[Kodirane UTF-8]

	Рик Риърдън
	Червената пирамида



	Посвещавам на всичките си приятели библиотекари, поборници на книгите, истински магьосници в Дома на живота.
	Без вас аз като писател щях да се залутам в Дуат.



>
	Подготви се!

	В книгата ще срещнеш много египетски заповеди, имена и понятия. Провери значението им тук!


	Заповеди
	_Ha-di_ — Унищожи!
	_Hah-ri_ — Тишина!
	_Ha-wi_ — Удряй!
	_Hi-nehm_ — Съедини се!
	_Sahad_ — Отвори се!
	_Tas_ — Завържи!


	Понятия
	_Ankh_ — йероглифът за „живот“
	_Ba_ — душа
	_Bennu_ — феникс
	_Djed_ — йероглиф, който означава устойчивост, мощ, силата на Озирис
	_Isfet_ — безредие, хаос
	_Khopesh_ — меч с извито като кука острие
	_Sahlab_ — топла египетска напитка
	_Shabti_ — вълшебна фигурка, направена от глина
	_Shesh_ — книжник, писар, писател, магьосник
	_Tyet_ — вълшебен възел, символ на Изида
	_Дуат_ — преизподня, място, където отиват мъртвите, вълшебно царство
	_Маат_ — редът във Всемира
	_Ном_ — област
	_Саркофаг_ — каменен ковчег, често украсен със скулптури и надписи
	_Фараон_ — владетел, цар в Древен Египет


	Богове
	_Анубис_ — бог на погребенията и смъртта
	_Апоп_ — огромен змей, въплъщение на хаоса, олицетворение на злото
	_Баст_ — богиня котка
	_Геб_ — бог на земята
	_Изида_ — богиня на магията, съпруга на брат си Озирис и майка на Хор
	_Нефтида_ — богиня на реките
	_Нут_ — богиня на Небето
	_Озирис_ — бог на подземния свят, съпруг на Изида и баща на Хор
	_Ра_ — бог на слънцето и реда, известен и като Амон-Ра
	_Серкет_ — богиня на скорпионите
	_Сет_ — бог на пустините, брат на Озирис
	_Сехмет_ — богиня лъвица, богиня на войната и око на Ра
	_Себек_ — бог крокодил, бог на водите и разливането на Нил
	_Тот_ — бог на познанието
	_Хонсу_ — бог на Луната
	_Хор_ — бог на войната, син на Изида и Озирис
	_Шесему_ — бог демон на кръвта и виното
	_Шу_ — бог на въздуха и вятъра


>
	Предупреждение

	Книгата е правена по дигитален запис. На някои места качеството му беше лошо, затова авторът само се е досещал за отделни думи и изрази. Където е възможно, е добавял картинки на важни символи, за които се споменава в записа. Не е пропуснал и фоновите шумове като подмятанията, ударите и заяждането на двамата, направили записа. Авторът не твърди, че записът е достоверен. Изглежда невъзможно двамата малки разказвачи да се придържат към истината, но вие, читателите, ще си решите сами на кое да вярвате.


	1. Смърт при Иглата
	Картър

	Разполагаме само с няколко маса, затова слушайте внимателно.
	Щом чувате този разказ, вече сте в опасност. Ние със Сейди може би сме единственият ви шанс.
	Отидете в училището. Намерете шкафчето. Няма да ви кажа кое училище и кое шкафче, защото ако сте онези, за които ви мисля, ще ги намерите и сами. Комбинацията е 13, 32, 33. В края на разказа ще знаете какво означават тези цифри. Просто не забравяйте, че онова, което ще ви разкажем, още не е приключило. От вас зависи какъв ще бъде краят.
	Най-важното: след като отворите пакета и видите какво има вътре, не го дръжте у себе си повече от една седмица. Е, да, изкушението ще бъде голямо. То ще ви даде неограничена власт. Но ако го държите прекалено дълго, ще ви унищожи. Научете бързо тайните му и го предайте нататък. Скрийте го за следващия човек, както направихме ние със Сейди. После се пригответе животът ви да стане много интересен.
	Добре, добре, Сейди подканя да не протакам повече и да разказвам. И така, всичко започна в Лондон вечерта, когато татко вдигна във въздуха Британския музей.
	Казвам се Картър Кейн. На четиринадесет години съм и мой дом е един куфар.
	Мислите, че се шегувам ли? От осемгодишен обикалям с татко света. Роден съм в Лос Анджелис, но татко е археолог, затова пътува много. Най-често ходим в Египет, тъй като това е неговата специалност. Влезте в някоя книжарница, намерете книга за Египет и нищо чудно тя да е написана от доктор Джулиъс Кейн. Искате да разберете как египтяните са вадели мозъка на мъртвите, за да ги превърнат в мумии, как са построили пирамидите или са сложили проклятие над гробницата на Тутанкамон? Значи ви трябва татко. Има, разбира се, и други причини той да пътува толкова, но по онова време аз не знаех тайната му.
	Не съм ходил никога на училище. Татко ми е преподавал у дома, ако това изобщо може да се нарече „дом“, тъй като си нямам такъв. Преподавал ми е онова, което според него е важно, ето защо съм научил много за Египет, за резултатите от баскетболните мачове и любимите музиканти на баща ми. Освен това чета доста — почти всичко, което ми се изпречи пред очите, — защото прекарвам много време по хотели и летища и се ровя из сайтовете в държави, където не познавам никого. Татко все ми повтаряше да оставя книгата и да ида да поиграя на топка. Опитвали ли сте някога да играете баскетбол в Асуан, Египет? Не е лесно.
	Татко ме научи да държа всичките си вещи в куфар, който да се побира в мястото за багаж над седалките в самолета. Той пътува точно така с малката разлика, че му е позволено да носи и чанта с археологически инструменти. Правило номер едно: не ми беше разрешено да гледам в чантата. Нито веднъж не съм нарушавал това правило — до деня на взрива.
	Случи се в навечерието на Коледа. Бяхме в Лондон — да се видим със сестра ми Сейди.
	Татко има право да прекарва с нея само два дни в годината: един през зимата и един през лятото, защото баба и дядо го мразят. След смъртта на мама родителите й (баба и дядо де) подхванаха с татко ожесточена съдебна битка. След шест адвокати, два ръкопашни боя и нападение с дървена лъжица, което за малко да завърши със смърт (направо не ми се говори), те спечелиха правото да задържат при себе си в Англия Сейди. Тя беше само на шест (по-малка е от мен с две години) и те не можеха да ни приберат и двамата — поне така се оправдаха, задето не са взели и мен. Затова Сейди израсна в Англия и ходи там на училище, а аз пътувам с татко. Виждахме Сейди само по два пъти в годината и аз нямах нищо против.
	_/Млъквай, Сейди. Да, да… сега ще стигна и до това./_
	И така, след като на два-три пъти отлагахме, един следобед с татко пристигнахме на летище „Хийтроу“. Беше студено и ръмеше. През цялото време, докато пътувахме с таксито към града, татко седеше като на тръни.
	А той е огромен мъж. И през ум не би ви минало, че нещо може да го притесни. И той като мен е с тъмна кожа, пронизващи кафяви очи, гола глава и козя брадичка, затова ще си кажете, че е самото въплъщение на злия учен. Онзи следобед беше облечен в кашмирено палто и в най-хубавия си кафяв костюм, онзи, с който изнася публични лекции. Обикновено излъчва такава самоувереност, че където и да влезе, приковава вниманието, но се е случвало да видя — както онзи следобед — и другото му лице, което, да си призная, не разбирах. Той все поглеждаше през рамо, сякаш ни преследваха.
	— Татко! — казах, след като се отклонихме от магистрала А-40. — Какво става?
	— Няма и следа от тях — промърмори той. После явно се усети, че го е изрекъл на глас, понеже ме погледна някак стреснато. — Нищо, Картър. Всичко е наред.
	А това ме притесни, защото татко е ужасен лъжец. Винаги усещам, ако крие нещо, но и знам, че колкото и да го притискам, няма да изтръгна истината. Вероятно се опитваше да ме предпази, макар и да нямах представа от какво. Понякога се питах дали няма в миналото си някаква страшна тайна, стар враг, който може би го преследва, но това ми се струваше нелепо. Татко си беше най-обикновен археолог.
	Другото, което ме притесняваше: татко се беше вкопчил в чантата с инструментите. Прави ли го, значи сме в опасност. Както онзи път в Кайро, когато някакви въоръжени типове нахълтаха в хотела. Чух откъм фоайето изстрели и изтичах долу да проверя какво става с татко. Когато слязох, той вече затваряше спокойно ципа на чантата, а тримата въоръжени мъже висяха ни живи, ни мъртви, надолу с главата от полилея и арабските им дрехи се бяха смъкнали надолу така, че се виждаха боксерките им. Татко твърдеше, че не бил видял нищо, и накрая от полицията решиха, че полилеят е дал на късо.
	Друг път в Париж имаше безредици и ние се озовахме насред тълпата. Татко отиде при колата, спряна най-близо, натика ме на задната седалка и ми каза да стоя долу и да не се показвам. Залегнах на пода и зажумях. Чувах, че татко е седнал зад волана, че мърмори и търси нещо в чантата, а тълпата крещи и унищожава всичко наоколо. След няколко минути татко ми каза, че вече е безопасно да стана от пода. Всички автомобили наоколо бяха преобърнати и подпалени. А нашата бе току-що измита и лъсната и под чистачките бяха пъхнати няколко банкноти от по двайсет евро.
	И така, започнах да уважавам чантата. Беше ни нещо като талисман, който ни носеше късмет. Но стиснеше ли я татко, значи имахме нужда и от талисман, и от късмет.
	Прекосихме с таксито центъра на града и се насочихме на изток, към апартамента на баба и дядо. Подминахме златната порта на Бъкингамския дворец, голямата каменна колона на Трафалгарския площад. Лондон е страхотен град, но ако си пътувал толкова много, всички градове вече ти се струват еднакви. Някои от децата, които познавам, възкликват:
	— Охо, блазе ти, пътуваш толкова често!
	Но ние не ходим да разглеждаме забележителностите, не сме и богаташи, за да живеем нашироко. Отсядали сме и на ужасни места и рядко се задържаме за повече от няколко дни. Обикновено имам чувството, че не сме туристи, а бегълци.
	Е, едва ли на някого ще му хрумне, че работата на татко е опасна. Той чете лекции на теми като „Могат ли египетските магии наистина да ви убият?“, „Любимите наказания в подземния свят на Египет“ и други от този сорт, от които малцина се вълнуват. Но както казах, той има и друго лице. Винаги е много предпазлив, първо проверява хотелската стая и чак тогава ме пуска вътре. Влиза по музеите, за да види някой експонат, записва си набързо нещо и изскача като стрела, сякаш го е страх да не го запишат охранителните камери.
	Веднъж, когато бях по-малък, хукнахме през летище „Шарл дьо Гол“, за да хванем в последния момент самолета, и татко не се успокои, докато не се отлепихме от земята — попитах го без недомлъвки от какво бяга, а той ме погледна така, сякаш — аха — и ще взривя граната. За миг се уплаших, че ще вземе да ми каже истината. Но той рече:
	— От нищо, Картър.
	Сякаш „нищото“ е най-ужасното нещо на Земята.
	След този случай реших, че май е за предпочитане да не задавам въпроси.


	Баба и дядо — казват се Фауст — живеят в жилищен квартал край Канари Уорф, точно на брега на река Темза. Таксито спря отстрани на улицата и татко помоли шофьора да почака.
	Тъкмо бяхме стигнали средата на алеята, когато татко се смрази. Обърна се и погледна назад.
	— Какво? — попитах.
	Точно тогава видях мъжа в шлифера. Стоеше от другата страна на улицата, беше се подпрял на голямо мъртво дърво. Беше едър като канара, с кожа с цвят на печено кафе. Шлиферът и костюмът му на тънки райета изглеждаха скъпи. Непознатият беше със сплетена на плитки дълга коса и бе с черно бомбе, което беше нахлупил ниско, чак до кръглите тъмни очила. Приличаше ми на джазов музикант, като онези, по чиито концерти ме мъкне татко. Не му виждах очите, но останах с впечатлението, че ни наблюдава. Можеше да е някой стар приятел или колега на баща ми. Където и да отидехме, татко срещаше свои познати. Но все пак ми се стори странно, че онзи ни чакаше тук, пред къщата на баба и дядо. И не изглеждаше щастлив.
	— Ти, Картър, върви — подкани ме татко.
	— Ама…
	— Иди да доведеш сестра си. Ще се видим в таксито.
	Той се отправи през улицата към мъжа с шлифера и така аз можех да направя само две неща: да тръгна след него и да видя какво става, или да постъпя както ми беше казал той.
	Предпочитах не толкова опасния вариант. Отидох да доведа сестра си.


	Сейди отвори още преди да съм почукал.
	— Както винаги, закъсняваш — каза тя.
	Държеше котката си Кифличка — подарък, който татко й бе направил „за сбогуване“ преди шест години. Кифличка сякаш не остаряваше и не наедряваше. Беше с пухкава златисто-черна козинка, като на мъничък леопард, с будни жълти очи и заострени уши, които бяха прекалено големи за главата й. От нашийника й се поклащаше сребърен египетски медальон. Котката изобщо не приличаше на Кифличка, но Сейди беше малка, когато й даде това име, и това вероятно донякъде я оправдава.
	Сейди също не се беше променила особено в сравнение с миналото лято.
	_/Докато пиша това, тя стои до мен и ме гледа на кръв — не е зле да внимавам как я описвам./_
	За нищо на света няма да се досетите, че ми е сестра. Първо, живее в Англия от толкова отдавна, че говори с британски акцент. Второ, метнала се е на мама, която беше бяла, затова Сейди е с много по-светла кожа от мен. Косата й е права, с цвят на карамел, не точно руса, но не и кестенява, и тя обикновено я носи на кичури в ярки цветове. Онзи ден беше с червени кичури отляво. Със сини очи е. Сериозно ви говоря. Сини, точно като на мама. Сейди е само на дванайсет, но е висока точно колкото мен, което наистина си е дразнещо.
	В този ден, както винаги, тя дъвчеше дъвка и за срещата ни се беше издокарала с опърпани дънки, кожено яке и кубинки, сякаш отиваше на концерт и се надяваше да стъпче някой и друг човек. Около врата й се поклащаха слушалки, в случай че й доскучае с нас.
	_/Е, Сейди не ме фрасна, значи съм се справил със задачата да я опиша./_
	— Самолетът закъсня — обясних аз.
	Сейди направи с дъвката балонче, което пукна, почеса Кифличка по главата и я метна вътре.
	— Излизам, бабо!
	Баба Фауст каза нещо някъде от къщата, което така и не разбрах, вероятно:
	— Не ги пускай вътре!
	Сейди затвори вратата и ме погледна така, сякаш съм мъртва мишка, която котката й току-що е домъкнала отнякъде.
	— Ето те пак тук.
	— Ъхъ.
	— Ами тогава да вървим — въздъхна тя. — И да приключваме по-бързо.
	Такава си беше. Няма да възкликне: „Здрасти, как прекара последната половин година? Ужасно се радвам да те видя!“, или нещо от тоя род. Но на мен не ми пречеше. Когато се виждаш със сестра си по два пъти в годината, все едно сте далечни роднини. Между нас нямаше нищо общо — освен родителите.
	Тръгнахме да слизаме по стълбището. Помислих си, че Сейди мирише на къща на старци и на дъвка, и точно тогава тя спря рязко и аз се блъснах в нея.
	— Кой е този там? — попита.
	Почти бях забравил онзи тип с шлифера. Двамата с татко стояха на отсрещния тротоар, при голямото дърво, и явно се караха не на шега. Татко беше с гръб и не видях лицето му, но той ръкомахаше, както когато е развълнуван. Другият мъж се беше свъсил и само клатеше глава.
	— Не знам — отвърнах. — Беше там, когато спряхме с таксито.
	— Вижда ми се познат. — Сейди се смръщи, сякаш се опитваше да си спомни. — Идвай.
	— Татко каза да чакаме в таксито — казах аз, макар и да знаех, че е безполезно.
	Сейди вече беше тръгнала нанякъде.
	Вместо да прекоси направо улицата, се завтече и като се криеше зад колите, стигна почти до следващата пресечка, после мина на отсрещния тротоар и се спотаи зад един нисък каменен зид. Оттам започна да се промъква по посока на татко. Нямах друг избор, освен да последвам примера й, макар че се чувствах кръгъл глупак.
	— Шест години в Англия — промърморих — и вече си въобразява, че е Джеймс Бонд.
	Сейди ме шляпна, без да се обръща, и продължи да се промъква напред.
	След още две-три крачки се озовахме точно зад голямото мъртво дърво. Чух как татко казва от другата страна:
	— Принуден съм, Еймъс. Знаеш, че така трябва.
	— Не — възрази другият мъж, който явно се казваше Еймъс. Гласът му беше плътен и спокоен… и много настойчив. Непознатият говореше с американски акцент. — Не те ли спра _аз_, Джулиъс, ще го направят _те_. Per Ankh* те преследва.
	[* „Дом на живота“. В повечето древноегипетски храмове има такъв „Дом на живота“, където се пазят всякакви летописи, посветени на математиката, медицината, астрономията, географията, законите и тълкуването на сънищата. Пак в него се обучават жреците и книжниците. — Б.пр.]
	Сейди се обърна към мен и изрече само с устни:
	— Пер _кой_?
	Поклатих глава — недоумявах също като нея.
	— Хайде да се махаме оттук — пошушнах, защото подозирах, че ще ни открият всеки момент и ще загазим не на шега.
	Сейди, разбира се, изобщо не ми обърна внимание.
	— Не знаят какво съм намислил — отвърна татко. — Докато се досетят…
	— Ами децата? — попита Еймъс. Аз настръхнах целия. — Какво ще кажеш за тях?
	— Погрижил съм се да не пострадат — отвърна татко. — Пък и, не го ли направя, всички сме в опасност. А сега ме остави.
	— Не мога, Джулиъс.
	— Дуел ли искаш? — Тонът на татко бе станал ужасно сериозен. — Никога няма да ме победиш, Еймъс.
	След произшествието с дървената лъжица не бях виждал татко толкова нахъсан, а не изгарях от желание онова да се повтаря, но както личеше, двамата с мъжа бяха на път да се сбият.
	Още преди да съм направил нещо, Сейди изскочи от прикритието и извика:
	— Татко!
	Метна се да го прегръща и той се изненада, но не толкова, както онзи, Еймъс. Той отстъпи толкова бързо, че се препъна в собствения си шлифер.
	Беше махнал очилата. Неволно си помислих, че Сейди е била права. Той наистина изглеждаше познат — като много далечен спомен.
	— Аз такова… трябва да вървя — рече мъжът.
	Намести бомбето и тръгна с тежка стъпка по пътя.
	Баща ни го изпрати с очи. С едната ръка бе прегърнал Сейди — сякаш да я защити, а с другата беше бръкнал в чантата, преметната през рамото му. Накрая, щом Еймъс се скри зад ъгъла, татко се поотпусна. Извади ръка от чантата и се усмихна на Сейди.
	— Здравей, скъпа.
	Тя се отскубна и кръстоса ръце.
	— О, сега пък „_скъпа_“. Закъснял си. Денят за посещения почти приключи. И какво беше това тук. Кой е Еймъс и какво е Per Ankh?
	Татко се вцепени. Погледна ме така, сякаш се питаше колко сме чули.
	— Нищо — отвърна уж бодро. — Смятам да прекараме една прекрасна вечер. Кой иска само ние да разгледаме Британския музей?


	Сейди се отпусна тежко на задната седалка на таксито, между татко и мен.
	— Не мога да повярвам — изсумтя. — Имаме само една вечер, в която да сме заедно, а ти си тръгнал пак да правиш изследвания.
	Татко се опита да се усмихне.
	— Ще бъде забавно, скъпа. Поканил ни е не друг, а уредникът на Египетската експозиция…
	— Да бе, да, чудо голямо. — Сейди издуха от лицето си един червен кичур. — Утре е Коледа, а ние ще ходим да разглеждаме някакви си допотопни мухлясали реликви от Египет. За _нищо_ друго ли не мислиш?
	Татко не се ядоса, той никога не се ядосва на Сейди. Само продължи да гледа през прозореца притъмнялото небе и дъжда.
	— Не, мисля и за други неща — отвърна тихо.
	Знаех, че ако татко притихне така и започне да гледа невиждащо в пространството, значи си мисли за мама. От няколко месеца се случваше често. Вляза в хотелската стая и го заварвам да държи мобилния, а от дисплея му се усмихва мама с кърпа на главата и с очи, изумително сини на фона на пустинята.
	Или сме на разкопки. И татко се вторачва в хоризонта, от което разбирам, че си е спомнил как двамата са се запознали: млади учени в Долината на царете, на археологически разкопки, по време на които търсят изчезнала гробница. Татко е бил египтолог. Мама — антрополог, издирвала е древно ДНК. Той ми е разказвал това хиляда пъти.
	Таксито закриволичи покрай брега на Темза. Точно след моста „Ватерло“ татко застана нащрек.
	— Спрете тук за малко — каза той на шофьора.
	Таксито закова на „Виктория Ембанкмънт“.
	— Какво става, татко? — попитах аз.
	Той слезе от таксито, сякаш изобщо не ме беше чул. Когато ние със Сейди отидохме при него на тротоара, баща ни вторачено гледаше Иглата на Клеопатра.
	В случай че не сте я виждали никога, Иглата всъщност не е никаква игла, ами е обелиск и няма нищо общо с Клеопатра. Предполагам, че когато са я пренесли в Лондон, англичаните са решили, че името звучи страхотно. Обелискът е висок двайсетина метра и навремето, в Древен Египет, сигурно е бил внушителен. Но край Темза, сред толкова високи сгради наоколо, изглеждаше малък и тъжен. Човек можеше да мине с кола покрай него и изобщо да не забележи, че е бил при нещо, което е цяло хилядолетие по-старо от град Лондон.
	— Господи — промърмори Сейди отчаяна. — Наистина ли е задължително да спираме на всеки паметник?
	Татко се взря във върха на обелиска.
	— Трябваше да видя отново мястото, където се случи… — пророни той.
	Откъм реката подухна вледеняващ вятър. Исках да се върна в таксито, но татко наистина започваше да ме безпокои. Никога не го бях виждал толкова нещастен.
	— Какво има, татко? — попитах го. — Какво се е случило тук?
	— Тук я видях за последен път.
	Сейди спря. Взря се свъсено в мен, сетне отново погледна татко.
	— Я чакай. За мама ли говориш?
	Татко прибра косата й зад ухото и тя беше толкова изненадана, че дори не го избута.
	Имах чувството, че ще се вледеня от дъжда. Смъртта на мама открай време беше забранена тема. Знаех, че е загинала при злополука в Лондон. Знаех, че баба и дядо обвиняват татко. Но никой не желаеше да ми съобщи подробностите. Бях се отказал да питам татко отчасти защото той се натъжаваше, отчасти защото не искаше и не искаше да ми каже нищо.
	— Когато пораснеш — беше единственото, което отвръщаше, и аз не знам да има по-дразнещ отговор.
	— Казваш ни, че мама е издъхнала тук — подхванах. — При Иглата на Клеопатра. Какво се е случило?
	Той сведе глава.
	— Татко! — извика недоволно Сейди. — Минавам оттук _всеки_ ден, а ти ми казваш… че _дори не съм и подозирала_ през цялото това време.
	— Котката още ли е при теб? — попита той и въпросът му прозвуча наистина глупаво.
	— Че къде другаде да е! — възкликна тя. — Какво общо има тя?
	— А амулетът?
	Сейди вдигна ръка към врата си. Когато бяхме малки, точно преди Сейди да отиде да живее при баба и дядо, татко подари и на двамата египетски амулети. Моят беше с Окото на Хор, разпространен древноегипетски символ за закрила.
	{img:chervenata_piramida_01_oko_na_hor.png}
	Татко всъщност твърди, че съвременният символ на фармацевтите — R, е опростена разновидност на Окото на Хор, защото медицината би трябвало да ни защитава.
	Винаги си нося амулета под тениската, но предполагах, че Сейди е изгубила или изхвърлила своя. За моя изненада тя кимна.
	— Разбира се, че е у мен, татко, но ти не сменяй темата. Баба само това ми опява как си причинил смъртта на мама. Не е вярно, нали?
	Зачакахме. Както никога, двамата със Сейди искахме едно и също: истината.
	— Вечерта, когато майка ви загина тук, при Иглата… — подхвана татко.
	Най-неочаквано крайбрежната улица се озари от светлина. Обърнах се и почти заслепен, зърнах само за миг два силуета: висок блед мъж с раздвоена брада, облечен в светла на цвят мантия, и момиче с медна кожа в тъмносиня дреха и със забрадка на главата — облекло, каквото съм виждал стотици пъти в Египет. Двамата просто стояха един до друг на пет-шест метра и ни наблюдаваха. После светлината угасна. Силуетите се замъглиха и се стопиха. Когато очите ми свикнаха отново с мрака, тях вече ги нямаше.
	— Хм… — рече притеснена Сейди. — Видяхте ли…?
	— Качвайте се на таксито — подкани татко и ни затика към улицата. — Нямаме време.
	Оттук нататък не обясни нищо повече.
	— Тук не е мястото да говорим — каза той като се обърна назад.
	Беше обещал на таксиметровия шофьор още десет лири стерлинги, ако до пет минути ни закара в музея, и онзи се стараеше колкото можеше.
	— Татко — опитах пак, — онези хора при реката…
	— И другият, Еймъс — намеси се и Сейди. — Да не са от египетската полиция?
	— Слушайте и двамата — рече татко, — днес вечерта ще имам нужда от помощта ви. Знам, трудно е, но проявете търпение. Обещавам, веднъж да стигнем в музея, и ще ви обясня всичко. Ще оправя нещата.
	— В смисъл? — настоя Сейди. — _Какво_ ще оправиш?
	Лицето на татко беше повече от тъжно. Върху него се четеше едва ли не вина. Вцепенен, се замислих над думите на Сейди: че баба и дядо обвиняват татко за смъртта на мама. Нима той имаше предвид това?
	Таксито зави по „Грейт Ръсел Стрийт“ и закова със скърцащи спирачки през главния вход на музея.
	— Просто вървете след мен — каза ни татко. — Щом се срещнем с уредника, се дръжте нормално.
	Помислих си, че Сейди не се държи никога _нормално_, но реших да го премълча.
	Слязохме от таксито. Докато татко плащаше на шофьора от голямата пачка банкноти, аз извадих от багажника багажа. А после баща ми направи нещо странно. Метна на задната седалка шепа дребни предмети — приличаха на камъчета, но беше много тъмно и не бях сигурен.
	— Продължавайте нататък — рече той на шофьора. — Закарайте ни в Челси.
	Това ми прозвуча безсмислено, тъй като вече бяхме слезли от таксито, но шофьорът отпраши. Погледнах първо татко, после отново таксито и преди то да завие зад ъгъла и да се скрие в мрака, зърнах, представете си, на задната седалка трима пътници: мъж с две деца!
	— Татко…
	— В Лондон такситата не стоят дълго свободни — отвърна той делово. — Хайде, елате, деца.
	Той мина през портата от ковано желязо. За миг ние със Сейди се подвоумихме.
	— _Какво става_, Картър? — попита ме тя.
	Аз поклатих глава.
	— Не съм сигурен, че искам да научавам.
	— Е, ти, ако искаш, стой на студа, но аз няма да си тръгна, докато не получа обяснение.
	Тя се обърна и тръгна след татко.
	Сега, като се замисля, е трябвало да избягам. Трябвало е да измъкна оттам Сейди и да отидем възможно най-далеч. Вместо това тръгнах след нея и влязох през портата.


	2. Взрив за Коледа
	Картър

	Бях ходил и друг път в Британския музей. Всъщност съм ходил в толкова много музеи, че чак ми е неприятно да си го призная — ще помислите, че съм превъртял.
	_/Ето, Сейди подвиква отдалеч, че наистина съм превъртял. Благодаря, сестричке./_
	Музеят беше затворен и бе потънал в пълен мрак, но на стълбите пред входа ни чакаха уредникът и двама от охраната.
	— Доктор Кейн! — възкликна уредникът, дребен мазник в евтин костюм, виждал съм мумии с повече коса и с по-здрави зъби. Той се ръкува с татко така, сякаш посрещаше рок звезда. — Последният ви доклад за Имхотеп… блестящ! Направо не проумявам как сте превели заклинанията!
	— Имхо кой? — пошушна ми Сейди.
	— Имхотеп — обясних аз. — Първожрец, строител. Според някои бил и магьосник. Проектирал е първата стъпаловидна пирамида. Знаеш.
	— Не, не знам — възрази Сейди. — И ми е все тая. Но мерси, все пак.
	Татко благодари на уредника, че ни е приел извън работно време. После ме хвана за рамото:
	— Запознайте се с Картър и Сейди, доктор Мартин.
	— А! Това очевидно е синът ви и… — Уредникът погледна колебливо сестра ми. — А тази млада дама?
	— Дъщеря ми — уточни татко.
	За миг доктор Мартин погледна недоумяващо. За колкото и свободомислещи и любезни да се мислят хората, върху лицата им винаги се изписва за миг объркване, щом те разберат, че и Сейди е от семейството ни. Неприятно ми е, но с годините започнах да го очаквам.
	Уредникът се усмихна отново.
	— Да, да, разбира се. Направо, доктор Кейн. За нас е голяма чест!
	Мъжете от охраната заключиха след нас. Взеха ни багажа, после един се пресегна към чантата с инструментите на татко.
	— А, не — усмихна се криво той. — Това ще го задържа.
	Мъжете от охраната останаха във фоайето, а ние последвахме уредника в Голямата зала. Вечерно време тя изглеждаше зловещо. Слабата светлина, проникваща през сводестия стъклен покрив, хвърляше по стените кръстосани сенки, които наподобяваха паяжина. Стъпките ни кънтяха по белия мраморен под.
	— И така — подхвана татко, — камъкът…
	— Да! — отвърна уредникът. — Макар че не си представям каква нова информация можете да извлечете от него. Изучаван е до припадък — той безспорно е най-прочутият ни експонат.
	— Разбира се — съгласи се татко. — Но нищо чудно и да се изненадате.
	— Какво е намислил пък сега? — пошушна ми Сейди.
	Не отговорих. В мен се бе прокраднало съмнение за какъв камък говорят, но не проумявах защо татко ни е помъкнал точно навръх Коледа да го гледаме.
	Запитах се какво ли е смятал да ни каже при Иглата на Клеопатра — нещо за майка ни и за вечерта, когато е загинала. И защо се озърташе постоянно, сякаш очакваше отново да изникнат странните хора, които бяхме видели при Иглата? Бяхме заключени в музей и бяхме заобиколени от охрана и високотехнологична охранителна апаратура. Тук никой не можеше да ни докосне и с пръст… поне се надявах де.
	Завихме наляво, към Египетското крило. Покрай стените имаше тежки статуи на фараони и богове, но татко ги подмина всичките и се запъти право към основната атракция в средата на залата.
	— Красота! — прошепна. — И не е копие, нали?
	— Не, не — увери го уредникът. — Невинаги държим оригиналите, но заради вас… сме сложили истинският камък.
	Гледахме тъмносиня каменна плоча с височина към метър и широчина около половин метър. Беше сложена върху пиедестал във витрина. Плоската повърхност на плочата беше изпъстрена с три издълбани върху нея и ясно различими ивици писмо. В горната част се виждаше древноегипетското писмо: йероглифи. В средната част… трябваше да се замисля доста, докато се сетя как го нарича татко: а, да, _демотическо_ писмо от времето, когато гърците са владеели Египет и в езика му са проникнали много гръцки думи. Последните редове бяха на старогръцки.
	— Розетският камък — заявих аз.
	— Това не е ли компютърна програма? — поинтересува се Сейди.
	Идеше ми да й кажа, че е глупачка, но уредникът ме прекъсна с притеснен смях.
	— Млада госпожице, Розетският камък е изиграл ключова роля в разчитането на йероглифите! Открит е от армията на Наполеон през 1799 година и…
	— А, да — рече Сейди. — Спомних си.
	Знаех, че го казва колкото да му запуши устата, но татко реши да продължи вместо него.
	— Сейди — подхвана той, — преди да намерят камъка, векове наред обикновените простосмъртни… по-точно никой не е могъл да разчете йероглифите. Писмеността на Египет е била напълно забравена. После един англичанин, казвал се е Томас Йънг, доказал, че и на трите езика върху Розетския камък се съобщава едно и също. Един французин на име Шамполион се заел със задачата и разчел шифъра на йероглифите.
	Сейди продължи да си дъвче дъвката — явно разказът не й правеше никакво впечатление.
	— И какво пише на него?
	Татко сви рамене.
	— Нищо важно. Всъщност това тук е благодарствено писмо, което няколко жреци са изпратили на цар Птолемей V. Когато е било изсечено върху камъка, той не е бил от особено значение. Но през столетията… през столетията се е превърнал в мощен символ. В може би най-важната връзка между Древен Египет и съвременния свят. Бях глупак и не осъзнах навреме какви възможности са заложени в него.
	Думите му ме объркаха, но явно объркаха и уредника.
	— Доктор Кейн! — възкликна той. — Добре ли сте?
	Татко си пое дълбоко въздух.
	— Извинявайте, доктор Мартин. Просто… разсъждавах на глас. Дали може да махнем стъклото? И да ми донесете от архива ви документите, за които ви помолих.
	Мъжът кимна. Набра върху малко дистанционно устройство поредица цифри и предната част на стъклената витрина щракна и се отвори.
	— Ще ми отнеме няколко минути да донеса бележките — обясни доктор Мартин. — Бих се поколебал да оставя всеки друг без охрана при камъка, както помолихте вие. Но съм убеден, че ще внимавате.
	Той ни погледна, сякаш и тримата сме малки пакостници.
	— Ще внимаваме — обеща татко.
	Веднага щом стъпките на доктор Мартин се отдалечиха, той се обърна към нас с трескав поглед в очите.
	— Много е важно, деца. Трябва да излезете от помещението. — Смъкна от рамото си работната чанта и отвори ципа колкото да извади велосипедна верига и катинарче. — Тръгнете след доктор Мартин. Ще намерите кабинета му в дъното на Голямата зала, вляво. Има само един вход. Щом той влезе вътре, промушете веригата между ръчките на вратата и я заключете хубаво. Трябва да го забавим.
	— Искаш да го заключим вътре ли? — изведнъж наостри уши Сейди. — Супер!
	— Какво става, татко? — попитах аз.
	— Нямаме време за обяснения — отвърна той. — Това е последният ни шанс. Те идват.
	— Кои? — полюбопитства Сейди.
	Татко я хвана за раменете.
	— Обичам те, скъпа. И съжалявам… съжалявам за много неща, но сега няма време. Ако се получи, обещавам, ще направя така, че да е по-добре за всички ни. Ти, Картър, си смелчага. Довери ми се. Запомни, трябва да заключите доктор Мартин. И после не се връщайте тук!


	Беше лесно да заключим с веригата вратата на уредника. Но веднага след това погледнахме назад, откъдето бяхме дошли, и видяхме, че от Египетската галерия струи синя светлина, сякаш татко беше сложил огромен сияещ аквариум.
	Сейди впи очи в мен.
	— Я си признай, имаш ли представа какво е намислил?
	— Не — отвърнах. — Но напоследък се държи странно. Мисли много за мама. Носи със себе си снимката й…
	Не исках да казвам повече. За щастие Сейди кимна, сякаш е разбрала.
	— Какво има в работната му чанта? — попита тя.
	— Не знам. Казал ми е да не гледам никога вътре.
	Сейди вдигна вежда.
	— И ти дори не си надзъртал? Господи, съвсем в твой стил, Картър. Ти си безнадежден случай.
	Тъкмо понечих да се защитя, когато подът се разтресе.
	Сейди се стресна и ме сграбчи за ръката.
	— Татко каза да не мърдаме оттук. Сигурно ще спазиш и тази заповед.
	Всъщност заповедта ми се струваше съвсем разумна, но Сейди хукна по коридора и след миг колебание се затичах подире й.


	Стигнахме входа на Египетската галерия и спряхме като заковани. Татко стоеше с гръб към нас пред Розетския камък. На пода около него сияеше син кръг, сякаш някой беше включил отдолу скрит неонов надпис.
	Татко беше свалил палтото. Работната чанта беше оставена отворена в краката му и от нея се показваше дървена кутия с дължина към половин метър, изпъстрена с египетски рисунки.
	— Какво държи татко? — прошепна ми Сейди. — Бумеранг ли?
	И наистина, когато татко вдигна ръка, видях, че размахва огъната бяла пръчка. Но вместо да я метне, той докосна с нея Розетския камък. Сейди затаи дъх. Татко _пишеше_ по камъка. Там, където пръчката се допреше в него, върху гранита изникваха светещи сини черти. Йероглифи.
	Не проумявах какво става. Как изобщо беше възможно татко да пише с някаква си пръчка светещи думи? Но образът беше ярък и ясен: рога на овен над квадратче и Х.
	{img:chervenata_piramida_02_sahad.png}
	— _Отвори се_ — пророни Сейди.
	Погледнах я изумен, защото ми прозвуча така, сякаш тя току-що бе превела думата, това обаче беше невъзможно. Дори аз, който бях с татко от години, можех да разчета само няколко йероглифа. Наистина си е трудно да ги научиш.
	Татко вдигна ръце. Запя:
	— _У-зиир, и-ей._
	И върху повърхността на Розетския камък блеснаха още два сини символа на йероглифи.
	{img:chervenata_piramida_03_uziir.png}
	Колкото и да бях изумен, познах първия символ. Беше името на египетския господар на Подземния свят.
	— У-зиир — прошепнах. За пръв път чувах думата, произнесена така, но знаех какво означава. — Озирис.
	— _Озирис, ела_ — каза Сейди така, сякаш беше изпаднала в транс. После очите й се разшириха. — Не! — извика тя. — Татко, недей!
	Баща ни се обърна изненадан. Подхвана:
	— Деца…
	Но вече беше късно. Земята се разтресе. Синята светлина стана пронизващо бяла и Розетският камък се пръсна.


	Когато дойдох на себе си, първото, което чух, беше смях — ужасен весел смях, примесен с писъка на охранителните аларми в музея.
	Имах чувството, че току-що ме е прегазил трактор. Замаян, седнах и изплюх парченце от Розетския камък. Галерията беше в развалини. По пода на вълни пълзяха огнени езици. Някои от огромните статуи бяха повалени. Саркофазите бяха нападали от постаментите си. Розетският камък се бе разлетял на късове с такава сила, че те се бяха забили в колоните, стените и другите експонати.
	Сейди лежеше в безсъзнание до мен, но не виждах да е пострадала. Разтърсих я за рамото и тя промърмори:
	— Ъъъ.
	Над пиедестала отпред, където преди бе стоял Камъкът, се виеше дим. Подът беше почернял така, сякаш там се е пръснала звезда, синееше се само светещият кръг около татко.
	Той се беше обърнал към нас, но май не ни гледаше. На главата му се червенееше кървава рана. Татко стискаше здраво бумеранга.
	Не разбирах какво гледа. После в залата отново екна ужасният смях и аз разбрах, че идва точно отпред.
	Между нас и татко имаше нещо. В началото почти не го различавах — просто трепкаща мараня. Но след като се взрях, съгледах смътен силует — огнените очертания на мъж.
	Беше по-висок от татко и кикотът му ме проряза като електрически трион.
	— Браво на теб, Джулиъс — каза той. — Справи се много добре.
	— Не съм те викал — отвърна с треперещ глас татко.
	Вдигна бумеранга, но огненият мъж щракна с пръсти и пръчката отхвърча от ръката на татко и се удари силно в стената.
	— Аз никога не чакам да ме викат, Джулиъс — измърка мъжът. — Но отвориш ли врата, трябва да си готов през нея да влязат гости.
	— Връщай се в Дуат*! — ревна баща ми. — Притежавам силата на Великия цар!
	[* В египетската митология — мястото, където отиват мъртвите, преизподня. — Б.пр.]
	— О, ужас — подметна развеселен огненият мъж. — Дори да знаеше как да използваш тази сила, а ти не знаеш, той никога не е могъл да се мери с мен. Аз съм най-могъщ. А сега ти ще споделиш съдбата му.
	Не разбирах нищо, знаех обаче, че трябва да помогна на татко. Опитах се да вдигна най-близкия камък, но бях ужасен и пръстите ми бяха вцепенени и омекнали. Ръцете ми не ставаха за нищо.
	Татко ме погледна така, сякаш ме предупреждаваше: „_Махайте се_ оттук!“. Дадох си сметка, че нарочно държи огнения мъж с гръб към нас — надяваше се ние със Сейди да избягаме, без да ни забележи.
	Сейди още беше замаяна. Успях да я завлека зад една колона, на тъмно. Тя започна да недоволства и аз запуших устата й с ръка. От това дойде на себе си. Видя какво става и престана да се дърпа.
	Ревнаха аларми. Изходите на галерията бяха заобиколени от пламъци. Мъжете от охраната сигурно бяха хукнали насам, но не бях убеден, че това е хубаво за нас.
	Без да сваля очи от противника си, татко приклекна и отвори изрисуваната дървена кутия. Извади от нея малка пръчка, приличаше на показалка. Промърмори тихо нещо, а пръчката се удължи и се превърна в дървен жезъл колкото човешки бой.
	Сейди нададе писък. Аз също не можех да повярвам на очите си, но всичко ставаше все по-странно.
	Татко метна в краката на огнения мъж жезъла, който се превърна в огромна змия, дълга три метра и широка колкото мен, с медни люспи и пламтящи червени очи. Тя се нахвърли върху мъжа, но той я сграбчи без усилие за врата. Ръката му лумна в нажежени до бяло пламъци и змията стана на пепел.
	— Изтъркана хватка, Джулиъс — скара му се сякаш като учител огненият мъж.
	Татко ни погледна и пак ни подкани мълком да бягаме оттук. Дълбоко в себе си отказвах да повярвам, че всичко това се случва наистина. Сигурно бях в безсъзнание и сънувах кошмар. Сейди до мен взе парче от натрошен камък.
	— Колко? — попита бързо татко, като се мъчеше да задържи вниманието на огнения мъж. — Колко съм пуснал на свобода?
	— Е, и петимата — рече мъжът така, сякаш обясняваше нещо на дете. — Би трябвало да знаеш, Джулиъс, че всички вървим вкупом. Скоро ще пусна и други и те ще бъдат много признателни. Отново ще бъда провъзгласен за цар.
	— Демонските дни — каза баща ми. — Те ще те спрат, преди да е станало късно.
	Огненият мъж се засмя.
	— Въобразяваш си, че Домът може да ме спре? Онези стари глупаци не могат да спрат дори да се карат помежду си. Остави историята да бъде разказана още веднъж. И този път ти няма да се въздигнеш.
	Огненият мъж махна с ръка. Синият кръг в краката на татко помръкна. Той се пресегна да грабне сандъчето с инструментите, но то се плъзна по пода.
	— Довиждане, Озирис — рече огненият мъж.
	Пак замахна с ръка и създаде около татко светещ ковчег. В началото той беше прозрачен, но баща ми се замъчи да излезе, заблъска по него, при което ковчегът започна да става все по-плътен и по-плътен — златен египетски саркофаг, обсипан със скъпоценни камъни. Татко срещна за последно погледа ми и изрече с устни: „_Бягайте!_“, после ковчегът потъна в пода, сякаш земята се бе втечнила.
	— Татко! — изпищях аз.
	Сейди метна камъка, но той прелетя през огнената глава на мъжа, без да му навреди.
	Той се обърна и за един ужасен миг лицето му сякаш пламна. Нямаше никаква логика в това, което виждах. Някой сякаш беше сложил едно върху друго две различни лица: едното почти човешко, а второто — като муцуна на звяр с тъмна козина и остри зъби. По-страшен от куче, вълк или лъв — звяр, какъвто не бях виждал никога. Червените му очи бяха втренчени в мен и аз разбрах, че ще умра.
	По мраморния под в Голямата зала зад мен екнаха тежки стъпки. Прокънтяха заповеди. Мъжете от охраната, може би от полицията… но те така и нямаше да се доберат дотук навреме.
	Огненият мъж се втурна към нас. На няколко сантиметра от лицето ми нещо го отблъсна назад. Във въздуха се разлетяха искри като от електрически ток. Амулетът на врата ми се нагорещи неприятно.
	Огненият мъж изсъска и се взря в мен по-внимателно.
	— Така значи… _това си ти._
	Сградата се разтресе отново. Стената отсреща се пръсна подобна на бляскав светещ водопад. През дупката влязоха двама души: мъжът и момичето, които бяхме видели при Иглата, дрехите им се вихреха около тях. И двамата държаха жезли.
	Огненият мъж се озъби. Погледна ме за последно и подметна:
	— До скоро, малкият.
	После цялото помещение лумна в пламъци. Огнената вълна изсмука всичкия въздух в белите ми дробове и аз се свлякох на пода.
	Последното, което запомних, бе, че над мен са се надвесили непознатият с раздвоената брада и момичето в синьо. Чух, че мъжете от охраната тичат и се приближават с викове. Момичето приклекна над мен и извади от колана си дълъг извит нож.
	— Трябва да побързаме — каза то на мъжа.
	— Рано е — отвърна без желание той. Говореше със силен акцент, май френски. — Трябва да сме сигурни, преди да ги унищожим.
	Затворих очи и изпаднах в безсъзнание.


	3. Затворена заедно с котката
	Сейди

	_/Я ми го дай този тъп микрофон./_
	Здрасти. Аз съм Сейди. Брат ми не става за разказвач. Съжалявам. Но сега ще слушате мен, значи всичко е наред.
	Хайде да видим какво става. Взривът. Розетският камък, натрошен на милиард парчета. Огнен злодей. Татко в ковчег. Зловещ французин и млада арабка с нож. Ние в безсъзнание. Точно така.
	Когато се окопитих, както би могло да се очаква, около нас се суетяха полицаи. Разделиха ни с брат ми. Не че имам нещо против. Той си е голям досадник. Но ме затвориха в кабинета на уредника и ме държаха вътре цяла _вечност_. И, да, използваха _нашата_ верига за велосипед. Кретени.
	Бях разбита, естествено. Току-що бях повалена в безсъзнание от някакво си огнено нещо. Бях видяла с очите си как натикват татко в саркофаг и го пускат надолу през пода. Опитах се да разкажа всичко това на полицаите, но на кого му пукаше? На никого.
	И най-гадното: тресеше ме, сякаш някой ми беше пуснал във врата леденостудени иглички. Усетих го, щом погледнах светещите сини думи, които татко написа върху Розетския камък и които знаех какво означават. Вероятно семейно заболяване? Може ли знанията за скучни египетски неща да се предават по наследство? С този мой късмет…
	Доста след като дъвката ми се бе разпаднала, в кабинета на уредника най-после дойде полицайка — да ме изведе. Не ми зададе никакви въпроси. Само ме натика в един полицейски автомобил и ме откара у нас. Дори тогава не ми разрешиха да обясня на баба и на дядо какво е станало. Полицайката само ме бутна в стаята ми и аз зачаках. Чаках и чаках.
	Не обичам да чакам.
	Засновах напред-назад. Стаята ми не е нищо особено, таванско помещение с прозорец, бюро и легло. Нямаше какво да правя там. Кифличка ми подуши краката и опашката й така настръхна, че заприлича на калистемон. Сигурно не обича да й мирише на музей. Изсъска и се скри под леглото.
	— Много благодаря — промърморих.
	Отворих вратата, но полицайката беше застанала на пост отпред.
	— Следователят ще дойде всеки момент — заяви ми. — Стойте вътре, ако обичате.
	Надзърнах долу — за миг видях как баба снове из стаята и кърши ръце, а Картър и следователят разговарят на канапето. Не чух какво казват.
	— Може ли да отида само до тоалетната? — попитах аз полицайката.
	— Не.
	Тя ми затвори вратата под носа. Да си рече човек, че ще вдигна във въздуха тоалетната. Как ли пък не.
	Извадих айпода и затърсих какво да си пусна. Не ми хареса нищо. Метнах го отвратена на леглото. Ако не ми се слуша музика, значи положението не е розово. Запитах се защо точно Картър трябва да разговаря пръв с полицая. Не беше честно.
	Започнах да си играя с медальона, който ми беше дал татко. Никога не съм знаела със сигурност какво означава символът. Личи си, че медальонът на Картър е с око, докато моят прилича малко на ангел или може би на извънземен робот убиец.
	{img:chervenata_piramida_04_tyet.png}
	Защо ли татко бе попитал дали е още у мен? Че _къде другаде_ да бъде! Това е единственият подарък, който някога съм получавала от него. Е, ако не броим Кифличка, но при това поведение на котката не съм сигурна, че бих я нарекла точно подарък.
	Така де, татко всъщност си ме изостави, когато бях на шест години. Единственото, което ме свързваше с него, беше медальонът. В добри дни си го гледам и си спомням с обич за баща си. В лоши дни (а те са значително повече) го запокитвам в другия край на стаята, тъпча го, проклинам татко, че не е до мен, и това, както съм установила, ми действа доста терапевтично. Но накрая винаги си слагам отново медальона.
	При всички положения, докато в музея се разиграваха всички онези странни неща, медальонът се _нагорещи_ — не си измислям. За малко да го сваля, но все се питах дали наистина не ме закриля някак.
	„_Ще оправя нещата_“, бе обещал татко с гузен вид, с какъвто често ме гледа.
	Е, баща ми, издъни се страхотно.
	И какво изобщо е мислел? Искаше ми се да повярвам, че всичко е било кошмарен сън: светещите йероглифи, змията, ковчегът. Такива неща просто не се случват. Но знаех, че не е така. Беше изключено да съм сънувала такъв ужас — лицето на онзи огнен мъж, когато се обърна към нас. „До скоро, малкият“, изсъска той на Картър, сякаш смяташе да ни проследи и да ни намери. Само при тази мисъл ми се разтрепериха ръцете. Не разбирах и защо бяхме спрели при Иглата на Клеопатра и защо татко настоя да я види — сякаш, за да събере смелост. А онова, което извърши в Британския музей, бе свързано по някакъв начин с мама.
	Очите ми се плъзнаха през стаята и спряха на бюрото.
	„_Не — помислих си. — Няма да го правя._“
	Въпреки това обаче отидох и отворих чекмеджето. Избутах встрани няколко стари списания, запасите си от бонбони, купчинка домашни по математика, които бях забравила да предам, и няколко снимки от пазара в Камдън, на които със съученичките ми Лиз и Ема мерим смешни шапки. Най-отдолу беше снимката на мама.
	Баба и дядо имат цели купчини снимки. В шкафа в коридора са направили нещо като светилище на Рюби — на мама де, — там има нейни детски рисунки, контролни, снимка от дипломирането й в университета, любимите й бижута. Тия хора не са добре. Бях решила да не съм като тях и да не живея в миналото. Все пак почти не помнех мама и нищо не можеше да промени факта, че тя е мъртва.
	Но въпреки всичко си пазя една снимка. На нея сме заедно с мама в къщата ни в Лос Анджелис веднага след като съм се родила. Тя е застанала на балкона, на фона на Тихия океан, и държи сбръчкано тантуресто бебе, което един ден ще порасне и ще се превърне в моя милост. Аз като новородена не съм кой знае каква гледка, но мама е страхотна дори по къс панталон и износена тениска. Очите й са наситеносини. Русата й коса е прихваната с шнола отзад. Все повтарят, че съм приличала на нея, но аз не успях да махна дори петното от брадичката си, камо ли да изглеждам толкова зряла и красива.
	_/Престани да се хилиш, Картър./_
	Много си я обичах тази снимка, защото почти не помнех живота си с мама. Но я пазех главно заради символа върху тениската на мама: един от символите на живота — Ankh.
	{img:chervenata_piramida_05_ankh.png}
	Мъртвата ми майка със символа на живота. Едва ли можеше да има по-тъжно нещо. Но мама се усмихваше срещу апарата, сякаш знае някаква тайна. Или те с татко се смеят на някаква си тяхна шега.
	Най-неочаквано изникна смътен спомен. Онзи набит мъж с шлифера, който се беше карал с татко на отсрещния тротоар… той беше казал нещо за Per Ankh.
	Дали е говорел за _Ankh_ като символ на живота и ако е имал предвид това, какво означаваше „Per“? Едва ли благородническа титла.
	Изпитах странното чувство, че ако видя думите „_Per Ankh_“, написани с йероглифи, ще се досетя какво означават.
	Оставих снимката на мама. Взех молив и обърнах един от листовете със стари домашни. Запитах се какво ли ще стане, ако се опитам да напиша думите „_Per Ankh_“. Дали ще се сетя каква е правилната картинка?
	Точно допрях молива до хартията, и вратата на стаята се отвори.
	— Госпожице Кейн?
	Обърнах се рязко и пуснах молива.
	На прага стоеше свъсен следовател.
	— Какво правите?
	— Решавам задачи — отвърнах.
	Таванът на стаята ми беше доста нисък, затова следователят се видя принуден да се понаведе, за да влезе. Беше облечен в костюм с цвят на марля — в тон с бялата му коса и пепелявото лице.
	— И така, Сейди. Аз съм главен следовател Уилямс. Хайде да си поговорим, а? Седнете.
	Не седнах, той също остана прав, от което явно се подразни. Трудно е да изглеждаш човек, облечен във власт, когато си сгърбен като Квазимодо.
	— Разкажете ми всичко, ако обичате — подкани той, — от мига, когато баща ви е дошъл да ви вземе.
	— Вече го разказах на полицаите в музея.
	— Още веднъж, ако нямате нищо против.
	И така, разказах му всичко от игла до конец. Защо да не му го разкажа? Лявата му вежда се вдигаше все по-нависоко, докато му обяснявах за най-странните неща, например за светещите букви и за змията, превърнала се в жезъл.
	— Е, Сейди — рече следователят Уилямс. — Имате доста развито въображение.
	— Не ви лъжа, господин следовател. И ми се струва, че веждата ви се опитва да избяга.
	Той се помъчи да си види веждите, после се свъси.
	— И така, Сейди, сигурен съм, че ви е много тежко. Разбирам, искате да защитите доброто име на баща си. Но него вече го няма…
	— Как така го няма, просто се спусна с ковчега под пода — настоях аз. — Не е мъртъв.
	Следователят Уилямс разпери ръце.
	— Съжалявам много, Сейди. Но трябва да установим защо е извършил това… хм…
	— _Кое?_
	Той се прокашля притеснено.
	— Баща ви е унищожил безценни артефакти и очевидно е загинал. Много бихме искали да знаем защо.
	Зяпнах го.
	— Нима твърдите, че баща ми е терорист? Вие да не сте _полудели_?
	— Свързахме се по телефона с някои от колегите на баща ви. Доколкото разбрах, след смъртта на майка ви той е започнал да се държи доста странно. Затворил се е в себе си и се е отдал на науката, като е прекарвал все повече време в Египет…
	— Той, да му се не види, е египтолог! Вместо да задавате тъпи въпроси, не е зле да го потърсите!
	— Сейди — рече мъжът и аз долових по гласа му, че му иде да ме удуши. Колкото и да е странно, често ми се случва с възрастни. — В Египет има екстремистки групировки, които са против това египетски артефакти да се пазят в музеите на чужди държави. Не е изключено тези хора да са се свързали с баща ви. И може би той е станал в страната ни лесна мишена за тях. Ако сте го чували да споменава някакви имена…
	Минах като хала покрай него и отидох на прозореца. Бях толкова ядосана, че почти не можех да мисля. Отказвах да повярвам, че татко е мъртъв. Не, не и не. И че бил терорист! Как ли пък не. Защо възрастните са толкова тъпи? Все повтарят: „Говори истината“, а кажеш ли я, не ти вярват. И защо човек да е откровен?
	Погледнах надолу към тъмната улица. Изведнъж се вцепених още повече. Взрях се в мъртвото дърво, където се бях срещнала с татко. Там, в слабата светилна на уличната лампа, стоеше онзи набит тип с черния шлифер, кръглите очила и бомбето, когото татко беше нарекъл Еймъс — гледаше ме.
	Сигурно е трябвало да се уплаша, задето някакъв непознат се е вторачил от тъмното в мен. Но върху лицето му се четеше голяма загриженост. И той ми се струваше много познат. Щях да полудея, че не мога да се сетя откъде.
	Следователят се прокашля зад мен.
	— Никой не обвинява вас, Сейди, за атентата в музея. Разбираме, че сте замесена против волята си.
	Обърнах се към него.
	— Против волята ми ли? Точно аз заключих с веригата уредника в кабинета му.
	Веждата на мъжа пак запълзя нагоре.
	— Дори да е така, със сигурност не сте разбирали какво е намислил баща ви. Може би е замесен брат ви?
	— Картър ли? — изсумтях аз. — Я стига!
	— Значи сте решили да защитавате и него. Смятате го за истински брат, така ли?
	Не можех да повярвам на ушите си. Идеше ми да фрасна по лицето следователя.
	— За какво намеквате? Че не _изглежда_ като мен ли?
	Мъжът примига.
	— Исках само да кажа, че…
	— _Знам_ какво сте искали да кажете. Разбира се, че ми е брат!
	Следователят Уилямс вдигна ръце, сякаш се защитаваше, но на мен още ми вреше и кипеше. Колкото и да ме дразнеше Картър, мразех да ми подмятат, че всъщност нямаме роднинска връзка, и да гледат изумено баща ми, ако той им кажеше, че тримата сме от едно семейство… сякаш сме направили пакост. Тъпият доктор Мартин в музея. Следователят Уилямс. Случваше се всеки път, щом ние с татко и Картър се появехме заедно. Ама всеки.
	— Извинявайте, Сейди — подхвана пак следователят. — Искам само да се уверя, че сме отделили невинните от виновните. За всички ще бъде много по-лесно, ако ни съдействате. С каквато и да било информация. С всичко, което е казал баща ви. Например ако съобщите дали е споменавал някого.
	— Еймъс — изпелтечих колкото да видя реакцията му. — Баща ми се срещна с един тип на име Еймъс.
	Следователят Уилямс въздъхна.
	— Сейди, не е могъл да се срещне с него. Знаем го със сигурност. Преди по-малко от час разговаряхме по телефона с Еймъс, той си беше вкъщи в Ню Йорк.
	— Не е в Ню Йорк — отсякох аз. — Точно под…
	Погледнах през прозореца, но Еймъс го нямаше. Съвсем в негов стил.
	— Невъзможно! — рекох.
	— Именно — съгласи се следователят.
	— Но той беше тук! — възкликнах аз. — Кой е този човек? От колегите на татко ли е? Как разбрахте, че трябва да му се обадите?
	— Наистина, Сейди. Крайно време е да спрете с преструвките.
	— С _преструвките_ ли?
	Следователят се взря за миг в мен, после стисна зъби, сякаш бе взел решение.
	— Вече чухме истината от Картър. Не исках да ви разстройвам, но той си каза всичко. Осъзнава, че вече няма смисъл да защитава баща си. Вие също бихте могли да ни помогнете и няма да предявим обвинения срещу вас.
	— Не е хубаво да лъжете деца — креснах с надеждата да се е чуло чак долу. — Картър за нищо на света няма да говори лошо за татко, аз също.
	Следователят дори не прояви благоприличието да се направи на смутен. Само кръстоса ръце.
	— Съжалявам, че сте на такова мнение, Сейди. Опасявам се, че е време да слезем долу… и да обсъдим с баба ви и дядо ви последиците.


	4. Отвлечени от човек, който се оказа не чак толкова непознат
	Сейди

	Направо обожавам семейните сбирки. Много са задушевни с коледните гирлянди около камината, с кана дъхав чай и следовател от Скотланд Ярд, готов да ви задържи под стража.
	Картър се беше отпуснал на канапето и стискаше в ръце работната чанта на татко. Изумих се, че от полицията са му разрешили да я задържи. Тя би трябвало да е нещо като веществено доказателство, а следователят сякаш изобщо не я забелязваше.
	Картър изглеждаше ужасно… искам да кажа, още по-ужасно от друг път. Да ви призная, това момче никога не е ходило на нормално училище и се обличаше като университетски асистент: в светъл панталон, риза с копченца на яката и мокасини. Предполагам, че не е грозен. Доста висок си е, изглежда в добра форма и косата му не е отчайваща. С очите като на татко е и съученичките ми Лиз и Ема дори ми казаха, след като видяха снимката му, че е _супер_, но аз си имам едно наум, защото, първо, той ми е брат, и, второ, съученичките ми са си лудички. Когато става дума за дрехи, Картър изобщо не знае какво е супер.
	_/О, я не ме гледай така, Картър. Знаеш, че е вярно./_
	При всички положения не беше хубаво да съм жестока с него. Той понасяше изчезването на татко още по-тежко и от мен.
	Баба и дядо седяха от двете му страни и изглеждаха доста притеснени. На масата имаше чай и чиния със сладкиш, но никой не се и докосваше до тях. Главният следовател Уилямс ми нареди да седна на единственото свободно кресло. После закрачи важно-важно пред камината. На входната врата стояха още двама полицаи: жената от по-рано и някакъв едър тип, който не сваляше очи от сладкиша.
	— Господин и госпожо Фауст — подхвана следователят Уилямс, — опасявам се, че двете деца отказват да сътрудничат.
	Баба започна да подръпва подгъва на роклята си. Трудно ще повярваш, че е свързана някак с мама. Баба е крехка и безцветна — истински сухар, — докато на всички снимки мама изглежда много щастлива и жизнена.
	— Те са си деца — успя да изрече баба. — Човек със сигурност не може да ги вини.
	— _Ба!_ — възкликна дядо. — Това, господин следовател, е нелепо. Те нямат никаква вина.
	Навремето дядо е бил ръгбист. Има месести ръце, шкембе, което не се побира в ризата, и очи, хлътнали в лицето, сякаш някой ги е ударил и те са потънали (е, преди години татко наистина удари дядо, но това е друга история). Изглежда си страшничък. Хората обикновено гледат да си нямат вземане-даване с него, но следователят Уилямс явно не бе впечатлен.
	— Господин Фауст — рече той, — какви според вас ще бъдат заглавията по първите страници на вестниците утре? „Нападение срещу Британския музей. Розетският камък — унищожен.“ От взрива зет ви…
	— _Бившият_ ми зет — поправи го дядо.
	— По всяка вероятност е станал на пихтия или пък е избягал и в такъв случай…
	— Не е избягал — креснах аз.
	— Трябва да разберем къде е — продължи следователят. — А единствените очевидци, вашите внуци, не желаят да ни кажат истината.
	— Казахме ви я _вече_ — натърти Картър. — Татко не е мъртъв. Потъна в пода.
	Следователят Уилямс погледна дядо така, сякаш му казваше: „Ето на, видяхте ли?“. После се извърна към Картър:
	— Младежо, баща ви е извършил углавно престъпление. Оставил ви е да понесете последиците…
	— Не е вярно — троснах се с глас, който трепереше от гняв.
	Не можех да повярвам, разбира се, че татко преднамерено ни е зарязал на произвола на полицаите. Но мисълта, че ме е изоставил… хм, сигурно вече съм споменала, че това ми беше болното място.
	— Скъпа, много те моля — намеси се и баба, — следователят само си върши работата.
	— Лошо! — троснах се аз.
	— Хайде всички да пийнем чай — предложи баба.
	— Не! — ревнахме в хор с Картър, от което ми дожаля ужасно за баба, защото тя направо се сви на канапето.
	— Можем да ви предявим обвинения — предупреди следователят, след като се обърна към мен. — Можем и ще…
	Той застина. После примига няколко пъти, сякаш беше забравил какво прави.
	Дядо се свъси.
	— Господин следовател…
	— Да… — изрече замечтано Уилямс.
	Бръкна в джоба си и извади синя книжка — американски паспорт. Метна го в скута на Картър.
	— Депортиран сте — оповести следователят. — Длъжен сте да напуснете страната до двайсет и четири часа. Ако ни трябвате отново за разпит, ще се свържем с вас чрез ФБР.
	Картър зяпна от учудване. Погледна ме и аз разбрах, че не ми се е счуло и следователят наистина е казал тези странни думи. Беше сменил посоката на сто и осемдесет градуса. Уж се канеше да ни арестува. Бях сигурна. А после най-неочаквано заяви, че щял да депортира Картър. Дори другите полицаи се объркаха.
	— Шефе! — обади се жената. — Сигурен ли си, че…
	— Тихо, Линли. Двамата можете да си тръгвате.
	Ченгетата се поколебаха, но Уилямс им показа с ръка да си ходят. Тогава те се изнесоха и затвориха след себе си вратата.
	— Я чакайте — каза Картър. — Баща ми е изчезнал, а вие искате да напусна страната, така ли?
	— Баща ви или е мъртъв, или е избягал — отвърна следователят. — Най-добре е да ви депортираме. Вече е уредено.
	— С кого? — попита недоволно дядо. — Кой е разрешил?
	— Ами… — Следователят погледна тъпо. — Съответните органи. Повярвайте, това е за предпочитане пред затвора.
	Картър беше направо смазан, за да говори, но преди да ми е домъчняло за него, следователят Уилямс се извърна към мен.
	— Вие също, госпожице.
	Все едно стовари върху мен парен чук.
	— Депортирате и _мен_ ли? — попитах. — Че аз живея тук!
	— Американска гражданка сте. И при тези обстоятелства е най-добре да се приберете у дома.
	Зяпнах го. Не помнех друг дом освен този. Тук бяха съучениците ми, моята стая, всичко познато.
	— Къде ще отида?
	— Господин следователю — намеси се с треперещ глас баба. — Не е честно. Не мога да повярвам…
	— Ще ви дам малко време да се сбогувате — прекъсна я той. После се свъси, сякаш изумен от постъпките си. — Аз… аз трябва да тръгвам.
	Нямаше никаква логика и следователят явно го осъзнаваше, но въпреки това се запъти към входната врата. Когато я отвори, за малко да скоча от креслото, защото отпред стоеше мъжът в черно, Еймъс. Беше изгубил някъде шлифера и бомбето, но пак беше с костюма на райета и кръглите очила. В сплетената му на плитки коса проблясваха златни мъниста.
	Мислех, че следователят ще каже нещо или ще се изненада, но той дори не обърна внимание на Еймъс. Мина точно покрай него и се скри в нощта.
	Еймъс влезе вътре и затвори вратата. Баба и дядо станаха от канапето.
	— Ти — ревна дядо. — Би трябвало да се досетя. Ако бях по-млад, щях да те направя на пихтия.
	— Здравейте, господин и госпожо Фауст. — Той ни погледна с Картър така, сякаш сме проблем, който трябва да се реши. — Време е да поговорим.


	Еймъс се разположи, все едно си е у дома. Седна на канапето и си сипа чай. Отхапа от сладкиша, което си беше опасно, защото сладкишите на баба са направо ужасни.
	Мислех, че главата на дядо ще се пръсне. Той почервеня до мораво. Застана зад Еймъс и вдигна ръка, сякаш се канеше да го удари, но той продължи да си дъвче сладкиша.
	— Седнете, моля ви — каза ни.
	И всички седнахме. Това беше най-странното — сякаш чакахме да ни нареди. Дори дядо пусна ръка и заобиколи канапето. Седна с отвратена въздишка до Еймъс.
	Той отпи от чая и ме погледна донякъде недоволно. „Не е честно“, помислих си. Не изглеждах чак толкова ужасно, ако отчетем какво ни се беше струпало на главата. После Еймъс премести поглед към Картър и изсумтя.
	— Точно сега е много неподходящо — промърмори. — Но няма друг начин. Налага се да дойдат с нас.
	— Моля? — казах аз. — Няма да ходя никъде с някакъв непознат със сладкиш по лицето!
	Еймъс наистина имаше трохи по лицето, но явно му беше все едно, защото не си направи труда да провери.
	— Не съм непознат, Сейди — възрази. — Толкова ли не помниш?
	Тръпки ме побиха, когато го чух да ми говори толкова свойски. Изпитах чувството, че би трябвало да го познавам. Погледнах Картър, но и той изглеждаше не по-малко озадачен от мен.
	— Не, Еймъс — рече разтреперана баба. — Не можеш да вземеш Сейди. Разбрали сме се нещо.
	— Днес вечерта Джулиъс наруши уговорката — напомни той. — Знаеш, че не можете и занапред да се грижите за Сейди — след всичко, което се случи. Те имат само един шанс — да дойдат с мен.
	— Защо пък ще ходим с теб някъде? — попита Картър. — За малко да се сбиеш с татко.
	Еймъс погледна работната чанта върху коленете на Картър.
	— Виждам, взел си чантата на баща си. Чудесно. Ще ти трябва. Колкото до сбиването, ние с Джулиъс сме го правили често. В случай че не си забелязал, Картър, се опитвах да го _спра_ да не направи нещо прибързано. Ако ме беше послушал, сега нямаше да сте в това положение.
	Нямах представа за какво ми говори, но дядо явно го разбираше.
	— Стига с тези суеверия! — рече той. — Казах ти вече, не ни занимавай с тях.
	Еймъс посочи задния двор. През стъклената врата се виждаше как по Темза проблясват светлини. Нощем гледката беше много красива, защото не се забелязваше колко запуснати са някои сгради.
	— Суеверия, а? — попита Еймъс. — Въпреки това сте взели жилище на _източния_ бряг на реката.
	Дядо почервеня още повече.
	— Рюби настоя. Смяташе, че това ще ни предпази. Но грешеше за много неща, нали? Като начало вярваше на теб и на Джулиъс.
	Еймъс дори не трепна. Миришеше интересно: на старовремски подправки, на копър и кехлибар, на благовонията по магазините в Ковънт Гардън.
	Той си допи чая и погледна право към баба.
	— Знаете какво е започнало, госпожо Фауст. Полицаите са последното, от което трябва да се притеснявате.
	Баба преглътна.
	— Ти… _ти_ си променил мислите на следователя. Накарал си го да депортира Сейди.
	— В противен случай щяхме да станем свидетели как задържат децата под стража — отбеляза Еймъс.
	— Я чакай — намесих се и аз. — _Променил_ си мислите на следователя Уилямс ли? Как?
	Еймъс сви рамене.
	— Не за постоянно. Всъщност трябва за час-час и нещо да се доберем до Ню Йорк, докато следователят Уилямс не е започнал да се чуди защо ви е пуснал.
	Картър се засмя невярващо.
	— Не можеш за един час да стигнеш от Лондон до Ню Йорк. Дори с най-бързия самолет…
	— Да — съгласи се Еймъс. — Със самолет не можеш. — Той се извърна отново към баба така, сякаш всичко вече е уредено. — Картър и Сейди ще бъдат в безопасност само там, госпожо Фауст. Знаете го. Ще дойдат в къщата в Бруклин. Там мога да ги защитя.
	— Значи имаш къща — повтори Картър. — В Бруклин.
	Еймъс му се усмихна развеселено.
	— Семейната къща. Там няма да ви застрашава нищо.
	— Но татко…
	— Засега не можеш да му помогнеш — рече тъжно мъжът. — Съжалявам, Картър. Ще ти обясня по-късно, но Джулиъс би искал да сте на сигурно място. Затова да не губим време. Опасявам се, че аз съм единственото, което имате.
	„Доста грубичко“, помислих си аз. Картър погледна към баба и дядо. После кимна мрачно. Знаеше, че те не го искат при себе си. Картър им напомняше татко. Да, да, беше глупаво само заради това да не приемаш внука си, но те си бяха такива.
	— Е, Картър може да направи каквото иска този човек — намесих се. — Но _аз живея тук_. И няма да ходя никъде с някакъв непознат.
	Погледнах баба, за да ме подкрепи, но тя се беше вторачила в дантелените покривчици по масата, сякаш изведнъж й бяха станали много интересни.
	— Дядо, наистина…
	Но той също не ме погледна в очите. Извърна се към Еймъс.
	— Можете ли да ги изведете от страната?
	— Я чакайте! — започнах да недоволствам аз.
	Еймъс се изправи и изтръска трохите по сакото си. Отиде на вратата за вътрешния двор и се взря в реката.
	— Много скоро полицаите ще се върнат. Кажете им каквото решите. Няма да ни намерят.
	— Значи смяташ да ни _отвлечеш_? — вцепених се аз. Погледнах Картър. — Направо не е за вярване, нали?
	Той сложи на рамо каишката на работната чанта. После се изправи, сякаш се готвеше за тръгване. Може би просто искаше да се махне от къщата на баба и дядо.
	— Как смяташ да се доберем за един час до Ню Йорк? — попита брат ми Еймъс. — Каза, че няма да е със самолет.
	— Да — потвърди Еймъс.
	Долепи пръст до прозореца и нарисува върху изпотеното стъкло нещо — поредния тъп йероглиф.
	{img:chervenata_piramida_06_lodka.png}
	— Лодка — казах аз, после си дадох сметка, че съм превела йероглифа на глас, а уж не би трябвало да го мога.
	Еймъс се взря в мен над кръглите си очила.
	— Как успя да…
	— Ами това последното прилича на лодка — изпелтечих. — Но едва ли си имал предвид такова нещо. — Нелепо е.
	— Виж! — извика Картър.
	Долепих се до него на вратата за вътрешния двор. На кея беше закотвена лодка. Но не каква да е. Египетска, от тръстика, с две факли, запалени отпред, и с голям румпел отзад. При румпела беше застанал мъж с черен шлифер и бомбе — вероятно шлифера и бомбето на Еймъс.
	Признавам си, онемях — както никога.
	— И с това ще стигнем до Бруклин… — рече Картър.
	— Не е зле да тръгваме — подкани Еймъс.
	Завъртях се рязко към баба.
	— Много те моля, бабо!
	Тя избърса сълзата, потекла по бузата й.
	— За твое добро е, скъпа. Вземи и Кифличка.
	— А, да — каза Еймъс. — Да не забравим котката.
	Той се обърна към стълбите. Сякаш по знак Кифличка се спусна като стрела на леопардови петна и ми се метна в ръцете. А не го прави _никога_.
	— Кой си ти? — попитах аз Еймъс. Очевидно нямах голям избор, но поне исках да чуя отговорите. — Не можем да тръгнем току-така с един непознат.
	— Не съм непознат — усмихна ми се Еймъс. — Твой роднина съм.
	Изведнъж си спомних лицето му, как той ми се е усмихнал и ми е пожелал: „Честит рожден ден, Сейди.“ Споменът беше толкова далечен, че почти го бях забравила.
	— Чичо Еймъс? — попитах като замаяна.
	— Същият, Сейди — рече той. — Аз съм брат на баща ти Джулиъс. Хайде, ела. Чака ни дълъг път.


	5. Запознанство с маймуната
	Картър

	Пак съм аз, Картър. Извинявайте. Наложи се да прекъснем за малко записа, защото ни следяха… хм, по-късно ще стигнем и до това.
	Сейди ви разказваше как сме напуснали Лондон, нали?
	И така, слязохме заедно с Еймъс до странната лодка, закотвена при кея на реката. Стисках под мишница работната чанта на татко. Още не можех да повярвам, че го няма. Чувствах се гузен, задето напускам Лондон без него, но вярвах на Еймъс за едно: точно сега не можех да помогна на баща си. Не се доверявах на Еймъс, но реших, че ако искам да разбера какво е станало, се налага да тръгна с него. Той май беше единственият, който знаеше нещо.
	Еймъс се качи на тръстиковата лодка. Сейди скочи веднага при него, аз обаче се поколебах. И друг път бях виждал по Нил такива лодки и те никога не ми се бяха стрували особено устойчиви.
	Тази беше изплетена от растителни влакна и приличаше на огромно плаващо килимче. Помислих си, че не е хубаво отпред да горят факли, защото, ако не потънем, ще се подпалим и ще изгорим. На румпела отзад стоеше дребосък, облечен в шлифера на Еймъс, беше си сложил на главата и бомбето му, което беше нахлупил, затова не му видях лицето. Ръцете и краката му бяха скрити под гънките на дрехата.
	— Как се движи тази чудесия? — попитах аз. — Няма платна.
	— Вярвай ми — рече той и ми подаде ръка.
	Нощта беше студена, но още щом стъпих в лодката, изведнъж ми стана по-топло, сякаш факлите хвърляха върху нас защитно поле. В средата на лодката имаше къщурка от закрепени една за друга рогозки. Сгушена в ръцете на Сейди, Кифличка протегна врат, подуши я и изръмжа.
	— Седнете вътре — предложи Еймъс. — Нищо чудно пътуването да е бурно.
	— Благодаря, ще постоя права — отвърна Сейди и кимна към дребосъка отзад. — Кой ти е кормчия?
	Еймъс сякаш не чу въпроса.
	— Дръжте се всички!
	Кимна на мъжа и лодката се устреми напред.
	Трудно е да опиша какво почувствах. Сигурно се сещате как на гърлото ви засяда буца, когато сте се качили на влакче на ужасите, а то се устремява право надолу. Усещането беше горе-долу такова, с тази разлика, че не падахме. Лодката се движеше изумително бързо. Светлините на града избледняха, сетне бяха погълнати от гъста мъгла. В мрака екнаха странни звуци: като от плъзгане и съскане, далечни викове, гласове, нашепващи на езици, които не разбирах.
	Започна да ми се гади. Звуците се усилиха и накрая за малко да се разпищя и аз. После най-неочаквано лодката забави ход. Звуците утихнаха и мъглата се разсея. Светлините на града отново блеснаха, по-ярки и отпреди.
	Над нас изникна мост, много по-висок от лондонските. Стомахът ми се обърна. Вляво видях познати очертания: сградата на „Крайслер“, Емпайър Стейт Билдинг.
	— Не може да бъде — възкликнах. — Ню Йорк.
	Сейди не беше по-добре от мен, направо бе посиняла.
	Още държеше на ръце Кифличка, която беше затворила очи и като че ли мъркаше.
	— Не може да бъде — повтори Сейди. — Пътували сме само няколко минути.
	Но ето че се носехме по Ист Ривър, точно под моста Уилямсбърг. Плъзнахме се и спряхме на малък кей, откъм страната на Бруклин. Пред нас се простираше промишлена зона с купчини скрап и стари строителни машини. В средата, точно край реката, се извисяваше огромен заводски склад със заковани с дъски прозорци и стени, изпъстрени с графити.
	— Това не е никаква къща — отбеляза Сейди.
	Наистина беше изумително схватлива.
	— Я погледни още веднъж — посочи Еймъс горния край на сградата.
	— Ама как… как… — подхванах, но не успях да довърша.
	И аз не знаех как не съм забелязал нещо, което е повече от очевидно: пететажна къща, кацнала като още един етаж на торта върху покрива на склада.
	— Няма как да построиш там горе къща.
	— Дълго е за обясняване — отвърна Еймъс. — Но ни трябваше място, където да се усамотяваме.
	— И това тук е източният бряг — намеси се и Сейди. — В Лондон ти спомена, че баба и дядо също живеят на източния бряг.
	Еймъс се усмихна.
	— Да. Браво на теб, Сейди. В древността източният бряг на Нил винаги се е смятал за място на живите, място, откъдето изгрява слънцето. Мъртвите са били погребвани на западния бряг на реката. Смятало се е, че ако живееш на него, не ти върви в живота и дори си в опасност. Този обичай и досега се спазва от нашия… от нашия народ.
	— Нашия народ ли? — попитах аз, но Сейди ме прекъсна и също зададе въпрос.
	— Значи не можеш да живееш в Манхатън?
	Еймъс погледна свъсен към другия бряг на реката и Емпайър Стейт Билдинг.
	— Манхатън си има други проблеми. Други богове. Най-добре е да бъдем отделно.
	— Други _какви_? — възкликна настойчиво Сейди.
	— Нищо, нищо — рече Еймъс и мина покрай нас, за да отиде при кормчията.
	Грабна шапката и шлифера — отдолу не се показа никой. Кормчията просто го нямаше. Еймъс си сложи бомбето, сгъна шлифера и го преметна през ръка, а после посочи към металната стълба отстрани на склада — тя водеше чак до къщата на покрива.
	— Всички да слизат на брега — подкани той. — И добре дошли в Двайсет и първи ном.


	— Гном ли? — попитах аз, докато се качвах след него по стълбите. — Джудже?
	— За Бога, не — отговори Еймъс. — Мразя гномове. Смърдят.
	— Но нали каза…
	— _Ном_. Н-о-м. Област, окръг. Понятието е достигнало до нас от дълбока древност, когато Египет е бил разделен на четиридесет и две провинции. Днес системата е малко по-различна. Пръснали сме се по цялата земя. Светът е разделен на триста и шейсет нома. Египет, разбира се, е Първият. Голям Ню Йорк пък е Двайсет и първият.
	Сейди ме погледна и завъртя пръст до слепоочието си.
	— Не, Сейди — опроверга я Еймъс, без да се обръща. — Не съм луд. Има много неща, които трябва да научиш.
	Качихме се по стълбата. Погледнах нагоре към къщата, но ми беше трудно да разбера какво виждам. Постройката беше висока най-малко петнайсет метра, беше построена от огромни късове варовик и имаше алуминиева дограма. Около прозорците бяха издълбани йероглифи, а стените бяха осветени и така сградата приличаше на нещо средно между съвременен музей и древен храм. Но най-странното бе, че обърнех ли поглед, цялата къща сякаш изчезваше. Опитах няколко пъти, за да съм сигурен. Погледнех ли сградата с крайчеца на окото, нея я нямаше. Трябваше да се взра много съсредоточено, за да я видя отново, и дори за това се искаше голяма воля.
	Еймъс спря пред входа, който беше с размерите на гаражна врата: масивен квадрат от тъмно дърво, по което не забелязах ръкохватка или ключалка.
	— Първо ти, Картър.
	— Хм, а как да…
	— Ти как мислиш?
	Страхотно, няма що — поредната загадка. Идеше ми да предложа да грабнем Еймъс и да ударим като с таран с главата му вратата, за да видим дали ще се получи. Но погледнах още веднъж вратата и ме обзе много странно чувство. Протегнах ръка. Бавно, без да докосвам вратата, вдигнах длан и вратата последва движението: плъзна се нагоре, докато не се скри в тавана.
	Сейди ме погледна изумена.
	— Ама как…
	— Не знам — признах си, леко смутен. — Може би сензор, който реагира на движение?
	— Интересно — отбеляза донякъде разтревожен Еймъс. — Лично аз не бих го направил така, но ти се справи чудесно. Наистина чудесно.
	— Май трябва да благодаря.
	Сейди се опита да влезе първа, но още щом прекрачи прага, Кифличка измяука злобно и беше на път да я изподраще и да се отскубне от ръцете й.
	Сейди отстъпи назад.
	— Какво те прихваща, котко?
	— Ами да — намеси се Еймъс. — Извинявай. — Той сложи длан върху главата на котката и каза много официално: — Можеш да влезеш.
	— Котката трябва да получи разрешение, така ли? — поинтересувах се аз.
	— Обстоятелствата са необичайни — уточни Еймъс, което не обясняваше нищо, но той влезе, без да казва и думица повече.
	Последвахме го и този път Кифличка остана спокойна.
	— О, Господи… — ахна смаяна Сейди.
	Извърна глава нагоре, за да види тавана, и аз си помислих, че ще се задави с дъвката си.
	— Да — рече Еймъс. — Това е Голямата зала.
	Виждах защо я нарича така. Таванът с кедрови греди по него беше висок колкото четири етажа и се крепеше на каменни колони с изсечени по тях йероглифи. Стените бяха украсени с какви ли не странни музикални инструменти и древноегипетски оръжия. Помещението беше опасано с балкони на три равнища и с редици врати, всичките обърнати към средата. Камината беше толкова огромна, че в нея преспокойно можеше да спре кола, а отгоре имаше телевизор с плазмен екран. Тежки кожени дивани бяха разположени от двете страни. На пода имаше килим от змийска кожа с тази малка подробност, че бе дълъг дванайсет метра и широк четири и половина метра — бе по-голям от която и да е змия на света. През стъклените врати видях отвън тераса, опасваща цялата къща. Насред нея имаше плувен басейн, маса за хранене и вкопано в земята огнище с разгорял се огън. А в дъното Голямата зала завършваше с две двойни врати с Окото на Хор над тях, които бяха заключени с по пет-шест катинара. Какво ли имаше зад тях?
	Все пак най-изумителна бе статуята в средата на Голямата зала. Беше висока десет метра и цялата от черен мрамор. Познах, че е на египетски бог, защото фигурата беше с тяло на човек и с глава на животно — нещо като щъркел или чапла, с дълга шия и наистина много дълга човка.
	Богът беше облечен по старовремски — с поличка, пояс и риза по врата. В едната си ръка държеше пръчица за писане, а в другата — разгърнат свитък, сякаш току-що беше нарисувал йероглифа отгоре: ankh — египетския кръст със заоблен връх, — в правоъгълник около горния му край.
	{img:chervenata_piramida_07_per_ankh.png}
	— Ето го! — ахна Сейди. — Per Ankh.
	Погледнах я невярващо.
	— Добре де, как разчиташ такова нещо?
	— Не знам — призна си тя. — Но си е очевидно, нали? Горният край е като план на къща.
	— Откъде разбра? Някакъв правоъгълник и нищо повече.
	Работата беше там, че Сейди се оказа права. Познах символа и той наистина се състоеше от рисунка на къща с вход, това обаче не би трябвало да е очевидно за повечето хора, особено за хора с името Сейди. Въпреки това тя бе повече от сигурна.
	— Къща е — настоя. — А картинката отдолу е Ankh, символът на живота. Per Ankh — Дом на живота.
	— Браво на теб, Сейди — похвали я възхитен Еймъс. — А това тук е статуя на единствения бог, на когото и досега му е разрешено да влиза в Дома на живота — поне при обичайни обстоятелства. Позна ли го, Картър?
	Точно тогава се сетих: това беше ибис, египетска речна птица.
	— Тот — казах. — Богът на знанията. Изобретил е писмеността.
	— Точно така — потвърди Еймъс.
	— А защо е с глава на звяр? — полюбопитства Сейди. — Всички тези египетски богове с глави на животни. Смешни са.
	— Обикновено не изглеждат така — възрази Еймъс. — На живо де.
	— На живо ли? — възкликнах. — Я стига. Говориш така, сякаш си ги виждал лично.
	Изражението му не ми вдъхна увереност. Еймъс имаше вид на човек, който си е спомнил нещо неприятно.
	— Боговете могат да се явят в различен облик, обикновено изцяло човешки или изцяло животински, но се случва да ги видиш и така: полухора, полуживотни. Сам разбираш, те са първични сили, нещо като мост между човека и природата. Изобразяват ги с глави на зверове, за да покажат, че те съществуват едновременно в два различни свята. Разбирате ли?
	— Аз не разбирам нищо — отвърна Сейди.
	— _Хмм_. — Еймъс явно не беше изненадан. — Да, предстои ни сериозно обучение. При всички положения богът пред вас — Тот, е основал Дома на живота и тази къща тук е негово седалище в окръга. Или най-малкото… беше. От членовете на Двайсет и първи ном съм останал само аз. Е, сега вече тук сте и вие.
	— Я чакай. — Имах толкова много въпроси, че не знаех откъде да започна. — Какво _представлява_ Домът на живота? Защо в него пускат само Тот и защо ти…
	— Разбирам как се чувстваш, Картър — усмихна се състрадателно Еймъс. — Но има неща, които е за предпочитане да обсъждаме на светло. Трябва да поспите и не искам да сънувате кошмари.
	— Мислиш, че мога да заспя ли?
	— _Мяу_ — обади се Кифличка и се протегна в ръцете на Сейди, после отвори широко уста и се прозина.
	Еймъс плесна с ръце.
	— Хуфу!
	Помислих, че е кихнал, защото Хуфу е странно име, но точно тогава на стълбището изникна дребосък с ръст към метър, златиста козина и морава фланела, който заслиза бързо към нас. Трябваше да мине известно време, докато видя, че това е песоглавец, облечен във фланелка на отбора „Лос Анджелис Лейкърс“.
	Песоглавецът направи във въздуха кълбо и се приземи пред нас. Оголи зъби и нададе звук — нещо средно между рев и оригване. Дъхът му миришеше на люти царевични пръчици „Дорито“.
	Единственото, което се сетих да кажа, бе:
	— „Лейкърс“ е отборът на моя град!
	Песоглавецът се шляпна с две ръце по главата и се оригна още веднъж.
	— О, Хуфу те харесва — отбеляза Еймъс. — Ще се сприятелите много.
	— Така значи. — Сейди изглеждаше зашеметена. — Имаш за лакей песоглавец. Защо пък не?
	Кифличка измърка в ръцете й така, сякаш песоглавецът изобщо не я притесняваше.
	— _Ух_! — изсумтя ми Хуфу.
	Еймъс се засмя.
	— Иска да си премерите силите, Картър. И да види дали те бива в играта.
	Запристъпвах от крак на крак.
	— О, така ли! Естествено! Може би утре. Но как разбираш…
	— Опасявам се, Картър, че ще ти се наложи да свикнеш с много неща — отвърна мъжът. — Но ако искате да оцелеете и да спасите баща си, трябва да си починете малко.
	— Извинявай — намеси се Сейди, — но наистина ли каза „да оцелеете и да спасите баща си“? Ще ни обясниш ли?
	— Утре — обеща Еймъс. — Сутринта ще се заемем с това да получите някаква представа. Заведи ги, Хуфу, в стаите им, ако обичаш.
	— _Ххххр_ — изсумтя песоглавецът.
	Обърна се и с клатушкане тръгна да се качва по стълбата. За съжаление тениската на „Лейкърс“ не скриваше докрай шарения му задник.
	Ние със Сейди понечихме да го последваме, когато Еймъс рече:
	— Работната чанта, ако обичаш, Картър. Най-добре да я заключа в библиотеката.
	Поколебах се. Почти бях забравил чантата на рамото си, но това бе единственото, което ми беше останало от баща ми. Не носех дори багажа ни, той още беше заключен в Британския музей. Да ви призная, изненадах се, когато полицаите не взеха и чантата, но никой от тях сякаш не я и забеляза.
	— Ще си я получиш обратно — обеща Еймъс. — Когато му дойде времето.
	Помоли ме мило, но от очите му разбрах, че всъщност нямам избор.
	Подадох му чантата. Еймъс я взе предпазливо, сякаш беше пълна с експлозив.
	— До утре сутринта.
	Обърна се и тръгна към вратите с катинари по тях. Те се отключиха сами и се отвориха само колкото Еймъс да се пъхне, без да видим какво има зад тях. После веригите отново се заключиха след него.
	Погледнах Сейди — не знаех какво да правя. Не беше особено забавно да стоим сами в Голямата зала, заедно със страшната статуя на Тот, затова тръгнахме след Хуфу нагоре по стълбата.


	Получихме стаи на третия етаж, които бяха една до друга, и трябва да призная, че те бяха по-хубави от всички места, където дотогава бях ходил.
	Имах си кухничка, заредена с любимите ми неща: джинджифилова лимонада… /_Не, Сейди, това не е безалкохолна напитка за старчоци! Млъквай най-после!/_… „Туикс“ и „Скитълс“. Стори ми се невероятно. Откъде Еймъс беше разбрал какво обичам? Телевизорът, компютърът и стереоуредбата бяха последна дума на техниката. В банята намерих паста за зъби и дезодорант, каквито обикновено използвам, всичко. Огромното легло също беше страхотно, въпреки че възглавницата беше малко странна. Не беше от плат и с калъфка, а представляваше облегалка за глава от слонова кост, каквито бях виждал по египетските гробници. Беше украсена с лъвове и (иска ли питане!) още йероглифи.
	Стаята си имаше дори балкон с гледка към Нюйоркското пристанище, Манхатън и Статуята на свободата в далечината, но плъзгащата се стъклена врата беше заключена. Това бе първото, по което разбрах, че нещо не е наред.
	Извърнах се към Хуфу, той обаче си беше отишъл. Вратата ми беше затворена. Опитах се да я отворя, но беше заключено.
	От съседната стая се чу приглушен глас:
	— Картър!
	— Сейди.
	Опитах да отворя вратата за съседната стая, но и тя беше заключена.
	— Като в затвор сме — проплака Сейди. — Как мислиш, дали Еймъс… можем ли да му се доверим?
	След онова, на което се бях нагледал днес, вече не се доверявах на нищо, но долових в гласа на сестра си страх. Той отприщи в мен непознато чувство и ми се прииска да я успокоя. Стори ми се нелепо. Сейди винаги бе изглеждала много по-храбра от мен — правеше каквото си иска, никога не мислеше за последиците. Не тя, а аз се плашех. Точно сега обаче почувствах, че имам нужда да се вживея в роля, каквато не бях играл от много отдавна: ролята на баткото.
	— Всичко ще бъде наред — рекох, като се постарах да звуча уверено. — Виж какво, ако Еймъс е искал да ни навреди, е щял да го направи досега. Опитай се да поспиш.
	— Картър!
	— Какво?
	— Беше магия, нали? Онова, което се случи с татко в музея. Лодката на Еймъс. Тази къща тук. Всичко е магия.
	— Според мен да.
	Чух как Сейди въздиша.
	— Добре тогава. Ако не друго, поне не полудявам.
	— Да спиш в кош и да сънуваш грош! — извиках й.
	И си дадох сметка, че не съм й го казвал още от времето, когато живеехме заедно в Лос Анджелис и мама беше жива.
	— Мъчно ми е за татко — отвърна Сейди. — Знам, почти не го виждах, но… пак ми е мъчно.
	Очите ми се насълзиха, но си поех дълбоко въздух. _Нямах намерение_ да се размеквам. Сейди имаше нужда от мен. Татко също.
	— Ще го намерим — обещах. — Приятни сънища.
	Ослушах се, но единственото, което чух, бе как Кифличка мяука, обикаля и опознава новото място. Поне тя не изглеждаше нещастна.
	Приготвих се за сън и си легнах. Завивките бяха хубави и топли, но възглавницата бе прекалено странна. Вратът ми изтръпна, затова реших да спя без нея и я свалих на пода.
	Първата ми голяма грешка.


	6. Закуска с крокодил
	Картър

	Как да го опиша? Не кошмар. Беше много по-истински и страшен.
	Както си спях, усетих, че ставам безтегловен. Извисих се, обърнах се и се видях как спя долу.
	„_Умирам_“, помислих си. Но не беше и това. Аз не бях призрак. Имах ново бляскаво златисто тяло, ала не с ръце, а с криле. Бях някаква птица. /_Не, Сейди, не пиле. Бъди така любезна да ме оставиш да разкажа нататък!/_
	Знаех, че не сънувам, защото сънищата ми не са цветни. И със сигурност не сънувам с всичките си пет сетива. В стаята миришеше леко на жасмин. Чувах как в кутийката с джинджифилова лимонада, която бях отворил и бях оставил на нощното шкафче, се вдигат мехурчета. Усещах как студеният вятър духа в перата ми и забелязах, че прозорците са отворени. Не исках да ходя никъде, но силното течение ме вдигна и ме изнесе от стаята като листо в буря.
	Светлините в къщата долу изчезнаха. Очертанията на Ню Йорк се замъглиха и се стопиха. Изстрелях се през мъглата и мрака, навсякъде около мен нашепваха странни гласове. Както по-рано същата вечер, на шлепа на Еймъс, на гърлото ми заседна буца. После мъглата се разсея и се озовах на друго място.
	Носех се над гола планина. В долината в далечината се бяха разпрострели светлините на град с прави улици. Определено не беше Ню Йорк. Беше нощ, но въпреки това разбрах, че съм в пустиня. Вятърът беше толкова сух, че усещах кожата по лицето си като шкурка. Знам, няма никаква логика, но чувствах лицето си съвсем нормално, сякаш не се бях превърнал в птица. /_Добре де, Сейди. Наричай ме пилето с глава като на Картър. Сега доволна ли си?/_
	На билото долу видях два силуета. Те явно не ме забелязваха и аз разбрах, че вече не светя. Всъщност си бях невидим и се носех в мрака. Не различавах добре силуетите, разбрах само, че не са на хора. Взрях се по-внимателно и видях, че единият е нисък и набит, без косми, със слузеста кожа, която проблясваше в светлината на звездите — нещо като земноводно, застанало на задни крака. Другият беше висок и слаб като върлина, краката му бяха като на петел. Не различих много добре лицето му, но то изглеждаше червено, влажно и… е, достатъчно е да кажа как се зарадвах, че не го виждам добре.
	— Къде е? — изграчи притеснен силуетът с вид на жабок.
	— Още не е намерил в кого да се всели за постоянно — укори го другият с петльовите крака. — Може да се появява само за кратко.
	— Сигурен ли си, че мястото е тук?
	— Да, глупако. Той ще се появи веднага щом…
	На хребета изникна огнен силует. Двете твари се хвърлиха на земята и запълзяха в пръстта, а аз се замолих като луд наистина да съм невидим.
	— Господарю! — рече жабокът.
	Беше тъмно и новодошлият почти не се виждаше — просто силует на мъж, очертан с пламъци.
	— Как се нарича това място? — попита той.
	И още щом го изрече, разбрах със сигурност, че това е нападателят на татко от Британския музей. Страхът, сковал ме там, внезапно ме плисна отново и аз се вцепених. Спомних си как се опитах да вдигна онзи тъп камък и да го хвърля, но не успях да направя дори това. Бях подвел татко във всичко.
	— Господарю — подхвана Петльовите крака. — Планината се казва Камълбак*. А Градът — Финикс**.
	[* Букв. Камилска гърбица (англ.) — планина в американския град Финикс. — Б.пр.]
	[** Букв. Феникс (англ.). — Б.пр.]
	Огненият мъж се засмя така, сякаш изтътна гръм.
	— Финикс! Колко уместно. И в тази пустиня съм си като у дома. Сега остава да я изпепелим, за да не остане в нея живот. Редно е пустинята да е безплодно място, не мислите ли?
	— О, да, господарю — съгласи се Жабока. — Но останалите четирима?
	— Единият вече е вкаран в гроба — отговори огненият мъж. — Втората е немощна. Лесна е за манипулиране. Остават само двама. И много скоро ние ще се справим и с тях.
	— Ъъъ… как? — попита Жабока.
	Огненият мъж запламтя още по-ярко.
	— Много си любопитен за попова лъжичка.
	Той посочи с пръст Жабока и от кожата на клетата твар започна да се вдига пушек.
	— Не! — примоли се Жабока. — Нееее!
	Не издържах да гледам повече. Не искам да описвам какво видях. Но ако сте чували какво става, когато жестоки деца сипват сол върху охлюв, ще получите представа какво е сполетяло и Жабока. Скоро от него не остана нищо.
	Уплашен, Петльовите крака отстъпи назад. Не го винях.
	— Тук ще вдигнем мой храм — заяви огненият мъж, сякаш не се е случило нищо. — Тази планина може да служи за място, където да ме почитат. Щом всичко бъде готово, ще призова най-страшната буря, каквато е имало някога. Ще прочистя всичко. _Всичко_.
	— Да, господарю — побърза да се съгласи Петльовите крака. — И с ваше разрешение, господарю, ще увеличите могъществото си…
	Съществото се поклони, запристъпва и започна да се приближава, сякаш искаше да пошушне нещо на ухото на огнения мъж.
	Точно когато си помислих, че Петльовите крака със сигурност ще се превърне в печено пиле, той каза на Огнения нещо, което не чух, но той запламтя по-ярко.
	— Отлично! Направиш ли го, ще бъдеш възнаграден пребогато. Не го ли направиш…
	— Разбрах, господарю.
	— В такъв случай върви — подкани огненият мъж. — Дай воля на могъществото ни. Започни с дълговратите. Това би трябвало да ги накара да поомекнат. Събери малките и ги доведи при мен. Искам ги живи, още преди да са разбрали колко са силни. Не ме подвеждай.
	— Няма, господарю.
	— Финикс — повтори замислен огненият мъж. — Много ми харесва. — Той показа с широко движение на ръката хоризонта, сякаш си представяше как градът гори. — Скоро ще възкръсна от пепелта. Какъв чудесен подарък за рождения ми ден!


