[Kodirane UTF-8]

	Ричард А. Кнаак
	Денят на дракона


	Едно

	Война.
	От време на време на някои от Кирин Тор — общността от магьосници, която управляваше малката нация Даларан — им се струваше, че светът на Азерот не познава нищо друго, освен неизменни кръвопролития. Първо, бяха троловете още преди формирането на Алианса на Лордерон, и когато най-накрая човечеството се бе разправило с тази нечестива заплаха, върху земите се бе стоварила първата вълна орки, дошла през някакво ужасяващо разкъсване в самата тъкан на вселената. В самото начало нищо не бе способно да спре невероятно грозните нашественици, но постепенно от страховита касапница се бе стигнало до мъчителна патова ситуация. Битките се печелеха с цената на крайно изтощение. И двете страни даваха стотици жертви без никаква основателна причина. Дълги години Кирин Тор не можеха да предскажат кога ще настъпи мир.
	Но най-накрая положението се бе променило. Най-сетне Алиансът бе успял да отблъсне Ордата, след което я бе разгромил до крак. Дори великият вожд на орките, легендарният Оргрим Дуумхамър*1, се бе оказал неспособен да противодейства на прииждащите армии и в крайна сметка бе капитулирал. С изключение на няколко дезертирали клана, оцелелите нашественици бяха оградени в специални територии, където бяха строго охранявани от военни отряди, водени лично от членове на Рицарите на сребърната ръка. За първи път от дълги години трайният мир изглеждаше реалност, а не само боязливо желание.
	[*1 Doom (англ.) — съдба, гибел; hammer (англ.) — чук. — Б.пр.]
	И все пак някакво чувство на притеснение се усещаше у старшия съвет на Кирин Тор. Точно поради тази причина най-висшите сред висшите се бяха събрали във Въздушната зала, наречена по този начин, защото представляваше стая без стени — само едно огромно, вечно променящо се небе, в което светлина и мрак бушуваха около главните магьосници, сякаш времето по света беше забързало хода си. Единствено сивият каменен под с блестящия си диамантен знак, символизиращ четирите елемента, придаваше някаква плътност на обстановката.
	Самите магьосници също спомагаха за фееричната атмосфера, защото те, забулени в тъмните си плащове, скриващи не само лицата, но и формите им, се рееха в ритъма на небето, сякаш не бяха нищо повече от илюзия. Въпреки че сред тях имаше и мъже, и жени, това си проличаваше единствено когато някой заговореше, защото в този момент лицето му придобиваше частична плътност, макар и с доста неясни черти.
	Шестима присъстваха на това събиране, шестимата най-висши, които не бяха задължително шестимата най-надарени. Водачите на Кирин Тор биваха избирани по няколко показателя, като магията беше само един от тях.
	— В Каз Модан се случва нещо — обяви първият с гръмлив глас и неясен образ на лице с брада придоби очертания. Безчет звезди плуваха през тялото му. — Около пещерите на клана Драгънмоу*2.
	[*2 Dragon (англ.) — дракон; maw (англ.) — паст. — Б.пр.]
	— Кажи ни нещо, което не ни е известно — простърга гласът на втория магьосник, очевидно жена на сериозна възраст, но с все още силна воля. Една луна просия за кратко под качулката й. — Орките там са едни от малкото останали, които все още се държат, след като воините на Дуумхамър се предадоха, а техният вожд изчезна.
	Първият магьосник очевидно се засегна, но успя да запази самообладание и отвърна:
	— Много добре! Може би това ще ви заинтригува повече… Вярвам, че Детуинг*3 отново се е появил.
	[*3 Death (англ.) — смърт; wing (англ.) — крило. — Б.пр.]
	Това стресна останалите, включително и възрастната жена. Нощ внезапно смени деня, но магьосниците не обърнаха внимание на това, тъй като то бе нещо обичайно за тази стая. Облаци минаваха през главата на третия от тях, който очевидно не бе повярвал на изявлението.
	— Детуинг е мъртъв! — заяви той, а формата му едва доловимо загатваше за някакво тяло. — Той потъна в морето преди месеци, след като точно този съвет, подпомогнат от най-силните сред нас, му нанесе смъртоносен удар! Нито един дракон, дори той, не би могъл да издържи срещу такава мощ!
	Неколцина от останалите кимнаха, но първият продължи да говори:
	— Тогава къде е тялото му? Детуинг не беше обикновен дракон. Дори още преди гоблините да споят адамантиевите*4 плочи върху люспестата му кожа, той представляваше заплаха, пред която Ордата изглежда нищожна…
	[*4 Адамантиум — фантастичен метал с изключителна здравина. — Б.р.]
	— Но какво доказателство имаш, че той продължава да съществува? — Въпросът беше зададен от една жена, която явно се намираше в разцвета на младостта. Тя не бе толкова опитна колкото другите, но все пак беше достатъчно могъща, за да бъде част от съвета. — Какво?
	— Смъртта на два червени дракона от потомците на Алекстраза. Разкъсани са на парченца по начин, по който само някой от тяхната порода — и то някой с гаргантюански*5 размери — би могъл да стори.
	[*5 Гаргантюа — гигантски крал, известен с размерите и апетита си, от едноименната книга на Рабле. — Б.пр.]
	— Има и други грамадни дракони.
	Разрази се буря, гръмотевици и дъжд се изсипаха върху магьосниците, без да докосват нито тях, нито пода. Вихрушката отмина за частица от секундата и над тях отново се появи ярко слънце. Най-главният сред Кирин Тор не обърна никакво внимание на развихрилите се природни стихии.
	— Ти явно никога не си виждал деянията на Детуинг, иначе нямаше да изречеш подобно твърдение.
	— Може и така да е — намеси се петият, а смътните очертания на елфско лице се появяваха и изчезваха по-бързо от бурята. — И ако наистина е така, това е от изключителна важност. Но точно сега не можем да се занимаваме с него. Ако Детуинг е жив и в момента нанася удари срещу най-големите си врагове, това е само в наша полза. В края на краищата Алекстраза все още е в плен на клана Драгънмоу и точно нейното потомство използват от години орките, за да давят в кръв и разрушения Алианса. Толкова бързо ли забравихме трагедията на Третата флота на Кул Тирас? Подозирам, че лорд адмирал Делин Праудмуър*6 вечно ще пази спомена за нея. Все пак той загуби най-големия си син заедно с всички останали на борда на шестте големи кораба, когато чудовищните червени левиатани*7 се стовариха върху тях. Праудмуър най-вероятно би наградил Детуинг с медал, ако се докаже, че точно черният звяр е отговорен за тези Два смъртни случая.
	[*6 Proud (англ.) — горд; moor (англ.) — пустош. — Б.пр.]
	[*7 Морско чудовище (библ.); нещо грамадно и изключително силно. — Б.пр.]
	Никой не оспори това твърдение, дори и първият магьосник. От гигантските плавателни съдове бяха останали само дървени отломки и няколко разкъсани трупа като белег за пълното опустошение. Чест правеше на лорд адмирал Праудмуър, че това не бе сломило непоколебимостта му и той незабавно бе заповядал построяването на нови бойни кораби, които да заменят потопените и с които да продължи войната.
	— Както отбелязах и по-рано, не можем да се занимаваме с това сега. Имаме прекалено много неотложни задачи, с които трябва да се справим.
	— Говориш за кризата в Алтерак, нали? — избоботи брадатият магьосник. — Защо продължаващата подмолна война между Лордерон и Стормгард*8 трябва да ни тревожи повече, отколкото евентуалното завръщане на Детуинг?
	[*8 Storm (англ.) — буря; guard (англ.) — пазач, охрана. — Б.пр.]
	— Защото сега и Гилнеас се намеси в ситуацията.
	Останалите магьосници отново се раздвижиха, дори и безмълвният шести. Закръглен силует пристъпи към елфа.
	— Какъв интерес представлява за Ген Греймейн*9 дърленето между двете кралства за онова нищожно парче земя? Гилнеас е на края на южния полуостров и е една от най-отдалечените от Алтерак страни.
	[*9 Gray (англ.) — сив; mane (англ.) — грива, буйна коса. — Б.пр.]
	— И питаш? Греймейн винаги се е стремял към водачество в Алианса, въпреки че задържа армиите си чак докато орките не нападнаха и неговите граници. Единствената причина да призове крал Теренас от Лордерон към действие бе, за да отслаби военната му мощ. Засега Теренас се задържа като водач на Алианса най-вече заради нашите действия и откритата подкрепа на адмирал Праудмуър.
	Алтерак и Стормгард бяха две съседни кралства, които бяха на нож още от първите дни на войната. Торас Тролбейн*10 беше присъединил цялата мощ на Стормгард към Алианса на Лордерон. При съсед като Каз Модан беше напълно логично планинското кралство да подкрепи обединените действия. От друга страна, никой не можеше да оспори решителността на воините на Тролбейн. Ако не бяха те, орките щяха да са завзели по-голямата част от Алианса още през първите няколко седмици, което определено можеше да доведе до един различен и по-мрачен краен изход.
	[*10 Troll (англ.) — трол; bane (англ.) — зло, бедствие. — Б.пр.]
	Алтерак, от друга страна, одобрявайки на думи смелостта и справедливата кауза, не бяха избързали да включат своите войски в боевете. Също като Гилнеас, те бяха осигурили само символична подкрепа. Но докато Ген Греймейн се беше възпрял, воден от лични амбиции, лорд Перинолд, както твърдяха злите езици, беше постъпил така от страх. Дори по едно време сред Кирин Тор беше повдигнат въпросът, дали Перинолд не се е замислил да сключи сделка с Дуумхамър, в случай че Алиансът бъде удавен в неспирната касапница на Ордата.
	Тези съмнения се бяха оказали основателни. Перинолд наистина беше предал Алианса, но подлият му акт за щастие не бе просъществувал дълго. Научавайки за това, Теренас бързо бе придвижил войските на Лордерон в територията на Алтерак, където бе обявил военно положение. При вихрещата се по онова време война, никой не бе сметнал за уместно да протестира срещу подобни действия, особено Стормгард. Но след като беше настъпил мирът, Торас Тролбейн беше започнал да настоява, че заради своите жертви Стормгард би трябвало по право да получи цялата източна част на бившия си вероломен съсед.
	Теренас не беше на същото мнение. Той продължаваше да защитава своята идея, че най-добре би било или да присъедини Алтерак към собственото си кралство, или на трона да бъде поставен нов, по-благоразумен монарх — най-вероятно някой, изпитващ благосклонност към каузата на Лордерон. Все пак Стормгард се беше представил като лоялен и непоколебим съюзник по време на борбата, а и всички знаеха за взаимното уважение между Торас Тролбейн и Теренас. Това правеше възникналата политическа ситуация още по-тъжна.
	От друга страна, Гилнеас нямаше нищо общо със спорните земи. Кралството винаги беше стояло настрана от останалите нации в западния свят. И Кирин Тор, и крал Теренас знаеха, че Ген Греймейн е решил да се намеси не само за да увеличи собствения си престиж, но може би и за да подпомогне амбициите си за експанзия. Един от племенниците на лорд Перинолд беше избягал в тази страна след предателството и според слуховете Греймейн поддържаше претенциите му като наследник. Освен това една база в Алтерак би дала на Гилнеас достъп до ресурси, каквито южняшкото кралство нямаше, а също и повод да изпрати могъщата си флота през Великото море. От своя страна, това би включило и Кул Тирас в уравнението, тъй като крайбрежната нация ревностно защитаваше върховната си власт над моретата.
	— Това ще разбие Алианса… — промърмори младата магьосница.
	— Все още не се е стигнало дотам — отбеляза елфът, — но скоро може да стане точно така. Затова нямаме време да се занимаваме с драконите. Ако Детуинг е жив и е решил да поднови своята вендета срещу Алекстраза, аз например няма да го спирам. Колкото по-малко дракони има на този свят, толкова по-добре. В края на краищата тяхното време изтича.
	— Аз чух — отрони безстрастен глас без ясно разпознаваем пол, — че някога елфите и драконите били съюзници, дори уважавани приятели.
	Елфът се обърна към последния магьосник — тънка, върлинеста фигура, съвсем малко по-ясна от сянка:
	— Това са само легенди, уверявам те. Не бихме се принизили да общуваме с такива чудовищни зверове.
	Облаците и слънцето отстъпиха мястото си на звезди и луна. Шестият магьосник кимна леко, сякаш в знак на извинение.
	— Явно не съм чул правилно. Грешката е моя.
	— Прав си, че е важно да успокоим тази политическа ситуация — избоботи брадатият магьосник към петия. — И съм съгласен, че тя има предимство. Въпреки това не можем да игнорираме ставащото в Каз Модан! Независимо дали греша за Детуинг или не, докато орките държат в плен кралицата на драконите, те са опасност за стабилността на тази земя!
	— Тогава имаме нужда от шпионин — намеси се възрастната жена. — Някой, който да държи нещата под око и да ни предупреди, ако ситуацията там стане критична.
	— Но кой? В момента не можем да се лишим от никого!
	— От един можем. — Шестият магьосник се плъзна стъпка напред. Лицето му остана забулено в сянка дори когато фигурата проговори. — Имаме Ронин*11…
	[*11 Във феодална Япония — самурай, загубил господаря си. — Б.пр.]
	— Ронин?!? — избухна брадатият магьосник. — Ронин! След последното му поражение? Той не е достоен дори да носи робата на магьосник! Той е по-скоро опасност, отколкото надежда!
	— Той е ненадежден — съгласи се възрастната жена.
	— Бунтар — промърмори пълната фигура.
	— Не може да му се има доверие…
	— Престъпник!
	Шестият изчака останалите да се изкажат, след което кимна бавно:
	— И единственият обучен магьосник, от когото можем да се лишим в този момент. Нещо повече, това е обикновена шпионска мисия. Той няма да е в близост до никоя възможна криза. Задълженията му ще бъдат да наглежда нещата и да докладва, само толкова. — Когато не последваха повече протести, тъмният магьосник продължи: — Аз съм сигурен, че той си е научил урока.
	— Да се надяваме — промърмори по-възрастната от жените. — Въпреки че се справи с последната си задача, това костваше живота на повечето от спътниците му!
	— Този път той ще бъде самичък, само с един водач, който ще го придружи до границата на контролираните от Алианса земи. Дори няма да навлиза в Каз Модан. Една сфера за наблюдение ще му даде възможност да шпионира от разстояние.
	— Звучи достатъчно просто — отвърна по-младата жена. — Дори за Ронин.
	Елфът кимна отсечено.
	— Тогава да приемем, че сме постигнали съгласие й да приключваме с тази тема. Може би ако имаме късмет, Детуинг ще глътне Ронин, ще се задави с него и ще умре, което веднъж-завинаги ще сложи край и на двата проблема. — Той огледа останалите, след което добави: — Сега настоявам най-накрая да се концентрираме върху намесата на Гилнеас в алтеракската криза и да обсъдим нашата роля за разрешаване на проблема…

	* * *

	Той стоеше в позата, която бе заемал през последните два часа — с наведена глава и затворени очи, потънал в концентрация. Приглушена светлина без източник осветяваше празната стая около него. Отстрани стоеше един стол, който той не бе използвал, а на дебелата каменна стена зад него бе окачен гоблен, върху който с богато златно везмо върху виолетов фон беше втъкано будно око. Отдолу, също със злато, бяха извезани три ками. Флагът и символите на Даларан се бяха развявали гордо в защита на Алианса по време на войната, дори и не всеки от членовете на Кирин Тор да бе изпълнявал задълженията си с абсолютна чест.
	— Ронин… — раздаде се безстрастен глас, идващ едновременно отвсякъде и отникъде.
	Изпод своята гъста, огненочервена коса той вдигна погледа на изненадващо зелените си очи. Носът му беше счупен още докато бе чирак, но въпреки уменията си Ронин никога не се беше погрижил да го оправи. Все пак той не бе непривлекателен. Имаше здрава челюст и ъгловати черти. Една вечно извита вежда му придаваше вид на язвителен и подозрителен човек, заради което неведнъж си бе имал неприятности със своите наставници, а и неговото поведение никак не му помагаше, защото то съответстваше на изражението му.
	Висок, слаб, облечен в роба с цвета на нощното небе, той представляваше впечатляваща гледка дори за останалите магьосници. Ронин рядко се изявяваше като непокорен, въпреки че последната му задача бе коствала живота на петима добри мъже. Той застана изправен и огледа сумрака, очаквайки да разбере от коя посока ще му заговори другият магьосник.
	— Ти ме призова и аз те чаках — прошепна огненокосият заклинател не без известно нетърпение.
	— Това не можеше да бъде избегнато. Аз самият трябваше да чакам, докато някой друг повдигне въпроса. — Високата забулена фигура на шестия член на вътрешния съвет на Кирин Тор изникна наполовина от тъмнината. — Направиха го.
	Някаква жажда изплува за първи път в очите на Ронин:
	— А моето покаяние? Изтече ли изпитателният ми срок?
	— Да. Позволено ти е да се завърнеш в нашите редици… при условие че склониш да се захванеш с една много важна задача. Веднага.
	— Толкова много вяра в мен ли им е останала? — Горчивината се завърна в гласа на младия маг. — След смъртта на останалите?
	— Ти си единственият, когото имат на разположение.
	— Това звучи по-реално. Трябваше да се досетя.
	— Вземи това. — Сянката на магьосника протегна тънката си, облечена в ръкавица, ръка напред с дланта нагоре. Над ръката изведнъж се материализираха два блестящи предмета — малка сфера от смарагд и златен пръстен с едничък черен скъпоценен камък.
	Ронин протегна собствената си ръка по същия начин… и двата предмета се появиха над нея. Той ги хвана и ги огледа:
	— Разпознавам сферата за наблюдение, но не и другото. Усещам някаква сила, но струва ми се, тя не е агресивна по природа.
	— Ти си проницателен. Точно това беше основната причина да се заема със защита на каузата ти, Ронин. Предназначението на сферата ти е известно, а пръстенът ще ти осигури защита. Ти ще отидеш в страна, където все още има оркски вълшебници. Този пръстен ще ти послужи като щит срещу техните средства за наблюдение. За съжаление, това ще затрудни и нашите опити да те наглеждаме.
	— Значи ще бъда самичък. — Ронин отправи язвителна усмивка към своя опекун. — Във всеки случай това намалява шансовете да причиня нечия чужда смърт…
	— Що се отнася до това, няма да бъдеш сам, поне по време на пътуването ти до пристанището. Един рейнджър ще те охранява.
	Ронин кимна, въпреки че очевидно не му пукаше за каквато и да е охрана, особено от някакъв си рейнджър. Той не се погаждаше добре с елфите.
	— Нищо не си ми казал за мисията.
	Сянката се облегна назад, сякаш седеше в огромен стол, оставащ невидим за младия заклинател. Фигурата сключи ръце, докато внимателно подбираше най-правилните думи.
	— Те се отнесоха сурово с теб, Ронин. Неколцина в съвета дори предложиха завинаги да бъдеш прогонен от нашите редици. Ти трябва да заслужиш това завръщане, а за да го направиш, трябва безпрекословно да изпълниш своята мисия.
	— По думите ти личи, че задачата няма да е лесна.
	— Тя включва дракони… и нещо, което те вярват, че само човек с твоята дарба ще съумее да извърши.
	— Дракони… — Ронин ококори очи при споменаването на левиатаните. Въпреки вродената си арогантност той знаеше, че в момента звучи по-скоро като чирак. Дори намекът за дракони всяваше страхопочитание у по-младите магьосници.
	— Да, дракони. — Неговият опекун се наведе напред. — Не се заблуждавай, Ронин. Никой, освен съвета и теб не трябва да научава за тази мисия. Нито рейнджърът, който ще те води, нито капитанът на кораба от Алианса, който ще те закара до бреговете на Каз Модан. Ако се разчуе какво се надяваме да постигнеш, това може да застраши всичките ни планове.
	— Все пак каква е задачата? — заискриха зелените очи на Ронин. Това се очертаваше като изпълнен с опасности поход, но наградата бе достатъчно ясна. Нищо не спомагаше за издигането на един магьосник в Кирин Тор повече от репутацията, въпреки че нито един член на висшия съвет не би признал този простичък факт.

	— Ти ще отидеш в Каз Модан — заяви другият след известно колебание, — и когато стигнеш там, ще направиш всичко необходимо, за да освободиш кралицата на драконите Алекстраза от орките, които я държат в плен.


	Две

	Верееса не обичаше да чака. Повечето хора смятаха, че елфите притежават търпението на сфинксове, но по-младите като нея — едва година бе изтекла от завършването на обучението й като рейнджър — приличаха по-скоро на хората в това отношение. От три дни чакаше този магьосник, когото трябваше да ескортира до едно от източните пристанища, обслужващи Великото море. Като цяло тя уважаваше магьосниците, доколкото елфите уважаваха хората, но точно този си бе спечелил нейния гняв. Верееса желаеше да се върне при братята и сестрите си, за да помага в преследването на всеки един съпротивляващ се орк и да изпраща кръвожадните зверове на заслужена смърт. Тя не бе очаквала, че първата й голяма задача като рейнджър ще бъде да си играе на бавачка за някакъв изкуфял стар магьосник.
	— Още един час — измърмори тя. — Още един час и се махам.
	Нейната лъскава, кестенява елфска кобила изпръхтя едва доловимо. Вековете на разплод бяха създали порода животни, далеч превъзхождащи своите обикновени братовчеди, или поне така смятаха хората на Верееса. Кобилата бе в хармония с ездачката си и това, което мнозина биха сметнали просто за нормално изпръхтяване, моментално изстреля рейнджъра на крака, а една стрела вече опъваше тетивата на нейния лък.
	Но околните гори бяха спокойни, нямаше и намек за предателство, а толкова навътре в земите на Алианса на Лордерон тя не очакваше да бъде атакувана нито от орки, нито от тролове. Верееса погледна към малката странноприемница, но освен носещото слама конярче не видя никой друг. Въпреки това тя не свали лъка си. Кобилата й рядко издаваше звук, без да има някаква опасност наблизо. Бандити може би?
	Верееса се завъртя бавно в кръг. Вятърът заметна част от нейната дълга сребристобяла коса върху лицето й, но това не бе достатъчно, за да попречи на острото й зрение. Очите с форма на бадеми и цвят на ясносиньо небе попиваха и най-незначителното помръдване на листака, а издължените, островърхи уши, които се подаваха над гъстата й коса, можеха да уловят дори звука от кацането на пеперуда върху някое цвете.
	При все това тя не успяваше да открие причината за предупреждението на кобилата.
	Може би тя бе прогонила евентуалната заплаха, която се беше промъквала наблизо. Досущ като всички елфи, Верееса знаеше, че представлява внушителна гледка. По-висока от повечето хора, тя стоеше гордо изправена, обута в кожени ботуши до коленете, облечена в горскозелени панталони и блуза, обгърната в дъбовокафяв плащ за пътуване. Ръкавици, стигащи до лактите, предпазваха ръцете й, но без да затрудняват ползването на лъка или меча, който висеше на хълбока й. Над блузата си тя беше сложила един нагръдник, изработен специално за слабото й, но закръглено тяло. Един от местните в странноприемницата беше допуснал грешката да се възхити на женските черти у нея, напълно забравяйки бойните й умения. Понеже беше пиян, а най-вероятно в трезво състояние би се въздържал да отправя подобни груби забележки, Верееса се задоволи само да му счупи няколко пръста.
	Кобилата изпръхтя отново. Рейнджърът погледна към нея, готова да отвори уста и да й се скара.
	— Предполагам, че ти си Верееса Уиндрънър*12 — изненадващо проговори откъм гърба й един нисък, авторитетен глас.
	[*12 Wind (англ.) — вятър; run (англ.) — бягам. — Б.пр.]
	Върхът на стрелата й бе опрян в гърлото му още преди той да успее да изрече нещо друго. Ако Верееса беше отпуснала тетивата, стрелата щеше да прониже врата на новодошлия и да излезе от другата страна.
	Странно, но той не изглеждаше впечатлен от този заплашителен жест. Елфата го изгледа от глава до пети — не особено неприятна задача, призна си тя — и осъзна, че изненадващият натрапник можеше да бъде единствено магьосникът, когото очакваше. Това определено обясняваше странното поведение на нейната кобила и собствената й неспособност да усети присъствието му по-рано.
	— Ти ли си Ронин? — попита най-накрая тя.
	— Май си очаквала нещо друго — отвърна той, а устните му се свиха в едва забележима язвителна усмивка.
	Тя сведе лъка и леко се отпусна.
	— Беше ми казано да очаквам магьосник и нищо повече, човеко.
	— А на мен ми беше казано рейнджър, нищо повече. — Той й хвърли един поглед, който едва не накара Верееса отново да вдигне лъка. — Значи в това отношение сме равни.
	— Не съвсем. Чакам те тук от три дни! Три ценни дни бяха пропилени!
	— Нямаше друг начин. Необходими бяха известни приготовления. — Магьосникът не каза нищо повече.
	Верееса се предаде. Както повечето хора и този се интересуваше само от себе си. Тя прие за късмет това, че не й се бе наложило да чака по-дълго. Но не спираше да се чуди как Алиансът бе успял да надвие Ордата, когато в редиците му имаше толкова много хора като Ронин.
	— И така, ако смяташ да стигнеш до Каз Модан, ще е най-добре да тръгваме веднага. — Елфата хвърли един поглед зад него. — Къде е конят ти?
	Тя почти очакваше да получи отговор, че кон няма, че е използвал огромните си сили да се пренесе направо тук, но в такъв случай Ронин не би имал нужда от нея, за да стигне до кораба. Като магьосник той несъмнено притежаваше внушителни умения, но и те явно имаха своите граници. Освен това от малкото, което знаеше за мисията му, тя подозираше, че Ронин ще има нужда от всяка частица сила, дори само за да оцелее. Каз Модан не бе земя, която посреща с охота чужденците. Както бе чувала, черепите на безброй смели воини украсяваха палатките на орките, а драконите непрекъснато патрулираха из небесата. Не, това бе място, където дори Верееса не би отишла без солидна армия зад гърба си. Тя не бе страхлива, но не беше и глупава.
	— Завързан е до поилката на странноприемницата, за да се напие с вода. Днес вече яздих доста, милейди.
	Използването на това обръщение можеше й да поласкае Верееса, ако не беше едва забележимата саркастична нотка, която тя усети в тона му. Потискайки раздразнението си, тя се обърна към собствения си кон, окачи на седлото лъка, след което започна да подготвя животното за езда.
	— На коня ми няма да са му излишни още няколко минути почивка — предложи магьосникът. — На мен също.
	— Достатъчно бързо ще се научиш да спиш на седлото, а ходът, който ще наложа отначало, ще позволи на твоята кранта да си възстанови силите. Прекалено много време изгубихме в чакане. Не са много корабите дори от Кул Тирас, които са въодушевени от идеята да плават до Каз Модан само заради един отиващ на шпионска мисия магьосник. Ако не стигнем скоро до пристанището, те може да решат, че имат по-изгодни и не толкова самоубийствени задачи, с които да се заемат.
	За нейно облекчение Ронин не започна да протестира. Вместо това той се обърна намръщено и закрачи към странноприемницата. Верееса го изгледа как се отдалечава, надявайки се, че докато трае съвместното им пътешествие, няма да бъде подложена на изкушението да го прониже.
	Тя се замисли за мисията му. Вярно, че Каз Модан си оставаше заплаха заради драконите и техните господари, но Алиансът вече имаше други, по-опитни шпиони около тези земи. Верееса подозираше, че задачата на Ронин е от изключително важно значение, иначе Кирин Тор не биха поели такива огромни рискове заради този арогантен магьосник. И все пак бяха ли обмислили достатъчно добре нещата, преди да се спрат на него? Със сигурност е имало някой по-умел и по-надежден. Този магьосник имаше излъчване, което намекваше за непредсказуемост, а това можеше да доведе до гибел.
	Елфата се опита да пренебрегне съмненията си. Кирин Тор бяха взели решение по този въпрос, а командването на Алианса очевидно бе съгласно с тях, иначе нямаше да й бъде заповядано да го охранява. Единственото, което се искаше от нея, бе да закара поверения й маг до кораба, след което Верееса бе свободна да върви по пътя си. Всичко, което Ронин щеше да извърши или да не извърши след тяхната раздяла, не я засягаше ни най-малко.

	* * *

	Те яздеха вече четвърти ден, без да бъдат обезпокоени от нещо по-опасно от няколко досадни насекоми. При други обстоятелства пътуването им би изглеждало почти идилично, ако не бе фактът, че Ронин и неговият водач бяха разменили едва няколко думи за това време. Магьосникът не бе притеснен от това, защото мислите му бяха заети с опасната мисия, която му предстоеше. След като корабът на Алианса го стовареше на брега на Каз Модан, той щеше да остане съвсем сам в една област, която не само гъмжеше от орки, но и в небесата патрулираха поробените от тях дракони. Въпреки че не бе страхливец, Ронин не изпитваше желание да бъде подложен на мъчения, последвани от бавна и болезнена смърт. Точно затова неговият покровител в съвета го бе известил за последните известни местонахождения на клана Драгънмоу. Орките несъмнено щяха да бъдат под тревога, особено ако, както бе научил Ронин, Детуинг наистина бе оцелял.
	Все пак колкото и опасен да изглеждаше походът на магьосника, Ронин не би се върнал обратно. Даден му бе шанс не само да очисти името си, но и да се издигне сред Кирин Тор. За това той щеше да бъде вечно благодарен на своя покровител, когото познаваше единствено като Крас. Името несъмнено бе измислено, но това не беше необичайна практика сред управляващия съвет. Господарите на Даларан биваха избирани тайно, тяхното издигане беше известно само на сподвижниците им, дори и близките им оставаха в неведение. Гласът на покровителя на Ронин вероятно беше преправен, ако човекът въобще бе от мъжки пол.
	Възможно бе човек да налучка самоличността на някого от вътрешния кръг, но Крас оставаше загадка дори за своето талантливо протеже. Честно казано, Ронин почти не се интересуваше от самоличността на Крас. Вълнуваше го само това, че с негова помощ младият магьосник щеше да осъществи мечтите си.
	Но тези мечти щяха да останат неизпълнени, ако не успееше да се добере до кораба. Наведен напред върху седлото, той попита:
	— Колко още има до Хасик?
	Без да се обръща, Верееса отвърна дружелюбно:
	— Поне още три дни. Не се тревожи, с този ход ще стигнем до пристанището навреме.
	Ронин отново се отпусна назад. С това приключи последният разговор помежду им, втори за деня. Единственото възможно нещо по-лошо от езда с елф би било пътуването с някой от суровите Рицари на сребърната ръка. Въпреки неизменната си вежливост паладините обикновено даваха да се разбере, че смятат магията за необходимо зло, без което биха предпочели да минат при всяка възможност. Последният, с когото се бе срещнал Ронин, бе заявил недвусмислено увереността си, че след смъртта душата на магьосника трябва да бъде заточена в същата мрачна яма, в която се помещават митичните демони от древни времена. И то без значение колко чиста е въпросната душа.
	Следобедното слънце започна да потъва зад върховете на дърветата, изпълвайки гората с преливащи се мрачни сенки. Ронин се бе надявал да достигнат края на леса преди смрачаване, но това очевидно нямаше да стане. Не за първи път се опита да си припомни картите, които бе разглеждал не само за да установи сегашното им местоположение, но и за да потвърди думите на своята спътница, че ще стигнат до кораба навреме. Закъснението му за срещата с Верееса бе неминуемо. Дълго време бе изминало, докато открие необходимите му припаси и оборудване. Единствената му надежда бе да не се окаже, че с това е застрашил цялата мисия.
	Да освободи кралицата на драконите…
	Невероятна, невъзможна задача за някои, сигурна смърт за други. Все пак по време на войната Ронин беше изпълнявал и такива. Очевидно ако кралицата на драконите бъдеше освободена, това най-малкото щеше да лиши оцелелите орки от едно от най-силните им оръжия. Въпреки това досега не се беше стигало до такова развитие на нещата, което да налага привеждането в действие на подобен монументален план.
	Ронин знаеше, че повечето от членовете на съвета се надяват на неговия провал. Неговата смърт щеше да изтрие нещо, което те смятаха за позорно петно в историята на ордена. Тази мисия бе като нож с две остриета: или щяха да останат изненадани от неговия успех, или щяха да изпитат облекчение, че се е провалил.
	Добре поне, че можеше да се довери на Крас. Магьосникът бе дошъл при него, питайки младия си колега дали все още вярва, че може да извърши невъзможното.
	Кланът Драгънмоу можеше да остане владетел на Каз Модан завинаги, ако Алекстраза не бъдеше освободена. А докато тези орки продължаваха делото на Ордата, съществуваше опасност от бунтове в охраняваните територии… Никой не искаше войната да се развихри наново. Алиансът имаше достатъчно вътрешни раздори, с които да се занимава.
	Кратък гръмотевичен тътен сепна потъналия в размисъл Ронин. Той вдигна поглед, но видя единствено няколко самотни облачета. Намръщен, огненокосият магьосник обърна поглед към елфата с намерението да я пита дали и тя е чула нещо.
	Втори още по-заплашителен тътен го накара да напрегне всеки мускул в тялото си. В този момент Верееса скочи към него, успявайки да се извърти върху седлото и да се изстреля в обратна посока.
	Огромна сянка закри околната земя. Рейнджърът и магьосникът се сблъскаха и бронираната тежест на елфата повали и двама им от гърба на коня. Оглушителен рев разтърси околността и една подобна на торнадо сила се стовари върху земята. Когато магьосникът се сблъска с твърдата почва, изненадан от болката, той дочу краткото изцвилване на своя кон, но звукът секна като отрязан с нож.
	— Стой долу! — надвика Верееса вятъра и рева. — Стой долу!
	Въпреки това Ронин се извъртя, за да погледне небесата, но вместо тях видя една пъклена картина.
	Дракон с цвета на бушуващ огън закриваше небето, а в предните си лапи държеше останките от неговия кон и скъпите, внимателно подбрани припаси. Кървавочервеният гигант погълна на една хапка остатъка от мъртвото животно, а очите му вече бяха приковани върху дребните жалки фигурки под него.
	Възседнала раменете на звяра, една невероятно грозна зелена фигура с огромни бивни и бойна брадва лаеше заповеди на някакъв неблагозвучен език и сочеше към Ронин.
	Със зейнала паст и оголени нокти драконът се спусна право към него.

	* * *

	— Още веднъж ви благодаря за времето, което ми отделихте, Ваше Величество — каза високият чернокос благородник с глас, изпълнен със сила и разбиране. — Може би все пак ще успеем да попречим на тази криза да разруши доброто ви дело.
	— Ако това стане — отвърна по-възрастният брадат човек, облечен в елегантна роба в бяло и златно, символизираща ранга му, — Лордерон и Алиансът ще трябва да благодарят лично на теб, лорд Престор. Само заради твоите действия смятам, че Гилнеас и Стормгард ще се вслушат в гласа на разума. — Въпреки че не бе дребен, крал Теренас се чувстваше леко притеснен от грамадния си събеседник.
	По-младият мъж се усмихна, откривайки перфектните си зъби. Ако Теренас видеше по-царствено изглеждащ човек от лорд Престор, той щеше да остане искрено изненадан. Късата му добре подстригана коса и гладко избръсната челюст с ястребови черти бяха накарали много от дамите в двора да въздишат по него. При пъргавия му ум и обноски, по-величествени от тези на всеки друг благородник от Алианса, не бе никак изненадващо, че го харесваха всички, замесени в алтеракската криза, включително и Ген Греймейн. Престор притежаваше пленителен стил, който дори беше накарал владетеля на Гилнеас да се усмихне на няколко пъти, както бяха информирали Теренас смаяните му дипломати.
	За млад благородник, неизвестен до преди пет години, кралският гост бе успял да си създаде солидна репутация. Престор бе родом от най-затънтения планински регион на Лордерон, но въпреки това можеше да докаже кръвната си връзка с кралския двор на Алтерак. Малкото му владение било унищожено по време на войната при една атака на дракони и той бе пристигнал пеша в столицата, без дори един слуга, който да го облича. Окаяното му материално положение и това, което бе успял да постигне след пристигането си, вече се бяха превърнали в легенда.
	Нещо повече, съветите му бяха помагали на краля неведнъж, включително и по време на мрачния период, последвал предателството на лорд Перинолд. Точно Престор се бе оказал човекът, наклонил везните. Той бе вдъхнал на Теренас нужния кураж да завземе властта в Алтерак и да въведе военно положение. Стормгард и останалите кралства бяха осъзнали нуждата от действия срещу предателя Перинолд, но не се бяха примирили с продължилата и след края на войната лордеронска окупация. Най-накрая пак Престор се бе оказал човекът, способен да убеди останалите да приемат някакво окончателно решение.
	Това караше застаряващия монарх да обмисля един политически ход, който би зашеметил дори умния мъж, стоящ пред него. Теренас бе отказал да предаде Алтерак на подкрепяния от Гилнеас племенник на Перинолд. Освен това не смяташе за разумно въпросното кралство да се подели между Лордерон и Стормгард. Това би предизвикало гнева не само на Гилнеас, но и на Кул Тирас. А анексирането*13 на Алтерак бе напълно изключено.
	[*13 Насилствено присъединяване на територията на една държава към друга. — Б.р.]
	Ами ако вместо това той дадеше този регион в ръцете на човек, на когото всички се възхищават, човек, доказал, че не желае нищо друго освен мир и единство? По преценка на крал Теренас той щеше да бъде и добър управник. Освен това той щеше да остане верен съюзник и приятел на Лордерон…
	— Така е, Престор! — Кралят се повдигна, за да потупа доста по-високия лорд по рамото. Престор бе висок почти седем фута*14 и въпреки че бе слаб, той съвсем не бе хърбав. Синьо-черната му униформа стоеше изпъната по него и той изглеждаше като военен герой от глава до пети. — Има толкова много неща, с които трябва да се гордееш… и за които да бъдеш награден! Повярвай ми, аз няма да забравя лесно твоя дял в разрешаването на този проблем!
	[*14 Английска мярка за дължина, равна на 30 см. — Б.пр.]
	Престор видимо просия, най-вероятно смятайки, че малкото му владение скоро ще бъде възстановено. Теренас реши да не убива тази мечта на момчето — когато владетелят на Лордерон го предложеше за следващ монарх на Алтерак, изражението на Престор щеше да бъде много по-забавно. Не всеки ден някой ставаше крал… особено ако тронът му не бе наследствен.
	Почетният гост на Теренас отдаде чест, след това се поклони грациозно и напусна кралските покои. След излизането на Престор възрастният мъж се намръщи, размишлявайки как нито копринените завеси, нито златните канделабри, нито дори белият мраморен под могат да придадат достатъчно светлина на стаята, след като младият благородник си бе отишъл. Наистина, той се открояваше сред мнозинството противни царедворци, изпълващи палата. Това бе човек, достоен за доверие и уважение във всяко едно отношение. На Теренас му се дощя собственият му син поне малко да прилича на Престор.
	Кралят потърка брадатата си челюст. Да, това бе идеалният човек, който да възстанови честта на едно кралство и същевременно да възвърне хармонията между членовете на Алианса. Нужна бе подобна нова и свежа кръв.
	Продължавайки да разсъждава над ситуацията, Теренас се замисли за дъщеря си Калиа. Тя все още беше дете, но скоро щеше да се разхубави. Може би някой ден, ако всичко вървеше добре, той и Престор щяха да засилят своето приятелство и съюза си чрез един кралски брак.
	Да, сега той щеше да отиде да говори със съветниците си, да им съобщи кралското мнение. Теренас бе сигурен, че те ще се съгласят с него по този въпрос. Той все още не беше срещал човек, който да не харесва младия благородник.
	Крал Престор Алтеракски. Теренас дори не можеше да си представи какво ще бъде изражението на приятеля му, когато научеше за размера на наградата си…

	* * *

	— На лицето ти играе едва доловима усмивка — да не би някой да е умрял от ужасна, страховита, кървава смърт, о, жлъчни?
	— Спести ми остроумията си, Крил — отвърна лорд Престор, докато затваряше голямата желязна врата зад себе си. Над него в старото шале*15, предоставено му от неговия домакин крал Теренас, специално подбрани от Престор слуги стояха на пост, за да предотвратят появата на всякакви неканени гости. Техният господар си имаше работа и макар никой от прислугата да не знаеше какво точно се върши в помещенията под земята, на тях им бе ясно заявено, че ще заплатят с живота си, в случай че Той бъде обезпокоен.
	[*15 Вид дървена къща в швейцарски стил с тераси и надвиснали стрехи. — Б.пр.]
	Престор очакваше да не го прекъсват и вярваше, че тези лакеи ще му се подчиняват до смърт. Магията, която им бе направил — разновидност на онази, която караше краля и целия двор да примират от възхищение по елегантния бежанец — не оставяше място за логично мислене. А и той беше усъвършенствал ефективността й през годините.
	— Приеми най-скромните ми извинения, о, принце на двуличието! — изкряка дребната, жилава фигура пред него. Тонът на гласа й съдържаше нотка на лудост и нещо нечовешко, което не беше изненадващо, тъй като събеседникът на Престор бе гоблин.
	Главата му бе на нивото на пояса на благородника и някои биха приели ниското, смарагдовозелено същество за слабо и глупаво. От друга страна, налудничавата му усмивка разкриваше дълги и невероятно остри зъби и един кървавочервен почти раздвоен език. Тесните му жълти очички без зеници искряха весело, но с онова веселие, съпътстващо късането на крилата на мухите или изтръгването на ръцете на експерименталните субекти. Грива от матовокафява козина тръгваше нагоре от врата на гоблина и свършваше като разрошен гребен над тумбестото чело на противното създание.
	Помещението, в което протичаше разговорът, бе стара изба. В отминалите дни хладината на земята бе съхранявала касите вино при най-подходяща температура. Сега обаче благодарение на известно преустройство, направено от Крил, усещането в широката стая бе същото, каквото би било в кратера на избухнал вулкан.
	Лорд Престор се чувстваше точно като у дома си.
	— Все още няма причина да празнуваме.
	— Да празнуваме, о, господарю на коварството? — захили се Крил. Крил често се хилеше особено когато ставаше дума за нечестиви дела. Двете любими занимания на смарагдовото същество бяха експериментите и поразиите, а при всеки удобен случай то ги комбинираше ведно. Всъщност задната половина от стаята беше изпълнена с тезгяси, колби, стрити прахове, странни механизми и ужасяващи колекции, събирани от гоблина.
	— Да… ще празнуваме, Крил. — Проницателните абаносови очи на Престор се заковаха, без да мигат върху гоблина, чиято усмивка изчезна ведно с всякакъв намек за подигравка. — Ти би желал да си до мен, за да участваш в това празненство, нали?
	— Да… господарю.
	Облеченият в униформа благородник спря да говори, за да си поеме глътка от задушливия въздух. Облекчено изражение се разля по ъгловатите му черти.
	— Ах, колко ми липсваше това… — Лицето му придоби студен вид. — Но трябва да чакаме. Ще действаме само когато е необходимо, нали, Крил?
	— Както кажете, господарю.
	Усмивката, но вече зловеща, се върна върху лицето на Престор.
	— Ти вероятно виждаш пред себе си следващия крал на Алтерак, да знаеш.
	Гоблинът преви слабото си, но мускулесто тяло почти до земята.
	— Да живее Негово Величество, крал Д…
	Едно издрънчаване накара и двамата да се обърнат надясно. През една решетка, покриваща стара вентилационна шахта, изпълзя нов, по-малък гоблин. Дребната фигурка се провря чевръсто през отвора и се втурна към Крил. Новодошлият имаше развеселено изражение върху грозното си лице, изражение, което бързо се стопи под втренчения поглед на Престор.
	Вторият гоблин прошепна нещо в широкото, заострено ухо на Крил. Крил изсъска, след което освободи другия с небрежно махване на ръката. Новодошлият изчезна обратно през решетката.
	— Какво има? — Въпреки че думите се отрониха спокойно и равно от устата на аристократа, те несъмнено настояваха гоблинът да отговори без никакво колебание.
	— Ааа, грациозни — започна Крил, а налудничавата усмивка отново се завърна върху лицето му. — Види се, че късметът е с вас през този ден! Защо не обмислите да участвате в някой облог? Явно звездите наистина са благосклонни…
	— Какво има? — повтори благородникът застрашително.
	— Някой… някой се опитва да освободи Алекстраза…
	Престор впи поглед в него. Изгледа го толкова втренчено, че Крил едва не се сгърчи на пода. „Несъмнено сега, помисли си гоблинът, несъмнено сега ще настъпи смъртта ми. Колко жалко. А имаше толкова много експерименти, които желаеше да извърши, толкова много експлозиви, които да изпробва…“
	В този момент високата тъмна фигура пред него избухна в смях — дълбок, мрачен и не съвсем естествен.
	— Идеално… — успя да отрони лорд Престор между два пристъпа на веселие. Той протегна ръце напред, сякаш се опитваше да сграбчи самия въздух. Пръстите му изглеждаха невъзможно дълги и сякаш с остри нокти. — Направо идеално!
	Той продължи да се смее, а през това време гоблинът Крил се отпусна, смаян от необичайната гледка, клатейки леко глава.
	— А те наричат мене луд — промърмори той под носа си.


	Три

	Светът се превърна в огън.
	Верееса изруга, докато двамата с магьосника се спасяваха от пъкъла, избълван внезапно от кървавочервения бегемот*16, връхлитащ върху тях. Ако Ронин не бе забавил момента на отпътуването им, това никога нямаше да им се случи. Вече щяха да са пристигнали в Хасик и тя щеше да си е взела сбогом със своя спътник. А сега най-вероятно и двамата щяха да се сбогуват с живота си…
	[*16 Огромен и опасен звяр (библ.) — Б.пр.]
	Тя знаеше, че орките от Каз Модан продължават от време на време да изпращат по някой дракон, който да сее разрушение в иначе мирните земи на техните врагове. Но защо трябваше точно тя и нейният спътник да имат злощастието да се натъкнат на един такъв набег? Напоследък драконите бяха все по-малко, а границите на Лордерон бяха необятни.
	Тя хвърли поглед към Ронин, който бе навлязъл дълбоко сред дърветата. Разбира се! Нападението несъмнено бе свързано с факта, че той беше магьосник. Драконите притежаваха по-остри сетива и от самите елфи. Според някои те дори можели да надушват магията. По някакъв начин това нещастие бе по вина на магьосника. Оркът и неговият дракон безспорно бяха дошли заради него.
	Ронин явно си бе помислил същото, защото изчезна от погледа й, бягайки с всичка сила, за да се скрие между дърветата. Рейнджърът изсумтя. Магьосниците никога не бяха особено добри в предните редици. Лесно бе да нападнеш някого от разстояние или в гръб, но когато опреше до изправяне лице в лице с врага… Е, разбира се, врагът в случая бе дракон…
	Звярът направи завой към изчезващия човек. Въпреки личното й мнение за него Верееса не желаеше заклинателят да умре. При все това среброкосата елфа не виждаше начин, по който да му помогне. Нейният кон също бе погълнат, а с него си бе отишъл и любимият й лък. Останал й бе единствено мечът, който не бе достойно оръжие срещу развихрилия се титан.
	Тя нямаше никакъв избор. Като рейнджър тя не трябваше да допусне нещо лошо да се случи с магьосника, ако можеше да го предотврати. Верееса трябваше да направи единственото, за което се сещаше и което евентуално можеше да спаси живота му.
	Елфата изскочи от скривалището си, размаха ръце във въздуха и извика:
	— Насам! Насам, изчадие на гущер! Насам!
	Напразно. Драконът не я чу, защото неговото — Верееса най-накрая успя да определи, че той е от мъжки пол — внимание беше съсредоточено върху горящите дървета отдолу. Някъде из този ад Ронин се бореше за оцеляване.
	Проклинайки, елфата се огледа и видя един грамаден камък. За човек това, което тя смяташе да направи, беше непосилно. За нея то бе постижимо и Верееса се надяваше, че ръката й е запазила силата си непокътната.
	Замахвайки, тя хвърли камъка право към главата на кървавочервения левиатан. Бе преценила разстоянието, но драконът внезапно се отмести и за момент Верееса си помисли, че камъкът й ще пропусне своята цел. Все пак въпреки че не улучи главата, нейният снаряд засегна крайчеца на по-близкото от двете ципести крила. Верееса не бе и очаквала да нарани звяра — обикновен камък срещу здравата драконова броня беше смехотворно оръжие — но тя се надяваше с този удар да привлече вниманието на бегемота.
	И го постигна.
	Едрата глава незабавно се извъртя в нейната посока и драконът изрева, раздразнен от това прекъсване. Оркът извика нещо неразбираемо на своето ездитно животно.
	Огромната крилата форма рязко се наклони, завивайки към нея. Тя бе успяла да отвлече вниманието му от злочестия магьосник.
	„А сега какво?“ — скара се на себе си рейнджърът.
	Елфата се обърна и затича с ясното съзнание, че не може да надбяга чудовищния си преследвач. Върховете на дърветата над нея избухнаха в пламъци, след като драконът заля околността с огън. Горяща зеленина се изсипа около нея, отрязвайки изхода, който Верееса си бе набелязала. Без колебание рейнджърът сви наляво, гмурвайки се между дърветата, все още незасегнати от огнения ад.
	„Ще умра! — си каза тя. — И то заради този безполезен магьосник“.
	Оглушителен рев я накара да хвърли поглед през рамо. Червеният дракон я бе настигнал и една лапа с оголени нокти се протягаше надолу, за да улови измъкващия се рейнджър. Верееса си представи как лапата я размазва или още по-ужасно, как я хвърля в страшната паст на бегемота, където да бъде сдъвкана или погълната на една хапка.
	И все пак точно когато смъртта беше на сантиметри от нея, драконът внезапно издърпа обратно лапата си и започна да се гърчи насред въздуха. Ноктите задрапаха собственото му тяло. Всъщност всеки един нокът се опитваше да дере някъде, навсякъде, сякаш… сякаш левиатанът беше обхванат от изключително мъчителен сърбеж. Върху него оркът се бореше да установи контрол, но драконът му се подчиняваше толкова, колкото би го послушал, ако бе една от бълхите, които явно го тормозеха.
	Верееса спря и се загледа, тъй като никога досега не бе присъствала на такава странна гледка. Драконът се извърташе и извиваше в опит да облекчи агонията, а действията му ставаха все по-трескави и неистови. Ездачът орк едва успяваше да се задържи върху него. Елфата се зачуди какво би могло да причини на звяра такова страдание…
	— Ронин? — прошепна тя.
	И сякаш призоваван като някой дух, магьосникът внезапно изникна до нея. Огнената му коса висеше разчорлена, а тъмната му роба бе прокъсана и омърсена. Но той изглеждаше непоколебим въпреки всичко, което го бе сполетяло.
	— Мисля, че ще е най-добре да се махаме, докато все още можем.
	Тя нямаше нужда от нова покана. Този път Ронин беше начело, използвайки някакво умение, някаква магическа способност, с която да ги приведе през горящия лес. Въпреки че бе рейнджър, Верееса не би успяла да се справи по-добре. Ронин я водеше по пътеки, които тя забелязваше едва когато стъпеха върху тях.
	През цялото това време драконът се рееше над тях и раздираше тялото си. Верееса го погледна и видя, че той кърви, защото неговите собствени нокти бяха едно от малкото неща, способни да проникнат през дебелата му кожа. Не забеляза и следа от орка — явно в някой момент воинът с бивните бе загубил равновесие и бе паднал. Верееса не изпита никаква жал към него.
	— Какво му направи? — отрони най-сетне тя.
	Ронин беше съсредоточен върху задачата да открие път през пожара и дори не се обърна към нея.
	— Нещо, което не стана точно така, както го бях замислил! Той трябваше да пострада от нещо повече от силен сърбеж.
	Той звучеше сериозно ядосан на себе си, но рейнджърът по изключение се почувства впечатлена от него. Той беше превърнал неизбежната смърт във възможно спасение — при положение че успееха да открият изход от пожара.
	Зад тях драконът ревеше раздразнено към целия свят.
	— Колко дълго ще продължи това?
	Този път Ронин се спря да я изгледа и това, което тя прочете в погледа му, я обезпокои силно.
	— Дори не достатъчно дълго…
	Те удвоиха усилията си. Накъдето и да се обърнеха, огънят беше на пътя им, но в един момент те достигнаха края му и навлязоха в една област, където единственото им притеснение бе задушливият дим. Кашляйки, двамата продължиха със залитане напред, търсейки посока, в която вятърът да духа срещу тях, за да може огънят и пушекът да останат зад гърбовете им.
	Връхлетя ги нов рев, изпълнен вече не с болка, а говорещ открито за гняв и отмъщение. Магьосникът и рейнджърът се извърнаха и отправиха погледи към кървавочервената фигура в далечината.
	— Магията е преминала — измърмори Ронин.
	Наистина беше преминала и Верееса виждаше, че драконът знае кой точно е отговорен за страданията му. С почти безпогрешен прицел той се понесе към тях върху огромните си ципести крила, с ясното намерение да ги застави да си платят.
	— Да имаш още някоя подобна магия? — извика Верееса, докато бягаха.
	— Може би! Но предпочитам да не я използвам тук! Тя може да ни унищожи заедно с него!
	Сякаш драконът нямаше да ги погуби така или иначе… Елфата се надяваше, че Ронин ще се престраши да направи тази смъртоносна магия, преди и двамата да са свършили в корема на бегемота.
	— Колко има… — Магьосникът спря, за да си поеме въздух. — Колко има още до Хасик?
	— Твърде много.
	— Има ли други селища по пътя ни?
	Тя се опита да си припомни. Едно поселище изникна в съзнанието й, но тя не можеше да се сети нито за името, нито за предназначението му. За беда то се намираше на един ден път от тях.
	— Има едно, но…
	Ревът на дракона ги сепна отново. Една сянка премина над главите им.
	— Ако наистина имаш друга магия, която може да свърши работа, предлагам ти да я използваш веднага. — На Верееса й се дощя лъкът й да е у нея. С него поне имаше някакъв шанс да уцели очите на дракона. Изненадата и болката можеха да се окажат достатъчни, за да прогонят чудовището.
	Те едва не се сблъскаха, когато Ронин внезапно закова на едно място и се обърна с лице към зловещата заплаха. Той хвана рейнджъра с изненадващо силни за магьосник ръце и я отмести встрани. Очите му буквално горяха — нещо, което Верееса бе чувала, че се случва при могъщите магьосници, но никога не бе виждала през живота си.
	— Моли се това да не се обърне срещу нас — измърмори той.
	Ръцете му се издигнаха във въздуха. Дланите му бяха обърнати в посока към червения дракон. Той започна да нарежда думи на език, който Верееса не разпознаваше, но от който тръпки полазиха по цялото й тяло.
	Ронин събра дланите си и продължи да нарежда…
	От облаците изплуваха три нови летящи фигури.
	Верееса ахна, а магьосникът млъкна, прекъсвайки магията. Той тъкмо бе готов да прокълне небесата, когато елфата разпозна какво точно се бе появило над техния ужасяващ враг.
	Грифони… огромни крилати грифони, с глави на орли и тела на лъвове… и с ездачи.
	Тя дръпна Ронин за ръката:
	— Не прави нищо.
	Той я изгледа кръвнишки, но кимна. Двамата вдигнаха очи нагоре, а драконът вече закриваше всичко от погледите им.
	Трите грифона внезапно се стрелнаха към дракона, успявайки да го хванат неподготвен. Сега вече Верееса можеше да разпознае техните ездачи не че наистина имаше нужда да го прави. Единствено джуджетата от далечния Еъри Пийкс*17 — прочут планински регион, чак отвъд земите на елфите в Куел’Талас — яздеха дивите грифони… и само тези сръчни воини и техните ездитни животни можеха да се изправят срещу драконите във въздушен двубой.
	[*17 Aerie (англ.) — орлово гнездо; peaks (англ.) — планински върхове. — Б.пр.]
	Въпреки че бяха значително по-дребни от кървавочервения гигант, грифоните компенсираха тази разлика с огромните си остри нокти, които бяха способни да прободат драконовата броня, и човките, с които можеха да разкъсат плътта под нея. Нещо повече, те можеха да се движат по-бързо и по-маневрено във въздуха, вземайки завои, каквито драконът никога не би успял да направи.
	А и самите джуджета не бяха само украшение върху своите животни. Малко по-високи и стройни от земните си братовчеди, планинските джуджета бяха не по-малко мускулести. При все че любимото им оръжие по време на патрулирането из небесата бяха легендарните стормхамъри*18, тази тройка носеше и гигантски двуостри бойни брадви с дълги дръжки, които джуджетата размахваха с лекота. Изковани от адамантиум, остриетата им можеха да разсекат дори здравите, покрити с люспи, глави на драконите. Носеха се слухове, че великият ездач на грифони Курдран е повалил дракон, по-голям и от този, с един-единствен добре премерен удар на такава брадва.
	[*18 Storm (англ.) — буря; hammer (англ.) — чук. — Б.пр.]
	Крилатите животни кръжаха около своя враг и го принуждаваха непрекъснато да се обръща на една или друга страна, за да посрещне най-близката заплаха. Орките бързо се бяха научили да внимават с грифоните, но без своя ездач чудовището явно се чудеше какво точно да прави. Джуджетата незабавно се възползваха от този факт и накараха ездитните си животни да се стрелкат напред-назад, увеличавайки огромното раздразнение на дракона. Дългите бради и вързаните на конска опашка коси на дивите джуджета се ветрееха из въздуха, докато те буквално се смееха в лицето на гигантската заплаха. Гръмогласният смях допълнително провокираше дракона и той замахваше диво около себе си, придружавайки безплодните си атаки със струи пламък.
	— Те напълно го замаяха — обяви Верееса, която бе впечатлена от тактиката им. — Знаят, че той е млад и неговият нрав ще му попречи да вложи мисъл в атаките си.
	— Поради което сега е най-доброто време да се махнем — отвърна Ронин.
	— Може да им потрябва помощта ни.
	— Аз трябва да изпълня мисията си — заяви зловещо той. — А и те държат нещата под контрол.
	Напълно вярно. Битката протичаше в полза на ездачите на грифони, въпреки че те още не бяха нанесли нито един удар. Триото продължаваше да налита от всички страни на червения дракон и той вече изглеждаше напълно зашеметен. Опитваше се с всички сили да държи под око един от тях, но другите двама не спираха да го разсейват. Само веднъж пламъците му стигнаха в опасна близост до един от крилатите му противници.
	Едно от джуджетата внезапно започна да размахва огромната си брадва, чието острие проблясваше на следобедното слънце. Той и неговото животно обиколиха още веднъж около дракона, при което точно когато наближиха задната част на главата му, грифонът ненадейно се втурна в атака.
	Ноктите му се забиха в тила, разкъсвайки люспите. В момента, в който болката стигна до съзнанието на дракона, джуджето насочи грамадната си брадва и замахна с всички сили.
	Острието потъна дълбоко в плътта. Недостатъчно да убие, но предостатъчно да накара драконът да изреве от болка. По чист рефлекс той се извъртя. Крилото му закачи изненадващо джуджето и неговия грифон и ги запрати настрани в неконтролируема спирала. Ездачът успя да се задържи, но брадвата излетя от ръката му и започна да пада към земята.
	Верееса инстинктивно тръгна към оръжието, но Ронин прегради пътя й с ръка:
	— Казах, че трябва да тръгваме!
	Тя бе готова да спори, но един поглед към сражаващите се я убеди, че едва ли би била от някаква полза. Раненият дракон се бе издигнал още по-високо в небесата, а ездачите на грифони продължаваха да го тормозят. Дори да вземеше брадвата, Верееса можеше единствено да я размахва безсмислено във въздуха.
	— Добре — промърмори най-накрая елфата.
	Двамата се отдалечиха от полесражението, като вече разчитаха на знанията на Верееса за местонахождението на тяхната крайна цел. Зад тях драконът и грифоните се смалиха до мънички точици в небето, отчасти и защото самата битка се бе преместила в посока, обратна на елфата и нейния спътник.
	— Интересно… — чу тя магьосникът да прошепва.
	— Кое?
	Той се сепна.
	— Тези уши не били само за украса, така ли?
	Верееса настръхна при тази обида, въпреки че бе чувала и по-лоши. Хората и джуджетата, които изгаряха от завист заради естественото превъзходство на елфската раса, често избираха дългите им заострени уши за обект на своите подигравки. От време на време сравняваха ушите й с тези на магаретата, на прасетата и което бе най-лошото, на гоблините. Верееса никога не бе вадила оръжие заради подобни забележки, но доста често бе карала оскърбителите да съжаляват за избора си на думи.
	Смарагдовозелените очи на магьосника се присвиха.
	— Съжалявам. Ти май го прие като обида. Не исках да прозвучи така.
	Тя се усъмни в искреността на това твърдение, но знаеше, че трябва да приеме неубедителния му опит за извинение. Потисна гнева си и отново попита:
	— Кое ти е толкова любопитно?
	— Че този дракон се появи толкова навреме.
	— Щом мислиш така, значи трябва да се запиташ откъде се появиха и грифоните. В края на краищата точно те ни спасиха.
	Той поклати глава.
	— Някой го е видял и е докладвал за ситуацията. Ездачите просто изпълняваха задълженията си. — Той се замисли. — Знам, че орките от клана Драгънмоу са отчаяни и се опитват да организират останалите кланове от охраняваните територии, но не това би трябвало да е начинът.
	— Кой може да каже как мислят орките? Това очевидно беше случайна атака. И не е първата, която се стоварва върху Алианса, човеко.
	— Не е, но се чудя дали… — Ронин спря внезапно, защото в този момент и двамата усетиха някакво раздвижване в гората… раздвижване от всички страни около тях.
	С оттренирана лекота рейнджърът извади меча си от ножницата. До нея ръцете на Ронин потънаха в бездънните гънки на магьосническата му роба, несъмнено подготвяйки някоя магия. Верееса не каза нито дума, но се зачуди доколко би бил полезен той в близък бой. По-добре да отстъпи назад и да я остави тя да посрещне първите нападатели.
	Твърде късно. Шест грамадни фигури на коне внезапно се появиха измежду дърветата и ги обградиха. Дори на слабата слънчева светлина сребристите им брони блестяха ярко. Елфата откри, че една пика вече е опряна в гърдите й. Ронин имаше не само една, докосваща гръдния му кош, но и втора, насочена между плешките му.
	Спуснатите забрала на шлемовете, украсени с лъвски глави, криеха чертите на мъжете, които ги бяха пленили. Като рейнджър Верееса се чудеше как някой би могъл да носи толкова много броня по себе си, камо ли да воюва, но шестимата се движеха с такава лекота, сякаш бяха напълно необременени от тежестта. Грамадните им сиви бойни коне, също защитени с броня, носеха невъзмутимо допълнителната тежест, стоварена върху гърбовете им.
	Новодошлите нямаха никакъв флаг, а единственият знак за самоличността им бе стилизираната, протегната към небесата ръка, щампована върху нагръдниците им. Верееса реши, че знае кои са те, но въпреки това остана нащрек. При последната й среща с подобни мъже те бяха с различна броня, върху шлемовете им имаше рогове, а символът на Лордерон бе ясно различим върху нагръдниците и щитовете им.
	И тогава иззад дърветата бавно се появи седми ездач. Той бе облечен в традиционните доспехи, които бе очаквала Верееса. В тъмнината под шлема с вдигнато забрало тя успя да различи едно силно възрастно и мъдро лице с къса, посивяваща брада. Символите на Лордерон и на собствения му религиозен орден се открояваха не само върху щита и нагръдника му, но и върху шлема му. Сребърна катарама с формата на лъвска глава придържаше колана му, на който висеше един от големите, заострени бойни чукове, използвани от хора като него.
	— Елф — измърмори той, докато я оглеждаше. — Здравата ти ръка е добре дошла. — След това новодошлият, несъмнено водач на групата, изгледа продължително Ронин, преди най-накрая да обяви с отявлено презрение: — И една прокълната душа. Дръж си ръцете така, че да ги виждаме и няма да се изкушим да ги отрежем.
	Докато Ронин очевидно се бореше да сдържи гнева си, Верееса откри, че изпитва едновременно облекчение и несигурност. Бяха ги пленили паладините на Лордерон — легендарните Рицари на сребърната ръка.

	* * *

	Двамата се срещнаха там, където царуваха сенките, място, достъпно единствено за малцина дори от техния собствен вид. Това беше място, където сънищата от миналото се разиграваха отново и отново, а мрачни форми плуваха из мъглата на спомените. Дори и двамата, които се срещнаха тук, не знаеха каква част от тази област съществува в реалния живот и каква единствено в мислите им, но те бяха сигурни, че тук не може да ги подслуша никой.
	Поне така се предполагаше.
	И двамата бяха високи и стройни, а лицата им бяха скрити под качулки. Единият можеше да бъде разпознат като магьосника, когото Ронин познаваше под името Крас. Другият, ако се изключеше зеленикавият оттенък на иначе сивата му роба, би могъл да мине за близнак на първия. Едва когато бяха разменени първите думи, стана ясно, че за разлика от съветника на Кирин Тор другата фигура определено беше мъжка.
	— Дори не знам защо въобще съм дошъл — заяви той на Крас.
	— Защото така трябваше. Ти имаше нужда да го направиш.
	— Вярно, но мога да си тръгна, когато пожелая — изсъска другият.
	Крас вдигна тънката си, облечена в ръкавица, ръка.
	— Поне ме изслушай.
	— Поради каква причина да го правя? За да повториш това, което вече си повтарял нееднократно и преди?
	— За да чуеш поне веднъж това, което ти казвам! — Неочакваната разпаленост на Крас изненада и двама им.
	Събеседникът му поклати глава.
	— Твърде дълго се застоя около тях. Твоите защити — и магическите, и личните — започват да се износват. Време е да зарежеш тази безнадеждна мисия, както направихме ние.
	— Не вярвам, че тя е безнадеждна. — За първи път се промъкна намек за някакъв пол в гласа, който бе толкова дълбок, че никой от вътрешния съвет на Кирин Тор не би повярвал, че това е възможно. — Не мога, не и докато тя е в плен.
	— Разбирам какво означава тя за теб, Кориалстраз, но за нас тя е само спомен от отминалите времена.
	— Ако тези времена са отминали, тогава защо ти и твоите хора все още стоите на пост? — отвърна меко Крас, след като отново започна да контролира емоциите си.
	— Защото искаме да изживеем последните си години мирно и спокойно…
	— Още една важна причина да се присъедините към мен в това начинание.
	Другият отново изсъска:
	— Кориалстраз, никога ли няма да се предадеш пред неизбежното? Твоят план не е изненада за нас, които те познаваме толкова добре! Видяхме твоята марионетка да поема на безполезния си поход — смяташ ли, че е възможно той да изпълни мисията си?
	Крас се поколеба, преди да отговори:
	— Той има потенциал… но той не е всичко, с което разполагам. Не, мисля, че той ще се провали. Все пак проваляйки се, надявам се неговата саможертва да помогне за крайния ми успех. И ако вие се присъедините към мен, този успех ще стане още по-вероятен.
	— Прав бях. — Събеседникът на Крас прозвуча крайно разочаровано. — Все същите изявления. Все същите молби. Дойдох тук единствено заради съюза между нашите две фракции, който някога беше здрав, но явно не е имало причина да го правя. Ти си останал без подкрепа, без армия. Останал си съвсем самичък и си принуден да се криеш в сенките… — Той посочи към мъглите, които ги заобикаляха. — В места като това, вместо да разкриеш истинската си природа.
	— Правя каквото трябва… Да не би ти да правиш нещо повече? — Остротата отново се бе върнала в гласа на Крас. — Какво осмисля живота ти, стари приятелю?
	Другата фигура се сепна при този проницателен въпрос, рязко обърна гръб и тръгна към обгърналите ги мъгли. След няколко крачки се спря, погледна назад към магьосника и заговори примирено:
	— Наистина ти желая успех в това начинание, Кориалстраз. Аз… ние просто не вярваме, че миналото може да се върне. Онези дни са история, а заедно с тях и ние.
	— Значи това е вашият избор. — Те почти се бяха разделили, когато Крас му извика: — Все пак имам една молба, преди да се върнеш при другите.
	— И каква е тя?
	Цялата фигура на магьосника сякаш потъмня и той изсъска:
	— Никога повече не ме наричай с това име. Никога! То не трябва да бъде произнасяно. Дори тук.
	— Никой не би могъл…
	— Дори тук!
	Нещо в гласа на Крас накара събеседника му единствено да кимне. След това втората фигура побърза да си тръгне, изчезвайки в нищото.
	Магьосникът впери поглед в мястото, където бе стоял другият, замислен за последствията от този безплоден разговор. Само ако можеше да ги вразуми! Заедно те имаха някаква надежда. Разделени можеха да постигнат съвсем малко… а това бе в полза на противниците им.
	— Глупаци… — промълви Крас. — Безкрайни глупаци…


	Четири

	Паладините ги отведоха в едно укрепление, най-вероятно безименното поселище, за което си бе спомнила Верееса. Ронин не остана впечатлен от него. Високите каменни стени ограждаха едно скромно селце без никакви украси, в което светите рицари, техните оръженосци и незначителен брой обикновени хорица се опитваха да живеят в относително въздържание. Флаговете на братството се вееха редом с тези на Алианса на Лордерон, на когото Рицарите на сребърната ръка бяха най-ревностните защитници. Ако не бяха обикновените жители, Ронин би приел поселището за военен лагер, тъй като законът на светия орден явно имаше пълен контрол над цялата област.
	Паладините се отнасяха с уважение към елфата, като някои от по-младите рицари дори се опитваха да изглеждат чаровни, когато Верееса говореше с тях, но спрямо магьосника те не правеха нищо повече от крайно необходимото. Дори когато в един момент той ги бе попитал колко още път ги дели от Хасик, Верееса се бе принудила да повтори въпроса, за да може той да получи отговор. Въпреки първоначалното впечатление двамата все пак не бяха затворници, но Ронин определено се чувстваше като натрапник сред тях. Те се отнасяха към него с минимална любезност само защото клетвата им към крал Теренас го изискваше от тях, но в повечето случаи той просто биваше игнориран.
	— Видяхме и дракона, и грифоните — прогърмя гласът на техния водач, някой си Дънкан Сентур*19. — Нашият дълг и чест ни задължиха да яхнем конете веднага, за да помогнем с каквото можем.
	[*19 От sentry (англ.) — стража, караул. — Б.пр.]
	Фактът, че битката се бе провела изцяло във въздуха и следователно безкрайно далеч от обсега им, въобще не бе помрачил свещения им ентусиазъм, нито бе успял да докосне струните на здравия им разум, помисли си кисело Ронин. В това отношение рейнджърът и те бяха абсолютно еднакви. Интересното бе, че магьосникът изпита някакво собственическо чувство сега, когато вече не бе сам с Верееса. „В края на краищата тя бе определена за мой водач. Тя би трябвало да изпълнява дълга си, докато стигнем Хасик“.
	За нещастие Дънкан Сентур имаше планове и в това отношение. След като слязоха от конете, широкоплещестият високопоставен рицар предложи ръка на елфата с думите:
	— Естествено, би било небрежно от наша страна, ако не ви съпроводим по най-безопасния и бърз маршрут до пристанището. Знам, че тази мисия е била поверена на вас, милейди, но несъмнено една по-висша сила е избрала да пресече пътищата ви с нашите. Ние познаваме отлично пътя до Хасик и един малък отряд, воден лично от мен, ще тръгне с вас, щом настъпи утрешният ден.
	Това се понрави на рейнджъра, но въобще не обнадежди Ронин. Всички в укреплението го гледаха, сякаш изведнъж се бе превърнал в гоблин или орк. Той бе изтърпял достатъчно пренебрежение от своите събратя магьосници и не изпитваше никаква нужда паладините да увеличават страданията му.
	— Много мило от ваша страна — намеси се Ронин иззад тях, — но Верееса е умел рейнджър. Ще стигнем до Хасик навреме.
	Ноздрите на Сентур потръпнаха, сякаш току-що бе усетил някаква противна миризма. Той запази усмивката на лицето си и се обърна към елфата:
	— Позволете лично да ви заведа до вашата стая. — Той погледна към един от подчинените си: — Мерик! Намери някое място да настаним този магьосник…
	— Насам — промърмори един огромен млад рицар с наболи мустаци. Той изглеждаше готов да сграбчи ръката на Ронин, дори това да причинеше счупването на въпросния крайник. Ронин би му доказал безразсъдството на подобно действие, но в името на мисията си и на разбирателството между отделните звена на Алианса той закрачи бързо напред и се изравни с водача си, без да промълви нито дума през целия път.
	Очакваше да бъде заведен в най-усойната и мръсна дупка, в която без угризения на съвестта да го оставят да прекара нощта. Вместо това Ронин се озова в стая, която не бе по-спартанска от онези, които използваха самите сурови воини. Суха, чиста и с каменни стени, които я обгръщаха от всички страни, с изключение на дървения под, тя определено бе по-хубава от някои помещения, в които Ронин беше нощувал в миналото. Обзавеждането се състоеше от едно прилежно оправено легло и мажа масичка. Старата газена лампа явно бе единственият източник на осветление, тъй като нямаше нито един прозорец. Ронин се замисли дали да не помоли поне за стая с прозорец, но подозираше, че рицарите нямат нищо по-добро, което да му предложат. Освен това по този начин щеше да бъде възможно най-прикрит от любопитни погледи.
	— Това ще свърши работа — каза най-накрая той, но младият воин, който бе довел Ронин дотук, вече бе тръгнал да си ходи, затваряйки вратата след себе си. Магьосникът се опита да си припомни дали до външната дръжка има резе или някаква ключалка, но едва ли паладините биха стигнали до чак такава крайност, че да го държат под ключ. Дори Ронин да бе прокълната душа за тях, той все пак беше един от техните съюзници. Мисълта за душевното неудобство, което този факт причиняваше на рицарите, успя да го поободри мъничко. Той винаги беше смятал Рицарите на сребърната ръка за престорено набожни лицемери.
	Неохотните му домакини го оставиха на спокойствие чак до вечерното хранене. Той откри, че на масата му е отредено място, твърде отдалечено от Верееса, която се радваше на вниманието на предводителя, независимо дали го искаше или не. Никой, освен елфата не размени с магьосника повече от няколко думи по време на цялата вечеря и Ронин щеше да се оттегли веднага след като се бе нахранил, ако самият Сентур не бе повдигнал темата за драконите.
	— Полетите им станаха по-чести през последните няколко седмици — информира ги брадатият рицар. — По-чести, но и по-отчаяни. Орките знаят, че времето им изтича и се стремят да причинят колкото могат повече разрушения преди деня на окончателния съд. — Той отпи глътка вино. — Поселището Джуроон е било изпепелено от два дракона само преди три дни и повече от половината му население е загинало при тази възмутителна атака. На всичко отгоре зверовете и техните господари се измъкнали, преди ездачите на грифони да пристигнат на мястото.
	— Ужасяващо — промълви Верееса.
	Дънкан кимна, а в дълбоките му кафяви очи се четеше почти фанатична твърдост.
	— Но това скоро ще бъде минало! Скоро ще навлезем във вътрешността на Каз Модан, ще стигнем чак до самия Грим*20 Батол и ще сложим край на заплахата от последните останки на Ордата! Ще се лее оркска кръв!
	[*20 Grim (англ.) — суров, безжалостен. — Б.пр.]
	— И добри мъже ще погинат — добави Ронин шепнешком.
	Явно предводителят притежаваше слух не по-лош от този на елфата, защото погледът му веднага се премести към магьосника.
	— Добри мъже ще погинат, така е! Но ние сме дали клетва да освободим Лордерон и всички останали земи от опасността, която представляват орките! И ще го направим, независимо от цената!
	Магьосникът му отвърна с безразличие:
	— Но първо трябва да се погрижите за драконите, нали?
	— Те ще бъдат победени, заклинателю, ще бъдат изпратени в подземния свят, където им е мястото. Ако твоите дяволски…
	Верееса докосна нежно ръката на предводителя и му отправи усмивка, която накара Ронин да изревнува мъничко.
	— От колко време сте паладин, лорд Сентур?
	Ронин се загледа с известно удивление как рейнджърът изведнъж се превърна в очарователна млада дама, подобна на онези, които той бе срещал в кралския двор на Лордерон. Нейната трансформация на свой ред промени и Дънкан Сентур. Тя провокираше посивяващия рицар и си играеше с него, правейки се, че следи с интерес всяка негова дума. Характерът й се бе променил до такава степен, че наблюдаващият я магьосник трудно можеше да повярва, че това е същата жена, която бе негов водач и защитник през последните няколко дни.
	Дънкан започна да разказва обстойно и без излишна скромност за своите преживелици като син на богат лорд, който е избрал ордена, за да си създаде име. Въпреки че другите рицари несъмнено бяха чували тази история и преди, те слушаха със задълбочено внимание, безспорно виждайки своя водач като бляскав пример за подражание. Ронин огледа бегло всеки един от тях, отбелязвайки с известно притеснение, че паладините почти не мигаха и дишаха едва забележимо, докато жадно попиваха разказа.
	Верееса се намесваше на определени места в историята и със забележките си караше дори най-земните постижения на възрастния мъж да изглеждат удивителни и смели. Когато лорд Сентур я попита за нейното минало, тя омаловажи собствените си дела, въпреки че магьосникът бе сигурен, че в много отношения рейнджърът безспорно надминава техния домакин.
	Паладинът изглеждаше омаян от нейното представление и продължи да разказва надълго и нашироко, докато на Ронин най-накрая не му омръзна да слуша. Той се извини — без никой да обърне внимание на думите му — и бързо се отправи навън, в търсене на чист въздух и усамотение.
	Нощта се бе спуснала над укреплението и безлунният мрак обгръщаше магьосника като успокояващо наметало. Той очакваше с нетърпение да стигне до Хасик, откъдето да поеме с кораб към Каз Модан. Чак тогава щеше да се отърве от паладини, рейнджъри и всякакви други безполезни глупаци, които не вършеха друго, освен да пречат на истинската му мисия. Ронин се справяше най-добре самичък — нещо, което се бе опитал да обясни преди последното си поражение. Тогава никой не го бе изслушал и той бе принуден да направи необходимото, за да постигне успех. Другите участници в мисията не бяха се вслушали в предупрежденията му, нито бяха осъзнали потребностите на неговото опасно дело. С типично за ненадарените презрение те се бяха втурнали в атака точно на пътя на мощната му магия… и повечето от тях бяха загинали ведно с истинската му мишена — група оркски вълшебници, наченали въздигането от мъртвите на нещо, което хората смятаха за един от демоните от легендите.
	Ронин съжаляваше за смъртта на всеки един от тях повече отколкото някога би признал пред своите господари от Кирин Тор. Загубата го преследваше, караше го да върши все по-рисковани подвизи… а какво би било по-рисковано от опита съвсем сам да освободи кралицата на драконите от орките, които я държаха в плен? Той трябваше да го извърши сам не само заради славата, която това щеше да му донесе, но както Ронин се надяваше, и за да умилостиви духовете на бившите си спътници, които не му даваха нито секунда отдих. Дори Крас не подозираше за привиденията, които го тормозеха, и това бе добре, иначе той би се усъмнил в благонадеждността и здравия разум на Ронин.
	Вятърът се усили, докато той се изкачваше към върха на външните стени на укреплението. Тук-там имаше рицари на пост, но слухът за неговото присъствие в поселището явно се бе разнесъл бързо и след като първият пазач го бе идентифицирал на светлината на фенера си, останалите отново започнаха да отбягват Ронин. Той нямаше нищо против това — воините го вълнуваха не повече отколкото той тях.
	Отвъд укреплението неясните очертания на дърветата придаваха на мрачния пейзаж нещо магическо. Ронин се изкушаваше да напусне съмнителното гостоприемство на своите домакини и да си потърси място за спане под някой дъб. Тогава поне нямаше да бъде принуден да слуша благочестивите думи на Дънкан Сентур, за когото магьосникът смяташе, че се интересува от Верееса далеч повече отколкото би прилягало на рицар от светия орден. Вярно, че тя имаше пленителен поглед, а облеклото й стоеше като излято върху нейното тяло…
	Ронин изсумтя, изхвърляйки образа на рейнджъра от мислите си. Принудителното усамотение по време на неговото покаяние му бе оказало по-голям ефект, отколкото той осъзнаваше. Магията беше неговата истинска любима преди всичко. Ако Ронин наистина решеше да потърси компанията на жена, той щеше да предпочете по-хрисимите, разглезени млади дворцови дами, та дори и лековерните слугини, с които общуваше от време на време при своите пътувания. Но определено не и някой арогантен елф рейнджър…
	Най-добре беше да се съсредоточи върху по-важните дела. Заедно с нещастния си кон Ронин бе изгубил и нещата, дадени му от Крас. Той трябваше да направи всичко по силите си, за да се свърже с другия магьосник и да го информира за случилото се. Въобще не обмисляше възможността да се върне обратно. Това би сложило край на надеждата да завоюва обратно престижа си не само пред равните нему, но и пред самия себе си.
	Той огледа околната обстановка. Зрението му, което бе малко по-добро от това на другите нощем, не отбеляза присъствието на пазачи в непосредствена близост. Стената на стражевата кула го закриваше от последния часови, когото бе подминал. Какво по-добро място за начало? И неговата стая би свършила работа, но Ронин предпочиташе откритите пространства, които му помагаха да освободи мислите си от интригите.
	От един дълбок джоб на робата си той извади малък, тъмен кристал. Това не бе най-доброто възможно средство за създаване на връзка през огромни разстояния, но бе единственият избор, който му бе останал.
	Ронин вдигна кристала към най-ярката от бледите звезди над главата си и започна да произнася могъщи думи. Неясно мъждукане се зароди в сърцето на камъка, мъждукане, което започна бавно да засилва яркостта си, докато той говореше. Мистичните думи напускаха устата му…
	И в този момент звездите внезапно изчезнаха…
	Прекъсвайки магията по средата на изречението, Ронин се загледа втренчено. Не, звездите, върху които се бе съсредоточил, не бяха изчезнали, сега отново ги виждаше. Все пак… все пак за един кратък момент, по-мимолетен от мигване на окото, магьосникът можеше да се закълне, че…
	Неговото въображение или собствената му умора явно му играеха номера. Имайки предвид несгодите на деня, Ронин бе готов да си легне веднага след вечерята, но той бе длъжен първо да опита тази магия. Колкото по-бързо свършеше, толкова по-добре. Искаше да е напълно възстановен на другата сутрин, защото лорд Сентур несъмнено щеше да наложи изтощително темпо.
	Ронин отново вдигна високо кристала и наново започна да мълви могъщите слова. Този път никаква зрителна измама не би…
	— Какво правиш тук, заклинателю? — попита настоятелно един дълбок глас.
	Ронин изруга, разярен от второто прекъсване. Той се обърна към рицаря, който бе застанал до него, и му се озъби:
	— Нищо, което…
	Експлозия разтърси стената. Кристалът се изплъзна от ръката на Ронин. Той нямаше време да посегне към него, защото бе по-зает да пази равновесие, за да не срещне смъртта си, падайки от стената.
	Часовият нямаше такъв късмет. Когато стената се разтресе, той залитна заднешком и първо се удари в парапета, след което се прекатури през него. Ронин се разтрепери от неговия вик, който изведнъж секна като отрязан с нож.
	Трусовете намаляха, но не и щетите, причинени от експлозията. Тъкмо отчаяният магьосник бе възстановил равновесието си, когато една част от стената започна да се сгромолясва навътре. Ронин скочи към стражевата кула с надеждата, че в нея ще бъде на по-сигурно място. Той се приземи до нейната врата и се промъкна вътре. Точно тогава и кулата започна да се люшка застрашително.
	Ронин се помъчи да излезе, но входът се срути и го приклещи в капан, от вътрешната страна. Той начена една магия с ясното съзнание, че вече е твърде късно. Покривът започна да се свлича върху него…
	Една гигантска ръка се приближи и стисна магьосника в толкова задушаваща хватка, че Ронин чак изгуби дъх… и съзнание.

