antique

Рик
Риърдън

Изпитанията на Аполон Кн.1: Скритият оракул



und
Художествена литература



Рик
Риърдън

calibre 2.8.0
28.9.2016
ac9d0523-32e7-4322-b3f4-54872046f339
1.0


2016
Егмонт
9789542718062





Рик Риърдън






Превод от английски Александър Драганов









Всички права запазени. Нито книгата като цяло, нито части от нея могат да бъдат възпроизвеждани под каквато и да е форма.

Оригинално заглавие
The Hidden Oracle

Text copyright © Rick Riordan, 2016

Permission for this edition was arranged through the Nancy Gallt Agency.
Илюстрация на корицата © 2016 by John Rocco

Дизайн на корицата SJI Associates, Inc.

Превод
Александър Драганов


Редактор
Илияна Бенова – Бени


Коректор
Таня Симеонова

Издава „Егмонт България“ ЕАД
1142 София, ул. „Фритьоф Нансен“ 9
www.egmontbulgaria.com
Електронно издание, 2016
ISBN 978-954-27-1806-2




 


 


 


 


 


 


На музата Калиопа,


едно закъсняло посвещение.



Моля те, не ме наранявай.











1


 


Хулигани удрят лицето ми.


Да можех, бих ги смазал.


Жалко е да си смъртен.


КАЗВАМ СЕ АПОЛОН.
Някога бях бог.

За четири хиляди шестстотин и дванайсет години свърших много работа. Предизвиках чума сред гърците, обсадили Троя. Благослових Бейб Рут1 да направи три хоумръна на финалите по бейзбол 1926-а. Гневът ми заля Бритни Спиърс по време на музикалните награди на MTV през 2007 година.
Но никога през безсмъртния си живот не се бях стоварвал в кофа за боклук. Дори не знам как точно стана.
Просто се събудих, падайки. Небостъргачите се въртяха пред мен. От тялото ми излизаха пламъци. Опитах да полетя. Опитах да се превърна в облак или да се телепортирам в друга част на света. Опитах сто неща, които би трябвало да са лесни за мен, но продължих да падам. Сгромолясах се в тесен каньон между две сгради и БУМ!
Има ли нещо по-тъжно от звука на бог, който тупва в отпадъци?
Лежах и стенех от болка в отворената кофа за боклук. Ноздрите ми пламнаха от миризмата на развалена наденица и употребени пелени. Чувствах, че ребрата ми са счупени, въпреки че това не се очакваше да е възможно.
Мозъкът ми се спече от объркване, но един спомен излезе на повърхността. Гласът на баща ми Зевс.
– ВИНАТА Е ТВОЯ. СЕГА ЩЕ СИ ПОНЕСЕШ ПОСЛЕДСТВИЯТА.
Осъзнах какво се бе случило с мен и заплаках от отчаяние.

Дори за бог на поезията като мен е трудно да опише как се чувствах. Как бихте могли вие, обикновени смъртни, да ме разберете? Представете си да ви съблекат голи и да ви подпалят пред смееща се тълпа. Представете си ледена вода, която изпълва устата и дробовете ви, как ви се образуват синини от налягането, как крайниците ви стават на каша. Представете си да се чувствате посрамени, може би уязвими – публично и брутално да ви отнемат всичко, което ви прави
вас самите
.

Моето унижение бе по-голямо.
ВИНАТА Е ТВОЯ, отекна гласът на Зевс в главата ми.
– Не! – извиках нещастно аз. – Не, не е! Моля те!
Никой не ми отговори. В другия край по тухлените стени гореше тъмен огън. Над мен зимното небе бе сиво и безрадостно.
Опитах да си припомня детайлите относно присъдата ми. Татко бе ли казал колко ще трае наказанието ми? Какво трябваше да сторя, за да си върна благоволението му?
Спомените ми бяха твърде неясни. Едва помнех как изглежда самият Зевс. Нямах представа защо бе решил да ме захвърли на Земята. Помня, че бе имало някаква война с гигантите. Боговете бяха хванати по бели гащи, унизени и почти разгромени.
Но в едно бях сигурен – наказанието ми бе несправедливо. На Зевс му бе нужно да обвини някого. Затова, естествено, се спря на най-красивия, талантлив и обичан бог в пантеона. На мен.
Лежах си в боклуците и гледах надписа върху капака на кофата. ЗА ДА ИЗВОЗИМ БОКЛУКА ВИ, ОБАДЕТЕ СЕ НА 1-555, ФИРМА „МИРИЗЛИВКО“.
„Зевс ще премисли – казах си аз. – Опитва да ме уплаши. Всеки момент ще ме върне обратно на Олимп и ще се отърва с мъмрене.“
– Да – гласът ми прозвуча глух и отчаян, – това трябва да е.
Пробвах да мръдна. Исках да бъда на крака, когато Зевс дойде да се извини. Ребрата ме боляха. Стомахът ми се бе свил. Излязох с мъка от кофата за боклук. Паднах и се приземих на рамото си, което изпука върху асфалта. Изскимтях от болка.
– Ставай, ставай! – казах си аз.
Не бе лесно да го направя. Виеше ми се свят. Едва не припаднах от усилието. Стоях в задънена улица. На около петнайсет метра от мен единственият изход водеше към улица с мръсни витрини на заложни къщи. Предположих, че се намирам някъде в западната част на Манхатън, освен ако Зевс не ми бе наистина сърдит. Тогава щеше да ме е пратил в Бруклин.

Огледах новото си тяло. Изглеждах като бяло момче в тийнейджърска възраст. Носех маратонки, сини дънки и зелена риза. Ужасно скучно. Чувствах се слаб, немощен и твърде
човешки
.

Не мога да разбера как вие, смъртните, понасяте всичко това. Прекарвате целия си живот, пленени в парче месо. Никога не можете да изпитате прости удоволствия като това да се превърнеш в колибри и да се разпаднеш в ярка светлина.
А сега бях един от вас. Поредното парче месо. Небесата не бяха милостиви.
Прерових джобовете си с надеждата да открия ключовете към слънчевата си колесница. Нямах късмет. Намерих евтин платнен портфейл, в който имаше стотина долара – може би пари за първия ми обяд като смъртен – както и шофьорска книжка от щата Ню Йорк и снимка на смотан къдрокос младеж. Нямаше как това да съм аз! Името също бе тъпо – Лестър Пападопулос. Жестокостта на Зевс не знаеше граници.
Надникнах в кофата за боклук с надеждата лъкът, колчанът и лирата ми да са паднали на земята заедно с мен. Щях да се радвам дори на хармониката си. Но не зърнах нищо.
Поех си дълбоко въздух.
„Горе главата – казах си. – Трябва да си ми останали все някакви божествени способности. Нещата могат да бъдат и далеч по-лоши.“
– Хей, Кейд, я виж тоя смотаняк! – обади се дрезгав глас.
Двама младежи блокираха изхода на улицата. Единият бе нисък и платиненорус, другият висок и рижав. И двамата носеха огромни качулки и смъкнати панталони. Татуировки на змии покриваха вратовете им. Единственото, което им липсваше, бе надписът на челото: АЗ СЪМ ОТРЕПКА.
Рижавият погледна портфейла в ръката ми.
– Спокойно, Майки. Този пич изглежда свестен.
Той се ухили и извади ловен нож от колана си.
– Всъщност басирам се, че иска да ни даде всичките си пари.
Обвинявам дезориентацията си за станалото след това.
Знаех, че съм изгубил безсмъртието си, но все още се смятах за могъщия Аполон. Не можете да промените мис­ленето си така бързо, както бихте се превърнали в снежен леопард например.
Освен това в предишните случаи, когато Зевс ме бе наказвал с преобразяването ми в смъртен (вече два пъти бе ставало), бях запазил огромната си сила и поне част от божествените си способности. Предполагах, че и сега ще е същото.
Нямаше да позволя на две гаменчета да вземат портфейла на Лестър Пападопулос.
Изправих се с надеждата Кейд и Майки да се уплашат от царствения ми вид и божествена красота. (Със сигурност нямаше как да изгубя тези качества, независимо от това как изглеждаше снимката на книжката ми.) Пренебрегнах течността от кофата за боклук, която капеше по врата ми.
– Аз съм Аполон – обявих аз, – а вие, смъртни, имате три избора. Да направите жертвоприношение в моя чест, да избягате или да бъдете унищожени.
Исках словата ми да отекнат по улицата, да разтърсят кулите на Ню Йорк, да накарат небесата да потреперят. Нищо от това не се случи. Само дето гласът ми стана писклив, когато произнесох думата „унищожени“.
Рижавият Кейд се ухили още по-широко. Помислих си колко забавно би било да предизвикам змийските татуировки около врата му да оживеят и да го удушат.
– Какво мислиш, Майки? – попита той приятеля си. – Трябва ли да направим жертвоприношение в чест на този тип?
Майки се намръщи. С щръкналата си руса коса, жестоки малки очички и дебело тяло ми напомни на чудовищната свиня2, която тормозеше село Кромион в добрите стари времена.
– Нямам нищо, което да принеса в жертва, Кейд. – Гласът му прозвуча така, все едно бе ял запалени цигари. – Какви са другите варианти?
– Да избягаме? – предложи Кейд.
– Мне – отвърна Майки.
– Да ни унищожат?
– Аз викам ние да го унищожим – изсумтя Майки.
Кейд завъртя ножа между пръстите си и го хвана за дръжката.
– Става. След теб, моля.
Прибрах портфейла в задния си джоб. Вдигнах юмруци. Не исках да правя смъртните на бъз, но бях убеден, че мога да го сторя. Дори и в толкова отслабено състояние, се предполагаше, че съм далеч по-силен от който и да било човек.
– Предупредих ви – рекох. – Способностите ми надхвърлят всичко, което можете да си представите.
– Мдаа – изпука с кокалчета Майки.
След което нападна.
Ударих веднага щом влезе в обхвата ми. Излях целия си гняв в този юмрук. Това трябваше да е достатъчно, за да изпари Майки и да остави очертанията от фигурата му по асфалта.
Вместо това той се приведе, което ми се стори дразнещо.
Олюлях се напред. Длъжен съм да ви кажа, че Прометей не е направил хората както трябва. Краката на смъртните са тромави. Опитах да компенсирам с неизчерпаемата си ловкост, но Майки ме ритна в гърба и аз паднах и ударих божественото си лице.
Ноздрите ми се издуха като въздушни възглавници. Ушите ми изпращяха. Вкусът на метал изпълни устата ми. Завъртях се, изпъшках и намерих двете отрепки втренчени в мен.
– Майки – каза Кейд, – можеш ли въобще да си представиш този тип с някакви сили?
– Не – отвърна Майки, – не мога да си го представя с никакви сили.
– Глупци! – изграчих. – Ще ви унищожа!
– Да бе – поигра си с ножа Кейд. – Мисля, че първо ще те стъпчем.
Кейд вдигна ботуша си над лицето ми и светът притъмня.

 


 


1 Легендарен американски бейзболист. Пълното му име е Джордж Хърман Рут-младши. – Бел. прев.

2 Митична свиня, убита от героя Тезей. Виж „Гръцките герои на Пърси Джаксън“. – Бел. прев.




2


 


Момиче идва от нищото.


Съвсем съм унизен.


Глупави банани.


НЕ СЪМ ЯЛ
ТОЛКОВА БОЙ,
откакто участвах на състезание по китара срещу Чък Бери3 през 1957 година.

Докато Кейд и Майки ме ритаха, се свих на топка и опитах да предпазя ребрата и главата си. Болката бе нетърпима. Повърнах и се разтреперих. Причерня ми. Червени петна избиха пред очите ми. Когато нападателите ми се умориха да ме ритат, удариха главата ми с една торба боклуци, която се спука и ме покри с утайка от кафе и плодови обелки.
После се отдръпнаха задъхани. Груби ръце ме претърсиха и грабнаха портфейла ми.
– Я скивай тук – каза Кейд. – Някакви кинти и книжката на някой си Лестър Пападопулос.
– Лестър? – изсмя се Майки. – Това е дори по-скапано от Аполон.
Докоснах носа си, който имаше размера и плътността на воден матрак. Пръстите ми почервеняха.
– Кръв – промърморих. – Невъзможно...
– Възможно е, Лестър – приведе се до мен Кейд. – Дори може и повече. Би ли ми обяснил защо нямаш кредитна карта или мобилен? Не искам да вярвам, че съм ритал толкова само за стотачка.

Загледах се в кръвта по пръстите си. Бях бог.
Нямах
кръв. Дори когато бях преобразяван в смъртен преди, във вените ми течеше златен Икор. Никога досега не съм бил чак толкова...
превръщан
. Бе станала грешка. Или някакъв номер. Нещо.

Опитах да седна.
Ръката ми се хлъзна върху една бананова кора и отново паднах. Нападателите ми се изсмяха.
– Тоя тип ми харесва – каза Майки.
– Да, ама шефът каза, че е фрашкан с мангизи – оплака се Кейд.
– Шефът... – промърморих аз. – Шефът?
– Правилно си чул, Лестър. – Кейд ми удари един чумбер. – Шефът каза, че ако слезем по тая уличка, може да те пребием и да ти вземем всичко. Това обаче...
Той размаха банкнотите под носа ми.
– Не е добър хонорар.
Въпреки затрудненията си изпитах надежда. Ако тези хулигани бяха пратени наоколо, за да ме търсят, значи, шефът им явно беше бог. Нямаше смъртен, който да знае, че ще падна на това място. Може би Кейд и Майки също не бяха хора. Вероятно бяха добре маскирани хора или зли духове. Това поне би обяснило как успяха да ме набият толкова лесно.
– Кой... кой е шефът ви? – пробвах да се изправя. Раменете ми посипаха утайка от кафе. Така ми се зави свят, все едно летях до изпаренията на първичния Хаос, ала отказах да се смиря.
– Зевс ли ви прати? А може би Арес? Искам аудиенция!
Майки и Кейд се спогледаха, сякаш се питаха: „Вярваш ли на очите си?“.
– Ти май не разбираш от намеци, а, Лестър? – вдигна ножа си Кейд.
Майки свали колана си – верига за мотоциклети – и го уви около пръста си.
Реших да им попея, за да се предадат. Може и да бяха устояли на юмруците ми, ала нямаше смъртен, който да устои на кадифения ми глас. Мъчех се да реша дали да им изпея „Ти ме изпрати“4, или моето оригинално парче „Аз съм твоят бог на поезията, бебче“, когато един глас изкрещя:
– ХЕЙ!
Хулиганите се обърнаха. Над нас, на второто ниво на външна аварийна стълба, стоеше момиче на дванайсет.
– Оставете го на мира! – нареди тя.
Първата ми мисъл бе, че Артемида е дошла на помощ. Сестра ми често се явяваше като дванайсетгодишно момиче по причини, които никога не можех да разбера. Нещо обаче ми подсказа, че това не е тя.
Момичето на противопожарната стълба не вдъхваше страхопочитание. Бе нисичка и пълничка, с тъмна коса, подстригана като на паж5. Имаше черни очилца, тип котешки очи с кристалчета по ъглите. Дрехите ù бяха като избрани от детската градина – червени маратонки, жълти чорапогащи, зелена рокличка. Може би се бе маскирала като светофар.
Но всъщност в изражението ù се прокрадваше нещо страшничко.
На лицето ù бе изписана същата сърдита гримаса, която старата ми приятелка Кирена6 имаше, когато се бореше с лъвове.
Майки и Кейд обаче не изглеждаха впечатлени.
– Разкарай се, хлапе – каза ù Майки.
Момичето тропна с крак и накара стълбата да потрепери.
– Уличката е моя. Аз определям правилата.
Носовият ù заповеднически глас я правеше да звучи така, все едно се кара на съученик по време на читалищна пиеска.
– Каквото и да има тоя смотльо, то е мое! Включително кинтите!
– Защо всички смятат, че съм смотан? – обадих се немощно. Коментарът ми се стори несправедлив, макар да бях пребит и покрит с боклуци, но никой не ми обърна внимание.
Кейд изгледа кръвнишки момичето. Лицето му стана червено като рижавата му коса.
– Бъзикаш ли се с мен? Разкарай се, сополанке!
Вдигна една гнила ябълка и я метна по нея. Момичето не трепна. Плодът падна в краката ù, търкулна се и спря.
– Искаш да си играем с храна? – избърса нос момичето. – Хубаво.
Не зърнах как ритна ябълката, но тя полетя обратно и със смъртоносна точност удари Кейд в носа. Той тупна по задник.
Майки изръмжа. Пое към противопожарната стълба, но една бананова обелка застана на пътя му. Подхлъзна се и се просна на земята.
– ОУ!
Отстъпих от изпотръшканите на земята бандити. Запитах се дали не трябва да хукна да бягам, но едва куцуках. Освен това не ми се щеше да ме целят със стари плодове.
Момичето прескочи перилата и се спусна на земята с изненадваща точност, след което взе торба боклуци от кофата.
– Спри! – Кейд започна да пълзи рачешката в опитите си да се отдалечи от момичето. – Нека да поговорим за това!
Майки изпъшка и се завъртя по гръб.
Момичето се нацупи. Устните ù бяха напукани. Черни влакънца стърчаха от краищата им.
– Момчета – каза тя. – Вие не ми харесвате. Най-добре ще е да се махнете.
– Разбира се – отвърна Кейд. – Само...
Той се пресегна към парите, пръснати сред утайката от кафе.
Момичето метна торбата с боклуци, която се пръсна по средата на полета си и покри всичко с невъобразимо количество гнили банани. Те повалиха Кейд на земята, а Майки бе затрупан с толкова обелки, че заприлича на нападнат от месоядни морски звезди.
– Махнете се от уличката ми – нареди момичето. – Незабавно.
Още боклуци от кофата избухнаха като пуканки и засипаха Кейд и Майки с репички, обелки от картофи и друг материал за тор. По чудо нищо не падна върху мен. Въпреки нараняванията си двамата побойници станаха на крака и избягаха с писъци.
Обърнах се към дребничката си спасителка. Познавах много опасни жени. Сестра ми можеше да предизвика дъжд от смъртоносни стрели. Мащехата ни Хера редовно караше смъртните да полудяват и да се секат на парчета помежду си.
Но дванайсетгодишната господарка на боклуците успя да ме притесни.
– Благодаря – казах.
Момичето скръсти ръце. На средните си пръсти носеше еднакви златни пръстени полумесеци. Очите ù блестяха мрачно като на гарван. (Мога да направя това сравнение, защото аз измислих гарваните.)
– Не ми благодари – каза тя. – Все още си на уличката ми.
Обиколи ме и ме огледа, сякаш бях свещена крава. И това сравнение мога да направя, защото имах такива.
– Ти си богът Аполон? – Не звучеше впечатлена. Нито от вида ми, нито от идеята, че богове ходят сред смъртните.
– Значи си чула разговора ни?
– Да, но не приличаш на бог – кимна тя.
– Не съм в най-добрата си форма – признах. – Татко Зевс ме изгони от Олимп. А ти коя си?
Ухаеше на ябълков пай, което бе изненадващо, тъй като изглеждаше толкова неспретнато. Част от мен искаше да намери чиста кърпа, да измие лицето ù, след което да ù поръча топъл обяд. Друга част от мен искаше стол, с който да се защити, ако реши да ме ухапе. Напомняше ми на бездомните животни, които сестра ми винаги приютяваше – кучета, пантери, прокудени девици и малки дракони.
– Казвам се Мег – каза тя.
– От Мегара ли идва, или от Маргарет?
– От Маргарет. Никога обаче не ме наричай Маргарет.
– Ти полубогиня ли си, Мег?
Тя избута очилата си нагоре.
– Защо реши подобно нещо?
Отново нямаше вид на изненадана от въпроса. Почувствах, че бе чувала този израз и преди.
– Ами определено имаш някаква сила. Прогони онези хулигани с гнили плодове. Може би владееш бананакинеза. Или контролираш боклуците? Навремето познавах римска богиня на име Клоацина, която управляваше каналите на града. Да не сте роднини?
Мег се нацупи. Останах с впечатлението, че съм казал нещо не както трябва, но нямах идея какво.
– Мисля да ти взема парите – отвърна Мег. – Хайде, махай се!
– Не, чакай. – Отчаянието си проправи път до гласа ми. – Моля те. Смятам, че имам нужда от помощ.
Чувствах се нелепо, разбира се. Аз, богът на пророчеството, чумата, стрелбата, лечителството, музиката и още няколко неща, които в момента не можех да си спомня, молех улична калпазанка за помощ. Но си нямах никой друг. Ако това дете смяташе да ми задигне парите и да ме изрита на жестоките зимни улици, не вярвах, че ще мога да я спра.
– Да кажем, че ти повярвам. – Гласът на Мег стана напевен, все едно се канеше да очертае правилата на играта: „Аз ще съм принцеса, а ти прислуга“. – Да кажем, че реша да помогна. Какво следва?
„Добър въпрос“, помислих си.
– Ние... в Манхатън ли сме?
– Мхм. – Тя се завъртя и затанцува. – В същата дупка от ада.
Не ми се стори редно дете да говори за ада. Но не бе редно и дете да живее само на някаква уличка и да се бие с бандити сред боклуците.
Запитах се дали да не ида до Емпайър Стейт Билдинг. Това бе входът към планината Олимп днес. Съмнявах се обаче, че стражите ще ме пуснат до тайния шестстотен етаж. Зевс нямаше да ме улесни толкова.
Може би трябваше да потърся стария си приятел, кентавъра Хирон. Той имаше цял лагер герои в Лонг Айлънд. Можеше да ми предложи подслон и напътствия. Но това бе опасно пътуване. Един беззащитен бог бе сочна мишена. Всяко чудовище по пътя с радост щеше да ме изяде. Завистливи духове и низши богове също биха се зарадвали на тази възможност. Да не забравяме и тайнствения шеф на Кейд и Майки. Нямах идея кой е това и дали имаше и други по-лоши слуги, които да прати срещу мен.
Дори да стигнех Лонг Айлънд, очите ми на смъртен можеше да не открият лагера на Хирон изпод вълшебното му покривало. Нуждаех се от водач, който да ме отведе там. Някой опитен. Някой, който живее наблизо...
– Имам идея. – Изправих се, доколкото ми позволяваха нараняванията. Не бе лесно да изглеждам уверен с окървавен нос и утайка от кафе по дрехите. – Познавам един човек, който може да помогне. Живее в Горен Ийст Сайд. Заведи ме при него и ще те наградя богато.
– С какво? – хрипкаво се изсмя Мег, след което затанцува и обра двайсетдоларовите банкноти от боклуците. – Вече прибирам парите.
– Хей!
Тя ми подхвърли портфейла, в който се намираше само шофьорската книжка на Лестър Пападопулос.
– Парите ти са в мен, в мен, в мен – запя Мег.
Сподавих ръмженето си.
– Слушай какво, хлапе, няма да съм смъртен завинаги. Един ден отново ще стана бог. Тогава ще наградя тези, които са ми помогнали, и ще накажа онези, които са ми отказали.
– Откъде знаеш, че ще стане така? – сложи ръце на кръста тя. – Бил ли си смъртен преди?
– Всъщност да. На два пъти. И в двата случая наказанието ми трая само няколко години.
– О, да? И как успя да си върнеш божествените сили?
Започнах да мисля за стихотворение относно евентуалното възвръщане на божествените ми способности.
– Обикновено Зевс иска от мен да робувам на някой важен полубог. Онзи тип, за когото ти споменах например. Той би бил идеален. Ще извърша онова, което би искал от мен новият ми господар. Ако се държа прилично, ще ми позволят да се върна на Олимп. В момента трябва да придобия силите си обратно и да разбера...
– Откъде знаеш на кой герой трябва да служиш?
– Моля? – премигнах.
– Как разбираш на кой полубог трябва да служиш, глупчо?
– Ами... ъъъ. Обикновено се подразбира. Натъквам се на тях. Затова искам да стигна до Ийст Сайд. Новият ми господар ще приеме службата ми и...
– Аз съм Мег Макафри – изчурулика Мег. – Приемам службата ти!
Над нас в сивкавото небе протътна гръм. Звукът отекна из града като божествен кикот.
Останките от гордостта ми станаха на ледена вода и потънаха в чорапите ми.
– Сам се нахендрих на това, нали?
– Да! – заподскача Мег с червените си маратонки. – Здравата ще се позабавляваме!
С огромно усилие на волята се сдържах да не заплача.
– Сигурна ли си, че не си маскираната Артемида?
– Не, другото съм – започна да брои парите ми Мег. – Онова, дето го каза преди малко. Полубогиня.
– И как разбра?
– Хей така – усмихна ми се самодоволно тя. – А сега вече имам и бог помощник на име Лестър.
Вдигнах очи към небесата.
– Моля те, татко, разбрах вината си. Не мога да сторя това!
Зевс не отговори. Вероятно заснемаше унижението ми и го споделяше в интернет.
– Споко – каза ми Мег. – Кой беше тоя, дето искаше да видиш в Ийст Сайд?
– Друг полубог – отвърнах аз. – Той знае пътя до лагера, където може да намерим подслон, напътствия, храна...
– Храна ли? – Ушите на Мег щръкнаха като краищата на очилата ù. – Добре ли готвят в този лагер?
– Предполагам, макар че аз обикновено ям само амброзия.
– Ето каква е тогава първата ми заповед. Ще намерим онзи тип, за да ни отведе в лагера!
Тежко въздъхнах. Това щеше да е много дълга и непосилна служба.
– Както заповядаш – рекох. – Да открием Пърси Джаксън.

 


 


3 Легендарен американски китарист. – Бел. прев.

4 “You Send Me” – легендарна песен на американския певец Сам Кук, която излиза през 1957 година. – Бел. прев.

5 Прическа, популярна сред жените от 50-те години на миналия век, оформена според представата за това как са подстригвани пажовете в Средните векове. В съвременната действителност на Пърси Джаксън изглежда като анахронизъм. – Бел. прев.

6 Повече за легендарната героиня Кирена, победила лъв с голи ръце, може да научите в „Гръцките герои на Пърси Джаксън“. – Бел. прев.




3


 


Някога бях божествен.


Сега съм твърде земен.


Ух, в хайку няма рима.


ДОКАТО СЕ ТЪТРЕХМЕ
по Медисън Авеню, умът ми се изпълни с въпроси. Защо Зевс не ми бе дал зимно палто? Защо Пърси Джаксън живееше толкова далеч? Защо пешеходците се взираха в мен?

Запитах се дали божествената ми аура не е започнала да се връща. Може би нюйоркчани бяха втрещени от очевидната ми мощ и неземна красота.
Но Мег Макафри ме върна в реалността.
– Смърдиш – каза тя – и изглеждаш така, сякаш са те пребили.
– Те ме пребиха. Освен това станах роб на малко дете.
– Това не е робство – тя гризна малко от кожичката около нокътя на единия си палец, след което я изплю – ... а съвместно съжителство.
– Съжителстваме в смисъла, че ти ми даваш заповеди и аз съм принуден да изпълнявам?
– Да. – Тя спря пред една витрина. – Виждаш ли? Изглеж­даш отвратително.

Отражението ми се втренчи в мен, но това
нямаше
как да е
моето
отражение. Бе невъзможно. Лицето бе същото като на Лестър Пападопулос от шофьорската книжка. Приличах на около шестнайсетгодишен. Косата ми бе тъмна, средно дълга и къдрава – стил, с който покорявах сърца във времената на Древна Атина и отново през 70-те. Очите ми бяха сини. Лицето ми не бе неприятно, но се загрозяваше от нос, подут като патладжан, от който се бе образувал противен кървав мустак над горната устна. И по-лошото – бузите ми бяха белязани от някакъв обрив, който подозрително приличаше на...

Сърцето ми се качи в гърлото.
– Ужас! – извиках. – Това акне ли е?
Безсмъртните богове не страдат от акне. Това е едно от правата, с които се раждаме. Ала щом приближих стъклото, видях, че кожата ми наистина е обсипана с белези и пъпки.
Стиснах юмруци и изкрещях срещу жестокото небе.
– Зевсе, какво съм сторил, за да заслужа това?
– Ще те арестуват – дръпна ме за ръката Мег.
– Какво значение има? Превърнали са ме в тийнейджър, който дори няма съвършена кожа. Обзалагам се, че нямам и...
С чувство на хладен ужас вдигнах ризата си. Коремът ми бе покрит със синини от падането в кофата и шутовете, които бях изял. Но най-ужасното бе, че го имаше. Шкембето, за него става дума.
– О, не! – Олюлях се на тротоара с надеждата коремът да не ме последва. – Къде са ми плочките? Винаги съм имал плочки? Четири хиляди години не съм имал шкембе. Никога!
– Стига се вайка – сподави смеха си Мег. – Добре си.
– Аз съм дебелак!
– Съвсем нормален си. Нормалните хора нямат плочки. Хайде.
Исках да възразя, че нито съм нормален, нито съм човек, но с нарастващо отчаяние установих, че терминът ме описва напълно.
От другия край на витрината се появи лицето на намръщен охранител. Позволих на Мег да ме поведе надолу по улицата.
Тя подскачаше до мен и от време на време спираше да прибере някоя стотинка или да се завърти около улична лампа. Детето явно не се притесняваше нито от студеното време, нито от опасния път пред нас... или пък от това, че страдах от акне.
– Как може да си толкова спокойна? – настоях. – Ти си полубогиня и крачиш редом до бог, и то на път за среща с други като теб? Нищо от това ли не те изненадва?
– Хм. – Тя сгъна една от двайсетдоларовите ми банкноти на хартиено самолетче. – Виждала съм и по-странни неща.
Изкуших се да попитам какво по-странно може да има от сутринта, която бяхме прекарали, но прецених, че може да не издържа на стреса, ако разбера.
– Ти откъде си?
– Казах ти. От уличката.
– Да, но... родители? Семейство? Приятели?
По лицето ù пробяга тръпка. Тя върна вниманието си върху самолетчето от двайсет долара.
– Няма значение.
Силно развитите ми сетива за хората ми подсказаха, че крие нещо, но това не бе необичайно за полубоговете. За деца, благословени с безсмъртни родители, те бяха изключително чувствителни относно произхода си.
– Чувала ли си за лагера на нечистокръвните? А за лагер „Юпитер“?
– Мне. – Тя постави самолета на върха на пръста си. – Колко далеч е къщата на този Пери?
– Пърси. Не съм сигурен. Мисля, че още няколко блока.
Това, изглежда, бе достатъчно за Мег, която продължи да подскача напред, като си подхвърляше хартиеното самолетче и си го връщаше обратно. Направи циганско колело на една пресечка от Седемдесет и втора улица. Притесних се да не би подобните ù на светофар дрехи да объркат шофьорите и те да я сгазят. За щастие, шофьорите в Ню Йорк бяха свикнали да заобикалят безгрижни пешеходци.
Реших, че Мег е дива полубогиня. Те бяха рядко срещани, но все пак съществуваха. Без помощ и без да бъде открита от други полубогове или обучена както трябва, бе успяла да оцелее. Но късметът ù нямаше да трае вечно. Чудовищата обикновено започваха да ловуват и да убиват младите полубогове, когато те навършеха тринайсет и истинските им способности започнеха да се проявяват. На Мег не ù оставаше много. Трябваше да я отведат в лагера на нечистокръвните. Имаше нужда от това, и то не по-малко от мен. Бе имала шанса да ме срещне.

(Знам, че последното звучи очевидно.
Всеки
, който ме види, е късметлия. Предполагам обаче, че разбирате какво имам предвид.)

Ако бях в обичайното си всевиждащо аз, можех да надзърна в съдбата на Мег. Можех да разчета душата ù, да узная всичко, което ми е необходимо, за божествения ù родител, силите ù, мотивите и тайните ù.
Но сега не откривах нищо от това. Можех само да съм сигурен, че е полубогиня, понеже успешно ме бе заробила. Зевс ù бе потвърдил това право с гръмотевичен тътен. Чувствах оковите като облак от бананови кори. Която и да бе Мег Макафри, както ù да ме бе намерила, вече съдбите ни бяха преплетени.
Това бе почти толкова унизително, колкото и акнето.
Завихме на изток по Осемдесет и втора улица.
Щом стигнахме Второ Авеню, кварталът започна да ми изглежда познат – редици блокове, магазини за компютри, квартални бакалии и индийски ресторанти. Знаех, че Пърси Джаксън живее някъде наоколо, но пътешествията ми по небето със слънчевата колесница ме бяха снабдили с ориентация като на Google Earth. Не бях свикнал да пътувам по земя.
Освен това в тази смъртна форма безгрешната ми памет бе започнала да ми изневерява. Смъртни страхове и нужди замъгляваха мислите ми. Исках да ям. Исках да ида до тоалетна. Тялото ме болеше. Дрехите ми смърдяха. Чувствах мозъка си като покрит с влажен памук. Абе, хора, как издържате на всичко това?
След още няколко блока започна да вали смес от дъжд и сняг. Мег опита да я пробва с езика си, което ми се видя крайно неефективна стратегия да утолиш жаждата си, и то с мръсна вода. Потреперих и започнах да си мисля за хубави неща – за Бахамите, за деветте музи в съвършена хармония, за ужасните наказания, които щях да стоваря върху Кейд и Майки, когато отново стана бог.
Още се питах кой е шефът им и откъде бе разбрал, че ще падна на земята. Нямаше смъртен, който да има това знание. Всъщност колкото повече мислех, толкова по-малко проумявах откъде един бог (друг, различен от мен) би могъл да предвиди бъдещето така ясно. Все пак бях бог на пророчествата, господар на Делфийския оракул, дистрибутор на най-качествените трейлъри на съдбата за последните няколко хилядолетия.

Разбира се, врагове не ми липсваха. Това е естествена последица от това, че съм толкова готин. Но можех да се сетя само за един от тях, който предрича бъдещето. А ако
той
дойдеше за мен сега, когато бях толкова слаб...

Сподавих тази мисъл. Имах си достатъчно грижи. Нямаше нужда да се плаша до смърт с въпроси от типа на „какво... ако...“.
Започнахме да претърсваме страничните улички, проверявайки имената по пощите и табелките на домофоните. Горен Ийст Сайд бе пълен с Джаксънови. Това ми се стори дразнещо.
След няколко провала завихме зад един ъгъл и ето – паркиран под едно криво дръвче се мъдреше стар модел „Тойота Приус“. На покрива ù имаше следи от копита на пегас, които не можеха да бъдат сбъркани с нищо друго. (Откъде знаех? Разпознавам следите от копита, а и нормалните коне не препускат върху тойоти. Пегасите, от друга страна...)
– Аха – казах на Мег. – Приближаваме.
След половин блок малко по-надолу разпознах сградата – пететажна къща с ръждиви климатици, подаващи се от прозорците.
– Voilà! – извиках.
На предните стъпала Мег спря така, все едно се бе ударила в невидима бариера. Обърна се назад към Второ Авеню. Тъмните ù очи бяха пълни с тревога.
– Какво има? – попитах.
– Мисля, че ги видях отново.
– Тях? – Проследих погледа ù, но не забелязах нищо необичайно. – Бандюгите от уличката?
– Не. Два... – тя размаха пръсти – ... сияйни мехура. Видях ги и на Парк Авеню.
Пулсът ми се ускори от анданте темпо до бодряшко алег­рето7.
– Сияйни мехури? Защо не ми каза нищо?
– Забелязвам много шантави неща – потропа по рамките на очилата си тя. – Казах ти вече. Обикновено не ме безпокоят, но...
– Но сега ни следват – отвърнах аз. – Това не е хубаво.
Отново огледах улицата. Не забелязах нищо нередно, но не се съмнявах, че Мег е зърнала сияйните мехури. Много духове се явяваха по такъв начин. Собственият ми баща, Зевс, веднъж приел образа на сияен мехур, за да съблазни смъртна жена. Защо смъртната е намерила това за съблазнително, нямам представа.
– Трябва да влезем – казах. – Пърси Джаксън ще ни помогне.
Но Мег не помръдна. Не бе показала страх, докато целеше биячите с боклук в онази уличка, но сега явно се чудеше дали да натисне звънеца. Хрумна ми, че може и да е виждала полубогове преди. Може би тези срещи не бяха минали добре.
– Мег – казах аз. – Разбирам, че някои полубогове не са свестни. Мога да ти разказвам много истории за онези, които бях принуден да убия или превърна в билки...
– В билки?
– Но на Пърси Джаксън винаги може да се разчита. Няма от какво да се боиш. А и той ме харесва, аз го научих на всичко, което знае.
– Така ли? – намръщи се тя.
Невинността ù ме очарова донякъде. С толкова много неща не беше наясно...
– Разбира се. А сега да вървим.
Позвъних на звънеца. След няколко мига чух приглушения глас на жена.
– Да?
– Здравейте – казах. – Аз съм Аполон.
Мълчание.
– Богът Аполон – добавих, като прецених, че може би е необходимо да съм по-конкретен. – Това трябва да е домът на Пърси, нали?
Последва още мълчание, след което чух два гласа да си шептят нещо. Предната врата изскърца. Аз я отворих. Точно преди да вляза вътре, долових движение с крайчеца на окото си. Загледах се в тротоара, но отново не забелязах нищо.
Може би бях видял отражение. Или светлина, проблеснала в снежинка. А може би наистина имаше сияен мехур. Скалпът ме засърбя от напрежение.
– Какво? – попита Мег.
– Вероятно нищо – опитах да звуча бодро. Не исках Мег да хукне да бяга, при положение че бяхме толкова близо до безопасността. Вече бяхме заедно. Щеше да се наложи да я последвам, ако тя ми заповядаше, а нямах желание да живея завинаги на онази уличка. – Да се качваме. Не можем да караме домакините да чакат.
След всичко, което бях сторил за Пърси Джаксън, разчитах на по-топло посрещане. Прегръдки и сълзи, няколко димящи жертвоприношения, малко тържество в моя чест... всичко това щеше да бъде съвсем подходящо.
Вместо това младежът отвори вратата на апартамента и каза:
– Защо?
Както винаги, бях смаян от приликата с баща му Посейдон. Имаше същите синьо-зелени очи, същата тъмна рошава коса, същите красиви черти, които лесно се изкривяваха от смях, но и от гняв. Пърси Джаксън обаче не ходеше като баща си по къси гащи и хавайски тениски. Бе обут в парцаливи дънки и син суитшърт с качулка, на който пишеше: ПЛУВЕН ОТБОР.
Мег отстъпи назад в коридора и се скри зад мен.
– Пърси Джаксън – пробвах да се усмихна. – Бъди благословен. Нуждая се от помощта ти.
– Коя е приятелката ти? – Пърси погледна към Мег.
– Това е Мег Макафри – казах аз. – Полубогиня, която трябва да бъде отведена в лагера на нечистокръвните. Тя ме спаси от улични хулигани.
– Спасила те... – Пърси се взря в насиненото ми лице. – Искаш да кажеш, че не просто си маскиран като пребит тийнейджър. Какво е станало с теб, пич?
– Нали споменах уличните хулигани?
– Но ти си бог.
– По-скоро бях.
– Беше? – премигна Пърси.
– Освен това – рекох – съм почти сигурен, че ни следят злонамерени духове.
Ако не знаех колко много ме обича Пърси Джаксън, можех да се закълна, че се кани да ме фрасне във вече счупения нос.
– Хубаво – въздъхна той. – Двамата може да влезете.

 


 


 


7 Музикални термини, които обозначават скоростта, с която трябва да се изпълни произведението. – Бел. прев.




4


 


Каса де Джаксън.


Нямат златен трон за гости.


Сериозно ли?


ОЩЕ НЕЩО, което
никога не можах да разбера – как вие, смъртните, живеете на такива малки местенца? Къде ви е гордостта? Къде ви е чувството за стил?

Апартаментът на Джаксън нямаше огромна тронна зала, колонади, тераси, зали за банкет, нито дори баня с термална вода. Имаше мъничък хол с кухничка и едно коридорче, което водеше към това, което предполагах, че бяха спалните.
Местенцето се намираше на петия етаж и макар да не бях такъв сноб, че да очаквам асансьор, се изненадах, че няма летателна площадка за божествени колесници. Какво правеха, когато им дойдеха гости от небето?
Зад мивката в кухнята една изумително красива смъртна на около четирийсет правеше смути. Дългата ù кафява коса имаше няколко сиви кичура, но сияещите ù очи, чаровна усмивка и светлата ù рокля без ръкави я караха да изглежда по-млада.
Когато влязохме, тя изключи блендера и излезе иззад мивката.
– Света Сибила! – извиках. – Госпожо, нещо не е наред с тялото ви!
Жената спря объркана, после погледна към издутия си корем.
– Бременна съм в седмия месец.
Исках да заплача за нея. Не бе естествено да носиш такава тежест. Сестра ми Артемида имаше опит в акушерството, ала винаги бях намирал за подходящо да оставя тази част от медицината на други хора.
– Ала как издържате? – попитах. – Майка ми Лето изстрада дългата си бременност, ала само защото Хера я прокле. Вие прокълната ли сте?
– Аполоне – появи се до мен Пърси Джаксън. – Не е прокълната. И не споменавай Хера, ако обичаш.
– Бедната! – поклатих глава аз. – Една богиня не би позволила да бъде тъй натоварена. Би родила веднага щом се почувства готова за това.
– Това звучи добре – съгласи се жената.
– Та... както и да е – покашля се Пърси Джаксън. – Мамо, това са Аполон и приятелката му Мег. Аполон, Мег, това е майка ми.
Майка на Джаксън се усмихна и стисна ръцете ни.
– Наричайте ме Сали.
Очите ù се присвиха, когато загледа смачкания ми нос.
– Това изглежда болезнено. Какво се случи?
Опитах да обясня, но се задавих с думите. Аз, бога на ораторите и поетите, не можах да опиша падението си пред тази мила жена.
Разбрах защо Посейдон се бе влюбил толкова в нея. Сали Джаксън притежаваше точната комбинация от състрадание, сила и красота. Бе от малкото смъртни жени, които можеха да се свържат с един бог на духовно ниво като равни, и то без да бъдат нито ужасени, нито алчни за това, което можем да предложим. Просто истинско другарство.
Ако все още бях безсмъртен, бих пофлиртувал с нея. Но сега бях шестнайсетгодишно момче. Смъртното ми тяло започна да се налага над мислите ми. Видях Сали Джаксън като майка – факт, който едновременно ме смая и унизи. Помислих си за това колко дълго време бе минало, откакто се бях обадил на собствената си майка. Вероятно трябваше да я изведа на обяд,  след като се върнех на Олимп.
– Знаеш ли какво – потупа ме по рамото Сали. – Пърси може да превърже и почисти раните ти.
– Мога ли? – попита Пърси.
Сали леко повдигна вежда към сина си.
– В спалнята ти има аптечка, скъпи. Аполон може да се изкъпе и да ти вземе допълнителните дрехи. Двамата сте горе-долу с един размер.
– Това е наистина депресиращо – отбеляза Пърси.
Сали постави ръка под брадичката на Мег. За щастие, Мег не я ухапа. Изражението на Сали остана благо и спокойно, но прочетох тревогата в очите ù. Несъмнено си мис­леше: „Кой е облякъл бедното момиче като светофар?“.
– Имам някои дрехи, които биха могли да ти станат, скъпа – каза Сали. – Отпреди бременността, разбира се. Но първо се изкъпи. После ще хапнем нещо.
– Обичам да ям – промърмори Мег.
– Имаме нещо общо, значи – засмя се Сали. – Пърси, ти вземи Аполон. До след малко!
Казано накратко – изкъпах се, след което ме превързаха и ме облякоха в старите дрехи на Джаксън. Той ме остави сам в банята, което ме изпълни с благодарност. Предложи ми нектар и амброзия – храната на боговете, – с които да изцери раните ми, ала аз не бях сигурен дали мога да ги консумирам в тялото на смъртен. Не исках да избухна, затова се задоволих с това, което имаше в аптечката.
Когато всичко свърши, загледах насиненото си лице в огледалото на банята. Може би тийнейджърският гняв се просмукваше в дрехите, тъй като повече отвсякога изглеждах като сърдит пубер. Замислих се колко нечестно е да ме наказват, колко гаден е баща ми, как никой друг в историята не е изпитвал проблеми като моите.
Това, разбира се, бе самата емпирична истина. Нямаше нужда да преувеличавам.
Поне раните ми, изглежда, се лекуваха по-бързо от тези на нормален смъртен. Носът ми не бе толкова подут. Ребрата още ме боляха, но вече не чувствах как някой плете пуловер с нагорещени игли в гърдите ми.
Ускореното лечение бе най-малкото, което Зевс можеше да стори за мен. Все пак бях бог на медицината. Зевс вероятно искаше да оздравея бързо, за да изпитам още болка, но въпреки това бях благодарен.
Подвоумих се дали да не запаля малък огън в мивката на Пърси Джаксън и да изгоря няколко бинта в знак на признателност, но реших, че това може да подложи на изпитание гостоприемството на Джаксънови.

Разгледах черната тениска, която ми бе дал Пърси. Отпред бе изобразено логото на
Led Zeppelin 
– разперелия криле Икар, който пада от небето. Нямах проблеми с
Led Zeppelin
. Бях вдъхновил всичките им най-големи хитове. Подозирах обаче, че Пърси ми е дал ризата на майтап. Падането от небето, хахаха. Не ми трябваше да съм бог на поезията, за да разчета метафората. Реших да не коментирам. Нямаше да му доставя удоволствието.

Поех си дълбоко въздух. След това казах обикновената си мотивационна реч срещу огледалото.
– Ти си страхотен и хората те обичат!
После отидох да се изправя лице в лице със света.
Пърси седеше на леглото и гледаше следата от кървави капчици, която бях оставил на килима му.
– Извинявай за това – казах.
Пърси разпери ръце.
– Всъщност мислех кога за последно ми капеше кръв от носа.
– О...
Споменът се върна към мен, макар мъгляв и неясен. Атина. Акрополът. Боговете се бореха рамо до рамо с Пърси Джаксън и другарите му. Победихме армия гиганти, но капка от кръвта на Пърси падна на Земята и пробуди Майката Земя Гея, която не бе в добро настроение8.
Тогава Зевс се настрои срещу мен. Той ме обвини, задето съм започнал цялото нещо, понеже Гея бе омаяла моя потомък, момче на име Октавиан, което започна гражданска война между лагерите на гръцките и римски герои и едва не унищожи човешката цивилизация. Та питам ви – откъде накъде вината за това е моя?

Въпреки всичко Зевс бе обвинил
мен
за заблужденията на Октавиан относно собственото му величие. Зевс смяташе, че момчето е наследило себичността си от мен. Което е нелепо. Аз съм твърде широко скроен, за да бъда себичен.

– Какво стана с теб, човече? – Гласът на Пърси ме извади от унеса. – Войната свърши през август. Вече сме януари.
– Така ли? – Предполагам, че зимното време трябваше да ми подскаже това, но не бях мислил по въпроса.
– Последния път, когато те видях – каза Пърси, – Зевс те изхвърли от Акропола. Бум!... И те изпари. Никой нито те е зървал, нито те е чувал през изминалите шест месеца.
Опитах да си спомня, но божествената ми памет, вместо да се прояснява, изчезваше. Какво бе станало през тези шест месеца? Дали не ги бях изкарал в сън? Нима Зевс бе изгубил толкова много време в чудене какво да направи с мен? Може би имаше причина да чака толкова дълго, преди да ме хвърли към Земята.
Гласът на баща ми отекна в ушите ми.

Вината е твоя. Сега ще си понесеш последствията.

Отново се почувствах засрамен и унизен, все едно разговорът се бе провел току-що, ала не можех да бъда сигурен.
След като бях живял толкова много хилядолетия, трудно помнех всичко... дори при най-добри обстоятелства. Например чуя някоя песен в Spotify и тъкмо си помисля, че е нова, а после се сещам, че това е Концерт за пиано №20 на Моцарт отпреди двеста години. Питам се защо нямам номера на Херодот в мобилния си телефон и след това ми светва, че той не разполага с такъв, понеже е мъртъв от Желязната епоха насам.
Много е дразнещо колко бързо умират смъртните.
– Не... не знам къде съм бил – признах аз. – Имам дупки в паметта.
– Мразя ги – направи гримаса Пърси. – Миналата година изгубих цял семестър заради Хера9.
– А, да. – Не можех да си спомня за какво говори Пърси Джаксън. По време на войната с Гея бях съсредоточен върху собствените си подвизи. Но предполагам, че той и приятелите му бяха изпитали известни трудности. – Не бой се! – рекох. – Винаги има нови възможности за славни дела. Затова дойдох да ти помогна!
Той ме погледна по изключително объркващ начин – все едно искаше да ме ритне. А аз бях сигурен, че едва сподавя прилива на благодарност...
– Виж, човече...
– Може ли да не ми викаш така – помолих. – Болезнено е да ми напомняш, че съм човек.
– Добре... Аполоне. Няма проблем да ви откарам с Мег до лагера, ако искате. Не съм отказвал услуга на герой...
– Страхотно! Имате ли нещо друго освен приуса? Мазерати може би? Става и ламборгини.

–
Но
 – продължи Пърси – не мога да участвам в поредното Голямо пророчество. Дал съм обещание.

– Дал си обещание? – зяпнах го аз, без да разбирам.
Пърси сплете пръсти. Бяха дълги и ловки. От него щеше да излезе страхотен музикант.
– Изгубих цяла учебна година заради войната с Гея. Целия срок съм наваксвал от съучениците си. Ако искам да вляза в колежа с Анабет следващата есен, трябва да си уча и да взема диплома, не да се забърквам в неприятности.
– Анабет – опитах да си спомня името. – Една руса и страшна?
– Същата. Изрично ù обещах да не умирам, докато я няма.
– Нея няма ли я?
Пърси махна леко неопределено в северна посока.
– За няколко седмици е в Бостън. Някакви семейни проблеми10. Въпросът е...
– Искаш да кажеш, че не може да ми се посветиш в служба, за да си върна трона?
– Ами да – той посочи вратата на спалнята. – А и мама е бременна. Ще си имам сестричка. Искам да съм наоколо, за да я опозная.
– Разбирам това. Помня, когато се роди Артемида...
– Вие двамата не сте ли близнаци?
– Винаги съм я смятал за малката си сестра.
Устата на Пърси се изкриви в усмивка.
– Така или иначе, мама има много работа, ще издаде първия си роман напролет и трябва да остана жив, за да...
– Чудесно! – казах. – Напомни ù да благодари на Калиопа с жертвоприношение. Тя се сърди, когато писателите я забравят.
– Добре. Но се опитвах да кажа... не мога да извърша поредния подвиг за спасяването на света. Не мога да причиня това на семейството си.
Пърси се загледа през прозореца. На перваза имаше саксийно цвете с деликатни сребърни листа – вероятно от острова на Калипсо11.
– Вече докарах на мама достатъчно тревоги за цял живот. Прости ми, задето изчезнах миналата година, но се заклех пред нея и Пол, че няма да правя нещо подобно отново.
– Пол?
– Пастрокът ми. Той е учител и сега е на работа. Свестен човек.
– Разбирам.
Всъщност не го разбирах. Исках отново да говорим за моите проблеми. Не бях доволен, че Пърси е започнал да приказва за себе си. За съжаление, много герои са така.
– Нали си наясно, че трябва да си върна мястото на Олимп – казах. – Това ще включва много рисковани изпитания, изпълнени със смъртоносни опасности. Нима можеш да откажеш подобна слава?
– Сигурен съм, да. Съжалявам.
Свих устни. Винаги бях разочарован, когато смъртните поставяха себе си на първо място и отказваха да видят важ­ното, а именно, че аз трябва да съм на това първо място. Нужно беше обаче да си напомня, че този момък ми бе помагал много и преди. Беше си спечелил доверието ми.
– Разбирам – повторих аз, чувствайки се невероятно великодушен. – Поне ще ни придружиш до лагера на нечистокръвните, нали?
– Това мога да сторя.
Пърси се протегна към джоба на суитшърта си и извади химикалка с капачка. За миг помислих, че ми иска автограф... нямате представа колко често ми се случва. После си спомних, че химикалката е дегизировката на меча му Въртоп.
Той се усмихна и част от старото му лукавство се върна в погледа му.
– Да видим дали Мег е готова за пътуването.


8 Аполон си спомня за събитията, описани в „Кръвта на Олимп“, петата и последна книга от поредицата „Героите на Олимп“. – Бел. прев.

9 Подробностите около това са описани в „Синът на Нептун“, втората книга от поредицата „Героите на Олимп“. – Бел. прев.

10 Виж „Мечът на лятото“, книга първа от поредицата „Магнус Чейс и боговете на Асгард“. – Бел. прев.

11 Нимфата Калипсо среща Пърси Джаксън в оригиналната поредица „Пърси Джаксън и боговете на Олимп“ и се опитва да го задържи на острова си, както е сторила в древни времена с Одисей. – Бел. прев.




5


 


Сос на седем пласта.


Шоколадови курабийки в синьо.


Обичам тази жена.


САЛИ ДЖАКСЪН бе
магьосница,
която си съперничеше с Цирцея. Превърна Мег от улична калпазанка в невероятно хубаво младо момиче. Старомодната прическа на Мег бе пригладена и сресана. Кръглото ù лице бе почистено. Очилцата ù тип котешко око бяха излъскани така, че камъчетата по ъглите им блещукаха. Очевидно бе настояла да задържи старите си червени маратонки, но вече бе обута в черен клин и рокля до коленете в преливащозелено.

Госпожа Джаксън бе открила как хем да запази стария вид на Мег, хем да го поизмени в нещо, което я прави красива. Сега Мег имаше осанката на дриада, танцуваща напролет. Всъщност...
Заля ме вълна от емоции и сподавих риданието си.
– Толкова ли зле изглеждам? – нацупи се Мег.
– Не, не... – успях да отвърна. – Просто...
„Просто ми напомняш на някого“, исках да кажа. Но не смеех да започвам тази тема. Само двама смъртни бяха успявали да разбият сърцето ми. След всички тези векове не можех да мисля за нея и да произнеса името ù, без да изпад­на в отчаяние.
Не ме разбирайте погрешно. Мег не ме привличаше. Бях на шестнайсет (плюс четири хиляди години, зависи от това как ще го погледнете). Тя бе малко дете на дванайсет. Но по начина, по който изглеждаше сега, Мег Макафри можеше да мине за дъщеря на някогашната ми любов... стига тя да бе живяла достатъчно дълго, че да има деца.
Бе твърде болезнено. Извърнах поглед.
– Е – каза с престорена веселост Сали Джаксън. – Нека ви направя някакъв обяд, докато вие тримата... си приказвате.
Погледна загрижено към Пърси, после се отправи към кухнята. Ръцете ù докосваха майчински подутия от бременността корем.
Мег застана в ъгъла на дивана.
– Пърси, майка ти се държи толкова нормално.
– Предполагам, че трябва да кажа „благодаря“ – той вдиг­на купчина примерни тестове от масичката за кафе и ги избута настрана.
– Виждам, че обичаш да учиш – казах аз. – Това е чудесно.
– Мразя да уча – изсумтя Пърси. – Обещаха ми прием в университета на Нови Рим, но изискват от мен да си взема всички изпити в училище и да се справя добре при дипломирането. Не само това, но трябва да мина и ГСИЛС.
– Кое? – попита Мег.
– Изпитът върху римските герои – обясних ù. – Геройски стандартизиран изпит на лудешките сили.
– Това ли означава съкращението? – намръщи се Пърси.
– Сигурен съм, аз написах секциите за музикален и поетичен анализ.
– Никога няма да ти го простя – отвърна Пърси.
Мег залюля крака.
– Значи, ти си герой полубог като мен?
– Опасявам се, че да. – Пърси се отпусна на креслото и ме остави на дивана до Мег. – Татко е бог Посейдон. Твоите родители кои са?
Краката на Мег замръзнаха. Тя загледа изгризаните си нокти, пръстените с форми на полумесец, поставени върху средните пръсти на ръцете ù.
– Не съм ги... познавала добре.
– Приемни родители? – поколеба се Пърси. – Настойници?
Сетих се за едно цвете, мимозата, което бе създадено от бога Пан. Щом листата му бъдеха докоснати, цветето се затваряше защитно. Мег явно се правеше на мимоза след въпросите на Пърси.
– Съжалявам – вдигна ръце Пърси. – Не исках да любопитствам. – След това ме погледна изпитателно. – Та как се запознахте?
Разказах му историята. Може и да съм попреувеличил относно храбрата си защита срещу Кейд и Майки за целта на разказа. Сигурен съм, че ще ме разберете.
Когато приключих, Сали Джаксън се върна. Постави купа с царевичен чипс и стъклен поднос с различни сосове, напомнящи цветово седиментна скала.
– Сега идвам със сандвичите – каза тя. – Но ми бе останал и малко седемпластов сос.
– Леле! – Пърси си взе един чипс и го потопи в соса. – Тя е известна с него.
Сали разроши косата му.
– Има гуакамоле, заквасена сметана, печен боб, салца...
– Седем пласта – загледах я удивен. – Нали знаете, че седем е свещеното ми число? Измислили сте го за мен?
Сали избърса ръце в престилката си.
– Всъщност заслугата не е...
– Твърде сте скромна! – опитах от соса. На вкус бе почти толкова добър колкото амброзията. – Ще получите вечна слава за това, Сали Джаксън!
– Много мило – тя се насочи към кухнята. – Връщам се веднага.
Скоро след това вече се тъпчехме със сандвичи с пуешко, царевичен чипс със сос и бананови смутита. Мег ядеше като катерица, като натикваше повече храна в устата си, отколкото можеше да погълне. Моят корем бе пълен. Никога не се бях чувствал толкова щастлив. Изпитах странната нужда да поиграя на видеоигри.
– Пърси – рекох. – Майка ти е страхотна.
– Знам – изпи смутито си той. – Да се върнем обаче на твоята история. Сега трябва да слугуваш на Мег, така ли? Та вие почти не се познавате.
– „Почти“ е доста мило – отвърнах. – Ала да. Съдбата ми сега е преплетена с тази на младата Макафри.

– Това е
съвместно
съжителство
 – каза Мег и явно се наслади на словосъчетанието.

Пърси извади химикалката от джоба си и я потупа замис­лен върху коляното си.
– Цялата тази работа с превръщането в смъртен... значи, вече си го правил два пъти?
– Не по мой избор – уверих го. – Първия път поведох дребен бунт в Олимп. Опитахме се да свалим Зевс от власт.
– Допускам, че не е минало добре – направи гримаса Пърси.
– Естествено, обвиниха мен. Както и баща ти Посейдон. Хвърлиха ни на Земята като смъртни и трябваше да служим на Лаомедон, царя на Троя. Той бе жесток господар. Дори отказа да плати за работата ни!
– Аз трябва ли да ти плащам? – едва не се задави Мег със сандвича си.
Получих страховито видение за това как Мег Макафри се опитва да ми плати с капачки, мрамор и шарени ластици.
– Не бой се – казах ù. – Няма да ти търся сметка. Както споменах, втория път, когато ме направи смъртен, Зевс се ядоса, понеже убих някои от циклопите му.
– Това е гадно – намръщи се Пърси. – Брат ми е циклоп.
– Онези циклопи бяха зли! Изработиха мълнията, която уби един от синовете ми!
Мег заподскача в края на дивана.
– Единият от братята на Пърси е циклоп? Това е невероятно!
Поех си дълбоко въздух, опитвайки се да намеря вътрешния си мир.
– Така или иначе, бях заробен от Адмет, царя на Тесалия. Той се оказа свестен господар. Харесах го толкова много, че благослових кравите му да родят телета близнаци.
– Аз мога ли да имам телета близнаци? – попита Мег.
– Е, Мег – отвърнах. – Първо ти трябват майки крави. Значи...
– Хора – прекъсна ни Пърси, – да припомним, трябва да си слуга на Мег за...
– Неизвестно количество време – казах аз. – Може би година. Може и повече.
– И през този период...
– Ще се изправя пред много трудности и заплахи.
– Като това да ми намериш крави – рече Мег.
Скръцнах със зъби.
– Какви ще бъдат тези изпитания, още не зная. Но ако ги изстрадам и докажа, че съм достоен, Зевс ще ми прости и ще позволи отново да стана бог.

Пърси не изглеждаше сигурен. Вероятно защото аз не звучах убедително. Трябваше да вярвам, че наказанието ми е временно, подобно на предните два пъти. Зевс обаче бе създал строги правила за бейзбола и затворническите присъди –
трети път и ще бъдеш възмезден за всичко
. Можех само да се надявам това да не важи и за мен.

– Трябва ми време, за да си събера мислите – казах. – Щом стигнем лагера на нечистокръвните, ще мога да се консултирам с Хирон и ще разбера кои от божествените ми сили остават в тялото ми на смъртен.
– Ако има такива – отвърна Пърси.
– Да мислим положително.
– Имате ли идея какви духове ви преследват? – облегна се на креслото си Пърси.
– Сияйни мехури – отвърна Мег. – Сияеха и бяха... мехурести.
– Най-лошият вид – кимна мрачно Пърси.
– Това няма значение – казах. – Каквито и да са, трябва да избягаме. Когато се доберем до лагера, вълшебните граници ще ме защитят.
– А мен? – попита Мег.
– О, да, теб също.
Пърси се намръщи.
– Аполоне, ако наистина си на сто процента смъртен, как изобщо ще влезеш в лагера на нечистокръвните?
Сосът на седем пласта се завъртя в стомаха ми.
– Не говори така. Ще вляза, разбира се. Трябва.
– Но сега могат да те наранят в битка... За сметка на това пък чудовищата може да те пренебрегнат, тъй като не си важен?
– Стига! – Ръцете ми потрепериха. Да съм смъртен, бе достатъчно травматично преживяване. Мисълта да не мога да вляза в лагера, да не съм важен... Не. Това не можеше да е истина. – Сигурен съм, че съм си запазил някои от силите – казах. – Все още съм невероятно хубав например, само трябва да се отърва от акнето и шкембето. Не може да нямам и други сили!
– Ами ти – обърна се Пърси към Мег, – чух, че добре се целиш с боклуци. Какви други умения имаш? Пускаш ли гръм? Взривяваш ли тоалетни?
– Това не е умение – усмихна се колебливо Мег.
– Напротив – отвърна Пърси. – Някои от най-великите герои започнаха подвизите си с взривяване на тоалетни12.
Мег се изсмя.
Не се зарадвах на това как тя се хилеше на Пърси. Не исках момичето да се влюбва. Иначе никога нямаше да изле­зем оттук. А колкото и да харесвах готвенето на Сали Джак­сън – божественият аромат на печени курабийки дори сега ме очакваше в кухнята, – трябваше да побързам за лагера.
– Хм – потърках ръце аз, – колко бързо можем да напуснем?
– Веднага, предполагам – Пърси се загледа в стенния часовник. – Ако те преследват, предпочитам чудовищата да са по петите ни, а не вкъщи.
– Ти си добър човек – казах.
Пърси погледна с отвращение към примерните тестове.
– Само че трябва да се върна довечера. Имам много да уча. Първите два пъти, когато пробвах годишния тест... оф. Ако не беше Анабет да ми помага...
– Коя е тя? – попита Мег.
– Гаджето ми.
Мег се намръщи. Зарадвах се, че наблизо няма боклук, който да хвърли.
– Почини си малко! – настоях. – Мозъкът ти ще се освежи след приятно каране до Лонг Айлънд.
– Това е мързелива логика – каза Пърси, – но добре, хайде да го направим.
Той се изправи тъкмо когато Сали Джаксън влезе с чиния прясно изпечени шоколадови курабии. По някаква причина бяха сини, но ухаеха божествено... знаех това, защото някога бях бог.
– Мамо, не се паникьосвай – обърна се към нея Пърси.
– Мразя, като ми кажеш така – въздъхна Сали.
– Ще закарам тези двамата до лагера. Това е всичко. Пос­ле се връщам.
– И това съм го чувала.

–
Обещавам
.

Сали погледна към мен, а после и към Мег. Изражението ù поомекна, вътрешната доброта вероятно победи загрижеността ù.
– Добре, но внимавай. Радвам се, че се запознах с двама ви. Моля, опитайте да не умирате.
Пърси я целуна по бузата. Посегна към курабийките, но тя отдръпна чинията.
– О, не – каза тя. – Аполон и Мег могат да си вземат, но останалите ги задържам като гаранция, че ще се прибереш у дома. И побързай, скъпи. Ще е жалко, ако Пол ги изяде всички, когато се върне.
Лицето на Пърси потъмня.
– Чухте ли това? – обърна се той към нас. – Тази купчина курабийки зависи от мен! Ако ме убиете по пътя за лагера, ще съм ви много обиден.

 


 


 


12 Пърси говори за себе си. Виж „Похитителят на мълнии“, първата книга от оригиналната поредица. – Бел. прев.




6


 


Аквамен шофира.


Не може да стане по-зле.


Всъщност може.


ЗА МОЕ ОГРОМНО
РАЗОЧАРОВАНИЕ
Джаксънови нямаха излишни лък и стрели, с които да ми услужат.

– Не съм добър стрелец – обясни ми Пърси.

– Аз обаче съм – отвърнах. – Затова винаги трябва да планираш нещата така, че на
мен
да са ми удобни.

