат й.
Въздъхнах, имайки нужда да мисля за нещо друго. Обърнах се и се загледах в
тавана, в пластмасовите светещи звездички. Започнах да ги броя, както през
много други безсънни нощи. Бяха 33, точно толкова, колкото и последният
път. И все пак, беше добре да проверя.
Глава 2
Уил Делани беше в началото на двайсетте със сламено-жълта коса, която
имаше нужда от подстригване. Имаше бледо бяла кожа и носеше очила с
прокаран тел по рамката. На следващата сутрин, когато се появих в къщата
му, той трябваше да отключи около 20 ключалки преди да може да отвори
вратата, и дори тогава успя единствено да надникне навън, заради
охранителна верижка на вратата.
- Да? - попита подозрително.
Направих изражение, което използвах, когато бях на работа:
- Аз съм Одилия. Лара уговори нашата среща. – Той ме проучи.
- По-млада сте отколкото очаквах. – миг по-късно той затвори вратата и
махна верижката. Вратата се отвори още веднъж и той ме въведе вътре.
Когато влязох, хвърлих поглед наоколо. Имаше купища лавици с книги и
вестници, и определена липса на светлина.
- Доста е мрачно тук.
- Щорите не се отварят - обясни той. – Никога не знаеш кой може да
наблюдава.
- Хубаво. Ами лампите? – Той поклати глава.
- Ще бъдете изненадана колко радиация изпускат и другите електрически
устройства. Това кара рака да се разпростира така бясно в нашето общество.
Седнахме на кухненската му маса и той ми разказа защо мисли, че сестра му
е отвлечена от джентри. Трудно ми беше да прикрия скептицизма си. Не че
не бях чувала за тези неща, но бях започнала да свиквам с шизофреничните
вибрации. Беше напълно възможно джентритата да са плод на
въображението му.
- Това е тя – показа ми към седем негови снимки, а също и на едно
привлекателно момиче. На всяка една от тях те бяха наведени един срещу
друг на тревиста повърхност. – Направени са точно преди отвличането.
- Сладка е. И млада. Живее ли... живееше ли... с теб?
Той кимна.
- Родителите ни починаха преди около 5 години. Имам попечителство над
нея. Не е по-различно откакто беше преди.
- Какво имаш предвид?
Мъка премина през невротичното му лице.
- Баща ни винаги беше на някое бизнес пътуване, а майка ни се навърташе
около него. Така че, винаги сме били само Жасмина и аз.
- Защо си мислиш, че тя е отвлечена точно от джент... феи?
- Денят, в който е отвлечена – обясни той. – Случи се на Хелоуин. В
навечерието на Самхайн. Това е една от най-големите вечери за отвличания
и преследвания. Датата го потвърждава. Вратите между световете са
отворени.
Звучеше като че ли рецитираше от учебник или от интернет. Понякога си
мислех, че достъпът до интернет е като да пъхнеш оръжие в ръцете на малко
дете. Опитах се да не си извъртам очите докато се разхождаше. Нямах нужда
от мирянин, който да ми обяснява.
- Да, знам всичко това. Но и много други хора се скитат наоколо на Хелоуин.
И много други пъти. Предполагам, че не си докладвал в полицията?
- Напротив, докладвах. Те не бяха способни да разрешат проблема, не че се
нуждаех от тях. Знаех какво се е случило, заради мястото, където тя изчезна.
Това ме накара да мисля, че са го направили феите.
- Къде?
- Онзи парк. Тя беше на купон с някои деца от училище. Имаха голям огън на
открито и те са я видели да се отклонява. Полицията проследи следите й до
това сечище, и после просто спряха да се занимават със случая. А ти знаеш
какво е имало там? – Погледна ме драматично, готов да ме впечатли.
Не му доставих удоволствието да ми зададе очевидния въпрос, така че той
ми отговори:
- Кръгът на феите. Перфектният кръг от цветя, които растат в тревата.
- Случва се. Цветята го правят.
Лицето му беше изпълнено с недоверчивост и изведнъж се стрелна от масата:
- Не ми вярваш! – Стараех се да задържа лицето си толкова безизразно,
колкото нови корабни платна. Можеше да нарисуваш картина на него.
- Не че не вярвам на обяснението ти, но има толкова много прости
обяснения. Момиче, което е само в гората, може да бъде отвлечено от толкова
много неща… или хора.
- Казаха ми, че си най-добрата – каза ми това сякаш беше нещо като
аргумент – Казаха, че риташ паранормални задници през цялото време. Ти си
истинската справедливост.
- Това, което правя или не правя не е от голямо значение. Искам да сме
сигурни, че сме на правилния път. Молиш ме да прекося физически Другия
Свят. Почти никога не съм правила това. Опасно е.
Уил седна отново с отчаяна физиономия.
- Виж, ще направя всичко. Не мога да я оставя там с тези... с тези неща.
Кажи си цената. Мога да платя колкото пожелаеш.
Огледах се наоколо с любопитство, привлечена от книгите за НЛО и Голямата
Стъпка.
- С какво се занимаваш всъщност?
- Ръководя блог.
Чаках за повече, но очевидно това беше всичко. Някак си предполагах, че
тази работа носи по-малко пари дори и от тази на Тим. Не ме обвинявайте,
вината си е негова. Хм… автори на блогове. Не разбирах защо всички хора и
техните познати мислят, че светът иска да прочете техните размишления в...
е нищо. Ако исках да съм зависима от безсмислените глупости щях да гледам
телевизия.
Все още ме гледаше умолително с тези големи и сини, като на малко кученце,
очи. Почти изпъшках. Кога станах толкова мекушава? Не исках ли хората да
мислят за мен като за студен и хитър наемен шаман? Вчера се бях преборила
с Кери. Защо тази сърцераздирателна история ме поглъща? Открих, че
всъщност беше заради керите. Това тъпо, сексуално предложение ми беше
толкова отвратително, че просто не можех да изтрия картината на малката
Жасмин Делани да бъде играчката на джентри. Защото щеше да бъде точно
това, въпреки че нямаше никога да кажа това на Уил. Джентритата
харесваха човешките момичета, и то много.
- Можеш ли да ме заведеш в парка, където е изчезнала? – попитах накрая –
Ще имам по-добро сетиво, ако наистина феите са замесени.
Разбира се, всъщност аз щях да го заведа, защото бързо осъзнах, че няма да
му позволя да ме закара където и да е. Да го имам като пътник ми беше
достатъчно.
Той прекара първата половина от пътуването в разпиляване на
слънцезащитни лосиони около него. Предполагам трябва да се вземат
предпазни мерки, когато живееш в пещера и най-накрая излезеш на
светлина.
- Против рак на кожата – обясни той - Особено с изчезването на озоновия
слой. Солариумите убиват хората. Никой не трябва да излиза без някакъв вид
защита, особено тук.
За това съм съгласна с него.
- Да, и аз си слагам слънцезащитен крем. – Той погледна подозрително към
тена на кожата ми.
- Сигурна ли си?
- Все пак живеем в Аризона. Не е трудно да хванеш малко слънце. Искам да
кажа, понякога ходя до пощенската кутия без лосион, но през повечето време
се опитвам да си слагам.
- “Опитвам„ – присмя ми се – Защитава ли те срещу UVB лъчите?
- Не знам. Тоест... предполагам. Никога не изгарям и мирише хубаво също.
- Недостатъчно. Повечето от лосионите защитават единствено от UVA лъчите,
но дори и да не изгаряш UVB лъчите все още си преминават. Те са
истинските убиици. Без достатъчна защита можеш да очакваш най-вероятно
ранна смърт от меланома или друг вид рак на кожата.
- Оу. – надявам се, че ще стигнем до парка скоро. Точно преди да стигнем,
светофарите ни спряха под надлеза. Не си помислих нищо за това, но Уил се
изнерви.
- Винаги мразя да спирам под тези неща. Никога не знаеш какво може да
стане при земетресение.
Отново се опитах да остана неутрална.
- Мина доста време от преди последното земетресение. – Да, като никога.
- Ти просто никога не знаеш. – Предупреди злокобно.
Пристигнахме миг по-късно. Паркът беше зелен и горист, някакъв идиотски
опит да се предизвикат законите на климата на Южна Аризона. Най-
вероятно струваше на града огромно количество вода. Той ме поведе към
следа, която водеше до мястото, където е била отвлякана Жасмин. Докато се
приближавахме видях нещо, което ме накара да имам повече вяра в
историята му. Следата се пресичаше с друга в перфектен кръстопът.
Кръстопътят често е врата към Другия Свят. Нямаше кръг от цветя, които да
растат тук, но докато доближавах този кръстопът можех да усетя тънка
връзка между този и Другия свят.
- Кой знае? – промърморих, мислено проверявайки стените. Не беше добро
място за преминаване от единия свят в другия. Съмнявах се, че ще успея
точно сега. Но на сабат* като Самхайн... е, това място съвсем спокойно може
да бъде портал. Трябваше да кажа на Роланд, за да може да проверим на
следващия сабат.
Сабат - Кръвожадна и мрачна секта.
- Е? – попита ме Уил.
- Това е гореща точка. – признах, опитвайки се да си представя как да
постъпя. Излизаше, че съм кръгла нула в две неща – в правдоподобността на
последните ми двама клиента, на които 90 процента от съмненията ми са
грешни, се стараех да задържам здравословна доза от скептицизъм.
- Е, ще ми помогнеш ли тогава?
- Както казах, това не ми е работа. Но дори и ако решим, че тя е била
отведена в Другия Свят си нямам идея къде може да е. Той е голям, колкото
нашия.
- Била е задържана от цар Езон.
Завъртях се на другата страна от кръстопътя.
- Как, по дяволите, знаеш това?
- Един дух ми каза.
- Дух?
- Да, преди е работел за този Езон. Избягал е и иска отмъщение, така че той
ми продаде информацията.
- Продаде ти я?
- Имаше нужда от пари, за да погаси депозита на апартамента си в
Скотсдейл.
Прозвуча абсурдно, но и преди бях чувала за същества от Другия свят, които
се опитват да направят магазин в човешкия свят или просто луди хора,
които искат да живеят в Скотсдейл.
- Кога се случи това?
- Оу, преди няколко дни. – каза го все едно е било посещение от човек на
UPS*
UPS - Непрекъсваеми токозахранващи устройства
- Така. Сериозно ли си се доближил до дух и чак сега се сещаш да го
споменеш?
Уил вдигна рамене. Някои от слънцезащитните кремове, които си беше
намазал, си личаха по брадичката му.
- Е, аз вече знаех, че тя е взета от феите. Това e потвърдено. Всъщност той
беше този, който те спомена. Каза, че си убила един от братовчедите му. След
това намерих някои местни новини, които потвърждаваха историята.
Проучих го, ако не беше толкова нещастен едва ли щях да повярвам на нещо
подобно. Но истината беше твърде голям удар за него, че да си измисля.
- Как ме нарече той?
- А?
- Когато ти каза за мен, какво име ти каза?
- Е, твоето име... Одилия, но имаше и нещо друго... Юнис?
- Юджийн?
- Да, това е било.
Раздразнено направих крачка към сечището. Втори жител от Другия Свят
знаеше моето име. Това не беше хубаво. Изобщо не беше. И сега един от тях
се опитваше да накара Уил да ме примами в Другия Свят. Наистина ли беше
примамка? Злите духове не бяха много запознати с ръководенето на
престъпление. Ако бях убила братовчеда му, предполагам, че щеше да се
надява някои от другите мотивирани създания да ме довършат.
- Е, какво? Сега ще ми помогнеш ли?
- Не знам. Трябва да помисля върху нещо, да проверя някои неща.
- Но... но аз ти показах всичко, разказах ти всичко! Не виждаш ли колко
истинско е това? Трябва да ми помогнеш! Тя е само на 15, за Бога.
- Уил – казах му тихо – вярвам ти, но не е толкова просто.
Имах го предвид. Не беше толкова просто, без значение колко исках да бъде.
Мразех заключването в Другия Свят повече от всичко друго. Взимане на
тийнейджърка беше основно за изнасилване. Исках да направя едно
престъпно парти, за да си платят за това. Исках да ги накарам да страдат.
Но не можех да премина с очевидни пистолети. Самоубивайки се нямаше да
направя на никой от нас някакво добро. Имах нужда от повече информация
преди да премина.
- Ти трябва...
- Не – отсякох, и този път гласът ми не беше неутрален – Не съм длъжна да
правя нещо, разбираш ли? Правя собствени избори и избирам сама работата
си. Сега, съжалявам много за сестра ти, но няма да премина в това все още.
Както ти е казала Лара, не приемам работи, които ме отвеждат в Другия
Свят. Ако приема тази, то ще е след внимателно обмисляне и търсене на
някои отговори. А ако не я приема, просто не я приемам. Край на историята.
Разбра ли?
Той преглътна и кимна, уплашен от жестокостта в гласа ми. Не беше
различен от този, който използвах пред духовете, но се почувствах малко
лошо, че го използвах, за да уплаша Уил. Той трябваше да се подготви за
възможността да не направя това за него, без значение колко много го
искахме и двамата.
На път за вкъщи се завъртях край дома на мама, искайки да говоря с Роланд.
Залеза хвърляше червено-оранжеви светлини върху къщата им и ароматът на
нейната градина изпълни въздуха. Беше позната миризма на безопасност и
детство. Когато влязох в кухнята не я видях никъде, което вероятно беше
добре. Имаше склонност да се отегчава, когато с Робърт говорехме за работа.
Той седеше на масата, работейки върху модел на самолет. Бях се смяла
когато избра това за хоби като се оттегли от шаманството, но напоследък ме
беше обидил, че не е по-различно от реденето на пъзели. Бог знае какво нещо
ще си намеря да ме задържа заета като се пенсионирам. Имах тревожното
чувство, че щях да се кандидатирам за бродиране.
Той се усмихна, когато влязох в стаята, карайки бръчките около очите му,
появили се от старостта, да се появят на лицето, което обичах. Косата му
беше блестящо сребърна – бяла. Беше успял да запази по-голямата част от
нея. Бях 5/8 и той беше малко по-висок от мен. Въпреки тази височина, той
беше набит, не беше изгубил мускулите си с възрастта. Може да беше в
енергичните 60, но имах чувството, че може да си навреди сериозно.
Роланд хвърли един поглед към лицето ми и ме покани да седна:
- Не си тук, за да разпиташ за Идахо. – всъщност не разбирах последния им
избор за ваканция, но както и да е. Дадох му бърза целувка и го прегърнах.
Не обичах много хората в този свят или в някой друг, но за него бих умряла.
- Не, не съм. Но във всеки случай, как беше?
- Добре. Не е важно. Какво не е наред?
Усмихнах се. Това беше Роланд, винаги готов за работа. Ако майка ми го
беше оставила, предполагам, че щеше все още да е вън и да се бие до мен.
- Просто имам предложение за работа. Странно предложение.
Преминах към това да му разкажа всичко за Уил и Жасмин, за
доказателствата, които бях открила за нейното отвличане. Също така му
казах и за този Езон.
- Чувал съм за него. – каза Роланд.
- Какво знаеш?
- Не много. Никога не съм го срещал. Никога не съм го откривал. Но е силен,
това го знам най-добре.
- Става все по-зле и по-зле.
Той ме погледна внимателно.
- Мислиш ли да го направиш?
- Може би.
- Това е лоша идея, Юджийн. Много лоша.
Имаше ужасена нотка в гласа му, която ме изненада. Той никога не се
отдръпваше от някаква опасност, особено ако беше замесен и невинен.
- Тя е просто дете, Роланд.
- Знам, и двамата знаем, че Джентрита бягат всяка година, взимайки жени.
Повечето никога не се откриват. Опасността е твърде голяма. Така стоят
нещата.
Усетих нарастването на гнева ми. Интересно как някой, който ти казва да не
правиш нещо, може да ти въздейства.
- Е, ето една, която можем да върнем. Знаем къде е.
Той потърка очите си, показвайки татуировките на ръцете си. Моите
татуировки изобразяваха богини, неговите бяха на вихрушки, кръстове и
риби. Имаше собствен изглед за това на кои богове да се моли или в този
случай – Бог. Всички се молехме на различни божества.
- Това не е игра на случайни посетители. – предупреди – Ще те отведе точно в
сърцето на тяхното общество. Никога не си била на толкова дълбоко. Не
знаеш какво е.
- А ти знаеш? – попитах саркастично. Когато не ми отговори, почувствах как
се разширяват очите ми. – Кога?
Той замахна ръка, за да прекрати това.
- Това няма значение. Значение има, ако преминеш с тялото си, защото ще се
самоубиеш или ще бъдеш пленена. Няма да ти позволя да направиш това.
- Няма да ми позволиш? Я стига, вече не можеш да ме изпратиш обратно в
стаята ми. Освен това преди съм преминавала много пъти.
- В дух. Времето в тялото ти ще е не повече от 10 минути. – разтърси глава
осведомено по снизходителен начин. Това ми дотегна. - Младите никога не
откриват колко безразсъдни са някои неща.
- А възрастните никога не осъзнават кога трябва да отстъпят и да оставят
младите и силните да си вършат работата. – думите излязоха навън преди да
мога да ги спра и изведнъж се почувствах подла. Роланд просто ме
наблюдаваше равномерно.
- Мислиш, че си по-силна от мен, сега?
Дори не се и замислих.
- И двамата знаем, че съм.
- Да – съгласи се той – Но това не ти дава правото да се самоубиеш за
момиче, което дори не познаваш.
Вгледах се в него с изненада. Ние не спорехме, но за него това становище
беше странно. Той се беше оженил за майка ми, когато бях на 3, и ме
осинови малко след това. Взаимоотношенията между баща- дъщеря горяха и
в двама ни, заличавайки всякакъв копнеж, който съм имала по истинския си
баща, който никога не съм познавала. Майка ми почти никога не говореше за
него. Те са имали нещо като романс, но на края той не искал да се подаде –
не заради майка ми или мен.
Роланд правеше всичко за мен, пазеше ме от неща, които можеха да ме
наранят, с изключение на тези, които дойдоха с работата ми. Когато откри,
че мога да преминавам през светове и да гоня духове, той започна да ме
обучава, а майка ми го мразеше за това. Те бяха най-любящата двойка, която
някога съм виждала, но този избор почти ги беше разделил. Накрая те
останаха заедно, но тя никога не харесваше това, което правех. Както и да е,
Роланд го приемаше като дълг. Дори съдба. Не бях от тези глупави хора по
филмите, които когато „видят умрял човек” полудяват. Лесно можех да
игнорирам уменията си. Но колкото повече беше засегнат Роланд, то ставаше
грях. Да пренебрегнеш едно повикване беше загуба, особено, когато
означава, че другите ще страдат. Така че той се опита да се отнася с мен
толкова обективно, колкото към някой новак, борейки се със своите
собствени чувства.
Все още, поради някаква причина, се опитваше да ме задържи. Странно. Бях
дошла за някаква стратегия, а всичко свърши отбранително.
Рязко смених темата, разказвайки му как Керата знаеше името ми. Той ме
сряза с поглед, очевидно неискайки да остави темата за Жасмин на страна.
Колата на майка ми спря, давайки ми временна победа. С въздишка и
тревожен поглед ми каза да не се притеснявам за името. Случвало се
понякога. Накрая и неговото се е разбрало, но последиците са били
незначителни.
Майка ми влезе в кухнята и шаманският бизнес изчезна. Лицето й
приличаше много на моето – издължено по форма с високи скули, но
единствено тя беше с леко различен тен. Усмихна се толкова тревожно,
колкото Роналд. Винаги носеше безкрайно безпокойство за мен. Понякога си
мислех, че трябва да правя това, което правех преди за прехраната ми. Все
още тя имаше това притеснение от както бях малка, все едно можех да
изчезна от нея всеки момент. Може би това беше просто майчинска работа.
Тя остави на плота хартиения плик и започна да прибира продуктите. Знаех,
че тя е разбрала защо съм тук, но предпочете да го игнорира. - Ще останеш
ли за вечеря? – попита ме тя – Мисля, че си отслабнала.
- Не, не е. – каза Роланд.
- Тя е твърде слаба. – оплака се майка ми – Не че не се бях грижила
достатъчно за това.
Усмихнах се. Майка ми изглеждаше невероятно.
- Имаш нужда да се храниш повече. – продължи тя.
- Ям по три шоколадчета на ден. Не се лишавам от калории. – прекосих и
обвих ръце около нея. – Внимавай, много майчински си настроена. Умните,
професионални майки не се предполага да бъдат такива.
Тя ме погледна.
- Аз съм терапевт. Трябва да бъда двойно по-майчински настроена.
Накрая останах за вечеря. Тим беше невероятен готвач, но нищо не може да
замени храната на мама. Докато се хранехме, говорехме за ваканцията им в
Идахо. Нито Кери, нито Жасмин се появиха някъде в разговора ни.
Когато най-накрая се прибрах вкъщи, установих, че Тим се готви да излезе с
група кикотещи се момичета. Той беше в напълно псевдо-индийско облекло
завършено с увита броеница на главата си и жилетка от еленска кожа.
- Поздравления, сестро Юджийн – каза, задържайки длани, както в онези
стари западни филми. – Присъедини се към нас. Отиваме на концерт в парка
Дейвидсън, така че може да се срещнем с подаръка на разцвета на Великия
Дух докато изпращаме свещения ритъм на музикалния курс през душите ни.
- Не, благодаря. – казах минавайки бързо през него. Отидох направо в стаята
си.
Миг по-късно той последва момичетата.
- О, хайде Юдж. Ще бъде поразително. Имаме хладилник с бира и всичко
останало.
- Съжалявам, Тим. Не мисля, че тази вечер се чувствам като индианка.
- Това е пренебрежителен термин.
- Знам, че е. И то доста. Но твоята избеляло-руса хайка отвън не заслужава
повече от това. – погледнах го подозрително. – Дори не си и помисляй да
върнеш някоя от тях обратно довечера.
- Да, да, знам правилата. – хвърли се върху плетения ми стол – Е, какво ще
правиш тогава? Ще пазаруваш в интернет? Или ще редиш пъзели?
Всъщност мислех да направя и двете неща, но нямах намерение да му казвам
това.
- Хей, имам си работа за вършене.
- Проклятие, Юджийн! Превръщаш се в отшелник. Дийн започва да ми
липсва. Той си беше задник, но поне те изкарваше от вкъщи.
Направих физиономия. Дийн беше последното ми гадже, бяхме скъсали
преди 6 месеца. Раздялата беше някакъв вид неочаквана и за двама ни. Не
бях очаквала, че ще го хвана да се натиска с управителката на имението си,
но и той не очакваше, че ще бъде хванат. Сега знаех, че съм по-добре без
него, но някаква незначителна част от мен винаги се чудеше какво го беше
накарало да загуби интерес. Недостатъчно вълнуваща, красива, добра в
леглото?
- Някои неща са по-лоши от това да останеш сам вкъщи – измърморих –
Дийн беше един от тях.
- Тимъти? – едно от момичетата извика от всекидневната – Идваш ли?
- Един момент, благородно цвете. – извика обратно, а на мен каза:
– Сигурна ли си, че искаш да се криеш тук цялата вечер? Всъщност не е
здравословно да стоиш далеч от хората.
- Добре съм. Отивай и се забавлявай с твоите цветя.
Той сви рамене и излезе. Що се отнася до мен, аз си направих сандвич и
пазарувах в интернет, точно както беше предположил. Беше последвано от
редене на пъзел, изобразяващ рисунка на ЕмСи Ешър. Малко по-трудна от
малкото коте. На половината открих, че се взирам в парченцата пъзел без
всъщност да ги виждам. Спокойните, жестоки думи на Роланд, се въртяха в
съзнанието ми. Да оставя Жасмин Дилани да си отиде. Всичко, което ми каза
бе истина. Да оставя това беше най-умното нещо, което можеше да се
направи. Безопасното. Знаех, че щях да го послушам... все още някаква част
от мен продължаваше да мисли за младото, усмихнато лице, което ми беше
показал Уил. Ядосано, бутнах някои от парченцата пъзел настрана. Тази
работа не предполагаше да бъде с морални решения. Беше черно на бяло. Да
намеря лошите. Да ги убия или прогоня. Да се прибера вкъщи накрая на
деня.
Станах, изведнъж не искайки да съм сама повече. Не исках да бъда оставена
със собствените си мисли. Исках да съм навън с хора. Разясняване: не исках
да говоря с хора, просто исках да съм около тях. Изгубена в тълпата. Имах
нужда да видя някой от моя вид – топли, живи и дишащи хора, не
безсмъртни духове или изпълнено с магия джентри. Исках да запомня от коя
страна на оградата съм. Най-важното, исках да забравя Жасмин Делани.
Поне за тази вечер.
Напъхах се в едни джинси, сложих първия сутиен и тениска, които успях да
намеря. Пръстените и гривните ми винаги си бяха на мен, но добавих колие с
лунен камък, което нежно падаше върху тениската ми с вeобразно деколте.
Сресах дългата си коса и за вързах на висока опашка, изпускайки няколко
кичура. Сложих си червило и бях готова да тръгвам. Готова да се загубя.
Готова да забравя.
Глава 3
Наблюдавах хората повече от час, затова го забелязах още когато влезе. Беше
трудно да не го направя. Погледите на няколко други жени в бара показваха,
че не съм единствената, която го е забелязала.
Той беше висок, с широки рамене, добре оформени мускули, но не като на
Арнолд Шварценегер. Носеше панталони в цвят каки с тъмносиня тениска,
пъхната в тях. Черната му коса почти стигаше до брадичката, беше мушната
зад ушите му. Очите му бяха големи и тъмни, насред гладко избръснато лице
с перфектен бронзов тен. Подозирах, че има нещо етническо в чертите му, но
не бих могла да го различа.
Каквото и да беше съчетанието – работеше. Извънредно добре.
- Хей, тук седи ли някой? – посочи мястото до мен. Беше единственият
свободен стол в бара.
Поклатих глава и той седна. Не каза нищо друго. Отново чух гласа му, когато
си поръча Маргарита. След това изглеждаше някак доволен просто да гледа
хората, като мен. И честно казано мястото предразполагаше. „При
Алехандро” се намираше точно до второкласен хотел и редовните му
посетители бяха туристи от всички социални слоеве. По телевизорите течаха
спортни програми, новини, или каквото му се гледаше на бармана. В края на
бара бяха баналните игрални машини. Музиката (понякога беше на живо, но
не и тази вечер) караше телевизорите да замлъкнат и танцуващи хора
запълваха тесните пространства между масите.
Това място кипеше от живот. Имаше си алкохол, безсмислени занимания и
груби реплики. Харесвах да идвам тук, когато исках да бъда сама, без да
бъда сама. Все пак ми харесваше повече, когато пияните глупаци ме
оставяха на мира. Но не бях сигурна за тези, които изглеждаха добре.
Хубавото нещо, което открих наскоро беше, че когато Високия, Мрачен и
Красив седеше до мен, загубеняците не смееха да се приближат.
Но той също не разговаряше с мен и след малко осъзнах, че бих искала да
каже нещо – не че имах някаква представа какво бих казала аз. Погледите,
които ми хвърляше, подсказваха, че и той се чувства по същия начин. Не
знаех със сигурност. Напрежението между нас нарасна, когато посегнах към
питието си, всеки от нас чакаше нещо.
Най-сетне той започна разговора.
- Апетитна си.
Не очаквах такова начало.
- Моля?
- Парфюмът ти. Нещо като... теменужки и захар. И ванилия. Предполагам е
странно да мислиш, че теменужките са апетитни, а?
- Не чак толкова, в сравнение с мъж, който знае как миришат теменужките. -
Странно е дори че го е усетил. - Сложих си го преди около дванадесет часа. С
всичкия този дим и миризмата на пот наоколо, беше изненада, че дори нечие
обоняние действа.
Усмихна ми се криво, удостоявайки ме с поглед, който може да бъде описан
единствено като замъглен. Усетих, че пулсът ми леко се ускори.
- Добре е да познаваш цветята. Улеснява те, когато ги изпращаш на някого.
И впечатляваш жените.
Погледнах го, след това завъртях останалата бира в бутилката ми в кръг.
- Опитваш се да ме впечатлиш ли?
Той сви рамене.
- Просто се опитвам да завържа разговор.
Замислих се върху това, обмисляйки дали да играя тази игра или не. Чудех се
дали ще мога. Усмихнах се леко.
- Какво? – попита той.
- Нищо. Просто си мислех за цветя. И за впечатляването на хора. Имам
предвид, колко странно може да е да подхвърлиш няколко хапливи
коментара относно половите органи на човека, който те привлича? Какво му
е на това? Просто странен начин на флирт.
Тъмните му очи светнаха сякаш току-що е открил нещо изненадващо и
възхитително.
- По-странно ли е от това да подариш шоколад, който би трябвало да действа
като афродизиак? Или пък виното? Романтично питие, което успява да
притъпи защитата на другия.
- Хм. Сякаш хората се опитват да бъдат проницателни и безсрамни
едновременно. Сякаш няма всъщност да се изправят и да кажат: „Хей,
харесвам те, нека бъдем заедно.”, а вместо това казват: „Ето, дръж няколко
афродизиака.” Отпих от бирата и подпрях брадичка на ръката си,
изненадана от себе си, продължих да говоря.
- Имам предвид, нямам проблеми с мъжете, връзките или секса, но понякога
ми писват тези глупави игрички между хората.
- Как така?
- Всичко е маскирано под стойки и маневри. Няма искреност. Хората просто
не могат да изразяват чувствата си. Всичко е обвито в неизвестност с
някакви глупави заучени фрази и изтънчени подаръци, не знам дали ме бива
в тези игри. Учени сме, че е грешно да си честен, сякаш в това се крие
някакъв вид социален позор.
- Ами – обмисли го той, – някой път може да е доста тъпо. И да не забравяме
за отхвърлянето. Това допринася също. Има страх във всичко това.
- Да, сигурно. Но да те отрежат не е най-лошото нещо на света. И не би ли
било по-лесно така вместо да пропиляваш вечерта или, Господ да ни е на
помощ, седмици в безсмислени срещи? Трябва да отстояваме чувствата и
намеренията си открито. Ако човека отсреща каже: „Майната ти!”, ами,
тогава, хубаво. Преодолей го и дай нататък.
Огледах бирената бутилка подозрително.
- Какво има?
- Просто се чудя дали съм пияна. Това е първата ми бира, но мисля, че звуча
леко смахнато. По принцип не говоря толкова много.
Той се засмя.
- Не те мисля за смахната. Всъщност съм съгласен с теб.
- Така ли?
Той кимна, изглеждаше впечатляващо мъдър, докато обмисляше отговора си.
Караше го да изглежда още по-секси.
- Съгласен съм, но мисля, че повечето хора не приемат добре истината.
Предпочитат игричките. Искат да вярват на хубавите лъжи.
Изгълтах последните останали глътки от бирата си.
- Не и аз. Готова съм за истината по всяко време.
- Наистина ли?
- Да.
Поставих бутилката на масата и го погледнах. Този път ме гледаше
внимателно, погледът му беше отново замъглен - мрачен, горещ и секси.
Потънах в него, чувствайки отговора на нервите в отпадналото ми тяло,
което смятах за заспало.
Леко се наклони напред.
- Ами тогава ето ти я честността. Бях щастлив, че свободното място е до теб.
Мисля, че си красива. Също така мисля, че това, че сутиенът ти прозира през
блузата е много секси. Харесва ми извивката на шията ти и как кичурите
коса изглеждат върху нея. Мисля, че си забавна, също и умна. Изминали са
пет минути, а вече знам, че не оставяш хората да те мотаят – това също ми
харесва. Забавно е човек да си говори с теб и се обзалагам, че ще си също
толкова забавна в леглото.
Облегна се на стола си отново.
- Еха – казах, сега забелязвайки, че в бързината съм облякла бяла блуза върху
черен сутиен. Опа! – Това беше доста честност наведнъж.
- Да вървя ли на майната си сега?
Играех си с ръба на шишето. Поех си дълбоко въздух.
- Не. Все още не.
Той се усмихна и ни поръча по още едно. Запознаването изглеждаше най-
логичната следваща стъпка и когато неговият ред дойде, ми каза, че името
му е Кийо.
- Кийо – повторих. – Кратко и ясно.
Наблюдаваше ме и скоро усмивката затанцува по устните му. Наистина
много хубави устни.
- Опитваш се да ме проучиш.
- В какъв смисъл да те проуча?
- Какъв съм. По народност. Етническа група. Както искаш му речи.
- Разбира се, че не. – запротестирах, въпреки че точно това се опитах да
направя.
- Майка ми е японка, а баща ми е латиноамериканец. Кийо е съкратено от
Кийотака.
Вгледах се по-внимателно в чертите му. Сега разбрах от къде са
изразителните очи и тенът. Човешките гени бяха фини. Обожавах начина, по
който се смесваха. Колко готино, помислих си, да уцелиш толкова добре
прадедите си. Знаех само, че при майка ми е смесено много от гърците и
уелсците, но имаше още хиляда неща, които бяха смесени. Що се отнася до
скъпия ми баща... ами, не знаех нищо за потеклото му, както и всички
останали неща за него. Един вид бях мелеза Кери.
Тогава осъзнах, че съм зяпала Кийо твърде дълго.
- Харесват ми резултатите. – най-накрая казах аз, което го накара да се
засмее отново.
Попита ме за работата ми и му казах, че работя като уеб дизайнер. Не беше
напълно лъжа. Бях се специализирала в това, даже и на френски. И двете се
оказаха без връзка с работата ми, въпреки че Лара твърдеше, че ако имаш
уебсайт работата ти щеше да потръгне. Но точно сега не ми бяха
притрябвали мълви.
Когато ми каза, че е ветеринар аз му отговорих:
- Не, не си.
Очите му се разшириха от изненада.
- Защо мислиш така?
- Защото... защото не можеш да бъдеш. Не те виждам като такъв.
Нито пък си представях да кажа на Лара утре „Бях в един бар снощи и
срещнах един готин ветеринар...” Не, тези понятия не вървяха ръка за ръка.
Ветеринарите изглеждаха като Уил Дилани.
- Кълна се в Господ – закле се Кийо, разбърквайки Маргаритата си. – Дори
работя и вкъщи. Имам пет котки и две кучета.
- О, мили Боже.
- Хей, просто харесвам животни. Връщам се към нещото за честността.
Животните не лъжат, за това как се чувстват. Искат да ядат, да се бият и
размножават. Ако те харесват го показват. Ако не – не го показват. Те не
играят игрички. Е, може би котките са изключение. Понякога са много
хитри.
- Така ли? И как си ги кръстил всичките тези котки?
- Смърт, Глад, Епидемия, Война и Мистър Уискърс.
- Кръстил си котките си на Конниците на Апокалип... чакай Мистър Уискърс?
- Ами, Конниците са само четирима.
Разговаряхме за какво ли не. Някои теми бяха сериозни, други комични. Каза
ми, че е от Финикс, което малко ме разочарова. Не беше от тук. Говорехме
също и за хората около нас, за работа, за живота, планетата и така нататък.
През цялото време се чудех как се случи всичко това. Та, нали преди малко
си мислех как живея извън обществото? А ето ме сега, говоря с мъж, когото
току-що срещнах, а сякаш се познаваме от години. Едва различавах думите,
които излизаха от устата ми. Дори не разпознах езика на тялото си:
привеждах се към него, когато говорехме, краката ни се докосваха. Той не
носеше одеколон, но ухаеше така както изглеждаше – мрачен, горещ и секси.
И пълен с обещания. Обещания, които казваха: „О, скъпа, мога да ти дам
всичко, което някога си желала, ако просто ми дадеш този шанс...”
По едно време се облегнах на бара, за да плъзна празната бутилка. И докато я
оставях почувствах пръстите на Кийо да докосват кръста ми, там, където
блузата се беше вдигнала. Трепнах, сякаш ме удари ток при това леко
докосване.
- Ето ти още честност – каза той с нисък глас. – Харесва ми тази татуировка.
Даже много. Отново теменужки?
Кимнах и седнах обратно на мястото си, но той не отмести ръката си.
Татуировката представляваше верига от теменужки и листенца, които се
простираха по кръста ми. По-голяма част от изрисуваните цветя бе на
опашката ми, а отделни линии се разстилаха от двете срани, почти до
хълбоците ми.
- Теменужките един вид станаха моите цветя – обясних. – заради очите ми.
Той се наклони напред и аз почти спрях да дишам, заради близостта на
устните му…
- Еха. Права си. Никога преди не съм виждал очи с такъв цвят.
- Имам още три.
- Очи?
- Татуировки.
Това грабна интереса му.
- Къде?
- Блузата ги закрива. – поколебах се. – Знаеш ли нещо за Гръцката
митология?
Той кимна. Мъж, който знае за културата. Добър знак.
Посочих рамото на дясната ми ръка. Ръкава ми покриваше кожата.
- Тази представлява змия, омотана около ръката ми. Посветена е на Хеката,
богинята на магиите, мрака и кошмарите.
Не му казах, че Хеката е охранявала кръстопътя между световете. Тя е
ръководела прехода до Другия свят и отвъд него. Тази татуировка е моята
връзка с нея за да улеснявам собствените си пътувания и да разчитам на нея
за помощ, когато ми потрябва.
Посочих лявото си рамо.
- Това е пеперуда, чийто криле се извиват назад и се срещат зад ръката ми.
Полу черно, полу бяло.
- Психея? – попита той.
- Добро предположение. – Наистина разбираше от митология. Името на
богинята се превежда като душа, а пеперудата е изобразявала душата в
митовете. – Персефона.
Той кимна.
- Полу черна, полу бяла. Тя е изживяла половината си живот в този свят, а
другата в Подземното царство.
Не се различаваше много от моя живот. Персефона водела преходите до
Царството на смъртта. Не съм пътувала до там, но съм я призовавала да
изпраща други.
- Тя е управлява тъмната луна. А тук отзад – посочих тила си – имам луна с
изображение на жена в нея. Селена - богиня на луната.
Очите на Кийо показваха дълбок интерес.
- Защо не някоя от по-общите богини на луната? Да речем, Диана?
Поколебах се. По много причини и Диана би служила за тази цел. И тя, и
Селена са били свързани с човешкия свят и биха ме наказали тук, ако си го
заслужех.
- Другите са... самотни богини. Дори Персефона, която технически е женена.
Диана е девствена - също е сама. Но Селена... ами тя не е под натиск вече, но
е била по-социална богиня. Спогаждала се е с хората. И е опитна. За това
избрах нея. Просто не мисля, че е добре да имам татуирани три богини и
всичките да са самотни.
- Ами ти? Ти самотна ли си Юджийн? – гласът му беше кадифен и бих могла
да се удавя в очите му. Бяха като шоколад. Шоколадът е афродизиак.
- Не сме ли всички сами? – попитах с печална усмивка.
- Да. Мисля, че накрая всички сме сами, без значение какво се пее в песните
и какви са щастливите истории. Предполагам е от значение с кого избираме
да сме сами.
- Знаеш ли, точно затова идвам тук. Да бъда сама с други хора. Има
уединение в тълпата. Скрит си. В безопасност.
Той погледна към танцуващите в бара. Бяха като стена, която ни обгражда.
Бяха там, но сякаш не бяха.
- Да, предполагам си права.
- Не си ли и ти затова тук?
Погледна отново към мен с не толкова секси изражение колкото замечтано.
- Не знам. Не съм сигурен. Предполагам, че съм тук заради теб.
Нямах подходящ отговор, затова започнах отново да си играя с шишето.
Барманът попита дали искам още едно, но аз поклатих глава.
Кийо докосна рамото ми.
- Искаш ли да танцуваме?
Бях сигурна, че не бях танцувала от гимназията, но някаква сила ме
подтикна да се съглася. Навлязохме в тълпата от неумели танцьори. Повечето
просто се поклащаха в ритъма на бърза песен, която не бях чувала до този
момент. Двамата с Кийо не бяхме по-добри. Но когато пуснаха по-бавна
песен, той ме притисна към себе си, бяхме толкова близо, колкото двама
могат да бъдат. Добре де, почти толкова близо.
Не си спомням нещо такова да се бе случвало с мъж, който току-що съм
срещнала – жажда за някой, който действително исках, а не само който беше
под ръка. Тялото му беше стегнато и съвършено срещу моето. Плътта ми се
опитваше да намери начин да докосне неговата. Вече си го представих гол и
какво ли ще е да спя с него. Какво ставаше с мен? Картините бяха толкова
ярки и истински, чак се чудех да не би чувствата ми да са изписани върху
челото ми.
За това нямах нищо против, когато плъзна ръката си зад врата ми и се
приближи да ме целуне. Не беше пробна целувка. Нито целувка от първа
среща. Целувката беше истинска. Такава, която казва: „Искам да погълна
всеки сантиметър от теб и да чуя как крещиш името ми.” Никога не съм се
натискала на публично място, но ми изглеждаше естествено, когато тази
целувка изгаряше между нас, изучаваща устните на другия.
Но се изненадах, когато другата му ръка се плъзна по бюста ми.
- Хей! – казах, отдръпвайки се леко. – Има хора наоколо.
Нямах притеснения, че го прави, а че може някой да ни види.
Той целуна шията ми на мястото под ухото ми. Когато заговори, думите му
загряваха кожата ми.
- Хората забелязват, само ако правиш въпрос от това.
Позволих му да ме целуне отново и не казах нищо за ръката му, която
продължаваше да изучава бюста ми. Другата му ръка се плъзна до дупето ми
и ме приближи до него, позволявайки ми да почувствам това, което беше под
дънките. Фактът, че бяхме сред хора, го правеше още по-секси.
Изпуснах лека, трептяща въздишка и се откопчих от целувката. Само, че този
път не беше от превзети чувства, а от нужда.
- В близкия хотел ли си отседнал? – попитах, сочейки хотелът, който се
намира до бара.
- Не. В „Монтебланка”.
Изненадата се появи на лицето ми. Това беше близко до мястото, където
живеех - в предпланината Света Каталина.
- Това не е хотел, а курорт. И то добър. Ветеринарите сигурно изкарват доста.
Усмихна се и леко докосна бузата ми с устни.
- Искаш ли да го видиш?
- Да – казах му. – Определено искам.
Глава 4
Още не бяхме стигнали до стаята му, когато се награбихме. Ако на дансинга
бяхме разгорещени, то обарването в асансьора си беше чиста порнография.
За щастие никой не се качи с нас, което си беше добре, имайки предвид
състоянието на дрехите ни, когато влязохме вътре.
През цялото време някакъв глас благоразумно ми нашепваше „Ти не си
такава”. Но бях. И го исках ужасно много.
Стаята беше хубава, но не беше нещо неочаквано за такъв шикозен хотел.
Огромното легло изпълваше озарената от лунна светлина стая с уют. От
другата страна имаше плъзгаща се стъклена врата, която въвеждаше в
терасата с изглед към пустинята. Нямах време да се насладя на гледката,
защото Кийо ме събори на леглото, събличайки горнището ми в същото време.
Аз пък вече успешно бях разкопчала панталоните му в асансьора, така че
имах преднина.
Когато и двамата бяхме голи, той се надигна и понечи към чантата с
покупките отстрани на леглото. Наложи се да направим неромантична, но
необходима пауза за безопасност. Вземах хапчета, но дори и в моменти на
разгорещена страст не бях толкова глупава, че да се впусна в небезопасен
секс с непознат, макар и много чаровен.
Презервативите се пръснаха по пода, когато жадните ръце на Кийо буквално
разкъсаха кутийката. Той вдигна един, отвори го, а аз му помогнах да го
сложи.
Усмивка плъзна по лицето ми заради реакцията му при допира ни, а и
кондомът беше тъмночервен. Полюбувах му се за момент, след като вече беше
на него. Целият беше идеален: телосложението, изваяните мускули, тенът.
Очите му бяха тъмни и пронизващи под мъждивата светлина; черни бездни,
жадуващи да ме погълнат. Имаше нещо много особено в него, нещо първично
и диво. Погледна ме изпитателно за последно, понасяйки ме към леглото и
вплитайки тяло в моето.
Отначало само ме целуваше. Навсякъде. Вкуси устните ми отново, после
врата ми, описвайки го с език. После обстойно се занима с гърдите ми (но
това по принцип си е занимание на повечето мъже). Хващаше ги и ги
целуваше, хапеше зърната ми. Не сваляше поглед от очите ми през цялото
време. Действаше ми като жар, изпепеляваща кожата ми отвътре; сякаш
допирът му беше като наркотик, от който тялото ми се нуждаеше, за да
оцелее.
Когато лицето му се спря между краката ми, беше само за да се сгуши в
чувствителното място там, да прокара език по мястото, където бедрото ми се
слива с тялото ми. Пое дълбоко дъх, заравяйки глава като че ли имаше нужда
да поеме още от мен.
Той се изправи така, че да бъдем лице в лице, той върху мен. Тялото ми се
гърчеше в агония, неразбиращо защо не забързваме нещата. Не знам какъв
израз е имало лицето ми, но той ми се усмихна. Беше многозначителна,
животинска усмивка.
- Няма нищо на света – каза той с мек, парещ глас, - като уханието и
гледката на жена, която е на път да ти се предаде.
- Предаде? – изсмях се аз. – За собственост ли ме имаш?
- По време на секс всички сме такива, Юджийн.
И тогава усетих как се плъзна в мен, първо бавно, сякаш да се промъкне, без
да разбера, и после мигновено да се впусне докрай. Помислих си, че
забавянето с обиколката по тялото ми по-рано го е размекнала, но ако не
друго, усетих го по-твърд и по-голям отколкото когато му сложих кондома.
Движеше се в грубо, бързо темпо, на което вероятно всеки друг мъж би
издържал не повече от трийсет секунди. Някак си чувствах, че случаят
нямаше да бъде такъв.
Не беше.
Забих нокти в гърба му, извивайки се сякаш да го накарам да проникне още
по-надълбоко в мен. Вече бях почти болезнено изпълнена, но беше приятна
болка, преплитаща се с наслада. Движеше се с дълги, внезапни тласъци,
попивайки всяка моя реакция при всяко движение и смяна на позата.
Когато засегна мястото, което накара устните ми да се разтворят и стоновете
ми да станат по-силни, той започна да тласка по-силно и по-страстно.
Виковете ми граничеха с писъци. Той отмести ръцете си, за да сграбчи
юмруците ми и да прикове тялото ми. Едната от китките ми, наранена от
милувката, изхленчи малко, но болката се изгуби някъде в натрупващото се
чувство между краката ми; тази изпепеляваща горещина, чакаща да се
пръсне в мен. Освен това, и аз не бях послушна. Изплъзнах ръцете си от
хватката му и посегнах към гърба му, впивайки ноктите си дълбоко и
пламенно, почти до кръв. Това обаче не ме накара да спра. Вкопчих се още
по-здраво, когато той изтръгна китките ми и пак ме насили върху леглото.
Беше най-грубият секс, който някога съм правила. И вероятно най-хубавият.
- Не затваряй очи – каза той.
Даже не съм осъзнавала, че го правя. Сравнено с всичко, което чувствах,
зрението ми беше излишно тогава.
- Погледни ме – прошепна. – Погледни ме.
Погледите ни се плениха един друг и напрежението в мен експлодира,
оставяйки конвулсиите в тялото ми да ме разтърсят. Писъците ми заглъхнаха
до един последен стон – единственият начин да дам израз на препускащите в
мен усещания. Човек може да си помисли, че Кийо забави след това, но не.
Продължаваше със същото пламенно темпо, държейки ме, и беше на ръба да
прекали след оргазма ми. По лицето му разбрах, че реакциите ми го
възбуждат и го настървяват още повече. Бях негова собственост – точно
както той каза.
В този момент войнствената ми същност се надигна. Реших, че повече не
искам аз да съм обект на притежанието. Силата и надмощието доминираха
ежедневието ми – и в секса щеше да е така. Снех ръце от гърба му и ги
поставих на рамената му. Изведнъж го катурнах, увивайки крака около
бедрата му и го приковах към леглото. Приятна изненада се четеше по лицето
му. Не беше очаквал такава сила от мен. Извърна се сякаш да ме събори, но
аз го избутах обратно. Всичко стана по-грубо, отколкото исках, но той не
възрази. Поне страстта по лицето му нарасна.
- Подчини се – изръмжах, впивайки палците си в гърдите му.
Усмивка се изви по устните му.
- Добре.
Тържествувайки над превъзходството си, го насочих обратно вътре. Движех
бедрата си нагоре-надолу, навеждайки се, за да наблюдавам как се плъзга в
мен. Косата ми, отдавна пусната, леко докосваше кожата му. Цветът й е
канелен, жълто-червеникавокафяв, но не достатъчно, за да се нарече
кестеняв, нито достатъчно светъл, за да се нарече ягодов. Под осветлението
обаче тя изглеждаше като тъмен воал между нас. Той я отмести настрана и
постави гальовно ръце под гърдите ми, така че да ги почувства, докато го
яздя. Гледайки през косата ми, наблюдавах лицето му сега, когато аз бях
тази, която го контролираше. Беше удивително. Движех се по-бързо и по-
силно, поемайки го целия, наблюдавайки го. Исках да видя как наближава
края, да видя изражението на лицето му, когато изгуби контрол. Разбрах, че
края наближава, когато ръцете му пуснаха гърдите ми, за да хванат кръста и
бедрата ми. Пръстите му се впиха в кожата ми, точно както моите по-рано.
Той задържа погледа си върху мен, не беше уплашен от това да го видя,
когато кулминацията настъпи. Движех се по-бързо и тогава чух тих,
възторжен звук да извира от него. Очите му не се отместиха от мен, а ръцете
му се плъзнаха надолу по раменете ми. Внезапно одра кожата ми, когато
тялото му се отпусна в моето.
Извиках изненадано заради болката от одраскването му. Колко остри бяха
ноктите му? Да не би да имаше нокти на хищник? Аз също го одрасках, но не
беше по този начин. След като се възстанови и учестеното му дишане се
нормализира, изглежда, че осъзна какво е направил.
- О, Боже, съжалявам. – каза той, а дишането му още беше малко учестено.
Той ме придърпа към себе си, сключвайки ръце около мен, внимателно
избягвайки местата, където ме беше одрал. Положих бузата си на топлите му,
потни гърди. – Нараних ли те?
Не знаех за коя част от секса ме пита – може би за последната част, с
одраскването, но наистина нямаше значение.
- Не – излъгах аз. – Разбира се че не.
Когато и двамата се успокоихме, разровихме чантата от супермаркета и
взехме евтиното вино, което бяхме купили заедно с презервативите.
Изглеждаше смехотворно, имайки се предвид разговора ни по-рано за
подаръците за ухажване. Седнахме голи, с кръстосани крака на леглото,
пиейки от чашите, които бяха в стаята. Говорехме малко, въпреки че
разговорът сега беше по-несъществен, отколкото в бара, но все пак се
чувствах комфортно. Беше трудно да си красноречив след това диво,
животинско изживяване, което имахме преди малко.
В един момент отидох до банята и разгледах драскотините по гърба си в
огледалото. Той беше пропуснал татуировките ми, но определено ми беше
пуснал кръв и беше свалил малко от кожата ми. Беше изумително. Намокрих
една кърпа и почистих драскотините, доколкото можах, и после облякох един
от белите халати, закачени на вратата. Кийо все още седеше на леглото,
гледайки ме, но аз го оставих там, взех чашата си и излязох на балкона.
Беше прекрасна нощ. Кактусите и другите пустинни растения стояха като
нарисувани в сенките и лунната светлина, идваща от сребърното пълнолуние.
Селен беше навън тази вечер и предполагах, че би се върнала при мен сега.
Искрящите звезди украсяваха тъмнината. Вкъщи имах телескоп и се
замислих, че това беше добра вечер за изучаване на небето.
Освен, че изглеждаше сякаш времето ще се промени. Това ме изненада,
имайки предвид колко чисто беше небето през по-голямата част от деня.
Дъждът беше рядкост по това време на годината. Но тъмните облаци бързо се
скупчваха на небето, поглъщайки звездите, през които минаваха. В
хоризонта, от където идваха облаците, видях леко блещукане на светкавица.
Вятърът набра скорост, този вид вятър, който се появява и си отива като
дъх. Въздухът беше топъл и жив, набирайки напрежение и сила. Нямаше да
бъде мрачна и страховита буря, щеше да бъде видът буря, който те оставя
изпълнен с благоговение към силата на природата. В този момент аз също се
почувствах жива, както неспокойната и дива буря щеше да дойде. Бях
сигурна, че никога не се бях откривала така пред някого преди, както пред
Кийо. Оставих се на течението. Беше плашещо и в същото това време -
вълнуващо.
След няколко минути чух как излиза на балкона и тогава усетих как ръцете
му се плъзват към кръста ми и гърдите му се опряха в гърба ми. Той положи
брадичката си на рамото ми. Всичко около нас беше тихо. Бяхме далеч от
магистралата, и изглежда, че никой друг не беше буден. Там беше само
звукът на вятъра, духащ около нас и гръмотевицата, която ставаше все по-
силна.
Ръцете на Кийо се плъзнаха по кръста ми и развързаха връзките на халата.
Тогава той се протегна, разтвори го и го остави да падне, оставайки ме гола.
Тръгнах да се обръщам срамежливо, но той ме задържа, където бях.
- Няма никой навън. – промърмори той, движейки ръцете си по тялото ми,
докосвайки леко гърдите ми, докато се придвижваше надолу. – А дори и да
имаше, няма от какво да се срамуваш. Ти си красива, Юджийн. Ти си
изключително красива.
Той зарови лицето си във врата ми и аз се наклоних към него, докато ме
целуваше. Ръката му се плъзна между краката ми и ме погали, сякаш
вятърът милваше кожата ми. Когато изхленчих от желание, той ме пусна за
момент и чух нещо да шумоли. Беше донесъл презерватив със себе си.
Самонадеяно копеле.
Сложи си го и започна отново да ме докосва, полагайки ме така че да се
държа за парапета. Притисна се в мен и тогава тази твърдина беше в мен
отново, още веднъж претендирайки за надмощие. Почти се бях възстановила
от последния рунд, но докато той продължаваше да се движи в мен, аз
отново се овлажних, позволявайки на границата между удоволствието и
болката да се размине.
Беше лудост да правим секс на видно място, но също така беше лудост да се
чувствам толкова добре. Изглежда имаше афинитет към публичността. Но
нямаше никого. Бяхме само ние, пустинята и бурята.
Не мислех, че съм способна да свърша още веднъж тази вечер, но той ме
опроверга, когато първите дъждовни капки западаха. Около нас
светкавицата и гръмотевицата се сляха в едно, бурята ни достигна,
крещейки от своя екстаз на земята. Кийо все още се движеше в мен,
забравил за времето, погълнат само от нас самите. Накрая, когато бяхме
залети от проливен дъжд, усетих потръпването му, след което направи още
няколко, последни тласъка преди да се отдръпне.
След това ме обърна и придърпа към себе си. Можех да чуя ударите на
сърцето му, почти толкова силни, колкото и гръмотевицата около нас.
Пустошта просветваше от светкавиците и силният дъжд заплашваше да ни
наводни. Но никой от нас не забеляза това.
Заспах доста бързо след това, лежейки на ръката му под завивките. Тази нощ
няма безсъние.
Все пак се събудих няколко часа по-късно, не напълно сигурна защо. Но
бързо разбрах защо. Ръката на Кийо беше притиснала устата ми, което
правеше дишането ми трудно. Бурята беше спряла, всичко беше тихо в
тъмната стая.
Започнах да се боря, но тогава той доближи устни до ухото ми, а гласът му
беше едва доловим.
- Тихо. Тук има нещо.
Кимнах в знак, че съм го разбрала и след малко той ме освободи. И двамата
лежахме изключително тихо и аз се замислих за подбора му на думи. Нещо,
не някой.
Изведнъж ме побиха тръпки, буквално и преносно. Проследих погледа на
Кийо и видях през желязната рамка на леглото кристални нишки, които се
носеха.
Дъхът ни излизаше на малки облачета, а голата ми кожа настръхна.
Нещо се размърда, отразявайки лунната светлина. Знаех какво е още преди
да съм го видяла. Ледена стихия. Същество с неясна човешка форма,
съставено от остри, блестящи кристали.
Технически, той беше един от джентритата. Някои от тях не можеха да
преминат физически в нашия свят, точно както и някои шамани не можеха
да преминат в техния. Джентритата не искаха да преминават като духове, но
понякога им липсваше достатъчно сила телата им да преминат цели, затова
бяха в променена, дефектна форма. Форма на стихия.
Разбира се, нещата стояха така, че никой джентри нямаше достатъчно сила
за да премине физически, дори не бяха близо до силата, която притежавах
аз. Лесно можех да сритам всеки задник на стихия. Е, ако имах подходящите
инструменти, разбира се.
В момента всичко, което имах – освен собствената ми сила – беше бижуто ми,
което беше повече за отбрана, отколкото за нападение. Всичките ми оръжия
бяха останали вкъщи, освен жезъла, който беше в чантата ми. За съжаление,
то все още седеше до вратата, където беше паднало веднага, след като
влязохме в стаята, за да не ни попречи, на мен и Кийо, да разкъсаме дрехите
си.
Искрена дилема. Но ледената стихия можеше сега да види, че сме будни и
хладна усмивка – говоря сериозно – се появи на лицето му.
Зарежи това. Трябваше да се придвижа до вратата и се надявах да бъда по-
бърза от него. Тръгнах да казвам на Кийо да продължава да стой мирен,
когато внезапно той скочи от легналата си позиция и закова стихията точно с
един прав ритник в слънчевия сплит.
Стихията излетя назад, удряйки се в стената и за момент можех единствено
да се взирам. Едва виждах движенията на Кийо. В един момент той беше до
мен, в следващия се беше нахвърлил върху стихията. И той надделяваше!
Имам предвид, аз бях по-силна от повечето хора, но нямаше да успея да го
изритам така. Познавах много малко, които биха успели. Твърдостта или
оръжията ми побеждаваха създания, като това, но никога тялото ми. Как
Кийо беше успял да го направи? Гледах го подозрително и тогава осъзнах че
пропускам шанса си.
Станах от леглото и се приближих към Кийо.
- Не, Юджийн! Стой настрана!
Успях да стигна до вратата, но стихията се надигаше. Очите му бяха
фокусирани върху мен, а стомахът ми се разбунтува, знаейки, че аз съм
привлякла това същество тук и вероятно съм заплашила живота на Кийо.
Стихията се засмя леко, докато ме гледаше да изпразвам чантата си на
земята.
- Да, Юджийн Маркам, стой настрана. Стой настрана, малък лебед. – То
пристъпи към мен. Обезумяло търсех жезъла. Откъде се взеха всичките тези
глупости в чантата ми?
- От къде знаеш името ми? – попитах аз, надявайки се да го разсея.
Джентритата, независимо от формата си, обожаваха да се слушат как
говорят.
- Всеки знае името ти. Всеки те иска. – Никога не съм си мислела, че вървящо
парче лед може да гледа похотливо, но този се справяше чудесно.
Потреперих, но не от студа. – Но виждам, че някой вече ти се е насладил тази
вечер. Няма значение. Нямам нищо против да съм следващият, но няма да
съм последният, който ще разтвори тези нежни крака.
Съществото се беше концентрирало върху мен и това, което искаше да
направи с мен. Беше забравило за Кийо. Той беше огледал стаята по време на
разговора ни и видях как очите му се спряха върху високата, желязна лампа.
В очите му гореше тъмен пламък, почти плашещ от силата си. След като
стихията беше разсеяна, Кийо хвана лампата, като отново се движеше с
изключителна бързина и тогава, с едно движение, я запрати по стихията,
удряйки я със силата на танк.
Голямо парче лед се откъсна от тялото му и той изръмжа от болка. Желязо или
стомана винаги ще наранят джентри, независимо в кой свят се намират.
Чудех се дали Кийо знаеше това. Стихията посегна към него и двамата
паднаха на пода, борейки се. Кийо се биеше свирепо и всеки път, когато
впиваше пръсти в чудовището, то съскаше от болка.
Сега жезъла беше в мен и аз го насочих към тях. Протегнах го и той стана
като продължение на ръката ми. С алкохола, който още беше в тялото ми,
нямаше да мога да унищожа стихията, както когато съм уморена, но можех
да я пратя обратно в Другия Свят.
Въздухът около мен затрептя и отново усетих мириса на озона. Стихията
беше осъзнала какво правех и освободи Кийо, опитвайки се да ме спре. Но
Кийо не позволи на жертвата си да се измъкне толкова лесно и тръгна
напред, като кракът му отново улучи съществото – този път в гърба. Сега по-
слабата стихия падна на земята.
Обикновено можех да извърша пропъждането сама, но тази вечер имах
нужда от малко помощ.
- С изяществото на Хеката, те прогонвам от този свят. В името на Хеката, те
връщам в твоето собствено царство. – Стихията крещеше от ярост, но вече се
разлагаше. – Махни се от тук и никога повече не се връщай, проклето копеле.
Върви.
Стихията изчезна с експлозия от лед. Някои от кристалите одраха кожата ми.
Случаен свидетел би помислил, че е унищожено, но аз само го раних. Трябва
да се е върнал в Другия Свят в собственото си тяло.
Можех да чуя кръвта в ушите си, адреналинът бушуваше в мен. Още едно
същество знаеше името ми. И както керата, имаше ужасяващ интерес към
мен в… В библейския начин. Бляк.
Но аз имах по-належащи проблеми. Бавно се обърнах втренчено към Кийо,
който ме гледаше също толкова предпазливо, имайки предвид позата ми с
протегнатия жезъл в ръката ми.
Кийо.
Тъмният, секси Кийо, който ме беше ухажвал в бара и с който правих най-
страхотния секс в живота си. Същият Кийо, който току що се би със стихията
с повече сила и скорост, отколкото аз някога бях имала – повече от всеки
човек. Също така не се превърна в мрънкащ, уплашен идиот, както биха
направили повечето хора – както трябва да направят – при появата на
стихия. Той е виждал такова нещо преди. Знаеше какво беше, точно както
какви бяха заклинанията ми жезъла.
Срещата ми с него, който за мен по-рано беше страстен непознат, внезапно
имаше придоби подла страна. Страх се плъзна по гръбнака ми, докато се
гледахме и никой не беше сигурен какво да прави. Думите бяха на устата ми,
но той попита пръв.
- Какво си ти?
Глава 5
Фактът, че се разпитвахме взаимно, докато бяхме напълно голи, би бил
смешен при нормални обстоятелства. Но това не бяха нормални
обстоятелства и дори и моето извратено чувство за хумор си имаше граници.
- Аз ли? – казах – Ами ти? Не си ветеринар. Ветеринарните лекари дават на
кучетата ваксини против бяс, не хвърлят стихии наоколо.
Кийо ме наблюдаваше внимателно.
- И уеб дизайнерите не осъждат на изгнание стихиите в Другия свят.
- Е, понякога работя на черно.
Нещо, наподобяващо усмивка, премина за миг през лицето му. Поуспокои се,
намери панталоните си и ги обу. Не и аз. Стоях нащрек, готова за удар. И с
мъка се опитвах да си го представя като потенциална заплаха, а не като
мъжа, с когото току-що бях спала, защото ако не го направех имаше опасност
да изгубя куража си. И по-лошо, трябваше да приема факта, че бях
позволила на създание от Другия свят да ме...
Вече обут, той се доближи до мен.
- Трябва да поговорим за това...
- Не! Не се доближавай!
Ако можех да използвам жезъла като пистолет щях да...
- Какво ще направиш? Не можеш да ме прогониш, няма да помогне.
Поколебах се, размишлявайки върху това. Изглеждаше като човек. Усещах го
беше като човек. Не усетих нищо от него, което бих усетила от някой демон.
Но скоростта му и силата му бяха толкова нечовешки. Да не броим
издръжливостта му. Това би го издало моментално.
- Какво искаш от мен? Защо ме доведе тук?
Той повдигна вежди.
- Мислех, че е очевидно. Исках да спя с теб.
- По дяволите, не! Има още. Какво става тук? Какво се опитваш да получиш
от мен?
Поведението ми стана още по-хладно.
- Пратил ли те е някой?
- Виж, Юджийн, просто свали жезъла. Ще поговорим, ще го обсъдим.
- Мислех, че не мога да те атакувам – напомних му. – Защо тогава се боиш от
жезъла? Може би Другият свят не може да те нарани, но Подземният може?
Не отговори. Заредих жезъла с волята си и почувствах въздуха да се изпълва
със сила. Страх прекоси лицето на Кийо. Е, значи го е страх. Това беше
всичко, което исках да зная. На устата ми бяха думите, с които да го изпратя
на Кръстопътя, но внезапно той се раздвижи с бързината, която бях видяла
по-рано. Отстъпи към плъзгащата се врата, отвори я и избяга през балкона.
Лек писък се изплъзна от устата ми. Бяхме три етажа над земята. Изпуснах
жезъла и се стрелнах към балкона, за да огледам за него. Няма начин да е
оцелял след падане от такава височина.
Все пак нямаше и следа от него. Няколко прилепа се спуснаха от стряхата на
сградата и отлетяха надалеч. Видях просветването на фарове и чух вой
надалеч, видях котка да се промъква в сенките. Имаше живот наоколо, но не
този, който търсех. С доста маневри се добрах до едната стена на балкона, за
да видя да не се е скрил отдолу, както бегълците често правеха по филмите.
Не. Нищо.
Погледнах към пустинята, чудейки се какво се бе случило с него.
Хипотетично, беше възможно да е „скочил” в Другия свят. Трябваше да си
могъщ демон, за да направиш това и всичко наоколо да остане непокътнато,
но и един могъщ демон би съумял да запази добро физическо състояние в
този свят. И предполагам някой толкова могъщ би могъл да мине за човек. До
момента не бях срещала никой толкова силен.
Върнах се в стаята и седнах на леглото, скръстих крака и обвих ръце около
себе си. Ледът от елемента се бе разтопил на малки локвички. Леглото
миришеше на Кийо и на секс. Преглътнах чувството за гадене. Божичко.
Какво направих? Дали не бях спала с чудовище? Дали съм спала с онова,
което трябва да преследвам, ненавиждам и убивам? Той ми говореше за
честност, а излиза, че всички е било лъжа. Е, поне беше безопасен секс.
Но най-лошото беше, че го харесвах. Наистина го харесвах. Кога беше
последният път, когато това се бе случило? Дийн и аз излизахме и спяхме
заедно, защото нямахме нещо по-добро за вършене. С Кийо бях започнала да
чувствам истинска връзка, истинска химия. Предателството му ме нарани
по-дълбоко, отколкото бих си признала. Отворих очите си и се замислих.
Повечето демони технически не бяха пригодени за смъртния свят, но той се
справяше добре. Имаше кола зад бара, която ми позволи да карам. Също
така имаше и портфейл и пари, с които да плати за напитките и
презервативите. И ако беше регистриран в хотел, трябваше да има и
кредитна карта. А кредитните карти можеха да се проследят. Ако е имал
двоен живот в моя свят, бих могла да открия нещо.
Вдигнах телефона и натиснах бутона за рецепцията.
- Добро утро, Г-н Маркес – отговори приветлив глас.
Кийо Маркес. Е, поне беше нещо.
- Хм, всъщност е Г-жа Маркес. Чудех се дали можете да ми кажете дали
моят... съпруг е предплатил за стаята?
Настъпи пауза, докато провери.
- Да, предплатил е. Оставил е същата карта и за непредвидени разходи.
- Може ли да ми кажете номера на картата, която е използвал?
Този път имаше по-дълга пауза.
- Съжалявам, не мога да дам тези данни на никого освен на собственика им.
Ако ми го дадете на телефона мога да му ги кажа.
- О... не искам да го тормозя, под душа е. Исках само да знам дали не
бъркаме картата.
- Ами, мога само да ви кажа, че е Виза, а номерът завършва на 3011.
Въздъхнах. Това не ми помагаше особено, но се съмнявах да успея да
измъкна повече от тази жена.
- Добре, благодаря.
- Мога ли да направя нещо друго за вас?
- Да... може ли да ме свържете с рум сервис?
Поръчах закуска на името на Кийо и влязох да се изкъпя, докато я чакам да
дойде. Трябваше да отмия потта, трябваше да отмия аромата му от себе си.
Когато храната пристигна, захапах една препечена филийка и се заех да
претърсвам стаята за някакво доказателство. Портфейлът беше в
панталоните му, следователно нямаше да го намеря. Нямаше нищо друго
лично негово в тази стая, освен останалите от снощи дрехи. За всеки случай
претърсих всички чекмеджета, да не би да е скрил нещо.
Слънцето вече беше изгряло, когато най-сетне си тръгнах от хотела. Когато се
прибрах вкъщи, се обадих на Лара й казах името му. Помолих я да види
какви връзки може да намери с Финикс и ветеринари. Тя беше много добра в
тези работи, но знаех, че може да отнеме няколко дена. За щастие, работа
свързана с прогонване и унищожение е добър начин да отпъдиш
раздразнението, докато чакаш.
Първата ми задача в деня след инцидента с Кийо включваше махането на
един марид от нечия тоалетна. Маридът е джин, който владее елемента вода.
Както Кери и повечето джинове, маридите се опитват да обсебят някакъв
физически обект. Само че вместо лампа, те предпочитат нещо мокро, да
речем – тръбите на мивката.
Подразнена от това, че ме занимаваха с такава глупава задача, начертах
кръга си в банята и използвах жезъла, за да изкарам марида от мивката. Тя
се материализира пред мен, изглеждаше като някое момиче, без да броим
мъртвешки бялата й кожа и синята коса. Беше облечена в копринена рокля.
Усетих я да се напряга, инстинктивно готова да ме отблъсне със силата й.
Тогава се спря да ме огледа от глава до пети. Смешна физиономия се разстла
на лицето й и няколко секунди по-късно се озари от усмивка. Поклони ми се
бавно.
- Милейди – величествено каза тя – С какво мога да ви бъда полезна?
- Не можеш – казах й, насочвайки жезъла.
Усмивката не помръдна от лицето й, но в нея имаше напрежение.
- Разбира се, че мога. Способна съм да увелича богатството ти и други чудеса.
Мога да накарам мечтите ти да се...
- Престани. Няма да падна в капана ти.
Митовете за джин, който изпълнява желания, не са изцяло лъжа. Тази не
беше могъща, но определено можеше да изкара някой и друг трик от
шапката си. Когато е изправен пред опасност, най-честата стратегия на един
джин е да се пазари с врага. За жалост резултатите често се разминаваха с
очакванията.
Тя се отдръпна несигурно назад към стената, удряйки се първо в кръга.
Озърна се наоколо, осъзнавайки, че е в капан. Усмивката й изчезна,
заменена от истински страх.
- Наистина няма нужда от насилие – каза тя с разширени очи – Моля ви.
Погледнах я втренчено. Рядко ми се случваше същество от Другия свят да ме
моли за милост. Поколебах се за момент, но тогава лошото ми настроение от
инцидента с Кийо се завърна. Заредих жезъла с волята си, готова да я
изтласкам през портата.
Усети силата ми да нараства във въздуха и превключи на самозащита, когато
осъзна, че пазаренето й няма да подейства. Силата й се процеди в кръга.
Това ми напомняше на мъгла, някакво влажно усещане във въздуха.
Премигнах изненадана. Обичайно, не усещах магията по този начин. Най-
често усещах силата от Другия свят като изтръпване или натиск. Това беше
по-осезаемо.
Тя забеляза изненадата ми. Очите й се разшириха с надежда.
- Виждаш ли? Няма нужда да ме унищожаваш. Ето такива разговори
харесвам.
Харесва? Бях раздразнена, но не се поколебах да се възползвам от нейната
разсеяност. Магията й бе по-слаба в моя свят, но не исках да я побеждавам
веднага. Много по-лесно бе да я победя по този начин.
След момент, вече се бях свързала с Другия свят. Стана още по-бледа, когато
разбра, че съм използва жезъла, за да я впримча и отново помоли за милост.
Стиснах зъби, когато се сетих как ме бе използвал Кийо и се вбесих още
повече. Тук няма място за същества от Другия свят.
Въпреки това, гледайки в очите й, ми изникна краткия спомен от усещането
за мъгла на нейната магия. „Ето такива разговори харесвам”. Не знаех какво
означава това, но ме стъписа. В последната възможна секунда, реших, така
да се каже, да я пощадя. Нямаше никакъв начин да й позволя да остане в
този свят. Насочих усилията си към Другия свят, но вместо да й дам
незабавна смърт чрез него, я заточих там. Когато всичко свърши, се загледах
в празната баня, чудейки се какво ми се случи.
- Мина гладко – промърморих.
Отне малко време на Лара, но тя откри нещо за Кийо няколко дни след това.
В същия ден, когато бях решила да отида да видя Роланд и да му съобщя, че
ще тръгна след Жасмин. Нещо в схватката на Кийо и елемента в стаята ме
накара да взема решението да не оставям бедното момиче на милостинята на
Другия свят. Роланд можеше и да не хареса това, но не можеше да ме спре,
вече не. Моите сили бяха надминали неговите преди доста време. Също имах
намерение да го попитам и за новото ми положение на Новобранец на
годината в Другия свят.
Поне няколко дни след като бях с Кийо, нямаше други атаки конкретно
насочени към мен. Уил бе оставил милиони съобщения на Лара, но ние ги
пренебрегвахме. Имах само шепа задачи: едно прогонване и няколко
заклинания. Почти можех да кажа, че беше спокойна седмица. Не много
неща се случваха, докато чаках. Това, което също не се случваше бе
зарастването на драскотините по гърба ми. Кръвта беше засъхнала, но
белезите не изчезваха. Стояха си червени, въпреки че не боляха. Всяка
сутрин ги поглеждах, надявайки се да са изчезнали. Но това никога не стана.
Таях надежда, че ако белезите изчезнат, същото ще се случи и с чувствата ми
към Кийо. Не можех да спра да мисля за него. Прекарвах дните си в яд по
него, а през нощите скандални сънища си играеха със съзнанието ми,
карайки ме да се събуждам изпотена и неспокойна. Не знаех какво става с
мен. Никога не съм се държала по този начин, особено с мъж, който
въплъщава всичко, срещу което се борех.
- Най-накрая намерих Кийо Маркес във ветеринарна болница във Финикс. –
каза ми Лара, когато потеглих към къщата на майка ми.
- Трябваше да се обадя на доста места. Казаха ми, че не е на пълен работен
ден и е в почивка следващите две седмици. Не можах да намеря нищо друго.
Адресът и телефонният му номер не бяха записани.
Благодарих й и обмислих казаното. Значи Кийо не ме излъга напълно. Имаше
работа, присъща за човек. Все пак не се връзваше с моите наблюдения или с
това, което знаех.
Когато пристигнах, видях майка ми да работи в градината, това ми
позволяваше да се промъкна безшумно, за да мога да поговоря насаме с
Роланд. Намерих го в кухнята, на почти същото място като миналия път.
Разменихме си поздрави, след което започнах разговора, решавайки да
запазя темата за Жасмин за финал.
- Още от тях знаят името ми. Досега се борех с двама, които ме познаваха по-
добре даже от Одилия. Чух също за трети, който знае коя съм.
- Нападенията конкретно към теб ли бяха насочени? Като отмъщение?
Едното беше. Другото беше част от работа. Защо? Дошли са да те търсят,
след като името ти бе разкрито?
- Отчасти. Беше неудобно, но не беше краят на света.
- Странното нещо тук...
- Да?
- Ами... Те също някак се опитваха да ме прелъстят...
Той изви едната си вежда.
- Сексуално?
- Да.
Роланд несъмнено бе вършил доста сексуални деяния през живота си
(повечето, от които с майка ми, Бог да ми е на помощ), но бе достатъчен
образ на баща, че да се чувствам достатъчно неудобно, докато обсъждах тези
неща с него.
-Ами, знаеш как се държат със смъртните момичета. Ако някой се опитва да
ти го върне, ами изнасилването е единственият начин за отплата.
- Супер. Предпочитам просто да ме пребият до смърт.
- Не си прави такива шеги. – предупреди той. – Ако твоето име е било
разкрито, сигурно е доста напечено в момента. Но предполагам, че
напрежението евентуално ще спадне. Просто почакай. Междувременно, пази
си гърба – не че не го правиш вече. Прави обичайните неща. Пази главата си
бистра. Винаги бъди въоръжена. Не пий. – прониза ме с поглед – И стой далеч
от дрогата.
Завъртях очи.
- Стига де, не съм правила го правила от години!
Той повдигна рамене.
- Има и нещо друго, което искаш да споделиш. Виждам го в очите ти.
- Ами... като говорим за пазене на гърба ми...
Станах от стола и свалих ризата с копчета, която носех върху потника.
Отметнах косата си настрани и се обърнах, така че да може да види гърба
ми.
Той издаде леко сумтене, когато видя драскотините.
- Изглеждат гадно. Била ли си се днес?
- От четири дни са, не искат да зарастнат.
- Болят ли те?
- Не.
- Какво ти ги причини?
- Не съм сигурна. Изглеждаше като човек, но... не знам.
Пуснах косата си и се обърнах, обличайки отново ризата.
- Как те докопа от този ъгъл и позиция? – изглеждаше озадачен. – Да не сте
се борили?
- Уф, това не е от значение. – казах припряно – Някога виждал ли си нещо
подобно?
- Не, всъщност не, но съм видял достатъчно, за да мисля, че са способни на
още. Ако имаше достатъчно магия или нещо подобно, за да им навреди, би
трябвало да им отнеме малко време, докато зараснат. Това не ме накара да
се почувствам по-добре, но не бях склонна да усложнявам нещата с Кийо.
Поех си дълбоко въздух.
- Има още нещо.
- Знам. Ще тръгнеш след момичето.
Дотук с драматичното ми обяснение.
- Ти откъде знаеш?
- Защото те познавам Юджийн. Ти си безразсъдна и твърдоглава с наивно
чувство за справедливост. Ти си като мен.
Не бях сигурна дали това е комплимент или не.
- Тогава ме разбираш.
Той поклати глава.
- Все пак е опасно. И глупаво. Ти пресече тялото си и...
- И какво?