	Събудих се с разтуптяно сърце отново в собственото си тяло. Беше ми горещо, сякаш онзи, огненият, е подпалил и мен. После видях, че върху гърдите ми се е проснала котка.
	Кифличка ме погледна с притворени очи.
	— Мяу.
	— Как влезе тук? — промърморих.
	Седнах и за миг не бях сигурен къде съм. В хотел в поредния град? За малко да повикам татко… точно тогава си спомних.
	Вчера. Музеят. Саркофагът.
	Всичко това се стовари върху мен така, че едвам си поех дъх.
	„_Престани_ — казах си. — _Нямаш за кога да скърбиш._“ Ще прозвучи странно, но гласът в главата ми сякаш беше на друг — на по-стар и по-силен човек. Това може би беше добър знак или аз просто полудявах.
	„_Не забравяй какво си видял_ — предупреди гласът. — _Той е по петите ти. Трябва да си готов_.“
	Потреперих. Искаше ми се да вярвам, че току-що ми се е присънил кошмар, но знаех, че не е така. От вчера се бях нагледал на какво ли не и вече не се съмнявах в онова, което съм видял. Докато съм спал, наистина бях напуснал тялото си. И наистина се бях озовал във Финикс — на хиляди километри оттук. И там беше огненият мъж. Не разбирах докрай какво е казал, но той беше споменал как ще прати силите си да заловят малките. Хм, кои ли бяха тези малки?
	Кифличка скочи от леглото и подуши поставката за глава от слонова кост — гледаше ме така, сякаш искаше да ми каже нещо.
	— Твоя е — казах й. — Неудобна е.
	Котката положи глава на нея и ме погледна с укор.
	— _Мяу_.
	— Щом твърдиш.
	Станах от леглото и си взех душ. Когато се опитах да се облека, установих, че през нощта старите ми дрехи са изчезнали. Всичко в гардероба беше моят размер, но бе съвсем различно от обичайното ми облекло: торбест панталон на шнур и широки ризи, всички от бял ленен плат, и наметала за студено време, с каквито ходят _фелахите_, египетските селяни. Не бяха точно моят стил, но…
	Сейди обича да ми натяква, че съм нямал стил. Мърмори, че се обличам като дядка: с ризи с копчета на яката, с панталони и официални обувки. Е, и така да е. Какво толкова. Татко винаги ме е учил, че трябва да се обличам възможно най-добре.
	Помня първия път, когато ми го обясни. Бях на десет години. Пътувахме към атинското летище, навън сигурно беше четиридесет градуса и аз недоволствах, че искам да облека къс панталон и тениска. Толкова ли не можеше да съм облечен както ми е удобно? Онзи ден не отивахме на важно място, просто си пътувахме.
	Татко ме хвана за рамото.
	— Вече порастваш, Картър. Чернокож си. Хората ще те съдят по-строго и ти трябва да изглеждаш винаги безупречно.
	— Не е справедливо! — продължих да упорствам.
	— Справедливостта не означава всички да получават едно и също — възрази татко. — Справедливостта означава всички да получават каквото им е нужно. А единственият начин да получаваш каквото ти е нужно е сам да направиш така, че това да се случи. Разбра ли?
	Отвърнах, че не. Но пак правех каквото ми кажеше той: интересувах се от Египет, от баскетбол и от музика. Пътувах само с един куфар. Обличах се както искаше татко, защото той обикновено беше прав. Всъщност не знам някога да не е бил прав… до онази вечер в Британския музей.
	Така че облякох ленените дрехи от гардероба. Чехлите бяха удобни, макар и да се съмнявах, че с тях ще мога да тичам.
	Вратата към стаята на Сейди беше отворена, нея обаче я нямаше там.
	Пак добре, че и вратата на моята вече не беше заключена. Котката тръгна с мен и ние слязохме долу, като минахме покрай много незаети стаи. В къщата спокойно можеха да пренощуват сто души, а тя си стоеше празна и тъжна.
	Хуфу седеше на канапето долу, в Голямата зала, и стискаше между краката си баскетболна топка, а в ръцете си — парче странно на вид месо. Беше покрито с розови пера. Телевизорът беше включен на спортен канал и песоглавецът гледаше най-интересното от баскетболните срещи от предната вечер.
	— Ей — рекох, въпреки че ми беше малко необичайно да разговарям с него. — „Лейкърс“ биха ли?
	Хуфу ме погледна и потупа с ръка по топката, сякаш ме викаше да поиграем.
	— _Хрр, хрр_.
	От брадичката му висеше розово перо и от тази гледка ми се повдигна.
	— Хм, да — казах. — По-късно ще поиграем, искаш ли?
	Виждах, че Сейди и Еймъс закусват на терасата, при басейна. Там, навън, би трябвало да е страшен студ, но огънят в огнището бумтеше и явно на Сейди и Еймъс не им беше студено. Запътих се към тях, сетне, при статуята на Тот, се поколебах. На дневна светлина богът с птичата глава не изглеждаше толкова страшен. Въпреки това бях готов да се закълна, че мънистените му очи са се вперили с очакване в мен.
	Какво беше казал нощес огненият мъж? Нещо от рода на това, че ще ни залови, преди да сме разбрали колко сме силни. Звучеше смехотворно, но точно сега усетих прилив на сили — както снощи, когато само с вдигане на ръката отворих входната врата. Имах чувството, че стига да поискам, мога да вдигна всичко, дори тази десетметрова статуя. Пристъпих напред — бях като в транс.
	Кифличка измяука припряно и се отърка в крака ми. Чувството се разсея.
	— Права си — казах на котката. — Тъпо е.
	Пък и вече надушвах закуската: пържени филийки, бекон, топъл шоколад — как да виня Кифличка, че бърза толкова. Излязох след нея на терасата.
	— А, Картър! — каза Еймъс. — Честита Коледа, момчето ми. Идвай при нас.
	— Крайно време беше — промърмори Сейди. — Аз съм станала преди цяла вечност.
	Но за миг задържа погледа ми, сякаш мислеше за същото, както и аз: _Коледа_. Откакто мама почина, не я бяхме посрещали заедно. Запитах се дали Сейди помни как сме правели от прежда и пръчки от сладолед коледни украшения.
	Еймъс си наля кафе. Беше облечен по същия начин, както предния ден, и трябваше да му призная, че има стил. Шитият му по поръчка костюм беше от фин син вълнен плат, на главата си беше с бомбе в същия цвят, а косата му беше току-що сплетена и в нея проблясваше тъмносин лапис лазули, един от камъните, от които египтяните често са правели накити. Дори очилата му бяха в тон. Кръглите стъкла бяха синкави. На стойката при вградената в пода камина беше оставен саксофон и аз си представих лесно как Еймъс свири серенада на Ист Ривър.
	Колкото до Сейди, тя беше облечена в бял ленен панталон и риза — като мен, но кой знае как, се беше изхитрила на краката да е с кубинките. Сигурно беше спала с тях. Изглеждаше доста смешно с косата на червени кичури и тези дрехи, но тъй като аз не бях облечен по-добре, едва ли можех да й се присмивам.
	— Хм… Еймъс! — подхванах. — Имаш ли си птички домашни любимци? Хуфу похапва нещо с розови пера.
	— _Ммм_. — Той отпи от кафето. — Извинявай, ако си се притеснил. Хуфу е много претенциозен. Яде само неща, които завършват на „о“. „Дорито“, фламинго…
	Примигах.
	— Ама наистина ли…
	— Картър — спря ме Сейди. Изглеждаше кисела, сякаш вече е водила този разговор. — Стига си задавал въпроси.
	— Добре — отвърнах. — Няма повече.
	— Заповядай, Картър, вземи си от храната — посочи Еймъс шведската маса, отрупана с какво ли не. — После можем да започнем с обясненията.
	Не видях на шведската маса фламинго, но какво толкова! Затова пък по нея имаше едва ли не всичко. Грабнах от палачинките с масло и сироп, малко бекон и чаша портокалов сок.
	Точно тогава забелязах с крайчеца на окото движение. Погледнах към плувния басейн. Точно под повърхността на водата се плъзгаше нещо дълго и белезникаво.
	За малко да изпусна чинията.
	— Това там да не е…
	— Крокодил — потвърди Еймъс. — За късмет. Албинос е, но много те моля, не го споменавай. Чувствителен е на тази тема.
	— Казва се Филип Македонски — съобщи ми Сейди.
	Недоумявах как изобщо е в състояние да говори толкова спокойно, но реших, че щом нея не я е страх, значи и аз мога да не се плаша.
	— Дълго име — отбелязах.
	— И крокодилът е дълъг — заяви Сейди. — О, и обича бекон.
	За да ми докаже, тя метна през рамо парче бекон. Филип се стрелна от водата и го лапна. Кожата му беше чисто бяла, а очите — розови. Пастта му беше толкова голяма, че можеше да погълне цяло прасе.
	— Съвсем безобиден е с приятелите ми — увери ме Еймъс. — Едно време никой храм не се е смятал за завършен, ако е нямал езеро, пълно с крокодили. Те са могъщи вълшебни твари.
	— Точно така — отвърнах. — Песоглавец, крокодил… има ли и други домашни любимци, за които още не знам?
	Еймъс се позамисли.
	— Които да се виждат ли? Не, мисля, че други няма.
	Седнах възможно най-далеч от плувния басейн. Кифличка започна да кръжи около краката ми и да мърка. Надявах се да е достатъчно благоразумна и да не се доближава до вълшебни крокодили на име Филип.
	— И така, Еймъс — казах, докато отхапвах от палачинката. — Обясненията.
	— Да — съгласи се той. — Откъде да започна…
	— От татко — предложи Сейди. — Какво е станало с него?
	Еймъс си пое дълбоко въздух.
	— Джулиъс се опитваше да призове един бог. За съжаление се получи.
	Беше си доста трудно да повярваш на Еймъс, когато той говореше за призовани богове и в същото време си мажеше с масло виенската кифла.
	— Конкретен бог ли? — попитах нехайно. — Или си е поръчал какъв да е бог?
	Сейди ме изрита под масата. Беше се смръщила, сякаш наистина вярваше на онова, което говореше Еймъс.
	Той отхапа от кифлата.
	— Има много египетски богове, Картър. Но баща ти повика един.
	Погледна ме многозначително.
	— Озирис — спомних си аз. — Докато стоеше пред Розетския камък, татко каза: „Озирис, ела“. Но Озирис е легенда. Измислица.
	— Де да беше така! — Еймъс се взря през Ист Ривър към очертанията на Манхатън, блеснал на сутрешното слънце. — Древните египтяни не са били глупаци, Картър. Построили са пирамидите. Създали са първата велика национална държава. Цивилизацията им е процъфтявала в продължение на хилядолетия.
	— Да — съгласих се аз. — А сега от тях не е останало нищо.
	Еймъс поклати глава.
	— Такова могъщо наследство не може да изчезне току-така. В сравнение с египтяните древните гърци и римляните са като бебета. Ами днешни държави като Великобритания и Щатите? Детска залъгалка. Най-древните корени на цивилизацията — поне на западната — са в Египет. Погледни пирамидата върху банкнотата от един долар. Погледни Паметника на Вашингтон — най-големия в света египетски обелиск. Египет и досега е жив. Както за съжаление и боговете му.
	— Я стига — възразих аз. — В смисъл… може и да вярвам, че наистина съществува такова нещо като магия. Но е съвсем друго да вярваш в древни богове. Шегуваш се, нали?
	Но още щом го изрекох, си спомних за огнения мъж в музея и как лицето му ставаше ту човешко, ту като на звяр. И за статуята на Тот и как той ме следеше с поглед.
	— Картър — подхвана отново Еймъс, — египтяните не са били толкова глупави, че да вярват във въображаеми богове. Съществата, които те са описали в митовете си, са съвсем, съвсем истински. Едно време египетските жреци са ги призовавали, за да насочват силата им и да извършват велики подвизи. Това е началото на така наречената магия. Подобно на много други неща, и тя е изобретена от египтяните. Към всеки храм е имало магьосници, обособени в Дом на живота. Те са били прочути навсякъде в древния свят.
	— И ти си египетски магьосник.
	Еймъс кимна.
	— Както и баща ти. Снощи го видя сам.
	Поколебах се. Беше трудно да отрека, че татко е направил в музея някои доста странни неща — неща, които приличаха на магия.
	— Но той е археолог — напомних вироглаво.
	— Това му е прикритието. Сигурно помниш, че се е специализирал в превода на древни заклинания, а те са трудноразбираеми, ако сам не правиш магии. Нашият род, родът Кейн, се числи към Дома на живота почти от самото му начало. А родът на майка ви е почти точно толкова стар.
	— Родът Фауст ли? — Опитах се да си представя как баба и дядо правят магии, но нещо не се получаваше, освен ако не приемем за магия това да гледаш по телевизията ръгби и да си изгаряш курабийките.
	— От доста поколения те не правят магии — призна Еймъс. — До появата на майка ви. Но иначе да, родът е много древен.
	Сейди поклати невярващо глава.
	— Значи и мама е била магьосница. Ти шегуваш ли се?
	— Изобщо не се шегувам — отсече Еймъс. — Вие двамата… във вените ви тече кръвта на два стари рода — и двата имат отколешни сложни отношения с боговете. Вие сте най-могъщите деца, които от векове са се раждали в рода Кейн.
	Опитах се да го осмисля. Точно в онзи миг не се чувствах могъщ. Чувствах се неразположен.
	— Нима твърдиш, че майка и татко са почитали тайно богове с глави на зверове? — попитах.
	— Не са ги почитали — поправи ме Еймъс. — В края на древността египтяните вече са знаели, че боговете им не са за почитане. Че те са могъщи същества, първични сили, но не са божествени така, както е божествен Бог. Сътворени са като обикновените простосмъртни, само че са много по-могъщи. Можем да ги уважаваме, да се страхуваме от тях, да прилагаме силата им и дори да се борим с тях, за да ги държим под контрол…
	— Да се _борим_ с боговете ли? — прекъсна го Сейди.
	— Правим го през цялото време — увери я Еймъс. — Но не ги почитаме. На това ни е научил Тот.
	Погледнах Сейди, за да ми помогне. Този тук явно беше луд. Но Сейди изглеждаше тъй, сякаш вярваше на всяка негова дума.
	— И така… — подхванах. — Защо татко счупи Розетския камък?
	— О, сигурен съм, че не е искал да го чупи — възрази Еймъс. — Това би го хвърлило в ужас. Всъщност смятам, че братята в Лондон вече са го възстановили. Много скоро уредниците ще проверят в хранилищата и ще открият, че Розетският камък е оцелял като по чудо по време на взрива.
	— Но той се натроши на милион парчета! — напомних аз. — Как изобщо е възможно да го възстановят?
	Еймъс взе една чинийка и я хвърли на каменния под. Тя се счупи веднага.
	— Ето какво е да _унищожиш_ — обясни Еймъс. — Можех да го направя с магия — ha-di, — но е по-лесно просто да я натроша. А сега… — Той вдигна ръка. — Съедини се. _Hi-nehm!_
	Във въздуха над дланта му блесна синият символ на йероглиф.
	{img:chervenata_piramida_08_hinehm.png}
	Парчетата от чинийката политнаха към ръката му и се съединиха като пъзел — залепиха се дори най-малките прашинки. Еймъс върна на масата съвършената чинийка.
	— Някакъв фокус — успях да изрека аз.
	Опитах се да говоря спокойно, но си спомних всички странни неща, случвали се през годините с мен и татко, например онези въоръжени типове в хотела в Кайро, които накрая увиснаха с главата надолу от полилея. Дали беше възможно татко да го е направил с магия?
	Еймъс наля в чинийката мляко и я сложи на пода. Кифличка дойде с котешка стъпка при нея.
	— При всички положения баща ви никога нарочно не би повредил реликва. Просто не е осъзнавал каква голяма сила се таи в Розетския камък. След упадъка на Египет магията се е събрала и се е съсредоточила в реликвите, които са се съхранили. Повечето се намират, разбира се, в Египет. Но можете да намерите някоя и друга в почти всеки голям музей. Един магьосник може да използва тези артефакти и да направи чрез тях по-силни магии.
	— Не разбирам — признах си.
	Еймъс разпери ръце.
	— Съжалявам, Картър. Искат се години подготовка, за да разбереш магията, а аз се опитвам да ти я обясня за една-единствена сутрин. Важното в случая е, че от шест години баща ти търси начин да призове Озирис и снощи е решил, че е намерил артефакта, чрез който да го постигне.
	— Я чакай, за какво му е бил Озирис?
	Сейди ме погледна притеснено.
	— Озирис е бил повелител на мъртвите, Картър. Татко спомена, че смятал да оправи нещата. Имаше предвид мама.
	Изведнъж ми се стори, че е захладняло. Огънят във вграденото в пода огнище запука от вятъра, излязъл откъм реката.
	— Искал е да възкреси мама от мъртвите ли? — попитах аз. — Но това е лудост!
	Еймъс се поколеба.
	— Опасно е. Не е препоръчително. Глупаво е. Но не е безумие. Баща ви е изключително вещ магьосник. Ако наистина се е опитвал да направи това, е могъл да го постигне, като приложи силата на Озирис.
	Взрях се в Сейди.
	— Нима му се хващаш?
	— Видя магията в музея. Огнения мъж. Татко призова нещо от камъка.
	— Да — потвърдих — бях се сетил за съня. — Но това не беше Озирис, нали?
	— Да, не беше — потвърди Еймъс. — Баща ти получи повече, отколкото е искал. Наистина е повикал духа на Озирис. Според мен всъщност успешно се е слял с бога…
	— Слял се е?
	Еймъс вдигна ръка.
	— Поредният дълъг разговор. Засега ще кажем, че е приел в себе си силата на Озирис. Но така и не е имал възможност да я използва, защото, както ми разказа Сейди, Джулиъс явно е освободил от Розетския камък пет бога. Пет бога, вместени заедно като в затвор вътре в камъка.
	Погледнах сестра си.
	— Всичко ли си му казала?
	— Картър, той ще ни помогне.
	Не бях съвсем готов да се доверя на този човек, нищо че ни беше чичо, но отсъдих, че нямам голям избор.
	— Добре тогава — рекох. — Огненият мъж каза нещо от рода на „Пуснал си на свобода и петимата“ Какво е имал предвид?
	Еймъс отпи от кафето. Беше изпаднал като в унес и с това ми заприлича на татко.
	— Не искам да ви плаша.
	— Късно е.
	— Боговете на Египет са много опасни. От близо две хилядолетия ние, магьосниците, сме посветили много от времето си да ги озаптяваме и гоним, ако се появят някъде. Всъщност най-важният ни закон, издаден още по римско време от Главния лектор Искандар, забранява да пускаме на свобода боговете и да използваме силата им. Баща ви и друг път вече е нарушавал този закон.
	Сейди пребледня.
	— Това има ли нещо общо със смъртта на мама? И с Иглата на Клеопатра в Лондон?
	— Има _всичко_ общо, Сейди. Майка ти и баща ти… хм, смятаха, че правят нещо добро. Изложиха се на ужасна опасност и това струваше на майка ви живота. Баща ви пое върху себе си вината. Беше пратен в изгнание — сигурно може да се каже и така. Прокуден. Беше принуден да се мести постоянно, защото Домът го следеше какво върши. Опасяваха се, да не би да продължи… изследванията си. Каквото той всъщност и правеше.
	Спомних си за случаите, когато татко е поглеждал през рамо, докато е преписвал древни надписи, или ме е будел посред нощ и е настоявал да се преместим в друг хотел, как ме е предупреждавал да не надничам в работната му чанта и да не прерисувам някои изображения по стените на древните храмове — сякаш от това е зависел животът ни.
	— Затова ли ти не се появи нито веднъж? — попита Сейди Еймъс. — Защото татко е бил прокуден?
	— Домът ми забрани да се виждам с него. Обичах Джулиъс. Болеше ме, че не мога да се срещна с родния си брат и с вас, деца. Но нямах право да ви виждам — до снощи, когато просто нямах друг избор и трябваше да се опитам да ви помогна. Джулиъс е обсебен от години от мисълта да открие Озирис. След онова, което се случи с майка ви, беше смазан от скръб. Когато научих, че отново се кани да престъпи закона и да се опита да оправи нещата, се видях принуден да го спра. Нарушеше ли отново закона, това бе равнозначно на смъртна присъда. За съжаление не успях. Не си дадох сметка колко е упорит.
	Погледнах надолу към чинията си. Храната ми изстиваше. Кифличка скочи на масата и се отърка в ръката ми. Не я спрях и тя започна да ми яде бекона.
	— Снощи в музея… — подхванах пак. — Момичето с ножа, мъжът с раздвоената брата… и те ли бяха магьосници? От Дома на живота?
	— Да — потвърди Еймъс. — Държаха под око баща ви. Пак сте извадили късмет, че са ви пуснали.
	— Момичето искаше да ни убие — спомних си аз. — Но онзи с брадата възрази: не още.
	— Те не убиват, освен ако не е крайно наложително — обясни Еймъс. — Първо ще изчакат да се уверят, че представлявате заплаха.
	— Защо пък ще представляваме заплаха? — учуди се Сейди. — Ние сме деца! Не на нас ни е хрумнало да призоваваме богове.
	Еймъс избута встрани чинията.
	— Има си причина да сте расли разделени.
	— Да, защото семейство Фауст заведе дело срещу татко — отсъдих делово. — И татко го загуби.
	— Причината далеч не се свежда до това — възрази Еймъс. — От Дома настояха да бъдете разделени. Баща ви искаше и двамата да останете при него, макар и да знаеше колко е опасно.
	Сейди изглеждаше така, сякаш са я фраснали между очите.
	— Наистина ли?
	— Разбира се. Но от Дома се намесиха и се постараха баба ви и дядо ви да получат родителските права над теб, Сейди. Ако двамата с Картър бяхте расли заедно, сигурно щяхте да станете много могъщи. От вчера вероятно сте усетили промените.
	Спомних си прилива на сили, който бях почувствал, и как Сейди изведнъж е започнала да чете древноегипетски. После се сетих за нещо отпреди време.
	— Шестият ти рожден ден — казах на сестра си.
	— Тортата — допълни тя моментално — споменът се бе предал между нас като електрическа искра.
	На празника по случай шестия й рожден ден, последния, който бяхме празнували като семейство, двамата с нея се бяхме изпокарали страхотно. Вече не помня за какво. Май защото исках да духна вместо нея свещичките. Започнахме да си крещим. Сейди ме сграбчи за тениската. Аз я бутнах. Помня как татко се спусна към нас и се опита да ни разтърве, но преди да го е направил, тортата на Сейди се взриви. Глазурата се разлетя по стените, по майка и татко, по лицата на шестгодишните приятелчета на сестра ми. Татко и мама ни разделиха. Пратиха ме в моята стая. После казаха, че сигурно сме бутнали случайно тортата, докато сме се карали, аз обаче знаех, че не сме я и докосвали. Тя се беше разлетяла заради нещо много по-странно — сякаш се бе пръснала от гнева ни. Помня как Сейди се беше разплакала, а върху челото й се беше лепнало малко от тортата, помня и как една от свещичките се беше закачила на тавана с фитила надолу, който още гореше, и очилата на един от големите гости — приятел на нашите, бяха целите в бяла глазура.
	Извърнах се към Еймъс.
	— Стана заради теб. И ти беше на рождения ден на Сейди.
	— Сметанова глазура — припомни си и той. — Много вкусна. Но още по онова време си беше ясно като бял ден, че ще бъде трудно да растете под един покрив.
	— И така… — запънах се аз. — Какво ще стане сега с нас?
	Не исках да си го признавам, но не можех да преглътна мисълта, че отново ще ни разделят със Сейди. Сестра ми не беше кой знае какво, но тя бе единственото, което имах.
	— Трябва да бъдете обучени добре — заяви Еймъс, — независимо дали от Дома на живота одобряват, или не.
	— Че защо да не одобряват? — учудих се аз.
	— Не се притеснявай, ще обясня всичко. Но трябва да започнем с уроците, ако искаме да има някакъв шанс да открием баща ви и да оправим нещата. В противен случай целият свят ще бъде в опасност. Де да знаехме къде…
	— Във Финикс — изпелтечих аз.
	Еймъс ме зяпна.
	— Моля?
	— Нощес сънувах… всъщност не беше точно сън…
	Чувствах се глупак, но му разказах какво се е случило, докато съм спал.
	Ако се съди от изражението му, новината беше дори по-страшна, отколкото бях очаквал.
	— _Сигурен ли си, че е казал_ „Подарък за рождения ми ден“? — попита Еймъс.
	— Да, но какво означава това?
	— И човек, в когото да се всели — допълни той. — Нямаше ли си вече?
	— Ами поне това каза онзи с петльовите крака…
	— Бил е демон — обясни Еймъс. — Рожба на хаоса. А щом в света на простосмъртните се появяват демони, не разполагаме с почти никакво време. Лошо, много лошо.
	— Ако живееш във Финикс — уточних аз.
	— Врагът ни, Картър, няма да спре във Финикс. Щом толкова бързо е набрал такава мощ… Какво точно каза за бурята?
	— Каза: „Ще призова най-страшната буря, каквато е имало някога“.
	Еймъс се свъси.
	— Последния път, когато го заяви, създаде Сахара. Толкова силна буря може да унищожи Северна Америка и да породи енергия на хаоса, каквато ще му даде почти непобедима форма.
	— За какво изобщо говориш? Кой е този тип?
	Еймъс не обърна внимание на въпроса.
	— По-важното в момента: защо не си спал с поставката за глава?
	Свих рамене.
	— Беше неудобна. — Погледнах Сейди — да ме подкрепи. — И ти не си я използвала, нали?
	Тя завъртя очи.
	— Е, то се знае, че съм я използвала. Тя очевидно беше там по някаква причина.
	Понякога наистина мразя сестра си. /_Ох! Кракът ми!/_
	— Картър — подхвана Еймъс, — сънят е опасно нещо. Той е вход за Дуат.
	— Каква прелест! — промърмори Сейди. — Поредната странна дума.
	— А… да, извинявай — отвърна Еймъс. — Дуат — това е светът на духовете и на магията. Намира се под света, където сме в будно състояние, разпрострял се е като огромен океан с много пластове и области. Снощи се потопихме под повърхността му, за да стигнем в Ню Йорк — през Дуат се пътува много по-бързо. Докато си спал, Картър, съзнанието ти е минало през най-плитките му течения, затова си и станал очевидец на случилото се във Финикс. За щастие си се отървал жив от такова изживяване. Но колкото по-надълбоко проникваш в Дуат, на толкова по-ужасни неща се натъкваш и толкова по-трудно ти е да се завърнеш. Има цели царства, където гъмжи от нечисти сили, дворци, в които боговете съществуват в чист вид и са толкова могъщи, че само с присъствието си изпепеляват човек. Има тъмници, където са затворени неизразимо зли твари, и пропасти, които са с такава дълбочина и хаос, че и боговете не дръзват да надзърнат там. Сега, когато силата ти се пробужда, не бива да спиш без закрила, в противен случай ще бъдеш уязвим за нападения от Дуат или… за пътешествия из него против волята ти. Поставката за глава е омагьосана и благодарение на това съзнанието ти е привързано към тялото.
	— Искаш да кажеш, че наистина съм… — Устата ми беше с вкус на метал. — Той можеше ли да ме убие?
	Лицето на Еймъс беше угрижено.
	— Щом душата ти може да тръгне на такива пътешествия, ти напредваш по-бързо, отколкото си мислех. По-бързо, отколкото би трябвало да е възможно. Ако Червения властелин те е забелязал…
	— Червения властелин! — ахна Сейди. — Това онзи огненият ли е?
	Еймъс стана от масата.
	— Трябва да разбера повече. Не можем просто да чакаме той да ви открие. И ако на рождения си ден, когато ще бъде в зенита на могъществото си, отприщи бурята…
	— Искаш да кажеш, че отиваш във Финикс ли? — едвам изрекох думите. — Еймъс, огненият мъж разгроми татко, сякаш магията му е шега! Сега е повикал и демони, набира сила и… ще загинеш!
	Еймъс ми се усмихна тъжно, сякаш вече беше премислил опасностите и не се налагаше да му се напомня. В лице ми напомняше болезнено татко.
	— Не отписвай толкова бързо чичо си, Картър. И аз си имам магии. Освен това трябва да проверя лично какво става, ако искаме да имаме някакъв шанс да спасим баща ти и да спрем Червения властелин. Ще бъда бърз и предпазлив. Вие стойте тук и не мърдайте. Кифличка ще ви пази.
	Аз примигах.
	— Ще ни пази котката ли? Не можеш току-така да ни оставиш тук! Ами обучението?
	— Щом се върна — обеща Еймъс. — Няма страшно, къщата се охранява. Не мърдайте оттук. И не допускайте да ви измамят, не отваряйте на никого. И каквото и да става, не ходете в библиотеката. Забранявам ви най-строго. Ще се прибера до залез-слънце.
	Още преди да сме възразили, Еймъс отиде спокойно в края на терасата и скочи.
	— Не! — изписка Сейди.
	Изтичахме на перилата и погледнахме през тях. До река Ист долу имаше трийсетина метра. От Еймъс нямаше и следа. Просто беше изчезнал вдън земя.
	Филип Македонски изплиска в басейна. Кифличка скочи на перилата и настоя да я галим.
	Бяхме сам-сами в необикновена къща заедно с песоглавец, крокодил и странна котка. И както личеше, целият свят беше в опасност.
	Погледнах Сейди.
	— И сега какво?
	Тя кръстоса ръце.
	— Как какво, не е ли очевидно? Отиваме да разгледаме библиотеката.


	7. Как изпуснах едно човече и то си падна на главата
	Сейди

	Да ви призная, Картър понякога е толкова тъп, та чак не мога да повярвам, че сме брат и сестра.
	Така де, когато някой ти каже: „_Забранявам_“, това е добър знак, че си струва да го направиш. Тръгнах право към библиотеката.
	— Я чакай — извика Картър. — Не можеш просто да…
	— Скъпи ми братко — отвърнах, — да не би, докато Еймъс говореше, душата ти отново да е напуснала тялото, или все пак го чу какво каза? Египетските богове са си съвсем истински. Червения властелин е лош. Рожденият ден на Червения властелин е много скоро и това е много лошо. В Дома на живота гъмжи от придирчиви стари магьосници, които мразят рода ни, защото татко си пада малко бунтовник — между другото, не е зле да се поучиш от него. И какво имаме в крайна сметка: сами сме, татко го няма, един бог злодей се кани да унищожи света и чичо ни взе, че скочи от терасата — всъщност не го виня. — Поех си въздух. /_Да, Картър, от време на време и аз трябва да дишам./_ — Пропускам ли нещо? А, да, имам и брат, който уж е много могъщ и произхожда от древен род, дрън-дрън и така нататък, а не му стиска да влезе в някаква си библиотека. Е, идваш ли, или не идваш?
	Картър примига, сякаш току-що съм го ударила, макар че всъщност в известен смисъл наистина го бях направила.
	— Аз такова… — изпелтечи той. — Все пак мисля, че трябва да внимаваме.
	Виждах, че клетото момче е доста уплашено, и му влизах в положението, но и бях учудена. Картър все пак ми беше по-голям брат — бе по-обигран и опитен, беше обиколил заедно с татко света. Нали уж именно големите братя поемат върху себе си ударите. А малките сестрички… ние, сестричките, би трябвало да удряме на воля, нали така? Но си дадох сметка, че не е изключено, никак не е изключено да съм прекалено строга с него.
	— Виж какво — подхванах. — Трябва да помогнем на татко, нали? В библиотеката сигурно има нещо с голяма сила, иначе защо Еймъс ще я заключва. Искаш да помогнеш на татко, нали?
	Картър запристъпва притеснен от крак на крак.
	— Да… разбира се.
	И така, поне това го изяснихме и се отправихме към библиотеката. Но още щом видя какво сме намислили, Хуфу скочи с баскетболната топка от канапето и се завтече към вратата на библиотеката. Кой да знае, че песоглавците са толкова чевръсти? Ревна ни и трябва да кажа, че песоглавците са с наистина _огромни_ зъби. И не са по-хубави, когато дъвчат розови екзотични птици.
	Картър се опита да го вразуми.
	— Няма да откраднем нищо, Хуфу. Само искаме да…
	— _Хрр!_ — рече Хуфу и задриблира ядосан с баскетболната топка.
	— Не си от особена полза, Картър — отбелязах аз. — Я виж, Хуфу. Нося ти… ура! — Вдигнах пакетче чипс, което бях взела от шведската маса. — „Чирио“. Ами да, завършва на „о“!
	— Хррррр! — промърмори Хуфу — вече бе не толкова ядосан, колкото развълнуван.
	— Искаш ли? — започнах да го прилъгвам. — Занеси го на канапето и се прави, че не ни виждаш, чу ли?
	Метнах пликчето към канапето и песоглавецът се стрелна към него. Хвана го във въздуха и се зарадва толкова, че се покатери право по стената и се разположи на полицата над камината. Там започна тромаво да вади парченцата и да яде с цели шепи.
	Картър ме погледна намусен, но и възхитен.
	— Как успя да…
	— Сред нас има и предвидливи. А сега дай да ги отваряме тези врати.
	Оказа се, че не е толкова лесно. Бяха направени от дебело дърво и по тях висяха огромни метални вериги с катинари. Да си умреш от мъка.
	Картър пристъпи напред. Опита да отмести вратата, като вдигна ръка — предната вечер го бе направил наистина по внушителен начин, но сега не постигна нищо.
	Разклати веригите, както са правели едно време, след това дръпна и катинарите.
	— Не става — рече.
	Побиха ме ледени тръпки. Сякаш някой — или нещо — ми нашепваше и ми подсказваше какво да направим.
	— Каква беше думата, която Еймъс употреби на закуска с чинийката?
	— За „съедини се“ ли? — попита Картър. — _Hi-nehm_, нещо от този род.
	— Не, другата — за „унищожавам“.
	— А, да, _ha-di_. Но трябва да знаеш магията или йероглифите, нали? И дори тогава…
	Вдигнах ръка към вратата. Насочих към нея два пръста — палец и показалец — странен жест, който не бях използвала никога дотогава, — както когато показваш, че стреляш, с тази разлика, че държах палеца успоредно на земята.
	— _Ha-di!_
	Върху най-големия катинар блеснаха ярки златни йероглифи.
	{img:chervenata_piramida_09_hadi.png}
	И вратата се пръсна на парчета. Картър залегна точно когато из Голямата зала се разлетяха трески и късове от веригите. След като прахта се слегна, той се изправи, беше целият в стърготини. На мен май ми нямаше нищо. Кифличка кръжеше около краката ми и мяукаше доволно, сякаш всичко това си беше съвсем нормално.
	Картър ме зяпна.
	— Как точно…
	— Не знам — признах си. — Но библиотеката е отворена.
	— Според мен се престара. Ще загазим не на шега…
	— Все ще измислим как да поправим вратата, нали?
	— А, без повече фокуси — отсече той. — Разминахме се на косъм.
	— О, как мислиш, ако използваш заклинанието срещу човек…
	— Не! — отдръпна се притеснен Картър.
	Изпитах злорадство, че съм го уплашила, но се постарах да не се хиля.
	— Хайде да разгледаме библиотеката, искаш ли?
	Истината беше, че не бях в състояние да _ha-di_-гна никого. Още щом направих една крачка, ми прималя и имах чувството, че — аха — и ще се строполя.
	Залитнах, но Картър ме хвана.
	— Добре ли си?
	— Да — успях да промълвя, въпреки че изобщо не бях добре. — Уморена съм… — Стомахът ми изкъркори. — И умирам от глад.
	— Току-що се натъпка на закуска.
	Така си беше, но аз имах чувството, че от седмици не съм слагала и залък в уста.
	— Карай — казах. — Ще ми мине.
	Картър ме огледа невярващо.
	— Йероглифите, които създаде, бяха златни. И татко, и Еймъс използваха сини. Защо?
	— Може би всеки си има цвят — предположих. — И на теб ще ти се падне бебешко розово.
	— Много смешно, няма що.
	— Хайде, идвай, розов магьоснико — подканих. — Влизаме.


	Библиотеката беше изумителна и аз почти забравих, че ми се вие свят. Беше по-голяма, отколкото си бях представяла, и представляваше кръгло помещение дълбоко в твърдата скала, което приличаше на грамаден кладенец. Беше си странно, защото къщата се намираше върху покрива на склад, но пък нищо в това място не беше нормално.
	На площадката, където стояхме, имаше стълба, водеща три етажа надолу до дъното. Стените, подът и сводестият таван бяха украсени с пъстри рисунки на хора, богове и чудовища. Бях виждала такива илюстрации по книгите на татко (да, точно така, когато съм ходила в книжарницата на „Пикадили“, ми се е случвало да отида при рафтовете с издания за Египет и да разлистя набързо някоя книга на татко — колкото да се почувствам свързана с него, а не защото искам да ги чета), но по книгите изображенията бяха бледи и размазани. А тези в библиотеката сякаш бяха нарисувани току-що и превръщаха цялото помещение в произведение на изкуството.
	— Красиво е — казах.
	По тавана блещукаше обсипано със звезди синьо небе, което обаче не бе синьо открай докрай. По-скоро наподобяваше странна въртяща се мъглявина. Забелязах, че е с формата на жена. Тя беше легнала, свита на една страна — тялото, ръцете и краката й бяха тъмносини и бяха изпъстрени със звезди. Подът на библиотеката долу беше направен по сходен начин: зелено-кафявата земя беше с формата на мъжко тяло, осеяно с гори, хълмове и градове. По гърдите му като змийче криволичеше река.
	В библиотеката нямаше книги. И дори лавици. Вместо това стените бяха целите на кръгли ниши и във всяка имаше нещо като пластмасов цилиндър.
	Във всяка от четирите посоки на компаса имаше керамична статуя на пиедестал. Статуите бяха на половината на човешкия ръст и бяха с поли, сандали, лъскава черна коса с клиновидна прическа и очертани с черно очи.
	Една от статуите държеше пръчица и свитък. Друга — кутийка. Трета — извит в горния край къс жезъл. Четвъртата стоеше с празни ръце.
	— Сейди! — посочи Картър средата на помещението.
	Там, на дълга каменна маса, беше оставена работната чанта на татко.
	Картър тръгна да слиза по стълбите, но аз го сграбчих за ръката.
	— Чакай малко. Ами ако има капани?
	Той се смръщи.
	— Какви капани?
	— Нали в египетските гробници има капани?
	— Да… понякога. Но това тук не е гробница. Пък и в тях по-често има проклятия, например проклятието да пламнеш, проклятието на магарето…
	— О, страхотно. Звучи много по-добре.
	Той заслиза по стълбите и се почувствах смешна, защото обикновено точно аз се юрвам напред. Но реших, че ако върху някой ще се задейства проклятие за силен кожен обрив или за нападение на вълшебно магаре, то е за предпочитане това да бъде Картър, а не аз.
	Добрахме се без перипетии до средата на помещението. Картър отвори чантата. Пак никакви капани и проклятия. Той извади странната кутия, която татко беше използвал в Британския музей.
	Беше дървена, с размери колкото в нея да се побере франзела. Капакът беше украсен горе-долу по същия начин, както библиотеката, с богове, чудовища и хора, които ходеха на една страна.
	— Как египтяните са се придвижвали така? — учудих се аз. — На една страна, с обърнати ръце и крака. Изглежда доста смешно.
	Картър ме погледна с онзи поглед, с който сякаш ми казваше: „Божичко, може ли да си _толкова глупава_!“.
	— На живо не са ходили така, Сейди.
	— Тогава защо са нарисувани по този начин?
	— Смятали са, че рисунките са като магията. Ако нарисуваш себе си, трябва да покажеш всичките си ръце и крака. Иначе в задгробния живот ще се преродиш без всичките си части.
	— Защо тогава лицата им са в профил? Никога не гледат право към теб. Това означава ли, че ще изгубят другата част на лицето си?
	Картър се поколеба.
	— Сигурно са смятали, че рисунката ще прилича прекалено много на жив човек, ако гледа право към теб. И може да се опита да се _превърне_ в теб.
	— Имало ли е нещо, от което _не_ са се страхували?
	— От малки сестрички — подметна Картър. — Ако те са говорели много, египтяните са ги хвърляли на крокодилите.
	За миг привлече вниманието ми. Не бях свикнала да проявява чувство за хумор. После го ударих.
	— Хайде, отваряй я тази проклета кутия.
	Първото, което Картър извади отвътре, беше някаква бяла буца.
	— Восък — изрече той.
	— Каква прелест! — Взех дървена пръчица и палитра с вдлъбнатинки отгоре за мастилото, после и няколко мастилници с черно, червено и златисто мастило. — И праисторически комплект за рисуване.
	Картър извади няколко намотки кафява връв, статуйка на котка от абанос и дебел свитък хартия. Не, не хартия. Папирус. Спомних си, че татко ми е обяснявал как египтяните са го правели от някакво водно растение, понеже не те били изобретили хартията. Папирусът беше толкова дебел и груб, че се запитах дали клетите египтяни са били принудени да го използват и в тоалетната. Ако наистина са го използвали, нищо чудно, че ходеха на една страна.
	Накрая извадих восъчна фигурка.
	— _Хм_ — казах.
	Беше мъничко човече, изработено съвсем грубо, сякаш онзи, който го е правил, е бързал. Ръцете му бяха кръстосани върху гърдите, устата му беше отворена, а краката бяха отрязани при коленете. Около кръста му беше намотана човешка къдрица.
	Кифличка скочи на масата и подуши човечето. То явно й се видя много интересно.
	— Тук няма нищо — заяви Картър.
	— Какво искаш? — попитах го. — Намерихме восък, тоалетен папирус, грозна фигурка…
	— Нещо, което да обясни какво се е случило с татко. И как да го върнем. Кой е огненият човек, когото той призова.
	Вдигнах восъчното човече.
	— Чу го, пъпчив дребен трол. Казвай какво знаеш.
	Само си играех. А восъчното човече омекна и стана топло, като от плът. Заяви:
	— Бях призован и дойдох.
	Изпищях и го пуснах така, че то падна на мъничката си главичка. Е, и вие на мое място щяхте да го направите.
	— _Ох!_ — простена човечето.
	Кифличка се надвеси да го подуши и то започна да ругае на някакъв чужд език, може би древноегипетски. Когато не се получи, се разписка на английски:
	— Махай се! Не съм мишка!
	Грабнах котката и я свалих на земята.
	Лицето на Картър беше станало восъчно на цвят и бе омекнало като на човечето.
	— Кой си ти? — попита той.
	— Как кой, shabti, разбира се! — Фигурката разтърка цицинестата си глава. Пак си приличаше на буца, сега обаче буцата беше жива. — Господарят ме нарича Кнедъл, въпреки че според мен името е обидно. Вие може да се обръщате към мен с Върховна сила, смазваща враговете.
	— Така да бъде, Кнедъл — отвърнах аз.
	Стори ми се, че човечето ме е погледнало накриво, макар че беше трудно да се разбере — лицето му беше смачкано.
	— _Вие_ не би трябвало да ме съживявате. Прави го само господарят.
	— Господарят, в смисъл татко — предположих аз. — Джулиъс Кейн, нали?
	— Той, той — промърмори Кнедъл. — Приключихме ли? Изпълних ли си задачата?
	Картър ме погледна тъпо, на мен обаче ми се стори, че съм започнала да разбирам.
	— И така, Кнедле — казах на буцата. — Ти се съживи, когато те вдигнах и ти заповядах направо: _Кажи какво знаеш_. Нали така?
	Кнедъл кръстоса дебели ръчички.
	— Само си играеш с мен. _Разбира се_, че така. Но между другото, единствен господарят би трябвало да може да ме съживява. Не знам как успяхте, но само да разбере, господарят ще ви направи на пихтия.
	Картър се прокашля.
	— Господарят, Кнедле, ни е баща и е изчезнал безследно. Беше пратен някъде с магия и ние имаме нужда от помощта ти…
	— Господарят е изчезнал ли? — Кнедъл грейна в усмивка и на мен ми се стори, че восъчното му лице ще вземе да се пръсне. — Най-после свободен! Чао, нещастници.
	Той се устреми към края на масата, но забрави, че е без крака. Приземи се по корем, после запълзя към ръба, като се оттласкваше с ръце.
	— Свободен! Свободен!
	Падна с трясък от масата на пода, но това явно не го обезсърчи.
	— Свободен! Свободен!
	Придвижи се още сантиметър-два, аз обаче го вдигнах и го метнах във вълшебната чанта на татко. Кнедъл се опита да се измъкне, ала кутията му беше висока и той не успя да стигне ръба. Запитах се дали кутията не е направена нарочно така.
	— Хванат съм в капан! — изписка Кнедъл. — Хванат съм в капан!
	— О, я млъквай — рекох му аз. — Сега вече аз съм господарката тук. И ще отговаряш на въпросите ми.
	Картър вдигна вежди.
	— Откъде-накъде ти си господарката?
	— А кой беше достатъчно умен да го съживи?
	— Ти само си играеше.
	Не обърнах внимание на брат си, това е един от талантите ми.
	— И така, Кнедле, като начало какво е _shabti_?
	— Ако ти кажа, ще ме пуснеш ли от кутията?
	— _Длъжен си_ да ми кажеш — напомних му аз. — И не, няма да те пусна от кутията.
	Човечето въздъхна.
	— _Shabti_ означава „_отговарящ_“, ще ти го каже и най-тъпият роб.
	Картър щракна с пръсти.
	— Сега се сетих! Египтяните са правили кукли от восък или глина — слуги, да вършат в задгробния живот всичко, за което можеш да се сетиш. Оживявали са по заповед на господаря си — така покойникът е могъл да се отпусне и да си почива, докато shabti върши цяла вечност всичката работа.
	— Първо — тросна се Кнедъл, — това е съвсем в стила на човеците! Да мързелуват, докато ние им вършим цялата работа. Второ, да се трудят в задгробния живот, е само _една_ от задачите на _shabti_. Освен това в _този живот_ магьосниците ни използват за най-различни неща, защото без нас са кръгла нула. Трето, щом знаете толкова много, какво сте седнали да ме разпитвате?
	— Защо татко ти е отрязал краката — учудих се аз, — пък ти е оставил устата?
	— Аз такова… — Кнедъл си запуши с малки длани устата. — О, много смешно, няма що. Да заплашвате восъчна статуя. Големи грубияни сте, така да знаете. Той ми отряза краката, за да не му избягам, естествено, или да оживея в съвършен вид и да се опитам да го убия. Магьосниците са много гадни. Осакатяват статуйките, за да ги подчинят на себе си. Страхуват се от нас!
	— Ако те беше направил съвършен, щеше ли да оживееш и да се опиташ да го убиеш?
	— Вероятно — призна си Кнедъл. — Приключихме ли?
	— Много далеч сме още — отвърнах аз. — Какво е станало с татко?
	Кнедъл сви рамене.
	— Откъде да знам? Но виждам, че камшикът и жезълът му ги няма в кутията.
	— Няма ги — потвърди Картър. — Жезълът… оная чудесия, която се превърна на змия, изгоря. Колкото до пръчката… това бумерангът ли е?
	— Какъв _бумеранг_, бе човек? — възкликна Кнедъл. — Много си тъп, всички богове на вечен Египет са ми свидетели. То се знае, че това е египетско оръжие.
	— То се натроши — уточних аз.
	Картър му разказа какво е станало. Не бях сигурна, че това е най-доброто, което може да направи, но реших, че някаква си десетсантиметрова статуйка едва ли ще ни навреди особено.
	— Прекрасно! — викна Кнедъл.
	— Защо? — попитах. — Татко жив ли е още?
	— Не — отговори човечето. — Почти със сигурност е мъртъв. Петте бога на Демонските дни са върнати към живот? Прекрасно! А който тръгне да се бие с Червения властелин…
	— Я чакай — спрях го аз. — Заповядвам ти да ми кажеш какво се е случило.
	— Ха! — рече Кнедъл. — Длъжен съм да ти кажа само каквото знам. Съвсем друго е да правя просветени догадки. Обявявам задачата си за изпълнена!
	При тези думи той отново се превърна в безжизнен восък.
	— Чакай! — Вдигнах го отново и го разтресох. — Я ми кажи просветените си догадки!
	Не се случи нищо.
	— Може би се съживява само за определено време — предположи Картър. — Например по веднъж на ден. Или пък си го счупила.
	— Картър, кажи нещо, което да _помогне_. Какво правим сега?
	Той погледна четирите керамични статуи върху пиедесталите.
	— Може би…
	— Друг _shabti_ ли?
	— Струва си да опитаме.


	Ако статуите наистина бяха длъжни да се подчиняват и да служат, те не го правеха особено добре. Опитахме се да ги държим, докато им даваме заповеди, въпреки че тежаха. Опитахме се и да ги сочим с пръст и да им крещим. Опитахме се да им задаваме въпросите мило. Те не ни дадоха никакви отговори.
	Толкова се отчаях, че ми идеше да ги _ha-di_-гна на милион парчета, но още бях ужасно гладна и уморена и имах чувството, че ако кажа заклинание, това няма да се отрази добре на здравето ми.
	Накрая решихме да проверим нишите по стените. Във всички пластмасови цилиндри имаше свитъци папирус. Някои изглеждаха нови. Други — на по няколко хилядолетия. Всички съдове бяха надписани с йероглифи и (за щастие) на английски.
	— „_Книга на небесната крава_“ — прочете Картър. — Какво е пък това заглавие? При теб какво пише, „_Небесният язовец_“ ли?
	— Не — отговорих. — „_Книга на съсичащия Апоп_“.
	Кифличка измяука от ъгъла. Когато я погледнах, опашката й беше навирена.
	— Какво я прихваща? — попитах.
	— Апоп е грамадно чудовище, змей — промърмори Картър. — Не предвещава нищо добро.
	Кифличка се обърна и хукна нагоре по стълбите към Голямата зала. Котешка му работа. Върви, че я разбери.
	Картър разгърна друг свитък.
	— Виж, виж, Сейди.
	Беше намерил папирус, който беше доста дълъг и написаното отгоре се свеждаше почти изцяло до редове с йероглифи.
	— Можеш ли да прочетеш нещо? — попита ме той.
	Свъсих се срещу написаното и най-странното бе, че не успях да го прочета — с изключение на най-горния ред.
	— Само частта, където би трябвало да е заглавието. Там пише… „_Кръвта на Великия дом_“. Какво ли означава?
	— Велик дом — повтори замислено Картър. — Как звучат думите на египетски?
	— Пер-рох. О, това е „_фараон_“, нали? Пък аз си мислех, че „фараон“ означава „цар“.
	— Точно това означава — потвърди брат ми. — Буквалното значение на думата е „велик дом“, „царски палати“. Както обозначаваме американския президент с „Белия дом“. Значи това тук ще рече по-скоро „_Кръвта на фараоните_“, на всички фараони, на цялото родословие на всички династии, а не само на един от тях.
	— И какво ме интересува фараонската кръв и защо не разчитам останалото?
	Картър се взря в редовете. Изведнъж очите му се разшириха.
	— Това са имена. Погледни, всички са написани с орнаменти.
	— Моля?
	— Кръгчетата — обясни Картър. — Те олицетворяват вълшебни въжета. И би трябвало да закрилят от черна магия носителя на името. — Той ме погледна. — И вероятно от други магьосници, които четат имената им.
	— О, ти не си наред — казах аз.
	Но погледнах редовете и видях за какво ми говори. Всички други думи бяха защитени от орнаменти и аз не разбирах какво означават.
	{img:chervenata_piramida_10_ieroglifi_imena.png}
	— Сейди — рече припряно Картър.
	Посочи орнамента в самия край на списъка — последната дума в нещо, което приличаше на каталог с хиляди понятия в него.
	Вътре в кръгчето имаше два най-обикновени символа, кош и вълна.
	— КН — оповести Картър. — Този символ го знам. Нашето име — КЕЙН*.
	[* Букв. „тръстика“ (англ.). — Б.пр.]
	{img:chervenata_piramida_11_kane.png}
	— Не пропусна ли няколко букви?
	Картър поклати глава.
	— Египтяните обикновено не са изписвали гласните. Пишели са само съгласните. Трябва да се досетиш от контекста за гласните.
	— Наистина са били ненормални. Това би могло да бъде КОН, ИКОНА, АКНЕ.
	— Би могло — съгласи се брат ми. — Но е нашето име — Кейн. Навремето съм молил татко да ми го напише с йероглифи и той ми показа точно това. Но защо сме в списъка? И какво означава „кръвта на фараоните“?
	Пак ме побиха ледени тръпки. Спомних си какво е казал Еймъс — че и двата ни рода са много древни. Ние с Картър се спогледахме и ако се съди от лицето му, той си мислеше същото.
	— Изключено — възразих.
	— Явно е шега — съгласи се той. — Никой не пази толкова дълго семейни летописи.
	Преглътнах — изведнъж гърлото ми беше пресъхнало. От вчера ни се бяха случили доста странни неща, но чак след като видях името ни в онази книга, най-после започнах да вярвам, че всички тези египетски безумия са си самата истина. Богове, магьосници, чудовища… и родът ни, свързан с всички тях.
	Още от закуска, когато ми хрумна, че татко се е мъчел да възкреси мама от мъртвите, бях във властта на ужасно чувство, което се опитваше да ме подчини на себе си. И то не беше страх. Да, всичко това си беше страшно, _много по-страшно_ от светилището в памет на мъртвата ми майка, което баба и дядо бяха направили в шкафа в антрето. Да, казах ви, че се старая да не живея в миналото и осъзнавам как нищо не може да промени жестоката истина, че мама вече я няма. Но ви лъжа. Истината е, че още от шестгодишна живея с една мечта: да видя отново мама. Да имам възможност да я опозная, да разговарям с нея, да ходим на пазар, да правим всичко заедно. Да бъда с нея поне веднъж, за да имам по-ясен спомен, който да ме крепи. Чувството, от което се мъчех да се отърся, беше _надеждата_. Знаех, че нищо чудно да се излагам на страхотна болка. Но ако наистина беше _възможно_ да върнем мама, бях готова да хвърля във въздуха колкото щеш Розетски камъни, само и само това да се случи.
	— Хайде да потърсим още — подканих.
	След няколко минути намерих рисунка на няколко богове с глави на животни — бяха петима и бяха застанали на редица, а над тях като чадър на дъга се бе извила обсипана със звезди жена — да ги закриля. Татко беше пуснал на свобода петима богове. _Хмм_.
	— Картър — извиках. — Какво е това тук?
	Той дойде да види и очите му грейнаха.
	— Ето ги — оповести брат ми. — Петимата… и тук горе майка им Нут.
	Аз се засмях.
	— Богиня с името Нут*? Да не би фамилията й да е „Откачалкова“?
	[* Игра на думи — на англ. „nut“ означава „превъртял“. — Б.пр.]
	— Много смешно, няма що — отвърна Картър. — Била е богиня на небето.
	Той посочи изрисувания таван — жената с обсипаната със звезди синя кожа, същата, както върху свитъка.
	— И какво тя? — попитах.
	Картър сключи вежди.
	— Явно е свързано с Демонските дни. И с раждането на тези петима богове, но татко ми е разказвал за тях много отдавна. Струва ми се, че целият свитък е на йератическо писмо. Нещо като стенографията на йероглифите. Можеш ли да го разчетеш?
	Поклатих глава. Както личеше, моята лудост бе приложима само към обичайните йероглифи.
	— Де да можех да го намеря и на английски — каза Картър.
	Точно тогава зад нас се чу пукот. Глинената статуя с празните ръце скочи от пиедестала и тръгна решително към нас. Ние с Картър побързахме да се дръпнем от пътя й, но тя ни подмина, грабна един от цилиндрите по нишите и го донесе на брат ми.
	— Това е _shabti_, който носи разни неща — обясних. — Глинен библиотекар.
	Притеснен, Картър преглътна и взе цилиндъра.
	— Хм… благодаря.
	Статуята се върна при пиедестала, скочи на него, после отново се втвърди и стана на най-обикновена глина.
	— А дали… — Извърнах се към _shabti_. — Сандвич и чипс, ако обичате!
	За съжаление никоя от статуите не скочи да ме обслужи. Може би не беше разрешено да се храниш в библиотеката.
	Картър отвори цилиндъра и разгърна папируса. Въздъхна от облекчение.
	— Този препис е на английски.
	Докато четеше написаното, се свъси още повече.
	— Не изглеждаш доволен — отбелязах.
	— Защото вече си спомних всичко, което са ми разказвали. Петимата богове… не е на добро, ако татко наистина ги е пуснал на свобода.
	— Я чакай — спрях го. — Започни отначало.
	Той си пое треперливо въздух.
	— Добре. И така, богинята на небето Нут е била омъжена за бога на земята Геб.
	— Сигурно за онзи на пода, нали?
	Тропнах с крак по големия зелен мъж с реки, хълмове и гори по цялото тяло.
	— За него — потвърди брат ми. — И така, Геб и Нут искали деца, но царят на боговете Ра — той бил бог на Слънцето — научил за неприятното предсказание, че някой ден едно от децата на Нут…
	— Едно от децата на Нут — изкисках се аз. — Извинявай, карай нататък.
	— Та някой ден едно от децата на Геб и Нут ще го свали от царския престол. Затова, щом научил, че Нут чака дете, Ра се уплашил не на шега. Забранил й да ражда в който и да е ден или нощ от годината.
	Кръстосах ръце.
	— И какво излиза, Нут е трябвало да си стои бременна вечно ли? Ама че гадно.
	Картър поклати глава.
	— Тя намерила изход от положението. Решила да играе на зарове с бога на Луната Хонсу. Всеки път, щом загубел, той бил длъжен да даде на Нут малко от лунната си светлина. Губел толкова често, че Нут спечелила достатъчно светлина, за да създаде още пет дни и да ги прикачи отзад на всяка година.
	— О, я стига — рекох аз. — Първо, как е възможно да залагаш на лунна светлина? Пък и да залагаш на нея, как е възможно да създадеш още пет дни?
	— Това е предание — започна да недоволства Картър. — Освен това според египетския календар в годината е имало триста и шейсет дни, точно колкото са и градусите в окръжността. Нут е създала пет дни и ги е добавила в края на годината — дни, които не са влизали в обичайната година.
	— Демонските дни — предположих аз. — Значи митът обяснява защо в годината има триста шейсет и пет дни. И Нут сигурно е раждала децата си…
	— През тези пет дни — съгласи се Картър. — По едно за всеки ден.
	— Ама как така ще роди пет деца в пет последователни дни?
	— Те са богове — напомни Картър. — Могат да правят такива неща.
	— Същото безумие като името Нут. Но ти продължавай.
	— И така, щом разбрал, Ра се вбесил, но вече било късно. Децата били родени. Казвали се Озирис…
	— Онзи, когото татко издирваше.
	— После Хор, Сет, Изида и… хм… — Картър се допита до свитъка. — Нефтида. Все й забравям името.
	— И в музея огненият мъж каза: _пусна на свобода и петимата_.
	— Именно. Ами ако са били затворени заедно, а татко не го е знаел? Родили са се заедно, затова може би трябва да ги призовеш пак заедно, за да се върнат на този свят. Неприятното е, че един от тях, Сет, наистина е бил от лошите. Той е нещо като злодея в египетската митология. Богът на злото, на хаоса и на пустинните бури.
	Потреперих.
	— Сигурно е имал нещо общо с огъня.
	Картър посочи една от фигурите върху рисунката. Богът беше с глава на животно, но така и не разбрах на какво: на куче? На мравояд? На заек стръвник? Каквото и да беше животното, косата и дрехите на бога бяха яркочервени.
	— Червения властелин — промълвих.
	— Не е само това, Сейди — допълни Картър. — В Древен Египет се е смятало, че тези пет дни — Демонските — носят нещастие. Човек е трябвало да внимава, да носи талисмани и в тези дни да не прави нищо важно или опасно. А в Британския музей татко каза на Сет: „_Ще те спрат, преди да са изтекли Демонските дни_“.
	— Едва ли смяташ, че е имал предвид нас — рекох аз. — Нима точно от нас се очаква да спрем този тип Сет?
	Картър кимна.
	— И ако последните пет дни от нашата календарна година още се смятат за египетските Демонски дни, те започват на 27 декември, вдругиден.
	_Shabti_ сякаш ме гледаше с очакване, а аз нямах и най-малката представа какво да направя. Демонски дни и свирепи богове с вид на зайчета — ако чуех още една такава небивалица, главата ми щеше да се пръсне.
	А най-лошото? Най-лошото бе настойчивото гласче, което нашепваше някъде от дъното на съзнанието ми: „_Не е невъзможно. За да спасим татко, трябва да разгромим Сет_.“
	Сякаш това влизаше в списъка какво трябва да свърша по време на коледните празници. Да видя татко — отметнато. Да развия странни способности — отметнато. Да разгромя злия бог на хаоса — отметнато. Самата мисъл беше налудничава.
	Изведнъж се чу силен трясък, сякаш нещо се беше счупило в Голямата зала. Хуфу ревна разтревожен.
	Ние с Картър се спогледахме. После хукнахме към стълбището.


	8. Кифличка си играе с ножове
	Сейди

	Нашият песоглавец се правеше на небесна богиня, тоест съвсем бе превъртял.
	Мяташе се от колона на колона, подскачаше по балконите, преобръщаше саксии и статуи. После се върна на бегом при прозореца на терасата, погледна за миг навън и отново започна да буйства.
	Котката също беше на прозореца. Беше приклекнала и бе вдигнала опашка, сякаш дебнеше птица.
	— Сигурно просто минава фламинго — предположих обнадеждена, но се съмнявам Картър да ме е чул, толкова силно врещеше песоглавецът.
	Изтичахме на стъклената врата. В началото не виждах нищо необичайно. После водата в плувния басейн се разлетя във всички посоки и сърцето ми за малко да изскочи от гърдите. Заедно с нашия крокодил Филип Македонски там се мятаха две огромни твари, които със сигурност не бяха фламинги.
	Не разбрах какви са тия чудесии, видях само, че Филип води с тях неравна битка: един срещу двама. Скриха се под кипналата вода, а Хуфу отново хукна с писъци из Голямата зала, като се удряше по главата с празната кутия от зрънчо и с това не помагаше особено.
	— Дълговрати — ахна невярващо Картър. — Видя ли ги онези там, Сейди?
	Не можех да намеря отговор. Точно тогава една от тварите беше изхвърлена от басейна. Блъсна се във вратата точно пред нас и аз отскочих уплашена. От другата страна на стъклото стоеше най-ужасният звяр, който бях виждала някога. Тялото му беше като на леопард — източено и гъвкаво, с петниста златиста козина, но вратът му беше нещо сбъркан. Беше зелен, люспест и дълъг поне колкото останалото тяло. Главата беше като на котка, но не като на каква да е котка. Звярът извърна към нас пламнали червени очи и ревна така, че се видяха раздвоеният му език и огромните зъби, от които капеше зелена отрова.
	Усетих, че краката ми треперят и че издавам доста недостоен хленч.
	Котката змей скочи отново в басейна, при спътника си, за да продължи заедно с него схватката с Филип, който се въртеше и тракаше със зъби, но явно не бе в състояние да нарани нападателите си.
	— Трябва да му помогнем! — викнах аз. — Ще го убият!
	Пресегнах се да отворя вратата, но Кифличка ми изръмжа. Картър каза:
	— Недей, Сейди! Чу какво предупреди Еймъс. Да не отваряме вратата, по каквато и да е причина. Къщата е защитена с магия. Налага се Филип да се пребори сам с тях.
	— Ами ако не успее да им надвие? Филип!
	Старият крокодил се обърна. Сякаш доловил притеснението ми, за миг впери в мен розовите си очи на влечуго. Точно тогава котките змейове го захапаха отдолу по корема и той се надигна така, че до водата се допираше само върхът на опашката му. Тялото му грейна. Въздухът се изпълни с тихо жужене като от току-що запален самолетен двигател. Филип запада и се пльосна с все сила на терасата.
	Цялата къща се разтресе. По циментовата тераса отвън зейнаха пукнатини, а плувният басейн се разцепи точно по средата и единият му край рухна надолу.
	— Не! — извиках аз.
	Но ръбът на терасата се откърти и Филип се устреми заедно с чудовищата право към река Ист.
	Затрепери цялото ми тяло.
	— Той се жертва. Уби чудовищата.
	— Сейди… — пророни с тих гласец Картър. — Ами ако не ги е убил? И те се върнат?
	— Не говори така!
	— Аз… аз, Сейди, ги познах. Онези твари. Идвай!
	— Къде? — попитах настойчиво, но той се върна тичешком в библиотеката.


	Отиде при _shabti_, който вече ни бе помогнал.
	— Донеси ми… хм, как ли се казваше?
	— Кое? — попитах аз.
	— Едно нещо, което татко ми показа. Голяма каменна плоча, нещо от този род. С рисунка на първия фараон, обединил в общо царство Горен и Долен Египет. Името му беше… — Очите му блеснаха. — Нармер! Донеси си ми Плочата на Нармер!
	Не се случи нищо.
	— Не — отсъди Картър. — Не е плоча… Едно от онези неща… на които държат бои. Палитра. Донеси ми Палитрата на Нармер.
	_Shabti_ с празните ръце не се помръдна, затова пък се съживи статуята с кривия жезъл в дъното. Скочи от пиедестала и се скри в облак прах. След стотна от секундата се появи отново при масата. В краката му бе оставен клиновиден плосък сив камък във вид на щит, дълъг приблизително колкото ръката ми от лакътя надолу.
	— Не! — възрази Картър. — Исках _рисунката_ на камъка! О, страхотно, това според мен е _оригиналът_. _Shabti_ явно го е откраднал от Каирския музей. Трябва да го върнем…
	— Чакай малко — спрях го аз. — Не е зле да го разгледаме.
	Върху повърхността на камъка беше изсечено изображението на човек, който удря по лицето друг мъж с нещо, наподобяващо лъжица.
	{img:chervenata_piramida_12_narmer.png}
	— Нармер е онзи с лъжицата, нали? — предположих. — Защо е ядосан, защото другият му е откраднал овесените ядки за закуска ли?
	Картър поклати глава.
	— Надделява над враговете си и обединява Египет. Виждаш ли му шапката? Това е короната на Долен Египет, преди двете държави да се обединят.
	— Прилича на кегла за боулинг.
	— Невъзможна си — изсумтя брат ми.
	— Мъжът прилича на татко, нали?
	— Бъди сериозна, Сейди!
	— Аз съм сериозна. Виж му профила.
	Картър реши да не ми обръща внимание. Огледа камъка така, сякаш го беше страх да го докосне.
	— Трябва да го видя откъм другата страна, но не искам да го обръщам. Можем да го повредим…
	Грабнах камъка и го обърнах с рязко движение.
	— Сейди! Можеше да го счупиш!
	— Нали заклинанията за поправка са за това!
	Разгледахме камъка откъм обратната страна и трябваше да призная, че бях възхитена от паметта на Картър. В средата на палитрата на задни крака се бяха изправили две чудовища — коткозмейове, вратовете им бяха преплетени. От двете им страни имаше египтяни, които се опитваха да ги уловят с въжета.
	{img:chervenata_piramida_13_zmeiopardi.png}
	— Наричат се змейопарди — обясни Картър. — Нещо средно между змейове и леопарди.
	— Страхотно — отвърнах. — Но какво точно представляват тези змейопарди?
	— Никой не знае точно. Татко ги смяташе за твари на хаоса, които не предвещават нищо добро и които съществуват, откакто свят светува. Този камък е един от най-древните артефакти в Египет. Картинките по него са издълбани преди пет хилядолетия.
	— И защо петхилядолетни чудовища ни нападат къщата?
	— Нощес във Финикс огненият мъж заповяда на слугите си да ни заловят. Каза първо да пратели дълговратите.
	Устата ми беше с вкус на метал и съжалих, че съм издъвкала и последната си дъвка.
	— Е… пак добре че са на дъното на река Ист.
	Точно тогава Хуфу нахълта в библиотеката, като пищеше и се удряше по главата.
	— Май не трябваше да го казвам — промърморих аз.
	Картър заръча на _shabti_ да върне на място Палитрата на Нармер, после изчезнаха и статуята, и камъкът. След това отидохме заедно с песоглавеца горе.


	Змейопардите се бяха върнали с козина, мокра и слузеста от реката, и не бяха щастливи. Тръгнаха да обикалят покрай отчупения ръб на терасата, да душат с проточени змийски шии вратите и да търсят откъде да влязат. Изплюха отрова, която се застича на мехурчета по стъклото. Раздвоените им езици ту се показваха, ту се скриваха отново.
	— Хрр, хррр — изхриптя Хуфу, после грабна Кифличка, която се беше разположила на канапето, и ми я подаде.
	— Наистина се съмнявам, че котката ще помогне — казах му аз.
	— Хррр — настоя песоглавецът.
	И _Кифличка_, и „_котка_“ не завършваха на „о“, затова реших, че Хуфу едва ли ми предлага закуска, но не проумявах какво точно иска. Взех котката колкото да му затворя устата.
	— _Мяу?_ — погледна ме тя.
	— Всичко ще бъде наред — обещах й, като се постарах да не ми проличи по гласа, че съм уплашена до смърт. — Къщата е защитена с магия.
	— Сейди — обади се Картър. — Намерили са нещо.
	Змейопардите се бяха събрали при лявата врата и душеха стръвно ръкохватката.
	— Не е ли заключено? — попитах аз.
	И двете чудовища долепиха до стъклото грозни муцуни. Вратата се разтресе. По рамката светнаха сини йероглифи, но те не бяха много силни.
	— Тази работа не ми харесва — промърмори Картър.
	Замолих се чудовищата да се откажат. Или Филип Македонски да се покатери отново на терасата (крокодилите катерят ли се?) и да поднови сражението.
	Но чудовищата удариха още веднъж с глави стъклото. Този път то се счупи и по него като паяжина плъзнаха пукнатини. Сините йероглифи примигнаха и угаснаха.
	— ХРР — изписка Хуфу.
	Махна напосоки с лапа към котката.
	— Дали да не опитам заклинанието _ha-di?_ — рекох аз.
	Картър поклати глава.
	— За малко да припаднеш, след като разби онези врати. Само това оставаше да изгубиш съзнание, че и по-лошо.
	Той ме изненада още веднъж. Дръпна един причудлив меч от колекцията, която Еймъс беше накачил по стените. Острието беше извито на странен полумесец и изглеждаше ужасно неудобно.
	— Ти се шегуваш — подметнах.
	— Освен… освен ако не предлагаш нещо по-добро — изпелтечи той с лице, плувнало в пот. — Ние с теб и с песоглавеца срещу _онези_ твари там.
	Сигурна съм, Картър се опитваше да е храбър по своя си крайно нехрабър начин, но се тресеше повече и от мен. Притесних се, че ако някой изпадне в безсъзнание, това ще бъде брат ми, и не ми се искаше да се случва, докато той държи остри предмети.
	Точно тогава змейопардите нападнаха за трети път и вратата се натроши. Отстъпихме към долния край на статуята на Тот, а тварите влязоха в Голямата зала. Хуфу метна топката, която отскочи безобидно от главата на първото чудовище. После се хвърли срещу змейопарда.
	— Недей, Хуфу — кресна Картър.
	Но песоглавецът заби зъби във врата на чудовището. Змейопардът размаха като бич крайници и се опита да го ухапе. Песоглавецът отскочи, но чудовището беше бързо. Използва главата си за бухалка и фрасна Хуфу във въздуха, с което го запрати право през натрошената врата и счупената тераса към пропастта.
	Идеше ми да ревна, но нямаше за кога. Змейопардите се насочиха към нас. Не можехме да им избягаме. Картър вдигна меча. Аз насочих ръка към първото чудовище и се опитах да изрека заклинанието _ha-da_, но гласът ми ме подведе.
	— _Мяу_ — измяука по-настойчиво Кифличка.
	Защо тая котка още се гушеше в ръцете ми, а не бягаше ужасена?
	Точно тогава се сетих какво е казал Еймъс: „_Кифличка ще ви пази_“. Дали Хуфу се бе опитвал да ми напомни това? Изглеждаше невъзможно, ала аз изпелтечих:
	— К-кифличка, заповядвам ти да ни пазиш.
	Метнах я на пода. Сребърният медальон на нашийника й като че ли проблесна за миг. После котката изви лениво гръб, седна и започна да си лиже предната лапка. Така де, да не би да съм очаквала подвизи?
	Двете червенооки чудовища оголиха зъби. Вдигнаха глави и се приготвиха за нападение — из стаята като взрив се пронесе сух въздух. Струята беше толкова мощна, че ни повали с Картър на пода. Змейопардите се препънаха и отстъпиха назад.
	Изправих се със залитане и видях, че в средата на взрива е бил не друг, а _Кифличка_. Котката ми вече я нямаше там. На нейно място се беше появила жена — дребна и изящна като гимнастичка. Гарвановочерната й коса беше завързана на конска опашка. Жената беше облечена в леопардов гащеризон и носеше около врата си медальона на котката.
	Обърна се и ми се усмихна, а очите й бяха точно като на Кифличка: жълти с черни котешки зеници.
	— Крайно време беше — укори ме тя.
	Змейопардите преодоляха стъписването и се спуснаха към жената котка. Удариха си главите със светкавична скорост. Щяха да я разкъсат на парчета, но жената котка отскочи нагоре, направи три кълба и се приземи над тях, върху полицата над камината.
	Разкърши китки и от ръкавите към ръцете й се стрелнаха два огромни ножа.
	— _Ааах_, какво удоволствие!
	Чудовищата я нападнаха. Тя се метна между тях, като подскачаше, отбраняваше се с невероятна грациозност и ги оставяше да замахват безполезно към нея, докато им връзва вратовете един за друг. След като се отдръпна, змейопардите вече не можеха да се отскубнат, така се бяха преплели. Колкото повече се дърпаха, толкова по-здраво се затягаха възлите. Чудовищата сновяха напред-назад, като преобръщаха мебелите и ревяха от отчаяние.
	— Клетите те — измърка жената котка. — Я да им помогна.
	Ножовете й блеснаха и главите на двете чудовища се търкулнаха с трясък на пода в краката й. Туловищата им се свлякоха и се разпаднаха на огромни купчини пясък.
	— Нямам си вече играчки — отбеляза натъжена жената. — От пясъка са дошли и пак на пясък са станали.
	Тя се извърна към нас и ножовете отново се скриха под ръкавите й.
	— Не е зле да тръгваме, Картър и Сейди. Страшното предстои тепърва.
	Картър се задави.
	— _Страшното_ ли? Кой… как… какво…
	— Всичко с времето си. — Жената вдигна ръце над главата си и ги почеса много доволно. — Толкова е приятно да съм отново с човешки вид. А сега, Сейди, ще ни отвориш ли, ако обичаш, врата през Дуат?
	Аз примигах.
	— Хм… не… В смисъл не знам как.
	Явно разочарована, жената присви очи.
	— Жалко. В такъв случай ни трябва повече сила. Обелиск.
	— Но той е в Лондон — възразих. — Не можем…
	— Има един по-наблизо, в Сентръл Парк. Опитвам се да избягвам Манхатън, но сега не търпи отлагане. Само ще отскочим до там и ще отворим един портал.
	— Портал за къде? — попитах. — Коя си ти и защо си моята котка?
	Жената се усмихна.
	— Засега ни трябва портал, който да ни изведе от опасността. Колкото до името ми, то _не_ е Кифличка, ако това изобщо е име. То е…
	— Баст — прекъсна я Картър. — Медальонът… той е символ на богинята на котките Баст. Мислех, че е само украшение, а то всъщност не е, нали?
	— Браво на теб, Картър — отвърна Баст. — А сега да тръгваме, докато още можем да се измъкнем живи оттук.


	9. Бягство от четирима в поли
	Картър

	Ами да. Котката ни се оказа богиня.
	Какво друго ново ли?
	Тя не ни остави много време за говорене. Прати ме да взема от библиотеката вълшебната чанта на татко, а когато се върнах, спореше със Сейди за Хуфу и Филип.
	— Трябва да ги потърсим — настоя Сейди.
	— Ще се оправят — отвърна Баст. — Това обаче няма да важи и за нас, ако не тръгнем незабавно.
	Вдигнах ръка.
	— Хм, извинявай, госпожице Богиньо! Еймъс ни каза, че в къщата е…
	— Безопасно ли? — изсумтя Баст. — Защитата й, Картър, е махната лесно. Някой я е _обезвредил_.
	— В смисъл? Кой…
	— Може да го направи само магьосник от Дома на живота.
	— Друг магьосник ли? — попитах. — Защо друг магьосник ще идва да маха защитата в къщата на Еймъс?
	— Ох, Картър — въздъхна Баст. — Още си малък и наивен. Магьосниците са непочтени твари. Има милион причини някой от тях да реши да забие нож в гърба на друг, но ние нямаме време да ги обсъждаме. Хайде, идвайте!
	Тя ни сграбчи за ръцете и ни отведе при входната врата. Беше пъхнала ножовете в ножниците, но ноктите й бяха остри и се бяха впили в кожата ми. Още щом излязохме навън, очите ми засмъдяха от студения вятър. Слязохме по дългото метално стълбище в промишлената зона около завода.
	Работната чанта на татко ми тежеше на рамото. Усещах през тънките ленени дрехи колко студен е извитият меч, който бях сложил на гърба си. Бях се изпотил от нападението на змейопардите и сега наквасените ми с пот дрехи сякаш се вледеняваха.
	Огледах се — да не би да има още чудовища, но зоната изглеждаше изоставена. На ръждиви купчини бяха струпани строителни машини: булдозер, автокран с топуз, две-три бетонобъркачки. Камарите ламарина и планините щайги образуваха истински неколкостотинметров лабиринт от препятствия между къщата и улицата.
	Бяхме стигнали някъде до средата на двора, когато на пътя ни се изпречи стар сив котарак. Едното му ухо беше откъснато. Лявото му око беше подуто и затворено. Ако се съди от белезите, той беше прекарал в битки почти целия си живот.
	Баст приклекна и се взря в котарака. Той също я загледа спокойно.
	— Благодаря ти — рече му Баст.
	Старата животинка тръгна бавно към реката.
	— Какво беше пък това? — учуди се Сейди.
	— Котаракът е един от поданиците ми, дойде да предложи помощ. Ще разкаже в каква беда сме изпаднали. Скоро всички котки в Ню Йорк ще бъдат вдигнати на крак.
	— Изглеждаше толкова проскубан — отбеляза Сейди. — Щом ти е поданик, толкова ли не можеш да го излекуваш?
	— И да му отнема почетните знаци? Бойните белези придават облика на един котарак. Не бих могла…
	Не щеш ли, Баст наостри уши. Дръпна ни зад една камара щайги.
	— Какво има? — пошушнах й.
	Тя развъртя китки и ножовете се плъзнаха в ръцете й. Баст надзърна над щайгите, всяко мускулче в тялото й трепкаше. Опитах се да разбера какво гледа, но не видях друго освен стария автокран с топуза.
	Устата на Баст потрепери от вълнение. Очите й бяха приковани към огромната метална топка. Виждал съм котенца, които гледат така, когато следят с очи мишка играчка, парче връв или гумена топка… Топка ли? Не. Баст беше древна богиня. Едва ли ще…
	— Защо пък не. — Тя премести тежестта си. — Стойте и не мърдайте.
	— Там няма никой — изсъска Сейди.
	Аз обаче казах:
	— Хм…
	Баст се метна над щайгите. Прелетя десетина метра във въздуха и с блеснали ножове се приземи на топуза на автокрана толкова силно, че скъса веригата. Богинята котка и огромното метално кълбо тупнаха на земята и се затъркаляха през двора.
	— Аууу! — изписка Баст.
	Топузът я премаза, но тя като че ли изобщо не пострада. Стана бързо на крака и пак скочи. Ножовете й пронизаха метала, сякаш е мека глина. След броени секунди от топуза не бе останало друго освен купчина парчетии.
	Баст прибра ножовете.
	— Сега вече сме в безопасност!
	Ние със Сейди се спогледахме.
	— Спаси ни от една желязна топка — рече сестра ми.
	— Човек не знае никога — отсъди Баст. — Можеше да е враждебно настроена.
	Точно тогава земята се разтресе от мощно „бум“. Обърнах се към къщата. От прозорците на горния етаж се виеха сини огнени езици.
	— Идвайте — подкани Баст. — Няма време.


	Мислех, че сигурно ще ни пренесе с магия или поне ще спре такси, тя обаче взе за малко един сребрист лексус с гюрук.
	— О, да — измърка Баст. — Тази тук ми харесва! Идвайте, деца.
	— Но тя не е твоя — напомних.
	— Аз, скъпи, съм котка. Всичко, което видя, е мое.
	Тя докосна ключалката за запалването и оттам се разлетяха искри. Двигателят замърка. /_Не, Сейди, не като котка, като двигател./_
	— Баст — подхванах, — не можеш току-така да…
	Сейди ме сръчка.
	— По-късно ще помислим как да я върнем, Картър. Сега не търпи отлагане.
	Тя посочи назад към къщата. Сега вече от всички прозорци на талази излизаха сини пламъци и пушек. Но не това бе най-страшното: по стълбището се спускаха четирима, понесли голям сандък, нещо като огромен ковчег с дълги дръжки, които стърчаха от двете страни. Сандъкът беше покрит с черна плащаница и в него можеха да се поберат цели два трупа. Четиримата мъже бяха само по поли и сандали. Медната им кожа проблясваше на слънцето, сякаш беше метална.
	— О, лоша работа — възкликна Баст. — Хайде в колата, ако обичате.
	Реших да не задавам въпроси. Тримата метални мъже със сандъка тичаха през двора и се приближаваха с невероятна скорост към нас. Още преди да съм си сложил предпазния колан, Баст натисна газта.
	Отпрашихме по улиците на Бруклин и залъкатушихме като обезумели между автомобилите, като от време на време се качвахме и по тротоарите и се разминавахме на косъм с пешеходците.
	Баст шофираше с рефлекси като на… като на котка. Ако някой човек се опиташе да кара автомобил по този начин, сигурно щеше да се блъсне поне десет пъти, но тя се качи благополучно на моста Уилямсбърг.
	Бях убеден, че сме се изплъзнали от преследвачите си, но когато се обърнах, видях, че четиримата медни мъже с черния сандък се промушват между колите. Уж тичаха нормално, а изпреварваха автомобили, които се движеха с осемдесет километра в час. Телата им се сливаха като накъсани изображения в стар филм, сякаш четиримата не бяха в синхрон с обичайния ход на времето.
	— Какви са? — полюбопитствах. — _Shabti_ ли?
	— Не, носачи. — Баст погледна към огледалото за обратно виждане. — Повикани са направо от Дуат. Няма да се спрат пред нищо, ще намерят жертвите си, ще ги хвърлят на носилката…
	— Къде, къде? — прекъсна я Сейди.
	— В големия сандък — обясни Баст. — Носачите те залавят, бият те, докато изгубиш съзнание, мятат те вътре и те отнасят при господаря си. Никога не изгубват плячката си и не се отказват.
	— Но какво искат от нас?
	— Повярвай ми — изръмжа Баст, — не ти трябва да знаеш.
	Сетих се за огнения мъж от нощес край Финикс — как е изпепелил един от слугите си и го е направил на мазно петно. Бях сигурен, че не искам да го срещам още веднъж.
	— Баст — подхванах, — щом си богиня, не можеш ли просто да щракнеш с пръсти и да унищожиш онези типове? Или да махнеш с ръка и да ни телепортираш?
	— Щеше да бъде прекрасно, нали? Но в това въплъщение способностите ми са ограничени.
	— Имаш предвид Кифличка ли? — обади се и Сейди. — Но ти вече не си котка.
	— Въпреки това съм се преродила в нея, Сейди, тя ме свързва с отсамната страна на Дуат и е далеч от съвършенството. Когато ти поиска помощ, направи така, че да приема човешки вид, но дори само за това се иска голяма сила. Пък и да се преродя в могъща форма, магията на Сет е по-силна от моята.
	— Би ли казала нещо, което все пак да разбирам — примолих се аз.
	— Сега, Картър, нямаме време да обсъждаме надълго и нашироко боговете, тяхното въплъщение и границите на магията! Трябва да отидете на безопасно място.
	Баст натисна газта и се стрелна към средата на моста. Четиримата носачи със сандъка се втурнаха след нас така, че се превърнаха в размазано петно, но колите не завиваха, за да не ги блъснат. Никой не изпадаше в ужас и дори не ги поглеждаше.
	— Защо не ги виждат? — попитах. — Толкова ли не забелязват четирима медни мъже в поли, които тичат по моста със странен черен сандък?
	Баст сви рамене.
	— Котките чуват звуци, които вие не долавяте. Някои животни виждат неща в ултравиолетовия спектър, които хората не забелязват. С магията е същото. Забеляза ли къщата, когато дойде за пръв път при нея?
	— Ами… не.
	— А сте родени магьосници — уточни Баст. — Представи си колко ще им бъде трудно на обикновените простосмъртни.
	— Родени магьосници ли? — Спомних си как Еймъс ми е казал, че родът ни се числи отдавна към Дома на живота. — Щом магьосничеството ни се предава по наследство, защо преди не съм могъл да правя магии?
	Баст се усмихна в огледалото.
	— Сестра ти разбира защо.
	Ушите на Сейди пламнаха.
	— Не, не разбирам! И досега не мога да повярвам, че си _богиня_. Толкова години си яла котешка храна, спала си ми на главата…
	— Такава беше уговорката ни с баща ти — отвърна Баст. — Той ме остави в този свят, стига да се съглася да съм в по-незначителна форма, обикновена домашна котка, така че да те защитавам и да бдя над теб. Това бе най-малкото, което можех да направя след…
	Тя не се доизказа.
	Хрумна ми нещо ужасно. Присви ме под лъжичката, но не защото карахме с бясна скорост.
	— След смъртта на мама ли? — предположих.
	Баст гледаше право към предното стъкло.
	— След нея, нали? — продължих да упорствам. — Мама и татко са правели при Иглата на Клеопатра ритуална магия. Нещо се е объркало. Мама е загинала и… и са те пуснали на свобода ли?
	— Сега това е без значение — отговори Баст. — Важното е, че се съгласих да се грижа за Сейди. И ще го правя и занапред.
	Баст криеше нещо. Бях сигурен, но гласът й беше категоричен и това ми даде да разбера, че тя смята въпроса за изчерпан.
	— Щом вие, боговете, сте толкова могъщи и искате да помагате — допълних, — защо Домът на живота забранява на магьосниците да ви призовават?
	Баст свърна към бързото платно.
	— Магьосниците страдат от мания за преследване. Можете да се надявате да се спасите най-вече ако останете с мен. Ще отидем възможно най-далеч от Ню Йорк. След това ще получим помощ и ще се опълчим срещу Сет.
	— Каква помощ? — попита Сейди.
	Баст вдигна вежда.
	— Как каква, ще призовем, разбира се, още богове.


	10. Как Баст позеленя
	Картър

	_/Стига, Сейди. Ей сега ще стигна и до това./_ Извинявайте, само ме разсейва, подпалва ми… всъщност както и да е. Та докъде бях стигнал?
	От моста Уилямсбърг влязохме с шеметна скорост в Манхатън и се насочихме на север, към „Клинтън Стрийт“.
	— Още ни преследват — предупреди Сейди.
	И наистина, носачите бяха само на една пресечка от нас: лъкатушеха между колите и минаваха право пред дрънкулките за туристи по тротоарите.
	— Ще спечелим малко време — изръмжа гърлено Баст — звук, толкова нисък и мощен, че чак ми затракаха зъбите.
	Тя завъртя рязко волана и зави право към „Ист Хюстън“.
	Погледнах назад. Точно когато носачите свърнаха по улицата, около тях изникнаха пълчища котки. Някои скочиха от прозорците. Други дотичаха от тротоарите и пресечките. Трети пък се измъкнаха от канализацията. Всички се струпаха на вълна от козина и нокти около носачите — започнаха да се катерят по медните им крака, да им драскат гърбовете, да се вкопчват в лицата им и да се мятат по сандъка носилка — да е по-тежък. Носачите се препънаха и изпуснаха сандъка. Замахнаха слепешката, за да отпъдят котките. Две коли завиха, за да не прегазят животинките, и се блъснаха, след което препречиха цялата улица, а носачите бяха повалени от безбройните разгневени котки. Завихме по „Франклин Делано Рузвелт“ и гледката се скри от поглед.
	— Прелест — признах си.
	— Това няма да ги забави много — отвърна Баст. — А сега — Сентръл Парк!


	Баст остави лексуса пред музея за изящни изкуства „Метрополитън“.
	— Оттук ще притичаме — обясни. — Точно зад музея е.
	Когато каза „тичаме“, имаше предвид именно това. Наложи се ние със Сейди да бягаме колкото ни държат крака, за да не изоставаме, а Баст дори не се изпоти. Не се спираше пред такива дреболии като щандове със закуски и спрени коли. Прескачаше с лекота всичко под три метра височина и ни оставяше да се оправяме както знаем с препятствията.
	Влязохме в парка по Източната алея. Веднага щом се обърнахме на север, пред нас изникна обелискът. Беше висок малко над двайсет метра и изглеждаше като точно копие на Иглата в Лондон. Падаше се леко встрани, на тревист хълм, затова беше откъснат от града — нещо, което се постига трудно в центъра на Ню Йорк. Нямаше никой, ако не броим двама-трима души, излезли да потичат за здраве по-нататък по алеята. Чувах уличното движение зад нас, по Пето авеню, но дори то изглеждаше далечно.
	Спряхме при основата на обелиска. Баст подуши въздуха — сякаш за да провери дали ни застрашава нещо. След като застанах на едно място, усетих, че ми е много студено. Слънцето беше точно над нас, но вятърът ме пронизваше през чуждите ленени дрехи.
	— Жалко, че не взех нещо по-дебело — промърморих. — Вълнено яке например.
	— Не можеш да обличаш друго — възрази Баст, докато оглеждаше хоризонта. — Облечен си за магия.
	Сейди потрепери.
	— Задължително ли е да премръзнем, за да сме магьосници?
	— Магьосниците избягват животинските продукти — отвърна разсеяно Баст. — Кожа, вълна. Аурата на животните, която се е запазила в тях, може да попречи на заклинанията.
	— Обувките не ми пречат — отбеляза Сейди.
	— Кожа — възрази отвратена Баст. — Явно имаш по-висок праг на търпимост и в малки количества кожата не пречи на заклинанията ти. Не знам. Но ленените или памучните дрехи винаги са за предпочитане — растителен материал. При всички положения, Сейди, мисля, че засега всичко е наред. Съвсем след малко, в единайсет и половина, времето ще бъде благоприятно, но за кратко. Започвай.
	Сейди примига.
	— Аз ли? Защо точно аз? Нали ти си богинята!
	— Не съм добра с порталите — призна си Баст. — Котките са защитници. Само се владей. Ако изпаднеш в паника или се уплашиш, магията няма да се получи. Трябва да се измъкнем оттук, докато Сет не е свикал под знамената си другите богове.
	Аз се свъсих.
	— Искаш да кажеш, че Сет може да призове набързо и други зли богове ли?
	Баст погледна притеснена към дърветата.
	— Доброто и злото не са най-добрите определения, Картър. Като магьосник трябва да разглеждаш всичко като хаос, противопоставен на реда. _Това са_ двете сили, които властват във всемира. Сет управлява хаоса.
	— Ами другите богове, които татко е пуснал на свобода? — продължих да упорствам. — Те не са ли от добрите? Изида, Озирис, Хор, Нефтида… къде са те?
	Баст се взря в мен.
	— Уместен въпрос, Картър.
	От храстите изскочи сиамска котка, която се завтече към Баст. Двете се гледаха известно време. После сиамската котка хукна нанякъде.
	— Носачите са наблизо — оповести Баст. — И от изток се задава нещо друго… много по-могъщо. Мисля, че господарят на носачите вече губи търпение.
	Сърцето ми спря за миг.
	— Кой се задава, Сет ли?
	— Не — отвърна Баст. — Вероятно някой от слугите му. Или негов съюзник. Котките ми се затрудняват да опишат какво са видели, а аз не искам да разбирам. Сега е моментът, Сейди. Просто се съсредоточи и отвори врата за Дуат. Аз ще отклонявам вниманието на нападателите. Специалистка съм по бойни магии.
	— Като онази, която направи в къщата ли? — попитах аз.
	Баст оголи остри зъби.
	— Не, това там беше само битка, без магия.
	Гората изшумоли и от нея се показаха носачите. Покривалото върху носилката беше разкъсано от котешки нокти. Самите носачи също бяха издрани и наранени. Единият куцукаше, кракът му при коляното беше огънат назад. Другият беше с автомобилна броня около врата.
	Четиримата метални мъже оставиха внимателно носилката. Погледнаха ни и извадиха от поясите си златни сопи.
	— Заемай се за работа, Сейди — нареди Баст. — Картър, ще ти бъда признателна, ако ми помогнеш.
	Богинята котка извади ножовете. Тялото й започна да излъчва зелено сияние. Около нея се появи аура, която се разрасна като мехур от енергия и я издигна над земята. Аурата придоби форма, а Баст се озова вътре в холографска проекция, която като размери бе приблизително четири пъти по-голяма от Баст. Беше изображение на богинята в древния й вид: жена с височина шест метра и с котешка глава. Както стоеше насред холограмата и се носеше из въздуха, Баст пристъпи напред. Огромната богиня котка се придвижи заедно с нея. Струваше ми се невъзможно прозрачно изображение да бъде плътно, но когато богинята стъпи на земята, тя се разтресе. Баст вдигна ръка. Сияйната зелена богиня воин направи същото и извади нокти, дълги и остри като рапири. Баст удари с все сила тротоара отпред и го натроши на циментови парченца. Обърна се и ми се усмихна. Огромната котешка глава направи същото, като оголи ужасни зъби, с които можеше да ме разкъса на две.
	— Ето какво е _бойна магия_ — обясни Баст.
	В началото бях толкова изумен, че не можех да направя друго, освен да наблюдавам как Баст стоварва насред носачите огромната си бойна машина.
	Съсече с един-единствен удар първия от тях на малки късчета, после се приближи до друг и го направи на метална палачинка. Останалите двама носачи нападнаха холографските й крака, но металните им сопи отскочиха от призрачната светлина безобидно, с водопад от искри.
	През това време Сейди стоеше с вдигнати ръце пред обелиска и крещеше:
	— Отваряй се, тъп камък!
	Накрая и аз извадих меча. Ръцете ми трепереха. Не исках да се включвам в битката, но имах чувството, че няма как — трябва да помогна. А щом се налагаше да се бия, отсъдих, че няма да е зле да имам до себе си шест-метрова светеща котка воин.
	— Сейди, аз… аз ще помогна на Баст. Ти продължавай с опитите.
	— _Това и правя!_
	Спуснах се към Баст точно когато тя накълца другите двама носачи като филийки хляб. Помислих си с облекчение: „_Е, готово_“.
	Точно тогава и четиримата носачи започнаха да си връщат формата. Сплесканият се отлепи от настилката. Съсечените на парчета се събраха като с магнит и четиримата носачи се изправиха като нови.
	— Картър, помогни ми да ги нарежа — провикна се Баст. — Трябва да са на по-малки късове.
	Постарах се да не й се пречкам, докато тя ги съсичаше и ги тъпчеше. После, веднага щом нарежеше някого, аз отивах да довърша работата и да накълцам остатъците на още по-малки парчета. Те приличаха по-скоро на пластмасови кукли, отколкото на метал — острието ми ги режеше доста лесно.
	След още няколко минути бях заобиколен от купчини метални отломъци. Баст стисна светещ юмрук и натроши носилката на трески.
	— Не беше толкова трудно — отбелязах аз. — Защо изобщо трябваше да бягаме?
	Лицето на Баст под светещата обвивка лъщеше от пот. И през ум не ми беше минавало, че една богиня може да се умори, но вълшебният й аватар явно бе хвърлил доста усилия.
	— Още не сме в безопасност — предупреди ме тя. — Сейди, става ли?
	— Не — оплака се сестра ми. — Няма ли друг начин?
	Още преди Баст да е отговорила, храстите изшумолиха с нов звук — като дъжд, но примесен с _плъзгане_.
	Побиха ме ледени тръпки.
	— Какво… какво е това?
	— Не — пророни Баст. — Невъзможно. Всичко друго, само не тя.
	Точно тогава шубракът се разлетя. От гората се изсипаха хиляди кафяви пълзящи твари, които се сляха на гнусен килим от щипки и смрадливи опашки.
	Идеше ми да изкрещя: „Скорпиони!“. Но бях изгубил дар слово. Краката ми се разтрепериха. Мразя скорпиони. В Египет са навсякъде. Много пъти съм ги намирал в леглото или в банята в хотела. Веднъж дори открих един в чорапа си.
	— Сейди! — извика припряно Баст.
	— Нищо! — проплака сестра ми.
	Скорпионите прииждаха ли, прииждаха с хиляди. От гората се появи жена, която закрачи безстрашно насред тварите. Беше в кафява рокля и със златни накити, които проблясваха по врата и ръцете й. Дългата й черна коса беше подстригана по древноегипетската мода и отгоре беше със странен кок. После видях, че не е никакъв кок — жената носеше на главата си жив свръхогромен скорпион, който си бе свил нещо като гнездо в косата й. Около нея, сякаш е окото на бурята, кръжаха милиони от малките гадории.
	— Серкет — изръмжа Баст.
	— Богинята на скорпионите — предположих. Това вероятно би трябвало да ме хвърли в ужас, но май нямаше повече накъде. — Можеш ли да я хванеш?
	Изражението на Баст не ми вдъхна увереност.
	— Картър, Сейди — каза тя, — нещата загрубяват. Вървете в музея. Намерете храма. Той може би ще ви защити.
	— Какъв храм? — попитах аз.
	— Ами ти? — допълни Сейди.
	— С мен всичко ще бъде наред. Ще ви настигна.
	Но когато Баст ме погледна, видях, че не е много сигурна. Просто печелеше време, за да се измъкнем.
	— Вървете де! — нареди.
	После извърна огромната си зелена котка воин към пълчищата скорпиони.
	Неприятната истина ли? Пред лицето на всичките онези скорпиони дори не се направих на храбър. Сграбчих Сейди за ръката и двамата хукнахме.