Сали даде на мен и на Мег подходящи зимни якета. Моето бе синьо и на яката му бе изписана думата ШАРЪН. Може би това бе вълшебната защита срещу злите сили13. Хеката би знаела. Аз не си падам по магиите.
Когато стигнахме приуса, Мег седна отпред и това за пореден път се превърна в доказателство за несправедливостта на съществуването ми. Боговете не се возеха отзад. Отново предложих да ги последвам с мазерати или ламборгини, но Пърси призна, че няма такива. Приус бе едничката кола, която семейството му притежаваше.
Нямам думи.
И понеже се бях разположил отзад, бързо ми стана лошо. Бях свикнал да карам слънчевата си колесница по небето, където всяка лента бе бърза. Не бях свикнал със задръстванията в Лонг Айлънд. Дори по средата на деня... в средата на януари трафикът бе убийствен.
Пърси бавно пълзеше напред. Много ми се щеше да мога да стрелям с огнена топка пред нас, с която да разтопя колите, застанали на пътя на нашето очевидно по-важно пътешествие.
– Тойотата няма ли огнехвъргачки? – попитах. – Лазери? Поне Хефестови шипове? Що за евтиния сте си купили?
– Вие имате ли подобни задръствания на Олимп? – Пърси надзърна в огледалото за обратно виждане.
– Нямаме си – отвърнах. – Гарантирам ти го.
Мег подръпна пръстените като полумесеци. Пак се запитах дали няма връзка между нея и Артемида. Луната бе символ на сестра ми. Може би Артемида бе изпратила Мег да се погрижи за мен?
Но това не ми звучеше достоверно. Артемида трудно споделяше неща с мен – били те свързани с герои, стрели, народи или тържества за рождения ден. Такива сме близнаците. Мег имаше различна аура... която щях да разпозная лесно, ако бях бог. Но не. Трябваше да разчитам на интуицията на смъртен, което бе като да търсиш игла в купа сено.
Мег се обърна и се загледа в задното стъкло, вероятно търсеше сияйни мехури, които ни преследват.
– Поне не ни...
– Не го казвай – предупреди Пърси.
– Не знаеш какво щях... – изсумтя Мег.
– Щеше да кажеш „поне не ни преследват“ – рече Пърси. – И да ни урочасаш. Веднага щяхме да забележим, че ни преследват. Тогава щяхме да влезем в голяма битка, която съсипва колата на семейството и вероятно разрушава цялата магистрала. А после щяхме да хукнем да бягаме към лагера.
– Нима виждаш бъдещето? – ококори се Мег.
– Не ми и трябва – Пърси смени лентата и влезе в такава, в която пълзеше не чак толкова бавно. – Често съм правил това. А и...
Той ме погледна обвинително.
– Вече никой не вижда бъдещето. Оракулът не работи.
– Какъв Оракул? – попита Мег.
Никой от нас не отговори. За миг бях твърде смаян, за да отвърна. А повярвайте ми, за да се стигне дотук, значи, наистина съм бил много смаян.

–
Още
ли не работи? – попитах с изтънял гласец.

– Не знаеше ли? – каза Пърси. – Всъщност да, ти шест месеца си бил извън играта, но стана по време на твоя пост.
Това беше несправедливо. Бях зает да се крия от гнева на Зевс в същия този период, което си бе добро извинение. Откъде можех да зная, че Гея ще се възползва от хаоса на войната и ще върне моя най-стар и страховит враг от дълбините на Тартара, така че да се намести в старото си леговище, пещерата на Делфи, и да прекъсне силите на пророчествата ми?

И да, чувам гласа на вас, критиците:
Но ти си бог на пророчествата, Аполоне. Как си могъл да не знаеш, че това ще стане
.

А следващият звук, който вие ще чуете, е как викам сърдито като Мег Макафри.
Преглътнах вкуса на страх и седем соса.
– Просто... предположих, че някой вече се е погрижил за това.
– Имаш предвид – отвърна Пърси, – че герои са извършили подвига да освободят Делфийския оракул?
– Точно! – знаех си, че Пърси ще ме разбере. – Предполагам, че Хирон е забравил. Ще му напомня, като се върнем в лагера, и той ще избере най-талантливите слуги... искам да кажа герои...
– Има един проблем – каза Пърси. – За да идем да извършим подвиг, ни трябва пророчество, нали така? Такива са правилата. Ако няма Оракул, няма пророчества и сме забити в...
– Параграф 88 – въздъхнах.
– Параграф 22 е – замери ме с парче марля Мег.
– Не – обясних търпеливо аз, – това е параграф 88. Четири пъти по-лош.
Почувствах се все едно плувах в топла вана и някой бе дръпнал тапата. Водата се завъртя около мен и ме повлече надолу. Скоро щях да бъда оголен и разкрит... или засмукан в канала на безнадеждността. (Не се смейте. Това е чудесна метафора. Освен това, ако сте бог, лесно може да ви засмучат – тъкмо сте се отпуснали и внезапно сменяте формата си в погрешния момент. Веднъж се събудих в един канал в Билокси14, но това е друга история.)
Започнах да се питам какво ми бе подготвено за смъртното пребиваване. Оракулът беше заложник на зли сили. Древният ми враг ме чакаше навит и трупаше сили с всеки изминал ден от вълшебните изпарения на пещерите в Делфи.
А аз бях немощен смъртен, прикован за зле обучена героиня, която мяташе боклуци и си гризеше ноктите.
Не. Зевс не можеше да очаква от мен да се оправя с това. Не и в сегашното ми състояние.

И все пак...
някой
бе изпратил биячи да ме причакат в онази уличка. Някой бе разбрал къде ще кацнем.

„Никой вече не вижда бъдещето“, бе казал Пърси.
Само дето това не беше вярно.
– Хей, вие там – Мег улучи и двама ни с парченца марля. Откъде ги намираше?
Установих, че съм я игнорирал. Бяха благословени няколко мига.
– Да, съжалявам, Мег – казах. – Виж, Делфийският оракул е древен...
– Не ми пука – каза тя. – Появиха се три сияйни мехура.
– Какво? – попита Пърси.
Тя посочи зад нас.
– Виж!
Три светещи хуманоидни привидения си проправяха път през трафика и бързо ни приближаваха, подобно на изпаренията от димки, докоснати от цар Мидас.
– Поне веднъж бих се радвал нещата да станат без проб­лем – изсумтя Пърси, – дръжте се. Ще покараме като на рали.
Дефиницията на Пърси за рали бе различна от моята.
Аз си представях славно състезание. Вместо това Пърси се стрелна към най-близкия изход, профуча през паркинга на един мол, после покрай един мексикански ресторант и дори не спря да си поръча нещо. Навлязохме в индустриален квартал с разнебители складове. Пушещите привидения обаче продължаваха да ни настигат.
Кокалчетата ми побеляха, докато стисках предпазния колан.
– Нима планът ти да избегнем битката е като загинем в пътнотранспортно произшествие? – настоях.
– Ха-ха. – Пърси завъртя волана надясно. Устремихме се на север и складовете отстъпиха място на набити един до друг жилищни блокове и изоставени магазини.
– Карам към плажа. Бия се по-добре в близост до водата.
– Заради Посейдон? – попита Мег, закрепвайки се срещу дръжката на вратата.

– Да – съгласи се Пърси. – Това описва целия ми живот.
Заради Посейдон
.

Мег започна да се тресе от вълнение, което ми се стори безсмислено, тъй като ние и без това се друсахме много.
– Ти като Аквамен ли си? – попита тя. – Рибите бият ли се на твоя страна?
– Благодаря – каза Пърси. – Все едно шегите за Аквамен ми бяха малко досега.
– Но аз не се шегувах! – възрази Мег.
Погледнах през задното стъкло. Блестящите привидения все още ни настигаха. Едното мина покрай един мъж на средна възраст, който незабавно припадна.
– Знам ги тези духове! – извиках. – Това са... ъъъ...
Мозъкът ми се замъгли.
– Какво? – настоя Пърси. – Какви са?

– Забравих!
Мразя
да съм смъртен! Четири хиляди години знания, тайните на Вселената, море от мъдрост... всичко това е изгубено, понеже не се побира в тази мъничка глава!

– Дръж се! – Пърси мина през един железопътен прелез и тойотата полетя. Мег извика, когато главата ù се удари в тавана. После се захили, без да може да спре.
Навлязохме в извънградската част – пусти нивя и лозя, голи овощни дървета.
– До плажа има само около километър и половина – каза Пърси. – Освен това почти сме стигнали до западния край на лагера. Можем да го направим. Ще го направим!
Всъщност не го направихме... Един от светещите облаци грабна някакъв изцапан камък, който изтръгна от паважа пред нас.
Пърси инстинктивно зави.
Тойотата излезе от пътя и прекоси една ограда от бодлива тел, спирайки в овошките. Пърси успя да не улучи нито едно от дърветата, но колата заора в заледената кал и се заклещи между две дървета. По чудо въздушните възглавници не се задействаха.
– Добре ли сте? – свали предпазния си колан Пърси.
– Не ще да се отвори – заблъска по вратата си Мег. – Извадете ме оттук!
Пърси опита собствената си врата. Бе здравата залостена от едно прасковено дърво.
– Елате отзад – казах.
Отворих вратата с шут и излязох, олюлявайки се. Чувствах краката си като износени амортисьори.
Трите димящи фигури бяха спрели в края на лехата. Сега напредваха бавно и приеха плътни очертания.
Поникнаха им ръце и крака. Оформиха им се лица и широки, зейнали като паст усти.
Интуитивно осъзнах, че съм срещал тези духове и преди. Не помнех какво точно представляват, но ги бях сразявал много пъти, запращайки ги в небитието с толкова усилие, колкото ми бе нужно, за да разгоня облак комари.
Но вече не бях бог. Бях паникьосан шестнайсетгодишен младеж. Дланите ми се бяха изпотили. Зъбите ми тракаха. Единствената ми разумна мисъл бе: ГНУС!
Пърси и Мег още се мъчеха да излязат от тойотата. Трябваше им време. Това означаваше, че е необходимо да се намеся.
– СПРЕТЕ! – изревах на духовете. – Аз съм богът Аполон!
За моя приятна изненада, трите духа се застопориха и започнаха да се реят на около дванайсетина метра от мен.
Чух как Мегън сумти, докато се опитваше да се измъкне през задната седалка. Пърси бе зад нея.
Тръгнах към духовете. Замръзналата кал изпука под обувките ми. Дъхът ми излизаше на пара в студения въздух. Вдигнах трите пръста на едната си ръка – древният знак за прогонване на зли сили.
– Оставете ни на мира или бъдете унищожени! – казах на духовете. – ШАРЪН!
Пушещите фигури потрепериха. Изпитах прилив на надежда. Изчаках да се разсеят или да избягат в ужас.
Вместо това се въплътиха в зомбита с жълти очи. Дрехите им бяха като дрипи, а крайниците им – покрити с отворени рани и струпеи.
– Богове! – Адамовата ми ябълка падна в гърлото ми като билярдна топка. – Сега си спомних.

Пърси и Мег застанаха от двете ми страни. С едно металическо
щракване
химикалката на Пърси се превърна в острие от божествен бронз.

– Какво си спомни? – попита той. – Как се убиват тези същества?
– Не – отвърнах. – Спомних си какво представляват. Нозои, духове на чумата... Не могат да бъдат убити!

 


 


 


13 Всъщност е фамилията на Пол, приятеля на Сали. – Бел. прев.

14 Град в Мисисипи. – Бел. прев.




7


 


Заедно с духовете на чумата.


Докосват те и си заразен.


Не е за смях.


– НОЗОИ? – попита
Пърси,
докато заемаше бойна стойка. – Знаеш ли, все си мислех, че би трябвало да съм убил всяко нещо в гръцката митология, но винаги изскача някое друго ново.

– Мен още не си ме убил – отбелязах.
– Не ме изкушавай.
Трите нозои пристъпиха напред, а мъртвешките им усти зейнаха. Езиците им увиснаха, а очите им се покриха с жълта гной.
– Тези създания са истински – казах аз. – Разбира се, повечето неща от старите митове са истински. Освен онази история, в която съм одрал сатира Марсий жив15. Онова е лъжа.

– Какво си
сторил
? – зяпна ме Пърси.

– Момчета! – Мег вдигна един паднал клон. – Не може ли да си говорите за това по-късно?
– Аполонееее – заговори средният дух на чумата. Гласът му гъргореше все едно бе болен от бронхит. – Дойдоооохме, за да те...
– Спри веднага – кръстосах ръце и вирнах арогантно нос (трудно ми е да съм арогантен, но се справих). – Дошли сте да ми отмъстите, нали?
Погледнах приятелите си герои.

– Виждате ли, нозоите са духове на заразите. След като се родих, задачата да разпространявам болести се падна на
мен
. Използвам чумни стрели, за да покосявам пакостливи народи с едра шарка, гъбички... такива неща.

– Гадно – каза Мег.
– Някой трябва да върши и това – отвърнах. – И по-добре да е бог, напътстван от Съвета на Олимп и получил разрешение да практикува това, отколкото орда неконтролируеми духове като тези.
– Опитваме се да кааажем нещооо – изгъргори духът отляво. – Спри да ни прекъсваш. Искаме да сме свобооооодни, неконтролируемиии...
– Знам, знам. Ще ме унищожите. После ще разпространите всички възможни болести по целия свят. Искате това, откакто Пандора ви пусна от онази кутия. Но не може. Ще ви поразя!
Може би се чудите откъде бях толкова спокоен и уверен. Всъщност бях ужасен. Инстинктите ми на шестнайсетгодишен смъртен крещяха: БЯГАЙ!
Коленете ми трепереха, а на дясното ми око се бе появил нервен тик. Но номерът при срещите с чумни духове е да говориш така, сякаш държиш нещата под контрол, както и да не се страхуваш. Вярвах, че това ще позволи на героичните ми спътници да измислят план, с който да ме спасят. Надявах се, че Пърси и Мег усилено работят по въпроса.
– С какво ще ни поразиш? – оголи жълтите си зъби духът отдясно. – Къде е лъкъъът ти?

– Няма го – съгласих се. – Или поне така изглежда. Какво ще стане обаче, ако съм го скрил под тениската на
Led Zeppelin
? Ако го извадя и ви изпозастрелям?

Нозоите се размърдаха нервно.
– Лъъъъжеш – каза духът по средата.
– Хей, Аполоне – покашля се Пърси.
„Най-после!“, помислих си.
– Знам какво ще кажеш – рекох му. – Вие с Мег сте измис­лили умен план да удържите духовете, докато аз бягам към лагера. Не искам да ви гледам как се жертвате, но...
– Нямаше да кажа това – вдигна меча си Пърси. – Исках да питам какво ще се случи, ако нарежа тези миризливци с божествен бронз.
Средният дух се задави, а жълтите му очи заблестяха.
– Мечът е нищожно оръжие. Не е така поооетичен като добрата епидемия.
– Спри веднага! – казах. – Не можеш освен болестите да ми взимаш и поезията!
– Прав си – каза духът. – Стига прииииказки.
Трите трупа се затътриха напред. Разперих ръце с надеждата да ги направя на прах. Нищо не се случи.
– Това е нетърпимо! – оплаках се. – Как полубоговете оцеляват без сили, които да им гарантират победата?
Мег заби клона си в гърдите на най-близкия дух. Блестящ пушек започна да се вие около дървото.
– Пусни го! – предупредих. – Не позволявай на нозоите да те докоснат!
Мег пусна клона и отстъпи назад.
В същото време Пърси Джаксън нападна. Размаха меча и избегна опита на духовете да го заловят, ала усилията му бяха напразни. Когато мечът докоснеше нозоите, телата им просто се разпаднаха на сияен пушек, а после отново се материализираха.
Един дух посегна да го сграбчи. Мег взе една замръзнала черна праскова от земята и я хвърли с такава сила, че тя се заби в челото на духа и го събори назад.
– Трябва да бягаме – реши Мег.
– Аха – отстъпи към нас Пърси. – Тази идея ми харесва.

Ала аз знаех, че бягството няма да помогне. Ако въобще бе възможно да се измъкнеш от духовете на заразите, средновековните европейци щяха да си обуят ботушите и да избегнат Черната смърт. (Между другото, Черната смърт не се случи по моя вина. Просто един век си лежах по плажовете в Калифорния и когато се върнах, разбрах, че нозоите са се развилнели и една трета от населението на континента се е споминало.
Богове
, много се бях ядосал!)

Но твърде много ме беше страх, че да споря. Мег и Пърси се отдалечиха по лехата и аз ги последвах.
Пърси посочи могилите на около километър и половина напред.
– Това е западната граница на лагера. Ако успеем да стигнем дотам...
Минахме покрай напоителна система. Пърси махна небрежно с ръка и тръбата ù се напука. Водна струя се заби в трите нозоя след нас.
– Това беше добро – ухили се Мег, подскачайки в новата си зелена рокля. – Ще се справим!
„Не, няма“, помислих си.
Гърдите ме боляха. Всяка глътка въздух ме караше да хриптя. Мразех това, че двамата герои можеха да си говорят, докато бягаха, за да спасят живота си, а аз, безсмъртният Аполон, бях като риба на сухо.
– Не можем... – изпъшках. – Те просто...
Преди да съумея да довърша, три стълба сияен пушек изригнаха от земята пред нас. Двама от нозоите се превърнаха в трупове, като един имаше праскова за трето око, а друг – кол, стърчащ от гърдите му.
Третият дух... Пърси не го видя навреме и мина право през пушека.
– Не дишай! – предупредих го.
Очите на Пърси се ококориха, сякаш искаше да пита: „Сериозно?“.
Падна на колене и започна да дращи по гърлото си. Като син на Посейдон вероятно можеше да диша под вода, но да задържаш дъха си до безкрай, е съвсем различно.
Мег взе още една смачкана праскова от полето, но тя щеше да ù осигури съвсем малка защита срещу силите на мрака.
Опитах да измисля как да помогна на Пърси, тъй като за мен най-важното нещо в живота е да помагаш на другите, но тогава нозоят с клон в гърдите ме нападна. Обърнах се да избягам и натресох физиономията си в едно дърво. Иска ми се да ви кажа, че това е било част от плана ми, но въпреки поетическата си дарба не намирам начин да го представя като нещо положително.
Озовах се паднал по гръб. Звездички бяха избили пред погледа ми. Мъртвешкият дух на чумата надвисна над мен.
– С каква смъртоносна болест да погубя великия Аполооооон? – изгъргори духът. – Антракс? Или може би ебооола...
– Втвърдена кожа под ноктите – предложих, докато се опитвах да се отдалеча от мъчителя си. – Това ме ужасява.
– Намерих отговора! – извика духът, като грубо ме игнорира. – Да опитаме товаааа!
Разпадна се в облак пушек и се спусна над мен като сияйна завивка.

 


 


 


15 Виж „Гръцките богове на Пърси Джаксън“. – Бел. прев.




8


 


Праскови в битка.


Предавам се.


Мозъкът ми дава на късо.


 


НЯМА ДА КАЖА,
че целият ми живот мина като на лента пред очите ми. Щеше ми се да беше така. Това щеше да отнеме няколко месеца и по този начин щях да имам време да измисля план за бягство.

Вместо това пред мен се появиха онези неща, за които съжалявам. Макар да съм невъобразимо съвършен, има някои работи, които можеха да протекат и по-добре. Помня онзи ден в студиото „Аби Роуд“, когато завистта ме накара да посея злоба в сърцата на Джон и Пол, което доведе до разпадането на Beatles. Помня Ахил, който падна на полята в Троя заради гнева ми, покосен от недостоен стрелец.
Видях Хиацинт, с бронзови рамене и черни къдрици, осветени от слънчевата светлина. Застанал отстрани на полето за мятане на диск, той ми се усмихна.
– Дори ти не можеш да го хвърлиш толкова надалеч – подразни ме той.
– Само гледай – отговорих. Хвърлих диска и се взрях в него с ужас, когато повей на вятъра го накара да се отклони необяснимо към красивото лице на Хиацинт.

И, разбира се, зърнах
нея
 – другата любов на моя живот. Как светлата ù кожа се превръща в дървесна кора, как от косата ù се спускат зелени листа, как очите ù се втвърдяват в потоци смола.

Спомените ми донесоха толкова много болка, че сигурно се чудите защо не приех доброволно сияния дух на чумата, който се спускаше към мен.
Но смъртното ми аз се бунтуваше. Бях твърде млад, за да умра. Дори не се бях целувал за първи път! (И да, в божествения ми списък с бивши имаше повече хора, отколкото на купон, организиран от семейство Кардашиян, но те не ми се струваха истински.)
А и за да бъда напълно откровен, трябва да ви призная още нещо – всички богове се боят от смъртта, дори когато не са в смъртните си тела.

Това може да ви изглежда глупаво. Та ние сме безсмъртни. Както виждате обаче, безсмъртието може да ти бъде отнето. (В моя случай –
цели три проклети пъти
.)

Боговете знаят и какво представлява избледняването. Да бъдеш забравен през вековете. Идеята, че ще престанем да съществуваме, ни ужасява. Всъщност Зевс няма да се зарадва на това, че споделям тази информация, и ако кажете на някого, ще отрека, че съм го споделял, но истината е, че ние, боговете, малко или много се възхищаваме на вас, смъртните. Как се справяте с това? Защо не тичате постоянно с писъци, докато скубете коси? Смелостта ви е достойна за възхвала.
Та докъде бях стигнал?
Ами да. Умирах.
Търкулнах се в калта и затаих дъх. Трябваше да се откъсна от болестотворния облак, но това не бе така лесно като да убиеш муха или досаден смъртен.
Видях Мег, която играеше смъртоносна игра на гоненица с третия нозой, като се опитваше да задържи едно прасковено дърво между себе си и духа. Извика ми нещо, но гласът ù ми се стори писклив и далечен.
Вляво от мен земята се разтърси. Миниатюрен гейзер изригна на полето. Пърси допълзя отчаяно до него. Потопи лице във водата и изми пушека.
Погледът ми се замъгли.
Пърси с мъка се изправи на крака. Той изтръгна източника на гейзера – тръба за напояване – и го насочи към мен.
По принцип не обичам да ме поливат. Всеки път, когато отидем на къмпинг с Артемида, тя ме буди с кофа ледена вода. В този случай обаче нямах нищо против.
Водата разсея пушека и ми позволи да се претъркуля и да си поема глътка въздух. Двамата ни газообразни против­ници се материализираха наблизо като подгизнали трупове. Жълтите им очи блестяха от раздразнение.
Мег отново извика и този път я разбрах.
– ЗАЛЕГНИ!
Намерих това за необмислено, тъй като току-що бях станал. Навсякъде около лехата замръзналите останки от жътвата започваха да левитират.
Повярвайте ми, за четири хиляди години съм виждал доста странни неща. Спящото лице на Уран, покрито със звезди в небесата, яростта на Тифон, докато се гневеше на Земята. Виждал съм как хора стават на змии, мравки на хора, а иначе разумни люде да танцуват макарена.
Но не бях виждал разбунтували се замръзнали плодове.
Двамата с Пърси паднахме на земята, докато прасковите летяха из лехата и отскачаха като топки за билярд от дърветата, разкъсвайки мъртвешките тела на нозоите. Ако бях останал прав, щях да загина, ала Мег си бе там, здрава и невредима. В краката ù се трупаха замръзнали плодове.
Тримата нозои паднаха целите продупчени. Всички плодове се търкулнаха на земята.
– Какво стана? – огледа се Пърси. Очите му бяха зачервени. Звучеше някак хремаво, което означаваше, че не бе избегнал напълно ефекта от чумния облак, но поне не беше мъртъв. Това принципно бе добър знак.
– Не знам – признах. – Мег, всичко наред ли е?
Тя гледаше смаяно касапницата от плодове, трупове и счупени клони.
– Не... не съм сигурна.
– Как направи това? – подсмръкна Пърси.
– Не съм го сторила аз! – Мег изглеждаше ужасена. – Просто знаех, че ще се случи.
Един от труповете се размърда. Сетне се изправи, олюлявайки се на перфорираните си крака.
– Но го направииии – изръмжа духът. – Тииии си силна, момиче.
Другите два трупа също се изправиха.
– Но не достатъчно – каза вторият нозой. – Сега ще те довършим.
Третият дух оголи изгнилите си зъби.
– Пазителят ти ще е тоооолкова разочарован.

Пазител
? Може би духът имаше предвид мен. Когато имах съмнения, приемах, че говорят за мен.

Но Мег изглеждаше като ударена в стомаха. Лицето ù пребледня. Ръцете ù потрепериха. Тропна с крак и изкрещя:
– НЕ!
Още праскови се завъртяха във въздуха. Този път плодовете се размазаха в нещо като фруктозен дявол, който застана пред Мег във формата на дебело човешко бебе в ленени пелени. От гърба му излизаха криле от листа и клони. Бебешкото му лице щеше да е сладко, ако не бяха проблясващите зелени очи и заострени зъби. Създанието изръмжа и започна да хапе въздуха.
– О, не – поклати глава Пърси. – Мразя тези същества.
Тримата нозои също не изглеждаха доволни и се отдалечиха от ръмжащото бебе.
– К-какво е това? – попита Мег.
Загледах я невярващо. Явно тя бе причинила плодовото чудо, но едновременно с това бе не по-малко изненадана от нас. За съжаление, ако Мег не знаеше как е призовала съществото, тя не знаеше и как да го прогони, а подобно на Пърси Джаксън, аз също не обичах карпоите.
– Това е земен дух – казах, като пробвах да прогоня паниката от гласа си. – Не съм виждал досега прасковен карпой, но ако е свиреп като останалите...
Исках да кажа, че сме обречени, но това звучеше очевидно и депресарско.
Прасковеното бебе се обърна към нозоя. За миг помис­лих, че ще направят адски съюз – ос на злото между болести и плодове.
Средният труп, който имаше праскова на челото, отстъпи крачка назад.
– Не се меси – предупреди той карпоя. – Няма да позволииим...
Прасковеното бебе скочи към нозоя и отхапа главата му.
Това не е метафора. Зъбатата паст на карпоя се разкачи и се разшири до невероятни пропорции, след което щракна около главата на зомбито и я откъсна с една хапка.
Дано не сте вечеряли, докато четете това.
За броени секунди нозоят бе разкъсан на части и погълнат.
Другите двама нозои разбираемо отстъпиха, но карпоят приклекна и скочи. Приземи се върху втория труп и го направи на чумна салата.
Последният дух стана на сияен пушек и опита да избяга, но прасковеното бебе размаха листни криле и се втурна в преследване. Отвори уста и вдиша болестта, след което затрака със зъби и запреглъща, докато и последното отровно изпарение не изчезна.
Приземи се пред Мег и се оригна. Зелените му очи заблестяха. Не приличаше дори на болно, което, предполагам, не биваше да ме изненадва, тъй като човешките болести не засягат плодовите дръвчета. Вместо това мъникът изглеж­даше леко гладен, макар да бе изплюскал трима нозои.
Започна да вие и посочи малките си гърди.
– Праскови!
Пърси бавно вдигна меча си. Носът му все още бе червен и течеше, а лицето му бе подпухнало.
– Не мърдай, Мег – подсмръкна той. – Сега ще...
– Не! – каза тя. – Не го наранявай.
Постави предпазливо ръка около къдравата глава на създанието.
– Ти ни спаси – каза тя на карпоя. – Благодаря ти.
 Започнах да изреждам наум списъка с билкови рецепти за регенериране на изгубени крайници, но за моя изненада бебето не отхапа ръката на Мег. Вместо това прегърна крака ù и ни загледа, сякаш ни предизвикваше да приближим.
– Праскови – изръмжа то.
– Той те харесва – отбеляза Пърси. – Но защо?
– Не знам – каза Мег. – Честно, не съм го призовавала!

Бях убеден, че Мег го
бе
призовала, независимо от това дали го съзнаваше, или не. Също така вече имах някаква представа чие дете беше тя, както и някои въпроси относно това кой беше този „пазител“, за когото бяха споменали духовете, но прецених, че ще е по-добре да я разпитам, когато няма ръмжащо месоядно бебе около крака ù.

– Какъвто и да е случаят – казах, – дължим на карпоя живота си. Това ме подсеща за една стара пословица – по една праскова на ден държи доктора далеч от мен!
– Мислех, че е една ябълка – кихна Пърси, но карпоят изсъска. – Добре, може и да е праскова. Прасковата също е хубав плод.
– Праскови – съгласи се карпоят.
– Не искам да го критикувам – издуха носа си Пърси. – Но той защо говори като Груут16?
– Като кого? – намръщи се Мег.
– Имаше един герой от филм, който повтаряше само едно и също нещо.
– Не съм го гледал – отвърнах аз. – Карпоят, изглежда, има много... специализиран речник.
– Може би се казва Праскови – Мег погали карпоя по къдравата косичка, което накара съществото да замърка демонично. – Затова го кръщавам така.
– Чакай, не може да осиновиш това... – Пърси кихна с такава сила, че още една водоснабдяваща тръба избухна зад него и образува редица малки гейзерчата. – Ох, разболях се!
– Имаш късмет – рекох му. – Този номер с водата отслаби силата на духа. Вместо да се разболееш от смъртоносна болест, си настинал.
– Мразя настинките – зелените му ириси сякаш потъваха в кръвясалите му очи. – Никой от вас ли не се разболя?
Мег поклати глава.
– Аз имам здрав организъм – рекох. – Несъмнено това ме е спасило.
– И това, че те полях и махнах онзи пушек от теб – добави Пърси.
– Това също.
Пърси ме загледа. След един странен миг ми хрумна, че ако той бе бог, а аз богомолец, би очаквал благодарност.
– А! Благодаря ти – казах.
– Няма проблем – кимна той.
Леко се отпуснах при този отговор. Ако бе поискал жертвоприношение като бял бик или дебело теле, не знам какво можех да сторя.
– Ще вървим ли вече? – попита Мег.
– Това е отлична идея – казах, – но се опасявам, че Пърси не е в състояние...
– Мога да ви откарам до другия край на пътя – рече той, – ако измъкнем колата от онези дървета...
Той извърна очи в нейната посока и изражението му стана още по-нещастно.
– Хадесе, не.
Една полицейска кола бе спряла на пътя. Представих си как погледът на ченгетата проследява дирята от гуми в калта, която водеше до съборената ограда, и как стигаха до синята „Тойота Приус“, забита между двете прасковени дървета. Светлините на полицейската кола се включиха.

– Страхотно – промърмори Пърси. – Ако приберат приуса, съм мъртъв. Пол и мама се
нуждаят
от тази кола.

– Върви и поговори с полицаите – казах. – И без това не ни трябваш в това състояние.
– Да, ще се оправим – добави Мег. – Нали каза, че лагерът е зад онези хълмове.
– Е да, ама... – Пърси се намръщи, вероятно се мъчеше да мисли въпреки настинката. – Повечето хора влизат в лагера от източната му част, където е Хълмът на нечистокръвните. Западната е дива работа – могили и гори, всичките омагьосани. Ако не сте внимателни, може да се изгубите.
Той отново кихна.
– Дори не знам дали Аполон може да влезе сега, като е изцяло смъртен.
– Ще мога – опитах да излъчвам увереност. Нямах друга алтернатива. Ако не можех да вляза в лагера на нечистокръвните...
Не. Вече ме бяха нападнали два пъти в първия ми ден като смъртен. Нямаше план Б, който да ме опази жив.
Вратите на полицейската кола се отвориха.
– Върви – казах на Пърси. – Ние ще намерим пътя през гората. Ти обясни на полицаите, че си болен и си изпуснал колата. Ще се смилят над теб.
– Да бе – изсмя се Пърси. – Ченгетата ме обичат почти колкото учителите.
Той погледна към Мег.
– Сигурна ли си, че ще се оправиш с плодовия демон?
Праскови изръмжа.
– Ще се справя – обеща Мег. – Върви си у дома. Почини си. Пий много течности.
Устата на Пърси се изкриви в усмивка.
– Казваш на един Посейдонов син да пие течности? Добре, само опитай да оцелееш до уикенда, става ли? Ще мина през лагера и ще проверя как сте. Внимавайте и... АПЧИХУ!
Мърморейки нещастно, той постави капачката на химикалката върху меча си и отново го превърна в химикалка. Това бе мъдро решение, преди да приближи представителите на закона. Пое надолу по хълма, като кихаше и подсмърчаше.
– Господине? – извика той. – Извинете, тук съм. Може ли да ми кажете накъде е Манхатън?
– Готов ли си? – обърна се Мег към мен.
Бях подгизнал и треперещ. Преживявах най-лошия си ден в цялата история. Бях останал сам със зловещо момиче и още по-зловещо плодово бебе. Не бях готов за нищо. Но отчаяно ми трябваше да стигна до лагера. Там може би щях да намеря приятели, дори щастливи богомолци, които да ми сервират белено грозде, шоколадови бисквити и други свещени храни.
– Разбира се – казах. – Да вървим.
Карпоят Праскови изръмжа. Махна ни с ръка да го последваме, след което заприпка към хълмовете. Може и да знаеше пътя. А може и да искаше да ни отведе към сигурна смърт.
Мег се затича подире му, като започна да прави цигански колела и да се хваща за дърветата, явно беше в настроение. Някой отстрани би помислил, че сме привършили приятен пикник, а не битка с чумави зомбита.
Обърнах лице към небето.
– Сигурен ли си, Зевсе? Не е твърде късно да ми кажеш, че това е било дебелашка шега, и да ме върнеш на Олимп. Научих си урока. Обещавам.
Сивите зимни облаци не отвърнаха. Въздъхнах и се затичах към Мег и новия ù чудовищен слуга.

 


 


16 Герой от филма „Пазителите на галактиката“. – Бел. прев.




9


 


Разходка през гората.


Гласовете ме подлудяват.


Мразя спагети.


– ТОВА ТРЯБВА
ДА Е ЛЕСНО
 – въздъхнах с облекчение.

Налага се да призная, че казах същото и преди да се сбия с Посейдон, а после се оказа, че не е лесно. Въпреки това пътят ни към лагера на нечистокръвните не изглеждаше сложен. Например бях щастлив, че виждам лагера, тъй като той по принцип бе скрит от очите на смъртните. Това предвещаваше, че ще мога да вляза вътре.
От върха на хълма, на който стояхме, цялата долина се бе ширнала пред нас – около осем квадратни километра гори, долини и ягодови полета, опасани от Лонг Айлънд на север и високи могили от другите три края. Точно под нас имаше гъста гора от вечнозелени дървета, която покриваше западната третина от долината.
Зад всичко това сградите от лагера на нечистокръвните блестяха на зимното слънце – амфитеатърът, стадионът за битки с мечове, отворената столова с мраморни колони. В езерото за канута плаваше трирема. Двайсет хижи обграждаха централната поляна, където огнището на лагера весело пламтеше.
В края на ягодовите полета бе голямата къща: викторианско имение на четири етажа, боядисано в небесносиньо, но с бяла тераса. Приятелят ми Хирон бе вътре и вероятно пиеше чай до камината. Най-сетне щях да намеря убежище.
Погледът ми стигна до далечния край на долината. Там, на най-високия хълм, Атина Партенос сияеше в целия си блясък от злато и слонова кост. Някога огромната статуя бе украсявала Партенона в Гърция. Сега пазеше лагера на нечистокръвните от натрапници. Дори оттук долавях силата ù като бученето на мощен двигател. Сивооката търсеше заплахи и както винаги изглеждаше бдителна и скучна.
Лично аз бих избрал по-интересна статуя – изобразяваща мен например. Въпреки това панорамният поглед към лагера на нечистокръвните бе впечатляващ. Настроението ми винаги се подобряваше, щом видех това място. То ми напомняше добрите стари времена, когато хората знаеха как да строят храмове и да извършват правилните жертвоприношения. Всичко беше по-хубаво в Древна Гърция, като изключим някои дребни подобрения, извършени от модерните хора – интернет, кроасаните с шоколад, продължителността на живота...
– Как така не съм чувала за това място? – устата на Мег увисна. – Трябва ли да си купим билети?
Засмях се. Винаги обичах да просвещавам някой невеж смъртен.
– Вълшебните граници маскират лагера, Мег. Отвън повечето хора няма да видят нищо освен скучна селска земя. Ако приближат, ще се обърнат в обратната посока и отново ще се загубят. Повярвай, веднъж поръчах пица за лагера. Много е дразнещо.
– Поръчал си пица?
– Няма значение – казах. – А билетите... вярно е, че лагерът не пуска когото да е, но имаш късмет. Познавам ръководството.
Праскови изръмжа. Подуши земята, след това изяде шепа пръст и я изплю.
– Не му харесва вкуса на това място – каза Мег.
– Ами... – намръщих се към карпоя – може да му намерим пръст за саксии, която да е по-плодородна, щом стигнем. Ще убедя боговете да го пуснат, но ще ни е от полза, ако не отхапе главите им. Поне не веднага.
Праскови промърмори нещо за праскови.
– Ситуацията не е наред – започна да яде ноктите си Мег. – Тези гори... Пърси каза, че са диви и омагьосани.
И аз усещах, че нещо не е наред, но го отдадох на моята неприязън към горите. Поради причини, на които не бих искал да се спирам, ги намирах за... неудобни. Въпреки това целта ни бе наблизо и обичайният ми оптимизъм се върна.
– Не се безпокой – уверих Мег. – Пътуваш с бог!
– Бивш бог.
– Бих искал да не ми го напомняш постоянно. Но, така или иначе, лагерниците са дружелюбни. Ще ни посрещнат със сълзи на очи. А и изчакай да видиш видеото за ориентиране?
– Кое?
– Бях му режисьор! А сега ела. Гората едва ли е толкова лоша.
Гората беше толкова лоша.
Веднага щом попаднахме под сенките на дърветата, те сякаш ни обкръжиха. Стволовете се събраха един до друг, скриха старите пътеки и откриха нови. Корени се преплитаха по земята и създаваха препятствия от възли и примки. Бе като да вървиш в огромна купа спагети.
При мисълта за спагетите огладнях. Бяха минали само няколко часа от соса на пластове и сандвичите, направени от Сали Джаксън, но смъртният ми стомах вече къркореше за храна. Звуците бяха изключително дразнещи, особено предвид факта, че се движехме през тъмни и страшни гори. Дори карпоят Праскови започна да ми мирише апетитно и ми се запривиждаха сокове и сладоледи.
Както казах по-горе, не обичам горите. Опитвах да се убедя, че дърветата не ме гледат, не се мръщят и не ме одумват. Бяха само дървета. Дори да имаха духове на дриади, тези дриади не можеха да ме държат отговорен за станалото преди хиляди години на различен континент.
„А защо не? – запитах се. – Ти още се чувстваш отговорен.“
Казах си да млъквам.
Пътувахме часове наред. Много по-дълго, отколкото трябваше да ни отнеме разстоянието до голямата къща. Обикновено се оправях по слънцето, което не бе изненада, тъй като хилядолетия наред го бях задвижвал по небето, но под гъстия листак на дърветата светлината се разсейваше и хвърляше сенки, които само ме объркваха.
След като минахме покрай същата скала за трети път, спрях и признах очевидното.
– Нямам идея къде се намираме.
Мег седна върху един паднал дънер.
– Нямаш ли умения за ориентация в дивото? – попита тя. – Не разчиташ ли мъха по дърветата? Не си ли следотърсач?
– Бъркаш ме със сестра ми – отвърнах.
– Праскови може да ни помогне – обърна се Мег към карпоя си. – Можеш ли да намериш изхода от гората?
Последните няколко километра карпоят бе мърморил нервно, стрелкайки очи наляво-надясно. Сега подуши въздуха и ноздрите му потрепериха. След това килна глава.
Лицето му грейна в яркозелено. Излая уплашено, сетне изчезна в облак листа.
– Къде отиде? – скочи на крака Мег.
Огледах дърветата. Подозирах, че Праскови е постъпил интелигентно, като е надушил заплахата и е избягал. Не исках да го казвам на Мег обаче. Тя вече се бе привързала към карпоя. (Нелепо е да се привържеш към малко опасно създание. Но пък ние, боговете, се привързваме към хората, така че нямам право да критикувам.)
– Може би е отишъл да разузнае – предположих. – Вероятно трябва...
АПОЛОНЕ.
Гласът отекна в главата ми така, сякаш някой бе закачил тонколони зад очите ми. Това не беше гласът на будната ми съвест. Тя не бе жена и не бе толкова шумна. Но нещо в женския глас ми бе смразяващо познато.
– Какво не е наред? – попита Мег.
Въздухът стана отвратително сладък. Дърветата надвис­наха над мен като примките на капан.
Пот потече по лицето ми.
– Не можем да останем тук – казах. – Погрижи се за мен, смъртна!
– Моля? – попита Мег.
– Исках да кажа: давай, да вървим!
Затичахме се и се запрепъвахме през корените, като бягахме през лабиринт от скали и клони. Стигнахме чист поток над легло от чакъл. Едва забавих ход. Нагазих до глезените в леденостудената вода.
НАМЕРИ МЕ, заговори гласът отново.
Този път беше толкова шумен, че прониза главата ми, все едно ме бяха ударили с релса. Олюлях се и се строполих на колене.
– Хей! – хвана ме за ръката Мег. – Ставай!
– Не чу ли това?
– Кое дали съм чула?
ПАДАНЕТО НА СЛЪНЦЕТО, прогърмя гласът.
ПОСЛЕДНАТА СТРОФА.
Сгромолясах се по очи в потока.
– Аполоне! – Мег ме завъртя, а гласът ù бе изтънял от тревога. – Хайде, ставай! Не мога да те нося!
Но все пак се опита. Пренесе ме през реката, караше ми се и ме ругаеше, но с нейна помощ допълзях до брега.
Легнах по гръб и се загледах в листата над мен. Подгизналите ми дрехи бяха така студени, че горяха. Тялото ми трепереше като изпъната струна на електрическа китара.
Мег свали мокрото ми зимно палто. Нейното бе твърде малко за мен, но тя постави топлия плат на раменете ми.
– Стегни се – заповяда ми тя. – Да не вземеш да полудееш.
Собственият ми смях прозвуча истерично.
– Но... аз чух...
ПЛАМЪЦИТЕ ЩЕ МЕ ПОГЪЛНАТ. ПОБЪРЗАЙ!
Гласовете се разделиха на хор от гневни шепоти. Сенките притъмняха. От дрехите ми се издигна пара. Вонеше на вулканичните изпарения в Делфи.
Част от мен искаше да се свие на кълбо и да умре. Част от мен искаше да стане и да се затича подир гласовете – да намери източника им, – но подозирах, че ако опитах това, разсъдъкът ми щеше да бъде изгубен завинаги.
Мег ми говореше нещо и разтърсваше раменете ми. Опря нос в моя така, че собственото ми отражение се загледа обратно в мен през стъклата на очилата ù. Удари ми един силен шамар и успях да разшифровам думите ù.
– СТАВАЙ!
Някак си го направих. После се превих на две и повърнах.
Не бях повръщал векове наред. Бях забравил колко е неприятно.
В следващия миг се олюлявахме напред, като Мег почти ме носеше. Гласовете шептяха и спореха, разкъсваха парченца от съзнанието ми и ме отвеждаха в гората. Скоро нямаше да ми остане много.
Нямаше смисъл. Можех да хукна като луд в гората. Това ми прозвуча смешно. Започнах да се хиля.
Мег ме принуди да продължа да вървя. Не разбирах думите ù, но тонът ù бе настоятелен и неотстъпчив, с достатъчно гняв, който да заглуши ужаса ù.
В състоянието, в което се намирах, реших, че дърветата се разделят на пътя ни, като с нежелание ни показват изхода от гората. Видях как в далечината гори огън. Видях откритите долини на лагера.
Стори ми се, че Мег говори на дърветата, казва им да ни направят път. Тази идея бе безумна, но в същия миг беше и забавна. Съдейки по парата, която излизаше от дрехите ми, предположих, че имам температура от около четирийсет и един градуса.
Смеех се истерично, когато с накуцване излязохме от гората и тръгнахме право към лагера, където заварихме дузина тийнейджъри, които приготвяха барбекю. Щом ни видяха, те се изправиха. С дънките, зимните си якета и оръжията по себе си ми заприличаха на най-мрачната група къмпингари, на която бях попадал.
– Здравейте! Аз съм Аполон! – ухилих се аз.
После очите ми се подбелиха и припаднах.

 





10


 


Автобусът ми гори.


Синът ми е по-възрастен от мен.


Моля те, Зевсе, смили се.


СЪНУВАХ, ЧЕ ОЩЕ
КАРАМ
слънчевата колесница по небето. Тя беше във формата на мазерати кабриолет. Не се движех бързо, но свирех с клаксона на самолетите, за да ги разбутам от пътя си. Наслаждавах се на мириса на студената стратосфера и си тананиках любимата песен – „Издигни се до слънцето“ на „Aлабама Шейкс“.

Мислех да превърна кабриото в кола, която се шофира автоматично от Гугъл. Искаше ми се да извадя лютнята си и да изсвиря соло, което да накара Британи Хауърд17 да се гордее.
После на седалката до мен се появи жена.
– Побързай, човече.
Едва не скочих от слънцето.
Гостенката ми бе облечена като либийска царица от стари времена (знам как са се обличали, имах няколко такива гаджета). Роклята ù бе в червено, черно и златисто. Дългата ù черна коса бе украсена с тиара, която наподобяваше на изкривена миниатюрна стълбичка – две златни релси, поръсени със сребро. Лицето ù бе зряло, но и величествено, както би трябвало да изглежда една добронамерена кралица.
Това означаваше, че не е Хера. Освен това Хера никога не би ми се усмихнала мило. Жената носеше и огромен метален символ на мира около врата си. Това също не бе в стила на Хера.
И все пак... струваше ми се, че я познавам. Въпреки вида си на хипи тя бе толкова привлекателна, че веднага я сметнах за моя роднина.
– Коя си ти? – попитах аз.
Очите ù засияха в опасно златно, подобно на дебнещ тигър.
– Послушай гласовете.
Усетих буца в гърлото си. Опитах да помисля, но чувствах мозъка си като прегорял.
– Чух те в гората. Пророчество ли ми казваше?
– Намери портите – хвана ме тя за китката. – Трябва да ги откриеш пръв, разбираш ли?
– Но...
Жената избухна в пламъци. Отдръпнах обгорената си китка и хванах волана, когато слънчевата колесница се спусна надолу. Мазератито се превърна в училищен автобус – форма, която използвах само когато трябваше да прекарвам огромно количество хора. Пушек изпълни кабината.
– Наистина, намери вратите! – каза зад мен носов глас.
Погледнах в огледалото за задно виждане. През пушека видях дебел мъж в бледоморав костюм. Той бе седнал най-отзад, където обикновено се настаняваха беладжиите. Хермес обичаше да стои там, но това не беше той.
Мъжът имаше слабо очертана челюст, твърде голям нос и брада, която покриваше двойната му брадичка като каиш на каска. Косата му бе тъмна и къдрава като моята, но не така добре сресана или изобилна. Устната му се бе изкривила, сякаш бе доловил мириса на нещо неприятно. Може би горящите седалки в автобуса?
– Кой си ти? – извиках и отчаяно се опитах да издигна колесницата. – Какво търсиш в автобуса ми?
Мъжът се усмихна, от което стана още по-грозен.
– Собственият ми предтеча не може да ме разпознае? Обиден съм.
Пробвах да се сетя кой е. Проклетият ми смъртен мозък бе твърде малък и скован. Бе изхвърлил четирите хиляди години спомени като ненужна тежест.
– Не – отвърнах, – съжалявам.
Мъжът се изсмя, когато пламъците облизаха пурпурните му ръкави.

–
Още
не съжаляваш, но и това ще стане. Намери ми портите и ме отведи до Оракула. С удоволствие ще го опожаря.

Огънят ме погълна, докато слънчевата колесница падаше към земята. Стиснах волана и загледах ужасен огромното бронзово лице, което надвисна над предното стъкло. То бе на мъжа в пурпур, изработено от парче метал, което беше по-голямо от автобуса ми. Щом приближихме, чертите му се измениха и станаха като моите.
Събудих се... разтреперан и изпотен.
– Спокойно – някой опря ръка на рамото ми. – Не опитвай да сядаш.
Естествено, че пробвах да седна.

Санитарят до леглото ми бе млад мъж на моя възраст – моя
смъртна
възраст – с рошава руса коса и сини очи. Той носеше лекарска униформа с разкопчано яке за ски и думите ПЛАНИНАТА ОКЕМО, изписани върху джоба му. Лицето му бе с тен като на скиор. Усетих, че се предполага да го познавам (често изпитвах това чувство след падането си от Олимп).

Лежах на койка в центъра на хижата. От двете ми страни имаше двуетажни легла, опасващи стените. Груби кедрови греди подпираха тавана. Белите, покрити с гипс стени бяха голи, с изключение на няколко закачалки за палта и оръжия.
Можеше да бъде скромно жилище от почти всяка епоха – Древна Гърция, средновековна Франция, фермите на Айова. Ухаеше на чист лен и билки. Единствената украса бяха няколко саксии с цветя на прозореца, където жълти цветя весело цъфтяха въпреки студа отвън.
– Тези цветя... – Гласът ми бе прегракнал, сякаш бях преглътнал пушека от съня си. – Те са от свещения ми остров Делос.

– Да – отвърна младежът, – растат само около хижа номер седем.
Твоята
хижа. Знаеш ли кой съм?

Огледах лицето му. Спокойните очи, усмивката, разширила устните му, начинът, по който косата му се накъдряше над ушите... спомних си смътно една жена, кънтри певица на име Наоми Солас, която бях срещнал в Остин. Изчервих се, когато се сетих за нея... дори сега. За тийнейджърското ми аз романсът ни беше нещо като филм, който съм гледал отдавна без разрешението на родителите си.
Но това момче определено бе син на Наоми.
Това означаваше, че е и мой син.
Което бе много, много странно.
– Ти си Уил Солас – казах. – Моят...
– Аха – съгласи се Уил. – Странно е.
Мозъкът се завъртя в главата ми и залитнах настрани.
– Полека – хвана ме Уил. – Опитах да те изцеря, но, честно казано, не разбирам какво не е наред. Имаш кръв вместо Икор, възстановяваш се бързо от нараняванията си, но жизнените ти показатели са напълно човешки.
– Не ми напомняй.
– Ами... – Той постави ръка на челото ми и се намръщи съсредоточен. Пръстите му леко потрепериха.

– Не
знаех
нищо, докато не опитах да ти дам нектар. Устните ти започнаха да парят. Едва не те убих.

– Ах... – Облизах долната си устна, която усещах като изтръпнала и натежала. Запитах се дали това обяснява съня ми с огъня и пушека. Надявах се.
– Предполагам, че Мег е забравила да ти каже за състоянието ми.
– И аз така. – Уил взе ръката ми и премери пулса. – Изглеждаш на моя възраст, някъде на около петнайсет. Сърдечният ритъм е нормален. Ребрата ти заздравяват. Носът е подут, но не е счупен.
– Имам акне – оплаках се. – И шкембе.
– Ти си смъртен, а те е грижа за това? – наклони глава Уил.
– Прав си, нямам никакви сили. По-слаб съм дори от вас, жалките герои!
– Много мило.
Имах чувството, че почти каза „тате“, но успя да се спре.
Бе трудно да мисля за този младеж като за мой син. Той бе толкова спокоен и земен. Нямаше и акне. Освен това не бе изпаднал в благоговение от присъствието ми. Всъщност ъгълчетата на устата му вече се изкривяваха в усмивка.
– Смешно ли ти е? – попитах.
– Ами... – сви рамене Уил – или трябва да се смея, или да плача. Баща ми, богът Аполон, петнайсетгодишен...

–
Шестнайсет
 – поправих го. – Нека бъда шестнайсетгодишен.

– Става. Шестнайсетгодишен смъртен, който лежи на койка в хижата ми. И въпреки всичките си лечителски умения, които наследих от теб, не знам как да те излекувам.
– Няма как – казах нещастно. – Изхвърлиха ме от Олимп. Съдбата ми е преплетена с тази на момиче на име Мег. Не може да стане по-лошо!
Уил се разсмя, което според мен бе признак на нечувана дързост.
– Мег е симпатяга. Вече бръкна в очите на Конър Стол и изрита Шерман Йънг между краката.

–
Какво
е направила?

– Ще се оправи. Чака те отвън заедно с останалите лагерници.
Усмивката напусна лицето на Уил.
– Само да знаеш, че имат много въпроси. Всички се чудят защо си дошъл, защо си смъртен, дали това има нещо общо със случилото се в лагера.
– Какво се е случило в лагера? – намръщих се аз.
Вратата на хижата се отвори. Още двама герои влязоха вътре. Единият бе високо момче на около тринайсет години, с бронзов тен и плитки, заплетени като молекули на ДНК. С черното си вълнено яке и черни дънки изглеждаше като слязъл от борда на китоловен кораб от 18 век. Другата новодошла бе младо момиче в масленозелени маскировъчни дрехи. Тя носеше пълен колчан на рамо, а късата ù червена коса бе боядисана в яркозелено, което според мен обезсмисляше камуфлажа.
– Остин – казах. – И Кайла, нали така?
Вместо да паднат на колене и да промълвят благодарствена молитва, те се спогледаха нервно.
– Значи, наистина си ти – рече Кайла.
– Мег ни каза, че са те набили някакви мутри – намръщи се Остин. – Каза и че нямаш никакви сили и си изпаднал в истерия, докато сте пътували през гората.
– Мег говори твърде много. – Усетих вкус на изгоряла тапицерия от автобус в устата си.
– Но си смъртен? – попита Кайла. – Напълно смъртен? Това означава ли, че ще изгубя уменията си с лъка? Дори не мога да участвам на Олимпиадата, докато не навърша шестнайсет!
– А ако аз изгубя музиката си – поклати глава Остин. – Това е суперзле. Последното ми видео имаше половин милион гледания за една седмица. Какво да правя?
Сърцето ми се стопли от мисълта, че децата ми бяха взели най-доброто от татко си – страх ги бе за техните собствени умения, както и за това дали гледат видеата им. Както виждате, колкото и да отсъстват боговете, децата им продължават да приличат на тях.
– Проблемите ми не бива да ви тревожат – обещах им. – Ако Зевс вземе божествените сили на потомците ми, половината медицински училища в страната ще се опразнят. Залата на славата в Рока ще престане да съществува. Индустрията около гледането на карти таро ще изчезне за една нощ!
– Това е добра новина – отпусна рамене Остин.
– Значи, ако умреш, докато си смъртен – каза Кайла, – ние няма да изчезнем?

– Вие двамата – прекъсна ги Уил, – защо не отидете до Голямата къща и не кажете на Хирон, че...
пациентът
се е събудил. Ще го отведа там след минутка. И ако може, разпръснете тълпата навън, става ли? Не искам всички да се нахвърлят на Аполон едновременно.

Кайла и Остин кимнаха с разбиране. Като мои деца несъмнено схващаха колко важно бе да контролираме папараците.
Веднага щом излязоха, Уил ми се усмихна извинително.
– В шок са. Всички сме така. Ще ни трябва известно време, за да свикнем... с каквото и да е това.
– Ти не изглеждаш в шок – отбелязах.
– Ужасѐн съм – засмя се тихо Уил. – Но едно нещо разбираш като главен отговорник. Трябва да запазиш спокойс­твие заради всички останали. Хайде да те изправим на крака.

Не беше лесно. Два пъти паднах. Зави ми се свят. Чувствах очите си така, сякаш някой ги печеше в орбитите им. На микровълнова печка. Скорошните кошмари продължаваха да дразнят ума ми като речен чакъл и замъгляваха мислите ми – жената с короната и символът на мира, мъжът в пурпурен костюм.
Отведи ме до Оракула! С радост ще го изгоря!

Започнах да усещам каютата като задушаваща. Нямах търпение да поема глътка въздух.
За едно нещо бях съгласен със сестра ми Артемида – всяко нещо отвън бе по-добро от това вътре. Музиката бе най-красива под купола на небето. Поезията трябваше да бъде споделена на агората. Стрелбата също бе определено по-лесна навън, както можех да потвърдя след един особен случай, в който опитах да се упражнявам в тронната зала на баща си. А карането на слънцето... и това не е спорт за зала.
Облегнах се на Уил, за да се подкрепя, и излязох навън. Кайла и Остин успешно бяха пропъдили тълпата. Единственият, който ме очакваше – о, радост и щастие, – бе младата ми господарка Мег, очевидно спечелила си славата на ритаща между краката.
Тя още носеше зелената рокля, с която ù бе услужила Сали Джаксън, макар и вече да бе по-мръсна. Клинът ù бе разпокъсан. На ръката ù имаше лепенки, които покриваха грозна драскотина, с която явно се бе сдобила в гората.
Погледна ме, направи гримаса и се изплези.
– Изглеждаш гадно.
– А ти, Мег – отвърнах, – си очарователна както винаги.
Тя намести очилата си, докато успя да ги накриви толкова, че да бъдат дразнещи.
– Мислех, че ще пукнеш.
– Радвам се, че те разочаровах.
– Мне – сви рамене тя. – Остава ти година служба. Заедно сме, все едно дали ти харесва, или не.
Въздъхнах. Бе чудесно отново да съм в компанията на Мег.
– Предполагам, че трябва да ти благодаря – имах смътния спомен, че по време на делириума ми в гората Мег ме бе носила и дърветата ни бяха сторили път. – Как ни изведе от гората?
– Откъде да знам – изражението ù стана предпазливо. – На късмет.
После посочи Уил Солас.
– От това, което тоя ми каза, излиза, че сме щастливци, задето сме се измъкнали преди мръкване.
– Защо?
Уил понечи да отговори, след което размисли.
– Нека Хирон обясни.
Рядко посещавах лагера на нечистокръвните зиме. Последният път беше преди три години, когато момиче на име Талия Грейс приземи автобуса ми в езерото за канута.
Очаквах, че лагерът ще е слабо населен. Знаех, че повечето герои идват само през лятото и по време на училище остават малцина – онези, които по една или друга причина смятат лагера за едничкото безопасно място, където могат да живеят.
Но все пак се изненадах от това колко малко герои видях. Ако можеше да се съди по хижа номер седем, то във всяка божествена хижа имаше легла за около двайсет лагерници. Това означаваше максимум четиристотин герои – колкото за няколко фаланги или за едно наистина страхотно яхтено парти.
Но докато се разхождах из лагера, видях не повече от дузина полубогове. По залез едно самотно момиче се катереше по стената над лавата, а на езерото екипаж от трима проверяваше такелажа на триремата.
Някои лагерници си бяха намерили причина да са навън само за да ме зяпат. До огнището един младеж полираше щита си и наблюдаваше отражението ми в него. Друг ме гледаше, докато развиваше бодлива тел около хижата на Арес. По странната походка прецених, че това е Шерман Йънг, наскоро изритан между краката.
На прага на хижата на Хермес две момичета се хилеха и шепнеха, докато минавах покрай тях. Обикновено такова внимание не би ме впечатлило. Бе разбираемо, все пак магнетизмът ми е неустоим. Но в този момент лицето ми пламна. Аз, мъжественият символ на романтиката, бях непохватно и неопитно момче!
Бих извикал към небесата за несправедливостта, но това щеше да е върховното унижение.
Проправихме си път през ягодовите полета. Горе на Хълма на нечистокръвните Златното руно блестеше на най-ниския клон на едно високо борово дърво. Струйки пушек се издигаха от главата на Пелей, дракона пазител, навит в основата му. До дървото Атина Партенос сияеше в гневно червено на светлината на залеза. А може би просто не се радваше да ме види. (Атина така и не ми прости лекото разногласие по време на Троянската война.)
На половината път надолу по хълма забелязах пещерата на Оракула. Входът бе забулен от дебели бургундовочервени завеси. Факлите от двете страни стояха незапалени. Това обикновено бе знак, че пророчицата Рейчъл Деър не е вът­ре. Не бях сигурен дали трябва да съм разочарован, или облекчен.
Дори когато не изричаше пророчества, Рейчъл бе много умна млада жена. Надявах се да се консултирам с нея относно проблемите си. От друга страна, след като пророческата ù сила бе спряла да работи (което допусках, че в малка степен е и по моя вина), не бях убеден, че Рейчъл би искала да ме види. Тя щеше да очаква обяснения от покровителя си и макар аз да бях измислил оправданията и да ги практикувах често, нямах отговори, които да ù дам.
Сънят с горящия автобус не ме напускаше – коронованата знатна жена, която настояваше да намеря портите, грозният мъж в пурпур, който заплашваше да изгори Оракула.
Е... пещерата си беше тук. Не бях сигурен защо коронованата жена не можеше да я открие или защо грозникът толкова искаше да изгори „портите ù“, които бяха обикновени пурпурни завеси.
Освен ако сънят не се отнасяше до нещо друго извън Делфийския оракул.
Потърках пулсиращите си слепоочия. Продължавах да ровя в спомените си, които не бяха на местата си, и опитвах да се гмурна в дълбокото езеро от знания, които имах, за да открия, че то се бе превърнало в детски басейн. Малко неща може да свършиш с мозък като детски басейн.
На верандата на голямата къща ни чакаше тъмнокос младеж. Той носеше изтъркани черни панталони, риза на групата „Рамонес“18 (заради която му дадох бонус точки за вкус) и черно кожено яке. На кръста му висеше меч от стикска стомана.
– Помня те! – рекох. – Никълъс, синът на Хадес!
– Нико ди Анджело. – Той ме огледа с безцветните си и проницателни очи, напомнящи натрошено стъкло. – Значи е вярно. Ти си напълно смъртен. Около теб трепти аура на смъртта. Голяма вероятност има да загинеш.
– Звучи като прогноза за времето – изсумтя Мег.
Но на мен не ми беше смешно. Застанал лице в лице със сина на Хадес, си спомних мнозината смъртни, които бях пратил в Подземното царство с чумните си стрели. Това винаги ми изглеждаше забавно. Раздавах заслужени наказания за зли дела. Но сега започнах да разбирам ужаса в очите на жертвите си. Не исках около мен да витае аура на смърт­та. Определено не желаех да ме съди бащата на Нико ди Анджело.
– Нико – постави ръка върху рамото му Уил. – Наистина трябва да обсъдим общуването ти с хората.
– Хей, само казвам очевидното. Ако това е Аполон и той умре, всичките сме загазили.
– Извини гаджето ми – обърна се към мен Уил.
– Не може ли да не ме наричаш... – завъртя очи Нико.
– Да не искаш да ти викам специалния? – попита Уил. – Единствения?

– Единствено ме
дразниш
 – изръмжа Нико.

– Ще ти го върна за това!
– Вие двамата много се карате – избърса нос Мег. – Нямаше ли да гледаме някакъв кентавър?
– Ето ме и мен. – Вратата на къщата се отвори и Хирон излезе с тропот навън, като сведе глава, за да избегне рамката на вратата.
От кръста нагоре приличаше на професора, за когото често се представяше в света на смъртните. Кафявата му вълнена жилетка имаше кръпки по лактите. Карираната му риза не се връзваше съвсем със зелената вратовръзка. Брадата му бе подравнена, но косата му не би минала успешно през щателната проверка за бърлога на плъхове.
От кръста надолу бе бял жребец.
Старият ми приятел се усмихна, макар очите му да бяха пълни с тревога.
– Аполоне, радвам се, че си тук. Трябва да поговорим за изчезванията.

 


 


17 Вокалистка на групата „Алабама Шейкс“. – Бел. ред.

18 Пънк рок група от 70-те. – Бел. прев.




11  


 


Провери си пощата.


Пророчествата може да са в спама.


Не? Е, аз съм смачкан. Чао.


– АМА ТОЙ
НАИСТИНА
Е
КЕНТАВЪР
 – зяпна Мег.

– Правилно си забелязала – отвърнах. – Предполагам, че го е издало конското тяло от кръста надолу?
Тя ме удари по ръката.
– Хироне – рекох, – това е Мег Макафри, новата ми господарка и източник на тревоги. Спомена нещо за изчезвания?
Хирон размаха опашка. Копитата му изтропаха по дъските на верандата.
Той беше безсмъртен, но физическата му възраст варираше през вековете. Не помнех някога мустаците му да са били толкова сиви или бръчките около очите така подчертани. Каквото и да ставаше в лагера, очевидно не му помагаше да преодолее стреса.
– Добре дошла, Мег. – Хирон опита да звучи дружелюбно, което бе геройство, като се има предвид, че разговаряше... ами, с Мег. – Доколкото разбирам, си показала голяма храброст в гората. Довела си Аполон тук въпреки множеството опасности. Радвам се, че пристигна в лагера на нечистокръвните.
– Благодаря – отвърна Мег. – Много си висок. Не си ли удряш главата във висящите лампи?
– Понякога – засмя се Хирон. – А ако искам да бъда по-близо до човешкия ръст, имам вълшебен инвалиден стол, който ми позволява да събера долната си част в... всъщност това няма значение сега.
– Изчезванията – припомних му, – какво е изчезнало?
– Не какво, а кой – поправи ме Хирон. – Да поговорим вътре. Нико, може ли да кажеш на останалите лагерници, че ще се съберем за вечеря след час? Тогава ще уведомя всички какво се случва. Междувременно никой не бива да обикаля лагера сам. Винаги трябва да е с приятел.
– Разбрано. – Уил погледна към Нико. – Хайде ти да си с мен.
– Много си досаден – обяви Нико.
Двамата се отдалечиха, потънали в поредната караница.
Може би се питате как се чувствах да видя сина си с Нико ди Анджело. Признавам, че не разбирах привличането, което изпитваше Уил към дете на Хадес, но ако тъмният, заплашителен тип го правеше щастлив...

О! Вие се питате как се чувствам от това, че гаджето му е момче, а не момиче. В този случай,
моля ви
. Ние, боговете, сме над тези неща. Аз съм имал, само един момент да преброя... трийсет и три смъртни момичета и единайсет смъртни момчета за гаджета. Вече им изгубих бройката. Най-много обичах Дафна и Хиацинт, но когато си популярен като мен...