	* * *

	Некрос Скълкръшър*21 размишляваше мрачно за съдбата, която му бе отредена преди много, много години. Прошареният орк чоплеше едната си пожълтяла бивна, докато изучаваше златния диск в месестата длан на другата си ръка. Той се зачуди как някой, обучен да призовава неизмерими сили, може да бъде заточен за бавачка и тъмничар на една скръбна женска, чиято единствена цел бе да ражда поколение след поколение. Естествено, фактът, че тя бе най-великата сред драконите, навярно имаше нещо общо с тази роля — това ведно с другия факт, че имайки само един крак, Некрос не би могъл да се надява да постигне и удържи положението на вожд на клан.
	[*21 Nekros (лат.) — смърт; skull (англ.) — череп; crush (англ.) — троша. — Б.пр.]
	Златният диск сякаш му се подиграваше. Той сякаш винаги му се бе подигравал, но сакатият орк никога не бе помислял да го захвърли. Той му бе донесъл пост, който запазваше известно уважение към него от страна на останалите воини… дори да бе загубил самоуважението си в деня, в който човешкият рицар бе отсякъл долната половина на левия му крак. Некрос бе убил човека, но не бе успял да се насили да извърши това, което му повеляваше честта. Вместо това той бе оставил другите да го извлекат от бойното поле, да затворят раната и дори да му помогнат да издяла приспособление, с което да може да се придвижва самостоятелно.
	Погледът му се плъзна към това, което бе останало от коляното му, и към дървения крак, прикачен към него. Край на славните битки, край на завещанието му от кръв и смърт. Други воини сами бяха отнемали живота си при далеч по-незначителни рани, но Некрос не бе могъл да го направил. Самата мисъл да допре острието до собственото си гърло или гръден кош го изпълваше с мраз, за който не смееше да спомене пред останалите. Некрос Скълкръшър изгаряше от желание да живее, независимо от цената.
	Сред клана Драгънмоу се намираха и такива, които отдавна биха го изпратили по пътя му към славните бойни полета на задгробния живот, ако не бяха уменията му като магьосник. Талантът му към изкуствата бе забелязан още в ранните му години и той бе обучаван от едни от най-великите. Въпреки това животът на магьосник бе изисквал от него други неща, които Некрос не бе пожелал да направи; тъмни неща, за които той смяташе, че не служат на Ордата, а по-скоро подкопават основите й. Той бе напуснал редиците на магьосниците и се бе завърнал към живота на воин, но от време на време неговият вожд, великият шаман Зулухед, бе изисквал от него да използва и другите си таланти — особено в това, което мнозина смятаха за невъзможно — пленяването на кралицата на драконите Алекстраза.
	Зулухед владееше ритуалните вълшебства на древната шаманска религия както малцина други от основаването на Ордата насам, но за тази задача той имаше нужда да бъдат призовани по-зловещи сили, за което Некрос бе по-добре обучен. Чрез средства, които съсухреният вълшебник никога не би разкрил пред осакатения си другар, Зулухед бе намерил древен талисман, за който се говореше, че бил способен на потресаващи чудеса. Единственото затруднение бе, че той не отговарял на шаманските вълшебства, без значение какви усилия влагал вождът. Това принудило Зулухед да се обърне към единствения магьосник, на когото знаел, че може да се довери — един воин, лоялен на клана Драгънмоу.
	Така Некрос бе наследил _Демонична душа_.
	Зулухед бе нарекъл така безличния златен диск, въпреки че в началото другият орк не знаеше защо. Некрос го обърна от двете страни, наслаждавайки се не за първи път на внушителния му и все пак семпъл вид. Чисто злато, да, оформено като грамадна монета със загладени ръбове. Искреше дори на най-слабата светлина и нищо не можеше да помрачи блясъка му. Мазнина, кал, кръв… всичко се плъзгаше по повърхността му.
	— Това нещо е по-старо от всяка друга магия, Некрос — му бе казал Зулухед. — Аз не можах да постигна нищо с него, но може би ти ще успееш…
	Въпреки обучението си оркът с дървения крак се бе усъмнил, че точно той, който се бе заклел да не използва тъмното изкуство, би се справил по-добре от легендарния си вожд. При все това бе взел талисмана и бе опитал да усети предназначението му, начина му на използване.
	Два дни по-късно, благодарение на изумителния му успех и под непоколебимото ръководство на Зулухед, те бяха постигнали това, което никой не си бе представял за възможно, особено самата кралица на драконите.
	Некрос изсумтя и бавно се изправи. Усещаше болка в крака, където коляното се опираше в дървото, болка, за която не малко допринасяше тежестта на собствения му търбух. Некрос не си правеше илюзии за способността си да води другите. Той едва успяваше да обикаля из пещерите в това състояние.
	Време бе за визита при Нейно Величество. Трябваше да се увери, че тя е наясно с програмата, която бе длъжна да съблюдава. Зулухед и малцината останали свободни вождове таяха мечти за възраждане на Ордата и подбуждаха към бунт воините, изоставени от мекотелото Дуумхамър. Некрос изпитваше съмнение към тези мечти, но той бе лоялен орк и като такъв щеше да изпълнява безпрекословно заповедите на своя вожд.
	Стиснал _Демонична душа_ в едната си ръка, оркът се заклатушка из влажните коридори на пещерата. Кланът Драгънмоу бе вложил доста усилия в удължаването на съществуващите под планината кухини. Сложната система от тунели позволяваше на орките да се справят по-лесно с трудната задача по отглеждането и обучаването на дракони за прослава на Ордата. Драконите заемаха огромни пространства и затова имаха нужда от отделни помещения, всяко от които трябваше да бъде допълнително изкопано.
	Разбира се, тези дни имаше по-малко дракони — факт, за който Зулухед и останалите често натякваха на Некрос напоследък. Те имаха нужда от дракони, ако искаха тяхната отчаяна битка да има някакви шансове за успех.
	— И как се очаква да я накарам да ражда по-бързо? — промърмори Некрос на себе си.
	Двамина млади и огромни воини се разминаха с него. Почти седем фута високи, всеки от тях бе два пъти по-широк в раменете от техните човешки противници. Острозъбите бойци наклониха леко глави, отдавайки чест на ранга му. Огромни бойни брадви бяха окачени на гърбовете им. И двамата бяха ездачи на дракони, от новите. Смъртността при тях бе два пъти по-висока отколкото при ездитните им животни, което най-вече се дължеше на злощастно изтърваване на юздите. Имаше моменти, в които Некрос се чудеше дали в клана няма да се свършат първо умелите воини, преди да останат без дракони, но никога не бе повдигал тази тема пред Зулухед.
	Продължавайки да куцука, застаряващият орк скоро започна да чува звуците, които издаваха присъствието на кралицата на драконите. Той отбеляза затрудненото дишане, което отекваше из коридора непосредствено пред помещението й, сякаш някаква пара от дълбините на земята си бе пробила път до повърхността. Некрос знаеше какво означава това затруднено дишане. Пристигнал бе точно навреме.
	Нямаше пазачи пред издълбания вход към огромната зала, в която бе драконът, но въпреки това Некрос се спря. В миналото бяха правени опити да бъде освободен или убит огромният червен дракон, но всички те бяха завършили с мъчителна смърт за извършителите. Непредизвикана от дракона, разбира се, защото тя би приела смъртта като избавление, а по-скоро от един неочакван страничен ефект на талисмана, който се намираше в ръката на Некрос.
	Оркът присви очи към наглед празния коридор.
	— Призовавам те!
	Въздухът около входа незабавно се нажежи. Изникнаха кълба от огън, които веднага се сляха ведно. Една човекоподобна фигура започна да изпълва, а след това и да прелива от входа.
	Нещо, смътно напомнящо горящ череп, се появи там, където би трябвало да бъде главата. Броня, изглеждаща като пламтящи кости, оформи тялото на чудовищен воин, пред който дори най-грамадните орки изглеждаха като джуджета. Некрос не почувства топлина от адските пламъци, но знаеше, че ако съществото пред него го докосне дори съвсем леко, би го обхванала болка, каквато дори опитният воин не би могъл да си представи.
	Сред другите орки се говореше, че Некрос Скълкръшър бил призовал един от древните демони. Той не опровергаваше подобни слухове, но въпреки това Зулухед не можеше да бъде заблуден. Чудовищното същество, пазител на дракона, не притежаваше способност за независимо мислене. При опитите си да овладее способностите на загадъчния артефакт, Некрос бе призовал още нещо. Зулухед го наричаше огнен голем. Най-вероятно силите му бяха с демонична природа, но то със сигурност не бе някое от предполагаемите митични създания.
	Каквито и да бяха произходът и предишното му предназначение, от голема бе излязъл идеален пазач. Дори най-свирепите воини стояха далеч от него. Само Некрос можеше да му заповядва. Зулухед също бе опитал, но явно артефактът, от който бе произлязъл големът, вече бе обвързан с еднокракия орк.
	— Влизам — информира той огненото същество.
	Големът замръзна намясто… след което се пръсна в изумителен душ от изгасващи искри. Въпреки че бе наблюдавал това оттегляне нееднократно, Некрос отново отстъпи крачка назад и не се осмели да тръгне, докато не изчезна и последната искрица.
	В момента, в който оркът пристъпи през вратата, един глас отбеляза:
	— Знаех… че скоро… ще дойдеш… тук…
	Презрението, с което проговори окованият дракон, въобще не засегна нейния тъмничар — бе чувал доста по-лоши неща през изминалите години. Стиснал артефакта в ръка, той се насочи към главата й, която по необходимост беше прикована със скоба към стената. Вече бяха изгубили в могъщите й челюсти един от тези, които я хранеха, но нямаше да изгубят друг.
	По всички правила железните окови и скобата не би трябвало да са достатъчни, за да удържат такъв грандиозен левиатан, но те бяха подплатени със силата на диска. Алекстраза можеше да се бори колкото си иска, но никога нямаше да успее да се освободи. Естествено, това не означаваше, че тя не се опитва.
	— Имаш ли нужда от нещо? — Въпросът на Некрос не бе продиктуван от загриженост за нея. Той просто искаше да я запази жива за нуждите на Ордата.
	Някога кървавочервените драконови люспи бяха сияли като метал. Кралицата все още изпълваше огромната кухина от единия край до другия, но напоследък ребрата й се открояваха все по-забележимо под кожата, а думите излизаха от устата й със затруднение. Все пак въпреки ужасното й състояние омразата в големите златни очи не бе намаляла, а оркът знаеше, че ако тя някога успее да се измъкне, той ще бъде първият, който ще потъне в гърлото й или ще бъде опечен от огъня й. Разбира се, тъй като шансовете за това бяха минимални, еднокракият Некрос въобще не се безпокоеше.
	— Смъртта би била добре дошла…
	Той изръмжа, обръщайки гръб на безполезния разговор. Веднъж по време на дългото си затворничество тя бе опитала да се самоубие с глад, но простата тактика да вземат следващото й люпило яйца и да счупят едно от тях пред ужасения й поглед се бе оказала достатъчна да сложи край на тази заплаха. Въпреки знанието, че всяко от нейните малки ще бъде обучено, за да всява ужас у враговете на Ордата и най-вероятно ще загине при някой набег, Алекстраза все още таеше надеждата, че един ден те ще бъдат свободни. Унищожаването на яйцето бе равносилно на унищожаване на част от тази надежда. Един дракон по-малко бе имал шанса да стане свой собствен господар.
	Както правеше винаги, Некрос провери новото люпило. Този път имаше пет яйца. Приемливо число, но повечето бяха по-дребни от обичайно. Това го притесняваше. Неговият вожд вече се бе изказал относно изтърсаците, родени от последната партида, въпреки че дори един дракон изтърсак се извисяваше неколкократно над орките.
	Некрос постави диска в една здрава кесия на пояса си и се наведе, за да вдигне едно от яйцата. Загубата на крака не бе отслабила силата на ръцете му и грамадният орк не срещна проблеми с повдигането на въпросния обект. Много добра тежест, отбеляза той. Ако и другите яйца бяха също толкова тежки, от тях поне щяха да излязат здрави малки. Най-добре да ги занесе в инкубаторната камера колкото се може по-бързо. Вулканичната жега там щеше да ги поддържа при подходяща температура до излюпването.
	Докато Некрос оставяше яйцето, драконът промълви:
	— Няма смисъл, смъртни. С жалката ви война е свършено.
	— Може и да си права — изръмжа той, несъмнено изненадвайки я със своята откровеност. Посивелият орк отново се обърна с лице към гигантската си затворничка. — Но ние ще се борим до края, гущер такъв.
	— Тогава ще го направите без нас. Моят последен съпруг умира и ти го знаеш. Без него няма да има повече яйца. — Нейният глас и без това тих се превърна в едва доловим шепот. Кралицата на драконите дишаше с усилие, сякаш разговорът бе изцедил докрай намалелите й сили.
	Той присви очи към нейните, оглеждайки внимателно очните ябълки на влечугото. Некрос знаеше, че последният съпруг на Алекстраза наистина умираше. Бяха започнали с трима, но един бе загинал при опит да избяга през морето, а друг бе умрял от раните си, след като драконът отцепник Детуинг го бе нападнал изненадващо. Третият, най-възрастният от групата, бе останал до своята кралица, но той бе с векове по-стар и от самата Алекстраза и сега неговата възраст заедно с почти смъртоносни рани бавно го довършваха.
	— Тогава ще намерим други.
	Тя успя да изсумти. Гласът й не бе по-силен от шепот.
	— И как… точно ще го направите?
	— Ще намерим някой… — Некрос нямаше друг отговор, а проклет да бе, ако доставеше някакво удоволствие на гущера. Дълго потисканото отчаяние и гняв започнаха да се проявяват. Той закуцука към нея. — А що се отнася до теб, гущерче…
	Некрос се бе осмелил да се приближи на няколко метра от главата на кралицата на драконите с ясното съзнание, че благодарение на магическите окови тя ще бъде неспособна да го изпържи или погълне. За негово огромно удивление главата на Алекстраза ведно със скобата внезапно се извъртя към него, закривайки кръгозора му. Пастта на дракона се отвори широко и оркът имаше неудоволствието да погледне надълбоко в гърлото на звяра, който щеше да го погълне на една хапка.
	Щеше, ако не беше бързата реакция на Некрос. Сграбчвайки кесията, в която държеше _Демонична душа_, устата на магьосника произнесе една дума, а съзнанието му — една заповед.
	Рев, изпълнен с болка, разтърси пещерата и от тавана започнаха да падат скални късове. Кървавочервеният бегемот дръпна главата си назад колкото можеше. Скобата около врата й сияеше с такава сила, че оркът бе принуден да заслони очи.
	До него се материализира огненият слуга на диска, а тъмните му очни дъна гледаха към Некрос в очакване на заповед. Но магьосникът нямаше нужда от създанието, тъй като самият артефакт се бе справил с почти фаталната ситуация.
	— Напусни — заповяда той на огнения голем.
	Докато съществото изчезваше сред експлозията от искри, сакатият орк се осмели да застане пред дракона. Грозните му черти се изкривиха намръщено, а отчаянието, предизвикано от знанието, че служи на изгубена кауза, увеличаваше гнева на Некрос от последния опит на левиатана да отнеме живота му.
	— Все още сме пълни с номера, а, гущер такъв? — Той хвърли кръвнишки поглед към скобата, която Алекстраза очевидно бе разхлабила с цената на много усилия. Магията върху веригите не покриваше и скалата, към която те бяха прикрепени, осъзна Некрос. Тази грешка едва не му бе коствала живота.
	Но неуспехът й да го убие сега щеше да й струва скъпо. Некрос вдигна поглед изпод гъстите си вежди и го спря върху вече сериозно наранения дракон.
	— Дързък номер… — озъби се той. — Дързък номер, но глупав. — Той вдигна златния диск пред разширените й очи. — Зулухед ми заповяда да те поддържам колкото се може по-здрава, но моят вожд ми заповяда и да те наказвам, когато сметна за необходимо. — Некрос стисна още по-здраво артефакта, който вече сияеше ярко. — Сега ще…
	— Простете прекъсването на това жалко същество, о, милостиви господарю — прозвуча един дразнещ глас, който явно се намираше вътре в пещерата, — но пристигнаха вести, които трябва да чуете, о, трябва да чуете!
	Некрос едва не изтърва артефакта. Завъртайки се толкова бързо, колкото му позволяваше единственият здрав крак, грамадният орк погледна надолу към жалката фигурка с уши на прилеп и уста, пълна с остри зъби, изкривена в налудничава усмивка. Некрос не знаеше какво го притеснява повече — самото същество или фактът, че гоблинът някак си бе успял да се промъкне в пещерата на дракона, без да бъде спрян от голема.
	— Ти! Как влезе тук? — Той протегна ръка и сграбчи дребното същество, за гърлото, след което го вдигна във въздуха. Всякакви мисли за наказване на дракона бяха изчезнали от съзнанието му. — Как?
	— Пппросто влязох, о, милостиви господарю! Пристъпих и влязох! — Въпреки че бе полузадушено, противното дребосъче продължаваше да се усмихва.
	Некрос се замисли. Гоблинът сигурно бе улучил момента, в който огненият голем бе дошъл на помощ на господаря си. Гоблините бяха ловки същества и често успяваха да влязат на места, които се смятаха за непристъпни, но дори този хитър пакостник, не би могъл да се вмъкне вътре по друг начин.
	Той пусна зверчето на земята.
	— Добре! Защо си тук? Какви новини носиш?
	Гоблинът потърка гърлото си.
	— Само най-важните, само най-важните, уверявам ви! — Озъбената усмивка се разшири. — Някога да съм ви лъгал, чудотворни господарю?
	Въпреки че дълбоко в себе си Некрос бе уверен, че гоблините притежаваха по-малко чувство за чест дори от някой плужек, оркът трябваше да признае, че все пак този никога не го бе подвеждал. Съмнителни съюзници в най-добрия случай, гоблините играеха прекалено много собствени игрички, но винаги бяха изпълнявали задачите, възложени им от Дуумхамър, а преди него — от великия Блекхенд*22.
	[*22 Black (англ.) — черен; hand (англ.) — ръка. — Б.пр.]
	— Говори тогава и побързай!
	Дяволитият палавник кимна няколко пъти:
	— Да, Некрос, да! Тук съм, за да ви съобщя, че е приведен в действие един план, всъщност повече от един, за освобождаване… — Той се поколеба, след което кимна с глава към изтощената Алекстраза. — … за причиняване на големи злини на мечтите на клана Драгънмоу!
	Неприятно усещане пробяга по гръбнака на орка.
	— За какво намекваш?
	Гоблинът отново кимна с глава към дракона.
	— Може би другаде, милостиви господарю?
	Съществото имаше право. Некрос хвърли един поглед към своята пленница, която бе изпаднала в безсъзнание от болка и изтощение. Все пак трябваше да внимава повече, когато бе край нея. Ако шпионинът му бе донесъл новините, които очакваше, оркският магьосник не изпитваше желание кралицата на драконите да научава подробности.
	— Много добре — изръмжа той. Некрос закуцука към изхода на пещерата, като вече разсъждаваше над предполагаемите новини. Гоблинът подскачаше до него, ухилен до уши. Некрос се изкушаваше да изтрие усмивката от лицето му, но за момента се нуждаеше от дребосъка. Обаче при най-дребния повод…
	— В твой интерес е новините да си струват, Крил! Ясен ли съм?
	Крил кимна, стараейки се да не изостава, а главата му се клатушкаше нагоре-надолу, като на някоя счупена играчка.
	— Доверете ми се, господарю Некрос! Просто ми се доверете…


	Пет

	— Той няма нищо общо с експлозията — настоя Верееса. — Защо му е да прави такова нещо?
	— Той е магьосник — отвърна равно Дънкан, сякаш това отговаряше на абсолютно всички въпроси. — На тях не им пука за живота и препитанието на другите.
	Предразсъдъците на светия орден към магията й бяха пределно ясни и Верееса не се опита да оспори това заключение. Като елф тя бе израснала сред магия, дори самата тя можеше да прави дребни заклинания и затова не виждаше Ронин в ужасяващата светлина, в която си го представяше паладинът. Въпреки че смяташе Ронин за безразсъден, той не й изглеждаше толкова чудовищен, та да не му пука за живота на другите. Нима не й бе помогнал по време на бягството им от дракона? Защо му бе да рискува кожата си? И самичък би могъл да стигне до Хасик.
	— И ако вината не е негова — продължи лорд Сентур, — тогава къде е изчезнал той? Защо няма и помен от него сред отломките? Ако е невинен, тялото му би трябвало да лежи до двамата ни братя, които загинаха при тази магия… — Мъжът поглади внимателно брадата си. — Не, вината за това нечестиво дело е изцяло негова, помни думите ми.
	„Значи ще го преследвате като някое диво животно“ — помисли си тя. Защо иначе би призовал Дънкан десетима от най-добрите си мъже да яздят с него в търсене на изчезналия заклинател. Това, което Верееса първоначално бе приела за спасителна операция, бързо се бе превърнало в нещо друго. Когато тя и другите бяха чули експлозията, когато бяха видели разрушенията, елфата бе почувствала как сърцето я пробожда. Не само не бе успяла да опази спътника си жив, той бе загинал безпричинно ведно с още двама мъже. Обаче Дънкан го бе приел по друг начин от самото начало, особено когато при претърсването на отломките не бяха открили и следа от тялото на Ронин.
	Най-напред тя си бе помислила за гоблините сапьори*23, които се бяха специализирали в промъкването във вражески крепости, но командващият паладин бе настоял, че този регион е напълно прочистен от всякакви членове на Ордата, особено от гоблини. Въпреки че гнусните дребосъчета наистина притежаваха летящи машини, нямаше доклади за присъствието им наблизо. Освен това подобни въздухоплавателни апарати трябваше да се движат с мълниеносна скорост, за да останат незабелязани — нещо невъзможно за тромавите гоблински приспособления.
	[*23 Войскови подразделения, занимаващи се с поставяне и обезвреждане на експлозиви. — Б.р.]
	Което, естествено, оставяше Ронин като най-вероятен причинител на разрушенията.
	Верееса не вярваше, че той е способен на такова нещо, особено при неговата твърда решимост да изпълни мисията си. Тя само се надяваше, че ако успеят да открият младия магьосник, ще съумее да попречи на Дънкан и останалите да го пронижат, преди да са имали възможността да научат истината.
	Бяха претърсили околните земи и вече бяха поели в посока към Хасик. Въпреки че не един от младите рицари бе предположил, че Ронин най-вероятно е използвал магията си, за да се транспортира директно в крайната си цел, Дънкан Сентур очевидно нямаше толкова високо мнение за уменията на магьосника в това отношение, та да им повярва. Той ревностно твърдеше, че ще съумеят да открият следите на избягалия маг и да му въздадат справедливост.
	Когато денят преваляше и слънцето начена своя заход, дори Верееса започна да се съмнява в невинността на Ронин. Може би той наистина бе причинил бедствието и после бе избягал от местопрестъплението?
	— Скоро ще трябва да вдигнем лагер — обяви лорд Сентур след малко. Той огледа сгъстяващата се гора. — Не че очаквам някакви неприятности, но не би имало смисъл да се лутаме из мрака, при вероятността да се спънем в плячката си, без да я забележим.
	Зрението й бе далеч по-добро от това на нейните спътници и Верееса се зачуди дали да не продължи сама, но се отказа. Ако Рицарите на сребърната ръка откриеха Ронин в нейно отсъствие, магьосникът нямаше никакъв шанс да оживее.
	Те пояздиха още малко, но не откриха нищо. Слънцето се скри зад хоризонта и единствено здрачът осветяваше пътя им. Макар и с неохота Дънкан изпълни обещанието си, обяви край на издирването за деня и заповяда на своите рицари да издигнат лагер. Верееса слезе от коня си, но очите й продължаваха да оглеждат околностите, надявайки се, че огненокосият магьосник ще се появи от само себе си.
	— Със сигурност го няма наблизо, лейди Верееса.
	Тя вдигна поглед към главния паладин, единствения по-висок от нея човек в спасителния отряд.
	— Не мога да се откажа от търсенето, милорд.
	— Ще открием негодника, и то съвсем скоро.
	— Първо, трябва да изслушаме неговата версия, лорд Сентур. Смятам, че това би било справедливо.
	Обвитата в броня фигура сви рамене, сякаш за него нямаше значение какво ще правят.
	— Разбира се, че ще му бъде даден шанс да поиска покаяние.
	След което щяха да оковат Ронин във вериги или да го екзекутират намясто. Рицарите на сребърната ръка може и да бяха свят орден, но също така бяха известни с бързината си при раздаване на справедливост.
	Верееса се извини на главния паладин и се оттегли встрани, защото подозираше, че проточването на този разговор ще го ядоса допълнително. Тя отведе коня си до едно дърво в покрайнините на бивака, след което се шмугна в гората. Зад гърба й звуците от лагера затихнаха, докато елфата се движеше из привичната й обстановка. Тя отново изпита изкушение да продължи самостоятелно издирването. За нея бе изключително лесно да се движи необезпокоявана между дърветата и да открива просеки и места сред гъстата зеленина, където би могъл да се крие някой труп.
	„Верееса, вечно си нетърпелива да се втурнеш през глава, да свършиш нещата по собствения си неповторим начин“ — бе казал първият й наставник скоро след постъпването й в специалната програма за обучение на рейнджъри. Само най-добрите бяха приемани в техните редове. „С такова нетърпение спокойно можеше да се родиш и човек. Продължавай в същия дух и няма да се задържиш дълго сред рейнджърите…“
	Но въпреки скептицизма на учителите й Верееса бе възтържествувала и се бе издигнала до висотата на най-добрите сред избраните. И сега не можеше да изневери на обучението си и да постъпи безразсъдно.
	Обещавайки си, че ще се завърне при другите след няколко минути на почивка в гората, среброкосият рейнджър се облегна на едно от дърветата и въздъхна. Получила бе толкова проста задача, а дотук се бе провалила неведнъж, а два пъти. Ако не успееха да открият Ронин, тя трябваше да измисли какво да каже на своите господари, че и на Кирин Тор. Нищо от това не беше по нейна вина, но…
	Внезапен порив на вятъра едва не повали Верееса на земята. Елфата успя да се задържи за дървото в последния момент, но чу в далечината ядосаните викове на рицарите и звучното потракване на незакрепени предмети, търкалящи се по земята.
	Колкото бързо бе задухал вихърът, толкова бързо и утихна. Верееса отметна разчорлената коса от лицето си и хукна към лагера, уплашена, че Дънкан и останалите може да са били нападнати от някаква ужасяваща сила като дракона от предишния ден. За щастие, докато приближаваше, тя чу паладините вече да обсъждат как да оправят лагера си и когато пристъпи в него, Верееса видя, че освен разхвърляните по земята вещи и одеяла, нямаше почти никакви поражения.
	Лорд Сентур се насочи към нея, а погледът му беше изпълнен със загриженост.
	— Добре ли сте, милейди? Нарани ли ви нещо?
	— Не. Вятърът ме изненада, нищо повече.
	— Изненада всички ни. — Той потърка брадата си, вперил поглед в мрачния лес. — Не мисля, че обикновен вятър би задухал по този начин… — Той се обърна към един от своите хора. — Роланд! Удвои пазачите! Това може и да не е краят на тази странна буря!
	— Слушам, милорд! — отвърна един слаб и блед рицар. — Кристоф! Джейкъб! Вземете…
	Гласът му секна толкова внезапно, че Дънкан и Верееса погледнаха да видят дали мъжът не бе пронизан от някоя стрела. Вместо това го откриха, вперил поглед в един тъмен вързоп сред спалните чували. Тъмен вързоп, с очертаващи се изпънати крака и скръстени на гърдите ръце, застинал в позата на смъртник. Тъмен вързоп, смътно напомнящ Ронин.
	Верееса и рицарите се струпаха около него, а един от мъжете донесе факла. Елфата клекна, за да огледа тялото. На мъждукащата светлина на факлата Ронин изглеждаше блед и притихнал и в началото тя не можа да определи дали той диша или не. Верееса посегна към бузата му…
	И очите на магьосника се отвориха широко, стряскайки всеки един от тях.
	— Рейнджър… много се радвам… да се видим отново…
	След което очите му наново се затвориха и Ронин потъна в сън.
	— Смотан магьосник! — изрева Дънкан Сентур. — Не можеш да изчезнеш подир смъртта на няколко човека, след което просто да се появиш сред нас и да заспиш! — Той посегна към ръката на заклинателя с намерението да го разтърси, но нададе вик на изненада в момента, в който пръстите му докоснаха тъмните одежди. Паладинът се втренчи в защитената си от металната ръкавица ръка, сякаш бе ухапан и изръмжа: — Обгръща го някакъв дяволски невидим огън! Дори и през ръкавицата имах чувството, че съм хванал нажежен въглен!
	Въпреки предупреждението му Верееса бе длъжна да провери за себе си. Точно така тя почувства слабо парене, когато пръстите й докоснаха дрехите на Ронин, но усещането не беше толкова болезнено, колкото описаното от лорд Сентур. Рейнджърът си дръпна ръката и кимна за съгласие. Според нея нямаше причина точно в този момент да информира паладина за разликата.
	Зад гърба си Верееса чу стържене на стомана, изваждана от ножница. Тя бързо вдигна очи към Дънкан, който вече възпираше младия рицар.
	— Не, Уексфорд, един Рицар на сребърната ръка не би заклал враг, който не може да се защити. Петното върху нашата клетва би било прекалено голямо. Мисля, че трябва да го поставим под охрана за през нощта и да видим какво ще се случи с нашия заклинател на сутринта. — Обруленото лице на лорд Сентур придоби мрачен вид. — И по един или друг начин ще бъде въздадена справедливост, щом той се събуди.
	— Аз ще остана на пост до него — намеси се Верееса. — Няма нужда от друга охрана.
	— Простете ми, милейди, но вашата обвързаност…
	Тя се напрегна, отправяйки към главния паладин най-твърдия поглед, на който бе способна.
	— Поставяте под съмнение думата ми на рейнджър, лорд Сентур? Поставяте под съмнение думата ми? Да не би да предполагате, че аз ще му помогна да избяга?
	— Не, разбира се! — сви рамене Дънкан. — Щом това желаете, значи така ще бъде. Имате позволението ми. Все пак да стоите на пост цяла нощ, без смяна…
	— Такова е решението ми. Нима вие бихте направили нещо по-малко за човека, за когото сте отговорен?
	Тук вече Верееса го хвана натясно. Най-накрая лорд Сентур поклати глава, след което се обърна към останалите воини и започна да раздава заповеди. След секунди рейнджърът и магьосникът останаха сами в средата на лагера. Ронин беше оставен да лежи върху две от одеялата, тъй като рицарите не знаеха как да си ги вземат, без да пострадат.
	Тя проучи спящата фигура, доколкото можеше, без да го докосва отново. Робата на Ронин беше разкъсана на места и по лицето на магьосника имаше малки драскотини и охлузвания, но иначе той изглеждаше невредим. Имаше уморено изражение, сякаш бе преживял огромно изтощение.
	Може би се дължеше на почти пълния мрак, в който го оглеждаше, но Верееса си помисли, че човекът изглежда уязвим, дори предизвикващ състрадание. Бе принудена да признае, че той има приятно лице… Елфата набързо прекрати разсъжденията си в тази насока и се зачуди дали има някакъв начин, по който да осигури по-голямо удобство на изпадналия в безсъзнание магьосник. Всичко, за което се сещаше, щеше да издаде, че може да го докосва, без да чувства болка. Това можеше да насърчи лорд Сентур да я застави да окове Ронин за по-голяма сигурност, а това противоречеше на нейните задължения.
	Верееса се настани до неподвижното тяло и се огледа, проверявайки околността за скрити заплахи. Внезапната поява на Ронин все още й изглеждаше прекалено съмнителна и въпреки че не го бе заявил открито, явно Дънкан мислеше по същия начин. Доколкото й бе известно, Ронин не бе способен да се прехвърля директно от едно на друго място. Вярно, че подобно усилие би обяснило защо той лежеше в кома, но нещо в ситуацията не се връзваше. Според Верееса Ронин по-скоро приличаше на човек, който е бил отвлечен и после захвърлен, след като неговият похитител е приключил с това, което е искал от него.
	Оставаше един-единствен въпрос — кой би могъл да направи такова невероятно нещо… и защо?

	* * *

	Той се събуди с ясното съзнание, че всички ще бъдат срещу него.
	Е, може би не съвсем всички. Ронин не знаеше какви точно са отношенията — ако въобще имаше някакви — между него и рейнджъра. Реално погледнато, нейната клетва да го заведе жив и здрав до Хасик би трябвало да означава, че ще го защитава дори срещу набожните рицари, но кой знае. В групата за предишната му мисия също бе имало един елф, доста по-възрастен рейнджър от Верееса. Обаче този елф се бе отнасял с магьосника по същия начин, по който го третираше и Дънкан Сентур, при това без чувството за такт на възрастния паладин.
	Ронин издиша внимателно, за да не привлече нечие внимание към факта, че вече е в съзнание. Имаше само един начин да разбере какви са отношенията му с останалите, но му трябваха още няколко секунди, за да събере мислите си. Първите въпроси, които го очакваха, щяха да бъдат за неговата роля в злополуката и какво се бе случило с него след това. Изнуреният магьосник можеше да отговори до известна степен на първия. Що се отнасяше до втория, те знаеха точно толкова колкото и той.
	Не можеше да отлага повече. Ронин си пое дъх, след което се протегна, сякаш тъкмо се разбуждаше.
	До него се чу леко раздвижване.
	С престорена непринуденост магьосникът отвори очи и се огледа. За негово облекчение и най-изненадващо — известно задоволство, кръгозорът му бе изпълнен от загриженото изражение на Верееса. Рейнджърът се наведе напред, а поразително сините й очи го огледаха отблизо. Тези очи й отиват, помисли си той за момент… след това бързо захвърли тези си размишления, когато звукът на дрънчащ метал го предупреди, че и другите от групата са забелязали събуждането му.
	— Завърнал се е сред живите, значи? — избоботи лорд Сентур. — Да видим докога…
	Стройната елфа незабавно скочи на крака и препречи пътя на паладина.
	— Едва е отворил очи! Дайте му време поне да се съвземе и да хапне, преди да започнете да го разпитвате!
	— Не бих го лишил от основните му права, милейди, но той ще отговаря на въпросите, докато си яде закуската, а не след нея.
	Ронин се бе повдигнал на един лакът точно колкото да вижда смръщеното лице на Дънкан. Знаеше, че Рицарите на сребърната ръка го смятат за един вид предател, а може би дори и за убиец. Немощният магьосник си припомни злощастния пазач, който бе паднал от стената, а подозираше, че е имало и други жертви. Някой несъмнено бе докладвал за присъствието на Ронин край кулата, към този факт се бяха прибавили нормалните предразсъдъци на светия орден и те както винаги бяха довели до грешни изводи.
	Той не искаше да се бие с тях, защото се съмняваше, че в настоящото си състояние ще успее да направи нещо повече от една-две слаби магии, но ако те се опитаха да го осъдят за случилото се в укреплението, Ронин щеше да направи всичко възможно, за да се защити.
	— Ще ви отговоря, доколкото мога — отвърна магьосникът, докато се изправяше, отклонявайки предложението за помощ от Верееса. — Но да, само след като сложа малко храна в устата си.
	Рицарският порцион, който обикновено бе блудкав на вкус, сега му се стори превъзходен. Дори застоялата вода от една манерка му приличаше по-скоро на вино. Ронин се чувстваше така, сякаш е бил подложен на глад и жажда в продължение на цяла една седмица. Ядеше с настървение, без да обръща внимание на обноските си. Някои от рицарите го наблюдаваха развеселено, други — особено Дънкан — с отвращение.
	Тъкмо когато гладът и жаждата най-накрая започнаха да изчезват, те бяха заменени от въпроси. Лорд Сентур седна пред него, в погледа му вече се четеше присъда над заклинателя и изръмжа:
	— Настъпи времето за изповед, Ронин Редхеър*24! Вече си напълни търбуха. Сега изпразни душата си от тежестта на греха! Разкажи ни за своето злодеяние край крепостната стена…
	[*24 Red (англ.) — червен; hair (англ.) — коса. — Б.пр.]
	Верееса стоеше край възстановяващия се заклинател, а ръката й бе върху дръжката на меча. Тя нарочно бе заела тази позиция, за да изпълнява ролята на негов защитник в този импровизиран съд, надяваше се Ронин. Несъмнено след тяхната преживелица с дракона тя го познаваше доста по-добре от тези простаци.
	— Ще ви кажа каквото знам, но то е съвсем малко, милорд. Наистина стоях върху крепостната стена, но вината за разрушенията не бе моя. Чух експлозия, стената се разтърси и един от вашите рицари имаше злощастието да падне от нея, за което имате искрените ми съболезнования…
	Дънкан все още не бе наложил шлема си и сега прекара пръсти през посивяващата си и оредяваща коса. Той изглеждаше като човек, който води юначна битка да сдържи избухването си.
	— Едва си започнал, а в твоята история вече има дупки по-големи от празнотата в сърцето ти, магьоснико! Някои от мъжете, оцелели въпреки усилията ти, са те видели да правиш магии точно преди разрухата! Твоите собствени лъжи те осъждат!
	— Не, вие ме осъждате, както осъждате подобните ми само защото съществуваме — отвърна тихо Ронин. Той отхапа ново парче от твърдата бисквита, след което продължи. — Да, милорд, аз правех магия, но единствената й цел бе връзка през далечни разстояния. Аз търсех съвета на един от моите господари, как точно да продължа с тази мисия, която ми бе възложена от най-висшите ръководители на Алианса… както почитаемият рейнджър тук ще потвърди, ако мога да добавя.
	Верееса проговори още докато погледът на рицаря се преместваше към нея:
	— Думите му са верни, Дънкан. Не виждам защо той би причинил подобно разрушение. — Тя вдигна ръка, тъй като възрастният воин започна да протестира, без съмнение смятайки отново да изрече мнението си, че всички магьосници са се превърнали в прокълнати души в момента, когато са приели изкуството. — И ще се изправя на двубой срещу всеки мъж, включително и теб, ако това е нужно за възстановяване на правата и свободата му.
	Лорд Сентур не изглеждаше очарован от перспективата да срещне елфата в битка. Той хвърли кръвнишки поглед към Ронин, но накрая кимна бавно.
	— Много добре. Имаш предан защитник, магьоснико. Заради нейната дума и клетва ще приема, че не ти си отговорен за случилото се. — Паладинът насочи пръст към магьосника. — Но искам да чуя всичко за преживяванията ти през онази нощ и ако успееш да я изкопаеш от паметта си причината за твоето падане сред нас като откъснат от дървото лист…
	Ронин въздъхна, разбирайки, че разказването няма да му се размине.
	— Както желаете. Ще ви кажа всичко, което знам.
	А то не бе много повече от това, което вече им бе казал. Изтощеният магьосник отново започна да им разправя за изкачването си върху стената, за решението си да се свърже със своя опекун и за изненадващата експлозия, която бе съборила цялото крило.
	— Сигурен ли си в това, което си чул? — попита го незабавно Дънкан Сентур.
	— Да. Въпреки че не мога да го докажа без капка съмнение, определено звучеше като взрив.
	Експлозиите не бяха непременно предизвикани от гоблини, но годините война бяха насадили подобни асоциации дори в съзнанието на магьосника. Никой не бе докладвал за присъствието на гоблини в тази част на Лордерон, но Верееса изказа едно предположение:
	— Дънкан, може би драконът, който ни преследваше преди това, е носил и един-два гоблина. Те са дребни, жилави и определено са способни да се крият няколко дни. Това би обяснило много неща.
	— Наистина би ги обяснило, съгласи се той с неохота. — В такъв случай трябва да сме двойно по-бдителни. Гоблините съществуват единствено за да правят поразии и да сеят разрушения. Те несъмнено ще ударят отново.
	Ронин продължи с историята си, като разказа как бе потърсил измамната сигурност на кулата, която се бе срутила след неговото влизане. Тук се поколеба, знаейки със сигурност, че Сентур ще сметне следващите му думи най-малкото за съмнителни.
	— И после… нещо… ме сграбчи, милорд. Не зная какво беше, но ме вдигна като играчка и ме отнесе далеч от разрушенията. За нещастие не можех да дишам, защото ме бе стиснало твърде здраво, а следващия път, когато отворих очи… — Магьосникът погледна към Верееса. — … видях нейното лице.
	Дънкан изчака да чуе още нещо, но когато стана ясно, че очакванията му са напразни, той удари с ръка по бронираното си коляно и изрева:
	— Това ли беше? Това ли е всичко, което знаеш?
	— Всичко.
	— В името на Алонс Фейол! — озъби се паладинът, призовавайки основателя на светия орден. — Ти не ни каза нищо ценно! Ако дори за момент бях знаел… — Едва забележимото движение на Верееса го накара да спре за секунда. — Но аз вече дадох дума и получих думата на друг. Ще остана верен на своето решение. — Той се изправи, очевидно нежелаещ да остава повече в компанията на магьосника. — Намираме се на пътя за Хасик. Не виждам причина да не продължим възможно най-бързо и да те закараме до твоя кораб. Нека се оправят с теб, както сметнат за подходящо! Тръгваме след един час. Приготви се, магьоснико!
	С тези думи Дънкан Сентур се обърна и се отдалечи, а верните му рицари го последваха по петите. Ронин остана насаме с рейнджъра.
	— Ще бъдеш ли достатъчно възстановен, за да яздиш? — Очите й се впиха в неговите.
	— Като изключим умората и няколкото натъртвания, може да се каже, че съм невредим. — Ронин осъзна, че думите му са прозвучали по-остро, отколкото бе искал. — Съжалявам. Да, ще бъда в състояние да яздя. Ще направя всичко необходимо да стигна до пристанището навреме.
	— Ще приготвя животните. Дънкан взе един резервен кон, в случай че те открием. Ще се погрижа да те чака, когато си готов.
	Докато рейнджърът се обръщаше, едно непривично чувство се появи у изморения заклинател.
	— Благодаря ти, Верееса Уиндрънър.
	Верееса му хвърли поглед през рамо.
	— Да се грижа за конете е част от задълженията ми на водач.
	— Всъщност ти благодаря, че ме защити по време на това, което заплашваше да се превърне в инквизиция.
	— Това също е част от задълженията ми. Дала съм клетва пред своите господари, че ще стигнеш невредим до крайната си цел. Въпреки тези й думи ъгълчетата на устните й потрепнаха за момент нагоре в скрит намек за усмивка. — Най-добре се пригответе, господарю Ронин. Ездата няма да бъде разходка. Имаме много за наваксване.
	След нейното отдалечаване, Ронин остана загледан в догарящия лагерен огън, обмисляйки всичко, което се бе случило. Верееса дори не подозираше колко близо бе до истината. Пътуването до Хасик нямаше да бъде следобедна разходка, и то не само защото бяха притиснати от времето. Той не бе споделил всичко с тях, дори с елфата. Вярно, че не бе скрил нищо от преживяванията си, но не им бе казал някои от заключенията си. Не изпитваше никаква вина по отношение на паладините, но всеотдайността на Верееса към тяхното пътуване и неговата безопасност предизвикваше известни угризения в него.
	Ронин не знаеше кой бе взривил укреплението. Гоблините, най-вероятно. Това не бе негова грижа. Притесняваше го това, което набързо бе прескочил. Когато бе разказал как е бил отнесен далеч от падащата кула, той не им бе споменал за усещането си, че е бил хванат от гигантска ръка. Най-вероятно нямаше да му повярват, а що се отнасяше до Сентур, той би го изтъкнал като доказателство за общуването му с демони.
	Една гигантска ръка наистина бе спасила Ронин, но тя не бе човешка. Дори за кратките секунди, през които бе в съзнание, той бе успял да разпознае люспестата кожа и острите, закривени нокти, по-дълги от целия му ръст.
	Един дракон бе спасил магьосника от неизбежната смърт… а Ронин нямаше представа защо.


	Шест

	— Къде е той? Нямам време да се разхождам из тези запуснати зали!
	Сякаш за хиляден път крал Теренас преброи до десет, преди да отговори на последното избухване на Ген Греймейн:
	— Лорд Престор ще бъде тук съвсем скоро, Ген. Знаеш, че той иска да събере всички ни за разрешаването на този проблем.
	— Не знам нищо такова — измърмори грамадният мъж в черно-сини доспехи. Ген Греймейн напомняше на краля за мечка, която макар и нескопосно се е научила да се облича. Той изглеждаше така, сякаш ще спука бронята си по спойките, и ако владетелят на Гилнеас пресушеше още една кана от качественото пиво или погълнеше още един от лордеронските сладкиши, приготвени в изобилни количества от готвачите на Теренас, можеше да се случи точно това.
	Въпреки грубиянския вид и безпардонното поведение кралят не подценяваше воина от юга. Политическите машинации на Греймейн бяха станали легендарни, като последната от тях не отстъпваше на останалите. Как бе успял да намеси мнението на Гилнеас в една ситуация, която въобще не засягаше далечното кралство, продължаваше да изумява Теренас.
	— Все едно да заповядаш на вятъра да спре да духа — чу се един по-образован глас от срещуположния край на залата. — Дори там ще постигнеш по-голям успех, отколкото да накараш това същество да млъкне поне за секунда!
	Всички се бяха съгласили да се срещнат в имперската зала — място, където в древните времена били договаряни и подписвани всички важни договори в целия Лордерон. Със своята богата история и древното, но внушително обзавеждане, залата придаваше аура от изключителна важност на всякакви преговори, които се провеждаха тук. А въпросът за Алтерак определено бе от значение за продължителността на съществуването на Алианса.
	— Лорд адмирале, ако не ви харесва звукът на гласа ми — озъби се Греймейн, — здравата стомана може по всяко време да се погрижи завинаги да престанете да чувате него и всичко друго.
	Лорд адмирал Делин Праудмуър скочи на крака с едно плавно, отработено движение. Стройният, обрулен от ветровете мореплавател посегна към меча, който обикновено висеше отстрани на зелената му флотска униформа, но неговата ножница издрънча на кухо. Същото се случи и с ножницата на Ген Греймейн. Единственото, с което всички се бяха съгласили неохотно от самото начало, бе решението никой от държавните глави да не носи оръжие по време на преговорите. Всички, дори Ген Греймейн, бяха приели да бъдат претърсени от стражници, подбрани сред Рицарите на сребърната ръка. Това бе единствената военна групировка, на която всеки имаше доверие въпреки нейната лоялност към Теренас.
	Престор, разбира се, бе причината тази невероятна конференция да стигне дори до тази точка. Монарсите на големите държави рядко се събираха заедно. Те общуваха предимно чрез куриери и дипломати, като от време на време се провеждаше и по някое официално посещение. Само невероятният Престор бе способен да убеди притеснените съюзници на Теренас да оставят своите свити и стражи навън и да се съберат заедно, за да обсъдят проблема лице в лице.
	Сега оставаше само да се появи и младият благородник…
	— Лордове! Господа! — Изпитващ отчаяна нужда от помощ, кралят погледна към един суров мъж, застанал до прозореца, облечен в кожи въпреки относително топлото време по тези земи. Разчорлена брада и крив нос бяха единственото, което Теренас виждаше от грубоватото лице на Торас Тролбейн, но кралят знаеше, че въпреки задълбочения интерес, който Торас проявяваше към външната гледка, владетелят на Стормгард бе попил всяка дума, изречена от присъстващите. Фактът, че той не правеше нищо, за да помогне на Теренас в настоящата кризисна ситуация, служеше единствено като напомняне за бездната, която се бе създала между тях от началото на този влудяващ проблем.
	„Проклет да бъде Перинолд! — помисли си кралят на Лордерон. — Проклет, че ни набута в това положение!“
	Въпреки че рицарите от светия орден бдяха монарсите да не стигнат до размяна на удари, Теренас не се страхуваше толкова от физическо насилие, колкото от угасването на всяка надежда да задържи човешките кралства обединени. Дори за миг той не бе повярвал, че оркската заплаха е завинаги изкоренена. Хората трябваше да останат съюзени в този критичен момент. Щеше му се Андуин Лотар, лорд-регент на изгубеното кралство Азерот, да беше тук, но това бе невъзможно. Без Лотар му оставаше единствено…
	— Лордове мои! Недейте така! Това държание определено не подобава на нито един от нас!
	— Престор! — ахна Теренас. — Благословен да си!
	Останалите се обърнаха към високата, безупречна фигура, появила се в голямата зала.
	„Този човек има удивително въздействие върху по-старшите от него — помисли си кралят. — Влиза в залата и препирните секват. Непримирими врагове свалят оръжие и започват да говорят за мир!“
	Да, определено най-правилният избор за замяна на Перинолд.
	Теренас загледа как неговият приятел обикаля залата, поздравявайки всеки от монарсите поред, отнасяйки се с тях, сякаш бяха най-добрите му приятели. А може и наистина да бяха такива, защото у Престор май нямаше и капчица надменност. Независимо дали си имаше работа с грубоватия Торас или с лукавия Греймейн, Престор някак си знаеше как най-добре да разговаря с всеки от тях. Единствените, които никога не успяваха да го оценят докрай, бяха магьосниците от Даларан, но все пак те си бяха магьосници.
	— Простете моето закъснение — започна младият аристократ. — Тази сутрин излязох да пояздя сред природата и не съм обърнал внимание колко време ще ми отнеме да се върна.
	— Няма нужда от извинения — учтиво отвърна Торас Тролбейн.
	Поредното доказателство за почти магическото влияние на Престор. Дори като приятел и уважаван съюзник Торас Тролбейн успяваше да говори учтиво с другите само с цената на огромни усилия. Той предпочиташе да използва къси и точни изречения, след което замълчаваше. Както бе разбрал Теренас с течение на времето, мълчанието му не целеше да обиди събеседника. Напротив, истината бе, че Торас просто изпитваше неудобство да води дълги разговори. Родом от студеното планинско кралство Стормгард, той предпочиташе делата пред приказките.
	Тази мисъл накара кралят на Лордерон да се почувства още по-доволен, че Престор най-накрая се бе появил. Престор огледа залата, срещайки, за кратко погледите на всеки един, преди да продължи:
	— Колко се радвам да видя отново всички ви! Надявам се, че този път ще съумеем да разрешим противоречията си, така че бъдещите ни срещи да бъдат като между добри приятели и братя по оръжие…
	Греймейн закима почти ентусиазирано. Лицето на Праудмуър изразяваше задоволство, сякаш появата на благородника бе отговор на молитвите му. Теренас не каза нищо и остави талантливия си приятел да води събирането. Колкото повече гледаха Престор другите, толкова по-лесно щеше да бъде за краля да им представи предложението си.
	Събраха се около натруфена маса от слонова кост, която дядото на Теренас бе получил като дар от своите северни васали след успешните му преговори с елфите от Куел’Талас. Както правеше винаги, кралят се опря с двете си длани върху масата, сякаш искаше да извлече напътствия от своя предшественик. Застанал от другата страна, Престор срещна погледа му за секунда. Вглеждането във волевите му абаносовочерни очи позволи на монарха да се отпусне. Престор щеше да се справи с всички противоречия.
	И така преговорите започнаха, първо, със сковани уводни думи, след това, с по-разгорещени и прями спорове. Все пак под председателството на Престор така и не се стигна до заплаха от насилие. На него му се наложи неведнъж да хване под ръка един или друг от участниците и да проведе с него разговор на четири очи, но тези лични срещи неизменно завършваха с усмивка по ястребовия лик на Престор и огромен напредък в отношенията между партньорите в Алианса.
	Когато преговорите клоняха към своя край, Теренас също участва в подобен частен разговор. Докато Греймейн, Торас и лорд адмирал Праудмуър пиеха от най-хубавото бренди на краля, Престор и монархът се усамотиха край прозореца, който гледаше към града. Теренас винаги бе харесвал тази гледка, защото оттук можеше да вижда народа си като на длан. Дори сега, докато течеше това събиране на най-високо равнище, неговите поданици изпълняваха задълженията си, продължаваха да живеят. Вярата им в него ободри изтощеното му съзнание.
	Той знаеше, че те ще разберат решението, което щеше да се вземе през този ден.
	— Не знам как го направи, моето момче — прошепна той на събеседника си. — Ти накара останалите да видят истината, нуждата! Те наистина седят в тази зала и се държат любезно не само един към друг, но и към мен! А по едно време смятах, че Ген и Торас ще поискат кожата ми!
	— Просто направих всичко по силите си, за да ги умилостивя, милорд, но благодаря за милите думи.
	Теренас поклати глава.
	— Мили думи? Едва ли! Престор, момко, ти собственоръчно предотврати разпадането на Алианса! Какво им каза на четири очи?
	Заговорническо изражение се появи върху красивите черти на събеседника му. Той се наведе към монарха, а погледът му не се отлепяше от очите на Теренас.
	— Това-онова. Адмирала уверих, че морското му господство ще продължи, дори това да означава изпращане на армия, която да завладее Гилнеас. На Греймейн обещах бъдещи морски колонии по крайбрежието на Алтерак. Торас Тролбейн си мисли, че ще му бъде отстъпена цялата източна половина на въпросните земи… и всичко това, когато аз стана пълноправен техен владетел.
	За момент кралят остана със зяпнала уста, защото не бе сигурен дали да вярва на ушите си. Той се взря в хипнотизиращите очи на Престор, очаквайки смешния завършек на този глупав виц. Но когато не чу нищо такова, Теренас най-накрая отрони тихо:
	— Да не те е напуснал разсъдъкът ти, моето момче? Дори да се шегуваш с тези неща е невероятно възмутително и…
	— Знай, че и ти няма да си спомняш нищо от този разговор. — Лорд Престор се наведе напред, очите му приковаха погледа на Теренас и отказаха да го пуснат. — Както никой от тях няма да си спомня какво всъщност съм му казал. Всичко, което ще помниш, моя надута марионетке, е, че аз съм ти гарантирал политическо надмощие. Но за да бъде постигнато това, се изисква моето назначаване за владетел на Алтерак. Разбираш ли ме?
	Теренас вече не разбираше нищо друго. Престор трябваше да бъде избран за монарх на опустошеното кралство. Изискваха го сигурността на Лордерон и стабилността на Алианса…
	— Добре, виждам, че разбираш. Сега ще се върнеш на мястото си и точно когато преговорите са към своя край, ще обявиш смелото си предложение. Греймейн вече знае, че той ще реагира най-хладно, но след няколко дни ще се съгласи. Праудмуър винаги би те последвал, а след като пообмисли малко ситуацията, Торас Тролбейн също ще приеме безропотно моето възкачване на трона.
	Нещо се обаждаше в мислите на краля, някаква идея, която бе заставен да изрази.
	— Никой… никой владетел… не може да бъде избран без… без съгласието на Даларан и Кирин Тор… — Той се бореше да довърши мисълта си. — Те също са членове на Алианса…
	— Но кой би могъл да се довери на някакви си магьосници? — напомни му Престор. — Кой би могъл да знае целите им? Нали точно затова още от самото начало те накарах да ги държиш настрана от този въпрос? Магьосниците не заслужават доверие и рано или късно те трябва да бъдат премахнати.
	— Премахнати… прав си, разбира се.
	Усмивката на Престор се разшири, разкривайки доста по-голям брой зъби от нормалното.
	— Аз винаги съм прав. — Той прегърна дружелюбно Теренас. — А сега е време да се върнем при останалите. Ти си доволен от моя напредък. След няколко минути ще обявиш предложението си и ще продължим по-нататък.
	— Да…
	Стройната фигура поведе краля обратно към другите монарси, а през това време мислите на Теренас се завърнаха към предстоящата задача. Ужасяващите думи на Престор бяха заровени дълбоко в съзнанието на краля — точно там, където ги искаше облеченият в черно благородник.
	— Харесва ли ви брендито, приятели мои? — попита Теренас останалите. След като те кимнаха, той се усмихна и заяви: — По една каса ще тръгне оттук заедно с вас, подарък от мен за вашата визита.
	— Великолепна проява на приятелство, не мислите ли? — подкани Престор партньорите на Теренас.
	Те пак кимнаха, а Праудмуър дори вдигна тост за монарха на Лордерон.
	Теренас скръсти ръце.
	— И благодарение на нашия млад приятел тук аз мисля, че всички ние ще си тръгнем дори още по-сближени отпреди.
	— Все още не сме подписали никакво споразумение — напомни му Греймейн. — Дори не сме постигнали съгласие какво да направим по този проблем.
	Теренас примигна. Идеалният увод. Защо да чака повече, за да направи грандиозното си предложение?
	— Що се отнася до това, приятели мои — каза кралят, хвана ръката на лорд Престор и го заведе до председателското място на масата. — Мисля, че съм намерил решението, което ще се понрави на всеки един от нас…
	Крал Теренас Лордеронски се усмихна леко на своя млад приятел, който дори не би могъл да си представи каква огромна награда е на път да получи. Да, той бе идеалният човек за този пост. Щом Престор застанеше начело на Алтерак, това щеше да осигури бъдещето на Алианса.
	А след това щяха да се разправят с онези коварни магьосници от Даларан…

	* * *

	— Това е недопустимо! — избухна дебелият магьосник. — Те нямат причина да ни оставят настрана от това!
	— Нямат — отвърна възрастната жена. — Но го направиха.
	Магьосниците, които се бяха срещнали във Въздушната зала преди време, сега се бяха събрали отново там, но този път бяха петима. Онзи, когото Ронин познаваше под името Крас, не бе заел мястото си в магическата зала, но другите бяха прекалено загрижени за случилото се във външния свят, та да го чакат. Лордовете на ненадарените се бяха събрали да обсъждат алтеракската криза, без да поканят представител на Кирин Тор. Повечето от съвета уважаваха крал Теренас, както и неколцина от останалите монарси, но бяха притеснени, че владетелят на Лордерон бе свикал такива важни преговори без тяхно участие. Член на вътрешния съвет на Кирин Тор винаги бе присъствал на подобни събирания в миналото. Справедливостта го изискваше, защото Даларан винаги бяха стояли в предните редици на защитата на Алианса.
	Явно все пак времената се променяха.
	— Алтеракският проблем можеше да е разрешен много отдавна — посочи магьосникът елф. — Трябваше да настояваме да вземем полагащото ни се участие в тези обсъждания.
	— И да причиним още по-голям конфликт? — отвърна гръмогласно брадатият заклинател. — Не си ли забелязал, как напоследък останалите кралства се отдръпват? Сякаш сега, след като орките са изтикани до Грим Батол, се страхуват от нас!
	— Абсурд! Ненадарените винаги са се отнасяли с подозрение към магията, но нашата отдаденост на каузата е извън всякакво съмнение!
	Възрастната жена поклати глава.
	— Кога това е имало някакво значение за онези, които се страхуват от нашите умения? Сега, след като орките бяха разбити, хората започвай да забелязват, че не сме като тях, че сме по-висши във всяко отношение…
	— Опасен начин на разсъждение дори за нас — отбеляза спокойният глас на Крас. Безликият магьосник бе заел избраното си място.
	— Крайно време беше да се появиш! — обърна се брадатият магьосник към новодошлия. — Откри ли нещо?
	— Много малко. Около събирането нямаше издигнат щит… но единственото, което успях да доловя, бяха повърхностни мисли. Накрая трябваше да прибягна към други средства, за да постигна поне частичен успех.
	По-младата жена се осмели да проговори:
	— Стигнаха ли до някакво решение?
	Крас се поколеба, след което вдигна облечената си в ръкавица ръка:
	— Гледайте!
	В средата на залата, точно над гравирания в пода знак, се появи една висока човешка фигура. Във всяко отношение тя изглеждаше по-реална от събраните магьосници. С величествено телосложение, облечен в елегантни тъмни дрехи и с красиви черти, наподобяващи хищна птица, появата му накара шестимата да занемеят за кратко.
	— Кой е този? — попита същата жена.
	Крас огледа останалите заклинатели, преди да отговори:
	— Приветствайте новия владетел на Алтерак, крал Престор Първи.
	— Какво?!
	— Това е възмутително!
	— Не могат да го направят без нас… нали?
	— Кой е този Престор?
	Покровителят на Ронин сви рамене.
	— Дребен благородник от севера, без земи и без хора. Въпреки това, изглежда, той е спечелил благоразположението не само на Теренас, но и на всички останали, включително и на Ген Греймейн.
	— Чак толкова ли, че да го направят крал? — озъби се брадатият заклинател.
	— На пръв поглед това не е най-лошият избор. Така ще се възвърне статутът на Алтерак като независимо кралство. Доколкото разбрах, другите монарси изпитват огромно уважение към него. Комай той собственоръчно е предотвратил разпадането на Алианса.
	— Значи ти го одобряваш? — попита възрастната жена.
	Вместо отговор Крас добави:
	— Освен това той явно няма минало. Пак той е причината да не бъдем включени в тези преговори. И най-интересното — той изглежда празен, когато го докоснеш с магия.
	Останалите зашумяха, обсъждайки помежду си странната новина. След това елфът също толкова озадачен, колкото и другите, се поинтересува:
	— Това пък последното какво означаваше?
	— Означаваше, че всеки опит да бъде проучен с магия не разкрива нищо. Абсолютно нищо. Сякаш лорд Престор не съществува. Дали го одобрявам? Мисля, че се страхувам от него.
	Изречени от най-възрастния сред магьосниците, последните думи направиха огромно впечатление. За известно време облаци летяха над главите им, бури се вихреха и дни сменяха нощите, но господарите на Кирин Тор просто стояха смълчани и всеки от тях се опитваше да осмисли фактите.
	Младата магьосница първа наруши тишината.
	— Значи той е магьосник, така ли?
	— Това изглежда най-логично — отвърна Крас, кимайки леко с глава, за да подчертае съгласието си.
	— Могъщ магьосник — измърмори елфът.
	— Също логично.
	— Ако наистина е така, кой е той? — продължи елфът. — Някой от нашите? Изменник? Магьосник с неговите умения би трябвало да ни е познат!
	Младата жена се наклони към образа.
	— Не разпознавам лицето му.
	— Нищо изненадващо — отвърна по-възрастната магьосница, — след като всеки от нас може да носи хиляди маски едновременно…
	Светкавица проблесна през Крас, но остана незабелязана от него.
	— Официалното съобщение ще бъде направено след две седмици. Месец по-късно, освен ако някой от монарсите не промени решението си, този лорд Престор ще бъде коронясан.
	— Трябва да отправим протест.
	— За начало. Но онова, което наистина трябва да направим, е да открием истината за този лорд Престор. Да претърсим всяка дупка и всяка гробница, но да разкрием миналото му, неговото истинско призвание. Дотогава не бихме могли да му се противопоставим открито, защото той несъмнено се ползва с подкрепата на всички други в Алианса.
	Възрастната жена кимна:
	— А дори ние не сме способни да се изправим срещу обединената мощ на останалите кралства, ако те сметнат, че сме станали твърде досадни.
	— Така е, не можем.
	Крас пропъди образа на Престор с едно махване на ръката, но ликът на младия благородник вече се бе запечатал в съзнанието на всеки един от Кирин Тор. Мълчаливо те се съгласиха, че проблемът е от изключителна важност.
	— Аз трябва отново да ви напусна — каза Крас. — Предлагам ви да помислите сериозно върху тази бедствена ситуация. Проверете всички следи, без значение колко са незначителни или невъзможни, но го направете бързо. Подозирам, че ако тази загадъчна личност се възкачи на трона на Алтерак, Алиансът няма да се задържи дълго цял, колкото и единомислещи да са владетелите му в момента. — Той си пое въздух. — И се страхувам, че Даларан ще падне наред с останалите, ако това се случи.
	— Заради този единствен човек? — не се стърпя брадатият магьосник.
	— Точно заради него, да.
	И докато другите още умуваха над думите му, Крас отново изчезна…

	* * *

	… За да се материализира в своята светая светих, все още разтърсен от това, което бе открил. Чувството за вина го гризеше отвътре, защото Крас не бе докрай откровен със своите събратя. Той знаеше — или по-скоро подозираше — доста повече за този загадъчен лорд Престор, отколкото бе споделил с останалите. Щеше му се да може да им каже всичко, но те биха се усъмнили в неговия здрав разум. Ако пък случайно му повярваха, това щеше да им разкрие твърде много за самия него и методите му — нещо недопустимо при тези критични обстоятелства.
	„Дано да постъпят така, както се надявам“ — помисли си той. Сам в мрачната си изолирана стая Крас се осмели да свали качулката от главата си. Едничка мъждива светлинка нарушаваше тъмата и нейният мек отблясък разкриваше красив, посивяващ мъж с изпити черти. Черните му искрящи очи намекваха за възраст и умора дори повече от останалата част от лицето му. Три дълги белега се спускаха по дясната му буза успоредно един на друг. Въпреки старостта си те все още пулсираха със слаба болка.
	Майсторът магьосник обърна нагоре облечената в ръкавица длан на лявата си ръка. Над нея внезапно се появи светлосиня сфера. Крас прокара другата си ръка над сферата и вътре незабавно се появиха образи. Висок каменен стол се плъзна зад него и той се настани удобно, за да наблюдава.
	За пореден път Крас огледа двореца на крал Теренас. Величествената каменна постройка от дълги поколения служеше вярно на монарсите на тези земи. Две кули-близнаци на няколко етажа се извисяваха от двете страни на главната сграда, която бе внушително сиво здание, наподобяващо крепост. Флаговете на Лордерон се вееха гордо от върховете на кулите и около входната порта. Войници в униформите на кралската гвардия стояха на пост пред нея, а неколцина от Рицарите на сребърната ръка бяха заели позиции от вътрешната й страна. При нормални условия паладините не бяха част от защитата на двореца, но тъй като на гостуващите монарси им оставаха няколко дребни детайла за доуточняване, услугите на доверените воини явно все още бяха необходими.
	Магьосникът отново прокара ръка над сферата. Вляво от образа на двореца се появи изображение на една от вътрешните стаи. Вперил поглед в нея, заклинателят изведе помещението на преден план.
	Теренас и младоликото му протеже. Значи въпреки края на преговорите и предстоящото отпътуване на другите владетели лорд Престор оставаше при краля. Крас бе изкушен отново да опита да проникне в съзнанието на облечения в черно аристократ, но успя да се сдържи. Нека останалите се мъчат с тази невъзможна задача. Човек като Престор несъмнено би очаквал подобни атаки и щеше да се справи незабавно с тях. Крас не желаеше да разкрива картите си на този етап.
	Все пак щом не можеше да сондира мислите му, щеше поне да изследва обстановката… а какво по-добро място за начало от шалето, в което под протекцията на краля пребиваваше царственият бежанец? Крас махна с ръка над сферата и в нея се показа картина на въпросната сграда. Огледа я за кратко, без да забележи нищо съществено, след което изпрати магическото си око навътре.
	Когато доближи високата стена около къщата, една магия — много по-слаба, отколкото бе очаквал — му попречи за момент. Крас я заобиколи с лекота. Сега вече в сферата се виждаше вътрешността на шалето — доста страховито местенце напук на елегантната фасада. Макар да не бяха приятни за окото, Престор очевидно поддържаше покоите си спретнати. Дотук нищо изненадващо.
	Бързият оглед разкри още една защитна магия, този път по-сложна, но и тя не бе такава, че Крас да не успее да я заобиколи. С едно сръчно движение ъгловатата фигура отново избегна изработеното от Престор. Само след секунди Крас щеше да бъде вътре, където можеше да…
	Сферата му потъмня.
	Мракът се разстла извън нейните предели.
	Тъмнината посегна към магьосника.
	Крас изхвърча от стола. Пипала с цвят на непрогледна нощ обвиха каменната седалка, както биха обгърнали и магьосника, ако беше останал в нея. Докато се изправяше, Крас видя как пипалата се отдръпнаха… без да оставят и следа от тежката мебел.
	Нови пипала продължаваха да никнат от това, което някога бе неговата магическа сфера, и веднага се пресягаха към него. Магьосникът се запрепъва назад, вцепенен от ужас — нещо, което се бе случвало едва няколко пъти в живота му. След това Крас се съвзе и започна да произнася думи, нечувани от друго живо същество от поколения насам — думи, които дори самият той не бе изговарял, а само бе чел в захлас.
	Един облак придоби форма пред него и се сгъсти като памук, после полетя към търсещите пипала и се сблъска с тях насред въздуха.
	Първите пипала, които докоснаха мекия облак, се разпаднаха и се превърнаха в пепел, която изчезна още преди да е докоснала пода. Крас въздъхна с облекчение, после ужасен видя как втората вълна от пипала започна да обгръща неговата контрамагия.
	— Не може да бъде… — запелтечи той, а очите му щяха да изскочат. — Не може да бъде!
	Точно както бяха направили със стола, черните израстъци обвиха облака, всмукаха го и го погълнаха.
	Крас разбра срещу какво е изправен. Единствено _Неутолимият глад_, една забранена магия, се държеше по този начин. Досега той никога не я бе виждал в действие, но всеки, който бе изучавал изкуството толкова дълго колкото него, би разпознал скверното й присъствие. Изглежда, нещо в нея бе променено, защото контрамагията му не се беше справила със заплахата. За момент бе изглеждало, че ще успее… но после се бе осъществила някаква зловеща трансформация в самата природа на тъмата магия. И сега втората вълна от пипала напредваше към него, а Крас не можеше да измисли начин да ги спре, преди да са го превърнали в поредното си ястие.
	Той обмисли варианта да избяга от стаята, но знаеше, че чудовищните пипала ще продължават да го гонят, без значение в кое кътче на света опиташе да се скрие. Това бе специална част от ужаса, който вдъхваше _Неутолимият глад_. Несекващото преследване обикновено изтощаваше жертвата и в края на краищата тя просто се предаваше.
	Не, Крас трябваше да намери противодействие тук и сега.
	Оставаше едно заклинание, което можеше да свърши работа. То щеше да го изцеди, щеше да го направи безполезен за дни напред, но само то притежаваше силата да го отърве от ужасната заплаха.
	Разбира се, заклинанието можеше и да го убие, при това със същата лекота, с която щеше да го стори капанът на лорд Престор.
	Той се хвърли встрани, защото едно от пипалата посегна към него. Нямаше повече време за мислене. Крас разполагаше само със секунди, за да изрече заклинанието. А _Гладът_ продължаваше да се движи, така че да го притисне, да го обгърне целия.
	Думите, прошепнати от възрастния магьосник, биха прозвучали на обикновените хора като произнесени на обратно, и то с неправилно ударение. Крас изрече внимателно всяка от тях, защото знаеше, че дори една-единствена грешка би го обрекла на вечно забвение. Той изпъна лявата си ръка към приближаващия ужас, опитвайки да се съсредоточи точно върху центъра му.
	Сенките го доближиха плътно и докато последната дума се отронваше от езика му, _Гладът_ го спипа. Тънко пипало се уви около третия и четвъртия пръст на протегнатата му ръка. Отначало Крас не почувства болка, но пред погледа му пръстите избледняха, а на тяхното място остана кървяща рана.
	Той изплю последната сричка точно когато агонията разтърси цялото му тяло.
	Звезда избухна в малката му стаичка.
	Пипалата се стопиха като лед, хвърлен в пещ. Светлина толкова ярка, че заслепи Крас през здраво стиснатите му клепачи, изпълни всеки ъгъл и цепнатина. Магьосникът спря да диша и се строполи на пода, стиснал осакатената си ръка.
	Свирещ звук проглуши ушите му, покачвайки и без това забързания му пулс. Жега, изключителна жега, обгори кожата му. Крас откри, че се моли за бърз край.
	Свиренето се превърна в рев, който увеличаваше силата си, сякаш истински вулкан се канеше да изригне насред стаята му. Крас се помъчи да отвори очи, но светлината все още бе прекалено силна. Той се сви на кълбо и се приготви за неизбежното.
	А след това… светлината просто изчезна, оставяйки стаята в застинала тъма.
	Отначало майсторът магьосник дори не можеше да се помръдне. Ако _Гладът_ бе дошъл за него в този момент, щеше да го завари без никакви съпротивителни сили. Той полежа няколко минути, опитвайки се да си възвърне усещането за реалност и когато най-накрая сполучи, започна да спира кръвта, шуртяща от жестоката рана.
	Крас прокара здравата си ръка над раната и затвори кървящата дупка. Нямаше да успее да поправи щетите. Нищо, докоснато от черната магия, не можеше да се регенерира.
	Най-накрая той се осмели да отвори очи. Дори неосветената стая първоначално му се струваше прекалено ярка, но очите му постепенно се приспособиха. Крас различи няколко сенчести форми — на мебели, както се надяваше.
	— Светлина… — промълви съсипаният магьосник.
	Малка смарагдова сфера се появи в близост до тавана, хвърляйки мъждива светлина. Крас огледа обстановката. Точно така сенките, които бе видял, представляваха останките от мебелировката му. Единствено столът не бе оцелял. Що се отнася до Глада, той бе напълно унищожен. Цената се бе оказала огромна, но Крас бе възтържествувал.
	А може би не. Такава катастрофа в рамките на няколко секунди, а той дори нямаше с какво да се похвали. Опитът му да изследва покоите на лорд Престор бе завършил с неуспех.
	И все пак… и все пак…
	Крас се изправи с мъка на крака и призова нов стол, абсолютно еднакъв с предишния. Тръшна се в него със стон. След кратък поглед към обезобразената ръка, достатъчен, за да се увери, че кървенето наистина е спряло, магьосникът призова нов син кристал, с който отново да огледа жилището на благородника. Току-що го бе осенило едно ужасяващо подозрение, а в светлината на случилото се той бе уверен, че ще успее да го потвърди с едно-единствено бегло надзъртане.
	Ето! Следите от магия бяха ясно различими. Крас ги проследи, наблюдавайки плетеницата им. Трябваше да бъде внимателен, ако не искаше отново да разбуди злото, от което току-що се бе спасил.
	И потвърждението дойде. Умението, с което бе заплетен _Неутолимият глад_, сложността, с която бе променена същността му, за да успее да се противопостави на първата му контрамагия — и двете говореха за знания, превъзхождащи тези на Кирин Тор, които бяха най-добрите магьосници сред хората и елфите.
	Но имаше и друга раса, чиито занимания с магия датираха от времена, предхождащи дори тези на елфите.
	— Сега вече те познах… — ахна Крас, призовавайки пред себе си гордия лик на Престор. — Познах те въпреки формата, която си заел! — Той се закашля и спря, за да си поеме дъх. Изпитанието бе изцедило по-голямата част от неговите сили, но осъзнаването с кого се бе борил, го бе засегнало по-дълбоко, отколкото би могла да го стори, която и да е магия! — Познах те… Детуинг!