	11. Запознанство с малката огнехвъргачка
	Сейди

	Точно така, взимам микрофона. Изключено е Картър да ви разкаже добре тази част, понеже тя е за Зия. /_Млъквай, Картър. Знаеш, че е вярно./_
	О, коя е Зия ли? Извинявайте, изпреварвам събитията.
	Изтичахме до входа на музея, а аз дори не знаех защо, ако не броим това, че една огромна светеща котка жена ни беше казала да го направим. Е, трябва да отчетете, че вече бях смазана от всичко, което се беше разиграло. Първо, бях изгубила баща си. Второ, любимите ми баба и дядо ме бяха изритали от къщи. След това пък установих, че както личи, съм „потомка на фараони“ и съм се родила в магьоснически род — все такива дивотии, които звучаха внушително, но само ми носеха куп неприятности. И веднага щом си намерих нов дом — между другото, къща с хубава закуска, приятелски настроени домашни любимци и уютна стая за мен, — чичо Еймъс изчезна сякаш вдън земя, прекрасните ми нови приятели крокодилът и песоглавецът бяха хвърлени в реката, а къщата беше опожарена. И сякаш това не стигаше, вярната ми котка Кифличка реши да се впусне в отчаяна битка с цяла гмеж скорпиони.
	Може ли да се каже за скорпионите „гмеж“? Може би „рояк“? Гъмжило? Карай, все едно.
	Важното в случая е, че не можех да повярвам и че наистина са ме помолили да отворя вълшебна врата, при положение че очевидно нямах такива дарби, а сега пък брат ми ме теглеше нанякъде. Чувствах се голяма несретница. /_Не ми се слушат коментарите ти, Картър. Доколкото си спомням, и ти не помогна особено./_
	— Не можем просто да зарежем Баст! — креснах. — Виж, виж!
	Картър продължи да тича и да ме дърпа след себе си, аз обаче виждах съвсем ясно какво се разиграва при обелиска. По светещите зелени крака на Баст пъплеха цели пълчища скорпиони, които се промушваха в защитното й поле, все едно е желатин. Баст смачка с крака и юмруци стотици, но те просто бяха прекалено много. Не след дълго стигнаха кръста й и призрачната й обвивка започна да примигва. През това време богинята с кафявата рокля тръгна да се приближава бавно и аз изпитах чувството, че тя е по-страшна от всички скорпиони по земята.
	Но Картър ме задърпа през насадени в редица храсти и изгубих Баст от поглед. Изскочихме на Пето авеню, което, колкото и да е нелепо, след битката между магьосниците си изглеждаше съвсем нормално. Хукнахме по тротоара, разбутахме тълпа пешеходци и се качихме по стълбите пред музея „Метрополитън“.
	На входа имаше банер за специална коледна проява — предположих, че музеят е отворен в почивен ден именно заради нея, но не си дадох труда да чета подробности. Нахълтахме вътре.
	Как изглеждаше ли? Ами музей като музей: огромно фоайе, много колони и така нататък. Не твърдя, че съм прекарала много време в това да се възхищавам на декора. Помня все пак, че на касите имаше опашки, защото притичахме покрай тях. Имаше и охрана, която ни се разкрещя, докато бягахме между експонатите. За щастие се озовахме при египетската експозиция, пред нещо като възстановена гробница с тесни коридори. Картър сигурно може да ви обясни какво точно е представлявала сградата, но, да ви призная, на мен ми беше все тая.
	— Идвай — казах.
	Влязохме в експозицията и това се оказа повече от достатъчно, за да се изплъзнем на мъжете от охраната, или може би те си имаха друга работа и не им беше до гонитби с палави деца.
	След като се показахме отново, започнахме да се промъкваме, докато не се уверихме, че не ни следят. В Египетското крило нямаше много посетители: само неколцина старци и туристическа група чужденци с екскурзовод, който обясняваше на френски нещо за някакъв саркофаг:
	— _Et void la momie*._
	[* Ето я и мумията (фр.). — Б.пр.]
	Колкото и да е странно, явно никой не забелязваше огромния меч върху гърба на Картър, който със сигурност би трябвало да привлече вниманието на охраната (и беше много по-интересен от експонатите). Някои от старците все пак ни изгледаха подозрително, но вероятно защото бяхме по ленени пижами, бяхме плувнали в пот и бяхме покрити с трева и листа. Косата ми сигурно също е била ужасна.
	Намерих зала, където нямаше никой, и придърпах Картър. Витрините бяха пълни с shabti. Допреди няколко дни едва ли съм щяла да ги забележа. Сега току поглеждах статуите, убедена, че всеки момент те ще оживеят и ще се опитат да ме фраснат по главата.
	— Сега какво? — попитах Картър. — Виждаш ли храм?
	— Не. — Той сключи вежди, сякаш се мъчеше да си спомни нещо. — Според мен нататък по коридора има възстановен храм… или това беше в Бруклинския музей? Или в Мюнхенския? Съжалявам, но съм ходил с татко по толкова много музеи, че всички са се смесили.
	Въздъхнах отчаяна.
	— Клетият ти, принуден си да обикаляш надлъж и шир света, да пропускаш училище и да си заедно с татко, докато аз разполагам с цели два дни в годината, когато мога да го видя.
	— Ей! — извърна се Картър с изненадваща сила. — Ти пък си имаш дом! Имаш приятели и нормален живот и когато се будиш сутрин, не се чудиш в коя държава си! Ти не…
	Витрината до нас се счупи и в краката ни напада натрошено стъкло.
	Картър ме погледна изумен.
	— Направихме ли…
	— Точно както се пръсна и тортата на рождения ден — промърморих, като се постарах да не показвам колко съм се стреснала. — Не е зле да се владееш.
	— Аз ли?
	Ревнаха аларми. По коридора замигаха червени лампи. По високоговорителя се чу школуван глас, който прикани да се изтеглим спокойно към изходите. Френските туристи от групата притичаха с панически писъци покрай нас, следвани по петите от цяла тълпа забележително бързи старци с патерици и бастуни.
	— Хайде да довършим разправията по-късно, искаш ли? — казах на Картър. — Идвай!
	Хукнахме по друг коридор, а сирената заглъхна точно толкова внезапно, както и бе завила. Кървавочервените светлини продължиха да мигат в зловеща тишина. Точно тогава чух звука — като от потракващи плъзгащи се скорпиони.
	— Ами Баст? — задавих се аз — Дали тя…
	— Не мисли за това — отвърна Картър, макар че ако се съди от лицето му, той мислеше _точно_ за това. — Не спирай!


	Не след дълго се изгубихме безнадеждно. Доколкото виждах, Египетското крило в музея беше направено така, че да е възможно най-объркващо, със задънени проходи и коридори, които водеха донякъде и после те връщаха в началната точка. Минахме покрай свитъци с йероглифи, златни накити, саркофази, статуи на фараони и огромни късове варовик. Защо изобщо бяха изложили камъни? Няма ли достатъчно навсякъде по света?
	Не видяхме никого, но накъдето и да хукнехме, звукът като от плъзгане се засилваше. Накрая завих и се блъснах в някого.
	Изпищях и отскочих назад колкото да настъпя Картър. И двамата паднахме по доста недостоен начин на задните си части. Пак е истинско чудо, че Картър не се набоде на меча.
	В началото не познах момичето, застанало пред нас, а това, като си помисля сега, си беше доста странно. То може би използваше някаква вълшебна аура или на мен просто не ми се вярваше, че е то.
	Изглеждаше малко по-високо от мен. И може би по-голямо, но не с много. Черната му коса беше старателно подстригана на черта до брадичката, а бретонът отпред беше по-дълъг и му падаше в очите. Момичето беше с карамелена на цвят кожа и смътно арабски красиви черти. Очите му — очертани с черен молив, както правят египтянките, — бяха със странен кехлибарен цвят, или много красив, или пък леко стряскащ — не можех да реша кое от двете. Момичето носеше на гърба си раница, на краката бе със сандали и беше облечено като нас — в широки ленени дрехи. Изглеждаше така, сякаш беше тръгнало на тренировка по бойни изкуства. Господи, сега, като си помисля, сигурно сме си приличали. Лоша работа.
	Малко по малко започнах да осъзнавам, че го познавам отнякъде. Това беше момичето с ножа от Британския музей. Още преди да съм успяла да кажа нещо, Картър скочи на крака. Застана пред мен и размаха меча, сякаш се опитваше да ме защити. Представяте ли си само каква смелост!
	— Назад… дръпни се назад! — изпелтечи той.
	Момичето бръкна в ръкава си и извади огънато парче слонова кост — египетска вълшебна пръчка.
	Замахна с нея на една страна, след което мечът на Картър отхвърча от ръцете му и тупна в трясък на пода.
	— Не се обременявай излишно — заяви най-сериозно момичето. — Къде е Еймъс?
	От изумление Картър беше като онемял. Момичето се обърна към мен. Реших, че златистите му очи са и красиви, и страшни — момичето изобщо не ми бе симпатично.
	— Е? — попита настойчиво то.
	Не виждах защо изобщо трябва да му отговарям, но нещо в гърдите започна да ме пристяга неприятно, все едно щях да се оригна. Чух се да изричам:
	— Еймъс го няма. Замина днес сутринта.
	— А котката демон?
	— Това е _моята_ котка? — натъртих аз. — И не е демон, а богиня. Спаси ни от скорпионите.
	Картър дойде на себе си. Грабна меча и пак го насочи към момичето. Сигурно няма как да не му признаем, че е много упорит.
	— Коя си ти? — попита той настойчиво. — Какво искаш?
	— Казвам се Зия Рашид.
	Тя понаклони глава, сякаш слушаше. Точно тогава като по знак се разтресе цялата сграда. От тавана се посипа прах, а звукът от плъзгащите се скорпиони отзад стана двойно по-силен.
	— Сега пък аз трябва да спасявам жалките ви кожи — допълни малко разочаровано Зия. — Да вървим.


	Вероятно трябваше да откажем, но явно можехме да избираме само между Зия и скорпионите, затова хукнахме след нея.
	Тя подмина пълна със статуи витрина и почука нехайно с вълшебната пръчка по стъклото. По нейна заповед мъничките гранитни фараони и богове от варовик се размърдаха. Скочиха от пиедесталите и се втурнаха през стъклото. Някои размахваха оръжие. Други просто пукаха с каменните кокалчета на пръстите си. Пуснаха ни да минем и се вторачиха в коридора отзад, сякаш очакваха врага.
	— Побързайте — подкани ни Зия. — Тези тук само ще…
	— Ще спечелят време, за да се измъкнем — предположих аз. — Да, чували сме го и друг път.
	— Говориш прекалено много — каза Зия, без да се обръща.
	Идеше ми да се заям с нея. Да ви призная, щях да я сложа на място. Но точно тогава се озовахме в огромно помещение и аз направо онемях.
	— Я! — ахна Картър.
	Не можех да не се съглася с него. Залата беше точно като за „Я!“.
	Беше с размерите на игрище за американски футбол. Едната стена беше от горе до долу от стъкло и гледаше към парка. В средата й, на нещо като подиум имаше възстановена древна сграда. Отпред имаше каменна порта с височина осем метра, а зад нея се виждаха двор и квадратно съоръжение, което беше направено от късове грапав пясъчник с изсечени върху тях изображения на богове, фараони и йероглифи. Отстрани на входа имаше две колони, окъпани в зловеща светлина.
	— Египетски храм — предположих аз.
	— Дендурският — уточни Зия. — Всъщност е построен от римляните…
	— След като те са превзели Египет — намеси се Картър, сякаш съобщаваше радостна вест. — Поръчал го е Август.
	— Да — потвърди Зия.
	— Страхотно, няма що! — промърморих. — Дали да не ви оставя само двамата с някой учебник по история?
	Зия ме погледна свъсено.
	— При всички положения храмът е вдигнат в прослава на Изида и затова има достатъчно сили да отвори врата.
	— И да призове още богове ли? — поинтересувах се.
	Очите на Зия блеснаха гневно.
	— Ако ми отправиш още веднъж такова обвинение, ще ти отрежа езика. Имах предвид врата, през която да се измъкнете оттук.
	Съвсем се обърках, но вече свиквах. Тръгнахме след Зия по стъпалата и минахме през портата на храма.
	В двора нямаше никого, посетителите на музея се бяха разбягали и от това той си изглеждаше доста страшничък. От високото в мен се бяха втренчили огромни богове, изсечени от камък. Навсякъде имаше надписи с йероглифи и аз се притесних, че ако се съсредоточа, ще взема да ги прочета.
	Зия спря на стъпалата пред входа на храма. Вдигна вълшебната пръчка и започна да пише с нея във въздуха. Между колоните припламнаха познати знаци.
	{img:chervenata_piramida_02_sahad.png}
	„_Отвори_“ — същия символ татко беше използвал при Розетския камък. Зачаках нещо да се взриви, но йероглифът просто угасна.
	Зия дръпна ципа на раницата си.
	— Ще постоим тук, докато вратата се отвори.
	— Защо просто не я отворим още сега? — попита Картър.
	— Порталите се отварят само в благоприятно време — обясни Зия. — По изгрев и залез-слънце, в полунощ, при слънчеви и лунни затъмнения, когато планетите се подредят в определени фигури, в мига, когато се роди бог…
	— О, я стига — спрях я аз. — Откъде можеш да знаеш всичко това?
	— Нужни са години, докато запаметиш целия календар — уточни Зия. — Но е лесно да определя кога е следващото благоприятно време: по пладне. След десет и половина минути.
	Тя не си погледна часовника. Запитах се откъде ли знае толкова точно колко е часът, но реших, че това не е най-важният въпрос.
	— Защо да ти вярваме? — попитах. — Доколкото си спомням, ти искаше да ни изкормиш в Британския музей.
	— Така щеше да е по-лесно — въздъхна Зия. — За съжаление началниците ми смятат, че вие може би сте невинни. Затова не мога да ви убия — поне засега. Но не мога да допусна и да попаднете в ръцете на Червения властелин. Ето защо… можете да ми вярвате.
	— Е, убеди ме — рекох. — Стана ми едно такова хубаво и топло.
	Зия бръкна в раницата и извади четири статуетки: мъже с глави на животни, всеки с височина към пет сантиметра. Тя ми ги подаде.
	— Нареди синовете на Хор около нас, по четирите посоки.
	— Моля?
	— Север, юг, изток, запад — изреди тя бавно, сякаш съм малоумна.
	— Знам посоките на компаса! Но…
	— Това тук е север — посочи Зия стъклената стена. — За другото ще се досетиш сама.
	Направих каквото ми беше казала, макар и да не проумявах как ще ни помогнат човечетата. През това време Зия даде на Картър парче тебешир и му заръча да нарисува около нас кръг, с който да съедини статуетките.
	— Вълшебна защита — заяви той. — Татко направи същото в Британския музей.
	— Да — промърморих. — И видяхме колко добре се получи.
	Картър не ми обърна внимание. Какво друго ново? Той толкова искаше да се хареса на Зия, че веднага се хвърли да прави рисунката си върху настилката.
	После Зия извади от раницата още нещо: най-обикновена дървена пръчка като онази, която татко беше използвал в Лондон. Промърмори нещо и пръчката се превърна в двуметров черен жезъл с лъвска глава отгоре. Като го придържаше с едната ръка, тя го завъртя с другата, сякаш е диригентска палка — бях сигурна, че го е направила колкото да се изфука.
	Картър очерта тебеширения кръг точно когато на входа на галерията се появиха първите скорпиони.
	— Колко още ще я чакаме тази врата? — попитах с надеждата, че не ми е проличало колко съм ужасена.
	— Каквото и да става, стойте в кръга — предупреди Зия. — Щом вратата се отвори, просто скочете през нея. И вървете плътно зад мен.
	Тя докосна с жезъла тебеширения кръг, изрече още една дума и кръгът запламтя в наситеночервено.
	Към храма пъплеха стотици скорпиони, от които подът се превърна в жив килим от щипки и жила. После в галерията влезе и жената в кафяво — Серкет. Усмихна ни се студено.
	— Тази тук е богиня, Зия — казах аз. — Победи Баст. Можеш ли изобщо да се надяваш да я разгромиш?
	Тя вдигна жезъла и изсечената лъвска глава лумна в пламъци: малка червена огнена топка, толкова ярка, че освети цялото помещение.
	— Сейди Кейн, аз съм книжник от Дома на живота. Обучена съм да се сражавам с богове.


	12. Скок през пясъчния часовник
	Сейди

	Е, наистина си беше страхотно. Да бяхте видели отнякъде лицето на Картър — той приличаше на превъзбудено пале. /_О, стига си ме ръгал! Така си беше./_
	Но аз бях далеч по-неуверена за госпожица Зия Рашид, известна още като Вижте ме каква съм магьосница, когато войнството скорпиони запъпли към нас. И през ум не ми е минавало, че по света, камо ли пък в Манхатън, има толкова много скорпиони. Светещият кръг около нас ми се видя ненадеждна защита срещу милионите твари, които се катереха една върху друга на множество пластове, и срещу жената в кафяво, която беше още по-ужасна.
	Отдалеч Серкет си изглеждаше нормално, но когато се приближи, видях, че бледата й кожа лъщи като черупката на насекомо. Очите й бяха черни като мъниста. Дългата й тъмна коса беше неестествено гъста, сякаш бе от милион щръкнали пипала. А когато тя отвори уста, отстрани на съвсем човешките й зъби се показаха израстъци, които изплющяха и замърдаха.
	Богинята спря на двайсетина метра и започна да ни оглежда. Изпълнените й с омраза черни очи се впиха в Зия.
	— Дай ми малките.
	Гласът й беше груб и пресипнал, сякаш тя не беше говорила от векове.
	Зия кръстоса жезъла и вълшебната пръчка.
	— Аз съм повелителка на стихиите, Книжнице на Първи ном. Махай се оттук, или ще те унищожа.
	Серкет тракна с израстъци и се ухили със зловеща уста, по която беше избила пяна. Някои от скорпионите й тръгнаха напред, но щом първият се докосна до светещите очертания на защитния кръг, зацвърча и стана на пепел. От мен да го знаете, _нищо_ не вони по-гадно от изпечен скорпион.
	Другите страховити твари преминаха в отстъпление, завъртяха се около богинята и тръгнаха да се качват по краката й. Потреперих, след като забелязах, че се промушват в дрехата й. След няколко секунди всички скорпиони се бяха скрили в кафявите гънки на роклята.
	Въздухът зад Серкет притъмня, сякаш тя хвърляше огромна сянка. После мракът се издигна и прие формата на тежка скорпионска опашка, която се изви на дъга над главата на Серкет. Сетне замахна с изпепеляваща скорост към нас, но Зия вдигна вълшебната пръчка и жилото се плъзна със съсък по върха й от слонова кост. От пръчката се заизвива пара с мирис на сяра.
	Зия насочи към богинята жезъла и обгърна тялото й с огън. Серкет запуши и залитна назад, но огънят угасна почти на мига. Поопърли роклята й и от нея започна да излиза дим, но богинята изглеждаше по-скоро ядосана, отколкото наранена.
	— Дните ти са преброени, магьоснице. Домът на живота е слаб. Властелинът Сет ще опустоши тези земи.
	Зия метна вълшебната пръчка като бумеранг. Тя се удари в приличния на сянка скорпион и се пръсна на ослепителна светлина. Серкет се дръпна рязко назад и извърна очи, а през това време Зия бръкна в ръкава си и извади нещо малко, нещо, което стискаше в юмрук.
	„_Вълшебната пръчка беше за отклоняване на вниманието_ — помислих си аз. — _Магьосническо жонгльорство_.“
	Точно тогава Зия извърши нещо безразсъдно: изскочи от вълшебния кръг — а уж ни беше предупредила да не правим точно това.
	— Зия! — извика Картър. — Вратата!
	Погледнах зад себе си и сърцето ми за малко да спре. Между двете колони при входа на храма имаше отвесен пясъчен тунел, като че ли гледах в гърлото на огромен преобърнат пясъчен часовник. Усещах как ме притегля и дърпа към себе си сякаш с вълшебна гравитация.
	— Няма пък да влизам _там_ — отсякох, но отново блесна светлина, привлякла вниманието ми към Зия.
	Двете с богинята се бяха впуснали в опасен танц. Зия кръжеше и се въртеше с огнения си жезъл — откъдето и да минеше, оставяше след себе си във въздуха следа от пламъци. Не можех да не й го призная: беше почти толкова гъвкава и прелестна както Баст.
	Колкото и да е странно, ми се прииска да помогна. Всъщност едвам се сдържах да не изляза от кръга, за да се хвърля в битка. Поривът беше, разбира се, направо налудничав. Какво можех да направя? Въпреки това обаче чувствах, че не е хубаво и _не мога_ да скоча във вратата, без да съм помогнала на Зия.
	— Сейди! — извика Картър, като ме сграбчи и ме издърпа назад. Без да съм усетила, за малко да прекрача тебеширената черта. — Какви ги правиш?
	Нямах отговор, но се втренчих в Зия и промърморих в нещо като унес:
	— Тя ще пусне ленти. Няма да помогнат.
	— Какво, какво? — не ме разбра Картър. — Хайде, трябва да минем през вратата!
	Точно тогава Зия отвори длан и във въздуха политнаха червени лентички плат — като пипалца. Откъде бях разбрала? Понесоха се като живи — като змийорки във вода — и започнаха да се уголемяват.
	Серкет още наблюдаваше съсредоточено огъня и се мъчеше да се изплъзне на Зия. В началото като че ли не забелязваше лентите, които продължаваха да се удължават, докато не станаха няколко метра. Преброих общо пет, шест, седем. Те се загънаха, закръжиха около Серкет и се пронесоха през скорпиона сянка, сякаш той е безобидна зрителна измама. Накрая се омотаха около тялото на богинята заедно с ръцете и краката. Тя се разпищя, все едно лентите я парят. Свлече се на колене, а скорпионът сянка се разпадна на мастилена мъгла.
	Зия се завъртя за последно и спря. Насочи жезъла към лицето на богинята. Лентите светнаха, а Серкет изсъска от болка и изруга на език, който не знаех.
	— Омотавам те със Седемте ленти на Хатор — заяви Зия. — Пусни жената, в която си се вселила, в противен случай същността ти ще изгори навеки.
	— _Твоята смърт_ ще бъде навеки — изръмжа Серкет. — Ти стана враг на Сет.
	Зия завъртя жезъла и Серкет падна на една страна — гърчеше се и от нея излизаше дим.
	— Няма… да… — изсъска богинята.
	Но точно тогава черните й очи се забелиха и тя застина.
	— Вратата! — предупреди Картър. — Идвай, Зия! Струва ми се, че се затваря.
	Беше прав. Пясъчният тунел като че ли се движеше малко по-бавно. Магията му явно вече не беше толкова силна, за да ни тегли.
	Зия се приближи до повалената Серкет. Докосна я по челото и от устата на богинята се заизвива черен пушек. Тя започна да се преобразява и да се смалява, докато пред нас не изникна съвсем различна жена, омотана в червени ленти. Беше с бяла кожа и черна коса, но иначе не приличаше изобщо на Серкет. Приличаше си… хм, на _човек_.
	— Коя е тази жена? — попитах аз.
	— Серкет се беше вселила в нея — обясни Зия. — Клета простосмъртна, която…
	Тя вдигна стресната очи. Черната мъгла вече не се разсейваше. Отново се сгъстяваше и ставаше по-тъмна, кръжеше и се втвърдяваше.
	— Не може да бъде — ахна Зия. — Лентите са много силни. Серкет _не може_ да се връща към живот, освен ако…
	— Е, връща се — кресна Картър, — а изходът се затваря. Да вървим!
	Не можех да повярвам, че иска да скочи в пясъчна стена, която се носи шеметно, но докато гледах как черният облак приема формата на скорпион, висок колкото двуетажна къща — на много разлютен скорпион, — се реших и аз.
	— Идвам, идвам — извиках.
	— Зия! — кресна Картър. — Хайде!
	— Май си прав — отсъди магьосницата.
	След като се обърна, се завтекохме заедно и се метнахме право в шеметния въртоп.


	13. Лице в лице с пуйката убиец
	Картър

	Аз съм на ред.
	Първо на първо, подмятанията на Сейди, че съм бил като „пале“, са напълно неуместни. Не съм _зяпал_ прехласнато Зия. Просто не съм срещал много хора, които умеят да мятат огнени топки и да се бият с богове. /_Стига си ми правила физиономии, Сейди. Приличаш на Хуфу./_
	Та се метнахме в пясъчния тунел.
	Всичко потъна в мрак. Когато се устремих напред, пак ме присви под лъжичката, сякаш се возя на влакче на ужасите. Шибаше ме горещ вятър, кожата ми пламтеше.
	После тупнах на покрит с плочки студен под, а върху мен се свлякоха Сейди и Зия.
	— _Ох!_ — простенах.
	Първото, което забелязах, бе, че тялото ми е покрито с тънък слой пясък, наподобяващ пудра захар. После очите ми свикнаха с ослепителната светлина. Намирахме се в голяма сграда, в нещо като търговски мол, и около нас се блъскаха тълпи.
	Не… не в мол. Бяхме на двуетажно летище с магазини, много витрини и лъскави метални колони. Навън беше тъмно и така разбрах, че сме в друга часова зона. По високоговорителите кънтяха съобщения на език, който звучеше като арабски.
	Сейди изплю малко пясък.
	— Пу!
	— Идвайте — подкани Зия. — Не можем да стоим тук.
	Изправих се с усилие на крака. Покрай нас на поток се носеха хора — някои в дрехи като на Запад, други в арабски роби и тюрбани. Мина и семейство, което се караше на немски — направо щяха да ни отвеят с куфарите.
	Точно тогава се обърнах и видях нещо, което познах. Насред летището се издигаше копие в естествен размер на древноегипетска лодка, направена от светнали витрини: щанд за парфюми и бижута.
	— Това е летището в Кайро — казах.
	— Да — потвърди Зия. — А сега да вървим!
	— Закъде сме се разбързали? Може ли… може ли Серкет да ни проследи през пясъчната порта?
	Зия поклати глава.
	— Всеки път, когато създават вход, древните останки се нажежават. Трябва да се поохладят, могат да се използват отново чак след дванайсет часа. Но пак трябва да мислим за охраната на летището. Ако не искате да се срещнете с египетските полицаи, тръгвайте веднага с мен.
	Тя ни сграбчи за ръцете и ние тръгнахме да се провираме през навалицата. Сигурно сме приличали на просяци със старовремските дрехи и пясъка, с който бяхме покрити от глава до пети. Всички ни заобикаляха, но никой не се опита да ни спре.
	— Защо сме тук? — попита Сейди.
	— За да видим развалините на Хелиопол — отговори Зия.
	— Вътре в летището ли? — учуди се сестра ми.
	Спомних си нещо, което татко ми беше казвал преди години, и косата ми настръхна.
	— Развалините, Сейди, са под нас. — Погледнах Зия. — Нали?
	Тя кимна.
	— Древният град е бил плячкосан преди векове. Някои от паметниците му, например двете Игли на Клеопатра, са отнесени на друго място. Повечето храмове са разрушени, за да се отвори място за нови постройки. Каквото е останало, е изчезнало под предградията на Кайро. Най-големият участък се намира под това летище тук.
	— И как ще ни помогне това? — попита Сейди.
	Зия отвори с крак един служебен вход. Зад вратата имаше килер за метли. Зия заповяда тихо:
	— _Sahad_.
	Килерът потрепери и изчезна, а на негово място изникнаха каменни стъпала, които водеха надолу.
	— Не _целият_ Хелиопол е в развалини — поясни тя. — Вървете плътно зад мен. И _не докосвайте_ нищо.
	Стълбите сигурно се спускаха десет милиона километра, защото имах чувството, че слизаме цяла вечност. Проходът бе направен за дребосъци. Почти през цялото време трябваше да вървим наведени и да пълзим, а пак си ударих десетина пъти главата в тавана. Светеше само огнената топка в ръката на Зия и от нея по стените подскачаха сенки.
	И друг път съм бил по такива места: проходи вътре в пирамиди, гробници, които татко е открил при археологически разкопки, — и никога не съм ги обичал. Имах чувството, че милионите тонове камък отгоре ще ми изкарат целия въздух от белите дробове.
	Накрая стигнахме дъното. Тунелът се разшири и най-неочаквано Зия спря. След като очите ми посвикнаха, видях защо. Стояхме на ръба на бездна.
	Над нея можеше да се мине само по една дъска. От другата страна имаше вход, а от двете му страни — двама гранитни воини с чакалови глави. Воините бяха кръстосали копията си.
	Сейди въздъхна.
	— Ох, дано няма пак статуи психари.
	— Остави шегите — предупреди я Зия. — Това е входът за Първия ном, най-стария клон на Дома на живота, щабквартира на всички магьосници. Задачата ми беше да ви доведа дотук цели и невредими, но не мога да ви помогна да прекосите пропастта. Всяка магьосница трябва да разчисти пътя си сама и всяка се изправя пред различни опасности.
	Тя погледна Сейди с очакване, от което се подразних. Първо Баст, а сега и Зия — и двете се държаха със Сейди така, сякаш тя притежава свръхспособности. Е, да, вярно е, че успя да отвори вратата на библиотеката, но защо никой не гледаше и мен с очакването да направя някой страхотен фокус?
	Пък и още бях сърдит на Сейди за подмятанията й в музея в Ню Йорк — колко ми било лесно на мен да си пътешествам с татко из цял свят. Тя нямаше и представа колко често ми е идело да възроптая, че постоянно пътувам, колко дни ми се е искало да не съм принуден да се качвам на самолет и да си бъда дете като всички останали — да ходя на училище и да намирам нови приятели. Но не можех да недоволствам. „_Винаги трябва да изглеждам безупречно_“, ми беше казал татко. И той говореше не само за облеклото. Говореше и за поведението ми. След като мама си отиде, татко си нямаше никой друг освен мен. Имаше нужда да бъда силен. Обикновено това не ми пречеше. Обичах татко. Но беше и много трудно.
	Сейди не го разбираше. Лесно й беше на нея. А сега беше център на вниманието, сякаш не аз, а тя бе по-особена. Не беше справедливо.
	Точно тогава чух наум гласа на татко: „Справедливостта означава всички да получават каквото им е нужно. И единственият начин да го получиш, е да направиш така, че това да стане.“
	И аз не знам какво ме прихвана, но извадих меча и тръгнах със сигурна крачка по дъската. Краката ми сякаш се движеха сами и изпреварваха мозъка ми. Помислих си: „_За какво ти трябва да го правиш!_“ Но веднага си отговорих: „_Не, не ни е страх от това тук_“. И гласът не звучеше като моя.
	— Картър! — извика Сейди.
	Аз продължих да вървя. Стараех се да не гледам надолу към зейналата бездна под краката ми, но тя беше толкова огромна, че чак ми се виеше свят. Докато прекосявах пропастта по тясната дъска, имах чувството, че съм някоя от играчките с магнит на дъното, които се въртят и се клатушкат.
	Когато се приближих до отсрещната страна, входът между двете статуи засия като завеса от червена светлина.
	Поех си дълбоко въздух. Червената светлина може би беше портал — точно като пясъчната врата. Ако просто минех достатъчно бързо през нея…
	Точно тогава от тунела се изстреля първият кинжал.
	Мечът ми се раздвижи още преди да съм усетил. Кинжалът щеше да ме прониже в гърдите, но аз успях някак да го отбия с острието и да го запратя в бездната. От тунела изхвърчаха още два кинжала. Никога не съм се славел с добри рефлекси, сега обаче те бяха светкавични. Сниших се, за да избегна първия кинжал, а втория хванах с извитото острие на меча, обърнах го и го запратих обратно в тунела. „_Как, да му се не види, успях?_“
	Стигнах края на дъската и замахнах с меча към червената светлина, която примига и угасна. Очаквах статуите да оживеят, но не се случи нищо. Чуваше се само как кинжалът издрънчава върху камъните на дъното на пропастта далеч долу.
	Входът отново засия. Червената светилна се втвърди на странна форма: птица с височина метър и половина и с човешка глава. Вдигнах меча, но Зия кресна:
	— Недей, Картър!
	Човекоптицата прибра криле. Обточените й с черен молив очи се присвиха — мъжът започна да ме оглежда от горе до долу. На главата му лъщеше красива черна перука, лицето му беше прорязано от дълбоки бръчки. Под устата му беше залепена една от изкуствените сплетени бради на фараоните, която приличаше на обърната назад конска опашка. Мъжът не изглеждаше враждебно настроен, ако не броим това, че около него мигаше червена светлина и че от врата надолу той всъщност бе най-голямата кръвожадна пуйка на света.
	Точно тогава ми хрумна вледеняващата мисъл: птицата е с глава на човек и със същата форма, която си представих, че приемам, докато спях в къщата на Еймъс, а душата ми напусна тялото и се отправи към Финикс. Нямах представа какво означава това, но се уплаших.
	Птицата задраска по пода. После най-неочаквано се усмихна.
	— _Pari, niswa nafeer_ — каза ми, или най-малкото ми прозвуча така.
	Зия ахна. Двете със Сейди вече стояха пребледнели зад мен. Явно бяха успели да се прехвърлят през бездната, без да ги усетя.
	Накрая Зия се окопити. Поклони се на птицата. Сейди последва примера й.
	Съществото ми намигна, сякаш току-що си бяхме казали шега. После изчезна. Червената светлина угасна. Статуите отдръпнаха ръце и махнаха копията пред входа.
	— Това ли беше? — попитах аз. — Какво каза пуйката?
	Зия ме погледна с нещо като страх.
	— Това, Картър, не беше никаква пуйка. Това беше _ba_.
	Бях чувал и друг път татко да употребява думата, но не се сещах какво означава.
	— Поредното чудовище ли?
	— Душа на човек — поясни Зия. — В този случай душа на мъртвец. На магьосник от едно време, който се е завърнал да служи като страж. Такива души охраняват входовете на Дома.
	Тя се взря в лицето ми, сякаш току-що съм получил ужасен обрив.
	— Какво? — попитах настойчиво. — Защо ме гледаш така?
	— А, нищо — отговори тя. — Трябва да побързаме.
	Промуши се покрай мен на ръба на пропастта и се скри в тунела.
	Сейди също се беше втренчила в мен.
	— Добре де — рекох. — Какво каза птицата? Разбра ли?
	Тя кимна смутена.
	— Припознала се е. Явно недовижда.
	— Защо?
	— Защото каза: „Мини, царю честити“.


	След това изпаднах в нещо като унес. Минахме през тунела и влязохме в огромен подземен град със зали и помещения, аз обаче помнех само някакви откъслечни неща.
	Таваните се извисяваха на четири до шест метра и аз нямах усещането, че сме под земята. Във всички зали имаше редици тежки каменни колони, каквито съм виждал по древноегипетските развалини, тези тук обаче бяха в отлично състояние и ярко оцветени, така че да приличат на палми с изсечени от скала зелени клони в горния край, затова ми се струваше, че се разхождам през вкаменена гора. В медни мангали гореше огън. От него не се издигаше дим и миришеше на хубаво, като на пазар за подправки: на канела, на карамфил, индийско орехче и други неща, които не разпознавах. Градът ухаеше като Зия. Дадох си сметка, че тук е нейният дом.
	Видяхме неколцина души, главно по-възрастни мъже и жени. Някои бяха в широки ленени дрехи, други бяха облечени като хората от ново време. Срещнахме някакъв в костюм, който разхождаше черен леопард на каишка, сякаш това си беше съвсем нормално. Друг пък даваше на висок глас заповеди на малко войнство метли, парцали и кофи, които щъкаха напред-назад и чистеха града.
	— Като в онова анимационно филмче — отбеляза Сейди. — Където Мики Маус се опитва да прави магии и метлите все мъкнат вода и я разливат.
	— „Чиракът на магьосника“ — напомни Зия. — Знаеш, че то е заснето въз основа на една египетска приказка, нали?
	Сейди само я погледна. Разбирах я. Идваше й много.
	Минахме през зала със статуи с чакалови глави и мога да се закълна, че те ни следяха с очи. След няколко минути Зия ни преведе през открит пазар — ако можеш да наречеш под земята нещо „открито“ — с десетки сергии, по които се продаваха какви ли не чудесии, например вълшебни пръчици във вид на бумеранг, глинени кукли, които говореха и ходеха, папагали, кобри, свитъци папирус и стотици различни лъскави амулети.
	После минахме по брод тъмна река, която гъмжеше от риба. Помислих я за костур, но после видях стръвните й зъби.
	— Това пирани ли са? — полюбопитствах.
	— Тигрови риби от Нил — уточни Зия. — Като пираните с тази разлика, че могат да достигнат до седем килограма.
	След това вече внимавах повече къде стъпвам.
	Завихме и тръгнахме покрай богато украсена сграда, изсечена от черен камък. По стените бяха изваяни седнали фараони, а входът беше с формата на усукана на кълбо змия.
	— Какво има там? — попита Сейди.
	Надзърнахме и видяхме деца — сигурно към двайсетина, всичките на по шест-десет години, които седяха с кръстосани крака на наслагани на редици възглавници. Бяха се надвесили над медни купички, взираха се съсредоточено в някаква течност и нашепваха тихо. В началото помислих, че е класна стая, но никъде не се виждаше учител и помещението беше осветено само от няколко свещи. Ако се съди от броя празни места, в стаята можеха да се поберат два пъти повече деца.
	— Нашите посветени, учат се да гадаят — каза Зия. — Първи ном трябва да държи връзка със събратята от цял свят. Използваме най-малките за… нещо като свързочници.
	— Значи имате такива бази навсякъде по света?
	— Повечето са много по-малки, но да, имаме.
	Спомних си какво ни е обяснил Еймъс за номите.
	— Египет е Първият ном. Ню Йорк е Двайсет и първият. Кой е последният, Триста и шейсетият?
	— Антарктика — отвърна Зия. — Пращат те там за наказание. Няма друго освен двама-трима премръзнали магьосници и шепа вълшебни пингвини.
	— Вълшебни пингвини ли?
	— Не задавай въпроси.
	Сейди посочи децата вътре.
	— Как става? Виждат изображения върху водата ли?
	— В купичките има дървено масло — уточни Зия. — Но да, виждат разни неща.
	— Съвсем малко са — отбеляза Сейди. — Само толкова ли са посветените в целия град?
	— В целия _свят_ — поправи я Зия. — Преди имаше повече, но… — не се доизказа тя.
	— Преди какво? — попитах аз.
	— А, нищо — отсече мрачно Зия. — Гадаят именно току-що посветените, защото младият ум е по-възприемчив. Обучението на магьосниците започва най-късно, когато те са на десет години… с няколко опасни изключения.
	— Говориш за нас — рекох.
	Тя ме погледна благоговейно и аз разбрах, че още си мисли за това как ме е нарекъл духът птица: царю честити. Изглеждаше съвсем нереално, точно като това, че името на рода ни е вписано в свитъка с „_Кръвта на фараоните_“. Как изобщо беше възможно да съм потомък на царе от древността? А и да бях, със сигурност не бях цар. Нямах си царство. Вече си нямах дори куфар.
	— Чакат ви — напомни Зия. — Идвайте.
	Вървяхме толкова дълго, че чак ме заболяха краката.
	Накрая излязохме на кръстопът. Вдясно имаше няколко тежки бронзови врати с огън от двете страни, а вляво — шестметров сфинкс, изсечен върху стената. Между лапите му се беше сгушила врата, но тя бе зазидана и покрита с паяжини.
	— Прилича на Сфинкса в Гиза — казах аз.
	— Защото се намираме точно под _истинския_ Сфинкс — отвърна Зия. — Онзи тунел там води право при него горе. По-точно, водеше, преди да го запечатат.
	— Но… — Засмятах бързо наум. — Сфинксът се намира на колко… на трийсетина километра от летището в Кайро.
	— Приблизително.
	— Няма как да сме стигнали толкова далеч пеш.
	Зия се усмихна и аз неволно забелязах колко красиви са очите й.
	— На вълшебните места, Картър, разстоянието се мени. Със сигурност вече го знаеш.
	Сейди се прокашля.
	— Защо тогава тунелът е затворен?
	— Археолозите все се навъртаха около Сфинкса — каза Зия. — И копаеха около него. Накрая, през осемдесетте години на XX век, откриха първата част от тунела под Сфинкса.
	— Татко ми е казвал! — рекох. — Но ми е обяснявал, че тунелът е задънен.
	— Да, защото се заехме с това. Не можехме да допуснем археолозите да разберат колко много пропускат. Наскоро най-добрият египетски астролог изказа предположението, че са открити едва трийсет на сто от останките на Древен Египет. Истината е, че са намерени само десет на сто, и то не _най-интересните_.
	— Ами гробницата на Тутанкамон? — възразих аз.
	— На онзи малолетен фараон ли? — завъртя очи Зия. — _Пълна скука_. Не е зле да видиш някои от _хубавите_ гробници.
	Почувствах се малко обиден. Татко ме беше нарекъл на Хауард Картър, човека, открил гробницата на Тутанкамон, затова открай време се чувствах лично свързан с нея. Щом това не беше „хубава“ гробница, как ли изглеждаха хубавите?
	Зия се обърна с лице към бронзовите врати.
	— Това е Залата на епохите.
	Тя долепи длан до печата, върху който се виждаше символът на Дома на живота.
	{img:chervenata_piramida_07_per_ankh.png}
	Йероглифите започнаха да сияят и вратите се отвориха.
	Зия се обърна с много сериозно лице към нас.
	— Предстои ви да се запознаете с Главния лектор. Дръжте се прилично, ако не искате да ви превърнат в насекоми.


	14. За малко да ни убие един французин
	Картър

	През последните два дни се бях нагледал на какви ли не безумия, но Залата на епохите държеше палмата на първенството.
	Двойните редици каменни стълбове подпираха таван, толкова висок, че под него човек можеше да вкара преспокойно цял дирижабъл. В средата имаше трепкащ син килим, който приличаше на вода, а помещението беше толкова дълго, че въпреки яркото осветление не виждах края му. Из него като баскетболни топки от хелий се носеха огнени кълбета, които се удряха и удареха ли се, си променяха цвета. Наоколо се рееха и милиони мънички йероглифи, които се сливаха произволно на думи и после се разпадаха.
	Сграбчих два светещи червени крака.
	{img:chervenata_piramida_14_kraka.png}
	Те повървяха, повървяха по дланта ми, после скочиха от нея и се стопиха.
	Но най-странни бяха _експонатите_.
	Не знам как иначе да ги нарека. Между колоните от двете ни страни изникваха образи, които малко по малко ставаха все по-ясни, после отново се размазваха като холограми в пясъчна буря.
	— Елате — подкани Зия. — И не се заглеждайте много.
	Нямаше как да не се заглеждаме. Първите шест-седем метра вълшебните сцени хвърляха в залата златиста светлина. Над океана изгря огненочервено слънце. От водата изникна планина и аз изпитах чувството, че наблюдавам сътворението на света. Из долината на Нил крачеха великани: мъж с черна кожа и глава на чакал, лъвица с окървавени зъби, красива жена с криле от светлина.
	Сейди слезе от килима. Пресегна се като в унес към изображенията.
	— Стой на килима! — грабна я Зия за ръката и я издърпа отново към средата на залата. — Виждаш Епохата на боговете. Никой простосмъртен не бива да се заглежда в тези образи.
	— Но… — примига Сейди. — Това са само картинки, нали?
	— Спомени — уточни Зия, — толкова могъщи, че могат да разрушат ума ти.
	— О — възкликна едва чуто Сейди.
	Продължихме да вървим. Образите станаха сребърни. Видях войски, които влизаха в сражение: египтяни в поли, със сандали и кожени доспехи, които се биеха с копия. Някакъв висок смугъл мъж с червено-бяла броня сложи на главата си двойна корона: Нармер, царят, обединил Горен и Долен Египет. Сейди се оказа права: той наистина приличаше малко на татко.
	— Това тук е Старото царство — предположих аз. — Първата велика епоха в историята на Египет.
	Зия кимна. Докато вървяхме по коридора, видяхме работници, които строяха от камък първата стъпаловидна пирамида. След още няколко крачки пред нас от пустинята при Гиза изникна най-голямата пирамида. Гладките бели камъни, използвани за облицовката й, проблясваха на слънцето. В основата й се бяха струпали десет хиляди работници, които коленичиха пред фараона, а той вдигна ръце към слънцето и освети собствената си гробница.
	— Хуфу — казах аз.
	— Песоглавецът ли? — попита Сейди, изведнъж проявила интерес.
	— Не, фараонът, построил Хеопсовата пирамида — уточних. — Близо четири хилядолетия тя е била най-високата постройка в цял свят.
	Още няколко крачки, и образите станаха от сребърни медни.
	— Средното царство — оповести Зия. — Кърваво време на безредие. Точно тогава Домът на живота достига своята зрялост.
	Сцените започнаха да се менят по-бързо. Загледахме войски в битка, строежи на храмове, кораби по Нил и магьосници, хвърлящи огън. Всяка крачка обхващаше цели столетия, а залата сякаш нямаше край. За пръв път осъзнах колко древен всъщност е Египет.
	Прекосихме още един праг и светлината стана бронзова.
	— Новото царство — предположих. — Последния път, когато Египет е бил управляван от египтяни.
	Зия не каза нищо, но аз видях сцени, които татко ми беше описвал: най-великата жена фараон Хатшепсут, която си слага изкуствена брада и става владетелка на Египет, Рамзес Велики, който предвожда в битка колесниците си.
	Видях как в дворец се дуелират магьосници. Някакъв мъж в опърпана дреха, неподдържана черна брада и диви очи метна на пода жезъла си, който се превърна в змия и погълна десетина други змии.
	На гърлото ми заседна буца.
	— Това…
	— Муса — обясни Зия. — Или Моше, както го нарича народът му. Вие го познавате като Мойсей. Единственият чужденец, който някога е побеждавал в единоборство между магьосници Дома.
	Взрях се в нея.
	— Шегуваш се, нали?
	— Ние не се шегуваме с такива неща.
	Гледката се смени отново. Видях мъж, който беше застанал над маса с бойни фигурки: дървени корабчета, войничета и колесници. Мъжът беше облечен като фараон, но лицето му ми се стори странно познато. Той вдигна очи и като че ли ми се усмихна. Изтръпнал, видях, че е със същото лице както ba, духът с вид на птица, който се бе изправил пред мен на моста.
	— Кой е този човек? — попитах аз.
	— Нектанебо II — отговори Зия. — Последният цар египтянин и последният фараон магьосник. Можел е да придвижва цели войски и да създава и унищожава флоти само като мести фигурките по дъската тук, но накрая това не е било достатъчно.
	Прекрачихме поредната черта и образите затрепкаха в синьо.
	— Това е времето на Птолемей — рече Зия. — Александър Велики е превзел целия познат по онова време свят, включително Египет. Обявил е за фараон своя пълководец Птолемей и така е положил началото на гръцка царска династия, управлявала Египет.
	Частта в залата, посветена на Птолемей и династията му, беше по-малка и в сравнение с другите изглеждаше тъжно. Храмовете бяха по-ниски. Царете и цариците изглеждаха отчаяни, лениви или просто вяли. Нямаше големи битки… освен към края. Видях как римляните нахлуват в град Александрия. Видях и как една жена с тъмна коса и бяла рокля пуска в пазвата си змия.
	— Клеопатра — каза Зия, — седмата царица с това име. Опитала се е да се опълчи срещу мощта на Рим и е загубила. Със самоубийството си е сложила край на последната династия фараони. Египет, тази велика държава, е изчезнала. Домът на живота е оцелял, но бяхме принудени да се укриваме.
	Навлязохме в участък с червена светлина и историята започна да ми се струва позната. Видях как в Египет нахлуват конниците на арабите, после и турците. Как Наполеон навлиза с войската си под сянката на пирамидите. Как идват британците, прокопали Суецкия канал. Как Кайро се превръща постепенно в съвременен град. И как старите развалини остават все по-надълбоко под пясъците на пустинята.
	— От година на година Залата на епохите става все по-дълга, за да обхване историята ни — обясни Зия. — До наше време.
	Бях замаян и забелязах, че сме стигнали края на залата чак когато Сейди ме сграбчи за ръката.
	Пред нас имаше подиум и върху него празен престол — позлатено дървено кресло с резбовани отзад на облегалката овчарска гега и млатило — древните символи на фараона.
	На стъпалото под престола седеше най-старият човек, когото някога съм виждал. Кожата му беше като хартия за печене: кафява, тънка и набръчкана. Бе дребен и беше облечен в широка бяла ленена дреха. През раменете му беше преметната леопардова кожа и той държеше с разтреперана ръка голям дървен жезъл, който — бях сигурен — ще падне всеки момент. Но най-странното беше, че светещите йероглифи във въздуха като че ли идваха от стареца. Около него изникваха многоцветни символи, които се отдалечаваха — сякаш старецът имаше вълшебна машина за сапунени мехури.
	В началото не бях сигурен дори че е жив. Мътните му очи гледаха невиждащо някъде напред. После той се взря в мен и по тялото ми премина електрически ток.
	Старецът не просто ме гледаше. Той ме проучваше сантиметър по сантиметър и проникваше в душата ми.
	„_Скрий се_“, каза нещо вътре в мен.
	Не знаех откъде е дошъл гласът, но стомахът ми се сви. Цялото ми тяло се напрегна, все едно се готвех да ме ударят, и чувството, че ме пронизва електричество, се притъпи.
	Старецът вдигна вежда, сякаш го бях изненадал. Погледна зад себе си и каза нещо на език, който не знаех.
	От здрача излезе втори мъж. Само дето не изпищях. Беше онзи тип, който бе дошъл заедно със Зия в Британския музей — човекът с широката светла дреха и раздвоената брада.
	Брадатият се вторачи в нас със Сейди.
	— Аз съм Дежарден — представи се с френски акцент. — Господарят ми, Главен лектор Искандар, ви поздравява с „добре дошли“ в Дома на живота.
	Не се сетих какво да отговоря, затова, естествено, зададох тъп въпрос:
	— Той наистина е грохнал. Защо не седи на престола?
	Ноздрите на Дежарден се издуха, но старецът, Искандар де, само се засмя и пак каза нещо на онзи, другия език.
	Дежарден побърза да преведе:
	— Господарят каза да ти благодаря, че си забелязал — той _наистина_ е стар. Но престолът е за фараона. Стои празен, откакто Египет падна от Рим. Това е… _comment dit-on_*? Символично. Задачата на Главния лектор е да служи на фараона и да го защитава. Затова седи в подножието на престола.
	[* Как се казваше (фр.). — Б.пр.]
	Погледнах малко притеснен Искандар. Запитах се от колко ли години седи на онова стъпало.
	— Щом вие… щом той разбира английски… на какъв език говори?
	Дежарден изсумтя презрително.
	— Главният лектор разбира много неща. Но предпочита да говори на александрийски гръцки, майчиния си език.
	Сейди се прокашля.
	— Извинявай, на _майчиния_ си език ли каза? Нима Александър Велики не остана в синия участък, във времето преди няколко хилядолетия? Говориш така, сякаш Господарят Саламандър е…
	— Господарят Искандар — изсъска Дежарден. — Проявявай уважение!
	Точно тогава се сетих: в Бруклин Еймъс беше споменал, че има закон, забраняващ на магьосниците да призовават богове — закон, наложен по римско време от Главния лектор… Искандар. Този тук със сигурност беше друг. Може би разговаряхме с Искандар XXVIII?
	Старецът ме погледна в очите. Усмихна се, сякаш знаеше какво точно си мисля. Каза още нещо на гръцки и Дежарден го преведе:
	— Господарят предаде да не се безпокоите. Няма да ви търсим сметка за престъпленията, извършени от вашия род. Поне докато не ви проучим още малко.
	— Хм… благодаря — промълвих.
	— Не се подигравай на великодушието ни, малкият — предупреди Дежарден. — Баща ти е нарушил най-важния ни закон цели два пъти: първия път при Иглата на Клеопатра, когато се е опитал да призове боговете и майка ти е загинала, докато му е помагала. После отново в Британския музей, където има глупостта да използва не друго, а Розетския камък. Сега е изчезнал и чичо ти…
	— Знаете ли какво се е случило с Еймъс? — изпелтечи Сейди.
	Дежарден се свъси.
	— Засега не — призна той.
	— Трябва да го намерите — викна сестра ми. — Нямате ли някаква магия за глобално позициониране, или пък…
	— Издирваме го — прекъсна я Дежарден. — Но вие не се тревожете за Еймъс. Трябва да останете тук. Трябва да бъдете… обучени.
	Останах с впечатлението, че се е канел да изрече друга дума, която не звучи толкова приятно като „обучени“.
	Искандар заговори направо с мен. Гласът му беше добър.
	— Господарят предупреждава, че Демонските дни започват утре по залез-слънце — преведе Дежарден. — Налага се да бъдете държани на сигурно място.
	— Но ние трябва да намерим татко! — възкликнах аз. — На свобода се разхождат опасни богове. Видяхме Серкет. И Сет!
	Щом Искандар чу имената, лицето му помръкна. Старецът се извърна и каза на Дежарден нещо, което прозвуча като заповед. Той възрази. Искандар повтори каквото беше наредил.
	То явно не се хареса на другия мъж, но той се поклони на господаря си. После се извърна към мен.
	— Главният лектор пожела да ви изслуша.
	И аз започнах да му разказвам, а спрях ли да си поема въздух, Сейди продължаваше вместо мен. Най-странното бе, че без да сме се наговаряли, и двамата пропуснахме някои неща. Не споменахме, че Сейди умее да прави магии, нито пък че сме срещнали ba, който ме е нарекъл „цар“. Съвсем буквално не можех да изрека тези неща. И да опитах, гласът в главата ми започваше да нашепва: „Това го пропусни. Мълчи си.“
	След като приключих, погледнах Зия. Тя не каза нищо, но се взря притеснена в мен.
	Искандар нарисува с върха на жезъла си кръг върху стъпалото. Във въздуха се понесоха още йероглифи, които отлетяха.
	След няколко секунди Дежарден започна да нервничи. Пристъпи напред и ни изгледа на кръв.
	— Лъжете. Няма как това да е бил Сет. За да остане в този свят, му трябва силен човек, в когото да се въплъти. Много силен.
	— Виж какво — тросна се Сейди. — Нищо не разбирам от тия дрънканици за въплъщенията, но видях Сет с двете си очи. И вие бяхте в Британския музей — изключено е да не сте го видели. А ако Картър го е срещнал и във Финикс, щата Аризона, значи… — Тя ме погледна подозрително. — Значи може би не е луд.
	— Благодаря, сестричке — промърморих аз, но Сейди съвсем не беше приключила.
	— А колкото до Серкет, тя също си е съвсем истинска! Нашата приятелка, котката ми де, Баст, загина, докато ни защитаваше!
	— Значи признавате, че сте общували с богове — каза хладно Дежарден. — Сега разследването ще протече много по-лесно. Баст не ви е никаква приятелка. Именно боговете са виновни за разгрома на Египет. Забранено е да призоваваме мощта им. Магьосниците са дали обет да не допускат боговете да се намесват в делата на простосмъртните. Трябва да впрегнем всичките си сили, за да се опълчим срещу тях.
	— Баст каза, че страдате от мания за преследване — допълни Сейди.
	Магьосникът стисна юмруци и се разнесе странната миризма на озон, като по време на гръмотевична буря. Настръхнах целият. Зия застана пред нас, докато не се е случило нещо лошо.
	— Господарю Дежарден — примоли се тя, — наистина имаше нещо странно. Уж завързах с лентите богинята на скорпионите, а тя се появи отново почти в същия миг. Не успях да я върна в Дуат — дори със Седемте ленти. Успях само да я извадя за миг от човека, в когото се беше вселила. Може би слуховете за другите бегълци…
	— Какви други бегълци? — попитах аз.
	Тя ме погледна без особено желание.
	— Други богове, много други богове, които нощес са били пуснати на свобода от древните останки и сега се разхождат навсякъде по света. Нещо като верижна реакция…
	— Зия! — тросна се Дежарден. — Това не е информация за разгласяване.
	— Виж какво — намесих се пак, — господарю, господине, както ти харесва… Баст ни предупреди, че това ще се случи. Каза, че Сет ще пусне на свобода още богове.
	— Господарю — примоли се пак Зия, — може би не успях да прогоня Серкет, защото Маат е омаломощена и Сет сее все по-голям хаос.
	— Не ставай за смях — сопна се Дежарден. — Ти, Зия, притежаваш големи умения, но те вероятно не са били достатъчни за такъв сблъсък. Колкото до тези двамата тук, заразата трябва да бъде спряна.
	Зия почервеня. Тя насочи вниманието си към Искандар.
	— Много те моля, господарю. Дай ми шанс с тях.
	— Самозабравяш се — изсъска Дежарден. — Тези двамата са виновни и трябва да се унищожат.
	На гърлото ми заседна буца. Погледнах Сейди. Ако се наложеше да побегнем по дългия коридор, едва ли щяхме да се измъкнем…
	Накрая старецът вдигна очи. Той се усмихна с неподправена обич на Зия. За миг се запитах дали тя не му е прапраправнучка, нещо такова. Той заговори на гръцки, а Зия му се поклони дълбоко.
	Дежарден изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да избухне. Запретна полите на дрехата си и отиде с твърда крачка зад престола.
	— Главният лектор ще разреши на Зия да ви подложи на проверка — изръмжа той. — През това време аз ще се постарая да открия истината… или лъжите… в разказа ви. Ако сте излъгали, ще бъдете наказани.
	Обърнах се към Искандар и постъпих като Зия — поклоних му се. Сейди направи същото.
	— Благодаря, господарю — казах.
	Старецът ме гледа дълго. И този път изпитах чувството, че се опитва да проникне с пърлещи очи право в душата ми — но не ядосано. По-скоро от загриженост. После изпелтечи нещо и аз разбрах две думи: Нектанебо и ba.
	Мъжът разтвори длан и от нея бликна поток светещи йероглифи, които се понесоха на рояк към подиума. Блесна ослепителна светлина и когато отново можех да виждам, подиумът беше празен. Двамата мъже си бяха отишли.
	Зия се извърна с мрачно лице към нас.
	— Ще ви покажа къде ще спите. Утре сутринта започва проверката. Ще видим какви магии знаете да правите и защо сте ги научили.
	Не разбрах какво точно означава това и се спогледах смутен със Сейди.
	— Звучи забавно — престраши се да каже тя. — А ако се провалим?
	Зия я изгледа хладно.
	— Това не е проверка, на която можете да се провалите, Сейди Кейн. Или я издържате, или сте мъртви.


	15. Рожденият ден на един бог
	Сейди

	Заведоха Картър в друго спално помещение и не знам как е спал. Аз обаче не можах да мигна.
	И без това ми беше криво от думите на Зия, че или ще минем проверката, или сме мъртви, а ето че за капак и спалното помещение на момичетата не беше толкова уютно, както къщата на Еймъс. По каменните стени бяха избили капчици влага. От светлината на факлите по тавана играеха зловещи картини на египетски чудовища. Пратиха ме да спя на плаващо легло, а другите момичета, включени в обучението — или, както ги беше нарекла Зия, _посветените_, — бяха много по-малки от мен, затова, още щом възпитателката им каза веднага да заспиват, те се подчиниха в буквалния смисъл на думата. Възпитателката махна с ръка и факлите угаснаха. Тя затвори след себе си вратата и аз чух как ключалката щраква.
	Страхотно, няма що. Затворена като в тъмница в някаква си детска градина.
	Гледах вторачено мрака, докато не чух как другите момичета похъркват. Място не можех да си намеря от една-едничка мисъл: от подтик, от който просто не можех да се отърся. Накрая станах внимателно от леглото и си обух обувките.
	Промъкнах се опипом до вратата. Натиснах дръжката. Както и подозирах — заключено. Изкушавах се да изритам вратата, както Зия беше направила в килера с метлите на летището в Кайро.
	Долепих длан до вратата и прошепнах:
	— _Sahad._
	Ключалката изщрака. Вратата се отвори. Хубав номер.
	Коридорите отвън бяха тъмни и безлюдни. Както личеше, в Първи ном нямаше бурен нощен живот. Прокраднах се в града обратно по пътя, по който бяхме дошли, и не видях по него нищо освен някоя и друга кобра, която пълзеше по пода. След последните два дни дори не трепнах. Мина ми през ума да се опитам да намеря Картър, но не бях сигурна къде са го отвели, пък и, да ви призная, исках да направя това сама.
	След последната ни караница в Ню Йорк вече не знаех какво изпитвам към брат си. Представяте ли си, да ми завижда на живота, при положение че обикаляше с татко света! И имаше безочието да нарича живота ми _нормален_! Е, да, имах няколко приятелки в училище, например Лиз и Ема, но животът ми в никакъв случай не беше песен. И да объркаше нещо, и да се срещаше с хора, които не му бяха симпатични, Картър можеше да замине, и точка по въпроса! А аз не можех да мръдна. Не можех да отговоря на най-прости въпроси като „Къде са майка ти и баща ти?“, „Какво работят вашите?“ и дори „Откъде си?“, без да показвам в какво странно положение съм изпаднала. Открай време си бях _черната овца_. Цветнокожо момиче, американка, която всъщност не бе никаква американка, момиче, чиято майка е умряла, момиче, чиито баща вечно се губи някъде, момиче, което постоянно създаваше по време на час неприятности, момиче, което не може да се съсредоточи и да си научи. След известно време разбираш, че и да се слееш със сивата маса, пак не помага. Щом са решили да ме сочат с пръст, поне да им дам повод. Червени кичури в косата? Защо пък не? Кубинки с училищната униформа? Ама, разбира се. Директорката заявява:
	— Налага се да поговоря с родителите ти, млада госпожице.
	А аз отвръщам:
	— Опитай.
	Картър си нямаше и представа как живея.
	Но стига за това. Важното в случая е, че реших да тръгна и да поразгледам сама и след като на няколко пъти обърквах пътя, накрая открих как да стигна в Залата на епохите.
	Вероятно ще попитате какво съм искала да направя. Със сигурност не исках да се натъквам на онзи французин, Господин Злодейков, или на страшния Господар Саламандър.
	Затова пък наистина _исках_ да видя онези образи, или както ги беше нарекла Зия, _спомени_.
	Отворих бронзовата врата. Залата изглеждаше безлюдна. При тавана не се рееха огнени кълбета. Нямаше и светещи йероглифи. Но между колоните пак трепкаха образи, които хвърляха в залата странна многоцветна светлина.
	Направих със свито сърце няколко крачки.
	Исках да погледна още веднъж Епохата на боговете. Първия път, когато минахме през залата, бях разтърсена от нещо в тези образи. Знаех — Картър си е помислил, че съм изпаднала в опасен транс, а Зия бе предупредила, че от гледките мозъкът ми ще се стопи, но аз имах чувството, че тя просто се опитва да ми вземе страха. Чувствах се свързана с онези образи, сякаш в тях беше заложен отговор, жизненоважни сведения, от които имах нужда.
	Слязох от килима и се приближих до завеса златиста светлина. Видях как пясъчните дюни се местят от вятъра, как се задават буреносни облаци, как по Нил се плъзгат крокодили. Видях огромна зала, пълна с веселящи се хора. Докоснах образа.


	И се озовах в двореца на боговете.
	Около мен се въртяха огромни същества, които приемаха вид ту на хора, ту на зверове, ту се превръщаха в чиста енергия. На престола в средата на помещението се бе разположил мускулест африканец с надиплена черна мантия. Беше с красиво лице и топли кафяви очи. Ръцете му изглеждаха много силни — нищо чудно той да можеше да натроши с тях и камък.
	Другите богове около него празнуваха. Свиреше музика, звук, толкова силен, че въздухът пламтеше. Отстрани на мъжа стоеше красива жена в бяло с издут корем — явно чакаше дете. Очертанията й трептяха и понякога тя сякаш беше с пъстроцветни криле. Сетне се извърна към мен и аз ахнах. Жената бе с лицето на майка ми.
	Май не ме забелязваше. Всъщност не ме забелязваше никой от гостите, докато някой не каза зад мен:
	— Ти призрак ли си?
	Обърнах се и видях красиво момче някъде на шестнайсетина години в черна дреха. Беше със светло лице, но с прелестни кафяви очи като на мъжа върху престола.
	Черната му коса беше дълга и доста разбъркана — направо рошава, — но на мен ми харесваше. Момчето понаведе глава и накрая аз си дадох сметка, че то ме е попитало нещо.
	Опитах се да измисля какво да отговоря. Моля? Здрасти? Ще се ожениш ли за мен? Важното бе да кажа нещо. Но единственото, което успях да направя, бе да поклатя глава.
	— Значи не си призрак, а? — отбеляза то замислено. — В такъв случай да не си _ba_? — То показа с ръка престола. — Гледай, но не се намесвай.
	Кой знае защо, на мен не ми беше чак толкова интересно да гледам престола, но момчето в черно се превърна в сянка и изчезна — така вече нищо не отклоняваше вниманието ми.
	— Изида — каза мъжът на престола.
	Бременната жена се извърна към него и грейна.
	— Господарю Озирис. Честит рожден ден.
	— Благодаря, любов моя. Не след дълго ще ознаменуваме раждането на нашия син, великия Хор! Това негово прераждане ще бъде най-великото дотук. Той ще донесе на света мир и благоденствие.
	Изида хвана мъжа си за ръка. Около тях пак свиреше музика, боговете празнуваха и дори въздухът се въртеше в танца на сътворението.
	Най-неочаквано вратите на двореца се отвориха. Духна топъл вятър, от който факлите засъскаха.
	В залата с решителна крачка влезе мъж. Беше висок и як, почти близнак на Озирис, но с тъмночервена кожа, с мантия с цвят на кръв и с остра брада. Приличаше на човек, освен когато се усмихваше. Тогава зъбите му ставаха като на кръвожаден звяр. Лицето му сякаш трептеше и бе ту човешко, ту като муцуна на вълк. Едвам се сдържах да не изпищя, защото и друг път бях виждала това вълче лице.
	Танците спряха. Музиката заглъхна.
	Озирис стана от престола.
	— Сет — каза той с особен глас. — Защо си дошъл?
	Сет се засмя и напрежението в залата се разсея. Въпреки жестоките очи той имаше прекрасен смях, който изобщо не приличаше на воя, нададен от него в Британския музей. Беше безгрижен и дружелюбен, сякаш беше изключено Сет да е в състояние да навреди на някого.
	— Дошъл съм, разбира се, да отпразнувам рождения ден на брат си! — възкликна той. — И да донеса забавление!
	Показа с ръка зад себе си. В залата влязоха четирима огромни мъже с глави като на вълци, които носеха обсипан със скъпоценни камъни златен ковчег.
	Сърцето ми се разтуптя. Пак в същия ковчег Сет беше затворил баща ми в Британския музей.
	„_Не!_ — идеше ми да изкрещя. — _Не му вярвай!_“
	Но насъбралите се богове започнаха да охкат и да ахкат, възхитени от ковчега, по който бяха изрисувани златни и червени йероглифи, а отстрани имаше нефрит и опали. Мъжете вълци оставиха долу ковчега и аз видях, че той е без капак. Отвътре беше обточен с черен лен.
	— Ковчегът за покой — оповести Сет, — изработен е от най-добрите майстори и в него са вложени най-скъпите материали. Цена няма. Ако някой бог полежи вътре и една-едничка нощ, мощта му ще нарасне десеторно! Мъдростта няма да го подведе никога. Силите няма да го оставят никога. Това е дар — усмихна се той лукаво на Озирис — за _единствения бог_, на когото ковчегът е точно по мярка.
	Лично аз не бих се втурнала към ковчега, но боговете се юрнаха и още малко, да се наредят на опашка. Забутаха се — кой ще стигне пръв при златния ковчег. Някои влязоха в него, но бяха прекалено ниски. Други пък не се побраха в него. И да се опитаха да променят формата си, все не успяваха, сякаш магията на ковчега им пречеше. Той не беше по мярка на никого. Боговете мърмореха и недоволстваха, когато други ги избутваха на пода и бързаха също да пробват.
	Сет се обърна с добродушна усмивка към Озирис.
	— Е, братко, засега нямаме победител. Ще опиташ ли? Могат да успеят само най-добрите богове.
	Очите на Озирис блеснаха. Той очевидно не беше богът на трезвия разум, защото също се беше прехласнал по красивия ковчег. Всички останали богове го загледаха с очакване, а аз осъзнах, че умува дали ще се вмести в ковчега и си мисли какъв невероятен подарък за рождения му ден е той. Дори коварният му брат Сет нямаше друг избор, освен да признае, че Озирис по право е цар на боговете.
	Само Изида изглеждаше притеснена. Тя хвана мъжа си за рамото.
	— Недей, господарю. Сет не носи подаръци.
	— Обиден съм! — възкликна Сет и от гласа му се разбра, че наистина се е засегнал. — Толкова ли не мога да ознаменувам рождения ден на брат си? Толкова ли сме се отчуждили, че не мога дори да се извиня на царя?
	Озирис се усмихна на Изида.
	— Това, скъпа, е само игра. Няма страшно.
	Той стана от престола. Боговете му изръкопляскаха, когато се приближи до сандъка.
	— Всички да приветстват Озирис! — извика Сет.
	Царят на боговете влезе в сандъка и когато само за миг погледна към мен, видях, че е с лицето на баща ми.
	„_Недей_ — помислих си отново. — _Не го прави!_“
	Но Озирис легна в ковчега. Той му беше точно по мярка.
	Боговете го поздравиха с възгласи, но точно преди Озирис да стане от ковчега, Сет плесна с ръце. Над сандъка изникна златен капак, който се стовари отгоре.
	Вбесен, Озирис се разкрещя, но виковете му бяха заглушени.
	Капакът беше пристегнат със златни обръчи. Другите богове се спуснаха да се намесят, появи се дори момчето в черно, което бях видяла преди малко, но Сет се оказа по-бърз. Тропна с крак толкова силно, че каменният под се разтресе. Боговете нападаха като плочки на домино един върху друг. Мъжете вълци извадиха копията и боговете се пръснаха ужасени.
	Сет каза вълшебна дума и сякаш от дън земя изникна врящ котел. Той изля върху ковчега съдържанието си: разтопено олово, което го покри плътно и го запечата — и вероятно нажежи до хиляда градуса и вътрешността.
	— Злодей! — проплака Изида.
	Насочи се към Сет и започна да изрича заклинание, но той вдигна ръка. Изида се извиси във въздуха, хвана се за устата и стисна устни, сякаш я душеше невидима сила.
	— Няма да е днес, прелестна Изидо — измърка Сет. — Днес цар съм аз. И рожбата ти няма да се роди никога.
	Изневиделица от множеството се отскубна друга богиня — стройна жена в синя рокля.
	— Недей, съпруже!
	Спусна се към Сет, който за миг се разсея. Изида се строполи задъхана на пода. Другата богиня викна:
	— Бягай!
	Изида се обърна и хукна.
	Сет се изправи. Мислех, че ще удари богинята в синьо, но той само изръмжа.
	— Глупава жено! На чия страна си?
	Пак тропна с крак и златният ковчег потъна в пода.
	Сет се спусна след Изида. В края на двореца тя се превърна в малка граблива птица и се извиси в небето. Сет разпери демонски криле и се стрелна да я гони.
	Точно тогава аз се превърнах внезапно в птицата. Бях Изида и летях отчаяно над Нил. Усещах зад себе си Сет — приближаваше се все повече. И повече.
	„_Трябва да му се изплъзнеш_ — чух в съзнанието си гласа на Изида. — _И да отмъстиш за Озирис. Да качиш Хор на царския престол!_“
	Точно когато си мислех, че сърцето ми ще се пръсне, усетих на рамото си ръка. Образите се изпариха.
	До мен стоеше старият учител Искандар, беше посърнал. Около него подскачаха светещи йероглифи.
	— Извинявай, че те прекъсвам — подхвана той на съвършен английски. — Но беше на косъм от смъртта.
	Точно тогава краката ми станаха на вода и аз припаднах.


	Когато дойдох на себе си, се бях свила в нозете на Искандар на стъпалата под празния престол. Бяхме сами в залата, в която беше почти тъмно, светеха само йероглифите, които сякаш не спираха да проблясват около Искандар.
	— Добре си се завърнала — рече той. — Пак извади късмет, че се спаси.
	Не бях толкова сигурена. Имах чувството, че са опържили главата ми в олио.
	— Съжалявам — подхванах. — Не исках да…
	— Да гледаш образите ли? И въпреки това го направи. Твоята ba напусна тялото и навлезе в миналото. Не те ли предупредиха?
	— Предупредиха ме — признах си. — Но… бях привлечена от картините.
	— Хмм. — Искандар се загледа невиждащо напред, сякаш си спомняше нещо от далечното минало. — Трудно ще им устоиш.
	— Говориш на съвършен английски — отбелязах.
	Той се усмихна.
	— Откъде знаеш, че е английски? Ами ако говоря на гръцки?
	Надявах се да се шегува, но не можех да кажа със сигурност. Искандар изглеждаше толкова крехък и топъл и въпреки това… сякаш седях до атомен реактор. Имах чувството, че той таи в себе си повече опасности, отколкото ми се иска да узнавам.
	— Нали не си чак толкова стар? — попитах. — В смисъл едва ли помниш времето на Птолемей.
	— Точно толкова стар съм, скъпа. Роден съм по време на царуването на Клеопатра VII.
	— О, я стига.
	— Уверявам те, наистина. Голяма мъка ми е, че станах очевидец на последните дни на Египет, когато онази глупава царица допусна царството ни да бъде превзето от римляните. Аз съм последният магьосник, когото обучиха в Дома на живота, преди той да премине в нелегалност. Много от най-могъщите ни тайни се изгубиха, включително заклинанията, с които учителят ми удължи живота. И до днес магьосниците са дълголетници — понякога живеят столетия, — но аз съм на тази земя от две хилядолетия.
	— Значи си безсмъртен?
	Смехът му прерасна в раздираща кашлица. Той се преви надве и сви длани пред устата си. Исках да помогна, но не знаех как. Йероглифите, които светеха около него, потрепериха и помръкнаха.
	Накрая кашлицата утихна.
	Искандар си пое предпазливо въздух.
	— Едва ли съм безсмъртен, скъпа. Всъщност… — Той не се доизказа. — Но както и да е. За какво беше видението?
	Сигурно не беше зле да си мълча. Не исках да ме превръщат в буболечка заради това, че съм нарушила правилата, а и видението ме беше хвърлило в ужас — особено мигът, когато станах граблива птица. Но видях колко добро е лицето на Искандар и сърце не ми даде да си мълча. Накрая си казах всичко. Е, почти всичко. Пропуснах частта с хубавото момче и да, знам, че е смешно, но се смутих. Бях убедена, че с моето развихрено въображение съм си го измислила, защото беше изключено древноегипетските богове да са чак толкова красиви.
	Известно време Искандар само седеше и почукваше с жезъла по стъпалата.
	— Видяла си, Сейди, събитие от дълбоката древност… как Сет се качва с насилие на египетския престол. Знаеш, скрил е ковчега на Озирис и Изида е тръгнала да го търси надлъж и шир по света.
	— Значи накрая го е върнала?
	— Не точно. Озирис е бил върнат към живот… но само в Подземното царство. Станал е цар на мъртвите. Когато е пораснал, синът им Хор се е опълчил заради престола срещу Сет и е водил много тежки битки. Затова е наричан Отмъстителя. Както ти казах… стара история, но боговете са я повтаряли многократно.
	— Как така са я повтаряли?
	— Те следват определени модели. В някои отношения са повече от предвидими: разиграват през вековете едни и същи вражди и зависти. Менят се само обстановката и хората, в които се въплъщават.
	Пак тези хора, в които боговете се въплъщават. Сетих се за клетницата в Нюйоркския музей, която се беше превърнала в богинята Серкет.
	— В моето видение Изида и Озирис бяха мъж и жена — споделих аз. — Хор беше на път да се роди като техен син. Но Картър ми е разказвал друга история, където и тримата са братя и сестра, деца на небесната богиня.
	— Да — съгласи се Искандар. — Който не познава естеството на боговете, може да се обърка. Те могат да стоят на земята в чист вид най-много няколко мига. Затова трябва да се въплътят в нещо.
	— Искаш да кажеш, в някого.
	— Могат да се въплътят и в предмети със силна енергетика, например в статуи, амулети, паметници, в някои модели автомобили. Но предпочитат човешкия вид. Виждаш, че някои богове притежават огромна мощ, но само хората имат съзидателна жилка, само те могат да променят историята, вместо просто да я повтарят. Хората могат… как ли го казвате днес… да надскочите себе си.
	— Така се изразяваме — потвърдих аз.
	— Да. Съчетанието между творчеството на човека и мощта на бога понякога е доста страшно. При всички положения, когато са дошли за пръв на земята, Озирис и Изида са се въплътили в брат и сестра. Но обикновените простосмъртни, в които боговете се вселяват, не са вечни. Те умират, износват се. По-късно през историята Озирис и Изида са приели други форми: вселили са се в хора, които са били мъж и жена. Хор, който в един живот им е бил брат, през друг се е преродил като техен син.
	— Объркващо е — признах. — И малко грубо.
	Искандар сви рамене.
	— Боговете не възприемат взаимоотношенията така, както ние, човеците. За тях хората, в които се въплъщават, са нещо като дрехи. Затова древните предания изглеждат толкова объркани. Понякога боговете са описани като мъж и жена, друг път като брат и сестра или като родител и дете — в зависимост от хората, в които са се вселили. Самият фараон е наричан жив бог, знаеш го. Египтолозите са на мнение, че това си е чиста пропаганда, но всъщност много често то е било истина в буквалния смисъл на думата. Боговете, най-често Хор, се вселяват в най-великите фараони. Те им вдъхват сила и мъдрост и им дават възможност да превърнат Египет в могъща империя.
	— Но това е хубаво, нали? Защо тогава е противозаконно да позволяваш в теб да се вселява бог?
	Лицето на Искандар помръкна.
	— Боговете имат дневен ред, който е различен от дневния ред на хората, Сейди. Те могат да надделеят над хората, в които са се вселили, да ги изгорят в буквалния смисъл на думата. Затова мнозина от онези, в които боговете се вселяват, умират млади. Тутанкамон, горкото момче, си е отишъл едва деветнайсетгодишен. При Клеопатра VII е още по-страшно. Тя се е опитала да направи така, че в нея да се всели духът на Изида, без да осъзнава какво върши, и това й е размекнало ума. Едно време в Дома на живота са обучавали как да се прави божествена магия. Посветените са могли да усвоят пътя на Хор, на Изида, на Сехмет на много други богове и да се научат да направляват енергията им. В дълбока древност имахме много повече посветени. — Искандар огледа безлюдната зала, сякаш си представяше, че тя е пълна с магьосници. — Някои адепти можеха да призовават само от време на време боговете. Други пък се опитваха да направят така, че духовете на боговете да се вселят в тях… с различен успех. Крайната цел бе да се превърнат в „око“ на бога — съвършено сливане на две души, смъртна и безсмъртна. На пръсти се борят онези, които са го постигали — дори сред фараоните, предопределени за това. Мнозина са се погубили, докато са се опитвали да го направят. — Той вдигна ръка. Дланта му беше с най-дълбоката линия на живота, която бях виждала някога. — Когато накрая Египет бе покорен от римляните, ни стана ясно — на мен поне, — че хората, нашите управници, дори най-могъщите магьосници вече не притежават силна воля, за да подчинят на себе си мощта на боговете. Единствените, които биха могли…
	Той не се доизказа.
	— Какво?
	— Нищо, нищо, скъпа. Разприказвах се прекалено много. Старческа слабост.
	— Става дума за родовете на фараоните, за тяхната кръв, нали?
	Искандар се вторачи в мен. Очите му вече не изглеждаха мътни. Те пламтяха.
	— Ти си прекрасно момиче. Приличаш на майка си.
	Зяпнах го от изненада.
	— Нима си я познавал?
	— То оставаше да не съм я познавал. Учеше тук, както и баща ти. Майка ти… освен че бе блестящ учен, имаше и пророческа дарба. Една от най-трудните разновидности на магията… майка ти беше първата от векове, която я притежаваше.
	— Пророческа дарба ли?
	— Дарбата да вижда бъдещето. Сложна работа, несъвършена, но майка ти видя неща, накарали я да потърси съвет от… от необичайни места, неща, заради които дори аз, старецът, поставих под съмнение някои свои отколешни убеждения.
	Той отново се зарея из Страната на спомените — дори баба и дядо ме вбесяваха, когато го правеха, камо ли пък всесилен магьосник, който притежаваше ценни сведения.
	— Искандар!
	Той ме погледна, донякъде изненадан, сякаш беше забравил, че и аз съм там.
	— Извинявай, Сейди. Та да си дойдем на думата: чака те тежък път, но вече съм сигурен, че трябва да поемеш по него — в името на всички нас. Брат ти ще се нуждае от твоите напътствия.
	Напуши ме смях.
	— Ама как така Картър се нуждае от напътствията ми? В какво? За какъв път говориш?
	— Всичко с времето си. Нещата трябва да следват своя ход.
	Отговори ми като всички възрастни. Опитах се да преглътна огорчението.
	— Ами ако аз имам нужда от напътствия?
	— Зия — отсече без колебание Искандар. — Тя е най-добрата ми ученичка и е благоразумна. Когато му дойде времето, ще знае как да ти помогне.
	— Добре тогава — казах малко разочарована. — Зия.
	— А сега не е зле да си починеш, скъпа. Както личи, и аз мога да го направя най-после.
	Говореше тъжно, но си личеше, че му е олекнало. Не знаех какво има предвид, ала той не ми даде възможност да го попитам.
	— Жалко, че бяхме заедно толкова за кратко — рече Искандар. — Сладки сънища, Сейди Кейн.
	— Ама…
	Той ме докосна по челото. И аз потънах в дълбок сън без сънища.


	16. Как Зия си загуби веждите
	Сейди

	Събудих се от това, че ми лиснаха в лицето кофа ледена вода.
	— Сейди! Ставай! — подкани Зия.
	— Боже мой! — ревнах аз. — Толкова ли се налагаше да го правиш?
	— Не — призна си тя.
	Идеше ми да я удуша, само че бях вир-вода, треперех и не можех да се ориентирам докрай. Колко бях спала? Сякаш само няколко минути, но в спалното помещение нямаше никой. Всички други легла бяха оправени. Момичетата сигурно бяха отишли на сутрешните часове.
	Зия ми метна кърпа и чисти ленени дрехи.
	— Ще се срещнем с Картър в стаята за очистване.
	— А, мерси, току-що ме окъпа. Ако имам нужда от нещо, то това е хубава закуска.
	— Очистването те подготвя за магии. — Зия нарами чантата с фокусите си и разгъна дългия черен жезъл, който беше използвала в Ню Йорк. — Ако се отървеш жива, ще потърсим и храна.
	Беше ми втръснало да ми напомнят, че мога да умра, но въпреки това се облякох и излязох след нея.
	Минахме по поредните безкрайни тунели и се озовахме в помещение с тътнещ водопад. Горе вместо таван имаше улей, който сякаш нямаше свършек. От мрака падаше вода, която се стичаше във фонтан, над петметрова статуя на бог с глава на птица. Как ли му беше името: Троп? Не, Тот. Водата се плискаше по главата му, събираше се в дланите му и се разплискваше в езерцето.
	Картър стоеше до фонтана. Беше облечен в ленени дрехи и носеше работната чанта на татко на рамо и меча, преметнат през гърба му. Беше рошав, сякаш не беше спал добре. Поне не го бяха окъпали с ледена вода. Щом го видях, изпитах странно чувство на облекчение. Спомних си думите на Искандар от предната вечер: „_Брат ти ще се нуждае от твоите напътствия_“.
	— Какво? — попита той. — Гледаш ме странно.
	— А, нищо — побързах да отвърна. — Как спа?
	— Лошо. Аз… ще ти кажа по-късно.
	Дали само ми се стори, или Картър наистина се свъси по посока на Зия? Хммм, някакви любовни терзания между госпожица Магьосницата и брат ми? Казах си, че следващия път, когато останем сами, ще го разпитам най-подробно.
	Зия отиде при един шкаф наблизо. Донесе две керамични чаши, гребна с тях от водата във фонтана и ни ги подаде.
	— Пийте.
	Погледнах Картър.
	— Първо ти.
	— Най-обикновена вода — увери ме Зия, — но пречистена от допира с Тот. Така ще мислиш по-добре.
	Не проумявах как някаква си статуя може да пречиства вода. После се сетих как Искандар ми е казал, че боговете могат да се вселят във всичко.
	Глътнах малко от водата. Веднага изпитах чувството, че съм изпила цяла чаша от силния чай на баба. Мозъкът ми заработи на пълни обороти. Зрението ми се усили. Усетих такъв прилив на сили, че за малко да си глътна и дъвката.
	Картър също отпи от чашата.
	— Уф.
	— А сега татуировките — оповести Зия.
	— Страхотно, няма що! — отвърнах.
	— По езиците — допълни тя.
	— Моля?
	Зия се изплези. Точно по средата на езика й имаше син йероглиф.
	— Фофа е МНааф — опита се да каже с изплезен език. После видя, че е допуснала грешка, и си прибра езика. — Исках да кажа — това е Маат, символът на реда и на хармонията. Ще ви помогне да изричате ясно магиите. Една-единствена грешка със заклинанията…
	— Чакай да се досетя — спрях я аз. — И ще умрем.
	Зия извади от шкафа с ужасите тънка четчица и бурканче синя боя.
	— Не боли. И не е за постоянно.
	— Каква е на вкус? — поинтересува се Картър.
	Зия се усмихна.
	— Изплези се.
	Нека аз отговоря на въпроса на Картър: татуировката беше с вкус на подпалени автомобилни гуми.
	— _Уф!_ — казах и изплюх във фонтана парче „ред и хармония“. — Вече не ми се закусва. Изгубих апетит.
	Зия извади от шкафа кожена торба.
	— На Картър ще му бъде разрешено да задържи комплекта с принадлежности за магии на баща ви, ще получи и нов жезъл и вълшебна пръчица. Най-общо казано, пръчката е за защита, а жезълът — за нападение, но ти, Картър, сигурно ще предпочетеш да използваш _khopesh_.
	— _Khopesh_ ли?
	— Извитият меч — уточни Зия. — Любимото оръжие на стражата на фараона. Може да се използва в бойната магия. Колкото до теб, Сейди, ще ти трябва пълен комплект.
	— Откъде-накъде той ще взима чантата на татко? — възмутих се аз.
	— По-голям е — отвърна тя, сякаш това обясняваше всичко.
	Какво ли друго очаквах!
	Зия ми метна кожената торба. Вътре имаше вълшебна пръчица от слонова кост, жезъл, за който предположих, че се удължава до естествени размери, хартия, мастило, малко връв и хубава буца восък. Не бих казала, че съм останала в див възторг.
	— А защо няма восъчно човече? — попитах. — И аз искам Кнедъл.
	— Ако ми говориш за фигурка, трябва да я направиш сама. Ще бъдеш обучена как, стига да имаш способности. По-късно ще определим в какво ще се специализираш.
	— Да се специализира ли? — учуди се Картър. — В смисъл както Нектанебо се е специализирал в статуите.
	Зия кимна.
	— Той е бил изключителен майстор на магията със статуи. Можел е да направи shabti толкова правдоподобни, че те са приличали на истински хора. И до ден-днешен е ненадминат в статуите… по-добър е може би само Искандар. Но има много други предмети: знахар. Майстор на амулети. Магьосник на животни. Специалист по стихиите. Специалист по бойните магии. Некромант.
	— Гадател ли? — попитах аз.
	Зия ме погледна заинтригувано.
	— Да, макар че те се срещат много рядко. Защо…
	Прокашлях се.
	— И как ще разберем каква е нашата специалност?
	— Много скоро ще се изясни — обеща Зия, — но добрият магьосник знае от всичко по малко и затова ще започнем с проверка на основните умения. Хайде, идвайте в библиотеката.


	Библиотеката на Първи ном приличаше на библиотеката на Еймъс, само че беше сто пъти по-голяма, с кръгли стаи с полици като ниши от всички страни, които сякаш нямаха край и наподобяваха най-големия пчелин в света. Глинените shabti постоянно се появяваха и се скриваха, взимаха някоя кутия със свитъци и после изчезваха, аз обаче не видях никой друг.
	Зия ни заведе при една дървена маса и разгърна върху нея дълъг чист свитък папирус. Взе пръчица за писане и я топна в мастилото.
	— Египетската дума „shesh“ означава „книжник“, „писар“ или „писател“, но има и друг смисъл — „магьосник“. Защото най-общо казано, магията превръща думите в действителност. Ще създадете свитък. Като използвате магията си, ще влеете сили в думите върху хартията. Изречени, думите ще отключат магията.
	Тя подаде пръчицата за писане на Картър.
	— Не разбирам — възрази той.
	— Най-обикновена дума — подсказа му Зия. — Каква да е.
	— На английски ли?
	Тя стисна устни.
	— Щом толкова се налага. Става с всеки език, но е най-добре с йероглифи. Те са езикът на сътворението, на магията, на Маат. Но внимавай.
	Още преди тя да е обяснила докрай, Картър нарисува лесния йероглиф за птица.
	Картинката се нагъна, откъсна се от папируса и отлетя. Пътем пусна върху главата на Картър малко от йероглифа. Не се сдържах и прихнах, толкова смешно гледаше Картър.
	— Грешката на новака — обясни Зия и се свъси — да ми покаже да мълча. — Ако рисуваш символ, който означава живо същество, е разумно да пропуснеш някои подробности, например крило или краката. В противен случай съществото ще оживее от магията, която си насочил към него.
	— И ще се облекчи върху създателя си. — Картър въздъхна и си избърса с малко папирус косата. — Точно заради това восъчната фигурка на татко — Кнедъл, е без крака, нали?
	— Същото правило — съгласи се Зия. — Хайде, опитай още веднъж.
	Той се взря в жезъла й, който беше покрит с йероглифи. Избра най-очевидния и го прерисува върху папируса — символа за огън.
	„Ужас“, помислих си аз. Но думата не оживя — жалко, сигурно щеше да бъде вълнуващо. Просто се разтвори.
	— Продължавай с опитите — подкани Зия.
	— Защо съм толкова уморен? — учуди се Картър.
	Наистина изглеждаше изтощен. По лицето му бяха избили капчици пот.
	— Насочваш магията, която носиш в себе си — обясни Зия. — За мен огънят е лесно нещо. Но за теб това едва ли е най-естествената магия. Пробвай с друго. Призови какво, какво… призови меч.
	Тя му показа как да нарисува йероглифа и Картър го повтори върху папируса. Не се случи нищо.
	— Изречи думата — посъветва Зия.
	— Меч — каза Картър.
	Думата припламна и угасна, а върху папируса се появи нож за масло.
	Аз се засмях.
	— Много яко!
	Картър изглеждаше така, сякаш — аха — и да припадне, но успя да се усмихне. Взе ножа и се закани да ме наръга с него.
	— Като за пръв път много добре — похвали го Зия. — Не забравяй, не ти създаваш ножа. Само го призоваваш от Маат — съзидателната сила на всемира. Йероглифите са шифърът, който употребяваме. Затова се наричат Божествено слово. Колкото по-добър е магьосникът, толкова по-лесно му е да владее словото.
	Затаих дъх.
	— Йероглифите, които се рееха из Залата на епохите. Сякаш се събираха около Искандар. Той сигурно ги е призовавал.
	— Не точно — отвърна Зия. — Присъствието му е толкова силно, че е достатъчно да е в помещението, та езикът на всемира да стане видим. В каквото и да сме се специализирали, ние, магьосниците, се надяваме да станем изразители на Божественото слово — да знаем езика на сътворението така добре, че да създаваме действителността само като говорим, без да използваме свитък.
	— Само като кажем думата „натроши се“ — престраших се да допълня аз. — И вратата да се пръсне на парчета.
	Зия се свъси.
	— Да, но за такова нещо се искат години упражнения.
	— Така ли? Е…
	Видях с крайчеца на окото, че Картър клати глава и ме предупреждава мълком да не говоря.
	— Хм… — изпелтечих. — Някой ден ще се науча да го правя.
	Зия вдигна вежда.
	— Първо трябва да усвоиш йероглифите.
	Вече ми бе дошло до гуша от високомерието й, затова взех пръчицата и написах „огън“ на английски. Зия се наведе и се смръщи.
	— Не е хубаво да…
	Но още преди да се е доизказала, в лицето й блъвна огнен стълб. Аз изпищях, бях сигурна, че съм направила нещо ужасно, но когато огънят угасна, Зия пак си беше там, изглеждаше учудена, а веждите й бяха опърлени и косата отстрани тлееше.
	— Майко мила! — възкликнах. — Извинявай, извинявай. Сега ще умра ли?
	Зия ме гледа колкото сърцето ми да удари три пъти.
	— Сега — оповести. — Според мен сте готови за дуел.


	Минахме през поредния вълшебен тунел, който Зия измагьоса направо върху стената на библиотеката. Влязохме в кръг въртящ се пясък и целите в прах и песъчинки, излязохме от другата страна, пред някакви развалини. Бях почти заслепена от силното слънце.
	— Мразя ги тези портали — промърмори Картър и си изтръска косата от пясъка.
	После се огледа и се ококори от изумление.
	— Луксор! Намира се на колко… на стотици километри южно от Кайро!
	Въздъхнах.
	— И това те изненадва, след като се телепортирахме от Ню Йорк?
	Той беше погълнат да разглежда наоколо и не ми отговори.
	Развалини като развалини, отсъдих аз, въпреки че поне според мен, видиш ли веднъж купчина изронени египетски камъни, можеш да смяташ, че си ги видял всичките. Стояхме на широка улица със зверчета с човешки глави от двете страни, повечето счупени. Зад нас пътят се простираше докъдето поглед стига, отпред обаче свършваше при храм, много по-голям от храма в музея в Ню Йорк.
	Стените бяха високи поне колкото шест етажа. От двете страни на входа на страж стояха големи каменни фараони, а отляво се издигаше самотен обелиск. Както личеше, навремето е имало такъв и отдясно, но сега той беше изчезнал.
	— Луксор е ново име — обясни Зия. — Преди векове тук се е намирал град Тива. Този храм е бил сред най-важните в Египет. Най-доброто място да се упражняваме.
	— Защото вече е разрушен ли? — полюбопитствах аз.
	Зия ме изгледа свъсена — вече й ставаше навик.
	— Не, Сейди, защото и досега в него има много магия. И защото храмът е бил свещен за рода ви.
	— Как така за рода ни? — намеси се и Картър.
	Както обикновено, Зия не обясни. Само ни показа с ръка да тръгваме с нея.
	— Тия грозотии, сфинксовете, не ми харесват — промърморих, докато вървяхме по пътя.
	— Тези грозотии, сфинксовете, са същества на закона и реда — възрази Зия, — закрилници на Египет. Те са на наша страна.
	— Щом казваш.
	Картър ме сръга, докато минавахме покрай обелиска.
	— Да знаеш, че другият, който липсва, е в Париж.
	Завъртях очи.
	— Благодаря, Господин Уикипедия. Мислех, че са в Ню Йорк и Лондон.
	— Тези двата тук са други — уточни Картър, сякаш това ме вълнуваше. — Вторият Луксорски обелиск е в Париж.
	— Жалко, че не съм в Париж — казах. — Там е много по-хубаво, отколкото на това място.
	Минахме през прашен двор, заобиколен от порутени колони и статуи с различни липсващи телесни части. Въпреки това виждах, че навремето мястото си е било доста внушително.
	— Къде са хората? — попитах. — Обед е, зимната ваканция. Би трябвало да има купища туристи.
	Зия направи погнусена физиономия.
	— Обикновено да, има. Насърчих ги няколко часа да не се тълпят тук.
	— Как?
	— Съзнанието на простосмъртните се манипулира лесно.
	Тя се вторачи в мен и аз си спомних как в музея в Ню Йорк ме е принудила да говоря. О, да, направо си просеше да й опърля още веднъж веждите.
	— А сега дуелът — подкани Зия.
	Извади жезъла и нарисува върху пясъка два кръга, които отстояха на десетина метра един от друг. Упъти ме да застана в единия, а Картър прати във втория.
	— Нима се налага да се дуелирам точно с него? — възкликнах аз.
	Стори ми се нелепо. Картър бе проявил само една способност: да призовава ножове за масло и птици, които се облекчаваха върху главата му. Е, да, и да отбива кинжали, както онзи път на моста над пропастта, но все пак… ами ако го наранях? Колкото и да беше дразнещ, не исках да призова, без да искам, символа от къщата на Еймъс и да разкъсам брат си на парчета.
	Картър вероятно си мислеше същото, защото започна да се поти.
	— Ами ако сбъркаме нещо? — попита.
	— Аз ще ви наглеждам как се дуелирате — обеща Зия. — Ще започнем бавно. Побеждава магьосникът, който извади от кръга другия.
	— Но ние не сме обучени — възразих.
	— Човек се учи, като прави нещата — отсече тя. — Това тук, Сейди, не ти е училище. Не можеш да усвоиш магията, като седиш на чин и си водиш записки. Магията се усвоява само като я правиш.
	— Ама…
	— Впрегнете всички сили, които имате — продължи Зия. — Използвайте онова, с което разполагате. Започвайте!
	Погледнах разколебана Картър. „Да _използвам онова, с което разполагам_ ли?“ Отворих кожената торба и погледнах вътре. Буца восък? Вероятно не. Извадих вълшебната пръчка и жезъла. Жезълът веднага се удължи в ръцете ми и стана бял, двуметров.
	Картър пък извади меча, макар и да не си представях какво ще прави с него. Беше малко трудничко да ме удари от десет метра.
	Исках всичко това да приключва по-бързо и вдигнах жезъла — бях видяла, че Зия прави така. Помислих си думата „огън“.
	Около върха на жезъла се разгоря малък пукащ пламък. Огънят в миг блесна, но после зрението ми се замъгли. Пламъкът угасна. Свлякох се на колене, имах чувството, че съм пробягала маратон.
	— Добре ли си? — провикна се Картър.
	— Не — оплаках се аз.
	— Ако тя се свлече в безсъзнание, ще победя ли? — попита брат ми.
	— Млъквай! — креснах му.
	— Внимавай, Сейди — извика Зия. — Взе енергия не от жезъла, а от собствените си запаси. Можеш бързо да изчерпаш магията си.
	Изправих се със залитане.
	— Обясни!
	— В началото на дуела магьосникът прелива от сили, както когато се наядеш хубаво…
	— Изобщо не съм се наяла хубаво — напомних й аз.
	— Всеки път, когато правиш магия — продължи тя, — изразходваш енергия. Можеш да я черпиш от себе си, но трябва да си знаеш границите. В противен случай ще се изчерпаш, че и по-лошо.
	Преглътнах и погледнах тлеещия жезъл.
	— Колко по-лошо?
	— Можеш буквално да изгориш.
	Поколебах се — мислех как да задам следващия въпрос, без да казвам прекалено много.
	— Но аз съм правила магии и преди. Понякога не ме изтощават. Защо?
	Зия откопча амулета около врата си. Метна го във въздуха, той блесна и се преобрази на огромен лешояд. Грамадната черна птица се извиси над развалините. Щом се скри от поглед, Зия протегна ръка и амулетът се появи върху дланта й.
	— Магията може да бъде взета от много места — обясни тя. — Може да бъде заложена в свитъци, вълшебни пръчки и жезли. Особено силни са амулетите. Магията може да се вземе и направо от Маат — прави се с Божественото слово, но е трудно. Или… — Тя се вторачи в мен. — Или да бъде призована от боговете.
	— Защо ме гледаш? — попитах настойчиво. — Не съм призовавала никакви богове. Те сякаш сами ме намират.
	Тя си сложи амулета, но не отговори.
	— Я чакай! — намеси се Картър. — Твърдиш, че това място тук е било свещено за рода ни.
	— Да — съгласи се тя.
	— Но нали тук… — Той се свъси. — Нали всяка година фараоните са провеждали тук празници, нещо такова.
	— Точно така — потвърди Зия. — Фараонът е идвал начело на шествието чак от Карнак в Луксор. Влизал е в храма и се е сливал с боговете. Понякога това е било просто обред. Друг път, с велики фараони като Рамзес… — посочи тя една от огромните разядени статуи.
	— Боговете всъщност са се вселявали в тях — прекъснах я аз — бях си спомнила какво ми е казал Искандар.
	Зия присви очи.
	— А заявяваш, че не знаеш нищо за миналото на рода ви.
	— Чакайте малко — спря ни Картър. — Твърдиш, че сме свързани с…
	— Боговете избират внимателно в кого да се вселят — продължи Зия. — Винаги предпочитат хора от династиите на фараоните. Когато в жилите на един магьосник тече кръвта на две царски династии…
	Спогледах се с Картър. В съзнанието ми изникнаха думите на Баст, че родът ми е предопределен за магия. Еймъс също беше споменал, че и двата ни рода имат сложни взаимоотношения с боговете и че ние с Картър сме най-могъщите деца, раждали се от столетия. Изпитах неприятно чувство, сякаш ме гъделичка боцкащо одеяло.
	— Майка и татко са от различни царски династии — заявих. — Татко… явно е потомък на Нармер, първия фараон. Казах ти, че прилича на онази картинка!
	— Изключено — отсече Картър. — Било е преди пет хилядолетия. — Аз обаче забелязах, че той мисли усилено. — В такъв случай семейство Фауст… — Брат ми се обърна към Зия. — Този двор тук е построен от Рамзес Велики. Нима твърдиш, че родът на мама води началото си от него?
	Зия въздъхна.
	— Само не ми казвай, че майка ви и баща ви не са ви го споменавали. Защо според теб сте толкова опасни за нас?
	— Защото смятате, че в нас са се вселили богове — отвърнах, направо вцепенена. — Заради това ли сте нащрек… само заради нещо, което предците ни от едно време са извършили? Ама че тъпотия.
	— В такъв случай ми докажете! — заяви Зия. — Дуелирайте се — нека видя колко слаба е магията ви!
	Обърна ни гръб, сякаш нямахме никакво значение за нея.
	На мен ми кипна — това бяха двата най-гадни дни в живота ми. Бях изгубила баща си, дома и котката си, бях нападната от чудовища и ми изляха на главата ледена вода. А сега и тази вещица ми обръщаше гръб. Не искаше да ни обучава. Искаше да види колко сме опасни.
	Е, чудо голямо.
	— Хм, Сейди! — извика Картър.
	Явно беше разбрал по лицето ми, че е трудно да ме вразуми.
	Съсредоточих се върху жезъла си. „_Може би не огън. Котките винаги са ме обичали. Може би_…“
	Метнах жезъла право към Зия. Той падна на земята отзад при краката й и тутакси се преобрази на ръмжаща лъвица. Изненадана, Зия се обърна кръгом, но точно тогава всичко се обърка.
	Лъвицата се насочи към Картър и го нападна, сякаш знаеше, че би трябвало да се сражавам с него.
	Разполагах със стотна от секундата, през която си помислих: „_Какво направих?_“.
	После котката се спусна… и очертанията на Картър трепнаха. Той се издигна над земята, заобиколен от златиста холографска обвивка, каквато беше използвала и Баст, с тази разлика, че грамадното му изображение бе на воин с глава на сокол. Картър развъртя меча и воинът сокол направи същото, като разсече лъвицата с трепкащо острие от енергия. Тя се разпадна във въздуха, а жезълът ми изтрака на земята — беше прекършен почти на две.
	Аватарът на Картър проблесна, после също се стопи. Брат ми се свлече на земята и се усмихна.
	— Забавно.
	Не изглеждаше дори уморен. След облекчението, че не съм го убила, си дадох сметка, че също не се чувствам уморена. Всъщност дори имах _повече_ енергия.
	Обърнах се предизвикателно към Зия.
	— Е? Сега е по-добре, нали?
	Лицето й беше пепеляво.
	— Соколът. Той… той призова…
	Но още преди да се е доизказала, по камъните прокънтяха стъпки. На двора изтича невръстно момче — посветен, — което явно беше изпаднало в паника. По прашното му лице се стичаха сълзи. То каза припряно на арабски нещо на Зия. Щом го чу, тя седна тежко на пясъка. Покри лице и раменете й се разтресоха.
	Ние с Картър излязохме от кръговете на схватката и се затекохме към нея.
	— Зия! — възкликна Картър. — Какво се е случило?
	Тя си пое дълбоко въздух и се помъчи да се окопити. Когато погледна към нас, очите й бяха зачервени и мокри. Каза нещо на адепта, който кимна и хукна обратно към мястото, откъдето беше дошъл.
	— Новини от Първи ном — рече задавено момичето. — Искандар…
	Зия не успя да се доизкаже.
	Изпитах чувството, че някой ме е фраснал с грамаден юмрук по стомаха. Сетих се за странните думи на Искандар от _предната вечер_, че най-после и той може да си почине.
	— Умрял е, нали? Искал е да ми каже това.
	Зия ме погледна вторачено.
	— В какъв смисъл е искал да ти каже това?
	— Аз такова… — Понечих да обясня, че предната вечер съм разговаряла с Искандар. После се сетих, че едва ли е добре да го споменавам. — А, нищо. Как е станало?
	— Издъхнал е насън — отвърна Зия. — Болен е… болен е от години, разбира се. Но все пак…
	— Не се притеснявай — намеси се Картър. — Знам, че беше важен за теб.
	Тя избърса сълзите, после се изправи, разтреперана.
	— Вие не разбирате. Следващият по старшинство е Дежарден. Веднага щом го провъзгласят за Главен лектор, той ще нареди да ви екзекутират.
	— Но ние не сме направили нищо — възразих аз.
	Очите на Зия припламнаха от гняв.
	— Още ли не осъзнавате колко сте опасни? Във вас се вселяват богове.
	— Я не ставай за смях — отговорих, но вътре в мен се трупаше неприятно чувство.
	Ами ако беше вярно… не, това беше невъзможно! Пък и как можеше някой, бил той и такъв стар ненормалник и гадняр като Дежарден, наистина да екзекутира деца за нещо, за което те и не подозират?
	— Той ще ми заповяда да ви отведа при него — предупреди Зия — и аз ще бъда принудена да се подчиня.
	— Как така ще се подчиниш? — викна Картър. — Видя с очите си какво стана в музея. Ние не заплашваме никого с нищо. Ако има някой, който да го прави, това е Сет. И ако Дежарден не погледне на нещата сериозно… е, може би и той е част от проблема.
	Зия стисна жезъла си. Бях сигурна, че ще ни опече с кълбо огън, но тя се поколеба.
	— Зия — реших да поема риска. — Снощи Искандар разговаря с мен. Хвана ме да се промъквам в Залата на епохите.
	Тя ме погледна стъписана. Бях сигурна, че разполагам с броени секунди, преди стъписването да се превърне в гняв.
	— Каза ми, че си най-добрата му ученичка — припомних си аз. — Каза и че си благоразумна. Освен това предупреди, че нас с Картър ни чака труден път и ти знаеш как да ни помогнеш, когато му дойде времето.
	Жезълът на Зия тлееше. Очите й приличаха на стъкло, което всеки момент ще се счупи.
	— Дежарден ще ни убие — продължих да упорствам. — Нима според теб Искандар е имал предвид това?
	Преборих до пет, шест, седем. Точно когато бях убедена, че Зия ще ни изгори, тя свали жезъла.
	— Използвайте обелиска.
	— Какво, какво? — попитах.
	— Обелиска при входа, глупачко! Разполагате с пет минути, може би по-малко, след това Дежарден ще заповяда да ви екзекутират. Бягайте и унищожете Сет. Демонските дни започват по залез-слънце. Всички портали ще се затворят. Трябва да стигнете възможно най-близо до Сет, докато това не се е случило.
	— Чакай малко — спрях я аз. — Имах предвид, че и ти трябва да дойдеш с нас и да ни помогнеш! Не можем дори да използваме обелиска, камо ли да унищожим Сет.
	— А аз не мога да предам Дома — отсече Зия. — Вече ви останаха само четири минути. Ако не се справите с обелиска, ще умрете.
	Това ми беше достатъчно, за да се разбързам. Затеглих Картър, но Зия ме повика:
	— Сейди!
	Когато се обърнах, очите й бяха пълни с горчилка.
	— Дежарден ще ми заповяда да тръгна да ви гоня — предупреди тя. — Разбираш ли?
	За съжаление разбирах. Следващия път, когато се срещнехме, щяхме да бъдем врагове.
	Сграбчих Картър за ръката и хукнах.