И двамата изглеждахме като виновни деца. Майка ми стоеше на вратата с
шапка с голяма периферия и покрити с кал ръкавици, доказателство, че е
била в градината. Имах няколко саксии навън в каменната градина, които
минаваха за задния ми двор, но тя поддържаше същински оазис. Нейната
дълга, леко посивяваща коса, бе спусната по гърба й, докато ни
наблюдаваше. В нейната коса липсваше моят червеникав оттенък, а очите й
бяха просто сини, не виолетово сини. Иначе всички казваха, че си
приличаме. Чудех се дали на нейната възраст ще изглеждам като нея.
Надявах се, въпреки че сигурно бих боядисала всякакво побеляване.
- Какво смяташ да правиш, Юджийн? – попита с равен тон.
- Нищо, мамо. Чисто хипотетично.
- Говореше за заминаване там. Знам какво означава това.
- Мамо... – започнах.
- Дии... – започна Роланд.
Тя вдигна ръка, за да спре и двама ни.
- Недейте. Не искам да го чувам. Знаеш ли колко се притеснявам за теб, дори
в този свят, Юджийн? А сега искаш направо да нахлуеш в техните домове? А
ти! – тя се обърна към Роланд с блестящи очи – Прекарах двадесет години в
притеснения за теб. Стоях будна, чудейки се коя ще е нощта, в която няма да
се върнеш. Благодарих на Бог за деня, в който се оттегли, а сега я
насърчаваш да...
- Хей, чакайте, той не ми каза нищо. Не го замесвай, ако искаш да се
нахвърлиш върху някой - това съм аз. Той няма нищо общо.
Той се обърна към мен.
- Юджийн, ако настояваш да отидеш е по-добре и аз да дойда...
- Мама е права. Твоята битка приключи. Тази е моя.
Майка ми се обърна към мен.
- Не е твоя! Защо просто не ги държиш настрана от тук? Защо ти е да
тръгваш след тях?
Казах й. Тя запази изражението си гордо и каменно през цялото време,
докато говорех. Но можех да видя как очите й я издадоха. Жестокостта на
ситуацията не бе нейна загуба, дори когато думите й се опитваха да отрекат
тази истина.
- Ти си точно като него. Твърде наперена, за да се грижиш за собственото си
добро. - изведнъж изглеждаше по-стара от възрастта си. – Връщаш си,
заради някакъв вид липса на внимание като дете, нали?
Ето я, отново преминаваща в ролята на терапевт.
- Мамо, тя е на четиринадесет, хм, вече на петнадесет. Ако беше отвлечен
някой местен, щеше да се съгласиш на всякакви мерки, за да я върнем.
- Съгласявам се на мерки, включващи подкрепление, не и теб сама.
- Нямам подкрепление.
- Освен мен. – вмъкна се Роланд.
- Не!– майка ми и аз му извикахме едновременно.
Обърна се към мен и използва най-смъртоносното оръжие познато на
човечеството: трика ”Аз съм ти майка”.
- Ти си единственото ми дете, скъпа. Ако нещо се случи с теб...
Бях подготвена за това.
- Жасмин също е нечие дете, дори и майка й да си е тръгнала. Всъщност,
това е още по-зле. Тя изгуби родителите си. Няма си никого. А сега е в капан,
държана като заложница от някой задник, който си мисли, че няма проблем
в това да отвлича и изнасилва безпомощни момичета.
Майка ми трепна сякаш я й бях ударила шамар. Погледна към Роланд. Те си
размениха един от онези дълги погледи, присъщи само на двойки, които са
били заедно с години. Не знам какво си размениха, но тя най-накрая отклони
поглед от двама ни.
- Когато... я върнеш, ми я доведи. Няма значение дали е... дух или човек. Тя
ще се нуждае от същото лечение, от което би се нуждала всяка друга жертва.
Знаех, че дава консултации на пациенти, но не съм предполагала, че ще
помага и на жертви на духове. Беше много мило, предвид това, че тя се
опитваше да се преструва, че Другият свят не съществува.
- Мамо... – опитах се.
Тя поклати глава.
- Не искам да знам нищо повече за това, докато не е свършило. Не мога да
знам.
Тогава си тръгна, връщайки се към мира в градината й.
- Ще се справи. – ми каза Роланд след миг. – Тя винаги го прави.
Принуден да приеме факта, че ще премина от другата страна, той бе
единственият, който беше способен да ме обсипе с колкото се може повече
информация. Стана тягостно.
След малко, когато отхвърлих третата му молба да дойде с мен, той каза:
- Допускам, че ще вземеш твоята друга помощ.
Тонът в гласа му, показваше неоспорим присмех на моята „друга помощ”.
Знаех, че не го одобрява, но трябваше да признае ползата.
- Знаеш, че те са предимство.
- Значи е граната – докато не отиде в твоите ръце.
- Те са по-добре от нищо.
Намръщи се, но не каза нищо повече. Вместо това започна да обсъжда плана
с мен – къде и кога да премина от другата страна и какви оръжия да нося.
Решихме, че е по-добре за мен да изчакам, докато луната е във фаза на
полумесец, за да имам по-силна връзка с Хеката. Тя улесняваше прехода до
Другия свят, което можеше да е полезно, ако се нуждаех от бързо
отстъпление. Ще има хубав полумесец за още поне четири дни.
Тръгнах си от къщата им, без да се обаждам на майка ми. Надявах се да не
си го изкара на Роланд и се чудех, колко ли е гадно да обичаш някого, който
винаги е в опасност. Реших ако някога успея да се омъжа, да си избера
някой с нормална работа, когото бих могла да очаквам да си е вкъщи в
нормален час. Като например електротехник. Или архитект.
Или ветеринар. Уф.
Докато се качвах в колата ми, готова да си тръгна, видях най-странното
нещо. Червена лисица ме гледаше от тротоара от другата страна на къщата
на родителите ми. По-неочакваното от това, че ме гледаше толкова сериозно,
бе фактът, че лисицата бе червена. Те бяха рядкост в Северна Аризона. Беше
по-вероятно да видиш сива лисица или някоя от онези глупаво изглеждащи
лисици-джуджета. Вторачих се в жълто-кафявите очи и потреперих. Твърде
много странни неща се случиха напоследък, че да се чувствам удобно с
изучаваща ме лисица, колкото и хубава да бе тя.
Когато се върнах у дома, знаех, че е време да си изпрося „другата помощ”.
Това беше едно от местата, където пътищата ни с Роланд се разделяха. Той
беше моя ментор и имаше по-дълъг опит от мен, но и двамата знаехме, че аз
станах по-силната. Той никога не би извършил това, което аз щях да сторя
сега. Ако го бе направил, би разбрал защо разчитах на този вид помощ.
Затворих вратата на спалнята си и дръпнах завесите. Тъмнината се разстла и
аз запалих свещ, позволявайки това да бъде единственият източник на
светлина. Бях достатъчно силна да извърша призоваване и без трикове точно
както можех и да запратя дух без божествена помощ, но не исках да хабя от
допълнителната сила днес.
Извадих жезъла и докоснах тъмносивия кварцов кристал, подсилвайки
връзката ми със света на духовете. Затваряйки очи, се фокусирах на
съществото, което исках и издекламирах правилните думи. Често
импровизирах с думите, когато пъдех чудовища, и обикновено нямаше
значение, докато намеренията ми бяха чисти. Но за призоваване като това
трябваше всичко да е точно. Всъщност призовавах връзка, а както всеки
добър адвокат знае, подробностите бяха най-важни. Дотук с излишните
думи.
Стаята стана по-студена, когато приключих със заклинанието, студ различен
от този, който елементът причини. Някакво напрежение се завъртя около мен
и тогава разбрах, че вече не съм сама. Озърнах се наоколо и го намерих в
ъгъла, в който обикновено се появяваше. Тъмна фигура скрита сред сенките.
Червени очи заблещукаха към мен в тъмнината.
- Тук съм, господарке.
Глава 6
Светнах лампите отново.
- Хей, Волусиан, какво става?
Той пристъпи напред, премижавайки объркано от светлината, точно както
знаех, че ще стане. Беше по-нисък от мен, много як с хуманоидна форма,
което показваше огромната му сила. Имаше гладка, почти блестяща кожа и
присвити, червени очи, които винаги малко ме изнервяха. Ушите му бяха
разположени на малко разстояние от тях.
- Добре съм, както винаги, повелителке.
- Боли ме, че никога не ме питаш как съм.
Той отвърна на мързеливата ми усмивка с дълго, страдащо изражение.
- Защото ти винаги си еднаква. Ухаеш на живот, кръв и секс. И виолетки. Ти
си болезнено напомняне за всички неща, които някога бях и никога повече
няма да бъда. – Той спря замислено – Всъщност, мирисът на секс е по-силен
от обикновено. Моята повелителка е била... Заета.
- Шегуваш ли се?
Казах това отчасти, за да се отклоня от секс темата и също така да продължа
да го мъча. Волусиан беше толкова прокълнат, колкото можеше да бъде една
душа. Не знам какво е направил, докато е бил жив, но трябва да е било
достатъчно лошо, че някой да го прокълне така, че да не може да влезе в
света на мъртвите. Душата му никога нямаше да намери покой. Той
обитаваше моя и Другия Свят, докато не го открих да измъчва едно
семейство от покрайнините. Беше толкова силен, колкото своето проклятие,
така че не бях достатъчно силна да го унищожа и да го пропъдя. Можех само
да го прокудя в Другия Свят, но нямаше гаранция, че той няма да се
завърне. Затова направих другото най-добро нещо: поробих го. Той беше
обвързан с мен, докато не го освободя или не загубя контрол над него. По
този начин, аз диктувах действията му. Обикновено го държах в Другия
Свят, докато не ми потрябваше. Добивах увереност в самоконтрола си, чрез
изтезанията, които прилагах върху него. Така бях спокойна. Не можех да
показвам слабост през него. Даде ми ясно да разбера, че ще ме убие по
ужасяващ начин, ако някога се освободи. Не реагира на последния ми
коментар, просто се вторачи. Беше задължен да отговоря само на директни
въпроси: - Имам нужда от съвет.
- Правя това, което ми заповяда повелителката. – След това „подчинено”
изявление, имаше скрит мотив, докато не дойде времето да я удуша.
- Скоро ще отида в Другия Свят. Физически. – Той почти се изненада.
- Повелителката ми е глупава.
- Благодаря. Трябва да намеря едно човешко момиче, което някой разгонен
джентри е отвлякъл.
Той го преосмисли:
- Повелителката ми е смела и глупава.
- Отвлечена е от някой си Езон. Познаваш ли го?•
- Той е крал на Елдър Ленд. Силен е. Много силен.
- По-силен от мен?
Волусиан остана тих, мислеше.
- Силите ти не намаляват в Другия Свят, както на някои други хора. Дори и
така да е, той ще бъде в своята най-добра форма. Ще бъде близка битка.
Биеш ли се с него в този свят, няма да има никакво съревнование. Надалеч,
той ще бъде по-слаб.
- Не мисля, че мога да успея с това. Ами вие, момчета? Ще ви взема със себе
си. Ще помогне ли с това?
- Опасявах се, че ще кажете това, повелителке. Да, разбира се, че ще
помогнем. Знаеш, че моите връзки ме принуждават да те защитавам, без
значение колко тревога ще ми донесе това.
- Оу, недей да звучиш толкова мрачно. Мисли за това като за охрана.
- Не прави грешки, повелителке. Сега може да ти помогна, но когато имам
шанса, ще разкъсам плътта ти и ще разкъсам костите ти. Ще ти осигуря
такова страдание, че ще ме молиш да те убия бързо. И въпреки това, дори
тогава, душата ти няма да намери облекчение. Ще я измъчвам цяла вечност.
Говореше с равен тон, незаплашителен, все едно изказваше факти. Честно,
след моята седмица на предложения, изказванията относно моята неизбежна
смърт бяха един вид освежаващо завръщане към нормалното.
- Очаквам го с нетърпение, Волусиан. – Прозях се и седнах на леглото си.
- Някаква друга творческа идея да предложиш? Имам предвид, за
спасяването на момичето.
- Предполагам, че повелителката ми е твърде... Разочарована от моите
съвети, но можеш да помолиш за помощ.
- Кого да помоля? Няма при кого да отида.
- Не, не и в този свят. – Отне ми момент да разбера какво имаше предвид –
Не. Няма начин. Няма да ходя при някой джентри или дух за помощ. Те и не
биха ми помогнали…
- Не бих бил толкова сигурен в това, повелителке.
Джентритата са жалки и нечестни. Не уважават никого освен себе си. Няма
начин да се моля на един от тях, няма начин да му повярвам. Волусиан ме
наблюдаваше. Когато видя, че няма да му отговоря, каза:
- Точно както си и мислех. Повелителката ми няма да чуе нещо, което не
желае. Тя е твърде вироглава.
- Не, не съм. Винаги съм отворена към нещата.
- Както кажете, повелителке.
Изражението му по някакъв начин изглеждаше ангелско и в същото време
крещеше: „Ти си шибана лицемерка!”.
- Добре – казах нетърпеливо – Нека го чуем.
- Има друг крал, Дориан, който управлява Оак Ленд. Двамата с Езон се
мразят учтиво и прикрито, по политически начин, разбира се.
- Нищо чудно. Изненадана съм, че не са се обърнали един срещу друг все
още. Това не означава, че ще ми помогне.
- Вярвам, че Дориан ще се зарадва да види някой, който идва да унищожи
Езон. Особено, ако не трябва да го прави той. Вероятно ще предложи своята
помощ, за да види как го правиш.
- „Вероятно” е относителна дума. Та, ти предлагаш да се появя на вратата му
и да го помоля за помощ?
Волусиан поклати глава.
- Някога да съм убивала или гонила някой от неговите хора?
- Най-вероятно.
- Е, тогава мисля, че „най-вероятно вероятно” ще ме убие в момента, в който
стъпя на негова територия. Не мога да си представя как джентритата ще
пуснат най-големия им убиец на вратата си.
Не влагах его в това изказване. Така, както смъртните заплахи на Волусиан,
просто изказвах факт. Знаех си стойността и репутацията, отнасяща се за
Другия Свят. Имам предвид, че не бях достигнала ниво на геноцид или нещо
такова, просто бях убила малко повечко хора.
Дориан има... странно чувство за хумор. Може да се развесели, когато
посрещне враг като теб. Той ще се зарадва на сензацията, която ще
предизвика сред другите.
- Значи той ще ме използва за забавление и после ще ме убие.
Не можех да повярвам, че Волусиан предлагаше такъв план. Той ме мразеше,
но в същото време ме познаваше. Ако не беше такъв задник, бих се заклела,
че се шегуваше с мен. И въпреки това, клетвата му го задължаваше да даде
най-честното си мнение, ако го поискам.
- Ако той ти даде думата си, че ще бъде гостоприемен, е морално задължен да
те държи в безопасност.
- От кога джентритата си спазват думата? И от кога имат морал?
Волусиан ме наблюдаваше внимателно.
- Може ли да говоря направо, повелителке?
- Обратно на обикновено?
- Омразата ти към джентритата те заслепява за истинската им природа.
Също си сляпа за единственото нещо, което вероятно ще те измъкне жива от
този луд план – не че ще възразя, ако бъдеш разкъсана на кървави парченца
от хората на Езон. Но в каквото и да вярваш, един джентри ще заложи
живота си на своята дума. Те държат на клетвите си повече от хората.
Честно казано, не повярвах на това. Без значение колко се нуждаех от помощ
за това, не си струваше. Няма да сключа сделка с дявол.
- Не, няма да го направя.
Волусиан леко сви рамене:
- Както пожелае повелителката. Няма значение дали ще ускориш смъртта си.
Въпреки всичко, аз не мога да умра.
Вгледах се в него с раздразнение, а той отвърна на вторачването.
Разтръсквайки глава, аз се изправих за друго призоваване.
- Добре, ако това е всичко, ще повикам останалата част от групата.
Поколеба се.
- Може ли да първо да попитам нещо повелителката?
Обърнах се от изненада. Волусиан беше въплъщение на не-говори-докато-не-
те-заговорят. Единствено отговаряше на въпросите, които му се задаваха. Не
очакваше друга информация. Това беше ново. Леле. Каква седмица на
разтърсващи-света събития.
- Разбира се, давай.
- Ти не ми вярваш.
- Това не е въпрос, но не. Не ти вярвам.
- И въпреки това... Първо дойде при мен за съвет, преди да говориш с
другите. Защо?
Беше добър въпрос. Бях на път да призова още двама слуги. Не вярвах и на
тях, но те имаха повече причини да покажат лоялност от Волусиан. Те не
описваха моята смърт постоянно.
- Защото без значение какво друго можеш да бъдеш, ти си по-умен от
другите.
Можех да поработя върху обяснението, но не го направих. Това беше
истината. Той се замисли над това за дълго.
- Повелителката ми е по-малко глупава, отколкото нормално се очаква да
бъде.
Мисля, че това беше най-близкият опит да ми благодари за комплимента или
да го върне.
Взех пръчицата си и призовах другите два духа. Не се тревожех за свещи и
тъмнината, защото тези бяха по-лесни за повикване - особено откакто
технически погленато ги "поканвам" да дойдат, а не им заповядвам. Студът и
налягането се появиха отново - и тогава други две форми се
материализираха. Волусиан пристъпи назад, кръстоса ръце и не гледаше
впечатлено. Двамата новодошли хвърлиха поглед наоколо, забелязвайки, че
бях събрала всички. В моите представи тримата никога не оспорваха
гледната ми точка, но винаги съм се чудела, ако те ходеха на кафе или на
нещо друго в „Другия Свят” дали се шегуват зад гърба ми. Нещо от вида на
как хората се шегуват за шефовете си след работния ден.
Все още спокойна, с мързеливо движение, отворих едно десертче Milky way и
отново седнах на леглото си. Накланяйки се срещу стената, огледах отбора си.
Нанди беше по-слаба от Волусиан, затова и имаше по-малка субстантна
форма в този свят. Тя се появи като прозрачна, млечно стъклена фигура,
която изглеждаше неопределено женствена на вид. Преди векове беше жена
на Зулу и беше обвинена в магьосничество от своите хора.Те я убили, и както
Волусиан, прокълнали душата й да не намери покой.
За разлика от него, бих могла да разваля проклятието й и да я изпратя в
земите на смъртта. Бях я срещала като привидение в този свят, повече
плашеща отколкото заплашителна, и я поставих под мой контрол в замяна на
евентуален мир. Настоях за три години лоялност, една от които тя вече беше
изпълнила. Когато другите двама бяха готови, щях да я оставя да прекоси в
отвъдното. Докато Волусиан винаги изглеждаше мрачен и саркастичен,
Нанди винаги беше тъжна. Тя беше като модел за изгубена душа. Истинско
потискащо преживяване. Фин, обаче, е друга история.
От тримата, единствено той изглеждаше доволен, че беше тук. Но не беше
достатъчно силен, за да има солидна форма. Премина в този свят малък и
великолепен, приличащ на малките феи от Дисни. Нямах никакви забележки
към Фин. Започна да се навърта наоколо, защото ме намираше за забавна.
Изникваше от време на време, преследвайки ме и в повечето случаи идваше,
когато го призовавах. Имах силата да го принудя да работи за мен, но
колкото и да не харесвах нещата от Другия Свят, бях принудена да не съм
прекалено сурова с него.
Не вярвах напълно на никой, който предлагаше безвъзмездна помощ, но той
никога не ми даваше причина да се съмнявам в него.
В действителност, той винаги беше много полезен. Нямах си на представа
каква беше историята му, дали и той беше също прокълнат дух. Никога не се
бях интересувала. Блестящото му тяло се настани върху дрешника ми.
- Хей, Одилия, нещо ново? Защо миришеш на секс? Да не си правила? Защо
всички сме тук?
Твърде голямото излагане на нашия свят и телевизията му бяха предоставили
по-добро схващане на нашия жаргон от останалите. Игнорирах въпроса му.
- Здравейте, Фин, Нанди. - Женският дух просто кимна благодарно на
поздрава.
- Така - казах с най-добрия си заседателен глас, - Сигурна съм, че всички се
чудите защо ви повиках днес - никой не го намери за смешно, затова
продължих - Стягайте се, ще ви посетя. Физически. Няма шега.
Нанди не показа никаква реакция, но Фин скочи от вълнение.
- Наистина? Честно? Кога? Сега?
Добре беше да знам, че някой ме оценяваше. Инструктирах ги и им разказах
историята. Волусиан се облегна на стената, оставяйки езика на тялото му да
покаже, че е голяма загуба от времето му да слуша всичко това отново.
Ентусиазмът на Фин малко намаля.
- Оу! Е, това е неприятно, но също и...
- Глупаво. - каза Нанди с нейното мрачно и монотонно говорене - Ще свърши
в отчаяние. Тъмно, жестоко отчаяние. Ти ще умреш и аз никога няма да
намеря покой. Моето страдание ще бъде безкрайно.
- Никога не съм си помисляла, че някога ще бъдете съгласни с Волусиан.
Фин повдигна рамене.
- Добра кауза е, честно. Но всъщност, не можеш просто да влезеш в замъка
на Езон и да вземеш момичето. Не че казвам, че не си достатъчно твърда и
силна. Ще имаш нужда от план. Наистина добър план. Да. Какъв е твоят
план?
- Е, да вляза в замъка и да взема момичето.
Волусиан въздъхна тежко. Беше трудно да се каже заради зачервените му
очи, но мисля, че ги извъртя. Пронизах го с бърз поглед.
- Хей, за Бога, това е по-добър план от твоя. Би ли желал да го споделиш с
класа?
Той го направи. Когато свърши, Фин каза:
- Ето това е добър план.
Размятах ръце.
- Не, не е. Това е ужасен план. Няма да моля джентри за помощ.
- Крал Дориан вероятно ще ти помогне - предложи Нанди, - въпреки че
неговата помощ вероятно би довела до кратка надежда, която от своя страна
ще превъплъти нашата загуба в още по-трагично поражение.
- Спри със сантименталните глупости, Нанди! Както и да е, спорен въпрос е.
Отиваме направо при Езон. Край на разговора.
Посочих мястото и датата на събирането ни, задължавайки ги да си мълчат
относно плана. Трябваше да оставя на съдбата факта, че Фин ще си мълчи,
но веднъж като се примири с моето вероятно прехвърляне, изглеждаше
привързан към самата идея.
- Имам само още един въпрос към всички ви преди да ви освободя. Тази
седмица трима от жителите на Другия Свят знаеха името ми.
- Какво става? Колко от тях знаят коя съм?
Никой от духовете не отговори направо. Най-накрая, с глас, който звучеше
сякаш не може да повярва на питаното, Фин каза:
- Всички. Е, почти всички. Всички, които са важни. Всичко, за което
говореха през последните няколко седмици е: Одилия - Черният лебед е
Юджйин Маркам, Юджийн е Одилия.
Облещих се.
- Всички са говорели за това?
Трита духа кимнаха.
- И никой от вас, никой, не си помисли, че това ще ме интересува?
Тишина. Накрая, Нанди, принудена да отговори на всеки директен въпрос,
просто каза:
- Не сте попитали, повелителке.
- Да - съгласи се сухо Волусиан. – Призовахте ли ни, и попитахте ли ни:
„Някой знае ли името ми в Другия Свят?" Тогава щяхме веднага да ви
отговорим.
- Умник.
- Благодаря ви, повелителке.
- Не беше комплимент - прокарах ръка през косата си. - Kак се случи това?
- Може би някой е налучкал - каза Фин.
Волусиан го отряза с поглед.
- Не бъди по-голям глупак, отколкото си. - тъмният дух се обърна към мен.
- Не всички създания идват, за да се бият с теб. Някои шпионират.
- За някое тихо създание, няма да е трудно да разкрие твоята идентичност.
- Какво казват тогава? Ще се опитат ли всички да ме убият?
- Някои - да - каза Фин, - Но повечето от тях са слаби. Навярно би ги
победила.
- За нещастие - добави Волусиан.
Супер. Това не бяха хубави новини. Една част от мен се надяваше малко
хора да знаят, но сега изглеждаше, че идентичността ми се носеше като
клюка в Другия Свят.
Също така можех да поставя духовете под постоянна охрана, но не знаех
дали търпеливостта ми беше достатъчна голяма за техните глупости.
- Добре тогава. Изчезвайте от тук. Върнете се, когато ще се събираме.
И ако някой от вас чуе нещо, което може да бъде полезно относно Езон
и момичето, да ми каже. Не чакайте докато категорично ви питам. -
последните думи бяха изръмжани.
Фин изчезна незабавно, но Нанди и Волусиан ме наблюдаваха в очакване.
Въздъхнах.
- С плът и дух, освобождавам ви от служба до следващото ми повикване.
Отидете си до следващия свят в мир и не се завръщайте докато не ви
повикам.
Духовете изчезнаха в нищото и аз останах сама.
Глава 7
Едва повярвах, когато Уил ми каза, че и той иска да дойде. Защо изведнъж
всички искаха да се включат в може би най-опасното пътуване в живота? Аз
със сигурност не исках да отида. А защо те искаха? Ако само можех да
разменя мястото си с друг.
- Не! – казах му – Ще загинеш!
В момента звучах точно като Роланд.
- Да, но ти каза, че няма да съм там физически. Само духът ми ще е там.
- Няма значение. Духът е същината ти, все още е свързан с тялото ти. Ако
някой му навреди достатъчно, тогава и тялото ти изгаря.
Не изглеждаше да му пука, което намирах за иронично за човек, който
изглеждаше уплашен от всичко останало. Последният му аргумент бе, че
Жасмин може да е уплашена и травматизирана; неговото присъствие ще я
успокои, ако около нея са само непознати. Предполагам имаше право, но го
предупредих, че той ще бъде само отражение в Другия свят и ще има малка
прилика с човешката му същност. Може и да не го познае. Приемайки това,
той остана непоколебим и аз реших, че проблемът му може да се състои в
това, че просто иска да умре. Става, стига да не въвлече и мен в това.
Също се подсигурих, че ми е платил преди това. По-добре да не рискувам.
Когато уговорената нощ дойде, доведох Тим с мен. След като Уил не беше
способен да отиде физически, ни трябваше някой, който да наблюдава
тялото му. Тим го приемаше като летен лагер, беше си взел палатка и всичко
останало. Казах му, че е идиот, но той имаше големи планове. По-късно ще
разказва на приятелчетата си за тази случка. Но по начина, по който вижда
нещата, сигурно няма да е цялата истина. Можех да взема Роланд, за да няма
недоразумения, но му нямах достатъчно доверие, че да го взема тайно с мен.
Затова избрах Тим.
Излязохме от града по пътища, които водеха към пустинята. Уил ни чакаше
на усамотено местенце, далеч от по-оживените места. Нощта беше красива.
Имаше няколко други точки между световете, които бих могла да използвам,
но избрах тази, защото ми харесваше уединението и защото бе една от най-
силните. Искаше ми се да използвам възможно най-много сила за прехода
отвъд, особено, след като вземах Уил с мен.
Както и стана, имахме си достатъчно проблеми даже да го вкараме в транс.
- Божичко - казах раздразнено, гледайки го в приглушената светлина, – колко
кафе си изпил днес? Най-вероятно той дори не пиеше кафе. Твърде много
канцероген или нещо от сорта.
- Съжалявам – опита се да стои изправен. – Просто толкова се притеснявам
за нея.
Легна на одеялото, близо до нашия малък лагерен огън. Из въздуха се носеше
приятен аромат. Тим седна по-назад, близо до палатката си, заедно с айпода
си. Беше достатъчно умен, че да ме остави да си върша работата. Имайки
предвид начина, по който Уил продължаваше да трепери, се съмнявах, че
дори нещо по-силно от валиум ще го успокои. В края на краищата това едва
ли щеше да ни свърши работа.
- Има ли койоти наоколо? – попита той. – Някои можели да нападат хора.
Дори и да имат огън. Може да са болни от бяс. А змиите...
- Уил! Пропиляваш ни времето. Ако не се успокоиш скоро, тръгвам без теб.
Полумесецът беше достигнал разцвета си. Не исках да отлагам твърде дълго
прехода ни. Извадих жезъла и си го размахах пред лицето на Уил. Не го
използвах за хипноза, но имах добри резултати в миналото с клиенти, които
се нуждаеха от възстановяване на душата. Надявайки се, че ще проработи в
неговия случай, започнах да го насочвам към безсъзнанието.
Получи се. Или просто заплахата ми, че ще го оставя тук подейства. Най-
сетне го видях да изпада в буден сън, идеалният момент за душата му да
напусне тялото.
Държейки жезъла си, притеглих духа му към мен, тъй че да е като статично
електричество - можеш да го усетиш, но не и да го видиш. Тогава успокоих
съзнанието си и му позволих да се разшири и почувства стените на този свят,
насочвайки всичките му сили към Другия свят, доколкото можех.
Разширявайки се достатъчно, се държах само на усещането за това, как
тялото ми работеше здравата, за да бъде принесено отвъд цялото. За разлика
от други, бях достатъчно мощна, за да пренеса и други материални неща –
дрехите и оръжията ми.
Първоначално изглеждаше, че нищо не се случва, тогава пейзажът около мен
заблещука, почти сякаш бяхме приковани в горещ мираж. Сетивата ми се
замъглиха, карайки ме да се чувствам дезориентирана и тогава околността се
избистри. Останах без дъх, а замайването ме обхвана.
Ефектите изчезнаха бързо. Бях доста добра в преминаването между светове.
- О, Боже мой – изстена глас, който смътно напомняше за този на Уил.
Поглеждайки до мен, видях неговия образ от Другия свят. Не е бил
достатъчно силен, за да дойде във формата на елемента си, а се е появил до
мен, както би се появил всеки друг образ – неясна, замъглена фигура.
- Ти успя. Наистина ни прехвърли.
- Ей, аз живея, за да служа.
- Всъщност, господарке, това е нашата работа.
Обърнах се и опитах да прикрия изненадата си. Слугите ми стояха пред мен,
но не както ги знаех в смъртния свят. В този свят, Другия свят, те бяха по-
видими, явяващи се в естествената си форма, а не като проектирано
изпращане.
Нанди стоеше изправена и скована - цветнокожа жена, по средата на 40-тте
години. Имаше твърди черти, красиви по величествен начин. Метално-сиви
коси обрамчваха лицето й, пусто и безизразно, както и визията на духа й.
Колкото до Фин, очаквах той да бъде нисък. Но той бе висок почти колкото
мен, с лъскава и светла почти колкото слънцето, коса, която стърчеше във
всички посоки. Лицето му бе покрито с лунички, а усмивката му отразяваше
забавлението, което обикновено виждах, когато бяхме заедно в самолета ми.
Волусиан изглеждаше както винаги.
Не знаех какво да кажа, виждайки ги по този начин. Беше леко
обезпокоително. Наблюдаваха ме мълчаливо, в очакване на заповеди.
Прочистих гърло, опитвайки се да изглеждам авторитетно.
- Добре, нека започваме. Кой знае пътя до местенцето на онзи тип?
Оказа се, че всички знаят. Стояхме на кръстопътя, отразяващ този, който бях
оставила в моя свят. Земята около нас беше красива, топла и благоуханна в
късния здрач, приятен по по-различен начин от Тусон. Разцъфнали черешови
дръвчета очертаваха улиците, а розово-белите венчелистчета се накланяха
към земята, когато лекият ветрец подухваше листата им.
- Намираме се в земята Ролан, господарке. – обясни Нанди с равен глас. – Ако
вървим по този път, евентуално ще стигнем до земята Елдър, където живее
Крал Eзон.
Погледнах към пътя.
- Какво, няма жълти тухли?
Нанди не схвана шегата.
- Не. Това е черен път. Пътешествието ще е дълго и трябва да бъде изминато
пеша. Вероятно ще го сметнете за дълъг и изтощителен, изживявайки мъки,
ще ви се да иска никога да не бяхте тръгнали на това търсене.
- Ето ти подкрепа...
Тя се втренчи озадачено в мен.
- Това не бе подкрепа, господарке.
Тръгнахме и след около пет минути открих, че да разговаряш с тези хора,
беше безсмислено. Затова пък се заех да изучавам околностите, както всеки
добър воин би направил.
Бях напускала тялото си и преди, но никога на бях оставала дълго. Повечето
пъти, когато бях на екскурзия, все преследвах своенравни духове. Винаги
прескачах за малко, свършвах си работата, след което излизах. С такава
красота наоколо бе невероятно, че пребиваващите тук продължаваха да
искат да се вмъкват в моя свят. Птиците пееха прощална песен на
залязващото слънце. Пейзажите, през които преминавахме, бяха разкошни и
изящно оцветени като жива картина на Томас Кинкейд. Изглеждаше почти
нереално, сякаш цветовете са полудели.
Тук имаше и магия. Силна магия. Просмукваше се във въздуха, всеки цвят,
всеки стрък трева. Косата ми се изправяше. Не харесвах магията, не този
вид, не магията, която запълва живите неща. Хората нямаха магия в себе си.
Вземахме я от света с помощта на инструменти и заклинания; не ни беше
вродено. Чувствайки я толкова силна във въздуха, вземаща надмощие над
мен, почти правеше дишането трудно.
Изведнъж прекосихме невидима линия и усетих студения, силен вятър по
кожата си. Снегът се сипеше на парцали отстрани по пътя, който оставяше
като по чудо непокрит, и висулки висяха изящно по дърветата като Коледни
украшения.
- Какво, по дяволите, е станало? – възкликнах.
- Земята на Уилоу. – каза Фин. – В момента е зима. Тук, имам предвид.
Погледнах зад нас. Мразовит пейзаж се бе разпрострял назад докъдето поглед
ти стига, не се виждаха никакви черешови дръвчета. Увих ръце около себе
си.
- Трябва ли да вървим по този път? Ледено студено е.
- Вие сте единствената, на която й е студено, господарке. – отбеляза
Волусиан.
- Да – каза Уил весело. – Не чувствам нищо. Яко, а? Обзалагам се, че
ботушите ти няма да те опазят от хипотермия.
Завъртях очи. Всички духове са глупави.. Живи или не.
- Колко ни остава дотам?
- Доста, ако продължаваме да стоим тук. – каза Волусиан.
Въздишайки, се затътрих натам, придърпвайки палтото си по-здраво. Бях с
обичайното, маслинено зелено, велурено палто, което стигаше до коленете ми.
Сложих си го главно, за да покрия арсенала отдолу. Топлеше ме в Тусон, сега
ми се струваше абсурдно тънко. С тракащи зъби, вървях след духовете,
фокусирайки се главно върху това да сложа единия крак пред другия. След
малко прекосихме друга невидима граница и плътна влажност ме връхлетя,
почти като в сауната ми. Жегата кипеше около нас и този път си свалих
палтото. В изчезващата светлина, зелени листа зашумоляха заедно и птици
пееха по дърветата. Цветята тук се различаваха от по-деликатните в земята
Ролан. Тези бяха с по-богати, дълбоки цветове, а ароматът им бе пресищаш.
Слугите ми ме информираха, че сме прекосили земята Елдър. Развеселих се
от факта, че тук не е зима и че бяхме близо до целта си. Докато не
прекосихме пак алеята с розови дръвчета в земята на Ролан.
- Какво е това? Да не би да се въртим в кръг?
- Не, господарке. – каза Нанди. – Това е пътят към Крал Езон.
- Но ние тъкмо излязохме от земята Елдър. Трябва да завием обратно.
- Не трябва, стига да не искаш да се скиташ с дни, за да се добереш до тук.
Тялото на приятелят ви няма да издържи толкова дълго. – Волусиан наклони
глава към безплътната форма на Уил.
- Това няма смисъл.
- Другият свят не е като вашия. – обясни Фин. – Трудно е да го забележиш,
ако не си прекарвал доста време тук. По-видимо е, когато е физическо.
Земята сама се разгъва и често пъти това, което ни се струва по-дълго,
всъщност е по-късо. А това, което е късо, е дълго. Трябва да минем напряко
тук, за да стигнем до Езон. Странно е, но е така.
- Звучи като дупка от червей. – промърморих, когато започнах да вървя
отново.
- Червеите не минават от тук. – каза Нанди.
Опитах се да обясня какво е дупка от червей, как някои физици смятаха, че
земята ще се напука и наводни, създавайки възможност за по-бързо
придвижване чрез тези гънки. Когато стигнах до думата „физик”, се отказах,
осъзнавайки, че бях започнала битка, която вече бе загубена.
Скоро прекосихме Дъбовата земя - спираща дъха гледка от приказни
портокалово-оранжеви дръвчета и разпилени листа, осветени от слънцето.
Тук очевидно бе есен. Можех да се закълна, че усещам мириса на дърво във
въздуха. Нещо друго също прикова вниманието ми.
- Хей! - спрях се, взирайки се в дърветата. Току-що бях видяла лъскава рижа
форма да хуква, а бялата му опашка блещукаше след него. – Пак беше тази
лисица. Кълна се, че бе тя.
- Каква лисица? – попита Фин. – Не виждам нищо.
- Нито пък аз – додаде Уил.
- Господарката ми е полудяла най-сетне. – Нанди изрече с въздишка.
- Много преди това. – промърмори Волусиан.
- Имаше лисица, която ме наблюдаваше в моя свят, а току-що видях още
една.
- Другия свят има животни също както във вашия. – каза Фин. – Сигурно е
съвпадение.
- Ами ако не е?
- Е, може да е дух на лисица. Голям ли беше? По някой път те са...
Волусиан ни предупреди точно преди от дърветата да излязат конете. Бях
насочила пистолета си и атамето, стреляйки без колебание по първия
нападател, който видех. Бяха дванадесет, мъже и жени с доспехи, други – не.
Облеклото им приличаше на нещо извадено от гардеробната на „Властелинът
на пръстените”. Всички бяха на коне. Очарователно древни.
Мъжът, който прострелях, извика. Стоманените куршуми и плътта на
духовете не си понасяха особено. За жалост, той смени позицията си в
последната минута, затова успях да го уцеля само в ръката. С периферното
си зрение, видях Волусиан да пламва в синя светлина; надявах се да се бие
на моя страна. Един от ездачите ми се нахвърли с медена сабя горяща с
магия. Стоманеното ми атаме я хвана и стояхме приковани по този начин за
момент. Стоманата, символ на технологията, отвръщаше на метала, но
накрая се оказа, че неговата магия бе по-силна. Имаше още от нея, а
владетелят й – притежаваше по-жестока сила.
Избута ме и се спънах в някой от слугите ми. В един неуловим миг си
възвърнах баланса и прободох мъжа с моето атаме. Кръв прокапа по блузата
му и тогава го цапардосах по главата. Той се олюля, но тогава още един удар
го повали.
Друг ездач се запъти към мен. Стрелях и тя се дръпна рязко назад, когато
куршумът я уцели в гърдите. Под блузата ù видях кожена ризница и се
зачудих колко това е омекотило удара. Стрелях по друг ездач и тогава остър
женски глас ме повика.
- Спри, човеко. Освен ако не искаш приятелят ти да умре.
Поглеждайки назад, видях висока жена с дълга черна коса сплетена на две
плитки. Тя наклони глава към млад мъж, чиято ръка бе протегната грациозно
напред. Над дланта на тази ръка се рееше духът на Уил. Златен, лепкав мехур
го обгръщаше, създавайки впечатление за насекомо в кехлибар. Нямах си и
представа каква магия бе това, но знаех, че е в капан. И в риск.
По дяволите. Точно това беше причината, поради която не исках той да идва.
Той действително успя да ни вкара в неприятности.
Огледах се наоколо. Седем от ездачите бяха ранени, в безсъзнание, или пък
мъртви. Не беше зле, като се има предвид, че бяхме четирима, мислех си,
докато преценявах възможностите ни да се справим с останалите пет.
Пистолетът ми бе насочен към мишената ми. Жената ми отправи тънка
усмивка, сякаш бе прочела мислите ми.
- Може да го убиете, но приятелят ви ще е мъртъв преди следващото ви
мигване. Вие също.
- Какво значение има? Ще убиеш и двама ни така или иначе. Поне така ще
си имам компания в следващия свят.
Друг глас проговори:
- Никой не те праща в следващия свят. Поне все още не.
Един от ездачите, който вече бяха без кон, се надигна. Вероятно някой от
моите духове го бе победил, защото не го разпознах. Все пак, нещо в него ми
бе смътно познато. Руса коса, почти бяла, висеше до раменете му, имаше
ледено сини очи, които ме изучаваха внимателно. Приближи се бавно и
колкото по-близко идваше, толкова повече лукава усмивка се разстилаше на
лицето му. Не знаех кой бе той и се чудех какво ще спечеля или загубя, ако
насоча пистолета към него. Той ли бе по-голямата заплаха? Когато бе само на
няколко крачки от мен, лицето му се озари и избухна в бумтящ смях.
- Не мога да повярвам. Не мога да повярвам! Мишката дошла право при
котката. Невероятно!
Чернокосата жена го погледна раздразнено.
- За какво бръщолевиш, Рурик?
Той едва се сдържаше.
- Знаеш ли кой е това? Това е самият Черен Лебед. Юджийн Маркам е на
вратата ни. – Трепнах при употребата на даденото ми име, въпреки че знаех,
че не трябва да ме изненадва вече.
- Богове, не съм очаквал това! Бих се с нея преди седмица и ето я сега – сама
идва и ми се предлага.
- Ако смяташ натикването на пистолета в гърлото си, означава, че ти се
предлагам - значи да – погледнах го изпитателно и тогава разбрах – Ти беше.
Ти си леденият елемент от хотела.
- И сега ще довърша това, което започнах. С удоволствие дори. Гледката на
голото ти тяло преследваше сънищата ми много нощи.
- Така ли? Единственото нещо, което си спомням за теб е колко лесно бе да ти
натупам задника.
Рурик се ухили.
- Ще си спомниш още доста, преди да свърша.
Зад него, няколко други мъже ме наблюдаваха с интерес. Вкочаних се,
въпреки смелите ми думи.
Чернокосата жена изгледа Рурик отвратено.
- Ако си мислиш, че ще ти позволя да се вживееш в... перверзиите си –
грешиш. Падаш на тяхното ниво.
- Спри да си толкова превзета, Шая. Знаеш коя е тя.
- Няма значение. Можеш да я имаш по-късно, ако така реши Кралят, но няма
да вършиш нищо, докато сме на смяна. Моята смяна.
Това не ми се струваше да е женска солидарност, но беше по-добре от нищо.
Бях дошла в очакване на зловеща смърт, а не оргия между духове. Може би
бе загубена кауза, но ако стрелях по един от тях, моите слуги биха нанесли
сериозни щети на останалите. Напрегнах се, готова да стрелям.
- Спрете – внезапно каза Волусиан, приближавайки се. – Не я докосвайте.
- Не изпълняваме твоите заповеди. – отвърна Шая.
Волусиан бе спокоен.
- Не, но изпълнявате заповедите на Краля, а господарката ми има работа с
него.
Видях мъжът да застива. Аз също. Работа с Краля. А, да. Ние бяхме в
Дъбовата земя, където управляваше Дориан, Кралят, който Волусиан
първоначално искаше да видя. Изведнъж се зачудих дали цялото това
мотаене е било постановка, за да стигнем все пак до Дориан. Чудех се дали
си е представял залавянето ни като част от плана.
Шая ме наблюдаваше с хладно изражение.
- Кралят няма работа с нея.
Няколко други мъже изглеждаха сякаш и те се съмняват и аз се включих във
версията на Волусиан за отношенията ни с Дориан.
- Наистина ли сте толкова сигурни?
Усмихнах се, изобразявайки същaто самодоволна увереност, която използвах
със слугите си, дори и сърцето ми да биеше лудо в гърдите ми. Твърде много
очи ме наблюдаваха. Беше като да говоря пред публика.
- Пропътувах дълъг път, за да говоря с него. Как мислите ще реагира, когато
разбере, че сте ме убили преди да доставя съобщението си?
- Кажете ми съобщението си. – каза тя нетърпеливо.
- Ще говоря само с него. Насаме. Не знам дали ще му хареса вие да разберете
клюката преди него. Или изобщо да не я разбере, ако ме убиете.
- Няма да те убием. – каза Рурик развеселено. – Има куп други неща, които
можем да вършим. И пак ще стигнеш до Краля... Евентуално.
Волусиан прикова погледа си към Рурик.
- И как смятате ще се чувства Дориан, когато разбере, че сте се докопали до
нея преди него? Вкусът на Краля е твърде... индивидуален.
В други обстоятелства бих сръгала Волусиан. На чия страна бе той? Глупав
въпрос, осъзнах след момент. Той беше на своя собствена страна. Както
винаги. Духовете бяха гадни. Изглеждаха сякаш наистина искат да убият
някой. Жената го потвърждаваше.
- Те убиха хората ни. Не можем да оставим това безнаказано.
Друга жена пристъпи напред.
- Всъщност, не. Всички все още са живи. Някои почти, но ако можем да се
доберем до лечител тук, те ще живеят.
Всички са живи? Дотук с отбор Юджийн. Знаех, че духовете са по-силни в
техния свят, но това... Не вещаеше нищо хубаво за храбрата ни атака върху
Езон и хората му. Следващия път ще се целя в лицето. Съмнявах се, че ще се
върнат след това.
- Нека убием поне жалкия човек – предложи един от останалите. – за
забавление. Пак можем да я заведем при Краля.
- Кралят ще е гостоприемен - информирах ги, продължавайки да бръщолевя
глупости – към цялата ми група. Ще се ядоса, ако убиете един от нас. Това ще
му създаде лоша репутация.
Лъжех, а Шая изглеждаше сякаш е разбрала.
- Изглеждаш много уверена в себе си, Одилия, но не съм убедена.
Другата жена скръсти ръце.
- Трябва да намерим лечител. Нека да се върнем за помощ сега.
Шая помисли върху това, след което кимна решително. Заповяда на част от
хората да останат при ранените, а други да ни съпроводят. Преди това,
заповяда да остана без оръжия. Рурик направи голямо шоу от това,
докосвайки ме доста повече, от колкото действително бе нужно, когато взе
атамето – за дръжката, разбира се – и жезъла. Когато хвана дръжката на
пистолета, шок прекоси лицето му и той се отдръпна.
- Мамка му! – изпсува, държейки ръката си. – Това е... Не знам какво е. Но не
е правилно.
Усмихнах се сладко. Бог да поживи полимера! Почти толкова ефективен,
колкото и металът. Очите на жената командир проблеснаха.
- Някой да ù го вземе!
Никой не помръдна.
- Добре, тогава, някой от вас, духове. Вземете го!
Слугите ми не помръднаха.
- Те не изпълняват твоите заповеди. – казах, имитирайки казаното по-рано от
нея.
- Но от теб - да. Нареди на някой от тях да го направи сега или ще изстискам
живота от приятелчето ти, въпреки гнева на Крал Дориан.
Изучавах я, опитвайки се да позная дали блъфира. Изведнъж Уил издаде
сърцераздирателен звук, когато златната аура около него се затегна. Боже,
надявах се Волусиан да бе прав за тази нелепост с Дориан.
- Нанди. – казах простичко.
Тя пристъпи напред и взе пистолета ми. Един от ездачите й предложи кърпа,
в която да го сложи. Когато заприлича на увито бебе, той неохотно го взе.
Колкото до мен, аз бях качена на коня на Рурик за пътуването до Дориан.
Духовете нямаха нужда от такъв транспорт.
Той уви ръце около мен, уж да хване юздите, но бях убедена, че не беше
нужно да опипва бюста ми, за да го направи. Хватката му се стегна.
- Не бих искал да паднеш. – обясни.
- Ще ти отрежа топките, веднага щом ми се отдаде възможност. –
информирах го.
- Ах - засмя се, тласкайки коня да върви, – нямам търпение да се срещнеш с
Краля. Ще те хареса.
Глава 8
Крепостта беше като смесица между замъка на Спящата Красавица и
готическа църква. Няколко кули самодоволно се издигаха до невъзможни
височини, създавайки черни лепенки в средата на нощното небе. Загубихме
осветлението си, но все още можех да видя, че доста прозорци изглеждаха
така, сякаш бяха с оцветени стъкла. Представих си колко са красиви на
пълна слънчева светлина. И оформящи всичко, разбира се, бяха тези
брилянтни, жълто-оранжеви дървета. Волусиан ми каза, че сезоните на
кралствата бяха зависими от капризите на управляващите ги и могат да
продължат изключително дълго време. Това беше хубаво, но не можех да си
представя да живееш на място, където беше постоянно есен. Знаех, че някои
твърдят, че в Аризона е вечно лято, но хората, които го казваха, всъщност не
живееха там. Сезоните бяха коварни, но бяха тук. Трябваше да си напомням,
че не бях в някакъв смахнат филм, докато Рурик и неговата банда ни водеха
през извитите коридори, осветени с факли. Хората минаваха, гледайки ни с
любопитни погледи, докато отиваха към средновековните замъци каквото
вършеха там. Разбиване на масло. Биене на селяни с камшици. Наистина не
знаех и не ми пукаше. Просто исках да се измъкна от тук.
- Чакайте тук – каза ни Рурик, когато стигнахме до една огромна поредица
двойни дъбови врати. – Ще говоря с краля преди да се появите в тронната
зала.
Уау. Честна и добродетелна тронна зала. Рурик изчезна зад двойните врати, а
двойка стражи ни наблюдаваха, но спазваха дистанция.
- Волусиан – казах нежно, – умишлено ли ни доведе тук?
- Единствената ми цел, господарке, е да те опазя жива. Да бъдеш тук ще
увеличи шансовете ти.
- Не отговори на въпроса.
- Също ще увеличи шансовете ти, – продължи той. - ако си мила с Крал
Дориан.
- Мила? Те само ме нападнаха и ме заплашиха да ме изнасилят!
Той ме погледна с раздразнен поглед.
- Кралят ще те види сега – каза драматично Рурик, връщайки се от стаята.
Задържа вратата отворена за нас. И тромпети нямаше да ме изненадат.
Тронната зала не беше това, което очаквах. Естествено, имаше подиум със
стол върху
него, както във филмите, но останалата част от стаята беше в безпорядък.
Имаше огромно пространство за танци или шествия, което минаваше през
средата на залата, а останалото имаше вид на фоайе. Малки дивани,
файтони и столове бяха наредени около ниски маси, покрити с бокали и
подноси с плодове. Мъже и жени, отново облечени във стил готик - Ренесанс,
разположили се на мебелите или един на друг, подбираха лениво плодовете,
докато ме наблюдаваха. Припомних си начина, по който римляните са
вечеряли.
Обаче наоколо имаше повече от джентрита. И духове, и феи, и тролове, и
призраци също бяха в очакване, заедно с групата същества от Другия свят.
Чудовищата от човешките представи, рамо до рамо с магическите бежанци,
които бяха имигрирали в този свят. Зачудих се дали има и друг шаман
толкова далеч в тази общност на джентритата. Спомних си
предупреждението на Роланд, че мога да бъда заведена право в сърцето на
техния свят. Само ако нашия вид имаше нещо като научен вестник.
Вестникът на Шаманските Убийства и Срещите от Другия свят. Можех да
използвам това „проучване”, за да напиша завладяваща статия, която да
споделя с професионалните си колеги.
Разговорите се разпаднаха до ниско бръмчене, докато джентритата се
навеждаха и си шепнеха един на друг, гледайки ме. Еднакви самодоволни
усмивки и намръщени изражения лежаха на лицата им и аз си сложих
празното изражение на лицето, което използвах, когато се срещах с нов
клиент. Междувременно, пулсът ми се ускори до силно биене и дишането ми
стана доста трудно.
Волусиан вървеше близо до мен, от едната ми страна, докато Рурик крачеше
от другата. Уил и останалите се движеха зад нас.
- Защо са тук всички тези хора? – измърморих на Волусиан. – Да няма парти?
- Дориан е социален крал. Харесва му да има хора наоколо, най-вероятно, за
да може да се подиграва с тях. Държи целия двор и редовно кани
благородниците си да вечерят тук.
Спряхме. На трона стоеше мъж, за който предположих, че е Дориан.
Изглеждаше отегчен. Беше се облегнал на страничната облегалка на стола,
едното му коляно беше подпряно на нея, за да може да държи брадичката си
в ръката си. Виждахме го под ъгъл. Дълга кестенява коса, напомняща на
дърветата отвън, окачена около него, подчертано с всяка сянка на червено и
близко до златисто. Можеше да бъде въплътена есен. Имаше най-
перфектната кожа, която бях виждала: от червено, плавно до слонова кост,
без лунички или розов цвят. Наметало от горско зелено кадифе покриваше с
нищо забележителните му черни панталони и свободна бяла тениска. Имаше
добре оформени скули и деликатни черти.
- Коленичи пред краля – нареди Рурик. – И започвай да свикваш да бъдеш на
колене.
Дадох му унищожителен поглед. Той се усмихна.
- Ще бъда щастлив да те накарам - предупреди ме.
- Добре, достатъчно. Остави я намира – нареди Дориан лаконично. Не
промени позата си. Само очите му издаваха някакъв интерес към случващото
се. – Ако е била с теб през последния час, заслужава почивка. Отивай да
седнеш.
Самодоволността на Рурик премина в смущение, но той се поклони пред
трона и отстъпи назад. Останахме аз и Дориан, гледайки се един друг. Той се
ухили.
- Е, ела тук. Ако няма да коленичиш, поне искам да хвърля по-добър поглед
на
„ужасното чудовище”, което са ми довели. Всички изглеждаха доста
уплашени от теб. Признавам, наистина не повярвах, че си била ти, когато ми
казаха. Помислих, че Рурик е бил отново в стаите с гъбите.
- Сър, знаете ли колко хора от нашите уби тя и колко прогони? – възкликна
Шая някъде зад мен. – Свали трима за по-малко от минута.
- Да, да. Тя е доста ужасяваща. Мога да видя това – Дориан ме погледна
очаквателно.
Поклатих глава.
- Няма да помръдна, докато не ни предложите гостоприемство.
Това го накара да се изправи в стола си. Продължи да се усмихва.
- И е умна, въпреки че, признавам, да помолиш за гостоприемство, преди да
прекрачиш прага ни щеше да бъде много по-умно, след като всеки един от
моите поданици тук може да те атакува сега – той се сви. – Но дотук сме го
направили. Така, кажи ми, Юджийн, защо... А, чакай. Кое предпочиташ –
Юджийн или госпожица Маркам?
Обмислих го.
- Предпочитам Одилия.
Усмивката се изви.
- А! Още се придържаме към това, нали? Много добре тогава Одилия, кажи
ми какво доведе блестящите, най-страшните врагове на вратата ми, молейки
за гостоприемство. Както можеш да си представиш, това е без предимство.
Погледнах към всички гледащи и слушащи хора наоколо. Игнорирай ги,
игнорирай ги, прошепна вътрешен глас. Съсредоточи се върху Дориан засега.
- Наистина не искам да говоря за това пред цялата фъстъчена галерия.
Предпочитам да се срещна с теб насаме.
- О! – Той увеличи гласа си, заради тълпата. – Виж ти, виж ти! Одилия иска
да се срещне с мен насаме.
Изчервих се, намразвайки се заради това. Нервен смях пробяга през стаята,
ставайки по-силен и по-уверен, докато кралят се смееше. Интересно,
помислих си. Спомних си коментара на Волусиан за колебанието на
войниците на Дориан и за неговото възмущение. Тези събрани хора бяха
овце, очевидно готови да танцуват и да се смеят при заповедите на Дориан,
но внезапно се зачудих дали не бяха също така и овце, страхуващи се от
капризите на капризния си овчар. Зачудих се дали и аз трябва да се
страхувам.
Запазих мълчание, без да отбелязвам шегата му. Той се наведе напред,
слагайки и двата си лакътя на колената си, така че сега брадичката му
лежеше и в двете му ръце.
- Ако ви предложа гостоприемство, вие трябва да ми отвърнете със същото.
Ще се уверя, че никой няма да ви навреди в дома ми, но в замяна, вие не
можете да вредите на никого под моя покрив.
Погледнах назад към Волусиан.
- Ти не спомена това.
- О, за Бога! – изсъска той, показвайки рядка загуба на контрол. – Какво
очакваше? Приемай, преди предстоящата ти смърт да стане още по-
предстояща и да ми отнеме и последния шанс да те убия сам.
Обърнах се обратно към Дориан. Не ми харесваше този обрат на събитията.
Не ми харесваше да бъда в гнездото на джентрита, нито пък исках да бъда
под милостта на един от тях. Защо бях тук отново? Припомних си образа на
малката Жасмин Делани, представяйки си я измъчвана по познатия начин в
двора на Езон. Само тя би била обект на повече от просто подигравки.
- Приемам - казах.
Дориан ме погледна мълчаливо и кимна.
- Аз също.
Погледна към тълпата.
- Одилия Черният Лебед сега е под защитата на моето гостоприемство. Всеки,
който я докосне и с пръст, ще се раздели с него и ще го изяде – той издаде
заплахата с много повече настроение, отколкото Волусиан можеше да го
направи.
Бръмчене обхвана тълпата, не изцяло доволно.
- Какво я задържа да наруши клетвата си? – чух някой да мърмори.
Друг каза високо:
- Тя може да убие всички ни.
Дориан погледна обратно към мен.
- Имаш ли представа какво кошмарно същество си тук? Майките казват на
децата си, че Одилия Черният Лебед ще дойде да ги вземе, ако са лоши.
- Хей, аз не ги търся. Идвам за тях само ако първо те дойдат за мен.
- Интересно – каза той, повдигайки вежда. – Но ако това ти харесва, така да
бъде. Винаги съм уважавал жени, които знаят какво искат в спалнята.
- Хей, нямах това... – не бях осъзнала в колко голяма степен нашия жаргон
беше обхванал света на джентритата. Техният беше отражение на моя
собствен, въпреки че нещата бяха горе-долу еднакви.
Той ме отряза с един жест.
- Дадох ти гостоприемство, сега ела тук. Искам да видя ужаса, който обитава
мрака.
Поколебах се, едновременно заради недоверието и незачитането на
подигравките му. Гласът на Волусиан прошепна в ухото ми:
- Той няма да те нарани, след като е дал думата си.
- Не знам дали мога наистина да повярвам на това.
- Аз знам – гласът на любимецът ми беше спокоен и сериозен. – Знаеш, че не
мога да те лъжа.
Обръщайки се обратно към Дориан, направих крачките, докато не застанах
на нивото на стола му. Спокойно срещнах погледа му.
- Погледни тези очи – въздъхна той щастливо. – Като виолетки в снега. И
ухаеш като тях.
Зад нас, чух още мърморене в тълпата.
- С какво се занимават сега?
Те не можеха да чуят разговора ни.
Собствените му очи танцуваха. Бяха златисто-кафяви, цветът на листата,
които падаха от дърветата.
- Наруши протокола. Те очакваха да спреш една крачка по-ниско. Вместо
това, ти се постави на същото ниво като мен. Фактът, че не те наказвам
значи, че те третирам като равна, като кралска особа. Трябва да бъдеш
поласкана.
Скръстих ръцете си.
- Ще бъда по-поласкана, когато проведем разговор насаме.
Той ме погледна.
- Толкова нетърпелива. Такъв човек. Помоли за гостоприемството ми. Не
можеш да очакваш да не ти го дам сега.
Той направи жест с ръцете си и духове слуги се появиха, като обслужващи
подносите с храната. По някаква причина, внезапно започнах да си мисля за
песента „Хотел Калифорния”.
- Щяхме да ядем, когато ти така мило ни прекъсна. Вечеряй с нас и ще
имаме толкова „лични срещи”, колкото пожелаеш.
- Не съм глупава. Няма да ям нищо в Другия свят. Трябва да знаеш това.
Той сви рамене, все още изтегнал се като котка на трона си.
- Ти губиш. Можеш да седнеш и да гледаш тогава.
Той стана грациозно и ми предложи ръката си. Вгледах се в него безизразно.
Поклащайки главата си с веселие, той просто слезе с мен по стъпалата, без да
ме докосва.
- Къде е останалата част от групата ми?
- Слугите ти и човешките ти приятели са в безопасност, уверявам те.
Настанихме ги в собствени стаи, след като нямаха честта да седят на масата
ми, това е.
Той кимна към ниска, полирана маса, доста по-голяма от другите в стаята.
Като останалите, тя беше оградена от разкошни столове и дивани, нашарени
в светъл брокат и кадифе. Дориан седна на малко хубаво място и потупа това
до себе си.
- Прави ми компания?
Не удостоих това с отговор, а вместо това седнах на стола до неговия диван.
Беше място за един. Никой не можеше да седи с мен. Скоро към нас се
присъединиха дузина други, включително и Рурик и Шая. Тя докладва на
Дориан, че хората, които съм наранила, са били излекувани и възстановени.
Вярна на думата си, не ядох нищо от храната, стояща пред нас, въпреки че,
признавам, изглеждаше доста добре. Пълнени Корнуолски носачки. Пресен
хляб с все още излизаща от него пара. Десерти, заради които бих се съгласила
да убия.
Но не ги взех. Едно от първите правила на играта беше никога да не ядеш
извън собствения си свят. Изобилстваше от истории и митове за тези, които
бяха достатъчно глупави да пренебрегнат тази предпазна мярка. Другите
вечерящи с всички сили се опитваха да се преструват, че не съществувам, но
Дориан беше очарован от мен.
По-лошо - флиртуваше с мен. Поне не беше толкова тъп, колкото всички
останали джентрита, с които се бях срещала, но не се подведох по никое от
тях – дори и да беше очарователно от време на време. Понесох го със
стоическо лице, което изглежда му донесе повече наслада. Другите жени в
стаята бяха по-малко устойчиви. С всеки поглед и всяка дума те практически
се разтапяха от похот. Всъщност, много други хора в стаята също изглеждаха
разтопени от похот. Изрично много. По време на и след вечерята, наблюдавах
хората – обикновено двойки, но понякога и повече – докосваха се един друг
нагло. Беше като да бъдеш отново в младежката си възраст. Някои от тях
просто се целуваха. Някои бяха тежки докосвания – галене по гърдите или
плъзгане на ръката по талията. И някои бяха... повече. През стаята видях
една жена, качила се върху мъж и възседнала го, движейки се нагоре и
надолу. Бях доста сигурна, че нямаше нищо под широките гънки на полата й.
На близка маса, една жена беше коленичила пред мъж и...
Бързо отклоних очите си, връщайки ги към моята маса. Видях погледа на
Дориан върху мен и знаех, че внимава за всяка моя реакция. Благодарение
на неизречена команда, една блондинка се плъзна на мястото зад него, това,
което бях отказала. Тя сложи крака си в скута му и обви ръцете си около
него, целувайки врата му. Той премести едната си ръка нагоре по крака й,
бутайки полата й, за да разкрие гладка плът, но изглеждаше разсеян, докато
гледаше мен и останалите гости.
Като оставим настрана свободната любов и напълно средновековната
обстановка, имаше нещо почти, е, нормално в това място. Джентритата, от
които бях избягала, винаги предизвикваха проблеми в моя свят. Лъжейки
хората. Използвайки магия безразборно. Но това тук беше като всеки друг
социален повод или парти. Хората се познаваха един друг и гледаха
приятелите си с топлота. Обсъждаха и любов, и деца, и политика. Вярно, бяха
почти чужденци и непознати за мен, но почти можех да ги видя като хора.
Почти.
Имайки нужда да направя нещо повече от това само да седя и да гледам,
посегнах към сакото си и извадих един от двата Milky Way шоколадчета,
които носех. Дориан незабавно стана заинтригуван.
- Какво е това?
Вдигнах го нагоре.
- Това е Milky Way. Един вид... сладкиш.
Наистина не знаех какво да кажа за това. Дори не бях сигурна какво имаше
вътре. Нуга? Нямах представа какво има в това пенливо нещо, с изключение
на това, че беше вкусно.
Той го гледаше любопитно и аз отчупих парченце, хвърляйки го към него. Той
го хвана умело.
- Ваше Величество – възкликна един от мъжете, – не го яжте. Не е безопасно.
- Няма да ме нарани тук – смъмри го Дориан с раздразнение. – И не си
помисляй да започваш да ми говориш за отрова или ще изпратя готвачката
Берта да се оправи с теб по нейния начин отново.
Мъжът незабавно млъкна.
Дориан пъхна парчето в устата си, дъвчейки замислено. Докато го гледах,
изражението на лицето му стана почти оживено. Отне му известно време да
сдъвче всичкото това лигаво нещо, и аз си представих завладяващата
картинка на него със соленоводни ласкателства.
- Забавно – обяви той, когато приключи. – Какво има в него?
- Не знам. Малко шоколад и карамел. Връзка от неща, разтопени в други
неща.
Една жена с къдрава кафява коса, ме измери с войнствен поглед.
- Това е толкова типично за тях. Извиват природата и елементите, заради
собствените
си перверзни творения, докато вече не знаят какво правят. Те са
престъпление към божественото, водещи чудовища и мерзости, които не
могат да контролират.
Сприхав отговор спря на устните ми, но го прехапах. Волусиан ме беше
предупредил да бъда мила. В светлината на тяхното относително
цивилизовано поведение на вечеря, не можех да направя нищо, затова гласът
ми остана спокоен.
- Нашите чудовища правят страхотни неща. Можем да излекуваме рани,
които вие не можете. Имаме водопровод и електричество. Имаме транспорт,
който кара вашите коне да изглеждат като динозаври.
- Като какво? – попита един от мъжете.
- Лоша аналогия – отговорих.
Шая поклати главата си.
- Можем да постигнем много от същите резултати с магия.
- Магията не можа да направи много срещу оръжието ми по-рано.
- Нашите хора оцеляха. Само човек би се хвалил със способността си да
владее смъртта.
- А ти специално имаш добра причина за това – отбеляза Рурик. – Никой друг
човек не е убил толкова много от нашия вид – духове или блестящи – колкото
ти. Би ме убила миналата седмица, ако имаше силата. Би убила нашите хора
в горите, ако можеше.
- Не винаги убивам. Дори го избягвам, ако мога. Но понякога трябва да убия
и когато го направя… Е, това е начинът по който става.
Намръщени лица ме погледнаха от всички страни на масата. Само лицето на
Дориан остана любезно любопитно.
- Има и слухове, че си убивала и собственият си вид – отбеляза той. – Държи
ли те будна през нощта това, че имаш толкова кръв по ръцете си?
Облегнах се назад в стола си, както винаги, опитвайки се да държа емоциите
далеч от лицето си. Безпокоеше ме понякога, но не исках те да го знаят. Не
бях убила много хора – само шепа, наистина – и повечето от това беше при
самозащита. Те бяха хора, работещи за джентритата или други същества,
дошли да навредят на моя свят. Това оправдаваше убийствата по някакъв
начин, но не можех да игнорирам факта, че отнемах живот. Човешки живот.
Живот като моя собствен. След първия път, когато бях видяла светлината да
изчезва от очите на някого – причинено от моята ръка – имах кошмари
седмици наред. Никога не казах на Роланд, затова със сигурност нямаше да
кажа и на тази група.
- Всъщност, Дориан, спя много добре, благодаря ти.
- Крал Дориан – изсъска закръглен мъж срещу мен. – Покажи уважение!
Дориан се усмихна. Другите гледаха по-нататък.
- Боговете ще накажат убиец като теб – предупреди една от жените.
- Съмнявам се. Аз не убивам. Аз защитавам. Всеки, който съм убила, е
причинявал вреди на моя свят или – в случая на тези хора – е помагал на
твоя вид да нанася вреди. Не убивам тези, които само прегрешават.
Изпращам ги обратно. Не е твояt свят, така че защитавам моя собствен. Не е
престъпление.
Дориан отпрати блондинката с едно движение и се наведе към дивана, за да
може да говори по-отблизо с мен.
- Но знаеш, че някога беше и нашият свят също.
- Да. И твоите предци го напуснаха.
Шая ме погледна със зачервени бузи.
- Бяхме прогонени.
Дориан игнорира изблика.
- Не ни дадохте избор. Някога всички бяхме един народ. Тогава твоите
предци обърнаха гръб на вътрешната енергия, без да я искат. Започнаха да
строят. Подтиснаха природата. Създадоха неща със собствените си ръце, а
елементите, които ние имахме, бяха способни само на магия. Някои дори
надминаха нещата, които магията може да прави.
- И какво му е лошото на това?
- Ти ми кажи, Одилия. Струваше ли си? Не можеш да го имаш и по двата
начина. Способността да използваш „магията” от света убива вътрешната
магия. Животът ви се съкрати, в сравнение с нашия. Чувството ви за чудо
изчезна, заради всичко, което може да бъде доказано от числа и факти.
Твоите хора скоро няма да имат други богове, освен машините.
- И въпреки всичко това – беше горчивото наблюдение на Шая, - хората
продължават да процъфтяват. Защо те не бяха прокълнати? Защо се
размножават като котки и кучета, докато нашата численост страда? Те са
мерзавците, не ние!
- Техният кратък живот, тяхната нужда да създават преди да умрат,
контролира това. Телата им не могат да направят нищо друго, освен да
създават живот с готовност. Ние не чувстваме такава неотложна нужда. –
ухили се Дориан.
- Е, физически го правим, но подсъзнателно... душите ни знаят, че имаме
време.
- Това е друго чудо на модерната медицина. Можем да помогнем на
безплодните.
Дориан се намръщи, отново повече любопитен, отколкото ядосан.
- Просветли ни.
Поколебах се, внезапно съжалявайки за коментара си. По кратък начин
обясних, доколкото можех, изкуственото оплождане и ин витрото.
Дори Дориан имаше проблеми да понесе това.
- И това е начина, по който вашият брой нараства? – попита една жена,
близо до Шая.
Гласът й беше близък до шепот.
- Само за някои – казах й. – Повечето нямат нужда.Ако не друго, мисля, че
имаме твърде много бебета.
Виждайки шокираните им лица, се почувствах малко зле, че ги разстройвах с
всичко това. В края на краищата, бях голям застъпник на уважението към
културните различия. И все пак, основните ми убеждения се разколебаваха
около тези хора. Може би беше нечестно, но бях прекарала целия си живот,
обучавана, че те не са хора. Може и да изглеждаха като такива сега, но една
вечеря не можеше наистина да промени вкоренените ми възгледи.
Шая поклати главата си, лицето й беше пребледняло.
- Тогава, ето какво ни е преместило от родината ни. Това са нещата, които са
ни принудили да се преместим от мястото, от което идваме в света на
духовете и изгубените души. Загубихме от същества, които дишат лесно,
които насилват и ограбват земята в почит на техните метални богове.
- Виж, съжалявам, че разстройвам всички ви толкова много, но така стоят
нещата. Вие, хора, губите. Трябва да се справите с това. Свършихте добра
работа с биенето, предполагам. Все още се появявате в доста страшни
истории и митове. Но все още губите. Историята е такава. Има войни, и за
нещастие, накрая това кой губи и кой печели е по-важно от това кой е прав и
кой не.
- Да не би да казваш, тогава, че твоите хора не са прави? – попита Дориан
тихо.
- Не – казах уверено. – Абсолютно не.
- Много си лоялна към твоя вид.
- Разбира се, че съм. Аз съм човек. Няма избор там – особено, когато вашите
хора не правят нищо друго, освен да причиняват проблеми на моите, когато
преминават.
- Огледай тази стая. От тези събрани... бих казал, че по-малко от двадесет са
посетили твоя свят. И от тях, само една малка част са „причинили проблеми”.
И в твоя свят има изроди. И все пак, ти не би ги използвала, за да определиш
цялата си раса като лоша.
- Не – съгласих се. – Но все пак ги наказвам. Вижте, може би съм твърде
измъчена към вашия вид, но единствените, които някога съм срещала, са
отклоненията. Трудно е да не съдиш.
Дориан ме гледаше доста дълго време, а аз не може да го разчета. Всички
останали изглеждаха така, сякаш са готови да ме убият на място, ако не
беше забраната на гостоприемството. Чудех се дали бях ядосала Дориан
достатъчно, за да съжали, че е дал клетвата си.
Замисленото му лице се промени в обичайното изражение, постоянно
развеселено и мързеливо. Той се изправи от канапето, помитайки с
пелерината си всичко зад него.
Всички други бързо го последваха. Отне ми време да се изправя.
- Благодаря на всички за прекрасната вечер, но сега трябва да напусна.
Говореше високо, така че всички други в стаята да го чуят, а не само нашата
маса. Разговорите в стаята се разпаднаха.
- Смея да кажа че неспокойствието на гостенката ми нараства и тя гори от
нетърпение за малко време насаме, а аз мразя да разочаровам.
Наблюдателите се засмяха разбиращо, а аз се заставих да не се изчервявам
отново. Дориан погледна към мен, докато бавно излизахме от залата.
- Ако ти предложа ръката си отново, предполагам, че няма да я приемеш?
- Няма шанс. Не искам да им давам идеи.
- Ох. Е, страхувам се, че е малко късно за това, след като видяха къде
отиваме.
Отрязах го с предупредителен поглед.
- Къде отиваме?
- На най-усамотеното място. Спалнята ми, разбира се.
Глава 9
- Какъв е смисълът от спалня? Имам предвид, вие изглежда си падате повече
по секса на публични места.
Дориан ми посочи ъгъл, водещ към неговото място или крило или там
каквото беше.
- Това, което правим, е естествено. Не го крием. Освен това, всъщност е
доста приятно да знаеш, че други хора те гледат. Никога ли не си го правила?
- Съжалявам. Аз не съм ексхибиционистка.
И все пак, в момента, в който изрекох думите, се сетих за Кийо. Бяхме се
награбили на бара, а след това правихме секс на балкона. Не привлякохме
толкова голямо внимание, но все пак можеше и да стане. Само мисълта за
това ме кара да изтръпна – в добрия смисъл на думата. Подминахме други
двойни врати, пазени от двама пазачи. Всички имаха оръжие, но аз знаех, че
тяхната магия е истинската опасност.
След като Дориан затвори вратата зад нас, аз се обърнах и пристъпих
навътре в стаята.
- Господи! Защо да правиш секс в трапезарията, когато можеш да го правиш
тук?
- Правя го тук… Правя го и там. Честно казано, няма значение. Обичам
разнообразието.
Стаята сякаш се простираше по протежение на мили, а далечната стена беше
почти изцяло съставена от прозорци. Вероятно имаше страхотна гледка на
дневна светлина. Всичко, от боята до гигантското легло, беше покрито със
сатен в оттенъци на златно и винено. Факлите по стените добавяха
очарователно, почти извратено, усещане. От едната страна видях стая, която
би трябвало да служи за баня, ако се съдеше по гигантската кръгла вана. От
другата страна се простираше нещо като салон. Той ми посочи стол, украсен
с кадифени възглавници.
- Вино? – попита ме той, взимайки кристална чаша от една малка маса.
- Знаеш отговора на този въпрос.
- Сигурен съм, че една глътка няма да ти навреди.
- Да, и Персефона мислеше, че няколко семена от нар няма да й навредят.
Сега управлява подземния свят.
Той си наля вино и седна на един стол, обърнат към моя под ъгъл.
- Толкова лошо ли ще е да управляваш тук?
- Ще игнорирам този въпрос. Виж сега, трябва да говоря с теб за човек на
име Езон. Той отвлече човешко момиче...
Дориан махна с ръка, за да ме прекъсне.
- Още не по работа.
- Но аз трябва да я върна, колкото се може по-скоро...
- И аз ще ти помогна, кълна се. Още един час е без значение. Постой с мен и
ще ти разкажа една история.
- История? Ти сериозно ли?
- Мила моя Одилия, уверявам те, че аз винаги съм сериозен. Е, не, всъщност
това е лъжа. През повечето време не съм. Но този път съм, така че се настани
се удобно.
Въздъхнах, облегнах се на стола и извадих другия Милки Уей. Виждайки
погледа му, го разчупих на две и му подадох парче. Кимна за благодарност и
го изяде с виното, нещо, което изглеждаше глупаво и почти ме накара да се
усмихна.
- Сега ми кажи нещо. Някога чувала ли си историята за Краля на бурите?
- Не. Бил ли е или все е още истински човек?
- Много истински.
- И какво, има ли такова нещо като Земя на Бурите или нещо подобно?
- Не точно. Той е управлявал широка област, но титлата му идва от факта, че
е можел да контролира бурите и времето.
- Звучи логично.
Той се усмихна с половин усмивка.
- Предполагам, че не осъзнаваш колко важно е това.
- Наистина не осъзнавам. Имам предвид, всички вие притежавате някакъв
вид магия, нали? Защо да не е буря?
- Да контролираш бурите и времето е буквално да контролираш елементите.
Вода. Въздух. Огънят на светкавицата. Да го видиш ядосан е много ужасно и
същевременно удивително нещо. Може да стовари небесата, за да срази
своите противници. Малцина от нас имат такава сила. Не съм виждал някой
като него, а съм живял почти два века. Дори когато е преминал в твоя свят,
силата му не е изчезнала.
- А твоите способности какви са?
Може би трябваше да узная това, преди да остана насаме с него.
- Мога да призовавам и контролирам материали, които идват изпод земята.
Почва. Камъни. Лава в някои случаи.
- Лавата звучи супер, но останалите... е, съжалявам. Не е толкова
впечатляващо.
Тези златни очи блеснаха.
- Мога да махна камъните, които изграждат тази сграда и да я направя в
купчина боклук за минути.
Огледах се наоколо.
- Да, добре. Това е впечатляващо.
- Благодаря. Както и да е. С подобна сила, той неизбежно намери
последователи. В онези дни ние бяхме по-разпокъсани... разделени на по-
малки кралства. Нашите политически и географски области се променят
постоянно. Кралят на Бурите искаше да поправи това. Той покори и обедини
мнозина от по-малките владетели, опитвайки се да обедини блестящите под
свое командване. Постигна голям напредък.
- Беше ли добър крал?
Историята започваше да ме поглъща, въпреки добрата ми съпротива.
- Зависи какво разбираш под „добър”. Със сигурност беше добър военен
пълководец. И груб – което е грозна, но понякога необходима част от
управлението. Но с такава сила нямаше никакъв проблем да взима това,
което иска, без да има значение неудобството, което причиняваше на
другите. Тези, които го ядосваха, умираха. Ако искаше земя, вземаше си я.
Ако искаше жена, вземаше я. Някои от тези жени мислеха, че това е чест, а
други бяха отвличани насила. - Дориан спря и ми хвърли изучаващ и
симпатизиращ поглед. - Някои бяха хора.
Смразих се.
- Като Езон.
- Да, за съжаление.
- За съжаление? Ти също си един от тях. Не ти пука за хората.