	Седем

	Дънкан дръпна юздите на коня си, за да го накара да спре.
	— Тук нещо не е наред.
	Ронин имаше същото усещане. След случката в укреплението това го накара да се запита дали гледката, която виждаха в момента, не е свързана по някакъв начин с целта на пътуването му.
	В далечината пред тях лежеше Хасик, но това бе един потиснат и смълчан Хасик. Магьосникът не чуваше нищо, нито дори намек за някаква дейност. Подобно пристанище би трябвало да жужи като разбунен кошер и звуците би трябвало да достигат до мястото, където групата бе спряла. При все това, освен чуруликането на птичките, той не чуваше никакви други признаци на живот.
	— Не сме получавали вести за неприятности — информира главният паладин Верееса. — В противен случай веднага щяхме да дойдем тук.
	— Може би сме прекалено неспокойни заради пътуването — отвърна рейнджърът с тих, предпазлив глас.
	Толкова дълго останаха на едно място, че Ронин най-накрая се видя принуден да вземе нещата в свои ръце. За всеобща изненада той смушка коня си да тръгне, решен да стигне до Хасик със или без останалите.
	Верееса веднага го последва, а лорд Сентур естествено забърза след нея. Ронин прикри развеселеното си изражение, когато Рицарите на сребърната ръка преминаха в галоп, за да поемат водачеството от него. Все някак щеше да изтърпи арогантността и надутостта им още мъничко. По един или друг начин, магьосникът и нежеланите му спътници щяха да се разделят в пристанището.
	В случай… че в пристанището бе останала жива душа.
	Дори конете им реагираха на тишината и ставаха все по-плахи. Даже в един момент на Ронин му се наложи да смушка коня си, за да го накара да продължи напред. Въпреки това никой от рицарите не си направи шега със затруднението му.
	За негово облекчение, докато групата им се приближаваше към града, започнаха да се чуват звуци на живот откъм пристанището. Удари с чук. Няколко извисени гласа. Движение на каруца. Не бяха много, но поне доказваха, че Хасик все още не се е превърнал в свърталище на духове.
	Въпреки това те се приближиха предпазливо, с ясното съзнание, че нещо не е наред. Верееса и рицарите бяха поставили ръце върху дръжките на мечовете си, а Ронин прехвърляше магиите в паметта си. Никой не знаеше какво очаква да се случи, но очевидно всички смятаха, че то ще стане скоро.
	Тъкмо когато градските порти изникнаха пред погледите им, Ронин забеляза три злокобни сенки да се издигат във въздуха. Конят на магьосника подскочи. Верееса хвана юздите вместо Ронин и удържа животното под контрол. Някои от рицарите извадиха мечовете си, но Дънкан незабавно им даде сигнал да върнат оръжията в ножниците.
	Секунди по-късно три огромни грифона се спуснаха пред групата — два от тях кацнаха по върховете на най-здравите дървета наоколо, а третият се приземи точно на пътя им.
	— Кой язди към Хасик? — попита настоятелно неговият ездач, брадат воин с бронзова кожа, и макар да не стигаше дори до рамото на Ронин, той изглеждаше способен да го вдигне заедно с коня му.
	Дънкан незабавно излезе напред.
	— Поздрав, ездачо на грифони! Аз съм лорд Дънкан Сентур от ордена на Рицарите на сребърната ръка и водя тази група към пристанището! Ако ми позволиш един въпрос, да не би някакво нещастие да е сполетяло Хасик?
	Джуджето се разсмя грубовато. То не бе закръглено като земните си братовчеди, а по-скоро изглеждаше като варварски воин, хванат от някой дракон и смачкан до половин ръст. Раменете му бяха по-широки дори от тези на най-силния рицар, а мускулите му играеха по собствена воля. Буйна и дълга коса се ветрееше зад якото му, неотстъпчиво лице.
	— Ако наричаш чифт дракони просто нещастие, тогава да, Хасик бе сполетян от такова нещо! Те дойдоха преди три дни, разрушиха и изгориха всичко, което успяха! Ако с моето ято не бяхме пристигнали точно в онова утро, нямаше да завариш и частица от скъпоценното си пристанище, човеко! Едва бяха започнали, когато ги ударихме в небето! Славна битка беше, въпреки че него ден загубихме Глодин! — Джуджетата удариха с юмруци върху сърцата си. — Дано духът му се бие гордо до края на вечността!
	— И ние видяхме дракон — намеси се Ронин, защото за момент се бе уплашил, че джуджетата може да запеят една от своите епични траурни песни, за които бе чувал. — Някъде по същото време. Имаше и оркски ездач. Трима от вашите се появиха и се сбиха с него…
	Водачът на ездачите го бе погледнал намръщено, още когато си бе отворил устата, но при споменаването на другата битка очите на джуджето светнаха и огромната усмивка се върна по лицето му.
	— Точно, това пак беше наше дело, човеко! Проследихме страхливото влечуго и го ударихме в небето! Хубава и опасна битка беше и тая също! Молок ей там… — той посочи към по-пълното леко оплешивяло джудже, кацнало на дървото вдясно от Ронин — изгуби една прекрасна брадва, но поне му остана чукът, а, Молок?
	— По-скоро бих си обръснал брадата, отколкото да си загубя чука, Фалстад!
	— Точно, чукът е това, което впечатлява дамите най-силно, нали тъй? — отвърна Фалстад с хихикане. И чак сега джуджето забеляза Верееса. Кафявите му очи заискриха. — Каква прекрасна елфска лейди имаме тук — направи неуспешен опит за поклон от гърба на грифона. — Фалстад Драгънрийвър*25 на вашите услуги, елфска лейди!
	[*25 Dragon (англ.) — дракон; reave (англ.) — грабя, плячкосвам. — Б.пр.]
	Ронин със закъснение си спомни, че елфите от Куел’Талас бяха единствената друга раса, на която се доверяваха джуджетата от Еъри Пийкс. Това, разбира се, далеч не беше цялата причина за съсредоточеното внимание на Фалстад върху Верееса — също като Сентур, ездачът на грифони безспорно я намираше за привлекателна.
	— Поздрав, Фалстад — отвърна тържествено среброкосият рейнджър. — И поздравления за заслужената победа. Два дракона са доста труден противник, за което и да е ято.
	— Ежедневна задача за моето, ежедневна задача! — Той се наведе колкото можеше напред. — Отдавна не сме имали честта да срещнем от вашите хора в тази област, особено такава прекрасна дама като вас! По какъв начин може да ви услужи най-добре този беден воин?
	Ронин почувства как му настръхват космите на врата. Тонът на джуджето, ако не и самите думи, предлагаше нещо повече от обикновена помощ. Подобни неща не би трябвало да смущават магьосника, но по незнайна причина сега го сториха.
	Може би Дънкан Сентур се чувстваше по същия начин, защото той отвърна, преди някой друг да е отворил уста:
	— Оценяваме вашето предложение за помощ, но такава не ни е необходима. Единствената ни задача е да стигнем до кораба, който очаква този магьосник, за да го отведе далеч от нашите брегове.
	Отговорът на паладина прозвуча, сякаш Ронин е бил осъден на изгнание от Лордерон. Ядосаният магьосник добави през стиснати зъби:
	— Отивам на мисия за Алианса.
	Фалстад явно не бе впечатлен.
	— Нямаме причина да попречим на влизането ти в Хасик, за да потърсиш кораба си, човеко, но ще откриеш, че не са останали много от тях след атаката на драконите. Твоят най-вероятно представлява само купчина отломки, люлееща се по вълните!
	Тази мисъл вече бе минала и през ума на Ронин. Но не можеше да се остави да го победят още в началото на пътуването му.
	— Длъжен съм да проверя.
	— Тогава ще се отстраним от пътя ви. — Фалстад смушка ездитното си животно. Хвърли един последен, продължителен поглед към Верееса и се ухили. — Беше ми изключително приятно, елфска лейди!
	След като Верееса кимна, джуджето и грифонът се издигнаха във въздуха. Огромните крила вдигнаха прахоляк, който влезе в очите на групата, а внезапната близост на излитащия грифон накара дори най-претръпналите коне да отстъпят крачка назад. Останалите от ятото се присъединиха към Фалстад и трите грифона бързо се стопиха в небето. Ронин видя как вече дребните точици завиха към Хасик, след което полетяха с невероятна скорост.
	Дънкан изплю прахта от устата си. От изражението му личеше, че мнението му за джуджетата е не по-високо от това за магьосниците.
	— Да тръгваме. Късметът все пак може да се окаже на наша страна.
	Без повече думи те се отправиха към пристанището. Не им отне дълго време да видят, че Хасик бе пострадал дори по-зле, отколкото бе казал Фалстад. Първите сгради, покрай които минаха, бяха малко или много непокътнати, но с всеки изминат метър разрушенията се увеличаваха. Полетата с посеви в покрайнините бяха изгорени, а от жилищата на земевладелците бяха останали само трески. По-здравите постройки с каменни основи бяха преживели яростната атака, но тук-таме и сред тях имаше по някоя напълно срината, сякаш драконите се бяха приземявали точно там.
	Изостреното обоняние на магьосника долови вонята на изгоряла плът. Двата левиатана бяха овъглили не само дървени неща. Колко ли от жителите на Хасик бяха загинали в този отчаян набег? От една страна, Ронин можеше да разбере отчаянието на орките, които вече трябваше да са осъзнали, че нямат шансове да спечелят войната. Но от друга, тези безчинства плачеха за отмъщение.
	Най-любопитното бе, че районът около пристанището изглеждаше непокътнат. Ронин очакваше положението там да е най-лошо, но с изключение на умърлушените лица на работниците, с които се разминаваха, всичко изглеждаше все едно Хасик въобще не е бил атакуван.
	— Може би корабът е оцелял все пак — измърмори той към Верееса.
	— Съмнявам се. Не и ако това е знак какво ни очаква.
	Той погледна към самото пристанище — там, където му сочеше рейнджърът. Магьосникът присви очи, опитвайки се да разбере какво точно вижда.
	— Мачта на кораб, заклинателю — информира го кисело Дънкан. — Останалата част — заедно с доблестния екипаж — несъмнено почива на дъното.
	Ронин преглътна една ругатня. Сега той вече забеляза дървените отломки, плуващи по повърхността на водата. Това бяха останките на поне дузина кораби, прецени магьосникът и осъзна защо самото пристанище бе оцеляло — орките бяха насочили своите дракони да атакуват първо плавателните съдове на Алианса, за да попречат на тяхното бягство. Това не обясняваше защо външните райони на Хасик бяха пострадали по-зле от вътрешните, но може би най-голямата част от разрушенията бяха настъпили след идването на грифоните. Не за първи път се случваше някое поселище да се окаже сцена на ожесточена битка, заради което да пострада. Въпреки това, ако джуджетата не бяха дошли, опустошенията щяха да бъдат много по-жестоки. Орките щяха да накарат своите дракони да изравнят пристанището със земята и да се опитат да избият всички до крак. Само че тези размишления не помагаха за решаване на новия му проблем — липсата на кораб, който да го закара до Каз Модан.
	— Пътешествието ти приключи, магьоснико — обяви лорд Сентур, без абсолютно никаква причина, според Ронин. — Ти се провали.
	— Може да е останал някой кораб. Имам пари да го наема…
	— Кой тук би плавал до Каз Модан заради твоето сребро? Тези нещастници вече са преживели достатъчно изпитания. Нима очакваш някой от тях да отплава доброволно за земите, където властват същите орки, сторили това?
	— Мога само да се опитам да разбера. Благодаря за времето, което ми отделихте, милорд, и ви желая всичко хубаво. — Ронин се обърна към елфата и добави: — На теб също, рейн… Верееса. Ти правиш чест на своята професия.
	Тя го изгледа учудено.
	— Аз не те оставям още.
	— Но твоята задача…
	— Не е приключила. Не мога с чиста съвест да те оставя тук без никакъв изход. Щом продължаваш да търсиш как да стигнеш до Каз Модан, аз ще направя всичко по силите си, за да ти помогна… Ронин.
	Дънкан внезапно се изпъна върху седлото.
	— И естествено, ние също не можем да оставим нещата така! В името на нашата чест, ако вие смятате, че тази задача си заслужава да бъде продължена, тогава аз и моите събратя също ще направим всичко по силите си, за да намерим някакъв превоз!
	Решението на Верееса да поостане за известно време се бе понравило на Ронин, но той можеше да мине и без Рицарите на сребърната ръка.
	— Благодаря ви, милорд, но тук има достатъчно нуждаещи се. Не е ли по-добре вашият орден да помогне на добрите хора от Хасик?
	За част от секундата той си помисли, че се е отървал от възрастния воин, но след очевиден вътрешен спор Дънкан най-накрая обяви:
	— Думите ти като никога звучат основателно, магьоснико, но аз си мисля, че можем да направим, тъй че и мисията ти, и Хасик едновременно да спечелят от нашето присъствие. Моите хора ще помогнат на жителите във възстановителните работи, а аз ще се включа лично в търсенето на превозно средство за теб! Това урежда нещата най-справедливо, нали?
	Победеният Ронин просто кимна. Застаналата до него Верееса реагира далеч по-любезно:
	— Твоята помощ несъмнено ще се окаже безценна, Дънкан. Благодаря ти.
	След като главният паладин изпрати останалите рицари по задачите им, той, Ронин и рейнджърът обсъдиха накратко как да проведат търсенето най-добре. Скоро стигнаха до съгласие, че по отделни маршрути ще покрият по-голямо пространство, а ще се срещнат отново за вечеря, когато ще обсъдят възможностите. Лорд Сентур очевидно изпитваше съмнение в успеха им, но дългът му към Лордерон и Алианса — а най-вероятно и увлечението му по Верееса — го принуждаваха да вземе участие в това начинание.
	Ронин преброди северната част на пристанището в търсене на какъвто и да е плавателен съд, по-голям от ладия. Но драконите си бяха свършили работата докрай и докато денят се изнизваше, той откри, че няма какво да съобщи на останалите. Постепенно започна да се чувства раздвоен кое го притеснява повече — това, че не е успял да намери превоз, или страхът, че надутият рицар може да се окаже човекът, намерил изход от затруднението.
	Имаше начини, по които един магьосник можеше да преодолее големи разстояния без транспорт, но само подобните на легендарния и прокълнат Медив ги използваха с увереност. Дори да успееше да изрече заклинанието, Ронин рискуваше не само да бъде засечен от някой оркски магьосник в района, но благодарение на излъчванията на Мрачния портал можеше да попадне на съвсем неочаквано място, различно от набелязаната цел. Магьосникът определено не желаеше да се материализира над кратера на някой действащ вулкан. Тогава по какъв друг начин да извърши пътуването си?
	Докато се мъчеше да намери отговор, около него с пълна сила течеше възстановяването на Хасик. Жени и деца събираха де що имаше дъски, плаващи из пристанището. Прибираха годните за употреба и трупаха останалите на купчини за по-късно унищожаване. Специален отряд от градската стража мина по цялото крайбрежие в търсене на полузатъналите трупове на моряци, потънали заедно с корабите си. Някои от хората хвърляха коси погледи към навъсения, облечен в тъмни дрехи, магьосник, който се разхождаше между тях. Част от родителите придърпваха децата по-близо до себе си, когато той минаваше. От време на време Ронин виждаше лица, които го гледаха обвиняващо, сякаш по някакъв начин той бе отговорен за ужасното нападение. Дори в такива бедствени ситуации обикновените хорица не можеха да забравят предразсъдъците и страховете, свързани с подобните нему.
	Над него прелетяха чифт грифони — джуджетата продължаваха да патрулират срещу евентуална нова атака. Ронин се съмняваше, че областта скоро ще види нови нападения на дракони, защото последното бе коствало прекалено скъпо на орките. Фалстад и другарите му биха били по-полезни, ако се приземяха и помогнеха на останалите, но изтощеният заклинател подозираше, че джуджетата, които не бяха най-приятелски настроените съюзници на Лордерон, предпочитат да стоят настрана и нависоко. Ако им се предоставеше друга причина, те най-вероятно веднага биха изоставили Хасик, вместо да…
	Друга причина?
	— Разбира се… — промълви Ронин. Той се загледа към двете създания и техните ездачи, които се спускаха на югозапад. Кой друг, освен джуджетата би се изкушил от предложението му? Кой друг бе толкова луд?
	Без да обръща внимание на достолепието си, Ронин се завтече след стопяващите се в далечината фигурки.

	* * *

	Верееса напусна най-южната част на доковете, изпълнена с крайно отвращение. Не само не бе постигнала никакъв успех, но измежду всички човешки селища, които бе посещавала, Хасик се нареждаше сред най-вонящите. И това нямаше никаква връзка с разрушенията, нито с миризмата на риба. В Хасик просто вонеше. Повечето от хората притежаваха слабо обоняние, но хората тук явно изобщо нямаха такова.
	Рейнджърът искаше да се махне от това място, да се върне сред своите. Искаше да й дадат по-важна задача, но докато не се убедеше, че е направила всичко по силите си за Ронин, тя не можеше да си тръгне с чиста съвест. И все пак не виждаше как магьосникът може да продължи пътуването си, за което тя вече бе сигурна, че е свързано с нещо повече от обикновено наблюдение. Ронин бе прекалено целеустремен, за да отива на толкова рутинна задача. Не, той имаше и друга цел. Само ако знаеше каква е тя…
	Времето за вечеря наближаваше бързо. Изгубвайки надеждата да намери морски транспорт, рейнджърът се отправи по най-прекия път към вътрешността. Хасик поддържаше и сухопътни връзки със съседите си, особено с големите области Хилсбрад*26 и Саутшор*27. Щеше да им отнеме повече от седмица, за да стигнат до някоя от тях, но това оставаше може би единственият им шанс…
	[*26 Hills (англ.) — хълмове; brad (англ.) — гвоздей. — Б.пр.]
	[*27 South (англ.) — южен; shore (англ.) — бряг, крайбрежие. — Б.пр.]
	— Прекрасна моя елфска лейди!
	Първоначално тя погледна в грешната посока, защото бе помислила, че някой от хората я е заговорил. След това Верееса си спомни кой бе използвал това обръщение за последно и свали поглед към земята, където видя Фалстад в целия му славен полуръст. Дивите очи на джуджето искряха, а устата му бе изкривена в широка, многозначителна усмивка. Той носеше натъпкан чувал на едното си рамо, а върху другото висеше огромният му чук. Тежестта дори само на едното би накарала мнозина от елфите и хората да се строполят на земята, но Фалстад ги носеше с привична лекота.
	— Господарю Фалстад. Добра среща.
	— Моля те. Моите приятели ме наричат Фалстад. И съм господар единствено на своята удивителна съдба.
	— А моите приятели ме наричат само Верееса — въпреки че джуджето, изглежда, имаше високо мнение за себе си, нещо в държането му те караше да го харесваш, макар и не толкова, колкото се надяваше Фалстад. Той не криеше интереса си към нея, дори позволи на погледа си да се спусне от лицето й надолу. Рейнджърът реши, че незабавно трябва да се справи с тази ситуация.
	— И те остават мои приятели, докато се отнасят към мен с уважението, с което аз се отнасям към тях.
	Тъмните му очи се повдигнаха, за да срещнат погледа й, но иначе Фалстад се направи на невинен.
	— Как върви мисията ви да изпратите магьосника по вода, моя елфска лейди? Не добре, бих казал, съвсем не добре!
	— Не, не върви добре. Изглежда, че единствените кораби, които не са понесли щети, са отплавали, за да потърсят по-безопасни води. Хасик е пристанище, което не функционира…
	— Жалко, жалко! Да обсъдим това допълнително на кана свястно пиво! Какво ще кажеш?
	Тя сдържа леката усмивка, която неговата добродушна настойчивост предизвикваше.
	— Някой друг път, може би. Аз все още имам задачи за изпълняване, а ти — посочи Верееса към чувала, — изглежда, също не страдаш от липсата им.
	— Тази малка кесийка? — Той разклати тежкия чувал. — Това са мъничко провизии, колкото да ни стигнат, докато напуснем това човешко място. Единствената ми задача е да ги дам на Молок, след което може да поемем към…
	Оформящият се по устните на рейнджъра учтив, но още по-категоричен отказ остана неизречен, тъй като недалеч се чу гневното грачене на грифон, последвано от спорещи гласове. Това накара и двамата с Фалстад да застанат нащрек. Без да произнесе нито дума, джуджето й обърна гръб, чувалът падна на земята, а неговият стормхамър вече беше в ръката му. Той се движеше с невероятна лекота за същество с неговата конструкция и ръст и въпреки че Верееса го последва веднага, Фалстад вече бе половин улица пред нея.
	Верееса извади собственото си оръжие от ножницата и увеличи крачката. Гласовете станаха по-силни, по-пронизителни и тя имаше неприятното усещане, че единият от тях е на Ронин.
	Улицата бързо отстъпи място на една от откритите площи, причинени от опустошението. Тук останалите ездачи на грифони очакваха водача си и тук по необяснима причина магьосникът бе решил да ги заговори. Магьосниците често биваха наричани луди, но Ронин очевидно бе един от най-ненормалните, ако си мислеше, че е безопасно да спори с дивите джуджета.
	Всъщност едно от тях вече бе спипало магьосника за колана и бе вдигнало човека на почти половин метър във въздуха.
	— Казах ти да ни оставиш на мира, нечестиви! Ако ушите ти не вършат работа, значи спокойно мога да ти ги откъсна!
	— Молок! — извика Фалстад. — Какво е направил този заклинател, та толкова те е вбесил?
	Продължавайки да държи Ронин във въздуха, другото джудже, което можеше да мине за близнак на Фалстад, ако не беше белегът на носа и гневното изражение на лицето, отвърна:
	— Тоя ни преследва — първо, до лагера, след това, когато Тупан го отряза, до тук, където се бяхме разбрали да се чакаме! Три пъти му казах да се разкара, но човекът май не вижда кое е добро за него! Тогава реших, че сигурно ще вижда по-ясно, ако му предоставя по-висока гледна точка, от която да обмисли нещата!
	— Заклинате ли… — измърмори водачът на ятото. — Имате безкрайното ми съчувствие, моя елфска лейди!
	— Кажи на другаря си да го свали на земята, иначе ще бъда принудена да му докажа превъзходството на здравия елфски меч над неговия чук.
	Фалстад се обърна, примигвайки. Той зяпна към рейнджъра, сякаш я виждаше за първи път. Погледът му се стрелна за кратко към лъскавия, искрящ меч, след което се върна към присвитите решителни очи.
	— Ще го направиш, нали? Ще защитиш това създание от онези, които са били добри приятели на твоята раса още преди хората да са се пръкнали!
	— Няма нужда тя да ме защитава — чу се гласът на Ронин. Клатещият се магьосник изглеждаше по-скоро раздразнен от положението си, отколкото уплашен. Сигурно не осъзнаваше, че Молок с лекота може да му прекърши гръбнака. — Дотук сдържах яда си, но…
	Всичко, което той кажеше от този момент нататък, щеше само да доведе до бой. Верееса бързо се придвижи напред, прекъсна Ронин с едно махване на ръката и застана между Фалстад и Молок.
	— Такова поведение заслужава порицание! Ордата дори още не е напълно победена, а ние вече се нахвърляме един срещу друг! Така ли би трябвало да се държат съюзниците? Фалстад, накарай своя воин да го пусне и ще видим дали не можем да разрешим проблема с разум, а не с гняв.
	— Това е само един заклинател… — измърмори главният ездач на грифони, но въпреки това кимна, давайки знак на Молок да пусне Ронин.
	Другото джудже го послуша, макар и с известна неохота. Ронин приглади робата си и оправи прическата си с каменна физиономия. Верееса се молеше той да запази самообладанието си.
	— Какво стана тук? — попита го настоятелно тя.
	— Отидох при тях с едно обикновено предложение, нищо повече. Това, че избраха да реагират по този начин, доказва варварската им…
	— Той искаше да го закараме до Каз Модан с нашите грифони! — изрева Молок.
	— С грифоните? — Верееса не можа да се сдържи и се възхити на дързостта на Ронин, която граничеше с безразсъдство. Да лети през морето върху гърба на един от зверовете, и то не като нормален ездач, а да се държи за джуджето? Мисията на Ронин наистина трябва да беше от по-голяма важност, отколкото признаваше той, след като магьосникът се бе опитал да придума Молок и останалите на такова нещо! Нищо чудно, че го смятаха за луд.
	— Смятах ги за способни и достатъчно смели, но явно съм сбъркал.
	Фалстад се докачи.
	— Човеко, ако в думите ти се съдържа дори и намек, че ние сме страхливци, аз лично ще направя с теб това, което не позволих на Молок! Няма по-смел народ, нито по-могъщи воини от джуджетата на Еъри Пийкс! Ние не се страхуваме от орките или драконите на Грим Батол, но не желаем да имаме вземане-даване с твоя вид повече от необходимото!
	Верееса очакваше нейният повереник да избухне гневно, но Ронин сякаш бе очаквал точно този отговор. Припомняйки си своите предишни мисли и коментари спрямо магьосниците, рейнджърът осъзна, че Ронин сигурно е прекарал по-голямата част от живота си сред такива оскърбителни забележки.
	— Аз изпълнявам мисия за Лордерон — отвърна заклинателят. — Само това би трябвало да е от значение, но виждам, че не е. — Той обърна гръб на джуджетата и се отдалечи.
	Продължавайки да стиска здраво меча си, Верееса взе отчаяно решение, породено от подозренията й относно тази така наречена „шпионска“ мисия на Ронин.
	— Чакай, магьоснико!
	Той спря, несъмнено изненадан от нейния внезапен изблик. Обаче рейнджърът не заговори на него, а вместо това се обърна отново към водача на ятото грифони:
	— Фалстад, никакъв начин ли няма да ни закарате близо до Грим Батол? В противен случай Ронин и аз несъмнено сме загубени!
	Изражението на джуджето се смени с притеснение.
	— Смятах, че магьосникът пътува сам.
	Тя хвърли един многозначителен поглед към Ронин, който я наблюдаваше внимателно, с надеждата, че той няма да го изтълкува погрешно.
	— И какъв шанс ще има той още при първата му среща със здравите оркски брадви? Той би могъл да убие един-двама с магиите си, но ако се приближат до него, тогава ще има нужда от добър воин с меч.
	Фалстад погледа как тя размахва оръжието и притесненото му изражение се стопи.
	— Да, воинът е много добър, със или без меч! — Джуджето погледна първо Ронин, след това — своите хора. То подръпна дългата си брада и отново извърна очи към Верееса. — За него не бих направил почти нищо, но за теб — и за Алианса на Лордерон, разбира се — съм готов на всичко. Молок!
	— Фалстад, не говориш сериозно…
	Главното джудже отиде до своя приятел и обгърна с една ръка раменете на слисания Молок.
	— Това е за благото на войната, братко! Помисли само за смелостта, с която после ще можеш да се хвалиш! По пътя дори може да убием някой и друг дракон и да увеличим нашите славни летописи, нали?
	Незначително успокоен, Молок най-накрая кимна и промърмори:
	— И предполагам, че елфската дама ще седи зад тебе?
	— Тъй като елфите са нашите най-стари съюзници, а аз съм водач на ятото, да! Рангът ми го изисква, не е ли така, братко?
	Този път Молок само кимна. Намръщеното му изражение казваше всичко останало.
	— Чудесно! — изрева Фалстад. Той отново се обърна към Верееса: — За пореден път джуджетата от Еъри Пийкс се притичват на помощ! Това заслужава да се полее с една-две кани пиво, нали?
	Останалите джуджета, включително и Молок, грейнаха при това предложение. Рейнджърът видя, че Ронин би желал да се оттегли в този момент, но предпочете да си замълчи. Верееса му бе осигурила превоз до бреговете на Каз Модан и това изискваше от него да покаже благодарността си към всички участници. Вярно, че Фалстад и другарите му също биха се радвали да се отърват от Ронин, но Верееса изпита благодарност, че ще има и друг, с когото да си поговори.
	— С радост ще се присъединим към вас — отвърна най-накрая тя. — Нали така, Ронин?
	— Напълно. — Думите му прозвучаха с ентусиазма на човек, току-що открил, че е настъпил нещо миризливо.
	— Прекрасно! — Погледът на Фалстад дори за секунда не се спря върху магьосника. Той каза на Верееса: — Таверната „Морският глиган“ все още е непокътната и в миналото винаги е ценяла нашите чудесни дела! Все ще изнамерят отнякъде поне няколко бурета пиво! Да вървим!
	Той може би щеше да я придружи лично дотам, но рейнджърът умело се измъкна от обсега му. Фалстад, който вероятно в момента жадуваше повече за пиво, отколкото за жени, дори не забеляза бягството й. Той махна на своите хора и ги поведе към любимата им кръчма.
	Ронин се присъедини към нея, но когато тя направи крачка след джуджетата, той внезапно я дръпна встрани с потъмняло лице.
	— Какви ги вършиш? — прошепна огненокосият магьосник. — Само аз отивам в Каз Модан!
	— И нямаше да имаш възможността да стигнеш там, ако не бях споменала, че идвам с теб. Видя как реагираха джуджетата преди това.
	— Верееса, не знаеш в какво се забъркваш!
	Тя доближи лицето си на милиметри от него, предизвиквайки го.
	— И какво е то? Нещо повече от обикновена шпионска мисия в Грим Батол? Замислил си нещо, нали?
	Ронин изглеждаше почти готов да й отговори, но точно тогава някой ги повика. Двамата се обърнаха едновременно и видяха Дънкан Сентур да се приближава към тях.
	Внезапна мисъл осени елфата. Тя не бе помислила за паладина, когато се бе опитала да убеди Фалстад да ги закара отвъд морето. Но доколкото вече познаваше рицаря, Верееса имаше ужасното чувство, че той ще настоява да тръгне с тях.
	Явно магьосникът още не се бе сетил за това, защото гневът му продължаваше да бъде съсредоточен върху нея.
	— Ще говорим за това, когато останем насаме, но искам да знаеш нещо отсега — когато стигнем бреговете на Каз Модан, само аз ще продължа нататък! Ти ще се върнеш с нашия добър приятел Фалстад. И ако си помислиш да продължиш напред…
	Очите му пламнаха. Буквално пламнаха. Дори неустрашимата елфа не можа да се сдържи и се отдръпна удивена.
	— Аз лично ще те върна тук!


	Осем

	Те приближаваха към Грим Батол.
	Некрос знаеше, че този ден ще настъпи. След катастрофалния разгром на Дуумхамър и по-голямата част от Ордата, той бе започнал да брои дните до момента, в който победоносните войски на хората и техните съюзници щяха да се появят, марширувайки в остатъците от оркските владения в Каз Модан. Вярно, че Алиансът на Лордерон бе принуден да се бори със зъби и нокти за всяка педя земя по пътя си, но най-накрая бяха пристигнали. Некрос почти можеше да види армиите, които се струпваха по границата.
	Но преди да нанесат своя удар, тези армии се надяваха допълнително да отслабят орките. Ако можеше да вярва на думите на Крил, а този път той нямаше никаква причина да лъже, значи наистина бе приведен в действие заговор за освобождаването или унищожаването на кралицата на драконите. Гоблинът не бе успял да научи точно колко души са изпратени, но Некрос смяташе, че за толкова важна операция, особено при докладите за увеличена военна активност откъм северозапад, би трябвало да са поне един полк от подбрани рицари и елфи. Със сигурност щеше да има и магьосници, и то от най-могъщите.
	Оркът повдигна талисмана. Дори _Демонична душа_ нямаше да му даде достатъчно сили, за да защити леговището, а в този момент той не можеше да очаква никаква помощ от вожда си. Зулухед бе зает с подготовката на последователите си за очакваната на север касапница. Няколко чирака наблюдаваха границите на юг и на запад, но Некрос имаше толкова вяра в тях, колкото и в психическата стабилност на Крил. Не, както обикновено всичко оставаше на плещите на осакатения орк и зависеше от решенията, които той щеше да вземе.
	Той закуцука по каменните коридори, докато стигна до спалните помещения на драконовите ездачи. От ветераните бяха останали малцина, но един, на когото Некрос винаги бе имал вяра, продължаваше да язди в челото на всяка битка.
	Повечето от грамадните воини се бяха скупчили около масата в средата на стаята — мястото, където обсъждаха битките, ядяха, пиеха и хвърляха зарове. От потракването, което идваше от събраното множество, ставаше ясно, че в момента тече някоя сериозна игра. Ездачите нямаше да останат доволни от прекъсването, но Некрос нямаше друг избор.
	— Торгус! Къде е Торгус?
	Някои от воините погледнаха към него, а ядосаното им сумтене го предупреждаваше, че най-добре натрапваното му да е от изключителна важност. Еднокракият орк оголи зъби и сбърчи гъстите си вежди. Въпреки загубата на крайника си, той беше избран за водач тук и никой, дори ездачите на дракони нямаше да се отнася към него като към по-нисш.
	— Е? Някой от вашата пасмина да ми отговори, иначе ще нахраня кралицата на драконите с парчета от телата ви!
	— Тук, Некрос… — Огромна фигура се отдели от групата и след като се изправи, се извиси с цяла глава над останалите орки. Грозен лик, дори според стандартите на собствената им раса, се вторачи в Некрос. Едната му бивна беше отчупена и белези красяха и двете страни на тумбестото лице с мечешки черти. Раменете му бяха два пъти по-широки от тези на възрастния заклинател и преминаваха в мускулести ръце, дебели колкото здравият крак на Некрос. — Тук съм…
	Торгус тръгна към своя началник, докато останалите ездачи се отдръпваха бързо и почтително от пътя му. Той се носеше с енергичната увереност на първенец сред орките, и то с пълно право, защото под неговото водачество драконът му бе причинил повече разрушения, погубил беше повече грифони и бе обърнал в безредно бягство повече човешки армии, отколкото всеки друг от събратята си. Отличия и медали от Дуумхамър и Блекхенд, без да споменаваме останалите кланови вождове като Зулухед, висяха от препаските около гърдите му, където той окачваше брадвата си.
	— Какво искаш, старче? Още едно хвърляне и щях да им обера всичките пари! Дано да идваш за нещо хубаво!
	— То е това, за което си обучаван! — изръмжа Некрос. — Освен ако не си преминал изцяло на полето на хазартните битки!
	Някои от другите ездачи замърмориха, но Торгус беше заинтригуван.
	— Специална мисия? Нещо по-интересно от това да изпепеля няколко жалки селяни?
	— Нещо, което може би включва войници и един-два магьосника! Това повече ли ти харесва?
	Жестоките червени очички се присвиха.
	— Разкажи ми още, старче…

	* * *

	Ронин имаше осигурен превоз до Каз Модан. Мисълта за това би трябвало да го радва, но цената му се струваше твърде висока. Достатъчно зле бе, че трябваше да си има вземане-даване с джуджетата, които очевидно го намираха за не по-малко противен, отколкото той тях, та и Верееса трябваше да заяви, че била длъжна да дойде с него. Вярно, че това бе необходима хитрина, за да получи съгласието на Фалстад, но бе обърнало плановете му с главата надолу. От първостепенна важност бе да отиде до Грим Батол самичък — ако нямаше безполезни спътници, нямаше опасност от нова катастрофа. И от повече смъртни случаи.
	Като капак на всичко, той току-що бе открил, че Дънкан Сентур бе успял да убеди непоколебимия Фалстад да вземе и паладина с тях.
	— Това е лудост! — заяви Ронин не за първи път. — Нямам нужда от никой друг!
	Но дори сега, когато ездачите на грифони се приготвяха да ги закарат от другата страна на морето, никой не го слушаше. Никой не искаше да чуе думите му. Ронин дори подозираше, че ако прекали с протестите, може да се окаже единственият човек, който няма да тръгне, колкото и нелепо да звучеше това. Като се имаше предвид как го гледаше Фалстад напоследък…
	Дънкан се бе срещнал със своите хора, предал бе командването на Роланд и му бе оставил заповеди, които да изпълнява в негово отсъствие. Брадатият рицар бе предал на младия си заместник нещо, което приличаше на медальон. Ронин почти не му бе обърнал внимание — Рицарите на сребърната ръка явно имаха хиляди различни ритуали за всякакви незначителни случаи — но Верееса, която бе застанала до него, му прошепна:
	— Дънкан предава на Роланд печата на командването. Ако с възрастния паладин се случи нещо, Роланд ще заеме поста му за постоянно. Рицарите на сребърната ръка не поемат никакви рискове.
	Той се обърна към нея, за да я попита нещо, но тя отново се бе отдалечила. Поведението й беше станало по-официално, откакто той й бе прошепнал заплахата си. Ронин не желаеше да го принуждават да прави каквото и да е, за да върне рейнджъра обратно, но и не искаше да й се случи нещо заради неговата мисия. По същата причина не желаеше и присъствието на Дънкан Сентур, въпреки че паладинът имаше далеч по-голям шанс да оцелее във вътрешността на Каз Модан, отколкото самият Ронин.
	— Време е да отлитаме! — извика Фалстад. — Слънцето вече е високо в небето и дори старците са се надигнали и са започнали да шетат! Готови ли сме най-накрая?
	— Аз съм готов — отвърна Дънкан с обичайната си сериозност.
	— Аз също — отвърна бързо и нетърпеливият заклинател, който не искаше някой да си помисли, че точно той е причината за каквото и да е забавяне. Ако питаха него, той и един от ездачите щяха да са потеглили още предната вечер, но Фалстад бе настоял, че животните се нуждаят от цялата нощ за почивка след изтощителния ден и че трябва да свършат още нещо, което Фалстад бе определил като закон за джуджетата.
	— Тогава да яхваме грифоните! — Жизнерадостното джудже се усмихна на Верееса и протегна ръка. — Моя елфска лейди?
	Развеселена, тя се настани зад него върху грифона. Макар и с усилие Ронин запази каменно изражение на лицето. Той би предпочел елфата да лети с всяко друго джудже, само не и с Фалстад, но щеше да изглежда като абсолютен глупак, ако го кажеше на глас. Освен това какво значение имаше за него с кого ще язди тя?
	— Побързай, магьоснико! — изропта Молок. — Ще ми се по-бързо да приключваме с това пътешествие!
	Облечен в по-лека броня, Дънкан се качи зад един от останалите ездачи. Той бе воин като тях и джуджетата уважаваха паладина, а може би дори го харесваха. Те познаваха безстрашието, което светият орден проявяваше в битка, и явно в това се криеше причината лорд Сентур да ги убеди лесно, че трябва да вземат и него.
	— Дръж се здраво! — заповяда Молок на Ронин. — Иначе ще свършиш като храна за рибите някъде по пътя ни!
	С тези думи джуджето смушка грифона да полети във въздуха. Магьосникът се държеше колкото можеше здраво, а неестественото усещане, че сърцето му е заседнало в гърлото, не му придаваше увереност в безопасността на пътуването. Ронин никога не бе яздил грифон и докато огромните крила на животното биеха нагоре-надолу, той бързо реши, че ако оцелее, няма да повтори това преживяване. С всеки отсечен удар на крилата на съществото стомахът на магьосника се обръщаше наопаки. Ако имаше какъвто и да е друг начин да стигне до Каз Модан, Ронин с охота би го предпочел.
	Все пак той се видя принуден да признае, че съществата летяха с изключителна бързина. Само след броени минути групата изгуби от погледа си не само Хасик, но и цялото крайбрежие. И драконите не биха могли да достигнат тази скорост, въпреки че не биха изостанали с много. Ронин си припомни как три от тези по-дребни същества се бяха стрелкали около главата на червения левиатан. Опасна проява на майсторство дори за грифоните, на която бяха способни малцина други животни.
	Под тях морето бушуваше яростно — вълните се издигаха застрашително високо, а между тях зейваха невероятни бездни. Вятърът брулеше лицето на Ронин, а водните пръски го караха да придърпва качулката на робата си, за да се защити поне частично. Молок изглеждаше недокоснат от грубите природни стихии и сякаш дори им се наслаждаваше.
	— Колко… Колко има до бреговете на Каз Модан, според теб?
	Джуджето сви рамене.
	— Няколко часа, човеко! Не мога да кажа с по-голяма точност!
	Запазвайки мрачните мисли за себе си, магьосникът се сви по-ниско и се постара да не обръща внимание на пътуването, доколкото му бе възможно. Мисълта, че под него има толкова много вода, притесняваше Ронин повече, отколкото бе очаквал. Между Хасик и бреговете на Каз Модан единствено опустошеното островно кралство Тол Барад внасяше някакво разнообразие сред безкрайните вълни, но Фалстад вече бе отбелязал, че няма да спират там. Унищожено от орките още в началото на войната, нито една живинка — по-голяма от плевел или насекомо — не бе оцеляла след кървавата победа на Ордата там. Островът сякаш излъчваше някаква аура на гибел, която бе толкова силна, че дори магьосникът не оспори решението на джуджето.
	Продължаваха да летят напред. Ронин събра смелост и започна да оглежда спътниците си. Дънкан, естествено, посрещаше природните стихии с типичното си безстрашие, напълно пренебрегвайки пръските, които се удряха в брадатото му лице. Поне Верееса показваше известни признаци на неудобство от необходимостта да пътува по толкова неестествен начин. Също като магьосника през по-голямата част от времето тя държеше главата си ниско, а дългата й сребриста коса бе грижливо прибрана под качулката на плаща. Тя се бе притиснала към Фалстад, който изглежда се наслаждаваше на нейното притеснение.
	Най-накрая Ронин криво-ляво започна да свиква с пътуването. Хвърли поглед към слънцето, преценявайки, че са прекарали във въздуха поне пет часа. При скоростта, с която грифоните цепеха небесата, вече би трябвало, да са изминали над половината от разстоянието. В края на краищата той наруши създалото се между него и Молок мълчание и го попита дали е така.
	— Половината? — изсмя се джуджето. — Още два часа и смятам, че ще видим зъберите на западен Каз Модан в далечината! Половината, ха!
	По-скоро добрата новина, отколкото изненадващото веселие на спътника му, накара Ронин да се усмихне. Значи бе преживял почти три четвърти от пътуването. Още малко и краката му отново щяха да стъпят на твърда земя. Като никога досега той бе отбелязал съществен напредък, без да го забави някакво ужасно нещастие.
	— Знаете ли къде можем да се приземим, щом стигнем дотам?
	— Места за приземяване колкото щеш, магьоснико! Не се притеснявай! Съвсем скоро ще се отървем от теб! Само се моли да не завали, преди да сме пристигнали!
	Ронин вдигна поглед и огледа облаците, които се бяха насъбрали през последния половин час. Приличаха на дъждовни, но ако наистина бяха такива, групата имаше предостатъчно време да стигне целта си, преди да е заваляло. Единственото, за което трябваше да се притеснява сега, бе как да открие най-подходящия път до Грим Батол, след като другите тръгнат обратно.
	Ронин отлично знаеше колко дързък ще се стори планът му на останалите, ако научеха истината. Пак го връхлетяха мисли за духовете, които го тормозеха, за призраците от миналото. Те бяха истинските му спътници в този налудничав поход, те бяха фуриите, които го тикаха напред. Те щяха да го видят как успява или как загива, докато се опитва.
	Да загине, докато се опитва. Не за първи път след смъртта на предишните му спътници той се чудеше дали това няма да бъде най-доброто разрешение на нещата. Може би тогава Ронин наистина щеше да е изкупил грешката поне пред самия себе си, ако не пред духовете във въображението му.
	Но първо трябваше да стигне до Грим Батол.
	— Погледни натам, магьоснико!
	Потънал в мислите си, Ронин се сепна. Погледна над рамото на Молок в посоката, която му сочеше джуджето. Отначало магьосникът не различаваше нищо, защото морските пръски продължаваха да заслепяват очите му. Все пак, след като прочисти погледа си, той видя две тъмни петънца на хоризонта. Две неподвижни петънца.
	— Това земя ли е?
	— Точно, магьоснико! Първите белези за Каз Модан!
	Толкова близо! Ронин се ободри, осъзнавайки, че е успял да проспи остатъка от полета. Каз Модан! Без значение колко щеше да бъде опасно пътуването нататък, поне бе успял да стигне дотук. Със скоростта, с която се носеха грифоните, нямаше да мине дълго време, докато се приземят…
	Две нови петънца привлякоха вниманието му — две петънца в небето, които се движеха и ставаха все по-големи и по-големи, сякаш се приближаваха към тяхната група.
	— Какво е онова? Какво идва срещу нас?
	Молок се наведе напред с присвити очи.
	— В името на назъбените ледени скали на Нортерон*28! Дракони! Два са!
	[*28 От northern (англ.) — северен. — Б.пр.]
	Дракони…
	— Червени?
	— От значение ли е цветът на небето, магьоснико? Драконът си е дракон! Кълна се в своята брада, тези идват доста бързо към нас!
	Ронин погледна към останалите ездачи на грифони и видя, че Фалстад и другите също са забелязали драконите. Джуджетата незабавно започнаха да се престрояват, като се разпръснаха, така че да представляват по-дребни и трудни мишени. Магьосникът отбеляза, че Фалстад зави към тила, най-вероятно защото с него яздеше Верееса. От друга страна, грифонът, върху който бе Дънкан Сентур, се втурна напред, оставяйки зад себе си ятото.
	Но драконите явно също имаха някаква стратегия. По-големият от двойката се отдели от спътника си и се издигна нависоко. Ронин незабавно схвана, че двата левиатана възнамеряват да приклещят грифоните помежду си, защото така щеше да им бъде по-лесно да атакуват едно по едно по-дребните животни и техните ездачи.
	Върху драконите яздеха двама от най-грамадните и грозни орки, които напрегнатият магьосник някога бе виждал. Този, който яздеше по-големия бегемот, явно бе водачът. Той махна с брадва към другия орк, чийто звяр веднага направи остър завой в противоположна посока.
	— Изкусни ездачи са тия! — извика Молок с нетърпение. — Особено този от дясната страна! Ще стане славна битка!
	В която Ронин спокойно можеше да изгуби живота си. А тъкмо изглеждаше, че мисията му най-сетне е тръгнала гладко.
	— Не можем да се бием с тях! Аз трябва да стигна до брега!
	Той чу Молок да сумти огорчено.
	— Моето място е в боя, магьоснико!
	— А моята мисия има предимство!
	Той си помисли за момент, че джуджето може да го събори от общото им ездитно животно. След това с огромна неохота Молок кимна с глава и извика:
	— Ще направя каквото мога, магьоснико! Ако се отвори възможност, ще се насочим към брега! Ще те сваля там, с което всичко между нас приключва!
	— Съгласен!
	Те не промълвиха нито дума повече, защото в този момент двете враждуващи сили се срещнаха.
	По-бързите и по-подвижни грифони започнаха да се стрелкат около драконите, с което скоро раздразниха по-дребния от тях. При все това обременени от допълнителната тежест, животните, яздени от Ронин и спътниците му, не можеха да маневрират толкова бързо колкото обикновено. Огромна лапа с остри като бръснач нокти едва не забърса Фалстад и Верееса, а едно крило почти отнесе Дънкан и джуджето с него. Паладинът и неговият спътник продължиха да летят в опасна близост, сякаш се опитваха да въвлекат единия от драконите в някаква странна ръкопашна схватка.
	С известно усилие Молок откачи своя стормхамър, размаха го и зарева като човек, който току-що е усетил, че косата му гори. Ронин се надяваше, че джуджето няма да забрави обещанието си, когато го погълне битката.
	Вторият дракон пикира надолу. Бе избрал Фалстад и Верееса за своя главна цел. Фалстад пришпори грифона си, но заради допълнителната тежест на елфата крилата му не успяваха да ги носят достатъчно бързо. Огромният орк насърчаваше гущероподобния си другар с кръвожадни викове и дивашко размахване на чудовищната си бойна брадва.
	Ронин стисна зъби. Не можеше да ги остави да загинат, особено рейнджъра.
	— Молок! Насочи се към големия! Трябва да им помогнем!
	Въпреки че изгаряше от нетърпение да се подчини, джуджето с белезите напомни на Ронин предишното му желание:
	— Какво стана с безценната ти мисия?
	— Просто го направи!
	Широка усмивка се разля по лицето на Молок. Той нададе вик, който прониза всеки един нерв на магьосника, и насочи своя грифон право към дракона.
	Зад него Ронин подготвяше магия. Оставаха само секунди, преди кървавочервеният левиатан да стигне до Верееса…
	Фалстад изви животното си в неочаквана дъга, което изненада драконовия ездач. Огромният бегемот профуча покрай тях, неспособен да повтори маневрата на по-дребния си противник.
	— Дръж се здраво, магьоснико!
	Грифонът на Молок се стрелна почти отвесно надолу. Опитвайки се да не се поддаде на първичния страх, Ронин преповтори последната част от магията си. Само да успееше да събере достатъчно дъх, за да я изрече…
	Джуджето нададе боен вик, който привлече вниманието на орка. С присвити вежди грозната фигура се извърна, за да посрещне новия си враг.
	Стормхамърът се докосна до бойната брадва. Дъждът от искри едва не накара магьосника да изгуби равновесие. Грифонът заграчи от изненада и болка. Молок едва не се изтърколи от седлото си. Ездитното им животно реагира най-бързо и се издигна високо в небето, като почти стигна до сгъстяващите се над тях облаци. Молок се намести в седлото си.
	— В името на Еъри! Видя ли това? Не са много оръжията, нито размахващите ги ръце, които могат да устоят срещу моя стормхамър! Това ще бъде прекрасен двубой!
	— Изчакай първо да опитам нещо!
	Лицето на джуджето потъмня.
	— Магия? Къде в това има чест и смелост?
	— А как ще се биеш срещу орка, ако неговият дракон не те остави да се доближиш повече до него? Веднъж изкарахме късмет…
	— Добре! Само недей приключва битката!
	Ронин не отговори най-вече защото целеше да направи точно това. Той погледна към дракона, който бързо ги бе последвал нагоре, и започна да произнася могъщи думи. В последния момент магьосникът хвърли поглед към надвисналите облаци.
	Самотна гръмотевица се спусна надолу, удряйки право в преследващия ги гигант.
	Тя се стовари върху дракона с цялата си сила, но ефектът не бе, какъвто се беше надявал Ронин. Тялото на съществото проблесна от крило до крило и звярът нададе гневен рев, но далеч не започна да пада към земята. Всъщност дори оркът, който несъмнено бе пострадал по-силно, просто се отпусна напред в седлото си за кратко.
	Разочарованият магьосник трябваше да се задоволи с факта, че поне е успял да зашемети огромното същество. Освен това му хрумна, че нито той, нито Верееса са в непосредствена опасност. Драконът се бореше с всички сили само за да се задържи във въздуха.
	Ронин положи ръка върху рамото на Молок.
	— Към брега! Побързай!
	— Да не си се побъркал, магьоснико? Ами битката, която току-що ме накара да…
	— Веднага!
	По-скоро защото искаше да се отърве от досадния си спътник, отколкото защото бе приел, че магьосникът има право да му заповядва, Молок неохотно накара грифона си да завие отново.
	Оглеждайки околността, неспокойният заклинател потърси Верееса. Не се виждаха нито тя, нито Фалстад. Ронин обмисли дали отново да не промени заповедите си, но знаеше, че е длъжен да стигне до Каз Модан. Джуджетата несъмнено можеха да се оправят с тази двойка дракони… Несъмнено можеха. Грифонът на Молок вече бе започнал да се отдалечава от доскорошния си противник. Ронин отново се замисли дали да не се върнат.
	Огромна сянка ги закри. Човекът и джуджето едновременно погледнаха нагоре с изненада и ужас.
	Вторият дракон се бе промъкнал до тях, докато се бяха занимавали с другия. Грифонът се опита да се измъкне с пикиране. Смелият звяр почти успя, но острите нокти се забиха в дясното му крило. Лъвоподобното животно изрева агонизиращо и отчаяно опита да се задържи във въздуха. Ронин погледна нагоре и видя зейналата паст на дракона. Гигантското чудовище се канеше да ги погълне цели.
	Иззад дракона изникна втори грифон. Дънкан и неговият спътник. Паладинът бе заел доста странна поза и май се мъчеше да накара джуджето да направи нещо. Ронин нямаше представа какво е намислил рицарят. Знаеше само, че драконът ще се стовари върху него и Молок, преди да успее да изрече някоя подходяща магия.
	Дънкан Сентур скочи.
	— Богове и демони! — извика Молок, защото както никога досега дивото джудже бе поразено от смелостта и лудостта на друго същество.
	Със закъснение Ронин осъзна какво иска да направи рицарят. С едно движение, при което всеки друг би продължил да пада към смъртта си, сръчният воин се приземи с удивителна точност върху врата на дракона. Той обгърна с ръце дебелата шия и се намести върху нея още преди звярът и неговият ездач да са осъзнали какво се е случило.
	Оркът вдигна своята брадва и се опита да я забоде в гърба на лорд Сентур, но на косъм не улучи. Дънкан му хвърли един поглед, след което сякаш забрави за дивия си противник. Вместо това започна да се придвижва напред, избягвайки неуспешните опити на дракона да го захапе.
	— Той трябва да е луд! — извика Ронин.
	— Не, магьоснико — той е воин.
	Ронин не разбра пълния с уважение тон на джуджето, докато не видя Дънкан, увил крака и едната си ръка около врата на влечугото, да вади блестящия си меч. Зад паладина оркът бавно пълзеше напред, а очите му горяха със смъртоносен червен пламък.
	— Трябва да направим нещо! Приближи ме до тях! — настоя Ронин.
	— Твърде късно е, човеко! Личи си, че ще бъдат създадени нови епични песни…
	Драконът не се опита да събори Дънкан безспорно, защото не искаше да причини същото и на ездача си. Оркът се движеше с доста по-голяма увереност от рицаря и бързо се приближаваше към точката, от която можеше да нанесе удар.
	Дънкан бе почти върху тила на звяра. Той вдигна дългия си меч нагоре, с ясното намерение да го забоде в основата на черепа, откъдето започваше гръбначният стълб. Оркът замахна първи. Брадвата се заби в гърба на лорд Сентур, разсичайки леката ризница от метални брънки, която той бе предпочел за това пътуване. Дънкан не извика, но падна напред и едва в последния момент удържа меча в ръката си. Рицарят успя да го притисне към тила на дракона, но силите му видимо започваха да го напускат.
	Оркът отново вдигна брадвата си. Ронин произнесе първата магия, която му дойде наум.
	Светлина, по-ярка от слънцето, избухна пред очите на орка. Той падна назад с вик на изумление, като изтърва брадвата и се пусна от седлото, за което се държеше. Воинът отчаяно заразмахва ръце, без да успее да се хване за нещо, и падна от врата на дракона с писък на уста.
	Магьосникът незабавно премести тревожния си поглед към паладина, който му отвърна с нещо, което Ронин едва не прие за смесица от благодарност и уважение. Червеното петно по гърба му се увеличаваше, но Дънкан все пак успя да се изправи и вдигна дръжката на меча колкото можеше по-високо.
	Драконът най-накрая осъзна, че няма нужда повече да стои неподвижен и започна да се накланя. Лорд Дънкан Сентур забоде меча си дълбоко в меката област между врата и черепа и половината от острието потъна в левиатана. Червеният звяр започна да се гърчи неконтролируемо. Кръв изби от раната — толкова гореща, че опари паладина. Той се подхлъзна назад, изгуби равновесие…
	— Към него, по дяволите! — настоя Ронин. — Към него!
	Джуджето се подчини, но Ронин знаеше, че няма да стигнат навреме. Той видя, че отстрани се приближава друг грифон. Фалстад и Верееса. Въпреки че ездитното му животно вече имаше предостатъчен товар, водачът на ятото се надяваше да успее да спаси паладина. За момент изглеждаше, че ще успеят. Грифонът на Фалстад се доближи до люшкащия се воин. Дънкан погледна нагоре, първо, към Ронин, после, към Фалстад и Верееса.
	Той поклати глава… и се наведе рязко напред, падайки от пищящия дракон.
	— Не! — Ронин протегна ръка към отдалечаващата се фигура. Той знаеше, че лорд Сентур вече е мъртъв, че само тялото му пада, но тази гледка разбуди наново всички лоши спомени от предишната мисия на магьосника. Страхът му се бе оказал основателен — той вече бе успял да изгуби един от хората с него, въпреки че Дънкан бе тръгнал на своя глава.
	— Внимавай!
	Внезапното предупреждение на Молок го изтръгна от унеса. Той вдигна поглед и видя лудо мятащия се дракон, който въпреки смъртоносната рана все още се държеше във въздуха. Гаргантюанските крила плющяха силно, но вече се движеха съвсем неравномерно. Фалстад едва измъкна своя звяр изпод едното от тях, а Ронин твърде късно осъзна, че той и Молок няма да избегнат удара на другото.
	— Нагоре, проклет звяр такъв! — изрева Молок. — Нагоре…
	Крилото се стовари върху тях с пълна сила, отнасяйки магьосника от мястото му. Той чу писъка на джуджето и крясъка на грифона. Смаяният Ронин едва осъзна, че за няколко секунди бе летял нагоре във въздуха. След това се намеси гравитацията и магьосникът, който почти бе изпаднал в безсъзнание, започна да пада главоломно.
	Трябваше да направи някаква магия. Каквато и да е магия. Но колкото и да се опитваше, Ронин не успяваше да се съсредоточи достатъчно, за да произнесе дори началните думи. Частица от съзнанието му знаеше, че този път го чака неминуема смърт.
	Заля го мрак, но това бе неестествен мрак. Ронин се зачуди дали не е припаднал. Но от тъмнината изненадващо се чу дълбок глас. Глас, който смътно му напомняше за нещо.
	— Пак те спасих, мъниче! Не се страхувай, не се страхувай!
	Една лапа на влечуго, толкова грамадна, че Ронин дори не изпълваше дланта й, обгърна магьосника.


	Девет

	— Дънкан!
	— Твърде късно е, моя елфска лейди! — извика Фалстад. — Паладинът вече е мъртъв, но каква славна история остави след себе си!
	На Верееса не й пукаше за славните истории. Загинал бе един смел човек, когото бе познавала прекалено кратко. Вярно, че също като Фалстад елфата незабавно бе разбрала, че само телесната обвивка на Дънкан пада към водите, но ужасът от трагичната му смърт я бе засегнал дълбоко.
	Верееса намираше известно успокоение във факта, че Дънкан бе успял да извърши невъзможното. Драконът бе получил смъртоносен удар, който го бе накарал да се мята диво из въздуха. Умиращият левиатан се мъчеше да извади острието от основата на черепа си, но усилията му ставаха все по-слаби и по-слаби. Беше въпрос само на време гигантът да се присъедини към своя убиец в дълбините на океана.
	Но при все че умираше, драконът си оставаше заплаха. Едното му крило едва не бе улучило нея и джуджето. Фалстад бе накарал грифона да се спусне надолу, за да избегнат гърчовете на обезумелия бегемот. Верееса се държеше на косъм и вече не бе в състояние да се занимава със съдбата на Дънкан.
	Що се отнася до втория дракон, той продължаваше да застрашава грифоните. Фалстад отново накара животното си да се извиси над другото чудовище, за да не допусне да бъдат уловени от хищните нокти. Един от другите ездачи едва се измъкна от озъбените челюсти.
	Повече не можеха да останат на това място. Оркът, който направляваше втория звяр, очевидно имаше богат опит във въздушните битки с грифони. Рано или късно неговото животно щеше да спипа някое от джуджетата. Верееса не искаше да има повече смърт.
	— Фалстад! Трябва да се махаме!
	— Заради теб бих го направил, моя елфска лейди, но люспестият звяр и неговият ездач май имат нещо друго предвид!
	Напълно вярно. Драконът, изглежда, бе съсредоточил вниманието си върху Верееса и нейния спътник най-вероятно по заповед на орка. Той сигурно бе забелязал втория ездач и бе решил, че тя е някоя важна персона. Всъщност самото присъствие на двата кървавочервени бегемота предизвикваше доста въпроси у рейнджъра — най-вече дали бяха дошли нарочно заради мисията на Ронин. В такъв случай по-скоро той, отколкото тя, щеше да бъде вероятната мишена…
	Но къде бе Ронин? Докато Фалстад пришпорваше грифона, а драконът се приближаваше към тях, елфата набързо се огледа, но не видя и следа от него. Обезпокоена, тя се огледа отново. Верееса не само не виждаше магьосника, но дори не можеше да открие грифона, който го носеше.
	— Фалстад! Не виждам Ронин…
	— Остави таз грижа за друго време! Сега е по-важно да се държиш здраво!
	Тя го послуша… тъкмо навреме. Внезапно драконът зави под такъв остър ъгъл, че ако Верееса се бе поколебала, щеше да бъде изхвърлена настрани. Нокти раздраха мястото, което бяха заемали само преди секунда тя и джуджето. Драконът изрева ядосано и направи нов завой.
	— Приготви се за битка, моя елфска лейди! Изглежда, че не ни оставят никакъв друг избор!
	Докато той сваляше своя стормхамър от рамото си, Верееса прокле за пореден път загубата на лъка си. Вярно, че тя имаше меч, но за разлика от Дънкан рейнджърът не можеше да се насили да направи подобна саможертва. Освен това тя беше длъжна да разбере какво се е случило с Ронин, който си оставаше нейната най-важна задача.
	Оркът също бе взел в ръка своята бойна брадва и сега я размахваше около главата си, надавайки някакъв варварски боен вик. Фалстад отвърна с гърлен рев, очевидно жадуващ за битка, въпреки предишната си загриженост за Верееса. След като не й оставаше нищо друго да прави, рейнджърът се хвана здраво, надявайки се, че ръката на джуджето няма да му изневери.
	Титанична фигура с цвета на нощта се появи между биещите се, като се стовари право върху кървавочервения дракон и напълно обърка звяра и неговия ездач.
	— Какво, в името на… — бе всичко, което успя да изрече Фалстад.
	Елфата откри, че не може да промълви нито дума.
	Черни крила, два пъти по-широки от червените, изпълниха кръгозора на Верееса, а металният им отблясък едва не я ослепи. Оглушителен рев разтърси небесата като гръм и разпръсна грифоните.
	Един дракон с невъобразими размери се озъби към червения си събрат. Тъмни и тесни очи се взряха в по-дребния левиатан с презрение. Драконът на орка изрева в отговор, обаче новият противник очевидно не му се нравеше.
	— Май приключихме за момента, моя елфска лейди! Т’ва е самият черен дракон!
	Черният голиат*29 разпери широките си крила, а звукът, който излезе от гърлото му, напомни на Верееса за груб и подигравателен смях. Тя отново зърна отблясъка на метал — на метални плочи, покриващи по-голямата част от гигантското тяло на новодошлия. Естествената броня на драконите беше достатъчно трудна за пробиване. Що за метал би носило подобно същество, за да предпази твърдите си люспи?
	[*29 Голиат (библ.) — филистимски великан, повален от Давид с един изстрел от прашка; името му е станало нарицателно за нещо гигантско. — Б.пр.]
	Отговорът не закъсня. Адамантиум. Само той бе по-твърд от почти непроницаемите люспи и само един левиатан се бе подлагал някога на такава агония заради силата и егото си.
	— Детуинг… — прошепна тя. — Детуинг…
	Елфите имаха поверие, че преди много време имало пет велики дракона, пет левиатана, които символизирали магическите и природните сили. Някои твърдяха, че червената Алекстраза олицетворявала същността на самия живот. За другите не бе известно много, тъй като още преди появата на хората драконите бяха водили отшелнически живот. Елфите бяха изпитали тяхното влияние, дори от време на време си бяха имали вземане-даване с тях, но древните създания никога не бяха разкривали тайните си.
	При все това сред драконите се бе намерил един, който бе станал известен на всички, който бе напомнял на света, че точно неговият вид е царствал преди всички останали раси. Въпреки че бе носил друго име, самият той отдавна бе избрал да бъде наричан Детуинг, за да покаже най-добре презрението и намеренията си към по-нисшите същества около себе си. Дори старейшините сред расата на Верееса не смееха да заявят, че знаят какви мотиви движат абаносовия гигант, но през годините той бе направил всичко по силите си, за да унищожи света, създаден от елфи, джуджета и хора.
	Елфите имаха друго име за него, но го произнасяха само шепнешком, и то на полузабравения староелфически език. Ксаксас. Кратка титла с много значения, всичките от които зловещи. Хаос. Гняв. Превъплъщение на стихийната ярост, която се съдържа в избухващите вулкани или разтърсващите земетресения. Ако Алекстраза олицетворяваше живота, свързващ света в едно цяло, то Детуинг въплъщаваше разрушителните сили, които непрекъснато се мъчеха да разкъсат същия този свят на парченца.
	При все това сега той се рееше над тях, защитавайки ги от един от своя вид. Естествено, Детуинг едва ли виждаше нещата по този начин. Той имаше противник с кървавочервени люспи — цвета на най-големия му враг. Детуинг мразеше драконите от всякакви други цветове и правеше всичко по силите си, за да унищожи всеки от тях, срещу когото се изправеше, но абаносовият бегемот презираше най-силно онези, които носеха окраската на Алекстраза.
	— Т’ва е невъзможна гледка, а? — измърмори Фалстад, унил като никога. — А аз смятах, че противният звяр е мъртъв.
	Същото бе мислела и Верееса. Кирин Тор бяха обединили мощта на най-добрите човешки магьосници с тази на елфските заклинатели, за да сложат край, както те твърдяха, на заплахата от черния гняв. Дори металните плочи, които преди толкова години Детуинг бе убедил лудите гоблини буквално да споят за тялото му, не бяха успели да го защитят от магьосническите удари. Той беше паднал, потънал…
	Но сега отново летеше триумфално.
	Войната срещу орките внезапно се превърна в незначителен проблем. Какво представляваха всички останки от Ордата, събрани в Каз Модан, в сравнение с този единствен, но злокобен гигант?
	По-малкият дракон, очевидно също мъжки, се озъби ядно към Детуинг. Муцуната му дойде достатъчно близо, та черният звяр да може да я перне с лявата си лапа, но по някаква причина Детуинг задържа крайника си близо до своето тяло. Вместо това той замахна с опашка към своя противник и накара червеният да се отдръпне замаяно назад. При всяко движение на черния дракон под мърдащите се метални плочи се виждаше плетеница от вени, изпълнени с разтопена лава, която проблясваше при всеки рев на титана. Според легендите докосването до тях криело риск да бъдеш изгорен. Някои твърдяха, че това се дължало на киселина, но други настояваха, че във вените тече истински огън.
	И в двата случая това бе равносилно на смърт.
	— Този орк или е несравнимо смел, или е глупак, или пък е изгубил всякакъв контрол над своя звяр! — Фалстад поклати глава. — Дори аз не бих останал в такова положение, ако имах някакъв друг избор!
	Останалите грифони се приближиха към тях. Откъсвайки очи от настръхналите един срещу друг дракони, Верееса огледа новодошлите, но не видя и следа нито от Молок, нито от Ронин. Всъщност малката им групичка вече се състоеше само от нея и четири джуджета.
	— Къде е магьосникът? — извика тя към другите. — Къде е той?
	— Молок е мъртъв — съобщи на Фалстад едно от тях. — Животното му се носи безжизнено по водите!
	За дребния си ръст джуджетата притежаваха невероятно мускулести и плътни тела, които не се задържаха на повърхността. Фалстад и останалите решиха да приемат откриването на мъртвия грифон за достатъчно доказателство за съдбата на воина.
	Но Ронин бе човек и без значение жив или мъртъв, имаше по-голяма вероятност тялото му да се носи по водите. Верееса се улови за тази незначителна надежда като удавник за сламка.
	— Ами магьосникът? Някой видя ли магьосника?
	— Мисля, че е очевидно, моя елфска лейди — отвърна Фалстад, поглеждайки към нея.
	Тя стисна устни. При нещастния случай в укреплението поне бе имало някакво съмнение. Тук, от друга страна, нещата изглеждаха окончателни. Дори магията на Ронин безспорно не би успяла да го спаси, защото да се стовари върху водата от тази височина, би било равносилно на падане върху твърда земя.
	Верееса не можа да се сдържи и погледна надолу, където различи полупотъналата фигура на другия червен дракон. Смъртта вероятно бе застигнала Ронин и Молок при лудото мятане на звяра, след като бе получил фаталния удар. Тя само се надяваше, че краят им е бил бърз.
	— Какво да правим, Фалстад? — извика едно от другите джуджета.
	Той потърка брадичка.
	— Детуинг не е наш приятел! Той несъмнено ще се нахвърли върху нас, след като приключи с другия звяр! Да се изправим срещу него, ще бъде непосилна битка! Ще са нужни стотина стормхамъра само за да нащърбим бронята му! Най-добре да се върнем и да уведомим останалите какво сме видели!
	Другите джуджета явно бяха съгласни с това, но Верееса откри, че не може да се откаже толкова лесно, въпреки очевидната безнадеждност на положението.
	— Фалстад! Ронин е магьосник! Най-вероятно е мъртъв, но ако все още е жив, ако все още се носи някъде по водата, може да има нужда от нашата помощ!
	— Ти си се побъркала, ще ме прощаваш за откровеността, моя елфска лейди! Никой не би могъл да оцелее след такова падане, дори някой магьосник!
	— Моля те! Само веднъж да прелетим над повърхността, след това може да си тръгваме! — Естествено, ако не откриеха нищо, с това приключваше нейният дълг към магьосника и неговата мисия, която така и щеше да остане неизпълнена. Чувството й за вина щеше да остане дълго, дълго след това, но рейнджърът не можеше да направи нищо повече.
	Фалстад се намръщи. Неговите воини го изгледаха, сякаш биха го сметнали за луд, ако останеше в близост до Детуинг дори още секунда.
	— Добре! — изръмжа той. — Но само заради теб, само заради теб! — На останалите Фалстад нареди: — Тръгвайте по обратния път без нас! Ние ще ви последваме не след дълго, но ако по някаква причина не се завърнем, погрижете се някой да научи за повторната поява на черния! Тръгвайте!
	Докато другите джуджета пришпорваха животните си на запад, Фалстад накара своето да се спусне надолу. Докато се носеха бързо към морето, два диви рева накараха и елфата, и джуджето да погледнат угрижено нагоре.
	Детуинг и червеният дракон тътнеха един срещу друг отново и отново, като всеки нов вик бе по-силен и по-пронизващ от предишния. И двата звяра бяха оголили нокти, а крилата им неистово биеха въздуха. Червените жили по тялото на Детуинг му придаваха страховит и почти свръхестествен вид, сякаш той бе някой от легендарните демони.
	— Перченето приключи — обясни спътникът на Верееса. — Сега ще почне боят! Чудя се, какво ли си мисли оркът?
	Верееса въобще не се притесняваше за орка. Тя отново се съсредоточи в издирването на Ронин. Докато грифонът се носеше само на няколко метра над водата, тя напразно оглеждаше наоколо за човека. Трябваше да има някаква следа от него! Отчаяният рейнджър можеше да различи дори изкривената фигура на мъртвото ездитно животно недалеч от тях. Мъртъв или жив, магьосникът би трябвало да е някъде наблизо, освен ако все пак не бе успял да се измъкне от опасността с помощта на магия.
	Фалстад изсумтя, очевидно смятайки, че си губят времето.
	— Тук няма нищо!
	— Само още малко!
	Дивите викове отново привлякоха вниманието им към небесата. Двубоят бе започнал на сериозно. Червеният дракон се опитваше да заобиколи Детуинг, но по-големият звяр представляваше твърде сериозно препятствие. Дори само ципестите му крила бяха като стени, които по-дребният дракон не можеше да преодолее. Той се опита да подпали едното от тях, но Детуинг се отдръпна встрани, а и огънят едва ли можеше да направи нещо повече от това да го опърли леко. Докато се мъчеше да изгори противника си, неприятелят на Детуинг се бе открил. Абаносовият гигант можеше спокойно да раздере едното крило на червения звяр, но за пореден път лявата му лапа остана неподвижна, в близост до гръдния му кош. Вместо това той замахна с опашка към другия левиатан и отново накара кървавочервеният дракон да се отдръпне замаян назад. Детуинг не изглеждаше ранен. Защо тогава се въздържаше да атакува?
	— Т’ва беше! Спираме търсенето! — извика Фалстад. — Твоят магьосник е на дъното на морето, ще прощаваш, че ти го казвам! Трябва да се махаме, преди да сме се присъединили към него!
	В първия момент елфата не му обърна внимание, защото гледаше към черния дракон и се опитваше да разгадае странната му тактика за бой. Детуинг използваше опашката, крилата и всички други свои крайници, с изключение на предната лява лапа. От време на време той я раздвижваше като доказателство, че е напълно здрав, но неизменно я връщаше в близост до тялото си.
	— Защо? — промърмори тя. — Защо го прави?
	Фалстад помисли, че въпросът е отправен към него.
	— Защото няма да намерим нищо друго, освен смъртта си. И въпреки че Фалстад никога не се е боял от смъртта, той предпочита да я срещне, когато реши самият той, а не това бронирано изчадие!
	В този момент, макар Детуинг да се биеше с една лапа по-малко, той успя да спипа своя противник. Широките му крила обгърнаха по-дребния червен дракон, а дългата му опашка се уви около долните крайници. С три лапи черният левиатан направи няколко кървави разреза в тялото на своя враг, като един от тях бе в основата на гърлото.
	— Нагоре, проклет да си! — нареди Фалстад на своя изтощен грифон. — Още малко ще почакаш, преди да получиш отдих! Първо ни измъкни оттук!
	Докато пернатият звяр се издигаше нагоре, колкото му позволяваха силите, Верееса гледаше как Детуинг нанася нова серия от дълбоки рани по гръдния кош на своя противник. Ситен дъждец се образува под кървавочервения дракон — жизнените течности на чудовището се стичаха в морето отдолу.
	С огромно усилие по-дребният звяр успя да се освободи. Клатушкайки се, той се отблъсна от Детуинг, след което се поколеба, сякаш бе разсеян от нещо. За изненада на Верееса, червеният дракон се обърна и лъкатушейки полетя в посока към Каз Модан.
	Битката не бе продължила повече от минута, може би две, но за това кратко време Детуинг почти бе успял да унищожи противника си. Най-изненадващо, огромният черен звяр не тръгна да го преследва. Вместо това той хвърли поглед към лапата, свита до гърдите му, сякаш гледаше към нещо, което държеше в пръстите си. Нещо… или някого?
	Какво бе казал Ронин на Дънкан и останалите за удивителното си спасение от падащата кула? „Не знам какво беше, но то ме вдигна като играчка и ме отнесе далеч от разрушенията“. Кое друго същество би могло с лекота да вдигне възрастен човек и да го отнесе, сякаш не е нещо повече от играчка? Само защото дотогава никой не бе чувал за подобно изумително деяние, рейнджърът не бе успяла да види очевидното. Един дракон бе отнесъл магьосника на сигурно място! Но… чак пък Детуинг?
	Черният дракон също полетя към Каз Модан, но не в посоката, в която бе избягал кървавочервеният му враг. Докато се отдалечаваше от тях, Верееса забеляза, че той продължава да държи шепата си свита, сякаш правеше всичко по силите си, за да предпази скъпоценния си товар.
	— Фалстад! Трябва да го проследим!
	Джуджето я изгледа, сякаш току-що го бе помолила да влязат в самата паст на бегемота.
	— Аз съм най-смелият сред воините, моя елфска лейди, но твоето предложение намирисва на лудост!
	— Детуинг държи Ронин! Ронин е причината драконът да не използва едната си предна лапа!
	— Тогава пиши магьосника мъртъв! Каква друга работа би свършил той на черния, освен като закуска?
	— Ако беше така, Детуинг можеше отдавна да го е изял. Не, явно Ронин му трябва за нещо.
	Фалстад се намръщи.
	— Искаш прекалено много! Грифонът вече е изтощен и скоро ще трябва да кацне!
	— Моля те! Само дотам, докъдето може! Не мога да го оставя така! Дала съм клетва!
	— За никоя клетва не би стигнала толкова далеч — измърмори ездачът на грифони, но въпреки това обърна ездитното си животно обратно към Каз Модан. То нададе протестиращ вик, но все пак се подчини.
	Верееса не каза нищо повече, защото знаеше, че Фалстад е прав. Но по неясни за нея причини, тя не можеше да изостави Ронин дори сега, когато съдбата му бе почти очевидна. Рейнджърът се загледа в стопяващата се фигура на Детуинг. Несъмнено Ронин бе с него. Бе сигурна в това.
	Но какво можеше да иска Детуинг — който мразеше всякакви други създания и който се опитваше да унищожи всички орки, елфи, джуджета и хора — от този магьосник?
	Тя си спомни мнението на Дънкан Сентур за магьосниците, споделяно не само от останалите Рицари на сребърната ръка, но и от повечето обикновени хорица. Прокълната душа, бе го нарекъл Дънкан. Някой, който с еднаква готовност би служил и на злото, и на доброто. Някой, който би могъл… да сключи съюз с най-зловещото от всички създания?
	Нима паладинът бе изрекъл по-верни думи, отколкото самият той бе предполагал? Да не би в този момент Верееса да се опитваше да спаси един човек, който всъщност бе продал душата си на Детуинг?
	— За какво си му потрябвал, Ронин? — промърмори тя. — За какво си му потрябвал?

