[Kodirane UTF-8]

	Патрик Ротфус
	Страхът на мъдреца


	Пролог
	Три вида тишина

	Наближаваше зазоряване. Странноприемницата „Пътният камък“ бе потънала в тишина, която сякаш беше разделена на три.
	Най-познатият елемент в нея беше глухото, отекващо спокойствие, внушено от липсата на нещо. Ако имаше буря, дъждовните капки щяха да почукват и да трополят върху лозите селас зад странноприемницата. Тътенът на някоя гръмотевица би подгонил със звука си тишината от пътя като паднал есенен лист. Ако в стаите шумоляха пътници, ехтящите им стъпки щяха да прогонят тишината като избледняващ и полузабравен сън. Ако имаше музика… но не, музика, разбира се, нямаше. Всъщност нямаше нито едно от споменатите неща и затова тишината си оставаше.
	Вътре в странноприемницата един тъмнокос мъж полека затвори задната врата зад гърба си. В пълния мрак той се промъкна крадешком през кухнята, после през общата стая и накрая се спусна по стълбището към мазето. Благодарение на дългия си опит той с лекота избягваше халтавите дъски, които можеха да изтропат или да проскърцат под тежестта му. От бавните му стъпки по пода се разнасяше едва доловим звук. Движението му добавяше към голямата, отекваща тишина една друга — малка и потайна. Двете се противопоставяха и създаваха своеобразна амалгама.
	Третият вид тишина бе трудно доловима. Ако човек се вслушваше достатъчно дълго, накрая щеше да я усети в студенината по стъклото на прозореца и по гладко измазаните стени на стаята на съдържателя. Тя се таеше в тъмния сандък, който стоеше в долния край на твърдото и тясно легло. Беше и в ръцете на мъжа, който лежеше неподвижно върху него в очакване на първите бледи проблясъци на задаващата се зора.
	Мъжът имаше огненочервена коса. Очите му бяха тъмни и отсъстващи и той се бе отпуснал с примирения вид на човек, който отдавна е изоставил всякаква надежда да заспи.
	„Пътният камък“, както и третият вид тишина принадлежаха нему. И нищо чудно, защото тя бе най-осезаема и попиваше останалите два вида в себе си. Третият вид тишина бе дълбока и пространна като края на есента. Тежка като загладен речен камък. Това бе мекият, лишен от припряност звук, който обгръща човек, очакващ смъртта.


	1.
	Ябълка и бъз

	Баст отегчено се подпря върху дългия махагонов плот. Огледа празната стая, въздъхна и затършува наоколо, докато не откри чист ленен парцал. Сетне с примирено изражение се захвана да лъска плота.
	Миг след това се наведе и присви очи към някакво почти невидимо петънце. Зачопли го с нокът и се намръщи на мазната следа, оставена от пръста му. Наведе се по-близо, дъхна върху дървото и го затърка енергично. После спря за момент, отново дъхна — този път по-силно — и написа с пръст неприлична дума върху замъгления плот.
	Захвърли парцала настрани, мина покрай празните маси и столове и се отправи към широките прозорци на странноприемницата. Остана там дълго, загледан в черния път, който минаваше през центъра на града.
	Баст въздъхна отново и закрачи напред-назад из стаята. Движеше се с небрежната грация на танцьор и съвършеното безгрижие на котка. Но когато прокара ръце през тъмната си коса, в жеста му се криеше безпокойство. Сините му очи непрекъснато оглеждаха стаята сякаш в търсене на изход. Все едно диреше нещо, което бе пропуснал да види стотици пъти преди това.
	Но там нямаше нищо ново. Празни маси и столове. Празни столчета край бара. Две огромни бъчви, изправени върху тезгяха зад бара — едната за уиски, другата за бира. Между тях бяха наредени бутилки с всякакви цветове и форми. Над бутилките беше окачен меч.
	Очите на Баст се върнаха обратно върху бутилките. Той ги изгледа продължително и замислено, след което се върна зад бара и извади една тежка глинена халба.
	Пое си дълбоко дъх, посочи с пръст към първото шише и започна да припява, като изброяваше бутилките в реда:

	Клен. Кол с цветя.
	Хващай и върви.
	Пепел и жарава.
	Плод от бъз носи.

	Завърши изреждането, като посочи към една тумбеста зелена бутилка. Извади тапата и отпи предпазливо една глътка, след което направи кисела физиономия и потрепери. Бързо остави бутилката и вместо нея взе друга — червена и извита. Отпи и от нея, замислено облизвайки устни. След това кимна и щедро отсипа в халбата.
	Посочи следващата бутилка и започна да брои отново:

	Вълна. Вдовица.
	Луна през нощта.
	Върба. Девица.
	Светлина от свещта.

	Този път бутилката беше прозрачна, с бледожълт ликьор. Баст издърпа тапата и добави голяма доза от него към течността в халбата, без да си прави труда първо да го опитва. Остави бутилката, вдигна халбата и я завъртя театрално, преди да отпие глътка. Усмихна се широко и удари леко с пръст бутилката, преди отново да продължи монотонното припяване:

	Буре. Бира.
	Камък и къща.
	Вятър и вода…

	Чу се проскърцване на дъска. Баст вдигна поглед и се усмихна ведро.
	— Добро утро, Реши.
	Червенокосият съдържател стоеше в долната част на стълбището. Той обърса дългите пръсти на ръцете си в чистата престилка и в дългите си ръкави.
	— Нашият гост събуди ли се вече? — попита.
	— Нито съм го чувал, нито съм го виждал — поклати глава Баст.
	— Последните няколко дни не бяха никак леки за него — рече Коте — и вероятно умората започва да му се отразява. — Той се поколеба, сетне вдигна глава и помириса въздуха. — Да не би да пиеш? — Във въпроса му имаше по-скоро любопитство, отколкото укор.
	— Не — отвърна Баст.
	Съдържателят повдигна вежди.
	— _Опитвах_ — настоя Баст. — Първо се опитва, а след това се пие.
	— Аха — отвърна съдържателят. — Тогава значи се готвиш да пиеш?
	— В името на малките богове, да! — призна Баст. — Ще се отдам на невъздържано пиянство. И какво друго да правя, по дяволите? — Баст извади халбата си изпод плота и погледна в нея. — Надявах се да е бъз, но ми се падна пъпеш — той завъртя замислено халбата — с подправка. — Отпи нова глътка и замислено присви очи. — Канела? — попита и огледа бутилките. — Нямаме ли повече бъз?
	— Там някъде трябва да е — отвърна съдържателят, без да си прави труда да поглежда към бутилките. — Спри за момент и ме изслушай, Баст. Трябва да поговорим за онова, което стори миналата нощ.
	Баст застина.
	— Какво съм направил, Реши?
	— Спря онова създание от Маел — отвърна Коте.
	— О — отпусна се Баст и махна небрежно с ръка. — Просто го забавих, Реши. Това е всичко.
	— Ти усети, че това не беше просто някой побъркан — поклати глава Коте. — Опита се да ни предупредиш. Ако не беше реагирал толкова бързо…
	Баст се намръщи.
	— Не бях толкова бърз, Реши. То хвана Шеп. — Той сведе поглед към добре почистените дъски на пода близо до бара. — Харесвах Шеп.
	— Всички останали ще вярват, че ковашкият чирак ни е спасил — каза Коте. — И вероятно така е най-добре. Но аз знам истината. Ако не беше ти, то щеше избие всички тук.
	— О, Реши, това просто не е вярно — възпротиви се Баст. — Ти щеше да му прекършиш врата като на пиле. Аз просто стигнах до него преди теб.
	Съдържателят сви рамене.
	— Миналата нощ размишлявах — каза той. — Чудех се какво можем да направим, за да стане тук по-безопасно. Чувал ли си за „Ловът на белите ездачи“?
	— Това беше нашата песен преди още да стане твоя, Реши — усмихна се Баст.
	Той си пое дъх и запя с приятен тенор:

	Те яздеха конете си, бели като сняг.
	Сребърни остриета и рогове бледи
	свеждаха се при неспирния им бяг.
	Клонки гъвкави, червени и зелени
	на челата им бяха окачени.

	— Точно за този стих мислех и аз — кимна съдържателят. — Мислиш ли, че можеш да се погрижиш за това, докато аз подготвям нещата тук?
	Баст кимна въодушевено и почти се втурна да изпълнява заръката. На прага на вратата на кухнята той спря и се обърна.
	— Нали няма да започнеш без мен? — попита обезпокоено той.
	— Ще започнем веднага щом гостът ни се нахрани и се подготви — отвърна Коте.
	Като видя изражението на своя ученик, той реши да отстъпи малко и добави:
	— Все пак мисля, че разполагаш с един-два часа.
	Баст хвърли поглед към вратата и после отново към Коте.
	Лицето на съдържателя се развесели.
	— Ще ти се обадя, преди да започнем — той го пропъди с ръка. — Хайде, тръгвай сега.

	* * *

	В „Пътният камък“ мъжът, който наричаше себе си Коте, правеше обичайните неща. Движеше се като часовников механизъм — като каруца, която минава в дълбоките коловози по пътя.
	Първо беше ред на хляба. Той смеси брашно, захар и сол, без да си прави труда да отмерва количествата. Добави парче мая от едно глинено гърне в килера, омеси тестото, след което оформи кръгли самуни и ги остави да се надигнат. Разгреба жарта в кухненската печка и разпали огън.
	После се премести в общата стая, запали огън в голямата камина от черен камък и изчисти пепелта от широкото огнище край северната стена. Изпомпа вода, изми си ръцете и донесе парче овнешко месо от мазето. Нацепи нови подпалки, внесе дърва за горене, продупчи надигащия се хляб и го премести по-близо до вече топлата печка.
	И тогава изведнъж се оказа, че вече няма нищо повече за вършене. Всичко беше готово. Всичко беше чисто и подредено. Червенокосият мъж застана зад бара и зареяните му в далечината очи бавно се съсредоточиха върху настоящето и самата странноприемница.
	Те се спряха върху меча, който висеше окачен върху стената над бутилките. Не беше особено красив меч — не беше богато украсен и не грабваше окото. Беше някак заплашителен. По същия начин, по който изглежда заплашителна някоя стръмна скала. Мечът беше сив, чист и студен на пипане. Беше остър като строшено стъкло. В тъмното дърво на дъската, върху която беше монтиран, беше издълбана една-единствена дума — „Безразсъдство“.
	Съдържателят чу тежки стъпки по дървената площадка отвън. Мандалото на вратата шумно хлопна, последвано от гръмогласно „Ехооо“ и думкане по вратата.
	— Момент! — извика Коте.
	Той забърза към входната врата и превъртя тежкия ключ в лъскавата месингова ключалка.
	Греъм стоеше на прага, вдигнал масивната си ръка, за да почука на вратата. Като видя съдържателя, на обветреното му лице се появи усмивка.
	— Днес май Баст отново отвори вместо теб? — попита той.
	Коте му се усмихна търпеливо.
	— Добро момче е — продължи Греъм. — Само дето е малко нервен. Мислех си, че днес няма да отваряш. — Той се прокашля и сведе за миг поглед към краката си. — Не бих се изненадал, като се има предвид какво се случи.
	— Отворено е както винаги. — Коте прибра ключа в джоба си. — Какво мога да направя за теб?
	Греъм отстъпи от прага на вратата и кимна към улицата, където наблизо стоеше каруца с три бурета. Бяха нови, от светло полирано дърво и с лъскави метални обръчи.
	— Знаех, че тази нощ няма да заспя и ги сковах набързо за теб. Освен това чух, че днес ще дойдат семейство Бентън с първата реколта от късните ябълки.
	— Благодарен съм ти за това.
	— Направил съм ги хубави и стегнати, за да държат през зимата. — Греъм отиде до каруцата и гордо почука една от бъчвите. — Нищо не може да стегне стомаха по-добре от зимната ябълка. — Той вдигна поглед с лека искрица в очите и отново почука по обръча на бъчвата. — Схващаш ли шегата? Да го „стегне“?
	Коте изпъшка и потри лицето си.
	Греъм се изкикоти на собствената си шега и поглади един от блестящите обръчи на бъчвата.
	— Никога преди не съм правил бъчва с месинг, но излязоха много хубави. Кажи ми, ако започнат да изпускат. Ще се погрижа за тях.
	— Радвам се, че не те е затруднило много — рече съдържателят. — Избата става влажна. Безпокоя се, че желязото просто ще ръждяса след няколко години.
	Греъм кимна.
	— Това е съвсем разумно предположение — съгласи се той. — Не са много хората, които гледат на нещата в перспектива. — Той потри ръце една в друга. — Какво ще кажеш да ми помогнеш? Не бих искал да изпусна някоя и да ти одраскам пода.
	Захванаха се да ги пренасят. Две от бъчвите отидоха в мазето, а третата пренесоха покрай бара, през кухнята и я оставиха в килера.
	Сетне мъжете се отправиха обратно към общата стая и застанаха от двете страни на бара. За момент настъпи мълчание, докато Греъм оглеждаше празното помещение. Край бара имаше два стола по-малко и празно място, оставено от липсваща маса. В подредената обща стая това биеше на очи като липсващи зъби.
	Греъм отмести погледа си от добре почистения под близо до бара. Бръкна в джоба си и извади с леко трепереща ръка два матови шима.
	— Би ли ми дал една малка бира, Коте? — попита той с дрезгав глас. — Знам, че е рано, но ми предстои дълъг ден. Ще помагам на Мърионс да приберат житото си.
	Съдържателят наля бирата и мълчаливо му я подаде. Греъм изпи половината на една дълга глътка. Ъгълчетата на очите му бяха зачервени.
	— Лошо се получи снощи — каза той, без да поглежда Коте в очите, и отпи отново.
	Коте кимна. Беше твърде вероятно това да е единственото нещо, което Греъм щеше да каже за смъртта на мъжа, когото бе познавал през целия си живот. Тези хора знаеха всичко за смъртта. Те убиваха собствения си добитък. Умираха от треска, от падания или от гангрена. Смъртта за тях беше като някой неприятен съсед. Не говореха за нея от страх да не ги чуе и да не реши да ги посети.
	Разбира се, историите правеха изключение. Разказите за отровени крале, дуели и стари войни бяха предпочитани. С тях хората обличаха смъртта в непознати дрехи и я изпращаха далеч от вратите си. Пожарът, причинен от комин, или кашлицата, предизвикана от круп, бяха ужасяващи. Но процесът срещу Гибеа или обсадата на Енфаст — това беше друга работа. Бяха като молитви, като заклинания, промърморвани късно през нощта, когато вървиш сам в тъмното. Историите бяха като амулетите от половин пени, които човек си купува просто за всеки случай от някой амбулантен търговец.
	— Колко дълго ще остане онзи писар? — попита Греъм след известно време и гласът му отекна в халбата, която беше надигнал. — Може да ми се наложи да имам нещо написано черно на бяло — ей така, просто за всеки случай. — Той леко се намръщи. — Баща ми винаги ги наричаше „документи за всеки случай“. Не мога да си спомня как се казваха в действителност.
	— Ако трябва да се погрижиш само за стоката си, се нарича „разпореждане със собствеността“ — сухо рече съдържателят. — Ако се отнася до други неща, се нарича „нареждане за изпълнение на завещанието“.
	Греъм повдигна вежди и погледна учудено съдържателя.
	— Поне така съм чувал — добави съдържателят, сетне наведе поглед и затърка плота с чист бял парцал. — Писарят спомена нещо такова.
	— Нареждане… — промърмори Греъм в халбата си. — Май просто ще поискам да направи документи за всеки случай и ще го оставя да реши как да ги нарече официално. — Той вдигна поглед към съдържателя. — Предполагам, че и други хора ще поискат да направят същото, като се има предвид какво се случва.
	За момент изглеждаше, че съдържателят ще се намръщи раздразнено на думите му, но не, той не стори нищо такова. Изправен зад бара, Коте изглеждаше по същия начин както винаги — лицето му беше ведро и любезно. Той кимна непринудено.
	— Спомена, че смята да се захване с работа по обяд — рече Коте. — Малко е неспокоен след всичко, което се случи снощи. Ако някой дойде да го търси преди обяд, предполагам, че ще остане разочарован.
	— Това няма особено значение — сви рамене Греъм. — Така или иначе, до обяд в целия град едва ли ще има повече от десетина души. — Той отпи още една глътка бира и погледна навън през прозореца. — Днес със сигурност всички са на полето.
	— Писарят ще бъде тук и утре — рече съдържателят и сякаш малко се поотпусна. — Така че няма нужда всички да бързат да го търсят днес. Някакви хора откраднали коня му край Абътс Форд и сега се опитва да си намери нов.
	— Горкият нещастник. — Греъм съчувствено цъкна с език. — Няма начин да намери кон по средата на прибирането на реколтата. Дори и Картър не можа да замени Нели, след като онова паякообразно нещо го нападна при Старокаменния мост. — Той поклати глава. — Изглежда нередно такова нещо да се случи на по-малко от три километра от прага ти. Някога… — Греъм внезапно спря. — Пресвета дево, говоря като стария си баща. — Наведе брадичка надолу и преправи гласа си да звучи по-дрезгаво. — _Някога, когато бях момче, времето беше по-хубаво. Мелничарят не мамеше на везната, а хората си гледаха своята работа._
	На лицето на съдържателя се появи замислена усмивка.
	— Баща ми казваше, че бирата някога била по-добра и по пътищата имало по-малко коловози.
	Греъм се усмихна, но усмивката му бързо угасна. Той сведе поглед, сякаш се чувстваше неудобно от онова, което му предстои да каже:
	— Знам, че не си от тук, Коте, и не ти е лесно. Някои хора мислят, че чужденците дори не различават кое време на деня е. — Той си пое дълбоко дъх, като все още избягваше да погледне съдържателя в очите. — Но аз мисля, че ти знаеш работи, които другите не знаят. Имаш _по-широк_ поглед върху нещата. — Той вдигна поглед и очите му бяха сериозни и уморени, потъмнели от липсата на сън. — Наистина ли нещата са толкова мрачни, колкото изглеждат напоследък? Пътищата са толкова лоши. Хората биват ограбвани и… — Греъм направи видимо усилие да не погледне отново към празното място на пода. — Всички тези нови данъци толкова затрудняват положението. Момчетата на Грейдън скоро ще загубят фермата си. Онова нещо, подобно на паяк. — Той отпи отново от бирата. — Толкова зле ли е, колкото изглежда? Или просто остарявам като баща ми и нещата вече не ми се виждат така хубави, както когато бях момче?
	Коте дълго търка плота, сякаш се колебаеше дали да отговори.
	— Мисля, че винаги е имало лоши неща — отвърна той. — Може би само ние, по-възрастните, ги забелязваме.
	Греъм се готвеше да кимне утвърдително, но внезапно се намръщи.
	— Само дето ти не си стар, нали? Забравям за това през повечето време. — Той огледа червенокосия мъж от горе до долу. — Искам да кажа, че ти се движиш като по-стар човек, говориш така, но не си такъв, нали? Обзалагам се, че си на половината на моите години. — Изгледа съдържателя с присвити очи. — На колко години си всъщност?
	— Достатъчно съм стар, за да се чувствам стар — уморено се усмихна съдържателят.
	— Твърде млад си, за да се държиш като стар — изсумтя Греъм. — Би трябвало да тичаш подир жените и да се забъркваш в неприятности. Остави на нас, старите хора, да се оплакваме, че светът се разпада.
	Старият дърводелец избута стола си назад от бара, обърна се и се отправи към вратата.
	— Днес по време на обедната почивка ще се върна да поговоря с тоя твой писар. И няма да съм само аз. Има много хора, които ще искат да си уредят нещата официално, щом им се удава такава възможност.
	Съдържателят си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна.
	— Греъм?
	Мъжът се обърна с една ръка на дръжката на вратата.
	— Не си само ти — каза Коте. — Положението не отива на добре и нещо ми подсказва, че ще стане още по-зле. Не би навредило човек да се подготви за тежка зима. И може би да е готов да се защити, ако се наложи. — Съдържателят сви рамене. — Поне инстинктът ми подсказва това.
	Греъм мрачно стисна уста и сериозно поклати глава.
	— Радвам се, че не само на мен ми се струва така.
	След това той се насили да се усмихне и взе да навива ръкавите на ризата си, докато се обръщаше към вратата.
	— И все пак — рече — човек трябва да събира сеното, докато още има слънце.

	* * *

	Малко по-късно семейство Бентън спряха до странноприемницата с каруца, натоварена с късни ябълки. Съдържателят купи половината и прекара следващия един час в сортиране и подреждане.
	Най-зелените и твърдите отидоха в бъчвите в мазето. Внимателно ги поставяше вътре и ги увиваше в дървени стърготини, преди да закове капаците. Онези ябълки, които бяха почти узрели, отидоха в килера за провизии, а съдбата на тези, които имаха наранявания или кафяви петна, бе да бъдат използвани за приготвяне на сайдер. За тази цел бяха нарязани на четвъртинки и хвърлени в едно голямо калаено корито.
	Докато сортираше и опаковаше, червенокосият мъж изглеждаше доволен. Но ако човек се вгледаше в него по-внимателно, щеше да забележи, че докато ръцете му са заети с работа, очите му са отнесени, загледани в далечината. И макар изражението му да беше спокойно и дори приятно, в него нямаше радост. Той не си тананикаше и не подсвиркваше, докато работеше. Не си припяваше.
	Когато и последните ябълки бяха сортирани, той пренесе металното корито през кухнята и задната врата и го изкара навън. Есенната сутрин беше студена. Зад странноприемницата, на завет край дърветата, той беше засадил своя малка лична градина. Изсипа нарязаните ябълки в дървената преса за сайдер и стегна капака й, докато вече не можеше да се върти.
	Коте нави ръкавите на ризата си до лактите, след което стисна ръкохватките на пресата с издължените си грациозни ръце и ги задърпа. Пресата започна да се спуска надолу, като в началото притискаше ябълките плътно една към друга, а после ги замачка. Съдържателят завърташе и дърпаше отново. Завърташе и дърпаше отново.
	Ако някой можеше да го види в този момент, щеше да забележи, че ръцете му не са отпуснатите ръце на кръчмар. Когато дърпаше дървените ръкохватки, мускулите на ръцете му изпъкваха твърди като усукани въжета. Кожата му беше набраздена от стари белези. Повечето бяха бледи и тънки като пукнатини върху зимен лед. Други бяха червени и гневни и изпъкваха върху светлия тен на кожата му.
	Ръцете на съдържателя хващаха и дърпаха отново и отново. Единствените звуци бяха ритмичното проскърцване на дървото и бавното църцорене на сайдера, който течеше в кофата отдолу. В тях имаше ритъм, но не и музика, а очите на съдържателя бяха отсъстващи и безрадостни и толкова светлозелени, че можеха да минат за сиви.


	2.
	Бодлива зеленика

	Летописеца слезе по стълбите и влезе в общата стая на „Пътният камък“ с плоската си кожена чанта, метната през едното рамо. Спря на входа и погледна към съдържателя, който съсредоточено се беше навел над нещо на бара.
	Летописеца се прокашля и пристъпи в стаята.
	— Съжалявам, че спах до толкова късно — извини се той. — Всъщност не е… — Той не довърши, когато видя какво имаше върху плота. — Да не би да правиш пай?
	Коте вдигна поглед от заниманието си да оформя края на кората с пръсти.
	— Пайове — каза той, като наблегна на множественото число.
	— Да. Защо?
	Летописеца отвори уста и после я затвори. Погледът му се премести върху меча, който висеше сив и безмълвен зад бара, и после се върна върху червенокосия мъж, който внимателно притискаше кората по ръба на тавата.
	— Какъв пай?
	— Ябълков. — Коте се изправи и направи три внимателни разреза в кората на пая. — Знаеш ли колко е трудно да направиш хубав пай?
	— Май не — призна Летописеца и неспокойно се огледа наоколо. — Къде е помощникът ти?
	— Един господ знае — отвърна съдържателят. — Доста е трудно. Имам предвид да се правят пайове. Човек не би си го помислил, но процесът е доста дълъг. Хлябът е лесен. Супата е лесна. Пудингът също. Но паят е сложна работа. Това е нещо, което никога не осъзнаваш, докато сам не се опиташ да го направиш.
	Летописеца кимна неопределено в знак на съгласие, без да знае какво точно се очаква от него. Свали чантата от рамото си и я остави на една близка маса.
	— Нали знаеш, че когато пресоваш ябълки за сайдер, остава нещо като каша? — Коте избърса ръце в престилката си.
	— Пюрето ли?
	— _Пюре_ — повтори Коте с дълбоко облекчение, — _така_ се наричаше. Какво правят хората с него, след като изцедят сока?
	— От смачканото грозде може да се направи слабо вино — отвърна Летописеца — или олио, ако количеството е голямо. Но ябълковото пюре е, общо взето, безполезно. Можеш да го използваш за тор, но не върши кой знае каква работа. Хората обикновено го дават за храна на добитъка.
	Коте кимна замислено.
	— Не ми се вярваше, че може просто така да го изхвърлят. Тук оползотворяват всяко нещо по един или друг начин. Пюре — повтори той, сякаш опитваше вкуса на думата. — Това ме човъркаше от две години.
	— Всеки в града можеше да ти го каже. — Летописеца изглеждаше озадачен.
	Съдържателят се намръщи.
	— Ако е нещо, което всеки знае, не мога да си позволя да питам за него — каза той.
	Чу се шум от затръшване на врата, последван от весело, разсеяно подсвиркване. Баст се появи от кухнята, метнал на рамо наръч клони от бодлива зеленика, увити в бял чаршаф.
	Коте кимна мрачно и потри ръце една в друга.
	— Чудесно. Сега как ще… — Той присви очи. — Това да не са хубавите ми чаршафи?
	Баст погледна надолу към вързопа.
	— Ами, Реши — бавно отвърна той, — зависи. Имаш ли лоши, грозни чаршафи?
	Очите на съдържателя проблеснаха гневно за миг, после той въздъхна.
	— Предполагам, че това няма значение. — Коте се протегна и издърпа един дълъг клон от наръча. — Както и да е, какво ще правим с това?
	— И аз самият не съм наясно, Реши — сви рамене Баст. — Знам, че „ситите“ са препускали с венци от бодлива зеленика на главите, докато преследвали „танцьори в кожа“…
	— Не можем да се разхождаме насам-натам с венци от бодлива зеленика — прекъсна го недоволно Коте. — Хората ще започнат да говорят.
	— Не ме е грижа какво мислят местните флегми — промърмори Баст и започна да преплита няколко дълги гъвкави клонки. — Когато някой танцьор влезе в тялото ти, ставаш като кукла. Могат да те накарат да отхапеш собствения си език. — Той сложи неоформения кръг върху главата си, провери дали му става и сбърчи нос. — Боде.
	— В историите, които съм чувал — вметна Коте, — бодливата зеленика също така не им позволява да излязат от тялото.
	— Не можем ли просто да носим желязо? — попита Летописеца и двамата мъже зад бара го изгледаха с любопитство, сякаш почти бяха забравили, че той е там. — Искам да кажа, ако е фаелинг…
	— Не казвай „фаелинг“ — прекъсна го пренебрежително Баст, — така звучиш като някое дете. Нарича се „фае“. В краен случай „фаен“.
	Летописеца се поколеба за момент, преди да продължи:
	— Ако това нещо се пъхне в тялото на някой, който носи желязо, то няма ли да го нарани? Няма ли да го накара да изскочи обратно навън?
	— Те Могат Да Те Накарат Да Отхапеш Собствения Си Език — повтори Баст, сякаш говореше на някое особено глупаво дете. — Щом веднъж са влезли в теб, ще използват ръката ти, за да извадят собственото ти око също толкова лесно, колкото е лесно да откъснеш маргаритка. Какво те кара да мислиш, че няма да се погрижат да махнат някоя гривна или пръстен? — Той поклати глава, свел поглед, докато вплиташе още една яркозелена клонка от бодлива зеленика в кръга, който държеше. — Освен това проклет да съм, ако нося желязо.
	— Ако могат да изскачат от телата — продължи Летописеца, — защо онова вчера просто не напусна тялото на мъжа? Защо не скочи в някой от нас?
	Настъпи дълго мълчание, преди Баст да осъзнае, че двамата мъже го гледат.
	— Мен ли питате? — невярващо се засмя той. — Нямам представа. _Анпауен._ Последните танцьори са били изловени преди стотици години. Много преди моето време. Само съм чувал истории за тях.
	— Тогава как да сме сигурни, че _не е_ изскочило? — бавно попита Летописеца, сякаш не му се искаше да зададе този въпрос. — Как да сме сигурни, че не е още тук? — Той седна много вдървено на стола си. — Как да знаем, че точно в момента не е в някой от нас?
	— Сигурно е умряло, когато тялото на наемника умря — предположи Коте. — Щяхме да го видим, ако беше излязло. — Той хвърли поглед към Баст. — Би трябвало да изглеждат като тъмна сянка или дим, когато напускат нечие тяло, нали?
	Баст кимна.
	— Освен това, ако беше изскочило навън, щеше да започне да убива хора с новото си тяло. Обикновено така правят. Прехвърлят се от едно тяло в друго, докато всички не измрат.
	— Виждаш ли? — Съдържателят се усмихна успокоително на Летописеца. — Може дори да не е било танцьор. Вероятно просто е било нещо, което прилича на него.
	— Но как да сме сигурни? — Очите на Летописеца изглеждаха леко уплашени. — В момента може да се намира във всеки човек от този град…
	— Може да е в мен — безгрижно каза Баст. — Може би просто те чакам да се отпуснеш, за да разкъсам гърдите ти чак до сърцето и да изсмуча всичката ти кръв. Както се изсмуква сокът на слива.
	— Това не е смешно — стисна уста Летописеца.
	Баст вдигна поглед и отправи на Летописеца порочна и озъбена усмивка. Но в усмивката му нещо не беше както трябва. Тя продължи твърде дълго. Беше твърде широка. Очите му бяха вперени малко встрани от писаря, а не право в него.
	Баст остана неподвижен за момент. Дългите му пръсти вече не оплитаха чевръсто зелените клонки. Погледна с любопитство надолу към ръцете си, след това пусна незавършения венец от бодлива зеленика върху плота. Усмивката му бавно угасна, изражението на лицето му се изпразни и той огледа общата стая с мрачен вид.
	— _Те вейан?_ — попита Баст със странен глас, а очите му бяха стъклени и объркани. — _Те тантен вентеланет?_
	В следващия момент се хвърли със стряскаща скорост иззад бара към Летописеца. Писарят скочи от стола си и се втурна да бяга като обезумял. Обърна две маси и пет-шест стола, преди краката му да се сплетат и той да се строполи безпомощно на пода. Замята крака и ръце встрани, докато трескаво се мъчеше да стигне до вратата.
	Както пълзеше лудешката по пода, ужасеният и пребледнял писар успя да хвърли един бърз поглед през рамо само за да види, че Баст не е направил повече от три крачки. Тъмнокосият младеж стоеше близо до бара, беше се превил на две и се тресеше от неудържим смях. С една ръка беше покрил лицето си, а с другата сочеше към Летописеца. Смееше се толкова силно, че едва си поемаше дъх. Наложи му се да се протегне, за да се подпре на бара.
	Летописеца посиня от гняв.
	— Глупак такъв! — изкрещя той, докато с мъка се изправяше на крака. — Ти… глупак такъв!
	Баст, който все още не можеше да си поеме дъх от смях, вдигна ръце и направи немощен и вял жест, все едно драска с нокти — като дете, което се преструва на мечка.
	— Баст — смъмри го съдържателят. — Хайде стига. Престани вече.
	Но макар гласът на Коте да бе строг, очите му искряха от смях. Устните му потрепваха, докато се опитваше да сдържи усмивката си.
	Движейки се с вид на оскърбено достойнство, Летописеца се зае да изправя столовете и масите, като ги тропваше на местата им по-силно, отколкото е необходимо. Накрая се върна на масата си и седна вдървено на мястото си. Дотогава Баст вече се беше върнал зад бара, като все още дишаше тежко, и съсредоточи вниманието си върху бодливата зеленика в ръцете си.
	Летописеца го изгледа кръвнишки и взе да разтрива пищяла си. Баст сподави нещо, което наподобяваше кашлица.
	Коте се засмя тихо и гърлено, издърпа от наръча нова клонка бодлива зеленика и я добави към дългия шнур, който правеше. Той улови погледа на Летописеца.
	— Преди да съм забравил, искам да ти кажа, че някои хора ще се отбият днес, за да се възползват от услугите ти като писар.
	— Така ли? — Летописеца изглеждаше изненадан.
	Коте кимна и въздъхна раздразнено.
	— Да. Новината вече се е разнесла, така че нищо не може да се направи. Ще трябва да се занимаем с тях, когато дойдат. За щастие всеки, който има две здрави ръце, ще е зает на полето до обяд, така че няма да се наложи да се безпокоим за това, преди…
	Пръстите на съдържателя хванаха неумело клонката зеленика и я счупиха. Един трън се заби дълбоко в месестата част на палеца му. Червенокосият мъж не трепна, нито изруга, а само погледна гневно и намръщено ръката си, върху която бликна ярка като малина капка кръв.
	Съдържателят присви вежди и сложи палеца в устата си. От лицето му изчезна всякакъв помен от веселие и очите му станаха твърди и тъмни. Захвърли недовършения шнур от бодлива зеленика с толкова подчертано равнодушен жест, че изглеждаше почти стряскащ.
	Той отново погледна Летописеца и заяви с напълно спокоен глас:
	— Исках да кажа, че трябва да се възползваме от времето, което ни остава, преди да бъдем прекъснати. Но предполагам, че първо ще закусиш нещо.
	— Ако не представлява голямо затруднение — съгласи се Летописеца.
	— Никак даже — увери го Коте, след което се обърна и се отправи към кухнята.
	Баст го проследи как излиза със загрижено изражение на лицето.
	— Няма да е лошо да извадиш сайдера от печката и да го оставиш да се поохлади — извика той след съдържателя. — Последната партида повече приличаше на конфитюр, отколкото на сок. Освен това докато бях навън, намерих и някои подправки. Сложил съм ги върху бъчвата за дъждовна вода. Трябва да ги погледнеш, за да прецениш дали ще свършат някаква работа за вечерята.
	Останали сами в общата стая, Баст и Летописеца дълго се наблюдаваха един друг през бара. Единственият звук, който се чуваше, бе далечният удар от затварянето на задната врата.
	Баст довърши последните подробности по венеца в ръцете си и го огледа от всички страни. Сетне го поднесе до лицето си, сякаш за да го помирише. Но вместо това напълни дробовете си с въздух, затвори очи и издиша толкова внимателно срещу клонките от бодлива зеленика, че те едва помръднаха.
	Баст отвори очи, на лицето му се появи очарователна извинителна усмивка и той отиде при Летописеца.
	— Вземи — подаде той венеца от бодлива зеленика на седящия мъж.
	Летописеца не посегна да го вземе.
	Усмивката не напусна лицето на Баст.
	— Не го забеляза, защото беше зает да лазиш по пода — каза той с тих глас, — но той наистина се засмя, когато се втурна да бягаш. Засмя се на три пъти истински и дълбоко с корема си. Има такъв хубав смях. Като плод. Като музика. Не съм го чувал от месеци. — Баст отново му подаде венеца от бодлива зеленика, като се усмихна срамежливо. — И така, това е за теб. Направих му грамарията, която сметнах за подходяща. Така че да остане зелен и свеж по-дълго, отколкото очакваш. Набрах бодливата зеленика по правилния начин и я оформих със собствените си ръце. Подбрана, донесена и изработена специално за целта. — Той протегна венеца още малко по-напред като нервно момче, поднасящо букет. — Заповядай! Това е подарък от сърце. Давам ти го, без да очаквам нищо в замяна.
	Летописеца се протегна колебливо и взе венеца. Завъртя го в ръцете си и го огледа внимателно. Между тъмнозелените листа подобно на скъпоценни камъни искряха малки червени плодове. Венецът беше оплетен ловко, така че тръните да са насочени навън. Летописеца го постави предпазливо върху главата си и той плътно прилепна върху челото му.
	Баст се ухили.
	— Всички да приветстват Господаря на безпорядъка! — извика той, вдигна ръце и се засмя доволно.
	Устните на Летописеца се разтегнаха в усмивка, докато сваляше венеца.
	— Това значи ли, че между нас нещата са уредени? — попита.
	— Какво искаш да кажеш? — Баст наклони озадачено глава.
	— Онова, което каза… снощи… — Летописеца, изглежда, се чувстваше неудобно да говори за това.
	Баст доби изненадан вид.
	— О, не — отвърна той сериозно и поклати глава. — Не. Изобщо не са уредени. Ти ми принадлежиш до мозъка на костите. Ти си инструментът на моето желание. — Баст хвърли бърз поглед към кухнята и на лицето му се изписа горчивина. — А ти знаеш какво искам. Да го накарам да си спомни, че е нещо повече от кръчмар, който пече пай. — Той сякаш изплю последната дума.
	— Все още не знам какво бих могъл да направя. — Летописеца се размърда неспокойно на стола си и извърна поглед встрани.
	— Ще направиш всичко, което можеш — увери го Баст с тих глас. — Ще го накараш да излезе от затвореността си. Ще го събудиш. — Баст изрече последните думи с ожесточение, сините му очи леко се присвиха и той сложи ръка върху рамото на Летописеца. — Ще го накараш да си спомни. _Ще_ го направиш.
	Летописеца се поколеба за момент, погледна надолу към венеца бодлива зеленика в скута си и леко кимна.
	— Ще направя каквото мога.
	— Това е всичко, което всеки от нас може да стори — каза Баст и приятелски го потупа по гърба. — Между другото, как ти е рамото?
	Писарят го раздвижи с движение, което изглеждаше странно, тъй като останалата част от тялото му оставаше вдървена и неподвижна.
	— Сковано и студено, но не ме боли.
	— Това можеше да се очаква. Ако бях на твое място, не бих се безпокоил. — Баст му се усмихна окуражаващо. — Животът за вас, хората, е твърде кратък, за да се измъчвате за незначителни неща.

	* * *

	Закуската се появи и изчезна. Картофи, препечени филийки, домати и яйца. Летописеца успя да се натъпче с порядъчно количество храна, а Баст яде колкото за трима. Коте се размотаваше напред-назад — донесе още дърва за огрев, накладе фурната за приготвянето на пайовете и наля изстиващия сайдер в кани.
	Тъкмо носеше две кани към бара, когато по дървената площадка пред странноприемницата се чу силен тропот на ботуши. Миг по-късно през вратата нахълта ковашкият чирак. Макар и едва шестнайсетгодишен, той беше един от най-високите мъже в града. Имаше широки рамене и здрави ръце.
	— Здравей, Аарон — спокойно го поздрави съдържателят. — Би ли затворил вратата? Навън е доста прашно.
	Щом ковашкият чирак се обърна към вратата, сякаш по взаимна негласна уговорка съдържателят и Баст мушнаха по-голямата част от бодливата зеленика под плота. Когато младежът се обърна отново към тях, Баст вече си играеше с нещо, което наподобяваше на малък недовършен венец, направен просто ей така, за убиване на времето.
	Аарон побърза да се отправи към бара и, изглежда, не забеляза нищо различно.
	— Господин Коте — развълнувано каза той, — мога ли да получа малко храна за из път? — Той размаха празен чувал от зебло. — Картър каза, че знаеш какво означава това.
	Съдържателят кимна.
	— Имам малко хляб и сирене, наденица и ябълки. — Той махна на Баст, който взе чувала и се затича към кухнята. — Картър ще ходи ли някъде?
	— Двамата с него ще ходим — обясни момчето. — Родът Орисон ще продават днес овнешко месо в Трейа. Наеха ни с Картър да ги придружим заради лошите пътища и всичко останало.
	— Трейа — замисли се съдържателят, — тогава значи няма да се върнете до утре.
	— Картър се надява да намери и кон, който да замени Нели. — Ковашкият чирак внимателно постави сребърна монета върху полирания махагон на бара. — Ако не успее да намери кон, каза, че вероятно ще отиде на заплата при краля.
	— Картър смята да постъпи във войската? — повдигна вежди Коте.
	Момчето се усмихна със странна смесица от веселие и печал.
	— Рече, че не му остават много други възможности, ако не намери кон за каруцата си. Каза, че в армията се грижат за теб, хранят те, имаш възможност да пътуваш и други подобни. — Очите на младия мъж искряха от вълнение, докато говореше, и в изражението на лицето му се преплитаха момчешки ентусиазъм и сериозната загриженост на зрял мъж. — И когато се запишеш, вече не ти дават само един сребърен нобъл. В тези времена ти дават роял. Цял _златен_ роял.
	Изражението на съдържателя стана мрачно.
	— Само Картър ще се записва, така ли? — Той погледна момчето право в очите.
	— Един роял е много пари — призна ковашкият чирак с лукава усмивка. — А и времената са трудни, след като моят старец умря, а майка ми се премести в Раниш.
	— И какво мисли майка ти за това да минеш на заплата към краля?
	Лицето на момчето помръкна.
	— Не вземай нейната страна — оплака се той. — Мислех, че точно ти ще разбереш. Знаеш, че едно момче трябва да се погрижи за майка си.
	— Момче, онова, което знам, е, че майка ти би предпочела да си в безопасност у дома пред това да се къпе в цяла вана със злато.
	— Омръзна ми да ме наричат „момче“ — сопна се ковашкият чирак и лицето му се изчерви. — Мога да свърша добра работа в армията. Щом накараме бунтовниците да се закълнат във вярност на Разкаялия се крал, нещата ще се оправят. Облагането с данъци ще спре. Родът Бентли няма да загуби земята си. Пътищата отново ще станат безопасни.
	След това изражението му помръкна и за миг лицето му изобщо не изглеждаше така младо.
	— И тогава на майка ми няма да й се налага да се безпокои, когато не съм си у дома — каза той с мрачен глас. — Ще спре да се буди по три пъти на нощ, за да проверява капаците на прозорците и резето на вратата.
	Аарон срещна погледа на съдържателя и изправи гръб. Когато вдигна рамене, се оказа цяла глава по-висок от Коте.
	— Понякога на един мъж му се налага да защити родината си и своя крал.
	— А Роуз? — тихо попита съдържателят.
	Чиракът се изчерви и смутено сведе поглед. Отново приведе рамене и се отпусна като платно, което внезапно е останало без вятър.
	— Господи! Нима всички са научили за нас двамата?
	— В град като този няма тайни — кимна съдържателят с приятелска усмивка.
	— Добре тогава — решително отсече Аарон, — правя го и заради нея. За нас. Със заплатата и с парите, които съм спестил, мога да купя къща или пък да отворя собствена работилница, без да се налага да искам пари от някой лихвар.
	Коте отвори уста да каже нещо, но отново я затвори. Стоя замислен доста време и когато заговори, внимателно подбираше думите си:
	— Аарон, знаеш ли кой е Квоте?
	Ковашкият чирак обърна очи към тавана.
	— Не съм идиот. Нали си разказвахме истории за него снощи, не помниш ли? — Той погледна през рамото на съдържателя към кухнята. — Вижте, трябва да тръгвам. Картър ще настръхне като мокра кокошка, ако не…
	Коте му махна успокояващо с ръка.
	— Предлагам ти сделка, Аарон. Чуй онова, което имам да ти кажа, и ще ти дам храната безплатно. — Той плъзна обратно сребърната монета по плота. — Тогава ще можеш да използваш парите, за да купиш нещо хубаво за Роуз от Трейа.
	— Съгласен съм — предпазливо кимна Аарон.
	— Какво знаеш за Квоте от историите, които си чувал? Как мислиш, че е изглеждал?
	— Като изключим това, че е мъртъв? — засмя се Аарон.
	— Като изключим това — отвърна му с лека усмивка Коте.
	— Владеел е всякакви тайни магии — обясни Аарон. — Знаел е шест думи, които можел да прошепне в ухото на някой кон, и да го накара да препуска стотици километри. Можел да превръща желязо в злато и да улавя светкавица в еднолитров буркан, за да я използва по-късно. Знаел песен, която отваряла всяка ключалка, и можел да разбие здрава дъбова врата само с една ръка… — Аарон не довърши изречението. — Всъщност зависи от историята. Понякога е добър като храбрия принц. Веднъж спасил едни момичета от великани човекоядци.
	— Знам — отвърна Коте с нова лека усмивка.
	— … но в други истории е истински мръсник — продължи Аарон. — Откраднал е тайни магии от Университета. Както знаеш, затова са го изхвърлили оттам. И освен това го наричали Квоте Кралеубиеца, но не защото го е бивало с лютнята.
	Усмивката беше изчезнала от лицето на съдържателя, но той кимна.
	— Така е наистина. Но как е _изглеждал_?
	— Имал е червена коса, ако това имаш предвид. — Аарон сбърчи вежди. — Всички истории са единодушни в това. Истински дявол с меч. Бил е ужасно умен и много красноречив. Можел е да намери изход от всяка ситуация.
	— Ясно — кимна съдържателят. — Значи, ако ти беше Квоте и беше ужасно умен, както сам каза, и внезапно оценяха главата ти на хиляда рояла и херцогство за онзи, който успее да ти я отреже, какво щеше да направиш?
	Ковашкият чирак поклати глава и сви рамене, очевидно затруднен да отговори.
	— Е, ако _аз_ бях на мястото на Квоте — продължи съдържателят, — щях да инсценирам смъртта си, да променя името си и да намеря някой малък, затънтен град. След това щях да отворя странноприемница и да направя всичко възможно, за да изчезна. — Той погледна младия мъж. — Така бих сторил аз.
	Аарон хвърли поглед към червената коса на съдържателя, към меча, окачен над бара, и след това отново се вгледа в очите на кръчмаря.
	Коте бавно кимна, след което посочи Летописеца.
	— Този приятел не е просто някой обикновен писар. Той е един вид историк и е тук, за да запише истинската история на моя живот. Вече пропусна началото, но ако искаш, можеш да останеш и да чуеш какво следва. — Той се усмихна непринудено. — Мога да ти разкажа истории, които никой не е чувал преди. Истории за Фелуриан, за това как се научих да се бия в Адем. Истината за принцеса Ариел.
	Съдържателят протегна ръка през тезгяха и докосна ръката на момчето.
	— Аарон, истината е, че те харесвам. Мисля, че си необичайно умен, и не искам да гледам как съсипваш живота си. — Той си пое дълбоко дъх и погледна ковашкия чирак право в очите, а неговите бяха стряскащо зелени. — Знам как започна тази война. Знам истината за нея. След като чуеш това, вече няма да си толкова нетърпелив да бързаш да умреш в нея.
	Съдържателят махна към един от празните столове на масата до Летописеца и се усмихна толкова очарователно и непринудено, сякаш е някой принц от книгите с приказки.
	— Какво ще кажеш?
	Аарон се вгледа в Коте сериозно и продължително, като очите му се местеха от него на меча и обратно.
	— Ако наистина си… — Той не довърши, но на лицето му беше изписан въпрос.
	— Наистина съм аз — кротко го увери Коте.
	— … тогава мога ли да видя наметалото ти, което няма цвят? — попита чиракът и се ухили.
	Очарователната усмивка на съдържателя се втвърди и разпадна на парчета като строшено стъкло.
	— Бъркаш Квоте с Таборлин Великия — сухо се намеси Летописеца от другия край на стаята. — Наметалото, което нямало цвят, е принадлежало на Таборлин Великия.
	На лицето на Аарон се появи озадачено изражение и той се обърна да погледне писаря.
	— Какво е имал Квоте тогава? — попита.
	— Наметало сянка — отвърна Летописеца, — ако си спомням правилно.
	Момчето се обърна отново към бара.
	— Можеш ли тогава да ми покажеш наметалото си сянка? Или поне малко магия? Винаги ми се е искало да видя нещо такова. Малко огън или светкавица ще свършат работа — не искам да те уморявам.
	Преди съдържателят да успее да отговори, Аарон внезапно избухна в смях.
	— Просто се шегувам с теб, господин Коте. — Той се усмихна отново, по-широко от преди. — В името на бог и неговата дама, никога преди не бях срещал по-голям лъжец от теб. Дори моят чичо Алван не би могъл да каже нещо такова, без по лицето му да проличи, че лъже.
	Съдържателят сведе поглед и промърмори нещо неразбираемо.
	Аарон се протегна през плота и сложи широката си ръка върху рамото на Коте.
	— Знам, че само се опитваш да помогнеш, господин Коте — рече той сърдечно. — Ти си добър човек и ще помисля върху онова, което каза. Няма да бързам да се записвам. Просто искам да видя с какви възможности разполагам. — Ковашкият чирак печално поклати глава. — Днес всички са ме подхванали. Майка ми каза, че е болна от охтика. Роуз каза, че е бременна. — Той прокара ръка през косата си и се ухили. — Но трябва да призная, че всичко това бледнее пред твоите думи.
	— Ами, нали разбираш… — Коте успя да изобрази немощна усмивка на лицето си. — Нямаше да мога да погледна майка ти в очите, ако не бях опитал.
	— Можеше и да успееш, ако беше опитал с нещо, което щях да преглътна по-лесно — възрази младежът. — Но всеки знае, че мечът на Квоте е направен от сребро. — Той хвърли поглед на меча, окачен на стената. — Освен това той не е бил наречен „Безразсъдство“. Името му е било „Кайзера“, убиецът на поети.
	Това леко изненада съдържателя.
	— Убиецът на поети?
	— Да, господине — кимна настойчиво Аарон. — И твоят писар тук е прав. Той наистина е имал наметало, направено от паяжини и сенки, и е носел пръстени на всичките си пръсти. Как беше?

	Той носел пръстени от камък на едната си ръка,
	желязо, кехлибар, дърво и кост, подредени ей така.
	Имал…

	Ковашкият чирак се намръщи.
	— Не мога да си спомня останалото. Имаше нещо за огън…
	Изражението на съдържателя беше непроницаемо. Той погледна надолу към ръцете си, които почиваха върху плота, и след миг взе да рецитира:

	Имал пръстени невиждани на другата ръка.
	Единият като лента — кървава черта.
	Другият от въздух, като шепот в тишина.
	Пръстенът от лед пък бил с пукнатина.
	Блясъкът на пръстена от пламък видим е,
	а последният пък просто нямал име.