- Разбира се, че ми пука. На всички ни пука – както за мъжете, така и за
жените. Вие всички миришете на мускус и секс. Това крещи плодовитост.
Обаждат се нашите най-основни и първични инстинкти – за
възпроизводство. За хора, чието потомството намалява, това е от значение.
Така че, да, аз разбирам хората като Краля на Бурите и Езон, но – той сви
рамене - никога не съм бил с жена, която не ме желае, нито съм принуждавал
някоя. Дори и човешка жена.
- Изглежда си от малцинството.
- Не, както ти казах по-рано, само малка част от нас мразят хората. Вие също
така имате собствени изнасилвачи. Те също са малък брой.
Наместих се и наклоних главата си към облегалката на стола.
- Така е. Продължи с историята.
Той спря за момент, изглеждаше изненадан, сякаш не можеше да повярва, че
съм се съгласила с него. Аз също едва вярвах.
- Много добре. Амбициите на Краля на Бурите се простираха отвъд
завладяването на този свят. Искаше да завладее и вашия.
- Това е невъзможно.
- Не е така. Желанието да се завърнем в нашата родна земя гори във всички
ни. Би подтикнало много от нас към крайни действия. Имаше голяма
подкрепа. Армии, желаещи да осъществят мечтата му. Имаше силата, нужна
за да я осъществи. Планираше огромно нашествие на шамани, което
включваше блестящите и духовете.
- Какво се е случило? Явно не е успял.
Дориан отново се подпря на лакътя си и постави брадичката си в шепа,
както беше направил, докато седеше на трона си. Тази прекрасна коса
висеше от едната страна на лицето му, като разтопен поток от мед.
- Ще ти кажа след малко. Първо искам да чуя мнението ти за всичко това.
Какво мислиш за този негов план, за завоевателите и за това, че покорените
трябва да се примирят със съдбата си? Ако нашите армии ви завладеят в
честна война, ще приемете ли толкова лесно?
- Мразя хипотетичните въпроси.
Той просто се усмихна.
- Добре тогава. „Приемам” е смешна дума. Имам предвид, предполагам, че
ако нашите армии и инфраструктурата бъдат унищожени, аз ще трябва да го
“приема” в определен смисъл. Ще ми хареса ли? Ще го забравя ли лесно?
Вероятно не. Вероятно винаги ще продължавам да се боря, търсейки начин
да променя нещата.
- Тогава може би разбираш нашето отношение към вас и света, в който
живеете.
- Да, но... защо не го забравиш? Имаш перфектен свят тук.
- Противоречиш си.
- Ами в ситуацията, която описа, ние нямаме нов свят. Ние сме поробени във
вашия нов свят.
- Има ли разлика?
Загледах се в една от пламтящите факли.
- Не. Вероятно не. Не знам.
Караше ме да съчувствам на джентритата и това не ми хареса. Отново се
обърнах към него.
- Какво стана след това? Да не би този Крал на Бурите да е някой, който
трябва да намеря?
- Не. Той е мъртъв. - Дориан ме погледна за момент, преценявайки ме с
някаква цел, която не разбрах. - Роланд Маркам го уби.
Изправих се.
- Какво?
- Ти не знаеше това.
- Не. Разбира се, че не. Не бях чувала за този Крал на Бурите до тази вечер.
Този отговор накара Дориан да се замисли, мигновено спирайки с
обичайната си игривост.
- Това ме удивлява. Кралят на Бурите трябва да е най-големият подвиг в
кариерата на Роланд Маркам. Как може да не знаеш? Не е ли твой баща?
- Моят доведен баща. Но той ме обучи. – Прехвърлих информацията в главата
си. - Не знам защо никога не ми е казвал. Кога се е случило?
- Ох, преди… тринадесет години. Може би четиринадесет.
Това беше по времето, когато Роналд започна да ме обучава. Съвпадение?
Дали заплахата за нахлуването на Другия свят го е изплашила и накарала да
пренебрегне желанията на майка ми? Когато не казах нищо, Дориан
продължи:
- Не изненадващо Роланд Маркам имаше своя собствена репутация наоколо.
Но някои казваха, че с твоите убийства ти си го надминала.
- Бих искала вие да не ме олицетворявате като някакъв кръвожаден
отмъстител.
- Предубедеността работи в две посоки.
- Да, но стига де. През половината от времето просто ги пращах обратно тук.
- Уби достатъчно, за да изплашиш повечето хора в главната зала.
- Но това не е причината, поради която ми разказваш тази история.
- Вярно е. - Сипа си друга чаша вино. - Ти си смела, Юджийн Маркам. Ти си
смела, силна и красива. Но перспективите ти и гледната ти точка за света –
световете – са грешни. Не ни разбираш. Не се държим така, заради злата си
природа. Имаме основания за действията си.
- Точно както и аз. Не убивам, защото ми харесва.
- Е, чудех се за това, но да, схванах мисълта ти. Правиш това, заради
лоялността към вида си. Искаш да го защитиш и да видиш, че имат
възможно най-хубавият живот.
- Това е моментът, в който ти казваш, че правиш същото нещо.
Той се засмя на глас, звукът беше богат и мелодичен.
- Защо, Юджийн? Да не би да ми прочете мислите?
- Спря да ме наричаш Одилия - отбелязах, отклонявайки въпроса му.
- Не сме навън. Няма значение.
- Както и да е. Така... когато Кралят на Бурите събираше своята армия и
последователи... ти беше ли един от тях?
Лекомислието на Дориан изчезна.
- Да. Бях. Един от най-големите му привърженици, всъщност.
- Би ли го направил отново? Ако имаше възможност?
- На мига. Бих дал всичко, за да видя мечтата му постигната. След смъртта
му, предсказанията и поличбите се увеличиха, шепнейки за други
възможности, които биха се реализирали в бъдещето. Обръщах внимание на
всички.
Не казах нищо.
- За какво си мислиш?
- Опитвам се да реша дали да наруша гостоприемството си и да те убия сега.
Доброто му чувство за хумор се завърна.
- Знаеш ли колко се радвам, че се отби днес вечерта? Не се бях забавлявал
толкова от години. Но ти няма да ме убиеш. Поне не тази вечер и дори не
заради обещанието си.
Погледнах го отново. Усмивка внезапно се появи на устните ми.
- О? И защо си толкова сигурен?
- Защото ти казах точно какво изпитвам. Ако бях излъгал и бях казал, че
нямам интерес към човешкия свят или че не съм последовател на идеите на
Краля на Бурите, нямаше да ми повярваш. Казвам ти истината, ще преживея
още една нощ. Може да не ме харесваш, но вярвам, че честността ми е
заслужила твоето уважение.
- Може би.
Отново замълчах. На Дориан, изглежда, му беше невъзможно да понесе това.
- Сега какво мислиш?
- Че почти приличаш на човек.
Той се наведе към мен, малко по-близо от това, което смятах за удобно.
- Трябва ли да бъда поласкан или обиден?
Засмях се леко и обезсърчено.
- Не знам.
- Усмивката ти е прекрасна.
- Хей, не започвай с това. Не ме интересува колко си честен или колко
привлекателно мириша.
Той се облегна на стола си.
- Както кажеш.
Още не можех да забравя идеята за масовото нахлуване.
- Държанието ти наподобява ли това на Краля на Бурите? Има ли други,
които се чувстват по същия начин?
- Някои да, други не. Мейвън, кралицата на Willow Land, вярва, че той е бил
въплъщение на злото. Тя не би се присъединила към него. Мислеше, че планът
му ще ни поведе към разруха. Други се предадоха след поражението на
Краля. Ако той не можеше да го направи, никой друг нямаше да успее. Но
други... ами, много други все още вярват в мечтата му. Включително и крал
Езон.
Въздъхнах.
- Поне започнахме да говорим по същество.
- Щом трябва. Предполагам, че искаш да спасиш момичето от него.
- Да.
- И как ще го направиш? С твоите помощници и този човек?
- Да.
Сега Дориан не каза нищо.
- Хей, знам че е налудничаво, но нямам избор.
- Ето защо ме потърси.
Кимнах и най-после видях мъдростта в плана на Волусиан. Ако Дориан
наистина можеше да унищожи този замък, би бил доста добра придобивка в
спасителната мисия.
- Въпреки завладяващата история за защитата на моя вид, ти всъщност си
мислиш, че ще тръгна срещу Езон
- Волусиан - моят слуга – ми каза, че вие двамата не се разбирате.
- Прав е. Езон е един от най-силните водачи, но аз не харесвам начина, по
който управлява или как се отнася с тъй наречените си съюзници. И все пак,
това не значи, че мога да отида там с теб и открито да му се противопоставя.
- Но по-рано каза...
- Че бих помогнал. Все още го мисля. Просто няма да го направя лично.
Каквито и приятелски чувства да имах към него, изчезнаха. Гласът ми стана
студен.
- Добре, тогава какво ще правиш?
- Имам един слуга, който беше един от хората на Езон. Ще го изпратя с вас,
като водач.
- Каква е ползата от това? Духовете ми вече знаят пътя.
- Те не знаят пътя за връщане. Моят слуга познава мястото много добре. Той
може да ви проведе незабелязано. Не знам много за тактиките на хората, но
си представям, че дори и във вашия свят прикриването е по-безопасно от
ходенето на открито. Особено, когато сте превъзхождани от врага.
Облегнах се на стола си.
- Предполагам.
- Сега ти се цупиш – подразни ме той.
- Не е вярно.
- Нямам нищо против. Очарователно е.
- Не, не е.
Той докосна брадичката ми, за да обърне лицето ми към неговото.
- Така е. Но е неоправдано. Ти би ли ми помогнала дори малко, ако аз бях
дошъл при теб по подобен начин?
- Не.
Дори и не се опитах да му противореча.
Той отдръпна ръката си, все още усмихвайки се.
- И двамата сме много честни днес. Добре тогава. Предполагам, че трябва да
те запозная с Гаун.
- Чакай - казах.
Изправих се неуверено. Цялото това честно говорене ме подсети за Кийо.
Както и разговора за секса. Добре де, всичко ме накара да си мисля за Кийо
по-късно
- Имаш друг въпрос?
Изучих Дориан с внимателен поглед. Той беше един от джентритата, но нещо
в тази кратка среща го правеше да изглежда... е, не заслужаваше доверие, но
поне заслужаваше по-малко недоверие. И наистина, той беше най-близкото
нещо, което можех да имам като помощник джентри.
- Да, имам.
Свалих си якето и се обърнах с гръб към него. Не носех дреха с гол гръб днес,
затова трябваше напълно да сваля блузата с дълги ръкави, която носех. След
миг обмисляне, свалих и сутиена.
О - каза Дориан. - Мисля, че ще харесам този въпрос.
Сложих ръце около гърдите си, все още обърната към него.
- Виждаш ли драскотините?
- Разбира се.
- Знаеш ли какви са? Мисля, че нещо от Другия свят ги е направило.
Чух как се изправя и се доближава към мен. Секунди по-късно, пръстите му
леко докоснаха белезите, следвайки очертанията им. Докосването му беше
бавно и обмислено, докосване, което наистина искаше да ме почувства. Не
би трябвало да бъде еротично – по много причини – но все пак беше.
Пръстите му проследиха белезите чак до долу и после обратно нагоре.
- Не мога да ти кажа какво ги е направило - каза накрая, - но мога да кажа,
че са причинени чрез магия. Ако трябваше да предположа... Бих казал, че си
била белязана.
- Как така белязана?
- Мисля, че който или каквото ги е направило го е сторило, за да те следи.
Докато белезите са по теб, може да те намери.
Потръпнах и това нямаше нищо общо с факта, че съм без горнище или, че
неговите пръсти все още бяха върху мен.
- Можеш ли да ги махнеш?
- Не. Може би с течение на времето ще изчезнат от само себе си, но не мога
да ти кажа кога. Кой ги е направил?
Поколебах се.
- Един мъж.
Дориан разтвори пръстите си така, че сега дланите му застанаха надолу по
протежението на гърба ми.
- Би било много трудно да те одраскам така, ако седя тук. Трябва да
прокарам ръце около теб.
Не отговорих. Можех да усетя нежния му смях по кожата си и някак си, сега
той застана по-близо.
- Защо, Юджийн Маркам, убийца на джентрита? Какво си направила?
- Не знам.
Плъзна ръцете си по гърба ми, докато не стигна до бедрата ми.
- И това те убива, нали? Че можеш да оставиш нещо, което толкова много
мразиш, да те докосва. Харесва ли ти?
- Не е твоя работа. И стоиш прекалено близо до мен. - Обърнах се, все още
държейки ръце около мен и отстъпих. - Инспекцията приключи.
- Както искаш. Не съм сигурен, че наистина искаш да приключи.
- Аз не го правя с... - Спрях.
- Джентри?
Той пристъпи отново напред, постави ръце върху моите. Държеше ме по-
здраво отколкото е нужно, не че изобщо трябва да ме докосва. Трябваше да
го отблъсна, но не го направих. Той беше доста висок и трябваше да се
наведе, за да съкрати разстоянието между лицата ни. Ухаеше на канела.
- Знаеш ли, въпреки твоята смъртоносна репутация, всеки един мъж тук би
дал всичко, за да ти бъде любовник. Ела довечера в леглото ми и ще те отведа
при Езон лично. Ще се бия с теб.
Втренчих се в него, наполовина изкушена. Нуждаех се от помощта му. И не
се изискваше много за да я получа. Но не можех да го направя, независимо
колко разумен звучеше тази вечер. Несъзнателно се бях пренесла при Кийо.
Не можех да правя секс с друг от джентритата, знаейки точно какво е той.
Не бих пренебрегнала този инстинкт.
- Не. Имаш предостатъчно жени. - Казах леко. – Нямаш нужда от мен.
- Никоя от тях не е толкова плодовита, колкото теб. Структурата на тялото ти
обещава много деца.
- Не е много вероятно. Взимам хапчета.
- Вземаш какво?
Обясних му и докато не се отдръпна от мен, очите му подсказваха, че го
желае. Въздъхна.
- Не разбирам хората. Дарени сте с плодовитост и въпреки това я
задушавате.
- Светът е пренаселен. А аз не съм готова за бебе.
- Не ви разбирам хората – повтори той.
- А си мислех, че постигаме такъв напредък. Предполагам, че сега ще ме
оставиш.
- Предложението ми все още важи.
Усетих как веждите ми се повдигат.
- Дори и без шанс да забременея?
- Не отписвай множеството си чарове. Бих спал с теб поради много други
причини.
- Като например? Имам предвид, като оставим настрана факта, че сигурно
спиш с всяка срещната жена.
Той погледна надолу и после отново към лицето ми, което ме наведе на
мисълта, че не прикривам добре гърдите си.
- Няма да те занимавам с очевидните неща - каза той. - Честно, главната
причина... ами, за една нощ, бих могъл да те убедя , че не всички джентрита
са чудовища. Бих могъл. Все още имаш дълъг път да извървиш пред себе си.
Но ти вече си била интимна с един, или нещо друго от този свят, и не можеш
да престанеш да мислиш за него. И не защото го мразиш. Ще го смесиш с
това, което видя днес и накрая няма да знаеш какво да чувстваш. Искам да
правя любов с теб, докато тази нерешителност все още бушува вътре в теб,
докато все още не си сигурна дали съм бог или чудовище или просто човек
като теб. Искам да бъда с теб в този върховен момент на уязвимост, когато
желанието се противопоставя на инстинктите ти и всеки допир на моето тяло
те довежда до страх и удоволствие.
- Страх? Заплашваш ме, че ще ме изнасилиш, както повечето от джентритата
напоследък?
- Не. Казах ти, че не взимам жени на сила. Но това няма значение. Ще
дойдеш при мен сама.
- Не е много вероятно.
- О, напротив. Самата ти природа е противоречива, Юджийн. Привлечена си
от неща, от които не би трябвало да си, дори и да не го осъзнаваш. Обичаш
да си играеш с опасността - заобикаля те. Затова се биеш със същества от
този свят толкова агресивно. Затова си тръгнала да спасяваш момичето,
въпреки че осъзнаваш колко е глупаво това. И затова ще се върнеш при мен.
Няма да можеш да си помогнеш сама. Искаш да отидеш до тази граница, да
се изложиш на риск, да видиш колко далеч можеш да стигнеш. Защитаваш
се толкова свирепо, че мисълта да се предадеш и да свалиш защитите си те
вълнува. Сега няма да позволиш на някого, който мразиш – като Рурик – да
те докосва, но аз? Не ме мразиш. Не съвсем. Аз съм съвършеният смес.
Перфектният начин, безопасният начин, да се предадеш на желанието си.
- Ти си луд. - Отдръпнах се, бутайки го с ръце, без да ми пука дали ще види
гърдите ми или не - И спри да си представяш такива откачени неща.
- Не по-откачени от твоите желания.
- Грешиш. Освен това, ако щях да чукам някой от вас, нямаше да бъде този,
който крои планове за превземането на моя свят.
Той сви рамене, гледайки ме как се обличам.
- Щом казваш. Все още ли искаш по-рано предложената ми помощ?
Поколебах се. Неговата малка сексуална тирада ме изнерви – само че, не
разбрах точно защо. Все още се нуждаех от помощта му, въпреки смесените
ми чувства към него. Това все повече и повече ставаше очевидно.
- Да, все още се нуждая от твоя слуга.
- Тогава нека ви запозная.
Глава 10
По мои изчисления, прекарахме повече от два часа при Дориан и почти един
час за да стигнем до там. Това не ми се понрави. С това темпо нямаше да се
приберем вкъщи преди в нашия свят да се съмне. Ако въобще успеехме да се
приберем.
Слугата на Дориан, Гавин, изглеждаше сякаш беше на сто години. Не, чакай.
Всъщност той беше доста млад за джентритата. Добре де, изглеждаше на
около хиляда години. Не знам, чисто и просто, той си беше стар. Сивата му
коса стигаше почти до глезените и веднага след като го видях как накуцваше
отпред, си представих, че ще ни отнеме още три часа, докато стигнем до
дома на Езон, независимо че Дориан и духовете твърдяха, че е близо.
- Той е древен - прошепнах на Дориан. - И изглежда сякаш не е на себе си.
Гавин обикновено казваше на Уил колко прелестни крака има, въпреки
факта, че нямаше такива, докато беше дух. Не бях напълно убедена, че Гавин
осъзнаваше, че Уил беше мъж.
- Умът му е остър като бръснач, когато става въпрос за замъка на Езон. А
колкото до скоростта, ще ви дам коне. Ти изглеждаш така, сякаш можеш да
яздиш много неща и то изключително добре.
Игнорирах намека, мислейки си колко години бяха минали, откакто за
последно бях яздила кон… без да броим по-ранното ми пленяване. Конете
никога не ми бяха помагали особено. Не разбирах защо малките момиченца
искаха понита. Ако пояздех още малко тази вечер, утре вероятно щях много
да съжалявам.
Тръгнахме веднага щом ми върнаха оръжията. Дориан ни махна, казвайки
ми, че чака с нетърпение следващото ми посещение. Държах се
професионално, като просто му благодарих за оказаната помощ. Мисля, че
това му достави повече удоволствие от всяка друга постъпка.
С конете напредвахме по-бързо, отколкото ако бяхме пеша, а и те бяха най-
доброто, което можехме да получим от свят без автоматизиран транспорт.
Конят, който яздех беше черен като нощта и имаше бяла звезда на челото си.
Гавин пък яздеше светлокафяв кон. Уил и духовете просто се носеха бавно по
нашите следи.
В тъмнината, едва можех да видя как ме гледаше Гавин.
- И така, ти си Юджийн Маркам. Черният Лебед.
- Така казват.
- Веднъж срещнах баща ти.
- О? - не си направих труда да направя уточнение за кой баща точно ставаше
въпрос.
- Велик мъж.
- Така ли мислиш?
- Напълно. Знам, че някои не мислят така, но… е, ти трябва да се гордееш.
- Благодаря. Гордея се.
Гавин не каза нищо повече, докато аз премислях думите му, чувствайки се
изненадана. Имайки предвид какво ми беше казал Дориан, не очаквах
Роланд да има почитатели в Другия Свят. И все пак, Дориан беше казал, че
някой… как й беше името? Мейвън?. . . се беше противопоставила на Краля
на Бурите. Може би те смятаха Роланд за герой.
След това пътувахме в относителна тишина, нарушавана единствено, когато
Фин възкликваше радостно, колко страхотно било партито на Дориан. Както
и преди, преминавахме от и към различни кралства и техните климатични
промени. Все още имах чувството, че се движехме в кръг. Повече от веднъж
Гавин ни казваше да спрем, почесваше се по главата и промърморваше нещо
на себе си. Не намирах това за много успокоително. В един момент той ни
водеше по пътеката, навътре в гората, докато аз се надявах, че някой от
пазителите ще каже, ако се изгубим напълно. Тук беше топло, като на
тропиците и изпълнено с цветове, така че вероятно отново яздехме към
Земята на Елшите. Гавин спря.
- Тук е - каза той.
Огледах се наоколо. Нощните насекоми запяха в дърветата около нас и
миризмата на мръсни, скоро пораснали и загниващи растения, се
просмукваше във въздуха. И преди беше тъмно, но сега листата, които се
бяха надвесили над нас, блокираха дори светлината на звездите. Гавин слезе
от коня си, като почти падна на земята. Тръгнах да слизам, за да му помогна,
но скоро той се изправи сам. Направи няколко стъпки напред и тропна с
крак по земята. Отговори му силен и твърд звук.
Аз също слязох от коня.
- Какво е това?
Волусиан, който отново имаше крака, дойде при нас.
- Вратата на видовете, изградена в земята.
- Да - каза Гавин победоносно. - Изградена за обсадата, но никога повече не е
била използвана.
- Тя води ли към крепостта на Езон? - попитах аз.
- Води към мазето. Стълбите на мазето водят към кухнята. От кухнята
поемате по стълбите на прислужника…
- Хей, почакай малко.
Исках да съм сигурна, че съм разбрала всичко. Волусиан беше създал син
пламък, за да осветява наоколо, а ние направихме карта върху прахта, въз
основа на това, което си спомняше Гавин. Може и да имах някои съмнения в
спомените му, но той говореше убедително и успя да ни доведе до това
затънтено място. Може би Дориан беше прав в това, което каза за острия
като бръснач ум. След като Гавин се увери, че сме тръгнали в правилната
посока ни каза, че няма да дойде с нас. Той щеше да изчака Дориан тук, за
да му каже какво е станало с нас. Аз бях съгласна. Не мислех, че Гавин щеше
да ни е от полза в битка, или пък Уил, за протокола. За разлика от стария
мъж обаче, призракът нямаше да се съгласи толкова лесно да остане.
- Казах ти вече, трябва да я уверя…
- Не - казах решително. - Позволих ти да стигнеш до тук и ти почти провали
всичко с тези ездачи. Сега почакай. Ако Жасмин е уплашена, ще издържи
още няколко секунди, докато я доведем при теб.
Притеснявах се, че ще трябва да го вържа - всъщност можех да го направя,
докато беше дух, а не в човешко тяло, но не се стигна до там. Той отстъпи, и
аз влязох през отвора само със своите слуги след себе си.
- Наистина е удивително, че не сте мъртва досега, госпожице - отбеляза
Нанди, когато влязохме в тъмния тунел.
- Е, задръж така. Нощта все още предстои.
Волусиан отново се погрижи за светлината, а ние го оставихме да ни води
през каменния тунел, който миришеше на влага. В един момент наоколо
започнаха да тичат плъхове. Фин беше прав. Очевидно Другият Свят имаше
своя принос към животните и вредителите.
Когато тунелът започна да се извива нагоре, разбрах че сме стигнали до края.
Дървената врата на тавана беше следващата ни порта. Помолих духовете да
преминат в нематериална форма. Досега се движеха в почти човешка форма,
но сега ми трябваха невидими.
И тримата услужливо се преобразиха в това, което изглеждаше като лека
мъгла, която ме заобикаля. Отворих вратата и се изкачих, озовавайки се в
малко затворено помещение. В мъглата, която Волусиан беше осветил още
веднъж, различих формите на чанти и кутии. Ако Гавин беше прав, че това
служеше за кухня, тогава тези кутии сигурно съдържаха храна и други
запаси. На двадесет стъпки от мен вратата беше очертана от светлина,
идваща от другата й страна. Направих около десет стъпки напред и я
отворих внимателно.
Сега стоях в кухня, която в сравнение с моята беше много просто обзаведена,
но същата, като тази, която бях видяла в къщата на Дориан.
Беше тихо.
- Къде са всички? - измърморих.
- Вече е късно. - прошепна Фин в отговор. - Никой не е гладен. А и Езон не си
пада по партита като Дориан.
Намерихме стълбите на прислужниците, точно там, където ни каза Гавин. За
съжаление, когато отворих вратата, там имаше прислужник, който тъкмо
слизаше. Взирахме се глупаво един в друг, а аз имах време, колкото един
удар на сърцето, за да реша как да се справя с него. Умеех да боравя и с
оръжие, и с кама. В друг случай, вероятно просто щях да го убия, но нещо ме
възпря. Може би беше Дориан. Може би беше това, че бях виждала неговите
хора и знаех, че те бяха нещо повече от някаква безлична тълпа. Каквото и
да беше, реших този път да не убивам. Пресегнах се и го сграбчих, като го
ударих силно по главата с юмрука си и с края на оръжието си. Очите му се
обърнаха и той падна на пода.
След като внимателно го сложихме в мазето, продължихме по пътя си. Не
срещнахме никой друг, нито по стълбите, нито в прекрасния коридор, от
където излязохме. Огромни каменни колони поддържаха високия таван и
маслени картини на различни пейзажи, превръщаха стените в море от
цветове. Бяхме стигнали спалното крило, точно както каза Гавин. Ако и
другите ми сведения бяха верни, щяхме да открием Жасмин Дилейн зад една
от многото врати в коридора.
За щастие, икономите бяха решили да оставят отворени вратите на
необитаемите стаи. След като погледнах в няколко от тях, разбрах, че не са
обитавани от доста време. Леглата не бяха застлани със завивки и всичко
беше покрито с прах. Само две от вратите бяха затворени. От една страна,
това правеше работата ми по-лесна. Да, харесваше ми отварянето на няколко
грешни врати, преди голямата разплата.
Държейки оръжията си в готовност, отворих първата врата. Тя водеше към
спалня, по-голяма от тази на Дориан, но в нея нямаше никого. Всичко беше
тъмно и тихо. Димящият огън беше единственото движение в стаята.
Спирайки за момент, се възхитих на гоблените по стената и покривалото на
леглото. Имаше добра подредба, почти кръгла, изпълнена с близки, една до
друга, стаи и високи тавани. Пред тази спалня, моята в къщи изглеждаше
като килер.
- Остана още една. - промърморих аз, връщайки се обратно.
Тръгнахме надолу по коридора и доближихме последната затворена врата.
Трябваше да намерим Жасмин тук, според това което чухме, освен ако не
беше затворена в тъмница. Протегнах се към дръжката, но в следващия
момент се поколебах.
- Ти я отвори, Волусиан.
Част от мъглата се материализира във физическа форма. Волусиан, който
вече беше в нормално състояние, бавно отвори вратата и надникна вътре.
Изглеждаше тъмно. Тръгнах напред, но той вдигна предупредително ръка.
- Не, тук има нещо…
Внезапно ни нападнаха. Опитах се да се измъкна от стаята, но някой ме
сграбчи, бутайки ме вътре. Тъй като аз бях в опасност, другите също нахлуха
в стаята. Нямаха друг избор - според това, което им беше заповядано, те
винаги трябваше да ме пазят.
Това беше спалня като предишната стая, но тук имаше седем мъже,
въоръжени с оръжия и… магия. Стрелях по този, който ме беше сграбчил,
целейки се в лицето и врата, защото знаех колко малко щеше да нарани
хората на Дориан. Всичко беше в кръв и бъркотия, но аз бях сигурна, че дори
и с най-добрата лекуваща магия щеше да му отнеме доста дълго време да се
оправи .
След като се освободих от него, се обърнах към следващия, който се беше
запътил към мен. Той беше достатъчно умен да замахне към ръката, с която
държах оръжието, опитвайки се да неутрализира тази заплаха. Ударих го с
другата си ръка, тази в която държах камата. Той трепна при допира на
желязото и аз използвах този момент на слабост, за да го сграбча и блъсна в
стената с лакътя си. Той се свлече на пода и с един ритник в стомаха се
погрижих да остане долу. Видях как духовете се включиха в битката, бутайки
и биейки се с такава сила, която буквално беше нечовешка. Други двама бяха
сломени или убити, и сега духовете се биеха с трети. Значи оставаха още
двама. Единият от тях ми се изсмя и аз го застрелях. Оръжието проехтя в
малката стая. Той падна назад, а аз стрелях отново, все още не вярвайки, че
джентритата се лекуваха сами.
Започнах да се оглеждам за последния, когато чух слабо хленчене от
далечния край на стаята. Обърнах се и спрях. Това беше тя. Жасмин Дилейн.
Тя беше по-малка и по-слаба отколко си мислех. Дълга бяла рокля покриваше
тялото й, а тя беше увила огромните й поли около себе си, докато се гушеше в
ъгъла. Права, червеникаво-руса коса почти покриваше лицето, но не можеше
да скрие очите й. Те бяха огромни и сиви, изпълнени със страх. Изпъкваха
остро на бледото й, изпито лице. Когато видя как я гледам, тя се сви още
повече.
В мен се надигна гняв. И съжаление. Знаех, че тя беше на петнайсет, но в
този момент изглеждаше на около десет. Тя беше дете. И беше затворена тук
против волята й. Яростта ми нарастваше, по-гореща и пламтяща. Трябваше
да накарам похитителя й да си плати, да го накарам да разбере, че не може
просто…
Моментът, в който се поддадох на емоциите си, ми струваше скъпо. В
секундите, които прекарах гледайки я, изпуснах последния нападател. Усетих
острие опряно в гърлото си и осъзнах, че му бях позволила да се промъкне
зад мен.
- Ако искаш да живееш - каза той - остави оръжията и нареди на слугите си
да спрат.
Не бях сигурна дали щях да оживея, ако направех това, но бях напълно
сигурна, че нямаше да оцелея, ако не го направех. Затова направих това,
което ми беше казал.
Все още не бях напълно сигурна, какво точно би могъл да направи сам.
Момент по-късно получих отговора си, след като в стаята влезе още един
човек. Незабавно разбрах, че това е Езон. Ако не друго, всички останали бяха
облечени в нещо като униформи. Той не беше. Носеше виненочервени
панталони, напъхани в ботуши, които стигаха до бедрата му и бяха
направени от черна кожа. Черна копринена риза покриваше горната част на
тялото му, издувайки се и блестейки. Прошарената му, кестенява коса беше
вързана отзад на опашка, а на главата си имаше златна диадема. Имаше
продълговато лице, с устни, предопределени за сарказъм. Арогантен или не,
осъзнах, че Дориан никога не беше носил корона в собствената си кула.
Нямаше нужда. Това, че той е кралят, бе очевидно за всички.
Двама пазачи следваха Езон, а след като той видя какво е станало, изпрати
единият от тях за подкрепление.
- Ако знаех, че ще се справиш с хората ми за няколко минути, щях да
изпратя целия си гарнизон тук горе - отбеляза Езoн. Той се наведе към мен,
докосвайки бузата ми. - Това наистина си ти. Юджийн Маркам. Не мога да
повярвам, че най-накрая си тук.
Опитах се да избегна докосването му, но нямаше къде да отида, не и с острие
опряно в гърлото ми. Слугите ми чакаха, напрегнати, изчаквайки да
направят каквото им кажа. Страхувах се, че ако ги освободя, ще поставя в
опасност както Жасмин, така и гърлото си.
- Вече е твоя. - каза треперещ глас от коридора - Направих това, което
обещах. Сега ми дай Жасмин.
Премествайки погледа си, зяпнах в удивление. Уил прелетя през вратата.
Значи все пак ни беше последвал. Той гледаше очаквателно към Езoн.
Тревожни мисли се надигнаха в мен, докато не се стърпях и извиках:
- Ти, предателско копеле.
Игнорирайки обидата ми, Уил обърна умоляващи очи към Езoн.
- Моля те. Доведох ти Юджийн. Спазих моята част от сделката.
- Да. - каза Езoн, без дори да го поглежда - Направи го. И аз ще спазя думата
си… веднага.
Той продължаваше да ме изучава така, сякаш бях някакво съкровище или
артефакт. Сякаш бях осмото чудо на света. Оцених гъделичкането на егото
ми, но погледът в очите му всъщност ме плашеше.
- Езон… - опита Уил отново.
- Млъкни - извика кралят, все още впил поглед в мен. Ръката, която беше
положил върху бузата ми, се плъзна надолу към брадичката ми. Той ми се
усмихна, но беше студена усмивка, такава, каквато не докосваше очите му.
Чух как Жасмин издаде звук на смущение. - След всичкото това време, след
толкова много чакане, най-накрая ще създам наследник.
Това твърдение беше толкова смешно, че просто премина през мен без дори
да го разбера.
- Или ме убий, или ме пусни. Мразя тези глупости.
Изпълненият му с възторг поглед внезапно се изостри и той премигна.
- Ти… ти не знаеш нищо, нали? - Когато не отговорих, той избухна в такъв
смях, че си помислих, че от очите му ще бликнат сълзи. - Толкова се опитвах
се да се добера до теб, а ти никога не си знаела. Наистина не знаеш.
- Да знам какво? - попитах нетърпеливо.
- Кой е баща ти.
Наистина не харесвах тези догадки в стил „Междузвездни войни”.
- Роланд Маркам е моят баща. И следващият път, когато го видя, ще се
върнем тук и заедно ще ти сритаме задника. Ако не го направя сега.
- Следващия път, когато го видиш, го попитай за истината за теб и Кралят на
Бурите.
- Нямам нищо общо с Краля на Бурите.
- Той е твоят баща, момиче. Роланд Маркам е убиец и крадец. Как може да не
знаеш това?
Със същия успех можеше да говори и на местния език.
- Може би, защото си луд, а аз съм човек.
- Така ли? Много забавно. Ти се придвижваш в този свят толкова лесно,
сякаш си една от нас. Никога не съм срещал човек, който може да прави
това.
- Може би съм надарена.
Бях си сложила, маската на самохвална кучка, но думите му ми направиха
впечатление. Бях чувала, че душите често разпознават истината, когато я
чуят, дори и умът да не го прави. Може би това се случваше сега. Логиката
ми беше упорита, но нещо... нещо в неговите думи погъделичка съзнанието
ми. Беше като някакво изображение, покрито с черна завеса, която чака
само да я вдигна.
- Да, ти си надарена. Повече отколкото си мислиш. - Той махна кичур коса от
лицето ми - Скоро ще те даря с най-големия подарък в живота ти. Ще те
освободя от това да бъдеш кръвен изменник.
- Млъквай. – Керата също ме беше нарекъл кръвен изменник - Не знаеш за
какво говориш.
- Тогава защо изглеждаш толкова бледа? Признай го. Винаги си знаела.
Винаги си била самотна.
- Всеки се чувства самотен.
- Не и като теб. Но повече няма да си самотна. Щях да те взема в леглото си,
дори да беше грозна, но сега след като те видях…
Имаше много начини да прекъснат маниакалната ти тирада, но да бъдеш
нападнат от лисица беше нещо ново. Дори не разбрах от къде дойде. В един
момент Езон говореше за това как ще бъдем заедно, а в следващия, една
червената лисица изскочи и го нападна, драскайки и хапейки го. Никога не
съм мислела, че лисицата е опасно животно, но тази тук изглеждаше
смъртоносна. Беше висока, колкото немска овчарка и нападаше Езон, като
танк. Ноктите й оставиха драскотини по лицето му.
Пазачът, който ме държеше, ме пусна за да помогне на господаря си и аз
достигнах до оръжието си. Стрелях по него, точно когато беше на път да
откъсне лисицата от господаря си. Не беше убийствен изстрел, но поне го
разсея. Грабнах ранения пазач и го хвърлих толкова надалеч, колкото
разликата в теглото ни ми позволяваше. Той се срина в купчина на земята и
аз още веднъж стрелях по него. Обърнах се към Езон за да проверя как се
справя лисицата, но вече не тя задържаше краля.
Беше Кийо.
Устата ми се отвори. Кийо. Черната му, къдрава коса беше зад ушите и аз
можех да видя обтегнатите му мускули, докато се бореше с Езон, ръцете му
бяха обвити около гърлото на краля. От пръстите на Езон лумна огън и чух
скимтенето на Кийо в отговор. Несъзнателно тръгнах към него, но той ми
изкрещя да се погрижа за Жасмин.
Жасмин. Разбира се. Тя беше причината да съм тук.
Отместих поглед от лицето, от което бях обсебена през последните няколко
седмици и се приближих към момичето в ъгъла. Не мислих, че може да се
свие още повече към стената, но тя го правеше с всяка моя стъпка.
- Жасмин. - казах аз, навеждайки се към нея и опитвайки се да звуча
дружелюбно, въпреки паниката, която ме беше завладяла. - Аз съм твой
приятел. Тук съм да ти помогна…
С тъжните си очи и уморено лице очаквах да е трудно да я изправя на крака.
Това, което не очаквах, беше тя внезапно да скочи и да ме блъсне с две ръце.
- Не! - изкрещя тя и пискливият й глас проехтя в ушите ми. Отдръпнах се, но
не заради заплахата, която представляваше, а заради щетите, които бих
могла да й причиня.
- Езон! - тя дотича до биещия се мъж и започна да удря с юмруци по гърба на
Кийо. Подозирах, че ударите й предизвикват същия ефект като кацнала муха
върху него. Той се трансформира отново в лисица и юмрукът й попадна
върху Езон. Посегнах към нея, в този момент на изненада, но тя беше твърде
малка и твърде бърза. Изплъзна се на мен и на всеки друг в стаята и избяга
през вратата преди някой от нас да успее да я спре.
- Жасмин! - извиках аз, а виковете ми бяха последвани от тези на Уил, докато
тичах към вратата.
Кийо и Езон все още се биеха и част от мен забеляза как Кийо се
преобразяваше ту в лисица, ту в човешка форма, докато Езон използваше
огнена магия срещу него.
- Юджийн - каза задъхано Кийо, - махай се от тук. Сега.
- Жасмин… - започнах аз.
- Момичето го няма, господарке - каза Волусиан. - Китцунето е прав. Трябва
да се измъкнем от тук. Остави го, както е.
- Не - Подадох глава през вратата. Нямаше и следа от Жасмин. Но пък около
дузина пазачи тичаха по коридора към нас.
- Юджийн! - Отново поде Кийо. - Бягай!
- Да, Дъще на Бурите. - засмя се Езон, а от носа му течеше кръв. - Бягай
вкъщи. Попитай Роланд Маркам кой е баща ти.
- Копеле… - исках да го ударя, да помогна на Кийо, но Фин ме хвана.
- Премини сега, обратно в твоя свят.
Тропането на ботуши в коридора ни подсказваше, че те наближават.
- Не мога. Не и оттук. Нямам опора.
- Разбира се, че имаш.
Той кимна към Уил, който просто стоеше там, полупрозрачен и напълно
безполезен. Ако зависеше от мен, щях да го оставя тук за да бъде унищожен,
но внезапно той имаше полза.
Виждайки нерешителния ми поглед, Кийо каза:
- Скоро след като си тръгнеш и аз ще го направя. Те са тук!
И те наистина бяха. Мъже нахлуваха в стаята. Може би не трябваше да ме е
грижа, какво ще се случи на Кийо, но не беше така. Исках да се измъкне
оттук жив. Исках да намеря Жасмин и да я спася. Но най-доброто, което
можех да направя в момента беше да спася собствената си кожа.
Призовавайки Хеката, изместих всичките си сетива далеч от този свят,
достигайки до моя. Докато го правех, волята ми хвана изплашения Уил,
дърпайки неговия дух с мен. Труден преход като този, без кръстопът или
слабо място, теоретично можеше да ме запрати където и да е било из моя
свят. Но аз влачех духа на Уил, който нямаше друг избор освен да премине
отново с човешка форма, далеч в Пустинята Сонора. Ако бях достатъчно
силна.
- Последвайте ме! - изкрещях на слугите си или може би на Кийо. Всъщност
не бях сигурна. Светът се промени, сетивата ми се замъглиха. Да пресечеш
света на подходящо място беше сякаш преминаваш през стена направена от
пластмасови листа. Беше тънка и се нуждаеше от малко борба и дращене за
да преминеш. Как е да пресечеш без нормално място на кръстопът, обаче?
Ами, беше сякаш пробивах път през тухлена стена.
Глава 11
Някой крещеше в пустинята. Не осъзнах, че съм аз, докато Тим не се
пресегна и не ме хвана за раменете.
- Божичко! Юджийн, какво има?
Отскубнах се от него, свлякох се на колене на земята и повърнах в подходящ
храст. Скоро това отприщи един безкраен гърч, страданието на тялото ми бе
твърде силно, за да спре. Когато най-сетне приключих, сякаш бяха минали
часове, но вероятно са били само няколко минути, прокарах пръсти по лицето
си. Все едно си бях бутнала главата в прозорец, нарязвайки лицето си на
парченцата. Все пак, когато дръпнах ръцете си обратно, нямаше кръв.
Очевидно бях убедена, че съм приключила с изпразването на стомаха ми и
Тим внимателно ми подаде шише с вода. Избърсах устата си с опакото на
ръката си и отпих лакомо. Когато тръгнах да му връщам шишето, той
поклати глава.
- Задръж го. Какво стана?
- Преходен шок – появи се равния глас на Волусиан. – Дойдохте през
световете твърде трудно и твърде бързо, господарке.
- Трябваше да сте мъртва – добави Нанди. – Или поне отчасти.
- Отчасти? – попита Тим.
Кимнах и отпих отново.
- Ако не си достатъчно силен за да подейства, само духът ти ще се завърне.
Тялото остава в Другия свят.
Той зяпна.
- Това ще те убие ли?
- По-лошо.
- Кое е по-лошо от смъртта? – попита нов глас. Или не чак толкова нов.
Уил. Бях забравила за Уил.
Изправих се на крака и се обърнах към него с изваден пистолет. Част от мен
се чудеше дали изобщо са ми останали куршуми. Смених пълнителя веднъж в
Другия свят, но не можех да си спомня колко пъти бях стреляла по хората на
Езон.
Ченето на Тим увисна.
- Юджийн, разкарай това!
- Не знаеш какво е сторил! Той е шибан предател!
Уил, който седеше на одеялото, замръзна, твърде уплашен, за да помръдне.
Но не и твърде уплашен, за да говори.
- Трябваше. Това беше единственият начин да си върнем Жасмин.
- Да, проработи учудващо добре, нали?
Звучеше сякаш е на път да заплаче.
- Прекарах година без да имам шанс да си я върна. Тогава сключих сделка с
онази фея и ако ви доведа отвъд, ще ми върнат Жасмин. Съжалявам.
Не отместих пистолета.
- Аз бях единственият ти шанс да си я върнеш. Ако не ни беше въвел в този
капан, сега щяхме да сме се върнали с нея.
Той изстена и закри лице с шепи.
- Не знаех. Не знаех. Просто я исках толкова много.
Погледна към мен.
- Какво стана? Тя защо избяга? Уплашена ли беше?
- Възможно е. Или пък е било онова... как се наричаше? Когато човек помага
на похитителя си? Стокхолмски синдром?
- Какво? Като Пати Хърст? Не! Жасмин не би направила това.
Не бях съвсем сигурна. Тя бе млада и впечатлителна, а впечатлението ми за
Езон беше, че е много важна фигура.
- Твърде жалък е, за да го убиеш. – установи Фин, след като изучава Уил за
момент.
- Все пак няма проблем в това да го направиш – каза Волусиан. – Убий го и
пороби душата му.
Очите на Уил се разшириха още повече.
- Юджийн! – Тим се втренчи в мен, сякаш бях умопобъркана. – Не мислиш
наистина да го направиш…
Вероятно не. Въздъхвайки, свалих пистолета.
- Махай се от тук, Уил. Не искам да те виждам повече.
Той се изправи на крака с унило лице.
- Но Жасмин...
- Изгуби шанса си. Пропиля го. Влизай в колата си преди да съм направила
нещо глупаво.
Уил се поколеба, изражението му бе умоляващо и тъжно. После мълчаливо се
запъти по пътеката, водеща до импровизирания ни паркинг. Гледах го как си
тръгва, а горчивият гняв закипя в мен.
В далечината се разнесе тътена на буря.
- Юджийн... – започна Тим колебливо. Слаб ветрец разроши косата му.
- Не искам да говоря за това. Заведи ме вкъщи.
Събрахме нещата му и си тръгнахме в посоката, в която се беше запътил и
Уил.
- Чакайте ме вкъщи. – казах на слугите си. Те изчезнаха.
Тим бе достатъчно умен, че да ме остави сама по пътя обратно. Наклоних
глава към прозореца, наслаждавайки се на усещането на студеното стъкло
върху пламналите ми бузи. Толкова много неща се бяха случили тази нощ, че
не знаех на кое да обърна внимание първо. Жасмин? Предателството на Уил?
Глупавото обвинение на Езон? Кийо?
Да. Кийо беше най-безопасната тема, което говореше нещо. Сърцето ми беше
подскочило, когато го видях отново. Беше глупаво, предвид начина, по който
ме използва, но чувствата ми явно все още не бяха осъзнали това. Защо?
Защо той имаше такава власт над мен, когато почти не го познавах? Не
вярвах в любовта от пръв поглед.
Ами това с лисицата? Не знаех за джентри, който може да прави подобно
нещо, но знаех, че Другият свят е пълен с шейпшифтъри. Борила съм се с
няколко преди, но не и с лисица. Изглеждаше като странен избор. Може би
това обясняваше, защо не го почувствах като джентри. Той е нещо друго, не
джентри, но пак от Другия свят. Не беше напредък.
Разделих се с Тим още щом се прибрахме вкъщи, копнеейки за уединението в
моята стая. Е, доколкото можех да се уединя с три очакващи ме там духа.
Хвърлих се на леглото, навеждайки се към ъгъла, където то опираше в
стената. Умора премина през мен, но не направих или казах нищо, а се
вторачих в мрака. Отекна тътен на буря, но сега изглеждаше по-слаб, сякаш
бурята си беше променила решението. Духовете простовато ме чакаха и
наблюдаваха.
- Кажете ми какво стана току-що.
- Хм, коя част? – попита Фин след минута.
- Която и да било. Кажете ми какво е Кийо. Лисицата.
- Ох – Фин изглеждаше облекчен, че това е въпрос, на който може да
отговори. – Той е Китцуне. Японския дух на лисицата.
- Роланд ми е казвал за стотици магически същества. Никога не бях чувала за
Китцуне.
- Рядко срещани са тук – обясни Фин. – И не са особено опасни.
- На мен ми изглеждаше достатъчно опасен.
- Носят отличителните черти на животно в човешка форма – каза Волусиан. –
Сила. Скорост. Определен вид агресия.
Сетих се за секса с Кийо. Да. Това беше доста агресивно. Затворих очи.
- Защо би ме белязал и след това проследил?
- Не зная.
Очакваше се.
- Нещо друго, което трябва да знам за него? За тях?
- Обикновено са жени. Мъжете са рядкост. Вероятно човешката му кръв е
причинила това. – каза Нанди със студения си тон.
- Наполовина човек? Ох. Майка му е била Китцуне. – замислих се, спомняйки
си как той говореше за родителите си.
- Да – съгласи се Фин. – Предполага се, че жените са адски готини. Като
сирените. Наистина съблазнителни. Мъжете не могат да им устоят.
- Като наркотик – добави Волусиан.
Отворих очи.
- Той може ли да прави и това?
- Възможно е.
Изведнъж манията ми изглеждаше по-малко странна, отколкото объркана.
Дали беше използвал някакъв вид секс-сила, за да ме съблазни? За това ли не
можех да спра да мисля за него?
- Предполагам наполовина човек не е толкова зле. – промърморих, без да
имам намерението да го казвам на глас. Не бях спала с напълно космато
създание от Другия свят.
- Никак не е зле – щастливо се съгласи Фин. – Той е точно като теб.
- Престани! – отсякох. – Цялото това нещо... и това, което Езон каза... глупаво
е. Не ми се говори за това.
- И както до сега, игнорираш това, което не искаш да чуеш. Да бъдеш
дъщеря на Краля на Бурите не е малко. – червените очи на Волусиан
приковавахa погледа ми.
- Глупостта ти е толкова симпатична – Стомахът ми се обърна, но трябваше
да попитам сега или никога. – Добре де. Защо Езон си мисли това?
Никой от тях нямаше готов отговор. Долавях у тях повече изненада,
отколкото невежество.
- Защото сте такава, господарке. – каза Нанди най-сетне.
- Не, не съм. Аз съм човек.
Волусиан скръсти ръце пред гърдите си.
- Вие сте наполовина човек, господарке. И както казах, вашите
предразсъдъци ви пречат да видите истината.
- Обвинението на един джентри не е истината. Къде са фактите?
- Факти? Добре. Ето факти. Кой е баща ви?
- Роланд.
- Знаете какво имам предвид, господарке. Кой е кръвният ви баща?
- Не знам. Няма значение. Майка ми винаги ми е казвала, че е нещастник,
който не си заслужава да познавам.
Волусиан ме погледна в очакване.
- Това не доказва нищо.
- Ами силите ви? Превъзхождате всеки друг човек шаман. Имате равни сили
в двата свята. Мислите ли, че е съвпадение, че най-могъщият шаман в
историята е отраснал в семейството на Роланд Маркам? Той ви заведе там,
взимайки ви от Краля на Бурите.
- От къде? Да не казвате, че съм била родена в Другия свят?
Волусиан наклони глава.
- Кралят на Бурите отвлече майка ви и я направи своя любовница. Тя роди
детето му. Вас.
- Изглеждаш ужасно сигурен в това.
- Видях майка ви, когато живееше в Другия свят. Виждал съм я и в този
свят. Същата жена е.
- Лъжеш.
- В името на силата, която ни свързва, не лъжа!
Беше прав. Не можеше да ме излъже – поне не толкова открито. Знаех това и
осъзнаването ме накара да погледна моя свят в нова перспектива. Това може
би обясняваше защо майка ми мразеше толкова много Другия свят. Защо тя
и Роланд бяха толкова настоятелни да внушат тази омраза у мен, уверявайки
се, че няма да имам никакво съпричастие към джентритата или каквото и да
било друго от този свят.
Преглътнах и осъзнах, че съм на път да заплача. Боже. Това вероятно ще
съсипе маската от сила, която се опитвах да показвам пред тези хора.
Трябваше да приключим този разпит.
- Значи казвате, че вероятно това е причината Роланд да го убие? За да ме
защити?
- Наред с други неща. Нашествието на Краля на Бурите беше надвиснало над
нас. Той дойде, за да те поиска. Роланд Маркхам го уби, спасявайки теб и
осуетявайки плановете на Краля на Бурите.
- Значи Дориан е казвал... Чакай малко! Той е знаел! Това копеле! Седеше там
и ми говореше онези неща за Краля на Бурите, знаейки коя съм!
- Всички знаят коя сте, господарке – каза Нанди.
- Въпреки че е отскоро – добави Фин, виждайки изражението на лицето ми. –
От преди няколко седмици. По същото време, когато всички научиха
истинското ви име.
- Как? – погледнах към Волусиан. Той е знаел коя съм през цялото време. – Ти
ли им каза?
- Не.
- Тогава защо не ми каза по-рано? Защо никой от вас не ми каза, когато това
се случи?
Те се опулиха.
- Защото не ни попитахте – отвърна Нанди.
- Да – съгласи се Волусиан. – Ако ни бяхте попитали „Аз ли съм дъщерята на
Краля на Бурите?”, щяхме с радост...
- О, я млъквай. – разтърках очи. Исках да спя. Исках да спя вечно и да
забравя за всичко това. Но трябваше да извървя дълъг път преди съня, точно
като в поемата на Робърт Фрост. – Ако всички смятат Краля на Бурите за
толкова велик, защо не са по петите ми? Не трябва ли да съм един вид герой?
Вместо да искат да ме убият.
- За жалост, повечето не искат да ви убият. Искат да спят с вас, господарке.
- Защо?
- Най-вероятно заради пророчеството. – каза Нанди.
- Пророчество – казах вяло. – Чудесно. Има и пророчество.
- Господарке – каза тя бързо, – ако ни бяхте попитали дали има пророчество...
- Да, да. Знам. Какво казва то? Че съм лесна мишена?
Фин се поколеба.
- Ами... казва, че властта на Краля на Бурите ще бъде предадена на
първородния син на неговата дъщеря. Че смъртният свят ще бъде завладян
отново.
- Шегуваш се.
О, Господи, исках да спя!
- Когато разбраха, че все още нямате деца, всички – е, всеки мъж – искаше
да е бащата. Да бъдеш баща на наследника на Краля на Бурите е голяма
работа.
- Също така – добави Волусиан, – пророчеството казва, че дъщерята на Краля
на Бурите, ще разчисти пътя за своя син. Това, някой да бъде ваш съпруг
носи голям престиж.
- Хей, не разчиствам пътя за никакви нашествия. Не че вярвам в
пророчества. Не че вярвам на каквото и да било от това! Всъщност, това
пророчество доказва колко глупаво е всичко това. Няма да се обърна срещу
собствения си вид.
Кълна се, че Волусиан се усмихна.
- Да, но кои всъщност са вашия вид? Сега верността ви е раздвоена.
Гневът ми пламна.
- Не! Дори и това де е истина и аз се оказвам дъщеря на най-големия гадняр
сред джентритата, знам къде е верността ми. Аз съм човек. Действам като
човек. Нямам никакви сили на джентри.
- Както кажете, господарке.
- Разкарайте се от тук! Всички! Нищо от това не е истина. Ще говоря с
родителите си и ще изясним всичко.
Волусиан се поклони.
- Мъдра идея, господарке.
Изрекох думите, за да ги изпратя обратно, след което се излегнах на леглото
си. Бурята отвън бе притихнала, но една вилнееше вътре в мен. Исках да
изключа чувствата си. Исках да забравя за всичко това, защото не беше
истина. Не можеше да бъде! Исках да взема едно от хапчетата за сън, но не
ми трябваха предупрежденията на Роланд, за да знам колко глупаво би било
това. Ако всеки джентри изведнъж искаше да забременея от него, не можех
да свалям защитата си.
Не трябваше да мога да заспя. Не и след като се бях с джентри и видях как
едно момиче избяга обратно при тях. Не и след като разбрах, че свалката ми
за една нощ е китцуне. Не и след като разбрах, че е много вероятно да съм
нещо, което мразех. Нещо, което ме караше да поставя под въпрос, всичко, в
което съм вярвала.
Не, не трябваше да мога да заспя, но тялото ми беше на друго мнение, когато
умората ме заля. Тялото ми знаеше, че цяла нощ се бях сражавала и че бях
ранена. И най-важното, знаеше, че моята битка не бе приключила. Никак
даже.
Глава 12
Най-накрая събрах кураж да се видя с майка си и Роланд няколко дни по-
късно. Тим си беше тръгнал за деня, но очевидно беше пекъл тази сутрин. На
кухненската маса имаше чиния с кифли със семена от мак и бадем и аз
грабнах две за из път.
Способността ми да мисля ясно се подобри с малко почивка, но болката и
гневът ми не бяха остлабнали. Все още се чувствах предадена не само от Уил.
Ако не друго, можех да му простя по-лесно, отколкото на някого другиго. Той
не беше поощрил дългогодишна тайна. Действията му бяха открити и
отчаяни. Не бяха толкова коварни като тези на Кийо, на майка ми, на
Роланд. Когато пристигнах до къщата, не си направих труда да почукам.
Входната врата беше отворена и аз влязох вътре, тръшвайки я силно зад себе
си.
- Джийн? - чух майка ми да ме вика. - Ти ли си?
Преминах по дървения под, а обувките ми проехтяха във фоайето. Майка ми
и Роланд седяха на кухненската маса и обядваха. Хляб и колбаси бяха
приготвени, заедно с разнообразни подправки. Изглеждаше толкова
нормално. Толкова спокойно и невинно. Майка ми се надигна, когато ме
видя.
- Слава богу, че се върна безопасно. Бях толкова... Какво има?
Обичах тези хора толкова много, но това, че ги видях засили яростта ми,
може би точно, защото ги обичах толкова много. За момент не можах да
намеря точните думи. Просто ги зяпах, разучавайки лицата им.
- Юджийн? - попита тя неуверено.
- Кой е баща ми? - настоях. - В Другия свят ли съм родена?
Видях, че тя пребледня, тъмните й очи се разшириха от страх. В следващия
миг Роланд беше до нея.
- Юджийн, виж... - изражението на лицето му показа много.
- Господи. Истина е.
Видях, че се опита да протестира, но тогава помисли по-добре за това.
- Как разбра?
Поне беше честен.
- В Другия свят се говори. Всички знаят. Аз изглежда съм следваща на
опашката за световно господство.
- Това не е вярно – каза той. - Забрави за това. Ти не си като тях.
- Но съм една от тях, нали? Поне наполовина?
- Само по кръв. Всичко друго... Е, по всички твои намерения и цели ти си
човек. Нямаш нищо общо с тях.
- С изключение на убиването и прогонването им. Как можахте да ме навиете
за това... Ако съм...? - една от тях, исках да довърша. Но не можах да кажа
думите.
- Защото имаш талант за това. Такъв от какъвто се нуждаем. Знаеш какво
могат да направят те.
- Да. И вие се уверихте, че знам, разказвайки ми всички ужасни истории,
докато растях. Но, по дяволите, има много повече от това. Те са странни, да,
но не всички са зли.
Майка ми изведнъж се присъедни към разговора с диви и обезумели очи.
- Да! Такива са! Не знаеш за какво говориш. Кога направи това откритие?
Преди ден? Преди седмица? Аз живях с тях три години, Юджийн. Три години
- гласът й премина в шепот. - Три години и аз никога, дори веднъж, не
срещнах нито един достоен. Никой, който би ми помогнал. Никой, който да
ме пази от Тириган.
- От кого?
- Кралят на Бурите - каза Роланд. - Това е името му. Беше името му.
- Казват, че ти си я спасил от него.
Той кимна.
- Бях там и преследвах воден дух, когато чух слухове за пленена човешка
жена. Отидох да разследвам и ви намерих. Ти беше бебе. Измъкнах ви от там
и ви скрих.
- Но Дориан... Някого, когото срещнах... каза, че Кралят на Бурите е дошъл
да ни търси.
- Дойде. И ви намери.
Аз се намръщих. От това, което Дориан бе казал, би трябвало тогава да съм
била тийнейджър.
- Не помня това.
Роланд отново кимна.
- Веднъж достатъчно близо, той можеше да достигне до вас и да ви извика.
Той ви повика при него. Когато ви открих, вие бяхте в пустинята, много
близо до едни кръстопътища. Бяхте изминали мили, за да стигнете до него.
- Не помня това - повторих. По някакъв начин, това, което Роланд ми разказа
сега, беше по- откачено от това, което бях научила при Езон.
- Неговата магия проговаря на твоята. Той искаше да те вземе обратно при
себе си и ти се би срещу него. Беше поразена от светкавица в процеса.
- Чакай, знам, че щях да си спомня това.
- Не. Хипнотизирах те и го подтиснах. Убих го, но магията ти все още беше
пробудена. След като видя това, което и аз видях, се уплаших, че не можеш
да я котролираш; че вместо това тя ще контролира теб.
- Аз нямам никаква магия. Не и магия на джетрита.
- Не и такава, за която знаеш. Скрита е. Накарах те да забравиш. След това
започнах да те обучавам в занаята с надеждата да те защитя. Не знаех дали
някой от другите ще го последват, или пък някой друг ще те събуди, или
призове. Трябваше да ти дам инструментите, от които щеше да се нуждаеш
за защита - изведнъж той изглеждаше уморен. - Никога не съм предполагал
колко добре ще ги приемеш.
Чувствах се толкова уморена, колкото той изглеждаше, въпреки целия сън.
Издърпах един от столовете и седнах, а те останаха прави. Значи бях
срещала Краля на Бурите. Бях отвърнала на призоваванията му. И бях
поразена от светкавица? Това беше интересно, защото в много култури
шаманите са призовавани към тяхното изкуство чрез някакво травмиращо
събитие. Ударите от светкавици всъщност са точно такива. Много от
местните индиански шамани, вече скептично настроени към белите шамани
от “Нова Епоха”, не ме считаха за автентична, тъй като нямах такова дълбоко
посвещаване. Е, оказа се, че имам. Една точка за мен.
- Накарал си ме да забравя. Влязъл си в главата ми и си ме накарал да
забравя. През цялото това време... И двамата сте знаели и никога не сте ми
казали.
- Искахме да те предпазим - каза той.
- И тогава какво? Мислехте си, че никога няма да разбера? - горещината се
издигна в гласа ми. - Трябваше да го разбера от джентри. Предпочитам да го
бях разбрала от вас.
Майка ми затвори очите си и една сълза се търкулна по бузата й. Роланд ме
погледна спокойно.
- По преценка, да, това би било по-добре. Но никога не сме мислели, че
някога ще се разбере.
- Разбрах го - казах горчиво. - Всички знаят. И сега всички искат да бъдат
част от предсказанието за мен.
- Какво предсказание?
Казах им. Когато приключих, майка ми седна и зарови лице в ръцете си,
плачейки тихо. Чувах мънкането й: “Ще се случи на нея. Това ще се случи и
на нея.”. Роланд сложи ръка на рамото й.
- Не вярвай много в предсказанията на джентритата. Те казват нови неща
всеки ден.
- Няма значение, ако те го вярват. Те все пак ще ме преследват.
- Трябва да останеш с нас. Ще те защитя.
Изправих се и погледнах към майка си. Нямаше начин да я изложа на
опасност при джентритата.
- Не, това е мой проблем. Освен това, не приемайте това толкова зле. -
усетих, че започвам да се задушавам. - Но наистина не искам да ви виждам
за известно време. Предполагам, че сте имали добри намерения, но... имам
нужда да... не знам. Имам нужда да помисля.
- Юджийн... - видях пронизваща болка на лицето му.
Риданията на майка ми нарастнаха. Изправих се, отклонявайки поглед от
тях. Изведнъж почувствах, че не можех да остана тук повече.
- Трябва да вървя.
Роланд все още ме викаше, когато аз, фактически, избягах от къщата. Но
трябваше да се махна, иначе щях да кажа нещо глупаво. Не исках да ги
наранявам, макар че може би вече го бях направила. Но и те ме нараниха,
така че трябваяше да се справим с това. Докато отварях вратата на колата,
погледнах нагоре и видях червената лисица да ме гледа от същото място, на
което беше и миналият път. Пристъпих към нея. Близо, но не прекалено.
- Махай се!
Тя ме гледаше, но не помръдваше.
- Говоря сериозно. Няма да говоря с теб. Ти си толкова зле, колкото и
останалата част от тях.
Тя легна, опирайки брадичка на скръстените си лапи, и продължи да ме
наблюдава тържествено.
- Не ме интересува колко си сладка, разбра ли? Приключих с теб.
Една жена в съседния двор, която се занимаваше с градината си, ме
погледна притеснено. Обърнах гръб на лисицата, качих се в колата и карах
до вкъщи. Все пак не можех да отрека, че почуваствах облекчение, че Кийо
оцеля. Честно казано, не знаех дали ще оцелее. Той можеше да е силен и
покварен, но Езон хвърляше огън по него. Въпросът бе: Кийо избяга ли? Успя
ли да убие Крслв? Какво се беше случило с Жасмин?
Тим все още не се беше върнал, когато се прибрах вкъщи. Тогава реших, че
не искам да напускам къщата този ден или да се преструвам на радостна.
Исках да мина през сауната, да си облека пижамата и да гледам тъпа
телевизия, докато ям Милки Уей. Това беше доста добър план и аз се
постарах да го изпълня.
Двадесет минути по-късно, бях потопена в гореща пара и обгърната от
влажност. Горещина беше страхотна за отпускане на мускули, въпреки че
това ме накара да осъзная колко много ги наранявам. Поне оживях. Това си
беше истинско чудо, имайки предвид в каква катастрофа се превърна
всичко снощи.
Не исках да мисля много за това, нито за майка ми и Роланд, но ми беше
трудно. Част от мен все още вярваше, все още се надяваше, че всичко това
една голяма грешка. В крайна сметка, това не бяха ли просто твърденията на
всички? Разбира се, някак си се съмнявах, че родителите ми ще измислят
всичко това. Но наистина. Къде беше ДНК-а тестът? Снимковите
доказателства? Нямах нищо материално. Нищо, което можех да видя и на
което можех да повярвам.
Освен собствените си спомени. Спомените, които Роланд беше скрил заради
мен. Хипнозата беше нещо често срещано в нашата работа. Тя беше просто
още едно състояние на безсъзнание. Шаманите, които служели като
религиозни водачи и лечители, изполвали подобни техники върху техните
последователи и пациенти, за да излекуват тялото и ума. Роланд и аз, като
“свободно практикуващи шамани”, не се нуждаехме особено много от това.
Нашият контакт с духовния свят много често ставаше по-физически и
директен. Но аз бях правила някои изцеления и възвръщания на душата,
така че знаех основите. Подпирайки глава на стената, затворих очи и се
замислих за татуировката от Селен на гърба си. Тя беше моята земна връзка,
основата на моето тяло, душа и ум в този свят. Фокусирах се върху
изображението й и това, което представяше, след това бавно промених
душевното си състояние. Вместо да се изплъзвам към друга повърхност,
преминах навътре обратно в далечните протежения на себе си и частите от
мен, заровени в съзнанието ми. Вероятно не е продължило дълго, но в това
състояние беше адски бавно. Разрових се в парченцата от себе си, като
спомени и скрити истини. Всички неща, които са ме направили Юджийн
Маркъм. Концентритах се върху мълния, надявайки се, че това ще привлече
вниманието ми. Удар от светкавица, със сигурност, не може да бъде погребан
завинаги.
Там. Леко притегляне. Гмурнах се след него, опитвайки се да сграбча него и
споменът, с който се свързва. Беше трудно. Образът се изплъзваше, все едно
се опитваш да държиш риба. Всеки път, когато си помислех, че съм го
хванала, то се изплъзваше. Роланд си беше свършил добре работата. Борейки
се със себе си, аз се борех и срещу слоевете, примъквах се и се борех,
докато....
Не се събудих в легло. Но не беше леглото в моята къща. Беше различно, по-
малко легло с розови завивки. Леглото от детството ми. Лежах в него и гледах
тавана, покрит с пластмасови звезди, точно като тази, която имах сега. Беше
нощ, но аз не можех да заспя. Тогава страдах от безсъние, точно както и сега.
Но този път беше по-различно. Нещо друго, освен разбъркания ми ум, ме
държеше будна. Някъде отвън можех да чуя някакъв глас да ме вика. Не
беше точно глас, но ме привличаше. Привличане, което не можех да избегна.
Скочих от леглото, обух си мръсните маратонки и наметнах светлото си яке
върху пижамата. В коридора видях, че вратата към стаята на майка ми и
Роланд беше затворена. Преминах оттам възможно най-тихо, после слязох по
стълбите и излязох през вратата.
Навън въздухът беше все още топъл. Беше горещо лято. По-рано
температурите бяха 40 градуса, дори сега бяха спаднали само до 30. Тръгнах
по тихата квартална улица, подминавайки всички познати коли и къщи. С
всяка стъпка, зовът ставаше по-силен. Краката ми вървяха сами, а аз ги
следвах. Зовът ме водеше далеч от нашата улица, нашето подразделение, и
дори от малкото предградие, в което живеехме. Не вървях по главните
пътища, движех се по пътеки, за които не дори знаех, че съществуват.
Тогава, след почти два часа, спрях. Не знаех къде се намирам. Очевидно в
пустинята, защото тя и планините бяха всичко, което заобикаля Тъксън.
Планините бяха по-големи, отколкото у дома, така че предположих, че съм
вървяла на север. Иначе нямаше никакви отличителни черти. Бодливи
круши и гигантски кактуси се разстилаха около мен в тиха бдителност.
Изведнъж усетих енергия във въздуха. Усетих чуждо присъствие. Човек.
Обърнах се и видях мъж, който стоеше и ме гледаше, много по висок от едно
дванадесет годишно като мен момче. Чертите му бяха неясни. Не можех да ги
различа, колкото и да се опитвах. Той беше само тъмна фигура, пращяща с
енергия.
- Юджийн...
Направих три крачки назад, но той протегна ръка към мен.
- Юджийн...
Отърсих се от запленението, което ме доведе тук. Отчаяно осъзнах, че
трябваше да се махна оттам възможно най-бързо. Но не знаех пътя обратно.
Пътищата, които следвах, бяха неясни. Продължих да се отдалечавам, но той
отново се приближаваше и ме привикваше. Препънах се и паднах. Все още с
лице към него, се опитах да се изправя, но той стоеше над мен. В неясните
му черти успях да различа корона, блестяща в сребърно и лилаво.
- Ела - каза той, протягайки ръка, за да ми помогне. - Трябва да тръгваме.
Бях в капан. Безпомощна, в капан и без алтернативи за бягство. Никога не
се бях чувствала толкова отчаяна в детството си. Тогава реших, че ако
оцелея, никога повече няма да бъда безпомощна. Той докосна рамото ми и аз
изкрещях. Когато го направих, част от мен достигна отвъд тялото ми и
сграбчи енергията, разпростряна около нас... Премигнах.
Пара се издигаше около мен в сауната и почувствах замаяност. Бях там
прекалено дълго -беше цяло чудо, че не бях припаднала. Изпрявяйки се, се
хванах за стената за подкрепа и затворих очи. Сърцето ми биеше силно,
заради видението: видението, което най-накрая ме накара да се убедя, че
всичко беше истина. Знаех със сигурност, че тъмният мъж беше Кралят на
Бурите, баща ми. Можех да го усетя в себе си, в душата си.
Изтощена, отново седнах. Нуждаех се от още няколко минути, за да обмисля
всичко и да възвърна поведението си. Колкото по-дълго седях там, толкова
повече започвах да се отчайвам. Кралят на Бурите наистина беше мой баща.
Относно останалата част от моя живот… Е, нещата бяха зле. И щяха да
станат по-зле. Всички разгонени джентрита искаха да ме изчукат.
Останалите сигурно все още искаха да ме убият. Никога нямаше да бъда
спокойна отново.
Минутите минаваха, докато аз предъвквах всичко това, изпадайки във все
по-дълбока депресия и изтощение. Чувствах се уморена, твърде апатична, за
да ме интересува каквото и да е било от това. Какъв беше смисълът? Бях
отрязала родителите си днес. Щях да разочаровам Жасмин Деланей. Не
очаквах друго, освен живот на борба и бягство. И наистина, защо да се
опитвам да се боря? Нищо нямаше значение. Беше безнадеждно. Просто
трябва да премина в Другия свят и да се предам. Поне това щеше да спре
агонията.
Отворих очи и се изпънах като струна. Какво не ми беше наред? Нещата бяха
зле, но това... Това не беше естествено.
Мигнах бързо, опитвайки да се фокусирам, докато вдишвах дълбоко. Беше
там. Усещах го. Плътна, скрита тъмнина, обвиваща се около мен. Докосна ме,
пълзейки по кожата ми. Опитваше се да ме завлече надолу, да изсмуче
всичката ми енергия. Цялата ми надежда. Изправена, но вече не замаяна,
дръпнах халата си от закачалката и го облякох. Отворих вратата на сауната
бавно, и подадох глава навън. Не видях нищо нередно, но това мрачно
усещане продължаваше да витае около мен. Светлината изглеждаше слаба,
по-тъмна отколкото би трябвало да е в късен следобед. Присвих очи, мъчейки
се да разбия илюзията, че това е, което беше.
След като излязох от сауната, се опитах да определя източника. Тя беше в
центъра на къщата ми. Наляво бяха кухнята и хола, точно до банята и
спалните. Оръжията ми бяха в спалнята; там исках да бъда. Но ако това
нещо беше пред къщата, не исках да му обръщам гръб. Напоследък правих
компромис като опирах гръб в стената на коридора и се промъквах до
спалнята тихо. Разстоянието не беше голямо, но когато трябваше да се движа
инч по инч, изглеждаше като мили. Ужасена, преминах покрай затворената
врата на спалнята на Тим, слава богу, че не беше тук. Той знаеше за
шаманските ми приключения, но това не значеше, че искам да го излагам на
тях. После дойде банята. Да, единствената баня. Проблемът на сладките
малки къщи беше "малката" част. Обичах всичко в това място, но следващият
път исках се уверя, че в къщата има толкова бани, колкото обитатели. Тим и
аз се карахме доста, когато...
Една ръка се протегна към мен от тъмната баня, но аз я видях с периферното
си зрение. Измъкнах се бързо и се плъзнах през коридора, докато той се
придвижваше тежко. Сив човек. Това беше един от моите ТОП три
нарушители в негативната зона, която беше станала къщата ми. Сивите хора
излъчват аура на отчаяние около тях, хранейки се с физическа енергия и
позитивни чувства. Този беше... Е, сив, разбира се. С изключение на това,
той изглеждаше горе-долу като човек, с тъмни очи и провиснала бяла коса.
Сметнах за плюс, че дори беше облечен, след като другите чудовиша, а
понякога и стихийните джентрита, често идваха с покрити слабини, а
понякога и без нищо, в зависимост от тяхната сила. Сещайки се за това,
което всеки искаше да ми направи, бях доста щастлива от това, че
гениталиите са покрити. Опитах се да се втурна към стаята ми, но дългата му
ръка се протегна и ме хвана за косата. Изкрещях, докато той ме завлачи към
него и ме притисна към тялото си. Поне не казваше нищо подсказващо.
Сивите мъже бяха силни, но тихи типове. Но начина, по който сграбчи халата
ми, ми подсказа какво искаше да направи. Борейки се в силната му схватка,
опитах да се освободя, но само разхлабих халата си повече. Ругаейки, реших,
че ако не мога да избягам, поне ще забавя любчивите му действия. Направих
едно сложно движение с коляното си и го ударих в слабините. Схватката му
отслабна, той простена и инстинктивно се хвана между краката. Освободих
се от него, все още мъчейки се да достигна спалнята. Решавайки, че може да
игнорира болката, той замахна към мен и спря опита ми да стигна до
вратата на стаята. Хвана ме за раменете и ме притисна с лице към стената.
Държеше ме с една ръка, подпряна на стената, а с другата свали халата ми.
Усетих, че облизва врата ми, но беше толкова отвратително, че не ме обзе по
никакъв начин. Сега бях в режим за оцеляване. Борих се срещу него с
надеждата, че ще го затрудня да свали панталоните си. Да бъда облизвана и
притисната към стената ми даде по-малко опции за бягство. Движейки ръце
по стената, заопипвах наоколо търсейки нещо, каквото и да е, което можех
да използвам като оръжие. Тогава пръстите ми напипаха малко декоративно
огледалце, което беше на баба ми. Не беше много голямо, но рамката беше с
форма на слънце, с големи метални лъчи. Не само това, лъчите бяха
сребърни. Сграбчих го от стената с лявата си ръка, не силната, но на нея
носех пръстена ми с аметист. Аметистът може да минава през магия и
вълшебство, а също и да фокусира моите собствени намерения. Не беше като
жезъл, но щеше да свърши работа. Концентрирайки се върху камъка,
позволих на енергията ми да се влее в него. Камъкът увеличи енергията ми и
после я изпрати в рамката. С възможно най-гладкото движение, което можех
да направя в моето ограничено положение, замахнах с огледалото назад,
забивайки го в плътта, до която се докопам.
Сивият човек изкрещя и аз усетих нещо да гори. Той ме пусна и се обърнах,
без да губя никакво време, но тогава осъзнах, че излях повече енергия в
среброто, от колкото би трябвало да съм способна. Огледалото беше забито в
него и пушеше. Нямаше да го убие, но беше доста сериозно наръган. Той се
протегна към него с колебливи пръсти, знаейки, че трябва да го докосне, за
да го извади. Аз побягнах към спалнята си.
Беше само на няколко секунди зад мен, но и те ми бяха достатъчни, за да
стигна до стаята си и да се въоръжа. Дотича след мен, но сега аз бях
офанзивата. Използвах сребърното атаме, за да нарисувам смъртния символ
на гърдите му, което извлече измъчен писък от него. Желязото беше
проклятие за джентритата, но поради някакви други причини, среброто
можеше да нарани всичко друго от Другия свят. Не знаех защо, но и не се
запитвах. Особено, когато току-що доказах това толкова лесно.
Ранен или не, той ме бутна назад. Приземих се на леглото, удряйки глава в
стената с трясък. Това ме забави, но вече се бях свързала с друг свят.
Протегнах се, докоснах света на смъртта и изпратих тази връзка в жезъла. То
се нахвърли на Сивия човек, засмуквайки го навътре. Той започна да се
бори, сякаш физическата сила можеше да спре дърпането. Не можа. Момент
по-късно, той изчезна.
Почти веднага заклинанието за отчаяние изчезна от къщата. Сякаш изплувах
от водата. Отново можех да дишам. Отпуснах и се успокоих. Исках да подпра
глава на стената, но знаех, че не беше добра идея след силния удар, който
току-що бях понесла.
Силен звук се чу от предната част на къщата, сякаш някой отвори вратата с
ритник. Изправих се бързо, адреналинът ми се покачи отново и тогава чух
стъпки в коридора. Тъкмо се протягах за пистолета, когато чух познат глас да
вика.
- Юджийн?
Успокоих се леко, като видях Кийо да нахлува в стаята ми.
Глава 13
- Закъсня - казах му, опитвайки да се държа така, сякаш халатът ми не
лежеше на пода.
Той се огледа наоколо и аз не можех да възпра малките въздишки от
удоволствие. Всяка частица от него беше напрегната и в готовност,
мускулестото му тяло беше в бойна позиция. Тъмните му очи гледаха твърдо и
свирепо, докато преценяваше заплахите. Беше великолепен и изглеждаше
така, сякаш може да разкъса цяла армия с голи ръце, тук и сега. Обвих ръце
около себе си, но не от студ или скромност.
- Докато вървях по вашата пътека и усетих нещо… нещо тъмно. - Тялото му
се отпусна, животинската свирепост в очите му се замени от замъглена
чувственост, когато той за първи път за забеляза, че бях гола.