	* * *

	Костите на Крас продължаваха да го болят, а от време на време и цялото му тяло потръпваше в агония, но поне бе успял да се излекува достатъчно, та да обърне внимание на належащите проблеми. При все това той не смееше да разкаже на останалите от съвета какво се бе случило, въпреки че информацията бе важна за тях. За момента знанието за човешкия облик на Детуинг трябваше да остане само негово, тъй като бе възможно от това да зависи успеха на другите планове на Крас.
	Драконът се стремеше да стане крал на Алтерак! На пръв поглед — абсурдна и невероятна прищявка. Но всичко, което Крас знаеше за черния дракон, говореше, че Детуинг има някакъв по-сложен и потаен план. Лорд Престор може и да се бореше за запазване на разбирателството в Алианса, но Детуинг желаеше единствено кръв и хаос, което означаваше, че мирът, създаден чрез възкачването му на незначителния трон, щеше да бъде първата стъпка към още по-жестоки бъдещи раздори.
	Да, мирът днес щеше да означава война утре.
	Все пак имаше други, на които Крас можеше да се довери. Те го бяха отхвърляли нееднократно, но този път може би щяха го чуят. Вероятно магьосникът бе грешал, като бе настоявал техните представители да идват при него. Може би щяха да го изслушат, ако се появеше в собствените им убежища, носейки ужасяващите новини…
	Застанал в средата на потъналата в мрак стая, с качулка, скриваща лицето му изцяло, Крас произнесе думите, които щяха да го пренесат при един от онези, от чиято помощ се нуждаеше най-много. Неосветената стая потъна в мъгла, избледня…
	И магьосникът внезапно се озова в пещера, обвита в лед и сняг.
	Крас се огледа. Все още изпитваше възхищение от гледката, въпреки многократните си визити. Той знаеше чие владение е това място. Знаеше също, че стопанинът може да се засегне от подобно безочливо нахлуване. Дори Детуинг уважаваше господаря на тази мразовита пещера. Малцина идваха в това убежище в самото сърце на студената, негостоприемна област Нортренд*30, а още по-малко си тръгваха оттук живи.
	[*30 North (англ.) — север; rend (англ.) — откъснат, отделен. — Б. пр. 10. Денят на дракона]
	Огромни сталактити, сякаш от чист кристал, висяха от ледения таван, като някои бяха два, а други — три пъти по-високи от магьосника. Скални форми се подаваха над дебелия сняг, който покриваше не само пода, но и част от стените. Светлина, проникваща в пещерата през някаква странична галерия, хвърляше искрящи сенки навсякъде. Всеки повей на слабия ветрец, който някак бе успял да стигне до това феерично място, пораждаше разноцветни дъги, които танцуваха около ледените образувания.
	При все това зад красотата на тази картина се криеха други, по-страховити гледки. Под омайното снежно одеяло Крас различаваше замръзнали фигури, дори някой и друг сгърчен крайник. Той знаеше, че повечето бяха животински, но една-две, особено онази с изкривената в предсмъртна агония ръка, разкриваха съдбата на авантюристите, осмелили се да престъпят границите на това място.
	Още по-обезкуражаващи доказателства за неизбежния край на всеки нарушител можеха да бъдат открити в прекрасните ледени образувания, защото в няколко от тях прозираха замръзналите тела на предишни неканени гости. Крас видя няколко ледени трола — огромни варварски създания с бледа кожа, два пъти по-масивни от южните си братовчеди. Явно бяха загинали от насилствена смърт, тъй като лицата им бяха застинали в болезнени маски.
	По-нататък магьосникът забеляза двама от свирепите зверочовеци, наричани уендиго. Те също бяха замразени в момента на смъртта си, но докато троловете бяха ужасени от жестоката си съдба, по лицата на двамата уендиго се четеше обида, сякаш никой от тях не можеше да повярва, че е изпаднал в такова затруднение.
	Докато вървеше през ледената зала, Крас хвърляше по някой поглед и към други екземпляри от страховитата колекция. Откри един елф и двама орки, които бяха добавени след последното му идване тук — признак, че войната се бе разпростряла дори до този усамотен дом. Единият от орките изглеждаше така, сякаш е бил замразен, без дори да разбере какво го е споходило.
	Зад орките Крас откри едно тяло, което слиса дори него. На пръв поглед приличаше на гигантска змия — странно чудовище дори за този замръзнал ад — но в горната си част извитата фигура се променяше, приемайки формата на човешко тяло, макар и покрито с люспи. Две дебели ръце бяха изпънати напред, сякаш канеха магьосника да сподели ужасната съдба на съществото. Лицето бе с почти елфски черти, но със сплескан нос, тясна уста и остри зъби. Хлътналите очи без зеници гледаха обидено.
	В тъмното, и тъй като долната половина от тялото бе закрита, това създание можеше да мине за елф или човек, но Крас знаеше какво беше — или по-скоро, какво е било то. Името му започна да се оформя неканено на устните на магьосника, сякаш зловещата вледенена жертва го бе извикала.
	— На… — започна Крас.
	— Нахалник… ти не си нищо… нищо… нищо друго, освен нахалник — прекъсна го един шепнещ глас, сякаш говореше самият вятър.
	Безликият магьосник се обърна и видя как част от леда върху едната стена се отделя и се превръща в нещо, смътно наподобяващо човек. Краката бяха прекалено тънки и изкривени под необичаен ъгъл, а тялото повече наподобяваше на насекомо. Главата също имаше бледа прилика с човешката, но въпреки че имаше очи, нос и уста, те изглеждаха така, сякаш някой занаятчия бе започнал да майстори скулптура от лед, след което бе зарязал идеята като безплодна още след като бе направил първите очертания.
	Проблясващ плащ обгръщаше странната фигура. Беше без качулка, но имаше яка от остри шипове.
	— Малигос… — промълви Крас. — Как я караш?
	— Чувствам се добре… добре… добре, когато ме оставят на спокойствие.
	— Не бих дошъл, ако имах някакъв друг избор.
	— Имаш друг избор — да си вървиш… вървиш… вървиш. Искам да съм сам!
	Все пак магьосникът не се остави да бъде сплашен.
	— Малигос, да не си забравил защо прекарваш живота си на това тихо и усамотено място? Толкоз ли е кратка паметта ти? В края на краищата изминали са само няколко века, откакто…
	Леденото създание започна да се прокрадва покрай стените на пещерата, като не отлепяше това, което у него минаваше за очи, от новодошлия.
	— Аз не забравям нищо… нищо… нищо! — чу се суровият вятър. — Най-малко съм забравил дните на мрак…
	Крас се завъртя бавно, за да може да държи създанието под око. Той не мислеше, че другият има причина да го напада, но се говореше, че Малигос — най-възрастен от живите, е започнал да полудява.
	Тъничките като клечки крака на създанието бяха стабилни, защото ноктите им се забиваха надълбоко в снега и леда. Това напомняше на Крас за щеките, които хората от студените земи използваха, когато се пързаляха със своите ски.
	Малигос невинаги бе имал този странен вид. Дори сега не бе длъжен да стои в тази форма. Изглеждаше по този начин, защото в някакво тъмно ъгълче на съзнанието си той предпочиташе тази ледената фигура дори пред тялото, в което се бе родил.
	— Значи тогава помниш какво направи онзи, който се нарича Детуинг, с теб и твоите близки?
	Необичайното лице се изкриви, ноктите се извиха. Нещо подобно на изсъскване се отрони от устата на Малигос.
	— Помня…
	Пещерата сякаш изведнъж отесня. Крас дори не трепна, защото знаеше, че ако хлътне в света от терзания на Малигос, ще бъде обречен завинаги.
	— Помня!
	Ледените сталактити потрепериха, отначало издавайки звън като от малки камбанки, който бързо прерасна в оглушителен писък. Малигос се насочи към магьосника, а тясната му уста вече бе по-широка и с горчива усмивка. Под бледата имитация на вежди, очните кухини се задълбочиха.
	Снегът и ледът се разпространиха, увеличиха, изпълваха кухината все повече и повече. Около Крас част от снега се завъртя, издигна се, превърна се в призрачен гигант с митични размери, в дракон на зимата, в дракон от духове.
	— Аз помня обещанието — изсъска страховитата фигура. — Спомням си уговорката, която постигнахме! Да не причиняваме смърт другиму! Да защитаваме света докрай!
	Магьосникът кимна, въпреки че дори и Малигос не би могъл да го види в сянката на качулката.
	— До предателството.
	Снежният дракон разпери крила. Не толкова реален, по-скоро като някое привидение, той се движеше в унисон с емоциите на господаря на пещерата.
	— До предателството… предателството… предателството… — Снежният дракон изстреля струя лед толкова твърд и смъртоносен, че проби дупка в каменната стена. — До Детуинг!
	Крас държеше едната си ръка скрита от погледа на Малигос с ясното съзнание, че всеки момент може да му се наложи да прибегне до бърза магия.
	Все пак чудовищното създание се контролираше. То поклати глава и продължи с доста по-спокоен глас:
	— Но дните на този дракон вече са отминали и никой… никой… никой от нас няма повод да се страхува от него! Той бе само едно от Израженията на света, неговото най-първично и хаотично отражение! Неговите дни настъпиха и отминаха необратимо!
	Крас отскочи назад, след като земята пред него се разтресе. Първото, което си помисли, бе, че Малигос се опитва да го хване неподготвен, но вместо да последва атака, земята просто се издигна и оформи друг дракон, този път от пръст и камъни.
	— Заради бъдещето, каза той! — продължи Малигос. — За времената, когато на света ще останат само хора, елфи и джуджета, които да се грижат за живота, каза той! Нека всички фракции, всички велики дракони, всички Изражения да се обединим и да пресъздадем, да оформим наново глупавото нещо. Тогава ще получим ключа към вечната защита на света, дори след като последният от нас остане спомен! — Той погледна към двете привидения, които бе създал. — А аз… аз… аз, Малигос, застанах на негова страна и убедих другите!
	Двата дракона се завъртяха един около друг, станаха едно цяло, преплитайки се отново и отново. Крас отлепи поглед от тях и си напомни, че дори създанието пред него да мрази Детуинг повече от всичко на света, това не означава, че Малигос ще му помогне… нито дори, че ще го остави да си тръгне от смразяващата пещера.
	— И така… — вметна безликият магьосник. — Всички дракони, особено великите, вложиха частица от себе си, в известен смисъл се обвързаха с него…
	— Оставиха се на милостта му завинаги!
	Крас кимна.
	— Направиха така, че един предмет завинаги да има власт над тях, въпреки че тогава не го знаеха. — Той протегна една от облечените си в ръкавици ръце и на свой ред създаде един образ — образ на обекта, за който говореха. — Помниш ли колко невинно изглеждаше това?
	При призоваването на образа, Малигос ахна и се сви. Драконите близнаци се срутиха, разпръсквайки сняг и камъни навсякъде, без да докоснат нито магьосника, нито неговия домакин. Ехото отекна из празните галерии, без съмнение достигайки чак до огромната празна пустош над тях.
	— Махни… махни… махни го! — изскимтя Малигос. Ръцете с дълги нокти се опитаха да закрият неясните му очи. — Не ми го показвай повече!
	Но Крас нямаше намерение да спира.
	— Погледни го, приятелю мой! Погледни падението на най-старата от расите! Погледни това, което стана известно под името _Демонична душа_!
	Семплият, блестящ диск се завъртя над дланта на магьосника. Златен къс, толкова непретенциозен, че бе сменял притежател след притежател, без никой от тях да заподозре неговите сили. Дори само образът му вдъхваше на Малигос такъв ужас, че му отне повече от минута, за да се насили да го погледне.
	— Изкован от магията, която е в същността на всеки дракон, създаден, за да се пребори с демоните от Пламтящия легион, да окове техните магически сили! — Закачуленият заклинател пристъпи към Малигос. — И използван от Детуинг, за да предаде всички дракони точно когато битката приключи! Използван от него срещу собствените му съюзници…
	— Престани! _Демонична душа_ е изгубена… изгубена… изгубена, а черният е мъртъв, погубен от човешките и елфските магьосници!
	— Наистина ли? — Прекрачвайки останките от двете привидения, Крас призова нов образ на мястото на артефакта. Един мъж, облечен в черно. Самоуверен млад благородник, с очи далеч по-възрастни от цялостния му облик.
	Лорд Престор.
	— Този човек, този смъртен, ще бъде новият крал на Алтерак. Алтерак, който е в сърцето на лордеронския Алианс. Не виждаш ли нещо познато у него, Малигос? Точно ти ли не можеш да го видиш?
	Леденото същество се приближи, за да огледа въртящия се образ на престорения благородник. Малигос разгледа Престор внимателно, предпазливо… и с нарастващ ужас.
	— Това не е човек!
	— Кажи го, Малигос. Кажи кого виждаш.
	Нечовешките очи срещнаха погледа на Крас.
	— Знаеш отлично! Това е Детуинг! — Животинско съскане се отрони от устните на гротескното същество, някога носило величественото тяло на дракон. — Детуинг…
	— Детуинг, да — отвърна Крас с лишен от всякакви емоции глас. — Детуинг, който на два пъти бе считан за мъртъв. Детуинг, който използва _Демонична душа_ и навеки сложи край на надеждата за завръщане на Епохата на дракона. Детуинг, който сега се стреми да манипулира по-младите раси, за да изпълняват коварните му желания.
	— Той ще ги въвлече във война един срещу друг…
	— Да, Малигос. Той ще ги въвлича във войни, докато едва малцина останат живи… и тогава Детуинг ще ги довърши лично. Ти знаеш за какъв свят мечтае той. За свят, в който съществуват само той и избраните му подчинени. Пречистено владение на Детуинг, където няма място дори за онези дракони, които не са от неговия род.
	— Неее…
	Фигурата на Малигос изведнъж се разшири във всички посоки, а кожата му стана люспеста като на влечуго. Цветът й също се промени — от ледено бяло към по-тъмно, сребристосиньо. Крайниците му се удебелиха, а тялото му се издължи, прие по-драконова форма. При все това Малигос не довърши трансформацията, а спря в един момент, в който наподобяваше ужасяваща кръстоска между дракон и насекомо — кошмарно създание.
	— Аз се съюзих с него, заради което моят орляк стигна до гибел. Аз съм всичко, което остана! _Демонична душа_ отне моите деца, моите самки! Аз живеех единствено със съзнанието, че онзи, който бе предал всички ни, е загинал, а прокълнатият диск е навеки унищожен…
	— Всички смятахме така, Малигос.
	— Но той е жив! Той е жив!
	Внезапният гняв на дракона разтърси пещерата. Ледени копия пронизаха покрития със сняг под и предизвикаха нови сътресения, които разлюляха Крас.
	— Да, той е жив, Малигос, жив е, въпреки твоите жертви…
	Страховитият левиатан го изгледа внимателно.
	— Аз изгубих много… твърде много! Но и ти, който сега се наричаш Крас, който някога носеше тялото на дракон, ти също изгуби всичко!
	Спомени за любимата му кралица минаха набързо през съзнанието на Крас. Спомени за дните, когато червеният орляк на Алекстраза господстваше, го заляха…
	Той бе втори сред съпрузите й, но първи по вярност и обич.
	Магьосникът поклати глава, отърсвайки се от мъчителните спомени. Копнежът по небесата трябваше да бъде обуздан за пореден път. Докато нещата не се променяха, той трябваше да остане човек, да остане Крас, а не червеният дракон Кориалстраз.
	— Да, аз изгубих много — отвърна Крас най-накрая, когато отново се контролираше. — Но се надявам да върна нещо на всички нас.
	— Как?
	— Смятам да освободя Алекстраза.
	Малигос избухна в лудешки смях. Той се смя дълго и грубо, твърде дълго дори за неговата лудост. Смехът му изразяваше подигравка към всичко, което се надяваше да постигне магьосникът.
	— Това би било страхотно за теб, в случай че успееш да постигнеш тази невъзможна цел! Но какво печеля аз? Какво е предложението ти към мен, дребосъче?
	— Ти знаеш какво олицетворява Алекстраза. Знаеш какво би могла да направи за теб.
	Смехът секна. Малигос се поколеба — личеше си, че не може да повярва в казаното. И въпреки това отчаяно му се искаше.
	— Не би могла… или пък може?
	— Аз смятам, че е възможно. Вярвам, че възможността е достатъчно голяма, за да си струва усилията. Освен това, какво друго бъдеще имаш?
	Чертите на стопанина на пещерата се проясниха и той започна да се уголемява. Най-накрая се превърна в звяр, двадесет пъти по-грамаден от магьосника. Почти всички черти на грозното създание, чието тяло бе заемал Малигос, бяха изчезнали. Пред Крас застана дракон, невиждан от дните преди появата на човечеството.
	А заедно с връщането на първоначалната форма, явно се бяха завърнали и някои от опасенията на Малигос. Той веднага зададе въпроса, който Крас очакваше и от който едновременно с това се страхуваше:
	— Орките. Как така орките я задържат в плен? Това винаги ми е било чудно… чудно… чудно…
	— Ти знаеш кой е единственият начин, по който могат да я държат като затворничка, приятелю мой.
	Драконът отдръпна блестящата си сребърна глава назад и изсъска:
	— _Демонична душа_? Тези нищожни същества притежават _Демонична душа_? Значи затова развяваше този гнусен образ пред очите ми?
	— Да, Малигос, те притежават _Демонична душа_. При все това не мисля, че осъзнават пълните сили на артефакта. Но те знаят достатъчно, за да държат Алекстраза в плен… Но това не е най-лошото.
	— Кое би могло да е по-лошо?
	Крас знаеше, че е върнал по-възрастния левиатан от лоното на лудостта до степен да се съгласи да му помогне за освобождаването на кралицата на драконите, но това, което предстоеше да каже, можеше да унищожи всичко постигнато. При все това дълг, по-важен от свободата на неговата любима, изискваше от дракона, представящ се за един от магьосниците на Кирин Тор, да разкрие истината на единствения си потенциален съюзник.
	— Смятам, че Детуинг знае какво съм подхванал, и няма да се спре пред нищо, докато прокълнатият диск ведно с Алекстраза не станат негово притежание.


	Десет

	За втори път през последните няколко дни Ронин се пробуди заобиколен от дървета. Но този път лицето на Верееса не беше там, за да го посрещне, което предизвика известно разочарование у него. Вместо това той се разбуди под притъмняващо небе и сред пълна тишина. Из гората не пееха птички, в листака не шумоляха животни.
	Магьосникът изпита лошо предчувствие. Бавно и внимателно той надигна глава и се огледа. Ронин видя дървета и храсти, но нищо повече. Нямаше дракон, естествено, особено пък някой голям и коварен като…
	— Ааа, пробуди се най-сетне…
	Детуинг?
	Ронин се огледа отново и с тревога видя как една част от сгъстяващите се сенки се отдели и прие формата на закачулена фигура, смътно напомняща му за някой, когото познаваше.
	— Крас? — промърмори той, но миг по-късно осъзна, че това не може да е неговият безлик опекун. Приближаващото се създание носеше сенките с гордост, съществуваше като част от тях.
	Не, оказа се, че първия път е бил прав. Детуинг. Ако драконите наистина можеха да носят човешки форми, тази определено принадлежеше на черния звяр.
	Едно лице се появи под качулката — на мъж с красиви черти, напомнящи за хищна птица. Благородно лице… поне на пръв поглед.
	— Добре ли си?
	— Цял-целеничък съм, благодаря.
	Краищата на тънките устни се изкривиха леко нагоре и почти наподобиха усмивка.
	— Значи ме познаваш, човеко.
	— Ти си… Ти си Детуинг Унищожителя.
	Сенките около фигурата се раздвижиха и леко избледняха. Лицето, което можеше да мине за почти човешко, стана по-ясно очертано. Краищата на устните се изкривиха още малко нагоре.
	— Една от многото ми титли, магьоснико, едновременно точна и неточна като всяка от останалите. — Той наклони глава на една страна. — Знаех си, че с теб съм направил добър избор. Дори не изглеждаш изненадан, че се появих по този начин.
	— Гласът ти е непроменен. Никога не бих могъл да го забравя.
	— Тогава си много по-проницателен от някои хора, мой смъртни приятелю. Има такива, които не биха ме разпознали, дори да се трансформирам пред очите им! — Детуинг се изсмя. — Ако ти трябват доказателства, бих могъл да го направя на секундата!
	— Благодаря, но не. — Последните остатъци от деня започнаха да се изнизват зад зловещия спасител на магьосника. Ронин се зачуди колко ли дълго е бил в безсъзнание… и къде го бе довел Детуинг. Но най-много от всичко се чудеше защо още е жив. — Какво искаш от мен?
	— Аз не искам нищо от теб, магьоснико Ронин. По-скоро бих желал да ти предложа помощ за изпълнение на твоята мисия.
	— Моята мисия? — Освен Крас и вътрешният съвет на Кирин Тор, никой не знаеше истинската му цел, а Ронин вече бе започнал да се чуди дали всички от тях наистина я знаеха. Главните магьосници можеха да бъдат много потайни, защото считаха своите скрити цели за по-важни от всичко останало. Несъмнено, сегашният му събеседник би трябвало да бъде в пълно неведение по този въпрос.
	— О, да, Ронин, твоята мисия. — Усмивката на Детуинг неочаквано се разшири до невъзможни за човек размери, а зъбите, които тя разкри, бяха със заострени върхове. — Да освободиш великата кралица на драконите, дивната Алекстраза!
	Ронин реагира инстинктивно, несигурен как точно черният левиатан е разкрил истината за мисията му, но уверен, че Детуинг не би трябвало да я знае. Детуинг презираше всички живи същества, а това включваше и онези дракони, които не бяха от неговия род. Нямаше нито една легенда от миналото, в която да се разказва за някакви добри чувства между черния звяр и Алекстраза.
	Магията, която използва изтощеният магьосник, му бе вършила полезна работа по време на войната. Тя бе изсмукала живота от един връхлитащ орк, чиито ръце вече бяха окъпани в кръвта на шестима рицари и един друг магьосник, а по-слабата й версия бе задържала неподвижен един от оркските вълшебници, докато Ронин бе направил върховното си заклинание. При все това Ронин нямаше никакъв опит срещу дракони. В свитъците се твърдеше, че магията вършела изключително добра работа за обездвижване на древните бегемоти.
	Обръчи от злато се оформиха около Детуинг…
	… и сенчестата фигура мина точно през тях.
	— Това наистина ли бе необходимо? — Една ръка се додаде изпод пелерината и се протегна напред.
	Камъкът, до който лежеше Ронин, започна да цвърчи… и се стопи пред очите му. Лавата се разля по земята и се стече в пукнатините като вода. Всичко това отне само броени секунди.
	— Ако бях пожелал, можех да сторя същото и с теб, магьоснико. За втори път ми дължиш живота си. Трябва ли да стигаме до третия?
	Ронин поклати глава.
	— Най-накрая здрав разум! — Детуинг се приближи, приемайки по-солидна форма с всяка крачка. Той отново протегна ръка, този път от другата страна на магьосника. — Пий. Ще видиш, че това ще те освежи.
	Поглеждайки надолу, Ронин откри един мех с вино да лежи върху тревата. Въпреки че само преди секунда там не бе имало нищо, той не се поколеба да го вдигне и да отпие. Не само изключителната му жажда го принуди да стори това, но и възможността драконът да приеме отказа като поредното неподчинение. За момента на Ронин не му оставаше нищо друго, освен да сътрудничи и да се надява.
	Облечената в черно фигура се раздвижи отново и за кратко изгуби очертанията си. Фактът, че драконите могат да придобиват човешка форма, разтревожи магьосника. Кой би могъл да каже какво може да причини такова същество, прикривайки се сред хората? В тази връзка, как би могъл магьосникът да знае дали Детуинг вече не е започнал да сее своя хаос?
	И ако наистина бе така, защо сега разкриваше своята тайна пред Ронин, освен ако не възнамеряваше в някой скорошен момент да затвори устата му завинаги?
	— Вие знаете толкова малко за нас.
	Очите на Ронин едва не изскочиха. Да не би уменията на Детуинг да включваха и четенето на чужди мисли?
	Драконът се отпусна наблизо, сякаш седна на невидим стол. Под надвисналия над челото му кичур коса с цвета на безлунна нощ, немигащи тъмни очи срещнаха погледа на Ронин. Магьосникът се смути и се извърна.
	Детуинг повтори последното си изявление.
	— Вие знаете толкова малко за нас.
	— Не са… не са много писанията за дракони. Изследователите обикновено са свършвали изядени.
	Колкото и плоска да беше тази шега, Детуинг явно я намери за доста забавна. Той се разсмя силно. В смеха му имаше оттенъци на лудост.
	— Бях забравил колко забавен може да бъде твоят вид, малки приятелю! Изключително забавен! — Прекалено широката и препълнена с остри зъби усмивка се завърна в целия си зловещ блясък. — Да, има известна доза истина в думите ти.
	Притеснен, Ронин започна да се изправя, но един-единствен поглед от страна на Детуинг го предупреди, че това не е разумна постъпка точно в този момент.
	— Какво искаш от мен? — попита за пореден път Ронин. — За какво ти трябвам?
	— Ти си просто средство, начин за постигане на невероятно далечна цел, отчаяно дело на едно отчаяно създание…
	Първоначално Ронин не разбра нищо. После видя огорчението по лицето на дракона.
	— Ти… ти ли си отчаян?
	Детуинг се изправи отново и протегна ръце, сякаш възнамеряваше да излети.
	— Какво виждаш, човеко?
	— Фигура, облечена в черно. Драконът Детуинг в друг облик.
	— Това е очевидният отговор, но не виждаш ли нещо повече, малки приятелю? Не виждаш ли верните легиони от моя вид? Виждаш ли многото черни дракони — или, в тази връзка, червените, които някога изпълваха небесата много преди появата на хората, та дори и на елфите?
	Не напълно сигурен накъде го води Детуинг, Ронин само поклати глава. В едно вече бе успял да се убеди. Уравновесеността не бе най-характерната черта на съществото пред него.
	— Не ги виждаш — започна драконът, а кожата му стана люспеста. Очите се присвиха, а зъбите се удължиха и станаха още по-остри. Закачулената фигура се уголеми и сякаш крила се опитваха да се измъкнат изпод ограниченията на робата. Очертанията на Детуинг се размиха и станаха ефирни.
	— Не ги виждаш… — начена отново той, затваряйки за миг очи. Крилата и зъбите, всичко се върна в предишното си състояние. Детуинг отново стана плътен и с човешка форма, макар последното да бе само външно. — Защото те вече не съществуват.
	Той пак седна, след това протегна ръка с дланта нагоре. Над ръката внезапно оживяха образи. Дребни фигурки летяха над един свят, изпълнен със зелено великолепие. Самите пърхащи дракони бяха във всички цветове на дъгата. Чувство на завладяваща радост изпълни въздуха, заразявайки дори Ронин.
	— Светът бе наш и ние се грижехме добре за него. Магията бе наша и ние я пазехме добре. Животът бе наш и ние му се наслаждавахме.
	Но нещо ново се появи сред образите. На магьосника му бяха нужни няколко секунди, за да определи мъничките фигурки като елфи, но по-различни от Верееса. Тези елфи също бяха прекрасни по свой собствен начин, но тяхната красота бе студена и надменна и го отвращаваше.
	— Но се появиха други, по-нисши форми, с незначително кратък живот. С изключителна привързаност те се впуснаха в нещо, за което ние знаехме, че представлява огромен риск. — Гласът на Детуинг стана толкова студен, колкото и красотата на мрачните елфи. — И в своето безразсъдство те доведоха демоните при нас.
	Ронин се наведе несъзнателно напред. Всеки магьосник бе изучавал легендите за демоните, наричани от някои Пламтящият легион, но ако тези ужасяващи същества въобще бяха съществували, лично той не бе открил доказателства. Повечето от онези, които твърдяха, че са имали вземане-даване с демони, обикновено се оказваха със съмнителен разум.
	Но докато магьосникът се опитваше да зърне поне някой от демоните, Детуинг внезапно стисна ръка, освобождавайки образите.
	— Ако не бяха драконите, този свят щеше да бъде унищожен. Дори хиляда оркски орди не могат да се сравнят с това, срещу което се изправихме ние и заради което се пожертвахме! В онези времена ние се бихме като един! Кръвта ни се смесваше на бойното поле, докато ние изтласквахме демоните от нашия свят. — Тъмната фигура затвори за миг очи. — И точно тогава изгубихме контрола над земята, за чието спасение се борехме. Епохата на нашия вид отмина. Елфите, след това джуджетата, а накрая и хората предявиха своите претенции към бъдещето. Редиците ни се топяха, и което бе най-лошо, ние се избивахме помежду си.
	Това вече Ронин го знаеше. Всеки бе наясно с омразата между петте драконови орляка, особено между черния и червения. Произходът на тази ненавист бе изгубен в древните времена, но може би сега магьосникът щеше да научи отвратителната истина.
	— Защо сте се били един срещу друг, след като сте пожертвали толкова много заедно?
	— Погрешни идеи, недоразумения — имаше толкова много фактори, но ти не би ги разбрал всичките, дори да имах достатъчно време да ти ги обясня. — Детуинг въздъхна. — И заради тези фактори сега от нас са останали толкова малко. — Погледът му отново се промени и стана по-напрегнат. Очите му се забиваха дълбоко в тези на Ронин. — Но това е минало! Ще направя това, което отдавна трябваше да бъде свършено, което аз трябваше да свърша, магьоснико. Ще ти помогна да освободиш кралицата на драконите Алекстраза!
	Ронин преглътна първия отговор, който му дойде наум. Въпреки добродушното поведение;; въпреки маскировката, срещу него все пак седеше най-ужасяващият сред драконите. Детуинг можеше и да се прави на приятел, но при все това една погрешна дума щеше да обрече Ронин на ужасна смърт.
	— Но… — Той се опита да подбере внимателно думите си. — … нали двамата с нея сте врагове.
	— Поради същите скучни причини, заради които нашият вид се бие от дълги години. Направени бяха грешки, но сега аз ще ги поправя. — Очите на дракона привлякоха магьосника към себе си. — Двамата с Алекстраза не трябва да сме врагове.
	Ронин не можеше да го отрече.
	— Разбира се.
	— Някога ние бяхме най-добрите съюзници, дори приятели. Това може отново да се случи, не си ли съгласен?
	Магьосникът не виждаше друго, освен тези пронизителни очи.
	— Съгласен съм.
	— И ти си тръгнал на поход, за да я освободиш.
	Някакво усещане се пробуди у Ронин и той внезапно се почувства неудобно под погледа на Детуинг.
	— Откъде… откъде го знаеш?
	— Това не е от значение, нали? — Очите отново впримчиха човека.
	Неудобството се стопи. Всичко се стопяваше под втренчения поглед на дракона.
	— Не, мисля, че не е.
	— Самичък, ти би се провалил. Няма капчица съмнение. Аз дори не мога да си представя как си стигнал толкова далеч! Обаче сега с моята помощ ти ще успееш да сториш невъзможното, приятелю. Ти ще освободиш кралицата на драконите!
	След тези думи Детуинг протегна напред ръката си, в която лежеше малък сребърен медальон. Пръстите на Ронин сякаш по своя воля посегнаха, взеха медальона и го приближиха към очите му. Огледа го, изучавайки кристала в средата и руните, гравирани по ръба. Познаваше значението на някои от тях, други виждаше за първи път в живота си, но можеше да усети силата им.
	— Ти ще успееш да освободиш Алекстраза, прекрасна моя марионетке. — Прекалено широката усмивка се увеличи до крайност. — Защото аз ще бъда до теб, за да те водя през целия път…

	* * *

	Как може някой да изгуби дракон?
	Този отвратителен въпрос изникваше отново и отново, но нито Верееса, нито нейният спътник можеха да намерят задоволителен отговор. За капак на всичко над Каз Модан бе започнала да се спуска нощ и грифонът, който отдавна бе изцедил силите си, очевидно нямаше да може да лети още дълго.
	Детуинг се бе задържал в полезрението им през цялото време, макар и да бе на огромно разстояние от тях. Дори Фалстад, чието зрение далеч не бе толкова остро колкото на елфата, бе успявал да различи огромната фигура, летяща към вътрешността на континента. Бяха го изгубвали от поглед само когато Детуинг бе прелитал през някой облак, но и това бе за не повече от секунда-две.
	До преди около час.
	Титаничният звяр и неговият товар бяха влезли в последния облак, точно както и в много преди това. Фалстад бе накарал грифона да поддържа същия курс и двамата с Верееса се бяха оглеждали за появата на левиатана от другата страна. Облакът бе самотен, най-близкият друг бе километри по на юг. Рейнджърът и джуджето можеха да го обхванат с поглед почти изцяло. Просто нямаше начин да пропуснат излизането на Детуинг.
	Но драконът не бе излязъл.
	Те бяха чакали дълго и най-накрая Фалстад бе пришпорил животното си да влезе в облака, поемайки огромен риск, в случай че Детуинг бе останал да се крие вътре. Но черният не се виждаше никъде. Най-големият и най-зловещ сред драконите бе изчезнал безследно.
	— Няма смисъл, моя елфска лейди — извика най-накрая ездачът на грифони. — Трябва да се приземим! Нито ние, нито горкото ми животно можем да продължим повече!
	Тя се съгласи, въпреки че частица от нея все още искаше да продължи търсенето:
	— Добре! — Рейнджърът огледа местността под тях. Крайбрежието и горите отдавна бяха отстъпили място на по-каменист и негостоприемен регион, който, както тя знаеше, постепенно се издигаше и се превръщаше в зъберите на Грим Батол. Все още се виждаха отделни гористи области, но зеленината като цяло изглеждаше доста оскъдна. Щеше да им се наложи да се крият из хълмовете, за да не бъдат забелязани от патрулиращите върху дракони орки.
	— Какво ще кажеш за тази област ей там?
	Фалстад проследи протегнатата й ръка.
	— Онези изсечени скали, дето приличат на баба ми заедно с нейната брада? Точно, т’ва е добър избор! Ще се спуснем до тях!
	Изтощеният грифон с благодарност се подчини на сигнала за спускане. Фалстад го насочи към една малка долина, сгушена между скупчените скали. Верееса се напрегна, докато животното се приземяваше, а очите й вече оглеждаха за евентуални заплахи. Толкова навътре в Каз Модан орките несъмнено поддържаха постоянни патрули.
	— Слава на Еъри! — изрева джуджето, докато слизаха от грифона. — Колкото и да обичам свободата на небесата, т’ва си беше прекалено дълго време, за да седиш върху каквото и да е! — Той погали лъвската грива на грифона. — Но добър звяр си ти и заслужаваш вода и храна!
	— Видях едно поточе наблизо — каза Верееса. — В него може да има и риба.
	— Тогава той ще си я намери, ако иска да я изяде. — Фалстад махна юздата и останалите такъми от животното. — И ще си я намери сам. — Той потупа грифона по задницата и звярът подскочи във въздуха, внезапно придобил нови сили, след като товарът вече бе свален от гърба му.
	— Това разумно ли е?
	— Скъпа моя елфска лейди, рибата едва ли ще е достатъчна за някой като него! Най-добре да го оставим сам да си хване нещо по-подходящо. Той ще се върне, след като се насити, а ако някой го види… е, дори в Каз Модан има диви грифони. — Тя не изглеждаше убедена, затова Фалстад добави: — Той ще се отдалечи само за кратко. Толкова, колкото и ние да си приготвим някаква вечеря.
	Носеха със себе си малко провизии, които джуджето раздели на две. Тъй като наблизо имаше поточе, двамата изпиха останалата в меховете вода. Изключено бе да запалят огън толкова навътре в контролираната от орки територия, но за щастие не се очертаваше нощта да бъде студена.
	Действително, не след дълго грифонът се завърна с пълен стомах. Животното се просна до Фалстад, който положи едната си ръка върху главата му, докато довършваше вечерята си.
	— От въздуха не забелязах нищо — каза най-накрая той, — но най-добре да не се успокояваме, че наблизо няма орки.
	— Ще се сменяме ли на пост през нощта?
	— Т’ва е най-разумното решение. Аз ли ще бъда първи или ти?
	Прекалено напрегната, за да заспи, Верееса пожела да застане на пост първа. Фалстад не се възпротиви и въпреки скорошните преживелици, веднага легна и няколко секунди по-късно вече бе заспал. Верееса се възхити на железните нерви на джуджето и й се прииска в това отношение да е като него.
	В сравнение с горите, в които бе израснала, нощта й се стори прекалено тиха, но рейнджърът си напомни, че тези скалисти земи са били плячкосвани от орките от дълги години насам. Наистина, тук все още имаше диви животни — както свидетелстваше пълният стомах на грифона — но повечето същества в Каз Модан бяха доста по-предпазливи от тези в Куел’Талас. И орките, и техните дракони се хранеха изключително със сурово месо.
	Звезди изпъстриха небето, но ако не беше изключителното зрение на нейната раса, Верееса би била напълно сляпа в нощ като тази. Тя се зачуди как Ронин се оправя в този мрак, при положение че все още е жив. Дали и той се луташе нейде из пустошта между крайбрежието и Грим Батол, или пък Детуинг го бе отвел някъде надалеч, може би в някоя непозната за рейнджъра област?
	Тя не желаеше да повярва, че той се е съюзил с черния. Но в противен случай, каква работа имаше Детуинг с него? В тази връзка дали преследвайки дракона, двамата с Фалстад не бяха тръгнали да гонят дивото, защото може би не Ронин бе скъпоценният товар, който бронираният левиатан бе носил в лапата си?
	Толкова много въпроси без отговор. В плен на раздразнението, рейнджърът се отдалечи от джуджето и грифона, за да огледа забулената в тъмнина околност. Дори при превъзходното й зрение, повечето от заобикалящите я дървета не бяха нищо повече от черни сенки. Това само правеше обстановката още по-потискаща и сякаш изпълнена с опасности, въпреки че можеше да няма жив орк на километри околовръст.
	Без да вади меча от ножницата, Верееса продължи да се отдалечава. Тя се натъкна на две полуизсъхнали, едва вегетиращи дървета. Докосвайки поред всяко от тях, елфата почувства тяхната умора, готовността им да се предадат. Тя можа да усети и част от тяхното минало, което се простираше далеч назад във времето, още преди ужасите на Ордата. Някога Каз Модан беше земя, пълна с живот, в която, както знаеше Верееса, свой дом бяха намерили джуджетата от хълмовете. Но те бяха избягали заради безмилостното клане на орките, заклевайки се да се върнат някой ден.
	Тези дървета, разбира се, не можеха да избягат.
	За джуджетата денят на завръщането щеше да настъпи скоро, предчувстваше елфата, но тогава вече щеше да е твърде късно за тези дървета, както и за много други същества. Земята на Каз Модан се нуждаеше от много, много десетилетия, за да се възстанови, ако въобще успееше да го направи.
	— Кураж — прошепна тя на двете дървета. — Ще дойде нова Пролет, обещавам ви — на езика на растенията пролет означаваше не само сезон, но и надеждата като цяло, възраждането на живота.
	Когато елфата отстъпи назад, дърветата изглеждаха малко по-изправени, по-високи. Ефектът от нейните думи я накара да се усмихне. Големите растения разговаряха помежду си по начин, непознат дори на елфите. Може би нейното насърчение щеше да бъде предадено. Може би гората щеше да оцелее, въпреки всичко. Оставаше й само да се надява.
	Кратката й връзка с дърветата облекчи тежестта, която чувстваше в съзнанието и сърцето си. Каменистите скали вече не й изглеждаха толкова зловещи. Сега елфата се движеше с по-голяма лекота и изпитваше увереност, че всичко ще завърши благополучно, дори що се отнася до Ронин.
	Краят на смяната й настъпи доста по-бързо, отколкото тя бе очаквала. Верееса едва не остави Фалстад да поспи още малко — хъркането му показваше, че е потънал в дълбок сън — но тя знаеше, че ще се превърне в пречка, ако недостатъчната й почивка я накара да трепне по време на битка. С известна неохота елфата се отправи към своя спътник…
	… и се закова намясто при едва доловимия звук от счупването на изсъхнала клонка, което я предупреди за приближаването на някой или нещо.
	Не смеейки да събуди Фалстад, за да не изгуби елемента на изненада, Верееса мина покрай спящия ездач на грифони и неговото животно и се престори, че гледа към мрачния пейзаж в далечината. Тя отново чу слаби звуци, идващи от същата посока. Само един неканен гост, значи? Може би… а може би не. Възможно бе звукът да е имал за цел именно да привлече вниманието на Верееса в тази посока, за да й попречи да разбере за други нападатели, дебнещи в тишина.
	Отново се чу приглушен звук, последван от див крясък. Край нея прелетя тъмна фигура.
	Верееса бе извадила меча си още преди да осъзнае, че това бе грифонът на Фалстад, а не някое чудовищно горско създание. Също като нея животното бе чуло едва доловимите звуци, но за разлика от елфата грифонът не бе изчакал, премисляйки различните възможности. Той бе реагирал с отработените инстинкти на своя вид.
	— Какво става? — изръмжа Фалстад, скачайки на крака удивително бързо, като се вземе предвид, че бе джудже. Неговият стормхамър вече беше в ръката му и той бе готов за битка.
	— Има нещо сред онези дървета! Твоето животно тръгна след него!
	— Дано да не го изяде, преди да сме имали възможност да видим какво е било!
	В тъмното Верееса успяваше смътно да различи неясната фигура на грифона, но не и тази на неговия противник. Все пак рейнджърът чу още един от крясъците на крилатото животно, но странно, той въобще не звучеше като предизвикателство за бой.
	— Не! Не! Назад! Махни се от мен! Не съм ти аз закуска!
	Двамата се затичаха към неистовите викове. Каквото и да бе съществото, приклещено от грифона, то определено не звучеше заплашително. Гласът напомняше на елфата за нещо, но тя не можеше да се сети какво.
	— Назад! — извика Фалстад на своето ездитно животно. — Назад, казах! Изпълнявай!
	Отначало звярът не желаеше да се подчини, сякаш приемаше, че уловът му принадлежи. От мрака точно зад главата с острата човка се чу жалостиво скимтене.
	Да не би някое дете се бе залутало самичко из Каз Модан? Определено не. Орките владееха тази територия от години! Откъде би се взело дете тук?
	— Моля ви, о, моля ви, о, моля ви! Спасете това жалко същество от чудовището… Пфу! Какъв дъх има само!
	Елфата замръзна. Децата не говореха така.
	— Назад, проклет да си! — Фалстад шляпна своето животно по задницата. То разпери веднъж крила, нададе гърлен крясък и най-накрая се отдръпна от плячката си.
	Ниска, жилеста фигура изскочи пред очите им и веднага хукна в противоположна посока. Но рейнджърът реагира по-бързо, втурна се напред и улови натрапника за — както осъзна Верееса — издълженото му ухо.
	— Ох! Моля, не наранявай! Моля, не наранявай!
	— Какво имаме тук? — измърмори ездачът на грифони, приближавайки се до нея. — Никога не бях чувал нещо да пищи по този начин! Затъкни си гърлото, че ще ме накараш да ти го прережа! Всеки орк, който е достатъчно близо да го чуе, ще хукне презглава насам!
	— Чу какво каза той! — каза разгневената елфа на скимтящата фигура. — Млъквай!
	Неканеният гост утихна.
	Фалстад бръкна в кесията си.
	— Имам тук нещо, което ще ни помогне да осветлим нещата, моя елфска лейди, въпреки че смятам, че вече знам що за лешояд сме хванали!
	Той извади един малък предмет и след като остави чука до себе си, го потри между месестите си длани. Докато го правеше, предметът започна да излъчва смътна светлина. След още няколко секунди сиянието се засили и стана ясно, че предметът е някакъв кристал.
	— Подарък от един вече мъртъв другар — поясни Фалстад. Той поднесе сияещия кристал към техния пленник. — Я да видим дали съм бил прав. Точно така си и мислех!
	Подозренията на Верееса се потвърдиха — двамата с джуджето бяха уловили едно от най-ненадеждните живи същества. Един гоблин.
	— Шпионираш, така ли? — изрева спътникът на рейнджъра. — Май трябва да те пронижем още на секундата и да приключваме с теб!
	— Не! Не! Моля ви! Това обезчестено създание не е шпионин! Не съм аз приятел на орките! Просто изпълнявам заповеди!
	— Тогава какво правиш тук?
	— Крия се! Крия се! Видях дракон с цвета на нощта! Драконите ловят и ядат гоблини, вие знаете! — Грозното зеленикаво същество изрече последното, сякаш всички трябваше да са наясно с този факт.
	Дракон с цвета на нощта?
	— Черен дракон ли имаш предвид? — Верееса приближи гоблина до лицето си. — Значи си го видял? Кога?
	— Неотдавна! Точно преди залез!
	— В небето или на земята?
	— На земята! Той…
	Фалстад я погледна.
	— На думите на гоблин не може да се има вяра, моя елфска лейди! Те не знаят какво означава да казваш истината!
	— Ще му повярвам, ако ми отговори на един въпрос. Гоблине, този дракон сам ли беше, и ако не, тогава кой беше с него?
	— Не ща да говоря за дракони, които ядат гоблини! — започна той, но едно бодване с меча на Верееса го накара да избълва порой от думи. — Не сам! Не сам! И друг имаше с него! Може би да го яде, но говореха първо! Аз не слушах! Просто исках да се махна по-далеч! Не обичам дракони, не обичам и магьосници…
	— Магьосници? — изрекоха едновременно елфата и Фалстад. Верееса опита да не се поддава на надеждата. — Добре ли изглеждаше този магьосник? Невредим?
	— Да…
	— Опиши го!
	Гоблинът се загърчи, размахвайки тънките си ръце и крака. Рейнджърът не се остави да я заблудят слабоватите наглед крайници. Гоблините можеха да бъдат смъртоносни бойци, с неподозирани за хилавите им тела сила и ловкост.
	— С червена грива и преливащ от арогантност! Висок и облечен в тъмносиньо! Не знам име! Не чух име!
	Не бе кой знае какво описание, но определено бе достатъчно. Колцина високи, червенокоси, облечени в тъмносини роби магьосници можеше да има, особено в компанията на Детуинг?
	— Прилича на твоя приятел — отвърна Фалстад с ръмжене. — Май все пак си била права.
	— Трябва да тръгнем след него.
	— В тъмното? Първо, моя елфска лейди, ти изобщо не си спала, и второ, въпреки че мракът ни осигурява прикритие, той адски затруднява откриването на каквото и да е, дори на някой дракон!
	Колкото и да й се искаше да продължи търсенето, Верееса знаеше, че джуджето има право. При все това тя не можеше да чака до сутринта. Ценно време би било загубено.
	— Трябват ми само няколко часа, Фалстад. Ще почина малко, след което можем да тръгваме.
	— Пак ще си бъде тъмно, а в случай че си забравила, колкото и да е голям, Детуинг е черен като… като нощта!
	— Няма да ни се наложи да го търсим — усмихна се тя. — Вече знаем къде се е приземил — по-скоро, един от нас знае.
	Двамата погледнаха към гоблина, на който очевидно му се щеше да е някъде другаде.
	— Откъде да сме сигурни, че можем да му се доверим? Не са случайни приказките, че тези малки крадци са пословични лъжци!
	Рейнджърът насочи острия връх на меча си към гърлото на гоблина.
	— Защото той ще има две възможности. Или да ни покаже къде са се приземили Детуинг и Ронин, или да го накълцам за стръв на драконите.
	Фалстад се изсмя.
	— Мислиш ли, че дори Детуинг би могъл да преглътне някой като него?
	Ниският им пленник потрепери, а неспокойните му жълти очи без зеници се разшириха в очевиден ужас. Въпреки близостта на върха на меча, гоблинът започна да се дърпа като откачен.
	— С радост ще покажа! С радост, наистина! Не се страхувам от дракони тук! Ще ви водя и ще ви заведа до вашия приятел!
	— Я по-тихо! — Рейнджърът стисна още по-здраво дяволското създание. — Или ме принуждаваш да ти отрежа езика?
	— Съжалявам, съжалявам, съжалявам… — промърмори новият им спътник. Гоблинът сниши глас. — Не наранявайте това нещастно същество…
	— Пфу! Това създание е твърде жалко, дори за гоблин!
	— Достатъчно е да ни покаже пътя.
	— Това жалко създание ще ви води добре, господарке! Много добре!
	Верееса се замисли.
	— Ще трябва да го завържеш засега…
	— Ще го вържа за моя грифон. Той ще държи гнусния гризач под контрол.
	Гоблинът изглеждаше толкова уплашен от последното предложение, че среброкосият рейнджър чак изпита известно състрадание към зеленикавото същество.
	— Добре, но се погрижи твоето животно да не го нарани.
	— Стига да се държи прилично. — Фалстад изгледа пленника.
	— Това жалко подобие ще се държи прилично, честно и почтено…
	Верееса отдръпна върха на меча си от гърлото му, за да се опита да успокои малко гоблина. Може би, ако бяха по-любезни, щяха да изкопчат повече от нещастното създание.
	— Заведи ни там, където искаме и ще те пуснем, преди да е възникнала опасност да те изяде някой дракон. Давам ти думата си. — Тя се поколеба. — Имаш ли си име, гоблине?
	— Да, господарке, да! — Несъразмерната му глава се заклати нагоре-надолу. — Моето име е Крил, господарке, Крил!
	— Добре, Крил, прави каквото ти наредя и всичко ще бъде наред, ясно?
	Гоблинът буквално заподскача нагоре-надолу.
	— O, да, да, ще правя, господарке! Уверявам те, това нещастно същество ще ви заведе точно там, където трябва да отидете! — Той й отправи една налудничава усмивка. — Обещавам ти…


	Единадесет

	Некрос повъртя _Демонична душа_ в ръката си, опитвайки се да измисли следващия си ход. Сакатият главатар на орките не бе успял да спи през по-голямата част от нощта. Фактът, че Торгус не се бе завърнал от своята мисия, гризеше отвътре възрастния воин. Провалил ли се бе? И двата дракона ли бяха загинали? В такъв случай какъв отряд бяха изпратили хората да освобождава Алекстраза? Армия от ездачи на грифони, подкрепени от магьосници? Несъмнено дори Алиансът не би могъл да изпрати чак такава сила, особено при войната на север и собствените им вътрешни раздори…
	Той се бе опитал да се свърже със Зулухед и да сподели притесненията си, но шаманът не бе отговорил на магическите му призиви. Оркът знаеше какво означава това. — Тъй като нещата вървяха зле някъде другаде, Зулухед нямаше време да се занимава с — както той ги виждаше — нереалните страхове на своя подчинен. Шаманът очакваше Некрос да действа като всеки друг оркски воин — с решителност и увереност… което връщаше сакатия заклинател в изходна позиция.
	_Демонична душа_ му даваше контрол над огромни сили, но Некрос знаеше, че всъщност не владее и частица от нейния потенциал. Осъзнавайки дълбочината на невежеството си, оркът изпитваше съмнение дали ще се осмели да употреби артефакта за нещо повече от това, за което той вече служеше. Зулухед все още не разбираше какво е предал в ръцете на своя подчинен. От малкото, което Некрос бе открил самичък, ставаше ясно, че _Демонична душа_ притежава такива безмилостни сили, че използвана умело, би могла да затрие цялата войска на Алианса, за която оркът знаеше, че се събира в северните райони на Каз Модан. Проблемът бе, че ако се използва невнимателно, дискът би могъл със същата лекота да изтрие Грим Батол от лицето на земята.
	— Дай ми два здрави крака и една хубава брадва и бих те хвърлил в най-близкия вулкан — промълви той към златния артефакт.
	В този момент един разтревожен воин нахлу в покоите му, без да обръща внимание на кръвнишкия поглед на командира си.
	— Торгус се завръща!
	Най-накрая добри новини! Командирът въздъхна с облекчение. Щом Торгус се завръщаше, значи поне една от заплахите все пак е била премахната. Дано Торгус да бе успял да вземе някой пленник — Зулухед го очакваше от него. Малко мъчения и скимтящият човек несъмнено щеше да им каже всичко, което трябваше да знаят за предстоящото нахлуване от север.
	— Най-накрая! Колко има още?
	— Няколко минути, не повече. — По лицето на другия орк се четеше загрижено изражение, но Некрос не му обърна внимание за момента, защото нямаше търпение да посрещне могъщия ездач на дракони. Поне Торгус не го бе провалил.
	Той прибра _Демонична душа_ и тръгна бързо — доколкото можеше — към широката пещера, която ездачите на дракони използваха за кацане и излитане. Воинът, който му бе донесъл вестта, го последва по петите необичайно мълчалив. Некрос прие тишината с благодарност. Единственият глас, който желаеше да чуе, бе този на Торгус, разказващ за великата си победа над пришълците.
	Още няколко орки, включително и от ездачите, вече се тълпяха при широкото гърло на пещерата. Некрос се намръщи от пълната липса на ред, но знаеше, че те също като него с нетърпение очакват триумфалното завръщане на Торгус.
	— Направете път! Направете път! — Разбутвайки останалите, той се загледа към слабата светлина на изгряващото слънце. Отначало не можа да забележи нито един от левиатаните. Наблюдателят, който бе докладвал за предстоящото завръщане, сигурно притежаваше най-силните очи сред орките. После Некрос постепенно различи една тъмна точка в далечината, която непрекъснато увеличаваше размерите си, докато се приближаваше.
	Само един? Оркът с дървения крак изръмжа. Поредната огромна загуба, но той можеше да я преживее сега, след като заплахата бе премахната. Некрос не можеше да определи кой от драконите се завръща, но също като останалите и той очакваше това да е животното на Торгус. Никой не би могъл да надвие шампиона на Грим Батол.
	И все пак… докато драконът придобиваше все по-отчетлива форма, Некрос забеляза, че той летеше доста неравно, крилата му изглеждаха разкъсани, а опашката му висеше отпуснато. С присвити очи успя да види, че наистина ездач управляваше звяра, но той седеше отпуснато в седлото и сякаш едва се крепеше в съзнание.
	Студени тръпки полазиха гърба на командира.
	— Отдръпнете се! — извика той. — Отдръпнете се! Той ще има нужда от много място, за да се приземи!
	Докато се отместваше с куцукане, Некрос осъзна, че животното на Торгус ще има нужда от почти всичкото свободно място в огромната кухина. Колкото повече се приближаваше драконът, толкова по-ясно се виждаше неравномерното му летене. За части от секундата Некрос дори помисли, че левиатанът може да се блъсне в самата планина — толкова затруднени бяха движенията му. Едва в последния момент, най-вероятно насочено от ездача си, кървавочервеното чудовище успя да улучи пещерата.
	Драконът се приземи с трясък между тях.
	Орките се развикаха от изненада и ужас, когато набраната инерция плъзна ранения звяр напред. Един от воините полетя във въздуха, когато едното крило го забърса. Опашката се мяташе наляво-надясно, биеше по стените и събаряше скални късове от тавана. Некрос се подпря на една стена и стисна зъби. Навсякъде се стелеше прах.
	Изведнъж в пещерата се възцари тишина. Тишина, в която сакатият заклинател и онези, които бяха успели да се отдръпнат от пътя на дракона, започнаха да осъзнават, че огромното същество пред тях се бе завърнало в гнездото си… само за да умре.
	Но с ездача случаят не бе такъв. Една фигура се изправи сред облаците прах — олюляваща се, но все пак внушителна фигура, която се отвърза от гигантския труп и се спусна по него, като едва не падна на колене, когато докосна пода. Изплю кръв и пръст от устата си, след което се огледа в търсене… в търсене… на Некрос.
	— Изгубени сме! — изплака най-смелият, най-силният сред ездачите на дракони. — Изгубени сме, Некрос!
	Арогантността на Торгус сега бе пречупена от нещо, което неговият командир със закъснение разпозна като поражение. Торгус, който бе дал клетва да падне в бой, сега изглеждаше напълно победен.
	Не! Не и той! Възрастният орк закуцука колкото можеше бързо към своя шампион, а лицето му бе потъмняло.
	— Тишина! Няма да слушам такива приказки! Ти си срам за клановете! Посрамваш и себе си!
	Торгус се облегна, доколкото можеше върху останките от ездитното си животно.
	— Срам? Нямам от какво да се срамувам, старче! Просто видях истината, а тя е, че за нас вече няма надежда!
	Пренебрегвайки факта, че другият орк бе по-грамаден и силен от него, Некрос сграбчи ездача за раменете и го разтърси.
	— Говори! Какво те накара да изречеш такива изменнически слова?
	— Погледни ме, Некрос! Погледни моето животно! Знаеш ли каква е причината за това? Знаеш ли с какво се бихме?
	— Армада грифони? Легион магьосници?
	Кървави петна покриваха някогашните великолепни отличия, които все още висяха по гърдите на Торгус. Ездачът на дракони опита да се засмее, но вместо това се задави от кашлица. Некрос нетърпеливо чакаше.
	— Това… това щеше да бъде по-равностойна битка, ако питаш мен! Не, ние видяхме едва шепа грифони — най-вероятно за примамка! Нямаше какво друго да бъдат! Прекалено малко бяха, за да са сериозна сила…
	— Остави това! Каква е причината за вашето поражение?
	— Каква е причината? — Торгус погледна над командира си и огледа своите братя по оръжие. — Самата смърт… Смъртта, приела образа на черен дракон!
	Ужас заля орките. Дори самият Некрос се смрази от тези думи.
	— Детуинг?
	— При това се биеше за хората! Изникна от облаците тъкмо когато се бях спуснал към един от грифоните! Едва успях да избягам!
	Не бе възможно… и все пак… явно бе възможно. Торгус не би си измислил толкова отявлена лъжа. Щом казваше, че Детуинг е причината за това — а определено разрезите и раните, които красяха гигантския труп, придаваха достоверност на думите му — значи наистина бе така.
	— Разкажи ми още! Не пропускай нито една подробност!
	Въпреки състоянието си, ездачът изпълни заповедта, разказвайки как той и другият ездач се бяха натъкнали на скромно изглеждащата групичка. Скаути, най-вероятно. Торгус бе видял няколко джуджета, елф и най-малко един магьосник. Лесна плячка, с изключение на неочакваната саможертва на един човешки воин, който някак бе успял собственоръчно да убие другия дракон.
	Дори тогава Торгус не бе очаквал някакви неприятности. Магьосникът бе причинил известно неудобство, но бе изчезнал насред битката, като вероятно бе паднал и срещнал смъртта си. Оркът бе нападнал групата, готов да я довърши.
	И точно в този момент Детуинг бе атакувал. Звярът на Торгус бе отказал да се подчини на заповедите на ездача си и бе приел битката. Без да е страхливец, Торгус незабавно бе осъзнал безсмислеността на един двубой с бронирания бегемот. По време на боя непрекъснато бе карал своето животно да се оттегли. Чак когато раните на червения дракон бяха станали сериозни, звярът най-накрая се бе подчинил и бе избягал.
	Докато слушаше историята, Некрос видя как най-лошите му кошмари се сбъдват. Гоблинът Крил го бе информирал вярно, че Алиансът иска да изтръгне кралицата на драконите от ръцете на орките, но противното дребно същество или не бе знаело, или не си бе направило труда да съобщи на господаря си какви сили са струпани за тази цел. Неизвестно как, хората бяха постигнали немислимото — съюз с единственото създание, от което и двете страни се страхуваха.
	— Детуинг — промълви той.
	И все пак защо биха хабили силите на бронирания бегемот с подобна мисия? Несъмнено Торгус правилно бе преценил, че откритата от него група е изпратена на разузнаване. Безспорно много по-голяма сила ги бе следвала по петите.
	И Некрос внезапно схвана какво се случваше.
	Той се обърна с лице към другите орки, като се бореше да запази контрол над гласа си.
	— Нашествието е започнало, но не към севера е насочено то! Хората и техните съюзници идват първо за нас!
	Неговите воини се спогледаха един друг смутено с ясното съзнание, че са изправени пред по-голяма заплаха, отколкото някой в Ордата си бе представял. Едно бе да умреш храбро в битка, съвсем друго — да знаеш, че отиваш на неизбежно заколение.
	Заключенията звучаха напълно логично на Некрос. Войските на Алианса щяха да се придвижат неочаквано от запад, за да завладеят южните райони на Каз Модан. После щяха да освободят или убият кралицата на драконите — при което останките от Ордата на север около Дън Алгаз оставаха лишени от главната си подкрепа — след това щяха да тръгнат нагоре от Грим Батол. Хванати в клещи между нападателите от юг и идващите от север и последната надежда на орките щеше да бъде разбита, а оцелелите щяха да бъдат затворени в охраняваните територии, създадени от хората.
	Зулухед го бе назначил да отговаря за всички въпроси, свързани с планината и пленените дракони. Шаманът не бе отговорил на повикванията му, значи считаше, че Некрос ще се справи сам със ситуацията. Много добре тогава. Некрос щеше да направи точно това.
	— Торгус! Върви да те превържат и поспи малко! Ще имам нужда от теб по-късно!
	— Некрос…
	— Изпълнявай!
	Гневът в очите му накара дори шампионът да отстъпи. Торгус кимна и се оттегли, подкрепян от един свой другар. Некрос отново съсредоточи вниманието си върху останалите.
	— Съберете най-необходимото и го натоварете на фургоните! Преместете всички яйца в сандъци със сено и ги дръжте топли! — Той спря за секунда, прехвърляйки мисления си списък. — Бъдете готови да убиете всяко малко драконче, което е твърде диво, за да бъде правилно обучено!
	Това накара Торгус да спре. Ведно с останалите ездачи той изгледа ужасено своя командир.
	— Да убием дракончетата? Ние се нуждаем…
	— Ние се нуждаем само от това, което може да бъде преместено бързо… за всеки случай!
	По-високият орк впи поглед в него.
	— Случай на какво?
	— В случай че не успея да се справя с Детуинг.
	Сега вече всички го гледаха, сякаш му бе пораснала втора глава.
	— Да се справиш с Детуинг? — изръмжа един от другите ездачи.
	Некрос се огледа за главния си помощник — онзи, който най-често се занимаваше с кралицата на драконите.
	— Ти! Ела с мен! Трябва да измислим как да преместим майката!
	Торгус най-накрая реши, че е разбрал какво става.
	— Напускаш Грим Батол! Ти искаш да преместиш всичко на север при бойните линии!
	— Да.
	— Те просто ще ни последват! Детуинг ще ни последва!
	Оркът с дървения крак изсумтя.
	— Беше ти заповядано нещо… или съм заобиколен не от могъщи воини, а от хленчещи лакеи?
	Обидата ги засегна. Торгус и другите се изопнаха. Некрос може и да бе сакат, но все още бе техен командир. Те нямаха друг избор, освен да се подчинят, без значение за колко налудничави смятаха плановете му.
	Той си проби път покрай ранения шампион, проби си път покрай всички, които му се пречкаха, а мозъкът му вече работеше трескаво. Да, щеше да бъде от първостепенна важност да изведат кралицата на драконите на открито, дори и само до гърлото на тази кухина. Това щеше да му послужи най-добре. Той щеше да постъпи точно както бяха постъпили хората. Щеше да заложи примамка, но в случай че се провалеше, поне яйцата трябваше да стигнат до Зулухед. Дори само те да оцелееха, това щеше да помогне на Ордата, а ако Некрос успееше да постигне победа, дори тя да му коства живота, тогава орките все още имаха шанс.
	Една тлъста ръка се плъзна към кесията, в която бе скътана _Демонична душа_. Некрос Скълкръшър се бе чудил какви са възможностите на загадъчния талисман. Сега щеше да има възможност да провери.