	17. Неприятно пътуване до Париж
	Картър

	И така, преди да стигна до плодоядните прилепи демони, не е зле да се върна малко назад.
	Нощта, преди да избягаме от Луксор, почти не мигнах — първо, защото напуснах тялото си, после, защото се срещнах със Зия. /_Стига си се подсмихвала, Сейди. Срещнах се не в онзи смисъл на думата./_
	След като угасиха осветлението, се опитах да поспя. Наистина. Дори си сложих главата не на възглавница, а на тъпата вълшебна поставка, която ми дадоха, но и това не помогна. Веднага щом затворих очи, моята ba реши да се поразходи.
	Както и предния път, усетих, че се рея над тялото си и приемам вид на нещо крилато. После течението откъм Дуат ме понесе със скорост, при която всичко се сля на размазано петно. Когато отново можех да виждам, забелязах, че съм се озовал в тъмна пещера. През нея се промъкваше чичо Еймъс, който си светеше със слаба синя светлина, потрепваща на върха на жезъла му. Искаше ми се да го повикам, но бях останал без глас. И аз не знам как той не ме забеляза, все пак се носех само на няколко крачки във вид на светеща птица, но явно бях невидим за него.
	Чичо Еймъс пристъпи напред и най-неочаквано на земята в краката му блесна червен йероглиф. Еймъс извика, ала устата му застина, както беше леко отворена. Около краката му като лиани се омотаха въжета от светлина. Не след дълго Еймъс беше пристегнат целият от червени пипала: стоеше като вкаменен и без да мига, гледаше право напред.
	Опитах се да стигна при него, но продължих да се нося безпомощно на едно място и можех само да го гледам отдалеч.
	Пещерата се огласи от смях. От мрака изникнаха цели пълчища _твари_: жабоци, демони с глави на зверове и още по-странни чудовища, спотаили се в здрача. Дадох си сметка, че са причаквали Еймъс в засада, дебнели са го. Пред тях се появи огнен силует — Сет, но сега очертанията му бяха много по-ясни и този път той не беше с човешки облик. Тялото му беше тънко като върлина, слузесто и черно, а главата му беше като на кръвожаден звяр.
	— _Bon soir_*, Еймъс — подхвана той. — Толкова мило от твоя страна, че дойде. Ще се позабавляваме до насита.
	[* Добър вечер (фр.). — Б.пр.]
	Седнах рязко в леглото — отново бях в тялото си и сърцето ми биеше като обезумяло.
	Еймъс беше заловен в плен. Знаех го със сигурност. Дори още по-лошо… Сет беше разбрал отнякъде, че Еймъс ще дойде. Спомних си какво е казала Баст за змейопардите и как са проникнали те в къщата. Беше обяснила, че някой е обезвредил защитата и че е могъл да го направи само магьосник от Дома на живота. В мен се зароди ужасно подозрение.
	Дълго гледах втренчено мрака и слушах как момченцето до мен повтаря насън заклинания. Накрая вече не издържах, затова отворих вратата, като я изтласках с длан — както бях направил у Еймъс, и се измъкнах навън.
	Тръгнах да се разхождам безцелно из безлюдния открит пазар, да си мисля за татко и Еймъс, да се връщам отново и отново към събитията и да се опитвам да измисля какво съм могъл да направя, за да ги спася, и точно тогава зърнах Зия.
	Тя бързаше през двора, сякаш я гонеха, но онова, което всъщност привлече вниманието ми, беше проблясващият черен облак около нея, сякаш някой я беше покрил с лъскава сянка. Тя стигна при една стена и махна с ръка. Изведнъж се появи врата. Зия погледна притеснена назад и се пъхна вътре.
	Аз, разбира се, я последвах.
	Отидох бързо при вратата. Чувах гласа на Зия вътре, но не разбрах какво казва. После пространството между рамката започна да се втвърдява и отново да се превръща в стена, затова взех мигновено решение. Скочих през отвора.
	От другата страна Зия беше сама и стоеше с гръб към мен. Беше паднала на колене пред каменен жертвеник и напяваше тихо. Стените бяха украсени с древноегипетски рисунки и снимки от ново време.
	Зия вече не беше обгърната от проблясващата сянка, ставаше обаче нещо още по-странно. Смятах да споделя с нея за кошмара, но той съвсем ми изхвърча от главата, когато я видях какво прави. Тя беше долепила длани и ги беше присвила, сякаш държеше птица, после се появи светещо синьо кълбо приблизително с размерите на топка за голф. Без да спира да пее, Зия вдигна ръце. Кълбото полетя нагоре, мина право през тавана и изчезна.
	Шестото чувство ми подсказа, че съм присъствал на нещо, което _не е_ трябвало да виждам.
	Помислих си дали да не се махна от стаята. Само един проблем: вратата вече я нямаше. Нямаше и друг изход. Беше въпрос на време, докато… „Ужас.“
	Може би съм издал някакъв шум. Или в мен се бяха пробудили сетивата на магьосник. Но Зия извади вълшебната пръчка толкова бързо, че не успях да реагирам, и я насочи към мен, а по края на бумеранга затрепкаха пламъци.
	— Здрасти — казах притеснен.
	Гневът върху лицето й беше изместен от изненада, а изненадата — отново от гняв.
	— Какво правиш тук, Картър?
	— Просто си се разхождам. Видях те на двора и…
	— Как така си ме _видял_?
	— Ами… тичаше и се беше загърнала с онова нещо, черно такова, проблясващо…
	— _Видял_ си това? Не може да бъде.
	— Защо? Какво е?
	Тя смъкна вълшебната пръчка и огънят угасна.
	— Не ми е приятно да ме следят, Картър.
	— Извинявай. Реших, че може би си в беда.
	Зия понечи да отговори нещо, но явно се отказа.
	— В беда… не е далеч от истината.
	Седна тежко и въздъхна. От свещите кехлибарените й очи изглеждаха тъмни и тъжни.
	Зия се взря във фотографиите зад жертвеника и аз забелязах, че на някои от тях е снимана тя. Там беше малко босо момиченце, което стоеше пред кирпичена къща и гледаше фотоапарата с презрително присвити очи, сякаш не искаше да го снимат. До тази фотография имаше друга, по-широка, с цяло село на Нил — хора, при каквито татко ме водеше понякога, места, където от две хилядолетия не се бе променило почти нищо. Тълпата селяни се усмихваха и махаха с ръка към фотоапарата, сякаш празнуваха, а Зия се показваше над тях, седнала на раменете на някакъв мъж, явно баща й. Третата снимка беше семейна: Зия се беше хванала за ръцете на майка си и баща си. Това можеше да е всяко семейство на _fellahin_ в Египет, но бащата беше с особено добри блеснали очи — помислих си, че сигурно има чувство за хумор. Лицето на майка й не беше забулено и тя се смееше, сякаш мъжът й току-що бе казал шега.
	— Родителите ти са страхотни — отбелязах. — Това у вас ли е?
	Зия сякаш бе на път да се ядоса, но се овладя. Или просто нямаше сили.
	— Беше у нас. Селото вече не съществува.
	Зачаках — не знаех дали ще събера смелост за въпроси. Двамата със Зия се погледнахме в очите и аз забелязах, че тя решава какво точно да сподели.
	— Баща ми беше селянин — подхвана, — но работеше и за археолозите. В свободното си време обикаляше из пустинята, търсеше древни останки и нови места, подходящи за археологически разкопки.
	Кимнах.
	Това, което Зия описваше, си бе доста разпространено. От векове египтяните припечелваха допълнително по този начин.
	— Една нощ, когато бях на осем години, баща ми намери статуя — обясни тя. — Малка, но много рядка: фигура на чудовище, издялано от камък. Беше заровена в яма заедно с много други скулптури, всичките натрошени. Тази обаче някак се бе запазила. Татко я донесе у нас. Не е знаел… Не е и подозирал, че магьосниците затварят в такива статуи чудовища и духове и ги чупят, за да унищожат същността им. Баща ми донесе в селото ненатрошената статуя… и без да иска, пусна на свобода…
	Гласът й заглъхна. Тя се взря в снимката, на която баща й се усмихваше и я държеше за ръка.
	— Съжалявам, Зия.
	Тя сключи вежди.
	— Намери ме Искандар. Унищожи заедно с другите магьосници чудовището… но закъсня малко. Намериха ме свита на кълбо край огнище сред тръстиките, където ме била скрила майка ми. Бях се спасила само аз.
	Опитах да си представя как е изглеждала, когато Искандар я е намерил: момиченце, което е загубило всичко, сам-само сред разрушеното село. Беше ми трудно да я видя такава.
	— Значи това помещение тук е светилище в памет на семейството ти — предположих. — Идваш в него да почетеш паметта му.
	Зия ме погледна невиждащо.
	— Точно там е лошото, Картър. Не помня нищо. Искандар ми разказа за миналото ми. Даде ми тези снимки, обясни какво се е случило. Но… аз нямам никакъв спомен.
	Понечих да кажа: „Била си само на осем години“. Но се сетих, че и аз съм бил на същата възраст, когато мама е починала и са ни разделили със Сейди. Помнех ясно всичко. Къщата ни в Лос Анджелис и как са изглеждали звездите над задната веранда, откъдето се виждаше океанът. Татко ни разказваше някакви небивалици за съзвездията. После всяка вечер, преди да си легнем, ние със Сейди се гушехме до мама на канапето и си оспорвахме вниманието й, а тя настояваше да не вярваме и на дума от онова, което ни е разказал татко. Обясняваше науката за звездите, говореше за физика и химия, сякаш бяхме нейните студенти. Сега, като се замислех, се питах дали не се е опитвала да ни предупреди: не вярвайте на онези богове и митове. Прекалено опасни са.
	Помнех последния път, когато цялото семейство отидохме в Лондон, колко притеснени изглеждаха в самолета мама и татко. Помнех как татко е дошъл след смъртта на мама в жилището на баба и дядо и ни е съобщил, че е станала злополука. Още преди да е обяснил, разбрах, че се е случило нещо лошо, защото никога дотогава не бях виждал татко да плаче.
	Но място не можех да си намеря, че някои дребни подробности наистина са се заличили: как е миришел парфюмът на мама, как е звучал гласът й. Колкото по-голям ставах, толкова повече се вкопчвах в тези неща. Не си представях да не помня нищо. Как изобщо издържаше Зия?
	— Може би… — Затърсих мъчително точните думи. — Може би ти просто…
	Зия вдигна ръка.
	— Повярвай, Картър. Опитвала съм да си спомня. Безполезно е. Искандар е единственият близък човек, когото някога съм имала.
	— А приятели?
	Тя ме погледна така, сякаш съм употребил чужда дума. Сетих се, че не съм виждал в Първи ном наши връстници. Всички бяха или по-малки, или много по-големи.
	— Нямам време за приятели — обясни Зия. — Пък и, щом посветените навършат тринайсет години, ги пращат в други номове по всички краища на света. Единствена аз останах тук. Обичам да стоя сама. Хубаво е.
	Настръхнах целият. Бях казвал много, много пъти същото, ако ме попитаха какво е да уча вкъщи с татко. Не ми ли липсват приятелите? Не искам ли нормален живот?
	— Обичам да стоя сам. Хубаво е.
	Опитах се да си представя как Зия учи в обикновена гимназия, как запаметява комбинацията на шкафчето си и седи в бюфета. Не успях. Стори ми се, че ще се чувства не по-малко объркана от мен.
	— Знаеш ли какво — подхванах. — След проверката, след Демонските дни, след като всичко се успокои…
	— Няма да се успокои.
	— Ще те заведа в парка.
	Зия примига.
	— В парка ли? Защо?
	— За да се помотаем там — отвърнах. — Ще си купим хамбургери. Ще идем на кино.
	Тя се поколеба.
	— На това ли му викаш „среща“?
	Изражението ми сигурно е било безценно, защото Зия се усмихна.
	— Приличаш на крава, ударена с лопата.
	— Не исках… Смятах само да…
	Тя се засмя и изведнъж ми стана по-лесно да си я представя най-обикновена гимназистка.
	— Ще го чакам с нетърпение този парк, Картър — рече ми. — Ти си или много интересен, или много опасен човек.
	— Хайде да се задоволим с интересния.
	Зия махна с ръка и вратата изникна отново.
	— А сега върви. И внимавай. Следващия път, когато тръгнеш да се разхождаш, може и да не ти провърви толкова.
	На прага се обърнах.
	— Какво беше онова черно бляскаво нещо, Зия?
	Усмивката й помръкна.
	— Магия за невидимост. Могат да я засекат само най-могъщите магьосници. Ти не би трябвало да я забелязваш.
	Тя се взря в мен — чакаше да й отговоря, а аз не можех.
	— Сигурно защото… магията е отслабнала, нещо такова — успях да изпелтеча. — И мога ли да попитам за синьото кълбо?
	Зия се свъси.
	— Какво синьо кълбо?
	— Онова нещо, което пусна и то мина през тавана.
	Тя изглеждаше озадачена.
	— Не проумявам… не знам за какво ме питаш. Може би заради свещите си получил зрителна измама.
	Неловко мълчание. Или Зия ме лъжеше, или полудявах… или… и аз не знам какво. Сетих се, че не съм й казал за видението с Еймъс и Сет, но имах чувството, че за тази вечер и без това съм прекалил.
	— Добре тогава — рекох. — Лека нощ.
	Върнах се в спалното помещение, но дълго не можах да заспя.
	А сега бързо напред към Луксор. Сигурно вече разбирате защо не исках да оставям Зия и защо не вярвах, че тя може да ни причини зло.
	От друга страна, съзнавах, че не ни лъже за Дежарден. Този тип нямаше да му мисли много-много и щеше да ни превърне в охлюви. И това, че Сет е говорил в съня ми на френски… „_Bon soir, Еймъс_.“ Дали беше просто съвпадение… или ставаше нещо _много_ по-страшно?
	При всички положения, след като Сейди ме подръпна за ръката, аз тръгнах с нея.
	Излязохме тичешком от храма и се насочихме към обелиска. Но, иска ли питане, не беше чак толкова просто. Все пак сме от рода Кейн. При нас _никога нищо_ не е просто.
	Точно когато се приближихме до обелиска, чух съсъка на вълшебен портал. От пясъчната вихрушка на стотина метра по пътеката изникна гологлав магьосник в бяла мантия.
	— Побързай — подкани Сейди. Грабнах от чантата жезъла и й го метнах. — Дръж, нали прекърших твоя на две, а аз ще се задоволя с меча.
	— Но аз не знам какво да правя — възрази тя и започна да оглежда внимателно основата на обелиска, сякаш се надяваше да открие тайна ръчка.
	Магьосникът се окопити и изплю пясък. После ни зърна.
	— Стойте!
	— Да бе, да — промърморих. — Ей сега.
	— Париж. — Сейди се извърна към мен. — Каза, че другият обелиск е в Париж, нали така?
	— Да. Хм, не искам да те притеснявам, но ако не побързаш…
	Магьосникът вдигна жезъла си и започна да напява заклинания.
	Аз затърсих опипом ръкохватката на меча. Имах чувството, че краката ми са от масло. Запитах се дали ще успея да призова отново онзи воин, ястреба. Онзи път беше страхотно, но тогава само се дуелирахме. А на изпитанието при моста над бездната, когато бях отбил кинжалите… сякаш не го направих аз. Дотук, извадех ли меча, все се намираше кой да ми помогне: Зия или Баст. Никога не действах съвсем сам. Този път нямаше друг. Беше налудничаво да си въобразявам, че ще спра истински магьосник. Не бях воин. И да знаех нещо за мечове, го бях прочел по книгите: историята на Александър Велики, „Тримата мускетари“, а това не ми помагаше особено! Сейди беше заета при обелиска и аз бях съвсем сам.
	„_Не, не си сам_“, промълви глас вътре в мен.
	„_Страхотно_ — помислих си. — _Съвсем сам и полудял_.“
	Магьосникът се провикна от другия край на широката улица:
	— Служи на Дома на живота!
	Аз обаче останах с впечатлението, че не говори на мен.
	Въздухът между нас потрепери. От двойната редица сфинксове лъхнаха горещи вълни, от които те сякаш се раздвижиха. После видях, че наистина мърдат. Всички сфинксове се пропукаха по средата и от камъка като скакалци, разчупили обвивката, изникнаха призрачни видения. Не всички бяха в добра форма. Духовете, появили се от натрошените статуи, нямаха кой глава, кой крака. Някои куцукаха само на три крака. Но поне десетина от втурналите се в нападение сфинксове бяха в отлично състояние и всички те се приближаваха към нас — бяха с размерите на добермани и бяха от млечнобял дим и гореща пара. Толкоз за твърденията, че сфинксовете били на наша страна.
	— Побързай! — предупредих Сейди.
	— Париж! — извика тя и вдигна жезъла и вълшебната пръчка. — Искам да отида там още сега. Два билета. Първа класа, ако обичате.
	Сфинксовете напредваха. Първият се хвърли към мен и просто ми провървя да го разсека на половина. Чудовището се изпари и се превърна в дим, но остави след себе си гореща вълна, толкова силна, та имах чувството, че лицето ми ще се стопи на мига.
	Към мен заподскачаха още два сфинкса. Десетина други бяха само на няколко крачки от тях. Усетих как пулсът ми тупти на врата.
	Най-неочаквано земята се разтресе. Небето притъмня и Сейди викна:
	— Готово!
	Обелискът пламна с морава светлина и забръмча, толкова беше нажежен. Сейди пипна камъка и изписка. Обелискът я всмука и тя изчезна.
	— Сейди! — креснах аз.
	В мига, когато се разсеях, върху мен се стовариха два от сфинксовете, които ме повалиха на земята. Мечът ми отхвърча. Гръдният ми кош каза: пук, и в гърдите ме проряза болка. От тварите лъхаше непоносима горещина — сякаш ме беше затиснала нажежена фурна.
	Протегнах пръсти към обелиска. Не стигнах само няколко сантиметра. Чувах как другите сфинксове се задават, а магьосникът напява:
	— Дръжте го! Дръжте го!
	Със сетни сили се устремих към обелиска, всяка клетка в тялото ми пищеше от болка. Докоснах с върховете на пръстите основата и светът стана черен.
	Изведнъж усетих, че лежа върху студен мокър камък. Бях се озовал насред голям площад. Валеше пороен дъжд и от ледения въздух разбрах, че вече не съм в Египет. Сейди беше някъде наблизо и крещеше разтревожено.
	Лошата новина: бях довел със себе си двата сфинкса. Единият се отскубна от мен и подгони Сейди. Другият още се беше вкопчил в гърдите ми и ме гледаше втренчено — от гърба му се вдигаше пара в дъжда, а мътните му бели очи бяха на сантиметри от лицето ми.
	Опитах се да се сетя как се казва на египетски „огън“. Може би, ако подпалех чудовището… но мозъкът ми беше задръстен с паника. Отдясно, накъдето беше хукнала Сейди, чух взрив. Надявах се да се е измъкнала, но не бях сигурен.
	Сфинксът раззина паст и оголи мътни остри зъби, които нямаше какво да търсят у един древноегипетски цар. Тъкмо да ме захапе за лицето, когато над него се надвеси тъмен силует, който изкрещя:
	— _Mange_* кифличките!
	[* Изяж (фр.). — Б.пр.]
	„_Съсечи го!_“
	Сфинксът се превърна в пушек и се разнесе.
	Помъчих се да се надигна, но не успях. Сейди дойде при мен, едвам се държеше на крака:
	— Картър! Ужас! Добре ли си?
	Примигах срещу другия човек, който ме беше спасил: висок слаб силует в черен дъждобран с качулка. Какво беше изкрещял: „_Изяж кифличките_“ ли? Какъв пък беше този боен вик?
	Силуетът смъкна дъждобрана и отдолу се показа жена в гащеризон с леопардов десен, която ми се усмихна и ми показа острите си зъбки и жълтите си като лампи очи.
	— Липсвах ли ви? — попита Баст.


	18. Когато плодоядните прилепи освирепеят
	Картър

	Сгушихме се под стряхата на голямо бяло държавно учреждение и загледахме как дъждът се лее по площад „Конкорд“. Беше неприятен ден за посещение в Париж. Зимното небе беше сиво и похлупено, а студеният влажен въздух ме пронизваше чак до костите. Нямаше туристи, нямаше и пешеходци. Всички с капка мозък в главата си си седяха вкъщи край огъня и се наслаждаваха на топла напитка.
	Река Сена вдясно лъкатушеше лениво през града. Паркът Тюйлери в другия край на площада беше забулен в гъста мъгла.
	Насред площада се извисяваше самотният тъмен египетски обелиск. Зачакахме да изскочат още врагове, но те не се появиха. Спомних си как Зия е обяснила, че древните останки трябва да се охладят дванайсет часа, за да бъдат използвани отново. Дано беше права.
	— Мирувай! — каза ми Баст.
	Притисна ръка до гърдите ми и аз се смръщих. Прошепна нещо на египетски и болката ме отпусна бавно.
	— Счупено ребро — оповести тя. — Сега е по-добре, но е хубаво да си починеш поне няколко минути.
	— Ами магьосниците?
	— Засега лично аз не бих се притеснявала от тях. В Дома ще решат, че сте се телепортирали другаде.
	— Защо?
	— Париж е Четиринадесетият ном — щабквартирата на Дежарден. Би било безумие да се опитвате да се скриете на негова територия.
	— Страхотно, няма що — въздъхнах.
	— И амулетите наистина ви защитават като с щит — допълни Баст. — Където и да беше Сейди, щях да я намеря, защото съм обещала да я закрилям. Но амулетите ще ви прикрият от очите на Сет и от други магьосници.
	Сетих се за тъмната стая в Първи ном с децата, които се взираха в купичките дървено масло. Дали сега не ни търсеха? При тази мисъл настръхнах.
	Опитах се да седна и отново се свъсих.
	— Мирувай де — нареди Баст. — Наистина, Картър, не е зле да се научиш да падаш като котка.
	— Ще поработя върху това — обещах аз. — А ти как изобщо си се спасила? Заради „деветте живота“ ли?
	— О, остави я тази смешна легенда. Аз съм _безсмъртна_.
	— Ами скорпионите! — възкликна Сейди, после се приближи и разтреперана, се загърна с дъждобрана на Баст. — Видяхме как те побеждават!
	Баст измърка.
	— Скъпа ми Сейди, наистина се притесняваш за мен. Трябва да отбележа, че съм работила за _много_ деца на фараони, но вие двамата… — Тя беше трогната. — Е, съжалявам, ако съм ви разтревожила. Вярно е, че скорпионите почти сломиха силите ми. Отблъсквах ги възможно най-дълго. После имах енергия колкото да се преобразя отново на Кифличка и да се промъкна в Дуат.
	— Мислех, че не си добра в номера с порталите — рекох аз.
	— Е, Картър, първо, има много начини да влезеш и да излезеш от Дуат. Той се състои от множество различни кръгове и равнища: Бездната, Нощната река, Земята на мъртвите, Земята на демоните…
	— Страхотно! — промърмори Сейди.
	— При всички положения, порталите приличат на врати. Минават през Дуат, за да свържат една част от света на простосмъртните с друга. Да, не съм добра в това. Но аз съм създание на Дуат. Когато съм сама, е относително лесно да се промъкна на най-близкото равнище, за да избягам бързо.
	— Ами ако те бяха убили? — попитах аз. — В смисъл ако бяха убили Кифличка?
	— Тогава щях да бъда прокудена на дъното на Дуат. Все едно да ми сложиш краката в бетон и да ме пуснеш в морето. Щяха да минат години, може би векове, докато събера сили да се върна в света на простосмъртните. За щастие това не се случи. Върнах се веднага, но докато стигна в музея, магьосниците вече ви бяха пленили.
	— Не бяхме точно пленени — възразих аз.
	— Така ли, Картър? Колко време стояхте в Първи ном, преди те да решат да ви убият?
	— Хм, около двайсет и четири часа.
	Баст подсвирна.
	— Станали са по-дружелюбни. Навремето само за няколко минути превръщаха малките богове в прах.
	— Ние не сме… я чакай, как ни нарече?
	Сейди отговори като в унес:
	— Малки богове. Такива сме, нали? Точно заради това Зия беше толкова уплашена от нас, а Дежарден иска да ни убие.
	Баст потупа Сейди по коляното.
	— Винаги си ми била схватлива, скъпа.
	— Чакайте — намесих се аз. — Какво искате да кажете, че в нас са се вселили богове ли? Невъзможно. Все щях да…
	Точно тогава се сетих за гласа в главата си, предупредил ме да се скрия, когато срещнах Искандар. Сетих се за всички неща, за които изведнъж съм придобил умения: например да се бия с меч и да призовавам вълшебни доспехи. Не ги бях учил у дома с татко.
	— Картър — рече Сейди. — Когато Розетският камък се счупи, от него на свобода излязоха пет бога, нали така? Татко се е слял с Озирис. Еймъс ни го каза. Сет… не знам. Той се измъкна. Но ние с теб…
	— Нас ни защитиха амулетите! — Стиснах Окото на Хор около врата си. — Татко каза, че ще ни пазят.
	— Ако останем извън залата, както ни предупреди баща ни — напомни Сейди. — А ние бяхме вътре и гледахме. Искахме да му помогнем. Направо си поискахме могъщество, Картър.
	Баст кимна.
	— Там е цялата разлика. Покана.
	— И оттогава… — Сейди ме погледна плахо, сякаш ме предизвикваше да й се присмея. — Имам чувството, че чувам в главата си глас…
	Вече бях станал вир-вода от студения дъжд. Ако Сейди не се беше намесила, може би щях да отричам още малко онова, което се случваше. Но си помислих за думите на Еймъс, че родът ни е свързан отдавна с боговете. Помислих си и какво ни е казала Зия за нашето родословие: „Боговете избират внимателно в кого да се вселят. Винаги предпочитат потомци на фараоните.“
	— Добре де — признах си. — И аз чувам гласове. Значи или и двамата полудяваме…
	— Амулетите — прекъсна ме Сейди, после извади своя изпод тениската и го показа на Баст. — Това е символ на богиня, нали?
	Отдавна не го бях виждал. Различаваше се от моя. Приличаше ми на ankh или може би на нещо, вързано на сложен възел.
	{img:chervenata_piramida_04_tyet.png}
	— Това е _tyet_ — обясни Баст. — Вълшебен възел. И все пак често го наричат…
	— Възела на Изида — прекъсна я Сейди. Не проумявах откъде го знае, но тя изглеждаше повече от сигурна. — В Залата на епохите видях изображение на Изида, после самата аз се превърнах в нея, опитах да се отскубна от Сет и… о, Боже. Аз _съм Изида_, нали?
	Тя сграбчи тениската си, сякаш искаше да отблъсне от себе си физически богинята. Единственото, което можех да направя, бе да гледам. Сестра ми с нейната проскубана коса на червени кичури, с ленената пижама и кубинките… как изобщо бе възможно да се притеснява, че в нея се е вселила _богиня_? Коя богиня ще я поиска — освен може би богинята на дъвките?
	Макар че всъщност… и аз чувах вътре в себе си глас. Глас, който определено не беше моят. Погледнах си амулета — Окото на Хор. Замислих се за митовете, които знаех: как Хор, синът на Озирис, трябва да отмъсти за баща си, като победи Сет. И в Луксор призовах аватар с главата на сокол.
	Страхувах се да опитам, но все пак си помислих: „_Хор?_“ „_Е, крайно време беше_ — рече другият глас. — _Здравей, Картър_.“
	— О, не — възкликнах, бях изпаднал в паника. — Не, не и не. Някой да донесе отварачка за консерви. В главата ми е заседнал бог.
	Очите на Баст светнаха.
	— Направо с Хор ли общуваш? Отличен напредък!
	— Напредък ли? — ударих се аз по главата. — Разкарайте го от мен.
	„_Успокой се_“, рече Хор.
	— Само не ми казвай да се успокоя!
	Баст се свъси.
	— Не съм ти казвала такова нещо.
	— Говоря му на него — посочих си аз челото.
	— Ужас — проплака и Сейди. — Как да се отърва от нея?
	Баст изсумтя.
	— Първо на първо, Сейди, тя не е цялата в теб. Боговете са много силни. Можем да съществуваме едновременно на много места. Иначе да, духът на Изида се е вселил отчасти в теб. Точно както Картър носи сега в себе си духа на Хор. И, честно казано, и двамата би трябвало да се чувствате поласкани.
	— Да, да, много сме поласкани — отвърнах. — Открай време си мечтая да бъда обсебен.
	Баст завъртя очи.
	— Недей така, Картър, изобщо не си обсебен. Пък и вие с Хор искате едно и също — да победите Сет, точно както преди хилядолетия е направил Хор, след като Сет е убил за пръв път Озирис. Не го ли направиш, баща ти е обречен и Сет ще стане цар на цялата земя.
	Погледнах към Сейди, тя обаче не ми помогна особено. Смъкна рязко амулета от шията си и го метна долу.
	— Изида е проникнала през амулета, нали? Е, аз пък…
	— Лично аз не бих го правила — предупреди Баст.
	Но Сейди извади вълшебната пръчка и смачка амулета. От бумеранга от слонова кост се разлетяха сини искри. Сейди изписка и изпусна пръчката, която вече димеше. По ръката на сестра ми имаше черни следи от изгоряло. На амулета му нямаше нищо.
	— Ох! — възкликна тя.
	Баст въздъхна. Сложи длан върху ръката на Сейди и белезите от изгорено изчезнаха.
	— Казвах ли ти аз! Да, Изида насочва силата си чрез амулета, но сега не е там. Изида си ти. Пък и вълшебните амулети не могат да се унищожат.
	— И какво се очаква да направим? — попита Сейди.
	— Е, като начало Картър трябва да използва силата на Хор, за да победи Сет — отвърна Баст.
	— О, само това ли? — възкликнах. — Съвсем сам?
	— Не, не. Сейди може да помогне.
	— О, страхотно.
	— Ще ви направлявам възможно най-много — обеща Баст, — но накрая ще се наложи вие двамата да се сражавате. Само Хор и Изида могат да победят Сет и да отмъстят за смъртта на Озирис. Така е било преди. Така трябва да бъде и сега.
	— И тогава ще си върнем татко, нали? — попитах аз.
	Усмивката на Баст трепна.
	— Ако всичко мине добре.
	Не ни казваше всичко. Не се изненадвах. Но мозъкът ми беше замъглен и аз не можех и не можех да се досетя какво пропускам.
	Погледнах си ръцете. Не изглеждаха по-различни — по-силни или по-божествени.
	— Щом притежавам могъществото на бог, защо съм толкова…
	— Смотан ли? — довърши вместо мен Сейди.
	— Млъквай — отвърнах. — Защо не мога да използвам по-добре силите си?
	— Нужно е да се упражняваш — заяви Баст. — Ако не искаш да преотстъпиш властта на Хор. Тогава той ще използва формата ти, а ти няма да се безпокоиш за нищо.
	„_Бих могъл_ — каза гласът вътре в мен. — _Остави на мен, аз ще се бия със Сет. Довери ми се.“ „Да бе, да_ — казах. — _Откъде да съм сигурен, че няма да ги оставиш да ме убият и да се въплътиш в друг? Откъде да съм сигурен, че и сега не влияеш върху мислите ми?“ „На твое място нямаше да се съмнявам_ — възрази гласът. — _Избрах те заради възможностите ти, Картър, и защото имаме еднаква цел. Залагам честта си и ако ми позволиш да направлявам_…“
	— Не — отсякох аз.
	Усетих се, че съм го изрекъл на глас и че и Сейди, и Баст ме гледат.
	— Исках да кажа, че няма да преотстъпя властта — поясних. — Тази битка трябва да я водим ние. Баща ни е затворен в сандък. Чичо ни е взет в плен.
	— Как така взет в плен? — учуди се Сейди.
	Стъписан, си спомних, че не съм й споменал за последното кратко пътешествие на своята _ba_. Просто нямаше кога.
	Разказах й най-подробно всичко и тя остана потресена.
	— Божичко, не.
	— Ъхъ — съгласих се. — И Сет говореше на френски, каза „Bon soir.“ Ти, Сейди, предположи, че Сет си е отишъл… както личи, не е. Ако е търсел силен човек, в когото да се въплъти…
	— Дежарден — довърши вместо мен тя.
	Баст изръмжа гърлено.
	— Дежарден беше в Лондон вечерта, когато баща ви счупи Розетския камък, нали? Винаги е бил разкъсван от гняв, от амбиции. В много отношения е точно човекът, в когото да се въплъти Сет. Ако Сет е успял да обсеби телом Дежарден, това означава, че сега Червения властелин контролира човека, натоварен да е Главен лектор на Дома… В името на престола на Ра, Картър, дано грешиш. Налага се вие двамата да усвоите бързо как да използвате силата на боговете. Каквото и да е намислил Сет, той ще го направи на рождения си ден, когато е най-могъщ. Това се пада на третия Демонски ден — след три дни.
	— Но аз вече използвах силата на Изида, нали? — попита Сейди. — Призовах йероглифи. Задействах обелиска в Луксор. Кой го направи, тя или аз?
	— И двете, скъпа — отговори Баст. — Вие с Картър притежавате сами по себе си големи заложби, но могъществото на боговете е ускорило развитието ви и ви е дало допълнителни запаси, от които да черпите. За дни постигнахте онова, за което се искат дълги години обучение. Колкото повече направлявате могъществото на боговете, толкова по-всесилни ще ставате.
	— И толкова по-опасно ще бъде — предположих аз. — Магьосниците ни казаха, че ако в теб се всели бог, можеш да изгориш, това може да те погуби и ти да полудееш.
	Баст впери очи в мен. За миг те станаха като очите на хищник — древни, могъщи, опасни.
	— Не всеки може да приеме в себе си бог, Картър. Вярно е. Но вие и двамата сте потомци на фараони. Съчетавате в себе си два древни рода. Това се случва много рядко и силата на такива хора е огромна. Пък и се заблуждаваш, ако си въобразяваш, че можеш да останеш жив без силата на боговете. Не повтаряй грешката на майка си…
	Баст се спря.
	— Какво? — настоя Сейди. — Какво за майка ни?
	— Не биваше да го споменавам.
	— Казвай го, котко — тросна се сестра ми.
	Опасявах се, че Баст ще вземе да извади ножовете. Но тя само се облегна на стената и се загледа в дъжда.
	— Когато майка ви и баща ви ме пуснаха на свобода от Иглата на Клеопатра, имаше много повече енергия, отколкото очакваха. Баща ви каза заклинанието за призоваване и взривът щеше да го убие на място, ако майка ви не беше хвърлила щит. В онази стотна от секундата предложих да й помогна. Да слеем духовете си и така да помогна да ги защитим. Но тя отказа. Предпочете да използва собствените си запаси…
	— И магия — пророни Сейди.
	Баст кимна натъжена.
	— Когато една магьосница се отдаде докрай на магическото заклинание, няма връщане назад. Ако прекали и вложи повече сила… е, майка ви използва и последната си капчица енергия, за да защити баща ви. Принесе се в жертва, за да го спаси. Буквално…
	— Изгоря — довърших аз. — Зия ни предупреди за това.
	Продължаваше да вали като из ведро. Усетих, че треперя.
	Сейди избърса сълзата върху бузата си. Вдигна амулета и го погледна с омраза.
	— Трябва на всяка цена да спасим татко. Ако той наистина носи в себе си духа на Озирис…
	Тя не се доизказа, но знаех какво си мисли. И аз си представих как съм още малък, как мама ме е прегърнала и двамата стоим на задната веранда в къщата ни в Лос Анджелис. Тя показваше звездите: Полярната, Пояса на Орион, Сириус. После ми се усмихваше и аз имах чувството, че съм по-важен от всички небесни съзвездия. Мама се беше жертвала, за да спаси живота на баща ми. Приложила е такава магия, че буквално е изгоряла. Как изобщо можех да се меря по храброст с нея? Въпреки това бях длъжен да се опитам да спася татко. В противен случай щях да имам чувството, че жертвата на мама е била напразна. И ако спасяхме татко, той може би щеше да оправи нещата и дори да върне мама.
	„_Възможно ли е?_“, попитах Хор, но гласът му мълчеше.
	— И така — отсякох. — Как ще спрем Сет?
	Баст се позамисли, после се усмихна. Стори ми се, че каквото и да предложи тя, няма да ми хареса.
	— Все трябва да има начин да го направите, без да се отдавате докрай на боговете. Има една книга на Тот, рядка книга със заклинания, написана от самия бог на мъдростта. В нея се дават подробности как да победиш Сет. Тя принадлежи на един магьосник, който я смята за безценна. Единственото, което трябва да направим, е да се промъкнем в крепостта му, да я откраднем и да се изнесем преди залез-слънце, още докато можем да създадем портал за Съединените щати.
	— Страхотно — каза Сейди.
	— Я чакайте — спрях ги аз. — Кой магьосник? И къде е крепостта?
	Баст ме изгледа така, сякаш съм доста тъпичък.
	— Хм, пък аз си мислех, че вече сме го изяснили. Дежарден. Къщата му е именно тук, в Париж.


	Щом я видях, намразих още повече Дежарден. Беше огромна и се намираше от другата страна на Тюйлери, на „Рю де Пирамид“*.
	[* Пирамидите (фр.). — Б.пр.]
	— Пирамидите ли! — възкликна Сейди. — Доста очевидно, а?
	— Сигурно не си е намерил къща на улица „Тъп зъл магьосник“ — предположих аз.
	Къщата беше невероятна. Острите кули над оградата от ковано желязо бяха позлатени. Въпреки зимния дъжд в градината имаше какви ли не цветя. Пред нас изникнаха пет етажа със стени от бял мрамор и затворени черни капаци по прозорците, а най-отгоре, на покрива, имаше градина. Бях виждал и царски палати, които са по-малки от тази къща тук.
	Посочих входната врата, която беше боядисана в яркочервено.
	— Червеното не е ли лош цвят в Египет? Цветът на Сет?
	Баст се почеса по брадичката.
	— Сега, след като го спомена, си спомних, че да. Това е цветът на хаоса и разрухата.
	— Пък аз си мислех, че най-лошият цвят е черният — отбеляза Сейди.
	— Не, скъпа. Както обикновено, хората днес са преобърнали всичко. Черното е цветът на плодородната почва, каквато има край Нил. На чернозема можеш да отглеждаш храна. Храната е добро. Затова и черният цвят е добър. Червеното е цветът на пясъка в пустинята. Там не расте нищо. Затова червеното е зло. — Тя се свъси. — Наистина е странно, че Дежарден си е сложил червена врата.
	— Е, вече се вълнувам — промърмори Сейди. — Хайде да почукаме.
	— Сигурно има охрана — възрази Баст. — А също капани. И аларма. Сто на сто на къщата е направена силна магия, така че до нея да не припарват богове.
	— Това по силите ли е на магьосниците? — учудих се аз.
	Представих си голям бидон с пестициди, на който пише „Боготрепач“.
	— Уви, да — отвърна Баст. — Изключено е аз да прекрача неканена прага. Но вие…
	— Мислех, че и ние сме богове — прекъсна я Сейди.
	— Точно това му е красивото — каза Баст. — Като хора, в които са се вселили богове, сте запазили и човешкия си облик. Докато аз съм обсебила изцяло Кифличка, затова аз съм си аз — богиня. А вие сте си… вие. Ясно ли е?
	— Не — признах аз.
	— Предлагам да се превърнете в птици — продължи Баст. — Ще кацнете в градината на покрива и ще проникнете в къщата. Пък и обичам птици.
	— Като начало не знаем как да се превърнем на птици — заявих аз.
	— Лесна работа! Това е и добра проверка как насочвате силата на боговете. И Изида, и Хор имат превъплъщения в птици. Просто си представете, че сте птици, и ще станете такива.
	— Само това ли? — учуди се Сейди. — А ти няма ли да ни изядеш?
	Баст се засегна.
	— Убий я тази мисъл!
	По-добре да не беше изричала думата „убий“.
	— Добре тогава — рекох. — Почваме.
	Помислих си: _„Там ли си, Хор?“ „Какво има пак?“_, отвърна той сприхаво. _„Вид на птица, ако обичаш.“ „А, такава ли била работата. Нали не ми вярваш? А сега опря до помощта ми.“ „Стига де. Направи така, че да стана сокол.“ „Няма ли да се задоволиш и с едно ему?“_
	Реших, че и да говоря, и да не говоря, все тая, затова притворих очи и си представих, че съм сокол. Кожата ми тутакси запари. Едвам си поемах дъх. Отворих очи и ахнах.
	Бях нисък, ама много нисък — някъде до пищялите на Баст. Бях покрит с пера, а краката ми бяха със страшни нокти — изглеждах, горе-долу, като моята ba, но сега наистина бях птица от плът и кръв. Дрехите и чантата ги нямаше, сякаш се бяха стопили сред перата ми. Зрението ми също се беше променило до неузнаваемост. Виждах на сто и осемдесет градуса, с невероятни подробности. Всички листа по всички дървета изпъкнаха. Зърнах на стотина метра една хлебарка, която побърза да се шмугне в канализацията. Виждах всички пори по лицето на Баст, която се извисяваше над мен и се подсмихваше.
	— По-добре късно, отколкото никога — рече тя. — Отне ти близо десет минути, а?
	Моля? Беше ми се сторило, че съм се преобразил само за миг. След това погледнах настрани и видях красива граблива птица, малко по-дребна от мен, с криле с черно на върха и златни очи. И аз не знам как, но разбрах, че е каня — птица каня.
	Канята изграчи: _га-га-га_. Сейди ми се смееше.
	Отворих клюн, но не се чу никакъв звук.
	— Ох, изглеждате много вкусни — облиза се Баст. — Е… исках да кажа красиви, де. Хайде, тръгвайте!
	Разперих величествени криле. Бях успял! Бях се превърнал в благороден сокол, повелител на небето. Оттласнах се от тротоара и политнах право към оградата.
	— _Га-га-га_ — изграчи зад мен Сейди.
	Баст приклекна и започна да издава странни звуци, все едно цвърчеше. „Ужас!“. Имитираше птици. Виждал съм да го правят много котки, които дебнат жертвите си. В миг си представих собствения си некролог: „_Картър Кейн на 14 години, загинал трагично в Париж — изяден от котката Кифличка на сестра му._“
	Разперих криле и след като се оттласнах, ги размахах мощно три пъти и се извисих в дъжда. Сейди полетя точно зад мен. Двамата се понесохме на спирала из въздуха.
	Трябва да призная: беше изумително. Още от малък сънувам как летя и винаги ми е неприятно да се събуждам. Сега не беше сън, не бе и пътешествие на _ba_. Беше си сто процента истинско. Понесох се заедно със студените въздушни течения над парижките покриви. Виждах реката, Лувъра, парковете и дворците. И една мишка — хм!
	„_Стига, Картър_ — скастрих се. — _Не си тръгнал на лов за мишки!_“ Устремих се право към къщата на Дежарден, прибрах криле и се стрелнах надолу.
	Видях градината върху покрива и двойната стъклена врата, през която се влизаше вътре, а гласът в мен каза: „_Не спирай. Това е илюзия. Трябва да проникнеш през направените с магия прегради_.“
	Това беше пълна лудост. Носех се толкова шеметно, че можех като нищо да се фрасна в стъклото и да се превърна в перната палачинка, въпреки това обаче не намалих скоростта.
	Блъснах се право във вратата и минах през нея, сякаш я нямаше. Разперих криле и се приземих на някаква маса. Сейди долетя веднага след мен.
	Бяхме сами насред библиотека. Дотук добре.
	Затворих очи и си помислих, че няма да е зле да приема обичайния си вид. Когато ги отворих отново, си бях предишният Картър, който седеше на маса, облечен в предишните дрехи, и носеше на рамо работната чанта.
	Сейди пак беше каня.
	— Вече можеш да станеш както преди — обясних й.
	Тя понаклони глава и ме погледна озадачено. Изграчи отчаяно.
	Усмихнах се.
	— Какво, не можеш ли? Птица ли ще си стоиш?
	Сейди ме клъвна с изключително остра човка по ръката.
	— Ох! — възроптах аз. — Какво съм ти виновен аз? Не се отказвай от опитите.
	Тя затвори очи и настръхна така, че — аха — и да се пръсне, но пак си остана каня.
	— Няма страшно — уверих я, като се постарах да не се подсмихвам. — Веднъж да се измъкнем оттук, и Баст ще ти помогне.
	— _Га-га-га_.
	— Ти стой тук и пази. Аз ще отида да поразгледам.
	Помещението беше огромно — приличаше повече на истинска библиотека, отколкото на леговище на магьосник. Мебелите бяха от тъмен махагон. По всички стени от пода до тавана имаше библиотеки. Книгите преливаха и по пода. Някои бяха струпани на купчинки по масите или сместени на по-малки лавици. При прозореца имаше фотьойл точно като за Шерлок Холмс — да си седи там и да си пуши лулата.
	Направех ли крачка, и дъсченият под скърцаше, от което се въсех. Не чувах в къщата да има някой, но не исках да рискувам.
	Ако не броим стъклената врата за покрива, се влизаше само през тежка дървена врата, която се заключваше отвътре. Сложих резето. След това подпрях със стол дръжката на вратата. Съмнявах се това да попречи много дълго на магьосниците да проникнат вътре, но ако нещо се объркаше, все щях да спечеля няколко секунди.
	Сякаш цяла вечност търсих по лавиците на библиотеките. Там бяха напъхани какви ли не книги — без азбучен ред, без номерация. Повечето заглавия не бяха на английски. В никоя от книгите нямаше йероглифи. Надявах се да зърна том, върху който с големи златни букви да пише „_Книгата на Тот_“, но де такъв късмет!
	— Как ли изглежда такава книга? — запитах се.
	Сейди извърна глава и ме изгледа. Бях почти сигурен, че ми казва да побързам.
	Съжалих, че тук няма shabti, които, както в библиотеката на Еймъс, да ти носят разни неща — все пак се огледах, и не видях. Или може би…
	Смъкнах чантата на татко от рамото си. Сложих на масата вълшебната му кутия и я отворих. Восъчното човече още си беше там, точно където го бях оставил. Вдигнах го и казах:
	— Помогни ми, Кнедле, да намеря в тази библиотека тук „_Книгата на Тот_“.
	Восъчните му очи се отвориха на мига.
	— И защо да ти помагам?
	— Защото нямаш друг избор.
	— Мразя го този довод! Добре де… дръж ме нависоко. Не виждам лавиците.
	Тръгнах да обикалям с него стаята и да му показвам книгите. Почувствах се голям глупак, задето съм организирал нещо като туристическа обиколка на някаква си восъчна кукла, но вероятно не чак такъв глупак, какъвто се чувстваше Сейди. Тя пак беше във вид на птица: пристъпваше напред-назад по масата и тракаше отчаяно с човка, докато се опитваше да си върне човешкия облик.
	— Чакай малко! — спря ме Кнедъл. — Тази тук е древна… точно отпред.
	Издърпах тънък том, подвързан с лен. Беше толкова мъничък, че сигурно щях да го пропусна, но ето че по корицата имаше йероглифи. Занесох го на масата и го отворих внимателно. Приличаше не толкова на книга, колкото на карта от четири парчета, която се разгъваше така, че видях пред себе си широк дълъг свитък папирус, върху който пишеше нещо почти неразличимо — толкова старо беше.
	Погледнах Сейди.
	— Обзалагам се, че ако не беше птица, щеше да ми го разчетеш.
	Тя се опита да ме клъвне още веднъж, но аз си преместих ръката.
	— Кнедле — казах. — Какъв е този свитък?
	— Заклинание, изгубено във времето — оповести той. — Древни слова с неизразима мощ!
	— Е? — подканих. — Пише ли на него как да победим Сет?
	— Пише нещо много по-важно! Заглавието гласи: „_Книга за призоваване на плодоядни прилепи_“!
	Зяпнах го, смаян.
	— Сериозно ли говориш?
	— Не бих се шегувал за такова нещо.
	— Че на кого му е притрябвало да призовава плодоядни прилепи?
	— _Га-га-га_ — изграчи Сейди.
	Избутах встрани свитъка и пак се заех да търся.
	След десетина минути Кнедъл изписка от радост.
	— Я, виж, виж! Помня я тази рисунка!
	Беше малък маслен портрет в позлатена рамка, закачен в края на една от лавиците в библиотеката. Сигурно беше важен, защото беше с копринени перденца. Портретът беше осветен така, сякаш онзи тип на него се кани да разкаже нещо за призраци.
	— Това не е ли онзи, който играеше Върколака? — попитах, защото по бузите му имаше доста косми.
	— Отвращаваш ме! — заяви Кнедъл. — Това е Жан-Франсоа Шамполион.
	Трябваше да мине известно време, но все пак се сетих кой е това.
	— Човекът, разчел йероглифите по Розетския камък.
	— Разбира се. Брат на бабата на Дежарден.
	Пак погледнах портрета на Шамполион и долових приликата. И двамата бяха с блеснали черни очи.
	— Брат на баба му ли? Но тогава излиза, че Дежарден е…
	— На около двеста години — потвърди Кнедъл. — Пак си е младичък. Знаеш ли, че след като е разчел йероглифите, Шамполион е изпаднал за пет дни в кома? Превърнал се е в първия човек извън Дома на живота, успял да отключи магията им, и това за малко да го погуби. Привлякъл е, естествено, вниманието на Първи ном. Починал е, преди да е успял да се присъедини към Дома на живота, но Главният лектор е приел потомците му за обучение. Дежарден се гордее много със семейството си… но си е и докачлив, защото е новоприобщен.
	— Заради това, значи, не се е разбирал със семейството ни — предположих аз. — Ние все пак сме… с древно потекло.
	Кнедъл се изхили.
	— Ами това, че баща ти счупи Розетския камък? Дежарден сигурно го е приел като обида към семейната чест! Само да беше видял как спорят в тази стая тук господарят Джулиъс и Дежарден!
	— Значи си идвал и друг път тук?
	— Много пъти! Бил съм навсякъде. Знам всичко.
	Опитах се да си представя как татко и Дежарден спорят тук. Не беше трудно. Щом Дежарден мразеше семейството ни, щом боговете имаха склонност да се заселват в хора, споделящи целите им, си беше съвсем логично Сет да се опита да се слее с французина. И двамата ламтяха за власт, и двамата преливаха от омраза и гняв, и двамата искаха да ни направят със Сейди на пихтия. И щом сега Сет направляваше тайно Главния лектор… Отстрани по лицето ми се застича капка пот. Исках да се махна от тази къща.
	Най-неочаквано под нас се чу трясък, сякаш някой затваря врата на долния етаж.
	— Покажи ми къде е „_Книгата на Тот_“ — заповядах на Кнедъл. — Бързо!
	Докато вървяхме покрай лавиците на библиотеката, Кнедъл стана топъл в ръката ми и аз се притесних да не се разтопи. Той не спираше да обсъжда книгите.
	— Охо, „_Как да овладеете петте стихии_“!
	— Тази ли ни трябва? — попитах аз.
	— Не, но е хубава. В нея пише как да укротиш петте основни стихии във вселената: земя, въздух, вода, огън и сирене!
	— Какво сирене?
	Той се почеса по восъчната глава.
	— Ами да, почти съм сигурен, че е петата стихия. Но ти продължавай нататък!
	Обърнахме се към следващата лавица.
	— Не — оповести Кнедъл. — Не. Скука. Скука. Я, Клайв Къслър*! Не. Не.
	[* Съвременен американски писател (роден 1931 г.), автор на трилъри. — Б.пр.]
	Тъкмо да се отчая, когато той възкликна:
	— Ето я!
	Замръзнах на място.
	— Къде?
	— Синята книга със златното по края — обясни Кнедъл. — Онази, която е…
	Извадих я и цялото помещение се разтресе.
	— … с капан — продължи Кнедъл.
	Сейди се разпищя като попарена. Обърнах се и видях, че полита. От тавана с шеметна скорост се стрелна нещо мъничко и черно. Сейди се сблъска с него във въздуха и черното нещо изчезна в устата й.
	Още преди да съм осъзнал колко е гнусно, долу ревнаха аларми. От тавана западаха още черни нещица, които сякаш се множаха във въздуха и се носеха на вихрушка от козина и криле.
	— Ето ти го отговора — каза ми Кнедъл. — Дежарден е решил да призове плодоядните прилепи. Тръгнеш ли да вадиш книги, които не бива да се пипат, и те връхлита напаст от плодоядни прилепи. Точно те са капанът.
	Тварите ми се нахвърлиха, сякаш съм зряло манго: пикираха към лицето ми, вкопчваха се с остри нокти в ръцете ми. Стиснах книгата и хукнах към масата, но не виждах почти нищо.
	— Махай се оттук, Сейди! — ревнах.
	— ГРА! — изграчи тя — надявах се това да означава „да“.
	Намерих работната чанта на татко и натиках вътре книгата и Кнедъл. Вратата на библиотеката се разтресе. Някой изкрещя на френски.
	„Време е за птицата, Хор — помислих си отчаян. — И _нека не е птица ему_, много те моля!“
	Хукнах към стъклената врата. В последния момент усетих, че летя — отново бях сокол, устремил се към студения дъжд. С шестото чувство на хищник усетих, че ме преследват някъде към четири хиляди освирепели плодоядни прилепа.
	Соколите обаче са бързи като стрела. След като излязох навън, се насочих на север с надеждата да отклоня прилепите от Сейди и Баст. Изплъзнах им се лесно, но и внимавах да не се отдалечавам много, иначе те щяха да се откажат. После описах шеметно малък кръг и се понесох обратно към Сейди и Баст, към които се спуснах със сто и петдесет километра в час.
	Баст ме погледна изненадана, когато тупнах на тротоара, препънах се и отново се превърнах в човек. Сейди ме хвана за ръката и чак тогава забелязах, че и тя си е върнала обичайния вид.
	— Беше ужасно! — заяви сестра ми.
	— Бързо, трябва да приложим стратегия за оттегляне — посочих аз небето, където облакът разлютени черни плодоядни прилепи се приближаваше все повече и повече.
	— Към Лувъра! — Баст ни сграбчи за ръцете. — Там е най-близкият портал.
	На три пресечки оттук. Беше изключено да успеем.
	Точно тогава червената врата в къщата на Дежарден се отвори с гръм и трясък, но ние не чакахме да видим какво ще излезе отвътре. Хукнахме колкото ни крака държат по „Рю де Пирамид“.


	19. Пикник на небето
	Сейди

	_/Хайде, Картър. Давай микрофона./_
	И така, и друг път, на един празник, съм ходила в Лувъра, но тогава не ме гонеха настървени плодоядни прилепи. Щях да изпадна в ужас, ако не бях толкова ядосана на Картър. Не можех да повярвам, че се е отнесъл така към птичия ми проблем. Да ви призная, си мислех, че _цял живот_ ще си остана каня и ще се задушавам в този малък пернат затвор. А Картър, моля ви се, имаше наглостта да ми се присмива!
	Зарекох се да му отмъстя, сега обаче си имахме други тревоги — как да останем живи.
	Хукнахме презглава под студения дъжд. И аз не знам как не се плъзнах по мокрите улици. Погледнах назад и видях, че ни гонят двама мъже с бръснати глави, кози брадички и черни дъждобрани. Биха могли да минат и за обикновени простосмъртни, но носеха всеки по един светещ жезъл. Това не беше на добро.
	Прилепите ни преследваха буквално по петите. Един ме ръфна за крака. Друг ми разбърка косата. Трябваше да се насиля да продължа да тичам. Присвиваше ме корем — нали, докато бях каня, глътнах една от малките гадинки, — не че съм искала да го ям де. Направих го само от инстинкт за самосъхранение!
	— Сейди! — извика Картър, както бягахме. — Разполагаш с броени секунди да отвориш портала.
	— Къде е? — отвърнах също с крясък.
	Излязохме с бясна скорост по улица „Риволи“ на широк площад, заобиколен от крилата на Лувъра. Баст се устреми право към стъклената пирамида при входа, която светеше в здрача.
	— Ти се шегуваш — казах. — Това тук не е истинска пирамида.
	— Как да не е истинска, истинска си е — възрази Баст. — Пирамидата получава сила от своята форма. Тя е път към небето.
	Накъдето и да се обърнехме, виждахме прилепи — хапеха ни по ръцете, кръжаха около краката ни. Ставаха все повече и повече и ни беше все по-трудно да виждаме и да се придвижваме.
	Картър се пресегна да извади меча, после явно си спомни, че той вече не е у него. Беше го оставил в Луксор. Той изруга и затърси из работната чанта.
	— Не се бавете! — предупреди Баст.
	Картър извади вълшебната си пръчка. Съвсем отчаян, я метна по един от прилепите. Помислих си, че няма да постигне нищо, но вълшебната пръчка светна, сякаш бе нажежена до бяло, стовари се с все сила върху главата на прилепа и го повали. После рикошира из гъмжилото, просна още шест, седем, осем от малките чудовища и се върна в ръката на Картър.
	— Не беше зле — отбелязах. — Карай все в този дух.
	Стигнахме при основата на пирамидата. Пак добре, че по площада нямаше никой. Само това оставаше някой да пусне в интернет запис с безславната ми смърт, причинена от плодоядни прилепи.
	— До залез-слънце остава една минута — предупреди Баст. — Сега е последната възможност за призоваване.
	Тя извади ножовете и започна да съсича направо във въздуха прилепите — за да стоят по-далеч от мен. Вълшебната пръчка на Картър политна диво: откъдето и да минеше, поваляше прилепите. Аз застанах с лице към пирамидата и се опитах да си представя портал — както бях направила в Луксор, но ми бе почти невъзможно да се съсредоточа.
	„_Къде искаш да отидеш?_“, попита в ума ми Изида. „_Господи, все едно къде! В Америка!_“
	Усетих, че плача. Стана ми неприятно, но ужасът и страхът ми идват в повечко. Къде исках да отида ли? Исках, разбира се, да се прибера у дома! В апартамента в Лондон — в стаята си, при баба и дядо, при съучениците и _предишния_ си живот. А не можех. Трябваше да мисля за баща ни и за задачата, която стоеше пред нас. Трябваше да се доберем до Сет.
	„_Америка_ — помислих си. — _Незабавно!_“
	Избликът ми от чувства явно повлия. Пирамидата потрепери. Стъклените й стени проблеснаха и върхът на съоръжението засия.
	Е, да, появи се пясъчна вихрушка. Лошото само беше, че тя бе увиснала точно над върха на пирамидата.
	— Катерете се! — нареди Баст.
	Лесно й беше на нея, беше котка.
	— Отстрани пирамидата е много стръмна — възрази Картър.
	Беше се справил добре с прилепите. Те лежаха зашеметени, на купчинки по настилката, но около нас пак прехвърчаха други, които ни хапеха навсякъде, където видеха гола кожа, а магьосниците се приближаваха.
	— Ще ви метна — заяви Баст.
	— Моля? — започна да недоволства Картър, но тя го сграбчи за яката и панталона и го хвърли отстрани на пирамидата.
	Той припълзя по много недостоен начин на върха и се пъхна направо през портала.
	— Сега си ти, Сейди — подкани Баст. — Хайде!
	Още преди да съм се и помръднала, някой ревна:
	— Стой!
	Колкото и глупаво да звучи, застинах. Гласът беше толкова властен, че беше трудно да направя друго.
	Двамата магьосници се приближаваха. По-високият каза на съвършен английски:
	— Предай се, госпожице Кейн, и върни каквото принадлежи на господаря.
	— Не го слушай, Сейди — предупреди Баст. — Ела насам.
	— Богинята котка ви мами — заяви магьосникът. — Изостави поста си. Изложи всички ни на опасност. Води ви към гибел.
	Усетих, че е искрен. Че е напълно убеден в онова, което казва.
	Извърнах се към Баст. Изражението й се беше променило. Тя изглеждаше наранена, дори сломена от скръб.
	— За какво говори той? — попитах. — Какво си направила?
	— Трябва да тръгваме — предупреди Баст. — В противен случай ще ни убият.
	Погледнах портала. Картър вече беше минал през него. Това реши всичко. Нямах никакво намерение да се деля от брат си. Колкото и да ме дразнеше, Картър беше единственият човек, който ми беше останал. (Не е ли потискащо?)
	— Хвърли ме — казах аз.
	Баст ме грабна.
	— До скоро в Америка.
	После ме метна отстрани на пирамидата. Чух как магьосникът реве:
	— Предай се.
	Стъклото до главата ми изтрещя от взрив. След това се гмурнах в смерча горещ въздух.


	Събудих се в тясно помещение с евтин мокет, сиви стени и прозорци с алуминиева дограма. Изпитах чувството, че съм попаднала в хладилник, последна дума на техниката. Замаяна, седнах и видях, че съм цялата в студен влажен пясък.
	— Уф — промърморих. — Къде сме?
	Картър и Баст стояха на прозореца. Те явно бяха дошли на себе си по-рано, защото и двамата се изтръскваха.
	— Трябва на всяка цена да видиш гледката — каза Картър.
	Изправих се неустойчиво и за малко да падна отново, когато видях колко нависоко сме.
	Под нас се бе разпрострял цял град — беше поне на стотина метра долу. Можех лесно да реша, че още сме в Париж, защото вляво се гънеше река и почти нямаше хълмове наоколо. Около плетеницата паркове и околовръстни шосета се мержелееха бели държавни учреждения, над които се бе разпростряло зимното небе. Но светлината не съответстваше. Тук още беше следобед, значи се бяхме придвижили на запад. И след като очите ми се плъзнаха към другия край на дългите правоъгълни зелени площи, съгледах голяма величествена сграда, която ми се стори странно позната.
	— Това там не е ли… Белия дом?
	Картър кимна.
	— Да, довела си ни в Америка. Във Вашингтон, окръг Колумбия.
	— Но ние сме чак в небето!
	Баст се подсмихна.
	— Не си уточнявала в кой американски град, нали?
	— Ами… не.
	— Значи си отворила портала за Съединените щати по подразбиране — най-могъщия източник на египетска сила в Северна Америка.
	Погледнах я неразбиращо.
	— Най-големият обелиск, вдиган някога — поясни тя. — Паметникът на Вашингтон.
	Пак ми се зави свят и се отдръпнах от прозореца. Картър ме стисна за рамото и ми помогна да седна.
	— Не е зле да си починеш — каза ми той. — Беше в безсъзнание… колко, Баст?
	— Два часа и трийсет и две минути — отговори тя. — Съжалявам, Сейди. Оставаш без сили, ако на ден отвориш повече от един портал — дори да ти помага Изида.
	Картър се свъси.
	— А трябва да го направим още веднъж, нали? Тук слънцето не е залязло. Още можем да използваме портали. Хайде да отворим някой и да се прехвърлим в Аризона. Сет е там.
	Баст стисна устни.
	— Сейди не може да призове още един портал. Съвсем ще изнемощее. Аз не притежавам такава дарба. А ти, Картър… е, твоите способности са други. Не се сърди.
	— О, не се сърдя — промърморих. — Сигурен съм, че пак ще ме повикаш, ако се наложи да отблъсквам плодоядни прилепи.
	— Освен това, ако се използва някой от порталите, трябва да мине известно време, докато той се охлади — продължи Баст. Никой не може да използва Паметника на Вашингтон…
	— Още дванайсет часа — изруга Картър. — Забравих.
	Баст кимна.
	— А дотогава Демонските дни вече ще са започнали.
	— Значи трябва да отидем в Аризона по друг начин — заяви брат ми.
	Едва ли е искал да се почувствам виновна, но се получи точно това. Не бях обмислила нещата добре и сега не можехме да мръднем от Вашингтон.
	Погледнах с крайчеца на окото Баст. Искаше ми се да я попитам защо онези мъже при Лувъра са казали, че ни води към гибел, но се страхувах. Искаше ми се да вярвам, че тя е на наша страна. Може би, ако й дадех възможност, тя щеше да обясни сама.
	— Ако не друго, поне онези магьосници не могат да ни проследят — намекнах.
	Баст се подвоуми.
	— Не, не могат през портала. Но в Америка има други магьосници. И още по-страшно… има слуги на Сет.
	На гърлото ми заседна буца. Домът на живота си беше доста страшен, но спомнех ли си Сет и какво са направили слугите му с къщата на Еймъс…
	— Ами книгата със заклинания на Тот? — попитах. — Поне намерили ли сме начин да се противопоставим на Сет?
	Картър посочи ъгъла на помещението. Върху дъждобрана на Баст бяха оставени кутията с вълшебните принадлежности на татко и синята книга, която бяхме откраднали от Дежарден.
	— Ти може би ще успееш да я разчетеш — каза Картър. — Ние с Баст не можахме. Дори Кнедъл се затрудни.
	Взех книгата, всъщност свитък, прегънат няколко пъти. Папирусът беше толкова ронлив, че ме беше страх да го докосна. Страницата беше запълнена с какви ли не йероглифи и картинки, аз обаче не разбирах нищо. Способността ми да разчитам езика сякаш се беше изключила.
	„Изида! — повиках аз. — _Малко помощ_?“
	Тя продължи да мълчи. Може би я бях уморила. Или богинята ми се сърдеше, задето не съм й позволила да се всели в тялото, както Хор бе помолил Картър. Знам, много егоистично от моя страна.
	Отчаяна, затворих книгата.
	— Толкова труд за нищо.
	— Не говори така — укори ме Баст. — Положението не е чак толкова лошо.
	— Как да не е! — възразих аз. — Не можем да мръднем от Вашингтон. Разполагаме само с два дни да се доберем до Аризона и да спрем един бог, без да знаем как да го направим. А не успеем ли, никога вече няма да видим татко и Еймъс и може да настъпи краят на света.
	— Това се казва дух! — оживи се Баст. — А сега хайде да си направим пикник.
	Тя щракна с пръсти. Въздухът потрепери и на мокета се появиха купчина кутии с храна за котки „Фрискис“ и две опаковки прясно мляко.
	— Хм — промърмори Картър, — можеш ли да измагьосаш и човешка храна?
	Баст примига.
	— Е, за вкусовете не споря.
	Въздухът потрепери още веднъж. Появиха се чиния с препечени сандвичи със сирене, чипс и опаковка от шест кутийки кока-кола.
	— Охо! — зарадвах се аз.
	Картър продължи да мърмори. Сигурно сандвичите със запечено сирене не му бяха от любимите, но той си взе един.
	— Скоро трябва да се махаме оттук — отбеляза, докато отхапваше. — В смисъл… туристи и така нататък.
	Баст поклати глава.
	— Паметникът на Вашингтон затваря в шест. Туристите вече са си отишли. Можем спокойно да пренощуваме тук. Щом се налага да пътуваме в Демонските дни, по-добре да го направим по светло.
	Явно всички бяхме изтощени, защото повече не продумахме, докато не се нахранихме. Аз излапах три сандвича и изпих две кутийки кока-кола. Заради Баст всичко наоколо се вмириса на котешка храна с риба, после тя започна да си лиже ръката, сякаш се готвеше за котешка баня.
	— Не можеш ли да не го правиш? — попитах я. — Притесняваш ме.
	— О! — усмихна се тя. — Извинявай.
	Затворих очи и се облегнах на стената. Беше ми приятно да си почивам, но усетих, че в помещението всъщност не е много тихо. Цялата сграда сякаш бучеше съвсем тихо, от което главата ми потреперваше и зъбите ми тракаха леко. Отворих очи и изправих гръб. Пак долових бученето.
	— Какво е това? — попитах. — Вятърът ли?
	— Вълшебна енергия — обясни Баст. — Казах ти вече, паметникът е могъщ.
	— Но е строен в ново време. Като пирамидата пред Лувъра. Защо е вълшебен?
	— Древните египтяни, Сейди, са били отлични строители. Подбирали са форми: обелиски, пирамиди — заредени със символична магия. Обелискът представлява слънчев лъч, увековечен в камък — животворен сноп светлина от първия цар на боговете Ра. Не е важно кога е построено съоръжението, то пак си е египетско. Затова можеш да използваш всеки обелиск, за да отвориш вратите на Дуат или да пускаш на свобода могъщи същества…
	— Или пък да ги затваряш — допълних аз. — Както ти беше затворена в Иглата на Клеопатра.
	Лицето й помръкна.
	— Всъщност не съм била затворена в обелиска. Моя тъмница беше една създадена с магия бездна дълбоко в Дуат, а обелискът беше вратата, която родителите ти използваха, за да ме пуснат. Но иначе да. Всички символи на Египет са нещо като фокус на огромна магическа сила. Затова можеш да използваш обелиска, ако искаш да затвориш някой бог.
	Хрумна ми нещо, но и аз не можех да разбера какво. Беше свързано с майка ми и с Иглата на Клеопатра, а също с обещанието, което баща ми беше дал в Британския музей: „Ще оправя нещата“.
	Точно тогава се сетих за Лувъра и за думите на магьосника. Ала Баст изглеждаше много обидена и мен ме беше страх да я попитам, но не виждах друг начин да получа отговор.
	— Магьосникът каза, че си напуснала поста си. Какво имаше предвид?
	Картър се смръщи.
	— Кога е било това?
	Разказах му какво се е случило, след като Баст го е бутнала през портала.
	Тя събра на купчина празните кутийки от котешка храна. Явно не й се искаше да отговаря.
	— Когато ме затвориха — рече накрая, — не бях… не бях сама. Бях заключена заедно с една… с една твар на хаоса.
	— Това лошо ли е? — полюбопитствах.
	Ако се съдеше от лицето на Баст, отговорът беше „да“.
	— Магьосниците го правят често… заключват някой бог заедно с чудовище, за да нямаме време да се опитваме да избягаме от затвора си. Борих се с това чудовище цяла вечност. Когато майка ви и баща ви ме пуснаха на свобода…
	— Се измъкна и чудовището ли?
	Баст се колеба твърде дълго и това не ми хареса.
	— Не. Моят враг не можеше да избяга. — Тя си пое дълбоко въздух. — С последната магия, която направи, майка ви запечата входа. Врагът още беше вътре. Но магьосникът имаше предвид това. Според него „задължението“ ми е било да се сражавам цяла вечност с чудовището.
	Звучеше правдоподобно, сякаш Баст споделяше мъчителен спомен, но не обясняваше другото, което магьосникът беше казал, че е изложила всички на опасност. Тъкмо събирах смелост да попитам какво е било чудовището, когато Баст се изправи.
	— Ще отида да поразузная — каза най-неочаквано. — Ей сега се връщам.
	Заслушахме как стъпките й кънтят по стълбището.
	— Крие нещо — заяви Картър.
	— Сам се досети, нали? — попитах го.
	Той извърна очи и на мен веднага ми стана съвестно.
	— Извинявай — казах. — Просто… какво ще правим?
	— Ще спасим татко. Какво друго да правим? — Картър взе вълшебната пръчка и я завъртя между пръстите си. — Как мислиш, той сериозно ли говореше, когато каза, че… че ще върне мама?
	Искаше ми се да отговоря с „да“. Повече от всичко ми се искаше да вярвам, че е възможно. Но се усетих, че клатя глава. В цялата история имаше нещо гнило.
	— Искандар ми каза нещо за мама — подхванах аз. — Била е пророчица. Виждала е бъдещето. Искандар сподели, че благодарение на нея е преосмислил някои неща.
	Сега за пръв път имах възможност да споделя с Картър, че съм разговаряла със стария магьосник, и му предадох най-подробно всичко.
	Той сключи вежди.
	— Смяташ, че е свързано със смъртта на мама ли… че тя е видяла нещо в бъдещето?
	— Не знам. — Помъчих се да си спомня времето, когато съм била на шест години, но спомените бяха отчайващо размити. — Последния път, когато ни заведоха в Англия, не ти ли се стори, че двамата с татко сякаш бързаха… и правеха нещо наистина важно?
	— Определено.
	— Смяташ ли, че наистина е било важно да пуснат на свобода Баст? Не че не я обичам, разбира се… но дали това е било чак толкова важно, че да умреш заради него?
	Картър се поколеба.
	— Вероятно не.
	— Ами да. Мисля, че татко и мама са смятали да направят нещо по-голямо, нещо, което не са успели да довършат. Може би татко е отишъл в Британския музей точно заради това — за да изпълни докрай задачата, каквато и да е била тя. За да „оправи нещата“. И цялата тази история как родът ни водел началото си отпреди милиард години, от фараони, в които се били вселили богове — защо не са ни казали? Защо татко не ни е предупредил?
	Картър мълча дълго.
	— Може би ни е пазел — предположи той. — В Дома на живота нямат вяра на семейството ни, особено след онова, което са направили майка и татко. Еймъс спомена, че си има причина да сме расли разделени — за да не отключим магията, която носим вътре в себе си.
	— Страхотна причина да ни държат разделени, няма що! — промърморих.
	Картър ме погледна странно и аз си дадох сметка, че думите ми са могли да минат и за комплимент.
	— Просто исках да кажа, че е трябвало да са откровени с нас — побързах да добавя аз. — А не, разбира се, че съм искала да прекарвам повече време с този досадник, брат си.
	Той кимна угрижено.
	— Разбира се.
	Заслушахме вълшебното бучене на обелиска. Опитах се да си спомня последния път, когато ние с Картър сме прекарвали така заедно времето и сме си говорели.
	— Твоят… хм — почуках се аз отстрани по главата. — Твоят приятел помага ли?
	— Не много — призна брат ми. — А твоята приятелка?
	Аз поклатих глава.
	— Страх ли те е, Картър?
	— Малко. — Той заби в мокета вълшебната пръчка. — Не, много.
	Погледнах синята книга, която бяхме откраднали — страници, запълнени с прекрасни магии и заклинания, които не можех да разчета.
	— Ами ако не се справим?
	— Не знам — отговори Картър. — Книгата как да овладеем стихията на сиренето сигурно щеше да ни бъде по-полезна.
	— Или как да призоваваме плодоядни прилепи.
	— Много те моля, само не и плодоядни прилепи.
	И двамата се усмихнахме уморено и на мен ми стана едно такова хубаво. Но това не променяше нищо. Пак бяхме изпаднали в голяма беда и нямахме ясен план.
	— Дали да не поспим, пък утре ще му мислим? — предложи Картър. — Днес ти изразходва много енергия. Аз ще стоя на пост, докато Баст се върне.
	Всъщност го каза угрижено — притесняваше се за мен. Страхотно!
	Аз не исках да спя. Не исках да пропускам нищо. Но усетих, че клепачите ми са невероятно натежали.
	— Добре тогава — казах. — Не допускай да те хапят дървениците.
	Легнах да поспя, но душата ми — моята _ba_ — беше намислила друго.


	20. На гости при обсипаната със звезди богиня
	Сейди

	Дори не подозирах колко неприятно ще се чувствам. Картър беше обяснил как, докато е спял, неговата _ba_ е напуснала тялото му, но беше съвсем друго да ми се случи и на мен. Беше много по-гадно от видението в Залата на епохите.
	И така, понесох се във въздуха като сияещ дух с вид на птица. А тялото ми остана долу, потънало в непробуден сън. Само като се опитвам да го опиша, и ме заболява глава.
	Първото, което ми хрумна, докато наблюдавах заспалата си форма долу: „_Майко мила, изглеждам ужасно_.“ Неприятно ми е да се гледам в огледалото или по мои снимки на страниците на приятелите ми в нета. Но сега, докато се гледах на живо, съвсем ми причерня. Косата ми приличаше на купа сено, ленената пижама ми стоеше _ужасно_, а петното върху брадичката ми беше огромно.
	Второто, което ми хрумна, докато разглеждах странната проблясваща форма на моята _ba: „А, без тия!“_ Не ме интересуваше дали съм невидима за простосмъртните. След гадното изживяване като каня просто отказвах да се разхождам като светещо пиле с главата на Сейди. На Картър може и да му е все едно, но аз си имам изисквания.
	Усещах как въздушните течения на Дуат ме тласкат и теглят моята ba към мястото, където душите ходят, когато получават видения, аз обаче не бях готова. Съсредоточих се много и си представих обичайния си вид (добре де, представих си се такава, каквато бих искала да изглеждам, малко по-хубава от обичайния си вид). И ето, моята ba прие човешка форма, която пак си виждаше всичко и си светеше, но приличаше повече на обикновен призрак.


	„_Е, това поне го оправихме_“, казах си. И оставих теченията да ме понесат. Светът се стопи и потъна в мрак.
	В началото не бях никъде — плувах в непрогледна тъмнина. После от здрача изникна младеж.
	— Пак ли ти — каза той.
	— Хм… — изпелтечих.
	Е, вече ме познавате достатъчно добре. Не ми е в стила да пелтеча. Но това беше момчето, което бях срещнала във видението от Залата на епохите — красивото момче с черната мантия и рошавата коса. Тъмнокафявите му очи ми действаха изключително изнервящо и аз бях много доволна, че съм смъкнала лъскавата пилешка премяна.
	Опитах още веднъж и този път успях да изрека цяла дума:
	— Какво…
	— Какво правя тук ли? — довърши галантно той вместо мен изречението. — Пътешествията на духовете и смъртта си приличат много.
	— Не съм сигурна, че разбирам какво означава това — рекох. — Имам ли причини да се тревожа?
	Той понаклони глава, сякаш мислеше върху въпроса.
	— Този път не. Тя иска само да поговори с теб. Върви.
	Момчето махна с ръка и в мрака се отвори врата. Бях притеглена към нея.
	— Ще се видим ли пак? — попитах.
	Но момчето беше изчезнало.
	Озовах се в разкошно жилище насред небето. То беше без стени, без таван, а през пода му се виждаха светлините на града така, както ще ги зърнете от височината на самолет. Под краката ми се носеха облаци. Въздухът би трябвало да е смразяващо студен и прекалено рядък, за да дишаш спокойно, а на мен ми беше хубаво и топло.
	От трите страни на стъклената масичка имаше кожени канапета, отдолу видях кървавочервен килим. В камината гореше огън. Във въздуха, там, където би трябвало да са стените, се рееха лавици за книги и картини. В ъгъла беше сложен бар плот от черен гранит, а в сумрака отзад една жена правеше чай.
	— Здравей, дете мое — поздрави тя.
	Излезе на светло и аз ахнах. От кръста надолу беше с египетска пола. Нагоре беше само с препаска през гърдите, а кожата й… кожата й беше тъмносиня и покрита със звезди. Но не нарисувани. Върху кожата на жената живееше целият космос: проблясващи съзвездия, галактики, толкова ярки, че чак не можеш да ги гледаш, светещи мъглявини от розов и син прах. Чертите на жената сякаш изчезваха сред звездите, които се движеха по лицето й. Косата й беше дълга и черна като нощта.
	— Ти си Нут — казах. — Богинята на небето.
	Тя се усмихна. Бляскавобелите й зъби приличаха на нова галактика, която току-що се е зародила.
	Жената напълни от чайника втора чаша.
	— Хайде да седнем и да си поговорим. Искаш ли малко _sahlab_?
	— Хм… не е ли чай?
	— Не, египетска напитка. Чувала ли си за топлия шоколад? Това тук прилича на топла ванилия.
	Предпочитах чай, не бях пила от цяла вечност. Но човек сигурно не отказва на богиня.
	— Ъъъ… да. Благодаря.
	Седнахме заедно на канапето. За моя изненада светещите ми призрачни ръце не се затрудниха да хванат чашата и аз отпих съвсем спокойно от _sahlab_. Беше сладък и вкусен, в него едва-едва се долавяше мирисът на канела и кокосов орех. Стопли ме хубаво и изпълни въздуха с уханието на ванилия. За пръв път от много дни се почувствах в безопасност. После си спомних, че съм тук само по дух.
	Нут остави чашата.
	— Вероятно се питаш защо съм те довела тук.
	— Къде точно е това „тук“? А, да, и кой е пазачът на вратата?
	Надявах се да ми съобщи нещо за момчето в черно, но тя само се усмихна.
	— Трябва да си пазя тайните, скъпа. Не мога да допусна от Дома на живота да се опитат да ме открият. Ще кажа само, че съм построила този дом с хубава гледка към града.
	— Това тук… — Посочих с ръка обсипаната й със звезди синя кожа. — В човек ли си се вселила?
	— Не, скъпа. Мое тяло е самото небе. Това тук е просто негово проявление.
	— Но аз си мислех, че…
	— Че извън Дуат боговете трябва непременно да се вселят физически в човек ли? За мен е малко по-лесно, аз съм дух на въздуха. Сред малцината богове съм, които никога не са били затваряни в тъмница, защото Домът на живота така и не успя да ме залови. Свикнала съм да бъда… _свободна форма_.
	Най-неочаквано Нут и цялото жилище трепнаха. Имах чувството, че ще падна през пода. После канапето отново стана устойчиво.
	— Много те моля, не го прави повече — рекох аз.
	— Извинявай — отвърна Нут. — Важното в случая е, че всеки бог е различен. Сега обаче всичките ми събратя са свободни и търсят място в този ваш съвременен свят. Няма отново да се озоват в затвор.
	— Това няма да се хареса на магьосниците.
	— Няма — съгласи се Нут. — Ето я и първата причина ти да си тук. Една битка между боговете и Дома на живота ще бъде в полза единствено на хаоса. Трябва да направиш така, че магьосниците да го разберат.
	— Няма да ме послушат. Смятат ме за малка богиня.
	— Ти _наистина си_ богиня, скъпа.
	Тя ме докосна леко по косата и аз усетих как Изида се размърдва вътре в мен и се мъчи да заговори с моя глас.
	— Аз съм Сейди Кейн — заявих. — Не съм молила Изида да ме използва за превозно средство.
	— Боговете, Сейди, познават рода ти от поколения. Едно време работехме рамо до рамо за доброто на Египет.
	— Магьосниците казаха, че именно боговете са причинили упадъка на империята.
	— Дълъг безплоден спор — рече Нут и аз долових в гласа й едва загатнат гняв. — Всички империи изживяват упадък. Но _идеята_ на Египет е нетленна: тържеството на цивилизацията, силите на Маат, които надделяват над хаоса. Тази битка се води от поколения. Сега е твой ред.
	— Знам, знам — казах. — Можем да победим Сет.
	— Но дали е толкова просто, Сейди? Освен другото Сет ми е син. Едно време беше дясната ръка на Ра. Пазеше лодката на бога на слънцето от змея Апоп. Ето той вече беше злото. Въплъщаваше хаоса. Мразеше Сътворението още от мига, когато от морето изникна първата планина. Мразеше боговете, простосмъртните и всичко, което те са съградили. Въпреки това Сет се опълчи срещу него. Сет беше един от нас.
	— После е станал от лошите!
	Нут сви рамене.
	— Сет винаги си е бил Сет — за добро или за лошо. Но и досега се числи към семейството ни. Тежко е да загубиш някого от семейството си… нали?
	На гърлото ми заседна буца.
	— Едва ли е честно.
	— Не ми говори кое е честно — отвърна Нут. — Вече пет хилядолетия ме държат разделена от съпруга ми Геб.
	Спомних си смътно, че Картър е споменал нещо, но сега, докато я слушах и долавях болката в гласа й, ми се стори различно.
	— Какво се е случило? — попитах.
	— Наказание, задето съм родила децата си — каза горчиво Нут. — Не се подчиних на волята на Ра и той заповяда на родния ми баща Шу…
	— Я чакай — спрях я аз. — Кой, кой? Шум ли?
	— Шу — поправи ме тя. — Богът на вятъра.
	— О! — Защо тези богове бяха все с имена, които толкова приличаха на думи от всекидневието. — Продължавай, ако обичаш.
	— Та Ра заповяда на баща ми Шу да ни държи завинаги разделени. Аз съм заточена на небето, а любимият ми Геб не може да напуска земята.
	— Какво ще се случи, ако опиташ?
	Нут затвори очи и разпери ръце. Там, където седеше, зейна дупка и тя запада през въздуха. В облаците под нас тутакси блесна светкавица. Из жилището се изви яростен вятър, който започна да събаря книгите от лавиците, да смъква картините и са ги запокитва в бездната. Чашата отскочи от ръцете ми. Вкопчих се в канапето, за да не ме отвее и мен.
	Формата на Нут долу бе поразена от гръм. Вятърът я затласка мощно нагоре и я пронесе шеметно покрай мен. Щом утихна, Нут седна отново на канапето. Махна с ръка и жилището се оправи. Всичко си стана както преди.
	— _Ето какво_ се случва — обясни тя натъжена.
	— О!
	Взрях се в светилните на града долу.
	— Така започнах да ценя децата си, дори Сет. Да, правил е ужасни неща. Такъв си е. Но пак ми е син, пак е от боговете. Играе си ролята. Вероятно можеш да го разгромиш не така, както си представяш ти.
	— Насочи ме, ако обичаш.
	— Потърси Тот. Той си е направил нов дом в Мемфис.
	— В Мемфис ли… В Египет?
	Нут се усмихна.
	— В Мемфис, щата Тенеси. Но не изключвам старото куче да си мисли, че е в Египет. Рядко вдига поглед от книгите, затова се съмнявам да забелязва разликата. Ще го намериш там. Той може да ти даде съвет. Но си имай едно наум: Тот често иска услуги. Понякога е непредсказуем.
	— Вече свиквам — отвърнах аз. — Как да стигнем там?
	— Аз съм богиня на небето. Мога да ти обещая да стигнеш здрава и невредима в Мемфис.
	Тя махна с ръка и върху коленете ми изникна папка. Вътре имаше три самолетни билета: от Вашингтон за Мемфис, първа класа.
	Вдигнах вежда.
	— Сигурно ти се събират много летателни часове?
	— Нещо такова — съгласи се Нут. — Но щом се приближиш до Сет, вече си извън обсега на помощта ми. Не мога да те пазя на земята. Покрай това се сетих: скоро ще се наложи да се събудиш. Слугата на Сет вече е съвсем близо до скривалището ви.
	Аз изправих гръб.
	— Още колко време?
	— Броени минути.
	— В такъв случай прати духа ми обратно.
	Щипнах се по призрачната ръка и ме заболя, сякаш тя бе обичайната ми ръка, но не се случи нищо.
	— До скоро, Сейди — обеща Нут. — Но има още две неща, които трябва да знаеш. По време на Демонските дни родих пет деца. Ако баща ти ги е пуснал всички на свобода, не е зле да се запиташ: къде е петото?
	Започнах да умувам: как ли се казваха всички деца на Нут? Позатрудних се без брат си, тази ходеща Уикипедия, която помни такива дреболии. И така: Озирис царят, жена му — царицата Изида, злият бог Сет и Хор Отмъстителя. Но петото дете на Нут, за което Картър бе споменал, че все не може да го запомни… Точно тогава се сетих за видението си в Залата на епохите, за рождения ден на Озирис и жената в синьо, която бе помогнала на Изида да избяга от Сет.
	— Говориш ми за Нефтида, жената на Сет ли?
	— Помисли — подкани пак Нут. — И накрая… една услуга.
	Тя отвори длан и ми показа плик, запечатан с червен восък.
	— Ако видиш Геб… нали ще му го дадеш?
	И друг път ме бяха молили да предавам бележки, но никога не го бяха правили богове. Да ви призная, измъченото лице на Нут не се различаваше особено от изражението на влюбените ми приятелки в училище. Запитах се дали Нут е писала някога в дневника си: ГЕБ + НУТ = ИСТИНСКА ЛЮБОВ или ГОСПОЖА ГЕБ.
	— Най-малкото, което мога да направя — обещах й аз. — А сега за връщането ми…
	— Лек път, Сейди — пожела богинята. — А ти, Изидо, не се развихряй.
	Духът на Изида вътре в мен изръмжа, сякаш бях изяла развалено индийско ястие с къри.
	— Я чакай — рекох, — в какъв смисъл да не се развихря…
	Но още преди да съм се доизказала, всичко пред очите ми потъна в непрогледен мрак.


	Събудих се рязко, бях си отново в тялото край Паметника на Вашингтон.
	— Махаме се незабавно оттук!
	Картър и Баст подскочиха от изненада. Вече бяха будни и си събираха багажа.
	— Какво има? — попита Картър.
	Разказах им видението, докато трескаво търсех из джобовете си. Нищо. Проверих във вълшебната торба. Вътре при вълшебната пръчка и жезъла бяха пъхнати три самолетни билета и запечатан плик.
	Баст разгледа билетите.
	— Чудесно! В първа класа дават сьомга.
	— Ами слугата на Сет? — попитах аз.
	Картър погледна през прозореца. Очите му се разшириха.
	— Хм… тук е.


	21. Леля Писанкова ни се притичва на помощ
	Картър

	И друг път бях виждал съществото на картинка, но от картинките изобщо не личи колко ужасно е то на живо.
	— Звярът Сет — каза Баст, с което потвърди страховете ми.
	Той се промъкваше около основата на паметника далеч долу и оставяше следи по току-що навалелия сняг. Беше ми трудно да преценя колко е голям, но бе поне колкото кон, с крака, дълги пак като на кон. Тялото му беше неестествено източено и мускулесто, с лъскава червеникавосива козина. Човек спокойно можеше да го помисли за огромна хрътка, само опашката и главата бяха други. Опашката беше като на влечуго, раздвоена и с тризъбци на върховете, които приличаха на пипала на сепия. Тя се движеше, сякаш си имаше свой разсъдък.
	Най-странна беше главата на звяра. Грамадните му уши стърчаха като на заек, но имаха форма по-скоро на сладоледени фунийки, извити навътре, и в горния край бяха по-широки, отколкото долу. Въртяха се почти на триста и шейсет градуса и можеха да чуят всичко. Тварта беше с дълга зурла, извита като на мравояд, с тази разлика, че мравоядите нямат остри като бръснач зъби.
	— Очите й светят — отбелязах аз. — Не е на добро.
	— Как виждаш толкова надалеч? — попита настойчиво Сейди.
	Стоеше до мен, взираше се в мъничкия силует на снега и аз си дадох сметка, че е права. Животното бе на повече от петстотин крачки под нас. Как изобщо виждах очите му?
	— Още си със зрение като на сокол — предположи Баст. — И си прав, Картър. Светещите очи означават, че тварта ни е надушила.
	Погледнах я и за малко да изскоча от кожата си. Косата й беше щръкнала около главата, сякаш Баст е пъхнала пръст в контакта.
	— Ей, Баст? — повиках я аз.
	— Какво?
	Ние със Сейди се спогледахме. Тя произнесе само с устни „страх ме е“. Точно тогава се сетих как опашката на Кифличка е настръхвала, ако нещо я е уплашило.
	— Няма страшно — казах, макар да не беше никак на добре, че Звярът Сет е толкова опасен и косата на нашата богиня е щръкнала като от електрически ток. — Как ще се измъкнем оттук?
	— Ти не разбираш — каза Баст. — Звярът Сет е ненадминат ловец. Щом ни е надушил, нищо не може да го спре.
	— Защо се казва „Звярът Сет“? — попита притеснена Сейди. — Толкова ли си няма име?
	— И да си имаше — обясни Баст, — нямаше да искаш да го изричаш. Той е известен просто като Звярът Сет — съществото, олицетворяващо Червения властелин. Има неговата сила, коварство… и зъл нрав.
	— Супер — рече Сейди.
	Животното подуши паметника и се отдръпна с ръмжене.
	— Явно не харесва обелиска — отбелязах аз.
	— Да — потвърди Баст. — Прекалено много енергия на Маат. Но това няма да го спре задълго.
	Сякаш по знак Звярът Сет скочи отстрани на паметника. Започна да се катери като лъв по дърво, забивайки нокти в камъка.
	— Ами сега? — възкликнах аз. — С асансьора или по стълбите?
	— И с двете ще се забавим — възрази Баст. — Дръпнете се от прозореца.
	Тя извади ножовете и ги заби в стъклото. В прозореца зейна дупка и алармите се включиха. В помещението, което използвахме за наблюдателница, нахлу вледеняващ въздух.
	— Налага се да прелетите — извика Баст, за да я чуем във вятъра. — Друг начин няма.
	— А, не! — пребледня Сейди. — Няма да ставам отново каня!
	— Всичко ще бъде наред, Сейди — уверих я аз.
	Ужасена, тя поклати глава. Сграбчих я за ръката.
	— Няма да се отделям от теб. Ще направя всичко, за да се върнеш обратно.
	— Звярът Сет е преполовил пътя нагоре — предупреди Баст. — Няма време.
	Сейди я погледна.
	— Ами ти? Ти не знаеш да летиш.
	— Аз ще скоча — заяви Баст. — Котките винаги се приземяват на лапи.
	— Това са повече от сто метра! — викна сестра ми.
	— Сто и седемдесет — уточни Баст. — Ще отклоня вниманието на Звяра Сет и ще спечеля време.
	— Ще загинеш — промълви Сейди и — аха — да се разплаче. — Много те моля, не мога да загубя и теб.
	Баст сякаш се изненада. После се усмихна и хвана Сейди за рамото.
	— Ще се справя, скъпа. Ще се срещнем на националното летище „Рейгън“, бъдете готови да бягате.
	Още преди да съм възразил, Баст скочи от прозореца. Сърцето ми бе на път да спре. Тя се устреми шеметно право към улицата. Бях сигурен, че ще умре, но докато падаше, Баст разпери ръце и крака и като че ли се поотпусна.
	Пронесе се точно покрай Звяра Сет, който нададе ужасен писък, като човек, ранен на бойното поле, после се обърна и скочи след нея.
	Баст се приземи на два крака и хукна презглава. Сигурно тичаше със сто километра в час, че и повече. Звярът Сет не беше толкова пъргав. Стовари се тежко на земята и настилката се пропука. Залитна, но не изглеждаше ранен. После се устреми след Баст и подир малко вече я настигаше.
	— Тя няма да успее — притесни се Сейди.
	— Никога не се обзалагай, когато става дума за котка — предупредих я аз. — Хайде и ние да изпълним задачата си. Готова ли си?
	Тя си пое дълбоко въздух.
	— Хайде. Докато не съм се отказала.
	Пред мен тутакси изникна каня с черни криле, която ги размаха, за да се закрепи в поривистия вятър. Наложих си да се превърна в сокол. Стана по-лесно и отпреди.
	След миг се извисихме в студения сутрешен въздух над Вашингтон, окръг Колумбия.