- Сивият Мъж. Трябваше да се яви на срещата с Персефона.
Устните на Кийо се разтеглиха в усмивка.
- Под душа ли беше?
- Бях в сауната. Пронизах го с огледало.
- Супер.
Взирахме се един в друг, а напрежението във въздуха между нас
нарастваше.
- Е - казах най-накрая, - благодаря за проверката. Сега можеш да тръгваш.
- Юджийн...
Объркването и похотта ми бяха изместени от моето негодувание.
- Нямам какво повече да ти кажа. Не искам да говорим повече. Излез!
- Не и преди да съм ти обяснил всичко.
- Какво има да обясняваш? Това, че искаше, както всеки друг, да
забременея?
Той примигна, очевидно беше изненадан.
- Аз… какво? Не, разбира се че не. За Бога, използвах презерватив.
- Да, знам. Бях там. - Чувах неоправданата мрачност в гласа си. - Тогава
защо го направи?
Очите му обходиха цялото му тяло и след това отново се върнаха върху моите.
- Защо си мислиш го направих?
Преглътнах, опитвайки се да игнорирам топлината, която погледът му
остави.
- Добре, схванах. Но не ми обяснявай, че си бил в онзи бар случайно.
- Не, не бях - отвърна той.
Чаках да каже нещо повече.
- Само това ли е?
Той въздъхна и се облегна на стената.
- Бях помолен от приятел да те намеря и да те бележа, за да можем да те
следим. Не знам защо, по това време не знаех коя си.
- Моля? Някой ти е казал да спиш с мен?
- Ъм, не. Това беше мое решение… импровизация. Бих могъл да те бележа по
друг начин - той се усмихна многозначително. - Но ти беше прекалено
чаровна и красива.
- Хей, не използвай тази лисича секс магия върху мен, и без това вече
причини достатъчно неприятности. Кой ти каза да го направиш? Да ме
бележиш?
Флиртаджийската му усмивка изчезна. Настъпи тишина.
- Виж, ти трябваше да си големият защитник на честността и ако не
продължиш да бъдеш такъв, ще те изкарам от тук с ритници.
В очите му заблестя развеселеност.
- Мисля че това ще ми хареса. - Той се спря и най-накрая каза: - Не я
познаваш. Името й е Мейвън.
- Кралицата на върбите. - Почувствах задоволство, когато видях изненада му.
- Знам повече за тях, отколкото си мислиш.
- Очевидно. След като разбра коя си ти, искаше да те наблюдава и да разбере
каква е твоята роля в… в предсказанието на Краля на Бурите.
Посрещнах въпросителния му поглед с недоверие.
- Ти наистина ли ми питаш? Мислиш, че искам да видя как джентрита
завземат света?
- Всъщност не, но Мейвън искаше да бъде сигурна в позицията ти. Тя се
противопостави на Краля на Бурите преди и нямаше никакво желание да
вижда нашествието. Тя предпочита да вложи средства в Другия Свят, да
стои там и да го направи свой дом.
- Умно - казах горчиво аз. - Иска ми се те всички да бяха останали там.
- Не критикувай Другия Свят, все пак притежава своя привлекателност.
- Да, и какво, ти се смяташ за един от тях?
- Смятам себе си за част и от двата свята. Това съм аз. Ти също си такава.
- Не, аз не съм част от онзи свят. - Втренчих се в него без дори да виждам
нещо. Внезапно се почувствах изморена. - Понякога не се чувствам част и от
този свят.
Той прекоси дистанцията между нас и седна на леглото. Тъмните му очи бяха
изпълнени със загриженост.
- Не говори така.
Погледнах настрани, така че той да не може да види как очите ми се
напълваха със сълзи.
- Вече не съм сигурна какво се случва. Всичко… всичко се промени. Дори не
мога да се обърна, без някой да се опита да ме изнасили. Вече не мога да
вярвам дори и на хората, които обичам. - Обърнах се към него. - Не мога да
вярвам и на теб.
Ръката му се протегна и докосна бузата ми.
- Разбира се че можеш, Юджийн. Аз не спах с теб за да забременееш. Не спах
с теб дори и защото си просто секси, въпреки че това беше определено плюс.
Харесах те и все още те харесвам. Бих искал между нас да се получи. - Той
премести ръката надолу по врата ми, раменете ми и след това по ръката ми.
Пръстите му мързеливо проследиха очертанията на змията на Хикет. Побиха
ме тръпки.
- Не ме гледай така. Не искам да забременея.
- Контрацептивите са чудесно нещо.
- Не мога да се забърквам с теб.
- Защо не?
Заболя ме когато изричах тези думи.
- Защото… заради това което си…
Tой си свали ръката.
- Аз съм същия…
- Да, да знам. Ти си същият като мен. Кийо, трябва да разбереш… В момента
имам доста проблеми. Аз… просто не мога… все още. Може би… - Погледнах
към него, към милото и интелигентно лице, към прекрасното му тяло, което
беше толкова близо до моето. - Може би някой ден ще можем…
Изражението на лицето ми беше издало чувствата ми, това че колкото и
ужасена да бях да съм толкова близо до него, все още го харесвах и желаех.
Старата закачлива усмивка се появи на лицето му, ръката му улови
брадичката ми и притисна устните си към бузата ми.
- Тогава нека бъдем приятели - прошепна той.
Затворих очи и се оставих топлината му да ме обгърне.
- Приятелите не шепнат в ухото ми по този начин.
- Ние ще бъдем специални приятели.
- Кийо…
Той се отдръпна малко, все още усмихвайки се.
- Сериозно, Юджийн. Ако не може да бъдем любовници, аз все още искам да
присъствам в живота ти. Искам да ти помогна да се справиш с това. Искам
да те защитавам.
- Не се нуждая от закрила.
- Имаш ли си на представа какво може да ти се случи?
- Справяла съм се досега. Ще се справям и за напред.
- Господи, ти си удивителна. - В гласа му се долавяше възхищение. – Но също
си и досадно трудна. Позволи на някой да ти помогне. Позволи на мен да ти
помогна.
Втренчих се безразлично напред. Лицето му помръкна.
- Те ще те преследват? Не си мисли, че можеш просто да си седиш тук,
докато някакви хора се опитват да те наранят и изнасилят?
Топлината в гласът му ме изплаши. Не беше ядосан на мен, беше ядосан
заради мен. Гледаше ме по начин, по който никой друг не ме е гледал преди.
Изражение, което казваше колко много знача за него и че би отишъл и в ада
дори само за да ме предпази. Тази енергия ме обгърна. Разтърси ме. Изплаши
ме и не знаех какво да правя с нея.
Той отново успя да разчете изражението ми. Този път ме придърпа към себе
си, притискайки своето тяло към моето. Аз не се отдръпнах.
- Позволи ми да ти помогна - повтори той.
- Как? Ти живееш на час и половина от тук.
Той потърка лице в косата ми.
- Ще пътувам.
- За бога…
- Сериозен съм. Знам, че не мога да съм с теб непрекъснато, но ще направя
каквото е по силите ми.
- Ще ме следиш като бодигард или нещо такова?
- Ще го правя като лисица, ако това те кара да се чувстваш по-добре.
Засмях се на себе си, стягайки хватката около него. Знаех, че не би трябвало
да се прегръщаме по този начин, но… след всичко, което се бе случило, това
беше успокояващо. И възбуждащо. Но най-вече успокояващо.
- Какво е чувството?
- Какво е чувството, кога?
- Когато си лисица. Странно ли ти е?
- Не знам. Винаги съм бил така. Това е единственото, което мога да правя.
- Да, но… защо не си бъдеш човек през цялото време?
- Когато съм лисица, съм по-силен. Полезно е в битка.
- Не си толкова безполезен и като човек.
- Жените мислят че лисиците са сладки.
- Не толкова сладки. - Промърморих и усетих усмивката му.
- Добре е да се доверяваш на инстинктите си.
- Кои инстинкти?
С едно движение ме просна по гръб. Ръцете му държаха моите, докато тялото
му се притискаше в моето. Устните му бяха само на дъх разстояние от моите.
- Всичките - промълви той.
Започнах да дишам учестено, а гласът в главата ми крещеше „Хей! Спомни
си, че не искаше да се забъркваш с хора от Другия Свят?”. Знаех, че гласът
беше прав, но беше трудно да внимавам, докато тялото ми се топеше срещу
неговото и ръката му се плъзгаше надолу към гърдата ми.
- Не мисля, че приятелите би трябвало да лежат по този начин.
- Знам - каза той.
- Или бодигардовете.
- Знам.
- Или ветеринарите.
- Тук трябва да не се съглася с теб.
Той долепи устните си към моите и беше силно, ненаситно, яростно и
прекрасно. Не можах да мисля или да направя нещо разумно в този момент,
освен да го оставя да ме целува още и още.
Най-накрая се отдръпна и седна, а аз можех да видя как цялото му тяло
трепереше. Погледът му беше все още изпълнен с копнеж и желание и беше
видимо, че водеше борба вътре в себе си, раздвоен между две половини.
Едната сигурно беше спечелила, защото той си пое дълбоко въздух и
животинската му страст избледняваше бавно.
- Трябва да тръгвам – най-накрая каза той. - След два часа съм на работа.
- Добре.
Бяхме се втренчили един в друг за дълго време. Придърпах чаршафа и
покрих част от тялото си. На лицето му се появи усмивка.
- Благодаря. Това помага. - Той се изправи и се доближи до врата. - Хей,
имаш ли нещо против да се срещнеш с Мейвън? Тя иска да говори с теб
насаме, да види какво представляваш.
- Изглежда си доста близък с нея - казах аз. Думите прозвучаха по-остро,
отколкото исках, но той изглеждаше спокоен.
- Тя е добра приятелка и аз вярвам в нейната философия. Иска и двата свята
да останат незасегнати. Аз също. Тя може да бъде добра приятелка и на теб.
- Достатъчно силна ли е да дойде тук? - той кимна - Ако го направи, ще се
срещна с нея. Не горя от желание да ходя там, скоро.
- Ще й предам.
Той пристъпи към вратата, но този път аз го извиках.
- Хей… Кийо.
- Да?
- Всички тези хора и… неща, те идват за мен, защото аз ще бъда майката на
Деймиън или нещо такова… но ти наистина ли вярваш, че това е вярно?
Наистина ли мислиш, че пророчеството ще се сбъдне? Роланд, доведеният ми
баща, каза, че пророчествата са лесно достижими в Другия свят.
- Те са - бавно каза Кийо и лека бръчка се появи между очите му, докато
мислеше. - И повечето от тях не се сбъдват, но и много от тях се сбъдват,
много повече, отколкото ти си мислиш. Работата в предсказанията е… че
хората понякога разчитат грешно посланието в тях. Или в опитите си да го
предотвратят, правят така, че да се сбъднат.
Потреперих, вътрешно желаейки да ми беше казал, че пророчествата са
пълни глупости.
- Имаш предвид Одипус, как баща му се е отървал от него за да не се сбъдне
пророчеството?
- Точно. Всичко това води само до сбъдването му. - Той се усмихна, когато
видя мрачния ми поглед. - Хей, не се притеснявай. Казах ти, че повечето от
тях не се сбъдват и освен това, ти не се опитваш да имаш деца, затова няма
от какво да се тревожиш. Концентрирай се върху настоящето.
Усмихнах се колебливо, надявайки се да беше прав.
- Благодаря.
Той задържа погледа си върху мен за няколко секунди преди да излезе от
стаята, но след малко пак се върна, носейки моето блестящо огледало. Сложи
го на тоалетната масичка с видимо неудоволствие.
- Съжалявам, че не бях тук по-рано.
- Хей - казах аз, събирайки кураж, - казах ти, че мога да се грижа за себе си.
Тъмните му очи заблестяха.
- Знам. Ти си опасна жена.
Не знаех напълно убедена дали това се отнасяше за бойните ми способности
или за нещо друго.
Когато той си тръгна, се облегнах назад в леглото и въздъхнах, мислейки си,
че мога да не помръдна цяла седмица. Нещата тук ставаха от странни, по-
странни.
Внезапно усетих как стаята се изпълва с леко напрежение. Изправих се. Две
червени очи се взираха в мен от ъгъла.
- Волусиан? Не съм те повикала.
- Ти ни позволи да идваме, когато разберем някаква информация.
- Да, предполагам, че беше така, но никога не съм си мислила, че някои от
вас ме е слушал. Какво има?
- Дойдох да ти кажа, че интересът на хората от Другия Свят към теб е
нараснал.
Втренчих се глупаво в него за момент, тогава посочих кървавото атаме, което
използвах върху Сивия Мъж.
- Боже, мислиш ли?
Той поклати глава.
- Повече от тези разкъсани атаки. Преди се интересуваха от теб просто
заради наследството ти, но сега след като те видяха… някои от тях се
стимулираха още повече. Те те намират… за привлекателна. - видях как това
понятие го обърка.
- Чудесно. Сега съм плодовита и секси. И какво трябва да означава това, че
трябва да очаквам всекидневни атаки?
- По скоро… организирани атаки.
- На групи?
- По-лошо.
- По-лошо от група мъже, които се опитват да правят секс с мен?
- За сега ще опитат само същества и аристократи, които могат да
преминават във физическа или друга форма. Но само няколко седмици ни
делят от Белтън, госпожице, и когато портите се отворят…
- Божичко - въздъхнах аз, - всичко, което има пенис, ще тръгне да ме търси.
Той не се притесни от отговора ми, но когато не казах нищо повече, ме
попита:
- Какво ще правите?
- Какво мислиш? Това, което правех досега… ще се бия срещу тях.
Не отговори, но аз усещах неговото неодобрение.
- Какво друго очакваш от мен? Да отстъпя?
- Очаквам от вас да не седите тук и да чакате за неизбежното.
Непрекъснатата отбрана няма да ви отведе до никъде. Все някога ще се
намери някой по-силен от вас.
Засмях се, въпреки че не намирах нищо смешно.
- И така, какво предлагаш, да нападна? С високо вдигната глава и просто да
убивам всеки попаднал ми аристократ и дух?
- Не. Започнете да претендирате за своето наследство. Те ви атакуват,
защото вие им позволявате, защото вие побеждавате един и след това чакате
следващия. Вие позволявате да сте жертвата, все пак сте дъщеря на Краля на
Бурите. По негово време, управлението му се разпростираше по-далеч от
всеки един крал досега. Кралството му може да не съществува вече, но
завещанието му ви прави кралска особа. Ако се държите като такава, те
няма да смеят да ви нападат толкова безочливо.
- Съмнявам се, че ще се откажат от наследника на Краля на Бурите, само
защото са започнали да ми казват кралица или принцеса.
- Разбира се, че ще продължат да ви искат, но ще го правят по различен
начин, ще проявяват уважение. Ще се опитат да ви спечелят. Сега просто се
отнасят към вас с пренебрежение. Отнасят се с вас като жертва, парче плът,
това, което сте се оставили да бъдете.
Не харесвах идеята група аристократи да ми носят цветя и шоколад, но я
харесвах повече от мисълта за изнасилване.
- Да, но шегата настрана. Не мога просто ей така да отида при тях и да им
кажа „ Хей, аз дъщерята на Краля на Бурите, отнасяйте се към с уважение.
- Е - каза сихо той, - поне ще е някакво начало. Както и да е, ще използвате
връзката си с него най-вече, когато спрете да разчитате на тези. – Той посочи
оръжията ми. – Те ви правят човек.
- Аз съм човек.
- Вие сте полу-човек. Ако искате да се държат с вас като една от
аристокрацията, трябва да им напомните коя сте. Трябва да използвате
силата вътре в себе си, върху завещанието на баща си.
Замислих се какво беше казал Роланд, за това как нарочно е подтискал
силата ми. Смътно си спомнях, как бях достигнала върха на силите малко
преди да изчезнат.
- Не, няма да използвам джентри магия.
Волусиан въздъхна и посочи искрящото огледало.
- Госпожице, защо използвате това като оръжие?
- Защото Сивият Мъж ме хвана невъоръжена.
- Ако притежавахте пълен контрол над магията, нямаше да се нуждаете от
оръжия. Бихте могли да го унищожите още щом преминеше вашия праг.
Придърпах чаршафа и увих ръце около себе си. Само мисълта за сили като
тези ме ужасяваше… и все още дълбоко в себе си, усещах как ме привлича.
Не харесвах да бъда беззащитна на 26 така, както бях и на 12. Волусиан
усети това.
- Истинската ви същност знае, че съм прав и само чака да го осъзнаете.
- Ако се поддам на тази същност, ще се превърна в джентри.
- Вие никога няма да сте напълно джентри или напълно човек. Просто трябва
да го разберете и да вземете най-доброто от двете.
- Дори и да исках да го направя – преглътнах, все още не бях сигурна дали
искам силата за която говореше той, – нямаше първото нещо, за което се
сещах, да бъде как да я подтискам. Роланд не може да ме научи на тази
магия.
- Тогава трябва да си намерите учител, който да ви научи.
- Къде ще намеря такъв, който няма да се опита първо да ме изнасили? Аз
наистина нямам приятели тук.
- Така ли? - той ме погледна изпитателно.
- Имаш предвид Дориан.
- От всички владетели в Другия Свят сега, само той заповяда на хората си да
те оставят на мира.
- Наистина ли? Но защо? Той самият ми каза, че иска да види поражението
на Краля на Бурите.
- Повечето хора вярват че се е разпоредил така, само защото ви иска за себе
си. Аз смятам, че сигурно го прави само заради някакво нелепо чувство за
хуманизъм и заради собствената си гордост. Разбира се, някои от неговите
хора няма да обърнат внимание на заповедта, но те ще са съвсем малко. Като
например Езон и неговите последователи.
Очевидно Езон беше все още жив. Бях забравила да питам Кийо за това
непосредствено всичката тази драма.
- И все пак… Дориан се е опитал? - Спомних си за срещата си с него. От
всички джентрита, той беше единственият, с който се чувствах почти удобно,
който беше изумителен, като се има предвид колко странен беше. И той ми
беше помогнал. – Но аз знам, че той иска също да прави секс с мен, все пак
не се опитва да го скрие.
- Разбира се, че го прави, затова ви помага. Прави го, защото си мисли, че
това ще ви отведе в леглото му. И защото близостта му с вас ще впечатли
съперниците му и всички други. Те ще си мислят че сте любовници, дори и
ако не сте. Това ще му хареса.
Ще се върнеш при мен. Няма да успееш да си помогнеш.
Потреперих и Волусиан продължи:
- Вие също ще бъдете облагодетелствана. Ако отидете при него като равана,
той ще ви третира като такава. Неговото държание ще повлияе на другите.
- Ако направя това, ще трябва да измина доста дълъг път докато се
сприятеля с хората, от които съм се страхувала, само поради политически
причини. Това е доста голям скок.
- Всъщност не. Не и ако размислите, колко далеч стигнахте от срещата си
Езон.
- Това е подценяване. - Разтърках очи. - Не знам, Волусиан. Все още не знам
дали съм готова да се обърна към Дориан. Трябва да помисля.
- Както пожелаете, господарке. Но аз бих ви посъветвал да мислите по-бързо.
Решете преди да дойде Белтейн. Съюзът с Дориан ще ви предложи и
магически и политически облаги.
- Благодаря за информацията… и съвета.
Той се поклони и аз се изправих за да го изпратя. Но преди да го направя, не
можах да не се замесвам с него, все пак бях все още гола.
- Хей, Волусиан, ти не ме заглеждаш, нали?
Той ми отправи ироничен поглед, неговата запазена марка.
- Уверявам ви, госпожице, сексапилът на вашето голо тяло, само ми напомня,
колко лесно може да бъде разкъсано.
Засмях се и ако не беше фактът, че говореше напълно сериозно, той би могъл
да бъде забавен.
Глава 14
Видях Кийо няколко пъти през следващата седмица. Единият беше, когато
бях на работа, правех екзорсизъм, което се оказа доста лесно. Къщата, в
която бях отишла, нямаше дух, но пък имаше асаг: демонично същество,
което буквално имаше каменно тяло. Кийо се появи по средата на битката и
докато си мислех, че се справям добре, неговата помощ доста ми помогна. За
разлика от мен, той не използваше никакви оръжия, само физическа сила.
Да го гледам как се движи, беше хипнотизиращо, сякаш се възхищавах на
танцьор.
През другите пъти, в които се виждахме, беше същото, появяваше се точно,
когато имах нужда и отстъпваше, ако поисках. Един ден, след битката, се
съгласих неохотно да обядвам с него. През цялото време ме гледаше с поглед,
изпълнен с копнеж, но всичко останало беше приятелско и непринудено
между нас. Беше точно както, когато се срещнахме в бара, леки закачки и
връзка, изпълнена с надигащо се сексуално напрежение.
През другите пъти, в които се виждахме, той обикаляше наоколо като лисица.
И колкото и трудно да ми беше да го призная… той беше прав… Наистина
беше доста сладък.
Животът ми сега беше натоварен. Докато преди имах само по една-две
работи на седмица, сега имах най-малко по една на ден. Очевидно
джентритата и останалите създания се надяваха да се доберат до мен, без да
се налага да ме търсят, аз щях да отида сама при тях, ако притесняваха
правилния човек. Беше дразнещо и доста изтощаващо. Разбира се, откакто
тези срещи ставаха чрез клиенти и аз работех, ми плащаха за тях. Бяха доста
доходоносни седмици, въпреки че се чувствах зле от това, че нямаше да им
се налага да плащат, ако не бях аз.
Събудих се, няколко седмици преди Белтейн, изтощена и с болки в тялото.
Миналата вечер имах две работи и една непредвидена битка. Взирах се в
тавана и в начина, по който късното сутрешно слънце се процеждаше през
клепачите ми във смешни форми. В просъница се замислих дали ще успея да
се справя. Щях да отида в Другия свят не след някоя битка, ами просто от
умора.
Влязох в кухнята, където не намерих обикновените сутрешни предложения
на Тим. Сигурно беше прекарал нощта с някоя от неговите групи. Принудена
сама да си направя закуска, сложих две шоколадови Поп-Тартс в тостера и
включих машината за кафе. Хвърлих поглед към масата и видях на телефона
си, че имах четири пропуснати oбаждания. Изключих го, защото винаги бяха
от Лара, а аз не исках да ги слушам. Тя ми се обаждаше или да ми предложи
нова работа, или да ми каже, че Уил Дилейн беше оставил още едно
съобщение.
Тъкмо преполовявах втората си Поп-Тартс, когато се появи майка ми. Не я
бях виждала, откакто се скарахме. За момент обмислях възможността да не я
пусна вътре, но бързо отхвърлих тази мисъл.
Все пак беше моя майка. Обичаше ме. Независимо какво се беше случило, не
можех да го променя. Тя беше тази, която промиваше раните ми, когато бях
малка… И не толкова малка... И която се правеше неуспешни опити да ме
запали по пазаруването и гримовете като тийнейджърка. Докато растях, тя
се опитваше да скрие грозната истина, която всички други вече знаеха.
Опита се да ме предпази от пътя, който Роланд ми беше показал. И сега се
опитваше да ме предпази от собственото ми минало.
Спомняйки си миналото, се опитах да сглобя всичко, което ми беше казвала в
редките случаи, когато споделяше нещо за биологичния ми баща. „По-добре
ти е без него. Той не беше човек, на когото можеш да разчиташ. Връзката ни
не беше сериозна. В нея имаше много емоции, много сила… Но краят й беше
за добро. Него го няма… Просто приеми, че той никога няма да бъде част от
живота ти.”
Осъзнах, че тя никога не ме е лъгала, но аз тълкувах историята по много
различен начин. Представях си я като бурна афера, такава, при която
емоциите те заслепяват. С всичките лоши неща, които тя криеше за неговия
характер, аз осъзнах, че един ден просто си е тръгнал, неспособен да понесе
отговорностите, свързани с моето отглеждане. Но знаех, че той отчаяно иска
да си ме върне.
Предложих й да седне на масата, подавайки й чаша кафе. Тя я държеше с
две ръце, преплела пръсти в нервен жест. Косата й беше сплетена днес и
носеше червена блуза.
- Изглеждаш уморена - каза тя след дълго мълчание.
Усмихнах се, това беше типична реплика на майка.
- Да, беше доста натоварена седмица.
- Спиш ли достатъчно?
- Спя. Просто съм много заета, когато съм будна, това е проблемът.
Тя нервно вдигна очи към мен, срещайки погледа ми, уплашена от това,
което може да намери в него.
- Заета заради…?
- Да - отговорих аз, знаейки какво има предвид.
Тя отново сведе очи.
- Съжалявам. Съжалявам за всичко това.
Потопих парче от Поп-Тартса в кафето си.
- Вината не е твоя. Не ти беше решила да отидеш до Другия свят.
- Не… но ти беше права онзи ден. Постъпих грешно, когато го държах далеч
от теб.
- Тогава бях прекалено рязка.
- Не - очите й срещнаха моите, широко отворени и тъжни. - Мислех си… че
ако го държа далеч от теб, то някак си ще изчезне. Смятах, че ако се
преструвам достатъчно, ще бъде така, сякаш никога не се е случвало, и аз
също ще го забравя.
Не обичах да виждам мама тъжна. Не мисля, че някой обича, освен ако не се
опитва да си отмъсти за нещо травмиращо, случило се през детството му.
Може би грешах до известна степен, но сигурно не можеше да се сравни с
това, което й се беше случило. Знаех, че тя е била по-голяма, когато е била
отвлечена, но си я представях, че изглежда като Жасмин, млада и уплашена.
Въз основа на историите, които бях чувала за Краля на Бурите, преди да
разбера, че ми е баща, винаги съм си представяла моето зачеване, като
резултат от една бурна връзка, от която тази отрепка, наречен мой баща,
просто си е тръгнал. Но това въобще не беше вярно. Истината беше по-лоша.
Аз съм била зачената чрез изнасилване, родена от жестокост и надмощие.
- Всеки път, когато ме поглеждаш... напомням ти на него, нали? На това,
което се е случило?
На лицето й се появи съчувствие.
- О, скъпа, не. Не мисли така. Ти си най-хубавото нещо в живота ми.
- Приличам ли на него въобще? Всички казват, че приличам на теб.
Тя ме изгледа внимателно, сякаш търсеше отговора, но аз знаех, че вече го
знае.
- Косата ти прилича малко на неговата, но най-вече… очите. Тях си ги взела
от него. Очите му бяха като… - тя трябваше да прочисти гърлото си преди да
продължи. - Те винаги се променяха. Преминаваха между всеки нюанс на
синьото и зеленото, който можеш да си представиш, в зависимост от
настроението му. Небесно синьо, когато беше щастлив. Много тъмно синьо,
когато имаше неприятности. Тъмно зелени, когато беше ядосан или готов да
се бие.
- А виолетови? - попитах аз.
- Виолетови, когато беше… влюбен.
Никога не бях чувала майка ми да използва тази дума преди. Може би беше
смешно, но ме накара да сипя малко уиски в кафето си. Господи. Имах
същите очи като на баща си, когато беше в настроение. Толкова много хора
ми правеха комплименти за очите, а за нея те просто връщаха спомени за
нищо друго, освен любов, или колко беше засегната от всичко това.
- Съжалявам, мамо - протегнах се и хванах ръката й, първото ни докосване
откакто се скарахме. - Било е ужасно… Но имаше ли… имаше ли въобще
моменти, в които си била щастлива? Или поне не толкова нещастна?
Сигурно е имало поне един момент, в който не всичко, което са изпитвали
родителите ми е било омраза и скръб. Със сигурност не съм била зачената и
родена в толкова много тъмнина. Трябва да е имало нещо. Може би той е
успял да я накара да се усмихне поне веднъж или може би й е купил
подарък… Огърлица, възстановена след грабеж или плячкосване. Не знам,
нещо… нещичко.
- Не - гласът й беше дрезгав. – Мразех всичко… всяка секунда.
Преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми, и внезапно всичко, за което
можех да мисля, беше Жасмин. Тя бе повече от пет години по-млада,
отколкото майка ми е била тогава. Жасмин е въвлечена в същите неща. Тя
също е изживяла същите моменти на агония. Може би неоправданата й
привързаност към Езон е бил единственият начин да се справи. Може би
това е по-добре от да бъде наранявана през цялото време. Не знаех. Затворих
за малко очи. Всичко, което можех да си представя, беше майка ми като
Жасмин и Жасмин като майка ми. Отворих очи.
- Не успях да спася Жасмин - осъзнах, че не й го бях казала, когато отидох да
говоря с нея. Набързо и разказах най-важното. Лицето й пребледня, докато
говорех и болката й ме пробождаше. Жасмин като майка ми. Майка ми като
Жасмин.
- Господи - прошепна тя, когато свърших.
- Да, аз…
Студът ме заля. Побиха ме тръпки.
- Какво има? - попита ме мама, когато видя, че се вцепених.
- Не го ли почувства? Студът?
Тя изглеждаше объркана.
- Не, добре ли си?
Изправих се. Тя не можеше да го почувства, защото това не беше нещо
физическо. То беше нещо отвъд нормалните човешки сетива. Камата,
пушката и жезъла ми бяха на плота. Не отивах никъде без тях, дори и в
банята. Потникът, който носех, беше дантелен и лек, но долнището на
пижамата ми беше от памук със здрав еластичен колан. Сложих въжето на
стола и разгледах оръжията си.
Със сигурност знаех, че това не беше дженри. Беше призрак или демон.
Трябваше да използвам сребро, а не желязо. Глокът вече беше зареден със
сребърни куршуми, но ефективността му беше под въпрос, ако духът беше с
малка плътност. Внимателно го вмъкнах под колана си и тогава взех
сребърната кама и жезъла.
- Стой тук.
- Юджийн, какво…
- Просто стой - заповядах аз. - Стой под масата.
Тя се вгледа в лицето ми и отстъпи. Предполагам, че не може да сте били
женени за шаман от Другия Свят, без да знаете кога нещата стават наистина
сериозни.
Тръгнах бавно и предпазливо към дневната, защото точно там беше нещото.
Не чух никакъв звук, но тишината беше по-красноречива от всеки шум.
Опрях гръб в стената, плъзгайки се по нея и погледнах зад ъгъла. Нищо.
Каквото и да беше, не можеше да ме нарани и да стои невидимо. За да
причини някаква повреда, трябва да стане по-плътно. Странното беше, че не
мога да забременея от дух, той не е като джентри или някакво друго
чудовище. Духовете бяха мъртви. Беше странно някой от тях да ме търси.
Чаках, облегната на ръба на вратата, докато оглеждах дневната. От това
място излизаше и влизаше сила.
Нещо студено ме пипна по рамото и тогава една ръка се материализира,
сграбчвайки ме. Рефлексите ми се задействаха и отрязах китката на духа с
камата си. Той беше достатъчно плътен, за да усети ефекта на метала. Освен
това, силата на камата се разпространяваше отвъд осезаемото неудобство.
Духът, сив на цвят, приличащ на старица, се отдръпна, но тогава усетих
много студени ръце зад себе си и хвърлих един поглед назад. Още пет духа,
никога досега не съм се справяла с толкова много наведнъж.
Обърнах се рязко, но позицията на първия нападател беше по-добра,
давайки му възможност за надмощие. Не успях да се освободя напълно, но се
борех толкова силно, че случайно ударих малка табличка с керамична кана
отгоре й. Каната падна на пода и се разби на остри, оцветени в синьо
парченца.
Духът ме блъсна в стената, кокалестите му ръце ме хванаха за гърлото,
докато ме гледаше с празните си черни очи. Беше ме приклещило към
стената, докато се опитваше да избегне камата, но не успя да избегне удара с
жезъла. Другарите му стесняваха кръга около нас, докато кислорода ми
започна да се изчерпва. Пред погледа ми се появиха черни звездички и се
опитвах да се концентрирам над това, което трябваше.
- Бъди по-внимателен - предупреди един от наблюдателите. - Или ще я
убиеш.
Хекайт, мислено се молех, отвори портите. Бях на ръба на силите си, когато
усетих змията на ръката си да ме пари. Използвах тази сила, позволявайки
на най-далечните граници на ума ми да преминат към Другия Свят. Станах
портата, проводник на силата, която премина от душата ми към жезъла.
Ръцете на гърлото ми не ми позволяваха да говоря, но думите горяха в
съзнанието ми и това беше достатъчно.
Силата на жезъла пламна срещу духа, който ме държеше. Твърде късно
осъзнах какво ставаше и се покрих с жалък писък. Един от другарите ми
започна да се приближава към мен, но беше засмукан при другите.
Останалите четири стояха на разстояние. Междувременно, се отдръпнах до
колкото можах. Трябваше да отворя отново портите, но тялото ми се
нуждаеше от малко почивка, за да се възстанови, преди следващия рунд.
Гърлото ме болеше и вътрешно, и външно от душенето на духа и стаята се
залюля, докато се клатушках. Поех си дълбоко въздух, който ме разтърси, и се
опитах да възстановя това, което бях загубила. Още два духа започнаха да се
приближават към мен, но се поколебаха за момент, оставяйки разстояние
между нас. Те ме наобиколиха, като танцьори или боксьори, всеки от нас,
следеше движенията на другия. Точно в този момент майка ми се появи от
кухнята, носейки желязната ми кама. Крещейки, тя я заби в гърба на един от
духовете. Желязото нараняваше джентритата, но не и духовете. Тази
постъпка просто го ядоса още повече. То се завъртя леко и с едни случаен
жест я удари с достатъчно сила, за да я захвърли срещу стената. Тя се удари
в нея и се свлече неподвижна на земята.
Извиках от ярост, нахвърляйки се върху духовете около мен. Силните емоции
бяха по-добри за физически атаки, но не и за умствените, затова загубих
всякаква връзка, която имах с Другия Свят. Камата успя да нарани един от
духовете, но другият успя да избяга. Той ме хвана здраво и ме завъртя.
Острите ъгли се забиваха в гърба ми, но от прилива на адреналин не усещах
нищо. Все още не. Промърморих още едно заклинание към Хекайт и усетих
как силата ме залива отново. Духът, който ме беше блъснал, се отдръпна.
Портите се отвориха и аз го запратих през тях. След малко нараненият му
другар го последва. Оставаха още двама.
Един от тях с един замах стигна до мен. Наведох се бързо, удряйки пода,
където се претърколих, за да избегна схватката му. Връзката ми с Другия
Свят отново се изгуби, трябваше да я върна. Продължавах да се опитвам да
се концентрирам, но тогава видях майка ми, която лежеше в ъгъла. Не можех
да я игнорирам. Отново тръгнах след духа, който просъска ядосано, когато го
пронизах с камата. Бях отпусната и това даде възможност с една от неговите
ръце да хване жезъла и да ме бутне срещу стената. Жезъла падна на пода.
След малко другата му ръка изви другата ми китка, докато не изпуснах и
камата. Последният дух се появи и се сля със стената до мен. Напоследък
стените започваха да ме дразнят.
Те победиха, държаха ме приклещена, беззащитна и ранена. Всъщност, аз не
знаех какво точно могат да направят. По-рано ме бяха предупредили, че ще
ме убият, след като не могат да имат никакъв любовен интерес към мен.
Какво могат…
Вратата на терасата се отвори и стихията връхлетя. Стихия, пълна с кал,
пълна с всичко. Тялото му беше много твърдо, много човешко и мъжко.
Тинеста кафяво-синя мътилка се пръсна по килима ми.
Отново направих напразни усилия да се отскубна от духовете. Думите на
Волусиан дойдоха да ме преследват. Още организирани атаки. Духовете не
можеха да правят секс с мен, но началникът джентри можеше. Беше
изпратил първо слугите си да ме усмирят. Умно.
- Къде са останалите? - попитана началникът, с почти шеговито изражение
на учудване, след като огледа стаята.
- Тя ги прогони, господарю - прошепна един от духовете.
- Но ти наистина си смъртоносна, нали? - началникът се приближи. - Не
вярвах на историите. Мислех си, че да изпратя шест, беше убийствено. И все
още мисля, че и ти си имаш някакви граници.
Усмихнах му се подигравателно.
- Не ми говори за граници. Ти дори не можеш да преминеш в този свят в
пълна форма.
На мокрото му, покрито с кал лице се появи недоволство. Силата беше въпрос
на чест при джентритата. Неспособността му да премине изцяло, сигурно
беше болезнена тема за него. Изнасилването ми беше, несъмнено,
компенсация за всичките му недостатъци.
- Няма значение - каза той. - Веднъж да стана баща на наследника на Краля
на Бурите и всички джентрита ще могат да преминат в този свят и да
унищожат човешката раса.
- Добре, господин Старият Завет. Наистина не мога да повярвам, че използва
„стана баща” и „унищожат” в едно и също изречение.
- Толкова смело и безочливо, но все пак няма… Ауч!
Не можех да освободя горната част на тялото си, но началникът беше
достатъчно близо, така че се извъртях и го ритнах. Целех се в слабините,
както и при Сивия Мъж, но вместо това, го ударих в бедрото. Духовете
пазители хванаха краката ми.
Началникът присви очи.
- Правиш нещата трудни. Всичко ще бъде толкова лесно, ако просто се
предадеш.
- Не се хаби.
- Ще се предаде, господарю - каза напевно духът. - Майка й лежи ето там на
пода.
Настръхнах в схватката на духа.
- Не я докосвайте.
Началникът се обърна и тръгна към мястото, където беше паднала майка ми.
Почти внимателно се наведе и я вдигна на ръце.
- Тя е все още жива.
- Остави я намира, кучи син! – изкрещях аз. Изпънах се толкова силно, че
имах чувството, че ръцете ми ще се откъснат от раменете ми.
- Пуснете я - нареди началникът.
- Господарю…
- Пуснете я. Няма да направи нищо, защото знае, че ако се приближи… -
калните му ръце се плъзнаха по гърлото на майка ми, оставяйки мръсна
следа. - …ще прекърша врата й.
Духовете ме освободиха, но аз не помръднах.
- Ще те убия - казах аз. Гласът ми беше дрезгав от душенето и крещенето. -
Ще те разкъсам на парчета, преди да те изпратя в ада.
- Малко вероятно, не ако искаш тя да оживее. Ела… - каза той на един от
слугите си. - Вземи я. - имаше размяна и сега духът държеше майка ми. – Ако
Одилия Черният Лебед ти изглежда заплашен, убий тази жена.
- Одилия Черният Лебед винаги изглежда заплашен - духът говореше със
сериозен, не саркастичен глас. Очевидно подчинените му имаха същото
чувство за хумор като моето.
- Знаеш какво имам предвид - просъска началникът. Той се приближи до
мен, като ни деляха само няколко сантиметра. - И така, ще те оставя жива.
Ще оставя майка ти жива. Всичко, което трябва да направиш, е да не се
съпротивляваш, докато правя това, за което съм дошъл. Когато свърша, ще
си тръгна с мир. Разбра ли ме?
Гняв и ярост забушуваха в мен и аз можех да усетя сълзите, които напираха
в очите ми.
Исках да се протегна и да издера очите му. Исках да го ритам между краката
докато никой вече не можеше да разбере, че е мъж. Исках да го предоставя
на Персефона като купчина от човешки части.
Но бях изплашена. Толкова изплашена, че дори и да трепнех по погрешен
начин, те щяха да убият майка ми. Тя и без това вече беше увиснала в ръцете
на духа, като парцалена кукла. Всичко, което знаех, беше, че тя можеше да е
мъртва, но нещо ми казваше, че не е. Не можех да рискувам, ако тя беше
жива. Кимнах в знак на съгласие към началника и усетих как една сълза се
търкулна по бузата ми, когато го сторих.
- Добре - въздъхна той и аз осъзнах, че го беше страх от мен, така, както мен
ме беше страх от него. - Сега се съблечи.
В гърлото ми се надигна ярост. Отново не можех да си поема въздух, сякаш
беше около мен, наситен и плътен. Още една сълза се търкулна по бузата ми,
докато свалях долнището на пижамата, отстранявайки оръжието, което така
и не успях да използвам. За миг ми хрумна идеята, че може би щях да успея
да го застрелям сега, но нямаше да съм достатъчно бърза да спася майка си.
Какво значение имаше? Ако той казваше истината, щях да се спася, само ако
успеех да изтърпя това. Пиех хапчета и сигурно нямаше да забременея.
Просто трябваше да лежа безучастно, докато това подобие на човек свърши с
мен. Нещата можеха да бъдат и по-лоши. Предполагам.
Погледнах към него, представяйки си ръцете му върху мен. Въздухът около
мен стана още по-плътен и аз дишах все по-трудно. Осветлението
изглеждаше затъмнено, както когато ме душеше духът и се зачудих дали
нямаше да припадна. Може би така щеше да е по-лесно. Щях да помня по-
малко.
- И останалото - каза той нетърпеливо, докато дишаше учестено.
Преместих пръстите си към краищата на бельото си. Бях облечена с удобни,
сиви, памучни бикини. Те бяха хубави, но не и секси. Също така не си
отиваха с розовото ми горнище, но разбира се за началника нямаше
значение какво носех. Неприкрито желание засия по лицето му. Вгледах се в
развълнуваното му, безформено тяло, трябваше да положа много усилия за да
не захленча. Знаех какво трябва да направя, но не исках. О, Господи. О,
Селена. Не исках да ме докосва. Не исках да се притиска в мен. Повдигаше
ми се и трескаво се зачудих къде беше Кийо. Знаех, че не може да ме следва
двадесет и четири часа, седем дни в седмицата, но изведнъж съжалих за
хапливите си коментари относно неговата защита. Искаше ми се да беше тук
сега. Нуждаех се от него. Никога през живота си не съм се чувствала толкова
безпомощна и това не ми харесваше. Точно когато бях готова да сваля
бельото си, удар на дърво в стъклото накара всички ни да подскочим.
Началникът се огледа наоколо и аз проследих погледа му. Вратата на
терасата беше отворена и вятърът, който беше влетял вътре, беше съборил
рамката на картината върху масичката ми за кафе. Беше силен вятър, който
продължаваше да духа, разпилявайки хартии и други предмети наоколо. И
все пак, навън слънчевите лъчи и лазурното небе на късната есен не
отразяваха този вятър.
- Какво…? - започна началникът.
Този остър звук ме накара да се отърся от гнева и страха си, и изведнъж бях
в състояние да видя всичко по-ясно. Въздухът наистина беше по-плътен, а
светлината наистина беше намаляла. Не си представях тези неща. Гневът ми
нарастваше с всяко вдишване. Ослепителна светлина замести полумрака и
всички крещяхме, докато се опитвахме да избегнем летящите предмети. В
това време, оглушителният рев на гръмотевица изпълни стаята, прекалено
голяма и прекалено силна за толкова малко място. Запуших ушите си и
легнах на пода.
Началникът се обърна към мен.
- Спри го!
- Какво…?
- Ти го направи! Спри го или ще убиеш всички ни.
Огледах се наоколо и осъзнах, че е прав. Не можех да го обясня, но бях
свързана с всичко, което ставаше тук. Всичко беше влажно и мокро. Вятърът
все още виеше, разпилявайки всичко. Електричеството нажежаваше въздуха.
Можех да го усетя, но не знаех какво да направя. Опитах се да кажа „Ти си
мое”, но нищо не се получи. Това не беше като да контролираш силата с
жезъла или камата. Това беше едновременно и във, и извън мен. Не можех да
го спра, както не можех да спра да чувствам радост, скръб или омраза.
Вятърът увеличи своята ярост. Назъбени парчета стъкло ме удариха по
бузата.
- Не мога да го контролирам - прошепнах аз. - Не мога.
Началникът изглеждаше уплашен, както и духовете. Докато преди минута се
чувствах слаба и беззащитна, техният страх прогони моя. Страхът им
подхранваше гнева ми, а гневът ми подхранваше бурята. Всъщност не можех
да контролирам бурята, но аз бях тази, която я увеличаваше. Нещо друго ме
удари по рамото, а след малко едвам избегнах една книга, която прелетя
покрай главата ми. Не можех да го контролирам. Не знаех как. Не знаех
нищо друго освен това, че исках да живея, както исках и майка ми да
оживее. Покри ни тъмнина, когато стаята се изпълни с облаци. Появиха се
още светкавици, които имаха точно определена посока. Началникът беше
прав, можех да убия някого от…
Светкавицата удари духа, който държеше майка ми, която падна на земята.
Той започна да крещи. Това беше най-ужасният звук, който някога съм
чувала. Беше повече от звук, който предвещава смърт, повече от вик, докато
те измъчват. Отново запуших ушите си, гледайки как той заискря, стана
заслепяващо светъл, после стана черен и тогава изчезна.
Началникът се отдръпна от мен, страхът беше ясно изразен на лицето му.
Тръпката, която премина през тялото ми, ми подсказа какво се опитваше да
направи. Беше толкова изплашен, че се опитваше да премине обратно в
Другия Свят. Точно тук, точно сега, без кръстопът. Когато аз направих това,
почти ме разкъса. Той никога нямаше да успее, не и когато дори не беше
успял да премине в този свят в естествената си форма.
Изглежда не се интересуваше от това и аз внезапно се паникьосах. Ами, ако
той успееше? Ами, ако по някакво чудо, той успееше да избяга? Не можех да
го пусна да си отиде, не и след всичко, което беше сторил тук, не и след това,
което щеше да стори. Нуждата и тревогата ми нарастваха, но аз не се
оставих на тях. Нямах никаква идея какво е станало с оръжията ми в тази
бъркотия. Една светкавица удари радиоговорителя до мен, който се пръсна,
а звукът, който излезе, заглуши едното му ухо.
Продължаваха да се сипят светкавици, толкова силни и бързи, че не можех
да кажа, кое беше истинско и кое беше остатъчен образ. Някъде, някъде над
шума от гръмотевицата, чух началникът да крещи, въпреки че не можех да
го видя. Крясъкът му не беше толкова ужасен като на духа, но все още
караше кожата ми да настръхне. Светкавицата удари нещо друго до мен и
парченца от каквото и да е било, полетяха към ръката ми.
Осъзнах, че щях да умра. Заедно с духа, с началника, с майка ми. Кой би
помислил, че духовете, които изпратих в изгнание в Другия Свят, щяха да са
най-леко отървалите се?
Зарових лице в ръцете си, опитвайки се да блокирам това, което бях създала.
Това не помогна. Сякаш светкавиците и гръмотевиците, съществуваха в
главата ми, така както и в стаята. Стиснах очи още по-силно, толкова силно,
че чак ме заболя. Но нищо не се промени. Вятърът ревеше срещу мен,
гръмотевиците разтърсваха къщата ми. Преобладаваше тъмнината… и
светлината… когато светкавицата и гръмотевицата идваха и си отиваха.
Тъмнина, светлина.
Тъмнина, светлина.
Тъмнина.
Глава 15
Няма значение колко си голям, или колко си издръжлив. Нищо, абсолютно
нищо, не може да замени това майка ти да се грижи за теб, когато си болен.
Усещането на хладна, мокра кърпа допряна до главата ми и звукът на
познатото бръмчене едва проникна в уморения ми мозък. Отворих очи и
видях същите смешно оформени парченца слъчева светлина, минаваща през
щорите на тавана на спалнята. Само че този път бяха на различни места, а
цветовете им бяха по-неясни и по-тъмно оранжеви.
Бръмченето внезапно спря.
- Юджийн?
- Мамо - изграчих. Гърлото ме болеше ужасно много.
Тя се премести така, че да мога да я виждам, а по лицето й беше изписана
тревога. Не можех да повярвам. Тя изглеждаше почти напълно нормална.
Косата й беше като разрошена от вятъра и видях няколко контузии. Освен
това, изглеждаше добре. Не изглеждаше все едно току-що е претърпяла
паранормална атака и след това магично предизвикан водовъртеж. Само за
момент оспорих собствените си спомени. Ако съм си представила какво се е
случило? Ако това беше трик или илююзия? Не, чувствах се отвратително.
Никаква заблуда не може да e причина такава болка.
- Добре ли си? – попитах съмнително.
Тя кимна.
- Добре съм. Ами ти?
Експериментално се опитах да осъществя контакт с мускулите в тялото си. Те
ми казаха да вървя по дяволите и да ги оставя на мира.
- Боли ме.
Тя намести кърпата на главата ми, което частично ми помогна. Когато се
наведе напред, кичур от косата й се плъзна напред и аз забелязах кални
отпечатъци по шията й. Не. Определено не беше от въображението ми.
- Обадих се на Роланд. Той беше във Флагстаф с Бил. Вече пътува насам -
след няколко часа ще бъде тук.
- Мамо... как се възстанови?
- Какво имаш впредвид?
- Беше много зле заради тези духове. Не помниш ли?
- Малко ме разтърсиха, но нищо по-лошо. Не като теб - тя се намръщи и
въздъхна леко. – Боже, иска ми се да беше станала по-скоро адвокат. Или
може би фармацефт.
- Какво помниш от случилото се?
- Не много - отбеляза тя. - Помня, че тръгнах след тези... чудовища. След това
всичко ми е в мъгла. Сигурно съм се паникьосала. Всекидневната ти, ъм, ще
има нужда от малко ремонт.
Чувствах се уморена и затворих очи. Всекидневната сигурно ще трябва да се
събори и да се построи отново от нулата. Да не говорим за останалата част от
къщата. Сигурно щеше да се срине всеки момент. Моята стая, всъщност,
изглеждаше горе-долу нормална. Няколко неща бяха съборени, вероятно
жертви на блуждаещите пориви на вятъра.
- Тук има хора, които искат да те видят.
Отворих очи.
- Кой?
- Никой, когото познавам. Мъж и жена.
- Мъжът лисица ли е?
Тя ме зяпна объркано.
- Лисица? Той е много красив, да, но миличка... може би трябва да ги
отпратя. Не звучиш сякаш си по-добре.
- Не, не, позволи ми да говоря с тях - имах чувството, че липсващите
парченца, от това, което се беше случило преди и след бурята, бяха свързани
с Кийо. - И трябва да говоря с тях насаме - майка ми погледна наранено. -Не
е лично. По работа е.
Тя започна да се противи, но после поклати глава и се изправи.
- Ще ги извикам.
След като нея я нямаше, се осмелих да направя бърза оценка на външния си
вид. Все още бях по бельо и камизолка. Горнището беше на части разкъсано и
мръсно. Дръпнах завивките почти до врата си и махнах с ръка косата от
лицето си. Можех да усетя многото мръсотия по кожата си, плюс коричка от
рана на бузата ми, далечно припомняща ми за парче от нещо, излитящо
отнякъде, порязвайки ме. Косата ми стърчеше отвсякъде. Опитах се да я
пригладя, но тогава майка ми се върна с Кийо и някаква странна жена.
- Ще бъда в кухнята, ако ти потрябвам - каза майка ми предпазливо. Тя
затвори вратата след себе си с леко тръшване. По изражението на Кийо
разбрах всичко, което трябваше да знам за начина, по който изглеждах.
- Трябваше да видиш другия мъж - казах аз.
Лека усмивка премина по лицето му.
- Видях го. Той е в другата стая на парчета.
- Оу.
Той кимна към жената.
- Юджийн, това е Мейвън, кралицата на Уилоу Ленд.
В началото се изненадах. Тя не изглеждаше като кралица на Уилоу. Разбира
се, не съм сигурна какво точно очаквах - може би нещо подобно на Гленда,
Добрата вещица. Но тази жена изглеждаше като Барби Сърфистка. Кожата й
блестеше с дълбок бронзов тен. Платинено русата й коса, като на супермодел,
падаше на вълни до кръста й. Очите й бяха с цвета на море срещу слънцето,
синьо-зелени, с дълги мигли. Носеше обикновена синя рокля, малко
старомодна, но не и крещяща “Аз съм приказна кралица”. Беше по-свободна
от прилепналите рокли, очертаващи фигурата, която предпочитаха другите
джентрита, но все пак беше доста хубава. Чувствата ми на неадекватност,
относно външния ми вид, нарастнаха десетократно.
- Приятно ми е да се запознаем - казах аз. Усещах колебливостта в гласа си.
Кийо можеше да се кълне за характера й, но аз все още бях доста
предпазлива около джентритата, монаси или не.
- На мен също - каза тя. Гласът й беше богат и сладък, а лицето й – спокойно.
- Съжалявам, че не мога да излекувам и теб.
- И мен? О, ти ли си била? Ти ли излекува майка ми? Тя не помни нищо - тя
кимна.
- Нямах силата да ви излекувам и двете. Тя беше по-тежко ранена, а имайки
предвид твоята възраст, издръжливост и кръв, преположих, че ти ще се
възстановиш по-лесно.
Замислих се за болките, прострелващи тялото ми. По-лесно? Това можеше да
бъде променлив термин.
- Направила си правилният избор. Благодаря ти. Аз ще се оправя.
Кийо пъхна ръце в джобовете си и се облегна на стената.
- Юджийн не обича да признава слабост. Това е една от нейните още по-
чаровни черти.
Погленах го свирепо, а Мейвън се усмихна леко.
- Няма нищо лошо в това - тя се приближи към мен и протегна ръка към
лицето ми. - Мисля, че имам достатъчно сила за малко лекуване. Може ли?
Кимнах, не напълно сигурна какво се съгласявах да направя.
Краищата на пръстите й докоснаха бузата ми, ледено судени, но меки. Леко
изтръпване премина през мен и тя се отдръпна назад, изведнъж изглеждаща
бледа и уморена. Кийо започна да й помага, когато се препъна, но тя го
отхвърли.
- Готово. Така няма да остане белег.
Пръстите ми заопипваха мястото, където ме беше докоснала. Нямаше
коричка.
- Благодаря ти - настана тишина и аз гледах от лице на лице. Аз в леглото и
те, мотаейки се наоколо, всичко ми беше толкова обикновено. Нямах
чувтвото, че имам среща с добросъвестна истинска кралица. Всичко беше
толкова неофициално.
- Какво стана?
Те размениха несигурни погледи.
- Не сме много сигурни - каза той. - Ти и майка ти, и двете бяхте в
безсъзнание. Стихията беше мъртва, а всекидневната ти... изглежда зле.
- Но... това ли беше всичко?
Той надигна вежди.
- Какво повече може да има?
- Нямаше буря, когато се появихте?
Те отново размениха конспиративни погледи и нещо в тяхната солидарност
ме усъмни.
- Кажи ни какво си спомняш - каза Мейвън.
Разказах им, започвайки с атаката на духовете и завършвайки с
ожесточената буря. Никой не проговори, когато свърших. Кийо въздъхна.
- Какво? - настоях аз. - Какво се е случило? Очевидно знаеш.
- Сложно е.
- Напоследък всичко е сложно. Нека позная. Беше магията, нали? Тази, която
съм наследила от Краля на Бурите?
Той не отговори. Тя го направи.
- Да. Изглежда е била прехвърлена, в края на краищата.
- Мога ли да я спра? Да я заключа, така че да не излиза отново.
- Малко вероятно е. Може да успееш да я погребеш, така че да не я
използваш съзнателно, но ако е там... вероятно е да избухне отново, когато
емоциите ти се засилят. Ще има същите катастрофални резултати, ако не се
научиш да я контролираш.
- Не я искам – потреперих, като си спомних онази ужасна чернота и
смъртоносна светкавица. Трудно си спомних какво ми беше казал Волусиан,
че ако възприема своята магия, ще мога да защитя себе си и тези, които
обичам. Погледнах Мейвън нервно, мразейки това, което щях да попитам.
- Но и не искам да нараня никого. Можеш ли да ме научиш как да я
използвам? Или поне как да я контролирам?
Очите на Кийо се разшириха.
- Юджийн, недей...
- Какво очакваш да направя? - настоях аз. Изражението на лицето му
отразяваше чувствата ми. - Не е като да искам да го направя. Ти видя какво
се случи. Разруших къщата си и по-лошо - едва не убих майка си. И себе си.
Той въздъхна, но не се възпротиви. Мейвън го погледна спокойно.
- Тя е права.
- Знам. Но това не значи, че ми харесва.
- Не знам дали мога да те науча или не - промърмори тя обръщайки се към
мен. - Твоята магия, буреносна магия, е много физическа, външен вид
енергия. Лекуването е по-предвидимо. По-малко агресивно. Някои от
основите ще са същите, но най-вероятно трябва да ти намерим учител с
подобни сили.
Някой, който може да пробужда парчета от земята или да разрушава замъци,
си помислих. Не го казах на глас. Кийо и аз може да сме “приятели”, но знаех,
че на него няма да му харесва да съм близо до Дориан.
- Кийо каза, че си против това нещо с нашествието, че не си била
привърженик на Краля на Бурите.
- Да. Това беше част от причината да искам да се срещнем. Радвам се, че
оживя днес, Юджийн Маркам, но... но възможността предсказанието да се
сбъдне ме притеснява. С години вярвах, че Кралят на Бурите няма деца.
Твоето съществуване причинява всякакви видове усложнения.
Хрумна ми, че Мейвън може би щеше да спи по-спокойно, ако днес бях
убита.
- Така че, истина ли е? - попита тя. - Нямаш никакви намерения да
осъществяваш предсказанието?
- Разбира се, че не.
- Да обръщаш гръб на такава сила, сигурно не е лесно. Дори сега обмисляш
магията му.
- Това е необходимост. Аз не я искам. Освен това, нищо от това не се отнася
до силата. Отнася се до това да опазя моя свят. Забравяш, че допреди
няколко седмици нямах представа за нищо от това. В повечето случаи, с
изключение на спретването на бурята, все още се смятам за човек. Няма да
позволя на някаква армия да пороби или да унищожи расата ми.
- Видя ли? - каза й Кийо. - Казах ти.
Все още виждах съмнение по лицето й.
- Говоря сериозно. Не искам да откривам някаква ужасна ера на джентри
господство. И, по дяволите, със сигурност, не искам да съм играчка на всеки
джентри. И дори и да се случи най лошото - аз потреперих, спомняйки си
близостта на стихиите. - Е, има начини да се уверя, че няма да забременея
или да остана бременна - не мислех да навлизам в логистика с нея. - Надявам
се просто да продължа да поддържам избягването. Не мисля скоро да скачам
в ничие легло.
Съмненията на Мейвън се замениха със симпатия.
- Ужасно много съжалявам за това, което си преживяла. Става ми лошо само
като си помисля. Наистина, не мога да си го представя. Ти надхвърли
репутацията си на безстрашна. Аз не бих се справила толкова смело.
Помислих си отново за ужасът, който ме изпълни, когато бях в капана на
стихията. Сълзите. Отчаянието. Не знаех колко смела наистина съм била.
Очите ми срещнаха тези на Кийо, докато Мейвън гледаше настрани
замислено. Мисля, че той беше усетил моите емоции. Привързаността му към
мен пролича на лицето му и аз изпадах в нея. Моментът се разби, когато
извън стаята ми се чу силен глас.
- Какво, по дяволите, е станало тук? Няма начин! Аз няма да чистя това!
Кийо се изправи разтревожено, но аз премахнах притеснението му.
- Спокойно. Това е моят съквартирант.
И наистина Тим влетя в стаята с възмущение, изписано по лицето му. Носеше
панталони от еленова кожа, които се вързваха с жилетката на оголените му
гърди. Пера украсяваха черната му коса. Мъниста висяха на врата му.
Лицето му мръкна, когато ме видя.
- Боже мой, Юджийн. Добре ли си?
Започвах да му казвам за “другия мъж” и тогава просто отговорих “Бива.”
Той посочи с палец зад себе си.
- Тази стая е на парчета.
- Знам. Не се тревожи, ще я почистя.
- Какво се случи?
- Не ти трябва да знаеш. Тим, това са Кийо и Мейвън.
Опомняйки се, Тим вдигна дясната си ръка по “здравей, белолики” начин.
- Аз съм Тимъти Ред Хорс. Нека великият дух ви се усмихва.
Тази последна част изглежда беше особена за Мейвън. Тя се усмихна
нормално. Кийо се колебаеше между веселието и отвращението.
Поздравите приключиха и Тим дойде до мен, разтърсвайки глава печално.
- Забъркала си се в някакви големи глупости.
- Може да искаш да отидеш на друго място - казах сериозно. - Не мисля, че
тук ще е безопасно.
- Шегуваш ли се? Никога няма да приема това за добра сделка. Какво са
малко смърт и разрушение?
- Тим...
Лицето му стана сериозно.
- Не се тревожи, Юдж. Ако нещата се разгорещят, се махам.
- Видя ли дневната? Това е доста разгорещено.
- Да, но докато къщата все още се крепи...
- По-труден си и от мен - спомних си, че трябваше да намеря вещица, която
да издигне защитите около къщата ми. Забравих. Вместо това бях изградила
защити сама, но те не бяха много здрави и доказателтсво беше скорошното
нашествие в къщата ми. Вещицата не би могла да държи всичко навън, но
би свършила по-добра работа от мен.
Тим се усмихна.
- Е, нека не се отнасяме. Както и да е. Изглежда сякаш си по средата на нещо
важно. Искаш ли нещо? Пилешка супа? Масаж на краката?
- Можеш да ми донесеш “Милки уей” и да видиш дали СД-то ми на Деф
Лепард е оживяло в зоната на войната.
- Не се надявай много за последното - той се сбогува с останалите и напусна.
- Странен човек - отбеляза Мейвън.
- И идея си нямаш.
Докато аз и Тим се закачахме, забелязах, че Мейвън и Кийо си говорят нещо
в ъгъла. Тя беше отпуснала ръката си върху неговата и имаше нещо почти...
интимно в начина, по който стояха заедно. Сякаш им беше комфортно да са
толкова близо. Много комфортно. Спомних си непоколебимата подкрепа на
Кийо към нея, твърденията му, че работел с нея, защото вярвал в нейната
кауза. Но дали наистина беше това? Или имаше нещо повече. Тя беше “добра
приятелка”. Сега стояха разделени, но ревниво, грозно чувство лумна в
гърдите ми.
Най-накрая тя се дръпна от него и ми се усмихна леко.
- Не искам да съм груба, но... не се чувствам добре и трябва да се връщам
вкъщи.
- Няма проблем. Благодаря, че дойде… и излекува майка ми.
Мейвън кимна и аз наистина забелязах, че не е беше добре. Умора
обрамчваше очите й.
- И аз се радвам. И съм щастлива, че успяхме да поговорим. Нямаш
представа колко съм облекчена да разбера на какво мнение си. Ще направя
каквото мога, за да държа другите настрана от теб в опитите им да…
предприемат волности с теб.
Пръстите на Кийо я докоснаха, за да я спрат, а аз гледах това докосване с
критично око.
- Чакай ме отвън.
Тя кимна и се изнесе от стаята в цялата си златиста красота. Кийо дойде до
леглото ми, седна и погали бузата ми.
- Радвам се, че си добре. Когато дойдох... мислех, че си мъртва.
- Не съм лесна за убиване - казах леко.
Той се усмихна, клатейки глава с раздразнение.
- Това мога да го повярвам.
Протегна се, хвана ръката ми и я понесе към устните си, гледайки ме в
очите. Забави се за момент, но после кожата ми пламна, там, където ме бе
целунал. След това, внимателно и нежно, пусна ръката ми, сплитайки пръсти
с моите.
- Ще се уверя, че тя ще премине успешно и после ще се върна да остана с теб.
- Ще се грижиш за мен? Ще ми масажираш краката и ще ми правиш
пилешка супа?
- Каквото поискаш! - обеща той. - Това правят приятелите - той целуна
отново ръката ми и стана. - Ще се върна след няколко минути.
Все още усещах къде ме беше целунал, но поне веднъж сляпото ми увлечение
към него остана в очакване. Мислех си за разговора, който току-що бях
провела. Все още ме безпокоеше, но имах предвид, това, което казах. Да уча
джентри магия беше най-страшното нещо (освен изнасилване от мръсна
стихия), което можех да си представя сега. Все пак не исках повече бури в
дневната си или където и да е, че да не мога да ги контролирам.
И това, което си струваше, беше, че ще получа контрол над силата си. Знаех
при кого трябваше да отида за този контрол и това предизвикваше още по-
голям ужас. Необходими злини. Все пак нямах избор.
Докато чаках Кийо да се върне, започнах да правя мислен списък с нещата,
които трябва да направя. Да призова Волусиан. Да измисля стратегия. Да си
купя обувки на токчета...
Глава 16
Проспах останалата част от деня, както и по-голямата от следващия. Само
жизненовожните неща ме вдигаха от леглото – храна, баня и един телефонен
разговор с Волусиан, след като Кийо трябваше да тръгне за Финикс. Бях
задрямала вечерта на втория ден, когато гневният глас на Тим от
всекидневната ме събуди.
- Не! Не ме интересува! Тя има нужда от сън, разбра ли? Ще й предам
съобщението, но престани да се обаждаш – бях чувала Тим да използва такъв
тон само на няколко човека, така че имах представа с кого говори. По
някаква причина, независимо че никога не се бяха срещали, с Лара се
мразеха. Махайки одеялото, отидох във всекидневната и видях Тим да
говорим по моя мобилен. Прогресът, който бяхме направили с чистенето,
беше, че бяхме изчистили пътеката от отломки. Той махна телефонната
слушалка от ухото си.
- Това е онази кучка, секретарката ти. Нямаше да отговарям, но тя
продължаваше да звъни и звъни. Казах й, че не можеш да…
Пресегнах се за телефона си.
- Всичко е наред. Трябва да говоря с нея.
Той гневно ми подаде телефона.
- Да не би твоят съквартирант туко-що да ме нарече кучка? - Поиска да
узнае Лара. – Няма абсолютно никакво право да…
- Остави – казах й аз. – Кажи ми какво има.
- Добре, получих съобщението ти. Обувките появиха ли се?
- Да, чудесни са. Нещо за вещера?
- Проверих. Той ще охранява мястото довечара. Ще има нужда от теб, за да
го пуснеш.
- Няма проблем. Аз няма да съм тук, но Тим ще го направи.
- Добре. За другото нещо...
- Да?
Последва дълга пауза.
- Не съм убедена, че чух правилно останалата част от съобщението. Май каза,
че се нуждаеш и от рокля.
- Аз наистина се нуждая от такава.
Тишина.
- Какъв е проблемът? Не ти ли оставих мерките си?
- Да, така е, но просто... Рокля? Имам впредвид, преди си ме карала да ти
взимам всякакви странни неща – и все още се безпокоя за онова с
нитроглицерина – но това наистина е откачено, дори и за теб.
- Стига. Просто се погрижи.
Не бях привърженик на роклите, но Волусиан беше настоял по време на
предишното ни стратегическо заседание. Ако нещата се наредят добре с
Дориан, по-добре да отида на партито в Другия Свят, отколкото да седя тук и
да чакам да атакуват. Волусиан настояваше, докато аз аргументирах. В
каква ера живем, след като слугите ти ти дават модни съвети?
- Някакви специални изисквания?
Помислих за момент.
- Нищо тип шаферка или завършване. Нещо като коктейлна рокля. Просто,
но елегантно.
- Секси?
- Умерено.
- Цвят?
- Няма значение, стига да изглежда добре.
- Добре. Имаш я. Ще я купя следващата седмица. О, да. Уил Дилани се обади
отново.
- Няма нужда да ме осведомяваш повече. Вече се досетих.
- Значи не искаш да го върнеш?
- Не.
Връзката прекъсна и аз ударих слушалката. Белтейн, голямата нощ,
приближаваше. Тази вечер беше загрявката. Вечерта, в която бях решила да
се срещна с дявола. След като извадих един прашасал сешоар, си изсуших и
сресах косата, докато не заблестя. Почти никога не се гримирах - нямах
търпението - но малко фон-дьо тен щеше да скрие белезите по лицето ми от
вчерашния бой. Смятам спиралата за ненужна, тъй като съм с по-дълги
мигли, но комбинирана с тимносив молив за очи, ме правеше да изглеждам
по-голяма. Повече червило и едва се разпознах. Не изглеждах мръснишки или
нещо подобно, но беше минало доста време от последния път, когато бях
толкова нагласена. Мислех да си облека една пола, но не смятах да стигам
толкова далеч. Вместо това, взех едни впити дънки и нови платформени
сандали. Горнището ми беше маслинено зелено, същият цвят като палтото
ми, с тънки презрамки, които да падат от рамената. Всяка презрамка имаше
малки диплички по края си, така че леко да показва гърба ми.
Проучвайки отражението си, не успях да въздържа една замислена
въздишка. Изглеждах по-добре, откакто когато срещнах Кийо. Само да
можеше да ме види сега. Напръсках се с Violetta di Parma, грабнах палтото си
и оръжията и излязох през вратата. Тим за малко да падне от стола, когато
ме видя.
- Какво правиш? Да не излизаш? Не можеш! Не и след това, което се случи
вчера.
- Чувствам се по-добре – излъгах. Всъщност беше само частична лъжа. Добре
ли се чувствах? Не. По-добре ли се чувствах от вчера? Да.
- Ти си луда.
- Съжалявам. Бизнесът не може да чака.
- Облечена така? – попита той скептично.
Игнорирайки го, отидох до входа на пустинята. Преходът в Другия Свят беше
малко труден, заради физическото ми състояние, но все пак успях. Волусиан
и Нанди ме чакаха на кръщовището, когато пристигнах. Фин не се появи.
Беше един от онези случаи, в които го нямаше около мен. Тръгнахме по пътя.
Малко след това осъзнах, че слагането на платформи беше най-лошата идея,
хрумвала ми някога. Свалих ги и ги носих в ръка през целия път. Ако щях да
се виждам с Дориан, трябваше да оставя нещо при него, за да улесня
съдействието му.
- Не пресичай прага, преди да попиташ учтиво – предупреди Волусиан. – Ще
те обезоръжат още преди да успееш да влезеш. Не искаш да правиш това без
защита.
Съгласих се. Не ми харесваше идеята да остана без оръжията си още в
самото начало. Никой не ни беше устроил засада този път и аз минах през
портите без инциденти. Пазачите ме познаха и застанах в отбранителна
стойка, с вдигнати оръжия.
- Нашата госпадарка идва с мир – каза Нанди печално. – Иска да говори с
Краля на Дъбовете и да го помоли учтиво.
- За тъпи ли ни мислите? - попита един от пазачите, гледайки ме бдително.
- Не точно - казах аз, – но мисля, че вие бяхте тук и миналия път и видяхте,
че не направих никаква пакост. Може би и видяхте, че прекарах голяма част
от времето в спалнята на краля. Повярвайте ми, той ще иска да ме види.
Те го обсъдиха набързо и най-накрая отпратиха един от тях. Той се върна
след няколко минути, давайки ми разрешение да вляза учтиво – след като,
естествено, ме обезоръжиха. Минахме през същата зала, както преди, но не
към вратата на тронната зала. Вместо това, навлязохме още по-навътре в
крепостта, докато не стигнахме пред стъклени врати, водещи към някаква
градина.
- Нашият господар е отвън – обясни един от пазачите, тъй като отвори
вратите.
Волусиан блокира пътя му.
- Изпрати някого да му съобщи за нея. Тя не е затворник вече. И използва
титлата си.
Мъжът се поколеба, вгледа се в мен и извика вестител. След малко, здрав
мъж, облечен от глава до пети в кадифе, забърза. Той погледна към мен и
преглътна нервно, преди да отвори вратите. Няколко елегантно облечени
джентрита бяха навън в градината, гледайки към нас.
- Ваше величество, представям ви Юджийн Маркам, наречена Одилия
Черният Лебед, дъщеря на Краля на Бурята.
Трепнах. Нямах никаква представа, че всявам толкова уважение. Леките
разговори спряха. Явно трябваше да използвам това си влияние върху
социалните събития в Другия Свят. От вътре очаквах малък двор-градина, но
това стигаше, докъдето ми видят очите. Тревата все още беше зелена, но
много дървета имаха оранжево, жълто и червено. Никое нямаше умиращото
тъмно кафяво, както в края на есента. Тези показваха перфектните нюанси
от есенния сезон. Изобилни ябълкови дръвчета имаха плодове, натежали по
клоните и във въздуха можех да усетя миризмата на огън на открито и на
подправки. Беше по-рано през деня, отколкото, когато напуснах Тоскана.
Краят на следобеда отстъпваше място на здрача, небето се оцветяваше в
цветовете на златно и розово. Фенери на високи пилони предлагаха светлина.
Групата се раздели и Дориан застана отпред. Червената му коса се вееше зад
него и над обикновени панталони и блуза, той носеше подобна на роба дреха,
направена от сатен, в цвят на вино и златен брокат. Доближих се до него и се
срещнахме посредата. Духовете ми чакаха близо до вратата.
- Боже, боже, каква приятна изненада! Не мислех, че ще те видя отново
толкова скоро!
Дориан се протегна за моята ръка и аз му позволих да я поеме. Палаво
премигване мина през очите му през тази малка случка и аз знаех, че вече
съм възбудила любопитството му.
- Надявам се да нямаш нищо против нахлуването ми тази вечер.
Той целуна ръката ми точно както Кийо вчера. Само че целувката на Дориан
беше малка надежда, че ще получиш по-хубава целувка и си представяш, че
устните ти са на други места.
- Изобщо – каза той, като дръпна устните си и сплете пръсти с моите. –
Хайде. Присъедини се към нас.
Разпознах няколко джентрита от вечерята да стоят там. Други двама, които
явно бяха слуги, се размотаваха наоколо обезпокоени с нещо подобно на
дървен чук в ръцете си. Взирах с в тях, докато не се отвори една вратичка на
тревата.
- Крикет? Вие играете крикет?
Лицето на Дориан се изпъна в усмивка.
- Да. Играла ли си?
- От години не съм играла – джентритата играят крикет? Кой да
предположи? Предполагам, че технически игрите са пристигнали тук. Имаше
повече смисъл, отколкото да играят видео игри.
- Искаш ли да се включиш?
Поклатих глава.
- Прекъснах ви. Само ще гледам.
- Както искаш.
Той взе предложения му стик от един от слугите. Гледайки ги така, можех да
видя, че възнамеряваше да удари една от своите топки и да извади от строя
вратичката на опонента си. Неопределен бриз разроши косата и гънките на
робата му, и му трябваше малко време да оправи плата. Когато най-накрая
удари топката, тя отиде далеч от топката на опонента му.
- А, добре. Беше близо. Почти близо, не мислиш ли, Муран?
Муран, високо и слабо момче, облечено в цвят лавнадула, подскочи, като чу
името си.
- Ъъ, дааа, Ваше височество. Много близо. Почти бяхте вътре.
Дориан завърня очи.
- Не, не бях. Това беше отвратителен удар, жалък човек. Дай на Лейди
Маркам своя ред. Дай и своя дървен чук.
Сега аз подсочих. Лейди Маркам? Но споменатият Муран направо изтласка
нещото към мен. Колебливо доближих топката му. Бях почти сигурна, че
последният път, когато играх, бях на десет, при посещение на една леля на
мама във Вирджиния. Спомняйки си за случилото се с робата на Дориан,
спрях, за да сваля палтото си. Слугата веднага дойде, за да го вземе от мен,
премятайки го внимателно през ръката си. Обърнах се към топката и
дървения чук, изчислявайки изстрела. Преметнах косата си зад рамо и
ударих. Топката наполовина мина през тревата и влезе в едната вратича.
- Изящно! – Чух Дориан да казва.
Погледнах го, но той изобщо не гледаше топката. Очите му гледаха мен.
Опитах се да върна дървения чук на бедния Муран, но Дориан дори не
искаше да чуе. Накара ме да довърша играта, вместо Муран. Докато
играехме, се натикнах на нещо страннно. Дориан беше ужасен играч –
твърде ужасен, за да е истина. Сигурно се преструваше, но неговите
подчинени не можеха да се справят по-добре, така че явно и те се
преструваха. Гледката беше забавна. Имах чувството, че съм в сцена от
„Алиса в Страната на Чудесата”. Нямах угризения на съвестта от победата,
така че играех нормално без дори да ме заболят мускулите и без подготовка
победих. Дориан не можеше да е по-щастлив. Той плесна с ръце и се засмя.
- О, Боже! Това беше най-добрата игра, която съм играл от години. Тези овце
няма да знаят какво да правят сега – той погледна към няколко от играчите
си и ги изпрати към постройката. – Вървете, вървете, вашият овчар е уморен
от всички вас.
Гледах ги как си тръгват.
- Ти не се отнасяш към тях... с уважение.
- Защото те не заслужават. Видя ли нелепия начин, по който се преструваха в
тази игра? Представи си това държание всеки ден. Това е да си Кралска
особа, да живееш в палат, заедно с придворни. Радвай се, че все още нямаш
истински трон. Твърде превзето и натоварващо е.
Почти усетих капка горчивина в гласа му. Почти. Един от слугите ми подаде
отново палтото, а Дориан се обърна към него и към няколко други пазители с
думите:
- Сега с лейди Маркам ще се разходим из източната градина. Както виждам,
тя е облечена по работа, затова, явно, ще иска да разговаряме насаме.
Следвайте ни, но спазвайте дистанция.
Обръщайки се, той ми подаде ръка и ме поведе по един от завоите на
градините, до голямо ябълково дърво. Както и другите дървета, които бях
виждала, тези също бяха пълни с плодове. Все пак имаше няколко ябълки,
които лежаха на земята, сочни и червени, чакайки да бъдат изядени. Когато
се отдалечихме достатъчно, казах:
- Не съм облечена по работа, не и в тези обувки. Последният път, когато бях
тук, бях облечена по работа. Той ме погледна косо.
- Жени, които идват тук, изглежащи така прекрасно като теб, едва
понасяйки присъствието ми последният път, не идват тук за удоволствие, а
по работа.
- Ти си циник.
- Прагматист. Независимо по работа или за удоволствие, все пак става дума
за теб.
Той въздъхна щастливо.
- Но пък искам да виждам по-често жените тук, да носят такива панталони.
Воините носят, но не толкова тесни.
- Предполагам, че ти благодаря.
Вървяхме с умерено темпо, докато небето стана портокалово и алено.
- Навярно си се променила и по други начини, от последната ни среща.
Самият факт, че си дошла дотук, го подсказва.
- Да – сведох очи. – Не обичам да ми разказваш приказката за Краля на
Бурите, когато през цялото време не знаех какво става.
- Признавам, че беше подло. Но също е и забавно, защото ти беше на мое
място. Освен това, ти направих нещо като услуга. Снабдих ви с ненужна
информация, лейди Маркам.
- Не казвай „лейди Маркам”. Звучи ми странно.