	* * *

	Приглушената светлина на изгрева разбуди Ронин от дълбокия сън, в който бе изпадал. Магьосникът се изправи с известно усилие и се огледа в опит да се ориентира в обстановката. Намираше се в гора, а не в странноприемница, както бе сънувал. В съня му двамата с Верееса бяха седели и си бяха говорили за…
	„Ти си буден… добре…“
	Думите се появиха в съзнанието му без никакво предупреждение и едва не го хвърлиха в ужас. Ронин скочи на крака и се завъртя в кръг, преди най-накрая да открие източника им.
	Той хвана малкия медальон, окачен на врата му, същия, който Детуинг му бе дал предната вечер.
	Опушеният черен кристал в центъра излъчваше слаба светлина и докато се вглеждаше в него, Ронин си припомни събитията от цялата нощ, включително и обещанието, което му бе дал огромният левиатан. „Аз ще бъда до теб, за да те водя през целия път“, му бе казал той.
	— Къде си? — попита най-накрая магьосникът.
	„На друго място — отвърна Детуинг. — Но също съм и с теб…“
	Мисълта накара Ронин да потрепери и той се зачуди защо в края на краищата бе приел предложението на дракона. Най-вероятно, защото не бе имал никакъв друг избор.
	— Какво става сега?
	„Слънцето изгрява. Време е да поемеш по пътя си“.
	С присвити очи бдителният магьосник огледа околността в източна посока. Дърветата отстъпваха място на скалиста неприветлива област и както знаеше от картите, тя щеше да го отведе до Грим Батол и планината, в която орките държаха кралицата на драконите. Ронин изчисли, че Детуинг му е спестил неколкодневно пътуване, като го е докарал чак дотук. Грим Батол би трябвало да е само на два или три дни път, ако Ронин се движеше бързо.
	Той пое в очевидната посока… и Детуинг го спря моментално.
	„Не по този път трябва да поемеш“.
	— Защо не? Той води директно към планината.
	„И в ноктите на орките, човеко. Нима си такъв глупак?“
	Ронин настръхна при тази обида, но преглътна отговора си. Вместо това той попита:
	— Тогава накъде?
	„Виж“.
	И в съзнанието на човека проблесна образът на сегашното му местонахождение. Ронин едва има време да възприеме удивителното видение, когато то започна да се движи. Отначало бавно, след това с по-голяма и по-голяма скорост, образът се движеше по точно определена пътека — сред дърветата, после из каменистите области. Оттам тя започна да криволичи, а образите продължаваха да летят с главозамайваща скорост. Скали и клисури се стрелкаха покрай него, дървета минаваха като в мъгла. Ронин трябваше да се подпре на най-близкия дънер, за да не бъде пометен от гледките в съзнанието му.
	Хълмовете станаха по-високи, по-застрашителни и най-накрая се превърнаха в първата планина. Дори тогава видението не забави скорост, докато внезапно не се съсредоточи върху един точно определен връх, който привлече магьосника въпреки колебанието му.
	От основата на този връх погледът на Ронин се обърна нагоре толкова рязко, че той едва не изгуби чувството си за равновесие. Видението се изкачи по високото било, като винаги му показваше места с издатини, на които можеше да стъпи или да се захване, както осъзна магьосникът. Изкачваше се нагоре и нагоре, докато накрая достигна тясното гърло на една пещера… и изчезна толкова внезапно, колкото бе започнало, оставяйки потресения Ронин отново сред листака.
	„Това е пътеката, единствената пътека, която ще ти позволи да достигнеш целта си…“
	— Но този път ще ми отнеме повече време и минава през по-опасни области! — Дори не му се искаше да мисли за катерене по онази планина. Обикновеният за дракон маршрут бе изключително коварен за някой човек, пък бил той и надарен с магически способности.
	„Ще ти бъде помогнато. Не съм казал, че трябва да вървиш през целия път…“
	— Но…
	„Време е да тръгваш“ — настоя гласът.
	Ронин започна да върви… или по-скоро краката му сами се понесоха.
	Това продължи само броени секунди, но се оказа достатъчно, за да даде начален тласък на магьосника. Когато крайниците му се върнаха под негов контрол, Ронин усили крачка, защото не желаеше да получи втори такъв урок. Детуинг му бе показал колко могъща бе връзката между тях.
	Драконът не проговори повече, но Ронин знаеше, че се спотайва някъде в недрата на съзнанието му. Но въпреки цялата си мощ, черният левиатан явно нямаше пълен контрол над магьосника. Най-малкото, изглежда, мислите на Ронин оставаха скрити от погледа му. Иначе Детуинг едва ли би останал доволен в този момент, защото Ронин вече търсеше начин да се освободи от натрапения му съюз. Интересно, предишната нощ той изгаряше от готовност да повярва на почти всичко, което му бе казал Детуинг, дори на частта, свързана с желанието на черния да освободи Алекстраза. Сега чувството му за реалност отново се бе върнало. Несъмнено, от всички живи същества, Детуинг най-малко желаеше да види на свобода най-големия си враг. Нима той не се бе постарал да унищожи целия й род по време на войната? Все пак той си припомни, че Детуинг бе отговорил и на този въпрос доста по-нататък в разговора им.
	„Децата на Алекстраза са отгледани от орки, човеко. Те са настроени срещу всички други същества. Нейната свобода не би променила това, в което те са се превърнали. Те ще продължат да служат на своите господари. Аз ги убивам, защото няма друго решение на проблема, разбираш ли?“
	И Ронин бе разбирал, поне в онзи момент. Всичко, което драконът му бе казал предишната нощ, бе звучало като безусловна истина, но в светлината на деня магьосникът поставяше под съмнение тези истини. Детуинг може и да вярваше във всичко, което бе казал, но това не означаваше, че той няма други, по-тъмни причини за поведението си.
	Ронин обмисли дали да не свали медальона и просто да го захвърли. Но ако го направеше, със сигурност щеше да привлече вниманието на своя нежелан съюзник, а за Детуинг едва ли представляваше някакъв проблем да го открие. Драконът вече бе доказал колко бърз може да бъде. Освен това Ронин се съмняваше, че следващата им среща ще бъде приятелска.
	За момента всичко, което можеше да направи, бе да продължи по посочената му пътека. Сети се, че не си носи никакви провизии, нямаше дори мех за вода, тъй като тези неща сега бяха на дъното на морето заедно със злощастния Молок и неговия грифон. Детуинг не бе сметнал за необходимо да му осигури нищо — храната и водата, които драконът му бе дал предната нощ, явно представляваха цялото препитание, което магьосникът щеше да получи. Ронин продължи да върви невъзмутимо. Детуинг искаше той да стигне до планината, а магьосникът бе съгласен с това. Все някак щеше да се добере дотам.
	Докато се изкачваше по все по-коварния терен, мислите му отново се върнаха към Верееса. Елфата бе проявила неотстъпчива всеотдайност по отношение на своя дълг, но сега вече сигурно бе тръгнала обратно, в случай че въобще бе оцеляла при нападението. Мисълта, че рейнджърът може и да не е сред живите, неочаквано заседна като буца в гърлото на Ронин и го накара да залитне. Не, тя несъмнено бе оцеляла, а здравият разум й бе продиктувал да се върне в Лордерон при своя вид. Несъмнено бе така…
	Ронин се спря, внезапно обзет от импулса да се върне обратно. Той имаше силното подозрение, че Верееса не се е вслушала в здравия разум, а вместо това е настояла да продължат напред, може би дори бе убедила неустрашимия Фалстад да я закара до Грим Батол. Дори сега Верееса може би вървеше по следите му и бавно скъсяваше разстоянието между тях.
	Магьосникът направи стъпка на запад…
	„Човеко…“
	Ронин преглътна една ругатня, когато гласът на Детуинг прозвуча в главата му. Как бе разбрал драконът толкова бързо? Да не би все пак да можеше да чете мислите му?
	„Човеко, време е да се освежиш и да хапнеш…“
	— Какво… какво имаш предвид?
	„Ти спря. Оглеждаше се за храна и вода, нали?“
	— Да — нямаше смисъл да казва истината на дракона.
	„Намираш се съвсем близо до тях. Обърни се отново на изток и повърви няколко минути. Аз ще те водя“.
	Възможността бе пропиляна и Ронин се подчини. Препъвайки се по неравната пътека, той постепенно стигна до малка горичка сред пустошта. Удивително бе, как животът пуска филизи дори в най-суровите области на Каз Модан.
	„В средата на горичката ще откриеш това, което желаеш…“
	Не всичко, което желаеше, въпреки че магьосникът не можеше да сподели това с Детуинг. При все това той охотно се приближи. От минута на минута желанието му за храна и вода се увеличаваше. Няколко минути почивка също щяха да му дойдат добре.
	Дърветата бяха нискорасли, достигаха само три-четири метра, но предлагаха отлична сянка. Ронин навлезе сред горичката и веднага се огледа. Определено тук трябваше да има поточе, може би малко плодове. Каква друга трапеза би могъл да предложи Детуинг от разстояние? Цял пир, явно. В самия център на залесената област имаше трапеза, каквато Ронин не бе очаквал. Печен заек, прясно изпечен хляб, нарязани плодове и — той докосна манерката с известно благоговение — изстудена вода.
	„Яж“, промълви гласът на дракона.
	Ронин се подчини с удоволствие, нахвърляйки се върху храната. Заекът бе прясно сготвен и идеално изпечен, хлябът бе запазил приятния аромат на фурна. Без да обръща внимание на обноските си, той отпи направо от манерката… и откри, че съдът въобще не се изпразва. Оттам насетне Ронин пиеше до насита, без да се притеснява. Вече знаеше, че Детуинг го иска в добро състояние… пък макар и само докато стигне до планината.
	Със своята магия той би могъл сам да сътвори храна, но това щеше да му коства сили, от които щеше да има нужда в по-трудни моменти. На всичкото отгоре, Ронин се съмняваше, че би успял да сътвори подобна трапеза — не и без огромни усилия.
	Гласът на Детуинг се чу по-скоро, отколкото бе очаквал:
	„Засити ли се?“
	— Да, да, заситих се. Благодаря.
	„Време е да продължиш напред. Знаеш пътя“.
	Ронин наистина знаеше пътя. Всъщност той би могъл дори да нарисува целия маршрут, показан му от дракона. Детуинг явно бе искал да е сигурен, че неговата марионетка няма да се залута в погрешната посока.
	Тъй като нямаше друг избор, магьосникът се подчини. Поспря се, за да хвърли последен поглед зад гърба си, надявайки се, че може да мерне познатата сребриста коса нейде в далечината. В същото време не му се щеше Верееса и Фалстад да са го последвали. Дънкан и Молок вече бяха загинали заради неговата мисия. Прекалено много смърт тежеше на плещите на Ронин.
	Денят се изнизваше. Когато слънцето се бе спуснало почти до хоризонта, Ронин започна да изпитва съмнение в маршрута на Детуинг. Нито веднъж не бе зърнал драконов ездач, а несъмнено Грим Батол все още разполагаше с такива. Или те вече не патрулираха из небесата тук, или магьосникът се бе отдалечил толкова встрани, че бе излязъл от обсега им.
	Слънцето се спусна още по-ниско. Дори вечерята, очевидно създадена от Детуинг с помощта на магия, не можа да умилостиви Ронин. Докато дневната светлина си отиваше, той спря и се опита да разгледа местността пред себе си. Единствените планини, които виждаше засега, се намираха далеч напред. Щеше да му отнеме няколко дни само за да стигне до тях, да не говорим за изкачването на върха, където орките държаха драконите.
	Е, Детуинг го бе довел дотук и пак Детуинг трябваше да му обясни как точно смята да го отведе до крайната му цел.
	Ронин стисна медальона с все още вперени в планините очи и заговори на въздуха пред себе си:
	— Трябва да поговоря с теб.
	„Говори…“
	Той не бе очаквал, че това ще свърши работа. Дотук винаги драконът се бе свързвал с него, а не обратното.
	— Ти каза, че тази пътека ще ме отведе до планината, но ако наистина е така, това ще ми отнеме доста повече време, отколкото имам. Не знам как очакваш от мен да стигна до върха толкова бързо пеша.
	„Както казах и по-рано, от теб не се очаква да изминеш целия път по този толкова примитивен начин. Изпратих ти видението, за да можеш уверено да се ориентираш по маршрута“.
	— Тогава как се очаква да стигна дотам?
	„Търпение. Те скоро би трябвало да бъдат при теб“.
	— Те?
	„Остани, където си. Така би било най-добре“.
	— Но… — Ронин осъзна, че Детуинг вече бе прекъснал контакта. Магьосникът за пореден път помисли дали да не откъсне медальона от врата си и да го захвърли сред камънаците. Но какво щеше да му донесе това? На Ронин все още му предстоеше да стигне до царството на орките.
	Кого бе имал предвид Детуинг?
	И тогава той чу звук, какъвто не бе срещал преди. Първата му мисъл бе, че това може да е дракон, но ако наистина бе така, то драконът страдаше от ужасно стомашно разстройство. Ронин вдигна поглед към притъмняващото небе, без да вижда нищо в началото. Кратко проблясване на светлина привлече вниманието му — светлина, идваща отгоре.
	Магьосникът изруга, мислейки си, че Детуинг го е набутал в капан, за да бъде заловен от орките. Светлината сигурно бе от факла или кристал в ръцете на някой драконов ездач. Ронин приготви една магия — нямаше да се предаде без бой, колкото и безплодно да се окажеше това.
	Светлината отново проблесна, този път за по-дълго. Ронин се оказа осветен за кратко — идеална мишена, за кое да е бълващо огън чудовище, спотайващо се в мрачните небеса.
	— Нали ти казах, че е тук!
	— Аз си го знаех през цялото време! Просто исках да видя дали и ти го знаеш!
	— Лъжец! Аз го знаех, а ти не! Аз го знаех, а ти не!
	Младият заклинател изкриви устни намръщено. Що за дракон спореше сам със себе си с такъв налудничав и пронизителен глас?
	— Внимавай с лампата! — изруга гласът.
	Светлината внезапно се отмести и се стрелна нагоре. Лъчът освети за кратко една огромна овална форма — първо, в предния край, след което се премести към задната част, където магьосникът различи някакво пушещо устройство, което задвижваше една перка в задния край на овала.
	„Балон!“, досети се Ронин. „Дирижабъл!“
	Всъщност той бе виждал тези забележителни творения и преди, в разгара на войната. Изумителни, изпълнени с газ чували, толкова грамадни, че спокойно можеха да вдигнат открита платформа, на която се побираше екипаж от няколко души. По време на войната ги бяха използвали за наблюдения на вражеските сили по море и по суша. Това, от което Ронин се удивляваше най-много, бе не самото им съществувание, а факта, че бяха задвижвани от нефт и вода. Една машина, за чието създаване и използване не се изискваше магия, движеше перката без намесата на човешка ръка.
	Светлината се върна и непоколебимо се закова върху Ронин. Екипажът на летящия балон го виждаше отлично и явно нямаше намерение да го губи от погледа си повече. Чак тогава омаяният магьосник си спомни точно коя раса бе доказала, че притежава едновременно гениалността и лудостта, необходими за пресъздаването на тази идея.
	Гоблини, а гоблините служеха на Ордата.
	Той се затича към близките скали с надеждата да се прикрие за достатъчно дълго време, за да открие магия, подходяща за унищожаване на летящи балони, но тогава в главата му отекна един познат глас.
	„Стой!“
	— Не мога! Над мен има гоблини! Забелязаха ме от своя въздушен кораб! Те ще повикат орките!
	„Няма да мърдаш!“
	Краката на Ронин спряха да му се подчиняват. Дори напротив, те го обърнаха с лице към приближаващия балон. Дирижабълът се спусна право над главата на злощастния магьосник. От наблюдателната платформа бе провесена въжена стълба, която за малко да удари Ронин.
	„Твоето превозно средство пристигна“, информира го Детуинг.


	Дванадесет

	Възцаряването на лорд Престор изглежда почти неизбежно — каза една неясна фигура, плуваща в смарагдовата сфера на Крас. — Притежава поразителен дар да убеждава. Ти си прав — той е магьосник.
	Седнал в своето убежище, Крас се вгледа в глобуса.
	— За да убедим монарсите, ще са ни нужни сериозни доказателства. Недоверието им към Кирин Тор нараства с всеки изминал ден… и това може да е дело единствено на бъдещия крал.
	Неговият събеседник — възрастната жена от вътрешния съвет — кимна в отговор.
	— Започнахме наблюдение. Единственият проблем е, че Престор се оказа крайно неуловим. Той сякаш е способен да влиза и излиза от дома си, без ние да го усетим.
	Крас се направи на изненадан.
	— Как е възможно това?
	— Не знаем. По-лошото е, че неговото шале е обгърнато от няколко много гадни магии. За малко не изгубихме Дренден заради една от тези изненади.
	Това, че Дренден също бе станал жертва на капаните на Детуинг, потресе Крас. Въпреки гръмогласното поведение на брадатия магьосник, неговите умения бяха заслужили уважението на дракона. Загубата му в момент като този би им струвало скъпо.
	— Трябва да действаме внимателно — настоя той. — Скоро пак ще говоря с теб.
	— Какво си намислил, Крас?
	— Ще изследвам миналото на този млад благородник.
	— Смяташ ли, че ще откриеш нещо?
	Закачуленият магьосник сви рамене.
	— Можем само да се надяваме.
	Той освободи нейния образ, след което се облегна назад, за да помисли. Съжаляваше, че се налага да заблуждава своите колеги, пък било то и за тяхно добро. Поне намесата им в делата на Детуинг, когото те считаха за простосмъртен, щеше да разсейва черния. Това щеше да осигури на Крас още малко време. Той се молеше никой друг да не се изложи на такъв риск, какъвто бе поел Дренден. Кирин Тор щяха да имат нужда от цялата си мощ, ако останалите кралства се обърнеха срещу тях. Собствената му екскурзия при Малигос му бе донесла незначително удовлетворение. Малигос бе обещал единствено, че ще обмисли нещата. Изглежда, великият дракон смяташе, че може да се справи с Детуинг когато си пожелае. Сребристосиният левиатан явно не осъзнаваше, че за драконите вече не бе останало време. Ако Детуинг не бъдеше спрян сега, можеше никога повече да нямат такава възможност. Което оставяше на Крас един-единствен нежелателен изход. Трябваше да потърси останалите велики дракони, другите Изражения. Трябваше да убеди поне един от тях. Но досега Господарката на сънищата винаги бе проявявала твърде уклончив характер. Това означаваше, че Крас щеше да има най-голям шанс, ако се свържеше с Повелителя на времето, чиито слуги вече бяха отхвърляли молбите на магьосника нееднократно. Все пак какво друго му оставаше, освен да опита отново?
	Крас се изправи и забързано закрачи към един тезгях, върху който стояха атрибутите на призванието му, подредени в шишета и колби. Той започна да преглежда редиците от стъклария, а погледът му минаваше над химически съставки и магически вещи, които биха породили огромна завист у останалите от Кирин Тор, както и не по-слабо любопитство как точно се е сдобил с въпросните предмети. Ако само разберяха колко дълго бе практикувал магическото изкуство…
	Ето! Една малка колба, съдържаща изсъхнало цвете, го накара да се спре.
	Вечната роза. Растение, виреещо само на едно място в целия свят. Откъснато лично от Крас за неговата господарка и любима. Спасено, когато орките бяха нахлули в леговището и пред невярващия му поглед бяха отвели всички като затворници.
	Вечната роза. Пет удивителни венчелистчета с различен оттенък ограждаха златната сфера в средата. Когато Крас повдигна запушалката, от колбата се разнесе лек аромат, който му напомни за младостта. След известно колебание магьосникът посегна, взе изсъхналото цвете в ръка… и ахна от почуда, когато то внезапно възвърна легендарния си блясък.
	Огненочервено. Смарагдовозелено. Снежнобяло. Морскосиньо. Среднощночерно. Всяко от венчелистчетата излъчваше красота, за каквато художниците само можеха да мечтаят. Нищо не можеше да надмине красотата на това цвете, нито да наподоби превъзходния му аромат.
	Крас задържа дъха си за момент, след което разтроши прекрасния цвят.
	Остави късчетата да се посипят в другата му длан. Пръстите му изтръпнаха. Без да им обръща внимание, драконът магьосник вдигна ръка високо над главата си и промълви могъщи думи, след което хвърли останките от приказната роза на земята. Но докосвайки камъните, натрошените парченца внезапно се превърнаха в пясък, който се разля по цялата стая, затрупа пода, покри всичко… и Крас внезапно се озова застанал сред една безкрайна, надиплена пустиня.
	Никой смъртен досега, както и самият Крас между другото, не бе стъпвал на това място. Наоколо, докъдето стигаше погледът, лежаха разпръснати отломки от зидария, проядени от времето статуи и ръждясали оръжия. Магьосникът остана със зяпнала уста, когато видя наблизо полузаринатите кости на някакъв неимоверно голям звяр, който приживе бе карал дори драконите да изглеждат като джуджета. Имаше и сгради, и макар отначало да изглеждаше, че те, както и реликвите наоколо, са част от една цивилизация, внимателното вглеждане показваше, че нито една постройка не прилича на останалите. Люлееща се кула, която би могла да е дело на хората от Лордерон, хвърляше сянка върху куполовидна сграда, която пък бе в стила на джуджетата. Малко по-нататък един сводест храм с продънен покрив напомняше за изгубеното кралство Азерот. А в близост до самия Крас се възправяше мрачното жилище на някакъв оркски вожд.
	Кораб, достатъчно голям, за да побере дузина мъже, лежеше подпрян на една дюна, а долната му половина бе заровена в пясъка. Недалеч от него бяха захвърлени доспехи от царуването на първия крал на Стормгард. Наклонената статуя на елфски жрец сякаш произнасяше последни молитви над тях.
	Изумителната картина накара Крас да се спре. Гледката пред него приличаше на зловеща колекция от антики, но сякаш притежавана от някое огромно божество, което не бе далеч от истината. Никой от разхвърляните наоколо артефакти не принадлежеше на тази земя. Всъщност пустинята никога досега не бе населявана от смъртни същества. Чудесата, които лежаха пред погледа на магьосника, бяха събирани от всички краища на света в продължение на неизброими столетия. Крас едва вярваше на очите си, защото дори само усилията, необходими за това, зашеметяваха въображението му. Да събереш на едно място толкова много реликви, повечето от които твърде огромни или твърде крехки…
	Но въпреки зрелището пред очите му, у Крас започна да се надига нетърпение. Той чакаше, без да има дори най-незначителен намек, че някой е забелязал присъствието му. Нервите му, достатъчно изопнати от събитията през последните седмици, най-накрая не издържаха. Прикова поглед върху каменните черти на една огромна статуя с бича глава, чиято лява ръка бе протегната в жест, сякаш призоваващ натрапника да си върви, и извика:
	— Знам, че си тук, Ноздорму! Знам го! Искам да говоря с теб!
	Веднага щом драконът магьосник свърши, вятърът се разфуча, вдигна пелена от пясък и закри полезрението му. Крас не помръдна от мястото си, въпреки че около него внезапно се развихри истинска буря. Вихърът виеше толкова силно, че се наложи да запуши ушите си. Ураганът изглеждаше твърдо решен да го вдигне във въздуха и да го захвърли надалеч, но магьосникът се бореше да се задържи на едно място, впрягайки както физическата си сила, така и своята магия. Нямаше да го отпратят, не и преди да е имал възможност да говори!
	Най-накрая бурята явно осъзна, че той няма да се остави да бъде разубеден и се съсредоточи върху една недалечна дюна. Появи се стълб от прах, който започна да се издига все по-високо и по-високо в небесата. Стълбът придоби форма — формата на дракон. С големината на Малигос, ако не и по-огромно, пясъчното същество се раздвижи, изпъвайки прашните си кафяви крила. Към фигурата на бегемота продължи да се присъединява пясък, който явно бе примесен със злато, защото фигурата, която се оформяше пред Крас, започваше все по-силно да блести на ослепителната светлина на пустинното слънце.
	Вятърът утихна. При все това нито зрънце пясък или злато не се отдели от гигантския дракон. Крилата биеха мощно, вратът се изпъна. Клепачите се отвориха и разкриха искрящи като скъпоценни камъни очи с цвета на слънцето.
	— Кориалстраззз… — буквално изплю пясъчният бегемот. — Осссмеляваш се да нарушаваш моята почивка? Осссмеляваш се да нарушаваш моя покой?
	— Осмелявам се, защото съм принуден, о, велики Повелителю на времето!
	— Титлите няма да сссмекчат гнева ми! Най-добре да си вървиш. — Скъпоценните камъни проблеснаха. — И то веднага!
	— Не! Не и докато не съм говорил с теб за опасността, която грози всички дракони! Всички живи същества!
	Ноздорму изсумтя. Облак прах заля Крас, но защитата му не допусна да го докосне нито една песъчинка. Не знаеше каква магия може да се крие дори в едно зрънце от владението на Ноздорму. Изведнъж можеше да се окаже, че миналото му е заличено, че драконът на име Кориалстраз никога не бе съществувал и никой, дори обичната му господарка не си спомня за него.
	— Дракони, казззваш? Какво си се зззагрижил ти за тях? Аз виждам само един дракон тук и това със сссигурност не е смъртният магьосник Крассс! Върви си! Иссскам да се върна при своите колекции! Вече изззгуби прекалено много от ценното ми време! — Едно от крилата закри статуята на човека бик, сякаш да я защити. — Има толкова много за сссъбиране, толкова много за описване…
	Крас внезапно се разгневи. Един от най-великите сред драконите — този, чрез когото се движеше самото Време — не даваше пукната пара какво се случва в настоящето или какво вещае бъдещето. Единствено скъпоценната археологическа колекция означаваше нещо за левиатана. Той разпращаше слугите си да събират всичко, което открият — само за да може техният господар да се обгради с неща от миналото и да пренебрегне това, което става по света.
	За да може и той като Малигос да не става свидетел на залеза на техния вид.
	— Ноздорму! — извика той, настоявайки отново за вниманието на блестящия пясъчен дракон. — Детуинг е жив!
	За негов ужас Ноздорму прие страховитата новина с почти пълно безразличие. Бегемотът в златно и кафяво пак изсумтя, обвивайки по-дребната фигура в нов облак прахоляк.
	— Да, и какво от това?
	Неприятно изненадан, Крас успя да каже само:
	— Ти… знаеш?
	— Въпросът ти дори не зззаслужава отговор. А сега, ако няма друго, с което да продължиш да ме притесссняваш, мисля, че е време да си вървиш! — Драконът вдигна глава и очите му пламнаха.
	— Чакай! — пренебрегвайки всякаква гордост, магьосникът размаха ръце. За негово облекчение Ноздорму спря, прекъсвайки магията, която бе захванал, за да се отърве от досадния червей. — Щом знаеш, че черният е жив, значи знаеш и какво е намислил! Как може това да не те интересува?
	— Зззащото, както всички други, и Детуинг ще отмине във времето… и в някой момент ще ссстане част… от моята колекция…
	— Но ако се присъединиш…
	— Ти каззза мнението си. — Блестящият пясъчен дракон се извиси и в същото време пустинята около него се завихри и полетя нагоре, увеличавайки размерите му. Някои по-дребни предмети от странната колекция на Ноздорму също бяха понесени от вятъра и се превърнаха в част от чудовищната фигура. — Сега ме остави на ссспокойствие…
	Ураганът безжалостно зашиба Крас. Колкото и да се стараеше, този път драконът магьосник не можеше да се удържи на едно място. Залитна назад, непрестанно блъскан от неустоимите пориви.
	— Дойдох тук в името на всички нас! — успя да извика Крас.
	— Не трябваше да нарушаваш покоя ми. Въобще не трябваше да идваш… — Искрящите очи лумнаха по-ярко. — … всссъщност ще бъде най-добре изззобщо да не си идвал…
	Стълб от пясък се надигна от земята и обгърна безпомощния магьосник. Крас вече не виждаше нищо. Започна да се задушава. Опита да се спаси с магия, но срещу мощта на едно от Израженията, срещу Господаря на времето, дори неговите значителни сили се оказваха недостатъчни.
	Останал без въздух, най-накрая се предаде. Губейки съзнание, започна да пада…
	… Крас остави късчетата от Вечната роза да се посипят в дланта му. Вдигна ръка високо над главата си и промълви заклинание, след което хвърли останките на земята.
	С изненада видя как венчелистчетата се разсипаха по каменния под на неговото убежище без никакъв видим ефект.
	Магията би трябвало да проработи… Той трябваше да бъде пренесен в царството на Ноздорму, Повелителя на времето. Както Малигос въплъщаваше самата магия, така Ноздорму олицетворяваше времето и безвремието. Един от най-могъщите сред петте Изражения, той можеше да се окаже безценен съюзник, особено ако Малигос внезапно се върнеше към лудостта си. Без Ноздорму надеждите на Крас се стопяваха.
	Коленичи, събра венчелистчетата и повтори магията. Усилията му бяха възнаградени единствено с ужасно главоболие. Как бе възможно това? Бе направил всичко както трябва! Магията трябваше да проработи… освен ако Ноздорму някак не бе изолирал пясъчното си владение, предугаждайки намерението на магьосника да го посети.
	Крас изруга. Без възможност да се срещне с Повелителя на времето, нямаше как да го убеди да подкрепи плана му, колкото и малък да бе шансът за това. Така оставаше само Господарката на сънищата — най-уклончивата сред Израженията и единствената от тях, с която не се бе срещал през целия си продължителен живот. Дори не знаеше как да се свърже с нея. Казваха, че Изера не живеела изцяло в материалния свят, че за нея реалност представлявали сънищата…
	Сънищата били реалност? Отчаян план се зароди в главата на магьосника. План, който, ако му бе предложен от някой друг, би накарал магьосника да наруши обичайната си невъзмутимост и да се изсмее шумно. Напълно безнадежден! Пълна нелепост!
	Но както и с Ноздорму, какъв друг избор му оставаше?
	Крас се върна при своята внушителна сбирка от отвари, прахове и магически вещи. Потърси една черна стъкленица. Откри я бързо, въпреки че не бе я докосвал повече от век. Последния път, когато я бе употребил, бе, за да убие нещо, изглеждащо неунищожимо. Все пак сега искаше да се възползва от друга злокобна особеност на отровата, като се надяваше, че не е сбъркал в избора си.
	Три капки на върха на една стрела бяха убили Манта — левиатана от Дълбините. Три капки бяха достатъчни за едно същество, десетократно по-голямо и силно от дракон. Почти всички бяха приемали Манта за непобедим, също като Детуинг.
	Сега Крас смяташе да погълне от същата отрова.
	— Сред най-дълбоките сънища… — промърмори той на себе си, докато оставяше стъкленицата. — Там трябва да е тя, точно там.
	От друга полица взе чаша и малка бутилка с чиста вода. Отля една глътка в чашата, след което отвори черната стъкленица и застина в размисъл.
	Три капки бяха убили Манта за секунди. Колко бе нужно, за да изпрати Крас на замисленото коварно пътешествие?
	Сънят… той бе толкова близък по природа до смъртта — много повече, отколкото считаха хората. Със сигурност щеше да открие Изера там.
	Най-мъничката капчица, която можеше да отмери, капна тихо във водата. Крас запуши наново стъкленицата и взе чашата.
	— Скамейка — измърмори той. — Най-добре да съм легнал.
	Тя незабавно се материализира пред него — кушетка с мека тапицерия, на която дори кралят на Лордерон би подремнал сладко. Крас също възнамеряваше да поспи на нея… може би завинаги.
	Седна, след което поднесе чашата до устните си. Но преди да се насили да изпие може би последната глътка в живота си, драконът в човешки образ вдигна последен тост.
	— За теб, моя Алекстраза. Винаги за теб.

	* * *

	— Тук наистина е имало някой — промърмори Верее-са, докато оглеждаше земята. — Единият е бил човек… за другия, не съм сигурна.
	— Моля те, кажи ми как откриваш разликата? — попита я Фалстад с присвити очи. Той не можеше да различи една следа от друга. Всъщност той не можеше да види дори половината от онова, което съзираше елфата.
	— Виж тук. Този отпечатък от ботуш. — Тя посочи към закривена следа върху пръстта. — Такива ботуши носят хората. Тясно прилепващи и неудобни.
	— Ще го приема на доверие. А другият, когото не можеш да идентифицираш?
	Рейнджърът се изправи.
	— Е, тук очевидно няма белези от присъствието на дракон, но пък има следи, каквито не съм виждала досега.
	Тя знаеше, че Фалстад отново не може да види това, което направо избождаше острия й поглед с необичайното си присъствие. При все това джуджето се стараеше, доколкото може, да разгадае странните бразди в пръстта.
	— Тези ли имаш предвид, моя елфска лейди?
	Следите вървяха към мястото, където бе стоял човекът, който несъмнено бе Ронин. Но това не бяха отпечатъци от крака, нито дори от лапи. Сякаш някой бе пристъпвал леко, но бе влачил някакъв предмет зад себе си.
	— Това не ни приближава до целта повече от първото място, на което ни отведе този дребен зелен нещастник! — Фалстад стисна Крил за врата. Ръцете на гоблина бяха вързани зад гърба, а въжето бе омотано около кръста му и бе прикачено към врата на грифона, обаче Верееса и дивото джудже подозираха, че техният пленник все пак може да се измъкне. Затова Фалстад непрекъснато държеше Крил под око.
	— Е? Сега какво? Започнах да си мисля, че ни въртиш в кръг! Съмнявам се, че въобще си видял някакъв магьосник!
	— Видях, видях, да, видях! — Крил се усмихна широко, може би с надеждата да смекчи сърцата на своите пазачи, но зъбатото ухилване на гоблините нямаше такова въздействие върху съществата от други раси. — Описах го аз, не е ли така? Ти знаеш, че съм го видял, не е ли така?
	Верееса забеляза, че грифонът души нещо, скрито зад гъсталака. Тя извади меча си и го забоде сред листата, след което издърпа въпросния обект.
	На върха на острието й висеше един малък, празен мех за вино. Елфата го приближи към носа си. Долови неземен аромат, който я накара да притвори очи за миг.
	Фалстад разтълкува погрешно изражението й.
	— Толкова ли е зле? Сигурно е джуджешко пиво!
	— Напротив. Не съм срещала такъв приказен аромат дори на трапезата на своя господар в Куел Талас! Каквото и вино да е имало вътре, то далеч превъзхожда най-доброто сред запасите на елфите!
	— Би ли го обяснила за слабия ми мозък?
	Верееса пусна меха и поклати глава.
	— Не съм сигурна. Не знам защо, но имам усещането, че Ронин е бил тук, макар и за кратко.
	Нейният спътник я изгледа с недоверие.
	— Моя елфска лейди, възможно ли е просто да ти се иска да е било така?
	— Можеш ли да ми кажеш кой друг в този район, освен магьосник, би могъл да разполага с вино, подходящо за крале?
	— Разбира се! Черният. За да пийне, след като е изсмукал костния мозък на твоя приятел!
	Думите му я накараха да потръпне, но това не разколеба увереността й.
	— Не. Щом Детуинг го е довел толкова далеч, сигурно е искал нещо друго, а не просто да хапне Ронин за закуска!
	— Възможно е, струва ми се — продължавайки да стиска гоблина, Фалстад хвърли поглед към притъмняващото небе. — Ако искаме да изминем още път преди мръкнало, най-добре да тръгваме веднага.
	Верееса опря върха на меча си в гърлото на Крил.
	— Първо, трябва да се оправим с този.
	— Какво има да му мислим? Да направим услуга на света, като намалим броя на гоблините с един!
	— Не. Аз му обещах, че ще го пуснем.
	Джуджето сбърчи гъстите си вежди.
	— Не мисля, че това е разумно.
	— Въпреки това, аз съм дала думата си. — Тя впи твърдия си поглед в него. Ако познаваше елфите достатъчно добре, Фалстад щеше да разбере, че не е разумно да продължава този спор.
	И наистина, ездачът на грифони само кимна — макар и с огромна неохота.
	— Както кажеш. Ти си дала дума и не аз ще се опитвам да те разубедя — и добави под сурдинка: — Не и когато имам само един живот за губене…
	Доволна, Верееса сръчно преряза въжето около китките на Крил, след което махна и примката около кръста му. Гоблинът заподскача нагоре-надолу, изглеждайки направо извън себе си от радост.
	— Благодаря, милосърдна господарке, благодаря!
	Рейнджърът отново притисна острието до гърлото на създанието.
	— Обаче, преди да си тръгнеш, имам няколко последни въпроса. Знаеш ли пътя за Грим Батол?
	Фалстад не се зарадва от чутото. Той повдигна вежди и промърмори:
	— Какви ги вършиш?
	Тя съзнателно пренебрегна въпроса му.
	— Е?
	Очите на Крил се бяха разширили и той изглеждаше пребледнял — най-малкото лицето му бе придобило светлозелен цвят.
	— Никой не ходи в Грим Батол, милосърдна господарке! Орки има там и дракони също! А драконите ядат гоблини!
	— Отговори на въпроса ми!
	Той преглътна, след което закима нагоре-надолу с глава.
	— Да, господарке, знам пътя… Мислите, че магьосникът е отишъл там?
	— Сериозно ли си го мислиш, Верееса? — избоботи Фалстад толкова развълнуван, та чак я бе нарекъл по име. — Ако твоят Ронин е отишъл в Грим Батол, той е изгубен за нас!
	— Може би, а може би не. Фалстад, смятам, че през цялото време той искаше да отиде точно там. Мисията му не бе само да шпионира орките. Струва ми се, че той имаше и друга цел… но каква е връзката с Детуинг, не мога да ти кажа.
	— Всички знаят, че магьосниците до един са луди! — отвърна ездачът на грифони с презрително сумтене. — Може да е решил собственоръчно да освободи кралицата на драконите.
	Абсурдна идея, но тя накара Верееса да спре за миг.
	— Не… не може да е това.
	Междувременно Крил сякаш усилено мислеше за нещо, което очевидно въобще не му харесваше. Накрая лицето му се изкриви в гримаса на отвращение и той промълви:
	— Господарката иска да отиде в Грим Батол?
	Рейнджърът се замисли. Това преминаваше границите на клетвата й, но тя бе длъжна да продължи напред.
	— Да, искам.
	— Виж сега, моя елфска…
	— Фалстад, ако не искаш, не си длъжен да идваш с мен. Благодарна съм ти за помощта, но нататък мога да продължа и сама.
	Джуджето поклати гневно глава.
	— И да те оставя сама насред територия, контролирана от орките и придружавана единствено от тази неблагонадеждна зелена отрепка? Не, моя елфска лейди! Фалстад не би оставил сама една прекрасна дама, колкото и умел воин да е тя! Продължаваме напред заедно!
	Честно казано, тя се зарадва, че той ще остане с нея.
	— При все това можеш да се върнеш обратно, когато пожелаеш. Не го забравяй. — Тя погледна отново към Крил. — Е, ще ми покажеш ли пътя?
	— Не мога да го покажа, господарке. — Изражението на създанието ставаше все по-кисело и по-кисело. — Най-добре… най-добре да ви заведа дотам.
	Това я изненада.
	— Върнах ти свободата, Крил…
	— За което това окаяно същество ще бъде вечно благодарно, господарке. Но само един от пътищата към Грим Батол предлага известна сигурност — тук гоблинът се изпъчи, — а без мен нито елф, нито джудже ще съумее да го открие.
	— Разполагаме с моето ездитно животно, дребен плъх такъв! Просто ще прелетим дотам…
	— В земя на дракони? — Гоблинът се изхили истерично. — Най-добре да влетиш направо в пастта им, за да се свършва по-бързо… Не, за да стигнете до Грим Батол, ако това е истинското желание на господарката, ще трябва да пътувате с мен пеша.
	Фалстад не искаше да чуе и дума за това и веднага започна да протестира, но Верееса не виждаше друг изход, освен да приемат предложението на гоблина. Крил ги бе водил съвестно дотук и макар да не му се доверяваше докрай, тя бе сигурна, че ще разбере, ако той се опита да ги заблуди. Освен това гоблинът явно нямаше нищо общо с Грим Батол, иначе какво би правил на мястото, където го намериха. Онези от неговия вид, които служеха на орките, щяха да си седят в планинската крепост и нямаше да се лутат из опасните диви земи на Каз Модан.
	И ако той можеше да я отведе при Ронин…
	След като прецени, че е взела правилното решение, Верееса се обърна към джуджето:
	— Аз ще тръгна с него, Фалстад. Това е единственият избор, който имам.
	Фалстад въздъхна и широките му рамене увиснаха.
	— Т’ва е против моята преценка, но аз ще тръгна с теб, дори и само за да държа този подлец под око и да резна предателската му кратуна, ако се окажа прав!
	— Крил, трябва ли да изминем целия път пеша?
	Уродливото дребно създание се замисли за миг, след което отговори:
	— Не. Известно разстояние можем да пътуваме с грифона. — Той отново я дари с озъбената си усмивка. — Знам точно къде трябва да се приземи звярът!
	Въпреки лошите си предчувствия, Фалстад възседна грифона.
	— Просто кажи накъде да поемем, дребен плъх такъв. Колкото по-бързо стигнем там, толкова по-бързо ще можем да се избавим от тебе…
	Гоблинът не добави много към товара на мощното животно и скоро компанията се понесе във въздуха. Фалстад, разбира се, седеше най-отпред, за да направлява добичето си. Крил бе настанен зад него, а най-отзад бе Верееса. Елфата бе върнала меча си в ножницата, но сега държеше оголена кама, в случай че спътникът им замисля нещо.
	Въпреки че упътванията на гоблина невинаги бяха напълно ясни, Верееса не усети у него дори намек за двуличие. Той ги караше да летят ниско над земята и през цялото време ги насочваше така, че да стоят настрана от големите открити площи. В далечината планината започна да увеличава размерите си.
	С приближаването на целта Верееса бе обхваната от нетърпение. Но настроението й бе помрачено от факта, че дотук не бе забелязала нито следа от Ронин или от черния дракон.
	И сякаш самата мисъл за дракон призова такъв като с магия. Фалстад внезапно посочи на изток, където една грамадна фигура се издигаше в небесата.
	— Огромен! — извика той. — Огромен и червен, като прясно пролята кръв! Скаут от Грим Батол!
	Крил се намеси моментално:
	— Там долу! — посочи гоблинът една клисура. — Много места за криене, дори за грифон!
	Без да има друг избор, джуджето се подчини и насочи своето ездитно животно надолу. Драконът идваше все по-близо, но Верееса забеляза, че кървавочервеният звяр се носи на север. Най-вероятно отиваше към границата на Каз Модан, където последните отчаяни бойци на Ордата се бяха събрали, за да задържат Алианса. Тя се зачуди какво ли става там. Нима хората най-накрая бяха започнали своя поход? Възможно ли бе войските на Алианса да са преполовили пътя към Грим Батол?
	Дори да бе така, те нямаше да пристигнат навреме, за да облекчат нейната задача. Но близостта на Алианса можеше да й помогне в друго отношение — щеше да отвлече вниманието на орките от непосредствената защита на планинската крепост.
	Грифонът кацна в клисурата и инстинктивно потърси укритие в сенките. Без да е страхливо, животното усещаше кога трябва да избегне битката.
	Верееса и останалите скочиха на земята и също потърсиха скривалища. Крил се притисна до една скална стена, а по лицето му се четеше откровен ужас. Рейнджърът откри, че изпитва известно съчувствие към него.
	Зачакаха, а времето се точеше едва-едва. Драконът така и не се появи. Нетърпеливият рейнджър реши да провери накъде е отлетял звярът. Намери къде да се захване и се изкатери нагоре по скалата.
	Не видя нищо в притъмняващото небе, нито едно петънце. Верееса подозираше, че ако някой от тях бе събрал смелостта да погледне, можеха отдавна да са напуснали клисурата.
	— Няма ли следи? — прошепна Фалстад, който се бе изкачил след нея. За джудже, той се бе оказал доста чевръст в катеренето.
	— Чисто е. Напълно.
	— Добре! За разлика от моите братовчеди от хълмовете аз не си падам по дупките в земята! — Той започна да слиза. — Крил, опасността отмина! Можеш да се изровиш…
	Щом гласът му секна, Верееса се заоглежда.
	— Какво има?
	— Проклетото жабешко изчадие е изчезнало! — Той започна да се спуска още по-бързо. — Изпарил се е като дим!
	Слизайки малко по-предпазливо, не след дълго Верееса се присъедини към Фалстад и също заоглежда околността.
	Точно така, наоколо нямаше и следа от Крил. А би трябвало поне да виждат неговата отдалечаваща се фигура. Дори грифонът изглеждаше слисан, сякаш не бе забелязал кога бе побягнало хърбавото създание.
	— Как би могъл просто да изчезне?
	— Ще ми се да знаех, моя елфска лейди! Хитър номер!
	— Ще може ли твоят грифон да го залови?
	— Защо просто не го оставим да се маха? По-добре ни е без него!
	— Защото аз…
	Земята под краката й внезапно омекна. За секунди ботушите на елфата потънаха надълбоко. С мисълта, че е стъпила в кал, Верееса опита да се освободи. Вместо това потъна още по-дълбоко, и то с обезпокояваща бързина, все едно нещо я дърпаше надолу.
	— Какво в името на Еъри… — Фалстад също бе затънал до колене в пръстта. И той се опита да се измъкне, но напълно безуспешно.
	Верееса посегна към най-близката скала в опит да намери някаква опора. За момент успя да намали скоростта, с която потъваше. След това, изглежда, нещо могъщо хвана глезените й и я дръпна с такава сила, че рейнджърът не можа да се задържи.
	Над тях се чу тревожен крясък. За разлика от Верееса и джуджето, грифонът бе успял да се издигне навреме, за да не бъде придърпан надолу в земята. Животното пърхаше над главите им и, изглежда, се опитваше да хване господаря си. Но докато звярът се спукаше, от земята се изстреляха стълбове пръст и се опитаха, както осъзна Верееса, да уловят ездитното животно. Грифонът се измъкна на косъм, но бе принуден да се издигне толкова високо, че вече не можеше да помогне на двамата воини.
	Верееса нямаше повече идеи как да се спасят.
	Земята вече стигаше до кръста й. Мисълта да бъде погребана жива ужасяваше елфата, въпреки че положението на Фалстад изглеждаше още по-тежко. Заради по-ниския си ръст джуджето вече изпитваше затруднение да държи главата си над пръстта. Колкото и да се мъчеше, дори огромната сила не можеше да помогне на ездача на грифони. Той заора бясно в меката почва, но ръцете му загребваха само пръст.
	В отчаянието си рейнджърът извика:
	— Фалстад! Ръката ми! Хвани се за мен!
	Той се опита. И двамата се опитаха. Обаче разстоянието между тях бе станало прекалено голямо. С растящ ужас Верееса видя как нейният спътник бе издърпан под земята.
	— Моя… — бе всичко, което той успя да изрече, преди да изчезне от погледа й.
	Потънала до гърдите, тя впери очи в разровената пръст — единствената следа, показваща мястото на неговата гибел. Земята там вече дори не помръдваше. Изчезнала бе мъчително протегнатата ръка, престанала бе и дивата борба отдолу.
	— Фалстад… — промълви тя.
	Нещото, хванало глезените й, я дръпна надолу с подновена сила. Също като джуджето преди малко, Верееса заора пръстта наоколо, оставяйки дълбоки бразди, но това не помогна и на нея. Затънала до шия, тя вдигна глава към небето. Не видя и следа от грифона, но друга добре позната фигура се бе навела от една цепнатина в скалата, която елфата не бе забелязала дотогава.
	Въпреки падащия сумрак тя успя да различи озъбената усмивка на Крил.
	— Простете, господарке, но черният ме натовари със задачата да се погрижа за смъртта ви! Мръсна работа, която не подобава на хитър ум като моя, но господарят ми притежава огромни зъби и много остри нокти! Определено не можех да му откажа, не е ли така? — Усмивката се разшири още повече. — Надявам се, че разбирате…
	— Проклет да си…
	Земята я погълна. Пръст напълни устата на елфата, а гладните й дробове изгаряха за въздух.
	Верееса изгуби съзнание.


	Тринадесет

	Въздушният кораб на гоблините се носеше между облаците и сега, когато наближаваха целта си, бе изненадващо тих.
	Застанал при носа, Ронин следеше внимателно двете фигури, които го отвеждаха към съдбата му. Гоблините тичаха напред-назад, регулираха клапани и мърмореха нещо помежду си. Той не можеше да си обясни как тази луда раса бе успяла да сътвори такова чудо. Въздушният кораб изглеждаше на път да се самовзриви всеки момент, но гоблините винаги успяваха да оправят нещата.
	Детуинг не бе говорил с Ронин, откакто му бе заповядал да се качи на борда. Уверен, че драконът ще го принуди, магьосникът неохотно се бе подчинил и се бе изкатерил по въжената стълба. Сега се опитваше да не мисли какво ще се случи, ако дирижабълът внезапно започне да пада.
	Гоблините се наричаха Войд*31 и Нълин*32 и сами бяха сглобили летателния си апарат. Според собствените им думи те били велики изобретатели, предложили услугите си на удивителния Детуинг. Разбира се, последното бе изречено с нотка на сарказъм. Сарказъм, но и страх.
	[*31 Void (англ.) — празен, безполезен. — Б.пр.]
	[*32 От null (англ.) — нулев. — Б.пр.]
	— Къде ме водите? — бе попитал той.
	Този въпрос бе накарал двамата пилоти да го изгледат, сякаш е изгубил разсъдъка си.
	— Към Грим Батол, разбира се! — бе казал единият, който сякаш притежаваше два пъти повече зъби от всеки друг гоблин, който Ронин бе имал нещастието да срещне. — Към Грим Батол!
	Магьосникът естествено бе наясно с това, но бе искал да научи точното място, където възнамеряваха да го откарат. Въобще не вярваше на тези двамата и не бе сигурен дали няма да го доставят в средата на някой оркски лагер. За нещастие, преди Ронин да бе имал възможността да поиска уточнение, Войд и неговият партньор бяха принудени да се погрижат за поредната авария — силна струя пара, избила от котела. За да се движи, въздушният кораб на гоблините използваше нефт и водна пара, и ако в даден момент не се развалеше някой от чарковете, свързан с първото, правеше го друг, работещ с второто. Това можеше да причини безсъние дори на някой като Ронин.
	Облаците наоколо ставаха все по-плътни и накрая се движеха през гъста мъгла. Ако не знаеше на каква височина летяха, Ронин би помислил, че прекосяват морето. Всъщност и двата вида пътешествие си приличаха по опасността от сблъсък в скали. Неведнъж магьосникът бе виждал как в близост до малкото корабче изникват планински върхове, а на няколко пъти дори бяха минавали само на метри от тях. Но докато той бе замирал, подготвяйки се за най-лошото, гоблините продължаваха да бърникат машинариите, а от време на време дори да подремват, без дори да вдигнат поглед към гибелта, с която едва се разминаваха.
	Денят отдавна бе настъпил, но скупчените облаци обвиваха всичко в сумрак, подобен на късен залез. Войд ползваше компас, по който да ги направлява, но разглеждайки го отблизо, Ронин бе забелязал, че уредът има навика да променя посоката на стрелката си без предупреждение. В края на краищата магьосникът бе заключил, че гоблините летяха, уповавайки се по-скоро на късмета си, отколкото на някакъв друг ориентир. Той бе преценил приблизително продължителността на пътуването и според него отдавна вече трябваше да са стигнали до крепостта, но двамата му спътници не спираха да го уверяват, че остава още доста път. Постепенно започна да подозира, че въздушният кораб лети в кръг заради неточността на компаса или нарочно воден от гоблините.
	Въпреки че се опитваше да съсредоточи вниманието си върху своята мисия, Ронин откри как Верееса започва да се промъква в мислите му все по-често. Ако бе жива, сигурно все още го следваше — той я познаваше достатъчно добре. Имаше ли някаква възможност елфата да разбере за въздушния кораб? Тя можеше да продължи да обикаля из Каз Модан или още по-лошо — да се досети за целта му и да тръгне право към Грим Батол.
	Ръката му стисна здраво перилата.
	— Не… — промълви той на себе си. — Не би го направила… Не би могла…
	Призракът на Дънкан Сентур вече го преследваше наред с привиденията на мъжете, загинали при предишната му мисия. Дори Молок се бе наредил сред мъртъвците и го гледаше намръщено и осъдително. Във въображението си Ронин виждаше как Верееса и Фалстад се присъединяват към редицата, а празните им очи настояват да знаят защо магьосникът е още жив след тяхната саможертва.
	Това бе въпрос, който и Ронин си задаваше често.
	— Човеко?
	Той вдигна поглед и видя Нълин, по-тантурестия от двамата, да стои на една ръка от него.
	— Какво?
	— Време е да се приготвяш за слизане. — Гоблинът му отправи една широка, насърчителна усмивка.
	— Пристигнахме ли? — Ронин се отърси от мрачните мисли и се взря в мъглата. — Не виждам нищо.
	Войд, който също се усмихваше щастливо, взе въжената стълба и хвърли свободния й край през борда. Единствените звуци, които се чуха, бяха ударите на въжето в корпуса. Очевидно долният край не бе опрял никъде.
	— Стигнахме. Това е мястото, господарю магьосник, честна дума! — Войд посочи към перилата. — Вижте сам!
	Ронин го направи, като държеше гоблините под око. Подозираше, че те могат да опитат да го изхвърлят зад борда въпреки заповедите на Детуинг.
	— Нищо не виждам.
	Нълин го погледна извинително.
	— Заради облаците е, господарю магьосник! Те крият нещата от човешките очи! Ние гоблините имаме по-остро зрение. Под нас има напълно безопасен хребет. Слезте по стълбата, а ние нежно ще ви спуснем, ще видите!
	Магьосникът се поколеба. Най-силното му желание бе да се отърве от дирижабъла и неговия екипаж, но не можеше да приеме на доверие думите на гоблините.
	Без предупреждение лявата му ръка сама се стрелна напред и хвана изненадания Нълин за гърлото. Един глас — не неговият, но прекомерно познат — изсъска:
	— Дадох заповед да не играете никакви номера и да не вършите предателски деяния, червеи такива!
	— Мммилост, велики и ссславни гггосподарю! — давеше се Нълин. — Само игричка! Само иг… — Той не можа да произнесе нищо повече, защото ръката на Ронин го стисна още по-здраво.
	Свеждайки погледа си надолу, безпомощният магьосник видя черния камък на медальона да излъчва слаба светлина. За пореден път Детуинг бе поел контрола над своя съюзник.
	— Игричка? — отрониха устните на Ронин. — Значи обичате игричките? Имам една игричка за теб…
	Без никакво усилие човешката ръка повлече съпротивляващия се Нълин към перилата.
	Войд нададе крясък и изприпка към двигателя. Ронин се бореше срещу контрола на Детуинг, защото бе сигурен, че черният левиатан възнамерява да изхвърли Нълин от кораба. Въпреки че магьосникът не хранеше любов към гоблина, той не желаеше кръвта на създанието по ръцете си — дори когато те бяха под контрола на дракона.
	— Детуинг! — изръмжа той, осъзнавайки със закъснение, че в момента може да движи устните си. — Детуинг! Не го прави!
	„Нима би предпочел да те въвлекат в малката си лудория, човеко? — прозвуча гласът в главата му. — Падането не би било никак приятно за онези, които не умеят да летят…“
	— Не съм чак такъв глупак! Нямах намерение да прекрачвам борда — не и на честната дума на някакъв гоблин! Ти не би си правил труда да ме спасяваш, ако ме смяташе за толкова изкуфял!
	„Вярно…“
	— Аз също притежавам известни сили! — Ронин вдигна другата си ръка, която Детуинг не бе сметнал за нужно да употреби. Произнасяйки няколко думи, магьосникът създаде над показалеца си пламък и след това го насочи право към изпълненото с паника лице на Нълин. — Има и други начини да дадеш на един гоблин урок по доверие.
	Едва успяващ да диша и неспособен да се освободи, Нълин ококори очи и се опита да поклати глава.
	— Бббъди добър! Исках само да се пошегувам! Не исках да нннараня!
	— Но ще ме свалите на подходящо място, нали? Място, което Детуинг и аз ще одобрим?
	Нълин успя само да изписука.
	— Този пламък мога да го направя и по-голям. — Магическият огън удвои дължина си. — Ще стигне, за да прогори корпуса дори ако съм отдолу, може би ще взриви горивото…
	— Ннняма повече номера! Ннняма повече номера! Обещавам!
	— Видя ли? — попита огненокосият магьосник своя невидим съюзник. — Няма нужда да го хвърляш през борда. Освен това може пак да ти потрябват услугите му.
	„Ти избра… магьоснико“.
	Човекът издиша, след което погледна към все още треперещия Войд и извика:
	— Е? Закарай ни до планината!
	Войд се подчини незабавно и започна обезумяло да мести ръчки и да проверява стрелки. Нълин най-накрая се съвзе достатъчно, за да се присъедини към партньора си.
	Ронин изгаси магическия пламък и отново хвърли поглед през перилата. Сега вече можеше да различи някакви скални образувания — зъберите на Грим Батол, както се надяваше. Доколкото бе разбрал от видението, внушено му от Детуинг, драконът искаше да го стовари право на върха — за предпочитане в близост до някой водещ навътре отвор. Несъмнено гоблините бяха наясно с това. Всеки нов опит да се отклонят от заповедите означаваше, че още не са научили колко безразсъдно е да ядосват далечния си господар, защото Детуинг надали щеше да ги остави да се измъкнат от наказанието втори път.
	Започнаха да се приближават към един връх, който Ронин, въпреки че никога не бе стъпвал в Грим Батол, смътно си спомняше. С нарастващо нетърпение той се наведе напред, за да го огледа по-добре. Несъмнено това бе планината от видението, което Детуинг му бе внушил. Той потърси ориентири — открояваща се изпъкнала скала или цепнатина.
	Ето! Същото тясно пещерно гърло голямо едва колкото някой човек да застане прав, и то, в случай че успееше да осъществи ужасяващото изкачване на няколкостотин метра отвесни скали. Ронин нямаше търпение да се заеме с работа, а и с радост щеше да се отърве от пакостливите гоблини и тяхната ненадеждна летяща машина. Въжената стълба продължаваше да се люлее под тях, готова за спускането му. Бдителният магьосник наблюдаваше как Войд и неговият другар бавно приближават кораба. Независимо от предишните му наблюдения Ронин трябваше да признае, че сега дирижабълът бе управляван с точност, която заслужаваше възхищение.
	Стълбата глухо изтрака, докосвайки скалите точно от лявата страна на пещерата.
	— Ще можете ли да се задържите тук неподвижно? — извика той на Нълин.
	Кимване бе единственият отговор на все още изплашения пилот, но то бе достатъчно за Ронин. Край на номерата. Дори да не се страхуваха от него, те несъмнено се ужасяваха от дългата ръка на Детуинг.
	Ронин си пое дълбоко въздух и прекрачи през борда. Стълбата се клатеше опасно и на няколко пъти го запрати в скалната стената. Без да обръща внимание на сътресенията, магьосникът слизаше възможно най-бързо. Почти бе достигнал тясната площадка пред пещерата, но въпреки че гоблините бяха нагласили дирижабъла възможно най-точно, високопланинските ветрове непрекъснато избутваха Ронин встрани от спасителния отвор. На три пъти се опита да достигне цепнатината и всеки път ветровете го повличаха настрани, а краката му оставаха да висят на стотици метри във въздуха.
	Стана още по-зле, когато течението се усили и въздушният кораб също започна да се мести, отдалечавайки се от пещерата. Гласовете на двата гоблина се извисиха в неистов спор, въпреки че борещият се магьосник не можеше да различи отделните думи.
	Трябваше да рискува и да скочи. При настоящите обстоятелства би било твърде рисковано да опита някоя магия. Можеше да разчита единствено на физическите си умения… което обикновено не беше първият му избор.
	Въздушният кораб промени посоката си без предупреждение и го блъсна здраво в скалите. Това изкара въздуха на Ронин и той едва успя да се задържи. Ако не слезеше от стълбата веднага, следващият сблъсък можеше да се окаже достатъчен, за да го зашемети и да го събори в урвата.
	След като си пое дъх, очуканият магьосник прецени разстоянието до цепнатината. Стълбата се клатеше напред-назад, заплашвайки отново да го блъсне здраво в скалите. Ронин изчака отново да се доближи до отвора и се хвърли напред. Приземи се върху тясната издатина с болезнено изпъшкване. Краката му се подхлъзнаха, а единият въобще не намери опора. Магьосникът задрапа напред и най-накрая успя да се закрепи. Когато се почувства в безопасност, Ронин се просна на скалния под, дишайки тежко. Отне му известно време да успокои дъха си.
	Някъде над него Войд и Нълин явно бяха разбрали, че най-накрая са се отървали от нежелания си пътник. Въздушният кораб започна да се отдалечава, а въжената стълба продължаваше да се клати отдолу.
	Ръката на Ронин внезапно се изстреля нагоре, а показалецът му сочеше право към отлитащия дирижабъл.
	Той отвори уста да извика, осъзнавайки ясно какво предстои:
	— Неее!
	Същите думи, които неотдавна бе казал, за да създаде проблясващия пламък над ръката си, изскочиха и сега от устните му, но този път не ги произнасяше самият магьосник.
	Поток от чист огън, по-голям отколкото ужасеният заклинател някога бе призовавал, се изстреля напред — право към въздушния кораб и нищо неподозиращите гоблини. Пламъци обгърнаха дирижабъла. Ронин чу писъци. Въздушният кораб избухна, когато се възпламениха запасите му от гориво. Докато изпепелените отломки падаха от небесата, ръката на Ронин се отпусна до тялото му.
	Магьосникът си пое въздух и изръмжа:
	— Не трябваше да го правиш!
	„Вятърът ще попречи експлозията да бъде чута — отвърна студеният глас. — А парчетата ще паднат в една дълбока долина, където никой не ходи. Освен това гоблините често загиват по време на своите експерименти. Няма защо да се страхуваш, че ще бъдеш разкрит, приятелю“.
	Ронин не се бе загрижил за собствената си безопасност в момента. Той бе разтърсен от гибелта на двата гоблина. Бе свикнал да вижда смъртта в битка, но наказанието, което черният дракон бе отсъдил за двамата си непокорни слуги, бе ужасно.
	„За теб ще е най-добре да продължиш навътре в пещерата — продължи Детуинг. — Прииждащата буря едва ли ще ти допадне“.
	Опитът на левиатана да прояви загриженост въобще не смекчи гнева на Ронин, но въпреки това той се подчини. Не изпитваше желание постоянно засилващите се ветрове да го пометат от скалната площадка. За добро или за зло драконът го бе довел съвсем близо до целта му — където, сега можеше да си признае, не се бе надявал, че ще успее да стигне самичък. През цялото време дълбоко в себе си магьосникът бе вярвал, че ще загине — с надеждата, че преди това ще успее да изкупи вината си. Сега може би имаше някакъв шанс…
	В този момент един чудовищен звук посрещна Ронин — звук, който той разпозна незабавно. Дракон, разбира се, при това млад и силен.
	Дракони и орки… те го очакваха в недрата на планината, очакваха самотния магьосник.
	Това му напомни, че все още може да умре, точно както си бе представял в началото.

	* * *

	Човекът бе силен. По-силен, отколкото драконът беше очаквал.
	Навлякъл отново образа на лорд Престор, Детуинг се замисли за новата марионетка, която бе избрал. Да обсеби магьосника, когото Кирин Тор бяха изпратили на тази абсурдно невъзможна мисия, се бе оказало най-лесното нещо. Драконът щеше да превърне безразсъдството им в победа, но в победа за себе си. Ронин щеше да го направи вместо него, макар и не по начина, по който очакваше.
	Все пак човекът бе по-непокорен, отколкото Детуинг бе смятал за възможно. Силна, воля имаше магьосникът. Добре поне, че му бе отредено да загине в хода на делата. Такава желязна воля създаваше силни магьосници — като Медив например. Само едно име сред хората бе уважавал Детуинг и това бе точно Медив. Луд като гоблините и непредсказуем като тях той бе овладял невероятни сили. Дори Детуинг не би се изправил срещу него охотно.
	Но Медив бе мъртъв и абаносовият левиатан вярваше в това, въпреки последните слухове, които твърдяха обратното. Никой друг магьосник не се бе доближавал до уменията на лудия, а и за в бъдеще нямаше да има такива, ако Детуинг постигнеше целта си.
	Все пак дори Ронин да не се подчиняваше сляпо като монарсите от Алианса, щеше да изпълнява получените заповеди заради знанието, че Детуинг наблюдава всяка негова крачка. От двата скучни гоблина бе излязъл добър урок. Навярно те само бяха искали да си направят безвкусна шега със своя пътник, но Детуинг нямаше време за подобни глупости. Той бе поискал от Крил да му намери двамина, които да изпълнят задачата си без никакви дивотии. Когато главатарят на гоблините приключеше със собствените си задачи, Детуинг щеше да си поговори с него за избора, който бе направил. Черният дракон изобщо не бе доволен.
	— Най-добре не се проваляй, дребно жабче — изсъска той. — Иначе ще разбереш, че събратята ти от борда на въздушния кораб са имали късмет в сравнение със съдбата, която ще стоваря на главата ти…
	Той заряза мислите за гоблина. На лорд Престор му престоеше важна среща с крал Теренас… относно принцеса Калиа.
	Облечен в най-фините дрехи, които можеха да се намерят на тази земя, Детуинг се полюбува на образа си във високото огледало, окачено във входната зала на къщата. Ако хората имаха дори частица от достойнството и силата, които той притежаваше, драконът можеше да реши да ги пожали. Все пак образът, който виждаше пред себе си, представляваше за Детуинг съвършенство, което смъртните дори не можеха да се надяват да постигнат. Той щеше да им направи услуга, като сложеше край на жалкото им съществуване.
	— Ссскоро — прошепна той обещание към самия себе си. — Ссскоро.
	Каретата го отведе директно пред палата, където пазачите му отдадоха чест и незабавно го пуснаха да влезе. Още на входа един лакей посрещна Детуинг и се извини, че кралят не го приветства лично. Приел напълно образа на младия благородник, който желаеше единствено мир между всички, драконът се престори, че не изпитва раздразнение и усмихнато помоли човека да го заведе до мястото за аудиенция. Той бе очаквал кралят да не е готов да го посрещне, особено ако Теренас все още не бе обяснил на дъщеря си какво бъдеще е избрано за нея.
	След като всяка пречка пред неговото възцаряване бе преодоляна, Детуинг бе привел в действие това, което смяташе за идеалното продължение на своите планове. Как по-добре да засили позициите си, освен като се ожени за дъщерята на някой от най-могъщите владетели в Алианса? Разбира се, не всички монарси разполагаха с подходяща партия. Всъщност за момента единствено Теренас и Делин Праудмуър имаха неомъжени дъщери, надхвърлили детската възраст. Но Джейна Праудмуър бе прекалено млада, а както бе подразбрал драконът — и с твърде необуздан характер, иначе той би я изчакал да порасне. Не, принцеса Калиа щеше да свърши идеална работа.
	Оставаха й поне още две години до възрастта за брак, но две години не означаваха нищо за неостаряващия дракон. За това време всички останали от неговия вид щяха да са се подчинили на властта му или нямаше да са между живите. Детуинг щеше да заеме висок политически пост, от който щеше сериозно да подкопава основите на Алианса. Това, в което бруталните орки се бяха провалили с атака отвън, той щеше да постигне отвътре.
	Лакеят отвори една врата.
	— Почакайте тук, милорд. Не се съмнявам, че Негово Величество скоро ще дойде при вас.
	— Благодаря — унесен в мечти, Детуинг прекрачи прага. Едва след като вратата се затвори зад гърба му, той забеляза, че в стаята има други посетители.
	Загърнати в плащове със спуснати качулки, две фигури го поздравиха, накланяйки леко глави в негова посока.
	— Привет, лорд Престор — избоботи единият посетител, брадат мъж със скрито в сянка лице.
	Детуинг прикри гримасата, която бе започнала да изкривява лицето му. Той бе очаквал да се изправи срещу Кирин Тор, но не и в двореца на крал Теренас. Неприязънта към магьосниците от Даларан, която драконът бе внушил на всички владетели, би трябвало да попречи на маговете да дойдат на посещение.
	— Привет и на вас, сър и мадам.
	Втората магьосница, доста възрастна според разбиранията на расата си жена, отвърна:
	— Надявахме се да ви срещнем по-рано, милорд. Вашата репутация се е разнесла из всички кралства на Алианса… особено в Даларан.
	Магията, поддържана от тези магьосници, правеше чертите им размити. Въпреки че Детуинг можеше да разкъса маските им много лесно, той предпочете да не го прави. Вече познаваше тази двойка, макар и не по име. Долавяше нещо познато в аурата на брадатия, сякаш двамата се бяха срещали преди. Престореният благородник подозираше, че този заклинател е отговорен за последния опит за проникване през защитните магии около неговото шале. Имайки предвид силата на своите магии, Детуинг бе леко изненадан, че човекът е оцелял и стои срещу него в момента.
	— И репутацията на Кирин Тор също е известна на всички — отвърна той.
	— И се увеличава с всеки изминал ден… но така, както би ни харесвало, трябва да добавя.
	Тя намекваше за неговите деяния. Детуинг не смяташе, че Кирин Тор представляват някаква заплаха за него в момента. Засега те мислеха, че той е някой магьосник ренегат и едва ли си даваха сметка за действителното му могъщество.
	— Очаквах да се срещна с Негово Величество насаме — каза той, обръщайки разговора в своя полза. — Да не би Даларан да има някаква работа с Лордерон?
	— Даларан се стреми да участва във всички важни за Алианса събития — отвърна жената. — Нещо, което е доста трудно напоследък. Например, някой бе пропуснал да ни уведоми за последната среща на високо равнище.
	Детуинг спокойно отиде до една странична маса, на която за удобство на чакащите гости Теренас винаги държеше няколко бутилки от най-добрите си напитки. Според дракона лордеронското вино беше единственият свестен продукт, който предлагаше кралството. Наля си малко в един от украсените със скъпоценни камъни бокали, които стояха в съседство.
	— Да, аз говорих с Негово Величество и настоях да ви помоли да се присъедините към обсъжданията за Алтерак, но той изглеждаше непреклонен в решението си да ви държи настрана от тях.
	— Въпреки всичко ние научихме изхода им — изсумтя брадатият. — Трябва да ви честитим, лорд Престор.
	Явно те наистина го бяха следили внимателно — естествено, доколкото бе оставил възможност за това.
	— Уверявям ви, че и за мен това бе пълна изненада. Всичко, което се надявах да постигна, бе да предотвратя разпадането на Алианса след предателството на лорд Перинолд.
	— Да, това наистина бе ужасно деяние. Никой не очакваше такава постъпка от него. Познавах го още докато беше младеж. Леко боязлив, но с нищо не показваше, че ще стане предател.
	Възрастната жена се намеси внезапно:
	— Вашето бивше владение не е много далеч от Алтерак, нали така, лорд Престор?
	За първи път Детуинг изпита пристъп на раздразнение. Играта вече не му харесваше. Нима тя знаеше?
	Преди да успее да отговори, богато украсената врата към вътрешните покои се отвори и в стаята нахлу крал Теренас, който очевидно не бе в добро настроение. Следваше го едно румено, русокосо момче, все още дете, което явно се опитваше да привлече вниманието на баща си. Вместо това погледът на Теренас се стрелна към двамата закачулени магьосници и лицето му се намръщи още по-силно.
	Той се обърна към детето:
	— Артас, изтичай обратно при сестра си и се опитай да я успокоиш. Обещавам ти, че ще дойда при вас веднага щом мога.
	Артас кимна и се върна обратно в покоите, хвърляйки последен любопитен поглед към посетителите.
	Теренас затръшна вратата след сина си и веднага се нахвърли върху магьосниците:
	— Казах на майордома*33 да ви уведоми, че днес няма да имам време за вас! Ако Даларан има претенции към начина, по който решавам проблемите на Алианса, можете да изпратите официална жалба чрез нашия посланик там! Сега ви желая приятен ден!
	[*33 Иконом, управител на двореца. — Б.пр.]
	Двамата магьосници застинаха. Детуинг скри триумфалната си усмивка. Влиянието му над краля си оставаше все тъй силно, дори когато драконът беше зает с други неща, в случая — с Ронин.
	Загрижен за своята най-нова марионетка, Детуинг се надяваше, че магьосниците ще се примирят с краткотрайността на срещата и ще си тръгнат веднага. Колкото по-бързо си отидеха, толкова по-скоро щеше да се върне той към наглеждането на техния по-млад събрат.
	— Ще си вървим, Ваше Величество — избоботи заклинателят. — Но ние бяхме упълномощени да ви кажем, че съветът се надява скоро да се вразумите по този въпрос. Даларан винаги е бил непоколебим и верен съюзник.
	— Съюзник, ама само когато вие си пожелаете.
	И двамата магьосници пренебрегнаха грубата забележка на монарха. Жената се обърна към Детуинг и каза:
	— Лорд Престор, за нас бе чест най-сетне да ви срещнем лице в лице. Надявам се, че няма да е за последен път.
	— Бъдещето ще покаже. — Той не направи опит да протегне ръка за поздрав.
	Така. Те го предупреждаваха, че ще продължат да го наблюдават. Без съмнение Кирин Тор вярваха, че това ще го направи по-предпазлив, дори неуверен, но черният дракон счете заплахата им за смехотворна. Нека си губят времето — надвесени над своите гадателски сфери или в опити да убедят владетелите от Алианса да се вразумят. В замяна на усилията си щяха да получат единствено растяща неприязън от страна на останалите кралства, което бе целта на Детуинг.
	Двамата магьосници напуснаха стаята с поклон. От уважение към краля те не си позволиха направо да се пренесат у дома. А както знаеше драконът, това бе напълно по възможностите им. Не, те първо щяха да се приберат пеша до посолството си. Дори сега Кирин Тор спазваха приличие пред останалите.
	Разбира се, това нямаше особено значение.
	Когато магьосниците най-накрая си отидоха, крал Теренас започна да говори:
	— Лорд Престор, приеми най-скромните ми извинения за тази сцена! Каква наглост имат само! Нахлуха в двореца, сякаш тук управлява Даларан! Този път вече прекалиха…
	Той замръзна насред изречението, защото Детуинг бе вдигнал ръка към него. След като погледна и към двете врати, за да се увери, че никой няма да се втурне в стаята и да завари краля омагьосан, престореният благородник пристъпи до един прозорец, от който се виждаха земите извън пределите на двореца. Детуинг чакаше търпеливо, гледайки към портите, през които минаваха всички посетители на влизане и излизане от царствения дом на Теренас.
	Двамата магьосници се появиха пред погледа му. Главите им бяха наклонени една към друга, докато те водеха очевидно поверителен разговор помежду си.
	Драконът докосна скъпото стъкло на прозореца с показалец и очерта върху него два кръга, които запламтяха в наситено червено. Произнесе заклинание и стъклото в единия кръг се промени, набръчка се и оформи имитация на устни.
	— Абсолютно нищо! Той е празен, Модера! Не можах да почувствам нищо у него!
	В другия кръг се оформиха втори, по-изящни устни.
	— Може би още не си се възстановил достатъчно, Дренден. В края на краищата онзи ужас, който изпита…
	— Преодолях го! Нужно е много повече от това, за да бъда убит! Освен това знам, че и ти го сондираше! Усети ли нещо?
	Женските устни се намръщиха.
	— Не… което означава, че той е много, много силен. Дори е възможно да е силен колкото Медив.
	— Сигурно използва някой могъщ талисман! Никой не е толкова силен, дори Крас!
	Тонът на Модера се промени.
	— Наистина ли знаем колко е силен Крас? Той е по-възрастен от всички нас. Това несъмнено означава нещо.
	— Означава, че е предпазлив… и че е най-добрият сред нас, дори да не е председател на съвета.
	— Той така си избра, и то неведнъж.
	Детуинг се наведе напред. Лекото любопитство, което бе изпитвал до преди малко, прерасна в сериозен интерес.
	— Какво прави той между другото? Защо винаги трябва да е толкова потаен?
	— Каза ми, че искал да разрови миналото на Престор, но мисля, че има още нещо предвид. При Крас винаги има още нещо…
	— Е, надявам се да открие това нещо скоро, защото тази ситуация… Какво има?
	— Усетих някакво гъделичкане по врата. Чудя се дали…
	Високо в двореца драконът бързо махна с ръка над двете стъклени усти. Стъклото незабавно се изглади, без да остави нито следа. Детуинг отстъпи назад.
	Жената все пак бе усетила магията му, но нямаше как да я проследи до него. Драконът не се страхуваше от тях, но нямаше желание излишно да обтяга отношенията помежду им. В играта се бе появил нов елемент и това го накара да се замисли.
	Той се обърна отново към Теренас. Кралят все още стоеше така, както го бе оставил — с отворена уста и протегната ръка.
	Драконът щракна с пръсти.
	— И аз няма да оставя нещата така! Смятам да прекратя незабавно всякакви дипломатически отношения с Даларан! Кой управлява в Лордерон? Не Кирин Тор, каквото и да си мислят те!
	— Да, Ваше Величество, това вероятно е разумен ход, но първо ги провокирайте. Оставете ги да подадат възраженията си, след това започнете да им затваряте вратите. Напълно съм сигурен, че останалите кралства ще последват примера ви.
	Теренас му хвърли една уморена усмивка.
	— Ти си много търпелив младеж, Престор! Аз беснея на висок глас, а ти просто си стоиш и понасяш всичко! А трябваше да обсъждаме бъдещия ти брак! Вярно, че има повече от две години, докато осъществяването му стане възможно, но годежът изисква сериозна подготовка! — Той сви рамене. — Така постъпват кралските особи!
	Детуинг направи лек поклон.
	— Напълно ви разбирам, Ваше Величество.
	Кралят на Лордерон започна да му разказва за различните церемонии, на които неговият бъдещ зет щеше да присъства през следващите няколко месеца. Освен че трябваше да се занимава с управлението на Алтерак, младият Престор бе длъжен да се показва при всеки тържествен случай, за да заздравява връзките между себе си и Калиа в очите на народа и останалите монарси. Светът трябваше да бъде убеден, че тази женитба ще постави началото на едно прекрасно ново бъдеще за Алианса.
	— И щом си върнем Каз Модан от проклетите орки, можем да започнем да планираме церемонията за връщането на земята обратно на джуджетата! Церемония, която ще ръководиш ти, моето момче, тъй като имаш най-големи заслуги за запазването на този Алианс и за победата…
	Вниманието на Детуинг все повече взе да се отклонява от бръщолевенето на Теренас. Той знаеше по-голямата част от това, което щеше да му каже старецът — нали самият той го бе насадил в съзнанието на краля. Лорд Престор, героят — измислен или не — щеше да получи своите награди и бавно, но методично, щеше да започне унищожаването на по-нисшите раси.
	Това, от което драконът повече се интересуваше в този момент, бе разговорът между двамата магьосници, особено споменатия от тях друг член на Кирин Тор, някой си Крас. Детуинг бе заинтригуван. Той знаеше, че бе имало два опита да бъдат заобиколени магиите, обграждащи неговия дом. При първия от тях някой бе задействал _Неутолимия глад_, един от най-съвършените капани, създавани някога посредством магия. Драконът знаеше също така, че _Гладът_ не бе изпълнил предназначението си.
	Крас… Това ли бе името на магьосника, който се бе изплъзнал от магия — древна колкото самия Детуинг?
	„Може би ще се наложи да науча повече за теб — помисли си драконът, докато кимаше разсеяно в отговор на непрестанното дърдорене на Теренас. — Да, може би ще се наложи да науча повече…“