	— Точно така — усмихна се Аарон. — Нямаш ли някой от тези пръстени зад бара? — Той се изправи на пръсти, сякаш се опитваше да надникне по-добре.
	— Не. Не бих казал, че имам — отвърна Коте с леко засрамена усмивка.
	И двамата се стреснаха, когато Баст тропна чувала от зебло върху плота.
	— Това би трябвало да ви стигне за два дни и даже да ви остане — безцеремонно отсече Баст.
	Аарон метна чувала на рамо и се канеше да си тръгне, когато се поколеба и отново обърна поглед към двамата мъже зад бара.
	— Не обичам да моля за услуги. Стария Коб каза, че ще се погрижи за майка ми вместо мен, но…
	Баст заобиколи бара и поведе Аарон към вратата.
	— Мисля, че тя ще се справи. Ще се отбия да видя и Роуз, ако искаш. — На лицето му се появи широка, похотлива усмивка. — Просто за да се убедя, че не е самотна.
	— Ще ти бъда благодарен — отвърна Аарон с истинско облекчение в гласа. — Когато тръгвах, беше малко разтревожена. Би било добре някой да я успокои.
	Баст, който тъкмо отваряше вратата на странноприемницата, спря и изгледа невярващо широкоплещестия младеж. След това поклати глава и отвори вратата.
	— Така е. А сега тръгвай. Забавлявай се в големия град и не пий от водата.
	Баст затвори вратата и притисна чело към дървото, сякаш внезапно го бе налегнала умора.
	— _„Би било добре някой да я успокои?“_ — невярващо повтори той. — Вземам си назад думите, че това момче е умно. — Той се обърна с лице към бара и размаха обвинително пръст към вратата. — Така става, когато някой всеки ден работи с желязо.
	Съдържателят се усмихна тъжно и се облегна на бара.
	— Толкова по въпроса за легендарното ми красноречие.
	— Момчето е идиот, Реши — пренебрежително изсумтя Баст.
	— Трябва ли да се чувствам по-добре от това, че не съм успял да убедя един идиот, Баст?
	Летописеца се прокашля.
	— По-скоро това е доказателство, че си изиграл добре ролята си тук — вметна той. — Толкова умело си влязъл в кожата на кръчмар, че те не могат да си представят, че си нещо различно. — Той махна към празната обща стая. — Честно казано, изненадах се, че си готов да рискуваш живота си тук само за да попречиш на момчето да отиде в армията.
	— Не е кой знае какъв риск — възпротиви се съдържателят. — Нито пък е кой знае какъв живот. — Той се изправи и отиде до масата пред бара, където седеше Летописеца. — Отговорен съм за всеки, който умре в тази глупава война. Просто се надявах да спася поне него. Очевидно дори и с това не мога да се справя. — Отпусна се на стола срещу Летописеца. — Докъде стигнахме вчера? Няма смисъл да се повтарям, ако не се налага.
	— Тъкмо беше призовал вятъра и Амброуз си получи заслуженото — каза Баст от мястото до вратата, където беше застанал, — а ти беше отнесен по своята любима и говореше нещо за жестокостта й.
	— Аз не се _отнасям_, Баст — отсече Коте.
	Летописеца вдигна плоската си кожена чанта и извади лист хартия, три четвърти от който бяха изписани със ситния му подреден почерк.
	— Мога да ти прочета отново последните редове, ако искаш.
	Коте протегна ръка.
	— Спомням си шифъра ти достатъчно добре, за да ги прочета и сам — уморено заяви той. — Дай ми ги. Може би това ще помогне. — Коте хвърли поглед към Баст. — Ела и седни, ако ще слушаш, не искам да ходиш насам-натам.
	Баст побърза да седне, а Коте пое дълбоко дъх и зачете последната страница от вчерашната история. Съдържателят остана мълчалив дълго време. Устата му започна да се свива неодобрително, но после се изкриви в някакво слабо подобие на усмивка.
	Той кимна замислено с поглед, все още вперен в текста.
	— Прекарах толкова много от младежките си години в опити да вляза в Университета — каза Коте. — Исках да отида там още преди да избият трупата ми. Преди да знам, че чандрианите са нещо повече от история, разказвана край лагерния огън. Преди да започна да търся амирите.
	Съдържателят се облегна назад в стола си, умората на лицето му изчезна и бе заменена от замислено изражение.
	— Мислех си, че веднъж щом ме допуснат там, нещата ще бъдат лесни. Ще изучавам магия и ще открия отговорите на всичките си въпроси. Вярвах, че всичко ще е толкова просто както в приказките. — Квоте се усмихна малко смутено и от това лицето му стана изненадващо младо. — И можеше да е така, ако не притежавах таланта да си създавам врагове и да се забърквам в неприятности. Всичко, което исках, бе да свиря своята музика, да ходя на учебните занятия и да намеря отговорите, които ме интересуват. Всичко, което исках, се намираше в Университета. Всичко, което исках, бе да остана. — Той кимна сякаш на себе си. — Трябва да започнем с това.
	Съдържателят върна обратно листа на Летописеца, който разсеяно го приглади с ръка, свали капачката на мастилницата и топна перото си в нея. Баст се приведе нетърпеливо напред, ухилен като развълнувано дете.
	Блестящите очи на Квоте огледаха стаята, сякаш поглъщаха всяка подробност. Пое си дълбоко дъх, на устните му проблесна внезапна усмивка и за един кратък миг той престана да прилича на кръчмар. Очите му бяха проницателни и искрящи, зелени като стрък трева.
	— Готови ли сте?


	3.
	Късмет

	Всеки семестър в Университета започваше по един и същи начин — лотарията за приемните изпити, последвана от събеседвания в продължение на цял един цикъл. Те бяха необходимото зло.
	Не се съмнявам, че в началото за тях е имало разумна причина. Предполагам, че по времето, когато Университетът е бил по-малък, те наистина са били беседи — възможност за студентите да поговорят с магистрите за онова, което са научили, своеобразен диалог или дискусия.
	Но в днешно време Университетът приютяваше повече от хиляда студенти. Нямаше време за дискусии. Вместо това всеки студент беше подлаган на градушка от въпроси в рамките на броени минути. При толкова кратки събеседвания дори и един грешен отговор или прекалено дълго колебание можеше да окаже огромно влияние върху таксата ти за обучение.
	Преди събеседванията студентите учеха като побъркани. После пиеха от радост или за утеха. Поради това по време на единадесетте дни на изпитите в най-добрия случай те изглеждаха неспокойни и изтощени, а в най-лошия — бродеха като шамбъли с празни очи и лица, посивели от недоспиване, от твърде много пиене или и от двете.
	Лично аз намирах за странно колко сериозно приемаха всички останали целия този процес. Повечето студенти бяха с благороден произход или от заможни семейства на търговци. За тях високата такса за обучение беше неудобство, заради което оставаха с по-малко джобни пари за харчене по коне и курви.
	За мен залогът беше висок. Щом като магистрите определят таксата за обучение, тя не може да бъде променена. Така че, ако ми сложеха висока такса, нямаше да ме допуснат в Университета, докато не успеех да си платя.

	* * *

	Първият ден на приемните изпити винаги носеше някакво празнично усещане. Лотарията за изпитите се провеждаше преди обяд и това означаваше, че студентите, които нямат късмет и изтеглят най-ранните номера, са принудени да се явят на събеседвания едва часове по-късно.
	Когато пристигнах, в двора вече се виеха дълги опашки, а студентите, които вече бяха изтеглили своите плочки, се въртяха наоколо, оплакваха се и се опитваха да купят, да продадат или да разменят своите номера.
	Не видях никъде Уилем и Симон, така че се наредих на най-близката опашка и се опитах да не мисля за това колко малко пари имах в кесията си — един талант и три йота. В друг момент от живота ми би ми изглеждало, че притежавам всички пари на света, но те изобщо не стигаха за таксата за обучение.
	Тук-там имаше каруци, от които продаваха наденички и кестени, горещ сайдер и бира. Усетих мириса на топъл хляб и мазнина, който се разнасяше от близката каруца. Тя беше заредена със свински пайове за хората, които можеха да си ги позволят.
	Лотарията винаги се провеждаше в най-големия двор на Университета. Почти всеки го наричаше „Площада със знамето“, макар че някои хора, които имаха спомени от по-отдавна, му казваха „Залата на въпросите“. А аз знаех още по-старото му име — „Къщата на вятъра“.
	Наблюдавах как няколко листа се въртяха по паветата и когато вдигнах очи, видях Фела да ме гледа от мястото си, което беше през трийсет-четирийсет човека по-напред на опашката. Тя ми се усмихна топло и ми помаха. Помахах й в отговор, а тя остави реда си и се приближи към мен.
	Фела беше красива. Беше от онези жени, които очаквате да видите изобразени на картина. Не беше типичната натруфена и изкуствена красавица, която често се забелязва сред благородниците. Беше естествена и непревзета, с големи очи и пълни устни, които постоянно се усмихваха. Тук, в Университета, където броят на мъжете беше десет пъти по-голям от този на жените, тя изпъкваше като кон между стадо овце.
	— Имаш ли нещо против да чакам с теб? — попита тя, след като застана до мен. — Мразя, когато нямам с кого да си говоря. — Тя се усмихна очарователно на двамата мъже, които се редяха след мен, и им обясни: — Не се опитвам да се прередя, просто се премествам назад.
	Те не възразиха, макар че погледите им се местеха между Фела и мен. Почти ги чувах как се чудят защо една от най-прелестните жени в Университета би се отказала от мястото си на опашката, за да чака с мен.
	Въпросът беше основателен. И аз самият бях любопитен за отговора.
	Мръднах встрани, за да й направя място. Известно време стояхме един до друг, без да проговорим.
	— Какво ще учиш този семестър? — попитах аз.
	— Предполагам, че ще продължа работата си в Архива. — Фела отмахна косата си от рамото. — Ще изучавам малко химия. И Брандеур ме покани за заниманията по „Разнородна математика“.
	— Твърде много числа — леко потреперих аз. — Не ме бива да плувам в тези води.
	Фела сви рамене и дългите черни къдрици на косата й, които току-що бе дръпнала назад, се възползваха от възможността да паднат отново върху лицето й.
	— Не е толкова трудно, щом като веднъж я схванеш. Прилича по-скоро на игра — тя вдигна глава към мен. — А ти?
	— Наблюдение в Медика — отвърнах аз, — занятия и работа в Рибарника. Също и симпатия, ако Дал ме вземе. Трябва да опресня и своя сиару.
	— Говориш сиару? — попита изненадано тя.
	— Справям се някак с него. Но Уил казва, че граматиката ми е смущаващо слаба.
	Фела кимна, след което ми хвърли кос поглед и прехапа устни.
	— Елодин също ме покани да посещавам неговите занятия — каза тя с глас, натежал от мрачно предчувствие.
	— Елодин ще води занятия? — учудих се аз. — Не мислех, че ще му позволят да преподава.
	— Започва този семестър — обясни тя и ме изгледа с любопитство. — Мислех, че и ти ще посещаваш курса му. Не беше ли той твоят настойник за повишаването ти в ре’лар?
	— Той беше — потвърдих аз.
	— О! — Тя, изглежда, се почувства неудобно и бързо добави: — Вероятно просто още не те е попитал. Или пък възнамерява да те обучава отделно.
	Отхвърлих мислено коментара й, макар да ме жегна мисълта, че не ме е включил.
	— Кой може да каже, когато става дума за Елодин? — казах аз. — Ако не е луд, то тогава е най-добрият актьор, който някога съм срещал.
	Фела се готвеше да каже нещо, но се огледа нервно и пристъпи по-близо до мен. Рамото й докосна моето и къдравата й коса погъделичка ухото ми, докато тя тихо ме попита:
	— Наистина ли си скочил от покрива на Грънчарницата?
	Ухилих се смутено.
	— Това е дълга и широка история — отвърнах аз и доста непохватно смених темата. — Как се казва предметът му?
	Тя потърка челото си и притеснено се засмя.
	— Нямам и най-малка представа. Каза, че името на предмета е името на предмета. — Тя ме погледна. — Какво означава това? Когато отида в „Регистри и списъци“, дали ще го намеря като „Името на предмета“?
	Признах, че не знам, и следващата стъпка логично бе да започнем да си споделяме историите, които знаехме за Елодин. Фела ми разказа, че един писар го хванал гол в Архива. Аз бях чувал, че веднъж прекарал цял цикъл, разхождайки се из Университета с превръзка на очите. Някой беше казал на Фела, че той измислил изцяло нов език. Аз пък от своя страна й разказах историята как Елодин подзел юмручен бой в една от по-долнопробните местни кръчми, защото някой настоявал, че трябва да се казва „употребявам“ вместо „използвам“.
	— Това и аз съм го чувала — рече Фела през смях. — Само дето се било случило в „Кон и четворка“ с един баронет, а изразът, който той не спирал да използва, бил „при все това“.
	Преди да се усетя, бяхме стигнали до началото на опашката.
	— Квоте, син на Арлиден — обявих аз.
	Жената отбеляза с отегчен вид името ми и изтегли гладка плочка от слонова кост от черната велурена торба. Прочетох написаното на нея — „фелинг, пладне“. Осмият ден от приемните изпити — имах предостатъчно време да се подготвя.
	Фела изтегли своята плочка и ние се отдалечихме от масата.
	— Какво ти се падна? — попитах аз.
	Тя ми показа плочката си от слонова кост. „Сендлинг, четвъртата камбана“.
	Беше невероятен късмет — една от най-късните възможни дати.
	— Охо. Поздравления.
	— На мен ми е все едно. — Фела сви рамене и плъзна плочката в джоба си. — Не смятам да се подготвям специално. Колкото повече уча, толкова по-зле се справям. Само се изнервям.
	— Тогава трябва да смениш датата си — казах аз и посочих сновящата насам-натам тълпа от студенти. — Някой би платил за тази дата цял талант, а може би и повече.
	— Не съм много по пазарлъците — призна тя. — Просто си казвам, че каквато плочка съм изтеглила, такъв ми е късметът, и се придържам към тази мисъл.
	Сега, когато вече не бяхме на опашката, нямахме извинение да останем заедно. Но компанията й ми беше приятна, а и тя, изглежда, не бързаше особено да си тръгне, така че двамата се разхождахме безцелно из двора сред многолюдната тълпа.
	— Умирам от глад — внезапно каза Фела. — Искаш ли да отидем някъде за ранен обяд?
	Беше ми болезнено ясно колко е олекнала кесията ми. Ако обеднеех още малко, щеше да се наложи да сложа някой камък в нея, та да не я отнесе вятърът. Храната ми в „При Анкер“ беше безплатна, защото свирех там. Така че да харча пари за ядене другаде, особено когато приемните изпити бяха толкова близко, би било абсолютна глупост.
	— Много бих искал — искрено отвърнах аз, — но трябва да се поогледам малко тук и да видя дали някой няма да иска да си разменим датите. От край време се пазаря.
	Фела порови в джоба си.
	— Ако ти трябва повече време, можеш да вземеш моята плочка.
	Погледнах силно изкушен плочката между палеца и показалеца й. Още два дни подготовка щяха да са дар от бога. Или пък можех да изкарам един, дори два таланта, ако я разменя.
	— Не бих искал да те лиша от късмета ти — усмихнах се аз. — А и ти със сигурност не би искала да го размениш за моя. Освен това вече беше твърде щедра с мен.
	Многозначително изпънах рамене под плаща.
	Фела се усмихна на думите ми и протегна ръка, за да прокара пръсти по предната част на дрехата.
	— Радвам се, че ти харесва. Но смятам, че все още съм ти длъжница. — Тя нервно прехапа устни и отпусна ръката си. — Обещай ми, че ще ми кажеш, ако си промениш мнението.
	— Обещавам.
	Тя отново се усмихна, махна леко с ръка и се отдалечи през двора. Докато я наблюдавах как крачи сред тълпата, си помислих, че прилича на вятър, който докосва повърхността на езеро. Само дето вместо да прави вълнички по водата, тя караше младите мъже да обръщат глава след нея, докато вървеше.
	Все още я наблюдавах, когато до мен се приближи Уилем.
	— Значи свърши с флиртуването? — попита той.
	— Не съм флиртувал — възпротивих се аз.
	— А трябваше — каза той. — Какъв е смисълът да те изчаквам учтиво, без да те прекъсвам, ако пропускаш такива възможности?
	— Не е така — възразих аз. — Тя просто се държи приятелски.
	— Очевидно — заяви той, а грубият му сийлдишки акцент подчерта още повече сарказма в гласа му. — Какво ти се падна?
	Показах му плочката си.
	— Един ден след мен си. — Той ми подаде плочката си. — Ще се сменя с теб за един йот.
	Колебаех се.
	— Хайде де — настоя той, — така или иначе не можеш да учиш в Архива като всички нас.
	— Съчувствието ти е направо изумително — изгледах го ядосано аз.
	— Пазя съчувствието си за онези, които са достатъчно умни, за да не накарат магистъра на Архива да изпадне в такава ярост, че да му избие пяна — рече той. — А на хората като теб мога само да предложа един йот за размяна. Искаш ли или не?
	— Искам два йота — отсякох аз, докато оглеждах тълпата в търсене на студенти с лудо отчаяние в погледите, — ако мога да ги получа.
	Уилем присви тъмните си очи.
	— Един йот и три драба — предложи той.
	Отново го изгледах внимателно и преценяващо.
	— Един йот и три драба — съгласих се аз — и следващия път, когато играем на ъгли, ти ще вземеш Симон за партньор.
	Той се разсмя и кимна. Разменихме си плочките и аз прибрах парите в кесията — _един талант и четири йота_. Малка стъпка напред. След миг разсъждение пъхнах своята плочка в джоба.
	— Ще продължиш ли да се пазариш? — попита Уил.
	— Мисля, че ще запазя тая дата — поклатих глава аз.
	— Защо? — намръщи се той. — Какво ще правиш четири дни, освен да се терзаеш и да бездействаш?
	— Ще се подготвям за събеседването си за приемане като всеки друг.
	— Как? — попита той. — Нали все още ти е забранено да ходиш в Архива?
	— Има и други видове подготовка — загадъчно отвърнах аз.
	Уилем изсумтя.
	— Това _хич_ не звучи подозрително — каза той. — И после се чудиш защо хората говорят за теб.
	— Не се чудя защо говорят — поправих го аз. — Чудя се какво казват.


	4.
	Катран и калай

	Градът, който се бе разраснал около Университета през вековете, не беше голям. Всъщност си беше градче.
	Въпреки това от нашата страна на Великия каменен път търговията процъфтяваше. Търговци докарваха каруци със суровини — катран и глина, камък гиб, поташ и морска сол. Докарваха и луксозни стоки — кафе от Ленат и винтишко вино, а също и хубаво тъмно мастило от Аруех, чисто бял пясък за нашата стъкларска работилница и фино изработени сийлдишки пружини и винтове.
	Когато същите тези търговци си тръгваха, каруците им бяха натоварени със стоки, които човек можеше да намери само в Университета. Медика правеше лекарства — истински лекарства, а не оцветена смрадлива вода или пенкилер за едно пени. Алхимическият комплекс произвеждаше собствени чудеса, за които имах само бегла представа, както и суровини като нафта, сяра и двойно гасена вар.
	Може и да съм пристрастен, но според мен е справедливо да се каже, че по-голямата част от материалните чудеса на Университета идваха от работилницата за изобретения — шлифовани стъклени лещи, блокчета волфрам и стомана от Глантз и златни листове, които бяха толкова тънки, че се късаха като хартиени салфетки.
	Но ние правехме много повече от това. Произвеждахме симпатични лампи и телескопи, топлопоглъщатели и други механизми, помпи за сол, трилистни компаси, една дузина варианти на лебедката на Текам и оста на Делевари.
	Изобретателите като мен изработваха тези неща и когато търговците ги купуваха, ние получавахме комисионна — шейсет процента от продажбата. Това беше единствената причина да разполагам с някакви пари. И тъй като по време на приемните изпити нямаше занятия, разполагах с цял цикъл дни за работа в Рибарника.

	* * *

	Отидох до Ателието — склада, от който изобретателите вземаха срещу подпис инструменти и материали. Изненадах се, като видях един висок и блед студент, който стоеше до прозореца и изглеждаше дълбоко отегчен.
	— Джаксим? — попитах го аз. — Какво правиш тук? Това е работа за някой друг.
	Джаксим кимна мрачно.
	— Килвин все още ми е малко… сърдит — обясни той. — Нали се сещаш, заради огъня и всичко останало.
	— Съжалявам — рекох аз.
	Джаксим беше пълноправен ре’лар като мен самия. В момента можеше да се занимава с различни свои проекти. Да бъде принуден да върши такава черна работа не беше просто досадно, а и го унижаваше публично. Освен това той губеше пари и не можеше да продължи учебните си занятия. Това наказание беше извънредно неприятно.
	— От какво имаме недостиг? — попитах аз.
	Избирането на подходящ проект в Рибарника си беше изкуство. Няма значение дали си направил най-ярката симпатична лампа или най-ефективния комин в историята на работилницата за изобретения. Докато някой не ги купеше, човек не можеше да изкара и пукнато пени комисионна.
	За много от останалите работници това не беше голям проблем. Те можеха да си позволят да чакат. Аз, от друга страна, имах нужда от нещо, което да се продаде бързо.
	Джаксим се облегна на тезгяха между нас.
	— Един керван току-що изкупи всички палубни фенери — отвърна той. — Остана ни само онзи, грозния, направен от Вестон.
	Кимнах. Симпатичните лампи бяха идеални за корабите. Трудно се чупеха, в дългосрочен план излизаха по-евтини от маслените и нямаше опасност да предизвикат пожар на кораба.
	Направих сметка наум. Можех да изработя две лампи наведнъж и да спестя малко време, като правя частите по две едновременно. Така щях да бъда сравнително сигурен, че те ще се продадат, преди да ми се наложи да платя таксата за обучение.
	За съжаление палубните фенери не бяха никак лесни за изработване. Щеше да ми се наложи да работя усърдно поне четирийсет часа и ако допуснех някоя грешка, те просто нямаше да проработят. Накрая нямаше да имам нищо, щях да съм си изгубил времето напразно и да съм натрупал дълг към Ателието за материалите, които съм пропилял.
	И все пак нямах голям избор.
	— Предполагам, че тогава ще правя лампи — казах аз.
	Джаксим кимна и отвори регистъра. Започнах по памет да изреждам от какво имам нужда.
	— Ще ми трябват двайсет средни необработени излъчвателя, два комплекта детайли от високата матрица, диамантено острие, тентен стъкло, два средни тигела, сто и дванайсет грама калай, сто и седемдесет грама хубава стомана, петдесет и шест грама никел…
	Джаксим кимна сякаш на себе си и се захвана да записва в регистъра.

	* * *

	Осем часа по-късно влязох през входната врата на „При Анкер“, вмирисан на горещ бронз, катран и въглищен дим. Беше почти полунощ и помещението беше кажи-речи празно, с изключение на няколкото заклети пияници.
	— Изглеждаш скапан — отбеляза Анкер, когато се приближих до бара.
	— И така се чувствам — признах аз. — Предполагам, че в казана не е останало нищо, нали?
	— Тази вечер народът беше гладен — поклати глава той. — Имам малко студени картофи, които смятах да хвърля в супата за утре, и половин печена тиква.
	— Давай ги насам — казах аз. — Макар че ще ти бъда благодарен и за малко солено масло.
	Той кимна и се отдалечи от бара.
	— Не си прави труда да ги претопляш — извиках след него аз. — Просто ще ги кача с мен в стаята.
	Той донесе паница с три едри картофа и половин златиста тиква с формата на камбана. В средата на тиквата, там, където бяха махнати семките, беше сложил щедра бучка масло.
	— Ще взема и една бутилка бредонска бира — казах аз, като поех паницата. — Нека да е затворена, не искам да я разлея по стълбите.
	До малката ми стая имаше три стълбища. След като затворих вратата, захлупих внимателно тиквата върху паницата, сложих бутилката отгоре и увих всичко това в парче зебло, което можех да нося с една ръка.
	След това отворих прозореца и се качих на покрива на странноприемницата. От там до покрива на пекарницата от другата страна на уличката ми беше нужен само един малък скок.
	Непълната луна беше увиснала ниско в небето и ми осигуряваше достатъчно светлина, за да виждам, без самият аз да се забелязвам лесно. Не че това особено ме безпокоеше. Наближаваше полунощ и улиците бяха тихи. Освен това бихте се изненадали, ако знаехте колко рядко хората поглеждат нагоре.
	Аури седеше върху един широк тухлен комин и ме чакаше. Носеше роклята, която й бях купил, и лениво люлееше босите си крака, загледана нагоре в звездите. Косата й беше толкова тънка и лека, че образуваше нещо като ореол около главата й, който се появяваше дори и при най-слабия полъх на вятъра.
	Внимателно стъпих в средата на една равна част от калаения покрив. Той издаде глух звук под нозете ми като някакъв далечен барабан. Аури спря да люлее краката си и замръзна неподвижно като подплашен заек. Когато ме забеляза, тя се усмихна. Помахах й в отговор.
	Аури скочи от комина и се затича към мястото, където стоях, а косата й се вееше след нея като знаме.
	— Здравей, Квоте. — Тя отстъпи назад. — Вониш.
	Усмихнах се с най-хубавата си усмивка за деня.
	— Здравей, Аури — отвърнах аз. — Миришеш като красиво, младо момиче.
	— Така е — доволно се съгласи тя.
	Направи крачка леко встрани и след това отново напред, пристъпвайки с лекота на босите си стъпала.
	— Какво си ми донесъл? — попита тя.
	— А _ти_ какво ми донесе? — контрирах я аз.
	Аури се ухили.
	— Имам ябълка, която мисли, че е круша — отвърна тя и ми я показа, — и зайче, което си мисли, че е котка. А също и маруля, която мисли, че е маруля.
	— Значи тази маруля е умна.
	— Едва ли — каза тя и леко изсумтя. — Защо нещо, което е умно, би си помислило, че е маруля?
	— Дори ако наистина _е_ маруля? — попитах аз.
	— Особено тогава — отвърна тя. — Достатъчно лошо е да си маруля. А е направо ужасно да си мислиш, че си маруля. — Тъжно поклати глава и косата й следваше движението й, сякаш цялата е потопена под вода.
	— Донесох малко картофи, половин тиква и бутилка бира, която си мисли, че е самун хляб — разгънах вързопчето си аз.
	— А тиквата какво си мисли, че е? — попита тя с любопитство и сведе поглед към тиквата.
	Държеше ръцете си скръстени зад гърба.
	— Тя знае, че е тиква — отговорих аз, — но се преструва на залязващо слънце.
	— А картофите?
	— Те спят и се опасявам, че са студени.
	Аури вдигна поглед към мен и в очите й се четеше нежност.
	— Не се страхувай — успокои ме тя, протегна ръка и за миг постави пръсти върху бузата ми, а докосването й беше по-леко от допир на перце. — Аз съм тук. Ти си в безопасност.

	* * *

	Нощта беше студена и затова вместо да се храним на покривите, както правехме обикновено, Аури ме поведе надолу през отводнителната решетка към разпръснатите тунели под Университета.
	Тя носеше бутилката и държеше високо нещо с големината на монета, което излъчваше мека зеленикава светлина. Аз носех паницата и симпатичната лампа, изработена от мен — онази, която Килвин бе нарекъл „лампа за крадци“. Червеникавата й светлина странно допълваше по-силната синьо-зелена светлина на Аури.
	Момичето ни поведе към един тунел с тръби във всякакви форми и размери, които минаваха покрай стените. По някои от по-големите железни тръби минаваше пара и макар да бяха обвити в изолационен материал, те осигуряваха постоянна топлина. Аури внимателно нареди картофите върху една извивка на тръбата, където изолацията беше обелена. Получи се нещо като малка фурна.
	Използвахме моето парче зебло за маса, седнахме на пода и си разделихме вечерята. Заекът беше малко жилав, но в него имаше орехи и канела. Марулята се оказа изненадващо свежа и аз се зачудих откъде ли я е намерила Аури. Тя извади порцеланова чаена чаша и малка сребърна просешка купичка за нея самата. Сипа от бирата толкова тържествено, сякаш пиеше чай с някой крал.
	По време на вечерята не разговаряхме. Това беше едно от правилата, които бях научил по метода на пробата и грешката. Не трябваше да я докосвам, да правя резки движения, да задавам каквито и да е лични въпроси. Не можех да я питам за марулята или за зелената монета — това щеше да я накара да избяга в тунелите и после нямаше да я видя дни наред.
	Ако трябва да сме честни, дори не знаех истинското й име. Наричах я Аури, но в сърцето си мислех за нея като за моята малка лунна фае.
	Както винаги Аури се хранеше изтънчено. Седеше с изправен гръб и ядеше на малки хапки. Имаше лъжица, с която се редувахме да хапваме от тиквата.
	— Не си донесъл лютнята си — отбеляза тя, като приключихме с яденето.
	— Тази вечер трябва да уча — рекох аз, — но скоро ще я донеса.
	— Колко скоро?
	— След шест нощи.
	По това време приемните изпити щяха да са приключили и щеше да е безсмислено да уча повече.
	Малкото й лице се намръщи.
	— Шест дни не е скоро — заяви тя. — Утре е скоро.
	— Шест дни е скоро за камък.
	— Тогава свири за камъка след шест дни — предложи тя, — а за мен — утре.
	— Мисля, че можеш да бъдеш камък за шест дни — отвърнах аз. — За предпочитане е пред това да бъдеш маруля.
	— Така е — ухили се тя на думите ми.
	След като довършихме остатъка от ябълката, Аури ме поведе през Онова долу. Минахме тихо по Наклонената пътека, прескочихме Подскоците, сетне влязохме в Духалото — лабиринт от тунели, изпълнен с бавен постоянен вятър. Вероятно и сам щях да намеря пътя, но предпочитах Аури да ми е водач. Тя познаваше Онова долу така, както калайджията знае какво има в дисагите си.
	Уилем беше прав, наистина ми бе забранено да ходя в Архива. Но аз винаги съм имал дарба да стигам до местата, където не би трябвало да бъда — за голямо съжаление.
	Архивът беше сграда без прозорци, наподобяваща огромен каменен блок. Но студентите вътре се нуждаеха от чист въздух, а за книгите това важеше двойно повече. Ако въздухът беше твърде влажен, те щяха да изгният и да хванат плесен. Ако пък беше твърде сух, пергаментът щеше да стане чуплив и да се разпадне на парчета.
	Отне ми доста време, докато разбера как свежият въздух достига до Архива. Но дори след като открих правилния тунел, се оказа, че не е никак лесно да вляза вътре. Това включваше дълго пълзене през ужасяващо тесен тунел. В продължение на четвърт час трябваше да се извивам като червей по корем върху мръсния камък. Държах един кат дрехи в Онова долу и само след десетина преминавания те бяха напълно съсипани и изпокъсани на колената и лактите.
	Все пак това беше малка цена за получаването на достъп до Архива.
	Ако някога ме хванеха обаче, тази цена щеше да стане твърде голяма. Най-малкото щяха да ме изключат. Но пък, от друга страна, ако се представех зле на приемните си изпити и ми определяха такса за обучение от двайсет таланта, щеше да е все едно, че съм изключен. Всъщност и двата варианта бяха еднакво лоши.
	Въпреки това не се безпокоях, че ще ме хванат. Единствените светлини в Книгохранилището идваха от студентите и писарите. Това означаваше, че в Архива винаги е нощ, а аз се чувствах най-спокоен през нощта.


	5.
	„Еолиан“

	Дните бавно отминаваха. Работех в Рибарника, докато настъпеше момент, в който спирах да усещам пръстите си. След това четях в Архива, докато текстът не започнеше да се размазва пред очите ми.
	На петия ден от приемните изпити успях да завърша палубните си фенери и ги занесох в Ателието с надеждата, че ще се продадат бързо. Обмислях дали да не започна нови два, но бях наясно, че няма да мога да ги завърша, преди да трябва да платя таксата си за обучение.
	И така, захванах се да изкарвам пари по други начини. Свирех една нощ повече в „При Анкер“ и печелех безплатни напитки, както и шепа дребни монети от доволната публика. Работех и на парче в Рибарника, където изработвах някои прости и полезни дреболии като месингови зъбни колела и прозорци от двойно подсилено стъкло. Те можеха да бъдат изкупени веднага от работилницата срещу малка печалба.
	Тъй като малката печалба нямаше да е достатъчна, направих и две партиди жълти излъчватели. Когато се използваха за изработването на симпатични лампи, те даваха приятен жълт блясък, който много наподобяваше слънчевата светлина. Струваха доста пари, защото смазването им изискваше някои опасни материали.
	Тежките метали и газообразните киселини бяха най-малко обезпокоителните. Странните алхимични съединения бяха истински опасните. Имаше транспортиращи вещества, които щяха да докоснат кожата ви, без да оставят и следа, и след това тихомълком да изядат калция от костите ви. Други пък щяха просто да се притаят в тялото ви, без да правят нищо в продължение на месеци, докато венците ви не започнат да кървят, а косата ви да пада. На фона на нещата, които се правеха в Алхимичния комплекс, арсеникът изглежда като захарта в чая ви.
	Бях много предпазлив и внимателен, но докато се занимавах с втората партида излъчватели, тентен стъклото ми се пукна и малки капчици от транспортиращото вещество опръскаха димоотвода, където работех. Всъщност те не докоснаха кожата ми, но една падна върху ризата ми, над маншетите на дългите кожени ръкавици, които носех.
	С бавни движения взех близкия шублер, за да защипя ризата и да я отдалеча от тялото си. След това несръчно отрязах парче от плата, така че да не докосва кожата ми. Този инцидент ме разтърси и ме накара да плувна в пот. Реших, че има и по-добри начини за печелене на пари.
	Поех смяната за наблюдение в Медика на колега студент срещу един йот и помогнах на търговец да разтовари три каруци вар за по половин пени всяка. След това, по-късно през същата нощ, намерих неколцина закоравели комарджии, които ми позволиха да се присъединя към играта им на дъх. За два часа успях да загубя осемнайсет пенита и няколко железни монети. Макар да се почувствах унизен, се насилих да се отдалеча от масата, преди положението да се влоши още повече.
	След всичките ми усилия накрая се оказах с по-малко пари в кесията, отколкото в началото на играта.
	За щастие имах още един скрит трик.

	* * *

	Вървях с големи крачки по широкия каменен път, който водеше към Имре.
	Придружаваха ме Симон и Уилем. В крайна сметка Уил беше продал по-късния си жребий на един отчаян писар срещу порядъчна печалба, така че сега и двамата бяха приключили с приемните изпити и вече бяха безгрижни като котета. На Уил беше определена такса за обучение от шест таланта и осем йота, а Сим все още се радваше заради впечатляващо ниската си такса от пет таланта и два йота.
	В кесията си имах един талант и три йота. Злокобно малка сума.
	Нашият квартет се завършваше от Манет. Заради чорлавата си сива коса и както обикновено смачканите дрехи изглеждаше малко объркан, сякаш току-що се е събудил и все още не може да осъзнае напълно къде се намира. Взехме го с нас, донякъде защото имахме нужда от четвърти за играта на ъгли, но също и защото смятахме за свой дълг от време на време да изкарваме бедния си приятел извън Университета.
	Четиримата минахме по високата арка на Каменния мост над река Ометхи и се отправихме към Имре. Беше самият край на есента и аз носех плаща си, ако случайно застудее. Лютнята беше удобно метната на гърба ми.
	Пресякохме големия калдъръмен площад в сърцето на Имре и минахме покрай централния фонтан със статуи на сатири, които гонеха нимфи. Лекият ветрец носеше пръски вода, докато се наредихме на опашката, която чакаше за „Еолиан“.
	Когато стигнахме до вратата, с изненада видях, че Деох не е там. На неговото място стоеше един нисък неприветлив мъж с дебел врат.
	— Ще ви струва един йот, млади господине — протегна ръка той.
	— Съжалявам — преместих ремъка на калъфа на лютнята си, показах му сребърните свирки, закачени върху плаща ми, и посочих Уил, Сим и Манет. — Те са с мен.
	Той подозрително присви очи към свирките.
	— Изглеждаш твърде млад — каза той и ме стрелна с поглед.
	— Аз _съм_ твърде млад — отвърнах спокойно. — Това е част от чара ми.
	— Твърде млад, за да притежаваш свирките — уточни той, превръщайки думите си в сравнително учтиво обвинение.
	Поколебах се. Макар да изглеждах по-голям за възрастта си, това означаваше, че изглеждам с няколко години повече от действителните си петнайсет. Доколкото знаех, бях най-младият музикант в „Еолиан“. Обикновено това работеше в моя полза, защото ме правеше по-интересен. Но този път…
	Преди да измисля какво да отговоря, от опашката зад нас се разнесе глас:
	— Той не е измамник, Кет. — Една висока жена, която носеше калъф на цигулка, кимна към мен. — Спечели свирките си, докато те нямаше. Казва истината.
	— Благодаря ти, Мари — казах аз, докато портиерът ни махаше да влезем вътре.
	Четиримата си намерихме маса близо до задната стена, с добър изглед към сцената. Огледах лицата наоколо и потиснах познатото усещане за разочарование, когато никъде не забелязах Дена.
	— Какво беше това на вратата? — попита Манет, като оглеждаше помещението, сцената и високия сводест таван. — Хората плащат ли, за да влязат тук?
	— Студент си от трийсет години и никога не си бил в „Еолиан“? — погледнах го изненадано аз.
	— Ами, нали знаеш как е. — Той направи неопределен жест. — Бях зает. Не идвам от тази страна на реката много често.
	— Позволи ми да ти го обясня така, че да е разбираемо за теб, Манет — засмя се Сим, докато се настаняваше. — Ако имаше Университет за музика, той щеше да е на това място и Квоте щеше да е пълноправен арканист в него.
	— Аналогията не е добра — възпротиви се Уил. — Това е музикалният кралски двор и Квоте е от висшата благородническа класа. С негова помощ влязохме вътре. Това е причината да търпим толкова дълго досадната му компания.
	— Цял йот само за да влезе човек вътре? — не вярваше Манет.
	Кимнах в отговор.
	Манет изсумтя неопределено, докато се оглеждаше наоколо и наблюдаваше добре облечените благородници, които се суетяха на балкона горе.
	— Ами тогава — рече той — значи съм научил нещо днес.

	* * *

	„Еолиан“ тъкмо започваше да се пълни, така че решихме да убием времето в игра на ъгли. Беше просто приятелска игра — един драб за ръка, двойно за блъф, — но както бях обеднял, всички залози бяха високи за мен. За щастие играта на Манет беше точна като часовник — без глупави номера, без безумни наддавания или разчитане на предчувствия.
	Симон поръча първите напитки, а Манет — вторите. Когато светлините в „Еолиан“ започнаха да изгасват, двамата с Манет бяхме десет ръце напред най-вече заради склонността на Симон да наддава прекалено възторжено. Прибрах медния йот с мрачно задоволство. _Един талант и четири йота._
	На сцената се качи възрастен мъж. След кратко представяне от Станчион той изпя сърцераздирателно затрогваща версия на „Последният ден на Таетн“, като си акомпанираше на мандолина. Пръстите му препускаха леко, бързо и сигурно по струните. А гласът му…
	С възрастта повечето неща се влошават. Ръцете и гърбовете ни се вдървяват. Очите ни отслабват. Кожата ни загрубява и хубостта ни повяхва. Единственото изключение е гласът. Ако се грижите за него както трябва, той става все по-приятен с годините и с постоянната употреба. Неговият глас беше като сладка медовина. Когато свърши, го приветстваха възторжени аплодисменти и малко след това светлините отново грейнаха, а залата се изпълни с шума от разговори.
	— Между изпълнителите има паузи — обясних на Манет, — така че хората да могат да разговарят, да се разхождат наоколо и да си поръчват напитки. Но самият Техлу и неговите ангели няма да ти помогнат, ако говориш по време на нечие изпълнение.
	— Не се безпокой, че ще те поставя в неудобно положение — изсумтя Манет. — Не съм чак такъв невежа.
	— Просто е редно да те предупредя — рекох аз. — Ти ми сподели какви са опасностите в лабораторията за изобретения, а аз ти казвам какво е опасно тук.
	— Лютнята му беше друга — отбеляза Уилем. — Звучеше различно от твоята, а и беше по-малка.
	Потиснах желанието да се разсмея и реших да не го правя на въпрос.
	— Този вид лютня се нарича мандолина — обясних.
	— Ти ще свириш, нали? — попита Симон и се размърда на стола си като някое нетърпеливо кученце. — Трябва да изсвириш онази песен, която написа за Амброуз.
	Той затананика и след това запя:

	Мулето може да се научи на магия, мулето има класа.
	Защото, за разлика от твоята Роузи, то е половин магаре,
	седящо на маса.

	Манет се изкикоти в халбата си. На лицето на Уилем се появи една от редките му усмивки.
	— Не — твърдо отвърнах аз. — Приключих с Амброуз. Що се касае до мен, с него си разчистихме сметките.
	— Разбира се — съгласи се Уил привидно сериозно.
	— Наистина е така — настоях аз. — Няма полза. Това непрекъснато заяждане само дразни магистрите.
	— „Дразни“ е доста слаба дума — сухо отбеляза Манет. — Аз самият бих се изразил по-остро.
	— Имаш да му връщаш — натърти Сим и в очите му проблесна гняв. — Освен това няма да те обвинят в „неподобаващо поведение за член на Арканум“ само защото си изпял някаква песен.
	— Не — отбеляза Манет. — Просто ще вдигнат таксата му за обучение.
	— Какво? — не повярва Симон. — Не могат да го направят. Таксата за обучение зависи от събеседването ти на приемните изпити.
	Сумтенето на Манет отекна глухо в халбата му, докато той отпиваше от поредната напитка.
	— Събеседването е просто част от играта. Ако можеш да си го позволиш, те ще те поизстискат малко. Същото ще се случи и ако им причиняваш неприятности. — Той ме изгледа сериозно. — Този път ще си го получиш. Колко пъти те слагаха „между рогата“ през изминалия семестър?
	— Два пъти — признах аз. — Но втория път вината всъщност не беше моя.
	— Разбира се. — Манет ме погледна право в очите. — И заради това те вързаха и те биха с камшик до кръв? Защото вината не е била твоя?
	Размърдах се неспокойно на стола и усетих напрежението в не напълно зарасналите белези по гърба ми.
	— По-голямата част от вината не беше моя — поправих се аз.
	— Въпросът не е във вината — сви рамене Манет. — Дървото не е виновно за бурята, но всеки глупак знае къде ще удари гърмът.
	Уилем кимна със сериозен вид.
	— У дома казваме „Пиронът, дето стърчи най-много, го зачукват пръв“. — Той се намръщи. — На сиару звучи по-добре.
	— Но събеседването за приемните изпити все пак определя основната част от приемната ти такса, нали? — Сим изглеждаше обезпокоен.
	От тона му предположих, че той никога не се е замислял за възможността личните вражди или политическите причини също да са част от уравнението.
	— До голяма степен — потвърди Манет, — но всеки магистър подбира свои въпроси и си казва думата. — Започна да изброява на пръстите на ръката си. — Хеме не те харесва, а когато има зъб на някого, става два пъти по-убедителен. Успя да ядосаш Лорен още в началото и нещата така си останаха. Ти си размирник. Пропусна почти цял цикъл занятия към края на последния семестър, като нито предупреди предварително, нито даде някакво обяснение след това. — Той ме погледна многозначително.
	Сведох поглед към масата, защото бях съвсем наясно, че някои от заниманията, които бях пропуснал, бяха част от чиракуването ми при Манет в лабораторията за изобретения.
	След известно време Манет сви рамене и продължи:
	— На всичкото отгоре този път ще те изпитват като ре’лар. Таксите за обучение нарастват за по-високите звания. Неслучайно останах е’лир толкова дълго. — Той ме изгледа строго. — Какво е предположението ми ли? Ще си късметлия, ако се разминеш с по-малко от десет таланта.
	— Десет таланта. — Сим цъкна с език и поклати глава съчувствено. — Добре, че имаш много пари.
	— Нямам чак толкова много — отвърнах аз.
	— Как така нямаш? — учуди се Сим. — Магистрите глобиха Амброуз почти двайсет таланта, след като счупи лютнята ти. Какво направи с всичките тези пари?
	Погледнах надолу и леко побутнах с крак калъфа на лютнята.
	— Похарчил си всичко за нова лютня? — извика ужасено Симон. — Знаеш ли какво можеше да си купиш с толкова много пари?
	— Лютня? — попита Уилем.
	— Дори нямах представа, че човек _може_ да похарчи толкова пари за инструмент — озадачи се Симон.
	— Можеш да похарчиш доста повече от това — отбеляза Манет. — Инструментите са като конете.
	Това ги накара да прекъснат разговора си за момент и да изгледат смутено Манет.
	— Това сравнение всъщност е доста удачно — засмях се аз.
	— Нали знаете, при конете може да има голяма разлика — кимна със знаещ вид Манет. — Можеш да купиш някоя стара кранта, използвана за оране, за по-малко от талант. Или пък да дадеш четиридесет таланта за някой гордо пристъпващ волдер.
	— Не ми се вярва — изсумтя Уил, — не и за истински волдер.
	— Точно така — усмихна се Манет. — Колкото и голяма сума да сте чували някой да похарчи за кон, същите пари лесно могат да бъдат похарчени за хубава арфа или цигулка.
	Симон изглеждаше смаян от този факт.
	— Но баща ми веднъж похарчи двеста и петдесет в брой за кон от високата порода на Каепкаен — рече той.
	Наведох се настрани и му посочих един човек.
	— Виждаш ли русия мъж ето там? Мандолината му струва два пъти повече от това.
	— Но — възрази Симон — конете имат потекло. Можеш да ги развъждаш и продаваш.
	— Тази мандолина също има потекло — обясних аз. — Била е направена от самия Антресор. Сигурно е на сто и петдесет години.
	Наблюдавах как Сим пое тази информация и заоглежда всички инструменти в помещението.
	— И все пак — недоумяваше Сим — двайсет таланта. — Той поклати глава. — Защо не изчака първо да минат приемните изпити? След това можеше да похарчиш за лютня каквото ти е останало.
	— Трябваше ми, за да свиря в „При Анкер“ — обясних аз. — Там като техен музикант ми дават безплатна стая и храна. Ако не свиря, не мога да остана.
	Това беше истина, но не беше цялата истина. Анкер сигурно щеше да се отнесе с разбиране, ако бях обяснил в какво положение се намирам. Но ако бях изчакал, щеше да ми се наложи да прекарам почти два цикъла без лютня. За мен това щеше да е като усещането за липсващ зъб или крайник. Или като това да прекарам два цикъла със зашита уста. Беше немислимо.
	— Освен това не похарчих _всички_ пари за лютнята — добавих аз. — Изникнаха ми и някои други разходи.
	По-точно бях платил дълга си на гаелета, от когото бях заел пари.
	Беше ми струвало шест таланта, но когато се освободих от дълга си към Деви, се почувствах така, сякаш от гърдите ми е паднала огромна тежест.
	Сега обаче усетих как същата тази тежест отново ме налегна. Ако предположението на Манет беше дори наполовина вярно, тогава бях в по-лошо положение, отколкото си мислех.
	За щастие светлините изгаснаха, залата утихна и така не ми се наложи да давам по-нататъшни обяснения. Вдигнахме погледи към сцената, на която се качи Мари, водена от Станчион. Той си бъбреше с публиката наблизо, докато тя настройваше цигулката си, а хората в залата се подготвяха да слушат.
	Харесвах Мари. Тя беше по-висока от повечето мъже. Беше горда като котка и говореше поне четири езика. Много от музикантите в Имре правеха всичко възможно, за да подражават на последната мода, като се надяваха, че така ще се смесят с благородниците, но Мари носеше пътните си дрехи — работни панталони и ботуши, с които можеш да вървиш трийсет километра.
	С това не искам да кажа, че тя ходеше с домашни дрехи. Просто не се интересуваше от мода и не обичаше да се гласи. Дрехите й бяха по мярка, очевидно бяха шити по поръчка. Стояха й добре. Тази вечер тя носеше кафяво и тъмночервено — цветовете на нейната покровителка лейди Джейл.
	Четиримата насочихме погледи към сцената.
	— Признавам — тихо рече Уилем, — че доста добре огледах Мари.
	Манет се изкикоти.
	— Това е жена и половина — съгласи се той. — Което означава, че е пет пъти повече жена от жените, с които всички вие сте си имали работа.
	При друг случай това щеше да накара и трима ни да възразим и да започнем да се хвалим. Но в гласа на Манет нямаше и помен от подигравка, така че пропуснахме думите му покрай ушите си. Особено като се имаше предвид, че най-вероятно са истина.
	— Не и за мен — възпротиви се Симон. — Винаги изглежда така, сякаш се готви да се бори с някого или пък да обяздва див кон.
	— Така е — ухили се отново Манет. — Ако живеехме в по-добри времена, щяха да построят храм в чест на такава жена.
	Млъкнахме, когато Мари приключи с настройката на цигулката си и с лекота засвири рондо — бавно и нежно като лек пролетен бриз.
	Макар да не ми остана време да му го кажа, но Симон донякъде бе прав. Веднъж в „Кремък и магарешки бодил“ бях видял Мари да удря един мъж в гърлото за това, че я бе нарекъл „надута кучка с цигулка“. Когато той падна на земята, тя го и изрита.
	Но само веднъж и не на място, където да го нарани сериозно.
	Мари продължаваше със своето рондо, като бавният му, сладък ритъм постепенно се засилваше и темпото стана енергично, превръщайки се в мелодия, на която веднага би затанцувал, стига краката ти да са много пъргави или да си доста пиян.
	Тя ускоряваше темпото все повече и повече, докато накрая то стана толкова бързо, че никой не би могъл и да мечтае да танцува на него. Ритъмът вече не просто подтичваше игриво, а направо летеше като дете, унесено в игра на гоненица. Възхитих се колко чисто и ясно звучаха нотите изпод пръстите й въпреки френетичното темпо.
	Все по-бързо и по-бързо — като елен, подгонен от диво куче. Станах неспокоен, защото знаех, че е само въпрос на време, преди Мари да сгреши или да изпусне някоя нота. Но тя някак успяваше да продължи да кара всяка нота да звучи съвършено, пронизващо, силно и сладостно. Пръстите й проблясваха, извити над струните. Китката на ръката й, която държеше лъка, бе отпусната въпреки невероятната бързина, с която свиреше.
	Още по-бързо. Лицето й беше съсредоточено. Очертанията на ръката й, която държеше лъка, се размазваха от скоростта. Тя се напрегна, дългите й крака стояха здраво върху сцената. Притискаше силно цигулката към челюстта си. Дори по-бързо. Всяка нота звънтеше като сутрешните трели на птиците. По-бързо.
	Мари спря неочаквано и изсвири тържествен финален акорд, без да направи нито една грешка. Потях се като преуморен кон и сърцето ми бясно туптеше.
	Не бях единственият. Челата на Уил и Сим също лъщяха от пот.
	Манет се беше вкопчил в ръба на масата и кокалчетата му бяха побелели.
	— Милостиви Техлу! — задъхано възкликна той. — Всяка вечер ли свирят такава музика?
	Усмихнах му се и казах:
	— Още е рано. Не си чул мен.