- Трябва да те наричам някак си. Нормалните ни правила за етикети не
описват нищо за теб. Ти си дъщеря на крал, без кралство. Ти си кралска
особа, но не точно. Затова ще се обръщаме към теб като с аристократ.
- Тогава използай това само на публични места. Или се придържай към
Одилия.
- Юджийн става ли?
- Да.
Надвисна неловка тишина помежду ни. Овощната градина сякаш нямаше
край.
- Ще ми кажеш ли защо още си тук? Или трябва да мисля други шегички за
разговор.
Сдържах смеха си. Дориан се правеше на превзет, но не беше глупав.
- Искам услуга.
- Значи все пак си тук по работа.
Спрах да вървя, той също. Поглеждайки към мен, изчака търпеливо, а лицето
му изглеждаше любезно неутрално. Трепнах заради поредния ветрец, той взе
палтото ми от мен и ми помогна да си го сложа.
Увих ръце около тялото си, благодарна за топлотата на палтото. Готиното
беше студено.
- Вчера направих буря.
- И сега ли го направи?
В гласа му имаше по-малко лекомислие и повече обмисляне.
- Какво стана?
Разказах му същата история, която казах и на Мейвън и Кийо.
- За какво си мислеше, докато това ставаше?
Отначало си помислих, че ме поучава. Същото, когато направиш някоя
глупост, а майка ти ти каже: „ Да не си луда? Какво си мислеше?”
- Искаш да кажеш, какво съм си мислела? Какво е минавало през ума ми?
Той кимна.
- Не знам, минавах през много настроения. Когато всичко започна, се
почувствах така, както при всяка атака. Планирах какво да направя,
фокусирах се върху прогонването. Но щом намесиха майка ми, полудях.
- А когато Корвин те хвана?
- Кой?
- Стихията. Той е един от групата на Езон. Духовете, които прогонваш, се
завръщат и разказват истории, въпреки че, никой никога не доживява тази
част, защото ти не оставяш никой жив.
- Почувствах се уплашена. Слаба, беззащитна.
- Не ми приличаш на човек, който се плаши лесно.
- Всъщност, не. Страх ме е постоянно. Би било глупаво, ако не ме е страх.
Какво ти подсказва това? Че само мъртвите са безстрашни? Или пък, че това
е надеждата? Глупаво е, защото аз определенено не тая надежи. Чувствах се
така, сякаш нямах друг избор.
- Затова избра единствения ти възможен избор.
- Не съм го избирала. Поне не и съзнателно.
- Не, но понякога душите ни и тайни части в ума ни, знаят от какво се
нуждаем.
Той мина под голям и прикрит явор. Вероятно и неговите цветове са чудесни,
но от тъмнината беше невъзможно да се види. Свали робата си, сложи я
върху земята и седна върху нея, оставяйки място до себе си. След малко, аз
също седнах.
- Какво си дошла да ме питаш, Юджийн Маркам?
- Вече знаеш. Усещам го в гласа ти.
- Дотук бяхме с увъртанията.
- Искам да ме научиш да боравя с магия, за да не ме превземе отново. Не
искам да убия някого следващия път, когато полудея.
- О, може да ти се прииска да убиеш някого. Имам предвид, нарочно.
- Може би – потрепнах. – Не знам.
Той не отговори веднага. Тъмнината около нас растеше.
- Това, което направи на Корвин, беше опит да изградиш стена, за да убиеш
муха, когато тя е слаба. Щяхме да се задоволим и с по-прости начини.
Бурите, които можеш да предизвикаш, определено са мощни и велики неща.
Боговете са знаели, че баща ти ще ги използва сполучливо. Но ще разбереш,
че твоята истинска сила, е в контролирането на по-малките елементи. Дете
може да хвърли боите върху платното за рисуване; художникът работи с
хубави принадлежности за рисуване. Научиш ли малките неща, бурите ще
станат твоя втора природа.
Затаих дъх.
- Значи можеш да ме научиш? Ще го направиш ли?
Дори и в тъмното, знаех, че на лицето му е онази лаконична усмивка.
- Ако през последната ни среща, някой ми беше казал, че ще водим този
разговор, щях да го накажа заради дързот.
- Нямам при кого другиго да отида. Мейвън ми предложи, но тя няма…
- Мейвън? – той ме прекъсна, а тонът му ме стресна. – Кога говори с нея?
- След атаката – обясних обстоятелствата за срещата ни. Когато не отговори,
започнах да се защитавам. - В това няма нищо лошо… Хубаво е да имам
някой на моя страна, който не иска да раждам или да превзема света.
- Точно затова не бива да й се доверяваш. Искам да видя наследничката на
Краля на Бурите. Затова искам да те опазя жива, а тя – не.
Припомних си, че Мейвън щеше да има по-малко грижи, ако бях умряля в
атаката.
- Тя не изглеждаше толкова зловеща. - отговорих несигурно, когато внезапно
ме узари една мисъл. Ако благодорната философия на Мейвън, включваше
убийството, дали и Кийо беше с нея?
- Зловещите хора не се познават.
- Опитваш се да ме накараш да бъда на твоя страна.
- Разбира се. Правя това, независимо от нейната намеса.
Въздъхнах. Той беше само един позьор. Въпреки всичко друго, Дориан все
пак беше един от джентритата.
- Може би идването ми тук бе грешка.
- Напротив, това е най-умното нещо, което си правила. Кажи ми, какво ще
ми дадеш, ако те науча да контролираш силите си?
- Винаги взимаш нещо, когато даваш, нали?
- Моля те, не звучи толкова надменно. Последният път ти помогнах без да
искам нещо в замяна, а сега искаш още. Искаш много от джентритата, а
дори си и алчна.
- Имаш право – облегнах се за малко на дървото. – Ако ми помогнеш, ще
накарам хората да повярват, че ние с теб… сещаш се.
Последва пауза, а след това топлият му смях изпълни овощната градина.
- Че спим заедно ли?
- Провали вечерта ми. Това изобщо не е честно.
Изчервих се в тъмнината.
- Ще заблудиш Езон. Ще си помисли, че по своя воля съм ти дала това, което
той взима насила.
- А през цялото време, аз само ще хвърлям бегли погледи към теб, в това
възбуждащо облекло.
- Ще облека друго, ако ще има разлика.
- Ще има ли разлика, ако ти наистина спиш с мен?
- И това не е честно. Не и за няколко урока по магия.
- Няколко? – Той се засмя отново, а в гласа му се долавяше недоверчивост,
която по-скоро го забавляваше, отколкото да го разстройва. Господи. Нищо
ли не притесняваше този човек? – Скъпа, ще отнеме много повече от
„няколко” урока, за да потушиш тази буря в теб, за да постигнеш желания
резултат. Особено с твоя характер. Ще направи концентрирането по-трудно.
Възмутих се.
- Хей, аз съм упражнявала концентрирането от малка. Мога да прочистя ума
си и по средата на битка да прогоня дух. Преминавам в транс за секунди.
- Вероятно – отбеляза той неохотно. – Но все още не съм сигурен, че това е
достатъчно. Това ще бъдат повече от уроци. Да предположим, че си моя
„любовница”, хората ще се двоумят да те нападнат. Ще видиш, че статусът ти
ще се покачи.
- Господи. Нищо не ти убягва, нали? Очевидно аз и Волусиан имахме да учим
още доста за хитруването.
- Кой?
- Слугата ми.
- А, навъсеният тип с червените очи.
- Да.
Той зацъка неодобрително с език.
- Той е опасен и могъщ, в същото това време. Смело от твоя страна да го
държиш.
- Знам. Не можах да го изпратя в Подземния свят, затова го направих свой
роб.
- Ако ти помогна, сигурно ще успеем да го изпратим.
Тази мисъл ме учуди. Ако Волусиан охранява света на мъртвите, тогава ще
бъда в по-голяма безопасност.
Сякаш прочел мислите ми, Дориан добави:
- Нещата ще станат грозни, ако той някога се освободи от теб.
- Знам. Той често ми казва – в писмен вид. И все пак… Той е от полза. Мисля
да го задържа за малко.
Отново стояхме мълчаливо в тъмнината. Осъзнах, че сигурно в замъка е
минал часът за вечерята. Част от причините да се появиш в този час е да
получиш покана за вечеря. С приличната за джентрите гордост в
гостоприемството, Волусиан си мислеше, че Дориан ще покаже своите
възможности, особено откакто e наполовина джентри означаваше, че мога
безопасно да се храня в този свят.
Най-накрая, законн шпионираш цялата тази лудост. Усмихнах се леко,
представяйки си зала пълна с гладни джентри, удряйки по масата със
сребърните си прибори. С начина, по които всички се съобразяваха с
настроенията на Дориан, не се и съмнявах, че щяха да чакат и часове, ако е
необходимо.
- Ако ще се преструваш на моя любовница, това ще включва повече от това
просто да се наричаш такава. Виждаш колко сме свободни с влиянието ни
сред публика. Ако стоиш настрана от мен, никой няма да повярва.
Замръзнах, внезапно припомняйки си предишната вечеря. Не бях обмислила
напълно въвличането си.
Той се изкикоти леко, силен и заплашителен звук зад мен.
- О, да, не беше мислила за това, нали?
Той беше прав. Мислех че това, че изчезвахме в стаята му за уроците ни,
щеше да бъде достатъчно убедително. Но сега трябваше да си представя как
седя в скута му и му позволявам да ме докосва и целува. Имах проблем с
представянето. Той беше един от джентрите, беше от тези, които държах под
око и преследвах през целия си живот досега. Разкривайки истинската
същност на Кийо, беше достатъчен шок за мен, от който бавно се съвземах.
Как можех да се справя с някой, който е напълно от Другия Свят?
И все пак… Колкото повече излизах с Дориан, толкова по-лесно ми беше да го
възприемам като човек. Странен или не, имаше нещо успокояващо, докато
бях в негово присъствие. Затова, да, можех да се справя. Може би. Беше леко
натискане, нали? Не беше като да правим секс. И не беше малко това да съм
сигурна, че няма да разкъсам някого на парчета по невнимание.
- Но няма да се нахвърлям на никого – предупредих го аз, използвайки
насмешлив тон за да прикрия не комфортността си.
Той отново се засмя.
- Колкото и тъжно да звучи, това може би ще дойде в повече. Ти си
достатъчно човек и те ще очакват малко благоприличие.
Страхотно.
- Добре. Аз ще спазя моята част от уговорката, ако ти спазиш своята.
- Е, само да знаеш, че мисля, че върша три четвърти от работата тук. Но да,
ще продължа да правя същото. Ще си стиснем ли ръцете? Не правите ли така,
вие хората, когато имате сделка?
Протегнах ръката си в тъмнината и той я пое. Внезапно той ме дръпна към
себе си и ме целуна. Веднага се дръпнах назад, слисана.
- Хей!
- Какво? Не очакваше първата ни целувка да е пред публика, нали? Искаме
да сме убедителни, помниш ли?
- Ти си мръсно копеле, нали знаеш това?
- Ако наистина мислиш така, може би ще се чувстваш по-добре, ако си
намериш някой друг да те обучава.
Мислила съм си за това. Тогава се наведох напред и се опитах да намеря
устните му в тъмнината. Не бях осъзнала, че треперя, докато ръцете му не ме
сграбчиха за раменете.
- Успокой се, Юджийн. Това няма да боли.
Поех си дълбоко дъх и се успокоих. Устните ни се намериха. Той ми
напомняше на венчелистчетата на цвете, нежни и гладки като кадифе.
Докато с Кийо беше животинска страст и агресия, то Дориан изглеждаше
по… по-прецизно. Внезапно си спомни метафората му за това каква е
разликата между плискането на боя върху платно и леките движения с
четката.
Не ме разбирайте погрешно, Дориан не беше точно сладък и целомъдрен.
Меките му устни бяха топли. Изглежда, че той искаше да удължи този миг,
почти иронично открих, че съм нетърпелива и жадуваща, когато езикът му
раздели устните ми. Той влезе по-навътре в устата ми, усилвайки натиска
през останалата част от целувката. Миришеше на канела и сайдер, както
всички добри неща в есенна вечер. Най-накрая се отдръпна.
- Все още се страхуваш от мен – отбеляза той, изумен от факта точно както и
другите. - Тялото ти все още не може да се отпусне.
- Да – преглътнах аз. Бях се почувствала добре по този начин, който
разпространява топлина по цялото ти тяло и кара пръстите – и някои други
части – да настръхнат. Но страхът ми беше прикрил всичко, страх от
джентритата и другите същества, от които още не можех да се отърся. Беше
странна комбинация, физическо удоволствие, смесено със страх. Беше много
различно от това, което беше с Кийо – физическо удоволствие, смесено с по-
голямо, всичко това обкръващо чувство на химия и взаимно привличане,
освен смущението ми от това, че е наполовина китсуне. – Не мога да спра.
Всичко това е все още странно за мен. Част от мен мисли, че е грешно.
Трудно е да променя всичко, в което съм вярвала, само за една нощ.
- Искаш ли да отменим сделката?
Поклатих глава.
- Не отменям сделките си.
Можех да го усетя как се усмихва в тъмното. Той се наведе и отново ме
целуна.
Глава 17
В негова полза, той не се отнасяше толкова грубо тази вечер. На вечеря беше
положил ръка върху моята или беше преметнал ръка през рамото ми, но
нищо повече. Както отбеляза в миг на усамотение, всеки може да разголва
безочливо плът. Това, което наистина загатваше интимност, било как двама
души си взаимодействат и какво казват с езика на тялото. Затова се стараех
да изглеждам удобно и щастлива в негово присъствие и от шокираните лица
на хората, изглежда си вършехме добре работата. След това ме заведе с
спалнята си, изглеждайки самонадеяно и арогантно пред тези, които го
наблюдаваха. Всъщност, когато отидохме в стаята му, проведохме първият
ми урок. Честно казано, беше малко разочароващо. Бях готова за
фойерверки, но това, което получих, беше тиха тренировка по медитация и
концентриране. Той твърдеше, че ако не можех да контролирам собствения
си ум, тогава нямаше да мога да контролирам и силата си.
И така, прекарах следващите няколко часа с него, работейки върху това и
открих, че най-голямото ми предизвикателство беше да не изпадам в транс
или астрално пътуване. Това поведение идваше автоматично при мен в
моментите, когато направех грешка. Медитацията, която той искаше да
направя, включваше да отворя сетивата си, а не да ги затварям, което ми
изглеждаше странно, тъй като според мен магията идваше от вътре.
След като най-накрая свършихме с тренировката, той ми даде тежък, златен
пръстен, в който беше сложил част от своята духовна същност. Това беше
котва. Сега ако той напуснеше Другия Свят през слабо място, можеше да
дойде при мен, без да се появи на съответното слабо място. Свободно
можеше да отиде до мястото, където беше и пръстенът. Това щеше да спести
и на двама ни излишно време в пътуване.
Друго негово предназначение беше да му се даде възможност да пътува до
моя свят, за да ми дава уроци. Но по този въпрос имах противоречиви мисли.
Това определено щеше да е по-удобно за мен. Но фактът, че може дори
просто така да прескача с помощта на котвата, показваше колко могъщ бе
той. Тази мисъл беше малко обезпокоителна, както и мисълта за него в света
на хората. И все пак, докато е там ще отслабнат. За него щеше да е по-
безопасно, или по-точно за човечеството.
Обратно в къщи, през следващите няколко дни беше едно и също - битки,
битки и пак битки. И все пак, както беше казал Дориан, нападенията доста
намаляха. Предпочитах да мисля, че репутацията ми ги беше изплашила. Но
по-вероятно новата ми връзка с Краля на Дъбовете беше накарала
нападателите ми да помислят два пъти преди да си навлекат политическо
нападение.
Но изглежда, че трябваше да се справя със страничния ефект от този съюз –
с Кийо.
- Спиш ли с Дориан?
Той стоеше на вратата, тъмната му коса беше осветена от следобедно слънце.
Носеше бяла, лабораторна престилка с табелка на джоба Кийотака Маркез,
ветеринарен лекар. Явно беше дошъл тук направо от работа.
- Добрите новини се разнасят бързо - казах аз. - Влез.
Предложих му нещо за пиене и да седне на кухненската маса, но той просто
крачеше наоколо неуморно. Напомняше ми на вълк или на куче пазач.
Всъщност, не знаех нищо за поведението на лисиците.
- Е? - попита той.
Сипах си кафе и го погледнах остро.
- Не ми говори по този начин. Не те интересува какво правя.
Той се спря и изражението му се смекчи.
- Права си.
Не беше точно извинението, което очаквах, но беше близко. Седнах на стола.
- Добре тогава. Не, не спя с него.
Лицето му остана същото, но в очите му видях облекчение. Беше
незначително, осъзнах аз, но да знам, че ме ревнува, накара по тялото ми да
се разлее топлина.
Грабвайки стола, той го обърна, седна и сложи брадичката си на облегалката
му.
- Тогава защо са тези истории?
Разказах му и когато свърших, той затвори очи и издиша. След малко отново
ги отвори.
- Не знам кое ме притеснява повече. Това, че се занимаваш с магия, или че се
занимаваш с Дориан.
Посочих зад сее си.
- Виждал ли си дневната ми? Не искам да бъда отговорна за урагана
Юджийн в Тусон.
Това го накара да се усмихне.
- Тусон вече е пострадал от урагана Юджийн. Но да, разбрах какво имаш
предвид. Това, което ме притеснява е… не знам. Аз не използвам магия, но
съм прекарал половината от живота си край хора, които са я използвали.
Виждал съм как им влияе. Как ги контролира.
- Да не би да поставяш под въпрос моя самоконтрол или силата ми?
- Не - отговори той със сериозен глас. - Ти си един от най-силните хора, които
познавам.
Но Кралят на Бурите… веднъж го видях, когато бях малък. Той беше… нека
да оставим това на страна. Дориан, Езон и Мейвън са силни. В сравнение с
другите джентрита, те са като фенери сред свещи. Но баща ти… той беше
като огън. Не мога да използвам такава сила и да остана невредим.
- Оценявам предупреждението ти, Гандалф, но аз нямам друг избор.
- Предполагам. Просто не искам да се промениш, това е всичко. Харесвам те
такава, каквато си.
На устните му се появи усмивка, която бързо изчезна.
- А колкото до работата с Дориан… тя прави ситуацията още по-лоша.
- Звучиш, сякаш ревнуваш.
- Разбира се - отговори той без колебание, без капка срам призна чувствата
си. - Той също е жаден за власт. И желае да се сбъдне предсказанието. И се
съмнявам, че ще продължи да се прави на твой любовник за дълго.
- Е, аз също имам право на глас тук. Освен това, контрацептивите вършат
чудеса.
- Абсолютно. Но Мейвън каза…
- Знам, знам, всякакви мъдри и завладяващи неща.
Кийо ме изгледа внимателно.
- Какво трябваше да значи това?
- Нищо. Просто ми се струва смешно, да ми говориш за Дориан, когато…
- Когато какво?
Оставих чашата си настрана и го погледнах в очите.
- Искаш да бъда честна, нали?
Той отвърна на погледа ми немигащо.
- Разбира се.
- Вие двамата изглеждате повече от приятели. Става ли нещо между вас?
Имам предвид, нещо романтично?
- Не - отговорът беше бърз и категоричен.
Премислих отново.
- Имало ли е нещо между вас?
Тук той се поколеба.
- Вече не - отговори след малко.
- Разбирам - погледнах настрани и почувствах как ме заля ревност, когато си
ги представих заедно.
- Юджийн, всичко свърши. Бяхме заедно за малко. Сега сме просто
приятели.
Погледнах го.
- Както сме ти и аз?
Устните му се разтеглиха злонамерено и видях огъня в очите му.
- Можеш да го наречеш както искаш, но мисля че и двамата знаем, че не сме
просто приятели.
Не, предполагам че не сме. И внезапно, след толкова време прекарано с него
и факта, че се натисках с джентри, това, че Кийо беше лисица повече не
беше проблем. Линиите, които ограждаха живота ми, се размиха. Това ме
плашеше, защото желаех Кийо и нямах никакви пречки пред себе си. И
честно казано, осъзнах, че е по-лесно, когато имаш някаква пречка или
извинение. Извинението означаваше, че не е нужно да се откривам пред
някого и да бъда уязвима. Ако наистина исках да съм близо и с Кийо сега,
трябваше да бъде нещо повече от секс. Сексът беше лесен, особено с него.
Това, което щеше да бъде по-трудно, е как да се отпусна да бъда близка с
някого и да му се доверя.
Погледнах настрани, не исках да види страха изписан на лицето ми, но той
вече беше успял да забележи. Не знаех какво значи това за него, но понякога
изглеждаше така, сякаш ме познава по-добре от самата себе си.
Той се изправи и застана зад мен, като ръцете му разтриваха врата и
раменете ми.
- Юджийн - това беше всичко, което каза.
Отпуснах се и затворих очи.
- Не знам как да го направя - посочих към него, след това към мен, но
имайки предвид целия си живот.
- Ами, за начало, може да спрем да се караме. Нека оставим настрана
другите неща и да излезем.
- Сега? Като на среща?
- Да.
- Просто така? Толкова ли е лесно?
- Засега. И наистина, ще бъде толкова лесно или толкова трудно, колкото
сами го направим.
Взехме колата на Кийо, доста сладък Спайдър от 1969, до един от любимите
ми ресторанти „Индийска кухня от Индия”. Името звучеше претрупано, но
последната част беше наложителна. Имайки предвид всички местни
ресторанти, в които сервират Югозападна и Американска Индийска кухня,
много от туристите очакваха пържен хляб Навахо, а не къри и индийски
хлебчета.
Напрежението между нас се топеше или по-точно враждебността, въпреки че
имаше един момент, в който той тъжно ме попита:
- Добре, трябва да знам. Вярно ли е, че си го целунала?
Усмихнах се загадъчно.
- Ще бъде толкова лесно и толкова трудно, колкото сами го направим.
Той въздъхна.
След вечеря, той подкара колата извън града, но не ми каза къде отиваме.
Около четиридесет минути карахме около един висок хълм. Кийо намери
област, на която имаше и други коли, но нямаше свободни места, затова се
върна назад и паркира на доста голямо разстояние от тях. Здрачът беше
заместен от пълна тъмнина и беше трудно да намерим пътека към хълма без
светлина. Той пъхна ръката си в моята и поведе. Пръстите му бяха топли,
хватката му беше силна и уверена.
Трябваше ни около половин час, докато най-накрая намерим пътеката, която
водеше към малко сечище. Скрих удивлението си. Беше пълно с хора,
повечето от които имаха телескопи пред себе си и гледала през тях
безоблачното, изпълнено със звезди небе.
- Видях рекламата му във вестника - обясни Кийо. - Това са любители на
астрономията. Те позволяват на публиката да присъства и да ги гледа.
Разбира се, всички бяха повече от щастливи да ни отстъпят да погледнем
през телескопите им. Те забелязаха признаци на заинтересованост и ни
разказаха истории за съзвездията. Бях чувала някои от тях и преди, но ми
беше приятно да ги чуя отново.
Времето беше перфектно за такива работи. Достатъчно топло, за да стоим без
якета (въпреки че аз все пак носех, за да скрия оръжията си) и достатъчно
ясно, за да ни накара да забравим за замърсяването. Флаундарската
обсерватория, която се намираше над университета, имаше страхотно шоу,
но аз много повече харесвах това тук.
Докато слушах един от възрастните мъже да говори за галактиката
Андромеда, си мислех колко необятно е нашето съществуване. Имаше
толкова много неща, които ние не знаем. Външният свят, вселената, колко
беше необятна. Доколкото знаех, светът на духовете беше още по-обширен.
Знаех само за три свята: светът, в който живея аз, светът на мъртвите и
Другият Свят, в който всичко беше хванато между другите два свята. Много
от шаманите вярваха, че небесният свят беше отвъд всичко, светът на Бог
или боговете, който дори не можем да си представим. Гледайки към
множеството звезди, изведнъж се почувствах толкова незначителна в този
велик план, въпреки пророчеството.
Кийо стоеше зад мен и ръцете му галеха моите. Те оставяха следи по кожата
ми. Той срещна погледа ми и двамата се засмяхме. Почувствах мир, почти
блажено щастие. В този момент чувствах сякаш всичко между нас беше
наред. Никога не успях да разбера напълно какво събира двама души заедно.
Може би беше като да се опиташ да разбереш самата вселена. Дори не
можеш и да си го представиш. Това беше така и ти трябва сам да си
проправиш път през нея, както можеш.
- Благодаря ти - казах му аз по-късно, когато слизахме надолу към колата. -
Това наистина беше страхотно.
- Видях телескопа в къщата ти… Ъ, или поне това, което беше останало от
него.
- А, да - времето прекарано тук, отнесе мислите ми далеч от реалността. Бях
забравила, че къщата ми беше в ужасно състояние. - Моят не може да се
сравни с някой от тези тук. Може би трябва да го заменя.
Подминахме останалите коли и най-накрая приключихме дългото си
пътуване пред нашата кола. Температурата беше спаднала, но все още беше
приятно навън. Кийо сбръчка нос, когато стигнахме до нея.
- Тук мирише на… умряла риба.
Вдишах дълбоко.
- Аз не надушвам нищо.
- Чувствай се щастливка. Сигурно не усети, че много от хората там не се бяха
изкъпали.
Засмях се.
- Спомням си как подуши парфюма ми в бара, онази вечер. Мислех, че съм
луда. Е, значи супер - обонянието е още едно предимство на лисиците?
Той поклати глава.
- Зависи какво помирисваш.
Влязохме в колата. Тъкмо щеше да сложи ключа в стартера, когато реши, че
иска да си вземе якето.
- Можеш ли да го достигнеш? Зад моята седалка е.
Откопчах колана си и обърнах назад, трябваше да се протегна през
седалките, за да взема якето му. Беше смачкано и лежеше на пода.
- Боже - чух го да казва.
- Задника ли ми гледаш?
- Той буквално е заврян в лицето ми.
Хванах палтото и се облегнах назад, но ръцете му ме хванаха и ме издърпаха
в скута му. Завъртя ме в странно положение, а аз се завъртях и се изправих
на краката си. Накрая застанах разкрачена над него.
- Не мога да повярвам, че по-рано ми говореше за това колко опасно било да
загубиш контрол - казах назидателно.
Ръцете му се плъзнаха надолу към задника ми, когато каза:
- Какво се очакваше да направя?
- Хай, аз не се оплаквам. Просто съм изненадана, това е всичко.
- Мисля, че е заради лисицата в мен.
- Никога не съм чувала такова извинение преди.
- Не, вярно е. Ще се изненадаш, колко първични са тези инстинкти и колко
са силни. Понякога трябва да се боря, за да не скоча върху всяка жена, която
видя. И след това винаги искам да ям. Сякаш имам този параноичен страх,
че ако не спусна парата скоро, може да гладувам по-късно, когато дойде
зимата. Наистина е много странно.
Аз също бях омагьосана, и докато бях впримчена в прегръдката му, осъзнах,
че този разговор ни отнемаше времето, в което можехме да се натискаме.
Откопчах колана му и след това сложих ръцете си върху гърдите му. Наведох
се напред и го целунах, притискайки се по-силно към скута му. Той ме
прегърна още по-силно.
- Мислех, че не искаш да се забъркваш с лисица.
- Е, започнах да мисля, че лисиците са сладки.
Измъкнах се от палтото си и избутах потника си надолу, като нито едно от
двете неща не беше лесно да се направи, с волана зад мен. Надигнах се на
коленете си, приближавайки гърдите си към лицето му. Той започна да ги
целува, докато се опитваше да откопчае сутиена ми.
През това време, разкопчах копчето на панталона му. Протегнах се надолу и
прокарах ръка в боксерките му.
- Юджийн… - прошепна той. Успя да комбинира предупредителния тон с
напълно възбудения му трепет. - Нямаме презервативи.
Ръката ми бръкна по-надълбоко, внезапно пред мен изникна мисълта да
няма нищо между нас.
- Помниш ли хапчетата? Освен това, технологията на контрацептивите е…
Колата внезапно се наклони застрашително към страната, на която не
седяхме. Гърбът ми се притисна към кормилото и двамата почти се
прекатурихме на една страна. Ръцете на Кийо ме обгърнаха, притискайки ме
към себе си, в опит да ме предпази със собственото си тяло от падане.
Предполагам, че не трябваше да откопчавам предпазния му колан, преди
малко. За щастие, колата не тръгна надолу по пътя, и след малко се върна на
мястото си с трясък.
- Какво, по… - започнах аз.
В тъмното едва различавах широко отворените очи на Кийо, вперени зад
мен, през предното стъкло.
- Мисля, че трябва да излезем от колата - каза той тихо и в този момент нещо
тежко и твърдо падна върху капака зад мен. Чух как фаровете бяха смазани.
Цялата кола се разтресе.
Нямаше нужда да ми бъде казано два пъти. Отворихме вратата с ритници и
аз пропълзях извън колата. Връхлетя ме миризмата на развалена риба. Кийо
тръгна след мен и тогава колата се повдигна отпред и падна отново на
земята. Стъкла и метал се пръснаха и това върна Кийо обратно в колата.
Предното стъкло се пропука, като паяжина.
Обхвана ме страх за него, но тогава успях да видя виновника и ме обхвана
страх за мен.
Мисля, че изглеждаше като някой от фуатите* или може би фачен**. Ако
беше така, той беше далеч от дома си, след като бяха родом от Ирландия или
Шотландия. Все пак Другият Свят беше станал голям като човешкия и ти
никога не можеш да знаеш откъде може да изскочи нещо.
* Фуат – Зъл, воден дух
** Фачен – Създание с половин тяло
Той изглеждаше така, сякаш Голямата стъпка и циклоп са правили секс и
след това детето им се е преместило в Дълбокия Юг и е работело за друга
страна или нещо подобно. Беше над два метра висок и всяка част от едрото
му, мускулесто тяло беше покрито с козина – сплъстена и миришеща, която
имаше нужда от измиване. Не можех да различа цвета на огромното му око
на тази светлина. От дясната страна на гръдния му кош стърчеше една
допълнителна ръка, а от бедрото му висеше още един крак. Изглежда кракът
не му помагаше да ходи. Зачудих се дали и допълнителната ръка му служеше
за нещо или просто беше за ефект.
Когато ме видя, той остави колата и започна да се тътри към мен. За щастие,
сега Кийо имаше възможност да се измъкне. Посегнах към оръжието си и
открих, че го нямаше. По дяволите. Трябва да се е измъкнало от кобура,
докато се натискахме с Кийо, или когато колата се разтресе.
- Извади оръжието ми! - изкрещях към Кийо.
През това време, направих няколко внимателни стъпки назад, обмисляйки
как да се справя с фачена. Освен, че обитаваха земята, те произлизаха от
Другия Свят.
Следователно, можеха да бъдат изпратени обратно там. Както изглежда, бяха
преминали в този свят във физическа форма, което значеше, че могат да
бъдат убити. И двете ками бяха в колана ми. Сребърната щеше да е по-
ефективна, но и желязната също щеше да нанесе щети. Трябваше само да
достигна до някоя от тях, докато се пазех да не стане много агресивен с мен.
Няма проблем.
Той протегна една от дългите си, странно изглеждащи, ръце към мен и аз я
отсякох, пробождайки го със сребърната кама. Натисках с всички сили,
преминавайки през сухожилията и костите му. Съществото изкрещя и
отдръпна ръката си назад. Ръката ми държеше дръжката на камата, но той
се движеше прекалено бързо, беше прекалено силен. Взе камата със себе си.
По дяволите.
- Кийо - изкрещях аз.
Грабнах желязната кама и се стрелнах към дясната му страна, срещуположно
на колата. Фаченът беше по-голям, но аз бях по-малка и следователно по-
бърза, нали?
Острието ми се изви и се заби дълбоко в меката плът на стомаха му. Този път
успях да извадя камата от него, преди да се е помръднал и да е взел и тази
със себе си. Започна да блика кръв, която изглеждаше черна на слабата
светлина, от мястото където го бях пробола. Оставих дистанция между нас.
Трябваше да го забавя, за да спечеля малко време и да успея да го прогоня.
Но той не се забави. Не изглеждаше доволен от нараняванията си, но
продължаваше да се приближава към мен.
Поддържах разстоянието между нас, искайки да го нараня, без да се
приближавам до него. Беше трудно, когато изглеждаше, че ръцете му бяха
почти толкова дълги, колкото моето тяло. Той размаха наранената си ръка и
аз се наведох, използвайки възможността да го нараня отново. Когато
тръгнах към него, ме осени идеята. Ако беше посегнал с юмрука си, щеше да
нанесе по-големи щети. Нямах никакво намерение да си спестя труда да му
причиня колкото мога повече болка. Можех да разбера тактическото
преимущество от това да бъда в безсъзнание преди секса, но да бъда в кома
или мъртва може малко да възпрепятства пророчеството. Острието отново се
заби в него, след което го изритах, успявайки да се отдалеча от него в
последната минута. Започнахме да се движим, сякаш танцувахме. Голямата
му мускулеста ръка щеше да ме завърти, щях да направя крачка на страни и
той да попадне на острието или ритника ми. Имайки предвид калната ми
битка преди два дни и това, че все още не се бях възстановила, чувствах, че
се справям сравнително добре. Или поне докато не се придвижих твърде
бавно и той успя да ме сграбчи с върха на ръката си… на третата му ръка.
Изглежда, че не беше толкова безполезна.
Макар че ударът му не беше пряк, аз полетях назад върху покрива на колата
и след това върху предното стъкло. Стъклото, което вече беше пукнато и
натрошено, сега се разби на остри парчета. Прониза ме ужасяваща болка в
корема, където се бях ударила. Кожата там беше гола и непокрита от
стриптийза ми в колата. Чувствах се като анимационен герой върху чиято
глава е паднала наковалня. За няколко секунди не чувствах цялото си тяло.
Фаченът се надвеси над мен, крайниците му и издутите му мускули се
люлееха и аз нямаше накъде да избягам. Сграбчи ме за раменете и ме вдигна
високо. Знаех, че след малко щеше да ме тръшне долу и щях да съм мъртва.
Всичко, внезапното движение, повдигането, караше мозъка ми да крещи.
Внезапно, главата му се наклони и на лицето му се появи болка. Хватката му
се отпусна и аз отново паднах на капака. Заболя ме по-малко отколкото, ако
беше довършил започнатото, но все пак болеше. Неистово се опитвах да се
изправя и да видя какво стана, но всичко се завъртя.
Някакъв вълк нападаше фачена. Не, не беше вълк. Цветът и формата му бяха
различни. Ушите му бяха издадени, опашката му беше вирната нагоре и края
й беше бял. Това беше лисица. Беше Кийо. Но сега той беше по-голям,
отколкото аз съм го виждала някога, затова го сбърках с вълк. Изглеждаше
огромен, мускулест и силен, зъбите му се впиваха в гърба на фачена.
Фаченът се обърна и го запрати далеч. Кийо го направи с грация - удари се,
претърколи се и се изправи отново на крака. Иска ми се и аз да можех да
направя това.
Чувствах се ужасно, но сетивата ми се бяха възвърнали. Взирайки се в
колата, можех да видя, че оръжието ми беше паднало между седалката и
вратата. Зад мен чувах ударите и скимтенето, докато Кийо и фаченът
продължаваха битката си.
Внимателно започнах да пълзя обратно към колата, избягвайки парчетата
стъкло, стърчащи от мястото, където трябваше да бъде предното стъкло. Не
се справях много добре и затова се одрасках на някои от тях. По-лошо, можех
поне да предпазя ръцете си, когато бях принудена да пълзя през счупените
парчета, които покриваха таблото. Най-накрая успях да вляза вътре и да
достигна оръжието. Грабнах го, върнах се на шофьорската седалка и се
прицелих в фачена, който все още се биеше с Кийо. Само че ръката ми едва
държеше оръжието. Това не беше добре. Преместих се и го хванах с две ръце.
Те все още трепереха, но сега бях по-устойчива.
Гледах ги как крачат и се атакуват, движейки се бързо. Прекалено бързо -
така имаше възможност да прострелям Кийо. Но трябваше да опитам. Нищо
не можеше да нарани това същество. Нищо не можеше да го спре. Не исках
да опитвам да го прогоня, когато използваше цялата си сила. Не бях успяла
дори да се приближа достатъчно близо, за да поставя смъртния символ върху
него и да ускоря преминаването му. Затова той ми трябваше ранен и лесен за
отпращане.
Бях се прицелила и чаках удобен случай да стрелям. Ето. Куршумът се заби в
гърба му и той изненадано се раздвижи. Забавих го достатъчно. Стрелях
отново. Продължих да стрелям, докато не изпразних патронника в него. Той
крещеше ужасено и започна да се клатушка. Все още очаквах да тръгне към
мен, но тогава Киой, гигантската лисица, скочи на гърдите му и го повали на
земята. Зъбите му разкъсваха, това, което би трябвало да бъде гърлото на
фачена. Гадост.
Жезълът ми беше в колата. Взех него вместо оръжието си и призовах Хеката,
съсредоточавайки се върху извитата змия на ръката ми. Умът ми напусна
този свят, отваряйки портите и се прицелих в духа на фачена. Силата ми
премина в жезъла, която се уголеми и направи портал между този и Другия
Свят. Беше по-трудно от обикновено. Поговорката гласи „Мисли, преди да
действаш”, но умът отказва да се подчинява, когато тялото ти е изтощено и
си си ударил главата в предното стъкло на кола.
Пътят ми до Другия Свят беше чист, докато не го видях как се изправя,
въпреки раните, нанесени от Кийо. В този момент реших, че не искам да се
връща. Затова откъснах ума си от Другия Свят, замествайки неговите порти,
с тези на света на мъртвите. Усетих как пеперудата на Персефона на ръката
ми се нагорещява, когато се свързах с нейното царство. Фачаенът изрева,
когато разпозна притеглянето. Съпротивляваше се, тялото и духът му
представляваха голяма заплаха за мен.
Концертирах се по-усърдно, използвайки всяка частица от мен, за да го
накарам да премине през черните порти. Призовавах… умолявах Персефона
да го приеме.
Най-накрая той премина, а физическото му тяло се разпадна, след като
Подземният Свят го погълна.
Докато се борех, той да премине, духът ми се приближаваше към света на
мъртвите, повече, от колкото ми беше позволено. Бях много изтощена и
концентрацията ми не беше толкова добра, за да ме предпази. Чувствах се,
сякаш умът ми е всмукан във вихрушка и сякаш призрачни, кокалести ръце
ме дърпаха.
- Не, не, не! - не можех да разбера дали казвах думите на ум или на глас.
Борех се срещу ръцете, опитвайки се да остана в човешкия свят. Щеше да е
по-добре, ако това беше Другият Свят. Там можех да оцелея, но от света на
мъртвите нямаше връщане. Част от мен се молеше на Хеката да ме избута
обратно през портите, докато другата част се молеше на Персефона да не ме
приема.
Най-накрая отстъпих шумно и духът ми се върна във физическото ми тяло.
Физическите и умствените ми сетива започнаха да горят. Почти веднага се
олюлях напред, неспособна да се изправя. Единствено ръката ми, която
държеше волана, не ми позволи да падна от колата.
Повдигаше ми се и бях замаяна. Всичко ме болеше. Кийо, който още беше
във формата на гигантска лисица, застана пред мен с проблясващи очи,
които ме гледаха сериозно.
- Хей - казах аз, посягайки към него внимателно. Козината му беше мека
като коприна. Потупах го внимателно, а когато козината му докосна кожата
ми, я почувствах като нежни целувки. – Това беше като магия. Как го
направи?
Нито отговори, нито промени формата си, само подуши ръката ми с носа си.
Усмихнах се, но тогава се почувствах прекалено уморена да държа ръката си
във въздуха, затова я опуснах, усещайки нещо мокро и лепкаво. Вдигнах
отново ръката си и видях кръв, да покрива пръстите ми, тъмна и блестяща.
- Боже - промърморих аз. Започна да ми се вие свят, черни петна се появиха
пред очите ми. - Трябва да… отидем някъде. Направи нещо. Преобрази се. Аз
не мога да карам.
Той продължаваше да ме гледа, а очите му бяха тържествуващи и сериозни.
Положи глава на коляното ми и аз отново го погалих, независимо, че оставих
кръв върху блестящата му козина. Не разбирах защо не се променя. Може би
не можеше да ме чуе в тази форма? Не, той винаги ме разбираше.
Е, ако нямаше да ми помогне, се нуждаех от някой, който щеше да го
направи. Някъде в колата имаше мобилен телефон. Можех да се обадя на
Роланд или Тим. Но къде беше телефонът? Не можех да се изкача до задната
седалка в това състояние. Дали лисиците могат да донасят разни неща? Може
би ще успея да призова някой дух на помощ. Не и Волусиан, не така. Може
би Фин? Какви бяха думите? Как го призовавах? Внезапно стана много
трудно да мисля.
- Помогни ми… - прошепнах на Кийо. - Защо не ми помагаш?
Пред очите ми заиграха бели петънца. Затворих очи и се почувствах по-
добре.
- Аз ще полежа. - казах му аз, като се облегнах назад. – Само за малко. -
Положих глава на пътническата седалка, като легнах напряко на седалките.
Дочух лек, почти кучешки вой. Той може би се беше изправил на задните си
крака, защото след малко почувствах лапите и главата му близо до коляното
ми.
- Защо не ми помагаш? - попитах отново, усещайки как сълзите ми потичат. -
Нуждая се от теб.
Дочух воя отново, печален и разкаян. Ръката ми се протегна към меката му
козина. Сграбчих я здраво, сякаш от нея зависеше животът ми. Тогава
пръстите ми отпуснаха хватката си и се плъзнаха надолу, а ръката ми падна.
Глава 18
Беше като дежа вю. Две битки, два пъти припаднах и два пъти се събудих
сутрин в собственото си легло на следващата. А говорим за еднообразие.
Само че този път, не бях сама в леглото. Знаех, че Кийо беше с мен, още
преди да съм отворила очите си. Разпознах аромата му, начинът, по който ме
беше обгърнал с ръце. Държеше ме нежно, не със страст, както обикновено.
- Никога не се отказваш - промърморих аз, примигвайки сънено. - Дори и
ранен, ти пак се опитваш да ме вкараш в леглото.
- Вече го направих - той легна на една страна, а очите му се взираха в моите.
Усмихвайки се, прокара ръка през косата ми, отдръпвайки я от лицето ми.
- Толкова се тревожех за теб.
Притиснах се в него, припомняйки си какво се случи миналата вечер.
- Аз също се тревожех за теб. Какво се случи? Защо не се преобрази?
- Преобразих се… По-късно.
Е да, това беше очевидно. Стоях, очаквайки да каже нещо повече.
- Да бъдеш китцуне не е просто да се преобразяваш в лисица. Нещо повече е.
То е сякаш… Сякаш да се превърнеш в бог на лисиците. Не, не се изразих
правилно. Не знам как да го опиша.
- Като супер лисица?
Засмя се нежно и ме целуна по челото.
- Това не е точно така. Лисиците от Другия Свят са като прародители на
смъртните лисици в този свят. Те са по-силни, по-могъщи, по-диви. Мога да
се преобразя в един от тях, но за да го направя… Трябва да се откажа от
своята човечност. Те са прекалено животински, прекалено… Не знам,
първични. Когато съм нормална червена лисица, съм почти същия като сега,
освен ако не стоя прекалено дълго време в тази форма. Тогава човешката
част в мен започва да си отива. Но за да бъда твоята „супер-лисица”, вече не
съм същия. Мога да разчитам само на някои човешки инстинкти, както
знаех, че трябва да се бия срещу онова нещо и че трябва да те защитя.
Каза всичко това начумерено.
- Но това не обяснява защо не се преобрази.
- Изисква се време, за да се преобразиш. Промяната е повече от физическа.
Трябва да позволя на човешката си природа да надделее. И двете неща са
трудни. Затова ми отне толкова време, докато ти помогна. Трябваше да се
обадя бързо, дори и това да означаваше да те оставя незащитена. Мислех, че
ще му причиня повече щети в другата си форма.
- Да, свърши доста добра работа. Но много ме изплаши - припомних си онези
ужасни моменти на несигурност, докато кървях. – Кога се преобрази?
- Не много след като ти припадна.
- Това обяснява защо съм още жива.
Той кимна.
- Беше изгубила много кръв. Нуждаеше се от десет шева.
Примигнах.
- Заведе ли ме на лекар?
Той се подсмихна.
- Разбира се.
Отне ми малко време докато разбера какво имаше в предвид. Отметнах
завивката и повдигнах края на цветната си нощница, която използвах рядко
- как я бях облякла? И видях черния шев, който се отличаваше силно върху
кожата на стомаха ми.
- Ти ли го направи? – възкликнах аз. – Ти ли ме заши? Без лекар?
- Аз съм лекар. Правя това постоянно.
- Да, но на котки и кучета. Не на хора.
- Съвсем същото е. Ние също сме животни.
Погледнах смутено към шевовете. Кожата около тях беше зачервена.
- Всичко ли беше стерилизирано?
Той издаде пренебрежителен звук.
- Разбира се. Стандартите са еднакви. Хайде, спри да се тревожиш.
Трябваше да го направя или може би трябваше да те оставя да кървиш до
смърт в колата. Имах инструменти в багажника и ги използвах.
- Но как имаше достатъчно светлина?
- Лампата на тавана беше достатъчна.
Не можех да повярвам, че ме беше зашил с ветеринарски инструменти.
Всичко беше импровизация.
- Колата наистина ли запали?
- Може да се каже… Стигнахме на магистралата преди съвсем да изгасне.
Намерих телефона ти и се обадих на Тим.
- Горкият Тим. Когато му казах за първи път, че съм жрица, той си мислеше,
че това е измислица, както и неговият индийски произход.
- Почакай, какво… Той не е индианец? Винаги съм се опитвал да разбера от
кое племе е.
- Той е от племето на Тим Уаркоски. Абсурдно е, но…
Въздухът в стаята се раздвижи, а напрежението растеше. Трябваше да
примигна няколко пъти, за да се уверя, че трептящата светлина не беше само
в главата ми.
Кийо се надигна, бдителен и предпазлив.
Напрежението внезапно се стопи. Процеп от Другия Свят се отвори пред нас
и внезапно Дориан се появи върху малката масичка в ъгъла. Съвсем
очаквано, тя се срина под тежестта му, издавайки ужасен трясък, когато
парчетата и това, което беше върху нея, паднаха на пода. Той избегна
падането като грациозно се приземи на краката си на пода. Потреперих,
когато видях пръстена-котва, лежащ сред отломките. Бях го оставила на
масата без да подозирам, че Дориан ще се появи точно там, където беше и
той.
- Какво по… - Кийо стана тръгна да става от леглото, но аз му попречих, като
положих ръка на гърдите му.
- Не, всичко е наред. Той е тук за урока ни. Боже… Не мога да повярвам, че
вече е време - бях загубила представа за времето след инцидента.
Дориан, както обикновено, беше облечен в прости, но удобни дрехи, които
бяха покрити с натруфена роба. Тя беше от черен сатен, по ръбовете й имаше
сребърно и малки перлички. Дори и сегашните обстоятелства да го
изненадаха, той не го показа. Лицето му беше безизразно и язвително, както
обикновено. Той се усмихна, когато ни видя.
- Мога да дойда по-късно, ако тогава е по-подходящо. Мразя да прекъсвам.
- Не, не – казах бързо аз, сядайки и провесвайки краката си от леглото. - Ние
просто, ъм… си почивахме.
- Почиваш си в това? - каза той, като вдигна вежди.
Погледнах надолу, примигвайки. Носех същото, когато аз и Дийн отидохме в
Мексико за уикенда. Нощницата беше светло зелена, в горния и долния си
край имаше сложно преплетени зелени листа и малки розови цветя. Беше
дълга до средата на бедрото ми, а там беше прозрачна.
Забележка: Никога повече няма да позволявам на Кийо да ме облича отново,
дори и да съм в безсъзнание.
В този момент Тим влезе в стаята, притеснен от шума.
- Юдж, какво…
Той зяпна с отворена уста, не само заради мен. Огледах се наоколо. Аз бях с
нощница, Кийо беше гол до кръста, Дориан - с екстравагантната си роба, а
Тим носеше родното си облекло.
- Боже - промърморих аз, докато ставах. – Приличаме на селски хора.
Наметнах се с халата си, мислейки си, че напоследък много често съм почти
гола. Тим продължаваше да гледа, беше толкова шокиран, сякаш току-що е
хванал родителите си да правят секс.
- Всичко е наред - казах му аз. Той не помръдна, затова размахах ръка пред
лицето му. - Хей, събуди се. Мисля, че можеш да направиш закуска?
Той примигна.
- Три през нощта е.
Погледнах го трогателно. Той никога не може да устои на този поглед. Или е
това, или се чувства длъжен да ми прави храна, заради подслона, който му
осигурих.
- Какво искаш?
- Яйца и препечени филийки.
- Диетичен хляб или не?
- Диетичен - реших аз.
- И, ъм… Приятелите ти ли ще ядат?
Погледнах към двамата мъже.
- С удоволствие - отговори Дориан с приветлив лек поклон. - Благодаря.
- Умирам от глад - каза Кийо, като все още се взираше в Дориан.
- Благодаря, Тим, ти си най-добрият - казах аз, като го избутвах през
вратата.
- Очарователен мъж - отбеляза Дориан учтиво. Той се огледа наоколо. -
Очарователна стая.
Освен счупената маса, в стаята имаше купчина за пране, плетен стол, сандък
с амуниции, гардероб и малко бюро, върху което стоеше лаптопа ми и
наполовина подреден пъзел на Айфеловата кула. В стаята нямаше много
място, така че всичко беше натъпкано вътре. Изглеждаше толкова скромна и
бедна, в сравнение с разкоша в неговата спалния.
Кийо също стана от леглото, като беше облечен само с панталони.
- Би ли ми казала отново какво става тук?
- Вече ти казах – отворих гардероба си и извадих от там чифт джинси и
тениска, на която пишеше „ Ще те разплача”. – Ще провеждаме следващия си
урок.
- Тя не може да се учи днес – каза Кийо на Дориан. – Би се миналата вечер.
- Ако не греша, тя се бие всяка вечер.
- Тази битка беше лоша. Тя е ранена. Не виждаш ли шевовете?
- Скромните ми очи имат по-добри неща за гледане от шевовете й.
- Хей, момчета – щракнах с пръсти. – Аз все още съм тук. Спрете да говорите
за мен, сякаш ме няма.
Кийо се приближи и докосна ръката ми.
- Юджийн, това е лудост. Трябва да се върнеш в леглото.
- Днешният урок не изисква физическа сила - каза Дориан превзето.
- Видя ли? – казах аз. – Трябва да спазвам сделката ни.
Кийо местеше мрачно поглед между мен и Дориан.
- Вашата сделка не изглежда много добра. Мислех, че трябва да държа
изнасилвачите далеч от теб.
Обърнах се с гръб към тях, разтворих робата си и започнах да обувам
панталоните си. Замръзнах на мястото си, след като размислих.
- Фаченът не се опитваше да ме изнасили – казах бавно. – Той искаше да ме
убие.
- Сигурна ли си?
- Опита се да ме хвърли през предното стъкло. Не беше много романтично.
- Фачен? – попита Дориан.
Махнах халата и нощницата си и нахлузих тениската преди да се обърна с
лице към тях. Разказах набързо на Дориан какво се случи.
Той се изправи от бюрото ми, където се беше облегнал и се приближи към
прозореца, с ръце зад гърба.
- Фачен – замислено каза той. – Тук. Интересно.
- Всъщност, не. Не и в сравнение с всичко, което ми се случи – припомних му
аз.
Той надникна през прозореца.
- Ти живееш в пустинята. Фаченът харесва водата. Скъпа, имаш много
врагове, но се съмнявам, че някой фечан би те мразил толкова, че да се
появи тук по собствена воля.
- Какво имаш предвид? - попита Кийо.
- Това, че някой си е направил труда да го призове тук. Някой с огромна сила
или просто с влечение към водните създания.
- Кой би могъл да го направи? – попита аз.
- Много хора. Мейвън може.
Кийо пристъпи към Дориан.
- Мейвън не го е направила.
Дориан се усмихна, несмутен от раздразнението на Кийо. Те бяха с еднаква
височина, но тялото на Дориан беше слабо и стройно, а това на Кийо по-
широко и мускулесто.
- Сигурно си прав – каза Дориан след няколко мъчителни моменти на
тишина. – Особено откакто е под такова напрежение напоследък.
Лицето на Кийо потъмня.
Местех смутения си поглед напред-назад, не бях сигурна в какво съм се
забъркала.
- Познавате ли се?
Дориан протегна ръка към Кийо, спокоен и хладнокръвен.
- Познавам те, но не съм сигурен, че сме се запознавали. Аз съм Дориан, крал
на Земята на Дъбовете.
Кийо неохотно пое ръката му.
- Знам кой си.
- Това е Кийо – казах аз.
- Възхитен съм да се срещнем. Ти си… Китцуне.
Дориан каза думата с особен тон. Не беше точно неуважителен, но беше
очевидно подчертано, че те не са на едно равнище.
Хванах и двамата за ръцете и ги избутах навън.
- Хайде. На Тим ще му отнеме около пет минути да се справи с храната.
Каквато и враждебност да съществуваше между Кийо и Дориан, тя изчезна,
докато кралят разглеждаше къщата ми. Той беше като дете, не беше способен
да не пипа всичко, което видеше. Е, всичко, което не беше направено от
пластмаса или желязо. Холът ми беше истинска приказка за него, като
всичко останало след битката беше натрупано на купчина.
- За какво служи това?
Той държеше розовата флуоресцентна Слинки, подхвърляйки я от страна на
страна, за да не докосва пластмасовата част. Впечатлението ми от
джентритата беше, че те могат да докосват забранените материи само за
съвсем малко и то с лек дискомфорт. Продължителното докосване водеше до
много по-голямо неудобство. Когато ги заредиш със сила, можеш да ги убиеш.
- Няма определена цел – казах аз. – Тя е просто… Да си играеш с нея, когато
ти е скучно.
Той я подхвърляше напред назад, гледайки я как се извиваше като дъга.
- Дай я насам – казах аз.
Държах я, затваряйки очи. Сега концентрацията ми се беше възвърнала с
остра болка. Концентрирах се над Слинки, преливайки й малка част от своя
дух, след което му я върнах.
- Увий я и я вземи със себе си. Това ще бъде моята котва.
Той се усмихна. С толкова много неща, които го разсейваха, трябваше да
завлечем до кухненската маса, когато храната беше готова.
- Никога ли не си бил в човешкия свят преди? – попитах аз, след като най-
накрая всички седнахме на масата.
- Пак започваш, смяташ, че всички се шляят тук без причина.
- Значи не си.
- Всъщност, идвах на почивка тук няколко пъти. Не на това запустяло място,
разбира се, а на някои други приятни места.
Извъртях очи и сложих масло върху препечената си филия. Беше от хубав
хляб, натъпкан с пшеница и около милиард други зърнени култури. Можеше
да се използва като шкурка.
Сложих захар и сметана в кафето и го погълнах с някакъв ибопрофен. Може
би вече не умирах, но хиляди болки и скованост изпълваха тялото ми. Не
мисля, че можех да понеса да влизам в толкова тежки битки всяка вечер.
Когато се разбра всичко за пророчеството, се шегувах, че предпочитам да се
намесват в живота ми, отколкото в сексуалния ми напредък. Вече не вярвах
на тези неща. Особено след като лоши момчета искаха да ми свалят дрехите.
Както и да е, фаченът нямаше намерение за никакви сексуални отношения.
И доста добре се справяше в задачата си да ме убие. Никога не съм се била с
нещо по-голямо от него. Повечето ми битки, преди да започне всичко това, са
били с духове и стихии. Можех да се справя с тях, без да полагам почти
никакви усилия. Фаченът беше от друга категория. Армията от духове
предишният ден също беше нещо ново. Припомних си думите на Дориан.
Фаченът е бил изпратен нарочно. Но от кого? Някой от многото, които таяха
злоба към Одилия? Някой като Мейвън, която искаше пророчеството да не се
сбъдне? Или може би самата Мейвън? Тази последна мисъл ме притесняваше.
Малко или много, тя изглеждаше човек, на когото може да се вярва, въпреки
посредствената й личност. Ако тя е мой враг, това щеше да създаде сериозни
търкания между мен и Кийо.
Приключихме с закуската и Дориан заяви, че трябва да излезем навън за
урока ни. Погледнах към него и към топлото слънце, и видях предстоящата
беда върху тази перфектна, бяла кожа. Прецених, че няма да иска да
използва моят ванилов слънчев крем, памучна шапка с широка козирка,
която принадлежеше на Тим и изглеждаше само малко абсурдна.
- Ще се справиш ли с това? – попитах аз, водейки Дориан по пътеката навън.
Тим беше отишъл на репетиция с барабани, но Кийо ни последва, все още
бдителен. – Магията ти е по-слаба от тази страна.
Дориан положи елегантната си роба върху стола.
- Не аз съм този, който се нуждае от магия. И честно се съмнявам, че и ти
също се нуждаеш от нея. Не и от начина, по който ти си мислиш. Хммм… Да,
това пространство ще ни свърши по-добра работа, отколкото си мислех.
Той огледа пътеката и малкия двор, в който нямаше никаква трева и беше
ограден от циментова стена. Домъквайки още един стол, седна близо да
центъра на пътеката, с лице към къщата и с гръб към мен. Аз също седнах.
- Сега какво? Още медитация?
Той поклати глава.
- Сега се нуждаем от купа с вода.
- Кийо, можеш ли да ни донесеш купа? Има голяма керамична купа в някой
от шкафовете.
Кийо тихо се оплака, гледайки така, сякаш ако ни остави дори и за една
минутка, Дориан ще се опита да направи нещо. Намирах тази загриженост
за привлекателна, макар че беше малко прекалена.
И тогава Дориан опита нещо.
- Какви са тези неща? – възкликнах аз.
- Мисли за тях като… Помощни материали.
Той извади от джоба си цяла шепа с копринени въженца в различни цветове.
- Какво ще… Не. Шегуваш се.
Той застана зад стола ми и хвана ръцете ми. Аз се изправих рязко.
- Да ме завържеш ли се опитваш?
- Не и за лоши цели, уверявам те. Освен това, ако искаш да ги пробваш по-
късно, с удоволствие ще ти покажа за какво още можеш да ги използваш.
Засега, просто ми повярвай, ще ни бъдат полезни.
Аз продължавах да гледам предпазливо към въженцата. Той поклати глава,
усмихвайки се. Заставайки зад мен, нежно прокара ръце надолу по моите.
- Все още не ми вярваш. И все пак го правиш. Интересна смесица от чувства.
Страхуваш се от мен, но искаш да се свържем. Спомняш ли си какво ти
казах, нощта, в която се срещнахме за първи път? - той коленичи, говорейки
нежно в ухото ми. – Ще се чувстваш по същия начин, когато дойдеш в
леглото ми. Ще се предадеш, и въпреки че това ще те изплаши, ти също ще
му се насладиш.
- Мисля, че си въобразяваш повече за нашите отношения, отколкото са. И
всъщност не си представям да се чувствам удовлетворена от това да съм
вързана.
- Връзвали ли са те някога? – пръстите му бавно се плъзнаха по ръкавите на
блузата ми, сякаш флиртуваше с кожата ми. Беше… Приятно. Пренебрегнах
го.
- Не. И няма нужда. Освен това, каквото и да е твоето извратено
подсъзнание, не ме интересува. Има нещо между мен и Кийо.
- О, разбира се, че има. От това, което съм чувал, той винаги има нещо с
някоя.
Настръхнах.
- Не се опитвай да създаваш проблеми.
- Не се опитвам да направя нищо такова. Просто констатирам. Мъж с
човешка кръв е, също толкова привлекателен за жените от нашия свят, както
ти към нашите мъже.
- Вече знам за Мейвън.
- Разбирам. Какво знаеш?
- Истината. Те са имали връзка, а сега нямат.
- И това не те притеснява? Особено като се има предвид, че е очевидно, че
някой ден ще се опита да те убие.
Обърнах се, доколкото можех и го погледнах.
- Говоря сериозно. Не се опитвай да създаваш проблеми. Вярвам на Кийо и
харесвам Мейвън. Край. Ако ще ме връзваш, побързай.
Той се изправи, чувствеността беше изчезнала от гласа, след като започна да
ме връзва.
- Никога не съм искал да създавам проблеми. Домашната ти лисица, ето там
ще ми счупи врата, дори ако те погледна по грешен начин.
- Не се дръж така, сякаш те е страх от него. Ти си способен да събориш цяла
сграда – отпуснах се назад в стола и му позволих да завърже ръцете ми зад
гърба. Отне му доста време да го направи, сякаш плетеше или бродираше.
- Юджийн, да не би да казваш, че в битка би заложила на мен? Поласкан
съм. Много поласкан. Въпреки че съм чувал, че лисиците имат много остри
нокти. Между другото, как са драскотините по гърба ти?
В този момент Кийо се появи, носейки купата с вода. Той замръзна на място,
когато видя Дориан да прокарваше въженцата над гърдите ми и около
раменете ми.
- Какво е това?
- Пробуждане – каза Дориан.
- Няма проблем – казах аз. – Остави водата ето там.
Кийо го направи и тогава се изправи до мен, като кръстоса ръце и гледаше
към краля.
Дориан отново се забави докато връзваше горната част на тялото ми.
Използваше много въженца, и тъй като сега можех да ги видя по-добре,
осъзнах, че той наистина ги плетеше в сложна плетеница. Красиво и полезно.
- Готово – след последния стегнат възел, се изправи и огледа работата си. – Не
е зле. Изглежда че не съм забравил как да връзвам приличен възел. Още едно
нещо и сме готови.
„Още едно нещо” беше това да ми завърже очите.
- В никакъв случай. – казах аз.
- Юджийн, скъпа моя, твоите страстни протести са очарователни, но те
просто ни бавят. Ако искаш да ти помогна, тогава ми позволи. Ако не искаш,
тогава ме заведи на едно от онези места, където човешките жени носят
разголени дрехи и бързо губят тяхното целомъдрие с помощта на алкохола.
Позволих му да ми завърже очите, чувствайки се неловко. Вярвах на Кийо и
имах малко доверие на Дориан, но другите неща, които ме стягаха, вече ме
направиха несигурна. Не ми харесваше да бъда хваната в капан или под
контрола на някой друг.
Слънчевият свят стана тъмен след като кърпата покри очите ми.
- Това ме кара да се чувствам зле – каза Кийо.
- При мен е обратното – каза Дориан. – Това ме кара да се чувствам
разгорещен и ми е много приятно. Но предполагам, че трябва да се върнем
към урока.
- Тук ли е мястото, където обясняваш за какво е нужно това връзване? –
казах аз. – Или мястото, където откривам, че си направил всичко това само
за забавление?
- Не, не. Колкото и да е забавно, това си има предназначение. Сега ще взема
тази купа с вода, която Кито толкова любезно отиде да вземе.
- Казвам се Кийо – отговори раздразнено той.
- Толкова съжалявам. Както и да е, ще я оставя някъде тук в тази малка
пустош и ти трябва да ми кажеш къде е.
- О, разбирам. Предполага се, че трябва да използвам незрителните си
сетива? Да слушам къде ще я сложиш?
- Въобще няма да използваш някое от физическите си сетива.
Чух го да се отдалечава, вероятно носеше и водата, но не можех да кажа къде
я постави. Крачеше и крачеше в кръг, риташе камъни и влачеше крака, така
че нямах никаква представа какво става, докато не се върна при мен. Когато
отново заговори, устните му бяха близо до ухото ми.
- Сега имаш свобода, дори и с вързани очи, ще можеш да се движиш и да
използваш каквото си поискаш, за да намериш водата. Обърни се,
помириши въздуха, каквото и да е. Сега трябва да приемеш, че всичко е
изчезнало. Не можеш да разчиташ на това, на което си разчитала преди. В
капан си и си безпомощна. Осъзнай го. Отвори се за всичко, което ти се дава.
Намери водата.
- Как?
- Като я достигнеш. Осланяй се на други сетива, освен основните пет.
Спомняш ли си упражнението, което правихме предишният път, това да
достигнеш извън себе си – в този свят, не в духовния.
- Мислех, че магията е вродена. Не беше ли това, което разделяше хората и
джентритата?
- Вродена е. Твоята вътрешна магия призовава и контролира бурите. За да
направиш това, трябва да призоваваш и контролираш подходящите
елементи. А за да направиш това, трябва да си способна да ги намираш.
Оттук, фокусирай се над външния свят.
- Как да го направя?
- Просто се концентрирай. Също така се отпусни. Мисли за водата. Какво
чувстваш? Пренеси чувството извън себе си, но не изпадай в транс и не
позволявай на духа си да се измъкне. Това ще бъде измама.
- Колко време ще отнеме?
- Толкова, от колкото имаш нужда.
Той се отдалечи, а аз седях там и чаках някакво откритие. Добре. Някъде
около мен беше купата с вода. И се предполагаше, че нещо вътре в мен
трябва да я усети. Нямаше да повярвам на нищо от това, ако дневната в
къщата ми не беше доказателство, че имам свръхестествени сили. Но не
трябваше да мисля как да причиня буря. Това беше различно.
Всичко, което усещах отначало, беше собственото си тяло. Въжетата на
Дориан не ме нараняваха, но бяха стегнати. Там, където бяха вързани, беше
доста стегнато. Тилът ми ме болеше. Мускулите на краката ми бяха
разтегнати и сякаш горяха. Бавно разгледах всяка частица от мен,
определяйки как се чувствам. Можех да почувствам как биеше сърцето ми,
равномерното ми дишане.
След това започнах да се концентрирам върху нещата около мен. Чух някого,
може би беше Дориан - приближи един стол и седна. Над главите ни
бръмчеше самолет. Един от съседите ми имаше хранилка за птици и
врабчетата често чуруликаха наоколо. В далечината се чуваха острите викове
на други птици, които не бяха толкова мелодични. На улицата ми имаше
няколко къщи, беше отдалечена от основната улица, но на разстояние от
около две пресечки или по-далече, една кола запали и потегли. Мислех за
водата. Бях си сложила слънцезащитен крем, за което бях благодарна. И все
пак, можех да усетя потта, която се проливаше от мен. Водата ще е студена,
освежаваща. Къщата на майка ми имаше басейн и внезапно нямаше нищо
друго, което да желаех в момента от това да се гмурна в кристалната, синя
повърхност.
Мислех за купата с вода, мислейки си за това колко е студена, за влагата по
кожата ми. Опитах се да я почувствам, да я призова.
- Там – най-накрая казах аз. Не знаех колко точно време беше минало. Доста.
- Къде? – попита Дориан.
- На четири часа.
- Какво?
- Има предвид, ето там – чух да казва Кийо. Вероятно я посочи.
- Не – каза Дориан.
- Какво?
- Съжалявам.
- Близо ли бях?
- Не.
- Дори и малко?
- Не.
- Проклятие. Измъкни ме от тук – размърдах се, въпреки ограниченията.
- Трудно – гласът на Дориан съдържаше лека изненада. – Ще опитаме отново.
- О, Господи. Това е по-скучно и от медитацията. – промърморих аз. – Не
може ли поне да пийна нещо?
Той се поколеба.
- Всъщност, мисля, че шансовете ти ще се покачат, ако си жадна.
- О, хайде де.
- Започваме отначало – каза Дориан. Чух го да се изправя и да се крачи
наоколо, отново и отново и аз отново не можех да определя къде постави
купата.
Когато се върна на стола си, се опитах отново. Минаваше още време, докато
толкова много се опитвах да се концентрирам. В един момент чух някой да
става и да се движи към вратата.
- Кой е?
- Аз съм – каза Дориан. – Отегчен съм.
- Какво? Ти си моят учител.
- Китцунето ще ме повика, ако имаш нужда от мен.
- Не мога да повярвам. – казах аз, когато него вече го нямаше.
- Хей, идеята беше твоя.
Чух го как се размърда в стола, за да му стане по-удобно.
Тъкмо щях да направя следващото си предположение, когато Дориан отново
се появи.
- Там. На девет часа.
Кийо отново посочи.
- Не – каза Дориан.
Той ме накара да го направя отново, а аз вече бях бясна. Горките ми
мускули, които бяха подложени на доста трудности, сега бяха заключени и не
можех да мърдам. Горещината беше нетърпима. А за да стане още по-лошо,
Кийо попита Дориан дали иска нещо за пиене и тогава влезе вътре. Когато се
върна, чух звука от отварянето на двулитрова бутилка с газирана напитка,
последван от наливането в две стъклени чаши.
След това започнаха да водят непринуден разговор.
- Юджийн ще бъде на моя бал за Белтейн – обясни Дориан. – Като мой
специален гост.
- Звучи чудесно.
- Ентусиазмът ти е очевиден.
- Просто не харесвам такива работи, това е.
- Ах, жалко. Ако искаш да дойдеш, с удоволствие да разширя поканата си.
- Не искам да създавам проблеми.
- Няма никакъв проблем. Можеш да дойдеш с Юджийн. Винаги правя
специални преподредба за антуражи и слуги.
- Вие двамата бихте ли замълчали? – попитах – Аз тук работя.
Те млъкнаха.
Вода, вода. Нуждаех се от проклетата вода, за да може Дориан да ме
отвърже и да мога да се охладя. Бих изпила цял галон с вода или може би
два, или три. Всъщност, когато намеря тази купа с вода, ще си я излея на
главата.
Потта се лееше от мен, сигурно беше отмила целия слънчев крем и сигурно
ще изгоря. Сякаш тялото ми не беше преминало през достатъчно изпитания.
Къде, по дяволите, беше водата? Защо не можех да я намеря?
Отново се замислих за басейна на майка ми, обещавайки си да я посетя утре.
Боже, беше толкова топло. Искаше ми се да е по-студено. Вода, вода, вода.
Чувствах се като Хелън Келер, или като някои от онези хора от танците в
Лакота Сън, където многото топлина им причиняваше халюциниране. Може
би ще мога да си представя водата.
Въздъхнах и тогава някак си усетих прохлада по кожата си. Вече не чувствах
топлината. Изправих се, колкото можех. Успях ли? Това ли беше чувството да
докоснеш водата? Третият път беше омайващо. Да. Ето я пак. Като студен,
влажен въздух, който духаше от изток. Можех да вкуся влажността, която
беше около мен, сякаш бях в сауна.
Наклоних глава към посоката, откъдето усетих въздуха.
- Усетих го. На три часа.
- Не.
- По дяволите, не е!
Чух Дориан да става. Той въздъхна.
- Мисля, че свършихме достатъчно работа за днес.
- Кълна се! Усетих го! Толкова силно мислех за водата.
- Знам.
Той отвърза превръзката на очите ми и аз погледнах. Черни облаци
покриваха небето. От изток духаше вятър, явно не беше само в моите
представи, който набираше скорост.
Започнаха да падат големи, тежки капки.
Е, поне беше вода.
Глава 19
Дориан не беше толкова впечатлен от бурята, колкото очаквах.
- Не можеш да я контролираш – каза ми той. – Не се справи. Докато не
започнеш да управляваш малките неща, никога няма да успеш с големите. Те
ще контролират теб.
Не изглеждаше разтроен, а просто показа безкрайното си търпение и доброто
становище, което винаги е имал. Все още очарован от човешките предмети,
той поиска да го заведем в града и да му покажем местата за забавление –
основно гореспоменатите жени без задръжки. Имайки предвид, че возенето
буквално можеше да го убие, поръчахме пица.
Мисля, че беше малко разочарован, но все пак се забавлява. Осъзнах, че се
възхищаваше на всичко. Е, освен онези извънредни моменти, когато скуката
надделяваше в него, но и тогава успяваше да намери нещо забавно. Не
познавах много хора като него.
Тази седмица го видях още веднъж, но този път в неговата къща. Накара ме
да повторя пет пъти упражнението с водата, но нямаше никакъв напредък.
Поне този път не предизвиках никакви бури. Когато попитах дали може да
правим нещо друго следващият път, той се изсмя и ме изпрати вкъщи.
Денят преди бала на Дориан, събрах кураж да направя нещо, за което бях
мислила от доста време – да видя Уил Дилейни.
Той оставяше съобщения на Лара почти всеки ден, но не това беше
причината, заради която най-накрая се реших да го посетя отново. След
посещението на майка ми, не можех да спра да мисля за това как е била
заключена, нещастна и самотна в замъка на Краля на Бурите. Болката от
тази представа веднага ми припомняше за Жасмин и независимо колко
много искаше да остане там, знаех, че тя все пак е жертва. Исках да направя
нещо – нещичко – за да й помогна, но нямах представа от къде да започна
или как да го направя, имайки предвид злополуката последния път. Да
говоря отново с Уил изглеждаше добро начало.
Кийо дойде с мен, карайки наета кола, след като бедният му Спайдър вече не
ставаше за нищо. Тази кола беше чисто нова Тойота Камри и ми изглеждаше
доста добра, въпреки че на него очевидно му причиняваше значителен
дискомфорт.
Когато почукахме на вратата, Уил не отговори веднага.
- Сигурна ли си, че е тук? – попита Кийо.
- Да. Не мисля, че той някога излиза. Може би сме сканирани или нещо
такова.
Кийо ме погледна озадачено.
- Просто почакай – предупредих го аз.
След малко чух да се отключват хиляди заключалки и Уил се появи.
- О, Боже – задъха се той, а лицето му светна. – Ти се върна. Почакай. Кой е
това?
- Приятел. Сега ни пусни вътре.
Уил погледна Кийо подозрително и най-накрая отвори вратата. Когато
влязохме вътре, реакцията на Кийо беше същата като моята, когато видях
странната бърлога на Уил.
Той спря специално пред списание, което лежеше отворено на масичката за
кафе. Огромното заглавие на статията гласеше „ Те използват вашето ДНК, за
да ви проследят! Носете мрежа за коса, когато излизате от вкъщи!”
- Знаех, че ще дойдеш – промърмори Уил, водейки ни към кухнята. – Кога ще
отидем отново?
- Не мисля, че сме ние, Уил.
- Тогава защо…
Вдигнах ръка, като знак за мълчание.
- Просто искам да поговорим. Това е всичко.
Лицето му помръкна, но само кимна и отиде до хладилника.
- Искате ли нещо за пиене?
- Да. Какво имаш?
Той отвори хладилника. Вътре имаше около десет кани с вода, чиито етикети
гарантираха за много, много, много пречистена вода.
- Вода – каза той. – Повечето напитки са отрупани с…
- Вода е добре.
Той наля три чаши с вода и седна, гледайки ни очаквателно.
- Искам да разбера нещо повече за Жасмин – обясних аз. – Ако успеем да се
върнем… -
Пред очите ми отново се появи бледото й лице. Бавно преглътнах. – Няма да
ни е от полза, ако не иска да тръгне с нас. Има ли нещо за нея… нещо, което
можеш да ни кажеш и да ни подскаже защо е така?
Фанатичният блясък в очите му се замени от трезвеност и тъга.
- Не знам. Имам предвид, предполагам, че е защото е на четиринайсет,
разбираш ли? Не че някога е издавала емоциите си. Може да са й промили
мозъка. Наистина има такова нещо, правителството го прави непрекъснато.
Той започна да говори за това и усетих как Кийо положи ръка на бедрото ми
под масата и леко го стисна. Не беше сексуален жест, а сякаш искаше да
каже „ В какво, по дяволите, ни забърка?”
Държейки лицето си безизразно, най-накрая прекъснах лекцията на Уил.
- Можеш ли да ни дадеш някаква информация за нея? Като например какво
е харесвала? Или какво не? Ако знаем това, то ще ни помогне да я разберем
по-добре.
- Ами… – каза той нерешително. – Мога да ви покажа стаята й.
Той ни поведе навътре в къщата, където беше също толкова тъмно, колкото и
кухнята, в малка стая, която миришеше на прах и застояло. Сигурно
трябваше да направи големи усилия, да запали лампата. Веднага забелязах,
че в стаята на Жасмин не съответстваше на останалата част от къщата и
налудничавото обзавеждане на Уил. Изглеждаше като нормална
тийнейджърска стая.
На пръв поглед.
Тогава видях приказните плакати.
Те бяха обсипани с нарисувани приказни картини – еднорози и пейзажи – но
определено феите бяха преобладаващата тема в тези картини, обсипващи
розовите стени. Тези картини не бяха точен символ на човешките джентрита,
но представляваше повече от това как поп културата представяше феите:
малки и крилати, играещи си с цветя и светулки. Такива същества
съществуваха в Другия Свят, макар че те всъщност бяха малки самодиви.
- Не мислиш, че това е свързано? – въздъхнах аз, оглеждайки се наоколо.
- Това са момичешки неща – каза Уил пренебрежително. – Тя харесва такива
неща още от малка.
Тръгнах навътре към стаята и коленичих пред малката библиотека. Дж. Р. Р.
Толкин. К. С. Луис. Дж. К. Роулинг. Още и още фантастични заглавия. Храм
на бягството от реалността.
Оглеждайки се наоколо, изглежда Кийо мислеше същото като мен.
- Има ли снимки? На нейни приятели?
Уил поклати глава.
- Тя нямаше много приятели – той седна на неоправеното розово легло и
намери малък албум на земята. – Тук има някои снимки.
Аз и Кийо седнахме до него. Албумът беше със снимки от детството на
Жасмин. Имаше няколко снимки като бебе и няколко като малко момиченце.
Уил присъстваше на много от снимките, но на много малко от тях видяхме
родителите й. Спомних си злобните му коментари за отсъствието им.
Намерихме няколко нейни снимки с други деца, но колкото по-пораснала
изглеждаше на снимките, толкова по-малко ставаха те. Изглежда бяха
направени спонтанно от някого – вероятно беше Уил, – докато тя се
занимаваше с нещо. На една от тях се беше свила на кълбо с книга, на друга
се беше излегнала на хамака в задния двор, докато яркото слънце блестеше в
жълтеникаво червената й коса. На последната беше забелязала фотографа и
беше дарила камерата със сладка, тъжна усмивка.
- Как се забавлява? – попитах Уил, когато той затвори албума. – Какви бяха
хобитата й? Спортувала ли е?
Той посочи към лавиците с книги.