Чакайте малко. Споделих ви кого харесвам? Леле! Богове на Олимп, забравете имената им! Толкова съм смутен. Моля, не казвайте нищо. В този смъртен живот не съм се влюбвал в никого!
Объркан съм.
Хирон ни отведе в трапезарията, където удобни кожени дивани образуваха буквата V около каменната камина. Над нея имаше препарирана леопардова глава, която щастливо хъркаше.
– Ау, той жив ли е? – попита Мег.
– Жив е, ами – изтропа Хирон до инвалидния си стол. – Това е Сеймор. Ако говорим тихо, може и да не го събудим.
Мег веднага започна да се разхожда из помещението. Доколкото я познавах, търсеше малки предмети, с които да цели леопарда, докато го събуди.
Хирон се намести в стола си, постави предните си крака в скритото му купе, после се обърна и с магия сви конската си задница така, че да изглежда като седнал човек. За да допълнят илюзията, закачените панели отпред се затвориха и му дадоха фалшиви човешки крака.
Обикновено тези крака бяха обути с панталони и мокасини, за да подсилят маскировката на професор, но днес Хирон бе избрал различен вид.
– Това е ново – казах.
Хирон погледна надолу към женските крака на манекен, обути с мрежести чорапогащи и червени обувки на токчета.
– От хижата на Хермес пак са гледали „Шоуто на Роки Хорър“19 – въздъхна тежко той. – Ще трябва да поговоря с тях.
„Шоуто на Роки Хорър“ ми върна мили спомени. Аз играех Роки по време на среднощните премиери, понеже съвършената физика на персонажа пасваше на моята.
– Нека отгатна – казах. – Това е номер на Конър и Травис Стол?
Хирон взе една покривка от близка кошница и я постла над краката си, макар рубинените обувки отново да се показваха отдолу.
– Всъщност Травис отиде в колежа миналата есен, което малко смекчи характера на Конър.
Мег вдигна поглед от една стара конзола на „Пакмен“.
– На този Конър му бръкнах в окото.
– Това е прекрасно, мила – направи гримаса Хирон. – Така или иначе, днес беляджиите са Джулия Фейнголд и Алис Миязава. Скоро ще ги срещнеш.
Спомних си момичетата, които ми се хилеха от хижата на Хермес. Отново се изчервих.
– Моля те, седни – Хирон посочи дивана.
Мег стана от видеоиграта, след като ù бе отделила около двайсетина секунди от времето си, и започна буквално да се катери по стената. Ненатрапчиви лозници украсяваха трапезарията – несъмнено дело на стария ми приятел Дионис. Мег се покатери по едно от по-дебелите стъбла и опита да стигне полилея от горгонова коса.
– Мег – казах, – може би трябва да видиш видеото за ориентация, докато двамата с Хирон говорим?
– Вече знам много – каза тя. – Поприказвах с другите лагерници, докато ти беше припаднал. Безопасно място за съвременните герои, дрън-дрън.
– Но филмът ми е хубав – настоях. – Заснех го с ограничен бюджет през 1950-те, но някои от операторските техники са революционни. Необходимо е да...
Една лоза се отскубна от стената и Мег падна на пода. Скочи здрава и невредима, след което забеляза чиния със сладки на бюфета.
– Безплатни ли са?
– Да, мила – отвърна Хирон. – Може ли да ни донесеш чая?
Така си останахме с Мег, която опря крака върху облегалката на дивана, започна да се тъпче със сладки и хвърляше трохите по хъркащата глава на Сеймор всеки път, когато Хирон не я гледаше.
Хирон ми наля чаша дарджилинг20.
– Съжалявам, че господин Д. не е тук, за да те посрещне лично.
– Господин Д.? – попита Мег.
– Дионис – отвърнах. – Богът на виното, директор на лагера.
Хирон ми подаде чая.
– След битката с Гея помислих, че господин Д. ще се върне в лагера, но така и не го стори. Надявам се да е добре.
Старият кентавър ме загледа с очакване, но аз нямах какво да му кажа. Последните шест месеца ми бяха пълна мъгла. Нямах представа къде може да са останалите олимпийци.
– Не знам нищо – признах му. Не бях изричал тези думи често през последните четири хилядолетия. Бяха лоши на вкус. Отпих от чая, но и той беше горчив. – Назад съм с новините. Надявах се ти да ме осведомиш.
– Разбирам... – Хирон не скри много добре разочарованието си.
Досетих се, че се бе надявал на помощ и напътствия – същите неща, които аз очаквах от него. Като бог бях свикнал по-низшите същества да разчитат на мен, да се молят за това или онова. Но сега, когато бях смъртен, да разчитат на мен, ми се видя плашещо.
– Та какъв е проблемът? – попитах. – Имаш същия поглед, с който Касандра гледаше към Троя, а Джим Боуи21 към Аламо. Все едно си обсаден.
Хирон не оспори сравнението и взе в ръце чая си.
– Знаеш, че по времето на войната с Гея, Делфийският оракул спря да получава пророчества. Всъщност всички познати методи за гадания престанаха да работят.
– Понеже истинската пещера в Делфи бе открадната – въздъхнах и опитах да не се чувствам обиден.
Мег удари леопарда Сеймор по носа с шоколадова бисквита.
– Делфийският оракул. Пърси ми спомена това.
– Пърси Джаксън? – изправи се Хирон. – Пърси е бил с вас?
– За известно време – отвърнах и му разказах за битката ни на лехата с праскови и завръщането на Пърси в Ню Йорк. – Каза, че може да намине през уикенда.
Хирон изглеждаше обезсърчен, сякаш моята компания не му бе достатъчна. Представяте ли си?
– Така или иначе – продължи той, – надявахме се, че след края на войната Оракулът ще започне да работи отново. Когато това не стана... Рейчъл се притесни.
– Коя е Рейчъл? – попита Мег.
– Рейчъл Деър – отговорих. – Оракулът!
– Мислех, че Оракулът е място.
– Място е.
– Значи, Рейчъл е място и е спряла да работи?
Да бях още бог, щях да я превърна в гущер със син корем22 и да я пусна в дивото, така че да не я видя никога повече. Мисълта ме успокои.
– Делфи е място в Гърция – казах ù. – Пещера, пълна с вулканични изпарения, където хората идват да получат напътствия от моята жрица Пития.
– Пития – ухили се Мег. – Какво смешно име.
– Да. Ха-ха. Така че Оракулът е и място, и човек. Когато гръцките богове се нанесоха в Америка през... кога беше, Хирон? 1860 година?
– Нещо такова – махна с ръка Хирон.
– Пренесох Оракула тук, за да продължи да изрича пророчества от мое име. Силата преминаваше от жрица в жрица през годината. Рейчъл Деър е настоящият Оракул.
Мег взе единствената бисквита „Орео“ от кутията със сладки, която се надявах да изям сам.
– Добре. Късно ли е вече да гледам онзи филм?
– Да – сопнах се аз. – Всъщност първоначално завладях Делфийския оракул, след като убих чудовището Питон, което живееше в дълбините на пещерата.
– Питон като змията? – попита Мег.
– И да, и не. Видът змии е кръстен на чудовището Питон, което също е змия, но е много по-голямо, по-страшно и яде малки момичета, които досаждат. Така или иначе, миналия август, когато бях... неразположен, моят древен враг Питон бе освободен от Тартара. Той си върна пещерата в Делфи. Затова Оракулът спря да работи.
– Но ако Оракулът днес е в Америка, какво значение има, че някаква змия се е прибрала в старата си пещера?
Това бе най-дългото изречение, което я бях чул да изрича. Вероятно го направи само за да ме дразни.
– Дълго е за обясняване – казах. – Трябва единствено да...
– Мег. – Хирон ù отправи една от своите геройски великодушни усмивки. – Първоначалното местонахождение на Оракула е като най-дълбокия корен на дърво. Клоните и листата на пророчеството могат да се разпрострат из целия свят и Рейчъл Деър може да е най-високият клон, но ако коренът е болен, цялото дърво умира. След като Питон се е върнал в старата си бърлога, духът на Оракула е напълно блокиран.
– О – изплези ми се Мег, – защо не каза така?
Преди да успея да я удуша, Хирон отново напълни чашата ми с чай.
– По-големият проблем – каза той – е, че нямаме друг източник на пророчества.
– На кого му пука? – попита Мег. – Значи, не знаете бъдещето. Никой не го знае.

– На
кого
му пука? – извиках аз. – Мег Макафри, пророчествата са катализатори за всяко важно събитие, за всеки подвиг и всяка битка, за всяка катастрофа или всяко чудо, за всяко раждане или смърт. Пророчествата не просто предвиждат бъдещето, те го оформят! Те
позволяват
на бъдещето да се случи!

– Не разбирам.
– Представи си пророчествата като семенца – покашля се Хирон. – С правилните семенца може да отгледаш градината, която искаш. Но без тях нищо няма да види бял свят.
– О – кимна Мег, – това е скапано.
Стори ми се странно, че именно Мег, улична калпазанка, която бе израснала сред боклуците, разбира толкова добре градинските метафори, но Хирон бе отличен учител. Бе забелязал нещо в момичето. Нещо, което бях съзрял подсъзнателно и аз. Надявах се да бъркам, но с моя късмет щях да се окажа прав... както обикновено.
– Та къде е Рейчъл Деър? – попитах. – Може би, ако поговоря с нея...
Хирон остави чая си.
– Рейчъл смяташе да ни посети по време на зимната си ваканция, но така и не го стори. Възможно е да не значи нищо...
Приведох се напред. Не бе нечувано за Рейчъл Деър да закъснее. Тя бе артистична, непредвидима, импулсивна, мразеше правилата. Качества, на които се възхищавах. Но не бе в стила ù въобще да не се покаже.
– Или? – попитах.
– Или това може да е част от по-големия проблем – отвърна Хирон. – Не само пророчествата се провалят. Пътуванията и комуникациите станаха неимоверно трудни през последните няколко месеца. Нямаме новини от приятелите ни в лагер „Юпитер“ вече седмици наред. Няма новодошли герои. Сатирите не докладват нищо за мисиите си. Съобщенията по Ирида не работят.
– По кое? – попита Мег.
– Двупосочни видения – отговорих. – Форма на комуникация, за която се грижи богинята на дъгата. Ирида винаги е била вятърничава...
– Но и обичайните човешки комуникации дават дефек­ти – каза Хирон. – Телефоните, разбира се, винаги са били опасни за героите...
– Да, привличат чудовища – съгласи се Мег. – Не съм използвала телефони кой знае от колко време...

– Мъдър ход – каза Хирон. – Но отскоро телефоните ни изобщо не работят. Мобилни, стационарни, интернет... няма значение. Дори архаичната форма на комуникация, известна като
имейл
, е ненадеждна. Съобщенията просто не пристигат.

– Проверихте ли в папките със спам? – попитах.
– Опасявам се, че проблемът е по-сериозен – каза Хирон. – Нямаме връзка с останалия свят. Сами сме и сме малко. Вие сте първите новодошли за последните два месеца.
– Пърси Джаксън не спомена нищо такова – намръщих се.
– Съмнявам се Пърси дори да знае какво става – рече Хирон. – Той е зает с училище. Зимата обичайно е най-спокойният период. За известно време успях да се убедя, че проблемите с комуникацията са злощастни съвпадения. Тогава започнаха изчезванията.
Една цепеница шумно изпука в камината. Може би подскочих на място. А може би не.
– Изчезванията, да. – Избърсах капките чай от панталона си и се постарах да не обръщам внимание на подхилкванията на Мег. – Разкажи за тях.
– Три само през последния месец – каза Хирон. – Първо Сесил Марковиц от хижата на Хермес. Една сутрин леглото му просто бе празно. Не бе казал, че иска да си ходи. Никой не го е видял как си тръгва. През изминалите седмици никой нито го е мярвал, нито го е чувал.
– Децата на Хермес погаждат такива номера – предположих.
– Първо и ние така помислихме – каза Хирон. – Но след седмица изчезна Елис Уокъфилд от хижата на Арес. Същата история. Празно легло, без следа дали си е отишъл сам, или е бил... отвлечен. Елис бе буен младеж. Можех да допусна, че е тръгнал на смахнато приключение, но усетих безпокойство. Тази сутрин осъзнахме, че е изчезнал трети лагерник. Миранда Гардинър, водачка на хижата на Деметра. Това бе най-лошата новина.
– Защо най-лошата? – Мег размърда крака върху облегалката.
– Миранда бе сред нашите водачи на хижи – каза Хирон, – никога не би тръгнала сама без предупреждение. Бе твърде умна, за да я примамят извън лагера, твърде силна, за да я принудят. Но нещо се е случило с нея. Нещо, което не мога да си обясня.
Старият кентавър ме погледна.
– Нещо не е наред, Аполоне. Тези проблеми може би не са така тревожни като възхода на Кронос или пробуждането на Гея, но в някаква степен са по-смущаващи, понеже никога не съм виждал нещо подобно.
Спомних си съня с горящия автобус. Помислих за гласовете, които бях чул в гората, онези, които настояваха да се отдалеча от пътеката и да разбера откъде идват.
– Тези герои... – попитах – ... преди да изчезнат, държали ли са се по-особено? Казвали ли са ти... че чуват гласове?
– Не, доколкото знам – повдигна вежда Хирон. – Защо?
Не исках да приказвам повече. Не исках да причинявам паника, без да знам срещу какво се изправяме. Когато смъртните се паникьосват, стават гадни неща, особено ако очакват аз да оправя ситуацията.

Освен това се чувствах леко нетърпелив. Още не бяхме говорили за най-важното нещо – за
мен
.

– Струва ми се – казах, – че основна задача на лагера трябва да е впрягането на всички ресурси за връщането на моята божественост. После ще мога да помогна с другите проблеми.
– Ами ако другите проблеми са свързани, приятелю? – приглади брада Хирон. – Ами ако единственият начин да се върнеш на Олимп е като освободиш Делфийския оракул и силата на пророчествата? Ами ако ключът на всичко е в Делфи?
Бях забравил умението на Хирон да отбелязва очевидното и логично заключение, което се опитвах да избегна. Вбесяващ навик.
– Това е невъзможно в сегашното ми състояние – посочих към Мег. – В момента работата ми е да служа на тази героиня, вероятно около година. След като приключа със задачите, които ми е възложила, Зевс ще прецени дали присъдата ми е изпълнена и дали отново мога да стана бог.
Тогава Мег изстреля:
– Мога да ти наредя да отидем до Делфи!

– Не! – изписуках с треперлив гласец. – Трябва да ми заповядваш
лесни
работи. Да основем рок група, да се разхождаме. Разхождането е добра задача.

– Това не е никаква задача – погледна ме неуверено Мег.
– Напротив, само трябва да се свърши както трябва. Лагерът на нечистокръвните може да ме защитава, докато се разхождам. След година на вярна служба ще стана бог и тогава ще мислим как да възстановим Делфи.
„Най-добре – помислих си, – като наредя на няколко герои да извършат подвига вместо мен.“
– Аполоне – каза Хирон, – ако героите продължат да изчезват, може би не ни остава цяла година. Може да нямаме силите да те защитим. А и... извини ме, че го казвам, но Делфи е твоя отговорност.

– Не аз отворих Портите на Смъртта – вдигнах ръце насреща му. – Не аз пуснах Питон! Обвини Гея! Обвини Зевс за лошата му присъда! Когато гигантите започнаха да се пробуждат, аз измислих план от двайсет точки:
Как да защитим Аполон и останалите богове
! Но те дори не го прочетоха!

Мег удари Сеймор по главата с половин сладка.
– Аз още си мисля, че вината е твоя! Ей, виж, той се събуди!
Каза това, все едно леопардът сам бе излязъл от унеса, а не беше ударен по окото със сладкиш.
– ГРРР – оплака се Сеймор.
Хирон оттласна назад стола си от масата.
– Мила, в тази делва на камината ще намериш малко котешка храна. Защо не го нахраниш? Аполон и аз ще изчакаме на верандата.
Оставихме Мег да цели Сеймор в устата с вечерята му.
Когато излязохме на верандата, Хирон се обърна със стола си към мен.
– Тя е интересна героиня.
– Интересна е толкова политкоректно казано.
– Наистина ли е призовала карпой?
– Ами... духът се появи, когато бе изпаднала в беда. Дали го е призовала съзнателно, не знам. Нарече го Праскови.
– Не съм виждал от доста време герои със силата да призовават земни духове – почеса се по брадата Хирон. – Знаеш ли какво означава това?
– Имам известни подозрения, но си налагам да мисля положително – усетих как краката ми се разтреперват.
– Тя те изведе от гората – отбеляза Хирон. – Без нея...
– Да – рекох, – не ми напомняй.
Хрумна ми, че бях виждал този пронизващ поглед в очите на Хирон и преди – докато наблюдаваше уменията с меча на Ахил и тези с копието на Аякс. Това бе погледът на опитен треньор, който оценява млад талант. Никога не бях подозирал, че кентавърът ще огледа и мен по този начин, все едно трябваше да му се доказвам, все едно не бях изпитван достатъчно. Почувствах се унизен.
– Кажи ми – поде Хирон, – какво чу в гората?
Проклех наум голямата си уста. Не трябваше да питам дали изчезналите герои са чували нещо странно.
Но прецених, че вече няма смисъл да се сдържам. Хирон бе по-проницателен от повечето хора-коне. Разкрих му какво бях преживял в гората и после в съня си.
Ръцете му се свиха върху завивката в скута. Долната ù част се надигна над червените обувки. Изглеждаше максимално притеснен за мъж, който носи чорапогащи.
– Трябва да предупредим лагерниците да стоят настрана от гората – реши той. – Не разбирам какво става, но съм убеден, че е свързано с Делфи и сегашното ти... състояние. Оракулът трябва да бъде освободен от изчадието Питон. Налага се да намерим начин.

Преведох си това лесно.
Аз
трябваше да намеря начин.

Хирон явно разчете отчаяното ми изражение.
– Хайде, хайде, стари приятелю – каза той. – Справял си се и преди. Може би вече не си бог, но първия път уби Питон лесно! Стотици книги разказват как си се справил с врага си без проблем.
– Да – промърморих аз, – стотици книги...
Помня тези истории. Как убивам Питон, без дори да се изпотя. Отивам до изхода на пещерата, викам го, пускам стрела и БУМ! Един голям змей умира. Превръщам се в господаря на Делфи и всички живеем щастливи заедно.
Откъде на разказвачите им бе дошла идеята, че съм победил Питон толкова бързо?
Ами добре де. Вероятно защото аз им казах така. Истината бе малко по-друга. Векове след битката ни сънувах стария си враг.
Сега бях почти доволен за несъвършената си памет. Не можех да си спомня кошмарните детайли от сблъсъка с Питон, но помнех, че не беше лесно. Бях изпитал нужда от цялата ми божествена сила, всичките ми вълшебни умения и... от най-опасния лък на света.
Какъв шанс имах като шестнайсетгодишен смъртен с акне, дрехи втора употреба и име като Лестър Пападопулос? Нямаше да хукна за Гърция да ме убият, не, благодаря. Особено без слънчевата колесница или способността да се телепортирам. Съжалявам. Боговете не летят даром.
Опитах да обясня това на Хирон по спокоен и дипломатичен начин, без да тропам с крака или да пищя. Звукът от надута раковина в далечината ме спаси от това усилие.
– Това означава вечеря – усмихна се насила кентавърът, – ще поговорим по-късно, става ли? Сега нека празнуваме пристигането ти.


19 Мюзикъл, който пародира евтини научнофантастични и хорър филми. – Бел. прев.

20 Вид индийски чай. – Бел. прев.

21 Тексаски революционер, който загива в Битката при Аламо. – Бел. прев.

22 Гущерът със син корем е често срещано животно в щати като Аризона, Калифорния, Айдахо и др. – Бел. прев.




12


 


Ода за хотдога.


С буболечков сос и чипс.


За мене няма нищо.


НЕ БЯХ В
ПРАЗНИЧНО НАСТРОЕНИЕ
.

Особено за пикник с храна за смъртни. И със смъртни наоколо.
Столовата бе приятна. Дори зиме магическите граници на лагера го пазеха от природните стихии. Да стоим навън на топлината на факлите и мангалите, бе само леко хладно. Морето до Лонг Айлънд блестеше на лунна светлина (здрасти, Артемида, не си губи времето да ме поздравяваш). Атина Партенос грееше от Хълма на нечистокръвните като най-голямата нощна лампа на света. Дори гората не изглеждаше така зловеща заради меката сребриста мъгла, покрила боровите дръвчета.
Вечерята ми обаче не бе особено поетична. Състоеше се от хотдог, чипс и червена напитка, за която ми казаха, че е сос от буболечки23. Нямах представа защо хората консумират сок от буболечки, нито от каква точно буболечка са го изцедили, но бе най-вкусната част от вечерята, което бе смущаващо.
Седнах на масата на Аполон с децата си Остин, Кайла и Уил, както и с Нико ди Анджело. Не виждах разлика между моята маса и тази на другите богове. Моята трябваше да е по-лъскава и по-елегантна. Трябваше да свири музика наоколо или да се рецитира поезия по желание. Вместо това бе каменен отломък с пейки от двете страни. Смятах я за неудобна, макар на децата да не им пукаше.
Остин и Кайла ме заляха с въпроси за Олимп, за войната с Гея, както за това какво е да се чувстваш първо бог, а после човек. Знаех, че не искат да са груби. Като мои деца имаха вроден такт. Питанията им обаче болезнено ми напомняха за текущото ми състояние.
Освен това с напредването на времето помнех все по-малко и по-малко от божествения си живот. Бе тревожно колко бързо се бяха разпаднали моите перфектни космичeски неврони. Някога всеки спомен бе като висококачествен аудиофайл. Сега наподобяваше запис върху восък. А повярвайте, аз помня записите върху восък. Те не издържаха дълго в слънчевата колесница.
Уил и Нико седяха рамо до рамо и се заяждаха по приятелски. Заедно бяха толкова сладки, че се почувствах нещастен. Това ми върна спомените за няколкото кратки златни месеца, които бях споделил с Хиацинт преди ревността, преди ужасния инцидент...
– Нико – казах накрая, – ти не трябва ли да седиш на Хадесовата маса?
– Трябва, да – сви рамене той, – но ако стоя сам на масата, се случват странни неща. В земята се отварят пукнатини. От тях изпълзяват зомбита, които започват да обикалят наоколо. Това е психическо разстройство. Не мога да го контролирам. Така казах на Хирон.
– А вярно ли е? – попитах.
– Имам бележка от лекар – усмихна се лукаво Нико.
– Аз съм лекарят – вдигна ръка Уил.
– Хирон реши, че не си струва да спори за това – добави Нико. – Щом седя на масата с други хора, като... тези например... зомбитата стоят настрана. Всички са доволни.
– Много е особено – кимна благо Уил, – но Нико никога не би използвал способностите си, за да стане на неговото.
– Не, разбира се – съгласи се Нико.
Загледах вечерния павилион. Според традицията на лагера Мег бе разположена с децата на Хермес, тъй като божественото ù родителство още не бе определено. На нея не ù пукаше. Беше твърде заета да пресъздава със собствени сили световното по ядене на хотдог. Другите две момичета, Джулия и Алис, я зяпаха със смесица от ужас и възхищение.
От другата страна на масата седеше кльощаво момче с къдрава кафява коса. Отгатнах, че това е Конър Стол, макар никога да не съумявах да го различа от по-големия му брат Травис. Въпреки мрака Конър носеше слънчеви очила, несъмнено за да попречи отново да бръкнат в очите му. Забелязах също, че държеше ръцете си настрана от устата на Мег.

В цялата столова преброих деветнайсет лагерници. Повечето седяха сами на масите си – Шермън Йънг на тази на Арес, момиче, което не познавах, бе на масата на Афродита, друго момиче на тази на Деметра. На масата на Нике две тъмнокоси млади дами, очевидно близначки, спореха над военна карта. Самият Хирон, отново във формата на кентавър, бе на централната маса и пиеше от сока си, докато бъбреше с двама сатири. Настроението им обаче бе угнетено. Хората кози не спираха да ме гледат, след това започнаха да ядат от сребърните блюда, както правеха сатирите, когато са нервни. Половин дузина красиви дриади минаваха около масите и предлагаха храни и напитки, но бях така погълнат в грижите си, че не забелязах красотата им. Още по-трагичното бе, че ме бе срам да флиртувам с тях. Какво ми
ставаше
?

Озърнах се около лагерниците с надеждата да намеря потенциални слуги... исках да кажа... нови приятели. Боговете винаги обичат да имат няколко герои ветерани под ръка, които да хвърлят в битка, за да извършат опасни подвизи или пък да държат края на тогата ни. За нещастие, никой на вечеря не ми се стори като подходящ слуга. Трябваше ми по-богат избор на таланти.
– Къде са... останалите? – обърнах се към Уил.

Не казах
А-отбора
, за да не го схванат по неправилния начин.

– Някого конкретно ли търсиш? – отхапа от пицата си Уил.
– Ами приключенците от лодката например?
Уил и Нико се спогледаха, сякаш искаха да кажат „започна се“. Предполагам, че често ги питаха за седмината легендарни герои, които се бяха борили рамо до рамо с боговете срещу гигантите на Гея. Мъчно ми беше, че не бях видял тези герои по-рано. След всяка голяма битка исках да се сдобия с групова снимка – в това число и с изключителните права за композиране на епични балади за подвизите им.
– Е – каза Нико, – вече срещна Пърси. Двамата с Анабет карат абитуриентската си година в Ню Йорк. Хейзъл и Франк са в лагер „Юпитер“ и работят за Дванадесетия легион.
– А, да. – Опитах да си припомня как изглежда лагер „Юпитер“, римският анклав до Бъркли, Калифорния, но детайлите ми се губеха. Помнех само разговорите с Октавиан и начина, по който бе завъртял главата ми с обещания и ласкателства. Глупаво момче... по негова вина бях тук.
Един глас прошепна в съзнанието ми: „Кой беше глупавото момче? Определено не Октавиан“. Реших, че е будната ми съвест.
– Млъкни – промърморих.
– Моля? – попита Нико.
– Нищо. Продължи.
– Джейсън и Пайпър изкарват годината с бащата на Пайпър в Лос Анджелис. Взеха тренер Хедж, Мели и малкия Чък с тях.
– Ъхъ – не знаех последните три имена, но прецених, че вероятно не са важни. – А седмият герой? Лио Валдес?
– Помниш това име? – повдигна вежди Нико.
– Разбира се! Той измисли Валдесинатора. Това беше страхотен музикален инструмент! Едва намерих време да овладея основите му, преди Зевс да ме изхвърли от Партенона. Ако някой може да ми помогне, това ще е Лио Валдес.
Лицето на Нико се изопна от раздразнение.
– Лио го няма. Той умря. После се върна към живот. Мерна ли го отново, ще го убия.
– Не, няма – сръчка го Уил, а после се обърна към мен.
– По време на битката с Гея Лио и бронзовият дракон Фестус изчезнаха в огнен взрив по средата на деня.
Потръпнах. След толкова векове в слънчевата колесница изразът „огнен взрив по средата на деня“ не ми допадна.
Постарах се да си спомня последния път, когато бях видял Лио Валдес в Делос, когато бе разменил Валдесинатора за информация.
– Той търсеше лека на изцерителя – спомних си. – Начин да върне някои от мъртвите. Предполагам, че през цялото време е планирал да пожертва себе си.
– Да – каза Уил. – Той се отърва от Гея в експлозията, но решихме, че и той е умрял.
– Защото той наистина умря – каза Нико.
– Тогава, след няколко дни – продължи Уил, – се появи свитък, понесен от вятъра...
– Още е в мен. – Нико претърси джобовете на авиаторското си яке. – Гледам го всеки път, когато искам да се ядосам.
Той извади дебел пергаментов свитък. Веднага щом го разгъна, на повърхността се появи холограма: Лио Валдес, дяволит както винаги, с тънка тъмна коса, хитра усмивка и нисичък ръст. (Холограмата, разбира се, бе висока седем сантиметра, но дори в истинския живот Лио не бе с много по-голям ръст.) Дънките, синята работническа риза и коланът му с инструменти бяха опръскани с машинно масло.
– Хей, момчета! – Лио разпери ръце за прегръдка. – Извинете, че ви оставих така. Лошата новина е, че умрях. Добрата, че ми мина! Трябваше да спася Калипсо. Сега и двамата сме добре. Водим Фестус на...
Образът потръпна като огънче при силен вятър и смути гласа на Лио.

– Ще се върнем веднага когато... – статичен шум. – Пригответе такоси24... – Още шум. –
¡Vaya  con queso
25
! Обичам ви!

Изображението изчезна.
– Само това получихме – оплака се Нико. – И то беше през август. Нямаме идея какво планира, къде е сега и дали още е в безопасност. Джейсън и Пайпър прекараха по-голямата част от септември да го търсят, докато Хирон не настоя да тръгнат на училище.

– Е – казах, – звучи така, сякаш Лио е планирал да направи такоси. Може би му е отнело повече време от очакваното. А
vaya con queso
... вярвам, че ни съветва да ги приготвим
със сирене
. Това е добра препоръка.

Казаното, изглежда, не убеди докрай Нико.
– Мразя да ме държат на тъмно – промърмори той.
Странно оплакване за дете на Хадес, но схванах какво има предвид. И на мен ми бе любопитно да узная съдбата на Лио Валдес. Някога можех да разбера къде е той така лесно, както вие бихте видели съобщенията на приятел във Фейсбук, но сега се взирах в небето и се чудех къде ли ще се появи дяволитият герой с бронзов дракон и чиния такоси.
А ако и Калипсо бе замесена, това усложняваше нещата. С магьосницата имахме нелека история, но дори аз трябваше да призная, че е очарователна. Ако бе пленила сърцето на Лио, бе възможно той да се е замотал. Одисей изкара седем години с нея, преди да се върне у дома.
Какъвто и да бе случаят, не ми се струваше вероятно Валдес да се върне навреме, за да ми помогне. Стремежът ми към овладяването на Валдесинатора трябваше да почака.
Кайла и Остин бяха доста притихнали, докато следяха разговора ни със смесица от почуда и удивление. (Думите ми имаха такъв ефект върху хората.)
Кайла махна към мен.
– За какво си говорихте в голямата къща? Хирон каза ли ти за изчезванията?
– Да – опитах да не гледам към дърветата. – Обсъдихме ситуацията.
– И? – разпери пръсти по масата Остин. – Какво става?
Не исках да разсъждавам върху това. Не исках да видят страха ми.
Щеше ми се главата да не ме боли толкова. На Олимп главоболията минаваха по-лесно. Хефест цепеше черепа на пострадалия и вадеше новородените бог или богиня, които тропаха отвътре. В света на смъртните опциите ми бяха по-ограничени.
– Трябва ми време да помисля върху това – казах. – Може би на сутринта ще си върна божествените сили.
Остин се приведе напред. На светлината на факлите кичурите му сякаш се извиха в нови ДНК спирали.
– Така ли става? Силите ти се връщат след време?
– Така… мисля.
Пробвах да си спомня годините служба при Адмет и Лаомедон, но едва си спомнях имената и лицата им. Изчезващата памет ме ужасяваше. Тя караше всеки миг от настоящето да набъбва по своята значимост и големина и ми напомняше, че за смъртните времето е ограничено.
– Трябва да стана по-силен – реших. – Трябва.
Кайла стисна ръката ми. Пръстите ù на стрелец бяха груби и мазолести.
– Всичко е наред, Аполоне... татко. Ще ти помогнем.
– Кайла е права – кимна Остин. – Заедно сме в това. Ако някой ти създаде проблеми, Кайла ще го застреля. После ще ги прокълна така зле, че ще говорят в рими седмици наред.
Очите ми се насълзиха. Не толкова отдавна – тази сут­рин например – идеята тези млади герои да ми помогнат би ми се сторила нелепа. Сега тяхната доброта ме разчувства повече от сто жертвени бика. Не помнех кога за последно на някого му бе пукало толкова за мен, че да прокълне враговете ми да говорят в рими.
– Благодаря – успях да кажа.
Не успях да добавя „деца“. Не ми се струваше редно. Тези герои бяха мои защитници и семейство, но в момента не можех да се възприема като техен баща. Един баща трябваше да е в състояние да помогне повече. Да даде повече на децата си, отколкото да вземе. Налагаше се да призная, че за мен това бе нова идея. Накара ме да се почувствам по-зле отпреди.
– Хей – потупа ме по рамото Уил. – Това не е толкова зле. Сега, когато всички сме нащрек, може и да не минаваме през маршрута с изпитания на Харли.

Кайла измърмори старогръцко проклятие. Ако бях
истински
божествен баща, трябваше да измия устата ù със зехтин.

– Изцяло забравих за това – каза тя. – Ще трябва да го откажат, нали?
– Какъв маршрут? – намръщих се аз. – Хирон не спомена нищо такова?
Исках да възразя, че целият ми ден бе един маршрут с препятствия. Не можеха да очакват да върша и лагерните им дейности. Преди да изрека това, един от сатирите наду раковина на централната маса.
Хирон вдигна ръце, за да привлече внимание.
– Лагерници! – Гласът му изпълни столовата. Можеше да бъде много впечатляващ, стига да поискаше. – Имам да направя няколко изявления, включително новини за утрешното трикрако състезание на смъртта!

 


 


23 Вид сладък сок, популярен в американските летни лагери. В действителност не е от буболечки. – Бел. прев.

24 Традиционни мексикански сандвичи от царевични питки. – Бел. прев.

25 Шеговит испански поздрав – букв. „Нека сиренето бъде с теб“. Пародира традиционното „Vaya con Dios/ Бог да е с теб“. – Бел. прев.




13


 


Трикрако състезание на смъртта.


Пет ужасни срички.


Богове, само не Мег!


ВСИЧКО СТАНА ПО
ВИНА НА ХАРЛИ.

След като обсъдихме изчезването на Миранда Гардинър – „като предпазна мярка, моля, стойте настрана от гората, докато не разберем повече“, – Хирон извика младия син на Хефест да обясни правилата на трикракото състезание. Скоро ми стана ясно, че Харли е злият гений, стоящ зад целия проект. Наистина идеята бе тъй ужасяваща, че можеше да се появи само в съзнанието на осемгодишно момче.
Признавам, че престанах да следя детайлите, след като обясни за експлодиращите фризбита с резачки.
– И те ще правят ФИУУ! – подскачаше от радост той. – После БЗЗЗ! И ПРАС!
Изигра с ръцете си пантомимично всеки вариант на хаоса.
– Трябва да бъдете много бързи или ще загинете! Ще е страхотно!
Другите лагерници започнаха да мърморят и да шават по пейките си.
Хирон вдигна ръка, за да възцари тишина.
– Сега, знам, че последния път имаше проблеми – каза той. – Но, за щастие, лечителите от хижата на Аполон успяха да присадят обратно ръцете на Паоло.
На една маса отзад мускулест тийнейджър се изправи и започна да крещи на език, който ми прозвуча като португалски. Носеше бяла риза върху тъмните си гърди и виждах тънки белези по бицепсите му. Докато ругаеше на високи обороти, той посочи първо Харли, после хижата на Аполон, а сетне и всички останали.
– Благодаря ти, Паоло – отвърна Хирон. – Радвам се, че се чувстваш по-добре.
Остин се приведе към мен и прошепна:
– Паоло разбира чудесно английски, но може да говори само на португалски. Поне така твърди. Никой от нас не схваща и дума от това, което ни казва.
И аз не знаех португалски. Атина от години ни приказваше, че някой ден Олимп може да се прехвърли в Бразилия и трябва да сме готови за такова развитие на нещата. Дори бе купила на боговете самоучител по португалски за Сатурналиите26, но какво ли вдяваше Атина?
– Паоло изглежда изнервен – отбелязах.
– Има късмет, че бързо му зарастват раните – сви рамене Уил. – Син е на Хеба, богинята на младостта и прочее.
– Зяпаш го – отбеляза Нико.
– Не го зяпам – отвърна Уил, – просто преценявам колко добре функционират ръцете на Паоло след операцията.
– Хм.
Паоло най-после седна. Хирон мина през дълъг списък от останалите наранявания, които бяха изпитали по време на първото състезание с три крака. Надяваше се този път да избегнем: изгаряния втора степен, пукнати тъпанчета, разтежение на слабините и два случая с хроничен танц на джига.
Самотният герой от масата на Атина вдигна ръка.
– Хироне, само да вметна... имаме три случая с изчезнали лагерници. Мъдро ли е наистина да организираме опасно състезание с препятствия?
Хирон се усмихна накриво.
– Отличен въпрос, Малкълм, но маршрутът, естествено, няма да минава през гората, която смятаме за най-опасна. Сатирите, дриадите и аз ще продължим да разследваме изчезванията. Няма да намерим покой, докато изгубените лагерници не бъдат върнати. В същото време обаче трикракото състезание може да затвърди важни умения, отнасящи се до сплотяване на екипа. И също би задълбочило разбирането ни за Лабиринта.
Думата ме удари в лицето като телесния аромат на Арес. Обърнах се към Остин.

– Лабиринтът? Има предвид Лабиринта на
Дедал
?

Остин кимна, а пръстите му се заиграха с лагерните мъниста по врата му. Внезапно си спомних майка му Латриша. Тя си играеше по същия начин с гердана си от мекотели, докато изнасяше лекции в колежа Оберлин27. Дори аз научих ценни неща от уроците по музикална теория на Латриша Лейк, макар да я намирах за разсейващо красива.
– По време на войната с Гея – каза Остин – Лабиринтът се отвори наново. Оттогава се опитваме да му начертаем карта.
– Това е невъзможно – казах. – И ненормално. Лабиринтът е злонамерено създание със свой разум. Не може да го картографирате, нито да му се доверите!

Както обикновено, можех да си спомня само отделни фрагменти от миналото, но бях почти сигурен, че говоря истината. Помнех Дедал. В стари времена царят на Крит му нареди да създаде Лабиринт, който да удържи чудовищния Минотавър. Но не, простичкият Лабиринт не бе достатъчно
добър
за гениален изобретател като Дедал, който трябваше да го сътвори саморазрастващ се и със собствено съзнание. През вековете той бе пуснал тунели под повърхността на цялата планета, подобно на корени на бурен.

Глупави гениални изобретатели.
– Вече е различен – каза Остин. – Откакто Дедал почина... не знам. Трудно ми е да го опиша. Не го усещаме толкова зъл. Нито толкова смъртоносен.
– Това е много успокоително. И затова сте решили да организирате трикраки състезания през него.
– Има и още нещо, тате – покашля се Уил. – Никой не иска да разочарова Харли.
Погледнах към централната маса. Хирон все още говореше за това колко важен е тим билдингът, докато Харли подскачаше нагоре-надолу. Видях защо останалите лагерници са решили да си осиновят момчето. Той бе сладък мъник, макар и плашещо як за осемгодишен. Усмивката му бе заразителна. Ентусиазмът му сякаш оправяше настроението на цялата група. Въпреки това разпознах лудешкия блясък в погледа му. Същия съзирах и в очите на баща му Хефест, докато измисляше някакъв автоматон, който по-късно полудяваше и започваше да руши цели градове.
– Освен това не забравяйте – добави Хирон, – че никое от злощастните изчезвания не е било свързано с Лабиринта. Стойте с партньора си и ще бъдете в безопасност... доколкото това е възможно в трикрако състезание на смъртта.

– Аха – каза Харли, – никой не е
умирал
досега.

Прозвуча някак разочарован, все едно очакваше от нас да се постараем повече.
– Пред лицето на кризата – каза Хирон – е важно да продължим редовните си дейности. Да сме нащрек и в бойна готовност. Липсващите лагерници биха очаквали точно това от нас. Сега, що се отнася до отборите в състезанието, ще ви се разреши да изберете партньора си.
Това, което последва, бе като атака на пирани от страна на лагерниците, които скочиха да хванат желания съотборник. Преди да успея да обмисля опциите си, Мег Макафри ме посочи от нейната страна на столовата. Изражението ù бе точно като на набиращия наборници чичо Сам28.
„Разбира се – помислих си. – Няма причина късметът ми тепърва да проработи.“
Хирон тропна с копито по пода.
– Добре, всички, успокойте се. Състезанието е утре следобед. Харли, благодаря ти за добрата работа по... хмм. Различните смъртоносни изненади по пътя.
– БУМ! – Харли изтича обратно до масата на Хефест, за да се присъедини към по-голямата си сестра Ниса.
– Това ни насочва и към другата голяма новина – каза Хирон. – Както може би сте чули, днес имаме двама специални новопристигнали. Първо, нека приветстваме с добре дошъл бог Аполон.
Обикновено това бе знакът да стана, да разперя ръце и да се ухиля, докато излъчвам сияйна светлина. Влюбената тълпа щеше да ръкопляска и да хвърли цветя и бонбони в краката ми.
Но този път никой не ми изръкопляска. Видях само нервни споглеждания. Изпитах странното за мен желание да се сниша на мястото си и да се завия с палтото през глава. Въздържах се с героично усилие.
Хирон опита да запази усмивката си.
– Сега, знам, че това е необичайно – каза той, – но от време на време боговете стават смъртни. Не бива да се притеснявате. Присъствието на Аполон сред нас може да е доб­ра поличба, шанс да...
Той, изглежда, изгуби нишката на собствения си аргумент.
– Да се случи нещо добро. Сигурен съм, че скоро ще стане ясно какво трябва да предприемем. Засега искам да накарате Аполон да се чувства като у дома си. Отнасяйте се с него като с всеки друг лагерник.
Конър Стол вдигна ръка от масата на Хермес.
– Това означава ли, че от хижата на Арес трябва да натикат главата на Аполон в клозета?
– Вече не правим така, Конър – изсумтя Шермън Йънг от масата на Арес. – Само с новаците, които си го търсят.
Шермън погледна към Мег, която щастливо приключваше с последния си хотдог. Тъмните косъмчета отстрани на устата ù бяха покрити с горчица.
Конър Стол се ухили в отговор на Шермън. Заговорнически поглед, който веднага разпознах. После забелязах отворената раница в краката на Конър. От мястото си видях нещо, което ми заприлича на мрежа.
Веднага ми стана ясно какво следва. Двете момчета, които Мег бе унизила, търсеха разплата. Не ми трябваше да съм Немезида, за да разбера колко привлекателно може да е отмъщението.
Въпреки това... почувствах странно желание да предупредя Мег.
Опитах да привлека погледа ù, но тя остана съсредоточена върху вечерята си.
– Благодаря ти, Шермън – продължи Хирон, – радвам се, че няма да тикате бога на стрелците в клозета. Що се отнася до останалите, ще ви държим информирани за състоянието на госта ни. Изпращам двама от най-добрите ни сатири, Милард и Хърбърт... – Той посочи сатирите вляво от себе си. – Да известят Рейчъл Деър в Ню Йорк. Ако имаме късмет, тя вероятно скоро ще се присъедини към нас и ще ни съдейства да разберем как най-добре може да помогнем на Аполон.
Чу се мърморене след последното. Долових думите „оракул“ и „пророчества“. Едно момиче от близка маса си про­мърмори на италиански:
– Болен здрав носи.
Изгледах я, но младата дама бе твърде хубава. Може би беше с около две години по-голяма от смъртното ми аз, с тъмна коса като на елф и пронизващи бадемови очи. Май се изчервих.
Обърнах се към останалите на масата ми.
– Мда, сатири. Защо не изпратите онзи, дето беше приятел на Пърси?
– Гроувър? – попита Нико. – Той е в Калифорния. Съветът на чифтокопитните старейшини е там за среща след сушата.
– О! – Сърцето ми падна в петите. Помнех Гроувър като доста изобретателен, но ако се разправяше с природните проблеми на Калифорния29, едва ли щеше да се върне в близките десетилетия.
– И най-накрая – каза Хирон – приветстваме с добре дошла новата героиня на лагера. Мег Макафри!
Тя избърса уста и се надигна.
– Изправи се, Мег – каза до нея Алис Миязава.
Джулия Фейнголд се засмя.
Шермън Йънг стана прав от масата на Арес.
– Тази определено си го търсеше. Какво мислиш, Конър?
Конър посегна към раницата си.
– Мисля езерото на кануто.
– Мег – отворих уста аз.
Тогава картината заприлича на Полята на мъченията, управлявани от Хадес.
Шермън Йънг скочи към Мег. Конър Стол извади златна мрежа и я хвърли над главата ù. Мег нададе писък и опита да се измъкне, докато другите лагерници започнаха да крещят:
– В кенефа! В кенефа!
Хирон се помъчи да ги надвика.
– Герои, сега не е моментът!
Гърлен вой прекъсна ставащото. От върха на колонадата се появи разлята месеста плът с листни криле и ленени пелени, която се спусна и кацна на гърба на Шермън Йънг, като го събори върху каменния под. Карпоят Праскови се изправи и се захвана да вие и да се удря в гърдите. Очите му бяха позеленели от гняв. Той скочи към Конър Стол, сключи дебелите си крака около врата на полубога и заскуба косата му с нокти.
– Махнете го от мен! – развика се Конър и се защура из столовата. – Махнете го!
Другите герои бавно преодоляха шока, а няколко изтеглиха мечовете си.

–
C’è un karpos!
30
 
– извика италианката.

– Убийте го! – добави Алис Миязава.
– Не! – извиках аз.
Обикновено такава заповед от мен щеше да завърши с военно положение и всички смъртни щяха да са проснати по корем в очакване на следващите ми нареждания. Но уви, сега бях обикновен смъртен с писклив тийнейджърски гласец.
Гледах с ужас как собствената ми дъщеря Кайла поставя стрела в лъка си.
– Праскови, махни се от него! – извика Мег. Тя се освободи от мрежата, хвърли я настрана и се затича към Конър.
Карпоят скочи от врата на Конър и се приземи в краката на Мег, като оголи зъби и започна да съска към останалите лагерници, които образуваха рехав полукръг от оголени оръжия.
– Мег, дръпни се – каза Нико ди Анджело. – Това същество е опасно.
– Не! – изпищя Мег. – Не го убивайте!
Шермън Йънг се претърколи настрана, стенейки. Лицето му изглеждаше по-зле от обичайното – една драскотина на челото можеше да причини плашещ кръвоизлив, – но гледката затвърди решителността на останалите лагерници. Кайла опъна лъка си. Джулия Фейнголд извади кинжал.
– Чакайте! – помолих.
Станалото след това не би могло да бъде възприето от низш разум.
Джулия нападна. Кайла пусна стрелата си.

Мег разпери ръце и от пръстите ù заблестя мека златна светлина. Внезапно младата Макафри се оказа с два меча – всеки от тях бе извит в стария тракийски стил,
siccae,
направена от имперско злато. Не бях виждал такива оръжия от падането на Рим. Те явно се бяха появили от нищото, но дългият ми опит с вълшебните предмети ми подсказа, че бяха призовани от пръстените с полумесеци, които Мег винаги носеше.

Двата ù меча се завъртяха. Мег едновременно сряза стрелата на Кайла във въздуха и обезоръжи Джулия, като запрати кинжала ù на пода.
– Какво... в името на Хадес? – настоя Конър. Косата му бе оскубана така, че приличаше на измъчена кукла. – Кое е това хлапе?
Праскови приклекна до Мег, ръмжейки, докато тя отблъскваше обърканите и разгневени герои с двата си меча.
Погледът ми трябваше да е по-добър от този на средно­статистическия смъртен, понеже първи забелязах блестящия знак, който затрептя над главата на Мег.
Щом разпознах символа, сърцето ми натежа като олово. Мразех това, което виждах, но реших, че трябва да го посоча.
– Гледайте!
Другите бяха объркани. Тогава сиянието стана по-силно – холографски златен сърп с няколко семенца пшеница, които се въртяха над главата на Мег Макафри.
– Тя е комунистка!31 – извика едно момче в тълпата.
Момичето, което седеше на масата на хижа номер четири, се изсмя презрително.
– Не, Демиън, това е символът на мама – лицето ù се изкриви, когато осъзна истината, – което означава, че това е символът и на нейната майка.
Главата ми се завъртя. Не исках това познание. Не исках да служа на героиня, която имаше майка като на Мег. Но сега разбрах какво представляват полумесеците по пръстените на Мег. Не бяха луни. Бяха сърпове. В качеството си на единствения присъстващ олимпиец прецених, че трябва официално да обявя титлата ù.
– Приятелката ми е призната – заявих.
Другите герои коленичиха в знак на уважение, някои с повече нежелание от другите.
– Дами и господа – казах с глас, горчив като чая на Хирон, – моля, приветствайте Мег Макафри, дъщерята на Деметра.

 


 


 


26 Традиционни римски празници в края на годината. Приблизително съвпадат с Коледа и Деня на зимното слънцестоене. – Бел. прев.

27 Световноизвестен университет с прочута музикална академия. Намира се в щата Охайо. – Бел. прев.

28 Чичо Сам е образ, който се е превърнал в национален символ на САЩ – възрастен белобрад господин, чиято строга физиономия е изобразена на множество плакати по време на Първата световна война, докато сочи с пръст на фона на съобщение, набиращо доброволци за армията. – Бел. прев.

29 Калифорния страда от изгаряща суша през последните няколко години, според някои специалисти това е  резултат от глобалните климатични промени. – Бел. прев.

30 „Това е един карпой“ (ит.). – Бел. прев.

31 Знакът на комунистите и бившия Съветски съюз е сърп, преплетен с чук. – Бел. прев.




14


 


Сигурно се шегуваш…


Какво, по дяволите, стана тук.


Свършиха ми срич…


НИКОЙ НЕ ЗНАЕШЕ
КАКВО ДА МИСЛИ ЗА МЕГ.

Не ги обвинявах. Момичето ми изглеждаше още по-странно, след като разбрах коя е майка ù. Имах си подоз­рения отпреди, но се надявах да бъркам. Да си прав през по-голямата част от времето, това е ужасна тегоба.
Но защо ми бе да се страхувам от дете на Деметра?
Добър въпрос.
През изминалия ден направих каквото мога, за да си спомня по-ясно богинята. Някога Деметра бе любимата ми леля. Първото поколение от богове бяха чепати характери (гледам към вас, Хера, Хадес, татко), но Деметра винаги имаше топло и мило присъствие – освен ако не унищожаваше човечеството с глад и зарази. Всички обаче си имаме лоши дни.
Тогава направих грешката да стана гадже на една от дъщерите ù. Мисля, че се казваше Хризотема, но ще трябва да ме извините, ако бъркам. Дори като бог ми бе трудно да помня имената на всички си бивши. Младата жена изпя песен за жътвата по време на един от празниците в Делфи. Гласът ù бе толкова красив, че се влюбих. Истина е, че се влюбвах в победителя от всяка година, а също и в първия от загубилите, но какво да кажа? Мелодичните гласове ме разчувстват.
Деметра обаче не бе доволна. Откакто дъщеря ù Персефона бе отвлечена от Хадес32, тя не се радваше, когато децата ù стават гаджета с богове.
В крайна сметка двамата се скарахме. Сринахме няколко планини. Опустошихме няколко града. Знаете колко разгорещени стават споровете в семейството. Накрая сключихме неловко примирие, но оттогава страня от децата на Деметра.
А ето че сега бях слуга на Мег Макафри, най-парцаливата дъщеря на Деметра, някога размахвала сърп.
Запитах се кой е бил бащата на Мег, че да привлече вниманието на богинята. Деметра рядко се влюбваше в смъртни. Мег бе и необичайно силна. Повечето деца на Деметра можеха само да подобрят реколтата и да я пазят от вредители. Да въртят златни мечове и да призовават карпои, бе нечувано.
Всичко това мина през ума ми, докато Хирон разпръскваше тълпата и караше всички да свалят оръжията си. Понеже водачката Миранда Гардинър отсъстваше, Хирон помоли Били Енг, последната останала дъщеря на Деметра, да придружи Мег до хижа номер четири. Двете момичета бързо се оттеглиха, а Праскови подскачаше разтревожен зад тях. Мег ме погледна напрегнато.
Не знаех какво друго да сторя, освен окуражително да вдигна палци.
– Ще се видим утре!
Не изглеждаше особено окуражена, когато изчезна в тъмното.
Уил Солас се погрижи за раните по главата на Шермън Йънг. Кайла и Остин застанаха над Конър и спореха за това има ли нужда да му присадят глава. Така се озовах сам по пътя към собствената си хижа.

Легнах на койката си по средата на стаята и се взрях в подпорните греди на тавана. Отново се замислих колко отчайващо простодушно и
смъртно
бе това място. Как издържаха децата ми в него. Защо не пазеха разпален олтар, защо не украсяваха стените с позлатени барелефи, изобразяващи славните ми подвизи?

Когато чух, че Уил и останалите се връщат, затворих очи и се направих на заспал. Не можех да понеса нито въпросите, нито добротата им, нито опитите да ме накарат да се почувствам като у дома си, макар мястото ми определено да не бе тук.
Притихнаха, когато застанаха на вратата.
– Той добре ли е? – прошепна Кайла.
– Ти би ли била добре в неговото положение? – отвърна Остин.
Настъпи тишина.
– Време е да поспим, момчета – посъветва ги Уил.
– Това е много странно – каза Кайла, – изглежда толкова... обикновен.
– Ще го пазим – рече Остин, – само ние сме му останали.
Сподавих риданието си. Не можех да понеса състраданието им. Това, че не бях способен нито да ги успокоя, нито дори да им противореча, ме накара да се почувствам нищожен.
Някой ме зави с одеяло.
– Лека нощ, Аполоне – каза Уил.
Може би заради убедителния му глас или заради факта, че бях по-изтощен, отколкото някога съм бил през последните няколко века, но веднага потънах в сън.
И слава на останалите единайсет олимпийци, не сънувах нищо.

Събудих се на сутринта странно освежен. Гърдите вече не ме боляха. Не усещах носа си като воден балон, закачен за лицето. С помощта на потомството (нека ги нарека
хижарите
) успях да овладея мистичните тайни на душа, тоалетната и мивката. Четката за зъби ме шокира. Последния път, когато бях смъртен, такива неща не съществуваха. И дезодорант за подмишници – бе ужасно, че ми трябва омагьосан мехлем, за да не смърдя!

Когато приключих със сутрешния си тоалет и се облякох с чисти дрехи от лагера – маратонки, дънки, оранжева риза, на която пишеше „Лагер на нечистокръвните“, и удобно вълнено палто, се усетих някак оптимистично. Може би щях да преживея изпитанието да съм човек.
Разведрих се още повече, когато открих бекона.
Богове, беконът! Обещах си, когато отново стана безсмъртен, да събера деветте музи и заедно с тях да създадем ода, химн за силите на бекона, който да разплаче небесата и да възторгне Вселената.
Беконът бе вкусен.
Може би така щях да озаглавя песента – „Беконът е вкусен“.
А и закуската не бе така формална като вечерята. Напълнихме подносите си на опашка в бюфета и ни се разреши да седим, където искаме. Това ми се стори очарователно. (О, вълнението от самообслужването е така тъжен коментар за някого като мен, който навремето е решавал съдбата на цели народи.) Взех таблата си и намерих Мег, която стоеше на ръба на подпорната стена в столовата, поклащайки крака от едната ù страна и наблюдавайки вълните по плажа.
– Как си? – попитах.
– Супер – отвърна Мег, докато дъвчеше гофретата си.
– Ти си могъща героиня, дъще на Деметра.
– Мхм.
Ако можех да съдя по познанията си относно човешките отговори, Мег не изглеждаше въодушевена.
– Твоята сестра в хижата, Били, добре ли се държи?
– Няма проблем с нея.
– А Праскови?
Тя ме погледна косо.
– Изчезна тази нощ. Явно се показва само когато съм в опасност.
– Ами това е добър момент за показване.
– То-ва е до-бър мо-мент за по-каз-ва-не – Мег докосна по квадратче от гофретата си, докато произнасяше сричките. – Шермън Йънг получи седем шева.
Погледнах към Шермън, който седеше на безопасно разстояние в другия край на столовата и гледаше кръвнишки Мег. Грозен зигзагообразен белег разкрасяваше лицето му.
– Не бих се притеснявал – казах на Мег. – Децата на Арес обичат белезите. Освен това на Шермън му отива да прилича на Франкенщайн.
Ъгълчетата на устните ù се изкривиха, но погледът ù остана отнесен.
– В нашата хижа подът е от трева. Зелена трева. В центъра има дъбово дърво, което подпира тавана.
– Това лошо ли е?
– Алергична съм.
– Ах... – Опитах да си представя дървото в хижата. Някога Деметра бе имала свещена дъбова горичка. Помня, че се бе ядосала много, когато един смъртен принц опита да отсече дърветата.
Свещена горичка...
Внезапно беконът в стомаха ми избуя и се уви около органите ми. Мег ме хвана за ръката, но гласът ù бе като далечно бръмчене. Чух само последната и най-важна дума...
– Аполоне?
– Какво? – размърдах се аз.
– Припадна – намръщи се тя, – произнесох името ти шест пъти.
– Така ли?
– Да. Какво ти стана?
Не можех да обясня. Чувствах се така, сякаш стоя на палубата на кораб, докато огромна, тъмна и опасна фигура минава под корпуса му. Бе едва доловима и после изчезна.
– Не знам... нещо за дърветата.
– За дърветата – повтори Мег.
– Едва ли има значение.

Имаше
значение. Не можех да се отърся от видението в сънищата ми, коронованата жена, която настояваше да открия дърветата. Онази жена не беше Деметра или поне аз не мислех така. Но идеята за свещените дървета бе събудила спомен в мен... за нещо много старо дори по моите стандарти.

Не исках да говоря за това с Мег, не и докато не намерех време да обмисля нещата. Имаше си достатъчно грижи. Освен това след миналата нощ новата ми господарка ме притесняваше повече отвсякога.
Загледах се в пръстените на ръката ù.
– Мечовете снощи. Не прави така.
– Какво? – намръщи се Мег.
– Когато се затваряш и не искаш да говориш. Лицето ти става като циментово.
– Не е вярно – се нацупи тя. – Имам си мечове и се бия с тях. Какво толкова?
– Щеше да е хубаво да знам това от по-рано, когато се борихме с духовете на чумата например.
– Сам каза, че тези духове не могат да бъдат убити.
– Избягваш темата.
Бях наясно с това, понеже бях овладял тактиката още преди много векове.

– Стилът, в който се биеш... с двете извити остриета, е този на
димахера
, гладиатор от късната Римска империя. Дори тогава е бил рядък. Вероятно най-трудният боен стил за овладяване. Един от най-смъртоносните.

Мег сви рамене. Жестът бе красноречив, но не обясни нищо.

– Мечовете ти са от имперско злато – казах. – Това подсказва
римско
обучение и те прави добър кандидат за лагер „Юпитер“. Но майка ти е Деметра, гръцката богиня, а не Церера.

– Откъде знаеш?
– Някога бях бог, нали си спомняш този факт? Деметра те призна в лагера на нечистокръвните. Това не е случайно. А и старогръцкото ù превъплъщение е далеч по-могъщо. Ти си силна, Мег.
Изражението ù стана толкова предпазливо, че се притесних Праскови да не падне от небето, за да започне да ме скубе.
– Така и не съм срещала мама – каза тя. – Не знаех коя е.
– А откъде взе мечовете. От баща си?
Мег начупи гофрета на малки парченца.
– Не. Пастрокът ми ме отгледа. Той ми подари тези пръстени.
– Пастрокът ти. Той ти е подарил пръстени, които стават на мечове от имперско злато. Но какъв човек...
– Добър човек – сопна се тя.
Забелязах стоманената нотка в гласа на Мег и не задълбочих темата. Почувствах, че в миналото ù се бе случила голяма трагедия. Освен това се притеснявах, че ако настоявам, ще усетя златните мечове до врата си.
– Съжалявам – казах.
– Мхм. – Мег хвърли парче от гофрета във водата. Една от харпиите, които чистеха лагера, се появи от нищото като деветдесеткилограмова кокошка камикадзе, взе храната и отлетя.
Мег продължи, все едно нищо не беше станало.
– Нека първо преживеем деня. Чака ни състезание следобед.
По врата ме полазиха тръпки. Последното нещо, което исках, бе да ме вържат за Мег Макафри в Лабиринта, но се сдържах да не започна да пищя.
– Не се тревожи за състезанието – казах. – Имам план как да спечелим.
– Така ли? – повдигна вежда тя.

– Или по-скоро
ще
имам такъв този следобед. Трябва ни повече време...

Рогът от раковина избуча зад нас.
– Добро утро, лагерници – изрева Шермън Йънг. – Настъпи моментът за тренировки! До обяд искам да ревете с кървави сълзи!

 


 


 


32 Виж „Гръцките богове на Пърси Джаксън“. – Бел. прев.




15


 


Упражненията те правят съвършен.


Ха-ха-ха. Не мисля.


Не обръщайте внимание на плача ми.


ИСКАШЕ МИ СЕ
ДА ИМАМ МЕДИЦИНСКА БЕЛЕЖКА,
за да се извиня от физическото. Честно, не ви разбирам вас, смъртните. Опитвате се да запазите добра физическа форма с лицеви опори, коремни преси, бягане по осем километра с препятствия, както и с друга тежка работа, която включва потене. И през цялото време знаете, че това е загубена битка. Най-накрая вашите немощни тела ще минат срока си на годност, ще се развалят и ще се сбръчкат и увиснат. И ще имате лош, старчески дъх.

Ужасно е! Ако аз искам да си сменя формата, възрастта, пола или вида, просто си го пожелавам и ето – вече съм млад женски трипръст ленивец. Няма как да го направите с лицеви опори. Не виждам логиката в постоянните ви усилия. Упражненията служат единствено за да ви напомнят по най-болезнения начин, че не сте бог.
В края на военните тренировки на Шермън Йънг се бях задъхал и плувнал в пот. Чувствах мускулите си като трептящи колонки желатинов десерт.
Не се усещах специален (макар и някога майка ми Латона да настояваше, че съм такъв). Бях изкушен да обвиня Шермън, задето не се отнасяше към мен като към специален.
Изръмжах това на Уил. Попитах го къде е отишла водачката на хижата на Арес. Клариса ла Рю поне можех да очаровам с ослепителната си усмивка. Но уви, Уил ми съобщи, че тя следва в Университета на Аризона. Защо всички яки хора отиват да учат висше образование?
След мъченията се върнах с олюляване в хижата и си взех още един душ.
Душовете са хубаво нещо. Може би не колкото бекона, но хубаво.
Вторият ми сутрешен час бе мъчителен по друга причина. Трябваше да посетя уроци по музика в амфитеатъра, провеждани от сатир на име Удроу.

Удроу ми изглеждаше нервен от това, че идвам в малкия му клас. Вероятно бе чувал легендата как съм одрал сатира Марсий жив, след като ме е предизвикал на музикално състезание. (Както казах, тази част от легендата беше
напълно
неистинна, но слуховете имат невероятната способност да не отшумяват – особено когато са били разпространявани от мен.)

Удроу премина през минорната гама с флейтата си. Остин нямаше проблеми с нея, макар да се мъчеше с цигулката, която не бе неговият инструмент. Валентина Диаз, дъщеря на Афродита, даде всичко от себе си в битка с един кларнет и произведе звуци, напомнящи басет33, скимтящ по време на гръмотевична буря. Демиън Уайт, син на Немезида, отмъсти в името на майка си на една акустична китара. Свиреше с такава сила, че скъса струна.
– Унищожи я! – извика Чиара Бенвенути. Тя бе красивото италианско момиче, което бях забелязал предишната нощ. Дъщеря на Тюхе, богинята на късмета.
– Тази китара ми трябваше!

– Млъквай, късметлийке – промърмори Демиън. – В
истинския
живот се случват инциденти. Струните понякога се късат.

Чиара отвърна нещо на италиански, което реших да не превеждам.
– Може ли? – посегнах аз към китарата.
Демиън с колебание ми я подаде. Аз се протегнах към калъфа на китарата в краката на Удроу. Сатирът подскочи почти на метър във въздуха.
– Спокойно, Удроу – засмя се Остин. – Просто взима друга струна.
Признавам, че се зарадвах на реакцията на сатира. Щом още можех да плаша сатири, вероятно имаше надежда да си върна част от предишната сила. Оттук можех да се движа само нагоре, като се науча да плаша селскостопански животни, после герои и чудовища, а накрая и низши божества.
За броени секунди смених струната. Бе приятно да правя нещо толкова просто и познато. Настроих китарата, но спрях, когато осъзнах, че Валентина плаче.
– Това бе толкова красиво! – Избърса тя една сълза от бузата си. – Коя е тази песен?
– Просто настройвах китарата – примигнах аз.
– Да, Валентина, контролирай се – скара ù се Демиън, макар че очите му бяха почервенели. – Не беше чак толкова красиво.
– Не – подсмръкна Чиара. – Не беше.
Само Остин не изглеждаше развълнуван. Очите му блестяха от нещо като гордост, въпреки че не разбирах защо се чувства така.

Изсвирих гамата До минор. Струната на Си бе отпусната.
Винаги
се случваше със струната на Си...