	Намерихме лесно Националното летище „Рейгън“. То беше съвсем близо, виждах как през река Потомак се приземяват самолети.
	Трудното беше да не забравям какво правя. Зърнех ли мишка или катерица, по инстинкт завивах към нея. Два-три пъти се усетих, че се каня да се стрелна надолу, та се наложи да се сдържам. Веднъж погледнах встрани и видях, че съм се отдалечил на километър и половина от Сейди, която също ловуваше. Насилих се да отида при нея и да привлека вниманието й.
	„_Иска се силна воля, за да останеш човек_ — предупреди ме гласът на Хор. — _Колкото повече време прекарваш като граблива птица, толкова повече мислиш като нея_.“ „_Добре че ми каза_“, помислих си. „_Мога да ти помогна_ — настоя той. — _Нека аз те направлявам_.“ „_Друг път, Птицеглавецо_.“
	_Накрая поведох Сейди_ към летището и двамата затърсихме място, където отново да приемем човешки вид. Приземихме се на покрития паркинг.
	Напрегнах воля, за да стана пак човек. Не се случи нищо.
	На гърлото ми заседна ужас. Зажумях и си представих лицето на татко. Помислих си колко ми е мъчно за него и колко искам да го намеря.
	Когато отворих очи, отново си бях както преди. За съжаление Сейди още беше каня. Тя закръжи около мен и заграчи трескаво: „_Га-га-га!_“. Гледаше диво и този път разбрах колко е уплашена. Първия път й беше много трудно да се отскубне от птичата форма. Ако и сега това й отнемеше още повече сили, тя можеше да изпадне в голяма беда.
	— Не се притеснявай. — Приклекнах, като внимавах да се движа бавно. — Не се насилвай, Сейди. Трябва да се отпуснеш.
	— _Га!_
	Тя прибра криле. Гърдите й се бяха издули.
	— Виж какво, на мен ми помогна да си мисля за татко. Спомни си какво е важно за теб. Затвори очи и си мисли за живота си като човек.
	Тя зажумя, но почти веднага изписка отчаяно и заудря с криле.
	— Стой — спрях я аз. — Недей да отлиташ!
	Тя понаклони глава и издаде звук, сякаш ме молеше. Заговорих й, както се говори с уплашено животно. Всъщност не обръщах внимание на думите. Само се стараех да ги изричам спокойно. След минута обаче забелязах, че й разказвам как съм пътешествал с татко и какви спомени са ми помогнали да се измъкна от формата на птица. Разправих й как веднъж с татко сме чакали дълго на летището във Венеция и съм изял толкова много каноли*, че чак ми е прилошало. Разказах й за онзи път в Египет, когато съм намерил в чорапа си скорпион, а татко е успял да го убие с дистанционното на телевизора. Разказах й и как веднъж в метрото в Лондон съм се загубил и съм се уплашил много, но накрая татко ме е намерил. Разказах й доста неприятни неща, които не бях споделял с никого, защото с кого да ги споделя? И ми се стори, че Сейди ме слуша. Ако не друго, спря да пляска с криле. Дишането й се поуспокои. Тя престана да снове напред-назад и очите й не изглеждаха толкова ужасени.
	[* Сицилиански сладкиш като еклера. — Б.пр.]
	— Добре, Сейди — казах й накрая. — Хрумна ми нещо. Ще направим ето какво.
	Извадих от кожената чанта вълшебната кутия на татко. Омотах торбата около китката си и я прихванах възможно най-добре с дръжките.
	— Скачай отгоре.
	Сейди долетя и кацна върху китката ми. Уж си бях предпазил ръката, а острите й нокти се забиха в кожата ми.
	— Ще те измъкнем — обещах. — Продължавай да опитваш. Отпусни се и се съсредоточи върху живота си като човек. Все ще намериш начин, Сейди. Сигурен съм. Дотогава ще те нося.
	— Га.
	— Хайде да намерим Баст — подканих.
	Тръгнах към асансьора със сестра си, кацнала на ръката ми. Отпред чакаше бизнесмен с куфар на колелца. Когато ме видя, очите му се разшириха. Сигурно съм си бил странна гледка: високо чернокожо момче в мръсни опърпани египетски дрехи, със странна кутия под мишница и хищна птица, кацнала на другата му ръка.
	— Как е? — попитах го аз.
	— Ще използвам стълбите — отвърна той и забърза нанякъде.
	Асансьорът ме смъкна на приземния етаж. Двамата със Сейди завихме към залата за заминаващи. Огледах се отчаяно с надеждата да видя Баст, но вместо това привлякох вниманието на един полицай. Той се свъси и закрачи тежко към мен.
	— Сега само спокойно — предупредих Сейди.
	Едвам устоях на желанието да хукна, завих и минах през въртящата се врата.
	Но има една малка подробност — видя ли полицай, и се изнервям. Помня, когато бях седем-осемгодишно оправно хлапе, изобщо не ми пукаше, но веднага щом навърших единайсет, започнах да се озъртам, сякаш някой щеше да възкликне: „_Я! Какво прави този малчуган тук? Дали няма да открадне нещо?_“ Смешно е, но си е голата истина. Не твърдя, че става с всеки полицай, но ако не стане, може да мине за приятна изненада.
	Този път не беше от приятните. Знаех, че ченгето ще тръгне след мен, знаех и че трябва да запазя спокойствие и да вървя така, сякаш съм се устремил нанякъде… което не е никак лесно с каня, кацнала на ръката ти.
	Коледните празници, затова летището си беше доста пълно: главно семейства, наредили се на опашка по гишетата за билети, деца, които се караха, и родители, които предаваха багажа. Запитах се какво ли е да пътуваш нормално със семейството си, без да си имаш неприятности с разни магии и без да те преследват чудовища.
	„_Престани_ — казах си. — _Чака те работа_.“
	Само че не знаех къде да отида. Дали Баст беше минала проверката за сигурност? Или още беше отвън? Навалицата се разстъпи и аз прекосих летището. Хората гледаха невярващо Сейди. Знаех, че не мога да се разхождам с вид на човек, който се е изгубил. Беше само въпрос на време ченгетата…
	— Младежо!
	Обърнах се. Беше полицаят, когото бяхме срещнали отвън. Сейди изграчи, при което ченгето се дръпна назад и се хвана за палката.
	— Не можете да внасяте тук домашни любимци — каза ми мъжът.
	— Имам билети…
	Опитах се да стигна до джобовете си. Но се сетих, че билетите са у Баст.
	Ченгето се смръщи.
	— Я елате с мен.
	Най-неочаквано някаква жена каза:
	— Ето те и теб, Картър!
	Към нас бързаше Баст, която си проправяше път през тълпата. Никога през живота си не съм бил толкова щастлив, че виждам египетска богиня.
	Тя беше успяла някак да се преоблече. Сега беше в розово сако и панталон и с кашмирено палто и се беше накичила със златни накити, та приличаше на заможна бизнесменка. Без да обръща внимание на ченгето, ме огледа от глава до пети и сбърчи нос.
	— Нали ти казах, Картър, да не идваш с тези ужасни дрехи като за соколари. Да ти призная, изглеждаш така, сякаш си спал в гората.
	Тя извади носна кърпа и докато полицаят гледаше, много театрално ми избърса лицето.
	— Ъъъ… госпожо — успя да изрече той накрая. — Това вашият…
	— Това е моят племенник — излъга Баст. — Извинявайте, господин полицай. Тръгнали сме за Мемфис, ще има изложба на соколи. Дано не ви е създал неприятности. Ще си изпуснем полета!
	— Ъъъ, соколът не може да лети…
	Баст се засмя.
	— Как да не може, може, може, господин полицай. Соколът е птица.
	Ченгето се изчерви.
	— Имах предвид със самолет.
	— О! Носим документи.
	За мое изумление Баст извади плик и го връчи заедно с билетите ни на ченгето.
	— Ясно — каза мъжът. Провери още веднъж билетите. — Закупили сте за сокола си… билет първа класа?
	— Това всъщност е черна каня — поправи го Баст. — Но иначе да, много темпераментна птица. Медалистка, така да знаете. Ако й взема билет втора класа и й предложа какви да е гризини, не нося отговорност за последиците. Не, винаги пътуваме първа класа, нали, Картър?
	— Хм… да, лельо Писанкова.
	Баст ме стрелна с поглед така, сякаш ми се заканваше: „Ще ти го върна тъпкано“. После се усмихна отново на полицая, който й върна билетите и „документите“ на Сейди.
	— Е, нали ще ни извините, господин полицай. Между другото, имате много хубава униформа. Спортувате ли нещо?
	Още преди той да е отговорил, Баст ме сграбчи за ръката и ме поведе бързо към проверката за сигурност.
	— Не се обръщай — пошушна.
	Веднага щом завихме, Баст ме дръпна отстрани на един автомат за сандвичи.
	— Звярът Сет е наблизо — съобщи ми. — Разполагаме най-много с няколко минути. Какво й е на Сейди?
	— Не може да… — изпелтечих аз. — И аз не знам.
	— Е, все ще измислим нещо в самолета.
	— Как се преоблече? — полюбопитствах. — И документът за птицата…
	Тя махна пренебрежително с ръка.
	— О, простосмъртните са с податлив ум. „Документът“ е празен плик за билети. И всъщност не съм си сменяла дрехите. Това е само лъскава обвивка.
	Взрях се по-внимателно в нея и видях, че наистина е така. Новите й дрехи трепкаха като мираж около леопардовия гащеризон, с който Баст беше облечена обикновено. Още щом ми посочи магията, и тя ми се видя очевидна и не особено убедителна.
	— Ще се опитаме да се качим на самолета, преди да се е появил Звярът Сет — обясни Баст. — Ще стане по-лесно, ако си оставиш нещата в Дуат.
	— Моля?
	— Нали не искаш да мъкнеш под мишница тази кутия? Използвай Дуат за нещо като гардероб.
	— Как?
	Тя завъртя очи.
	— На какво наистина ги учат сега магьосниците?
	— Обучавали са ни двайсетина секунди!
	— Просто си представи място във въздуха, нещо като рафт или ковчеже…
	— Шкафче ли? — попитах аз. — Никога не съм имал училищно шкафче.
	— Добре. Сложи му заключалка с шифър… какъвто измислиш. Представи си, че отваряш с шифъра шкафчето. След това пъхни вътре кутията. Щом ти дотрябва отново, просто ще си представиш шкафчето и то ще се появи.
	Не ми се вярваше много, че ще се получи, но си представих шкафче. Измислих му и шифър: 13, 32, 33 — очевидно номерата на бивши състезатели на „Лейкърс“: Чамбърлейн, Джонсън, Абдул-Джабар. Протегнах вълшебната кутия на баща си и я пуснах, убеден, че тя ще падне на пода и ще се натроши. Но кутията взе, че изчезна.
	— Жестоко — казах. — Сигурна ли си, че мога да си я върна?
	— Не — отговори Баст. — Хайде, идвайте!


	22. Как Лерой се запозна с усмирителното шкафче
	Картър

	Никога дотогава не бях минавал през проверка за безопасност с жива граблива птица. Мислех, че заради нея ще се струпа огромна опашка, но служителят ни заведе на отделно гише. Провериха ни документите. Баст не спираше да се усмихва и да флиртува с мъжете от охраната, да им повтаря, че сигурно спортуват, и те ни показаха с ръка да минаваме. Ножовете на Баст не включиха алармата — тя сигурно ги беше оставила на съхранение в Дуат. Служителите дори не опитаха да пуснат Сейди през рентгена.
	Тъкмо си взимах обувките, когато чух от другия край на помещението писък. Баст изруга на египетски.
	— Забавихме се.
	Погледнах назад и видях, че през терминала със страшна скорост се носи Звярът Сет, който събаряше пътниците — да му направят път. От зъбестата му извита зурла капеше пяна, а раздвоената му опашка плющеше и търсеше какво да ужили.
	— Лос! — разпищя се една жена. — Побеснял лос!
	Всички се разкрещяха и побягнаха кой накъдето види, с което препречиха пътя на Звяра Сет.
	— Лос ли? — учудих се аз.
	Баст сви рамене.
	— Не може да се каже как ще го възприемат простосмъртните. Сега всички ще си внушат, че е лос, и мълвата ще плъзне.
	И иска ли питане — и други пътници се разкрещяха: „Лос, лос!“, и хукнаха, а Звярът Сет продължи да напредва през опашките и да се заплита в загражденията. Към него се спуснаха мъже от охраната, но Звярът Сет ги метна като парцалени кукли.
	— Идвай! — подкани Баст.
	— Не мога да го оставя да наранява хората.
	— Няма как да го спрем!
	Аз обаче не се помръднах. Искаше ми се да смятам, че Хор ми вдъхва смелост или че последните няколко дни най-после са пробудили в мен някаква задремала храброст, която съм наследил от родителите си. Но истината беше по-страшна. Този път никой не ме караше да окажа съпротива. _Исках го_ самият аз.
	Хората бяха в беда заради нас. Бях _длъжен_ да отстраня опасността. Изпитах същия инстинкт, както когато Сейди се нуждаеше от помощ и трябваше да се застъпя за нея. И да, това ме хвърляше в ужас. Но ми се струваше, че трябва да постъпя точно така.
	— Отиди на изхода за самолета — казах на Баст. — Вземи Сейди. Ще се срещнем там.
	— Моля? Картър…
	— Върви!
	Представих си как отварям въображаемото си шкафче: 13, 32, 33. Бръкнах вътре, но не за да извадя вълшебната кутия на татко. Съсредоточих се върху нещо, което бях изгубил в Луксор. То _би трябвало_ да е в шкафчето. За миг не усетих нищо. После почувствах как стискам кожена ръкохватка и извадих неизвестно откъде меча си.
	Очите на Баст се разшириха.
	— Възхитително.
	— Изчезвай — повторих й. — Мой ред е да взема нещата в свои ръце.
	— Нали осъзнаваш, че онова там ще те убие?
	— Благодаря за вота на доверие. А сега беж да те няма!
	Баст хукна презглава, а Сейди запляска с криле, за да се закрепи върху ръката й.
	Екна изстрел. Обърнах се и видях, че Звярът Сет се нахвърля на полицай, който току-що беше стрелял по главата му, но без особена полза. Клетият мъж отскочи назад и се приземи отгоре на металния детектор.
	— Ей, лосе! — изпищях аз.
	Звярът Сет впи в мен пламнали очи.
	„_Браво на теб!_ — похвали ме Хор. — _Ще загинем геройски!_“ „_Млъквай!_“, помислих си аз.
	Погледнах назад, за да се уверя, че Баст и Сейди са се скрили. После се приближих към тварта.
	— Така значи, нямаш си име, а? — попитах. — Сигурно не са успели да измислят достатъчно грозно.
	Звярът изръмжа и прекрачи друг полицай, който лежеше в безсъзнание.
	— Това „_Звярът Сет_“ е трудно за произнасяне — реших аз. — Ще те наричам Лерой.
	Лерой, изглежда, не си хареса името. Спусна се към мен.
	Изплъзнах се от лапите му и успях да го фрасна с плоската страна на меча по зурлата, Лерой обаче почти не трепна. Отстъпи назад и отново премина в настъпление, като оголи остри зъби и заточи лиги. Замахнах към врата му, но Лерой не беше вчерашен. Стрелна се наляво и впи зъби в свободната ми ръка. Ако не беше кожената торба, която бях завързал набързо, за да се предпазя, щях да остана без една ръка. Въпреки това Лерой ме захапа през кожата. Прониза ме болка като от нагорещено до червено желязо.
	Ревнах и по тялото ми на приливна вълна се плисна първична сила. Усетих как се издигам над земята и около мен се образува златистата аура на ястреба воин. Челюстта на Звяра Сет бе отворена толкова бързо, че той изскимтя и ми пусна ръката. Изправих се, вече обграден от вълшебна преграда, два пъти по-голяма от нормалните ми размери, и изритах Лерой към стената.
	„_Браво на теб!_ — рече Хор. — _А сега прати звяра в небитието!_“ „_Тихо, мой човек. Ще се справя и сам_.“
	Някак между другото забелязах, че мъжете от охраната се прегрупират, че говорят високо по подвижните радиостанции и молят за помощ. Пътниците още пищяха и притичваха. Чух как едно момиченце крещи:
	— Дай му да се разбере на този лос, Пиле.
	Знаете ли колко е трудно да се почувстваш бойна машина трепач с глава на сокол, когато някой те нарича „пиле“?
	Вдигнах меча, който сега беше в средата на енергийно острие с дължина три метра.
	Лерой изтръска прахта по конусовидните си уши и пак ми връхлетя. Обвитата ми в броня форма може и да беше могъща, но в същото време бе и тромава и бавна, а аз имах чувството, че стъпвам в купчина желирани бонбони. Лерой се изплъзна на меча, с който бях замахнал, и се приземи върху гърдите ми, след което ме просна на земята. Беше много по-тежък, отколкото изглеждаше. Звярът задраска с нокти и опашка по бронята ми. Стиснах го със светещи юмруци за врата и се опитах да го спра, за да не доближи остри зъби до лицето ми, но където паднеше от слюнката му, вълшебният ми щит започваше да съска и да се превръща в пара. Усетих как ранената ми ръка изтръпва.
	Писнаха аларми. При входа на залата за заминаващи се струпаха още пътници — да видят какво става. Трябваше да сложа бързо край на всичко това, докато не съм припаднал от болка и не пострадат и други простосмъртни.
	Усетих как силите ми намаляват и щитът трепка. Острите зъби на Лерой бяха на сантиметри от лицето ми, а Хор не ме насърчаваше с думи.
	Точно тогава се сетих за невидимото си шкафче в Дуат. Запитах се дали мога да сложа в него и други неща… големи и зли.
	Стиснах Лерой за врата и забих коляно в гръдния му кош. После си представих дупка в Дуат — във въздуха над мен: 13, 32, 33. Представих си как шкафчето ми се отваря възможно най-широко.
	Със сетни сили избутах Лерой от мен. Той отхвърча към тавана и зяпна изумен, когато се пъхна в невидим процеп и изчезна.
	— Къде отиде? — викна някой.
	— Ей, малкият! — кресна друг мъж. — Добре ли си?
	Енергийния ми щит вече го нямаше. Исках да си почина, но трябваше да се махна оттук, докато мъжете от охраната не са се окопитили от стъписването и не са ме задържали под стража, задето съм се сбил с лос. Изправих се и метнах меча към тавана. Той изчезна в Дуат. После омотах възможно най-здраво раздраната кожа на чантата около ръката си, от която течеше кръв, и се втурнах към изхода за самолетите.
	Стигнах точно преди да са затворили вратата.
	Слухът за произшествието с човекоптицата явно още не се беше разпространил. Докато ми взимаше билета, наземната стюардеса показа с ръка гишето за проверка на пътниците.
	— Каква беше тази врява там?
	— Някакъв лос се промъкнал през охраната — обясних й аз. — Сега всичко е под контрол.
	Още преди тя да ме е попитала още нещо, се завтекох към стълбичката на самолета.
	Свлякох се на седалката, от другата страна на пътеката до мен седеше Баст. Сейди, която още беше във вид на птица, пристъпваше на седалката до мен, откъм прозореца.
	Баст въздъхна шумно от облекчение.
	— Успя, Картър! Но си ранен. Какво се случи?
	Разказах й. Тя ме зяпна изумена.
	— Как така си пратил Звяра Сет в шкафчето? Знаеш ли колко сила се иска за такова нещо?
	— Да — отвърнах. — Бях там.
	Стюардесата започна да обяснява. Както личеше, произшествието на летището не бе повлияло на полета ни. Самолетът се отправи към пистата навреме.
	Превих се от болка и чак тогава Баст забеляза колко зле е ръката ми. Лицето й помръкна.
	— Стой мирен.
	Тя прошепна нещо на египетски и клепачите ми натежаха.
	— Трябва да поспиш, ако искаш раната да заздравее — обясни ми.
	— Ами ако Лерой се върне…
	— Кой, кой?
	— А, никой.
	Баст се взря в мен, сякаш ме виждаше за пръв път.
	— Проявил си изключителна храброст, Картър. Да се изправиш лице в лице с чудовището Сет… държиш се по-котарашки, отколкото си мислех.
	— Хм… благодаря.
	Баст се усмихна и ме докосна по челото.
	— Скоро ще излетим, котараче мое. Поспи си.
	Нямах сили да й възразя. Изтощението ме плисна и аз затворих очи.


	Душата ми, естествено, реши да си попътешества.
	Бях във формата на моята _ba_ и кръжах над Финикс. Беше слънчева зимна утрин. Беше ми приятно да усещам под крилете си прохладния пустинен въздух. На дневна светлина градът изглеждаше различен: огромна плетеница от бежови и зелени квадратчета, из които тук-там се виждаха палми и плувни басейни. На места се извисяваха голи планини, които приличаха на парчета, откъртили се от Луната. Най-високата планина беше точно под мен: дълъг хребет с два по-висока върха. Как я бе нарекъл при първото посещение на душата ми слугата на Сет? Планината Камълбак.
	В полите й се бяха сгушили скъпи къщи, но билото беше голо. Вниманието ми беше привлечено от нещо: пукнатина между две големи скали, и трепкаща нагорещена мараня, идваща от лоното на планината — нещо, което човешко око няма да забележи.
	Прибрах криле и се стрелнах право натам.
	Едвам се придвижвах — трябваше да преодолявам съпротивлението на горещия въздух. След петнайсетина метра пукнатината се разтвори и аз се озовах на място, което просто не може да съществува.
	Отвътре цялата планина беше куха. Насред огромната пещера се строеше гигантска пирамида. Всичко се огласяше от ударите на търнокопите. Цели орди демони режеха кървавочервен варовик на късове и ги пренасяха в средата на пещерата, където други пълчища демони ги вдигаха и ги наместваха с въжета и лебедки, точно както татко ми е обяснявал, че са построени пирамидите в Гиза. Но за издигането на всяка от пирамидите в Гиза са били необходими… колко, двайсетина години. Докато тази тук вече бе построена наполовина.
	Освен това в нея имаше нещо странно… и то не се свеждаше само до кървавочервения цвят. Докато я гледах, останах с чувството, че нещо в нея ми е познато: цялото съоръжение издаваше бучене… не, сякаш говореше с глас, който бях чувал и друг път.
	Във въздуха над пирамидата зърнах нещо по-малко — тръстиков шлеп, който приличаше на лодката на чичо Еймъс. На него стояха двама. Единият беше висок демон в кожени доспехи. Другият беше як мъж в червена бойна униформа.
	Закръжих по-близо, като се опитвах да не излизам от сенките — не бях сигурен, че наистина съм невидим. Кацнах отгоре на мачтата. Маневрата беше сложна, но никой от двамата на лодката не погледна нагоре.
	— Още колко? — попита мъжът в червено.
	Говореше с гласа на Сет, но изглеждаше съвсем различно, не както в последното ми видение. Не беше слузеста черна твар, не пламтеше, ако не броим страшната смесица от омраза и развеселеност, която гореше в очите му. Беше с едро набито тяло като на защитник в американския футбол, с месести ръце и грубо лице. Късата му щръкнала коса и старателно подрязаната козя брадичка бяха червени като бойната му униформа. Никога дотогава не бях виждал камуфлажни дрехи с такъв цвят. Той може би смяташе да се крие във вулкан.
	Демонът до него току се кланяше и се умилкваше. Беше онзи тип с петльовите крака, когото вече бях виждал. Беше висок поне два метра, слаб като върлина и с крака като на птица. И за беда този път виждах и лицето му. Беше ужасно, не е за разправяне. В кабинетите по анатомия сигурно сте виждали скелети без кожа. Представете си такъв череп, само че жив, с черни очи и остри зъби.
	— Бележим отличен напредък, господарю! — заяви демонът. — Днес призовахме още сто демона. При късмет по залез-слънце на рождения ти ден вече ще сме приключили.
	— Неприемливо е, Ужаснолики — отвърна спокойно Сет.
	Слугата трепна. Логично беше да се казва Ужасноликия. Колко ли беше умувала майка му, докато измисли такова име. „_Боб? Не. Сам? Не. Дали да не му дам името Ужасноликия?_“
	— Н-но, господарю — изпелтечи демонът. — Мислех, че…
	— Не мисли, демоне. Враговете ни са по-изобретателни, отколкото предполагах. Временно са обезвредили любимия ми домашен звяр и се носят с пълна скорост към нас. Трябва да приключим, преди да са пристигнали. По изгрев-слънце на рождения ми ден, Ужаснолики. И нито миг по-късно. Това ще бъде _зората_ на новото ми царство. Ще изтребя докрай живота на континента и тази пирамида тук ще се издига като паметник на могъществото ми — тя ще бъде последната, окончателна гробница на Озирис!
	Сърцето ми почти спря да бие. Пак погледнах надолу към пирамидата и разбрах защо ми се е сторила толкова позната. В нея витаеше енергия — енергията на _баща ми_. И аз не знам как, но вече знаех, че саркофагът му е скрит някъде в пирамидата.
	Сет се усмихна жестоко, сякаш щеше да се радва и ако Ужасноликия му се подчинеше, и ако той го разкъсаше на парчета.
	— Разбра ли заповедта ми?
	— Да, господарю! — Ужасноликия пристъпи на птичите си крака, сякаш събираше смелост. — Но ако разрешиш да попитам, господарю… защо да спираме дотам?
	Сет изду ноздри.
	— Само едно изречение те дели от твоето унищожение, Ужаснолики. Внимавай много какво ще кажеш сега.
	Демонът прокара по зъбите си черен език.
	— Е, господарю, дали гибелта на един-единствен бог заслужава твоето славно „Аз“? Дали да не създадем още енергия на хаоса, за да захраним за всички времена твоята пирамида и да те направим вечен властелин на всички светове?
	В очите на Сет проблесна ненаситна светлинка.
	— Властелин на всички светове ли… звучи добре. И как ще го постигнеш, жалък демоне?
	— О, не аз, господарю. Аз съм някакъв си незначителен червей. Но ако заловим останалите: Нефтида…
	Сет изрита демона по гърдите и той се свлече с хриптене.
	— Казвал ли съм ти аз да не й споменаваш името!
	— Да, господарю — отвърна задъхано Ужасноликия. — Извинявай, господарю. Но ако заловим и нея, и останалите… представи си каква сила ще вземеш от тях. С добре разработен план…
	Сет закима, предложението бе започнало да му харесва.
	— Според мен е време да използваме Еймъс Кейн.
	Аз застанах нащрек. Дали Еймъс беше тук?
	— Блестящо, господарю. Блестящ план.
	— Да, добре че се сетих. Скоро, Ужаснолики, много скоро Хор, Изида и онази предателка, жена ми, ще коленичат в нозете ми… и Еймъс ще ми помогне. Ще се получи мила семейна сбирка.
	Сет извърна очи нагоре — право към мен, като че ли още от самото начало е знаел, че съм там, и ми се усмихна така, сякаш искаше да ме разкъса на парчета.
	— Нали, малкият?
	Понечих да разперя криле и да отлетя. Трябваше да се махна от пещерата и да предупредя Сейди. Но крилете ми отказаха. Седях там като вцепенен, а Сет се пресегна да ме сграбчи.


	23. Последният изпит на професор Тот
	Сейди

	Аз съм, Сейди. Извинявайте за забавянето, въпреки че едва ли сте забелязали на записа. Нали е с две леви ръце, брат ми изпусна микрофона в яма, пълна с… всъщност както и да е. Та да се върнем на разказа.
	Когато се събуди, Картър се сепна така, че си удари коленете в масичката в самолета, което си беше доста смешно.
	— Добре ли поспа? — попитах го.
	Той примига объркан срещу мен.
	— Ти си човек.
	— Колко мило, че забеляза.
	Отхапах още веднъж от пицата. Никога не съм яла пица в порцеланова чиния, нито пък съм пила кока-кола от стъклена чаша (с лед, моля ви се, тия американци са си доста странни), но иначе ми харесваше в първа класа.
	— Преобразих се преди един час — обясних и се прокашлях. — Помогна ми онова… онова, което ми каза — да се съсредоточа върху важните неща.
	Стана ми неловко дори да го изрека — бях си спомнила всичко, което Картър бе споделил с мен, докато бях каня: как, докато е пътешествал с татко, се е загубил в метрото, как му е прилошало във Венеция, как е ревал като малко дете, след като е намерил в чорапа си скорпион. Толкова много амуниции, с които да се заяждам с него, но колкото и странно, дори не се изкушавах. Само как си беше изплакал душата… Може би си беше мислил, че нали съм се превърнала в каня, не го разбирам, но беше толкова откровен, толкова неприкрит и беше направил всичко по силите си да ме успокои. Ако не ми беше дал нещо, към което да насоча вниманието си, сигурно и досега щях да гоня над река Потомак полски мишки.
	Картър разказваше за пътешествията си с татко така, сякаш те са били прекрасни, но и доста уморителни, понеже той все се опитвал да му угоди и да се държи възможно най-добре, а нямал с кого да се отпусне и да си поприказва. Длъжна съм да призная, татко си беше с много силно присъствие. Просто е невъзможно да не се стремиш да получиш одобрението му. (Можете да не се съмнявате, именно от него съм наследила очарованието си.) Виждах го само два пъти в годината и въпреки това се чувствах длъжна да се подготвя душевно за срещата. За пръв път се запитах дали точно Картър е спечелил повече от цялата работа. И дали бях готова да си разменим местата и да живея като него.
	Освен това реших да не му казвам какво накрая ме е преобразило отново в човек. Изобщо не се бях съсредоточавала върху татко. Представих си, че мама е жива, представих си, че се разхождаме двете по „Оксфорд Стрийт“, разглеждаме витрините, говорим си и се смеем — обикновен ден, който така и не успяхме да изживеем заедно. Знам, неизпълнимо желание. Но то бе достатъчно силно, за да ми припомни коя всъщност съм.
	Изобщо не споменах за това на Картър, но той се взря в лицето ми и аз усетих, че ми е разчел доста добре мислите.
	Отпих от кока-колата.
	— Между другото, изпусна обяда.
	— Не се ли опита да ме събудиш?
	Баст се оригна от другата страна на пътеката между седалките. Току-що си беше изяла сьомгата в чинията и изглеждаше много доволна.
	— Дали да не измагьосам малко котешка храна? — предложи Баст. — Или сандвичи със сирене?
	— Не, благодаря — промърмори Картър.
	Изглеждаше смазан.
	— Господи, Картър — намесих се и аз. — Щом ти е толкова важно, ми е останала малко пица…
	— Не е заради пицата — прекъсна ме той.
	И ни разказа как неговата ba се е разминала на косъм с това да я залови Сет.
	От тази новина направо се задъхах. Изпитах чувството, че отново съм хваната като в затвор в тялото на канята и не мога да мисля трезво. Татко, зазидан в червената пирамида? Клетият Еймъс използван за нещо като пионка? Погледнах Баст — дано ме поуспокои.
	— Можем ли да направим нещо?
	Тя беше мрачна.
	— Не знам, Сейди. Сет ще бъде най-могъщ на рождения си ден, а времето по изгрев-слънце е най-подходящо за магии. Ако на развиделяване в този ден Сет успее да предизвика взрив от неудържима енергия, като използва не само своята магия, а я подсили с енергията и на другите богове, които е успял да пороби… е почти невъзможно да си представим хаоса, който ще създаде. — Тя сви рамене. — Значи твърдиш, Картър, че тази идея му е била подхвърлена от някакъв най-обикновен демон?
	— Звучеше така — потвърди той. — Ако не друго, първоначалният план хрумна именно на него.
	Баст поклати глава.
	— Не е в стила на Сет.
	Аз се закашлях.
	— В какъв смисъл? Точно в негов стил си е.
	— Не — настоя Баст. — Това е ужасно — дори за него. Сет се домогва до царския престол, но след подобен взрив може и да не остане нищо, над което да царува. Почти като… — Тя не се доизказа, явно мисълта й се видя прекалено тревожна. — Не разбирам за какво става въпрос, но скоро ще кацнем. Налага се да питате Тот.
	— Както го каза, излиза, че няма да дойдеш с нас — отбелязах.
	— Ние с Тот не се разбираме много-много. Вие имате по-големи шансове да останете живи…
	Светна надписът да затегнем коланите. Пилотът обяви, че започваме да се спускаме към Мемфис. Надзърнах през прозореца и видях широка кафява река, която течеше през местността — беше по-голяма от всички реки, които бях виждал някога. Заприлича ми на неприятна грамадна змия.
	Стюардесата дойде при мен и попита:
	— Приключи ли, скъпа?
	— Очевидно да — отвърнах мрачно.


	Мемфис не беше и чул, че е дошла зимата. Дърветата бяха зелени, а небето — ослепително синьо.
	Настояхме този път Баст да не „взима назаем“ чужди коли и накрая тя се съгласи да наеме автомобил, но само ако е открит. Не я попитах откъде е намерила пари, но след малко се разхождахме из почти безлюдните улици на Мемфис в беемве със смъкнат гюрук.
	Помня града само откъслечно. Минахме през квартал, където преспокойно са могли да снимат „Отнесени от вихъра“: големи бели къщи насред огромни морави със сенчести кипариси, въпреки че пластмасовите фигури на Дядо Коледа по покривите доста разваляха впечатлението. На следващата пресечка за малко да ни убие една бабка, която си изкарваше кадилака от паркинга пред някаква църква. Баст зави рядко и натисна клаксона, а жената само се усмихна и ни махна с ръка. Какво да се прави, южняшко гостоприемство.
	След още няколко пресечки се озовахме сред порутени колиби. Зърнах две чернокожи момчета по дънки и тесни тениски — седяха на предната веранда, дрънкаха на акустични китари и пееха. Звучеше толкова добре, че се изкуших да поискам да спрем.
	На следващия ъгъл имаше грозен ресторант с написана на ръка табела ПИЛЕ И ГОФРЕТИ. Отвън се беше извила опашка от двайсетина души.
	— Вие, американците, имате най-странния вкус. На коя планета сме? — попитах аз.
	Картър поклати глава.
	— И къде ли е Тот?
	Баст подуши въздуха и зави наляво по улица с името „Тополова“.
	— Наближаваме. Ако наистина познавам добре Тот, той със сигурност е в някое научно учреждение. Може би в библиотека или в книжното хранилище към гробницата на магьосник.
	— В Тенеси едва ли има много такива — предположи Картър.
	Точно тогава зърнах една табела и грейнах в усмивка.
	— Може би в Мемфиския университет?
	— Браво на теб, Сейди! — измърка Баст.
	Картър ме погледна смръщен. Нали се досещате, завиждаше ми горкият.
	След няколко минути вече вървяхме сред постройките на малък университет: червени тухли и широки дворове. Беше странно тихо, чуваше се само как някой тупка с топка по цимента.
	Още щом го чу, Картър наостри уши.
	— Баскетбол.
	— О, я стига — рекох аз. — Тръгнали сме да търсим Тот.
	Но Картър се насочи към звука на топката и ние го последвахме. Той зави зад ъгъла и застина.
	— Хайде да ги питаме тези тук.
	Не разбрах за какво ми говори. И аз свърнах зад ъгъла и ахнах. На баскетболното игрище се беше разгоряла оспорвана среща между петима играчи. Бяха с фланелки на най-различни американски отбори и явно всички изгаряха от желание да победят: сумтяха, ръмжаха си, крадяха си топката и се блъскаха.
	О… и всички играчи бяха песоглавци.
	— Свещеното животно на Тот — обясни Баст. — Явно сме дошли където трябва.
	Един от песоглавците беше с лъскава златиста козина, много по-светла, отколкото на другите, и с по… хм… с по-шарен задник. Беше в морава фланелка, която ми се стори позната.
	— Това не е ли фланелка на… на „Лейкърс“? — попитах, разколебана дали изобщо да отварям дума за смехотворната мания на Картър.
	Той кимна и двамата се усмихнахме.
	— Хуфу! — викнахме в един глас.
	Е, да, почти не познавахме песоглавеца. Бяхме прекарали с него по-малко от ден, а и бяхме ходили в къщата на Еймъс сякаш преди цяла вечност, но аз пак се чувствах така, все едно сме открили отдавна изгубен приятел.
	Хуфу ми скочи в ръцете и изръмжа:
	— Хрр! Хрр!
	Затърси нещо из косата ми, сигурно въшки /_Не ми трябва мнението ти, Картър!/_, после скочи на земята и удари настилката с лапа — да покаже колко се радва.
	Баст се засмя.
	— Казва, че миришеш на фламинго.
	— Да не знаеш песоглавски? — попита Картър.
	Богинята сви рамене.
	— Освен това пита къде сте били.
	— Къде сме били ли? — ахнах аз. — Ами като начало му кажи, че почти през целия ден съм била каня, която не е фламинго и не завършва на „о“, затова не би трябвало да присъства сред любимите му храни. Второ…
	— Чакай, чакай! — Баст се извърна към Хуфу и каза: — Хрр! После ме погледна отново: — Добре, продължавай.
	Аз примигах.
	— Ами… хм, второ, къде е бил той?
	Тя го преведе, като само промърмори.
	Хуфу изсумтя и грабна баскетболната топка, с което накара приятелите си, другите песоглавци, да се зъбят, да драскат и да пръхтят трескаво.
	— Гмурнал се е в реката и се е върнал с плуване — преведе Баст, — но когато е отишъл при къщата, тя е била разрушена и нас вече ни е нямало. Чакал е един ден да се появи Еймъс, но той така и не е дошъл. Затова Хуфу дошъл при Тот. Все пак песоглавците са под негова закрила.
	— Защо? — полюбопитства Картър. — Не че искам да обидя някого, но Тот нали е бог на знанието?
	— Песоглавците са много мъдри животни — отсече Баст.
	— Хрр! — изръмжа Хуфу, после си бръкна в носа и обърна към нас шарения си задник.
	Метна топката на приятелите си. Те се сбиха за нея, като се зъбеха един на друг и се удряха по главите.
	— Мъдри ли? — усъмних се аз.
	— Е, не са котки, имай го предвид — допълни Баст. — Но иначе да, мъдри. Хуфу каза, че веднага щом Картър си изпълни обещанието, ще ви заведе при професора.
	Аз примигах.
	— При проф… О, говориш ми за… ясно.
	— Какво обещание? — учуди се Картър.
	Баст се подсмихна.
	— Очевидно си обещал да му покажеш баскетболните си умения.
	Картър се ококори разтревожен.
	— Нямаме време.
	— О, не се притеснявай — успокои го Баст. — А сега е най-добре да тръгвам.
	— Къде отиваш, Баст? — попитах я, защото хич не ми се искаше да се разделяме още веднъж. — Как ще те намерим?
	В очите й се появи нещо като вина, сякаш тя бе предизвикала ужасно бедствие.
	— Ще ви намеря аз, след като излезете, ако изобщо излезете де…
	— Как така ако изобщо излезем? — възкликна Картър, но Баст вече се бе превърнала в Кифличка и хукна нанякъде.
	Хуфу заръмжа по-настойчиво на Картър. Стисна го за ръката и го задърпа към игрището. Песоглавците тутакси се разделиха на два отбора. Половината си съблякоха фланелките. Другата половина останаха с тях. За нещастие Картър се падна в отбора без фланелки и Хуфу му помогна да си смъкне тениската — така се показаха щръкналите му ребра. Отборите започнаха да играят.
	Е, аз не разбирам нищо от баскетбол. Но съм почти сигурна, че не е по правилата да настъпваш другите, да спираш топката с чело и да дриблираш (нали така му се казваше?) с две ръце, сякаш галиш бясно куче. А Картър играеше точно така. Песоглавците направо го отнесоха в буквалния смисъл на думата. Бележеха точка след точка, а Картър само сновеше напред-назад, препъваше се в крайниците на маймуните и приближеше ли се до топката, тя го удряше, докато накрая не му се зави свят: той покръжи, покръжи на едно място и падна на земята. Песоглавците спряха играта и го загледаха невярващо. Картър се беше проснал насред игрището, плувнал в пот и запъхтян. Маймуните погледнаха Хуфу. Отдалеч си личеше, че си мислят: „_Кой го е поканил този човек?_“ Засрамен, Хуфу си покри очите.
	— Картър — викнах злорадо, — не спираш да говориш за баскетбол и за „Лейкърс“, а си пълен _смотаняк_. Да те бият някакви си маймуни!
	Той простена, беше нещастен.
	— Баскетболът беше… беше любимият спорт на татко.
	Погледнах го смаяна. Любимият спорт на татко ли? Господи, а аз да не се сетя.
	Той очевидно изтълкува смаяния ми вид като поредните нападки.
	— Мога… мога да ти кажа всички резултати в Ен Би Ай — каза ми малко отчаян. — Кой колко асистенции и колко точки е отбелязал.
	Другите песоглавци си продължиха играта, без да обръщат внимание и на Картър, и на Хуфу. Хуфу изсумтя погнусено, сякаш се давеше или може би ръмжеше.
	Разбирах го как се чувства, но въпреки това отидох при Картър и му подадох ръка.
	— Хайде, ставай. Не е толкова важно.
	— Ако бях с по-удобни обувки… — започна да се оправдава той. — И ако не бях така уморен…
	— _Не е толкова важно_, Картър — повторих и се подсмихнах. — Няма да те издам пред татко, след като го спасим.
	Той ме погледна с неприкрита признателност. (Е, всъщност съм си чудесно момиче.) После ме хвана за ръката и аз го издърпах да стане.
	— А сега, за Бога, си сложи тениската — казах му. — Хуфу, време е да ни заведеш при професора.
	Той влезе заедно с нас в безлюдна научна сграда. В коридорите миришеше на оцет и празните учебни лаборатории приличаха на класни стаи в обикновена американска гимназия, а не на място, където ще се навърта някой бог. Качихме се по стълбището и се озовахме пред кабинетите на преподавателите. Повечето врати бяха затворени. Една обаче беше открехната и през нея видяхме помещение колкото тесен килер с книги, мъничко бюро и един-единствен стол. Запитах се дали професорът вътре се е провинил нещо, за да получи чак такъв малък кабинет.
	— _Хрр!_ — изсумтя Хуфу и спря пред лъскава махагонова врата, много по-хубава от другите.
	Върху стъклото проблясваше името, което бе написано току-що: Д-р Тот.
	Хуфу бутна вратата, без да чука, и нахълта вътре.
	— Първо ти, Човекопиле — казах на Картър.
	(Да, сигурна съм, вече съжаляваше, задето е споделил с мен точно тази случка. В края на краищата не можех хич да не се заяждам с него. Все пак трябва да отстоявам славата си.)
	Очаквах да попаднем в поредния килер. А се оказа, че кабинетът е невъзможно голям.
	Таванът се издигаше поне на десет метра и от едната страна кабинетът бе остъклен, така че се виждаше цял Мемфис. По метална стълба се стигаше на площадка с огромен телескоп и някъде отгоре долитаха звуците на електрическа китара — някой дрънкаше доста лошо на нея. Другите стени на кабинета бяха запълнени открай докрай с библиотеки. Бюрата бяха отрупани с какви ли не странни джунджурии: комплекти за химически опити, полусглобени компютри, плюшени играчки с глави, от които стърчаха жици. Стелеше се мирис като на телешко задушено, само че по-силна, по-скоро като на опушено.
	Най-странни бяха шестте дълговрати птици пред нас — ибиси, които седяха като секретарки на бюра и тракаха с клюнове по клавиатурите на преносими компютри.
	Ние с Картър се спогледахме. Както никога направо нямах думи.
	— _Хрр_ — провикна се Хуфу.
	Дрънкането горе на площадката спря. Появи се висок слаб младеж, който нямаше и трийсет години и държеше в ръка електрическа китара. Беше с несресана буйна руса коса като на Хуфу, с изцапана бяла лабораторна престилка, износени дънки и черна тениска. В началото ми се стори, че от едната страна на устата му е потекла кръв. После видях, че е сос за месо.
	— Прекрасно — грейна мъжът в усмивка. — Открих нещо, Хуфу. Това тук не е египетският Мемфис.
	Хуфу ме погледна крадешком и аз бях готова да се закълна, че е искал да ми каже: „Представяш ли си, моля ти се“.
	— Освен това открих нова разновидност на магията, казва се синя магия — продължи мъжът. — И барбекюто. Да, на всяка цена трябва да опиташ барбекю.
	Хуфу не изглеждаше особено въодушевен. Покатери се на една от библиотеките, грабна кутия „Чирио“ и задъвка.
	Човекът с китарата се плъзна по парапета — изобщо не загуби равновесие, и се приземи пред нас.
	— Изида и Хор — каза той. — Виждам, намерили сте си нови тела.
	Очите му бяха с десетина цвята и се меняха като калейдоскоп, така, че сякаш те хипнотизираха.
	Успях да изпелтеча:
	— Хм, ние не сме…
	— О, ясно — прекъсна ме мъжът. — Опитвате се да поделите тялото, а? Хич не си въобразявай, Изидо, че си ме заблудила и за миг. Знам, че ти дърпаш конците.
	— Няма такова нещо! — възмутих се аз. — Казвам се Сейди Кейн. Ти, предполагам, си Тот.
	Той вдигна вежда.
	— Твърдиш, че не ме познаваш, така ли? Разбира се, че съм Тот. Наричат ме още Джехути. А също…
	Едвам се сдържах да не прихна.
	— Дже-хути ли?
	Тот явно се засегна.
	— В Древен Египет това си е име като всички останали. Тот ме нарекоха гърците. После започнаха да ме бъркат с техния бог Хермес. Дори имаха наглостта да преименуват свещения ми град в Хермопол, макар че двамата с Хермес изобщо не си приличаме. Повярвай, ако не си срещала никога Хермес…
	— Хрр! — прекъсна го Хуфу, както си беше напълнил устата с „Чирио“.
	— Прав си — съгласи се Тот. — Отклоних се от въпроса. Та твърдиш, значи, че си Сейди Кейн. И че… — Той обърна пръста си към Картър, който гледаше как ибисите пишат на лаптопите. — Ти, предполагам, си Хор.
	— Картър Кейн — поправи го той, все така заплеснат по птиците. — Какво е това там?
	Тот се оживи.
	— Ами да, наричат се компютри. Страхотни са, нали? Ти очевидно…
	— Не, имах предвид какво пишат птиците. — Картър присви очи и зачете от екрана. — Кратък трактат върху еволюцията на яковете.
	— Научният ми доклад — обясни Тот. — Старая се да осъществявам едновременно няколко проекта. Знаете ли например, че в този университет тук няма факултети, където да изучават астрологията и лечението с пиявици? Възмутително! Смятам да го променя. В момента ремонтирам една нова сграда при реката. Не след дълго Мемфис ще бъде истинско просветно средище!
	— Прекрасно — казах от немай-къде аз. — Трябва ни помощ, за да победим Сет.
	Ибисите спряха да тракат по клавиатурите и ме зяпнаха. Тот си обърса соса от барбекюто по устата.
	— И имаш наглостта да молиш след последния път?
	— Какъв последен път? — повторих аз.
	— Бележката е някъде тук… — Тот се потупа по джобовете на лабораторната престилка. Извади намачкано листче и го прочете. — Не, това е списък какво трябва да купя от гастронома.
	Метна го през рамо. Още щом се удари в пода, то се превърна в бял хляб, кана мляко и шест опаковки газирана напитка „Маунтън Дю“.
	Тот си погледна ръкавите. Забелязах, че петната по престилката му всъщност са размазани думи, написани на какви ли не езици. Петната мърдаха и се променяха, за да образуват йероглифи, английски букви, демотически знаци. Мъжът си изтръска яката и към пода се понесоха три букви, които образуваха дума: „рак“. Думата пък се преобрази на слузести рачета, на нещо като скариди, които размърдаха крачка, но само след миг един от ибисите ги клъвна.
	— О, както и да е — каза накрая Тот. — Ще ви разкажа само кратката версия: за да отмъсти за баща си Озирис, Хор извика на дуел Сет. Който победеше, щеше да стане цар на боговете.
	— Победи Хор — оповести Картър.
	— Ето на, помниш!
	— Не, чел съм за това.
	— А помниш ли, че ако не ви бях помогнал, и двамата с Изида щяхте да умрете? О, опитах се да ви бъда посредник и да постигнем някакво решение, за да предотвратим битката. Това е една от задачите ми: да поддържам равновесието между ред и хаос. Но къде ти, Изида ме убеди да помогна на вашата страна, защото Сет е започнал да става много могъщ. И битката за малко да унищожи света.
	„_Само се оплаква_ — каза в главата ми Изида. — _Не беше чак толкова страшно_.“
	— Така ли? — попита Тот и аз останах с впечатлението, че чува не по-зле от мен гласа й. — Сет прободе Хор в окото.
	— Ох! — примига Картър.
	— Да, и аз го замених с ново, направено от лунна светлина. Окото на Хор — прочутият ти символ. Именно аз, така да знаете. А когато ти отсече главата на Изида…
	— Чакай, чакай. — Картър ме погледна. — Как така съм й отсякъл главата?
	„_Получих по-хубава_“, увери ме Изида.
	— Само защото те изцелих, Изидо! — заяви Тот. — И да, Картър, Хор или както там се наричаш, ти беше толкова вбесен, че й отсече главата. Беше безразсъден… канеше се да се опълчиш срещу Сет, въпреки че още беше немощен, и Изида се опита да те спре. С това те разяри толкова, че ти извади меча… Е, важното в случая е, че за малко да се избиете взаимно още преди да сте разгромили Сет. Ако отново тръгнете да се биете с Червения властелин, си отваряйте очите на четири. Той ще използва хаоса, за да ви настрои един срещу друг.
	„_Пак ще го разгромим_ — закани се Изида. — _Тот просто завижда_.“
	— Млъквай — казахме едновременно с Тот.
	Той ме погледна изненадан.
	— И така, Сейди… опитваш се да държиш нещата в свои ръце. Няма да е за дълго. Може и да си потомка на фараони, но Изида е измамница, ламтяща за власт…
	— Мога да я спра — рекох и трябваше да впрегна всичките си сили, за да не позволя на Изида да блъвне порой от обиди.
	Тот прокара пръсти по тушета на китарата.
	— Не бъди толкова сигурна. Изида сигурно ти е казала, че е помогнала за разгрома на Сет. А каза ли ти, освен това, че именно заради нея Сет излезе от контрол? Тя прати в изгнание първия ни цар.
	— За кого говориш, за Рали? — попита Картър. — Нали той сам е решил да напусне земята, защото е остарял?
	Тот изсумтя.
	— Да, остаря, но се оттегли, защото беше принуден. Изида се умори да го чака да се махне. Искаше цар да стане мъжът й Озирис. Искаше и още власт. Затова един ден, докато Ра, богът на слънцето, бе легнал да поспи, тя взе тайно малко от слюнката му.
	— Блякс! — казах аз. — Откога слюнката те прави могъщ?
	Тот ме укори със свъсен поглед.
	— Смесваш я с пръст и сътворяваш отровна змия. Онази нощ змията се промъкна в спалнята на Ра и го ухапа по глезена. Не успя да го изцели никаква магия, дори моята. Той щеше да умре, ако…
	— Нима боговете умират? — попита Картър.
	— О, да — потвърди Тот. — През повечето време възкръсваме, разбира се, от Дуат — в крайна сметка. Но тази отрова разяде самата същност на Ра. Изида, естествено, се правеше на невинна. Разплака се, щом видя колко се мъчи Ра. Опита се да помогне с нейната магия. Накрая му каза, че има само един начин да го спаси: той да й каже тайното си име.
	— Какво тайно име? — попитах. — Нещо като Брус Уейн* ли?
	[* Тайното име на Батман. — Б.пр.]
	— Всичко в Творението си има тайно име — обясни Тот. — Дори боговете. Който знае тайното име на някого или нещо, има власт над него. Изида обеща, че ако научи тайното име на Ра, може да го изцери. Ра се мъчеше толкова много, че склони. И Изида го излекува.
	— Това обаче й е дало власт над него — предположи Картър.
	— Огромна власт — потвърди Тот. — Изида принуди Ра да се оттегли на небето и така да разчисти пътя на любимия й Озирис, който да стане новият цар на боговете. Сет беше дясна ръка на Ра и не го преглътна, че брат му Озирис се е издигнал до цар. Така Сет и Озирис станаха врагове и ето че и след пет хилядолетия продължаваме да водим същата война, разпалена заради Изида.
	— Но аз нямам никаква вина! — възкликнах. — Никога няма да направя подобно нещо.
	— Наистина ли никога? — попита Тот. — Няма ли да направиш всичко по силите си, за да спасиш семейството си, дори и това да наруши равновесието в космоса?
	Той впери в мен своите калейдоскопични очи, а аз усетих, че изведнъж ставам предизвикателна. Ами да, как така няма да защитя семейството си! Кой беше този ненормалник в лабораторна престилка, че да ми казва какво да правя и какво да не правя?
	Точно тогава си дадох сметка, че не знам кой го мисли: дали Изида, или аз. Обзе ме паника. Щом не можех да разгранича собствените си мисли от мислите на Изида, колко ли време щеше да мине, докато превъртя напълно?
	— Не, Тот — ревнах. — Трябва да ми повярваш. Аз, Сейди, държа всичко в свои ръце и имам нужда от помощта ти. Сет държи при себе си баща ни.
	И разказах всичко от игла до конец: от Британския музей до видението на Картър с червената пирамида. Тот ме слушаше, без да ме прекъсва, но бях готова да се закълна, че докато говорех, по лабораторната му престилка са плъзнали нови петна, сякаш някои от думите ми бяха добавяни към вече написаното по нея.
	— Само погледни нещо заради нас — рекох накрая. — Дай му книгата, Картър.
	Той затърси из чантата и извади томчето, което бяхме откраднали в Париж.
	— Ти си го писал, нали? — попита брат ми. — Тук се обяснява как да се победи Сет.
	Тот разгъна страниците папирус.
	— О, ужас. Мразя да чета каквото съм написал. Погледнете това изречение тук. Сега никога не бих го написал така. — Той се потупа по джобовете на престилката. — Червена химикалка… намира ли му се на някого?
	Изида се ядоса против волята ми и настоя да вразумим малко Тот. „_Само едно огнено кълбо_ — примоли се тя. — _Само едно огромно вълшебно кълбо!_“
	Не бих казала, че не съм се изкушила, но я укротих.
	— Виж какво, Тот — подхванах. — Джехути или както там ти е името. Сет се кани да унищожи в най-добрия случай Америка, а може би и целия свят. Ще загинат милиони хора. Ти каза, че държиш на равновесието. Ще ни помогнеш ли, или няма да ни помогнеш?
	За миг не се чуваше друго освен ибисите, които потракваха по клавишите.
	— В беда сте — съгласи се Тот. — Затова нека ви попитам — защо според вас баща ви е поставил в такова положение? Защо е пуснал на свобода боговете?
	Бях на път да отговоря: „_За да върне мама_“. Но вече не вярвах в това.
	— Мама е видяла бъдещето — предположих. — Видяла е, че предстои нещо лошо. Според мен двамата с татко са се опитвали да го спрат. Смятали са, че единственият начин е да пуснат на свобода боговете.
	— Въпреки че е изключително опасно простосмъртни да използват силата на боговете — отсече Тот, — въпреки че това е в разрез със закона на Дома на живота… закон, който, между другото, именно аз убедих Искандар да напише.
	Спомних си какво ми е казал в Залата на епохите възрастният Главен лектор.
	— Боговете притежават голяма власт, но само човеците носят в себе си творческа жилка. Мисля, че мама е убедила Искандар в несправедливостта на закона. Той вероятно не е могъл да го признае пред всички, тя обаче го е накарала да размисли. Каквото и да предстои, то е толкова страшно, че богове и простосмъртни ще имат нужда едни от други.
	— И какво предстои? — попита Тот. — Възходът на Сет?
	Каза го някак хитро, като учител, който се опитва да те заблуди с въпрос.
	— Може би — отговорих предпазливо, — но не знам.
	Хуфу се оригна горе на библиотеката. Оголи в нещо като усмивка зъби, по които беше полепнала храна.
	— Прав си, Хуфу — отсъди замислен Тот. — Тя не говори като Изида. Изида никога не би признала, че не знае нещо.
	Наложи се да запуша наум устата на Изида.
	Тот метна книгата обратно на Картър.
	— Я сега да видим дали действате така хубаво, както и говорите. Ще ви обясня какво пише в книгата със заклинания, стига да ми докажете, че наистина сте подчинили на себе си боговете и не просто повтаряте онова, което се е случвало многократно в миналото.
	— Проверка ли? Нещо като контролно? — попита Картър. — Приемаме.
	— Я чакай — възразих аз.
	Понеже беше учил само вкъщи, Картър явно не осъзнаваше, че контролните не са от най-приятните неща.
	— Чудесно — рече Тот. — Има една вещ с огромна мощ, искам да ми я донесете от гробницата на един магьосник.
	— На кой магьосник? — попитах.
	Но Тот извади от лабораторната престилка парче тебешир и драсна нещо във въздуха. Пред него се отвори врата.
	— Как го правиш? — полюбопитствах. — Баст каза, че през Демонските дни не можем да призоваваме портали.
	— Простосмъртните наистина не могат — съгласи се Тот. — Но е по силите на добър магьосник. Ако успеете, ще си направим барбекю.
	Входът ни всмука в черна бездна и кабинетът на Тот изчезна.


	24. Как взривих едни сини велурени обувки
	Сейди

	— Къде сме? — попитах.
	Стояхме на широка безлюдна улица, пред портата на голямо имение. Явно още бяхме в Мемфис: поне дърветата, времето и следобедната светлина си бяха същите.
	Имението сигурно беше няколко декара. Бялата порта от ковано желязо беше украсена с китаристи и ноти. Пътеката зад тях лъкатушеше между дърветата към двуетажна къща с портик с бели колони.
	— О, само това не! — възкликна Картър. — Познах портата.
	— Какво? Къде?
	— Татко ме е водил веднъж тук. Гробницата на велик магьосник… Тот сигурно се е шегувал.
	— За какво изобщо ми говориш, Картър? Да не би тук да е погребан някой?
	Той кимна.
	— Това тук е Грейсланд. Домът на най-известния музикант в света.
	— На Майкъл Джексън ли?
	— Не, глупаче — отвърна брат ми. — На Елвис Пресли.
	Не знаех да се смея ли, да ругая ли.
	— Елвис Пресли. Онзи с белите костюми, окичени с изкуствени диаманти, и със зализаната коса, от колекцията грамофонни плочи на баба… _този ли Елвис_?
	Картър се огледа притеснено. Извади меча, въпреки че уж бяхме съвсем сами.
	— Именно тук той е живял и е умрял. Погребан е зад къщата.
	Погледнах постройката.
	— Нима твърдиш, че Елвис е бил магьосник?
	— Не знам. — Той стисна меча. — Тот обаче все пак подметна, че музиката била нещо като магия. Но нещо тук не е наред. Защо сме сами? Обикновено се тълпят туристи.
	— Заради коледните празници?
	— Но без охрана?
	Аз свих рамене.
	— Може би е станало същото, което Зия направи в Луксор. И Тот е разкарал всички.
	— Може би. — Но виждах, че Картър пак е притеснен. Бутна портата и тя се отвори с лекота. — Нещо не е наред — промърмори той.
	— Да — съгласих се. — Но хайде да отидем и да отдадем почит.
	Докато вървяхме по пътеката, неволно си помислих, че домът на „Краля“ не е от най-внушителните. В сравнение с домовете на някои богати и известни личности, които бях виждала по телевизията, къщата на Елвис изглеждаше ужасно малка. Беше само на два етажа, с онзи портик с белите колони и с тухлени стени. От двете страни на стълбището имаше смешни гипсови лъвове. Може би по времето на Елвис нещата са били по-прости или той си беше изхарчил всичките пари за костюми с фалшиви диаманти.
	Спряхме в долния край на стълбите.
	— Значи татко те е водил тук? — попитах аз.
	— Да. — Картър погледна лъвовете така, сякаш очакваше да го нападнат. — Татко обича главно блус и джаз, но ми е казвал, че Елвис бил важен, защото е взел музиката на чернокожите американци и е направил така, че да я обикнат и белите. Допринесъл е за зараждането на рокендрола. При всички положения бяхме с него в града заради симпозиум или нещо от този род. Вече не помня. Татко настоя да съм дойдел тук.
	— Много ти е провървяло, няма що.
	Да, започвах да проумявам, че животът на Картър с татко не е бил само цветя и рози, но пак му завидях мъничко. Не че някога съм умирала от желание да видя Грейсланд, разбира се, но татко никога не бе настоявал да ме заведе някъде — най-малкото до онова посещение в Британския музей, когато изчезна. Дори не знаех, че е почитател на Елвис, а това си беше направо ужасяващо.
	Качихме се по стълбите. Входната врата си се отвори сама.
	— Тази работа не ми харесва — сподели Картър.
	Обърнах се да видя какво има зад нас и кръвта ми се смрази. Сграбчих брат си за ръката.
	— Хм, Картър, понеже стана въпрос за неща, които не ни харесват…
	По пътеката се задаваха двама магьосници, които размахваха жезли и вълшебни пръчки.
	— Влизай вътре — подкани Картър. — Бързо.
	Нямаше за кога да се възхищавам на къщата. Вляво имаше трапезария, а вдясно — всекидневна, която служеше и за музикална стая — с пиано и арка със стенописи, украсени с пауни. Цялата покъщнина беше отцепена с въжета. В къщата миришеше на старци.
	— Вещ, в която е заложена огромна мощ — повторих. — Къде ли е?
	— Не знам — тросна се Картър. — По време на туристическата обиколка не са ни споменавали за „вещи, в които е заложена огромна мощ“.
	Погледнах през прозореца. Неприятелите ни се приближаваха. Мъжът отпред беше в дънки, черна риза без ръкав и ботуши, на главата си беше сложил опърпана каубойска шапка. Приличаше по-скоро на гангстер, отколкото на магьосник. Приятелят му беше облечен по същия начин, но бе много по-як, с татуировки по ръцете, гола глава и проскубана брада. Когато бяха на десет метра от нас, мъжът с каубойската шапка наведе жезъла и той се преобрази в пушка.
	— А, без тия! — креснах и избутах Картър във всекидневната.
	От гърмежа входната врата на Елвис се пръсна и ушите ми писнаха. Ние се изправихме и изтичахме по-навътре в къщата. Минахме през старовремска кухня, после влязохме в най-странния кабинет, който съм виждала някога. Задната стена беше от тухли с пълзящи по тях растения и водопад, който се стичаше отстрани. Мъхестият мокет беше тревистозелен (с него, имайте предвид, беше застлан и таванът), а по мебелите имаше изображения на страшни зверове. Сякаш това не бе достатъчно ужасно, на стратегически места из помещението бяха наслагани гипсови маймуни и препарирани лъвове. Въпреки че се намирахме в опасност, стаята беше толкова стряскаща, че просто не издържах, спрях и я загледах смаяна.
	— Господи — възкликнах. — Елвис съвсем ли е нямал вкус?
	— Стаята с джунглата — обясни Картър. — Обзавел я е така, за да дразни баща си.
	— Уважавам го за това.
	В къщата гръмна още един изстрел.
	— Разделяме се — предложи Картър.
	— Никакво делене!
	Чувах как магьосниците обикалят с трополене из стаите, чупят разни неща и се приближават все повече.
	— Ще отклоня вниманието им — каза Картър. — А ти претърси. Стаята с трофеите е някъде там.
	— Картър!
	Но глупчото хукна да ме спасява. Много мразя да прави така. Трябваше да го последвам или да побягна в другата посока, но аз стоях като вцепенена от стъписване, а той зави с вдигнат меч зад ъгъла, после тялото му светна със златиста светлина… и всичко отиде на кино.
	Тряс! Блесна изумрудена светлина и повали Картър на колене. За стотна от секундата си помислих, че пушката го е уцелила, и едвам се сдържах да не се разпищя. Но Картър тутакси се свлече и започна да се смалява заедно с дрехите, меча и така нататък, а накрая се стопи до мъничко гущерче.
	Гущерът, който преди беше брат ми, се втурна към мен, покатери се по крака ми и се качи върху дланта ми, откъдето ме погледна отчаяно.
	Някой избоботи иззад ъгъла:
	— Ще се разделим, за да намерим сестрата. Трябва да е някъде наблизо.
	— О, Картър — прошепнах с обич на гущерчето. — Направо ми иде да те убия.
	Пъхнах го в джоба си и побягнах.
	Двамата магьосници продължиха да вървят през Грейсланд, като чупеха и трошаха де що видят, преобръщаха мебелите и правеха нещата на парчета. Очевидно не бяха поклонници на Елвис.
	Пъхнах се под едни въжета, промъкнах се по коридора и намерих стаята с трофеите. Колкото и да е изумително, тя наистина бе пълна с трофеи. Стените бяха покрити открай докрай със златни плочи. В четирите витрини проблясваха окичените с изкуствени диаманти тесни костюми на Елвис. Помещението бе осветено съвсем слабо може би защото иначе костюмите щяха да заслепят посетителите, а от тонколоните горе звучеше тиха музика: Елвис предупреждаваше всички да не стъпвали по сините му велурени обувки.
	Огледах стаята, но не открих нищо, което да има вид на вълшебно. Да не би да бяха костюмите? Дано Тот не се надяваше да се издокарам с някой от тях. Златните плочи? От тях щяха да станат хубави фризбита, но нищо повече.
	— Джаред! — извика някой отдясно.
	По коридора се задаваше магьосник. Аз се стрелнах към другия изход, но някой отвърна точно оттам:
	— Да, тук съм.
	Бях обкръжена.
	— Картър — пошушнах. — Понапрегни си гущеровото мозъче.
	Той се размърда припряно в джоба ми, но не помогна особено.
	Бръкнах в магьосническата чанта и стиснах вълшебната пръчка. Дали да не се опитам да очертая вълшебен кръг? Нямаше кога, пък и не изгарях от желание да се дуелирам с цели двама по-възрастни магьосници. Трябваше да си остана подвижна. Извадих и жезъла и му заповядах да се удължи. Можех да го подпаля или да го превърна в лъв, но каква полза? Ръцете ми затрепериха. Идеше ми да се свия на кълбо и да се скрия под колекцията златни плочи на Елвис.
	„_Нека се заема аз_ — предложи Изида. — _Мога да направя враговете ни на прах_.“ „_Не_“, казах й. „_Заради теб ще ни убият и двете_.“
	Чувствах как тя напира против волята ми и се опитва да изскочи навън. Усещах колко е разгневена на тези магьосници. Как смееха да тръгнат срещу нас? С една дума, можехме да ги унищожим.
	„_Не_“, помислих си отново. После се сетих как Зия ме е посъветвала _да използвам онова, с което разполагам_. Стаята беше слабо осветена… дали, ако я направех по-тъмна…
	— Мрак — прошепнах.
	Усетих как нещо ме притиска в стомаха и светлините примигаха. Музиката спря. Светлината продължи да става все по-слаба — дори слънцето зад прозорците помръкна и цялата стая се потопи в тъмнина.
	Първият магьосник въздъхна отчаяно някъде вляво:
	— Джаред!
	— Не бях аз, Уейн! — възрази Джаред. — Все мен обвиняваш.
	Уейн промърмори нещо на египетски, без да спира да върви към мен. Трябваше да отклоня някак вниманието му.
	Стиснах очи и си представих мястото наоколо. Въпреки че беше тъмно като в рог, усетих, че Джаред е в коридора вляво и се препъва в мрака. Почувствах, че Уейн е от другата страна на стената вдясно, само на няколко крачки от вратата. И си представих четирите витрини с костюмите на Елвис.
	„_Чупят ви къщата — помислих си. — Защитете я!_“
	Пак усетих напрежение в стомаха си, сякаш вдигах голяма тежест, и точно тогава витрините се отвориха. Чух шумолене на твърд плат, както шуми опънато от вятър платно на платноходка, и забелязах смътно четири белезникави силуета, които се раздвижиха и тръгнаха по два към двете врати.
	Пръв изпищя Уейн — бяха го нападнали празните костюми на Елвис. Пушката му озари мрака. После и Джаред вляво кресна изненадан. От тежкото „тряс!“ разбрах, че той е бил повален на пода. Реших да тръгна по посока на Джаред — покосеният мъж беше за предпочитане пред въоръжения му приятел. Промъкнах се през вратата, после по коридора, след като оставих Джаред да се влачи след мен и да крещи:
	— Махай се! Махай се!
	„_Очисти го, докато е на земята_ — подкани Изида. — _Изгори го — да стане на пепел!_“
	Дълбоко в себе си знаех, че е права: ако оставех Джаред цял и невредим, той за нула време щеше да се изправи и да ме подгони, но ми се стори нередно да го наранявам, особено докато лежи проснат на пода от костюмите на Елвис. Намерих една врата и изхвърчах навън, на следобедното слънце.
	Бях се озовала в задния двор на Грейсланд. Наблизо бълбукаше голям фонтан, около който се виждаха надгробни плочи. Едната беше отрупана с цветя и до нея имаше огън под стъклен похлупак. Предположих, че е на Елвис.
	„_Гробницата на магьосник_.“
	Точно така. Претърсвахме къщата, а вещта, в която е вложена огромна мощ, би трябвало да е при гроба му. Но какво ли точно търсехме?
	Още преди да съм се приближила до гроба, вратата се отвори с гръм и трясък. Навън изскочи плешивият мъжага с проскубаната брада. Около врата му се бяха омотали ръкавите на разкъсан костюм на Елвис, който го беше яхнал, сякаш за да го поязди.
	— Виж ти! — Магьосникът отметна костюма. От гласа му се уверих, че точно той е Джаред. — Ти си била съвсем малка. Причини ни големи главоболия, госпожичке.
	Наклони жезъла и изстреля от него зелена светлина. Аз вдигнах вълшебната пръчка и моментално отбих заредената с енергия светкавица. Чух изненадано гукане — вик на гълъб — и един току-що произведен гущер се свлече от небето в краката ми.
	— Извинявай — казах му.
	Джаред изръмжа и метна жезъла си на земята. Явно беше специалист по гущерите, защото жезълът се преобрази в комодски варан с размерите на лондонско такси.
	Чудовището ме нападна със свръхестествена скорост. Отвори паст и — аха — да ме разкъса наполовина, но в последния момент аз му натиках жезъла в устата.
	Джаред се засмя.
	— Бива си те, малката.
	Усетих как варанът захапва по-силно жезъла. Беше въпрос само на секунди дървото да се прекърши и тогава вече щях да се превърна в закуска за комодски варани. „Помогни малко де“, подканих Изида. Взех внимателно, много внимателно от силата й. Да го направиш, без да й позволиш да надделее над теб, беше като да караш хавайка по приливна вълна и отчаяно да се опитваш да се задържиш на крака. Усетих как през мен минават пет хилядолетия опит, знания и сила. Изида ми предложи различни варианти и аз избрах най-простия. Насочих силата по жезъла и го оставих да се нажежи в ръката ми така, че чак побеля. Варанът изсъска и се задави, защото жезълът се удължи и го принуди да отвори пастта си все по-широко и широко, докато накрая тя каза: бум!
	Варанът се пръсна на парчета, а натрошеният на трески жезъл на Джаред се посипа на градушка около мен.
	Джаред разполагаше само с миг, през който да ме погледне като вцепенен, защото аз метнах вълшебната пръчка и го фраснах точно по средата на челото. Очите му станаха разногледи и той се строполи върху настилката. Вълшебната пръчка се върна в ръката ми.
	Това щеше да бъде един прекрасен щастлив завършек… с тази малка подробност, че бях забравила за Уейн. Магьосникът с каубойската шапка излезе, залитайки, през вратата и за малко да се препъне в приятеля си, но се окопити светкавично. Викна:
	— Вятър!
	Жезълът отхвърча от ръката ми и се озова в неговата. Той се усмихна жестоко:
	— Добре се справи, скъпа! Но няма по-бърза от магията на стихиите.
	Той чукна с върховете на двата жезъла, моя и неговия, по настилката. Върху нея и пръстта премина вълна, сякаш те се бяха втечнили, и тя ме повали и запрати вълшебната ми пръчка във въздуха. Застанах с усилие на четири крака, но чух, че Уейн повтаря заклинание, с което призовава от жезлите огън.
	„_Въже_ — каза Изида. — _Всеки магьосник носи въже_.“
	От паниката мозъкът ми бе дал засечка, но ръката ми се стрелна по инстинкт към вълшебната торба. Извадих от нея малко връв. Не беше точно въже, затова пък покрай нея си спомних нещо — какво е направила Зия в музея в Ню Йорк. Метнах връвта към Уейн и креснах думата, подсказана ми от Изида:
	— _Tas!_
	Във въздуха над главата на Уейв запламтя златен йероглиф:
	{img:chervenata_piramida_15_tas.png}
	Връвта се понесе към Уейн като разлютена змия и още във въздуха започна да се удължава и да става по-дебела. Очите на Уейн се разшириха. Той залитна напред и запрати и от двата жезъла пламък, но въжето беше по-бързо. Усука се около глезените му и го повали на една страна, а после се омота около цялото му тяло, от главата до петите, и то заприлича на пашкул от върви. Уейн се замъчи да се отскубне, разкрещя се и ме нарече каква ли не.
	Изправих се с усилие. Джаред още беше в безсъзнание. Прибрах си жезъла, който беше паднал до Уейн. Той продължи да гледа връвта и да ругае на египетски, който звучеше странно, с южняшки американски акцент.
	„_Довърши го_ — подкани Изида. — _Още може да говори. Няма да миряса, докато не те унищожи_.“
	— Огън! — изпищя Уейн. — Вода! Сирене!
	Но дори заповедта със сиренето не помогна. Предположих, че гневът му притъпява магията и тя не може да се насочи, знаех обаче, че много скоро Уейн ще дойде на себе си.
	— Тихо! — наредих му.
	Най-неочаквано Уейн остана без глас. Продължи да пищи, а не се чуваше нищо.
	— Не съм ти враг — обясних му. — Но не мога да допусна и да ме убиеш.
	В джоба ми се размърда нещо и аз се сетих за Картър. Извадих го. Изглеждаше си добре с тази дребна подробност, разбира се, че още беше гущер.
	— Ще се опитам да те преобразя отново на човек — казах му. — Дано не усложня нещата.
	Той изписука, което не ми вдъхна увереност.
	Затворих очи и си го представих какъвто трябва да бъде: високо четиринайсетгодишно момче, зле облечено, много човек и много досаден. Картър натежа в дланта ми. Оставих го долу и загледах как гущерът се преобразява и се превръща на петно, което смътно прилича на човек. Докато преброя до три, и брат ми вече лежеше по корем на моравата с меча и чантата до него.
	Той изплю трева.
	— Как го правиш?
	— Не знам — признах си. — Просто ми се стори… че не трябва да изглеждаш така.
	— Много ти благодаря. — Картър се изправи и си провери всички пръсти — дали са на място. После видя двамата магьосници и зяпна от учудване. — Какво си им направила?
	— Единия само го завързах. Другия го повалих на земята и го обезвредих. Магия.
	— Не, за друго те питах…
	Той не се доизказа — явно не намираше думи, затова само посочи.
	Погледнах магьосниците и ахнах. Уейн не се помръдваше. Очите и устата му бяха отворени, но той нито мигаше, нито дишаше. Джаред до него изглеждаше точно толкова застинал. Докато ги гледахме, устата им започнаха да светят, сякаш двамата бяха лапнали клечки кибрит. Върху устните им изскочиха две мънички жълти топчета огън, които се изстреляха във въздуха и се скриха в светлината на слънцето.
	— Какво… какво беше това? — изумих се аз. — Мъртви ли са?
	Картър отиде предпазливо при тях и долепи длан до врата на Уейн.
	— Все едно не е кожа. Прилича повече на камък.
	— Не, бяха си хора! Не съм ги вкаменявала!
	Картър пипна Джаред по челото, там, където го бях ударила с вълшебната пръчка.
	— Пукнато е.
	— Моля?
	Той взе меча. Още преди да съм изпищяла, замахна с ръкохватката по лицето на Джаред и главата на магьосника се пръсна на парчета, все едно е саксия.
	— Направени са от глина — обясни Картър. — И двамата са _shabti_.
	Изрита Уейн по ръката и аз чух как тя се троши под връвта.
	— Но те правеха магии — припомних. — И говореха. Бяха си истински.
	Shabti се превърнаха направо пред очите ни на прах и не оставиха след себе си нищо освен връв, два жезъла и купчина разкъсани дрехи.
	— Тот ни е подлагал на проверка — припомни Картър. — Но тези кълбета огън…
	Той се свъси, сякаш се опитваше да си припомни нещо важно.
	— Може би са били съживени с магия — предположих аз. — И са се върнали обратно при господаря си — нещо като запис на онова, което са направили?
	Видя ми се доста правдоподобно, но Картър изглеждаше страшно притеснен. Посочи избитата задна врата на Грейсланд.
	— Цялата къща ли е в този вид?
	— И още по-лошо.
	Погледнах съсипания костюм на Елвис под дрехите на Джаред и разпилените изкуствени диаманти. Елвис може и да нямаше вкус, но още изпитвах угризения на съвестта, че съм потрошила двореца на Краля. Щом това място е било важно за татко… Най-неочаквано ми хрумна нещо.
	— Какво каза Еймъс, докато слепваше чинийката?
	Картър се свъси.
	— Това е цяла къща, Сейди. А не чинийка.
	— Спомних си — оповестих аз. — _Hi-nehm!_
	Върху дланта ми примига златен знак — йероглиф.
	{img:chervenata_piramida_08_hinehm.png}
	Вдигнах го и го духнах към къщата. Очертанията й грейнаха Парчетата от натрошената врата политнаха, застанаха на мястото си и сами се поправиха. Разкъсаните дрехи на Елвис изчезнаха.
	— Я! — ахна Картър. — Как мислиш, дали и вътре се е оправило?
	— Ами…
	Пред очите ми притъмня и краката ми се подкосиха. Щях да си ударя главата в настилката, ако Картър не ме беше хванал.
	— Няма страшно — каза ми той. — Направи много магии, Сейди. Беше изумителна.
	— А дори и не намерихме онова, за което ни прати Тот.
	— Да — рече Картър. — Но може и да сме го намерили.
	Той посочи гроба на Елвис и аз видях съвсем ясно нещо, оставено от запален поклонник: огърлица със заоблен отгоре кръст, същия, както върху тениската на мама на старата ми снимка.


	— Ankh — казах аз. — Египетският символ на вечния живот.
	Картър го взе. Към верижката беше прикрепен малък свитък папирус.
	— Какво ли е това? — промълви той и го разгъна.
	Загледа го много втренчено, чак ми се стори, че ще го прогори.
	— Какво? — надзърнах аз през рамото му.
	Картинката изглеждаше доста древна. На нея беше нарисувана петниста котка със златиста козина, която държеше в едната лапа нож и режеше главата на змия.
	{img:chervenata_piramida_16_bast_i_apop.png}
	Под нея някой беше написал с черен маркер: „_Продължавайте битката!_“.
	— Какъв вандализъм, а? — възкликнах аз. — Да драскат с маркер по такава древна рисунка! Не е ли малко странно да оставят точно това на Елвис?
	Картър сякаш не ме чу.
	— Виждал към картинката и друг път. Има я по много гробници. Не проумявам как не съм се сетил…
	Разгледах рисунката по-внимателно. Нещо в нея ми се струваше познато.
	— Знаеш ли какво означава? — попитах.
	— Това е котката на Ра, която се сражава с най-заклетия му враг, Апоп.
	— Змея — уточних аз.
	— Да, Апоп е бил…
	— Въплъщение на хаоса — довърших — бях си спомнила какво е обяснила Нут.
	Картър явно се възхити — къде ще ходи!
	— Точно така. Апоп е бил още по-зъл и от Сет. Египтяните са вярвали, че краят на света ще настъпи, когато Апоп изяде слънцето и унищожи цялото Творение.
	— Но… котката го е убила — казах аз обнадеждена.
	— Наложило се е да го убива отново и отново — поправи ме Картър. — Нали помниш какво каза Тот за повтарящите се събития. Важното в случая е… веднъж попитах татко дали котката си има име. А той отвърна, че никой не знаел със сигурност, но според повечето хора тя се казвала Сехмет, свирепата богиня лъвица. Наричали са я Окото на Ра, понеже му е вършела мръсната работа. Щом той е видел враг, Сехмет го е убивала.
	— Чудесно. И какво от това?
	— Котката не прилича на Сехмет. Просто ми хрумна, че…
	Най-после забелязах и аз и направо потреперих.
	— Котката на Ра прилича като две капки вода на Кифличка. Това тук е Баст.
	Точно тогава земята се разтресе. Фонтанът в памет на Елвис засия и се отвори тъмна врата.
	— Идвай — подканих аз. — Искам да задам на Тот няколко въпроса. А после ще го фрасна по човката.


	25. Печелим безплатно пътуване при Смъртта
	Картър

	Превърнат ли те на гущер, целият ти ден се обърква. След като минахме през вратата, се опитах да го скрия, но си ме беше страх.
	Сигурно си мислите: „_Ей, нали вече веднъж се преобрази на сокол. Какво толкова?_“ Но е съвсем различно някой да те накара насила да приемеш друг вид. Представете си, че сте в преса за отпадъци, която ви сплесква така, че сте с размери, по-малки и от дланта ви. Боли и е унизително. Твоят враг те възприема като тъп безобиден гущер, после ти налага волята и мислите си, докато не станеш такъв, какъвто иска той. Сигурно можеше да е и по-страшно. Той можеше да си представи, че съм плодояден прилеп, въпреки това обаче…
	Бях, разбира се, признателен на Сейди, че ме е спасила, но се чувствах и пълен смотаняк. Не стига че се бях изложил на баскетболното игрище пред гмеж песоглавци, ами се бях провалил и в битката. Е, справих се с летищното чудовище Лерой, когато обаче се изправих лице в лице с двама магьосници (пък били те и глинени), още в първите две секунди ме превърнаха във влечуго. Къде изобщо можех да се меря със Сет?
	Когато излязохме от портала, се откъснах от тези мисли, защото определено не бяхме в кабинета на Тот.
	Пред нас се извисяваше съвсем истинска пирамида от стъкло и метал, голяма почти колкото пирамидите в Гиза. В далечината се издигаха високите сгради в центъра на Мемфис. Отзад се падаха бреговете на река Мисисипи.
	Слънцето залязваше и превръщаше в злато реката и пирамидата. На стъпалата пред пирамидата, до шест-метровата статуя на фараон, под която пишеше РАМЗЕС ВЕЛИКИ, Тот беше устроил пикник с барбекю: ребърца и свински гърди, хляб, туршия и какво ли още не. Свиреше на китарата, включена в преносим усилвател. До него стоеше Хуфу, който си беше запушил ушите.
	— О, чудесно. — Тот изсвири един акорд, който прозвуча като предсмъртния рев на болно магаре. — Върнали сте се живи.
	Загледах се изумен в пирамидата.
	— Откъде се е взела? Нали не си я построил току-що?
	Спомних си как моята ba отиде при червената пирамида на Сет и изведнъж си представих как боговете строят паметници навсякъде из Съединените щати.
	Тот се засмя.
	— Не ми се наложи да я строя. Направиха го жителите на Мемфис. Хората всъщност не забравят Египет, така да знаеш. Заемат ли се да строят град на река, си припомнят своето наследство, заложено дълбоко в подсъзнанието им. Това е Арената с пирамидата — шестата по големина пирамида в света. Преди тук имаше спортна арена за… как се казваше онази игра, която обичаш, Хуфу?
	— Хрр! — възмути се песоглавецът.
	И съм готов да се закълна, че ме погледна лошо.
	— Точно така, баскетбол — каза Тот. — Но за арената настъпиха тежки времена. Изоставена е от години. Е, вече не е така. Тук дойдох аз. Носите ли Ankh?
	За миг се запитах дали постъпваме правилно, като помагаме на Тот, но бяхме опрели до помощта му. Метнах му верижката.
	— Отлично — одобри той. — Ankh от гроба на Елвис. Могъща магия!
	Сейди стисна юмруци.
	— Разминахме се на косъм със смъртта, за да я донесем. Ти ни изигра.
	— Няма такова нещо — възрази той. — Само ви подложих на проверка.
	— Онези неща — натърти тя, — _shabti_…
	— Да, най-добрите, които съм сътворявал от векове. Жалко, че се счупиха, но не можех да ви пусна да се биете с истински магьосници, нали така? Shabti се представиха като страхотни дубльори.
	— Значи си видял всичко — промърморих аз.
	— О, да. — Тот вдигна ръка. По дланта му заподскачаха две огънчета — вълшебният дух, който бяхме видели да излиза от устата на _shabti_. — Това тук са… сигурно вие ще ги наречете записващи устройства. Разполагам с изчерпателен доклад. Победили сте _shabti_, без да ги убивате. Трябва да призная, Сейди, че съм възхитен. Овладя магията, овладя и Изида. А ти, Картър, постъпи добре, като се превърна в гущер.
	Реших, че само се заяжда. После забелязах, че в очите му се чете искрена симпатия, сякаш провалът ми е бил нещо като успешно издържана проверка.
	— Предстои ти да се натъкнеш на по-страшни врагове, Картър — предупреди ме Тот. — Дори сега Домът на живота изпраща срещу теб най-добрите. Но ще намираш и приятели там, където го очакваш най-малко.
	И аз не знам защо, но ми се стори, че ми говори за Зия… или може би просто ми се искаше.
	Тот се изправи и подаде китарата на Хуфу. Метна върху статуята на фараона Рамзес верижката с Ankh и тя се закачи на врата му.
	— Готово, Рамзес — каза на статуята. — В чест на новия ни живот.
	Статуята засия едва-едва, сякаш залезът бе станал десет пъти по-ярък. После сиянието се разпростря върху цялата пирамида, а накрая угасна постепенно.
	— О, да — рече замислен Тот. — Мисля, че тук съм щастлив. Следващия път, когато ми дойдете на гости, деца, ще имам много по-голяма лаборатория.
	Мисълта ми се стори страшна, но се постарах да не се разсейвам.
	— Намерихме и друго — заявих аз. — Обясни какво е това тук.
	Подадох му картинката с котката и змията.
	— Котка и змия — отвърна Тот.
	— Благодаря ти, боже на мъдростта. Сложил си я нарочно там, за да я намерим, нали? Опитваш се да ни дадеш нещо, което да ни насочи.
	— Кой, аз ли?
	„_Просто го убий_“, каза Хор. „_Млъквай_“, отговорих му аз. „_Убий поне китарата_.“
	— Котката е Баст — рекох, като се постарах да не обръщам внимание на онзи психар, сокола вътре в мен. — Тя има ли някаква връзка с това, че родителите ни са пуснали на свобода боговете?
	Тот махна с ръка към чиниите за пикника.
	— Споменах ли, че имаме барбекю?
	Сейди тропна с крак.
	— Имахме някаква уговорка, Джехути!
	— Знаеш ли… това име ми харесва — провлачи замислено Тот, — но не толкова, когато го произнасяш ти. Ако не ме лъже паметта, уговорката ни беше да ви обясня как да използвате книгата със заклинанията. Може ли?
	Тот протегна ръка. Извадих без особено желание вълшебната книга от чантата и му я подадох.
	Той я разгърна.
	— О, това ме връща в миналото. Толкова много формули. Едно време вярвахме в ритуалите. За някои магии подготовката трае със седмици, тъй като са нужни екзотични съставки от цял свят.
	— Не разполагаме със седмици — възразих аз.
	— Колко си припрян — въздъхна Тот.
	— Хрр — съгласи се Хуфу и подуши китарата.
	Тот затвори книгата и ми я върна.
	— Е, това тук е заклинание, с което можеш да унищожиш Сет.
	— Това го знаем — заяви Сейди. — Завинаги ли ще го унищожи?
	— Не, не. Ще унищожи само формата му на този свят и ще го прокуди в дълбините на Дуат, ще притъпи силата му и той няма да може да се върне дълго, много дълго. Най-вероятно няколко века.
	— Звучи добре — казах аз. — Как да го разчетем?
	Тот ме изгледа така, сякаш отговорът е очевиден.
	— Не можете да го прочетете, защото думите могат да се произнесат само в присъствието на Сет. След като застанете пред него, Сейди трябва да отвори книгата и да повтори заклинанието. Когато дойде това време, тя ще знае какво да прави.
	— Чудесно — рече тя. — И Сет ще си стои мирно и кротко, докато чета заклинанието за смъртта му.
	Тот сви рамене.
	— Не съм казвал, че ще бъде лесно. За да подейства заклинанието, ви трябват две неща — една дума, тайното име на Сет…
	— Какво, какво? — започнах да недоволствам аз. — И как ще се доберем до него?
	— Предполагам, трудно. Няма как просто да прочетеш в книгите тайното име на някого. То трябва да дойде от устата на самия човек — както го произнася той, иначе няма да получите власт над него.
	— Страхотно, няма що — подметнах. — И какво, просто принуждаваме Сет да ни го каже.
	— Или го изигравате — допълни Тот. — Или пък го убеждавате.
	— Няма ли друг начин? — попита Сейди.
	Тот почисти едно мастилено петно върху лабораторната си престилка. Йероглифът се превърна в мушица, която отлетя.
	— Предполагам… че има. Можете да помолите човека, който е най-близък на сърцето на Сет — човека, който го обича най-силно. Този човек е жена и тя също притежава способността да изрича името.
	— Но Сет не го обича никой! — възрази Сейди.
	— Обича го жена му — предположих аз. — Другата богиня — Нефтида.
	Тот кимна.
	— Тя е богиня на реките. Сигурно ще я намерите на някоя река.
	— Става все по-забавно — промърморих аз.
	Сейди погледна свъсена Тот.
	— Спомена, че има още една съставка.
	— Физическа — потвърди той, — перо на истината.
	— Моля? — ахна тя.
	Аз обаче знаех какво има предвид Тот и сърцето ми се сви.
	— Вероятно говориш за Земята на мъртвите.
	Той грейна.
	— За нея, за нея.
	— Чакай малко — рече Сейди. — За какво изобщо намеква той?
	Постарах се да прикрия страха си.
	— В Древен Египет, който е умирал, е трябвало да поеме на пътешествие към Земята на мъртвите — обясних аз. — На наистина _опасно_ пътешествие. Накрая се озоваваш в Залата на Съдилището, където животът ти се претегля върху везните на Анубис: от едната страна е сърцето ти, а от другата — перото на истината. Издържиш ли проверката, се радваш на вечно щастие. Провалиш ли се, идва чудовище, което ти изяжда сърцето и ти преставаш да съществуваш.
	— Амит Поглъщачката — рече замислен Тот. — Голяма симпатяга.
	Сейди примига.
	— И как точно ще вземем от Съдилището това перо?
	— Анубис може би ще бъде в добро настроение — предположи Тот. — Случва се през едно-две хилядолетия.
	— Но как изобщо ще стигнем до Земята на мъртвите? — попитах и аз. — Без да умрем де.
	Тот се взря в западния хоризонт, където слънцето вече ставаше кървавочервено.
	— Според мен, като тръгнете нощем надолу по реката. Именно така повечето хора се прехвърлят в Земята на мъртвите. Лично аз бих се качил на лодка. В края на реката ще намерите Анубис… — Той посочи на север, после размисли и посочи на юг. — Забравих, че тук реките текат на юг. Всичко е преобърнато.
	— _Хрр!_ — намеси се Хуфу и прокара пръсти по тушетите на китарата, при което се чу мощен рокендролски риф.
	После се оригна, сякаш не се е случило нищо, и остави китарата. Ние със Сейди само го изгледахме, но Тот кимна, все едно песоглавецът е казал нещо много умно.
	— Сигурен ли си, Хуфу? — попита го.
	Песоглавецът изсумтя.
	— Прекрасно. — Тот въздъхна. — Хуфу каза, че би искал да дойде с вас. Предложих му да остане тук и да набере доктората ми по квантова физика, той обаче не проявява интерес.
	— Не си представям защо — отвърна Сейди. — Радвам се, че Хуфу ще дойде с нас, но откъде ще намерим лодка?
	— Вие сте потомци на фараони — напомни Тот. — А фараоните винаги имат на разположение лодки. Само внимавайте да я изберете разумно.
	Той кимна към реката. Към брега сред разпенената вода се приближаваше старовремско параходче с веслени колела, от комините му се виеше пушек.
	— На добър път — пожела ни Тот. — До нови срещи.
	— На това там ли трябва да се качим? — учудих се аз.
	Но когато се обърнах към Тот, той беше изчезнал като беше отнесъл със себе си и барбекюто.
	— Супер! — промърмори Сейди.
	— _Хрр!_ — съгласи се Хуфу.
	Хвана ни за ръцете и ни поведе надолу към брега.


	26. На борда на „Египетска царица“
	Картър

	Доколкото изобщо може да е приятно да пътуваш към Земята на мъртвите, корабчето не беше никак лошо. Беше с няколко палуби и с богато украсени перила, боядисани в черно и зелено. От веслените колела отстрани водата сякаш бе кипнала, а върху кабината на щурвала с проблясващи златни букви беше написано името: ЕГИПЕТСКА ЦАРИЦА.
	На пръв поглед човек оставаше с впечатлението, че корабчето не е нищо повече от туристическа атракция: поредното плаващо казино или туристическо параходче за старци. Но ако се взреше по-внимателно, започваше да забелязва странни подробности. Името на корабчето беше написано първо на английски, после на демотическо писмо и накрая с йероглифи. От комините се виеше изпъстрен с искри дим, сякаш в пещите хвърляха злато. Из палубите се носеха клъбца пъстроцветен огън. А на носа на кораба бяха нарисувани две очи, които мърдаха, мигаха и оглеждаха реката — да не дебнат опасности.
	— Странно — отбеляза Сейди.
	Аз кимнах.
	— И друг път съм виждал по лодки и кораби нарисувани очи. В Средиземноморието го правят и досега. Но очите обикновено не се движат.
	— Какво? Не, не ти говорех за тъпите очи. Онази жена там, на най-високата палуба… — Сейди грейна в усмивка. — Баст!
	И иска ли питане, от прозореца на кабинката с щурвала се подаваше любимата ни котка. Тъкмо да й махна с ръка, когато забелязах, че до нея, стиснала щурвала, стои някаква твар. Тя беше с тялото на човек и беше облечена в бяла униформа, като капитан на кораб. Само че на мястото на главата й имаше двуостра секира, щръкнала от яката. При това не ви говоря за някаква брадвичка, с каквато се секат дърва. А за бойна секира: две еднакви железни остриета с формата на полумесеци, едното отпред, където би трябвало да е лицето, и второто — отзад, а върховете им бяха целите на подозрителни засъхнали червени петна.
	Корабът дойде на пристана. Блеснаха огнени кълбета, които свалиха мостика, завързаха въжетата и като цяло се заеха с всичко, каквото прави екипажът. Направо не проумявам как го вършеха без ръце и без да подпалят нещо, но това не бе най-странното, което виждах през последната седмица.
	Баст слезе от кабинката на щурвала. След като се качихме на кораба, тя ни прегърна — прегърна дори Хуфу, който се опита да й върне жеста, като започна да я пощи — да няма бълхи.
	— Радвам се, че сте се измъкнали живи — заяви ни Баст. — Какво се случи?
	Разказахме й в най-общи линии и косата й отново настръхна.
	— Елвис ли? Виж ти! На стари години Тот е започнал да става жесток. Е, не мога да кажа, че се радвам, задето съм се върнала на тази лодка тук. Мразя вода, но сигурно…
	— Значи си се качвала на нея и друг път? — попитах аз.
	Усмивката на Баст трепна.
	— Както винаги, милион въпроса, но нека първо хапнем. Капитанът ни чака.
	Не изгарях го желание да се срещам с грамадната секира, не умирах и за поредната вечеря със запечени сандвичи със сирене и котешка храна, но въпреки това влязохме заедно с Баст в корабчето.
	Трапезарията беше богато украсена в египетски стил. По стените имаше пъстри стенописи с изображения на богове. Таванът се крепеше на позлатени колони. Дългата маса беше отрупана с най-различни неща: сандвичи, пици, хамбургери, мексикански ястия, с какво ли още не. Това донякъде компенсираше, че бяхме пропуснали барбекюто на Тот. На маса малко по-встрани имаше хладилна камера, наслагани в редица златни бокали и автомат за най-малко двайсет различни безалкохолни напитки. Махагоновите столове бяха с дърворезба, с която наподобяваха песоглавци — с тях помещението приличаше доста на Стаята с джунглата в Грейсланд, но Хуфу явно нямаше нищо против. Излая на стола си колкото да покаже кой тук е най-маймуната, и седна върху краката на песоглавеца. Взе си от панера с плодове едно авокадо и започна да го бели.
	Вратата в другия край на стаята се отвори и влезе онзи тип със секирата. Наложи се да се наведе, за да не отсече горния край на рамката.
	— Господарю и господарке Кейн — поклони се капитанът. Гласът му приличаше на треперливо бръмчене, което прокънтя по предното острие. Гледал съм веднъж едно видео с някакъв, който свиреше, като удряше с чук по трион, и гласът на капитана звучеше, горе-долу, така. — За нас е чест да сте на кораба.
	— Господарке Кейн — повтори замислена Сейди. — Харесва ми.
	— Аз съм Окървавената секира — представи се капитанът. — Какви са вашите заповеди?
	Сейди погледна Баст и вдигна вежда.
	— Той се подчинява на заповедите ни?
	— В рамките на разумното — отвърна тя. — Прикрепен е към рода ви. Баща ви… — Баст се прокашля. — Именно капитанът и баща ви са призовали тази лодка.
	Демонът секира избуча неодобрително.
	— Не си ли им казала, богиньо?
	— Сега ще стигна и до това — изсумтя Баст.
	— Какво да си ни казала?
	— Едни подробности. — Сетне тя продължи забързано: — Лодката може да се повика веднъж в годината, и то само в мигове на голяма нужда. Сега трябва да дадете на капитана заповеди. Той трябва да разполага с ясни указания накъде да продължим… без да се излагаме на опасност.
	Зачудих се защо ли Баст е толкова притеснена, но онзи със секирата вместо глава чакаше заповедите ни и петната спечена кръв по остриетата ми напомниха, че е по-добре да не го държа в напрежение.
	— Трябва да посетим Залата на Съдилището — обясних му аз. — Отведи ни в Земята на мъртвите.
	Окървавената секира забръмча умислено.
	— Ще имам грижата, господарю Кейн, но се иска време.
	— Трябва да побързаме — казах и се извърнах към Сейди. — Днес коя дата сме… двайсет и седми вечерта, нали? — Тя потвърди с кимане. — По изгрев-слънце вдругиден Сет ще построи пирамидата и ако не го спрем, ще унищожи света. Затова, капитан Много голяма секира или както там ти е името, бих казал, че бързаме.
	— Ще направим всичко по силите си, разбира се — отвърна Окървавената секира, макар че гласът му прозвуча малко… малко остро. — Екипажът ще подготви каютите ви. Ще седнете ли да вечеряте, докато чакате?
	Погледнах отрупаната с храна маса и усетих, че съм прегладнял. Не бях слагал залък в уста, откакто бяхме на Паметника на Вашингтон.
	— Да. Хм, благодаря, Окървавена секиро.
	Капитанът се поклони още веднъж и заприлича прекалено много на гилотина. После ни остави с вечерята.
	В началото се хвърлих да ям и не ми беше до приказки. Изгълтах един сандвич с телешко печено, две-три парчета черешова торта със сладолед и три чаши джинджифилова лимонада и чак тогава поспрях да си поема въздух.
	Сейди не яде чак толкова много. Но тя беше обядвала в самолета. Взе си сандвич със сирене и краставица и една от онези странни пиратски напитки, по които си пада — „Райбина“. Хуфу си избираше внимателно от всичко, което завършваше на „о“: „Дорито“, „Орио“ и някакво месо. Бизонско? Броненосецко? Страх ме беше дори да предположа какво е.
	Клъбцата огън се носеха предпазливо из стаята, за да ни напълнят отново бокалите и, след като се нахранихме, да ни вдигнат чиниите.
	След толкова дни, през които бяхме бягали, за да си спасим живота, ми беше приятно просто да седя до масата с вечерята и да си почивам. Думите на капитана, че не може да ни откара незабавно в Земята на мъртвите, бяха най-добрата новина, която бях чувал от доста време.
	— Хрр! — рече Хуфу, после си избърса устата и грабна едно от клъбцата огън.
	Направи от него светеща баскетболна топка и ми изсумтя.
	За разлика от обикновено бях почти сигурен какво ми е казал на песоглавски. Не беше покана. Значеше нещо от рода на: „Сега ще ида да поиграя сам баскетбол. Няма да те поканя, защото си толкова вързан, че чак ми се повдига.“
	— Ама разбира се, мой човек, — отвърнах, макар че от притеснение лицето ми беше пламнало. — Позабавлявай се.