- Тя, очевидно, обичаше да чете. И обичаше да бъде навън. Разхождаше се,
понякога садеше цветя. Не обичаше спорта или такива неща.
- Трябва да е имала приятели – отбелязах аз. – Не каза ли, че е била на купон,
когато са я отвлекли?
- Да… Доста изненадващо. Но тя ходеше на такива места от време на време.
Не много често, но понякога. Имам предвид, ходеше по такива места и с мен.
Веднъж отидохме в Дисниленд. Гледахме филм. Но предимно беше сама.
- Знаеш ли защо?
- Не. Мисля… Мисля, че имаше проблеми с общуването с децата на нейната
възраст. Тя беше умна и беше надраснала възрастта си.
Гласът му беше тъжен и осъзнах, че колкото и неуравновесен да изглеждаше
понякога, той наистина я обичаше и малката му сестричка му липсваше.
- Беше ли толкова самотна преди родителите ви да починат? – попита Кийо
внимателно.
- Да, тя винаги е била такава.
След още малко изследване на стаята, най-накрая си тръгнахме. Уил ме
попита какво мисля да правя, но нямах отговор на въпроса му.
- Е - каза Кийо, след няколко мълчаливи момента по време на пътя, – това
беше депресиращо. - Не отговорих и се втренчих в пътя пред нас.
- Юджийн? Добре ли си?
- Всъщност не – отбелязах аз. – Бедното момиче.
- Започва да придобива смисъл, нали?
- Да. Изолирана от реалния свят, тя започва да живее в приказния. Тогава
внезапно Езон й дава шанс наистина да живее в такъв.
Той кимна в знак на съгласие.
- Разбира се, отвличането и изнасилването сигурно не е бил начинът, по
който си го е представяла.
Отново се втренчих напред.
- Тя ми напомня на мен.
Погледът, който ми хвърли, беше ироничен.
- Ти живееш в приказен свят и се надяваш да стане истински?
- Не, но и аз бях самотна. Мисля, че имах повече приятели от нея, но винаги
съм имала проблеми с общуването с другите. Стана още по-зле, когато Роланд
ме направи свой чирак. Беше трудно да съм въодушевена от момчешки
банди, докато се учех как да правя екзорсизми на духове.
- Не мисля, че си изпуснала нещо.
Дарих го с усмивка и продължих да мисля.
- Въпреки че нямах много приятели, винаги съм желала да имам, искала съм
да бъда забелязвана. Ако Жасмин е същата като мен, тогава й харесва да
бъде любовница на Езон, колкото и ужасно да звучи. Може би той я обсипва с
внимание.
- Права си… Въпреки че си мислех, че има още нещо.
- Какво имаш предвид?
- Мисля, че много от тийнейджърите понякога се чувстват изолирани, сякаш
никой не ги разбира. Имам предвид, аз съм се чувствал така доста пъти. Не
съм сигурен, че трябва да приема, това, което й се случи, като избавление.
- Аз също. Но предполагам, че всеки го разбира по различен начин. Аз се
занимавах със самотни занимания. Тичане. Плуване.
- Пъзели?
- Хей - казах аз, – От къде знаеш за това?
- Защото имаш хиляди пъзели в шкафа си.
Засмях се, тогава обмислих нещо, което ми беше казал.
- Какво беше за теб, докато растеше? Знаеше какъв си още от началото,
нали?
- Да. Родителите ми никога не са ме лъгали. Те приемаха, че са от различни
светове – буквално – и не се срамуваха. Растейки с тази двойственост, тя се
превърна като втора природа за мен. Както казах и преди, харесвам и двата
свята, затова не искам някой от тях да надделее. Разбира се, имало е много
пъти в живота ми, когато бях млад и подтиснат и когато се ядосвах на някого
от родителите си. Тогава се кълнях, че ще стана напълно китсуне или напълно
човек, в зависимост от това кой от двамата ме е ядосал.
- Твоята тийнейджърска тревога трябва да е била ужасно нещо – казах аз.
- Нямаш си и идея.
- Родителите ти още ли са заедно?
- Не, но все още са приятели. Майка ми остана завинаги в Другия Свят, след
като пораснах. Виждам я понякога. Това разби сърцето на татко – той беше
луд по нея, – но тя се омъжи повторно и изглежда по-щастлива.
Облегнах се назад на седалката.
- Сега, след като знам какво съм… Иска ми се да бях разбрала по-рано. Иска
ми се да бях напреднала с магията и да разбия замъка на Езон и да спася
Жасмин.
- Не знаеш дали можеш да направих всичко това – предупреди той. – Ти си
наполовина човек. Може и да не си наследила цялата му мощ.
- Ти наследи ли всичко от майка си?
Той се поколеба.
- Да.
- Не мога да оставя Жасмин там. Не и знаейки това, което знам. Но нямам
представа как да го постигна..
Кийо се пресегна и стисна ръката ми.
- Ще измислим нещо. Не се тревожи.
Леко се успокоих, но мисля, че и двамата знаехме, че това беше просто
реплика, която казваш за да успокоиш някого. Съмнявам се, че той имаше
някакви идеи, също като мен, как да спасим Жасмин.
Кийо нямаше работа чак до другата сутрин, затова решихме да отидем на
разходка до Сабин Канион. Физическото натоварване изглеждаше добър
начин да забравиш за отвлечени момичета. Температурата доста се беше
покачила, и когато най-накрая се прибрахме вкъщи, бяхме изтощени и
потни, лакомо пиейки вода.
Забелязах, че той ме наблюдаваше, когато спряхме да си починем за малко.
Изражението му беше доволно и възхитено, но не и чисто сексуално.
- Какво? – попитах аз.
- Косата ти. Не бях осъзнал, колко е червена. Слънцето я осветява като
пламъци.
- Това добре ли е?
- Много добре.
Спокойният израз на лицето му се стопи и видях познатия проблясък на
нужда. Не говорихме много след това. Останалата част от разходката ни и по
пътя към дома, прекарахме в мълчание, но въздухът между нас беше по-
топъл, отколкото навън.
Никъде не видяхме Тим, когато се прибрахме вкъщи. Още по-добре. Пуснах
душа, жадувайки да премахна всичката пот и мръсотия, и Кийо влезе също
под него.
- Тук сме за да се изкъпем – предупредих го аз.
- Разбира се – каза той, бутайки ме към стената.
Водата се стичаше между нас, докато се целувахме и докосвахме и се
опитвахме да се измием. Не знам колко добра работа свършихме. Мисля че,
някои части бяха по-добре насапунисани от други.
Не бих отказала да правим секс под душа, но нямахме презервативи.
Понякога си мислех, че двойна доза предпазване от забременяване не беше
излишна. Никога не съм имала проблеми с хапчетата. Но и двамата знаехме
колко висок беше залогът. Презервативът беше нещо малко, но необходимо.
Стоварихме се на леглото, все още мокри и насапунисани. Той си сложи
презерватива сякаш за секунда и аз се преместих върху него. Изглежда, че в
нашата връзка любовната игра няма голяма роля. Ръцете му сграбчиха
бедрата ми, спирайки ме за момент.
- Днес все ли си хапчетата?
- Да, да – уверих го аз.
Той се успокои и ме пусна, оставяйки ме да се предвижа надолу и го поема.
От устните му се изтръгна нежен звук, полу-стенание, полу-въздишка. Той
отвори очите си и ми се усмихна.
- Ти си… Най-правилното нещо в живота ми.
Отвърнах на усмивката му, знаейки точно какво имаше предвид. Чувствахме
се добре и правилно заедно, сякаш напрежението от изминалия месец не
съществуваше. Бяхме точно където трябваше; точно където трябваше да сме
след първата нощ заедно.
Ръцете му ме хванаха отстрани, ноктите му докосваха гърба ми, когато
тялото ми се движеше нагоре-надолу. Почувствах, че тялото ми изтръпва там,
където пръстите му ме докосваха, но той продължаваше да проявява
сдържаност. Драскотините тъкмо бяха зараснали, макар и бавно.
Той ми позволи да съм отгоре само за минута, след което ме завъртя и смени
позата ми, с агресия и необуздана страст. Лукаво се опитах да се преобърна,
но той игриво ме върна в същата позиция. Може би беше заради лисицата в
него или просто беше човешката му природа, но той обичаше да бъде
доминиращия. Реших да не се боря срещу това, защото бях прекалено заета
от блаженството и огъня от движенията му вътре в мен.
Когато свърши, се претърколи и ме придърпа към себе си. Щастлива, зарових
лице срещу кожата му, поглъщайки уханието му, чувствайки се опиянена.
Прилепени един към друг, слушахме накъсаното си дишане, докато се
успокои. От дълго време насам се чувствах в безопасност и в мир. Нещата
бяха точно такива, каквито трябваше да бъдат.
Той остана с мен през нощта и телата ни се вплитаха в тъмнината. Тялото ми
се беше върнало към старите си навици и усетих, че съм будна дълго след
като той заспа. Обърнах се, броейки звездите на тавана и опитвайки се да
принудя мозъка ми да се успокои.
Полагах големи усилия и умът ми изпадна в транс, бях далеч от будно
състояние, но не и заспала. Осъзнавайки това, започнах да се изплъзвам от
него, докато в ума ми се появи образ на неплодородна земя, която не
разпознавах, и тъмна фигура с корона, която беше надвиснала над мен.
Споменът, който почти се беше появил в сауната, ме връхлетя. Изведнъж се
намерих изправена пред Краля на Бурите. Страхът беше там, страх от това,
че не мога да избягам от него, и че той ще ме отведе от тук.
И тогава, както и преди, посегнах към нещо, което беше и вътре, и вън. В
мен нахлу сила и въздухът стана по-тежък. От нищото се появиха черни
облаци и покриха небето.
Лека гръмотевица прозвуча край нас. В този спомен все още не можех да
видя лицето му, но можех да усетя самодоволството му.
- Опитваш се да се бориш срещу мен, така ли малката? – край нас се разнесе
друг вид сила, когато той набра мощ. – Харесвам начина ти на мислене,
въпреки че се бориш за вече загубена кауза. За сега. Ела с мен и аз ще ти
покажа как да наистина да използваш силите си.
Той нежно подтикна силите си към мен, опитвайки се да потуши моите.
Използвах още от силите си, позволявайки им да преминат през мен. Беше
изгарящо, но и прекрасно. Невероятно. Като нищо, което съм изпитвала или
представяла досега. В този момент бях повече от човек, бях повече от
Юджийн Маркам, повече от бог. Изпълни ме, но дори и тогава, не можех да
го контролирам. Все още не. Над нас пламна светкавица, последвана веднага
от гръмотевица.
Кралят на Бурите все още се приближаваше към мен. Не мисля, че бях нещо
повече от клечка за него, но той не очакваше толкова много от битката.
Опитах се да се концентрирам върху силите си, да ги контролирам и да ги
използвам срещу него. Въпреки че беше опасно, не успях да я задържа.
Отново избухна светкавица, посегнах с ума си и се опитах да я хвана,
убеждавайки я да го повали. Само че защитите ми бяха свалени и той ме
повали.
Изкрещях, болката изригна в мен, сякаш станах проводник на светкавицата.
Не можеше да ме убие, дори не можеше наистина да ме нарани толкова
много.
Аз бях тази с бурята и магията, която призовах. Изстреля се в тялото ми,
ужасно и великолепно, изгарящата болка смесена с удоволствие, екстаз,
който никога не исках да ме напуска…
Изправих се в леглото, задушавайки се. Веднага Кийо беше зад мен, питайки
ме какво не е наред. Не можех да му отговоря веднага. Пламтящата,
ликуваща сила беше се запечатала в паметта ми. Дори и когато седях там,
можех да почувствам как споменът и чувството избледняваха. Една част от
мен крещеше, молейки я да остане. Но тя беше изчезнала.
- Юджийн? – каза за стотен път името ми. – Какво има?
- Сън – промълвих аз, затваряйки очи. Дори и магията да беше изчезнала –
изчезнала за години – тялото ми потрепери от удоволствие. Чувствах се жива,
плътта ми тръпнеше от чувството за света около мен. Отворих очи и се
обърнах към Кийо, полагайки ръце върху неговите, прокарвайки пръсти по
кожата му.
- Какво, по – ммм.
Думите му бяха прекъснати от целувката ми. Устните ми толкова жадно
поглъщаха неговите, че усетих кръвта от мястото, където го бях ухапала.
Веднага усетих животинската му похот в отговор, когато ръцете му сграбчиха
бедрата ми и се опита да ме свали долу. Но аз вече го бях повалила и се качих
върху него.
- Не се бори срещу мен – изръмжах аз, вкопчвайки се ноктите си в него.
Той се усмихна. Според мен, той мислеше, че се шегувам, едва знаейки
силата и агресията, която внезапно закипя в мен. Ръцете му се плъзнаха към
китките ми. Сграбчвайки ги, той ме преобърна, притискайки се към ме с
цялата си тежест.
- Малко борба е от полза – закачливо каза той.
- Не – казах свирепо аз. Неоспорвано. Все още подвластна на силата си от
съня, изненадах и двама ни, когато го преобърнах. Беше почти същото,
когато правихме секс по-рано същият ден, само че сега ролите бяха
разменени. Собствената ми сила ме удивяваше.
- Не се бори срещу мен – повторих аз, а гласът ми беше висок и
заплашителен.
Очите му се разшириха в тъмнината.
- Както кажеш. – Привидно той звучеше развълнуван и развеселен, но имаше
и прикрито чувство на безпокойство.
Горяща и развълнувана, преместих устните и бедрата си надолу. И двамата
въздъхнахме, когато го поех в себе си. Без презерватив, нямаше нищо между
нас. Изтръпнах при допира, нарастващата възбуда, когато той можеше
наистина да ме усети. Кожа до кожа. Може би трябваше да се движа по-
бавно, позволявайки му да се наслади на новото усещане, но тялото ми беше
нетърпеливо.
Имах го толкова яростно, колкото ме имаше той по-рано, понякога чувствах
нуждата да отстоявам своето надмощие и да претендирам, че той е мой.
Ноктите ми го одраха до кръв, а той викаше всеки път, когато бедрата ни се
сливаха.
Чувствах се силна, имах контрол. Сякаш бях способна да направя всичко, да
завладея всеки. Топлината и блаженството от оргазма започнаха да се
надигат в мен и много малко част мен се запита дали ще изпитам
удоволствие, ако свърши в мен или просто от тръпката на надмощие. И ако
беше последното, върху кой упражнявах контрола си? Върху Кийо? Или
Краля на Бурите?
Екстазът, в долната част на тялото ми нарастваше по-силен, по-настоятелен.
Оставих настрана заядливите разсъждения и се оставих на собствените си
егоистични подбуди. Вперих поглед в Кийо, той ми отвърна, макар че едва ме
разпозна.
- Мой – задъхах се аз, отдръпвайки се леко от него. – Точно сега, точно в този
момент, ти си мой.
Кийо издаде сподавен звук на задоволство, а главата му се отдръпна назад.
Бях на върха. Не можех да задържам тялото си повече. Не исках да го правя.
Аз бях силната в този момент. Взимах това, което исках. Но първо исках да
се уверя, че той знае това.
- Кажи го – казах му аз задъхано. – Кажи ми че си мой. Кажи ми го и ще ти
позволя да влезеш. Ще ти позволя да влезеш в мен. Ще ти позволя да
свършиш в мен.
- Юджийн… - промълви той, когато започнах да забавям тласъка.
- Ти си мой – казах му отново. Страхотната агония беше прекалено силна.
Щях да я загубя.
Но Кийо загуби контрол първи.
- Да… Да. О, Боже, Юджийн. Твой съм.
Силата от това признание ме освободи и физически, и психически. Викайки,
аз отметнах глава назад, когато свърших. Не беше нужно да виждам
неговото лице, за да знам, че и той свършваше. Можех да го почувствам,
начинът, по който тялото му се гърчеше вътре в моето. Притискайки го още
по-плътно, получих още един стон на удоволствие от него и още един оргазъм
за мен. Беше върховно. И двамата бяхме удивени от силата на реакциите си.
Когато най-накрая се отделихме един от друг, потни и задъхани, никой от
нас не можеше да каже нищо.
Накрая Кийо положи глава на гърдите ми, сякаш търсеше удобство или
защита.
- Твой – промърмори той най-накрая, преди да заспи.
Глава 20
Почти станах смъртна на следващата сутрин, последният продължителен
спомен за магия се върна само на теория, не и на чувство. Исках да обясня
съня - спомен на Кийо, как последно си спомням какво се беше случило
между мен и Краля на Бурите, преди Роланд да го убие. Но не знаех как да го
обясня. Едва разбирах магията и открих, че отнемането на това ужасяващо,
и в същото време славно чувство, беше почти невъзможно.
Освен това, имах други неща, за които да се тревожа днес. Беше в
навечерието на Белтейн.
Бях доста заета почти още от зазоряване. Белтейн, или Денят на месец май,
предшества за връщане на живота в годината. Много западни европейски
култури го считаха като върховен ден за плодородие и зачеване. Очевидно
много същества от Другия Свят също. Както на Хелоуин, или Самхайн,
портите между световете се отваряха, улеснявайки преминаването по равно
между човешкия и Другия Свят. В полунощ на първи май беше пълното
отваряне, но преминаванията бурно нарастваха още на тридесети април.
Откакто присъствието ми на партито на Дориан беше обществено достояние,
мнозина със сигурност бяха решили да се възползват от своя шанс преди да
напусна човешкия свят. За щастие, повечето от тези същите джентрита и
другите подбрани същества, бяха тези, които не бяха преминали при
нормални обстоятелства. Това значеше, че са значително по-слаби и
следователно по-лесни за пропъждане или унищожаване. За нещастие, когато
дойдоха в голям поток, станаха също огромни и уморително дразнещи.
Прибрах вкъщи за вечеря, не дълго преди времето, в което се предполагаше,
че трябва да се появя в Другия Свят. Припряно свалих потните си дрехи и си
взех най-бързия душ на света. После успях да свърша работата с
гримирането, почти толкова бързо, колкото душа, но все пак ми отне време.
С изтичащите минути, навлякох рокля, която Лара беше направила и
прекарах бързо четка през влажната ми коса. Нямаше какво друго да се
направи с нея. Сложих й малко пяна, за да избегна къдренето и се запътих
към пустинята.
Дориан мъдро беше оставил моята Слинки котва на по-сигурно място от една
крехка маса. Появих се в малка стая, където един прислужник очакваше
пристигането ми. Той ме удостои с любезен поклон и ме заведе право в
стаята на Дориан. Вътре беше хаос. Мъже и жени прислужници влизаха и
излизаха, правейки Бог знае какво. Дориан стоеше пред гигантско огледало,
оглеждайки се в лазурносинята си роба. Як мъж, с близо седемнайсет роби,
мереше ръцете му. Беше същият мъж, осъзнах, чието място бях взела за
крокет.
- Юджийн Маркам – съобщи придружителят ми.
Дориан ми даде половин поглед.
- Лейди Маркам, толкова е хубаво, че... Боже Господи! Тя носи бежово.
Погледнах надолу. Лара ме беше облякла в плътно прилепнала копринена
рокля, в нюанс, която се наричаше „шампанско”: топла слонова кост,
примесена със златно. Не бих си помислила, че цветът ще ми отива, но Лара
очевидно ме познаваше по-добре, отколкото аз самата. Корсажа без
презрамки беше събран и покрит с преливащи се мъниста, предвидени да
имитират копчета до кръста. Надолу от кръста, полата се спускаше в плавни,
блестящи гънки. Прилепваше плътно по силуета ми, блестейки леко, само
когато удряше глезените ми.
- Шампанско е – поправих го. – И какво не му е наред?
- Нищо. Прекрасно е. – Той се обърна обратно към камериера си. – Никое от
тези няма да подхожда, Муран. Какво друго имаме?
Муран прехапа устната си.
- Има зеленото кадифе, Ваше Величество. То има такъв оттенък. Съчетано с
тениска от слонова кост, ще изглежда доста зашеметяващо.
Дориан направи физиономия.
- Коприна или сатен ще бъде по-добре. Взимай го и да видим дали има нещо
друго, което изпускаме. О, и изпрати някой да оправи косата на Лейди
Маркам.
- Какво й има на косата ми?
- Нищо, ако си прекарала страстна нощ в леглото ми. – Млада жена излезе
напред и наклони главата си към мен. – Виж я, Ния.
Ния, мъничко нещо с маслинена кожа, дойде при мен и ме заведе в салона,
където Дориан и аз бяхме говорили за първи път. Не можех да видя какво
прави, но пръстите й работеха толкова ловко и сложно, както го правеше
Дориан, когато ме завързваше. Само веднъж косата ми е била правена от
стилист – за сватба, за която една жестока приятелка изискваше да нося
оранжева тафта. Събитието все още ме будеше с кошмари.
От време на време усещах леко изтръпване по кожата си, докато Ния
работеше и аз осъзнах, че тя използва магия за прическата. Предполагах, че
беше по-добре от накъдрящо желязо, но Господи. Какво разочарование да
откриеш, че имаш магия в козметологията, докато другите джентрита
можеха да лекуват и да разкъсват сгради на части.
- Ето, господарке.
Тя ме заведе до огледало, нервно оценявайки реакцията ми. Разпръснати
плитки пробягваха по задната част на главата ми, където останалата част от
косата ми беше вързана в конска опашка. Беше оставила някои кичури да
падат плавно и накъдрени, но няколко тънки бяха разпръснати тук и там.
Дълги, плавни кичури ограждаха лицето ми, накъдрени в краищата.
Виолетки и тъмни рози, с цвят слонова кост, украсяваха някои от кичурите.
- Уоу – казах.
Ния стисна ръцете си.
- Господарката го харесва?
- Много.
Тя засия. С нейното малко оградено и спокойно лице, изглеждаше като на
шейсет, но вероятно би могла да се похвали с цял век.
- Не знам как ги носят хората.
Усмихнах се и я потупах по ръката леко.
- Прекрасно е.
Тя изглеждаше готова да припадне от радост и аз си спомних как персоналът
на Дориан скачаше да се подчини на заповедите му. Вдъхновявах ли такъв
вид лоялност? Или страх?
Точно тогава Дориан влезе в стаята, носещ горско зелена, копринена роба.
Ивиците съдържаха сложен модел от слонова кост, тъмнокафяв цвят и
златно, придружавано от тъмни спортни панталони и тениска в слонова кост.
- Много по-добре – каза той, взимайки ръката ми. – Хайде, ще закъснеем.
Муран и няколко други ни последваха, докато крачехме към тронната зала.
Дориан не тичаше буквално, но имаше някаква подчертана спешност в
движението му.
- Защо е това бързане? – попитах. – Те не те ли чакат с удоволствие?
- Със сигурност. Но трябва да бъда там преди другите монарси да пристигнат
или ще създам усложнения на етикета. Всички ще се поклонят, когато влезем,
но монарсите няма да го направят. Ако те са там преди мен, ще бъде
неудобно.
- Какво имаш предвид под „ще се поклонят”? Това значи ли, че...
Глашатай се хвърли да отвори двойната врата и съобщи с ясен глас:
- Негово кралско величество крал Дориан, от дома на Аркади, владетел на
земята, защитник на Земята на Дъбовете, благословен от боговете.
- Уау – издишах аз, а Дориан стисна ръката ми.
- ... с Юджийн Маркам, наричана Одилия Черният Лебед, дъщеря на
Тириган, Краля на Бурите.
Не мислех, че някога ще бъда назовавана по титла, но удивлението ми от
това беше нищожно в сравнение с това, което се случи след това. Всички в
стаята се обърнаха към нас и паднаха на колене, свели главите си.
Последвано от мъртвешко мълчание. Бавно, почти с плавна стъпка,
стигнахме до подиума в центъра на стаята, а аз се опитвах да гледам право
напред, а не към морето от подчинение.
Населението се изправи и се отдръпна навреме, за да ни позволи да стигнем
до трона. Когато го направихме, Дориан ме обърна към множеството и
направи малък, неопределен жест. Не знам как другите го видяха, когато
главите им бяха толкова ниско, но се изправиха и бръмченето на живота и
музиката започнаха незабавно. Хората се раздвижиха, говорейки и смеейки
се. Прислужници сновяха насам-натам с напитки и табли. Можеше да бъде
като всяко човешко парти, с изключение на случайните тролове и призраци,
пиещи вино. Мъжете бяха облечени в Ренесансови одежди, което само
улесняваше Дориан, докато роклите на жените бягаха към гамата на
ръкавите и презрамките от гръцката античност.
- А сега, скъпа, трябва да станем част от това.
Рязко извърнах погледа си от претъпканото множество.
- За какво говориш?
Той махна с ръцете си.
- Това са най-големите благородници в кралството ми, да не споменавам тези
от другите кралства. Трябва да се смеся с тях, да слушам глупавото им
бърборене, да се държа сякаш ми пука. Знаеш как е.
Паника премина през мен, докато поглеждах към лицата на всичките
джентрита.
- Защо не мога да дойда с теб? Имам предвид, ние сме еднакви и всичко
останало.
- Защото, ако те държа в ръцете си цяла нощ, ще изглеждам обсебващ и
несигурен. Да те оставя сама означава, че ти имам доверие, че ще напуснеш
с мен, независимо от техните увещания.
- О, Господи! Ще бъда нападана цяла нощ.
Той се засмя.
- Не се тревожи, те правят само това – освен, ако не искаш друго. Всеки,
който те докосне против волята ти, ще си спечели гнева на цялата ми охрана,
без да споменавам повечето от гостите. Ще бъде шокираща обида.
- И все пак, мога да си тръгна, ако искам.
- Разбира се. Свободна си да правиш каквото си искаш.
- Това няма ли да бъде обида към твоята мъжка гордост или нещо подобно?
- Доста. Но тогава просто ще взема пет-шест жени в леглото си и ще се
възстановя сравнително бързо.
- Уоа. Чувствам се сякаш те дърпам назад.
- Не се тревожи. Ще се възстановя, когато си тръгнеш утре.
Преглътнах и се огледах наоколо. Шегата не можеше да разсее загрижеността
ми.
- Не познавам никого.
Той ме обърна към себе си и ми даде нежна целувка по устните. Трябваше
съзнателно да успокоя тялото си. Все още беше шок, независимо по кое време
го правеше.
- Тогава просто ще трябва да се запознаеш с тях.
Той се запъти към първата група от хора, която видя, и скоро чух поток от
поздравления при неговото приближаване. Чувствайки се глупаво и
неудобно, се зачудих къде трябва да отида и с кого трябва да говоря. Не
правех големи партита. Прекарвах твърде много време в самота, за да знам
как да се впиша сред хора като тези. Дори не си бях дала сметка, че всички
тези са важни особи от Другия свят. Две от най-големите ми фобии, събрани
в една дълга вечер.
- Вино? – попита прислужница, която внезапно се беше появила до ръката
ми.
- Да, моля.
Взех един бокал от отрупания й поднос и припряно отпих глътка от сладкото,
плодово, червено вино. Тръгнах, избирайки случайна посока, но едва бях
направила пет крачки, когато пътят ми беше препречен от висок джентри в
алено кадифе. Имаше тъмна коса и спретната, равна брада.
- Лейди Маркам – процеди той, вземайки свободната ми ръка и я целуна. –
Удоволствие е да се срещна с вас най-накрая. Аз съм Маркус, лорд от Данзия,
Земята на Роуан.
- Здравей – казах, знаейки, че никога повече няма да си спомня името, след
като си тръгне.
Той продължи да държи ръката ми, а очите му ме огледаха от глава до пети.
Внезапно ми се прииска роклята да не беше толкова прилепнала или
деколтето да не беше толкова дълбоко.
- Трябва да кажа – измърмори той. – Чувал съм слухове за красотата ви, но
всички са нищожни в сравнение с реалността.
- Благодаря.
Опитах се да издърпам ръката си, но той я задържа.
- Благородството на семейството ми е извървяло целия път до от
преместването на този свят до сега. Известни сме със свирепите си воини.
Магията тече дълбоко в кръвта ни, обикновено съсредоточена в една от
стихиите. Моите способности са контрол над въздуха.
Сякаш за да подчертае истинността в думите си, почувствах лек бриз срещу
ръцете си.
- Наследниците ми ще наследят огромен имот. Домът ми винаги извършва
съветнически услуги за кралските фамилии. Дори сега съм близък личен
приятел на Катрис, кралица на Роуан. Тя е могъщ съюзник.
Осъзнах, че излага родословното си дърво пред мен, бързо и ефикасно, както
селекционер показваше документи като награда. Отворих устата си, готова
да му кажа, че не ме интересува, но той просто продължи.
- Някои мъже се страхуват да имат съпруга воин. Те биха упражнявали
контрол или биха използвали силите ти за техни собствени цели. – Той
наклони подсказвателно главата си към мястото, където Дориан говореше с
висока, тъмнокожа жена. - Не и аз. Не бих те използвал за свои собствени
цели. Би могла да управляваш до мен като равна, споделяйки водачеството
над нашите деца.
Господи. Това дори не беше първата ни среща. Успях да освободя ръката си
от неговата.
- Благодаря ти, но това е доста внезапно. Въпреки това ми беше много
приятно да говоря с теб.
Безпокойство се появи на лицето ми.
- Но аз дори не съм ти казал за прочутата ми репутация като любовник...
Отстъпих назад с две крачки, обърнах се и буквално избягах до друг мъж.
Зад него някои от другите се опитваха да се разхождат незабелязано.
Всъщност, този просто ме чакаше да откажа на Маркус, осъзнах. Той ме
удостои с ослепителна усмивка.
- Лейди Маркам, удоволствие е да се срещна с вас най-накрая...
Изгубих представа за времето. Не се отдалечих много от това място, а виното
ми помагаше да остана способна. Любезно изслушвайки приказките на всеки
мъж, се забавлявах да обмислям колко мога да притисна правилата на
гостоприемството, преди да си навлека проблеми с Дориан. Тази вечер
подтиснах бунтовническите си инстинкти и спазвах добро поведение.
След няколко часа видях Шая, чернокосата жена, която ме беше заловила
първата нощ. Тя вървеше сама през стаята. Отблъсквайки сегашния си
преследвач, се освободих от следващия и забързах към нея.
- Здравей, Шая, как върви?
Тя ме погледна удивено. Не беше изненадващо, считайки факта, че не бях
говорила с нея, откакто ме бяха заловили. Роклята й беше от среднощно
синьо кадифе, с дебели презрамки и висока яка. Не разбирах напълно
родословното й дърво, но очевидно беше дъщеря на някакъв благородник и
имаше доста ранна военна кариера в охраната на Дориан.
- Лейди Маркам – отвърна тя. Меко любопитство се изписа по лицето й. –
Какво мога да направя за вас?
- О, нищо. Просто мислех, че можем, нали знаеш... да поговорим.
Една деликатна вежда се вдигна. Тя погледна към тълпата от нетърпеливи
мъже и се обърна обратно към мен с половин усмивка.
- Изглежда има много гости, с които да говориш.
- Моля те – прошепнах. – Знам, че не сме приятелки, но говори с мен сякаш
сме. Само за минута. Не мога да го понеса. Имам нужда от почивка. Толкова
съм уморена да слушам колко е голям имота на всеки мъж... без да
споменавам другите неща.
Тя се засмя, звукът беше богат и сладък. Свързвайки ръцете си с моите, тя
лениво ме поведе наоколо, сякаш наистина бяхме приятели.
- Чувала съм истории за нещата, пред които си се изправяла. И все пак,
накрая не можеш да премахнеш група от отчаяни благородници.
Тя ми позволи няколко минути уединение, а после говорихме за обикновени
неща. Докато вървях с нея, осъзнах нещо: тя наистина беше забавна. И
интелигентна. И... мила. Бях я отхвърлила като превзета джентри кучка при
първата ни среща, но поведението ми се дължеше отчасти на залавянето ми
и отчасти на враждебността по време на вечеря. Но ето я тук, държейки се с
мен, както всеки други би се държал, коментарите й бяха остроумни и
проницателни.
- Трябва да вървя. Рурик ще ме търси. – каза тя накрая, оставяйки ме.
Усмихна се отново, развеселено и състрадателно. - Задържай се с тях малко
по-дълго. Не е нищо повече, освен неприятно.
Поклатих главата си.
- Те са толкова откровени и прями. Странно е.
Кийо и аз бяхме пропуснали глупостите със срещането, но точно сега по-
малката честност изглеждаше по-привлекателна.
- Тогава и ти бъди откровена. Ако си твърде мила, ще си помислят, че имат
шанс и ще се опитат отново. Сега повечето от тях те считат за благородник с
висок ранг. Арогантността е очаквана. Няма да си помислят, че си груба.
Благодарих й и загледах как си тръгва, докато ръка не хвана рамото ми.
Въздъхнах. Време е да се изправиш срещу вълците отново.
Или лисици, помислих си, докато се обръщах.
- Здравей – казах. – Хубав костюм.
Кийо стоеше там, в безупречен смокинг в черно и бяло, рязко контрастиращ
с цветните дрехи на другите мъже.
- Нося го заради теб. Предположих, че може да носиш кадифе или коприна. И
за това... – опушените му очи ми направиха бърза оценка. – Чух от доста хора
думи за роклята ти.
- Бил си тук? И защо не дойде да говориш с мен?
Той се ухили.
- Изглеждаше доста заета.
- Е, стой с мен сега. Може би ще ме оставят намира, ако си мислят, че съм
заета от някой.
Намерихме пейка с две места срещу стена, покрита със завеси от брокат.
Въздъхнах и облегнах главата си срещу рамото му. Той сложи ръката си около
мен.
- Иска ми се да бях навън да патрулирам, както правя обикновено всяка
вечер. Да се боря с духове и какво ли още не, не е и наполовина толкова
изморително, колкото това.
- Значи Тускон е беззащитен, така ли?
- Роланд е там, заради притесненията на майка ми. Просто се надявам, че
съм извършил достатъчно действия тук, за да заменят онези там.
Поседяхме тихо за момент, наблюдавайки партито. Напомни ми за бара.
Сама, но не сама. Както на всяко парти, хората пиеха повече, докато нощта
напредваше. Този безочлив сексуален контакт ставаше все по-чест и много
хора танцуваха, където намереха стая. Движеха се с грациозни стъпки,
напомнящи балния стил, който познавах.
- Мислех си... за миналата нощ.
Вдигнах поглед към него.
- Да. И аз си мислех за това няколко пъти.
- Ти беше... не знам. Никога не съм те виждал такава. Не че не сме го
правили, но... уоу. Беляза ме доста добре.
- Това лошо ли е?
Той се усмихна.
- Не. Не мисля. – Пръстите му погалиха брадичката ми и вдигнаха лицето ми.
- Но какво става? Как може кошмар да ти въздейства така?
Извърнах поглед.
- Не беше точно кошмар.
- А какво?
- Просто сън... или спомен. Беше за баща им. И магия.
- Какво се случи?
- Аз... е, трудно е да се обясни.
- Юджийн...
Задържах лекото си и игриво поведение.
- Забрави за това. Поне за тази вечер, става ли? Не му е времето. Можем да
поговорим по-късно.
Той се поколеба, а после кимна. Приближих лицето си, а той притисна
устните си към челото ми, после към бузата ми. Затворих очите си и
въздъхнах от удоволствие, докато устните му се движеха надолу по врата ми.
Обърнахме се един към друг, устните ни бяха тласкани от някаква невидима
сила. Докато се целувахме, забравих за всичките шантави предложения тази
вечер. Съществуваше само това. Аз и Кийо.
- Без пипане – предупредих, виждайки ръката му леко да се движи към
забранени места. – Не ме интересува колко много хора го правят. Или, че
изобщо няма да привлечем внимание.
- Тогава да отидем някъде насаме – измърмори той, поставяйки целувки по
рамото ми.
- Не мога. Знаеш, че трябва да напусна с Дориан. Нищо няма да се случи. –
добавих, виждайки го, че отваря устата си. – Просто за пред хората. Можем
да се върнем заедно утре.
Той го обмисли и кимна.
- Добре. Но ще те изпратя добре тази вечер.
Наведе се обратно към мен и продължихме да се целуваме, докато един глас
не каза:
- Боговете знаят, че съм виждал много странни неща в живота си, но никога
не съм виждал китцуне, което се опитва да ни завладее.
Погледнахме нагоре изненадани. Не бях очаквала друг преследвач, докато
съвсем ясно бях заета с Кийо.
Езон стоеше там.
Глава 21
Изправих се, гняв премина през тялото ми, докато гледах това самодоволно
лице. Тежка корона стоеше на върха на кафявата му коса, носеше впито,
лъскаво вечерно яке.
- Не ме гледайте така, Лейди Маркам. – каза той с едновременно доволен и
враждебен глас. – Дориан няма да те защити, ако предизвикаш проблеми в
дома му, независимо какви предимства имаш като любовница.
- Планът ти не проработи толкова добре последният път.
- Нито пък твоят.
Той ме погледна похотливо.
- Тази рокля е прелестна, нали знаеш? Подчертава прекрасно всяка част от
тялото ти.
Инстинктивно скръстих ръцете си.
- Не ми губи времето с комплименти.
- Просто отправям моята покана за тялото ти, като всеки друг тук.
- Така ли? Не си ли обърнал внимание? Никой от техните комплименти не
подействаха.
- А! Те са жалки, малки лордове и пиявици, борейки се за сила – каза той със
сарказъм. – Главното единодушие е, че си отказала на всички, просто защото
вече си близка с някой подходящ.
Той хвърли поглед на Кийо, докато говореше.
- Или може би, защото съм с Дориан. Не че има някаква разлика. Бих
отхвърлила предложението ти, преди да се приближа до теб.
- Мисля, че би ми харесало да видя това, особено считайки факта, че стига до
коленете ти.
- Ако това е частта, в която ти ми обясняваш колко добре надарен си, спести
си я. Нищо, което кажеш, не може да ме накара да се приближа до леглото
ти, така че се откажи и напусни.
Чертите му се втвърдиха, студена и язвителна самодоволна усмивка застана
на устните му.
- Предполагам, че не мога да оспоря това. Не че има значение. Няма да бъда
сам тази вечер.
Той едва отстъпи назад и наклони главата си. Проследих движението през
стаята. Жасмин Дилани стоеше сред група благородници от джентритата. Тя
гледаше към нас, с непроницаемо изражение. Дълга рокля, покрита с брокат
и тежки бижута, покриваха леките форми на тялото й, а сивите й очи
изглеждаха дори по-огромни от последния път.
Свих юмрука си, спомняйки си лицето на майка ми, когато описваше
нейното пленничество. Картината на Уил за самотно момиче, изгубено в
света на фантазията си, се завъртя в съзнанието ми.
- Ще те убия, копеле! Но първо ще се уверя, че ме молиш за това. – звучах
като Волусиан.
- Юджийн – промърмори Кийо, слагайки ръката си на китката ми. Гласът му
беше твърд и предупредителен. Очевидно се страхуваше, че ще направя
нещо глупаво. Беше добър страх.
Езон изглеждаше незаинтересован.
- Това са крайни мерки, не мислиш ли? Особено, когато има много по-прости.
- Като например?
Той се сви.
- Ще я върна тази вечер.
- Нека позная. Ако в замяна дойда да живея с теб.
- Не с толкова задължения. Ела с мен само за Белтейн. Една нощ и вие двете
ще бъдете свободни. Не е лошо предложение, след като там има много мъже,
заговорничещи да те задържат за по-дълъг период от време. Считайки
другите глупаци, които те приближават, можеше да е много по-зле. Аз съм
могъщ. Богат. Влиятелен. Струва си да се съгласиш.
Погледнах нагоре, оглеждайки Езон от глава до пети, поглеждайки към все
още наблюдаващата Жасмин и се обърнах обратно към него.
- Мисля, че предпочитам просто да те убия.
Той ми се поклони подигравателно, но лицето му още беше твърдо лице.
- Очаквам с нетърпение да опиташ.
Той тръгна да се отдалечава и погледна Кийо с преценяващ поглед.
- Предполагам, че можеше да избереш по-лош мъж за баща на детето си. За
този вече е доказано, че може да го направи.
Той отстъпи назад от нас и наклони глава към групата си. Плъзгайки
собственически ръка около Жасмин, той се наведе, целуна я по главата и
притисна тялото й до неговото. С разликата в ръстовете им, изглеждаше
така, сякаш той задяваше малко дете – което предполагам, всъщност беше.
Майната му на пубертета.
Гневът, който този поглед предизвика в мен, беше втвърден в лед и аз се
обърнах, за да погледна Кийо. Погледът на лицето му накара нещо вътре в
мен да се свие на топка.
- За какво говори той?
Той тръгна да отваря устата си, но спря, очевидно обмисляйки отново това,
което искаше да каже. Недоверчивостта ми експлодира.
- Кийо! Тук можеше да ми кажеш, че той дрънка глупости и ти нямаш
представа за какво говори.
- Юджийн... – започна той бавно.
Завъртях се. Ледът в мен се стопи и ме направи слаба.
- Имаш дете, за което никога не си ми казвал. Имаш дете някъде.
- Не. Не още.
Завъртях се обратно.
- Какво, по дяволите, се предполага, че трябва да... – спрях. – Мейвън.
Мейвън е бременна.
Горката Мейвън. Горката болна и слаба Мейвън. Бях чула много коментари за
състоянието й и никога не бях разпитвала за него. Беше знак за разсейването
ми през последните месеци. Джентритата не се разболяваха наистина. Те
можеха да бъдат убити в битка, или да умрат от инфекциозни рани или от
старост. Това беше.
Дори сега, поглеждайки през стаята, я видях да седи и да говори с няколко
от другите. Усмихваше се, но изглеждаше бледа под тена си. Роклята, която
носеше, беше хлабава и обемиста. Онази, която носеше в къщата ми беше
подобна, макар и не направена от коприна. Тази не показваше тялото й.
- Трябваше да ми кажеш – прошепнах.
- Да – каза той просто. – Да, трябваше.
- Трябваше да ми кажеш – повторих, гласът ми беше висок и обтегнат.
Шумът в стаята притъпи плача ми, но няколко човека наблизо ни хвърлиха
любопитни погледи.
- Шшт. – Кийо взе ръката ми и ни насочи обратно назад към стената. - Чаках.
Нещата бяха толкова несигурни между нас. Исках да имам стабилна основа
преди да ти кажа.
- Някога обмислял ли си, че ако ми кажеш, това може да помогне за тази
„стабилна основа”? Какво стана с честното красноречие?
- И как щеше да го приемеш? – попита той тихо. – Достатъчно дълго ми се
сърди, узнавайки, че тя и аз изобщо сме били заедно.
- Не, не ти се сърдих.
- Виждам го на лицето ти всеки път, когато нейното име се спомене.
- Няма значение. Това е нещо голямо.
Той поклати глава.
- Случи се в миналото. Тя и аз не сме заедно. Сега сме приятели. Аз и ти сме
заедно.
- И какво? Няма да направиш нищо за това бебе, защото вие, хора, не сте
заедно?
- Не! Разбира се, че не. Ще бъда до бебето и ще я подкрепям Мейвън толкова,
колкото трябва.
- Това не е миналото – сопнах се. – Това е твоето бъдеще. И моето бъдеще
също, ако планираш да бъдеш с мен.
Лицето му стана още по-твърдо, отколкото вече беше.
- Права си – каза той след няколко измъчени момента. – Беше грешка от моя
страна. Съжалявам. Мислех, че те защитавам.
Изсмях се с груб смях, който опасно граничеше с плач.
- Да. Всички искат да ме защитават напоследък. Родителите ми също.
Мислите си, че ако не чувам лоши неща, те вече няма да съществуват. Но
знаеш ли какво? Те съществуват и аз мога да ги чуя. И, Господи, иска ми се
да можех да ги чуя първо от хората, които обичам.
Обърнах се и тръгнах да се отдалечавам. Кийо сграбчи рамото ми. Опитах се
да се измъкна от хватката му.
- Не ме докосвай! – предупредих. – Приключихме тук?
- Какво говориш?
- Какво си мислиш? Че просто ще се усмихна и ще простя всичко това? Едва
мога да простя на родителите си, а ги познавам цял живот. Познавам теб
едва от месец. Това наистина не се брои за толкова много.
Той се сви. Ръката на рамото ми се махна.
- Виждам – каза той сковано, лицето му беше мрачно. – Тогава предполагам,
че приключихме тук.
- Да.
Стояхме там, гледайки се един друг, а там, където преди тлееше горещина
между нас, сега само самотна празнина напомняше за нея. Завъртях се на
токчетата си и профучах през стаята, без дори да знам къде отивам.
Нетърпелив мъж се приближи до мен, но подминах всички, очевидно
показвайки арогантността, която Шая очакваше от мен. Просто не можех да
се изправя пред тях точно сега.
Беше твърде много. Всичко. Шантавите твърдения. Моят така наречен завет.
Езон и Жасмин. Мейвън и Кийо.
О, Господи, Кийо. Защо ми беше причинил това? Опитах се да му пиша след
първата ни нощ заедно и той ме беше накарал да ми запука за него още
повече. Сега само болеше два пъти повече. Думите от предишната нощ се
върнаха при мен.
„Ти си мой”
Очевидно не.
Стоях там, на пода в претъпканата бална зала, без дори да знам къде бях.
Някак си бях дезориентирана и забравих къде е изходът. Тронът беше така,
че това значеше...
- Хей, Одилия! Какво парти, нали?
Опитите ми за навигация бяха прекъснати от приближаването на Фин. Все
още не се бях приспособила да го виждам повече като човек от Другия Свят.
- Фин! Трябва да ме изведеш от тук.
Той се намръщи.
- Не можеш да си тръгнеш още. Етикецията казва, че...
- Майната й на етикецията. – изръмжах. – Изведи ме от тук. Искам да бъда
сама.
Обикновеното му весело изражение изчезна.
- Разбира се. Ела!
Не ме поведе към главната врата, а към малка порта, скътана в един от
ъглите. Отвътре идваше примамлива миризма. Това беше някакъв път до
кухнята. Няколко тичащи слуги ни погледнаха стреснато, докато вървяхме по
извитите коридори и стени с фурни, но Фин се движеше умишлено без да
забавя крачката. Хората не са склонни да задават въпроси, ако си мислят, че
знаят къде отиваме.
С замах, той посочи към малка беседка, далеч от суматохата на готвачите.
Куки с наметала и палта покриваха стените и аз осъзнах, че това е нещо
лично тяхно. Имаше малка пейка под куките.
- Достатъчно добре ли е? – попита Фин.
- Да. Благодаря ти. Сега си тръгвай. - Седнах и увих ръцете си около себе си.
- Но не трябва ли...
- Просто си върви, Фин. – можех да чуя сълзите в гласа си. – Моля те!
Той ми хвърли печален, почти наранен поглед и си тръгна.
На сълзите им отне доста време да дойдат и дори сега, го направиха
неохотно. Само няколко набраздиха бузите ми. Все още чувствах
безпомощността с калната стихия, но това беше различен вид безпомощност,
такава с умствени, не физически последствия.
Сърцето ме болеше за Кийо, а стомахът изгаряше от ярост срещу Езон.
Никаква храна не ми изглеждаше като лекарство сега.
Не знам колко дълго стоях там, преди Дориан да дойде. Можех да го видя
само с периферното си зрение, но миризмата на канела го издаде. Стоя дълго
време до мен, без да казва нищо. Накрая, почувствах връхчетата на пръстите
му да избърсват нежно една от сълзите ми.
- Какво мога да направя? – попита той.
- Нищо. Освен ако не ме оставиш да разруша гостоприемството ти и да
нанеса някои щети.
- О, скъпа, ако това беше възможно, досега да съм удушил някои от
поданиците си, когато съм принуден да слушам идиотските им
бръщолевения.
- Какъв е смисълът на това да бъдеш крал, тогава?
- Не съм сигурен дали има. Може би храната.
- Шегуваш се с всичко.
- Животът е твърде болезнен, за да не го правя.
- Да. Предполагам.
Останахме мълчаливи, докато Дориан не извика името на някого. Момент по-
късно, малък, забързан прислужник се появи.
- Донеси ни малко от тази шоколадова торта, която направи Берта. Две
парчета.
Мъжът изчезна забързано.
- Не съм гладна. – измърморих.
- Ще бъдеш.
Тортата пристигна. Беше една от тези видове без брашно, така че беше
повече като шоколадов кейк, отколкото като шоколадова торта. Беше
потопена в малинов сос. Открих, че изядох всичко.
- По-добре ли е? – попита Дориан.
- Да.
- Виждаш ли? Казах ти, че е храната.
Оставих чинията на пода, опитвайки се да изразя на глас идеята, която
бавно се процеждаше в съзнанието ми. Идея, която вероятно никога не би
посмяла да изплува на повърхността, ако не бях толкова ядосана на Кийо и
Езон тази вечер. Всъщност, нелепото предложение на Езон, беше това, което
ми напомни за нея.
- Дориан?
- Да?
- Когато за първи път се срещнахме... ти ми каза, че ако спя с теб, ще ме
оставиш да отведа Жасмин. Предложението още ли важи?
Първият изненадан поглед, който бях виждала у него, прекоси лицето му.
Почувствах известно количество гордост, че го бях хванала неподготвен.
- Боже - каза той. – Това е неочаквано. Така. Отчаянието и гнева постигнаха
това,
което целият ми чар не можа, хмм?
Руменина се разля по бузите ми.
- Е, не... не е като да...
- Не - каза той рязко. – Предложението не важи още.
- Но аз си мислех, че...
- Видях те да се караш с Езон и китцунето. Няма да те оставя да дойдеш в
леглото ми, само заради някакво заблудено чувство за отмъщение срещу тях
двамата.
Той беше прав, осъзнах. Това беше моят начин да си го върна и на двамата.
На Езон за това, че излагаше на показ Жасмин. На Кийо за това, че ми разби
сърцето.
- Моля те – казах. - Ще го направя. Н-нямам нищо против. Трябва да върна
Жасмин. Не мога да я гледам в ръцете му.
Дориан замълча за момент. Накрая каза:
- Добре.
Извъртях главата си към него.
- Имаш ли го предвид сериозно?
- Със сигурност. Ще отидем обратно в стаята ми и ще видим как ще се
справиш.
- Да видиш как...? Какво се предполага, че трябва да значи това?
Да не би сделката да беше за това колко добра бях в леглото?
Той се усмихна.
- Ще изпратя Ния да те върне обратно. Трябва да направя нещо и скоро ще
се присъединя към теб.
Ния пристигна сякаш с магия и направи точно това, което той беше казал.
Щом се озовах сама в огромната му стая, забавих крачка неспокойно,
подготвяйки се за секса с истински джентри. Щеше да бъде лесно. Нищо за
правене. Просто трябваше да лежа там. Джентритата не пренасяха болести
като хората. Нямаше да забременея. Една нощ и щях да си отмъстя на това
копеле Езон и самодоволния поглед на лицето му. И да, Дориан беше прав:
щях да отмъстя и на Кийо. И кой знае? Може би спането с Дориан щеше да
запълни ужасната, изпепеляваща дупка, която предателството на Кийо беше
оставило в мен.
- Наслаждаваш се на гледката? - попита Дориан, когато най-накрая влезе.
Стоях пред огромен, изрисуван прозорец, гледайки отражението си в тъмното
стъкло.
- Никога не съм била тук на дневна светлина. Никога не съм виждала как
изглежда.
- Прекрасно е. Ще го видиш сутринта.
Предполагам, че щях. Той свали тежката си роба, наля чаша вино и се просна
на купчината възглавници на леглото му. Движението изглеждаше не чак
толкова като започване на секс, колкото като израз на умора. Изглеждаше
много обикновен. Много човешки.
- Изглеждаш уморен – наведох се към страната на леглото, наблюдавайки го.
Той издиша тежко.
- Трудна работа е да забавляваш поклонниците – както без съмнение ти
можеш да свидетелстваш. Как ти се стори първото ти кралско парти? С кого
говори? Нощта ти трябва да е била много по-досадна от моята.
Предпазливо, седнах на ръба на леглото, разказвайки му нощта. Дадох му
мнението си и му предложих толкова детайли, колкото можах за моите много
увещания. Имената ми се изплъзваха, но Дориан можеше да идентифицира
виновниците, само по дадената му информация. Той се смееше толкова
силно на моите мнение и действия, че си помислих, че ще се разплаче.
Изправяйки се грациозно, той се плъзна по сатенената покривка, за да седне
до мен.
- Ти, бедно, бедно нещо. Не се чудя, че искаш да ни изловиш. Но признавам,
че след моята също толкова безсмислена вечер, мога да ти кажа няколко
имена.
- Не трябва да казваш такива неща.
Той поклати главата си и се засмя.
- Стой тук достатъчно дълго и ти ще ги казваш.
Тези златни и зелени очи ме гледаха, блестейки едновременно със обич и
желание. За момент, можех да си помисля, че Дориан ме иска заради мен, а
не заради човешката ми плодовитост или заради пророчество.
Оставяйки ръцете си на гърба на врата ми, той ме целуна и аз нямах време
за въпроси. Бяхме се целували доста досега и устните му все още
притежаваха същата копринена мекота, тази прецизност и контрол. Бях
свикнала с това и стопляше всяка част от мен, но утвърждението от тази нощ
стоеше пред мен. Устните ми се поколебаха, но въпреки това успях да
отвърна на целувката му. Можех да направя това. Беше лесно... нали?
Той внимателно ме остави да легна на леглото, докато тялото му беше отчасти
върху моето. Неговата горещина и тегло предизвикваха нещо приятно в мен,
но внезапно мозъкът ми започна да мисли за Кийо и си спомних всяко лошо
нещо, което някога съм си мислила за джентритата. Дъхът ми се ускори, но
не от страст. Не, не, смъмрих се, принуждавайки тялото си да не се огъва.
Това е Дориан. Няма нищо, от което да се страхуваш. Но бях уплашена. Това
не беше добре. Не можех да се оставя да го направя, дори въпреки че знаех,
че няма причина да не го направя. Мотаех се с джентри сега. Имах прякори.
Исках да науча магията им. Исках да убия Езон. И все пак, някак си, не
можех да се оставя в това крайно...
Дориан прекъсна целувката и седна.
- Точно както си мислех. Не искаш да го направиш наистина. Страхуваш се
от мен.
Седнах наполовина, подпирайки се на лакътя си. Преглъщайки се постарах
да дишам равномерно.
- Не каза ли веднъж, че искаш да се страхувам.
- Не такава уплаха. Освен това, сърцето ти е доста объркано тази вечер.
Той стана от леглото и си наля още една чаша вино. Отпивайки от него, отиде
до прозореца и се загледа в нищото, както аз бях направила преди малко.
- К-какво правиш?
- Казах ти и преди. Не взимам жени, които не ме искат.
Беше се обърнал с гръб към мен, но гласът му имаше този обикновен
безгрижен тон. Като всичко останало, това все още беше една голяма шега.
Зачудих се дали не е разстроен. Не можех да го разчета изобщо.
- Ъ, чакай - скочих от леглото и грабнах ръката му, почти разливайки виното.
– Какво казваш? Трябва да направим това. Кълна се, че няма значение.
Искам го. Наистина.
- Може би. Не ме гледаш по начина, по който гледаш китцунето, но съм
чувствал желанието ти преди. То е нещо краткотрайно и наистина не може
да спечели срещу тази част от теб, която ти казва да не се предаваш пред
един от блестящите.
- Може би можем да игнорираме тази част.
Той се засмя и докосна бузата ми.
- Обожавам те, знаеш ли? Толкова съм щастлив, че те срещнах.
Преглътнах, загрижена и отчаяна.
- Моля те, Дориан. Трябва да взема Жасмин. Трябва да направим това.
- Няма да направим нищо такова. Не и тази вечер, опасявам се. - Той отиде и
седна в основата на леглото, близо до таблата, както беше направил по-рано.
– Ще ти предложа сделка обаче. Ще отложим споразумението ни, докато не
станеш готова. В замяна на това, ще добавя допълнителното условие да не
ходим при Езон, докато не направиш подходящ напредък с магията.
Спомних си последните ни няколко урока, които бяха доста слаби.
- Това може да отнеме известно време...
- Тогава ще отнеме известно време. Наистина, ако искаш да го победиш, ще
трябва да знаеш повече за силата си, дори ако е толкова малка. Оръжията ти
са силни, но ако ги няма... просто ги няма.
Исках да споря с него, да му кажа, че не мога да чакам толкова дълго. По
дяволите, магията. По дяволите, срамежливото ми устояване. Можехме да
приключваме със секса и просто да взема Жасмин.
Но знаех, че той беше прав. За всичко. Той не заслужаваше тялото ми, без
умът ми да е в него и наистина се нуждаех от всяко предимство, което можех
да получа.
- Тогава може ли да се упражняваме тази вечер? Виждайки как нищо друго
няма да стане?
Ако се разсеех, може би щях да спра да мисля за болката, заради Кийо.
- Не се безпокоиш с такт, нали? Много добре, тогава, да видим какво можем
да изпълним.
Довлякох стол в средата на стаята, докато Дориан вадеше още някои кабели
от никога не свършващия му запас.
- Бежово и виолетово – каза той, държейки ги. – Да подхождат на роклята ти.
- Това е шампанско.
Той не завърза ръцете ми този път, но доста здраво обвърза торса ми. Отново
използваше сложни модели, докато работеше, правейки уникални плитки и
вплитания. Лилавата коприна кръстосваше гърдите ми, и всеки път, когато
ръцете му докоснеше някое чувствително място, тайно изпращаха тръпки
през тялото ми. Какво не ми беше наред? Защо можех да имам тези
физически тръпки, а не можех да правя секс с него?
Завързването отне цяла вечност, както винаги. Бях нетърпелива, но Дориан
съвсем очевидно се забавляваше. Работеше безкрайно търпеливо, обръщайки
внимание на всяко вплитане и всеки възел. Когато свърши, се отдръпна и ме
погледна, както предните два пъти.
- Много добре – отбеляза, наблюдавайки ме.
Странна идея настъпи в мен, докато седях там. Доброволно го оставих да ми
направи това, но, наистина, беше скок във вярата. Ръцете ми може да бяха
свободни, но докато стоеше пред мен, осъзнах колко безпомощна бях.
Можеше да използва изцяло силата си, ако искаше да злоупотреби.
Но той не го направи. След като завърза очите ми, го чух да донася от
другата стая стомната с вода. След като беше очевидно скрита, той се върна
и седна до мен. Чух как леглото изскърца под тежестта му и звука на още
наливащо се вино.
- Готово е – чух го да казва.
Съсредоточих се, както при последните два урока. Умът ми се разтегна из
стаята, опитвайки се да намери водата, за която се предполагаше, че трябва
да достигна. Повтарях упражненията, визуализирайки влагата и мокротата.
Начинът, по който се усещаше и вкусваше.
И все пак когато посочих мястото, където според мен се намираше каната с
вода, той ми каза, че греша.
Така че опитах отново. Още три пъти, да бъдем точни. Провалях се всеки
път.
Чух го да се прозява.
- Искаш ли да продължиш през цялата нощ? Смея да кажа, че леглото е
достатъчно голямо, за да спиш спокойно. Или, ако искаш, нямам проблеми с
това да спя на дивана в другата стая.
- Не – казах решително. – Искам да опитам отново.
- Както искаш.
Отново повторих движенията, мразейки ги затова, че ме изгарят с нужда.
Исках да направя това. Исках да овладея силата. Може и да се бях провалила
в секса тази вечер, но нямаше да се проваля в...
- Там е – казах внезапно.
- Къде?
Посочих и, с разтворените си ръце, почти можех да усетя нещо мокро. Беше
толкова лесно. Как не го бях забелязала преди?
- Точно до теб е. Наистина близо. Ако още лежиш на леглото, бих казала на
един лакът разстояние. Може би на масата.
Той остана тих.
- Е? Права съм, нали?
- Провери останалата част от стаята.
Надеждите ми се разпаднаха.
- Отново сгреших?
- Просто провери. Да видиш дали водата не е някъде другаде в стаята.
Не влязох в играта му. Защо беше тази неяснота? Бях ли я открила или не?
Но опитах отново, достигайки до стаята отново. Мястото близо до него, което
пулсираше в сетивата ми. За какво беше всичко това?
Още едно място внезапно привлече вниманието ми. Достигнах го, този път
без да използвам ръцете си и същата пулсираща сила се върна обратно към
мен. И заедно с това усещане, дойде и леко пощене в ушите, беше само
шепот, но беше същото, като онова, което бях почувствала в спомена-сън.
Усетих го.
- Добре. Точно до вратата. На пода, мисля.
- Да. - Отговорът беше изненадващо прост и ясен. Без шеги или игри.
- Права? Аз съм права? Наистина ли? Не се шегуваш, за да можем да отидем
в леглото, нали?
Чух неговия нежен смях, докато отиваше до вратата, а после ме приближи.
Вземайки
ръката ми, той я потопи в керамичната кана и аз почувствах как студената
вода се плъзна по ръката ми. Засмях се, възторжена и упълномощена. Идеше
ми да я пръсна и по двама ни.
- Така че, какво открих първият път? До леглото? Трябва да е имало нещо,
ако се съди по реакцията ти.
- Да, всъщност имаше.
Той махна каната и отиде към леглото, после се върна към мен. Почувствах
ръката му да се движи към мен, и тогава усетих аромата на нещо силно и
плодово да ме удря.
- Виното – осъзнах аз. – Усетила съм виното.
- Да. Доста забележително, предвид това, че почти го бях изпил. – Той остави
гарафата долу и махна връзката на очите ми. – А сега, мила моя, време е да
спим.
Той коленичи до мен и започна досадният процес по развързването на
връзките и възлите. Махнах свободните си ръце.
- Искаш ли помощ?
Той поклати главата си. Можех да помириша виното по него.
- Не. Остави простите ми забавления, моля.
- Пиян ли си?
- Вероятно.
Работеше неотклонно по това да ме освободи от въжетата, но пръстите му
бяха по-малко прецизни от по-рано. Отново почувствах този странен хлад да
ме пленява.
Най-накрая освободена, се изправих и се протегнах.
- Може ли малко?
Исках да празнувам, след седмици на добро поведение, осъзнах, че тук мога
да пия безопасно. Интересно е това, че най-безопасното място за мен сега
беше убежището на джентритата.
Той вдигна гарафата. Вероятно беше останала само една чаша. Погледна я
изкосо за момент и свали тениската си. Озадачена, го гледах как отиде до
врата и подаде главата си навън.
- Да, сър? – чух да казва един глас.
- Имаме нужда от още вино тук. – съобщи Дориан. – Госпожица Маркам и аз
имаме да правим много неща тази вечер.
- Веднага, Ваше Величество!
- Побързай човече. Нямаш представа колко е настоятелна. Едва мога да я
задържа толкова доволна, колкото е.
Чух ботуши да бягат по каменния под. Дориан затвори вратата и се обърна
към мен.
- Виното ти ще бъде тук скоро и без съмнение моите похождения ще бъдат
разгласени
пред целия замък.
Завъртях очите си при показването му.
- Така, преминах ли теста?
- Хмм?
- Ти каза, че трябва да направя прогрес с магията преди да отидем да вземем
Жазсмин.
- А, това ли? Това не е точно прогрес?
- Как така, по дяволите, не е?
Той седна до мен на леглото.
- Намери водата. Трябва да направиш нещо с нея. Враговете ти няма да
бъдат впечатлени, ако просто им заявиш, че има езеро зад следващия хълм.
Въздъхнах. Страхотно.
- Каква е следващата стъпка?
- Да накараш водата да дойде към теб.
- Хъх. Е, това поне звучи малко по-вълнуващо.
- Не, наистина. Основно правиш същото нещо – седиш и се опитваш да
накараш водата да се придвижи към теб.
- Ти си най-скучният учител, съществувал някога.
Той се ухили и ми даде бърза целувка по бузата, когато се чу чукане на
вратата.
- Зависи от това на какво искаш да те науча.
Глава 22
На следващия ден не дадох на Лара всички подробности, само й казах, че
съм скъсала с момчето.
- Сладолед. - посъветва ме тя по телефона. - Много сладолед. И текила. Това е
ключът.
- Точно сега не мога да пия много.
- Хмм. Добре, може би един от онези ликьори с вкус на сладолед. Също с
Кахлуа или Ирландски крем.
- Още съвети?
- Чик Флик?*
*Чик Флик - Женски романтичен филм
- Мили боже! Прекъсвам телефонната линия в момента.
- Добре, тогава, пробвай това - каза самодоволно. - Точно в момента получих
обаждане от момче, което мисли, че в мазето му има трол. Побеждаването на
един от тези ми звучи "терапевтично".
- Лара, това са пълни глупости.
По-късно, когато преразказвах телефонният ни разговор на Тим, той ми каза:
- Защо жените се хвърлят на сладоледа? Той ги прави дебели, след това те
започват да се мразят и започват да говорят отново и отново как никога
няма да намерят човека, глупости, глупости. Тъпо е. Виж, ако имаш някои от
тези опияняващи кактуси, ще бъде съвсем различно...
- Не - отговорих. - Без кактуси, след случката от предишният път.
Той направи гримаса.
- Добре, тогава. Моят най-добър съвет? Не му се обаждай. В момента сигурно
преминава през всички етапи на съжалението и вината. Можеш да му се
обадиш, когато той се почувства по-добре. Остави го да се осъзнае за малко,
и след това той ще ти се обади.
- Не искам да ми се обажда.
- Разбира се, Юдж.
Приключих с трола по-късно същият ден, но не направих много за себе си.
Нито разреших загадката с целувката, която събрах тази нощ. С
нарастващото ми лошо настроение, бях щастлива единствено, когато настъпи
урокът ми с Дориан на следващият ден.
Имайки в предвид неговото очарование от човешките неща и новостите като
цяло, си мислех, че ще хареса идеята да хапнем навън. Не знам защо се
притеснявах; сигурно щяхме да преминем направо към урока. Може би се
чувствах виновна относно секс мислите. Може би бях самотна.
След като се придвижих бързо, пристигнах на Каталайн Лоудж, превзет хотел
на миля или и малко от Каталайн Стейт Парк. Паркирах в отдалечена
пресечка, надявайки се далеч от любопитните очи, и седнах на земята с
кръстосани крака. Пръстенът падна на асфалта зад мен. Повдигайки бързо
очилата си, се наведох срещу колата и зачаках. Подбрах момента перфектно.
Няколко минути по-късно, почувствах напрежението и изтръпването, и
тогава Дориан се яви зад мен. Той беше оставил робите и мантиите в тях,
носейки тъмни панталони и сивкава риза, която изглеждаше малко не на
място.
Хвърли бегъл поглед към ярката слънчева светлина и след това забеляза, че
съм на земята.
- Някога било ли е облачно в това адско място?
Изправих се и той предложи ръка, за да ми помогне.
- Мога да го уредя, ако искаш.
- С риск да заличиш половината от справедливия си град? Не благодаря.
- Смятам, че ще оцениш това. Ще улесни влиянието на твоя свят. Едно място
по-малко за завладяване.
- Не. Това място ми трябва непокътнато. Планирам да държа тук
затворниците и враговете ни. Къде по-точно се намираме днес?
- На няколко крачки от най-добрата храна на живота ти, ако слуховете са
верни.
Заслепи ме с една от неговите усмивки.
- Удоволствието преди бизнеса? Боже мой, ти винаги успяваш да ме удивиш.
- Дявол да го вземе, изчакай докато идентифицирам всеки източник на вода
в ресторанта.
Това поне беше добра идея да дойдем в Белтейн. Сега мога да усетя
кактусите, изворите и всеки воден източник отвътре на сигурно разстояние.
Дори мога да усетя хората, тъй като човешкото тяло би трябвало да е, колко,
65% вода? Това означава, че никой не може да ми се измъкне.
Седнал вътре, Дориан гледаше заобикалящата го обстановка по-възхитено от
всичко в менюто.
- Поръчай ми нещо - каза той разсеяно, гледайки как семейство напуска
заведението, влачейки четири малки деца зад себе си. Поклати глава с
любопитство. - И тези малките им принадлежат?
Погледнах бегло.
- Вероятно.
- И тяхната майка изглежда бременна отново. Невероятно. У дома тези хора
ще бъдат почитани като богове на плодородието. Мисля, че семейство с две
деца е достатъчно забележително.
Сервитьорката се върна. Поръчах равиоли пълнени със спанак за мен и
някакъв вид пикантно пиле за него.
- Много от ниско и средностатистическите семейства спират само с две деца.
И много от тях дори не си помислят за деца докато не станат по-възрастни от
мен.
- Не разбирам. - Той подложи лакът на масата и отпусна брадичка в дланта
си. - Жена на твоята възраст би трябвало да има много деца до сега.
- Ей! Аз приличам на двадесет и шест. Не съм толкова стара. Дори не
приличам на годините си.
- Това е ген на баща ти. И не искам да те обидя на години… просто изказвам
своите наблюдения. - Въздъхна. - Бих се отказал от половината ми кралство,
само за едно дете.
Усмихнах се закачливо.
- И шансът да бъдеш баща на сина на Краля на Бурите.
- Бих бил просто щастлив да бъда баща и на дъщеря му също. Бих бил
щастлив да бъда баща на всяко дете.
- Тогава защо не намериш някое приятно момиче и да го направиш?
- Вярвай ми, не е като да не съм опитвал. - Изведнъж лицето му придоби
сериозен вид, но бързото мръщене изчезна толкова бързо както и дойде. - А,
ето една привлекателна млада жена.
Последвах неговия втренчен поглед през ресторанта, и видях висока
блондинка, която излизаше от тоалетната. Беше се пъхнала в една малка
рокля от ликра и гърдите й направо изкачаха отвън.
Нямах сърце да кажа на Дориан, че вътре сигурно има огромно количество
силикон. Очите му се бяха спрели върху нея, и тогава неговият час изчезна,
пренебрегвайки ме. Той се обърна.
- Не че и ти не изглеждаш очарователно днес.
- Недей да ме успокояваш. - засмях се. - Ще се радвам да гледаш влюбено
друга жена.
Нашият късен обяд протече хубаво и всичко около Дориан продължи да го
впечатлява. Най-много го плени кредитната карта, с която платих на края.
- Вътре има съхранена информация - опитах се да обясня. - Тази
информация позволява на ресторанта да ми вземе пари.
- Заинтригуващо. Представям си как това прави нещо с електричеството?
Кръвта на твоята култура?
Неговият огорчен тон ме накара да се усмихна.
- Нещо такова - отговорих му.
Едва на миля и половина от Каталин Стейт Парк, нещата започнаха малко да
се напрягат.
- Чувала ли си се с китцунето напоследък?
- Той си има име. - казах рязко.
- Чувала ли си се с Кийо напоследък?
- Не.
- Наистина? Не се е опитал да се свърже с теб и да те моли за прошка?
- Не. - Стиснах зъби. Начинът по който го каза, прозвуча сякаш съм нанесла
страхотна обида.
- Странно. Мисля, че бих се обадил, ако бях обидил моята любима. Разбира се,
предполагам, че от мъж, който прекарва половината си съществуване като
животно, не можеш наистина да очакваш да не постъпва като такова.
Спрях и се обърнах към Дориан.
- Престани! Просто престани, става ли? Престани да ме настройваш срещу
него.
- Не очакваш от мен да направя нещо, което той вече е направил.
- По дяволите, Дориан. Сериозна съм.
Започнахме да вървим отново, но този път аз бях тази, която повдигна
темата отново след няколко минутно мълчание.
- Ти знаеш. Знаеш, че Мейвън беше бременна и не ми каза.
- Това не беше моя тайна, че да ти я кажа. Освен това, последният път,
когато казах нещо лошо за нея, си имах неприятности. Ти ме обвини, че се
опитвам да те настроя срещу нея.
- Не мисля, че това е съвсем същото. Говорим за Кийо сега. Предишният път
говорихме за Мейвън, която искаше да ме убие.
- И не мислиш, че това е едно и също?
Спрях.
- Какво имаш в предвид?
- Кийо е нейн приятел, в миналото нейн любим, а сега баща на детето й. Той
беше застанал твърдо зад нея срещу нашествието на Краля на Бурите. Обаче,
на чия страна мислиш, че ще застане, ако трябва да избира между теб и нея?
Какво ще стане, ако Мейвън реши, че ти си голяма заплаха? Какво ще
направи той? Какво ще направи той, ако ти случайно забременееш?
Студени тръпки ме побиха, когато чух тези думи. Обърнах се рязко и едва
разпознах собствения си глас, когато проговорих:
- Не искам да говорим за това повече.
Той вдигна ръцете си в умиротворителен жест със спокойно и приветливо
лице.
- Не възнамерявах да ти причиня вреда. Избери друга тема на разговор. Ще
говорим за всичко, което пожелаеш.
Но не ми се говореше повече. Останалата част от пътя извървяхме в тишина.
Когато накрая стигнахме до парка, слънцето беше започнало да се спуска по
склона. Все още имахме достатъчно светлина, за да седнем отвън и да
изберем добро място за работа.Така стигнахме до една по-малко оживена
пътека и след това се отклонихме към полу-засадена с дървета площ.
Не бяхме дори близо до района на гъстата гора, но имаше оголени скали,
няколко нащърбени борчета, и бяхме на разстояние от пътеката, която ни
осигуряваше поне малко уединение.
Рутината доказа същото. Дориан ме прикани да седна на земята и да се
облегна на една скала.
Той имаше друг сноп копринени въжета и отново ги завърза около мен.
Скалата не беше хич удобна, така че той просто позволи да отпусна ръце
скута си и ги завърза заедно около китките.
Естествено, направи своят изящен възел около тях, като зави червеното и
синьото въже заедно.
Когато завързваше въжетата около гърдите и ръцете ми, очите му намериха
моите, но след това се върна отново към работата си.
- Няма да си ми ядосана до края на деня, нали?
- Не съм ядосана.
Той се засмя.
- Естествено, че си. Също си и ужасна лъжкиня. Приведи се напред, ако
обичаш.
Позволих му да ме завърже отзад.
- Просто не обичам да играеш игрички. Не мога да им вярвам.
- Моля те, какви игрички играя?
- Дори не знам през половината време. Игри за напреднали, предполагам.
Говориш истината, но винаги си имаш собствени мотиви за това.
Внимателно ме придърпа назад и приклекна на земята за да ме погледне в
лицето.
- Ах, но аз говоря истината.
- Просто не мога да разбера какво искаш понякога, Дориан. Какви са
плановете ти. Труден си за разбиране.
Усмивка на наслада се разля по лицето му.
- Труден за разбиране? Това казва жената, която едновременно мрази и си
ляга с обитатели от друг свят? Същата жена, която твърди, че не ми вярва
дори, когато я взимам напълно под моя закрила?
Размърдах се.
- Вярвам ти в това.
- Сигурна ли си?
Той притисна силно устни в моите. Това ме стресна, но не можех да направя
нищо. Единственият мъж, който може да ми помогне или да ме използва, ме
хвана в капан. Не можех да направя нищо, освен да му позволя да продължи
да ме целува. Осъзнаването й ме предизвика да отвърна, беше потресаващо,
имайки се предвид проблемът ми с контрола и безпомощността. Това ме
накара да се чувствам уязвима… и развълнувана.
Извърнах си главата, толкова надалеч, колкото можах, опитвайки се да
прекъсна целувката.
- Спри!
Той се отдръпна назад на коленете си.
- Просто поставям границата.
- Не, не я поставяш. Ти току-що се опита да ме целунеш.
- Е, добре, хвана ме. Но реалността си остава същата: Завързана или
свободна, ти трябва да ми вярваш. Няма да направя нищо, което не вярвам,
че е за доброто на твоето съществуване. Същото се отнася и инцидентните
коментари относно твоя любовен живот. Така че.. - Той се изправи. - Ще
започваме ли урока?
- Без превръзка на очите? - попитах, все още малко развълнувана.
- Не е нужна. Знаеш къде е водата. Или ще знаеш в момента.
Дориан извади стола, който донесох и го отвори. Търсейки място, той застана
до голям речен камък, който стигаше почти до раменете му. Постави
отвореният стол отгоре и застана до един нисък храст, където имаше
преимущество над мен и стола.
- Усещаш ли водата?
- Да.
- Увери се. Ако случайно стигнеш до някое дърво и приключиш с
призоваването на водата, можеш да убиеш горкото нещо.
Разширих сетивата си, съобразявайки се с това, което ми каза. След няколко
мига, знаех със сигурност, че съм намерила всички извори на вода.
- Не, намерих ги.
- Добре, тогава. Призови ги.
- Трябва ли да предизвикам стол издигни се или нещо подобно?
- Не, не си свързана с него. Но си свързана с водата. Усещаш я. Докосваш я
със съзнанието си. Убеди я да дойде при теб, да излезе от местонахождението
си. Вече си го правила с бурята. Номерът в момента е да го направиш на
точно определено място. Забрави за тялото си - в момента то е безполезно.
Всичко е в съзнанието ти.
- Това ли са всички инструктори, тренер?
- Опасявам се.
Изпънах се настрани, изтъркулвайки се до неговата страна за да ми е по-
удобно. За някой, който внимава с какви дрехи е, той беше толкова
безгрижен относно измърсяването им. Предполагам, че пералнята е малка
грижа, когато имаш всичко необходимо за да се погрижиш за това.
Въздъхвайки се обърнах към стола. Това, което опитах изглеждаше нелепо,
но първо почувствах водата. Така че следвах това, което ми каза, до колкото
мога. Улових водата, много стегнато, сметнах за добре да я задържа в ръцете
си. Без значение колко силно се бях концентрирала, не можех да я накарам
да помръдне. Напомняше ми на вятъра. Можех да я усетя, но не и да я
контролирам. Всъщност, ако направя някакъв прогрес, предполагам, че ще
мога я контролирам някой ден. Но сходството предстоеше все пак. Времето
минаваше. Опитвах и опитвах да заповядам на водата, но тя отказваше да се
подчини.
Още повече време мина. Влачеше се.
Най-после реших, че е добра идея да покрия очите си, защото бях бясна,
когато разбрах колко време сме пропилели. Часовете се нижеха един след
друг, бях сигурна в това. Светлината все повече нарастваше. Погледнах към
Дориан, можех да се закълна, че беше заспал.
- Хей! - казах. Без отговор. - Хей!
Той отвори едно око.
- Не стигам до никъде с това. Може би трябва да я призовем през нощта.
Той се изправи.
- Вече се отказваш?
- Вече? Минаха повече от два часа, даже три.