	Четиринадесет

	Крас заспа дълбоко. По-дълбоко — отколкото някога преди — дори от времената, когато бе новоизлюпено драконче. Потъна в сън, който беше близо до онзи вечен покой, от който дори най-могъщият завоевател не би могъл да се събуди. Всеки изминал миг го доближаваше все повече до сладкото забвение, от което нямаше връщане.
	И докато спеше, магьосникът сънуваше.
	Първите видения бяха неясни, обикновени образи, които скоро бяха последвани от по-ярки картини. Крилати фигури пърхаха наоколо, сякаш разпръснати в панически ужас, а обликът им понякога бе драконов, понякога човешки. Призрачната фигура на облечен в черно мъж му се подиграваше в далечината. Дете тичаше, лъкатушейки по облян от слънцето хълм… и изведнъж се превърна в порочно създание на злото.
	Макар че спеше дълбоко, Крас се размърда неспокойно, обезпокоен от тези сънища. Но след това потъна още повече и навлезе във владенията на пълния мрак, който го обгърна и успокои.
	И в тези владения един тих, но заповеден глас се обърна към отчаяния магьосник:
	„Ти си готов да жертваш всичко заради нея, не е ли тъй, Кориалстраз?“
	Устните на Крас се раздвижиха, за да отронят отговора:
	„Бих пожертвал дори себе си, ако с това ще върна свободата й…“
	„Горкичкият лоялен Кориалстраз…“ — Една фигура се оформи в мрака. Движеше се и се променяше с всеки дъх на спящия магьосник. В съня си, носещият се в пространството, Крас се опита да я хване, но тя изчезна точно преди да я достигне.
	В съзнанието му това бе Алекстраза.
	„Ти се плъзгаш все по-бързо и по-бързо към вечната почивка, неустрашими. Има ли нещо, което би желал да ме помолиш; преди това да се случи?“
	Устните му отново се раздвижиха:
	„Само да й помогнеш…“
	„И нищо за себе си? Чезнещият ти живот, може би? Тези, които имат дързостта да пият до смърт, би трябвало да бъдат възнаградени с пълен бокал от най-хубавото вино…“
	Мракът сякаш го привличаше към себе си. Крас откри, че му е трудно да се съсредоточи. Изкушението да се предаде и да приеме успокояващото одеяло на забравата се засили.
	Все пак той се насили да отговори:
	„За нея. Всичко, което искам, е за нея“.
	Внезапно той почувства, че го издърпват нагоре, издърпват го към място, пълно с цветове и светлина, място, където отново му бе възможно да мисли.
	Заляха го чужди съновидения. Той видя мечтите и желанията на хора, джуджета, елфи, дори на орки и гоблини. Изстрада техните кошмари и вкуси от насладите им. Образите бяха неизброими и докато отминаваха край него, Крас разбра, че е невъзможно да ги запомни, както му беше трудно да си припомни своите собствени сънища.
	Сред тази нижеща се поредица от картини се оформи ново видение. Но докато всичко наоколо се движеше като в мъгла, то запази формата си, увеличи се и надвисна над дребната фигура на магьосника.
	Грациозно драконово тяло протегна крила, сякаш се пробуждаше от сън. Едва доловим зелен оттенък, какъвто може да се види в гората преди падането на нощта, се разля по туловището на левиатана. Крас вдигна поглед, готов да срещне очите на дракона — и видя, че те бяха притворени като на спящ. Но той не изпитваше никакво съмнение, че Господарката на сънищата го вижда отлично.
	„Не бих искала подобна саможертва от теб, Кориалстраз. От теб, който винаги си имал интересни сънища… — Краищата на драконовите устни се извиха леко нагоре. — Любопитни сънища…“
	Крас се опита да намери някаква опора, на която да стъпи, но земята около него оставаше почти течна. Той се носеше из податливата среда — положение, което го караше да се чувства неуверен.
	„Благодаря ти, Изера…“
	„Винаги учтив, винаги дипломатичен, дори към моите слуги, които неведнъж отхвърляха желанията ти от мое име“.
	„Те не осъзнаваха ситуацията докрай“ — парира той.
	„Имаш предвид, че аз не съм осъзнавала ситуацията докрай. — Изера се отдръпна назад, а вратът и крилата й се набраздиха като повърхността на езерце, в което някой внезапно е хвърлил камък. Клепачите й оставаха неизменно затворени, но прекрасният й лик явно бе съсредоточен върху натрапника пред нея. — Не е толкова лесна задача да бъде освободена твоята любима Алекстраза. Дори аз не мога да твърдя със сигурност, че цената ще си струва. Не е ли по-добре да оставим света сам да следва своя ход? Ако Дарителката на живот трябва да бъде освободена, това няма ли да се случи, когато е необходимо?“
	Нейното равнодушие, равнодушието на всяко от трите Изражения, които бе посетил, запалиха гняв в съзнанието на дракона магьосник.
	„А пък Детуинг е връхната точка в развитието на света, така ли? И той наистина ще стане, ако всички вие продължавате само да седите и да си мечтаете!“
	Крилата се свиха:
	„Недей да споменаваш този отстъпник!“
	Крас я притисна:
	„Защо, Господарке на сънищата? Кошмари ли ти причинява?“
	Чертите на Изера изразиха нескрит ужас:
	„Никога вече няма да вляза в неговите сънища. Вероятно е по-страховит, докато спи, отколкото когато е буден“.
	Изпадналият в затруднение магьосник дори не се опита да разбере последното. Единственото, което го интересуваше, бе, че никоя от тези велики сили не можеше да събере необходимата смелост, за да се съпротивлява. Наистина, благодарение на _Демонична душа_ те бяха загубили частица от същността си, но все още притежаваха невъобразима мощ. Обаче явно и тримата смятаха, че епохата на дракона е отминала и не си струва трудът да се измъкнат от самоналожения си унес, дори да бе възможно да променят бъдещето.
	„Изера, знам, че ти и твоите слуги продължавате да се движите сред по-младите раси. Знам, че продължаваш да влияеш на сънищата на хора, елфи и…“
	„До един момент, Кориалстраз! Дори моето господство си има граници!“
	„Тогава ти все още не си се отрекла от света, не е ли тъй? За разлика от Малигос и Ноздорму, ти не се криеш зад лудостта или сред реликвите от миналите времена! В края на краищата сънищата не са ли част от бъдещето?“
	„Точно както и от миналото — не е зле да запомниш това!“
	Неясният образ на жена от човешката раса с новородено бебе на ръце мина покрай него. Мимолетната картина на малко момче, водещо епична битка с наивните чудовища на собственото му въображение, примигваше и изчезваше пред очите на магьосника. Той се вгледа в различните сънища, които се оформяха и разсейваха около него. Имаше както мрачни, така и радостни видения, но това бе нещо обичайно — съществуваше баланс.
	Но в съзнанието му продължаващият плен на неговата кралица и решимостта на Детуинг да отвоюва света от по-младите раси нарушаваха този баланс. Нямаше да има повече сънища, нямаше да има и надежда, ако това не бъдеше поправено.
	„Със или без твоята помощ, Изера, аз ще продължа. Длъжен съм!“
	„Определено си свободен да постъпиш така…“ — Фигурата на дракона на сънищата потрепна.
	Крас й обърна гръб, пренебрегвайки неясните образи, които се разпръсваха около него.
	„Тогава или ме върни в моето убежище, или ме захвърли в бездната! Може би ще е най-добре да не съм жив, за да видя съдбата на света… и това, което ще се случи с моята кралица!“
	Той очакваше Изера да го запрати право в обятията на забвението, за да му попречи да й опява повече за своята Алекстраза. Вместо това почувства нежно, почти колебливо докосване по рамото си.
	Крас се обърна и видя пред себе си една стройна и бледа жена, прекрасна, но безплътна. Тя бе облечена в свободна роба от бледозелен воал, прикриващ очертанията на тялото й. В известно отношение тя му напомняше за неговата кралица… и същевременно не й приличаше.
	Очите на жената бяха затворени.
	„Горкичкият борещ се Кориалстраз. — Устните й не се движеха, но Крас позна, че гласът е на Изера. Умислено изражение се появи на бледото й лице. — Ти би направил всичко за нея“.
	Магьосникът не разбра защо тя си правеше труда да повтаря нещо, което и двамата знаеха отлично. Отново обърна гръб на Господарката на сънищата и потърси пътека, по която да се измъкне от това въображаемо царство.
	„Не си тръгвай още, Кориалстраз“.
	„Защо не?“ — запита той, докато се обръщаше към нея.
	Изера го гледаше с широко отворени очи. Крас замръзна, защото бе невъзможно да се откъсне от погледа й. Това бяха очите на всеки един, когото бе познавал, когото бе обичал. Това бяха очи, които го познаваха, познаваха го като дланта на ръката си. Те бяха сини, зелени, червени, черни, златни — всеки цвят, който можеха да бъдат очите.
	Бяха дори неговите собствени очи.
	„Ще обмисля всичко, което ми каза“.
	Той не вярваше на ушите си.
	„Ще го…“
	Тя вдигна ръка и го прекъсна.
	„Ще обмисля всичко, което ми каза. Нито повече, нито по-малко — засега“.
	„И… и ако откриеш, че си съгласна с мен?“
	„Тогава ще се постарая да убедя Малигос и Ноздорму в правотата на мисията ти… но от тяхно име не мога да обещая нищо, дори след като говоря с тях“.
	Това бе повече, отколкото Крас бе получавал до този момент — дори повече отколкото се бе надявал, че може да получи. Вече имаше поне някаква надежда и можеше да продължи своята битка.
	„Аз… аз ти благодаря“.
	„Все още не съм направила нищо за теб… освен да запазя мечтите ти живи.“ — Мимолетната усмивка, която огря устните на Изера, притежаваше известен оттенък на съжаление.
	Той понечи отново да й благодари с желанието да я накара да разбере, че дори само това му дава силата, от която се нуждае, за да продължи, но Изера внезапно започна да се отдалечава от него. Крас посегна към нея, но разстоянието вече бе станало твърде голямо, а когато се опита да пристъпи напред, тя се отдръпна още по-бързо.
	Тогава разбра, че не Господарката на сънищата се бе отместила, а той.
	„Спи сладко, горкички Кориалстраз — чу се гласът й. Слабата, бледа фигура потрепна, след което се стопи напълно. — Наспи се добре, защото за битката, в която си решил да се впуснеш, ще имаш нужда от всичките си сили, та дори и от повече…“
	Той се опита да проговори, но дори гласът му изневери. Мрак обгърна дракона магьосник, успокояващата тъмнина на покоя.
	„И не подценявай онези, които считаш единствено за пионки…“

	* * *

	Планинската крепост на орките се оказа не само по-голяма, отколкото бе предполагал Ронин, но и по-объркана. Галерии, за които той очакваше, че ще го изведат до целта му, внезапно завиваха в друга посока, дори често се издигаха, вместо да се спускат. Някои от тях се оказваха задънени, абсолютно безпричинно според него. Един такъв тунел го накара да се връща обратно повече от час, което му отне ценно време и допълнително изчерпи и без това напускащите го сили.
	Не му помагаше и това, че Детуинг не бе говорил с него нито веднъж през цялото това време. Въпреки че Ронин въобще не се доверяваше на черния дракон, поне знаеше, че той би го упътил до пленената кралица. Какво ли можеше да е отвлякло вниманието му?
	В една неосветена галерия изтощеният магьосник най-накрая седна да почине. Отпи глътка вода от малък мех, даден му от злощастните гоблини. След това се облегна назад, надявайки се краткият отдих да му позволи да проясни мислите си и да събере сили, за да прекоси тунелите.
	Наистина ли бе възможно да освободи кралицата на драконите? Докато си бе проправял път из планината, съмненията му се бяха увеличавали все повече и повече. Нима бе дошъл тук просто за да извърши едно грандиозно самоубийство? Смъртта му не би съживила онези, които бяха загинали, а и честно казано, всеки от тях сам бе направил своя избор.
	Как въобще се бе решил на това безумно приключение? Връщайки се назад, Ронин си припомни първия път, когато бе повдигната темата. Получил забрана да участва в делата на Кирин Тор след провала на последната си мисия, младият магьосник бе прекарвал дните си потънал в мрачни мисли, без да се среща с никого, хапвайки, колкото да не умре от глад. Заради наложеното му покаяние на никого не бе разрешено да го посещава и затова появата на Крас се бе оказала още по-изненадваща, както и предложението му да подкрепи усилията на Ронин за завръщане в техните редици.
	Ронин винаги бе смятал, че няма нужда от ничия подкрепа, но Крас го бе убедил в противното. Майсторът магьосник бе обсъждал ужасното положение на своя по-млад събрат в такива подробности, че накрая Ронин отчаяно бе започнал да го моли за помощ. Някак бе повдигната темата за драконите, а оттам се бяха прехвърли към историята на Алекстраза — кървавочервения бегемот, държан в плен от орките и принуждаван да ражда свирепи зверове за прослава на Ордата. Въпреки че главните сили на Ордата бяха разбити, докато кралицата беше под техен контрол, орките в Каз Модан щяха да продължават да сеят разрушения сред Алианса, убивайки безброй невинни.
	Някъде тогава на Ронин му беше хрумнала идеята за освобождаването на дракона — напълно фантастична приумица, за която бе сигурен, че може да се роди единствено в неговото въображение. Но бе звучала напълно логично тогава. Да очисти името си или да загине, опитвайки се да осъществи един план, за който събратята му щяха да говорят до края на вечността.
	Крас бе невероятно впечатлен. Всъщност сега Ронин си припомни, че възрастният магьосник бе прекарал много време, насърчавайки го и уточнявайки подробностите. Ронин открито си призна, че вероятно би изоставил идеята, ако не бе подтикван от своя опекун… сякаш тази мисия бе по-скоро на Крас, отколкото негова. Разбира се, какво би постигнал безликият съветник, изпращайки своето протеже на такъв поход? Ако Ронин успееше, вероятно щеше да обере част от лаврите, но ако се провреше… какво би донесло това на Крас?
	Ронин поклати глава. Ако продължаваше да си задава подобни въпроси, скоро щеше да повярва, че всъщност неговият покровител е бил мозъкът зад тази мисия, че някак е внушил на по-младия магьосник да пожелае да дойде в тези негостоприемни земи.
	Абсурд…
	Изненадващ шум едва не накара Ронин да скочи на крака. Той осъзна, че докато е размишлявал, неусетно е задрямал. Притисна се плътно към стената и зачака да види кой идва по мрачния коридор. Със сигурност орките знаеха, че това е задънена галерия. Възможно ли бе вече да го търсят?
	Но шумът, който той разпозна като приглушен разговор, бавно затихна. Магьосникът осъзна, че е станал жертва на сложната акустика на пещерната система. Орките, които бе чул, най-вероятно бяха в някоя друга галерия встрани от него.
	Все пак не би ли могъл да последва тези звуци? С нарастваща надежда Ронин предпазливо тръгна в посоката, от която смяташе, че идва разговорът.
	Не знаеше колко дълго бе спал, но продължавайки напред, чуваше все повече и повече шумове, сякаш Грим Батол тъкмо се събуждаше. Сред орките, изглежда, кипеше трескава дейност. Това представляваше известен проблем за магьосника. Започна да чува прекалено много звуци от всички посоки. Не желаеше случайно да попадне в залите за тренировка или пък в столовата. Целта му бе единствено пещерата, в която държаха пленената кралица.
	И тогава силен драконов рев се извиси над всички останали шумове — могъщ зов, който затихна бързо. Ронин бе чул този звук на няколко пъти, но не се бе замислял над него. Сега прокле глупостта си — нима не бе вероятно всички дракони да са в една и съща зона? В най-лошия случай, ако последваше звука, щеше да открие поне един от зверовете, а оттам може би щеше да намери и пътя до покоите на Алекстраза.
	За известно време придвижването му из тунелите беше безпроблемно, тъй като повечето от орките, изглежда, бяха далеч заети с някаква мащабна задача. Магьосникът се зачуди дали Грим Батол не се подготвя за битка. В този момент Алиансът би трябвало да е притиснал оркската армия в северен Каз Модан. Ако Ордата се надяваше да отблъсне хората и техните съюзници, драконовите ездачи бяха длъжни да подкрепят своите събратя.
	В такъв случай трескавата дейност щеше да донесе преимущество на Ронин. Вниманието на орките щеше да бъде съсредоточено другаде, а и броят им в коридорите нямаше да е толкова голям. Без съмнение всеки ездач с обучено животно скоро щеше да бъде в небесата, поел на север.
	Обнадежденият магьосник тръгна с по-уверена крачка, която секунди по-късно едва не го запрати право в лапите на двама огромни оркски воини.
	За щастие те бяха още по-изненадани да се натъкнат на него. Ронин незабавно вдигна лявата си ръка и произнесе думите на една магия, която се бе надявал да запази за по-тежки обстоятелства.
	По-близкият орк, изкривил грозното си лице в неистов гняв, посегна към брадвата, която висеше на гърба му. Магията улучи грамадния воин право в гърдите и яростно го запрати към най-близката каменна стена. Удряйки се в нея, оркът потъна в самата скала. Останаха видими само очертанията на тялото му с все още гневно озъбена уста, но след това дори те се стопиха и не остана никаква следа от жестоката смърт на съществото.
	— Човешка отрепка! — изрева вторият, а брадвата вече бе в ръцете му. Той замахна мощно към Ронин, откъртвайки парченца от скалата, когато магьосникът успя да приклекне и да избегне удара. Оркът запристъпва напред, а огромната му матовозелена фигура изпълваше тесния коридор. Огърлица от изсушени, набръчкани палци — човешки, елфски и всякакви други — се вееше пред погледа на Ронин. Колекция, в която противникът му несъмнено искаше да прибави и неговите пръсти. Оркът замахна отново и този път ударът мина в опасна близост, като едва не разполови магьосника по дължина.
	Ронин се вторачи отново в огърлицата, обмисляйки един безжалостен план. Той я посочи, жестикулирайки.
	Магията му накара оркът да спре за момент, но след като не забеляза какъвто и да е видим ефект, свирепият воин се изсмя презрително към жалкия дребен човек.
	— Ела! Смъртта ти ще бъде бърза, магьоснико!
	Но докато вдигаше брадвата си, оркът усети някакво дращене, което го принуди да сведе поглед.
	Палците от огърлицата — повече от две дузини — бяха докопали гърлото му.
	Той захвърли брадвата и се опита да ги отдели, но те бяха вкопчени здраво. Оркът се задави от кашлица, когато пръстите оформиха зловещо подобие на ръка, която му спираше въздуха.
	Ронин се дръпна назад, когато оркът започна да се мята диво, опитвайки се да откъсне отмъстителните пръсти. Магьосникът бе направил магията единствено за отвличане на вниманието, докато измисли нещо по-окончателно, но отрязаните палци явно бяха взели идеята присърце. Отмъщение? Въпреки че беше магьосник, Ронин не можеше да повярва, че духовете на закланите от орка воини някак бяха подтикнали пръстите си към този възхитителен опит. Причината трябваше да се крие в потенциала на самата магия.
	Несъмнено трябваше да е така…
	Водени от отмъстителни духове или просто от магия, оживелите палци свършиха ужасното си дело с очевидна охота. Кръв покриваше по-голямата част от гръдния кош на орка, след като ноктите бяха раздрали меката кожа около гърлото му. Огромният воин се срути на колене, а в погледа му се четеше такова отчаяние, че Ронин бе принуден да отмести поглед.
	Няколко секунди по-късно той чу как оркът спря да диша, след което огромната му тежест се стовари на пода на тунела.
	Грамадният воин представляваше окървавена купчина, а пръстите все още бяха впити във врата му. Събрал смелост да докосне един от тях, Ронин не откри и следа от движение или живот. Те бяха свършили своята задача и се бяха завърнали към предишното си състояние, каквато и беше целта на магията му.
	И все пак…
	Отърсвайки се от подобни мисли, Ронин побърза да продължи пътя си. Нямаше къде да скрие трупа, а и нямаше време да се занимава с това. Не след дълго някой щеше да открие тялото, но магьосникът не можеше да направи нищо по въпроса. От значение бе единствено кралицата на драконите. Може би тя щеше да го отнесе на безопасно място, ако наистина успееше да я освободи. Това беше единствената му възможност за спасение.
	Успя да прекоси следващите няколко тунела, без да срещне затруднения, но после се оказа, че върви право към ярко осветен коридор, а шумът от гласовете започна да става все по-отчетлив. Движейки се предпазливо, Ронин се доближи до пресечката и надникна зад ъгъла.
	Това, което бе сметнал за коридор, всъщност се оказа преддверието на огромна пещера, в която десетки орки се трудеха усилено, товарейки фургони и подготвяйки впрегатни животни, сякаш им предстоеше дълго пътуване, от което нямаше да се завърнат скоро.
	Нима е бил прав за битката на север? Но тогава защо сякаш всички орки възнамеряваха да напуснат Грим Батол, а не само драконите и техните ездачи? Щеше да отнеме доста време, докато фургоните стигнат до Дън Алгаз.
	Видя два орка, носещи някаква огромна тежест помежду си. Личеше, че едва се справят и им се иска да оставят товара си на земята, но по някаква причина не се осмеляваха да го направят. Отнасяха се особено грижливо към него, сякаш бе направен от стъкло.
	Като прецени, че никой не гледа в неговата посока, магьосникът се прокрадна напред, за да огледа по-добре какъв бе предметът, който орките ценяха толкова много. Бе овален и с груба, люспеста повърхност.
	Яйце. Драконово яйце по-точно.
	Погледът му веднага се стрелна към фургоните. Сега той забеляза, че в някои от тях бяха натоварени други яйца в различен стадий от развитието си — от гладки и съвсем кръгли до люспести като първото, почти готови да се излюпят.
	След като драконите бяха толкова важни за топящата се надежда на орките, защо рискуваха скъпоценните яйца в такова пътуване?
	„Човеко“.
	Гласът едва не накара Ронин да изпищи. Прилепи се до стената и побърза да се върне в тунела. Когато най-накрая се увери, че никой от орките не може да го забележи, Ронин стисна висящия на врата му медальон и се взря в черния кристал в центъра му.
	Точно така, сега той сияеше лекичко.
	„Човеко… Ронин… къде си?“
	Не знаеше ли Детуинг?
	— Намирам се в средата на оркската крепост — прошепна той. — Търсех кухината, където е кралицата на драконите.
	„А вместо това си открил нещо друго. Зърнах го за миг. Какво беше то?“
	По някаква причина, Ронин не искаше да каже на Детуинг.
	— Просто орки, които тренираха бой. Едва не връхлетях върху тях, без да искам.
	Отговорът му бе последван от продължителна тишина. Всъщност той помисли, че Детуинг е прекъснал връзката. После с равен глас драконът каза:
	„Искам да ги видя“.
	— Няма нищо…
	Преди Ронин да произнесе друга дума, тялото му внезапно въстана срещу него и пое обратно към пещерата и гъмжилото от орки. Вбесеният заклинател се опита да протестира, но този път дори устните му отказаха да работят за него.
	Детуинг го закара до мястото, където бе стоял преди малко и после застави дясната му ръка да вдигне медальона. Ронин предположи, че Детуинг гледа през тъмния кристал.
	„Тренирали бой… разбирам… И сигурно по този начин тренират оттегляне?“
	Той не можа да отвърне на подигравателната забележка, пък и не смяташе, че Детуинг се интересува от мнението му. Драконът го принуди да остане на открито, докато медальонът оглеждаше наоколо.
	„Да, разбирам… Вече можеш да се върнеш в тунела“.
	Възвърнал контрол над тялото си, Ронин побърза да се оттегли. Беше благодарен, че орките буквално не можеха да вдигнат глава от работа. Облегна се на стената, дишайки тежко, силно уплашен от възможността да го открият и заловят. Значи не беше настроен толкова самоубийствено, колкото си бе представял.
	„Следваш грешна пътека. Трябва да се върнеш до предишния кръстопът“.
	Детуинг не спомена повече за хитруването му, което притесни магьосника повече, отколкото ако бе започнал да го гълчи. Несъмнено драконът също разсъждаваше върху преместването на яйцата, освен ако вече не знаеше нещо по въпроса, а това едва ли бе възможно. Надали някой тук му предаваше информация. Орките се страхуваха от черния и го презираха поне толкова, колкото Алианса на Лордерон. Ако не и повече.
	Въпреки безпокойството си Ронин незабавно последва инструкциите на Детуинг и се върна обратно по коридора, докато не стигна до въпросната пресечка. Не й бе обърнал внимание на идване, пренебрегвайки я заради теснотата и липсата на осветление. Несъмнено орките биха поддържали добре осветен всеки важен тунел.
	— Насам? — прошепна той. „Да“.
	Ронин продължи да размишлява над това, откъде драконът знаеше толкова много за пещерната система. Детуинг не би тръгнал да обикаля лично из галериите дори в човешкия си образ. Беше ли възможно да го бе правил в образа на орк? Вероятно да, но това също не изглеждаше логичен отговор.
	„Поеми по втория тунел отляво“.
	Напътствията изглеждаха безупречни. Ронин очакваше поне една грешка, която да покаже, че драконът налучква от време на време. Но Детуинг не сбърка нито веднъж — явно познаваше пътя из оркското убежище по-добре и от зеленокожите воини.
	Най-накрая сякаш след безкрайни часове ходене, гласът внезапно заповяда:
	„Спри“.
	Ронин застина, въпреки че нямаше представа какво бе притеснило Детуинг.
	„Чакай“.
	Няколко мига по-късно магьосникът долови гласове от дъното на тунела.
	— … къде беше? Имам въпроси към теб. Много въпроси!
	— Хиляди извинения, мой велики командире, хиляди извинения! Това не можеше да бъде избегнато! Аз…
	Гласовете затихнаха точно когато Ронин се напрегна да чуе още нещо. Беше сигурен, че единият от говорещите бе орк, очевидно комендантът на крепостта, но другият беше същество от съвсем различна раса. Гоблин.
	Детуинг използваше гоблини. Това ли бе начинът, по който бе научил толкова много за необятната бърлога? Нима някой от гоблините тук служеше и на черния?
	Щеше му се да тръгне след тях и да чуе още от разговора, но драконът внезапно му нареди да продължи. Ронин знаеше, че ако не се подчини, Детуинг може да го застави насила. Докато имаше контрол над крайниците си, поне му оставаше илюзорното чувство, че има някакъв избор.
	След като пресече тунела, по който бяха минали оркският командир и гоблинът, Ронин се спусна по един стръмен коридор, който сякаш водеше в недрата на планината. Несъмнено вече беше близо до кралицата на драконите. Всъщност той дори можеше да се закълне, че чува дишането на някакво гигантско същество.
	„Пропусни две пресечки, после завий надясно. Продължавай, докато видиш един отвор от лявата си страна“.
	Детуинг не каза нищо повече. Ронин отново се подчини на инструкциите и забърза в указаната посока. Нервите му бяха опънати. Колко още трябваше да се лута из тази планина?
	Зави надясно и продължи напред по коридора. От кратките инструкции на дракона Ронин бе останал с впечатлението, че ще стигне до споменатия отвор сравнително бързо, но измина почти половин час, без да забележи нещо съществено. На два пъти пита Детуинг скоро ли ще стигне търсеното място, но невидимият му водач пазеше мълчание.
	И точно когато магьосникът бе почнал да мисли, че е сбъркал отбивката, напред се видя светлина. Твърде приглушена, за да е сигурен… но беше от лявата страна на коридора.
	С възобновена надежда Ронин забърза към нея, като се стараеше да се движи безшумно. Напълно бе възможно около кралицата да има дузина орки на пост. Той бе подготвил няколко магии, но се надяваше да ги запази за други, по-отчаяни моменти.
	„Стой!“
	Гласът на Детуинг отекна в главата му и едва не накара Ронин да се блъсне в най-близката стена. Вместо това той се прилепи до скалата уверен, че някой пазач го е открил.
	Нищо. Коридорът беше пуст.
	— Защо извика така? — прошепна той към медальона.
	„Целта лежи пред теб, но пътят може да е охраняван не само от живи пазачи“.
	— Магия? — Той вече бе помислил за това, но драконът не му бе дал възможност да провери лично.
	„Или стражи с магически произход. Има бърз начин да разберем дали е така. Дръж медальона пред себе си, докато вървиш към входа“.
	— Ами пазачите от плът и кръв? Аз трябва да се притеснявам също и от тях.
	Той буквално можеше да чуе нарастващото раздразнение на черния.
	„Сега ще разберем, човеко…“
	Сигурен най-малкото в това, че Детуинг желае той да стигне благополучно до Алекстраза, Ронин вдигна медальона пред себе си и тръгна бавно напред.
	„Засичам единствено дребни магии. Дребни за такъв като мен, разбира се — съобщи му драконът, докато приближаваше входа. — Ще се оправя с тях“.
	Черният кристал внезапно лумна, при което стреснатият магьосник едва не го изтърва.
	„Премахнах защитните магии — драконът направи пауза. — Вътре няма пазачи. От тях така или иначе няма нужда дори без магическите заклинания. Алекстраза е старателно заключена с вериги и е прикована към стената“.
	— Да вляза ли вътре?
	„Бих се почувствал разочарован, ако не го направиш“.
	Магьосникът си помисли, че Детуинг се изразява доста странно, но не се задълбочи в тази насока. По-силно го вълнуваше това, че най-накрая щеше да срещне кралицата на драконите очи в очи. Прииска му се Верееса да е с него, после се зачуди защо тази идея му се нрави толкова. Навярно…
	Мисълта за среброкосата елфа избледня, когато Ронин пристъпи в преддверието и съзря за първи път огромния червен дракон Алекстраза.
	И откри, че кралицата отвръща на погледа му, а в нейните очи проблясва страх… но не за собствената й безопасност.
	— Не! — прогърмя гласът й. — Отстъпи назад!
	В същото време гласът на Детуинг каза триумфално:
	„Идеално!“
	Блестяща светлина обгърна магьосника. Всяка частица от тялото му се разтресе, когато чудовищната сила го заля. Медальонът се изплъзна от внезапно вцепенените му пръсти.
	Докато се сгромолясваше на пода, той чу как Детуинг се изсмя.
	„Идеално…“


	Петнадесет

	Най-неочаквано Верееса отново можеше да диша. С всяка нова, жадно поета глътка въздух ужасът, че ще бъде погребана жива, бавно намаляваше. Постепенно тя си възвърна спокойствието и най-накрая отвори очи, за да види, че е заменила един кошмар с друг.
	Три фигури се бяха прегърбили над малък огън в средата на нещо, което приличаше на тясна пещера. На светлината на пламъците тя можа да види уродливите тела на съществата и петнистата люспеста плът, която висеше отпуснато около щръкналите им ребра. Още по-лошо — тя видя техните дълги, мъртвешки лица с клюнообразни носове и издължени брадички, както и коварните им очички и острите им като игли зъби.
	Тримата бяха облечени само с оръфани фустанели. Брадвички за мятане стояха до всеки от тях — оръжия, за които Верееса знаеше, че тези същества използват със завидна точност.
	Въпреки старанието й да запази тишина, някое нейно помръдване сигурно бе доловено от дългите им, заострени уши, които силно напомняха на рейнджъра за гоблините. Един от тези, които я бяха пленили, моментално погледна към нея.
	— Будна вечерята е — изсъска той. Превръзка покриваше лявото му око.
	— На десерт повече мяза — отвърна вторият. Той беше плешив, докато другите двама имаха дълги и рунтави гриви.
	— Десерт, определено — ухили се третият, който носеше парцалив шал, принадлежал едно време на някой от расата на Верееса. Беше по-висок от другите и говореше така, сякаш никой нямаше право да му противоречи. Явно бе водачът.
	Водачът на група прегладнели тролове.
	— Уловът много напоследък слаб е — продължи притежателят на шала. — Но за пир време дойде.
	Встрани от рейнджъра някой издаде мучене, което щеше да е сочна ругатня, ако не бе заглушено от превръзка през устата. Обръщайки глава, доколкото й позволяваха здраво стегнатите въжета, Верееса видя Фалстад. Той също бе оцелял, макар да не бе ясно за колко дълго. Още отпреди тролските войни се носеха слухове, че ужасяващите същества смятат всички други раси единствено за ловна плячка и храна. Дори орките, които ги бяха приели за съюзници, неизменно държаха под око чевръстите и лукави тролове.
	За щастие благодарение на войните тяхната противна раса бе намаляла значително. Самата Верееса никога не бе виждала трол и ги познаваше само от рисунки и легенди. Сега откри, че предпочита никога да не ги бе зървала на живо.
	— Търпение, джудже, търпение — каза водачът, имитирайки съчувствие. — Пръв ще бъдеш.
	— Сега да го направим, не може ли, Грий? — примоли се едноокият трол. — Сега защо не може?
	— Защото така аз казвам, Шнел*34! — Грий внезапно забоде един здрав юмрук в челюстта на Шнел и запрати другото същество да се търкаля по земята.
	[*34 Schnell (нем.) — бърз. — Б.пр.]
	Третият трол скочи на крака и започна да насърчава другарите си да продължат свадата. Грий го изгледа кръвнишки. Междувременно Шнел допълзя обратно до мястото си край слабия огън, изглеждайки напълно победен.
	— Аз водач съм! — Грий се тупна в гърдите с кокалестата си ръка, въоръжена с остри нокти. — Да, Шнел?
	— Да, Грий! Да!
	— Да, Ворш?
	Лисият урод заклати глава нагоре-надолу.
	— О, да, Грий! Водачът ти си! Водачът ти си!
	Както при останалите раси, така и при троловете имаше различни видове. Някои от тях говореха изтънчено като елфи — дори в момента, когато разделяха някого от главата му. Други принадлежаха към по-диви общности, особено онези, които обитаваха гробници и други подземни владения. Но Верееса се съмняваше, че съществуват по-изпаднали тролове от трите подли създания, които бяха заловили нея и Фалстад… и които определено имаха мрачни планове за тях.
	Триото продължи приглушено да разговаря около малкия огън. Верееса погледна отново към джуджето. Повдигна вежда, но в отговор той поклати глава. Не, въпреки удивителната си сила Фалстад не можеше да се освободи от стегнатите върви. Тя поклати глава на свой ред. Колкото и диви да изглеждаха троловете, те бяха истински експерти в завързването на възли.
	Опитвайки се да запази хладнокръвие, рейнджърът огледа оскъдната обстановка наоколо. Намираха се в дълъг, грубо изсечен тунел, най-вероятно дело на самите тролове. Верееса си припомни техните издължени пръсти с дълги нокти, които бяха идеални за копаене в скали и пръст. Създанията бяха отлично адаптирани към своята околна среда.
	Въпреки че предварително знаеше резултата, елфата все пак се опита да разхлаби въжетата. Започна да извърта ръце, почти протърка кожата на китките си, но без никакъв успех.
	Ужасяващо кискане я предупреди, че троловете бяха видели последните й опити.
	— Буен десертът е — отбеляза Грий. — Игра добра ще падне!
	— Другите къде са? — изхленчи Шнел. — Тук да са вече би трябвало!
	Водачът кимна и добави:
	— Какво при неподчинението става знае Хълг! Може той… — Тролът внезапно грабна метателната си брадва. — Джуджета!
	Въртейки се, брадвата полетя през тунела, минавайки на сантиметри от главата на Верееса.
	Секунда по-късно се чу гърлен рев. В тунела връхлетяха ниски, набити фигури, надаващи бойни викове и размахващи къси брадви и мечове.
	Грий извади нова, по-голяма секира, явно предназначена за ръкопашен бой. Шнел и присвитият до земята Ворш също запратиха своите метателни брадви. Елфата видя един от тумбестите нападатели да пада, улучен от оръжието на Шнел, но това на Ворш не засегна никого. След това троловете последваха примера на водача си и взеха в ръце здрави и масивни секири, докато новодошлите ги обграждаха.
	Верееса преброи повече от дузина джуджета, всяко от които бе облечено в окъсани кожи и с ръждясал нагръдник. Шлемовете им бяха кръгли и плътно прилепващи, като по тях нямаше никакви рогове или други ненужни украшения. Също като Фалстад повечето от тях бяха брадати, но брадите им бяха по-къси и по-прилежно оформени.
	Джуджетата въртяха брадвите и мечовете си с професионална лекота. Троловете се оказваха притиснати все по-близо един до друг. Първият паднал бе Шнел. Едноокият не видя воина, изникнал от сляпата му страна. Ворш изрева предупредително, но вече бе късно. Шнел замахна бясно към новия си противник, но дори не го закачи. Джуджето забоде меча си в корема на върлинестия трол.
	Грий се би най-диво. Той нанесе здрав удар, който накара едно джудже да се претърколи назад, а след това едва не обезглави друго. За нещастие брадвата му се счупи, когато се сблъска с друга — по-дълга и по-здраво изкована, размахвана от последния му противник. В отчаянието си той хвана оръжието на джуджето в горния край и се опита да го изтръгне от хватката му. Отлично заточеното острие на друга секира се заби в гърба на водача на троловете.
	Елфата почти изпита съжаление към последния от нейните похитители. Ворш, оцъклил очи, осъзнавайки неизбежната си участ, изглеждаше готов да се разхленчи. Въпреки това той продължи да размахва брадвата си към джуджетата и едва не разполови едно от тях. Обаче не можеше дълго да издържи срещу толкова много противници, които все повече стесняваха кръга около него с вдигнати за удар мечове и брадви. Смъртта му заприлича на касапница.
	Верееса извърна поглед. След малко един спокоен глас заяви:
	— Е, Гимел, нищо чудно, че троловете се биха толкова здраво! Виждаш ли това?
	— Да, Ром! Много по-хубава гледка от тази, която открих аз тук!
	Силни ръце я придърпаха в седнало положение.
	— Да видим как можем да свалим въжетата, без да причиним твърде много щети на тази прекрасна фигура!
	Тя вдигна поглед към лицето на едно червендалесто джудже, което бе поне половин педя по-ниско от Фалстад и с по-набито тяло. Въпреки първоначалните впечатления умението, с което той развърза въжетата, показа на рейнджъра, че не трябва да приема него и спътниците му за тромави. Особено след начина, по който се бяха справили с троловете.
	Отблизо одеждите на джуджетата изглеждаха още по-окаяни, което не бе никак изненадващо, ако се състояха, както подозираше Верееса, от каквото бяха успели да откраднат от орките. От всички се носеше една специфична миризма, която показваше, че отдавна бяха отминали времената, когато къпането е било на почит между тях.
	— Готово!
	Въжетата паднаха от нея. Верееса незабавно махна превръзката от устата си. В същото време пороят от ругатни до нея показа, че Фалстад вече също е напълно свободен.
	— Затваряй си устата или ще ти я запуша с тази превръзка за постоянно! — озъби се Гимел.
	— Ще са нужни доста от вас, джуджета от хълмовете, за да повалят някой от Еъри!
	От силния ропот стана ясно, че спасителите им може да се превърнат в техни нови тъмничари, ако ездачът на грифони не млъкнеше веднага. Угриженият рейнджър го скастри:
	— Фалстад! Бъди учтив с нашите приятели! В края на краищата те ни спасиха от ужасна съдба!
	— Да, напълно си права! — обади се Ром. — Проклетите тролове ядат всякаква плът, без значение дали е жива или мъртва!
	Верееса с мъка се изправи на крака и веднага осъзна, че тунелът не е достатъчно висок за същества с нейния ръст.
	— Те споменаха, че имало и други — спомни си внезапно тя. — Може би е най-добре да се махнем от това място, преди да са дошли…
	Ром вдигна ръка. Набръчканото му лице напомняше на Верееса за упорито старо куче.
	— Няма нужда да се тревожиш за тях. Точно така открихме това трио. — Той се замисли за момент. — Но въпреки всичко може да си права! Това не е единствената група тролове в района. Орките ги използват почти като ловни хрътки. Всичко, прекосяващо тези съсипани земи, е плячка за тях — със същата охота биха спипали дори някой от собствените си съюзници от планината, ако сметнат, че могат да го сторят безнаказано.
	Верееса потръпна при мисълта за съдбата, която ги бе очаквала.
	— Отвратително! Благодаря ви с цялото си сърце за навременната поява!
	— Ако знаех, че ще спасяваме точно теб, щях да накарам тази жалка група да се движи по-живо!
	Гимел, чийто поглед се спираше твърде често върху елфата, се приближи към своя водач.
	— Джод е мъртъв. Все още се подава наполовина през дупката. Нарн е зле. Има нужда от закърпване. Останалите ранени ще могат да вървят сами.
	— Тогава да се размърдаме! Това включва и теб, пеперудке! — Последното беше отправено към Фалстад, който настръхна при тази явна обида за джуджетата от Еъри Пийкс.
	Верееса съумя да го удържи с едно нежно докосване по рамото, но докато групата потегляше, нейният приятел продължи да гледа кръвнишки. Елфата забеляза, че джуджетата от хълмовете прибраха всички използваеми вещи не само от троловете, но и от мъртвия си другар. Те дори не направиха опит да вземат тялото със себе си, а когато Ром забеляза погледа й, сви рамене леко засрамено.
	— Войната ни налага да забравим известна част от благоприличието, лейди елф! Джод би ни разбрал. Ние ще се погрижим вещите му да бъдат предадени на неговите близки. Те ще получат и допълнителен дял от днешната ни плячка. Не че взехме много, за съжаление.
	— Нямах представа, че има останали от вашия вид в Каз Модан. Разправяха, че всички джуджета са напуснали тази земя, когато станало ясно, че не могат да издържат срещу Ордата.
	Лицето на Ром придоби сурово изражение.
	— Да, онези, които успяха — напуснаха! Не бе възможно за всички, нали разбираш? Ордата се стовари върху нас като истинска чума, отрязвайки мнозина от изходите към повърхността! Бяхме принудени да слезем толкова дълбоко под земята, колкото никога дотогава! Много загинаха по онова време, а още повече — след това!
	Тя хвърли поглед към окъсаната му група.
	— Колко сте общо?
	— От моя клан останахме четиридесет и седем, а някога наброявахме стотици! Държим връзка с три други клана, като два са по-големи от нашия. Ако ни събереш всички, кажи го триста и малко отгоре — само частица от онези, които някога населяваха земята!
	— Това си е солиден брой — избоботи Фалстад. — Точно с толкова души бих тръгнал да си върна Грим Батол!
	— Ако пърхахме из небесата като замаяни буболечки, може би щяхме да объркаме орките до такава степен, че това да изглежда възможно, но на земята или под нея ние все още сме в неизгодно положение! Нужен е само един дракон, за да бъде изпепелена цяла гора и да бъде опечена пръстта отдолу!
	Старите вражди между джуджетата от Еъри Пийкс и тези от хълмовете заплашваха да се разгорят наново. Верееса се опита да запълни пропастта между тях:
	— Престанете! Орките и техните съюзници са нашите врагове, не съм ли права? Ако вие се сбиете помежду си, това не е ли единствено в тяхна полза?
	Фалстад измърмори някакво извинение към нея, Ром също. Все пак елфата нямаше намерение да ги остави да се измъкнат така лесно.
	— Не е достатъчно! Обърнете се с лице един към друг и се закълнете, че ще се биете само за доброто на всички нас! Закълнете се вечно да помните, че орките са онези, които изклаха вашите братя и избиха жените ви!
	Тя не знаеше подробности за миналото на никой от тях, но предполагаше, че всеки участник във войната е изгубил по някой близък. Ром вероятно бе станал свидетел на смъртта на много от роднините си, а Фалстад, който принадлежеше към едно неустрашимо въздушно ято, несъмнено бе оставил много другари в боя.
	За негова чест ездачът на грифони пръв протегна ръка.
	— Т’ва е самата истина. Дай да стисна десницата ти.
	— Щом ти си готов на това и аз ще го направя.
	Когато двамата си стиснаха ръцете, сред останалите се разнесе шепот. Подобен бърз компромис вероятно бе нещо необичайно за джуджетата.
	Групата продължи по пътя си. Този път Ром започна да задава въпроси.
	— Лейди елф, сега, след като тролската заплаха е зад гърба ни, би трябвало да ни кажеш какво ви води в нашата изстрадала земя. Дали е това, на което се надяваме — че войната се е обърнала срещу орките и Каз Модан скоро ще бъде освободен?
	— Войната наистина не върви добре за орките, поне това е вярно. — Изказването предизвика ахкане и одобрителни възгласи сред джуджетата. — Основните сили на Ордата бяха разбити преди няколко месеца — а Дуумхамър изчезна без следа.
	Ром се закова на място.
	— Тогава защо орките продължават да се разпореждат в Грим Батол?
	— Трябва ли да питаш? — намеси се Фалстад. — Първо на първо, орките все още се държат на север около Дън Алгаз. Разправят, че Ордата започнала да се разпада, но знай, че те няма да се предадат без бой.
	— И какво друго, братовчеде?
	— Не си ли забелязал, че имат дракони? — попита Фалстад с невинно изражение.
	Гимел изсумтя. Ром хвърли свиреп поглед на своя пръв заместник, но след това кимна с примирение.
	— Да, драконите. Единственият враг, срещу когото ние, прикованите към земята, не можем да се бием. Веднъж изненадахме един по-млад, когато беше кацнал и скъсихме живота му, изгубвайки — с тъга трябва да заявя — неколцина добри воини, но през по-голямата част от времето драконите си стоят в небето, а ние сме принудени да се крием.
	— Обаче унищожавате троловете — отбеляза Верееса. — А също и орките, предполагам.
	— Да, някой и друг случаен патрул. И на троловете нанесохме известни щети, но това няма значение, докато в дома ни продължават да се разпореждат орки! — Той впи поглед в очите й. — Отново питам: кои сте вие и какво правите тук? Щом Каз Модан все още е в ръцете на орките, тогава трябва да сте самоубийци, за да отивате в Грим Батол!
	— Моето име е Верееса Уиндрънър, рейнджър съм, а това е Фалстад от Еъри Пийкс. Тук сме, защото търся един човек. Магьосник, висок и млад. Косата му е с цвета на огъня, а когато го видях за последно, той се бе запътил насам. — Тя нарочно пропусна да спомене черния дракон и бе благодарна, че Фалстад се въздържа да допълни тази подробност лично.
	— Колкото и да са малоумни магьосниците, особено хората измежду тях, на какво се надява той, отивайки към Грим Батол? — Ром ги изгледа с нарастваща подозрителност, защото историята на Верееса явно му се бе сторила малко скалъпена.
	— Не зная — призна тя. — Но мисля, че по някакъв начин е свързано с драконите.
	И тогава водачът на джуджетата започна да се смее гръмогласно.
	— С драконите? Какво смята да направи той? Може би да освободи червената от нейните окови? Тя ще му бъде толкова благодарна, че от вълнение ще го лапне на една хапка!
	За разлика от елфата всички джуджета от хълмовете сметнаха репликата за изключително забавна. За негова чест Фалстад не се присъедини към веселбата, макар че знаеше за Детуинг и вероятно смяташе, че Ронин вече е „лапнат на една хапка“.
	— Дала съм клетва и заради нея съм длъжна да продължа напред. Трябва да стигна до Грим Батол и да видя дали не мога да го намеря.
	Гимел поклати глава, сякаш не бе сигурен дали е чул правилно.
	— Лейди Верееса, аз уважавам твоето призвание, но ти явно не разбираш колко непосилна задача е това!
	Тя отново огледа закалената група. Дори в мрака можеше да види умората и фатализма на джуджетата. Те се биеха и мечтаеха да видят земята си свободна, но вероятно смятаха, че това няма да се случи, докато са живи. Възхищаваха се на смелостта, но дори за тях намерението на елфата граничеше с лудост.
	— Ти и твоите хора ни спасихте, Ром, за което ви благодаря. Сега ви моля за един прощален дар — да ми покажете най-близкия тунел, водещ към планинската крепост. Аз ще продължа сама оттам нататък.
	— Ти няма да пътуваш сама, моя елфска лейди — възпротиви се Фалстад. — Стигнал съм твърде далеч, за да се връщам, а и съм решил да открия един определен гоблин и да му одера кожата, за да си направя ботуши!
	— И двамата сте полудели! — Ром видя, че не може да повлияе на никой от тях. Той сви рамене и добави: — Но ви трябва водач до Грим Батол и аз няма да поверя тази задача на друг! Лично ще ви отведа там!
	— Не можеш да тръгнеш сам, Ром! — озъби му се Гимел. — Не и когато троловете са се раздвижили, а орките са толкова близо! Ще дойда с теб, за да ти пазя гърба!
	Внезапно и останалите от групата решиха, че също трябва да тръгнат с тях, за да охраняват водачите си. Ром и Гимел се опитаха да ги разубедят, но тъй като обикновено всички джуджета бяха еднакво упорити, водачът най-накрая излезе с ново предложение:
	— Ранените трябва да се завърнат у дома, а и ще трябва някой да ги пази, докато стигнат. И не искам да спориш, Нарн, защото едва се държиш на крака! Най-добре да хвърлим зарове. Половината от вас, които хвърлят по-високите числа, ще дойдат! Сега кой има един комплект?
	На Верееса не й се чакаше, докато групата си проверява късмета, за да определи кои да тръгнат с тях, но нямаше друг избор. Тя и Фалстад наблюдаваха как джуджетата от хълмовете — с изключение на Нарн и останалите ранени — започнаха да хвърлят зарове един срещу друг. Повечето използваха собствените си комплекти, след като на въпроса на Ром бе отговорено с море от вдигнати ръце.
	Това бе накарало Фалстад да се засмее.
	— Джуджетата от Еъри и от хълмовете може и да се различават, но и сред двата вида са малцина онези, които не носят зарове! — Той бе потупал една кесийка на пояса си. — Виждаш ли какви диваци са троловете? Оставиха ми моите! Разправят, че дори орките обичат тази игра, което ги издига едно стъпало по-високо в очите ми.
	След прекалено дълго време според Верееса Ром и Гимел се завърнаха с още седем джуджета, всяко с решително изражение на лицето си. Като ги гледаше, елфата би могла да се закълне, че са братя. Всъщност две от тях май бяха сестри. Брадите бяха белег на красота за представителите на тази раса, и дори женските джуджета бяха брадати.
	— Ето ги вашите доброволци, лейди Верееса! Всичките силни и готови за бой! Ще ви заведем до една от пещерите, водеща към тунелите в планината, а оттам нататък продължавате сами!
	— Благодаря ви… но нима искаш да кажеш, че всъщност има пътища, които ви позволяват да се придвижвате из самата планина?
	— Да, но това не е толкова лесно, а и орките не патрулират сами.
	— Това пък какво означава? — не се стърпя Фалстад.
	Ром погледна към другото джудже със същата невинна усмивка, каквато Фалстад му бе отправил преди това:
	— Нима не си чул, че те имат дракони?

	* * *

	Убежището на Крас бе изградено сред стара дъбрава. Построено бе от някакъв елф, а по-късно го бе обитавал човешки магьосник. Драконът бе обсебил изоставеното здание много след това. Той отдавна бе забелязал силите, криещи се в недрата на земята тук, и дори понякога бе черпил от тях, но веднъж бе останал много изненадан, когато случайно бе открил една тайна врата в най-отдалечената част на цитаделата си. Входът го бе отвел до блестящо езерце със самотен, обкован в злато скъпоценен камък, лежащ на дъното в средата му.
	Всеки път, когато бе на това място, той изпитваше благоговение — изключително рядко чувство за някой от неговия вид. Магията тук го караше да се чувства като чирак, на когото са показали първото му заклинание. Крас знаеше, че се е докоснал до една незначителна част от възможностите на езерцето, но това бе достатъчно, за да го направи предпазлив. Тези, които ставаха алчни в желанието си за магическа сила, обикновено биваха погълнати от нея — в най-буквалния смисъл.
	Разбира се, Детуинг някак бе успял да избегне тази съдба засега.
	Кристалночистите води бяха дълбоко под земята, но въпреки това в тях не липсваше живот. Обаче колкото и да се опитваше, Крас никога не бе успял да различи ясно дребните, тънки фигурки, които се стрелкаха насам-натам в близост до скъпоценния камък. На моменти той можеше да се закълне, че това бяха само проблясващи сребристи рибки, но понякога драконът магьосник бе сигурен, че различава ръце, тяло и крака.
	В този ден той не обърна внимание на обитателите на езерцето. Бе окрилен от нова надежда след срещата си с Господарката на сънищата, но знаеше, че засега не бива да я включва в плановете си. Освен това бързо наближаваше времето, когато щеше да бъде принуден да предприеме нещо.
	Точно затова бе дошъл на това място. Освен всичко останало езерцето възстановяваше жизнените сили на онези, които пиеха от него. Приемането на отровата, за да проникне в скритите владения на Изера, бе изцедило силите на Крас, а той искаше да е способен да действа бързо, когато обстоятелствата налагат това.
	Магьосникът се наведе напред и загреба мъничко вода в шепата си. Първия път, когато се бе осмелил да отпие, той бе опитал да използва бокал, но бе открил, че езерцето отблъсква всяка мъртва материя. Наведе се над ръба, за да не допусне да се разпилеят безценните капки, които се стичаха от шепата му. Уважението му към силата тук бе нараствало непрекъснато с годините.
	Но докато пиеше, Крас забеляза как повърхността на водата се раздвижва. Хвърли поглед към онова, което би трябвало да бъде неговото отражение, но вместо него видя нещо съвсем различно.
	От образа го гледаше младежкото лице на Ронин… Но като се вгледа по-внимателно, магьосникът забеляза, че очите на неговото протеже всъщност бяха затворени, а главата му лежеше отпусната встрани, сякаш… сякаш бе мъртъв.
	Пред лицето му се появи дебела, зелена оркска ръка.
	Крас реагира инстинктивно и бръкна във водата, за да махне гнусната ръка. Вместо това образът се размъти и когато вълните най-накрая се успокоиха, той видя единствено собственото си отражение.
	— В името на Великата майка… — Езерцето никога не бе демонстрирало тази си способност преди. Защо го бе направило сега?
	Майсторът магьосник си припомни думите, които Изера бе произнесла на раздяла: „Не подценявай онези, които считаш единствено за пионки…“
	Какво бе имала предвид тя? Защо бе зърнал лицето на Ронин точно сега? Съдейки по образа, младото му протеже бе заловено и може би убито от орките. В такъв случай Ронин вече не беше от никаква полза за Крас, въпреки че явно бе достигнал до планинската крепост и с това бе изпълнил истинската цел на своя опекун.
	През последните няколко месеца, подхвърляйки късчета информация на орките в Грим Батол, драконът магьосник се бе надявал да разбуни командирите там, да ги накара да си мислят, че от запад към тях се задава ново, по-коварно нашествие. Въпреки че в планинската крепост все още имаше сериозен гарнизон, истинската сила бяха драконите, отглеждани и обучавани там. Обаче техният брой намаляваше с всяка изминала седмица, защото изпращаха на север все повече от малкото левиатани, с които разполагаха. Така подсилвайки основното ядро на Ордата, орките бяха оставили Грим Батол оголен откъм защита. Срещу непоколебима армия, сравнима по размери с онази, която сега се биеше в околностите на Дън Алгаз, дори здраво укрепените в планината орки щяха да отстъпят, при което щяха да изгубят възможността да отглеждат нови чудовища за нуждите на войната.
	А без други дракони, които да задържат силите на Алианса от север, остатъците от Ордата щяха най-накрая да се предадат.
	Подобна армия можеше да бъде събрана и изпратена от запад, ако не беше липсата на сътрудничество от страна на водачите в Алианса. Повечето от тях смятаха, че Каз Модан скоро ще падне и не намираха за нужно да поемат допълнителния риск на подобен поход. Крас не можеше да повярва, че те няма да използват атака на два фронта, за да избавят най-накрая света от оркската заплаха. Това за пореден път доказваше късогледото мислене на по-младите раси. Първоначално той се беше опитал да убеди Кирин Тор да подтикнат към действия своите съюзници. Но след като влиянието на магьосническата общност над крал Теренас бе започнало да се топи, собствените му събратя от съвета бяха по-заети със задачата да спасят остатъците от позициите си в Алианса.
	Затова Крас се бе решил на един отчаян блъф, разчитайки на параноята, присъща на оркските вождове. Искаше да ги накара да повярват, че нашествието е започнало. Дори се погрижи да получат доказателства, които да потвърдят слуховете, разпръснати от неговите агенти. Надяваше се, че ще извършат немислимото.
	Надяваше се, че ще изоставят своята планинска крепост и ще преместят на север люпилнята за дракони заедно с Алекстраза.
	В началото това бе просто един отчаян ход, но за удивление дори на Крас планът беше постигнал изумителен успех. Комендантът на Грим Батол, някой си Некрос Скълкръшър, бе започнал да става все по-убеден, че дните на орките в планинската крепост са преброени. Налудничавите слухове бяха придобили собствен живот и се бяха раздули отвъд очакванията на магьосника.
	А сега орките имаха сигурно доказателство в лицето на Ронин. Младият заклинател бе изиграл своята роля. Той бе доказал на Некрос, че в наглед непревземаемата крепост може да се проникне съвсем спокойно, особено чрез магия. Оркският командир със сигурност вече бе дал заповед за напускане на Грим Батол.
	Да, Ронин бе изиграл ролята си отлично, но Крас знаеше, че никога няма да си прости начина, по който го бе използвал. Какво щеше да си помислила любимата му кралица за него, когато научеше истината? От всички дракони точно Алекстраза най-много обичаше по-младите раси. Те са децата на бъдещето, бе казала някога тя.
	— Трябваше да го направя — изсъска Крас.
	Но дори видението в езерцето да бе имало за цел да му припомни съдбата на неговата пионка, то послужи и като тласък за магьосника. Трябваше да научи повече.
	Свеждайки се над водата, Крас затвори очи и се съсредоточи. Бе минало доста време, откакто за последен път се бе свързвал с един от най-полезните си агенти. Ако все още бе жив, той несъмнено знаеше какво се случва около планината. Представи си образа на този, с когото искаше да разговаря, и посегна към него със съзнанието си, използвайки цялата си сила, за да отвори връзката, която двамата споделяха.
	„Чуй гласа ми… крайно важно е да поговорим… денят може би настъпи най-накрая, мой търпеливи приятелю, денят на свободата и изкуплението… чуй ме, Ром…“


	Шестнадесет

	— Вдигнете го — изгрухтя животински глас.
	Яки ръце грубо хванаха замаяния Ронин под мишниците и го изправиха на крака. Някой плисна студена вода в лицето му и това го върна в съзнание.
	— Ръката му. Тази. — Един от онези, които държаха магьосника, повдигна лявата му ръка. Някой я стисна, хвана кутрето му…
	Ронин извика, когато костта се счупи. Разтваряйки широко очи, той видя пред себе си жестокото лице на един възрастен орк, покрито с белези от годините битки. Изражението му не показваше и намек за удоволствие от болката, която бе причинил на човека, а по-скоро леко нетърпение, сякаш тъмничарят би предпочел да е другаде и да се занимава с по-важни дела.
	— Човеко. — Думата прозвуча като проклятие. — Ще ти дам само една възможност да живееш. Къде са останалите от групата ти?
	— Не съм… — Ронин се закашля. Болката от счупения пръст продължаваше да го изгаря. — Сам съм.
	— За глупак ли ме мислиш? — изгрухтя водачът. — На глупак ли ти прилича Некрос? Колко пръсти остават, а? — Той подръпна пръста в съседство до счупения. — Много кости има в тялото. Много кости, които да бъдат счупени!
	Ронин мислеше бързо, опитвайки се да пренебрегне болката. Вече бе казал на своя мъчител истината, но това явно не бе задоволило орка. Какво желаеше да чуе този Некрос? Че неговата планина е била нападната от цяла армия? Дали това щеше да му се понрави повече?
	Разбира се, подобна лъжа можеше да помогне на Ронин да оцелее, докато открие някакъв начин за бягство. Все още не знаеше какво се бе случило. Въпреки цялата му предпазливост все пак Детуинг го бе надхитрил. Очевидно драконът бе искал магьосникът да бъде разкрит. Това изглеждаше също толкова нелогично, колкото и явното желание на Некрос да научи, че неприятелски войници се разхождат из крепостта му!
	Ронин можеше да се тревожи за мрачните планове на Детуинг и по-късно. Засега животът му бе на първо място.
	— Не! Не, моля ви… другите… Не знам къде са… ние се разделихме…
	— Разделили сте се? Не го вярвам! Дошли сте за кралицата на драконите! Това е целта ви, магьоснико! Знам го! — Некрос се наведе напред, а зловонният му дъх заплашваше да прати Ронин отново в безсъзнание. — Моите шпиони са чули! Ти си чул, нали, Крил?
	— О, да, о, да, господарю Некрос! Аз чух всичко!
	Ронин се опита да погледне зад орка, обаче Некрос му пречеше да види изреклия тези думи. Но самият глас говореше достатъчно за самоличността на шпионина — този Крил несъмнено бе гоблинът, когото бе чул в тунелите.
	— Пак те питам, човеко, вие сте дошли за дракона, не е ли така?
	— Ние се раз…
	Некрос го удари през лицето, оставяйки кървава диря край устата на Ронин.
	— Ей сега ще ти счупя още един пръст! Вие сте дошли да освободите дракона, преди вашите армии да достигнат Грим Батол! Вие сте решили, че хаосът ще работи във ваша полза, така ли?
	Този път Ронин си бе научил урока.
	— Да… ние дойдохме за това.
	— Ти каза „ние“! Това е за втори път! — Главният орк се отпусна назад триумфално. Чак сега раненият магьосник забеляза сакатия крак на Некрос. Не бе чудно, че този жесток орк бе начело на люпилнята за дракони, вместо да командва някоя свирепа бойна група.
	— Виждаш ли, велики Некрос? Грим Батол вече не е безопасно място, мой славни командире! — включи се и пискливият глас на гоблина. — Кой знае още колко врагове дебнат сред неизброимите му тунели? Кой знае колко скоро армиите на Алианса ще тръгнат към теб… начело с черния? Колко жалко, че почти всичките ти дракони са край Дън Алгаз! Ти не би могъл да защитаваш планината с толкова малко от тях! По-добре врагът да не ни завари тук, отколкото да похабим толкова ценни…
	— Кажи ми нещо, което да не знам, дребна отрепка такава! — Оркът забоде един тлъст пръст в гърдите на Ронин. — Е, вие дойдохте твърде късно! Няма да получите нито дракона, нито нейните малки, човеко! Некрос е помислил за това преди всички вас!
	— Аз не…
	Още един удар. Единствената полза от силната болка в лицето на пребития магьосник бе, че тя намали агонията в счупения му пръст.
	— Можете да вземете Грим Батол, човеко, не че ще имате някаква полза от него! Дано всичко това се срути отгоре ви!
	— Некрос… трябва… да спреш тази лудост!
	Ронин рязко вдигна глава нагоре. Той позна този глас, въпреки че го бе чувал само веднъж.
	Неговите пазачи също се извърнаха достатъчно, за да може да види огромната люспеста фигура, зловещо окована с вериги и скоби. Алекстраза, великата кралица на драконите, дори не можеше да помръдне. Нейните крайници, опашка, крила и шия бяха приковани неподвижно. Тя можеше да движи единствено гигантските си челюсти, но само колкото да яде и да говори с мъка.
	Пленът не й се бе отразил добре. Ронин бе виждал дракони и преди, най-вече червени, и всички те имаха люспи с металически блясък. Люспите на Алекстраза бяха станали матови, избледнели и на много места изглеждаха разхлабени. А очите й бяха изгубили блясъка си, освен това в тях се четеше невероятна умора.
	Можеше само да си представя колко й е било тежко да бъде затворничка, принудена да ражда малки, които нейните тъмничари обучаваха да служат на една жестока кауза. Най-вероятно — без да ги зърва никога, защото й биваха отнемани още в яйцата си. Може би тя дори съжаляваше за животите, погубени от смъртоносното й потомство…
	— Не съм ти разрешавал да говориш, влечуго — изръмжа Некрос. Той бръкна в една кесия на пояса си и стисна нещо.
	Кожата на Ронин настръхна, когато той усети пробуждането на магическа сила с изумителни мащаби. Не разбра какво направи оркът, но кралицата на драконите изрева с такава болка, че всички с изключение на Некрос застинаха като поразени.
	Но въпреки агонията Алекстраза продължи да говори:
	— Ти… губиш сили и… време, Некрос! Ти се бориш за кауза… която вече е… изгубена!
	Простенвайки, тя притвори очи. Дишането й, толкова учестено преди миг, постепенно започна да възвръща нормалния си ритъм.
	— Само Зулухед може да ми заповядва, влечуго такова — измърмори еднокракият орк. — А той е далеч оттук. — Ръката му се измъкна от кесията. В същото време магическата сила, която бе усетил Ронин, рязко се стопи.
	Магьосникът бе чувал много слухове за начина, по който Ордата държеше това великолепно създание под свой контрол, но никой от тях не го беше подготвил за това, на което току-що бе станал свидетел. Несъмнено в кесията се криеше някакъв могъщ артефакт. Дали Некрос осъзнаваше докрай силите, които използваше? С такава мощ на свое разположение той спокойно можеше да властва и над цялата Орда!
	— Трябва да заловим и останалите — обърна се възрастният воин към един пазач, стоящ край входа. — Къде открихте тялото на часовия?
	— Пето ниво, трети тунел.
	Некрос сви вежди.
	— Над нас? — Той втренчи поглед в Ронин, сякаш оглеждаше сочно парче говеждо. — Ползвали са магия! Започнете да претърсвате навсякъде от пето ниво нагоре… Обиколете всички тунели! Някак са успели да проникнат отгоре! — По нечовешкото му лице с остри бивни бавно се разля усмивка. — Може пък и да не е магия… Торгус е видял грифони! Това е! Групата им е долетяла, след като Детуинг е прогонил Торгус!
	— Детуинг… Детуинг не служи на никого… освен на себе си! — Внезапно обяви Алекстраза, отваряйки широко очи. Тя звучеше почти изплашено, но Ронин я разбираше напълно. Та кой не се страхуваше от черния демон?
	— Но сега той работи за хората — настоя нейният тъмничар. — Торгус го е видял! — Ръката му потупа кесията. — Е, може би сме готови да посрещнем и него!
	Сега вече Ронин не можа да се сдържи и впи поглед в кесията. Нейното съдържание, изглежда, бе някакъв медальон или диск, съдейки по неясните очертания. Какви ли сили притежаваше, та Некрос вярваше, че му дава шанс срещу бронирания левиатан?
	— Всички искате дракони… — Некрос отново се обърна към магьосника. — И дракони ще получите… Но вие с черния няма да се радвате за дълго, човеко! — Той махна към изхода. — Отведете го!
	— Да го убием ли? — изръмжа един от пазачите с известна надежда в гласа.
	— Не още! Може по-късно да имам други въпроси към него. Знаете къде да го сложите! Аз ще дойда след малко, за да се погрижа, дори неговата магия да не може да му помогне!
	Двата грамадни орка, които държаха Ронин, го повлякоха напред толкова енергично, че едва не изтръгнаха ставите на ръцете му. С леко замъглен поглед той видя за миг как Некрос се обърна към един друг орк.
	— Удвоете товарачите! Пригответе фургоните! Аз ще се оправя с кралицата! Искам всичко да е готово!
	Некрос излезе от полезрението на Ронин… но го замени друга фигура.
	Гоблинът, когото Некрос бе назовал Крил, намигна към Ронин, сякаш двамата имаха някаква обща тайна. Когато магьосникът отвори уста, злобното дребно създание поклати несъразмерната си глава и се ухили. Гоблинът стискаше нещо в шепата си. Отмести едната си ръка, точно, колкото Ронин да види какво бе то.
	Медальонът на Детуинг.
	И докато пазачите го извеждаха от кабинета на командира, изтощеният магьосник разбра как Детуинг бе събрал толкова много информация за Грим Батол. Осъзна, че каквото и да бе намислил Некрос, оркът играеше по свирката на черния също като Ронин.

	* * *

	Въпреки че сред горите и хълмовете се чувстваше в свои води, Верееса не можеше да различи един подземен тунел от друг. Вроденото й чувство за посока сякаш й изневеряваше, а може би постоянното навеждане и приклякване я разсейваше твърде много. Макар сега проходите да бяха населени от тролове, повечето бяха изкопани от джуджета в дните, когато областта около Грим Батол бе тяхна миньорска колония. Затова Ром, Гимел и дори Фалстад нямаха проблеми с придвижването си из тях, но високата елфа трябваше да върви прегъната на две през повечето време. Гърбът и краката я боляха, но тя стискаше зъби, защото не желаеше да проявява признаци на слабост пред тези калени воини. В края на краищата точно Верееса бе настояла да дойдат тук.
	Най-накрая не издържа и попита:
	— Наближаваме ли вече?
	— Скоро, много скоро — отвърна Ром. За нещастие, той повтаряше същото от известно време насам.
	— Този вход — замисли се отново Фалстад. — Кажи пак къде е?
	— Тунелът излиза на едно място, откъдето някога изнасяхме изкопаното злато. Може дори да видим някои от старите транспортни ленти, ако орките не са ги претопили за оръжия.
	— И по този път ще можем да влезем вътре?
	— Да. Ще можете да продължите по стария път, дори и лентите да ги няма. Все пак там има охрана, така че няма да бъде съвсем лесно.
	Верееса обмисли чутото.
	— Ти спомена и за дракони. На каква височина летят?
	— Не дракони в небесата, лейди Верееса. На земята са.
	— На земята? — изсумтя Фалстад.
	— Да, онези, които са с наранени крила или не могат да носят ездач. Трябва да има два от тази страна на планината.
	— На земята… — промърмори джуджето от Еъри Пийкс. — Т’ва ще бъде различна битка…
	Ром внезапно спря и посочи напред.
	— Ето го, лейди Верееса! Отворът!
	Рейнджърът присви очи, но дори със своето изключително нощно зрение не можа да различи нищо.
	Но Фалстад явно го бе видял:
	— Ужасно е малък! Ще ни бъде доста тясно.
	— Да, твърде тесен е за орките, а те смятат, че е твърде тесен и за нас. Но си има трик.
	Верееса така и не успя да види предполагаемия отвор и се задоволи да последва джуджетата. Едва когато бяха стигнали почти до края на задънения коридор, тя започна да различава мъждивата светлинка, процеждаща се отвън. Пристъпвайки по-близо, елфата с разочарование забеляза една цепнатина, която беше широка едва колкото да промуши меча си.
	Тя погледна надолу към водача на джуджетата от хълмовете.
	— И какъв е трикът, за който спомена?
	— Ако преместиш тези камъни, внимателно поставени от нас, ще се отвори достатъчно голям процеп. Но до тях не можеш да стигнеш от външната страна! Оттам скалата изглежда цяла. А разширяването на отвора би отнело на орките повече време, отколкото биха искали да посветят на тази задача!
	— Но все пак те знаят, че вие се криете в тези тунели, не е ли така?
	Лицето на Ром стана намусено.
	— Да, но не се страхуват от нас, докато драконите вардят този подстъп. Пътят, по който трябва да минете, е доста опасен, както сама можеш да видиш. Вбесява ме мисълта, че сме толкова близо, а не можем да се отървем от тези прокълнати нашественици…
	Незнайно защо на Верееса й се стори, че водачът на джуджетата не й казва всичко. Думите му може и да бяха верни донякъде, но имаше някаква друга причина неговите хора да не ползват маршрута по-често. Дали в миналото не се бе случило нещо, което да ги накара да се страхуват от това място? Или тук наистина бе толкова опасно?
	И ако опасността бе толкова голяма, наистина ли елфата искаше да поеме такъв риск?
	Тя вече се бе обвързала. Ако не заради Ронин, то поне за да допринесе за края на тази нескончаема война… Но Верееса все още таеше надеждата, че може да открие магьосника жив.
	— Трябва да тръгваме. Има ли специален ред, по който трябва да махаме камъните?
	Ром примигна.
	— Лейди елф, трябва да изчакате до мръкнало! Иначе драконите ще ви видят толкова сигурно, колкото сега ви виждам аз!
	— Но ние не можем да чакаме толкова дълго! — Верееса нямаше представа колко часа са изминали, откакто двамата с Фалстад бяха пленени от троловете, но това едва ли се бе случило отдавна.
	— Само час и малко отгоре, лейди Верееса! Нима животът ви не струва повече?
	Толкова ли късно бе станало? Изгледа Фалстад в почуда.
	— Беше в несвяст доста дълго време — отвърна той на безмълвния й въпрос. — За кратко дори помислих, че си мъртва.
	Елфата се опита да се успокои.
	— Много добре. Да почакаме тогава.
	— Добре! — Водачът на джуджетата от хълмовете плесна с ръце. — Така ще имаме време да хапнем и да отморим!
	Верееса се чувстваше прекалено напрегната, за да мисли за храна, но все пак прие скромната вечеря, която й предложи Гимел малко по-късно. Той се погрижи всеки да получи равен дял от провизиите. След като взе своята част, Ром се отдалечи бавно, обяснявайки, че иска да провери дали троловете не са се появили в някои от страничните тунели, покрай които бяха минали по-рано.
	Фалстад яде с апетит, очевидно въодушевен от сушените меса и плодове. Верееса дъвчеше с по-малък ентусиазъм, тъй като храната, приготвяна от джуджетата, не се славеше с превъзходните си вкусови качества. Разбираше, че месото е опушено, за да се запази по-дълго време, и дори бе удивена как някой бе успял да намери плодове в тази неприветлива земя. Въпреки това нейният изтънчен вкус се възмущаваше. Но храната поне бе питателна, а рейнджърът знаеше, че щеше да има нужда от енергия.
	След като приключи с яденето, Верееса се изправи и се огледа. Фалстад и останалите джуджета се бяха отпуснали, за да починат, но елфата имаше нужда да се поразтъпче. Тя се намръщи, сещайки се отново за думите на своя наставник, че по нетърпението си приличала на човек. Повечето елфи надрастваха тази склонност още в ранна възраст, но някои оставаха такива до края на дните си. Обикновено те живееха извън родната си земя или вършеха задачи, позволяващи им да пътуват надалеч в името на своя народ. Може би ако оцелееше след всичко това, тя щеше да избере някой от тези два пътя. Дори може би щеше да отиде в Даларан.
	За късмет на елфата тунелите тук бяха по-високи от останалите, през които бе минала преди това. През по-голямата част от времето можеше да ходи почти изправена.
	Приглушен глас, разнасящ се в далечината, я накара внезапно да се закове на място. Беше се отдалечила твърде много и бе възможно отново да е попаднала на тролове. Изключително внимателно, без да издава нито звук, Верееса извади меча си и започна да се промъква напред.
	Гласът не звучеше като тези на троловете. Всъщност, докато се приближаваше, започна да й се струва, че познава говорещия.
	— Не можеше да бъде избегнато, велики! Мислех, че не искаш да научават за теб! — последва кратка пауза. — Да, елф рейнджър с красиво лице, това е тя — отново последва тишина. — Другият? Дивак от Еъри. Каза, че животното му избягало, когато ги хванали троловете.
	Колкото и да се стараеше, Верееса не можеше да чуе ответните реплики. Но поне бе различила единия събеседник. Джудже от хълмовете, при това доста познато.
	Ром.
	Значи неговото обяснение, че щял да претърсва тунелите, не беше съвсем вярно. Но с кого разговаряше и защо елфата чуваше само половината реплики? Дали джуджето не бе полудяло?
	Ром започна да се обажда по-рядко, колкото да потвърди, че е разбрал думите на тихия си събеседник. Рискувайки да бъде забелязана, Верееса се промъкна към коридора, откъдето идваше гласът на джуджето. Надникна зад ъгъла, точно колкото да наблюдава.
	Джуджето седеше на един камък и гледаше към свитите си шепи, от които се разнасяше слаба алена светлина. Верееса присви очи в опит да види какво държеше то.
	С известно затруднение различи малък медальон с нещо като скъпоценен камък в средата. Не беше нужно Верееса да е магьосник като Ронин, за да разпознае един вълшебен талисман, създаден с магия. Великите елфски лордове използваха подобни предмети, за да общуват със своите събратя или слуги.
	Все пак кой магьосник разговаряше сега с Ром? Джуджетата не бяха известни с обичта си към магията, нито пък изпитваха добри чувства към онези, които я владееха.
	Ако Ром бе свързан с магьосник, и то с такъв, на когото джуджето очевидно служеше, защо групата му продължаваше да обикаля из тунелите очаквайки с надежда деня, в който ще могат свободно да ходят под слънцето? Несъмнено този велик заклинател би могъл да направи нещо за тях…
	— Какво? — изтърси неочаквано Ром. — Къде?
	С изумителна бързина той вдигна очи и погледът му се спря право върху нея.
	Верееса отстъпи назад и се скри, но знаеше, че е закъсняла. Водачът на джуджетата я бе забелязал въпреки тъмнината.
	— Излез, така че да те виждам! — извика той. Когато тя се поколеба, Ром добави: — Знам, че си ти, лейди Верееса…
	Тъй като не виждаше смисъл от повече хитруване, рейнджърът излезе на открито. Тя изобщо не направи опит да прибере меча си, защото не бе сигурна дали Ром не бе предател.
	Той я погледна разочаровано.
	— А аз си мислех, че съм се отдалечил достатъчно, за да избегна този остър елфски слух! Защо трябваше да идваш тук?
	— Нямах непочтени намерения, Ром — исках само да се поразходя. От друга страна, твоето поведение повдига много въпроси!
	— Тези работи не те засягат… Какво?
	Скъпоценният камък на медальона проблесна за миг, стряскайки и двамата. Ром наклони леко глава на една страна, сякаш отново слушаше някого. И това, което му казваха, определено не му харесваше.
	— Мислиш ли, че е разумно… добре, както кажеш…
	Верееса стисна още по-здраво меча.
	— С кого говориш?
	За нейна изненада Ром й протегна медальона.
	— Той ще ти го каже лично. — Когато тя не взе предложения й предмет, джуджето добави: — Той е приятел, а не враг.
	Продължавайки да държи меча, елфата предпазливо посегна със свободната си ръка. Очакваше гръм или пронизваща горещина, но талисманът се оказа хладен и безобиден.
	„Поздрави, Верееса Уиндрънър“.
	Думите отекнаха право в главата й. Верееса едва не изтърва медальона не заради гласа, а по-скоро защото говорещият знаеше името й. Тя погледна към Ром, който сякаш я насърчаваше да отговори.
	„Кой си ти?“ — настоя рейнджърът, изпращайки собствените си мисли към говорещия.
	Нищо не се случи. Тя отново погледна към джуджето.
	— Той каза ли ти нещо? — попита Ром.
	— Да, в мислите ми. Аз отговорих по същия начин, но той не отвърна нищо.
	— Трябва да говориш на талисмана! Той ще чуе гласа ти като мисъл на другия край. Същото е, когато той говори. — Джуджето я погледна извинително. — Нямам представа защо, но така става…
	Извръщайки поглед към медальона, Верееса опита отново:
	— Кой си ти?
	„Ти ме познаваш от посланията ми до твоите господари. Аз съм Крас от Кирин Тор“.
	Крас? Това беше името на магьосника, който бе уговорил с елфите Верееса да съпровожда Ронин до морето. Тя не знаеше нищо повече за него, освен че нейните господари бяха уважили искането му. Верееса не познаваше други хора, които можеха да заповядват по този начин на елфските лордове.
	— Чувала съм твоето име. Ти също си и покровителят на Ронин.
	Тишина. Неловка тишина, ако питаха рейнджъра.
	„Аз съм отговорен за неговото пътуване“.
	— Знаеш ли, че той може би е пленник на орките?
	„Знам. Това не беше планирано“.
	Не било планирано? Верееса почувства как у нея се надига безразсъден гняв. Не било планирано?
	„Мисията му беше да наблюдава все пак. Нищо повече“.
	Елфата отдавна бе спряла да вярва в това.
	— Откъде да наблюдава? От тъмниците на Грим Батол? Или е трябвало да се срещне с джуджетата от хълмовете по причина, която все още не си обявил?
	Нова пауза. След това:
	„Ситуацията е много по-сложна от това, млада елфо, и се усложнява с всяка измината секунда. Например, твоето присъствие не беше част от плана. Ти трябваше да си тръгнеш обратно още на пристанището“.
	— Аз дадох клетва. И смятам, че тя не се простира само до бреговете на Лордерон.
	До нея Ром гледаше объркано. Лишен от средството си за връзка с магьосника, той можеше само да предполага какви бяха репликите на Крас и за какво се отнасяха забележките на Верееса.
	„Ронин… е късметлия“ — отвърна най-накрая Крас.
	— Ако е още жив — едва не се озъби тя.
	И за пореден път магьосникът се поколеба, преди да отговори. Защо се държеше по този начин? Несъмнено на него не му пукаше какво е сполетяло Ронин. Верееса познаваше достатъчно добре нравите на заклинателите — и хора, и елфи, за да знае, че те непрекъснато се използваха един друг, когато им се удадеше възможност. Изненадваше я единствено това, че Ронин, който изглеждаше по-умен, се бе хванал на номерата на този Крас.
	„Да, ако е още жив… — пак колебание. — От нас зависи да направим необходимото, за да го освободим“.
	Отговорът му я обърка напълно. Тя въобще не бе очаквала такова нещо от него.
	„Верееса Уиндрънър, изслушай ме. Допуснах няколко сериозни грешки в своята преценка и съдбата на Ронин е резултат от тях. Ти възнамеряваш да се опиташ да го откриеш, не е ли така?“
	— Така е.
	„Дори в планинската крепост на орките? Където властват дракони?“
	— Да.
	„Ронин е късметлия, че има такъв другар като теб… Надявам се този късмет още да не го е напуснал. Ще направя всичко по силите си, за да ти помогна в тази мъчна задача. Разбира се, непосредствената опасност остава за теб“.
	— Разбира се — отвърна кисело елфата.
	„Моля те, върни талисмана на Ром. Трябва да поговоря с него за момент“.
	Верееса върна медальона на джуджето. Ром впери поглед в скъпоценния камък. От време на време кимаше с глава, въпреки че казаното от Крас очевидно го безпокоеше силно.
	Най-накрая той вдигна очи към Верееса.
	— Ако наистина смяташ, че е необходимо…
	Тя осъзна, че думите бяха насочени към магьосника. Миг по-късно сиянието на скъпоценния камък намаля. Ром, който не изглеждаше никак доволен, протегна талисмана на елфата.
	— Иска ти да го носиш по време на пътуването. Дръж! Ще ти обясни лично.
	Верееса отново взе предмета. Незабавно гласът на Крас прозвуча в главата й.
	„Ром каза ли ти, че пожелах да носиш медальона?“
	— Да, но аз не го искам…
	„А искаш ли да откриеш Ронин? Искаш ли да го спасиш?“
	— Да, но…
	„Тогава аз съм единствената ти надежда“.
	Тя бе готова да спори с него, но честно казано, наистина се нуждаеше от помощ. Бяха само двамата с Фалстад и шансовете въобще не бяха в тяхна полза.
	— Добре. Какво ще правим?
	„Окачи талисмана на врата си, след това се върнете с Ром при останалите. Аз ще водя теб и твоя спътник до планината… и до най-вероятното място, на което може да откриете Ронин“.
	Магьосникът не предлагаше много, но това беше цялата помощ, на която Верееса можеше да се надява в момента. Затова тя прекара верижката през главата си и пусна медальона върху гърдите си.
	„Ще можеш да ме чуваш, когато пожелая, Верееса Уиндрънър“.
	Ром мина покрай нея, вече поел по обратния път.
	— Ела! Губим време, лейди елф!
	Докато тя го следваше, Крас продължаваше да й говори:
	„Не споменавай на никого за какво служи този медальон. Не приказвай с мен пред другите, освен ако не съм ти разрешил. За момента единствено Ром и Гимел знаят за моята роля.“
	— И каква е тя? — не се сдържа и промърмори тя.
	„Опитвам се да осигуря бъдеще за всички нас.“
	Елфата се зачуди над това изказване, но не каза нищо. Все още не се доверяваше на магьосника.
	Вероятно Крас го знаеше, защото добави:
	„Чуй ме, Верееса Уиндрънър. Може да ти кажа да направиш неща, които според теб няма да донесат добро на теб и тези, които обичаш. Повярвай ми, не мисля зло. Пътят ти крие опасности, които не разбираш и срещу които не можеш да се изправиш сама“.
	„А ти какво, всичките ли ги разбираш?“, помисли си Верееса.
	„Все още остава малко време до залез-слънце. Трябва да се погрижа за още едно важно нещо. Не напускай тунелите, докато не ти кажа. Прощавай засега, Верееса Уиндрънър“.
	Преди да успее да се възпротиви, гласът вече бе затихнал. Елфата изруга под нос. Бе приела съмнителната помощ на заклинателя, а сега трябваше и да се подчинява на заповедите му. Въобще не й се нравеше да оставя живота си — че и този на Фалстад — в ръцете на магьосник, който раздаваше заповеди от безопасната си, отдалечена кула.
	Най-лошото бе, че елфата току-що бе оставила съдбата им в ръцете на точно същия магьосник, който бе изпратил Ронин на това безумно пътуване… и както изглежда, го бе оставил да умре.