	Хуфу изсумтя още веднъж, после излезе с топката под ръка. Запитах се дали някъде на кораба ще намери баскетболно игрище.
	Баст, която седеше в другия край на масата, избута чинията. Почти не се беше докоснала до котешката храна с риба тон.
	— Не си ли гладна? — попитах я.
	— _Хмм_? О… вероятно не.
	Тя завъртя безжизнено бокала. Върху лицето й се беше изписало нещо, каквото не свързвах с котки: вина.
	Ние със Сейди се спогледахме. Проведохме кратък безмълвен разговор, нещо от рода на: „_Питай я_.“ „_Не, питай я ти_.“
	Сейди, разбира се, по я бива да гледа лошо, затова изгубих надпреварата.
	— Баст! — подхванах. — Какво искаше да ни каже капитанът?
	Тя се подвоуми.
	— А, това ли? Не ги слушайте демоните. На Окървавената секира й е направена магия да служи, но ако го пуснеш на свобода, можеш да бъдеш сигурен, че ще ни накълца всички.
	— Сменяш темата — напомних й аз.
	Баст прокара разсеяно пръст по масата и в мокрото кръгче, останало от бокала й, нарисува няколко йероглифа.
	— Истината ли? Не съм била на кораба, откакто почина майка ви. Родителите ви закотвиха корабчето на Темза. След… злополуката баща ви ме доведе тук. Именно тук сключихме споразумението.
	Дадох си сметка, че Баст има предвид точно тук, на масата. След смъртта на мама татко е седял тук отчаян и не е имало кой да го утеши освен богинята котка, демона секира и рояка реещи се светлинки.
	Взрях се в слабото сияние в лицето на Баст. Сетих се за картинката, която бяхме намерили в Грейсланд. Дори в човешки вид Баст приличаше много на онази котка — котка, нарисувана от художник преди няколко хилядолетия.
	— Не е било само чудовище на хаоса, нали? — попитах я аз.
	Баст се вторачи в мен.
	— За какво ми говориш?
	— За нещото, с което си се сражавала, след като майка и татко са те пуснали от обелиска. Не е било само чудовище на хаоса. Ти си се сражавала с Апоп.
	Слугите светлинки из помещението помръкнаха. Една от тях изпусна чиния и затрепка притеснено.
	— Не изричай името на Змея — предупреди Баст. — Особено когато предстои да настъпи нощ. Нощта е негово царство.
	— Значи е вярно — стресна се Сейди и поклати глава. — Защо не каза нищо? Защо ни излъга?
	Баст сведе поглед. Както седеше в здрача, изглеждаше уморена и крехка. Лицето й беше набраздено от следите на стари бойни белези.
	— Бях Окото на Ра — обясни тихо тя. — Любимка на бога на Слънцето, проводник на волята му. Имате ли представа каква чест беше това? — Тя протегна нокти и започна да ги разглежда. — Видят ли рисунка на бойната котка на Ра, всички смятат, че това е лъвицата Сехмет. И тя наистина беше първата любимка на Ра. Но беше много кръвожадна и неуправляема. Накрая беше принудена да се оттегли и Ра избра мен, малката Баст, за свой боец.
	— Защо говориш така, сякаш те е срам? — попита Сейди. — Каза, че е чест.
	— В началото, Сейди, се гордеех. Векове наред се сражавах със Змея. Котките и змиите са заклети врагове. Вършех си добре работата. Но после Ра се оттегли на небето. С последното си заклинание ме привърза към Змея. Запрати ни и двамата в бездната, където бях натоварена на се бия със Змея и за вечни времена да не му позволявам да се отскубне от битката.
	Изведнъж проумях нещо.
	— Значи не си била каква да е затворница. Стояла си затворена по-дълго от всички други богове.
	Тя затвори очи.
	— Още помня думите на Ра: „Вярна ми, котко. Това е най-свещеният ти дълг.“ И аз го изпълнявах с гордост… много столетия. После хилядолетия. Представяте ли си какво ми е било? Ножове срещу остри зъби, ножове, които замахват и съсичат, неспирна война в мрака. Жизнените ни сили ставаха все по-малко, и моите, и на противника, и аз започнах да осъзнавам какъв е замисълът на Ра. Ние със Змея да се разкъсаме взаимно на парчета и светът да бъде спасен. Ра е могъл да се оттегли с чиста съвест само ако е знаел, че хаосът няма да надделее над Маат. И че ще изпълня дълга си. Нямах избор. Докато родителите ви…
	— Не са ти разчистили пътя за бягство — довърших вместо нея. — И ти си тръгнала по него.
	Посърнала, Баст вдигна очи.
	— Аз съм царица на котките. Имам много способности. Но да ти призная, Картър… котките не са от най-храбрите същества.
	— Ами Ап… врагът ти де?
	— Той остана затворен в бездната. Ние с баща ти бяхме сигурни, че ще се получи така. Змеят вече беше много обезсилен от хилядолетната схватка с мен и когато майка ти впрегна собствената си жизнена сила, за да затвори бездната… тя направи истински магьоснически подвиг. Би трябвало да е невъзможно Змеят да разбие такъв мощен печат. Но оттогава минаха години… и увереността ни, че той няма да избяга от затвора си, започна да се топи. Не си и представям какво ще се случи, ако Змеят успее някак да избяга и да си върне силата. И за това вина ще нося аз.
	Помъчих се да си представя Змея Апоп — твар на хаоса, по-страшна и от Сет. Видях наум как Баст се сражава цяла вечност с ножовете срещу чудовището. Може би трябваше да й се разсърдя, задето не ни е казала по-рано истината. Вместо това ми домъчня за нея. По волята на други беше изживяла същото, каквото ни се струпа сега и на нас: била е принудена да свърши нещо, което й е непосилно.
	— И защо родителите ни са те пуснали на свобода? — попитах аз. — Казаха ли?
	Тя кимна бавно.
	— Губех битката. Баща ти ми съобщи как майка ти е предрекла, че ако надделее Змеят, ще се случат… ужасни неща. Те са се видели принудени да ме освободят, да ми дадат време да се възстановя. Казаха, че това била първата стъпка боговете да получат отново полагащото им се място. Не твърдя, че разбирам целия им замисъл. Камък ми падна на сърцето, когато приех предложението на баща ти. Убедих сама себе си, че правя каквото е добро за боговете. Но това не променя факта, че се показах малодушна. Провалих се, докато изпълнявах дълга си.
	— Ти нямаш никаква вина — възразих аз. — Не е било честно Ра да иска такова нещо от теб.
	— Картър е прав — намеси се и Сейди. — Прекалено голяма жертва за един-единствен човек… за богиня котка де.
	— Такава беше волята на моя цар — продължи да упорства Баст. — Фараонът може да дава заповеди на поданиците си — за доброто на царството, дори да жертва живота им, а те трябва да се подчиняват. Хор го знае. Бил е много пъти фараон.
	„Казва истината“, обади се Хор.
	— Значи си имала глупав цар — отсякох аз.
	Корабчето се разклати, сякаш бяхме заорали в плитчина.
	— Внимавай, Картър — предупреди Баст. — Маат, редът по света, зависи от верността към законния цар. Оспориш ли го, попадаш под влияние на хаоса.
	Толкова се разстроих, че ми идеше да счупя нещо. Идеше ми и да изкрещя, че редът явно не е чак толкова по-добър от хаоса, ако заради него трябва да умреш.
	„_Вдетиняваш се_ — накара ми се Хор. — _Ти си слуга на Маат. Тези мисли са недостойни_.“
	В очите ми запариха сълзи.
	— В такъв случай явно съм недостоен.
	— Картър! — извика ме Сейди.
	— А, нищо — отвърнах. — Лягам си.
	Излязох с гръм и трясък. Една от трепкащите светлинки се присъедини към мен и ме поведе към каютата ми на горната палуба. Тя сигурно е била много хубава. Не обърнах внимание. Просто се строполих на леглото и заспах непробудно.


	Наистина имах нужда от изключително мощна вълшебна възглавница, защото моята ba не искаше да мирува. /_Не, не, Сейди, и да си бях омотал главата с тиксо, пак едва ли щеше да се получи./_
	Духът ми отлетя горе, в кабинката на щурвала, но вътре стоеше не Окървавената секира, а младеж в кожени доспехи, който управляваше корабчето. Очите му бяха очертани с черен молив, той беше гологлав, само отзад на тила имаше сплетена плитчица. Определено спортуваше много, защото ръцете му бяха издути като плондери. На пояса му беше закачен меч като моя.
	— Реката е коварна — обясни ми той свойски. — Лоцманът не бива да се разсейва. Винаги трябва да внимава, да не би да се появят плитчини или скрити дънери. Затова по лодките са нарисувани очите ми — за да виждат опасностите.
	— Очите на Хор — рекох аз. — Твоите очи.
	Богът сокол се взря в мен и аз забелязах, че очите му са различни на цвят: едното беше ослепително жълто като слънцето, а другото проблясващо, сребристо като луната. Човек съвсем се объркваше, докато ги гледаше, затова се извърнах. И след като го направих, забелязах, че сянката на Хор не съответства на вида му. Върху кабината на щурвала се беше очертал силуетът на грамаден сокол.
	— Питаш се дали редът е по-добър от хаоса — подхвана той. — Разсеян си от сегашния ни враг: Сет. Трябва да получиш урок.
	Понечих да кажа: „_Няма такова нещо, не се притеснявай_“.
	Но в същия миг моята ba беше отнесена на друго място. Най-неочаквано се озовах в самолет, голям, международен, на каквито се бяхме качвали с татко милион пъти. На средния ред се бяха сместили Зия Рашид, Дежарден и още двама магьосници, а около тях имаше семейства с пищящи деца. На Зия явно не й пречеше. Тя медитираше спокойно със затворени очи, а Дежарден и другите двама мъже изглеждаха толкова притеснени, че чак ме напуши смях.
	Самолетът се разклати напред-назад. Дежарден разплиска виното върху скута си. Надписът за затягане на коланите примига, а високоговорителите изпукаха и по тях се чу глас:
	— Тук е капитанът на полета. Както личи, докато се спускаме към Далас, сме навлезли в зона с лека турбулентност, затова ще помоля стюардесите…
	Бум! Люковете се разтресоха от гръм, последван незабавно от светкавица.
	Зия отвори рязко очи.
	— Червения властелин.
	Самолетът хлътна рязко надолу и пътниците се разпищяха.
	— _Il commence_* — кресна Дежарден така, че надвика врявата. — Бързо!
	[* Започва се (фр.). — Б.пр.]


	Докато самолетът се тресеше, пътниците пищяха и се вкопчваха в седалките. Дежарден стана от мястото си и отвори отделението за багажа горе.
	— Господине! — извика една от стюардесите. — Сядайте, господине!
	Той не й обърна внимание. Грабна две познати на вид чанти, пълни с неща за магии, и ги хвърли на колегите си.
	След това всичко наистина се обърка. През салона премина ужасна тръпка и самолетът се наклони на една страна. Видях през люковете вдясно как вятърът със скорост осемстотин километра откършва крилото на самолета.
	В салона настъпи истински хаос: разлетяха се напитки, книги и обувки, от рафтовете нападаха кислородни маски, които се заплетоха една в друга, хората пищяха, сякаш ги дерат.
	— Защитете невинните! — нареди Дежарден.
	Самолетът се разтресе и по люковете и стените се появиха пукнатини. Пътниците замълчаха и след като самолетът се разхерметизира, изпаднаха в безсъзнание. Четиримата магьосници вдигнаха вълшебните пръчки точно когато самолетът се разпадна на парчета.
	За миг магьосниците се понесоха из шеметната вихрушка от буреносни облаци, парчета от корпуса, багаж и пътници, които се въртяха, както бяха прихванати за седалките. После около тях плъзна бяло сияние, мехур енергия, който забави разпадането на самолета и задържа въртящите се отломъци в тясна орбита. Дежарден се пресегна и до него се приближи краят на един облак — ивица пухкава като памук бяла мъгла, наподобяваща спасителен пояс. Другите магьосници направиха същото и бурята се подчини на волята им. Те бяха обгърнати от бяла пара, която се разпростря на перести облаци и те събраха парчетата самолет и ги слепиха.
	Покрай Зия падна дете и тя насочи към него вълшебната си пръчка, сетне прошепна някакво заклинание. Момиченцето беше обгърнато от един облак, който го върна. Не след дълго четиримата магьосници вече сглобяваха отново самолета и съединяваха с прилични на облаци паяжинки пукнатините, докато целият салон не бе обвит в сияен пашкул от пара. Навън бурята продължаваше да бушува с гръм и мълнии, но пътниците спяха непробудно по седалките.
	— Зия! — извика Дежарден. — Няма да го удържим така дълго.
	Тя притича покрай него по пътеката и отиде в пилотската кабина. Предната част на самолета беше оцеляла някак и не се беше разпаднала. Вратата беше бронирана и заключена, но вълшебната пръчка на момичето припламна и вратата се разтопи като восък. Зия влезе в кабината и намери там трима пилоти в безсъзнание. От онова, което видях през прозореца, направо ми призля. Земята се приближаваше през усуканите облаци бързо — много бързо.
	Зия удари силно с вълшебната пръчка по летателните уреди. По датчиците премина червена енергия. Те се завъртяха и замигаха, а висотомерът се закрепи на една точка. Носът на самолета се вдигна и скоростта му намаля. Докато гледах, Зия се приземи на едно пасище плавно, така, че самолетът дори не отскочи. После забели очи и се свлече.
	Дежарден я намери и я вдигна на ръце.
	— Побързайте — подкани той колегите си, — простосмъртните ще се събудят скоро.
	Те извлякоха Зия от пилотската кабина, а моята ba беше отнесена сред размазано петно от образи.
	Видях отново Финикс — най-малкото част от него. Из долините бушуваше силна червена пясъчна буря, която поглъщаше сгради и планини. Чух през силния горещ вятър смеха на Сет, който злорадстваше от могъществото си.
	После видях Бруклин: разрушената къща на Еймъс край река Ист, над която се бе извила зимна буря — вятърът блъскаше града с вой, суграшица и градушка.
	След това видях място, което не познавах: река, която лъкатушеше през каньон в пустинята. Небето беше похлупено с катраненочерни облаци, а реката сякаш беше кипнала. Под водата се движеше нещо, нещо огромно, зло и могъщо, и аз усетих, че причаква мен.
	„_Това е само началото_ — предупреди ме Хор. — _Сет ще унищожи всички, на които държиш. Повярвай ми, знам_.“
	Реката се превърна в мочурище с висока тръстика. Слънцето горе прежуряше. Из водата се плъзгаха змии и крокодили. Точно до водата имаше колиба със сламен покрив. Пред нея стояха жена и дете на около десет години, които оглеждаха очукан саркофаг. Личеше, че преди време ковчегът е бил произведение на изкуството — от чисто злато, обсипан със скъпоценни камъни, — сега обаче бе повреден и почернял.
	Жената плъзна длан по капака му.
	— Най-после.
	Беше с лицето на майка ми, със сини очи и карамелена на цвят коса, но излъчваше вълшебно сияние и аз разбрах, че гледам богинята Изида.
	Тя се извърна към момчето.
	— Търсихме толкова дълго, синко. Най-после го намерихме. Ще използвам магия и ще му върна живота.
	— Татко! — Момчето погледна с разширени очи сандъка. — Наистина ли е вътре?
	— Да, Хор. А сега…
	Най-неочаквано колибата лумна в пламъци. От преизподнята се появи богът Сет — могъщ червенокож воин с пърлещи черни очи. Беше с двойната корона на Египет и с манията на фараон. Металният жезъл в ръцете му тлееше.
	— Намерихте ковчега, а? — попита той. — Браво на вас.
	Изида се пресегна към небето. Призова срещу бога на хаоса мълнии, но жезълът му отби нападението и насочи мълниите обратно към Изида. Богинята беше отхвърлена и завъртяна от дъги електрически ток.
	— Мамо! — Момчето извади нож и се спусна към Сет. — Ще те убия!
	Сет нададе мощен смях. Изплъзна се бързо на малчугана и го изрита на земята.
	— Имаш дух, племеннико — призна. — Но няма да живееш достатъчно дълго, за да се опълчиш срещу мен. Колкото до баща ти, явно се налага да се отърва по-трайно от него.
	Сет стовари металния жезъл върху капака на ковчега. Той се натроши като лед и Изида изпищя.
	— Пожелай си нещо. — Сет духна с все сила и парчетата от ковчега отхвърчаха в небето, където се пръснаха във всички посоки. — Клетият Озирис — разпадна се на късове, които сега са разпилени навред из Египет. Колкото до теб, сестро Изидо, бягай! Това го правиш най-добре.
	Сет се спусна напред. Изида сграбчи сина си за ръката и двамата се превърнаха в птици, които, за да се спасят, отлетяха.
	Картината избледня и аз се озовах отново в кабината с щурвала на парахода. Слънцето изгря, покрай нас започнаха да минават бързо градове и шлепове, а бреговете на Мисисипи се сляха на петно от светлосенки.
	— Той унищожи баща ми — ми каза Хор. — Ще направи същото и с твоя баща.
	— Няма — отвърнах аз.
	Хор впи в мен странните си очи — едното бляскаво златно, а другото сияещо сребърно.
	— Майка ми и леля Нефтида търсиха години наред парчетата от ковчега и тялото на баща ми. Когато събраха и четиринадесетте къса, братовчед ми Анубис помогна да съединим баща ми с ивици плат за мумии, но майка пак не успя да го възкреси с магия. Озирис се превърна в немъртъв бог, в полужива сянка на баща ми, годна да управлява само в Дуат. Но това, че съм го загубил, ми вдъхна гняв. А гневът ми вдъхна сили да разгромя Сет и сам да се кача на престола. Ти трябва да сториш същото.
	— Не ми трябва престол — отговорих. — Искам татко.
	— Не се заблуждавай. Сет само си играе с теб. Ще ти донесе отчаяние и скръбта ще те омаломощи.
	— Трябва да спася татко!
	— Друга е задачата ти — укори ме Хор. — На карта е заложена съдбата на света. А сега се събуди!


	Сейди ми тресеше ръката. Двете с Баст се бяха надвесили над мен, изглеждаха угрижени.
	— Какво? — попитах аз.
	— Тук сме — каза притеснена Сейди.
	Беше се преоблякла в чисти ленени дрехи, този път черни, в тон с кубинките. Дори беше успяла да си боядиса наново косата и сега кичурите бяха сини.
	Седнах в леглото и усетих, че за пръв път от една седмица съм си починал. Душата ми може и да беше пътешествала, но поне тялото ми бе поспало. Погледнах през люка на каютата. Навън беше непрогледен мрак.
	— Колко съм спал? — попитах настойчиво.
	— Преплавахме почти цялата Мисисипи и навлязохме в Дуат — отвърна Баст. — Сега наближаваме Първия праг.
	— Какъв пръв праг? — полюбопитствах.
	— При Входа към Земята на мъртвите — уточни мрачно тя.


	27. Демонът с благовонията
	Сейди

	Аз ли? Аз спах като заклана, но се надявах това да не е предвестник на събитията.
	Разбрах, че душата на Картър се е лутала по страшни места, той обаче отказваше да говори за тях.
	— Видя ли Зия? — попитах го. Изглеждаше направо сломен, имах чувството, че лицето му ще се разпадне. — Така си и знаех — заключих аз.
	Отидохме заедно с Баст в кабинката за щурвала, където Окървавената секира разглеждаше някаква карта, а Хуфу държеше щурвала.
	— Песоглавецът управлява кораба — отбелязах аз. — Трябва ли да се тревожа?
	— Тихо, ако обичаш, господарке Кейн. — Окървавената секира прокара пръсти по дълга карта, разчертана върху папирус. — Това е тънка работа. Два градуса надясно, Хуфу.
	— _Хрр_ — отвърна той.
	Небето вече беше тъмно, но докато плавахме нататък, звездите изчезнаха. Реката стана с цвят на кръв. Мракът погълна хоризонта и светлините на градовете покрай реката бяха изместени от трепкащи огньове, после угаснаха и те.


	Останаха само пъстроцветните клъбца светлина и проблясващият дим, който се виеше от комините и обгръщаше всичко в странно, сякаш метално, сияние.
	— Би трябвало да е точно отпред — оповести капитанът.
	В слабата светлина острието на секирата с пръски кръв по него изглеждаше по-страшно отвсякога.
	— Каква е тази карта? — попитах го.
	— „_Заклинания как да пристигнеш денем_“ — отговори той. — Не се притеснявай. Преписът е добър.
	Погледнах Картър — да ми преведе.
	— Повечето хора я наричат „_Книга на мъртвите_“ — поясни той. — Богатите египтяни задължително били погребвани с препис от нея — за да разберат как да стигнат през Дуат в Земята на мъртвите. Нещо като „_Пътеводител из задгробния живот за малоумници_“.
	Капитанът избръмча възмутено.
	— Аз не съм малоумник, господарю Кейн.
	— Не си, не си, исках само да кажа, че… — Картър се запъна. — Уф, това пък какво е?
	От реката отпред бяха щръкнали остри скали, които приличаха на зъбите на хищен звяр и от които водата бе кипнала на бързеи.
	— Първият праг — оповести Окървавената секира. — Чакай малко.
	Хуфу завъртя щурвала наляво и параходът климна на една страна, сетне се провря между две високи като кули скали, от които го деляха само сантиметри. Не съм от момичетата, които пищят, но си признавам, че се скъсах да крещя. /_Не ме гледай така, Картър. Ти не го понесе по-мъжки./_
	Цамбурнахме сред чиста вода, или, по-точно, червена, и завихме, за да не се блъснем в зъбер с размерите на гара „Падингтън“. Параходът направи още два самоубийствени завоя, завъртя се на триста и шейсет градуса в един водовъртеж, спусна се по десетметров водопад и цопна с такъв плисък, че ушите ми писнаха като от изстрел.
	Продължихме надолу по течението, сякаш нищо не беше се случило, а тътенът на бързеите зад нас заглъхна.
	— Не обичам водопади — отсъдих. — Има ли още?
	— Има, но за щастие не са толкова големи — отвърна Баст, явно и нея я беше хванала морската болест. — Навлязохме в…
	— В Земята на мъртвите — довърши вместо нея Картър.
	Посочи брега, който беше забулен в мъгла. Из мрака се мержелееха странни неща: трепкащи призрачни светлинки, грамадни лица, направени от мъгла, извисили се сенки, които не личеше да са свързани с нещо веществено. Из калта по брега се влачеха стари кости и се съчленяваха с други, за да образуват произволни форми.
	— Това, предполагам, не е Мисисипи — казах аз.
	— Това е Реката на нощта — избоботи Окървавената секира. — Всяка река и никоя река — сянката на Мисисипи, на Нил, на Темза. Тече през Дуат, има много притоци и разклонения.
	— Всичко ми се изясни — промърморих аз.
	Гледките станаха по-странни. От време на време виждахме призрачни села — махали от тръстикови колиби, направени от трепкащ дим. Минахме покрай огромни храмове, които сами се рушаха и се изграждаха отново и отново, като на повтарящ се видеозапис. Откъдето и да минеше параходът, срещахме призраци и те извръщаха лица към нас. Към кораба се протягаха ръце от дим. Безмълвно ни викаха сенки, които, щом ги подминехме, се извръщаха отчаяни.
	— Залутаните и обърканите — обясни Баст. — Духове, които така и не намират пътя за Съдилището.
	— Защо са толкова тъжни? — попитах аз.
	— Ами мъртви са — предположи Картър.
	— Не, не е само това — възразих. — Те сякаш… чакат някого.
	— Ра — каза Баст. — От цяла вечност славната лодка със слънцето на Ра минава всяка нощ по този път, за да се опълчи срещу силите на Апоп. — Тя започна да се озърта притеснена, сякаш си беше спомнила стари засади. — Беше опасно: всяка нощ се водеше битка за живот. Но минеше ли, Ра носеше на Дуат слънчева светлина и топлина и тези залутани духове се радваха, понеже си спомняха света на живите.
	— Но това е легенда — напомни Картър. — Земята се върти около слънцето. То никога не пада под земята.
	— Нищо ли за Египет не си чувал? — попита Баст. — И да се изключват взаимно, преданията пак могат да бъдат верни. Да, Слънцето е огнена топка в Космоса. Но образът му, който ти виждаш да прекосява небето, животворната топлина и светлина, които то носи на земята — всичко това се е олицетворявало от Ра. Слънцето му е било престол, извор на сила, негов дух. Сега обаче Ра се е оттеглил на небето. Той спи, а Слънцето си е просто слънце. Лодката на Ра вече не изминава своя път през Дуат. Той вече не осветява мрака и най-остро отсъствието му се усеща от мъртвите.
	— Точно така — потвърди Окървавената секира, макар че от тона му не пролича да е много разстроен. — Според преданието краят на света ще настъпи, когато Ра се умори да живее и занапред в омаломощеното си състояние. Тогава Апоп ще погълне Слънцето. Ще се възцари мрак. Хаосът ще надделее над Маат и Змеят ще властва навеки.
	Дълбоко в себе си чувствах, че това е нелепо. Планетите не можеха да спрат току-така да се въртят. Слънцето не можеше да спре да изгрява.
	От друга страна, ето че прекосявах с корабче Земята на мъртвите заедно с един демон и един бог. Ако Апоп също беше истински, не изгарях от желание да се срещам с него.
	Пък и, да ви призная, се чувствах виновна. Ако онова, което Тот ми беше разказал, отговаряше на истината, излизаше, че не друг, а точно Изида е принудила Ра да се оттегли на небето. Което по някакъв нелеп влудяващ начин означаваше, че не друг, а аз ще бъда виновна за края на света. Съвсем в мой стил. Идеше ми да се ударя, за да й го върна тъпкано на Изида, но подозирах, че ще ме заболи.
	— Ра ще се събуди и ще усети миризмата на _sahlab_ — казах аз. — Би трябвало да се върне.
	Баст се засмя, но не весело.
	— И светът би трябвало отново да стане млад, Сейди. Де да беше така…
	Хуфу изсумтя и показа с ръка напред. Преотстъпи щурвала на капитана и след като изхвърча от кабината, хукна надолу по стълбите.
	— Песоглавецът е прав — заяви Окървавената секира. — Не е зле да отидете на носа. Скоро ще се изправим пред предизвикателство.
	— Какво предизвикателство? — попитах аз.
	— Трудно е да се каже — отговори Окървавената секира, а на мен ми се стори, че съм доловила в гласа му самодоволство. — Успех, господарке Кейн.


	— Защо точно аз… — замърморих недоволно.
	Тримата с Баст и Картър стояхме на носа на корабчето и гледахме как реката изплува от мрака. Очите, нарисувани върху корпуса под нас, проблясваха едва-едва в мрака и запращаха по червената вода снопове светлина. Хуфу се беше покатерил на върха на мостика и точно като моряк върху наблюдателница, беше затулил с длан очи, за да се взира напред.
	Но колкото и бдителен да беше, това не помагаше особено. Беше тъмно като в рог, стелеше се мъгла и ние не виждахме нищичко. Сякаш от дън земя пред нас изникваха огромни скали, натрошени стълбове и изронени статуи на фараони, а Окървавената секира току въртеше щурвала, за да ги заобиколи, и ние се виждахме принудени да се вкопчим в перилата. От време на време съзирахме дълги слузести въжета, които прорязваха като пипала повърхността на водата, или гърбините на твари, които не исках и да знам какви точно бяха.
	— Душите на простосмъртните винаги са подлагани на проверка — обясни ми Баст. — Трябва да докажеш, че си достоен да влезеш в Земята на мъртвите.
	— Сякаш е кой знае какво удоволствие да попаднеш там…
	И аз не знам колко дълго се бях взирала в мрака, но след доста време в далечината се появи червеникаво размазано петно, сякаш небето беше изсветляло.
	— Дали само ми се струва, или…
	— Пристигнахме — довърши вместо мен Баст. — Странно, вече трябваше да са ни подложили на изпитание…
	Корабчето се разклати и водата кипна. От реката се изстреля цяла грамада. Виждах я само от кръста нагоре, но тя се извисяваше на доста метри над лодката. Туловището беше като на човек: с голи гърди, космато, с възрозова кожа. Съществото се беше препасало през кръста с въжен колан, по който бяха накачени кожени кесийки, няколко глави на демони и други очарователни нещица. Главата му също беше странна — нещо средно между лъв и човек, със златни очи и сплетена на плитчици черна грива. Устата му като на котка беше цялата в кръв, с щръкнали мустаци и остри като бръснач зъби. Съществото ревна и уплаши Хуфу толкова, че той скочи от мостика. Клетият песоглавец политна към обятията на Картър и така и двамата се строполиха на земята.
	— Трябваше да кажеш нещо — натякнах с тих гласец на Баст. — Този тук, надявам се, ти е роднина?
	Тя поклати глава.
	— Този път не мога да ти помогна, Сейди. Простосмъртните сте вие. Трябва да издържите изпитанието.
	— О, много ти благодаря.
	— Аз съм Шесему! — представи се окървавеният човеколъв.
	Идеше ми да кажа: „Да, не се и съмнявам“. Но реших да си мълча.
	Той извърна златисти очи към Картър и понаклони глава. Ноздрите му потрепнаха.
	— Надушвам фараонска кръв. Надушвам вкусна вечеря… или ще се престрашите да ме назовете по име?
	— Да те назовем по име ли? — изпелтечи Картър. — За тайното си име ли говориш?
	Демонът се засмя. Грабна една висока тънка скала наблизо и я направи с пестник на пепел, сякаш е стар гипс.
	Погледнах отчаяна Картър.
	— Случайно да си скрил някъде тук тайното му име?
	— Нищо чудно да е в „Книгата на мъртвите“ — отвърна той. — Забравих да проверя.
	— Е? — подканих аз.
	— Занимавай го с нещо — отговори Картър и се запъти към кабинката с щурвала.
	„_Да занимавам с нещо демон_ — помислих си аз. — _И с какво? Той може би обича да играе на Не се сърди, човече_.“
	— Предавате ли се? — ревна Шесему.
	— Не! — креснах му и аз. — Не, не се предаваме. Ще те назовем по име. Само… Охо, колко си мускулест! Спортуваш ли нещо?
	Погледнах към Баст, която кимна одобрително.
	Шесему изръмжа гордо-гордо и разкърши яки ръце. Такъв подход с мъжете винаги се увенчава с успех, нали? Дори когато не са високи двайсет метра и не са с глава на лъв.
	— Аз съм Шесему — кресна той.
	— Да, май вече спомена — отвърнах. — А какви звания си си извоювал през годините, а? Господар на еди-какво си и на еди-що си.
	— Аз съм палачът на цар Озирис — похвали се Шесему, като стовари юмрук във водата и разклати корабчето. — Аз съм Властелинът на кръвта и виното!
	— Супер! — отвърнах, като се постарах да не ми се пригади. — А как точно са свързани кръвта и виното?
	— Гррр! — Той се наведе напред и оголи остри зъби, които отблизо не бяха по-красиви. В сплъстената му грива се бяха заплели гнусни парчета мъртва риба и водорасли. — Господарят Озирис ме оставя да обезглавявам злодеите! Мачкам ги в пресата и правя вино за мъртвите!
	Постарах се да запомня никога да не пия от това вино.
	„_Справяш се добре — похвали ме гласът на Изида и аз се стреснах. Беше мълчала толкова дълго, че бях на път да я забравя. — Питай го за другите му задължения_.“
	— А какви са другите ти задължения… О, всемогъщи демоне на виното!
	— Аз съм бог на… — Той изду мускули — за по-внушително. — На благовонията!
	Ухили ми се, явно чакаше да се отърся от ужаса.
	— О, виж ти! — възкликнах аз. — От това враговете ти сигурно направо треперят.
	— Ха-ха-ха! Ами да! Искаш ли да пробваш безплатно? — Той смъкна от колана си покрита със слуз кожена кесийка и извади от нея глинено гърненце, пълно с жълта прах с приятен мирис. — Наричам я… Вечност!
	— Прекрасно — задавих се аз.
	Погледнах назад да видя къде е Картър, но от него нямаше и следа.
	„_Накарай го да продължи да говори_“, посъветва Изида.
	— И, хм… благовонията са част от работата ти, защото… чакай, сетих се, изстискваш ги от различни растения, както изстискваш вино от…
	— Или кръв! — допълни Шесему.
	— Да, естествено — рекох му аз. — Кръвта се разбира от само себе си.
	— Кръв! — повтори Шесему.
	Хуфу изписка и си закри очите.
	— Значи служиш на Озирис? — попитах аз демона.
	— Да! Най-малкото… — той се поколеба и тъй като го измъчваха съмнения, изръмжа. — Най-малкото преди. Престолът на Озирис е празен. Но Озирис ще се завърне. Няма как да не се завърне!
	— Разбира се — насърчих го аз. — И как те наричат приятелите ти? Шеси? Върколачко?
	— Аз нямам приятели! Но и да имах, те щяха да ме наричат Палача на души, Жестокото лице! Аз обаче нямам приятели и името ми вече не е в опасност. Ха-ха-ха!
	Погледнах Баст — питах се дали наистина съм извадила късмет, както ми се струва. Тя ме озари с усмивка.
	Картър тръгна да слиза, препъвайки се, по стълбите, носеше със себе си „_Книгата на мъртвите_“.
	— Намерих я! Някъде тук. Не мога да прочета тази част, но…
	— Кажи какво е името ми, или ще те изям! — ревна Шесему.
	— Аз ще го кажа — извиках му в отговор. — Шесему, Палача на души, Жестокото лице.
	— ГЪЪЪЪЪЪЪЪЪР! — Той се загърчи от болка. — Как се получава така, че винаги разбират?
	— Пусни ни да минем! — заповядах му аз. — А, да, и още нещо… брат ми иска да пробва безплатно благовонията.
	Имах време само да отстъпя назад, а Картър — само да погледне объркан, когато демонът духна жълтата прах и тя го покри от глава до пети. После Шесему се потопи под вълните.
	— Какъв симпатяга — казах аз.


	— Пфу — изплю Картър част от благовонния прашец. Приличаше на оваляна в панировка риба. — Това пък какво беше?
	— Миришеш хубаво — уверих го аз.
	Бях много доволна от себе си, но точно тогава корабчето ни зави по реката. Най-неочаквано червеникавото сияние на хоризонта се превърна в ослепителна светлина. Заби камбаната за тревога.
	Реката отпред пламтеше и се стичаше на шеметни димящи бързеи към нещо, което приличаше на бълбукащ вулканичен кратер.
	— Огненото езеро — заяви Баст. — Тук вече става интересно.


	28. На среща с бога на тоалетната хартия
	Сейди

	Баст имаше любопитна представа за „_интересно_“: кипнало езеро с ширина няколко километра, което смърдеше на запален бензин и развалено месо. Корабчето ни спря рязко на мястото, където реката се вливаше в езерото, защото на пътя ни се изпречи грамадна метална порта. Представляваше бронзов диск с вид на щит, широк почти колкото „Египетска царица“ и потопен до половината в реката. Недоумявах как така не се разтопява в тази горещина, но заради него не можехме да продължим нататък. С лице към диска стоеше огромен бронзов песоглавец, който беше вдигнал ръце и беше стъпил на двата бряга на реката.
	— Какво е това? — попитах аз.
	— Западната порта — отвърна Баст. — Навремето лодката на Ра със Слънцето е минавала през нея, за да се обнови в огъня на езерото, после се е плъзвала от другата страна и се е издигала през Източната порта, за да възвести новия ден.
	Погледнах грамадния песоглавец и се запитах дали Хуфу не знае някакъв таен песоглавски шифър, с който да минем. Той обаче само ревна на статуите и като истински герой се сниши зад краката ми.
	— Как ще минем?
	— Дали да не питате мен? — намеси се нов глас.
	Въздухът потрепери. Картър отстъпи бързо назад, а Баст изсъска.
	Пред мен изникна светещ дух на птица: ba. Както обикновено, съчетаваше в себе си човешка глава и тяло на пуйка с прибрани криле. Тази ba също светеше, но нещо в нея беше различно. Дадох си сметка, че съм виждала и друг път лицето на духа: гологлав старец с тънка като папирус кафява кожа, мътни очи и добра усмивка.
	— Искандар! — успях да изрека аз.
	— Здравей, скъпа — прокънтя гласът на стария магьосник, сякаш той ми говореше от дъното на кладенец.
	— Но… — Едвам се сдържах да не заплача. — Значи наистина си мъртъв?
	Той се засмя.
	— Последния път, когато проверих, бях мъртъв.
	— Но защо? Не съм направила така, че…
	— Не, скъпа. Ти нямаш никаква вина. Просто ми дойде времето.
	— В най-неподходящия момент! — Изненадата и тъгата ми внезапно се превърнаха в гняв. — Изостави ни, преди да ни обучат, а сега Дежарден е по петите ни и…
	— Виж колко далеч стигнахте, скъпа. Виж колко добре се справихте. Нямахте нужда от мен, не се налагаше и да се обучавате повече. Събратята ми щяха да научат бързо истината за вас. Нямат равни, когато става въпрос да разкрият кой всъщност е бог, и се опасявам, че едва ли са щели да ви разберат.
	— Знаел си, нали? Знаел си, че в нас са се вселили богове.
	— След втората ни среща — да. Съжалявам само, че не го усетих по-рано. Нямаше да ви защитя вас с брат ти така, както…
	— Както…?
	Очите на Искандар станаха тъжни, той сякаш гледаше някъде в далечината.
	— Трябваше да взема решения, Сейди. По онова време някои ми се струваха мъдри. Други пък… сега, като си помисля…
	— Решението да забраниш боговете. Мама те е убедила, че не е хубаво, нали?
	Призрачните му криле потрепериха.
	— Разбери, Сейди. Когато Египет беше покорен от римляните, духът ми беше смазан. Хилядолетната история на Египет с неговата мощ и традиции беше зачеркната от онази глупачка, Клеопатра, която си бе въобразила, че в нея може да се всели богиня. Потомците на фараоните, тяхната кръв изглеждаше слаба и разредена — изгубена завинаги. По онова време винях всички: боговете, които използваха хората, за да разиграват дребнавите си свади, управниците от династията на Птолемеите, които бяха потъпкали величието на Египет, събратята си в Дома на живота, които бяха станали немощни, сребролюбиви и продажни. Свързах се с Тот и двамата се съгласихме: боговете трябва да бъдат отстранени, прогонени. Магьосниците трябва да намерят без тях своя път. Новите управници запазиха още две хилядолетия Дома на живота непокътнат. В ония години това беше правилното решение.
	— А сега? — попитах аз.
	Сиянието на Искандар помръкна.
	— Майка ти предрече, че равновесието ще бъде рязко нарушено. Предрече, че много скоро ще настъпи ден, когато Маат ще бъде унищожен и хаосът ще завладее цялото Творение. Беше твърда в мнението си, че само ако са заедно, боговете и Домът ще надделеят. Че се налага да се възстанови старият път, пътят на боговете. Аз се държах като глупав старец. Дълбоко в себе си знаех, че тя е права, но отказвах да повярвам… и майка ви и баща ви се нагърбиха с всичко сами. Жертваха се, докато се опитваха да поправят нещата, защото аз бях твърде непреклонен и не исках да се променя. Наистина съжалявам за това.
	Колкото и да се опитвах, видях, че ми е трудно да се сърдя на старата пуйка. Рядко някой възрастен ще признае пред дете, че е сгрешил, особено пък възрастен на две хиляди години. Човек трябва да цени такива мигове.
	— Прощавам ти, Искандар — казах аз. — Наистина. Но Сет строи огромна червена пирамида, за да унищожи Северна Америка. Какво да направя?
	— Не мога да ти отговоря, скъпа. Ти трябва да решиш… — Той понаклони глава назад към езерото, сякаш чуваше глас. — Времето ни изтича. Трябва да изпълня задълженията си като пазач на портата и да реша дали да ви допусна до Огненото езеро.
	— Но аз имам още въпроси!
	— Аз пък съжалявам, че не разполагаме с повече време — отвърна Искандар. — Ти, Сейди Кейн, имаш силен дух. Някой ден от теб ще излезе отлична пазителка на ba.
	— Благодаря — промърморих аз. — Изгарям от нетърпение да се превърна за вечни времена в домашна птица.
	— Мога да ти кажа само едно: близък е денят, когато трябва да направиш избор. Не допускай чувствата да те заслепят и като мен да не разбереш кое е най-добро.
	— Какъв избор? Най-добро за кого?
	— Това е ключът, нали? Баща ти, семейството ти, боговете, светът. Маат и isfet, редът и хаосът ще влязат в ожесточен сблъсък, какъвто не е имало от хилядолетия. Вие с брат ти ще изиграете решаваща роля и тези сили или ще бъдат уравновесени, или всичко ще бъде унищожено. Още нещо, предсказано от майка ти.
	— Чакай, чакай. Какво…
	— До нови срещи, Сейди. Някой ден може би ще имаме възможност да поговорим още. Засега просто мини през портата. Задачата ми е да проверя дали си смела… а ти притежаваш предостатъчно смелост.
	Исках да възразя, че не, не съм смела. Исках Искандар да остане и да ми каже какво точно е предсказала майка ми за моето бъдеще. Но духът изчезна и пристанът притихна. Чак тогава си спомних, че никой на корабчето не е казал и дума.
	Извърнах се към Картър.
	— Остави всичко на мен, чу ли?
	Той гледаше някъде в пространството, без дори да мига. Направо вцепенен, Хуфу още се беше вкопчил в краката ми. Лицето на Баст беше застинало точно когато тя бе понечила да изсъска.
	— Ей, хора! — щракнах аз с пръсти и всички се раздвижиха.
	— Ba! — изсъска Баст. После се огледа и се свъси. — Чакай, стори ми се, че видях… какво се случи току-що?
	Запитах се колко ли всесилен трябва да е един магьосник, за да спре времето и да смрази дори една богиня. Някой ден Искандар — мъртъв или не — щеше да ме научи на този номер.
	— Да — казах. — Сигурна съм, че тук имаше ba. Вече си отиде.
	Статуите на песоглавците заскърцаха и забучаха, докато сваляха ръце. Бронзовият диск на слънцето насред реката се спусна под повърхността и разчисти пътя за езерото. Корабчето се изстреля напред, право към пламъците и кипналите червени вълни. Успях да различа в трепкащия от жегата въздух остров в средата на езерото. На него се издигаше проблясващ черен храм, който изобщо не изглеждаше гостоприемен.
	— Съдилището — предположих аз.
	Баст кимна.
	— В такива мигове съм доволна, че не съм с душа на простосмъртен.


	След като хвърлихме котва на пристана, Окървавената секира слезе да се сбогува с нас.
	— Надявам се да ви видя отново, господарю и господарке Кейн — избуча капитанът. — Каютите ви на „Египетска царица“ ще ви чакат. Освен, разбира се, ако не сметнете за уместно да ме освободите от служба.
	Баст, която стоеше зад него, поклати непреклонно глава.
	— Хм, засега предпочитаме да си наблизо — отвърнах му аз.
	— Както желаете — рече той.
	Сигурна съм, че ако секирите можеха да се мръщят, той щеше да го направи.
	— Стой наострен — заръча му Картър, после слязохме с него, Баст и Хуфу по мостика.
	Вместо да отплава, корабчето просто хлътна в кипналата лава и изчезна.
	— Да стои наострен ли — попитах свъсена Картър.
	— Стори ми се смешно.
	— Ти си безнадежден случай.
	Качихме се по стълбите на черния храм. Таванът се крепеше на цяла гора каменни колони. По всички повърхности бяха издълбани йероглифи и изображения, но цвят нямаше — само черно върху черно. Из храма се стелеше лека мъглица, която идваше откъм езерото, и въпреки че по всички колони имаше запалени тръстикови факли, беше невъзможно да видиш какво има нататък в здрача.
	— Бъдете нащрек — предупреди Баст, след като подуши въздуха. — Той е наблизо.
	— Кой? — попитах аз.
	— Псето — отвърна тя презрително.
	Чу се ръмжене и от мъглата изскочи огромен черен силует. Той нападна Баст, която се претърколи и изписка котешки, после хукна нанякъде, оставяйки ни насаме със звяра. Май ни беше предупредила, че не е смела.
	Новото животно беше лъскаво и черно, като Звяра Сет, който бяхме видели във Вашингтон, окръг Колумбия, но приличаше повече на котка, беше гъвкаво и всъщност доста красиво. Дадох си сметка, че е чакал със златен нашийник.
	После той се преобрази на млад мъж и сърцето ми само дето не спря. Беше момчето на моите мечти — съвсем в буквалния смисъл на думата: същото, което бях зърнала в черно облекло във виденията на своята ba.
	Ако това изобщо беше възможно, на живо Анубис беше още по-убийствено хубав. /_О!… Ха-ха. Не долових играта на думи, но ти благодаря, Картър. Богът на мъртвите, който е убийствено хубав. Да, смешно си е. А сега мога ли да продължа?/_
	Момчето беше със светло лице, разрошена черна коса и прелестни кафяви очи, които приличаха на разтопен шоколад. Беше с черни дънки, кубинки (като моите!), износена тениска и черно кожено яке, което му отиваше много. Беше висок и слаб като чакал. Пак като на чакал ушите му стърчаха малко (и с тях ми се стори много сладък), а на врата си носеше златна верижка.
	Само не ме разбирайте погрешно, ако обичате — не съм луднала по момчета. Няма такова нещо. Почти през целия срок в училище взимах на подбив Лиз и Ема, които не мислеха за друго освен за момчета, и сега се радвах много, че те не са с мен, защото щяха да ме скъсат от подигравки.
	Момчето в черно се изправи и изтръска якето си.
	— Не съм псе — промърмори.
	— Не си — съгласих се аз. — Ти си…
	Със сигурност щях да изтърся нещо от рода на „много сладък“ или друго, не по-малко притеснително, добре че Картър ме спаси.
	— Ти да не си Анубис? — попита. — Дошли сме за перото на истината.
	Анубис се смръщи. Впи в мен много красивите си очи.
	— Не сте мъртви.
	— Не сме — потвърдих. — Макар че се стараем ужасно.
	— Не се занимавам с живи — отсече той. След това погледна Хуфу и Картър. — Въпреки че пътувате с песоглавец. Това е проява на добър вкус. Няма да ви убия, преди да съм ви дал възможност да обясните. Защо Баст ви е довела тук?
	— Всъщност ни прати Тот — уточни Картър.
	Той започна да му разказва историята, но Хуфу го прекъсна нетърпеливо:
	— Хрр! Хрр!
	Песоглавският явно пожъна успех, защото Анубис кимна, сякаш чак сега е разбрал за какво става дума.
	— Ясно. — После се свъси срещу Картър. — Така значи, ти си Хор. А ти…
	Пръстът му се вдигна бавно към мен.
	— Аз съм… аз съм… хм… — изпелтечих.
	Признавам си, рядко ми се случва да не зная какво да кажа, но докато гледах Анубис, имах чувството, че току-що при зъболекаря са ми били конска доза новокаин. А Картър ме гледаше така, сякаш съм превъртяла.
	— Аз не съм Изида — успях да промълвя. — В смисъл, Изида се разхожда вътре в мен, но аз не съм тя. Тя… ми е само на гости.
	Анубис понаклони глава.
	— И вие двамата смятате да се опълчите срещу Сет, така ли?
	— Като цяло, да — съгласи се Картър. — Ще ни помогнеш ли?
	Анубис се свъси. Спомних си как Тот ни е обяснил, че той е в добро настроение веднъж на хилядолетие. Имах чувството, че сега не е от тези дни.
	— Няма да ви помогна — отсече той. — И ще ви покажа защо.
	После се превърна в чакал и побягна в посоката, откъдето беше дошъл. Ние с Картър се спогледахме. Понеже не знаехме какво друго да правим, затичахме след Анубис навътре в мрака.


	В средата на храма имаше голямо кръгло помещение, в което сякаш бяха вместени две стаи. От една страна, в него имаше нещо като тържествена зала с пламтящи мангали и празен престол в дъното. В средата се издигаха везни: поставка във формата на буквата „Т“ от черно желязо с въжета, за които бяха завързани блюда — във всяко от тях можеше да се побере човек. Везните обаче бяха счупени. Едно от златните блюда се беше огънало като „V“, сякаш нещо много тежко беше подскачало в него. Другото се крепеше на едно-единствено въже.
	Под везните, свито на кълбо, спеше непробудно най-странното чудовище, което бях виждала някога. Беше с глава на крокодил и с лъвска грива. Предната част на туловището беше като на лъв, но отзад звярът беше лъскав, кафяв и дебел — реших, че е като хипопотам. Най-странното бе, че животното беше малко — колкото средна локва, заради което, както отсъдих, можеше да бъде наречено хиполоква.
	Ето как изглеждаше залата, поне един пласт от нея. В същото време обаче като че стоях на призрачни гробища, сякаш върху помещението беше наложена триизмерна проекция. На някои места мраморният под отстъпваше място на кал и на обрасъл с мъх плочник. От средата на помещението започваха гробници с вид на мънички къщи, подредени като спиците на колело. Много от гробниците се бяха пропукали и се бяха отворили. Някои бяха зазидани с тухли, други бяха с железни огради. Черните колони по края на помещението сменяха формата си и понякога се превръщаха във вековни кипариси. Имах чувството, че стъпвам между два различни свята, и не можех да кажа кой от тях е истинският.
	Хуфу отиде с клатушкане право при везните и след като се покатери отгоре, се настани така, сякаш си е у дома. Не обърна внимание на хиполоквата.
	Чакалът се приближи до стъпалата пред престола и отново се преобрази на Анубис.
	— Добре дошли в последната стая, в която ще влезете някога — каза той.
	Картър се огледа със страхопочитание.
	— Съдилището. — Той се взря в хиполоквата и се свъси. — Това там…
	— Това там е Амит Поглъщачката — продължи вместо него Анубис. — Погледнете я и треперете.
	Амит явно си чу името насън. Изхълца и се обърна по гръб. Лъвските и хипопотамските й крака потрепериха. Запитах се дали чудовищата от отвъдното сънуват как гонят зайци.
	— Винаги съм си я представял… по-голяма — призна Картър.
	Анубис го изгледа сурово.
	— Амит трябва да е голяма колкото да яде сърцата на нечестивите. Повярвай, върши си работата добре… Най-малкото преди.
	Хуфу изсумтя от горния край на везните. Както се беше разположил в средата на рамото, за малко да изгуби равновесие и изкривеното блюдо изтрака по пода.
	— Защо везните са счупени? — полюбопитствах аз.
	Анубис се смръщи.
	— Маат е омаломощен. Опитах се да ги поправя, но…
	Той разпери безпомощно ръце.
	Посочих гробовете, наредени на призрачни редици.
	— Затова ли гробищата са… хм… хлътнали в земята?
	Картър ме погледна странно.
	— Какви гробища?
	— Гробовете — отвърнах аз. — Дърветата.
	— За какво изобщо ми говориш?
	— Той не ги вижда — намеси се Анубис. — Но ти, Сейди… ти възприемаш всичко. Какво чуваш?
	В началото не разбрах какво ме пита. Чувах само как кръвта ми бумти в ушите и тътена и пукота на Огненото езеро в далечината. (А също как Хуфу се чеше и сумти, но това не беше нищо ново.)
	После затворих очи и чух в далечината още един звук: музика, пробудила най-ранните ми спомени за баща ми, който танцува усмихнат с мен из къщата ни в Лос Анджелис.
	— Джаз — казах.
	Отворих очи и Залата на Съдилището беше изчезнала. По-точно, не изчезнала, а потънала в здрач. Още виждах счупените везни и празния престол. Но не и черните колони и тътнещия огън. Бяха изчезнали дори Картър, Хуфу и Амит.
	Гробищата си бяха много истински. Под краката ми се клатеше напукан плочник. В спарения нощен въздух се носеха миризмите на подправки, на задушена риба и покрити с мухъл стари места. Нищо чудно да се намирах отново в Англия — може би в църковен двор в някое прикътано място на Лондон, — но надписите по гробовете бяха на френски и времето беше прекалено меко, за да е английска зима. Клоните на дърветата бяха увиснали ниско и бяха покрити със зелени листа и с мъх.
	И се чуваше музика. По улицата точно зад оградата на гробищата на шествие вървеше джазов оркестър с музиканти в официални черни костюми и пъстри шапки като за празненство. Саксофонистите ту се показваха, ту пак се скриваха. Пищяха корнети и кларинети. Барабанистите се усмихваха и се поклащаха, а палките им току проблясваха. Зад тях танцуваше множество в траурни дрехи, което носеше цветя и факли и бе наобиколило старовремска черна катафалка.
	— Къде сме? — изумих се аз.
	Анубис скочи от един гроб и се приземи до мен. Вдиша от въздуха на гробищата и лицето му омекна. Усетих, че съм се вторачила в устата му, в извивката на долната му устна.
	— В Ню Орлиънс — отвърна той.
	— Моля?
	— Потъналия град — поясни той. — Във Френския квартал на западния бряг на реката — брега на мъртвите. Тук ми харесва. Точно заради това Залата на Съдилището често се свързва с тази част от света на простосмъртните.
	Шествието с джаз музикантите продължи нататък по улицата, като привличаше към празненството нови и нови минувачи, поспрели да погледат.
	— Какво празнуват?
	— Погребение — отговори Анубис. — Току-що са погребали в гроба мъртвеца. И сега „пускат на свобода тялото му“. Ознаменуват живота му с песни и танци, докато съпровождат катафалката на връщане от гробищата. Този обред е много египетски.
	— Откъде знаеш толкова много?
	— Аз съм богът на погребенията. Знам всички погребални обреди по света — как да умреш подобаващо, как да подготвиш тялото и душата за задгробния живот. Живея за смъртта.
	— Сигурно си много забавен по увеселенията — подметнах аз. — Защо си ме довел тук?
	— За да поговорим.
	Той разпери ръце и най-близкият гроб изтътна. От една пукнатина в стената се изстреля дълга бяла лента. Тя продължи да се приближава и да се наплита на хвърлей от Анубис на някаква форма, а първото, което ми хрумна, бе: „_Божичко, при него долетя вълшебно руло тоалетна хартия_“.
	После видях, че това всъщност е плат, ивица бяла ленена тъкан, с каквато омотават _мумиите_. Платното се усука на нещо като пейка и Анубис седна на нея.
	— Хор не ми харесва — заяви той и ми махна с ръка да отида при него. — Вечно вдига шум, нагъл е и си въобразява, че е повече от мен. Докато Изида винаги се е отнасяла с мен като със син.
	Аз кръстосах ръце.
	— Не си ми син. И вече ти казах, че аз не съм Изида.
	Анубис понаклони глава.
	— Не, не се държиш като млада богиня. Приличаш ми на майка си.
	Това се стовари върху мен като кофа студена вода (и за съжаление благодарение на Зия знаех какво е да те облеят със студена вода).
	— Значи познаваш майка ми, така ли?
	Анубис примига, сякаш усетил, че е направил нещо лошо.
	— Аз… аз познавам всички, които са умрели, но пътят на всеки дух е различен. Не биваше да ти казвам.
	— Не може да изтърсиш такова нещо и после да си замълчиш? Тя къде е, в египетския задгробен живот ли? Мина ли през малката ти заличка на Съдилището?
	Анубис погледна притеснен златните везни, които потрепваха като мираж на гробищата.
	— Залата не е моя. Просто я наглеждам, докато се върне Господарят Озирис. Извинявай, ако съм те разстроил, но не мога да ти кажа нищо повече. Недоумявам защо изобщо започнах да говоря. Просто… душата ти е със сходно сияние. Силно.
	— Колко ласкателно — промърморих аз. — Душата ми сияе.
	— Извинявай — повтори той. — Заповядай, седни.
	Нямах интерес да подминаваме въпроса и да сядам до него на пейка от омотани ивици за балсамиране на мумии, но опитах ли се да събирам без недомлъвки някаква информация, не се получаваше нищо. Седнах тежко на пейката и се постарах да изглеждам възможно най-раздразнена.
	— _Е?_ — подхванах и го погледнах нацупено. — _Каква е тази форма? Ти бог ли си?_
	Той се смръщи и се хвана за гърдите.
	— Питаш дали съм се вселил в тялото на човек ли? Не, мога да се вселя във всяко гробище, във всяко място, където има смърт и траур. Това е естественият ми вид.
	— О!
	Дълбоко в себе си се надявах до мен да седи истинско момче, някой, у когото по една случайност се е вселил бог. Но би трябвало да зная, че това е прекалено хубаво, за да е истина. Почувствах се разочарована. После пък си се ядосах сама на себе си, задето съм се почувствала разочарована.
	„_Не че има и най-малката възможност, Сейди_ — укорих се аз. — _Та това е някакъв си гаден бог на погребенията. И е някъде на около пет хиляди години_.“
	— И така — продължих, — щом не можеш да ми кажеш нищо, което да ми е от полза, поне ми помогни. Търсим перото на истината.
	Той поклати глава.
	— Не си и представяш какво искаш. Перото на истината е много опасно. В разрез с правилата на Озирис е да го давам на обикновени простосмъртни.
	— Но Озирис го няма тук — посочих аз празния престол. — Той седи ей там, нали? Виждаш ли го?
	Анубис се взря в престола. Прокара пръсти по златната верижка, сякаш тя беше започнала да му стяга.
	— Вярно е, че чакам тук от цяла вечност и стоя на поста си. За разлика от другите не бях затворен в тъмница. И аз не знам защо… но направих всичко по силите си. Щом чух, че петимата са били пуснати на свобода, се надявах Господарят Озирис да се завърне, но… — Той поклати умърлушен глава. — Защо ли пренебрегва задълженията си?
	— Вероятно защото е хванат като в капан вътре в баща ми.
	Анубис се втренчи в мен.
	— Песоглавецът не ми го обясни.
	— Е, аз не мога да обяснявам така хубаво като един песоглавец. Но накратко казано, по причини, които не са ми известни, баща ми реши да пусне на свобода някои от боговете. Може би си е казал: „_Ще взема да отскоча до Британския музей и да вдигна във въздуха Розетския камък!_“. И пусна на свобода Озирис, но заедно с него се измъкнаха и Сет, и останалите.
	— Значи Сет е затворил баща ти, когато в него се е вселил Озирис — подхвана Анубис, — а това означава, че Озирис е бил хванат като в капан от моя… — Той се спря. — От Сет.
	„Интересно“, помислих си аз.
	— Значи си наясно — казах. — Длъжен си да ни помогнеш.
	Анубис се поколеба, сетне поклати глава.
	— Не мога. Ще си навлека _неприятности_.
	Аз само го погледнах и прихнах. Не се сдържах: той ги говореше едни — да се скъсаш от смях.
	— Как така ще си навлечеш неприятности? На колко години си, на шестнайсет? Ти си бог!
	В тъмното не се виждаше хубаво, но бях готова да се закълна, че той се е изчервил.
	— Ти не разбираш. Перото не търпи и най-безобидната лъжа. Ако ти го дам, ако, докато го носиш със себе си, изречеш и най-дребната лъжа или постъпиш лъжливо, ще изгориш и ще се превърнеш на пепел.
	— Изкарваш ме лъжкиня.
	Той примига.
	— Не, просто…
	— Никога ли не си лъгал? Какво искаше да кажеш преди малко… за Сет де? Доколкото подразбрах, той ти е баща. Нали?
	Анубис затвори уста, после я отвори отново. Изглеждаше така, сякаш е на път да се разсърди, а не помни как се прави това.
	— Винаги ли се държиш толкова вбесяващо?
	— Обикновено се държа още по-вбесяващо — признах си аз.
	— Защо семейството ти не те е дало жена на някого, който е далеч, много далеч?
	Попита така, сякаш въпросът е съвсем искрен, и сега бе мой ред да го погледна изумена.
	— Извинявай, момче на смъртта! Но аз съм на дванайсет години! Е… почти на тринайсет, при това съм много зряла за тринайсетгодишна, но не това е най-важното. В моето семейство не омъжват току-така момичетата и ти може и да знаеш всичко за погребенията, но очевидно трябва да наваксваш доста с обредите по ухажването.
	Анубис ме погледна недоумяващо.
	— Очевидно е така.
	— Ами да! Я чакай… за какво си говорехме? А, така значи, смяташе, че можеш да отклониш вниманието ми, а? Аз обаче помня. Сет ти е баща, нали? Кажи истината.
	Анубис погледна замислен към другия край на гробищата. Звуците на джазовото погребение заглъхваха нататък по улиците на Френския квартал.
	— Да — потвърди той. — Поне според преданията. Не съм го виждал никога. Когато съм бил малък, майка ми Нефтида ме е дала на Озирис.
	— Как така те е дала?
	— Каза, че не искала да познавам баща си. Но ако трябва да съм честен, не съм сигурен, че е знаела какво да прави с мен. Не съм като братовчед си Хор. Не съм воин. Бил съм… различно дете.
	В гласа му имаше такова огорчение, че не знаех какво да отвърна. Е, да, сама бях поискала да чуя истината, но обикновено не ни я казват, особено пък момчетата. Освен това имах някаква представа какво е да си различно дете… и също се чувствах така, сякаш родителите ми са ме дали на друг.
	— Майка ти може би се е опитвала да те защити — рекох. — Все пак баща ти е бил Бог на злото и така нататък.
	— Може би — каза той унило. — Озирис ме взе под крилото си. Направи ме Бог на погребенията, Пазител на обредите, свързани със смъртта. Работата е хубава, но… ти ме попита на колко години съм. Истината е, че не знам. В Земята на мъртвите годините не отминават. Още се чувствам съвсем малък, но светът наоколо е остарял.
	Докато гледах в слабата светлина на гробищата Анубис, виждах пред себе си самотен тийнейджър. Помъчих се да си припомня, че той е бог на хиляди години, вероятно способен да направлява огромни сили, които далеч надхвърлят вълшебната тоалетна хартия, но пак ми беше мъчно за него.
	— Помогни ни да спасим татко — казах аз. — Ще пратим Сет обратно в Дуат и Озирис ще бъде свободен. Всички ще бъдем щастливи.
	И този път Анубис поклати глава.
	— Казах ти вече…
	— Везните ти са счупени — отбелязах аз. — Предполагам, защото Озирис не е тук. Какво става с всички души, дошли на съд?
	Знаех, че съм го засегнала по болното място. Притеснен, Анубис се намести на пейката.
	— Хаосът става още по-голям. Душите се объркват. Някои не могат да отидат в задгробния живот. Други успяват, но са принудени да търсят обиколни пътища. Опитвам се да помогна, но… Залата на Съдилището се нарича още Зала на Маат. Предназначена е да бъде център на реда, на здравите основи. Без Озирис се руши, срутва се.
	— Какво тогава чакаш? Дай ни перото: Освен ако не се страхуваш, че баща ти ще ни смачка.
	В очите му проблесна раздразнение. За миг ми се стори, че Анубис обмисля погребението ми, но той само въздъхна отчаяно.
	— Изпълнявам един обред, нарича се отваряне на устата. Чрез него душата на мъртвеца излиза навън. За теб, Сейди Кейн, ще измисля нов обред: затваряне на устата.
	— Ха-ха. Ще ми дадеш ли все пак перото?
	Той разтвори длан. Блесна светлина и над ръката му се зарея светещо перо — снежнобяло, с каквито пишат книжниците.
	— В името на Озирис… но ти налагам няколко условия. Първо, само ти можеш да пипаш перото.
	— Ама разбира се. Нали не мислиш, че ще допусна Картър…
	— Освен това трябва да слушаш майка ми Нефтида. Хуфу ми каза, че я търсиш. Ако я откриеш, слушай я.
	— Дадено — отговорих, макар че молбата ми се стори странно притеснителна.
	Откъде-накъде Анубис ще ме моли за такова нещо?
	— И преди да си тръгнеш — продължи той, — трябва да ми отговориш на три въпроса, докато държиш перото на истината, за да докажеш, че си честна.
	Изведнъж устата ми пресъхна.
	— Хм… какви въпроси?
	— Каквито реша аз. И не забравяй, и най-дребната лъжа ще те унищожи.
	— Дай ми го това проклето перо.
	След като той ми връчи перото, то престана да свети, но за перо ми се стори прекалено топло и тежко.
	— То е от опашката на _bennu_ — обясни Анубис, — птицата, която вие наричате феникс. Тежи точно колкото човешка душа. Готова ли си?
	— Не — отвърнах аз и явно си беше самата истина, понеже не се превърнах на пепел. — Това брои ли се за въпрос?
	Анубис направо си се усмихна, от което на мен ми прималя.
	— Предполагам, че да. Пазариш се като морски търговец финикиец, Сейди Кейн. И така, вторият въпрос: ще жертваш ли своя живот в името на брат си?
	— Да — отговорих на мига.
	(Знам, знам. Самата аз се изненадах. Но тъй като държах перото, нямах друг избор, освен да кажа истината. То очевидно не ме правеше по-благоразумна.)
	Анубис кимна, не личеше да е изненадан.
	— Последен въпрос: ако от това зависи спасението на света, готова ли си да изгубиш баща си?
	— Не е честно да ме питаш такива неща?
	— Отговори искрено.
	Как да отговоря на такъв въпрос? Нямаше как да кажа просто „да“ или „не“.
	Знаех, разбира се, „правилния“ отговор. От героинята се очаква да откаже да жертва баща си. После отива и спасява храбро и него, и света, нали така? Но какво щеше да стане, ако трябваше да избирам между двете? Целият свят беше ужасно огромен: баба и дядо, Картър, чичо Еймъс, Баст, Хуфу, Лиз и Ема, всички познати. Какво щеше да каже татко, ако предпочетях него?
	— Ако… ако наистина няма друг начин — подхванах аз, — ако няма никакъв друг начин… О, я стига. Въпросът ти е смехотворен.
	Перото засия.
	— Добре тогава — предадох се аз, — ако се налага, сигурно… сигурно ще предпочета да спася света.
	Плисна ме ужасна вина. Що за дъщеря бях? Стиснах амулета с tyet около врата си — единствения ми спомен от татко. Знам, някои от вас ще си кажат: „_Какво толкова, почти не си го виждала. Познавала си го съвсем бегло. Какво ти пука?_“
	Но от това той не ми ставаше по-малко баща, нали? И мисълта да го загубя по-малко ужасна. Ами мисълта, че ще го подведа, че по своя воля ще предпочета той да умре, колкото за да спася света — такъв ли ужасен човек бях?
	Едвам намерих сили да погледна Анубис в очите, но когато го направих, лицето му омекна.
	— Вярвам ти, Сейди.
	— О, така ли? Държа проклетото перо на истината, а той ми вярвал. Е, благодаря.
	— Истината е жестока — продължи Анубис. — В Залата на Съдилището постоянно идват духове, които _не могат и не могат_ да се откажат от лъжите. Отричат грешките си, истинските си чувства, грешките си… чак до мига, когато Амит поглъща за вечността душите им. Искат се сила и смелост да признаеш истината.
	— Да. Чувствам се много силна и смела. Благодаря.
	Анубис стана от пейката.
	— Сега трябва да те оставя. Нямаш много време. Само след около двайсет и четири часа слънцето ще изгрее на рождения ден на Сет и той ще завърши пирамидата — освен ако не го спреш. Следващия път, когато се срещнем, може би…
	— Ти пак ще ме дразниш — предположих аз.
	Той впери в мен топлите си кафяви очи.
	— Или ти ще ми помогнеш да усвоя по-бързо днешните обреди на ухажване.
	Продължих да седя като вкаменена, а Анубис ми се усмихна едва доловимо — само колкото да ми покаже, че се заяжда. После изчезна.
	— О, много смешно, няма що! — извиках аз.
	Везните и престолът се скриха. Пейката от ленено платно се разпадна и аз тупнах насред гробището. До мен изникнаха Картър и Хуфу, аз обаче само продължих да крещя към мястото, където беше стоял Анубис, и да го наричам какъв ли не.
	— Какво става? — попита настойчиво Картър. — Къде сме?
	— Той е ужасен! — изръмжах аз. — Надут, заядлив, невероятно хубав, непоносимо…
	— Хрр! — започна да недоволства Хуфу.
	— Да — съгласи се Картър. — Взе ли все пак перото?
	Протегнах ръка и готово: над пръстите ми се понесе светещо бяло перо. Стиснах длан и то изчезна отново.
	— Я! — ахна Картър. — Ами Анубис? Как…
	— Хайде да намерим Баст и да се махаме оттук! — прекъснах го аз. — Чака ни работа.
	И излязох от гробищата още преди той да е успял да ми зададе и други въпроси — не бях в настроение да казвам истината.


	29. Зия определя среща
	Картър

	_/Да, благодаря много, Сейди. На теб ти се пада да разкажеш за Земята на мъртвите. А на мен — да опиша Междущатска магистрала 10 през Тексас./_
	Няма да се впускам в подробности: пътувахме по нея цяла вечност и си умирахме от скука, освен ако не смятате за забавно да гледате как пасат крави.
	Потеглихме от Ню Орлиънс някъде в един след полунощ на двайсет и осми декември — оставаше само един ден до времето, когато Сет смяташе да унищожи света. Баст взе „за малко“ един кемпер, който беше останал от помощите, отпуснати на населението след урагана Катрина. Първо предложи да се качим на самолет, но след като й разказах съня с магьосниците на взривилия се самолет, решихме, че ще минем и без самолети. Богинята на небето Нут ни беше обещала да се доберем здрави и невредими чак до Мемфис, но аз не исках да дърпам дявола за опашката, когато се приближим до Сет.
	— Имаме и други проблеми освен него — заяви Баст. — Ако видението ти е вярно, магьосниците се приближават към нас. И то не какви магьосници, а самият Дежарден.
	— И Зия — допълни Сейди колкото да се заяде с мен.
	Накрая решихме, че е по-безопасно, макар и по-бавно да тръгнем с кемпера. Ако ни провървеше, щяхме да пристигнем във Финикс точно навреме, за да се изправим срещу Сет. Колкото до онези от Дома на живота, можехме само да се надяваме, че ще им се изплъзнем, докато изпълняваме задачата си. Може би, след като се преборехме със Сет, магьосниците щяха да решат, че сме страхотни. Може би…
	Продължавах да си мисля за Дежарден и дали е възможно Сет наистина да се е вселил в него. Допреди ден ми се струваше съвсем логично. Дежарден искаше да смаже семейство Кейн. Мразеше баща ни, мразеше и нас. Сигурно беше чакал десетилетия, дори векове Искандар да умре и той да стане Главен лектор. Власт, гняв, наглост, амбиции: Дежарден носеше в себе си всичко това. Ако Дежарден търсеше сродна душа в буквалния смисъл на думата, едва ли можеше да се надява на по-подходящ от Сет. А ако Сет разпалеше война между боговете и магьосниците, като подчинеше на себе си Дежарден, можеше да има само един победител: силите на хаоса. Освен това не беше особено сложно да намразиш Дежарден. Някой беше разрушил дома на Еймъс и беше предупредил Сет, че той идва.
	Но Дежарден беше спасил всички в самолета — не беше в стила на Бога на злото да прави такива неща.
	Баст и Хуфу се редуваха зад волана, докато ние със Сейди ту задремвахме, ту се будехме отново. Не бях и подозирал, че песоглавците знаят да управляват кемпери, но Хуфу се справяше добре. Когато по изгрев-слънце се събудих, той криволичеше с оголени зъби и с ръмжене между автомобилите по задръстените сутрешни улици на Хюстън, а другите шофьори дори не забелязваха, че има нещо необичайно.
	На закуска ние със Сейди и Баст седнахме в кухнята на кемпера, докато вратите на шкафчетата се отваряха и се блъскаха, а отстрани покрай нас се нижеха километри и километри пустош. Преди да заминем, Баст беше накупила от един денонощен магазин в Ню Орлиънс какви ли не закуски и напитки (и котешка храна „Фрискис“, разбира се), никой обаче не изглеждаше особено гладен. Чувствах, че Баст е притеснена. Беше разпорила на места тапицерията в кемпера и сега дращеше по масата в кухнята.
	Колкото до Сейди, тя ту разтваряше, ту затваряше длан и гледаше вторачено перото на истината, сякаш е телефон, който й се иска да иззвъни. Откакто беше изчезнала в Залата на Съдилището, беше разсеяна и притихнала. Не че се оплаквам, но не беше в неин стил.
	— Какво стана с Анубис? — попитах я за милионен път.
	Тя ме изгледа така, сякаш е готова да ми отхапе главата. После явно реши, че не заслужавам усилието. Втренчи се в светещото перо и се надвеси над дланта си.
	— Поговорихме си — отвърна предпазливо. — Той ми зададе едни въпроси.
	— Какви въпроси?
	— Не подпитвай, Картър. Моля те.
	„_Моля те_“ ли? Е, това вече наистина не беше в стила на Сейди.
	Погледнах Баст, но тя не ми помогна особено. Разкъсваше бавно на парченца пластмасовата повърхност на масата.
	— Какво има? — попитах я.
	Тя не вдигна очи от масата.
	— _Изоставих ви в Земята на мъртвите. За пореден път._
	— Уплаши те Анубис — напомних аз. — Не се притеснявай.
	Баст ме изгледа с големите си жълти очи и аз останах с чувството, че още повече съм усложнила нещата.
	— Дала съм обещание на баща ти, Картър. В замяна на свободата той ми възложи работа, още по-важна и от това да се бия със Змея: да бдя над Сейди, а ако се наложи, да пазя и двама ви.
	Сейди се изчерви.
	— Това, Баст… Искам да кажа, благодаря ти, но ние едва ли сме така важни, както битката срещу… срещу него.
	— Ти не разбираш — възрази тя. — Вие двамата сте не просто потомци на фараони. Вие сте най-всесилните деца, раждали се от векове в царските династии. Вие сте единственият ни шанс да помирим боговете с Дома на живота, да се върнем към старите порядки, докато не е станало твърде късно. Ако усвоите пътя на боговете, можете да намерите и други с царско потекло и да научите и тях. Можете да вдигнете на крак Дома на живота. Онова, което са направили родителите ви — всичко, което са направили, е проправяло пътя пред вас.
	Ние със Сейди мълчахме. Така де, какво да отговориш на такива думи? Винаги ми се е струвало, че родителите ми ме обичат, но чак пък да решат да умрат заради мен? Дали трябваше да повярвам в това, за да можем да извършим със Сейди някакво чудо и да спасим света? Не бях искал такова нещо.
	— Те не желаеха да ви оставят сами — поясни Баст, след като забеляза какво се е изписало на лицето ми. — Не са го обмисляли и целели, но са знаели колко е опасно да пуснат на свобода боговете. Повярвай ми, осъзнавали са, че сте много особени. В началото ви пазех и двамата, защото бях обещала. А сега, и да не бях обещала, пак щях да бдя над вас. За мен сте като две котенца. Няма да ви подведа още веднъж.
	Признавам си, на гърлото ми заседна буца. Никога дотогава не ме бяха наричали „котенце“.
	Сейди подсмръкна. Избърса се под окото си.
	— Нали няма да ни къпеш?
	Стана ми приятно, че виждам как Баст се усмихва отново.
	— Ще се постарая да се въздържа. И, между другото, Сейди, гордея се с теб. Сама да излезеш на глава с Анубис… тези богове на смъртта понякога са много гадни.
	Сейди сви рамене. Виждаше ми се странно неспокойна.
	— Е, не бих го нарекла гаден. Приличаше си на тийнейджър.
	— Какви ги говориш? — ахнах аз. — Анубис беше с глава на чакал.
	— Не и когато се превърна в човек.
	— Сейди… — Вече се тревожех за нея. — Когато се превърна в човек, Анубис пак си беше с глава на чакал. Беше огромен, ужасен и… точно така, гаден. Ти какъв го видя?
	Страните й поруменяха.
	— Видях го като… като съвсем обикновено момче.
	— Сигурно за да те заблуди — намеси се Баст.
	— Не — настоя Сейди. — Не е заради това.
	— Е, не е толкова важно — вметнах аз. — Нали взехме перото.
	Сейди запристъпва от крак на крак, сякаш е много важно. Но после стисна длан и перото на истината изчезна.
	— Без тайното име на Сет то изобщо няма да ни помогне.
	— Работя по въпроса. — Баст се огледа — явно се страхуваше да не ни подслушват. — Имам план. Но е опасен.
	Аз изправих гръб.
	— Какъв план?
	— Трябва да спрем на едно място. Предпочитам да не ни омагьосвам, докато не се приближим, но скоро ще стане и това. Не би трябвало да се бавим много.
	Опитах се да пресметна.
	— Днес какво е, сутринта на втория от Демонските дни ли?
	Баст кимна.
	— Денят, в който се е родил Хор.
	— А рожденият ден на Сет е утре, втория от Демонските дни. Това означава, че разполагаме с двайсет и четири часа, после той ще унищожи Северна Америка.
	— А ако се добере до нас, ще стане още по-могъщ — допълни Сейди.
	— Има достатъчно време — каза Баст. — От Ню Орлиънс до Финикс с автомобил е приблизително двайсет и четири часа, а ние потеглихме преди повече от пет часа. Ако не изникнат още неприятни изненади…
	— На каквито се натъкваме всеки ден ли?
	— Да — призна Баст. — На такива.
	Разтреперан, си поех въздух. След двайсет и четири часа всичко щеше да приключи — по единия или другия начин. Или щяхме да спасим татко и да спрем Сет, или всичко щеше да се окаже безполезно: не само онова, което бяхме направили ние със Сейди, но и жертвите на майка ни и баща ни. Изведнъж изпитах чувството, че отново съм под земята, в някой от тунелите в Първи ном с милиони тонове камъни над главата. Само да се помръднех леко, и всичко щеше да се срути върху мен.
	— Е — подхванах. — Ако ви трябвам за нещо, ще бъда отвън, ще ида да си поиграя с остри предмети.
	Грабнах меча и се отправих към задната част на кемпера.


	За пръв път виждах дом на колела с веранда. На задната врата имаше табела с предупреждение да не я отварям по време на движение, но аз го направих.
	Не беше най-подходящото място да се упражняваш с меч. Беше много тясно, с два стола, запълнили почти цялото пространство. Духаше поривист студен вятър и от всяка бабуна по пътя губех равновесие. Но единствено тук можех да се усамотя. Исках да си избистря мислите.
	Упражнявах се да викам меча от Дуат и да го връщам пак там. Не след дълго успявах почти всеки път, стига да се съсредоточах. После се заех да тренирам някои движения с меча: как да отбивам хладно оръжие, как да нападам и да удрям, накрая обаче Хор не издържа и започна да ми дава съвети.
	„_Вдигни острието по-нависоко_ — подкани той. — _Опиши по-скоро дъга, Картър. Острието служи да отбиваш оръжието на противника_“ „_Млъквай_ — промърморих аз. — _Къде беше, когато имах нужда от помощ на баскетболното игрище?_“ Но се опитах да държа меча както ми беше казал и установих, че е прав.
	Магистралата лъкатушеше през гол пущинак, обрасъл само с ниски храсти. Случваше се да подминем селскостопански камион или семейно комби и шофьорът зяпваше от изумление, щом ме забележеше: чернокожо момче, което размахва меч отзад на кемпер. Аз само се усмихвах и му махвах с ръка, а и Хуфу караше така, че скоро всички оставаха в прахоляка след нас.
	След като се упражнявах един час, тениската ми залепна за гърдите от студената пот. Бях се запъхтял. Реших да седна и да си почина.
	— Наближава — каза ми Хор.
	Гласът му звучеше по-плътно и вече не само в главата ми. Погледнах до себе си и видях как той трепти в златиста аура и седи, облегнат на другия стол — беше в кожени доспехи, вдигнал крака в сандали на перилата. До него бе подпрян мечът му — призрачно копие на моя.
	— Какво наближава? — попитах аз. — Битката със Сет ли?
	— И тя, разбира се — отвърна Хор. — Но преди това, Картър, ще се изправиш пред друга опасност. Бъди готов.
	— Супер! Сякаш вече не съм се изправял пред достатъчно опасности!
	Сребристо-златните очи на Хор проблеснаха.
	— Докато растях, Сет се е опитвал неведнъж и два пъти да ме убие. Ние с майка ми бягахме от място на място и се криехме, докато не станах достатъчно голям, за да се изправя лице в лице с него. Червения властелин ще изпрати срещу теб същите сили. Следващия път те ще се появят…
	— Край река — предположих аз, след като си спомних последното пътешествие на душата си. — Край река ще се случи нещо лошо. Но каква е опасността?
	— Трябва да си нащрек… — Образът на бога Хор започна да избледнява и той се свъси. — Какво е това? Някой се опитва да… различна сила…
	Той беше изместен от светещото изображение на Зия Рашид.
	— Зия! — възкликнах аз и се изправих — изведнъж усетих, че съм плувнал в пот и изглеждам отвратително, сякаш са ме влачили през Земята на мъртвите.
	— Картър! — Образът на Зия потрепна. Тя стискаше жезъла и над мантията беше със сиво палто, в което се беше омотала, сякаш стоеше на студено. Късата й черна коса подскачаше около лицето. — Слава на Тот, намерих те!
	— Как се добра дотук?
	— Няма време! Слушай: настигаме ви. Дежарден, още двама и аз. Не знаем точно къде се намирате. Дежарден се затруднява да ви открие със заклинанията си, но знае, че се приближаваме. Знае и къде отивате: във Финикс.
	Мислите ми препуснаха като обезумели.
	— Значи най-после е повярвал, че Сет е на свобода, така ли? И идвате да ни помогнете?
	Зия поклати глава.
	— Той идва, за да ви спре.
	— _За да ни спре_ ли? Сет се кани да вдигне във въздуха цял континент, Зия. Татко… — Гласът ми заглъхна. Беше ми ужасно неприятно, че говоря като човек, който е много уплашен и се чувства безсилен. — Татко е в беда.
	Зия протегна проблясваща ръка, но това бе само образ. Пръстите ни не можеха да се докоснат.
	— Съжалявам, Картър. Но трябва да погледнеш на нещата през очите на Дежарден. От векове Домът на живота се опитва да държи боговете под ключ, за да предотврати нещо такова. Сега, след като ги пуснахте на свобода…
	— Не съм го искал аз…
	— Да, но се опитваш да се опълчиш срещу Сет с божествена магия. Боговете са неуправляеми. Накрая нищо чудно да навредиш още повече. Ако оставиш Дома на живота да се заеме с това…
	— Сет е прекалено силен — възразих. — И аз мога да направлявам Хор. По силите ми е.
	Зия поклати глава.
	— Когато се приближиш още малко до Сет, ще стане по-трудно. Нямаш представа.
	— А ти имаш ли?
	Зия погледна притеснена наляво. Образът й се замъгли като на телевизор с лош сигнал.
	— Не разполагаме с много време. Мел ще излезе скоро от тоалетната.
	— С вас има магьосник на име Мел ли?
	— Слушай и не питай. Дежарден ни разделя на две групи. Планът е да ви пресрещнем от двете страни и да ви спрем. Ако моята група стигне първа, мисля, че ще успея да задържа Мел да не ви нападне и да поговорим. После сигурно ще измислим как да подходим към Дежарден, как да го убедим, че трябва да си сътрудничим.
	— Не ме разбирай погрешно, но защо да ти вярвам?
	Тя стисна устни, видимо се беше обидила. Дълбоко в себе си се почувствах виновен, но пак се притеснявах, че това е номер.
	— Картър… трябва да ти кажа нещо. Нещо, което може да помогне, но се налага да ти го съобщя лично.
	— Кажи ми го сега.
	— В името на клюна на Тот. Ужасно вироглав си.
	— Да, имам такава дарба.
	Погледнахме се в очите. Образът помръкваше, но на мен не ми се искаше Зия да си тръгва. Искаше ми се да си поговорим още.
	— Щом не ми вярваш ти, се налага да ти повярвам аз — рече тя. — Ще уредя довечера да съм в Лас Крусес, щата Ню Мексико. Ако решиш да се срещнем, може би ще успеем да убедим Мел. После ще убедим заедно и Дежарден. Ще дойдеш ли?
	Исках да обещая, само и само да я видя, но си представих как трябва да уговарям Сейди и Баст.
	— Не знам, Зия.
	— Просто помисли — примоли се тя. — И не се доверявай на Еймъс, Картър. Ако случайно го видиш… — Очите й се разшириха. — Мел вече е тук! — пошушна ми.
	Замахна с жезъла пред себе си и образът й изчезна.


	30. Баст удържа на обещанието си
	Картър

	След няколко часа се събудих на леглото в кемпера от това, че Баст ме дърпаше за ръката.
	— Пристигнахме — оповести тя.
	Нямах представа колко съм спал. По едно време се унесох от равната като тепсия местност наоколо и от пълната скука и започнах да сънувам кошмари за мънички магьосници, които ми кръжаха около косата и се опитваха да ме острижат нула номер. Присъни ми се и кошмар за Еймъс, но той беше неясен. И досега не проумявах защо Зия изобщо е споменала чичо.
	Примигах, за да се разсъня, и видях, че главата ми е върху скута на Хуфу. Песоглавецът търсеше из косата ми въшки.
	— Не е приятно, мой човек — спрях го сънено.
	— Но той ти направи красива прическа — намеси се и Сейди.
	— Хрр — съгласи се Хуфу.
	Баст отвори вратата.
	— Идвайте — подкани тя. — Трябва да се махаме оттук.
	Когато отидох на вратата, само как не ми се пръсна сърцето. Бяхме спрели на планински път, толкова тесен, че ако кихнех по-силно, кемперът щеше да се свлече в пропастта.
	За миг се уплаших, че вече сме във Финикс, защото местността наоколо беше почти същата. Слънцето тъкмо залязваше зад хоризонта. От двете страни се простираха назъбени планини и равната пустиня между тях сякаш нямаше край. В долината вляво се виждаше безцветен град: в него почти нямаше дървета или трева, само пясък, чакъл и сгради. Градът обаче беше много по-малък от Финикс и на юг от него течеше широка проблясваща река, сякаш червена от помръкващата светлина. Тя лъкатушеше на север в полите на планините долу.
	— На Луната сме — прошепна Сейди.
	— В Ел Пасо, щата Тексас — поправи я Баст. — И това тук е Рио Гранде. — Тя си пое дълбоко от прохладния сух въздух. — Цивилизация край пустинна река. Почти като в Египет! Хм, с тази малка подробност, че Мексико е само на хвърлей оттук. Според мен това е най-подходящото място да призовем Нефтида.
	— Наистина ли смяташ, че ще ни каже тайното име на Сет? — попита Сейди.
	Баст се замисли.
	— Нефтида е непредсказуема, но и друг път се е съюзявала срещу съпруга си. Има надежда.
	Това не звучеше многообещаващо. Взрях се в реката долу в далечината.
	— Защо спря в планината? Защо не слязохме по-близо?
	Баст сви рамене, сякаш не й беше хрумнало да го направи.
	— Ние, котките, обичаме да се качваме възможно най-нависоко. В случай че се наложи да се спуснем върху нещо.
	— Супер — рекох аз. — Значи, ако се налага да се спускаме, всички сме в изгодна позиция.
	— Какво толкова! — възрази Баст. — Просто ще слезем при реката през няколко километра пясък, кактуси и гърмящи змии, като се озъртаме за граничари, трафиканти на хора, магьосници и демони, а после ще призовем Нефтида.
	Сейди подсвирна.
	— Е, вече се вълнувам.
	— Хрр — съгласи се нещастен Хуфу.
	Помириса въздуха и изръмжа.
	— Надушил е неприятности — преведе Баст. — Ще се случи нещо лошо.
	— Дори аз го надушвам — промърморих и всички тръгнахме да се спускаме след Баст.


	„_Да_ — каза Хор. — _Помня го това място_.“ „_Казва се Ел Пасо_ — обясних му аз. — _Никога не си идвал тук, освен ако не си ходил да опиташ мексиканската кухня_.“ „_Помня го добре_ — продължи да упорства той. — _Тресавищата, пустинята_.“
	Спрях и се огледах. Най-неочаквано и аз си спомних мястото. На петдесетина метра пред нас реката се разливаше на мочурище: плетеница бавни притоци, които бяха прорязали в пустинята плитка долчинка. По бреговете растяха блатни треви. Районът сигурно беше под наблюдение, все пак се намирахме на границата между две държави, но аз не го забелязах.
	Бях идвал тук под формата на _ba_. Представих си точно на това място, в блатото, колиба, където Изида и невръстният Хор са се укривали от Сет. Забелязах как само на хвърлей надолу по реката под водата се движи нещо, което ме причаква.
	Хванах Баст за ръката точно когато от брега я деляха няколко крачки.
	— Не се приближавай до водата.
	Тя се свъси.
	— Аз, Картър, съм котка. Не изгарям от желание да плувам. Но ако искаш да призовеш богиня на река, наистина трябва да застанеш на брега.
	Това, което ми каза, звучеше толкова логично, че се почувствах глупак, но усещането беше по-силно от мен: щеше да се случи нещо лошо.
	„_Каква е опасността?_ — попитах аз Хор. — _Кажи_.“
	Но богът, който се беше вселил в мен, мълчеше така, че щеше да ми скъса нервите — сякаш чакаше.
	Сейди метна в мътната кафява вода един камък. Той потъна със силно „пльок“.
	— Струва ми се съвсем безопасно — отбеляза тя и заслиза към брега.
	Хуфу я последва колебливо. Щом стигна водата, я подуши и изръмжа.
	— Видя ли? — попитах аз. — Дори на Хуфу не му харесва.
	— Сигурно е заради паметта, останала от предците — заяви Баст. — В Египет реката е била опасно място. Змии, хипопотами, какви ли не неприятности.
	— Хипопотами ли?
	— Не гледай на тях през пръсти — предупреди ме тя. — Могат да те убият.
	— Те ли са нападнали Хор? — попитах аз. — Едно време де, когато Сет го е търсел.
	— Не съм чувала такова предание — отговори Баст. — Обикновено се твърди, че Сет е насъскал първо скорпиони. А след това крокодили.
	— Крокодили — повторих аз и изтръпнах целият.
	„_Това ли е?_“, попитах Хор. Но и този път той не отговори.
	— В Рио Гранде има ли крокодили, Баст?
	— Силно се съмнявам. — Тя приклекна край водата. — Хайде, Сейди, отдай почит.
	— Как?
	— Просто помоли Нефтида да се появи. Тя е била сестра на Изида. Ако е някъде от тази страна на Дуат, би трябвало да чуе гласа ти.
	Сейди явно се съмняваше, но въпреки това приклекна до Баст и докосна водата. От върховете на пръстите й плъзнаха вълнички, които ми се сториха прекалено големи — концентрични кръгове сила, покрили реката чак до другия бряг.
	— Ехо, Нефтида! — повика Сейди. — Има ли някой у дома?
	Чух надолу по течението плисък и след като се обърнах, видях семейство имигранти, които прекосяваха реката и бяха стигнали средата. Бях чувал, че всяка година хиляди хора прекосяват незаконно границата с Мексико, за да търсят работа и по-добър живот, но се стреснах, когато ги видях от плът и кръв пред себе си: мъж и жена, които носеха заедно невръстно момиченце и бързаха. Бяха облечени в дрипи и изглеждаха по-бедни и от най-бедните селяни, които бях виждал някога. Погледах ги няколко секунди, но не забелязах те да представляват някаква свръхестествена заплаха. Мъжът само ме погледна стреснато и ние сякаш се споразумяхме негласно: и двамата си имахме достатъчно главоболия, за да си пречим един на друг.
	През това време Баст и Сейди продължаваха да наблюдават водата и вълничките, които, вдигнати от пръстите на Сейди, плъзваха по нея.
	Баст понаклони глава и се ослуша.
	— Какво казва Нефтида? — попита тя.
	— Не разбирам — прошепна сестра ми. — Много е тихо.
	— Наистина ли чуваш нещо? — полюбопитствах аз.
	— Шшт — спряха ме едновременно и двете.
	— Затворена като в клетка… — допълни Сейди. — Не, как беше другата дума?
	— Приютена — предположи Баст. — Тя е приютена някъде надалеч. Вселила се е в някого, който е потънал в дълбок сън.
	Не разбирах за какво говорят. Не чувах нищо.
	Хуфу ме подръпна за ръката и посочи надолу към реката.
	— Хрр!
	Семейството на имигрантите беше изчезнало. Стори ми се невъзможно да са прекосили толкова бързо реката. Огледах и двата бряга — от хората нямаше и следа, — но там, където бяха стояли, водата беше по-буйна, сякаш някой я беше разбъркал с грамадна лъжица. На гърлото ми заседна буца.
	— Хм, Баст…
	— Почти не чуваме Нефтида, Картър — отвърна тя. — Много те моля.
	Стиснах зъби.
	— Добре тогава. Ние с Хуфу ще отидем да проверим нещо…
	— Шшт! — рече пак Сейди.
	Кимнах на Хуфу и ние тръгнахме по брега на реката. Той се криеше зад краката ми и ръмжеше към водата.
	Обърнах се назад, но както личеше, с Баст и Сейди всичко беше наред. Те продължаваха да гледат вторачено водата, сякаш тя беше някакво изумително интернет видео.
	Накрая излязохме при мястото, където бях видял семейството, водата обаче се беше изгладила. Хуфу удари по земята и застана на предни лапи, а това означаваше или че танцува брейк, или че е уплашен до смърт.
	— Какво има? — попитах с разтуптяно сърце.
	— Хрр-хрр-хрр — оплака се той.
	Това сигурно беше цяла лекция на песоглавски, но аз нямах представа какво ми говори Хуфу.
	— Е, не виждам друг начин — рекох. — Ако водата е завлякла онези хора на дъното… Трябва да ги намеря. Отивам.
	— Хрр! — повтори песоглавецът и се отдръпна от водата.
	— Те водеха малко момиченце, Хуфу. Ако се нуждаят от помощ, не мога просто да се вдигна и да си отида. Ти стой тук и ми пази гърба.
	Хуфу изсумтя и когато нагазих във водата, се шляпна недоволно по лицето. Реката беше по-студена и бърза, отколкото си представях. Съсредоточих се и призовах от Дуат меча и вълшебната си пръчка. Може би само ми се стори така, но от това реката сякаш потече по-бързо.
	Бях стигнал средата, когато Хуфу ревна притеснен. Подскачаше по брега и сочеше трескаво тръстиката наблизо.
	Имигрантите се бяха скрили там и с широко отворени очи трепереха от страх. Първата ми мисъл беше: „_Защо се крият от мен?_“
	— Няма да ви причиня зло — обясних им.
	Те ме погледнаха неразбиращо и аз съжалих, че не знам испански.
	Точно тогава водата около мен кипна и аз видях, че те са уплашени от друго. Следващата ми мисъл беше: „_Ужас, колко съм глупав!_“ Гласът на Хор ревна: „_Изскачай оттук!_“.
	Изхвърчах от реката така, сякаш бях изстрелян с топ на седем-осем метра. Беше изключено да съм успял сам, но пак добре че се получи така, защото до мен от водата изникна чудовище.
	В началото не видях друго освен стотици зъби — розова паст, която беше три пъти по-голяма от мен. Успях някак да се завъртя и да се приземя в плитчините. Пред мен стоеше крокодил, дълъг колкото кемпера, при това се беше показал само наполовина от водата. Сивкавозелената му кожа бе покрита с плътни люспи като на камуфлажна броня, а очите му бяха с цвят на мляко с плесен отгоре.
	Имигрантите се разпищяха и хукнаха да бягат нагоре по брега. Те привлякоха вниманието на крокодила. Той инстинктивно се обърна към по-шумната и интересна плячка. Винаги съм смятал крокодилите за мудни животни, но не бях виждал звяр, който да напада така бързо.
	„_Възползвай се, че вниманието му е насочено другаде_ — подкани Хор. — _Застани зад него и го нападни_.“
	Вместо това аз креснах:
	— Помощ, Сейди, Баст!
	После метнах вълшебната пръчка.
	Но не уцелих крокодила. Тя падна в реката точно пред него, сетне заподскача като камък по водата, удари крокодила между очите и се изстреля обратно в ръката ми.
	Съмнявам се да съм наранил особено крокодила, но той ме погледна раздразнен.
	„_Можеш да го фраснеш и с пръчка_“, промърмори Хор.
	Спуснах се напред с крясък, за да държа вниманието на крокодила насочено към мен. С крайчеца на окото видях как семейството се измъква на безопасно разстояние. Хуфу притича зад имигрантите, като размахваше ръце и ревеше, за да се махнат и да не са изложени на риск. Така и не разбрах от кого бягат, дали от крокодила или от обезумялата маймуна, но всъщност беше все едно, важното бе да са далеч оттук.
	Не виждах какво става с Баст и Сейди. Чух отзад как някой крещи и се плиска вода, но още преди да съм погледнал, крокодилът се хвърли напред.
	Сниших се вляво, като размахах меча. Острието само отскочи от кожата на крокодила. Чудовището се метна с плисък встрани и за малко да ми отнесе с муцуната си главата, но аз вдигнах инстинктивно вълшебната пръчка и крокодилът се блъсна в стена от мощна енергия и отскочи, сякаш бях защитен от огромен невидим мехур.
	Опитах се да призова воина сокол, но ми беше трудно да се съсредоточа с това шесттонно влечуго, което се опитваше да ме прегризе на две.
	Точно тогава чух как Баст крещи:
	— НЕ!
	Без дори да се обръщам, начаса разбрах, че със Сейди се е случило нещо.
	От отчаяние и ярост нервите ми се превърнаха на стомана. Замахнах право напред с вълшебната пръчка и стената от енергия се устреми и се стовари върху крокодила толкова силно, че той отхвърча във въздуха, прехвърли се през реката и тупна на мексиканския бряг. Докато се мяташе по гръб и беше изгубил равновесие, аз скочих с вдигната вълшебна пръчка, която сега вече светеше в ръцете ми, и забих острието в търбуха на чудовището. Продължих да го натискам, а крокодилът се гърчеше и бавно се разпадаше от муцуната чак до опашката, така че накрая стоях насред грамадна камара мокър пясък.
	Обърнах се и видях, че Баст се бори с друг крокодил, точно толкова голям, както и моя. Той се хвърли напред и след като бе повалена под него, Баст се пресегна с ножовете към врата му. Крокодилът се стопи и се сля с реката, докато от него не остана облаче пясък, над което се виеше дим, но бедата вече бе сполетяла Сейди: тя лежеше безжизнена край реката.
	Докато отида при сестра си, Хуфу и Баст вече се бяха надвесили над нея. От главата й на тънка струйка се стичаше кръв. Лицето й беше с ужасен оттенък на жълтото.
	— Какво стана? — попитах аз.
	— Чудовището изникна като гръм от ясно небе — обясни сломена Баст. — Удари с опашка Сейди и я запрати във въздуха. Тя нямаше никакъв шанс. Дали?…
	Хуфу долепи длан до челото на Сейди и зацъка с език.
	Баст въздъхна от облекчение.
	— Хуфу каза, че ще оживее, но трябва да я махнем оттук. Тези крокодили вероятно означават, че…
	Тя не се доизказа. Водата в средата на реката кипна. От нея се издигна твар, толкова ужасна, та разбрах, че сме обречени.
	— Че ще се появи това тук — довърши мрачно Баст.
	Като начало мъжът беше висок шест метра, и то без светещ аватар. Беше си от плът и кръв. Бе с гърди и ръце на човек, но кожата му беше светлозелена, а около кръста му беше намотан зелен пояс като броня на влечуго. Беше с глава на крокодил, с грамадна паст, пълна с криви бели зъби, и с очи със зелена слуз отгоре (да, да, знам… много красиво, няма що). Черната му коса беше сплетена на плитки до раменете, а отгоре на главата имаше два извити бичи рога. Сякаш това не бе достатъчно зловещо, съществото се потеше с невероятна бързина: от него на цели потоци в реката се лееше мазна вода.
	Мъжът вдигна жезъла си — дълго зелено дърво с размерите на телефонен стълб.
	Баст ревна:
	— Махай се!
	После ме издърпа точно когато крокодилочовекът удари по водата и там, където бях стоял, се появи вдлъбнатина, дълбока метър и половина.
	Той кресна:
	— Хор!
	Последното, което исках да направя, бе да отговоря: „_Аз!_“ Но Хор рече припряно в главата ми: „_Повали Себек. Той не разбира от друго освен от сила. Не допускай да те хване, иначе той ще те събори и ще те удави_.“
	Преглътнах страха си и извиках:
	— Себек! Ей, слабако! Как си, да го вземат мътните?
	Той оголи зъби.
	Може би при него това бе приятелска усмивка. А може би не.
	— Тази форма не ти служи добре, боже на соколите — рече той. — Ще те прекърша на две.
	Баст, която стоеше до мен, извади от ръкавите си ножовете.
	— Не позволявай да те хване — предупреди ме тя.
	— Вече ми казаха — отвърнах й аз. Забелязах, че отдясно Хуфу влачи бавно Сейди нагоре по хълма. Трябваше да отклоня вниманието на този зелен тип поне докато те се изтеглеха на безопасно място. — Себек, боже на… сигурно на крокодилите! Остави ни на мира, или ще те унищожа!
	„Браво — одобри Хор. — Браво, че му каза «ще те унищожа».“
	Себек прихна гръмогласно.
	— Чувството ти за хумор, Хор, е станало по-добро. Кой ще ме унищожи, вие с котето ти ли? — Той извърна покрити със слуз очи към Баст. — Какво те води в царството ми, богиньо на котките? Мислех, че не обичаш вода.
	На последната дума Себек насочи жезъла и изстреля поток зелена вода. Баст беше много бърза. Скочи и застана зад Себек вече в своя аватар: грамаден светещ воин с глава на котка.
	— Предател! — кресна Баст. — Защо застана на страната на хаоса? Длъжен си да служиш на царя!
	— На кой цар? — ревна Себек. — На Ра ли? Ра си отиде. Озирис отново е мъртъв, нали ни е малодушен! А това хлапе тук не може да възроди империята. Да, имаше време, когато подкрепях Хор. Но в тази си форма той е безсилен. Няма последователи. Сет предлага власт. Сет предлага прясно месо. Мисля да започна с месото на разни малки богчета!
	Той се обърна към мен и завъртя жезъла. Претърколих се и избегнах удара, но Себек се пресегна със свободната си ръка и ме сграбчи през кръста. Не бях достатъчно бърз. Баст застана нащрек и се приготви да се метне срещу врага, но Себек я изпревари — пусна жезъла, стисна ме с двете си огромни ръце и ме завлачи във водата. След миг вече се давех в зелената мътилка. Не можех нито да виждам, нито да дишам. Потънах в дълбокото, а Себек продължи да изкарва с ръце въздуха от гърдите ми.
	„_Сега или никога!_ — каза Хор. — _Остави аз да направлявам нещата_“ „_А, без тия_ — възразих. — _Аз ще умра пръв_.“
	Колкото и да е странно, от тази мисъл се успокоих. Защо да се страхувам, ако наистина вече бях мъртъв? И защо да не вляза в схватка?
	Насочих всичките си сили и усетих как те текат по тялото ми. Стегнах ръце и почувствах, че Себек разхлабва хватката си. Призовах аватара на воина сокол и в миг бях обгърнат от светеща златиста форма, не по-малка от Себек. Видях в тъмната вода как очите му се разширяват от изненада.
	Отскубнах се от ръцете му и го ударих с все сила с глава, при което му избих няколко зъба. После се изстрелях от водата и се приземих до Баст, която се уплаши толкова, че за малко да ме съсече с ножовете.
	— Слава на Ра! — възкликна тя.
	— Да, жив съм.
	— Не, благодаря му, защото бях на път и аз да се хвърля във водата. А я мразя!
	Точно тогава от реката като взрив изскочи и Себек, който ревна яростно. От ноздрите му се стичаше зелена кръв.
	— Не можете да ме победите! — Себек вдигна ръце, от които като дъжд закапа пот. — Аз съм повелител на водата. Потта ми създава реките по света!
	Бррр. Реших никога вече да не се къпя в реки. Погледнах назад, към Хуфу и Сейди, но те не се виждаха никъде. Надявах се Хуфу да я е отвел на безопасно място или поне да е намерил сигурно скривалище.
	Себек нападна и повлачи след себе си и реката. Върху мен се стовари огромна вълна, която ме повали на земята, но Баст се преобрази на аватара си и скочи върху гърба на Себек. Той сякаш и не забеляза тежестта й. Опита се да я сграбчи — безуспешно. Баст замахна отново и отново към ръцете, гърба и врата му, ала още щом го порежеше, кожата му тутакси заздравяваше.
	Изправих се с усилие и понеже бях във вид на аватар, изпитах чувството, че се опитвам да стана с матрак, завързан на гърдите. Накрая Себек успя да хване Баст и да я метне нагоре. Тя се приземи, без да пострада, но синята й аура затрепка. Баст губеше сили.
	Двамата с нея влязохме в схватка с бога на крокодилите: нанасяхме му рани с меча и ножовете, но колкото повече го съсичахме, толкава повече той се разлютваше и набираше сили.
	— Да дойдат още от слугите ми! — провикна се Себек.
	Това не предвещаваше нищо добро. Появяха ли се още грамадни крокодили, с нас беше свършено.
	„_Защо и ние не получаваме подкрепление?_“, оплаках се аз на Хор, той обаче не отговори. Чувствах как се мъчи да насочи чрез мен силата си и да поддържа бойната ни магия.
	Себек стовари пестник върху Баст, която и този път отхвърча. Но сега, след като се приземи, аватарът й примига и угасна съвсем.
	Аз се хвърлих в нападение, за да отклоня вниманието на Себек. За беда успях. Той се обърна и ме обля с мощна струя вода. Заслепи ме и ме фрасна толкова силно, че полетях над брега и се свлякох в тръстиката.
	Аватарът ми се строполи. Седнах замаян и видях точно до себе си Хуфу и Сейди: тя още беше в безсъзнание и й течеше кръв, а Хуфу нашепваше отчаяно на песоглавски и я галеше по челото.
	Себек излезе от водата и ми се ухили. В слабата вечерна светлина видях в далечината, на около половин километър от нас, как нещо се движи бързо по реката към нас и оставя след себе си две дири: подкрепленията на Себек.
	Баст кресна от реката:
	— Побързай, Картър! Изведи Сейди оттук!
	От напрежението тя беше пребледняла, а около нея отново се появи аватарът й на котка воин. Но беше много слаб и почти не се забелязваше.
	— Недей! — извиках аз. — Ще умреш!
	Опитах се да призова воина сокол, но от усилието ме проряза болка. Бях останал без сили, а духът на Хор беше напълно изтощен.
	— Върви! — викна Баст. — И кажи на баща си, че съм удържала на думата си.
	— НЕ!
	Тя скочи върху Себек. Двамата се вкопчиха един в друг: Баст го удряше разярена с ножовете по лицето, а той ревеше от болка. Двамата богове се свлякоха във водата и потънаха.
	Изтичах при реката. Тя се пенеше и бе кипнала. После Рио Гранде се озари открай докрай от зелен взрив и от реката изскочи малко златисто-черно същество, което се понесе така, сякаш някой го беше метнал с все сила. Приземи се в тревата при краката ми: мокра полумъртва котка в безсъзнание.
	— Баст! — вдигнах аз предпазливо котката.
	Беше с верижката на Баст, но талисманът на богинята се разпадна направо пред очите ми на прах. Баст вече я нямаше. Беше останала само Кифличка.
	В очите ми избиха парещи сълзи. Себек беше разгромен и беше принуден да се оттегли в Дуат или някъде другаде, но към нас по реката пак се приближаваха две черти, които бяха само на хвърлей — вече виждах зелените гърбини и мънистените очи на чудовищата.
	Притиснах котката до гърдите си и се извърнах към Хуфу.
	— Ела, трябва да…
	Смразих се, защото точно зад Хуфу и сестра ми стоеше друг крокодил, който се беше вторачил в мен и бе чисто бял.
	„_Трупове сме_ — помислих си. А после: — _Я чакай… какъв е този бял крокодил?_“
	Той разтвори паст и се спусна, но не към мен. Обърнах се и видях как се стоварва върху другите два крокодила, огромни и зелени, които тъкмо се канеха да ме убият.
	— Филип! — ахнах изумен, докато крокодилите се мятаха и се боричкаха.
	— Да — каза мъжки глас.
	Обърнах се още веднъж и направо не повярвах на очите си. До Сейди беше приклекнал чичо Еймъс, който оглеждаше свъсен раната на главата й. Взря се притеснен в мен.
	— Филип ще отклони вниманието на слугите на Себек, но няма да е за дълго. Тръгвай с мен, има някаква надежда да се спасим!