	* * *

	Уилем поръча следващите напитки и разговорът ни се насочи към клюките от Университета. Манет беше прекарал в него по-дълго време, отколкото половината магистри, така че знаеше повече скандални истории, отколкото нас тримата, взети заедно.
	Музикант с лютня и гъста сива брада изсвири вълнуваща версия на „Ен Фаеант Морие“. След това две очарователни жени — едната около четирийсетгодишна, а другата достатъчно млада, за да й бъде дъщеря — изпяха дует за Ланиел Отново младата, който никога преди това не бях чувал.
	Извикаха Мари отново на сцената и тя изсвири една проста жига с такова въодушевление, че накара хората да танцуват в пространството между масите. Дори и Манет се изправи на последния припев и ни изненада с демонстрация на забележително пъргави крака. Аплодирахме го одобрително и когато той седна отново на мястото си, дишаше тежко и лицето му беше зачервено.
	Уил му донесе напитка, а Симон се обърна към мен с развълнуван поглед.
	— Не — отсякох аз. — Няма да свиря. Вече ти го казах.
	Сим се отпусна назад толкова разочарован, че не се сдържах да не се засмея.
	— Слушай какво, ще поогледам наоколо. Ако видя Трепе, ще се опитам да го убедя той да свири.
	Бавно обиколих претъпканото помещение и макар да се оглеждах за Трепе, истината бе, че всъщност търсех Дена. Не я видях да влиза през входната врата, но с цялата тази музика, играта на карти и всеобщата суматоха можеше просто да съм я пропуснал.
	Отне ми четвърт час да обиколя препълнения първи етаж, като оглеждах всички лица и спирах да побъбря с някои от музикантите.
	Точно когато се качих на балкона на втория етаж, светлините отново изгаснаха. Облегнах се на парапета и наблюдавах как един свирач от Илиш изпълни тъжна ритмична мелодия.
	След като лампите грейнаха отново, претърсих балкона на „Еолиан“, който беше с формата на широк полумесец. Търсенето ми беше по-скоро нещо като ритуал. Намирането на Дена бе безполезно упражнение, като молитвата за хубаво време.
	Но днешната вечер бе изключение от правилото. Докато обикалях балкона, я забелязах да върви с висок тъмнокос благородник. Промених маршрута си между масите, така че да се срещнем уж случайно.
	Минута по-късно Дена ме забеляза. Тя ми се усмихна сияещо и развълнувано, пусна кавалера си, когото беше хванала под ръка, и ми махна да се приближа.
	Мъжът до нея беше горд като ястреб и красив, с долна челюст във формата на тухла. Носеше риза от ослепително бяла коприна и велурен жакет с наситен цвят на кръв и със сребърни шевове, както и сребърна катарама и сребърни ръкавели. Приличаше на истински модегански благородник. Само дрехите му, без да се смятат пръстените, струваха толкова, че с парите за тях бих могъл да платя таксата си за обучение за цяла година.
	Дена не отстъпваше на своя очарователен придружител. В миналото тя се обличаше горе-долу по същия начин като мен самия — в обикновени, здрави дрехи за пътуване. Но тази вечер носеше дълга рокля от зелена коприна. Тъмната й коса беше изкусно накъдрена около лицето й и се спускаше върху раменете й. На шията имаше медальон с изумруд във формата на гладка сълза. Той пасваше толкова точно на цвета на роклята, че това не можеше да е просто съвпадение.
	В сравнение с нея се почувствах като облечен в парцали. И това не беше просто усещане. Всичките дрехи, които притежавах, бяха четири ризи, два чифта панталони и няколко други дреболии. Бяха втора употреба и леко поизносени. Тази вечер бях облечен в най-хубавите си дрехи, но сигурно разбирате, че те далеч не бяха кой знае какво.
	Единственото изключение беше плащът ми — подаръкът от Фела. Той беше топъл и прекрасен. Беше ми ушит по мярка, в зелено и черно, а в подплатата имаше множество джобове. Не можеше да се нарече елегантен, но все пак беше най-хубавата дреха, която притежавах.
	Докато се приближавах, Дена пристъпи напред и със самоуверен, почти високомерен жест ми подаде ръката си да я целуна. Изражението й беше сдържано, а усмивката — учтива. За случайния наблюдател тя изглеждаше като истинска благородна дама, която се отнася благосклонно към беден млад музикант.
	Само очите я издаваха. Те бяха тъмни и дълбоки, с цвета на кафе и шоколад. Играеха весело, изпълнени със смях. Благородникът зад нея леко се намръщи, когато тя ми предложи ръката си. Не знаех каква игра играеше Дена, но можех да предположа каква беше моята роля.
	И така, аз се наведох към ръката й и леко я целунах с нисък поклон. Бях обучен в изтънчени обноски още от ранна възраст, така че знаех какво се иска. Всеки може да направи чупка в кръста, но добрият поклон изисква умение.
	Моят беше изтънчен и ласкателен. Докато притисках устни към ръката й, метнах плаща си на една страна с деликатно движение на китката. Това беше най-трудната част и ми бяха необходими няколко часа старателно практикуване пред огледалото в банята, за да направя така, че движението да изглежда достатъчно непринудено.
	Дена отвърна с реверанс, който беше грациозен като падащ лист, и отстъпи крачка назад, за да застане до благородника.
	— Квоте, това е лорд Келин Вантениер. Келин, запознай се с Квоте.
	Келин ме изгледа от горе до долу и си създаде цялостно мнение за мен още преди да е успял да мигне. Изражението му стана презрително и той ми кимна. Свикнал съм да се отнасят с презрение към мен, но с изненада установих, че отношението на точно този мъж ме жегна неприятно силно.
	— На вашите услуги, милорд.
	Учтиво се поклоних и преместих тежестта си по такъв начин, че плащът ми се свлече от рамото и разкри сребърните ми свирки.
	Лордът се готвеше да извърне очи с отработено безразличие, когато погледът му попадна върху лъскавото парче сребро. Като бижу не беше нищо особено, но на мястото, където се намирахме, бе значимо. Уилем се оказа прав — в „Еолиан“ аз бях от хората с благородно потекло.
	И Келин го знаеше. След като се поколеба за миг, той отвърна на поклона ми. Всъщност беше малко повече от кимване — достатъчно, за да демонстрира учтивост.
	— Също и на вашите, както и на семейството ви — каза той на съвършен атурански.
	Гласът му беше по-дълбок от моя — топъл бас с модегански акцент, който му придаваше лека мелодична напевност.
	Дена наклони глава към него.
	— Келин ми показва как се свири на арфа — обясни тя.
	— Тук съм, за да спечеля свои свирки — каза той и плътният му глас беше изпълнен с увереност.
	Когато заговори, жените на околните маси се обърнаха да го погледнат с жадни, полупритворени очи. Гласът му оказа точно обратния ефект върху мен. Това, че беше богат и красив, бе достатъчно лошо. Но да има глас като мед, стичащ се върху топъл хляб, беше направо непростимо. Звукът му ме накара да се почувствам като котка, дръпната за опашката и след това разрошена с мокра ръка.
	— Значи свирите на арфа? — погледнах ръцете му аз.
	— Арфист съм — поправи ме той рязко. — Свиря на Пенденхейл — царицата на инструментите.
	Опитах се да си поема дъх и сетне затворих уста. Модеганската голяма арфа е била царица на инструментите преди петстотин години. Днес тя е любопитна антика. Заради Дена подминах думите му, без да споря.
	— Ще си опитате ли късмета тази вечер? — попитах го аз.
	— Когато свиря, това няма нищо общо с късмета. — Келин леко присви очи. — Но не, тази вечер се наслаждавам на компанията на моята дама Динаел. — Той поднесе ръката на Дена към устните си и разсеяно я целуна.
	Огледа шепнещата тълпа наоколо със собственически вид, все едно я притежава, и добави:
	— Мисля, че тук ще бъда в подобаваща компания.
	Очите ми се насочиха към Дена, но тя избягваше погледа ми. Наклони глава настрани, докато си играеше с обицата, която досега бе скривана от косата й — малка изумрудена сълза, която беше в комплект с медальона на шията й.
	Очите на Келин отново проблеснаха към мен — към дрехите, които не ми бяха по мярка, към косата ми, която беше твърде къса, за да е в крак с модата, и твърде дълга, за да е друга освен чорлава.
	— А вие свирите… на свирка ли? — попита.
	Най-евтиният инструмент.
	— Казва се свирач — безгрижно го поправих аз. — Но не. Предпочитам лютнята.
	— Свирите на дворцова лютня? — повдигна вежди той.
	— Лютня на член на трупа. — Въпреки усилията ми усмивката ми леко се скова.
	— А! — каза той и се засмя, сякаш нещата най-сетне се бяха изяснили. — Фолклорна музика!
	Подминах и тези думи, макар да не ми беше толкова лесно.
	— Намерихте ли си вече места? — весело попитах аз. — С приятелите ми имаме маса долу с добър изглед към сцената. За нас ще бъде удоволствие да се присъедините към нашата компания.
	— С дамата вече имаме маса на третия балкон. — Келин кимна към Дена. — Предпочитам компанията горе.
	Без той да я вижда, Дена обърна очи към мен и направи физиономия.
	Лицето ми остана безизразно и аз отново му се поклоних учтиво с нещо подобно на неговото кимване.
	— Тогава няма да ви задържам. Милейди — обърнах се аз към Дена, — може ли да ви посетя някой път?
	Тя въздъхна и изглеждаше точно като жена от висшето общество, с чието търпение злоупотребяват. Изключение правеха само очите й, които продължаваха да се смеят на абсурдната официалност на разменените от нас реплики.
	— Сигурна съм, че ме разбираш, Квоте. Графикът ми за следващите няколко дни е доста запълнен. Но можеш да ме посетиш към края на този цикъл, ако желаеш. Наела съм стаи в „Прошареният мъж“.
	— Твърде любезна сте — казах аз и й се поклоних много по-искрено, отколкото го бях сторил за лорда.
	Този път физиономията, която тя направи, бе предназначена за мен.
	Келин й протегна ръка, обърна се с гръб към мен и двамата се отдалечиха в тълпата. Като ги гледаше човек как двамата елегантно вървят сред множеството, можеше лесно да повярва, че те притежават това място или пък че възнамеряват да го купят, за да го използват за лятна къща. Само хората от старите благороднически родове се движеха с такава непринудена арогантност, защото дълбоко в себе си знаеха, че всичко на света съществува само за да ги направи щастливи. Дена се преструваше изумително добре, но за лорд Келин Тухлената челюст, това беше нещо също толкова естествено, колкото и да си поеме дъх.
	Наблюдавах ги, докато стигнаха до средата на стълбите към третия балкон. Тогава Дена спря и допря ръка до главата си. След това започна да оглежда пода с разтревожено изражение. Двамата размениха няколко кратки реплики и тя посочи към стълбите нагоре. Келин се качи по тях и се изгуби от погледа ми.
	Интуицията ме накара да погледна надолу към пода. На мястото до парапета, където бе стояла Дена, забелязах проблясък на сребро. Преместих се и застанах над него, като така принудих двама сийлдишки търговци да ме заобиколят.
	Престорих се, че наблюдавам тълпата долу, докато Дена не се приближи и не ме потупа по рамото.
	— Квоте — разтревожено каза тя. — Съжалявам, че те безпокоя, но изглежда, че съм си загубила обицата. Ще бъдеш ли така добър да ми помогнеш да я потърсим? Сигурна съм, че само преди малко беше на ухото ми.
	Съгласих се и скоро се наслаждавахме на няколко мига насаме, докато претърсвахме пода и главите ни почти се докосваха. За щастие роклята на Дена беше по модегански стил, надиплена свободно около краката й. Ако беше с цепка отстрани по сегашната мода във Федерацията, гледката как пълзи по пода щеше да е доста скандална.
	— В името на божието тяло! — промъмрих аз. — Откъде го намери тоя?
	— Тихо! — Дена се изкикоти тихо и гърлено. — Ти беше този, който предложи да се науча да свиря на арфа. Келин е доста добър учител.
	— Модеганската арфа с педали тежи пет пъти повече от теб самата — възразих аз. — Тя е салонен инструмент. Никога няма да можеш да пътуваш с нея.
	Тя спря да се преструва, че търси обицата си, и ме изгледа пронизващо.
	— И откъде знаеш, че някой ден няма да имам салон, в който да свиря на такава арфа?
	Сведох отново поглед към пода и свих рамене.
	— Предполагам, че става за начинаещи. Как ти се струва засега?
	— По-добре е от лирата — отвърна тя. — Вече го виждам. Макар да свиря само „Катеричка върху сламен покрив“.
	— Добър ли е? — иронично й се усмихнах аз. — Имам предвид с ръцете.
	Дена леко се изчерви и за момент помислих, че ще ме удари. Но навреме се сети, че трябва да запази благоприличие, и се задоволи само да ме изгледа с присвити очи.
	— Ужасен си — обвини ме тя. — Келин се държи като съвършен благородник.
	— Дано Техлу да ни опази от всички съвършени благородници.
	Тя поклати глава.
	— Имах предвид в буквалния смисъл — обясни. — Никога преди не е напускал Модег. Държи се кротко като котенце в кошница.
	— Значи сега си Динаел? — попитах аз.
	— Засега. И за него — каза тя и ме погледна косо с лек намек за усмивка. — Бих предпочела да продължиш да ми казваш Дена.
	— Добре е да знам това — отбелязах аз и след това вдигнах ръка от пода, разкривайки гладката изумрудена сълза на обицата.
	Дена направи откриването й цяло представление и я вдигна така, че да проблесне на светлината.
	— А! Ето я!
	Станах и й помогнах да се изправи. Тя отметна косата си от рамото и се наведе към мен.
	— Не ме бива много в слагането на тези неща — призна тя, — ще ми помогнеш ли?
	Пристъпих и застанах по-близо до нея, а тя ми подаде обицата. От тялото й се носеше леко ухание на диви цветя. Но под него усетих аромата на есенни листа — тъмното ухание на косата й, примесено с мириса на пътна прах и въздуха преди лятна буря.
	— И така, какъв е той? — меко попитах аз. — Нечий втори син?
	Тя едва доловимо поклати глава и един кичур от косата й падна и леко докосна опаката страна на ръката ми.
	— Той самият е лорд.
	— _Скетхе те ретаа ван_ — изругах аз. — Пазете синовете и дъщерите си.
	Дена отново се засмя тихо. Тялото й се разтресе, докато се опитваше да се сдържи.
	— Не мърдай! — казах аз и внимателно хванах ухото й.
	Дена си пое дълбоко дъх, отново го изпусна и се успокои. Мушнах обицата в дупката на ухото й и се отдръпнах встрани. Тя вдигна ръка, за да провери дали е закрепена, след което отстъпи назад и направи реверанс.
	— Благодаря за любезната помощ.
	Отново й се поклоних. Поклонът ми не беше толкова бляскав, колкото предишния, но беше по-искрен.
	— Аз съм на вашите услуги, милейди.
	Дена ми се усмихна топло, докато се обръщаше да си тръгне, и в очите й отново проблеснаха весели искрици.

	* * *

	Довърших отгоре-отгоре претърсването на балкона на втория стаж, но не забелязах Трепе. Тъй като не исках да рискувам повторна неловка среща с Дена и нейния млад лорд, реших изобщо да не се качвам до третия етаж.
	Сим имаше веселия вид, който придобиваше, след като стигне до петата напитка. Манет се беше отпуснал на стола си с полупритворени очи и халба, настанена удобно върху издутината на корема му. Уил изглеждаше както обикновено и тъмните му очи бяха непроницаеми.
	— Никъде не успях да намеря Трепе — обявих аз, докато сядах на мястото си. — Съжалявам.
	— Жалко — рече Сим. — Той успя ли вече да ти намери покровител?
	— Амброуз е заплашил или подкупил всички благородници на двеста километра разстояние от тук — горчиво поклатих глава аз. — Не искат да имат нищо общо с мен.
	— Защо самият Трепе не те вземе? — попита Уилем. — Той те харесва.
	— Трепе вече издържа трима музиканти — отново поклатих глава аз. — Всъщност са четирима, но двама от тях са женена двойка.
	— Четирима? — ужаси се Сим. — Цяло чудо е, че все още има пари за ядене.
	Уил любопитно вдигна глава, а Сим се наведе към него, за да му обясни:
	— Трепе е граф, но състоянието му всъщност не е чак толкова голямо. Да издържа четирима музиканти с доходите си е малко… екстравагантно.
	— Парите, нужни за напитки и струни, едва ли са толкова много — намръщи се Уил.
	— Покровителят се грижи за повече неща. — Сим започна да изброява на пръсти. — Първо е писмената заповед за покровителство. После той осигурява стая и храна за своите музиканти, годишна заплата, дрехи с цветовете на неговия род…
	— Обикновено по два ката дрехи — намесих се аз. — Всяка година.
	Докато се изкачвах в трупата, не харесвах ливреите, които ни беше дал лорд Грейфелоу. Но напоследък се замислях колко добре биха се отразили на гардероба ми два нови комплекта дрехи.
	Симон се ухили, когато дойде сервитьорът, и така не остави никакво съмнение в нас за това кой е поръчал чашите с къпиново вино, поставени пред четирима ни. Сим вдигна своята в мълчалив тост и отпи голяма глътка. Аз също вдигнах своята, както и Уилем, макар очевидно да не му бе лесно да го стори. Манет остана неподвижен и заподозрях, че е задрямал.
	— Нещо още не ми е ясно — рече Уилем и остави чашата си. — За какво му е на покровителя само да плаща разходи?
	— Репутацията на покровителя нараства — обясних аз. — Точно затова музикантите носят неговата ливрея. Освен това винаги има подръка артисти за забавление — за тържества, танци и карнавали. Понякога пишат песни или пиеси по негова поръчка.
	— И все пак ми се струва, че ползата на покровителя не е кой знае каква. — Уил продължаваше да е скептично настроен.
	— Това е, защото не виждаш цялата картина — намеси се Манет и се изправи на стола си. — Ти си градско момче. Не знаеш какво означава да израснеш в малко градче, построено на земята на един човек. Да речем, че това са земите на лорд Понсингтън — каза той и използва малко разлята бира, за да начертае кръгче в центъра на масата, — където ти водиш своя живот на обикновен гражданин. — Взе празната чаша на Симон и я постави вътре в кръга. — Един ден през града минава човек, облечен в цветовете на лорд Понсингтън. — Той вдигна пълната си с вино чаша и я плъзна по масата, докато не застана в кръга до празната халба на Сим. — И този човечец свири за всички в местната кръчма. — Манет изля част от виното в чашата на Сим.
	Без да чака да го подканят, Сим се ухили и го изпи.
	Манет пак започна да движи чашата си по масата и накрая отново я вкара в кръга.
	— На следващия месец още двама души идват облечени в същите ливреи и правят куклено представление. — Той отсипа още от виното и Симон го гаврътна набързо. — А на следващия месец пък има пиеса. — Историята с чашата се повтори отново.
	Сега Манет вдигна дървената си халба и изтрополи с нея по масата, докато тя застана отново в кръга.
	— След това се появява бирникът, облечен в същата ливрея. — Манет тропна нетърпеливо по масата с празната си халба.
	За момент Сим продължаваше да седи с объркан вид. След това взе своята бира и сипа малко от нея в празната халба на Манет.
	Манет го изгледа строго и отново тропна с халбата си по масата.
	Сим изсипа остатъка от бирата си в халбата на Манет и се засмя.
	— И без това повече харесвам къпиново вино — рече.
	— Лорд Понсингтън най-много харесва данъците си — обясни Манет. — А хората обичат да бъдат забавлявани. На бирника пък не би му харесало да го отровят и да го заровят в плитък гроб до старата мелница. — Той отпи от бирата. — И така всички са доволни.
	Уил следеше разговора със сериозните си тъмни очи.
	— Сега вече нещата добиват смисъл — отбеляза той.
	— Невинаги всичко е толкова користно — възразих аз. — Трепе искрено желае да помогне на музикантите да подобрят уменията си. Някои благородници се държат със своите изпълнители като с коне в конюшня — въздъхнах аз. — Но дори и това е за предпочитане пред онова, което аз имам в момента, а то е нищо.
	— Не се продавай евтино — бодро ме посъветва Сим. — Изчакай и си намери добър покровител. Ти го заслужаваш. Бива те колкото всеки един от музикантите тук.
	Запазих мълчание, защото бях твърде горд, за да им кажа истината. Бях толкова беден, че те едва ли можеха да си го представят. Сим беше атурански благородник, а Уил беше от семейство на търговци на вълна от Ралиен. Те мислеха, че „беден“ означава да нямаш достатъчно пари, за да пиеш толкова често, колкото на тях им се иска.
	С наближаване на времето за плащане на таксата за обучение не смеех да похарча и пукнато пени. Не можех да си купя свещи, мастило или хартия. Нямах бижута, които да заложа, нито месечна издръжка или родители, на които да пиша да ми пратят пари. Никой уважаващ себе си лихвар нямаше да ми отпусне и един шим. И това не беше особено изненадващо, тъй като бях без корен, сирак от Едема Рух, а всичките ми лични вещи можеха да се съберат в един чувал от зебло. И не беше нужно този чувал да е особено голям.
	Изправих се на крака, преди разговорът да успее да навлезе в област, която би ме накарала да се почувствам неудобно.
	— Време е да посвиря.
	Вдигнах калъфа на лютнята си и се отправих към мястото на ъгъла на бара, където седеше Станчион.
	— Какво си ни подготвил тази вечер? — попита той и прокара ръка по брадата си.
	— Изненада.
	Станчион, който тъкмо се готвеше да стане от стола, внезапно спря.
	— Тази изненада да не предизвика бунт или да не накара тези добри хорица да запалят заведението ми? — попита той.
	Поклатих глава отрицателно и се усмихнах.
	— Добре. В такъв случай харесвам изненадите. — Той се усмихна в отговор и се отправи към сцената.


	6.
	Любов

	Станчион ме отведе на сцената и донесе стол без подлакътници. След това отиде в предната част на подиума да си бъбри с публиката. Метнах плаща си върху облегалката на стола, докато светлините започнаха да гаснат.
	Сложих очукания си калъф на пода. Той беше по-опърпан дори и от мен самия. Някога беше доста хубав, но това беше преди много години и на много километри разстояние. Сега кожените панти се бяха напукали и се огъваха трудно, а корпусът толкова се бе износил на някои места, че бе изтънял като пергамент. Беше останала само една от оригиналните закопчалки — фино изработена от ковано сребро. Бях подменил останалите с каквото бях успял да намеря из боклуците, така че сега калъфът беше окичен и със закопчалки от лъскав месинг и матово желязо, които никак не си пасваха.
	Но вътре в калъфа имаше нещо съвсем различно. Там беше причината утре да ми се налага да се боря за по-ниска такса за обучение. Здраво се бях пазарил за лютнята и въпреки това тя ми струваше повече пари от всичко, което някога бях купувал през живота си. Толкова пари, че не можех да си позволя нов калъф, който да е подходящ по размер за нея, и се наложи да уплътня стария с парцали.
	Дървото беше с цвят на тъмно кафе или прясно изкопана пръст. Извивката на тялото й бе съвършена като ханша на жена. В нея имаше спотаено ехо, струните й бяха лъскави и звънливи. Това беше моята лютня. Моята истинска душа.
	Бях чувал какво пишат поетите за жените. Те говорят в рими, превъзнасят се и лъжат. Наблюдавал съм как моряците на брега безмълвно наблюдават бавното надигане на морските вълни. Виждал съм как очите на стари войници с вкаменени сърца се напълват със сълзи, когато знамето на техния крал заплющи на вятъра.
	Чуйте ме — всички тези мъже не знаят нищо за любовта.
	Няма да я откриете в думите на поетите или в изпълнените с копнеж погледи на моряците. Ако искате да разберете какво е любовта, вижте ръцете на член на трупа, когато свири своята музика. Той знае.
	Погледнах към публиката си, докато тя постепенно утихваше. Симон ми помаха възторжено и аз му отвърнах с усмивка. Сега забелязах бялата коса на граф Трепе близо до парапета на балкона на втория етаж. Той разговаряше разпалено с една добре облечена двойка и сочеше към мен. Продължаваше да се опитва да ми помогне, макар и двамата да знаехме, че това е загубена кауза.
	Извадих лютнята от опърпания й калъф и започнах да я настройвам. Не беше най-добрата лютня в „Еолиан“. Далеч не най-добрата. Шийката й беше леко извита, но не прекалено. Един от ключовете беше хлабав и често променяше настройката си.
	Изсвирих тих акорд и наведох ухо към струните. Когато вдигнах поглед, видях лицето на Дена, ясно като луната. Тя ми се усмихна развълнувано и леко ми махна с пръсти под масата, така че нейният благородник да не я види.
	Внимателно докоснах хлабавия ключ и прокарах ръце по топлото дърво на лютнята. На някои места лакът беше издраскан и протъркан. В миналото не се бяха отнасяли добре с инструмента, но това не правеше докосването до него по-малко приятно.
	Да, така беше. Тя имаше своите недостатъци, но какво значение има това за сърцето? Ние просто обичаме онова, което обичаме. Разумът не може да го обясни. Навярно неразумната любов е най-истинската любов. Всеки може да обича нещо _поради някаква причина_. Това е също толкова лесно, колкото да пъхнеш пени в джоба си. Но да обичаш нещо _въпреки всичко_. Да знаеш недостатъците му, но да ги обичаш. Това е нещо рядко, чисто и съвършено.
	Станчион направи представителен жест към мен. Чуха се кратки аплодисменти, последвани от изпълнена с внимание тишина.
	Изсвирих две ноти и почувствах как публиката се наведе към мен. Докоснах една струна, леко я настроих и засвирих. Няколко тона по-късно всички бяха разбрали коя е песента.
	Беше „Скопеният овен“. Мелодия, която овчарите подсвиркват от десет хиляди години. Най-простата от всички прости мелодии. Мотив, който всеки може да изтропа върху кофа. Всъщност дори и кофа не е необходима. Напълно достатъчни са и две ръце. Или пък само една. Дори и два пръста стигат.
	По-точно казано, това беше фолклорна музика.
	По мелодията на „Скопеният овен“ бяха написани стотици песни. Песни за любов и за война, за трагедия и за похот. Не си направих труда да изпея която и да е от тях. Не използвах думи. Само музиката. Само мелодията.
	Вдигнах поглед и видях лорд Тухлената челюст, който се наведе към Дена с презрителен жест. Усмихнах се и продължих старателно да свиря мелодията на струните на лютнята си.
	Но скоро след това усмивката ми се стегна. На челото ми избиха капчици пот. Прегърбих се над лютнята и се съсредоточих върху онова, което правеха ръцете ми. Пръстите ми се стрелнаха и затанцуваха, а след това полетяха.
	Свирех твърдо като сипеща се градушка, като чук, който се стоварва върху месинг. Свирех нежно като слънцето, докосващо житата наесен, и изящно като един-единствен лист, завъртян от вятъра. Не след дълго се задъхах от напрежение. Побелелите ми от стискане устни образуваха върху лицето ми тънка линия.
	Когато стигнах до припева по средата, разтърсих глава, за да отметна косата от очите си. Върху дървения подиум на сцената се посипа дъжд от пръски пот. Поемах си въздух с мъка. Гърдите ми се надигаха като ковашки мехове и се напрягаха като препускащ кон, на чиято уста вече е избила пяна.
	Всяка нота на мелодията отекваше ясно и звънливо. Веднъж за малко не сбърках. За миг ритъмът се поколеба неуверено… След това някак успях да се съвзема, да продължа и да стигна до финала, изсвирвайки тоновете звучно и леко, въпреки че изморените ми пръсти едва се виждаха от голямата скорост.
	След това, точно когато вече беше очевидно, че не бих могъл да продължа нито миг повече, последният акорд отекна в залата и аз изтощено се отпуснах на стола си.
	Публиката избухна в оглушителни ръкопляскания.
	Но не цялата публика. Вместо да аплодират, десетина души, разпръснати тук-там в залата, избухнаха в смях. Неколцина удряха по масите, тропаха с крака по пода и подигравателно крещяха.
	Аплодисментите намаляха и замряха почти веднага. Ръцете на мъжете и жените, които ръкопляскаха, замръзнаха и те обърнаха погледи към смеещите се хора от публиката. Някои изглеждаха ядосани, други объркани. Мнозина изглеждаха направо обидени от мое име и в залата се разнесе гневно мърморене.
	Преди да са започнали някакви по-сериозни дебати, изсвирих един-единствен висок тон, вдигнах ръка и отново насочих вниманието им към себе си. Още не бях свършил. Далеч не.
	Размърдах се на стола си и раздвижих рамене. Дръннах един акорд, докоснах хлабавия ключ и с лекота подхванах втората си песен.
	Беше една от песните на Илиен, казва се „Тинтататорнин“. Съмнявам се, че сте чували за нея. Малко е странна в сравнение с другите творби на Илиен. Първо, няма текст. Второ, макар да е очарователна песен, не е толкова запомняща се или вълнуваща, колкото голяма част от по-известните му мелодии.
	По-важното е, че е ужасно трудна за свирене. Баща ми я наричаше „най-хубавата песен за петнайсет пръста, написана някога“. Караше ме да я свиря, когато станех твърде самоуверен и той сметнеше, че имам нужда от повече смирение. Достатъчно е да спомена, че я упражнявах много редовно, понякога повече от веднъж на ден.
	И така, засвирих „Тинтататорнин“. Облегнах се назад на стола си, кръстосах глезени и малко се поотпуснах. Ръцете ми се движеха лениво по струните. След първия припев си поех дъх и леко въздъхнах като малко момче в безкрайно дълъг, летен ден. Очите ми започнаха да обхождат безцелно и отегчено залата.
	Докато свирех, се размърдах на стола си, опитвайки се да застана удобно, но така и не успях. Намръщих се, изправих се и погледнах към стола така, сякаш вината за това беше негова. След това седнах отново, като се извих с недоволно изражение на лицето.
	През цялото това време десетте хиляди ноти на „Тинтататорнин“ танцуваха и подскачаха весело. Възползвах се от паузата между два акорда и се почесах мързеливо зад ухото.
	Бях толкова улисан в малкото си представление, че наистина усетих как ми се допрозява. Прозях се с пълна сила, толкова широко и продължително, че хората на предните редове можеха да преброят зъбите ми. Поклатих глава, сякаш за да я прочистя, и потърках насълзените си очи с ръкава си.
	През цялото това време „Тинтататорнин“ се носеше във въздуха. Влудяващата хармония и контрапунктът се преплитаха и след това се разделяха. Всичко беше безупречно, сладостно и непринудено като дишането. Когато дойде краят и десетките разплетени нишки на песента се събраха в едно, нямаше бравурен финал. Просто спрях и леко потърках очи. Нямаше кресчендо. Нямаше поклон. Нищо такова. Разсеяно изпуках кокалчетата на ръцете си и се наведох да прибера лютнята си обратно в калъфа.
	Този път първо дойде смехът. Същите хора дюдюкаха и тропаха по масите си два пъти по-силно от преди. Това бяха моите хора. Музикантите. Изражението на отегчение изчезна от лицето ми и аз им се усмихнах многозначително.
	Няколко мига по-късно последваха аплодисментите, но те бяха откъслечни и смутени. Още преди светлините да се запалят отново, ръкоплясканията преминаха в шепота на стотици разговори из цялата зала.
	Мари се втурна да ме поздрави с усмихнато лице, докато слизах по стълбите. Разтърси ръката ми и ме потупа по гърба. Беше първата от мнозина — всичките музиканти. Преди да изпадна в затруднено положение, Мари ме хвана под ръка и ме поведе обратно към масата ми.
	— Бога ми, момче! — възкликна Манет. — Тук си като някой малък крал.
	— Това не е и половината от вниманието, което получава по принцип — обади се Уилем. — Обикновено те все още го аплодират, когато се връща на масата си. Младите дами пърхат с клепки и обсипват пътя му с цветя.
	Сим огледа помещението с любопитство.
	— Реакцията изглеждаше… — Той потърси подходящата дума. — Смесена. Защо е така?
	— Защото младият ни майстор на шестте струни има толкова остър ум, че сам се поряза — заяви Станчион, доближавайки се до масата ни.
	— И ти ли го забеляза? — сухо попита Манет.
	— Мълчете! — сгълча ги Мари. — Беше блестящо.
	Станчион въздъхна и поклати глава.
	— Що се касае до мен — многозначително отбеляза Уилем, — аз бих искал да знам какво се обсъжда в момента.
	— Нашият Квоте изсвири най-простата песен на света и направи сламата да изглежда като злато — обясни Мари. — След това подхвана истински музикален шедьовър — нещо, което само шепа хора тук са в състояние да изсвирят, и го направи да изглежда толкова лесно, та човек да помисли, че и дете може да го изсвири с калаена свирка.
	— Не отричам, че беше хитро — съгласи се Станчион. — Проблемът е в начина, по който го направи. Всеки, който скочи да му ръкопляска на първата песен, сега се чувства като идиот. Те мислят, че си си направил майтап с тях.
	— Което е и самата истина — изтъкна Мари. — Изпълнител подвежда публиката, в това е смисълът на шегата.
	— Хората не обичат да се шегуват с тях — отвърна Станчион. — Всъщност това ги обижда. Никой не обича да си правят майтап с него.
	— Технически погледнато — намеси се Симон, — той се пошегува с лютнята.
	Всички се обърнаха да го погледнат и усмивката му леко повехна.
	— Не разбирате ли? Квоте наистина се пошегува с лютнята. — Той сведе поглед към масата и усмивката му изчезна, а лицето му смутено се изчерви. — Съжалявам.
	Мари се засмя непринудено.
	Манет се обади:
	— Значи всъщност проблемът е, че има два вида публика — такава, която разбира достатъчно от музика, за да схване шегата, и такава, на която шегата трябва да бъде обяснена.
	Мари направи тържествуващ жест към Манет.
	— Точно така — обърна се тя към Станчион. — Ако идваш тук и нямаш достатъчно познания да схванеш шегата, то тогава заслужаваш малко да ти натрият носа.
	— Само дето повечето от тези хора са благородници — не се съгласяваше Станчион, — а нашият млад хитрец все още си няма покровител.
	— Какво? — изненада се Мари. — Трепе преди месеци разпространи новината за теб. Защо още никой не те е грабнал?
	— Амброуз Джакис — кратко отвърнах аз.
	— Той музикант ли е? — По лицето й не пролича да го познава.
	— Син на барон — обясни Уилем.
	— Как е възможно той да ти попречи да си намериш покровител? — смутено се намръщи тя.
	— Разполага с достатъчно свободно време и толкова много пари, сякаш е господ — сухо отвърнах аз.
	— Баща му е един от най-могъщите хора във Винтас — добави Манет и след това се обърна към Симон: — Кой поред беше той на опашката за трона, шестнайсети ли?
	— Тринайсети — навъсено отвърна Симон. — Целият род Суртхен загина в морето преди два месеца. Амброуз не спира да се хвали, че баща му е на дванайсет крачки от кралската титла.
	— Работата е там, че точно този баронски син разполага с достатъчно влияние и никак не се притеснява да го използва — обърна се Манет отново към Мари.
	— И ако трябва да сме напълно честни — намеси се Станчион, — редно е да споменем, че младият Квоте не е най-тактичният човек във Федерацията. — Той леко се прокашля. — Доказателство за това е и днешното му изпълнение.
	— Мразя, когато хората ме наричат _младия Квоте_. — Обърнах се тихо настрани към Сим и той ме изгледа съчувствено.
	— Продължавам да твърдя, че изпълнението беше блестящо — натърти Мари и се извърна към Станчион с крака, здраво стъпили на пода. — Това е най-умното нещо, което някой е правил тук от месец насам, и ти го знаеш.
	Сложих ръка върху рамото на Мари и казах:
	— Той е прав. Постъпих глупаво. Или поне щеше да е глупаво, ако все още имах и най-малката надежда да си намеря покровител. — Погледнах Станчион право в очите. — Но аз нямам такава. И двамата знаем, че Амброуз отрови този кладенец.
	— Кладенците не остават отровени завинаги — отбеляза Станчион.
	— А тогава какво ще кажеш за това? — свих рамене аз. — Предпочитам да свиря песни, които да забавляват приятелите ми, вместо да угаждам на хора, които не ме харесват заради дочути слухове.
	Станчион си пое дъх и шумно издиша.
	— Съгласен съм с това — каза той и леко се поусмихна.
	В последвалото кратко мълчание Манет се прокашля многозначително и започна да мята погледи към новодошлите.
	Разбрах намека му и го представих.
	— Станчион, вече се познаваш с моите състуденти Уил и Сим. Това е Манет, студент и от време на време мой наставник в Университета. Всички, това е Станчион, нашият домакин, собственик и господар на сцената на „Еолиан“.
	— За мен е удоволствие да се запознаем — отвърна Станчион и кимна учтиво, преди да огледа неспокойно залата. — Като стана дума за това, че съм домакин, май трябва да се захващам за работа. — Той ме потупа по гърба и се обърна да си тръгва, като добави: — Междувременно ще се опитам да успокоя малко страстите.
	Усмихнах му се с благодарност и след това направих театрален жест.
	— Всички, това е Мари — най-добрата цигулка в „Еолиан“, както вече се убедихте със собствените си уши. И както можете да видите със собствените си очи — най-красивата жена на хиляди километри околовръст. А умовете вероятно ви подсказват и че тя е най-мъдрата от…
	Мари се ухили и махна с ръка.
	— Ако бях наполовина мъдра, колкото съм и висока, нямаше да се захвана да те защитавам — заяви. — Наистина ли бедният Трепе агитира за теб през цялото това време?
	— Казах му, че това е обречена кауза — кимнах аз.
	— Сигурно проблемът е, че продължаваш да се отнасяш пренебрежително с хората — отбеляза Мари. — Кълна се, че никога не съм срещала друг човек като теб, на когото толкова да му липсва умението да се държи в обществото. Ако нямаше вроден чар, досега някой вече щеше да те е наръгал с нож.
	— Така си мислиш — промърморих аз.
	Мари се обърна към приятелите ми около масата и им каза:
	— Беше удоволствие да се запозная с всички вас.
	Уил кимна, а Сим се усмихна. Манет обаче се изправи на крака с плавно движение и й подаде ръка. Мари я пое и приятелят ми сърдечно обхвана дланта й между двете си ръце.
	— Мари — рече, — ти ме заинтригува. Има ли някакъв шанс да се съгласиш по някое време тази вечер да те почерпя питие и да се насладя на удоволствието да разговарям с теб?
	Бях твърде потресен, за да направя нещо друго, освен да гледам. По начина, по който бяха застанали, двамата изглеждаха като подпорки за книги, които не си пасват добре. Мари се извисяваше близо двайсетина сантиметра над Манет, а от ботушите краката й изглеждаха дори още по-дълги.
	От друга страна, Манет изглеждаше както обикновено — с прошарена чорлава коса и поне десетина години по-стар от Мари.
	Музикантката примигна и леко повдигна глава, сякаш обмисляше думите му.
	— В момента съм тук с едни приятели — отвърна тя. — Докато приключа с тях, може да стане късно.
	— За мен е без значение кога — непринудено заяви Манет. — Ако е необходимо, мога да жертвам част от съня си. Не се сещам кога за последен път съм правил компания на дама, която казва точно каквото мисли, без да се колебае. Напоследък рядко се срещат жени като теб.
	Мари отново го изгледа внимателно.
	Манет срещна погледа й и я дари с толкова очарователна и вдъхваща доверие усмивка, че направо бе достойна за някое театрално представление.
	— Нямам желание да те откъсвам от приятелите ти — продължи той, — но цигулката ти е първата, която накара краката ми сами да танцуват от десет години насам. Струва ми се, че най-малкото, което мога да сторя за теб, е да те почерпя едно питие.
	Мари му се усмихна едновременно кисело и развеселено.
	— Сега съм на балкона на втория етаж — тя махна към стълбището, — но би трябвало да се освободя след, да речем, два часа…
	— Много си мила — каза той. — Мога ли да дойда да те потърся?
	— Можеш — отвърна тя.
	След това го изгледа замислено, обърна се и се отдалечи.
	Манет се върна на мястото си и отпи от бирата си.
	Симон изглеждаше също толкова смаян, колкото всички нас.
	— Какво, по дяволите, беше това? — попита той.
	Манет се изкикоти под мустак, облегна се на стола си и подиря халбата на гърдите си.
	— Това — самодоволно отвърна той — е още едно от нещата, които аз разбирам, а вие, хлапета, не. Отбележете си този факт и му обърнете внимание.

	* * *

	Ако аристократите искат да покажат признателността си на някой музикант, те му дават пари. Когато за пръв път започнах да свиря в „Еолиан“, получих няколко такива подаръка и за известно време те бяха достатъчни, за да ми помогнат да платя таксата си за обучение и да задържа главата си над водата, макар и едва-едва. Но Амброуз беше упорит в кампанията си срещу мен и от месеци не бях получавал нищо подобно.
	Музикантите са по-бедни от дворяните, но въпреки това обичат хубавото представление. Така че когато харесат свиренето ти, са готови да те почерпят някоя напитка. Това беше истинската причина тази вечер да съм в „Еолиан“.
	Манет отиде да вземе един мокър парцал от бара, за да почистим масата и да изиграем още една игра на ъгли. Преди да се върне, дойде един млад сийлдишки свирач и ни попита дали може да ни почерпи по едно питие.
	Оказа се, че може. Той извика най-близката сервитьорка и всеки от нас поръча каквото обичаше най-много. Освен това взехме и една бира за Манет.
	Пиехме, играехме карти и слушахме музика. На двамата с Манет ни се паднаха лоши карти и изгубихме три поредни ръце. Настроението ми малко се вкисна, но това не ме тормозеше толкова, колкото подозрението, че Станчион може и да е прав за онова, което каза.
	Един богат покровител би решил много от проблемите ми. Дори и беден покровител би ми осигурил известно финансово спокойствие. Ако не друго, поне бих могъл да заема пари от него, когато закъсам, вместо да ми се налага да имам вземане-даване с опасни хора.
	Докато съзнанието ми беше заето с тези мисли, допуснах грешка, изпуснахме още една ръка и така загубите ни станаха четири поредни, а на всичкото отгоре играта беше и със залог.
	Манет ми хвърли ядосан поглед, докато подреждаше картите си.
	— Ето ти един урок, за да се подготвиш за приемните изпити. — Той вдигна ръка с три гневно стърчащи във въздуха пръста. — Да кажем, че имаш три пики в ръката си и пет пики са били свалени. — Вдигна и другата си ръка с широко разтворени пръсти. — Колко пики прави това общо? — Манет се облегна назад и скръсти ръце. — Не бързай.
	— Той все още е замаян, че Мари се съгласи да пийне с теб — заяде се Уилем. — Всички ние сме замаяни.
	— Не и аз — весело възрази Симон. — Аз знаех, че го носиш в себе си.
	Бяхме прекъснати от идването на Лили, една от редовните сервитьорки в „Еолиан“.
	— Какво става тук? — закачливо попита тя. — Да не би някой да прави празненство на красавците?
	— Лили — попита я Симон, — ако те поканя да изпиеш едно питие с мен, би ли обмислила предложението ми?
	— Бих — с лекота отвърна тя, — но не задълго. — Тя сложи ръка на рамото му. — Вие, господа, сте късметлии. Един анонимен почитател на хубавата музика предложи да почерпи вашата маса.
	— За мен скутен — поръча Уилем.
	— Медовина — ухили се Симон.
	— Аз ще пия саунтен — рекох аз.
	Манет повдигна вежди.
	— Саунтен, а? — повтори той и ми хвърли поглед. — И аз ще пийна същото. — Той погледна многозначително сервитьорката и кимна към мен. — За негова сметка, разбира се.
	— Така ли? — рече Лили. — Връщам се само след миг.
	— Сега, след като успя да впечатлиш всички, вече може и да се позабавляваш, нали? — попита ме Симон. — Сещам се за една песен за магаре…
	— За последен път не — натъртих аз. — Приключих с Амброуз. Няма никаква полза да продължавам да му се противопоставям.
	— Ти му счупи рамото — отбеляза Уил. — Мисля, че по-голямо противопоставяне от това едва ли има накъде.
	— Той счупи лютнята ми — възразих аз. — Сега сме квит. Било, каквото било.
	— Да бе — обади се Сим, — ти му хвърли една буца гранясало масло в комина. Разхлаби ремъка на седлото му…
	— По дяволите! Млъкни! — изсъсках му аз и се огледах наоколо. — Това беше преди близо месец и никой не знае за него освен вас двамата. А сега и Манет, както и всички други, които са били достатъчно близо, за да чуят думите ти.
	Сим смутено се изчерви и разговорът утихна, докато Лили не се върна с напитките ни. Скутенът на Уил беше сипан в традиционната за него каменна чаша. Златистата медовина на Сим проблясваше във висока чаша. Манет и аз получихме дървени халби.
	Манет се усмихна.
	— Не мога да си спомня кога за последен път съм си поръчвал саунтен — замисли се той. — Май никога досега не съм поръчвал за себе си.
	— От познатите ми ти си единственият друг човек, който пие това — отбеляза Сим. — Нашият Квоте го поглъща в огромни количества — по три-четири чаши на вечер.
	Манет повдигна рунтавите си вежди към мен.
	— Те не знаят ли? — попита той.
	Поклатих глава и отпих от халбата си, като се чудех дали трябва да съм развеселен или смутен.
	Манет плъзна каната си към Симон, който я вдигна и отпи една глътка. Намръщи се и отпи отново.
	— Вода?
	— Това е стар номер на уличниците — кимна Манет. — Бъбриш си с тях в салона на публичния дом и искаш да им покажеш, че не си като останалите, а си изискан човек. Затова им предлагаш да ги почерпиш напитка. — Той се протегна през масата и си взе обратно халбата от Сим. — Но те са на работа и не искат да пият. Вместо това биха предпочели да получат парите. Затова поръчват саунтен или певерет, или пък нещо друго. Плащаш парите, барманът й дава вода и в края на вечерта тя си разделя парите със заведението. Ако е добра слушателка, една проститутка може да изкара на бара толкова пари, колкото и в леглото.
	— Всъщност дели се на три — намесих се аз. — Една трета за заведението, една трета за бармана и една трета за мен самия.
	— Тогава значи си се минал — откровено каза Манет. — Барманът би трябвало да получи дяла си от заведението.
	— Никога не съм те виждал да си поръчваш саунтен в „При Анкер“ — отбеляза Сим.
	— Трябва да е онази медовина от Грейсдейл — предположи Уил. — Поръчваш от нея през цялото време.
	— Но аз _съм_ си поръчвал Грейсдейл — възрази Сим. — На вкус беше като сладка саламура с пикня. Освен това… — Той не довърши.
	— Беше по-скъпа, отколкото очакваше? — довърши вместо него Манет и се ухили. — Не си заслужава човек да се захваща с всичко това за цената на една бира, нали?
	— Когато в „При Анкер“ поръчвам Грейсдейл, те знаят какво имам предвид — обясних му аз. — Ако поръчам нещо, което в действителност не съществува, ще е много лесно да разберат каква игра играя.
	— Ти откъде знаеш за това? — обърна се Сим към Манет.
	— Няма нови номера за старо куче като мен — отвърна Манет и се ухили.
	Светлините започнаха да отслабват и ние се обърнахме към сцената.

	* * *

	Оттам нататък нощта леко ми се губи. Манет задряма, а Уил, Сим и аз правехме всички възможно чашите на масата ни да не се застояват, докато развеселените музиканти ни поръчваха питиета едно след друго. Всъщност броят на напитките беше неприлично голям. Далеч по-голям, отколкото смеех да се надявам.
	През по-голямата част от времето пиех саунтен, тъй като основната причина да дойда тази нощ в „Еолиан“ бе да си платя таксата за обучение. Сега, след като знаеха какъв е номерът, Уил и Сим също поръчаха няколко пъти. За което им бях двойно по-благодарен, защото иначе щеше да ми се наложи да ги връщам у дома, натоварени в ръчна количка.
	Накрая на тримата ни дойде до гуша от музика, клюки, а в случая на Сим — от безплодното преследване на сервитьорките.
	Преди да си тръгнем, спрях за дискретен разговор с бармана, по време на който повдигнах въпроса за разликата между една трета и половината от печалбата. В края на пазарлъка ни прибрах цял талант и шест йота. Голяма част от сумата идваше от напитките, които моите колеги музиканти ми бяха поръчали тази нощ.
	Събрах монетите в кесията си — _точно три таланта_.
	Пазарлъкът ми донесе две тъмнокафяви бутилки.
	— Какво е това? — попита Сим, когато пъхнах бутилките в калъфа на лютнята си.
	— Бредонска бира — отвърнах аз и разместих парцалите, които използвах за уплътняване на калъфа, така че бутилките да не се допират в лютнята.
	— Бредонска ли? — повтори Уил с презрителна нотка в гласа. — Тя повече прилича на хляб, отколкото на бира.
	— Не обичам да дъвча пиенето си — кимна в съгласие Сим и направи физиономия.
	— Не е толкова зле — защитих се аз. — В малките кралства жените я пият, когато са бременни. Аруил го спомена в една от лекциите си. Те я варят с цветен прашец, рибено масло и черешови костилки. В нея има всякакви полезни хранителни вещества.
	— Квоте, ние не те осъждаме. — Уилем сложи ръка на рамото ми със загрижено изражение на лицето. — Двамата със Сим нямаме нищо против, че ти си бременна илишка жена.
	Симон изпръхтя и после се засмя на това, че е изпръхтял.
	Без да бързаме, тримата се върнахме в Университета и пресякохме високия свод на Каменния мост. И тъй като наоколо нямаше кой да ме чуе, изпях на Сим „Магарето Магаракис“.
	Уил и Сим се отправиха към стаите си в Мюз, като леко се препъваха. Но аз още не исках да си лягам и продължих да се разхождам по пустите улици на Университета и да се наслаждавам на хладния нощен въздух.
	Крачех покрай тъмните фасади на аптеките, стъкларските работилници и книговезниците. Минах напряко през една окосена морава и усетих отчетливия и прашен мирис на есенните листа и зелената трева под тях. Почти всички странноприемници и пивници бяха тъмни, но публичните домове все още светеха.
	Сивият камък на Залата на магистрите изглеждаше сребрист на лунната светлина. Вътре мъждукаше една-единствена слаба светлина и осветяваше прозореца със стъклопис, който показваше Текам в класическата му поза — босоног говори пред тълпа от млади студенти на входа на пещерата си.
	Минах покрай „Пещта“ — безбройните й стърчащи комини бяха тъмни и не пушеха на фона на осветеното от луната небе. Дори и през нощта от нея се разнасяше мирис на амоняк, овъглени цветя, киселина и алкохол — хиляди смесени ухания, които се бяха просмукали в камъка през изминалите столетия.
	Последен беше Архивът. Сградата бе висока пет етажа, без никакви прозорци и ми напомняше за огромен пътен камък. Масивните й врати бяха затворени, но през процепите им забелязах да се процежда червеникавата светлина на симпатични лампи. По време на приемните изпити магистър Лорен оставяше Архива отворен нощно време, за да могат всички членове на Арканум да учат колкото им душа иска. Всички членове, с изключение на един, разбира се.
	Отправих се обратно към „При Анкер“ и намерих странноприемницата потънала в мрак и утихнала. Имах ключ за задната врата, но вместо да се спъвам в тъмното, заобиколих до уличката отзад. Сложих десния си крак на бурето за дъждовна вода, левия на перваза на прозореца и с лявата ръка се хванах за желязната водосточна тръба. Тихо се изкачих до прозореца си на третия етаж. Дръпнах резето с парче тел и влязох вътре.
	Цареше пълен мрак, а аз бях твърде уморен, за да отида да си взема огън от камината долу. Така че докоснах фитила на лампата до леглото и размазах малко масло по пръстите си. След това промърморих обвързване и усетих как ръката ми изстива, докато топлината я напуска. В началото не се случи нищо, затова се намръщих и се съсредоточих, за да преодолея лекото замайване, причинено от алкохола. Студът проникна по-дълбоко в ръката ми и ме накара да потреперя, но накрая фитилът се запали.
	Стана ми студено. Затворих прозореца и огледах малката стая със скосения таван и тясно легло. За моя изненада осъзнах, че не искам да бъда на никое друго място в целия свят. Тук се чувствах почти като у дома си.
	На вас може да не ви изглежда странно, но за мен беше. Тъй като израснах в рода Едема Рух, за мен домът никога не е бил на определено място. Домът беше върволица от фургони и песните край лагерния огън. Когато трупата ми беше избита, това беше повече от загубата на семейството ми и приятелите от детството. Чувствах се така, сякаш целият ми свят бе изгорял до основи.
	Сега, след почти цяла година, прекарана в Университета, започвах да изпитвам чувството, че мястото ми е тук. Усещането за привързаност към определено място беше странно. То донякъде ме успокояваше, но кръвта на Рух в мен беше буйна и се бунтуваше при мисълта да пусна корени като някое растение.
	Докато се унасях в сън, се зачудих какво ли би си помислил баща ми за мен.