Три хиляди години, след като измислих китарата (по време на щур купон с хетите34 – дълга история), още не можех да проумея как да настроя струната Си.
Минах през останалите гами, щастлив от факта, че помня всичко.
– Това е лидийски лад – казах. – Започва от четвъртата степен на мажорната гама. Казва се лидийски заради старото царство Лидия, но всъщност е кръстен на едно бивше мое гадже на име Лидия. Тя бе четвъртото момиче, което свалях онази година, така че...
Продължих с леко арпеджио. Демиън и Чиара плачеха прегърнати, удряха се един друг немощно и ругаеха на глас:
– Мразя те. Мразя те.
Валентина бе легнала на пейката в амфитеатъра и трепереше безмълвна. Удроу чупеше на парчета флейтата си.
– Аз съм безполезен! – ридаеше той. – Безполезен!
Дори Остин се бе просълзил и вдигна одобрително палец.
Бях очарован, че част от предишните ми умения бяха останали непокътнати, но допусках, че Хирон ще се подразни, ако вкарам целия музикален клас в депресия.
Дръпнах струната Ре малко силно. Трик, който използвах, за да предпазя обожаващите ме фенове от избухване по време на концертите. Говоря буквално... някои от номерата във „Филмор“35 през 60-те... ще ви спестя детайлите.
Изсвирих умишлено един нехармоничен акорд. На мен ми прозвуча ужасно, но лагерниците излязоха от унеса. Седнаха, избърсаха сълзи и загледаха втрещено, докато изпълнявах простата прогресия 1-4-5.
– Да, човек. – Остин опря цигулката си в брадичката и започна да импровизира. Лъкът му играеше по струните. Двамата кръстосахме погледи и за миг бяхме повече от семейство. Станахме част от музиката и комуникирахме на ниво, което само боговете и музикантите можеха да разберат.
Удроу развали магията.
– Това е невероятно – разрида се сатирът. – Вие двамата трябва да преподавате на класа. Какво ли съм си въобразявал? Моля те, не ме одирай!
– Скъпи мой сатире – казах, – никога не бих...
Внезапно пръстите ми изтръпнаха. Стъписвайки се, изпуснах китарата си. Инструментът падна надолу по каменните стълби на амфитеатъра с дрънчене и тракане.
– Добре ли си? – свали лъка си Остин.
– Аз... да, разбира се.
Но не бях добре. За няколко мига бях изпитал благословията на някогашния си талант. Но новите ми пръсти на смъртен не бяха готови за това. Мускулите на ръката ме боляха. По кожата ми, където бях докосвал грифа, имаше червени ивици. Чувствах дробовете си смачкани и изпразнени от кислород, макар да не бях пял.
– Уморен съм – казах смаян.
– Ами да – кимна Валентина. – Начинът, по който свиреше, беше нереален!
– Всичко е наред, Аполоне – рече Остин. – Ще станеш по-силен. Когато героите използват уменията си, се изморяват бързо, особено първия път.
– Но аз не съм...
Не съумях да довърша изречението. Не бях герой, нито пък бог. Не бях на себе си. Как можех отново да изпълнявам музика, знаейки, че съм повреден инструмент. Всяка нота щеше да ми носи само болка и умора. Струната B никога нямаше да е настроена.
Нещастието явно се изписа на лицето ми.
Демиън Уейн стисна юмруци.
– Не се тревожи, Аполоне. Вината не е твоя. Ще накарам тази глупава китара да си плати.
Не опитах да го спра, когато той тръгна надолу по стълбите. Част от мен се отдаде на перверзната наслада от начина, по който той стъпка китарата, докато тя не стана на жици и трески.
– Идиот! – възмути се Чиара. – Сега никога няма да дойде моят ред!
– Ами... – направи гримаса Удроу – ... благодаря на всички. Добър клас сте!
Стрелбата се оказа още по-голяма излагация.

Ако отново стана бог (не ако –
когато, когато
), първото ми действие ще е да изтрия спомените на всички, които видяха унижението ми по време на този урок. Уцелих мишената в центъра само веднъж.
Веднъж
! Останалите ми изстрели бяха ужасни. Две от стрелите дори не улучиха черния кръг, и то само от сто метра. Захвърлих лъка настрана и заплаках от срам.

Кайла бе инструктор на класа ни, но търпението и доб­ротата ù само ме подтикнаха да се почувствам по-зле. Тя вдигна лъка ми и предложи да ми го върне отново.
– Аполоне – каза тя, – тези три изстрела бяха фантастични. Малко повече тренировки и...
– Аз съм богът на стрелбата! – нададох вой. – Не би трябвало да имам нужда от тренировки!
Дъщерите на Нике се захилиха до мен. Те имаха ужасно подходящи имена – Холи и Лоръл Виктор36. Напомняха ми на страховитите атлетични африкански нимфи, с които Атина прекарваше времето си около езерото Тритон.
– Хей, бивш боже – каза Холи и постави една стрела на тетивата. – По-добър ставаш единствено с тренировки.
Тя уцели само седмица в червения кръг, но не изглеждаше обезкуражена.
– За теб може и да важи – отвърнах аз, – ти си смъртна.
– Ти вече също – изсумтя сестра ù Лоръл. – Свиквай с това. Победителите не се оплакват.
Тя пусна стрелата си, която улучи тази до сестра ù, но все пак попадна в червения кръг.
– Затова съм по-добра от Холи. Тя винаги мрънка.
– Да бе, сигурно – изръмжа Холи. – Нещото, от което се оплаквам, е колко си смотана.
– Сериозно? – отвърна Лоръл. – Хайде тогава. Най-доб­рите два от три изстрела. Загубилият чисти тоалетните за месец.
– Става!
И така двете забравиха за мен. От тях наистина щяха да излязат страхотни тритонски нимфи.
Кайла ме хвана за ръката и ме дръпна настрана.
– Тези двете... кълна се. Направихме ги отговорнички на Нике, за да се състезават една с друга. Иначе досега да са завладели лагера и да са обявили диктатура.
Предполагам, че искаше да ме ободри, но аз не можех да бъда утешен лесно.
Загледах се в пръстите си, които вече бяха ожулени от стрелбата, както и изтръпнали от китарата. Невъзможно. Агонизиращо.
– Не съм способен да направя това, Кайла – промърморих. – Твърде съм стар, за да съм отново на шестнайсет.
Кайла постави ръката си върху моята. Под зелената боя на косата си бе рижава, с лунички по лицето и ръцете си. Напомни ми много на баща си, канадския треньор по стрелба Дарън Ноулс.
Имам предвид другия ù баща. И да, разбира се, че е възможно герой да се пръкне от такава връзка. Защо не? Зевс роди Дионис от бедрото си. Атина имаше едно дете, създадено от носна кърпичка. Защо такива неща ви изненадват? Ние, боговете, сме способни на безброй чудеса.
Кайла си пое дълбоко въздух, все едно се подготвяше за точен изстрел.

– Можеш да го направиш, татко. Вече си добър.
Много
добър! Трябва само да премериш очакванията си. Бъди търпелив, бъди смел. Ще станеш по-добър.

Изкуших се да се изсмея. Как можех да се примиря с това да съм просто добър? Защо трябваше да се стремя да съм по-добър, когато преди бях божествен?
– Не – казах аз с горчивина, – това е твърде болезнено. Кълна се в реката Стикс, докато отново не стана бог, няма да използвам нито лък, нито музикален инструмент.
Хайде, сега можете да ме нахокате. Това бе тъпа клетва, произнесена в миг на самосъжаление и мрънкане. Но бе приковаваща. Една клетва, дадена в името на реката Стикс, имаше тежки последици, ако бъде нарушена.

Ала не ми пукаше. Зевс ме беше прокълнал, обричайки ме на тленност. Нямаше да се правя, че всичко е наред. Нямаше да съм Аполон, докато наистина не станех Аполон. За момента бях глупав младеж на име Лестър Пападопулос. Може би щях да си губя времето с умения, за които не ми дремеше – битка с мечове или бадминтон например, – но
нямаше
да оскверня спомена за някогашното съвършенство на моята музика и стрелба.

– Татко, не го мислиш – взря се ужасена в мен Кайла.
– Напротив!
– Вземи си думите обратно... но не можеш.
Тя надзърна през рамото ми.
– Какво прави той?
Последвах погледа ù.
Шермън Йънг вървеше бавно като в транс към гората. Щеше да е глупаво да го последваме в най-опасната част на лагера.
Ето защо с Кайла сторихме точно това.
Ала едва се справихме. Веднага щом стигнахме дърветата, гората притъмня. Температурата падна рязко надолу. Хоризонтът се разтегли така, сякаш бе пречупен през лупа.
Една жена прошепна в ухото ми. Този път познавах добре гласа ù. Никога не бе спирал да ме преследва.

Ти ми направи това. Ела. Последвай ме отново.

Страхът изпълни стомаха ми. Представих си как клоните се превръщат в ръце, как листата се полюшват като зелени длани.
„Дафна“, помислих си.
След толкова много векове вината все още ме поглъщаше. Не можех да погледна към дърво, без да се сетя за нея. Дърветата ме изнервяха. Източникът на живот на всяко едно от тях като че ме заливаше със справедлива омраза и ме обвиняваше в толкова много престъпления...
Исках да падна на колене. Исках да помоля за прошка. Но сега не бе правилният момент.
Не можех да позволя на гората да ме обърка отново. Нямаше да допусна друг да попадне в същия капан.
Кайла не изглеждаше засегната. Хванах я за ръката, за да съм сигурен, че ще останем заедно. Изминахме само няколко крачки, но ги почувствах като военните упражнения, преди да стигнем Шермън Йънг.
– Шермън – дръпнах го за ръката аз.
Той опита да се отблъсне от мен. За щастие, бе тромав и замаян, иначе и аз щях да се сдобия с белези. Кайла ми помогна да го обърна.
Очите му потръпнаха, все едно сънуваше в будно състояние.
– Не, Елис. Трябва да го намеря. И скъпата Миранда.
Погледнах към Кайла, за да получа обяснение.
– Елис е от хижата на Арес – каза тя. – Той е един от изчезналите.
– А скъпата Миранда?
– С Шерман станаха гаджета преди около седмица.
– А...
Шермън опита да се освободи.
– Трябва да я открия.
– Миранда е хей там, приятелю – излъгах. – Ще те отведа при нея.
Той спря да се бори. Очите му се завъртяха така, че виждах само бялото им.
– Хей там.
– Да.
– Елис?
– Да, аз съм – отвърнах. – Елис.
– Обичам те, човек – заплака Шермън.
Въпреки това ни трябваше цялата сила, за да го измъкнем от дърветата. Помнех случая, когато с Хефест се наложи да преборим бога Хипнос и да го върнем в леглото му, след като влезе насън в личните покои на Артемида на планината Олимп. Цяло чудо бе, че се измъкнахме без сребърни стрели в задниците.
Отведохме Шермън до стрелбището. Както си вървеше, премигна и дойде на себе си. Забеляза, че го държим, и се отърси от нас.
– Какво става? – настоя той.
– Бе тръгнал към дърветата – казах.
Той ни погледна като сърдит старшина.
– Не е вярно.
Кайла се протегна към него, но после размисли. Стрелбата бе трудна със счупени пръсти.
– Шермън, ти бе изпаднал в нещо като транс. Говореше за Елис и Миранда.
Зигзагообразният белег върху бузата на Шермън потъмня до бронз.
– Не помня такова нещо.
– Но не спомена другия изчезнал – добавих с надежда да помогна. – Сесил?
– Че за какво ми е да го споменавам, аз не мога да го понасям – изръмжа Шермън. – И не разбирам защо трябва да ти вярвам.
– Гората те бе пленила – казах. – И те привличаше навътре.
Шермън огледа гората, но дърветата отново изглеждаха нормални. Удължените сенки и люлеещите се зелени ръце ги нямаше.
– Виж – каза Шермън. – Ранен съм в главата заради твоята дразнеща приятелка Мег. В случай че съм се държал странно, е заради това.
– Но... – намръщи се Кайла.
– Достатъчно! – излая Шермън. – Ако някой от двамата спомене това, ще ви накарам да си изядете колчаните. Не ми трябва хората да се питат дали мога да се контролирам. Освен това имам да мисля за състезанието.
Той профуча покрай нас.
– Шермън! – извиках аз.
Той се обърна със стиснати юмруци.
– Последното нещо, което помниш – попитах, – преди да се намериш между нас... за какво мислеше?
За частица от секундата на лицето му отново се появи замаяното изражение.
– За Миранда и Елис, както казахте. Мислех... исках да знам къде са.
– Значи си задал въпрос. – Усетих как ме залива ужас. – Искал си информация.
– Аз...
Раковината нададе вой от столовата.
– Но това няма значение – лицето на Шермън потъмня. – Зарежи. Време е за обяд. После ще ви съсипя на трикракото състезание.
Бях чувал и по-лоши заплахи, но Шермън изрече това наистина заплашително и се отправи към столовата.
– Какво стана преди малко? – обърна се към мен Кайла.
– Мисля, че вече знам защо изчезват лагерниците – отвърнах аз.

 


 


 


 


33 Порода куче. – Бел. прев.

34 Древен народ от Анатолия, създал огромна империя. – Бел. прев.

35 Прочут музикален клуб в Сан Франциско. – Бел. прев.

36 Зеленика (Holly) и лавър (Laurel), от които се правят венците на победителите (Victor). – Бел. прев.




16


 


Вързан за Макафри.


Може да се озовем в Лима.


Харли е зъл.


БЕЛЕЖКА ЗА МЕН –
да опиташ да споделиш жизненоважна информация преди трикрако състезание на смърт­та, не е добра идея.

Никой не искаше да ме слуша.
Въпреки оплакванията от предишната нощ лагерниците вече трепереха от вълнение. Бяха прекарали часа, предназначен за обяд, във френетично чистене на оръжие, затягане на брони и шепнене за тайни съюзи. Мнозина опитаха да убедят Харли, архитект на маршрута, да сподели скритите стратегии.
Харли се наслаждаваше на вниманието. В края на обяда масата му бе отрупана с дарове (да се чете – подкупи) – шоколадови сладкиши, буркани с фъстъчено масло, желирани бонбони и моделчета на автомобили. От Харли щеше да излезе чудесен бог. Той прие даровете, промърмори нещо мило в отговор, но не каза нищо полезно на обожателите си.
Опитах да говоря с Хирон за опасностите в гората, но той бе толкова вглъбен в приготовленията преди началото на състезанието, че едва не ме стъпка с копитата си. Обиколи столовата с нервен тропот заедно с отбор от сатири и дриади за рефери, сравняваше картите и раздаваше заповеди.
– Отборите трудно ще бъдат проследени – промърмори той, заровил лице в плановете на Лабиринта. – А и нямаме покритие за решетка Д.
– Но, Хироне – казах, – ако може...
– Тестовата група тази сутрин се озова в Перу – каза той на сатирите. – Това не бива да се повтаря.
– За гората – казах.
– Да, съжалявам, Аполоне. Разбирам, че си притеснен...
– Гората всъщност говори – обясних. – Ако помниш...
Една дриада изтича до Хирон. Роклята ù димеше.
– Сигналните ракети избухнаха!
– Богове! – възкликна Хирон.– Те бяха за спешни случаи!
Той се втурна в галоп, последван от тълпата от помощници. И така продължиха нещата. Когато си бог, светът зависи от всяка твоя дума. Когато си на шестнайсет, не толкова.
Опитах да говоря с Харли, като се надявах той да отложи състезанието. Момчето обаче ме сряза с едно простичко:
– Мне.
Както често ставаше с децата на Хефест, Харли си играеше с някакво механично устройство, като движеше пружините и зъбните колелца наоколо. Не ме интересуваше какво е, но попитах Харли за него с надеждата да си спечеля благоразположението му.
– Това е сигнал – каза той, докато наместваше копчето. – За изгубени.
– Имаш предвид отборите от Лабиринта?
– Не. Вие се оправяте сами. Това е за Лио.
– Лио Валдес.
Харли присви очи към устройството.
– Понякога, когато не можеш да си намериш пътя обрат­но, един сигнал е в състояние да ти помогне много. Само трябва да открия точната честота.
– И откога работиш върху това?
– Откакто той изчезна. Но сега трябва да се концентрирам. Не мога да спра състезанието.
Обърна ми гръб и си излезе.
Загледах се подире му изумен. Шест месеца момчето работеше върху сигнал, с който да намери изгубения си брат Лио. Запитах се дали някой би се постарал толкова, за да ме върне на Олимп. Нещо малко се съмнявах.
Седнах опечален в един ъгъл на столовата и изядох един сандвич. Гледах как слънцето гасне върху зимното небе и се замислих за колесницата си, за нещастните ми коне, затворени в обора, без да има кой да ги изведе.
Разбира се, и без моята помощ другите сили щяха да поддържат космоса в движение. Много различни системи от вярвания захранваха планетите и звездите. Вълците щяха да продължат да гонят Сол по небето. Ра щеше да продължи ежедневното пътуване със слънчевата ладия. Тонатиу да властва, засищан от кръвта, пролята от жертвоприношения в дните на ацтеките. А и онова, другото нещо, науката, щеше да генерира гравитация, квантова физика и там каквото друго трябваше...
Въпреки това чувствах, че не върша работата си, докато чакам трикракото състезание. Дори Кайла и Остин бяха прекалено заети, за да си говорят с мен. Кайла бе казала на Остин за опита ни да спасим Шермън Йънг от гората, но на Остин му бе по-интересно да мие саксофона си.
– Ще съобщим на Хирон по време на вечерята – про­мърмори той с тръстика в устата. – Няма кой да те чуе преди края на състезанието. Освен това, ако изсвиря правилната мелодия в Лабиринта...
Очите му засияха.
– О, я ела тук, Кайла. Имам идея.
Дръпна я настрана и отново останах сам.
Естествено, разбирах ентусиазма на Остин. Уменията му със саксофона бяха тъй впечатляващи, че бях убеден, че ще се превърне в най-добрия джаз музикант на поколението си. Ако смятате, че е лесно да събереш половин милион гледания в YouTube, докато свириш джаз, хм, помислете отново. И все пак музикалната му кариера нямаше да се състои, ако силата в гората унищожеше всички ни.

Останал без никаква алтернатива (
абсолютно
никаква), потърсих Мег Макафри.

Забелязах я до единия от мангалите. Разговаряше с Джулия Фейнголд и Алис Миязава. Или по-скоро момичетата на Хермес разговаряха, докато Мег поглъщаше един чийзбургер. Възхищавах се на факта, че Деметра, богинята на зърната, плодовете и зеленчуците, може да има дъщеря, която да е толкова невъзмутимо месоядна.
Но пък и Персефона бе същата. Може да сте чували приказки за това, че богинята на пролетта била сладка, тичала по нарцисите и хапвала зърна от нар, но ви казвам, момичето ставаше страшно, когато нападнеше порция свински ребърца.
Отидох до Мег, а момичетата на Хермес отстъпиха, сякаш бях някой змиеукротител. Реакцията им ми се видя забавна.
– Здравей – казах, – за какво си говорихме?
Мег избърса устата си с ръка.
– Двете искат да разберат плана ни за състезанието.
– Не се и съмнявам. – Свалих едно подслушвателно устройство от ръкава на Мег и го хвърлих обратно на Алис.
– Не може да ни упрекнеш, че опитахме – усмихна се неловко Алис.
– Не, разбира се – отвърнах. – Надявам се и вие да не се обидите от това, което сторих с обувките ви. Приятно състезание!
Момичетата се размърдаха неспокойно и се заеха да проверяват подметките си.
Мег ме погледна по начин, наподобяващ респект.
– Какво им направи?
– Нищо – отвърнах. – Половината от божествеността се крие в това да умееш да блъфираш.
– Какъв тогава е тайният ни план? – изсумтя тя. – Чакай, нека отгатна. Нямаме такъв.
– Виж как бързо се учиш. Наистина възнамерявах да измисля такъв, но се разсеях. Имаме проблем.
– Несъмнено – тя извади две бронзови скоби, подобни на окови, които се преплитаха една в друга. – Видя ли това? Слагат го на краката ни. Поставят ли ги веднъж, остават там, докато състезанието не свърши. Няма вариант да се свалят. Мразя оковите.
– Съгласен съм – изкуших се да добавя: „Особено като ме връзват за малко дете на име Мег“, но вродената ми дип­ломатичност победи. – Аз обаче говорех за друг проблем.
Разказах ù за инцидента по време на стрелбата, когато Шермън едва не бе примамен в гората.
Мег свали котешките очила. Без стъклата тъмните ù ириси изглеждаха по-меки и топли... като малки парченца пръст.
– Мислиш, че нещо в гората вика хората?

– Мисля, че нещо в гората
отговаря
на хората. В древни времена имало Оракул...

– Да, каза ми вече. В Делфи.
– Не. Друг Оракул, по-стар от този в Делфи. Беше свързан с дърветата. Цяла гора говорещи дървета.
– Говорещи дървета – потръпна устата на Мег. – Как се е наричал този Оракул?
– Не мога да си спомня – скръцнах със зъби. – Трябва да знам, трябва да мога да ти отговоря веднага! Но информацията... сякаш нарочно ми се изплъзва.
– И това се случва – каза Мег, – ще се сетиш.
– Не и с мен! Глупав смъртен мозък! Така или иначе, вярвам, че тези дървета са в тази гора. Не знам как и защо. Но шепотите идват от скрития Оракул. Свещените дървета се опитват да изрекат пророчество, да достигнат до онези с най-належащи въпроси, да ги примамят в гората.
– Нали знаеш, че това звучи безумно – постави отново очилата си Мег.
Успокоих дишането си. Напомних си, че вече не съм бог. Трябваше да понеса обидите на смъртните, без да съм способен да ги направя на пепел.
– Просто бъди нащрек – казах.
– Но състезанието дори не минава през гората.
– Въпреки това... не сме в безопасност. Ако можеш да призовеш приятеля си Праскови, ще се радвам на компанията му.
– Казах ти, той идва, когато му скимне. Не мога...
Хирон наду рога толкова силно, че ми причерня. Дадох си още едно обещание – стана ли бог отново, ще се спусна в лагера и ще им взема роговете.
– Герои! – извика кентавърът. – Вържете си краката един за друг и ме последвайте до стартовите позиции!
Събрахме се в долина на около стотина метра от Голямата къща. Да стигна толкова далеч без никой да се опита да ме убие, бе малко чудо. С крак, вързан до този на Мег, се чувствах като в утробата на Лето, преди да се родя със сестра ми. И да, помня това доста ясно. Артемида винаги ме буташе настрана и ме ръчкаше в ребрата. Държеше се като малко глиганче.
Казах си в тиха молитва, че ако оцелея след състезанието, ще пожертвам бик в своя прослава. Можеше и да си построя нов храм. Обожавам бикове и храмове.
Сатирите ни насочиха към долината, където се разпръснахме.
– Къде е стартовата линия? – настоя Холи Виктор, като изблъска с рамо сестра си. – Искам да съм на първа позиция.

–
Аз
искам да съм на първа позиция – поправи я Лоръл. – Ти може да си на втора.

– Не се безпокойте! – каза сатирът Удроу, макар да звучеше силно притеснен. – Всичко ще ви стане ясно след минутка. Веднага щом разбера какво трябва да ви обясня всъщност.
Уил Солас въздъхна. Естествено, беше вързан за Нико. Облегна лакът върху рамото му, все едно синът на Хадес му бе удобна подпора.
– Липсва ми Гроувър. Той беше дори организатор.
– На мен ми стига и тренер Хедж – каза Нико и избута ръката на Уил. – Освен това не говори толкова високо за Гроувър. Хвойничка е хей там.
Той посочи към една от дриадите – хубаво момиче, облечено в светлозелено.
– Гаджето на Гроувър – обясни ми Уил.– Той ù липсва. Много.
– Добре, всички! – извика Удроу. – Разпръснете се още малко, моля! Искам да имате достатъчно място един от друг, така че, ако умрете, да не повлечете и останалите отбори със себе си.
– Толкова се вълнувам – въздъхна Уил.
Двамата с Нико закуцукаха настрани. Джулия и Алис от хижата на Хермес провериха обувките си за последно, после се загледаха в мен. Конър Стол бе двойка с Паоло Монтес, бразилския син на Хеба. Никой от двамата не беше особено доволен от това.
Може би Конър бе толкова мрачен, защото обезобразеният му скалп беше покрит с такова количество лечебен мехлем, че главата му изглеждаше като че ли беше изкашляна от котка.
А може би му липсваше брат му Травис.
Когато двамата с Артемида се родихме, нямахме търпение да се озовем на разстояние един от друг. Начертахме си територии и това беше всичко. Но бях готов на какво ли не само за да я видя. Бях сигурен, че Зевс я е заплашил с жестоко наказание, ако се опиташе да ми помогне по времето ми като смъртен. Можеше поне да ми изпрати козметика и дрехи от Олимп – хубава тога, вълшебен крем против акне, може би кифлички с амброзия от кафене „Сцила“. Там правеха страхотно кафе.
Огледах другите отбори. Кайла и Остин бяха вързани заедно и приличаха на смъртоносен тандем улични изпълнители с лъка и саксофона си.
Чиара, сладката дъщеря на Тюхе, бе забита с Демиън Уайт, сина на Немезида. Били Енг от хижата на Деметра бе вързана за Валентина Диаз, която бързо проверяваше грима си в отразяващата повърхност по сребърното палто на Били. Валентина сякаш не забеляза, че от косата ù се появяват две клонки като рога.

Реших, че най-голямата заплаха идва от Малкълм Пейс. Никога не бива да подценяваш децата на Атина. Изненадващо, той се бе съюзил с Шермън Йънг. Това не даваше вид на нормално партниране, освен ако Малкълм нямаше някакъв план. Децата на Атина
винаги
имаха планове и в тях рядко се включваха моите победи.

Единствените герои, които не участваха, бяха Харли и Ниса, които бяха изработили маршрута.
След като сатирите прецениха, че сме се разпръснали достатъчно и оковите на краката ни бяха проверени на два пъти, Харли плесна с ръце, за да привлече вниманието ни.
– Добре! – той заподскача нагоре-надолу нетърпеливо, напомняйки ми на римските деца, които викаха по време на екзекуциите в Колизея. – Ето какво трябва да направите. Всеки отбор има да намери три златни ябълки и после да се върне жив на поляната.
Сред героите се разнесе ръмжене.
– Златни ябълки – казах. – Мразя златни ябълки. Носят само нещастия.
– Аз обичам ябълки – сви рамене Мег.
Спомних си гнилата ябълка, с която бе разбила носа на Кейд на онази уличка. Запитах се дали можеше да използва златните ябълки със същото смъртоносно умение. Може би имахме някакъв шанс.
Лоръл Виктор вдигна ръка.
– Нали първият отбор, който се върне, печели?
– Всеки отбор, който оцелее, печели! – каза Харли.
– Това е нелепо – възмути се Холи. – Може да има само един победител. Първият отбор, който се върне, печели!
– Нека бъде твоето – сви рамене Харли. – Моите правила са да останете живи и да не се убивате взаимно!

–  
O quê
? – Паоло започна да се оплаква толкова шумно на португалски, че Конър трябваше да запуши уши.

– Хайде, стига! – извика Хирон. Седлото му бе претоварено с принадлежности за оказване на първа помощ и сигнални ракети. – Няма да ни трябва излишна намеса, за да направим това нещо опасно. Нека имаме чисто трикрако състезание на смъртта. И още нещо, лагерници, предвид проблемите на тестовата ни група тази сутрин, моля да повторите след мен: не ходете в Перу.
– Не ходете в Перу – заявиха всички.
– Къде е стартовата линия? – изпука с кокалчета Шермън Йънг.
– Няма стартова линия – каза доволно Харли. – Стартирайте оттам, където се намирате.
Лагерниците се огледаха объркано. Внезапно долината се разтърси. По земята се появиха цепнатини, които образуваха огромна зелена шахматна дъска.
– Забавлявайте се! – извика Харли.
Земята зейна под краката ни и паднахме в Лабиринта.

 


 





17


 


Боулинг топки на смъртта.


Търкалят се към враговете ми.


Да ви имам проблемите.


ПОНЕ НЕ СЕ
ОЗОВАХМЕ В ПЕРУ.

Краката ми стъпиха на здрав камък и глезените ме заболяха. Олюляхме се към една стена, но Мег ми послужи за удобна възглавничка.
Попаднахме в тъмен тунел, опасан с дъбови греди. Дупката, през която бяхме полетели надолу, я нямаше, беше заменена с таван от пръст. Не видях и следа от другите отбори, но някъде из пространството над нас смътно долавях как Харли напява:
– Давай! Давай! Давай!
– Когато си върна силите – рекох, – ще превърна Харли в съзвездието Счупен глезен. Съзвездията поне си мълчат.
Мег посочи надолу към коридора.
– Виж!
Докато чаках очите ми да привикнат към тъмнината, осъзнах, че мътната светлина в тунела идва от блестящ плод на около трийсет метра.
– Златна ябълка – рекох.
Мег се втурна напред и ме повлече със себе си.
– Чакай! – извиках. – Това може да е капан!
Конър и Паоло изскочиха от мрака в другия край на коридора, сякаш за да илюстрират думите ми. Паоло сграбчи златната ябълка и изкрещя:
– ГОЛ ЗА БРАЗИЛИЯ!
– Прекалено сте бавни! – ухили се Конър.
Таванът над тях се разтвори и ги бомбардира с железни кълбета с размера на кокосови орехи.
– Бягай! – извика Конър.
Двамата с Паоло немощно се втурнаха наобратно и закуцукаха надалеч, преследвани от стадо искрящи гюлета.
Звуците заглъхнаха. Лишени от сиянието на златната ябълка, останахме в пълен мрак.
– Супер! – отекна гласът на Мег. – А сега какво?
– Предлагам да идем в другата посока.
Това бе по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Слепотата притесни много повече Мег, отколкото мен. Благодарение на смъртното си тяло, аз и без това се чувствах сакат и лишен от сетива. Освен това рядко разчитах само на зрението си. Музиката изискваше добър слух. Стрелбата – ловкост и умение да долавяш посоката на вятъра. (Разбира се, зрението също помагаше, но схващате идеята ми, нали?)
Продължихме да се тътрим напред, протегнали ръце пред себе си. Заслушах се за подозрителни тракания, пукания и скърцане, които можеха да издадат идващи експлозиви, макар да подозирах, че чуех ли предупредителни звуци, вече щеше да е твърде късно.
Най-накрая двамата с Мег се научихме да вървим в синхрон с вързаните си крака. Не беше лесно. Имах безпогрешно чувство за ритъм и установих, че Мег винаги е четвърт стъпка по-бърза или по-бавна, което означаваше, че се олюлявахме напред-назад и се удряхме в стените.
Куцукахме така минути или дни. В Лабиринта не можеше да се има вяра на времето. Спомних си, че според Остин Лабиринтът вече се усещал по-различен след смъртта на създателя му. Започнах да проумявам какво имаше предвид. Въздухът бе някак по-свеж, сякаш напоследък Лабиринтът не бе поглъщал толкова много тела. Стените не излъчваха същата зловредна зной. Доколкото можех да преценя, не изпускаха кръв или слуз, което си бе значително подобрение. В стари времена не можеше да пристъпиш в Лабиринта на Дедал, без да усетиш всепомитащото му желание да засмуче ума и тялото ти. Сега атмосферата бе по-сънлива, а посланието по-замъглено. Нещо в духа на „Ако пукнеш тук, няма проблем“.

– Никога не съм харесвал Дедал – промърморих. – Старият пор така и не разбра кога трябва да спре. Все трябваше да има най-новите технологии и ъпдейти. Казах му да не дава на Лабиринта съзнание. Предупредих го, че изкуствените интелекти ще ни унищожат. Ала не.
Нужно
му бе да направи Лабиринта съзнателен и зъл.

– Не знам за какво говориш – каза Мег. – Но може би не бива да обиждаш Лабиринта, докато сме в него.
Спряхме изведнъж, щом долових звука от саксофона на Остин. Бе слаб и идваше от толкова далеч, че не можех да разбера по кой коридор да тръгнем. После изчезна. Надявах се с Кайла да са намерили трите ябълки и да са се озовали на безопасно място.
Най-накрая с Мег стигнахме до един кръстопът. Усетих, че сме там, заради повея на въздуха по лицето ми и разликата в температурата.
– Защо спряхме? – попита Мег.
– Шшт – заслушах се внимателно.
От десния коридор се долавяше тихо жужене като от малък моторен трион. Коридорът вляво беше тих, но излъчваше слаб мирис, който ми бе неприятно познат... не точно сяра, но изпаренията от минерали, заровени дълбоко под земята.
– Аз не чувам нищо – оплака се Мег.
– Резачка вдясно – казах ù. – Воня отляво.
– Предпочитам вонята.
– Разбира се.
Мег отново изсумтя, после се устреми наляво и ме повлече със себе си.

Бронзовите окови около крака ми започваха да ме ядосват. Чувствах пулса на Мег през бедрената ù артерия. Разстройваше ми ритъма. Всеки път, когато се изнервех (което ставаше рядко), обичах да си пея нещо, с което да се успокоя. Обикновено „Болеро“ на Равел или старогръцката песен на Сейкилос37. Но заради пулса на Мег единствената песен, за която се сещах, бе
Chicken Dance
38
, а тя не бе успокояваща.

Продължихме напред. Миризмата на вулканични пари се усили. Пулсът ми изгуби съвършения си ритъм. Сърцето ми подскачаше в гърдите с всяко куд-ку-дяк на „Кокошия танц“. Страхувах се, че знам къде сме. Казах си, че не е възможно. Не можеше да сме прекосили половината свят. Ала това бе Лабиринтът. Тук, долу, разстоянията нямаха значение. Лабиринтът беше наясно как да използва страховете на жертвите си. Нещо по-лошо, имаше злонамерено чувство за хумор.
– Виждам светлина! – каза Мег.
Беше права. Абсолютният мрак се бе превърнал в мътна сивота. Пред нас тунелът свършваше с тясна дълга пещера като вулканична шахта. Изглеждаше така, все едно огромен нокът беше разрязал коридора и бе оставил рана в земята. Зървал бях същества с такива големи нокти в Тартара. Не желаех да ги виждам отново.
– Трябва да се върнем назад – казах.
– Това е глупаво – отвърна Мег. – Забелязваш ли златното сияние? Там има ябълка.
Аз виждах само изпарения от пепел и газ.
– Блясъкът може и да е от лава – отвърнах. – Или радиация. Или дори от очи. Блестящите очи винаги са предвестник на неприятности.
– Ябълка е – настоя Мег. – Мога да я надуша.
– И откога разви такива остри сетива?
Мег тръгна напред, като не ми остави голям избор освен да я последвам. За малко момиче, каквото беше, успяваше да тежи на мястото си. В края на тунела се намерихме върху тесен ръб. Скалата отсреща бе само на около три метра, но цепнатината надолу сякаш нямаше дъно. Може би на трийсет метра над нас се разтваряше в по-голяма зала.

Усетих как огромна студена буца се образува в гърлото ми. Не бях виждал това място отдолу, но знаех точно къде сме. Стояхме насред
омфала
 – пъпа на света.

– Трепериш – каза Мег.
Опитах да покрия устата ù с ръка, но тя ме ухапа.
– Не ме докосвай – изръмжа тя.

–
Моля те
, млъкни.

– Защо?
– Защото над нас... – гласът ми потрепери – ... е Делфи. Залата на Оракула.
– Невъзможно – сбърчи нос Мег.
– Възможно е – прошепнах аз. – А ако това е Делфи, то тогава...
Отгоре ни се чу мощно свистене, което прозвуча така, сякаш целият океан бе залял горещ тиган и се бе превърнал в огромен облак пара. Ръбът, на който се намирахме, се разтърси. Камъчета заваляха към бездънната пропаст. Над нас чудовищно тяло се плъзна по цепнатината и напълно закри горния отвор. Вонята на гниеща змийска кожа ме блъсна в ноздрите.
– Питон – казах с глас, който вече бе с октава по-висок от този на Мег. – Той е тук!

 


 


 


 


37 Епитафията на Сейкилос се смята за най-стария съхранен нотен запис. – Бел. ред.


38
Chicken Dance
(букв. „кокошият танц“) – популярна песен, композирана през 50-те години в Швейцария. – Бел. прев.





18


 


Звяра ме вика.


Кажи му, че не съм у нас.


Да се скрием. Къде? В боклука.


БИЛ ЛИ СЪМ
НЯКОГА ТОЛКОВА УЖАС
È
Н?

Може би, когато Тифон вилнееше по земята и гонеше боговете пред себе си. Или когато Гея прати гигантите си да сринат Олимп. Или когато случайно видях Арес гол в гимнастическия салон. От това косата ми побеля за цял век.
Но през цялото това време аз бях бог. Сега бях немощен, жалък смъртен. Можех само да се моля старият ми враг да не долови присъствието ми. За пръв път в дългия си и славен живот исках да съм невидим.
Защо Лабиринтът ме бе довел тук?
Веднага щом помислих за това, се скарах на себе си. Разбира се, че щеше да ме доведе там, където най-малко исках. Остин бе сбъркал за него. Лабиринтът все още бе зъл, ала вече просто прикриваше намеренията си.
Мег обаче не обръщаше внимание на заплахата. Въпреки безсмъртното чудовище на трийсет метра над нас имаше куража да остане съсредоточена в задачата ни. Сръчка ме и ми посочи тънък ръб на отсрещната стена, където весело сияеше златна ябълка.
Дали Харли я бе поставил тук? Не вярвах. Най-вероятно момчето бе търкулнало златните ябълки по различните коридори, надявайки се, че ще спрат на най-опасните места. Наистина започвах да се дразня на това момченце.
– Скокът е лесен – прошепна Мег.
Дарих я с поглед, който при други обстоятелства би я изпепелил.
– Твърде е опасно.
– Ябълка – изсъска тя.
– Чудовище! – изсъсках в отговор аз.
– Едно.
– Не!
– Две.
– Не!
– Три! – тя скочи.
Това означава, че и аз скочих. Стигнахме до издатината, макар петите ни да изпратиха дъжд от камъчета в цепнатината. Само естествено вродената ми координация и грация ни спасиха от това да политнем към смъртта си. Мег взе ябълката.
– Кой е там? – изръмжа чудовището над нас.
Гласът му... богове! Помнех този глас. Дълбок и стържещ, все едно бе дишал ксенон39 вместо въздух. Доколкото знаех, можеше и така да е станало. Питон определено отделяше много вредни газове.
Чудовището се размърда. Още чакъл падна в цепнатината.
Останах абсолютно неподвижен, опрян в студената скала. Тъпанчетата ми туптяха с всеки удар на сърцето ми. Искаше ми се да спра дишането на Мег. И блещукането на камъчетата по очилата ù.
Питон ни чу. Помолих се на всички богове чудовището да реши, че звукът не означава нищо. Трябваше само да дъхне надолу към пропастта, за да ни убие. Нямаше как да избягаме от отровното му оригване – не и от такова разстояние, не и за смъртни.
Тогава от пещерата над нас долетя друг глас, по-нисък и доста по-човешки.
– Здравей, мой змейски приятелю.
Почти се разплаках от облекчение. Нямах идея кой бе новодошлият, нито защо така глупаво бе обявил присъствието си пред Питон, но винаги се радвах, когато смъртните се жертваха за мен. Ето че добрите обноски не си бяха отишли.
Жестокият смях на Питон разклати зъбите ми.
– Не знаех дали ще успеете да пристигнете, мосю Звяр.
– Не ме наричай така – сопна се мъжът. – Пътят беше лесен сега, след като Лабиринтът отново заработи.
– Много се радвам – гласът на Питон бе сух като базалт.

Не можех да кажа кой знае какво за гласа на мъжа, който бе сподавен от няколко тона змийска плът, но звучеше по-спокоен и уравновесен, отколкото би бил моят при разговор с Питон. Бях чувал в миналото да наричат някого
Звяр
, но както винаги смъртният ми мозък ме провали при опита да си спомня за кого идеше реч.


Поне да бях съумял да съхраня
важната
информация! Вместо това можех да ви кажа какво бях ял за десерт по време на вечерята си с цар Минос (спейс кейк). Можех да ви кажа какъв цвят бяха хитоните, които носеха синовете на Ниоба, когато ги застрелях (неприятно оранжево).

Но не можех да си спомня нещо толкова основно като това дали Звяра е бил борец, филмова звезда или политик. А може би и трите?
Близо до мен, осветена от светлината на ябълката, Мег сякаш бе станала бронзова. Очите ù бяха ококорени от ужас. Малко късно, но поне бе млъкнала. Ако не бе в сферата на невъзможно, щях да кажа, че гласът на мъжа я плаши повече от този на чудовището.
– Та, Питон – продължи мъжът, – имаш ли да споделиш някое пророчество с мен?
– Когато му дойде времето... господарю мой.
Последните думи бяха изречени подигравателно, но не бях сигурен, че някой друг би го доловил. Малцина освен мен бяха ставали свидетели на Питоновия сарказъм и доживяваха да разкажат историята.
– Трябва ми нещо повече от обещанията – рече мъжът. – Преди да продължим напред, е необходимо да поставим всички Оракули под контрол.
Всички Оракули. Едва не паднах в пропастта, когато чух тези думи, но някак си запазих равновесие.
– Когато му дойде времето – повтори Питон, – както се бяхме разбрали. Стигнахме толкова далеч, като чакахме правилния момент, нали така? Не разкри картите си, когато титаните нападнаха Ню Йорк, аз не участвах във войната на гигантите. И двамата знаехме, че часът на победата не е настъпил. Трябва да почакаш още малко.
– Не ми се прави на важен, змийо! Докато дремеше, аз построих империя. Прекарах векове наред...
– Мда – въздъхна чудовището и накара скалата да потрепери. – Но ако искаш империята ти да излезе от сенките, трябва първо да изпълниш твоята част от сделката. Кога ще унищожиш Аполон?

Сподавих писъка си. Не трябваше да се изненадвам, че говорят за мен. Хилядолетия наред бях допускал, че
всички
говорят за мен през цялото време. Бях толкова интересен. Но тази работа за унищожението ми... това не ми допадаше.

Мег изглеждаше по-ужасена отвсякога. Щеше ми се да вярвам, че се притеснява за мен, но имах чувството, че е толкова загрижена за самата себе си. Пак сбъркани приоритети.
Мъжът пристъпи към цепнатината. Гласът му стана по-ясен и по-висок.
– Не бери грижа за Аполон. Той е точно там, където искам да бъде. Ще ни свърши работа, а когато вече не ни трябва...

Не си направи труда да довърши изречението. Опасявах се, че краят му не е „ще му дадем хубав подарък и ще го изпратим по живо, по здраво“. Вледенен, разпознах гласа от сънищата си. Това бе презрителният носов глас на мъжа в пурпур. Имах усещането, че го бях чувал да пее преди много, много години, но в това нямаше никакъв смисъл... Защо бих изтърпял концерт на грозен мъж в пурпур, който се нарича Звяр? Дори
не харесвах
дет метъл!

Питон размърда туловище и ни заля с още камънаци.
– И как точно смяташ да го убедиш да ти свърши работа?
Звяра се изсмя.
– Имам къртица в лагера, която ще насочи Аполон към нас. Освен това увеличих залога. Аполон няма да има никакъв избор. Двамата с момичето ще отворят портите.
Изпаренията от Питон достигнаха до носа ми и се замаях. Молех се да не умра.
– Надявам се, че си прав – каза чудовището. – Преценката ти в миналото не винаги е била... точна. Чудя се дали си избрал правилните инструменти за тази работа. Дали си научил нещо от грешките в миналото?
Мъжът изръмжа толкова силно, че за миг повярвах, че се превръща в звяр. Бях виждал това много пъти. Мег изхлипа до мен.
– Виж какво, затлъстяло влечуго такова – заяви мъжът, – единствената ми грешка е, че не изгорих враговете си достатъчно бързо и не го правех достатъчно често. Уверявам те, че вече съм по-силен отвсякога. Организацията ми е пуснала корени навсякъде. Колегите ми са готови. Когато овладеем и четирите Оракула, ще контролираме самата съдба!
– Какъв славен ден предстои само – гласът на Питон бе натежал от презрение. – Но първо трябва да унищожиш петия Оракул, нали така? Него единствен не мога да овладея. Трябва да подпалиш гората на...
– Додона – казах.
Думата се изплъзна сама от устата ми и отекна в пропастта. Точно на това място да се сетя и точно сега да го кажа... тялото на Лестър Пападопулос бе ужасно място за живеене.
Разговорът над нас секна.
– Идиот – изсъска ми Мег.
– Какво беше това? – попита Звяра.
Вместо да им отговорим: „Не се притеснявайте, ние сме“, направихме нещо още по-глупаво. Един от нас двамата – Мег или аз... предпочитам да обвиня нея – се подхлъзна на камъче. Залитнахме от ръба и паднахме в серните облаци под нас.
ПЛЯС.
Лабиринтът определено имаше чувство за хумор. Вместо да ни позволи да се стоварим на каменния под и да загинем, той ни спусна върху купчина влажни, но пълни торби с боклук.

Ако броите, ще разберете, че това е
вторият
път, в който се приземявам в боклук като смъртен. Това е два пъти повече, отколкото го заслужава който и да било бог.

Претърколихме се върху една купчина, бясно размахвайки крака. Спряхме на дъното, покрити с мръсотия, но по чудо още живи.
Мег седна, поръсена с утайка от кафе.
Свалих една бананова кора от главата си и я хвърлих настрана.
– Има ли някаква причина, поради която непрекъснато кацаме в купчини боклуци?
– Ние? Ти изгуби равновесие! – Мег опита да избърше лицето си, но без особен успех. В другата си ръка стискаше златната ябълка с треперещи пръсти.
– Добре ли си? – попитах.
– Супер – сопна се тя.
Това определено не беше вярно. Изглеждаше така, все едно бе минала през обсебената къща на Хадес (и да ви поканят, недейте да ходите там). Лицето ù бе пребледняло. Бе прехапала устна толкова силно, че зъбите ù бяха почервенели от кръв. Долових и слабия мирис на урина. Това означаваше, че някой от нас беше изгубил контрол над пикочния си мехур. Бях седемдесет и пет процента сигурен, че не съм аз.
– Мъжът горе – попитах. – Позна гласа му.
– Млъкни. Това е заповед!
Опитах да отговоря. Смаяно установих, че не мога. Гласът ми сам се бе подчинил на заповедта на Мег, което не бе добре. Реших да подам въпросите си за Звяра в писмен вид по-късно.
Огледах наоколо. Купища боклук опасваха стените в четирите края на жалко на вид мазе. Докато зяпах, още една торба с боклук се хлъзна от десния улей и се удари в купчината. Вонята бе толкова силна, че можеше да изгори боята по стените, стига обаче такава да имаше по сивите блокове от сгурия. Но пак ухаеше по-добре от изпаренията на Питон. Единственият видим изход бе метална врата, на която беше изписан знак за биологична опасност.
– Къде сме? – попита Мег.
Стрелнах я кръвнишки и изчаках.
– Вече можеш да говориш – добави тя.
– Знам, че ще те изненадам – казах, – но, изглежда, сме в подземно бунище.
– Да, но къде?
– Може да е навсякъде. Лабиринтът пресича подземията по целия свят.
– Като Делфи. – Мег се загледа в мен, като че ли малката ни гръцка екскурзия бе станала по моя вина и не... само косвено по моя вина.
– Това бе неочаквано – казах аз. – Трябва да говорим с Хирон.
– Къде е Додона?
– Аз... ще ти обясня по-късно.
Не исках Мег да ми запушва устата отново, но и не желаех да говоря за Додона, докато съм в плен на Лабиринта. Побиваха ме тръпки и не мислех, че е защото съм покрит с лепкав сироп.
– Първо трябва да се измъкнем оттук.
Мег погледна зад мен.
– Поне преживяването не е било напразно.
Тя бръкна в боклуците и извади втори блестящ плод.
– Остава ни само още една ябълка.
– Чудесно.
Последното нещо, за което ми пукаше, беше да довърша глупавото състезание на Харли, но поне раздвижих Мег.
– Сега нека видим какви биологични опасности ни чакат отвъд тази врата.

 


 


39 Вид газ. – Бел. прев.




19


 


Изчезнали са?


Не. Не, не, не, не, не. Не.


И още няколко пъти „не“.


ЕДИНСТВЕНАТА БИОЛОГИЧНА ОПАСНОСТ,
на която попаднахме, бяха веганските сладкиши.


След като минахме през няколко осветени с факли коридори, се озовахме в съвременна претъпкана пекарна, която, поне според табелата с менюто, носеше съмнителното име
ВЕГАН НИВО ДЕСЕТ
. Вонята ни на боклуци и вулканични газове бързо разпръсна посетителите, които се устремиха към изхода и стъпкаха много безглутенови храни. Скрихме се зад касата, минахме през вратите на кухнята и се оказахме в подземен амфитеатър, който изглеждаше на няколко века.

Редици каменни седалки опасваха пясъчна арена, която бе с подходящия размер за гладиаторска битка. От тавана висяха дузини дебели железни вериги. Запитах се какви ли ужасяващи спектакли са се състояли тук, но не се заседяхме твърде дълго на това място.
Закуцукахме към отсрещната страна, обратно към виещите се коридори на Лабиринта.
По това време вече бяхме усъвършенствали изкуството на тичането с три крака. Веднага щом започвах да се изморявам, си представях как Питон пълзи зад нас и бълва отровни газове.
Най-накрая завихме зад поредния ъгъл и Мег изкрещя:
– Там!
В центъра на коридора се мъдреше трета златна ябълка.
Този път бях прекалено изтощен, за да се безпокоя за капаните. Заклатушкахме се напред, докато Мег не взе плода.
Пред нас таванът се снижи и образува наклон. Свеж въздух изпълни дробовете ми. Изкачихме се на върха, но вместо да се почувствам въодушевен, усетих хлад в стомаха си. Бяхме се върнали в гората.
– Не и тук – промърморих. – Богове, не!
Мег завъртя и двама ни в кръг.
– Това може да е друга гора.
Но не беше. Долавях враждебния поглед на дърветата... хоризонта, който се разпростираше във всички посоки. Чух шепота на гласове, които се пробуждаха от присъствието ни.
– Побързай – казах.
Като по сигнал оковите около краката ни се разхлабиха и ние побягнахме.
Макар ръцете ù да бяха пълни с ябълки, Мег бе по-бърза. Мина настрани през дърветата и тичаше на зигзаг, следвайки курс, който само тя можеше да види. Краката ме боляха и изпитвах изгаряща болка в гърдите си, но не посмях да изостана.
Пред нас точиците светлина се превърнаха във факли. Най-накрая излязохме от гората и попаднахме сред тълпа от лагерници и сатири.
– Слава на боговете! – каза Хирон, след като приближи с галоп.
– Благодаря – изпъшках по навик. – Хироне... трябва да поговорим.
На светлината на факлите лицето на кентавъра изглеждаше като изваяно от сенки.
– Наистина, приятелю. Но един от отборите все още липсва. Децата ти, Кайла и Остин.
Хирон ни принуди да вземем душ и да сменим дрехите си. Иначе щях да се втурна обратно в гората.
Когато свърших, Кайла и Остин още не се бяха върнали.
Хирон изпрати групи дриади в гората, предполагайки, че ще са в безопасност на своя територия, но категорично отказа да позволи на герои да се присъединят към издирването.
– Не можем да рискуваме повече – каза той. – Кайла, Остин и... другите... не биха искали това.
Вече бяха изчезнали петима лагерници. Нямах илюзии, че Кайла и Остин ще се върнат сами. Думите на Звяра отекнаха в главата ми.
– Увеличих залога. Аполон няма да има никакъв избор.

Някак бе попаднал на децата ми. Искаше да ги потърся и да му посоча портите към скрития Оракул. Все още не разбирах много неща – как древната гора на Додона се бе озовала тук, какви порти имаше, защо Звяра смяташе, че мога да ги открия, и как бе отвлякъл Остин и Кайла. Но едно нещо знаех. Звяра бе прав. Нямах избор. Трябваше да намеря децата си...
приятелите
си.

Щях да пренебрегна предупрежденията на Хирон и да се втурна към гората, само дето Уил извика паникьосан:
– Аполоне, трябваш ми!
В далечния край на полето бе вдигнал импровизирана болница, където половин дузина лагерници стояха ранени на койките. Трескаво гледаше раните на Паоло Монтес, докато Нико държеше пищящия пациент.
Изтичах до Уил и направих гримаса срещу онова, което видях.
Паоло бе успял да изгуби единия си крак.
– Върнах го на мястото му – каза Уил. Гласът му трепереше от изтощение. Медицинската му униформа бе опръскана с кръв.
– Сега трябва някой да го стабилизира.
– Но... – посочих към гората.
– Знам! – сопна се Уил. – Мислиш ли, че не искам да съм там и да ги търся! Но не ни достигат лечители. В раницата имам мехлем и нектар. Върви!
Бях смаян от тона му. Осъзнах, че е загрижен за Кайла и Остин толкова, колкото и аз самият бях. Разликата бе, че Уил знаеше кога дългът го зове. Първо трябваше да изцери ранените. И се нуждаеше от помощта ми.
– Д-да – отговорих. – Да, разбира се.
Взех раницата с провизии и се погрижих за Паоло, който предвидливо беше припаднал от болка.
Уил смени хирургическите си ръкавици и се загледа към гората.
– Ще ги намерим. Трябва.
– Пий – подаде му една манерка Нико ди Анджело. – В момента това е мястото, на което си необходим.
Разбрах, че синът на Хадес също е ядосан. Тревата в краката му повехна и започна да пуши.
– Прав си – въздъхна Уил, – но това не ме кара да се чувствам по-добре. Трябва да наместя счупената ръка на Валентина. Искаш ли да помогнеш?
– Звучи отвратително – каза Нико. – Хайде.
Погрижих се за Паоло Монтес, докато не бях сигурен, че е вън от опасност, след което помолих двама сатири да пренесат носилката му до хижата на Хеба.
Направих каквото мога за останалите. Чиара имаше леко сътресение. Били Енг се бе върнала прокълната да танцува джига. Трябваше да махна парчетата шрапнел от гърбовете на Холи и Лоръл, разчитайки на близка среща с експлодиращо фризби резачка.
Както се очакваше, близначките Виктор се бяха наредили първи, но и настояваха да разберат коя има повече парчета шрапнел в гърба, та да се хвали повече. Казах им да пазят тишина, ако не искат да им забраня да носят лаврови венци. (Бях в правото си, защото аз ги бях измислил.)
Установих, че уменията ми на лечител са прилични. Уил Солас бе много по-добър, но това не ме притесни толкова, колкото провала с лъка или музиката. Предполагам, че бях свикнал да съм втори в лечителството. Синът ми Асклепий стана бог на медицината, когато бе на петнайсет, и аз бях много щастлив за него. Така ми се отвори повече време за другите интереси, а и мечтата на всеки бог е да има дете, което става лекар.
Докато се миех след ваденето на шрапнелите, Харли приближи до мен, човъркайки сигналното си устройство. Очите му бяха почервенели от плач.
– Вината е моя – промърмори той. – Аз ги изгубих. Съжалявам.
Трепереше. Осъзнах, че малкото момче е ужасено от това, което мога да сторя.
През последните два дни бях копнял отново да вдъхна страх в сърцето на смъртните. Негодувание и огорчение кипяха в стомаха ми. Исках да обвиня някого за състоянието си, за изчезванията, за безсилието си да оправя нещата.
Но когато погледнах към Харли, гневът ми се изпари. Почувствах се кух, глупав и засрамен от себе си. Да, аз, Аполон, засрамен. Това бе толкова безпрецедентно събитие, че трябваше да разцепи Вселената.
– Всичко е наред – казах му.
– Маршрутът мина през гората – подсмръкна той, – не трябваше да прави това. Те се изгубиха и... и...
– Харли – поставих ръце върху неговите, – мога ли да видя сигнала?
Той премигна. Предполагах, че се страхуваше да не счупя устройството му, но ми позволи да го взема.

– Аз не съм изобретател – казах и натиснах ръчките колкото се може по-внимателно. – Нямам уменията на баща ти. Но
разбирам
от музика. Смятам, че автоматоните предпочитат честота на 329.6 херца. Резонира най-добре с божествения бронз. Ако настроиш сигнала...

– Фестос може да го чуе – ококори се Харли. – Наистина?
– Не знам – признах. – Както и ти не си могъл да знаеш какво ще направи Лабиринтът. Това не означава, че трябва да престанеш да опитваш. Не спирай да мечтаеш, сине на Хефест.
Върнах му сигнала. Харли се загледа невярващо в мен, след което ме прегърна толкова силно, че едва не счупи реб­рата ми наново, а после избяга.
Погрижих се за последните ранени, докато харпиите чистеха местността, като вдигаха превръзки, разкъсани дрехи и повредени оръжия. Събраха златните ябълки в една кошница и обещаха да ни изпекат хубав ябълков пай за закуска.
По настояване на Хирон останалите лагерници се приб­раха в хижите си. Той обеща, че ще решим какво ще правим на сутринта, но аз нямах намерение да чакам.
Веднага щом приключих, се обърнах към Хирон и Мег.
– Тръгвам подир Кайла и Остин – казах им. – Може да дойдете с мен. Или пък не.
– Приятелю – изопна се лицето на Хирон, – ти си изтощен и неподготвен. Върни се в хижата си. Няма смисъл да...
– Не – махнах с ръка аз, както правех, когато бях бог. Жестът вероятно изглеждаше нелепо от страна на шестнайсетгодишен господин Никой, но не ми пукаше. – Трябва да го сторя.
– Нужно бе да те послушам преди състезанието – сведе глава кентавърът. – Опита да ме предупредиш. Какво откри?
Въпросът спря устрема ми като котва.
След като спасих Шермън Йънг и след като чух Питон в Лабиринта, бях сигурен, че знам отговорите. Помнех името Додона, историите за говорещите дървета...
Сега мозъкът ми отново се разтече като чорбата на смъртните. Не помнех какво ме бе развълнувано толкова, нито какво възнамерявах да направя за това.
Може би изтощението ме бе надвило. Или Зевс манипулираше ума ми – позволяваше ми да надзърна към истината и след това отново ми затваряше очите, като превръщаше спомените ми в догадки.
– Не помня! – завих безпомощно.
Мег и Хирон се спогледаха нервно.
– Няма да ходиш – каза твърдо Мег.
– Какво? Не можеш...
– Това е заповед – рече тя. – Няма да ходиш в гората, докато не кажа.
Заповедта ме накара да потреперя от глава до пети.
– Мег Макафри – забих нокти в дланите си, – ако децата ми загинат, защото не си ме пуснала...
– Както каза Хирон, само ще се убиеш. Ще изчакаме сут­ринта.
Помислих колко приятно би било да изхвърля Мег от слънчевата колесница по пладне. Макар една малка рационална част от мен да осъзна, че бе права. Не бях в състояние да осъществя самостоятелна спасителна мисия. Но това ме ядоса повече.
Опашката на Хирон потръпна.
– Тогава... ще видя и двама ви на сутринта. Ще открием решение. Обещавам.
Погледна ме за последно, сякаш се притесняваше, че ще започна да тичам в кръг и да вия срещу луната. След което изтрополи обратно към Големия дом.
– Оставам навън за през нощта – намръщих се на Мег. – В случай че Кайла и Остин се върнат. Освен ако не искаш да ми забраниш и това.
Тя само сви рамене. Дори това ù действие бе дразнещо.
Отидох до собствената си хижа и взех припаси – фенерче, две завивки и манерка с вода. След кратък размисъл грабнах и няколко книги от лавицата на Уил Солас. Не бях изненадан, че пази материали за мен, които да споделя с останалите лагерници. Помислих, че книгите може да ми помогнат да си върна спомените. Ако това не станеше, от тях щяха да излязат добри подпалки.
Когато се върнах в края на гората, Мег беше още там.
Не бях очаквал да остане на пост с мен. Но това си бе Мег, вероятно беше решила, че това ще е най-добрият начин да ме подразни.
Седна до завивката ми и започна да яде златната ябълка, която бе скрила в палтото си. По дърветата се плъзна зимна мъгла. Нощният бриз разлюля тревата като вълна.
При други обстоятелства щях да напиша поема за това. В сегашното си състояние можех да сътворя само погребална песен, а не исках да мисля за смъртта.
Опитах да остана сърдит на Мег, но не успях. Предполагах, че тя ми мисли доброто... или поне не искаше да види божествения си слуга убит.
Не опита да ме утешава. Не ми задаваше въпроси. Забавляваше се, като вдигаше малки скали и ги хвърляше в гората. Това не ми пречеше. Да имах възможност, щях да ù осигуря катапулт.
Когато нощта напредна, започнах да чета за себе си в книгите на Уил.
Традиционно това би ми се сторило приятна задача. Аз в крайна сметка съм интересен предмет на изследване. Но този път не изпитах удоволствие от славните си подвизи. Всички те ми се видяха преувеличени, измислени... като митове. За нещастие, намерих една глава за Оракулите. Тези няколко страници размърдаха мозъка ми и потвърдиха най-лошите ми подозрения.
Бях твърде ядосан, за да бъда ужасен. Загледах се в гората и ми се прииска шепнещите гласове да ме навестят. „Хайде де, вземете ме“, помислих си.
Дърветата останаха притихнали. Кайла и Остин не се върнаха.
Призори започна да вали сняг. Чак тогава Мегън заговори:
– Трябва да се прибираме вътре.
– И да ги изоставим.
– Не бъди глупак.
Снегът поръси качулката на зимното ù палто. Лицето ù бе скрито, с изключение на върха на носа ù и блещукащите камъчета по очилата ù.
– Ще замръзнеш тук.
Забелязах, че не се оплаква, че на нея ù е студено. Запитах се дали въобще ù бе неудобно, или силите на Деметра я пазеха през зимата подобно на дърво без листа или семенце в земята.
– Те бяха мои деца.
Заболя ме да използвам минало време, но чувствах Кайла и Остин безвъзвратно загубени.
– Трябваше да направя нещо повече, за да ги защитя. Трябваше да се сетя, че враговете ми ще се прицелят в тях, за да достигнат до мен.
– Ти имаш много деца – хвърли един камък по дърветата Мег. – Всеки път ли, когато загазят, обвиняваш себе си?
Отговорът беше „не“. През хилядолетията едва запомнях имената им. Ако им изпратех от време на време картичка за рождения ден или вълшебна флейта, се чувствах безкрайно доволен от себе си.
Понякога не разбирах, че някое от тях е починало, докато не минеха десетилетия. По време на Френската революция се притесних за момчето си Луи ХІV, Краля слънце, слязох да проверя какво прави и установих, че бе починал седемдесет и пет години по-рано.
Но сега имах съвестта на смъртен. Чувството ми за вина се беше увеличило за сметка на скъсения ми живот. Не можех да обясня това на Мег. Тя нямаше да ме разбере и вероятно щеше да метне камък по мен.
– Моя е вината, че Питон си присвои Делфи – казах. – Ако го бях убил в мига, в който се бе появил наново, докато още бях бог, нямаше да може да стане толкова силен. Нямаше да успее да се съюзи с този Звяр.
Мег сведе поглед.
– Ти го познаваш – предположих. – Ужасена беше, когато чу гласа на Звяра в Лабиринта.
Притесних се да не ми нареди отново да млъкна. Вместо това тя тихо опипа полумесеците върху златните си пръстени.

– Мег, той иска да ме
унищожи
 – казах. – По някакъв начин той стои зад отвличанията. Колкото повече знам за този човек...

– Той живее в Ню Йорк.
Зачаках. Бе трудно да отмъкна повече информация от върха на качулката, скрила главата на Мег.
– Хубаво – казах аз. – Това стеснява списъка със заподоз­рени на осем милиона и половина души. Какво още?
Мег започна да масажира мазолите на пръстите си.
– Ако си герой по улиците, научаваш за Звяра. Той отвлича хора като мен.
Една снежинка се стопи върху врата ми.
– Отвлича ги? Защо?
– За да ги обучи – отвърна Мег. – За слуги, за войници. Сещаш се.
– И ти си го срещала...
– Моля те, не ме питай...
– Мег.
– Той уби баща ми.
Думите ù бяха изречени тихо, но ме удариха по-силно от камък в лицето.
– Мег. Съжалявам. Толкова съжалявам. Как?
– Не исках да работя за него – каза тя. – Татко опита...
Тя стисна юмруци.
– Бях много малка. Почти не помня. Измъкнах се. Иначе Звяра щеше да убие и мен. Пастрокът ми ме взе да ме гледа. Държа се добре с мен. Ти ме попита защо ме е обучил да се бия? Защо ми е дал пръстените? Искаше да съм в безопасност, да мога да се защитя.
– От Звяра.
Качулката ù се свлече по-ниско.
– Да си силен герой, да тренираш... само така може да се опазиш от Звяра. Вече знаеш истината.
Всъщност... сега имах повече въпроси отпреди, но усетих, че Мег не е в състояние да споделя още. Спомних си изражението ù, когато стоеше на ръба под пещерата в Делфи. На лицето ù бе изписан абсолютен ужас, когато разпозна гласа на Звяра. Не всички чудовища бяха влечуги от по три тона с отровен дъх.
Много от тях носеха човешки лица.
Надникнах в гората. Някъде там петима герои бяха използвани за примамка. Сред тях бяха две от децата ми. Звяра искаше да ги потърся и щях да го направя. Но нямаше да го оставя да ме използва.
„Имам къртица в лагера“, бе казал Звяра.
Това ме притесни.
Знаех от личен опит, че всеки герой може да бъде настроен срещу олимпийците. Бях на угощението, по време на което Тантал опита да отрови боговете, като им сервира посечения си син на яхния. Видях как цар Митридат се съюзи с персите и изби всички римляни в Анатолия. Видях как царица Клитемнестра полудява и убива мъжа си Агамемнон заради едно човешко жертвоприношение в моя чест.
Героите са непредвидими.
Взрях се в Мег. Запитах се дали ме лъже, дали не е шпионин. Не ми изглеждаше вероятно. Бе твърде опърничава, упорита и дразнеща, за да е ефективна къртица. Освен това, технически погледнато, бе моя господарка. Можеше да ми нареди каквото поиска и трябваше да се подчиня. Ако бе искала да ме унищожи, досега щях да съм мъртъв.
Може би Демиън Уайт... синът на Немезида, беше естественият избор за предател. Или Конър Стол, Алис или Джулия... дете на Хермес наскоро бе предало боговете, служейки на Кронос. Може би историята се повтаряше. А може би красивата Чиара, дъщеря на Тюхе, се беше съюзила със Звяра. Децата, родени с късмет, бяха хазартни играчи.
Но истината бе, че нямах представа.
Небето от черно стана сиво. Долових далечен тътен, пулс, който ставаше по-силен и по-силен. Първоначално се опасявах, че е кръвта в главата ми. Човешките мозъци избухваха ли от тревожни мисли?! После осъзнах, че шумът е механичен и идва от запад. Това бе модерен звук – от перките на хеликоптер.
– Това хеликоптер ли е? – вдигна глава Мег.
Станах на крака.

Машината се появи – тъмночервен Бел 412, който идваше от север по крайбрежието. (Познавах летателните машини, понеже самият аз често обикалях небето.) Върху хеликоптера имаше яркозелено лого с буквите
Д.Е.

Въпреки тревогите си изпитах слаб прилив на надежда. Сатирите Милард и Хърбърт явно бяха успели да доставят съобщението ми.
– Това – казах аз на Мег – е Рейчъл Елизабет Деър. Нека видим какво има да ни каже Делфийският оракул.





20


 


Не боядисвайте боговете,


ако правите ремонт.