	31. Как отнесох любовното писмо
	Сейди

	Радвам се, че Картър ви разказа последната част — отчасти защото бях в безсъзнание, когато се е разиграло всичко това, отчасти защото, заговоря ли какво е направила Баст, ще се разпадна на съставните си части.
	Ох, после ще ви разправя повече.
	Когато дойдох на себе си, имах чувството, че някой е надул главата ми като плондер. Очите ми не виждаха едно и също. Лявото съзря задник на песоглавец, а дясното — чичо Еймъс, когото бях загубила отдавна. Реших, естествено, да се съсредоточа вдясно.
	— Еймъс!
	Той сложи върху челото ми хладен компрес.
	— Почивай си, дете. Получила си тежко сътресение на мозъка.
	Поне в това не се и съмнявах.
	Когато очите ми се фокусираха, видях, че сме навън, под обсипаното със звезди нощно небе. Лежах на одеяло, постлано върху нещо като мек пясък. До мен стоеше Хуфу с пъстър хълбок, който бе прекалено близо до лицето ми. Бъркаше нещо в тенджерка на малък огън — не знам какво готвеше, но то миришеше на подпален катран. Картър седеше наблизо, на върха на една дюна, изглеждаше смазан от скръб и държеше… какво беше това в скута му, Кифличка ли?
	Еймъс изглеждаше почти както онзи ден преди цяла вечност, когато го бях видяла за последен път. Беше облечен в син костюм и палто и бомбе в тон с него. Дългата му коса беше старателно сплетена на плитки, а кръглите му очила проблясваха. Еймъс имаше вид на човек, който се е освежил и си е починал, а не като пленник на Сет.
	— Как успя да…
	— Да се измъкна от Сет ли? — Лицето му помръкна. — Постъпих глупаво, Сейди, когато тръгнах да го търся. Нямах представа колко силен е станал. Духът му е привързан към червената пирамида.
	— Значи… той не се е вселил в човек?
	Еймъс поклати глава.
	— Докато има пирамидата, не му трябва да се вселява в никого. Сет трупа все по-голяма сила, тъй като наближава денят, когато пирамидата ще бъде построена. Промъкнах се в леговището му под планината и се хванах сам в капана. Срам ме е да си го призная, но Сет ме залови без бой.
	Еймъс посочи костюма си — да покаже, че той си е непокътнат.
	— По мен няма и драскотинка. Хоп — и се вкамених като статуя. Сет ме сложи като трофей пред пирамидата си, та демоните му да ми се присмиват, докато минават покрай мен.
	— Видя ли татко? — попитах аз.
	Раменете му се смъкнаха.
	— Чух как демоните си говорят. Ковчегът е вътре в пирамидата. Смятат да впрегнат силите на Озирис, за да направят бурята още по-опустошителна. Когато призори Сет я отприщи — а взривът ще бъде доста зрелищен, — Озирис и баща ви ще бъдат унищожени. Озирис ще бъде заточен толкава надълбоко в Дуат, че нищо чудно да не се въздигне никога отново.
	Главата ми забумтя. Не можех да повярвам, че разполагаме с толкова малко време, а щом Еймъс не бе успял да спаси татко, как щяхме да го направим ние с Картър?
	— Но ти си се измъкнал? — напомних с надеждата все пак да чуя някоя добра новина. — Значи все има пукнатини в защитата, или…
	— Магията, с която бях превърнат на камък, накрая започна да отслабва. Развалих я, като насочих енергията си. Отне ми доста часове, но накрая се освободих. Измъкнах се по пладне, когато демоните спят. Получи се доста лесно.
	— Не звучи така — възразих аз.
	Очевидно притеснен, Еймъс поклати глава.
	— Сет ме остави да избягам. Не знам защо, но не би трябвало да съм жив. Това е номер. Опасявам се, че… — Но каквото и да се канеше да изрече, се отказа. — При всички положения първата ми мисъл беше да ви намеря, затова повиках с магия лодката.
	Еймъс посочи зад себе си. Успях да вдигна глава и видях, че се намираме в странна пустиня с бели дюни, разпростряла се докъдето поглед стига под светлината на звездите. Пясъкът под пръстите ми беше съвсем ситен и бял като захар. Лодката на Еймъс, същата, която ни беше прекарала от Темза до Бруклин, беше подпряна на върха на една дюна наблизо и беше климнала под опасен ъгъл, сякаш някой я е хвърлил там.
	— На лодката има шкаф с дрехи, ако искате да се преоблечете — обясни Еймъс.
	— Но къде се намираме?
	— На Белите пясъци — каза ми Картър. — В щат Ню Мексико. Държавни земи, на които се провеждат изпитания на ракети. Еймъс обясни, че тук няма да дойде да ни търси никой, затова ти дадохме малко време да оздравееш. Скоро ще стане седем вечерта, още сме двайсет и осми. Остават около дванайсет часа, докато Сет… знаеш какво.
	— Но…
	В главата ми се въртяха прекалено много въпроси. Последното, което помнех, беше как съм приказвала на реката с Нефтида. Тя ми беше говорила чрез течението съвсем тихо и почти неразбираемо, но настойчиво. Беше ми обяснила, че се е вселила в спящ човек и на мен това ми се стори нелогично. Беше ми казала, че не може да се яви лично, но ще ми прати вест. После водата беше започнала да кипва.
	— Бяхме нападнати — допълни Картър, както милваше по главата Кифличка, и аз най-после забелязах, че амулета — амулета на Баст, — го няма. — Имам лоши новини, Сейди.
	Той ми разказа какво се е случило и аз затворих очи. Разхлипах се. Да, срамно си е, но не се сдържах. През последните няколко дни бях загубила всичко: дома си, живота, с който бях свикнала, баща си. Пет-шест пъти се бях разминала на косъм със смъртта. От смъртта на мама, която така и не бях прежалила, ме заболя като от отворила се рана. Нима сега си беше отишла и Баст?
	Когато ме беше разпитвал в Подземния свят, Анубис беше настоял да кажа какво съм готова да жертвам, за да спася света.
	„_Какво още не съм жертвала?_ — ми идеше да изкрещя. — _Какво ми остана?_“
	Картър дойде при мен и ми подаде Кифличка, която измърка в ръцете ми, но не беше същото. Не беше Баст.
	— Тя ще се завърне, нали? — погледнах аз умолително Еймъс. — В смисъл че е безсмъртна, нали?
	Той подръпна периферията на бомбето си.
	— Сейди… Не знам. Баст, изглежда, се жертва, за да разгроми Себек. С цената на житейските си сили го принуди да се върне в Дуат. Пощади дори Кифличка, в която се беше вселила, вероятно с последните си капчици сила. Ако наистина е така, на Баст ще й бъде много трудно да се завърне. Може би някой ден след няколко века…
	— Не, не след няколко века! Не мога да…
	Гласът ми заглъхна.
	Картър сложи ръка на рамото ми и аз усетих, че ме е разбрал. И той _не можеше_ да губи никого повече. И двамата просто не можехме.
	— Сега си почивай — прикани Еймъс. — Можем да отделим още един час, после обаче трябва да тръгваме.
	Хуфу ми поднесе паница от онова, което беше приготвил. Течността с някакви парчета в нея приличаше на супа, която отдавна е прокиснала. Погледнах Еймъс с надеждата да ми разреши да не я ям, но той кимна насърчително.
	Какво да се прави, такъв ми е късметът: за капак трябваше да гълтам и песоглавски лекарства.
	Сръбнах от отварата, която на вкус беше почти толкова отблъскваща, каквато бе и миризмата й, и клепачите ми в миг натежаха. Затворих очи и заспах.
	Тъкмо бях решила, че вече съм разбрала какво става, когато душата ми напуска тялото, и тя си науми да наруши правилата. Е, в края на краищата това бе моята душа, така че си беше логично.
	След като ba напусна тялото ми, тя запази човешкия вид, което си беше за предпочитане пред пернатото, но започна да се уголемява и уголемява, докато накрая не се извиси над Белите пясъци. Много пъти са ми казвали, че имам силен дух (обикновено не като похвала), но това тук си беше нелепо. Моята ba бе висока колкото Паметника на Вашингтон.
	На юг, на километри през пустинята, над Рио Гранде, полесражението, където бяха загинали Баст и Себек, се виеше пушек. Колкото и висока да бях, не би трябвало да виждам чак в Тексас, особено пък нощем, но ето че успях да разбера какво става там. На север, още по-надалеч, зърнах червено сияние и разбрах, че е аурата на Сет. Скоро пирамидата щеше да бъде завършена и той набираше сили.
	Погледнах надолу. До краката си видях няколко прашинки: нашият лагер. Мъничките Картър, Еймъс и Хуфу седяха около огъня и си говореха. Лодката на Еймъс едва ли беше по-голяма от кутрето на крака ми. Самата аз се бях свила на кравай и спях на одеялото — бях толкова дребна, че щях да се смачкам, ако, без да искам, се настъпех.
	Бях грамадна, а светът — малък.
	— Ето как боговете виждат нещата — каза ми някой.
	Огледах се, но не видях нищо освен необятната пустиня със заоблени бели дюни. Точно тогава дюните пред мен се размърдаха. Реших, че е от вятъра, но една от тях се отмести встрани като вълна. После се раздвижи и втора, и трета. Дадох си сметка, че виждам огромен човек, който лежи, свит като зародиш. После той се изправи и се изтръска от белия пясък, който се посипа навсякъде. Приклекнах и закрих с шепи спътниците си, за да не останат погребани под пясъка. Колкото и да е странно, те явно не забелязваха, сякаш просто ръмеше дъжд.
	Мъжът се изправи в цял ръст и беше най-малко една глава по-висок от великанската ми форма. Тялото му беше от пясък, който се сипеше като водопад по ръцете и гърдите му. Пясъкът по лицето му се раздвижи и върху него се изписа усмивка.
	— Сейди Кейн — каза той. — Чаках те.
	— Геб. — Не ме питайте откъде съм разбрала, но веднага си дадох сметка, че пред мен стои богът на Земята. Може би го издаваше пясъчното тяло. — Нося ти нещо.
	Не беше логично моята _ba_ да носи плика, но аз бръкнах в трепкащия си призрачен джоб и извадих писмото на Нут.
	— Жена ти тъгува за теб — казах.
	Геб взе плахо писмото. Доближи го до лицето си и като че ли го подуши. После отвори плика. Отвътре вместо писмо изскочиха фойерверки. В нощното небе над нас блесна ново съзвездие — лицето на Нут, образувано от хиляди звезди. Бързо се изви вятър, който отнесе образа, но Геб въздъхна доволно. Затвори плика и го пъхна в пясъчните си гърди, сякаш там, където би трябвало да е сърцето, има джоб.
	— Дължа ти благодарност, Сейди Кейн — каза Геб. — Не съм виждал от хилядолетия лика на своята любима. Поискай нещо, което може да ти даде Земята, и то ще бъде твое.
	— Спаси баща ми — отвърнах, без да се замислям.
	Лицето на Геб се нагъна от изненада.
	— Хмм, каква вярна дъщеря. Изида може да се поучи от теб. Уви, не мога да го направя. Пътят на баща ти е преплетен с пътя на Озирис и земята не може да решава въпроси, възникнали между богове.
	— В такъв случай едва ли можеш да срутиш и планината на Сет и да разрушиш пирамидата му — рекох аз.
	Смехът на Геб прозвуча така, сякаш се въртеше най-големият шейкър за пясък по света.
	— Не мога да се намесвам толкова пряко в отношенията на децата си. Сет също ми е син.
	Само дето не тропнах с крак, толкова бях отчаяна. После си спомних, че съм великанка и мога да стъпча целия лагер. Дали една _ba_ бе в състояние да направи такова нещо? По-добре да не научавам.
	— Е, значи не можеш да изпълниш молбата ми.
	Геб сви рамене, при което от раменете му се смъкнаха няколко тона пясък.
	— Дали да не те посъветвам как да постигнеш желанието си? Отиди на мястото с кръстовете.
	— И къде е то?
	— Наблизо — обеща той. — И ти, Сейди Кейн, си права. Загуби прекалено много. Семейството ти пострада. Знам какво е. Просто помни, един родител ще направи всичко, за да спаси децата си. Жертвах щастието и жена си — поех върху себе си проклятието на Ра, за да се родят децата ми. — Той погледна тъжно небето. — И макар че от хилядолетие на хилядолетие ми е все по-мъчно за онези, които обичам, знам, че никой от нас не е могъл да промени избора ни. Имам пет деца, които обичам.
	— Дори Сет ли? — попитах невярващо. — Той си е наумил да унищожи милиони хора.
	— Сет е повече, отколкото изглежда — отвърна Геб. — Той е наша плът и кръв.
	— Но не и моя.
	— Така ли? — Геб се намести и се сниши. Мислех, че е приклекнал, но после забелязах, че се слива с дюните. — Помисли върху това, Сейди Кейн, и внимавай какво правиш. На мястото с кръстовете те дебне опасност, но там ще намериш и онова, от което се нуждаеш най-силно.
	— Може ли да си по-малко неясен? — промърморих аз.
	Но Геб си беше отишъл, оставяйки сред пясъците дюна, малко по-висока от обичайното, а моята ba се върна в тялото ми.


	32. Мястото с кръстовете
	Сейди

	Събудих се с Кифличка, сгушена върху главата ми — мъркаше и ми гризеше косата. За миг си помислих, че съм вкъщи. Там през цялото време се будех с Кифличка върху главата си. После си спомних, че нямам дом, че вече я няма и Баст. Очите ми отново се напълниха със сълзи.
	„_Недей_ — скара ми се гласът на Изида. — _Не бива да се разсейваме_.“
	Както никога, богинята беше права. Седнах и изтръсках от лицето си белия пясък. Кифличка измяука възмутено, после направи две колебливи крачки и реши, че може да се настани на одеялото там, където го бях затоплила.
	— Чудесно, вече се събуди — каза Еймъс. — Тъкмо се канехме да те вдигнем от сън.
	Още беше тъмно. Картър стоеше на палубата на лодката и вадеше от шкафа на Еймъс нови ленени дрехи. Хуфу дойде с клатушкаща се походка при мен и измърка на котката. За моя изненада тя скочи в ръцете му.
	— Помолих Хуфу да отнесе Кифличка обратно в Бруклин — обясни Еймъс. — Няма какво да прави тук.
	Песоглавецът изсумтя, явно не беше доволен от новата задача.
	— Знам, знам, стари ми приятелю — каза Еймъс. Гласът му беше рязък, той явно се утвърждаваше като най-важния песоглавец. — Така е най-добре.
	— _Хрр_ — отвърна Хуфу, без да го поглежда в очите.
	Обзеха ме страхове. Спомних си как Еймъс е споменал, че освобождаването му може би е капан, заложен от Сет. И видението на Картър: Сет се _надяваше_ Еймъс да ни отведе в планината, за да ни заловят. Ами ако Сет влияеше по някакъв начин на Еймъс? Не ми харесваше, че Еймъс отпраща Хуфу.
	Ала не виждах друг избор, освен да приемем помощта му. И докато гледах как Хуфу държи котката, ми се стори непоносимо да ги излагаме и двамата на опасност. Еймъс може би беше прав.
	— Може ли да се придвижи безопасно? — попитах аз. — Съвсем сам?
	— О, да — обеща Еймъс. — Хуфу… и всички песоглавци си имат своя магия. Всичко ще бъде наред. И за всеки случай… — Той извади восъчна фигурка на крокодил. — Ако се наложи, това ще му помогне.
	Аз се закашлях.
	— Крокодил ли? След всичко, което току-що…
	— Това е Филип Македонски — обясни Еймъс.
	— Да не би Филип да е от восък?
	— Разбира се — потвърди той. — Много трудно е да удържиш истински крокодил. Пък и вече ти казах, че той е магия.
	Еймъс метна фигурката на Хуфу, който я подуши, после я пъхна в торбата с готварските принадлежности. Притеснен, ме погледна за последно, хвърли тревожно едно око и към Еймъс, после закрачи, клатушкайки се, през дюните, както носеше в едната ръка торбата и в другата — котката.
	Не си представях как ще оцелеят — със или без магия. Зачаках Хуфу да се появи на върха на следващата дюна, но него все го нямаше и нямаше. Той просто изчезна сякаш вдън земя.
	— И така — подхвана Еймъс. — От нещата, които ми разказа Картър, излиза, че Сет се готви да започне унищожението утре по изгрев-слънце. Разполагаме с много малко време. Онова, което Картър не ми обясни, е как възнамерявате да унищожите Сет.
	Погледнах Картър и долових в очите му предупреждение. Разбрах го на мига и усетих как ме плисва признателност. Може би той не беше чак толкова тъп. Споделяше притесненията ми за Еймъс.
	— Най-добре е да не го разгласяваме — отвърнах аз дръпнато на Еймъс. — Сам го каза. Ами ако Сет е прикрепил към теб подслушвателно устройство?
	Еймъс стисна зъби.
	— Права си — каза намусен. — Самият аз не си вярвам. Да си умреш от мъка…
	Пролича си, че наистина го боли, от което се почувствах виновна. Бях на път да променя решението си и да му изложа нашия план, но бе достатъчно да погледна веднъж Картър, за да се откажа.
	— Не е зле да поемем към Финикс — рекох. — Може би по пътя…
	Бръкнах в джоба си. Писмото на Нут го нямаше. Искаше ми се да разкажа на Картър за разговора си с бога на земята Геб, но не знаех дали е безопасно пред Еймъс. От няколко дни двамата с Картър бяхме от един отбор и аз усетих, че ми е малко неприятно, задето и Еймъс е с нас. Не исках да се доверявам на никой друг. Господи, не мога да повярвам, че току-що съм го изрекла.
	Картър каза:
	— Не е зле да спрем в Лас Крусес.
	Не знам кой бе по-изненадан, Еймъс или аз.
	— Наблизо е — отвърна бавно Еймъс. — Но…
	Загреба шепа пясък, каза тихо някакво заклинание и хвърли пясъка във въздуха. Вместо да се разпилеят, песъчинките се понесоха и образуваха нагъната стрелка, насочена на югозапад, към редица назъбени планини, които се открояваха като тъмен силует на фона на хоризонта.
	— Така си и знаех — каза Еймъс и пясъкът падна на земята. — Лас Крусес е встрани от пътя ни с шейсет и пет километра — зад планините. Финикс се пада на северозапад.
	— Шейсет и пет километра не е толкава далеч — възразих аз. — Лас Крусес… — Името ми се стори странно познато, но не знаех откъде. — Защо там, Картър?
	— Просто… — Изглеждаше много притеснен и аз се досетих, че е свързано със Зия. — Получих видение.
	— Прелестно видение ли? — заядох се аз.
	Той изглеждаше така, сякаш се опитваше да глътне топка за голф, и с това потвърди подозренията ми.
	— Просто мисля, че трябва да отидем там — рече ми. — Нищо чудно да намерим нещо важно.
	— Прекалено опасно е — възрази Еймъс. — Не мога да го допусна, от Дома на живота са по петите ви. По-добре да останем в пустинята, далеч от градовете.
	После най-неочаквано: щрак! Настъпи един от онези изумителни мигове, когато мозъкът ми наистина работеше добре.
	— Не, Картър е прав — намесих се аз. — Трябва да отидем там.
	Беше ред на брат ми да се изненада.
	— Прав ли съм? Там ли отиваме?
	— Да.
	Рискувах да им разкажа за разговора си с Геб.
	Еймъс махна от сакото си няколко песъчинки.
	— Интересно, Сейди. Но не виждам какво общо има Лас Крусес.
	— Името е испанско, нали? — попитах аз. — Лас Крусес. Кръстовете. Точно както ми каза и Геб.
	Еймъс се поколеба, после кимна без желание.
	— Качвайте се на лодката.
	— Май не достига вода, за да се возим на лодка, а? — вметнах аз.
	Но се качих заедно с него на лодката. Той свали палтото си и му каза някаква вълшебна дума. То оживя на мига, понесе се към кърмата и хвана румпела.
	Еймъс ми се усмихна и в очите му отново проблесна някогашното закачливо пламъче.
	— На кого му е притрябвала вода?
	Лодката се разтресе и се издигна в небето.


	Ако на Еймъс му омръзнеше някога да е магьосник, той преспокойно можеше да работи екскурзовод на небесна лодка. Гледката над планините беше направо изумителна.
	В началото пустинята ми се струваше гола и грозна в сравнение със зелените поля на Англия, но вече осъзнавах, че тя си има своята сурова хубост, особено нощем. Планините се издигаха като тъмни острови в море от светлини. Никога не бях виждала над нас толкова много звезди, а сухият вятър ухаеше на борове и градински чай. В долината под нас се беше разпрострял Лас Крусес — светеща пъстра черга от улици и квартали.
	Когато наближихме, видях, че като цяло в града няма нищо забележително. Долу всъщност можеше да е Манчестър, Суиндън и всеки друг град, но Еймъс насочи лодката към южната му част, към квартал, който очевидно беше много по-стар: с ниски жилищни сгради и улици с дървета от двете страни.
	Докато се спускахме, започнах да нервнича.
	— Няма ли да ни забележат с тази летяща лодка? — попитах. — Знам, магията се вижда трудно, но…
	— Това е щат Ню Мексико — отвърна Еймъс. — Тук през цялото време виждат НЛО.
	При тези думи кацнахме на покрива на малка църквица.
	Сякаш се бяхме върнали назад във времето, сред декорите на филм за Дивия запад. Около градския площад имаше сгради с гипсова мазилка, улиците бяха ярко осветени и оживени, сякаш имаше празник, а уличните търговци продаваха нанизи червени чушки, индиански одеяла и други местни изделия. До няколко кактуса беше спрян старовремски дилижанс. На подиума на площада имаше мъже с големи китари, които пееха силно и свиреха мариачи*.
	[* Жанр в мексиканската народна музика. — Б.пр.]
	— Това е старият квартал — обясни Еймъс. — Май се казва Месиля.
	— Тук имат много египетски неща, а? — попитах невярващо.
	— О, древната мексиканска култура има много допирни точки с Египет — отвърна Еймъс, след като си прибра палтото от румпела. — Но ще водим този разговор друг ден.
	— Слава Богу — промърморих. След това подуших въздуха и усетих миризмата на нещо странно, но много вкусно… на нещо като хляб, който се пече, и на разтопено масло, само че с много подправки. — Умирам от глад…
	Не се наложи да обикаляме дълго площада, за да намерим домашни тортили. Божичко, да си оближеш пръстите! В Лондон сигурно има мексикански ресторанти. Там си имаме всичко. Но аз не бях ходила никога и се съмнявам, че тортилите им са такива божествени на вкус. Едра жена в бяла рокля и с посипани с брашно ръце месеше топки тесто, сплескваше ги и ги пържеше в нагорещен тиган. Подаде ни ги в хартиени салфетки. Не беше нужно да им слагаш масло, сладко или друго. Бяха толкова меки, че направо се топяха в устата. Накарах Еймъс да купи десетина — само за мен.
	Картър също си похапваше сладко-сладко, докато не опита на друг щанд тамалите с лютив червен пипер. Имах чувството, че лицето му ще се пръсне.
	— Лютии! — оповести той. — Нещо за пиене!
	— Хапни още тортили — посъветва го Еймъс, като се постара да не се смее. — С хляба няма да ти люти повече, отколкото с вода.
	И аз опитах тамалите и видях, че са отлични — не бяха чак толкова люти, както хубавото къри, затова Картър, както обикновено, се глезеше.
	Не след дълго се заситихме и тръгнахме да обикаляме по улиците в търсене на… е, и аз не знам на какво. Времето си отминаваше. Слънцето залязваше и аз бях наясно, че това е последната нощ за всички, ако не спрем Сет. Нямах представа обаче защо Геб ме е пратил на това място. „_Там ще намериш и онова, от което се нуждаеш най-силно_.“ Какво беше имал предвид?
	Огледах множеството и зърнах висок тъмнокос младеж. Прониза ме тръпка… „_Анубис?_“ Ами ако ме беше проследил, за да се увери, че не съм в беда? Ами ако именно Анубис беше онова, от което се нуждаех най-силно?
	Прекрасна мисъл — с тази малка подробност, че младежът не беше Анубис. Скарах се сама на себе си наум, задето съм си въобразила, че може да имам чак такъв късмет. Пък и Картър го беше видял като чудовище с глава на чакал. Може би това, че ми се беше явил, не бе нищо повече от номер, с който да се хвана на въдицата, номер, който се бе оказал твърде успешен.
	Бях се залисала да си мисля за това и да се питам дали в Земята на мъртвите имат тортили, когато очите ми паднаха върху момиче в другия край на площада.
	— Картър. — Сграбчих го за ръката и кимнах по посока на Зия Рашид. — Там има един човек, дошъл е да те види.
	С широките черни ленени дрехи, жезъла и вълшебната пръчка в ръка Зия беше готова за битка. Тъмната й чуплива коса падаше на една страна, сякаш духната от силен вятър. Кехлибарените й очи бяха точно толкова дружелюбни, колкото и на ягуар.
	Зад нея имаше сергия, отрупана с туристически сувенири, отгоре висеше надпис: НЮ МЕКСИКО — ЗЕМЯТА НА ВЪЛШЕБСТВАТА. Съмнявах се продавачът да знае колко много вълшебства стоят точно пред стоката му.
	— Значи дойде — заяви Зия, макар че си беше очевидно.
	Дали само ми се струваше, или тя наистина гледаше Еймъс с уплаха… дори със страх?
	— Да — потвърди притеснен Картър. — Ти… хм, сигурно помниш Сейди. А това е…
	— Еймъс — довърши вместо него Зия.
	Еймъс кимна.
	— От доста години не сме се виждали, Зия Рашид. Гледам, Искандар е пратил най-добрата си ученичка.
	Зия трепна, сякаш я бяха ударили през лицето, и аз се досетих, че Еймъс не е научил новината.
	— Хм, Еймъс — подхванах. — Искандар е мъртъв.
	Той ни загледа невярващо, докато му разказвахме какво се е случило.
	— Ясно — рече накрая. — В такъв случай за нов Главен лектор е определен…
	— Дежарден — обясних аз.
	— Уф. Лоша новина.
	Зия се свъси. Вместо да заговори на Еймъс, тя се извърна към мен.
	— Не отписвайте с лека ръка Дежарден. Той е много силен. Ще опрете до неговата… до нашата помощ, ако искате да се опълчите срещу Сет.
	— А да ти е минавало някога през ума, че Дежарден може да помага на Сет? — попитах аз.
	Зия се втренчи в мен.
	— Изключено. Други може да го направят. Но не и Дежарден.
	Тя очевидно имаше предвид Еймъс. Вероятно трябваше да се усъмня още повече в него, но вместо това се ядосах.
	— Ти си сляпа — заявих на Зия. — Първото, което Дежарден нареди като Главен лектор, бе да ни убият. Опитва се да ни спре, макар и да знае, че Сет се кани да унищожи континента. И онази вечер Дежарден беше в Британския музей. Ако Сет е имал нужда от тяло, в което да…
	В горния край на жезъла на Зия лумна пламък. Картър застана бързо между нас.
	— Ей, я се успокойте и двете. Тук сме, за да обсъдим нещата.
	— Това и правя — отвърна Зия. — Имате нужда Домът на живота да бъде на ваша страна. Трябва да убедите Дежарден, че не сте заплаха.
	— Като се предадем ли? — попитах аз. — Не, благодаря. Предпочитам да не ме превръщат в буболечка и после да ме смачкат.
	Еймъс се прокашля.
	— Опасявам се, че Сейди е права. Освен ако Дежарден не се е променил след последния път, когато го видях, той не е от хората, които ще се вслушат в здравия разум.
	Зия се ядоса.
	— Можем ли да поговорим насаме, Картър?
	Той запристъпва от крак на крак.
	— Виж какво, Зия, съгласен съм… съгласен съм, че трябва да работим рамо до рамо. Но ако ще се опитваш да ме убедиш да се предам на Дома…
	— Трябва да ти кажа нещо — настоя тя. — Нещо, което на всяка цена си длъжен да знаеш.
	Изрече го така, че настръхнах цялата. Дали Геб е имал предвид това? Беше ли възможно Зия да държи ключа за разгрома на Сет?
	Изведнъж Еймъс застана нащрек. Повика жезъла си, който се появи сякаш от дън земя, и каза:
	— Това е капан.
	Зия сякаш се вцепени.
	— Моля? Няма такова нещо!
	Точно тогава всички видяхме онова, което Еймъс беше почувствал. Откъм източния край на площада към нас вървеше не друг, а самият Дежарден. Беше в светла дреха и се беше заметнал с леопардовата кожа на Главен лектор. Жезълът му светеше в мораво. Объркани и притеснени, туристите и минувачите се отдръпнаха, за да му направят път: не бяха наясно какво точно става, но усещаха, че трябва да стоят надалеч.
	— В другата посока — подканих аз.
	Обърнах се и видях още двама магьосници в черно — задаваха се откъм запад.
	Извадих вълшебната пръчка и я насочих към Зия.
	— Заложила си ни капан!
	— Не! Кълна се… — Лицето й помръкна. — Мел. Явно му е казал Мел.
	— Точно така — промърморих аз. — Сега топиш Мел.
	— Няма за кога да се обясняваме — отсече Еймъс и повали Зия със светкавица.
	Тя се свлече върху сергията със сувенирите.
	— Ей! — започна да недоволства Картър.
	— Тя ни е враг — отговори Еймъс. — А ние имаме достатъчно врагове.
	Картър (естествено!) се спусна към Зия, а през това време и други минувачи изпаднаха в паника и хукнаха кой накъдето види, само и само да се махнат от площада.
	— Сейди, Картър — подхвана Еймъс, — ако стане напечено, отивайте в лодката и бягайте.
	— Няма да те оставим, Еймъс — заявих аз.
	— Вие сте по-важни — настоя той. — Мога да задържа Дежарден до… Пазете се!
	Еймъс обърна жезъла към двамата магьосници в черно. Те нашепваха заклинания, но Еймъс запрати към тях силен вятър, който ги покоси и ги завъртя в средата на прашна вихрушка. Те се понесоха шеметно по улицата, като събираха след себе си боклуци, листа и тамали, а накрая мъничкият смерч ги пренесе пищящи над една сграда и те се скриха от поглед.
	Главният лектор Дежарден се провикна гневно от другия край на площада:
	— Кейн!
	После удари с жезъла по земята. В настилката зейна пукнатина, която запълзя към нас. Разшири се и сградите се разтресоха. От стените се посипаха люспи мазилка. Пукнатината щеше да ни погълне, но гласът на Изида заговори в главата ми и ми каза думата, от която имах нужда.
	Вдигнах вълшебната пръчка:
	— Тишина. _Hah-ri_.
	Пред нас блеснаха ослепителни йероглифи:
	{img:chervenata_piramida_17_hahri.png}
	Пукнатината спря само на педя от краката ми. Земетресението утихна.
	Еймъс си пое въздух.
	— Как, Сейди…
	— Божествени слова, Кейн! — викна Дежарден и пристъпи напред, лицето му беше мораво от ярост. — Това дете дръзна да изрече Божествените слова. Покварено е от Изида, а ти носиш вината да помагаш на боговете.
	— Назад. Мишел — предупреди го Еймъс.
	Стори ми се забавно, че малкото име на Дежарден е Мишел, но бях много уплашена, за да се веселя с такива неща.
	Еймъс вдигна вълшебната пръчка, готов да ни защити.
	— Трябва да спрем Сет. Ако си достатъчно мъдър да…
	— Какво да? — подвикна Дежарден. — Да се присъединя към вас ли? И да ви помагам? Боговете не носят друго освен разруха.
	— Не! — чу се гласът на Зия. С помощта на Картър тя беше успяла да се изправи някак на крака. — Господарю, не може да се бием помежду си. Искандар не искаше такова нещо.
	— Искандар е мъртъв! — кресна Дежарден. — А сега се махни от тях, Зия, в противен случай ще бъдеш унищожена.
	Тя погледна Картър. След това стисна зъби и се извърна с лице към Дежарден.
	— Не. Трябва да работим рамо до рамо.
	Погледнах я с ново уважение.
	— Наистина ли не си го довела тук?
	— Аз не лъжа — отвърна Зия.
	Дежарден вдигна жезъла и по всички сгради около него се появиха огромни пукнатини. Към нас полетяха парчета цимент и тухли, но Еймъс призова вятъра и ги отклони.
	— Махайте се оттук, деца — ревна ни. — Другите магьосници могат да се върнат всеки момент.
	— Както никога е прав — предупреди Зия. — Но не можем да направим портал…
	— Имаме летяща лодка — напомни Картър.
	Зия кимна признателно.
	— Къде?
	Посочихме църквата, но за беда Дежарден стоеше между нас и нея.
	Той запрати поредния залп камъни. Еймъс ги отклони с вятър и смях.
	— Магия за буря! — ухили се Главният лектор. — Откога Еймъс Кейн владее силите на хаоса? Видяхте ли, деца? Как е възможно той да ви защитава?
	— Млъквай — изръмжа другият мъж и след като завъртя жезъла, вдигна пясъчна буря, толкова мощна, че похлупи целия площад.
	— Хайде! — подкани Зия.
	Описахме около Дежарден широка дъга, после хукнахме слепешката към църквата. Пясъчната буря ме шибаше по лицето и ми глождеше в очите, но ние намерихме стълбището и се покатерихме на покрива. Вятърът утихна и аз видях в другия край на площада, че Дежарден и Еймъс още стоят един срещу друг, предпазвани от щитове сила. Еймъс залитна — усилието очевидно му идваше в повече.
	— Трябва да му помогна — каза без особено желание Зия, — в противен случай Дежарден ще го убие.
	— Мислех, че не се доверяваш на Еймъс — напомни Картър.
	— Не, не му се доверявам — съгласи се тя. — Но ако в дуела победи Дежарден, всички сме трупове. Няма да се измъкнем никога.
	Тя стисна зъби, сякаш се готвеше за нещо, от което наистина ще я заболи.
	Вдигна жезъла си и каза заклинание. Въздухът се стопли. Жезълът светна. Зия го пусна и той лумна в пламъци, а после се разрасна на огнен стълб с дебелина цял метър и височина четири метра.
	— Хвани Дежарден — нареди Зия.
	Огненият стълб тутакси полетя от покрива и се насочи бавно, но сигурно към Главния лектор.
	Зия се свлече. Ние с Картър я сграбчихме за ръцете, за да не се строполи по корем.
	Дежарден вдигна очи. Щом видя огъня, очите му се разшириха от страх.
	— Зия! — изруга той. — Как смееш да ме нападаш?
	Огненият стълб се спусна, мина през клоните на едно дърво и прогори направо в тях дупка. Приземи се на улицата и увисна на няколко сантиметра от настилката. От него беше толкова горещо, че циментовият тротоар почерня, а асфалтът се стопи. Огънят стигна до една спряна кола и вместо да я заобиколи, разтопи шасито по средата и разряза автомобила на две.
	— Браво! — ревна откъм улицата Еймъс. — Добре се справяш, Зия!
	Отчаян, Дежарден се изправи неустойчиво на крака. Огненият стълб промени курса. Дежарден го обля с вода, но течността се изпари и се превърна в пара. Той призова огромни камъни, те обаче само минаха през огъня и се свлякоха от другата страна на разтопени димящи грамади.
	— Какво е пък това? — попитах аз.
	Зия беше в безсъзнание, а Картър поклати изумен глава. Но Изида ми отговори. „_Огнен стълб_ — каза тя възхитена в главата ми. — _Най-поразяващата магия, стига да си властелин на огъня и да можеш да го призовеш. Не можеш да избягаш от стълба, не можеш да го победиш. Използва се, за да те отведе до целта. А също да обърне в бягство врага. Ако Дежарден се опита да насочи вниманието си към друго, стълбът ще го настигне и ще го погълне. Няма да го остави на мира, докато не се разпадне_.“ „_След колко време?_“, попитах аз. „_Зависи от силата на човека, който е направил магията. Между шест и дванайсет часа_.“
	Засмях се на глас. Страхотно! Е, да, докато беше измагьосвала огнения стълб, Зия беше припаднала, но пак се беше справила страхотно.
	„_От магията е останала без сили_ — обясни Изида. — _Докато стълбът не изчезне, Зия няма да може да направи друга магия. За да ви помогне, е останала без капчица сили_.“
	— Ще се оправи — казах аз на Картър. После викнах към площада: — Идвай, Еймъс. Трябва да тръгваме.
	Дежарден продължаваше да отстъпва. Виждах, че е уплашен от огъня, но още не бе приключил с нас.
	— Ще съжалявате! Решили сте да се правите на богове, а? В такъв случай не ми оставяте избор.
	Той призова от Дуат връзка пръчки. Не, стрели — общо към седем на брой.
	Еймъс ги погледна ужасен.
	— Няма да го направиш! Никой Главен лектор не би допуснал да…
	— Призовавам Сехмет! — ревна Дежарден.
	Метна във въздуха стрелите и те закръжиха около Еймъс.
	Дежарден си позволи да се подсмихне доволно. Погледна право към мен.
	— Предпочитате да се доверите на боговете ли? — извика той. — В такъв случай ще умрете от тяхната ръка.
	Обърна се и побягна. Огненият стълб набра скорост и го последва.
	— Махайте се оттук, деца! — кресна Еймъс, както беше обкръжен от стрелите. — Ще се опитам да отвлека вниманието й.
	— Чие внимание? — попитах настойчиво аз. Знаех, че съм чувала и друг път името „Сехмет“, но напоследък чувах много египетски имена. — Коя е Сехмет?
	Картър се извърна към мен и въпреки всичко, което ни се беше струпало през последната седмица, аз не го бях виждал толкова уплашен.
	— Трябва да тръгваме — каза той. — _Незабавно_.


	33. Как се включихме в производството на салца
	Картър

	„Забравяш нещо“, каза ми Хор. „_Сега съм малко зает_“, отвърнах му аз наум.
	Сигурно си мислите, че е лесно да се управлява по небето вълшебна лодка. Грешите. За разлика от Еймъс нямах палто, което оживява, затова стоях отзад и се мъчех сам да местя румпела, а това бе като да бъркаш цимент. Не виждах къде вървим. Постоянно се наклонявахме ту на едната, ту на другата страна, а Сейди правеше всичко по силите си да удържи Зия на лодката и тя да не падне от нея.
	„_Днес имам рожден ден_ — настоя Хор. — _Честити ми!_“
	— Честит рожден ден! — креснах аз. — А сега млъквай.
	— Какви ги говориш, Картър — изписка Сейди и стисна с едната ръка перилата, а с другата Зия, защото лодката климна на една страна. — Да не си полудял?
	— Не, разговарях с… О, не се занимавай с това.
	Погледнах назад. Към нас се приближаваше _нещо_: пламтящ силует, озарил нощта. Приличаше смътно на човек — лоша новина. Подканих лодката да побърза.
	„_Ще ми подариш ли нещо?_“, попита настойчиво Хор. „_Не можеш ли да свършиш нещо полезно?_ — троснах се аз. — _Онова там ни преследва… това ли е, което си мисля?_“ „_О!_ — възкликна отегчено Хор. — _Това е Сехмет. Окото на Ра, унищожава нечестивите, огнена жена, дай й да ходи на лов и така нататък_.“ „_Супер_ — помислих си аз. — _И ни преследва, защото_…“ „_Главният лектор има силата да я призовава веднъж в живота си_ — обясни Хор. — _Древна, много древна дарба… води началото си още от дните, когато Ра за пръв път е благословил човека с магия_.“ „_Веднъж през живота_ — повторих аз наум. — _И Дежарден е избрал да я приложи точно сега?_“ „_Никога не се е славел като особено търпелив_.“ „_Пък аз си мислех, че магьосниците не обичат боговете!_“ „_Не ги обичат_ — съгласи се Хор. — _Това само показва какъв двуличник е. Но предполагам, че му е по-важно да ви убие, отколкото да отстоява принципите си. Не мога да му го отрека_.“
	Обърнах се още веднъж назад. Силуетът със сигурност се приближаваше — огромна златна жена в сияйни червени доспехи, с лък в едната ръка и колчан със стрели, преметнат през гърба й, — носеше се към нас като ракета.
	„_Как да я победим?_“, попитах аз. „_Общо взето, няма как_ — отвърна Хор. — _Тя е въплъщение на гнева на Слънцето. По времето, когато Ра още седеше на престола, беше много по-внушителна, но и сега… Никой не може да я спре. Родена е да убива. Машина за съсичане_…“
	— Добре, разбрах — креснах аз.
	— Какво? — попита Сейди толкова високо, че Зия се размърда.
	— Как… какво? — повтори тя и след като примига, отвори очи.
	— Нищо — извиках аз. — Преследва ни машина за съсичане. Заспивай отново.
	Зия седна замаяно.
	— Машина за съсичане ли? Нали не ми говориш за…
	— Завий надясно, Картър — кресна Сейди.
	Направих го и по десния борд на лодката се плъзна пламтяща стрела с размерите на граблива птица. Взриви се над нас и подпали покрива на кабината.
	Гмурнах се с лодката и Сехмет ни подмина, но после направи дразнещо гъвкаво пирует във въздуха и се гмурна след нас.
	— Горим — посочи услужливо Сейди.
	— Забелязах! — креснах й аз.
	Огледах местността долу, но нямаше къде да се приземя безопасно: само поделения и административни сгради.
	— Умрете, врагове на Ра! — ревна Сехмет. — Загинете в мъки!
	„_Дразни ме почти колкото ти_“, оплаках се аз на Хор. „_Не може да бъде_ — възрази той. — _Хор е ненадминат_.“
	Завих още веднъж, за да се изплъзна на Сехмет, а Зия извика:
	— Там, там!
	Сочеше добре осветен заводски комплекс с камиони, складове и силози. Отстрани на най-големия склад беше нарисувана грамадна люта чушка, а под нея имаше осветен с прожектори надпис: ВЪЛШЕБНА САЛЦА ООД.
	— О, я стига — обади се Сейди. — Чак пък вълшебна! Само се казва така.
	— Не — настоя Зия. — Хрумна ми нещо.
	— Седемте ленти ли? — започнах да налучквам. — Които използва за Серкет?
	Зия поклати глава.
	— Можеш да ги призовеш само веднъж в годината. Но планът ми…
	Покрай нас изсвистя друга стрела, която мина на сантиметри от десния борд.
	— Дръжте се! — извиках, после завъртях румпела и наклоних лодката точно преди стрелата да се пръсне.
	Корпусът на лодката ни предпази от първата ударна вълна на взрива, но сега вече цялото й дъно гореше и ние започнахме да падаме.
	Последното, което успях да направя, бе да насоча лодката към покрива на склада и ние минахме през него и се свлякохме в огромна купчина… от нещо шумолящо.
	Измъкнах се от лодката и седнах, зашеметен. За щастие нещото, върху което паднахме, беше меко. За нещастие беше шестметрова камара сушени люти чушлета, които лодката беше подпалила. Залютя ми на очите, но аз не се подведох да ги разтъркам — ръцете ми също лютяха от чушките.
	— Сейди! — провикнах се. — Зия!
	— Помощ! — кресна Сейди.
	Беше от другата страна на лодката и се опитваше да издърпа Зия, която беше останала под пламтящия корпус. Извадихме я оттам и се плъзнахме по купчината на пода.
	Както личеше, използваха огромния склад да сушат в него чушки: имаше трийсетина-четирийсет планини от люти чушлета и редици дървени рафтове за сушенето им. Каквото беше останало от лодката, изпълваше въздуха с дим с мирис на подправки, а през дупката, която бяхме направили в тавана, виждах как към нас се спуска огнената фигура на Сехмет.
	Хукнахме и заорахме през друга купчина чушки. /_Не, не съм си взел нито една, Сейди… млъквай вече./_ Скрихме се зад рафтовете за сушене с чушки по тях, от които въздухът гореше като хидрохлорна киселина.
	Сехмет се приземи и подът на склада се разтресе. Отблизо тя беше още по-страховита. Кожата й грееше като течно злато, доспехите по гърдите и от кръста надолу бяха като от плочки, направени от разтопена лава. Косата й беше като буйна лъвска грива. Очите й бяха като на котка, но не проблясваха като на Баст и в тях нямаше и следа от доброта или развеселеност. Те пламтяха като стрелите й и бяха създадени само да издирват и да унищожават. Сехмет беше красива, както е красив взрив на атомна бомба.
	— Надушвам кръв — ревна Сехмет. — Ще си похапна сладко-сладко враговете на Ра, докато коремът ми се напълни!
	— Супер — пошушна Сейди. — Е, Зия… какъв е планът?
	Зия не изглеждаше добре. Трепереше и беше пребледняла, явно не можеше да се съсредоточи и да ни види добре.
	— Когато Ра… когато той призова за пръв път Сехмет да накаже хората, задето са се вдигнали на бунт срещу него… тя излезе от контрол.
	— Трудно ми е да си го представя — прошепнах точно когато Сехмет изскочи от горящите останки на лодката ни.
	— Започна да убива всички наред — продължи Зия, — а не само нечестивите. Никой от другите богове не можеше да я спре. Тя убиваше и убиваше по цял ден, докато не се заситеше на кръв. После си тръгваше до другия ден. Затова хората се примолиха на боговете да измислят план и да…
	— Как смеете да се криете? — Сред бумтящите пламъци стрелите на Сехмет унищожаваха купчина след купчина сухи чушки. — Живи ще ви опека!
	— Да бягаме — реших аз. — После ще говорим.
	Ние със Сейди издърпахме зад себе си Зия. Успяхме да се измъкнем от склада точно преди той да се взриви от горещината, запращайки в небето нажежена до бяло гъба с дъх на подправки. Хукнахме през паркинг, пълен с каравани, и се скрихме зад един тир.
	Надзърнах с очакването да видя как Сехмет върви през пламъците в склада. Вместо това тя изскочи във вид на грамаден лъв. Очите й пламтяха, а над главата й се носеше огнен диск, наподобяващ мъничко слънце.
	— Символът на Ра — прошепна Зия.
	Сехмет ревна:
	— Къде сте, вкусни хапки?
	Разтвори паст и блъвна към паркинга мощна струя горещ въздух. До каквото се докоснеше дъхът й, всичко се рушеше: асфалтът се разтопи, колите се разпаднаха на пясък, а паркингът се превърна в гола пустиня.
	— Как го направи? — изсъска Сейди.
	— Дъхът й създава пустините — обясни Зия. — Така е според преданието.
	— Става все по-прекрасно. — От страх на гърлото ми беше заседнала буца, но знаех, че не можем да се крием повече. Повиках меча си. — Ще отклоня вниманието на Сехмет. Вие двете бягайте…
	— Не — отсече Зия. — Има друг начин.
	Тя посочи редицата силози в отсрещния край на парцела. Всеки беше висок колкото триетажна сграда и с диаметър може би шест метра, а отстрани беше нарисувана грамадна люта чушка.
	— Цистерни за бензин? — попита Сейди.
	— Не — отвърнах аз. — Сигурно е салца, нали?
	Сейди ме погледна неразбиращо.
	— Салсата не е ли музикален жанр?
	— Не салса, а салца, лют кетчуп — поправих я аз. — Правят го тук.
	Сехмет духна към нас и трите кемпера наблизо се разтопиха на пясък. Изтичахме встрани и прескочихме един тухлен зид.
	— Слушайте сега — подхвана задъхана Зия, лицето й беше покрито с капчици пот. — Когато е трябвало да спрат Сехмет, хората са намерили отнякъде огромни бъчви с бира и са я оцветили червена със сок от нар.
	— Да, сега си спомних — прекъснах я аз. — Казали на Сехмет, че това вътре е кръв, и тя пила, пила, докато не припаднала. След това вече Ра успял да я призове горе на небето. Преобразили я на нещо по-благовидно. На богиня на кравите или нещо от този род.
	— Хатор — каза Зия. — Другото проявление на Сехмет. По-добрата й страна.
	Сейди поклати невярващо глава.
	— Значи предлагаш да й купим малко бира и тя ще се превърне на крава.
	— Не точно — възрази Зия. — Но салцата е червена, нали?


	Заобиколихме фабриката, а през това време Сехмет поглъщаше камиони и превръщаше в пясък цели участъци от паркинга.
	— Повдига ми се от този план — промърмори Сейди.
	— Ти само отклони вниманието й за малко — рекох аз. — И не умирай.
	— Да, това е трудната част, нали?
	— Едно… — започнах да броя. — Две… три!
	Сейди изскочи на открито и използва любимото си заклинание:
	— _Na-di!_
	Над главата на Сехмет блеснаха огнени йероглифи:
	{img:chervenata_piramida_09_hadi.png}
	Всичко около нея се взриви. Камионите се разпаднаха на съставните си части. Въздухът потрепери от енергията. Земята се надигна и в нея се отвори кратер с дълбочина петнайсет метра, където лъвицата падна.
	Беше си доста внушително, но нямаше за кога да се възхищавам на извършеното от Сейди. Превърнах се на сокол и се понесох към хранилищата със салца.
	— _ГРАААА!_
	Сехмет изскочи от кратера и духна към Сейди пустинен вятър, тя обаче отдавна се беше махнала. Тичаше встрани, като се криеше зад караваните и пускаше вълшебно въже. То изплющя във въздуха и се опита да се омотае около устата на лъвицата. Не успя, разбира се, но я подразни.
	— Покажете се! — ревна Сехмет Изтребителката. — Ще си похапна от месцето ви.
	Както се бях закрепил върху силоза, насочих всичките си сили и веднага се превърнах от сокол в аватара си. Светещата ми форма беше толкова тежка, че краката й хлътнаха отгоре в хранилището.
	— Сехмет! — креснах аз.
	Лъвицата се обърна и се озъби, като се опитваше да види откъде е дошъл гласът.
	— Ето ме тук, горе, котенце — провикнах се аз.
	Тя ме зърна и прибра уши.
	— Хор!
	— Да, освен ако не познаваш и друг с глава на сокол.
	Сехмет заснова несигурно напред-назад, после ревна предизвикателно.
	— Защо разговаряш с мен, когато съм в разгневеното си превъплъщение? Знаеш, че съм длъжна да унищожа всичко по пътя си, дори теб!
	— Щом се налага — отвърнах аз. — Но първо защо не си пийнеш до насита от кръвта на враговете си?
	Забих меча в силоза и от него на гъст червен водопад рукна салца. Скочих на съседния силоз и го отворих с острието. Повторих го още и още веднъж, докато накрая Вълшебната салца не потече и от шестте силоза към паркинга.
	— Ха-ха! — хареса й на Сехмет. Тя скочи в потока червен кетчуп и започна да се въргаля и да го лочи. — Кръв! Вкусна кръв!
	Да, лъвовете явно не са особено умни или нямат развити сетива, защото Сехмет не се спря, докато коремът й не се изду и от устата й не започна да излиза дим в буквалния смисъл на думата.
	— Вкусно! — заяви тя, като залиташе и примигваше. — Но ми люти на очите. Каква е тази кръв? Нубийска? Или персийска?
	— Халапенийска* — отвърнах аз. — Опитай още. Става все по-вкусно.
	[* От „халапеньо“, сорт люти чушки. — Б.пр.]
	Сега вече започнаха да димят и ушите й, защото Сехмет се опита да пийне още. Очите й се насълзиха и тя залитна.
	— Аз… — От устата й излизаше пушек. — Люто… много люто…
	— В такива случаи помага прясно мляко — посъветвах я аз. — Ако например станеш крава.
	— Капан — простена Сехмет. — Заложихте ми капан…
	Но клепачите й бяха натежали. Тя се завъртя в кръг и след като се строполи, се сви на топка. Тялото й потрепери, а червените й доспехи се стопиха и се превърнаха на петна по златистата й кожа, а накрая аз видях пред себе си огромна заспала крава.
	Скочих от силоза и заобиколих внимателно заспалата богиня. Тя издаваше звуци като крава: _Муууу-муууу_. Махнах с длан пред лицето й и след като се убедих, че не усеща нищо, се освободих от аватара си. Сейди и Зия се показаха иззад една каравана.
	— Е, това беше друго — каза Сейди.
	— Никога вече няма да близна салца — реших аз.
	— И двамата се справихте блестящо — похвали ни Зия. — Но лодката ви изгоря. Как ще се доберем до Финикс?
	— Защо се слагаш и ти при нас? — учуди се Сейди. — Не помня да съм те канила.
	Зия почервеня като салцата.
	— Едва ли още смяташ, че съм ви заложила капан.
	— Не знам — отговори сестра ми. — А заложила ли си ни?
	Не можех да повярвам, че чувам такова нещо.
	— Сейди — казах опасно ядосан. — _Я престани_. Зия измагьоса огнения стълб. Жертва магията си, за да ни спаси. И ни каза как да победим лъвицата. Имаме нужда от нея.
	Сейди ме погледна вторачено. Премести очи от мен към Зия, после обратно към мен — явно обмисляше колко далеч може да стигне.
	— Чудесно — рече тя, после кръстоса ръце и се нацупи. — Но първо трябва да намерим Еймъс.
	— Недейте! — възкликна Зия. — Ще стане лошо.
	— О, така значи, на теб можем да се доверим, а на Еймъс — не?
	Зия се подвоуми. Останах с впечатлението, че е намеквала точно за това, но Зия реши да приложи друг подход.
	— Еймъс не би искал да протакате. Сам каза да вървите. Ако е оцелял след схватката със Сехмет, сам ще ни намери по пътя. Ако ли не…
	Сейди се намуси.
	— И как ще стигнем до Финикс? Пеш ли?
	Погледнах към другия край на паркинга, където имаше един оцелял тир.
	— Може би не се налага — рекох. Свалих връхната ленена дреха, която бях взел от шкафчето на Еймъс. — Зия, Еймъс знаеше как да вдъхне живот на палтото си, така че то да управлява лодката. Знаеш ли заклинанието?
	Тя кимна.
	— Доста лесно е, стига да разполагаш с всичко необходимо. Ако още можех да правя магия, щях да помогна.
	— Можеш ли да ме научиш и мен?
	Зия стисна устни.
	— Най-трудното е с фигурката. Първия път, когато омагьосваш дреха, трябва да счупих върху плата един shabti и да кажеш заклинание, така че фигурката да се слее с дрехата. Трябва ни глинена или восъчна фигурка, в която вече е вдъхнат дух.
	Ние със Сейди се спогледахме и казахме в един глас:
	— Кнедъл!


	34. Как Кнедъл ни откара
	Картър

	Повиках от Дуат чантата с магическите принадлежности на татко и извадих бързо нашето малко приятелче без крака.
	— Трябва да поговорим, Кнедле.
	Той отвори восъчните си очи.
	— Най-после! Знаеш ли колко тясно е там? Накрая да си спомниш, че имаш нужда от блестящите ми напътствия.
	— Всъщност ни трябва да се превърнеш в дреха. Само за малко.
	Той отвори мъничка уста.
	— Приличам ли ти на дреха? Аз съм господар на знанието! Всемогъщият…
	Счупих го върху дрехата, вдигнах парчетата, метнах ги на улицата и ги стъпках.
	— Какво е заклинанието, Зия?
	Тя ми каза думите и аз ги повторих.
	Дрехата се изду и увисна във въздуха пред мен. Изтръска се и си оправи яката. Ако дрехите могат да изглеждат възмутени, тази беше точно такава.
	Сейди я погледна подозрително.
	— Може ли да кара камион, все пак няма крака, с които да натиска педалите?
	— Не би трябвало да се затрудни — отвърна Зия. — Хубава и дълга е.
	Въздъхнах от облекчение. За миг си представих, че ми се налага да вдъхвам живот и на панталона си. Тогава вече щеше да стане страшно.
	— Закарай ни във Финикс — казах на дрехата.
	Тя ми направи неприличен жест — или най-малкото щеше да бъде неприличен, ако дрехата имаше ръце.
	След това политна и се настани зад волана.
	Кабината беше по-голяма, отколкото си представях. Зад седалката имаше истинско легло, преградено със завеса, и Сейди тутакси се настани на него.
	— Ще ви оставя със Зия на спокойствие — оповести тя. — Само двамата с дрехата.
	Пъхна се зад завесата още преди да съм успял да я ударя.
	Дрехата подкара на запад, по Междущатска магистрала 10, точно когато нагънатите на валма черни облаци погълнаха звездите. Миришеше на дъжд.
	След доста време Зия се прокашля.
	— Извинявай, Картър, за… иска ми се обстоятелствата да бяха по-добри.
	— Да — съгласих се аз. — Предполагам, че ще си навлечеш големи неприятности с Дома на живота.
	— Ще ме изгонят — сподели тя. — Ще ми счупят жезъла. Ще зачеркнат от книгите името ми. Ще ме пратят в изгнание. Е, ако не ме убият де.
	Сетих се за малкото светилище на Зия в Първи ном: всички снимки на селото и на близките й, които не помнеше. Докато разказваше как ще я заточат, върху лицето й се изписа същото изражение, както и тогава: не съжаление или тъга, а по-скоро объркване, сякаш самата тя не проумяваше защо се е разбунтувала и какво е означавал за нея Първи ном. Беше споменала, че Искандар й е единственият близък човек. Сега си нямаше никого.
	— Можеш да дойдеш с нас — казах й аз.
	Тя ме погледна. Седяхме близо един до друг и усещах как рамото й опира в моето. Въпреки че и двамата воняхме на изгорели чушки, долавях уханието на египетския й парфюм. В косата й се беше заплело едно сухо люто чушле и с него Зия, кой знае защо, изглеждаше още по-привлекателна.
	Сейди твърди, че мозъкът ми се е бил размекнал. /_Наистина, Сейди, аз не те прекъсвам толкова често, когато разказваш ти./_
	Та Зия ме погледна тъжно.
	— Къде ще отидем, Картър? И да победиш Сет, и да спасиш континента, какво ще направиш? Домът на живота ще продължи да те преследва. Боговете ще направят живота ти непоносим.
	— Все ще измислим нещо — обещах аз. — Свикнал съм да пътувам. Добър съм в импровизациите, а и Сейди не е чак толкова лоша.
	— Чух, чух! — долетя през завесата приглушеният глас на сестра ми.
	— А с теб — продължих аз, — с твоята магия всичко ще бъде по-лесно.
	Зия ми стисна ръката и аз усетих как ме побиват тръпки.
	— Добър си, Картър. Но не ме познаваш. Истински. Предполагам, Искандар е усетил, че ще стане така.
	— В смисъл?
	Зия дръпна ръката си, с което сякаш ме поля със студена вода.
	— Когато се върнахме с Дежарден от Британския музей, Искандар разговаря с мен на четири очи. Каза, че съм в беда. И че ще ме отведе на безопасно място… — Тя сключи вежди. — Странно. Не помня нищо.
	Загриза ме неприятно чувство.
	— _Чакай, чакай, отведе ли те_ на безопасно място?
	— Мисля… че да. — Тя поклати глава. — Не, очевидно не ме е завел никъде. Още съм тук. Вероятно не е имал време. Почти веднага ме прати да ви търся в Ню Йорк.
	Навън започна да ръми. Дрехата включи чистачките.
	Не разбирах какво ми обяснява Зия. Искандар може би беше доловил, че Дежарден се е променил, и се бе опитвал да защити любимата си ученичка. Но ме смущаваше още нещо в разказа й: нещо, което не долавях.
	Зия се втренчи в дъжда така, сякаш виждаше навън нещо лошо.
	— Нямаме време — каза. — Той се връща.
	— Кой?
	Тя ме погледна притеснено.
	— Онова, което трябва да ти съобщя… онова, което трябва да знаеш — тайното име на Сет.
	Бурята се засили. Удари гръм и камионът се разклати от вятъра.
	— Дръжте се — изпелтечих аз. — Откъде можеш да знаеш тайното име на Сет? Откъде изобщо можеш да знаеш, че то ни трябва?
	— Откраднахте книгата на Дежарден. Той ни каза. И заяви, че не било важно. Понеже не сте можели да използвате магията, ако не знаете тайното име на Сет, до което няма как да се доберете.
	— А ти откъде го знаеш? Тот предупреди, че можем да го научим или от самия Сет, или от човека… — Не се доизказах, защото ми хрумна нещо ужасно. — От най-близкия му човек.
	Зия затвори очи, сякаш я бе пронизала болка.
	— Не мога… не мога да ти обясня, Картър. Просто чувам глас, който ми казва името…
	— Петата богиня — рекох аз. — Нефтида. И ти беше в Британския музей.
	Зия се вцепени.
	— Не. Не може да бъде.
	— Искандар е казал, че си в беда. Искал е да те заведе на безопасно място. Имал е предвид точно това. Че в теб се е вселила богиня.
	Тя поклати упорито глава.
	— Но той не ме заведе никъде. Ето че съм тук. Ако в мен се беше вселила богиня, другите магьосници от Дома на живота щяха да разберат още преди дни. Познават ме прекалено добре. Щяха да забележат, че магията ми се е променила. Дежарден щеше да ме унищожи.
	Беше права — и заради това ми хрумна друга ужасна мисъл.
	— Освен ако не го направлява Сет — заявих аз.
	— Наистина ли си толкова сляп, Картър? Дежарден не е Сет.
	— Защото си мислиш, че Сет е Еймъс — рекох аз. — Еймъс, който изложи на опасност живота си, за да ни спаси, който ни каза да тръгваме без него. Освен това на Сет не му трябва да се вселява в човек. Той използва пирамидата.
	— Откъде знаеш?
	Аз се подвоумих.
	— Каза ми Еймъс.
	— Така няма да стигнем доникъде — отсече Зия. — Знам тайното име на Сет и мога ти го кажа. Но трябва да обещаеш, че няма да го издадеш пред Еймъс.
	— О, я стига. Пък и, ако знаеш името, защо не го използваш ти?
	Тя поклати глава — изглеждаше почти толкова отчаяна, колкото се чувствах аз.
	— Не знам защо… Знам само, че ролята ми не е такава. Трябва да го направите ти или Сейди — потомци на фараоните. Не го ли сторите…
	Най-неочаквано камионът намали скоростта. На двайсетина метра от нас в светлината на фаровете стоеше човек в синьо палто. Беше Еймъс. Дрехите му бяха разкъсани, сякаш върху него се бе изсипала градушка от куршуми, но иначе той си изглеждаше добре. Още преди камионът да е спрял, скочих от кабината и изтичах да го посрещна.
	— Еймъс! — извиках. — Както се е случило?
	— Отклоних вниманието на Сехмет — обясни той и пъхна пръст в една от дупките по палтото си. — За около единайсет секунди. Радвам се да ви видя здрави и невредими.
	— Имаше един завод за салца — започнах да разказвам аз, но Еймъс вдигна ръка.
	— После ще ми обясниш — рече той. — Сега трябва да тръгваме.
	Посочи на северозапад и аз разбрах какво има предвид. Там бурята беше по-страшна. Много по-страшна. Нощното небе беше препречено от черна стена, облаците сякаш бяха погълнали планините, магистралата, целия свят.
	— Бурята за Сет се усилва — заяви с блеснали очи Еймъс. — Ще навлезем ли в нея?


	35. Едни мъже молят да ги упътят (и питат за други знаци за Апокалипсиса)
	Сейди

	И аз не знам как съм успяла, при положение че Картър и Зия не млъкваха, но съм заспала на леглото отзад в кабината. Колкото и да бях развълнувана, че виждам Еймъс жив, щом потеглихме отново, се върнах на леглото и пак се унесох. Сигурно човек остава съвсем без сили, ако направи една хубава магия _ha-di_.
	Иска ли питане, моята _ba_ се възползва от случая да попътешества. Кога ли най-после щях да се наспя като хората?
	Озовах се отново в Лондон, на брега на Темза. Пред мен се издигаше Иглата на Клеопатра. Денят беше сив, прохладен и спокоен, а миризмата на тинята, останала след отлива, ми напомни за дома.
	До мен стоеше Изида в бяла като облак рокля и с черна коса, в която бяха вплетени диаманти. Многобагрените й криле ту помръкваха, ту грейваха отново като северното сияние.
	— Майка ти и баща ти са се досещали — рече тя. — Баст е била омаломощена.
	— Тя ми беше приятелка — казах аз.
	— Да. Вярна, добра слуга. Но хаосът не може да бъде сдържан вечно. Той се просмуква в пукнатините на цивилизацията, разяжда я по краищата. Не може да бъде спрян и уравновесен. Просто такава е природата му.
	Обелискът изтътна и засия едва-едва.
	— Днес Америка ще бъде унищожена като континент — продължи замислена Изида. — Но ако боговете не се сплотим, ако не достигнем пълната си мощ, не след дълго хаосът ще унищожи целия свят на човеците.
	— Правим всичко по силите си — настоях аз. — Ще победим Сет.
	Изида ме погледна тъжно.
	— Знаеш, че ти говоря за друго. Сет е само началото.
	Образът се смени и аз видях Лондон в развалини. Бях се натъквала на ужасяващи снимки на града по време на бомбардировките през Втората световна война, но това изобщо не можеше да се сравнява с тях. Градът беше изравнен със земята: накъдето и да се обърнеш, километри развалини и прах, Темза заприщена с отломъци. Стоеше само обелискът и докато го гледах, той започна да се пропуква и да се разтваря като призрачно цвете.
	— Не ми показвай такива неща — примолих се аз.
	— Но те ще се случат доста скоро — обясни Изида, — както предсказа и майка ти. Но ако не можеш да издържиш…
	Гледката се смени отново. Стояхме в тронната зала на дворец — същата, която бях виждала и онзи път, когато Сет бе положил в ковчег Озирис. Боговете се събираха, изникваха като снопове светлина, която струи през тронната зала, гъне се около колоните и приема формата на хора. Един стана Тот с изцапаната лабораторна престилка, очилата с телени рамки и щръкналата във всички посоки коса. Друг пък се преобрази на Хор, гордия млад воин със сребристозлатни очи. Богът на крокодилите Себек стисна воднистия си жезъл и ми се озъби. Зад една колона се скри цяло гъмжило скорпиони, които се появиха от другата страна вече като своята богиня Серкет в кафява рокля. После сърцето ми подскочи, защото забелязах в здрача зад престола момче в черно: Анубис с тъмни очи, които ме проучваха със съжаление.
	Той посочи престола и аз видях, че е празен. Дворецът беше без сърце. Помещението беше студено и тъмно и човек не можеше да повярва, че тук някога са се провеждали тържества.
	Изида се извърна към мен.
	— Трябва ни управник. Налага се Хор да стане фараон. Той трябва да обедини боговете и Дома на живота. Няма Друг начин.
	— Изключено е да имаш предвид Картър — отсякох аз. — Този смотаняк, брат ми — фараон? Шегуваш ли се?
	— Трябва да му помогнем. Ти и аз.
	Тази мисъл беше толкова нелепа, че щях да се изсмея, ако боговете не ме гледаха толкова угрижено.
	— Да му помогна ли? — повторих аз. — Защо той не помогне на мен да стана фараон?
	— Имало е силни жени фараони — призна Изида. — Хатшепсут е управлявала успешно дълги години. По мощ Нефертити не е отстъпвала на мъжа си. Но твоят път, Сейди, е друг. Силата ти няма да дойде от това, че седиш на престол. Мисля, че го знаеш.
	Погледнах престола и си дадох сметка, че Изида е права. Изобщо не ме привличаше мисълта да седя там с корона на главата и да се опитвам да управлявам тези кисели богове. Но… Картър?
	— Станала си силна, Сейди — продължи Изида. — Според мен не осъзнаваш колко силна. Не след дълго ще се изправим заедно пред изпитанието. Ще надделеем, ако поддържаш смелостта и вярата си.
	— Смелостта и вярата — казах аз. — Те не са моята стихия.
	— Наближава твоят миг — отсъди Изида. — Зависим от теб.
	Боговете ме наобиколиха и ме загледаха с очакване. Стегнаха ме в обръч и аз едвам дишах — сграбчваха ме за ръцете, разтърсваха ме…


	Събудих се и видях, че Зия ме бута по рамото.
	— Спряхме, Сейди.
	Пресегнах се инстинктивно към вълшебната пръчка.
	— Какво? Къде?
	Зия отмести завесата при леглото и се надвеси от предната седалка над мен — изнерви ме, все едно беше лешояд.
	— Еймъс и Картър са на бензиностанцията. Бъди готова да потеглим.
	— Защо? — Седнах и погледнах през предното стъкло, право към бушуващата буря. — О…
	Небето беше черно, така и не разбрах ден ли е, нощ ли. През вятъра и пясъчната вихрушка различих, че сме на паркинг пред осветена бензиностанция.
	— Във Финикс сме — обясни Зия, — но почти целият град е обезлюден. Хората се изнасят.
	— Часът?
	— Четири и половина след полунощ — отговори Зия. — Магията не действа много. Колкото повече се приближаваме към планината, толкова по-страшно става. И системата за глобално позициониране на камиона е излязла от строя. Еймъс и Картър отидоха да помолят да ги упътят.
	Това не звучеше обещаващо. Щом двама магьосници бяха изпаднали в такова отчаяние, че да ходят да молят да ги упътват, значи работата ни беше спукана.
	Кабината на камиона се разклати от ревящия вятър. След всичко, което ни се беше стоварило, изглеждаше смешно да се страхувам от някаква си буря, но се прекатерих през седалката, за да седна до Зия и да не съм сама.
	— Откога са там? — попитах.
	— От скоро — отвърна тя. — Исках двете да поговорим, докато не са се върнали.
	Аз вдигнах вежда.
	— За Картър ли? Е, ако се питаш дали те харесва, сигурно можеш да се досетиш по това как се е разпелтечил.
	Зия се свъси.
	— Не, аз…
	— Питаш дали имам нещо против ли? Много мило от твоя страна. Трябва да призная, че в началото имах съмнения, все пак се заканваше да ни убиеш, но после реших, че не си от лошите, пък и Картър е луднал по теб, така че…
	— Не е за Картър.
	Аз сбърчих нос.
	— Охо. Забрави, ако обичаш, какво ти казах току-що.
	— За Сет е.
	— Божичко — въздъхнах аз. — Пак ли се почва? Още ли подозираш Еймъс?
	— Трябва да си сляпа, за да не го виждаш — заяви тя. — Сет обича измамата и капаните. Това е любимият му начин да убива.
	Дълбоко в себе си знаех, че е права. Вие безспорно ще си помислите, че съм глупачка, щом не съм я послушала. Но случвало ли ви се е да си седите и някой да започне да злослови за ваш роднина? Дори да не е от любимите ви близки, естествената реакция е да го защитите — поне при мен беше така вероятно защото като начало нямах чак толкова много роднини.
	— Виж какво, Зия, не мога да повярвам, че Еймъс ще…
	— Еймъс няма да го направи — съгласи се Зия. — Но Сет е в състояние да прекърши ума и да завладее тялото. Не съм специалистка по обсебването, но едно време това е бил много разпространен проблем. Доста трудно е да се освободиш от второразредните демони. А един важен бог…
	— Той не е обсебен. Изключено — отсякох и се свъсих.
	Там, където последния път бях държала перото на истината, по дланта ме парна остра болка. Но аз не лъжех! Наистина вярвах, че Еймъс е невинен… нали така?
	Зия се взря в лицето ми.
	— Искаш Еймъс да е добре. Той ти е чичо. Загубила си прекалено много близки. Разбирам те.
	Идеше ми да възразя, че не разбира нищо, но от гласа й заподозрях, че и тя е познала скръбта — дори повече от мен.
	— Нямаме избор — казах. — До изгрев-слънце остават колко… май три часа? Еймъс знае най-добрия път за планината. Дори да е капан, трябва да отидем там и да се опитаме да спрем Сет.
	Почти видях как мислите се носят шеметно в главата на Зия и тя търси някакъв начин — какъв да е начин да ме убеди.
	— Добре тогава — рече накрая. — Исках да кажа на Картър нещо, но така и нямах възможност. Ще кажа на теб. Последното нещо, от което се нуждаете, за да спрете Сет…
	— Едва ли знаеш тайното му име.
	Зия се взря в очите ми. Може би заради перото на истината бях сигурна, че тя не блъфира. Наистина знаеше името на Сет. Или най-малкото смяташе, че го знае.
	Пък и, да си призная, докато бях отзад в кабината, бях чула отчасти разговора й с Картър. Не че съм искала да подслушвам, но беше трудно да не ги чувам. Погледнах Зия и се помъчих да повярвам, че в нея се е вселила Нефтида, но нещо не се връзваше. Бях разговаряла с богинята. Тя ми беше казала, че е далеч и се е вселила в спящ човек. А Зия си беше направо тук, пред мен.
	— Ще се получи — настоя Зия. — Но аз не мога да го направя. Трябва да го направите вие.
	— Защо не използваш името самата ти? — продължих да настоявам. — Защото си изразходвала цялата си магия ли?
	Тя подмина въпроса.
	— Само ми обещай, че ще го използваш _сега_ с Еймъс, още преди да сме отишли на планината. Това вероятно ще бъде последният ти шанс.
	— Но ако грешиш, ще пропилеем този единствен шанс. Веднъж използвана, книгата изчезва, нали?
	Зия кимна без особено желание.
	— След като бъде прочетена, книгата ще се разпадне и ще се появи някъде другаде по земята. Но ако протакаш, сме обречени. Ако Сет те примами в леговището си, където е най-силен, никога няма да събереш сили да му се противопоставиш. Моля те, Сейди…
	— Кажи ми името — подканих. — Обещавам да го използвам, когато му дойде времето.
	— _Сега_ е времето.
	Поколебах се с надеждата Изида да изрече някакви мъдри думи, но богинята мълчеше. Не знам дали е трябвало да се поддавам. Нещата може би щяха да се развият различно, ако се бях съгласила с плана на Зия. Но още преди да съм взела решение, вратите на камиона се отвориха и Еймъс и Картър се качиха заедно с вихрушка пясък.
	— Близо сме — усмихна се Еймъс, сякаш това бе добра новина. — Много, много близо.


	36. Семейството ни се изпарява
	Сейди

	Когато до планината Камълбак оставаше по-малко от километър и половина, навлязохме в зона, където беше съвършено спокойно.
	— Окото на бурята — предположи Картър.
	Беше зловещо. Навсякъде около планината се въртеше цилиндър от черни облаци. От върха й до края на вихрушката като спици на колело се простираха следи от дим, но точно над нас небето беше ясно и обсипано със звезди и започваше да посивява. Скоро щеше да се съмне.
	По улиците нямаше никого. В подножието на планината имаше големи къщи и хотели, които не светеха, затова пък самата планина направо грееше. Държали ли сте някога ръка над електрическо фенерче, виждали ли сте как кожата ви сякаш свети в червено? Ето така изглеждаше и планината: през скалите сякаш се опитваше да излезе нещо много ярко и горещо, което си прогаряше път.
	— По улиците не се движи нищо — отбеляза Зия. — Ако се опитаме да се качим с камиона на планината…
	— Ще ни видят — довърших аз.
	— Ами онова заклинание? — попита Картър и погледна Зия. — Нали се сещаш… заклинанието, което използва в Първи ном.
	— Кое, кое? — намесих се аз.
	Зия поклати глава.
	— Картър говори за заклинанието за невидимост. Но аз нямам сили да правя магии. И ако не разполагате с всичко необходимо, не можеше да направите магията просто защото ви се е приискало.
	— Еймъс! — извиках аз.
	Той се замисли.
	— Опасявам се, че няма да станем невидими. Но ми хрумна друго.


	Мислех, че е ужасно да се превърнеш в птица, докато Еймъс не ни преобрази на буреносни облаци.
	Обясни предварително какво ще направи, но от това не станах по-спокойна.
	— Никой няма да забележи в бурята няколко рехави черни облачета — изтъкна той.
	— И дума да не става — отсече Зия. — Това е магия за буря, магия за хаос. Не бива да…
	Еймъс вдигна вълшебната пръчка и Зия се разпадна.
	— Не! — кресна Картър, но после изчезна и той и беше заменен от вихрушка черна прах.
	Еймъс се извърна към мен.
	— О, не! — рекох. — Благодаря, но…
	Пуф! Ето ме и мен като буреносен облак. Е, сигурно ще ви прозвучи изумително, но си представете, че ръцете и краката ви изчезват и се превръщат във вятър. Представете си, че тялото ви е заменено от прах и пара и че нещо ви гъделичка вътре в стомаха, без изобщо да имате стомах. Представете си, че трябва да се съсредоточите само за да не се превърнете в нищо.
	Толкова се ядосах, че вътре в мен блесна светкавица.
	— Стига си фучала — скара ми се Еймъс. — Само за няколко минути е. Тръгвай след мен.
	Той се стопи и се превърна в по-тежък и тъмен буреносен облак, който се понесе шеметно към планината. Не беше лесно да го последвам. В началото можех само да се нося напосоки. Духнеше ли вятър, имаше опасност той да отнесе някоя от съставните ми части. Опитах се да се въртя и установих, че това помага да се задържа цяла. После си представих, че се пълня с хелий, и внезапно полетях.
	Не бях сигурна дали Картър и Зия са зад мен. Когато си буря, не виждаш като останалите. Чувствах смътно нещата около себе си, но онова, което „виждах“, беше разпръснато и размазано, сякаш го гледах през силно статично електричество.
	Насочих се към планината, почти неустоим фар за буреносните ми сетива. Тя светеше от горещината, налягането и турбуленцията — точно каквото беше нужно на малка прашна вихрушка като мен.
	Отидох след Еймъс на хребет отстрани на планината, но си върнах прекалено бързо човешкия вид. Свлякох се от небето и повалих Картър на земята.
	— Ох — изохка той.
	— Извинявай — рекох, макар че внимавах най-вече да не повърна.
	Стомахът ми и досега като че ли беше главно буря.
	До нас стояха Зия и Еймъс, които надзъртаха в процепа между два големи къса пясъчник. Отвътре се процеждаше червена светлина, от която лицата им бяха като на дяволи.
	Зия се извърна към нас. Ако се съди от изражението й, онова, което беше видяла, не бе особено приятно.
	— Остава само пирамидионът.
	— Кое, кое?
	Надзърнах през процепа и гледката беше почти толкова объркваща, както докато бях буреносен облак. Цялата планина беше изкорубена, точно както беше описал Картър. Дъното на пещерата беше на около шестстотин метра под нас. Навсякъде горяха огньове, окъпали скалите наоколо в кървавочервена светлина. Насред пещерата се издигаше грамадна алена пирамида, а в подножието й се суетяха цял гмеж демони, събрали се като за рок концерт. Високо над тях, на равнището на очите ни, бавно се носеха два вълшебни шлепа, насочвани най-тържествено от демони към пирамидата. На плетеница от въжета под лодките беше увиснала последната част от пирамидата, която все още не бе сложена на мястото си: златен пирамидион за върха на съоръжението.
	— Знаят, че са победили — предположи Картър. — Държат се, все едно са си устроили представление.
	— Да — съгласи се Еймъс.
	— Ами в такъв случай да взривим лодките или нещо от този род — предложих аз.
	Еймъс ме погледна.
	— Наистина ли това е стратегията ти?
	Каза го така, че се почувствах пълна глупачка. Какво изобщо си бях въобразила, докато бях гледала войнството демони и огромната пирамида долу… Не можех да се преборя с тях. Така де, бях само на дванайсет години.
	— Трябва да опитаме — заяви Картър. — Там е татко.
	Това ме изтръгна от самосъжалението. Ако ни беше писано да умрем, поне щяхме да го направим, докато се опитваме да спасим баща си (е, сигурно и Северна Америка).
	— Добре тогава — отвърнах. — Ще прелетим до лодките. Ще им попречим да сложат най-горния камък…
	— Пирамидиона — поправи ме Зия.
	— Добре де, така да бъде. После ще проникнем в пирамидата и ще намерим татко.
	— А когато Сет се опита да ви спре? — попита Еймъс.
	Погледнах към Зия, която ме предупреди безмълвно да не говоря повече.
	— Да караме по ред на номерата — заявих аз. — Как ще прелетим до лодките?
	— Като буря — предложи Еймъс.
	— Не! — възразихме в един глас останалите.
	— Няма да участвам повече в магии на хаоса — настоя Зия. — Не е нормално.
	Еймъс показа с ръка представлението долу.
	— Кажи ми сега, че това е нормално. Друг план ли имаш?
	— Птици — намесих се и се намразих, че дори съм си го помислила. — Аз ще се превърна в каня. Картър може да стане сокол.
	— Сейди — предупреди ме брат ми, — ами ако…
	— Длъжна съм да опитам. — Извърнах поглед, докато не съм се уплашила. — Зия, от огнения ти стълб минаха близо десет часа, нали? Още ли не можеш да правиш магии?
	Тя протегна ръка и се съсредоточи. В началото не се случи нищо. После по пръстите й примига червена светлина и в ръката й изникна жезълът, който още пушеше.
	— Точно в подходящия момент — каза Картър.
	— И в неподходящия — намеси се Еймъс. — Това означава, че огненият стълб вече не преследва Дежарден. Не след дълго той ще бъде тук и съм сигурен, че ще доведе подкрепления. Още врагове срещу нас.
	— Магията ми ще бъде още слаба — предупреди Зия. — В битка едва ли ще бъда особено полезна, но сигурно ще успея да се прехвърля.
	Тя извади медальона с форма на лешояд, който беше използвала в Луксор.
	— Така оставам само аз — заяви Еймъс. — Но вие не се притеснявайте. Хайде да се срещнем на лявата лодка. Ще обезвредим първо нея, а после ще се заемем с дясната. И да се надяваме на изненада.
	Не бях в настроение да оставям Еймъс да определя плановете ни, но не виждах пукнатини в логиката му.
	— Добре тогава. Трябва да приключим бързо с лодките и после да се насочим към самата пирамида. Вероятно ще успеем да запечатим входа.
	Картър кимна.
	— Готови!
	В началото като че ли планът вървеше добре. Не се затрудних да се превърна на каня и за мое учудване, щом стигнах носа на лодката, успях да си върна човешкия вид от първия опит и да насоча жезъла и вълшебната пръчка. По-изненадан от мен беше само демонът вдясно, чиято глава като острие на сгъваем нож веднага щръкна разтревожено.
	Още преди да ме е порязал и дори да е изкрещял, аз призовах с жезъла вятър и отвях демона от лодката. Двама от събратята му се спуснаха към мен, но зад тях изникна Картър с изваден меч и ги накълца на купчина пясък.
	За беда Зия не се промъкна толкова успешно. Един огромен лешояд с момиче, увиснало от краката му, безспорно привлича вниманието. Докато Зия се носеше към лодката, демоните долу засочиха и се разкрещяха. Някой запратиха стрели, които не улучиха целта.
	С шумната си поява обаче Зия успя да отклони вниманието на другите два демона на лодката ни и така Еймъс получи възможност да се прокрадне зад тях. Беше приел формата на плодояден прилеп, което пробуди у мен лоши спомени, но бързо се върна в човешкия си вид и изтика с тяло демоните, запращайки ги във въздуха, където те се завъртяха като пумпали.
	— Дръжте се — каза ни.
	Зия се приземи точно навреме, за да хване румпела. Ние с Картър се вкопчихме отстрани за лодката. Нямах представа какво е намислил Еймъс, но след последния път, когато се бях возила на летяща лодка, не исках да рискувам. Еймъс взе да повтаря заклинания, като беше обърнал жезъла към другата лодка, където демоните тъкмо бяха започнали да крещят и да ни сочат.
	Единият беше висок и слаб като върлина, с черни очи и отблъскващо лице, което приличаше на мускул със смъкната от него кожа.
	— Дясната ръка на Сет — предупреди Картър. — Ужасноликия.
	— Ах, вие! — вресна демонът. — Дръжте ги!
	Еймъс си каза заклинанията.
	— Пушек — рече напевно.
	Втората лодка в миг се изпари и стана на сива мъгла. Демоните западаха с крясъци. Златният горен камък за пирамидата се устреми към земята и въжетата, закачени за него откъм нашата страна, се опънаха, а лодката ни за малко да се преобърне. Наклонени на една страна, започнахме да падаме към дъното на пещерата.
	— Срежи въжетата, Картър! — изписках аз.
	Той ги разсече с меча и лодката застана равно, като за миг се издигна на няколко метра, оставяйки стомаха ми долу.
	Пирамидионът падна със силен трясък на дъното на пещерата. Останах с чувството, че току-що сме направили цяла купчина питки от демони.
	— Дотук добре — отбеляза Картър, но както обикновено, избърза със съжденията.
	Зия посочи надолу.
	— Вижте.
	Всички крилати демони — а те не бяха много, но пак наброяваха четиридесетина-петдесет — се бяха изстреляли към нас и бяха запълнили пространството като рояк разлютени стършели.
	— Летете към пирамидата — каза Еймъс. — Аз ще отклоня вниманието на демоните.
	Входът на пирамидата — най-обикновен свод между две колони в основата на съоръжението — не беше далеч. Охраняваха го няколко демона, но по-голямата част от силите на Сет тичаха към лодката ни, като пищяха и мятаха камъни (а те се сипеха обратно към тях и ги удряха, но никой не твърди, че демоните са умни).
	— Прекалено много са — изтъкнах аз. — Ще те убият, Еймъс.
	— Не се тревожи за мен — отвърна той мрачно. — Запечатете след себе си входа.
	Изтика ме от лодката и така не ми остави друга възможност, освен отново да се превърна в каня. Картър вече се носеше във вид на сокол на спирала към входа, а аз чувах как лешоядът на Зия пляска зад нас с огромни криле.
	Чух как Еймъс крещи:
	— За Бруклин!
	Бойният вик прозвуча странно. Погледнах назад и лодката избухна в пламъци. Понесе се встрани от пирамидата, надолу към войнството на чудовищата. От лодката във всички посоки се изстрелваха огнени кълба, а корпусът се разпадна на парчета. Нямах за кога да се възхищавам от магията на Еймъс или да се притеснявам какво му се е случило. С пиротехниката си той отклони вниманието на много от демоните, но някои ни забелязаха.
	Ние с Картър кацнахме точно откъм вътрешната страна на входа на пирамидата и си върнахме човешкия вид. Зия тупна до нас и преобрази лешояда си отново на амулет. Демоните бяха само на няколко крачки зад нас: десетина едри като канари мъжаги с глави на насекоми, на змейове и на разните му там отвертки, тирбушони и остриета, каквито има по сгъваемите ножове.
	Картър протегна ръка. Появи се грамаден трепкащ пестник, който повтори движението му: промуши се между мен и Зия и затвори с трясък вратата. Картър стисна очи, за да се съсредоточи, и върху вратата като печат изникна пламтящ златен символ: Окото на Хор. Очертанията му заблещукаха, а демоните заблъскаха по преградата в опит да влязат.
	— Няма да ги задържи дълго — каза Картър.
	Бях направо възхитена, въпреки че разбира се, не го казах. Докато гледах запечатаната врата, бях в състояние да мисля само за Еймъс отвън в горящата лодка, заобиколен от вражеската войска.
	— Той знаеше какво прави — напомни Картър, макар да не прозвуча много убеден. — Сигурно всичко е наред.
	— Идвайте — подкани Зия. — Няма за кога да се двоумим.


	Тунелът беше тесен, червен и влажен, затова имах чувството, че пълзя по артерията на огромен звяр. Промъквахме се в индийска нишка, а тунелът се спускаше по наклон от около четиридесет градуса — от него щеше да стане хубава водна пързалка, но той не беше особено удобен за внимателно вървене. Като повечето египетски стени, които бяхме видели, и тези тук бяха украсени с хубави рисунки, но Картър очевидно не ги хареса. Току спираше и ги гледаше свъсен.
	— Какво? — попитах настойчиво след петия-шестия път.
	— Рисунки като тези тук не се срещат по гробниците — каза той. — Няма изображения на задгробния живот и на боговете.
	Зия кимна.
	— Тази пирамида тук не е гробница. Тя е площадка, съоръжение, където Сет складира силата си. Всички тези картини са предназначени да увеличат хаоса и да наложат завинаги владичеството му.
	Продължихме нататък и тъй като обръщах повече внимание на рисунките, разбрах какво е обяснила Зия. По стените бяха изобразени ужасни чудовища, бойни сцени, градове като Париж и Лондон, обхванати от пламъци, пъстроцветни портрети на Сет и на Звяра Сет, които връхлитат върху съвременни войски: сцени, толкова потресаващи, че никой египтянин не би ги издълбал върху камък. Колкото по-нататък отивахме, толкова по-зловещи и ярки ставаха картините, а на мен ми призляваше все повече.
	Накрая стигнахме при сърцето на пирамидата.
	Там, където в обикновените пирамиди се намира погребалната камера, Сет си беше направил тронна зала. Беше с размерите приблизително на тенискорт, но по краищата подът хлътваше надолу като в ров около средновековен замък. Далеч, много далеч долу бълбукаше червена течност. Кръв? Лава? Кетчуп злодей? Никоя от възможностите не предвещаваше нищо добро.
	Виждаше ми се доста лесно да прескоча окопа, но не бързах да го правя, защото целият под в помещението беше изпъстрен с червени йероглифи: все заклинания, призоваващи силите на Isfet, хаоса. В средата на високия таван имаше квадратна дупка, откъдето проникваше кървавочервена светлина. Освен нея като че ли нямаше изход. При всяка от стените имаше обсидианова статуя на приклекналия Звяр Сет, който беше извърнал към нас муцуната си с бели като бисер оголени зъби и блеснали изумрудени очи.
	Но най-страшен беше самият престол. Беше ужасен и безформен, като червен сталагмит, който се е образувал през вековете. И под него имаше златен ковчег — ковчегът с татко: беше вграден в основата му и се подаваше съвсем малко като поставка за крака.
	— Как ще го извадим? — попитах с треперлив глас.
	Картър, който стоеше до мен, затаи дъх.
	— Еймъс!
	Проследих погледа му към светещия червен отвор в средата на тавана. Оттам се поклащаха два крака. После Еймъс скочи долу: отвори наметалото си като парашут и се спусна на пода. Дрехите му още пушеха, косата му беше посипана с пепел. Той насочи жезъла към тавана и изрече заповед. Отворът, откъдето Еймъс се беше спуснал, избоботи, от него се посипаха прах и отломъци и най-неочаквано светлината помръкна.
	Еймъс изтупа дрехите си и ни се усмихна.
	— Това ще ги забави малко.
	— Как го направи? — полюбопитствах аз.
	Той ни показа с ръка да отидем при него в залата.
	Картър прескочи без колебание рова. Тази работа не ми харесваше, но не исках да оставям Картър сам, затова също прескочих изкопа. Веднага се почувствах по-зле и отпреди, сякаш помещението се беше наклонило и беше извадило от равновесие сетивата ми.
	Зия дойде последна и огледа внимателно Еймъс.
	— Не би трябвало да си жив — каза тя.
	Еймъс се засмя.
	— О, чувал съм го и друг път. А сега да се залавяме за работа.
	— Да — отвърнах и погледнах престола. — Как ще измъкнем ковчега?
	— Дали да не го срежем? — попита Картър и извади меча, но Еймъс вдигна ръка.
	— Не, деца. За друга работа ви говорех. Постарах се да не ни прекъсва никой. Време е да поговорим.
	Изтръпнах цялата.
	— Да поговорим ли?
	Най-неочаквано Еймъс се свлече на колене и започна да се гърчи. Хукнах към него, но той ме погледна с лице, изкривено от болка. Очите му бяха червени като разтопен метал.
	— _Бягайте!_ — простена той.
	Строполи се и от тялото му излезе червена пара.
	— Да се махаме оттук! — сграбчи ме за ръката Зия. — _Незабавно!_
	Но смразена от ужас, аз загледах как парата се издига от безжизнената форма на Еймъс и се носи към престола — приемаше бавно вид на седнал мъж, на червен воин в огнени доспехи, с железен жезъл в ръката и с глава на чудовищно псе.
	— О, скъпи мои — засмя се Сет. — Зия сигурно трябва да заяви: „Казвах ли ви аз!“.