	7.
	Приемни изпити

	На следващата сутрин си наплисках лицето с малко вода и заслизах тежко по стълбите. Общата стая на „При Анкер“ тъкмо започваше да се пълни с хора, които идваха да обядват по-рано, а няколко неутешими студенти се бяха захванали още от рано с пиенето.
	Все още замаян от недостатъчния сън, седнах на обичайната си маса в ъгъла и започнах да се терзая за предстоящото ми събеседване.
	Килвин и Елкса Дал не ме безпокояха. Бях готов за техните въпроси. До голяма степен това важеше и за Аруил. Но останалите магистри бяха повече или по-малко загадка за мен.
	Всеки семестър магистрите подбираха определени книги, които се излагаха в „Томове“ — читалнята на Архива. Имаше начални текстове, от които да учат студентите от по-ниския е’лир ранг, и трудове за напредналите ре’лари и ел’тхе. Тези книги разкриваха онова, което магистрите смятаха за ценно познание. От тях учеха умните студенти преди приемните изпити.
	Но аз не можех да се мотая в „Томове“ като всеки друг. Бях единственият студент от десетина години насам, на който му бе забранен достъпът до Архива, и всички го знаеха. Затова „Томове“ беше единствената добре осветена стая в цялата сграда и по време на изпитите там винаги имаше хора, които четяха.
	И така, бях принуден да намеря погребаните в „Книгохранилището“ екземпляри от текстовете, препоръчани от магистрите. Ще се изненадате колко много варианти може да има една и съща книга. Ако извадех късмет, томът, който намирах, се оказваше идентичен с онзи, който магистърът беше заделил в „Томове“. В повечето случаи версиите, на които попадах, бяха остарели, цензурирани или зле преведени.
	През последните няколко нощи четях колкото ми беше възможно, но търсенето на книгите отнемаше ценно време и за съжаление аз все още не бях достатъчно подготвен.
	Бях потънал в тези нерадостни мисли, когато гласът на Анкер привлече вниманието ми.
	— Всъщност Квоте е ето там — каза той.
	Вдигнах поглед и видях, че на бара седи някаква жена. Не беше облечена като студентка. Носеше натруфена виненочервена рокля с дълги поли и ръкавици в същия цвят, които стигаха чак до лактите й.
	Като се движеше преднамерено бавно, тя успя да се изправи от стола, без да оплете краката си. След това се приближи и застана до масата ми. Русата й коса беше умело накъдрена, а устните й бяха покрити с тъмночервено червило. Зачудих се какво ли прави в място като „При Анкер“.
	— Ти ли си този, който счупи ръката на оня келеш Амброуз Джакис? — попита тя.
	Говореше атурански с плътен, мелодичен модегански акцент. Макар да беше малко труден за разбиране, ще излъжа, ако кажа, че не намирам това за привлекателно. Модеганският акцент просто загатва за секс.
	— Аз съм — признах. — Не беше съвсем нарочно, но аз го направих.
	— Тогава трябва да ми позволиш да те почерпя една напитка — каза тя с тона на жена, която обикновено получава каквото иска.
	Усмихнах й се и ми се прииска да се бях събудил по-отдавна, а не преди десет минути, и умът ми да не беше толкова замаян.
	— Няма да си първата, която ме черпи по този повод — откровено й казах аз. — Но ако настояваш, ще пийна една медовина от Грейсдейл.
	Наблюдавах я как се обърна и се върна обратно до бара. Ако беше студентка, то значи беше някоя от новите. Дори да беше тук само от няколко дни, щях да съм чул за нея от Сим, който следеше всички най-хубави момичета в града и ги ухажваше с простодушен ентусиазъм.
	Миг по-късно модеганката се върна, седна срещу мен и плъзна по масата една дървена халба. Анкер сигурно току-що беше измил чашата, защото пръстите на червените й ръкавици бяха влажни там, където беше хванала дръжката на чашата.
	Тя вдигна своята чаша, пълна с тъмночервено вино.
	— За Амброуз Джакис — заяви жената с внезапна ожесточеност. — Дано да падне в някой кладенец и да пукне.
	Надигнах халбата и отпих, като се чудех дали на осемдесет километра от Университета има жена, с която Амброуз да не се е отнесъл лошо. Дискретно обърсах ръката си в панталона.
	Жената отпи голяма глътка от виното и тресна чашата върху масата. Зениците й бяха огромни. Макар да беше рано, май вече си беше пийнала порядъчно.
	Внезапно усетих мириса на мускатово орехче и сливи. Подуших халбата си и огледах масата, мислейки, че някой може да е разлял пиенето си върху нея. Но нямаше нищо такова.
	Жената срещу мен изведнъж избухна в сълзи. Не беше просто хлипане. Сълзите й се стичаха като река.
	Тя сведе поглед към облечените си в ръкавици ръце и поклати глава. Свали мократа ръкавица, погледна ме и каза десетина думи на модегански, като хълцаше.
	— Съжалявам — безпомощно промълвих аз, — не говоря…
	Но модеганката вече беше станала от масата. Избърса лицето си и побягна към вратата.
	Анкер ме наблюдаваше иззад бара, както и всички останали в стаята.
	— Вината не е моя — оправдах се аз и посочих към вратата. — Просто ненадейно нещо й стана.
	Щях да я последвам, за да се опитам да разнищя историята, но тя вече беше излязла, а приемният ми изпит беше след по-малко от час. Освен това ако се опитвах да помогна на всяка жена, която Амброуз някога е тормозил, нямаше да ми остане време за ядене и сън.
	Хубавото беше, че тази странна среща прочисти главата ми и вече не я чувствах натежала и сякаш пълна с пясък от липсата на сън. Реших да се възползвам от това и да приключа с приемния изпит. „Колкото по-бързо се захванеш, толкова по-бързо ще свършиш“, както обичаше да казва баща ми.

	* * *

	По пътя за Холоус спрях да си купя един златистокафяв пай с месо от количката на амбулантен търговец. Знаех, че се нуждая от всяко пени за таксата за обучение за този семестър, но така или иначе парите, които щях да платя за прилична храна, едва ли щяха да окажат някакво особено влияние. Паят беше горещ и плътен, пълен с пилешко месо, моркови и градински чай. Ядях го, докато вървях, и се наслаждавах на малката свобода да си купя нещо по мой вкус, вместо да се задоволявам с онова, което Анкер има подръка в момента.
	Докато дояждах последните корички, подуших миризмата на подсладени с мед бадеми. Купих си един голям черпак в кесийка, хитроумно направена от изсушени листа на царевица. Струваше ми четири драба, но не бях хапвал подсладени бадеми от години, а малко захар в кръвта нямаше да ми навреди, когато се налагаше да отговарям на въпроси.
	Опашката за приемните изпити се виеше през двора. Не твърде дълга, но въпреки това достатъчно дразнеща. Видях познато лице от Рибарника и отидох да застана до една млада зеленоока жена, която също чакаше на опашката.
	— Здравей — поздравих я аз. — Ти си Амлиа, нали?
	Тя ми се усмихна нервно и кимна.
	— Аз съм Квоте — представих се аз и направих лек поклон.
	— Знам кой си — отвърна жената. — Виждала съм те в работилницата за изобретения.
	— Трябва да я наричаш „Рибарника“ — казах аз и й подадох кесийката. — Искаш ли бадеми с мед?
	Амлиа поклати глава.
	— Наистина са хубави — настоях аз и съблазнително разклатих кесийката от царевичен лист.
	Тя колебливо протегна ръка и си взе един бадем.
	— Тази опашка за обяд ли е? — попитах аз и посочих редицата пред нас.
	— Имаме още няколко минути, преди изобщо да можем да се наредим да чакаме — поклати глава тя.
	— Нелепо е да ни карат да висим така — рекох аз. — Като овце в кошара. Целият този процес е загуба на време за всички и е уморителен за краката. — Забелязах, че по лицето на Амлиа премина сянка на безпокойство. — Какво има? — попитах я аз.
	— Просто говориш малко високо — отвърна тя и се огледа.
	— Не се страхувам да кажа онова, което всички мислят — не се отказвах аз. — Целият процес на приемните изпити е толкова погрешен, че е направо идиотски. Магистър Килвин знае на какво съм способен. Същото се отнася и за Елкса Дал. Брандеур обаче не знае нищо за мен. Защо той трябва да има същото право на глас при определянето на таксата ми за обучение?
	Амлиа сви рамене, избягвайки да срещне погледа ми.
	Захапах поредния бадем и бързо го изплюх върху паветата.
	— Пфу! — подадох й бадемите. — Не ти ли се струва, че имат вкус на сливи?
	Тя ме погледна с възмущение и след това очите й се фокусираха върху нещо зад гърба ми.
	Обърнах се и видях Амброуз да върви през двора към нас. Както винаги изглеждаше елегантен, облечен в чисто бял лен, кадифе и брокат. Носеше шапка с дълго бяло перо, което незнайно защо ме ядоса. Нетипично за него, Амброуз беше сам, без обичайния си антураж от ласкатели и подлизурковци.
	— Чудесно — отбелязах аз, щом той наближи достатъчно, за да ме чуе. — Амброуз, твоето присъствие е глазурата върху тортата от конски фъшкии, която представлява целият процес на приемните изпити.
	За моя изненада Амброуз се усмихна на думите ми.
	— А, Квоте. И аз се радвам да те видя — рече.
	— Днес се запознах с една от бившите ти любими — казах аз. — Тя се опитваше да се възстанови от дълбоката емоционална травма, която, предполагам, се дължи на факта, че те е видяла гол.
	Изражението му леко се вкисна от думите ми, а аз се наведох към Амлиа и й прошепнах достатъчно силно:
	— От достоверен източник знам, че не само пенисът на Амброуз е малък, но на всичкото отгоре той се възбужда само когато е в присъствието на умряло куче, картина на Дука на Гибеа или гол до кръста барабанчик на галера.
	Лицето на Амлиа замръзна.
	Амброуз я погледна.
	— По-добре да си тръгваш — спокойно я посъветва той. — Не е нужно да слушаш подобни неща.
	Амлиа на практика побягна.
	— Това ти го признавам — отбелязах аз, докато я наблюдавах как си отива, — никой друг освен теб не може да накара жена да побегне така. — Докоснах въображаемата си шапка в израз на престорено уважение. — Можеш да даваш уроци за това. Даже направо да водиш занятия.
	Амброуз просто стоеше, кимаше доволно и ме наблюдаваше със странен поглед.
	— С тази шапка изглеждаш като някое малко момче от страната на приказките — добавих аз. — И имам намерение да я сваля от главата ти, ако не се разкараш. — Погледнах го отново. — Между другото, как е ръката ти?
	— Вече е доста по-добре — любезно отвърна той и разсеяно я разтри, като продължаваше да стои и да се усмихва.
	Подхвърлих поредния бадем в устата си, след което направих гримаса и отново го изплюх.
	— Какво има? — попита Амброуз. — Да не би да не обичаш сливи?
	Без да дочака отговора ми, той се обърна и се отдалечи. Продължаваше да се усмихва.
	За това какво е било състоянието на ума ми говори достатъчно фактът, че просто го наблюдавах слисан как си отива. Вдигнах кесийката до носа си и я помирисах. От нея се носеше прашният аромат на царевичните листа, както и миризма на мед и канела. Нищо не напомняше за сливи или мускатово орехче. Как беше възможно Амброуз да знае…?
	След това всичко си дойде на мястото в главата ми. В същия миг проехтя обедната камбана и всички с плочки, подобни на моята, се събраха, за да се наредят на дългата опашка, която се висше през двора. Беше време за приемния ми изпит.
	Напуснах двора, тичайки с всичка сила.

	* * *

	Чуках на вратата като обезумял, задъхан от лудото изкачване до третия етаж на Мюз.
	— Симон! — изкрещях аз. — Отвори вратата, трябва да говоря с теб!
	В коридора започнаха да се отварят врати и студентите занадничаха да видят каква е тази суматоха. Една от главите беше на Симон. Пясъчнорусата му коса беше разчорлена.
	— Квоте? — извика той. — Какво правиш? Това дори не е моята врата.
	Отидох при него, избутах го обратно в стаята му и затворих вратата зад нас.
	— Симон, Амброуз ме упои. Мисля, че нещо с главата ми не е наред, но не знам какво точно.
	Симон се ухили.
	— За момент си помислих… — Той не довърши, а на лицето му се изписа невярващо изражение. — Какво правиш? Недей да плюеш на пода ми!
	— Имам странен вкус в устата — обясних аз.
	— Не ме интересува! — ядосано отсече той. — Какво ти става? Да не си роден в някоя плевня?
	Шамаросах го силно през лицето с опакото на ръката си. От удара се олюля и се подпря на стената.
	— Наистина съм роден в плевня — мрачно рекох аз. — Има ли нещо лошо в това?
	Сим стоеше подпрян с една ръка на стената, а другата бе сложена върху зачервяващата се кожа на бузата му. На лицето му бе изписано смаяно изражение.
	— Какво, за бога, не е наред с теб?!
	— Нищо ми няма — отвърнах аз, — но е добре да си мериш приказките. Доста те харесвам, но само защото нямам богати родители, не означава, че с нещо си по-добър от мен. — Намръщих се и отново се изплюх. — Господи, това е отвратително, още от дете мразя мускатово орехче.
	Лицето на Сим се озари от внезапно прозрение.
	— Вкусът в устата ти — попита той — напомня ли на сливи и подправки?
	— Много е гаден — кимнах аз.
	— В името на сивата пепел на бога! — приглушено възкликна Сим с мрачен и сериозен глас. — Добре. Прав си. Упоили са те и знам с какво. — Той не успя да довърши, когато аз понечих да отворя вратата. — Какво правиш?
	— Отивам да убия Амброуз — отвърнах аз, — задето ме е отровил.
	— Не е отрова. Това е… — Той млъкна внезапно, след което продължи със спокоен и равен глас: — Откъде взе този нож?
	— Държа го закачен с ремък на крака си, под панталоните, за спешни случаи.
	Сим си пое дълбоко въздух и го изпусна.
	— Ще ми дадеш ли една минута да ти обясня, преди да тръгнеш да убиваш Амброуз?
	— Добре — свих рамене аз.
	— Имаш ли нещо против да седнеш, докато говорим? — Той посочи един стол.
	— Добре — въздъхнах аз и седнах, — но побързай. Скоро ми е приемният изпит.
	Сим кимна спокойно и седна на ръба на леглото си с лице към мен.
	— Добре, нали знаеш, когато някой се напие и си науми да направи нещо глупаво? И не можеш да го разубедиш да не го прави, макар че идеята му е очевидно лоша?
	— Както когато ти искаше да отидеш да говориш с онази арфистка пред „Еолиан“ и повърна върху коня й? — засмях се аз.
	— Точно така — кимна той. — Алхимиците могат да направят нещо, което върши същата работа, но те кара да изпадаш в много по-големи крайности.
	— Не се чувствам никак пиян — поклатих глава аз. — Главата ми е ясна като звън на камбана.
	Сим кимна отново.
	— Не е като да си пиян — каза той. — Само прилича на това. Няма да се почувстваш замаян или уморен. Просто прави така, че човек да е по-склонен да направи нещо глупаво.
	Замислих се върху думите му за момент.
	— Не мисля, че е това — усъмних се аз. — Не се чувствам склонен да направя нещо глупаво.
	— Има един начин да разберем. Можеш ли в момента да си помислиш за нещо, което ти се струва, че е лоша идея да направиш?
	Отново се замислих, като почуквах върха на ботуша си с ножа.
	— Няма да е добра идея да… — не довърших.
	Замислих се отново, този път по-дълго. Сим ме гледаше очаквателно.
	— … да скоча от покрива? — Накрая интонацията на гласа ми стана по-висока, превръщайки думите ми във въпрос.
	Сим мълчеше и продължаваше да ме гледа.
	— Разбирам какъв е проблемът — бавно рекох аз. — Изглежда, нямам никакви задръжки в поведението си.
	— Точно за това става дума. — Сим се усмихна облекчено и кимна окуражаващо. — Задръжките ти са премахнати до такава степен, че дори не усещаш, че ги няма. Но всичко останало си е същото. Стоиш стабилно на краката си, говориш свързано и разсъждаваш рационално.
	— Държиш се покровителствено с мен — казах аз и насочих ножа към него. — Не го прави.
	— Добре — примигна той. — Можеш ли да измислиш решение на проблема?
	— Разбира се. Имам нужда от критерий за поведението си. Трябва да си моят компас, защото твоите задръжки все още са си на мястото.
	— И аз си мислех същото — отвърна той. — Значи ми се доверяваш?
	Кимнах.
	— С изключение на случаите, когато става дума за жени. Държиш се като идиот с жените.
	Взех чашата с вода от масата наблизо, изплакнах си устата и изплюх водата на пода.
	— Съгласен. — Сим ми се усмихна несигурно. — Първо, не можеш да отидеш да убиеш Амброуз.
	— Сигурен ли си? — поколебах се аз.
	— Убеден съм. Всъщност каквото и да решиш да правиш с този нож, ще бъде лоша идея. Трябва да ми го дадеш.
	Свих рамене, подхвърлих го в дланта си и му го подадох с импровизираната кожена дръжка напред.
	Това, изглежда, изненада Сим, но той все пак взе ножа.
	— Милостиви Техлу! — въздъхна дълбоко той и остави ножа върху леглото. — Благодаря ти.
	— Това беше ли крайност? — попитах аз и отново си изплакнах устата. — Може би трябва да въведем някаква система за класифициране. Като да речем скала от едно до десет.
	— Плюенето на вода по пода ми е „едно“ — отбеляза той.
	— О, съжалявам.
	Върнах чашата обратно върху масата му.
	— Всичко е наред — спокойно отвърна той.
	— „Едно“ най-ниското ли е или най-високото? — попитах аз.
	— Най-ниското — отвърна той. — Убиването на Амброуз е „десет“. — Той се поколеба. — Е, хайде, може би „осем“ или „седем“.
	— Наистина ли? — зачудих се аз. — Толкова много? Добре тогава. — Наведох се напред на стола си. — Налага се да ми дадеш някои съвети за приемните изпити. Скоро трябва да се върна на опашката.
	— Не — твърдо поклати глава Симон. — Това наистина е лоша идея. „Осем“.
	— Вярно ли?
	— Вярно — потвърди той. — Това е деликатна ситуация. Много неща могат да се объркат.
	— Но ако…
	Сим въздъхна и отметна пясъчнорусата си коса от очите.
	— Аз ли съм твоят компас, или не? Ще стане досадно, ако се налага да повтарям всяко нещо по три пъти, преди да го чуеш.
	Замислих се за момент.
	— Прав си, особено ако се готвя да направя нещо, което е потенциално опасно. — Огледах се наоколо. — Колко време ще продължава това?
	— Не повече от осем часа. — Той отвори уста да продължи и след това пак я затвори.
	— Какво? — не повярвах аз.
	Сим въздъхна.
	— Може да има някои странични ефекти. Това е липиден разтвор, така че ще остане в тялото ти известно време. Периодично може да получаваш малки повторни пристъпи, предизвикани от стрес, силни емоции, упражнения… — Той ме погледна извинително. — Те ще са като малки отгласи от онова, което изпитваш сега.
	— По-късно ще се безпокоя за това — казах аз и протегнах ръка. — Дай ми твоята плочка. Ще взема твоята дата.
	— Вече минах — разтвори безпомощно ръце той.
	— В името на гърдите и зъбите на Техлу! — изругах аз. — Добре. Отиди да намериш Фела.
	— Не. Не, не и не. Това е „десет“. — Той размаха ръце пред себе си.
	— Не за това — засмях се аз. — Тя има късен жребий за сендлинг.
	— Мислиш ли, че ще се размени с теб?
	— Вече ми предложи.
	— Ще отида да я потърся. — Сим се изправи на крака.
	— Ще остана тук.
	Сим кимна ентусиазирано и нервно огледа стаята.
	— Вероятно така е най-безопасно, ако не направиш нещо, докато ме няма — каза той, като отвори вратата. — Недей да правиш каквото и да е, преди да се върна.

	* * *

	Нямаше го само пет минути и вероятно беше добре, че се оказа само толкова.
	На вратата се почука.
	— Аз съм — чу се през дървото гласът на Сим. — Всичко наред ли е там вътре?
	— Знаеш ли кое е странното? — отвърнах му през вратата. — Опитах се да се сетя за нещо забавно, което да правя, докато те няма, но така и не успях. — Огледах стаята. — Това означава, че корените на доброто настроение се крият в социалните нарушения. Аз не мога да извърша такова нарушение, защото не мога да реша кое е неприемливо. Всичко ми изглежда еднакво.
	— Може и да си прав — съгласи се той и след това попита: — Е, направи ли нещо?
	— Не — отвърнах аз. — Реших да бъда добър. Намери ли Фела?
	— Да. Тя е тук. Но преди да влезе, трябва да ми обещаеш, че няма да правиш каквото и да е, без първо да ме попиташ. Съгласен ли си?
	— Съгласен — засмях се аз. — Само не ме карай да правя глупави неща пред нея.
	— Обещавам — рече Сим. — Защо първо не седнеш? Просто за всеки случай.
	— Вече съм седнал — отвърнах аз.
	Сим отвори вратата. Видях Фела, която надничаше през рамото му.
	— Здравей, Фела — поздравих я аз. — Налага се да си разменим датите.
	— Първо — намеси се Сим, — трябва отново да си облечеш ризата. Това е горе-долу „две“.
	— О — отвърнах аз, — съжалявам. Беше ми горещо.
	— Можеше да отвориш прозореца.
	— Помислих си, че може би е добре да огранича взаимодействието си с външни предмети — обясних аз.
	— Всъщност това е наистина добра идея — повдигна вежди Сим. — В този случай май не бях прав в преценката си.
	— Ау — чух гласа на Фела от коридора, — той сериозно ли говори?
	— Напълно сериозно — отвърна Сим. — Ако трябва да съм честен, не мисля, че за теб е безопасно да влезеш вътре.
	Сложих си ризата.
	— Облечен съм — извиках аз. — Даже ще си седна на ръцете, ако това ще ви накара да се почувствате по-добре.
	Наистина пъхнах ръце под краката си.
	Сим пусна Фела вътре и затвори вратата след нея.
	— Фела, ти си просто прекрасна — възхитих се аз. — Бих ти дал всички пари в кесията си само да те погледам гола за две минути. Бих ти дал всичко, което притежавам. С изключение на лютнята си.
	Трудно беше да се каже кой от двамата се изчерви повече. Мисля, че беше Сим.
	— Май не трябваше да казвам това, нали? — попитах аз.
	— Не — отвърна Сим. — Това е някъде към „пет“.
	— Но в това няма никакъв смисъл — удивих се аз. — На картините жените са нарисувани голи. Хората купуват картините, нали? А жените позират за тях.
	— Така е — кимна Сим. — Но все пак просто стой неподвижно за момент, без да правиш и да казваш каквото и да било. Съгласен ли си?
	Кимнах утвърдително в отговор.
	— Нещо не мога да повярвам във всичко това — намеси се Фела, а руменината вече изчезваше от страните й. — Не мога да не си помисля, че двамата си правите някаква хитра шега с мен.
	— Ще ми се да беше така — призна Симон. — Това нещо е ужасно опасно.
	— Как може да си спомня голите картини, но не и това, че не бива да сваля ризата си пред други хора? — попита тя Сим, без да ме изпуска от поглед.
	— Просто не ми изглеждаше особено важно — обясних аз. — Свалих си ризата и когато ме биха с камшик. Беше на обществено място. Струва ми се странно това да се смята за нередно.
	— Знаеш ли какво би се случило, ако се опиташ да намушкаш Амброуз с нож? — попита Симон.
	Замислих се за секунда. Беше като да се мъчиш да си спомниш какво си ял за закуска преди месец.
	— Предполагам, че ще ме съдят — бавно отвърнах аз, — а хората ще ме почерпят с питиета.
	Фела прикри устата си с ръка, за да сподави смеха си.
	— А какво ще кажеш за това? — попита ме Симон. — Кое е по-лошо — да откраднеш пай или да убиеш Амброуз?
	Замислих се съсредоточено за момент.
	— Пай с месо или плодов пай?
	— Ау — възкликна Фела, притаила дъх. — Това е… — Тя поклати глава. — Направо ме побиват тръпки.
	— Това е ужасяваща алхимична формула — кимна Симон. — Тя е разновидност на успокоително, наречено „топка от сливи“. Дори не е необходимо да го поемаш през устата. Поглъща се направо от кожата.
	— Откъде знаеш толкова много за него? — Фела погледна към Сим.
	— Мандраг преподава за него във всичките си занятия по алхимия — леко се усмихна той. — Вече съм чувал тази история десетина пъти. Това е любимият му пример за злоупотреба с алхимията. Един алхимик използвал тази формула, за да съсипе живота на няколко правителствени чиновници в Атур преди около петдесет години. Хванали го само защото някаква графиня се развилняла по време на сватбено тържество, убила десетина човека и… — Сим не довърши и поклати глава. — Както и да е. Било ужасно. Толкова ужасно, че любовницата на алхимика го предала на стражите.
	— Надявам се, че си е получил заслуженото.
	— Дори и малко повече от това — мрачно отвърна Сим. — Въпросът е, че формулата действа малко различно на отделните хора. Тя не просто премахва задръжките им, а усилва и емоциите. Освобождава скритите им желания в комбинация с някакъв странен вид селективна памет, която почти наподобява морална амнезия.
	— Не се чувствам зле — намесих се аз. — Всъщност се чувствам доста добре. Но се безпокоя за приемните изпити.
	— Виждаш ли? — посочи ме Сим на Фела. — Спомня си за приемните изпити. Те са важни за него. Но всички останали неща просто са… изчезнали.
	— Няма ли лек? — загрижено попита Фела. — Не трябва ли да го заведем в Медика?
	— Не мисля. — Симон изглеждаше неспокоен. — Може се опитат да му дадат очистително, но тук не става дума просто за наркотик, който влияе върху тялото. Алхимията не работи по този начин. Той е под въздействието на принципите за освобождаването от обвързване. Тях не можеш да ги изкараш от организма му така лесно, както да речем живака или офалума.
	— Очистителното не ми звучи много забавно — обадих се аз. — Ако моят глас изобщо има някакво значение.
	— А има и вероятност да помислят, че се е побъркал заради напрежението от приемните изпити — обясни Сим на Фела. — Това се случва всеки семестър на няколко студенти. Ще го набутат в Убежището, докато не са сигурни…
	Скочих на крака и стиснах ръце в юмруци.
	— По-скоро бих се оставил да бъда разкъсан на парчета в ада, отколкото да им позволя да ме набутат в Убежището — извиках разярено аз. — Дори и за един час. Дори и за една минута.
	Сим пребледня и отстъпи крачка назад с вдигнати отбранително ръце, обърнати с дланите към мен. Но гласът му беше твърд и спокоен:
	— Квоте, казвам ти го три пъти, спри!
	Спрях. Фела ме наблюдаваше с широко отворени и уплашени очи.
	— Квоте — продължи все така твърдо Симон, — казвам ти го три пъти, седни!
	Седнах.
	Застанала зад него, Фела погледна Симон изненадано.
	— Благодаря ти — любезно рече Симон и свали ръцете си.
	— Съгласен съм. Медика не е най-подходящото място за теб. Можем да се справим и тук.
	— И на мен това ми звучи по-добре — съгласих се аз.
	— Дори и нещата да минат гладко в Медика — добави Симон, — предполагам, че ще си по-склонен от обичайното да казваш каквото мислиш — усмихна ми се кисело той. — Тайните са крайъгълните камъни на цивилизацията, а аз знам, че твоите са малко повече от тези на обикновените хора.
	— Не мисля, че имам някакви тайни — възпротивих се аз.
	Сим и Фела избухнаха едновременно в смях.
	— Страхувам се, че ти току-що потвърди думите му — отбеляза Фела. — Аз самата знам, че имаш поне няколко тайни.
	— Аз също — присъедини се Сим.
	— Ти си моят компас — свих рамене аз.
	След това се усмихнах на Фела и извадих кесията си.
	Сим поклати глава.
	— Не, не и не. Вече ти го казах. Да я видиш гола би било най-лошото нещо за теб в момента.
	Фела присви очи при тези думи.
	— Какво има? Да не се страхуваш, че ще я съборя на пода и ще я изнасиля? — засмях се аз.
	Сим ме погледна.
	— А няма ли да го направиш?
	— Разбира се, че не — отвърнах аз.
	Той погледна към Фела и после обратно към мен.
	— Можеш ли да кажеш защо? — попита той с любопитство.
	Замислих се.
	— Защото… — Замълчах и поклатих глава. — Защото… просто не мога. Знам, че не мога да ям камък или да мина през стена. Същото е.
	Съсредоточих се върху тази мисъл за секунда и главата ми взе да се замайва. Закрих очите си с ръка и се опитах да не обръщам внимание на внезапното виене на свят.
	— Моля ви, кажете ми, че съм прав за това — попитах аз, внезапно уплашен. — Не мога да ям камък, нали?
	— Прав си — бързо отвърна Фела, — не можеш.
	Престанах да тършувам в съзнанието си за отговори и странното замайване премина.
	Сим ме наблюдаваше внимателно.
	— Иска ми се да знаех какво означава _това_ — рече той.
	— Имам доста добра представа — тихо промърмори Фела.
	Извадих плочката от слонова кост за приемните изпити.
	— Просто исках да си разменим плочките — казах аз. — Освен ако не си съгласна да ми позволиш да те видя гола. — Претеглих кесията в другата си ръка и погледнах Фела в очите. — Сим казва, че не е правилно, но той е идиот по отношение на жените. Главата ми може и да не е толкова наред, колкото ми се иска, но това си го спомням ясно.

	* * *

	Минаха четири часа, преди задръжките ми да започнат да се появяват отново, и още два, преди да се установят твърдо на мястото си. Симон прекара целия ден с мен, търпелив като някой свещеник. Обясняваше ми, че не бива да си купувам бутилка с алкохол, нито да отида да изритам кучето, което лаеше от отсрещната страна на улицата. Както и че не трябва да ходя до Имре, за да търся Дена. Не. Три пъти не.
	Когато слънцето залезе, вече бях възвърнал старата си, поне донякъде морална същност. Симон ме изпита подробно, преди да ме придружи до стаята ми в „При Анкер“, където ме накара да се закълна в майчиното си мляко, че няма да излизам до сутринта. Заклех се.
	Но с мен не всичко беше наред. Емоциите ми бяха все още разгорещени и всяко най-малко нещо ги караше да избиват. Което е по-лошо, спомените ми не се бяха върнали към нормалното си състояние — те се бяха възвърнали, съпроводени с ослепителен и неконтролируем ентусиазъм.
	Докато бях със Симон, не беше чак толкова зле. Присъствието му ме разсейваше приятно. Но когато останах сам в малката си таванска стая в „При Анкер“, вече бях изцяло под властта на спомените си. Сякаш умът ми бе твърдо решен да разопакова и огледа всяко неприятно и болезнено нещо, което някога съм видял.
	Може да си помислите, че най-лошите спомени са онези, в които моята трупа е избита. Спомените за това как се бях върнал в лагера и бях намерил всичко в пламъци. За неестествените форми на телата на родителите ми на фона на сумрачната светлина. За миризмата на кръв, горяща коса и овъглени платнища. Спомените за онези, които ги бяха убили. За чандрианите. За мъжа, който беше говорил с мен, усмихвайки се през цялото време. За Синдер.
	Това бяха лоши спомени, но през годините бях разсъждавал над тях толкова често, че донякъде бяха загубили остротата си. Спомнях си тона и тембъра на гласа на Халиакс също толкова ясно, колкото и тези на баща ми.
	Лесно можех да си припомня лицето на Синдер. Съвършената му озъбена усмивка. Бялата му къдрава коса. Очите, черни като капки мастило. Изпълненият му със зимен хлад глас, който казва: _„Нечии родители пееха песни, каквито не се пеят.“_
	Вероятно бихте помислили, че това са най-лошите ми спомени, но ще сгрешите.
	Не. Най-лошите спомени бяха тези от детските ми години. Бавното подрусване от движението на фургона и баща ми, който държи отпуснато поводите. Силните му ръце върху раменете ми, докато ми показва как да застана на сцената така, че с езика на тялото си да казвам, че съм _горд_, _тъжен_ или _срамежлив_. Пръстите му, които слагат моите върху струните на неговата лютня.
	Майка ми, която реши косата си. Усещането за ръката й около раменете ми. Съвършеният начин, по който главата ми приляга в извивката на шията й. Как седях свит в скута й близо до огъня през нощта и дремех, чувствайки се щастлив и в безопасност.
	Това бяха най-лошите спомени. Скъпоценни и съвършени. Режещи като парче натрошено стъкло. Лежах в леглото, свит на треперещ възел, не можех да заспя, не можех да мисля за нищо друго, нито да спра спомените. Отново и отново. И отново.
	Тогава на прозореца ми тихо се почука. Звукът беше толкова тих, че му обърнах внимание едва когато спря. След това чух прозорецът да се отваря.
	— Квоте? — тихо ме повика Аури.
	Стиснах зъби, за да сподавя риданието си, и се опитах да не мърдам, като се надявах тя да си помисли, че спя, и да си тръгне.
	— Квоте? — отново ме повика тя. — Донесох ти… — За момент настъпи тишина, след което тя каза: — О.
	Чух тих звук зад гърба си. Лунната светлина очерта на стената дребната й сянка, докато тя прекрачваше през прозореца. Усетих как леглото помръдна, когато се настани върху него.
	Една малка хладна ръка погали лицето ми.
	— Всичко е наред — тихо рече тя. — Ела тук.
	Заплаках тихо и тя нежно ме накара да отпусна възела, на който се бях свил, докато накрая главата ми се озова в скута й. Аури шепнеше, а хладните й ръце отметнаха косата, полепнала по горещото ми чело.
	— Знам — тъжно призна тя. — Понякога е зле, нали?
	Тя нежно погали косата ми, аз заплаках още по-силно. Не можех да си спомня кога за последен път някой ме е докосвал с обич.
	— Знам — повтори тя. — Имаш камък в сърцето си и някои дни той е толкова тежък, че не можеш да сториш нищо. Но не е нужно да си сам в това. Трябваше да дойдеш при мен. Аз разбирам.
	— Тя ми липсва — споделих аз, преди да осъзная, че говоря.
	След това прехапах езика си, преди да кажа още нещо. Стиснах зъби и яростно разтърсих глава като кон, който се бори с юздата си.
	— Можеш да го кажеш — нежно рече Аури.
	Разтърсих глава, усетих вкуса на сливи и внезапно думите потекоха от устата ми като река:
	— Тя каза, че съм пропял, преди да проговоря. Обясни ми, че когато съм бил още бебе, имала навика да ми тананика, докато ме държи. Не било песен. Просто низходяща терца. Просто успокояващ звук. Един ден ме разхождала в лагера, когато ме чула да й отвръщам като ехо. Две октави по-високо. Мъничка писклива терца. Каза ми, че това била първата ми песен. Пеехме я един на друг отново и отново в продължение на години.
	Задушавах се и стиснах зъби.
	— Можеш да го кажеш — прошепна Аури. — Всичко ще е наред, ако го кажеш.
	— Никога няма да я видя отново — с мъка изрекох думите аз.
	След това заплаках още повече.
	— Всичко е наред — утеши ме Аури. — Аз съм тук. Ти си в безопасност.


	8.
	Въпроси

	Следващите няколко дни не бяха нито приятни, нито продуктивни.
	Датата на Фела за приемните изпити беше в самия край на цикъла, така че се постарах да се възползвам от допълнителното време. Опитах се да поработя на парче в Рибарника, но бързо се върнах в стаята си по средата на регистрирането на един комин и заплаках. Не само че не можех да поддържам подходящия Алар, но и последното нещо, което ми трябваше, бе хората да си помислят, че съм се побъркал заради напрежението покрай изпитите.
	По-късно същата нощ, когато се опитах да пропълзя през тесния тунел към Архива, вкусът на сливи изпълни устата ми и бях обзет от безсмислен страх от тъмни и затворени пространства. За щастие бях изминал само три-четири метра, но въпреки това почти щях да си докарам мозъчно сътресение, мъчейки се да изляза заднишком от тунела, а дланите ми бяха издрани от паническото дращене по камъка.
	И така прекарах следващите два дни, като се преструвах на болен и стоях в малката си стая. Свирех на лютнята си, спях на пресекулки и кроях злокобни планове за Амброуз.

	* * *

	Анкер чистеше, когато слязох долу.
	— По-добре ли се чувстваш? — поинтересува се той.
	— Малко — отвърнах аз. — Вчера имах само две „сливови“ кризи и те бяха много кратки. А най-хубавото е, че спах през цялата нощ. Изглежда съм преминал през най-страшната част.
	— Гладен ли си?
	Поклатих глава.
	— Днес са приемните изпити.
	Анкер се намръщи.
	— Тогава трябва да хапнеш нещо. Ябълка например. — Той се засуети зад бара и извади глинена халба и една тежка кана.
	— Пийни и малко мляко. Трябва да го използвам, преди да прокисне. Проклетият безледов изстудител започна да сдава багажа още преди няколко дни. Струва ми цели три таланта. Знаех си, че не трябва да хвърлям пари за него, след като ледът тук е толкова евтин.
	Наведох се през плота и хвърлих поглед към дългата дървена кутия, скрита между халбите и бутилките.
	— Ще го погледна, ако искаш — предложих аз.
	— Можеш ли да го поправиш? — повдигна вежди Анкер.
	— Ще го погледна — повторих аз. — Може да е нещо просто, което да поправя лесно.
	Анкер сви рамене.
	— Едва ли можеш да го повредиш повече, отколкото вече е повреден. — Той избърса ръце в покривката си и ми махна да мина зад бара. — Ще ти приготвя няколко яйца, докато му хвърлиш едно око. И тях трябва да използвам, преди да са се развалили. — Отвори дългата кутия, взе няколко яйца и отиде отзад в кухнята.
	Заобиколих ъгъла на плота, коленичих и погледнах изстудителя. Той представляваше облицована с камък кутия с размера на малък пътен сандък. На всяко друго място, освен в Университета, това щеше да е чудо на изобретенията и луксозен предмет. Тук, където такива неща се намираха лесно, това беше поредното небогоугодно и безполезно нещо, което не работи както трябва.
	Беше съвсем просто изобретение. Нямаше никакви подвижни части, само две плоски ленти от калай, покрити със сигалдрия, която пренасяше топлината от единия край на металната лента към другия. Всъщност не беше нищо повече от бавен и неефективен топлинен сифон.
	Приклекнах и сложих пръсти върху калаените ленти. Тази отдясно беше топла, което означаваше, че половината от вътрешната страна би трябвало да е съответно студена. Но лентата отляво имаше стайна температура. Протегнах врат, за да погледна сигалдрията, и забелязах дълбока драскотина в калая, която минаваше през две от руните.
	Това обясняваше нещата. Сигалдрията донякъде прилича на изречение. Ако махнеш няколко думи, то просто загубва своя смисъл. Или по-скоро _обикновено_ загубва своя смисъл. Понякога повредената сигалдрия може да направи нещо наистина неприятно. Намръщих се при вида на калаената лента. Това беше немарлива изобретателска работа. Руните трябваше да са от вътрешната страна на лентата, където не биха могли да бъдат повредени.
	Потършувах наоколо, докато не намерих чукче за лед, забутано в задната част на едно чекмедже, след което внимателно заличих двете руни от меката повърхност на калая. После се съсредоточих и с върха на малък нож за белене ги гравирах отново в дебелата метална лента.
	Анкер се появи от кухнята с чиния с яйца и домати.
	— Сега би трябвало да работи — казах аз.
	В началото започнах да ям от учтивост, но после осъзнах, че действително съм гладен.
	Анкер погледна кутията и повдигна капака й.
	— Толкова лесно? — учуди се.
	— Като с всяко друго нещо — отвърнах аз с пълна уста, — лесно е, ако знаеш какво правиш. Сега _трябва_ да работи. Остави го един ден и виж дали наистина ще изстудява.
	Довърших яйцата и изпих млякото толкова бързо, колкото беше възможно, без това да изглежда невъзпитано.
	— Днес трябва да получа парите, които ми дължиш от бара — казах аз. — Този семестър таксата за обучение ще ме затрудни.
	Анкер кимна, провери в малката счетоводна книга, която държеше под плота, и пресметна всички медовини от Грейсдейл, които се бях престорил, че пия през последните два месеца. След това извади кесията си и отброи на масата десет йота. Цял талант — два пъти повече, отколкото бях очаквал. Вдигнах изненадан поглед към него.
	— Някое от момчетата на Килвин щеше да ми вземе поне половин талант, за да поправи това нещо — обясни Анкер и подритна изстудителя.
	— Не съм сигурен…
	Той ми махна да замълча.
	— Ако не работи, ще го удържа от заплатата ти следващия месец — рече той. — Или ще го използвам като начин да те накарам да свириш и в нощта на рийвинг — ухили се той. — Считам го за своеобразно капиталовложение.
	Събрах парите в кесията си — _четири таланта_.

	* * *

	Бях тръгнал към Рибарника, за да видя дали лампите ми най-после не са се продали, когато забелязах познатото лице на човек, който прекосяваше двора, облечен в тъмната си магистърска мантия.
	— Магистър Елодин! — повиках го аз, като го видях да доближава страничната врата на Залата на магистрите.
	Това беше сграда, в която не бях прекарал много време, защото в нея бяха само жилищата на магистрите, местните гилери и стаите за гостуващите арканисти.
	Когато чу името си, той се обърна. Като ме видя, че бързам към него, вдигна отегчено очи към небето и се обърна отново към вратата.
	— Магистър Елодин — леко задъхано казах аз. — Мога ли да ви задам един бърз въпрос?
	— Статистически погледнато, вероятността това да се случи е твърде голяма — отвърна той и отключи вратата с лъскав месингов ключ.
	— Тогава мога ли да ви задам въпроса?
	— Съмнявам се, че има сила, позната на човека, която би могла да те спре. — Той отвори вратата и влезе вътре.
	Не бях поканен, но въпреки това се вмъкнах след него. Елодин беше труден за откриване и се безпокоях, че ако не се възползвах от тази възможност, можеше да не го видя отново дни наред.
	Последвах го по тесния каменен коридор.
	— Чух, че събирате група студенти, които да изучават даването на имена — предпазливо подхванах аз.
	— Това не е въпрос — каза Елодин, докато се качваше по едно тясно стълбище.
	Потиснах внезапното желание да отвърна рязко и вместо това си поех дълбоко дъх.
	— Вярно ли е, че ще водите такива занимания?
	— Да.
	— Възнамерявахте ли да включите и мен?
	Елодин спря и се обърна с лице към мен на стълбището. Изглеждаше доста неуместно, облечен в тъмната си мантия на магистър. Косата му беше разрошена, а лицето му беше твърде младо, почти момчешко.
	Той ме изгледа продължително от горе до долу, сякаш бях някакъв кон, на който се чуди дали да заложи, или говежди бут, който смята да продава на парче.
	Но това беше нищо в сравнение с мига, в който погледът му срещна очите ми. За момент единственото, което изпитах, бе леко безпокойство. После сякаш светлината на стълбището отслабна. Като че ли внезапно бях завлечен дълбоко под водата и налягането й ми пречеше да си поема въздух докрай.
	— Проклет да си, идиот такъв! — чух познат глас, който сякаш идваше много отдалеч. — Ако пак ще изпадаш в кататония, поне имай благоприличието да го направиш в Убежището и ни спести неудобството ние да те мъкнем дотам, когато ти избие пяна на устата. Я се дръпни встрани!
	Елодин отмести погледа си от мен и внезапно всичко отново стана ясно и светло. С мъка се сдържах да не отворя широко уста, за да напълня дробовете си с въздух.
	Магистър Хеме слизаше с тежки стъпки по стълбището и блъсна грубо с рамо Елодин встрани. Когато ме видя, той изсумтя:
	— Разбира се, ето че и дважди по-големият идиот е тук. Мога ли да ви препоръчам една книга, която да прочетете внимателно? Това е пленителна творба, озаглавена „Коридори, тяхната форма и функция — учебник за бавноразвиващи“.
	Той ме изгледа намръщено и когато не се дръпнах веднага встрани, ми се усмихна противно.
	— А, вярно, на теб все още ти е забранено да ходиш в Архива, нали? Да уредя ли тази забележителна информация да ти бъде представена по подходящ за теб начин? Може би чрез пантомима или куклено представление?
	Отстъпих встрани и Хеме мина като хала покрай мен, като мърмореше под нос. Елодин заби кръвнишки поглед в широкия му гръб. Едва след като Хеме зави зад ъгъла, вниманието на Елодин се насочи обратно към мен.
	— Вероятно ще е по-добре, ако продължиш с другите си учебни занятия, ре’лар Квоте. Дал те харесва, както и Килвин. Изглежда напредваш добре при тях.
	— Но, господине — възпротивих се аз, като се постарах гласът ми да не издаде колко разтревожен бях, — вие бяхте мой настойник за повишаването ми в ре’лар.
	— Тогава трябва да оцениш мъдрия ми съвет, нали? — Той се обърна и отново се заизкачва по стълбите.
	— Но ако обучавате други студенти, защо да не обучавате и мен?
	— Защото желанието ти е толкова силно, че няма да имаш нужното търпение — насмешливо отвърна той. — Твърде горд си, за да слушаш по правилния начин. Освен това си твърде умен, а това е най-лошото от всичко.
	— Някои магистри предпочитат умните студенти — промърморих аз, докато излизахме в по-широк коридор.
	— Да — съгласи се Елодин. — Дал, Килвин и Аруил харесват умни студенти. Отиди да учиш при някой от тях. Тогава животът и на двама ни ще бъде значително по-лесен.
	— Но…
	Елодин внезапно спря по средата на коридора.
	— Добре — рече той, — докажи, че заслужаваш да бъдеш обучаван. Промени из основи моите предположения за теб. — Той потупа с драматичен жест мантията си. — За мой ужас се оказва, че няма как да премина от другата страна на тази врата. — Почука върху дървото с кокалчетата на ръката си. — Какво се прави в такъв случай, ре’лар Квоте?
	Усмихнах се въпреки раздразнението си. Едва ли можеше да избере изпитание, което да подхожда по-добре на моите таланти. Извадих от джоба на плаща си дълго, тънко парче тел от пружина, след което коленичих пред вратата и огледах ключалката. Бравата беше масивна, направена така, че да издържи дълго време. Но макар големите, тежки брави да изглеждат впечатляващо, те всъщност са по-лесни за отваряне, ако са добре поддържани.
	Тази беше. Бяха ми нужни само няколко секунди, за да я накарам да превърти с приятно щракане. Изправих се, изтупах коленете си и отворих вратата с театрален жест.
	Що се отнася до Елодин, той наистина изглеждаше донякъде впечатлен. Веждите му се повдигнаха изненадано, когато вратата се отвори.
	— Хитро — отбеляза той, докато влизаше вътре.
	Последвах го. Никога не съм се чудил какви са стаите на Елодин. Но дори и да бях, надали щях да предположа, че ще изглеждат по този начин.
	Бяха огромни и пищни, с високи тавани и дебели килими. Стените бяха облицовани със старо дърво, а през високите прозорци се процеждаше светлината на ранното утро. Имаше картини с маслени бои и масивни старинни мебели от дърво. Мястото изглеждаше странно обикновено.
	Елодин бързо премина през преддверието, през обзаведената с вкус всекидневна и влезе в спалнята. Беше огромна, с легло с балдахин, голямо като лодка. Елодин отвори един гардероб и взе да вади дълги черни мантии, подобни на онази, която носеше.
	— Вземи. — Елодин започна да слага мантии върху ръката ми, докато накрая вече не можех да държа повече.
	Някои бяха памучни, за ежедневна употреба, но други бяха от фин лен или скъпо, меко кадифе. Той сложи върху собствената си ръка още шест роби и ги отнесе във всекидневната.
	Подминахме стари лавици, върху които бяха наредени стотици книги, както и огромно полирано бюро. Едната стена беше заета от каменна камина, достатъчно голяма да се изпече цяла свиня, макар в момента в нея да тлееше само слаб огън, който прогонваше ранния есенен хлад.
	Елодин взе една кристална гарафа от масата и застана пред камината. Той стовари мантиите, които носеше, върху ръцете ми, така че едва виждах нещо над купчината. После изтънчено повдигна капака на гарафата, отпи от съдържанието й и одобрително повдигна вежди, докато го оглеждаше на светлината.
	Реших да опитам отново:
	— Магистър Елодин, защо не искате да ме учите на даването на имена?
	— Това е погрешен въпрос — отбеляза той и изсипа гарафата върху тлеещите въглени в камината.
	Когато пламъците лакомо се издигнаха нагоре, той взе отново купчината мантии и бавно пусна кадифената в огъня. Тя бързо се запали и щом пламна, Елодин нахвърля и останалите в огъня. Получи се голяма тлееща грамада плат, от която нагоре към комина се издигна гъст дим на талази.
	— Опитай отново — предложи той.
	Не можах да се сдържа и зададох въпроса, който беше очевиден:
	— Защо изгаряте дрехите си?
	— Не. Дори не си близо до правилния въпрос — отсече той, като взе още мантии от ръцете ми и ги натрупа върху огъня.
	След това Елодин сграбчи дръжката на димоотвода и го затвори с металическо дрънчене. В стаята започнаха да бълват големи облаци от дим. Магистърът леко се закашля, след което отстъпи и се огледа наоколо с известно задоволство.
	Внезапно осъзнах какво се случваше.
	— О, господи! — възкликнах аз. — Чии са тези стаи?
	— Много добре — доволно кимна Елодин. — Бих приел също и _„Защо нямате ключ за тази стая?“_ или _„Какво правите тук?“_ — Той сведе поглед към мен и очите му бяха сериозни.
	— Неслучайно вратите се заключват. Има си причина хората, които нямат ключове, да стоят настрана от тях. — Той побутна с крак купчината тлеещ плат, сякаш за да се убеди, че тя ще остане в камината. — Знаеш, че си умен. В това е слабостта ти. Предполагаш, че си наясно с какво се захващаш, но всъщност не е така. — Елодин се обърна да ме погледне, а очите му бяха сериозни. — Мислиш, че можеш да ми се довериш да те уча — продължи той. — Мислиш, че аз ще осигуря безопасността ти. Но това е глупост от най-опасния вид.
	— Чии са тези стаи? — сковано повторих аз.
	— На магистър Хеме. — Той внезапно се ухили широко и ми показа всичките си зъби.
	— Защо изгаряте всичките дрехи на Хеме? — попитах аз, като се опитвах да не обръщам внимание на факта, че стаята бързо се изпълва с лютив пушек.
	Елодин ме изгледа така, сякаш съм идиот.
	— Защото го мразя.
	Той вдигна кристалната гарафа и я хвърли с всичка сила към задната част на камината, където тя се разби на парчета.
	Огънят се засили от онова, което бе останало в нея.
	— Този човек е пълен глупак. Никой не може да ми говори по този начин.
	Димът продължаваше да извира в стаята. Ако не бяха високите тавани, вече щяхме да се задавим от него. Въпреки това ни беше трудно да дишаме, докато вървяхме към вратата. Елодин я отвори и димът започна да се стеле в коридора.
	Застанахме пред вратата и се спогледахме, докато димът се носеше на талази край нас. Реших да сменя подхода си.
	— Разбирам колебанието ви, магистър Елодин — казах. — Понякога не премислям нещата докрай.
	— Очевидно.
	— И ще призная, че имаше случаи, в които моите постъпки бяха… — Направих пауза, опитвайки се да измисля нещо, което да е по-смирено от „необмислени“.
	— Връх на глупостта? — услужливо предложи Елодин.
	Гневът ми избухна и сложи край на краткия ми опит да се държа смирено.
	— Е, слава богу, че аз съм единственият тук, който е взимал лошо решение през живота си! — възкликнах аз, като едва се сдържах да не закрещя, и го погледнах право в очите. — Знаете ли, и аз съм чувал разни истории за вас. Казват, че и вие доста сте оплескали нещата, когато сте били студент тук.
	Веселото изражение на Елодин малко посърна и той доби вид на човек, глътнал нещо, което е заседнало в гърлото му.
	— Ако си мислите, че съм безразсъден, направете нещо по въпроса — продължих аз. — Покажете ми правия път! Оформете гъвкавия ми млад ум… — Вдишах от дима и се разкашлях, което ме принуди да съкратя тирадата си. — Направете нещо, проклет да сте! — задавих се аз. — Обучавайте ме!
	Не крещях наистина, но въпреки това останах без дъх. Гневът ми утихна също толкова бързо, колкото беше и избухнал, и аз се разтревожих, че съм стигнал твърде далеч.
	Но Елодин само ме погледна.
	— Какво те кара да мислиш, че не те обучавам? — озадачено ме попита той. — Като изключим това, че отказваш да учиш.
	Сетне се обърна и тръгна по коридора.
	— Ако бях на твое място, щях да се махна от тук — каза той през рамо. — Хората ще искат да разберат кой е отговорен за това, а всички знаят, че с Хеме не се спогаждате.
	— Какво? — Усетих, че ме облива пот, и изпаднах в паника.
	— Освен това, ако бях на твое място, щях да се измия преди приемните изпити — посъветва ме Елодин. — Няма да е добре да отидеш там, вонящ на дим. Аз живея тук — добави той, извади ключ от джоба си и отключи една врата в далечния край на коридора. — А твоето извинение какво е?