	Седемнадесет

	По някое време, докато го водеха към мястото, където орките смятаха да го държат в плен, Ронин отново бе изпаднал в безсъзнание. До голяма степен това бе заслуга на пазачите, които използваха всеки повод, за да го удрят или да извиват болезнено ръцете му. Агонията от счупения пръст изглеждаше незначителна в сравнение с това, което му бяха причинили до момента, когато бе припаднал.
	Съвзе се доста по-късно… само за да види един кошмарен огнен череп с черни очни дъна, който му се хилеше отмъстително.
	Стреснатият магьосник инстинктивно се опита да се отдръпне от кошмарното създание, но това му донесе единствено болката от откритието, че виси на вериги, здраво заковани около китките му. Колкото и да се мъчеше, той не можеше да избяга от близостта на демоничния ужас, надвиснал над него.
	Но чудовището не помръдна. Постепенно Ронин надви ужаса си и огледа неподвижното същество. Значително по-голямо от човек, то носеше броня от пламтящи кости. Това, което Ронин бе приел за зловеща усмивка, всъщност се дължеше на факта, че черепът на демоничния часови не бе покрит с плът. Пазачът бе изцяло обгърнат от огън, но магьосникът не чувстваше топлина. Все пак той подозираше, че ако тези горящи кокалести ръце го докоснат, резултатът ще бъде много, много болезнен.
	Поради липсата на по-добри идеи, Ронин се опита да заговори създанието:
	— Какво… кой си ти?
	Никакъв отговор. С изключение на потрепващите пламъци, зловещата фигура оставаше неподвижна.
	— Чуваш ли ме?
	Отново нищо.
	Изпитващ все по-малко страх и воден от любопитство, магьосникът се наведе напред, доколкото му позволяваха веригите. Изпълнен със съмнение, раздвижи единия си крак напред-назад. Отново не бе удостоен с никакво внимание, дори с помръдване на черепа в посока на шаващия крайник.
	Колкото и ужасяващо да изглеждаше създанието, то приличаше по-скоро на статуя, отколкото на живо същество. Въпреки външния си вид то едва ли бе демон. Ронин бе чел писания за големите, но досега не бе виждал такъв — определено не и някой, който непрекъснато пламти. Все пак не можеше да определи създанието като нищо друго.
	Магьосникът се намръщи, чудейки се какви ли са способностите на голема. Имаше само един начин да разбере — в края на краищата заклинателят трябваше да се измъкне оттук.
	Опитвайки се да не обръща внимание на болката, Ронин започна да движи възможно най-незабележимо останалите си здрави пръсти в една магия, която, както се надяваше той, щеше да го отърве от чудовищния пазач…
	С удивителна бързина огненият голем посегна напред и хвана осакатената ръка на Ронин. Изгарящ огън заля човека — но това беше огън, който гореше в самата му душа. Започна да крещи. Вика дълго и силно, докато накрая вече нямаше сили.
	Едва запазваше съзнание, главата му се отпусна напред, а той се молеше огънят или да изгасне, или да го погълне окончателно.
	Най-сетне големът отдръпна ръката си от неговата. Пламъците се стопиха. Дишайки учестено, Ронин успя да вдигне глава и да погледне към ужасяващия си пазач. Грозната имитация на лице отвърна на погледа му с пълно безразличие към мъченията, на които току-що бе подложила жертвата си.
	— Проклет… проклет да си…
	Зад голема едно познато кискане изправи космите по тила на магьосника.
	— Непослушко, непослушко! — проговори пискливият гласец. — Който си играе с огъня, се изгаря! Който си играе с огъня, се изгаря!
	Ронин наклони глава на една страна — отначало внимателно, след това по-смело, когато видя, че чудовищният му пазач не реагира. Близо до входа стоеше жилестият гоблин, когото Некрос бе нарекъл Крил. Същият, за когото Ронин знаеше, че служи и на Детуинг.
	Всъщност сега Крил открито носеше медальона с черния кристал. Магьосникът се удиви на дързостта му. Несъмнено Некрос би се зачудил защо неговият любимец продължава да държи талисмана на Ронин.
	Крил забеляза накъде е насочен погледът му.
	— Господарят Некрос въобще не те видя да го носиш, човеко, а и ние, гоблините, непрекъснато си намираме такива украшения!
	Все пак това едва ли бе всичко.
	— Освен това той е твърде зает, за да забележи, нали?
	— Умно, човеко, умно! А и да му кажеш, той няма да те чуе! Горкият господар Некрос, има си толкова много грижи! Да преместиш драконите и яйцата е сериозна работа, да знаеш!
	Големът въобще не реагира на присъствието на Крил, което не бе изненада за Ронин. Освен ако гоблинът не се опиташе да освободи затворника, пазачът щеше да остави Крил на мира.
	— Значи ти служиш на Детуинг…
	Съществото се намръщи за миг.
	— Неговите заповеди изпълнявам… да. От много, много време насам…
	— Защо си дошъл тук? Нали вече изпълних целите на господаря ти? А той ме направи на глупак…
	Незнайно защо, това изказване отново развесели Крил. С още по-зъбата усмивка той отвърна:
	— По-голям глупак никога не е съществувал, защото ти бе изигран не само от черния лорд. Аз също те използвах, човеко!
	Ронин не можеше да повярва на ушите си.
	— Как се случи това? По какъв начин си ме използвал?
	— Почти по същия, по който ни използва черният лорд, който смята гоблините за толкова низши, та да му робуват, без дори да помислят за себе си! — В думите на Крил се долавяше горчивина. — Но аз служих достатъчно, да, достатъчно!
	Ронин се намръщи. Наистина ли дребното откачено същество имаше предвид това, за което си мислеше магьосникът?
	— Ти възнамеряваш да предадеш дори дракона? Как?
	Грозният гоблин заподскача от радост.
	— Горкият господар Некрос е в толкова тежко положение! Дракони да мести, яйца да мести, вонящи орки да командва! Малко време му остава за мислене, ако това въобще може да се очаква от него! Можеше и да размисли повече, но сега, след като Алиансът несъмнено нахлува от запад, няма никакво време! Трябва да действа! Трябва да се прояви като орк, нали знаеш!
	— Говориш пълни безсмислици…
	— Глупак! — Гоблинът се засмя наново и повдигна медальона. — Ти ми донесе това! Счупено при залавянето ти, както несъмнено смята лорд Детуинг!
	Пред погледа на затворника Крил започна да изчопля камъка в средата. След кратко усилие кристалът излезе и падна в жилестата ръка на гоблина. Той го вдигна, за да го види Ронин.
	— А с това — няма вече Детуинг…
	Ронин не вярваше на ушите си.
	— Няма вече Детуинг? Надяваш се да използваш този камък, за да причиниш края му?
	— Или да го накарам да служи на Крил! Да, може би той ще ми стане слуга. — Сега гоблинът излъчваше чиста омраза. — И няма повече да подлизурствам на влечугото! Няма повече да бъда негов лакей! Планирах това дълго време и много усилено, точно така, чаках и чаках, и наблюдавах кога ще стане най-уязвим, да!
	Очарован против волята си, плененият заклинател измърмори:
	— Но как?
	Крил отстъпи назад към входа.
	— Некрос ще ми осигури възможността, не че го знае… А това… — Той подхвърли камъка във въздуха и отново го хвана. — Това е частица от черния лорд, човеко! Люспа, превърната в скъпоценен камък чрез собствената му магия! Трябваше да я използва, за да работи медальонът! Ти знаеш какво означава да притежаваш люспа от някой дракон, нали?
	Ронин мислеше с бясна скорост. Какво бе чул веднъж? „Да притежаваш частица от най-великите левиатани, означава да имаш власт над силите им“.
	— Но това никога не се е случвало досега! Самият ти трябва да имаш огромна магическа сила, за да успееш да го направиш! Къде…
	Големът реагира на внезапната му възбуда. Призрачните челюсти се разтвориха и кокалестата му ръка посегна към Ронин. Магьосникът незабавно замръзна и дори спря да диша.
	Огнената фигура се поколеба, но не се отдръпна. Ронин продължи да сдържа дъха си, молейки се чудовището да се оттегли.
	Крил се захили на затрудненото му положение.
	— Но виждам, че сега си зает, човеко. Съжалявам, че отнех толкова много от ценното ти време. Исках да разкажа на някого за моя триумф. На човек, който скоро ще бъде мъртъв, нали? — Гоблинът си тръгна с подскачане. — Трябва да вървя! Некрос отново ще има нужда от моите напътствия, да, ще има!
	Ронин не можеше да сдържа дъха си повече. Той издиша с надеждата, че забавянето му бе достатъчно.
	Грешка.
	Големът посегна към него — и всички мисли за дребния предател Крил се изпариха, когато пламъците наново погълнаха Ронин.

	* * *

	Времето до настъпване на мрака се нижеше бавно. Както й бе заповядал Крас, Верееса не бе казала на никого за медальона, а след допълнителното настояване на Ром го бе скрила под пътния си плащ, който между другото вече бе доста износен.
	Скоро след завръщането им при останалите, Ром бе дръпнал Гимел настрана, за да поговори с него. Елфата бе забелязала как двамата скришом хвърлят погледи към нея. Ром очевидно искаше неговият заместник да знае за решението на Крас. Съдейки по унилото изражение на другия, Гимел не бе останал особено доволен.
	В момента щом светлината през процепа изчезна, джуджетата започнаха методично да разтрупват отвора. Верееса не виждаше причина тази или онази скала да бъде премествана, но бойците на Ром бяха непреклонни. Най-накрая тя се отдръпна назад, стараейки се да не мисли за изгубеното време.
	След като беше махнат и последният камък, в главата й отекна гласът на магьосника, отначало звучащ малко немощно.
	„Изходът… отворен ли е, Верееса Уиндрънър?“
	Тя бе принудена да се извърне встрани и да се направи, че кашля, за да промърмори:
	— Тъкмо свършиха.
	„Тогава можеш да продължиш напред. Щом излезете отвън, извади талисмана от мястото, където си го скрила. Това ще ми позволи да виждам какво има пред вас. Няма да се обаждам повече, докато ти и джуджето от Еъри не напуснете тунелите“.
	Едва бе чула това, когато Фалстад застана до нея.
	— Готова ли си, моя елфска лейди? Джуджетата от хълмовете желаят по-скоро да се избавят от нас, струва ми се.
	Всъщност Ром вече бе застанал до изхода, а неясната му фигура ръкомахаше на двамата да се изкатерят навън. Верееса и Фалстад забързаха покрай него, внимателно избирайки пътя си през новоразширения отвор. Кракът на рейнджъра се подхлъзна веднъж, но тя успя да запази равновесие. Волният вятърът над нея я зовеше. Тя не изпитваше любов към подземията и се надяваше, че обстоятелствата няма да я върнат обратно там в скоро време.
	Фалстад, който бе стигнал първи до върха, вече протягаше силната си ръка към нея, за да й помогне да се изкачи. Без никакво усилие той я издигна високо, след което я остави до себе си.
	Веднага щом двамата излязоха навън, джуджетата започнаха да запълват дупката. Тя се стопяваше бързо, още докато Верееса се ориентираше в заобикалящата ги обстановка.
	— И какво ще правим сега? — попита Фалстад. — По това ли трябва да се качваме?
	Той посочи към основата на планината. Дори в мрака на нощта ясно се виждаше, че първите няколкостотин метра представляват отвесна и гола скала. Елфата не успя да различи никакъв вход, което я озадачи. Ром я бе накарал да вярва, че щяха да го видят едва ли не веднага.
	Тя се обърна, за да го извика, но откри единствено, че от дупката не е останала почти никаква следа. Верееса коленичи, след това залепи ухо до малката цепнатина. Не се чуваше абсолютно нищо.
	— Забрави ги, моя елфска лейди. Те са се върнали в скривалищата си. — В тона на Фалстад се долавяше нотка на презрение към неговите братовчеди от хълмовете.
	Кимвайки, елфата най-накрая си спомни за инструкциите на Крас. Замятайки плаща си встрани, тя извади медальона от укритието му и го постави открито върху гърдите си. Верееса се надяваше, че магьосникът може да вижда в тъмното, иначе нямаше да им бъде от никаква помощ.
	— Какво е това?
	— Помощ… надявам се. — Крас й бе заповядал да не казва на никого за медальона, но едва ли бе очаквал от нея да го крие и от Фалстад. Джуджето би я сметнало за луда, ако започнеше да си говори самичка.
	„Всичко се вижда много добре — обяви магьосникът, стряскайки я. — Благодаря“.
	— Какво има? Защо подскочи така? — попита джуджето.
	— Фалстад, нали знаеш, че Кирин Тор бяха изпратили Ронин с мисия?
	— Да. При това по-сериозна от тъпите измислици, които той ни разказа. Защо?
	— Този медальон е от магьосника, който го е изпратил на истинската му мисия, част от която, според мен, беше Ронин да проникне в планинската крепост.
	— С каква цел? — Той не изглеждаше никак изненадан.
	— Това все още не ми е обяснено. А медальонът позволява на един от магьосниците, на име Крас, да разговаря с мен.
	— Но аз не чувам нищо.
	— За съжаление, това е начинът, по който работи — чувам го само аз.
	— Типично за магьосниците — отбеляза Фалстад със същия тон, с който бе коментирал недостатъците на братовчедите си от хълмовете.
	„Най-добре да тръгвате — предложи Крас. — Времето, както се казва, е от изключителна важност“.
	— Случи ли се нещо? Отново подскочи!
	— Както казах, ти не можеш да го чуеш, но аз мога. Той иска да продължим напред. Каза, че щял да ни води!
	— Че той вижда ли?
	— Чрез кристала.
	Фалстад се приближи до медальона и насочи пръст към камъка.
	— Кълна се в Еъри, че ако ни измамиш, дори призракът ми ще те преследва, заклинателю! Кълна се!
	„Кажи на джуджето, че целите ни са сходни“.
	Верееса повтори изречението на Фалстад, който го прие неохотно. Елфата също изпитваше съмнения, но ги запази за себе си. Крас бе казал, че целите им били „сходни“. Това съвсем не означаваше, че са еднакви.
	Въпреки тези свои мисли тя започна стриктно да изпълнява първите нареждания на Крас, приемайки, че той поне ще ги вкара в Грим Батол. Упътванията му отначало звучаха чудато, тъй като ги накара да заобиколят част от планината по маршрут, който според тях щеше да отнеме твърде много време. Но след това магьосникът ги прекара по една равна пътека, която бързо ги изведе до тясно пещерно гърло — търсения вход, както се надяваше Верееса. В противен случай тя непременно щеше да си поговори с техния съмнителен водач.
	„Стара мина на джуджетата — каза Крас. — Орките смятат, че не води никъде“.
	Верееса я огледа, доколкото й позволяваше тъмнината.
	— Щом отвежда вътре, защо Ром и хората му не са я ползвали досега?
	„Защото те чакат търпеливо“.
	Искаше й се да попита какво точно чакат, но Фалстад внезапно я хвана за ръката.
	— Чуй това! — прошепна ездачът на грифони. — Нещо идва насам!
	Те се прикриха зад една оголена скала — и точно навреме. Една страховита сянка целеустремено се приближаваше към района на пещерата, издавайки съскащи звуци. Верееса забеляза драконова глава, която се оглеждаше наоколо, а червените й очи проблясваха леко в нощта.
	— Ето ти една основателна причина да не се ползва този път — прошепна Фалстад. — Знаех си, че е твърде хубаво, за да е вярно!
	Изведнъж главата се извъртя към тях.
	„Трябва да запазите тишина. Слухът на драконите може да бъде много остър“.
	Елфата не си направи труда да предаде това излишно указание. Стискайки меча си, тя гледаше как бегемотът направи няколко крачки към тяхното скривалище. Размерите му бяха далеч по-малки от тези на Детуинг, но все пак бе достатъчно голям, за да ликвидира нея и Фалстад с лекота.
	Зад главата внезапно се разпериха крила. Но те бяха деформирани, както можеше да види рейнджърът благодарение на нощното си зрение. Нищо чудно, че този дракон изпълняваше ролята на куче пазач.
	В тази връзка, къде беше дресьорът му? Орките никога не оставяха един дракон без надзор, дори такъв, който никога нямаше да полети.
	Една излаяна заповед бързо отговори на въпроса й. Далеч зад звяра се появи мъждукаща факла. Постепенно се разбра, че е тя в ръката на грамаден орк. В другата си ръка той държеше меч почти толкова дълъг, колкото този на Верееса. Часовият извика нещо на дракона, който изсъска гневно. Оркът повтори заповедта.
	Бавно звярът започна да се обръща с гръб към мястото, където се бяха скрили двамата. Верееса задържа дъха си, надявайки се, че воинът и неговата хрътка ще забързат нанякъде.
	В този момент скъпоценният камък на медальона внезапно заблестя толкова ярко, че освети цялата околност.
	— Покрий го! — прошепна Фалстад.
	Рейнджърът се опита, но вече беше твърде късно. Не само драконът се бе обърнал отново, но този път и оркът беше реагирал. С насочена факла и размахан меч, той тръгна към тяхното укритие. Левиатанът дебнеше зад него, готов да действа по заповед.
	„Свали медальона от врата си — заповяда Крас. — Бъди готова да го хвърлиш в посока към дракона“.
	— Но…
	„Направи го!“
	Сваляйки бързо талисмана, Верееса се приготви да го хвърли. Фалстад погледна към своята спътница, но си замълча.
	Оркът се приближаваше все повече. Дори сам той представляваше сериозно предизвикателство, а с дракона до себе си за рейнджъра и нейния другар не оставаше никаква надежда.
	„Кажи на джуджето да пристъпи напред, да се разкрие“.
	— Той иска да излезеш напред, Фалстад — промърмори тя, без да е сигурна защо въобще си правеше труда да казва такава глупост на джуджето.
	— А ще предпочете ли сам да вляза в пастта на дракона, или просто да легна пред звяра, за да ме изгризка на спокойствие?
	„Няма време“.
	Тя повтори още веднъж думите на магьосника. Фалстад примигна, пое дълбоко дъх и кимна. Със стормхамъра в ръка той се плъзна покрай Верееса и излезе пред убежището им.
	Драконът изрева. Оркът изгрухтя и устата с острите бивни се разшири в нетърпелива усмивка.
	— Джудже! — изръмжа той. — Добре! Тъкмо взе да ми става скучно! Ще се позабавлявам с теб, преди да те дам за закуска на Зарас, че той отдавна е гладен!
	— Мисля да поспортувам с теб и гущера ти, свинска зурло, че ми стана хладно тук! Отлично ще се сгрея, докато натроша дебелия ти череп!
	Оркът и звярът се втурнаха напред.
	„Хвърли талисмана към дракона веднага. Постарай се да падне някъде в близост до устата му“.
	Заповедта звучеше толкова абсурдно, че отначало Верееса се почуди дали е чула правилно. След това й хрумна, че Крас сигурно можеше да направи някоя магия през медальона. Магия, която поне временно да извади от строя дивото създание.
	„Хвърляй го веднага, преди твоят приятел да си е изгубил живота“.
	Фалстад! Рейнджърът скочи, изненадвайки и двамата часови. Хвърли един бърз поглед към орка, след което с изкусно движение метна медальона към устата на дракона.
	Драконът се протегна напред със същата удивителна точност и хвана талисмана във въздуха.
	Верееса изруга. Едва ли Крас бе очаквал точно това.
	Но тогава се случи нещо странно, което накара и тримата войни да спрат на място. Вместо да глътне или да изплюе медальона, левиатанът остана неподвижен с наклонена на една страна глава. В устата му изгря червено сияние, но изглежда, без да му причини нищо лошо.
	За общо изумление бегемотът седна.
	Недоволен от това развитие на нещата, оркът изрева някаква заповед. Но драконът изглежда не го чуваше, а сякаш слушаше друг по-далечен глас.
	— Твоята хрътка си намери играчка, орк! — подигра му се Фалстад. — Изглежда, че този път за разнообразие ще трябва сам да си водиш битката!
	В отговор воинът с бивните замахна с факлата си, като едва не подпали брадата на джуджето. Проклинайки, Фалстад вкара своя стормхамър в употреба и за малко не счупи протегнатата ръка на орка. От своя страна, часовият направи опит да го промуши с меча си.
	Верееса стоеше нерешително. Тя искаше да помогне на Фалстад, но не бе сигурна дали в някой момент драконът нямаше да излезе от странния си унес и да се присъедини отново към своя ездач. Ако това се случеше, някой трябваше да е готов да се изправи срещу него.
	Джуджето и неговият противник си разменяха удари, като факлата и мечът изравняваха везните срещу стормхамъра. Оркът се опитваше да избута Фалстад назад без съмнение с надеждата, че неговият враг ще се препъне по изключително неравната земя.
	Елфата хвърли още един поглед към дракона. Той продължаваше да стои с наклонена глава. Очите му бяха широко отворени, но погледът му блуждаеше някъде далече.
	Изоставяйки колебанията, Верееса загърби левиатана и се втурна да спасява Фалстад. Тя не можеше да рискува другарят й да умре, пък драконът да прави каквото си ще.
	Оркът явно усети нейното идване, защото размаха факлата наоколо, тъкмо когато тя замахваше към него. Верееса ахна, защото пламъците минаха на сантиметри от лицето й.
	Все пак нейното идване принуди часовият да се бие на два фронта, а опитът му да я изгори го остави открит от другата страна. Фалстад не се нуждаеше от насърчаване, за да се възползва от това. Чукът се стовари надолу.
	Гърленият вик на орка почти заглуши звука на чупещи се кости. Мечът падна от треперещата ръка на воина. Стормхамърът бе строшил лакътя му, което правеше цялата ръка неизползваема.
	Изпълнен с болка и гняв, осакатеният пазач забоде факлата в гърдите на Фалстад. Джуджето се запрепъва назад, опитвайки се да угаси пламъците, които бяха обхванали брадата и гръдния му кош. Неговият свиреп враг се опита да го притисне, но елфата му отряза пътя.
	— Малка елфо! — изръмжа той. — Изгори и ти!
	Обхватът му далеч превъзхождаше нейния заради факлата и по-дългите му ръце. Верееса приклекна на два пъти, когато пламъците се доближаваха твърде близо до нея. Трябваше бързо да довърши орка, преди той да успее да я улучи.
	Когато воинът замахна отново, тя се прицели не в него, а по-скоро във факлата, въпреки че това означаваше да позволи пламъците да я доближат опасно. Оркът изкриви дивото си лице в гримаса, предвкусвайки успеха на атаката си.
	Върхът на меча й се вклини в дървото, изтръгвайки го от пръстите на изненадания часови. Постигайки успех, по-голям отколкото бе очаквала, Верееса полетя напред, избутвайки факлата пред себе си.
	Огънят улучи орка право в лицето. Той изрева от болка, отблъсквайки факлата встрани. Но пораженията вече бяха нанесени. Очите, носът и повечето от торната половина на лицето му бяха изгорени. Той не можеше да види нищо.
	С известно чувство на вина, но знаейки, че трябва да го накара да замлъкне, Верееса прониза слепия орк, прекратявайки болезнените му викове.
	— В името на Еъри! — изръмжа Фалстад. — Вече мислех, че няма да успея да се изгася!
	Продължавайки да диша тежко, елфата отрони:
	— До… добре… добре ли си?
	— Натъжен от загубата на хубавата, отглеждана дълги години брада, но ще го преживея! Какво й става на нашата прекомерно пораснала хрътка там?
	Драконът се бе отпуснал на четирите си лапи, сякаш се канеше да спи. Медальонът продължаваше да стои в устата му, но докато го гледаха, той внимателно го остави на земята пред себе си, след което погледна към двамата, сякаш единият от тях трябваше да го вземе.
	— Наистина ли очаква от нас да направим онова, което си мисля, моя елфска лейди?
	— Боя се, че да. И знам по чие внушение го прави. — Тя тръгна към очакващия бегемот.
	— Нямаш намерение да се опиташ да го вдигнеш, нали?
	— Нямам избор.
	Докато рейнджърът се приближаваше, чудовището погледна надолу към нея. За драконите се говореше, че виждали отлично в тъмното, а обонянието им било дори още по-остро. В такава близост Верееса нямаше никакъв шанс за спасение.
	С крайчето на плаща си тя предпазливо вдигна талисмана. Престоял толкова дълго в устата на дракона, той бе целият олигавен. С известно отвращение елфата го избърса в земята, доколкото можеше.
	Скъпоценният камък внезапно заблестя.
	„Пътят е чист — чу се монотонният глас на Крас. — Най-добре да побързате, преди да са дошли други“.
	— Какво му направи на това чудовище? — промълви тя.
	„Говорих с него. Сега той вече разбира. Побързайте. Рано или късно, ще дойдат и други“.
	Драконът вече разбирал? Верееса искаше да зададе още въпроси, но предполагаше, че магьосникът няма да й даде задоволителни отговори. Все пак Крас някак бе успял да извърши невъзможното, за което тя трябваше да му благодари.
	Тя върна верижката на врата си, оставяйки талисмана отново да виси свободно. На Фалстад рейнджърът каза само:
	— Трябва да продължим напред.
	Продължавайки да клати глава при вида на дракона, джуджето я последва.
	Крас удържа на думата си. Водеше ги през изоставената мина и впоследствие ги насочи по един коридор, за който Верееса никога не би помислила, че извежда до планинската крепост. Двамата трябваше да се изкачат по тесен и доста опасен страничен тунел, но най-накрая излязоха на горното ниво в една относително просторна подземна пещера.
	Пещера, изпълнена със суетящи се орки.
	От корниза, върху който се бяха свили, те виждаха как страховитите воини опаковат нещо и го товарят във фургони. До тях един ездач оседлаваше млад дракон, а по-нататък друг сякаш се приготвяше за незабавно отпътуване.
	— Изглежда, те всички се готвят да напуснат това място.
	И на нея така й се струваше. Наведе се напред, за да огледа по-добре.
	„Свършило е работа…“
	Крас бе проговорил, но от тона му Верееса разбра, че той бе изказал мислите си на глас неволно. Най-вероятно дори не осъзнаваше, че е изрекъл нещо. Нима той бе планирал някак да накара орките да напуснат Грим Батол? Въпреки изненадата си от начина, по който магьосникът се бе оправил с дракона, елфата се съмняваше, че той е чак толкова могъщ.
	Драконът, когото подготвяха за полет, внезапно тръгна към главния вход на пещерата. Ездачът му приключи със завързването си и се подготви за полет. Този левиатан, за разлика от бойните бе натоварен с провизии.
	Тя отново се отпусна назад и се замисли. Въпреки че изоставянето на Грим Батол бе от полза за Алианса в много отношения, то повдигаше много въпроси, а носеше и известно безпокойство. Каква щеше да бъде съдбата на Ронин, щом орките си тръгваха оттук? Едва ли биха си направили труда да водят вражески магьосник със себе си.
	И наистина ли смятаха да преместят всички дракони?
	Тя бе очаквала Крас да им подскаже следващите им ходове, но магьосникът запазваше тайнствено мълчание. Верееса се огледа, опитвайки се да определи по кой път трябва да тръгнат, за да открият къде е затворен Ронин… разбира се, ако той все още не бе екзекутиран.
	Фалстад сложи ръка на рамото й.
	— Там долу! Виждаш ли го?
	Тя проследи погледа му… и видя гоблина. Той се движеше забързано по друг корниз на пещерата, насочвайки се към един отвор далече вляво.
	— Т’ва е Крил! Не може да е друг!
	Елфата също бе сигурна в това.
	— И както се вижда, той се ориентира отлично в пещерата на орките!
	— Точно! Ето защо ни предаде в ръцете на техните съюзници!
	Но защо гоблинът не ги бе предал в плен на самите орки? Защо вместо това ги бе завел при ужасните тролове? Несъмнено орките биха се заинтересували от възможността да разпитат и двамата.
	Внезапно й хрумна една идея.
	— Крас! Можеш ли да ни покажеш как да стигнем до мястото, към което е тръгнал гоблинът?
	Не последва отговор.
	— Крас?
	— Какво става? — попита джуджето.
	— Магьосникът не отговаря.
	Фалстад изсумтя.
	— Значи отново сме сами?
	— Както изглежда. — Тя се изправи. — Онзи корниз. Той ще ни отведе там, където искаме да отидем.
	— Значи продължаваме без магьосника. Добре, така ми харесва повече.
	Верееса кимна мрачно.
	— Да, продължаваме сами… но не и нашият малък приятел Крил.


	Осемнадесет

	Прекалено бавни. Бяха прекалено бавни.
	С ядосано ръмжене Некрос бутна напред един пеон, подтиквайки безполезния орк от низшата каста към по-активни действия. Онзи се сви от страх и се забърза с товара си.
	Низшите орки не ставаха за нищо друго, освен за черноработници, а сега Некрос откри, че и в това отношение има какво да се желае. Той се бе принудил да накара своите воини да работят редом с тях, за да може всичко да бъде свършено до зазоряване. Всъщност сакатият орк бе искал да тръгнат под прикритието на нощта, но това вече не бе възможно, а не му се чакаше още цял един ден. С всеки изминал час нашествието несъмнено се приближаваше все повече, въпреки че скаутите, очевидно слепи за реалността, твърдяха, че не са открили следи дори от авангард, какво остава за цяла армия. Но вече бяха засечени воини на Алианса, яздещи грифони, един магьосник бе успял да се промъкне в планината и имаше сигурни доказателства, че най-ужасяващият от всички дракони служи на врага. И това, че скаутите не можеха да ги видят, не означаваше, че хората и техните съюзници не бяха стигнали до самите подстъпи на Грим Батол.
	Продължавайки да се мъчи да накара пеоните да осъзнаят колко спешна е задачата им по опаковането, Некрос първоначално не забеляза, че главният гледач се е приближил до него. Едва когато чу как някой притеснено се прокашля зад гърба му, Некрос се обърна.
	— Говори, Брогас! Защо се прокрадваш като една от тези отрепки?
	Леко закръгленият по-млад орк изкриви лице в гримаса. Бивните му бяха извити надолу в краищата си, което придаваше на вечно намръщената му физиономия още по-намусен вид.
	— Мъжкият… Некрос, мисля, че скоро ще умре!
	Още лоши новини. И то възможно най-лошите.
	— Да проверим!
	Те се забързаха, като Брогас внимаваше да поддържа темпо, при което недъгът на неговия началник да не си личи прекалено много. Обаче Некрос бе налегнат от много по-тежки грижи. За да продължи да отглежда дракони, той се нуждаеше не само от женска, но и от мъжкар. Без единия — все едно кой — той бе обречен на провал… а Зулухед нямаше да остане доволен от това.
	Най-накрая стигнаха до пещерата, в която бе настанен най-възрастният и единствен оцелял от съпрузите на Алекстраза. Навремето Тиранастраз несъмнено бе представлявал внушителна гледка дори в сравнение с останалите дракони. Некрос бе чувал, че старият кървавочервен мъжкар някога бе съперничел на Детуинг по размери и сила, въпреки че това най-вероятно бяха само легенди. Въпреки всичко, консортът*35 все още изпълваше огромната си пещера, а водачът на орките не искаше да повярва, че подобен гигант може да е болен.
	[*35 Съпруг на кралица, нямащ владетелски права. — Б.пр.]
	Но в момента, в който чу неравномерното дишане на дракона, той осъзна истината. Тиран, както го наричаше Некрос, бе получил няколко кризи през последната година. Някога оркът бе смятал, че драконите са безсмъртни и могат да загинат единствено в битка. С течение на времето бе разбрал, че краят им може да настъпи и по друга причина. Нещо вътре в древния бегемот бе предизвикало неговата бавна, но смъртоносна болест.
	— От колко време е така?
	Брогас преглътна.
	— От снощи. Ту се оправя, ту се влошава… но от няколко часа стана съвсем зле.
	Некрос се извъртя към ездача.
	— Глупак! Трябваше да ми кажеш по-рано!
	За малко да удари другия орк, но си даде сметка, че не би могъл да стори нищо, дори да го бяха уведомили. От известно време насам Некрос подозираше, че ще изгуби възрастния дракон, макар да не желаеше да го признае открито.
	— Какво ще правим, Некрос? Зулухед ще побеснее! Ще набие главите ни на кол!
	Некрос се намръщи. Той си бе представил същата картина и тя никак не му бе харесала.
	— Нямаме избор! Пригответе го за път! Той идва с нас — жив или мъртъв! А Зулухед да прави каквото ще!
	— Но, Некрос…
	Този път еднокракият орк наистина удари своя подчинен.
	— Смотан глупак! Изпълнявай заповедите!
	Покорявайки се, Брогас кимна и хукна нанякъде — най-вероятно да изкара яда си върху своите подчинени, докато те изпълняваха заповедите на Некрос. Тиран щеше да тръгне с останалите, независимо дали още дишаше или не. Най-малкото щеше да послужи за примамка…
	Правейки крачка напред, Некрос внимателно огледа грамадния мъжкар на Алекстраза. Люспите му бяха на петна, дишането бе непостоянно, звярът въобще не помръдваше… да, на Тиран наистина не му оставаше много време на този свят…
	— Некрос… — прогърмя изненадващо гласът на кралицата на драконите. — Некрос… подушвам, че си наблизо…
	Широкоплещестият орк се отправи към нейното отделение, склонен да се заеме с всяко нещо, което щеше да отклони вниманието му от тревожните мисли за това как смъртта на Тиран ще се отрази върху собствената му съдба. Предприемайки обичайната мярка за сигурност, той бръкна в кесията на пояса си и постави ръка върху _Демонична душа_.
	Алекстраза го гледаше с полупритворени клепачи. Тя също боледуваше напоследък, но Некрос отказваше да повярва, че може да изгуби и нея. Кралицата най-вероятно знаеше, че последният от съпрузите й скоро щеше да умре. На Некрос му се искаше вместо Тиран да бе оцелял някой от другите двама — те бяха много по-млади и жизнени.
	— Какво има сега, кралице?
	— Некрос, защо продължаваш тази лудост?
	Той изсумтя.
	— Само за това ли ме повика? Имам да върша по-важни неща от това да отговарям на глупавите ти въпроси!
	Драконът въздъхна.
	— Всички твои усилия ще доведат единствено до смъртта ти. Имаш възможност да спасиш себе си и своите подчинени, но не искаш да я използваш!
	— Ние не сме малодушни отрепки и предатели като Оргрим Дуумхамър! Кланът Драгънмоу ще се бие до самия кървав край!
	— Опитваш се да избягаш на север… Така ли си представяш битката?
	Некрос Скълкръшър извади _Демонична душа_.
	— Има неща, които не разбираш, древни драконе! В някои моменти бягството води към победа!
	Алекстраза въздъхна.
	— И няма никакъв начин да те убедя, нали, Некрос?
	— Най-сетне го разбра!
	— Тогава ми кажи нещо. Какво правеше в покоите на Тиран? От какво боледува той? — И очите, и гласът на дракона бяха изпълнени със загриженост за нейния съпруг.
	— Нищо, за което да се тревожиш, кралице! Най-добре помисли за себе си. Скоро ще те местим. Дръж се прилично и всичко ще мине много по-безболезнено…
	С тези думи, той прибра _Демонична душа_ и си тръгна. Кралицата на драконите го повика още веднъж, вероятно за да иска повече подробности за здравето на Тиран, но Некрос не можеше да губи повече време в притеснения за дракони — поне не за червените.
	Въпреки че конвоят най-вероятно щеше да е напуснал Грим Батол, преди нашествениците от Алианса да се появят, командирът на орките знаеше със сигурност, че едно същество щеше да пристигне навреме, за да предизвика хаос. Детуинг щеше да е тук на сутринта — дори само по една причина…
	Алекстраза.
	Черният дракон щеше да дойде заради своя враг.
	— Всичките да идват! — изръмжа оркът. — Всичките! Единственото, което ми трябва, е черният да бъде първи… — Той потупа кесията, в която държеше _Демонична душа_. — А после той ще свърши останалото!

	* * *

	Ронин отново се върна в съзнание, макар отначало да бе малко замаян. Чувстваше се неимоверно изтощен. Остана неподвижен, помнейки какво му се бе случило последния път. Не желаеше големът отново да го запрати в обятията на забравата — страхуваше се, че този път няма да се завърне.
	Докато силите му бавно се възстановяваха, затворникът внимателно отвори очи. Огненият голем не се виждаше никъде. Изненадан, Ронин повдигна глава и се огледа.
	В същия миг въздухът внезапно заблестя и пред него избухнаха стотици ярки искри, които се завихриха, оформяйки неясна човекоподобна фигура. Очертанията й бързо се изостриха и огненият голем се появи отново в цялото си уродливо величие. Страхувайки се от най-лошото, Ронин сведе глава и стисна очи, очаквайки ужасяващото докосване на магическото същество. Остана в тази поза за дълго, но най-накрая, когато любопитството му отново надделя над страха, магьосникът бавно и предпазливо отвори едното си око.
	Чудовището пак бе изчезнало. Така. Въпреки че не го виждаше в момента, Ронин оставаше под бдителния поглед на голема. Некрос очевидно си играеше с магьосника. А може би Крил по някакъв начин му бе погодил този номер. Надеждите на Ронин се стопиха.
	Навярно така бе по-добре. В края на краищата не бе ли смятал, че смъртта му ще бъде отлично изкупление заради онези, които бе оставил да загинат. Нима това нямаше най-накрая да потуши собственото му чувство за вина? Неспособен на нещо друго, Ронин продължи да виси, без да обръща внимание на изтичащите минути, нито на непрестанния шум, който вдигаха орките, докато довършваха приготовленията си за отпътуване. Некрос щеше да се върне, когато сметне за необходимо, и щеше или да отведе магьосника със себе си, или да го разпита за последен път, преди да го екзекутира, като последното бе по-вероятно.
	А Ронин не можеше да му попречи по никакъв начин.
	По някое време, след като отново бе затворил очи, умората го надви и той се унесе в приятна дрямка. Засънува дракони, призраци, джуджета… и Верееса. Образът на елфата успокои тревогите му. Той я познаваше отскоро, но лицето й изникваше все по-често в съзнанието му. Може би при други обстоятелства щеше да я опознае по-добре…
	Елфата стана център на съня му до такава степен, че Ронин дори можеше да чуе гласа й. Тя викаше името му отново и отново, отначало нежно, а след това, когато той не отговори, с все по-голяма настойчивост…
	— Ронин! — Гласът й се отдалечи, стана тих като шепот, но звучеше някак по-реално.
	— Ронин!
	Този път нейният зов го разбуди, прекъсвайки сънищата. В началото магьосникът се противопоставяше, защото нямаше никакво желание да се завръща към грубата реалност на своята клетка и неизбежната си смърт.
	— Не отговаря… — промърмори друг глас, съвсем не толкова нежен и мелодичен. Ронин го разпозна смътно и осъзнаването го доближи още повече към будното състояние.
	— Може би е упоен. Затова не е зад решетки и е заключен само с една верига — отвърна елфата. — Явно си казал истината…
	— Не бих ви излъгал, милостива господарке! Не бих ви излъгал!
	Пискливият гласец направи онова, което другите два не успяха. Магьосникът се отърси окончателно от дрямката… и едва се сдържа да не извика.
	— Да приключваме с това — измърмори Фалстад. От последвалите стъпки Ронин разбра, че джуджето и другите двама са тръгнали към него.
	Той отвори очи.
	Верееса и Фалстад наистина бяха в пещерата. Красивото лице на елфата бе изпълнено със загриженост. Държеше оголен меч, а на шията й висеше медальон, приличащ на онзи, който Детуинг бе дал на Ронин, но с кървавочервен камък, докато другият бе черен като самата душа на зловещия левиатан. До нея беше джуджето, окачило стормхамъра на гърба си. В ръката си носеше дълга кама, чийто връх бе опрян в гърлото на озъбения Крил.
	При гледката на неговите другари, особено на Верееса, Ронин отново се почувства изпълнен с надежда…
	В този миг огненият голем безшумно се материализира зад малкия спасителен отряд.
	— Пазете се! — извика ужасеният магьосник с пресипнал от крясъци глас.
	Когато чудовищната фигура посегна към тях, Верееса и Фалстад се хвърлиха в две различни посоки. Блъснат от джуджето, Крил полетя към стената, на която бе окован Ронин. Удари се в скалата и ядно изруга.
	Фалстад пръв скочи на крака и хвърли камата си към голема, който не обърна никакво внимание на острието, отскочило от кокалената му броня. Тогава джуджето взе стормхамъра си в ръце и замахна към нечовешкия пазач още докато Верееса се изправяше, за да се включи в атаката.
	Все още без сили Ронин не можеше да направи нищо друго, освен да гледа. Рейнджърът и джуджето нападнаха своя демоничен противник от двете страни, опитвайки се да принудят голема да допусне фатална грешка.
	За нещастие Ронин се съмняваше, че те ще успеят да убият съществото с физически средства.
	Първият удар на Фалстад избута чудовището една стъпка назад, но втория път големът сграбчи оръжието в горния край и се опита да го придърпа към себе си. Ездачът на грифони се оказа въвлечен в ръкопашна схватка.
	— Ръцете! — изпъшка магьосника. — Пази се от ръцете!
	Пламтящите кокалести пръсти посегнаха към Фалстад веднага щом той влезе в обсега им. Отчаяното джудже пусна скъпоценния си чук и се изтърколи назад, извън обхвата на своя противник.
	Верееса се спусна напред с насочен меч. Но елфското острие не постигна нищо срещу страховитата броня, която с лекота го отклони встрани. Големът се извърна и запрати стормхамъра към нея.
	Елфата отскочи чевръсто, но сега единствено тя бе останала въоръжена. Нападна още два пъти, като на втория едва не изгуби меча си. Големът, очевидно неуязвим за хладно оръжие, при всяка атака се опитваше да хване острието й.
	Неговите приятели губеха, а Ронин не бе направил нищо, за да им помогне.
	Положението ставаше все по-лошо. Фалстад, който си бе възвърнал равновесието, тръгна към своя чук.
	Устата на призрачния воин се отвори невероятно широко…
	Страховит поток от черен огън едва не погълна Фалстад. В последния момент той успя да се изтърколи встрани, но не и преди дрехите му да се опърлят.
	Това остави Верееса сама на пътя на голема.
	Отчаяние разяждаше Ронин. Тя щеше да умре, ако той не направеше нещо. Всички щяха да умрат, ако той не направеше нещо. Трябваше да се освободи! Събирайки всичките си останали сили, съсипаният магьосник призова една магия. Докато големът беше зает, Ронин имаше възможност да действа необезпокояван. Нужен му бе само още един момент…
	Успех! Оковите се пръснаха и парченцата издрънчаха в скалната стена. Дишайки тежко, Ронин протегна ръце веднъж, след което се съсредоточи върху голема…
	Нещо тежко се стовари върху плещите му. Силен натиск върху гърлото на Ронин секна дишането му.
	— Непослушен, непослушен магьосник! Не разбра ли, че трябва да умреш?
	Крил бе стиснал толкова здраво врата на Ронин, че магьосникът бе напълно зашеметен. Знаеше, че гоблините са значително по-силни отколкото изглеждат, но мощта на Крил граничеше с невъзможното.
	— Точно така, човеко… предай се… падни на колене…
	На Ронин почти му се прииска да направи точно това. Липсата на въздух му причиняваше световъртеж. Това в комбинация с мъченията, които бе изтърпял от голема, почти го довърши. Но ако паднеше, същото щеше да се случи с Верееса и Фалстад…
	Съсредоточавайки се, той насочи показалец към душащия го гоблин.
	С пронизителен писък Крил отпусна хватката си и се строполи на пода. Ронин се облегна на стената, като се опитваше да си поеме въздух. Надяваше се, че Крил няма да се възползва от слабостта му.
	Нямаше причина за притеснение. С изгорена ръка гоблинът се отдалечаваше на подскоци от Ронин, кълнейки:
	— Отвратителен, отвратителен магьосник! Проклети да са твоите магии! Ще те оставя на моя приятел тук, ще те оставя да почувстваш нежното му докосване!
	Крил заподскача към изхода, смеейки се мрачно на съдбата, която очакваше натрапниците.
	Големът спря да се бие с Верееса и джуджето. Втренченият му мъртвешки поглед се премести към измъкващия се Крил. Челюстите му се отвориха…
	Поток от абаносов огън се изстреля от пастта на черепа и обгърна изцяло нищо неподозиращия гоблин. С милостиво кратък писък Крил загина в кълбо от магически пламък, изгорен толкова бързо, че по земята се посипа само пепел… пепел и обгореният медальон, който гоблинът бе носил в кесията на пояса си.
	— Той уби дребната отрепка! — удиви се Фалстад.
	— А ние със сигурност ще бъдем следващите! — напомни му елфата. — Мечът ми наполовина се стопи, а и се съмнявам, че ще мога да му бягам още дълго!
	— Ако стигна чука си, може би ще успея да направя нещо, но… Пази се!
	Големът изригна нова струя, този път към тавана. Но яростните огнени потоци не само нагорещиха камъка — пламъците разтърсиха тавана и върху тримата се посипаха огромни скални късове.
	Един от тях улучи Верееса по ръката, удряйки я с такава сила, че рейнджърът се строполи на пода. Пороят принуди Фалстад да се отдръпне, а и Ронин не можеше да направи нито крачка в нейна посока.
	Огненият голем съсредоточи вниманието си върху повалената елфа. За пореден път челюстите му се разтвориха…
	— Не! — призовавайки цялата останала му воля, Ронин контрира, издигайки най-здравия щит, който някога бе създавал.
	Черните пламъци се удариха в невидимата преграда с цялата си мощ… и се върнаха обратно към голема.
	Магьосникът не бе очаквал собственото оръжие на съществото да има някакъв ефект върху самото него, но пламъците не само обгърнаха своя създател — те го погълнаха лакомо. Рев се изтръгна от безплътното гърло на голема — ужасен, нечовешки рев.
	Чудовищното създание се разтресе и после се взриви, освобождавайки съизмерима с ураган магическа сила в малката планинска пещера.
	Неспособен да устои на подобна мощ, таванът се срути върху пътешествениците.

	* * *

	В тъмнината на нощта драконът Детуинг летеше на изток над морето. По-бърз от вятъра, той се бе насочил към Грим Батол. Драконът се бе усмихнал — гледка, при която всяко друго същество би избягало в панически ужас. Бе доволен, че всичко вървеше, както го бе замислил. Плановете му се изпълняваха съвсем гладко.
	Преди няколко часа той бе получил послание от Теренас. Седмица след коронясването на „лорд Престор“ щеше да бъде оповестено, че сватбата на новия монарх на Алтерак и младата дъщеря на лордеронския крал ще се състои в деня, когато тя навърши пълнолетие. Трябваше да изчака само някакви си две години — просто мигване на окото в сравнение с живота на един дракон. Едва тогава черният левиатан щеше да бъде готов да приведе в действие плановете си за пълно унищожение на хората. А по-старите раси на елфите и джуджетата, лишени от енергичните си съюзници, щяха да паднат като листата на загиващо дърво.
	Щом дойдеше моментът, Детуинг щеше да се наслади на победата си. Но сега трябваше да се заеме с една неотложна, но също тъй приятна задача. Орките се готвеха да напуснат планинската си крепост. До зори фургоните им щяха да са потеглили към последното им укрепление в Дън Алгаз. С тях щяха да тръгнат и драконите.
	Орките очакваха нападение на Алианса — ездачи на грифони, магьосници… и един черен гигант. Детуинг не искаше Некрос Скълкръшър да остане разочарован. Крил му бе докладвал, че еднокракият орк замисля нещо. Драконът с нетърпение очакваше да види каква ли глупост е планирало жалкото същество. Подозираше за какво става дума, но му бе интересно дали оркът все пак може да роди някоя оригинална мисъл за разнообразие.
	Неясните очертания на бреговете на Каз Модан изникнаха на хоризонта. Притежавайки отлично нощно зрение, Детуинг направи лек завой и се насочи малко по на север. До изгрева оставаха само един-два часа. Щеше да има предостатъчно време да стигне до мястото, което си бе набелязал. Оттам щеше да наблюдава и да чака, подбирайки най-подходящия момент.
	И щеше да промени посоката на бъдещето.

	* * *

	Още един дракон летеше в нощта — дракон, който от много години не бе порил небесата. Усещането от волния полет го изпълваше с трепет и едновременно с това му напомняше до каква степен бе изгубил форма. Това, което някога беше напълно естествено, което бе част от неговата същност, сега му се струваше необичайно.
	Драконът Кориалстраз прекалено дълго време се бе правил на магьосника Крас.
	Ако бе светло и някой случайно бе забелязал преминаването му, би видял дракон с огромни размери — много по-голям от останалите, макар и не чак колкото петте Изражения. Блестящ, кървавочервен и с гладки форми, на младини Кориалстраз бе смятан за изключителен красавец. Определено бе хванал окото на своята кралица. Пъргав, смъртоносен и мислещ бързо в битка, червеният гигант бе също и един от най-сигурните й защитници, превърнал се в неин най-доверен служител, когато бяха започнали да контактуват с по-младите раси.
	Още преди пленяването на неговата обична Алекстраза той бе прекарвал по-голямата част от времето в ролята на магьосника Крас, връщайки се в собственото си тяло само когато я бе посещавал тайно. Като един от по-младите й съпрузи, той никога не бе имал властта, която притежаваше Тиранастраз, но Кориалстраз винаги бе знаел, че заема специално място в сърцето на кралицата. Точно затова бе изявил желание да стане неин агент сред хората — най-обещаващата и разнообразна от младите раси — и съществено бе допринесъл за тяхното израстване.
	Алекстраза без съмнение го считаше за мъртъв. След нейното пленяване и поробването на останалата част от драконовия орляк, единственият начин, по който можеше да продължи борбата, бе да използва своето прикритие. Да се завърне под маската на Крас и да помогне на Алианса във войната срещу орките. Не обичаше да допринася за смъртта на същества от своята собствена кръв, но отгледаните от Ордата дракончета не знаеха нищо за предишната слава на рода си. Дори рядко оцеляваха достатъчно дълго, за да надмогнат кръвожадните си инстинкти и да започнат да се учат на мъдростта, в която винаги се бе криело истинското им наследство. Докато помагаше на елфата и джуджето да влязат в планината, той бе имал щастието да разговаря с един от тези младоци. Бе успокоил дракончето и му бе обяснил какво трябва да бъде сторено. Това, че другият го бе послушал, бе окуражително. Имаше някаква надежда за поне един от тях.
	Но все още му оставаше твърде много работа. Затова Кориалстраз за пореден път бе обърнал гръб на смъртните и ги бе оставил да се оправят самостоятелно.
	В момента, когато медальонът му бе показал натоварените фургони и лаещите заповеди оркски командири, той бе разбрал, че дългата борба най-сетне щеше да му донесе успех. Орките бяха захапали примамката и напускаха Грим Батол. Щяха да изведат на открито неговата обична Алекстраза… където той можеше да я спаси.
	Дори извън крепостта това нямаше да бъде лесно. Щеше да изисква хитрост, добър избор на момента и чист късмет, разбира се.
	Повторната поява на Детуинг и неговите кроежи срещу Алианса се бяха оказали нова и ужасна грижа, която за известно време застрашаваше всички замисли на Кориалстраз. Но всичко, което бе открил като Крас, сочеше, че Детуинг прекалено много се бе задълбочил в политиката на Алианса и нямаше време да се занимава с далечните орки и остатъците от някогашния горд орляк червени дракони. Не, Детуинг разиграваше гигантска шахматна партия, като негови фигури бяха различните кралства. Оставен без надзор, той със сигурност щеше да причини война и разрушения сред тях. За щастие подобна игра изискваше години, затова Кориалстраз не бе чак толкова загрижен за хората в Лордерон и отвъд него. Те можеха да почакат, докато той освободеше своята любима.
	Но съществуваше още един въпрос, който продължаваше да смущава летящия дракон, изтласквайки на заден план мислите за растящата угроза, надвиснала над земите, които той бе взел под крилото си. Ронин и неговите спътници бяха повярвали на магьосника Крас, без да знаят, че за дракона Кориалстраз спасяването на неговата кралица бе над всичко останало. В сравнение с нейната свобода животът на тримата смъртни бе маловажен — или поне така бе смятал доскоро.
	Вина разяждаше дракона. Не само заради предателството му спрямо Ронин, но и задето бе изоставил елфата и джуджето на произвола на съдбата.
	Ронин вероятно бе мъртъв, но може би още не беше късно да спаси останалите двама. Червеният левиатан нямаше да успее да се съсредоточи върху задачата си, докато не се убедеше, че е направил всичко по силите си за тях.
	В самия край на югозападен Каз Модан, само на няколко часа път от Айрънфордж*36, Кориалстраз си избра един усамотен връх и кацна. Огледа се за кратко, след което затвори очи и се съсредоточи върху медальона, който Ром бе дал на Верееса.
	[*36 Iron (англ.) — желязо; forge (англ.) — ковачница. — Б.пр.]
	Рейнджърът най-вероятно смяташе камъка в средата за обикновено украшение, но всъщност това бе омагьосана люспа от самия дракон. Тя притежаваше свойства, които биха изумили някой заклинател — разбира се, само ако знаеше как да ползва драконовата магия. За щастие малцина умееха това, иначе Кориалстраз въобще не би рискувал да създаде медальона. Както Ром, така и елфата очевидно вярваха, че скъпоценният камък може да се ползва единствено за комуникация и драконът нямаше никакво намерение да разсейва тяхната заблуда.
	Свил крила до главата си, за да се защити от фучащата виелица, огромният бегемот се концентрира върху образа на елфата — такава, каквато я бе видял през талисмана. Бе красива гледка за някой от нейния вид и явно бе загрижена за Ронин. Също така бе много способен воин. Да, може би все още бе жива, както и джуджето от Еъри.
	— Верееса Уиндрънър… — повика я тихо той. — Верееса Уиндрънър!
	Кориалстраз се опита да съсредоточи мисловния си взор. Странно, но не виждаше нищо. Медальонът би трябвало да му предава картината на онова, към което бе обърната елфата. Да не би тя отново да го бе скрила под дрехите си?
	— Верееса Уиндрънър, издай някакъв звук, колкото и да е тих, за да потвърдиш, че ме чуваш.
	Отново нищо.
	— Елфо! — за първи път драконът едва не изгуби самообладание. — Елфо!
	И пак никакъв отговор, никакъв образ. Кориалстраз концентрира цялата си воля в опит да чуе какъвто и да е звук, дори да е ръмженето на някой орк.
	Нищо.
	Твърде късно… Внезапният пристъп на съвест бе дошъл твърде късно, за да избави другарите на Ронин, и сега те също бяха мъртви заради непредвидливостта на дракона.
	Крас си бе играл с чувството за вина на Ронин, възползвал се бе от неговите угризения за смъртта на спътниците, които магьосникът бе изгубил в предишната си мисия. Това бе направило Ронин доста покорен. Сега, от друга страна, той започваше да разбира как се бе чувствал човекът. Алекстраза винаги бе говорила за по-младите раси със загрижен, родителски тон, сякаш те също бяха нейни деца. Тя сякаш бе заразила своя съпруг с тази грижовност и затова Крас бе дал всичко от себе си, за да могат тези деца да израснат правилно. Но пленяването на неговата кралица от орките бе разтърсило мисленето му из основи и бе накарало Кориалстраз да забрави уроците й до този момент.
	Обаче вече бе твърде късно за тримата пътешественици.
	— Но не е твърде късно за теб, кралице моя — изрева драконът. Ако оцелееше, той щеше да посвети живота си на опити да изкупи провала си с Ронин и останалите. Сега обаче всичко, което имаше значение, бе спасяването на неговата другарка. Надяваше се, че тя ще го разбере…
	Разпервайки широко крила, величественият дракон се издигна във въздуха и пое на север.
	Към Грим Батол.


	Деветнадесет

	Некрос Скълкръшър се извърна с гръб към разрушенията, непреклонен в намерението си да не позволи нищо да го отклони от целта му.
	— Дотук със заклинателя… — измърмори той, като се опитваше да не мисли каква ли магия бе направил човекът, та бе успял да унищожи наглед неуязвимия голем. Очевидно е била могъща, след като не само бе коствала живота на магьосника, но бе срутила и цял участък от тунелите.
	— Да изровим ли тялото? — попита един от воините.
	— Не. Ще бъде загуба на време. — Некрос стисна кесията с _Демонична душа_, сещайки се отново за своите отчаяни планове. — Напускаме Грим Батол веднага.
	Другите орки го последваха. Повечето от тях все още бяха разтревожени от внезапното решение да изоставят крепостта, но в същото време не бяха очаровани и от идеята да останат — особено ако магията на заклинателя бе отслабила останалата част от пещерната система.

	* * *

	Невероятна тежест притискаше главата на Ронин. Тежест толкова огромна, че той имаше чувството, че черепът му ще се сплеска всеки миг. С известно усилие отвори очи и се опита да определи какво се бе срутило върху него.
	Обръщайки замъгления си поглед нагоре, той ахна.
	Лавина от камъни — цял тон, а може би и повече — се носеше на около педя над него. Приглушено сияние — единственият видим белег за щита, който бе направил преди това — показваше защо не е размазан на пихтия.
	Натискът бе вътре в главата му, осъзна той, върху онази част от неговото съзнание, която бе продължила да поддържа магията и по този начин му бе спасила живота. А увеличаващата се болка предупреждаваше хванатия в капан магьосник, че силата на заклинанието отслабва с всяка изминала секунда.
	Ронин се размърда, опитвайки се да намери по-удобно положение, като се надяваше, че така ще облекчи натиска — и откри, че нещо го боде по врата. Внимателно посегна да го махне, смятайки, че това е някое камъче. Но в момента, в който го докосна, долови отсянка на магия.
	Любопитството незабавно отвлече вниманието му от надвисналата заплаха и Ронин издърпа предмета, за да го разгледа.
	Черен скъпоценен камък. Несъмнено същият, който някога бе стоял в средата на медальона на Детуинг.
	Ронин се намръщи. За последно бе видял медальона веднага след смъртта на Крил. В онзи момент той не бе обърнал внимание на камъка, защото се бе съсредоточил върху опасността, която грозеше Верееса и…
	Верееса! Лицето на елфата изплува в мислите му. Тя и джуджето не бяха далеч и вероятно също бяха защитени от магията, но…
	Той се извъртя, опитвайки се да погледне. Но щом помръдна, натискът в главата му се увеличи, а камъните над него се смъкнаха с няколко безценни сантиметра.
	В същото време той чу как някой изруга басово.
	— Фалстад? — изпъшка Ронин.
	— Да… — чу се приглушеният отговор. — Знаех си, че си жив, магьоснико, след като не бяхме сплескани, но започнах да си мисля, че никога няма да се пробудиш! Крайно време беше!
	— Виждал ли си… Верееса жива ли е?
	— Т’ва не мога да го кажа сигурно. Светлината от твоята магия ми позволява да я зърна, но е твърде далеч, за да проверя. Не съм чул ни гък от нея, откакто съм в съзнание.
	Ронин стисна зъби. Тя трябваше да е оцеляла!
	— Фалстад! На каква височина над теб са камъните?
	Неговият другар се изсмя язвително.
	— Достатъчно близо са, за да ме гъделичкат по носа, човеко, инак вече щях да съм пропълзял, за да видя как е рейнджърът! Никога не бях смятал, че ще съм жив на собственото си погребение!
	Магьосникът не обърна внимание на последната забележка, а се замисли над думите на джуджето за близостта на лавината. Явно защитната сила на магията отслабваше с отдалечаването й от нейния първоизточник. Верееса и Фалстад бяха защитени от смазване, но може би елфата бе ударена силно по главата. Дори може да бе убита от смъртоносното срутване.
	Ронин се надяваше на обратното…
	— Човеко… ако т’ва не е много нахално от моя страна… би ли могъл да ни измъкнеш по някакъв начин?
	Можеше ли да ги спаси? Дали му бе останала достатъчно сила, за да го направи?
	Той прибра черния камък, вече напълно ангажиран с разрешаването на по-неотложния проблем.
	— Дай ми няколко секунди…
	— А ти къде мислиш, че ще тръгна?
	Натискът в главата на магьосника продължаваше да се усилва застрашително. Ронин се съмняваше, че щитът му ще издържи още дълго, но трябваше да го поддържа, докато опитва друга, още по-сложна магия. Трябваше не само да премести групата оттук, но и да намери безопасно място, където да ги пренесе. И всичко това, без да има време да се възстанови от понесените несгоди.
	Какви бяха думите на заклинанието? Беше му трудно да мисли, но накрая Ронин си спомни точните слова. Но произнасяйки ги, щеше да изгуби концентрация и щитът щеше да изчезне. И ако не бе достатъчно бърз…
	„Но какъв избор ми остава?“
	— Фалстад, сега ще се опитам…
	— Т’ва ще ме ощастливи безкрайно, човеко! Камъните взеха да притискат гърдите ми!
	Да, Ронин също бе забелязал тяхното снишаване. Определено трябваше да побърза.
	Той произнесе думите, притегли силата…
	Над него камъните се размърдаха застрашително.
	Използвайки здравата си ръка, Ронин нарисува знак във въздуха.
	Магията на щита угасна. Тонове скала пропаднаха към тях… и изведнъж те вече лежаха под изпълненото с облаци небе.
	— В името на чука на Дагат! — изрева отстрани Фалстад. — Трябваше ли да ни измъкваш чак в последния момент?
	Въпреки болката Ронин се надигна и седна. Хладният вятър бързо го ободри и той окончателно излезе от замаяното си състояние. Погледна към джуджето.
	Фалстад също се бе надигнал. Дивият поглед в очите му този път нямаше нищо общо с любовта му към битките. Лицето му беше пребледняло — нещо, което Ронин не си бе представял, че ще види у неустрашимия ездач на грифони.
	— Никога повече няма да стъпя отново в тунел! Никога! От днес насетне ще бродя само под открито небе! Кълна се в чука на Дагат!
	Магьосникът понечи да му отговори, но недалеч се разнесе стенание, което привлече вниманието му. Изправи се нестабилно на крака и се завлече до лежащата наблизо Верееса. Огледа я и се зачуди дали не си бе въобразил, защото тя не помръдваше. Но не след дълго елфата изстена отново.
	— Тя… тя е жива, Фалстад!
	— Да бе! Обзалагам се, че го позна по стоновете й! Разбира се, че е жива! Побързай все пак, провери как е!
	— Почакай… — Ронин внимателно обърна елфата по гръб и я огледа от глава до пети. Тя бе ожулена на няколко места и по ръката й имаше кървави петна, но иначе не изглеждаше по-зле от двамата си спътници.
	Докато той грижливо повдигаше главата й, за да огледа една рана, очите на Верееса потрепнаха и се отвориха.
	— Рон…
	— Да, аз съм. Спокойно. Мисля, че някакъв камък те е ударил по главата.
	— Помня това… помня… — Рейнджърът замижа за момент, после внезапно скочи с блеснали очи и изкривено от ужас лице. — Таванът! Таванът! Ще падне върху нас!
	— Не! — Той я хвана. — Не, Верееса! На сигурно място сме! Успокой се…
	— Но таванът на пещерата… — Лицето на елфата се отпусна. — Не, вече не сме в пещерата. Но къде сме, Ронин? Как стигнахме дотук? Как оцеляхме?
	— Помниш ли щита, който ни спаси от голема? След като чудовището се самоунищожи, щитът удържа, дори когато таванът се срути. Неговото защитно поле се сви, но все пак удържа достатъчно, за да ни предпази от смазване.
	— Фалстад? Той…
	Джуджето изникна от другата й страна.
	— Всинца ни спаси той, моя елфска лейди. Спаси ни, но сега сме насред пустошта!
	Ронин примигна. Насред пустошта ли? Огледа се. Тези заснежени хребети, пронизващите ветрове — ставащи все по-ледени с всяка изминала секунда — и невероятните облаци, които ги обгръщаха от всички страни… въпреки заобикалящия ги мрак магьосникът знаеше точно къде се намират.
	— Не сме в пустошта, Фалстад, а на върха на Грим Батол. И всичко — дори орките — се намира много под нас.
	— На върха на Грим Батол? — повтори Верееса.
	— Да, т’ва ми звучи логично…
	— Но се опасявам, че утрото настъпва. — Ронин отново помръкна. — И ако Некрос Скълкръшър си държи на думата, орките ще напуснат крепостта всеки момент заедно с яйцата и всичко останало.
	Верееса и джуджето го погледнаха учудено.
	— Защо пък биха правили такова малоумно нещо? — попита Фалстад. — Защо им трябва да изоставят т’ва сигурно място?
	— Заради нашествието, надвиснало от запад: магьосници и джуджета, яздещи бързи и коварни грифони. Стотици, може би хиляди. Сигурно с тях има и елфи рейнджъри. Срещу такава мощ Некрос и орките му нямат шанс, дори ако се защитават в планината… — Магьосникът поклати глава. Ситуацията щеше да е по-различна, ако командващият подозираше истинския потенциал на своя артефакт. Но Некрос или не знаеше достатъчно, или верността му към неговите господари бе по-силна. Оркът бе избрал да замине на север и бе на път да го направи.
	Фалстад все още не можеше да повярва.
	— Нашествие? Защо на някой му е щукнала тази откачена идея, бил той и орк?
	— Заради нас. Заради присъствието ни тук. Особено заради мен. Детуинг искаше да ме заловят само за да послужа като доказателство за наближаваща атака! Този Некрос е луд! Още преди да се появя аз, той си бе наумил, че нападението предстои, а моето залавяне го убеди окончателно. — Ронин погледна към счупеното си кутре, което бе започнало да се вдървява. Щеше да се погрижи за него, когато останеше време, но в момента залогът беше много по-голям от един пръст.
	— Но защо черният звяр би пожелал орките да си тръгнат оттук? — попита рейнджърът. — Какво би спечелил?
	— Мисля, че знам… — Ронин се изправи и отиде до ръба на скалата. Извъртя се така, че вятърът да не го отвее и надникна надолу. Все още не виждаше нищо под себе си, но му се стори, че чува шум… може би от придвижване на колона с фургони? — Той ме убеждаваше, че смята да спаси кралицата на драконите, но мисля, че вместо това ще се опита да я погуби! Би било прекалено рисковано, докато тя е вътре, но на открито Детуинг би могъл да се спусне от небесата и да я унищожи с един удар!
	— Сигурен ли си? — попита елфата, присъединявайки се към него.
	— Няма друго обяснение. — Той погледна нагоре. Дори гъстата облачна покривка на тази височина не можеше да скрие факта, че зората наближава. — Некрос искаше да тръгнат призори…
	— Да не е малоумен? — измърмори Фалстад. — Щеше да има повече смисъл, ако проклетият орк се бе опитал да изчезне под прикритието на нощта!
	Ронин поклати глава.
	— Детуинг вижда отлично през нощта — по-добре отколкото всеки орк! А и по време на разпита Некрос отбеляза, че бил подготвен за всичко, дори за Детуинг! Всъщност той изглежда нямаше търпение черният да се появи!
	— Това пък звучи съвсем безсмислено! — отвърна рейнджърът. — Как би могъл един-единствен орк да го надвие?
	— А как държи под контрол кралицата на драконите? И откъде е призовал същество като голема? — Въпросите го притесняваха повече, отколкото признаваше пред другите. Несъмнено предметът, който оркът носеше, притежаваше значителни сили, но дали бе чак толкова могъщ?
	Фалстад внезапно им махна да замълчат и посочи на северозапад, далеч отвъд пределите на планината.
	Огромна тъмна сянка се появи за миг сред високите облаци, а после отново изчезна, спускайки се към земята.
	— Детуинг… — прошепна ездачът на грифони.
	Ронин кимна. Времето за догадки бе свършило. Щом Детуинг бе дошъл, това означаваше само едно.
	— Започва се.

	* * *

	Дългият конвой потегли още щом първите лъчи на зората докосваха върха на Грим Батол. В началото и в края бяха воините, въоръжени с новоизковани мечове и брадви. Пеоните бяха придружавани от охрана, особено кочияшите на фургоните, превозващи скъпоценните драконови яйца. Орките бяха нащрек, готови да се изправят срещу врага във всеки един момент, защото слухът за предполагаемото нашествие от запад бе достигнал дори до най-низшите сред тях.
	Възседнал един от малкото налични коне, Некрос Скълкръшър нетърпеливо наблюдаваше отпътуването. Бе изпратил драконите и техните ездачи напред към Дън Алгаз. По този начин, дори ако той се провалеше в своя опит, на разположение на Ордата все пак оставаха няколко дракона. Жалко, че не можеше да ги използва за пренасянето на яйцата, но от горчив опит командващият бе научил колко ненадеждно е транспортирането по въздух.
	Направата на фургон, способен да побере цял дракон, бе невъзможна и затова на Некрос се бе паднала задачата да поеме контрола над кралската двойка. Алекстраза и, колкото и странно да бе, Тиран, бяха в задната част на колоната, постоянно под властта на _Демонична душа_. Това бе изключително тежко изпитание за болния консорт. Некрос се съмняваше, че мъжкарят ще преживее пътуването, но също така знаеше, че няма друг избор.
	Двата огромни левиатана все още бяха внушителна гледка. Кралицата дори повече от своя съпруг, тъй като бе в по-добро здраве. Некрос забеляза нейния поглед, излъчващ откровена омраза. Въобще не го бе грижа. Докато притежаваше единствения артефакт, способен да контролира всеки дракон, Алекстраза щеше да му се подчинява във всичко.
	Все още мислейки за дракони, той хвърли поглед към небето. Надвисналите облаци предоставяха достатъчно укритие за някой бегемот. Рано или късно нещо щеше да се случи. Дори силите на Алианса да бяха прекалено далече, Детуинг със сигурност щеше да дойде. Некрос се надяваше на това.
	Тогава хората щяха да научат колко глупаво са се надявали, че съюзът с черния ще им дари победа. Защото туй, що властваше над някой дракон, несъмнено можеше да подчини и останалите. Използвайки _Демонична душа_, командирът на орките щеше да опитоми най-свирепия сред зверовете. Да, Некрос щеше да стане господар на Детуинг… но само ако проклетото влечуго се появеше.
	— Къде си, противно създание? — измърмори той. — Къде си?
	Последната редица воини тъкмо излизаше от гърлото на пещерата. Некрос ги изгледа как маршируваха покрай него. Диви, горди, те се връщаха към дните, когато Ордата още не бе познала вкуса на поражението и не бе срещнала врага, когото не можеше да подложи на безмилостна сеч. С Детуинг под негова команда той щеше да възвърне славата на своята раса. Ордата щеше да се възправи наново, дори онези, които се бяха предали. Воините й щяха да залеят земите на Алианса, потапяйки ги в море от кръв.
	И тогава орките щяха да получат новия си вожд. Да, онзи, който донесеше жадуваната победа, несъмнено щеше да стане водач. Дори Зулухед щеше да му се кланя.
	Боен вожд Некрос Скълкръшър…
	Той смушка своето животно и отново се присъедини към колоната. Можеше да събуди подозренията на своята жертва, ако не беше редом с тях. Пък и нямаше никакво значение къде точно се намира, защото _Демонична душа_ действаше от разстояние. А веднъж впримчен, никой дракон не можеше да избяга, докато Некрос не го освободеше — което посивелият орк не смяташе да прави.
	Къде се бавеше проклетият черен звяр?
	И сякаш в отговор оглушителен рев разкъса тишината. Но този боен призив не дойде от небесата, както първоначално бе очаквал Некрос, а от дълбините на земята около конвоя. Воините се вцепениха и започнаха да се оглеждат в напразен опит да открият своя враг.
	Миг по-късно изникнаха джуджетата.
	Бяха навсякъде — повече джуджета, отколкото Некрос бе мислил, че са останали в целия Каз Модан. Сякаш изригваха от земните недра, размахваха брадви и въртяха мечове, нападайки колоната от всички страни.
	Но орките бързо се окопитиха от първоначалното си объркване. На свой ред крещейки бойни викове, те пресрещнаха нападателите. Пазачите заеха отбранителни позиции край конвоя и дори безполезните пеони размахаха своите криваци.
	Некрос изрита някакво джудже, което се опитваше да го свали от коня. Един от орките веднага се хвърли в защита на своя командир. Вождът се оттегли по-близо до фургоните, тъй като се нуждаеше от няколко секунди, за да се ориентира. Вместо от нашественици, той бе нападнат от лешояди, защото това, изглежда, бе опърпаната паплач, обитаваща тунелите около планината. Но съдейки по броя им, троловете изобщо не си бяха гледали работата!
	Къде бе Детуинг? Той имаше планове за него! Драконът трябваше да долети!
	Гръмотевичен рев разтърси бойното поле. Огромна сянка се откъсна от гъстите облаци и се стовари върху орките.
	— Най-накрая! Падна ли ми, най-накрая…
	Внезапно Некрос се смрази, напълно смаян от видяното. Продължаваше да стиска _Демонична душа_, но бе забравил за какво бе възнамерявал да я ползва.
	Връхлетелият ги дракон бе с люспи с цвят на огън, а не като на нощ.