	37. Лерой си отмъщава
	Картър

	Добре де, сигурно не съм особено схватлив.
	Защото чак в този миг, когато светът щеше да се пръсне и аз се бях изправил лице в лице с бога Сет насред тронната му зала, в сърцето на злата пирамида, обкръжена отвън от цяло войнство демони, си помислих: „_Наистина не трябваше да идваме тук_“.
	Сет стана от престола си. Беше червенокож и мускулест, с огнени доспехи и черен железен жезъл. Главата му беше ту като на човек, ту като на звяр. Сет гледаше настървено, с увиснали челюсти като стария ми приятел Лерой, чудовището от летището във Вашингтон, окръг Колумбия. След миг обаче вече беше с пясъчноруса коса и красиво, но сурово лице, с умни очи, които проблясваха развеселено, и жестока крива усмивка. Сет изрита чичо Еймъс от пътя си и той простена, което поне означаваше, че е жив.
	Аз стисках меча толкова силно, че острието затрепери.
	— Зия се оказа права — рекох. — Ти се беше вселил в Еймъс.
	Сет разпери уж скромно ръце.
	— Е, да ти призная… не го бях обсебил _изцяло_. Боговете, Картър, могат да съществуват на много места едновременно. Ако беше откровен, Хор щеше да ти го каже. Сигурен съм, че си е мечтаел да се настани на красив военен паметник или да се вреди в някоя военна академия — навсякъде, но не и в теб с твоето кльощаво тяло. Докато аз почти изцяло съм се пренесъл в това великолепно съоръжение. — Той показа гордо с ръка тронната зала. — Но частица от душата ми беше предостатъчна, за да подчиня на волята си Еймъс Кейн.
	Сет посочи с кутре и към Еймъс като змийче се загъна червен пушек, който проникна в дрехите му. Еймъс изви гръб, сякаш го беше ударил гръм.
	— Престани! — креснах аз.
	Завтекох се към Еймъс, но червената мъгла вече се беше разсеяла. Тялото на чичо се отпусна безжизнено.
	Сет свали ръка, сякаш се беше отегчил от нападението.
	— Опасявам се, че от него не е останало много. Еймъс се би мъжки. Беше доста забавен и заради него се наложи да хвърля много повече усилия, отколкото бях очаквал. Магията за хаос — не аз, а той реши да я приложи. Постара се всячески да ви предупреди и да видите, че съм го обсебил. Най-смешното е, че го принудих да впрегне собствените си магически запаси, за да каже онези заклинания. За малко да си унищожи душата, докато се опитваше да ви изпрати предупредителните сигнали. Превърна ви в буря! Ама моля ви се. Кой го прави сега?
	— Ти си звяр — кресна Сейди.
	Сет ахна, уж изненадан.
	— Кой? Аз?
	После се запревива от смях, понеже Сейди се помъчи да изтегли Еймъс и той да не е изложен на опасност.
	— Онази вечер Еймъс беше в Лондон — казах аз с надеждата да задържа вниманието му насочено към мен. — Сигурно ни е проследил в Британския музей и оттогава ти го направляваш. Изобщо не си се вселявал в Дежарден.
	— О, та той е от простолюдието! Я стига — ухили се Сет. — Винаги предпочитаме потомци на фараоните, сигурен съм, че сте чували. Но ми беше много приятно да ви разигравам. Особено забавно беше онова bon soir.
	— Знаел си, че моята ba е там и наблюдава. Принудил си Еймъс да разруши собствената си къща, за да могат чудовищата ти да проникнат вътре. Тласнал си го в засада. Защо просто не го накара да ни отвлече?
	Сет разпери ръце.
	— Както вече казах, Еймъс се би като мъж. Имаше някои неща, които не можех да направя, без да го унищожа докрай, но не исках да счупя толкова бързо новата си играчка.
	В мен припламна гняв. Най-накрая намерих обяснение за странното поведение на Еймъс. Да, той беше направляван от Сет, но през цялото време се беше съпротивлявал. Конфликтът, който бях доловил в него, всъщност беше опит да ни предупреди. За малко да се самоунищожи, за да ни спаси, а Сет го беше изхвърлил като счупена кукла.
	„_Нека аз направлявам нещата_ — подкани Хор. — _Ще му отмъстим_.“ „_Аз ще го направя_“, отвърнах. „_Не_ — настоя той. — _Нека аз. Ти не си готов_.“
	Сет се засмя, сякаш доловил, че спорим.
	— О, клетият Хор. Човекът, в когото си се вселил, се нуждае от допълнителна подготовка. Нима наистина очакваш да се изправиш срещу мен с това тук?
	За пръв път ние с Хор изпитахме едно и също по едно и също време: ярост.
	Без да се замисляме, вдигнахме ръка и насочихме енергията си към Сет. Върху Червения бог се стовари светещ юмрук и той отхвърча назад толкова силно, че пречупи една колона, която се срути отгоре му.
	За стотна от секундата се чуваше само как падат прах и отломъци. После от развалините екна гърлен виещ смях. Сет се изправи и метна встрани огромен каменен къс.
	— Прекрасно! — ревна той. — Само си хабите силите, но го правите прекрасно! За мен ще бъде удоволствие да те накълцам на парченца, Хоре. Ще ви погреба всичките в тази зала, за да засиля бурята: с четирите ненагледни богчета тя ще бъде толкова мощна, че ще обхване целия свят.
	Примигах — за миг бях загубил фокус.
	— Защо четири?
	— А, да — рече Сет и премести очи към Зия, която се беше отдръпнала тихо в единия край на помещението. — Не съм те забравил, скъпа.
	Зия ме погледна отчаяно.
	— Не се притеснявай за мен, Картър. Той се опитва да отклони вниманието ти.
	— Прелестна богиня — измърка Сет. — Този вид не ти прави чест, но ти нямаше голям избор, нали?
	Сет тръгна към нея, а жезълът му засия.
	— Не! — извиках аз.
	Пристъпих напред, но Сет не ми отстъпваше в това да прави магии за изтласкване. Посочи ме и аз се свлякох при стената, залепен за нея така, сякаш бях притиснат от цял отбор по американски футбол.
	— Картър! — кресна Сейди. — Тя е Нефтида. Може и сама да се погрижи за себе си.
	— Не.
	Шестото чувство ми подсказваше, че Зия не може да е Нефтида. В началото и аз реших, че е тя, но колкото повече мислех, толкова повече ми се струваше, че греша. Не усещах в нея божествена магия и нещо ми подсказваше, че би трябвало да я почувствам, ако в Зия наистина се беше вселила богиня.
	Сет щеше да я смаже, ако не й помогнех. Но ако той се опитваше да отклони вниманието ми, му се получаваше добре. Докато вървях към нея, едвам успявах да преодолея магията на Сет, а не можех да се отскубна. Колкото повече се опитвах да съчетая силата си със силата на Хор, както бях правил преди, толкова повече в мен надделяваха страхът и паниката.
	„_Остави се на мен!_“, настоя Хор и двамата започнахме да си оспорваме кой да направлява мислите ми, от което главата ме заболя така, че щеше да се пръсне.
	Сет направи още една крачка към Зия.
	— А, Нефтидо! — каза напевно. — В началото на всички времена ти ми беше сестра предателка. В друго въплъщение и в друг век ми беше жена предателка. А сега смятам, че от теб ще стане вкусно предястие. Е, да, ти си най-немощната от петимата, но пак си една от нас и ще натрупам сила, ако събера на едно място всички части. — Той замълча, после се ухили. — Сет, съставен от всички части! Виж ти! А сега нека взема енергията ти и погреба душата ти.
	Зия насочи рязко вълшебната пръчка. Около нея грейна червено кълбо защитна сила, но дори аз видях, че тя е слаба. Сет изстреля от жезъла си струя пясък и кълбото се пръсна. Зия залитна назад, а пясъкът се посипа по косата и дрехите й. Опитах се да отида при нея, тя обаче извика:
	— Аз не съм важна, Картър! Не се разсейвай! Не се съпротивлявай! — После вдигна жезъла и кресна: — Домът на живота!
	Запрати по Сет светкавица, нападение, вероятно отнело й цялата енергия, която й беше останала. Сет отби пламъците встрани, право към Сейди, която трябваше да вдигне бързо вълшебната пръчка, за да защити себе си и Еймъс и двамата да не се опекат. Сет подръпна въздуха, сякаш там имаше невидимо въже, и Зия отхвърча към него като парцалена кукла, право в ръцете му.
	„Не се съпротивлявай.“ Как беше възможно Зия да каже такова нещо? Съпротивлявах се като луд, но това не ми помагаше особено. Единственото, което можех да направя, бе да наблюдавам безпомощно как Сет свежда лице към Зия и я оглежда.
	В началото сякаш ликуваше и се радваше, но върху лицето му бързо се изписа объркване. Той се свъси и очите му блеснаха.
	— Какъв е този номер? — изръмжа Сет. — Къде си я скрила?
	— Няма да се вселиш в нея — успя да изрече Зия, като едвам си поемаше дъх, толкова силно я стискаше Сет.
	— Къде е тя? — тросна се Сет и метна Зия встрани.
	Тя се блъсна в стената и щеше да се плъзне в рова, ако Сейди не беше извикала:
	— Вятър!
	Излезе поривист вятър, който вдигна тялото на Зия колкото тя да се строполи на пода.
	Сейди притича при нея и я издърпа по-далеч от пламтящия изкоп.
	Сет ревна:
	— Такъв ли е номерът ти, Изидо?
	Запрати срещу тях поредната струя пясък, но Сейди вдигна вълшебната пръчка. Бурята се натъкна на щит от сила, отклонил вятъра: пясъкът затрополи по стените зад Сейди и остави върху скалата следа като ореол.
	Не разбирах защо е толкова вбесен Сет, но не можех да допусна той да нарани Сейди.
	Щом видях как защитава сам-сама Зия от гнева на бога, нещо вътре в мен щракна като двигател, превключен на по-висока скорост. Изведнъж започнах да мисля по-бързо и ясно. Яростта и страхът не се стопиха, но аз осъзнах, че те не са толкова важни. Нямаше да ми помогнат да спася сестра си.
	„_Не се съпротивлявай_“, ме беше приканила Зия.
	Беше го казала не за Сет. А за Хор. Ние с бога на соколите се борехме от дни, понеже той се опитваше да завладее тялото ми.
	Но никой от двамата не можеше да го подчини докрай на себе си. Ето какъв беше отговорът. Бяхме длъжни да се съюзим, да си вярваме напълно, иначе и двамата щяхме да умрем.
	„_Да_“, каза Хор и престана да се бута. Аз пък престанах да се съпротивлявам и оставих мислите ни да текат заедно. Разбирах силата, спомените и страховете му. Виждах всички хора, в които той се беше вселявал някога през хилядата си живота. А той видя ума ми — всичко, дори онова, от което не се гордеех.
	Трудно е да опиша чувството. И знаех от паметта на Хор, че такъв съюз е много рядък — както случаите, когато хвърляш ези-тура, а монетата пада на ръба и се закрепва на него. Хор не ме владееше. Аз не използвах силата му. Действахме като един.
	Гласовете ни изрекоха в хор:
	— Хайде.
	И вълшебните връзки, които ни държаха заедно, се разпаднаха.
	Около мен се образува бойният ми аватар, който ме вдигна от земята и ме обгърна със златиста енергия. Излязох напред и вдигнах меча. Воинът сокол повтори движението, подчини се напълно на волята ми.
	Сет се обърна и ме изгледа със студени очи.
	— Е, Хоре — каза. — Успя да намериш педалите на велосипедчето, а? Това не означава, че можеш да го управляваш.
	— Аз съм Картър Кейн — възразих. — Потомък на фараони, Око на Хор. А сега, Сет — брат, чичо, предател — ще те смажа като гнида.


	38. Домът е в Дома
	Картър

	Битката беше не на живот, а на смърт, и аз се чувствах страхотно.
	Всяко движение беше съвършено. От всеки удар се забавлявах така, че ми идеше да се изсмея на глас. Сет започна да се уголемява, докато стана по-едър и от мен, а железният му жезъл заприлича на корабна мачта. Лицето му затрепка и от човешко се превърна в кръвожадната паст на Звяра Сет.
	Мечът ми се удари в жезъла и се разлетяха искри. Сет ме извади от равновесие и аз се блъснах с все сила в една от статуите на животни, която се преобърна на пода и се натроши. Върнах си равновесието и преминах в настъпление, а острието ми отхапа парче от надраменника на Сет. Той ревна, когато от раната пръснаха капки черна кръв.
	Замахна с жезъла, а аз се претърколих точно преди да ми е отнесъл главата. Жезълът удари не мен, а пода, който се пропука. Дуелирахме се с променлив успех, като се удряхме в стълбове и стени, а около нас се сипеха парчета от тавана, докато накрая не чух, че Сейди крещи, за да привлече вниманието ми.
	С крайчеца на окото видях, че тя се опитва да защити от разрухата Зия и Еймъс. Беше нарисувала набързо върху пода защитен кръг, а щитовете й отхвърляха падащите отломъци, аз обаче разбрах защо е разтревожена: не след дълго щеше да се срути не само таванът, а цялата зала и тя щеше да размаже всички. Съмнявах се Сет да пострада особено. Той вероятно разчиташе на това. _Искаше_ да ни погребе живи тук.
	Трябваше да го изкарам на открито. Може би, ако спечелех време за Сейди, тя щеше да освободи от престола ковчега на татко.
	После си спомних как Баст е описвала схватката си с Апоп: че се е сражавала цяла вечност с врага.
	„_Да_“, съгласи се Хор.
	Вдигнах юмрук и насочих струя енергия към отвора горе — разширих го, докато през него отново не започна да се процежда червена светлина. После пуснах меча и се втурнах към Сет. Сграбчих го с голи ръце за раменете — опитах се да го накарам да застане в стойка като за борба. Той се помъчи да ми направи хватка и да ме фрасне, но от близко разстояние жезълът му беше безполезен. Сет се озъби и пусна оръжието, после се вкопчи в ръцете ми. Беше много по-силен от мен, Хор обаче владееше някои добри хватки. Извъртях се и застанах зад Сет, а китката ми се изплъзна изпод мишницата му и аз го сграбчих с нея за врата — стиснах го като с менгеме. Залитнахме напред и за малко да стъпим върху щитовете на Сейди.
	„_Сега вече го пипнахме_ — помислих си. — _Какво ще правим с него?_“
	Колкото и да е странно, не друг, а Еймъс ми даде отговора. Спомних си как ме е превърнал в буря, преодолявайки само с душевна сила съпротивата ми. Умовете ни бяха влезли в кратка схватка, той обаче беше наложил съвсем самоуверено волята си — беше си представил, че съм буреносен облак, и аз се превърнах в такъв.
	„_Ти си плодояден прилеп_“, казах на Сет.
	„_Не съм!_“, ревна умът му, аз обаче го бях изненадал.
	Долових объркването му и го използвах срещу него. Не ми беше трудно да си представя, че е прилеп, понеже, докато Еймъс беше обсебен от него, бях видял как той се превръща в прилеп. Представих си още как противникът ми се смалява, как му поникват мъхнати криле и как дори лицето му погрознява. Също се смалих, докато не се преобразих на сокол с плодояден прилеп в ноктите. Нямах време за губене: изстрелях се към отвора за проветряване и докато кръжахме с прилепа в шахтата, се борехме, хапехме се и се дращехме. Накрая изскочихме на открито и отстрани на червената пирамида отново си върнахме вида на воини.
	Застанах неустойчиво на склона. Аватарът ми потрепваше от раната на дясната ръка, моята ръка беше разрязана на същото място и кървеше. Сет се изправи, като бършеше черната кръв по устата си.
	Ухили ми се и върху лицето му се появи стръвното изражение на хищник.
	— Можеш да умреш, Хоре, със съзнанието, че си се постарал много. Но вече е късно. Виж.
	Погледнах към пещерата и сърцето ми застина от ужас. Войнството на демоните беше влязло в битка с нов враг. Бяха се появили десетки и десетки магьосници, които бяха обкръжили на хлабав обръч пирамидата и си проправяха с бой път. Домът на живота явно бе свикал всичките си налични сили, но в сравнение с пълчищата на Сет те бяха окаяно малко. Всеки от магьосниците стоеше в подвижен защитен кръг като от прожектор и се провираше с жезъла и вълшебната пръчка между противниците. Сред гъмжилото от демони падаха светкавици, огън и смерчове. Съгледах всякакви зверове, които магьосниците бяха призовали: лъвове, змии, сфинксове и дори няколко хипопотама, които напираха като танкове през врага. Тук-там из въздуха светеха йероглифи, които предизвикваха взривове и земетръси и те изтребваха силите на Сет. Но прииждаха още и още демони, които обкръжаваха на все по-плътни редици магьосниците. Видях как един от тях бе разгромен, как кръгът му беше натрошен на блеснала зелена светлина и магьосникът остана на земята, стъпкан от вражеските талази.
	— Това е краят на Дома на живота — оповести самодоволно Сет. — Докато се издига пирамидата, сме непобедими.
	Магьосниците явно го знаеха. Докато се приближаваха, запращаха по пирамидата огнени комети и светкавици, но те се разпадаха, без да наранят наклонените й каменни стени, и потъваха в червената мъгла на Сетовата мощ.
	Точно тогава съгледах златния камък за върха на пирамидата. Четирима великани с глави като на змейове го бяха грабнали и го носеха бавно, но неотклонно през мелето. Дясната ръка на Сет — Ужасноликия, им крещеше заповеди и ги шибаше с камшик — да побързат. Те ускориха крачка и щом стигнаха основата на пирамидата, тръгнаха да я катерят.
	Спуснах се към тях, но Сет се намеси и в миг ми препречи пътя.
	— А, без тия, Хоре — засмя се той. — Няма да ми разваляш купона.
	И двамата призовахме оръжията си и се впуснахме с подновена настървеност в бой, като замахвахме с остриетата и се изплъзвахме от ударите. Аз описах с меча смъртоносна дъга, но Сет се наведе и отскочи встрани, а острието ми падна върху камък и от удара запрати по цялото ми тяло тръпка. Още преди да съм се опомнил, Сет изрече една-единствена дума:
	— _Ha-wi!_
	„_Удряй!_“
	{img:chervenata_piramida_18_hawi.png}
	Йероглифите се пръснаха в лицето ми и ме запратиха надолу отстрани на пирамидата.
	Когато отново можех да виждам ясно, съгледах високо горе Ужасноликия и змейоглавите великани — те мъкнеха с усилие отстрани на паметника златния си товар и бяха само на няколко крачки от върха.
	— Не — промърморих.
	Опитах се да стана, но аватарът ми нямаше никакви сили.
	После сякаш от дън земя към гъмжилото демони се изстреля магьосник, който запрати по тях бурен вятър. Те се разлетяха и изпуснаха камъка за върха на пирамидата, а магьосникът го подпря с жезъла си — да не се плъзне надолу. Този магьосник беше Дежарден. Раздвоената му брада, широката дреха и наметалото от леопардова кожа бяха опърлени от огъня, а очите му преливаха от гняв. Той натисна с жезъла камъка за върха на пирамидата и златната му форма засия, но още преди Дежарден да го е унищожил, над него се надвеси Сет, който замахна с металния прът като с бейзболна бухалка.
	Ранен, Дежарден изгуби съзнание и след като се свлече от пирамидата чак долу, се изгуби в гъмжилото демони. Сърцето ми се сви. Дежарден не ми беше симпатичен, но никой не заслужаваше чак такава съдба.
	— Дразнещо — отбеляза Сет. — Но безполезно. Ето в какво посмешище се е превърнал Домът на живота, нали, Хоре?
	Спуснах се надолу по пирамидата и оръжията ни отново се допряха и изкънтяха. Бихме се дълго, чак докато през пукнатините на планината горе започна да се процежда сивкава светлина.
	Острите сетива на Хор ми казаха, че до изгрев-слънце остават около две минути, може би по-малко.
	Енергията на Хор пак ме изпълваше. Аватарът ми беше пострадал съвсем малко, а нападенията ми още бяха бързи и мощни. Но това не беше достатъчно, за да разгромя Сет, и той го знаеше. Не бързаше. От минута на минута покосените на бойното поле магьосници ставаха все повече и хаосът беше на крачка от победата.
	„_Търпение_ — подкани Хор. — _Първия път се сражавахме с него седем години!_“
	Аз обаче знаех, че не разполагаме и със седем минути, камо ли със седем години. Съжалих, че Сейди не е тук, но можех само да се надявам, че тя ще успее да освободи татко и да защити Зия и Еймъс.
	От тази мисъл се разсеях. Сет замахна с жезъла към краката ми и вместо да отскоча, аз отстъпих назад. Ударът се стовари върху десния ми глезен и аз изгубих равновесие и отхвърчах към пирамидата.
	Сет се засмя.
	— Приятно пътешествие!
	После вдигна камъка за върха на пирамидата.
	Изправих се със стонове, ала краката ми тежаха, сякаш са оловни. Залитнах по наклона, но още преди да съм изминал и половината разстояние, Сет намести камъка и завърши съоръжението. Отстрани на пирамидата се плисна червена светлина и се чу звук като от най-голямата бас китара на света, от който цялата планина се разтресе, а тялото ми омекна.
	— До изгрев-слънце остават трийсет секунди — ревна радостно Сет. — И тези земи ще бъдат мои завинаги. Не можеш да ме спреш сам, Хоре, особено пък в пустинята, откъдето идва силата ми!
	— Прав си — каза някой наблизо.
	Погледнах нагоре и видях, че Сейди се издига от отвора за проветряване: излъчваше пъстроцветна светлина, а жезълът и вълшебната й пръчка сияеха.
	— С тази малка подробност, че Хор _не е_ сам — заяви тя. — И че няма да се бием с теб в пустинята.
	Тя заби жезъла в пирамидата и извика едно име: последните думи, които очаквах да изрече като боен вик.


	39. Зия ми казва една тайна
	Сейди

	Браво на теб, Картър, изкара го толкова зрелищно и така нататък.
	Истината не беше чак толкова лъскава.
	И така, продължаваме ли? Брат ми, този безумен воин с вид на пиле, се превърна на сокол и излетя през комина на пирамидата заедно с новото си приятелче, плодоядния прилеп, оставяйки ме да се правя на медицинска сестра и да се грижа за двама тежко ранени — а това изобщо не ми допадна, пък и не ставах за такива неща.
	Раните на клетия Еймъс изглеждаха по-скоро магически, отколкото физически. По него нямаше и драскотинка, но той беше забелил очи и едвам дишаше. Когато го докоснах по челото, от кожата му се вдигна пара, затова реших да го оставя за малко.
	Зия беше друга работа. Беше пребледняла като мъртвец и по крака й имаше няколко дълбоки рани, от които течеше кръв. Едната й ръка беше извита под лош ъгъл. Докато дишаше, Зия издаваше звук, все едно се сипе мокър пясък.
	— Не мърдай — казах й и отпрах малко плат от долния край на крачола си, с който се опитах да превържа крака й. — Дали няма някоя магия за изцеляване или…
	— Сейди! — Тя ме стисна с последни сили за китката. — Няма време. Чуй сега.
	— Ако спрем кръвта…
	— Името. Трябва да знаеш името му.
	— Но ти не си Нефтида! Сет го каза.
	Тя поклати глава.
	— Вест… Говоря с нейния глас. Името… Денят на злото. Тогава се е родил Сет, ето защо това е Денят на злото.
	Не че не беше вярно, но нима такова бе тайното име на Сет? И какво ми обясняваше Зия — че не била Нефтида, но говорела с нейния глас… в думите й нямаше никаква логика. Точно тогава се сетих за гласа при реката. Нефтида беше казала, че ще прати вест. А Анубис ме беше накарал да обещая, че ще послушам Нефтида.
	Запристъпвах, притеснена.
	— Слушай, Зия…
	В този миг прогледнах внезапно за истината. Искандар ми беше казал някои неща, Тот — също, и те се напаснаха. Искандар беше предупредил да пазя Зия. Беше казал, че ако е разбрал по-рано, че сме млади богове, е щял да пази и нас… и още някого. И Зия. Сега вече разбрах как се е опитал да я опази.
	— О, Боже — втренчих се аз в нея. — Това е, нали?
	Тя май схвана какво я питам и кимна. Лицето й се сгърчи от болка, но очите й останаха яростни и настойчиви, както и преди.
	— Кажи името. Подчини Сет на волята си. Накарай го да помогне.
	— Да помогне ли? Той току-що се опита да те убие, Зия. Не е от онези, които помагат.
	— Върви. — Тя се помъчи да ме побутне. От пръстите й със съсък се показаха слаби пламъци. — Картър има нужда от теб.
	Не се налагаше да казва друго, за да се раздвижа. Картър беше в беда.
	— Ще се върна — обещах аз. — А ти… хм, ти не ходи никъде.
	Изправих се и се взрях в дупката на тавана — беше ме страх отново да се преобразя на каня. После очите ми се спряха върху ковчега на татко, зазидан в червения престол. Саркофагът светеше като нещо радиоактивно, което ще претопяват. Ако успеех да счупя престола…
	„_Първо се заеми със Сет_“, предупреди Изида. „_Но ако успея да освободя татко_…“
	Направих една крачка към престола.
	„_Недей_ — настоя Изида. — _Онова, което вероятно ще видиш, е твърде опасно_.“ „_Какви ги говориш?_“, рекох си подразнена.
	Хванах златния ковчег. Тутакси бях изтръгната от тронната зала и пренесена във видение.
	Върнах се в Земята на мъртвите, в Залата на Съдилището. Около мен потрепваха порутените паметници в Нюорлиънското гробище. В мъглата неспокойно мърдаха духовете на мъртвите. В основата на счупените везни спеше мъничко чудовище — Амит Поглъщачката. Тя отвори светещо жълто око, за да ме огледа, после заспа отново.
	От здрача излезе Анубис. Беше облечен в черен копринен костюм, а вратовръзката му беше разхлабена, сякаш той току-що се връща от погребение или може би от конгрес на наистина богати гробари.
	— Не би трябвало да си тук, Сейди.
	— Кажи ми защо — отвърнах, но се зарадвах да го видя толкова, че чак ми се доплака от облекчение.
	Анубис ме хвана за ръката и ме поведе към празния черен престол.
	— Загубихме цялото равновесие. Престолът не може да стои празен. Възраждането на Маат трябва да започне тук, в тази зала.
	Каза го тъжно, сякаш ме молеше да приема нещо ужасно. Не го разбирах, но ме обзе силното чувство на загуба.
	— Не е честно — рекох.
	— Да, не е. — Той ме стисна за ръката. — Ще бъда тук и ще чакам. Извинявай, Сейди. Наистина…
	Анубис започна да избледнява.
	— Чакай!
	Опитах се да го задържа за ръката, но той се стопи и се сля с мъглата на гробищата.
	Пак се озовах в тронната зала на боговете с тази разлика, че сега тя изглеждаше така, сякаш е изоставена от векове. Покривът се беше продънил, половината колони бяха паднали. Мангалите бяха студени и ръждиви. Красивият мраморен под беше напукан като дъното на пресъхнало езеро.
	Баст стоеше сама до празния престол на Озирис. Усмихна ми се дяволито, но на мен ми бе почти непоносимо да я видя отново.
	— О, не се натъжавай — скара ми се тя. — Котките не съжаляват за нищо.
	— Но ти не си ли… не си ли мъртва?
	— Зависи. — Тя показа с ръка наоколо. — В Дуат цари хаос. Боговете стоят твърде дълго без цар. Ако на престола не се качи Сет, трябва да го направи друг. Врагът е близо. Не ме оставяй да умра напразно.
	— Но ще се върнеш ли? — попитах задавено. — Много те моля, дори не успях да се сбогувам с теб. Не мога да…
	— Успех, Сейди. Дръж ноктите си остри.
	Баст изчезна и гледката се смени отново.
	Стоях в Залата на епохите в Първи ном: поредният празен престол, а Искандар седеше в долния му край и чакаше фараон, какъвто нямаше от две хилядолетия.
	— Водач, скъпа — каза той. — Маат има нужда от водач.
	— Много е — отвърнах. — Престолите са прекалено много. Нали не очакваш Картър да…
	— Не сам — съгласи се Искандар. — Но това е бреме, с което не може да се нагърби друг освен семейството ти. Вие положихте началото на всичко. Единствени хората от семейство Кейн могат или да ни изцерят, или да ни унищожат.
	— Не разбирам за какво ми говориш.
	Искандар разтвори длан и гледката се смени светкавично за пореден път.
	Отново бях на Темза. Сигурно беше много късно, три след полунощ, защото крайбрежната улица беше безлюдна. Светлините на града бяха обгърнати от мъгла, миришеше на зима.
	Двама души — мъж и жена, стояха пред Иглата на Клеопатра близо един до друг, за да не им е студено, и се държаха за ръце. В началото си помислих, че са случайна двойка, излязла на среща. После, стъписана, си дадох сметка, че гледам майка си и баща си.
	Татко вдигна смръщен лице към обелиска. В слабата светлина на уличните лампи чертите му бяха като изсечени от мрамор — точно като на статуите на фараони, които той обичаше да проучва. Помислих си, че наистина е с лице на цар: гордо и красиво.
	— Сигурна ли си? — попита той мама. — Напълно сигурна?
	Тя вдигна кичурите руса коса, паднали върху лицето й. Беше дори по-хубава, отколкото по снимките, но изглеждаше притеснена: сключени вежди, стиснати устни. Като мен, когато съм разстроена, гледам се в огледалото и се опитвам да се убедя, че положението не е толкова страшно. Искаше ми се да я повикам, да й покажа, че съм там, но бях останала без глас.
	— Тя ми каза, че започва оттук — рече майка ми. Загърна се с черното палто и аз зърнах медальона й — амулета на Изида, моя амулет. Стъписана, се втренчих в него, но после мама затвори яката и амулетът изчезна. — Ако искаме да разгромим врага, трябва да започнем от обелиска. И да открием истината.
	Баща ми се смръщи, разтревожен. Беше очертал около тях защитен кръг: линии със син тебешир по настилката. Щом татко докосна основата на обелиска, кръгът засия.
	— Тази работа не ми харесва — рече той. — Няма ли да я повикаш на помощ?
	— Не — отсече мама. — Знам си възможностите, Джулиъс. Ако опитам още веднъж…
	Сърцето ми примря. Спомних си думите на Искандар: „_Видяла е неща, които са я накарали да потърси съвет на необичайни места_“. Познах погледа в очите на мама и разбрах: тя се е свързала с Изида.
	„_Защо не ми каза?_“, ми идеше да изкрещя.
	Баща ми призова жезъла и вълшебната си пръчка.
	— Ако не успеем, Рюби…
	— Не може да не успеем — настоя тя. — От това зависи светът.
	Целунаха се за последно, сякаш усетили, че се сбогуват. После вдигнаха жезлите и вълшебните пръчки и започнаха да повтарят заклинания. От прилива на сила Иглата на Клеопатра засия.


	Дръпнах ръка от саркофага. В очите ми пареха сълзи.
	„_Познавала си майка ми_ — креснах на Изида. — _Насърчила си я да отвори обелиска. Заради теб са я убили!_“
	Зачаках Изида да ми отговори. Вместо това пред мен се появи призрачен образ: проекция на баща ми, потрепваща в светлината на златния ковчег.
	— Сейди — усмихна се той. Гласът му прозвуча метално и кухо, както по телефона, когато той ми се обаждаше отдалеч, от Египет, Австралия и един бог знае откъде. — Не вини Изида за съдбата на майка си. Никой от нас не разбираше какво точно ще се случи. Дори майка ти виждаше само откъслечно бъдещето. Но щом настана мигът, тя прие ролята си. Реши го сама.
	— Да умре ли? — попитах настойчиво. — Изида е трябвало да й помогне. Ти също. Мразя те!
	Още щом го изрекох, нещо вътре в мен се прекърши. Разплаках се. Осъзнах, че съм искала от години да го кажа на баща си. Обвинявах го за смъртта на мама, обвинявах го, че ме е изоставил. Но сега, след като го казах, гневът ми сякаш се изпари, без да оставя нищо друго освен чувството за вина.
	— Извинявай — изпелтечих. — Не исках да…
	— Не се извинявай, момичето ми, ти си смела. И имаш всички основания да се чувстваш така. Трябваше да си изплачеш болката. Предстои ти да направиш нещо и трябва да вярваш, че го вършиш заради истинските причини, а не защото ме ненавиждаш.
	— Не разбирам за какво ми говориш.
	Той се пресегна да избърше сълзата върху бузата ми, но ръката му не беше друго освен трепкаща светлина.
	— Майка ти първа от много векове се свърза с Изида. Беше опасно и влизаше в разрез с правилата на Дома на живота, но майка ти беше гадателка. Имаше предчувствие, че се надига хаос. Домът на живота ни подвеждаше. Имахме нужда от боговете. Изида не можеше да прекоси Дуат. Едвам набираше сили да шепти, но ни каза каквото можа за затворничеството на боговете. Посъветва Рюби какво да се направи. Обясни, че боговете могат да се въздигнат отново, но че за това са нужни много свидни жертви. Мислехме, че обелискът ще пусне на свобода всички богове, а се оказа, че това е само началото.
	— Изида е могла да вдъхне на мама повече сили. Или поне на Баст! Баст предложи…
	— Не, Сейди. Майка ти си знаеше възможностите. Ако се беше опитала да направи така, че в нея да се всели бог, и да използва докрай божествената сила, щеше да бъде погълната, ако не и по-лошо. Тя пусна на свобода Баст, използва силите си, за да затвори пукнатината. Спечели с живота си малко време за теб.
	— Как така за мен? Но…
	— Вие с брат ти сте с най-силното родословие в рода Кейн от три хилядолетия. Майка ти проучи родословието на фараоните и знаеше, че това е истина. Вие имате най-големи възможности да усвоите наново древните знания и да запълните пропастта между магьосници и богове. Майка ти даде тласък на това. Аз пък пуснах на свобода боговете от Розетския камък. Но на теб се е паднало да възстановиш Маат.
	— Можеш да помогнеш — настоях аз. — След като те освободим.
	— Сейди — възрази той покрусен, — когато и ти имаш деца, сигурно ще ме разбереш. Една от най-трудните ми задачи като баща, едно от най-големите ми задължения беше да осъзная, че собствените ми мечти, собствените ми цели и желания стоят на второ място след децата. Ние с майка ти подготвихме сцената. Но тя е твоя. Тази пирамида тук е направена така, че да подхранва хаоса. Тя поглъща силата на други богове и прави Сет по-могъщ.
	— Знам. Ако счупя престола и може би отворя ковчега…
	— Вероятно ще ме спасиш — завърши вместо мен баща ми. — Но силата на Озирис, силата, която нося вътре в себе си, ще бъде погълната от пирамидата. Това само ще ускори разрухата и ще направи Сет по-силен. Пирамидата трябва да се срути. _До основи_. И ти знаеш, че това трябва да се направи.
	Тъкмо понечих да възразя, че не знам, когато перото на истината ме накара да съм откровена. Пътят беше вътре в мен — бях го видяла в мислите на Изида. Знаех какво се задава още откакто Анубис ми зададе онзи невъзможен въпрос дали ще жертвам баща си, за да спася света.
	— Не искам — рекох. — Моля те.
	— Озирис трябва да се качи на престола — отвърна баща ми. — Живот чрез смъртта. Друг начин няма. Нека Маат те направлява, Сейди. Обичам те.
	След тези думи образът се разпадна.
	Някой ме викаше по име.
	Обърнах се и видях Зия, която се опитваше да седне, както стискаше с последни сили вълшебната пръчка.
	— Какво правиш, Сейди?
	Цялото помещение наоколо се тресеше. По стените плъзнаха пукнатини, сякаш някакъв великан използваше пирамидата за боксова круша.
	Колко ли време съм била в унес? Не бях сигурна, но не разполагах с никакво време.
	Затворих очи и се съсредоточих. Почти веднага се обади гласът на Изида: „_Виждаш ли сега? Разбираш ли защо не можех да кажа повече?_“
	В мен се надигна гняв, но аз го потиснах. „_Ще го обсъдим после. Сега имаме да побеждаваме бог_.“
	Представих си как пристъпвам напред и се сливам с душата на богинята.
	И друг път бях черпила от силите на Изида, но сега беше различно. Решителността, гневът, дори скръбта им вдъхваха увереност. Погледнах Изида право в очите (духовно казано) и двете се разбрахме.
	Видях цялата й история: ранните й дни, докато се е домогвала до властта, прилагала е номера и е крояла заговори, за да разбере името на Ра. Видях как се е омъжила за Озирис с надеждата и мечтата за една нова империя. После видях как Сет прави тези мечти на пух и прах. Почувствах гнева и огорчението й, яростната й гордост и стремежа да защити невръстния си син Хор. Видях и как животът й се повтаря отново и отново през вековете, чрез хиляди различни хора, в които Изида се е вселявала.
	„_Боговете притежават голяма мощ_ — беше ми казал Искандар. — _Но само хората имат съзидателна жилка, само те могат да променят историята_.“
	Почувствах и мислите на майка си като отпечатък в паметта на богинята: последните мигове на Рюби и избора, който е направила. Беше жертвала живота си, за да сложи началото на низ от събития. И аз трябваше да направя следващия ход.
	— Сейди! — извика още веднъж Зия — гласът й беше отслабнал.
	— Добре съм — рекох аз. — Тръгвам.
	Тя се взря в лицето ми и явно не хареса онова, което видя.
	— Не си добре. Разтърсена си. Ако в такова състояние тръгнеш да се биеш със Сет, отиваш на самоубийство.
	— Няма страшно — казах. — Имам план.
	При тези думи се превърнах на каня и полетях към отвора за проветряване и върха на пирамидата.


	40. Как се провалих с една доста важна магия
	Сейди

	Установих, че горе нещата не се развиват добре.
	Картър, този птичи воин, се беше свлякъл на смачкана купчина отстрани на пирамидата. Сет тъкмо беше сложил камъка на върха и кресна:
	— Трийсет секунди до изгрева!
	В пещерата долу магьосниците от Дома на живота пъплеха през войнството демони и водеха безнадеждна битка.
	Гледката щеше да ме уплаши не на шега, ако не я бях видяла така, както я виждаше Изида. Като крокодил с очи на равнището на водата, които виждат и долу, и над повърхността, аз забелязах, че Дуат се е преплел с обичайния свят. Демоните в Дуат бяха с огнени души, с които приличаха на войска свещи за рожден ден. Там, където Картър стоеше в света на простосмъртните, в Дуат имаше воин сокол — но съвсем истински, а не аватар, с перната глава, окървавен остър клюн и блеснали черни очи. Мечът му се гънеше от златиста светлина. Колкото до Сет, представете си залята с бензин пясъчна планина, която са подпалили и са пуснали да се върти в най-големия миксер на земята. Ето как изглеждаше той в Дуат: стълб разрушителна сила, толкова могъща, че камъните под краката му бълбукаха и се издуваха на мехури.
	Не знам точно как съм изглеждала аз, но се чувствах всесилна. През мен течеше мощта на Маат, Божествените слова бяха в моя власт. Бях Сейди Кейн, потомка на фараоните. Бях и Изида, богиня на магията, пазителка на тайните имена.
	Докато Картър се опитваше да изкачи пирамидата, Сет злорадстваше:
	— Не можеш да ме спреш сам, Хоре — особено пък в пустинята, откъдето черпя сила!
	— Прав си! — провикнах се аз. Сет се обърна и изражението върху лицето му нямаше цена. Вдигнах жезъла и вълшебната пръчка, за да събера магия. — С тази малка подробност, че Хор не е сам — допълних. — И че няма да се сражаваме с теб в пустинята. — Ударих с все сила с жезъла по камъните и креснах: — Вашингтон, окръг Колумбия!
	Пирамидата се разтресе. За миг не се случи нищо друго.
	Сет явно разбра какво правя. Засмя се нервно.
	— Защо изобщо си хабиш силите, Сейди Кейн. В Демонските дни не можеш да отвориш портал!
	— Един простосмъртен не може — съгласих се аз. — Затова пък може богиня на магията.
	Над нас изпука светкавица. Горният край на пещерата се разтвори на кипнала пясъчна вихрушка, голяма колкото пирамидата.
	Демоните престанаха да се бият и погледнаха ужасени нагоре. Магьосниците млъкнаха насред заклинанията, които изричаха, и върху лицата им се изписа страхопочитание.
	Вихрушката беше толкова силна, че откърти цели късове от пирамидата и ги всмука в пясъка. След това порталът започна да се спуска като огромен похлупак.
	— Не! — ревна Сет.
	Запрати по портала пламъци, сетне се извърна към мен и започна да ме обстрелва с камъни и светкавици, но вече беше късно. Порталът ни погълна всички.
	Светът сякаш се наклони на една страна. За стотна от секундата се запитах дали не съм допуснала ужасна грешка: дали пирамидата на Сет няма да се пръсне в портала и аз няма да се нося цяла вечност из Дуат във вид на милиард мънички песъчинки. Точно тогава изскочихме с трясък в студения сутрешен въздух с яркосиньо небе отгоре. Под нас се бяха разпрострели заснежените морави на Националния парк във Вашингтон, окръг Колумбия.
	Червената пирамида още си стоеше непокътната, но по повърхността й се бяха появили пукнатини. Златният камък най-отгоре грееше и се опитваше да запази магията си, но вече не бяхме във Финикс. Пирамидата беше изтръгната от източника си на сила — пустинята — и пред нас се издигаше портата за Северна Америка, високият бял обелиск, най-могъщият фокус на Маат на континента.
	Сет ми кресна на древноегипетски. Бях почти сигурна, че не е комплимент.
	— Ще ти изтръгна крайниците — закани се той. — Ще…
	— Ще умреш? — предположи Картър.
	Той се изправи зад Сет и замахна с меча. Острието разряза бронята му при ребрата: ударът не беше смъртоносен, но бе достатъчен да извади от равновесие Червения бог и да го запрати надолу отстрани на пирамидата. Картър се спусна след него и аз видях в Дуат как от Паметника на Вашингтон на дъги се разлетява туптяща бяла енергия, която се насочва към аватара на Хор и го зарежда с нови сили.
	— Книгата, Сейди! — извика Картър, както тичаше. — Хайде!
	Сигурно, след като призовах портала, съм била замаяна, защото Сет разбра какво казва Картър по-бързо от мен.
	— Не! — кресна Червения бог.
	Спусна се към мен, но Картър го пресрещна по средата на наклона.
	Вкопчи се в него и го задържа. Камъните на пирамидата запукаха и започнаха да се трошат под тежестта на двамата богове. Демоните и магьосниците, които също бяха всмукани от портала и за миг бяха изпаднали в безсъзнание в основата на пирамидата, започнаха да се размърдват.
	„_Книгата, Сейди_…“ Понякога е полезно да имаш в главата си и друг, с когото взаимно да си удряте плесници. „_Уф, книгата!_“
	Протегнах ръка и повиках синьото томче, което бяхме откраднали в Париж: „_Как да победиш Сет_“. Разгърнах папируса, йероглифите вътре бяха ясни като в буквар. Повиках перото на истината и то се появи незабавно, като се разрасна над страниците.
	Зачетох Божествените слова и тялото ми се издигна във въздуха, после увисна на няколко сантиметра от пирамидата. Започнах да напявам разказа за Сътворението: за първата планина, издигнала се над водите на хаоса, за раждането на боговете Ра, Геб и Нут, за възхода на Маат и първата велика човешка империя — Египет.
	Отстрани на Паметника на Вашингтон се появиха йероглифи и той засия. Камъкът най-отгоре светна в сребристо.
	Сет се опита да ми се нахвърли, но Картър го пресрещна. И червената пирамида започна да се разпада.
	Помислих си за Еймъс и Зия, хванати като в капан под тонове камък, и за малко да спра, но в главата си чух гласа на мама: „_Не се разсейвай, скъпа. Внимавай с врага_.“
	„_Да_ — обади се и Изида. — _Унищожи го!_“
	Но аз някак си разбрах, че мама е имала предвид друго. Тя ми казваше да внимавам и да бдя. Щеше да се случи нещо важно.
	Видях как около мен в Дуат се образува магия, която тъче над света бяло сияние, вдъхва сили на Маат и прогонва хаоса. Картър и Сет продължаваха да се борят, а от пирамидата се свличаха големи късове.
	Перото на истината грееше, сияеше като прожектор, който хвърля светлина върху Червения бог. Вече към края на заклинанието думите ми започнаха да разкъсват на парчета Сет.
	Огнената вихрушка в Дуат беше отнесена встрани и под нея се показа чернокожо слузесто нещо, което приличаше на изпосталелия Звяр Сет — злата същност на бога. Но в света на простосмъртните на същото място стоеше горд воин в червени доспехи, който светеше от сила и бе готов да се бие до смърт.
	— Назовавам те Сет — казах напевно аз. — Назовавам те Ден на злото.
	Пирамидата се пръсна с тътен и рев. Сет се свлече в отломъците. Опита да се изправи, но Картър замахна със сабята. Сет едвам успя да вдигне жезъла. Оръжията им се кръстосаха и Хор принуди бавно Сет да падне на коляно.
	— Хайде, Сейди! — кресна Картър.
	— Ти си ми враг от много време — продължих аз — и проклятие над земята.
	По дължина на Паметника на Вашингтон на права черта се изстреля бяла светлина. Тя се разшири до пукнатина: врата между този свят и бляскавата бяла бездна, която щеше да погълне Сет и да заключи жизнената му сила. Може би не завинаги, но за много, много дълго.
	За да направя докрай магията, трябваше да изрека още само един ред: „Не заслужаваш пощада, враг на Маат, затова си прокуден отвъд земята“.
	Тези думи трябваше да се кажат съвсем убедено. Изискваше го перото на истината. И защо да не му вярвам? Това си беше самата истина. Сет не заслужаваше пощада. И наистина беше враг на Маат.
	Но аз се поколебах.
	„Внимавай с врага“, беше заръчала майка ми.
	Погледнах към върха на паметника, а в Дуат видях как късове от пирамидата се разлетяват към небето, а душите на демоните се издигат като фойерверки. След като магията за хаос на Сет се разсея, облаците погълнаха всичката сила, която се трупаше, готова да унищожи целия континент. Докато гледах, хаосът се опита да приеме форма. Приличаше на червено отражение на река Потомак — огромна алена река с дължина най-малко километър и половина и с ширина стотина метра. Тя се загъна във въздуха, опита да се втвърди и аз долових гнева и огорчението й. Не беше искала това. За онова, към което се стремеше, не достигаха сила и хаос. За да се образува докрай, трябваше да умрат милиони, да бъде заличен цял континент.
	Това не беше река. Това беше змия.
	— Сейди! — кресна Картър. — Какво чакаш?
	Дадох си сметка, че той не вижда змията. Че не я вижда никой друг освен мен.
	Сет беше паднал на колене, гърчеше се и ругаеше, докато около него се намотаваше бяла енергия, която го теглеше към пукнатината.
	— Уплаши ли се, вещице? — ревна той. След това погледна Картър. — Виждаш ли, Хоре? Изида открай време си е страхлива. Не й е по силите да го направи.
	Картър ме погледна и за миг зърнах върху лицето му съмнение. Хор сигурно го насъскваше за кърваво отмъщение. Аз се колебаех. Ето какво и друг път беше настройвало Изида и Хор един срещу друг. Не можех да допусна да се случи и сега.
	Но в предпазливото изражение на Картър различих начина, по който ме е гледал, когато е идвам да се видим: по онова време всъщност си бяхме чужди и бяхме принудени да стоим заедно и да се правим на щастливо семейство, защото татко го очакваше от нас. Не исках да се връщам към това. Не исках повече преструвки. Ние наистина бяхме семейство и трябваше да работим рамо до рамо.
	— Виж, виж, Картър — рекох и метнах перото на истината към небето, с което развалих магията.
	— Недей! — изпищя той.
	Но перото се пръсна на сребриста прах, която полепна по очертанията на змията и я направи видима — само за миг.
	Картър ахна от изумление, а змията се затъна над Вашингтон и започна да губи бавно сила.
	Някой изпищя до мен:
	— Проклети богове!
	Обърнах се и видях слугата на Сет — Ужасноликия, беше оголил остри зъби и гротескната му физиономия бе само на сантиметър от мен, а той държеше над главата ми назъбен нож. Имах време само да си помисля: „С мен е свършено“, после обаче зърнах с крайчеца на окото блеснал метал. Чу се удар, от който ми се повдигна, и демонът застина.
	Картър беше метнал със смъртоносна точност меча си. Демонът изпусна ножа, свлече се на колене и се втренчи в острието, забито в хълбока му.
	Строполи се по гръб и изсъска гневно. Впери в мен черни очи и заговори със съвсем различен глас: креслив сух звук, сякаш влечуго се влачи по корем върху пясък.
	— Това не е краят, малка богиньо. Направил съм всичко това само с гласа си, със съвсем малка част от истинската си същност, успяла да се изтръгне от омаломощената ми клетка. Представи си какво ще направя, когато се оформя изцяло.
	Той ми се усмихна призрачно, после лицето му застина. От устата му на тънка струйка излезе червена мъгла, която приличаше на червей или на току-що излюпила се змия и която се загъна към небето, за да се съедини с източника си. Тялото на демона се превърна на пясък.
	Погледнах още веднъж към грамадната червена змия, която се разпадаше бавно на небето. После призовах хубав силен вятър и я разсеях окончателно.
	Паметникът на Вашингтон престана да свети. Пукнатината се затвори, а книжката с магиите изчезна от ръката ми.
	Приближих се до Сет, който още беше омотан с въжета бяла енергия. Бях изрекла истинското му име. Засега той нямаше да мръдне оттук.
	— И двамата видяхте змията на небето — подхванах аз. — Апоп.
	Картър кимна изумен.
	— Опитваше се да проникне в света на простосмъртните, като използва за вход Червената пирамида. Ако силата му бъдеше отприщена… — Той погледна отвратен купчината пясък, в която се беше превърнал демонът. — Дясната ръка на Сет — Ужасноликия… Апоп се беше вселил в него още от самото начало и използваше Сет, за да получи каквото иска.
	— Я не ставай за смях — изгледа ме кръвнишки Сет и продължи да се мъчи да се отскубне от въжетата енергия. — Змията на небето беше един от номерата ти, Изидо. Илюзия.
	— Знаеш, че не е така — възразих аз. — Бях на път да те пратя в бездната, Сете, но ти видя истинския враг. Апоп се опитваше да избяга от затвора си в Дуат. Гласът му беше обсебил Ужасноликия. Той те използваше.
	— Никой не може да използва мен!
	Картър остави формата му на воин да се разпадне. Долетя на земята и повика меча — да се върне в ръката му.
	— Апоп искаше взривът ти да го захрани със сила, Сете. Обзалагам се, че веднага щом мине през Дуат и ни види мъртви, първо ще излапа теб за закуска. И хаосът ще победи.
	— Хаосът съм аз! — настоя Сет.
	— Отчасти — възразих аз. — Но пак си един от боговете. Е, да, зъл си, неверен, безпощаден и коварен…
	— Караш ме да се изчервявам, сестро.
	— Но освен това си и най-силният бог. Навремето си бил верен помощник на Ра, защитавал си лодката му от Апоп. Без теб Ра нямаше да победи Змея.
	— Аз съм велик — призна Сет. — Но Ра си отиде завинаги — благодарение на теб.
	— Може би не завинаги — възразих аз. — Трябва да го намерим. Апоп се въздига, а това означава, че за да се опълчим срещу него, трябва да съберем всички богове. И сред тях си дори ти.
	Сет провери доколко здраво го държи бялата енергия. След като установи, че не може да се отскубне от нея, ми се усмихна кисело.
	— Предлагаш да се съюзим ли? Ще ми се довериш ли?
	Картър се засмя.
	— Я стига! Ние обаче знаем как да те притиснем. С тайното ти име. Нали, Сейди?
	Преплетох пръсти и въжетата около Сет се стегнаха още повече. Той извика от болка. За такова нещо се искаха много сили и аз знаех, че не мога да го държа така още дълго, но нямаше смисъл да му го казвам.
	— Домът на живота се опита да прогони боговете — рекох. — Не се получи. Ако те заключим, ще станем като тях. Това не решава нищо.
	— Напълно съгласен съм — простена Сет. — Но ако разхлабиш малко въжетата…
	— Пак си си злодей и боклук — заявих му аз. — Но имаш да изпълняваш роля и трябва някак да те озаптим. Ще се съглася да те пусна, ако се закълнеш, че докато те повикаме, ще се държиш добре, ще се завърнеш в Дуат и няма да причиняваш неприятности. А после ще причиняваш неприятности, каквито искаме само ние — ще се сражаваш с Апоп.
	— Мога и да ти отсека главата — намеси се Картър. — Това вероятно ще те отстрани за доста дълго.
	Сет погледна първо мен, после Картър и накрая пак мен.
	— Да създавам неприятности, каквито искате вие? Много ме бива за това.
	— Закълни се в името си и в престола на Ра — подканих аз. — Сега ще се махнеш и няма да се появяваш, докато не те повикаме.
	— Добре де, заклевам се — каза той, но прекалено бързо. — В името си, в престола на Ра и в обсипаните със звезди лакти на мама.
	— Ако ни предадеш — предупредих го аз, — знам името ти. Втори път няма да те пощадя.
	— Винаги си била любимата ми сестра.
	Побутнах го за последен път, за да му напомня колко съм силна, и после разхлабих въжетата.
	Сет се изправи и разкърши ръце. Яви се като воин в червени доспехи и червена кожа, черна раздвоена брада и проблясващи жестоки очи, но в Дуат видях другата му страна — бушуващ пъкъл, който едвам се сдържа и само чака да бъде отприщен, за да изпепели всичко по пътя си. Той намигна на Хор, после уж стреля по мен, като сви палец и насочи показалец.
	— О, хубаво. Ще се позабавляваме добре.
	— Махай се, Ден на злото — казах аз.
	Сет се превърна в стълб от сол и се разпадна.


	Снегът в Националния парк се бе разтопил на съвършен квадрат с размери точно колкото пирамидата на Сет. Отстрани бяха налягали десетина магьосници, които още бяха в безсъзнание. Клетите те, бяха започнали да се размърдват, когато порталът ни се затвори, но от взрива на пирамидата бяха припаднали втори път. Бяха пострадали и други простосмъртни наоколо. На тротоара се бе свил човек, излязъл рано-рано да потича за здраве. По съседните улици стояха автомобили с включени двигатели и хора, заспали направо върху воланите.
	Но не всички спяха. В далечината виеха сирени и след като видях, че сме се телепортирали направо в задния двор на президента, разбрах, че не след дълго ще имаме тежковъоръжена компания.
	Двамата с Картър изтичахме в средата на разтопилия се квадрат — там върху тревата се бяха свили Еймъс и Зия. Нямаше и следа от престола на Сет и златния ковчег, но аз се постарах да не мисля за това.
	Еймъс простена.
	— Какво… — Очите му помръкнаха от ужас. — Сет… той… той…
	— Почивай си — подканих и долепих длан до челото му.
	Еймъс имаше висока температура. Болката в ума му беше толкова силна, че ме проряза като бръснач. Спомних си една магия, на която Изида ме беше научила в щат Ню Мексико.
	— Мълчи — прошепнах. — _Hah-ri_.
	Върху лицето му се появиха йероглифи, които светеха слабо:
	{img:chervenata_piramida_17_hahri.png}
	Еймъс се унесе отново, но аз знаех, че няма да е за дълго.
	Зия беше в още по-тежко състояние. Картър хвана главата й и започна да я успокоява, че ще се оправи, но тя изглеждаше зле. Кожата й беше със странен червеникав цвят, суха и изпръхнала, сякаш беше изгорена ужасно от слънцето. Йероглифите по тревата около нея — остатъци от защитен кръг — избледняваха и на мен ми се стори, че разбирам какво става. Зия беше използвала последните си сили да предпази себе си и Еймъс, когато пирамидата се беше взривила.
	— Сет? — попита тя тихо. — Отиде ли си?
	— Да — потвърди Картър и ме погледна, а аз разбрах, че предпочита да не разгласяваме подробностите. — Благодарение на теб всичко е наред. Тайното име проработи.
	Доволна, тя кимна и очите й започнаха да се затварят.
	— Ей! — рече с треперлив глас Картър. — Не заспивай. Нали няма да ме оставиш сам със Сейди? Тя не е от най-приятните компании.
	Зия се опита да се усмихне, но от усилието се смръщи.
	— Никога не съм била тук, Картър. Само пренесох вестта…
	— Я стига. Не говори така.
	— Намери я, чу ли? — каза Зия. Покрай носа й се плъзна сълза. — На нея ще й хареса… среща в парка.
	Тя премести очи и погледна невиждащо небето.
	— Зия! — стисна я Картър за ръката. — Престани. Не можеш… Не можеш просто така да…
	Приклекнах до него и докоснах Зия по лицето. Беше студено като камък. И макар да разбирах какво става, не се сещах какво да кажа и как да утеша брат си. Той стисна очи и сведе глава.
	После се случи онова нещо. Там, където се беше плъзнала сълзата, от крайчеца на окото до долния край на носа на Зия, лицето й се пропука. Появиха се по-малки пукнатини, които покриха като с паяжина лицето й. Плътта й изсъхна, втвърди се… и се превърна на глина.
	— Картър — казах аз.
	— Какво? — попита той сломен.
	Вдигна очи точно когато от устата на Зия излезе мъничка синя светлинка, която отлетя към небето. Картър отстъпи назад стъписан.
	— Какво… какво направи?
	— Нищо — отвърнах. — Тя е _shabti_. Каза, че всъщност не е тук. И само е пренесла вестта.
	Картър се смая. Но после в очите му засия светлинка — крехка надежда.
	— В такъв случай… истинската Зия е жива, така ли?
	— Искандар я е предпазил — обясних аз. — След като в Лондон духът на Нефтида се е вселил в истинската Зия, Искандар е разбрал, че тя е в опасност. Скрил я е и я е заменил с _shabti_. Не помниш ли какво ни каза Тот, че от shabti стават отлични дубльори? Тази Зия тук е била точно това. А Нефтида ми каза, че се е приютила някъде, в заспал човек.
	— Но къде…
	— Не знам — отвърнах.
	При сегашното му състояние се страхувах да повдигна истинския въпрос: щом Зия е била през цялото време _shabti_, дали изобщо сме я познавали? Истинската Зия така и не се беше сближила с нас. Не беше разбрала какъв страхотен изумителен човек съм. И дори — не дай си Боже — можеше да не хареса Картър.
	Брат ми я докосна по лицето и то се разпадна на прах. Картър взе вълшебната й пръчка, която си остана твърда, от слонова кост, но я държеше предпазливо, сякаш се страхуваше, че и тя ще изчезне.
	— Синята светлина — подхвана той, — видях и в Първи ном как Зия я пуска. Точно като _shabti_ в Мемфис — те пращаха мислите си обратно при Тот. Значи Зия е поддържала връзка със своята _shabti_. И светлината е била именно това. Може би двете са обменяли спомени? И Зия със сигурност знае какво й се е случило на shabti. Ако истинската Зия е жива, може би е затворена някъде или е омагьосана да заспи… Трябва да я намерим!
	Не бях убедена, че ще бъде толкова лесно, но не ми се спореше. Виждах по лицето на Картър колко е отчаян.
	После чух познат глас, от който ме побиха ледени тръпки:
	— Какво сте направили? — попита Дежарден.
	Раздраната му дреха още пушеше от битката. (Картър ми казва да не съм споменавала, че отдолу са се показвали розовите му боксерки, но те наистина се показваха!) Жезълът му светеше, космите на брадата му тлееха. Зад него стояха още трима магьосници, и те опърпани — всички изглеждаха така, сякаш току-що са дошли в съзнание.
	— О, чудесно — промърморих аз. — Живи сте.
	— Значи сте се спазарили със Сет? — попита настойчиво Дежарден. — И сте го пуснали да си върви?
	— Не сме длъжни да ти отговаряме — изръмжа Картър.
	Пристъпи напред с ръка върху меча, но аз го задържах.
	— Дежарден — подхванах възможно най-спокойно. — Апоп се въздига, в случай че си пропуснал тази част. Имаме нужда от боговете. Домът на живота трябва да се върне към старите отношения.
	— Старите отношения ни унищожиха! — кресна той.
	Преди седмица щях да се разтреперам само при вида на очите му. Той направо щеше да се пръсне от гняв и във въздуха около него се носеха пламтящи йероглифи. Дежарден беше Главен лектор и аз току-що бях развалила всичко, което Домът на живота беше направил след падането на Египет. Дежарден беше на косъм от това да ме превърне в насекомо и при тази мисъл аз би трябвало да изпадна в ужас.
	Вместо това го погледнах право в очите. Точно сега бях по-силна от него. Много по-силна. И му го показах.
	— Гордостта те унищожи — продължих. — Както и алчността и егоизмът. Трудно е да се следва пътят на боговете. Но той е част от магията. Не можеш да го зачеркнеш току-така.
	— Ти си се главозамаяла от силата си — изръмжа ми той. — Както винаги, боговете са се вселили в теб. Не след дълго ще забравиш, че изобщо си човек. Ще се опълчим срещу теб и ще те унищожим. — После той изгледа лошо и Картър. — Колкото до теб… знам какво ще поиска Хор. Никога няма да си върнеш престола. До сетния си дъх аз ще…
	— Спести ни всичко това — прекъснах го аз. После се обърнах към брат си. — Знаеш ли какво трябва да направим?
	Разбрахме се без думи. Изненадах се, че е станало толкова лесно. Помислих, че е заради влиянието на боговете, но после си дадох сметка, че е, защото и двамата сме от рода Кейн и сме брат и сестра. И Картър — Бог да ми е на помощ — ми е приятел.
	— Сигурна ли си? — попита той. — Оставаме уязвими. — Той изгледа на кръв Дежарден. — Още един хубав удар с меча?
	— Сигурна съм, Картър.
	Затворих очи и се съсредоточих.
	„_Помисли внимателно_ — посъветва ме Изида. — _Онова, което направихме дотук, е само началото на властта, с която ще разполагаме заедно_.“ „_Точно там е проблемът_ — отвърнах аз. — _Не съм готова за това. Трябва да стигна дотам сама, по трудния начин_.“ „_За обикновена простосмъртна си мъдра_ — отбеляза Изида. — _Много добре_.“
	Представете си, че се отказвате от цяла купчина пари в брой. Или че изхвърляте най-красивата диамантена огърлица на света. За мен да се отделя от Изида бе по-тежко и от това, много по-тежко.
	Но не и невъзможно. „_Знам си възможностите_“, бе казала майка ми и сега аз разбрах колко мъдра е била.
	Усетих как духът на богинята ме напуска. Малка част от нея отиде в амулета ми, а останалото — в Паметника на Вашингтон и обратно в Дуат и там Изида щеше да се всели… може би в друг? И аз не знаех със сигурност.
	Когато отворих очи, Картър стоеше покрусен до мен и държеше амулета с Окото на Хор.
	Дежарден беше толкова вцепенен, че в миг забрави английския.
	— _Ce nest pas possible. On ne pourrait pas_*…
	[* Не е възможно. Не можете да (фр.). — Б.пр.]
	— Не, можем — възразих аз. — По своя воля се отказахме от боговете. А ти имаш да учиш още много какво е възможно.
	Картър метна меча.
	— Не ламтя за престола, Дежарден. Искам го единствено ако го отвоювам сам, а за това е нужно време. Ще усвоим пътя на боговете. И ще учим на него и други. Ти можеш да си губиш времето в опити да ни унищожиш, можеш и да ни помогнеш.
	Сега вече сирените бяха много по-наблизо. Виждах как полицейските автомобили и линейките се задават от различни посоки и отцепват бавно Националния парк. След няколко минути щяха да ни обкръжат.
	Дежарден погледна магьосниците отзад вероятно за да провери на каква подкрепа може да разчита. Събратята му явно бяха изпаднали в благоговение. Един дори понечи да ми се поклони, после се усети и се спря.
	Дежарден сигурно можеше да ни унищожи и сам. Сега ние бяхме най-обикновени магьосници — много уморени магьосници, почти необучени.
	Ноздрите на Дежарден се издуха. После той ме изненада, като свали жезъла.
	— Днес имаше прекалено много разруха. Но пътят на боговете ще остане затворен. Ако още веднъж се появите в Дома на живота…
	Той остави заканата неизречена. Чукна с жезъла и с последен изблик на енергия четиримата магьосници се превърнаха на вятър и отлетяха.
	Изведнъж се почувствах изтощена. Започнах да осмислям ужаса на всичко, което бях изживяла. Беше ми мъчно за мама и татко. Ужасно мъчно. Вече не бях богиня. Бях си най-обикновено момиче, останало сам-само с брат си.
	Точно тогава Еймъс простена и понечи да седне. Всички улици наоколо бяха отцепени от полицейски автомобили и зловещи на вид черни камионетки. Виеха сирени. Над река Потомак се сниши хеликоптер, който започна да се приближава бързо. Един Бог знаеше какво си мислеха простосмъртните, че става при Паметника на Вашингтон, аз обаче не исках лицето ми да се появява по вечерните новини.
	— Да се махаме оттук, Картър — подхванах. — Можеш ли да събереш достатъчно магия, за да преобразиш Еймъс на нещо малко… може би на мишка? Така ще го изнесем като птици оттук.
	Той кимна, още беше зашеметен.
	— Но татко… не го…
	Брат ми се огледа безпомощно. Знаех какво му е. Пирамидата, престолът, златният ковчег — всичко беше изчезнало. Бяхме изминали дълъг път, само и само да спасим баща си, и го бяхме изгубили. А първото гадже на Картър лежеше в краката му като купчина глинени отломъци. Това сигурно също не му помагаше особено. (Картър възразява, че тя всъщност не му била гадже. О, я стига!)
	Но и аз не можех да го преглътна. А трябваше да бъда силна и за двамата, иначе щяхме да се озовем в затвора.
	— Да караме поред — предложих. — Трябва да изведем Еймъс на безопасно място.
	— Къде? — попита Картър.
	Сещах се само за едно място.


	41. Прекъсваме записа — засега
	Картър

	Не мога да повярвам, че Сейди ми оставя последната дума. Сигурно наистина се е поучила от онова, което изживяхме заедно. Ох, Сейди ме удари. Както и да е.
	Радвам се, че именно тя ви разказа последната част. Според мен я е разбрала по-добре от мен. Не можех да го преглътна, че Зия всъщност не е никаква Зия и не сме спасили татко.
	Ако някой се чувстваше по-зле от мен, то това беше Еймъс. Беше ми останала достатъчно магия да се превърна в сокол, а него — в хамстер (престани да ми натякваш, бързах!), но на няколко километра от Националния парк отново се опитахме да си върнем човешкия вид. Ние със Сейди се видяхме принудени да кацнем край една железопътна гара, където Еймъс отново стана човек и се сви на трепереща топка. Опитахме се да поговорим с него, но той едвам намираше сили да довърши изречението.
	Накрая го отведохме на гарата. Оставихме го да спи на пейката, докато ние със Сейди се постоплим и видим новините.
	Според Канал 5 целият Вашингтон бил отцепен. Имало съобщения за взривове и странни светлини при Паметника на Вашингтон, но камерите можели да ни покажат само големия квадрат разтопен сняг в парка.
	Включиха се и експерти, които заговориха за тероризъм, накрая обаче се разбра, че нямало сериозни щети, само някакви странни светлини. Скоро средствата за масово осведомяване започнаха да изказват предположението, че се е разразила странна буря или че колкото и да е необичайно, и на юг се е появило северно сияние. След един час властите отвориха града.
	Съжалих, че Баст не е с нас, защото Еймъс трудно можеше да мине за възрастен, който ни придружава, ние обаче успяхме да купим билети за себе си и за „болния“ си чичо чак до Ню Йорк.
	През целия път спах, като стисках в ръка амулета на Хор.


	По залез-слънце се върнахме в Бруклин.
	Както и очаквахме, заварихме къщата опожарена, но нямаше къде другаде да отидем. Разбрах, че сме направили правилния избор, когато въведохме Еймъс през вратата и чухме познатото „_хрр-хрр_“.
	— Хуфу! — извика Сейди.
	Песоглавецът я притисна в обятията си и й се покатери на раменете. Започна да я пощи, за да провери дали му е донесла вкусни буболечки, които да похапне. После скочи долу и грабна една полуразтопена баскетболна топка. Засумтя ми напрегнато, като сочеше импровизиран баскетболен кош, който си беше направил от няколко обгорени греди и кош за пране. Разбрах, че така показва как ми прощава, задето не ме бива в любимата му игра, и ми предлага да ме потренира. Огледах се и видях, че се е и постарал да почисти по свой си песоглавски начин. Беше изтупал от прахта единственото оцеляло канапе, беше струпал при камината пакети „Чирио“ и дори беше сложил чинийка с вода и с прясна храна за Кифличка, която се беше свила на кравай и спеше на една малка възглавница. На най-чистото място във всекидневната, под оцеляла част от покрива, Хуфу беше струпал три купчинки възглавници и завивки — да спим на тях.
	На гърлото ми заседна буца. След като видях колко старателно се е приготвил да ни посрещне, не можех да си представя по-хубав подарък за „добре дошли у дома“.
	— Хуфу — казах, — ти наистина си страхотен песоглавец.
	— _Хрр!_ — отвърна той, като сочеше баскетболната топка.
	— Искаш да си ми треньор ли? — попитах го. — Е, изпросих си го. Само ми дай една секунда да…
	Усмивката ми се стопи, щом видях Еймъс.
	Той беше отишъл при повредената статуя на Тот. Откършената ибисова глава на бога лежеше в краката му. Ръцете му се бяха счупили, а плочката и пръчицата за писане бяха натрошени и се въргаляха на пода. Еймъс се взря в безглавия бог — покровител на магьосниците — и аз се досетих какво си мисли: „Лоша поличба“.
	— Не се притеснявай — започнах да го успокоявам. — Ще оправим статуята.
	И да ме беше чул, Еймъс не го показа с нищо. Отиде бавно при дивана и се свлече на него, а после се хвана за главата.
	Сейди ме погледна уплашена. Сетне се извърна към окадените стени, срутения покрив и овъглените остатъци от мебелите.
	— Е — подхвана уж бодро. — Какво ще кажеш, дали аз да не поиграя баскетбол с Хуфу, а ти да почистиш?


	Дори с магия ни отне няколко седмици да подредим къщата. По-точно, да я направим обитаема. Беше трудно, тъй като Изида и Хор ги нямаше да ни помагат, но ние пак можехме да правим магии. Просто се налагаше да влагаме много повече време и да се съсредоточаваме. Всяка вечер си лягах с чувството, че дванайсет часа съм вършил тежък физически труд, накрая обаче поправихме стените и таваните, разчистихме отломъците и къщата вече не миришеше на пушек. Успяхме да постегнем дори терасата и басейна. Изведохме Еймъс да види как пускаме във водата восъчния крокодил Филип Македонски, който веднага оживя.
	Еймъс почти се усмихна. После се отпусна на един стол на терасата и загледа отчаян очертанията на Манхатън.
	Започвах да се питам дали отново някога ще бъде същият. Беше отслабнал много. Лицето му изглеждаше измъчено. Повечето дни се разхождаше по хавлия и не си правеше труда дори да се среши.
	— В него се беше вселил Сет — каза ми една сутрин Сейди, след като споменах, че съм много притеснен. — Имаш ли представа какво насилие е това? Волята му е била прекършена. Той се съмнява в себе си и… Е, сигурно ще отнеме много време…
	Опитахме се да намерим забрава в работата. Поправихме статуята на Тот, както и счупения shabti в библиотеката. Аз бях по-добър в грубата работа: пренасях каменни късове или намествах гредите по тавана. Сейди по я биваше за дребните неща, например да поправя печатите с йероглифите по вратите. Веднъж наистина й се възхитих: тя си представи каква е била преди стаята й и изрече заклинанието за слепване hi-nehm. От отломъците се разлетяха парчета мебели и — бум! — всичко си застана на мястото. След това, разбира се, Сейди спа непробудно дванайсет часа, но пак… се справи страхотно. Бавно, но сигурно огромната къща отново се превръщаше в дом.
	Нощем спях с глава, положена върху омагьосана поставка, и това, общо взето, удържаше моята ba да не тръгне да пътешества, но понякога пак имах странни видения: червената пирамида, змията в небето или лицето на баща ми в ковчега на Сет. Веднъж ми се стори, че чувам гласа на Зия, която се опитва да ми каже от много далеч нещо, но не схванах какво.
	Ние със Сейди държахме амулетите заключени в една кутия в библиотеката. Всяка сутрин се промъквах долу, за да се убедя, че още са си там. Заварвах ги да светят, бяха топли, ако ги пипнех, и аз се изкушавах — ама много — да си сложа Окото на Хор. Знаех обаче, че не бива да го правя. Човек става зависим от властта, тя е твърде опасна. Навремето, при крайни обстоятелства, бях постигнал с Хор равновесие, ала осъзнавах, че опитам ли още веднъж, ще бъде твърде лесно да се поддам. Първо трябваше да се обуча, да стана по-добър магьосник и чак тогава щях да бъда готов да прилагам тази по-голяма власт.


	Веднъж по време на вечеря ни дойде гост.
	Както обикновено, Еймъс си беше легнал рано. Хуфу беше вътре и с Кифличка върху скута му гледаше спортния канал. Ние със Сейди седяхме изтощени на терасата с изглед към реката. Филип Македонски плуваше безшумно в басейна. Беше тихо, чуваше се само приглушеният шум на града.
	Не съм сигурен как точно е станало, но уж бяхме сами, когато видях, че при перилата стои момче. Беше стройно и високо, с разрошена коса и бледо лице, всичките му дрехи бяха тъмни, сякаш то ги е взело от някой свещеник. Сигурно беше на около шестнайсет години и макар да не му бях виждал никога лицето, изпитах твърде странното чувство, че го познавам отнякъде.
	Сейди стана толкова бързо, че преобърна кремсупата от грах, която си беше достатъчно гадна и в купичката, но когато потече по цялата маса… Ужас!
	— Анубис! — изпелтечи тя.
	„_Анубис ли?_“ Помислих, че тя се шегува, защото това момче тук изобщо не приличаше на олигавения бог с глава на чакал, когото бях видял в Земята на мъртвите. Момчето пристъпи напред, а аз плъзнах ръка — да напипам вълшебната си пръчка.
	— Сейди — каза то. — Картър. Елате с мен, ако обичате.
	— Разбира се — отвърна Сейди малко задавено.
	— Я чакайте — намесих се и аз. — Къде отиваме?
	Анубис показа с ръка зад себе си и във въздуха се отвори врата — чисто черен правоъгълник.
	— Един човек иска да ви види.
	Сейди го хвана за ръка и прекрачи в мрака, така че не ми остави друг избор, освен да ги последвам.


	Залата на Съдилището беше ремонтирана. В средата на помещението пак се издигаха златните везни, но някой ги беше поправил. Черните колони от четирите страни пак се скриваха в здрача. Сега обаче аз видях върху тях нещо — странното холографско изображение на действителния свят, но не на гробища, както бе описала Сейди. А бяла всекидневна с високи тавани и огромни панорамни прозорци. На терасата с изглед към океана се излизаше през двойна врата.
	Направо изгубих дар слово. Погледнах Сейди и ако се съди от стъписването, изписало се по лицето й, тя явно също бе познала мястото: къщата ни в Лос Анджелис, сред хълмовете над Тихия океан, последното място, където бяхме живели като семейство.
	— Залата на Съдилището има интуиция — обясни познат глас. — Откликва на силни спомени.
	Чак тогава забелязах, че престолът вече не е празен. На него седеше баща ни, а в краката му се бе свила Амит Поглъщачката.
	За малко да се завтека към татко, но нещо ме спря. Той си изглеждаше същият в много неща: дългото кафяво палто, намачкания костюм и прашните обувки, бръснатата глава и старателно подравнената брада. Очите му блестяха така, както когато той се гордееше с мен.
	Но по очертанията му трептеше странна светлина. Дадох си сметка, че и той като залата съществува в два свята. Съсредоточих се много и очите ми се отвориха за по-дълбоко равнище на Дуат.
	Татко пак беше там, само че беше по-висок и силен, облечен в мантия и окичен с накитите на египетски фараон. Кожата му беше с тъмен оттенък на синьото, като дълбините на океана.
	Анубис отиде при него и застана отстрани, но ние със Сейди бяхме малко по-предпазливи.
	— Елате де — подкани татко. — Не хапя.
	Щом се приближихме, Амит Поглъщачката изръмжа, но татко я погали по главата и това я накара да млъкне.
	— Те са ми деца, Амит. Дръж се прилично.
	— Т-татко? — изпелтечих аз.
	А сега искам да е ясно: от битката със Сет бяха минали доста дни, оттогава се занимавах само с това да строя наново къщата в Бруклин, но и за миг не бях спирал да мисля за татко. Видех ли изображение в библиотеката, се сещах за историите, които той ми е разказвал. Държах дрехите си в куфар в гардероба в спалнята, защото не си представях, че вече няма да пътуваме заедно. Толкова ми беше мъчно за татко, че понякога се обръщах да му кажа нещо, после обаче си спомнях, че него вече го няма. Въпреки това, въпреки чувствата, кипнали вътре в мен, единственото, което се сетих да кажа, бе:
	— Син си.
	Смехът на татко беше съвсем естествен, точно неговият, и това разсея напрежението. Звукът прокънтя в залата и дори Анубис се усмихна.
	— Цветът си върви с територията — отвърна татко. — Извинявайте, че не ви доведох тук по-рано, но положението беше…
	Той погледна Анубис — да му подскаже точната дума.
	— Сложно — каза той.
	— Да, сложно. Искам да споделя, че се гордея много и с двамата и че боговете са ви много задължени…
	— Чакай малко — прекъсна го Сейди.
	Тя отиде с тежка крачка точно пред престола. Амит й изръмжа, но Сейди също й се озъби, от което чудовището се обърка и замълча.
	— _Ти кой си?_ — попита настойчиво тя. — Баща ми ли? Или Озирис? Жив ли си изобщо?
	Татко погледна Анубис.
	— Казвах ли ти аз? Пали се повече и от Амит.
	— Не се налага да ми го казваш — отвърна с угрижено лице Анубис. — Вече съм се научил да се страхувам от това остро езиче.
	Сейди се възмути.
	— Моля?
	— Нека отговоря на въпроса ти рече татко. — Аз съм и Озирис, и същевременно Джулиъс Кейн. Аз съм _и жив, и мъртъв_, въпреки че понятието „рециклиран“ може би е по-близо до истината. Озирис е бог на мъртвите, но и бог на новия живот. За да го върна на престола му…
	— Се наложи да умреш — казах аз. — Знаел си накъде вървят нещата. Съвсем преднамерено си позволил Озирис да се всели в теб, понеже си знаел, че ще умреш.
	Треперех от гняв. Не си давах сметка, че го преживявам толкова тежко, но не можех да повярвам, че баща ми го е направил.
	— Това ли имаше предвид, когато каза, че „ще оправиш нещата“?
	Лицето на татко не трепна. Той пак ме гледаше с гордост и неприкрито задоволство, сякаш, каквото и да направех, това го радваше — дори и да изкрещях. Направо се вбесих.
	— Липсваше ми, Картър — рече той. — Не мога да ти опиша колко. Но направихте правилния избор. Всички ние. Ако ме бяхте спасили в света горе, щяхме да загубим всичко. Благодарение на теб за пръв път от едно хилядолетие имаме шанс за прераждане, шанс да спрем хаоса.
	— Сигурно е имало и друг начин — възразих аз. — Можеше да се сражаваш като обикновен простосмъртен, без… без…
	— Картър, докато беше жив Озирис, той беше велик цар. Но след като умря…
	— Стана хиляда пъти по-силен — продължих аз вместо него, защото си бях спомнил какво им е разказвал татко.
	Той кимна.
	— Дуат е основата на истинския свят. Ако тук има хаос, той се пренася и на горната земя. Да помогна на Озирис да се върне на престола, беше първата стъпка, хиляда пъти по-важна от всичко, което съм правил в света горе — освен че ти бях баща. И още съм ти баща.
	В очите ми запариха сълзи. Предполагам, съм разбрал какво ми е казал татко, но то не ми харесваше. Сейди изглеждаше по-ядосана и от мен, тя обаче гледаше Анубис.
	— Остро езиче, а? — повтори сестра ми.
	Татко се прокашля.
	— Деца, както вероятно се досещате, има още една причина да направя такъв избор.
	Той протегна ръка и до него се появи жена в черна рокля. Беше със златиста коса, умни сини очи и лице, което ми се стори познато. Приличаше на Сейди.
	— Мамо! — казах.
	Изумена, тя започна да мести поглед от мен към Сейди и обратно, сякаш бяхме призраци.
	— Джулиъс ми каза, че сте порасли много, но аз не повярвах. Ти, Картър, май вече се бръснеш…
	— Мамо!
	— И ходиш по срещи с момичета.
	— Мамо!
	Забелязвали ли сте някога, че само за три секунди родителите могат да се превърнат от най-прекрасните хора по земята в пълни досадници?
	Тя ми се усмихна и аз трябваше да се преборя наведнъж с поне двайсетина различни чувства. Години наред бях мечтал да съм отново с родителите си, да бъдем всички заедно в къщата ни в Лос Анджелис. Но не така: къщата да е само видение, майка ми — дух, а баща ми… рециклиран. Имах чувството, че светът се изплъзва изпод краката ми и се превръща в пясък.
	— Не можем да се върнем, Картър — рече мама, сякаш прочела мислите ми. — Но дори в смъртта не е изгубено нищо. Помниш ли закона за съхраняване?
	Бяха изминали години, откакто бяхме седели заедно във всекидневната — в тази всекидневна тук, и тя ми беше чела физическите закони така, както повечето родители четат приказки. Аз обаче още помнех.
	— Енергията и материята не могат да бъдат създадени или унищожени.
	— А само променени — съгласи се майка ми. — Понякога към по-добро.
	Тя хвана татко за ръката и аз трябваше да призная — дори и той да беше син, дори тя да бе призрак, двамата изглеждаха щастливи.
	— Мамо — намеси се и Сейди, която преглътна. Поне този път вниманието й не беше насочено към Анубис. — Наистина ли…
	— Да, момичето ми. Моите мисли се сляха с твоите. Толкова се гордея с теб. И благодарение на Изида ми се струва, че също те познавам. — Тя се наведе напред и се усмихна съзаклятнически. — И аз обичам шоколадови карамели, макар че баба ти не даваше вкъщи да се държат бонбони.
	От облекчение Сейди се усмихна.
	— Знам, знам. Невъзможна е!
	Имах чувството, че ще си бъбрят с часове, но точно тогава Залата на Съдилището се разтресе. Татко си погледна часовника, при което се запитах в коя ли часова зона в Земята на мъртвите се намираме.
	— Да приключваме — подкани той. — Другите ни чакат.
	— Какви други? — попитах аз.
	— Един подарък, преди да си идете — кимна татко на мама.
	Тя пристъпи напред и ми подаде парче сгънат черен лен с размерите на длан. Сейди ми помогна да го разгъна и вътре имаше нов амулет — приличаше на стълб, на дънера на дърво или…
	{img:chervenata_piramida_19_djed.png}
	— Това гръбнак ли е? — попита Сейди.
	— Нарича се _djed_ — обясни татко. — Моят символ — гръбнакът на Озирис.
	— Охо! — промърмори Сейди.
	Мама се засмя.
	— Да, охо, символът наистина е много могъщ. Олицетворява устойчивостта, силата…
	— Гръбнакът ли? — попитах аз.
	— В буквалния смисъл на думата — погледна ме одобрително мама и аз отново изпитах чувството, че всичко се преобразява като на сън.
	Не можех да повярвам, че стоя тук и си говоря с уж мъртвите си родители.
	Мама сви пръстите ми върху амулета. Ръката й беше топла като на жив човек.
	— _Djed_ олицетворява и властта на Озирис — живота, възродил се от пепелта на смъртта. Точно това ти трябва, ако искаш да раздвижиш в другите кръвта на фараоните и да съградиш отново Дома на живота.
	— В Дома няма да им хареса — вметна Сейди.
	— Да, със сигурност няма — рече весело мама.
	Залата на Съдилището се разтресе още веднъж.
	— Време е — подкани татко. — Ще се видим отново, деца. Но дотогава се пазете.
	— Най-вече от враговете си — допълни мама.
	— И кажете на Еймъс… — Татко не се доизказа и се замисли. — Напомнете на брат ми, че египтяните вярват в силата на изгрева. Вярват, че всяка сутрин започва не като нов ден, а като нов свят.
	Още преди да съм осъзнал какво означава това, Залата на Съдилището помръкна и ние се озовахме заедно с Анубис в тъмно поле.
	— Ще ви покажа пътя — рече той. — Това ми е работата.
	Той ни заведе на място в мрака, което не изглеждаше различно от всички останали. Но когато бутна с ръка, се отвори врата. Зад нея сияеше дневна светлина.
	Анубис ми се поклони тържествено. Сетне погледна Сейди с дяволити пламъчета в очите.
	— Беше… вдъхновяващо.
	Тя се изчерви и го посочи, сякаш го обвиняваше.
	— Още не сме приключили, господине. Очаквам да се грижиш за родителите ми. А следващия път, когато дойда в Земята на мъртвите, ще си поговорим хубаво.
	Ъгълчетата на устата му помръднаха в усмивка.
	— Изгарям от нетърпение.
	Влязохме през вратата и се озовахме в двореца на боговете.
	Изглеждаше точно както Сейди го беше описала след виденията си: извисили се каменни стълбове, пламтящи мангали, лъскав мраморен под и в средата на помещението — червено-черен престол. Около нас се бяха струпали богове. Много от тях не представляваха друго освен проблясваща светлина и огън. Някои бяха мрачни образи — ту човешки, ту на зверове. Познах няколко: Тот изникна пред мен като мъж с разрошена коса в лабораторна престилка, а после се превърна на зелен газ, Хатор, богинята с глава на крава, ме погледна озадачена, сякаш се беше сетила, че май съм участвал в случката с Вълшебната салца. Огледах се с надеждата да зърна Баст, но ми се сви сърцето. Нея явно я нямаше сред множеството. Всъщност не познавах повечето богове.
	— На какво сме сложили началото? — пророни Сейди.
	Разбрах я какво има предвид. Тронната зала беше пълна със стотици богове, важни и второстепенни, които се стрелкаха из двореца, образуваха нови форми и сияеха от сила. Цяла свръхестествена войска… и всички като че ли гледаха нас.
	За радост до престола стояха двама стари приятели. Хор беше в пълни бойни доспехи, отстрани на хълбока си беше окачил меч khopesh. Очертаните му с черен молив очи: едното златно, другото сребърно, бяха все така пронизващи. Отстрани до него стоеше Изида в проблясваща бяла рокля и с криле от светлина.
	— Добре дошли — пожела ни Хор.
	— Хм, здрасти — отвърнах аз.
	— Ама че език — промърмори Изида, при което Сейди изсумтя.
	Хор показа с ръка престола.
	— Знам мислите ти, Картър, затова ми се струва, че се досещам какво ще кажеш. Но трябва да те попитам още веднъж. Ще се присъединиш ли към мен? Можем да владеем земята и небето. На Маат й трябва водач.
	— Да, чух.
	— Ще бъда по-силен, ако се вселя в теб. Докоснал си се само до повърхността на онова, което може да направи бойната магия. Можем да извършим велики дела и на теб ти е писано да оглавиш Дома на живота. Можеш да бъдеш цар с два престола.
	Погледнах Сейди, но тя само сви рамене.
	— Не ме гледай. Самата мисъл за това ми се струва ужасяваща.
	Хор се извърна свъсен към Сейди, но истината бе, че бях съгласен с нея. Всички тези богове, които чакаха указания, всички тези магьосници, които ни мразеха — само при мисълта да ги оглавя ми се разтреперваха краката.
	— Може би някой ден — казах аз. — Много по-късно.
	Хор въздъхна.
	— Пет хилядолетия, а пак не ги разбирам простосмъртните. Но… така да бъде.
	Той се качи при престола и аз огледах насъбралите се богове.
	— Аз, Хор, син на Озирис, смятам, че престолът на небето ми принадлежи по право — кресна той. — Каквото някога е било мое, пак трябва да бъде мое. Има ли някой, който го оспорва?
	Боговете потрепериха и засияха. Някои се смръщиха. Един промърмори нещо, което прозвуча като „Сирене“, но може само да ми се е сторило. Зърнах Себек или може би някой друг бог на крокодилите, който се зъбеше в здрача. Но никой не оспори думите на Хор.
	Той се разположи на престола. Изида му донесе гега и млатило — двата скиптъра на фараоните. Хор ги кръстоса върху гърдите си и всички богове му се поклониха.
	Когато отново изправиха гръб, при нас дойде Изида.
	— Картър и Сейди Кейн, вие направихте много, за да се възстанови Маат. Боговете трябва да съберат силите си и вие спечелихте за нас време, макар и да не знаем колко. Апоп няма да стои заключен вечно.
	— Ще се задоволи с няколко века — подметна Сейди.
	Изида се усмихна.
	— При всички положения днес вие сте герои. Задължени сме ви, а ние, боговете, гледаме сериозно на задълженията си.
	Хор стана от престола. Намигна ми и коленичи пред нас. Другите богове запристъпваха притеснени, но последваха примера му. Дори боговете в огнен вид понамалиха пламъците.
	Сигурно съм изглеждал доста стъписан, защото, щом се изправи, Хор се засмя.
	— Изглеждаш както онзи път, когато Зия ти каза…
	— Да, можем ли да го пропуснем? — побързах да го прекъсна.
	Има си сериозни недостатъци да допускаш един бог до мислите си.
	— Вървете си с мир, Картър и Сейди — продължи Хор. — На сутринта ще намерите нашия подарък.
	— Какъв подарък? — попитах нервно, защото, ако получех още един вълшебен амулет, щях да плувна в студена пот.
	— Ще видите — обеща Изида. — Ще бдим над вас и ще чакаме.
	— Точно това ме плаши — намеси се Сейди.
	Изида махна с ръка и най-неочаквано ние се пренесохме на терасата на голямата къща в Бруклин, сякаш нищо не е било.
	Сейди се извърна натъжена към мен.
	— Вдъхновяващо.
	Аз вдигнах ръка. Амулетът _djed_ в ленената кърпа светеше и беше топъл.
	— Имаш ли представа какво прави това тук?
	Тя примига.
	— Хм? О, все ми е едно. Как изглеждаше според теб Анубис?
	— Как ли… като момче. Е, и?
	— Като красиво момче или като мърляво момче с глава на псе?
	— Вероятно… не, не беше с глава на псе.
	— Така си и знаех! — Сейди ме посочи, сякаш беше спечелила в спор. — Красиво момче. Така си и знаех!
	Тя се усмихна смешно, завъртя се и изтича в къщата.
	Както сигурно вече съм ви споменал, сестра ми си е особнячка.


	На другия ден получихме подаръка на боговете.
	Събудихме се и видяхме, че къщата е поправена напълно, до най-малките подробности. Беше свършено всичко — неща, за които щеше да ни трябва още един месец работа.
	Първото, което намерих, бяха новите дрехи в гардероба и след миг колебание ги облякох. Слязох долу и видях, че Хуфу и Сейди подскачат около ремонтираната Голяма зала. Хуфу беше с нова тениска на „Лейкърс“ и със съвсем нова баскетболна топка. Вълшебните метли и парцали се бяха втурнали да чистят, както обикновено. Сейди ме погледна и се усмихна — после обаче върху лицето й се изписа стъписване.
	— Картър, с какво… _с какво си облечен?_
	Слязох по стълбите — бях още по-смутен. Днес сутринта гардеробът ми беше предложил няколко възможности, а не само широки ленени дрехи. Там бяха старите ми дрехи — току-що почистени: риза с копченца на яката, колосан светъл панталон, мокасини. Но имаше и трета възможност и аз предпочетох нея: маратонки „Рийбок“, дънки, тениска и суичър.
	— Хм, всичко е памучно — обясних аз. — Точно като за магии. Татко сигурно би казал, че приличам на гангстер…
	Бях сигурен, че Сейди ще ми се присмива, затова бързах да я изпреваря. Тя огледа най-внимателно всички дрехи по мен.
	После се засмя много радостно.
	— Блестящо, Картър. Почти приличаш на нормален тийнейджър! А татко би си помислил… — Тя ми сложи качулката на суичъра. — Татко би си помислил, че изглеждаш като безупречен магьосник, защото си именно това. А сега ела. Закуската ни чака във вътрешния двор.
	Вече нагъвахме, когато при нас излезе и Еймъс — неговите дрехи бяха още по-изненадващи и от моите. Той беше облечен в чисто нов костюм с шоколадов цвят, палто и бомбе в тон с него. Обувките му бяха лъснати, кръглите очила — почистени, а косата му току-що беше сплетена на плитки със зърна кехлибар в тях. Двамата със Сейди го зяпнахме.
	— Какво? — попита той.
	— А, нищо — отговорихме ние в хор.
	Сейди ме погледна и изрече само с уста: „Майко мила!“, после се зае отново с кренвиршите и яйцата. Аз се нахвърлих на палачинките. Филип се плацикаше щастлив в плувния басейн.
	Еймъс седна при нас на масата. Щракна с пръсти и чашата му се напълни с кафе — като с магия. Аз вдигнах вежди. Еймъс не беше правил магии още от Демонските дни.
	— Мисля да поизляза малко — оповести той. — Ще отскоча до Първи ном.
	Ние със Сейди се спогледахме.
	— Сигурен ли си, че е хубаво да го правиш? — попитах.
	Еймъс отпи от кафето. Погледна отвъд река Ист, сякаш можеше да види чак във Вашингтон, окръг Колумбия.
	— Там са най-добрите вълшебници целители. Няма да отпратят човек, отишъл да търси помощ… дори мен. Мисля… мисля, че не е зле да опитам.
	Гласът му беше пресеклив, сякаш щеше да заглъхне всеки момент. Но въпреки това Еймъс не беше говорил толкова много от седмици.
	— Страхотно — рече Сейди. — Ние ще пазим къщата, нали, Картър?
	— Да — потвърдих. — Иска ли питане!
	— Може да отсъствам и по-дълго — уточни Еймъс. — Чувствайте се като у дома си. — Той се поколеба, сякаш избираше внимателно следващите думи. — И според мен не е зле да започнете да набирате хора. По света има много деца, потомци на фараони. Повечето не знаят кои са. Онова, което вие двамата казахте във Вашингтон — за преоткриването на пътя на боговете — може да е единственият ни шанс.
	Сейди се изправи и целуна Еймъс по челото.
	— Остави на нас, чичо. Имам план.
	— Каква ужасна новина — възкликнах аз.
	Еймъс успя да се усмихне. Стисна ръката на Сейди, после стана и преди да влезе вътре, ми разроши косата.
	Аз отхапах още веднъж от палачинката и се учудих, че сутринта уж е прекрасна, а се чувствам тъжен, сякаш не ми достигаше нещо. Изведнъж толкова много неща се бяха оправили, че вероятно ме болеше още повече от онова, което не достигаше.
	Сейди гребна от бърканите яйца.
	— Сигурно е себично да искаме повече.
	Погледнах я и си дадох сметка, че мислим за едно и също. Когато боговете бяха казали, че имаме подарък… Е, човек може да се надява на едно-друго, но както каза и Сейди, не бива да става алчен.
	— Ще бъде трудно да пътуваме, ако трябва да ходим да набираме хора — подхванах предпазливо. — Двама непълнолетни без придружител.
	Сейди кимна.
	— Еймъс вече не е с нас. Няма кой да поеме отговорността. Мисля, че Хуфу не влиза в сметките.
	И точно тогава боговете разкриха докрай подаръка си.
	Някой каза от вратата:
	— Май имате незаета длъжност.
	Обърнах се и усетих как от плещите ми се смъкват хиляда тона бреме. На вратата се беше подпряла тъмнокоса жена в гащеризон като от леопардова кожа, със златисти очи и два много големи ножа в ръцете.
	— Баст! — извика Сейди.
	Богинята на котките се усмихна закачливо, сякаш беше намислила какви ли не лудории.
	— Май някой повика придружител?


	След няколко дена Сейди проведе дълъг телефонен разговор с баба и дядо Фауст в Лондон. Те не поискаха да говорят и с мен и аз не подслушвах. Когато се върна от Голямата зала, Сейди гледаше малко отнесено. Опасявах се — много се опасявах, — че й е мъчно за Лондон.
	— Е? — попитах от немай-къде.
	— Казах им, че сме добре — отвърна тя. — Те ми съобщиха, че вече не ги притеснявали от полицията заради взрива в Британския музей. Както личи, Розетският камък е бил върнат непокътнат.
	— Като с магия — подметнах аз.
	Сейди се подсмихна.
	— В полицията са решили, че вероятно е избухнал газ и е станала злополука. Вече не подозират татко, нас също. Баба и дядо казаха, че можело да се върна в Лондон. След няколко седмици започва пролетният срок. Съученичките ми Лиз и Ема питали за мен.
	Чуваше се само как огънят пука в камината. Изведнъж Голямата зала ми се стори по-голяма и празна.
	Накрая казах:
	— Ти какво им отговори?
	Сейди вдигна вежда.
	— Господи, понякога си много тъп. Ти какво мислиш, че съм им отговорила?
	— О! — Устата ми беше като шкурка. — Сигурно ще се зарадваш да видиш приятелките си, да се върнеш в стаята си и да…
	Сейди ме удари по ръката.
	— Картър! Отговорих им, че не мога да се прибера у дома, защото вече съм си у дома. Тук ми е мястото. Благодарение на Дуат мога да видя приятелките, когато си поискам. Пък и ти си загубен без мен.
	Сигурно съм се усмихнал като голям глупак, защото Сейди ми каза да престана да се хиля, но си пролича, че й е приятно. Вероятно е знаела, че за разлика от друг път е права. Без нея бях загубен. /_Да, Сейди, и аз не мога да повярвам, че току-що съм го казал./_


	Точно когато нещата започнаха да влизат в обичайните си безопасни релси, ние със Сейди се заехме с новата задача. Трябваше да отидем в едно училище, което Сейди веднъж бе видяла насън. Няма да ви кажа кое, но беше далеч и Баст ни откара. По пътя направихме този запис. Много пъти силите на хаоса се опитваха да ни спрат. Много пъти чухме слухове, че враговете ни са взели на мушка други потомци на фараони и се домогват да осуетят плановете ни.
	Бяхме в училището в деня преди началото на пролетния срок. Коридорите бяха пусти и не се затруднихме да се промъкнем вътре. Двамата със Сейди избрахме наслуки едно от шкафчетата и тя ми каза да набера комбинацията. Направих магия и разбърках числата: 13, 32, 33. Така де, защо да си играя с истинска формула?
	Сейди каза едно заклинание и шкафчето засия. После тя прибра вътре пакета и затвори вратата.
	— Сигурна ли си? — попитах я.
	Тя кимна.
	— Шкафчето се намира отчасти в Дуат. Ще пази амулета, докато не го отвори който трябва.
	— Ами ако _djed_ попадне в неподходящи ръце…
	— Няма — обеща Сейди. — Кръвта на фараоните е силна. Който трябва, ще го намери. Ако децата се досетят как да го използват, силата им ще се пробуди. Дано боговете ги насочат към Бруклин.
	— Не знаем как да ги обучим — изтъкнах аз. — Цели две хилядолетия никой не е усвоявал пътя на боговете.
	— Все ще измислим нещо — успокои ме Сейди. — Нямаме друг избор.
	— Освен ако първо не ни залови Апоп — напомних аз. — Или Дежарден и Домът на живота. Или пък Сет не си спази обещанието. Има хиляди неща, които могат да се объркат.
	— Да — усмихна се Сейди. — Ще бъде забавно, а?
	Заключихме шкафчето и си тръгнахме.
	Сега отново сме в Двайсет и първи ном в Бруклин.
	Смятаме да изпратим записа на неколцина внимателно подбрани души — надяваме се да го издадат в книга. Сейди е фаталистка. Щом разказът се е озовал в ръцете ви, значи вероятно си има причина. Търсете _djed_. Не се иска много той да пробуди силата ви. После номерът е да се научите как да прилагате тази сила, без да умрете.
	Както казах в началото: това още не е краят на историята. Майка и татко обещаха да се видим отново, затова знам, че накрая пак ще се наложи да ходим в Земята на мъртвите — според мен Сейди няма нищо против, стига там да е и Анубис.
	Зия също е някъде там… истинската Зия де. Смятам да я намеря.
	И най-вече хаосът се въздига. Апоп набира сили. А това означава, че ние също трябва да го направим — богове и хора трябва да се сплотим както едно време. Това е единственият начин светът да не бъде унищожен.
	И така, на семейство Кейн му предстои много работа. На вас също.
	Може би ще ви се прииска да тръгнете по пътя на Хор или Изида, на Тот или Анубис и дори на Баст. Не знам. Но каквото и да решите, Домът на живота се нуждае от свежа кръв, ако искаме да оцелеем.
	И така, с вас се сбогуват Картър и Сейди Кейн.
	Елате в Бруклин. Чакаме ви.


	__КРАЙ__



	Бележка на автора

	Голяма част от този разказ се основава на факти, което ме кара да мисля, че двамата разказвачи, Картър и Сейди, или са направили старателно проучване… или казват истината.
	Наистина е имало Дом на живота, който в продължение на няколко хилядолетия е бил важна част от египетското общество. Дали той съществува и днес, е въпрос, на който не мога да отговоря. Няма как да се отрече обаче, че навсякъде в древния свят е имало египетски магьосници, и много от магиите, които, както се твърди, те са правели, са били точно както е описано в книгата.
	Начинът, по който разказвачите представят египетската магия, също се потвърждава от археологически доказателства. В много музеи ще видите shabti и кутии с магически принадлежности. Всички предмети и паметници, които Сейди и Картър споменават, наистина съществуват — вероятно с изключение на червената пирамида. В Гиза има Червена пирамида, но тя се нарича така само защото белите облицовъчни камъни са паднали и са се показали розовите гранитни късове отдолу. Всъщност онзи, за когото е построена пирамидата — фараона Снофру, — сигурно би се ужасил, че сега тя е червена, с цвета на Сет. Колкото до вълшебната червена пирамида, спомената в разказа, можем само да се надяваме, че е била унищожена.
	Ако в ръцете ми попаднат и други записи, ще ви съобщя всичко. Дотогава да се надяваме, че Картър и Сейди са сгрешили в предсказанието си и хаосът не се въздига…


	Rick Riordan
	The Red Pyramid, 2010

	__Издание:__
	Рик Риърдън. Червената пирамида
	Редактор Вихра Василева
	Коректор Таня Симеонова
	ИК „Егмонт България“, София, 2011
	ISBN: 978-954-27-0586-4

	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/33930
	Последна корекция: 24 март 2015 в 22:40