Това е проява на здрав разум.


РЕЙЧЪЛ ЕЛИЗАБЕТ ДЕЪР
бе една от любимите ми смъртни. Веднага щом стана Оракул преди две години, тя внесе нова жизненост и вълнение в работата.

Разбира се, предишният Оракул бе съсухрен труп, така че може би летвата бе ниска. Въпреки това бях въодушевен, когато хеликоптерът на „Деър Ентърпрайзис“ се спусна зад източните хълмове, извън границите на лагера. Запитах се какво ли е казала на баща си – невероятно богат и имотен магнат, – за да го придума, че ù трябва хеликоптерът. Но знаех, че Рейчъл може да бъде много убедителна.
Изтичах през долината, следван от Мег. Вече си представях начина, по който ще ме погледне Рейчъл, докато слиза надолу по възвишението – къдравата ù червена коса, заразителната усмивка, изцапаната ù с боя блуза, дънките, покрити с драскулки. Имах нужда от хумора ù, мъдростта ù, упоритостта ù. Оракулът можеше да разведри всички ни и най-важното – мен.
Не бях подготвен за реалността. (Това отново бе изненада. Обикновено реалността се подготвяше за мен.)
Рейчъл ни срещна на хълма до входа на пещерата си. Чак по-късно осъзнах, че двамата сатири, пратени от Хирон, не са с нея, и се запитах какво е станало с тях.
Госпожица Деър изглеждаше по-слаба и по-стара – нямаше вид на гимназистка, а на млада съпруга на фермер от старите времена, съсухрена от тежката работа и от глада, причинен от недостига на храна. Червената ù коса бе загубила свежестта си и се спускаше около лицето ù като тъмна завеса. Луничките ù бяха избледнели. В зелените ù очи нямаше блясък. И носеше рокля от бяла вълна, наметната с бял шал и тъмнозелено яке.
А Рейчъл никога не носеше рокли.
– Рейчъл? – Не посмях да кажа нещо повече. Бе станала друг човек.
После си спомних, че аз бях минал през още по-драстична трансформация. Тя огледа смъртното ми тяло и раменете ù увиснаха.
– Значи е вярно.
Далеч зад нас чух гласовете на останалите лагерници. Несъмнено, събудени от звука на хеликоптера, те излизаха от хижите си и се събираха в подножието на хълма. Никой обаче не опита да се покатери към нас. Може би усещаха, че нещо не е наред.
Хеликоптерът се издигна над Хълма на нечистокръвните и се насочи към Лонг Айлънд Саунд, като мина толкова близо до Атина Партенос, че се уплаших да не закачим хвърковатия шлем на богинята с плъзгачите за кацане.
– Може ли да кажеш на останалите, че Рейчъл има нужда от малко лично пространство? Извикай Хирон тук. Останалите могат да почакат – обърнах се аз към Мег.
Не бе в неин стил да приема заповеди от мен. Наполовина очаквах да ме изрита. Вместо това тя погледна нервно към Рейчъл, завъртя се и тръгна надолу по хълма.
– Приятелка ли ти е? – попита Рейчъл.
– Дълга история.
– Да – отвърна тя. – И аз имам такава.
– В пещерата ли ще говорим?
– Няма да ти хареса – сви устни Рейчъл, – но да, там вероятно е най-безопасното място.
Пещерата не бе така уютна, каквато я помнех.
Диваните бяха обърнати. Едното краче на масата за кафе бе счупено. Подът бе покрит с триножници и платна. Дори трикракото столче на Рейчъл, трон на пророчествата, лежеше върху купчина покривала.
Най-смущаващо обаче бе състоянието на стените. Откакто се бе нанесла тук, Рейчъл ги рисуваше, подобно на предците ù от пещерната епоха. Бе прекарала часове в творенето на стенописи, изобразяващи събития от миналото и бъдещето, които бе видяла в пророчества. Изобилстваха любими цитати от книги и песни, абстрактни рисунки, създадени с такова майсторство, че биха докарали световъртеж на самия М. К. Ешер40. Картините правеха пещерата да изглежда като нещо средно между арт студио, сюрреалистичен кошмар и изрисуван с графити подлез.
Обожавах това.
Но повечето от изображенията бяха изличени от некадърно положена бяла боя. Наблизо една четка бе забита в инкрустиран поднос. Явно Рейчъл бе унищожила собствената си работа преди месеци и оттогава не се бе връщала.
Тя махна към съсипията.
– Ядосах се.
– Изкуството ти... – зяпнах аз към бялата боя – ... там имаше прекрасен мой портрет.
Винаги се обиждах, когато съсипват изкуство, особено ако то включваше мен.
– Аз... – Рейчъл изглеждаше засрамена. – Помислих, че белотата ще ми помогне да помисля.
Тонът ù ми подсказа, че не е постигнала нищо с бялата боя. И сам можех да ù го кажа.
Двамата направихме каквото можем, за да почистим. Наместихме диваните по местата им, за да създадем възможност за сядане. Рейчъл остави трикракото столче там, където си беше.
След няколко минути Мег се върна. Хирон я следваше в кентавърската си форма, като приведе глава, за да мине през входа. Намериха ни седнали на клатещата се маса за кафе като цивилизовани пещерни хора, които си споделяха хладък аризонски чай и стари соленки от килера на Оракула.
– Рейчъл – въздъхна облекчено Хирон. – Къде са Милард и Хърбърт?
– Пристигнаха у дома зле ранени – сведе глава тя. – Не можаха да оцелеят.
Може би виновно за това бе утринното слънце, но ми се стори, че видях нови сиви косъмчета по брадата на Хирон. Кентавърът изтрополи до нас и се наведе към земята, прибирайки крака под тялото си. Мег се настани до мен на дивана.
Рейчъл се наклони напред и преплете пръсти, както правеше, когато изрича пророчество. Почти се надявах духът на Делфи да я обсеби, но нямаше пушек, съскане, нито пък дрезгавия глас на божествено обсебване. Беше си разочароващо.
– Първо вие – обърна се тя към нас. – Кажете ми какво става тук?
Разказахме ù всичко – от изчезванията до приключенията ми с Мег. Обясних за трикракото състезание и екскурзията до Делфи.
– Не знаех това – пребледня Хирон. – Бил си в Делфи?
– Истинското Делфи – зяпна ме невярващо Рейчъл. – Видял си Питон и...
Имах чувството, че ще каже: „Не си го убил“. Но се въздържа.
Почувствах се така, сякаш стоях с лице към стената. Може би Рейчъл можеше да ме боядиса в бяло. Да изчезна, щеше да е по-безболезнено, отколкото да се изправя срещу провалите си.
– В момента – казах ù – не мога да победя Питон. Твърде слаб съм. И... параграф 88.
Хирон отпи от аризонския чай.
– Аполон иска да каже, че не можем да извършим подвиг без пророчество и не можем да получим пророчество без Оракул.
– А този човек... – Рейчъл се загледа в събореното трикрако столче. – Звяра. Какво знаете за него?
– Почти нищо.
Обясних ù онова, което бях видял в съня си, както и какво бяхме чули с Мег в Лабиринта.
– Звяра очевидно има репутацията на някой, който отвлича млади герои в Ню Йорк. Мег ми каза...
Млъкнах, когато видях изражението ù, предупреждаващо ме да не споменавам личната ù история с него.
– Тя го е срещала.
– Може ли да ни кажеш нещо, което да помогне, скъпа? – повдигна вежди Хирон.
Мег потъна във възглавничките на дивана.
– Пътят ми се е пресичал с него. Той е страшен. Споменът ми е неясен.
– Неясен – повтори Хирон.
Мег внезапно се загледа в трохите от соленки по роклята си.
Рейчъл ме стрелна въпросително. Поклатих глава и направих всичко възможно, за да изпратя предупреждение: „Травма. Не питай. Може да те нападне прасковено бебе“.
Рейчъл, изглежда, схвана съобщението.
– Няма проблем, Мег – каза тя. – Аз имам информация, която може да ни помогне.
Тя извади телефона от джоба на якето си.
– Не пипайте това. Може и сами да сте разбрали, телефоните се повреждат дори повече от нормалното около героите. Технически погледнато, не съм една от вас, но дори аз не мога да се обадя. Направих обаче няколко снимки.
Тя завъртя екрана към нас.
– Хироне, разпознаваш ли това място?
Нощната снимка разкри горните етажи на жилищен небостъргач. Ако съдех по обстановката, това бе някъде из центъра на Манхатън.
– Това е сградата, която описа миналото лято – каза Хирон. – Където си преговаряла с римляните.
– Да – отвърна Рейчъл, – но нещо около това място не е наред. Мислех си... как така римляните са си осигурили такъв скъп имот в Манхатън за толкова кратко време? Кой е собственик? Опитах да се свържа с Рейна, за да видя дали не може да ми каже нещо, но...
– Проблеми с връзката? – предположи Хирон.
– Точно. Изпратих дори истинско писмо до пощата на лагера „Юпитер“ в Бъркли. Не получих отговор. Затова помолих адвокатите на татко да започнат да ровят.
– Баща ти има адвокати? – погледна я Мег зад очилата си. – И хеликоптер?
– Няколко на брой – въздъхна Рейчъл. – Много е дразнещо. Така или иначе, сградата е собственост на фалшива корпорация, която е собственост на друга такава и така, докато се стигне до истинската компания, която се нарича „Триумвират Холдингс“.
Усетих как по гърба ми пробягва тръпка като капка бяла боя.
– Триумвират...
– Какво означава това? – направи гримаса Мег.
– Триумвират е съвет на старейшини, съставен от трима – отговорих. – Поне това е означавал в Древен Рим.
– Това е интересно – каза Рейчъл. – Заради следващата снимка.
Тя плъзна пръст върху екрана си. Другата снимка ни показа отблизо закритата тераса на сградата, където три забулени в сенки фигури разговаряха – мъже в бизнес костюми, осветени само от светлината, идваща от апартамента. Не можех да видя лицата им.
– Това са собствениците на „Триумвират Холдингс“ – каза Рейчъл. – Не бе лесно да направя дори една снимка.
Тя издуха кичур коса от лицето си.
– Прекарах два месеца да ги разследвам и дори не знам имената им. Не знам къде живеят, нито откъде идват. Но притежават толкова много имоти и имат толкова много пари, че компанията на татко е като детски щанд за лимонада пред тях.
Загледах се в трите сенчести фигури. Почти можех да си представя, че една от тях е Звяра. Отпуснатата стойка и прекалено голямата глава ми напомниха за мъжа в пурпур от съня ми.

– Звяра каза, че организацията му е пуснала корени навсякъде. – Спомних си. – Спомена, че има
колеги
.

Опашката на Хирон потрепна и търкулна една четка по каменния под.
– Възрастни герои? Не мога да си представя, че са гърци, но може би са римляни? Ако са помогнали на Октавиан с войната...
– Помогнали са – каза Рейчъл. – Намерих доказателства, малко са, но помниш ли обсадните оръжия, които Октавиан построи, за да унищожи лагера на нечистокръвните?
– Не – отвърна Мег.
Бих я пренебрегнал, но Рейчъл бе по-благосклонна душа.

– Извинявай, Мег – усмихна се търпеливо тя. – Изглеж­даш толкова на място тук, че забравих, че си дошла наскоро. Накратко, римските герои нападнаха този лагер с гигантски катапулти, наречени
онагри
. Всичко това беше плод на голямо недоразумение. Така или иначе, оръжията са платени от „Триумвират Холдингс“.

– Лошо – намръщи се Хирон.
– Намерих нещо още по-лошо – продължи Рейчъл. – Помниш ли преди това, по време на Войната с титаните, как Люк Кастелан спомена, че има спонсори в света на смъртните? Такива с достатъчно пари, че да му купят кораб, хеликоптери и оръжия. Дори наеха смъртни наемници.
– И това не го помня – обади се Мег.
– Мег – завъртях очи аз, – не можем да спираме и да ти разказваме всяка от големите войни! Люк Кастелан бе син на Хермес. Той предаде лагера и се съюзи с титаните. Те нападнаха Ню Йорк, имаше голяма битка и аз спасих света. И така нататък.
– Както и да е – изкашля се Хирон. – Помня твърденията на Люк, че има много поддръжници. Така и не открихме кои точно са те.
– Вече знаем – каза Рейчъл. – Корабът на Люк, „Принцеса Андромеда“, е собственост на „Триумвират Холдингс“.
Хладно чувство на безпокойство ме завладя. Усещах се така, сякаш трябваше да знам нещо повече за това, но смъртният ми мозък ме предаваше отново. Бях по-сигурен отвсякога, че Зевс си играе с мен, че замъглява паметта и зрението ми. Помнех и уверенията, които Октавиан ми бе дал – как ще спечелим лесно тази малка война, как ще ми издигне нови храмове, с колко голяма подкрепа разполага...
Дисплеят на телефона на Рейчъл потъмня, подобно на мозъка ми, но неясната снимка остана запечатана в ретината ми.
– Тези хора – вдигнах една празна тубичка червена боя. – Опасявам се, че това не са съвременни полубогове.
– Мислиш, че са герои от древността, върнали се през Портите на смъртта? – намръщи се Рейчъл. – Като Мидас и Медея? Проблемът е, че „Триумвират Холдингс“ действат много отпреди пробуждането на Гея. Поне от десетилетия.
– От векове – казах аз. – Звяра каза, че строи империята си от векове.
Пещерата притихна толкова, че си представих как чувам съскането на Питон, тихите му дихания от недрата на земята. Прииска ми се да разполагахме с някаква музика, с която да го заглушим. Джаз, класика. Щях да съм доволен и на дет метъл.
– Кой тогава? – поклати глава Рейчъл.
– Не знам – признах аз. – Но Звяра... в съня ми той ме нарече свой предтеча. Предположи, че ще го разпозная. И ако божествената ми памет бе налична, мисля, че щях. Държанието му, акцентът, структурата на лицето... срещал съм го и преди, но не и в наши дни.
Мег притихна. Стори ми се, че иска да изчезне във възглавничките на дивана. Обикновено това нямаше да ме притесни, но след преживяванията ни в Лабиринта се чувствах виновен всеки път, щом споменавах Звяра. Това сигурно бе досадният глас на смъртната ми съвест.

– Името „Триумвират“ – почуках по челото си в опит да извлека информацията, която вече не беше там. – Последният триумвират, с който си имах работа, включваше Лепид, Марк Антоний и сина ми,
истинския
Октавиан. Триумвиратът е римска идея... като патриотизма, фалшификацията, поръчковите убийства.

– Мислиш, че тези хора са древни римляни? – приглади брада Хирон. – Ала как е възможно това? Хадес е майстор в това да намира избягали души от Подземното царство. Не би позволил на трима мъже от древността да вилнеят в модерния свят векове наред.
– Отново не мога да отговоря.
Да го признавам толкова често... това наистина обиждаше божествените ми чувства. Реших, че когато се върна на Олимп, ще измия лошия вкус от устата си с нектар с вкуса на табаско.
– Но тези хора заговорничат срещу нас от много дълго време. Спонсорирали са войната на Люк Кастелан. Помогнали са на лагер „Юпитер“, когато римляните са нападнали лагера на нечистокръвните. И въпреки тези две войни, Триумвиратът все още е там и не спира да плете интриги. Ами ако тази компания е коренът на... на всичко?
Хирон ме погледна така, все едно копаех гроба му.
– Много обезпокоителна мисъл. Възможно ли е трима мъже да са толкова опасни?
– Живял си достатъчно дълго, за да знаеш отговора, приятелю – разперих ръце аз. – Богове, чудовища, титани... те неизменно са опасни. Но за героите най-опасни винаги били са другите герои. Какъвто и да е този Триумвират, трябва да го спрем, преди да е овладял Оракулите.
– Моля? – изправи се Рейчъл. – Има и други Оракули?
– Ах... не съм ли ти казвал, когато бях бог?
Очите ù върнаха част от тъмнозеления си блясък. Опасявах се, че си представя как ми причинява болка с четките си.
– Не – рече хладно тя. – Не си ми казвал.
– Ами... смъртната ми памет ми изневерява, нали разбираш. Трябваше да прочета някои книги, за да...
– Оракули – повтори тя. – В множествено число.
Поех си дълбоко въздух. Исках да я уверя, че тези други Оракули не означават нищо за мен. Рейчъл бе специална. За нещастие, съмнявах се, че тя може да ме разбере в момента. Затова реших да говоря ясно.
– В древни времена – казах аз – имаше много Оракули. Разбира се, Делфи бе най-известен, но имаше още четирима със сравнима сила.
– Но те бяха унищожени преди векове – поклати глава Хирон.
– Така мислех и аз – съгласих се. – Но вече не съм сигурен. Смятам, че „Триумвират Холдингс“ искат да овладеят всички древни Оракули. И вярвам, че най-древният от всички тях, Гората на Додона, е тук, в лагера на нечистокръвните.

 


 


 


40 Холандски художник, вдъхновявал се от математиката. – Бел. прев.




21


 


Нагоре в бизнеса.


Оракулите винаги горят.


Римляните ще ме мразят.


БЯХ ДРАМАТИЧЕН БОГ.

Мислех, че последното ми изявление бе фантастично. Очаквах ахканията, може би и музика от орган за фон. Светлините трябваше да угаснат, преди да успея да кажа нещо повече. Няколко мига по-късно щяха да ме намерят мъртъв с нож в гърба.
Това щеше да е вълнуващо!
Чакайте. Аз съм смъртен. Тогава щях да умра. Забравете.
Така или иначе, нищо подобно не се случи. Тримата ми спътници само впиха очи в мен.
– Четири други Оракули – каза Рейчъл. – Искаш да кажеш, че има още четири Питии...
– Не, скъпа моя. Има само една Пития и това си ти. Делфи е абсолютно уникален Оракул.
Рейчъл ме стрелна с поглед така, все едно искаше да натика десет четчици в носа ми.

– Та, значи, има четири
неуникални
Оракула.

– Ами... едната е Пророчицата Сибила от Куме.
Избърсах потта от дланите си. (Защо дланите на смъртните се потят?)
– Тя е написала Сибилските пророчества, които харпията Ела научи наизуст.
Мег гледаше ту мен, ту нея.
– Харпия... като жените кокошки, които чистят следобеда?
– Ела е специална харпия, Мег – усмихна се Хирон. – Преди години тя някак си намерила копие от пророчествата, които смятахме за изгорени още отпреди падането на Рим. В момента приятелите ни от лагер „Юпитер“ опитват да ги възстановят според спомените на Ела.
– А другите три Оракула? – кръстоса ръце Рейчъл. – Сигурна съм, че никоя от тях не е била красива млада жрица, която си хвалил за... как го казваше... проницателния разговор?
– Ах... – Не знаех защо, но усещах акнето си като живи насекоми, които лазят по лицето ми. – Според внимателните ми проучвания...
– Снощи прегледа няколко книги – уточни Мег.
– Хм! Имаше Оракул на Еритея и още един в Пещерата на Трофоний.
– Богове! – каза Хирон. – Тези двата ги бях забравил.
Свих рамене. И аз не ги помнех. Бяха сравнително неуспешни оракули... в комерсиален план.
– А петият – рекох – е Гората на Додона.
– Гора – каза Мег. – С дървета.
– Да, Мег, с дървета. Горите обикновено са направени от дървета, а не от сладоледи на клечка например. Додона бе свещена гора, засята от Богинята Майка в първите дни на света. Когато олимпийците се родили, дърветата вече били древни.
– Богинята Майка? – потрепера Рейчъл в зеленото си яке. – Кажи ми, че не говориш за Гея.
– За щастие, не. Говоря за Рея, царицата на титаните, майка на първото поколение олимпийски богове. Свещените ù дървета можеха да говорят. Понякога наистина изричаха пророчества.
– Гласовете в гората – предположи Мег.
– Точно така. Вярвам, че Гората на Додона е пораснала наново сред останалите дървета край лагера. В съня си видях коронована жена, която ме умоляваше да намеря Оракула ù. Убеден съм, че това бе Рея, макар да не разбирам защо носеше символ на мира, подобно на хипи.
– Символ на мира? – попита Хирон.
– Голям меден символ на мира – признах.
Рейчъл потропа с пръсти по облегалката на стола.
– Ако Рея е титан, това не означава ли, че е зла?
– Не всички титани са зли – отговорих. – Рея е добра душа. Бе на страната на боговете по време на Първата велика война. Според мен иска да успеем. Не желае гората да попадне в ръцете на враговете ни.
– Приятелю – размаха опашка Хирон, – Рея не е забелязвана през последните няколко хилядолетия. Гората ù бе изпепелена в древни времена. Император Теодосий нареди да я изсекат до последния дъб...
– Знам – изпитах болка между очите, както винаги ставаше, когато някой споменеше Теодосий. Помня как грубиянът затвори всички древни храмове в империята и на практика прогони нас, олимпийските богове. Някога имах мишена за стрелба с неговото лице. – Въпреки това много неща от стари времена оцеляха или се възстановиха. Лабиринтът се построи сам. Защо няколко свещени дървета да не се появят в долината?
– Това е много странно – сви се още по-навътре между възглавничките Мег. Младата Макафри имаше дарбата ефектно да обобщава разговора ни.
– Защо, ако гласовете на дърветата са свещени, ще карат хората да се загубват?
– Този път зададе наистина добър въпрос. – Надявах се похвалата ми да не завърти главата на Мег. – В стари времена жреците на Додона се грижеха за дърветата, кастреха сухите клони, напояваха ги и насочваха гласовете им, като поставяха чанове в короните им.
– И с какво помага това? – попита Мег.
– Не знам. Не съм дървесен жрец. Но с правилната грижа тези дървета могат да предскажат бъдещето.
– А без нея? – приглади роклята си Рейчъл.
– Гласовете са хаотични – казах аз. – Див хор, създаващ какофония.
Спрях се, доволен от тази реплика. Надявах се някой да я запише за идните поколения, но уви, никой не се сети.
– Ако гората е оставена на самотек, несъмнено ще докара лудост на смъртните.
– Значи, лагерниците ни бродят из гората, вероятно обезумели от гласовете – намръщи се Хирон.
– Или са вече мъртви – добави Мег.
– Не! – Не можех да понеса тази мисъл. – Не, още са живи. Звяра ги използва и опитва да ме примами.
– Откъде си толкова сигурен? – попита Рейчъл. – И защо? Ако Питон вече е овладял Делфи, защо тези други Оракули са толкова важни?
Загледах се в стената, някога украсена от моя картина. За съжаление, върху бялата боя не се появиха вълшебни отговори.
– Не съм сигурен. Смятам, че враговете ни искат да ни отрежат достъпа до всеки източник на пророчества. Без да можем да виждаме и напътстваме съдбата си, ще повехнем и ще загинем – както боговете, така и смъртните. Всеки, дръзнал да се изправи срещу Триумвирата.
Мег се завъртя на дивана и изрита червените си обувки.
– Изтръгват корените ни – тя размърда пръстчета, за да демонстрира казаното.
Погледнах безпомощно към Рейчъл с надеждата да извини обноските на уличната калпазанка, станала мой господар.
– А защо Гората на Додона е толкова важна? Питон спомена, че това е единственият Оракул, който не може да контролира. Не разбирам защо – може би защото Додона е единственият Оракул, който няма връзка с мен. Силите му идват от Рея. Така че, ако горичката работи и е свободна от влиянието на Питон... и е тук, в лагера на нечистокръвните...
– Би могла да ни снабди с пророчества – светнаха очите на Хирон. – Да ни даде шанс срещу враговете ни.
Усмихнах се извинително на Рейчъл.
– Разбира се, бих предпочел обичният ни Делфийски оракул да заработи отново. И това ще стане накрая. Но засега Гората на Додона е най-добрият ни шанс.
Косата на Мег опря пода. Лицето ù бе придобило цвета на свещените ми говеда.
– Пророчествата не са ли объркани, загадъчни и неясни, та хората да умрат, докато се опитват да ги избегнат?
– Мег – казах аз, – не вярвай на ревютата в сайта RateMyOracle.com. Външният вид на пророчицата Сибила например е оценен напълно погрешно. Това го помня ясно.
– Сериозно? – опря брадичка върху юмрука си Рейчъл. – Я разкажи.
– Ъъ, опитвах се да кажа, че Гората на Додона е добронамерена сила. Помагала е на героите и преди. Върхът на мачтата на първия кораб „Арго“ например е издялан от клон на свещено дърво. Можел е да говори на аргонавтите и ги е напътствал с ценни съвети.
– Хмм – кимна Хирон, – ето защо загадъчният Звяр иска да изгори гората.
– Очевидно – отвърнах. – И затова трябва да я спасим.
Мег се завъртя на дивана. Краката ù събориха една от трикраките масички за кафе, разсипвайки аризонския чай и соленките.
– Пардон.

Скръцнах със смъртните си зъби, които нямаше да издържат цяла година, ако продължавах да съм заедно с Мег. Рейчъл и Хирон също мъдро игнорираха проявата на
мегинщина
от страна на моята приятелка.

– Аполоне – старият кентавър загледа едно водопадче от чай, което капеше от ръба на масата, – какво да правим, ако си прав за Додона? Вече сме малцина. Ако изпратим отбори в гората, нямаме гаранции, че ще се върнат обрат­но.
Мег отметна косата от очите си.
– Ще идем. Само двамата с Аполон.
– Така ли? – Езикът ми опита да се скрие в гърлото.
– Нали каза, че трябва да минеш някакви изпитания, за да докажеш, че си достоен? Това ще е първото.
Част от мен знаеше, че тя е права, но остатъците от божественото ми достойнство се разбунтуваха срещу идеята. Никога не вършех сам мръсната си работа. Предпочитах да избера група смели герои и да ги пратя на смърт – или... сещате се. На славен подвиг.
Ала Рея беше пределно ясна в съня ми. Моя работа бе да намеря Оракула. И благодарение на Зевсовата жестокост, където отидех аз, отиваше и Мег. Предполагах, че Зевс е наясно с плановете на Звяра и ме бе изпратил да се оправям... мисъл, която не успя да ме изкуши да му измисля хубав подарък за Деня на бащата.
Спомних си и остатъка от съня ми – Звяра в неговия бледоморав костюм, който ме подканяше да намеря Оракула, така че той да може да го изгори. Имаше още много, което не разбирах, но трябваше да действам. Остин и Кайла зависеха от мен.
Рейчъл постави ръка върху коляното ми, което ме накара да потръпна. Изненадващо не ми причини болка. Погледът ù бе повече искрен, отколкото ядосан.
– Аполоне, трябва да опиташ. Ако успеем да надзърнем в бъдещето... това може да е единственият вариант да върнем нещата по начина, по който трябва да са. – Тя загледа с копнеж към белите стени на пещерата си. – Искам отново да имам бъдеще.
– Какво очакваш от нас, стари приятелю? – размърда крака Хирон. – Как можем да помогнем?
Погледнах към Мег. За съжаление, разбрах, че сме на едно мнение. Оставахме само двамата. Не можехме да рискуваме с никой друг.
– Мег е права – казах. – Трябва да го сторим сами. Трябва да тръгнем веднага, но...
– Цяла нощ не спа – каза Мег. – Дремни малко.
„Чудничко – помислих си. – Мег вече довършва изреченията ми.“
Този път не можех да оспоря логиката ù. Въпреки желанието си да хукна в гората и да спася децата си, не биваше да рискувам да оплескам нещата. А и бе почти сигурно, че Звяра пази пленниците си живи. Трябваха му, за да ме примами в капана си.
Хирон се изправи на предните си копита.
– Значи, тази вечер. Почивайте и се гответе, герои. Боя се, че ще ви трябва цялата сила за това, което предстои.





22


 


Въоръжен до очите.


Бойно укулеле.


Вълшебно бразилско шалче.


БОГОВЕТЕ НА СЛЪНЦЕТО
НЕ СПЯТ ДОБРЕ
през деня, но аз някак успях да го направя. Когато се събудих в късния следобед, заварих лагера напрегнат.

Изчезването на Кайла и Остин бе преляло чашата. Другите лагерници бяха толкова ужасени, че никой не можеше да следва програмата. Предполагам, че изчезването на един герой на две седмици им се струваше в рамките на нормата. Но да се загубят двама по средата на одобрена от лагера дейност – това вече означаваше, че никой не е в безопасност.
Мълвата за конференцията ни в пещерата се разнесе. Близначките Виктор бяха запушили уши с памучни тапи, за да заглушат оракулските гласове. Джулия и Алис се бяха покатерили на върха на стената от лава и използваха бинок­лите си, за да огледат гората, несъмнено с надеждата да забележат Додонския оракул. Съмнявах се обаче, че ще видят дърветата от гората41.
Където и да идех, хората не ми се радваха. Демиън и Чиара бяха седнали заедно на пристанището за канута и ме гледаха кръвнишки. Шермън Йънг ми махна да се разкарам, когато опитах да говоря с него. Бе прекалено зает да украсява хижата на Арес с гранати и ярко боядисани противопехотни мини. Ако бе Сатурналия, определено щеше да спечели наградата за най-свирепа празнична украса.
Дори Атина Партенос ме наблюдаваше обвинително от върха на хълма, все едно иска да каже: „Ти си виновен за всичко това!“.
Тя беше права. Ако не бях оставил Питон да овладее Делфи, ако се бях грижил повече за другите древни оракули, ако не бях изгубил божествеността си...
„Спри се, Аполоне – скарах се сам на себе си. – Ти си красив и всички те обичат.“
Но ставаше все по-трудно да го повярвам. Татко ми Зевс например не ме обичаше. Героите в лагера на нечистокръвните не ме обичаха. Питон, Звяра и другарите му от „Триумвират Холдингс“ не ме обичаха. Всичко това беше почти достатъчно, за да се усъмня в себе си.
„Не, не, това е безумие.“
Хирон и Рейчъл ги нямаше никакви. Ниса Барера ме информира, че се надяват пряко логиката да използват единствената интернет връзка на лагера, намираща се в кабинета на Хирон, за да научат нещо повече за „Триумвират Холдингс“. Харли бе с тях, за да им помага с техниката. В момента получаваха информацията, че тяхното обаждане е важно за интернет доставчика, което означаваше, че им предстоят часове работа, ако изобщо оцелееха.
Намерих Мег в оръжейната да рови за боеприпаси. Беше навлякла кожена ризница над зелената си рокля и наколенници над оранжевите си панталони. Приличаше на малко дете, чиито родители са го натикали във военна униформа.
– Може би е добре да вземеш и щит? – предложих.
– Мне – показа ми пръстените си тя. – Винаги използвам два меча. А и ми трябва свободна ръка да те шамаросвам, когато правиш глупости.
Имах неприятното чувство, че говори сериозно.
Извади дълъг лък от купчината оръжия и ми го предложи.
– Не – отдръпнах се аз.
– Ти си Аполон. Това е най-доброто ти оръжие.
Преглътнах внезапно появилите се в смъртния ми стомах киселини.
– Дадох клетва. Вече не съм бог на стрелбата или музиката. Няма да използвам лък или музикален инструмент, докато не мога да го направя както трябва.
– Глупава клетва. – Не ме шамароса, но изглеждаше така, сякаш искаше да го стори. – Какво ще вършиш тогава? Ще ме окуражаваш, докато се бия?
Всъщност планът ми бе точно такъв, но сега се чувствах глупаво да го призная. Огледах оръжията наоколо и сграбчих един меч. Дори без да го изтеглям, разбрах, че ще е твърде тежък и неудобен за мен, но го препасах с ножницата на кръста си.
– Сега доволна ли си? – попитах.
Мег нямаше вид на такава, но все пак върна лъка на мястото му.
– Хубаво – каза тя, – но ми пази гърба внимателно!

Така и никога не разбрах този израз. Той ми напомняше на надписите
РИТНИ МЕ
, които Артемида пишеше върху тогата ми по време на празничните дни. И все пак кимнах.

– Ще го опазя.
Стигнах края на гората и намерих малка група изпращачи, които ни чакаха – Уил и Нико, Паоло Монтес, Малкълм Пейс и Били Енг. Всички бяха с мрачни изражения на лицата си.
– Внимавай – каза ми Уил. – Ето.
Преди да успея да възразя, той постави укулеле в ръката ми. Опитах да му го върна.
– Не мога. Дадох клетва...
– Знам, много глупав ход. Но това е бойно укулеле. Може да се биеш с него, ако се наложи.
Погледнах по-внимателно инструмента. Той бе направен от божествен бронз. Металните пластини бяха изработени така, че да напомнят кората на дъбово дърво. Инструментът почти не тежеше, но допуснах, че е практически неунищожим.
– Дело на Хефест? – попитах.
– Дело на Харли – поклати глава Уил. – Искаше да ти го даде. Само го метни на рамо. За мен и за Харли. Ще накараш и двама ни да се почувстваме по-добре.

Реших, че съм длъжен да зачета молбата им, макар укулелетата в ръцете ми рядко да радваха останалите. Не питайте защо. Когато бях бог, направих фантастична версия на песента
Satisfaction
42
на укулеле.

Нико ми подаде малко амброзия в кърпичка.
– Не мога да я ям – напомних му.
– Не е за теб – той погледна към Мег, а в очите му се четеше лошо предчувствие. Спомних си, че синът на Хадес разполагаше със свои начини да предвижда бъдещето, особено ако в него бе замесена смъртта. Потръпнах и прибрах амброзията в джоба си. Колкото и дразнеща да бе Мег, бях силно разстроен от мисълта, че някой може да я нарани. Реших, че не мога да допусна това да се случи.
Малкълм показваше на Мег пергаментова карта, като сочеше различни места из гората, които трябваше да избягваме. Паоло, който изглеждаше напълно изцерен от нараняването на крака си, седеше до него и внимателно осигуряваше пламенен коментар на португалски, който никой не можеше да разбере.
Когато приключиха с картата, Били Енг приближи Мег.
Били беше слабичко момиче. Тя компенсираше мъничката си фигура с модния стил на К-поп идол43. Зимното ù яке бе в цвета на алуминиевото фолио. Късата ù коса бе в аквамаринено, а гримът ù беше златист. Напълно одобрявах. Всъщност мислех, че този външен вид би отивал и на мен, стига да успеех да овладея акнето.
Били подаде на Мег фенерче и малък пакет със семенца на цветя.
– За всеки случай – каза ù.
Мег изглеждаше много признателна и прегърна Били непохватно като мечка.
Не разбирах каква е целта на семенцата, но се успокоих, че в случай на крайна нужда можех да удрям по хората с укулелето си, докато Мег засажда здравец.
Малкълм Пейс ми даде пергаментовата си карта.
– Когато не знаеш накъде да завиеш, давай надясно. Това обикновено върши работа в гората, макар че не знам защо.
Паоло ми предложи шалче в зелено и златно, което имитираше бразилския флаг. После ми каза нещо, което не разбрах съвсем.
– Това е шалчето за късмет на Паоло – рече Нико. – Иска да го носиш. Вярва, че ще те направи неуязвим.
Намерих това за съмнително, тъй като Паоло често получаваше тежки наранявания, но като бог се бях научил да не връщам дарове.
– Благодаря ти.
Паоло ме стисна за раменете и ме целуна по бузите. Може и да съм се поизчервил. Беше доста красив, когато не кървеше заради отрязан крайник.
– Не се безпокой – поставих ръка върху рамото на Уил. – Ще се върнем до пукването на зората.
– Откъде си толкова сигурен? – потрепери устата му.

– Аз съм богът на слънцето – казах и се опитах да звуча по-уверен, отколкото се чувствах. –
Винаги
се завръщам с настъпването на зората.

Разбира се, че валеше. Защо да не вали?
Горе на планината Олимп Зевс сигурно се забавляваше за моя сметка. Предполагаше се, че лагерът на нечистокръвните е защитен от лошото време, но несъмнено татко бе казал на Еол да отприщи ветровете си. Бившите ми гаджета въздушни нимфи вероятно се наслаждаваха на часа за разплата.
Дъждът валеше на ръба на суграшицата – достатъчно проливен, че дрехите ми да подгизнат, и достатъчно леден, за да брули лицето ми като натрошени стъкла.
Олюляхме се напред, докато прибягвахме от дърво на дърво, за да намерим някакъв подслон. Отдавна навалял сняг хрущеше под краката ми. Укулелето ми натежа, когато дупката му се напълни с дъждовна вода. Фенерчето на Маг прониза бурята като конус от жълта светлина.
Водех не защото знаех накъде отиваме, а понеже бях ядосан. Бях уморен от това да ми е студено и да съм подгизнал. Бях уморен от това да ми се подиграват. Смъртните често казваха, че целият свят е против тях, но това бе нелепо. Смъртните не са важни. В моя случай обаче наистина целият свят беше срещу мен. Отказвах да се предам под такъв натиск. Щях да сторя нещо по въпроса! Само не бях сигурен какво.
От време на време чувахме чудовища в далечината – рева на дракон, хармоничния вой на двуглав вълк, – но нищо не се показа. В нощ като тази всяко уважаващо себе си чудовище оставаше в бърлогата си на топло и уютно.
След някакво време, което ми се стори като няколко часа, Мег извика приглушено. Героично скочих до нея, поставил ръка върху меча си. (Щях да го изтегля, но бе наистина тежък и заседна в ножницата.) В краката на Мег, забити в калта, имаше лъскава черна черупка с размерите на скала. Тя беше напукана по средата, а краищата ù бяха опръскани с противна слуз.
– Почти стъпих върху това – Мег сложи длан върху устата си, като че ли се готвеше да повърне. Аз приближих. Черупката бе стъпканата коруба на гигантско насекомо. Наблизо, скрит в корените на дървото, стоеше един от отсечените крака на звяра.

– Това е
мирмек
 – казах. – Или поне е било.

– Какво е това мър-му-ка? – не можех да разгадая погледа зад опръсканите от дъжда очила на Мег.
– Гигантска мравка. Някъде в гората трябва да има мравуняк.
– Мразя буболечките – задави се Мег.
Имаше логика в това богинята на земеделието да мрази буболечки, но на мен мъртвата мравка не ми бе по-гнусна от купчините боклук, в които често се озовавахме.
– Не се тревожи – казах, – тази е мъртва. Каквото и да я е убило, трябва да е имало силна захапка, за да разбие подобна черупка.
– Не ме успокояваш. Тези същества опасни ли са?
– О, да – засмях се. – По-малките са с размерите на куче, но най-големите са като мечки гризли. Веднъж гледах как колона мирмеки напада гръцка армия в Индия. Беше нелепо. Те плюеха киселина, която разтапяше бронзовите доспехи и...
– Аполоне!
Усмивката ми избледня. Напомних си, че вече не съм зрител. Тези мравки можеха да ни убият. С лекота. И Мег бе уплашена.
– Ами да – казах, – но дъждът трябва да задържи мирмеките в тунелите им. Само не ставай интересна мишена. Те обичат ярки, светещи неща.
– Като фенерчета?
– Ъъ...
– Води, Аполоне – подаде ми фенерчето Мег.
Реших, че това е нечестно, но продължихме напред.
След около още час (гората определено не можеше да е толкова голяма) дъждът спря и остави земята пушеща.
Въздухът стана по-топъл. Влажността доближи нивата на тази в домашната баня. Гъста бяла пара се издигаше между дърветата.
– Какво става? – избърса лице Мег. – Чувствам се като в тропическа джунгла.
Нямах отговор. Тогава пред нас се чу шумно свистене – като вода, която минава през тръби... или цепнатини.
– Гейзер – не можах да сподавя усмивката си.
– Гейзер – повтори Мег. – Като воден вулкан?
– Това е отлична новина. Може да получим напътствия. Изгубените богове може и да са намерили убежище тук!
– При гейзерите – каза Мег.
– Не, мое глупаво момиче – отвърнах аз, – при боговете на гейзерите. Ако са в добро настроение, ще е супер.
– А ако са в лошо настроение?
– Тогава ще ги развеселим, преди да ни сварят. Последвай ме!


41 Игра на думи. Идва от съществуващата поговорка на английски – Can’t see the forest for the trees. – Бел. прев.

42 Песен на „Ролинг Стоунс“. – Бел. прев.

43 Жанрово направление в съвременната южнокорейска музика. Изпълнителите са известни с екстравагантния си външен вид. – Бел. прев.




23


 


Как бихте оценили смъртта си от едно до десет?


Благодарим ви.


Вашето мнение е важно за нас!


БЕЗРАЗСЪДНО ЛИ ПОСТЪПИХ,
като хукнах към непредвидимите богове на природата? Моля ви. Не ми е в същността да се съмнявам. Това е качество, от което никога не съм се нуждаел.


Вярно, спомените ми за
паликоите
бяха неясни. Доколкото можех да разчитам на паметта си, боговете на гейзерите в древна Сицилия давали убежище на избягалите роби. Следователно трябваше да са добронамерени духове. Може би щяха да предоставят и убежище на изгубените герои или поне да забележат, че петима от тях обикалят територията им и мърморят неразбираемо. Освен това аз бях Аполон. Паликоите щяха да се гордеят с това, че велик олимпийски бог им е дошъл на гости. Фактът, че гейзерите често бълваха вряла вода, което можеше да те свари, нямаше да ме спре да си спечеля нови почитатели... исках да кажа
приятели
.

Поляната се появи пред нас като открехната врата на пещ. Стена от жега лъхна през дърветата и опари лицето ми. Усещах как порите ми се разтварят, за да отпият от влагата, което се надявах да помогне за пъпките ми.
Сцената пред нас не пасваше на зимата в Лонг Айлънд. Блестящи лози опасваха клоните на дърветата. Тропически цветя цъфтяха сред опадалите листа и клонки в гората. Червен папагал седеше на едно бананово дърво, натежало от все още зелени плодове.
В центъра на поляната имаше два гейзера – като близнаци, подаващи се от земята. Заобикаляше ги цифрата осем, изписана около тях със сиви саксии. Кратерите бълбукаха и съскаха, но не изригнаха. Реших да приема това за хубава поличба.
– Безопасно ли е? – пляснаха ботушите на Мег в калта.
– Съвсем не – отвърнах. – Трябва да принесем жертва. Може би пакетче семенца?
– Те са вълшебни – удари ме по ръката Мег. – За животоспасяващи ситуации. Какво ще кажеш за укулелето ти? Така или иначе няма да го използваш?
– Един мъж на честта никога не се отказва от укулелето си – вирнах нос аз, – но ми даваш добра идея. Ще предложа на боговете поема! Още мога да направя това. То не се брои за музика...
– Не знам дали... – намръщи се Мег.
– Не бъди завистлива, Мег. После ще сътворя поема и за теб. Това определено ще зарадва боговете на гейзерите!
Пристъпих напред, разперих ръце и започнах да импровизирам:

Гейзер, гейзер, да изригнем аз и ти.


Под нощните звезди, покрити с облаци,


бродя в тез гори, но ти знаеш чии са те, нали?


Трябва да разберем ние за кого камбаната бие.


Хайде, дух сварен, излез да се разберем!


 

Не исках да се хваля, но ми се стори много добро, макар да използвах някои рими от по-стари мои произведения. За разлика от музиката и стрелбата ми божествените ми умения в стихоплетството не изглеждаха засегнати.
Погледнах към Мег с надеждата да открия сияйно обожание, изписано върху лицето ù. Бе крайно време момичето да започна да ме оценява. Вместо това устата ù увисна в потрес.
– Какво? – попитах възмутено. – Двойка ли имаше по поезия в училище? Това бе първокласно стихотворение!
Мег посочи към гейзерите и осъзнах, че дори не ме гледа.
– Е – разнесе се дрезгав глас, – привлече вниманието ми.
Един от паликоите надвисна над гейзера. Долната му половина не беше нищо друго освен пара. От кръста нагоре бе два пъти по-голям от човек, с мускулести ръце с цвета на кал, очите му бяха бели като тебешир, а косата му приличаше на пяна на капучино, сякаш усърдно се беше полял с шампоан и после си бе останал така. Огромните му гърди опъваха бебешкосиня тениска с яка, на чието джобче отпред се мъдреше логото на дървета.
– О, Велики паликой – казах, – умолявам те...
– Какво беше това? – прекъсна ме духът. – Дето каза преди малко?
– Поезия – отвърнах. –За теб!
– Не – потупа той калната си брадичка. – Не беше поезия.

Не можех да повярвам.
Никой
ли вече не оценяваше красотата на езика?

– Добри ми боже – казах аз. – Не ти ли харесват римите ми?
– Не говоря за римата. Говоря за съобщението, което изпращаш. Ние внимателно проучваме пазара и това не пасва на кампанията ни. Песента на „Оскар Майер“44 за надениците, това вече е поезия. Рекламата е на петдесет години и хората още си я пеят. Мислиш ли, че можеш да ни измислиш нещо такова?
Погледнах към Мег, за да съм сигурен, че не си въобразявам разговора.
– Виж сега – казах на бога гейзер, – аз съм покровител на поезията вече четири хиляди години. Разбирам от поезия...
– Да започнем отначало – размаха ръце паликоят. – Ще ти разкажа за програмата ни, може би ще ме посъветваш нещо ценно. Здравей, аз съм Пийт. Добре дошли в Гората край лагера на нечистокръвните? Бихте ли искали да отговорите на няколко въпроса за срещата ни? Вашето мнение е важно за нас!
– Ъъ...
– Добре, благодаря.
Пийт започна да рови в парата, където трябваше да са джобовете му. Извади призрачна брошура и започна да чете:
– Посещавате гората, за да се... хммм... пише „забавлявате“, аз бих го променил на „наслаждавате“. Трябва внимателно да подбирате думите. Ако Поли беше тук... – Пийт тежко въздъхна. – Той е по-добър шоумен. Така или иначе, добре дошли в Гората на лагера на нечистокръвните!
– Вече го каза – отбелязах.
– Вярно – Пийт извади една червена химикалка и започна да редактира.
– Хей – избута ме с рамо Мег. Бе изгубила ума и дума за около двайсет секунди, което сигурно бе нов рекорд. – Калчо, виждал ли си едни изгубени герои?
– Калчо! – Пийт затвори брошурата. – Това е добър бранд! И е хубаво, че спомена изгубените герои. Не можем да оставим гостите ни да се лутат напред-назад, изгубили ума си. Трябва да им даваме карти на входа на Гората. Тук има толкова хубави неща, които да се видят, а никой не знае за тях. Ще говоря с Поли, когато се върне.
– Кой е Поли? – свали замъглените си очила Мег.
– Моят партньор – посочи втория гейзер Пийт. – Вероятно можем да добавим карта към брошурата, ако...
– Виждал ли си изгубените герои? – попитах аз.
– Какво? – Пийт опита да отбележи нещо на брошурата си, но парата я беше навлажнила и химикалката мина право през нея. – О, не. Скоро не. Но трябва да имаме по-добри маркировки. Вие например знаехте ли, че гейзерите са тук?
– Не – признах си.

– Виждате ли! Двойни гейзери, единствените в Лонг Айлънд, а никой не знае за тях! Нямаме...
чуваемост
. Хората не говорят за нас. Затова бордът на директорите реши да ни наеме.

С Мег се спогледахме. Видях, че поне този път сме на една честота. Нищо не разбирахме.
– Извинявай – казах, – искаш да ми кажеш, че гората има борд на директори?
– Ама, разбира се – отвърна Пийт. – Дриадите, другите духове на природата, разумните чудовища... все някой трябва да мисли за цената на услугите и връзките с обществеността. Но не бе лесно да убедим борда да ни наеме за тази работа. Ако прецакаме нещата... леле...
– Можем ли да вървим? – Мег нагази в калта. – Не разбирам за какво говори този тип.
– И това е проблемът! – оплака се Пийт. – Как да създадем ясна реклама, която представя Гората в подходяща светлина? Някога паликои като мен и Поли бяха известни, идваха туристи, даваха се клетви. Избягалите роби ни търсеха за подслон! Получавахме жертвоприношения, дарове, молитви... беше страхотно. Сега няма нищо.
– Знам как се чувстваш – въздъхнах тежко.
– Момчета – каза Мег, – търсехме изгубени герои.
– Да – съгласих се. – О, Велики... Пийт, имаш ли идея къде може да са изгубените ни приятели? Може би знаете тайни скривалища в гората?
Белите очи на Пийт светнаха.
– Наясно ли сте, че децата на Хефест имат тайна работилница на север, наричана бункер номер девет?
– Всъщност да – отговорих.
– Ох – Пийт изпусна струйка пара от носа си. – А знаехте ли, че Лабиринтът се е построил сам? Има вход тук, от Гората...
– Знаем – каза Мег.
Пийт изглеждаше съкрушен.
– Но може би – намесих се аз – това е, защото рекламната ви кампания функционира.
– Мислиш ли? – пенестата коса на Пийт започна да се къдри. – Ами да. Да, това може би е така! Видя ли нашите фарове? Идеята за тях бе моя.
– Фарове? – попита Мег.
Два червени лъча изригнаха от гейзерите и се плъзнаха по небето. Осветен отдолу, Пийт изглеждаше като най-страшния разказвач на призрачни истории.
– За нещастие, привличат погрешния тип внимание – въздъхна Пийт. – Поли не ми дава да ги използвам често. Той предложи да рекламираме върху дирижабъл или може би върху огромен надуваем Кинг Конг...
– Това е страхотно – прекъсна го Мег, – но можеш ли да ни кажеш нещо за тайна гора с шептящи дървета?
Трябва да призная, че Мег умееше да ни връща към темата на разговора. В качеството си на поет не бях усвоил директния подход. Но като стрелец можех да оценя точния изстрел.
– О – Пийт се сниши в облака пара, а прожекторите приеха цвета на черешова кока-кола. – Не бива да говоря за горичката.
Някога божествените ми уши ме засърбяха, а аз сподавих подтика да извикам: АХА!
Вместо това казах:
– Защо не можеш да говориш за горичката, Пийт?
Духът започна да мачка влажната си брошура.
– Поли казва, че ще уплаши туристите. Приказвай за драконите, каза ми. За вълците, змейовете и древните машини убийци. Но не споменавай за Гората.
– Древни машини убийци? – попита Мег.
– Да – отвърна немощно Пийт. – Рекламираме ги като забавления за цялото семейство. Но Гората... според Поли тя е големият ни проблем. Съседите дори не са настроени за Оракул. Поли отиде там да види дали може да го премести, но...
– Не се е върнал – предположих.
– Как да въртя рекламния бизнес самичък? – кимна нещастно Пийт. – Наистина, мога да използвам автоматични обаждания за телефонните проучвания, но много от интервютата трябва да се правят лично, а Поли винаги е бил по-добър в това. Той ми липсва.
Гласът на Пийт се превърна в тъжен съсък.
– Може и да успеем да го намерим – предложи Мег. – И да го върнем.
– Поли ме накара да обещая, че няма да казвам на другите къде е Гората, както и че няма да разрешавам да го последват – поклати глава Пийт. – Той е добър в това да устоява на странните гласове, но вие нямате шанс.
Бях склонен да се съглася. Да намерим древните машини убийци, ми звучеше по-разумно. После обаче си представих как Кайла и Остин бавно полудяват, като обикалят древната гора. Нуждаеха се от мен. Това означаваше, че трябва да разбера местонахождението им.
– Съжалявам, Пийт – взрях се в него критично с онзи поглед, който използвах, за да смачкам начинаещите певци, кандидатстващи за Бродуей. – Но не вярвам.
– Какво имаш предвид? – закипя калта около Пийт.
– Не мисля, че има такава горичка – отвърнах. – И да съществува, не вярвам, че знаеш къде е.
– Знам! – изтътна гейзерът на Пийт. Около светлината на прожектора се завъртя пара. – И разбира се, че съществува!
– Сериозно? Защо тогава няма реклами навсякъде? А уебсайт? Защо не съм виждал хаштаг #додонскиоракул в социалните мрежи?
– Предложих всичко това! – намръщи се Пийт. – Поли отказа!
– Продай ни продукта си тогава! – настоях. – Лице в лице! Кажи къде е горичката!
– Не мога. Единственият вход... – Той погледна през рамото ми и лицето му се изопна. – Проклятие.
Прожекторите му угаснаха. Обърнах се назад. Мег издаде пронизителен звук, дори по-силен от джвакането ù с обувки в калта. Отне ми миг зрението ми да привикне към тъмнината, но в края на поляната имаше три черни мравки с размера на танкове.
– Пийт – опитах да остана спокоен, – като каза, че прожекторите привличат нежелано внимание...
– Имах предвид мирмеките – отвърна той. – Надявам се това да не повлияе на оценката ви за Гората на нечистокръвните.

 


 


 


 


 


 


 


 


44 Компания, базирана в САЩ, известна с производството на месни продукти. – Бел. ред.




24


Нарушавам обещанието си.


Провалям се с гръм и трясък.


Виновен е Нийл Даймънд.


 


МИРМЕКИТЕ ТРЯБВА да
са
на едно от първите места в списъка с чудовища, с които да не се биете. Те нападат на ята. Плюят киселина. Щипците им могат да скършат божествен бронз.

И са грозни.
Докато трите мравки войници напредваха, триметровите им антени се разлюляха хипнотично, като се опитаха да ме разсеят от същинската опасност, която бе в челюстите им.
Клюнестите им глави ми напомниха за кокошки – кокошки с плоски черни очи и бронирани лица. Всеки от шестте им крака щеше да свърши чудесна работа като лебедка. Огромните им търбуси пулсираха подобно на носове, които душат за храна.
Тихо проклех Зевс, задето бе измислим мравките. Доколкото помнех, се беше ядосал на някакъв алчен човек, който крал от посевите на семейството си, и го превърнал в първата мравка – вид, който единствено задига, трупа и се множи. Арес се шегуваше, че ако Зевс е искал точно такъв вид, е можел да го остави като човек. Някога се смеех, но вече съм един от вас и не ми беше смешно.
Мравките тръгнаха към нас, а антените им трепереха. Представих си как тече мисълта им.

Лъскаво? Вкусно? Беззащитно?

– Не прави резки движения – казах на Мег, която не изглеждаше склонна на никакви движения. Всъщност приличаше на вкаменена.
– О, Пийт? – извиках. – Как се оправяш с мирмеките на твоя територия?
– Като се крия – отвърна той и се шмугна в гейзера.
– Не помагаш – изръмжах.
– Може ли да се гмурнем вътре? – попита Мег.
– Само ако искаш да се свариш жива в кипяща вода.
Гигантските буболечки защракаха с челюсти и приближиха.
– Имам идея – казах аз и свалих укулелето си.
– Мислех, че се закле да не свириш повече – каза Мег.
– Така беше. Но ако хвърля този лъскав предмет на една страна, мравките може...
Щях да кажа, че може да го последват и да ни оставят на мира. Не прецених, че в моите ръце укулелето ще ме накара да изглеждам по-лъскав и вкусен. Преди да успея да хвърля инструмента, мравките войници се втурнаха към нас. Олюлях се назад и си спомних за гейзера, когато по гърба ми се появиха мехури, които изпълниха въздуха с аромат на варен Аполон.
– Хей, буболечки! – ятаганите на Мег блеснаха в ръцете ù, превръщайки я в новото най-лъскаво нещо на поляната.
Може ли да спрем за момент и да оценим, че Мег направи това нарочно? Ужасена от насекомите, тя можеше да избяга и да ме остави да бъда изяден. Вместо това реши да рискува живота си, като разсече три големи колкото танкове мравки. Да цели улични хулигани с боклуци бе едно. Но това беше ново ниво на глупостта. Ако оживеех, щях да номинирам Мег Макафри за най-добра саможертва на следващите божествени награди.
Две от мравките нападнаха Мег. Третата остана съсредоточена върху мен, макар да извъртя главата си, колкото да изтичам от едната ù страна.
Мег сновеше между противниците си, а златните ù остриета отсякоха по един крак от всяка мравка. Челюстите им щракнаха в празното пространство. Войниците буболечки се разлюляха върху петте си оцелели крака, опитаха се да се завъртят и удариха глави.
Междувременно третата мравка ме нападна. Паникьосан, хвърлих бойното си укулеле. То отскочи с тътен от челото на мравката.
Измъкнах меча си от ножницата. Винаги съм мразел мечовете. Груби оръжия, които изискваха да влезеш в близък бой. Това не бе мъдро, не и когато можеше да простреляш враговете си със стрела от другия край на света.
Мравката изплю киселина и аз пробвах да я отбия. Това може би не беше най-умната идея. Често обърквах фехтовката с тениса. Поне част от киселината опръска очите на мравката, което ми спечели няколко секунди. Мъдро отстъпих и вдигнах меча си, колкото да зърна, че острието се е разпаднало и съм останал само с димяща дръжка.
– О, Мег? – извиках безпомощно.
Тя обаче бе заета. Мечовете ù изписваха златни арки на разрушението, режеха части от крака, режеха антени... Не бях виждал димахер да се бие с такова умение, а все пак бях наблюдавал най-добрите гладиатори в битка. За нещастие, остриетата ù само вдигнаха искри от дебелите коруби на мравките. Тежките удари и загубата на крайници не ги притесняваше особено. Колкото и добра да беше Маг, мравките имаха повече крака, бяха по-тежки, по-свирепи и плюеха киселина малко по-добре.
Собственият ми противник щракна с челюсти към мен. Успях да избегна щипките му, но бронираното му лице ме удари по главата. Олюлях се и паднах. Единият ми ушен канал сякаш се изпълни с разтопено желязо.
Погледът ми се замъгли. От другия край на поляната другите мравки бяха обиколили Мег и използваха киселината си, за да я насочат отново към гората. Тя се скри зад някакво дърво и се върна само с един от мечовете си. Опита се да намушка най-близката мравка, но бе принудена да от­стъпи под кръстосания огън на останалите. Панталоните ù димяха и бяха покрити с дупки. Лицето ù бе изопнато от болка.
– Праскови – промърморих аз, – къде е глупавото пеленаче демон, когато ти трябва?
Карпоят не се появи. Може би присъствието на боговете гейзери или някаква друга сила в гората го държеше настрани. Вероятно бордът на директорите не допускаше домашни любимци.
Третата мравка надвисна над мен, а щипките ù бяха покрити със зелена слюнка. Дъхът ù ухаеше по-зле от потниците на Хефест.
Обвинявам раната на главата си за следващото решение. Мога да ви кажа, че не разсъждавах трезво, но това не бе вярно. Бях отчаян. Ужасен. Исках да помогна на Мег. И още повече на себе си. Не видях друг вариант, освен да се стрелна към укулелето си.
Знам. Бях се заклел в реката на Стикс да не свиря, докато не стана отново бог. Но дори такава сериозна клетва изглежда маловажна, когато една гигантска мравка се кани да стопи лицето ти.

Сграбчих инструмента, завъртях се по гръб и засвирих
Sweet Caroline
45
.

Дори без клетвата можех да правя нещо такова само в най-тежък случай. Когато пеех тази песен, шансът за взаимно унищожение бе твърде висок. Но не виждах друг избор. Дадох най-доброто от себе си, призовавайки цялата сладникавост на 1970-те.
Гигантската мравка тръсна глава. Антените ù потрепераха. Станах на крака, докато чудовището пълзеше към мен. Опрях гръб в гейзера и стигнах до припева. Частта с „Та-да-да-да“ свърши работа. Заслепена от гняв и отвращение, мравката нападна. Завъртях се настрани, докато устремът на чудовището го накара да се олюлеее и да тупне право в калния котел.
Повярвайте ми, единственото нещо, което смърди по-зле от потниците на Хефест, е мирмека, която се вари в черупката си.
Някъде зад мен Мег изпищя. Обърнах се и видях как вторият ù меч отлита от ръката ù. Тя се строполи, когато една от мирмеките я хвана с щипци.
– Не! – изкрещях.
Мравката не я преряза на две. Само я задържа – увиснала и безжизнена.
– Мег! – извиках отново и засвирих отчаяно на укулелето. – Сладка Каролина!
Но гласът ми бе прегракнал. Победата дори над една мравка беше изсмукала всичките ми сили. (Не смятам, че някога съм писал по-тъжно изречение.) Опитах да изтичам да помогна на Мег, но се препънах и паднах. Светът пожълтя. Вдигнах се на ръце и повърнах.
„Имам сътресение“, помислих си. Но нямах идея какво да сторя. Сякаш бяха минали векове, откакто бях бог на лечителите.
Може би останах в калта минути или часове, докато мозъкът ми бавно се въртеше в черепа. Щом най-накрая успях да се изправя, двете мравки си бяха отишли.
А от Мег Макафри нямаше и следа.


45 Песен на Нийл Даймънд. – Бел. прев.




25


 


Играта продължава.


Горя, варя се и повръщам.


Лъвове. Защо не?


 


Запрепъвах се по
поляната,
като виках името на Мег. Знаех, че няма смисъл, но се чувствах добре, докато крещя. Потърсих следи от счупени клони или стъпкана пръст. Вероятно двете мравки с размера на танкове бяха оставили диря, която можех да последвам. Ала аз не бях Артемида, нямах уменията на сестра си в следотърсачеството. Нямах и представа в каква посока бе отишла приятелката ми.

Намерих мечовете на Мег в калта. Веднага се превърнаха обратно в златни пръстени. Толкова малки, така лесно загубени. Като живота на смъртен. Може би заплаках. Опитах да счупя тъпото си бойно укулеле, но инструментът от божествен бронз удържа на напъните ми. Най-накрая изтръгнах струната Ла, прокарах я през пръстените на Мег и ги провесих на врата си.
– Ще те намеря, Мег – промърморих.
Моя бе вината, че са я отвлекли. Бях сигурен. Когато започнах да свиря, за да спася себе си, наруших клетвата си, дадена в реката Стикс. Вместо да ме накажат лично, Зевс, Мойрите или всички богове накуп бяха решили да стоварят гнева си върху Мег Макафри.
Как можех да бъда толкова глупав? Всеки път, когато разсърдех останалите богове, го отнасяха тези, които бяха най-близо до мен. Изгубих Дафна заради една небрежно изречена обида срещу Ерос. Простих се с красивия Хиацинт заради свадата със Зефир. Сега нарушената ми клетва можеше да струва живота на Мег.
„Не – казах си. – Няма да го допусна.“
Това ми се гадеше, че едва ходех. Някой сякаш надуваше балон в мозъка ми. Въпреки това успях да стигна до ръба на гейзера, обитаван от Пийт.
– Пийт – извиках, – покажи се, страхлив телевизионен търговецо!
Водата изригна със звука на най-ниския регистър на органа. Сред виещата се пара паликоят изникна с кално лице, вдървено от гняв.
– Как смееш да ме наричаш телевизионен търговец! – настоя той. – Имаме фирма, която осъществява всякакви връзки с обществеността!
Превих се и повърнах в кратера му, което според мен бе най-подходящият отговор.
– Спри това! – оплака се Пийт.
– Трябва да намеря Мег – избърсах уста с трепереща ръка. – Какво биха направили мирмеките с нея?
– Не знам!

– Кажи ми или
няма
да довърша анкетата ти за проучване на клиентското мнение.

– Но това е ужасно! – изохка Пийт. – Твоето мнение е важно за нас!
Той долетя до мен.
– Леле... главата ти не изглежда добре. Имаш голяма драскотина на скалпа и освен това кървиш. Ето защо не разсъждаваш трезво.
– Не ми пука! – извиках, което само усили главоболието ми. – Къде е мравунякът на мирмеките?
Пийт започна да кърши ръце.
– Ами нали за това говорихме по-рано. Там отиде Поли. Единственият вход е в мравуняка.
– Вход закъде?
– За Додонския оракул.
Стомахът ми стана на лед, което бе нечестно, тъй като такъв ми трябваше само за главата.
– Пътят към Оракула... минава през мравуняка.
– Виж, нужна ти е лекарска помощ. Казах на Поли, че трябва да имаме медицински пункт за посетители. – Той започна да рови в несъществуващите си джобове. – Нека ти отбележа къде се намира хижата на Аполон...
– Ако извадиш брошура – предупредих го, – ще те накарам да я изядеш. Сега ми кажи как се минава през мравуняка, за да се стигне до Оракула.
Лицето на Пийт пожълтя. А може би само моето зрение се влошаваше.
– Поли не ми обясни нищо. Гората там е толкова гъста, че никой не може да влезе. Дори гледани отгоре, клоните са като...
Той кръстоса кални пръсти, след което ги накара да се втечнят и слеят един с друг, което илюстрира прекрасно това, което се опитваше да каже.
– Така или иначе – раздели ръцете си той, – Оракулът е там. Може да е дремел векове наред. Никой от борда на директорите дори не знаеше за него. След което дърветата внезапно зашептяха. Поли се досети, че проклетите мравки са изкопали мравуняка си под тях и това ги е пробудило.
Опитах да осмисля информацията. Не ми беше лесно с подут мозък.
– В каква посока е гнездото?
– На север – каза Пийт. – На около километър. Но, човече, не си във форма!
– Трябва! Мег се нуждае от мен!
Пийт ме хвана за ръката. Допирът му ми подейства като влажен топъл турникет.
– Има време. След като са я отнесли цяла, значи, още не е мъртва.
– Но скоро ще бъде!
– Мне. Преди Поли... преди той да изчезне, няколко пъти отиде до мравуняка, за да потърси тунела, водещ към Оракула. Каза ми, че мирмеките покриват жертвите си в слуз и ги чакат да, хммм, узреят, докато станат достатъчно меки, за да могат малките им да ги изядат.
Изпищях по съвсем небожествен начин. Ако имах нещо останало в стомаха, щях да го повърна.
– Колко време ù остава?
– Кажи-речи денонощие. После ще започне да... ъъъъ... омеква.
Трудно ми бе да си представя Мег Макафри да омеква при каквито и да е обстоятелства, но я видях сама и уплашена, потънала в слуз и стоварена в склад за трупове в гнездото на мравките. За момиче, което мразеше буболечките... Деметра бе права да ме мрази и да държи децата си настрана от мен. Бях ужасен бог!
– Върви и намери помощ – настоя Пийт. – Хижата на Аполон ще може да изцери раната на главата ти. Няма да си от полза на приятелката си, ако хукнеш подире ù и те убият.
– Защо те интересува какво ще стане с нас?
– Удовлетворението на посетителите винаги е най-важ­но за нас – погледна ме обидено богът гейзер. – Освен това, ако намериш Поли, докато си там...
Опитах да остана сърдит на паликоя, но тревогата и самотата, изписани по лицето му, отразяваха собствените ми чувства.
– Поли обясни ли как се минава през мравуняка?
– Както казах – поклати глава Пийт, – не искаше да го последвам. Мирмеките сами по себе си са много опасни. А и ако тези... другите, все още са наоколо.
– Другите?
– Забравих ли да го спомена? – намръщи се Пийт. – Май да. Поли видял трима души, тежко въоръжени. И те са търсели Оракула.
Кракът ми започна нервно да трепти, все едно трикракото състезание му липсваше.
– Поли откъде е разбрал какво търсят?
– Чул ги е да си говорят на латински.