	9.
	Премерен език

	Косата ми беше още мокра, когато минах по къс коридор, след това се изкачих нагоре по стълбище и се озовах на сцената на един празен театър. Както винаги залата беше тъмна, с изключение на огромната маса във форма на полумесец. Отидох до края на кръга от светлина и учтиво зачаках.
	Ректорът ми махна да се приближа и аз пристъпих до средата на масата, за да му подам плочката си. След това отново застанах в кръга от малко по-силна светлина между двата стърчащи „рога“ на масата.
	Деветимата магистри погледнаха надолу към мен. Трябва да кажа, че изглеждаха драматично, приличаха на гарвани върху ограда или нещо подобно. Но макар всички да носеха официалните си мантии, бяха твърде различни, за да изглеждат като едно цяло.
	Освен това забелязах следи от умора по лицата им. Едва тогава ми дойде наум, че колкото студентите мразеха приемните изпити, точно толкова неприятни бяха те и за магистрите.
	— Квоте, син на Арлиден — официално се обърна към мен ректорът. — Ре’лар. — Той махна към десния „рог“ на масата. — Магистърът по медицина?
	Аруил погледна надолу към мен. Лицето му изглеждаше благо зад кръглите очила.
	— Какви са медицинските свойства на мхенката? — попита той.
	— Мощно обезболяващо — отвърнах аз. — Силна формула, предизвикваща кататония. Възможно очистително — поколебах се. — Има също и цял куп вторични свойства. Да ги изброявам ли всичките?
	Аруил поклати глава.
	— В Медика идва пациент, който се оплаква от болки в ставите и затруднено дишане. Устата му е пресъхнала и има сладникав вкус. Казва, че го втриса, но всъщност се поти и има треска. Каква е твоята диагноза?
	Поех си дъх да отговоря, но след това размислих.
	— В Медика аз не поставям диагнози, магистър Аруил. Ще извикам някой ел’тхе да го направи.
	Той ми се усмихна и в ъгълчетата на очите му се появиха бръчки.
	— Правилно — съгласи се той, — но просто за идеята ми отговори какво мислиш, че му има?
	— Пациентът студент ли е?
	— Какво общо има това с темата? — повдигна вежди Аруил.
	— Ако работи в Рибарника, може да е леярска треска — отвърнах аз и тъй като Аруил продължаваше да ме гледа учудено, добавих: — Има всякакви видове отравяне с тежки метали, които могат да се получат в Рибарника. Рядко се случва, тъй като студентите са добре обучени, но всеки, който работи с горещ бронз, може да вдиша достатъчно изпарения, за да умре, ако не е внимателен.
	Видях, че Килвин кимна в съгласие и бях доволен, задето не ми се налага да призная, че единствената причина, поради която знаех за това, бе, че аз самият имах леко отравяне преди около месец.
	Аруил замислено промърмори „Хъмм“ и след това направи жест към другия край на масата.
	— Магистърът по аритметика?
	Брандеур седеше в левия край на масата.
	— Ако предположим, че сарафът взема четири процента, колко пенита можеш да свалиш от един талант? — зададе въпроса си той, без да вдигне поглед от документите пред себе си.
	— Какъв вид пенита, магистър Брандеур?
	Той вдигна поглед и се намръщи.
	— Все още сме във Федерацията, ако правилно си спомням.
	Пресметнах числата наум в главата си, опирайки се на цифрите от книгите, които Брандеур беше оставил в Архива. Те не бяха истинските курсове за обмяна, които бихте получили от някой лихвар, а официалните курсове, използвани от правителствата и финансистите, за да имат обща основа, на която да се лъжат едни други.
	— В железни пенита триста и петдесет — отвърнах аз и след това добавих: — Един и половина таланта.
	Брандеур погледна надолу към листата си, преди още да съм спрял да говоря.
	— Компасът ти показва злато на двеста и двайсет точки, платина на сто и дванайсет точки и кобалт на трийсет и две точки. Къде се намираш?
	Въпросът ме обърка. Ориентирането с трилистен компас изискваше подробни карти и внимателна триангулация. Обикновено се практикуваше само от морските капитани и картографите и те използваха подробни карти, за да направят своите изчисления. Бях виждал трилистен компас само два пъти в живота си.
	Този въпрос или беше посочен в някоя от книгите, заделени за изучаване от Брандеур, или беше нарочно зададен, за да ме затрудни. Като се имаше предвид, че Брандеур и Хеме бяха приятели, предположих, че е по-скоро второто.
	Затворих очи, представих си картата на цивилизования свят и предположих:
	— Тарбеан? Може би някъде в Ил? — Отворих очи. — Честно казано, нямам представа.
	Брандеур си отбеляза нещо върху лист хартия.
	— Магистърът на имената — каза той, без да вдига поглед.
	Елодин ми отправи дяволита и многозначителна усмивка и аз внезапно изпитах страх, че може да разкрие участието ми в случилото се в стаите на Хеме по-рано тази сутрин.
	Вместо това той драматично вдигна във въздуха три пръста.
	— Имаш три пики и пет пики са били изиграни. — Той вдигна и останалите пръсти и ме изгледа сериозно. — Колко пики са това?
	— Осем пики — отвърнах аз.
	Останалите магистри леко се размърдаха върху столовете си. Аруил въздъхна. Килвин отпусна рамене. Хеме и Брандеур се спогледаха и вдигнаха очи към тавана. Видът на всички заедно издаваше многострадално отчаяние.
	Елодин ги изгледа намръщено.
	— Какво? — попита той и в гласа му се прокрадна твърда нотка. — _Искате_ от мен да подхвана тая песен и да затанцувам на нея? Искате да му задавам въпроси, на които само един повелител на имената може да отговори?
	Останалите магистри утихнаха при тези думи. Изглежда се почувстваха неудобно и избягваха да го погледнат в очите. Хеме беше единственото изключение и го погледна с открито предизвикателство.
	— Чудесно — заяви Елодин и се обърна отново към мен.
	Очите му бяха тъмни, а гласът му създаваше странен резонанс. Не беше силен, но когато говореше, сякаш изпълваше цялата зала. Не оставяше място за никакъв друг звук.
	— Къде отива луната — попита мрачно Елодин, — когато вече не е на нашето небе?
	Стаята изглеждаше неестествено тиха, когато той млъкна. Сякаш гласът му беше направил дупка в света.
	Изчаках да видя дали ще добави още нещо към въпроса си.
	— Нямам ни най-малка представа — признах аз.
	След гласа на Елодин моят собствен глас прозвуча твърде тънък и несъществен.
	Елодин сви рамене и след това благосклонно посочи другия край на масата.
	— Магистърът по симпатия.
	Елкса Дал беше единственият, който сякаш се чувстваше добре в официалната си мантия. Както винаги тъмната му брада и слабото лице ми напомняха за злия магьосник в толкова много атурански пиеси. Той ме погледна с известно съчувствие.
	— Какво ще кажеш за обвързването за линейно галванично привличане? — попита той, без да се церемони.
	Изстрелях го с лекота.
	Той кимна.
	— Какво е разстоянието за непреодолимо разпадане при желязото?
	— Девет километра — отвърнах аз, като дадох отговора, както е по учебник, въпреки че имах някои възражения срещу термина „непреодолимо“.
	Макар да беше истина, че преместването на каквото и да е значимо количество енергия на повече от десет километра е статистически невъзможно, симпатията можеше да бъде използвана за търсене на много по-големи разстояния.
	— Щом като кипне една унция вода, колко топлина ще е необходима, за да се изпари водата напълно?
	Опитах се да се сетя за каквото можах от таблиците за изпарение, с които работех в Рибарника.
	— Сто и осемдесет таума — отвърнах аз с по-голяма увереност, отколкото всъщност чувствах.
	— За мен това е достатъчно — рече Дал. — Магистърът по алхимия?
	Мандраг махна безразлично с покритата си с петна ръка.
	— Аз ще пропусна.
	— Той е добър с въпросите за пиките — предложи Елодин.
	Мандраг го погледна намръщено и каза:
	— Магистърът на Архива.
	Лорен ме погледна. Издълженото му лице беше невъзмутимо.
	— Какви са правилата на Архива?
	Изчервих се и сведох поглед.
	— Движи се тихо — отвърнах аз. — Уважавай книгите. Подчинявай се на писарите. Не внасяй вода и храна. — Преглътнах мъчително. — Не внасяй огън.
	Лорен кимна. Нищо в тона или в поведението му не показваше каквото и да е неодобрение, но това само още повече влошаваше положението. Очите му обходиха масата.
	— Магистърът по изобретенията.
	Изругах наум. През последния цикъл бях прочел всички шест книги, които магистър Лорен беше отделил, за да учат ре’ларите от тях. Само „Падането на Империята“ на Фелтеми Рейс ми отне десет часа. Едно от нещата, които най-много исках, бе да получа достъп до Архива и отчаяно се бях надявал да впечатля магистър Лорен, като му отговоря на какъвто и да е въпрос, който му дойдеше наум да ми зададе.
	Така или иначе не можех да сторя нищо. Обърнах се към Килвин.
	— Галванично производство на мед — избоботи изпод брадата си подобният на мечка магистър.
	Отвърнах, че се прави на пет места. Беше ми се наложило да го използвам, докато правех изчисленията за палубните фенери.
	— Коефициент на проводимост на галия.
	Трябваше да го знам, за да смажа излъчвателите за фенерите. Дали Килвин не ми задаваше нарочно лесни въпроси? Дадох отговора.
	— Добре — отвърна Килвин. — Магистърът по реторика.
	Поех си дълбоко дъх и се обърнах да погледна Хеме. Бях стигнал дотам, че прочетох три от книгите му, макар че силно ненавиждах реториката и безсмислената философия.
	Все пак можех да потисна това си отвращение за две минути и да изиграя ролята си на добър и смирен студент. Бидейки от рода Рух, за мен не беше проблем да се справя с такова представление.
	— Ти ли запали апартамента ми, малко паляч копеле? — намръщи ми се Хеме, а лицето му беше кръгло като луната при пълнолуние.
	Грубият начин, по който бе зададен този въпрос, ме свари съвсем неподготвен. Бях готов за невъзможно трудни или подвеждащи въпроси, или такива, които можеха да се извъртят така, че всеки отговор да изглежда погрешен.
	Но това внезапно обвинение ме изненада напълно. „Паляч“ е обида, която особено много мразя. Заля ме вълна от емоции и устата ми внезапно се изпълни с вкус на сливи.
	Макар част от мен все още да обмисляше как да отговори по възможно най-любезния начин, внезапно открих, че вече говоря.
	— Не аз запалих стаите ви — честно отвърнах аз. — Но ми се ще да съм го направил. И ми се иска, когато огънят е започнал, и вие да сте били вътре, спейки дълбоко.
	Изражението на Хеме се промени от намръщено на изумено.
	— Ре’лар Квоте! — рязко извика ректорът. — Ще си мериш приказките или самият аз ще те обвиня в неподобаващо поведение!
	Вкусът на сливи изчезна също толкова бързо, колкото се бе появил, оставяйки ме леко замаян и изпотен от страх и смущение.
	— Моите извинения, ректоре — бързо казах аз и сведох поглед към върховете на обувките си. — В гнева си говорих необмислено. „Паляч“ е обида, която хората от моя род намират за изключително тежка. Използването й омаловажава избиването на хиляди Рух.
	Ректорът повдигна вежди с любопитство.
	— Признавам, че тази конкретна етимология на думата не ми е известна — замислено отбеляза той. — Мисля, че с това ще е свързан моят следващ въпрос.
	— Почакай — намеси се Хеме, — още не съм свършил.
	— Напротив, свърши — отсече рязко и твърдо ректорът. — Ти си също толкова лош, колкото момчето Джесъм, и дори нямаш извинение за това. Показа, че не можеш да се държиш професионално, така че си затвори устата и се смятай за късметлия, ако не поискам официалното ти порицание.
	Хеме побеля като платно от яд, но не каза нищо.
	Ректорът се обърна и ме погледна.
	— Магистърът по лингвистика — представи се официално той. — Ре’лар Квоте, каква е етимологията на думата „паляч“?
	— Идва от чистките, предизвикани от император Алцион — отвърнах аз. — Той издал прокламация, заявяваща, че всякаква _„пътуваща паплач“_ може да бъде глобявана, затваряна или изпращана в каторга без съд. После думата била съкратена до „паляч“.
	При тези думи ректорът повдигна вежди.
	— Наистина ли е така? — учуди се.
	Кимнах.
	— Макар да предполагам, че има връзка и с палячовския вид на някои от трупите, които били толкова бедни, че дрехите им били окъсани и развлечени.
	— Благодаря ти, ре’лар Квоте — официално кимна ректорът. — Седни, докато ние се съвещаваме.


	10.
	Да бъдеш ценен

	Таксата за обучение, която ми бе определена, беше девет таланта и пет йота. По-добре от десетте таланта, предсказани от Манет, но повече, отколкото носех в кесията си. Имах време до утре на обяд да уредя сметката си с касиера или щях да бъда принуден да пропусна цял семестър.
	Отлагането на обучението ми не би било чак такава трагедия. Но само студентите имаха достъп до ресурсите на Университета като оборудването в лабораторията за изобретения. Това означаваше, че ако не можех да платя таксата си за обучение, щяха да ми забранят да работя в работилницата на Килвин — единствената работа, където можех да се надявам да спечеля достатъчно пари за таксата ми за обучение.
	Спрях в Ателието и Джаксим се усмихна, когато се приближих към отворения прозорец.
	— Току-що продадох твоите фенери — похвали се той. — Успяхме да им вземем малко повече пари, защото бяха последните.
	Той запрелиства регистъра, докато откри правилната страница.
	— Твоите шейсет процента възлизат на четири таланта и осем йота. Като се извадят материалите и детайлите, които си използвал… — Той прокара пръста си по страницата. — Остават два таланта, три йота и осем драба.
	Джаксим остави бележка в регистъра и ми написа разписка. Внимателно я сгънах и я пъхнах в кесията си. Нямаше приятното тегло на монетите, но докара общата сума, с която разполагах, до повече от шест таланта. Толкова много пари и все пак не стигаха.
	Ако не си бях изпуснал нервите с Хеме, таксата ми за обучение щеше да се окаже достатъчно ниска. Можеше да уча повече или да спечеля повече пари, ако не бях принуден да се крия в стаята си в продължение на почти цели два дни и да плача и да изпадам в ярост от вкуса на сливи в устата ми.
	Внезапно ми мина една мисъл.
	— Предполагам, че трябва да захвана нещо ново — казах небрежно аз. — Ще ми трябва един малък тигел, три унции калай, две унции бронз, четири унции сребро, една макара тънка златна тел, мед…
	— Чакай малко — прекъсна ме Джаксим и отново посочи с пръст срещу моето име в регистъра, — не виждам да си упълномощен за злато и сребро. — Погледна ме отново. — Да не е грешка?
	Поколебах се, защото не исках да лъжа.
	— Не знаех, че имам нужда от упълномощаване — оправдах се аз.
	Джаксим ме изгледа многозначително.
	— Не си първият, който се пробва — отбеляза той. — Висока такса за обучение, а?
	Кимнах утвърдително.
	— Съжалявам. — Той направи съчувствена физиономия. — Килвин знае, че ако не внимава, Ателието може да се превърне в лихварска къща. — Той затвори регистъра. — Ще трябва да посетиш заложната като всички останали.
	Вдигнах ръце и му показах, че нямам никакви бижута по тях.
	— Това не е добре — трепна Джаксим. — Познавам един добър лихвар в Сребърния двор. Взима само десет процента на месец. Пак е като да ти извадят зъбите, но е по-добре от останалите.
	Кимнах и въздъхнах. Сребърният двор беше мястото, където се намираха дюкяните на сдружението на лихварите. Изобщо нямаше да искат да говорят с мен.
	— Със сигурност е за предпочитане пред сделките, които са ми предлагали в миналото — отбелязах аз.

	* * *

	Премислих нещата, докато вървях към Имре, усещайки познатата тежест на лютнята върху рамото си.
	Бях в затруднено положение, но то не беше чак толкова ужасно. Никой лихвар от сдружението нямаше да даде пари на сирак от рода Едема Рух без някаква допълнителна гаранция, но можех да взема на заем от Деви. Все пак предпочитах да не се стига дотам. Не само че лихвата при нея беше грабителска, но ме безпокоеше и какви услуги може да поиска от мен, ако някога просроча заема си. Съмнявах се, че щеше да е нещо дребно. Или лесно. Или пък напълно законно.
	Такива мисли се въртяха в главата ми, докато минавах по Каменния мост. Отбих се в една аптека и след това отидох в „Прошареният мъж“.
	Когато отворих вратата, разбрах, че „Прошареният мъж“ е пансион. Нямаше обща стая, в която хората да се съберат, за да пийнат. Вместо това имаше малък, богато обзаведен салон с добре облечен портиер, който ме изгледа неодобрително, да не кажа, с откровено отвращение.
	— Мога ли да ви помогна, млади господине? — попита той, щом влязох през вратата.
	— Търся една млада дама — отвърнах аз. — Казва се Динаел.
	— Ще отида да проверя дали е тук — кимна той.
	— Не си прави труда — рекох аз и тръгнах към стълбите. — Тя ме очаква.
	Мъжът ми препречи пътя.
	— Страхувам се, че не е възможно — каза той, — но за мен ще е удоволствие да проверя дали дамата е тук.
	Той протегна ръка и аз я погледнах неразбиращо.
	— Вашата визитна картичка? — попита той. — Трябва да я представя на младата дама.
	— Как можеш да й дадеш картичката ми, ако не си сигурен дали е тук? — поинтересувах се аз на свой ред.
	Портиерът отново се усмихна. Усмивката му беше любезна, блага и толкова неприятна, че й обърнах специално внимание и тя се запечата в съзнанието ми. Такава усмивка е като произведение на изкуството. Като човек, израснал на сцената, можех да я оценя на няколко нива. В някои среди такава усмивка е като забиване на нож и аз самият можех да имам нужда от нея някой ден.
	— А, дамата е _тук_ — призна портиерът, като натърти на последната дума, — но това не означава, че е тук за _вас_.
	— Можеш да й кажеш, че я търси Квоте — по-скоро развеселено, отколкото обидено заявих аз. — Ще почакам.
	Не се наложи да чакам дълго. Портиерът слезе по стълбите с раздразнено изражение, сякаш бе очаквал с нетърпение да ме изхвърли.
	— Оттук — рече той.
	Последвах го нагоре по стълбите. Той отвори една врата и аз минах покрай него с достатъчно, както се надявах, презрителна самоувереност.
	Озовах се във всекидневна с широки прозорци, през които надничаше късното следобедно слънце. Стаята беше достатъчно голяма, за да изглежда просторна, въпреки че беше осеяна със столове и дивани. До отсрещната стена беше поставен цимбал, а единият ъгъл на стаята беше зает изцяло от масивна модеганска арфа.
	Дена стоеше в средата на стаята, облечена в рокля от зелено кадифе. Прическата й бе така направена, че да подчертава елегантната й шия, и разкриваше изумрудените обици във формата на сълза и огърлицата, която беше в комплект с тях.
	Тя разговаряше с млад мъж, който беше… най-добрата дума, за която се сещам, е „красив“. Лицето му беше приятно, гладко обръснато, с големи тъмни очи.
	Имаше вид на млад благородник, когото късметът е напуснал толкова отдавна, че едва ли затрудненията му са временни. Дрехите му бяха хубави, но измачкани. Тъмната му коса беше подстригана подходящо за къдрици, но, изглежда, никой не бе полагал скоро грижи за нея. Очите му бяха хлътнали, сякаш не спеше добре.
	Дена протегна ръце към мен.
	— Квоте — каза тя, — ела да се запознаеш с Джефри.
	— Приятно ми е да се запознаем, Квоте — обърна се към мен Джефри. — Динаел ми е разказвала много за теб. Доколкото разбрах, си нещо като… как беше? Магьосник? — Усмивката му беше открита и напълно искрена.
	— Всъщност съм арканист — отвърнах аз възможно най-учтиво. — „Магьосник“ придава прекалено приказен нюанс на действителността. Хората очакват от нас да носим тъмни мантии и да гадаем по вътрешностите на птици. А ти с какво се занимаваш?
	— Джефри е поет — намеси се Дена, — и то добър, макар че ще го отрече.
	— Така е — призна той и усмивката му посърна. — Трябва да тръгвам. Имам среща с хора, които не бива да бъдат карани да чакат. — Той целуна Дена по бузата, разтърси сърдечно ръката ми и си тръгна.
	Дена наблюдаваше как вратата се затвори зад гърба му.
	— Той е мило момче.
	— Казваш го така, сякаш съжаляваш за това — отбелязах аз.
	— Ако не беше толкова мил, в главата му можеха да се съберат поне две мисли едновременно. Навярно тогава щяха да се потъркат една в друга и от това да възникне искра. Дори и малко дим би свършил работа, така поне ще изглежда, че в главата му се случва нещо — въздъхна тя.
	— Наистина ли е толкова глупав?
	— Не — поклати глава тя. — Просто е твърде доверчив. Не притежава никаква пресметливост и откакто дойде тук преди месец, изборите, които прави, са само погрешни.
	Бръкнах в плаща си и извадих две малки, обвити в плат пакетчета — едно синьо и едно бяло.
	— Донесох ти подарък.
	Дена протегна ръка и ги взе, леко объркана.
	Онова, което ми се бе сторило добра идея преди няколко часа, сега изглеждаше по-скоро глупаво.
	— Това е за белите ти дробове — обясних аз, внезапно смутен. — Знам, че понякога имаш проблеми с тях.
	— И би ли ми обяснил как разбра това? — Тя наклони главата си на една страна.
	— Спомена го, когато беше в Требон — отвърнах аз. — Направих някои проучвания. — Посочих едното пакетче. — Това можеш да го вариш като чай — съдържа хапниперо, мъртва коприва и лохатм… — После посочих другото. — А от това кипваш листата в малко вода и вдишваш парата, която се надига.
	Дена местеше поглед от едното към другото пакетче.
	— Вътре съм сложил указания, написани на листчета хартия — продължих аз. — Синьото е онова, което трябва да кипнеш и да му дишаш парата. Нали се сещаш, син цвят заради водата.
	— Чаят не се ли прави също с вода? — вдигна поглед към мен тя.
	Въпросът й ме накара да примигна, след което се изчервих и не успях да кажа нищо.
	— Шегувам се с теб — нежно каза тя. — Благодаря ти. Това е най-милото нещо, което някой е правил за мен от много време.
	Дена отиде до един скрин и напъха внимателно двете пакетчета в богато украсена дървена кутия.
	— Изглежда се справяш доста добре — казах аз и посочих с жест хубаво обзаведената стая.
	Дена сви рамене и огледа стаята с безразличие.
	— Келин е този, който се справя добре — отвърна тя. — Аз просто светя с отразена от него светлина.
	— Мислех си, че вероятно си намерила покровител — кимнах разбиращо аз.
	— Не става въпрос за нещо толкова официално. Келин и аз се виждаме, както биха казали в Модег, и той ме уча да свиря на арфата. — Тя кимна към ъгъла, където се извисяваше огромният инструмент.
	— Искаш ли да ми покажеш какво си научила? — попитах аз.
	— Още не съм много добра — смутено поклати глава Дена и косата й се плъзна по раменете.
	— Ще сдържа естественото си желание да ти се подигравам и да те освирквам — любезно я успокоих аз.
	— Добре — засмя се Дена. — Ще ти покажа съвсем малко.
	Тя отиде зад арфата и придърпа един висок стол, на който да се облегне. След това вдигна ръце към струните, застина за момент така и после засвири.
	Мелодията беше разновидност на „Скопеният овен“. Усмихнах се.
	Свиренето й беше бавно, почти тържествено. Твърде много хора смятат, че критерият за добрия музикант е бързината. Това е разбираемо. Онова, което Мари бе изсвирила в „Еолиан“, беше удивително. Но това колко бързо се движат пръстите ти е най-незначителната част от музиката. Ключовият елемент е определянето на подходящото темпо.
	Прилича на разказването на анекдот. Всеки може да запомни думите. Всеки може да ги повтори. Но да накараш някой да се засмее, се изисква повече от това. Ако разказваш анекдота по-бързо, това няма да го направи по-смешен. Както и с много други неща, по-добре е да се поколебаеш, отколкото да избързаш.
	Ето защо има толкова малко истински музиканти. Много хора могат да пеят или да изсвирят някоя мелодия на цигулка. И музикалната кутия може да изсвири безгрешно една песен отново и отново. Но да знаеш нотите не е достатъчно. Трябва да знаеш _как_ да ги изсвириш. Бързината идва с времето и с практиката, но с усета за темпо човек се ражда. Или го имаш, или не.
	Дена го притежаваше. Свиреше песента бавно, но не я правеше скучна. Превръщаше я в нещо като продължителна и страстна целувка. Не че в този момент от живота си разбирах нещо от целувки. Но като я гледах така, застанала с ръце около арфата, с полупритворени очи, за да се съсредоточи, и с леко стиснати устни, си казах, че много ми се иска някой ден да бъда целунат така внимателно, бавно и страстно.
	Освен това тя беше красива. Навярно фактът, че особено ме привличат жените, в които музиката оживява, не е изненадващ. Но този ден, докато свиреше, сякаш я видях за първи път. Преди се разсейвах от различната й прическа или от роклята, в която е облечена. Сега обаче, когато свиреше, всичко това избледня.
	Говоря несвързано. Достатъчно е да кажа, че тя беше впечатляваща, макар очевидно все още да се учеше. Изсвири няколко фалшиви ноти, но това не я накара да трепне или да се притесни. Както казват, бижутерът веднага разпознава необработения скъпоценен камък. Аз направих същото. Тя беше този скъпоценен камък. И така…
	— Доста си напреднала от „Катеричка върху сламен покрив“ — тихо отбелязах аз, след като изсвири последните тонове.
	Тя отвърна на комплимента ми със свиване на рамене.
	— Нямам кой знае какво да правя, освен да се упражнявам — отвърна. — И Келин казва, че свиренето на арфа ми се удава.
	— От колко време се занимаваш с това? — попитах аз.
	— Три цикъла? — Тя се замисли и след това кимна. — Малко по-малко от три цикъла.
	— В името на божията майка! — възкликнах аз и поклатих глава. — Недей да казваш на никого колко бързо си се научила. Другите музиканти ще те намразят за това.
	— Пръстите ми още не са свикнали — призна тя и сведе поглед към ръцете си. — Не мога да се упражнявам толкова дълго, колкото ми се иска.
	Протегнах се, хванах едната й ръка и я обърнах с дланта нагоре, за да видя върховете на пръстите й. По тях имаше заздравяващи мехури.
	— Ти си… — Вдигнах поглед и видях колко близо стоеше тя до мен.
	Усещах ръката й хладна в моята. Тя ме гледаше с огромните си тъмни очи. Едната й вежда беше леко повдигната нагоре. Не извита, нито дори закачлива, а просто в израз на леко любопитство. Внезапно усетих странна слабост в стомаха си.
	— Аз съм какво? — попита тя.
	Осъзнах, че нямам представа какво се канех да кажа. Мислех да си го призная, но си дадох сметка, че ще е глупаво. Затова не казах нищо.
	Дена сведе поглед, хвана ръката ми и я обърна.
	— Ръцете ти са меки — отбеляза тя и леко докосна върховете на пръстите ми. — Мислех, че мазолите ти ще са твърди, а те не са. Гладки са.
	Когато премести погледа си и вече не ме гледаше в очите, успях да възвърна донякъде способността си да разсъждавам.
	— Просто е нужно време — казах аз.
	Дена вдигна поглед и ми се усмихна. Съзнанието ми се изпразни като бял лист хартия.
	Малко след това тя пусна ръката ми, мина покрай мен и отиде в средата на стаята.
	— Искаш ли нещо за пиене? — попита тя и грациозно се отпусна върху един стол.
	— Би било много любезно от твоя страна — отвърнах аз по-скоро по инерция.
	Осъзнах, че ръката ми още виси глупаво във въздуха, и я спуснах настрани.
	Тя махна към близкия стол и аз седнах на него.
	— Гледай сега. — Дена взе едно малко сребърно звънче от близката маса и го разклати леко.
	Сетне вдигна ръка и започна да отброява на пръсти. Сгъна палеца, после показалеца.
	Преди да стигне до малкия пръст, на вратата се почука.
	— Влез — обади се Дена и добре облеченият портиер отвори вратата.
	— Мисля, че бих пийнала малко топъл шоколад, а Квоте… — Тя ме погледна въпросително.
	— Топъл шоколад звучи чудесно — отвърнах аз.
	Портиерът кимна и изчезна, затваряйки вратата след себе си.
	— Понякога го правя само за да го накарам да дотича — смутено призна Дена и погледна надолу към звънчето. — Чудя се как успява да го чуе. Известно време бях убедена, че стои в коридора с ухо, долепено до вратата ми.
	— Мога ли да видя звънчето? — попитах аз.
	Тя ми го подаде. На пръв поглед изглеждаше обикновено, но когато го обърнах наопаки, видях малка, ситно изписана сигалдрия върху вътрешната му страна.
	— Не подслушва — рекох аз и й подадох обратно звънчето. — Долу има още едно звънче, което звъни едновременно с това.
	— Как? — попита тя и след това сама отговори на въпроса си. — С магия ли?
	— И така можеш да го наречеш.
	— С това ли се занимаваш там? — Тя кимна с глава по посока на реката и Университета зад нея. — Изглежда малко… безвкусно.
	— Това е най-лекомислено използваната сигалдрия, която някога съм виждал — съгласих се аз.
	Дена избухна в смях.
	— Звучиш толкова обидено — отбеляза тя и добави: — Сигалдрия ли се нарича?
	— Изработката на нещо такова се нарича „изобретяване“ — обясних аз. — Сигалдрията е писането или гравирането на руните, благодарение на които то проработва.
	Очите на Дена светнаха при тези мои думи.
	— Значи е магия, когато пишете неща? — попита тя и се приведе напред на стола си. — Как действа?
	Поколебах се. Не само защото отговорът не беше прост, а и защото в Университета имаше много недвусмислени правила за споделянето на тайни, свързани с Арканум.
	— Доста е сложно — отвърнах аз.
	За щастие в този момент на вратата отново се почука и нашият шоколад пристигна в чаши, от които се надигаше пара. При миризмата му устата ми се напълни със слюнка. Мъжът остави подноса на близката маса и си тръгна, без да каже нито дума.
	Отпих и се усмихнах при усещането за лепкава сладост.
	— От години не съм пил топъл шоколад — признах.
	Дена взе своята чаша и огледа стаята.
	— Странно е, като си помислиш, че някои хора цял живот живеят по този начин — замислено отбеляза тя.
	— Не ти ли харесва? — попитах изненадано аз.
	— Харесвам и шоколада, и арфата — отвърна тя, — но мога да мина без звънчето и цяла стая, в която просто да седя. — Тя се намръщи и устните й леко се свиха. — А и мразя да ме пазят, като че ли съм някакво съкровище, което някой може да се опита да открадне.
	— Не искаш да те ценят, така ли?
	Тя присви очи над ръба на чашата си, сякаш не беше съвсем сигурна доколко сериозно е зададен въпросът ми.
	— Не ми харесва да ме държат под ключ — поясни тя с мрачна нотка в гласа. — Нямам против да получавам стаи, но те всъщност не са мои, ако не съм свободна да идвам и да си отивам когато пожелая.
	Повдигнах вежди при тези й думи, но преди да успея да кажа каквото и да е, Дена махна небрежно с ръка.
	— Всъщност не е точно така — въздъхна тя, — но нямам никакво съмнение, че Келин е в течение какво правя. Знам, че портиерът му казва кой идва да ме търси. Това малко ме гложди. — Тя се усмихна криво. — Предполагам, че звучи ужасно неблагодарно, нали?
	— Съвсем не — отвърнах аз. — Когато бях по-млад, трупата ми пътуваше навсякъде. Но всяка година прекарвахме няколко цикъла в имението на нашия покровител, като изнасяхме представления за неговото семейство и гостите му. — При спомена за това поклатих глава. — Барон Грейфелоу беше любезен домакин. Седяхме на собствена маса. Той ни даваше подаръци… — Не довърших, припомняйки си полка от мънички оловни войници, които ми беше подарил, и разтърсих глава, за да се отърся от тази мисъл. — Но баща ми ненавиждаше това. То го изнервяше. Не можеше да понася мисълта, че трябва да задоволява нечии прищевки.
	— Да! — възкликна Дена. — Точно това е! Ако Келин ми каже, че може да ме посети в определена вечер, внезапно изпитвам усещането, че някой е заковал единия ми крак за пода. Ако си тръгна, това би било твърдоглаво и невъзпитано, но ако остана, се чувствам като куче, което чака край вратата.
	За момент седяхме мълчаливо. Дена разсеяно въртеше пръстена на ръката си и светлосиният камък проблясваше от слънчевата светлина.
	— И все пак — отбелязах аз, като се огледах наоколо — стаите са хубави.
	— Хубави са, когато ти си тук — отвърна тя.

	* * *

	Няколко часа по-късно се изкачвах по тесните стълби зад един месарски магазин. Във въздуха се носеше всепроникващата миризма на гранясала мас от уличката долу, но въпреки това аз се усмихвах. Един следобед, прекаран насаме с Дена, беше рядко удоволствие и походката ми бе изненадващо лека за някой, който се готви да сключи сделка с демон.
	Почуках на масивната дървена врата в края на стълбището и зачаках. Никой от лихварите на сдружението не би ми отпуснал и пукнато пени, но винаги имаше други хора, готови да заемат нари. Поетите и други романтици ги наричат „медните ястреби“ или „мошениците“, но по-подходящото название е „гаелети“. Те са опасни хора и умните люде стоят далеч от тях.
	Вратата се открехна едва-едва, а след това се отвори широко и разкри млада жена с лице на фея и жълтеникавочервена коса.
	— Квоте! — възкликна Деви. — Безпокоях се, че може и да не те видя този семестър.
	Влязох вътре, а домакинята залости вратата зад мен. Широката стая без прозорци ухаеше на плодове синас и мед, което беше освежаващо след вонята на уличката.
	Едната страна на стаята бе заета почти изцяло от огромно легло с балдахин и тъмните му завеси бяха дръпнати. В другата половина имаше камина, голямо дървено бюро и лавица, почти запълнена с книги. Хвърлих око на заглавията, докато Деви заключваше вратата.
	— Този екземпляр на Малкаф нов ли е? — попитах аз.
	— Нов е — потвърди тя и се приближи, за да застане до мен. — Един млад алхимик, който не можа да уреди дълга си, ми предложи да си избера нещо от библиотеката му, за да си уредим сметките.
	Деви внимателно издърпа книгата от рафта и ми показа „Далновидност и проверка“ със златен лист на корицата. Тя вдигна поглед към мен и ми се ухили дяволито.
	— Чел ли си я?
	— Не съм — отвърнах аз, тъй като исках да уча от нея за приемните изпити, но не успях да намеря екземпляр в Книгохранилището. — Само съм чувал за нея.
	Деви сякаш се замисли за момент и след това ми я подаде.
	— Когато я прочетеш, ела пак и ще я обсъдим. Напоследък съм печално лишена от интересни разговори. Ако разговорът ни е интересен, може да ти заема и друга книга.
	Щом като книгата се озова в ръцете ми, тя леко почука с пръст по корицата й.
	— Тази книга струва повече от теб самия — предупреди ме тя и в гласа й не бе останал и помен от закачливия й тон. — Ако ми я върнеш повредена, ще ти потърся сметка.
	— Ще бъда много внимателен — уверих я аз.
	Деви кимна, сетне мина покрай мен и се отправи към бюрото.
	— Добре тогава, да минем към работата. — Тя седна. — Май идваш в последния момент? — попита ме. — Таксата за обучение трябва да бъде платена до утре преди обяд.
	— Живея опасно и вълнуващо — отвърнах аз, като прекосих стаята и седнах срещу нея. — И колкото и възхитителна да намирам компанията ти, надявах се да не се възползвам от услугите ти този семестър.
	— Как е таксата ти за обучение като ре’лар? — попита тя многозначително. — Тежък ли беше ударът?
	— Това е доста личен въпрос — отбелязах аз.
	Деви ми хвърли прям поглед.
	— Готвим се да влезем в доста лични взаимоотношения — изтъкна тя. — Не мисля, че с въпроса си прекрачвам допустимата граница.
	— Девет и половина — казах аз.
	— Мислех, че си по-умен — изсумтя подигравателно тя. — Никога не съм плащала повече от седем, когато бях ре’лар.
	— Имала си достъп до Архива — подчертах аз.
	— Имах достъп до изобилие от интелект — сухо заяви тя. — Освен това съм сладурана. — Тя се ухили и на бузите й се появиха трапчинки.
	— Лъскава си като ново пени — признах аз. — Никой мъж не може да ти устои.
	— На някои жени също им се подкосяват краката — похвали се тя и усмивката й се промени от очарователна на палава и даже почти порочна.
	Тъй като нямах ни най-малка представа как да отговоря на това, реших да премина към по-безопасна тема.
	— Опасявам се, че трябва да заема от теб четири таланта — рекох аз.
	— А — отвърна Деви, внезапно станала делова, и подпря ръце върху бюрото. — Опасявам се, че напоследък направих някои промени в начина си на работа. Сега вече давам само заеми от шест таланта нагоре.
	— Шест таланта! — Дори не се опитах да скрия смущението си. — Деви, този допълнителен дълг ще тежи на врата ми като воденичен камък.
	Тя въздъхна и въздишката й прозвуча поне донякъде извинително.
	— Ето какъв е проблемът. Когато давам заем, аз поемам известни рискове. Рискувам да загубя капиталовложението си, ако моят длъжник умре или се опита да избяга. Рискувам той да се опита да се оплаче от мен. Рискувам да ме съдят по закона за желязото или още по-лошо — по този на сдружението на лихварите.
	— Знаеш, че аз никога няма да направя нищо такова, Деви.
	— И все пак такива са фактите — продължи тя. — Моят риск е еднакъв, независимо дали заемът е малък или голям. Защо да го поемам за малки заеми?
	— Малки? — попитах аз. — Мога да живея цяла година с четири таланта!
	Тя почука по бюрото с пръст и сви уста.
	— Гаранция?
	— Обичайната — отвърнах аз и й се усмихнах с най-пленителната си усмивка, — безграничният ми чар.
	— За безграничен чар и три капки кръв мога да ти заема шест таланта при стандартните ми условия — изсумтя нетактично Деви. — Петдесет процента лихва за срок от два месеца.
	— Деви — опитах се да й се подмажа аз, — какво ще правя с допълнителните пари?
	— Вдигни празненство — предложи тя. — Прекарай един ден в „Токата“. Участвай в някоя игра на фаро с високи залози.
	— Фарото — отбелязах аз — е данък за хората, които не могат да изчисляват вероятностите.
	— Тогава направи банка и събирай данъци — сви рамене тя. — Или си купи нещо хубаво и го облечи следващия път, когато дойдеш да ме видиш. — Тя ме огледа от горе до долу с опасен поглед. — Може би тогава ще съм по-склонна да се споразумеем.
	— Какво ще кажеш за шест таланта за един месец при двайсет и пет процента лихва? — попитах аз.
	Деви поклати глава, но в жеста й нямаше грубост.
	— Квоте, уважавам желанието ти да се пазариш, но нямаш с какво. Тук си, защото си безпомощен. А аз съм тук, за да се възползвам от това. — Тя разтвори ръце. — Така си изкарвам прехраната. Това, че имаш сладко лице, всъщност не променя нищо. — Погледът й стана сериозен. — А и ако някой лихвар беше готов да ти обърне внимание, аз нямаше да очаквам ти да дойдеш тук само защото съм хубава и харесваш цвета на косата ми.
	— Цветът е очарователен — поласках я аз. — Ние с огненочервените коси трябва да се подкрепяме.
	— Така е — съгласи се тя. — Аз предлагам да се подкрепяме при петдесет процента лихва за срок от два месеца.
	— Добре — склоних аз и се отпуснах на стола си, — ти печелиш.
	Деви ме дари с очарователна усмивка, от която трапчинките й се появиха отново.
	— Бих спечелила само ако и двамата играехме наистина. — Тя отвори едно чекмедже и извади малко стъклено шишенце и дълга игла.
	Протегнах ръка, за да ги взема, но вместо да ги плъзне по масата, тя ме изгледа.
	— Сега, като се замисля, може да има и още една възможност.
	— И аз бих искал да има друга възможност — признах аз.
	— Последният път, когато говорихме — бавно каза Деви, — ти намекна, че знаеш начин за влизане в Архива.
	Поколебах се.
	— Наистина го намекнах.
	— Тази информация би била доста ценна за мен — добави тя с престорена небрежност.
	Макар че се опитваше да го прикрие, видях в очите й пламенен копнеж.
	Сведох поглед към ръцете си и не казах нищо.
	— Ще ти дам десет таланта веднага — без заобикалки заяви Деви. — Няма да е заем. Направо ще купя информацията. Ако ме хванат в Книгохранилището, никога няма да кажа, че съм я получила от теб.
	Замислих се за всичко онова, което можех да купя с десет таланта. Нови дрехи. Калъф за лютнята, който няма опасност да се разпадне всеки миг. Хартия. Ръкавици за наближаващата зима.
	Въздъхнах и поклатих глава.
	— Двайсет таланта — предложи Деви — и същите условия като на сдружението за всички заеми, които можеш да поискаш в бъдеще.
	Двайсет таланта означаваше, че половин година нямаше да се безпокоя за таксата си за обучение. Можех да се занимавам със свои проекти в Рибарника, вместо да се трепя с палубни фенери. Можех да си купя шити по поръчка дрехи. Можех да давам да ми перат дрехите, вместо сам да го правя.
	— Аз… — колебливо си поех дъх.
	— Четирийсет таланта — жадно настоя Деви, — условията на сдружението и ще те отведа в леглото си.
	За четирийсет таланта можех да купя на Дена нейна собствена полуарфа. Можех…
	Вдигнах поглед и видях Деви, която ме гледаше от отсрещната страна на бюрото. Устните й бяха влажни, а светлосините й очи — напрегнати. Тя размърда раменете си напред-назад с бавното, несъзнателно движение на котка, която се готви да нападне.
	Помислих си за Аури, която беше в безопасност и щастлива в Онова долу. Какво щеше да направи тя, ако в малкото й царство нахлуеше непознат?
	— Съжалявам — казах аз. — Не мога. Влизането вътре е… сложно. Трябва да участва и мой приятел, а не мисля, че той ще се съгласи. — Реших да не обръщам внимание на останалата част от предложението й, тъй като нямах и най-малката представа какво да отвърна на това.
	Настъпи дълго и напрегнато мълчание.
	— Проклет да си! — възкликна Деви накрая. — Звучиш така, сякаш казваш истината.
	— Така е — потвърдих аз. — Знам, че е неприятно.
	— Пусто да остане! — Тя се намръщи и плъзна към мен по бюрото шишенцето и иглата.
	Убодох ръката си и наблюдавах как кръвта бликна, отърколи се по дланта ми и падна в шишето. След като се събраха три капки, мушнах вътре и иглата.
	Деви намаза запушалката с малко лепило и ядно затвори шишенцето. След това бръкна в чекмеджето и извади диамантено острие.
	— Вярваш ли ми? — попита ме тя, докато издълбаваше номер върху стъклото. — Или искаш това да бъде запечатано?
	— Вярвам ти — отвърнах аз, — но въпреки това искам да е запечатано.
	Тя изсипа разтопен восък върху гърлото на шишенцето. Притиснах сребърните си свирки върху него и оставих ясно забележим отпечатък.
	Деви бръкна в друго чекмедже, извади шест таланта и ги тропна върху бюрото. Жестът й щеше да изглежда просто раздразнителен, ако очите й не бяха толкова непоколебими и гневни.
	— Ще вляза там по един или друг начин — увери ме тя с ледена нотка в гласа. — Говори с приятеля си. Ако ми помогнеш, ще ти се отплатя.