- Чудесата не се случват за една нощ. Изискват време.
- Колко време? Започнах да се чудя, дали не си направил това магическо
правило само за да отложиш взимането на Жасмин.
- Добре. Вярвай в това, ако прави нещата по-лесни за теб. Истината - ако ми
вярваш достатъчно за да я чуеш - е, че това е за твоя собствена защита. В
един перфектен свят сигурно щяхме да влезем и изведем момичето тихо. В
реалния свят ще се бием с охраната на Езон и със самия него. Бих предпочел
и двамата да излезем живи от цялата история. Не се справи толкова добре
предишният път.
- Това ще продължи вечно... тази тренировка.
Знаех, че мрънках и дразнех, но гърбът ме болеше и комарите бяха излезли.
Поне идентифицирах изворите на вода. Наложи се да гадая. Тук не можех да
направя нищо повече освен просто да чакам и да гледам втренчено. Ако
нещо се случи, но нищо не се случваше.
- Извинявай - казах му. - Просто съм уморена, това е всичко. Нямах
намерение да се оплаквам.
Изглеждаше спокоен от моята реакция, както винаги. Всъщност, можех да
видя лицето му, гледайки ме приветливо в здрача.
- Нямаш никакви проблеми. Да вървим тогава.
Той отиде до стола и го улови. Затваряйки очите си, отпуснах глава назад
върху скалата и зачаках да ме освободи. Както и предположих, усетих нещо
студено и мокро като мъгла, промъкнала се между гърба и врата ми. Новите
ми сетива, усетиха, че нещо не е наред. Момент по-късно, преди да усетя
разликата, мъглата се сля в тънка кожа...
- Дори...
Писъкът ми беше прекъснат от студени, забиващи ноктите си, ръце. Едната
покри устата ми, а другата ме сграбчи за врата. Дориан беше тук преди
плача ми, карайки ме да мисля, че той е усетил нещо преди мен. Той скочи
върху мен, но четири влажни, човешки форми се материализираха във
въздуха преди него, блокиращи пътя му. Никсис. Водни духове. Два от тях
бяха мъже, а другите два духа бяха жени. Легендите разказваха, че могат да
се превъплътят в красиви форми, но тук те бяха сиви, мрачни. Мокра и
лепкава кожа в нюанси на сивото. Дрехите - мокри и капещи. Коса,
приличаща на водорасло се свличаше надолу. Едната от тях ме придържаше
и натискаше надолу към земята и правеше всичко възможно да спре въздуха
ми по-бързо. Водата капеше по мен от косата й, а очите и изглеждаха изпити
на бледата светлина. Тя изсъска с удоволствие и ме притисна по-силно,
докато аз се опитвах да преценя шансовете си. Приключих преценяването
бързо, защото нямах никакви шансове. Бях напълно въоръжена, но
неспособна да стигна до нещо заради проклетия фетиш на Дориан за
ограничение. Покривайки устата ми, не можех да извикам подкрепление.
Светът се покри със звездни прашинки и въздухът ми изчезна. Гърлото и
белият ми дроб се надигнаха, опитвайки се отчаяно да вдишат нещо.
Ноктите й бяха вкопчени в плътта на врата ми, чудех се дали тя ще го
откъсне или ще изчака да се задуша. Единствената ми надежда беше
Дориан, но той няма да се добере до мен в скоро време, освен ако не е със
своята армия от...
Всеки камък и всяко камъче на мястото изведнъж се вдигнаха от земята.
Малко след тях, наистина големите камъни и скални блокове ги последваха.
Няколко от големите експлодираха на хиляди малки парчета. Всички малки
парчета, ставаха големи и започнаха да се свързват по между си и бавно да
се движат по посока на часовниковата стрелка. Похитителят ми се
придвижваше внимателно, вероятно за да изненада някого. Не ми даваха да
дишам, но извих главата си достатъчно за да видя Дориан, стоящ с вдигнати
ръце, сякаш е диригент на симфония. Над него, циклон от остри скали, се
извиваше все по-бързо и замъгляваха погледа ми. След това, като финал на
грандиозна песен, той рязко свали ръцете си.
И скалите паднаха. Част скалите на циклона внезапно се спуснаха и
извисиха, като първобитните предшественици на куршуми. В началото
техните движения изглеждаха хаотично и падаха на земята. Но се оказа, че
всеки камък имаше свой план, своя цел. Тези остри парчета се насочиха
точно към водния дух, който ме държеше, премервайки го и режейки с
жестока прецизност. Тя отвори уста с тих вик, докато кръвта се разпръсна по
мен и раздраното и тяло се строполи в кърваво, мокро петно. Измъкнах се
изпод нея, поемайки дълбока глътка въздух. Далеч от нея, Дориан направи
друго движение надолу и призова своя оркестър към следващата жертва.
Камъните се спуснаха към друг воден дух, разкъсвайки го на парчета. След
това друг, и друг, докато от водните духове не остана нищо, а само парчета,
разкъсани като парцали, обляни в кръв. Тяхната задача бе завършена и
скалите нежно паднаха на земята, като меки и тихи капки дъжд. Цялата
контра-атака отне по-малко от минута.
Веднага Дориан падна на колене пред мен, помагайки ми да се изправя
докато вдишвайки се връщах обратно към живота.
- Леко, леко… - предупреди ме той. Кръвта покри и двама ни. - Малки
вдишвания.
- Развържи ме! Махни ме от тук!
Той издърпа сивата кама от колана ми. За момент, разряза въжетата,
освобождавайки китките и ръцете ми. Внезапно се отдръпнах, адреналинът
ми все още бушуваше.
Опита се да ме достигне, но аз се хвърлих срещу него.
- Майната ти! Почти не ме уби! - крещях, чувайки истерията в гласа си. -
Почти не ме уби!
Той сграбчи вдигнатите ми ръце със сила, придърпа ме в него,
принуждавайки ме да мълча.
- Юджийн, успокой се. Юджийн!
Разтърси ме - силно - докато все още се борех и спря рязко, опомняйки се от
остротата в гласа му и жестоката хватка. Вече не виждах глуповатата
сдържаност на един благородник. Срещу мен стоеше непознат, който ме
държеше и лицето му излъчваше твърдост и внушителност.
- Мислиш ли, че ще позволя да ти се случи нещо? - почти изкрещя. - Мислиш
ли, че ще позволя нещо да те нарани?
Преглътнах. Гърлото все още ме болеше от забитите в него нокти и установих,
че тялото ми трепери. Завързването му беше толкова стегнато, предположих,
че ще е добре да ме завърже отново.
Изплаши ме, беше се превърнал в някой друг. Някой могъщ и вдъхващ
страхопочитание. Гледайки в очите му, виждах потта по лицето му. Осъзнах,
че той е уплашен повече от мен. Беше уплашен, не за него, а за това, което
почти ми се случи. Вътрешно се почувствах облекчена и клекнах до него.
- Не мога да повярвам какво направи - прошепнах. Пропилях времето без да
се замисля или да положа усилие, но това… това изцяло беше нещо повече. И
той дори не е в пълната си сила на този свят. - Ти ги изби.
- Направих това, което трябваше.
Топлината в гласа му увяхна, заменена от мъртвешко спокойствие.
- И ти ще си способна да правиш това някой ден.
Една от ръцете му се отпусна и се премести към главата ми, заглаждайки
косата ми. Той притисна заедно телата ни и отпусна глава близо до моята,
така че всички нежни думи се изливаха право в ухото ми.
- Ти ще ме превъзхождаш, Юджийн. Твоята сила ще бъде толкова велика, че
никой няма да може да се изправи срещу теб. Армии и кралства ще се
провалят и ще ти се кланят.
Усетих тялото си отново да се тресе, чувствайки същият страх и възбуда,
която почувствах при последната ни целувка. Този път не знаех дали се
чувствах така от близоста му... или от обещанието за сила, която той ми
предлагаше.
Глава 23
Приликата между атаките на водните духове и фачена не ми убягнаха. Двата
вида бяха създания на водата и всички те бяха по-заинтересовани да убият
дъщерята на Краля на Бурите, отколкото да бъдат баща на детето й.
Припомняйки си как Дориан бе казал, че някой могъщ ги е накарал в
пустинята, реших, че това трябва да ми помогне да реша, кое има нужда да
се придвижи на горе в списъка с приоритетите ми. Изнасилването беше
ужасно. Смъртта беше…ами краят.
За жалост, не бях наистина сигурна, че трябва да се доверя на
безпристрастните съвети на новите ми контакти с джентрита. За това се
обърнах към моя следващ надежден и неутрален източник.
Както винаги, на моя слуга-дух му отне доста време, за да отговори на
въпроса ми.
Нанди и Волусиан най-накрая бяха заставени да отговорят, но мисля, че те
винаги опитват да се редуват. Този път Нанди беше тази, която най-накрая
се предаде.
- Господарке, има много измежду блестящите, които могат да призоват
такива създания. Твърде много за да ги преследвате или проучите. Да
разберете кой е, е сродно на това, да преброите песъчинките на плажа.
Мисията е невъзможна. Опитът ви да разберете, ще ви докара до тъмно и
дълбоко отчаяние, което несъмнено ще съсипе съзнанието ви и ще ви
изправи на ръба на лудостта.
Волусиан въздъхна силно и отиде навътре в сенките на стаята ми.
- Да оставим метафората настрана, господарке, тя е права. Може би не са
толкова много заподозрените, но достатъчно, за да направят търсенето ви
доста трудно.
Фин, който се движеше в кръг из стаята ми, се спря и се усмихна
подигравателно.
- Защо изобщо си губиш времето с всички тези хора? Очевидно е кой го
прави. Мейвън е.
Седнах с кръстосани крака на леглото си и лапнах парченце от моят Милки
Уей.
- Мейвън не може да контролира водата, освен това... - Добавих с огорчение.
- Всички говорят за това колко зле е тя напоследък. Честно, не разбирам,
какво толкова е станало, че е изнемощяла толкова много от бременността.
Работих в ресторант, когато бях в гимназията, и имаше сервитьорка, която
стоеше на краката си, докато не стана време за раждане.
- Мейвън не трябва да го прави сама. - Спореше Фин. - Тя контролира ума.
Останалите хора мразят Краля на Бурите. Сигурно тя си сътрудничи с тях и
им е заповядала да те атакуват.
- Това изглежда много сложно.
Заклевам се, Волусиан почти се усмихна.
- Прекарвайте повече време около двора на джентритата, господарке, и ще
разберете, че план като този е доста лесно осъществим. Въпреки това, малко
вероятно е Кралицата на върбите, да е замесена. Не е в нейната природа. Тя
няма да убие без да е предизвикана. По-скоро изчаква и обмисля, отколкото
да действа под влияние на емоциите си.
- Освен, ако не е вложила нещо лично - каза Фин лукаво. - Знаете, може би
малко ревнува..
Изглежда моите романтични затруднения не са тайна. Честно, не знаех колко
бързо се разпространяват клюките в Другия свят, особено като се има в
предвид, че те нямат телефони, телевизия или интернет.
Погледнах го гневно.
- Тя няма за какво да ревнува. Вече не.
- Съгласен - каза Волусиан. - Освен това, Кралицата на върбите не е
момиченце, което ще рискува да наруши правилата си за едно жалко
отмъщение. Тя и нейните благородници са много по-умни. И безмилостни.
Фин кръстоса ръце и погледна свирепо към Волусиан. Беше доста смело,
имайки предвид, че Фин изглеждаше като анимационен герой, а Волусиан
изглеждаше сякаш яде душите на малки деца. От всичко, което знаех,
вероятно го правеше.
- Разбира се, че ще кажеш така. Опитваш се да хвърлиш Одилия по следите
на Мейвън. Изглежда лесно, нали? Убиецът на Мейвън ще ти свърши
мръсната работа, нали? Всички знаем, че просто чакаш някой да е убие.
Фин, ме посочи с показалец. Волусиан стоеше неподвижен, а очите му се
смалиха до червени ивици.
- Няма място за грешки. Когато убия нашата господарка, а аз ще го направя,
няма да разчитам на някой от джентритата да го направи. Ще разкъсам
плътта й и душата й сам.
Настъпи тишина.
- Вярно е, господарке. - каза Нанди накрая. - Учудващо е дори, че имаш
волята да се тревожиш за това.
- Достатъчно - изстенах, протърквайки очите си. - Да бъда около вас, хора,
понякога е сякаш съм в шоуто на Джери Спрингър. Колкото и да ми е трудно
да го призная съм съгласна с Волусиан. - Фин се опита да заговори, но аз му
направих жест да замълчи. - Но все пак искам да говоря с Мейвън. Може би
ще разбера, ако тя е виновна. Ако не е, може би тя ще ни помогне да
разберем кой е.
- Ти си луда - извика Фин. - Ще паднеш в ръчичките й.
- Отбелязах мнението ти. Не искам да слушам повече.
Той изчезна обиден. Обърнах глава към другите.
- Покажете ми къде е най-близката пътека до дома й.
Оказа се, че е на час и половина от Тусон с кола, но имайки се в предвид
колко е дълго пътуването до Другия Свят, сигурно трябваше да направя
преминаването от някъде другаде, но нямах нищо против. Това се оказа
двойно повече от пътищата във Върбовата земя, гледайки от вътрешността
на замъка й.
Единственото, което ме успокояваше е, че беше още студено на нейна земя. В
къщи, времето е топло и перфектно. Най-лошото от всичко е, че днес e „Пети
Май”. Трябваше да прекарам остатъка от деня пиейки количества текила,
последвано от краткотрайна загуба на памет под някоя маса.
Въздухът беше остър и вледеняващ, но поне нямаше вятър. Беше и сухо.
Можех да усетя липсата на влага. Ледът и снегът се сливаха и блестяха с
кристална красота под заглушената зимна светлина, но беше опасно красиво.
Ако си сред звездното одеало на белотата твърде дълго, можеш почти да
получиш остатъчни изображения от блясъка.
Стъпвах тежко по студения път, възхищавайки се на замъка въпреки себе си.
За разлика от тези на Езон и Дориан, на тази сграда й липсваше крепостния
вид. Беше.. е добре, красива. Издигаха се елегантни гладки кули, а тяхната
сребристо бяла повърхност блещукаше и искреше. Цялата структура се
извиваше, почти заплетено, като кала. Чудех се, дали тези прости резултати
са от разликата между мъжките и женските владетели. Може би просто
Мейвън има по-добър вкус.
Стражите се обърнаха разтревожено, напълно разбираемо, когато им казах
коя съм. Опитаха се да ме убедят, да изчакам разрешение от Мейвън вътре,
но отказах да направя дори една крачка, докато не получиха разрешение да
ме пуснат. Отне малко време, през което охраната ме огледа два пъти, но в
крайна сметка получихме отговор от Мейвън, че можех да я видя и ще бъда
под защитата на нейния дом.
Очакваше ме жена, която да ме заведе при Мейвън. Показа ми и по двата
начина - с езика на тялото и с думи, - че нямам право да безпокоя нейната
кралица. Поведе ме през много извити коридори и ме остави в една уютна,
светла стаичка. Мейвън отпочиваше в елегантен, плюшен стол, повдигнат от
възглавници. Тежката, сатенена рокля падаше около нея, а някой беше
сложил одеало върху скута й. Дори с бледа кожа и мръсна коса, тя
изглеждаше великолепно.
Усмихна ми се и направи жест на слугата да напусне.
- Лейди Маркам, каква приятна изненада. Моля ви, седнете.
Без да се притеснявам, аз се отпуснах на изтънчен, плюшен стол.
- Казвай ми Юджийн.
Тя кимна и двете се настанихме. Гледайки я, всичко, за което можех да си
мисля, е как тя се грижи за детето на Кийо. Това щеше да създаде връзка
между тях за цял живот, която аз не можех да споделя. Не че исках нещо
подобно, разбира се. Кийо беше вън от живота ми. Чувството за собственост
на Мейвън е по-добро от моето, което скоро щеше да започне.
- Щастлива съм да те приема, но подозирам, че това не е социално
посещение.
- Не, съжалявам. Исках да говоря с теб относно... - казах колебливо,
чувствайки се глупаво.
Какво си мислех, когато дойдох тук и реших да я попитам, дали тя е искала
да ме убие? Добре, беше твърде късно да си тръгна. Май е добре да
продължа.
- Наскоро имах няколко неприятни атаки. Атаките целяха да ме убият. И се
чудех дали... знаеш нещо по въпроса.
Тюркоазени й очи ме погледнаха с разбиране.
- Или по същество - искаш да знаеш дали имам нещо общо с тях?
Отклоних очи.
- Да.
- Не съм изненадана, защо Дориан те харесва толкова много. Твоята прямота
сигурно го забавлява доста.
Тя въздъхна и облегна глава на стола си.
- Вярваш или не, отговорът е не. И дори не знам нищо за каквито и да било
атаки в живота ти. Какво се случи?
Нейното намесване не можеше да навреди, така че й казах всичко за фачена
и водните духове. Лицето й бе безизразно, но на няколко пъти видях
изненада в очите й. Когато приключих, отговорът й не беше това, което
очаквах.
- Защо живееш в пустинята, все пак? Доброволно?
Почувствах как изненада премина през лицето ми.
- Това е моят дом. Не е толкова зле.
Тя сви рамене.
- Щом казваш, но Дориан е прав в преценката си, че на първо място трябва
да разбереш кой праща тези същества. Някой могъщ и мотивиран би го
извършил.
- Знаеш ли кой?
- Не. Както казах, нямаш причина да ми вярваш, но аз нямам нищо общо с
това.
Беше права. Нямах причина да й вярвам. Но все още... част от мен ми
напомняше, че Кийо й вярва. Колкото и да се ядосвах, че тя няма никаква
информация, трябваше да вярвам, че тя не е напълно човек, на който не
мога да вярвам.
- Можеш ли да ми дадеш имена на хора, които могат да извършат такова
нещо?
- Мога да ти дам дузина, но няма да се почувстваш по-добре.
Намръщих се и се отпуснах на стола си. Същият отговор като на духовете.
- Съжалявам, че не мога да ти помогна повече. - Звучеше искрено. - Не искам
да те лъжа. Мисълта, че ще дариш Тириган с внук, ме ужасява. Но не смятам,
че трябва да те наказвам за нещо, което не се е случило още - особено след
като се опитваш да го предотвратиш. Както и да е...
Спокойният й говор, се превърна в колеблив.
- Мога ли да ти задам един въпрос?
- Разбира се.
- Искам да знам какво ще ми кажеш, и все пак… добре, чувам много истории
за твоите отношения с Дориан. Кийо каза… - тя се препъна в името. - Кийо
каза…, че няма за какво да се притеснявам.
- Нямаш. Всъщност. Дориан ме обучава как да използвам магията си и, в
замяна, аз се представям за негова приятелка. - Без да споменавам нашата
наскорошна сделка.
Тя го обмисляше.
- Значи си решила да приемеш наследството си въпреки всичко.
- Само достатъчно, за да не направим нещо глупаво.
- Имаш право да го приемеш..., макар че ще се чувствам по-добре, ако имаш
друг учител. Твоята сделка изглежда в безопасност засега.. все пак се
съмнявам, че той ще го остави да бъде толкова просто за дълго време. Не
позволявай на чара му да те заслепи. Ще те използва за да получи това, което
иска - а той иска да изпълни пророчеството.
- Ей, мога да се справя с Дориан. И неговият чар.
- Има нещо повече от това. Животът ти е в опасност.
- От Дориан? Съмнявам се.
- От неговите врагове.
А това е нещо ново.
- Наистина не знаех, че има такива, освен това.. добре, твоето и неговото
мнение се различават.. и предполагам, че неговото и на Езон няма да са
еднакви дълго време. - Изправих се. - Мислиш ли, че враговете му се опитаха
да ме убият? Да се върнем на темата?
- Много хора, могат да се опитат да те убият. Листът с неговите врагове не е
по-къс от преди. Повечето нямат нищо общо с това, което той има с
пророчеството. Много е могъщ и много се страхуват от него - и то с право.
Когато неговият дял от Другия Свят, се нареди както си е било преди, той ще
получи повече от колкото е имал. В последната минута Катрис, кралица на
Земята на Роуан, се появи като кандидат съперник и разделиха земята на
повече части. Страната я прие и й даде дял, намалявайки територията на
Дориан.
Потрепнах. Бях чувала Роланд да говори за разногласията в Другия Свят, как
е продължила да се променя и разширява границите си. И все пак. Мисълта
да „позволя” на някой да ме измести ме ужасяваше.
- Много знаят, a той никога не прие последствията. - тя продължи. - Той би
искал да се разшири, и те да виждат, като начина, по който той ще го
направи. Твоите човешки способности, ще ги плашат години напред. Ако ти
оглавиш кралството на бурята добре, те ще си мислят, че ти и Дориан ще
завоювате и другите кралства. Дори и по-надалече.
- Всички са толкова обсебени от това завоевание. - измрънках. - Защо просто
не оставят нещата така както са си?
- Опасявам се, че твоят крал има по-велики планове от това.
Не за първи път се чудех, кой ще има повече облага от сделката, която с
Дориан измислихме. Какво наистина искаше той от мен?
- Значи дори хора, които са съгласни с пророчеството, не го харесват.
Тя кимна.
- Те биха предпочели да видят сина на някой с по-малко амбиции - някой,
който биха могли да контролират. Същите тези хора биха могли много добре
да се опитат да премахнат Дориан. Или другите хора, които се надяват
Кралят на Бурите да успее, тайно вярват, че няма да се случи. Така че те
просто се тревожат от непосредствената заплаха, която ти представляваш за
кралството тук.
Това ново предположение, че аз бях заплаха, защото исках да завоювам
Другия свят, беше по-нелепо дори и от пророчеството.
- Защо, по дяволите, ще искам да царувам в този свят? Не знаят ли, че съм
човек? Или поне половинa? Нямам никакви изисквания към кралските
имения. Дори не ги искам.
- Блестящите го виждат по различен начин от хората. Хората винаги
изпитват нужда да подчертаят, че ти си чужда. А нас ни е грижа само, че
имаш нашата кръв и това ни удовлетворява. Ти имаш човешка майка, но в
общи линии, повечето от нас те възприемат като част от нас.
Замислих се за това, колко чужденци бяха наречени аутсайдери в собствения
ми свят: aфриканци, американци, aзиатски американци и т.н. Беше права.
Хората обръщаха внимание на чуждата кръв.
- Добре, да оставим това настрана, ще направя пробив като ги заловя. Това
не тревожи ли някой или изглежда неестествено аз да съм потенциалната
кралица?
- Някои да. – призна тя. Безскрупулният и отвратен вид на лицето й ми
подсказа, че тя е една от тях. - И те няма да приключат с това скоро. Но
наистина - за всички останали - добре, както казах, повечето те мислят за
една от нас, и убиването без причина не е характерна черта за някой могъщ
лидер. Нито Тириган, Езон или Дориан би го направил.
Изкашлях се силно.
- Това не ме кара да се чувствам по-добре. Внезапно почувствах, че имам
повече врагове от колкото преди.
- Съжалявам. Ако това те утешава, враговете на Дориан може да те търсят,
защото имаш връзка с него, но тази истинска връзка между вас, ще го
застави да те защитава както може. Съгласна или не, той е могъщ съюзник.
Спомних си за водните духове.
- Да. Така е.
Настъпи неудобна тишина и стояхме, гледайки се една друга. Въпреки това
колко престорено си мислех, че е състоянието й, тя изглеждаше доста
изтощена. Все още не
можех да преценя дали сме врагове или не. Честно, имах много повече неща,
за които да се тревожа, от колкото за това какви ще са реакциите от моята
визита.
- Е - казах глуповато, - благодаря ти за.. помощта. Предполагам, че трябва да
тръгвам.
Тя кимна, усмихвайки се безпомощно и изморено.
- Добре дошла си по всяко време.
- Благодаря.
Изправих се и се придвижих към вратата. Ръката ми беше на дръжката,
когато тя извика името ми.
- Юджийн..
Обърнах се. Болка премина през лицето й, такава, каквато нямаше нищо
общо с физическия й дискомфорт.
- Той те обича - каза тя запъвайки се. - Трябва .. трябва да му простиш. Не
искаше да те нарани.
Задържах погледа й за няколко болезнени мига и след това излязох без да
кажа каквото и да е. Не исках да мисля за Кийо.
И тогава, по ирония на съдбата, се натъкнах на него, докато бях на
половината път. Вселената понякога беше жестока. Каквито и чувства да
бяха запалили в мен думите й, мисълта, че той идваше при нея, ги
пресушиха. По вида на лицето му се подразбираше, че аз съм последният
човек, който е очаквал да види тук. Насила се опитах да запазя изражението
си сурово, силно опитвайки се да не покажа какво почувствах при неговата
поява и присъствие. Той беше великолепен както винаги, с тъмната си коса и
бляскави, черни къдрици, които падаха зад ушите му. Дебелото му палто не
можеше да скрие изящното му и атлетично тяло.
- Юджийн - каза той нежно, - какво правиш тук?
- Трябваше да се видя с Мейвън. Знаеш, женски работи. - Надявах се тонът
ми предаде това, че не исках да присъства на този разговор. Той схвана
намека.
- Добре. Радвам се, че те видях. Изглеждаш... добре. Как вървят нещата...
имам в предвид, добре ли си?
Свих рамене.
- Както обикновено. Предполагам. Живея си живота. Знаеш как е.
- Тревожа се за теб.
- Добре съм. Мога да се грижа за себе си. Освен това, има кой да ми помогне.
Тъмните му, загрижени очи се присвиха леко.
- Предполагам, че имаш в предвид Дориан.
- Той ме спаси от доста гадна атака миналият ден и.. - добавих с чувство. -
Той ще ми помогне да измъкнем Жасмин.
- Това е лоша идея.
- Коя част по-точно? Да я измъкнем или да разчитам на Дориан?
- И двете.
- Е, знаеш, че ще отида за нея все някой ден, по-добре по-скоро от колкото
по-късно.
Опитах се да мина покрай него, но той ме хвана за ръката. Дори през
палтото докосването му разтърси тялото ми.
Той се приближи.
- Искам да дойда с теб.
- Нямам нужда от помощта ти..
- Имаш нужда от всичката помощ, която можеш да получиш.
- Не - дръпнах ръката си.
Той препречи пътя ми отново. Можех да усетя животинската сила, която
излъчваше.
- Последният път, не искаше помощ от благородник, защото ще нарани
гордостта ти. Правиш същото и с мен, поради същата причина, няма смисъл.
Забрави колко ме мразиш и си помисли кое е най-добро за момичето. Идвам
с теб.
Имаше право за това кое е най-добре за Жасмин, но неговото отношение ме
безпокоеше.
- Какво си мислиш, че ще се случи, когато ми казваш, че ще дойдеш? Няма
да дойдеш, така че го преживей.
- Нямам какво да преживявам. Ако си в опасност, ще те предпазя. Ще съм
там.
- Е, предполагам, че трябва да се залепиш за Езон денонощно, защото съм
сигурна, по дяволите, че няма да те допусна до тайните събрания.
Нещо в дивото му поведение се пречупи и той изведнъж се отпусна и стана
Кийо отново.
- Има тайни събрания? Да не би да сте станали някакви "супер-приятели"?
Извърнах очи и минах покрай него, обратно на кръстопътя и по-топло време
от Аризона. Болката, която чувствах в гърдите си от Белтейн, гореше
постоянно през цялото време. Мразех това, което ни се случи, но не знаех как
да го поправя. Не знаех как да забравя Кийо.
Опитах се да се съсредоточа върху нещо друго, примерно карането към
вкъщи, планирането на стратегии как да спася Жасмин. Или, имайки в
предвид нейната съпротива, по скоро ще прилича на нещо от сорта на
"разбий и отвлечи". Въпреки всичко, изпитвах силно желание да приключа с
всичко това. По дяволите, клаузата на Дориан за магията. И неговото тъпо
благородство относно секса.
Бях си почти в къщи, когато минах през Барни и Нобъл. Идеята изскочи в
мозъка ми, необичайна разбира се, но такава, от която не боли. Не можех да
спра да мисля за това колко много потенциал имам с магията, според
слуховете. От години се позовавам на човешката магия - или по-скоро на
човешката способност да извличам магията от света. Мога да унищожавам
духове и чудовища. Мога да ходя в различните светове. Тази така наречена
сила в мен ми предлага толкова повече, според Дориан и Мейвън, да не
споменавам моите собствени, едва запомнящи се, копнежи. В началото се
съпротивлявах, но сега.. сега желая толкова силно да постигна напредък в
най-високите нива на магията.
С Дориан ще се срещнем утре вечер за друга сесия и ненавиждам мисълта за
повече бездействие. Той ми каза, че имам цял живот да науча магията, но не
искам да чакам толкова дълго. Искам да запълня празнината. Естествено, в
магазина нямат книги за истински магии. Тях единствено ги интересуват
глуповатите и комерсиални боклуци. Имат секция за наука, но вътре намерих
единствено няколко рафта с книги за времето и метеорологията. Съмнявам
се тези книги да ме превърнат в магически доминираща през нощта, но
всъщност науката, зад която работех, щеше да помогне. Беше нещо реално,
нещо, с което имах повече опит, от колкото със свръхестествената, тъмна
природа на магията си. Волусиан веднъж спомена, че аз съм дете на двата
свята. Бих могла да взема най-доброто от двата си произхода. Бях
едновременно джентри и човек. Магия и технология.
Прекарах повече от час, препрочитайки книгите за бурите, атмосферата,
всякакви времеви феномени. Когато магазинът обяви, че ще затваря, аз едва
повярвах. Времето беше отлетяло. Грабнах тези, които мислех, че ще са ми
най-полезни, платих и си отидох в къщи.
- Четенето е възбуждащо. - каза Тим, когато влязох през вратата с тежката си
раница.
Игнорирах го и се оттеглих в стаята си. Стоварих книгите на леглото си,
грабнах тази, която ми изглеждаше най-обещаващо, и седнах на бюрото,
където Айфеловата кула стоеше още недовършена. Нямах много време за
пъзели напоследък. С тъжен поглед събрах парчетата и ги прибрах в кутията.
Кулата трябваше да почака.
Сгънах краката си удобно, извадих лъскавата си, цветна тетрадка.
Прехвърляйки заглавните страници и въведенията, най-после открих
същината на книгата.
Първа глава: Влажност и Атмосфера.
Глава 24
Каквито и злонамерени коментари да правеха Дориан и Мевън, Тускон е най-
доброто място в света за живеене.
Стоейки пред пустинята в превалящата вечер, спрях за момент, за да се
насладя на заобикалящата ме околност, преди да я прекося. Кралство на
Дориан със сигурност беше красиво, но не беше същото. Не беше вкъщи.
Нежен вятър прерязваше сухия въздух, разрошвайки косата ми и
нашепвайки, че скоро пролетта ще отстъпи на лятото. Бризът носеше всички
вкусни миризми на пустинята и аз улових сладкия аромат на москито – не
това с барбекю, а деликатния парфюм, излъчван от неясните жълти
цъфтежи. Над мен слънцето залязваше без разкаяние, предупреждавайки
слабите да се разкарат. Сезонът на туристите беше свършил с нарастването
на температурата, но аз обичах това време на годината.
Навсякъде около мен, в тази суха и непрощаваща горещина, можех да усетя
скритата вода. Беше в растенията, в орехчетата на кактуса, в корените на
дърветата москито. Дори имаше тънки късчета във въздуха, въпреки
привидната суша. Навсякъде имаше живот, имаше вода. Усещането беше
втора природа за мен сега. Да го призова, обаче, все още представляваше
предизвикателство. Затваряйки очите си, оставих ума си да достигне отвъд
границите, пращайки ме в Другия Свят. Тренировките наистина действаха
перфектно за тези преминавания – те бяха без усилия сега, като усещането
на водата. Умът ми се плъзна през него, докато се избутвах към мястото за
кореспонденция близо до дома на Дориан. Преди да мога да пристигна там
обаче се протегнах към Слинкито, използвайки съхраненото усещане като
магнит, за да ме отведе право в дома на Дориан, вместо на пътя. Момент по-
късно се появих на леглото на Дориан.
- Самонадеяност – промърморих, олюлявайки се и ставайки.
Махнах Слинкито и го избутах, гледайки го как избледнява и изчезва.
- Това ти ли си, скъпа моя? – чух опитен глас.
Секунда по-късно, младото лице на Ния се появи от другата стая.
- Негово Величество е в оранжерията. Ще ме последваш ли?
Уоу. Никога не съм чувала някой всъщност да има оранжерия, извън играта
„Клю”. Когато Ния ме въведе вътре, видях Дориан да седи пред платно с
художническа палитра в ръка, която въртеше в ръцете си. Дориан, в
оранжерията, със свещник. Ау, болезнено.
Той се усмихна, когато ме видя.
- Лейди Маркам, тъкмо навреме. Може би ще успеете да развеселите Рурик.
Той стана доста неразумен.
Погледнах към отсрещната страна на стаята, където стоеше огромния воин с
платиненоруса коса, седейки на малък стол от фоайето, тапициран с кадифе
с цвят на лавандула. Беше облечен в кожена и медна броня, целият му вид ме
накара да потреперя.
- Не ставам неразумен, Ваше Величество – той говореше през стиснати зъби.
– Но да стоя тук, без да се движа, при това в броня, не е толкова лесно.
- Ти мрънкаш. Невиждано за мъж в твоето състояние. Защо Лейди Маркам
може да стои с часове, и то в далеч по-неудобни обстоятелства, мога да
добавя?
Рурик погледна към мен, едновременно стреснат и приятно заинтригуван.
- Не мърдай! Гледай пак тук.
Злобният поглед на Рурик изчезна, докато се обръщаше обратно към своя
крал.
Дориан премести платното далеч от мен, така че не можех да видя неговия
шедьовър. Започнах да го обикалям и се опитах да го проверя, но той ме
избута с четката си.
- Не, не! Не и докато не приключа.
Свих рамене и придърпах друг лилав стол – цялата стая беше декорирана в
този цвят всъщност - и се отпуснах в него. Дориан говореше, без да вдига очи
от работата си.
- Така, какво прави днес, скъпа? Нещо забавно?
- Не, всъщност. Спах. Заточена в сянка. Всъщност чета през повечето време.
Един вид отпуска.
- Какво четеш? Наистина харесвам работата на един от тези хора... Забравих
му името. Беше доста популярен преди време. Шейкмур?
- Шекспир?
- Да, той. Написал ли е нещо ново?
- Ъм, не, не и в последните четири-пет века.
- А, жалко! За какво се разказва в книгата, която четеш?
- Времето.
Той спря веднага.
- И какво научи?
- Как се образуват бурите. Как водните молекули се издигат и кондензират,
как заредените частици се зареждат и образуват светлина. О, имаше и нещо
за високото и ниското налягане, но трябва да се върна и да го препрочета.
Един вид объркващо е.
И двамата мъже ме погледнаха с кратки, празни погледи, после Дориан се
върна към работата си.
- Виждам. И мислиш, че това ще улесни обучението ти.
- Не знам. Но един вид ми харесва да знам как се предполага, че трябва да
бъде.
Надвисна мълчание, докато Дорина продължаваше да рисува. Рурик
продължи да изглежда отчаян, от време на време въздъхвайки високо, за да
изрази неудоволствието си. Никога не забравих изцяло неговите ледени
елементи, така че да го видя да страда си имаше своите добри страни. За
нещастие, стана скучно след известно време. Скръстих ръцете си и се
отпуснах по-ниско в стола, улавяйки го, че ме гледа.
- Сър, вашата дама е неспокойна. Сигурен съм, че имате да правите по-
интересни неща с нея. Можем да поработим върху това друг път. Нямам
против.
- Глупости. Почти приключих.
Първото щастливо изражение, което бях видяла на лицето на Рурик след
пристигането си, се появи. Изчезна след като Дориан обърна платното, за да
ни покаже работата си.
Гледахме.
- Сър, аз... Нося лък?
Наведох главата си.
- Наистина изглежда така един вид. Но останалото... Доста е добро всъщност.
Не знам как правиш лицата толкова добре.
- Лък е – протестира Рурик.
Дориан погледна към платното и после обратно към воина.
- Съвпада със стола. Трябваше да го добавя. От друга страна, би трябвало да
се сблъскаш с това.
Обратно в спалнята си, Дориан мина през всичките си обичайни действия,
сваляйки сребристо-сивата си пелерина и наливайки си чаша вино. Пиеше
доста тази вечер.
- Готова ли си да започнем?
Кимнах, сядайки на стола в средата на стаята. Както казах, не мисля, че
метеорологическите книги щяха да ми помогнат чак толкова много, но се
чувствах по-силна, след като ги бях прочела. Все едно, че започвах да
тренирам със собствените си ръце. Той отпи още една глътка от виното,
взимайки още въжета, и ме приближи. Слагайки едната си ръка на бедрото
си, ме изучи внимателно, не по начина, по който преди малко внимателно
наблюдаваше платното си.
- Това е доста хубава тениска.
Погледнах надолу. Беше бяла, с верига от маргаритки, бродирани около ръба.
- Хмм. Нека да опитаме това.
Той остави пастелно-оцветените въженца и ги замени с червени и черни.
Сложих ръцете си срещу облегалките на стола, а той обви всяка една от тях
първо с черните въженца, правейки Х-образни модели. Стилът ми напомни
на начина, по който се увиваха чехлите на балерината. Когато това беше
приключено, уви всяка ръка и с червения.
- Тези са повече като панделки, отколкото обикновените, които правиш –
забелязах. Или като възли. Знаеш ли всяка възможна форма на принуда за
мъжа?
- Почти. Добре, нека да започваме. Водата е там.
Той посочи маса, близо до прозореца, където моята стара приятелка, каната,
стоеше, но аз вече знаех, че е там. Намествайки се в стола, колкото можех по-
удобно, погледнах към каната и незабавно оставих ума си да стигне до
водата. Гореше като бекон за мен. Отвъд това, можех да усетя цялата вода в
стаята. Аз и Дориан, виното, водните пари. Насочих вниманието си към
водата в каната.
Мога да те почувствам, сега ела при мен.
Но, както много тренировки вече бяха демонстрирали, искането не караше
нещата да се случват. Господи, това ме вбесяваше. Честно казано, не знаех
как Дориан може да стои наоколо и да чака по време на всички тези
тренировки. Трябва да беше скучно като в Ада. Беше скучно и трябваше да
направя нещо. Един вид.
Не, не. Това беше лошо поведение. Забрави скуката. Съсредоточи се върху
задачата.
Отново изминаха часове. Ако Дориан още беше буден, в което се съмнявах,
знаех, че щеше да прекрати тренировката скоро. Знанието ме дразнеше, но
разбрах. Вече бях уморена, очите ми бяха замъглени. Продължих да мигам, за
да остана съсредоточена и да ги предпазя от изсушаване. Мисля, че това ме
накара да забележа какво се случи след това.
- Дориан, погледни каната.
Той седна и проследи погледа ми. Секунда по-късно отиде и докосна каната,
търкайки пръстите си от външната страна. Водата тихо се спускаше по
керамичната повърхност, мокрейки полираната маса. Бавна усмивка на
удоволствие се разля по лицето му.
- Успя. Слуша те. Сега я накарай да отиде по-надалеч – изцяло извън каната.
С осезаем напредък, стоящ пред мен, вълнението ми нарасна. Мислех си
силно за това, което бях направила, и се опитах да го повторя. Около минута
по-късно, можех да видя, че водата се плъзга много по-бързо по страните на
каната и в по-големи количества. Локвата на масата стана твърде голяма и
водата покапа по пода.
- Разрушавам килима ти.
- Остави килима. Накарай я да отиде по-далеч.
Можех да чуя очакването в гласа му.
Една логическа част от мен видя килима като труден терен, на който да
управляваш вадата и напредъка й се забави. Скоро реших, че е само в
съзнанието ми. Килимът нямаше нищо общо. Само моят контрол беше от
значение за водата.
Скоро, след като направих този скок, водата преряза килима в малко
извиващо се поточе, почти като змия. Достигна крака ми и аз усетих, че чака
по-нататъшни инструкции. Само че аз не знаех какво да й кажа. Просто
исках да дойде при мен.
Едва бях оформила тази мисъл, когато водата се разля пред мен и се вдигна
във въздуха. Устата ми се отвори, докато я наблюдавах как се разпада на
хиляди парчета. Те останаха там, като низ от кристални мъниста. Зинах
удивена, но нямах идея какво да направя след това. Хватката ми на тях се
изплъзна и те се раздробиха до мъгла. Секунди по-късно, облакът се
разпръсна, изпарявайки се в останалата част от въздуха. Докато те
изчезваха, изчезна и лекото еуфорично чувство, нарастващо в кръвта ми.
Нито Дориан, нито аз направихме нещо. Тогава започнах да се смея. И не
можех да спра. Беше твърде прекрасно. Исках да го направя отново и
отново, но нямаше повече вода. Виното щеше да бъде твърде объркващо.
Тогава ме осени една идея. Усещайки парата във въздуха, изпратих силата
си към въздуха пред мен. Внезапно леки парченца вода докоснаха кожата
ми, сякаш бях напръскана с мъгла. Отново се засмях.
Дориан, ухилвайки се също толкова широко, колкото аз, дойде при мен и
прокара пръсти по бузите ми. Доближавайки пръстите си заедно, втри
водата в кожата си, сякаш тестваше дали е истинска.
- Направих го.
- Наистина го направи.
Очите му блестяха с неподправено удоволствие. Можеше да си помислиш, че
той е този, който е направил това. Забавно беше това, че трябваше да се
радва, след като моето постижение беше нищожно в сравнение с неговата
магия. Развърза ме и стисна ръцете ми, за да ми помогне да се изправя.
- Мисля, че е ред на празнуването.
Той наля още една чаша вино и ми я подаде. Чукнахме ги за наздраве.
- За умните ученици.
- С добрите учители.
Той отпи глътка.
- Едва ли. Всъщност спах през по-голямата част от вечерта.
Засмях се, докато пиех.
- Когато използваш магията, чувстваш ли нещо... Не знам... Добро да гори в
теб? Като удоволствие или ободрение... И не просто, дори не като умствено
задоволение...
Не можех да го изразя с думи, но лицето му ми казваше, че няма нужда да го
правя.
- Да. Знам точно какво имаш предвид. Прекрасно е, нали?
Отпих още от виното.
- Да. Да, така е.
- Просто почакай. Веднъж щом придобиеш контрол над пълната си сила,
няма да знаеш как да се справяш без нея.
Ухилих му се. Чувствах се толкова старателно зарадвана от себе си и от
живота, че едва можех да го понеса.
Кога някога съм била толкова щастлива? Без да броим времето, прекарано с
Кийо? И ако реагирах така сега, какво щеше да се случи, когато постигнех
по-голям напредък? Дориан говореше за пристрастеност, но със сигурност
звучеше като нещо добро.
Поглеждайки нагоре, видях очите му върху мен. Остави чашата си и
заговори с нежен глас, почти чудещ се:
- Блестиш, знаеш ли? Силата те завършва.
Той ме правеше щастлива, точно като всяко нещо на света точно сега.
Топлина се надигна в гърдите ми и се разпространи по останалата част на
тялото ми. Не знам как това чувство се е изразило на лицето ми, но трябва да
е било нещо, защото той се наведе и ме целуна.
Можех да вкуся виното в тази нежна целувка, вино и горещина. Една от
ръцете му ме придърпа към него, докато другата внимателно премести
чашата ми. Все още притискайки ме към него, ме постави на леглото.
Отговорих на сладките му, дразнещи целувки с твърди, питащи. Не му отне
много време да се приспособи към този вид. Завъртя ме да легна по гръб и
легна върху мен, заравяйки една си ръка в косата ми, за да държи главата
ми, докато нужда изпълваше целувките му. Покриваше устата ми, докато
другата му ръка се плъзна между бедрата ми.
Тялото ми се изви срещу неговото и аз почувствах изгарящ плач да нараства
в гърлото ми, само за да бъде заглушен от натиска на устата му върху моята.
Знаех, че най-накрая ще се случи. Погледът на това... Екзотиката на това да
спиш с някого, който има все още непознати способности... Само ме накара
да изгарям още повече. Щяхме да направим това. Щяхме да го направим
заедно и аз щях да му се отдам.
Да му се отдам.
Лекота изпълваше гърдите ми, борейки се с удоволствието, изпълващо
останалата част от тялото ми. Докосването му ме караше да искам повече,
почти ме караше да го умолявам, но все още тази гневна част от мен
крещеше. Казваше ми, че ако направя това, ако преднамерено избера да го
направя с него, се предавах на врага. Наистина не знаех кой точно беше този
враг, но нямаше значение. Инстинктът пулсираше в мен, защита и страх.
Воюваше срещу останалата част от нуждите на тялото ми и дори срещу
съзнателните ми желания. Познавах и харесвах Дориан. Защо не можех да
преодолея този основен страх? По някакви начини, този страх беше
гъделичкащ. Мислех, че ако мога да преодолея първата част от трудностите,
проблемът ще изчезне.
Но проклет да е, това беше висок връх за преодоляване.
И както последния път, Дориан усети моята неохота. Прекъсна прегръдката
ни, почти отскачайки от мен. Преди да извърне лицето си от мен, видях на
него емоции, които не съм виждала никога преди. Съсредоточение.
Нещастие.
- Дориан... – казах. – Дориан... Съжалявам.
Той разтърка лицето си с двете си ръце и издиша. Гласът му беше равен,
когато заговори.
- Късно е, Юджийн. Твърде късно да си тръгваш.
Той се изправи и се протегна, а когато се обърна мрачното изражение на
лицето му беше изчезнало. Радостното изражение на лицето му също
липсваше, просто изглеждаше уморен.
- Ще взема дивана в салона. Ти можеш да останеш на леглото.
- Не, аз...
Той ме спря с жест, докато отиваше в другата стая, без да погледне назад,
казвайки само:
- Вземи го. Ще е най-добрият сън, който някога си имала.
Сложни френски врати свързваха двете стаи. Той ги затвори, оставайки ме в
собственото ми отчаяние.
Седнах на огромното му легло, опитвайки се да се преборя с воюващите ми
емоции. Какво не ми беше наред? Защо не можех да направя това? Бях спала
с много мъже, които харесвах освен Дориан. Защо не можех да пресека тази
линия? Защо продължавах да се боря?
Духнах всички свещи и факли в стаята, преди да сваля дънките си и да се
плъзна под завивките. Дориан беше прав. Това сигурно беше най-удобното
легло, в което някога съм била. За нещастие, нямаше начин да успея да
заспя. Продължих да мисля за магическото си главозамайване, съмнителното
желание и последвалия провал. Тялото ми го искаше. Умът ми също. Само
инстинктите ми още се бореха.
Най-удобното легло в света трябва да беше обидено от всичкото бутане и
въртене, което последва. Поне размерът ми даваше възможност да шавам,
колкото си искам. Очите ми свикнаха с тъмнината много бързо и сега можех
да различа формите на мебелите и ъглите на предубедената лунна светлина.
Извън гигантския прозорец звездите светеха – бяха хиляди повече, отколкото
бях виждала с астрономите. В човешкия свят бяхме загубили звездите,
въпреки нашия успех в достигането им. Хората и джентритата бяха на почти
двата противоположни края на ъгъла, всяка снабдявайки другата с
липсващото.
Отговорът на проблемите ми с Дориан идваше дълго време, но дойде. Беше
все още смолисто черно наоколо, когато най-накрая станах и отидох в
съседната стая. Вратите се отвориха мълчаливо и достигайки го, аз спрях.
Той все още носеше същите дрехи и беше покрит с леки одеала. Обърна се
към посоката, в която стоях, със затворени очи. Едната му ръка беше
преметната върху одеалото, а косата му се плъзна по бузите му, огнено,
незабележимо на бедната светлина. Беше крал, с хиляди хора, отговарящи
пред него, а стоеше свит на този диван, заради мен. Бях наранила някого,
който не мислех, че може да бъде наранен. Стоях там, мислейки за това, в
неподвижната, тъмна стая, а после коленичих до него. Колебливо протегнах
ръка, но той отвори очи, преди да установя контакт.
- Какво има? – попита той.
Звучеше разтревожен, загрижен.
Не можех да отговоря точно. Мълчание надвисна над нас, дебело като
тъмнината около нас. Той нито проговори, нито помръдна, докато аз
обсъждах. Просто стоеше и чакаше.
- Искам да ме завържеш.
Това му беше хубавото на Дориан. Повечето хора щяха да се поколебаят и да
зададат въпроси. Не и той. Последва ме в другата стая и незабавно
възстанови възлите, които беше използвал по-рано на стола.
Седнах на леглото, несигурна къде да разположа тялото си, но той
внимателно ме намести. Започна да вдига ръцете ми над главата ми, но
спря. Премествайки ръцете си надолу към стомаха ми, достигна до върха на
тениската ми и ме погледна въпросително. Кимнах и той я измъкна през
главата ми. Връщайки се на ръцете ми, ги вдигна над мен към облегалката и
върза китките ми заедно, все още неспособен да ги завърже здраво. Със
следващия възел, свърза китките ми в сложна раковина към облегалката и
подсили връзката. Когато приключи, ръцете ми лежаха някак си отпуснато
на възглавницата, но китките и дланите ми бяха добре осигурени. Странно,
нещо вътре в мен се улесни, когато осъзнах, че съм хваната в капан.
Дългият процес на завързване ме изненада. Бях си мислела, че ще ускори
нещата, но неговото търпение изглеждаше непоколебимо. Той се отпусна на
коленете си и ме изучи, както и правеше всеки път, след като приключеше с
едно от неговите завързвания. Независимо от тъмнината, се чувствах
изложена само по бельо и се зачудих дали ако бях гола или в копринена
нощница, щях да го пленя. Вероятно комбинацията от двете можеше.
Той се плъзна на леглото и махна дрехите си. Докато те падаха на земята,
повече и повече от тялото му се разкриваше. Лунната светлина улавяше
бялата му кожа и я караше буквално да блести. Напомняше ми за някаква
древна гръцка или румънска статуя, цялата в мрамор и плавни линии.
Намести се на леглото, поглеждайки надолу към мен и биенето на сърцето ми
се ускори. Сенките го къпеха сега, когато беше далеч от пълната светлина на
прозореца, и той изглеждаше по-огромен и по-силен, сравнен с мен. Нямах
намерение да се оттърва от това, освен ако не исках да опитам някои бойни
движения.
Времето и напрежението нарастваха между нас. Правеше ме загрижена и
нетърпелива. Защо беше това отричане? Защо не ме докосваше? Защо просто
продължаваше да ме гледа така? Най-накрая той коленичи до крака ми и
целуна палеца ми. Такова малко докосване, а накара цялото ми тяло да
изтръпне след цялото това чакане. Редуваше двата ми крака, устните му
отдаваха внимание на палците и глезените ми преди да се преместят нагоре
по краката ми. Кийо беше направил подобно физическо изпитание през
първата ни нощ заедно. Чудех се дали има някакви физиологически или
лични анализи, по които да определиш какъв е мъжът по това дали започва
от върха или от дъното.
Нагоре, нагоре. Устата на Дориан се движеше. Тазовите ми мускули се
опънаха в очакване и почувствах мокрота между бедрата си. Но тогава той
просто отстрани бельото ми и продължи към стомаха ми. Прокара ръцете си
по кожата ми, отделяйки време на корема ми. Когато приключи там,
продължи към врата ми, заобикаляйки гърдите ми. Вратът ми също беше
доста чувствителен, а интензивността на устните му нарастваше. Усещането
принуди дъха ми да се ускори, задъхах се, но разочарован плач се изплъзна
от мен.
- Защо прескачаш добрите части?
Той спря, едва отделяйки устните си от кожата ми.
- Искаш ли да се върна?
Прехапах устната си. Опитваше се да ме накара аз да диктувам правилата
тук, но аз не исках това. Поне веднъж не исках да имам силата тук. Затова
помолих да бъда завързана. Исках изборът да не е мой. Останах тиха.
Той се върна на врата ми, движейки устата си по ключицата и рамото ми, а
след това по бузите и ушите ми. Устните ни скоро се срещнаха и аз се опитах
да изразя нетърпението и страстта си, както бях направила по-рано. Но сега
той се държеше надалеч, достатъчно, за да ме дразни, но не за да се
отдръпне. Размърдах тялото си нагоре, докосвайки толкова от него, колкото
можех. Това, също, той просто леко отблъсна. Беше разочароващо и в
нуждата си, забравих кой се предполагаше да контролира нещата.
- Добре. Върни се.
Той изпълни това толкова ефикасно, колкото бързо се беше отзовал на
първоначалната ми молба за робство. Ръцете му и техните деликатни пръсти
обградиха гърдите ми, задържайки ги за устата му. Затворих очите си и
вдигнах врата си, загубена в тези извивки на езика му, докато събуждаше
нервите в плътта ми и деликатно сучеше зърната ми. Когато най-накрая се
отдръпна, издадох нежен звук на протест, докато не осъзнах къде отиваше
след това.
Прокарвайки пръстите си от двете страни на панталоните ми, той ги
издърпа, рязко спирайки, когато достигнаха бедрата ми. За момент си
помислих, че повече ме дразни, докато не схванах ситуацията.
- Ъм, нарича се бразилски восък – обясних аз, с все още задъхан глас.
- О! – Собствения му глас съдържаше учудване. – Боже!
Пръстите му пробягаха по деликатния район, едновременно за
чувствителност и собственото му проучване. С щастлива въздишка,
внимателно отстрани изцяло бельото ми и разтвори бедрата ми. Тогава,
устата му беше върху мен, езикът му пробягваше по това най-чувствително
място в плавно движение.
Беше като искра в буре с барут. Цялото ми тяло се разтресе, докато
горещината експлодираше през мен и аз издадох неясен звук, като хленчене.
И двете му ръце ме задържаха твърдо на място, напомняйки ми, че се бях
отказала от силата си тук. Същата тази борба на страх и нужда горяха вътре
в мен, уплашена, че може да направи всичко, което поиска с мен и
наполовина надявайки се, че ще го направи.
Когато се убеди, че не мога да издържа повече, остави едната си ръка да се
плъзне обратно към бедрата ми. Устните му не спряха ревностното си
хранене, пръстите му се движеха, бутайки се с бавни движения в мен, докато
продължаваше да работи с устата си. Изстенах при докосването му, а главата
ми се отпусна назад и тялото ми се изви нагоре. Той имаше таен начин да
спира всеки оргазъм, който беше на път да се случи. Затова, когато най-
накрая ми позволи това облекчение, почти ме хвана изненадана.
Плътта ми се запали, наелектризирано и славно. Потреперих, когато
мускулите ми се отпуснаха, докато изгарящият екстаз се изля през тялото ми.
Дори и когато това изчезна, той продължи да лиже и пробва, докато не го
умолявах да спре, твърде пренаситена от потопа от усещания. Отне му време
да се подчини на молбата, но накрая се премести, лягайки върху мен.
Всяка част от него беше пристисната срещу мен, твърдо и прекрасно, докато
се гърчех под него, копнеейки за още. Премести дланите си върху ръцете ми,
отново твърдо притискайки ме на място. Устата му докосна моята,
принуждавайки ме да вкуся себе си на устните му. Не успях да се преборя.
Когато накрая ме освободи от целувката, лицето му се премести само на
частица от инч от моето.
- Знам защо правиш това – каза той. – Защо искаше да бъдеш завързана.
Защото искаше решението да не е в твоите ръце. Знаеше, че веднъж щом се
озовеш тук, няма връщане назад. Не би била обременена от решението да
дойдеш доброволно с мен. Не би имала и избор и следователно би се
освободила от всяка вина или очакване.
Той целуна бузата ми и се забави малко повече на ухото ми.
- За момент, кълна се, мога да те опустоша и да ти дам толкова, колкото
искаш, ако това ще го направи по-лесно. Но твоите избори не са си отишли
още. Можем да спрем, ако искаш. Или мога да те развържа. Можеш да ми
кажеш какво искаш и да се присъединиш към мен не в подчинение, а като
равна.
Думите бяха на устните ми. Да, развържи ме. Прави любов с мен. Чукай ме.
Искам да бъда с теб. Можех да опитам едновременно контрол и свобода. И
все пак, не казах и не направих нищо. Може би, защото това беше
единствения начин, по който можех да премина през това. Или може би
просто исках да е по този начин. Може би дори ми харесваше. Независимо от
това, останах тиха и той прочете отговора в това.
Изправи се, навеждайки се към мен. Беше завоевател, идващ да събира, а аз
бях наградата – отворена плът, която чакаше да бъде взета. Този страх ме
разтресе. Беше вкусно. Сензационно. Отказвах се от силата си. Отдавах му
се.
Почти на коленете си, той раздели краката ми и навлезе. Изкрещях, повече от
умствено, отколкото от физическо усещане, ръцете ми се опънаха безполезно
срещу въжетата. Изпълни ме, придружавайки всяко силно движение в мен с
нежно ръмжене, което мисля, че дори не осъзнаваше.
Исках да протегна и увия ръцете си около него, да го притисна към мен. Но
всичко, което можех да направя, бе да лежа там, да лежа там и да го оставя
да се движи в мен отново и отново – врагът, който някак си бях пожелала.
Той намести тялото, така че да е изцяло върху мен, все още движейки се
неотложно и собственически, а аз бях дори по-неподвижна от преди.
Държеше ме долу, в здрава хватка. А аз? Плътта ми все още изгаряше и се
изпепеляваше, оставяйки го да вземе каквото иска от мен. Плувах в топло,
течно място. Беше като да бъда увита в златна коприна, течно блаженство се
разпространи по цялото ми тяло.
- Казах ти – каза той през затрудненото си дишане. – Казах ти, че ще дойдеш
при мен. И сега... Сега осъзнавам, че можех просто да те завържа на
момента. Нямаше нужда от нищо друго. Имала си това желание и никога
дори не си го осъзнавала.... Това желание да бъде по начина, по който иска
твоят любовник – спря за момент, преглъщайки и задържайки дъха си. –
Прав съм, нали? Можех да те преместя във всяка позиция, която исках, на
всяко място, което исках и щеше да ти хареса...
Не можех наистина да изкарам някакъв смислен отговор и повечето от
шумовете, които издавах, се изразяваха в първични, неразбираеми звуци.
Всичко, което исках, беше да се съсредоточа върху нас заедно, върху начина,
по който се притискаше и търкаше в мен, върху начина, по който го
чувствах в себе си. Плъзнах се по леглото, главата ми наистина имаше
опасност скоро да удари облегалката.
Внезапно той се наведе рязко и отново ме покри. Очите му, мрачни на тази
светлина, ме гледаха и аз усетих лаконичното, игриво изражение на лицето
му. И двамата се задъхвахме. Чаках го да се върне, чувствайки се
раздразнена от това прекъсване. Бях на ръба да достигна върха отново.
Някак си, заподозрях, че го знаеше.
- Какво правиш?
- Чакам. Чакам да ми кажеш да продължавам.
Той не беше жесток или злобен. Дразнеше ме, играеше си с мен по начина, по
който се наслаждаваше да го прави с повечето хора тук.
- Ти, шибано копеле! – казах.
Някак си, ругатните носеха леко засягане.
Той се засмя.
- Трябва ли да приемам, че това значи, че искаш да продължа?
- Знаеш, че искам.
- Тогава го кажи направо. Освен ако не искаш да се откажеш и да ме вземеш
сама.
- Споменах ли, че си копеле?
- Кажи ми, че не искаш да спирам. Умолявай ме. Умолявай ме и ще
продължим да правим това през останалата част от нощта.
Беше просто игра, още едно измерение на тази силна игра и неговото
превъзходство над мен. И за моя най-голяма досада се включих.
- Моля те – прошепнах.
- Моля те какво?
- Моля те... Не спирай! Искам... Искам да продължиш...
- Да продължа какво?
Въздъхнах.
- Да продължиш да ме чукаш!
Той беше обратно върху мен, преди думите да бяха напуснали устата ми.
Изкрещях отново, момент по-късно, забавеният оргазъм експлодира в мен.
Разтресох се от това усещане, което пращеше вътре в мен. През цялото време
телата ни продължиха да се движат заедно. Лицето му беше близо до моето,
наблюдавайки ме с удоволствие, докато се задъхвах и се борех срещу
радостта, която беше твърде силна.
- Мразя те – ахнах.
Той се засмя и постави няколко целувки на лицето ми.
- Не, не ме мразиш.
И беше прав.
Глава 25
- Знам какво си мислиш.
Разтегнах ръце над себе си, мушкайки пръстите си между главата си и
възглавницата. Слънчевата светлина се разтилаше над мен от огромния
прозорец и леко повдигна мрачното ми настроение. Бях начумерена и тиха
цяла сутрин.
- Няма начин.
Дориан се протегна до таблата с пасти и сладкиши, която стоеше до леглото,
когато се събудихме. Това и наскоро възпламененият огън бяха само някои от
нещата, които слугите, навъртащи се наоколо, грижливо предлагаха. Тяхното
присъствие не трябваше да ме безпокои, всеки вече беше повярвал на
Дориан, че спяхме заедно. Но като знаех как другите се размотават на около,
докато спим, не се чувствах напълно добре.
Той пъхна марципаново-облечената сладка с мармалад в устата ми. Издадох
изненадващ звук, но все пак я изядох. Той беше чудесен готвач.
- Е, добре, остави ме да отгатна. Ще се опитам да разгадая мислите ти с
любов.
Той ми се усмихна с всеки инч от безгрижния и лекомислен човек, който по
принцип познавах. В него нямаше никаква следа от страстния любовник, от
миналата нощ, същият, който неведнъж ми каза ясно какво може да ми
направи, ако го пожелае - и след това го доказа.
Обърнах се настрани, обръщайки му гръб.
- Разкарай се.
- Добре. Сега осъзнаваш, че направи невъзможното. Люби се с мен - един от
блестящите. Пресече невидимата граница и сега ужасът и съжалението те
изяждат.
- Не.
- Не?
- Не, не мисля това.
- О.
Чух го да се пресяга отново и тогава усетих сладката да балансира деликатно
на ръката ми. Хванах я и я сдъвках, изчиствайки трохите от чаршафите,
докато той погледне отново. Лимонова захар.
- Много добре. Какво ще кажеш за това: Мислиш си за лисицата. За Кийо.
Липсва ти и съжаляваш за това, което се случи. Да бъдеш с мен те кара да се
чувстваш виновна.
Не мислех за Кийо, но споменавайки го, той внезапно изникна в съзнанието
ми. Липсваше ми. Липсваше ми начинът, по който бяхме заедно, неговото
силно и непоклатимо присъствие. Липсваше ми начинът, по който той ме
държеше и ме караше да се чувствам сигурна.
- Не.
- Хм, добре тогава. Май не ги разбирам нещата тази сутрин. Случвало се е
един или два пъти преди.
Гледах през прозореца, докато в мен се наддигаха променливи чувства
отново и отново. Най-после казах:
- Обезпокоена съм от това... Това, което се случи миналата нощ. Колко беше
груб.
- Наистина? Наистина не се познавам толкова добре. Мислех си, че ти е
харесало.
- Хареса ми.
Изчака секунда.
- Прости ми тогава, но не разбирам съвсем твоите интереси.
Обърнах се към него и му разкрих всичко.
- Не схващаш ли? През цялото време се опитвах да избегна всички групи
благородници и чудовища, които се опитваха да ме хванат. И още… Това,
което всъщност се случи миналата нощ. Позволих ти... Позволих ти да бъдеш
агресивен и властен. А след това ми хареса. Какво говори това за мен? Какво
не е наред с мен?
Лицето на Дориан придоби сериозен вид, което понякога се случваше.
Той се протегна и обви лицето ми с двете си ръце.
- О, Господи, не. Това ли те тревожи? Юджийн, Юджийн. Това не е
изнасилване. Изнасилването е брутално. Изнасилването се прави против
волята ти, по принцип с някого, когото мразиш - или поне го харесваш по-
малко, отколкото мен. Какво правихме миналата нощ? Това беше игра.
Вярвам, че това ти помогна да преодолееш умствената ти блокада, но след
това... Нямаше нищо насилствено или лошо. Просто беше... Необикновен
начин за започване на секс. Ти се съгласи. Няма нищо нередно в теб щом го
харесваш.
Може би беше прав, но все пак ме караше да се чувствам странно.
- Просто не съм правила нищо подобно досега. Правила съм груб секс, но
никога нещо толкова... Извратено.
- Извратено. Фантастична дума. Винаги ми отнема известно време да свикна
с жаргона ти.
- Това прави нещата между нас странни. Имам в предвид по-странни,
отколкото по принцип.
Той плъзна ръката си по бузата ми, право в косата.
- Тогава ми кажи как да направя нещата между нас правилни?
- Не знам.
- Може би това ще те ободри. Сега сме готови да отидем при Езон.
- Какво? - това не ме ободри толкова, колкото ме изненада. От къде дойде
това?
- Можем да отидем, когато поискаш.
- Отстъпваш, заради моите сутрешни съжаления?
- Отстъпвам, защото ти прескочи границата, това исках да направиш с
магията си.
Присмях му се и се обърнах.
- Глупости. Мога да накарам капките вода да се появят от въздуха. Съмнявам
се, че това е нещото, от което нашата мисия се нуждаеше, на живот и смърт.
- Факторът, определящ живот или смърт тук е, че ти можеш да контролираш
количеството магия, което използваш в момента. Имах нужда това да се
случи, за да се почувствам по-комфортно преди да поема този риск. Не мога
да рискувам твоите емоционални проблясъци да създадат буря, която може
да ни убие. Сега пак можеш да получиш някакъв магически срив, но вярвам,
че със сегашните умения, ще можеш да го сведеш до минимум.
- Тогава какво имаше в предвид с това, че ще бъдем защитени в случай, че аз
съм беззащитна....
- Да. Опасявам се, че това беше уловка. Надявах се, че ще те стимулирам да
работиш по-усилено.
Типичният Дориан. Неговата глуповатост ме накара почти да се усмихна.
- По-щастлива ли си сега? - питаше той.
- Не знам дали щастлива е точната дума, но ще съм, когато това нещо с
Жасмин приключи.
- Отлично. Ела тук.
Той ми даде знак с протегнатата си ръка и за момент очаквах да продължи.
Нещо от сорта на : Хей, бебчо, ще направя това, което ще те направи по-
щастлива.
Направих крачка към него колебливо, а той само обви ръце около мен. Само
това. Без майтап. Без извратености. Просто прегръдка между двама души,
двама души, достатъчно близки, за да чупят дъската на леглото миналата
вечер. Настаних се удобно в прегръдката му и се насладих на топлотата и
сигурността, която усещах. Той не беше Кийо, но беше грижлив. Най-после
премести лицето си и ме погледна.
- Много добре тогава. Кажи ми как искаш да се развият нещата?
Оказа се, че изценирването на друго нападение ще отнеме повече време и
всъщност не се осъществи до по-късно на другия ден. Настанихме тримата
ми любимци в гостната на Дориан. Те изчакваха търпеливо за заповеди,
гледайки ме сякаш умовете им работеха на пълни обороти със своите
разнообразни неврози. Както Волусиан каза един път, те нямат много за
губене. Не могат да умрат. Когато Дориан предложи на Шая да се
присъединят към нас, не можех да скрия удивлението си от изненадата.
- Помниш ли разсейването, което обсъдихме? - попита ме той.
Помнех. Преди да станем от леглото, бяхме измислили експериментално
подобие на план. Част от него включваше главно отвличане на вниманието
близо до дома на Езон, достатъчно, за да отвлече вниманието на неговите
стражи, за да влезем незабелязани. Моите водни духове отдавна провериха,
че обсадният тунел е блокиран.
Той ми беше обяснил, че Шая ще ни помогне да отвлечем вниманието им. Тя
има силата да управлява малка част от природата. По точно, тя ще може
призове и да заповядва на дърветата на около - нещо, което очевидно е
правила преди и то с голям ефект. Дориан мисли, че Шая има малка група
странични дървета, които ще атакуват западната страна на крепостта на
Езон. От източната страна има вход за прислугата, през който можем да
влезнем. По принцип, това може да бъде твърде опасно, но не и ако охраната
е заета някъде другаде.
Кимнах, мислейки си, че това е добър план. Шая скръсти ръце и изглеждаше
напълно недоволна.
- Имаш ли проблем с това?
- Не мисля, че е наша работа да се намесваме в делата на Езон. Също така
мисля, че рискуваме живота на краля ми.
Гледах с тревога между нея и Дориан.
- Значи не искаш да го направиш?
- Разбира се, че ще го направя. Кралят ми даде заповед и аз се подчинявам.
Просто изразявам честното си мнение първо. Иначе ще причиня вредата.
Дориан я докосна по бузата, усмихвайки се на нейното строго изказване.
- И това е, защото си високо ценена.
- Това е лоша идея - каза Фин изведнъж.
Всички се обърнахме към него.
- Какво имаш в предвид? - попитах.
- Няколко дървета? Сякаш казвате - 'Хей, вижте нашето очевидно отвличане
на внимание.' Ще станат подозрителни. Искате наистина да привлечете
вниманието им, пратете него -
той обърна глава към Дориан. - Малка част от това упорито магаре и те ще
помислят, че ще последва нападение.
- Не можем. Нуждая се от него, за да ми пази гърба - оспорих го. - И да
защити Жасмин. Шая може да си свърши работата и да се махне от там. Ако
отида без него, сме в същата ситуация, както преди.
- Като изключим армията, коятo те чака - каза Фин.
Шая разтърси главата си и лъскавите и черни плитки се разлюляха.
- Не харесвам идеята, че кралят ми ще остане сам.
- Той ще влезе и излезе без проблем. Ако се срещне с някого от хората на
Eзон, може да се пребори с тях.
- Освен със самият Езон - каза замислено Дориан.
- Той по-силен ли е от теб? - попитах.
- Ние сме почти равномерно силни.
- Ах, това ме изненада. Имам в предвид, Кийо оживя след битката с него.
- Крал Езон не е използвал цялата си мощ тогава - каза Нанди - Най-вероятно
той изгори домът му.
Виждайки изумения ми поглед, той продължи.
- Там се сътвори ужасен ад, от където ти нямаше да можеш да избягаш.
Кожата ти щеше да се стопи и само костите ти щяха да останат.
- Значи казваш, че той не трябва да се притеснява за това, което се случва
навън. Може да се отпусне, колкото си пожелае.
Нещо ме подсети и се обърнах към Дориан.
- Ами ти? Ти си ограничен вътре?
- Хипотетично, не. Реално? Е... Все още трябва да му въздействам по някакъв
начин, за да не ни зарови живи.
Той се усмихна, виждайки моя ужасен поглед.
- Не се притеснявай, скъпа. Все още ще бъда използваем за теб.
- По-често използван отвън - каза Фин. - Ние дори нямаме нужда от
подкрепление, не и ако няма кой да ни намери вътре.
Въздъхнах и разтрих очите си. Бях ходила при Езон с много по-малко
планиране миналият път и глупаво, или не, беше дяволски по-просто
отколкото това. Обърнах се към най-тъмния ъгъл на стаята, в който цареше
мълчание до този момент.
- Волусиан?
Той се изправи от мястото, където си почиваше в сенките.
- Ще бъда много изненадан, ако се измъкнем от това без никакви конфликти,
без значение кой ще инициира разсейването. Ако трябва честно да отговоря
на въпроса, кой ще те опази жива, - той въздъхна, очевидно недоволен от
това, което ще последва. Подозирам, че потресаващото описание на смъртта
ми в пожара, което Нанди спомена, са зародили в него топли и неясни
чувства. - Тогава, да, довеждането на Краля на Дъбовете, ще ви осигури
повече сигурност за вас и момичето, господарке.
- Тогава това е нагласено.
Фин се нацупи и ни обърна гръб, крачейки наоколо намръщено.
След това всичко беше въпрос на време. Искахме да отидем покрити от
тъмнината. Дориан и Шая останаха да изпълнят кралските си задължения, а
духовете изчезнаха да свършат това, което трябваше да направят.
Останах с много време за губене. Крастосвайки кралските земи, си мислех за
същите стари неща: Кийо, неочакваното сблъскване и пророчеството.
Времето настъпи и нашият нападателен отбор се събра, за да обсъдим
детайлите в последните минути. Повечето беше просто преговор на това,
което вече знаехме. Духовете обикаляха наоколо, но повечето от нас бяхме на
конете. Шая яздише с грация, която изразяваха нормалните й движения, но
бях изненадана да видя колко сръчно язди Дориан. Изглеждаше толкова
отпуснат, удобно застанал, все едно язди всеки ден, че никога не бих
предположила, че има такива атлетични способности, въпреки неговият
подвиг в леглото.
Крастосвахме подбрани кралства. Изглеждаше, че ще отнеме повече време,
отколкото миналият път и Волусиан го потвърди.
- Земята е изместила пътя си. - обясни той.
- Понякога се случва - каза Дориан, виждайки безпокойството на лицето ми. -
Нормално е. Ние сме в правилната посока.
- Да, но ще стигнем ли преди изгрев?
- Несъмнено.
Той се усмихна толкова широко, че бих си помислила, че не знае със
сигурност кога ще пристигнем. Огледах се. В момента беше съвършен мрак,
осветен единствено от звездите. Тази нощ луната беше тъмна. Луната на
Персефония. Можех да усетя туптенето на пеперуда върху ръката си и се
почувствах по-уверена. Преди се нуждаех от Хеката, за да се върна в света
си. Тук това не бе проблем. Сега проблемът беше да остана жива и да убия
всичките си врагове, така че нямах против да заздравя връзката си с Другия
Свят.
- Колко още остана? - попитах малко по-късно. Чувствах се като дете на
екскурзия, но не можех да спра да се притеснявам. Можех да си го
представя, но се кълна, че източното небе в момента изглеждаше повече
кървавочервено, отколкото черно.
- Не остана много - каза Шая със спокоен глас.
Когато стигнахме достатъчно близо, слязохме и обезопасихме конете,
изминавайки останалата част от пътя пеша, вървейки право през дърветата
и храстите. Не виждах нищо, но съвсем скоро достигнахме мястото. Шая се
отдели от нас, за да си свърши работата. Преди да тръгне, Дориан стисна
ръката й, а тя го удостои с тържествен поклон. Преди да се обърна към
другите и да продължим нататък, я наблюдавах как изчезва.
Когато достигнахме краят на дърветата, най-после видяхме крепостта на
Езон.
Наистина изглежда все едно е на крачка от звездите. Иначе, изглежда
толкова черен, колкото е небето в далечината. Спряхме точно преди края на
дърветата, оставайки скрити.
Докато изучавах сградата от по-близо, виждах малки фигурки, които се
движеха напред-назад, пред предната стена. Охрана. Предполагам, че има
наблюдатели и на кулите.
- Сега чакаме - измърморих. Бях се изморила да чакам. Исках да действаме.
Почти срещу нас, от другата страна на гората, Шая се подготвяше да призове
нейните дървовидни воини. Тя и Дориан се заклеха, че ще бъде шумна
история, така че няма нужда от тайни приготовления или нещо такова.
Замъкът не беше толкова близо, че да разпозная някой, но духовете ми
показаха, че са около страничната врата.
Минутите се влачеха, а аз си представях, по всякакви ужасни начини,
съдбата на Шая. О, Боже. Какво, ако я убият? Тя дойде, за да докаже
лоялността си към Дориан и каквото и да стане трябва да я уважавам много.
Не искам да умре заради това.
Дориан доближи от дясната ми страна и обви ръка около мен.
- Не се тревожи. Това ще свърши преди да разбереш. А, ето ги.
В далечината ги чухме. Гората пукаше и се разделяше. Слаб вик. Немощни
викове на тревога се разнесоха из въздуха и охраната, която беше пред
погледа ни, се затича към шума.
Изчакахме докато освободят терена.
- Сега е наш ред - изшептя Волусиан. - Тръгвай.
Тръгнахме направо през празната поляна, към входа. Чувах шума от другата
страна. Звукът от нещо чупещо се. Още викове. Планът на Шая беше да
изпрати дузина огромни дървета за да разбият стените. Това трябва да е за
събуждане.
- Ч-чакай! Задръж! - изведнъж изревах.
Духовете спряха моментално. На Дориан му отне миг повече за да забави
крачка и ми хвърли учуден поглед.
- Какво не е наред?
Огледах се наоколо. Сетивата ми пламнаха. Можех да усетя водата, многото
вода. По начина, по който се чувствах между тълпата или както с Дориан.
Водата от многобройните потоци, събиращи се в едно. Водоизточниците бяха
хора. Повечето от тях.
Прецакани сме. Отново.
Изглеждаше все едно излизат отвсякъде, макар да знаех, че всички те се
криеха около замъка или съм ги усетила по-рано. Дойдоха от покривите,
извън вратата, която бяхме заградили, зад ъгъла. И някак си знаех, че тези,
които избягаха, ще се върнат.
Чух Дориан да крещи:
- Няма да те убият - не и ако не трябва да го направят!
След това страната на замъка избухна като проливен дъжд от огромни и
черни скали, падащ над мен, можещ да причини смърт или поне сериозно
увреждане.
Другите бяха наблизо, погребани от падналите скали.
Моите духове чакаха заповеди да нападнат всеки, който ни атакува, и видях,
че бяха заели бойна позиция. Колкото до мен, аз дойдох с две картечници
тази вечер, отново дело на Лара. Двете бяха със стоманени патрони, а в
джобовете имах още пълнители, плюс няколко сребърни. Спазвах колкото се
може повече дистанция от разгара на битката и огъня, прицелвайки се в
главите и лицата им, ако можех, но ще се радвам, ако сваля някой изобщо.
Редиците им се разместиха и аз стрелях по всеки, който в`идех.
Никой не успя да се доближи много близо до мен.
Не наблюдавах духовете. Те не можеха да умрат и само друг жрец или някой
от калибъра на Дориан, може да ги пропъди.
След забележителното срутване на стената, Дориан прибегна към по-
традиционен метод: медния меч, който носеше под пелерината си. Той
светеше в червено в тъмнината и осъзнах, че Дориан може да увеличи
мощността си, понеже медта произлиза от вътрешноста на земята. Нямаше
да се бие със жестока сила, а щеше да се движи със скорост и ловкост,
изненадвайки ме толкова, колкото с ездата. Не помня да има друго шоу като
това на земята, но всичката магия е събрана тук. За него не е добре да
излиза все още.