– На
латински
? От лагера ли са дошли?

– Не – разпери ръце Пийт. – Не мисля. Поли ги описа като възрастни. Каза, че един от тях бил водачът. Другите двама го наричали император.
Цялата планета сякаш се разклати.
– Император.
– Да. Както в Рим са наричали военачалниците.
– Да, знам.
Внезапно страшно много неща ми се наредиха. Парченцата от пъзела образуваха цялостна картина, която ме удари по носа. Звяра... „Триумвират Холдингс“... възрастни герои, останали незабелязани.
Едва се сдържах да не скоча в гейзера. Повече отвсякога Мег имаше нужда от мен. Но трябваше да свърша нещата като хората. Налагаше се да бъда внимателен. Дори повече, отколкото когато правех годишна ваксинация на слънчевите си коне.
– Пийт – казах, – приемаш ли още свещени клетви?
– Да, но...
– Тогава чуй моята свещена клетва!
– Проблемът е, че ти имаш аурата на някого, който наскоро е нарушил клетва, дадена в реката на Стикс. Ако нарушиш и една с мен...
– Кълна се, че ще спася Мег Макафри. Ще използвам всичко, което мога, за да я върна от леговището на мравките. Тази клетва е по-важна от предишната ми. В това се заклевам върху свещените ти и изключително горещи води!
– Ами добре, извърши го вече – направи гримаса Пийт. – Но имай едно наум, че ако не спазиш тази клетва и Мег загине, дори да не е по твоя вина... ще си понесеш последствията.
– Вече съм прокълнат, задето наруших предишната си клетва! Какво значение има!
– Да, но... как да ти обясня, клетвите в реката Стикс те убиват години наред... като рак. Клетвите, дадени в мен... – сви рамене Пийт. – Ако ги нарушиш, не мога да сторя нищо, с което да забавя наказанието. Където и да се намираш, от земята ще изригне гейзер, който ще те свари жив.
– А – опитах да спра коленете си да не треперят, – разбира се, че знаех това. Държа си на клетвата.
– Вече нямаш избор.
– Ами да. Мисля да ходя... да се лекувам.
Отдалечих се с олюляване.
– Лагерът е в другата посока – обади се Пийт.
Смених посоката.
– Не забравяй да попълниш нашето онлайн проучване – извика Пийт зад мен. – Само ми е любопитно да те питам: как би оценил цялостно Гората до лагера на нечистокръвните с оценка от едно до десет?
Не отговорих. Запрепъвах се в тъмното. Бях твърде зает да оценявам от едно до десет болката, която можеше да се наложи да изпитам в близкото бъдеще.
Нямах силата да се върна в лагера. Колкото по-надалеч стигах, толкова по-ясно ми ставаше това. Крайниците ми бяха станали на желе. Чувствах се като марионетка и колкото и да обичах да контролирам смъртните едно време, не ми хареса да съм от другия край на конците.
Защитата ми бе сведена до  нула. И най-малката адска хрътка или дракон можеха да вечерят с великия Аполон. Ако някой разгневен бобър ме намереше, щях да съм свършен.
Подпрях се на едно дърво, за да си поема въздух. То сякаш ме избута настрана и зашептя с глас, който помнех твърде добре.

Не спирай да вървиш, Аполоне. Не може да почиваш тук
.

– Аз те обичах – промърморих.
Част от мен знаеше, че съм трескав и си представям разни неща само заради сътресението си, но можех да се закълня, че виждам лицето на любимата си Дафна върху стеблото на всяко дърво, покрай което преминавах. Чертите ù плаваха под кората като дървесен мираж, леко извитият ù нос, пронизващите ù зелени очи, устните, които никога не бях целувал, но и за които не бях спирал да мечтая...

Ти обичаше всяко красиво момиче
 – скара ми се тя. –
А и всяко красиво момче.

– Но не и като теб – извиках аз. – Ти беше първата ми истинска любов. О, Дафна!
Помнех как я преследвам – люляковия аромат във въздуха, изящния ù силует, който прелиташе през шарената сянка на гората.
Стори ми се, че я преследвах години... И може би наистина беше така.
Векове наред обвинявах Ерос.
В един безразсъден миг се подиграх с уменията на Ерос като стрелец. От злоба той ме улучи със златната си стрела и насочи цялата ми любов към красивата Дафна. Това обаче не беше най-лошото. Той прободе сърцето на Дафна с оловна стрела, която изсмука всяка възможна симпатия, която тя можеше да има към мен.

Това, което хората не знаят, е, че стрелите на Ерос не могат да извлекат емоция от
нищото
. Те само обработват
нещото
, който вече е там. Дафна и аз щяхме да сме съвършената двойка. Тя бе голямата ми любов. Можеше да отвърне на обичта ми. Ала благодарение на Ерос любовнометърът ми счупи всички рекорди, а чувствата на Дафна се избистриха до чиста омраза (която, разбира се, е обратната страна на любовта). Няма нищо по-трагично от това да обичаш някого от дъното на душата си и да знаеш, че на любовта ти никога няма да бъде отвърнато.

Историите разказват, че съм я преследвал по прищявка, че тя е била поредната фуста. Това не е вярно. Когато тя помоли Гея да стане на лаврово дърво, за да ми избяга, част от сърцето ми също застина. Измислих лавровия венец, за да запомня провала си, да се накажа за съдбата на най-голямата ми любов. Всеки път, когато някой герой печелеше лавровия венец, аз си спомнях за момичето, което така и не успях да спечеля.
Подир Дафна се заклех, че никога няма да се оженя. Понякога разказват, че това е така, защото не съм могъл да реша измежду деветте музи. Удобна история. Деветте музи бяха мои постоянни спътнички, всяка от тях красива по свой начин. Но те никога не бяха запленявали сърцето ми по начина, по който Дафна го стори.
Само още един човек ми бе въздействал така – съвършеният Хиацинт. И той също ми бе отнет.
Всички тези мисли минаха през поразения ми мозък. Олюлявах се от дърво на дърво, облягах се върху тях, хващах най-ниските клони като перила.

Не можеш да умреш тук
 – шепнеше Дафна. –
Имаш работа. Даде клетва.

Да, моята клетва. Мег имаше нужда от мен. Трябваше да...
Паднах по очи в ледената кал. Колко дълго лежах там, не съм сигурен.
Една топла муцуна издиша в ухото ми. Груб език облиза лицето ми. Помислих, че съм мъртъв и Цербер ме е намерил пред портите на Оня свят.
Тогава Звяра ме обърна по гръб. Тъмни клони запречиха гледката ми към небето. Още бях в гората. Златният образ на лъв се появи пред мен. Кехлибарените му очи бяха красиви и смъртоносни. Той облиза лицето ми. Може би опитваше да реши дали ще бъда вкусна вечеря.
– Пфф – изплюх козината от гривата му.
– Събуди се – каза гласът на жена някъде вдясно от мен. Това не беше Дафна, но ми бе смътно позната.
Успях да вдигна глава. Наблизо втори лъв седеше в краката на жена, която носеше очила с цветни стъкла и тиара в сребърно и златно върху косата си. Върху ръчно рисуваната ù рокля бяха изобразени преплитащи се папрати и листа. Ръцете ù бяха татуирани с къна. Не изглеждаше като в съня ми, но я разпознах.
– Рея – изграчих.
– Аполоне – наведе глава тя. – Не искам да се шашкаш, но трябва да поговорим.

 





26


 


Императори тук?


Символът на мира ми запушва устата.


Това не е яко, Майко на боговете.


СИГУРНО РАНАТА НА
ГЛАВАТА
ми имаше вкуса на пържола, тъй като лъвът продължи да ближе лицето ми, правейки косата ми по-влажна и по-лепкава. Това по странен начин избистри мислите ми. Може би лъвската слюнка имаше лечебни сили. Предполагам, че като бог на лечителството трябваше да го знам, но се надявам да ме извините, че не съм изследвал плюнките на различните животни на принципа проба/грешка.

С мъка се изправих и се загледах в царицата на титаните.
Рея се бе облегнала от едната страна на микробус за сафари, боядисан като шарките на роклята ù. Спомнях си, че черната папрат бе един от символите ù, ала не се сещах защо. Сред останалите богове Рея се славеше като малко загадъчна. Дори Зевс, който я познаваше най-добре, не говореше често за нея.
Крепостната ù корона блестеше на челото ù като лъскава влакова релса. Когато ме погледна отвисоко, цветните ù очила от оранжеви станаха лилави. Колан на ресни стягаше кръста ù, а на верижка от врата ù висеше месингов символ на мира.
– Радвам се, че се събуди – усмихна се тя. – Тревожех се за теб, човече.

Искаше ми се
хората
да спрат да ми викат „човече“.

– Защо... къде си била през всички тези векове?
– В северните щати – почеса тя ушите на лъва. – След Удсток46 останах наоколо, отворих студио за грънчарски изделия.
– Ти... какво?
– Това миналата седмица ли беше, или миналото хилядолетие? – килна глава тя. – Вече не помня.
– Мисля, че описваш 1960-те. Това е миналият век.
– Скапано – въздъхна Рея. – Обърквам се подир всичките тези години...
– Съчувствам и разбирам.
– След като напуснах Кронос... тоя беше такъв смотан ръб, нямаш си идея. Истински петдесетарски мъжага. Искаше с него да бъдем Ози и Хариет47 или Луси и Рики48. Нещо от този род.
– Той... той изяде децата ти живи.

– Ами да. – Рея отметна кичур коса от лицето си. – Но с това си създаде лоша карма. Така или иначе го напуснах. По онова време разводите не бяха приети. Просто не беше редно да го правиш. Но аз изгорих моя
аподесмос
и се освободих. Отгледах Зевс в комуна с
наяди
и
курети
. Хранеше се с пшеничен зародиш и нектар. Детето израсна под силните вибрации на Водолея.

Бях сигурен, че Рея не помни добре вековете, но реших, че ще е неучтиво, ако я поправя.
– Напомняш ми на Ирида – казах аз. – Тя стана веган преди няколко десетилетия.
Рея направи гримаса на недоволство, преди да върне отново своя кармичен баланс.
– Ирида е добра душа. Кефи ме. Но знаеш ли, тези млади богини не бяха с нас по време на революцията. Не са наясно какво е мъжът ти да ти изяде децата, да не можеш да си намериш работа и титаните сексисти да искат да си стоиш у дома, да готвиш, да чистиш и да раждаш бебета олимпийци. И като стана дума за Ирида... – Рея се плесна по челото. – Ние за Ирида ли приказвахме, или само си я спомних?
– Наистина нямам представа.
– Да, спомних си. Тя е пратеничката на боговете, нали. Заедно с Хермес и другата силна освободена мацка. Жана д’Арк?
– Не знам за последната.
– Така или иначе, връзките са повредени, човече. Нищо не бачка. Съобщения по дъгата, летящи свитъци, „Хермес Експрес“... всичко се прецака.
– Знаем това. Но нямаме представа защо.
– Те го направиха. Те продължават да го правят.
– А те кои са?
Тя се огледа уплашено.
– Биг Брадър го върши, човече. Хората в костюми. Императорите.
Надявах се да ми каже нещо друго. Гиганти, титани, древни машини убийци, извънземни. Бих приел дори Тартара, Уран или Първичния Хаос. Надявах се, че гейзерът Пийт не е разбрал какво е казал брат му за императора в мравуняка.
Но след като ми потвърдиха истината, ми се дощя да открадна микробуса на Рея и да избягам в някоя комуна на далечен северен щат.
– „Триумвират Холдингс“ – казах.
– Аха – отвърна Рея, – това е военнопромишленият им комплекс. Суперяко ме дразни.
Лъвът спря да ближе лицето ми, вероятно защото кръвта ми започна да нагарча.
– Но как е възможно това? Как така са се върнали?
– Никога не са си тръгвали – каза Рея. – Сами си го направиха, нали се сещаш... Искаха да станат богове. Това никога не свършва добре. Крият се от древни времена, влияят на историята задкулисно. Обречени са на вечен живот в сенките. Не могат да умрат, но не могат и да живеят.
– Но как може да не разберем това? – настоях. – Та ние сме богове!
Смехът на Рея ми напомни на прасенце с астма.
– Аполоне, мило мое внуче, скъпо дете... кога бог е възпрял някого от това да бъде глупав?
Тя бе права. Не за мен, естествено, но историите, които можех да ви разкажа за останалите олимпийци...
– Римските императори – опитах да свикна с идеята – ... не може всичките да са станали безсмъртни.
– О, не – каза Рея. – Само най-лошите и известните. Човече, те живеят в паметта на хората. Това ги пази живи. Точно като нас. Свързани са с историята на западната цивилизация, макар самата идея за това да е империалистична европоцентрична пропаганда, човече! Както би ти казал моят гуру...
– Рея – опрях длани около пулсиращите си слепоочия. – Може ли да разглеждаме проблемите един по един?
– Окей, човече. Не исках да те шашкам.
– Но как са въздействали върху системите ни за съобщения? Откъде такава сила?

– Те имаха векове, Аполоне.
Векове
. Цялото това време в заговори и войни, изграждане на тяхната капиталистическа империя... в очакване на мига да станеш смъртен и Оракулите да са уязвими за атакуване. Те са чистото зло. В тях няма нищо яко.

– Мислех, че това е съвременен термин.
– Зло?

– Не,
яко
. Както и да е. Звяра ли е техният водач?

– Боя се, че да. Той е скапан като останалите, но е най-умен и стабилен психически, макар също да е леко социопат. Знаеш кой е той, нали? Кой е бил...
За нещастие, знаех. Спомних си къде бях виждал самодоволната му ухилена физиономия. Можех да чуя как носовият му глас отеква из арената и нарежда убийствата на стотици, докато тълпите ликуваха. Исках да попитам Рея кои са спътниците му в Триумвирата, но реших, че няма да понеса информацията. Нито един от вариантите не бе добър. Ако узнаех имената им, щях да изпитам по-силно отчаяние, отколкото можех да преглътна.
– Значи е вярно – казах. – Другите Оракули все още съществуват. И са под контрола на императорите?
– Работят по въпроса. Питон се е настанил в Делфи и това е най-големият проблем. Но нямаш сили да го победиш в директен сблъсък. Трябва първо да откопчиш другите Оракули от пръстчетата им. Но за това ще ти трябва нов източник на пророчества от този лагер. Оракул, който е по-стар и независим.
– Додона – казах аз. – Шепнещата гора.
– Точно – каза Рея. – Мислех, че гората си е отишла завинаги, но тогава, без да знам как, дъбовете пораснаха наново в сърцето на горите. Трябва да намериш Додонския оракул и да го защитиш.
– Работя по въпроса... – докоснах лепкавата рана на лицето си. – Но приятелката ми Мег...
– Да. Получиха се усложнения. Но винаги става така, Аполоне. Когато Лизи Стантън49 и аз инициирахме първата конвенция за правата на жените в Удсток...
– Мисля, че имаш предвид Сенека Фолс50?
– Това не стана ли през 1960-те? – намръщи се Рея.
– Случи се през 40-те – отвърнах аз. – През 1840-те, ако не ме лъже паметта.
– Значи, Джими Хендрикс не е бил там?
– Едва ли.
Рея се заигра със символа на мира.
– Кой тогава подпали китарата? Няма значение. Идеята е, че трябва да устоиш. Понякога промените отнемат векове.
– Само дето сега съм смъртен – казах аз. – Не разполагам с векове.
– Но имаш силна воля – каза Рея. – И устрема на смъртен. Тези неща често липсват на боговете.
Лъвът до нея изрева.
– Трябва да бягам – заяви Рея. – Ако императорите ме докопат, става скапано, човече. Твърде дълго не бях на линия. Пак ще ме подложат на патриархално потисничество. Просто намери Додона. Това е първото ти изпитание.
– Ами ако Звяра ме изпревари?
– Той вече е намерил портите, но няма да може да влезе без теб и момичето.
– Аз... не разбирам.

– Споко. Просто дишай, намери вътрешния си център. Просветлението идва
отвътре.

Това беше нещо, което можех да кажа на своите почитатели. Бях изкушен да удуша Рея с колана ù на ресни, но се съмнявах, че имам силата да го свърша. Освен това тя имаше два лъва на своя страна.
– Какво да сторя тогава? Как да спася Мег?
– Ти първо се излекувай. Почини си. А после... как да спасиш Мег е твоя работа. Но пътят е по-важен от целта, нали знаеш?
Тя вдигна ръка. На пръстите ù бяха закачени чанове – колекция от кухи медни тръбички и медальони, върху които бяха изписани старогръцки и критски символи.
– Окачи ги на най-големия дъб. Това ще ти помогне да доловиш гласовете на Оракула. Ако получиш пророчество, яко. Това ще е само началото, но без Додона нищо друго няма да стане. Императорите ще погълнат бъдещето ни и ще си разделят света. Само когато победиш Питон, може да заемеш полагащото ти се място на Олимп. Детето ми... Зевс... той възпитава строго. Само ако си върнеш Делфи, ще си спечелиш благоразположението му.
– Опасявах се, че ще кажеш точно това.
– Има и още нещо – предупреди ме тя. – Звяра е замис­лил някаква атака срещу лагера. Не знам каква е, но ще е голяма. По-лоша от напалм. Трябва да предупредиш прия­телите си.
Най-близкият лъв ме побутна. Увих ръце около врата му и му позволих да ме издърпа на крака. Успях да остана прав, но само защото краката ми се вкамениха от ужас. За пръв път осъзнах какви изпитания ме чакат. Срещу какви врагове ми предстои да се изправя. Трябваше ми нещо повече от чанове и просветление. Нужно ми беше чудо. Като бог мога да потвърдя, че те се случват рядко.
– Късмет, Аполоне – царицата на титаните постави чановете в ръката ми. – Налага се да проверя пещта, преди гърнетата ми да се напукат. Не се предавай и спаси дърветата!
Гората изчезна. Озовах се застанал в централната градина на лагера на нечистокръвните, лице в лице с Чиара Бенвенути, която подскочи уплашено.
– Аполон!
– Хей, момиче – усмихнах се. После очите ми се завъртяха и за втори път тази седмица припаднах очарователно пред нея.

 


 


 


46 Популярен музикален фестивал, който се провежда за пръв път в края на 60-те години на миналия век, свързва се с хипи културата. – Бел. прев.

47 Главните персонажи от американски комедиен сериал. – Бел. прев.

48 Герои от американски комедиен сериал, излъчван пред 50-те години. – Бел. прев.

49 Суфражетка; активистка за защита на правата на жените през 19 век. – Бел. прев.

50 Мястото, където се провежда първият конгрес за правата на жените. – Бел. прев.




27


 


Извинявам се.


За почти всичко.


Леле, какъв добряк съм.


– СЪБУДИ СЕ –
каза някой.

Отворих очи и видях призрак. Лицето му за мен бе точно толкова скъпо, колкото и това на Дафна. Зърнах медната му кожа, милата му усмивка, тъмните извивки на косата му и очите, пурпурни като робата на сенатор.
– Хиацинте – заридах, – толкова съжалявам.
Той извърна лице към слънцето и разкри грозната вдлъбнатина над лявото си ухо, където дискът го бе ударил. Собственото ми ранено лице запулсира съчувствено.
– Намери пещерите – каза той – до сините извори. О, Аполоне... ще изгубиш разсъдъка си, но недей...
Образът му избледня и се отдалечи. Станах от болничния си одър. Изтичах зад него и го хванах за раменете.
– Какво да не правя? Моля те, не ме оставяй отново!
Зрението ми се проясни. Намирах се на прозореца в хижа седем. Държах керамична саксия с лилави и червени зюмбюли. Наблизо стояха Нико и Уил. Изглеждаха много угрижени, сякаш готови да ми се притекат на помощ.
– Той разговаряше с цветята – отбеляза Нико. – Това нормално ли е?
– Аполоне – каза Уил, – имаше сътресение на мозъка. Изцерих те, но...
– Тези зюмбюли – попитах аз. – Винаги ли са били тук?
– Всъщност не знам откъде са се появили – намръщи се Уил, след което взе саксията от ръцете ми и я постави на прозореца. – Нека засега се тревожим за теб, става ли?
Обикновено това бе отличен съвет, но за момента можех само да гледам зюмбюлите и да се питам дали не са ми оставали някакво послание. Беше тъй жестоко да ги видя. Бях създал цветята, за да почета изгубения си любим. Листенцата им бяха червеникави като кръвта му или с оттенък на виолетовото като очите му. Цъфтяха весело до прозореца и ми напомняха за радостта, която бях изгубил.
Нико постави ръка върху рамото на Уил.
– Аполоне, притеснихме се. Поне Уил.
Да ги видя заедно как се подкрепят, накара сърцето ми да натежи още повече. По време на делириума си бях посетен и от двете си големи любови. И сега отново бях опустошително сам.
Но все още имах работа за вършене. Имах приятел, който се нуждаеше от помощ.
– Мег е в беда – казах. – Колко време бях в несвяст?
Уил и Нико се спогледаха.
– Вече е обяд – каза Уил. – Показа се на поляната около шест сутринта. Когато Мег не се върна с теб, искахме да претърсим гората, но Хирон не ни позволи.
– Хирон е постъпил напълно правилно – рекох. – И аз не бих разрешил да застраша някой друг. Но трябва да побързам. Мег има време най-много до падането на нощта.
– Какво ще стане тогава? – попита Нико.
Не можех да го кажа. Не можех дори да го помисля, без да си изпусна нервите. Погледнах надолу. Освен бразилското шалче на Паоло и струната на врата ми от укулелето... носех само боксерки. Отвратителното ми коремче бе на показ пред всички, но вече не ми пукаше. Поне не много.
– Трябва да се обличам.

Олюлях се до койката си. Разрових скромния си багаж и намерих тениската на Пърси Джаксън с Led Zeppelin
.
Изглеждаше по-подходяща отвсякога.

– Виж, Аполоне – приближи Уил, – не мисля, че си възстановен на сто процента...
– Ще се оправя – отвърнах, докато си обувах дънките. – Трябва да спася Мег.
– Нека ти помогнем – предложи Нико. – Кажи ми къде е и ще минем през сенките...
– Не! – срязах го аз. – Вие трябва да останете тук и да пазите лагера.
Изражението на Уил ми напомни това на майка му Наоми. Трепетът, който се изписваше на лицето ù, преди да излезем на сцената.
– Да пазим лагера от какво?
– Не съм сигурен. Трябва да кажете на Хирон, че императорите са се върнали... или по-скоро, че никога не са си отивали. Плели са мрежите си, трупайки ресурси векове наред.
– Като казваш императорите... – Очите на Нико светнаха от тревога.
– Имам предвид римските.

– Искаш да кажеш, че римските императори са все още живи? – Уил отстъпи с крачка назад. –
Как
? Портите на Смъртта?

– Не – едва успях да изрека думите заради горчивия вкус в устата си. – Императорите се превърнаха в богове. Имаха свои храмове и олтари. Караха хората да ги боготворят.
– Но това бе само пропаганда – каза Нико. – Не са били божествени наистина!
– Боговете устояват във времето заради почитта, сине на Хадес – изсмях се безрадостно аз. – Продължават да съществуват заради колективните спомени на дадена култура. Това важи както за олимпийците, така и за императорите. По някакъв начин най-могъщите от тях са оцелели. През всички тези векове са се придържали към състоянието на полуживот в очакване да върнат силите си.
– Това е невъзможно – поклати глава Уил. – Как...
– Не знам! – опитах да успокоя дишането си. – Кажи на Рейчъл, че хората зад „Триумвират Холдингс“ са някогашни римски императори. Плели са заговора си срещу нас през цялото това време, а ние, боговете, сме били слепи.
Взех палтото си. Амброзията, която Нико ми беше дал предишния ден, все още бе в левия ми джоб. Чановете на Рея издрънчаха, макар да нямах представа как са се озовали там.
– Звяра планира някаква атака срещу лагера – казах. – Не знам каква и не знам кога, но се налага да предадете на Хирон да бъде готов. Аз трябва да вървя.
– Чакай! – каза Уил, когато посегнах към вратата. – Кой е Звяра? С кого от императорите си имаме работа?
– Най-лошият от потомците ми – забих пръсти в прага. – Християните го наричаха Звяра, понеже ги изгаряше живи. Нашият враг е император Нерон.
Сигурно бяха твърде смаяни, за да ме последват.
Изтичах към оръжейната. Някои от лагерниците ме изгледаха странно, а други ми предложиха помощта си, но аз не им обърнах внимание. Можех да мисля само за Мег. Сама в мравуняка на мирмеките. А също и за виденията с Дафна, Рея и Хиацинт. Всички те ми казваха да побързам, да направя и невъзможното в тази моя неадекватна тленна форма.
Когато стигнах оръжейната, огледах редицата лъкове. С трепереща ръка взех оръжието, което Мег бе опитала да ми даде предния ден. Бе изваяно от планинско лаврово дърво. Горчивата ирония ми хареса.
Бях се заклел да не използвам лък, докато не стана отново на бог. Но също така се бях заклел повече да не свиря, а вече бях нарушил тази клетва по най-скандалния възможен начин. Като Нийл Даймънд.
Проклятието на реката Стикс можеше да ме разяде като рак, а Зевс да ме порази с гръм. Но клетвата ми да спася Мег Макафри бе най-важна.
Вдигнах лице към небето.

– Ако искаш да ме накажеш, татко, давай, но имай смелостта да удариш
мен
, а не смъртната ми спътница. ДРЪЖ СЕ КАТО МЪЖ!

За моя изненада, небето остана смълчано. Не бях поразен от мълния. Може би Зевс бе твърде смаян, за да реагира, но знаех, че няма да забрави тази обида.
Да го вземат в Тартара дано! Имах си работа.
Грабнах колчана си и го натъпках с всички стрели, които можах да намеря. После се затичах към гората. Двата пръстена на Мег увиснаха от саморъчно направената ми огърлица. Твърде късно осъзнах, че съм забравил бойното си укулеле, но нямах време да се връщам назад. Певческият ми талант трябваше да е достатъчен.
Не знам как точно намерих мравуняка.
Може би гората просто ми позволи да го достигна, тъй като усещаше, че вървя към смъртта си. Бях установил, че ако си търсиш белята, ще я намериш лесно.
Малко по-късно стоях приведен зад едно паднало дърво и изучавах мравуняка на мирмеките, разположен в сечището пред мен. Да наречеш това нещо мравуняк, бе като да наречеш Версайския дворец еднофамилен дом. Земните укрепления се издигаха почти до върховете на околните дървета – на височина от поне трийсет метра. Обиколката му бе колкото римски хиподрум. От мравуняка постоянно прииждаха стълпотворения от войници и работници. Някои носеха паднали дървета. Една мравка теглеше намерен отнякъде „Шевролет Импала“ от 1967 година.

Колко мравки имаше срещу мен? Нямах представа? След като стигнеш числото
невъзможно
, няма смисъл да продължаваш да броиш.

Поставих една стрела на тетивата и излязох на открито.
Когато най-близката мравка ме забеляза, тя остави шевролета. Видя ме как приближавам и разклати антени. Не ù обърнах внимание и се насочих към най-близкия тунел. Това я обърка още повече.
Още няколко мравки се събраха да гледат.
Бях се научил, че когато се държиш така, сякаш се предполага да си на мястото, на което иначе не трябва да бъдеш, повечето хора (и мравки) не те закачат. По принцип за мен не бе трудно да се държа самоуверено. На боговете им беше разрешено да са навсякъде. Но за Лестър Пападопулос, необикновения смотльо, нещата бяха малко трудни. Въпреки това стигнах мравуняка, без никой да ме предизвика по пътя.
Сега обаче не ми трябваше укулеле. Нито муза за вдъхновение. Спомних си лицето на Дафна в дърветата. Припомних си как Хиацинт се извръща настрани и смъртоносната му рана заблестява върху главата му. Гласът ми се изпълни с печал. Запях за мъката. Вместо да рухна под собственото си отчаяние, го насочих навън.
Тунелите усилиха гласа ми и го пренесоха през гнездото, изпълвайки целия хълм с музикалния ми инструмент.
Всеки път, щом минех покрай някоя мравка, тя свиваше крака и опираше чело в земята, а антените ù трепереха от мощта на гласа ми.
Да бях бог, песента щеше да е още по-силна, но и това бе достатъчно. Бях впечатлен от факта колко мъка побира човешкият глас.
Навлязох навътре из хълма. Нямах представа накъде отивам, докато не забелязах как по пода на тунела цъфти здравец.
Гласът ми потрепери.
Мег. Явно си бе върнала съзнанието и бе пуснала едно от семенцата за спешни случаи, за да ми остави следа. Лилавите цветове на здравеца гледаха към по-малък тунел наляво.
– Умно момиче – казах си и избрах този тунел.
Звук от тракане ме предупреди за приближаваща мирмека.
Извърнах се и вдигнах лък. Освободено от магията на гласа ми, насекомото нападна, а устата му се запени от киселината. Опънах тетивата и стрелях. Стрелата потъна чак до перата в челото на мравката.
Съществото спря, а задните му крака потръпнаха в мъртвешки спазъм. Опитах да си взема стрелата, но дръжката ù се счупи в ръката ми. Прекършеният ù край бе покрит с проблясваща киселинна слуз. Явно нямаше да мога да си възстановя мунициите.
– МЕГ! – извиках.
Единственият отговор бе трополенето на още гигантски мравки, които идваха към мен. Запях отново. Този път обаче имах надежда да открия Мег и затова ми бе по-трудно да призова меланхолията. Мравките, на които се натъкнах, не бяха в несвяст. Движеха се бавно и несигурно, но нападаха. Бях принуден да ги отстрелвам една по една.
Минах покрай някаква пещера, пълна с искрящи съкровища, но в момента блещукащите дрънкулки не ме вълнуваха. Продължих напред.
На следващия кръстопът забелязах още един здравец, чиито цветове сочеха надясно. Устремих се натам и отново извиках името на Мег, след което се върнах към песента.
Но колкото по-бодър ставах, толкова по-малко ефективна бе песента ми, а мравките се превръщаха в по-агресивни. След дузина убийства колчанът ми застрашително олекна.
Трябваше да задълбая повече в чувствата си на отчаяние. Трябваше да запея истински блус.
За пръв път от четири хиляди години запях за собствените си недостатъци.
Излях чувството си за вина за смъртта на Дафна. За това как арогантността ми, завистта и желанието я бяха унищожили. Когато избяга от мен, трябваше да я оставя. Вместо това я преследвах безжалостно. Исках я. Настоявах да я имам. Така не ù дадох избор. За да ми избяга, тя пожертва живота си и се преобрази в дърво, а с това беляза сърцето ми завинаги.

Но вината
беше моя
. Извиних се за стореното в песента. Помолих Дафна за прошка.

Запях за Хиацинт, най-красивия от мъжете. Западният вятър Зефир също го обичаше, но аз отказах да му подаря дори миг от времето си с Хиацинт. В ревността си заплаших Зефир. Предизвиках го да стори нещо.
Запях за деня, в който с Хиацинт играхме на диск на полето. Как Западният вятър изкриви диска ми и го заби в главата на Хиацинт.
За да задържа Хиацинт в ореола на светлината, на която принадлежеше, създадох зюмбюлите от кръвта му. Обвинявах Зефир за станалото, но дребнавата ми ревност бе причинила смъртта на Хиацинт. Излях скръбта си. Поех цялата вина.
Запях за провалите си, за разбитото си сърце и за вечната си самота. Бях най-злият от боговете, най-много измъчван от вина, твърде лекомислен... Не можех да се отдам на един любим. Дори не бях способен да избера на какво да съм бог. Непрекъснато сменях уменията си... изгубил интерес и разочарован.
Златният ми живот бе измама. Колко съм готин – беше само претенция. Сърцето ми беше вкаменена гора.
Мравките около мен се строполиха. Целият мравуняк затрептя от скръб.
Намерих трети здравец, а после четвърти.
Накрая, докато правех пауза между стиховете, долових немощен глас пред мен. Едно момиче плачеше.
– Мег! – зарязах песента и се затичах.
Тя лежеше в центъра на килера за храна, точно както си го бях представял. Около нея бяха нахвърляни труповете на животни – крави, елени, коне, – всички увити във втвърдена слуз и бавно разлагащи се. Вонята блъсна носа ми като лавина.
Мег също бе покрита, но се бореше със силата на здравеца. Късчета листа се подаваха от най-тънките части на какавидата. Яка от цветя пазеше лицето ù от слузта. Дори бе успяла да освободи една от ръцете си благодарение на взрив от розов здравец под лявата ù мишница.
Очите ù бяха подути от плач. Предположих, че е от страх или болка, но когато коленичих до нея, първите ù думи бяха:
– Толкова съжалявам...
– Но защо, скъпа Мег – попих една сълза от върха на носа ù. – Ти не си направила нищо лошо. Аз съм този, който те провали.
В гърлото ù се надигна хлип.
– Ти не разбираш. Песента, която изпя... богове. Аполоне, само ако знаех...
– Тихо сега – гърлото ми бе така пресъхнало, че едва говорех. Песента почти беше унищожила гласа ми. – Просто те е разстроила музиката. Давай да се освобождаваме.
Чудех се как да направя това, когато очите на Мег се ококориха и тя изхлипа.
Косъмчетата по тила ми настръхнаха.
– Зад нас има мравки, нали така? – попитах.
Мег кимна.
Обърнах се, когато четири от тях влязоха в пещерата. Посегнах към колчана. Оставаше ми само още една стрела.





28


 


Съвет към родителите:


Майки!


Не позволявайте на ларвите си да станат мравки.


 


МЕГ ЗАПОЧНА ДА СЕ МЯТА В СЛУЗЕСТИЯ КАПАН.

– Изведи ме оттук!

– Нямам меч! – пръстите ми се плъзнаха към струната на укулелето около врата ми. – Всъщност нося
твоите
мечове, искам да кажа, пръстени...

– Няма нужда да ме изрязваш. Когато мравките ме стовариха тук, изпуснах пакетчето семенца. Трябва да е наблизо.
Беше права. Забелязах смачканата торбичка до краката ù.
Приближих я, без да изпускам мравките от поглед. Те стояха заедно на входа, все едно не желаеха да пристъпят по-напред. Може би следата от мъртви мравки, водеща към стаята, ги разколебаваше.
– Добри мравки – казах аз. – Мили, спокойни мравки.
Приведох се и взех торбичката. Бърз поглед навътре ми показа, че са останали половин дузина семенца.
– А сега какво, Мег?
– Хвърли ги в слузта – каза Мег.
Посочих здравеца, който никнеше от врата и подмишницата ù.
– Колко семенца направиха това?
– Едно.
– Тогава толкова много ще те задушат. Превръщал съм много хора, за които ме е било грижа, в цветя, Мег. Няма...
– ПРОСТО ГО НАПРАВИ!
Мравките не харесаха тона ù. Те ни доближиха и защракаха с челюсти. Разклатих семенцата от здравец над какавидата на Мег, после пуснах стрелата си. Ако убиех една мравка, докато другите три ни разкъсваха, нямаше да ни помогне много, затова избрах различна мишена. Прицелих се в покрива на пещерата, точно над главите на мравките.
Това бе отчаяна идея, но бях изваждал късмет със срутването на сгради и преди. През 464 година преди Христа предизвиках земетресение, което изби по-голямата част от Спарта, тъй като улучих правилната точка от правилния ъгъл. (И не, никога не съм обичал спартанците особено много.)
Но този път нямах такъв късмет. Стрелата се заби в набръчканата земя с глухо тупване. Мравките направиха поредната крачка напред, а от устата им капеше киселина. Зад мен Мег се мъчеше да се освободи от какавидата си, която вече бе покрита с гъст килим лилави цветчета.
Трябваше ù повече време.
Изчерпал идеите си, свалих бразилското шалче от врата си и го развях лудешки, опитвайки да събудя моя вътрешен Паоло.
– РАЗКАРАЙТЕ СЕ, МРАВКИ! – извиках аз. – ГОЛ ЗА БРАЗИЛИЯ!
Мравките потрепериха. Може би заради ярките цветове, гласа ми или безумната ми дързост. Докато се колебаеха, над тях се появиха пукнатини около мястото, където бе попаднала стрелата. После хиляди тонове пръст се стовариха върху мирмеките.
Щом прахта се разчисти, половината помещение го нямаше заедно с мравките.
Погледнах шалчето.
– Да потъна в Стикс. Наистина е вълшебно. Никога няма да кажа на Паоло това, иначе ще стане непоносим.
– Виж там! – извика Мег.
Завъртях се. Още една мирмека пълзеше над купчината трупове – очевидно идваше от втория изход, който не бях забелязал зад отвратителните запаси от трупове.
Преди да измисля какво да правя, Мег изрева и се измъкна от капана си, като разхвърля здравец във всички посоки.
– Пръстените ми! – извика тя.
Свалих ги от врата си и ги подхвърлих във въздуха. Веднага щом Мег ги хвана, в ръцете ù се появиха два златни ятагана.
Мирмеката едва имаше време да изохка, преди Мег да нападне и да отреже бронираната ù глава. Тялото тупна в димяща купчина.
Мег се обърна към мен. На лицето ù бе изписана буря от емоции – вина, нещастие, горчивина. Уплаших се да не използва мечовете срещу мен.
– Аполоне, аз... – гласът ù пресекна.
Предполагах, че все още страда от ефекта на песента ми. Бе разтърсена до основи. Отбелязах си наум повече да не пея толкова честно, ако наоколо има смъртен, който да ме чуе.
– Всичко е наред, Мег – казах. – Аз трябва да ти се извиня.
– Не разбираш. Аз... – поклати глава Мег.
Гневен писък отекна в пещерата, като разтърси и без това увредения таван и посипа главите ни с облаци прах. Височината на крясъка ми напомни на моментите, в които Хера ме преследваше по коридорите на Олимп, надавайки вой за това как съм оставил божествената тоалетна чиния с вдигнат капак.
– Това е царицата мравка – предположих. – Трябва да се махаме!
Мег посочи единствения изход на стаята с меча си.
– Но звукът дойде оттам. Ще вървим в тази посока.
– Точно. Така че може да не се сдобряваме още, става ли? Има време да ни убият.
Намерихме царицата мравка.
Ура!
Явно всички коридори водеха към нея. Излизаха от леговището ù като шипове от боздуган. Нейно Величество бе три пъти по-голяма от най-едрите си войници – огромна маса черен хитин и покрити с шипове крайници, с прозирни овални криле, сгънати на гърба ù. Очите ù бяха стъклени басейни от оникс. Търбухът ù бе пулсираща прозрачна маса, пълна с бляскави яйца. Видът ù ме накара горко да съжаля, че някога съм измислил лекарствата с гел на капсули.
Подутият ù корем можеше и да я забави в битка, но тя бе тъй огромна, че беше в състояние да ни препречи пътя, преди да стигнем най-близкия изход. Тези челюсти щяха да ни прекършат на две като сухи съчки.
– Мег – казах, – какво мислиш за шансовете си с двата меча срещу тази дама?
– Та тя е бременна майка – погледна ме потресена Мег.
– Да... и е насекомо, каквито ти мразиш. Децата ù те бяха оставили да зрееш за вечеря.
– Въпреки това ми се струва нередно – намръщи се Мег.
Царицата изсъска, сякаш някой пръсна със спрей. Предполагах, че вече отдавна щеше да ни е изпръскала от глава до пети с киселини, ако не се притесняваше, че те могат да увредят растежа на ларвите ù. Цариците мравки трябваше много да внимават в наши дни.
– Имаш ли други идеи? – попитах Мег. – За предпочитане такива, в които не умираме?
Тя посочи тунела зад купчината яйца на царицата.
– Трябва да продължим натам. Тунелът води до Оракула.
– Откъде си толкова сигурна?
– Дървета – килна глава Мег, – сякаш ги чувам как растат...
Това ми напомни на нещо, което музите ми бяха споделили някога – че могат да чуват как мастилото засъхва върху новите страници с поезия. Предполагам, че бе логично и дъщерята на Деметра да долавя звука от растежа на дърветата. Освен това не бях никак изненадан от това, че тунелът, през който трябваше да минем, беше най-труден за достигане.
– Пей – нареди ми Мег, – пей както никога досега.
– Аз... не мога. Гласът ми е почти прегракнал.
„Освен това – помислих си – не искам да рискувам да те загубя отново.“
Бях освободил Мег, ето защо вероятно бях изпълнил клетвата си към бога гейзер Пийт. Въпреки това с песните и стрелбата си бях нарушил клетвата си в реката Стикс, и то не веднъж, а два пъти. Песента щеше да увеличи провиненията ми още повече.
А каквито и космични наказания да ни очакваха, не исках те да се стоварят върху Мег.
Нейно Величество щракна с челюсти към нас. Това бе предупредителен изстрел, казваше ни да се разкараме. Още няколко крачки и главата ми щеше да се търкулне в прахта.

Запях, или по-скоро сторих каквото можах с дрезгавия глас, който ми бе останал. Започнах с ритъма
бум-чика-чика
. После вкарах малко и от нещата, върху които работехме с деветте музи точно преди войната с Гея.

Царицата изви гръб. Мисля, че дори тя не очакваше да ù рапират днес.
Погледнах Мег, за да ù кажа: „Помогни ми!“. Тя поклати глава.
Дай на момичето два меча и моментално ще обезумее. Накарай я обаче да хване някой прост бийт и ще получи сценична треска.
„Хубаво – помислих си, – сам ще се оправя.“

Продължих с
Dance
на Nas, която, трябва да ви кажа, е една от най-емоционални оди за майката, които някога съм вдъхновявал. (Не забравяй да ми благодариш, Нас.) Наистина, позволих си малко по-свободна интерпретация на тек­ста. Може и да смених думата
ангел
с
майка
, както и
жена
с
насекомо
. Но емоцията остана. Продължих със серенадата, посветена на бременната кралица, като използвах любовта си към собствената си майка Лето. Когато запях, че някой ден бих искал да мога да се оженя за жена (или мравка), която да е толкова съвършена, болката в сърцето ми стана истинска. Никога нямаше да имам такъв партньор. Не ми бе писано.

Антените на царицата потрепериха. Главата ù се разлюля напред-назад. От корема ù продължиха да извират яйца, което наруши концентрацията ми, но аз не се отказах.
Щом свърших, паднах на коляно и вдигнах ръце във възхвала, очаквайки присъдата на кралицата. Или щеше да ме убие, или нямаше. Бях изхабен. Бях излял всичко в тази песен. Не можех повече да рапирам.
Мег остана неподвижна до мен, стиснала мечовете си.
Нейно Величество се разтресе. Отметна глава назад и зави – звук, който бе повече тъжен, отколкото яден.
Тя се приведе и внимателно побутна гърдите ми, насочвайки ме към тунела, през който трябваше да минем.
– Благодаря ти – изграчих. – Съжалявам... за мравките, които трябваше да убия.
Царицата измърка и изщрака, след което излюпи още няколко яйца, сякаш за да каже: „Не се тревожи, винаги мога да произведа още“.
Погалих царицата мравка по главата.
– Може ли да ти викам Мама?
Устата ù се разпени доволно.
– Аполоне – настоя Мег, – да вървим, преди да е променила мнението си.
Не бях сигурен дали Мама щеше да промени мнението си. Имах чувството, че бе приела верността ми и ни беше осиновила в люпилото си. Но Мег беше права, трябваше да побързаме. Мама ни гледаше, докато минавахме покрай купчината яйца.
Стрелнахме се в тунела към дневната светлина над нас.

 


 





29


 


Кошмари с факли.


Човек в пурпурни дрехи.


Но това не е най-лошото.


 


НИКОГА НЕ СЕ
БЯХ ЧУВСТВАЛ
толкова щастлив да видя бойно поле.

Озовахме се в долина, осеяна с кости. Повечето бяха от горски животни. Някои приличаха на човешки. Предположих, че сме намерили бунището на мирмеките. Очевидно нямаше боклукчии да почистят.
Поляната бе опасана с дървета, които растяха толкова нагъсто и бяха така преплетени, че пътуването през тях щеше да е невъзможно. Клоните над главите ни сформираха купол от листа, който пропускаше слънчевата светлина и нищо друго. Ако някой летеше над гората, никога нямаше да разбере, че под листата има открито пространство.
В далечния край на поляната се забелязваха редица предмети, напомнящи на големи надуваеми протектори за тренировка по футбол. Шест бели какавиди, закачени на дървени колове около два огромни дъба. Всяко от дърветата бе поне двайсет метра високо. Бяха израснали толкова близо едно до друго, че огромните им стволове сякаш се бяха слели. Имах чувството, че гледам към жива двойна врата.
– Това е портал – казах. – Към Додонския оракул.
Мечовете на Мег се прибраха и отново се превърнаха в златни пръстени върху средните ù пръсти.
– Ние не сме ли в горичката му?
– Не... – взрях се в белите какавиди на поляната. Бяха твърде далеч, за да ги различа ясно, но нещо в тях ми се струваше познато по неприятен, зловещ начин. Исках хем да приближа, хем в същото време да остана на разстояние от тях.
– Това е повече като преддверие – рекох. – Гората на Оракула е зад тези дървета.
– Не чувам никакви гласове – Мег погледна притеснено към полето.
Това беше вярно. Гората бе напълно смълчана. Дърветата сякаш бяха затаили дъх.
– Гората знае, че сме тук – предположих. – Чака да види какво ще направим.
– Ами да направим нещо тогава – Мег не звучеше по-развълнувана от мен, но продължи напред. Костите започнаха да хрущят под краката ù.
Искаше ми се да имам нещо повече, с което да се защитя, освен лък, празен колчан и дрезгав глас. Последвах я, като опитах да не се спъвам в ребрата и еленовите рога, осеяли земята. На половината път през поляната Мег рязко издиша.
Бе застанала до коловете от двете страни на дърветата.

Първоначално не разбрах какво точно виждам. Всеки от коловете бе с размера на кръст – от онези, които римляните използваха, за да
рекламират
съдбата на престъпницата край пътя. (Аз лично предпочитам съвременните билбордове.) Горната половина на всеки от коловете бе увита с дебели, рунтави буци от бял плат, а от върха на всяка какавида се подаваше нещо, което приличаше на човешка глава.

Стомахът ми се преобърна. Това бяха човешки глави. Наредени пред нас... бяха липсващите герои. Всички бяха здраво вързани. Гледах вкаменен от ужас, докато не забелязах леките потрепвания на плата около гърдите им. Дишаха. Бяха в несвяст, но не бяха мъртви.
Слава на боговете!
Вляво бяха тримата тийнейджъри, които не познавах. Предположих, че това са Сесил, Елис и Миранда. Вдясно имаше измършавял мъж с посивяла кожа и бяла коса – несъмнено това бе богът гейзер Поли. До него висяха децата ми... Остин и Кайла.
Разтресох се толкова силно, че костите на краката ми изтракаха. Разпознах миризмата, която идваше от обвивките на затворниците – сяра, масло, вар на прах... и втечнен гръцки огън, най-опасното вещество, създавано някога. Гърлото ми се изпълни с гняв и погнуса, които се бореха за правото кое да повърна първо.
– Това е чудовищно – казах аз. – Трябва да ги освободим незабавно.
– К-какво не е наред с тях? – заекна Мег.
Не смеех да го изрека. Бях виждал тази форма на екзекуции и преди, и то отново от ръцете на Звяра. Не исках да го виждам отново.
Изтичах до кола на Остин. С цялата си сила опитах да го съборя, но той не мръдна. Основата бе забита твърде дълбоко в земята. Започнах да късам плата, но успях само да омажа ръцете си със сярна смола. Тези обвивки бяха по-лепкави и твърди дори от слузта на мирмеките.
– Мег, подай ми мечовете си!
Не бях сигурен дали и те ще помогнат, но не можех да се сетя какво друго мога да направя.
Тогава над нас долетя познато ръмжене.
Клоните зашумяха. Карпоят Праскови падна от листака и се приземи със салто в краката на Мег. Изглеждаше така, все едно бе преживял много беди, за да стигне дотук. Ръцете му бяха покрити с драскотини, от които течеше сок от праскови. Краката му бяха целите в синини, а пелените му бяха увиснали заплашително.
– Слава на боговете! – казах. Това не беше обичайната ми реакция, когато се натъкнех на земен дух, но зъбите и ноктите му вероятно бяха това, което можеше да освободи боговете – Мег, побързай! Нареди на приятеля си...
– Аполоне – гласът ù бе натежал. Тя посочи към тунела, от който бяхме дошли.
Две от най-едрите човешки същества, които някога бях виждал, се появиха от мравуняка. Бяха два метра високи и тежаха поне по 130 килограма – само мускули, натикани в доспехи от конска кожа. Русата им коса лъщеше като сребърна коприна. Масивни пръстени със скъпоценни камъни блестяха по брадите им. Всеки от тях носеше овален щит и копие, макар да се съмнявах да им трябват оръжия, за да убиват. Изглеждаха така, сякаш можеха да чупят гюлета с голи ръце.
Разпознах ги по татуировките и кръглите руни по щитовете. Такива воини не се забравяха.

–
Германи
 – инстиктивно застанах пред Мег. Елитните имперски телохранители бяха коравосърдечните убийци на Древен Рим. Не вярвах да са станали по-добродушни през вековете.

Двамата мъжаги ме стрелнаха кръвнишки. Имаха змийски татуировки около вратовете си като грубияните, които ми бяха скочили в Ню Йорк. Германите отстъпиха встрани и техният господар се появи от тунела.

Нерон не се бе променил много през последните хиляда девестотин и няколко години. Не изглеждаше на повече от трийсет, но
трийсет
, които бяха изживени тежко... лицето му бе подпухнало и коремът му висеше от твърде много гуляи. Устата му бе свита в постоянна гримаса. Къдравата му коса продължаваше в брада около врата. Брадичката му бе тъй малка, че се изкуших да набера средства, та да му купим по-мощна челюст.

Опитваше да компенсира грозотата си със скъп италиански костюм от пурпурна вълна. Сивата му риза бе отворена, за да разкрие златни ланци. Кожените му обувки бяха ръчна изработка и не бяха предназначени за разходки в мравуняци. Но Нерон винаги бе имал някак скъп и непрактичен вкус. Това бе може би единственото нещо, което харесвах в него.
– Император Нерон – казах. – Звяра.
– Нерон е достатъчно – сви устни той. – Радвам се да те видя, мой достопочтени прадядо. Съжалявам, че занемарих жертвоприношенията за последните няколко хилядолетия, но...
Той сви рамене.
– Не ми трябваха. Доста добре се оправях и сам.
Стиснах юмруци. Исках да унищожа този шкембест император с ярка бяла мълния, само дето нямах такава. Нямах и стрели. Не ми бе останал глас да пея. Срещу Нерон и двуметровите му охранители разполагах само с бразилско шалче, пакетче амброзия и няколко медни камбанки.
– Искаш мен – казах. – Свали тези герои от коловете. Остави ги да си ходят с Мег. Нищо не са ти направили.
– Ще ги пусна веднага щом се споразумеем – засмя се Нерон. – Що се отнася до Мег... Как си, скъпа?
Лицето му се разтегли в усмивка. Тя не отвърна нищо. Изражението ù остана безцветно и изопнато като на бога гейзер. Праскови изръмжа и разпери листните си криле в краката ù.
Един от телохранителите на Нерон му прошепна нещо на ухо.
– Скоро – кимна императорът. След това насочи вниманието си към мен. – Къде са обноските ми? Позволи ми да те запозная с моята дясна ръка Винций и моята лява ръка Гарий.
Бодигардовете се спогледаха.
– Извини ме – поправи се Нерон. – Моята дясна ръка Гарий и моята лява ръка Винций. Това са романизирани версии на техните имена на батави, които не мога да произнеса. Обикновено им викам Винс и Гари. Поздравете прадядо, момчета.
Винс и Гари се втренчиха в мен злобно.
– Змийски татуировки – отбелязах. – Като онези хулигани, които прати да ме пребият.
– Имам много слуги – сви рамене Нерон. – Кейд и Майки са ниско в хранителната верига. Тяхната работа бе само да те сплашат и приветстват с добре дошъл в града ми.

–
Твоят
град – бе точно в стила на Нерон да каже, че голям мегаполис е негов, когато очевидно бе
мой
. – А тези двама джентълмени... това са германи от стари времена. Но как?

Нерон излая през носа си. Бях забравил колко мразя смеха му.
– Господарю Аполон, моля ви – каза той, – още преди Гея да отвори Портите на смъртта, души постоянно се измъкваха от Ереб. За бог император като мен бе доста лесно да призове отново последователите си.
– Бог император? – изръмжах. – Искаш да кажеш ненормален бивш император?
– Какво те правеше бог, Аполоне? – повдигна вежди Нерон. – Докато още бе такъв? Не беше ли силата на името ти, влиянието, което имаше над онези, които те боготворят? Аз съм същият.
Той погледна вляво от себе си.
– Винс, падни на копието си, моля.
Без колебание Винс опря тъпия край на копието си в земята и доближи острието му в ребрата си.
– Спри – каза Нерон. – Промених си мнението.
Винс не издаде с нищо, че се чувства облекчен. Всъщност очите му блеснаха с леко разочарование. Отново вдигна копието до себе си.
– Виждаш ли? – ухили ми се Нерон. – Владея живота и смъртта на своите поклонници като всеки истински бог.
Почувствах се все едно бях глътнал капсула мравешки ларви.
– Германите винаги са били луди... точно като теб.
– Обиждаш ме – постави ръка на сърцето си Нерон. – Моите приятели варвари са верни служители на Юлианската династия! А всички в нея произлизаме от теб, прадядо Аполон.
Не исках да ми го напомнят. Толкова се гордеех със сина си Цезар Август, първия Октавиан. След смъртта му неговите потомци започнаха да стават все по-надменни и ненормални (отдадох го на смъртната им ДНК, определено не бяха наследили тези качества от мен). Нерон бе последният представител на Юлианската династия. Не пролях и сълза, когато загина. Но сега той беше тук, по-гротесков отвсякога с малката си брадичка.
– Какво искаш, Нероне? – застана до рамото ми Мег.
Предвид факта, че гледаше към мъжа, който бе убил баща ù, звучеше невероятно спокойна. Бях благодарен за силата ù и обнадежден от това, че имам опитен димахер и гладно прасковено бебе със себе си. Но въпреки всичко не бих заложил на тях срещу двамата германи.
– Говориш по същество – светнаха очите на Нерон. – Винаги съм харесвал това в теб, Мег. Простичко е. Вие с Аполон ще отворите портите на Додонския оракул. Тогава тези шестимата... – Той посочи затворниците на коловете. – Ще бъдат свободни.
– Ти ще унищожиш гората на Оракула – поклатих глава аз. – А после ще ни убиеш.
Императорът отново избълва неприятния си смях.
– Няма, стига да не ме принудиш. Аз съм разумен бог император, Аполоне. Бих предпочел Додонският оракул да е под мой контрол, но няма как да го оставя в твое владение. Имаше своя шанс да бъдеш покровител на Оракулите и се провали с гръм и трясък. Сега те са моя отговорност. Моя и на моите приятели.
– Кои са другите двама императори? – попитах аз.
– Добри римляни – сви рамене Нерон. – Хора, които подобно на мен са имали волята да направят това, което е необходимо.
– Триумвиратите никога не са сработвали. Накрая винаги всичко свършва с гражданска война.
Той се усмихна, сякаш идеята не го притесняваше.
– Тримата сме се разбрали. Поделихме си новата ни империя... имам предвид Северна Америка. Когато завладеем Оракулите, ще постъпим като истински римляни и ще подчиним целия свят.
– Не си научил нищо от предишното си царуване – можех само да го гледам потресен.
– Напротив. Имах векове да планирам нещата, да се подготвя. Знаеш ли колко неприятно е да си бог император? Не можеш да умреш, не можеш и да живееш. Имаше един период от около триста години по време на Средните векове, когато почти забравиха името ми. Станал бях мираж. Но, за щастие, дойде Ренесансът и си спомниха величието на античната епоха. А накрая се появи и интернет. Ох, този интернет! Колко го обичам само! Вече е невъзможно да бъдеш забравен! Обезсмъртен съм в Уикипедия!
Направих гримаса. Напълно бях убеден, че Нерон е луд. Уикипедия винаги бъркаше фактите за мен.
– Мда – махна с ръка той, – смяташ, че съм безумец. Бих могъл да ти обясня плановете си и да ти докажа, че не е така, но имам доста работа днес. Трябва да отворите портите с Мег. Те упорито ми се съпротивляват, но вие двамата заедно ще успеете. Ти, Аполоне, имаш връзка с Оракулите. Мег с дърветата. Давайте. Благодаря предварително.
– По-скоро бих умрял – казах. – А ти, Мег?
Мълчание.
Погледнах я. На бузата ù блестеше сребърна капка. Първоначално помислих, че едно от камъчетата на очилата ù се е стопило. После осъзнах, че плаче.
– Мег?
– Леле – кръстоса ръце Нерон, сякаш се готвеше за молитва. – Май нещо не сме се разбрали както трябва. Виждаш ли, Аполоне, Мег те доведе дотук точно както я помолих. Добре се справи, миличка.
– Аз – избърса лице Мег. – Не исках...
Сърцето ми се сви до размера на камъче.
– Мег, не. Не мога да повярвам.
Протегнах се към нея. Праскови изръмжа и застана между нас. Осъзнах, че карпоят не бе дошъл, за да ни защити от Нерон.

Тук беше, за да предпази Мег от
мен
.

– Мег? – казах. – Този човек уби баща ти! Той е един убиец!
Тя се загледа в земята. Когато заговори, гласът ù бе пълен с повече мъка от моя, докато пеех в мравуняка.
– Звяра уби баща ми. Това е Нерон. Той... той е моят пастрок.
Не можах да я разбера, преди Нерон да разпери ръце.
– Точно така, миличка – каза той, – и ти се справи чудесно. А сега... ела при татко.





30


 


Преподавам урок на Макафри.


Ей, момиче, пастрокът ти е зъл.


Защо не ме слуша?


 


ПОЗНАВАХ ВКУСА НА ПРЕДАТЕЛСТВО.

Спомените ме заляха като болезнена вълна. Някога приятелката ми Кирена ми изневери с Арес, за да ми отмъсти. Друг път Артемида ме простреля в слабините, защото флиртувах с ловджийките ù. През 1928 година Александър Флеминг не ми благодари за създаването на пеницилина. Това бе ужасно.

Но не можех да си спомня да съм бъркал за някого толкова, колкото за Мег. Освен може би за Ървин Берлин... „
Alexander’s Ragtime Band
51
 – спомням си, че му бях казал. – Никога няма да пробиеш с такова име!“

– Но Мег, ние сме приятели – прозвучах детински сам на себе си. – Как може да ми причиниш това?
Тя се загледа в червените си маратонки. Обувките в цвета на предателя.
– Опитах да ти кажа. Да те предупредя.

– Тя има добро сърце – усмихна се Нерон. – Аполоне, двамата с Мег се познавате едва от няколко дни. И то само защото я
накарах
да се запознае с теб. Аз съм неин пастрок, защитник и настойник от години. Тя е от императорското семейство.


Загледах се в обичната си бездомна. Да, някак си я бях
обикнал
през последната седмица. Не можех да си представя да има нещо общо с империята на Нерон.

– Но аз рискувах живота си заради теб – казах възмутено. – И това значи много, защото наистина можех да умра!
– Всички сме впечатлени, Аполончо – плесна с ръце Нерон. – А сега ще те помоля да отвориш портите. Твърде дълго ми се опъваха.
Пробвах да изгледам Мег кръвнишки, но не ми се отдаде. Бях прекалено зле ранен и уязвим. Ние, боговете, мразим да се чувстваме така. А и Мег отказваше дори да ме погледне.
Обърнах се замаян към дъбовите дървета. Забелязах, че преплетените им стволове бяха белязани от предишните опити на Нерон – с брадви, с моторни резачки, с огън, дори с куршуми. Всичко това едва бе увредило кората им. Най-сериозно пострадалата част носеше следа от човешка ръка, където дървото се бе напукало и обелило. Погледнах към Поли, изпадналия в несвяст бог гейзер, вързан и провесен с петимата герои.
– Нероне, какво си направил?
– Няколко неща. Намерих пътя към това преддверие преди няколко седмици. Лабиринтът се отваря удобно в мравуняка на мирмеките. Но да мина през портите...
– Принудил си паликоя да ти помогне? – едва удържах порива да метна чановете си по императора. – Използвал си дух на природата, за да унищожиш същата тази природа? Мег, как понасяш всичко това?
Праскови изръмжа. Този път имах усещането, че земният дух е съгласен с мен. Но изражението на Мег бе затворено като портите. Тя гледаше втренчено в костите по полето.
– Стига сега – каза Нерон, – Мег знае много добре, че има добри духове на природата и зли такива. Богът гейзер бе дразнещ. Не спираше да ни досажда с тъпите си интервюта. Освен това не бе трябвало да се отдалечава толкова много от извора на силите си. Лесно го пленихме. Така или иначе, парата му не помогна особено.
– А петимата герои? – попитах. – И тях ли използва?
– Естествено. Не възнамерявах да ги подмамвам дотук, но всеки път, когато нападнехме портите, Оракулът почваше да ридае. Предполагам, е викал помощ и героите не са могли да удържат на призива му. Първи дойде този тук...
Той посочи Сесил Марковиц.
– Последните двама са твои дечица, нали? Остин и Кайла. Появиха се, след като принудихме Поли да свари дърветата. Предполагам, че Оракулът се е изнервил от това, но така получихме двама герои на цената на един!
Изгубих самообладание. Изревах и се метнах към императора. Възнамерявах да извия косматото му вратле. Германите щяха да ме убият, преди да стигна до него, но унижението ми бе спестено. Спънах се в един таз и се проснах по корем върху костите.
– Аполоне! – Мег изтича до мен.
Претърколих се и ритнах към нея като сърдито дете.
– Не ми трябва твоята помощ! Не знаеш ли кой е този твой защитник! Той е чудовище! Той е императорът, който...
– Не го прави – предупреди Нерон. – Ако изречеш „който е свирил на цигулка, докато Рим гори“, ще накарам Винс и Гари да те одерат жив и ще си направя броня на задника от кожата ти. И двамата сме наясно, Аполончо, че тогава не е имало цигулки. А и не аз подпалих Големия пожар в Рим.
– Но ти се възползва от него – изправих се с мъка на крака.
Щом погледнах Нерон, си спомних безвкусицата на уплавлението му. Кичът и жестокостта, които го направиха толкова унизителен за мен, неговия предтеча. Нерон бе онзи роднина, когото никога не искаш да каниш на вечерята по време на Луперкалиите.
– Мег – казах аз, – твоят предшественик гледаше как седемдесет процента от Рим изгаря. Десетки хиляди умряха.
– Бях на петдесет километра в Анцио – изръмжа Нерон. – Върнах се в града и лично ръководех противопожарните отряди!
– Чак когато огънят застраши двореца!
– Какво да направя? – завъртя очи Нерон. – Пристигнах навреме, за да спася най-важната сграда.
– Спрете да се карате, моля – Мег запуши ушите си с длани.
Но аз не престанах дотук. Да говоря, ми се струваше по-добре от другите два варианта, като това да помогна на Нерон или да умра.
– След големия пожар – казах ù, – вместо да възстанови домовете върху Палатинския хълм, Нерон срина основите на квартала и си построи нов дворец. Домус Ауреа.

– Мда – погледна ме замечтано Нерон. – Златният дом. Беше много красив, Мег! Имах собствено езеро, триста стаи, стенописи от злато, мозайки от перли и диаманти... можех да си позволя да живея
човешки
.


– Имаше нахалството да вдигнеш трийсетметрова бронзова статуя на поляната си! – казах. – Твоя статуя като Аполон, бога на слънцето! Престори се на
мен
!