	11.
	Убежището

	Върнах се в Университета в добро настроение въпреки тежестта на новия ми дълг. Направих някои покупки, взех лютнята си и се отправих към покривите.
	Ориентирането в Мейнс отвътре беше истински кошмар — лабиринт от нелогични коридори и стълбища, които не водеха доникъде. Но движението по хаоса от покриви на сградата беше лесно. Стигнах до един малък двор, който в някакъв момент от строителството на сградата бе станал недостъпен, попаднал в капан като муха в кехлибар.
	Аури не ме очакваше, но това беше мястото, където я бях срещнал за пръв път и когато нощите бяха ясни, тя понякога идваше тук да гледа звездите. За всеки случай проверих дали учебните стаи, които гледат към двора, са тъмни и празни, след което извадих лютнята си и започнах да я настройвам.
	Свирех от близо час, когато от обрасналия двор долу се чу шумолене. В следващия момент се появи Аури, която бързо се изкатери по високото ябълково дърво и скочи на покрива.
	Затича се към мен. Босите й крака с лекота подскачаха по катрана, а косата й се вееше след нея.
	— Чух те! — извика тя, когато се приближи. — Чух те чак долу в Подскоците!
	— Май си спомням — бавно казах аз, — че обещах да посвиря на някого.
	— На мен! — Тя притисна ръце към гърдите си и се усмихна широко.
	Пристъпваше от крак на крак и почти танцуваше от нетърпение.
	— Свири за мен! Бях търпелива като два камъка, които стоят заедно — заяви тя. — Идваш точно навреме. Не мога да съм търпелива колкото три камъка.
	— Ами — поколебах се аз, — предполагам, че всичко зависи от това какво си ми донесла.
	Тя се засмя и се повдигна на пръсти с ръце, все още хванати една за друга и притиснати към гърдите й.
	— А _ти_ какво ми донесе?
	Коленичих и се захванах да развързвам вързопа си.
	— Донесох ти три неща — отвърнах.
	— Колко традиционно — ухили се тя. — Тази нощ си точно като истински млад благородник.
	— Такъв съм — съгласих се аз и вдигнах една тъмна и тежка бутилка.
	Тя я взе с двете си ръце.
	— Кой я е направил?
	— Пчелите — отвърнах аз — и пивоварите в Бредон.
	Аури се усмихна.
	— Пчелите са три — рече тя и остави бутилката до краката си. Извадих един кръгъл самун пресен ечемичен хляб. Тя се протегна и го докосна с пръст, после кимна одобрително.
	Накрая извадих и една цяла пушена сьомга. Само тя ми беше струвала четири драба, но се безпокоях, че Аури едва ли е намерила достатъчно месо измежду нещата, които е успяла да отмъкне, докато ме нямаше. За нея щеше да е добре да хапне риба.
	Аури сведе любопитен поглед към нея и завъртя главата й, за да погледне в единственото й немигащо око.
	— Здравей, рибо — поздрави я тя и отново ме погледна. — Има ли своя тайна?
	— Има арфа вместо сърце — кимнах аз.
	Тя погледна рибата.
	— Не е чудно тогава, че изглежда толкова изненадана.
	После взе рибата от ръцете ми и я остави внимателно върху покрива.
	— Сега се изправи. И аз имам три неща за теб, защото само така е честно — рече.
	Станах и тя ми подаде нещо, увито в парче плат. Беше дебела свещ, която миришеше на лавандула.
	— Какво има вътре в нея? — попитах аз.
	— Щастливи сънища — обясни тя. — Сложих ги вътре за теб.
	Повъртях свещта в ръцете си и в ума ми се оформи едно подозрение.
	— Сама ли я направи?
	— Да — кимна тя и доволно се ухили. — Ужасно съм умна.
	— Благодаря ти, Аури.
	Прибрах внимателно свещта в един от джобовете на плаща си.
	— Сега затвори очи и се наведи, за да ти дам втория подарък. — Аури стана сериозна.
	Озадачен, аз затворих очи и се наведох, като се чудех дали тя не ми е направила и шапка.
	Усетих ръцете й от двете страни на лицето си и след това тя леко и деликатно ме целуна по средата на челото.
	Изненадано отворих очи. Но тя вече стоеше на няколко крачки от мен с ръце, нервно стиснати зад гърба. Не знаех какво да кажа.
	Аури пристъпи напред.
	— Ти си специален за мен — рече тя сериозно и с тържествено изражение. — Искам да знаеш, че винаги ще се грижа за теб. — Колебливо протегна ръка и избърса бузите ми. — Не. Тази нощ няма да е така. Това е третият ти подарък. Ако нещата не вървят, можеш да дойдеш и да останеш с мен в Онова долу. Там е хубаво и ще бъдеш в безопасност.
	— Благодаря ти, Аури — казах аз, когато си възвърнах дар словото. — Ти също си специална за мен.
	— Разбира се, че съм — убедено отвърна тя. — Аз съм прекрасна като луната.
	Опитах се да дойда на себе си, докато Аури прескочи парче метална тръба, стърчаща от комин, и след това я използва, за да отвори капачката на бутилката с бира. После донесе обратно шишето, като го държеше внимателно с двете си ръце.
	— Аури, не ти ли е студено на краката? — попитах я аз.
	Тя сведе поглед надолу към нозете си.
	— Катранът е хубав — обясни тя и размърда пръстите на краката си. — Още е топъл от слънцето.
	— Искаш ли чифт обувки?
	— Какво ще е вътре в тях? — поинтересува се тя.
	— Твоите крака — отговорих аз. — Скоро ще дойде зимата.
	Тя сви рамене.
	— Ще ти стане студено на краката.
	— През зимата не се качвам отгоре върху нещата — отвърна тя. — Не е много хубаво.
	Преди да успея да отговоря, Елодин се появи иззад един голям тухлен комин толкова небрежно, сякаш бе излязъл на следобедна разходка.
	Известно време тримата се гледахме един друг, като всеки от нас бе изненадан посвоему. Двамата с Елодин бяхме просто изненадани, но с крайчеца на окото си видях как Аури застина напълно неподвижно като сърна, готова да скочи и да се скрие на безопасно място.
	— Магистър Елодин — поздравих го аз с най-любезния си и приятелски тон, като отчаяно се надявах той да не направи нищо, което да стресне Аури и да я накара да избяга.
	Последния път, когато се бе изплашила и се бе скрила в подземията, измина цял цикъл, преди да се появи отново.
	— Радвам се, че се виждаме отново — добавих аз.
	— Здравейте — отвърна Елодин, възприемайки моя непринуден тон, сякаш нямаше нищо странно в това тримата да се срещнем на покрива посред нощ. Макар че, от друга страна, доколкото го познавах, може наистина да не му се е сторило странно.
	— Магистър Елодин. — Аури сложи босите си крака един пред друг, хвана краищата на парцаливата си рокля и направи малък реверанс.
	Елодин продължаваше да стои в сянката, която високият комин хвърляше на лунната светлина. Той отвърна с чудноват официален поклон. Не виждах лицето му, но предположих, че любопитните му очи изучават босоногото бездомно момиче, обградено от ореола на носещата й се във въздуха коса.
	— И какво накара двама ви да излезете навън в тази хубава нощ? — полюбопитства магистърът.
	Напрегнах се. Беше опасно да се задават въпроси на Аури.
	За щастие този въпрос, изглежда, не я разтревожи.
	— Квоте ми донесе прекрасни неща — обясни тя. — Донесе ми бира от пчели, ечемичен хляб и пушена риба с арфа, вместо сърце.
	— А — каза Елодин и отстъпи встрани от комина.
	Той потупа джобовете на мантията си, докато накрая не намери нещо в един от тях. Подаде й го.
	— Аз пък съм ти донесъл само един плод синас.
	Аури направи малка танцувална стъпка назад и не посегна да го вземе.
	— Донесе ли нещо за Квоте?
	Това смути Елодин. Той постоя известно време с неловко протегната напред ръка.
	— Опасявам се, че не съм — отвърна той, — но не мисля, че и Квоте е донесъл нещо за мен.
	Аури присви очи и леко се намръщи с ясно изразено неодобрение.
	— Квоте донесе музика — строго отбеляза тя, — която е за всички.
	Елодин отново замълча и трябва да призная, че ми достави удоволствие поне веднъж да го видя смутен от поведението на някой друг. Той се обърна към мен и леко се поклони.
	— Моите извинения — каза.
	— Не е важно — отвърнах му с любезен жест аз.
	Елодин се обърна отново към Аури и протегна ръката си за втори път.
	Тя направи две малки крачки напред, поколеба се и направи още две. Бавно протегна ръка, за момент застина с пръсти върху плода и след това бързо се отдалечи, притиснала го към гърдите си.
	— Благодаря ти от сърце — рече тя и направи още един малък реверанс. — Сега можеш да се присъединиш към нас, ако желаеш. И ако се държиш прилично, след това можеш да останеш и да послушаш Квоте да свири. — Тя леко наклони глава, превръщайки думите си във въпрос.
	Елодин се поколеба и след това кимна.
	Аури изтича до другата страна на покрива и се спусна до двора по голите клони на ябълковото дърво.
	Елодин я наблюдаваше как си отива. Когато наклони глава, лунната светлина го огря достатъчно, за да забележа замисленото изражение на лицето му. Усетих как стомахът ми се сви на възел от внезапно и остро безпокойство.
	— Магистър Елодин?
	— Хъмм? — Той обърна лице към мен.
	От опит знаех, че ще са й нужни само три-четири минути, за да донесе каквото беше приготвила от Онова долу. Трябваше да говоря бързо.
	— Знам, че изглежда странно — започнах аз, — но трябва да бъдете внимателен. Тя е много неспокойна. Не се опитвайте да я докоснете. Не правете никакви резки движения. Това ще я уплаши и ще я накара да избяга.
	Изражението на Елодин отново бе скрито в сянката.
	— Така ли? — попита той.
	— Силните шумове също. Дори и силен смях. И не можете да й задавате никакви лични въпроси. Тя просто ще избяга, ако го сторите. — Поех си дълбоко дъх, докато умът ми работеше бързо.
	Имам дар слово, стига да разполагам с достатъчно време.
	Сигурен съм, че съм способен да убедя почти всеки в почти всичко. Но Елодин беше твърде непредсказуем, за да бъде манипулиран.
	— Не можете да кажете на никого, че тя е тук — прозвучах по-рязко, отколкото бях възнамерявал, и тутакси съжалих за думите, които бях използвал.
	Не можех да си позволя да давам заповеди на магистър, дори и той да е почти побъркан.
	— Онова, което исках да кажа — бързо добавих аз, — е, че бихте ми направили голяма лична услуга, ако не споменавате за това на никого.
	Елодин ме гледа дълго и замислено.
	— И защо така, ре’лар Квоте?
	Усетих как се обливам в пот при невъзмутимата развеселеност, която прозвуча в гласа му.
	— Те ще я набутат в Убежището — отвърнах аз. — Точно вие… — не довърших и усетих как гърлото ми пресъхва.
	— Точно аз какво, ре’лар Квоте? — Елодин ме погледна, лицето му беше в сянка, но усещах намръщения му поглед. — Да не смяташ, че знаеш какво изпитвам към Убежището?
	Почувствах как всичките ми недообмислени намерения да го убедя стават на пух и прах. И внезапно сякаш се озовах на улиците на Тарбеан със стомах, свит на възел от глад, и със сърце, пълно с отчаяна безнадеждност, докато се вкопчвах в ръкавите на моряци и търговци и ги молех да ми дадат някое пени, половин пени или дори шим. Молех ги за каквото и да е само за да имам какво да ям.
	— Моля ви — рекох аз, — моля ви, магистър Елодин, ако те започнат да я преследват, тя ще се скрие и аз повече няма да я намеря. Може да не е съвсем наред с главата, но е щастлива тук. И аз се грижа за нея. Не кой знае колко, но все пак се грижа. Ако я хванат, ще стане още по-лошо. Убежището ще я убие. Моля ви, магистър Елодин. Ще направя каквото поискате. Само не казвайте на никого.
	— Тихо — сряза ме Елодин. — Тя идва.
	Той протегна ръка и хвана рамото ми, а лунната светлина освети лицето му. Изражението му изобщо не беше свирепо и решително. В него се четяха само объркване и загриженост.
	— В името на бога и неговата дама, ти трепериш! Поеми си дъх и овладей лицето си. Ще я изплашиш, ако те види в този вид.
	Поех си дълбоко дъх и се постарах да се отпусна. Загриженото изражение на Елодин изчезна и той отстъпи назад и пусна рамото ми.
	Обърнах се навреме, за да видя Аури да бяга по покрива с пълни ръце. Тя спря недалеч от нас и погледна и двама ни, преди да измине останалото разстояние, пристъпвайки като танцьорка, докато накрая не застана на предишното си място. След това седна безгрижно на покрива, като сгъна крака под себе си. Двамата с Елодин също седнахме, макар и далеч не толкова грациозно.
	Аури разстла една покривка, сложи я внимателно между трима ни и постави голям дървен поднос в средата й. Извади плода синас, помириса го и погледна към нас.
	— Какво е това? — попита тя Елодин.
	— Слънчева светлина — отвърна той непринудено, сякаш очакваше този въпрос, — и при това ранна, утринна слънчева светлина.
	Те се познаваха. Разбира се. Ето защо тя не беше избягала още от самото начало. Усетих как тежестта на напрежението върху раменете ми леко намаля.
	Аури отново помириса плода и се замисли за миг.
	— Прекрасен е — заяви тя, — но подаръците от Квоте са още по-прекрасни.
	— Очевидно е така — съгласи се Елодин. — Предполагам, че Квоте е по-добър човек от мен.
	— Това се разбира от само себе си — отвърна Аури официално.
	Сервира вечерята, като раздели хляба и рибата на три. Извади и едно тумбесто глинено гърне, пълно с маслини в саламура. Зарадвах се, че може да се грижи за себе си, когато ме няма.
	Аури наля бира в познатата порцеланова чаша за чай. Елодин получи малък стъклен буркан от онези, които се използват за съхраняване на конфитюр. Тя му сипа веднъж, но не и втори път. Зачудих се дали той просто й беше далеч, или това беше неуловим намек за неодобрението й.
	Хранехме се, без да разговаряме. Аури хапваше изтънчено, на малки хапки и стоеше с изправен гръб. Елодин ядеше предпазливо и понякога ме стрелкаше с поглед, сякаш не беше сигурен как да се държи. Поради това предположих, че никога преди не се е хранил заедно с Аури.
	След като приключихме с всичко останало, Аури извади малък лъскав нож и раздели плода синас на три части. Веднага щом му обели кожицата, усетих сладкия му и остър мирис във въздуха. Устата ми се напълни със слюнка. Плодовете синас идваха от много далеч и бяха твърде скъпи за хора като мен.
	Тя ми подаде парчето и аз внимателно го взех от нея.
	— Благодаря ти от сърце, Аури — казах.
	— За мен е удоволствие, Квоте.
	Елодин гледаше ту мен, ту нея.
	— Аури?
	Очаквах, че ще довърши въпроса, но това се оказа всичко, което искаше да каже.
	Аури го разбра преди мен.
	— Това е името ми — отвърна тя и гордо се усмихна.
	— Така ли? — попита Елодин с любопитство.
	Аури кимна.
	— Квоте ме нарече така. — Тя ми се усмихна щастливо. — Не е ли чудесно?
	Елодин кимна.
	— Това е очарователно име — учтиво отвърна той. — И много ти подхожда.
	— Така е — съгласи се тя. — То е като цвете в сърцето ми. — Погледна сериозно Елодин. — Ако името ти натежи много, трябва Квоте да ти даде ново.
	Елодин кимна отново и отхапа от своя синас. Докато дъвчеше, той се обърна и ме погледна. Видях очите му на лунната светлина. Те бяха спокойни, замислени и изглеждаха като очи на напълно и съвършено разумен човек.

	* * *

	След като приключихме с вечерята, аз изпях няколко песни и се сбогувахме. Двамата с Елодин си тръгнахме заедно. Знаех поне пет-шест начина да сляза от покрива на Мейнс, но го оставих да води.
	Минахме покрай кръгла каменна обсерватория, която стърчеше над покрива, и поехме през дълго пространство, покрито със сравнително равни оловни листове.
	— От колко време идваш да я виждаш? — попита Елодин.
	Замислих се.
	— Може би половин година? Зависи откога ще започнете да ги смятате. Бяха ми нужни няколко цикъла, докато успея да я зърна, и още няколко, преди тя да ми се довери достатъчно, за да започнем да си говорим.
	— Имал си по-голям късмет от мен самия — призна той. — Минаха толкова години. Това е първият път, когато тя се доближава на повече от десет крачки от мен. Разменяли сме си едва десетина думи, когато съм извадел късмет.
	Изкачихме се върху широк нисък комин и се спуснахме по лек наклон от дебели дървени греди, покрити със слоеве катран. Докато вървяхме, започвах да се тревожа все повече и повече. Защо той се опитваше да се сближи с нея?
	Замислих се за времето, когато бях отишъл в Убежището заедно с Елодин, за да посетим неговия гилер Алдер Уин. Помислих си какво би станало, ако Аури е там. Малката Аури, вързана за леглото с дебели кожени ремъци, така че да не може да се самонарани или да не се мята, докато я хранят.
	Спрях на място. Елодин направи още няколко крачки, преди да се обърне да ме погледне.
	— Тя е моя приятелка — бавно казах аз.
	— Това се вижда — кимна той.
	— А аз нямам толкова много приятели, че да си позволя да загубя някой от тях — продължих аз. — Не и нея. Обещайте ми, че няма да кажете на никого за нея, нито ще я пратите в Убежището. Това не е подходящото място за нея. — Мъчително преглътнах сухотата в гърлото си. — Трябва да ми обещаете.
	Елодин наклони главата си на една страна.
	— Май ми се струва, че искаш да ми кажеш _„иначе мисли му“_ — каза той развеселено. — Макар да не го казваш на глас. Трябва да ти обещая, _иначе_… — Ъгълчето на устата му се изви нагоре в кисела усмивка.
	Когато той се усмихна, усетих смесица от гняв, тревога и страх. Тя беше последвана от внезапен парещ вкус на сливи и мускатово орехче в устата ми и аз почувствах ясно допира на ножа, прикрепен към бедрото ми под панталоните. Усетих как ръката ми бавно се плъзва към джоба.
	След това видях края на покрива на два метра зад гърба на Елодин и си дадох сметка, че леко прикляквам, готов да се затичам към него и, блъскайки го, да съборя и двама ни върху твърдите павета отдолу.
	Внезапно си дадох сметка, че ме облива студена пот, и затворих очи. Поех си бавно и дълбоко въздух и вкусът на сливи в устата ми избледня.
	Отново отворих очи.
	— Трябва да ми обещаете — настоях аз. — Или най-вероятно ще сторя нещо много глупаво — преглътнах мъчително — и за двама ни нещата ще свършат зле.
	Елодин ме погледна.
	— Каква забележително откровена заплаха — отбеляза той. — Обикновено те са по-жилести и придружени с повече ръмжене.
	— Жилести? — попитах аз, натъртвайки на думата. — Да не би да искахте да кажете „зловещи“?
	— И двете — отвърна. — Обичайните изрази са „ще ти счупя колената“ или „ще ти счупя врата“ — сви рамене той. — Това ми напомня за жилите, както когато обезкостяваш пиле.
	— А, разбирам.
	Известно време се гледахме втренчено.
	— Няма да изпращам никого да я отведе — най-сетне каза той. — Убежището е подходящо място за някои хора. То е единственото място за много от тях. Но не бих заключил там и бясно куче, ако за него има по-добра възможност.
	Елодин се обърна и започна да се отдалечава. Когато не го последвах, той се извърна и ме погледна отново.
	— Това не е достатъчно — настоях аз. — Трябва да ми обещаете.
	— Кълна се в майчиното си мляко — отвърна Елодин. — Кълна се в името и в силата си. Кълна се във вечно движещата се луна.
	Закрачихме отново.
	— Тя има нужда от по-топли дрехи — отбелязах аз, — а също и от чорапи и обувки. И те трябва да са нови. Аури няма да вземе нищо, което е било носено от някой друг. Вече опитах.
	— Няма да ги вземе от мен — поклати глава Елодин. — Оставях й разни неща. Дори не ги докосваше. — Той се обърна и ме погледна. — Ако ги дам на теб, ще й ги предадеш ли?
	Кимнах в отговор и казах:
	— В такъв случай тя има нужда и от двайсет таланта, един рубин с големината на яйце и комплект нови инструменти за гравиране.
	— Да не би да има нужда и от нови струни за лютня? — Елодин се изкикоти искрено и непресторено.
	— Два комплекта, ако можете да намерите — кимнах аз.
	— Защо Аури? — попита Елодин.
	— Защото тя си няма никого другиго — признах аз. — Както и аз. Ако не се грижим един за друг, кой ще го направи?
	— Не — поклати глава той. — Защо избра това име за нея?
	— А — смутено отвърнах аз, — защото тя е толкова сияйна и мила. Няма никаква причина да е такава, но въпреки това е. „Аури“ означава „слънчева“.
	— На какъв език? — попита той.
	Поколебах се.
	— Мисля, че на сиару.
	— На сиару „слънчева“ е „левириет“.
	Опитах се да се сетя откъде бях научил думата. Дали не бях попаднал на нея в Архива…?
	Преди да успея да си припомня, Елодин вметна небрежно:
	— Готвя се да започна занятия за онези, които се интересуват от деликатното и фино изкуство на даването на имена. — Той ме погледна изкосо. — Дойде ми наум, че за теб това може и да не е пълна загуба на време.
	— Може и да се заинтересувам — предпазливо отвърнах аз.
	— Трябва да прочетеш „Основни принципи“ на Текам, за да се подготвиш — препоръча ми той. — Не е дълга книга, но е дебела, ако разбираш какво искам да кажа.
	— Ако можете да ми я заемете, няма нищо друго, което бих искал повече от това да я прочета — отвърнах аз. — Иначе ще трябва да се справя някак без нея. — Той ме погледна неразбиращо. — Забранено ми е да ходя в Архива.
	— Какво, още ли? — изненадано попита Елодин.
	— Още.
	— Колко мина, половин година ли? — Той изглеждаше възмутен.
	— След три дена ще станат три четвърти от годината — поясних аз. — Магистър Лорен даде ясно да се разбере какво е отношението му към допускането ми вътре.
	— Това — отбеляза Елодин със странно покровителство в гласа — са абсолютни конски фъшкии. Сега си мой ре’лар.
	Елодин смени посоката и се насочи към покрив, който обикновено избягвах, защото бе покрит с керемиди от глина. Оттам прескочихме тясна уличка, минахме по наклонения покрив на една странноприемница и стъпихме на широк покрив от дялан камък.
	Накрая стигнахме до широк прозорец, зад който блестеше топлата светлина на свещ. Елодин почука на стъклото толкова силно, сякаш беше врата. Като се огледах наоколо, осъзнах, че се намирахме върху Залата на магистрите.
	Малко след това видях високата, слаба сянка на магистър Лорен да закрива светлината на свещта зад прозореца. Той свали резето и прозорецът се отвори.
	— Елодин, какво мога да направя за теб? — попита Лорен.
	Дори и случващото се да му се бе видяло странно, това с нищо не пролича от изражението на лицето му.
	Елодин посочи през рамото си с палец към мен.
	— Това момче тук казва, че още му е забранено да влиза в Архива. Вярно ли е?
	Лорен премести невъзмутимия си поглед върху мен и след това го насочи отново към Елодин.
	— Вярно е.
	— Ами, пусни го отново вътре — подкани го Елодин. — Трябва да чете разни неща. Вече си му дал урок.
	— Той е безразсъден — отвърна Лорен с равен тон. — Планирах забраната да продължи година и един ден.
	— Да, да, това е много традиционно — въздъхна Елодин. — Защо не му дадеш втори шанс? Аз ще гарантирам за него.
	Лорен ме изгледа продължително. Опитах се да придобия възможно най-отговорен вид, което не беше много лесно, като се имаше предвид, че се намирах на покрива посред нощ.
	— Много добре — отвърна Лорен, — но само в „Томове“.
	— „Гробниците“ са за некадърните глупаци, които не могат да си сдъвчат сами и храната — презрително заяви Елодин. — Моето момче е ре’лар. Той струва колкото двайсет от тях! Трябва да изследва Книгохранилището и да открие всякакви безполезни неща.
	— Не се безпокоя за момчето — отвърна Лорен с невъзмутимо спокойствие. — Безпокоя се за самия Архив.
	Елодин се протегна, сграбчи ме за рамото и ме бутна леко напред.
	— Какво ще кажеш за това? Ако го хванеш пак да прави някоя лудория, ще ти позволя да му отрежеш палците. Това би трябвало да послужи за пример, не мислиш ли? — предложи той.
	Лорен бавно огледа двама ни. След това кимна.
	— Много добре — каза той и затвори прозореца си.
	— Готово. — Елодин широко разтвори ръце.
	— Какво, по дяволите, искате да кажете? — попитах аз, като свих и разпуснах пръстите на ръцете си. — Аз… Какво, по дяволите…
	— Какво? — озадачено ме изгледа Елодин. — Вече можеш да влизаш вътре. Проблемът е решен.
	— Не можете просто така да му предложите да ми отреже палците! — възразих аз.
	Той повдигна вежди.
	— Да не би да смяташ пак да нарушиш правилата? — остро попита той.
	— Какв… Не. Но…
	— Тогава няма за какво да се безпокоиш — отсече той, след което се обърна и продължи нагоре по наклонения покрив. — Поне може би е така. Все пак, ако бях на твое място, щях да внимавам. Така и не се научих да разбирам кога Лорен се шегува.

	* * *

	Веднага щом се събудих на следващия ден, отидох до канцеларията на касиера и уредих сметката си с Рием, мъжа с изпито лице, който се занимаваше с финансите на Университета. Платих му спечелените с труд девет таланта и половина и си осигурих мястото в Университета за още един семестър.
	След това отидох в „Регистри и списъци“, където се записах за наблюдение в Медика, както и на физиогномия* и медицина. Следващият предмет беше „Металургия на желязото и медта“ с Камар в Рибраника. Накрая записах „Симпатия за експерти“ с Елкса Дал.
	[* Наука, занимаваща се с определяне на характера и личността на човека в зависимост от особеностите на външния вид и особено на лицето му. — Бел.прев.]
	Едва тогава осъзнах, че не знам наименованието на предмета на Елодин. Прелистих регистъра, докато не забелязах името на магистъра, след което плъзнах пръста си до мястото, където наименованието бе записано с прясно тъмно мастило — „Увод към това как да не бъдеш глупаво магаре“.
	Въздъхнах и записах името си на единствения празен ред отдолу.


	12.
	Спящото съзнание

	Когато на следващата сутрин се събудих, първата ми мисъл бе за занятията при Елодин. Усетих трепет на вълнение в стомаха си. След дългите месеци опити да накарам магистъра на имената да ме наставлява, накрая бях получил възможност да изучавам даването на имена. Истинската магия. Магията на Таборлин Великия.
	Но първо работата, а после забавлението. С дълга към Деви, който тежеше на плещите ми, трябваше да намеря време за няколко часа работа в Рибарника.

	* * *

	Щом влязох в работилницата на Килвин, познатият шум, идващ от стотиците заети ръце, ми прозвуча като музика. Макар да бе опасно място, работилницата ми действаше странно успокоително. Мнозина студенти се възмущаваха от бързото ми издигане в редиците на Арканум, но си бях спечелил неохотното уважение на повечето от останалите изобретатели.
	Видях Манет, който работеше близо до пещите, и заобиколих заетите работни маси, за да стигна до него. Той винаги знаеше коя работа е най-добре платена в момента.
	— Квоте!
	Огромната стая утихна, аз се обърнах и видях магистър Килвин, който стоеше на прага на своя кабинет. Повика ме с бързо махване на ръка и влезе обратно в стаята си.
	Залата бавно се изпълни отново с шум и студентите се върнаха към работата си, но усещах как очите им ме следят, докато се провирах между масите на път към кабинета на магистъра.
	Когато се приближих, през широкия прозорец на стаята му видях Килвин да пише върху монтирана на стената плоча. Беше петнайсет сантиметра по-висок от мен, с гърди като бъчва. От дългата щръкнала брада и тъмните очи изглеждаше по-едър, отколкото всъщност е.
	Почуках учтиво на касата на вратата, Килвин се обърна и остави тебешира.
	— Ре’лар Квоте. Влез и затвори вратата.
	Разтревожен, влязох в стаята и дръпнах вратата след себе си. Дрънченето и грохотът спряха толкова внезапно и напълно, че реших, че Килвин сигурно е направил някоя хитра сигалдрия, за да заглуши шума. В стаята настъпи почти зловеща тишина.
	Килвин взе лист хартия от ъгъла на работната си маса.
	— Чух нещо обезпокоително — започна той. — Преди няколко дни в Ателието дошло едно момиче. Търсела младия мъж, който й продал амулет. — Той ме погледна право в очите. — Знаеш ли нещо за това?
	Поклатих глава.
	— Какво е искала?
	— Не знаем — отвърна Килвин. — По това време в Ателието работел е’лир Базил. Той каза, че момичето било младо и доста отчаяно. Тя търсела… — той сведе поглед към листа — млад магьосник. Не знаела името му, но го описала като млад, червенокос и хубав.
	Килвин остави листа.
	— Базил обясни, че докато говорели, тя все повече се разстройвала. Изглеждала уплашена и когато се опитал да научи името й, избухнала в плач и избягала. — Той кръстоса огромните си ръце пред гърдите и ме погледна строго. — Така че те питам направо — продавал ли си амулети на млади жени?
	Въпросът ме свари неподготвен.
	— Амулети? — попитах аз. — Амулети за какво?
	— Това отговаря на въпроса ми — мрачно отбеляза Килвин. — Амулети за любов или късмет, които да помогнат на някоя жена да се сдобие с дете или да избегне това. Амулети срещу демони и подобни неща.
	— Могат ли да бъдат направени такива амулети? — поинтересувах се аз.
	— Не — твърдо отвърна Килвин. — Точно затова не ги и продаваме. — Тъмните му очи се втренчиха в мен. — И така, питам те отново — продавал ли си амулети на невежи граждани?
	Бях толкова неподготвен за това обвинение, че не се сещах какъв разумен отговор да дам в своя защита. После си помислих колко абсурдно звучи всичко това и избухнах в смях.
	Килвин присви очи.
	— Това не е смешно, ре’лар Квоте. Не само че тези неща са изрично забранени от Университета, но студент, който продава фалшиви амулети… — Килвин не довърши и поклати глава. — Това означава, че има сериозен недостатък в характера.
	— Магистър Килвин, погледнете ме — казах аз и хванах ризата си, — ако лъжех лековерните граждани, за да им взема парите, нямаше да се налага да нося домашно платно втора ръка.
	Килвин ме погледна така, сякаш за пръв път забелязва дрехите ми.
	— Вярно е — съгласи се той, — но човек също така би си помислил и че студент, който разполага с по-малко средства, би бил по-изкушен да направи подобно нещо.
	— Мислил съм за това — признах аз. — С парче желязо, струващо едно пени, и десет минути време за лесна сигалдрия бих могъл да направя медальон, който да е студен при докосване. Не би било трудно да се продаде нещо такова — свих рамене аз, — но съм напълно наясно, че това ще бъде счетено за „измамна доставка“. Не бих рискувал нещо такова.
	— Един член на Арканум избягва такова поведение, защото е нередно — намръщи се Килвин, — а не защото рискът е твърде голям.
	— Магистър Килвин — отчаяно се усмихнах аз, — ако толкова не вярвахте в моралните ми устои, нямаше да водим този разговор.
	— Признавам, че не бих очаквал нещо такова от теб. — Изражението на лицето му се посмекчи и той леко ми се усмихна. — Но и преди са ме изненадвали. Би било небрежност от моя страна да не проучвам такива неща.
	— Това момиче да се оплаче от амулета ли е дошло? — попитах аз.
	— Не — поклати глава Килвин. — Както казах, не е оставила съобщение. Но недоумявам защо иначе едно отчаяно младо момиче с амулет би дошло да те търси, като знае как изглеждаш, но не и как се казваш. — Той повдигна вежди към мен, превръщайки думите си във въпрос.
	— Искате ли честното ми мнение, магистър Килвин? — въздъхнах аз.
	При тези думи Килвин отново повдигна вежди.
	— Винаги съм го искал, ре’лар Квоте.
	— Предполагам, че някой се опитва да ми създаде неприятности — казах аз.
	В сравнение с упояването ми с алхимична отрова, разпространяването на слухове би било направо благовъзпитано поведение от страна на Амброуз.
	Килвин кимна и разсеяно приглади с ръка брадата си.
	— Да, разбирам. — Той сви рамене и взе тебешира си. — Добре тогава. Засега ще считам този въпрос за приключен. — Килвин се обърна отново към плочата и ми хвърли поглед през рамо. — Надявам се, че няма да бъда обезпокоен от орда бременни жени, които размахват амулети и проклинат името ти, нали?
	— Ще предприема необходимите стъпки, за да избегна това, магистър Килвин.

	* * *

	Запълних няколко часа с работа на парче в Рибарника, след което се отправих към залата за лекции в Мейнс, където щяха да се проведат часовете на Елодин. Трябваше да започнат на обяд, но аз бях там половин час по-рано и бях пръв.
	Другите студенти заприиждаха един по един. Общо се оказахме седем. Пръв дойде Фентон, моят приятел и съперник от „Симпатия за напреднали“. След това се появиха Фела и Брийн — хубаво, около двайсетгодишно момиче с пясъчноруса коса и момчешка прическа.
	Започнахме да се запознаваме и да си бъбрим. Джарет беше стеснителен модеганец, когото бях виждал в Медика. Познах, че младата жена с яркосини очи и медноруса коса беше Иниса, но ми отне известно време, докато се сетя къде съм я срещал. Тя беше една от безбройните кратки авантюри на Симон. Последен бе Уреш — близо трийсетгодишен и пълноправен ел’тхе. Цветът на кожата му и акцентът показваха, че идва чак от Ленат.
	Обедната камбана удари, но Елодин го нямаше никакъв.
	Минаха пет минути, после десет. Едва половин час след обяд магистърът нахлу неочаквано в залата с цял куп листа в ръце. Остави ги на масата и закрачи напред-назад пред всички нас.
	— Преди да започнем, трябва да сме напълно наясно с няколко неща — каза той без всякакво предисловие или извинение за закъснението си. — Първо, трябва да правите каквото ви кажа. Трябва да го правите възможно най-добре, дори и да не виждате причина да го вършите. Може да задавате въпроси, но чак след това. Кажа ли ви нещо, просто го правите. — Той ни огледа. — Ясно ли е?
	Закимахме или промърморихме утвърдително.
	— Второ, трябва да ми вярвате, когато ви казвам определени неща. Някои от нещата, които ви казвам, може и да не са истина. Но въпреки това трябва да вярвате в тях, докато не ви кажа да спрете. — Той изгледа всеки от нас поотделно. — Ясно ли е?
	За момент се зачудих дали започва всяка лекция по този начин. Елодин забеляза, че не кимнах утвърдително и ме погледна раздразнено.
	— Още не сме стигнали до трудната част — заяви той.
	— Ще се опитам доколкото мога — отвърнах аз.
	— С такива отговори за нула време ще станеш адвокат — саркастично отбеляза той. — Защо просто не го направиш, вместо да се _опитваш доколкото можеш_?
	Кимнах. Изглежда това го успокои и той отново се обърна към целия курс.
	— Има две неща, които трябва да запомните. Първо, нашите имена ни оформят и ние на свой ред оформяме имената си. — Той спря да крачи и погледна към нас. — Второ, дори и най-простото име е толкова сложно, че вашето съзнание дори не може да докосне пределите му, камо ли пък да го разбере достатъчно добре, че да го изрече.
	Настъпи продължително мълчание. Елодин чакаше и ни гледаше втренчено.
	Накрая Фентон се хвана на въдицата.
	— Ако това е така, как някой може да бъде повелител на имената? — попита той.
	— Добър въпрос — отвърна Елодин. — Очевидният отговор е, че не може. Че дори и най-простите имена са далеч отвъд възможностите ни. — Той вдигна ръка. — Запомнете, не говоря за незначителните имена, които използваме всеки ден — наименования като „дърво“, „огън“ и „камък“. Става дума за нещо съвсем различно.
	Той бръкна в джоба си и извади един гладък и тъмен речен камък.
	— Опишете точната форма на това нещо. Кажете ми теглото и налягането, което го е образувало от пясък и седименти. Кажете ми как светлината се отразява от него. Кажете ми как светът притегля масата му, как го обвива вятърът, докато то се движи във въздуха. Кажете ми как следите от желязото в него усещат зова на лоденския камък. Всички тези неща и още стотици хиляди други създават името на този камък. — Той го вдигна към нас. — Само на този обикновен камък. — Елодин свали ръката си и ни погледна. — Виждате ли колко сложно е дори това просто нещо? Ако го изучавате цял месец, може би ще го опознаете достатъчно добре, за да зърнете повърхностните очертания на името му. Може би. Това е проблемът, с който се сблъскват повелителите на имената. Трябва да проумеем неща, които са отвъд съзнанието ни. Как може да бъде постигнато това?
	Не изчака отговор, а вместо това взе част от листата, които беше донесъл, и раздаде на всеки от нас по няколко от тях.
	— След петнайсет минути ще хвърля този камък. Ще стоя тук — той застана на едно място, — обърнат така. — Изправи рамене. — Ще го хвърля отдолу със сила около три хвата. Искам да изчислите по какъв начин ще се движи той във въздуха, така че ръката ви да е на правилното място, за да го хване, когато настъпи моментът. — Елодин остави камъка върху бюрото. — Започвайте.
	Захванах се енергично с решаването на задачата. Чертаех триъгълници и дъги. Изчислявах, като използвах формули, които не си спомнях съвсем добре. Не след дълго се почувствах обезсърчен от невъзможността да намеря решение. Имаше твърде много неизвестни, много неща просто не подлежаха на изчисляване.
	След като поработихме пет минути поотделно, Елодин ни окуражи да работим като група. Тогава за пръв път забелязах таланта на Уреш за работа с числа. Изчисленията му до такава степен превъзхождаха моите, че не разбирах какво прави. Фела беше горе-долу в същото положение, макар че тя беше начертала в подробности поредица от параболични дъги.
	Седмината обсъждахме, спорехме, опитвахме различни неща, не успявахме и опитвахме отново. В края на петнайсетте минути бяхме напълно обезсърчени. Особено аз. Мразя задачите, които не мога да реша.
	Елодин се обърна към нас:
	— И така, какво можете да ми кажете?
	Някои от нас започнаха да дават половинчати отговори и предположения, но той ни махна да замълчим.
	— Какво можете да ми кажете със сигурност?
	След малко Фела се обади:
	— Не знаем как ще падне камъкът.
	— Отлично! — одобрително плесна с ръце Елодин. — Това е верният отговор. Сега наблюдавайте.
	Отиде до вратата и подаде глава навън.
	— Хенри! — извика той. — Да, ти. Ела тук за секунда.
	Той се дръпна от вратата и пусна вътре едно от момчетата за поръчки на Джеймисън, което беше на не повече от осем години.
	Елодин се отдалечи на пет-шест крачки и се обърна с лице към момчето. Той изправи рамене и на лицето му се появи лудешка усмивка.
	— Дръж! — извика магистърът и запрати камъка към момчето.
	Момчето се стресна и го хвана във въздуха.
	Елодин изръкопляска бурно, след което поздрави озадаченото момче, преди да си вземе обратно камъка и набързо да изпрати детето до вратата.
	Учителят ни се обърна към нас:
	— И така, как го направи той? Как успя да пресметне за секунда онова, което седем блестящи членове на Арканум не можаха да разберат за четвърт час? Познава ли повече геометрията от Фела? По-бързо ли смята от Уреш? Трябва ли да го извикаме обратно и да го направим ре’лар?
	Ние леко се засмяхме и се поотпуснахме, а той продължи:
	— Онова, което искам да кажа, е следното — във всеки от нас има съзнание, което се грижи за делата ни, докато сме будни. Но има също и друго съзнание — спящо съзнание. То е толкова могъщо, че спящото съзнание на осемгодишно момче може да извърши за секунда онова, което будните съзнания на седем членове на Арканум не успяха да постигнат за петнайсет минути.
	Елодин широко разтвори ръце.
	— Вашето спящо съзнание е достатъчно просторно и диво, за да побере имената на нещата. Знам го, защото понякога мехурчетата от това познание достигат до повърхността. Иниса изрече името на желязото. Будното й съзнание не го знае, но спящото й съзнание е по-мъдро. Понякога дълбоко в себе си Фела разбира името на камъка. — Елодин ме посочи. — Квоте призова вятъра. Ако вярваме на писанията на мъдреците, които са отдавна мъртви, неговият път е традиционният. Името на вятъра е било онова, което амбициозните повелители на имената са търсели и намирали, когато тези неща са били изучавани тук преди толкова много години. — Той замълча за момент и ни погледна сериозно с ръце, скръстени на гърдите. — Искам всеки от вас да помисли кое име би искал да открие. Трябва да е малко име. Нещо просто — желязо или огън, вятър или вода, дърво или камък. Трябва да е нещо, което ви привлича.
	Елодин отиде до голямата плоча, монтирана на стената, и започна да пише списък от заглавия. Почеркът му беше изненадващо стегнат.
	— Това са важни книги — обясни той. — Прочетете една от тях.
	Малко след това Брийн вдигна ръка. Но осъзна, че жестът й беше безсмислен, тъй като Елодин беше още с гръб към нас.
	— Магистър Елодин? — попита колебливо тя. — Коя трябва да прочетем?
	Той погледна през рамо, без изобщо да спира да пише.
	— Не ме е грижа — отвърна той, очевидно раздразнен. — Изберете една. Останалите можете да прегледате надве-натри. Вижте картинките. Ако не друго, то поне ги помиришете.
	Той отново се обърна към плочата за писане.
	Седмината се спогледахме. Единственият звук в стаята беше потропването на тебешира на Елодин.
	— Коя от тях е най-важната? — попитах аз.
	Елодин издаде звук на възмущение.
	— Не знам — отвърна той. — Не съм ги чел. — Написа на плочата „Ен темерант воистра“ и го огради с кръгче. — Дори не знам дали тази изобщо я има в Архива. — Сложи въпросителна срещу нея и продължи да пише. — Ще ви кажа следното — всички тези книги ги няма в „Томове“. Уверих се в това. Ще трябва да ги търсите в Книгохранилището. Ще трябва сами да си ги заслужите.
	Той дописа последното заглавие, отстъпи крачка назад и кимна сам на себе си. Книгите бяха общо двайсет и две. Той нарисува звездички срещу три от тях, подчерта две други и нарисува тъжно лице срещу последната от списъка.
	След това си тръгна — излезе от стаята, без да каже нито дума повече, и ни остави да разсъждаваме за природата на имената и да се чудим в какво сме се забъркали.


	13.
	Ловът

	Твърдо решен да направя добро впечатление в часовете на Елодин, аз намерих Уилем и се споразумях с него в замяна на бъдещи почерпки да ми помогне да се ориентирам в Архива.
	Вървяхме заедно по павираните улици на Университета под напорите на силния вятър, а от другата страна на двора над нас се възправяше сградата без прозорци — Архивът. Думите „Ворфелан рхината морие“ бяха издълбани в камъка над масивните каменни врати.
	Когато наближихме, осъзнах, че ръцете ми са плувнали в пот.
	— В името на бога и неговата дама, почакай за миг! — извиках аз и спрях.
	Уил ме погледна и повдигна вежди.
	— Нервен съм като някоя начинаеща уличница — обясних аз, — просто ми дай малко време.
	— Каза, че Лорен е вдигнал забраната си преди два дни. Мислех, че ще влезеш вътре веднага щом получиш разрешение.
	— Чаках да променят регистрите. — Обърсах влажните си длани в ризата. — Знам, че нещо ще се случи — неспокойно казах аз. — Името ми няма да е в книгата или зад бюрото ще бъде Амброуз, а аз ще получа някой пристъп от сливовия наркотик и ще го сграбча, крещейки, за гърлото.
	— Бих искал да видя това — отбеляза Уил, — но Амброуз не е на работа днес.
	— Това все пак е нещо — признах аз, леко се поотпуснах и посочих думите над вратата. — Знаеш ли какво означава това?
	Уил хвърли поглед към надписа горе.
	— Желанието за познание оформя човека — отвърна той — или нещо подобно.
	— Харесва ми. — Поех дълбоко дъх. — Добре. Да вървим.
	Отворих огромните каменни врати и влязох в малкото преддверие, след което Уил отвори вътрешните врати и се озовахме в чакалнята. В средата на стаята имаше огромно дървено бюро с няколко големи, подвързани в кожа регистри, разтворени върху него. Внушителни врати водеха в различни посоки.
	Зад бюрото седеше Фела. Къдравата й коса беше събрана назад в опашка. От червената светлина на симпатичните лампи изглеждаше различна, но не по-малко красива. Тя се усмихна.
	— Здравей, Фела — поздравих я аз, като се опитах да не звуча толкова нервно, колкото се чувствах. — Чух, че отново съм записан в хубавите книги на Лорен. Би ли проверила дали ме има?
	Тя кимна и запрелиства регистъра пред себе си. Лицето й светна и тя посочи едно място. След това изражението й помръкна.
	Изпитах неприятно чувство в стомаха си.
	— Какво има? — попитах аз. — Нещо не е наред ли?
	— Не — отвърна тя, — всичко е наред.
	— Изглеждаш така, сякаш нещо не е наред — промърмори Уил. — Какво пише?
	Фела се поколеба, след което завъртя книгата, така че да прочетем какво пише — „Квоте, син на Арлиден, червена коса, светъл тен, млад.“ Съвсем наблизо, в полето, с различен почерк бе написано „копеле от Рух“.
	— Точно така — ухилих й се аз. — Мога ли да вляза?
	Фела кимна.
	— Имате ли нужда от лампи? — попита тя и отвори едно чекмедже.
	— Аз имам — отвърна Уил, който вече записваше името си в отделен регистър.
	— И аз си имам — казах аз и извадих малката си лампа от един джоб на плаща.
	Фела отвори регистъра за влизане и ни записа в него. Докато се подписвах, ръката ми трепереше и плъзна писеца така, че той разля мастило по страницата, а аз умрях от срам.
	Фела го попи и затвори книгата. Усмихна ми се.
	— Добре дошъл обратно — приветства ме тя.

	* * *

	Оставих Уилем да ме води през Книгохранилището и се постарах да изглеждам достатъчно смаян.
	Не беше никак трудно да се преструвам. Макар че от известно време имах достъп до Архива, бях принуден да се промъквам из него като крадец. Държах лампата си на най-слабата настройка и избягвах централните коридори от страх случайно да не се натъкна на някого.
	Всеки сантиметър от каменните стени беше покрит с рафтове. Някои коридори бяха широки и с високи тавани, докато други бяха като тесни пътеки, в които двама души едва можеха да се разминат, и то само ако се обърнеха настрани. Въздухът беше натежал от миризмата на кожа и прах, на стар пергамент и лепило за подвързии. Аромат на тайни.
	Уилем ме поведе покрай виещите се лавици, нагоре по едни стълби и след това през дълъг, широк коридор, в който бяха наредени книги, всичките подвързани в еднаква червена кожа. Накрая стигнахме до врата, през процепа на която се процеждаше слаба червена светлина.
	— Има стаи, заделени за лични проучвания — тихо обясни Уилем. — Леговища за четене. Двамата със Сим често използваме това. Не са много хората, които го знаят. — Уил почука на вратата, преди да я отвори и да разкрие помещение без прозорци, малко по-широко от мястото, заемано от масата и столовете към нея.
	На масата седеше Сим. От червената светлина на симпатичната му лампа лицето му изглеждаше по-червендалесто от обикновено. Когато ме видя, очите му се разшириха.
	— Квоте? Какво правиш тук? — попита той и ужасено се обърна към Уилем: — Какво прави той тук?
	— Лорен вдигна забраната си — обясни Уилем. — Нашият младеж има списък за четене. Възнамерява да се впусне в първия си лов на книги.
	— Поздравления! — засия Сим. — Мога ли да помогна? И без това заспивам тук. — Той протегна ръка.
	Потупах слепоочието си.
	— Денят, в който няма да успея да запомня двайсетина заглавия, е денят, в който няма да имам повече работа в Арканум — отвърнах аз, макар че това беше само половината от истината.
	Цялата истина бе, че притежавах само шест скъпоценни листа хартия. Не можех да си позволя да загубя един от тях за нещо такова.
	Сим извади сгънат лист хартия и малък молив от джоба си.
	— Искам заглавията да са записани — рече той. — Не всички от нас запаметяват балади за забавление.
	Свих рамене и се захванах да записвам книгите.
	— Вероятно ще стане по-бързо, ако разделим списъка на три — предложих аз.
	Уилем ме изгледа.
	— Мислиш, че можеш просто да се разхождаш наоколо и сам да намериш книгите? — учуди се.
	Той погледна Сим, който се ухили широко.
	Разбира се, предполагаше се, че аз нямам никаква представа от разположението на книгите в Книгохранилището. Уил и Сим не знаеха, че от почти месец се промъквах вътре през нощта.
	Не, че не им се доверявах, но Сим не можеше да излъже дори ако от това зависеше животът му, а Уил работеше като писар. Не исках да го принуждавам да избира между моята тайна и задълженията му към магистър Лорен.
	Затова реших да се правя на глупак.
	— О, все ще се справя някак си — безгрижно отвърнах аз. — Едва ли ще е чак толкова трудно да се ориентирам.
	— В Архива има толкова много книги — бавно каза Уил, — че само за да прочетеш заглавията им, ще ти е необходим цял цикъл. — Той направи пауза и ме погледна внимателно. — Единайсет пълни дни, без прекъсване за храна или сън.
	— Наистина ли? — попита Сим. — Толкова дълго?
	Уил кимна утвърдително.
	— Разбрах го преди около година. Помага ми да спра оплакванията на е’лирите, когато трябва да ме чакат, за да им донеса някоя книга. — Той ме погледна. — Има и книги без заглавия, както и свитъци и глинени плочки, а всичко това е написано на много различни езици.
	— Какво е глинена плочка? — попитах аз.
	— Глинените плочки — обясни Уил — са сред малкото неща, оцелели след изгарянето на Калуптена. Някои от тях са били преписани, но не всички.
	— Всичко това не е толкова важно — намеси се Сим. — Проблемът е в организацията.
	— Каталогизирането — добави Уил. — През годините е имало много различни системи. Някои магистри предпочитат една, други пък — друга. — Той се намръщи. — А някои създават свои собствени системи за систематизиране на книгите.
	— Звучиш така, сякаш трябва да бъдат приковани на позорния стълб за това — засмях се аз.
	— Може би — измърмори Уил. — Във всеки случай няма да се облея в сълзи, ако това се случи.
	— Не можеш да обвиниш някой магистър, задето се е опитал да систематизира нещата по възможно най-добрия начин — възрази Сим.
	— Мога — възпротиви се Уилем. — Ако Архивът просто беше организиран зле, това щеше да е нещо неприятно, с което бихме могли да продължим да работим. Но през последните петдесет години е имало толкова много различни системи, че сега има книги, които са погрешно класифицирани, и заглавия, които са погрешно преведени. — Той прокара ръце през косата си, а гласът му внезапно прозвуча уморено. — А непрекъснато пристигат нови книги, които трябва да бъдат каталогизирани. Постоянно има мързеливи е’лири в „Гробниците“, които искат да им донасяме книги. Това е като да се опитваш да изкопаеш дупка на дъното на река.
	— Значи искаш да кажеш — бавно подхванах аз, — че смяташ времето, което си прекарал като писар, за приятно и полезно.
	Сим закри уста с ръка, за да заглуши смеха си.
	— И накрая има и такива като вас — рече Уил с опасен и тих глас — студенти, на които им е дадена свобода да обикалят Книгохранилището. Идвате тук, прочитате някоя книга до половината и я скривате, за да можете после да я дочетете, когато ви е удобно. — Той стисна ръце, сякаш беше хванал някого за яката или може би за гърлото. — След това забравяте къде сте я сложили и тя може да бъде смятана за също толкова загубена, колкото и ако сте я изгорили. — Насочи пръст към мен. — Ако някога открия, че си направил нещо такова — добави той със стаен гняв, — никой бог няма да те спаси от мен.
	Помислих си с чувство на вина за трите книги, които бях скрил точно по този начин, докато учех за изпитите.
	— Обещавам — отвърнах аз, — че никога няма да правя така.
	_Никога повече._
	— Добре. — Сим се надигна от масата и енергично потри ръце. — Казано по-простичко, тук е бъркотия, но ако се придържаш към книгите, които са изброени в каталога на Толем, трябва да успееш да откриеш онова, което търсиш. В момента използваме системата на Толем. С Уил ще ти покажем къде държат регистрите.
	— И още няколко неща — добави Уил. — Толем е трудно разбираем. За някои от твоите книги може да е необходимо по-сериозно ровене.
	Той се обърна да отвори вратата.

	* * *

	Оказа се, че в регистрите на Толем можеха да бъдат открити само четири от книгите в моя списък. След това бяхме принудени да оставим зад гърба си добре организираните части на Книгохранилището. Изглежда Уил беше приел списъка като лично предизвикателство, така че този ден научих много за Архива. Той ме отведе при Мъртвите регистри, Обратното стълбище и Долното крило.
	Въпреки това след четири часа бяхме успели да открием къде се намират само седем от книгите. Уил изглеждаше обезсърчен от резултата, но аз му поблагодарих искрено и му казах, че ме е научил на всичко необходимо, за да продължа сам търсенето.
	През следващите няколко дни прекарвах в Архива почти всеки свободен миг, с който разполагах, в издирване на книгите от списъка на Елодин. Нямаше нищо друго, което да искам повече от това да започна тези занятия по най-добрия възможен начин, и бях твърдо решен да прочета всички книги, които той ни беше дал.
	Първата беше пътепис, който намерих по-скоро за приятен. Втората беше доста лоша поезия, но беше кратка и аз се насилих да я изчета, като понякога затварях едното си око, за да не увредя напълно мозъка си. Третата беше скучно написана книга по реторична философия.
	После дойде ред на описание на дивите цветя в Северен Атур, последвано от наръчник по фехтовка с доста объркващи илюстрации. След това имаше още една книга с поезия — тази беше дебела като тухла и дори още по-безсмислена от първата.
	Отне ми часове, но ги прочетох всичките. Дори стигнах дотам, че си водех бележки на два от ценните ми листове хартия.
	Следващата книга, по мое мнение, бе дневникът на някакъв луд. Макар да звучеше интересно, бе просто нещо, което може да предизвика единствено главоболие. Мъжът пишеше сбито, без интервали между думите, без интервали между изреченията, без пунктуация, без спазване на граматика и правопис.
	Оттам нататък започнах да преглеждам бегло текстовете. На следващия ден, когато се сблъсках с две книги на модегански — поредица от есета за редуването на засяваните култури и монография, посветена на винтишките мозайки, — спрях да си водя бележки.
	Прегледах отгоре-отгоре последните няколко книги, като се чудех защо Елодин би искал да прочетем данъчния регистър на едно баронство в Малките Кралства отпреди двеста години, някакъв остарял медицински текст и лошо преведена нравоучителна пиеса.
	Макар бързо да загубих интерес към четенето на книгите от списъка на Елодин, все още ми доставяше удоволствие да ги търся. Подразних не един и двама писари с постоянните си въпроси като: „Кой отговаря за подреждането на книгите по лавиците?“, „Къде стоят книгите с винтишки афоризми?“, „Кой държи ключовете за четвъртия склад със свитъци в мазето?“ или „Къде стоят повредените книги, докато чакат да бъдат поправени?“.
	В крайна сметка намерих деветнайсет от книгите. Всички, с изключение на „Ен темерант воистра“. Не че не опитвах да я открия. По мои сметки цялото това начинание ми отне близо петдесет часа търсене и четене.
	И седмината се появихме за лекцията още преди обедната камбана. Вратата към залата беше затворена, така че стояхме в коридора в очакване Елодин да дойде.
	Разказвахме си за търсенето си в Архива и се чудехме защо Елодин смята тези книги за важни. Фела работеше като писар от години, а бе успяла да намери само седемнайсет от книгите. Никой не беше открил „Ен темерант воистра“ или дори някаква следа от нея.
	Когато обедната камбана удари, Елодин все още не беше пристигнал и петнайсет минути по-късно аз се уморих да чакам прав в коридора и опитах да отворя вратата на залата за лекции. В началото дръжката изобщо не помръдна, но когато ядосано я натиснах по-силно, тя се завъртя и леко се открехна.
	— Мислех, че е заключена — каза Иниса и се намръщи.
	— Просто е била заяла — предположих аз и отворих вратата по-широко.
	Влязохме в огромната празна стая и слязохме надолу по стълбите до първите редове от столове. На голямата плоча пред нас бе написано със странния, стегнат почерк на Елодин — „Обсъждайте“.
	Настанихме се на местата си и зачакахме, но Елодин го нямаше никакъв. Погледнахме плочата, после се спогледахме помежду си, без да знаем какво се очаква да правим.
	Като видях израженията по лицата на останалите, ми стана ясно, че аз не бях единственият, който се ядосва. Бях прекарал петдесет часа в търсене на проклетите му безполезни книги. Бях направил каквото трябва. Защо той постъпваше така?
	Седмината чакахме през следващите два часа, разговаряхме за дреболии и очаквахме Елодин да дойде.
	Той не се появи.