Изведнъж видях един от охраната да се приближава към него, извън обзора
му. Започнах да викам, за да го предупредя и тогава голяма фигура на
четири крака затича напред, ръмжейки срещу него и се хвърли с цялата си
тежест върху пазача. Дориан хвърли бърз изненадан поглед, но бързо се
върна да се бие. Не можех да се възстановя толкова бързо и само гледах
втренчено към Кийо и в тази шеговито-дублирана форма на "Супер лисица",
която дереше и разкъсваше жертвата си. Мъжът успя да разреже страната
на Кийо, карайки ме да трепна, но лисицата изглеждаше незасегната.
Разтърсвайки главата си, знаейки, че не мога нито да мисля, за това, откъде
се е появил, нито да се тревожа за неговата безопастност, се върнах към
своите собствени битки.
След няколко жертви се целях в някой друг, когато усетих друга фигура да се
промъква зад мен. Обърнах се, но не беше достатъчно бързо. Той сграбчи
ръката ми и отстрани оръдието ми далеч от него, притискайки ме към
земята. С лявата си ръка успях да извадя другото оръжие.
Малко или много беше задушаващо, когато се опита да ме притисне с тялото
си към земята, и нямах никаква цел. Няма значение. Насочих пистолета
нагоре и стрелях. Той изкрещя и се отдръпна достастатъчно, за да го избутам,
и да стрелям отново с повече точност. Някой друг се възползва от
разсейването ми и ме сграбчи отзад. Заредих допълнителното оръжие, което
стоеше на кръста ми, и с другото започнах да се боря срещу него, когато
изведнъж пистолетът започна да пари в ръцете ми. Изгаряше ме. Изскимтях
и го пуснах, изглеждаше сякаш пръщеше на земята, обагрил се в бледо
оранжево.
Не можах да чуя гласа в ухото си, за да разбера кой ме държи.
- Юджийн Маркам, прекрасно от твоя страна, че дойде да ме видиш.
- Ще те убия - изсъсках.
- Да, да, казвала си ми го и преди и все още не е станало. Трябваше да
приемеш по-ранното ми предложение.
Той изръмжа, заповядвайки на най-близкия пазач, който беше до нас.
- Обезоръжи я, преди да е убила още някого.
С цялата тази бъркотия, никой от моите съюзници не ме уведоми какво
става. Отворих устата си и започнах да изговарям ритуалните думи за
призоваване на духовете ми. Сигурно са твърде далеч за да чуят викът ми.
Осъзнавайки какво възнаменявам, Езон ме хвърли върху земята,
използвайки тежестта на тялото си, за да ме задържи, покривайки с една
ръка устата ми.
- Побързай!
Пазачът премахна кинжала и жезъла. За допълнителния ми пистолет, той
пъхна ръката си в гънките на наметалото, за да го намери отново, и го
хвърли надалеч.
- Ти си проклета напаст - също и мъртва - измърмори Езон. - Опазвайки те
жива за девет месеца, може би ще е по-голям проблем, отколкото е сега.
Не виждах какво става с него, но го чувах над мен.
- Използваш силите си, за да хвърлиш една скала върху мен? - възкликна,
почти с комична нотка скептичност в гласа си.
- Напротив - чух да казва любезно Дориан. - Не съм използвал магия за това.
Просто я хвърлих.
Езон ме захвърли към пазача и пламъците избухнаха от земята. В тъмнината
светлината нараняваше очите ми, насилвайки ме да извръщам поглед.
Топлината, която се излъчваше от нагрятата до оранжево стена, нагряваше
кожата ми. Пазачът се опита да се катери назад и да ме държи в същото
време, успявайки да свърши половината работа и на двете, все още
успяваше - едва - да ме удържи.
Бях втренчила поглед в трептящите, изгарящи цветове, когато изведнъж
усетих, че земята се разтресе. Внезапно вдигнах главата си колкото можах и
видях черен облак да се издига над пламъците. Изгасна, сякаш от дланта на
нечия ръка, огънят също и тонове мръсотия се стовариха на земята.
Без да изчака дори миг, Дориан посочи мястото, на което Eзон стоеше.
Почувствах разтърсване отново и видях, че земна вълна, като вълна на вода,
да се движи по повърхността. Разруши равновесието на Eзон и тогава буря
от скални късове – големи, колкото бях видяла с никсите - се издигнаха
наоколо, прицелвайки се. Все още на земята, Eзон вдигна ръцете си. Топли
вълни отблъснаха скалите, разпръсквайки ги в различни посоки. Някои от
тях се строшиха, обсипвайки земята като дъжд. Пепел изпълни въздуха и
можех само да чуя само как Eзон се издаде, препъвайки се в краката си.
Земята се разтресе, събаряйки го отново на колене. Той се подпря на ръката
си и се изсмя с раздразнено.
- Не исках да се стига до тук - каза той. - Ако поне я беше споделил, тя може
би вече щеше да е с дете.
Дъжд от скали се разпръсна пред Eзон, докато Дориан крачеше напред. Те не
бяха остри като бръснач, но изглеждаше сякаш го нараниха. Кралят на
Елшите потрепна и прикри лицето си.
- Не споделям - каза Дориан категорично. Земята около Eзон се съедини във
въжета от пръст, проправяйки си път около крайниците му.
- Много лошо. Можеше да живееш живота си по различен начин.
Eзон изведнъж се изправи, разчупвайки връзките от пръст. Като направи
силна вълна от огън навсякъде около него, отделяйки го и отвръщайки на
удъра. Писъкът ми се сподави в ръката на пазача, когато видях Дориан да
отхвърча назад.
Eзон вървеше напред и неговата ръка контролираше и оформяше пламъците
в свиващия се кръг около Дориан. Стените пламнаха високо и обилно,
толкова силно, че проблясваха в синьо и бяло. Не мислех, че Дориан ще
преживее този ад, но Eзон продължи да говори с него, макар че беше още
жив.
- Твърде много показност, Дориан, и не достатъчно сила, за да се освободиш.
Огледах се отчаяно наоколо. Не бяха останали много пазачи. От разстояние
виждах как Кийо заковаваше на място някакъв човек - болката, която се
чуваше от писъка му, го потвърждаваше - но беше твърде далеч за да
помогне, точно както духовете. Осъзнах, че схватката на пазачa се отпуска,
очевидно вкаменен от конфронтацията на господаря му. Другите, просто
запленени, се бяха спряли и гледаха.
Взимайки преимущество от липсата на внимание на пазача, изблъсках
лакътя си в стомаха му и се опитах да отскоча от него. Не очаквах да се
измъкна, но поне открих устата си. Заговорих призоваващите думи и Нанди
и Волусиан се появиха.
- Гет Аес - започнах, точно преди ръката да запуши устата ми отново. Друг
пазач се присъедини да помогне на моя със задържането ми.
Духовете се преобразиха от човешка форма в нещо друго, все още човеко-
подобни, но повече като облак от енергия. Спуснаха се срещу Eзон, единият
светещо-син, а другият черно-сребрист.
Той ги отклони с огън, продължавайки да държи стените около Дориан.
Точно след това видях магическия жезъл в ръката му. Не. Не можеше..
Kазваше заклинанието за изпращане в изгнание и аз почувствах как се
надига голяма сила във въздуха, когато той отвори дупката към Подземния
свят. Формата, която Нанди беше приела, започна да се тресе и експлодира,
изчезвайки като искри. Тя намери покоя си най-после - без двете години
служба при мен.
- Призови и другото - отсече Eзон, - освен ако не искаш да загубиш и него.
Ръката на устата ми се отдръпна. Поколебах се. Нямах какво да губя, ако
Волусиан спечели или загуби. Всъщност, молбата на Eзон, верояно
показваше, че той не може да накаже духовете в земята на смъртта.
Благородниците рядко имат толкова сила във всеки случай, така че Eзон
сигурно не може да извърши това, което аз не съм в състояние да направя.
Но ако се бие с Волусиан, сигурно ще има достатъчно сила за да разчупи
контролa ми над него и да го пороби като слуга. Това не е опция. По-добре за
духа е да бъде убит, отколкото да бъде срещу мен.
- Задръж, Волусиан.
Oтстъпи веднага, връщайки се в нормалната си форма. Eзон се обърна към
Дориан. Кралят на Елшите задържа вдигната ръката си и сви пръстите си в
юмрук. Изгарящите стени се свиха, в момента приличаха повече на пашкул,
отколкото на цилиндър. През пламтенето на пламъците чух как Дориан
крещи. Безпомощността задушаваше сърцето ми. Точно както "калната"
стихия. Точно както с водните духове. Нито имах оръжия, нито свобода. Това
е точно като една от ситуациите, за която Дориан говореше. Удобно време за
магия. Не мога да го използвам, както и да е. Моите способности включват
само миниатюрна водна манипулация, бури извън контрол и техните
последствия.
Тогава, изведнъж, не се тревожех за последствията. Исках да призова по-
голяма буря, буря, която да унищожи цялата околност. Може би ще убия
приятелите си и мен самата, но нещата така или иначе не изглеждат добре за
нас. Съсредоточавайки се върху умa си, опитах се да си припомня някои
застрашителни бури, които съм създавала преди.
Само че... Не проработи. Може би, защото не съм правила нещо такова
съзнателно. Или може би, защото не виждам никакви бури, като цяло. Те са
под налягане и се зараждат от частиците на - най-важното - водата. Дориан
ме научи да отделям елементите и това е всичко, което мога да правя в
момента. Учих за бури, но цялото ми съзнание се простира и докосва до
всички водоизточници наблизо. По дяволите. Намирането на вода не е
достатъчно, освен ако не можех да преместя цяло езеро и да изгася огъня.
Съмнявам се, че мога да командвам толкова много вода, дори ако
водоизточникът е толкова близо. Но аз не се нуждая от толкова голям.
Нуждая се само да призова малък водоизточник, който да контролирам.
Средоточих се върху това. Магията ми го достигна, улавяйки и свързвайки се
с молекулите, които исках. Те ме разпознаха и аз ги повиках обратно.
Съпротивляваха се малко. Имаше повече от колкото в каната.
- Подчини се! - виках им. - Елате при мен. Аз съм ваша господарка.
Няколко секунди бяха минали, докато се преборя с водата. През това време,
Езон все още държеше ръката си вдигната, намалявайки вълните бавно,
полагайки садистични усилия, за да удължи болката на Дориан. Все още
имаше нужда да бутам и дърпам водата по-ожесточено.
Точно тогава по лицето на Езон се разля усмивка и той се огледа наоколо, все
едно се опитваше да намери нещо. Но все още не знаеше какво беше то.
- Елате при мен!
Можех да почувствам как водата се поддава, неспособна да се съпротиви на
командата ми. Ужас премина през лицето на Езон. Ръцете му паднаха и
сграбчиха главата му, сякаш нещо го разкъсваше. Зад него, пламъците около
Дориан, рязко спаднаха и изчезнаха, сякаш едно езеро падна върху тях.
Но както казах, нямах нужда от езеро. Нуждаех се само от малък
водоизточник. Нуждаех се от Езон. Водата в него беше с размер, който можех
да контролирам, водоизточникът, който призовах и командвах. Все пак,
човешкото - или благородническото - тяло е 65% вода.
Момент по-късно, всичката вода дойде при мен. Другите 35% не успяха.
Глава 26
Експлозия на кралска фея със сигурност ще привлече вниманието на всички.
Нe знам как всички знаеха, че аз бях отговорна за това, но внезапно очите на
съюзниците и враговете ми ме гледаха обвиняващо. Мъжът, който ме
държеше, освободи хватката си, отстъпвайки назад. Страх блестеше в
разширените му очи. Почти бях забравила за пленничеството, докато работех
с магията. Беше всъщност близо до начина, по който Дориан ме държеше
завързана. Може би имаше друг метод, освен собствените му извратени
варианти.
Никой от стражите на Езон – няколкото, които бяха напуснали – не помръдна
от мястото си. Чудех се дали не е като в онези филми, в които като отсечеш
главата на зомбито всичко спира. Кийо притича до мен. Кръв и мръсотия
покриваха кожата му, но очите му блестяха с нетърпение и очакване, сякаш
можеше да се бие цяла нощ. Волусиан стоеше наблизо, гледайки с
неразгадаемо изражение на лицето си.
Оглеждайки се около себе си, осъзнах с пълна сила въздействието на това,
което току-що бях направила. Това, което не беше вода, в тялото стоеше
разпръснато в широк радиус от мястото, където стоеше Езон. Разпознах
кръвта и късчетата от кости, но повечето от отломките се състояха от мазни,
неопределени петна. Жлъч се надигна в гърлото ми. Опитах се да я
преглътна. Господи, каква бъркотия! Нищо чудно, че стражите ме гледаха
така, сякаш съм някакъв вид чудовище. Бях мечтала за наследствената сила,
която Кралят на Бурите можеше да ми даде, но това... е, това беше нещо, с
което не можех да се справя по нормалния начин.
- Сър!
Плачейки, Шая дойде измежду дърветата, нарушавайки чистенето. Тя
изглеждаше сравнително свежа, в сравнение с нас, но вероятно беше
прекарала по-голямата част от битката, тичайки към нас, след като се беше
справила с дърветата. Тя коленичи до Дориан, скланяйки главата си. Почти
го бях забравила в последиците от цялата бъркотия.
Изтичвайки напред, паднах до нея. За моя изненада, той изглеждаше по-
мръсен, отколкото изгорен. Кожата му изглеждаше така, сякаш има най-
лошото изгаряне в живота си, а дрехите му бяха разкъсани и разтопени на
някои места. Изглеждаше сякаш може да припадне във всяка една минута,
но все още имаше силата да отблъсне Шая, когато ме видя.
- Добре съм, добре съм! – Той се бореше, за да седне. – Юджийн ...
- Как, по дяволите, оцеля след това? – възкликнах.
- Земен щит. Не е толкова важно. Слушай ме, трябва да...
- Ваше Величество, трябва да ви заведем при лечител. Не можем да останем
тук.
Кимнах в съгласие.
- Тя е права...
- По дяволите! И двете можете да вдигате врява, колкото искате над тялото
ми по-късно. Сега трябва да действате! – Протягайки се, той улови ръката
ми, стискайки я болезнено в хватката си, за да изрази по-добре смисъла на
това, което казваше. – Трябва да действаш, ако искаш да дадеш на Езон да
си почине.
Погледнах към съсирената кръв наоколо.
- Той е доста отпочинал. И не чувствам сянката му. Отишъл си е.
Дориан поклати главата си.
- Слушай ме! Намери кръвта му, или ъъ, каквото има там.
Той се огледа наоколо изучаващо и погледът му улови малката локва вода, в
която имаше някакви тъмни петна, които се виждаха на бедната светлина.
- Там. Докосни я и прокарай ръката си по земята.
Шая издаде малък звук на изненада.
- Защо...?
Достатъчно лошо беше, че направих тази бъркотия. Сега трябваше да го
докосна?
- Просто го направи, Юджийн!
Гласът му беше дрезгав, но властен и ми напомни за момента, в който се
биеше с водните духове. Свирепо и твърдо.
- Той е прав – каза Волусиан с унил тон. – Трябва да завършиш онова, което
започна.
Все още неразбираща, направих това, което искаха от мен. Течността беше
все още топла и стомахът ми се преобърна отново, когато потопих ръката си
в нея. Усетих напрежение откъм стражите на Езон, докато ме наблюдаваха,
но не се намесиха.
- Сега сложи ръката си на земята – каза Дориан.
Намръщвайки се, опитах.
- Не мога, наистина, да го почувствам. Земята е прекалено твърда.
И изведнъж не беше. Пръстът ми потъна в нея. Беше лесно. Предишната
твърда мръсотия се беше превърнала в мека, като плаващи пясъци,
придърпвайки пръста ми, докато ръката ми не се зарови до китката. Чудех
се дали Дориан е направил нещо с магията си.
Той се намести до мен.
- Кажи ми какво чувстваш.
- То е... нежно е. И, е, мръсно е.
- И нищо друго?
Гласът му ме изненада. Загрижен. Отчаян.
- Не, просто е... Почакай! Чувствам го... топло е. Почти горещо. Сякаш се
движи... или е живо. – Погледнах към него, изплашена. - Какво става?
- Слушай ме, Юджийн. Трябва да си мислиш за... живот. Жизненост.
Представи си го в ума си. Това, което те кара да се чувстваш жива, когато си
навън, което те кара да се чувстваш свързана със земята. Студ. Дъжд. Цветя.
Каквото и да е, визуализирай го, колкото можеш по-ясно. За мен животът е
есента в дома на баща ми, когато дъбовете са оранжеви и ябълките са узрели.
За теб ще бъде нещо различно. Достигни го. Как изглежда, как мирише, как
те кара да се чувстваш. Задръж тази картина в съзнанието си.
Все още уплашена се опитах да фокусирам опияненото си съзнание върху
конкретна картина. За момент видението му остана в главата ми. Студеният
бриз и пламналите цветове на неговата земя. Но не, не това ме караше да се
чувствам жива. Тускон беше. Суха горещина. Уханието на пустинята.
Слънцето, заливащо основата на планината Санта Каролина. Матово
оцветените драскотини от мръсен пясък, украсени от ниски зелени храсти и
растения. Цветовете и нюансите на кактусите след дъжд.
Това беше живот. Светът, в който бях израснала и за който копнеех, когато
бях далеч от него. Тези картини изгаряха в ума ми, така че наистина да мога
да ги достигна и да ги почувствам.
Земята под мен се разтресе. Стресната, отделих ръката си от мръсотията, но
треперенето не престана. Земята простена и пред очите ми се измести и
изви. Ниските писъци от страх на стражите достигнаха до ушите ми, а
наблизо Шая мърмореше нещо, което приличаше на молитва. Дърветата от
гората зад мен се стопиха, потъвайки в земята, от която бяха покълнали.
Зеленият килим от трева, върху който се бяхме били изчезна, заменен от
чакълеста мръсотия. Секунди по късно, обрасли с храсти парчета трева се
появиха по тази мръсотия, последвани от рошави растения. Чола. Агейв.
Земята отвъд гората се издигна, оформяйки малки остри ъгли и плата като
полите на кръгла планина. Тънки борове израснаха от склоновете,
покривайки земята на различни места. Влагата във въздуха изчезна и
температурата леко нарасна. Накрая се появиха и кактусите, разцъфвайки
навсякъде, и всички бяха покрити с цветя. Твърде много цветя, за да бъде
истинско. Никога не бяхме имали такъв вид растителност, но все пак те бяха
там – бунт от цветове, ярко отразяващи се във мрачната светлина на зората.
Сагуарас израсна сред кактусите и цветята, за секунди достигайки размера,
който нормално отнемаше хиляда години. Емята започна да се укротява,
освен мястото зад мен. Трепереше от силата на нещо, опитващо се да излезе.
Отскочих, за да не ме прониже. Секунди по-късно, дърво се появи от земята,
което нарастваше с нереална скорост. Достигайки височина около двайсет и
пет стъпки, разпростирайки клоните си във въздуха. Лилави цветове се
взривиха наоколо като облак или като воал.
Тогава всичко застана неподвижно. Зинах. Имах лятото в Тускон пред мен.
Само че беше по-добре. Видът лято, който винаги искаш, но рядко можеш да
видиш.
Всички стояхме замръзнали, взирайки се наоколо и чакайки това, което
щеше да се случи след това. Само Дориан и Волусиан изглеждаха
равнодушни.
- Какво е това дърво? – попита Дориан, поглеждайки нагоре.
Преглътнах.
- Това е... пушещ бодил.
Майка ми имаше няколко от тях в двора си.
- Пушещ бодил – повтори той, устните му се извиха в наслада.
Погледнах го, все още шокирана.
- Какво... какво се случи току-що? – успях да изрека.
Сладостта на москито дойде към мен с лек бриз, опиянителна и вкусна.
- Той ти дава кралство – каза чист глас, звучеше като сопрано. – Открадна
това, което трябваше да имаш.
Жасмин Дилани стоеше на края на малката ни групичка.
Изглеждаше като привидение на ранната сутрешна светлина.
Червеникаворусата й коса висеше пусната свободно, а плътно подчертаваща
синя рокля покриваше лекото й тяло. Чудните й, сиви очи изглеждаха черни
без осветлението. Фин стоеше до нея.
Изправих се на краката си. До мен Дориан направи същото, макар и
неудобно. Той докосна ръката ми.
- Внимавай!
Нещо не беше наред тук, но не можех да го разбера още.
- Жасмин... – казах глуповато. – Дойдохме да те отведем у дома.
Устните й образуваха тънка линия, не точно усмивка, но и не точно гримаса.
- Аз съм у дома. След като живях толкова много време сред хората, най-
накрая съм там, където трябва да бъда.
- Не знаеш какво говориш. Знам, че си мислиш, че искаш да бъдеш тук, но
грешиш. Трябва да се прибереш.
- Не, Юджийн. Казвам това, което ти трябва да казваш през цялото време.
Осъзнах правото си на унаследяване и дойдох за него. Докато ти...
Тя поклати глава, гняв прозираше в думите й. Интензивността на тази
горещина изглеждаше абсурдна за младия й, висок глас – както и фактът, че
беше използвала думата „право на унаследяване”. Твърде много време с
джентритата.
- Ти стана най-голямата рок звезда наоколо. Можеше да имаш всичко, но не
можа да го понесеш. Прекара цялото си време, оплаквайки се и стенейки,
държейки се така, сякаш не можеш да го понесеш, но те всички се хванаха.
Дори Езон.
Тя звучеше така, сякаш е на ръба на сълзите, а в моето гърло се образува
буца. Не защото я съжалявах, а защото знаех, че е адски сигурна в това,
което казва.
- Той си мислеше, че след като си по-голямата и имаш воинските си умения
ти ще бъдеш наследника, не аз. Щеше да ме захвърли като безполезен
парцал, въпреки че му останах вярна – дори преди да ме доведе тук. Дори
няма значение.
Затворих очите си за момент, опитвайки се да избегна погледа й. Тези
огромни сиви очи – сиви като небето в дъждовен ден. Точно както моите бяха
виолетовото на буреносните облаци. Думите на Уил, които оплакваха
детството им, се върнаха: Баща ни постоянно беше на бизнес пътувания, а
майка ни постоянно спеше около него. Майка им наистина спеше с всички –
с един от джентритата, с един от привържениците на Краля на Бурите в
човешкия свят. Имаше причина Жасмин да ми напомня за мен самата.
- Жасмин... моля те. Можем да се справим с това...
- Не. Уморих се от теб, Юджийн. Ти си най-лошата сестра, която някога е
съществувала и няма да бъдеш ти тази, която ще бъде наследника и ще
започне завоевание. Аз ще бъда тази.
Погледнах към върлинестата фигура зад нея.
- Фин...?
Той сви рамене, невъзмутим както винаги.
- Съжалявам, Одилия. Дадох ти твоя шанс. Разпространих самоличността ти
наоколо, надявайки се да видиш причината. Мислиш, че исках да бъда
някакъв си шаман на крастави жаби. Избрах те, защото мислех, че ще
завладяваш места. Ти не го направи, така че те предадох.
Шокът ми от тези разкрития премина в гняв. Фин ни бе предал. Беше казал
на Езон, че идваме. Дори се беше опитал да го улесни, разделяйки мен и
Дориан по-рано.
Преди аз – или някой друг – да осъзнае какво правя, отидох до мястото,
където човекът, който ме държеше, беше оставил сортираните ми оръжия.
Като стрела, хванах пръчката. Докоснах портата на Персефона и казах
думите за прогонване. Устата на Фин се отвори в удивление, но беше толкова
слаб дух – никога не е бил нещо повече от привидение, все пак – така че
устояването му беше незначително. Волята ми, канализирана в пръчката, го
избута на пътя, който бях създала. Секунда по-късно, той изчезна, пренесен в
Подземния свят.
Да го прогоня наистина не оправи бъркотията, в която бях, но ме накара да
се почувствам по-добре.
Лицето на Жасмин потъмня, очите й се присвиха с горчива омраза към мен.
Господи. Все още не можех да го повярвам. Тя беше просто дете.
- Персоналът ти беше съкратен. – казах й.
- Имам още.
Почувствах вълна от вода във въздуха и прозрачни, котешки форми се
появиха зад нея. Напомняха ми за лъвове, но телета им се движеха, докато
водата се движеше в тях, динамично и неспокойно под тяхната прозрачна
кожа. Очите им светеха в почти неоново синьо, а зъбите и ноктите им
изглеждаха десет пъти по-дълги от тези на лъвовете.
- Йешин – промърмори Дориан в ухото ми. – Още водни същества.
Долових скритото съобщение. Мейвън нямаше нищо общо с фачените или
никсите. Жазмин ги беше изпратила, използвайки наследената от баща ни
сила, за да се опита да ме убие. Тя искаше да ме махне от пътя си, за да може
да е единствената способна да изпълни пророчеството. Може би трябваше да
бъда бясна, но по-скоро се чувствах ревнива. Жасмин можеше да призовава
водни обитатели, а аз не можех.
Йешините се движеха към мен с пъргава грация, слюнка – или беше просто
вода? – капеше от зъбите им. За момент, не можех да направя нищо. Тогава
Кийо се придвижи зад мен в златисто-оранжева ивица, поваляйки един от
йешините на земята. Крайниците и ноктите им се преплетоха, докато се
бореха, търкаляйки се отново и отново в калта.
Съвзех се, ровейки в земята за пистолета си. Откривайки го, извадих
куршума и пребърках джобовете на палтото си, докато открия сребърен.
Междувременно, четири други йешини напредваха. Дориан махна с ръка и
малък прашен облак се надигна и заби в очите на съществата. С другата си
ръка ме посочи и изкрещя на стражите.
- Всички! Знаете дълга си! Защитете я!
Стражите стояха неподвижно, гледайки нерешително към йешините и мен.
Тогава, един пристъпи напред с вдигнат меч. Той нададе боен вик и се
хвърли към най-близкия до него йешин. Секунда по-късно, другите го
последваха.
- Стойте настрана от това, Ваше Величество – изкрещя Шая. – Все още сте
твърде слаб.
Тя беше права. Дориан беше блед под изгарянията си, едва успяваше да стои
изправен. Давайки ми кратък поглед преди това, Шая затвори очите си,
концентрирайки се. Секунди по-късно, два сагуароса бяха изтръгнати от
земята и запратени към един йешин. Тежестта и силата помогнаха да бъдат
обездвижени. Набелязах си цел и стрелях, докато йешина не спря да мърда.
Изправяйки се обратно, сагуароса се завлече до следващата си жертва.
Последвах ги, готова да повторя процеса.
Наблизо Кийо май беше на третия си йешин. Наблюдавах го как го притиска
до земята, а острите му зъби се впиха в кожата му. Бликна течност, но не
кръв, а вода. Все пак беше храбро усилие от негова страна да се бие с него.
Едната му възстановена лапа се промъкна и удари страната му. Кръв се
появи по Кийо, но той изглежда не забеляза. Продължи да се движи, хапейки
звяра, докато не умря. След това без колебание се премести на следващия.
Стражите – моите стражи? – се биеха с йешините, а Волусиан помагаше със
своята магия. Шая беше създала вълна от движещи се сагуароси, но
изглеждаше уморена. Мечът й беше забравен и покрит близо до Дориан,
който наблюдаваше бдящ и защитнически настроен, въпреки умората си.
Сагуаросите бяха притиснали друг йешин до земята. Стрелях и чух само
изцъкване. Куршумите ми бяха свършили. Този беше вторият ми сребърен,
нямах повече. Псувайки, захвърлих пистолета и вдигнах пръчката си.
Съсредоточих се върху йешина, притиснат от дървото, и го изпратих извън
този свят. Отне повече енергия, отколкото да стрелям пистолет. Да работя с
магията си по-рано очевидно ме беше изтощило. Не е чудно, че Дориан и
Шая бяха отслабнали.
Йешинът го нямаше. Кийо се придвижваше към следващия. Кълна се, че
беше се преборил с половината група сам. Кръв го покриваше целия, но той
оголи зъбите си и отиде към следващия си враг.
Един от сагуаросите не успя да избегне атаката на йешина, но партньорът на
кактуса успя да разсее котката достатъчно за прогонването. Стражите бяха
заобиколени от третия йешин и изглежда имаха трудности с него. Един от
тях беше изхвърлен от сбиването, приземявайки се грубо и болезнено. Друг
попадна на пътя на ноктите на йешина и изкрещя.
Все още не разбирах напълно защо ми помагат, но отидох да им помогна,
опитвайки се да ги огледам по-добре. Внезапно докато се приближавах, чух
ужасяващ, задушаващ писък от мястото, където беше Кийо. Знаех, че не е от
йешина, но не можех да се обърна. Вече стоях пред йешина на стражите и
бях започнала да казвам думите. Съсредоточавайки се, за да свърша добре
работата си, го прогоних от този свят. Стражите се обърнаха към мен
изненадано.
- Благодаря ви, Ваше Величество - каза единият благодарно.
Не схванах факта, че той не благодареше на Дориан.
Последният йешин беше преследван от мудна фигура – фигура на
преобразяваща се лисица. Стражите видяха светкавицата, която котката
представляваше и я убиха незабавно. Вече беше доста отслабнала.
Жасмин, едва забелязах, не се виждаше никъде.
Без да отдавам значение на това, паднах до страната на Кийо. Той не
мърдаше. Превъртях го по гръб, опитвайки се да почувствам пулса или дъха
му. Нищо. Изкрещях името му, чудейки се какво да правя. Можех ли да
направя някакво лечение на лисица? Отчаяна и истерична го разтърсих,
викайки името му отново и отново. Една ръка се пресегна и взе ръката ми,
отмествайки я надалеч от тялото.
- Той си отиде, Юджийн. – каза тихо Дориан.
Шая коленичи до него с тъжно лице.
- Не. – прошепнах. – Не.
- Не можеш ли да го усетиш? Духът му напусна тялото. Пътува към другия
свят.
Премигнах, внезапно връщайки контрола си. Пътувайки. Може би все още не
там. Прогонването отпращаше духа незабавно. Истинската смърт имаше
леко закъснение. Ето защо хората имаха такъв опит с това да бъдат толкова
близо до смъртта.
- Но не е там все още – казах, отпускайки тялото си и прочиствайки ума си.
Пеперудката изгаряше, докато се протягах към Персефона. Вече бях в
Другия свят, една стъпка по-близо до границата отвъд нашия свят.
Дориан ме прониза с предупредителен поглед, разпознавайки това, което
правех. Протегна се към мен.
- По дяволите, недей...
Той спря рязко, осъзнавайки, че вече бях отишла. Да ме смути щеше да бъде
смъртоносно. Неясно видях как ръката му се отдръпна, докато гледаше
безпомощно към празното ми тяло – тяло, което вече не съдържаше духа ми.
Трябваше да продължа – в земята на смъртта.
Глава 27
Да пътуваш като дух е доста по-различно от това да пътуваш в тяло. Тялото
ти дава повече сила – и по-голям риск – а духът може да види неща, които са
отвъд обикновените физически сетива. Докато влизах и излизах от Другия
Свят, ги бях виждала в цялата им красота и сила. Хората и обектите бяха
оградени от светлина, някои бяха по-светли от други – като Дориан, който
блестеше като малко слънце. Всичко около него и останалите в Земята на
Елшите светеше със своя собствена аура – аура, която ме зовеше по забавен
начин. Да напусна земята беше странно – сякаш част от мен беше останала
там.
Колкото до мен, на душата ми сякаш й израснаха криле, докато се пренасях
в Подземния Свят. Бях тъмна, почти черна, и имах грациозна и изящна
форма. Бях Черният Лебед, моята емблема. Формата на духа ми естествено
прекосяваше световете. Преди не трябваше да използвам тази форма. Първо,
бях усъвършенствала способността да пренасям духа си в Другия Свят във
форма, почти идентична с физическата ми, после се бях научила да пренасям
цялото си тяло там.
Но това не беше Другият Свят и тук имах нужда от защитата на формата ми
на лебед.
Земята на мъртвите не връщаше душите обратно и колкото повече се
приближавах, толкова по-голям риск поемах. Можех само да се моля Кийо да
не е преминал изцяло още.
Да го почувствам беше лесно. Физическото ми тяло все още се намираше
близо до неговото, а и освен това двамата с него имахме достатъчно силна
умствена и духовна връзка, за да мога да го проследя. Но, както се оказа, той
беше далеч от мен. Твърде далеч. Беше преминал черната порта. Ако исках
да го последвам, трябваше да навляза в най-дълбоката част на земята на
мъртвите. Завръщането ми беше съмнително.
И все пак... Не можех просто да го оставя да ме напусне. Не още. Не и когато
беше умрял заради мен. Не и когато все още ме следваше, въпреки отказът
ми. Не и след това, което бяхме споделили заедно.
Летях напред, а крилете ми предизвикваха силни течения. Не видях портата,
но я почувствах, когато я прекосих. Връзката с физическото ми тяло
потрепери и аз знаех, че съм я застрашила. Ако прекарах твърде много време
тук, щях да я скъсам. С това осъзнаване дойде друго усещане – толкова остро
и внезапно, че беше като шамар в лицето. Сякаш нещо огромно цопваше в
леден басейн – забележително, предвид това, че душите не усещаха
физическите действия. Е, поне така си мислех. Никога не бях срещала
шаман, който е прекосил тази земя и е оцелял, за да разкаже. След като
наистина влязох в този свят, внезапно бях изтласкана в осезателни чувства.
Топлота се извиваше наоколо, смесена с тези ивици леден студ.
За момент видях толкова красив свят, че болка ме прониза отвътре. Цвят,
светлина и чудо. Зървайки го, почувствах връзката с нещо много по-голямо и
велико от мен, нещо, което никога не съм разбирала в света на живите.
Давех се в него, изгаряйки в това блаженство, което караше еуфорията от
магията да изглежда обикновена. И за секунда, почти разбрах цялото
значение на живота и смъртта.
Тогава, с едно премигване, всичко си беше отишло, а аз плувах в тъмнина.
Мълчаливо изкрещях, копнеейки това да се завърне. Къде беше отишло?
Защо не се върне?
Един неясен, женски глас ми отговори. Говореше в ума ми, отразявайки се
през мен и живота ми.
Този свят става това, което ти донесеш. Какво донесе?
Чернотата се измести и стана плътна. Не виждах източник на светлина, но
все пак едва успявах да претърся района пред мен. Появи се земя, студена и
мъртва. Черни скали бяха вдадени като чудати ангели, остри и грозни. Обви
ме мраз. Полето ми за виждане беше ограничено от това странно осветление.
Всичко отвъд него беше неразгадаема чернота. Пред мен имаше дълбока
тъмнина, оградена от леко, сиво очертание. Порта или тунел. Беше ли това
отражение на това, което бях аз? Бях ли променила заобикалящото ме в
студен мрак?
Гласът заговори отново: Този свят е това, което ти го направиш.
Вътре в тунела, можех да почувствам Кийо. Без повече да се замислям,
отново полетях, движейки се напред.
Мракът ме погълна още веднъж. Тогава се появих в празно пространство.
Неопределим източник осветяваше стаята с остра светлина. Сякаш бях в
пещера, оградена от същия този камък. Нямаше изход. Все още чувства Кийо
напред, но не виждах начин да го достигна. Зад мен пътят, по който бях
дошла, беше изчезнал.
И тогава аз вече не бях сама. Форми се материализираха около мен.
Разпознах почти всяка една от тях. Всякакъв вид духове. Безбройни други
чудовища. Безброй джентрита. Всеки, който някога бях прогонвала в този
свят. Изпълваха почти всеки инч от пространството в затворена тълпа около
мен. Лицата им бяха ужасни. Извити отражения на това, което бях
познавала. Отвориха устите си, крещейки целия ужас и болка, които бяха
преживели, когато ги бях прогонвала или убивала. Групата се стесни. Ръце се
протягаха. Достигнаха ме, опитвайки се да издраскат и издълбаят кожата
ми.
Кожа?
Перата ги нямаше. Стоях в човешката си форма, изглеждайки доста
обикновено в обичайните си дрехи. Ръце и лица се приближиха по-близо и аз
изкрещях, докато тълпата ме разкъсваше на парчета. Западах към пода,
опитвайки се да се защитя.
- Какво ще ни дадеш? – сякаш ме питаха те. – Какво ще ни дадеш, за да те
оставим да преминеш?
- Какво искате?
- Ти ни изпрати тук, без да се замислиш. Изтръгна насила нашата същност от
един свят и я изпрати в друг. Знаеш ли какво е чувството да бъдеш разделен
от своята същност?
- Покажете ми – прошепнах.
Те го направиха.
Започна вътре в мен. Като малка искра, забележима само от леко угризение.
Като да бъдеш ударен от статично електричество. Тогава нарасна,
разпространявайки се като маса от въртящи се червеи, които ме изяждаха
отвътре. Само че беше повече от физическо. Беше като... Духовен рак. Можех
да почувствам как всичко в мен се разпада. Първо, всички повърхностни
неща. Любовта ми към пижамите и Деф Лепард. Това беше последвано от
нещата, които идентифицираха, нещата, които ме правеха уникална:
физическите ми способности, силите ми на шаман, дори и новооткритата ми
магия. След това, емоционалните ми връзки бяха разделени, карайки ме да
забравя всичко, което обичах. Родителите ми, Кийо, Дориан, Тим, Лара...
Всички изчезнаха, спомените им изчезнаха с вятъра. Най-накрая, основната
ми същност изчезна. Моето физическо и умствено съществуване. Юджийн
Гуен Маркам. Жена. Наполовина човек, наполовина блестящa. Всичко си
беше отишло и аз бях нищо. Исках да крещя, но нямаше значение и да го
направя.
И тогава се върнах.
Стоях сама в пещерата, свита на топка. Разгъвайки се, видях че бях цяла.
Самопознанието ми се беше върнало. Все още треперейки, вдигнах поглед и
видях, че една порта се беше появила. Беше път навън, път към Кийо.
Отидох в следващия тунел, отново навлизайки в тъмнината. Когато се
появих, видях, че се намирам в същата пещера като предишната. Само че
този път не бях сама. Един мъж стоеше в най-далечната страна,. Беше
обърнат с гръб към мен и изучаваше стената. Усещайки присъствието ми,
той се обърна.
Имаше червеникава коса, прорязана от сребърни нишки, която стигаше до
раменете му. Чертите му бяха поразителни – квадратна челюст и остри ъгли.
Красив по един суров начин. Беше облечен по същия начин като джентрите –
покрит от дълга пелерина, толкова богата, колкото тези на Дориан. Богато
пурпурно кадифе. Имаше скъпоценни камъни по ръбовете. Имаше корона на
главата си - направена от блестящ метал, твърде светъл, за да бъде сребърен.
Платина, помислих си. Беше шедьовър в работата с метала, с леки и нежни
върхове, като кръг от преплетени облаци. Върховете й се срещаха в малка
точка на върха на челото му, като изкуствена кожена козирка. Диаманти и
аметисти седяха между дантелените извивки, блестейки на странната
светлина.
Но очите му бяха тези, които ме погълнаха. Не бяха никакъв определен цвят.
Местеха се, като облаци във ветровит ден. Небесно синьо. Сребристо сиво.
Богато виолетово.
- Здравей, татко – казах.
Очите му се задържаха в стабилен, дълбок син цвят, докато той ме гледаше.
- Ти не си това, което очаквах.
- Съжалявам.
- Няма значение. Ще се справиш. Ти си единственото приемно тяло все пак.
Магията ти ще нараства и тези около теб, с течение на времето ще видят, че
това, което е трябвало да се направи, е изпълнено, когато детето ти се роди.
Поклатих главата си.
- Няма да ти дам наследник.
- Тогава няма да преминеш. Ще умреш тук.
Не казах нищо. Гняв втвърди и без това вече свирепите му черти и всяка
привлекателност, която бях забелязала преди, изчезна. Спомних си реакцията
на майка ми, нейната чиста и непоколебима омраза към него. Очите му
проблясваха, превръщайки се от синьо в сиво, така че тъмното почти
изглеждаше черно.
- Ти си глупачка, глупаво момиче, което си няма идея какво прави. Съдбата
на световете зависи от теб, а ти си твърде невежа и твърде слаба, за да
направиш нещо по въпроса. Няма значение. Ти не си единствената, която
може да изпълни съня.
- Имаш предвид Жасмин?
Той кимна.
- Тя няма твоите сили и инстинкти за война, но все пак е само приемно тяло.
И по-важното, тя е доброволец. Езон се е уверил в това. Посещаваше я
години наред преди най-накрая да я отвлече. Тя знае своя дълг. Ще го види.
Студена, тежка бучка заседна в стомаха ми. Бях направила всичко по силите
си, за да избегна бременност, но Джазмин не би го направила. Тя ще го търси
умишлено, за да може да даде наследник на Краля на Бурите. Всичките ми
упражнения за контрацепция нямаше да имат значение.
Кралят на бурите разчете мислите ми.
- Може би, ако ти беше единствената, щеше да можеш да контролираш
ситуацията. Може би нямаше да е толкова зле, ако ти беше майката на
наследника. Ако сестра ти е единствената, няма да има помилване.
- Не се заяждай с мен само за да ме накараш да го направя. Няма да стане.
Очите му потъмняха още повече.
- Както искаш тогава. Няма разлика дали ще умреш тук, или ще останеш с
мен.
Погледнах към далечната, празна стена, предизвиквайки камъка да се
отвори. Отвъд него можех да почувствам Кийо, че се отдалечава от мен.
Сърцето ми – ако имах такова в тази форма – биеше по-силно.
Затворих очите си.
- Какво искаш от мен?
Ръце се протегнаха около мен, затваряйки талията ми в хватка.
- Отстъпи поне веднъж – прошепна Езон в ухото ми. – Отстъпи поне веднъж
пред мен и можеш да преминеш.
Ръцете му ме придърпаха към него, а аз се опитах да подтисна нарастващото
гадене. Някаква разумна част от мен казваше, че няма значение. Нищо от
това нямаше значение. Тук не бях в тяло. Не можех да забременея. Това не се
случваше наистина.
И все пак, изглеждаше толкова реално. И заради всички намерения и цели,
беше. Ръцете му върху мен. Дъхът му срещу врата ми. Чувствах се по същия
начин, както бих се чувствала в човешка форма.
Отворих очите си и видях, че баща ми ме наблюдава. Зад него, Кийо се
отдалечаваше все повече и повече.
- Добре – казах, едва разпознавайки собствения си глас.
Езон ме обърна и ме целуна, сурово и грубо, без да се интересува, че устните
ми са мудни и не отвръщам на целувката му. Бутна ме долу, поставяйки
тялото ми срещу острата плоскост на камъка. Последното нещо, което видях
преди да потъна в тъмнина беше лицето на Краля на Бурите, гледащ надолу
към мен със студено и незаинтересовано лице. Затворих очите си, опитвайки
се да игнорирам умственото и физическо нараняване.
Когато се опомних отново, седях на земята с подпрени длани върху
повърхността. Точно както преди, не чувствах болка и можех да кажа, че
дрехите ми са цели. Още една илюзия... Такава, за която тялото ми нямаше
спомени, но беше гравирана в ума ми от известно време, заподозрях.
Изправяйки се, се придвижих напред към Кийо.
Някой друг ме чакаше в следващата стая. Мъж, който не бях виждала никога
преди. Той беше слаб и малък, облечен в чуждестранни дрехи – кадифе с
огнен цвят. Държеше малък вързоп увит в кърпа в ръцете си и крачеше
нервно наоколо. Когато улови погледа ми, лицето му светна от облекчение.
- Ето къде сте, Ваше Величество – възкликна той. – Чаках.
- Чакаше какво?
Той вдигна вързопа пред мен.
- За да ви дам короната ви. Трябва да си я сложите.
Нервно погледнах вързопа, а след това замъглената, празна стена между
Кийо и мен.
- Това ли трябва да направя, за да продължа. Да сложа короната?
Той кимна, пристъпвайки от крак на крак.
- Побързайте! Времето ни изтича!
Знаех какво е това. Знаех какво беше направил Дориан извън крепостта на
Езон. Някак си, по някакъв начин, бях станала кралица на Земята на
Елшите. Сигурна съм че не исках това, по дяволите! Ако го измъкнех жив от
тук, определено щях да разреша този проблем. Но ако носенето на короната
тук беше нещото, което трябваше да направя, за да премина към следващото
садистично измъчване, щях да го направя. Беше като цяло доста по-лесно от
всичко, през което бях преминала.
- Добре. Дай ми я.
Той ми подаде вързопа. Развързах го и почти го изпуснах, когато видях какво
е увито в него. Езон носеше златен кръг. Короната на Дориан, която той
рядко носеше, беше също толкова проста. Представляваше пръстен от
преплетени нишки, всяка от различен метал: сребърно, златно и медено.
Някои благородници като Мейвън и останалите от Другия свят носеха
подобни корони.
Но това... Това не беше прост кръг. Беше тежко и платинено: сложна
плетеница от метали, украсена с диаманти и аметисти. Короната на Краля на
Бурите. Само че беше по-малка. И много по-деликатна. Изработена за жена.
- Какво е това?
Мъжът ме погледна озадачено.
- Вашата корона.
- Това не е короната на Земята на Елшите. Това е короната на баща ми.
- Какво друго бихте носили, Ваше Величество?
Опитах се да му я върна, но той отстъпи.
- Не я искам. Няма да я нося.
- Трябва да го направите! Това е единственият начин!
Той ме гледаше умоляващо, сякаш искаше да продължа напред толкова
много, колкото и аз. Нямах нужда от неговата убедителност. И аз исках да
продължа напред. Много силно. Достатъчно силно, за да вдигна короната с
треперещи пръсти и да я поставя на главата си.
Мигновено, вече не стоях в същата стая. Стоях на висок, извит връх,
гледайки към простиращата се към мен равнина. Небето беше тъмно и
покрито с облаци и светлини танцуваха сред тях. Отдолу, на равнината,
армии се простираха докъдето ми стигаше погледа. Армия от джентрита и
духове и милионите същества от Другия Свят. Все още чувствах короната
тежка на главата си, но не задържаше косата ми, докато вятърът я
подмяташе наоколо. Пелерина от кадифе в индигов цвят покриваше тялото
ми, а черно-сребърно кожено палто завиваше раменете ми. В ръката си
държа пръчката си, а в шепата на другата си ръка държах бебе.
Беше увито в бели одеала, очите му бяха затворени. Един кичур коса в
неопределен цвят покриваше главата му. Нямах идея от кой е – или дали
беше момче или момиче, – но някаква инстинктивна част от мен знаеше, че е
мое. Внимателно протегнах ръката си и пръстите ми докосната кичура.
Чувствах я прекрасно, като най-нежната коприна, която можех да си
представя. Бебето се размърда леко при допира, притискайки се до мен и в
същото време нещо в мен също се размести.
Скочих, когато ръка, увита около кръста ми, и топло тяло се притиснаха към
моето. Дориан. Меч стоеше на кръста му, а на главата му имаше нова
корона, по-сложна от тази, която обикновено носеше – пръстенът от нишки.
Беше направено от леко злато, украсена с бижута и блестящи върхове. Но не
беше толкова голяма, колкото моята.
- Чакат твоята заповед – каза той.
Проследих погледа му към полето, където се бяха събрали хората и сега
видях, че всички са коленичили пред мен, с глави опрени в земята. Над тях
гърмяха гръмотевици, докато бурята приближаваше.
- Не знам какво да правя – казах му.
- Това, което трябва да направиш.
Докато мисълта ме движеше по мое собствено съгласие, докато ръката в
която държа пръчката се вдигна нагоре. Тълпата се изправи горе, сякаш аз
бях кукловод на марионетки, който им вдъхва живот. Силен гръм отекна над
тях, мечовете се забиха в земята и магията заблестя за поздрав. Едно
движение надолу и знаех, че те ще тръгнат. Едно движение от мен и щях да
се подложа на ад. Гърмът нарасна. Тялото на Дориан се премести по-близо.
Ръката ми падна тежко и започна да се спуска...
Стоях сама в каменната стая. Нямаше мъж. Нямаше корона. Портата се беше
появила, а аз копнеех за нея.
Мракът ме заобикаляше и можех да се закълна, че тунелът е нараснал. Все
още се движех до стената. Можех да усетя, че Кийо се приближава все по-
близо и по-близо. Побягнах, имайки нужда да го намеря, имайки нужда да го
достига, имайки нужда да...
И той беше там.
Той лежеше на малко легло в тази нова стая, беше в човешката си форма.
Лежеше по гръб, цял и перфектен, ръката му беше на кръста му като заспала
принцеса от приказка.
Придвижих се към него и жена препречи пътя ми.
Не знаех как не я бях видяла преди. Тя просто се беше появила. Погледнах
към нея и премигнах, опитвайки се да фокусирам, но беше трудно.
Появяването й продължаваше да се размества. В един момент беше златна и
прекрасна, с медно-руса коса, стигаща до глезените й. В следващия момент
беше бяла като смъртта, с тъмна коса, спускаща се зад нея като погребална
роба, но все още беше много красива по някакъв странен начин.
Самата Персефона ми блокираше пътя и знаех, че нямаше начин да премина
през нея.
- Остави ме да го видя. Моля те! Преминах всички изпитания, точно както
поиска.
- Какво исках? Беше същият глас, който чух преди, само че сега в него
прозираше развеселение. - Нищо от това нямаше значение за мен. Те не бяха
моите изпитания. Този свят е това, което ти донесеш. Повечето от мъртвите
носят вина или съжаления. Ти донесе твоите страхове.
Взирах се в Кийо, който беше зад нея, душата ми крещеше за него.
- Какво искаш? Какво трябва да направя, за да говоря с него?
- Какво те кара да мислиш, че ще те оставя да говориш с него? Той е мой.
Взех го честно. Смъртта не напуска моята реалност.
Размърдах си мозъка, сещайки се за стари митове и легенди, които съм
чувала.
- А какво стана с Орфей? Остави го да вземе Юридайс.
- Но накрая, тя напусна. Той не беше достатъчно силен. Тя остана.
- Нямаш нужда, особено след като имаш толкова много други души.
- Наистина ли е така? Или е заради собственият ти край.
- Има ли значение?
- Може би не. Но имам още две и няма нужда да се отказвам от тях.
- Тогава го направи като услуга.
- Услуга? Развеселението й нарасна. Защо бих направила това?
- Защото ти служих вярно. И защото сме еднакви. Уловена съм между два
свята и не мисля, че мога да се измъкна от това. Разкъсана съм на две
завинаги сега.
Докоснах татуировката с пеперуда на ръката си, наполовина черна,
наполовина бяла. Точно както Персефона, която беше прекарала половината
от живота си като богиня на пролетта и другата половина – като господарка
на смъртта. Точно като мен, наполовина човек, наполовина джентри.
Наполовина любовница, наполовина убийца. В Лебедово езеро Одилия е
тъмният лебед, а Одет е светлия, но и двете танцуваха един и същи танц.
- Каза, че този свят е това, което ние донесем. Аз донесох и любов. Това не се
ли брои за нещо?
Тя обмисляше.
- Зависи. Ще се откажеш ли от любовта си? Ще я пожертваш ли за мен?
Обещай, че ще стоиш далеч от него, това ще ти върне любовта.
Погледнах към избледняващата форма на Кийо и си помислих, че никога
няма да го видя отново. Нещо вътре в мен умря при тази мисъл, но не се
поколебах.
- Добре. Съгласна съм!
Персефона ме погледна за момент, а след това Кийо изчезна.
- Готово е.
- Изпрати ли душата му обратно? Ще оцелее ли?
- Ако тялото му се излекува скоро, да, ще оцелее.
Тя продължи да ме гледа и аз изведнъж осъзнах, че нямам никакви гаранции
за собственото си завръщане. Всъщност, вече изобщо не можех да усетя тази
блестяща връзка с тялото си.
- Ти си уловена тук - потвърди тя.
- Знам. Всичко е наред. Струва си.
И го имах предвид. Животът на Кийо значеше повече от моя собствен.
Нейните синьо-черни очи ме погледнаха. Тогава, невъзможно както
изглеждаше, тя въздъхна.
- Върни се. Върни се към обичайното си съществуване. Ще те видя отново
някой ден и тогава ще останеш.
Пръстите й докоснаха челото ми и пронизваща болка пробяга през мен.
Образът ми изчезна в мъгла от перушина и черни криле и аз почувствах, че
излизам от този свят. Точно преди да напусна напълно, тя заговори отново.
Гласът й беше уморен и може би малко тъжен.
- Задръж любовта си. Не мога да я използвам вече.
Момент по-късно се събудих във физическото си тяло, задъхвайки се и
борейки се за въздух, докато се завръщах към живот.
Глава 28
Минаха два дни преди да се справя със ставането от леглото. Имах неясни
спомени от безредиците пред крепостта на Езон след като се върнах на себе
си онази нощ. Шая ме люлееше в ръцете си. Дориан викаше за помощ. Най-
доброто от всичко беше, че виждах Кийо да се движи около мен. Сега се
събуждах в една от многото стаи за гости на Дориан. По-малка от неговата,
но богато украсена като всичко наоколо. Идвала съм няколко пъти преди, но
сега имах сили да стана. Ниа, която се навърташе наоколо, ме убеждаваше
да остана в леглото.
- Не трябва... имаш нужда от повече сън…
Съблякох женската пижама, в която ме бяха облекли, заменяйки я с вече
изпраните ми дрехи.
- Ако спя още малко, ще умра, а вече бях твърде близо до умирането. Къде е
Дориан? Трябва да говоря с него.
- Сигурна съм, че ще дойде при вас, Ваше величество.
Потрепнах при титлата.
- Не. Заведи ме при него.
Въпреки протестите й, не можеше да пренебрегне заповедта. Заведе ме към
лабиринта от коридори, където си спечелих няколко любопитни погледа от
различните обитатели. При първоначалното ми идване един вид станах част
от обществото, приета и отхвърлена.
Сега хората ме гледаха със същите уплашени, но любопитни погледи, които
първоначално получавах. Навън открихме Дориан в една от градините,
стоящ над едно малко, пухкаво кученце.
Муран беше наблизо и се опитваха, без успех, да накарат кучето между тях
да легне долу и да се преобърне. А то просто стоеше и ги гледаше, въртейки
опашка.
Дориан ме видя първи. На лицето му се оформи дива усмивка. Лечители са
работили и върху него; нямаше и следа от нещо обгорено.
- Кралице Юджийн, радвам се да ви видя наоколо.
Муран почти падна, опитвайки се да се отдалечи.
- В-ваше величество.
- Трябва да говорим - казах решително на Дориан. - Насаме.
- Никога няма да се уморя от това да бъда насаме с теб. Ниа, вземи това
неблагоразумно животно с теб. И кучето също.
Когато най-накрая останахме насаме, аз започнах.
- Какво, по дяволите, си мислеше?
- Има толкова много неща, за които да ти разкажа, че дори не знам от къде
да започна.
- Да има. Направил си ме кралица на кралството на Езон.
- Сега е твоето кралство, скъпа.
Направих крачка в тревата, раздразнена. Беше средата на деня, свежо и
слънчево.
- Не го искам. Нямаш право да го правиш.
- Направено е. Освен това, ако не го бях направил, някой друг щеше да го
направи. Щеше ли да ти хареса да виждаш очарователната си, малка сестра
на трона?
Това ме спря. Обширното търсене не даде никакъв резултат. Нямаше и следа
от Жасмин. Сигурно е изчезнала по време на битката.
- Дай го на някой друг. Ще е по-добър избор от мен или Жасмин.
- Отказваш се? - Той се засмя с удивително мелодичния си смях, същият, с
който обяви, че целият свят е шега. - Земята те разпозна. Не можеш да
върнеш това. То е твое завинаги… добре де, поне докато умреш. Или я
предадеш на наследник.
- Чудесно. Пак се върнахме на същото. Трябваше да знам, че ще започнеш с
това.
- Няма такова нещо, но... след като го каза...
Спрях да крача и го изгледах гневно.
- Откажи се. Не искам да говоря за това. Дори не искам да мисля за него.
Част от настроението му повехна.
- Може би трябва. Жасмин със сигурност ще се замисли. Ако тя първа имаше
дете, всички твои добри намерения нямаха да имат значение. Казваш, че не
го искаш, но знаеш, че ще изглежда по различен начин, ако се биехте за него.
Беше тревожно близо до това, което ми каза Кралят на Бурите в подземния
свят, че не знаех какво да кажа. Съвпадение ли беше? Бях сигурна, че това,
което видях там, беше илюзия за да тестват намеренията ми и да ме
изправят лице в лице със страховете ми.
- Какво има? - питаше Дориан, гледайки лицето ми. Нямаше нищо лукаво
или издаващо го във въпроса му, само притеснение.
- Нищо. Виж, забрави за предсказанието за минута. Върни се към земята на
Елшите. Ако толкова се тревожиш да не попадне в грешни ръце, защо просто
не го взе за себе си?
- Защо, Юджийн? Мислиш ме за толкова жаден за власт ли?
- Да. Мисля те. Чула съм и съм видяла достатъчно. Когато кралствата се
оформят, ще искаш още. И имаше шанса си, когато Езон умря.
Не отговори и го притиснах като знаех, че съм права.
- Но това ще ядоса много хора, нали? Мейвън и останалите могат да се
обърнат срещу теб. Но когато ме направи кралица на Елшите, ти получи
мястото. Никой не може да каже нищо, защото победих Езон честно в битка,
и сега имаш лесен достъп до властта. Планирал си да ме използваш и тази
шибана титла, за да разшириш контрола си.
- Имаш много ниско мнение за мен. Нищо чудно, че си разстроена.
- Хайде. Защо иначе би го направил?
Той загледа учуден.
- Защо? Защото те обичам. - Каза го сякаш това беше най-разумната
причина на целия свят. Сякаш трябваше вече да го знам.
- Ти едва ме познаваш.
- Познаваме се почти толкова дълго от колкото познаваш китцунето, и
сигурно мислиш, че си влюбена в него. Твоето малко нападение тази нощ
показа достатъчно. О, богове, това беше най-глупавото нещо, на което съм
присъствал. Спря да дишаш. Помислих, че си мъртва.
Дочух засегнатостта в гласа му и потрепнах от това, че той може да ме обича
след всичко. Почувствах се странно, чувство, с което не знаех как да се
справя. Дориан да обича някой е почти непонятно. Мислех си, че обича
единствено нашето забавление и обща амбиция.
- Обичам Кийо - казах с тих глас. - И ако нещата между нас се получат... аз
ще - той се присви и безгрижно се отпусна отново.
- Няма значение. Нямам нищо против да си те поделим.
- Каза на Езон, че не делиш никой.
- Като основно правило, не - и със сигурност не с хора като него - но не
мисля, че ще ми се отдадеш изцяло, така че трябва да се примиря.
- Няма да има никакво отдаване или компромиси.
- Както кажеш. Ти също казваше, че никога няма да легнеш в леглото ми в
началото. Или, че няма да използваш магия. Сигурно си казала и доста други
работи. Всички видяхме какво стана.
- Престани. Сериозна съм.
- Аз също. Сега си кралица. Контролираш част от този свят. Съюзи се с мен и
ще имаме най-голяма власт, след властването на баща ти.
- Не искам властта или земята на Елшите.
- Сега вече е земята на Бодлите.
- Аз - какво?!
- Земята сама ти се подчини. Земята на Елшите беше владение на Езон.
Твоето е земята на Бодлите. Ти си кралицата на бодлите.
- Смрадликата - припомних си. Ако някой се опита да ми сложи корона от
бодли, това ще е много гадно.
- Всъщност много ти отива. Дърво, обвито в красота, но притежаващо остра,
смъртоносна вътрешност.
Поклатих глава.
- Не ме интересуват метафорите. Не искам да управлявам това кралство.
Той се приближи до мен, а нещо страстно пламна в онези златисто-зелени
очи.
- И какво? Мислиш, че можеш просто да го пренебрегнеш? Да се преструваш,
че ще отмине? Земята сама се подчини на твоята воля! Не можеш да се
откажеш от това. Оцеляването й зависи от теб – особено, след като я
превърна в пустош, поради Бог знае какви причини.
Запънах се.
- Ами... ще си взема някой от онези хора... знаеш, тези, които управляват
вместо теб...
- Регент? Това няма да проработи. Не можеш да избягваш земята. Трябва да
се върнеш и да я посетиш или ще умре. Сега сте свързани.
- Не съм искала това, Дориан. – Почувствах се уморена. Май, все пак
ставането не се оказа добра идея. – Не трябваше да го правиш.
- Ще трябва да се съгласим да поспорим за това, но ще направя каквото
мога, за да внеса поправки. Вземи Шая. Тя ще е отличен регент. И ще ти дам
Рурик и Ниа и всеки друг слуга, който харесваш достатъчно.
- Не харесвам много Рурик.
- Да, но той ще ти е предан като онова куче, което получих. Дори повече,
всъщност, като се има предвид какво безразсъдно малко копеле беше. Рурик
ще пресее това, което е останало от пазачите на Езон и ще задържи само
тези, които ще те подкрепят.
- Имаш предвид, които подкрепят Краля на Бурите.
- Това е най-доброто, което мога да направя, - каза той като сви рамене. –
Може или да приемеш, или не. И все пак ще трябва да попълниш другите
позиции сама. Ниа ще се справи добре като придворна дама, но не е напълно
съгласна да е управител на замъка. Ще ти трябва такъв. Също и пратеник.
Говореше така, сякаш изброява неща, които трябва да купя от магазина.
- О, Господи. Затворена съм в проклетите Хроники на Нарния.
- Сигурен съм, че щеше да е забавно сравнение, ако го разбирах. За сега не
мога да направя нищо повече. Давам ти някои от любимците си. Останалото
е в твои ръце. – Макар да имаше усмивка на лицето си, погледът му бе
сериозен. – Независимо какво си мислиш за мен и моите подбуди, кълна ти
се, че не бих ти помогнал да завладееш земята на Езон, ако не бях сигурен, че
си достойна. Има сила, която гори вътре в теб, Юджийн. Когато казах, че ще
ни надминеш всички, наистина го мислех.
Поклатих глава и се обърнах, не можех да слушам това.
- Тръгвам си сега. Наистина не искам да те виждам повече. Нищо лично.
Ами, всъщност е. – Тръгнах към вратата.
- Ами уроците ти по магия?
Замръзнах.
- Какво за тях?
- Не искаш ли да продължим с тях?
Бавно се обърнах.
- Имам някакъв контрол сега. Не е велик, но е достатъчен, за да ме пази да
не направя нещо глупаво.
- И това ти е достатъчно? – Той пристъпи към мен. – Уби един от най-
великите магьосници на света с начинаещ контрол над водата. Представи си,
когато овладееш напълно и водата, и другите стихии.
- Не. Няма да го направя. Не ми трябва.
- Мислех си, че ти харесва начина, по който те кара да се чувстваш.
Призрачни спомен от силата лумнаха в съзнанието ми, преглътнах и ги
накарах да изчезнат. Поклатих глава.
- Сбогом, Дориан.
Понечих да се обърна отново, но той ме хвана за рамото и ме придърпа в
целувка. Заслужаваше да го шамаросам, но целувката беше изключителна,
точно като всички негови целувки. Да го усещам до мен ми напомни за
нощта, която прекарахме заедно, как ме докара до необузданост, на каквато
не знаех, че съм способна.
- Това е последния път, когато ме целуваш. - предупредих го, когато
целувката свърши.
Усмихна ми се многозначително и видях в очите му неговите спомени от
онази нощ.
- Както кажеш.
Оставих го и се завърнах в моя свят.
Кийо ме намери няколко дни по-късно, както си знаех, че ще направи. Бях
навън по работа и когато се прибирах го видях да седи на прага ми, в
човешка форма. Носеше бяла памучна риза, прибрана в панталоните му с
цвят каки. Черната му коса беше отметната от лицето му, а черните му очи
бяха тъмни и чувствени, както винаги. Изглеждаше добре – и здрав. Също
като Дориан, и той се беше насладил на облагите от лечебната магия на
джентритата. Всъщност Кийо беше получил най-добрата: Мейвън се грижеше
за него по време на възстановяването му.
- Влизай - казах, докато отключвах вратата.
Влезе безмълвно, следвайки ме. Изчака ме докато оставя чантата и
ключовете си. Предложих му студен чай и след това седнах заедно с него на
дивана. Исках да кажа толкова много, но не знаех от къде да започна.
- Изглеждаш по-добре от последния път, когато те видях - казах накрая.
Зъбите му блеснаха в прекрасна усмивка.
- Мейвън свърши добра работа.
Усетих как ръката му се протяга към мен и обърнах главата си към него. Тези
пръсти излъчваха същата топлина, както я помнех, същото електричество.
- По това, което чувам, заслугата е повече твоя, от колкото нейна.
- Не направих кой знае какво.
Той ми тцъкна.
- Наистина ли Юджийн?
- Добре, беше лошо. Наистина лошо. Но бих го направила пак.
- Ти си една луда, невероятна жена. Не мога да ти се отплатя за това, което
направи.
- Няма за какво да ми се отплащаш – подех. – Защо изобщо си мислиш за
това?
- Защото не го заслужавах. Не и след начина...
- Не. Забрави го. Аз... Аз не трябваше да откачам заради това. Не и за нещо,
което се е случило преди дори да ме срещнеш. – Това, което не добавих, беше
как изведнъж станах съпричастна за това колко опасни определени новини
могат да са за една връзка. Като, например, да откриеш как един крал
джентри те е накарал да участваш в сексуално връзване.
- Все пак трябваше да ти кажа.
- Да - съгласих се, – трябваше. Но вече е свършено. Мога да живея с това.
Ръката му се промъкна около мен по онзи негов лукав начин.
- Какво имаш предвид?
- Знаеш какво имам предвид. Има твърде много между нас... Не съм готова
да се откажа от това все още.
Ръката му ме придърпа по-близо, гласът му леко потрепери, когато заговори.
- О, Боже, Юджийн. Толкова много ми липсваше. Ти си като част от мен.
- Знам.
Постояхме за момент и тогава той каза с предпазливо премерен тон:
- Чувам, че си кралица сега.
- Така казват.
- Как се чувстваш спрямо това?
- Използвай въображението си.
- Дориан нямаше право да прави това. – Кийо изръмжа.
- Присъединяваш се към хора. Вече проведох този спор с него. Той не го
възприема като неправилно. Също така си мисли, че трябва да продължа с
напредъка в магията.
Ръката, която галеше лицето ми, спря да се движи. Той се отдръпна леко,
така че да може да ме гледа в очите.
- Това е още по-лоша идея. Няма да го направиш, нали? Имам предвид, че
получи това, което искаше от него, нали?
- Да.
Той видимо се успокои и пак започна да докосва бузата ми с чувствена
унесеност.
- Ще се справим с онази работа с кралицата. Няма да позволя нищо да ти се
случи.
- Пак започваш с мачо защитата. Кой кого върна от мъртвите?
- Имаш право.
Дадох глас на нещо, за което се чудех от доста време.
- Как разбра, че съм при Езон изобщо? Нима си висял в неговия дворец и си
ме чакал?
Очите му просветнаха с прелъстителна дяволитост. Като премести ръцете си
на гърба ми, той проследи с пръсти все още заздравяващите белези от
мястото, където ме беше одраскал.
- Няма място, на което да отидеш и да не мога да те открия.
Изпъшках. Бях забравила за това.
- Тези проклети неща ще заздравеят тези дни.
- Ще направя още.
Наведохме се и се целунахме и просто така, проблемите между нас бяха
разрешени. Не ни трябваха много думи, за да разберем как се чувстваме.
Може би е така, когато наистина си влюбен в някого, някого, с когото си
свързан. Това не означава, че нямахме купища съобщения, които да
разискваме, не и ако щяхме да поддържаме някакъв вид връзка. Но засега
целувката казваше достатъчно. Беше обмяна на топлина, на любов и беше
като да се завърнеш вкъщи.
- Все още трябва да се реванширам - каза той, устните му бяха само на част
от сантиметъра от моите, - без значение колко великодушно се чувстваш.
Знаеш, обичайното. Бонбони. Цветя.
- Както и да е. Не се нуждая от прикритите знаци, за да знам, че искаш да
правиш секс с мен. Има много други очевидни знаци.
- Като например?
- Като например ръката ти на гърдата ми.
- Не. Това е прикрито. – Той издърпа тялото ми към неговото, като ни
приближи. – Сега, когато устните ми са тук, ще знаеш ..
- Толкова си откачен. Сексът ни вкара в тази бъркотия. Не съм сигурна, че е
достатъчно здравословно да разчитам на него да оправи всичко.
- Има само един начин да разберем.
С кралска власт или без, не се справих много добре с протестите. И когато ме
бутна на дивана, не се справих добре с протестирането да отидем в спалнята.
За щастие, Тим така и не си дойде, така че не разтърсих чувствителността му
отново. Каквито и думи да бе сдържал в разговора ни, те излязоха наяве,
докато с Кийо правихме любов. Казваше ми, че ме желае, че ще ме обича
завинаги и ще направи всичко на света за мен. Хората правеха всички тези
обещания, когато се влюбваха, но това не ги правеше по-малко силни. Носех
се на тях дълго след като той си тръгна същата вечер, обляна в емоции,
удоволствие и остатъчна похот.
Обличах се, когато един глас зад мен каза:
- Той е грешка, да знаете. Както и Кралят на Дъбовете. Ще сте по-добре и без
двамата.
Подскочих и се обърнах ядосано към Волусиан.
- Не се промъквай така! Господи. Да не би да си ме наблюдавал? Какво ви
става с тези ваши типове от Другия свят и вашите фетиши?
Екзибиционисти, връзване и воайорство. За Бога.
Червените му очи ме изгледаха спокойно, докато приключвах с обличането на
блузата си.
- Не се шегувах, господарке.
- За Дориан и Кийо? Какво не им е на ред? Е, за Дориан си е очевидно, но
Кийо е наред.
Той поклати глава.
- Едва ли. Той е лисица и част от него мисли като такава. Той Ви има за негов
партньор за размножаване, а това е опасно. Двамата с Дориан са фанатици
по техен си начин. На различни краища на спектъра са, може би, но и
двамата са убедени във вярванията си. Всеки от тях ще има някакъв план за
Вас – дори китцунето, с чийто виждания сте склонна да се съгласите. И
двама ще се опитат да доминират над Вас и да Ви накарат да мислите, че е
било Ваша идея.
За един несигурен момент се замислих за това колко различен беше секса с
всеки един от тях. Агресивен. Контролиращ. Имах малки части контрол, но
накрая, бях подчинена, подчинение, което приветствах. Единствената нощ с
Кийо, когато наистина бях доминиращата, беше нощта, в която се бях
събудила в остатъчно сияние от запомнената сила.
- Ще е по-добре ако намерите някой по-мекушав и по-податлив. Някой не
толкова амбициозен.
Замислих се над думите му. Може би беше прав. Може би.
- Мъжете без амбиция са скучни.
- И заради това отношение, господарке, жените от Вашия вид продължават
да искат равенство и продължават да се провалят.
Седях на леглото, скръстила ръце пред мен.
- Не съм те призовала. Това ли дойде да ми кажеш, Доктор Любов?
- Не. Дойдох да Ви кажа, че трябва да посетите кралството си рано или
късно. Хората са нервни и не могат да си намерят място. Вие сте тяхна
кралица, а това означава нещо, независимо колко много го презирате. Хората
Ви имат нужда да видят силен монарх сега.
- Надявах се да го отложа. – Хората ми, а?
- Не бих Ви го препоръчал. Не и ако не искате някое бедствие да се стовари
върху Вас.
- Та, трябва ли да те назнача, за някой от съветниците ми сега?
- Може да правите каквото искате. Колкото до мен, склонен съм да споделя
вижданията на Фин. Ако не мога да ви разкъсам на парчета все още и трябва
да съм роб на някого, предпочитам да е някой по-важен от човешки шаман.
Дразнех го, но чувствата ми се избистриха при мисълта за Фин и бедната
Нанди.
- Ти си последният оцелял, Волусиан. Кой би предположил?
- Аз, господарке. – Скептичният поглед на лицето му ми напомни този на
Дориан, когато ми каза, че ме обича.
- Това никога не е било под въпрос. Те бяха подчинени.
Засмях се.
- Никога не съм си мислела, че ще кажа това, но след всичко, което се случи,
ти си единственото нормално нещо, на което мога да разчитам.
Той не отговори.
- Върни се в Другия свят и остани с Шая. Кажи й, че ще дойда скоро.
Преминавай, само ако има съобщение, което трябва да чуя.
- Както желае кралицата на Бодлите.
- О, я млъквай.
Казах думите за прогонване и го изпратих. След това, се опънах на леглото и
се опитах да преценя живота си до тук. Все още бях шаман, един от най-
силните наоколо, ако историите бяха верни. Притежавах човешки средства
на работа и контролирах магия, като я използвах да се боря и пропъждам
всяко гадно нещо, което се промъкваше тук. Но също така бях джентри,
дъщеря на един от най-големите тирани на Другия свят и може би бях тази,
която щеше да сбъдне едно ужасно пророчество – освен ако невръстната ми
сестра не го направи първа. Излизах с мъж, който може да се превръща в
лисица и който може да ме предаде ако някога забременея. Имах любовта на
един крал, който може да завързва страшни проблеми и който иска помощта
ми, за да завладее неговия свят и моя. Някак бях развила силата да
призовавам бури и да взривявам хора. Бях на земята на мъртвите и се
върнах. И накрая, бях кралица: кралицата на Бодлите, което не звучеше
точно ласкателно. Защо не можеше да съм кралица на Виолетките? Защо
дървета, а не цветя? Няма разгадаване на вкусовете на Другия свят.
Нуждаех се от текила и Деф Лепард точно сега.
Отидох до кухнята, надявайки се да открия едно от двете, но не намерих
нито едно. Вместо това се примирих с вода от огромната стъклена стомна,
която държахме охладена в хладилника. Налях си чаша и започнах да
допълвам стомната, докато умът ми се въртеше.
Защо напоследък всичко беше станало толкова объркващо? Не исках нищо от
това. Исках само Кийо и обичайния екзорсизъм. Любов и начин за изплащане
на ипотеката. Това беше. Не се нуждаех от всички тези пречки на Другия
свят или джентритата и техните игри. Те не ми предлагаха нищо. Не исках
нищо от никого от тях.
Сърдито затворих крана на мивката и се обърнах към хладилника. Не
осъзнавах колко мокри бяха пръстите ми докато стъклената стомна не се
изплъзна от ръцете ми. Всичко след това стана за един удар на сърцето.
Стомната падна. Удари се и се разби на парчета. Без да мисля, сетивата ми
достигнаха и овладяха водата, нареждайки й да стои, където е. Нямаше
какво да се направи за стъклата...
И все пак те не помръдваха. Парчетата висяха замръзнали във въздуха,
точно както водата, спрени по начина, създаден от удара. Зяпах, смаяно,
докато лек бриз не премина по кожата ми и осъзнах, че парчетата потрепват
леко. Внимателно достигнах до въздуха с ума си и усетих отговора му.
Протягайки силата по-надалеч, усетих вълните от сила, преминаващи от мен
към мястото около стъклата. Въздуха там се промени сякаш молекулите се
бореха да спрат падането на парчетата. Някак си, без дори да знам как, бях
накарала въздуха да ми се подчинява, точно както водата.
Само че това беше малко по-трудно. Постепенно разбрах как точно
въздействам на въздушните молекули. И колкото по-дълго го правех, толкова
по-трудно ставаше. Парчетата стъкло тежаха като тухли, тежестта им
натежаваше на сетивата ми, докато продължаваха да ги държа горе. С
небрежна мисъл изпратих водата в мивката. Насочването на цялото ми
внимание към стъклото ми даде малко по-голяма сила, но знаех, че контрола
ми ще изчезне скоро. Но все още го държах. Изведнъж исках да доминирам
над въздуха, да разбера как работи и какво трябва да направя, за да го
командвам.
Представи си, когато овладееш напълно водата и другите стихии.
Когато се свързах с въздуха, усетих изгаряне, прекрасно чувство започна да
преминава през мен. Все още не беше близо до нивото в сънят спомен, но
вълнението, което чувствах сега, беше по-силно и по-сладко от това, което
усещах от контролирането само на водата.
Точно тогава Тим влезе и замръзна на място щом ме видя.
- Юджийн?
Умората туптеше в мускулите ми, а над веждите ми изби пот. Стъклото щеше
да падне всеки момент и когато това станеше, чувството от магията щеше да
изчезне. Борих се толкова дълго, колкото можах, но стъклото започна да
трепери силно и бързо наредих на въздуха да отнесе парчетата в близкото
кошче. Контрола ми се изплъзваше, само някои от парчетата стигнаха.
Мислех си, че ми харесва начина, по който ме кара да се чувствам.
Задъхана, седнах на един стол, зяпайки стъклата по пода. Тим пък зяпаше
мен.
- Юдж... какво стана току що?
Еуфорията от силата трептеше леко докато се опитвах да призова въздуха
отново. Нямах късмет. Болезнено прекрасния блясък се изпари от мен, както
въглени избледняват от оранжево в сиво. Някаква част от душата ми
крещеше за него, докато изчезваше, молеше го да се завърне, кълнеше се, че
ще направи всичко, само да се върне. Затворих очи и преглътнах.
- Юджийн - опита пак Тим, - какво беше това?
Отворих очи и проследих погледа му към стъклата на пода. Отне ми минута
да си възвърна гласа, но когато заговорих звучеше меко и дрезгаво.
- Не знам. Но мисля, че го искам.
КРАЙ!
Преводът принадлежи на форума http://vampire-academy.forumotion.com
Закон за Авторско право чл.5:
Авторско право върху преводи и преработки
Чл. 9. Авторското право върху превод или преработка принадлежи на
лицето, което ги е направило, без с това да се накърняват правата на
автора на оригиналното произведение. Това не лишава други лица от
правото да правят самостоятелно свой превод или своя преработка на
същото произведение.
Моля, не злоупотребявайте с труда на изброените по-долу хора.
Преводачи: mis_kapris, FierySun2918, ALeX, Lily, Rose Hathaway, Алекс,
Misha, nessa, van4et0o, Eclipse, annes
Редактори: Делфина фон Юбервалд, Little_Dhampir, ALex, van4et0o, nessa,
Rose Hathaway, Lily,