– Наистина – съгласи се Нерон. – Дори след като загинах, статуята оцеля. Доколкото знам, станала е известна като Нероновия колос. Преместили я в амфитеатъра на гладиаторите и всички нарекли мястото на нейно име. Колизеят.
Нерон се изпъчи.
– Статуята бе добър избор.
Гласът му звучеше по-зловещо от обичайното.
– За какво говориш? – попитах.
– Хмм? За нищо. – Той погледна часовника си, златен ролекс. – Важното бе, че имах стил и хората ме обичаха.
– Обърнаха се срещу теб – поклатих глава аз. – Хората в Рим смятаха, че ти си запалил Големия пожар и затова обвини християните.
Знаех, че спорът е безсмислен. Ако Мег бе крила коя е през цялото това време, се съмнявах, че мога да променя мнението ù сега. Но вероятно имах шанс да забавя нещата, докато помощта пристигне. Само дето нямаше такава.
– Но християните бяха терористи – махна презрително с ръка Нерон. – Може и да не са започнали пожара, но създаваха всякакви неприятности. Преди всички се усетих за това.
– Хвърляше ги на лъвовете – казах на Мег. – Гореше ги като живи факли. Както ще изгори и тези шестимата.
Лицето на Мег позеленя. Тя погледна изпадналите в несвяст затворници на коловете.
– Нероне, нали няма...
– Ще ги пуснем – обеща Нерон. – Стига Аполон да сът­рудничи.
– Мег, не можеш да му вярваш – казах аз. – Последния път, когато стори това, той нареди християните на двора си и ги подпали, за да освети градинското си тържество. Бях там. Помня писъците.
Мег се хвана за стомаха.
– Скъпа, не вярвай на тези глупости – каза Нерон. – Това е само пропаганда, измислена от враговете ми.
Мег загледа лицето на Поли, бога гейзер.
– Нероне... не спомена нищо за това, че ще ги палим.
– Няма да ги палим – каза той и опита да смекчи тона си. – Няма да се стигне дотам. Няма да се наложи Звяра да действа.
– Виждаш ли, Мег? – посочих с пръст императора. – Никога не е добър знак, когато някой започне да говори за себе си в трето лице! Зевс постоянно ми се караше заради това!
Винс и Гари пристъпиха напред. Кокалчетата на ръцете им, с които стискаха копията, побеляха.
– Бих бил по-внимателен – предупреди Нерон. – Германите ми не понасят обиди към своя император. А сега, колкото и да обичам да приказвам за себе си, имаме работа.
Отново погледна часовника си.
– Ще отвориш портите. После Мег ще види дали може да използва дърветата, за да провери бъдещето. Ако е така, чудесно! Ако ли не... гори, гори, огънче.
– Мег – казах, – той е луд.
Праскови изсъска предупредително в краката ù.
– Нерон се грижеше за мен – потрепери брадичката на Мег. – Той ми даде дом. Той ме научи да се бия.
– Сама каза, че е убил баща ти!
– Не! – поклати глава тя, а в очите ù проблесна паника. – Не съм казвала такова нещо. Звяра го уби!
– Но...
– Аполончо – изсумтя Нерон, – нищо не разбираш. Бащата на Мег беше слаб. Тя дори не го помни. Той не можа да я защити. Аз я отгледах. Аз я опазих. Жива. Моя.
Сърцето ми потъна в петите. Не знаех през какво бе минала Мег или какво изпитваше сега, но познавах Нерон. Видях как бе деформирал разбирането за света на едно уплашено дете, на малко момиченце, което бе мечтало да бъде прието и защитено след убийството на баща си дори ако този прием идваше от убиеца.
– Толкова съжалявам, Мег.
Още една сълза се търкулна по бузата ù.
– Не ù трябват съжаленията ù. – Гласът на Нерон се втвърди като божествен бронз. – Хайде, миличка. Бъди така мила да отвориш портите. Ако Аполон възрази, напомни му, че е принуден да последва заповедите ти.
– Аполоне – преглътна Мег, – не прави това по-трудно и за двама ни. Моля те... помогни ми да отворя портите.
– Доброволно? Никога – поклатих глава аз.
– Тогава... заповядвам да ми помогнеш. Веднага!

 


 


51 Песен, с която певецът Ървинг Берлин изгрява през 1911 година. – Бел. прев.




31


 


Чуй дърветата.


Дърветата знаят какво става.


Те знаят всичко.


 


УВЕРЕНОСТТА НА МЕГ
може и да бе разклатена, но тази на земния дух – не. Когато се поколебах дали да изпълня заповедта ù, той оголи зъби и изсъска:

– Праскови! – сякаш това беше нова техника на мъчение.
– Хубаво – казах на Мег с горчивина. Истината бе, че нямах избор. Усещах заповедта да попива в мускулите ми, принуждавайки ме да помогна.
Загледах преплетените дървета и опрях длани в стволовете. Не долових силата на оракул, струяща от тях. Не чух гласове. Само упорита тишина. Единственото съобщение, което дърветата ми изпращаха, бе да се махам.
– Направим ли това – казах на Мег, – Нерон ще унищожи горичката.
– Няма.
– Напротив. Той не може да овладее Додонския оракул. Силата му е твърде древна. Няма да позволи на никой друг да го употреби.
Мег постави ръце върху дърветата под моите.
– Съсредоточи се. Отвори ги. Моля те. Не искаш да разгневиш Звяра.
Изрече го с приглушен глас, сякаш Звяра не беше някого, когото току-що бяхме видели, не бе човек в пурпурен костюм на няколко крачки от нас, а чудовището, което дебне изпод леглото.
Не можех да оспоря заповедите на Мег, но може би трябваше да протестирам повече. Мег можеше и да отстъпи, ако приемех блъфа ù. Но пък Нерон, Праскови или германите можеха просто да ме убият. Ще ви призная нещо. Страх ме беше да не умра. Благородно, храбро, красиво уплашен... наистина. Но уплашен.
Притворих очи. Усетих неумолимата съпротива на дърветата, тяхното недоверие към външни хора. Знаех, че ако отворя насила тези порти, Гората на Оракула ще бъде унищожена. Но се пресегнах с цялата мощ на волята си и потърсих гласа на пророчеството, привличайки го към себе си.
Помислих за Рея, царицата на титаните, която първа бе засяла горичката. Макар да бе дете на Гея и Уран, макар да бе омъжена за царя канибал Кронос, Рея беше успяла да я отгледа с мъдрост и доброта. Бе родила ново, по-читаво поколение безсмъртни (смея да твърдя). Тя въплъщаваше най-доброто от древните времена.

Наистина, беше се оттеглила от света и бе отворила грънчарско ателие в Удсток, но още се тревожеше за Додона. Довела ме беше тук да отворя портите, да споделя силите на Оракула. Тя не беше от богините, които вярваха в затворени врати и знаци
НЕ ПРЕМИНАВАЙ!
Започнах да тананикам тихо
This Land is Your Land
52
.

Кората се затопли под върха на пръстите ми. Корените на дърветата потрепериха.
Погледнах към Мег. Тя бе потънала в концентрация, опираше се на стволовете, все едно искаше да ги избута.
Всичко около нея ми бе познато – чорлавата къса коса, блещукащите очила, течащият нос, изгризаните нокти и лекият аромат на ябълков пай.
Но също така тя бе личност, която въобще не познавах. Доведената дъщеря на безсмъртния луд Нерон. Член на императорското семейство. Какво ли означаваше това? Представих си ги като семейство Брейди Бънч53 в пурпурни тоги, наредени на стълбището на фамилната къща... а Нерон в униформата на Алиса. Живото въображение понякога е проклятие.
Но за нещастие на гората, Мег беше дъщеря и на Демет­ра. Дърветата отвърнаха на силата ù. Двата дъба потръпнаха. Стволовете им се размърдаха.
Исках да спра, но бях хванат в капан. Гората сякаш изсмукваше силите ми. Дланите ми залепнаха за дърветата. Портите се отвориха по-широко и със сила разпериха ръцете ми. За един ужасен миг помислих, че дърветата няма да спрат и ще ме разкъсат на части. Но после се усмириха. Корените им се успокоиха. Кората се охлади и ме пусна.
Изтощен, залитнах назад. Мег остана загледана в отворения наново портал.
От другата му страна имаше... още дървета. Въпреки зимния студ младите дъбове се издигаха високи и зелени и растяха в концентрични кръгове около по-едър представител от вида си в центъра. По земята бяха нападали жълъди, които блестяха със слаба кехлибарена светлина. Около горичката имаше защитна стена от дървета, дори по-заплашителна от тази в преддверието. Над нас още един вплетен купол от клони пазеше мястото от натрапници по въздуха.
Преди да я предупредя, Мег мина през прага. Гласовете избухнаха. Представете си четирийсет картечници, които стрелят в мозъка ви едновременно. Думите бяха бърборене, но разкъсваха разсъдъка ми, настояваха за вниманието ми. Притиснах уши, но звукът само стана по-силен и натрапчив.
Праскови заора отчаяно в прахта в опит да погребе главата си. Винс и Гари се озоваха на земята и получиха гърчове. Дори изпадналите в несвяст богове започнаха да стенат и треперят на коловете си.
Нерон отстъпи назад, вдигнал ръка да блокира ярката светлина.
– Мег, овладей гласовете! Веднага!
Мег не изглеждаше наранена от шума, но беше озадачена.
– Казват нещо...
Тя размаха ръце във въздуха, все едно дърпаше невидими нишки, с които да разплете пандемониума.
– Изнервени са. Не мога. Чакай...
Внезапно гласовете замлъкнаха, сякаш бяха казали каквото имат да казват.
– Истина е – обърна се Мег към Нерон с ококорени очи. – Дърветата ми предадоха, че искаш да ги изгориш.
Германите изпъшкаха, почти припаднали в несвяст на земята. Нерон се възстанови по-бързо и вдигна назидателно показалец.
– Чуй ме, Мег. Надявах се Оракулът да помогне, но очевидно е обезумял. Не можеш да вярваш на дърветата. Те само повтарят изреченото от сенилната титанска старица. Гората трябва да бъде изпепелена. Това е единственият начин, Мег. Разбираш го, нали?
Той ритна Гари в гърба и прерови торбичките на телохранителя си. След това се изправи, вдигайки триумфално кутия с кибрит.
– След пожара ще построим всичко наново – каза той. – Ще е славно!
Мег се вгледа в него така, сякаш за пръв път забелязваше противната брада на врата му.
– За какво говориш?
– Ще изпепели целия Лонг Айлънд – казах. – След това ще го направи частно имение. Точно както стори с Рим.
– Лонг Айлънд и без това е кочина! – изсмя се нетърпеливо Нерон. – На никого няма да липсва! Новият ми имперски комплекс ще се простира от Манхатън до Монтаук. Това ще е най-великият дворец, строен някога! Ще направим частни реки и езера, сто и петдесет километра собствен плаж, градини, достатъчно големи, че да имат собствени пощенски кодове. О, Мег, представи си тържествата, които ще имаме в новия Домус Ауреа!
Истината понякога бе болезнена. Колената на Мег се подгънаха под тежестта ù.
– Не мога – пресекна гласът ù. – Гората... аз съм дъщеря на Деметра.
– Ти си моя дъщеря – поправи я Нерон. – И мен ме е грижа за теб. Затова искам да се отместиш от пътя ми. Бързо.
Той приближи клечката до кутийката.
– Веднага щом подпаля тези клони, човешките факли ще изпратят взрив от горещина към портала. Нищо няма да може да го спре. Цялата гора ще изгори.
– Моля те! – извика Мег.
– Хайде стига, миличка – намръщи се Нерон. – Аполон вече не ни трябва. Нали не искаш да будим Звяра?
Той драсна кибрита и пристъпи напред до най-близкия кол.
На който бе окован синът ми Остин.

 


52 Популярна американска песен от 40-те години, изпълнявана от Уди Гътри. – Бел. ред.

53 Американски комедиен сериал от 70-те. – Бел. прев.




32


 


Village People ще защитят ума ви.


От Y.M.C.A54.


Аха!


 


ТАЗИ ЧАСТ Е
ТРУДНА ЗА РАЗКАЗВАНЕ.


Аз съм роден разказвач. Имам безпогрешен усет за драмата. Бих искал да кажа какво е
трябвало
да стане – че съм извикал: „Неее!“, скочил съм като акробат, изритал съм киб­рита настрана, след което съм нокаутирал Нерон и охранителите му със серия удари като на шаолински монах.

Това щеше да е много яко. Уви, истината ме ограничава. Проклета да си, истино!
Всъщност изломотих нещо в стила на „Н-не, н-недей“ и може би размахах бразилското шалче с надеждата магията му да унищожи враговете ми.
Истинският герой бе Праскови. Карпоят явно долови истинските чувства на Мег, а може би просто не одобряваше да се изгарят гори. Скочи във въздуха и нададе бойния си вик (познахте):
– Праскови! – след което се приземи върху ръката на Нерон, отхапа кибрита от пръстите на императора и тупна на няколко крачки от него, като се облиза и извика повторно: – Гориво!
Предполагам, че искаше да каже „горчиво“ на плодов диалект.
Сцената щеше да е забавна, ако двамата германи не се бяха изправили на крака. Петимата герои и богът гейзер си оставаха вързани на силно запалимите колове, а Нерон още държеше кутийка с кибрит.
– Мег? – загледа се в празната си ръка императорът. Гласът му бе студен като ледена висулка. – Какво означава това?
– П-праскови, ела тук! – гласът на Миг трепереше от ужас. Карпоят скочи до нея и изсъска срещу мен, Нерон и германите.
Мег си пое глътка въздух, като се опитваше да събере кураж, макар да трепереше.
– Нероне... Праскови е прав. Не можеш да изгориш тези хора живи.
Нерон въздъхна и надзърна към телохранителите си за морална подкрепа. Германите обаче още изглеждаха замаяни и се удряха по главите, все едно пробваха да изтръскат вода от ушите си.
– Мег – каза императорът, – опитвам се да удържа Звяра. Защо не ми помагаш? Знам, че си добро момиче. Не бих ти позволил да обикаляш Манхатън сама като улична разбойничка, ако не знаех, че можеш да се справиш. Но да си мека спрямо враговете си, това не е положителна черта. Ти си моята доведена дъщеря. Всеки от тези герои би те убил без колебание при първа възможност.
– Не е вярно, Мег – казах. – Видя какво представлява лагерът на нечистокръвните!
Тя ме огледа притеснено.
– Дори... това да е вярно – тя се обърна към Нерон, – каза ми никога да не се принизявам до нивото на враговете си.
– Наистина – гласът на Нерон бе изопнат като опънато въже. – Ние сме по-добри. По-силни. Ще построим прекрасен нов свят. Но тези дървета, дърдорещи глупости, стоят на пътя ни, Мег. Трябва да ги изгорим като бурени. Единственият начин това да стане е с истински пожар, пламъци, разпалени с кръв. Да направим това заедно. Нека не замесваме Звяра, става ли?
Най-после нещо в ума ми щракна. Спомних си как татко ме наказваше преди векове, когато бях млад бог и опознавах тайните на Олимп. „Не заставай от грешната страна на мълнията ми“, казваше Зевс. Все едно мълнията бе надарена с разум. Все едно Зевс нямаше нищо общо с наказанията, които стоварваше върху мен.
„Не ме обвинявай“, намекваше тонът му. Мълнията пронизва всяка молекула в тялото ти. След много години, когато убих циклопите, които изработваха мълниите на Зевс, това не бе импулсивно решение. Винаги бях мразел мълниите. Бе по-лесно от това да мразя баща си.
Нерон използваше същия тон, когато се наричаше Звяра. Говореше за гнева и жестокостта си, сякаш бяха сили отвъд неговия контрол. Ако изпаднеше в пристъп на ярост... щеше да обвини Мег.
Стана ми лошо. Мег бе възпитана да се отнася към любезния си пастрок Нерон и ужасяващия Звяр като към две отделни личности. Разбрах защо предпочита да прекарва времето си по уличките на Ню Йорк, разбрах защо настроенията ù се променяха толкова бързо и от въртяща се в цигански колела рязко ставаше затворена и неприветлива. Никога не знаеше какво може да отприщи Звяра.
Погледна ме. Устните ù трепереха. Виждах, че търси изход – убедителен аргумент, който да омилостиви пастрока ù, като в същото време ù позволи да последва съвестта си. Но аз вече не бях сладкодумният бог, не можех да се меря с оратор като Нерон. И нямаше да играя неговата игра.
Вместо това използвах тактиката на Мег, която винаги говореше кратко и по същество.
– Той е зъл – казах. – А ти си добра. Трябва да направиш избора си.
Досетих се, че Мег не искаше да чуе това. Сви устни и изпъна рамене, като че ли се подготвяше за инжекция против шарка – нещо болезнено, но необходимо. Постави ръка върху къдравия скалп на карпоя.
– Праскови – каза тя тихо, но твърдо, – вземи кибрита.
Карпоят скочи. Нерон нямаше време и да мигне, преди Праскови да грабне кутийката от ръката му и да скочи до Мег.
Германите насочиха копията си. Нерон вдигна ръка, за да ги удържи, и погледна Мег, сякаш сърцето му бе разбито – само дето нямаше такова.
– Виждам, че не си била готова, миличка – каза той. – Вината за това е изцяло моя. Винс, Гари, хванете Мег, но без да я наранявате. Когато се приберем у дома...
Той сви рамене, а на лицето му се изписа съжаление.
– Що се отнася до Аполон и младото плодово демонче, те ще трябва да изгорят.
– Не – изграчи Мег, а после изкрещя с всичка сила: – НЕ! – А с нея изкрещя и Додонският оракул.
Вълната бе толкова силна, че събори Нерон и стражите му. Праскови изпищя и заудря глава в пръстта.

Но този път бях по-подготвен, а когато хорът на дърветата достигна своето кресчендо, успокоих ума си с най-леката мелодия, която можех да си представя. Затананиках
Y.M.C.A
., която обичах да изпълнявам заедно с Village People, облечен в дрехите на строителен работник, докато не се сбихме с онзи индийски началник... няма значение. Това не е важно.


– Мег! – извадих медните чанове от джоба си, след което ù ги подхвърлих. – Сложи ги на централното дърво!
Y.M.C.A
! Фокусирай енергията на Оракула!
Y.M.C.A
.

Не бях сигурен, че може да ме чуе. Тя вдигна чановете и загледа как те се полюшват и звънят, преобразявайки звука от дърветата в членоразделна реч.

Щастието идва.


Слънцето пада.


Последната строфа.


Искаш ли да чуеш специалните предложения?


 

Мег зяпна от изненада. Обърна се към гората и мина през портала. Праскови запълзя подире ù, като клатеше глава.

Исках да ги последвам, но не можех да оставя Нерон и стражите му с шестима заложници. Тръгнах към тях, като не спирах да си тананикам
Y.M.C.A
.

Дърветата пищяха по-високо отвсякога, но Нерон се изправи на крака. Извади нещо от джоба на палтото си – стъкленица с някаква течност – и опръска земята пред себе си. Съмнявах се от това да излезе нещо добро, но имах по-неотложни проблеми. Винс и Гари се надигнаха. Винс посочи към мен с копието си.
Бях достатъчно ядосан, за да бъда безразсъден. Грабнах острието на оръжието и блъснах с копието нагоре, уцелвайки Винс под брадичката. Той падна смаян и аз сграбчих кожената му броня.
Той бе два пъти по-едър от мен. Не ми пукаше. Вдигнах го от земята. Ръцете ми започнаха да пращят от силата. Чувствах се непобедим, както трябваше да се усеща един бог. Нямах представа защо божествената ми сила се бе върнала, но реших, че не това е моментът да го поставям под въпрос. Завъртях Винс като диск и го метнах към небето с такава сила, че той остави дупка във формата на герман в дървесния покров и изчезна от погледа ми.
Аплодисменти за имперския телохранител и за неговата невероятна смелост. Въпреки демонстрацията ми на сила Гари ме нападна. Счупих с една ръка копието му. С другата пробих дупка в щита му и ударих гърдите му с достатъчна мощ, че да нокаутирам носорог.
Той се просна на земята.
Погледнах към Нерон. Вече чувствах как силите ми отслабват. Мускулите ми се връщаха към жалката си смъртна отпуснатост. Надявах се само да имам достатъчно здравина, за да откъсна главата на Нерон и да я натикам в лилавия му костюм.
– Ти си глупак, Аполончо – изръмжа императорът. – Винаги гледаш в погрешната посока.
Той надзърна към ролекса си.
– Моят чистач ще пристигне всеки момент. Щом унищожим лагера на нечистокръвните, ще превърна останките му в нова градина. В същото време ти ще си тук и ще гасиш огньове.
След което извади сребърната запалка. Типично за Нерон да има няколко запалителни уреда под ръка. Взрях се в лъскавото масло, с което бе опръскал земята... Разбира се. Гръцки огън.
– Недей – казах.
– Сбогом, Аполоне – ухили се Нерон. – Остават ми само още единайсет олимпийци.
И пусна запалката.
Така и не получих възможност да му откъсна главата.
Можех ли да го спра да избяга? Вероятно. Но пламъците бушуваха между нас, изгаряха треви и кости, корени и самата земя. Огънят бе прекалено буен, за да го стъпча, а и гръцкият огън не можеше да бъде стъпкан. И напредваше към шестимата заложници.
Оставих Нерон да си тръгне. Някак изправих Гари на крака и извлякох замаяния от удара герман до мравуняка. После изтичах до коловете.
Най-близо до мен бе Остин. Увих ръце около основата и започнах да дърпам, напълно забравяйки правилните техники за вдигане на тежести. Мускулите ми се напрегнаха. Очите ми се ококориха от усилието. Успях да издигна кола толкова, че да го съборя назад. Остин се размърда и простена.
Извлякох го с все какавидата до другия край на сечището, колкото се може по-далеч от пламъците. Можех да го отведа и в гората на Додонския оракул, но имах чувството, че няма да му помогна, ако го поставя в мъртво сечище, пълно с безумни гласове, и то точно на пътя на приближаващите пламъци.
Изтичах обратно до коловете и повторих процеса – изрових Кайла, после бога гейзер Поли, сетне и останалите. По времето, в което изтеглих Миранда Гардинър в безопасност, огънят се бе превърнал в бушуваща приливна вълна и беше само на сантиметри от портите на горичката.
Божествената ми сила си беше отишла. Мег и Праскови ги нямаше никакви. Бях спечелил няколко минути за заложниците, но пожарът накрая щеше да погълне всички ни. Паднах на колене и заплаках.
– Помогнете ми – огледах тъмните дървета, преплетени и заплашителни. Не очаквах никаква помощ. Не бях свикнал дори да моля за нещо подобно. Аз бях Аполон. Смъртните се молеха на мен! И да, понякога може и да бях нареждал на героите да ми вършат малко работа, като това да започнат война или да ми върнат изгубен вълшебен предмет от бърлога на чудовище, но това не се броеше. – Не мога да се справя сам. – Представих си как лицето на Дафна плува под кората на едно дърво, после под тази на друго. Скоро дърветата щяха да изгорят. Не можех да ги спася, не и повече, отколкото спасих Мег, изгубените герои или себе си. – Толкова съжалявам. Моля, простете ми.
Главата ми явно се замая от вдишания пушек. Получих халюцинации. Бляскавите форми на дриади се появиха от дърветата. Цял легион Дафни в ефирни зелени рокли. Израженията им бяха меланхолични, все едно знаеха, че отиват на смърт, но все пак обградиха пожара. Вдигнаха ръце и земята изригна в краката им. Кален поток заля пламъците. Дриадите насочиха горещината на огъня към телата си. Кожата им почерня. Лицата им се втвърдиха и напукаха.
Веднага след като и последните пламъци угаснаха, дриадите станаха на пепел. Искаше ми се да се разпадна с тях, да заплача, но огънят бе накарал сълзите ми да изсъхнат. Не бях искал толкова много жертви, не ги бях очаквал. Почувствах се кух, виновен и посрамен.
После се сетих колко пъти бях копнял за жертви, колко герои бях пратил на смърт. Дали те бяха по-малко благородни или храбри от тези дриади? И все пак не бях изпитвал угризения на съвестта, докато ги изпращах на смъртоносните мисии. Бях ги използвал и захвърлял. Съсипал бях живота им в името на моята слава. Бях същото чудовище като Нерон.
Вятър повя от сечището – странно топъл за сезона повей, който издигна пепелта и я прекара през сплетените клони, препречващи гледката към небето. Чак след като бризът се успокои, осъзнах, че това трябва да е бил моят стар съперник, Западният вятър, който опитваше да ме утеши. Той бе отнесъл останките към следващото им красиво прераждане. След всички тези векове Зефир бе приел извинението ми.
Открих, че сълзите ми не са напълно пресъхнали.
– Къде съм? – изпъшка някой зад гърба ми.
Остин се бе събудил. Допълзях до него, заплаках от облекчение и целунах лицето му.
– Красивият ми син!
Той премигна объркан към мен. Плитките му бяха поръсени с пепел като скреж на полето. Предполагам, че му отне известно време да разбере защо някакво пъпчиво момче, което не е съвсем наред, му се радва толкова.
– Добре... Аполоне – той опита да мръдне. – Какво по... Защо съм увит в смрадливи превръзки? Може ли да ме освободиш?
Засмях се истерично, което едва ли успокои Остин. Започнах да дера по превръзките му, но не постигнах нищо. После си спомних счупеното копие на Гари. Взех върха и прекарах няколко минути в разопаковането на Остин.
След като най-накрая се отърва от кола, той закуцука наоколо, за да върне кръвообращението в крайниците си. Огледа сцената – димящата гора, другите затворници. Додонският оракул бе спрял да пищи (но откога?). Ярка кехлибарена светлина блестеше от портала.
– Какво става? – попита Остин. – Къде ми е саксофонът?
Хубави въпроси. Искаше ми се да имам хубави отговори. Но знаех, че Мег Макафри още обикаля в гората, и не харесах това, че дърветата са замлъкнали.
Загледах немощните си ръце на смъртен. Запитах се защо бях почувствал внезапен прилив на божествена сила в битката с германите. Да не би емоциите ми да я бяха отключили? Дали това не бе първият знак, че божествената ми жизненост се завръща? Или може би Зевс отново се бъзикаше с мен – даваше ми да вкуся от старата си сила, преди отново да ми я отнеме.

Помниш ли това, хлапе? Е, НЯМАШ ГО!

Искаше ми се отново да призова тази мощ, но трябваше да се оправям с каквото имам. Подадох на Остин счупеното копие.
– Освободи останалите. Аз се връщам след малко.

– Отиваш
там
? – зяпна ме Остин невярващо. – Безопасно ли е?

– Съмнявам се – отвърнах.
И после се затичах към Оракула.


54 Песен на Village People. – Бел. прев.




33


 


Раздялата е болезнена.


Нищо сладко няма в нея.


Не стъпвай на лицето ми.


 


ДЪРВЕТАТА ИЗПОЛЗВАХА вътрешните
си гласове.

Докато минавах през прага, осъзнах, че все още говорят, бърборейки като сомнамбули на купон.
Огледах горичката. От Мег нямаше и следа. Извиках името ù. Дърветата отвърнаха, усилвайки собствените си гласове. Очите ми се кръстосаха.
Облегнах се на най-близкия дъб.
– Полека, човече – каза дървото.
Продължих напред, а дърветата започнаха да римуват, сякаш пееха детска песен.

Сини пещери.


Цвета удари.


На запад гори.


Страниците разлисти.


Индиана.


Узрял ли е бананът?


Щастието идва.


Змии и хлебарки.


 

Нищо от това нямаше смисъл, но всеки ред носеше тежестта на пророчество. Чувствах се като че ли дузина важ­ни съобщения, всяко от които ключово за оцеляването ми, се сливаха в едно, след което биваха зареждани в пушка и изстрелвани в лицето ми.
(Това беше добро. Трябва да го използвам в някое хайку.)
– Мег – извиках отново.
Нямаше отговор. Гората вече не ми се струваше толкова голяма. Как можеше да не ме е чула? Как можеше да не съм я видял.
Продължих да се тътря напред, взимайки си перфектен тон Ла, за да остана съсредоточен. Когато стигнах втория кръг, дърветата, тоест дъбовете, се разприказваха.
– Хей, приятелче, имаш ли петаче? – попита едното.
Второ пробва да ми разкаже виц за пингвин и монахиня. Трето рекламираше на съседа си кухненски робот.
– Нямаш представа какво прави със спагетите.
– И спагети ли готви? – възкликна другото дърво.
– Макароните стават за минути! – въодушеви се дъбът продавач.
Не разбирах защо един дъб би искал спагети, но продължих да вървя. Страхувах се, че ако се заслушам прекалено внимателно, ще си поръчам кухненския робот на три бързи вноски от 39,99 долара и разсъдъкът ми ще е изгубен завинаги.
Накрая се добрах до центъра на горичката. В далечния край на най-голямото дъбово дърво Мег седеше опряла гръб в ствола и присвила очи. Камбанките все още бяха в ръката ù, но висяха забравени. Медните цилиндри дрънчаха приглушено от роклята ù.
Праскови се клатеше напред-назад в краката ù, като не спираше да се хили.
– Ябълки? Праскови! Манго? Праскови!
– Мег – докоснах я по рамото.
Тя потръпна. Съсредоточи се върху мен, сякаш бях сръчно направена зрителна измама. Очите ù блестяха от страх.
– Прекалено много – каза тя, – прекалено много.
Гласовете я държаха в хватката си. Дори за мен бе трудно да ги удържа – все едно сто радиостанции свиреха едновременно и насила разцепваха черепа ми с различни канали. Но аз бях свикнал на пророчествата. Мег, от друга страна, бе дъщеря на Деметра. Дърветата я харесваха и се опитваха да си споделят с нея, да привлекат вниманието ù по едно и също време. Скоро щяха да увредят разума ù завинаги.
– Чановете – казах. – Окачи ги на дървото!
Посочих най-ниския клон, който бе доста над главите ни. Сам никой от нас не можеше да го стигне, но ако повдигнех Мег...
Тя отстъпи назад и поклати глава. Гласовете на Додона бяха толкова хаотични, че не бях сигурен дали ме е чула. Ако беше, или не ме бе разбрала, или ми нямаше доверие.
Трябваше да сподавя чувството за предателство. Мег бе доведената дъщеря на Нерон. Изпратена беше да ме подмами дотук. Цялото ни приятелство бе лъжа. Нямаше право на недоверие към мен.
Но не можех да ù се сърдя. Ако я обвинявах за начина, по който Нерон бе изкривил емоциите ù, бях не по-добър от Звяра. Освен това, макар тя да бе лъгала, че ми е приятелка, това не означаваше, че аз също съм лъгал. Тя беше в опасност. Нямаше да я оставя сама с безумието на вицовете за пингвини.
Приведох се и преплетох пръсти, за да оформя стъпало.
– Моля те.
Вляво от мен Праскови се търкулна и се зае да вие:
– Спагети? Праскови!
Мег направи гримаса. Прочетох по погледа ù, че е решила да ми съдейства. Не защото ми вярваше, а защото Праскови страдаше.
А тъкмо бях започнал да мисля, че чувствата ми не могат да бъдат ранени по-лошо... Едно бе да те предадат. Съвсем друго да те смятат за по-маловажен от плодов дух в пелени.
Въпреки това останах стабилен, докато Мег стъпваше с левия си крак в ръката ми. С цялата си налична сила я повдигнах нагоре. Тя стъпи върху раменете ми и опря червена маратонка на главата ми. Отбелязах си наум да си подготвя бележка за скалпа. ВНИМАНИЕ, НЕ СТЪПВАЙТЕ ВЪРХУ ПОСЛЕДНОТО СТЪПАЛО!
С опрян гръб в дъба почувствах гласовете на гората, които минаваха под ствола му и барабаняха върху кората му. Централното дърво явно бе антена за безумия.
Коленете ми щяха да се подгънат. Подметките на Мег стържеха по челото ми. Тонът Ла, който си бях взел, бързо се понижи в Сол диез.
Най-накрая Мег върза камбанките на клона. Скочи долу, след което нозете ми се подвиха и двамата останахме проснати в прахта.
Медните чанове се разлюляха и зазвъняха, поемаха ноти от вятъра и създаваха акорди от дисонанси.
Гората притихна, сякаш дърветата се заслушаха и замислиха.
– Колко хубаво.
Сетне земята изтътна. Централният дъб се разтърси с такава енергия, че заваляха жълъди.
Мег се изправи на крака. Приближи дървото и докосна кората.
– Говори – нареди тя.
Един глас избумтя от чановете като мажоретка, пищяща през мегафон.

Имаше някога бог на име Аполон,


който влезе в куха синя пещера.


Върху трикрак стол


бронзов огнедишащ.


Накаран бе да поеме смъртта и лудостта.


 

Камбаните замръзнаха. Гората се успокои, все едно бе доволна от смъртната присъда, която ми бе произнесла.
Какъв ужас!
Можех да понеса сонет. Четиристишие щеше да е повод за празник. Но само най-смъртоносните пророчества биваха изричани под формата на хумористично петстишие.
Загледах камбанките с надеждата те отново да заговорят и да се поправят.

Пардон, грешката е наша! Това пророчество бе за друг Аполон!


Но късметът не бе с мен. Връчиха ми
указ
, по-лош от хиляда реклами за спагети.

Праскови се изправи, тръсна глава и изсъска към дъба, като така илюстрира перфектно емоциите ми. После прегърна глезена на Мег, като че ли това беше единственото нещо, което го спасяваше на този свят. Сцената щеше да е сладка, ако не бяха зъбите и блестящите очи на карпоя.
Мег ме погледна предпазливо. Стъклата на очилата ù бяха целите напукани.
– Това пророчество – каза тя. – Разбра ли го?
– Може би. Части от него – преглътнах малко сажди. – Трябва да поговорим с Рейчъл.
– Ние не трябва да правим нищо – тонът на Мег бе киселинен като вулканичните газове на Делфи. – Свърши каквото трябва. Това е последната ми заповед.
Изреченото ме удари като копие в брадичката, макар вече да ме бе излъгала и предала.
– Мег, не можеш – опитах да предпазя гласа си от треперене. – Ти прие службата ми. Докато изпитанията ми не свършат...
– Свободен си.
– Не! – не можех да понеса идеята да ме изоставят, не и отново. Не и от тази калпазанка, която бях обикнал толкова. – Не бива да вярваш на Нерон. Чу го как обяснява плановете си. Иска да срине целия остров! Видя какво опита да направи със заложниците.
– Той нямаше да ги остави да изгорят. Обеща. Удържа се. Видя го. Това не беше Звяра.
Почувствах ребрата си като прекалено опънати струни на арфа.
– Мег... Нерон е Звяра. Той е убил баща ти.
– Не! Нерон е пастрокът ми. Баща ми... той освободи Звяра. Той го ядоса.
– Мег...
– Спри! – запуши уши тя. – Ти не го познаваш. Нерон е добър с мен. Мога да говоря с него. Мога да оправя нещата.
Отказът ù бе толкова цялостен и ирационален, че осъзнах, че няма как да споря с нея. Напомни ми болезнено за мен самия, когато паднах на земята. Отказвах да приема новата си реалност. Без помощта на Мег щяха да ме убият. Сега обаче ролите ни бяха разменени.
Пристъпих към нея, но ръмженето на Праскови ме спря на място.
– Приключихме – отдръпна се назад Мег.
– Не може – казах. – Ние сме свързани. Все едно дали ти харесва, или не.
Спомних си, че тя ми бе казала същото нещо само преди няколко дни.
Погледна ме за последно зад напуканите стъкла на очилата си. Бях готов на всичко, за да чуя вика ù. Исках да обикаляме улиците на Манхатън и тя да прави цигански колела. Липсваше ми търчането на три крака в Лабиринта. Навит бях и за битка в боклуците на някоя уличка.
Но вместо това тя се обърна и избяга, следвана от Праскови. Стори ми се, че се разтваря сред дърветата, точно както бе направила Дафна преди години.
Над мен вятърът накара чановете да иззвънят. Този път от дърветата не долетяха гласове. Не знаех колко дълго Додона щеше да остане притихнала, но не исках да съм тук, когато дърветата отново започнеха да разказват вицове.
Обърнах се и зърнах нещо странно в краката си – стрела с дъбова дръжка и зелено перо.
Не трябваше да има стрела тук. Не бях донесъл такава в гората. Ала бях толкова замаян, че не си задавах въпроси. Предприех това, което би направил всеки стрелец – вдиг­нах я и я поставих в колчана си.





34


 


„Юбер“ не предлага нищо.


„Лифт“ е слабо. Няма и таксита.


Ще ме вози Мама.


ОСТИН БЕ ОСВОБОДИЛ
ОСТАНАЛИТЕ ЗАТ­ВОРНИЦИ.

Изглеждаха, все едно са били потопени в цистерна с лепило и памук, но иначе бяха учудващо цели. Елис Уейкфилд се олюляваше със стиснати юмруци и си търсеше да удари някого. Сесил Марковиц, синът на Хермес, седеше на земята в опит да почисти маратонките си с бедрената кост на някакъв елен. Остин бе извадил манерка с вода и миеше гръцкия огън от лицето на Кайла. Изобретателното ми момче!
Миранда Гардинър, водачката на хижата на Деметра, бе коленичила до мястото, където дриадите се бяха пожертвали, и тихо плачеше.
Паликоят Поли долетя до мен. Подобно на партньора му Пийт, долната му половина бе изцяло от пара. От кръста нагоре изглеждаше като по-слаба и измъчена версия на своя побратим. Калната му кожа бе напукана като коритото на пресъхнала река. Лицето му бе съсухрено, сякаш всяка капка влага бе изсмукана от него. Като видях какви щети му е нанесъл Нерон, си добавих още няколко точки в плана, който подготвях:

Начини да измъчваш император в Полята на мъченията.

– Ти ме спаси – каза невярващо Поли. – Я ела тук!
И ме прегърна с две ръце. Силите му бяха така отслабени, че горещината на тялото му не ме уби, но пък ми отвори синусите.
– Време е да се прибираш – казах. – Пийт е притеснен, а и ти трябва да си върнеш силата.
– Човече – избърса пареща сълза от лицето си Поли. – Да, ще ходя. Но ако ти потрябвам за нещо – парни бани, кални бани, връзки с обществеността... само се обаждаш.
Докато се разпадаше в мъгла, аз извиках:
– Поли! Давам на Гората до лагера на нечистокръвните оценка десет за удовлетворение на клиента.
Поли грейна от благодарност. Пробва да ме прегърне отново, но вече бе станал на деветдесет процента пара. Получих само влажен полъх с аромат на кал. После той изчезна.
Петимата герои се събраха около мен.
Миранда погледна над мен към гората на Додонския оракул. Очите ù още бяха подпухнали от плач, но имаше красиви ириси – като цвета на разлистила се зеленина.
– Гласовете, които чух от гората... Оракул ли е наистина? Дърветата ти дават пророчества?
Потръпнах, като се сетих за петостишието на дъбовете.
– Може би.
– Мога ли да видя...
– Не – отвърнах, – не и докато не изучим това място по-внимателно.
Вече бях изгубил една дъщеря на Деметра днес. Не желаех да губя и втора.
– Не разбирам – изръмжа Елис. – Ти си Аполон? Онзи Аполон?
– Опасявам се, че да. Дълга история.
– Богове – огледа поляната Кайла. – Мисля, че чух гласа на Мег по-рано. Дали не го сънувах? Тя с теб ли беше? Добре ли е?
Другите ме погледнаха в очакване на обяснение. Израженията им бяха толкова напрегнати и раними, че реших да запазя самообладание за пред тях.
– Тя е... жива – успях да кажа. – Но трябваше да си тръгне.
– Какво? – попита Кайла. – Защо?
– Нерон – казах. – Тя тръгна подире му.
– Чакай – вдигна ръка Остин. – Като казваш Нерон...
Направих каквото можах, за да им обясня как ги бе хванал лудият император. Заслужаваха да знаят. Но докато разказвах историята, думите на Нерон не спираха да отекват в главата ми.

Чистачът ми ще пристигне всеки момент. Щом унищожим лагера на нечистокръвните, ще превърна останките му в нова градина.
Искаше ми се да вярвам, че това е само блъф. Нерон винаги бе обичал заплахите и грандиозните закани. За разлика от мен, той бе ужасен поет. Използваше претруфен език като... ами всяко изречение бе като натъпкан букет от метафори (и това трябва да си го запиша).

Но защо непрекъснато бе гледал часовника си? Какъв беше този чистач? Спомних си съня ми, в който слънчевият автобус се насочи към огромно бронзово лице.
Почувствах се все едно падам. Планът на Нерон ми стана ужасно ясен. След като бе разделил малцината герои, които охраняваха лагера, бе решил да изгори гората. Но това бе само част от атаката му.
– Богове – казах. – Колосът.
Петимата герои се размърдаха неспокойно.
– Кой Колос? – попита Кайла. – Родоският?
– Не – отвърнах. – Този на Нерон.
Сесил се почеса.
– На Неврон?
– Ти си неврон, Марковиц – изсумтя Елик Уейкфилд. – Аполон говори за огромното копие на Нерон, което е стояло пред амфитеатъра в Рим, нали?
– Опасявам се, че да – казах. – Докато стоим тук, Нерон ще опита да унищожи лагера на нечистокръвните. Така нареченият чистач всъщност е Колосът.
– Искаш да кажеш, че огромна статуя се кани да стъпче лагера? – потрепери Миранда. – Мислех, че Колосът е унищожен преди векове!
– Така приказваха и за Атина Партенос – намръщи се Елис. – А сега тя си седи на върха на Хълма на нечистокръвните.
Израженията на останалите потъмняха. Когато дете на Арес забележи нещо, схващаш, че ситуацията е сериозна.
– Като говорим за Атина – Остин махна някакво валмо от рамото си, – статуята няма ли да ни защити? Нали затова е там?
– Ще опита – предположих. – Но трябва да разберете, че Атина Партенос събира сили от последователите си. За колкото повече герои се грижи, толкова по-силна е магията ù. А сега...
– Лагерът е на практика празен – довърши Миранда.
– Не само това – казах, – но Атина Партенос е с височина от около дванайсет метра. Колосът на Нерон е поне два пъти по-голям.
– Значи, не са в една и съща категория – изсумтя Елис. – Битката не е равностойна.
– Хора, усещате ли това? – изправи се Сесил Марковиц.
Помислих си, че играе някой от номерата на Хермес, но после земята се разтърси отново, макар и слабо. Отнякъде в далечината долетя боботене, сякаш кораб преминаваше през пясъчен насип.
– Кажи ми, че това беше гръм – каза Кайла.
– Това е бойна машина – отвърна Елис, който бе килнал глава и слушаше. – Голям автоматон на около половин километър от нас. Трябва да се върнем в лагера. Веднага.
Никой не оспори заключението на Елис. Допусках, че той може да различава звуците от бойните машини така, както аз долавях излязла от строя цигулка по време на симфония на Рахманинов.
За щастие, героите отвърнаха на предизвикателството. Въпреки факта, че доскоро бяха седели вързани, потопени в запалими субстанции и подготвяни за човешки факли, те се събраха в боен ред и ме погледнаха с решителност.
– Как да излезем оттук? – попита Остин. – През бърлогата на мирмеките?
Внезапно почувствах, че се задушавам. Вероятно защото петима души ме гледаха, като че ли бях наясно какво върша. Но не бях. Ще ви издам една тайна. Когато искате да узнаете нещо, ние обикновено отговаряме като Рея: „Трябва да разбереш сам!“. Или: „Истинската мъдрост се извоюва!“.
Не вярвах обаче това да помогне в случая. Нямах и желание отново да навлизам в мравуняка. Дори да оцелеехме, щеше да отнеме твърде много време. И после щеше да се наложи да тичаме през половината гора.
Загледах се в дупката по клоните във формата на Винс.
– Не вярвам някой от вас да може да лети?
Те поклатиха глави.
– Но аз мога да готвя – предложи Сесил. Елис го цапна по главата.
Стрелнах очи обратно към тунела на мирмеките. Решението се появи само в главата ми.

Но ти познаваш някого, който лети, глупаче.

Идеята бе рискована. Но и да тичаш към битка с гигантски автоматон, също не бе съвсем безопасно.
– Мисля, че има начин – казах. – Но ми трябва помощта ви.
– Каквото искаш? – стисна юмруци Остин. – Готови сме за битка.
– Всъщност не настоявам да се биете. Трябва ми да рапирате.
Следващото ми важно откритие бе, че децата на Хермес не умееха да рапират. Ама изобщо.
Сесил Марковиц, да бъде благословено сърчицето му, даде всичко от себе си, но не спираше да разваля ритъма със спазматичното си ръкопляскане и ужасни звуци като пращене на микрофон. След няколко репетиции го принизих до нивото на танцьор. Работата му бе да подскача напред и да размахва ръце, което стори с ентузиазма на проповедник.
Останалите не изостанаха. Все още изглеждаха като полуоскубани, силно запалими кокошки, но наваксаха с мерак.
Запях „Мама“ с гърло, подсилено от вода и сироп за каш­лица от колана на Кайла. (Каква умница само – кой би се съгласил да вземе сироп за кашлица по време на трикрако смъртоносно състезание?)
Запях право пред входа на пещерата, водеща към мравуняка, и се надявах акустиката да пренесе съобщението ми. Не чакахме дълго. Земята в краката ни се разтърси. Продължих да пея. Бях предупредил другарите си да не спират ритъма, докато песента не приключи.
Въпреки това едва не изгубих ума и дума, когато земята под мен избухна. Бях наблюдавал тунела, но Мама не използваше тунели. Тя излизаше, откъдето си поиска – в този случай право от земята на двайсет метра от нас. Пръскаше прах, трева и малки камъни във всички посоки. Запълзя напред, като щракаше с челюсти и размахваше криле. Тъмните ù като тефлон очи се спряха върху мен. Коремът ù вече не бе подут, затова предположих, че е приключила снасянето на последното котило ларви убийци. Надявах се, че е в доб­ро настроение заради това, а не например – гладна.
Зад нея се появиха още двама крилати войници. Не бях очаквал допълнителни мравки като бонус, макар малцина да са хората, които биха приели каквито и да е мравки като бонус. Те обкръжаваха царицата и антените им трепереха.
Довърших одата си, след това паднах на едно коляно и разперих ръце като преди.
– Мамо – казах, – трябва да ни повозиш.
Логиката ми бе такава. Майките бяха свикнали да возят децата си. След хиляди и хиляди деца допусках, че царицата мравка няма да има против да повози и нас. И наистина, Мама ме сграбчи в една от челюстите си и ме подхвърли зад главата си.
Независимо от това, което могат да ви разкажат героите, аз нито размахах ръце, нито изпищях, нито паднах по начин, който да увреди по-чувствителните ми части. Приземих се героично върху врата на царицата, който не бе по-голям от този на средностатистически боен кон.
– Присъединете се към мен! – извиках на другарите си. – Безопасно е!
Останалите по някаква причина се колебаеха. Мравките обаче не. Подхвърлиха Кайла зад мен. Войниците мравки последваха Мама, всяка взе по двама герои и ги качи на гърбовете си.
Трите мирмеки зажужаха с криле и се получи звук като от вентилатор. Кайла ме хвана за ръката.
– Безопасно ли е наистина? – извика тя.
– Абсолютно! – надявах се да съм прав. – Дори по-безопасно от слънчевата колесница!
– Но тя веднъж почти унищожи целия свят!
– Даже два пъти – казах аз. – Три, ако броиш и карането на Талия Грейс, но...
– Забрави, че съм питала!
Мама се изстреля във въздуха. Гъсталакът от криви клони блокираше пътя ни, но за Мама това не бе по-голяма пречка от твърдата земя, през която се бе пръкнала.
– Наведете се! – извиках.
Залепихме се за бронираната глава на Мама, докато тя преминаваше през дърветата и оставяше хиляда дървени трески забити в гърба ми. Бях толкова щастлив от факта, че летя отново, че не ми пукаше. Издигнахме се над гората и завихме на изток.
Бях във възторг около две или три секунди.
После чух писъците от лагера на нечистокръвните.

 


 





35


 


Гола статуя.


Колосът Неврон.


Къде ти е бельото?


 


ДОРИ МОИТЕ СВРЪХЕСТЕСТВЕНИ
СИЛИ
на разказвач ме провалиха.

Представете си се като трийсетметрова бронзова статуя – копие на вашето собствено величие, която блести на светлината на късното следобедно слънце.
Сега си представете, че тази нелепо красива статуя излиза от морето на северния бряг на Лонг Айлънд. В ръката си държи перка от корабен рул – острие с размера на бомбардировач, закачено за петнайсетметрова дръжка, – и Господин Страхотен вдига споменатата перка, за да смачка лагера на нечистокръвните.
Тази гледка ни посрещна, когато се показахме от гората.
– Как може това нещо да е живо? – настоя Кайла. – Какво е направил Нерон? Включил го е в Мрежата?
– Триумвиратът има огромни ресурси – казах ù. – Разполагали са с векове, за да се подготвят. След като са реконструирали статуята, е трябвало само да я изпълнят с някаква живителна магия – обикновено жизнените сили на вятърни или водни духове. Но не съм сигурен. Това е повече по специалността на Хефест.
– И как трябва да го убием?
– Аз... работя по въпроса.
Из цялата долина лагерниците крещяха и тичаха за оръжия. Нико и Уил газеха във водата. Явно бяха изненадани по средата на разходка с кану. Хирон галопираше през дюните, като обсипваше Колоса със стрели. Дори по моите стандарти Хирон бе много точен стрелец. Той се целеше в сглобките и спойките на статуята, ала това, изглежда, ни най-малко не тревожеше автоматона. Множество стрели стърчаха от мишниците и врата на Колоса като непослушни косми.
– Още стрели! – извика Хирон. – Бързо!
Рейчъл Деър излезе от оръжейната, натоварена с половин дузина колчани, и изтича да го превъоръжи.
Колосът стовари перката върху столовата, за да я смачка, ала острието отскочи от вълшебната бариера на лагера, като изпусна искри, все едно се бе ударило в здрав метал. Господин Страхотен направи още една крачка навътре, но бариерата го удържа и го избута обратно със силата на въздушен тунел.
Сребърна аура обграждаше Атина Партенос на Хълма на нечистокръвните. Не бях сигурен дали героите я виждат, но от време на време от шлема на Атина излизаше ултравиолетов лъч като прожектор, който удряше Колоса в гърдите и го оттласкваше назад. До нея, на високо борово дърво, Златното руно сияеше в ярка светлина. Драконът Пелей обикаляше и съскаше около ствола, готов да защити територията си.
Това бяха могъщи сили, но не ми трябваше божествено зрение, за да разбера, че скоро ще се провалят. Защитните бариери на лагера бяха създадени, за да отблъскват някое заблудило се чудовище, да объркват смъртните и да не им позволяват да намерят долината, или да осигурят първата от предпазните мерки срещу завоевателите. Но престъпно красивият бронзов великан бе друга история. Скоро Колосът щеше да пробие защитите и да унищожи всичко по пътя си.
– Аполоне – сръчка ме в ребрата Кайла. – Какво да правим?
Размърдах се и отново изпитах неприятното усещане, че от мен се очаква да имам отговори. Първоначалният ми инстинкт бе да наредя опитен герой да поеме ръководството. Вече не беше ли дошъл уикендът? Къде се губеше Пърси Джаксън? Или някой от римляните, Франк Занг или Рейна Рамирес-Арелано? Да, те щяха да свършат работа.
Вторият ми импулс беше да се обърна към Мег Макафри. Колко бързо бях свикнал с дразнещото ù, но по странен начин трогателно присъствие! Ала уви, нея я нямаше. Чувствах отсъствието ù така, сякаш Колосът стъпква сърцето ми. (Това бе лесна метафора, тъй като в момента Колосът тъпчеше какво ли не.)
Войниците мравки летяха от едната страна и пазеха фланга ни в очакване на заповедите от кралицата. Героите ме гледаха тревожно, а от телата им се развиваха късчета от превръзките, докато ускорявахме движението си във въздуха.
Приведох се напред и казах на Мама с успокояващ глас:
– Знам, че не можем да те караме да рискуваш живота си за нас.
Мама изжужа, сякаш за да отговори: „Напълно съм съгласна!“.
– Може ли само да прелетиш над главата на статуята? – помолих. – Колкото да я разсеем. После да ни свалиш на прага?
Тя изщрака скептично с челюсти.
– Ти си най-добрата мама в целия свят – добавих аз. – Изглеждаш чудесно.
Тази реплика винаги бе проработвала с Лето. Постигна успех и с Мама Мравка. Тя разклати антени и може би изпрати високочестотен сигнал на войниците си. Всичките три мравки рязко завиха надясно.
Под нас още лагерници се присъединиха към битката. Шермън Йънг бе вързал два пегаса за колесница и сега кръжеше покрай краката на статуята, докато Джулия и Алис целеха коленете на Колоса с копия. Оръжията поразиха сглобките ù и изпуснаха сини светкавици, но статуята почти не ги забеляза. В същото време Конър Стол и Харли атакуваха краката на Колоса с огнехвъргачки, за да му опърлят педикюра, а двете близначки на Нике бяха взели на мушка бронзовия чатал на гиганта.
Малкълм Пейс, като истинско дете на Атина, координираше атаките от изпровизиран команден пост на поляната. Той и Ниса бяха разперили бойни карти върху масата за игра и крещяха целеви координати, докато Чиара, Демиън, Паоло и Били тичаха да подготвят балистата около лагерното огнище.
Малкълм изглеждаше като идеалния командир на бойното поле, само дето бе забравил панталоните си. Червените му боксерки контрастираха ярко с меча и кожените доспехи.
Мама се спусна към Колоса и остави стомаха ми да се рее някъде назад. Имах миг, за да оценя царствените черти на статуята, металните вежди, върху които се мъдреше корона с шипове, която трябваше да въплъщава слънчевите лъчи. Предполагаше се, че Колосът изобразява Нерон като слънчев бог, но императорът мъдро бе наредил лицето да напомня повече на моето, отколкото на неговото. Само основата на носа и ужасната брада по врата подсказваше за прословутата му грозота.
А споменах ли, че трийсетметровата статуя бе чисто гола? Ама, разбира се. Боговете почти винаги се изобразяват голи, понеже са съвършени. Защо да крием това съвършенство? Въпреки това бях притеснен да видя задника си да се вее наоколо, размахвайки корабна перка срещу лагера на нечистокръвните!
Когато приближихме Колоса, извиках силно:
– САМОЗВАНЕЦ! АЗ СЪМ ИСТИНСКИЯТ АПОЛОН! ТИ СИ ГРОЗНИК!
Скъпи читателю, бе трудно да изкрещя тези думи към красивия си лик, но го сторих. Такава бе храбростта ми.
Колосът не се зарадва, че го обиждат. Докато Мама и войниците ù се отдалечаваха, статуята вдигна перката нагоре.
Удряли ли сте се в бомбардировач? Спомних си за небето над Дрезден през 1945 година55, когато самолетите летяха толкова нагъсто, че буквално не знаех откъде да мина. Оста на слънчевата колесница излезе от строя за седмици напред.
Осъзнах, че мравките не са достатъчно бързи, за да избег­нат обсега на перката. Видях идващата катастрофа на забавен кадър и в последния възможен миг изкрещях:
– Надолу!
Спуснахме се право надолу. Перката леко цапна крилете на мравките. Това бе достатъчно, за да ги завърти към плажа.
Зарадвах се на мекия пясък. И изядох доста от него, когато се приземихме. По чудо никой от нас не загина, макар да се наложи Кайла и Остин да ме изправят на крака.
– Добре ли си? – попита Остин.
– Да, но трябва да побързаме.
Колосът се втренчи в нас, като може би се чудеше дали умираме в агония, или ни трябва допълнителна болка. Бях пожелал да привлека вниманието му и бях успял. Ура!
Погледнах към Мама и войниците ù, които отърсваха пясъка от корубите си.
– Благодаря ви. Сега се спасявайте. Отлетете!
Нямаше нужда да повтарям. Предполагам, че мравките имат естествен страх от гигантски хуманоиди, надвиснали над тях, за да ги стъпчат. Мама и стражите ù отлетяха с жужене в небето.
– Никога не съм вярвала, че ще го кажа за буболечки, но тези ще ми липсват – погледна зад тях Миранда.
– Хей! – извика Нико ди Анджело. Той и Уил поеха над дюните, все още мокри от плуването в езерото за кану.
– Какъв е планът? – Уил изглеждаше спокоен, но аз го познавах достатъчно добре, за да разбера, че е изопнат като оголена електрическа жица.
БУМ.
Статуята тръгна към нас. Още една крачка и щеше да ни стъпче.
– Няма ли контролен клапан на глезена? – попита Елис. – Ако успеем да го отворим...
– Не – отвърнах. – Мислиш си за Талос, а това не е Талос.
– Какво тогава? – отметна Нико мократа си черна коса от челото.
Имах прекрасен изглед към носа на Колоса. Ноздрите му бяха запушени с бронз... предполагах, че Нерон не е искал критиците му да пускат стрели в имперската му тиква.
Извиках.
– Аполоне, какво не е наред? – хвана ме за ръката Кайла.
Стрели в главата на Колоса. Богове, имах идея, която никога, ама никога нямаше да проработи. Въпреки това изглеждаше по-добра от другия вариант, който бе да ни стъпче двутонен крак.
– Уил, Кайла, Остин – казах. – Идвайте с мен.
– И Нико – каза Нико. – Имам бележка от лекар.
– Хубаво! – отвърнах. – Елис, Сесил, Миранда – направете каквото трябва, за да задържите вниманието на Колоса.
Сянката на огромен крак затъмни пясъка.
– Сега! – извиках. – Разпръснете се!

 


 


55 Дрезден е бомбардиран по време на Втората световна война. – Бел. прев.




36


 


Трябва ми малко чума.


Когато съм отдясно, пускам стрелата!


Мъртъв ли си, братко?


ДА СЕ РАЗПРЪСНЕМ,
БЕ ЛЕСНАТА ЧАСТ.
Всички се справиха добре.

Миранда, Сесил и Елис хукнаха в различни посоки, като обсипаха Колоса с обиди и размахаха ръце. Това спечели на останалите от нас няколко секунди, докато тичахме към дюните, ала подозирах, че Колосът скоро ще тръгне подире ми. В крайна сметка аз бях най-важната и привлекателна мишена.
Поех към колесницата на Шермън Йънг, която все още обикаляше краката на статуята в немощен опит да пусне електричество в капачките на коленете ù.
– Трябва да се качим на тази колесница!
– Как? – попита Кайла.
Налагаше се да призная, че нямах идея, когато Нико ди Анджело хвана ръката на Уил и двамата стъпиха в сянката ми. И двете момчета изчезнаха. Бях забравил за силата на пътуването през сенките и за начина, по който децата от Подземното царство можеха да стъпват в една сянка и да излизат от друга понякога на стотици километри. Хадес обичаше да ме издебва по този начин и да вика: „Здрасти!“ тъкмо когато пусках смъртоносна стрела. Беше му смешно, когато пропусках целта и по грешка унищожавах друг град.
– Мразя, когато Нико изчезва така – потрепера Остин. – Какъв е планът ни?
– Вие двамата сте ми за подкрепление – казах. – Ако пропусна или загина, задачата се пада на вас.
– Как така, ако пропуснеш? – попита Кайла.
Извадих последната стрела, онази, която бях намерил в гората на Оракула.
– Смятам да прострелям този прекрасен гаргантюа56 в ухото.
Остин и Кайла се спогледаха, като може би се питаха дали накрая не съм мръднал от напрежението да бъда смъртен.
– Стрела на чумата – обясних. – Ще омагьосам стрелата с болест и ще я пусна в ухото на статуята. Главата ù е куха. Ушите са единствените ù отвори. Стрелата би трябвало да освободи достатъчно зараза, че да унищожи силата, която задвижва Колоса... или поне да го повреди.
– Откъде знаеш, че ще проработи? – попита Кайла.
– Не знам, но...
Разговорът ни бе прекъснат от внезапната поява на колосален крак. Втурнахме се към лагера и едва избегнахме участта да бъдем сплескани.
– Хей, грознико! – извика Миранда зад нас.
Знаех, че не говори за мен, но въпреки това се обърнах назад. Тя вдигна ръце и накара въжета от водорасли да изригнат от дюните и да се увият около глезените на титана. Колосът ги разкъса с лекота, но го подразниха достатъчно, за да се разсее. Да видя как Миранда се изправя срещу статуята, отново ми напомни за Мег и ми стана мъчно.
В това време Елис и Сесил стояха от двете страни на Колоса и целеха с камъни пищялите му. Дъжд от пламтящи снаряди излетя от балистите на лагера и избухна в голия задник на Господин Страхотен, което ме накара да потръпна съчувствено.
– Та какво казваше? – попита Остин.
– Мда – завъртях стрелата между пръстите си. – Знам какво си мислите. Нямам божествени сили. Съмнително е да успея да приготвя Черна смърт или инфлуенца. Въпреки това, ако го прострелям от упор в главата, може и да нанеса известни щети.
– А ако се провалиш? – попита Кайла. Забелязах, че и нейният колчан бе празен.
– Няма да имам силата за втори опит. Ще трябва вие да се справите. Намерете стрела, призовете болест, стреляйте, докато Остин води колесницата.
Осъзнах, че това е невъзможна задача, но те я приеха, без да продумат. Не знаех дали да се чувствам благодарен, или виновен. Навремето, когато бях бог, щях да приема наготово това, че смъртните вярват в мен. Но сега отново исках децата ми да рискуват живота си и нямах представа дали планът ми ще проработи.
Забелязах някакво движение в небето. Този път вместо колосален крак това бе колесницата на Шермън Йънг, но без самия Шермън Йънг. Уил накара пегасите да кацнат, след което измъкна от нея изтощения Нико ди Анджело.
– Къде са останалите? – попита Кайла. – Шермън и момичетата на Хермес?
– Нико ги убеди да слязат – завъртя очи Уил. Като по сигнал чух крясъка на Шермън нейде от далечината.
– Тъпкано ще ти го върна, Ди Анджело!
– Вие вървете – каза ми Уил. – Колесницата е конструирана за трима, а след този скок в сенките Нико ще припадне всеки момент.
– Няма – възрази Нико и припадна.
Уил го вдигна на раменете си и го отнесе.
– Късмет. Аз отивам да намеря енергийна напитка за Господаря на Мрака.
Остин скокна и пое юздите. Веднага щом с Кайла се качихме на борда и се изстреляхме нагоре, пегасите завиха и започнаха майсторски да обикалят Колоса. Изпитах искрица надежда. Може би щяхме да надхитрим гигантското парче красив бронз.
– Хайде сега! – рекох. – Да омагьосам тази стрела с хубава чума.
Стрелата се разтрепери от перата до върха си.
НЕ ЩЕ ГО СТОРИШ, каза ми тя.
Принципно избягвам оръжията, които разговарят. Намирам ги за груби и разсейващи. Веднъж с Артемида имахме лък, който псуваше като финикийски моряк. Друг път в една стокхолмска кръчма попаднах на бог, който беше суперкрасив, само дето говорещият му меч не млъкваше57.
Но аз се отклонявам.
– На мен ли приказваше? – зададох аз очевидния въпрос.
Стрелата потръпна като изстреляна в дъб. (Това беше много лошо сравнение. Извинете.)
НА ТЕБЕ ДУМАМ. НА ТОЗ СВЯТ ЗА ПРОСТА СТРЕЛБА НЕ СЪМ АЗ СЪЗДАДЕН.
Гласът бе мъжки, като на лош Шекспиров актьор.
– Но ти си стрела – казах. – Всичките сте създадени за стрелба.
– Момчета, дръжте се! – извика Остин.
Колесницата се спусна надолу, за да избегне замахнатата от Колоса перка. Без предупреждението на Остин щях да си остана във въздуха, потънал в спор с оръжието си.
– Ти си направен от додонски дъб – предположих. – И затова говориш?
ТОЧНО ТЪЙ ЩЕ ДА Е, каза стрелата.
– Аполоне! – рече Кайла. – Не знам защо разговаряш със стрелата, но...
Вдясно от нас се чу оглушително ДРЪН като от счупен електропровод, удрящ метален покрив. Вълшебните бариери на лагера се сринаха със сребърен блясък. Колосът се стрелна напред и стъпка столовата, все едно бе детска играчка.
– Случи се – въздъхна Кайла.
Колосът вдигна триумфално перката и продължи навът­ре към лагера, като игнорира лагерниците, тичащи в краката му. Валентина Диаз изстреля един снаряд от балиста в слабините му и отново потръпнах съчувствено. Харли и Конър Стол продължиха да горят краката му. Без резултат. Ниса, Малкълм и Хирон бързо опънаха метално въже на пътя на статуята, но нямаше да имат време да го закрепят както трябва.
– Не чуваш ли как стрелата говори? – попитах Кайла.
„Не. Халюцинациите предават ли се наследствено?“, гласеше отговорът в ококорените ù очи.
– Все тая – погледнах аз към стрелата. – Какво тогава предлагаш, Могъщо Оръжие на Додона? Колчанът ми е празен.
Върхът на стрелата се насочи към лявата ръка на статуята.
НАДЗЪРНИ! СТРЕЛИТЕ, ОТ КОИТО ТЪЙ ОТЧАЯНО СЕ НУЖДАЕШ, СА ПОД МИШНИЦАТА!
– Под мишницата! – казах на Остин. – Да полетим... лети към мишницата!
Това е заповед, която не се чува често по време на битка, но Остин пришпори пегасите в стръмно спускане. Профучахме покрай гората стрели, които стърчаха от ръката на Колоса, ала аз доста надцених смъртната си координация. Посегнах към стрелите, но си останах с празни ръце.
Кайла бе по-сръчна. Сграбчи цяла шепа, но изпищя, щом ги отскубна.
Издърпах я на безопасно разстояние. Ръката ù кървеше, одрана от скоростното хващане.
– Добре съм! – изплака тя. Бе стиснала пръсти, от които капеше кръв по пода на колесницата. – Вземи стрелите.
Така и сторих. Отвързах бразилското шалче от врата си, след което ù го върнах.
– Превържи си ръката – наредих. – В джоба на палтото ми има амброзия.
– Не ме мисли – лицето на Кайла бе позеленяло като косата ù. – Стреляй! Бързо!
Огледах стрелите. Сърцето ми прескочи един удар. Само една от тях бе цяла, но бе също и изкривена. Щеше да е почти невъзможно да се стреля с нея.
Пак погледнах говорещата стрела.
ДА МИСЛИШ ТИ ЗА ТУЙ, НЕ БИВА, каза напевно тя. ОМАГЬОСАЙ КРИВАТА МИ СЕСТРИЦА!
Опитах. Отворих уста, ала бях забравил думите от зак­линанието. Както се опасявах, Лестър Пападопулос нямаше такива сили.
– Не мога!
НА ПОМОЩ ИДА АЗ, обеща ми стрелата от Додона. ДА ЗАПОЧНЕМ ТЪЙ НАШЕТО НАРИЧАНЕ: „ЧУМИЧКЕ, ЕЛА, ЕЛА!“.
– Заклинанието не започва с „Чумичке, ела, ела!“.
– На кого говориш? – попита Остин.
– На стрелата си! Трябва ми повече време!
– Нямаме повече време! – посочи Кайла с окървавена ръка.
Колосът бе само на няколко крачки от централната поляна. Не бях сигурен дали героите осъзнават в каква заплаха са. Колосът нямаше просто да смачка сградите. Ако унищожеше главното огнище, светилището на Хестия, щеше да покоси самата душа на лагера. Долината щеше да се превърне в прокълната и необитаема за цели поколения. Лагерът на нечистокръвните щеше да прекрати съществуванието си.
Осъзнах, че съм се провалил. Планът ми щеше да отнеме твърде дълго време, дори да си спомнех как се приготвя чумна стрела. Това бе наказанието ми, задето бях нарушил клетвата в реката Стикс.
И тогава над нас някой извика:
– Хей! Бронзов задник!
Над главата на Колоса се образува облак мрак подобно на балонче в комикс. Огромно космато чудовище изскочи от сенките. Адска хрътка! А на гърба ù бе младеж със сияен бронзов меч.
Уикендът бе дошъл. А с него и Пърси Джаксън.

