Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Prologue Пролог _____________________________________________________________ Превод: sunset Редакция: djenitoo & sunset Страха навлезе в мен, разтърсвайки леките окови на съня ми. Тялото ми се бе обляло в пот. Треперех. Гръдния ми кош се стягаше плътно, болезнено. Кръвта течеше бързо, шумолеше в ушите ми, почти преборвайки воя на вятъра. Случваше се отново, по-лошо от всичко, което някога съм изживявала. Родила съм се със способностите на съпричастието. Когато съм близо до друг шифтър, емоциите му започват да ме бомбардират, независимо какви са. Ако той се страхува – аз усещам ужаса му. Ако е влюбен – изживявам копнежа му, страстите му. Гнева изгаря вътрешностите ми, но аз не се ядосвам. Срама кара бузите ми да горят, дори и да няма нещо, което да ме кара да се чувствам засрамена. Нападната от толкова много чужди емоции, тялото ми да се превръща в калейдоскоп, само че версиите на цветовете всъщност бяха чувства. Бе ми трудно да разбера кои са наистина мои. Но бях имунизирана срещу хората, или според тях – от статистите. Старейшините – мъдрите мъже на нашия род – бяха станали мои настойници след смъртта на родителите ми. Разбирайки за постоянното спречкване с дарбата и затруднението, което изпитвах да бъда около други шифтъри, те ме изпратиха в интернат, където всички ученици са статисти. Там е безопасно и мога да живея по-нормален живот. Докато пребивавам там, единствените емоции, които усещам са моите. Но старейшините настояха всяко лято и зима да се завръщам в Уолфорд, нашето тайно, скришно местенце навътре в Националната гора. Те смятаха, че излагането ми срещу емоциите им за кратък период от време би ми помогнало да започна да различавам чувствата си измежду тези на останалите, да се науча да задържам дарбата си когато не исках да знам какво другите изпитват, или да анализирам усещанията без да им позволявам да надделяват над моите. Но да посрещна емоциите на другите за мен бе непосилно. Бе ужасно нарушение на личното пространство – тяхното и моето. Никога не бих се чувствала комфортно в такава обстановка. Пристигнах в Уолфорд преди две седмици, а семействата се бяха събрали за зимното слънцестоене предната. Това бе нашето време да се съберем заедно, да отпразнуваме съществуването си. Едновременно с това толкова много засилени емоции витаеха наоколо и въпреки че повечето от тях бяха щастливи и изпълнени с веселие – все още не преставаше да бъде непоносимо. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Повечето си бяха тръгнали още преди няколко дни, но много от Тъмните Пазители – нашите елитни защитници на вида и нашето скрито царство – останаха. Все още бях във ваканция, но присъствието ми бе само едно изпитание, предизвикателство, опит да определят дали съм готова да живея около собствения си вид. Въз основа на това, което в момента изпитвам отговора е не. Никога не ми се бе случвало емоциите да се преливат в мен с такава наситеност. Никога не съм познавала някой, който да е бил толкова ужасен. Какво, по дяволите, се случваше? Обезсилващата паника не отхлабваше захвата си, не ми позволяваше да прочистя ума си, за да мисля ясно. Поемайки си дълбоко дъх, се опитах да построя стена, която да възпре емоциите, които ме обладаваха и тези, които бяха единствено мои. Извиках в ума си приятни картини: пеперуди и малки кученца, и сладолед. Разходка в парка по време на пролетта – толкова ясно, че почти можех да помириша розите. Но нищо не проработи. Бях хваната в торнадото на нечии тъмни страхове и не можех да контролирам нито един от тях. Всичко, което можех да направя е да ги преживея. Нищо и никой, не можеше да ме отдели от ужаса, на който ме подлагаше всичко това. Светлината на пълнолунието се разля през прозореца ми. Измуших се от леглото си и паднах върху колене, краката ми отслабнаха от друга вълна ужас. От какво той – или тя – се страхуваше? Какво бе толкова плашещо? Не можех да определя чии са емоциите, просто знаех че са там, не откривах главния им източник. Шифтъра бе някъде навън. Насилих се да стъпя на краката си, придвижих се до прозореца и притиснах чело към студеното стъкло. Ярката, бяла луна хвърляше сребристо сияние по покритата със сняг земя. Някой изживяваше първото си пълнолуние. Джъстин. Спомних си чувството на вълнение и очакване, което излъчваше по време на вечеря. Сякаш бе той, този когото усещах. Тази вечер той щеше да стане един от онези, които имат способността да се преобразуват. Първия път трябва да е болезнен и ужасяващ – може дори да предизвика смърт. Въпреки, че не се е случвало от близо стотина години. В миналото бях изживявала на няколко пъти нечия друга първа трансформация, но никога не бе така. Това, което изпитваше сега Джъстин бе различно. Неестествено. Нещо се бе объркало. Без да се замислям за вкочаняващия студ отвън, без дори да взема палтото си, се затичах по коридора, надолу по стълбите, крещейки. - Джъстин е в беда! Има нужда от помощ! Сега! Вратите се отваряха с трясък, чух звуци от стъпки. Няколко Тъмни Пазителя ме изпревариха, преминавайки през мен. Само половин дузина бяха настанени в имението. Другата част бе навън, патрулираща и пазеща нашето безценно леговище. Бях ударена от въртележка от емоции, от тези които бяха около мен и пред мен: притеснение, безпокойство, страх, желание за лов, готовност за битка. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Но въпреки това те останаха второстепенни, бледнееха пред тези, които идваха от Джъстин. Тъй като се бях свързала с него още преди останалите емоциите да се присъединят, все още можех да идентифицирам неговите. Бях го приютила в себе си. Едва си спомням преминаването през имението. Изведнъж бях отвън, студения сняг хапеше босите ми крака, а снежинки прехвърчаха около тялото ми. Множество дрехи бяха разпръснати по земята и наблюдавах зашеметена докато Тъмните Пазители елегантно се преобразяваха във вълчата си форма – бягайки в горите, с вятър в козината им. Всички, освен Британи Рийд. Единствения човек около нас. Но бе в толкова добра форма, че ме караше да се чувствам безсилна. Следвайки пътеката от стъпките ми, застинах от тежестта на страха му и болката при удара на лицето ми в земята. Ужаса отново премина като острие през тялото ми, парализира ме – А след това нищо. В мен не остана ни едно от чувствата на Джъстин. Не, не, не! Можех да усетя засилващия се страх на останалите, тяхната разтревоженост. Знаех, че все още не бяха стигнали до Джъстин, защото не чувстваха дълбоката скръб, която сега сновеше из тялото ми. Знаех какво ще открием когато стигнем до там. Закъсняхме. Всички закъсняхме. Насилих се да стана и се затичах отново, когато вихрушката от емоции отново се настани в мен: ужас, загуба на надежда, ярост, гняв, решителност. Тогава достигнах до поляната. Луната бе перфектен прожектор, кръгла и достигнала върха на възхода си. Не исках да мисля за него, как първоначално я бе посрещнал, как лунната светлина бе погалила кожата му. Сега, във вълчата си форма, той лежеше неподвижно под снежната покривка. Над него бе най- отвратителния звяр, който някога съм виждала. Знаех какво е, знаех за действията му. Жътвар. С дълги нокти и остри зъби , застанал на два крака, гледайки чудато към човека, той се извисяваше над всички. Тъмните Пазители го нападнаха, но ръмжането се превърна в скимтене докато падаха настрана, с усти покрити от мехури, изгорени от нечистата топлина, която излъчваше щом се бяха опитали да го повалят. Местата, където ги бе хванал с дългите си нокти и зъби, докато се опитваше да ги хване кървяха. Той бе духовно създание, на момента изглеждаше непобедим. - Достатъчно! – дълбокия, властен вик отекна между дърветата, карайки снега по клоновете да падне. Обърнах се в посока на звука и видях тримата старейшини, всички носейки дълги роби, стоящи там със старейшина Уайлд отпред. Той бе този, който бе дал заповедта. Вълците изцелили раните си бяха наведени до земята, готови да скочат отново, с оголени зъби и ръмжене, което идваше някъде дълбоко от гърлата им. Създанието ги игнорира, като че бяха само някакви незначителни играчки. Погледа му се насочи към мен и сърцето ми започна да бие по-бързо. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Хейдън Холанд – жътваря не бе човек, но все пак притежаваше способността да говори. Гласа му звучеше сякаш бе пропътувал през много светове. Миришеше на развалени яйца. Сяра. – Ще се срещнем отново по време на следващото пълнолуние. - Какво си ти? Сценарист на филм за ужаси? – не знам от къде бях открила смелостта да говоря такива неща. Озъбването бе нужда да демонстрирам, че няма да пречупи духа ми, че няма да се дам лесно като Джъстин, че ще се бия до последния дъх, който ми остане. Разпадна се в облак от мъгла и се процеди обратно към дърветата, изравни се с земята като гърмяща змия. За краткия момент, в който то се концентрира в мен, усетих страха и агонията на хиляди души: шифтърите които е извлякъл и събрал. Тъмните Пазители бяха наобиколили в кръг Джъстин, всички бяха във вълчата си форма, освен Британи. Знаех, че си е отишъл. Че душата му бе задържана от жътваря. Сълзите се спуснаха по бузите ми, избивайки като кристални капки по миглите ми. Ако бях разпознала страха му по- рано, щях ли да успея да направя повече? Щях ли да успея... да го спася? Британи започна да пристъпва назад и когато застана до мен прошепна: - Умря като вълк. Би трябвало да възвърне човешката си форма. Кимнах. Би трябвало. Но не и когато е убит от създанието, което видяхме току-що. Когато посещавах Уолфорд и преглъщането на чужди емоции ми идваше в повече, понякога се промъквах в стаята със съкровищата, където артефактите на вида ни бяха пазени и наблюдавани от старейшините. Те ми угаждаха. Дори ми позволяваха да докосвам и чета древния текст, научиха ме на древните символи. Така, че знаех малко повече за жътваря отколкото тя допускаше. Жътваря се надига от дълбините на ада по време на пълнолунието за да изцеди душите и силите на шифтъра по време на трансформацията му, оставяйки тялото без необходимостта да приеме обратно първоначалната си форма. То се храни от страха и черпи сили от способностите ни, но не бе забелязвано от векове. Някои бяха започнали да мислят, че жътваря не е нищо повече освен легенда и мит. За нещастие – грешаха. Гората бе толкова тиха, че бих чула дори падането на борова игличка. Старейшина Томас пристъпи напред и коленичи до Джъстин, заравяйки ръка в козината му. Старейшините бяха достатъчно силни за да задържат емоциите си от мен, така че не можех да почувствам това, което той усещаше, но просто знаех, че е същото като мен. Огромната мъка бе гравирана ясно върху лицето ми. Независимо от факта, че бе почти на сто години, той обви с ръце Джъстин, повдигна го и го понесе към имението. Останалите го последваха. Всички освен старейшина Уайлд, който гледаше към мен, с очи пълни с тъга. - Ще се подсигурим, че няма да те сполети същата съдба – каза тихо. А как точно ще направите това? почти попитах, но се сдържах тъй като бях научена да не проявявам неуважение към старейшините. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Сякаш разбрал мислите ми, той отпусна ръка на рамото ми. Винаги съм черпела сили от докосването, докато тази вечер – не почувствах нищо. - Ще претърсим древния текст и ще намерим начин да го унищожим. Всичко ще бъде наред, Хейдън – отговори старейшина Уайлд докато ме повеждаше обратно към къщата. Не бе успокояващо да науча, че той, най-мъдрия от мъдрите, не знаеше как да унищожи това същество. Един месец не бе достатъчно дълъг период за да се потърси отговор в старите книги. Уолфорд бе нашия рай, нашето светилище, но бяхме неспособни да защитим Джъстин, да го спасим. Жътваря бе дошъл за него. А на следващото пълнолуние – щеше да дойде за мен. Не само за мен, но и за сродната ми душа. Докато момчетата преминаваха през първата трансформация сами, традициите изискваха момичетата да имат до себе си мъж, който да ги направлява и да им помогне да оцелеят. Сексистко, да, но ритуала бе започнат дълго преди жените да постигнат равенство. Сегашното ми присъствие в Уолфорд, също така би трябвало да послужи като начин да ми осигури мъжки преди пълнолунието ми. До момента тази задача бе подложена на пълен провал. Кое момче с нормално съзнание би искало да се размотава с момиче, което усеща всичко, което той изпитва, което го изживява точно като него? Но вече не бях убедена, че да нямам сродна душа до себе си е нещо лошо. Той щеше да се превъплъти в абсолютно точния момент като мен. Специално ястие за жътваря. Две парчета за едно. Не можех да позволя това да се случи, да рискувам нечий друг живот, дори ако това означава да жертвам моя собствен. Знаех, че старейшините и Тъмните Пазители нямаше да одобрят плана ми, но това не бе решение, което можеха да вземат те. Не можех да остана в Уолфорд. Трябваше да избягам. Още тази вечер. Да бягам бързо и силно, да се крия. До следващото пълнолуние – Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Chapter One Глава първа _____________________________________________________________ Превод: sunset & djenitoo Редакция: djenitoo & sunset почти три седмици по-късно З - аповядай - казах, усмихвайки се весело докато подавах на сладкото момче на щанда чашата му топъл ябълковия сайдер. - Мерси… - той се наклони напред, прочете името ми на малката табелка закачена на червения ми пуловер и ми намигна – Хейдън. Не си дадох труда да си сменя името. Нямаше да спечеля нищо от това. Ако Тъмните Пазители ме търсят, те ще го правят използвайки мириса ми – не името ми – за да ме открият. Това беше причината, поради която не си смених цвета или прическата на пясъчно-русата си коса. Носех я вдигната отзад, когато бях на работа, но иначе я пусках свободно около рамената си. Дегизирането нямаше да заблуди моя вид. Дори и парфюмите нямаше да могат да прикрият есенцията на истинския ми мирис. А вълците с човешки умове бяха най-добрите следотърсачи на света. Последвах тактиката, че криенето от чужди очи е най-добрата ми защита. В действителност единствената ми защита. - Имаш най-необикновените очи – продължи той. – Напомнят ми на карамел. До известна степен бяха необикновени. Не достатъчно тъмни, за да бъдат кафяви, но не напълно лешникови. Карамелени бяха добро описание. - Благодаря. – казах. Той беше сладък, но не и мой тип – човек, все пак. - Къде ходиш на училище? – попита той. Беше най-често задавания въпрос, бързо последвано от какво специализираш, след това имаш ли си приятел. Отговора ми винаги бе също толкова изтъркан, като на една от другите колежки, Лиса, която ми подсказваше да използвам: Ако ти кажа, тогава след това трябва да те убия. Надявах се леката ми усмивка да омекоти отсвирването. Явно е проработило. Той не изглеждаше обиден, защото се засмя сякаш му давам шанс. Но следващите му думи ме сложиха нащрек, за жалост не е схванал подтекста на отговора ми. - Хей, хайде де - придума ме. – Може би сме от едно и също училище. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Понеже завърших половин година по-рано от всички момичета в пансиона, се съмнявах. - Съжалявам - излъгах – но шефа ни намалява надницата, ако ни хване да флиртуваме. – Не го правеше. Спайк беше готин, но това беше най-бързия начин да избегна опитите за флиртуване. Бях в Атина от почти три седмици и беше малко вероятно да остана. Не бях заинтересувана от краткосрочна връзка – и несъмнено не и със статист. Нямаше да доведе до нищо освен проблеми. Освен това видът ми се обвързваше за цял живот. Ние търсихме единствения и най-добрия, просто временното не се вписваше при нас. Заради генетичния си строеж, не намирах статистите за секси. Те може и да изглеждат като нас, но под повърхността не е така. Загледах се около него. – Следващия. Сладкото момче схвана посланието и пое през тълпата, спирайки се да пофлиртува с момиче, което чакаше на опашката. Надявах се да има по-голям късмет с нея. Той изглеждаше мил, но просто не бе мой тип. Мършав мъж зае началото на опашката пред щанда и насочи поглед към менюто сложено на стената зад мен, едва се сдържах да не завъртя очи. Нещата щяха да се движат по-бързо, ако хората използваха времето си на опашката, за да разучат менюто и да решат какво ще искат преди да им дойде реда. Но повечето стояха там заради внушителните склонове, снега, или утрешната прогноза. Бизнеса винаги бе оживен по здрачаване, когато слънцето се спускаше отвъд покритите със сняг планини, принуждавайки скиорите да напуснат склоновете. Хората се натискаха на щанда, опитващи се да вземат топлите си напитки – кафе, шоколад, чай, сайдер – за да се стоплят. Глъчката от смеховете и гласовете им се давеше от снежните мелодии, които постоянно се повтаряха, за да напомнят на хората, колко студено е навън и ги изкушаваше да си поръчат напитки в големи чаши. Харесваше ми факта, че всички тези хора не ги бе грижа за мен. Почти ме изпълваха с чувство за спокойствие, защото не можех да почувствам най-дълбоките им страхове или желания. Единствените емоции, които преминаха през мен си бяха моите. Вратата се отвори, както десетки пъти този ден, но поради някаква причина, този път привлече вниманието ми. Привлече всички, сякаш имаше колективно задържане на дъх, точно колкото за едно сърцебиене преди глъчката да започне отново. Не беше толкова вратата, колкото човека крачещ през нея. Висок, тъмен и красив бяха клише, но му прилягаха напълно. Сърцето ми спря. Незабавно го разпознах. Даниел Фостър. Шифтър. Тъмен Пазител. Мамка му! Какво по дяволите търси той тук? Докато той не влезе, не се бях страхувала от нито един шифтър наоколо. Притесняваше ме това, че не знаех, че в района докато не го видях. Никога не бях достигала до пълния лимит на способностите си, но знаех, че лесно бих могла да усетя емоциите на шифтър, намиращ се на разтояние един блок от където съм аз. А ако емоциите му са екстремни, като тези на Джъстин, в нощта когато умря – бих могла да ги уловя дори и от по-далеч. Така че, би трябвало да усетя присъствието на Даниел още преди да застане на тази врата. Трябваше да знам, че е наблизо за да мога да избягам. Защо бе успял да ме изненада по този начин? Дали няма способността просто да потиска емоциите си? Дори и сега, когато го виждах не можех да се натрапя в Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн емоциите му. Бях толкова изненадана от този факт колкото и от самото му присъствие – което със сигутност не бе на добре за мен. Не знаех много за Даниел, той се присъедини към глутницата едва миналото лято. Виждала съм го на няколко пъти отдалеч при предишното си посещение на Уолфорд през предния юни. Но не му бях обърнала кой знае колко внимание. Реших, че той може би вече си е избрал сродната си душа, а и никога не съм била на ничий шифтърски списък с момичета, с които най- вероятно биха излезли. Той бе облякъл черно, ватирано яке, което не си бе направил труда да закопчее, така че тъмносивия му пуловер отдолу бе на показ. Черната му коса бе подстигана късо, чертите на лицето му – остри, като че издълбани от груб гранит. Въпреки, че бе посредата на зимата все още имаше тен – като всеки себеуважаващ се човек, който живее в природата. Сянката, която наболата брада правеше на силната му челюст му придаваше опасен вид. Другите момчета навъртащи се в кафе „Хот Брю” също бяха брадясали. „Атина” бе едно от най- популярните зимни курорти в щата и малко хора бяха облечени за него. Но никой от тях не изглеждаше сякаш има споспобността – или желанието – да защити територията си. Докато Даниел имаше мрачна аура и бе готов да повали всеки, който пресечеше линията на това, което наричаше свое. Не бе някой, с който би искал да се замесваш. Дори очите му – в най-невероятното хипнотизиращо зелено, като изумруди – имаха излъчване на компетентен ловец. Той просто стоеше там, а добре сложеното му тяло не помръдваше, напълно застинал, по начина по който хищника чака точния момент за да нападне плячката си. Единственото му движение бе погледа му, който бавно оглеждаше магазина. След това попадна на моя и застинах, когато ме удари внезапно чувство на опасност. В очите му видях разпознаване и триумф – но не го почувствах. Нещо по-важно – осъзнах, че аз съм плячката. Точно както се боях – аз бях причината той да бъде тук. Той се насочи бавно към далечния ъгъл където имаше столове – всички заети. Застана до този в самия ъгъл, а слабичкия човек седящ на него подскочи леко, сякаш някой току-що го е зашлевил. Погледна над рамото си към Даниел, след това грабна чашата си кафе и се насочи на далеч. Даниел успяваше да сплаши без дори да каже и дума, което беше невероятно, но и дълбоко смущаващо най-вече защото не можех да разчета емоциите му – дори при близостта му. Би трябвало да усетя нещо. Принудих се да разваля омагьосаноста си, да насоча вниманието си някъде надалеч от Даниел и да се върна обратно към мъжа, който изучаваше внимателно менюто. След като взех поръчката му, се обърнах обратно към щанда, където държахме всичките си рецепти за питиетата, които пригорвяме. Фокусирах се върху възложената ми задача: две лъжички шоколад на прах, щипка суха сметана, топла вода от крана, разбъркайте бодро. Наблюдавах как съдържанието се смесва, разтопява. Фокусирай се. Фокусирай се! Не се оглеждай, не го оставяй да разбере, че усещаш, че те гледа. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Но аз действително съвсем ясно усещах, че ме гледа, точно както като дивите животни знаят, че са били набелязани. Косъмчетата по задната част на врата ми се надигнаха и наелектрезираха, изпращайки студени тръпки надолу по гръбнака ми. Връчих чашата шоколад на клиента и прибрах парите му. Въпреки, че положих почти нечовешки усилия за да не го направя, преместих погледа си на една страна. Даниел седеше неподвижно, очите му ме изследваха. Той е бурята, гръмотевицата и мълнията, които превръщат синьото небе в сиво. Не буквално разбира се. Метафорично. Но ако има мъж, който излъчва толкова видна опасност – това със сигурност е той. - Здрасти, Хейдън – Почти изкочих от кожата си, когато Лиса постави леко ръката си върху рамото ми. Късо изрязаната к черна коса стърчеше в различни посоки, сякаш току-що бе станала от леглото. Очите к бяха кобалтово сини, очертани с черна очна линия, а една малка диамантена обица се мъдреше на носа к. Бях я преценила като твърда и радиакална при първата ни среща, но всъщност се оказа сладка и забавна. Най-близкото нещо до приятел, което съм имала. Най- добре от всички, подобно на останалите тя сдържаше емоциите си за себе си. - Забелязах привличането ти с готиното момче в ъгъла – каза. – Ще поема поръчките, ако искаш да отидеш при него. Лиса се грижеше за клиентите, които бяха наседнали по гишето и масите. Взех поръчка за един шоколад с мента и ментов мока шоколад от високо момче, който бе обвил ръката си около раменете на нисичко момиче. Дори преди да се обърна, за да започна да разбърквам напитките, той залепи устни върху нейните. - Няма нужда и без това съм заета тук – промърморих на Лиса. Очите к се разшириха, сякаш ме мисли за тотална загубенячка, задето пропускам възможността. - Видя ли начина, по който те гледа? А и очевидно е сам. Ехо? Това може да е шанса ти да направиш нещо различно от свиването в леглото с книга през ноща. Харесваше ми да се мушна под завивките с една хубава книга, докато Лиса имаше тенденцията да се шмугва под тях с всяко момче на линия след като приключи работа. - Не искам да нарушавам рутината си – казах, опитвайки се запазя гласа си безчувствен. Започнах да наливам млякото, фокусирайки се върху работата си и опиваща се да не обръщам внимание на закачките на Лиса. Поех си дълбоко дъх, объркана от собствените си чувства. Бях благодарна да разбера, че старейшините са достатъчно загрижени за да изпратят някой, който да ме намери и притенсена от факта, че той наистина бе успял. Паниката караше гласа ми да трепери, мразех това. Когато върху млякото вече имаше достатъчно пяна, изключих машината. - Ако го искаш, отиди и си го вземи – казах на Лиса. - Сериозно? Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Разбира се. Тя се ухили, сините к очи светнаха, подскочи, като че имаше нещо в обувката к. Понякога я наблюдавах. От къде намираше толкова много енергия? Тя бе първокурсник в колежа, работеща тук за зимната ваканция. Този курорт бе популярен за колежаните – винаги можеш да си намериш работа. Бях си създала минало, което приличаше на историите на всеки друг – студент, търсещ заплащане за през ваканцията. А когато колежаните си тръгнеха – най- вероятно щях да направя същото. Спайк ме бе наел без да иска никакви справки, може би имах лице на честен човек. Или може би е бил отчаян в търсенето на помощник, след като студентие пристигаха масово, за да се наслаждават на пистите. Най-вече защото зависеше от сезонните си служители и повечето от тези, които наемаше не живееха в града, той осигури няколко стаи в квартири, които притежава. С Лиса живеехме в една и съща, спалните ни бяха една до друга. Това бе причината да бъдем толкова близки, виждах се с нея най-често. - Пожелай ми късмет – каза и ми намигна. – Искам малко зимна романтика, а той излгежда като тип, който подарява на момичето едно хубаво прекарване. Забавно, как тя го видя като добре прекарано време, а аз като пътуване обратно към ада. Бе възможно той да бе тук, за да се наслаждава на пистите, но съдейки по начина, по който ме наблюдаваше, имах чувството, че ще ме убеждава да се върнем обратно в Уолфорд. Връчих напитките на Ромео и Жулиета. Три кикотещи се момичета гледаха към Даниел, сякаш той бе любимия им ароматен шоколад попаднал на пътя им и те задъхани ми дадоха поръчките си: бял, тъмен и млечен горещ шоколад. Когато се обърнах назад към рафта за приготвяне на напитките, погледнах тайно към мястото където Лиса говореше с Даниел. Тя се бе облегнала на бариетата, като че ли целеше да се настани там. Не можех да я виня. Той имаше зашеметяващи очи и един вид порочна усмивка, като че ли сякаш ме подканваше да се присъеденя към тях с усмивка. Но устоях на изкушението. Не му вярвах не само заради вида му, а и заради факта, че не можех да усетя емоциите му. Защо ги блокираше? Как ги блокираше? Стъкления прозорец, който бе от пода до тавана осигуряваше безпрепятствена гледка към главната улица със старомодни магазини и покритите със сняг планини на заден фон, пурпурно-синьо небе със сенки хвърлени от здрача. Полумесеца вече се покачваше на небето, но бе все още слаб, което му придаваше призрачно-зловещ вид. Една тръпка премина през тялото ми. Повдигайки вежди, Лиса се върна обратно при мен. - Поръча си парче шоколад. Знаеш ли какво означава това. Нямам търпение да подложа на тест теорията си с това момче. Видя ли убийствената му усмивка? Лиса имаше теория, че колкото по-шоколадов харесваше момчето шоколада си, толкова по- добре се целува. Ако не друго, поне щеше да има хубав вкус. Даниел бе големия лош вълк, а тя дори не го знаеше. Долната му устна бе пълна и би била чудестно допълнение към моите. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Исках да се ритна, само защото се бях зачудила какви биха били целувките му, защото подозирах, че ще си навлека беда. - Очевидно е, че – Лиса продължи, а челото к се сбръчка – това, което наистина иска си ти. Той казва, че сте приятели и че ти го очакваш? – завърши изявлението си на висок тон, поставяйки под въпрос това, което к е казал, очаквайки от мен да отрека. Страхът в мен нарасна. Значи той наистина бе тук за мен. Най-вероятно старейшините го бяха изпратили. Знаех, че те искат да съм в Уолфорд по време на първата си трансформация. Но докато легендата казваше, че трябва да премина през нея със сродната си душа, аз не можех да рискувам ничий друг живот, ако жътваря спази обещанието си и наистина дойде за мен. Но не можех да обясня това на Лиса, затова просто излъгах. - Никога през живота си не съм го виждала. Занесох топлите напитки на трите момичета, а докато те плащаха казах: - Виждате ли този мъж в ъгъла? - Малко е трудно да го пропуснем – каза белия шоколад – дори с това тежко яке отгоре му, можем да кажем, че всичко под него е мускули. И това лице – то принадлежи на билбордовете на Калвин Клайн. - Няма да имам нищо против ако ме топли през цялата нощ – каза млечния шоколад с кикот. - Тогава това е вашия щастлив ден – излъгах. – Той търси някой, с когото да си тръгне, а освен това има още два приятеля, които са секси като него. - Наистина? - Къде са те? – попита подозрително тъмния шоколад. - Паркират хамър*-а си (* - кола). - Те имат хамър? - О, да – наведох се заговорнически. – Родителите им са невероятно богати. Момчетата дойдоха днес и все още не познават никого. Флиртуваха с мен по-рано, но аз си имам гадже. – започвах да ставам изключителна опитна в лъжите. Преди да избягам от Уолфорд никога не бях лъгала, но бях поразена колко лесно излизаха фалшивите думи от устата ми. Момичетата дори не изчакаха да върна рестото им преди да се насочат към ъгъла, за да флиртуват с Даниел, така че го пуснах в буркана. Събраните пари щяха да бъдат раздадени между всички служители на края на смяната. Никога не бе много, но нуждите ми бяха прости: хубава книга, топъл огън, моя собствена чаша горещ шоколад и успокояваща тишина. Това бе една от причините да обичам зимата и да се чувствам като у дома в курорта. Снега абсорбира толкова много звуци и създава тишина, ненарушавана от нищо друго. Но с пристигането на Даниел, моя малък рай вече не бе толкова удобен. Трябваше да си тръгна. Колкото по-скоро – толкова по-добре. С тези три момичета, които го разсейват – сега бе шанса ми. - Искаш ли да вземеш поръчката му? – попита ме Лиса. - Не. Отивам до склада за да взема още малко чаши – преди да може да каже нещо, се плъзнах през вратата, която водеше към коридора, където бе офиса на шефа. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Почувствах лека вина, че напускам Спрайк след като ми бе дал шанс – а и той бе толкова защитнечески настроен. - Ако имаш нужда от помощ, малко момиче, ела при мен – каза ми. При неговите шест фута и осем инча всичко до него са малки, но при моите пет фута и четири инча, аз бях особено дребна. А докато оценявах офертата му за помощ, знаех, че никога няма да се възползвам от нея. Той нямаше никакъв шанс срещу момче, което може да се трансформира във вълк. Бях благодарна, че вратата на кабинета му бе затворена докато подминавах. Не исках да се налага да давам обяснения или да направя грешката да си помисля, че би могъл да ми помогне. Докато се промъквах надолу по коридора, установих с недоволство, че бях принудена да напусна преди да бъда готова. Надявах се, че ще мога да спестя още малко пари, така че да пътувам по-лесно на дълго разстояние. Все още не бях решила коя да бъде крайната ми дестинация, мислех си, че имам повече време да се подготвя. Позволих на щастието и задоволството да създат погрешно чувство за сигурност. Глупава, Хейдън. Побързах надолу по коридора, близо до склада. Грабнах белия си анорак от една кука в близост до задната врата. Изхлузвайки работните си обувки, ги пъхнах обратно в раницата си и обух ботутшите си, нахлузих червено-бялата си шапка и напъхах конската си опашка под нея. Дръпнах ръкавиците си. Погледнах над рамото си. Не исках да оставям топлината и сигурността, която ми предлагаше това място. Отчаяно не исках да напусна мира и тишината. Но нямах друг избор. Трябваше да бягам. Бързо. Сега. Нямаше начин да се върна обратно в Уолфорд. Бутнах отключената врата и стъпих навън, в снега и студа. Преди дори вратата да се затвори зад мен, се обърнах към дърветата, където сенките се удължаваха и можех да се скрия – - Отиваш ли някъде, Хейдън? – дълбок глас отекна около мен. Сърцето ми се качи в гърлото, обърнах се назад. Даниел стоеше там, облегнал се на стената, с ръце кръстосани около широкия му гръден кош. Не си бе сложил шапка, черните му джинси очертаваха дългите му крака, дебелото му черно яке бе все още откопчано, добавено към опасния му чар – сякаш времето не бе заплаха за него. Тъмната му коса и дрехи правеха зелените му очи още по-живи. Горещ не бе правилната дума за него. Може би изгарящ? Той тръгна уверено към мен, оставяйки стъпки в недокоснатия сняг. Очите му уловиха и задържаха моите. Исках да избягам към дърветата, но знаех, че просто ще последва чистата следа. Протегна ръка за да ме докосне и аз се втвърдих, приготвяща се за изблика на гордост – бях убедена, че ще се надуе от това, че ме е намерил – че ме е победил. След като не можех да усетя емоциите му, въпреки малкото пространство вместо нас, знаех, че нищо не би могло да попречи на чувствата му да ме достигнат след като ме докосне. Изживяването на емоциите на Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн останалите винаги бе по-силно, по-дълбоко, когато е включен и физически контакт. Това бе една от причините да избягвам контакт с шифтър при всяка възможност. Бих могла да отстъпя назад, само че бях любопитна. Не бях свикнала да бъда около шифтър без да знам какво изпитва. Но когато ръката на Даниел докосна бузата ми, всичко което усетих беше... топлина. Кожа до кожа. Грапавите му пръсти се плъзнаха нежно надолу по бузата ми. Дори при този интимен контакт не можех да почувствам чувствата му. Не знах какви емоции танцуват през него. Нямаше смисъл. Той е шифтър. Би трябвало да изживявам страстта му много преди да се приближи толкова близо до мен. А когато ме докосна – трябваше да ме разтърси толкова силно, че собствените ми емоции да излетят. Но само моите собствени чувства се търкаляха в мен. Отново този глупав страх, достигащ до паника сега. Но имаше и още, още толкова много. Гняв, учудване, разочарование, раздразнение, тъга. И очарование. Привличане. Беше сякаш току-що съм завъртяла колелото на съдбата, което бе напълнено с емоции вместо долари и суми и сега те се завъртаха в мен. Къде ще спре? Какво щях да почувствам накрая? - Защо бягаш, Хейдън? – попита тихо. Наведе се близо, толкова близо, докато вече не можех да видя очите му, а бузата му почти се отъркваше в моята. Бях твърде шокирана от внезапната интимност, за да се отдръпна. Чух го как вдишва дълбоко, знаех, че той ме помирисва – последна, безшумна декларация за добре свършената работа. Чудех се защо това накара коленете ми да отслабнат. След първата ни трансформация, всичките ни чувства се засилват, но обонянието винаги е най-силно. - Ще те открия отново – каза с глас, който сега бе близък до мъркане. Накара ме да чувствам ненормални неща, не знаех какви бяха някои от тези наситени емоции, какво сигнализираха. Колелото на усещанията най-накрая спря да се върта, избирайки една, която ми бе толкова позната. Страх. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Chapter Two Глава втора _____________________________________________________________ Превод: sunset Редакция: djenitoo & sunset - А-аз не б-бягах – запънах се, проклех се изпод дъх, тъй като никога до сега не ми се бе случвало. Той ме караше да се чувствам неудобно и това ме накара да му се ядосам. Ужаса в тялото ми намаля и яростта пое роля. Изкритикувах го с обвинителен тон. - Не че това е твоя работа, но си взимах почивка. - Ъмм-хм. Със сновящи зелени очи, той протегна ръка и потупа малките червено-бели помпони на плетената ми шапка. Пляснах го по ръката, но особено неефективно, което го накара само да се ухили повече и да ме накара да се почувствам по-безпомощтна. Бях прекалено запозната с тази емоциия, никога не съм я харесвала, а сега ми се струваше още по-дразнеща, защото очевидно това го забавляваше. - Сигурно си се опаковала така само за да си вземеш почивка? Отстъпих назад, за да изляза от обсега му. - В случай, че не си забелязал – зима е! Сняг, киша, лед, минусови температури. Няма значение. Нямам време да ти давам уроци. Трябва да се върна обратно на работа. Започнах да го заобикалям. - Трябва да се върнеш обратно в Уолфорд. Думите му ме спряха и ме накараха да се извъртя обратно към него. Не желаеех да му се моля, затова се опитах да запазя гласа си равен, но въпреки това отчаянието се четеше явно в думите ми. - Там не е безопасно за мен. - И си мислиш, че тук си в безопасност? Сама? – той поклати глава. – Какво си си мислила когато си напусна Уолфорд?! Че живота ми зависи от това. 1 Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Не си ли притеснен от посещението на жътваря? – попитах. - Патрулирах същата нощ. Не го видях, но последиците – да. До сега не бях осъзнала, че той не бе един от Тъмните Пазители на поляната в нощта, в която Джъстин умря. - Чух, че е казал, че ти си следващата. Можем да те защитим в Уолфорд. Поклатих глава категорична в решението си. - Не, не можете. Безопасността е илюзия. Това ще е мястото, на което жътваря ще ме потърси. Там, не тук. Знаех, че действам безразсъдно - да премина през трансформацията сама – другото название на думата смърт. Но бях изучавала древния текст и мисля, че бях открила една вратичка. Бях изживявала това, което останалите шифтъри са изпитвали по време на трансформацията им. Всичко, което трябваше да направя е да имитирам емоциите им, да последвам пътеката, по която са поели. Даниел се поколеба за момент и усетих искрата надежда, че може би е станал по-отстъпчив, но след това той я погаси с думите си. - Съжалявам, Хейдън, но старейшините ме изпратиха да те върна. Това е мой дълг. Не желаех да се дам лесно, затова скръстих ръце пред гърдите си и повдигнах глава, за си дам малко време за обмисляне. - Знам всичко за дълга и отговорността. Когато поех тази работа, дадох дума, че ще работя тук през зимната почивка. Това е последния уикенд. Виждаш колко е пренаселено там. Утре ще се влоши още повече. Не мога просто да си тръгна, не е честно към работодателя ми, не е честно спрямо останалите служители. Знаех, че най-верочтно ще могат и без мен, но с този ход бих си откраднала малко време за да обмисля следващия си. Не бях готова да се върна в Уолфорд, а със сигурност нямах никакво желание да бъде ескортирана обратно до там, сякаш правех нещо грешно. Като че разбрал какво точно си мисля, той повдигна рамене небрежно. - До събота вечерта? Повечето часове започват в понеделник, така че хората ще си тръгнат в неделя. Защо не поговорим пак за това, когато смяната ти свърши? Звучеше толкова отговорен и разумен. Исках да си тръгне и да ме остави. Никога не бях опитвала да флиртувам с някой, никога не бях опитвала да го въртя около малкия си пръст. Но дори и да бях, Даниел не ми изглеждаше от типа, който лесно могат да бъдат манипулирани. 2 Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Добре, къде искаш да се срещнем? - Просто ще те изчакам вътре. - Магазина не затавя преди девет. Това е доста време. - Топло е и е уютно, – каза. – Нямам нищо против да изчакам няколко часа. - Добре – изтрелях. Завъртях се на пети и се втурнах в сградата, раздразнена, че заради снега, не можех в действителност да направя сцена. Докато сърдито събличах якето и ботушите си, започнах да обмислям план „Б”. И разбира се, мислите как да се отърва най-лесно от Даниел, ме накараха да си мисля за него. Действията ми спраха рязко. Защо емоциите му не ме достигаха? Беше ли защото той няма такива? Да не би да е психопат? Социопат? Лишен от чувства? Никога до сега не бях срещала шифтър, чиито емоции да не ми налетят. Бях магнит за всичко, което изпитват. Тогава защо не и тези на Даниел? Неспособността да възприема емоциите му трябваше да ме накара да се чувствам по-добре, но вместо това ме уплаши. Това не бе никак естествено. Какво не му бе наред? Или може би промяната бе в мен? С идването на пълнолунието, губих ли способностите си за съпричатие? Изгелждаха по-силни от всякога през последните седмици. Тогава защо сега бяха изчезнали? Всичко бе толкова странно, но в действителност нямах време да обмисля всички варианти и последици. Трябваше да се върна обратно на работа. Спрях при склада и грабнах един найлонов плик, пълен с картонени чаши и капаци. Когато се върнах обратно на бара, Лиса ме погледна объркано. - Защо се забави толкова дълго? Какво прави? Изгуби нещо? Почти отговорих Не, намерих, но казах. - Взех си кратка почивка. След като наредих чашите върху полицата, за по-лесен достъп, се врънах на мястото си на тезгяха. В средата на магазина имаше огромна каменна камина, която бе открита и от четирите страни. Зоните на масите бяха наредени около нея. Видях как Даниел се настанява на голям, удобен стол, след това се обърна за да мога отново да бъда в полезрението му. - Секси момчето го нямаше, докато и ти не беше тук – прошепна Лиса. – Има ли нещо, което не ми казваш? - Оказа се, че го познавам. - Как можеш да забравиш сладкишче като това? Как е името му? 3 Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Даниел. - Дет.* Имам нужда от дет. Би трябвало да съм гледала като елен пред фарове, защото завъртя очи и повтори. - Детайли. Искам още детайли. Заклевам се, че понякога си мисля, че си отгледана в пещера. Почти. - По-късно ще ти обясня всичко – казах к, знаейки че няма да го направя. Започнах да поемам поръчките, но през цялото време усещах погледа на Даниел върху мен. Как можеше да стои толкова застинал, да чака толкова търпеливо? И все пак имаше още нещо зад това търпение, изглеждаше сякаш стои на щрек, напълно наясно със случващото се около него, готов да реагира веднага. Шифтърите имат част от животинските способности. Когато можеш да се трансформираш във вълк, въчите предимства никога не са надалеч от теб. Имаш манталитета на вълк. Алфа, доминиращ, подчинен. Това е нашата естествена подредба. Ние се свързваме един с друг до живот, движим се в групи. Но седейки тук, Даниел създаваше впечатлението на единак. Това ме караше да желая да се свържа с него, защото винаги съм се чувствала самотна около собствения си вид. Шифтърите не се чувстват комфортно около някой, който знае всичките им емоции. Само с хората се чувствах добре – но дори тогава, това не бе мястото на което принадлежа. Те никога не биха приели някого, който може да се превъплъщава. Нямаше място, на което истински да принадлежа. Стоях между два свята: този, които ми носи спокойстивие и онзи, който бележи съдбата ми с опасност. Но Даниел принадлежеше на света на шифтърите. Дали се чувстваше самотен само докато е около статисти? Не изглеждаше сякаш му е неудобно, точно обратно – бе напълно отпуснат. Но въпреки това оставаше сам. Знаех толкова малко за него, и не мога да отрека, че съм очарована. Но осъзнах, че това очарование е опасно. - Когато те последва, остави чашата си горещ шоколад в ъгъла и тя изтина – каза Лиса, държейки нова чаша – направих му нова. Искаш ли да му го занесеш? Добре, опитите к за сватосване започнаха да стават малко досадни. Зная, че ми мисли доброто, но по колко начина трябва да кажа, че не съм заинтересована от Даниел. - Не. Ако я иска, ще дойде да си я вземе. - Ти наистина не го харесваш. Какво е направил? __________________________________________________________________________________ (* deets – details, англ. съкращение) 4 Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Дойде тук. - Добре, в това няма никакъв смисъл. Той е готин. Да дойде тук е нещо чудесно. - Занеси му шоколада. – сопнах се – нещо, което никога до сега не съм правила в Атина. Изживявала съм чуждия гняв, никога не ми е било удобно, затова винаги съм се стараела да съм възможно най-спокойна с хората около мен. Очите на Лиса нараснаха, но след това повдигна рамене и се насочи към ъгъла, към Даниел. Той к се усмихна. Тя седна на масичката за кафе близо до него и се зачудих дали и нейните колена са поддали. Раздразни ме факта, че може да се почувства разколебана под чара му. Тази мисъл ме караше да бъда груба.Ревнувах ли, защото тя проявява такъв интерес към него? Всъщност интересът к към него може да бъде нещо добро. Може би тя би могла да го разсея, но когато погледа му се премести към мен, осъзнах, че нямаше да го заблудя. - Хей, някой ще ме обслужи ли тук? Преместих вниманието си на момче, което имаше ужасяващо слънчево изгаряне. Хората винаги подценяват какво може да направи слънцето с кожата им през зимата. Мислеха си, че могат да изгорят само ако навън е топло. - Извинявай – казах му. – Какво ще желаеш? Тъмнината се спусна дълго преди да започнем да затваряме. Спайк излезе от офиса си и включи светлиния сигнал, който показваше на хората, че вече е време да си тръгват. Спайк е едно голямо противотечие. С обръсната глава и татуировки на врата и ръцете си, не изглеждаше от типа хора, които биха могли да изхранват само от продаването на горещи напитки. Когато всички си тръгнаха, с изключение на Даниел, Спайк отиде при него. - Съжалявам, приятел, но затворихме. - Чакам Хейдън – отговори му. Спайк погледна към мен и знаех, че само ако поклатех глава щеше да ескортира Даниел до вратата. Или поне би опитал. Имах чувството, че въпреки масивния размер на Спайк, Даниел би могъл да срита задника му. Така че кимнах. - Браво, приятелко – изписка Лиса и удари ханша си в моя. Почувствах как бузите ми се изчервяват от смущение, затова обърнах вниманието си към избърсването на тезгяха. Съвсем ясно долавях, че Даниел крачи към мен. - Кажи ми какво мога да направя, за да свършиш по-бързо. 5 Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Нямах никакво желание да си тръгна с него, но и не бях голям фен на почистването. Избрах по- малката от двете злини и му подхвърлих влажната кърпа. - Избърши всички маси и качи столовете върху тях. С помоща на Даниел, свършихме процедурата си за рекордно кратно време. По-скоро отколкото ми харесваше вече бях напълно облечена и излизах през задната врата заедно с всички останали. - Не забравяй, че е трепетния четвъртък. Ще се видим по-късно в „Извън границите” каза Лиса с намигване и аз се ухилих преди да поведе другите надалеч. - Трепетния четвъртък? – попита Даниел, а тъмните му вежди се повдигнаха. - Да, Лиса има име за всеки ден от седмицата. Маниакалния понеделник, ужасяващия вторник, греховната сряда. Схвана идеята. - Съжалявам, че изпуснах греховната сряда. Беше трудно да останеш недоволен с момче, което може да се усмихне като Даниел, но устоях на изкушението да отвърна на усмивката му и дори успях да преместя поглед. - От колко време си тук? - Пристигнах тази сутрин. Разкажи ми за „Извън границите” - Няма много за казване. Това е клуб. „Извън границите” е ски термин, използван за зоните където е забранено да се да се ходи на ски... Предполага се, че е място за бунтовниците. - А ти бунтовник ли си? - И аз си имам моите моменти – казах, леко обидена от въпроса, който ми бе задал. В края на краищата, аз избягах, нали? - Забелязах бургер ресторант – между другото, удобно наименуван „Бургър плейс”*– в края на улицата – каза Даниел, докато заобикаляхме сградата, връщайки се обратно в главната част на курорта – може да си намерим местенце вътре. - Аз съм вегитарианка. Той обърна глава към мен и зелените му очи се впиха в моите, сякаш проверяваше дали се шегувам. Или очакваше да излъжа. - Яла съм там и преди, – казах му. – Имат чудесен сандвич със сирене, така че няма проблеми. - Никога преди не съм чувал за шифтър, който е вегитарианец. - Е, аз не съм обикновен шифтър. - И на мен така ми казаха. __________________________________________________________________________________ (* - букв. пр.: място за бургери) 6 Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Извъртях очи, чудейки се какво точно останалите Тъмни Пазители знаят за моите способности. - Предпочитам да съм нормална. Не можах да скрия копнежа в гласа си. Може би това бе причината, заради която не говорихме докато вървяхме надолу по улицата. Или може би той се опитваше да ме разбере точно както и аз, опитвайки се да разгадая защо тази стена съществуваща помежду ни разделяща неговите от моите емоции. Старейшините бяха способни да задържат емоците си заради мен, но те бяха старейшини. Те могат да правят доста неща. Те се опитаха да ме научат да блокирам емоциите идващи към мен, но не постигнах никакъв успех в това начинание. Чудех се дали бяха дали на Даниел няколко урока за това как да сдържа емоциите си и в крайна сметка той е успял чудесно да се усъвършенства. Понякога в училище учителите обясняваха по няколко пъти едно и също понятие и аз не успявах да го разбера, но учениците стоящи до мен успяваха да го научат и успяваха да го обяснят – внезапно всичко доби смисъл. Чудех се дали това бе причината точно той да бъде тук. Може би може да обясни как да блокирам чувствата с изрази, които лесно бих могла да разбера. Ако Даниел може да блокира емоциите си, може ли и аз да го направя – но в обратна линия. Той пазеше емоциите си в себе си. Можех ли да направя като него, само че да запазя емоциите извън себе си? - Какво знаеш за мен? – попитах. Седяхме един срещу друг в ъгъла на заведението. Реших да си поръчам градинска салата вместо сандвич със сирене. Той си поръча двоен чийзбургер с лукови кръгчета. Запушените артерии не са проблем за нас, когато се преобразуваме, тялото ни лекува всички болести, включително и последици от яденето на нездравословна храна. - Зная, че си надарена, – каза. Намушках една зелка. - Това не е дарба. Отхапвайки хапка от бургера си, той ме изучава за момент. След това преглътна и каза. - Да, мога да видя как може да не е. Аз не исках да го харесва, но неговата съпричасност бе друго ново изживяване за мен. Той звучеше сякаш наистина разбираше какъв товар нося. Естествено никой друг в училище не знаеше, че имам способности, защото не можех да навляза в емоциите им и ми изглеждаше безсмислено да обяснявам това, което не можех да им демонстрирам. Те всички бяха статисти. Със сигурност не можех да им обясня какво е шифтър, това би довело до други усложнения. 7 Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Така, че в училище бях напълно нормална. - Това е причината да потърся място, където има само статисти. Техните емоции не ме достигат. Всичко, с което трябва да се справям са собствените ми емоции. – той не каза нищо, затова продължих. – Твоите емоции също не ме достигат. Как го правиш? Как ги изключваш? Старейшините ли те научиха да ги задържаш? - Не, те не са ме учили на нищо и до колкото знам не правя нищо, което да изключва емоциите ми. Вгледах се в него недоверчиво. - Но аз не усещам нищо, от това което преминава през теб. Твоите емоции не ме достигат – въобще. Никога не съм била около шифтър, чиито емоции не се сливат с моите. - А знаеш ли какво си мисля? Поклатих глава. Това бе толкова трудно за обяснение. - Не нахлувам във мислите на хората. Мога дамо да усетя емоциите им: страх, гняв, срам, приемане, похот – - Похот? – той ме прекъсна – Това трябва да е неудобно. Така, че ако някое момче е привлечено от някое момиче или обратната – - Не знам към кого е насочена похотта им – срязох го. Благодаря на бога за това, но ако те са във вихара на страстта си... може да е непоносимо и такова нахлуване в личния живот. – Защото отново, аз не знам техните мисли. То е като... как да го обясня? Топка енергия. Не, воден балон. Удря се в мен и ме мокри, така че го изживявам сякаш е част от мен. Всички физични реакции, които това тяло има, когато е уплашено, разтревожено или влюбено... тялото ми реагира сякаш тези емоции са мои. Ако няколко шифтъри са в тази зона, тогава мога да бъда ударена от различни емоции, които подскачат вътре в мен. Освен ако някой има наистина наситено емоционално изживяване – тогава може би по-незначителните емоции ще бъдат заличени. Ако копират моите собствени емоции ще бъде изключително силно и объркващо. Но не чувствам това, когато съм на място, населено само от хора. Той също не знаеше как да реагира на дългото ми обяснение на това какво е да бъдеш мен или просто го обмисляше, опитвайки се да свърже нещата. Изучавах го оклоло минута. Историята му бе, че е дошъл при нас от друга група шифтъри, но не знам дали някой го е проверил. Спомних си колко лесно убедих Спайк и останалите, че съм студентка в зимна ваканция – търсеща временна работа. Може би Даниел въобще не бе шифтър. Като Британи. Баща к е човек, а майка к шифтър, така че предполагам е наполовина шифтър, но човешката к страна доминира. 8 Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Тя няма способностите да се преобразува и емоциите к никога не са достигали до мен. Дали Даниел бе микс между шифтър и човек? Или бе напълно човек, който е излъгал за да проникне в нашия клан. Но въпросът би бил – защо? А и бе успял да ме намери, а това означава, че има способността да проследява. Бях впечатлена от това. Миналото лято, когато бях в Уолфорд за няколко седмици чух няколко от другите момичета да говорят и да се хихикат докато шепнеха по адрес на момчетата, сравнявайки вълчите им атрибути, но не разбрах интереса им. За пръв път в живота си бях любопитна за козината на друг шифтър. Нашите вълчи палта обикновенно са единствени по вида си, въпреки че обикновенно донякъде съвпада с цвета на косата ни. Като например – моята пясъчно-руса коса означаваше, че ще бъда със светло оцветена козина. Даниел, с неговата черна коса може би щеше да има черна козина, но въпреки всичко има разлики. Ще има ли сивкав отенък или ще е черна като дупка? Дали би била като нощното небе? Но не можех да си спомня нито един разговор за това как изглежда във вълча форма. А и не го бях видяла през онази нощ, на поляната. Колко удобно. И ако се замислех за него продължително: подозрително. Повдигнах вежда. - Но не мога да усетя нищо, което да идва от теб. А и не си спомням някой някой да те е описвал във вълча форма. Да не си статик? Той се засмя, дълбок, плътен звук. - Не. Не мислиш ли, че старейшините или останали шифтъри биха усетили разликата ако бях? Имаше право. Шифтърите могат да усетят другите шифтъри, но само след първоначалната ни трансформация. Всичко се променя при първото докосване на определеното ни пълнолуние. Не исках да предвидя всичко, което очаква мен – дори възможност за смърт. - Да, предполагам, – промърморих, желаеща лесно обяснение. – Но ако си шифтър, тогава защо емоциите ти са отрязани? - Не мисля, че са, – той потопи една глава лук в кетчупа и продължи да я яде сякаш не се справяше с неразбираема ситуация. Как можеше да остане толкова незасегнат? Дразнеше ме това, че той не ми помагаше да разреша този пъзел. - Защо не се блъскат в мен? – продължих. - Не знам. - Правиш ли нещо за да и задържиш? 9 Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Ако е така, то е на подсъзнателно ниво. Или може би е защото не си в Уолфорд. Някога усещала ли си емоциите на друг шифтър, докато не си в Уолфорд? - Да. – живеех с родителите си в Търънт преди смъртта им. Хора и шифтъри живеят там, въпреки че хората не са запознати с възможностите ни. Малкия град бе близо до националната гора, мястото което се счита за наш дом. Като дете усешах емоциите на шифтърите – дори когато бяхме на ваканция. Родителите ми се опитаха да ме заведат на места, където има повече хора, но шифтърските семейства обичат Дисниленд толкова колкото човешките. Бях извадила късмет с Атина. Даниел ме разсея от мислите ми, поставяйки лакът на масата и протягайки ръка докато пръстите му докоснаха кичурчетата от косата ми, бях я пуснала да виси свободно преди да тръгна от работа и сега се сипеше по раменете ми. - Значи не знаеш какво изпитвам в момента? – попита. Преглъщайки трудни, си мислех, че мога да се изгубя в очите му, особено когато действаше така, като че да ме докосва бе най-естественото нещо на света за него. Защо се чувстваше толкова добре около мен, докато на мен ми бе толкова неудобно около него? Никога преди не бях флиртувала с момче. Бях наблюдавала Лиса, бях взела няколко съвета, но никога не ги бях изпробвала. Колкото и да исках да го направя с Даниел, знаех че той е тук на мисия да ме заведе обратно в Уолфорд. Не исках да попадам под обаянието му. Дръпнах погледа си от неговия. - Мисля, че се занасяш с мен. Той задържа ръката си където беше, но сега пръстите му не докосваха нищо друго освен въздуха, погледа му обходи бавно лицето ми. - Сигурно е трудно да бъдеш себе си. - Ти си цар на подценяването. Той се облегна назад бавно. - Знам какво чувстваш към мен. Гняв. Недоволство. Не си добра в прикриването. Но аз съм просто пратеник, Хейдън. - Не, не си. Ти си ловец на глави – отново се наведох напред, искайки той да види очаянието в кафевите ми очи. – Защо просто не се върнеш и не им кажеш, че не можеш да ме намериш? - Защото преди три дни ти навърши седемнадесет. Честин рожден ден, между другото. А след девед дни твоята пълна луна ще се претъркули по небето и ти ще преминеш през първата си трансформация. Знаеш, че жените шифъри рискуват да умрат ако се опитат да я преминат без мъжки. Освен това има и жътвар. Не можеш да се срещнеш сама с това. 10 Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Трябва да бъда сама, – настоях. – Жътваря прибира душата в момента на преобразуването. За да ме направлява през нея, мъжкия трябва да се трансформира в абсолютно същия момент като мен – и бам! – плеснах с длан по масата за акцент, не че това мое действие го стресна. Очите му не се разшириха много в изненада. – Жътваря има и двама ни. Той доби отново това спокойствие, което съм виждала и преди. Имаше само едно движение: бавно премигване. - Виждаш ли сега? – попитах. – Разбираш ли? - Старейшините настояват да те върна обратно. Обясни на тях какво мислиш, че ще се случи. - Ще бъде по-добре ако остана тук, където има само статисти. Има шанс жътваря да не ме открие тук. Изучавах процеса на трансформция както е описан в древния текст. Наистина мисля, че ще успея да премина през физическата болка. - Хейдън, – той взе ръката ми. Отново бях изненадана от топлината на докосването му и искарата на физическо усещане, което изпращаше през мен. Но ни най-малко емоции, които да го придружават. - Дори и да не се върнеш в Уолфорд, сродната ти душа няма да те остави да преминеш през първата си трансформация сама. Завъртайки очи му се присмях. - Виж, това е спорно. Аз дори нямам сродна душа. - Напротив, имаш. Старейшините ти избраха. Господи! Те бяха по-зле от старите неженени лели, пъхащи носовете си навсякъде. Защо просто не ме оставеха намира? - Те нямат никакво право – - Те имат пълното право. Няма да осъдят едно момиче на смърт. Те са избирали мъжки и преди за други, когато никой не е пристъпил напред. Поклатих разочаровано глава. - Няма да го приема. Защо бих го подложила на риск при срещата с жътваря и възможността да умре без душата му да бъде защитена? Защо са го направили? Не могат да контролират всичко. Трябва да позволят това да мине както трябва. Бях развълнувана, рзстроена. Седяхме в мълчание за минута, а палеца му галеше кокалчетата на ръцете ми. Напред, назад. Почти хипнотично. Усещах как напрежението ме напуска и се озовавам под магията му. 11 Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Осъзнах с тревога, че лесно би могъл да ме убеди да се върна в Уолфорд без действително да каже нито една дума. Със спокойствието си, вярата в мисията си, лекотата при интимните жестове, той бе невероятно убедителен. Бе напълно смущаващо когато спрях да мисля за това, защото в интерес на истината ние на практика бяхме непознати. Никога не си бяхме говорили в Уолфорд, а той никога не бе проявявал интерес към мен. Тогава любопитството в мен надделя. - Кой избраха за... моя сродна душа? Той пусна тъката ми и погали бузата му, очите му останаха впити в моите. - Мен. 12 Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Chapter Three Глава трета _____________________________________________________________ Превод: sunset Редакция: djenitoo & sunset - Да не си напълно полудял?! – попитах, принуждавайки се да не закрещя, привличайки внимание към нас. – Съгласил си се с лудата им идея? Не забеляза ли, че съм начело в списъка на жътваря? Той просто гледаше в мен, сякаш ме намираше за забавна. Не можех да разбера как момче може да остави мъже, които са достатъчно възрастни да му бъдат дядовци, да му избират женска. Опитаха се да го сватосат с Британи миналото лято, но тя бе обсебена от Конър. Добре де, „обсебен” може би звучи твърде грубо, но тя бе влюбена в Конър, но той бе декларирал Лиднзи като негова сродна душа, но Линдзи се влюби в Рейв . . . Достатъчно е да се каже, че в Уолфорд си имаме своята ежедневна сапунка. След като той отново бе сред тези, които си търсят сродна душа, предполагам че старейшините са решили, че аз ще свърша работа за тази роля. Не разбирам защо никой до сега не се е почувствал привлечен от него. Ако аз бях нормален шифтър, нямаше да имам нищо против, че са ми избрали него. Но не бях нормална. И имах едно чудовище по петите си. Не можех да му причиня това – да го поставя на такъв риск. Защо дори си е помислил, че ще го направя? Сякаш прочел мислите ми, каза: - Старейшините преглеждат древните текстове. Ще намерят начин да победим това нещо. Но за да ти помогне знанието им трябва да си в Уолфорд. Там е по-безопасно. - Не знаеш това. Те също. Защо? Защо си ме поискал за сродна душа? По време на свързването ни всичките ти защити ще паднат и ще бъдеш толкова уязвим, колкото съм и аз. Защо би направил това? – знаех, че се повтарям, но не знаех как по друг начин да изразя. - Обичам да живея на ръба– каза. - Да, добре, тогава скочи с бънджи. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Станах и се насочих към вратата, с пределно ясното съзнание, че той ме следва. Умът ми подсказваше да се насоча към апартамента, в който живея и да се приготвя за бягство. Но това можеше да е последния ми шанс да се смеся с тълпата и да не бъда засмуквана от чуждите емоции. Разбрах, че не е мъдър ход когато излязохме пред „Бургър плейс” и казах: - Ще се видим по-късно. – и се насочих на далеч от посоката, в която се намираше квартирата. Освен това се надявах, че като отрежа Даниел той няма да бъде подозрителен. Имах нужда да бъде по-малко подозрителен, ако щях да се измъквам преди нощта да е свършила. Хората се разхождаха по тротоара, някои от тях се насочваха у дома, а други вървяха по моята посока. - Ще те изпратя до дома, – каза Даниел, тръгвайки в крачка с мен. - Няма да ходя се прибирам. - Ще отидеш в крайна сметка. Завъртях се. Той стоеше на едно място, сякаш го е очаквал, раздразнявайки ме още повече. - Виж, схванах. Ти си тук за да ме заведеш обратно в Уолфорд. Помилва ме до неделя, затова до тогава ще водя нормален живот. – или това което бе нормален живот за мен. - Няма да се намесвам. - Напротив. Присъствието ти ми пречи. - Няма да те оставя сама, Хейдън. В случай, че решиш да си вземеш друга – той се усмихна самодоволно – почивка. - Какво значение има, след като можеш да ме откриеш навсякъде? Когато три момчета ни връхлетяха докато ни подминаваха и двамата отстъпихме назад, по- близо до сградата. Някак си се озовах с гръб към стената, а Даниел бе подпрял ръка над главата ми. - Не бъди трън в задника – каза тихо. – Направих компромис и ти дадох още няколко дни тук. Сега е твой ред да направиш компромис и да приемеш, че тези дни и нощи ще включват и мен. Сърцето ми се ускори при мисълта за него, прекарвайки цялата си нощ с мен. В интерес на истината, никога не съм била толкова близо до момче – достатъчно близо за да успея да уловя аромата му. Един от недостатъците да ходиш в девическо училище. Даниел ухаеше на природа, на горски пожар и остри борови бодлички. Преглътнах. - Не през цялата нощ. - Това зависи от теб. Но докато си безопасно завита, съм на твоя страна. Представата за него на леглото с мен профуча през съзнанието ми. Какво ми ставаше? Чувствах се необичайно. Избутах го от пътя си, което се оказа доста по-лесно отколкото очаквах, но подозирах, че е така само защото той ми позволяваше. - Окей, добре. Отивам в „Извън граници”. - И аз така си помислих. - Дразниш ме, нали знаеш? – попитах го, започвайки да крача по тротоара. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Само защото имаме противоречиви цели. - О, и само да сме ясни. Старейшините може и да са те избрали за моя сродна душа, но не си докато аз не те приема като такава. Въз основа на това, което съм видяла от натрапчивите ти отношения, аз не все още не съм видяла татуировка. Традицията повеляваше, че мъжкия шифтър трябва да обяви или да потвърди сродната си душа чрез символ, изобразяващ името к, татуиран на рамото си. Даниел се засмя. Богат, приятен звук. - Старейшините не те познават толкова добре колкото си мислят – каза. – Казаха ми, че си послушница. - Послушница? – обичайния на речника на старейшините и старинните им думи, имах нужда да се засмея. Не можех да се обидя. Те не ме познават. – Все още ли се използват такива думи? - Ако питаш мен, старейшините винаги са говорели сякаш са живели в друг век. - Защото са заровени в древните текстове, правейки постоянни разходки в миналото. Оставят на Тъмните Пазители да мислят за бъдещето. - Това е странна комбинация. И като говорим за странни комбинации ... Бяхме пристигнали в „Извън граници”. Селската сграда бе последното място, на което очакваш да чуеш взривяващо силна рок музика. - Този шум не те ли притеснява? – попита Даниел. - Мога да се справя с външните дразнители. Вътрешните ме притесняват. Но ако не харесваш музиката – - Няма да се отървеш толкова лесно от мен – той се усмихна с онази специална усмивка, която зашемети Лиса, и отвори вратата. В бара масите бяха наредени в три редици и почти всяка бе заета. Някои двойки танцуваха на дансинга, пред бандата. Видях Лиса седяща на един стол, махаща ни. - Ето там – казах и проправих път между маси и хора. Когато стигнахме, свалихме якетата си и ги наметнахме около облегалките на стола, докато Лиса правеше бързо въведение. Момчето с нея бе Ерик. Никога досега не го бях виждала, но тя се притисна до него сякаш го познава от години. - Ерик ни донесе бира, но трябва да споделяме халбата – обясни Лиса. - Непълнолетни сме – напомних к. - Следователно имаме причина да споделяме халбата – тя се обърна към нас – Е, Даниел, разкажи ми малко за себе си. - Няма много за разказване – той се обърна към мен. – Една халба на маса от четирима ни прави подозрителни. Отивам да си взема сода за да се предпазя от подозренията. Какво искаш ти? - Същото. Докато ставаше се наведе към мен и прошепна: Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Не отивай никъде. Той изчезна и Лиса сграбчи ръката ми. - Добре, определено има химия помежду ви. Да – - Какъв вид химия? – прекъснах я, за да попитам. - Искри. Сексуална. Нали се сещаш? Той бивше гадже ли ти е или какво? - Какво. Тя започна да вика по-силно. - Той, старо – спрях я със смях. – Не, той е какво. Не е старо гадже, а познат от дома. - Което се намира къде? Спайк мисли, че си в програмата за защита на свидетелите или нещо подобно, защото не ни казваш нищо за себе си. Ти си г-ца Мистериозност. - Просто искам да бъда анонимна. - С други думи – да си гледам работа. - Ако нямаш нищо против. Тя се засмя. - Прекалено си любезна. След това, слава на Бога, тя върна вниманието си обратно към Ерик. А две секунди по-късно си пожелах да не беше, защото се загубиха в дълбока целувка. Изплъзнах се на далеч от масата и отидох в игралната зала, където бяха наредени няколко билярдни маси. Повечето от тях бяха заети, затова се облегнах на стената и се престорих, че наблюдавам играчите. В другия край на стаята бе коридора, който водеше към тоалетните. Била съм тук и преди, затова знаех, че вратата в края на коридора води навън. Обмислях шансовете си за бягство, когато чаша сода се появи пред очите ми. - Добър опит. – каза Даниел. - Ако планирах да избягам нямаше да стоя тук. Вече щях да съм си тръгнала. - Всъщност как го направи? – попита. – Да избягаш от Уолфорд. Свивайки рамене, отпих от содата. - Помогна ми снежната буря, която удари по-късно и покри следите ми. Всички бяха заети със случилото се с Джъстин, – опитах се да не мисля за това, но не си помогнах казвайки. – Беше ужасяващо. - Все още не мога да си го представя. Те казват, че ти си усетила – - Да – прекъснах го. - Съжалявам, че ти се е наложило да минеш през това. Съжалявам, че и на Джъстин му се е наложило. Харесвах го. Всички приехме трудно случилото се с него. Повечето от нас бяха убедени, че историята за жътваря е просто приказка. - Можех да усетя душите... – поклатих глава. – Не искам да говоря за това, не тук, не сега. Той кимна, сякаш разбира напълно. След това попита. - Играеш ли билярд? Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Лиса ме научи. - Тогава нека изиграем една игра. Това ще е разсейващо, а точно сега имах нужда точно от това – отчаяно. - За какво ще играем? – попитах, следвайки го до поставката със стиковете. - За какво искаш да играем? - Ако победя ще си тръгнеш без мен. Той се пресягаше към един стик, когато думите ми го достигнаха. Той спря, изучавайки ме. - Толкова ли си добра? - Може би. Той повдигна рамене. - Добре. Ако аз спечеля ти ще ме приемеш за своя сродна душа. - Това е смешно. Не можеш да избереш половинката си на базата на резултата на една игра. - Но ти рискуваш живота си на нея. Изглежда не го разбираш, Хейдън. Тук си в опасност. Аз съм най-добрия ти шанс да оцелееш през това, което се задава. Тона му бе самонадеян и похвален. Наистина си вярваше. За нещастие аз вярвах, че неговия най-добър шанс да достигне до преклонна възраст бе да ме остави сама да извървя пътя си. Пресягайки се за стика, плъзнах ръка по дървената поставка. Усетих остра болка. - Ауч! - Какво има? – попита Даниел, сграбчвайки ръката ми. Опитах се да се освободя, но той само ме стисна по-силно. - Само една треска. Остави ме да видя. - Аз я виждам. Аз дръпнах. Той стисна. - Стой мирно – заповяда. - Мога да се погрижа и сама за това. Този път той повдигна глава и ме прикова с погледа си. - Стой. Мирно. Моля? В този момент осъзнах, че никога не се предава. Също подозирах, че и никога не губи. Той бе като една невидима сила. Няколко души ни погледнаха, не исках да правя сцена. Преглътнах трудно и кимнах. Той насочи вниманието си обратно към глупавата треска. Имаше големи ръце с дълги, тънки пръсти. Бях изненадана, че е способен да хване треската и да я измъкне. Малка струйка кръв се спусна по дланта ми. Гледайки с изумление как повдига ръката ми и я помириса. След това я облиза. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Топлина прониза тялото ми, надолу по краката ми и те отслабнаха толкова много, че не бях сигурна дали някога ще се оправят. - Кръвен аромат – каза, дълбокия му глас стържеше, погледа му се върна на моя, предизвиквайки топлината в тялото ми да нарасне толкова много, че се почувствах сякаш трябва да съблека пуловера си ако не искам да кипна. – Най-силния. Сега винаги ще мога да те открия – независимо къде отидеш. Освободих ръката си. - Какво си ти – вампир? – сърцето ми почти изскочи. – Това ли е? Затова ли не мога да усетя емоциите ти? Да не си мислиш, че си имунизиран срещу жътваря? - Не ставай смешна. Вампирите и шифтърите не се смесват. - Това не е отговор. Очаква се да кажеш да или не. Той затвори очи, въздъхна с нетърпение. - Не. Не съм вампир. - Какво си? Той погледна на една страна. Хората, които ни наблюдаваха отново се върнаха към игрите си. След това погледна пак към мен. - Шифтър. - Не и като тези, който съм срещала. - А колко си срещала? Освен тези в Уолфорд, естествено. Има различни кланове, различни племена. Може би можеш да усетиш емоциите само на тези, които принадлежат на Уолфорд. Сбърчих чело, докато се опитвах да асимилирам думите му. - -Защо би имало някаква разлика? - Не знам. Може би има нещо във водата. - Добре, но в това няма смисъл. Била съм около други шифтъри, които не са от Уолфорд. Говорехме тихо, така че никой друг в стаята да не може да ни чуе. - Когато бях на ваканция с родителите си имаше и такива, които не познавах. И въпреки това усещах емоциите им. Само ти си. Има нещо различно в теб. За пръв път от както пристигна изглеждаше сякаш му е неудобно. Погледа му се стрелна на далеч от моя. - Да променим залозите. Какво ще кажеш, ако загубиш да ми сготвиш закуска сутринта? Защо смени темата? Бях на път да разгадая нещо. Стаята бе станала по-пренаселена и знаех че всеки задълбочен разговор бе не на място. Но неговата реакция бе сякаш има нещо, върху което иска да размишлява и разгледа. - А ако аз победя? – попитах. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Аз ще сготвя закуската. - Трябва да съм на работа в шест. - Няма проблем. - Всъщност има. Няма свободни маси. Той ми намигна – аз останах недоволна, че толкова прост жест накара коленете ми на омекнат – и грабнах един стик. Видях как бавно обиколи стаята, докато стигна до билярдна маса в далечния ъгъл и просто застана там. Можех да кажа, че двамата мъже, които играеха се чувстваха изключително некомфортно, въпреки, че Даниел не правеше нищо. Не ги заплашваше, не им говореше. Близостта му, тишината и зоркия му поглед бяха достатъчно. Оставиха играта недовършена. Впечатлена, отидох и се присъединих към него, докато той започна да подрежда топките. - Това беше същото нещо, което направи по-рано днес, когато искаше да седнеш. Как го правиш? – попитах. - Има подчиняващи се статисти, точно като вълците. Просто трябва да ги разпознаеш. - А ти си алфа. - Всички Тъмни Пазители са, – каза тихо. - Това беше наистина…. Той повдигна равнодушно рамене. - Всичко, което трябваше да направят е да защитят територията си като не си тръгват. Нямаше да се бия с тях – той отстъпи назад. – Ти разбиваш. Предполагам, че наистина не можех да го виня, задето просто ни бе намерил маса. Не се бе държал агресивно, но имаше силни вибрации – дори когато застане на едно място. Той би бил главния в глутницата. Въпреки че Тъмните Пазители вече си имаха водач: Лукас Уайлд. Но Даниел бе прав: всички Тъмни Пазители са алфа. Никога не се предават при борба. Но също така и разпознават и признават лидера си. Винаги съм си мислела, че отнема страшно много убеденост в нечии способности за да не се почувстваш застрашен докато следваш заповедите. Възхищавах се на Даниел, че се е присъединил към групата и се е вписал без да създава никакви конфликти. Старейшините трябва да са вярвали в способностите му, за да го изпратят да ме намери. Ударих топките, наблюдавайки ги как се търкалят по масата и след като нито една не падна в някой джоб се зарадвах, че бяхме променили залозите. С почти самонадеяна усмивка, Даниел пристъпи към масата и се наведе над масата. Отдръпнах се за да не му преча. - Ти ли си единствения, който старейшините изпратиха? – попитах. Той погледна над рамото си. - Да. Защо? Повдигнах рамене. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Имат много вяра в теб. - Не беше чак толкова трудна за намиране след като хванах мириса ти, – той удари една топка и тя се насочи към ъгловия джоб. - От къде знаеш как мириша? - Той се поколеба, удари топката и пропусна страничния джоб. - Проверих леглото ти. Добре, сега аз се изчервих. Би трябвало да очаквам този отговор, след като това бе мястото където аромата ми бе най-силен, където се бях притискала, въртяла и плъзгала по цялата повърхност. Чудех се дали Даниел бе направил същото – във вълча форма – покривайки себе си с аромата ми. Внезапно цялата се сгрях, сякаш някой бе построил камина точно до мен. Отърсвайки се от фантазията за леглото се преместих в позиция – - Някога побеждавала ли си Лиса? – попита. - Не съм стигала чак до там. Защо? - Не държиш стика правилно – Преди да успея да му отговоря, той се премести зад мен и ме обгърна, притискайки ме в кривата на тялото си. Отново присъстваше тази интимност, начина му на действие – сякаш вече сме заедно. Не можех да обясня колко удобно, но и смущаващо ми бе. Как можех да изпитвам и двете наведнъж? - Все още не си моя сродна душа, нали знаеш – казах, гласа ми не бе напълно стабилен. - Не се ли чувстваш удобно от близостта? - Просто не съм свикнала с нея. От мъже. Имам предвид, от шифтъри. С момичетата в училище се прегръщаме и такива неща . . . – но те не карат краката ми да отслабват, не ме оставят да се чудя какво би било ако ме целунат. - Тогава свикни. Не мога да ти помогна да преминеш през трансформацията си ако не те докосвам. А когато той докоснеше мен – жътваря щеше да докосне него. Ще е като рая и ада по едно и също време. Колкото и да ме плашеше срещата със първата трансформация, също и възможната среща с жътваря, повече ме плашеше това да си мисля какво би могло да се случи с Даниел само защото иска да ми помогне. Докато поправяше позицията на ръката ми, бузата му бе толкова близо до моята, че можех да усетя наболата му брада по челюстта му. - Чух, че когато Британи се е нуждаела от мъжки, старейшините са поставили имената на свободните момчета в шапка. Той се усмихна и кимна. - Да. Доста несполучливо уреждане на среща. - Това ли направиха с мен? И ти отново не извади късмет? - Аз бях доброволец – каза тихо. Сърцето ми прескочи. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Защо? - Защото бе предизвикателство, а нямаше нищо по-интересно, което да правя. Значи не е бил привлечен от мен още преди случилото се. Отново имах конфликтни емоции, само че този път бяха облекчение и разочарование. - Наистина знаеш как да накараш едно момиче да се почувства специално, – казах саркастично – Започвам да разбирам защо Британи те е отхвърлила. - Не ме прие защото бе влюбена в Конър. Разбрах това десет минути след като бях започнал да говоря с нея. Има ли някой друг, който искаш да е тук вместо мен? - Аз дори не искам да си тук. - Това не е отговор. Очаква се да кажеш да или не, – той ми връщаше обратно думите, които му бях казала по-рано. – Има ли? – подтикна ме да отговоря. Единствения такъв човек за който се сещах бе майка ми. - Не – признах неохотно. - Тогава се отпусни. Погледнах го въпросително. - Ще направи удара по-лесен – каза с вече познатото ми негово ухилване. Той ме пусна и се отдръпна назад, но очите му не се отместиха, което ме накара да се зачудя каква е истинската му причина да бъде доброволец. Може би трябва да се отдалечи от Уолфорд възможно най-много. Или просто е искал да направи нещо различно. Не е възможно да е бил заинтересуван от мен. Колко пъти сме се виждали преди днес? Половин дузина пъти, може би? Нищо от това нямаше смисъл. Ударих топката. Наблюдавах я как блъсна другата топка, изпращайки я към джоба, след това рикоширайки, удряйки друга, която падна в страничния джоб. Пропуснах следващия удар и Даниел започна да разчиства масата. Дължах му закуска. - Ще бъде една купа със зърнена закуска – признах си докато се насочвахме обратно към стаята, където свиреше групата. Той се засмя на това. Иска ми се да можех да се отпусна около него, но нещо не бе наред. Просто все още не можех да разбера какво. Присъединихме се към Ерик и Лиса, които споделяха една бира докато не се затопли. Музиката бе прекалено силна за да се води разговор, но бях наясно, че Даниел ме наблюдава. Погледа му никога не се отклони, сякаш подозираше, че имам способността да се изпарявам в кълбо от дим. Най-накрая казах: - Готова съм да си тръгваме. Взехме якетата си, пожелахме лека нощ на Лиса и Ерик и излязохме. Бе започнало да вали сняг и знаех, че на сутринта ще бъде посрещнато подобаващо от скиорите. Опитах се да не Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн забелязвам колко приятно бе да вървя с Даниел. Дори и старейшините да го бяха избрали като онзи, който ще премине през пълнолунието ми с мен и ние някак си успеехме да оцелеем, нямах гаранция, че той няма да избяга с дълги подскоци на сутринта. Преминаването на първата трансформация е изключително интимно изживяване между сродните души. Не можем да се преобразуваме с дрехите си, така че ще бъде неудобно и странно да преминеш с някой, който не обичаш. Старейшините могат да заповядат на Тъмните Пазители да направят много неща – но никой не може да заповяда на сърцето да обича някой определен. И тогава дойде жътваря за да усложни нещата. - Каква бе твоята първа трансформация? – попитах докато се насочвахме към квартирата ми. Даниел пъхна ръце в джобовете си и усетих, че се колебае дали да ми се довери за това. Знаех, че съм любопитна, а шифтърите не говорят за техния първи път. Това е личен момент – особено за мъжете, защото трябва да го преминат сами. - Плашеща – каза накрая. - Затова ли не се противопостави на идеята да ми бъдеш половинка? Раменете му се свиха напред, но след това се изправи. - Да. Предположих, че мога да ти помогна да преминеш – защо не? Освен това прекарах шест месеца в Уолфорд, а не съм се свързал с момиче. Аз съм аутсайдер, те ми вярват толкова малко колкото и ти. Засрамих се, че е способен да разчете толкова лесно чувствата ми. - Сигурен ли си, че не си съпричастен? – попитах. - Сигурен съм. – стана наистина тихо, а след това каза с тих, изпълнен с емоция глас. – Наистина е болезнено, Хейдън. Първия път. Тялото ти се чувства сякаш се разпада на парчета. По някакъв начин, предполагам че наистина е така. Но след всичко то е просто зашеметяващо. Нямам думи, с които да го опиша. Чух страхопочитанието и почудата в гласа му, което по някакъв начин влоши нещата. Знаех, че без някого до себе си рискувах да умра. Има връзка, която се развива и засилва по време на първата трансформация, но трябва да има поне частица от нея преди магическата нощ. Не исках да преминавам през това със заместител. Но това бе всичко, което Даниел ми предлагаше. Една нощ срещу нещо истинско. Не можех дори да се надявам, че може да се превърне в нещо истинско, защото дори нямаше да приема офертата за тази една нощ. Когато стигнахме до жилището той остана в дъното на стълбите, докато се из скачих на верандата, мушкайки ключа и отключвайки вратата. - Лека нощ, Хейдън. Погледнах над рамото си и се принудих да се усмихна. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Не забравяй да дойдеш сутринта за купата със зърнена закуска. Ниския му смях ме последва в квартирата. Надявам се, че прощалните ми думи са го уверили, че няма да се опитам да избягам. Защото, истината бе, че нямах никакво намерение да съм тук, когато той пристигне за закуска. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Chapter Four Глава четвърта _____________________________________________________________ Превод: sunset Редакция: djenitoo План „Б” включва пътуването със светлина. В стаята ми в квартирата сгънах няколко пуловера, чифт дънки и някои други важни неща, които пъхнах в раницата си. Бе дълго след полунощ и апартамента бе зловещо тих или може би просто изглеждаше страховито, заради подготовката ми да се измъкна. Тишината ми напомни за безшумното пристигане на Даниел. Чудя се колко ли дълго ме бе наблюдавал днес преди да обяви присъствието си. Наистина ме дразнеше факта, че той е дебнел наоколо, а аз дори не съм го разбрала. Винаги съм мразела товара, който нося, а ето че сега се оплаквах, защото в единствения момент, в който ми трябваше – го нямаше. Дори не бях попитала Даниел къде ще отседне. Хотелите и „легло и закуска” има навсякъде из градчето. Може би си бе наел стая някъде, или може би просто се е превъплътил във вълк и се е скрил в гората. Селцето е построено в котловина, за обградена от планини и дървета. Може да намери лесно място, на което да спи, нямаше да се чувствам виновна за всички трудности, които може да срещне. Не съм го молила да идва да ме търси. След като свърших със събирането, нахлузих раницата на рамото си. Завъртях се за последно из стаята, наистина бях открила щастието тук. Щеше да ми липсва. Отваряйки вратата, се промуших в коридора. Нямаше никой наоколо. Изкарвайки на повърхността ловните инстинкти на вида си, се плъзнах по стълбите. Внимателно влязох в хола, никой не бе дръпнал завесите и сега слаба лунна светлина се процеждаше в стаята, достатъчна, за да ме направлява. Прекосих стаята и излязох през задната врата, затваряйки и заключвайки я зад мен докато пристъпвах на верандата. Спуснах се по дървените стълби и се насочих към бараката, където бе паркирана моторната шейна, която откраднах от Уолфорд в нощта, в която избягах. В очакване да се наложи да направя още едно бързо бягство винаги държах резервоара пълен до горе, но когато стигнах до там и отворих вратата открих, че моторната шейна я нямаше. Изпсувах под дъха си. Разбира се. Старейшините трябва да са дали на Даниел резервния ключ, а той не би ми Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн повярвал, че няма да се опитам да избягам използвайки нещо по-бързо от краката си. Би могъл да го вземе по всяко време след като пристигне. Яростта ме обзе. Исках да крещя, да му се нахвърля. Смачках с крака си снега, по-малко от задоволително действие, защото малък звук го последва. - Идиот, – промърморих докато се оглеждах наоколо. Нямаше да се изненадам, ако се бе скрил някъде и сега ме наблюдаваше. – Глупак. Искаше ми се да можех да усещам близостта му. Само че не бе така. Ами ако не наблюдаваше? Ако си е помислил, че да вземе моторната шейна ще е достатъчно, за да ме откаже или че чара му е достатъчен, за да ме задържи. Бях достатъчно инатлива за да реша, че ако започна да вървя сега, бих могла да достигна следващия град до зазоряване. Кой знае. Може дори да имат автобусна спирка. Извадих фенерче от предния джоб на раницата си, след това оправих презрамките, като разпределих тежестта на раменете си. Насочих се към дърветата. Бях достатъчно запозната с местността, за да знам, че горите биха ми дали някакво прикритие, докато главния път излизащ от града – не. В крайна сметка бих могла да се свърна и на пътя. Вървях измежду дърветата и накрая - на мястото където светлините от града вече не ми осигуряваха изглед – включих фенерчето си. Бе невероятно колко тъмна може да бъде нощта след като само сиянието на луната е в нощното небе. Притежавах невероятно усещане за целенасоченост и ориентация, част от вълчите ми инстинкти. Не се страхувах, че мога да се изгубя. Но въздуха бе студен и вече не усещах носа си. Още няколко часа по този начин не бе най- умното нещо, което бях планирала. А най-вероятно Даниел си е помислил, че съм прекалено умна, за да направя нещо толкова глупаво, затова сега имах този изключителен шанс да не ме наблюдава. Горите бяха запълнени със тишината, докато нещо изскърца – без съмнение от тежест върху снега и леда. Винаги се бях чувствала добре в природата, но внезапно тръпка пробяга по гръбнака ми, невидимия ми дъх в заобикалящото ме пространство стана видим. Просто една малка мъгла. Ако бе възможно – всичко стана още по-тихо. Не можех да го обясня, но бе сякаш внезапно съм навлязла във водата. Ушите ми зазвънтяха странно. Тогава видях синкаво-сива мъгла да се промушва бавно между две дървета. Вцепених се. Имаше някакъв странен вид крехкост върху покритата със сняг земя, движеше се тихо и въпреки това бе почти като живо, дишащо нещо. Злокобно. Плашещо. Високо само до коленете ми, но не исках да преминавам през него. Напомни ми за отстъплението на жътваря, но не можеше да е тук. Не е възможно да ме е намерил. Фенерчето проблесна и угасна. Сега всичко, което осветяваше пътя бе сиянието на лунната светлина, но все пак мъглата сега изглеждаше някак по-видима. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Време е да вървя. Завъртях се на пета и се блъснах в нещо твърдо. Силни ръце се увиха около мен. Освободих се пищейки, размахвайки – - Хей! По-спокойно. Разпознавайки гласа на Даниел спрях да удрям с ръце и да ритам. Отпуснах се срещу него, дъха ми бе все още накъсан. Поех ледения въздух толкова дълбоко в дробовете си, че ме заболя. - Видя ли го? – попитах - Да видя какво? Обърнах глава за да го видя по-добре, но тъмнината обгръщаше и двама ни в сенки. - Там. Обърнах се за да посоча и всичко в мен застина. Нямаше нито мъгла, нито лека мъглявина. Само фенерчето ми, сега светещо, почиващо си на земята, където го бях изпуснала. Светлината му сочеше към дълбините на дърветата и не осветяваше нищо освен снега и заледените дървета. Малко бяло зайче подскочи и ме накара почти да изляза от кожата си. - Страхуваш се от малки зайчета? – издразни ме Даниел. - Не се страхувам от нищо. Просто... там имаше нещо. Преминавайки покрай мен, той се наведе и вдигна фенерчето ми. - Като какво? Добре, мъглявина звучеше по-малко опасно от заек. И след като той не беше там в ноща, в която жътваря ни нападна, не бе виждал това, което аз и другите видяхме. Но все пак си признах. - Изглеждаше като мъгла. Идваща за мен. Или поне – блокираща пътя ми. А сега бе изчезнала. - Изглеждаше като? Мислиш си, че е нещо друго? Не трябваше да се изненадвам, че се хвана за думите ми. Идваме от свят, в който не всичко изглежда точно както е. - Не знам. Имам предвид, беше там и след това изчезна. Почувствах се необичайно параноична. Той се огледа наоколо, чух дълбоко поемане на дъх и знаех, че определя мириса носещ се във въздуха. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Мирише ми само на заек... и на бухал. Ако заека не е внимателен ще свърши като среднощна закуска. – подаде ми фенерчето – Какво правиш тук? Взимаш си почивка от съня? - Ха-ха! Много смешно – казах, врътвайки се на пета и насочвайки се обратно към апартамента. – Излязох просто да се поразходя. Дълбокия му смях премина през мен. - Започвам да си мисля, че си патологичен лъжец. - Работя през деня. Това е единственото време, през което мога да се наслаждавам на природата. - Да, разбира се. Защо не можеш просто да приемеш, че в това сме заедно? Защото не сме. Не му отговорих. Вместо това спрях, завъртях се и огледах отново дърветата. Всичко ми изглеждаше спокойно и нормално. Естествено. - Наистина си се стреснала, – каза Даниел. - Беше странно. Като в нощта, в която видяхме жътваря. Езика на тялото му се промени. Внезапно застана силно нащрек. - Мислиш ли, че е тук. - Не зная. Не знам как ни е открили. Просто знам, че преди няколко минути тук усещах, че не съм сама. - Не беше. Аз те следвах. Загледах се в него преди да продължа обратно към квартирата. - Можеше да ме предупредиш за присъствието си по-рано. - Исках да видя какво ще направиш. Излязох от горите в близост до обора. - Откраднал си моторната шейна, – казах язвително. – Би трябвало да те докладвам в полицията. - Ще докладваш, че откраднах моторната шейна, която ти открадна? – попита Даниел – Не мисля така. - Когато го направи? – попитах. - Преди да дойда за един горещ шоколад. - Значи си знаел къде живея още преди да тръгнем към дома? - не ми отговори - Има ли нещо за мен, което не знаеш? - Разбита се. Сънищата ти. Кой ти е подарил първата ти целувка. Любимия ти филм. Моя е „Аватар” , между другото. Невероятни специални ефекти. Бе толкова трудно да му остана сърдита, когато се чувствах толкова добре с него. Но бях решена да не позволявам на чара му да ме отклони от целите ми. Започнах да се качвам по стълбите. Вина ужили съвестта ми, затова спрях и го попитах. - Къде си отседнал докато си тук? Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Той повдигна рамене. - Наоколо. Така, че най-вероятно бе ме пазил във вълча форма и се е преобразувал, когато ме е видял да навлизам в горите. Във вълча форма имаме способността да комуникираме телепатично с други вълци в същата форма. Също така съм чувала, че някои истински сродни души могат да разчитат мислите си дори когато са в човешката си форма. Но за да комуникира с мен сега, Даниел трябва да бъде в човешка форма. Все още му бях ядосана, че взе моторната ми шейна, но все пак той просто следваше заповеди. Имаше една стара приказка – дръж приятелите си близо, но враговете си още по-близо. Даниел не бе мой враг, но започвах да си мисля, че знам точно къде би работил в моя полза. - Може да спиш на дивана, ако искаш. Той се ухили. - Толкова сладка покана. Добре, сега прозвучах малко капризна. - Виж, все още съм ти сърдита за моторната шейна, но се опитвам да бъда мила. - Не е нужно да опитваш. Завъртях очи и усмивката му се разшири, когато осъзна колко старомодно звучат думите му. - Искаш ли дивана или не? – попитах. Знаех, че да бъде на дивана означава, че няма да мога да опитам да направя друго бягство тази нощ, но най-вероятно не бих могла така или иначе. Бе прекалено късно, а аз прекалено изморена, а Даниел – прекалено бдителен. - Да, разбира се – каза. Погледнах обратно към дърветата. Защо имах това зловещо усещане, че съм наблюдавана. И то не от Даниел. Побързах да се кача по стълбите и напъхах ключа в ключалката. Отворих вратата и Даниел ме последва вътре. - Приятно е, – каза. Хола бе голям, с камина и телевизор с плосък екран. Дивана бе сгушен между две маси в зона за сядане точно пред камината. - Ще ти донеса одеяла, – казах и се насочих към килера в коридора. Пресегнах се да ги взема и бях прекъсната от Даниел, който се пресягаше зад мен, гръдния му кош отъркващ се в гърба ми. - Взех ги. – каза. Промуших се под ръката му и го наблюдавах докато грабваше одеяла и възглавница. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Наистина оценявам това, – каза. – Не вярвах, че всички хотели и мотели ще са заети. Не, че имам нещо против да спя в палатка, но дивана е по-добрия избор. Тъмните Пазители прекарват летата си водейки лагерници през националната гора. Те живеят постоянно в природата – буквално. Знаех, че Даниел най-вероятно е пътувал на четири лапи, но след като е дошъл тук, би могъл да си купи всички неща, които са му нужни. Бе достатъчно да си носиш малко парични средства в лента. - Предполагам, че си пътувал на четири крака, – казах, искайки да потвърди подозрението ми. - Възможно най-много. Но ще се върнем с моторната шейна. - Ако си пътувал във вълча форма от къде си взел дрехите? – попитах. - Направих малко проникване когато пристигнах сутринта. Не се притеснявай, оставих пари на касата. - Не се притеснявах, просто бях любопитна. Чувствай се като у дома си. Той се насочи към дивана, а аз – нагоре по стълбите. След това чух отваряне на входната врата и се спуснах обратно, за да видя Лиса вървяща по коридора. - Здравей, – прошепнах. – Позволих на Даниел да спи на дивана. - Дивана? – повтори докато се качваше към мен по стълбите. – Той определено си заслужава леглото. Изглежда като някой, който сякаш знае как да се прегръща. - Дори не сме приятели, – промърморих докато изкачвахме стъпалата. За да сменя темата попитах. – Как са нещата с Ерик? Свивайки рамене, тя стъпи върху площадката. - Той беше добре, но нищо повече. Опасявам се, че когато видях теб и Даниел пожелах нещо повече. - Какво имаш предвид? Достигнахме до спалните си. Тя се пресегна към вратата си. - Очевидно е, че има истинска връзка помежду ви. Като сродни души или нещо подобно. Ако това бе вярно нямаше ли да го почувствам? А няма ли да направи дори по-трудна загубата му заради жътваря? - Той е просто момче. - Или заблуждаваш мен, или себе си. Искам да знам какво има между теб и секси момчето. - Няма нищо. - Не мисля така. Просто все още не го знаеш. Лека нощ. Тя влезе в спалнята си, а аз – в моята. Приготвих се да си лягам. Лежах дълго време, неспособна да заспя. Даниел не бе просто момче. Не бях убедена, че е просто шифтър. Тогава какво е? Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Chapter Five Глава пета _____________________________________________________________ Превод: sunset Редакция: djenitoo На следващата сутрин се събудих изтощена. Всичко бе необичайно тихо и когато проверих часовника видях, че съм се успала. Най-вероятно всички други бяха вече в магазина. Взех си душ и облякох дънки и ловно-зелен пуловер. Издърпах косата си в опашка, и за изучавах отражението си в огледалото. Очите ми бяха поразително карамелени, точно както бе споменало момчето вчера. Чудех се какво мисли Даниел за тях, но след това се порицах. Какво ме интересувам какво си мисли? Взимайки якето си се спуснах по стълбите и се промъкнах в хола. Той все още спеше, прострял се на дивана. Лежащ там, изглеждаше като всяко нормално момче тийнейджър. Изглеждаше напълно човек. Чудех се как се вижда в съня си себе си – във вълча или човешка форма? Сънуваме ли докато сме във вълча форма? Докато се приближавах, мълчаливия въпрос изчезна. Възможно най-тихо се насочих към кухнята, взех купа от полицата и сипах зърнена закуска в нея. Поставих я на масата, заедно с един банан до нея и бележка. Млякото е в хладилника. Приятна закуска. Замръзнах. Какво правя? Държах се сякаш сме двойка, която има своите тайни и скрити шеги. Започнах да мачкам бележката, но след това промених мнението си. Не знаех какво ще правя с Даниел, с връщането ми обратно в Уолрфорд, с жътваря или с живота ми като цяло. Това, което знаех е, че закъснявам за работа. Насочих се към предната врата. Докато слизах по стъпалата тръпка премина през тялото ми. Бе по-различна от това, което изпитвах докато Даниел ме наблюдаваше предния ден. Тази бе заплашителна, зловеща. Огледах се наоколо, но не видях никакво – Движение. Мисля, че видях движение откъм дърветата. Нещо проблесна, нещо тъмно. След това изчезна. - Не ставай параноична, – промърморих си. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Когато стигнах до магазина, минах през задната врата и закачих якето си на закачалката. След това се насочих към тезгяха , където всички бяха заети със сутрешната треска. Повечето от поръчките бяха за вкъщи, хората взимаха топлите си питиета и се насочваха към пистите. - Не мога да повярвам, че го остави да спи сам на дивана, – каза Лиса докато се протягаше край мен за пакетче кафе. - Казах ти. Едва го познавам. - Това никога не ме е възпирало, – тя повдигна вежди към мен. Засмях се леко. - Сложно е. - Тогава го опрости. По-лесно е да се каже отколкото да се направи. Това бе разговор, който наистина не исках да водя, затова обърнах внимание към пълненето на топла вода в машината за загряване. - Все още си навита за фантастичния петък нали? – попита, очевидно решила да остави любовния ми живот намира. Погледнах я неразбираемо. - Уредих ни да ни закарат със ски лифта до върха на планината в полунощ. Всички писти затварят по здрач. Но Лиса има връзки. - Да, разбира се. Ще бъда там. - Със сладурчето? Кой знае какви възможности за бягство има на върха на планината? - Да. Но нямах повече възможност да обмислям плановете си, защото Спайк отвори предната врата и хората влязоха вътре в очакване да вземат горещите си напитки по избор. Сутринта бе трескава както обикновено и имах съвсем малко време да се чудя къде ли може да е Даниел. Като че ли бях леко разочарована да не го видя измежду лицата, които изчакват поръчките си. И това ме притесняваше. На една част от мен всъщност му липсваше и гледаше напред в очакване да го види. Не исках да го приемам като част от живота си и всички опасности, които включва това. Може би се е събудил с промяна в сърцето си и се е насочил обратно към Уолфорд без мен. Да, точно така, Хейдън. Докато живееш в измисления си свят, може би също така и ще повярваш, че пълнолунието също няма да дойде. Когато сутрешната треска свърши, Спайк остави само един от нас на пост през деня – докато не дойде следобедната треска. Днес, за моя радост, не бе моя ден. Докато сипвах горещ шоколад в чашата си, обмислях дали да не опитам да се измъкна, може би да убедя Спайк да ме закара до друг град, където бих могла да хвана автобус или нещо Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн такова. Само, че дори не знаех дали следващия град имат транспорт. Снощи бях готова да поема този шанс, но сега осъзнах, че заради Даниел ми трябваше по-конкретен план. Да го накарам да се махне от пътя ми нямаше да е лесно. Трябваше да заема лаптопа на Лиса и да видя възможностите си, може би да намеря начин да изгуби следата на мириса ми. Считайки колко често се приближава до мен, мириса ми най-вероятно щеше да му е познат. Спомних си как той опита кръвта ми. Никога не бях чувала вълк да се притеснява за кръвния мирис, но Даниел не бе като всеки шифтър около който съм била, въпреки че кръга ми от тях бе доста стеснен. Докато се насочвах обратно към апартамента започна да вали свеж сняг. Дебелите люспи заставаха на миглите ми, след това се топяха. Уолфорд също би бил покрит със сняг. Националната гора бе близо до границата с Канада, а да прекосиш страната със ски бе популярен спорт в гората. Имахме няколко планини, където шифтърите могат да отидат на ски, но никога не са били отваряни публично. Това не ни спираше да изпробваме снега или нашите собствени възможности. Това бе единствения път, когато емоциите ми бяха еднакви с тези на другите, защото те бяха пълни с тръпки на възбуда от приключението. По време на разгара на зимата гората бе затворена напълно за външния свят. Тогава е най- красиво и спокойно навън. Да се наслаждавам на собствената си компания бе хубаво, защото често това бе всичко, което имам. Намирах удоволствие в самотата. Колкото и да не исках да се връщам обратно в Уолфорд, не можех да отрека, че ми липсва. Отидох до задната част на хижата и изкачих стълбите до дървената веранда. Изтърсих снега от люлката, седнах, притеглих крака към гърдите си и отпих от шоколада си докато се наслаждавах на това, което със сигурност ще е последния ми ден на покой. Имах чудесна гледка към дърветата. Тогава, сякаш улавяйки аромата на хищник приятната атмосферата изчезна. Чух звук от боти, хрускащи в снега, ставащи все по-шумни докато се изкачваха по стълбите. Въпреки, че не можех да засека емоциите му, знаех кой е, познавах погледа, който се плъзгаше по мен, заради косъмчетата на врата ми, които настръхнаха, въпреки че не бе напълно неприятно чувство. Бе по-скоро подобие на очакване – което ме раздразни. Не исках да е около мен. Повдигнах горещия шоколад към лицето си, позволявайки на парата да погали носа ми, очаквайки да ме разсее от пристигането му. Не обърнах глава, просто продължавах да гледам през мъглата от пара. Чудех се кога бе напуснал хижата, защо пътищата ни не се бяха пресекли, ако ме е шпионирал. - Не вярваше, че ще се върна? – попитах язвително. - Не съм глупак, Хейдън, – каза Даниел, гласа му бе напоен с хумор, докато сядаше на люлката до мен. Ядоса ме факта, че съм го развеселила. - Не те видях. - Аз бях там.... наблюдавайки. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Това е наистина зловещо, нали знаеш. Арестуват хора за дебнене. - Нямаше да ми се налага да го правя, ако ми бе дала дума, че няма да избягаш. Погледнах към него. Бе облечен в пуловер днес и осъзнах, че някъде имаше скрити дрехи. - Би ли ми повярвал ако ти бях дала дума? - Не и щом става въпрос за живота ти. Донесе ли ми една? – посочи към чашата ми. - Не. Не бях сигурна, че все още си наоколо. Той се подсмихваше. - Дам. След това взе чашата от мен и отпи от шоколада. Искаше ми се да го порицая, но поради някаква причина гласните ми струни се бяха стегнали, може би защото гърлото и гръдния ми кош се затегната. Наблюдавайки го, интимността да обменяме една напитка – бе смущаваща. Изглеждаше толкова на място с мен, напълно отпуснат и въпреки това все още нащрек, докато погледа му обхождаше пространството пред нас. Можех да усетя как слуша внимателно, сякаш не вярва напълно на спокойствието около нас. - Очакваш неприятности? – попитах докато се пресягах, за да възвърна влиянието си около чашата си. Почти я обърнах за да не докосна до мястото, където устните му я докоснаха, но можех да усетя предизвикателството в погледа му, затова отпих от същото място като него. - Винаги очаквам. Това е част от това да бъдеш Тъмен Пазител. Увих ръцете си, които бяха все още обвити от ръкавиците, около чашата и усетих топлината, която се процеждаше от нея. - Не зная как да те накарам да разбереш колко отчаяно не искам да се връщам там, – казах му. - Не знам как да те накарам да разбереш колко е важно да го направиш. С дълбока въздишка той се наведе напред, поставяйки лактите си на бедрата и забивайки поглед в дърветата пред нас, сякаш има способността да вижда през тях. - Миналата нощ ме попита колко зная за теб. Какво знаеш ти за мен? Не много, осъзнах. - Зная, че идваш от Сиатъл. - Не точно Сиатъл, от района около него – той сведе поглед, изучвайки ръцете си. Наместих се в люлката, опитвайки се да разбера по-добре Даниел и това, за което си мислеше. Той бе неподвижен като статуя, сякаш мислеше, че ако се помръдне може да се пропука и разруши. - Случи ли се нещо? – попитах тихо. - Семейството ми – родителите ми и по-големия ми брат – бяха убити. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Съчувствието ме обгърна и предизвика сълзи в очите ми. Бе толкова силно, толкова могъщо. Бях загубила родителите си в катастрофа. Шифтърите имат невероятната способност да се лекуват бързо – но само във вълча форма. А когато осемнадесет конски сили се удрят в теб... Смърт на място. Без време да се преобразуваш, без време да се излекуваш. Властите заявиха, че родителите ми са нямали време дори да осъзнаят какво ги е ударило. Никога не съм желала да се протегна и да докосна друг шифтър. Дори сега, когато знаех, че няма да бъда нападната от емоциите му, старите навици са трудни за пречупване; дългото поддържане на контакт бе трудно. Въпреки това се насилих да премахна ръкавицата си. Поемайки си дълбоко дъх, положих треперещите си голи пръсти върху ръцете му. Те бяха стиснати толкова силно, че ги усетих твърди като скала. - Съжалявам. Изгубих родителите си когато бях дете. Знам колко трудно е да загубиш семейството си. Той раздели ръцете си една от друга, обърна едната и преплети пръсти с моите, изучавайки как се преплитат, сякаш бе най-очарователното нещо, което е виждал. - Усети ли емоциите им? Гърлото ми се сви, кимнах. - Не трябваше. Бяха толкова далеч. Оставиха ме в Уолфорд, защото искаха да отпразнуват годишнината си. Мисля, че бяха на около десет мили, не зная. Просто знам, че им бях ядосана, защото решиха да ме оставят. След това ги усетих как умират. Старейшините казаха, че е заради кръвната връзка и разстоянието няма значение. Събудих се с писъци, страха бе силен, но кратък. Милостиво кратък за мен и за тях. Той стисна пръстите ми. - Съжалявам. Не исках да събуждам стари рани. - Какво се случи с твоето семейство. Той поклати глава. - Тогава не бях сигурен, бяха мъртви когато стигнах до тях. Ние. . . нашия клан . . . не сме точно като вас. Вие сте заедно, докато ние сме по-разкъсани. Мислех си, че ако дойда в Уолфорд мога да намеря някои отговори. - Намери ли ги? - Нощта, в която Джъстин умря. Като него, семейството ми не се преобразува обратно. - О, Боже мой! Мислиш че е жътваря? - Не знам със сигурност. Може би. Както казах, бяха мъртви когато стигнах там. И не възвърнаха човешката си форма. - Съжалявам. Толкова съжалявам. Затова ли толкова силно искаш да ме върнеш в Уолфорд? - Една от причините. Може би се чувствам сякаш имам да поправям нещо. Не можах да направя нищо, с което да помогна на семейството си. Може би ще успея да помогна на теб. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Повдигна ръката ми и целуна върховете на пръстите ми. Обля ме топлина. - Какво правиш? Гласа ми прозвуча лек като въздуха, който се отделя от балон. Той погледна над рамото си към мен и ми се усмихна криво. - Променям темата. Раздразнена, че не иска да сподели повече, дръпнах ръката си от неговата и я върнах на облегалката. - Какво ще правиш през останалата част на деня? - Зависи от това какво ще правиш ти. - Планирам просто да си седя тук и да се наслаждавам на спокойствието. До началото на следобеда, когато ще отида в магазина за да се приготвя за късно-следобедната/рано- вечерната тълпа. - Звучи вълнуващо. Вероятно ще се присъединя. - Какво наименование е дала Лиса на петъчната вечер, – попита. – Защото не мога да се сетя за няколко думи, които започват с ‘F’ * (* игра на думи – Fantastic Friday) - Фантастичния петък, – казах му. – Ще ходим на пистите довечера. - Какво ще правите? Повдигнах рамене. - Може би ще караме ски, ще седим на върха на планината. Каквото и да е. Лиса има връзки. - Определено ще се присъединя към това. - Кой каза, че си поканен? Той не отговори с думи, само ми даде една крива усмивка и осъзнах, че никога няма да ми позволи да му избягам. Но ако исках да оцелея, трябваше да намеря начин да го направя. Когато топлия шоколад свърши и студения въздух се просмуква в костите ни, влязохме вътре. По един от каналите даваха голям буболечков маратон, така че Даниел седна пред телевизора да гледа как мравки, след това скакалци, след това отново мравки тероризират природата. Аз седнах на стола с роман в ръка. Въпреки че по-голяма част от времето го разучаваше вместо да чете за надменното общество на Ню Йорк в края на деветнадесети век. Не можех да отрека, че Даниел е секси, силен и изглежда не се страхува от нищо – включително хаоса, който жътваря може да предизвика. Ако преминех през първата си трансформация сама, можех да умра. Ако успеех да оцелея, жътваря ще ме чака – и ще умра. Увеличавах шансовете си за оцеляване ако има някой до мен, но тогава рискувах смъртта му ако не успеехме да надвием жътваря. Фактически се чувствах объркана и ми се искаше да има прост отговор. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Имах една налудничава идея: Защо не прекарам малкото живот, което ми остава пълноценно, за предпочитане с момче. А ето – имах едно седящо на дивана, на по-малко от пет фута*(*мерна единица) от мен. Все още бях притеснена от факта, че не мога да изпитам емоциите му. Също така ме притесняваше това, че бе навън, патрулирайки, в нощта в която Джъстин умря. Приемах думата му, че старейшините са го изпратили. Ами ако е пратеник и на жътваря? Стомаха ми се преобърна, сякаш току-що бях достигнала до върха на влакчето в увеселителния парк и сега падах надолу със скоростта на светлината. Не мислех, че ще бъда в безопасност в Уолфорд. Но не бях убедена, че вече и тук съм в безопасност. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Chapter Six Глава шеста _____________________________________________________________ Превод: djenitoo Редакция: djenitoo & sunset Снежната виелица се засили по-късно същия следобед и премигвах всеки път, когато снежинките кацаха на миглите ми докато с Даниел отивахме към кафенето. Приготвих му двоен топъл шоколад, който той взе докато отиваше да седне до камината. Отново се обърна така че да може да ме вижда постоянно. Вероятно бях привикнала с присъствието му, защото вече не ме дразнеше. След това започна големия наплив и нямах време да мисля за Даниел, пълнолунието или пък жътваря. Беше малко странно, че усилената работа бе така релаксираща, но наистина ме освобождаваше от стреса. Вероятно се е изписало на лицето ми, защото когато започнахме да затваряме Даниел дойде до мен и каза: - Наистина ти харесва това. - Да, наистина. – харесваше ми да съм сред хора – човешки хора. Искаше ми се да мога да чувствам подобна връзка и с хората от моя вид. Когато привършихме със затварянето за днес, Спайк изпроводи мен, Лиса и Даниел до предната врата. Момче в сребрист Рейндж роувър* (*марка кола) ни чакаше. Името му беше Чип и очевидно беше момчето на Лиса за тази вечер. Той беше здравеняк и притежаваше брада, което го правеше да изглежда като истински автентичен планинец. След като се представихме с Даниел се качихме на задната седалка, а Лиса зае пасажерското място. - Ще бъде толкова забавно. - каза Лиса. – Чип взе и кошница за пикник. Ще ядем на върха на Дяволката усмивка. - Какво е Дяволката усмивка? – попита Даниел. - Най-високия склон. – обясни Лиса. – Спускането от там е за най-опитните скиори. Там ще можеш да решиш дали искаш да опиташ. - Значи може да караме ски? – попитах. - Ако искаме. Приятеля ми Джейк е в патрула там. Той един вид разреши това незаконно парти. Светлините ще бъдат пуснати, но само на по-долните писти. Гаджето му – Триш – има достъп до екипировката под наем. Без такса за нас. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Не мога да повярвам колко хора познаваш. – изпитвах благоволение, как може един човек да има толкова приятели? Или как може да правят толкова неща за нея? - Е, знаеш. Аз съм парти момиче. Не мога да купонясвам сама. Но когато пристигнахме, открихме, че партито е било отменено. Ски патрулите до един бяха там, далеч от спокойствието. Някой имаха и дълги спортни шейни. - Съжалявам Лиса. – каза Джейк. Той беше висок и строен. Като всички други патрулни той носеше червено яке за да се идентифицира. – Точно преди да затворим пистите, научихме че деветгодишно момче се е отделило от баща си горе в планината. Имаме кучета които търсят, но нямат късмет. Изтегляме всички за прегрупиране. - Това е ужасно - каза Лиса. – Можем ли да помогнем с нещо? Той й се усмихна тъжно. - Вървете си в къщи, че да не се безпокоя и за вас. Размених си поглед с Даниел и макар че не можех да чета мислите или да усещам емоциите му, знаех какво се върти в главата му в този момент. Но ако кучетата нямаха късмет при претърсването, как ние бихме имали? С ъгълчето на окото си улових някакво движение отстрани и погледнах на там. Една двойка седеше на една пейка. Мъжът беше обгърнал с ръце жената, която се бе вторачила безизразно в снега и стискаше в ръцете си нещо което изглеждаше като синя плетена шапка. - Това ли са родителите? – попитах. - Аха - каза Джейк. – Г-н и г-жа Смит, представяте ли си? - Това което държи да не е шапката на сина к? - Да, бащата я е намерила близо до едно дърво. За жалост бурята която мина този следобед е заличила всички следи. Обърнах се отново към Джейк. - Сигурно има нещо с което да помогнем. Например да направим горещ шоколад за спасителите, ако не друго. - Страхотна идея! – възкликна Лиса. – Позволи ни да го направим. - Окей, да, добре – каза Джейк. – Те наистина трябва да си напълнят термосите от станцията на бърза помощ. Отидете да се представите. Триш е там. Връщам се да патрулирам. – той се плъзна със ските си нататък. - Ти върви. – казах на Лиса. – Ще се присъединим след минутка. Тя смръщи вежди и аз посочих с палец през рамо и оформих с устни – обществена тоалетна. За щастие тя не попита защо се нуждая от Даниел да стои с мен, ако ще вървя в тоалетната. Предполагам, че е била прекалено разстроена заради изчезването на момчето, за да мисли ясно. Тя и Чип си тръгнаха. - Значи искаш да помагаш да пълниш термосите? – попита Даниел. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Не, това беше само, за да дадем някаква работа на Лиса, така че да не си тръгне без нас и си имаме извинение, за да обикаляме наоколо. Мислиш ли, че можеш да намериш момчето? - Не знам. Кучетата не са успели, но пък съм склонен да опитам. Нуждая се да стоиш наблизо. Да пазиш дрехите ми, за да не остана без тях. Кимнах. - Добре. - Тогава нека да поговорим с родителите. Тръгнахме към тях. Те едва забелязаха пристигането ни, безпокойството им за момчето бе толкова силно. Даниел коленичи пред майката и знаех, че го прави защото иска да се приближи по-близо до шапката, за да подуши мириса на момчето. Вълците, като кучетата имат невероятни обонятелни сетива. Те могат да различат индивидуалните ни аромати. Това е причината да са толкова добри следотърсачи. - Съжаляваме за това което се е случило на сина ви. – каза Даниел спокойно. Майката, със сълзи на очите просто кимна. - Как е името му? – попитах. - Тими – каза баща му. - Тим - поправи майката с трепереща усмивка. – Той реши, че вече е прекалено голям за Тими. - Че е прекалено голям, за да може да се отдалечи. – добави бащата. - На коя писта бяхте? – попитах. Можех да задам този въпрос на Джейк, но се опитвах да осигуря на Даниел достатъчно време, за да определи аромата който му трябва. - Мисти трейл*(*букв пр. - мъглива пътека) - Сигурен съм, че ще го открият. – каза Даниел. Родителите просто кимнаха отново. Чувствах се толкова безпомощна докатоо се отдалечавахме, но бях благодарна, че не можех да изпитам емоциите им. Спряхме до картата на която бяха обозначени всички писти. - Ето я. – казах, докосвайки черта далеч към север. - Трябва да ти вземем фенерче, за да можеш да следваш стъпките на лапите ми. – каза Даниел. - Всъщност аз имам едно в джоба си - той ме погледна, а аз свих рамена. – Никога не знаеш кога ще ти потрябва. Мисля, че Даниел с острото си зрение ще може да вижда в тъмното. Не исках Лиса да се безпокои за нас, така че отидохме в станцията на бърза помощ. Казах й, че Даниел е участвал в такова издирване, така че отиваме да се присъединим към планинските спасители. Един от служителите ни показа карта с точното място където бащата е видял за последно сина си. Взех топъл термос, и поехме навън преди някой да е осъзнал, че нямаме разрешение да търсим Тими. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Тръгнахме към планината. Не се безпокоях, че може да се изгубя. Знаех, че Даниел би ме намерил и ще може да ни заведе до безопасно място. Беше странно как този следобед размишлявах за кратко време, че може би на него не може да се вярва, а сега поставях живота си в ръцете му. Качихме се на ски лифта който щеше да ни качи на върха на Мисти трейл. Лифта все още работеше, за да може спасителите да го използват. Заехме позиция и скочихме на седалката, когато тя удари краката ни отзад. Не съм сигурна как се случи, но накрая ръцете на Даниел се озоваха около раменете ми. Зачудих се дали всички докосват така като него. Прекарах толкова време от живота си без близостта на шифтър, че един вид бях изгладняла за нея. А Даниел изглежда бе толкова добър за да ми я осигури. - Караш ли ски? – попита той, докато се люлеехме нагоре и надолу над пистата. Имаше малко повече луна днес. Беше почти изпълнила първата си четвърт. Малко повече лунна светлина искреше по снега. Беше поразяващо красиво. Иска ми се да съм пак тук горе някой път когато нямам толкова грижи. - Да. Ти? - Малко. – той повдигна ръката си, така че да си почива на рамото ми и помилва бузата ми. – Мисля си, че тази вечер би могло да бъде весело. Тръпка премина през мен, когато осъзнах, че той се бе загледал в устните ми, които изведнъж се разтвориха по своя воля. Чела съм за горещи погледи, но уау, неговия бе достатъчен, за да ме стопли от главата до петите. - Приготви се. – каза той. - За какво? – не бях сигурна, че искам да ме предупреди, че ще ме целуне. Просто исках да го направи. - Да станеш. - Как – Тогава краката ми докоснаха земята. Ако Даниел практически не ме беше вдигнал от скамейката със едната си ръка около мен, сега щях да лежа по лице или да продължа обратно надолу по пистата, когато скамейката обърна за спускането си надолу. След това той ме издърпа от пътя на следващата скамейка. - Оттук - каза, хващайки облечената ми в ръкавица ръка, водейки ме надолу по склона. Отне ми момент да изляза от мъглата, да започна да контролирам движенията си и да си спомня, че сме в търсене на изгубено момче. Част от мен се чудеше дали Даниел ме манипулираше, за да се увери, че няма да избягам или пък наистина бе заинтересуван от мен, както аз от него. Как може всичко това да се случи само в рамките на един ден? Вчера бяхме фактически непознати, а сега копнеех да усетя целувката му. Сякаш той правеше каквото и да е, за да ме накара да го искам за сродна душа. Но това е от задължението към старейшините или защото ме желае? Вървяхме няколко минути преди да достигнем до наклона който търсим. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Добре - каза Даниел, пускайки ръката ми. – Отивам зад тези храсти. Дай ми пет минути, след това ела да вземеш дрехите ми, и последвай стъпките ми. - Пет минути? - Хей, докато не ме приемеш за сродна душа, няма да поемам рискове да видиш голия ми задник. Въпреки обстоятелствата се усмихнах. Гледахме се един друг за няколко мига и се чудех дали няма да довърши това което искаше да направи на ски лифта. Той се обърна, след това пак се обърна към мен, хвана брадичката ми, погледа му задържа моя. Наклони се. - Внимавай. Ако използваш случая, за да избягаш, аз ще те намеря. Преди да мога да отговоря, дългите му крака увеличиха дистанцията и той изчезна зад храстите. - Дори не ми е хрумвало. – извиках накрая. Въпреки, че трябваше. Докато той е концентриран върху намирането на Тим, бих могла да съм далеч от тук преди той да осъзнае, че не го следвам. Но как изобщо бих могла да се погледна в огледалото, ако се възползвам от такъв трагичен момент като този? Чух шумолене в храстите, знаех че маха дрехите си. Когато вече стана тихо, изчаках няколко минути. След това включих фенерчето си, отидох до храстите и събрах дрехите му. Натъпках ги под якето си, за да ги запазя топли и за да си дам повече изолация. След това обвих палтото му около раменете си. Започнах да следвам следите му. Снега беше дълбок и той се движеше бързо, така че отпечатъците на лапите не бяха ясни, но можех да видя пътя по който бе поел достатъчно чисто. Затърсих напред, опитвайки се да го видя, искайки да зърна за миг как изглежда във вълча форма. До вчера се интересувах малко от него. Днес исках да зная всеки детайл. Вървенето беше трудно на някои места. Вятъра свистеше надолу от планината. Понякога си сръбвах глътка от топлия шоколад, просто да ми се влее малко топлина. Но исках да оставя повечето за Тим. Бях вървяла в продължение на един час когато чух: - Хейдън. Оглеждах се наоколо с фенерчето в ръка, докато лъчите му не попаднаха на Даниел стоящ зад някакви храсти. - Намери ли го? - Да. Хвърли ми дрехите. Направих го и въпреки, че не можех да видя нищо обърнах гръб, за да му дам малко повече уединение. Не исках да си помисли, че го приемам за моя сродна душа. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Той добре ли е? - Той е на едно място не далеч от тук. За пръв път е навън в този студ, но му стъках огън и след това поостанах около него докато започне да се раздвижва. Знаех, че след като е запалил огъня се е върнал пак във вълча форма за да стопли Тим. Козината му и топлината на вълчето му тяло сигурно са били божествени за малкото момче. Вероятно се е отдалечил когато Тим е започнал да се събужда. Даниел излезе иззад храстите и хвана ръката ми. - Няма да отнеме дълго време да стигнем до него. След по-малко от десет минути видях малко момче да седи под малък естествен навес, ръцете му бяха обгърнали свитите му колене. Очите му бяха широко отворени. - Хей, приятел - каза Данил, когато обви палтото си около момчето. – Готов ли си да се върнеш у дома? Тим кимна с рошавата си глава. Никога не съм работила като водач в гората, но повечето Тъмни Пазители бяха. Тайната им работа беше да държат лагеруващите далеч от Уолфорт, но и понякога им се налага да търсят изгубени лагеруващи. Гледайки Даниел с Тим ме изпълваше топло и неясно чувство, зачудих се колко лагеруващи е спасявал досега. Докато давах на Тим топлия му шоколад, Даниел се уверяваше, че огъня е напълно изгасен. След това той качи Тим на гърба си. Тим беше облякъл якето на Даниел над своето. - Ще ти стане студено. – казах на Даниел. - Няма, ще се движим бързо. Така и направихме. Искаше ми се да бяхме взели радиоприемника на някого. Сега никой нямаше да знае, че сме открили Тим, докато не стигнем ски лифта. Някои от патрулите стояха наоколо говорещи, опитващи се да определят следващия си ход, когато ни забелязаха. Възгласите започнаха. Чух пращенето на радиото, когато някой се обади на станцията на първа помощ. Джейк взе Тим от Даниел, върна му палтото и заведоха Тим на по осветено място да го прегледат, преди да го качат на шейната, която да го откара долу. - Те ще се погрижат за него сега - каза Даниел докато ме водеше към ски лифта и осъзнах, че иска да напуснем преди да привлечем прекалено много внимание върху себе си. Нямаше съмнение, че ще започнат да задават въпроси на които не искахме да отговаряме. Скоро след като задника ми се настани на скамейката изтощението ме завладя. Може би прилива на адреналин при търсенето на Тим най-сетне отшумя. Или от усилията от ходенето през снега, опитвайки се да не изоставам прекалено назад от Даниел. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Някак си ръцете му отново се озоваха около мен. Този път се отпуснах и облегнах на него, и поставих главата си в сгъвката на рамото му. - Ти си невероятен - казах. - Нямаше да мога да го направя без теб. Страхотна си в пазенето. - Исках да те видя във вълча форма. – казах уморено. - Щом си виждала един вълк, значи си виждала всички. - Не точно. Всеки един изглежда различно. Напълно черен ли си? - Да. Освен очите, разбира се. - Обзалагам се, че си много красив. Той не каза нищо. Може би разбираше, че това изтощение ме караше да казвам неща който не бих казала при нормални условия. Бях толкова летаргична че почти се чувствах малко пияна. Той плъзна палеца си по бузата ми. Наклоних главата си назад за да го погледна и открих, че устата му е невероятно близко до моята. - Обещах си, че ако го открия, ще си взема награда - каза той тихо. Смръщих вежди. - Родителите му предлагат награда? - Не. Но досега все си отказвах нещо, което желая. Устните му докоснаха моите, толкова нежни, толкова меки. Можех да усетя как ги подръпва. Не бях сигурна дали искам да го направи, но също така знаех, че не трябва да го насърчавам за да не си помисли, че го приемам за своя сродна душа. Все още стоеше налице несигурността и опасността, която ще се да дойде при издигането на пълнолунието. Не исках да я споделя с него, карайки го да рискува живота си за моя. Той се отдръпна – собственичеството, което прочетох в изражението му ме накара да потръпна и да се ужася. Нямаше да мога да се отърва от него лесно. Проблема беше, че вече не бях сигурна че го искам. Лежах в леглото, вторачена в лунната светлина процеждаща се през прозореца. Как може нещо което изглежда толкова прекрасно и безобидно да бъде изпълнено с толкова опасност? Ние се присъединихме към Лиса и Чип в станцията на бърза помощ. Лиса беше смаяна от това, че Даниел е намерил Тим. Даниел скромно к бе казал, че е нищо, че е участвал в много търсения в горите. Което вероятно е правил. Върнахме се в квартирата и направихме пикника си на пода в хола. Не беше точно романтично, но не бях единствената която беше уморена и простудена. Накратко по-късно Чип си бе тръгнал, Даниел се бе проснал на дивана ни, а Лиса и аз си отидохме в леглата. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Само, че не можех да заспа. Още един ден. Още една нощ. И ще си тръгнем. Не бях убедена, че връщането обратно в Уолфорд е най-добрата идея. Станах от леглото, взех си някакъв пуловер и се затътрих надолу по стълбите към хола. Даниел се бе вторачил в тавана, ръцете му бяха под тила. Погледа му падна на мен. Завървях бавно и седнах на масичката за кафе. - Страхувам се, че ако отида в Уолфорд ще поставя всички в опасност. Страх ме е, че ако имам сродна душа, жътварят ще впримчи и неговата душа когато се превъплъщава. Не съм сигурна, че в Уолфорд е безопасно. Просто.. не знам. Ако те приема като сродна душа може да останем тук. Мога да посрещна пълнолунието си тук. Бавно, много бавно, той седна, загледа се наоколо и ме погледна. - Вярваш ли ми? Вярвах ли му? Той беше типа човек който бе достатъчно загрижен, за да открие малко момче. Кимнах. Той взе ръцете ми. - Ако жътваря дойде тук, няма да мога да защитя нито един от нас. В Уолфорд имаме шанс да се бием, да оцелеем. Тъмните Пазители са там. Старейшините. Вече знаем срещу какво се изправяме. Не знаехме с Джъстин. Това което казваше изглежда имаше смисъл. Ако жътваря ме намери и съм сама, нямах шанс да оцелея. При първия път не можем да управляваме трансформацията си. Ще се случи, независимо искаш ли го или не, когато луната се издигне. Единственото нещо което мога да контролирам е къде ще съм когато се случва. - Добре. Ще се върна в Уолфорд. Но няма да те приема за сродна душа. Той стисна ръцете ми. - Хейдън – - Не. Не ми е приятно с теб. - Трябва да имаш някого. Ако не аз, то тогава избери някой друг. Странно, но не можех да си представя някой друг с когото да съм. Но няма да тръгна да признавам това откритие. Вместо това просто казах: - Нека видим какво ще стане, когато отидем в Уолфорд. - Достатъчно справедливо. Стояхме така дълго време, тихи моменти през които просто си държахме ръцете. Накрая се накарах да се освободя от хватката му и да се изправя. - Организираме парти тук довечера след работа. Беше идея на Лиса. Един вид прощално парти като за края на ваканцията. - Поканен ли съм? Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Гласът ми бе дрезгав когато казах: - Да. След като го оставих и се върнах в стаята си, всичко което можех да правя бе да се надявам, че тръгването с него – без да се опитвам да избягам отново – е най доброто решение. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Chapter Seven Глава седма _____________________________________________________________ Превод: sunset Редакция: djenitoo & sunset Моя последния ми ден в курорта бе спокоен. Даниел изчезна от квартирата когато станах и въпреки че не можех да го видя, усещах че ме наблюдава – докато вървях към работа, докато се връщах обратно у дома. Малка част от мен желаеше да застане до мен докато си проправях път през снега, друга част от мен бе радостна заради разстоянието помежду ни – докато не осъзнах, че това кара събитието тази вечер да изглежда почти като среща. И все пак, не можех да опиша тръпките преминаващи през тялото ми докато се приготвях за партито. Или несигурността. - Стой мирно– каза Лиса. - Но искам да видя. - Когато приключа. Тя нанасяше грим по лицето ми. Бях се упражнявала малко с момичетата в училище, но никога не бях усъвършенствала тези си умения. - Няма да ме направиш да изглеждам като клоун, нали? – попитах. Лиса изръмжа и ако не я познавах поне до известна степен, щях да си помисля, че е шифтър. - Успокой се. Просто се успокой. Бях гримьорка на всички пиеси в училището, практически живея в Сефора*(*много известна и луксозна верига от магазини за козметика, първоначално основана в Франция през 1969г). - Каза го така сякаш трябва да означава нещо за мен. Отдръпвайки се назад, огледа набързо лицето ми. - Дори не знаеш за какво говоря, нали? Да не си избягала от някой религиозна секта или нещо такова? - Не. - Даниел – той връща ли те обратно там? Имаш ли нужда от помощ? Хванах ръката к, толкова по-лесно ми бе като знаех, че емоциите к няма да се нахвърлят върху мен. - Добре съм. Израснах в малък град и отидох в девически пансион и никога не съм се запознавала с изкуството на срещите. Това е всичко. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Добре, щом казваш. Но Даниел наистина те харесва. Тя се придвижи отново напред към мен, но я спрях с ръка на рамото. - Откъде знаеш? - А? Начина по който те гледа. - Как точно? - Толкова е ммм… интензивно. Сякаш значиш всичко за него. Сякаш не може да понесе и минута без теб. А тази вечер наистина няма да е способен да отлепи очи от теб. Завъртя ме към огледалото. Загледах се в отражението и бавно станах от стола. Бе отрязала малка част от косата ми за да създаде бухнал бретон. Не можех да кажа, че е сложила грим, но карамелените ми очи изглеждаха по-големи, издължени и екзотични. Някак си бе подобрила овалната им форма. Устните ми изглеждаха по-плътни. Създадени за целувки. Мисълта ме накара да се изчервя и видях как една червенина процъфтя през брадичката ми и се намести на бузите ми. Най-вероятно бе започнала още от корема ми, но след като носех пуловер показващ едното ми рамо, бе трудно да се каже. Пуловера бе пурпурен и правеше косата ми да изглежда по-руса, а очите ми по-наситени. - Не изглеждам като себе си – казах на глас. - Разбира се, че си ти – каза, отмивайки притесненията ми. – Само почакай Даниел да те разгледа добре. Ще бъде зашеметен и безмълвен. Лиса беше права. Въпреки студения въздух, който нахлуваше през предната врата и от френските врати към верандата, които бяха широко отворени за да се постигне свободен достъп до всякъде. Светлините бяха замъглени и свещи с мирис на бор бяха пръснати навсякъде из стаята. Музиката бумтеше. Преместихме всички мебели от средата на хола, за да се образува дансинг, докато някои предпочетоха дивана, двойните канапенца или столовете наредени около стените. Някои използваха възглавници. Имахме си чипсове, соди и бири. Бях изключително нервна, докато чаках Даниел да дойде. Избърсвайки ръце в джинсите си, съжалих, че днес изтичах до магазина в следобедната си почивка и си купих чифт ботуши на токчета. Бяха неудобни и не знаех дали някога ще имам повод да ги обуя отново. Но ме караха да се чувствам секси, въпреки че краката ми ме убиваха. Мислех, че са направени за да изглеждат краката ми дълги и тънки, особено по времето когато изпих първата си бира и отидох да си взема втора. Намирах се в банята, където използвахме тонове лед във ваната като хладилник. Тъкмо издърпвах една бутилка, когато едно от момчетата, с които работех през последния месец – Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Марк – влезе вътре, обви ръка около кръста ми, придърпа ме към себе си и сложи ръка на дупето ми. - Не изглеждаш ли страхотно? По думите и по начина, по който се полюшваше можех да кажа, че вече е пил прекалено много. Също така знаех и че е безвреден. Преди да успея да се измъкна от прегръдката му и да сваля ръката му от дупето си, ниско, предупредително ръмжане отекна наоколо. Марк ме пусна и се завъртя толкова бързо, че почти падна. Възстановявайки равновесието си, попита. - Пич, това ти ли беше? Не бях изненадана да видя Даниел, стоящ на вратата. Това, което ме изненада бе, че се радвам толкова много да го видя. Изглеждаше заплашително и точно в този момент не оставяше съмнение, че защитава територията си – която бях аз. Бях раздвоена между обидата от този старомоден жест и чувството на поласканост. Изглеждаше страхотно и очевидно се бе обръснал. Носеше черен кашмирен пуловер и смарагдовите му очи блестяха. В тишината настъпила в банята, Марк каза. - Искаш ли бира? Чак тогава Даниел премести погледа си към мен. Очите му се разшириха видимо, сякаш бе изненадан от присъствието ми и осъзнах, че ме е намерил чрез мириса ми. Чак сега ме погледна по-добре. Ноздрите му се разшириха, очите му се затоплиха. Не можех да предотвратя малката тръпка на удоволствие, която мина през мен. Марк повдигна ръце, като някой който е заплашван от гневна тълпа. - Не разбрах, че е заета. - Не бях – почувствах се задължена да му кажа. – Не съм – добавих и за Даниел. - Да, добре. Не съм тук за да си навличам неприятности, приятно прекарване. Марк взе една бира и си проправи път покрай Даниел за да излезе от стаята. - Това бе малко грубо – казах сприхаво. - Какво си направила със себе си? - Не ти харесва? Наклони глава, за да ме разгледа по-добре. - Харесва ми. Но ми харесваш и по другия начин. - Утре ще се върна обратно към другия начин. – прекарах пръсти през бретона – С изключение на косата. Бира? Той премина през малката стая и взе една бира от ваната. Премести глава към вратата. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Харесваш ли това момче? Повдигнах рамене. - Да. Мил е. Даниел издиша ядосано и осъзнах, че няма нещо което да направи и то да не е хищническо. - Имах предвид повече от харесване – каза. - Ти каза „харесвам”. Въздъхна с нетърпение и открих, че се наслаждавам на момента, осъзнавайки че въпреки че настоява да ми бъде сродна диша, не е напълно доволен от емоциите, които идваха заедно с декларацията. Изглеждаше толкова сладък. - Другата дума, с Л – промърмори. - Ликантроп? – прошепнах. - Забавно. Омекнах. - Не го обичам, ако питаш това. Едва го познавам. Погледа му падна към кръста ми. - Разбира се, но изглеждаше сякаш той те познава. - Просто се държеше приятелски. Той е безвреден – За разлика от теб почти добавих . Той затвори очи, изглеждаше сякаш ще започне да спори. Вместо това отвори бирата си, отпи и започна да ме изучава. - Не трябваше да флиртуваш с това момче. - Защо? Защото принадлежа на теб? - Защото имаш нужда от някой, който може да те защитава, а това момче не може. Но аз ще. Още двама влязоха в банята, взеха няколко бутилки и излязоха. - Хайде – казах. – Не искам да прекарам цялото парти в банята. Влязох в хола, с Даниел точно по петите ми. Музиката бумтеше в слабо осветения хол. Хората се въртяха по импровизирания дансинг. - Танцуваш ли? – Даниел заговори близо до ухото ми, дъха му погали шията ми и изпрати топли тръпки на наслада надолу по гръбнака ми. Как успяваше да ме накара да се чувствам по този начин с толкова малко усилия? Поклатих глава. Взе бутилката ми и я остави върху малката маса близо до нас. След това хвана ръката ми и започна да ме дърпа към дансинга. Забих пети със скъпите си обувки. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Не! – поклатих глава, смеейки се. – Само ще се направя за смях. Той извика в отговор: - След тази вечер никога повече няма да видиш тези хора? Има ли значение? Освен това, мислех че искаш да се забавляваш. Какъв по-добър начин за това от малко издивяване? Това, което казваше бе истина, но никога до сега не бях танцувала. Никога не бях ходила на танци. Докато наблюдавах хората в „Извън граници”, никога не се присъединих към тях. - Просто движи тялото си, нищо особено. Не сме в „Танцувай със звездите”* (* - телевизионно предаване) . - Обещаваш ли да не се смееш? – попитах. Той направи кръст над сърцето си и ме повлече на дансинга. Бирата, която изпих по-рано определено освободи някои от задръжките ми, но все пак се огледах наоколо. - Не ги следи – каза Даниел. – Просто ме гледай. Елегантно и плавно, той се раздвижи под ритъма на музиката. Започнах да повтарям движенията му и осъзнах, че е много лесно. И толкова забавно. Усмихнах се. Разсмях се. Бях пропуснала доста. На нашите най-големи празници в Уолфорд, по време на лятното и зимното слънцестоене, когато възможно най-много семейства идваха за да отпразнуват съществуването на вида ни имаше игри, музика и танци. Опитвала съм се да се включа, но през повечето време просто наблюдавах. Вида ми не беше жесток, но всички знаеха за способностите ми и не се чувстваха добре около мен. Не ги винях. Когато бомбардирането с емоциите им ми дойдеше в повече отивах в мазето и прочитах някоя книга в малкото убежище, което си бях създала. Бях напълно защитена там и само най-силните емоции ме застигаха. Най-лошите от всички чувства бяха моите собствени когато се намирах там. Самотата. Изолацията. Винаги съм предпочитала да бъде в училище, около статисти. Но имаше неща, които не можех да споделя с тях, което създаваше чувство за липса. Но тази нощ бях щастлива. Танцувах и бях около хора. Толкова много хора. Наоколо сигурно имаше най-малко стотина души. Зимни работници, колежани които щяха да се насочат към университетите и да започнат часовете в понеделник. Искаше ми се да отида с тях, накъдето и да пътуваха. Вместо това се насочвах с Даниел обратно към Уолфорд. Той хвана ръката ми и ме издърпа напред към себе си. - Не мисли за това! – изкрещя в ухото ми, надвиквайки музиката. След това ме завъртя отново и ме отдалечи, за да можем да възстановим танца си. - Как разбра? Как бе успял да разбере за какво си мисля? Бях сигурна, че ме е чул, но ме пренебрегна, движейки се в такт с музиката – която внезапно спря. Хората крещяха, простенваха, протестираха. Няколко момчета изпсуваха. Започна балада и викове на щастие и пляскане се разнесоха из стаята. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Преди да си проправя път през тълпата, Даниел ме издърпа към него. - Никога не съм. . . – започнах. - Просто се отпусни, Хейдън. Сложи ръцете ми около врата си и обви своите около кръста ми. Не танцувахме наистина, просто движехме краката си и се поклащахме. Но беше приятно, толкова хубаво. Да бъда до друг шифтър и да не изживявам емоциите му, да бъда разсеяна само от моите. А те се стрелкаха навсякъде из тялото ми. Задоволство, бързо последвано от страх и след това се почувствах толкова уверена. Харесваше ми този момент с Даниел. Дори не се преструвах, че съм нормална, за няколко кратки мига – наистина бях. Сгуших се в рамото му, благодарна, че изразходих толкова много от трудно спечелените си пари за тези ботуши, които ме правеха достатъчно висока за да си съвпадаме идеално. - Как разбра, че си мисля за завръщането в Уолфорд? – попитах тихо. – Да не би да умееш да разчиташ мисли? - Спря да се усмихваш. - Никога не се усмихвам там. Моля те, Даниел, не ме връщай обратно. - Трябва, Хейдън. – той се наведе към мен, дъха му се спусна по чувствителната кожа точно зад ухото ми – Не бих могъл да понеса мисълта, че нещо ще ти се случи. Наистина вярвам, че това е единственото място, на което ще бъдеш в безопасност. До този момент не ми и бе хрумвало, че да ме върне обратно в Уолфорд не е по-лесно за него отколкото е за мен. Можех да продължавам да го усложнявам, да търся пътища за бягства. Или просто да спра да избягвам неизбежното, както му бях казала снощи. Почувствах стихващата борба в ума си докато накрая напълно приех решението да се върна в нашето тайно скривалище. Тялото ми се отпусна срещу неговото. Ръцете му ме обгърнаха по- силна, привличайки ме по-близо. - Благодаря ти – прошепна. Чудех се дали знаеше какво направих – че всичко би се променило веднъж щом се върнем в Уолфорд. Че аз ще се променя. Че емоциите на другите бавно ще се присламчат в мен, съсипвайки ме. Че няма да успея да намеря покой и тогава ще дойде време за пълнолунието ми... Искаше от мен да вярвам, че всичко ще бъде наред. Бях сигурна само за това, което имах тази вечер. Държах го близо до себе си, не се изплаших когато хората започнаха да се блъскат в мен. Оставих музиката да премине през мен, заслушана в разгара на разговорите. Какафония от звуци ме заобикаляше, но цялата – извън мен. В мен бяха само мислите ми, изживяването на собствените ми емоции. Докато те бяха леко плашещи – защото се наслаждавах толкова много на обятията на Даниел – също така бяха и напълно удивителни. Защото бяха мои и мои единствено. Бавната музика бе изместена от по-силен, по-бърз ритъм, който изпълни стаята. Хората се разделиха и поставиха старт на по-ентусиазирани танци. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Даниел хвана ръката ми и си проправихме път през тълпата към френските врати. Не спряхме на верандата, той ме поведе надолу по стълбите, стъпките ни хрупкаха върху снега. С високите ботуши ми бе наистина трудно да маневрирам, докато преминавахме през преспите, но след това всички мисли – освен тези, които бяха насочени към Даниел – напуснаха мозъка ми, когато ме обърна за да застана лице в лице с него. - Всичката тази непрестанна лудост вътре, шумовете, така ли се чувстваш когато емоциите им те застигат? – попита ме, а погледа му се впи в моя. - Не точно, но може би това е най-близкото обяснение. Не шум, а всевъзможен хаос. В повечето случаи и психически, защото не мога да спра да реагирам на това, което чувствам – поклатих глава – Невъзможно е да се опише. Докато музиката се насочваше и извън хижата, бе прекалено далеч за да притеснява. Счупването на клонка или клон – най-вероятно от тежестта на снега – пречупи тишината. Бухал избуха. Не бях взела якето си и би трябвало да треперя на студа. Но всичко, което успявах да направя е да се взирам в очите на Даниел и да приветствам топлината, която излъчваше тялото му. Положи длани от двете страни на лицето ми. Възглавничките на дланите му бяха топли и загрубели. Докато преди бях подозрителна заради факта, че не мога да почувствам емоциите му, сега бях удовлетворена от факта, че когато ме докосваше по този начин, емоциите напиращи в мен бяха мои и само мои. - Няма да позволя нещо да ти се случи – каза тихо и свирепо. Устните му докоснаха ъгълчето на устата ми и желанието се плисна в мен. Обърнах глава за целувка, за да срещна устните му докато те галеха моите, преди да отново да се отдръпнат. Зимата избледня и сякаш престъпвах в средата на лятото. Топлината се увеличаваше докато страстта разцъфваше и се въртеше в мен. Целувката бе по-различна от тази, която ми подари на ски лифта. Онази бе тестваща, изучаваща, нужда за близост за да отпразнуваме това, което извършихме. Тази бе повече, толкова повече. Никога не съм си мечтала да изживея нещо толкова интимно с шифтър без да бъда унищожена от него. Но дори и неопитна, каквато бях, не знаех друга целувка толкова чувствана, задоволяваща и прекрасна като тази. Когато Даниел се отдръпна погледнах дълбоко в очите му, изгубвайки се в тях както се бях загубила в целувката. За пръв път откакто го забелязах наистина исках да тръгна с него. Той погали устните ми с палец. Бяха чувствителни, влажни и подути. - Сбогувай се. Заминаваме преди изгрев слънце. С тези думи се отдръпна от мен и изчезна измежду дърветата, в гората. Нямаше да спи на канапето тази вечер и се чудех дали е защото се боеше, че изкушението да изскачи стълбите ще е прекалено голяма. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Не исках да се чувствам толкова близка с него, и въпреки това не можех да отрека това чудо. Не исках да си мисля, че би могъл да бъде моя сродна душа. Никога преди не бях чувствала толкова силен копнеж. Никога преди не бях приветствала близостта на друг шифтър повече от тази на статик. Топлината, която усещах при близостта ни избледня и студа ме връхлетя. Потръпнах силно, обвих ръце около тялото си и се насочих обратно към хижата за да се насладя на последните си няколко часа мир преди да започна приключението, което би ме извело като стоящ под пълнолунието победител – или труп. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Chapter Eight Глава осма _____________________________________________________________ Превод: sunset Редакция: djenitoo & sunset Не успях да заспя. Вместо това просто лежах в леглото си и наблюдавах танцуващите сенки по тавана, докато лунната светлина играеше наоколо в стаята. Когато бях с Даниел, връщането в Уолфорд ми се струваше правилното решение, но когато останех сама – изглеждаше глупаво. Точно както бе обещал, че не би позволил нещо за ми се случи, аз бях решена да гарантирам, че нищо няма да се случи на него. Без значение какво би изискало това. Не исках той или някой друг шифтър да загине заради мен. Приветствах първия намек за настъпващата навън зора с очакване... и страх. Даниел не бе определил точен час, в който да се срещнем, но някак усетих пристигането му. Измъкнах се от леглото и пропълзях до прозореца. Надничайки навън, го видях на ръба на гората, стоящ мълчаливо върху моторната шейна. Пътищата водещи към националната гора щяха да бъдат затворени за превозни средства. По заобиколните пътища, бихме могли да стигнем до там, пътувайки по снега. В интерес на истината, най-вероятно е трябвало да продължа да карам шейната докато стигна океан или друга страна. Вместо това стигнах до Атина и реших да спра за малко, да спечеля пари, да си направя лагер и да скалъпя план за следващото приключение. Не мислех, че ще ми се наложи да реша да се върна обратно, но точно това се случи. Започна лек снеговалеж, колкото по-скоро тръгнехме – толкова по-добре. С решимост да се справя с всичко, да се срещна с каквото трябва да се срещна, се отдръпнах от прозореца и извадих дрехите си: дънки, тениска, пуловер, яке, ръкавици, шапка и ботуши. Всичко друго необходимо бе напъхано в раницата ми. Не бях казала довиждане на никого, не споделих с никой, че ще си тръгвам. Щеше да бъде твърде трудно, може би дори да изисква обяснения и уверения. Знаех, че всички биха разбрали. Атина бе място, където приятелството бе временно като снега. По-голямата част от хората, които са тук сега, щяха да си тръгнат до няколко дни. Мисълта ме накра да се почувствам не чак толкова различна от другите. Нарамих раницата си и тръгнах надолу по стълбите. Оставих бележка на кухненската маса гласяща : Поемам обратно към дома. Благодаря за всичко. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Благодаря, че запазихте емоциите си за себе си, помислих си, но не го написах. Спретнато написаните думи изглеждаха недостатъчни, но нямах нищо друго, което можех да оставя зад себе си. Излязох на верандата, заключвайки вратата зад себе си. Лунната светлина бе започнала да изблегнява, така че сега бе по-тъмно от когато излязох навън с Даниел предната вечер. Можех да видя само контурите на силуета му и далечните светлини от улицата, отразяващи по моторната шейна. Неговата решителност да ме защитава, дори когато излагаше на риск самия себе си ме докосна дълбоко. Но не това исках. Не исках никой да се жертва заради мен. Може би не трябваше да бягам от Уолфорд. Може би трябваше да отида при старейшините. Но онази нощ бях потресена и ужасена и бягството бе единствената мисъл, която се въртеше в главата ми. Все още не бях сигурна, че да се върна бе най-правилното нещо, което да се направи. Но му дадох шанс. Можех да видя следи от лапи по снега, движещи се навърте и навън от гората. Без съмненние, Даниел бе бдял цяла вечер. Чудех се защо бе почувствал тази нужда миналата нощ, но не и преди. Може би бе очаквал да опитам да направя последно бягство от него. Радвах се, че падащия сега сняг щеше да покрие доказателството за неговата бдителност. Не исках никой да сграбчи пушка и да тръгне на лов за това, което бе направило тези стъпки в снега. Не каза нищо, когато се приближих. Какво имаше за казване? Включи двигателя докато яхвах седалката, настанявайки се зад него. Обвивайки ръце около кръста му, притиснах буза в гърба му. Докато се насочвахме напред, се борех да не се обърна назад. Но носталгията бе по-силна от волята ми. Наблюдавах как мястото където бях щастлива и защитена изчезва зад завеса от сняг и разтояние. Пътувахме дълго след свечеряване. С първото преобразяване идва и способността да виждаш през ноща. Дори в човешката си форма, запазваме някои от животинските си качества. Докато снежната шейна имаше фарове, знаех че Даниел разчита повече на инстикнтите си за да не се блъснем в някое дърво или скала и за да избегне планите от сняг, които можеха да крият някои опасности. Спряхме три пъти през деня на малки бензиностанци за да презаредим моторната шейна. Бях се възползвала от тоалетната и си купих няколко закуски и напитки. Бяхме поели по път, който водеше през дивото към националната гора. Нямаше да преминем през друг малък град или друг знак на цивилизацията. Не се усъмних и за минута, че Даниел може да ни осигури всичко, но предпочитах храна, с която мога да се задоволя възможно най-дълго време. Луната се бе извисила в черното небе, когато Даниел най-накрая спря на малка поляна. Слязох от гърба на моторната шейна, разтягайки схванатите си мускули и вдишах дълбоко. Можех да помириша острия аромат на вечнозелените дървета. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Наблюдавах как Даниел влачи до средата на поляната купчината от провизии, които бяха натъпкани до сега в моторната шейна. - Никога не съм била на къмпинг – признах си – така че ще ти се наложи да ми кажеш какво трябва да правя. - Никога не си била на къмпинг? А когато избяга? - Просто карах докато не стигнах Атина. - Знаеш ли колко е опасно? Колко много инциденти се случват защото хората заспиват – - Не съм в настроение за лекция за това какво не бива да правя. С какво мога да помогна? Той намери един голям фенер. След като го включи ми го подаде. - Насочвай светлината към мястото където работя. Знаех, че най-вероятно няма нужда от светлина, но открих, че е успокояващо. Той започна да копае снега, за да стигне до земята. Знаех, че прави приготовления за лагерен огън. - Няма ли да копаеш по-бързо ако се преобразуваш? Нали знаеш – да използваш две лапи за да стигнеш до земята. Погледна нагоре и се ухили. - Но тогава ще трябва отново да се преобразувам за да се погрижа за всичко друго. Освен това, имам напредък. Изучавах го докато правеше бързо разчистване на зоната от снега – сякаш имаше нужда да докаже, че е толкова способен в човешка форма колкото и във вълча. Докато аз се чувствах доста безполезна. - Ако нямаш нужда от фенерчето за да довършиш лагера, ще отида да немря малко дърва. Изправяйки се, той изтупа снега от ръкавиците и дрехите си. - Не отивай надалеч. - Ако планирах да правя бягство, щях да го направя преди да дойдеш тази сутрин. Без да го изчакам да отговори, се насочих към дърветата. Доста мъртви клони бяха все още прикрепени към стъблата. Отчупих ги докато не направих една хубава купчина, след това ги занесох в нашия лагер. Пакета със провизиите сега почиваше отворен в снега. Даниел спря да работи по палатката и ми помогна да подредя дървата в малката яма. Движенията му бяха сигурни, уверени. Тишината около нас беше прекъсната от пръщенето на първите искри и пламъците започнаха да се задържат. - Готово – каза, отново изправяйки се и почиствайки ръцете си за пореден път. – Това трябва да ни сгрее. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Протегнах ръце към развихрилите се пламъци. Въздуха бе напоен със студ и топлината от огъня достигна до мен. - Предполагам, че докато си работил като горски водач си правил доста лагери. - Почти всяка вечер през изминалото лято. Работехме заедно за да приключим с опъването на малката палатка. Би била удобна за един човек, за двама – не чак толкова. Чудех се дали не планира да стои на пост. От торбата, която бе донесал по-рано извади чанта и я постави до огъня, който сега пращеше приятно. Извади пластмасова кутия. Той бръкна отново в чантата. - Какво да бъде? – попита, държейки една консерва – Зеленчукова супа? – извади и друга консерва – Или вегетарианска яхния? Засмях се. - Яхния. Преди малко изпих яхнията от една чаша, която щяхме да използваме по-късно за кафе, чай или горещ шоколад. Вятърът започна да се засилва и да свири измежду дърветата. - Е... имаше ли сродна душа... преди да напуснеш Сиатъл? – попитах. - Не – загледа се в мен продължително, сякаш не е сигурен как да отговори. – Излизах на срещи – продължи – но никоя не ми се стори като единствената. - Значи нямаш татуировка. Отново се поколеба леко. - Имам татуировка. - Просто за забавляние? - Означава нещо за мен. - Какво? - Търсенето ми, предполагам, на място на което принадлежа. Започва от задната част на рамото, спуска се надолу по бицепса – докосна дясната си ръка, сякаш може да го усети през дрехите. Чудех се дали някога щеше да я сподели с мен. Странно колко много ми се искаше, въпреки, че нямаше да го приема като моя сродна душа. Чувствах нужда да запълня тишината застанала помежду ни. - Значи си в колежа? – плеснах чело. – Ъгх. Не мога да повярвам, че те попитах това. Той се ухили. - Какво? Защо? Усмихнах му се. - Това бе пръвия въпрос, който ми задаваха в Атина, каквато и нова група студенти да пристигнеше за зимната ваканция. Винаги ми е изглеждало неоригинално. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Мисля, че е хубав въпрос. Да, ходя в колеж. Искам да запиша право по някое време. Шифтърите обикновенно живеят и работят със статистите, но въпреки това имахме малко общество. Но Уолфорд бе признат за нашия главен център. Той е приютил първите, които са дошли в Америка. Бе място, което всички шифтъри могат да наричат дом, дори ако никога не са били там. - Предполагм, че не по този начин искаше да прекараш зимната си ваканция – казах, усещайки се малко виновна, че моето бягство бе провалило плановете му. - Нямах планове – каза, сякаш прочел мислите ми и осъзнах, че той е много по-добър в разпознаването на емоциите ми от мен, когато предполагах какво чувства или мисли. - Въпреки, че си мисля за няколко бънджи скока за следващата зима. Засмях се, спомняйки си какво му казах за бънджи скоковете през първата ни вечер. - Да, но не очаквай от мен да се присъеденя. Осъзнавах, че говорим сякаш и двамата ще сме наоколо другата зима. Сякаш всичко щеше да мине добре. – В Атина не престанах да се чувствам, сякаш съм наблюдавана. Преди да може да ми отговори добавих. - И не от теб. Винаги изпитвам приятно чувство, когато ти ме наблюдаваше. Това друго чувства беше... въобще не беше приятно. - Не забелязах нищо докато оглеждах наоколо. Кимнах отново. - Предполагам, че просто ставам параноична. - На твое място аз също щях да съм. - Чудя се – защо не? Как ни е открило. Той постави друг клон в огъня. - Ако продължаваш да мислиш за това, няма да успееш да заспиш. - Съмнявам се, че така или иначе ще успея да заспя. Както ти казах, това е първия ми къмпинг. Хубаво е тук отвън, но също така е и малко зловещо. Имам предвид, само ние двамата сме. Чувствам се един вид... малка, незначителна. - Как е възможно никога да не си ходила на къмпинг? - Никога не съм била водач. Когато съм в Уолфорд оставам в имението. А в пансиона момичетата предпочитат пижамените партита пред ходене в горите – свих крака и обвих ръце около тях – Не ме разбирай погрешно, обичам да съм навън. Но – погледнах към палатката – ако се появи мечка, това не осигурява голяма защита. - В безопасност си. Мечките заспиват през зимата. - Добре тогава – пума. Зная, че са наоколо. Чух, че един е нападнал Тъмен Пазител миналото лято. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Да, мисля, че е Рейв. Но не трябва да се тревожиш за това. За това съм тук. – той се наведе напред, а очите му ме затоплиха толкова колкото и огъня. Пълните му устни се разделиха, погледа му обходи лицето ми, сякаш се опитва да запамети всяка линия. – Що се отнася да това, че сме само двамата – на мен ми харесва. Тогава устата му покри моята. Сякаш всяка мисъл бе засенчена от глада на целувката. Бе сякаш той никога нямаше да бъде задоволен, винаги ще иска повече – или може би това бяха моите чувства, моите мисли. Знаех, без съмнение, че той ме привлече, накара ме да пожелая повече от изолираното си същесвуване, накара ме да се да желая тези чудесни чувства и усещания. Той се отдрпна назад и дишайки тежко подпря чело на моето. - Казваш, че няма да ме приемеш като твоя сродна душа, но никога не ме отблъскваш когато те целувам. Едва можех да мисля когато ме целуваше. Как изобщо се предполагаше да приложа спротива за да го отблъсна? - Объркваш ме, Даниел – поклатих глава, опитвайки се да я изчистя. – Не искам, но те харесвам. - Това е начало. - Това е толкова лоша идея. Толова лоша идея. Когато и да бях в Уолфорд, можех да усетя шифтъри, които са се влюбили. Можех да изживея нежността, възбудата и копнежа. Посредством другите разбрах силата на привързаността, как променя приоритетите им, губят целите си. Как няма нищо по-значимо от човека, който обичаш. Всичко това ме караше да се чувствам толкова невероятно сама. Караше ме да искам толкова отчаяно някой да ме приеме такава каквато съм: шифтър със способност на съпричастност. Никога не съм вярвала, че човек може да ме приеме такава каквато съм. Боях се, че също и никой шифтър. А ето – сега започвах да усещам място, където принадлежа – при Даниел. Не можех да си позволя да се интересувам от него толкова силно. Той не може да си позволи да се интересувам от него толкова силно. Трябваше да устоя на изкушението да го приема като сродна душа. Да пожелая връзка с него, когато пълнолинието ми пристигне. - Доста се изморих, – казах – Утре ще бъде още един дълъг ден. Би трябвало да си лягам. Той се отдръпна назад за да ме погледне по-добре, за да прецени истината в думите ми, може би. Разпознах болката от отхвърлянето в очите му и всичко бързо се промени. Емоциите му се смениха, станаха неразгадаеми, докато заемаше защитническа готовност, поставяйки дълга над сърцето си. Първия му дълг бе да ме върне обратно в Уолфорд, по молба на стерейшините. - Да, би трябвало – каза. Изправи се внезапно. Без него до мен се поклатих леко и се подпрях на ръката си за да се предпазя от падане по лице в снега. - Ти ще спиш в палатката, – заповяда. – Аз ще наблюдавам. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Болеше да чуя гласа му тъй плосък, лишен дори от най-малките следи от проблясъка на раздразнението му. - Даниел – - Би трябвало да побързаш. Мога да усетя във вятъра задаващата се буря. Едва тогава ми направи впечатление, че вятъра се е усилил и отново бе започнало да вали. Помислих си, че най-вероятно има нещо, което трябва да кажа, но нищо не би било достатъчно. Станах внимателно. - Искаш неща, които не мога да ти дам. - Не знаеш какво искам, защото не можеш да усетиш емоциите ми. Не можех да ги изпитам вътре в мен, но открих, че все пак се страхувах от това какви бяха. - Тогава лека нощ. Вмъкнах се в палатката, но не я закопчах до край. Оставих малка шпионка. Наблюдавах го как подклажда огъня. Когато свърши, застана на края на лагера, в сенките. Можех да видя само силуета му, но знаех, че маха дрехите си. След това избяга в гората. Чаках го да се завърне. Продължавах да чакам докато съня ме победи. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Chapter Nine Глава девета _____________________________________________________________ Превод: sunset Редакция: djenitoo Събудих се. Лежах на едно място, заслушана в звуците на гората. Заради лунната светлина танцуваща над палатката, разбрах, че все още е нощ. Не знаех какво бе нарушило съня ми. След това чух вой, самотен повик под луната. Чудех се дали това е Даниел? Воя се повтори. Бе истински вълк. Но ако бе Даниел и просто се случеше така, че по време на разходката на която съм излязла пътищата ни се пресекат – Хвърляйки настрана върха на спалния чувал, сграбчих кожените си ботуши и ги обух. Пъхнах ръце в якето си и вдигнах качулката. След като стигнах до началото на палатката, надникнах през малката дупка, която си бях оставила малко по-рано . От огъня бяха останали само тлеещи въглени. Наоколо изглеждаше безлюдно. Грабнах фенерчето си от раницата, разкопчах палатката и излязох навън. Свита, ръцете ми се обвиха около краката ми, а аз се вслушах. С първата ми трансформация всичките ми сетива щяха да станат по-активни. Забелязах, че колкото повече се приближавах до пълнолунието си, толкова повече някои от качествата ми се подобряват, но все още бяха далеч от това, което щяха да бъдат. Имаше нещо в затишието на гората, което ми напомни на начина, по който Даниел беше седнал в магазина за шоколад. Очаквайки нещо. Затишие пред буря. Въздуха бе свеж, с малък остатък хлад. Снега падаше леко, а вятъра се засилваше и умираше, надигайки се отново, като че не можеше да реши напълно точно какво иска да направи. Малко като мен самата, когато Даниел бе загрижен. Можех да видя дрехите му, все още на мястото, където ги бе оставил по-рано, сега покрити със сняг. Значи все още бе навън, патрулирайки. Може би все пак това беше неговия вой. Дърветата, окъпани в лунната светлина бяха прекрасни, а пейзажа бе романтичен. Вид, който изискваше проучване, мислех си докато се изправях. И с малко късмет може би щях да попадна на Даниел, хващайки го във вълча форма. За нещастие бе паднал достатъчно сняг и с помощта на вятъра следите му бяха покрити. Все още Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн нямах способността да проследявам по аромата. Но се насочих към посоката, в която го видях да поема по-рано. До сега най-вероятно е кръжал наоколо, връщайки се към лагера няколко пъти и връщайки се отново на лов. Малко се съмнявах, че търси месо. Бе малко по-трудно да се намери през зимата, но знаех че той е напълно способен да го направи. Забавно как само след няколко дни имах пълна вяра в способностите му за оцеляване. Единствения звук, който чух бяха стъпките ми, хрускащи докато преминавах през снега и дъха ми, който се чуваше все повече, когато се напрягах да се движа. Докато преминавах между две дървета, попаднах на голяма черна котка на няколко метра пред мен. Пантера. Излъчвайки ниско, дълбоко мъркане, тя отъркваше рамо в кората на дървото. Напомни ми за това как се бях отпуснала и бях въздъхнала, когато отидох в Атина на спа, за масаж с горещи камъни. Пантерата не бе обърната към мен, така че все още не бе прихванала аромата ми. Бях чела някъде, че пантерите всъщност са леопарди, само че без тяхната окраска. Но в Северна Америка леопардите съществуваха само в зоологическите градини. Така че откъде се бе взел този? Бе толкова голяма и мускулеста, че би трябвало да е в зряла възраст. Била ли е някога нечий екзотичен домашен любимец, който се е освободил? Имаше ли още такива в тази зона. Знаех, че има планински лъвове и ягуари в горите близо до Уолфорд, но никога не съм чувала за черна, така че явно наистина бе истинска пантера. Шифтърите не бяха точно приятелски настроени към ягуарите. Не знаех дали са естествени врагове на вълците, но знаех че аромата им е доста различен от този на вълка и ягуарите нападат шифтърите. Не знаех как ще реагира пантерата. Бях наполовина изкушена да достигна до нея, да премахна ръкавицата си и да я погаля, само за да разбера как ще преминат пръстите ми по козината, която сега отразяваше лунната светлина танцуваща между клоните. Но знаех, че има хищнически инстинкт за месо и че е най-добре да не закачам дивите животни. Внезапно тя обърна глава. Бе прекалено далеч от мен за да видя очите к ясно, но усещах, че са попаднали на мен. Пантерата се снижи, изръмжа гърлено и оголи острите си резци. Всичко в мен застина. По дяволите. Къде бе Даниел? Беше ли способен да усети, че може би съм в беда? Странно, но не се усъмних и за секунда, че ще може да надвие котката. Изведнъж тя тръгна нанякъде, движенията бяха гъвкави и грациозни. Бе величествено. Поемайки си дълбок дъх и усещайки слабост в коленете си се притиснах гръб към дървото. Уоу. Това бе близо. Можеше лесно да се насочи в моя посока. Обмислих дали да не изкрещя името на Даниел. Бях убедена, че едва ли е далеч от лагера. Да бди над мен. Така че къде беше той? Беше глупаво да се опитам да го намеря, когато нямаше следи, които да следвам и времето ставаше все по-лошо. Отдръпнах се от дървото и започнах да се връщам по пътеката, по която дойдох. Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Когато стигнах до лагера, Даниел беше там, седящ до огъня, който очевидно бе наклал отново. Повдигна глава към мен. - Какво правиш навън, скитайки се наоколо? Коленичих до него, наслаждавайки се на топлината, която отдаваше огъня. - Мисля, че чух да виеш. Затова отидох да те потърся. - Знаеш ли колко е опасно? - Без майтап? Натъкнах се на пантера. - В тези гори? Изглеждаше толкова изненадан от откровението колкото бях и аз. - Знам. Лудост, нали? Чудя се как ли е дошла до тук. - Понякога хората купуват диви животни за домашно. След това откриват, че не са предназначени да бъдат укротени и ги пускат на свобода. - Да и аз това си мислех. Беше величествено. - Страхуваше ли се от нея? - Не точно. Притеснена, може би. Имам предвид, това бе последното нещо, което очаквах да видя. – огледах се наоколо. Можех да видя, че небето започва да става по- светло. Не осъзнавах по-рано, че съм се събудила толкова близо до разсъмване, – Когато излязох от палатката беше толкова красиво, падащия сняг и лекия вятър – и двете сега бяха спрели – че просто исках да разгледам наоколо. Осъзнавайки какво ще трябва да срещна, колко ужасяващо можеше да бъде . . . оценявам всичко малко повече. Не исках да звуча толкова ужасена или сякаш се бях предала. Не бях. Но мисълта скътала се в ъгъла на мислите ми бе, че без значение колко исках да оцелея, всичко което ме очакваше през следващото пълнолуние ... резултатът може би нямаше да бъде нещо, което може да се контролира. - Няма да преминеш през това сама, Хейдън. Исках да го прегърна, да се сгуша срещу него, но бе най-добре да не му давам никакви насърчения. - Никога няма да те приема като моя сродна душа. - Това няма да ме спре да бъда там. - Защо? Защо настояваш толкова – Той докосна с палец устните ми, карайки ме да замълча. Поглеждайки в очите му си представих, че мога да видя дълбините на душата му. - Защото ме е грижа за теб – каза тихо. Обвивайки ръка около задната част на врата ми, държейки ме стабилно, се наведе и ме целуна. Не се отдръпнах. Не му казах да не го прави. Просто позволих да се случи. С устните му върху страховете и притесненията ми се стопиха. Знаех, че ще се върнат по-силни и по-мощни, но в Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн точно този кратък период от време, приех факта, че един Тъмен Пазител иска да се погрижи за мен. Имах единственото нещо, което винаги съм желала. Но знаех, че няма да мога да го задържа до себе си. Че накрая ще трябва да предам него и собствените си чувства. Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Chapter Ten Глава десета _____________________________________________________________ Превод: sunset Редакция: djenitoo Два дни по-късно, докато прекосявахме националните гори, намерих за странно, че ги разпознавам. Не бях очаквала наистина да забележа. Горите, дървета, планините – дори покрити със сняг – имаха собствен характер, собствена личност, която ги различаваше от другите. Затегнах захвата си върху Даниел. Бяхме щастливци, че сме способни да пътуваме над снега и успявахме да намираме от време на време бензионостанции или малки градчета, където можехме да възтановим провизиите си. Реших, че е маркирал пътя ни когато е идвал за мен. Стиснах очи и се опиатах да поставя бариери. Щяхме да пристигнем скоро. Бе близо до свечеряване на следващия ден, когато Даниел натисна педала на газта и завъртя моторната шейна наоколо, предизвиквайки снега да изригне около нас. Изписках леко и се притиснах по-близо до него. Той спря и намали двигателя. Никога не съм знаела, че тишината може да бъде толкова силно. Това бе странна мисъл: как може да бъде тишината нещо повече от тишина – но внезапно бе така оглушително. - Усещаш ли нечии емоции освен твоите? – попита Даниел. - Не още. - Ще бъдем там късно тази вечер. Готова ли си за това? - Колкото е възможно. Бе почти три сутринта когато най-накрая застанахме пред портите от ковано желязо. Ограда заобграждаше нашето тайно местенце. Малки искри на емоции се спуснаха към мен и след това напуснаха. Нищо наситено, нищо поразителност, само бдителност, идваща от Тъмните Пазители, които патрулираха. Никой външен никога не е попадал тук, заради бдителността на Тъмните Пазители да ги пазят на разтояние – въпреки, че понякога подозирах, че ни защитава и един слой магия. Старейшините криеха доста тайни. Даниел отвори портата с ключа-карта и тя се заотдръпва леко, пускайки ни да влезем. Това място бе странна комбинация от магия и технология. След това подкара напред към чудовищно голямото имение, където старейшините живееха през цялата година и от където бях избягала за няколко кратки седмици. Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Даниел спря моторната шейна в близост до сградата и я изключи. Бях ударена от тишината. Чух бухането на бухал в далечината, а в близост – воя на вълк. Слаба светлина се процеждаше надолу към снега от няколко прозореца на първия етаж. Създаваше приятна илюзия, нещо което един художник би уловил в картината си. Искаше ми се да вярвам, че това бе всичко, което ми се предлагаше. Лесно станах от седалката. Краката ми бяха схванати от дългото пътуване – или поне аз обивних това чувсто, когато започнах да се клатушкам. Ръцете на Даниел се обивиха около мен, придържайки ме близо до тялото му. - Уоу, – каза. – Добре ли си? - Да. - Чувстваш ли – - Не, – докоснах загрубялата му буза. Харесваше ми когато не се бе обръснал. Караше го да изглежда заплашителен, силен и секси. – Не се притеснявай. Ще се оправя. Все още с ръце около мен, той ме поведе нагоре по стъпалата и отвори вратата. Докато вървяхме през фоайето, видях че няколко Тъмни Пазители бяха там и чакаха. Емоциите им се завъртяха в мен, силни, но меки, топлина и посрещане. - Чухме, че пристигате, – каза Лукас, водача на Тъмните Пазители. Както Даниел той бе висок и мускулест. Косата му бе микс от черно, кафяво и сиво, което го правеше лесен за разпознаване във вълча форма, когато го виждах да патрулира наоколо. - Съжалявам, – каза Даниел. – Предполагам, че след като минахме портата трябваше да продължим пеша. - Най-вероятно нямаше да има значение – каза Кайла. Тя бе сродната душа на Лукас, бе се присъеденила към групата миналото лято. Косата к бе в червена окраска, повече като лисица, отколкото като вълк, но когато се преобразуваше беше поразителна. – Спим леко. Тя пристъпи към мен и колебливо обви ръце около мен. - Добре дошла у дома. Емоциите к избухнаха в мен, но не бе силен удар. Бе като фойерверки пръскащи се в небето. Тя е била притеснена за мен и сега тези емоции бяха отмити от облекчение. Наслада. Почувствах една буца да засяда в гърлото ми заради собствените ми емоции. Бях живяла на ръба, прекарвайки повечето си време в училището интернат, така че не ми бе хрумнало, че на някой тук ще му липсвам, че някой ще се разтревожи за мен. Част от мен си бе мислеше, че ще се радват, че откачалката – онази, която караше емоциите им вече да не са лични – не е наоколо. - Мой ред – каза Линдзи. Нейната коса бе руса, почти бяла. Миналото лято бях изживяла вътрешното й разкъсване докато се бореше с чувствата си към Конър и Рейв. Тъмния, мрачен Рейв стоеше точно зад нея. Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн След като бе избрала него, те никога не се разделяха. Когато ме прегърна, истинската к радост премина през мен. Не го бях очаквала. Коленете ми омекнаха. - Аз не прегръщам, – промърмори Британи – но с Конър се радваме да те видим. Тя и Конър бяха в контраст: Британи с нейната черна коса, а Конър – с русата си. - Старейшините искат да поговорят с теб на сутринта, – каза Лукас, – но за сега просто се опитай да се наспиш. Кимнах, твърде уморена, за да се противопоставям. - След като емоциите ми не те притенсяват – каза Британи – решихме, че ще е най-добре да споделяш стая с мен. - Имам стая, – напомних к. Използвах я всеки път когато бях тук. - Да, но искаш ли да спиш сама? Не исках. Погледа ми се стрелна към Даниел. Бях изненадана от това колко много исках да спи с мен, да ме държи. Знаех, че старейшините никога няма да позволят това. Бяха много стрикнти в това кой с кого да споделя стая. Момчетата и момичетата бяха поотделно. - Добре. Да. Разбира се, – имаше толкова много, което исках да кажа на Даниел. Но лично, насаме. Исках един момент, в който да сме сами за да поговоря с него, но докато момичетата ме водеха към стълбите, знаех, че няма да имам този шанс. Може би утре. Погледнах над рамото си. Той вече обсъждаше нещо с момчетата, без съмнение планираха как най-добре ще ме защитят. Усетих искра на ярост от другите и след това потушаването к. Бях на влакче в увеселителния парк, само че съставено от емоции. Всички бяха прави. Имах нужда да поспя, ако можех, защото бях зле. - Нашите емоции притесняват ли те? – попита Линдзи. - Не е чак толкова зле. Мога да усетя, че се опитваш да ги натъпчеш надолу. Оценявам това. - Най-вероятно щеше да те остави без дъх ако знаеше колко развълнувани бяхме, че се връщаш – каза Кайла. – Ще бъде страхотно, ако можеш да блокираш емоциите ни, за да може да излизаме по-често. Бяхме на върха на стълбите. Спрях. - Искаш да излизаш с мен? - Защо звучиш толкова изненадана? Шифтърския свят е нещо ново за мен. Нямам много приятели. Ще се радвам да имам още един, особено ако това си ти. Преди предното лято тя дори не е знаела за нашето съществуване, със сигурност не е очаквала да има невероятните способности да се преобразува. - Може би – казах, с нежелание да се ангажирам. Това беше нещо ново за мен. Можех да говоря със старейшините... Можех да говоря с Даниел. Можех да бъда приятелка с момичетата в училище. Може би нямаше да е толкова трудно да се сприятеля и с Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн останалите шифтъри. Наслаждавах се да създавам приятели със стастистите, дори да бяха само временни. Последвах Британи в нейната стая. Имаше две легла. Някои от дрехите ми бяха сгънати и разположени на едното от тях. - Предполагам, че никой не се е съмнявал, че Даниел ще ме върне, – казах докато тя затваряше вратата зад мен. - Разбира се. Отидох до леглото и открих няколко памучни панталони и дълги фланелки с ръкав из нещата ми. Прокарах пръст през тях. - Така... ти прекара с него известно време миналото лято – когато старейшините опитаха да ви съберат. Тя седна на леглото и издърпа краката си под нея. - Да. Поехме група момичета за тяхното първо лагеруване. - Виждала ли си го някога да се преобразува? Тя смръщи чело, след това поклати глава. - Не, – ухили се. – Как изглежда? С черната си коса най-вероятно изглежда доста заплашително като вълк. - Всъщност никога не съм го виждала във вълча форма. Преди да успее да отговори, влязох в банята и пуснах душа. Свалих дрехите си, пристъпих под струята и приветствах топлата вода, която се спускаше по тялото ми. Започнах да се отпускам, от върха на главата до върховете на пръстите си, представяйки си водопад, преминаващ през мен, измиващ цялото напрежение, както бях правила доста често в курорта – Нещо нахлу в мен, почти ме заличи. Подпрях се с ръце на плочките на стената, наклоних глава и започнах да се боря. Трябваше да бъдат момчетата, обсъждайки опасностите, заговорничейки как да унищожат жътваря. Чух бързо почукване по врата. - Хейдън, добре ли си? Чух, че извика, – викна Британи. - Добре съм, – вземайки кърпата, излязох от душа, и се отдръпнах докато се сушах. Облякох памучните си панталони и тениската. С коса, мокреща тениската ми, сграбчих края на мивката, изненадана, че мрамора не се е огънал под захвата ми. Торнадо от емоции премина през мен. Ужас. Гняв. Гордост. Нужда за контрол. Отново страх. Тази ужасяваща тръпка на вкочаняване. Вратата се отвори. Даниел стоеше там, всички които бяха в коридора се бутаха срещу него, опитвайки се да разберат какво става. Толкова много емоции ме удариха, че не можех да ги различавам. Завладяха ме, объркаха ме. Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Стаята се завъртя. Подът и таванът смениха местата си. Всичко се наклони. Внезапно пода бе на няколко сантиметра от мен, заплашвайки да удари носа ми. Даниел ме хвана и придъпа към широките си гърди. - Всички навън! – изкрещя. – Отидете възможно най-далеч от нея. - Не – казах, обхванала ризата му, опитвайки се да възвърна силата си – Там има страх, огромен страх. Някой е бил нападнат, в опасност е. - Кой? – попита Лукас. - Не знам. - Един от патрулните, – отбеляза Конър. Чух ехото от отдалечаващи се стъпки, докато всички бързаха да излязах. Даниел ме заведе на леглото. Сложих ръце от двете страни на главата си. - Не мога да му помогна. Не искам да го изпитвам, не искам да изживявам смъртта му. Бях изгубена във вихъра от тръпката на трансормацията докато другите се преобразуваха, отчаяни да открият онзи в беда, решими да успеят. Едва съзнавах, че Даниел гали бузата ми. - Хейдън, не зная как да ти помогна. - Разсеяй ме, отклони ме от емоциите им. Устните му покриха моите, първо колебливо, след това с повече сила. Намразих това, че неговите емоции не можеха да навлязат в мен, измивайки всички друго. Всичко, което можех да направя бе да се фокусирам върху чувството на тялото му, наполовина покрило моето, на силата на ръцете му, докато ме придърпваха по-близо, на податливостта на устните му, движещи се върху моите, кадифеното докосване на езика му, въртеливото движение... Наслада, като топъл мед се изсъпа върху мен, през мен. Загубих се в усещането, толкова богато, толкова мощно, че всичко изчезна, с изключение на собствените ми чувства, на моите желания. Когато Даниел прекъсна целувката и двамата се задъхвахме, поемайки големи глътки въздух. Можех да видя в зеления му поглед силата на емоциите, които преминаваха през него. Въпреки, че не можех точно да ги усетя, можех да ги разчета. И те ме уплашиха повече от всичко до сега. Каза ми, че е загрижен за мен. Но беше толкова повече от това. Обичаше ме. Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Chapter Eleven Глава единадесета _____________________________________________________________ Превод: sunset Редакция: djenitoo - Беше най-отвратителното нещо, което някога съм виждал, – каза Сет. – Никога не съм искал да се преобразувам толкова силно в целия си живот. - Това, че не си го направил най-вероятно е спасило живота ти, – каза му Лукас. – Изисква кураж за да се бориш с инстинктите си. Намирахме се в предния салон. Само преди миг, Британи бе влетяла в спалната за да ни кажа, че Сет – който е бил навън патрулирайки – е срещнал жътваря. Всичко, което бе видяла бе мен, седяща на леглото, с гръб към дъската и Даниел, застанал пред прозореца, гледащ навън. След спиращата дъха целувка се разделихме без да кажем и дума, всека в своето лично пространство. Не знаех како бе видял в очитем ми, но ако е било като желанието, което видях в неговите, тогава най-вероятно бе уплашен колкото мен. Всъщност, никой от нас не бе уплашен колкото Сет. В действиетелност постигнах някакъв успех в изтласкването на емоциите му, затова не ме притесняваха. Не исках да се намествам в неговото вътрешно пронстранство и да споделям емоциите му. Той се опита да прикрие треперенето на ръцете си като ги дръжеше в движение, триейки ги една в друга. - Трябва да е чуло, че вие идвате – каза, гласа му трепереше леко. Кайла и Линдзи влязоха вътре и двете носейки табли с чаши горещ шоколад, които бяха приготвени от готвача. - Ето, горещ шоколад за всички, – каза Кайла, поставяйки своята табла на масата за кафе пред дивана, където Сет седеше. Аз си взех една, откривайки нужда от нещо, с което да занимавам ръцете си, но не защото трепереха, а защото исках да докосна Даниел. Застанал до камината, той отпусна ръце за да вземе чаша от таблата, която Линдзи му предложи. Стаята изглеждаше прекалено топла с огромната камина, която гореше, но знаех, че Сет все още трепери от срещата си. Сет надникна към момчетата. Те всички бяха станали, докато момичетата бяха седнали на различни столове из стаята. - Вие поехте риск като се трансформирахте. Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Ние не усетихме присъствието му, – каза Лукас. – Също така и не сме го помирисвали досега. Миришеше като развалени яйца. Сет сбърчи нос. - Да, но не го помирисах докато не беше вече там. Сякаш просто се материализира на земята. - От ада, – каза Конър. Когато всички го погледнахме, той повдигна рамене. - Легендата казва, че идва от там. - Прав е, – казах. – Заради лечителните ни способности не е лесно да бъдем убити. Затова той е направен от черна магия, за да ни унищожи. Или така казва древния текст, който съм чела. - Не вярвам много в магиите, – каза Рейв. Конър го погледна така сякаш говори на неразбираем език. - Пич, ти се превръщаш във вълк. - Това е различно. Не е заклинание и черни казани, съдържащи око от тритон. - Както и да е, – каза Британи. – Споровете за това няма да промени факта, че навън има едно опасно същество. Някой знае ли дали старейшините са разбрали как да го унищожат? - С магия, – дойде от вратата и всички ние се обърнахме за да видим, че старейшините стоят там. - Какъв вид магия? – попита скептично Рейв. - Ще обясним на сутринта, – каза старейшина Уайлд. – Има още няколко часа до зазоряване. Би трябвало всички да поспите сега, – той повдигна пръста си. – Без транформации. Жътваря може да бъде навсякъде. - Мислех си, че жътваря има сила само по време на пълнолунието, – каза Лукас. - Достатъчно близо е за да може да започне за опостушава. С другите старейшини ще наблюдаваме през остатъка от ноща. Сега всички вие имате нужда от сън. Докато се изкачвах по стълбите с другите, си помислих, че е малко наивно да си помислят, че някой от нас може да заспи. Можех да почувствам погледа на Даниел по гръба си. В горната част на стъпалата той каза. - Хейдън? Погледнах надолу и той отмести погледа си. Докосвайки ръката на Британи к казах. - Ще дойда след минутка. Приближих се до Даниел и изчаках всички да изчезнат надолу по коридора. Той докосна бузата ми. - Няма да му позволя да те има. Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Чух пълната убеденост в гласа му. - Може би няма да имаш този избор. Знаеш добре колкото мен, че първата промяна не е контролирана от човека, а от луната – няма спиране. Повдигайки се на пръсти, залепих бърза целувка на устните му. След това тръгнах по коридора. Каша от емоции преминаше през мен. Но този път всички бяха мои. Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Chapter Twelve Глава дванадесета _____________________________________________________________ Превод: sunset Редакция: djenitoo След закуската на следващата сутрин, всички се насочихме към залата на съвета. На голямата, кръгла маса седнаха осемте Тъмни Пазители – включително Даниел – които се намираха в Уолфорд, и тримата старейшини. Старейшина Уайлд беше в средата със Старейшина Томас от едната му страна и Старейшина Мичъл – от другата. Обикновено Пазителя, който все още не е изживял пълнолунието си се считаше за начинаещ и сядаше на един от столовете, сложени по дължина на стената, но след като срещата бе свикана специално заради мен, се озовах седнала до Старейшина Томас, който бе хванал леко едната ми ръка. След повече от сто години преобразуване и заедно с това лекуване, тялото му започваше бавно да заплаща цената си за разместванeто на костите и мускулите. Като водач на Тъмните Пазители, Лукас стана. - Както знаете, жътваря застрашава трансформацията на Хейдън. Той не само ще откъсне душата к и способностите к за преобразуване, а и тези които к позволяват да усети емоциите на другите. Идентифицирахме още два други шифтъра, които ще изживеят първото си пълнолуние по същото време като Хейдън. И двамата са мъже. Изпратихме четирима Пазители за да бдят над тях докато се срещат с пълнолунието си. Вярваме, че те ще бъдат в безопасност. Въпреки че много шифтъри служеха като Тъмни Пазители, по едно и също време само дванадесет сядаха на масата, планираха стратегии и поставяха живота си на опасност за да ни защитават. Лукас погледна към мен. - Вярваме, че от най-голяма защита ще има нужда Хейдън – кимна към дядо си. – Старейшина Уайлд ще обясни. Седна, а Старейшина Уайлд стана. - Всички вие бяхте тук, в деня в който жътваря взе Джъстин. Знаете на какво е способен. Старейшина Томас стисна ръката ми, но тъй като Тъмните Пазители не чуха нищо неочаквано, не изживях трудно ничии емоции. В интерес на истината бях изненадана от спокойствието обзело стаята. Решителност, доверие, дори желание да се изправят срещу врага се плискаха в слабата стена, която някак си бях успяла да издигна. Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Или може би свирепостта на собствените ми емоции караше всичко друго да избледнее. - Е... как ще сритаме задника му? – попита Британи. - Ще трябва да се биете без да се преобразувате – каза Старейшина Уайлд. – А за това имате нужда от специални оръжия. Последвайте ни. Всички се изправиха и последваха старейшините извън стаята и надолу по коридора по някакви стълби, по друг коридор и накрая в стаята където се съхраняваше древния текст. Бе ни позволено да влизаме тук само с покана. Но те не спряха до там. Отведоха ни около столове и кутии, които бяха сложени съкровища. След това около купчина книги и хартии, до библиотеката. Старейшина Томас се пресегна и докосна статуя на вълк върху един от рафтовете. Библиотеката се отвори. Можех да усетя страхопочитанието на всички. Тайно скривалище. Скрито място, за което не знаехме. Последвахме старейшините в тесен каменен коридор надолу по друго стълбище до голяма дървена врата украсена с дърворезби. Старейшина Уайлд извади ключ от джоба си и го сложи в ключалката. Звука от изщракването отекна около нас. Той бутна вратата и ни поведе към затъмнена стая. Някой натисна ключа и светлината в стаята се повиши. - Нашата оръжейна – каза Старейшина Уайлд. Започнах да се чудя на всички оръжия по стените. Древни инструменти за унищожаване. Мечове, ножове, брадви, вериги – - Това Ескалибур ли е? – попита Конър. - Това са оръжията, които ще ви трябва днес, млади войни – каза Старейшина Уайлд като посочи ракла с шпаги, игнорирайки въпроса на Конър. Дръжките бяха златни, но остриетата бяха покрити със сребро. - Изработени са от стомана, покрити са със сребро. Точно както среброто може да убие нас, може да убие и жътваря. – обясни Старейшина Уайлд – Но конкретно тези оръжия са закалени с магия. То трябва да бъде забито в сърцето на жътваря. - Аз мога да го направя – каза Британи, пресягайки се за меч. - Всички вие трябва да започнете да тренирате с мечовете. Времето е кратко. Ще работим отвън. – погледна към мен. – С изключение на теб, Хейдън. Превъплъщението ти ще те завземе – ума, тялото и духа ти. Тъмните Пазители, които са тук ще те придружат, защитавайки те възможно най-много. Жътваря ще нападне когато трансформацията ти започне. - А тогава те ще го нападнат? - Да. Погледнах към Даниел. Ако той бъде моята сродна душа, също няма да може да се защитава – ще бъде разсеян. Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Въпреки това, искам да се науча как да се бия с меча – казах. – Всичко може да се случи. В разгара на битката трябва да внимаване да не нараним друг Тъмен Пазител. Нашите лечителни способности не реагират ако раната е причинена от сребро. - Така да бъде – каза Старейшина Уайлд. *** Мечовете, които ни дадоха за да се упражняваме не бяха онези, които щяхме да използваме при истинската битка. Със среброто беше прекалено рисковано. Дървените мечове най- вероятно щяха да свършат по-добра работа, само че нямахме такива. Освен това, трябваше да свикнем с тежестта, а мечовете от стомана бяха тежки. Излязохме навън в двора, между едната страна на имението и мястото където гората бе на няколко ярда. Не мисля, че беше просто съвпадение, че с Даниел бяхме двойка. Мисля, че старейшините все още правеха някакво сватосване. Всички други бяха двойки със сродните си души, освен Сет, който нямаше такава. Съчувствах му, тъй като трябваше да тренира със Старейшина Томас. - Най-важното нещо – каза Старейшина Уайлд – е да се слееш с битката, да я следваш, да се потопиш в нея. Не може да се разсейвате. Трябва да останете съсредоточени. Усетих как емоциите на всички ме бутат. Очакване, възбуда, малко безпокойство за възможността от провал. Да остана фокусирана по време на тренировката щеше да бъде истинско предизвикателство. Не можех да си представя как някой може да го направи по време на разгара на битката. - Жалко, че не можеш да ме разсееш от емоциите на всички както направи предната нощ – казах на Даниел. Той се ухили. - Е, мога, но не мисля че ако те държа толкова близо ще остане достатъчно място за да се упражняваме с мечовете. Върнах усмивката. - Не мисля, че го приемаш на сериозно. - Ако бъда твоя сродна душа ще бъде зает. Поклатих глава. - Не, аз няма да имам сродна душа. - Не можеш да преминеш през това сама. - А на теб ти е заповядано да не се преобразуваш. - Винаги трябва да имате свое оръжие и да го насочвате към сърцето на опонента си – каза Старейшина Уайлд, прекъсвайки разговора ми с Даниел – който определено не се считаше за нещо добро. Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Знаех, че трябва да премина през трансформацията си сама. Проблема бе, че трябваше да убедя и Даниел. Но точно сега от най-голяма нужда имах да се науча да се бия. Старейшина Уайлд ни даде още няколко съвета за позиция и баланс. След това в двора отекна ехото от сблъсъците на мечовете. Бях изненадана от начина, по който ръката ми вибрираше от всеки удар, който парирах. Трябва да сме тренирали половин час преди старейшините да ни позволят да си починем. Не носех палтото си. Би затруднило движенията ми. Но навън не беше студено, поне докато не спряхме да се движим насам-натам. Даниел дойде при мен и ме гушна до себе си. - Добра си. Повдигнах рамене. - Но няма да бъда тази с меча. Дори не зная защо се упражнявам, просто искам да се почувствам сякаш правя нещо. - Ти правиш нещо. Служиш като стръв. – чух в гласа му, че това не му харесва. – Мога да се преобразувам първи, да го разсея. - Не! – обвих ръка около него – Освен това той иска мен. Може да те игнорира. Или да те убие и след това да се върне за мен. Взел е цялото ти семейство. Той може да се движи бързо, Даниел. Може би дори да убие двама наведнъж. Кой знае. - Просто не харесвам този план. - Вярвам на старейшините. Той погледна на мястото където те си говореха. - Зная, че ти е по-трудно защото не си израснал с тях – казах – но те знаят най-добре как да се справим с древни заплахи. - Със сребърни мечове? Защо не сребърни куршуми? С пистолет ще се справим по- добре. Повдигнах рамене. - Поради някаква причина трябва да бъде меч. Може би заради размера на теглото, или тежестта, или кой знае? Това е древно зло и така трябва да го победим. Даниел сякаш се чуди за момент, след това извика. - Старейшина Уайлд, жътваря ще има ли меч? - Не. - Тогава не трябва ли да се учим как да го повалим когато той ще има по-голяма подвижност. - Така е, Пазител Фостър. Това е следващия ни урок. Момичетата и Сет пазеха с мечовете докато всяко момче се представяше за жътваря. Все още бяхме свързани един срещу един, а Даниел бе мой партньор, стрелкащ се насам-натам около мен. Замахнах, отскочих, нападнах, без всъщност да се опитвам да вкарам меча в него. Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Парирахме, замахвахме, удряхме. Завъртях меча си дъговидно. Опитвах се да направя сравнително подобие на осмица за да го държа на далеч. Работех усилено за да запазя Даниел на далеч от пространство около мен. Ръцете и цялото ми тяло се умориха. - Опитваш прекалено усилено, Хейдън – каза Старейшина Уайлд когато застана зад мен, постави ръка около мен и неговата покри ръката, с която държах меча. - Изчакай, наблюдавай. Удари само веднъж. Когато момента е подходящ. Но винаги бъди готова за този перфектен момент. Даниел отскочи към мен и се оттегли, маневрираше наоколо. Напомни ми на отбранителен играч от футболен отбор, опитващ се да вземе топката. Чакахме, чакахме, удар – Даниел се върна назад и падна по дупе в снега. - Ще броим това като удар – каза Старейшина Уайлд, отпускайки хватката си около мен. - Дори не бяхте близо – каза Даниел. Момчетата с тяхното его и необходимост да печелят. Той се изправи на крака. - Опитай пак, Хейдън – каза Старейшина Уайлд. С Даниел започнахме процеса отново. Намирах за изключително трудно да се съсредоточа докато другите импровизираха, чувствайки се горди от постиженията си, започнали да печелят увереност докато държат оръжието. Чувствата им ме бомбардираха, караха ме да усещам тялото си замаяно и объркано. Даниел тръгна към мен. Не искайки да ударя сърцето му, понижих острието. Не зная дали той се движеше прекалено бавно или аз прекалено бързо, но порязах бедрото му. Той потисна вик, реагирайки без да мисли и се отдръпна назад, с което наряза ръката си. Падна на земята. Снежната покривка около нас започна да се оцветява в кърваво червено. Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Chapter Tthirteen Глава тринадесета _____________________________________________________________ Превод: djenitoo Редакция: sunset - Мили. Боже. Даниел. – коленичих до него. - Всичко е наред - каза той, притискайки сняг към бедрото си, за да забави кървенето. Едва чух думите му от притеснението, загрижеността на другите, дори и от намека на страх, че е можело да бъде един от тях – процеждаха се и надвишаваха моят собствен страх и безпокойство за Даниел. Тук нямахме доктор. Протягайки се, Даниел взе ръката ми. Все още бе така топла. - Хейдън, всичко е наред. Просто ще се преобразувам. - Не. – старейшина Уайлд и аз казахме по едно и също време. - Риска е прекалено голям - продължи старейшина Уайлд. - Това няма да се излекува само до утре вечер. – каза Даниел. - Тогава ще влезеш в битката ранен или изобщо няма да участваш. Ще видим как ще си утре. – каза старейшина Уайлд. Даниел клатеше глава. - Ние правим тук това, което е най-добро за глутницата, Даниел - каза старейшина Уайлд. – Oбсъдихме това, когато дойде при нас за пръв път. Или приемаш правилата ни или напускаш. Гледах как челюстта на Даниел се стяга. Не знаех какво чувства, но знаех какво си мисли. - Моля те, не си отивай. – прошепнах. Той се поколеба, след това кимна. - Нека прегледаме раните ти - каза старейшина Уайлд. Болеше ме да гледам, как Даниел куца до имението, оставяйки пътечка след себе си напоена от кръвта му. - Горкият Даниел - каза Британи идвайки до мен - но пък най-малкото знаеш, че можеш да държиш меча. - Не че ще ти послужи за нещо утре вечер - каза Линдзи. – Няма да имаш сили да държиш оръжие през трансформацията си. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Всеки път когато се опитам да съм нормална се случва нещо, което да ми напомни, че не съм. Вътре в кухнята Даниел седна на един стол. - Мога да изпратя за доктор - каза старейшина Уайлд. Даниел направи гримаса. - Ще се оправя. Използвайки ножици, срязах дупката на джинсите му, така че да стане по-голяма и да има по- добър достъп до раната. Всичките емоции… не можех да се концентрирам. - Ще се погрижа за Даниел - казах - но искам всеки освен Британи да напусне. Емоциите блъскащи се в мен отслабнаха, и вече можех да се фокусирам над работата си. Използвайки топла вода Британи и аз изчистихме раната и я обвихме с ивици от чаршаф, който един от старейшините ни донесе. - Спри да изглеждаш толкова виновна - каза Даниел. – Беше глупаво да се упражняваме един срещу друг. Цялата работа е глупава. Докоснах бузата му. - Тревожиш се за мен. - Точно така по дяволите, тревожа се. Никой не е водил битка с това същество от векове. Ами ако може да се превъплъти в него което не се убива със сребро? Ами ако… Просто трябва да има и друг начин. Докоснах коляното му. - Колко лошо си ранен? - Достатъчно лошо, че отивам да си легна. Може би ако си почивам, раните ще се излекува докато спя. Гледах го как се напряга на крака и куца излизайки от стаята с превръзки около бедрото и ръката му. Исках да направя нещо. - Той е прав. – казах, а Британи бе тук за да ме чуе. – Беше глупаво. - Беше инцидент. - каза тя. – И не съм съгласна. Трябваше ни малко практика. Ако трябва да победим това нещо с мечове, значи това и ще направим. Въздъхнах. Може би. - Знаеш ли какво може да го накара да се почувства по-добре? – попита Британи. – Малко шоколадови бисквити. Втренчих се в нея. - Откъде знаеш? Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Когато водехме онази група от момичета миналото лято той яде толкова много, че чак няма да повярваш. Призна ми, че е пристрастен към шоколада. Дразнеше ме това, че тя знае как да го накара да се ободри, а аз не. - Какво друго ти призна? – попитах. Тя поклати глава и направи гримаса. - Съжалявам. Не мога да си спомня. Не му обръщах много внимание. Бях решила да не го харесвам. Не знам защо, но внезапно си спомних за шоколада. Готвача ще е тук след известно време, за да започне да приготвя вечерята. Искаш ли да извикаме Кайла и Линдзи да дойдат, да ни помогнат да направим малко бисквити тогава? Мислих си да отхвърля предложението, но исках да направя нещо за Даниел, а да имам момичетата наоколо ще ми даде повече време да практикувам блокирането на емоциите им, или най-малкото да започна да свиквам с тях наоколо. Дарбата ми ще бъде най-голямата ми спънка утре вечер. - Да, хубаво. Взех си бърз душ за да измия кръвта на Даниел от мен и се преоблякох в чисти джинси и пуловер. По обратния ми път за кухнята, спрях на вратата на Даниел. Мислих си да я отворя и да надзърна как спи, но се боях, че ако го направя, няма да се върна в кухнята. Че ще поискам да се сгуша до него. Липсваше ми, че не можем да си отделим никакво лично време тук. Сложих ръката си на бравата, след това поклатих глава и поех към стълбите. Преди дори да стигна до кухнята бях залята с щастие, веселие, спокойствие – нямаше съмнение, че всичко идва от момичетата. В този късен следобед, малко време с момичетата може би е точно това от което се нуждаех – без значение дали ще мога или не да държа емоциите им далеч. Когато минах през вратата, нещо меко се стовари на лицето ми и чух смях около мен. Беше престилка. Нима все още някой носи престилка? Не мога да си спомня да съм виждала някога майка ми да носи. - Не сме от най-чистите готвачи. – каза Кайла, която явно бе прочела мислите ми. Те вече носиха по една престилка, така че завързах моята около талията си, чувствайки се като малка Сузи Холмейкър*( *съпруга която се грижи за домакинството си особено със ентусиазъм, също така и стереотип на всяка жена, която избира ролята на домакиня). Отидох до огромния дървен плот. В центъра му имаше голяма синя купа и тенджера. - Добре - каза Кайла. – Ето как работим. Всеки една от нас ще сложи продукт в тенджерата. Този който сложи пръв продукта си ще зададе въпрос и другите трябва да отговорят. - И тя също ще трябва да отговори на въпроса. – каза Британи. Кайла завъртя очи. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Може би. Но аз съм първа. – тя грабна тигана преди всеки друг. И сложи две чаши захар вътре. – Добре, какво е чувството да те целува сродната ти душа? Линдзи и Британи изстенаха добродушно. Стоях там и си мислих, че може би има нещо по- лошо от това да чувстваш емоциите на другите: да описваш нещо така интимно като целувката. - Добре. – каза Линдзи смееща се. – Ще бъда първа, но съм следващата с тигана. Тенът й беше светъл, така че се виждаше как изчервяването й се разпространява по бузите. Не разбирах защо ще ни казва нещо което така я смущаваше, но тогава доверието се настани в мен, не само нейното предполагам, но и на другите. Те вярваха достатъчно една на друга за да си кажат. Ппитваха да дадат тази привилегия и на мен. - Не е изненада, че Рейв се целува страхотно - каза тя, изчервяването й стана по-голямо. – Той е толкова добър в това, че не мога да мисля за нищо друго докато ме целува. Замислих се за миналата нощ, когато страха на Сет ме връхлетя. Целувката на Даниел беше толкова силна, че всички емоции освен моите се изгубиха. Линдзи погледна към Британи. Британи се ухили. - Може и да си мислиш, че знаеш как се целува Конър, но не е така. Гарантирам, че никога не те е целувал по начина по който ме целува, или никога не си му позволявала. Линдзи се усмихна. - Не се ли радваш, че съм го направила? Британи кимна. - Да. - Не беше, защото си мислех, че е ужасен, Брит. – каза Линдзи. – Това е причината да се мъчех толкова много. Конър е чудесен. Просто не беше правилния за мен. - Тя наистина се мъчи с решението си - казах, тогава усетих как лицето ми се затопли, когато три чифта очи се заковаха на мен. – Съжалявам. Дори не говоря за емоциите които ме нападат – и не разбрах, че си ти на време, Линдзи. Просто знам, че е имаше силно съмнение и вина изпитвана от някой. Разбрах го прекалено късно, след като го казах. И просто – мога да го почувствам сега – неудобство. Предполагам, че е между теб и Британи. Все пак, кой друг е в стаята, нали така? Съжалявам. Не трябваше да казвам нищо. Не трябваше да се опитвам това сближаващо се готвене. Просто ще си тръгна. Започнах да се отдалечавам, но три „не”-та проехтяха през кухнята. Британи беше тази която хвана ръката ми първа, но Кайла бе зад нея хващайки другата ми и угризенията й прелитнах през мен. - Не си тръгвай - каза Британи. – Не можем да си представим какво е да си ти. Да знаеш емоциите на всеки. Да държиш нашите тайни. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Не и твоите тайни. Не знам какво си мислиш. Просто знам какво чувстват хората. И емоциите ме удрят. Не знам към кого са насочени. Но понякога разбирам. - Остани - каза Кайла. – Няма да задаваме тъпи въпроси. - Харесах въпроса - каза Британи. – Чудех се какво е да те целува Даниел. Никога не сме се целували. Така, че…? Те отпуснаха хватките си по ръцете ми. Почти щях да избягам. Вместо това казах: - Добре, въпроса беше какво е да те целува сродната ти душа. Той не ми е сродна душа. - Няма да го приемеш? – попита Британи докато тръгваха към плота. - Не знам. Линдзи сложи какао в тенджерата. - Защо не? Британи изля половин чаша мляко в тигана преди да ми подаде бучка маргарин. Фокусирах се на твърдата бучка маргарин. Беше ми по-лесно да говоря, когато не ги гледах. - Никога… не съм прекарвала наистина време с момче. Харесвам го. Много го харесвам. Той е властен, но силен и секси, и мил. - сложих маргарина в тигана преди да погледна нагоре. – Как разбрахте, че сродната ви душа ви е сродна душа? Кайла сложи тенджерата на готварската печката, включи топлината на средна, и започна да бърка сместа за да я стопи. - Дори не знаех за сродните души, когато срещнах Лукас – каза тя, - но уау, нещо в него наистина ме привлече. Беше като... без значение къде е, можех да усетя, че ме гледа. Силата на привличането към него, което изпитах толкова бързо, ме плашеше. Опитах се да го игнорирам, да се преструвам че не е там, но винаги стоеше под повърхността. Колкото повече ме плашеше, толкова повече се плашех да не бъда с него. - Винаги съм обичала Конър - каза Британи. – Нямам гена сродна-душа-до-живот, и вероятно не съм най-подходяща да обясня как знаеш, че е твоя сродна душа. - Но знаеше, че го обичаш - каза Линдзи. - О, да. Живеех за моментите в които го виждах, когато ми говореше, когато просто ме гледаше. Винаги чувствах топлина и несигурност когато ми обръщаше някакво внимание. Можеше да ме ядоса по-бързо от всеки друг който познавам. Когато изпитваше способностите ми да се бия - побеснях. - Виждаш ли, не бях толкова емоционално с Конър. – каза Линдзи. – Да бъда с Конър бе… приятно. Хубаво. Да беда с Рейф… е като да се отдавам на 100%. И още е. Всичко е толкова интензивно. Не исках да им казвам, че всичко което са изпитвали със сродните си души съм го изпитвала с Даниел. Беше толкова лично и интимно. Но беше ли достатъчно? Защо просто не можех да кажа, че е точно този – правилният? Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Кайла изля готовия шоколад в купа и Линдзи я разбърка. Те работиха като екип, изглежда всяка знаеше какво ще направи другата. И въпреки, че се опитваха да ме включат, все ощя се чувствах малко като аутсайдер. Британи извади и простря голям лист тесто за бисквити от една запечатана опаковка на плота и ми подаде две лъжици. Линдзи сложи купата в центъра на плота. Започнахме да загребваме шоколада от купата и да я слагаме в малките топчета тесто. - И какво ще правиш с Даниел? – попита Британи. - Не знам. Това един вид спорен въпрос. Имам предвид, трябва дапремина през първата си трансформация сама. Той не може да се превъплъти с мен. - Това наистина е гадно - каза Британи. – Ами ако умреш? - Докато вие убиете това чудовище… - свих рамена, опитваща се да се изляждам сякаш няма значение, сякаш не съм уплашена. Толкова се радвах, че не могат да усетят емоциите ми. Също така осъзнах, че мога да прекарам малко време с тях без да бъда затрупана от техните. - Ще ги печем ли или какво? – попитах, искайки да отдалеча вниманието от урешната ми вечер. - Не - каза Кайла. – Ще ги оставим да се втвърдят. – Тя докосна едната курабийка с върха на пръста си. – Може би пет - десет минути. - Това е причината, поради която ги харесваме – каза Линдзи. – Лесни и бързи са. - Трябва да те включваме по-често - каза Британи. Тя бе посрещнала пълнолунието си сама. Въпреки, че не можех да почувствам емоциите й, бях сигурна, че е изпитвала страх и опасения. Разочарование, когато луната е дошла и си е отишла, а тя си е останала непроменена. Може би повече от всеки друг тя разбира какво преживявам. - Ето - каза тя, вземайки малка чиния и слагайки на нея няколко курабии. – Защо не ги занесеш на Даниел? И може би ще имаш няколко минути насаме с него в стаята му, остана неизречено. Почувствах как се изчервявам за пореден път. Не мисля, че в целия си живот съм се изчервявала толкова пъти колкото го направих днес. - Мерси - казах вземайки чинията. – И благодаря, че ми позволихте да ви помогна с приготвянето. - Всичко ще е наред утре вечер. – каза Кайла. Но можех да почувствам съмненията й. Понякога е гадно да съм си аз. Дадох им смела усмивка и напуснах кухнята. Времето ми с тях бе приятно. Не трябва да ги избягвам вече. Крачих през имението, преминавайки масите с украшения, които бяха на стотици години, творения от друго време. Портрети на поколенията, които са били живи преди облицованата стена. Имението бе по скоро като музей, отколкото като дом. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Когато се качвах по стъпалата, сърцето ми започна да бумти тежко, а дланите ми се изпотиха. Колкото повече очаквах да видя Даниел, толкова повече мразех мисълта, че съм му причинявам болка. Но това бе за предпочитане пред онова, което може да му се случи ако се преобразува, за да се излекува и жътварят го хване. Дори нямахме аспирин наоколо. Няколко лекари бяха педиатри. Те идваха тук по време на лятното и зимното слънцестоене, за да са наоколо, ако някое дете се нарани. Но веднъж след като преминем пълнолунието си, вече нямахме нужда от техните услуги. Преминах през коридора, който водеше към стаята на Даниел. Почуках едва доловимо на вратата. - Даниел? Той не отговори. Чудех се дали не е заспал дълбоко. Не мисля, че просто няма да ми обърне внимание. Каза, че не ме вини за случилото се. Почуках малко по-силно. - Даниел? Отново без отговор. Притиснах ухо към вратата. Не дочувах никакво движение отвътре. Ами ако изкърви до смърт? Раната толкова сериозна ли беше? Не мисля така. Но какво знаех за раните? Не, сигурно просто спи. Дали ще го обезпокоя? Нямаше нужда да го събуждам. Можех да оставя бисквитите на нощната масичка, за да ги види когато се събуди. С треперещи ръце от очакването да го видя отново, отворих вратата и надзърнах вътре. Леглото бе празно. Нямаше го. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Chapter Fourteen Глава четиринадесета _____________________________________________________________ Превод: djenitoo Редакция: sunset Отворих съзнанието си и позволих на чуждите емоции да ме връхлетят. Търсех момчетата, тъй като предположих, че се присъединил към тях за да дискутират битката или нещо друго. Емоциите започнаха да се превъртат през мен. Повечето усещания бяха тестостеронени: перчене, предизвикване. И след това се преобразуваха на радост, удоволствие, желание. Явно момичетата се бяха присъединили към тях. Намерих ги в игралната зала, която беше разположена близо до медийната стая. Но когато влязох, не видях Даниел. - Не иска ли бисквитите? – попита Британи. Гласът к достигна до мен през мъглата емоции. До сега не бях разбрала, че са ме забелязали. - Той не беше там. Усетих тревогата им да ме пробожда. - Къде е отишъл? – попита Сет. - Добре де, нямаше да е тук ако знае – отговори му Британи. - Да го потърсим - каза Лукас. - А може би не трябва - втурнах се да кажа. – Вероятно е просто иска да остане сам, да излекува раните си и … - още докато го казвах осъзнах, че това бе възможно най- вероятното му действие. Но първо трябва да се преобразува. - Мамка му – изпсува Лукас, когато мисълта премина и през неговото съзнание. – Може ли да усетиш дали е в беда? - Емоциите му не ме достигат. – казвала ли съм им някога? - Защо не? – попита Конър. Поклатих глава. - Не зная. - Трябва да се безпокоим заради това? – попита Кайла. - Не - каза Лукас. – Не сега. Първо трябва да го намерим. Разпръснете се: претърсете всичко вътре и вън. Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн След като излязоха, сложих чинията върху масата и започнах собственото си търсене. Бях напълно сигурна, че не е излязъл навън. Най-вече защото знае, че това ще е мястото където първо ще го потърсим. Не се е преобразувал в стаята си, така че е искал да отиде някъде където никой не би предположил, че е. Може би някое помещение което се заключва. Може би място където никой няма да погледне. Винаги когато исках пълно усамотение се насочвах към скритото ми местенце за четене. Но Даниел вероятно не е много наясно със скритите местенца и кътчета в имението. Това което знае е онова място което ни показаха старейшините този следобед. Сърцето ми ускори биенето си. Не бях сигурна как знаех къде да го намеря. Да не би да е това за което говориха момичетата докато правихме бисквитите? Знак ли е това, че е сродната ми душа? Проследих пътеката, по която ни бяха повели старейшините. Когато стигнах до стаята където се държаха древните текстове, минах покрай библиотеката и докоснах статуята на вълка. Полиците се отдръпнаха. Огледах се, забелязах фенерче, взех го и тръгнах по стъпалата надолу. Вратата на оръжейната бе затворена. Опитах се да я отворя. Бе заключена. Заудрях по нея. - Даниел! Притиснах ухо към дебелата дървена врата. Мисля, че чух движение в стаята. - Даниел? - Само минута. – почти го изръмжа. Вратата едва се отвори. Зърнах го как облича ризата си. Никога не бях го виждала без дрехи, а напоследък те бяха дебели и зимни. Тялото му бе покрито с мускули, видях част от стомаха му – толкова плосък и стегнат, че бих могла да балансирам върху му чаша топъл шоколад. Устата ми пресъхна. Главата му изникна през яката на пуловера. - Какво? Звучеше и изглеждаше изключително раздразнен от мен. - Ти си се трансформирал? - И? Наистина ли си мислеше, че ще вляза в битката с ранен крак? Премисляйки – не. - Знаеш ли какъв късмет имаш? Можех да те намеря мъртъв тук. - Но не ме намери. Освен това, ако чудовището се бе показало имах сребърен меч наблизо. - Ако бе толкова лесно да се убие, досега да беше мъртво. - И какви доказателства имаме? - Това, че имаше късмет – Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Късмет, който проработи. – пристъпвайки, затвори вратата зад мен. – Кракът ми е като нов. - Трябваше да вземеш някой да те пази. - Трябваше да бъда там когато семейството ми бе убито. „Трябваше” не означава нищо вече. Нямаше никога да победя аргумента му. Освен това, защо бях ядосана? Той бе излекуван, което увеличаваше шансовете му да оцелее утре вечер. Може би бях обидена, че ми няма доверие, че е трябвало да направи всичко тайно. Може би бях и разочарована, че изпуснах шанса да го видя във вълча форма – защото трябваше да се преобразува за да отвори вратата. - Как отключи вратата, все пак? Той извади ключ. - Имах час по криминология. Знаеш ли, че крадците могат да ограбят цялата къща за пет минути, защото хората крият важните неща на очевидни места? Старейшините бяха скрили ключа точно на место, където един криминално проявен престъпник би погледнал. - Значи си криминално проявен престъпник? - Трябва да мислиш като такъв, за да победиш такъв. - Значи трябва да мислим като жътвари? - Вече го правим. Знаем, че ще дойде за теб. – той докосна бузата ми. – Не исках да те тревожа. - Направих ти малко бисквити. – измърморих. - Страхотно. Поех по стълбите. - Помолих те да ми обещаеш да не се преобразуваш отново, но ти наруши последното си – Той хвана ръката ми и ме накара да се обърна. - Не наруших обещанието си. Казах ти, че няма да се преобразувам докато не се наложи. Наложи се. Трябва да бъда в най-добрата си форма, за да те защитавам. Знам, че още не съм те декларирал като моя сродна душа пред другите и че все още не си ме приела, но смятам скоро да сложа татуировката на рамото си. – обви с ръце лицето ми. – Разбираш ли, Хейдън? Бих направил всичко, бих се възползвал от всеки шанс за да те защитя. След това ме целуна. Уплаших се заради факта, че умея да го разбирам много добре. Защото бих направила всичко за да защитя него. Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Chapter Fifteen Глава петнадесета _____________________________________________________________ Превод: sunset Редакция: djenitoo Старейшините изобщо не бяха доволни, от факта, че Даниел се е преобразувал. След като вече не носеше превръзка, която да ограничава движенията му, бе малко трудно да обясним чудотворното изцеление на останалите с нещо друго освен истината. Като резултат от това, на него му се наложи да мие чиниите след вечеря. Когато приключи, се присъедини към мен в игралната зала. Седях на стол до бара за отдих, а той – до мен. - Ще дойде утре вечер – каза тихо. Напрежението около нас бе голямо. За да облекчат част от него, момчетата бяха предизвикали момичетата на електронен тенис турнир. Имах някакъв успех в отдръпването от емоциите им, най-вероятно защото бяха ангажирани с играта, но все още във въздуха се носеше мрачност. - Ще си заобградена от доста Тъмни Пазители – каза Даниел. – Жътваря няма да успее да те достигне. - Ами ако умрат в опитите си да ме спасят? Как се предполага, че ще продължа да живея с тази мисъл? Той взе ръката ми, обърна я и прокара пръстите си по дланта ми, върху мястото където бе попаднала треската, в нощта когато играхме билярд. - Ако си мислиш да направиш нещо глупаво, например да избягаш, знай че ще те открия. Сърцето ми се присви. Повдигнах ръката му към устните си и я целунах. - Иска ми се да можехме да избягаме. Искаше ми се да го познавам от по-дълго време. Да го бях опознала по-добре. - Емоциите им ще се покачат преди нощта да приключи. Ще се пренатовариш – каза. - Най-вероятно. Погледна към участниците в турнира, след това се обърна към мен. - Когато дойдох за пръв път в Уолфорд разгледах околността. Намерих едно местенце. Исках да го споделя с теб. Тази вечер. Ще дойдеш ли с мен? Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Знаех, че пита в случай, че един от нас не преживееше утрешния ден. Огледах се. Най-вероятно старейшините щяха да са ядосани, но бях вкусила от истинската свобода – без учители, директори, старейшини – когато избягах в Атина. Но бе по-безопасно с глутницата. За мое съжаление поклатих глава. - Може да бъдеш наранен или убит. - Няма начин. Прекарал съм по-голямата част от живота си сам. Бия се по-добре така. Би трябвало да съм го погледнала смешно, защото внезапно той изглеждаше сякаш съжалява, за думите които изрече. - Но семейството ти – - Не живеех с тях. - Никога? - Не и през последните няколко години – наведе се и прошепна. – Искаш ли да научиш историята ми? Ела с мен. Бе изкушаващо, толкова изкушаващо. - Ще бъдеш в безопасност – настоя. – Докато нямаш способността да се преобразуваш – - Може да се опита да ме отвлече. - Няма начин да направи това. Освен това, не мисля че съществува за да прави така. Имам предвид, то е безплътно същество. Става плътно само докато прибира, затова е толкова трудно за унищожение. Има само един малък прозорец във времето. - От къде знаеш толкова много? - Защото след като Джъстин бе убит, осъзнах, че това чудовище е убило семейството ми. Намерих всичко, което може да бъде разкрито за него. Попитай старейшините. Те знаят. - А ти няма да рискуваш и да се преобразуваш? - Обещанието ми не се е променило. Същото е като преди. Няма да се преобразувам докато не ми се наложи. - Добре тогава, – казах. – Ще дойда с теб. *** - Сигурна ли си, че това е разумно, – попита ме Британи. Тя седеше върху леглото си, наблюдавайки ме докато прибирах нещата си в раницата. - Не. Искаше ми се да е лято, за да мога да нося нещо, което да показва малко повече кожа. - Тогава защо го правиш? – попита. - За да бъда с Даниел. В случай, че утре вечер. . . – оставих думите да увиснат във въздуха. Нямаше нужда да изказвам на глас страховете си. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Тя обви ръце около краката си, притегляйки ги към гърдите си. - Обичаш ли го? Усетих как лицето ми се стопля. - Не зная. Трудно ми е да разбера собствените си емоции. - При всички ни е така, – каза тя – Може да бъде доста объркващо. Седнах върху леглото си и я погледнах. - Как разбра, че обичаш Конър? - Мислех единствено за него. Исках да бъда с него – дори и когато бяхме в една и съща стая. - Но ти си го познавала, израснали сте заедно. - Да. Е и? - Аз не познавам Даниел. Тялото и сърцето ми реагират когато е около мен, но има толкова много, което не зная. - Затова отиваш в гората тази вечер за да играете на „двадесет въпроса”. Тя повдигна вежда, по начин по който казваше, че се самозалъгвах. - Може би с пет въпроса – казах. Тя се засмя. - Два. След това ще се целувате и . . . Повдигна рамене. - Изглежда сякаш трябва да знам възможната си сродна душа преди трансформацията. Това ви свързва, нали? - намръщих се. - Съжалявам. Тя махна с ръка. - Няма нищо. Понякога тъгувам, че не съм шифтър, но няма никакво значение за Конър. Казва, че се е влюбил по човешкия начин, което е бавно, вместо по шифтърския начин, което често е просто бам! - С Даниел е нещо по средата. За пръв път в живота си желая да изживея нечии емоции, а през повечето време не мога дори да предположа какво изпитва. - И мислиш, че тази вечер. . . Може да е всичко, което някога ще имам. С Даниел тръгнахме след вечеря. Луната, светло сребърно кълбо в нощното небе, изглеждаше толкова близо, че имах чувството че мога да се пресегна и да я докосна. Звездите искряха като диаманти, разпръснати върху кадифе. Бе толкова ясна нощ. Въздуха бе чист, нямаше нито следа от мъгла, облаче или нещо, което би могло да заслепи яснотата. Не взехме моторната шейна, вървяхме пеш. Може би Даниел бе притеснен, че ще подскаже на старейшините за нашето тайно излизане. Но мислех, че причината да вървим вместо да караме Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн дойде заради факта, че вървим заедно. Държахме ръцете си и осъзнах колко много харесвам това в него: че докосваше толкова естествено, сякаш винаги го е правил. Никога не бе изпуснал възможност да се докосне до мен. Бях прекарала по-голямата част от живота си без допир до други шифтъри. Понякога прегръщах момичетата в училище, не бе същото. Тяхната история, техния свят, бе толкова различен от моя. Луната се бе покачила високо в небето когато Даниел най-накрая ме заведе в пещера. Бе катранено черно, дори усетих щипещия въздуха върху бузите си. - Изчакай тук. Звук от изщракване бе последна от пламък на запалка, която освети лицето му докато той палеше свещ. Нещо магическо ме обви докато наблюдавах кръглата стая, осветена от различни свещи и пламъци, които започнаха да премигват, бавно разкривайки убежището, което бе създал за нас. Знаех, че е трябвало да дойде тук по-рано през деня за подготви всичко. Купчина одеяла формираше легло върху пода, достатъчно широко за да можем да спим разделени ако желаехме това. Знаех, че Даниел не би прибързал с нищо тази вечер. Всичко щеше да се развива бавно тази нощ, научавайки повече един за друг. Избирането на сродна душа не бе лесно решение, и определено не беше решение, което трябваше да вземат старейшините. Знаех, че ни желаят доброто, но в края на краищата, за да бъдат двама шифтъри сродни души, трябва да има връзка помежду им. Знаех, че се интересувам от Даниел, и него го бе грижа за мен. Но беше ли достатъчно? Той се обърна към мен, взе раницата ми и я отнесе до ъгъла, където я остави заедно с неговата. След това се върна при мен. - Не е толкова студено, веднъж щом свикнеш. - Кога успя да направиш всичко това? - Първото нещо, което направих тази сутрин преди всички други да се събудят бе това. Поемайки ръката ми, той ме заведе до друга стая. Чух познатото щракване на светлината. Докато той палеше свещите, играта на пламъка разопакова подаръка ми. Подземен басейн, чиято пара се издигаше нагоре. До скалата спретнато подредени имаше кърпи. - Това е което ме изуми – каза той, гласа му отекна около каменните стени. Той включи фенерче и светна към басейна. Водата бе невероятно чиста, можех да видя покритото със скали дъно. - Незамърсено. – каза – Без водорасли или боклуци. Това е вид място, където лечебните свойства биха се използвали стотина години. - Няма твари ли нещо такова вътре? – попитах. - Никога не съм видял нищо, а съм бил тук няколко пъти след като го открих. - Заради усамотението? – попитах. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Да. Аз. . . Понякога имам нужда от пространство. Обичам Уолфорд, оценявам това, че всички са ме приели, но групите не са по моята част. Спомних си впечатлението ми от него когато го видях за пръв път в Атина и факта, че е самотен. Не направи нищо, с което да разсее това понятие за него, но изглеждаше много по-силно когато го кажеше на глас. Да бъдеш сам не бе нещо, което нашия вид правеше. Въпреки че бях прекарала по-голямата част от времето си далеч от шифтърите, винаги съм имала копнеж да се присъединя към тях. По някаква причина се връщах при тях всяко лято и зима. - Но да бъдеш шифтър, означава да си част от глутницата. - Да, зная. Но никога не е било по този начин за мен. Затова си толкова специална. Никога преди не съм искал да имам някой, с когото да си принадлежим. Преди дори да помисля как да реагирам той изключи фенерчето, остави го настрана, дойде отново до мен и взе ръката ми. Въпреки че все още носех ръкавици, можех да усетя ръката му – стабилна и сигурна. - Помислих си, че ще поискаш да поплуваш, – каза нежно, гласа му изпълни малката пещера. – Вътре е почти като в гореща вана. В някои зони можеш да усетиш как водата извира от някъде по-надолу. Стиснах ръката му, опитвайки се да изглеждам дръзко, но най-вероятно в очите му това е било нелепо. Никога преди не съм пожелавала нещо толкова силно, а го исках сега. - Ще дойдеш ли при мен? Видях благодарност за поканата в очите му, може би не звучах напълно глупаво в еуфорията си. - Веднъж щом влезеш във водата ме повикай – каза. - Добре. Мога да го направя. Той погали с устни моите. Не бе достатъчно, но реших че веднъж след като влезем в басейна заедно, щяхме да споделим повече. Много, много повече. Той ме остави сама. Сваляйки ръкавиците си, се наведох и прекарах пръстите си през повърхността на басейна. Водата бе невероятно топла, почти като в сауна. Бе трудно да го повярвам по средата на зимата, но най-вероятно идваше от подземен горещ извор. Свалих дрехите си бързо и се потопих в басейна. Беше прекрасно, когато копринена влага, се уви около тялото ми. Нямаше да мисля за утре вечер, нито за опасностите, през които минаваше пътя ни или колко уплашена се почувствах когато съзнанието ми пренебрегна поставената задача и се сетих за жътваря. Сега щях да се възползвам максимално от подаръка на Даниел, да му се наслаждавам сякаш живота ми зависеше от това. Отпуснах се стъпвайки във водата, позволих на топлотата да отмие напрежението в мускулите ми. След това извиках, зашеметена от очакването. - Даниел! Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Наблюдавах как сянката се плъзга по стената в близост до входа. Ниска. Четирикрака. Той идваше при мен в животинската си форма. Най-накрая щях да го видя като вълк. Дъха ми секна и се надигнах нагоре към началото на басейна. Но това, което пристъпи в малката пещера не бе това, което очаквах. То не бе вълк, а пантера. Пантерата. Онази, която видях в горите през първата нощ след като напуснахме Атина. Бях сигурна в това. Но не можеше да е той, тъй като същата вече той бе в лагера когато – След като пантерата избяга. Даниел изглеждаше изненадан когато му споделих, че съм видяла пантера, но ако той бе създанието, то тогава неговия отговор е бил просто ход за да не го заподозря. Изплаши ли те? Бе ме попитал. Започвах да разбирам защо оценяваше по този начин тогавашната реакция, а имах чувството че го прави и сега. Пантерата бе също толкова елегантна и красива колкото си я спомням. Дебнеше ме. Силните му мускули изпъкваха при движенията. Силата и мощта бе очевидна във всяко помръдване. Измърка ниско, гърлено и звука отекна наоколо. Едва когато дойде почти до мен и сведе главата си успях да погледна добре в очите к. Зелени. Като изумруди. А в тях видях повече, толкова повече. Защото когато се променяме, всичко се променя освен очите ни, те са прозорец за душите ни. Повече от козина, повече от контури на лице, нашите очи са повече от всичко друго. С несигурен жест извадих ръката си от басейна и се пресегнах напред за да докосна главата му. - Даниел? С плавно движение, като на олимпиец с перфектни рефлекси, пантерата скочи в басейна. Даниел излезе изпод тъмните дълбини. В продължение на няколко тихи момента не правехме нищо друго освен да се взираме един в друг, дъха ни отекваше около нас. Не знаех какво да кажа. Част от мен се чувстваше предадена, защото е държал тайната си запазена толкова дълго време. А тази бе огромна. През цялото време го възприемах като един от нас, очаквах да го видя преобразуван, да бъде както винаги съм си го представяла: черна козина, зъби и кучешко ръмжане. Знаех, че има различни кланове шифтъри, че не всички се трансформират във вълци – но никога не бях виждала друг вид шифтър. За мен това бе легенда, точно като за жътваря. - Мислех си, че трябва да знаеш, – каза най-накрая с тих глас. – Преди да решиш дали да ме приемеш като твоя сродна душа. Тогава, тъй като останах мълчалива, може би за да почувства всичко запълнено добави. - Аз не съм вълк. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Кимнах, премигнах, знаейки че първите ми думи ще бъдат от голямо значение, но не бях сигурна какво точно да кажа и когато го направих разочарование което дори аз усетих отекна наоколо. - Да, току що разбрах това. - Притеснява те. - Не, аз . . . просто не го очаквах. Отъркваше рамото си у кората на дървото онази вечер в горите. - Да, имах сърбеж. - Защо не ми каза тогава? - Защото ми каза по-рано – отново – че няма да ме приемеш като своя сродна душа. Реших, че факта, че не съм точно от същата порода като теб няма да ми спечели точки. Аз – погледна нагоре сякаш се опитваше да намери точните думи. След това смъкна погледа си, връщайки го обратно към мен. – Казах ти, че бях доброволец в намирането ти. Първия път когато те видях бях заинтригуван. Да, старейшините ме избраха за твоя сродна душа, но само защото пристъпих напред преди някой друг да успее. В очите ми напираха сълзи. Никога преди не съм усещала така неспособна да кажа нещо. - Знам, че ти не се почувства така когато ме видя за пръв път, – каза. – Помислих, че ако ме опознаеш ще видиш нещо общо помежду ни, че различията помежду ни няма да имат значение. Бях зашеметена от мисълта, че е вложил толкова много в това, че ме иска толкова силно. Мислех за всички пъти, в които ме е докосвал, когато се е протягал към мен. Поклатих глава категорично сигурна. - Няма значение. Това, че се превръщаш в пантера. Мисля, че си величествен. Не бях сигурна, но като че ли той се изчерви. - Затова ли не мога да усетя емоциите ти? Защото си от различна порода? – попитах. - Не зная. Предполагам. Знаех, че нещо е различно в него, но никога не бях предполагала това. - Кой знае? – попитах. – Това, че не си вълк? - Никой до колкото знам. Старейшините може би подозират, но никога не са казвали нищо. Стараех се никой да не ме вижда преобразуван. - Защо? Защо се пазиш в тайна от всички? - Не сме като теб – поклати глава, облегна ръце и ги постави от двете страни на басейна. - Не живеем в глутница, нямаме сродни души, с които да живеем до живот. Вълците са заедно и се бият един за друг. Ние сме характерни за нашия вид. Черни пантери, леопарди – каквото и име да ни дадеш – ние сме самостоятелни. Не се търсим един друг. Да дойда тук бе против природата ми. - Тогава защо остана? Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Накланяйки главата си назад, той отново започна да изучава скалите, докато бавеше отговора си. Когато върна погледа си на мен, не можех да отместя очи дори и да исках. - Тъй като не сме общество, от нас са останали много малко. Но няма да ни намериш в списъка на застрашените видове. Мислех, че ако дойда тук, ако наблюдавам как вълците работят заедно, ще се разбера как да събера нашия вид заедно, ще намеря начин да гарантирам, че породата ни шифтъри ще оцелее. Подарих му една крива усмивка. - А вместо това почти се свърза с вълк за сродна душа. - Не искам да бъде почти, Хейдън. Искам да се случи. Сълзи напираха в очите ми. - Не мога. Разбираш ли това? Ако нямаше жътвар… Какво по-лошо? Да зная, че ако нямаше жътвар бих го приела за едно сърцебиене или да мисля, че не бих го приела при никакви обстоятелства. Исках го толкова отчаяно. Но времето бе грешно. - Не се страхувам от това, което може да се случи утре вечер – каза. - Да, но аз се страхувам. Трябва да си глупак ако не се страхуваш. - Точно затова имаш нужда от сродна душа. За да бъде там с теб. Изцяло. Мисля, че си най-невероятния човек, който някога съм срещал. Ако ме приемеш като твоя половинка, обещавам ти че ще следвам традициите на твоя вид и ще ти бъде верен до гроб. - Даниел, не мога да го реша сега, – измърморих. Бе достатъчно загрижен за мен за да рискува живота си, а аз бях достатъчно влюбена в него за да не му позволя да го направи. - Ти . . . ужасена ли си от това, което съм? – попита. Почти изскочих от басейна. - Боже, не. Защо си мислиш, че е така? - Не съм точно това, което си свикнала да е около теб. - А ти някога да си срещал други момичета, които могат да изживеят емоциите на другите? Той се ухили. - Не. Мога честно да кажа, че никога не съм срещал друг като теб. Подозирах, че не говори само за способностите, които притежавах, че по един безцеремонен начин ми правеше комплимент. Той разкриваше толкова много от себе си за мен, той бе всичко, което някога съм искала от едно момче. Не очаквах да бъде толкова трудно, защото ако му дадях причина да си мисли, че бихме могли да бъдем заедно, ако го окуража, тогава утре вечер щях да го загубя. Бе ли по-добре ако го загубя тази вечер? Да отхвърля признанието му? Може би. Но не точно в този момент. Не още. Исках още време с него, но не тук. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Мисля, че започнах да сбръчквам, – казах. – Може ли да излезем? - Разбира се, ще изляза пръв и ще изчакам в другата част на пещерата, – започна да се потапя. - Даниел? Спря и ме погледна. Преглътнах тежко. - Няма никакво значение за мен в какво се преобразуваш. Е – извъртях очи – може би щеше да ми се стори малко странно ако се трансформираше в плъх или нещо от този род, но те харесвам . . . доста. Прекалено много. - Въпреки че те завлякох обратно на място, на което не искаш да си? Преди да успея да отговоря, той вече бе под водата и излезе от басейна във формата на пантера. Въпреки че трябваше да съблечем всичките си дрехи за да се преобразуваме бяхме скромни. Наблюдавах го докато вървеше, начина по който лъскавото му тяло се движеше докато излизаше от пещерата. Наистина бе величествен. Независимо дали бе в човешка или в формата на пантера. Но не знаех как работи свързването между различните видове. Щях ли да мога да навляза в емоциите му? Щях ли да бъда способна да прочета мислите му? Щяхме ли да можех да комуникираме телепатично когато се намирахме в човешките си форми? Когато не бяхме, щяхме ли да успяваме да различаваме мислите си като останалите свързани двойки? Всичко, което ми е казвал трябваше да направи нещата утре вечер по-лесни. Вместо това станаха само по-сложни. Сега имах повече да губя. *** - Какво е точното к значение? Лежах върху купчината от одеяла, прекарвайки пръстите си по татуировката на Даниел. Изглеждаше като черен огън, очертан с бляскаво синьо върху рамото му, пламъците му слизаха надолу по бицепса му. Но по гърба му имаше серия от келтски възли. Със сигурност не представляваха името ми, очаквах да уважи желанието ми да не татуира името ми на рамото си. Освен това, това бе върху дясното му рано, а обикновено онази, която бе свързана със сродните души обикновено бе върху лявото, по-близо до сърцето. Подпрян на лакътя си, той лежеше до мен. След като излезе от басейна той се облече, а аз се присъединих към него. Носеше тениската си докато не го помолих да я свали, желаех да видя мастилото, да науча всичко за него. - Различните пипала представляват разделението на вида ми, – каза ми. – Всяко стои само. Възлите представляват вашия вид – начина, по който са изтъкани заедно. Те са по-силни. - Уау. Вложил си много умисъл в него. - Не мислиш ли, че трябва да е така с всичко, което искаме да бъде постоянно? Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Знаех, че в този момент говори за сродните души. За това как ритуала със свързването не трябва да бъде приет с лека ръка. Можех честно да кажа, че и двамата влагахме много смисъл в него. - Иска ми се да имахме повече време заедно, да изучим чувствата си – каза той тихо. Винаги съм чувала, че котките са резервирани същества, но Даниел търсеше тази връзка, желаеше я толкова отчаяно колкото и аз. - Преди пълнолунието ми? – попитах. - Да. Не бях убедена, че ще има някаква разлика. Знаех какво изпитвам към него. Бях влюбена. Това нямаше да се промени. - Ако си наранен, лекуваш ли се в другата си форма? – попитах, мислейки за опасностите, с които щяхме да се срещнем утре вечер. Без значение колко много се опитвах да не го допускам в мислите си, то си проправяше път обратно. А когато това станеше, отчаянието ме обземаше, а аз отчаяно се борех с него. Не исках нищо да се разпадне в този момент. - Да. Аз съм точно като теб, с изключение на това, че се преобразувам в пантера. О, да и това, че не изживявам емоциите на другите. - Значи можеш да прочетеш мислите на другите когато си пантера? - Да. Предполагам, че има нещо общо помежду ни. - А можеш ли да прочетеш моите мисли сега? Разочарование проблесна в очите му. Знаеше на къде бия с това. - Не. - Казват, че истинските сродни души знаят мислите на другия дори когато са в човешка форма. - Може би ще се случи след като изградим връзката с първото преобразуване. - Може би. А как . . . имам предвид ако вида ти не се стои заедно, как научи за семейството си? - Прибрах се у дома след първата си година в колежа, – открих ги. Семейството ми бе близо, но не можех да кажа къде точно живее друг шифтър в тази зона. Не се търсим един друг. Майка ми спомена Уолфорд докато говореше за клановете шифтъри. Знаеше малко от историята, но достатъчно за да ме доведе тук. Зарових пръстите си в косата му. - Не мога да си представя както си изпитал. Да ги намериш. Взимайки ръката ми, той гризна леко пръстите ми, сигнализирайки, че сменя темата, че не иска да предприеме пътуване надолу по пътя на спомените. - Не искам нищо да се случи с теб когато се изправиш пред пълнолунието си. Насилих се да се усмихна. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Е, все пак нещо ще се случи – ще се трансформирам. - Страхуваш ли се? Бях, за себе си и за него, но нямаше да призная това, затова поклатих глава. - Не точно. Заравяйки пръсти в косата ми, той ги прекара надолу по дължината к. - Мисля, че си куражлийка и че то няма да те победи. - Куражлийка? Ъргх, спомняш ли си че избягах? Той задържа погледа си към моя. - За това е нужно кураж. Не знаеше какво може да откриеш там. Нито той когато предприе рискуваното пътуване към Уолфорд. - Оказахме ли се такива, каквито си мислеше, че сме? – попитах. - По-добри. Всички ме приветстваха. Не очаквах това. - Защо не ни позволи да разберем, че си пантера. - Част от мен не бе свикнала да споделя. Винаги съм го крил от статистите, освен от семейството си, никой друг шифтър не бе наоколо за да споделя. Срамувах се. Просто бях предпазлив. Не знаех как... всичко ще потръгне. А определено не очаквах теб. Ти си силна, Хейдън. Това те прави дяволски секси. Тогава ме целуна. Обожавах начина, по който ме целуваше. Смело и с увереност. Качих се върху него и той ме претърколи под себе си. Кожата му бе топла под пръстите ми, обожавах силата, която усещах в мускулите му. Дори в човешка форма усещах спиращите дъха останки от голямата котка: елегантност и сила. Чувствах се в пълна безопасност с него, но също така и се страхувах. Страхувах се, че ще го загубя. Опитах се да не мисля за това. Опитах се да се фокусирам върху нас, върху това, което желаех в бъдеще. Борех се да остана позитивно настроена. Целувахме се, говорехме и се смеехме през нощта. Споделяйки миналото си, това което помнехме от семействата си, мечтите ни за бъдещето. Очаквах да бъда уморена когато свещите догоряха и слънцето нахлу през входа на пещерата, но вместо това се чувствах подмладена, свежа, готова да се срещна със всичко, което нощта можеше да ми донесе. Бях готова да се срещна със съдбата си. Освен това знаех какъв щеше да бъде отговора ми когато Даниел ме обявеше за своя сродна душа. Не. Не исках да рискувам да го изгубя. Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Chapter Sixteen Глава шестнадесета _____________________________________________________________ Превод: sunset Редакция: djenitoo Вървяхме пеша по пътя обратно към имението. Бе толкова ясен и приятен ден, че бе трудно да приема бурята, която щеше да се развихри довечера. Колкото по-близо стигахме до Уолфорд, толкова повече емоции започнаха да нахлуват в мен. Тревога, страх, ужас, очакване. Никое от тези чувства не бе мое, но се отразяваха в мен. Исках да бъда смела, силна, но истината бе че се чувствах изплашена и дяволски недоволна, че жътваря опетняваше това, което трябваше да бъде страхотна нощ на пробуждане и задълбочаване на връзката между мен и сродната ми душа. Когато се върнах в Уолфорд в началото на зимната ваканция бях обнадеждена, че може би ще се намери някой готов да сподели първата ми трансформация. Но никога не съм очаквала да открия някой като Даниел, някой с когото наистина да желая да споделя този момент. На моменти това, което изпитвах към него бе невероятно голямо. А да зная, че той има толкова силни чувства към мен – бе подарък, който в действителност не съм очаквала да получа. Не желаех да го изхвърлям обратно в лицето му, но нямаше да рискувам заради последствията, които идваха с приемането му. Това ме натъжаваше и вбесяваше. Не осъзнавах колко силно стискам ръката му докато не се пошегува. - Ако не започнеш да стискаш по-леко ще трябва да се преобразувам заради счупена кост. Пуснах го на мига. - Господи, съжалявам. Той ми се усмихна нежно. - Няма нищо. Емоциите им започват да те атакуват, нали? Така беше, но не това бе източника на нарастващото напрежение и страх. Въпреки това кимнах, искайки да намаля притесненията му за мен. Той спокойно се огледа наоколо, сякаш преценяваше заплахата и планираше възможностите. Чудех се дали нещо го притесняваше, сега знаех че бе пантера в сърцето си, разбирах тишината Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн в него, на която бях ставала свидетел толкова много пъти. Можех да си го представя легнал върху клон на дърво, с опашка мърдаща се мързеливо. - Може би не трябва да се връщаме – каза. – Може би ще е по-добре да се върнем в пещерата и да изчакаме пълнолунието. Не е нужно да бъдеш бомбардирана цял ден с чуждите страхове и тревоги. Най-вероятно имаш достатъчно собствени. Повече от достатъчно, но в центъра им не бях аз, а той. Никога не съм разбирала колко много отговорност идва с любовта. Колкото и да бе невероятна тази емоция, бе равносилна на ужасяваща. Идеята му бе изкушаваща, просто да прекарам останалата част от деня с него, но вместо това поклатих глава. - Може би през това време старейшините ще намерят още нещо в древния текст, с което да ни помогнат. – знаех, че искат да намерят нещо по-безопасно – Би трябвало да останем с тях, да им погнем с търсенето. Той докосна бузата ми с познатия жест, който с времето трябваше да приема. Бе толкова спокоен, но пълен с нежност. - Съжаляваш ли, че прекара вечерта с мен? Усмихнах се нежно, припомняйки си моментите ни заедно. - Не бих заменила нищо за предната нощ. Но сега трябва да се срещна с реалноста, а това означава да укрепя стените. - Това е гадно. Засмях се. - Да, но започвам да свивам с него. - Предполагам, че мога да те разсея с една целувка. Преди да му отговоря вече ме целуваше. Бе невероятно как всичко останало изпадаше на заден план. Той умееше да се целува невероятно. Имаше цел в движенията на устата му, почти сякаш рисуваше страст. Не исках да спира. Но в крайна сметка трябваше да си поемем въздух, а когато това стана, притисна челото си в моето и каза. - Да се върнем в пещерата. О, беше съблазнително. - Утре. Дръпвайки се назад той ме погледна, може би опитващ се да разбере дали наистина мисля, че ще има утре за двама ни. Най-накрая прие това, което видя на лицето ми, взе ръката ми в своята и започна да върви към имението. - Значи се опитваш да блокираш емоциите им? – попита. Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Всеки път когато мога. Понякога е сякаш има някаква бледа стена там, но просто не мога да я накарам да стане по-дебела. - Кога опита последно? Погледнах към него. Вида му винаги ме е удряло в сърцето. - Каква е разлика би имало? Той повдигна рамене. - Може би никаква. Но сега си на прага на пълнолунието си, другите ти сетива се изострят, може би способността ти да ги блокираш ще се повиши заедно с всичко останало. - Ще бъде хубаво. – ако намерех начин да контролирам всичко това, може би дори щях да се науча да използвам способностите си за нещо добро – Как мислиш, защо видът ти е разпръснат? – попитах, изпитвайки нужда и желание да сменя темата. - Това е в природата на пантерата. - Спомена, че си дошъл, за да се учиш от нас, за да успееш да събереш вида си заедно. Плановете ти остават ли същите? - Смениха се. Да, определено, помислих си. Нещо неочаквано се случи. Даниел бе неочакван – по толкова много начини. Все още бе рано когато пристигнахме и влязохме в имението, нямаше никой наоколо. С Даниел се качихме по стълбите. На площадката се насочихме по коридора. Внезапно емоциите се измениха. Любов, желание, толкова силно и могъщо, че ме закова на едно място. Не знаех на кого принадлежаха, но ме смириха със силата си. Затваряйки очи тежко се облегнах срещу стената. - Хейдън? Поклатих глава. Трябваше да се концентрирам. Макар да знаех, че той може да ме разсее, най- вероятно да направи нещо, което да накара емоциите да си отидат, исках да разбера това, което преминаваше през мен. Бе един вид нашествие: да зная дълбочината на нечии чувства. Но в същото време любовта бе емоция, за която всички бленувахме. Тази любов бе сладка и чиста. Бе от вида, заради която се вдъхновяваха поетите. Зазвучаха стъпки. Отворих очите си, борейки се да отблъсна емоциите, да изглеждам незасегната докато двойката идваше иззад ъгъла. Британи и Конър. Бях шокирана да разбера, че всички емоции които изпитах бяха негови, тъй като нейните никога не са достигали до мен. Тя знаеше ли колко силно влюбен бе в нея? - Здрасти, – каза Британи, усмихвайки се топло. – Тъкмо отивахме на закуска. Искаш ли да дойдеш с нас? - Не, благодаря. Ще отида да си взема душ. Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Тя повдигна рамене. - Добре. - Ще имаме още една тренировка след около час, – каза Конър. – И двамата трябва да се там. - Ще сме там – отговори Даниел. Конър го потупа по гърба и двамата с Британи тръгнаха напред. - Какво усети от тях? – попита Даниел когато си тръгнаха. Намигнах му. - Никога не казвам това, което изживявам. *** Пазителите бяха вече добре подготвени в няколко бойни стила, така че не се налагаше да бъдат учени на нещо. През повечето време се бореха един с друг наоколо, загрявайки за тазвечерното главно събитие, когато нямаше да бъдат способни да се преобразуват. Основната им цел да бъдат отвън тук бе да отпуснат парата до довечера. Докато случайно се сблъскваха един с друг, аз седях с гръб облегната на дърво и се фокусирах върху изграждането на стена между техните емоции и моите. Не исках да ме разсейват довечера. Затваряйки очите си, вдишах дълбоко. Притеснението се настани в мен. Привързаност. Гняв. Вълнение. Очакване. Преданост. Калейдоскоп от емоции. Някои бяха по- силни от другите. Някои щяха да избледнеят докато други да се засилят. Бях загубила следата на моите собствени, а точно това трябваше да предотвратя. Тази вечер с всички за обграждащи ме, стремейки се да ме защитят, можех да позволя емоциите им за се затрупат в мен. Чух удар, стенания, викове и смях. Тези шифтъри бяха свързани от това, което са. Елита на вида ни. Тъмните Пазители. Имаха мисия, цел. Бях зашеметена от чувството им за другарство и не исках да го избутвам. Исках да го абсорбирам до край. Щях да го оставя да ме превземе напълно ако можех да контролирам това, което изпитвам. Вместо това го избутах назад, фокусирайки се върху моите собствени чувства. Страх. От това, което може да се случи тази вечер. Вълнение. От изправянето пред неизвестно предизвикателство. Очакване. От първата ми трансформация. Притеснение. Че някой друг може да загине заради мен. Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Привързаност. Към Даниел. Толкова дълбоко и силно, че разбирах, че това е началото на любов. Чувството бе плашещо и чудесно, но не знаех какво да правя с него.Фокусирах се върху него, опитвайки се да разбера и ми отне около минута за да разбера, че сега изпитвам само моите емоции. Все още можех да чуя действията наблизо. Съвсем бавно отворих очите си. Другите все още бяха там, движейки се, избягвайки движения, претъркулвайки се, скачайки на краката си. Но емоциите им изглеждаха далечни, витаейки точно под досега ми. Нечие вълнение се надигна към мен и го блокирах. Бе трудно и изморително да удържа емоциите на залива, но осъзнах че бих могла да го направя. Щях да го направя. Погледнах към Даниел. Той бе толкова гъвкав и грациозен, можех да видя котешкото в него. Как може някой да го гледа и да не види, че би се трансформирал в чудесна голяма котка? Трябва да е усетил погледа ми върху него защото ме погледна. Очите ни се срещнаха, неговите зелени с моите карамелени. Нещо пробягна помежду ни, нещо силно. Мислех си за довечера, след трансформацията си, как той е първото нещо, което искам да усетя. Но го разсеях. Рейв го повали, хвърли се върху него и го зарови в снега. Загрижеността ми за него накара емоционалната стена да се срути. Всичките им емоции прибързаха да се набутат в мен, удариха се. Отне ми толкова много за да ги премахна, а толкова малко разсейване за да загубя опората която си изградих. Даниел бе моята разсеяност, но нещо по-лошо – аз разсейвах него. В един решаващ момент ще бъде ли по-притеснен за моята безопасност повече от своята? Знаех отговора, тъй като моя бе същия. Бих го поставила на първо място и той би направил същото за мен. А това можеше да струва живота му. Трябваше да намеря начин да се подсигуря, че нямаше да бъде с мен тази нощ. Колкото и силно да желаех да бъде там за да черпя сила от него, не можех да рискувам нещо да му се случи. Можеше да ме убие толкова ефективно колкото и атаката на жътваря. - Добре! – изкрещя Лукас. – Нека влезем вътре и да започнем да планираме, – той плъзна ръката си около Кайла и изживяването на любовта му почти ми отне дъха. Докато другите започнаха да се насочват навътре, Даниел започна да се разхожда, дългите му крака премахнаха дистанцията помежду ни. Той се пресегна към мен и докосна бузата ми. - За малко изглеждаше сякаш бе заспала. Поклатих глава. - Не. За малко успях да блокирам емоциите им. Очите му се разшириха и се ухили, споделяйки моя триумф. - Наистина? Аз също се усмихнах. Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Да. Беше... е, накараме да мисля, че с малко повече упражнение, бих могла да блокирам по-добре емоциите им и да ги пускам в себе си по желание. - Мислиш ли, че някога ще поискаш да изпиташ емоциите им? - Не знам. При определени обстоятелства това може да се окаже полезно. Той се изправи и задържа с ръката си моята. Аз я стиснах, позволявайки му да ме издърпа на крака. Докато вървяхме към имението погледнах над рамото си. Можех да усетя затаената опасност, наблюдението на жътваря. Пулса ми се ускори и тръпка на страх премина през тялото ми. Избутах собствените си страхове, точно както се бях научила да правя същото със емоциите на останалите. Но в края на краищата моите страхове бяха по-силни, бе невъзможно. *** - Знаеш ли, наистина не е честно първата ти трансформация да бъде засенчена от това създание, – каза Кайла докато сресваше косата ми. Приготвяхме се заедно за това, което се надявах няма да е ничие последно ядене. Кайла, Линдзи и Британи ме бяха поканили да се приготвя с тях. - Би трябвало да е нощта, която ще помниш винаги – каза Линдзи. - Мисля, че ще бъде – казах, взимайки четката от Кайла. Изръпах на зад пясъчно русата си коса и я завързах, поставяйки я на мястото к. - Първата ми трансформация бе при водопада – каза ни Кайла. - Моята също - каза Линдзи. Водопада бе красива зона в гората, която не сме споделили с никой. Дори през зимата бе величествено заради множеството натрупан лед. Изглеждаше като сложна скулптура, но старейшините не искаха да пътуваме толкова далеч. - Конър ме заведе след моето не-пълнолуние – каза Британи докато се навеждаше към огледалото над скрина за да си сложи спирала – Направихме го специално – тя премести погледа си към мен – Специалната нощ с твоята сродна душа може да се случи по всяко време. Не е задължително да бъде по време на първото ти пълнолуние. - Тя е права. – каза Линдзи – Можеш да имаш множество специални луни. Но въпреки това е гадно заради тази вечер. - Може би няма да се появи, – размишляваше Кайла. – Когато види колко много от нас са там със сребърни мечове – - Това е дяволско създание, няма здрав разум – каза к Британи. - Добре, достатъчно лоши приказки изприказвахме, – каза Линдзи. - Да говорим за момчетата. Значи ти и Даниел . . . – тя повдигна вежди – Какво се случи когато се измъкнехте снощи? Изчервих се, усещайки истинския им интерес. - Просто говорихме. - Показа ли ти козината си? Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Преглътнах тежко и кимнах. - Да. - Значи най-накрая го видя да се преобразува! – каза Британи – Красив ли е? Лицето ми се сгорещи. Бях свикнала от интимността на емоциите им с другите, но не и дискутирането на интимни неща. - Ъъъ, да. - Целия черен с тези красиви зелени очи – обзалагам се, че е чудесен. - Британи винаги се интересува от външния вид – издаде Линдзи, засмивайки се – Мисля, че начина, по който те кара да се чувстваш е по-важен. Погледа к се стрелна към мен, сякаш би могла да изтегли на повърхността най-личните ми мисли. - Момичета, – каза Кайла. – Хейдън ни познава само от няколко дни. Не можем да очакваме от нея да споделя най-личните си изживявания с нас. Започнахме да говорим за други неща. Училище и дрехи. Предположих, че се опитват да спрат мислите ми за тази вечер, но те не бяха далеч от съзнанието ми. Колкото и много да харесвах да съм с момичетата, трябваше да призная, че почувствах малко чувство на облекчение когато влязохме в салона и видях Даниел. Бе странно – начина, по който вниманието биваше привлечено от него толкова бързо, сякаш инстинктивно знаех къде е. Момчетата бяха сменили потните си тениски с дънки и пуловери. Тези на Даниел бяха черни, Чудех се защо някога би искал да носи някой друг цвят когато черното подчертаваше блясъка в очите му. В този момент бяха блестящи и не знаех дали е заради насладата, че ме вижда или заради вълнението от предстоящата битка. Докато Кайла, Линдзи и Британи се насочиха към сродните си души, почувствах малко съжаление към Сет, който изглеждаше сам. До колкото знаех, той никога не бе обявил сродна душа. Но пък, технически, и Даниел не бе. Той дойде до мен. - Още няколко часа преди да излезем. Кимнах. - Опитвам се да не мисля за това. - Трудно е да го изключиш, – погледна над рамото си – Те имат ли някакъв късмет с това? Поклатих глава. - Не. Но всички се опитват да сдържат емоциите си, затова не нарушават пространството ми. - Притесняват се за теб – каза. – Не зная дали можеш да почувстваш това. - Никога не зная към кого са насочени емоциите. Понякога мога да предположа . . . Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Повдигнах рамене. - Дори не си го помисляй – каза. Преместих погледа си към неговия, който бе пълен с тлееща страст, но въпреки това долавях и гняв. - Какво? – попитах. - Дори не си помисляй да отидеш сама. Знаеш, че ще те намеря. Те също могат да го направят. - Да, това нещо с аромата е дразнещо – присвих очи към него. – Тогава защо ти отне толкова време да ме намериш? Бях там няколко седмици преди ти да се появиш. Той се усмихна дяволито. - Ти беше там няколко седмици преди да ти позволя да разбереш, че аз съм там. - Значи излъга когато каза, че си пристигнал същия ден? Повдигна рамене. - Предположих, че ще си по-малко ядосана ако не знаеш, че съм те наблюдавал за малко. - Защо изчака? - Изглеждаше щастлива. Не се вглеждаше в прозореца изглеждайки тъжна. - Не зная дали ще остана тук, Даниел. След тази вечер. Да държа емоциите им назад е прекалено изтощаващо. - Струва ми се, че аз също не съм решил дали ще остана, – докосна бузата ми. – Можем да поговорим за това по-късно. Влязохме в трапезарията и заехме местата си на дългата маса. Старейшина Уайлд стоеше на главното място, а от всяка страна до него имаше старейшина, с Лукас в подножието на масата. Предполагам, че щеше да дойде време, в което той щеше да заеме главното място на масата, но все още не. Седнах между Даниел и Сет. Можех да усетя, че Сет е нервен дори преди да осъзная, че десния му крак е в постоянно движение, придвижвайки се нагоре-надолу, бърз тик. Той бе имал среща с жътваря и преди. Наведох се напред и прошепнах. - Не е нужно да идваш. Той извъртя глава към мен и ме погледна, с въпрос в очите си. - Тази вечер – отговорих на незададения му въпрос – Можеш да останеш назад. Видях как гняв проблясва в очите му. - Не съм страхливец. - Нямах предвид – Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Просто съм нетърпелив, това е всичко. Готов да започнем. - Тя нямаше предвид нищо, пич – каза Даниел и въпреки че не можех да съпреживея емоциите му, усетих напрежението в тялото му. Не исках да започне бой. - Съжалявам – прошепнах. Готвача ни донесе храната. Стек. Полу-суров, полят със собствения си червен сос. Мислех си, че мога да продължа вегетарианството си, но поради някаква причина тази вечер копнееш за червено месо. Близостта на пълнолунието, помислих си. Не можеш да отречеш вълчите си инстинкти. А вълците са хищници. Наясно, че Даниел ме гледа, отрязах малко от месото и го изядох. Сочния вкус избухна в устата ми. Никога преди не бях опитвала нещо толкова вкусно. - Завишен вкус – той се наведе и прошепна, можех да помириша боровия му мирис, по- силен от преди. - Може никога вече да не съм вегетарианка – сетивата ми започваха да стават по-силни, Скоро, много скоро, луната щеше да ме призове. Когато свършихме с яденето, се събрахме отново в салона. Старейшините застанаха близо до огъня, а останалата част от нас се разхождаше из стаята, но достатъчно близо за да ги чуваме силно. Нервите на всички бяха опънати, никой от нас не можеше да застане мирно. Страх и тревога се впускаха във и извън мен – но те си бяха мои. - Няма да бъдем с вас за да ви наблюдаваме – каза старейшина Уайлд, придърпвайки ме по-близо и прегръщайки ме леко – Трябва да останем тук. Тъмните Пазители ще те защитават. - Мога да отида сама, с меч – - Няма да бъдеш способна да го държиш веднъж щом трансформацията ти започне – изтъкна. - Мога да се опитам. - А ако се провалиш – умираш. - Но защо те трябва да рискуват живота си заради мен? - Защото си част от глутницата. Осъзнах, че има цена, която трябваше да заплатя заради тази принадлежност. - Момичетата ще ти помогнат да се подготвиш – каза той. Знаех, че има ритуал, трябва да нося бяла роба. Обикновено момичето бе само със своята сродна душа и трябваше сама да се приготви, но нищо при мен не бе както трябва. - Готова ли си да се срещнеш със съдбата си? – попита ме старейшина Уайлд. Кимнах, устата ми пресъхна, а стомаха ми се преобърна. Той ми се усмихна топло. Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Така и ще бъде. Чудех се дали може да види бъдещето или има кристална топка. Почти го изрекох, но се сдържах заради респекта – и защото бях по-нервна от всякога в живота си – и не казах нищо. - Имаме ли друга отложена работа преди Хейдън да започне ритуала? – попита старейшина Уайлд. - Да, сър – каза Даниел и сърцето ми се преобърна. Той тръгна към мен, всяка крачка бе дълга и грациозна, всяко движение ми напомняше на това, което е. Премести се до мен с грацията на хищническа котка. Когато стигна до мен спря и задържа погледа ми. - Казах ти, че старейшините попитаха за някой, който да пристъпи напред и да бъде твоя сродна душа – аз бях доброволец – но крайния избор остава твой, – държейки и двете ми ръце със своите, той падна на едно коляно. – Обявявам те за моя сродна душа. Хейдън, ще ме приемеш ли? Наслада и болка проникнаха в мен. Можех да му дам само един отговор и той разкъсваше сърцето ми. Но нямаше да рискувам живота на единствения човек, когото обичах повече от всеки друг. Гласа ми бе тих, сигурен и стабилен. - Не. Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Chapter Seventeen Глава седемнадесет _____________________________________________________________ Превод: sunset Редакция: djenitoo Бе най-трудното нещо, което съм правила. Да кажа тази простичка дума. Не можех да усетя емоциите му, но видях шока и объркването в очите му докато бавно се изправяше. Почти по-лошо бе да изживея това, което всички останали чувстваха: недоверие, съжаление – най-вероятно за Даниел – скръб. Наблюдавах как изправя раменете си, беше ясно, че се опитва да удържи останалата му гордост. Знаех, че никога няма да ми прости този момент на срам и неудобство. А аз едва започвах. - Даниел не е един от нас – обърнах се към старейшина Уайлд. В действително чувствах предателството идващо откъм Даниел – или може би просто ми се струваше така заради сковаността на тялото му. - Той се превръща в пантера. Още повече недоверие бликна откъм другите. Чух няколко тихи ругатни. Всички ние знаехме, че не всички шифтъри са вълци, но подозирах, че като мен никой от тях никога не бе познавал някой от друг вид. - Виждала ли си го да се преобразува? – попита старейшина Уайлд. - Да. Също така зная, че когато жътваря е нападнал Даниел е бил наблизо. Мисля. . . Мисля, че по някакъв начин той и жътваря са свръзани. - Защо, по дяволите може да си помислиш това? – попита ме Даниел. Обърнах се към него. - Каза ми, че то е убило родителите ти. Ти го довете тук. Той поклати глава отрицателно. - Не. - Знаеш, че е така! Пълнолунието, ноща в която избягах. Това бе първата атака на жътваря тук. Никога преди не ни е откривал. Започна с теб, Даниел. Започна с теб. Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Погледа ми се насочи обратно към старейшините. - Не искам да е с мен тази вечер. - Не можеш да ме спреш! Не можеш – Старейшина Томас удари толкова бързо, че почти не го видях. Ръката му се вряза във врата на Даниел и той падна на колене, очевидно зашеметен. - Лукас, Рейв – каза старейшина Уайлд. – Заключете го в подземите. Ще се справим с този въпрос по-късно. Време е за пълнолунието на Хейдън. - Сигурен ли сте, – започна Лукас. - Сигурен съм. Всеки от тях хвана по една ръка. Даниел погледна към мен с отвращение. То загоря в мен, и въпреки че не съпреживявах емоциите му, можех да усетя острата болка в сърцето си, болка след която с изненада останових, че мога да оцелея. Докато наблюдавах как го завличат надалеч, осъзнах, че нищо друго с което ще се срещна тази нощ няма да е толкова ужасно колкото това, което видях в зелените му очи. Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Chapter Eighteen Глава осемнадесет _____________________________________________________________ Превод: sunset Редакция: djenitoo Сърцето ми бе слязло в петите докато вървях през гората облечена в ботуши и дебела, бяла кадифена мантия, която лесно можех да съблека веднъж щом трансформацията ми започнеше. Знаех, че съм изгубила Даниел завинаги, че никога няма да ми прости за отблъскването ми и за това, че накарах другите да се съмняват в него. Aко го бях приела като моя сродна душа, традицията повеляваше, че той трябва сега да е до мен, носейки черна роба. А по време на трансформацията ми, щеше да се превъплъти и присъедини към мен – аз във вълча форма, а той като пантера. А жътваря щеше да вземе и двама ни. Не бях сигурна защо първата трансформация не може да е на място заобградено от портите, които защитаваха имението. Може би имаше нещо общо с това, което предпазваше Уолфорд от външния свят. В гората имаше специални места – романтични кътчета – където момчетата водеха сродните си души за промяната. Но ние спряхме на първата поляна, която достигнахме, тази вечер нямаше да има нищо романтично в ритуала. Кайла постла юрган върху снега. - Никога не съм помисляла как се справят шифтърите, чиято първа трансформация е по време на зимата – каза Линдзи. – Радвам се, че рождения ми ден е през лятото. - Без майтап – каза Рейв. – Трябваше да преминеш през това сама. Тя закачливо удари ръката му, но все още имаше нервност в енергията им. С изключение на Британи, Тъмните Пазители винаги са се били във вълчата си форма. Сега имаха мечове на хълбоците си. Би трябвало да изглеждат не на място в модерния свят, но при тях мечовете просто засилиха съдбите им като Тъмни Пазители, войни които биха направили всичко за да защитят вида си. Тази вечер седем от тях бяха тук за да защитят мен. Погледнах към черния небосвод и си помислих, че никога не го бях виждала по-красив, или по застрашителен. Луната бе ярко кълбо, светлината к нахлуваше през облаците пред нея, Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн предавайки им зловещ блясък. Звездите бяха замъглени. Знаех съзвездията, но поради някаква причина не можех да видя нито едно от тях. Може би просто бях разсеяна от нервността на останалите. Бях доволна от успеха, който постигнах докато блокирах емоциите им, но знаех че щях да изгубя тази стена веднъж щом битката започнеше. Смелостта, перченето, страховете им щяха да достигнат апогея си. Не бих била способна да ги отблъсна. Всичко, което можех да направя бе да се фокусирам върху собствените си чувства и да се надявам, че по някакъв начин щях да остана тук и да бъда способна да реагирам на това, което се случваше. Всички разбираха посоката на мислите ми, затова Кайла обви ръце около мен. - Всичко ще бъде наред. - Може би трябваше да го заключим в мазето – каза Британи. Стомаха ми се присви при мисълта, че сега Даниел бе затворен – и това, което трябваше да изпитва. - Добър ход, Брит – каза Линдзи. - О, по дяволите. Извинявай. - Тухлени стени и ключалки просто няма да задържат това създание – каза Конър, обвивайки ръка около нея. – Няма смисъл да споменаваме Даниел. Сега той е далеч от всички наши мисли. Как не сме го разбрали до сега? - Особено аз – каза Британи.– Прекарах най-много време с него. - Да, но най-вероятно ти си ги пренебрегвала най-много – каза Рейв. – Не го искаше за сродна душа. Британи погледна към мен. - Не защото мислех, че не е сладък или нещо подобно. А той бе добър. - Той просто не е бил Конър – казах, принуждавайки се да се усмихна. Тя погледна към сродната си душа. - Да. - Добре – каза Лукас. – Време е да започнем да се приготвяме. Погледнах към небето. Луната се бе извисила повече. А щом достигнеше връхната си точка... Събух ботушите си и ги оставих на страна, пристъпих върху юргана. Можех да усетя студа процеждащ се нагоре чак до краката ми. Притеглих мантията по-плътно към тялото си. Кайла бе ресала косата ми до блясък и я бе захванала с виолетово цвете нагоре – сякаш се интересувах как изглеждам. Не се приготвях да споделя първата си трансформация със сродната си душа, а за среща със смъртта. Тъмните Пазители ме за обградиха. Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Запомнете – каза Лукас на другите – без значение какво крещят инстинктите ви – не се преобразувайте. Металния звук на мечове напускащи ножниците си отекна около нас. - Не забравяйте, че не трябва да се нападате с тези неща един друг – каза Конър. Коленичих на юргана, надявайки се че няма да се превърна в жертвено агне. Повдигайки лицето си нагоре усетих как лунната светлина гали кожата ми и насочих мислите си към Даниел. Дързостта, с която влезе през вратата на кафето. Нежността, с която ме прегръщаше. Топлината на целувките му. Красотата на животинската му форма. Дори да оцелеех тази вечер, никога повече нямаше да опитам от всички тези чудеса. Усетих боцкане по кожата, мускулите и костите ми. Сякаш нежен електрод се плъзгаше през тях. - Мисля – чувайки паниката в гласа си, вдишах дълбоко за да се успокоя – че се започва. Около мен останалите заеха позиции, повдигайки мечовете си нагоре. Сет клекна пред мен върху юргана и постави меча си помежду ни. Паника нахлу през мен. - Какво правиш? - Ще те направлявам през трансформацията ти. Поклатих глава на мига, гласа ми бе лек. - Не. Не можеш да направиш това. Рискуваш – - Ти ще умреш – - Ще поема този риск, но няма да рискувам живота на някой друг. Защо си мислиш, че казах всички тези лъжи за Даниел? Очите му се разшириха. - Той не е пантера? - Е – сълзи напираха в очите ми – Но не е свързан с жътваря. Той е най-благородния – гърлото ми се стегна – Моля те. Моля те не прави това. Той погледна нагоре към Лукас. Аз също обърнах лице към него. - Моля те – прошепнах. – Мога да го направя сама. Но ако съм притеснена за Сет ... трябва да се концентрирам. Той се поколеба и каза изпод дъха си. - Просто се отпусни. Когато болката стане прекалено силна, просто се отпусни. Кимнах, благодарността от решението му се отрази в очите ми. - Сет, застани на позиция – нареди Лукас. Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Знаех, че Сет няма да оцени факта, че усетих внезапното облекчение, което дойде от него. Той можеше смело да посрещне жътваря с меч в ръка, но да ми помогне да премина през трансформацията си не бе неговия пръв избора за това как иска да прекара вечерта. Но все пак му бях благодарна. Винаги съм знаела, че Тъмните Пазители защитават вида ни, но никога не съм разбирала напълно жертвоприношението, на което бяха способни за да ни защитят от вреди. Не знаех дали съм достойна да бъде една от тях, но бях решена да дам най-доброто от себе си. Почувствах как тялото ми изтръпва, малки боцкания прескачаха през него, сякаш го тестваха. Бях наясно, че Пазителите са заели позициите си. Можех да усетя готовността им, бдителността ми. Но нищо не можеше да ни подготви за това, което дойде изпод земята пред нас. Жътваря пристигна... и бе довел със себе си шест адски хрътки... Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Chapter Nineteen Глава деветнадесет _____________________________________________________________ Превод: sunset Редакция: djenitoo Тъмните Пазители затвориха кръга си около мен. Хрътките оголиха зъби, червена слюнка закапа от острите им зъби. Стояха ниско, обикаляйки около нас. Аз бях застанала на ръцете и краката си, дишайки тежко. Можех да почувствам приближаващата трансформация. Кръвта ми шумеше в ушите ми. Жътваря чакаше търпеливо. Бе отвратително създание, поне седем фута високо. И широко. Въпреки, че все още не бе напълно трансформирано, изглеждаше като мъгла. Форма, но без субстанция. Знаех, че ще стане плътно когато му дойде времето. Тези дълги пръсти щяха да се пресегнат към мен, да ме докоснат и да изтискат душата ми. Неговите покорни слуги бяха друга история. Те бяха плътни, с червени присвяткващи очи. Болката ме удари и от гърлото ми се откъсна слаб плач. Кайла бе първата, която изгуби концентрацията си. Нищо чудно, тя не бе израстнала с нас. Тя се обърна към мен – страха к нахлу в тялото, отслабвайки го още повече. - Унищожете ги! – гърления глас на жътваря отекна около нас, карайки снега от дърветата да падне. Хрътките скочиха. Тъмните Пазители се бореха да ги отблъснат, пристъпвайки назад, движейки мечовете си. Конър пръв успя да нанесе удар. Кучето изкимтя, а рана се отоври в гръдния му кош, но преди кръвта дори да започне да тече, раната се затвори. - По дяволите! – промърмори Конър, разтваряйки крака за да балансира по-добре – Те се лекуват. - Те не са шифтъри – казах, задъхана, бореща се да отклоня трансформацията – Имунизирани са срещи ефекта на среброто. Пролука се отоври между пазителите докато хрътките ги дебнеха, заобикаляха и раздалечаваха един от друг. Неистов писък на ужас преряза нощния въздих. Сет! Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Обърнах се точно когато страховете и ужаса му се блъснаха в мен. Две кучета го разкъсваха. Раздвоението му премина през мен. Ако не се преобразеше, нямаше да може да се излекува. Ако го напрвеше, жътваря можеше да вземе душата му. Лукас и Рейв ги изтласкаха на страна. Рейв успя да забие меча си в сърцето на едната хрътка. Тя се превърна в пепел. Пазителите се разделиха. Половината се опитваха да ме защитят, а другата половина бе наобиколила Сет, сега гонейки хрътките надалеч от него. Сет лежете там, опитваш се да стане, отчаян да се присъедини към борбата, но прекалено слаб за това. Кръвта изтичаше от раните му. Той легна обратно на студения въздух, погледа му нагоре. Емоциите му преминаха през мен: съжаление, тъга. Накрая любов. Имаше някоя който обича, той я оставяше. - Не! Знаех какво е да се откажеш от единствения, когото обичаш повече от всичко друго. Бе достатъчно, че един от нас вече си бе отишъл. Освен това, със способноста ми да усещам емоциите, може би душата ми щеше да връхлети към жътваря с чувства и да го унищоци. Изглеждаше необичайно, но щях да продължа да се боря с това през вечността. - Вземи мен! – изкрещях. – Вземи само мен! Принудих се да стъпя на ходилата си, направих няколко стъпки напред. Повдигайки ръце към небето, повках луната, спирайки да се боря с трансформацията, позволявайки болката да нахлиуе в мен – Жътваря замръзна. Лицето му бе дори по-ужасяващо - маска на болка и мъка. Тялото ми блесна с началото на трансформацията – Протегна един от онези дълги приличащи на ножове нокти – Черна стрела изкочи от гората и удари жътваря с достатъчно сила за да го повали. Даниел! Тежестта на тялото му държеше създанието на земята. Наблюдавах с ужас как то забива пръстите си в него, създавайки реки от кръв. Даниел зарови зъбите си в гърлото му, но то все още се бореше. Въртеше се, викаше и се врязваше в Даниел. Знаех, че устата на Даниел е станала на мехури от горещината на създанието, знаех че болката трябва да е изключителна силна, но въпреки това той удържа. Оглеждайки се наоколо фанатично, забелязах меча на Сет, наполовина заровен в снега. Достигнах до него и го вдигнах. Борейки се със собствената си болка, собствената ми нужда да се преобразувам, докато другите държаха хрътките заети, достигнах до Даниел и намушках жътваря. Не можех да стигна до сърцето му, тъй като Даниел бе върху него, все още държейки шията му. Клекнах. Когато Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн жътваря повдигна ръце за да го нарани за пореден път го прободох с меча от едната му страна, водейки го по пътя към сърцето му. Висок вик отекна около нас. Внезапно бях заобиколена от емоции танцуващи около мен, преминаващи през мен, бързо удряйки ме и тръгвайки си, сякаш бях проводник. Любов, благодарност, освобождение. И осъзнах, че това са чувствата останали от всички души, които пазителя бе взел. Със смъртта му ги бях освободили от затвора им. Хиляди души, взети в забвение, предоставящи енергия на същество, което не заслужава да съществува. Усетих любов, толкова силна и целенасочена и за пръв път в живота си разбрах към кого са насочени емоциите. Даниел. Душите на семейството му излизаха на света за един последен път. Абсорбирах чувствата им, надявайки се че той ще ги усети. Ако не, щях да ги споделя с него по-късно. След това дойде Джъстин. Не ме обвиняваше, че съм разбрала прекалено късно за бедата, в която е. Бе свободен сега. Душата му почиваше в мир. Внезапно. . . нищо. Душите си бяха отишли, заедно с емоциите си. Жътваря пищеше, разтваряйки се в пепел. Пепелта бе разнесена от вятъра в забвението. С унищожаването му хрътките изчезнаха. Напълно изтощена, паднах и запълзях към Даниел, нежно докосвайки раните му, които сега започваха да се лекуват. - Съжалявам. Толкова съжалявам. Въпреки, че не усещам емоциите ти те познавам. Знаех, че ще се преобразуваш. Тогава то щеше да те вземе. Не можех да понеса мисълта – Мъркайки гърлено, той облиза бузата ми. Видях присвяткване и се обърнах за да видя как Сет се преобразява. Раните му се лекуваха, а която и да обичаше – щеше да се върне при нея. Може би защото Конър обичаше наполовина човек- наполовина шифтър, който не се преобразуваше във вълча форма, знаеше какво да направи. Той взе юргана и го придърпа около Даниел. За едно премигване вече гледах лицето на любимия си. Докоснах бузата му. - Трябваше да изчакаш и да се преобразуваш когато се излекуваш напълно. - Скоро ще се преобразувам обратно. - Даниел. – гърлото ми бе свито, сълзи капеха от очите ми. – Как избяга? - Мислиш ли, че една заключена врата ще ме задържи? Преобразувах се и използвах силата, която имам като пантера за да съборя вратата. Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Рискуваше да умреш с преобразуването си – не можех да попреча на тежкото мъмрене в гласа си. - Предположих, че жътваря ще е зает заради теб. - Но ако имаше повече от един? Какво ако – Той докосна устните ми. - Свърши се, Хейдън. Но не можех да се примиря с всичко, което е рискувал. - Обичам те. Той се ухили, усмивка също като онази която накара коленете ми да омекнат. - Зная. Това е добре – целуна врата ми – защото мога да те открия навсякъде. Бях смътно наясно, че сега бяхме сами. Тъмните Пазители бяха тръгнали, тихо отстъпващи. А аз осъзнах, че чувствата ми към Даниел са толкова силни, че нямаше място където да побера чуждите емоции в себе си. Или може би бях станала по-добра в блокирането на това, което изживяват. Болката ме разкъсваше. Крайниците ми, цялото ми тяло бе вцепенено докато биваше намушквано от остра болка. Ахнах. Даниел хвана лицето ми с големите си длани. - Хейдън, ще ме приемеш ли като своя сродна душа? - С цялото си сърце. Той ме притегли към себе си. - Концентрирай се върху мен. Устните му докоснаха моите, леко, сякаш бе за пръв път. След това бяха по-познати, докато тялото ми започваше да ми се струва странно, усетих леки вибрации, като подготовка. Фокусирах се върху Даниел, чувството, когато ръцете му са около мен, върху вкуса на целувката му, топлината на кожата му. Емоциите му не навлязоха в мен, но въпреки това знаех какво изпитва. Обичаше ме. Не искаше да страдам. Би направил всяко нещо – и всичко – за да ме защити. Чух мъркане от удволоствие, ниско в гърлото му. В животинска форма издавахме различни звуци, изглеждахме различно, но дълбоко в себе си бяхме еднакви. Болката ескалира, след това намаля докато ръцете му се плъзгаха около мен, задълбочавайки целувката. Страстта изригна в мен, удавяйки всичко друго. Между едно сърцебиене хиляди звезди изригнаха в мен, лунната светлина се издигна и навлезе в мен. Когато отворих очите си, се взирах в пантера, знаеща, че той гледа във вълк. Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Хейдън? Бях се страхувала, че тъй като не мога да усетя емоциите му, няма да мога да чуя мислите му. Но те бяха там, шепнещи ми. Красива си във вълчата си форма. Той потърка муцуната ми. Разочарована ли си, че не съм вълк?- попита. Глупчо. Искаш ли аз да съм пантера? Обичам те такава каквато си. Топлината се завъртя в мен при думите му, сърцето ми заби по-силно. Дори да знаех как се чувства, имаше удовлетворение и радост в думите му. Можех да видя останките от раните му от едната страна, дълги резки, които заздравяваха бързо. Вълка в мен ги помириса, след това ги облиза предпазливо. Кръвен аромат. Сега и аз ще те намеря където и да си, помислих си. Раните зарастнаха без да оставят белези, без доказателство че някога са били там. Това бе нашия подарък, нашата способност да се лекуваме. Сега какво? попита той. Погледнах към белия снежен пейзаж разпростиращ се пред нас. Не мисля, че мога да бягам бързо като теб - признах си. Мога да бягам по-бавно. Тръгнах напред, лапите ми ритаха по снега. Даниел бягаше до мен без усилие. Не, никога не бих успяла да го надбягам, никога не бих могла да му избягам. Но истината беше, че вече не исках да го правя. Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Chapter Twenty Глава двадесета _____________________________________________________________ Превод: sunset Редакция: djenitoo Състезавахме се в гората докато не достигнахме до пещерата, в която ме бе довел предната вечер. Докато пристъпвах вътре, очите ми се приспособиха към тъмнината. С помоща на вълчето ми зрение можех да видя през нея. Това, което видях ме изненада. Раницата ми - чудех се кога ли я бе донесъл тук. Най-вероятно по някое време следобед, когато бях с Кайла, Линдзи и Британи. Погледнах назад към него. Предположението ти е вярно. Можеш да четеш мислите ми дори когато не са насочени към теб? Защо аз не мога да чета твоите? Защото съм се научил да ги удържам. Ще те науча. Така ще зная само това, което ти искаш. Може би това умение ще ми помогне да удържам и емоциите. Надявах се. Насочих се към другата част на пещерата, където се намираше басейна. Дрехите ми стояха върху скалата, чакайки да отида при тях в човешка форма. Може да се преобразуваш там, помисли си Даниел , аз ще се трансформирам тук. Добре. За да се преобразувам, трябва да мисля за мен като човек? Просто мисли като човек. Когато вече не можех да го видя, затворих очите си, концентрирах се, усещайки електрод през себе си. Отворих очите си, вече в човешката си форма. Облякох набързо дънките, пуловера и ботушите си. Когато влязох в главната пещера Даниел стоеше на входа к, загледан навън. Голям фенер разсейваше мрака. Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Изчаках малко за да го изследвам бавно: ширината на раменете му, дължината на гърба му. Ръцете му бяха напъхани в задните джобове на дънките му. Почти загубих това, почти го загубих заради страховете си. Но също така страха ми да го загубя ми даде сила да оттегля за време собствената си трансформация и да унищожа жътваря. Ако не бе Даниел може би нямаше да се боря толкова упорито, нямаше да се предам лесно, но нито да направя толкова много за да не загубя. Застанах до него, плъзвайки се под ръката му. Бе толкова удобно, познато. - Беше права – каза тихо. – Аз доведох жътваря тук. - Не, не беше ти. Погледна към мен, очите му задаваха въпрос, искащи да повярват на думите ми. - Тук си от лятото. Ако те бе последвало щеше да се покаже по-рано – казах. - Иска ми се да повярвам на това. - Аз вярвам. Не знаем всичко за жътваря, не е като да е бил в „Шоуто на Опра”* (*- тв предаване). Не знаем защо се е крил с векове, нито защо е решил да се появи сега. Зная, че то е убило родителите ти, усетих душите им. Обичат те толкова силно. Сълзи напълниха очите му и той премигна за да ги проясни. - Почиват ли в мир. - Сега – да. - Не зная как е открило семейството ми, не зная колко много от вида ми е убило. Както ти казах, не сме като вълците. Не се придържаме заедно – погледна надолу към мен – Бих желал да отида да потърся останалите, да им разкажа за това място. Ние сме самотници, аз и ти, но си принадлежим един на друг. – докосна бузата ми – Но няма да отида ако желаеш да останеш тук. И ако старейшините ми позволят да остана. За мен означаваш повече от всичко друго. Преди да му дам отговора си, той ме взе в обятията си и ме целуна. Мислех си, че никога повече няма да го почувствам. А сега бе до мен. Бе готов да пожертва мечтите си заради мен, но го обичах прекалено силно за да му позволя да се откаже от това, което желае. Често изпитвах любов – идваща от други, насочена към други. Любов на родител към детето му, на приятел към приятел, а при Конър, любовта на любим към любима. Във всички обстоятелства любовта е силна емоция, не бе лесно да я задържаш веднъж щом бликне. Сега осъзнах, че любовта е като цъфтящо цвете, непрекъснато добавящо към себе си още венчелистчета. Но няма краен вид. Няма пълен цъфтеж. Продължава вечно. То укрепва, расте по нависоко. Не познавах Даниел от дълго, но в сърцето си знаех, че той е истинската ми сродна душа. Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Когато ме притегли към себе си, докосна бузата ми точно както бе направил онзи следобед зад кафенето. Докосването му бе топло, очите – искрени. Нямах нужда да усетя емоциите му за да зная, че са силни. - Обичам те, Хейдън – каза. Потънах в обятията му и притиснах лице към гърдите му, слушайки ритъма на сърцето му. - Аз също те обичам. Той взе ръката ми и ме поведе навън. Седнахме върху покритата със сняг скала и наблюдавахме как луната започва да избледнява. Трябваше да усетя студ, но с ръцете на Даниел около тялото ми бях сгрята, щаслитва . . . лудо влюбена. Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Chapter Twenty-One Глава двадесет и първа _____________________________________________________________ Превод: sunset Редакция: djenitoo Връщането обратно в Уолфорд на следващата сутрин не бе толкова радостен повод колкото бях очаквала. Старейшините и Тъмните Пазители не бяха много щастливи да видят Даниел. Да, той най-вероятно спаси задниците на всички ни от атаката на жътваря, но имаше проблем около факта, че не е бил напълно честен за себе си. Така че две минути след като влязохме през вратата на имението, той стоеше пред тях в стаята на съвета. Старейшините седяха около масата, изучавайки го сякаш е екзотично създание – което предполагам, че наистина беше. На всеки край на масата имаше по още една маса, поставена перпендикулярно, на които заемаха Тъмните Пазители. Аз стоях на края на едната от тези две маси. Сега, след като бях изживяла преобразуването си бях станала член на тази елитна група. Но имаше вероятност Даниел да бъде изритан от нея. Той стоеше прав, висок и горд, с изправени рамене и високо вдигната глава. Почувствах се горда, че това великолепно момче бе мое. Най-накрая старейшина Уайлд прочисти гърлото си и каза. - Дойдохте тук под фалшив претекст, господин Фостър. Видях как Даниел се сви и разбрах защо. Преди предната нощ го наричаха Пазител Фостър. Веднага го бяха отстранили от мястото му, още от мига в който научиха, че не е един от тях. Знаех, че е имало време когато е нямало да се притесни от това, когато е бил напълно самотен, когато не е знаел къде принадлежи. - Казах ви, че дойдох тук за да служа като Тъмен Пазител – каза категорично. - Пропуснахте да споменете, че се превъплъщавате в пантера вместо във вълк – напомни му старейшина Уайлд. - Не виждам как формата, която приемам влияе върху способността ми да си върша работата – погледна надолу, след което погледна към мен – И, да, не мислех, че щяхте да ме приемете ако знаехте, че съм от клана на пантерите. - Колко пантери има? – попита Лукас, игнорирайки укорителния поглед на дядо си. - Не зная – каза Даниел – Не следим членовете си както правите вие. Това е една от слабостите ни. Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Освен това не смятахте за нужно да узнаем, че жътваря е убил родителите ви? – старейшина Томас пусна първоначалната тактика обратно в действие. - Не знаех какво ги е убило до нощта, в която Джъстин умря. След това мислех единствено как да защитя Хейдън. Сърцето ми препусна. Погледна ме и аз направих всичко по силите си за да му внуша, че без значение какво ще се случи, аз щях да го подкрепя. Най-накрая продължи. - Мислех си, че ако ви кажа всичко ще откажете да ме приемете. Имах нужда да науча това, което знаете вие за да предпазя клана си от изчезване. Може би част от урока, който трябваше да науча бе да се доверя, на онези които не са като мен. Това, което направих бе заради нуждата да спася собствения си вид. Поставях това, което смятах за тяхна нужда на първо място. Сега зная, че трябва да поставя на първо място всички шифтъри, не само моя род. Това, в което се преобразуваме не ни определя. Не мога да възвърна миналите си действия, но мога да се закълна, че никога няма да намерите по-отдаден Тъмен Пазител на вашия вид. - Може би – каза старейшина Уайлд замислено – първата стъпка е да спреш да гледаш на нас като вид разделен от твоя. Както сам каза, всички ние сме шифтъри. Това е нашата връзка. Просто има някои шифтъри с различни възгледи от нас. Ние не ги различаваме, не гледаме на тях сякаш не са от нашия вид. Погледна към мен. - Ще се съгласиш ли, Хейдън? Кимнах. - Да. Старейшина Уайлд се обърна към масата, след което към Даниел. - Добре дошъл си да останеш сред нас, Пазител Фостър. Облекчението се вля в мен и не можех да предотвратя една малка усмивка, която се оформи върху устните ми. - Благодаря ви, старейшини, Тъмни Пазители. Тъй като ми предложихте да остана, сега мога да напусна с леко сърце. - Имате намерение да напуснете? – попита старейшина Уайлд. - Да, сър. Има много загубени, които не знаят какво можем да бъдем ние шифтърите. Които крият какво са и нямат място, на което могат да го празнуват. Искам да разберат, че не са сами. - Тогава имаш нашата благословия, ние ще ги посрещнем ако решат да дойдат при нас. - Благодаря ви. Избутах стола си назад, станах и отидох до Даниел, хванах ръката му. - Той е моя сродна душа. Аз ще тръгна с него и също бих желала вашата благословия. Но ще тръгна и без нея ако се наложи. Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн - Имаш нашата благословия – каза старейшина Уайлд – Ако родителите ти бяха тук сега, с нас, мисля, че също така щеше да имаш и тяхната. Те не желаеха нищо повече от това да бъдеш щастлива. - Обещавам, че ще бъде така – каза Даниел. Стисна ръката ми, след това обви ръка около мен, придърпвайки ме към себе си, точно там където принадлежах. Близо до сърцето му. *** В горната част на татуировката на Даниел, където възлите завършваха, имаше още една, вградена в кожата му: келтски символ, представляващ името ми. Той бе казал, че тя започва от бицепса му и продължава по гърба, изобразявайки пътуването му – от разделението, до събирането заедно. Това бе историята и на моето пътуване. С Даниел до себе си, често разсейващ ме, бях в състояние да бъда сред други шифтъри. Само най-наситените им емоции нахлуваха в мен сега. Учех се да го използвам като сигнал, когато някой имаше нужда от помощ. Все още не смятах способността си за дар, но приемах факта, че може би не бе точно проклятие. - Ще се върнете на време за лятното слънцестоене, нали? – попита Кайла докато обвиваше ръцете си около мен. С Даниел тръгвахме на експедиция, в търсене на други шифтъри като него. Не знаех до колко можех да помогна, след като не можех да изпитвам емоциите им, но това за мен щеше да бъде един малък рай. - Ще се опитаме – казах. Намирахме се в предния двор на Уолфорд, взимайки си довиждане с всички. Щяхме да пътуваме с моторната шейна, която ни бе подарък от старейшините. Не знаех дали щеше да бъде толкова вълнуващо да се возя на нея, сега когато ми бе позволено. Все още имаше месеци преди да дойде пролетта, но с Даниел бяхме нетърпеливи да започнем пътуването си. Прегърнах всички, оставяйки старейшина Уайлд за последен. Бях изненадана когато сълзи бликнаха в очите ми докато ръцете му се обгръщаха. Той винаги бе изглеждал толкова силен, а внезапно го почувствах невероятно крехък. - Приятно пътуване, Хейдън – каза. – И запомни, че това е твоя дом. - Така е – признах пред него и може би за пръв път в живота си – и пред себе си. Качих се на моторната шейна зад Даниел. - Готова? - Готова. Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн Той потегли и вълнението в мен се надигна. Не знаех какво ще намерим навън. На върха на хълма Даниел спря моторната шейна и погледнахме обратно към Уолфорд. - Не е нужно да отиваме – каза. Поклатих глава. - Мисля, че е. Имаме и други врагове. Щом жътваря ни откри, може би и те ще успеят. Трябва да кажем на другите шифтъри за Уолфорд, на всички от твоя и всички други кланове, за да имат място, на което да бъдат в сигурност. - Ще се върнем – обеща ми. Обвих ръце около него по-силно. - Зная. Той включи двигателя и се плъзнахме по снега, с вятър рошещ косите ни. Бях загубена в свят, където изпитвах само и единствено собствените си емоции. Щастие. Наслада. Оптимизъм. Любов. Даниел. КРАЙ Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Document Outline SM 00.pdf SM 01.pdf SM 02.pdf SM 03.pdf SM 04.pdf SM 05.pdf SM 06.pdf SM 07.pdf SM 08.pdf SM 09.pdf SM 10.pdf SM 11.pdf SM 12.pdf SM 13.pdf SM 14.pdf SM 15.pdf SM 16.pdf SM 17.pdf SM 18.pdf SM 19.pdf SM 20.pdf SM 21 final.pdf