	14.
	Скритият град

	Макар да бях много ядосан, че съм изгубил часове в търсене на книгите на Елодин, в крайна сметка това ми донесе задълбочени познания за работата в Архива. Най-важното нещо, което научих, бе, че той не е просто склад, пълен с книги. Архивът беше като цял един град. Имаше пътища и лъкатушещи улички. Имаше пътеки и преки подстъпи.
	Точно както в един истински град в някои негови части цареше оживление. В „Стаята за преписване“ имаше редици от бюра, където писарите се трудеха върху преводите или преписваха с прясно тъмно мастило избледнели текстове в нови книги. В „Залата за сортиране“ кипеше активна дейност, докато писарите отделяха и пренареждаха книгите.
	„Задното почистване“, слава богу, изобщо не беше онова, което бях очаквал. Вместо това се оказа мястото, където новите книги бяха почиствани, преди да бъдат добавени към сбирката. Очевидно всякакви създания обичаха книгите, някои ядяха пергамента и кожата, а други пък налитаха на хартията и лепилото. Книжните червеи бяха най-безобидните измежду тях и след като чух някои от историите на Уилем, първото нещо, което ми се прииска да направя, бе да си измия ръцете.
	„Клетката на каталогизатора“, „Книговезницата“, „Топовете“, „Палимпсестът“ — всички те жужаха като пчелни кошери, пълни с тихи и прилежни писари.
	Но други части на Архива бяха точно обратното на оживени. Канцеларията на отдела за нови придобивки например беше малка и вечно тъмна. През прозореца успях да видя, че цяла една стена от нея е заета не от друго, а от огромна карта, на която градовете и пътищата са отбелязани толкова подробно, че приличат на сложна плетеница от нишки. Картата бе покрита със слой прозрачен алхимичен лак и на различни места по нея бяха написани бележки с молив от червена мас, които изброяваха слуховете за търсените книги и последните известни местоположения на различните екипи за нови придобивки.
	„Томове“ беше като някоя обществена градинка. Всеки студент можеше свободно да влиза и да чете книгите, които бяха подредени на рафтовете там. Или пък можеше да попълни заявка до писарите, които неохотно щяха да отидат в Книгохранилището, за да намерят ако не точно исканата книга, то поне нещо близко до нея.
	Но в Книгохранилището се съдържаше по-голямата част от Архива. Тук всъщност живееха книгите. И точно както във всеки град, имаше добри и лоши съседи.
	В добрите квартали всичко беше правилно организирано и каталогизирано. На тези места информацията от регистъра би те отвела точно до търсената книга — толкова просто, сякаш някой ти я е посочил с пръст.
	Но имаше и лоши квартали. Това бяха части от Архива, които бяха забравени или занемарени, или пък в момента в тях просто беше твърде трудно да се въведе ред. Тези места бяха систематизирани според стари каталози или за тях нямаше никакъв каталог.
	Имаше цели стени от рафтове, наподобяващи уста с липсващи зъби, където отдавна умрели писари бяха използвали книгите от някой стар каталог и ги бяха подредили по системата, която е била модерна по тяхно време. Преди трийсет години цели два етажа бяха минали от добрите квартали в лошите, когато регистрите на Ларкин били изгорени от конкурентна фракция писари.
	И, разбира се, там беше и вратата с четирите плочи. Тайната в сърцето на града.
	Беше хубаво човек да се разхожда в добрите квартали. Беше приятно да потърсиш книга и да я намериш точно където трябва да бъде. Беше лесно, успокояващо и бързо.
	Но лошите квартали бяха очарователни. Книгите там бяха прашасали и неупотребявани. Когато човек отвореше някоя от тях, можеше да прочете думи, до които други очи не се бяха докосвали от стотици години. Там, измежду боклуците, имаше съкровища.
	На такива места търсех информация за чандрианите.
	Дирех часове и дни наред. До голяма степен причината да дойда в Университета бе, защото исках да открия истината за тях. Сега, когато най-сетне имах достъп до Архива, си наваксвах за времето, което бях изгубил.
	Но въпреки дългите часове търсене не намирах почти нищо. Имаше няколко книги с детски приказки, в които чандрианите участваха в дребни пакости, като да откраднат пай или да накарат млякото да прокисне. В някои нравоучителни атурански пиеси пък описваха, че те се пазарят като демони.
	Тук-там из тези истории имаше някои истински факти, но нищо, което вече да не знам. Чандрианите бяха прокълнати. Знаците за тяхното присъствие бяха син пламък, гниене, ръжда и хлад във въздуха.
	Търсенето ми се затрудняваше допълнително от обстоятелството, че не можех да поискам помощ от никого. Ако се разпространяха слухове, че си губя времето в четене на детски истории, това нямаше да подобри репутацията ми.
	Което е по-важното, едно от малкото неща, които знаех за чандрианите, бе, че те ожесточено унищожават всяко познание за съществуването си. Бяха избили трупата ми, защото баща ми пишеше песен за тях. В Требон бяха усмъртили всички присъстващи на едно сватбено тържество само защото някои от гостите бяха видели техни рисунки върху парче старинна керамика.
	Като се вземат предвид всички тези факти, разговорите за чандрианите не изглеждаха никак мъдър ход.
	И така, започнах свое собствено дирене. След няколко дни изоставих надеждата, че ще открия нещо толкова полезно като книга за чандрианите или пък някоя по-съществена монография. Въпреки това продължавах да чета с надеждата да намеря късче истина, скрито някъде. Някакъв факт или загатване. Каквото и да е.
	Но в детските истории няма кой знае какви подробности, а онова, на което се бях натъкнал в тях, очевидно беше измишльотина. Къде живееха чандрианите? В облаците, в мечтите. В замък, направен от карамелизирана захар. Какви бяха техните знаци? Гръмотевица, потъмняване на луната. В една приказка дори се споменаваха дъгите. Кой би написал нещо подобно? Защо е решил да плаши децата с дъгите?
	Имената им бяха по-лесни за намиране, но очевидно бяха откраднати от други източници. Почти всички бяха имена на демони, споменавани в „Книгата на пътя“ или в някоя пиеса — предимно „Даеоника“. Една досадна алегорична история назоваваше чандрианите с имената на седем добре известни императори от дните на атуранската империя. Това поне ме накара да се разсмея за кратко, макар и горчиво.
	Накрая открих тънък том, наречен „Книгата на тайните“, погребан дълбоко в Мъртвите регистри. Беше странна книга, подредена като сбирка от басни, но написана като детски буквар. Имаше картинки на приказни създания като великани човекоядци, троли и денерлинги. Към всяко обяснение имаше рисунка, съпътствана от кратко и блудкаво стихотворение.
	Разбира се, текстът за чандрианите бе единственият без картинка. Вместо това имаше само страница с декоративна рамка. Придружаващото я стихотворение бе напълно безполезно:

	Чандриани бродят по цялата земя,
	но не оставят никаква следа.
	Те тайните си здраво пазят,
	но не драскат, хапят и не мразят.
	Не нападат в тъмен час,
	дори са доста мили с нас.
	Идват и си отиват в миг,
	като светкавица или сподавен вик.

	Колкото и дразнещо да бе да прочета подобно нещо, от него ставаше пределно ясно, че за останалата част от света чандрианите не бяха нищо повече от детски приказки, които не са по-реални от шамбълите или еднорозите.
	Разбира се, аз мислех другояче. Бях ги виждал със собствените си очи. Бях говорил със Синдер с черните очи. Бях видял как около Халиакс се разстила сянка като мантия.
	И така, продължих с безплодното си търсене. Нямаше значение какво мисли останалата част от света. Знаех истината и не бях човек, който се отказва лесно.

	* * *

	Свикнах с ритъма на новия семестър. Както и преди, посещавах часовете и свирех в „При Анкер“. Но по-голямата част от времето си посвещавах на Архива. Толкова дълго бях мечтал за него, че сега фактът, че мога да вляза през вратите му, ми се виждаше почти като нещо свръхестествено.
	Дори това, че все така не успявах да открия никаква реална информация за чандрианите, не можеше да развали преживяването. По време на търсенето ми все повече се разсейвах от другите книги, които откривах. Написана на ръка медицинска книга за билки с акварелни рисунки на различни растения. Малка книга с четири пиеси, за които никога преди това не бях чувал. Забележително интересна биография на Хевред Предпазливия.
	Прекарвах цели следобеди в леговищата за четене, забравях да се храня и пренебрегвах приятелите си. На няколко пъти се оказвах последният студент, напускащ Архива, преди писарите да заключат вратите за през нощта. Бих останал да спя там, ако това беше позволено.
	В някои дни, ако графикът ми беше твърде натоварен, за да вмъкна в него дълъг промеждутък от време за четене, просто отивах до Книгохранилището за няколко минути между часовете.
	Бях толкова заслепен от новите си права, че в продължение на много дни не прекосих реката, за да отида до Имре. Когато се върнах в „Прошареният мъж“, носех със себе си визитна картичка, която бях измайсторил от парче стар пергамент. Мислех си, че Дена ще намери това за забавно.
	Но щом пристигнах, досадният портиер в приемната на „Прошареният мъж“ ми обясни, че не може да занесе картичката ми, тъй като младата дама вече не живее тук. Каза ми и че не може да й предаде съобщение от мен, както и че не знае къде е отишла.


	15.
	Интересен факт

	Елодин влезе в залата за лекции с почти час закъснение. Дрехите му бяха покрити с петна от трева, а в косата му се бяха оплели изсъхнали листа. Той се усмихваше.
	В този ден го чакахме само шестима. Джарет не се беше появявал за последните две занятия. Като се имат предвид язвителните коментари, които бе направил, преди да изчезне, малко се съмнявах, че изобщо ще се върне.
	— Сега — извика Елодин без всякакво предисловие — казвайте!
	Това беше най-новият му начин да ни губи времето. В началото на всяка лекция искаше да му кажем някой интересен факт, който никога преди това не беше чувал. Разбира се, самият Елодин беше единственият арбитър за това кое е интересно и ако първият факт, който му кажехме, не отговореше на изискванията му или ако вече го знаеше, той искаше да му казваме нови и нови неща, докато накрая не научеше нещо, което да му се стори забавно.
	— Давай! — посочи той Брийн.
	— Паяците могат да дишат под вода — бързо отвърна тя.
	— Добре — кимна Елодин и погледна към Фентон.
	— На юг от Винтас има река, която тече в погрешната посока — рече Фентон. — Тя е соленоводна и тече от морето Сентхе към вътрешността.
	— Това вече го знам — поклати глава Елодин.
	Фентон погледна към листа пред себе си.
	— Император Венторан някога приел закон…
	— Скучно — прекъсна го Елодин.
	— Ако изпиеш повече от два литра и половина солена вода, ще повърнеш? — пробва пак Фентон.
	Елодин изкриви уста замислено, сякаш се опитваше да извади жилка измежду зъбите си. След това кимна доволно.
	— Това е добро.
	Посочи към Уреш.
	— Можем да разделим безкрайността на безкраен брой пъти и получените части пак ще бъдат безкрайно големи — каза Уреш със странния си ленати акцент, — но ако разделим число, което не е безкрайно, на безкраен брой пъти, получените части няма да са безкрайно малки. Тъй като те не са безкрайно малки, но са безкрайно много, ако отново ги съберем, тяхната сума ще е безкрайност. От това следва, че всяко число е всъщност безкрайно.
	— Еха! — възкликна Елодин след дълга пауза и размаха сериозно пръст към мъжа ленати. — Уреш, следващата ти задача ще бъде да правиш любов. Ако не знаеш как да се справиш, остани да се видим след часа.
	Той се обърна към Иниса.
	— Илишците никога не са развивали писмен език — отвърна тя.
	— Не е вярно — възпротиви се Елодин. — Използвали са система от плетени възли. — Той направи движение с ръце, сякаш плетеше нещо. — И са го правили дълго преди ние да започнем да драскаме пиктограми върху овча кожа.
	— Не съм казала, че не са имали език, с който да правят записи — промърмори Иниса, — казах „писмен език“.
	Елодин успя да изрази огромната досада, която изпитваше, с едно просто свиване на рамене.
	— Добре — намръщи му се Иниса и добави: — В Сцерия има куче, което ражда през атрофирал пенис.
	— Еха — възхити се Елодин. — Добре, да.
	Той посочи Фела.
	— Преди осемдесет години в Медика открили как да махат пердета от очите — рече тя.
	— Това вече го знам. — Магистърът махна презрително с ръка.
	— Нека да довърша — настоя Фела. — Когато разбрали как да го правят, това означавало, че могат да върнат зрението на хора, които никога преди това не са виждали. Тези хора не били ослепели, а били родени слепи.
	Елодин изправи глава с любопитство.
	Фела продължи:
	— След като проглеждали, им показвали различни предмети. Кълбо, куб и пирамида — всички поставени върху една маса. — Обрисува с ръце формите, докато говореше. — После медиците ги питали кой от трите предмета е кръгъл. — Тя направи пауза за по-голям ефект и огледа всички ни. — Хората, които били слепи преди, не можели да отговорят на този въпрос само като гледали предметите. Едва след като ги опипали, осъзнали, че кълбото било кръглият предмет.
	Елодин отметна глава назад и възхитено се засмя.
	— Наистина ли? — попита я той.
	Тя кимна.
	— Фела печели наградата! — извика Елодин и вдигна ръце във въздуха.
	Бръкна в джоба си, извади нещо кафяво и продълговато и го мушна в ръцете й.
	Тя го погледна с любопитство. Беше шушулка от млечка.
	— Квоте още не е участвал — обади се Брийн.
	— Няма значение — безцеремонно отвърна Елодин. — Квоте хич не го бива с интересните факти.
	Намръщих се възможно най-демонстративно.
	— Добре де — въздъхна той. — Кажи ми какво си приготвил.
	— Наемниците от Адем имат тайно изкуство, наречено летхани — обясних аз. — То е ключът към онова, което ги прави такива свирепи воини.
	Елодин наклони главата си на една страна.
	— Така ли? — попита той. — И какво е то?
	— Не знам — отговорих лекомислено аз, като се надявах да го подразня. — Както вече казах, то е тайно.
	Елодин, изглежда, обмисля думите ми известно време и накрая поклати глава.
	— Не. Интересно е, но не е факт. Това е като да кажеш, че сийлдишките лихвари имат тайно изкуство, наречено „финансия“, което ги прави такива свирепи банкери. Това няма реална стойност. — Той отново ме изгледа очаквателно.
	Опитах се да се сетя за нещо друго, но не успях. Главата ми беше пълна с приказни истории и неуспешното проучване на чандрианите.
	— Виждаш ли? — обърна се Елодин към Брийн. — Не го бива.
	— Просто не знам защо си губим времето с това — сопнах се аз.
	— Имаш ли по-подходящи неща за правене? — попита ме Елодин.
	— Да! — гневно избухнах аз. — Има стотици по-важни неща за правене! Като например да науча името на вятъра!
	Елодин вдигна пръст в опит да заеме мъдра поза, но така и не успя заради листата в косата си.
	— Дребните факти водят до голямото познание — напевно изрече той. — Точно както и малките имена водят до големите.
	Елодин плесна с ръце и ги потри една о друга нетърпеливо.
	— Добре! Фела! Отвори наградата си и можем да дадем на Квоте урока, който той толкова силно желае.
	Фела пукна сухата шушулка от млечка. Белият пух от летящи семена се изсипа върху ръцете й.
	Магистърът на имената й махна да ги хвърли във въздуха. Фела ги подхвърли и всички наблюдавахме как купчината бял пух се издигна към високия таван на залата за лекции и след това тежко се спусна на пода.
	— Пусто да остане! — възкликна Елодин.
	Той ядосано отиде до купчината семена, вдигна я и я размаха енергично насам-натам, докато въздухът не се изпълни с реещите се пухчета на семената на млечката.
	След това магистърът на имената започна да гони лудешки семената из цялата стая, като се опитваше да ги сграбчи във въздуха с ръце. Катереше се по столовете, тичаше по лекторския подиум и дори скочи върху масата в предната част на стаята.
	През цялото време се опитваше да улови семената. В началото го правеше с една ръка, както когато искаш да хванеш топка. Но като не постигна успех, запляска с ръце, все едно гонеше мухи. Когато и това не свърши работа, той се опита да ги хване с двете си ръце като дете, което иска да улови светулка във въздуха.
	Но не хвана нито една. Колкото повече ги гонеше, толкова по-неистови бяха движенията му, толкова по-бързо тичаше и се опитваше да ги сграбчи лудешки. Това продължи цяла минута. После две минути. Пет. Десет.
	Можеше да продължи и през целия учебен час, но накрая той се спъна в един стол и се строполи болезнено на каменния под, като скъса крачола на панталона си и си разкървави коляното.
	Хвана се за крака на стола, седна на пода и избълва поредица от ругатни, каквито не бях чувал никога в живота си. Крещеше, ръмжеше и плюеше. Ругаеше на поне осем езика и дори когато не разбирах думите, които използваше, от самото им звучене стомахът ми се присвиваше, а космите по ръцете ми настръхваха. Каза неща, които ме накараха да се изпотя. Каза неща, от които ми се догади. Каза неща, които не знаех, че е възможно да бъдат изречени.
	Предполагам, че това можеше да продължи дълго, но докато ядно си поемаше дъх, Елодин лапна едно от летящите семена на млечка, закашля се и се задави.
	Накрая изплю семето, успя да си поеме дъх, изправи се на крака и излезе с куцукане от залата за лекции, без да каже нито дума повече.
	Това далеч не беше най-странният ден от заниманията при магистър Елодин.

	* * *

	След часа му обядвах набързо в „При Анкер“, а после отидох за смяната си в Медика да наблюдавам как по-опитните ел’тхе поставят диагнози и лекуват идващите пациенти. Сетне минах от другата страна на реката с надеждата да открия Дена. Това беше третото ми пътешествие за последните три дни, но денят беше ясен и слънчев и след цялото това време, прекарано в Архива, усещах, че имам нужда малко да се поразходя.
	Първо се отбих в „Еолиан“, макар че беше твърде рано, за да открия Дена там. Побъбрих си със Станчион и Деох, преди да тръгна към няколкото странноприемници, за които знаех, че тя ги посещава от време на време — „Канелката“, „Буре и бала“, „Кучето в стената“. Нямаше я в нито една от тях.
	Помотах се из обществените градинки, където дърветата бяха останали почти изцяло без листа. След това посетих всички магазини за инструменти, които успях да открия, разгледах лютните и разпитах дали не бяха виждали красива тъмнокоса жена, която да се интересува от арфите. Не бяха.
	Дотогава вече бе станало съвсем тъмно. Така че отново отидох в „Еолиан“ и бавно се разходих сред тълпата. Дена все още не се виждаше никъде, но срещнах граф Трепе. Пийнахме по едно питие и аз изслушах няколко песни, преди да си тръгна.
	Придърпах плаща си по-плътно върху раменете и се отправих обратно към Университета. Улиците на Имре сега бяха по-оживени, отколкото през деня, и въпреки студа, който се усещаше във въздуха, в града се долавяше празнично настроение. Десетина различни вида музика се разнасяха от вратите на странноприемници и театри. Хората излизаха и влизаха на тълпи в ресторантите и изложбените зали.
	Изведнъж чух над тихата глъчка на тълпата да се надига силен и ведър смях. Бих го разпознал, където и да го чуя. Беше смехът на Дена. Познавах го като собствената си длан.
	Огледах се наоколо и усетих как на лицето ми се появява усмивка. Винаги ставаше така. Изглежда, че успявах да я открия само когато изгубех всякаква надежда да го направя.
	Огледах лицата на множеството около мен и лесно я намерих. Дена стоеше до вратата на едно малко кафене, облечена в дълга рокля от тъмносиньо кадифе.
	Пристъпих към нея, после спрях. Наблюдавах я как разговаряше с някой, който стои зад отворената врата на карета. Единственото, което виждах от нейния събеседник, бе темето му. Той носеше шапка с високо бяло перо.
	Миг по-късно Амброуз затвори вратата на каретата. Усмихна се на Дена с широка очарователна усмивка и каза нещо, което я накара да се засмее. Златният брокат на жакета му отразяваше светлината на лампите, а ръкавиците му бяха в същия кралски тъмнопурпурен цвят, както и ботушите му. Този цвят би трябвало да изглежда твърде крещящ, но вместо това му стоеше добре.
	Докато стоях и зяпах, една каруца с два коня за малко не ме събори и прегази, което щеше да е справедливо, защото бях застанал насред пътя. Коларят изпсува и замахна с камшика си, докато минаваше покрай мен. Ударът ме уцели по врата, но аз дори не го усетих.
	Възвърнах равновесието си и вдигнах поглед точно навреме, за да видя как Амброуз целува ръката на Дена. След това с елегантно движение той й предложи ръката си и двамата влязоха заедно в кафенето.


	16.
	Неизреченият страх

	След като видях Амброуз и Дена в Имре, изпаднах в мрачно настроение. По пътя обратно към Университета в главата ми се въртяха мисли за тях двамата. Дали Амброуз правеше това само от злоба? Как се беше случило? Къде й е бил умът на Дена?
	Прекарах една почти безсънна нощ, след която се опитах да не мисля повече за тях. Вместо това се зарових дълбоко в Архива. Книгите са лош заместник на женската компания, но са по-лесни за откриване. Намирах утеха, като търсех информация за чандрианите в тъмните ъгълчета на Архива. Четях, докато очите ми се замъгляха, главата ми натежеше, а вратът ми се схванеше.
	Мина близо цял цикъл, а аз не правех почти нищо друго, освен да посещавам занятията и да се ровя в Архива. Спечелих само дробове, пълни с прах, постоянно главоболие от часовете четене на симпатична светлина и схващане между плешките от изгърбването над ниската маса, докато прелиствах избледнелите останки от регистрите на Гилеан.
	Все пак на едно място намерих споменаване на чандрианите. Беше написана на ръка осмина, озаглавена „Необикновено изложение на народните вярвания“. По мое мнение книгата беше на двеста години.
	Беше сборник от истории и суеверия, събрани от историк аматьор от Винтас. За разлика от „Размножителните навици на обикновените дракуси“ тя не правеше опит да докаже или да опровергае тези вярвания. Авторът просто беше събрал и систематизирал различните истории и някои от тях бяха придружени с кратки коментари относно промените във вярванията в различните региони.
	Томът беше впечатляващ и очевидно беше плод на дългогодишни проучвания. Имаше четири глави, посветени на демоните. Три глави бяха заделени за приказния свят — една от тях съдържаше само разкази за Фелуриан. Имаше страници за шамбълите, рендлингите и тролите. Авторът беше записал песни за сивите жени и белите ездачи. Имаше дълъг раздел за гробните могили на драугите. Имаше шест глави за народната магия, осем начина за лекуване на брадавици, дванайсет начина за разговаряне с мъртвите и двайсет и две любовни магии…
	Текстът, посветен на чандрианите, беше по-малко от половин страница:

	За чандрианите няма много за разказване. Всеки е чувал за тях. Всяко дете пее тяхната песен. И въпреки това людете не споделят истории за тях.
	За една малка бира някой фермер ще ви разказва два часа за данерлингите. Но щом споменете чандрианите, той ще стисне уста като кокоше дупе, ще се хване за желязо и ще стане от стола си.
	Мнозина смятат, че разговорите за фае носят лош късмет, но все пак хората говорят за тях. Що е онова, което прави чандрианите различни, аз никак не зная. Един доста пиян щавач в града Хилесбороу веднъж ми рече с тих глас: „Ако говориш за тях, те ще дойдат за теб.“ Изглежда, че такъв е неизреченият страх на обикновените люде.
	Ето защо пиша за онова, което съм научил оттук-оттам — все общи и неясни приказки. Чандрианите са група с различен брой. (Обикновено са седем, както подсказва и името им.) Те се появяват и извършват различно насилие без определена причина.
	Има знаци, които известяват за тяхната поява, но няма съгласие кои точно са те. Най-честият е синият пламък, но съм чувал и за вино, което се вкисва, за внезапна слепота, попарена реколта, неподходящи за сезона бури, помятане и притъмняване на слънцето.
	Като цяло намирам проучването им за обезсърчаващо и безполезно.

	Затворих книгата. „Обезсърчаващо“ и „безполезно“ ми прозвуча доста познато.
	Най-лошото бе, че всичко, написано в нея, вече ми бе известно.
	На всичкото отгоре това беше най-подробната информация, която бях успял да открия след стотици дълги часове на търсене.


	17.
	Антракт — части

	Квоте вдигна ръка и Летописеца спря да пише върху листа.
	— Нека прекъснем за момент — предложи Квоте и кимна към прозореца. — Виждам, че Коб се задава по пътя.
	Съдържателят се изправи и изтупа престилката си.
	— Мога ли да предложа на двама ви да се поуспокоите? — Той кимна към писаря. — Изглеждаш като човек, който прави нещо нередно. — Квоте спокойно зае мястото си зад бара. — Разбира се, нищо не би могло да е по-далеч от истината. Летописецо, ти си отегчен и чакаш да се появи някаква работа за вършене. Затова си извадил писарските си принадлежности. Иска ти се да не беше закъсал без кон в този затънтен град. Но така или иначе това се е случило и гледаш да се възползваш от ситуацията, доколкото е възможно.
	— Ох! Дай и за мен нещо! — ухили се Баст.
	— Покажи силните си страни, Баст — рече Квоте. — Пиеш с единствения ни клиент, защото си некадърен лентяй, от когото на никой и през ум няма да му мине да поиска помощ за работа на полето.
	— Аз също ли трябва да съм отегчен? — нетърпеливо се засмя Баст.
	— Разбира се, че си, Баст. Какъв друг би могъл да бъдеш? — Той сгъна ленения парцал и го сложи върху плота. — Аз на свой ред съм твърде зает, за да бъда отегчен. Суетя се наоколо, зает със стотиците малки неща, от които зависи гладката работа на тази странноприемница.
	Квоте ги изгледа.
	— Летописецо, облегни се на стола си. Баст, ако не можеш да спреш да се хилиш, то поне започни да разказваш на приятеля си историята за тримата свещеници и дъщерята на мелничаря.
	— Тази история си я бива. — Усмивката на Баст стана още по-широка.
	— Двамата разбрахте ли какви са ви ролите? — Квоте взе парцала от плота и се отправи към кухнята, като по пътя извика: — Стария Коб влиза от лявата страна на сцената.
	Върху дървената площадка отпред се чу тропане на крака и след това Стария Коб влезе гневно с тежки стъпки в „Пътният камък“. Той хвърли поглед към масата, където Баст се хилеше и жестикулираше, докато разказваше някаква история, и след това отиде до бара.
	— Има ли някой тук? Вътре ли си, Коте? — провикна се старецът.
	Миг по-късно съдържателят побърза да се появи от кухнята, бършейки мокрите си ръце в престилката.
	— Здравей, Коб. Какво мога да сторя за теб? — попита той.
	— Греъм изпрати малкото момче на Оуенс да ме извика — раздразнено отвърна Коб. — Имаш ли някаква представа защо съм тук, вместо да прибирам овеса?
	— Мислех, че днес той събира житото на семейство Мърионс — поклати глава Коте.
	— Глупости! — промърмори Коб. — Довечера сигурно ще вали, а аз вися тук, докато сухият ми овес ме чака на полето.
	— След като така и така си тук, мога ли да събудя интереса ти с малко сайдер? — попита с надежда съдържателят. — Съвсем прясно изцеден е, от тази сутрин.
	Раздразнението на стареца, изписано върху обруленото му лице, се стопи донякъде.
	— Щом като и бездруго ще трябва да чакам — отвърна той, — една халба сайдер ще ми дойде добре.
	Коте отиде в задната стая и се върна с глинена кана. На площадката отвън се чу тропотът на още крака и през вратата влезе Греъм, последван от Джейк, Картър и ковашкия чирак.
	Коб се обърна и ги изгледа ядосано.
	— Какво, по дяволите, е толкова важно, че ме викаш в града по това време сутринта? — попита той. — Денят си върви и…
	Откъм масата, където седяха Летописеца и Баст, се чу бурен кикот. Всички се обърнаха и видяха Летописеца, който се беше зачервил от смях и беше покрил с ръка устата си. Баст също се смееше и удряше по масата.
	Греъм поведе останалите към бара.
	— Разбрах, че Картър и момчето помагат на семейство Орисон да закарат овцете си на пазара — каза той. — В Баедн, нали?
	Картър и ковашкият чирак кимнаха.
	— Разбирам. — Стария Коб сведе поглед към ръцете си. — Тогава, значи, ще пропуснеш погребението му.
	Картър кимна сериозно, а изражението на Аарон стана тъжно. Той огледа лицата на останалите, но всички те стояха неподвижно и гледаха стария фермер край бара.
	— Добре — рече най-сетне Коб и вдигна поглед към Греъм. — Добре е, че ни извика. — Той видя физиономията на момчето и изсумтя. — Изглеждаш така, сякаш току-що си убил котката си, момче. Овнешкото трябва да бъде закарано на пазара. Шеп знаеше това. Той няма да ти се сърди, задето си направил онова, което е трябвало да бъде направено. — Протегна се и потупа ковашкия чирак по гърба. — Всички заедно ще пийнем, за да го изпратим както подобава. Това е важното. Онова, което ще се случи тази вечер в църквата, не е нищо повече от свещеническо опяване. Ние можем да се сбогуваме с него по-добре. — Погледна зад бара. — Донеси ни от любимото му, Коте.
	Съдържателят вече се бе захванал за работа, подготвяше дървени халби и ги пълнеше с тъмна бира от една по-малка бъчвичка зад бара.
	Стария Коб вдигна своята халба и останалите го последваха.
	— За нашия Шеп.
	Греъм заговори пръв:
	— Когато бяхме деца, си счупих крака по време на лов. Казах му да изтича за помощ, но той не искаше да ме остави. Благодарение на упоритостта си измайстори шейна от каквото му попадна подръка. Влачи ме по целия път обратно до дома.
	Всички отпиха.
	— Той ме запозна с моята госпожа — рече Джейк. — Не знам дали някога му благодарих както трябва за това.
	— Когато бях болен от загърлица, той идваше да ме вижда всеки ден — обади се Картър. — Не бяха много хората, които го правеха. Освен това ми носеше супа, приготвена от жена му.
	Всички отпиха отново.
	— Беше добър с мен в началото, когато дойдох тук — сподели ковашкият чирак. — Разправяше ми шеги. А веднъж съсипах теглича на каруцата му, който ми бе донесъл да поправя, но той така и не каза за това на майстор Кейлъб. — Младежът преглътна мъчително и се огледа нервно наоколо. — Наистина го харесвах.
	Всички отпиха.
	— Беше по-смел от всички нас — рече Коб. — Беше първият, който заби ножа си в оня мъж миналата нощ. Ако тоя копелдак беше нормален, това щеше да е краят му. — Гласът на Коб леко потрепери и за миг той изглеждаше дребен, уморен и много стар. — Но се оказа, че не е така. В днешно време не е добре човек да е храбрец, ала въпреки това той беше такъв. Иска ми се аз да бях по-смел и сега да съм мъртъв, а той да си е у дома и да целува младата си жена.
	Останалите му отвърнаха с тихо мърморене и всички изпиха до дъно халбите си. Греъм леко се закашля, преди да остави своята върху плота.
	— Не знам какво да кажа — тихо рече ковашкият чирак.
	— Справи се добре, момче — потупа го Греъм по гърба и се усмихна.
	Съдържателят се прокашля и очите на всички се обърнаха към него.
	— Надявам се да не решите, че съм твърде нахален — започна той. — Не го познавах толкова добре, колкото вие. Недостатъчно добре за първия тост, но може би достатъчно за втория. — Съдържателят си играеше с връзките на престилката си, сякаш смутен, че изобщо е заговорил за това. — Знам, че е рано, но много бих искал да пийнем заедно по една „кръгла“ уиски в памет на Шеп.
	Чу се одобрителен шепот, така че съдържателят извади чаши изпод плота и се захвана да ги пълни. Не използваше бутилка, а сипваше от една от масивните бъчви, които стояха върху тезгяха зад бара. Това уиски беше по пени глътката, така че групата вдигна чашите си с още по-голяма сърдечност и желание от обичайното.
	— Какъв тогава ще бъде този тост? — попита Греъм.
	— За края на една изключително неприятна година? — предложи Джейк.
	— Това не е тост — измърмори Стария Коб.
	— За краля? — вметна Аарон.
	— Не — с изненадващо твърд глас се възпротиви червенокосият и вдигна чашата си. — За старите приятели, които заслужаваха нещо по-добро от онова, което получиха.
	Мъжете от другата страна на бара кимнаха тържествено и надигнаха чашите си.
	— В името на бога и неговата дама, това уиски си го бива! — с уважение отбеляза Стария Коб с леко насълзени очи. — Ти си порядъчен човек, Коте, и аз се радвам, че те познавам.
	Ковашкият чирак остави чашата си, но тя се катурна встрани и се изтъркаля по плота. Той я улови, преди да падне от ръба, обърна я на обратно и огледа подозрително кръглото й дъно.
	Джейк се изсмя с гръмогласния си фермерски смях при озадачения вид на момчето, а Картър внимателно постави своята чаша с дъното нагоре върху плота.
	— Не знам как е в Раниш — обърна се Картър към младежа, — но тук неслучайно им викаме „кръгли“.
	Ковашкият чирак изглеждаше доста засрамен и обърна своята „кръгла“ с дъното нагоре, както и останалите чаши върху плота. Съдържателят му се усмихна насърчително, преди да събере чашите и да изчезне в кухнята.
	— Добре тогава — енергично рече Стария Коб и потри ръце. — Когато двамата се върнете от Баедн, ще прекараме цялата вечер заедно. Но времето няма да ме чака, а и не се съмнявам, че семейство Орисон нямат търпение да тръгнат на път.
	След като групата излезе от „Пътният камък“, Квоте се появи от кухнята и се върна на масата, където седяха Баст и Летописеца.
	— Харесвах Шеп — тихо призна Баст. — Коб може и да е свадлив старец, но знае за какво говори през по-голямата част от времето.
	— Коб не знае и половината от истината — не се съгласи Квоте. — Снощи ти беше този, който спаси всички. Ако не беше ти, онова нещо щеше да овършее стаята като фермер по време на жътва.
	— Това просто не е вярно, Реши — възпротиви се Баст с искрена обида в гласа. — Ти щеше да го спреш. Това ти е работата.
	В отговор на думите му съдържателят сви рамене, тъй като не желаеше да влиза в спор. Баст стисна гневно устни и присви очи.
	— И все пак — меко каза Летописеца, прекъсвайки ги, преди напрежението да е станало твърде голямо — Коб е прав — постъпката на Шеп беше смела. Трябва да уважаваш това.
	— Не, не трябва — отвърна Квоте. — Коб беше прав за едно — времената не са такива, че човек да проявява смелост. — Той махна с ръка на Летописеца да вземе перото си. — Въпреки това и на мен ми се иска да бях по-смел, а сега Шеп да си беше у дома, за да целуне младата си жена.


	18.
	Вино и кръв

	Накрая Уил и Сим ме измъкнаха от топлата прегръдка на Архива. Борех се и ги проклинах, но те бяха непреклонни и убедителни, така че тримата храбро се изправихме срещу поривите на неприятно хладния вятър по пътя за Имре.
	Отидохме в „Еолиан“ и се настанихме на маса близо до източната камина, откъдето можехме да наблюдаваме сцената и едновременно с това да си нагреем гърбовете. След едно-две питиета усетих как силният ми копнеж по книгите избледнява и постепенно се притъпява. Тримата разговаряхме, играехме карти и накрая започнах да се забавлявам, въпреки че без съмнение Дена беше тук някъде, увиснала на ръката на Амброуз.
	След няколко часа седях облегнат на стола си и дремех на топлината от близкия огън, докато Уил и Сим спореха дали върховният крал на Модег е истинският управляващ монарх или просто фигурант. Почти бях заспал, когато върху масата ни тропна тежка бутилка, последвана от деликатното звънтене на чаши за вино.
	До нас стоеше Дена.
	— Престори се, че си ме чакал. Аз съм закъсняла и ти си разстроен — тихо прошепна тя.
	С мъка се изправих на стола си и примигнах в опит да фокусирам погледа си и да се събудя.
	Сим с готовност прие предизвикателството.
	— Мина цял час — свирепо се намръщи той и потропа силно с пръсти по масата. — Не си мисли, че като ме почерпиш напитка, това ще реши въпроса. Искам извинение.
	— Вината не е изцяло моя — оправда се Дена със силно смутен вид, обърна се и посочи към бара.
	Погледнах в посоката, която сочеше, разтревожен, че ще видя Амброуз да стои там и да ме наблюдава самодоволно с проклетата си шапка. Но видях само един оплешивяващ сийлдишки мъж. Той ни отправи кратък поклон — нещо средно между потвърждение и извинение.
	Сим го погледна намръщено, след това се обърна към Дена и неохотно посочи празния стол срещу мен.
	— Чудесно. Ще играем ли на ъгли или не? — попита той.
	Дена се отпусна на стола с гръб към залата. След това се наведе и целуна Симон по челото.
	— Отлично се справи — похвали го тя.
	— Аз също се намръщих — рече Уилем.
	Дена плъзна бутилката към него.
	— И за награда можеш да налееш. — Тя сложи чаши пред всеки от нас. — Това е подарък от извънредно настоятелния ми ухажор. — Въздъхна раздразнено. — Винаги държат да ми подарят нещо. — Изгледа ме замислено. — Странно мълчалив си днес.
	Потрих лицето си с ръка.
	— Не очаквах да те видя тази вечер — признах аз. — Когато дойде, бях почти задрямал.
	Уилем наля от бледорозовото вино и раздаде чашите, докато Дена разглеждаше надписа, гравиран върху бутилката.
	— Сербеор — замечтано прочете тя. — Дори не знам дали е от добра реколта.
	— Всъщност не е — сухо отбеляза Симон, като вдигна чашата си. — Сербеор е в Атуран. Само вината от Винтас имат реколта, ако трябва да сме точни.
	Той отпи от виното.
	— Наистина ли? — попитах аз и погледнах своята чаша.
	— Тази дума често се използва неправилно — поясни Сим.
	Дена отпи от чашата си и кимна на себе си.
	— Въпреки това виното е хубаво — отбеляза тя. — Той все още ли е на бара?
	— Там е — отвърнах аз, без да поглеждам.
	— Ами тогава, изглежда, че няма да се отървете толкова лесно от мен — усмихна се тя.
	— Някога играла ли си на ъгли? — с надежда попита Сим.
	— Опасявам се, че не — отвърна Дена, — но уча бързо.
	Сим й обясни правилата с помощта на Уил и на мен самия. Дена зададе няколко точни въпроса, с което показа, че е разбрала същността на играта. Бях доволен. Тъй като седеше срещу мен, тя щеше да е моят партньор.
	— Обикновено за какво играете? — поинтересува се тя.
	— Зависи — отвърна Уил. — Понякога играем за ръка, а понякога за няколко ръце.
	— Нека да е за няколко ръце тогава — рече Дена. — Колко?
	— Първо можем да направим една игра за упражнение — предложи Сим и махна косата от очите си, — тъй като още се учиш.
	Тя присви очи.
	— Нямам нужда от специално отношение. — Тя бръкна в джоба си и сложи монета на масата. — Един йот твърде много ли е за вас, момчета?
	За мен беше твърде много, особено с партньорка, която току-що е научила как се играе играта.
	— Внимавай с тези двамата — предупредих я аз. — Те са жадни за кръв.
	— В действителност — рече Уилем — кръвта не ми върши никаква работа и затова предпочитам да играя за пари. — Той порови в кесията си, докато намери един йот и го тропна със замах върху масата. — Нямам нищо против да изиграем една игра за упражнение, но щом Дена намира това за обидно, ще я бия и ще взема всичко, което тя сложи на масата.
	— Точно такива хора като теб ми допадат, Уил — ухили се Дена.
	Първата ръка мина доста добре. Дена загуби една взятка, но ние така или иначе нямаше да спечелим, тъй като картите бяха срещу нас. При втората ръка обаче направи грешка при обявяването. Когато Сим я поправи, тя се обърка и наддаде твърде необмислено. После, без да иска, игра, когато не беше неин ред. Това не беше кой знае каква грешка, но тя игра вале купа и всички видяха каква е ръката й. Дена също осъзна това и я чух тихо да промърморва нещо, което никак не подобаваше на възпитана жена.
	Верни на обещанието си, Уил и Сим се възползваха безмилостно от ситуацията. Тъй като картите ми бяха слаби, нямаше какво друго да сторя, освен да гледам как те печелят следващите две ръце и започват да ни пристискат като изгладнели вълци.
	Само че така и не успяха. Тя изигра хитро един коз, после извади поп купа, в което нямаше никакъв смисъл, защото преди това бе опитала да играе валето. После игра и асото.
	Осъзнах малко преди Уил и Сим, че непохватната й игра преди това е била преструвка. Успях да се сдържа да не се издам, докато не видях по израженията на лицата им как бавно проумяват истината. След това се разсмях.
	— Не бъди толкова самодоволен — смъмри ме тя. — Успях да заблудя и теб. Когато показах валето, направо изглеждаше, че всеки момент ще ти прилошее. — Закри устата си с ръка, а очите й станаха кръгли и невинни. — О, аз никога преди не съм играла на ъгли. Можете ли да ме научите? Вярно ли е, че понякога хората играят за пари? — Дена изплющя следващата карта върху масата и прибра взятката. — Моля ви! Трябва да сте доволни, че само леко ще ви ощипя, вместо да ви скубя цяла нощ, както заслужавате.
	Довърши неумолимо останалата част от ръката и това ни осигури такава солидна преднина, че играта беше предрешена. Дена не пропусна нито една взятка и играеше с такова коварство и усет, че в сравнение с нея Манет изглеждаше тромав като товарен кон.
	— Това беше поучително — отбеляза Уил, след като плъзна своя йот към Дена. — Май ще се наложи известно време да ближа раните си.
	— За наивността на добре образованите — вдигна Дена чашата си за наздравица.
	Чукнахме чашите си с нейната и отпихме.
	— Вашата компания отсъстваше удивително дълго — рече тя. — Следях за вас в продължение на почти два цикъла.
	— И защо така? — попита Сим.
	— Вие двамата също сте в Университета, нали? — Дена хвърли пресметлив поглед на Уил и Сим. — Онова специално място, където се изучава магия?
	— Точно така — любезно отвърна Сим. — Главите ни са наблъскани със загадъчни тайни.
	— Занимаваме се с тъмни сили, с които е по-добре да си нямаш работа — безгрижно добави Уил.
	— Между другото, това се нарича Арканум — изтъкнах аз.
	Дена кимна сериозно и се наведе напред с напрегнато изражение.
	— Предполагам, че вие тримата знаете как работи тя. Така че кажете ми — как работи?
	— Как работи кое? — не разбрах аз.
	— Магията — отвърна тя. — Истинската магия.
	Тримата с Уил и Сим разменихме погледи.
	— Сложно е — рекох аз.
	Дена сви рамене и се облегна на стола си.
	— Разполагам с цялото време на света — заяви тя — и трябва да разбра как работи тя. Покажете ми. Направете някаква магия.
	Тримата се размърдахме неспокойно на столовете си. Дена се засмя.
	— Нямаме право да го правим — отговорих аз.
	— Какво? — не повярва тя. — Да не би това да нарушава някакво космическо равновесие?
	— Нарушава спокойствието на приставите — обясних аз. — Тук не приемат особено добре тези неща.
	— На магистрите в Университета също не им харесва — додаде Уил. — Те са много загрижени за репутацията на Университета.
	— О, хайде стига — възрази Дена. — Чух една история как нашият човек Квоте призовал някакъв демоничен вятър. — Тя посочи с палец вратата зад гърба си. — И това се е случило точно на двора отвън.
	Дали Амброуз й беше казал за това?
	— Беше просто вятър — обясних аз, — нямаше никакви демони.
	— А и го биха с камшик заради това — вметна Уил.
	Дена го изгледа така, сякаш не можеше да реши дали той не се шегува, и после сви рамене.
	— Е, не бих искала да причиня неприятности на когото и да било — каза тя с очевидна неискреност, — но съм ужасно любопитна. И имам тайни, които бих могла да предложа в замяна.
	— Какви тайни? — заинтересува се Сим.
	— Всички големи и разнообразни тайни на жените — усмихна се тя. — Знам някои неща, които биха подобрили несполучливите ви връзки с нежния пол.
	Сим се наведе по-близо до Уил и му прошепна с достатъчно силен глас:
	— Тя _несполучливи_ ли каза или _неспирни_?
	Уил посочи себе си и след това Сим.
	— За мен неспирни, за теб — несполучливи.
	Дена повдигна едната си вежда и наклони глава встрани, като гледаше трима ни очаквателно.
	Прокашлях се неловко.
	— На споделянето на тайни, свързани с Арканум, се гледа с неодобрение. Строго погледнато, това не е в нарушение на законите на Университета…
	— Всъщност е — прекъсна ме Симон и ме погледна извинително, — и то на няколко закона.
	Дена въздъхна театрално и вдигна очи към високия таван.
	— Така си и мислех — заяви тя. — Вие просто правите добри номера. Признайте го — не можете да превърнете сметаната в масло.
	— Знам със сигурност, че Сим може да превърне сметаната в масло — отвърнах аз. — Той просто не обича да го прави, защото е мързелив.
	— Не ви карам да ме учите на магия — настоя Дена. — Просто трябва да разбера как работи тя.
	— Това ще бъде счетено за „неодобрено разгласяване“, нали? — Сим погледна Уил.
	— „Незаконно разкриване“ — мрачно го поправи Уил.
	Дена се наведе заговорнически напред и сложи лакти върху масата.
	— В такъв случай — каза тя — съм склонна да финансирам една нощ на разточителен запой, далеч надхвърлящ простата бутилка, която виждате пред вас. — Тя се обърна и втренчи поглед в Уил. — Един от барманите тук наскоро откри прашна каменна бутилка в мазето. Не само че съдържа чудесен стар скутен, напитката на кралете на Сийлдиш, но освен това е и Меровани.
	Изражението на Уилем не се промени, но черните му очи проблеснаха.
	Огледах почти празната зала.
	— Нощта на орден е спокойна. Не би трябвало да имаме проблеми, ако сме по-тихи — погледнах аз останалите двама.
	— Звучи разумно — ухили се Сим с момчешката си усмивка. — Тайна срещу тайна.
	— Ако наистина е Меровани — рече Уилем, — готов съм леко да подразня чувствителността на магистрите.
	— Добре тогава — каза Дена с широка усмивка, — ти си пръв.
	Сим се наведе напред в стола си.
	— Симпатията е вероятно най-лесната за разбиране — подхвана той, но след това спря, сякаш несигурен как да продължи.
	— Нали знаеш как с помощта на скрипец и въжета можеш да вдигнеш нещо, което е твърде тежко, за да го вдигнеш на ръка? — намесих се аз.
	Дена кимна.
	— Симпатията ти позволява да правиш подобни неща — обясних аз. — Но без всички неудобни въжета и макари.
	Уилем сложи върху масата два железни драба и промърмори обвързване. Той побутна дясната монета с пръст и в същия момент и лявата се плъзна по масата, имитирайки движението на първата.
	Очите на Дена леко се разшириха и макар да не остана с отворена уста, тя си пое дълбоко въздух през носа. Едва тогава ми дойде наум, че вероятно никога преди не е виждала подобно нещо. Заради предметите, които изучавах, беше много лесно да забравя, че някой може да живее само на километри разстояние от Университета, без някога да се е сблъсквал дори с най-елементарна симпатия.
	За нейна чест Дена бързо се съвзе от изненадата. С известно колебание тя се протегна и докосна единия от драбовете.
	— Значи така е работило звънчето в стаята ми — замислено каза тя.
	Кимнах в отговор.
	Уил плъзна своя драб по масата и Дена го вдигна. Другият драб също се вдигна над масата, люлеейки се във въздуха.
	— Тежък е — отбеляза тя, след което кимна сякаш на себе си. — Така е, защото е като скрипец. Вдигам и двата едновременно.
	— Топлината, светлината и движението са просто енергия — обясних аз. — Не можем да създаваме енергия или да я накараме да изчезне. Но симпатията ни позволява да я преместваме и да я променяме от един вид в друг.
	Тя постави драба обратно върху масата и другият го последва.
	— И каква е ползата от това?
	Уил изсумтя леко развеселено.
	— Водното колело полезно ли е? — попита той. — Или пък вятърната мелница?
	Бръкнах в джоба на плаща си.
	— Някога виждала ли си симпатична лампа? — попитах я аз.
	Тя кимна.
	Плъзнах по масата към нея ръчната си лампа.
	— Те работят на същия принцип. Използват малко топлина, която превръщат в светлина. Преобразуват един вид енергия в друг — обясних.
	— Както го прави сарафът — добави Уил.
	— Откъде взема топлината? — Дена въртеше любопитно лампата в ръцете си.
	— Самият метал съдържа топлина — казах аз. — Ако я оставиш включена, накрая ще усетиш как металът изстива. Ако стане твърде студен, няма да работи. Тази сам съм я правил, така че е доста ефективна. Дори топлината от ръката ти трябва да е достатъчна, за да продължи да работи.
	Дена щракна ключа и от лампата блесна дъга от мътна червеникава светлина.
	— Разбирам връзката между топлината и светлината — замислено каза тя. — Слънцето е ярко и топло. Същото е и със свещта. — Тя се намръщи. — Но движението няма общо с това. Огънят не би могъл да бутне нещо.
	— Помисли си за триенето — намеси се Сим. — Когато триеш нещо, то се затопля. — Той го демонстрира, като енергично потри ръка в панталоните си. — Ето така.
	Продължи ентусиазирано да търка бедрото си, без да осъзнава, че тъй като го прави под масата, движението му изглежда крайно неприлично.
	— Всичко е просто енергия. Ако продължиш да го правиш, ще усетиш как се загряваш — рече.
	Дена някак си успя да запази сериозно изражение, но Уилем избухна в смях и скри лицето си с ръка, сякаш засрамен, че седи на една маса със Сим.
	Симон замръзна и се изчерви от смущение.
	— Примерът е добър — притекох му се на помощ аз. — Когато пипнеш главината на колелото на някоя каруца, то е топло. Обратното, симпатистът може да накара енергията да се превърне от топлина в движение — посочих лампата — или от топлина в светлина.
	— Чудесно — заяви Дена, — вие сте сарафи, които работят с енергия. Но как го правите?
	— Има специален начин на мислене, наречен Алар — обясни Уилем. — Вярваш толкова силно в нещо, че то се случва. — Той вдигна единия драб и другият го последва. — Вярвам, че тези два драба са свързани и те наистина са. — Внезапно вторият драб падна и издрънча върху масата. — Ако престана да вярвам, това спира да е така.
	Дена вдигна драба.
	— Значи това е нещо като вярата? — попита тя скептично.
	— По-скоро като сила на волята — отвърна Сим.
	— Защо тогава не го наричате сила на волята? — вирна глава тя.
	— Алар звучи по-добре — обясни Уилем.
	Кимнах.
	— Ако нямахме наименования за различните неща, които да звучат впечатляващо, никой нямаше да ни приема на сериозно.
	Дена кимна одобрително и ъгълчетата на очарователните й устни се извиха в усмивка.
	— И това е всичко? Енергия и сила на волята? — попита тя.
	— И симпатична връзка — отвърнах аз. — Аналогията на Уил с водното колело е добра. Връзката е като тръба, водеща до водното колело. Лошата връзка е като тръба, пълна с дупки.
	— Какво прави връзката добра? — поинтересува се Дена.
	— Колкото повече си приличат два предмета, толкова по-силна е връзката. Както например в този случай. — Отсипах два-три сантиметра от светлото вино в чашата си, потопих пръста си в него и продължих: — Ето идеална връзка към виното — капка от самото вино.
	Изправих се и отидох до близката камина. Прошепнах обвързване и оставих една капка да падне от пръста ми върху нагорещената метална подпора, която поддържаше горящите цепеници.
	Седнах отново на мястото си точно когато виното в чашата ми започна да изпуска пара и след това закипя.
	— А това — зловещо отбеляза Уилем — е причината никога да не позволяваш на симпатист да получи капка от кръвта ти.
	Дена погледна Уилем, след това погледът й се върна на чашата и лицето й пребледня.
	— Черни ръце, Уил! — възкликна Симон ужасено. — Как можеш да кажеш нещо такова?! — Той погледна към Дена. — Никой симпатист не би направил подобно нещо — убедено заяви той. — Това се нарича „злонамерена постъпка“ и ние не правим така. Никога.
	— Ако никой никога не го прави, защо тогава има наименование за такава постъпка? — Дена успя да се усмихне, макар усмивката й да беше леко напрегната.
	— Правено е преди — отвърнах аз, — но вече не се прави. Не и през последните сто години.
	Освободих обвързването и виното спря да кипи. Дена се протегна и докосна близката бутилка.
	— Защо това вино също не кипна? — попита озадачено тя. — То е същото.
	— Заради Алара — потупах слепоочието си аз. — Съзнанието ми осигурява фокусирането и посоката.
	— Ако това е добра връзка, каква е лошата? — попита тя.
	— Ето, нека ти покажа. — Извадих кесията си, защото предположих, че след коментара на Уилем монетите ще й се сторят по-малко обезпокоителни. — Сим, имаш ли твърдо пени?
	Оказа се, че има, и аз подредих две редици от монети върху масата пред Дена. Посочих два железни драба и промърморих обвързване.
	— Вдигни един от тях — подканих я аз.
	Тя вдигна единия драб и вторият го последва.
	— А сега този. — Посочих втората двойка — един драб и единствения ми останал сребърен талант.
	Дена взе втория драб и талантът го последва във въздуха. Тя започна да повдига и да сваля и двете си ръце, сякаш бяха блюдата на някаква везна.
	— Вторият е по-тежък.
	— Металите са различни — кимнах аз. — Те са по-малко подобни, затова трябва да вложиш повече енергия.
	Посочих драба и сребърното пени и прошепнах трето обвързване.
	Дена сложи първите два драба в лявата си ръка, а третия — в дясната. Сребърното пени се вдигна във въздуха.
	— А този е още по-тежък, защото формата _и_ металът са различни.
	— Точно така — потвърдих аз.
	Посочих четвъртата и последна двойка — един драб и парче тебешир.
	Дена едва мушна пръстите си под драба, за да го повдигне.
	— По-тежък е от всички останали, взети заедно! — възкликна тя. — Сигурно тежи поне килограм и половина!
	— Желязо към тебешир е много лоша връзка — намеси се Уилем. — Прехвърлянето е лошо.
	— Но вие казахте, че енергията не може да бъде създавана или разрушавана — възрази Дена. — Щом трябва да положа усилия, за да вдигна това малко парче тебешир, къде отива цялата тази допълнителна енергия?
	— Умна е — изкикоти се Уилем. — Много умна. Мина една година, преди да се сетя да задам този въпрос. — Той погледна Дена възхитено. — Част от енергията се губи във въздуха. — Махна с ръка. — Друга част отива в самите предмети и в тялото на симпатиста, който контролира връзката. — Той се намръщи. — Това може да стане упасно.
	— Опасно — меко го поправи Симон.
	— Значи в момента вярваш, че всички тези драбове са свързани с всички тези други неща? — погледна ме Дена.
	Кимнах в отговор.
	Тя размърда ръцете си встрани. Монетите и тебеширът се залюляха във въздуха.
	— Това не е ли… трудно?
	— Така е — потвърди Уилем, — но нашият Квоте си пада малко фукльо.
	— Точно затова бях толкова мълчалив — каза Сим. — Не знаех, че ще успееш да удържиш четири обвързвания едновременно. Това е невероятно впечатляващо.
	— Ако е необходимо, мога да се справя и с пет — рекох аз. — Но това е границата на възможностите ми.
	— Още нещо — усмихна се Сим на Дена. — Гледай сега! — Той посочи към висящото във въздуха парче тебешир.
	Нищо не се случи.
	— Хайде де — оплака се Сим, — опитвам се да й покажа нещо.
	— Покажи й го тогава — самодоволно отвърнах аз и се облегнах на стола си.
	Сим пое дълбоко дъх и се вторачи в парчето тебешир. То потрепери.
	Уил се наведе към Дена и обясни:
	— Един симпатист може да противопостави своя Алар на Алара на друг. Всичко се свежда до това да вярваш непоколебимо, че драбът и сребърното пени изобщо не са едно и също.
	Уил посочи с ръка и пенито падна със звънтене върху масата.
	— Това е подло — възразих аз през смях. — Двама срещу един не е честно.
	— В този случай е — каза Симон и тебеширът потрепери отново.
	— Много добре — заявих аз и си поех дълбоко дъх, — покажете най-лошото, на което сте способни.
	Тебеширът бързо падна върху масата, последван от драба. Но сребърният талант остана на мястото си.
	Сим се облегна на стола си.
	— Ти ме плашиш — призна той и поклати глава. — Добре, печелиш.
	Уилем кимна и също се отпусна.
	— Значи твоят Алар е по-силен от техните два, взети заедно? — погледна ме Дена.
	— Вероятно не — милостиво отвърнах аз. — Ако бяха тренирали заедно, може би щяха да ме победят.
	Очите й обходиха разпръснатите монети.
	— Значи това е? — попита тя, като гласът й прозвуча леко разочаровано. — Всичко се свежда до обмяна на енергия?
	— Има и други изкуства — отвърнах аз. — Например Сим се занимава с алхимия.
	— Докато аз — намеси се Уилем — съм се съсредоточил в това просто да бъда красив.
	Дена ни погледна и очите й станаха сериозни.
	— Има ли магия, която просто… — Тя леко размърда пръстите на ръцете си. — Някак си да пренаписва нещата?
	— Има сигалдрия — отвърнах аз — като звънчето в стаята ти. Тя е нещо като постоянна симпатия.
	— Но пак е обмяна, нали? — попита тя. — Просто енергия?
	Кимнах в отговор.
	Дена изглеждаше смутена, когато попита:
	— Какво бихте казали, ако някой ви сподели, че му е известна магия, която прави повече от това? Магия, при която просто написваш нещата и каквото напишеш, се превръща в истина? — Тя нервно сведе поглед и започна да рисува с пръст по масата. — Тогава, ако някой види написаното, дори и да не може да го прочете, за него то се превръща в истина. Той започва да мисли за определени неща или да действа по определен начин, в зависимост от написаното. — Отново вдигна поглед към нас, а изражението й беше странна смесица от любопитство, надежда и несигурност.
	Тримата се спогледахме. Уилем сви рамене.
	— Звучи далеч по-лесно от алхимията — отвърна той. — По-скоро бих се занимавал с това, отколкото да прекарам цял ден с принципите за премахване на обвързването.
	— Звучи като магията от приказките — казах аз. — Като нещата от книгите, които не съществуват в действителност. Със сигурност никога не съм чувал за нещо подобно в Университета.
	Дена отново сведе поглед към масата, където пръстите й все още рисуваха по дървото. Устните й бяха леко присвити, а погледът й — далечен.
	Не бях сигурен дали е разочарована или просто замислена.
	— Защо питаш? — рекох.
	Дена вдигна поглед към мен и изражението й бързо бе заменено от кисела усмивка. Тя сви рамене в отговор на въпроса ми.
	— Просто съм чувала за нещо такова — нехайно отвърна тя. — Мислех си, че звучи твърде добре, за да е истина.
	Тя хвърли поглед през рамо.
	— Изглежда издържах по-дълго от прекалено възторжения си ухажор — отбеляза тя.
	Уил вдигна ръка, за да я прекъсне.
	— Имахме споразумение — припомни й той. — В него се споменаваше за пиене и женски тайни.
	— Ще говоря с бармана, преди да си тръгна — отвърна тя, а очите й весело играеха. — Що се отнася до тайната. Зад вас седят две дами. Почти през цялата вечер ви хвърляха погледи. Онази, която е облечена в зелено, харесва Сим, а другата, с късата руса коса, изглежда, има слабост към сийлдишките мъже, които са съсредоточени в това да изглеждат красиви.
	— Вече ги забелязахме — каза Уилем, без да се обръща. — За съжаление те са в компанията на млад модегански благородник.
	— Благородникът по никакъв начин не е романтично обвързан с _тях_ — обясни Дена. — Докато дамите ви наблюдаваха, благородникът показа доста ясно, че предпочита червенокоси мъже. — Тя сложи собственически ръката си върху моята. — За негово съжаление обаче аз вече предявих правата си.
	Сподавих желанието си да погледна към масата.
	— Сериозно ли говориш? — попитах аз.
	— Не се безпокойте — обърна се тя към Уил и Сим, — ще изпратя Деох да отвлече вниманието на модеганеца. Това ще ви осигури възможност за действие.
	— Какво ще направи Деох? — засмя се Симон. — Ще жонглира ли?
	Дена го изгледа осъдително.
	— Какво? — оправда се Симон. — Какв… Деох не е достатъчно хитър.
	Дена примигна.
	— Двамата със Станчион са съсобственици на „Еолиан“ — каза тя. — Не знаеше ли това?
	— Те притежават това място — натърти Сим, — а не са, нали се сещаш, _заедно_.
	— Разбира се, че са — засмя се Дена.
	— Но Деох непрекъснато е с жени — възрази Симон. — Той… той не може…
	Дена го изгледа така, сякаш е бавноразвиващ се, след което погледна двама ни с Уил.
	— Вие двамата знаехте, нали?
	— Нямах никаква представа за това — сви рамене Уилем. — Но не съм много учуден, че той е „баша“. — Уил се поколеба и се намръщи. — Каква беше тукашната дума за мъж, който има връзки и с жени, и с мъже?
	— Късметлия? — предложи Дена. — Отегчен? Който си служи еднакво добре и с двете ръце?
	— Който харесва и двата пола — поправих я аз.
	— Не върши работа — закачливо ме смъмри Дена. — Ако не наричаме нещата с впечатляващо звучащи наименования, никой няма да ни приеме на сериозно.
	Сим примигна, очевидно неспособен да разбере за какво става дума.
	— Виж сега — бавно започна Дена, все едно обясняваше на малко дете. — Всичко е просто енергия. И ние можем да я насочваме по различни начини. — На устните й разцъфна усмивка, сякаш току-що бе осъзнала какъв е най-подходящият начин да му обясни нещата. — Това е като да направиш ето така. — Тя започна енергично да разтрива бедрата си с ръце, имитирайки движението, което Сим бе направил преди малко. — Всичко е просто енергия.
	Дотогава Уилем вече беше скрил лицето си с ръце, а раменете му се тресяха от беззвучен смях. Изражението на Симон бе все така недоверчиво и объркано, но сега вече беше и ядосан, а лицето му започна да се изчервява.
	Изправих се на крака и хванах Дена за лакътя.
	— Остави бедното момче на мира — казах аз и леко я побутнах към вратата. — Той е от Атур. Там са малко задръстени.