 


 


56 Добър и мъдър великан, управник на страната Утопия, главен герой в романа „Гаргантюа и Пантагрюел“ на Франсоа Рабле. – Бел. ред.

57 Има се предвид герой от „Мечът на лятото“, първата книга от поредицата „Магнус Чейс и боговете на Асгард“. – Бел. прев.




37


 


Я, вижте, Пърси!


Най-малкото, което можеше да направи, е да помогне.


Научил съм го на всичко!


БЯХ ТВЪРДЕ ИЗНЕНАДАН,
ЗА ДА КАЖА НЕ­ЩО
. Иначе щях да предупредя Пърси какво следваше.

Адските хрътки не обичат височините. Когато са изненадани, реагират по предвидим начин. В мига, в който вярното куче на Пърси кацна върху движещия се Колос, изписука и се изпишка върху главата му. Статуята замръзна и погледна нагоре. Несъмнено се питаше какво тече по имперските му кичури.
Пърси героично скочи от кучето и се хлъзна на неговата пикня, като едва не падна от веждата на статуята.
– Какво по... госпожо О’Лиъри!
Адската хрътка излая извинително. Остин доближи колесницата колкото да кресне:
– Пърси!
Синът на Посейдон ни се намръщи.
– Кой пусна този бронзов великан тука? Аполоне, ти си виновен!
– Обиден съм! – извиках. – Виновен съм, но само косвено. Освен това имам план как да оправя нещата.
– Сериозно? – Пърси погледна към унищожената столова. – И как напредваш с плана?
С вроденото си спокойствие успях да запазя самообладание, насочвайки мисълта си към висшето благо.
– Ако можеш да попречиш на Колоса да стъпче огнището на лагера, ще ми помогнеш много! Трябват ми още няколко минути, за да омагьосам стрелата.
По грешка вдигнах говорещата стрела, а после кривата.
– Разбира се – въздъхна Пърси.
Госпожа О’Лиъри излая притеснено. Колосът замахваше с ръка, за да смачка пикливия нарушител.
Пърси сграбчи единия от лъчите на слънчевата корона и го отряза в основата, след това промуши челото на Колоса. Съмнявах се Колосът да изпита болка, но се олюля. Очевидно бе изненадан от това, че му бе пораснал рог от еднорог.
Пърси отряза още един.
– Хей, грознико! – извика той. – Не ти трябват тези остри неща! Ще взема едно от тях на плажа! Госпожо О’Лиъри, дръж!
Пърси хвърли лъча като копие.
Хрътката излая развълнувано. Тя скочи от главата на Колоса, изчезна в сенките и се появи на земята, след което се затича подир новата си бронзова пръчка.
– Какво гледаш? – повдигна вежда към мен Пърси. – Почвай да омагьосваш!
Той скочи от главата на рамото. След това се устреми към дръжката на руля и се спусна надолу към земята като по пожарен кран. Ако бях на обичайното си божествено ниво като атлет, можех да направя това и насън, разбира се, но трябваше да призная, че като за смъртен, Пърси Джаксън бе сравнително впечатляващ.
– Хей, бронзов задник! – извика той отново. – Ела да ме хванеш!
Колосът се подчини, завъртя се бавно и последва Пърси надолу по плажа.
Започнах заклинанията си, призовавайки древните си сили на бог на заразите. Този път думите се появиха в ума ми. Не знам защо. Може би присъствието на Пърси ми бе вдъхнало вяра отново. Може би защото не го мислех много. Бях установил, че мисленето често пречи на действията. Това е един от уроците, които боговете научават бързо в кариерата си.
Имах някакво сърбящо усещане за болест... за нещо, което се стича от пръстите ми към оръжието ми. Заговорих за собственото си великолепие и ужасяващите зарази, които бях стоварил върху злите хора в миналото, понеже... съм страхотен. Почувствах как магията прихваща, макар стрелата на Додона да ми приказваше като досаден суфльор:
РЕЧИ СЕГА, ЧУМИЧКЕ, ЕЛА, ЕЛА!
Долу още герои се появиха на плажния парад. Тичаха пред Колоса, обиждаха го, замеряха го с предмети и го наричаха „бронзов задник“. Шегуваха се за новия му рог. Смееха се на кучешкото пиш, което се стичаше по лицето му. Аз обикновено не подкрепях тормоза, особено когато жертвата приличаше на мен, но Колосът бе висок като десететажна страда и унищожаваше лагера им, затова предполагах, че грубостта на лагерниците е разбираема.
Приключих с наричанията си. Противна зелена мъгла обвиваше стрелата. Миришеше слабо на пържени картофки от заведение за бързо хранене. Това бе добър знак, че пренася някаква ужасна болест.
– Готов съм! – рекох на Остин. – Отведи ме до ухото му!
– Става! – Остин се обърна да каже още нещо и част от зелената мъгла попадна под носа му. Очите му се насълзиха. Носът му се поду и протече. Сбърчи лице и кихна толкова силно, че падна. Просна се на пода на колесницата и започна да стене и да се гърчи.
– Момчето ми! – Исках да го хвана за раменете и да проверя дали е добре, но понеже имах стрела във всяка ръка, това бе неразумно.
ТВЪРДЕ СИЛНА Е ЗАРАЗАТА ТИ, изжужа додонската стрела раздразнено. АЛА ЗАКЛИНАНИЕТО ТИ, ЗА НИЩО НЕ СТАВАШЕ.
– О, не, не! – казах аз. – Внимавай, Кайла. Не дишай...
– АПЧИХУ! – Кайла се стовари до брат си.
– Какво направих? – нададох вой аз.
АЗ СМЯТАМ, ЧЕ ВСИЧКО ПРОВАЛИ, каза додонската стрела, източникът на безгранична мъдрост.  ОСВЕН ТОВА ВЗЕМИ ЮЗДИТЕ И ДИЙ!
– Но защо?
Може би допускате, че бог, който кара колесница всеки ден, не би трябвало да задава такъв въпрос. В моя защита се налага да кажа, че бях разстроен за децата, които лежаха замаяни в краката ми. Не мислех за това, че никой не държи поводите, а без човек на тях, пегасите се паникьосаха. За да избегнат сблъсъка с огромния бронзов Колос на пътя им, те се стрелнаха право към земята.
Някак си успях да реагирам както трябва (три пъти „ура“, задето реагирах правилно). Поставих и двете стрели в колчана, хванах юздите и съумях да забавя спускането ни, за да не се разбием при кацането. Отскочихме от една дюна и спряхме пред Хирон и група герои. Това щеше да изглежда фантастично, ако центробежните сили не ни бяха изхвърлили заедно с Кайла и Остин от колесницата.
Споменах ли, че бях благодарен за мекия пясък?
Пегасите излетяха, като повлякоха очуканата колесница към небето и ни оставиха закотвени на земята.
Хирон галопираше до нас, следван от група герои. Пърси Джаксън тичаше към нас по прибоя, докато госпожа О’Лиъри си играеше с Колоса и го държеше настрана. Съмнявах се, че ще подчини интереса на статуята задълго, особено когато той осъзнаеше, че назад има мишени, идеални за стъпкване.
– Чумната стрела е готова! – обявих. – Трябва да я изстреляме в ухото на Колоса!
Моята публика не прие това като добра новина. Пос­ле осъзнах, че колесницата я няма. Лъкът още беше там. А Кайла и Остин бяха видимо заразени от болестта, която бях призовал.
– Заразни ли са? – попита Сесил.
– Не! – отвърнах. – Вероятно... но изпаренията на стрелата...
Всички отстъпиха назад.
– Сесил – каза Хирон. – Ти и Харли ще отведете Кайла и Остин до хижата на Аполон, за да ги лекуват.

– Но те
са
хижата на Аполон – оплака се Харли. – Освен това огнехвъргачката ми...

– После ще може да си играеш с огнехвъргачката – обеща му Хирон. – Бягай. Добро момче. Останалите направете каквото трябва, за да задържите Колоса на брега. Пърси и аз ще помогнем на Аполон.
Хирон изговори думата „помагам“ така, сякаш искаше да каже „ще шибнем един шамар“.
Веднага щом тълпата се разпръсна, Хирон ми даде лъка си.
– Стреляй.
Загледах масивното оръжие, което сигурно тежеше петдесет кила.
– Това е предназначено за силата на кентавър, а не на смъртен тийнейджър!
– Ти създаде стрелата – каза той, – само ти можеш да я изстреляш, без да се разболееш. Само ти можеш да улучиш.
– Оттук? Невъзможно! Къде е летящото момче Джейсън Грейс?
Пърси избърса потта и пясъка от врата си.
– Нямаме летящи момчета на разположение. А пегасите се разбягаха.
– Може би, ако намерим харпии и хвърчила... – казах.
– Аполоне – рече Хирон. – Длъжен си да го направиш. Ти си бог на стрелците и болестите.
– Не съм никакъв бог! – заявих аз. – Аз съм просто един грозен смъртен тийнейджър! Господин Никой!
Самосъжалението изригна от мен. Мислех, че земята ще се разцепи на две, когато се нарекох господин Никой. Космосът щеше да спре движението си. Пърси и Хирон щяха да ме успокоят.
– Ти си Аполон – постави ръка на рамото ми Пърси. – Нуждаем се от теб. Можеш да го сториш. Освен това, ако се откажеш, ще те изхвърля от върха на Емпайър Стейт Билдинг.
Точно от такава мотивация имах нужда. Зевс ми говореше такива неща преди мачовете по футбол.
– Точно така – изпънах рамене аз.
– Ще опитаме го да привлечем във водата – каза Пърси. – Там имам предимство. Късмет.
Пърси хвана Хирон за ръката и скочи на гърба му. Двамата се шмугнаха в прибоя, а Пърси размахваше меча си и заливаше Колоса с обиди като „бронзов задник“.
Аз се разтичах по плажа, докато не видях лявото ухо на статуята.
Загледан в този царствен профил, не видях Нерон. Видях себе си. Монумент на собствената ми самовлюбеност. Гордостта на Нерон просто бе отражение на моята. Аз бях по-голям глупак от него. И бях точно от този тип хора, които биха конструирали трийсетметрова гола статуя в двора си.
Извадих чумната стрела от колчана си и я поставих на тетивата.
Героите умело се бяха разпръснали. Продължаваха да тормозят Колоса от две страни, докато Пърси и Хирон галопираха през вълната, а госпожа О’Лиъри подскачаше в краката им с новата си бронзова пръчка.
– Хей, грознико! – извика Пърси. – Виж тук!
Следващата стъпка на Колоса разплиска няколко тона солена вода и образува кратер, достатъчно голям, за да погълне камион.
ОСВОБОДИ ДИХАНИЕТО СИ, потрака стрелата на Додона в колчана ми. ОТПУСНИ РАМОТО СИ.
– Стрелял съм и преди – измърморих ù.
ВНИМАВАЙ С ДЕСНИЯ ЛАКЪТ, каза стрелата.
– Млъкни.
И НЕ ДУМАЙ НА СТРЕЛИЦАТА СИ ДА МЛЪКНЕ.
Извадих лъка. Мускулите ме боляха, все едно изливаха вряла вода върху раменете ми. Чумавата стрела не ме накара да припадна, но парите ù бяха дезориентиращи. Това, че стрелата бе изкривена, правеше изчисленията ми невъзможни. Вятърът бе срещу мен. Дъгата, която изстрелът ми описа, бе твърде високо.
Въпреки това се прицелих, въздъхнах и пуснах тетивата.
Стрелата се завъртя, когато се устреми нагоре, изгуби сила и се отдалечи твърде надясно. Сърцето ми падна в петите. Проклятието на реката Стикс щеше да ми отнеме шанса за успех.
Точно когато стрелата стигна върха на траекторията и тръгна да пада към земята, я подхвана повей на вятъра... може би Зефир ми съчувстваше за жалкия опит. Стрелата навлезе в ушния канал на Колоса и изтрака с дрънчене в главата му като ротативка.
Колосът спря и се загледа в хоризонта, сякаш бе объркан. Надзърна към небето, после изопна гръб и залитна напред, издавайки звук като торнадо, което откъсва покрива на къща. Понеже лицето му нямаше други отвори, напрежението от кихавицата му накара гейзери машинно масло да изхвърчат от ушите му и да опръскат дюните с вредна за околната среда мътилка.
Шермън, Джулия и Алис закуцукаха към мен, покрити от глава до пети с пясък и машинно масло.
– Благодарен съм, задето освободи Миранда и Елис – изръмжа Шермън. – Ала ще те убия, задето взе колесницата ми. Какво направи с този Колос? Що за чума може да те накара да кихаш?
– Опасявам се, че съм призовал сравнително безобидна болест. Вярвам, че съм заразил Колоса със сенна хрема.
Наясно сте с онази ужасна пауза, когато чакате някой да кихне, нали? Статуята отново изви гръб и всички на плажа потръпнаха от нетърпение. Колосът вдиша няколко кубични метра въздух през ушните си канали и се подготви за следващия взрив.

Представих си кошмарните сценарии. Колосът ще изкиха Пърси Джаксън в Кънектикът и повече няма да го видим. Колосът ще прочисти главата си и ще ни стъпче всичките. Сенната хрема можеше сериозно да изнерви
човек
. Знам го, защото аз я измислих. Но не я бях замислял като смъртоносно заболяване. Не бях предполагал, че ще се изправя срещу гнева на огромен метален автоматон със сезонна алергия. Проклех късогледството си. Проклех и това, че съм смъртен.

Онова, което не бях преценил обаче, бяха щетите, които нашите герои вече бяха нанесли на металните стави на Колоса и по-специално на врата му.

Колосът се приведе напред с едно мощно
АПЧИХУ!
Потръпнах и почти пропуснах мига на истината, когато главата на статуята се отдели от тялото. Лицето се завъртя над морето на Лонг Айлънд и изчезна от погледа ми, след като падна с плясък във водата и остана на повърхността за миг. Сетне въздухът изскочи от дупката на врата му и страхотният ми царствен портрет потъна под вълните.

Обезглавеното тяло на статуята се олюля. Ако бе паднало назад, можеше да смачка още голяма част от лагера, но вместо това падна напред. Пърси изруга по начин, който щеше да накара всеки финикийски моряк да се гордее. С Хирон се затичаха настрана, за да не бъдат премазани, а госпожа О’Лиъри мъдро изчезна в сенките. Колосът се пльосна във водата и предизвика огромни дванайсетметрови вълни във всички посоки. Не бях виждал кентавър да сърфира на копита, но Хирон се справи.
Накрая шумът от срутването на статуята спря да отеква по хълмовете.
– Това беше разказ с неочакван край – подсвирна Алис Миязава.
– Какво, в името на Хадес, се случи тук? – попита Шермън Йънг с гласа на дете, чуло приказка.
– Мисля – казах аз, – че Колосът си изкиха главата.

 


 





38


 


След кихавиците идват петстишията.


Кой е най-лош измежду боговете?


Аз.


ЧУМАТА СЕ РАЗПРОСТРЯ.

Това бе цената на нашата победа – взрив от сенна хрема. До падането на нощта повечето лагерници бяха замаяни и със запушен нос. Поне се зарадвах, че никой не си кихна главата, понеже не ни достигаха бинтове и скоч.
С Уил Солас прекарахме вечерта в грижи за ранените. Той пое контрола над ситуацията, което не ми пречеше, защото и без това бях изтощен. Аз основно поставях ръце в шини, носех антихистамини58 и носни кърпи и се опитах да попреча на Харли да открадне от лазарета лепенките с усмихнати личица, които залепяше на огнехвъргачката си. Бях доволен от разсейването, тъй като не ми позволи да разсъждавам твърде много върху болезнените събития от деня.
Шермън Йънг милостиво се съгласи да не убива Нико, задето го бе изхвърлил от колесницата, нито пък мен, задето я бях повредил, макар да имах чувството, че синът на Арес си запазва опциите за по-късно.
Хирон осигури лечебни компреси за най-екстремните случаи на сенна хрема. Сред тях бе Чиара Бенвенути, чийто късмет поне този път я беше изоставил. Бе странно, че Демиън Уайт се разболя веднага щом научи, че и Чиара е болна. Двамата имаха койки в лазарета, които бяха една до друга, и това ми се стори малко подозрително, въпреки че не спираха да се обиждат всеки път, когато знаеха, че ги гледат.
Пърси Джаксън изкара няколко часа в набиране на китове и хипокампи, които да му помогнат да отнесе Колоса. Смяташе, че ще е най-лесно да го занесат в двореца на Посейдон, където можеше да послужи за градинска статуя. Не бях сигурен какво да мисля за това. Представих си как Посейдон сменя красивото лице на статуята със собствената си брадясала физиономия. Но исках Колоса да се разкара и се съмнявах, че би се събрал в кофите за боклук на лагера.
Благодарение на лековитите умения на Уил и топлата вечеря, героите, които спасихме в гората, бързо върнаха пълната си сила. (Според Паоло това се беше случило, защото размахваше бразилското шалче над тях... не възнамерявах да споря с него.)
Що се отнася до самия лагер, щетите можеха и да са много по-големи. Възможно бе да построим наново кея за канута. А кратерите, оставени от стъпките на Колоса, можеха да се превърнат в удобни окопи или езерца.
Столовата бе станала на нищо, но Ниса и Харли бяха уверени, че Анабет Чейс може да построи мястото наново, когато се върне тук. Ако имахме късмет, можеше да е цяло за лятото.
Единствената голяма щета бе нанесена върху хижата на Деметра. Не го бях разбрал по време на битката, но Колосът бе успял да я стъпче, преди да се устреми към плажа.
Погледнато ретроспективно, пътят на унищожението изглеждаше почти преднамерено замислен, все едно автоматонът бе нагазил в брега, стъпкал беше хижа номер четири и после се беше върнал в морето.
Предвид станало с Мег Макафри, ми бе трудно да не видя това като лоша поличба. Миранда Гардинър и Били Енг получиха временно убежище в хижата на Хермес, но изкараха голяма част от нощта седнали сред смачканите руини, докато маргаритки никнеха по студената зимна земя около тях.
Въпреки умората си спях дълбоко. Не ми пречеха нито постоянните кихавици на Кайла и Остин, нито тихото хъркане на Уил. Нямах нищо против дори зюмбюлите, които цъфтяха до прозореца и изпълваха стаята с меланхоличния си парфюм. Но не можех да спра да мисля за дриадите, вдигнали ръце към пламъците в гората, за Нерон или за Мег. Стрелата на Додона остана притихнала, увиснала на колчана от стената, ала подозирах, че скоро ще ми даде още досадни Шекспирови съвети. Не желаех да чувам предсказанията ù за бъдещето ми.
По изгрев станах тихо, взех си лъка, колчана и бойното укулеле и изкачих върха на Хълма на нечистокръвните. Драконът пазител Пелей не ме разпозна. Щом приближих Златното руно, той изсъска, затова трябваше да остана на известно разстояние в краката на Атина Партенос.
Не ми пречеше, че не ме разпознават. В този момент не исках да съм Аполон. Разрухата, разразила се долу, бе по моя вина. Бях станал заслепен и самодоволен. Позволил бях на римските императори, сред които бе и един от собствените ми потомци, да се въздигнат сред сенките. Бях допуснал някога великата ми мрежа от Оракули да се разпадне, докато дори и Делфи не бе загубен. Едва не причиних смъртта на самия лагер на нечистокръвните.
И Мег Макафри... О, Мег. Къде си?
„Направи каквото трябва – бе ми казала тя. – Това е пос­ледната ми заповед.“

Ала тя бе достатъчно неясна, за да ми позволи да я търся. Все пак бяхме свързани. Това, от което
имах нужда
, беше да я намеря. Запитах се дали Мег не бе изрекла нарочно заповедта по този начин, или просто много ми се щеше да е така.


Погледнах спокойното алабастърово лице на Атина. В действителност тя не изглеждаше толкова бледа и сдържана. Поне не през по-голямата част от времето. Запитах се защо скулпторът Фидий ù бе придал такова недостъпно изражение и дали самата Атина го одобряваше. С боговете често бяхме обсъждали как хората могат да променят самата ни природа само заради начина, по който ни рисуват или изобразяват. През 18 век например не можех да се отърва от напудрената бяла перука, колкото и да опитвах. Ала сред безсмъртните темата за това колко зависими сме от
смъртните
е неловка.

Може би заслужавах сегашната си форма. След цялата ми глупост и безразсъдност може би човечеството трябваше да ме вижда като Лестър Пападопулос, господин Никой.
– Атина, какво би сторила на мое място? Нещо мъдро и практично... предполагам – въздъхнах аз.
Атина не отговори. Остана спокойно загледана в хоризонта. Тя винаги мислеше в перспектива.
Но не ми трябваше богинята на мъдростта, за да разбера какво да правя. Налагаше се да напусна лагера на нечистокръвните незабавно, преди лагерниците да се събудят. Те щяха да опитат да ме защитят, а аз едва не ги бях обрекъл на смърт. Не можех да понеса мисълта, че ще продължа да ги застрашавам.
Как ми се щеше да остана с Уил, Кайла, Остин – моите смъртни деца... Исках да помогна на Харли да лепи усмивки върху огнехвъргачката си. Исках да флиртувам с Чиара и да я отмъкна от Демиън... а може би да отмъкна Демиън от Чиара, още не бях сигурен... Исках да подобря музиката и стрелбата си с онази странна дейност, наречена упражнения. Исках да имам дом.
„Напусни – казах си мислено. – Бързо.“
Ала понеже бях страхливец, чаках твърде дълго. Под мен светлините на хижите светнаха. Лагерниците се появиха на прага. Шермън Йънг започна да прави утринна гимнастика. Харли се затича по моравата, като държеше нависоко сигнала на Лио Валдес с надеждата най-сетне да проработи.
Накрая две познати фигури ме забелязаха. От различни посоки – Голямата къща и хижа номер три, Рейчъл Деър и Пърси Джаксън заизкачваха хълма, за да дойдат при мен.
– Знам какво мислиш – каза Рейчъл, – не го прави.
– Нима може да четете мислите ми, госпожице Деър? – престорих се на изненадан.
– Не ми и трябва. Познавам ви добре, господарю Аполон.
Преди седмица тази мисъл щеше да ме накара да се изсмея. Един смъртен не можеше да ме познава. Бях живял четири хилядолетия. Само при вида на истинския ми облик хората се изпаряваха. Но сега думите на Рейчъл ми се сториха разумни. С Лестър Пападопулос получаваш това, което виждаш, и нищо повече. Нямаше какво толкова да се узнава.
– Не ме господаросвай – въздъхнах аз. – Не съм нищо повече от обикновен смъртен тийнейджър. Не ми е мястото в този лагер.
Пърси седна до мен и присви очи срещу изгрялото слънце. Морският вятър разроши косата му.
– Аха. И аз мислех, че мястото не ми е тук.
– Не е същото – рекох. – Вие, хората, се променяте, пораствате. Боговете си остават все същите.
– Сигурен ли си? – погледна ме Пърси. – На мен ми изглеждаш различен.

Мисля, че искаше да ми направи комплимент, но не се почувствах успокоен от думите му. Ако ставах повече
човек
, това не бе повод за празник. Наистина бях овладял няколко божествени сили във важни мигове – прилив на нечовешка сила срещу германите, стрела със сенна хрема срещу Колоса, – но не можех да разчитам на тях. Фактът, че имах ограничения и дори не знаех докъде се простират те, бе...

Караше ме да се чувствам много повече като Лестър Пападопулос, отколкото като Аполон.
– Трябва да намерим и обезопасим останалите Оракули – казах аз. – Не мога да направя това, освен ако не напусна лагера на нечистокръвните. И не мога да рискувам живота на останалите.
Рейчъл седна от другата ми страна.
– Звучиш толкова сигурен. Пророчество ли получи в гората?
– Опасявам се, че да – потреперих аз.
Рейчъл постави ръце на коленете си.
– Кайла каза, че вчера си говорил на стрелата. Предполагам, е направена от додонско дърво?
– Я чакай малко – рече Пърси. – Намерил си говореща стрела, която ти е изрекла пророчество?
– Не бъди глупав – казах аз. – Стрелата говори, но получих пророчеството от гората на Оракула. Стрелата на Додона само дава безполезни съвети и е доста дразнещ тип.
Стрелата изжужа в колчана ми.
– Така или иначе – казах аз, – трябва да напусна лагера. Триумвиратът иска да овладее всички древни Оракули. Налага се да ги спра. Само ако победя старите императори, ще мога да се изправя срещу отколешния си враг Питон и да освободя Делфийския оракул. След това... стига да оцелея... Зевс може и да ме върне на Олимп.
– Нали знаеш, че всичко това е твърде опасно за сам човек? – подръпна кичур от косата си Рейчъл.
– Послушай я – каза Пърси. – Хирон ми разказа за Нерон и странния му холдинг.
– Оценявам предложението за помощ, но...
– Не, не – вдигна ръце Пърси. – Държа да съм ясен. Не предлагам да дойда с теб, имам да си завършвам училището, да си взема изпита за ГСИЛС и да избегна смъртта от ръката на гаджето ми. Но съм сигурен, че може да намериш други помощници.
– Аз ще дойда – каза Рейчъл.
– Враговете ми ще се радват да пленят някой близък до мен като пророчицата от Делфи – поклатих глава аз. – Освен това искам ти и Миранда Гардинър да останете тук и да изучавате Гората на Додона. Засега тя е единственият ни източник на пророчества. И предвид това, че комуникационните ни проблеми може да не са изчезнали, да се научим как да използваме силите на гората става още по-важно.
Рейчъл опита да го скрие, но разчетох разочарованието по линиите около устата ù.
– А къде е Мег? – попита тя. – Ще опиташ да я намериш, нали?
Все едно бе забила стрелата на Додона в гърдите ми. Загледах се в горите – покритата с мъгли зеленина, която бе погълнала младата Макафри. За един кратък миг се почувствах като Нерон. Исках да изгоря цялото това място.
– Ще опитам – казах аз. – Но Мег не иска да бъде намерена. Тя е под влиянието на пастрока си.
Пърси прокара пръст по големия палец на Атина Партенос.
– Изгубих много хора заради лошо влияние. Етан Накамура, Люк Кастелан.59 Почти изгубихме и Нико. – Той поклати глава. – Стига толкова. Не можеш да изоставиш Мег. Двамата сте свързани, а и тя е от свестните.
– Познавах много от свестните – казах аз. – Повечето от тях станаха на зверове, статуи или... дървета.
Гласът ми потрепера, но Рейчъл постави ръка върху моята.
– Този път нещата могат да се получат различно, Аполоне. Това е хубавото да си човек. Имаме само един живот, но можем да изберем какъв тип история да бъде той.
Това ми се струваше безнадеждно наивно. Бях прекарал твърде много векове, наблюдавайки едни и същи модели на поведение да се повтарят отново и отново, а хората винаги смятаха, че са невероятно умни и вършат нещо, което никой не е правил досега. Вярваха, че коват собствената си съдба, но всъщност повтаряха стари грешки отново и отново, поколение след поколение.
Но човешката упоритост бе и предимство. Те никога не губеха надежда. Понякога съумяваха да ме изненадат. Никога не бях очаквал появата на Александър Велики, Робин Худ или Били Холидей60. Нито пък Пърси Джаксън или Рейчъл Елизабет Деър.
– Аз... надявам се да си права – казах.
– Кажи ми пророчеството, което чу в гората – потупа ме по ръката тя.
Поех си треперлива глътка въздух. Не исках да изговарям думите. Страхувах се, че те могат да събудят гората и да ни удавят в какофония от пророчества, тъпи вицове и реклами. Но изрецитирах петстишието.

Имаше някога бог на име Аполон,


който влезе в куха синя пещера.


Върху трикрак стол


бронзов огнедишащ.


Накаран бе да поеме смъртта и лудостта.

– Петстишие? – закри уста Рейчъл.
– Знам! – завих аз. – Обречен съм!
– Чакай – блеснаха очите на Пърси. – Тези редове... дали означават това, което мисля, че означават?
– Е – отвърнах аз. – Вярвам, че синята пещера говори за Оракула на Трофоний. Това бе... много опасен древен оракул.

– Не – каза Пърси, – другите редове.
Трикрак стол
,
бронзов огнедишащ
и прочее.

– Нямам идея за тях.
– Знакът на Харли – засмя се Пърси, макар аз да не можех да разбера защо е толкова доволен. – Каза, че си му помогнал с настройките? Явно това е подействало.
– Пърси, какво искаш? – присви очи към него Рейчъл, после челюстта ù увисна. – О!
– Кажи другите редове – каза Пърси. – Извън петстишието.

– Ами няколко... – признах аз – частици, които не схванах.
Падането на слънцето
,
последната строфа
.
Индиана
,
узрял ли е бананът
.
Щастието идва
. Нещо за
страниците горят
.


– Ето – плесна се по коляното Пърси. –
Щастието идва
. Щастие е име. Поне английската му версия.

Той стана и огледа хоризонта. Очите му се спряха на нещо в далечината, а на лицето му разцъфна усмивка.
– Да, Аполоне, ескортът идва.
Последвах погледа му. От облаците слизаше голямо крилато същество, което блестеше като божествен бронз. На гърба му имаше две фигурки с размера на човешки същества.
Спускането им бе тихо, но в ума си чух щастливите фанфари на съобщаващия добра новина Валдесинатор.
Лио се завръщаше.

 


 


58 Противоалергични лекарства. – Бел. прев.

59 Герои от оригиналната поредица „Пърси Джаксън и боговете на Олимп“. Загиват заради влиянието на титана Кронос. Самият Нико бива почти изкушен от призрака на цар Минос. – Бел. прев.

60 Американска джаз певица. – Бел. прев.




39


 


Искаш да удариш Лио?


Разбираемо е.


Мъфинчето си го заслужи.


 


ГЕРОИТЕ ТРЯБВАШЕ ДА
СЕ НАРЕДЯТ НА ОПАШКА.

Нико задигна един диспенсър за вода от снек бара и го помъкна със себе си, като крещеше:
– Опашката започва отляво! Моля, пазете реда си!
– Това наистина ли е необходимо? – попита Лио.
– Да – каза му Миранда Гардинър, която бе изтеглила първия номер, и го удари по ръката.
– Оу! – извика Лио.
– Ти си нещастник и всички те мразим – рече Миранда, след което го прегърна и целуна по бузата. – Ако пак изчезнеш така, ще се наредим на опашка кой пръв да те убие.
– Добре де, добре!
Миранда трябваше да се премести, понеже опашката ставаше доста дълга зад нея. Пърси и аз седнахме на масата за пикник с Лио и спътницата му, която бе не коя да е, а безсмъртната магьосница Калипсо. Макар Лио да бе онзи, който понасяше ударите на лагерниците, бях доста сигурен, че на него му е най-удобно на масата.
Когато за пръв път се видяха, Пърси и Калипсо се прегърнаха неловко. Не бях зървал такъв скован поздрав, откакто Патрокъл посрещна Бризеида, наградата на Ахил от Троянската война. (Дълга история, при това пикантна. Питайте ме по-късно.) Калипсо никога не ме бе харесвала, затова нарочно ме пренебрегна, но аз непрекъснато очаквах да ми извика „бау“ и да ме превърне в дървесна жаба. Напрежението ме съсипваше.
Пърси прегърна Лио и дори не го фрасна. Но въпреки това синът на Посейдон изглеждаше сърдит.
– Не мога да повярвам – каза той. – Шест месеца...
– Казах ти – каза Лио. – Опитахме да изпратим още холографски свитъци. Опитахме съобщения по Ирида, видения в сънищата, телефонни обаждания. Нищо не подейства... Оу! Алис, как си... но, така или иначе, попадахме от една криза в друга.
– В Албания бе особено трудно – кимна Калипсо.
– Моля ви, не споменавайте Албания! – извика Нико ди Анджело от опашката. – Добре, кой е следващият? Не се предреждайте.
Деймиън Уайт се отдалечи от ръката на Лио, при това го стори ухилен. Не бях сигурен дали Деймиън изобщо познава Лио. Просто не можеше да пропусне шанса да фрасне някого.
– Не е честно – потърка бицепс Лио. – Този човек се връща на опашката. Та както казах, ако Фестус не бе доловил сигнала от вчера, още щяхме да летим над Морето на чудовищата в търсене на изход.
– Мразя това място – каза Пърси. – Има един голям цик­лоп Полифем...
– Знам го, противяга е – съгласи се Лио. – С отвратителен дъх.
– Момчета – рече Калипсо. – Може би трябва да се със­редоточим върху настоящето?
Тя не ме погледна, но усетих, че има предвид „глупавия бивш бог и проблемите му“.
– Мда – каза Пърси, – та, проблемът с връзките... Рейчъл Деър смята, че има нещо общо с компанията „Триумвират“.
Рейчъл бе отишла до Голямата къща, за да вземе Хирон, но Пърси се справи добре с обобщението на откритото от нея относно императорите и тяхната зла корпорация. Разбира се, не знаехме много. Още шестима души удариха Лио по ръката, а през това време Пърси въведе него и Калипсо в сутиацията.
– Как не съм изненадан, че съвременните корпорации се управляват от зомбита на римски императори? – потърка синините си Лио.
– Те не са зомбита – казах аз. – И не съм убеден, че управляват всички корпорации…
– Но искат да завладеят всички оракули – махна с ръка Лио.
– Да – съгласих се аз.
– И това е кофти.
– Много.
– Та ти трябва помощта ни... Оу, хей, Шермън, откъде ти е новият белег?
Докато Шермън разказваше на Лио историята за ритащата под пояса Макафри и бебето демон Праскови, аз погледнах към Калипсо.
Изглеждаше много по-различно, отколкото я помнех. Косата ù все още бе дълга и карамеленокафява. Бадемовите ù очи бяха все така тъмни и умни. Но сега вместо хитон носеше съвременни дънки, бяла блуза и шокиращо розово яке за ски. Изглеждаше по-млада, някъде на моята възраст на смъртен. Запитах се дали не бе наказана с това да е смъртна, задето бе напуснала омагьосания си остров. Ако беше така, не бе честно, че бе запазила неземната си красота. Нямаше нито коремче, нито акне.
Докато я гледах, тя протегна два пръста към далечния край на масата за пикник, където стомна с лимонада стоеше на слънце. Бях виждал да прави това и преди, пожелаваше невидимите ù въздушни слуги да донесат предмета в ръцете ù. Но този път не стана нищо.
На лицето ù се изписа разочарование. Тогава осъзна, че я гледам, и се изчерви.
– Откакто напуснах Огигия, нямам никакви сили – призна тя. – Сега съм обикновена смъртна. Надявам се да се върнат, но...
– Напитка ли искаш? – попита Пърси.
– Аз ще я донеса – изпревари го Лио и отиде за стомната.
Не бях очаквал да изпитам съчувствие към Калипсо. В миналото се бяхме карали люто. Преди няколко хилядолетия отхвърлих молбата ù за предсрочно освобождение от Огигия заради… лична драма между нас.  (Дълга история, при това пикантна. Моля, не ме питайте за подробности.)
Въпреки това като паднал бог осъзнах колко смущаващо е да останеш без сили.
Но, от друга страна, бях облекчен. Това означаваше, че не може да ме превърне в дървесна жаба или да нареди на въздушните си слуги да ме изхвърлят от Атина Партенос.
– Заповядай. – Лио ù подаде чаша лимонада. Изражението му беше по-мрачно и напрегнато, все едно... разбира се. Лио бе измъкнал Калипсо от острова затвор. Заради това тя бе изгубила силите си, а той се чувстваше виновен.
Калипсо се усмихна, макар в погледа ù да се четеше меланхолия.
– Благодаря ти, бебче.
– Бебче? – попита Пърси.
– Аха – изражението на Лио светна. – Тя ме нарича също и мъфинче, макар да не знам защо… Оу!
Бе дошъл редът на Харли. Малкото момче удари Лио, след което го прегърна с две ръце и избухна в плач.
– Хей, братле – разроши косата му Лио и се постара да изглежда засрамен. – Ти ме върна у дома с твоя сигнал, майсторе. Ти си истински герой. Нали знаеш, че не бих те оставил така нарочно?
Харли заплака още по-силно и кимна. После перна Лио още веднъж и избяга. Лио изглеждаше така, сякаш щеше да повърне. Харли бе доста силен.
– Така или иначе – каза Калипсо, – как можем да помогнем за проблема с римските императори?
– Значи, ще ми помогнете? – повдигнах вежди аз. – Въп­реки… ех, винаги съм знаел, че си добродушна и всеопрощаваща Калипсо, все се канех да посетя Огигия…
– Спести ми глупостите – отпи от лимонадата си Калипсо. – Ще ти помогна, ако Лио реши да ти помогне, а той явно е привързан към теб, макар да нямам представа защо.
Отдъхнах си след около час напрежение.
– За което благодаря. Лио Валдес, ти винаги си бил джентълмен и гений. Все пак ти създаде Валдесинатора.
– Нали? – ухили се Лио. – Предполагам, че това ти се е сторило страхотно. Та къде е следващият Оракул, който…
Ниса се бе предредила, за да плесне Лио и да го наругае бързо на испански.

– Добре де, добре – потърка лице Лио. – И аз те обичам,
hermana
61
! – После насочи вниманието си обратно към мен. – Та къде каза е следващият Оракул?

Пърси потропа по масата за пикник.
– С Хирон говорихме за това. Той смята, че този Триумвират вероятно е разделил Америка на три части, по една за всеки от императорите. Знаем, че Нерон се е окопал в Ню Йорк, затова предполагаме, че следващият Оракул е на територията на втория от тях, може би в средната третина на САЩ.
– Средната третина на САЩ! – разпери ръце Лио. – Лесна работа, значи. Ще претърсим една трета от страната!
– Не си изгубил сарказма си – отбеляза Пърси.
– Човек, пътувах с най-саркастичните типове в открито море.
Двамата плеснаха длани, без да мога да разбера ясно защо. Помислих за онази част от пророчеството, която бях чул в горичката... нещо за Индиана. Това можеше да е добро място да започна.
Последният човек, който дойде на опашката, бе самият Хирон, бутан на количка от Рейчъл Деър. Старият кентавър дари Лио с топла, бащинска усмивка.
– Момчето ми, толкова съм щастлив, че отново си при нас. И освободи Калипсо, както виждам. Браво, добре дош­ли и на двамата!
Хирон разпери ръце за прегръдка.
– Благодаря, Хирон – приведе се напред Лио.
Конското копито на Хирон се изстреля изпод завивката и срита Лио в корема, след което се прибра със същата скорост.
– Господин Валдес – каза Хирон със същия бащински глас, – ако пак ми извъртите такъв номер...
– Схванах, схванах – потърка стомаха си Лио. – Здравата ритате като за даскал.
Рейчъл се усмихна и избута Хирон настрана. Калипсо и Пърси помогнаха на Лио да се изправи.
– Хей, Нико – каза Лио. – Кажи ми, че свършихте с физическите наказания.
– Засега – усмихна се Нико. – Още опитваме да се свържем със Западния бряг. И там има няколко дузини хора, които с радост биха те фраснали.
– Чакам с нетърпение – направи гримаса Лио. – Е, предполагам, че ще трябва да си пазя силите. Къде обядвате сега, след като Колосът стъпка столовата ни?
Пърси си тръгна точно преди вечеря.
Очаквах да се сбогува лично с мен, да потърси съвета ми за изпитите, за това как да бъде герой, за живота като цяло. След като ми помогна да победя Колоса, това бе най-малкото, което можех да направя.
Вместо това за него бе по-важно да се сбогува с Лио и Калипсо. Не бях част от разговора им, но тримата сякаш стигнаха до някакво взаимно разбирателство. Пърси и Лио се прегърнаха. Калипсо дори ощипа Пърси по бузата. Пос­ле синът на Посейдон навлезе в морето на Лонг Айлънд с огромното си куче и двамата се скриха под водата. Дали госпожа О’Лиъри можеше да плува? Дали пътуваше в сенките на китовете? Не знаех.
Вечерята мина като обяда. С падането на мрака хапнахме на завивките за пикник около огнището, което блестеше с топлината на Хестия и ни пазеше от зимния студ. Драконът Фестус подуши периметъра на хижите, като от време на време бълваше огън към небето без видима причина.
– Нещо се бъгна в Корсика – обясни Лио. – Понякога си бълва огън просто така.
– Още не е изпепелил никой важен – добави Калипсо и повдигна вежда. – Ще видим дали ще те хареса.
Червеното око от скъпоценен камък на Фестус заблестя в мрака. След като бях карал слънчевата колесница толкова дълго, не ме бе страх да се покатеря върху метален дракон, но когато се замислих за това, към което яздим, в стомаха ми разцъфтя здравец.
– Мислех да продължа напред сам – казах. – Пророчеството на Додона спомена бронзов огнедишащ, ала... струва ми се нередно да ви карам да рискувате живота си. Минали сте през какво ли не, за да се върнете тук.
– Може би си се променил – килна глава Калипсо. – Не звучиш като онзи Аполон, който помня, а и далеч не си толкова красив.
– Още съм си много красив – възразих. – Трябва само да се отърва от акнето.
– Но си все така високомерен – ухили се тя.
– Моля?
– Щом ще пътуваме заедно, трябва да останем приятели – прекъсна ни Лио, докато притискаше с лед насинения си бицепс. – Освен това така и така щяхме да летим на запад. Трябва да намеря аверчетата Джейсън и Пайпър, Франк и Хейзъл и… ами всички в лагер „Юпитер“. Ще е забавно.
– Забавно? – попитах. – Оракулът на Трофоний трябва да ме погълне в безумие и смърт. Дори ако оцелея, другите ми изпитания вероятно ще бъдат дълги, трудни и смъртоносни.
– Точно – каза Лио. – Но не бих кръстил цялата история „Изпитанията на Аполон“. Мисля, че трябва да я наречем „Победната обиколка на Лио Валдес“.
Калипсо се засмя и преплете пръсти с тези на Лио. Може би вече не беше безсмъртна, но все още излъчваше грация и лекота, която не разбирах. Вероятно силите ù липсваха, но ми изглеждаше истински щастлива да е с Валдес, да е млада и смъртна, дори ако означаваше, че може да умре всеки миг.
За разлика от мен тя бе избрала да е смъртна. Знаеше, че да напусне Огигия е риск, но го бе приела по своя воля. Нямах идея откъде бе намерила смелостта.
– Хей, човече – каза ми Лио, – не бъди толкова кисел. Ще я намерим.
– Какво? – размърдах се аз.
– Приятелката ти Мег. Ще я открием. Не се безпокой.
В мен се пукна мехурче мрак. Този път не мислех за Мег. Мислех за себе си и се почувствах виновен. Може би Калипсо бе права да се пита дали съм се променил наистина.
Загледах се в тихата гора. Спомних си как Мег ме бе замъкнала до безопасно място, когато бях настинал, мокър и трескав. Спомних си колко храбро се бе борила с мирмеките, как бе наредила на Праскови да изгаси кибрита, когато Нерон искаше да изгори заложниците... въпреки страха ù от Звяра. Трябваше да я накарам да разбере колко зъл е Нерон. Трябваше да я намеря. Но как?
– Мег знае пророчеството – казах аз. – Ако го каже на Нерон, той ще разбере нашите планове предварително.
– Аз пропуснах историята на Римската империя – отхапа от ябълката си Калипсо. – Колко лош може да е един император?
– Много – уверих я. – А и се е съюзил с още двама. Не знаем кои, но спокойно може да предположим, че са главорези като него. Имали са векове да натрупат богатство, собственост, армии… кой знае на какво са способни?
– Хм – каза Лио. – Победихме Гея за четирийсет секунди. Това ще е много по-лесно.
Доколкото помнех, преди битката с Гея бяха минали месеци на страдания и смъртоносни опасности, а самият Лио всъщност бе умрял. Също исках да му напомня, че Триумвиратът може и да бе организирал досегашните неприятности с титаните и гигантите, което ги правеше по-могъщи от всичко, което Лио бе срещал.
Реших да не споменавам тези неща, за да не навредя на отборния дух.
– Ще се справим – каза Калипсо. – Трябва и затова ще го направим. Прекарах няколко хиляди години пленена на остров. Не знам колко дълъг може да е този смъртен живот, но искам да живея истински и без страх.
– Това е моята mamacita62! – възкликна Лио.
– Какво съм ти казвала за това, че ме наричаш mamacita?
Лио се ухили виновно.
– Сутринта ще натоварим заедно багажа. Когато сменим маслото на Фестус и го настроим както трябва, ще можем да тръгваме.

Запитах се какви запаси мога да взема със себе си. Имах депресиращо малко неща – няколко дрехи, с които ми бяха услужили, лък, укулеле и твърде
театрална
стрела.

Но истински трудното бе да се сбогувам с Уил, Остин и Кайла. Те ми бяха помогнали толкова много, бяха ме приели като част от семейството, повече, отколкото аз бях направил това. Очите ми запариха. Но преди да се разцивря, Уил Солас се появи сред светлината на огъня.
– Хей, всички! Запалихме огън на амфитеатъра и ще пеем лагерни песни! Хайде, идвайте!
Стенания се смесиха с поздравите, но накрая всички станаха на крака и се насочиха към пламъците, които горяха в далечината. Нико ди Анджело стоеше сред отблясъците им и приготвяше сладки върху това, което изглеждаше като бедрени кости.
– Ох, човек – направи гримаса Лио. – Хич не ме бива в пеенето. Винаги ръкопляскам и викам „Old McDonald“63 на погрешните моменти. Не можем ли да го прескочим?

– О, не – станах на крака и внезапно се почувствах  по-добре. Може би утре щях да плача и да мисля за сбогувания. Може би вдругиден щяхме да полетим към смъртта си. Но тази нощ смятах да прекарам времето си със семейството. Какво бе казала Калипсо?
Живей истински и без страх
. Ако тя можеше да го направи, брилянтният и невероятен Аполон също щеше да успее. – Пеенето ободрява. Никога не бива до пропускате възможности да попеете.

– Не мога да повярвам, че го казвам, но този път съм съгласна с Аполон – усмихна се Калипсо. – Хайде, Лио. Ще те науча да пееш в синхрон.
Тримата поехме заедно към музиката, смеховете и топлия пукащ огън.





АПОЛОНОВ РАЗГОВОРНИК


Siccae 
– къс извит меч, използван за битки в Древния Рим


Агамемнон
 – цар на Микена, предвожда гърците по време на Троянската война. Храбър, но също така надменен и прекалено горделив


Агора
 – от гръцки – сборно място, централен площад за спортния, артистичен и политически живот в древногръцките градове държави


Адмет
 – цар на Фера в Тесалия. Зевс наказал Аполон, като го пратил да слугува на Адмет като овчар


Амброзия
 – храната на боговете, има силите да лекува


Амфитеатър
 – овално или кръгло пространство за театрални представления или спортни събития. Зрителите стоят в полукръг около сцената


Аподесмос 
– превръзка, която жените в Древна Гърция носели около гърдите си, особено докато спортували


Аполон
 – гръцки бог на слънцето, пророчествата, музиката и лечителството, син на Зевс и Лето, брат близнак на Артемида


Арго
 – кораб, използван от група герои, които придружават Язон по време на пътешествието му към Златното руно


Аргонавти
 – група герои, които пътуват с Язон на борда на Арго в търсене на Златното руно


Арес 
– гръцки бог на войната, син на Зевс и Хера, полубрат на Атина


Артемида
 – гръцка богиня на лова и луната, дъщеря на Зевс и Лето, сестра близначка на Аполон


Асклепий
 – бог на медицината, син на Аполон, храмът му бил лечителския център на Древна Гърция


Атина
 – гръцката богиня на мъдростта


Атина Партенос
 – гигантска статуя на Атина; най-известната гръцка статуя на всички времена


Афродита 
– гръцка богиня на любовта и красотата


Ахил
 – най-големият боец на гърците, обсадили Троя по време на Троянската война. Изключително силен, храбър и верен, той имал едно-единствено уязвимо място – петата


Аякс
 – гръцки герой с голяма сила и храброст. Участва в Троянската война, използва гигантски щит в битка


Балиста
 – римско обсадно оръжие, което изстрелвало огромен снаряд към далечна цел


Батави 
– древно племе, населявало земите на днешна Германия. Също пехотна единица в римската армия с германски произход


Божествен бронз
 – рядък метал, смъртоносен за чудовищата


Бризеида
 – принцеса, пленена от Ахил по време на Троянската война. Причинила враждата между Ахил и Агамемнон, която завършила с отказа на Ахил да се бие на страната на гърците


Бункер номер девет
 – скритата работилница, която Лио Валдес открил в лагера на нечистокръвните, пълна с оръжия и инструменти. На почти двеста години, използвана по време на гражданската война между героите


Война на титаните
 – епична десетгодишна битка между титаните и олимпийците, която приключила с победа на олимпийците, които завладели света


Въртоп
 – името на меча на Пърси Джаксън, Анаклюсмос


Германи
 – племена, живели на запад от Рейн


Гея
 – гръцка богиня на земята, майка на титаните, гигантите, циклопите и други чудовища


Големият пожар в Рим
 – опустошителен пожар, случил се през 64 г. сл. н.е., продължил шест дни. Според слуховете Нерон запалил пожара, за да стори път на новата си вила, Домус Ауреа, но обвинил християнската общност за катастрофата


Горгони
 – три чудовищни сестри, Стено, Евриала и Медуза, който имали вместо коси живи отровни змии. Очите на Медуза превръщали зърналия ги в камък


Гръцки огън
 – запалително оръжие, използвано в морски битки, защото можело да гори във водата


Дафна
 – красива Наяда, която привлякла вниманието на Аполон. Превърнала се в лаврово дърво, за да избяга от него


Деветте музи
 – гръцките богини на литературата, науката и изкуствата, вдъхновявали артисти и писатели векове наред


Дедал 
– умел изобретател, който създал Лабиринта на Крит, в който държали Минотавъра – получовек, полубик


Делфийски оракул
 – изрича пророчествата на Аполон


Деметра
 – гръцка богиня на земеделието, дъщеря на титаните Рея и Кронос. В Рим почитана като Церера


Димахер
 – римски гладиатор, обучен да се бие с два меча едновременно


Дионис
 – гръцки бог на виното и забавленията, син на Зевс, директор в лагера на нечистокръвните


Додонски оракул
 – гората на най-стария гръцки оракул, втори по сила след Делфийския. Шумоленето на дърветата осигурявало отговори на жреците и жриците, които пътували дотам


Домус Ауреа
 – екстравагантната вила на император Нерон в сърцето на Древен Рим, построена след гигантския пожар на Рим


Домът на Хадес
 – място в Подземното царство, където Хадес, гръцкият бог на смъртта, управлява душите на починалите с жена си Персефона


Дракон
 – гигантско влечугоподобно същество в жълто и зелено, с яка на врата, змийски очи и огромни нокти. Плюе отрова


Дриади
 – дървесни нимфи


Еол
 – гръцкия бог на ветровете


Ереб
 – място на мрака между земята и царството на Хадес


Еритнея
 – остров, където пророчицата Сибила, в която бил влюбен Аполон, живеела, преди той да я убеди да напусне, като ù обещал дълъг живот


Ерос
 – гръцки бог на любовта


Зевс
 – гръцки бог на небето и цар на боговете


Зефир
 – гръцки бог на Западния вятър


Златно руно
 – кожата на златорунен крилат овен, символ на царската власт. Била пазена от дракон и огнедишащи бикове. Язон бил натоварен със задачата да я отмъкне и извършил епичен подвиг


Икор 
– златната кръв на богове и безсмъртни


Император
 – пълководец в Римската империя, оттам после идва титлата на владетеля, която обаче на латински е „цезар“


Имперско злато
 – рядък метал, смъртоносен за чудовищата, добива се в Пантеона, съществуването му се отрича от императорите


Ирида
 – гръцка богиня на дъгата, вестителка на боговете


Калиопа
 – муза на епическата поезия, майка на няколко сина, сред които и Орфей


Калипсо
 – гръцка нимфа от митичния остров Огигия, дъщеря на титана Атлас. Задържала героя Одисей за много години


Карпои
 – земни духове на посевите


Касандра
 – дъщеря на цар Приам и царица Хекуба, имала дарбата на пророчица, но Аполон я прокълнал така, че никога да не вярват на пророчествата ù, включително за Троянския кон


Катапулт 
– военно устройство, създадено, за да изстрелва предмети


Кентавър
 – раса от същества, които са наполовина коне, наполовина хора


Кирена
 – свирепа ловджийка, с която Аполон се влюбил, когато я видял да преборва лъв. По-късно Аполон я превърнал в нимфа, за да удължи живота ù


Клитемнестра
 – дъщеря на царя и царицата на Спарта, омъжена за Агамемнон, който по-късно убива


Клоацина 
– богиня на римската канализация


Колизей 
– амфитеатър във формата на елипса, намиращ се в центъра на Рим, Италия. Побирал е петдесет хиляди зрители, използван за гладиаторски боеве и обществени зрелища, пресъздаващи морски битки, лов на диви животни, екзекуции, известни сражения, драми


Колосус Неронис /Колосът на Нерон/
 – гигантска бронзова статуя на император Нерон, която по-късно се превръща в слънчев бог с добавянето на корона със слънчеви лъчи


Критски
 – от остров Крит


Кромион
 – село в Древна Гърция, опустошено от гигантска дива свиня, която бива убита от Тезей


Кронос
 – най-младият от дванадесетте титани, син на Гея и Уран, баща на Зевс, убил баща си по заръка на майка си, господар титан на съдбата, жътвата, справедливостта и времето. В Рим почитан с името Сатурн


Курети 
– въоръжени танцьори, които пазели бебето Зевс от баща му Кронос


Лабиринтът 
– подземен лабиринт, построен първоначално на остров Крит от изобретателя Дедал, за да удържи Минотавъра


Лагер на нечистокръвните
 – тренировъчен лагер на гръцките герои в Лонг Айлънд, Ню Йорк


Лагер „Юпитер“
 – тренировъчен лагер на римските герои, намира се между хълмовете Оуклънд и Бъркли в Калифорния.


Лаомедон
 – троянския цар, на който Посейдон и Аполон трябвало да служат след бунта си срещу Зевс


Лепид
 – римски патриций и военачалник, който бил в Триумвирата заедно с Октавиан и Марк Антоний


Лето
 – майка на Артемида и Аполон /бащата е Зевс/, богиня на майчинството


Лидия
 – провинция на Древен Рим, откъдето произлиза двойната брадва, заедно с употребата на монети и наемни магазини


Ловджийки на Артемида
 – група девици, верни само на Артемида. Надарени с ловни умения и вечна младост, стига да не допускат мъже в живота си


Луперкалия 
– празник на здравето и плодородието, честван между 13 и 15 февруари. На него се прогонват злите духове и се изчиства градът


Марк Антоний
 – римски политик и генерал, част от Триумвирата заедно с Лепид и Октавиан. Заедно намерили и победили убийците на Цезар. Той имал връзка с Клео­патра


Марсий
 – сатир, който изгубил музикалното съревнование, на което предизвикал Аполон. Затова бил одран жив


Медея 
– последователка на Хеката. Една от най-великите магьосници на Древния свят


Мидас
 – цар със силата да превръща всичко, което поиска, в злато. Избрал Марсий за победител в музикалното състезание между него и Аполон, за награда Аполон му дал магарешки уши


Минос
 – царят на Крит, син на Зевс. Всяка година карал цар Егей да изпраща седем младежи и девойки в Лабиринта, където ги изяждал Минотавъра. След смъртта си станал съдник в Подземното царство


Минотавъра
 – получовек, полубик, син на цар Минос от Крит. Минотавърът бил държан в Лабиринта, където избивал хората, които били пращани вътре, докато накрая не бил победен от Тезей


Мирмека
 – гигантска мравка, която трови и парализира жертвите си преди да ги погълне. Известна с това, че пази различни метали, особено златото


Митридат
 – цар на Понт и малка Армения в северна Анатолия /днешна Турция/ от 120 до 63 г. пр.н.е., един от най-опасните врагове на Римската република, който се изправил срещу трима от най-великите ù генерали


Немезида
  – гръцка богиня на отмъщението


Нерон
 – римски император от 54 до 68 година сл.н.е., последният от Юлианската династия


Нике
 – гръцка богиня на силата, бързината, победата


Нимфа
 – женско божество, покровителстващо природата


Ниоба
 – дъщеря на Тантан и Диона, загубила шестимата си синове и дъщери, убити от Аполон и Артемида като наказание за гордостта ù


Нови Рим
 – общност до лагер „Юпитер“, където героите живеят заедно в мир, без намеса от смъртни и чудовища


Нозои 
– духове на чумата и заразата


Огигия
 – островът, който служи за дом и затвор на нимфата Калипсо


Одисей
 – легендарният гръцки цар на Итака и герой на Омировия епос „Одисея“


Октавиан
 – основател и първи император на Римската империя, осиновен син и наследник на Юлий Цезар /виж още Цезар Август/


Омфали
 – камъни, които отбелязват центъра – или пъпа – на света


Оракул на Трофоний
 – грък, превърнат в Оракул след смъртта си. Намира се в пещерата на Трофоний, известна с ужасяващите видения, които получават онези, потърсили съвета на Оракула


Паликои
 – близнаците синове на Зевс и Талея, богове на гейзерите и термалните извори


Пан
 – гръцки бог на дивото, син на Хермес


Пандора
 – първата жена, създадена от боговете, получила уникален дар от всеки. Освобождава злото в света като отваря кутия


Партенон
 – храм, посветен на богиня Атина. Намира се на гръцкия Акропол


Патрокъл
 – син на Менетей, близък приятел на Ахил, който бива отгледан заедно с него. Убит по време на Троянската война


Пегас
 – божествен крилат кон, син на Посейдон във въп­лъщението му на бог кон


Пелей
 – баща на Ахил. Сватбата му за морската нимфа Тетида била посетена от боговете, а неразбирателство между тях накрая довело до Троянската война. Драконът, който пази лагера на нечистокръвните, е кръстен на него.


Персефона
 – гръцката царица на Подземното царство, жена на Хадес, дъщеря на Зевс и Деметра


Пещерата на Трофоний
 – огромна цепнатина, дом на оракула Трофоний. Изключително тесният ù вход карал посетителя да легне по гръб, преди да се промъкне в пещерата, наричана Пещера на кошмарите заради ужасяващите свидетелства на посетителите си


Пития 
– името, което се дава на всяка пророчица, станала Делфийски оракул


Питон
 – чудовищен змей, който Гея оставила да пази Делфийския оракул


Планината Олимп
 – дом на дванайсетте олимпийци


Подземно царство
 – царството на мъртвите, чиито души прекарват там вечността под властта на Хадес


Полифем
 – гигантският едноок сина на Посейдон и Туза, един от циклопите


Поля на мъченията
 – тази част от Подземното царство, където хората, които били зли приживе, отивали, за да получат наказание за престъпленията си след смъртта


Портите на смъртта
 – прагът в Дома на Хадес, намиращ се в Тартара. Вратата има две страни, една в света на смъртните, друга в Подземното царство


Посейдон 
– гръцки бог на морето, син на титаните Кронос и Рея, брат на Зевс и Хадес


Претор 
– избраният римски магистрат, командир на армията


Прометей 
– титанът, който създал хората и ги дарил с огъня, откраднат от планината Олимп


Първичния хаос
 – първото нещо, което съществувало някога, бездната, от която се появили първите богове


Пътуване през сенките
 – форма на пътуване, която позволява на съществата от Подземното царство и децата на Хадес да използват сенките, за да достигат всяко място на земята или Подземното царство, макар това да остава пътуващия силно изтощен


Реката Стикс
 – реката, която оформя границата между земята и Подземното царство


Рея Силвия
 – царицата на титаните, майка на Зевс


Ризница
 – кожена или метална броня, която пази гръб и гърди. Била носена от гърци и римляни, понякога богато орнаментирана и направена така, че да имитира мускули


Сатир
 – гръцкия бог на гората, наполовина козел, наполовина човек


Сатурналия 
– древноримският празник, който почита Сатурн (Кронос)


Сибила
 – пророчица


Сибилски книги
 – колекция пророчества в рими, записани на старогръцки. Римският цар Тарквиний Горди ги купил от пророчица и се консултирал с тях във времена на голяма опасност


Спарта 
– град-държава в Древна Гърция, характерен с военнизираното си общество


Стикска стомана
 – вълшебен метал, изкован в реката Стикс, способен да поглъща самата същност на чудовища и да наранява смъртни, богове, титани и гиганти. Има внушителен ефект върху духовете  и съществата от Подземното царство


Талос
 – гигантски механичен човек, направен от божествен бронз и използван на остров Крит,  да пази брега му от завоеватели


Тантал
 – според легендата царят бил толкова добър приятел на боговете, че му позволявали да вечеря на масата им, докато не споделил тайните им на земята. За наказание го пратили в Подземното царство, където проклятието му било да стои в езеро под плодово дърво, но никога да не може да утоли нито жаждата, нито глада си


Тартар
 – съпруг на Гея, дух на бездната, баща на гигантите, регион в Подземното царство


Теодосий
 – последният владетел на обединената Римска империя. Известен с това, че затворил всички древни храмове в империята


Титани
 – раса могъщи гръцки божества, потомци на Гея и Уран. Владетели по времената на Златния век, свалени от власт от раса по-млади богове, олимпийците


Тифон
 – най-страшното от гръцките чудовища, баща на много от тях, сред които Цербер, страховитото триглаво куче, натоварено с мисията да пази входа към Подземното царство


Тракийски
 – идва от Тракия, регион, намиращ се в съвременната територия на България, Гърция и Турция


Трирема 
– гръцки боен кораб, който имал три реда гребла от всяка страна


Триумвират
 – политически съюз на три партии


Троя
 – римски град, намиращ се на територията на днешна Турция, арена на Троянската война


Троянска война
 – според легендата Троянската война започнала, когато троянският принц Парис отвлякъл Елена от мъжа ù Менелай, цар на Спарта. Ахейците (гърците) обсадили Троя


Тюхе 
– гръцка богиня на късмета, дъщеря на Хермес и Афродита


Уран
 – гръцкото въпплъщение на небето, баща на титаните


Фаланга 
– компактна армия от тежко въоръжени войници


Фидий
 – известен гръцки скулптор, който извайва Атина Партенос и много други статуи


Хадес
 – гръцки бог на смъртта и богатствата, владетел на Подземното царство


Харпия 
– крилато женско същество, което краде разни неща


Хеба
 – гръцка богиня на младостта, дъщеря на Зевс и Хера


Хеката
 – богиня на магиите и кръстопътищата


Хефест
 – гръцки бог на огъня, занаятите и ковачите, син на Зевс и Хера, женен за Афродита


Хера
 – гръцка богиня на брака, жена и сестра на Зевс


Хермес
 – гръцки бог на пътешествениците, превежда духовете на мъртвите, бог на комуникациите


Херодот
 – гръцки историк, наричан Баща на историята


Хестия
 – гръцка богиня на домашното огнище


Хети
 – народ, живял в съвременна Турция и Сирия, често в конфликт с египтяните. Известен с това, че е използвал колесници в битките


Хиацинт 
– гръцки герой и любовник на Аполон, който загива, докато опитва да впечатли Аполон с уменията си по хвърляне на диск


Хипнос
 – гръцки бог на съня


Хиподрум 
– овален стадион за конни надбягвания в Древна Гърция


Хипокамп 
– полукон, полуриба


Хирон
 – кентавър и директор на дейностите в лагера на нечистокръвните


Хитон
 – гръцка дреха без ръкави от лен или вълна, която се закача за раменете с брошка и на кръста с колан


Хризотемия
 – дъщеря на Деметра, в която Аполон се влюбил по време на музикална надпревара


Цезар Август
 – основател и първи император на Римската империя, доведен син и наследник на Юлий Цезар (виж още Октавиан)


Церера
 – римска богиня на земеделието, в Гърция почитана като Деметра


Циклоп
 – представител на първична раса великани, всеки от които имал едно око по средата на челото


Цирцея
 – гръцка богиня на магията


Юлианска династия
 – времевият период, отнасящ се за годините от битката при Акцио /31 г.пр.н.е./ до смъртта на Нерон /68 г.сл.н.е./



61 Сестро (исп.). – Бел. прев.

62 Сладурана (исп. жаргон). – Бел. прев.

63 Американска детска песен. – Бел. прев.





Излезли заглавия от





Рик Риърдън


ПЪРСИ ДЖАКСЪН И БОГОВЕТЕ НА ОЛИМП

Похитителят на мълнии
Морето на чудовищата
Проклятието на титана
Битката за лабиринта
Последният олимпиец

ГЕРОИТЕ НА ОЛИМП

Изчезналият герой
Синът на Нептун
Знакът на Атина
Домът на Хадес
Кръвта на Олимп
Досиетата на героя
Дневниците на героя
Гръцките богове на Пърси Джаксън
Гръцките герои на Пърси Джаксън

ХРОНИКИТЕ НА КЕЙН

Червената пирамида
Огненият престол
Сянката на змея

МАГНУС ЧЕЙС И БОГОВЕТЕ НА АСГАРД

Мечът на лятото