	* * *

	— Трябва да слезем долу — промълви Ронин. — Трябва да видя какво става!
	— Не можеш ли да повториш магията, която направи в пещерата? — попита Фалстад.
	— Ако го направя, няма да ми останат никакви сили, когато се окажем долу. Освен това не знам къде точно да се пренесем. Би ли желал да се озовеш точно на пътя на някой орк, размахващ меч?
	Верееса погледна през ръба.
	— Но слизането оттук изглежда невъзможно…
	— Е, не можем да останем завинаги! — Джуджето започна нервно да се разхожда напред-назад, после внезапно се закова на едно място. — В името на крилата на Хестра! Какъв съм глупав! Може би все още е тук!
	Ронин го изгледа, сякаш джуджето току-що бе полудяло.
	— За какво говориш? За кого?
	Вместо да отговори, джуджето бръкна в кесията си.
	— Онези проклети тролове ми я бяха взели, но после Гимел ми я върна… А, ето я!
	Той извади една мъничка свирка. Верееса и Ронин го изгледаха учудено, когато джуджето вдигна свирката към устните си и я наду с все сили.
	— Не чух нищо — отбеляза магьосникът.
	— Щях да се изненадам, ако беше чул. Просто почакай! Той е добре обучен. Най-доброто ездитно животно, което съм имал. Не забравяйте, че бяхме пленени от троловете не много далеч оттук. Той би трябвало да е останал наблизо… — Фалстад не изглеждаше много сигурен. — Не мина много време, откакто се разделихме…
	— Опитваш се да призовеш своя грифон? — попита рейнджърът с нескрито съмнение.
	— По-добре това, отколкото да чакаме да ни поникнат крила, нали?
	Те зачакаха. На Ронин му се стори, че се проточи цяла вечност. Усети как силите му се възвръщат въпреки хапещия мраз, но все още се страхуваше да пренесе групата с помощта на магия.
	Накрая реши, че все пак се налага. Магьосникът се изправи и рече:
	— Ще направя опит да ни телепортирам. Спомням си една област, недалеч от планината. Детуинг ми показа мисловния й образ. Може би ще успеем да я достигнем.
	Верееса го хвана за ръката.
	— Сигурен ли си? Все още не изглеждаш отпочинал. — Очите й бяха пълни със загриженост. — Знам какво ти е коствало всичко в пещерата, Ронин. Ти направи сложна магия, а след това продължи да я поддържаш заради Фалстад и мен…
	Той оценяваше притеснението й, но нямаха никакъв друг избор.
	— Ако не успея…
	Голяма крилата фигура внезапно се появи между облаците. Ронин и елфата едновременно скочиха, уверени, че ги напада Детуинг.
	Само Фалстад, който внимателно бе наблюдавал небесата, не се държеше така, сякаш краят им бе близо. Той се засмя и вдигна ръце към приближаващата се сянка.
	— Знаех, че ще чуе! Видяхте ли? Знаех, че ще чуе!
	Магьосникът можеше да се закълне, че крясъците, които надаваше грифонът, бяха изпълнени с радост. Грамадният звяр летеше бързо към тях. Или по-точно към своя господар. Животното се метна върху Фалстад и само пърхащите крила удържаха тежестта му да не смачка джуджето.
	— Ха! Добро момче! Добро момче! Долу сега!
	Въртейки опашка наляво-надясно по начин, който повече отиваше на куче, грифонът кацна до Фалстад.
	— Е? — попита своите спътници ниският воин. — Не е ли време да тръгваме?
	Възседнаха животното, като Ронин, който все още изпитваше слабост, седна между джуджето и Верееса. Магьосникът се съмняваше, че грифонът ще съумее да ги повдигне и тримата, но звярът се справи отлично. При продължителен полет, призна Фалстад, наистина щели да имат проблеми, но за толкова късо разстояние грифонът нямало да изпита затруднения.
	Секунди по-късно те бяха под облаците… и се натъкнаха на картина, каквато въобще не бяха очаквали.
	Ронин правилно бе предположил, че битката, която бяха чули, бе между орките и джуджетата от хълмовете, нападнали тромавата колона от фургони. Но той не си бе представял, че над бойното поле могат да се натъкнат на друг дракон, освен Детуинг.
	— Червен! — извика рейнджърът. — При това е възрастен мъжкар! И не е някой от отгледаните в планината!
	Дотолкова и сам се бе досетил. Кралицата не бе в плен достатъчно дълго, че да израсте такъв огромен бегемот. А и Ордата убиваше драконите, преди да са станали твърде стари и независими. Единствено младите се поддаваха на дресировка от оркските ездачи.
	Тогава откъде се бе взел този кървавочервен левиатан и какво правеше тук?
	— Къде искаш да кацнем? — извика Фалстад, напомняйки му за по-неотложните дела.
	Ронин набързо се огледа. Битката изглеждаше съсредоточена предимно около фургоните. Забеляза Некрос Скълкръшър, стиснал в ръка някакъв предмет, който блестеше ярко въпреки облачното време. Магьосникът забрави въпроса на Фалстад, докато се опитваше да различи предмета. Некрос май го бе насочил към новодошлия дракон…
	— Е? — настоя джуджето.
	Откъсвайки очи от орка, Ронин отново се огледа за прикритие.
	— Там! — посочи той към една скала, недалеч от задната част на оркската колона. — Там ще бъде най-добре, струва ми се!
	— Да, т’ва изглежда подходящо.
	Под вещото управление на Фалстад грифонът бързо ги отнесе до целта им. Ронин веднага слезе и отиде до ръба на скалата, за да огледа положението.
	Но това, което видя, нямаше абсолютно никакъв смисъл.
	Драконът, който допреди малко бе атакувал Некрос, сега едва се крепеше във въздуха и тръбеше, сякаш бе наченал титанична схватка с някакъв невидим враг. Магьосникът погледна отново командира на орките и забеляза, че блестящият предмет в ръката му сияеше все по-ярко с всеки изминал миг.
	Явно това бе някакъв артефакт, и то толкова могъщ, че можеше да усети магическото му излъчване даже от това голямо разстояние. Ронин отново вдигна поглед към кървавочервения гигант.
	По какъв начин орките държаха под контрол кралицата на драконите? Това бе въпрос, който Ронин си бе задавал неведнъж преди… и сега отговорът бе пред очите му.
	Червеният дракон не се бе предал и продължаваше да се бори с всички сили. Но страдаше ужасно и тримата чуваха болезнения му рев.
	И тогава с един последен дрезгав стон бегемотът внезапно се отпусна.
	За миг сякаш остана да виси във въздуха, а после рязко се Стовари на земята, встрани от бойното поле.
	— Мъртъв ли е? — попита Верееса.
	— Не знам.
	Ако артефактът не бе убил дракона, това можеше да е сторило падането от голямата височина. Магьосникът извърна очи встрани, защото не желаеше да види смъртта на великолепното същество… и забеляза как от облаците се спусна друга огромна сянка. Този път бе черният кошмар.
	— Детуинг! — предупреди останалите Ронин.
	Абаносовият дракон полетя над колоната, но не в посока към Некрос, нито към двата пленени левиатана. Вместо това, той се понесе право към най-неочакваната цел — фургоните с яйца.
	Водачът на орките също забеляза нашественика. Обръщайки се, Некрос вдигна артефакта към Детуинг и изкрещя нещо неразбираемо.
	Ронин и останалите очакваха да видят как черният става плячка на могъщия талисман, но странно, Детуинг остана незасегнат и продължи своя набег към фургоните — и към яйцата в тях.
	Магьосникът не можеше да повярва на очите си.
	— Той не се интересува от Алекстраза, жива или мъртва! Той иска нейните яйца!
	Изненадващо нежно Детуинг хвана два от фургоните и ги вдигна във въздуха, а орките отгоре наскачаха встрани. Впрегатните животни останаха да висят безпомощно, надавайки ужасени писъци.
	Защо Детуинг вземаше яйцата? Каква работа щяха да свършат те на дракона единак?
	И тогава Ронин го осени, че сам е отговорил на въпроса си. Детуинг искаше яйцата за себе си. Драконите, излюпени от тях, щяха да са червени, но отгледани от черния, те щяха да станат зли като самия него.
	Може би Некрос също осъзна това или просто реагираше на кражбата. Оркът внезапно се обърна и извика нещо към задната част на конвоя. Продължаваше да държи високо артефакта, но вече сочеше с другата си ръка към отлитащия гигант.
	Единият от двата пленени левиатана тромаво разпери крила и полетя в преследване. Ронин никога не бе виждал дракон, който да изглежда толкова болен, толкова близо до смъртта. Дори се учуди, че съществото въобще успя да излети. Нима Некрос смяташе, че този умиращ дракон може да се мери с по-младия и енергичен Детуинг?
	Междувременно орките и джуджетата продължаваха схватката, но дребните бойци бяха видимо обезкуражени. Май бяха вложили надеждите си в поваления червен мъжкар. Това обясняваше падналия им боен дух.
	— Не разбирам — каза Верееса иззад гърба му. — Защо Крас не помага? Той сигурно е наблизо, защото не виждам кой друг може да е накарал джуджетата да атакуват!
	— Крас? — При цялото вълнение бе забравил за своя покровител. А честно казано, Ронин имаше някои нови въпроси към безликия магьосник. — Той пък какво общо има?
	Верееса му разказа набързо. Ронин слушаше, първо, с недоверие, а след това, с нарастващ гняв. Да, както и сам бе започнал да подозира, съветникът го бе използвал. При това не само него — също и Верееса, Фалстад, а явно и отчаяните джуджета под тях.
	— След като се справи с дракона, той ни поведе из вътрешността на планината — завърши тя. — И малко след това престана да ми отговаря. — Елфата свали медальона и му го показа.
	Талисманът изумително приличаше на онзи, който Детуинг му бе дал преди това. Дори шарките бяха същите. Смътно си спомняше, че бе видял медальона, когато Верееса и Фалстад бяха дошли да го спасят. Дали Крас не бе научил тайната на неговата изработка от драконите?
	По някое време камъкът се бе разместил. Ронин го върна намясто и впи поглед в него, представяйки си, че неговият опекун може да го чуе.
	— Крас? Там ли си? Да има още нещо, което искаш от нас? Да загинем, може би?
	Нямаше полза. Каквато и сила да бе притежавал талисманът, тя отдавна се бе разнесла. Пък и едва ли Крас би си направил труда да отговори, дори да имаше възможност. Ронин замахна с ръка, канейки се да изхвърли реликвата.
	Едва доловим глас прошепна в главата му:
	„Ронин?“
	Вбесеният магьосник спря, изумен от това, че е получил отговор.
	„Ронин… благословен… благословен да си… може би… все още… има надежда…“
	Спътниците му го наблюдаваха, без да са наясно какво става. Ронин не каза нищо, защото се опиташе да мисли. Крас звучеше като болник на смъртно ложе…
	— Крас! Да не би…
	„Слушай! Трябва да пазя… силите си! Виждам… виждам те… ти може би ще успееш да спасиш нещо…“
	Въпреки опасенията си, Ронин попита:
	— Какво искаш?
	„Първо… първо трябва да дойдеш при мен“.
	Медальонът внезапно заблестя, обгръщайки изумения заклинател с яркочервена светлина.
	Верееса посегна към него.
	— Ронин!
	Ръката й мина през неговата.
	Пред ужасения му поглед Верееса и Фалстад се стопиха заедно с цялата обкръжаваща го действителност.
	Почти веднага се материализира сред скалиста пустош, видяла твърде много битки в миналото. Дори в момента наблизо кипеше яростна схватка. Крас го бе прехвърлил на запад от планината, недалеч от мястото, където оркската колона се биеше с джуджетата. Той не бе подозирал, че магьосникът е толкова наблизо…
	Търсейки с поглед покровителя, който го бе предал, Ронин се обърна.
	— Крас! Проклет да си, покажи се…
	Откри, че гледа право в окото на един повален гигант — същия червен левиатан, когото бе видял да се сгромолясва от небесата само преди малко. Драконът бе проснат на една страна, главата му лежеше на земята, а едното му крило бе неестествено извито нагоре.
	— Имаш моите… най-дълбоки извинения… Ронин — изрече с усилие огромното създание. — За… всичките страдания, които съм причинил на теб и на останалите…

	Двадесет

	Толкова просто. Толкова елементарно.
	Докато Детуинг се връщаше, за да вземе поредните яйца, той се зачуди дали не беше надценил очакваните затруднения. Винаги бе смятал, че да влезе в планинската крепост, независимо дали в своя образ или под прикритие, би било твърде рисковано, особено ако Алекстраза доловеше присъствието му. Вярно, че рискът за него бе минимален, но яйцата, които той желаеше, можеха да пострадат. А той не искаше да ги рискува, особено ако някое от тях бе жизнеспособна женска. Отдавна бе приел, че Алекстраза никога няма да стане негова. Затова Детуинг се нуждаеше от всяко яйце, което можеше да сграбчи в ноктите си, за да увеличи своите бъдещи шансове. Всъщност именно това го бе накарало да се колебае толкова дълго. Но изглежда напразно си бе губил времето в чакане. Нищо не препречваше пътя му — нито сега, нито преди.
	Той се поправи. Нищо, освен един болнав, треперещ звяр, който отдавна бе прехвърлил разцвета на силите си и точно сега летеше към своята смърт.
	— Тиран… — Детуинг не смяташе за нужно да удостоява другия дракон дори с пълното му име. — Още ли не си умрял?
	— Върни яйцата! — отвърна грубо кървавочервеният бегемот.
	— За да бъдат отгледани като кучета на орките ли? Не, смятам да ги направя истински господари на света! Отново драконовите орляци ще владеят небесата!
	Болният му противник изсумтя.
	— И къде е твоят орляк, Детуинг? О, да, забравил съм от старост — те всички загинаха за твоята прослава!
	Черният левиатан изсъска, разпервайки широко крила.
	— Ела насам, Тиран! Ще се радвам да ти помогна да намериш вечния си покой!
	— По оркска заповед или не, ще те преследвам до последния си дъх! — озъби му се Тиранастраз и се опита да захапе другия за гърлото, като пропусна на косъм.
	— Ще те върна на твоите господари на малки кървави парченца, стар глупак!
	Двата дракона затръбиха един срещу друг, но ревът на Тиранастраз бе само жалко подобие на този на Детуинг.
	Те се вкопчиха в битка.

	* * *

	Ронин се опули.
	— Крас?
	Червеният дракон повдигна глава, колкото да кимне веднъж.
	— Това е името… което нося… когато съм в човешки облик…
	— Крас… — Удивлението се превърна в горчивина. — Ти предаде мен и приятелите ми! Ти организира всичко това! Използва ме като пионка!
	— За което вечно… ще съжалявам…
	— Ти не си по-добър от Детуинг!
	Това накара левиатана да се свие, но той отново кимна.
	— Заслужих си го… Може би това е пътят… по който черният пое преди много време… Толкова е лесно да не видиш какво… причиняваш на другите…
	Далечните звуци от битката отекваха дори тук и напомниха на Ронин за въпроси далеч по-важни от неговата чест.
	— Верееса и Фалстад са още там… останалите джуджета също! Те всички могат да загинат заради теб! Защо ме пренесе тук, Крас?
	— Защото все още… има надежда да измъкнем победа от хаоса… за чието създаване помогнах… — Драконът опита да се надигне, но стигна само до седнало положение. — Все още… има шанс, Ронин…
	Магьосникът се намръщи, но не каза нищо. Единствената му грижа в момента бе да се постарае Верееса, Фалстад и джуджетата от хълмовете да оцелеят от разгрома.
	— Ти… не ме отхвърляш прибързано… Благодаря ти за… това.
	— Просто ми кажи какво си намислил.
	— Командирът на орките… притежава един артефакт… наречен _Демонична душа_. Той има власт над всички дракони… с изключение на Детуинг.
	Ронин си спомни как Некрос бе опитал да използва блестящия предмет срещу черния левиатан без никакъв ефект.
	— Защо Детуинг е изключение?
	— Защото той го създаде — отвърна тих женски глас.
	Ронин се завъртя. В същото време чу как драконът ахна.
	Прекрасна, но безплътна жена, облечена в свободна смарагдовозелена роба, бе застанала зад магьосника. Бледите й устни бяха извити в едва загатната усмивка. Ронин със закъснение забеляза, че очите й бяха постоянно затворени, но тя изглежда не изпитваше затруднение да се ориентира в обстановката.
	— Изера… — прошепна почтително червеният гигант.
	Обаче тя не му отвърна, а продължи да отговаря на въпроса на магьосника.
	— Детуинг бе онзи, който създаде _Демонична душа_, и то с добри помисли, или поне ние мислехме така по онова време. — Тя закрачи към магьосника. — Повярвахме му и вложихме в артефакта част от силите си.
	— Но той не вложи от своите! Не, не вложи от своите! — изкрещя пронизителен мъжки глас, в който звучеше оттенък на лудост. — Разкажи му, Изера! Разкажи му как черният се обърна срещу нас, след като демоните бяха разбити! Как използва срещу нас нашите собствени сили!
	Върху една огромна скала бе кацнало хърбаво същество с разчорлена синя коса и сребриста кожа. Облечено в роба с висока яка, оцветена в същите два нюанса, то приличаше на някой луд палячо. Очите му блестяха. Остри като ками нокти дращеха по камъка, върху който бе приклекнало създанието, и дълбаеха дупки в него.
	— Той ще чуе каквото трябва, Малигос. — Изера отново се усмихна леко. Колкото повече я гледаше Ронин, толкова повече започваше да му прилича на Верееса, но на Верееса от сънищата му. — Да, Детуинг пропусна да ни каже тази част и се престори, че също е пожертвал част от силата си заедно с нас. Ние открихме страшната истина едва когато той реши, че представлява бъдещето на нашия вид.
	Ронин най-накрая осъзна, че Изера й Малигос говореха за черния дракон като за един от тях. В почуда обърна глава към червения левиатан, когото бе познавал като Крас.
	— Да… — му каза раненият дракон. — Те са това, за което ги смяташ. Те са Изражения, два от петте велики дракона, които познаваш от легендите. — Червеният гигант сякаш бе почерпил сили от появата им. — Изера… Господарката на сънищата, Малигос… Ръката на магията…
	— Губим ссси времето тук — отрони трети глас, отново мъжки. — Ценното време…
	— И Ноздорму… Повелителят на времето, също! — удиви се червеният дракон. — Всички сте дошли!
	До Изера бе застанала нова фигура, загърната в роба, сякаш изтъкана от пясък. Под качулката се виждаше лице, което бе толкова съсухрено, че едва имаше достатъчно плът, която да покрие черепа. Очи като два скъпоценни камъка гледаха втренчено към дракона с нарастващо нетърпение.
	— Да, всссички дойдохме! Но ако това мило тържессство се проточи прекалено дълго, аз може и да ссси тръгна! Има толкова много за сссъбиране, толкова много за описссване…
	— Толкова много за бърборене, толкова много за бърборене! — подигра го Малигос.
	Ноздорму вдигна съсухрената си ръка към този шут, който пък размаха острите си като ками нокти към закачулената фигура. Двамата изглеждаха готови да се счепкат, но призрачната жена застана между тях.
	— Ето защо Детуинг почти постигна своя триумф — промълви тя.
	Двамата отстъпиха неохотно. Изера отново заговори на Ронин, а очите й продължаваха да бъдат затворени.
	— Детуинг почти ни бе победил веднъж, но ние отново обединихме сили и направихме така, че поне да му бъде невъзможно да използва _Демонична душа_ отново. Изтръгнахме артефакта от неговата ръка и го скрихме в недрата на земята…
	— Но го откриха други — прекъсна я червеният дракон, съвземайки се сега, когато надеждата се бе върнала. — Аз вярвам, че именно Детуинг е отвел орките до артефакта, знаейки какво ще направят те, след като се сдобият с него. Макар черният да не може да го ползва, несъмнено може да накара други да работят за собствените му цели. А пленяването на Алекстраза отговаряше на тези цели, защото тя е единствената сила, от която се страхува Детуинг, пък и така Ордата се сдоби с драконовите ездачи, които започнаха да сеят още повече разрушения, при това без черният да си помръдне лапата. Сега, след като стана ясно, че Ордата няма да оправдае надеждите му, за неговите цели е най-добре да премахне моята кралица.
	— Той не се интересува от нея — поправи го Изера, — а от нейните яйца.
	— От нейните яйца? — изтръгна се от Кориалстраз.
	— Ти знаеш, че последната от неговите женски загина през войната — отвърна тя, — убита от собственото му безразсъдство… И сега той смята да отгледа люпилото на нашата сестра като свое.
	— За да сссъздаде нова Епоха на драконите… — изплю Ноздорму. — Епохата на Детуинг!
	Внезапно Ронин забеляза, че и четиримата се бяха вторачили в него, дори Изера със затворените си очи.
	— Ние не можем да докоснем _Демонична душа_, човеко, а поради недоверие никога досега не сме опитвали да накараме друг да я употреби. Смятам, че знам какво искаше да направи горкият Кориалстраз и защо те доведе тук, разделяйки те от приятелите ти. Но не той ще се изправи срещу Детуинг.
	— Това е мой дълг! — изрева червеният. — Това е моето покаяние!
	— Това би било загуба. Ти си твърде податлив на диска. Освен това ти си нужен по други причини. Тиран, който сега се бие едновременно за своята кралица и за своя тъмничар, няма да оцелее. Алекстраза ще има нужда от теб, скъпи Кориал.
	— Пък и Детуинг си е наш брат — каза подигравателно Малигос. Ноктите му се забиха още по-дълбоко в скалата. — Правилно е ние да си играем с него! Да, ще си поиграем с него!
	— Какво искате от мен? — попита Ронин неспокойно. Изгаряше от нетърпение да се върне при Верееса.
	Изера се обърна с лице към него… и повдигна клепачи. За един кратък миг магьосникът изпита световъртеж. Приказните очи, които го погледнаха, му напомняха за всеки, когото някога бе познавал, мразил или обичал…
	— Ти, смъртни, трябва да отнемеш _Демонична душа_ от орка. Без артефакта той не може да направи с нас същото, което причини на сестра ни. И като го вземеш, може би ще успееш да я освободиш.
	— Но това няма да реши проблема с Детуинг — настоя Кориалстраз. — А заради проклетия диск той е по-силен от всички нас взети заедно…
	— Това ни е извессстно — изсъска Ноздорму. — Ти сссъщо го знаеше още когато дойде да ни молиш за помощ! Е, вече я имаш, бъди доволен от това! — Той погледна към двамата си спътници. — Ссстига брътвежи! Да приключваме ссс това!
	Изера, чиито очи отново бяха затворени, се обърна към дракона.
	— Има нещо друго, което трябва да извършиш, Кориалстраз, и то също носи риск. Човекът не може просто да бъде пренесен с магия. Опасно е заради _Демонична душа_, а съществува и възможността да се озове пред нечия брадва в момента на появата си. Вместо това ще трябва ти да го отнесеш до бойното поле. И се моли оркът да не те подчини на противния диск за краткото време, когато ще бъдеш наблизо. — Тя се приближи до ранения дракон и докосна муцуната му. — Макар да си неин съпруг, ти не си един от нас, Кориалстраз, но въпреки това се пребори срещу ненаситното привличане на _Демонична душа_ и се измъкна…
	— Аз се трудих усилено, за да се подготвя за това, Изера. Смятах, че съм издигнал защитните си магии по-добре, но в края на краищата се провалих.
	— Ние можем да ти помогнем. — Внезапно Малигос и Ноздорму вече стояха от двете й страни. И тримата докосваха неговата муцуна. — Толкова много сила отне от нас _Демонична душа_, че малко повече няма да има никакво значение…
	Около вдигнатите ръце на тримата се появиха сияния с цветове като на съответстващата им фигура. Аурите се обединиха и се разпростряха от Израженията към главата на червения дракон. След секунда цялото гигантско тяло на Кориалстраз бе обгърнато от магията.
	Изера и останалите най-накрая се дръпнаха назад. Кървавочервеният бегемот примигна, след това се изправи на крака.
	— Чувствам се… изпълнен със сила!
	— Ще имаш нужда от нея — отбеляза Изера, после продължи към двамата си спътници: — Трябва да се погрижим за нашия блуден брат.
	— Крайно време е, бих казззал! — изсъска Ноздорму.
	Без да промълвят нито дума повече, те се извърнаха с лица към далечната фигура на Детуинг. Разпериха широко ръце, които се превърнаха в крила, и започнаха да се уголемяват все повече и повече. Междувременно телата им нараснаха и станаха огромни. Одеждите изчезнаха, превърнаха се в люспи, главите се издължиха и всяка прилика с хората бе заменена от драконово великолепие.
	Трите величествени левиатана се издигнаха високо във въздуха. Гледката бе толкова внушителна, че магьосникът не можа да отлепи поглед от тях.
	— Дано силите им стигнат — промълви Кориалстраз. — Но се страхувам, че дори тримата заедно няма да се справят. — Той погледна надолу към дребната фигурка, която стоеше до него. — А ти, Ронин? Ще постъпиш ли както поискаха те?
	Дори само заради Верееса магьосникът бе решен да го стори.
	— Ще го направя.

	* * *

	Битката отдавна бе изгубена за Тиранастраз, а сега той изгуби и живота си. Детуинг изрева триумфално, все още стискайки безжизнения труп на другия дракон. Кръв продължаваше да се стича от множество дълбоки рани, повечето от които бяха по гърдите на червения, а лапите на Тиранастраз бяха целите обгорени — цената, която бе платил за докосването до киселината, процеждаща се от огнените вени, изпъстрили тялото на черния. Но никой, докоснал Детуинг, не страдаше прекалено дълго…
	Изрева отново и пусна тялото да падне. Нима не бе направил услуга на болния червен? Нямаше ли другият да страда повече, ако бе продължил да влачи мизерното си съществуване? Детуинг поне го бе дарил с войнска смърт, колкото и лесна да бе битката всъщност.
	За трети път изрева той, защото искаше всички да чуят за неговото превъзходство…
	А в отговор чу тътен, идващ от запад.
	— Кой глупак сссе осмелява пак? — изсъска той.
	Не един глупак видя Детуинг, а трима. И то не кои да е трима…
	— Изззера… — поздрави студено той. — И Ноззздорму. И моят добър приятел Малигоссс също…
	— Време е да сложим край на твоята лудост, братко — каза спокойно лъскавият зелен дракон.
	— Аз не съм твой брат в никое отношение, Изера. Приеми този факт, както и това, че нищо не може да ме спре да създам нова епоха за нашия вид!
	— Ти планираш единствено епоха, в която да си пълновластен господар!
	Черният наклони глава.
	— Така като гледам, това е същото! Пък ти по-добре се върни в сънищата си. А ти, Ноздорму? Виждам, че най-сетне си изровил глава от пясъка. Нима си забравил кой е най-могъщият тук? Дори тримата заедно не сте ми равни!
	— Твоето време изззтече! — изплю блестящият кафяв бегемот. Очите като скъпоценни камъни заблестяха. — Ела и заеми мяссстото си в моята колекция от отминали неща!
	Детуинг изсумтя.
	— А ти, Малигос? Нямаш ли какво да кажеш на стария си другар?
	В отговор смразяващият на вид сребристосин звяр отвори широко пастта си. Порой от лед се изстреля напред с невероятна точност, обливайки целия Детуинг. Но в момента, когато ледът го докоснеше, всяко кристалче се трансформираше, превръщайки се в дребно насекомо. Хиляди и хиляди паразити загризаха плътта на абаносовия бегемот.
	Детуинг изсъска и по люспите му шурна киселина. Създанията на Малигос загинаха почти моментално.
	С връхчетата на два от своите нокти черният дракон ловко вдигна последното от тях и го схруска с наслада. Усмихна се към своите събратя, разкривайки острите си като копия зъби:
	— Така да бъде, тогава…
	С разтърсващ земята рев, той се хвърли към тях.

	* * *

	— Те няма да успеят го надвият! — заяви Кориалстраз, докато двамата с Ронин летяха към обсадената колона на орките. — Просто не могат!
	— Тогава защо си правят труда?
	— Защото знаят, че е настъпило времето да му се противопоставят, независимо от изхода! Биха предпочели да си отидат от този свят, вместо да го гледат как загива в ужасяващата хватка на Детуинг!
	— Няма ли някакъв начин да им помогнем?
	Мълчанието на дракона бе красноречив отговор.
	Ронин гледаше орките отпред, обмисляйки собствените си шансове. Дори ако сполучеше да отнеме артефакта от Некрос, щеше ли да успее да го опази? И можеше ли да го използва изобщо?
	— Крас… Кориалстраз, дискът съдържа мощта на великите дракони, нали?
	— На всеки от тях, с изключение на Детуинг. Затова той не е подвластен на силата му!
	— Но черният не може да го използва лично заради някаква магия, която са направили останалите?
	— Така изглежда… — Драконът започна да завива.
	— Ти знаеш ли на какво е способен дискът?
	— На много неща, но никое от тях не може да засегне черния пряко или косвено.
	Ронин се намръщи.
	— Как така?
	— От колко време изучаваш магията, приятелю мой?
	Магьосникът направи гримаса. От всички изкуства магията наистина беше най-противоречива, направлявана от свои собствени закони, които се променяха в най-неподходящия момент.
	— Разбирам…
	— Великите дракони взеха своето решение, Ронин! Получавайки шанс да отнемеш _Демонична душа_, ти не само ще освободиш моята кралица — която, въобще не се съмнявам, незабавно ще им се притече на помощ — но ще имаш средството да смажеш окончателно остатъците от Ордата! Знай, че _Демонична душа_ може да го направи, ако се научиш да я използваш!
	Не се бе замислял за това, но реликвата наистина можеше да свърши добра работа срещу орките.
	— Ще отнеме твърде много време, да науча как се ползва!
	— Едва ли е толкова сложно. Орките изобщо нямаха учители. А макар да не съм един от петте, мисля, че ще мога да ти покажа достатъчно.
	— В случай че и двамата оцелеем… — прошепна Ронин на себе си.
	— Да, първо, трябва да оцелеем. — Явно драконът притежаваше изключителен слух. — Аха, ето го въпросния орк! Готов ли си?
	Магьосникът се приготви. Кориалстраз не смееше да се доближава твърде много до Некрос от страх да не стане жертва на _Демонична душа_, затова Ронин все пак трябваше да използва магия, за да се добере до командира на орките. Не за първи път му се налагаше да прави заклинание в разгара на боя, но никога досега в непосредствена близост до толкова могъщ артефакт. А заради реликвата магията на дракона щеше да е напълно безполезна.
	— Подготви се…
	Кориалстраз се спусна по-ниско.
	— Сега!
	Ронин произнесе словата на един дъх… и внезапно се озова във въздуха, точно над един от фургоните.
	Някакъв пеон погледна нагоре и остана със зинала уста, като видя как магьосникът се материализира.
	Ронин се стовари право върху него.
	Сблъсъкът омекоти падането, но не донесе нищо добро на орка. Ронин побърза да избута встрани зашеметения кочияш, после се огледа за Некрос.
	Еднокракият командир продължаваше да седи на коня си, а погледът му следеше отдалечаващия се Кориалстраз. Той вдигна високо блестящата _Демонична душа_…
	— Некрос! — извика Ронин.
	Това привлече вниманието му, точно както се бе надявал магьосникът. Сега драконът можеше да се измъкне от обсега на Некрос.
	— Магьоснико! Нали беше мъртъв… — Гъстите вежди се повдигнаха и по противното лице се разля мрачно изражение. — Нищо… скоро пак ще бъдеш!
	Той насочи артефакта към Ронин.
	Магьосникът бързо издигна магически щит с надеждата, че каквото и да стовареше Некрос върху него, то нямаше да бъде толкова ужасяващо, колкото пламъците на голема. Великите дракони не бяха сметнали за необходимо да го дарят с част от допълнителната сила, която бяха дали на Кориалстраз, но от друга страна, червеният бегемот тогава бе на косъм от смъртта, а и те имаха нужда от всичката си мощ за битката с Детуинг. Сега единствената надежда за Ронин бяха собствените му скромни умения.
	Гигантска огнена ръка посегна към магьосника, опитвайки се да го обгърне. Но магията на Ронин издържа и огнената струя отскочи от невидимия щит, като по пътя си погълна някакъв оркски воин, който тъкмо се канеше да обезглави едно джудже. Оркът успя да издаде само един кратък писък, преди да се строполи в димяща купчина на земята.
	— Твоите номера няма да те опазят дълго от смъртта! — изръмжа Некрос.
	Почвата под фургона се разтресе и след това започна да потъва. Ронин се хвърли встрани миг преди впрягът да пропадне в новообразувалия се кратер. Магията на щита се разнесе. Отчаяният магьосник се озова увиснал на ръба и уязвим за следващото нападение.
	Некрос смуши коня си и се приближи.
	— Каквото и да стане днес, човеко, поне най-после ще се отърва от тебе!
	Ронин направи една простичка магия. Голяма буца пръст полетя и улучи орка право в лицето. Проклинайки, Некрос започна да бърше полепналата кал, която му пречеше да вижда.
	Магьосникът се изтегли над ръба и скочи към орка.
	Опита се да изтръгне _Демонична душа_ от неговите пръсти, но успя да докопа само ръката, която държеше артефакта. Въпреки че все още бе заслепен, Некрос вдигна Ронин за яката, опитвайки се да го стисне за гърлото.
	— Ще те убия, човешка отрепко!
	Пръстите се сключиха около врата на магьосника. Опитвайки се едновременно да изкопчи талисмана и да се измъкне от хватката, Ронин се провали и в двете. Оркът започна да го души, бавно изцеждайки живота му. Заклинателят отчаяно занарежда нова магия…
	В този миг една крилата фигура изненадващо се стрелна покрай Некрос. Нещо се метна върху гърба на орка, поваляйки него и магьосника от коня.
	Двамата паднаха тежко, отхвърлени в различни посоки. Убийственият натиск върху гърлото на Ронин изчезна.
	Някой хвана зашеметения магьосник за раменете.
	— Ронин, ставай, преди онзи да се е съвзел!
	— Верееса? — Той впи поглед в красивото й лице, изненадан, че я вижда.
	— Видяхме как драконът те спусна от небето, а след това и схватката ти с орка! Фалстад и аз веднага долетяхме, смятайки, че може би ще имаш нужда от помощ!
	— Фалстад? — Ронин погледна нагоре и видя ездача на грифони и неговото животно, които тъкмо завиваха обратно. Джуджето не бе въоръжено, но въпреки това ревеше с цяло гърло, сякаш предизвикваше на двубой всеки орк от конвоя.
	— Побързай! — извика рейнджърът. — Трябва да се махаме оттук!
	— Не! — възпротиви се неохотно той. — Не преди… Внимавай!
	Магьосникът я изблъска встрани, точно преди една тежка бойна брадва да я разсече на две. Набит орк с ритуални белези на двете си бузи вдигна отново оръжието, прицелвайки се отново в падналата Верееса.
	Ронин направи жест с ръка… и дръжката на брадвата внезапно се издължи и започна да се извива като гърчеща се змия. Оркът се помъчи да я удържи, но видя как оръжието се обръща срещу него. Обхванат от паника, воинът захвърли оживялата секира и побягна.
	Магьосникът протегна ръка, за да изправи спътницата си… и се строполи на земята, когато един юмрук тежко се стовари между плешките му.
	— Къде е? — изрева Некрос Скълкръшър. — Къде е _Демонична душа_?
	Зашеметен за миг, Ронин не можа да разбере какво иска оркът. Нали талисманът беше у него…
	Пронизваща тежест изви гръбнака му. Той чу Некрос да казва:
	— Стой на мястото си, елфо! Трябва само да се отпусна още малко и ще строша приятеля ти като съчка!
	Ронин бе притиснат плътно към земята, но все пак успя да се извърти достатъчно, за да зърне орка с ъгъла на окото си. Некрос бе стъпил с дървения си крак върху гръбнака му и магьосникът не се съмняваше, че с един малко по-силен натиск наистина можеше да го пречупи.
	— Без номера, магьоснико! Върни ми диска и може да те оставя да живееш!
	— Не е… у мен! — тежестта на огромното тяло на Некрос едва му позволяваше да диша, камо ли да говори. — Дори не знам… къде е!
	— Нямам време да слушам лъжите ти, човеко! — Некрос леко усили натиска. Намек за отчаяние се долавяше в иначе арогантния му тон. — Дай ми го веднага!
	— Некроссс… — прекъсна го гръмовен глас, изпълнен с омраза. — Ти ги накара да изззбият децата ми! Моите деца!
	Ронин почувства как оркът се раздвижи, сякаш се обръщаше. Ахна, после понечи да каже нещо:
	— Не…
	Над Ронин и неговия враг надвисна сянка. Магьосникът усети как наблизо профуча изпепеляващ вятър. Некрос Скълкръшър изпищя и миг по-късно тежестта на орка вече не притискаше гръбнака му.
	Ронин веднага се извъртя по гръб, опасявайки се, че каквото бе отнесло врага му, щеше да отнесе и него. Верееса му се притече на помощ и го издърпа към себе си, докато магьосникът осъзнаваше какво хвърляше огромната сянка и защо гласът му се бе сторил толкова познат.
	Макар и с хлабаво висящи на места люспи и изкривени под необичаен ъгъл крила, кралицата на драконите Алекстраза все още представляваше много впечатляваща гледка. Извисяваше се над всичко и докато надаваше предизвикателни ревове, главата й бе високо в небесата. Ронин не видя и следа от Некрос. Великият дракон или бе закусил с орка, или бе захвърлил тялото му надалече.
	Алекстраза изрева още веднъж, после сведе глава към магьосника и елфата. Верееса изглеждаше готова да се защитава, но Ронин й направи знак да свали меча.
	— Имате моята благодарност, че най-накрая получих възможност да отмъстя за децата си! Но сега други се нуждаят от помощта ми, колкото и маловажна да се окаже тя!
	Тя вдигна очи към небето, където четиримата титани продължаваха своята битка. Проследявайки погледа й, Ронин видя Изера, Ноздорму и Малигос, които се бореха срещу Детуинг без никакъв видим резултат. Отново и отново атакуваха тримата, но всеки път черното чудовище ги отблъскваше с лекота.
	— Трима срещу един и все още не могат да го победят?
	Алекстраза, която вече изпъваше крила, подготвяйки се за излитане, се спря, за да му отговори:
	— _Демонична душа_ ни отне много. Само Детуинг остана цял. Де да можехме да си върнем силите, вложени в артефакта, или да имаше начин да го използваме срещу черния. Но нито една от тези възможности не съществува. Остава ни само да се борим и да се надяваме, че ще победим! — В този миг рев от висините разтърси земята. — Сега трябва да тръгвам! Простете ми, че ви изоставям така! Още веднъж ви благодаря!
	С тези думи кралицата на драконите се издигна във въздуха, а опашката й небрежно помете една недалечна група орки.
	— Трябва да направим нещо! — Ронин се огледа за _Демонична душа_. Къде се бе дянала?
	— Остави това засега! — извика му Верееса. Тя отби брадвата на един орк и промуши воина. — Трябва да се спасяваме!
	Но въпреки вихрещата се наоколо битка Ронин продължи да търси. Внезапно погледът му се спря на блестящ предмет, полузакрит от ръката на едно мъртво джудже. Магьосникът се втурна към него, надявайки се на чудо.
	Точно така, това наистина се оказа драконовият артефакт. Ронин го огледа с нескрито възхищение. Толкова обикновен наглед, но съдържащ сили, далеч надхвърлящи уменията на всеки един магьосник. Такава огромна мощ. С нейна помощ Ронин можеше да стане владетел на Даларан, а защо не направо император на всички лордеронски кралства…
	Какви ги бълнуваше? Ронин поклати глава, отърсвайки се от безумните идеи. Могъществото на _Демонична душа_ бе изкусително и той трябваше да внимава с него.
	Фалстад, възседнал своя грифон, се спусна надолу, за да се присъедини към тях. По някое време бе успял да се сдобие с оркска бойна брадва и си личеше, че вече я бе вкарвал в употреба.
	— Магьоснико! Какво ти става? Не му е т’ва мястото да се заплесваш по разни дрънкулки!
	Ронин не му обърна повече внимание, отколкото на Верееса. Бе сигурен, че ключът за победата над Детуинг се крие в _Демонична душа_. Защото, след като дори четирите велики дракона не бяха достатъчни, за да го надвият, не виждаше кой друг би бил способен на това.
	Той вдигна артефакта, усещайки невероятната му сила. Същевременно знаеше, че тази сила с нищо не можеше да му помогне — поне не в настоящата си форма.
	И може би нищо на света не можеше да възпре Детуинг да постигне мрачните си цели…


	Двадесет и едно

	Те хвърляха цялата си мощ срещу него — или поне това, което им бе останало от нея. Отправяха физически и магически атаки срещу Детуинг, но той ги отби всичките. Лишени от силите, които бяха отстъпили за направата на _Демонична душа_, останалите велики Изражения бяха като деца в сравнение с абаносовия левиатан.
	Ноздорму изпрати срещу него _Пясъците на старостта_, заплашвайки, макар и само за миг да отнеме силите на черния. Детуинг изпита слабост, която се разля по тялото му, усети как костите му се сковават, а мислите му се забавят. И все пак преди промяната да стане постоянна, първичната мощ у дракона на хаоса се надигна и изгори пясъците, надвивайки коварната магия.
	От Малигос дойде по-фронтална атака, защото гневът на лудото създание му позволяваше, макар и за кратко да се сравнява по сила с Детуинг. Мълнии засипаха омразния противник от всички страни, по него едновременно биеха непоносима жега и сковаващ мраз. При все това омагьосаните плочи, споени за люспите на черния, отбиваха встрани бушуващите стихии и Детуинг пострада съвсем незначително.
	Но от тримата най-коварен и опасен противник се оказа Изера. Първоначално тя стоеше по-назад, оставяйки своите другари да хабят усилията си срещу него. След това Детуинг усети как у него се надигна някаква спокойна наслада, която го унасяше. Едва не бе станало твърде късно, когато осъзна, че бе започнал да сънува наяве. Разтърсвайки глава, той бързо прогони паяжините на магията от съзнанието си — точно когато тримата му врагове се опитаха да го хванат в ноктите си.
	Той се измъкна от обхвата им с няколко замаха на широките си крила, след което ги атакува на свой ред. Между предните му лапи се оформи грамадна сфера от чиста енергия, от първична сила, която той хвърли сред тях.
	Сферата експлодира и отхвърли Изера и останалите назад, завъртайки ги по спирала.
	Детуинг изрева предизвикателно.
	— Глупаци! Хвърлете срещу мен всичко, което можете! Крайният резултат няма да бъде различен! Аз съм олицетворение на силата! А вие сте само бледи сенки от миналото!
	— Никога не подценявай това, което можеш да научиш от миналото, черни…
	Кървавочервена сянка, за която Детуинг бе мислил, че никога вече няма да види в полет, изпълни полезрението му. За първи път от началото на битката той наистина бе изненадан.
	— Алекстраза… дошла си да отмъстиш за своя съпруг?
	— Дошла съм да отмъстя за съпруга си и за своите деца, Детуинг, защото зная отлично, че всичко се случи по твоя вина!
	— По моя? — отправи й зъбата усмивка черният бегемот. — Но аз дори не мога да докосна _Демонична душа_! Вие се погрижихте за това!
	— И все пак някой е отвел орките до мястото, което бе известно единствено на нас… и пак той им е подшушнал за силите на диска!
	— Има ли някакво значение? Твоето време отмина, Алекстраза, докато моето тепърва започва!
	Червената кралица разпери широко крила и оголи нокти. Въпреки лишенията, които бе изтърпяла по време на своя плен, тя не изглеждаше никак слаба в момента.
	— Не, твоето време изтече, черни!
	— Благодарение на останалите вече се изправих срещу опустошенията на времето, бурите на магията и проклятията на кошмара! Ти какви оръжия си донесла?
	Алекстраза срещна злобния му поглед, без да трепне.
	— Живот… надежда… и всичко, което те носят със себе си…
	Детуинг се засмя на глас.
	— Значи все едно вече си мъртва!
	Двата гиганта се спуснаха един срещу друг.

	* * *

	— Тя няма шанс да победи — промълви Ронин. — Никой от тях няма да успее, защото им липсват силите, които проклетият артефакт им е отнел!
	— Щом не можем да помогнем, по-добре да се махаме оттук, Ронин.
	— Не мога, Верееса! Трябва да направя нещо за нея… за всички нас всъщност! Ако те не успеят да спрат Детуинг, тогава кой ще го направи?
	Фалстад изгледа _Демонична душа_.
	— Можеш ли да направиш нещо с т’ва?
	— Не. То не може да причини вреда на Детуинг.
	Джуджето потърка брадата си.
	— Жалко, че не можем да го накараме да върне магията, която е откраднало! Тогава поне щяха да се бият на равни начала…
	Магьосникът поклати глава.
	— Това е невъзможно. — Той спря и се опита да помисли. Със счупен пръст, пулсираща глава и натъртвания по цялото тяло, Ронин едва се държеше на крака, но се постара да се съсредоточи върху последните думи на ездача на грифони. — От друга страна, може и да стане!
	Спътниците му го погледнаха объркано. Ронин набързо се огледа, за да се увери, че за момента не бяха застрашени от орки, след това избра най-твърдия камък, който можа да намери.
	— Какво правиш? — попита Верееса с тон, който прозвуча, сякаш тя се чудеше дали магьосникът не е изгубил разсъдъка си.
	— Връщам им техните сили! — Той сложи _Демонична душа_ върху друг камък и после вдигна високо първия.
	— Какво, по дяволите, си мислиш… — беше всичко, което успя да изрече Фалстад.
	Ронин стовари камъка върху диска с цялата сила, на която бе способен.
	Камъкът в ръката му се счупи на две.
	_Демонична душа_ блестеше, без дори да е одраскана от удара.
	— Проклятие! Трябваше да се сетя! — Той вдигна очи към джуджето, после посочи брадвата му. — Можеш ли да се прицелиш точно с това нещо?
	Фалстад изглеждаше обиден.
	— Т’ва може да е долнопробна оркска изработка, но все пак си е използваемо оръжие и като такова мога да го размахвам не по-зле от всяко друго!
	— Удари диска с него! Веднага!
	Рейнджърът сложи загрижено ръка върху рамото на магьосника.
	— Ронин, наистина ли смяташ, че това ще свърши работа?
	— Сетих се за едно заклинание, което може да им върне силите! То е вариация на онова, което използват магьосниците, опитващи се да черпят мощ от подобни реликви. Но артефактът първо трябва да бъде счупен, така че силите, държащи магията вътре, да престанат да съществуват. Аз мога да върна на драконите онова, което са изгубили — но само ако успея да разтроша _Демонична душа_!
	— Такава ли била работата? — Фалстад претегли на ръка оръжието. — Отдръпни се, магьоснико! Как го искаш — на две равни половинки или накълцано на ситно?
	— Просто го унищожи по какъвто начин можеш!
	— Лесна работа. — Джуджето вдигна високо секирата, пое си дъх и замахна толкова силно, че Ронин можеше да види огромното напрежение в мускулите на своя спътник.
	Оръжието улучи целта си… разлетяха се парчета метал…
	— В името на Еъри! Брадвата! Напълно потрошена е!
	Голямата дупка в острието бе доказателство за това, колко твърда бе повърхността на _Демонична душа_. Фалстад захвърли оръжието с отвращение, проклинайки калпавата оркска изработка.
	Ронин, от своя страна, знаеше, че вината не бе в брадвата.
	— По-здраво е, отколкото си представях!
	— Магията го защитава — промълви Верееса. — Не може ли пак магия да го унищожи?
	— Трябва да е нещо наистина могъщо. Моята магия не е достатъчна, но ако имах друг талисман. — Той си спомни за медальона, който Крас — или по-скоро Кориалстраз — бе дал на Верееса, но магьосникът го бе оставил, когато двамата с червения дракон бяха тръгнали към полесражението. Освен това Ронин се съмняваше, че щеше да му свърши работа. По-добре щеше да е, ако имаше нещо от самия Детуинг, обаче неговият медальон бе останал нейде из планината…
	Но все още имаше камъка! Камъкът, създаден от една от собствените люспи на черния дракон!
	— Трябва да свърши работа! — извика той, бъркайки в кесията си.
	— Кое? — попита Фалстад.
	— Това! — Той извади малкото камъче, предмет, който по никакъв начин не впечатли останалите. — Детуинг го е създал, точно както е създал и _Демонична душа_: чрез магията си! Може би ще постигне това, което нищо друго не успя!
	Ронин приближи камъка към диска. Замисли се как най-добре да го използва, след което реши да следва догмите на своя занаят — опитай първо най-лесния начин.
	Черният скъпоценен камък сякаш сияеше в ръката му. Магьосникът го завъртя с най-острия ръб надолу. Добре разбираше, че планът му можеше и да не успее, но нямаше по-добра идея.
	С изключителна предпазливост той прокара камъка през средата на противния талисман.
	Люспата на Детуинг мина през твърдата златна повърхност на _Демонична душа_ като нагорещен нож през масло.
	— Внимавай! — издърпа го назад Верееса само миг преди струя чиста светлина да изригне през разреза.
	Ронин почувства огромната магическа енергия, която напускаше повредения талисман, и знаеше, че трябва да действа бързо, ако не иска тя да бъде навеки загубена за онези, на които принадлежеше в действителност.
	Той произнесе заклинанието, приспособявайки го така, както мислеше, че е необходимо. Изтощеният магьосник се бе съсредоточил максимално, защото не искаше да рискува да се провали точно в този момент. Трябваше да стане!
	Една приказна, блестяща дъга започна да се издига все по-високо, отлитайки към небесата. Ронин повтори заклинанието, наблягайки отново върху неговата цел…
	Ослепителната струя, достигнала вече стотина метра височина, се отклони… и се насочи в посока към биещите се дракони.
	— Успя ли да го направиш? — попита елфата, останала без дъх.
	Ронин се загледа в далечните фигури на Алекстраза, Детуинг и останалите.
	— Надявам се…

	* * *

	— Не ви ли стига толкова? Нима ще продължите да се биете срещу онзи, когото не можете да победите? — Детуинг изгледа противниците си с пълно презрение. Малкото уважение, което му бе останало към тях, отдавна се бе изпарило. Глупаците продължаваха да си блъскат главите в стената, макар да знаеха, че дори заедно силите им пак не бяха достатъчни.
	— Ти причини твърде много нещастия, твърде много ужаси, Детуинг — отвърна Алекстраза. — Не само на нас, но и на смъртните същества от този свят!
	— Какви са ми те на мен — или, като говорим за това, дори на вас? Това никога няма да го разбера!
	Тя поклати глава, както той осъзна, с някакво съжаление… За него?!?
	— Не… никога няма да го разбереш…
	— Достатъчно съм си играл с вас! Трябваше да ви унищожа още преди четири години!
	— Но не можа! Създаването на _Демонична душа_ отслаби дори теб за доста дълго време…
	Той изсумтя.
	— Но сега съм възвърнал пълната си сила! Плановете ми се осъществяват бързо… и след като избия всички вас, ще взема твоите яйца, Алекстраза, и ще създам идеалния си свят!
	В отговор кървавочервеният дракон нападна отново. Детуинг се изсмя, защото знаеше, че нейните магии щяха да го засегнат не повече от предишния път. Неговата собствена сила и омагьосаните плочи, споени към тялото му, го правеха неуязвим…
	— Ааа… — Яростта на нейната магическа атака го прониза със сила, каквато дори не си бе представял. Неговите адамантиеви плочи не направиха почти нищо, за да смекчат ужасяващия удар. Детуинг незабавно контрира с могъщ щит, но пораженията вече бяха нанесени. Цялото му тяло бе пронизано от агония, каквато не бе изпитвал от векове.
	— Какво… ми… направи?
	В първия момент и самата Алекстраза изглеждаше изненадана, но след това една многозначителна и триумфална усмивка се разля по драконовите й черти.
	— Само началото на това, което от няколко години мечтая да ти направя, черни!
	Тя изглеждаше по-голяма, по-силна. Всъщност те и четиримата изглеждаха така. Черният дракон бе пронизан от лошото предчувствие, че нещо в перфектния му план се бе объркало ужасно.
	— Чувствате ли го? Усещате ли го? — дърдореше Малигос. — Аз пак съм си същият! Колко е прекрасно!
	— Крайно време беше! — отвърна Ноздорму, а очите му като скъпоценни камъни бяха необичайно ясни и искрящи. — Да, наиссстина беше крайно време!
	Изера отвори пленителните си очи, но този път те бяха толкова завладяващи, че на Детуинг му бе нужна цялата му сила, за да отлепи поглед от тях.
	— Това е краят на кошмара — прошепна тя. — Мечтите ни станаха реалност!
	Алекстраза кимна.
	— Това, което бе изгубено, ни беше върнато. _Демонична душа_… _Демонична душа_ вече не съществува.
	— Невъзможно! — изрева металическият бегемот. — Лъжи! Лъжи!
	— Не — поправи го кървавочервената фигура. — Единствената лъжа, която сега трябва да разсеем, е, че ти си непобедим.
	— Да — озъби се Ноздорму. — Очаквам ссс нетърпение да разсссеем тази нелепа заблуда…
	И Детуинг се озова нападнат от четири стихийни сили, срещу каквито никога не се бе изправял. Той вече не се биеше срещу сенките на своите противници, а срещу четири левиатана, всеки от които му бе равностоен — и той не можеше да се мери с всички тях едновременно.
	Малигос докара облаци, които обвиваха челюстите и ноздрите му и го задушаваха. Ноздорму забърза хода на времето единствено за Детуинг, с което подкопа силите на своя враг, карайки го да изживява седмици, месеци, а накрая и години без почивка. След като тези атаки бяха отслабили защитата му, за Изера нямаше проблеми да нахлуе в съзнанието му и да превърне мислите на бронирания бегемот в неговите най-лоши кошмари.
	Едва тогава Алекстраза се издигна пред него като ужасяваща Немезида*37. Тя впи в Детуинг поглед, в който все още се четеше известно съжаление, и каза:
	[*37 Богиня на справедливостта и отмъщението в древногръцката митология. — Б.пр.]
	— Аз съм Изражението на живота, черни, и като всяка майка познавам болката и чудото, които носи той! Но през последните няколко години наблюдавах как отглеждаха моите деца като оръдия за война, как ги избиваха, ако се окажеха незадоволителни или с твърде силна воля! Виждах как загиват, но не можех да направя нищо за тях!
	— Твоите думи не означават нищо за мен! — изрева Детуинг, докато безуспешно се опитваше да отблъсне ужасяващите атаки на останалите. — Нищо!
	— Да, вероятно не означават… Точно затова ще ти позволя лично да изпиташ всичко, което изстрадах аз…
	И тя го направи.
	Срещу всяка друга атака, дори срещу кошмарите на Изера, Детуинг можеше да мобилизира някаква защита, но срещу тази на Алекстраза той не притежаваше оръжие, което да използва. Тя го нападна с болка, но с нейната собствена болка. Не използваше агонията, която той познаваше, а тази на любяща майка, която страда с всяко дете, откъснато от нея, с всяко дете, превърнато в нещо ужасно.
	С всяко дете, което загинеше.
	— Ти ще изпиташ всичко, което съм преживяла аз, черни. Да видим дали ще се справиш по-добре от мен.
	Но Детуинг нямаше опит с подобни страдания. Те го раздираха там, където болката от яростните нокти или разкъсващите зъби не успяваше да стигне, раздираха душата му.
	Най-страховитият от драконите запищя, както никой дотогава не бе чувал дракон да пищи.
	Може би точно това го спаси. Останалите бяха толкова изненадани, че и магиите им станаха неуверени. Успял най-сетне да се освободи, Детуинг се обърна и побягна, летейки устремно. Цялото му тяло се тресеше, а той продължаваше да пищи, докато бързо изчезваше от погледите им.
	— Не трябва да го оссставяме да се измъкне! — внезапно осъзна Ноздорму.
	— Да го последваме, да го последваме наистина! — прие Малигос.
	— Съгласна съм — добави тихо Господарката на сънищата. Изера погледна към Алекстраза, която се рееше във въздуха, изумена от това, което сама бе направила. — Сестро?
	— Да — отвърна червеният дракон. — На всяка цена продължавайте! Аз ще се присъединя към вас не след дълго…
	— Разбирам…
	Останалите три Изражения се обърнаха и набраха скорост, започвайки преследването на изменника.
	Алекстраза ги гледаше как се отдалечават, почти готова да се включи в лова. Тя не знаеше дали щяха да успеят да прекратят безчинствата на Детуинг завинаги — дори сега, когато пълните им сили се бяха възвърнали — но той несъмнено трябваше да бъде обуздан. Въпреки това имаше други неща, за които тя трябваше да се погрижи по-напред.
	Кралицата на драконите огледа небето и земята. Най-накрая забеляза този, когото търсеше.
	— Кориалстраз — прошепна тя. — Значи все пак не си бил само сън, изпратен от Изера…

	* * *

	Ако се сражаваха сами, джуджетата може би щяха да претърпят поражение. Несъмнено щяха да удържат положението за известно време, но орките не само ги превъзхождаха по брой, а и бяха в по-добра форма. Годините на лишения под земята бяха направили Ром и групата му по-твърди по характер, но бяха изцедили силите им.
	Затова те имаха истински късмет, че в редиците им се бяха включили боен магьосник, обучен елф рейнджър и един от лудите им братовчеди, възседнал своя грифон с остри като бръснач нокти и човка. След унищожаването на _Демонична душа_ тримата бяха използвали уменията си, за да помогнат на джуджетата от хълмовете и да наклонят везните в тяхна полза.
	Разбира се, определено помогна и непрестанното връхлитане на червения дракон върху орките всеки път, когато те се опитваха да организират някаква защита.
	Останките от оркската армия на Грим Батол най-накрая се предадоха. Те бяха толкова капнали, че коленичиха пред победителите, уверени, че скоро ще срещнат смъртта си. Ром, чиято ръка висеше превързана, би им дарил точно това, защото бяха загинали мнозина от неговия народ, включително и Гимел. Въпреки това водачът на джуджетата следваше заповедите на друг — а кой би спорил с дракон?
	— Те ще бъдат отведени на запад, където корабите на Алианса ще могат да ги закарат до охраняваните територии. Днес вече се проля достатъчно кръв, а в северен Каз Модан несъмнено ще се лее още… — Кориалстраз изглеждаше много уморен. — За днес видях достатъчно смърт, благодаря…
	След като Ром обеща да изпълни нарежданията на левиатана, Кориалстраз се обърна към Ронин.
	— Аз няма да кажа на никого истината за теб, Крас — побърза да заяви магьосникът. — Смятам, че разбирам защо направи всичко.
	— Но аз никога няма да си простя своите грешки. Моля се само моята кралица да разбере… — Гигантското влечуго сви рамене почти по човешки. — Що се отнася до моето място в Кирин Тор, това тепърва ще се решава. Не съм сигурен дали искам да остана, пък и истината за случилото се несъмнено ще излезе на бял свят поне отчасти. Те ще си дадат сметка, че съм ти възложил задачи, далеч надхвърлящи простата шпионска мисия.
	— А сега какво ще стане?
	— Много неща… твърде много неща. Ордата продължава да държи Дън Алгаз, но и на това скоро ще бъде сложен край. А впоследствие този свят трябва да бъде построен наново… ако му се даде тази възможност. — Той направи една пауза. — Освен това има някои политически ситуации, които несъмнено ще претърпят развитие след днешните събития. — Кориалстраз изгледа дребната фигура пред себе си с известно неудобство. — Мога да ти кажа откровено, че моят вид носи значителна вина за някои от скорошните кризи.
	На Ронин му се искаше да научи повече, но веднага разбра, че Кориалстраз няма желание да отговоря на въпросите му. Поучил се от уменията на Детуинг и на червения дракон да се преобразяват в човешка форма, магьосникът не се съмняваше, че древната раса в миналото често се бе намесвала не само в работите на хората, но и в тези на елфите и останалите раси.
	— Ти демонстрира, че схващаш много бързо, Ронин — отбеляза бегемотът. — Винаги си бил добър ученик…
	Разговорът им бе внезапно прекъснат, когато огромна сянка покри отряда. За един миг измореният магьосник си помисли, че Детуинг някак се бе измъкнал от преследвачите си и се бе върнал, за да отмъсти на онези, които донесоха поражението му.
	Но драконът, който се рееше над тях, се оказа не черен, а кървавочервен като Кориалстраз.
	— Черният бяга! Злото му, дори да не е изкоренено завинаги, поне е значително ограничено!
	Кориалстраз вдигна поглед нагоре, а гласът му бе изпълнен с копнеж:
	— Кралице моя…
	— Мислех, че си мъртъв — промълви Алекстраза към своя съпруг. — Дълго време те оплаквах…
	Мъжкарят изглеждаше засрамен.
	— Необходимо бе да се прикрия, кралице моя, дори и само за да имам възможността да се опитам да извоювам свободата ти. Извинявам се не само за болката, която съм ти причинил, но и за лекомислието, което проявих, използвайки тези смъртни. Аз познавам чувствата, които изпитваш към техния вид…
	Тя кимна.
	— Щом те ти прощават, същото ще направя и аз. — Опашката й се спусна надолу, увивайки се за миг около неговата. — Другите все още преследват черния, но преди да се присъединим към лова, ние трябва да съберем каквото е останало от нашия орляк и да изградим наново дома си. Мисля, че това е от по-голяма важност.
	— Аз съм твой слуга — отвърна той, свеждайки огромната си глава. — Сега и завинаги, любов моя.
	Поглеждайки към магьосника и неговите приятели, кралицата на драконите добави:
	— Заради жертвите, които направихте, най-малкото, което бихме могли да предложим, е да ви отведем по домовете ви — ако можете да изчакате още мъничко.
	Ронин прие с благодарност, въпреки че грифонът на Фалстад също можеше да ги отведе у дома, макар и доста претоварен. Той откри, че харесва двата дракона въпреки предишните измами на Кориалстраз. Поставен в същото положение, магьосникът вероятно би сторил именно онова, което бе направил консортът.
	— Джуджетата от хълмовете ще ви осигурят храна и място за почивка. Ние ще се върнем за вас утре, след като всички яйца бъдат събрани и скрити на сигурно място. — Горчива усмивка изкриви драконовите й черти. — Добре че нашите яйца са толкова издръжливи, иначе дори в поражението си Детуинг можеше да ми нанесе жесток удар…
	— Не мисли за това — окуражи я мъжкият дракон. — Ела! Колкото по-бързо се погрижим за това, толкова по-добре!
	— Да… — Алекстраза наклони глава към тримата приятели. — Благодаря ви за вашата помощ и знайте, че докато аз съм кралица, моят вид никога няма да бъде враг на вашите…
	При тези думи двата дракона се издигнаха във въздуха и се отправиха в посоката, в която бе поел Детуинг с първите яйца. Онези, които бяха останали във фургоните, щяха да бъдат под защитата на ликуващите джуджета от хълмовете, които най-накрая си бяха върнали планинската крепост и целият Грим Батол отново бе техен.
	— Славна гледка са двамата! — избоботи Фалстад, след като драконите бяха изчезнали. Той се обърна към спътниците си.
	— Моя елфска лейди, ти винаги ще присъстваш в сънищата ми! — Джуджето хвана ръката на объркания рейнджър, стисна я, а после се обърна към Ронин: — Магьоснико, нямал съм много вземане-даване с твоя вид, но ще заявя откровено, че поне един от вас притежава сърце на воин! Невероятна история ще разправям — завземането на самия Грим Батол! Не се изненадвай, ако някой ден случиш на джуджета, наслаждаващи се на твоята история в някоя странноприемница!
	— Напускаш ли ни? — попита Ронин, напълно объркан. Та те едва бяха спечелили битката. Той още се мъчеше да си поеме дъх след всичко, което се бе случило.
	— Не бива да си тръгваш преди заранта! — настоя и Верееса.
	Дивото джудже сви рамене в знак, че би останало с радост, ако изборът зависеше от него.
	— Съжалявам, но вестта за т’ва трябва да стигне до Еъри колкото се може по-скоро! Такъв е дългът ми, а и бих желал родът ми да научи, че не съм бил погубен в края на краищата…
	Ронин стисна признателно силната десница на Фалстад. Добре че счупеният пръст бе на другата ръка на магьосника, защото дори уморен ездачът на грифони притежаваше хватка, която можеше да му донатроши костите.
	— Благодаря ти за всичко!
	— Не, човеко, аз ти благодаря! Да видя сега друг ездач с по-велика песен за слава от моята! Ще накарам дамите да извръщат глави в моята посока, повярвайте ми!
	Верееса се наведе и целуна леко джуджето по бузата — проява, изумителна за нейната сдържана натура. Под гъстата си брада Фалстад се зачерви като домат, а Ронин почувства жилване на ревност.
	— Пази се — каза тя на ездача.
	— Ще го правя! — Той се метна върху гърба на грифона с един трениран скок. Махайки с ръка на двамата, Фалстад смушка леко животното с пети. — Може би ще се срещнем отново, щом тази война свърши окончателно!
	Грифонът се издигна в небето и направи един кръг, за да може Фалстад да им махне отново за сбогом. След това ездитното животно на джуджето се насочи на запад и ниският воин изчезна в далечината.
	Ронин махаше след смаляващата се фигура, припомняйки си с известна вина първите си впечатления от джуджето. Според магьосника Фалстад се бе доказал в повече отношения от самия него.
	Нежни пръсти хванаха ранената му ръка и внимателно я вдигнаха.
	— Отдавна трябваше да сме се погрижили за това — смъмри го Верееса. — Дала съм клетва да те пазя. Няма да изглежда добре, ако те оставя така…
	— Клетвата ти не се ли простираше само до бреговете на Каз Модан? — отвърна той с усмивка.
	— Може би, но изглежда някой постоянно трябва да те пази от собствените ти деяния! Какво ли ще направиш със себе си следващия път? — По устните на елфата също се плъзна едва забележима усмивка.
	Ронин я остави да се суети над счупения му пръст, чудейки се дали случайно нямаше някакъв начин да продължи връзката си с Верееса и след като драконите ги върнеха обратно в Лордерон. Сигурно за техните началници би било по-добре, ако двамата представеха докладите си заедно, за да могат взаимно да потвърдят думите си. Трябваше да й го предложи и да види какво мисли тя.
	Странно, помисли си той, как се беше променил за толкова кратко време — вече не търсеше смъртта, а жадуваше да пие от живота с пълни шепи. И всичко това, след като едва не бе овъглен, размазан, пронизан, обезглавен и погълнат. Винаги щеше да изпитва съжаление за онова, което се бе случило по време на предишната му мисия, но вече не беше преследван от призраци.
	— Готово — обяви Верееса. — Дръж го така, докато открия по-подходящи материали. Мисля, че ще зарасне добре.
	Тя бе откъснала парче плат от своя плащ и бе измайсторила някаква шина, използвайки парче дърво от счупена бойна брадва. Ронин огледа нейното произведение и го намери за изключително.
	Магьосникът не си направи труда да спомене, че веднага щом възстановеше своите сили, щеше да излекува ръката си само за един миг. Тя бе изявила толкова голямо желание да му помогне…
	— Благодаря.
	Той се надяваше, че драконите ще се позабавят, докато свършат задачата си. След като не го заплашваше нищо от страна на орките, Ронин откри, че въобще не бърза да се прибере у дома.

	* * *

	Когато до Алианса най-накрая стигнаха новините за падането на Грим Батол и за това как Ордата бе загубила драконите за обречената си кауза, населението се отдаде на празненства. Най-сетне войната щеше да приключи. Най-сетне мирът беше близо.
	Хората във всяко от по-големите кралства настояваха да чуят историята лично от магьосника и елфата, задавайки купища въпроси и на двамата. Потвърждение дойде и от Еъри Пийкс, от един ездач на грифони — знаменития герой Фалстад.
	Докато Ронин и Верееса продължаваха да обикалят из различните кралства — и междувременно се сближаваха — онзи, който се представяше и като магьосника Крас, направи своя доклад във Въздушната зала. Първоначално останалите членове на съвета го посрещнаха враждебно, особено онези, които знаеха, че той ги бе лъгал най-безочливо. Но никой не можеше да оспори крайните резултати, а магьосниците бяха ако не друго, то поне прагматични.
	Дренден поклати скритата си в сянка глава.
	— Ти можеше да разрушиш всичко, което сме постигнали! — избоботи той, а думите му бяха подсилени от бурята, разразила се в залата в този миг. — Всичко!
	— Сега съм наясно с това. Ако пожелаете, ще се оттегля от този съвет. Дори ще приема да ме отлъчите, ако такава е волята ви.
	— Някои споменаха за нещо повече от отлъчване — изрече Модера. — Много повече от отлъчване…
	— Но ние вече обсъдихме това и решихме, че успехът на младия Ронин е донесъл на Даларан голяма популярност дори сред онези наши съюзници, които изразиха бегли възражения, че не са били уведомени за невероятната му мисия. Елфите са особено доволни, защото техен представител също е взел участие. — Дренден сви рамене. — Изглежда, няма причина да обсъждаме повече този въпрос. Считай се за официално порицан, Крас, и приеми личните ми поздравления.
	— Дренден! — сопна се Модера.
	— Тук сме сами и мога да говоря откровено. — Той вдигна показалец. — И така, ако никой друг няма коментари, бих желал да повдигна въпроса за някой си лорд Престор, избран да стане владетел на Алтерак, който изглежда, е изчезнал вдън земя!
	— Неговата къща е празна, слугите са избягали… — добави Модера, все още раздразнена от предишните изказвания на своя събрат по отношение на Крас.
	Един от другите магьосници, най-пълният сред тях, най-сетне също се обади:
	— Магиите, обграждащи мястото, също са изчезнали. И има следи, че на този магьосник единак са служили гоблини!
	Целият съвет погледна към Крас.
	Той разпери ръце, сякаш също бе изненадан. „Лорд Престор“ несъмнено бе имал надмощие в ситуацията, имал бе какво да спечели, а сега другите явно искаха да знаят дали бе изоставил всичко.
	— За мен това също е загадка. Той вероятно е осъзнал, че нашата обединена мощ е твърде голяма и рано или късно ще го свалим от власт. Това според мен е най-логичното заключение. Нищо друго не обяснява защо се е отказал, когато можеше да постигне толкова много.
	Това изявление беше прието добре от останалите магьосници. Крас знаеше, че както повечето същества, магьосниците също обичаха някой да ласкае самочувствието им.
	— Неговото влияние намалява — продължи той. — Без съмнение вече всички сте чули как Ген Греймейн е подновил протестите си срещу възкачването на Престор на трона, и дори адмирал Праудмуър се е присъединил към него по този въпрос. Крал Теренас обяви, че втората проверка на миналото на така наречения благородник е повдигнала много въпроси без отговор. Слуховете за предстоящия годеж на Престор с младата принцеса затихнаха…
	— Ти се ровеше из миналото му — отбеляза Модера.
	— Може би част от тази информация е стигнала до Негово Величество, да.
	Дренден кимна, очевидно доволен.
	— Походът на Ронин ни върна обратно благосклонността на Теренас и останалите и ние ще се възползваме максимално от този обрат. До една-две седмици „лорд Престор“ ще стане ругатня за целия Алианс!
	Кориалстраз вдигна ръка предупредително.
	— Най-добре да използваме по-незабележими похвати. Разполагаме с достатъчно време. Не след дълго те ще забравят, че въобще е съществувал.
	— Може би си прав. — Брадатият магьосник погледна към другите, които кимнаха в съгласие. — Единодушно, значи. Колко хубаво. — Той вдигна ръка, готов да разпусне съвета. — Е, ако няма нищо друго…
	— Всъщност има — прекъсна го драконът магьосник. Един облак от затихващата буря мина през тялото му.
	— И какво е то?
	— Въпреки че ме дарихте с опрощение за съмнителните ми действия, сега трябва да обявя, че съм принуден временно да се оттегля от делата на съвета.
	Те изглеждаха зашеметени. Никой не можеше да си спомни той да е пропускал събиране, а сега изведнъж искаше да напусне изобщо.
	— Докога? — попита Модера.
	— Не мога да кажа. Двамата с нея бяхме разделени твърде дълго и ще ни отнеме известно време отново да организираме живота си.
	Кориалстраз почти можа да види как Дренден примигна въпреки магията, която забулваше образа му.
	— Ти имаш… съпруга, така ли?
	— Да. Простете ми, че съм забравил да ви уведомя. Както казах, ние бяхме разделени твърде дълго… — Той се усмихна, въпреки че другите не можеха да го видят. — Но сега тя се завърна при мен.
	Останалите се спогледаха. Най-накрая Дренден отвърна:
	— Тогава… е напълно разбираемо… няма да ти пречим, ти несъмнено имаш правото да постъпиш така…
	Кориалстраз се поклони. Той наистина се надяваше да се върне сред тях, защото това бе част от вековния му живот. Все пак дори то бледнееше в сравнение с това да бъде заедно със своята Алекстраза.
	— Благодаря ви. Разбира се, обещавам да остана в течение на всички важни новини…
	Той вдигна ръка за сбогом, докато магията, която бе направил, го отнасяше далеч от Въздушната зала. Прощалните думи на дракона бяха по-искрени, отколкото другите магьосници осъзнаваха. Като член на Кирин Тор, макар и отсъстващ от съвета, той определено възнамеряваше да наблюдава политическите интриги. Въпреки изчезването на „лорд Престор“, между различните кралства оставаха разногласия, а Алтерак отново бе една от най-горещите теми. Дългът към Даларан изискваше Кориалстраз да продължи да следи събитията.
	А също и заради своята кралица, заради древния си род той и другите като него щяха да продължат да наблюдават… и да влияят, ако се наложи. Алекстраза вярваше в младите раси дори още повече след онова, което бяха сторили Ронин И останалите, и Кориалстраз смяташе да направи всичко по силите си, за да не я разочарова. Той й дължеше това, както и на онези, които му бяха помогнали в неговата мисия.
	Никой не бе зървал Детуинг след отчаяното му бягство. Сега, когато всички други следяха за черния звяр, не бе много вероятно той да съумее да причини нови ужаси и разрушения. Пък и именно благодарение на него останалите дракони бяха придобили подновен интерес към живота и бъдещето.
	Денят на драконите наистина бе отминал, но това съвсем не означаваше, че те щяха да престанат да оставят следите си върху този свят… дори и никой друг да не го подозираше.



	Richard A. Knaak
	Day of the Dragon,

	Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/20658)
	Последна редакция: 2011-05-29 14:00:00