	19.
	Благородници и крадци

	Когато с Дена излязохме от „Еолиан“, беше късно вечерта и улиците бяха пусти. В далечината се чуваше музика от цигулка и глух тропот от конски подкови върху паветата.
	— И така, под кой камък се беше скрил напоследък? — попита тя.
	— Обичайният камък — отвърнах аз и след това ми мина една мисъл. — Идва ли да ме търсиш в Университета? В голямата квадратна сграда, която мирише на дим от въглища?
	Дена поклати глава.
	— Изобщо не знам къде да те търся там. Мястото е като лабиринт. Ако не успея да те хвана, когато свириш в „При Анкер“, знам, че не ми е провървяло. — Тя ме изгледа с любопитство. — Защо?
	— Някакво момиче е идвало да ме търси — отвърнах аз с небрежно махване на ръка. — Казала е, че съм й дал чародеен амулет срещу заплащане. Мислех, че може да си ти.
	— Наистина идвах да те търся преди известно време, но не съм споменавала нищо за омагьосващия ти чар.
	Разговорът замря и между нас се настани мълчание. Не спирах да мисля за онзи път, който я бях видял да върви хваната за ръка с Амброуз. Не исках да знам нищо повече за това, но същевременно то бе единственото нещо в главата ми.
	— Дойдох да те посетя в „Прошареният мъж“ — вметнах аз просто за да запълня мълчанието помежду ни, — но ти вече се беше махнала.
	— С Келин малко се поскарахме — кимна тя.
	— Надявам се нещата да не са толкова зле. — Посочих шията й. — Забелязах, че все още носиш огърлицата.
	Дена разсеяно докосна изумруда с форма на сълза.
	— Не. Нищо сериозно. На Келин не може да не му се признае, че се придържа към традициите. Когато направи подарък, той държи на него. Каза, че цветът ми отива и трябва да запазя и обиците. — Тя въздъхна. — Щях да се чувствам по-добре, ако не се бях поддала на предложението му. Но все пак е хубаво, че мога да ги запазя. Като своеобразно подсигуряване. Ще направят живота ми по-лесен, ако скоро не получа новини от покровителя си.
	— Все още ли се надяваш на това? — попитах аз. — След случилото се в Требон? След като не ти се е обаждал повече от месец?
	— Той просто си е такъв — сви рамене Дена. — Казах ти, че е потаен тип. За него не е странно да отсъства за продължителни периоди от време.
	— Имам приятел, който се опитва да ми намери покровител — споделих аз. — Мога да го помоля да потърси и за теб.
	Тя вдигна поглед към мен, но очите й бяха непроницаеми.
	— Много мило от твоя страна да смяташ, че заслужавам повече, но всъщност не е така. Имам хубав глас, ала това е всичко. Кой би наел недообучена музикантка, която дори няма свой собствен инструмент?
	— Всеки, който има уши да те чуе — отвърнах аз — и очи да те види.
	Дена сведе поглед и косата й се спусна над лицето като завеса.
	— Много си мил — тихо рече тя, а ръцете й помръднаха някак неспокойно.
	— Какво развали нещата с Келин? — попитах аз и насочих разговора към по-безопасна тема.
	— Това, че прекарвам твърде много време в разговори с други господа, които ме посещават — сухо отвърна тя.
	— Трябваше да му обясниш, че аз далеч не съм благородник — казах аз. — Това можеше да го успокои.
	Но знаех, че не аз бях проблемът. Бях успял да я посетя само веднъж. Дали Амброуз не беше този, който я е посещавал? Лесно можех да си го представя как седи в богато обзаведената стая, а проклетата му шапка е небрежно закачена на стола, докато пие топъл шоколад и разказва шеги.
	Ъгълчетата на устните на Дена се извиха нагоре.
	— Възраженията му бяха насочени предимно към Джефри — обясни тя. — Очевидно от мен се е очаквало да седя кротко и тихо, сама в своята малка кутия, докато Келин не дойде да ме потърси.
	— Как е Джефри? — попитах аз от учтивост. — Успя ли да задържи в главата си повече от една мисъл едновременно?
	Надявах се да я накарам да се засмее, но Дена само въздъхна.
	— Успя, но нито една от тези мисли не беше особено удачна — поклати глава тя. — Дойде в Имре, за да си създаде име с поезията си, но вместо това си загуби ризата на комар.
	— Тази история вече съм я чувал — отбелязах аз. — В Университета се случва непрекъснато.
	— Това беше само началото — поясни тя. — Разбира се, той реши, че ще може да си върне парите обратно. Първо отиде в заложната къща. После взе пари назаем и загуби и тях. — Махна примирено с ръка. — Макар че, ако трябва да съм честна, не ги загуби на комар. Някаква кучка го измамила. Престорила се на многострадалната вдовица.
	— На какво? — погледнах я озадачено аз.
	Дена ми хвърли кос поглед, после сви рамене.
	— Това е проста измама — отвърна тя. — Млада жена застава пред някоя заложна къща, трепереща и обляна в сълзи. Когато се появи някой богат господин, тя му разказва как е дошла в града, за да продаде годежния си пръстен, защото имала нужда от пари за данъците или за да върне дълга си на някой лихвар. — Дена нетърпеливо размаха ръце. — Подробностите нямат значение. Важно е, че когато е дошла в града, е помолила някой да заложи пръстена вместо нея, защото, разбира се, тя не знае как да се пазари.
	Дена спря пред витрината на една заложна къща, а лицето й се бе превърнало в маска на страдание.
	— Мислех, че мога да му се доверя! — извика с престорен глас тя. — Но той просто го заложи и след това избяга с парите! Пръстенът е ето там! — Тя посочи с драматичен жест към витрината на заложната къща, след това вдигна пръст и продължи: — За щастие обаче той е продал пръстена за част от истинската му цена. Това е семейна ценност, която струва четирийсет таланта, но заложната къща го продава за четири. — Дена се приближи до мен, сложи ръка върху гърдите ми и ме погледна с широко отворени умоляващи очи. — Ако купиш пръстена, можем да го продадем за поне двайсет таланта и аз веднага ще ти върна твоите четири. — Тя отстъпи назад и сви рамене. — Нещо в този дух.
	— И как някой може да те измами така? Аз ще се усетя веднага щом отидем при оценител.
	— Те не действат така. — Дена вдигна очи към небето. — Ще се договорим да се срещнем утре по обяд. Но докато пристигна, ти вече ще си купил пръстена и ще си избягал с него.
	Внезапно ми просветна.
	— А ти ще разделиш парите със собственика на заложната къща?
	— Знаех си, че рано или късно ще се сетиш — потупа ме по рамото тя.
	Виждаше ми се доста добре обмислен номер, с изключение на едно нещо.
	— Изглежда, че в такъв случай за съучастник ще ти е нужен специален собственик на заложна къща, на когото да можеш да се довериш и едновременно с това да е измамник.
	— Така е — съгласи се тя. — Обаче тези места обикновено са белязани.
	Дена посочи горната част на вратата на близката заложна къща. Върху нея имаше поредица от знаци, които лесно можеха да бъдат сбъркани за драскотини в боята.
	— А! — възкликнах аз и се поколебах за момент, преди да добавя: — В Тарбеан знаци като тези означаваха, че на такова място може безопасно да се търгува със… — опитах се да намеря подходящия израз — … стоки със съмнителен произход.
	Дори Дена да бе изненадана от признанието ми, тя не го показа. Само поклати глава и отново посочи по-отблизо знаците, като местеше пръста си, докато четеше:
	— Тук пише: „Надежден собственик, готов за прости измами, дели по равно.“ — Тя огледа останалата част от рамката на вратата и табелата на магазина. — Не пише нищо за търговия със съмнителни стоки.
	— Никога не съм знаел как да прочета това — признах аз, хвърлих й кос поглед и предпазливо попитах: — А ти го знаеш, защото…?
	— Прочетох го в една книга — саркастично отвърна тя. — Откъде мислиш, че го знам?
	Тя продължи нататък по улицата. Присъединих се към нея.
	— Аз обикновено не се преструвам на вдовица — някак неочаквано добави Дена. — Твърде млада съм за това. При мен е пръстенът на майка ми или на баба ми. — Тя сви рамене. — Импровизираш според случая.
	— А ако господинът е честен? — попитах аз. — Ако се появи на обяд с желание да ти помогне?
	— Не се случва често — отвърна тя с крива усмивка. — На мен ми се е случвало само веднъж. Това ме свари напълно неподготвена. Сега вече предварително уговарям нещата със собственика, просто за всеки случай. С удоволствие бих измамила някое алчно копеле, което се опитва да се възползва от бедно момиче. Но няма да взема парите на някой, който иска да помогне. — Изражението й стана мрачно. — За разлика от кучката, която е докопала Джефри.
	— Той се е появил на обяд, нали?
	— Разбира се, че го е направил — отвърна тя. — „Няма нужда да ми връщате парите, госпожице. Отидете да спасите семейната си ферма.“ — Дена прокара ръце през косата си и вдигна поглед към небето. — Ферма! В това дори няма никакъв смисъл! Защо една фермерска жена би имала диамантена, огърлица? — Тя ми хвърли поглед. — Защо свестните мъже са такива идиоти с жените?
	— Той е благородник — рекох аз, — не може ли просто да пише на родителите си?
	— Никога не е бил в добри отношения със семейството си — отвърна тя. — Сега пък още повече. В последното писмо, което получи, нямаше никакви пари, само му съобщаваха вестта, че майка му е болна.
	Нещо в гласа й ме накара да наостря уши.
	— Колко болна? — попитах аз.
	— Болна — отвърна Дена, без да вдигне поглед. — Много болна. И, разбира се, той вече е продал коня си и не може да си позволи да плати пътуването с кораб. — Тя въздъхна отново. — Това е като да гледаш някоя от онези ужасни драми за техлините. „Да избереш лошия път“ или нещо от сорта.
	— Ако случаят е такъв, единственото, което трябва да стори, е да попадне в някоя църква в края на четвърто действие — отбелязах аз. — Там ще се моли, ще си научи урока и ще изживее останалата част от дните си като непорочно и добродетелно момче.
	— Щеше да е различно, ако беше дошъл при мен за съвет. — Тя махна обезсърчено с ръка. — Но не, отби се едва след това, за да ми каже какво е направил. Лихварят от сдружението му отрязва кредита и какво прави той?
	Стомахът ми се сви.
	— Отива при гаелет — предположих аз.
	— И на всичкото отгоре беше доволен, когато ми го съобщи. — Дена ме погледна с отчаяно изражение. — Сякаш най-сетне бе намерил изход от цялата каша, в която се е забъркал. — Тя потрепери и посочи към една малка градина. — Да влезем тук. Тази вечер има повече вятър, отколкото очаквах.
	Оставих калъфа с лютнята и свалих плаща си.
	— Ето, вземи, на мен ми е добре и без него.
	За миг Дена сякаш смяташе да възрази, но после се уви с него.
	— А казваш, че не си благородник — укори ме тя.
	— Не съм — потвърдих аз. — Просто знам, че ще мирише по-добре, след като ти си го носила.
	— А — разбиращо отвърна тя. — И след това ще го продадеш на някоя парфюмерия и ще направиш състояние.
	— Такъв беше планът ми от самото начало — признах аз, — хитър и коварен. Всъщност съм повече крадец, отколкото благородник.
	Седнахме на пейка на завет от вятъра.
	— Мисля, че си загубил една закопчалка — отбеляза тя.
	Погледнах към калъфа на лютнята си. Тесният му край зееше отворен, а желязната катарама липсваше.
	Въздъхнах и разсеяно протегнах ръка към един от вътрешните джобове на плаща си.
	Дена издаде тих звук. Нищо кой знае какво — просто се сепна, пое си рязко дъх и вдигна поглед към мен, а очите й бяха големи и тъмни на лунната светлина.
	Дръпнах ръката си назад като попарен и запелтечих някакво извинение.
	Дена се засмя.
	— Получи се доста неудобно — каза тя тихо сякаш на себе си.
	— Съжалявам — побързах да се извиня аз. — Просто не мислех. Имам малко тел, която мога да използвам, за да затворя калъфа за момента.
	— О — отвърна тя, — разбира се.
	Ръцете й тършуваха из плаща известно време и накрая тя ми подаде парче тел.
	— Съжалявам — повторих отново аз.
	— Просто се стреснах — отвърна тя. — Не очаквах да си някой, който ще посегне на дама, без преди това да я предупреди.
	Смутено сведох поглед към лютнята, прекарах парчето тел през дупката, останала от катарамата, усуках го и така плътно затворих калъфа.
	— Лютнята е прекрасна — рече Дена след продължително мълчание, — но този калъф е пълен боклук.
	— С купуването на лютнята свърших парите — обясних аз и вдигнах поглед, сякаш осенен от внезапна идея. — Сетих се! Ще поискам от Джефри да ми даде името на неговия гаелет! Тогава ще мога да си купя два калъфа!
	Тя замахна закачливо да ме удари и аз седнах на пейката до нея.
	За момент настъпи тишина, Дена сведе поглед към ръцете си и повтори отново същото нервно движение, което бях забелязал вече няколко пъти по време на разговора ни.
	Едва тогава осъзнах какво бе направила тя.
	— Пръстенът ти — попитах аз, — какво се случи с него?
	Дена ме изгледа странно.
	— Имаш този пръстен, откакто те познавам — рекох аз. — Беше сребърен, със светлосин камък.
	— Аз знам как изглеждаше — сбърчи чело тя. — А ти откъде знаеш?
	— Винаги го носиш — казах аз, опитвайки се гласът ми да прозвучи равнодушно, сякаш не знаех всяка дребна подробност за нея. Сякаш не знаех за навика й да върти този пръстен около пръста си, когато беше разтревожена или потънала в мисли. — Какво се случи с него?
	Дена сведе поглед към ръцете си.
	— Той е у един млад благородник — отвърна тя.
	— А — казах аз и понеже не се сдържах, попитах: — Кой?
	— Съмнявам се, че ти… — Тя направи пауза и след това вдигна поглед към мен. — Всъщност може и да го познаваш. Той също учи в Университета, казва се Амброуз Джакис.
	Стомахът ми внезапно се сви и вледени.
	Дена извърна поглед.
	— В него има някакъв груб чар — обясни тя. — Всъщност по-скоро грубост, отколкото чар. Но… — Тя не довърши и сви рамене.
	— Разбирам — отвърнах аз и добавих: — Сигурно е доста сериозно.
	Дена ме погледна озадачено, после на лицето й се появи разбиране и тя избухна в смях.
	— О, не. — Тя енергично поклати глава в отрицание. — Бога ми, не! Нищо такова. Посети ме няколко пъти. Отидохме на една пиеса. Той ме покани на танци. Доста е пъргав в краката. — Пое си дълбоко дъх и въздъхна. — Първата вечер беше много благовъзпитан. Дори прояви остроумие. На втората вечер не беше толкова добре. — Очите й се присвиха. — Третата вечер стана нахален. След това нещата тръгнаха зле. Наложи се да напусна стаите си в „Главата на глигана“, защото той продължаваше да се появява с разни дрънкулки и стихотворения.
	Изпитах чувство на огромно облекчение. За пръв път от дни насам усетих, че мога да дишам с пълни гърди. Потиснах желанието си да се усмихна, защото се страхувах, че усмивката ми ще е толкова широка, че ще изглеждам като пълна откачалка.
	Дена ме погледна огорчено.
	— Ще се изненадаш колко си приличат на пръв поглед самоувереността и арогантността. А и той беше щедър и богат, което е добра комбинация. — Тя вдигна голата си ръка. — Гнездото на пръстена ми беше слабо и Амброуз каза, че ще даде да го поправят.
	— Предполагам, че след като отношенията ви са се влошили, той изобщо не е бил толкова щедър?
	— Не беше. — На червените й устни се появи още една крива усмивка.
	— Мога и да успея да направя нещо, ако този пръстен е важен за теб.
	— Беше важен — призна Дена и ми хвърли прям поглед. — Но какво би могъл да направиш? Да му припомниш като един благородник на друг, че трябва да се отнася с достойнство и уважение към жените? — Тя вдигна очи към небето. — Желая ти успех.
	В отговор просто й се усмихнах с най-очарователната си усмивка. Вече й бях казал истината — аз не бях благородник, бях крадец.


	20.
	Променливият вятър

	Следващата вечер ме завари в „Златното пони“, за която можеше да се каже, че е най-добрата странноприемница от страната на реката, където бе разположен Университетът. Тя се славеше с изискана кухня, добра конюшня и опитен и сервилен персонал. Беше скъпо заведение, което можеха да си позволят да посещават само най-богатите студенти.
	Разбира се, не бях вътре. Бях приклекнал в дълбоките сенки на покрива и се опитвах да не мисля, че онова, което планирам, е далеч по-лошо от „неподобаващо поведение“. Ако ме хванеха, докато прониквах в стаите на Амброуз, без съмнение щяха да ме изключат.
	Бе ясна есенна нощ и духаше силен вятър. Това беше и хубаво, и лошо. Шумоленето на листата щеше да заглуши тихите звуци, които щях да издам, но се безпокоях, че подхващаните от вятъра краища на плаща ми можеха да привлекат нечие внимание.
	Планът ни беше прост. Мушнах под вратата на Амброуз бележка в запечатан плик. Беше покана без подпис за среща в Имре, която си беше откровен флирт. Уил я беше написал, защото двамата със Сим преценихме, че неговият почерк е най-женствен.
	Планът изглеждаше трудно осъществим, но предполагах, че Амброуз ще захапе примамката. Бих предпочел да изпратя някой, който лично да му отвлече вниманието, но колкото по-малко хора участваха, толкова по-добре. Можех да потърся помощ от Дена, но исках да я изненадам, като й върна пръстена.
	Уил и Сим бяха моите наблюдателни постове — Уил в общата стая, а Сим в уличката до задната врата. Тяхната работа бе да ме уведомят кога Амброуз е напуснал сградата. По-важното бе, че те щяха да ме предупредят, ако той се върне, преди да съм успял да претърся стаите му.
	Усетих рязко придърпване в десния си джоб, когато дъбовата клонка помръдна ясно доловимо. Миг след това сигналът се повтори. Уилем ме предупреждаваше, че Амброуз е напуснал странноприемницата.
	В левия си джоб имах брезова пръчка. Симон държеше една подобна на нея на мястото, където стоеше и наблюдаваше задния вход на странноприемницата. Това беше ефективна система за сигнализация, ако човек познава достатъчно симпатията, за да я накара да проработи.
	Пропълзях по наклона на покрива, като се движех предпазливо върху тежките глинени керемиди. От младежките си дни в Тарбеан знаех, че те имат склонност да се пукат и да се плъзгат и човек може да загуби опора под краката си.
	Стигнах до ръба на покрива на пет метра над земята. Не беше шеметно високо, но напълно достатъчно, за да си счупиш крак или врата. Едно тясно парче от покрива минаваше под дългата редица от прозорци на втория етаж. Бяха общо десет и средните четири бяха на стаите на Амброуз.
	Присвих пръстите си няколко пъти, за да ги разпусна, и след това започнах да се промъквам по тясната лента на покрива.
	Тайната е да се съсредоточиш в това, което правиш. Не трябва да гледаш към земята. Не трябва да поглеждаш през рамо. Не трябва да поглеждаш към останалия свят и е добре да се надяваш, че и той ще ти отвърне със същото. Това беше истинската причина да нося плаща си. Ако някой ме забележеше, щеше да види просто едно тъмно очертание в нощта, невъзможно за разпознаване. Поне на това се надявах.
	Първият прозорец беше тъмен, а завесите на втория бяха дръпнати. Но третият беше слабо осветен. Поколебах се. Ако сте със светла кожа като мен, никога не бихте искали да надникнете през някой прозорец посред нощ. На фона на околния мрак лицето ви би изпъкнало като пълна луна. Вместо да рискувам да надникна вътре, порових из джобовете на плаща си, докато не открих парчето калай, изхвърлено от Рибарника, което бях полирал, за да направя импровизирано огледало. След това внимателно го използвах, за да погледна през прозореца.
	Вътре няколко слаби лампи осветяваха легло с балдахин, по-голямо от цялата ми стая в „При Анкер“. Леглото беше заето, и то активно заето. И което беше по-важното, в него имаше повече голи крайници, отколкото човек би очаквал от двама души. За съжаление парчето ми калай беше малко и не можех да видя цялата сцена, иначе сигурно щях да науча някои много интересни неща.
	За миг обмислих дали да не се върна и да стигна до стаите на Амброуз от другата страна, но внезапно задуха силен вятър, който накара листата върху паветата да заподскачат и се опита да ме събори от тясното място, на което бях застанал. С разтуптяно сърце реших да подмина този прозорец. Предположих, че хората вътре имат по-интересни неща за вършене от това да гледат звездите.
	Сложих качулката на плаща си и захапах със зъби краищата й, като така лицето ми бе скрито, а ръцете ми оставаха свободни. Прикрит по този начин, започнах бавно да се придвижвам покрай прозореца, ослушвайки се напрегнато за някакъв знак, че са ме забелязали. Чуха се няколко изненадани звука, но те нямаха нищо общо с мен.
	Първият от прозорците на Амброуз бе изработен от натруфено цветно стъкло. Беше красив, но не бе направен да се отваря. Вторият беше идеален — широк и двоен. Извадих от един от джобовете си тънка медна тел и я използвах, за да отворя простата му брава.
	Когато прозорецът не се отвори, осъзнах, че Амброуз бе добавил и резе към бравата. Бяха ми нужни няколко дълги минути сериозна работа, за да се справя с него с една ръка в почти пълния мрак. За щастие вятърът беше утихнал поне за момента.
	След като махнах резето, прозорецът все още не помръдваше. Започнах да проклинам параноята на Амброуз, докато се чудех какъв е третият механизъм. Търсенето ми продължи десет минути, преди да разбера, че прозорецът просто е заял.
	Дръпнах го няколко пъти, което не беше толкова лесно, колкото звучи, тъй като, както разбирате, прозорците нямат дръжки от външната страна. Накрая го дръпнах прекалено енергично, прозорецът се отвори и тежестта ми се измести назад. Аз се наклоних от ръба на покрива и се опитах да се преборя с естествения рефлекс, който ме караше да преместя крака си назад, за да възстановя равновесието си, защото съзнавах, че зад мен няма нищо друго освен пет метра празно пространство до земята.
	Нали знаете какво е чувството, когато наклониш стола си твърде много и започнеш да падаш назад? Усещането ми беше подобно, примесено със самообвинения и страх от смъртта. Изпълни ме паника и размахах ръце, макар да знаех, че това няма да ми помогне.
	Вятърът ме спаси. Той задуха силно, докато се олюлявах на ръба на покрива, и ме побутна точно толкова, колкото ми бе нужно, за да възстановя равновесието си. Едната ми ръка се хвана за вече отворения прозорец и в отчаянието си аз се издърпах вътре, без да ме е грижа колко шум ще вдигна.
	Щом като минах през прозореца, приклекнах на пода, дишайки тежко. Тъкмо започнах да успокоявам туптенето на сърцето си, когато един порив на вятъра затръшна прозореца над главата ми и ме стресна отново.
	Извадих симпатичната си лампа, сложих превключвателя на най-слабата настройка и осветих с тесния лъч стаята наоколо. Килвин с право я бе нарекъл лампа за крадци. Бе идеална за точно такива потайни дела.
	До Имре и обратно бяха километри и аз се надявах, че любопитството на Амброуз ще го накара да чака тайната си обожателка поне половин час. Обикновено търсенето на нещо толкова малко като пръстен би отнело цял ден. Но предположих, че на Амброуз изобщо не би му дошло наум да го крие. Той едва ли смяташе, че е откраднал нещо. Вероятно го мислеше за дрънкулка или някакъв трофей.
	Захванах се да претърсвам методично стаите му. Пръстенът не беше върху скрина или нощната масичка. Не беше и в нито едно от чекмеджетата на бюрото му или на подноса за бижута в гардеробната му. Дори нямаше заключваща се кутия за бижута, а само един поднос, върху който бе нахвърлял небрежно всякакви игли, пръстени и синджири.
	Оставих всичко, където си беше, което не значи, че не ми мина мисълта да обера копелето. Само няколко от бижутата му можеха да платят таксата ми за обучение за цяла година. Но това не влизаше в плана ми — да вляза, да намеря пръстена и да се измъкна. Ако не останеха следи от посещението ми, предполагах, че Амброуз щеше просто да реши, че е изгубил пръстена, ако изобщо забележеше, че го няма. Беше съвършеното престъпление — без подозрения, преследване или последствия.
	Освен това беше всеизвестно, че в малък град като Имре е трудно да се продадат крадени вещи. Щеше да е твърде лесно някой да ги проследи обратно до мен.
	Като оставим това настрана, аз никога не съм твърдял, че съм светец, а в стаите на Амброуз ми се откриваха много възможности да му навредя. Затова реших да се позабавлявам. Докато проверявах джобовете му, отслабих няколко шева, така че да има доста голяма вероятност да сцепи панталоните си следващия път, когато седне или яхне коня си. Разхлабих дръжката на димоотвода на камината, та той да изпадне и стаята да се напълни с дим, докато Амброуз се опитва да го закачи отново.
	Опитвах се да измисля какво да направя с проклетата му дразнеща шапка с перо, когато дъбовата клонка в джоба се размърда силно и ме накара да подскоча. След това тя мръдна отново и с остър звук се счупи на две. Амброуз го нямаше от не повече от двайсет минути. Какво го бе накрало да се върне толкова бързо?
	Изключих симпатичната си лампа и я пъхнах обратно в плаща си. След това бързо се отправих към съседната стая, за да се измъкна през прозореца. Беше дразнещо, че трябва да си тръгна след всички усилия да се вмъкна тук, но докато Амброуз не знаеше, че някой се е вмъкнал в стаите му, можех просто да се върна някоя друга нощ.
	Прозорецът обаче не се отваряше. Бутнах го по-силно, като се чудех дали не беше заял, след като вятърът го е блъснал.
	След това забелязах една тънка месингова лента, която минаваше от вътрешната страна на перваза на прозореца. Не успях да прочета сигалдрията на слабата светлина, но можех да разпозная защита, когато я видех. Това обясняваше защо Амброуз се бе върнал толкова скоро. Бе разбрал, че някой се е вмъкнал в стаите му. И което беше по-лошото, най-силните защити не просто предупреждаваха за наличието на неканени гости, но можеха и да блокират врата или прозорец, за да не позволят на крадеца да се измъкне.
	Хукнах към вратата, докато бързо тършувах из джобовете на плаща си за нещо дълго и тънко, с което да запуша ключалката. Като не намерих нищо подходящо, грабнах едно перо от бюрото, натъпках го в дупката, извих го силно настрани и така счупих металната част вътре в ключалката. Миг по-късно чух стържещ метален звук, докато Амброуз се опитваше да отключи вратата от другата страна и ругаеше, че ключът му не влиза.
	Междувременно аз вече се бях върнал при прозореца, осветявах месинговата лента с лампата и четях шепнешком руните по нея. Беше доста просто. Можех да направя сигалдрията безполезна, като изтрия няколко свързващи руни, и след това да отворя прозореца и да се измъкна.
	Изтичах обратно във всекидневната и грабнах един нож за отваряне на писма, като в бързината съборих затворената мастилница. Тъкмо се готвех да започна да заличавам руните, когато осъзнах колко глупаво би било това. Всеки дребен крадец можеше да се вмъкне в стаите на Амброуз, но броят на хората, които познаваха достатъчно сигалдрия, за да заобиколят една защита, бе значително по-малък. Беше все едно да напиша името си върху рамката на прозореца му.
	Спрях за момент, за да събера мислите си, след това оставих ножа за отваряне на писма върху бюрото и изправих мастилницата. Върнах се да разгледам по-внимателно дългата лента от месинг. Да счупиш едно нещо е по-трудно, отколкото да го разбереш.
	Това важи с двойно по-голяма сила, когато на всичкото отгоре от другата страна на вратата стои някой, който мърмори ругатни, докато трака и тропа в опит да отвори.
	След това шумът в коридора утихна, което беше още по-изнервящо. Накрая, тъкмо когато успях да разгадая последователността на защитите, в коридора се чуха стъпките на няколко души. Разделих съзнанието си на три части, съсредоточих Алара си и притиснах ръце към прозореца. Ръцете и краката ми започнаха да изстиват, докато черпех топлина от тялото си, за да се противопоставя на защитата, и се опитвах да не изпадна в паника от звука на силния удар на нещо тежко във вратата.
	Прозорецът се отвори със замах, аз се качих заднешком върху перваза и стъпих върху покрива в момента, в който чух нещо отново да се удря във вратата, последвано от острия пукот на сцепено дърво. Все още можех безопасно да се измъкна, но когато сложих десния си крак върху покрива, усетих как една глинена керемида поддаде под тежестта ми. Докато кракът ми се подхлъзваше, сграбчих перваза на прозореца с двете си ръце, за да запазя равновесие.
	След това един внезапен порив на вятъра подхвана отворения прозорец и го запрати към главата ми. Вдигнах едната си ръка, за да предпазя лицето си, и той се удари в лакътя ми. Едно от малките стъкла се строши на парчета. Силата на удара ме накара да се наклоня настрани към десния си крак, който се подхлъзна до ръба на покрива.
	Накрая, тъй като нямах вече никакъв друг избор, реших, че е по-добре да падна от покрива.
	По инстинкт ръцете ми задраскаха по покрива. Откъртих още няколко керемиди и успях да се хвана за ръба. Хватката ми не беше добра, но поне ме забави и ме завъртя така, че да не падна върху главата или гърба си. Вместо това паднах с лицето надолу като котка.
	Само дето всичките крака на котката са с една и съща дължина. Приземих се на ръце и колене. Ръцете ми само леко се набиха, но усещането от удара на коленете ми в паветата бе най-болезненото нещо, което бях изпитвал в младия си живот дотогава. Болката ме заслепи и усетих как изскимтях като куче, което са изритали.
	Миг по-късно около мен се изсипа градушка от червени керемиди от покрива. Повечето се разбиха върху паветата, но една ме цапна силно по тила, а друга ме уцели точно в лакътя, от което цялата ми ръка изтръпна.
	Не губих и миг в разсъждения. Счупената ръка може да се излекува, но изключването от Университета е завинаги. Сложих си качулката и се насилих да се изправя. Придържайки с една ръка качулката на мястото й, изминах с олюляване няколко крачки, докато не се озовах под стрехата на „Златното пони“, извън полезрението на прозореца горе.
	След това се затичах, без да спирам дори за миг…

	* * *

	Накуцвайки, предпазливо минах по покривите, стигнах до стаята си и влязох през прозореца. Това беше по-бавният път, но нямах избор. Не можех да мина с куцане и чорлава коса покрай всички в общата стая и да изглеждам така, все едно току-що съм паднал от някой покрив.
	След като успях да си поема дъх и приключих със самообвиненията в пълна идиотщина, прегледах раните си. Добрата новина бе, че не си бях счупил краката, но под колената ми бяха цъфнали прекрасни натъртвания. От керемидата, която ме бе закачила по главата, ми бе останала цицина, но не ме бе порязала. И макар лакътят ми да пулсираше от тъпа болка, ръката ми вече не беше безчувствена.
	На вратата се почука. Замръзнах за момент, след това извадих брезовата клонка от джоба си, промърморих бързо обвързване и я разклатих напред-назад.
	Откъм коридора се чу възглас на изненада, последван от тихия смях на Уилем.
	— Не е смешно — чух да казва Сим. — Пусни ни да влезем.
	Пуснах ги. Симон седна на края на леглото, а Уилем се настани в стола до бюрото. Затворих вратата и седнах от другата страна на леглото. Въпреки че всички бяхме седнали, малката стая изглеждаше пренаселена.
	Известно време се гледахме сериозно един друг, после Симон заговори:
	— Очевидно тази вечер Амброуз е подплашил някакъв крадец в стаите си. Приятелчето предпочело да скочи през прозореца, вместо да го хванат.
	Засмях се кратко и невесело.
	— Едва ли. Почти бях излязъл, когато прозорецът се затвори. — Махнах непохватно с ръка. — Събори ме от покрива.
	— Помислих, че съм оплескал обвързването — облекчено въздъхна Уилем.
	— Предупреди ме достатъчно навреме — поклатих глава аз. — Просто не бях толкова предпазлив, колкото трябваше да бъда.
	— Защо Амброуз се върна толкова рано? — попита Симон. — Успя ли да чуеш нещо, когато той влезе?
	— Вероятно се е усетил, че почеркът ми не е женски — рече Уилем.
	— Имаше защити на прозорците си — обясних аз, — вероятно са свързани към пръстен или нещо друго, което носи със себе си. Сигурно са го предупредили веднага щом отворих прозореца.
	— Взе ли го? — попита Уилем.
	Поклатих глава.
	— Добре ли си? — Симон проточи врат, за да огледа по-добре ръката ми.
	Проследих погледа му, но не видях нищо. След това дръпнах ризата си и забелязах, че е залепнала за задната страна на ръката ми. С всичките останали болежки не бях усетил това.
	Свалих предпазливо ризата. Ръкавът й беше скъсан и покрит с петна кръв. Изругах горчиво. Притежавах само четири ризи и сега една от тях бе съсипана.
	Опитах се да хвърля поглед на раната си и бързо осъзнах, че не можеш сам да си погледнеш лакътя, колкото и да ти се иска. Накрая вдигнах ръка, за да я огледа Симон.
	— Не е много — отбеляза той и ми показа с пръсти, че големината на раната е малко повече от пет сантиметра. — Има само една рана и тя почти не кърви. Останалото просто е ожулено. Изглежда здраво си се одрал на нещо.
	— Една керемида от покрива падна върху мен — отвърнах аз.
	— Късметлия — изсумтя Уилем. — Кой друг би паднал от покрива и би се отървал само с няколко драскотини?
	— По колената имам натъртвания с големината на ябълка — възразих аз. — Ще бъда късметлия, ако утре изобщо мога да ходя.
	Но дълбоко в себе си знаех, че той е прав. Керемидата, която падна върху лакътя ми, можеше спокойно да счупи ръката ми. Понякога ръбовете им са толкова остри, че режат като бръснач, така че ако ме беше ударила по различен начин, можеше да ме среже чак до костта. Мразя глинените керемиди.
	— Е, можеше да е и по-зле — енергично заяви Симон и се изправи на крака. — Да отидем в Медика да те превържат.
	— _Краем_ не! — възкликна Уилем. — Не може да отиде в Медика. Ще разпитват, за да видят дали някой не е бил ранен.
	Симон седна отново.
	— Разбира се, знаех това — съгласи се той, сякаш леко възмутен от самия себе си, и ме погледна. — Поне не си ранен на място, което се вижда.
	— На теб ти става лошо от кръв, нали? — погледнах аз Уилем.
	Лицето му придоби леко обидено изражение.
	— Не бих казал… — Очите му се стрелнаха към лакътя ми, лицето му леко пребледня въпреки тъмния му сийлдишки тен и той стисна уста. — Да.
	— Добре тогава — рекох аз и започнах да режа съсипаната си риза на ленти. — Поздравления, Сим, току-що бе повишен в полеви медик.
	Отворих едно чекмедже и извадих игла с кука, медицински конец, йод и малко бурканче с гъша мас.
	Сим погледна иглата, след това мен и очите му се разшириха.
	— Лесно е, ще ти казвам какво да правиш — усмихнах му се аз с най-чаровната си усмивка.

	* * *

	Седях на пода с ръка, вдигната на главата, докато Симон почисти, заши и превърза лакътя ми. Той ме изненада, тъй като изобщо не беше толкова гнуслив, колкото очаквах. Ръцете му бяха по-внимателни и уверени от тези на много студенти в Медика, които през цялото време се занимаваха с подобни неща.
	— Значи тримата сме били тук и цяла нощ сме играли на „дъх“? — попита Уил, като старателно избягваше да погледне към мен.
	— Звучи добре — отвърна Сим. — Може ли да кажем, че аз съм спечелил?
	— Не — възпротивих се аз. — Хората сигурно са видели Уил при „Златното пони“. Ако излъжете, ще ме хванат със сигурност.
	— О — промърмори Сим. — Тогава какво ще кажем?
	— Истината — заявих аз и посочих Уил. — По време на суматохата сте били при „Златното пони“. След това сте дошли тук, за да ми разкажете какво е станало. — Кимнах към малката масичка, където бяха разхвърляни множество зъбни колела, пружини и винтове. — Показал съм ви хармоничния часовник, който съм намерил, и двамата сте ми дали съвети как да го поправя.
	— Не е много вълнуващо. — Сим изглеждаше разочарован.
	— Простите лъжи са най-добрите — казах аз и се изправих на крака. — Отново благодаря и на двама ви. Нещата можеха страшно да се объркат, ако не стояхте на пост, за да ми помагате.
	Симон стана и отвори вратата. Уил също се изправи, но не се обърна да си тръгне.
	— Преди няколко вечери си спомням, че чух странен слух — рече той.
	— Нещо интересно ли беше? — попитах аз.
	— Много — кимна той. — Чух, че си спрял да се заяждаш с определен влиятелен член на благородническото съсловие. Бях изненадан, че най-сетне си решил да не разлайваш повече кучетата, когато са се укротили.
	— Стига, Уил — възпротиви се Симон. — Амброуз не се е укротил. Той е бясно куче, което заслужава да бъде убито.
	— По-скоро прилича на разярена мечка — каза Уилем, — която явно си твърдо решен да мушкаш с горяща пръчка.
	— Как можеш да говориш така? — разпалено възрази Сим. — През двете ти години като писар някога наричал ли те е другояче освен „мръсен шим“? А спомняш ли си онзи път, когато почти ме ослепи, като смеси солите ми? За да изхвърли „топката от сливи“ от организма си, на Квоте ще са му нужни…
	Уил вдигна ръка и кимна, за да признае правотата на думите на Симон.
	— Знам, че това е истина, и точно затова позволих да бъда въвлечен в тази глупост. Просто исках да го отбележа. — Той ме погледна. — Осъзнаваш, че прекалено много се занимаваш с това момиче Дена, нали?


	21.
	Работа на парче

	Болката в колената ми попречи да спя добре тази нощ. Така че когато в прозореца ми се появиха първите бледи отблясъци на зората, аз се отказах от съня, облякох се и бавно и мъчително отидох до покрайнините на града, за да потърся кора от върба, която да дъвча. По пътя открих още няколко нови натъртвания, които не бях видял миналата нощ.
	Ходенето беше истинска агония, но бях доволен, че съм излязъл в ранния сутрешен сумрак, когато улиците са още пусти. Със сигурност щеше доста да се говори за суматохата в „Златното пони“ от миналата нощ. Ако някой ме видеше да куцам, щеше много лесно да стигне до правилния извод.
	За щастие от разходката сковаността в краката ми отслабна, а върбовата кора смекчи болката. Когато слънцето изгря напълно, вече се чувствах достатъчно добре да се появя на обществено място. И така, отправих се към Рибарника, като се надявах да получа няколко часа работа на парче, преди да дойде време за „симпатията за експерти“. Трябваше да започна да изкарвам пари за таксата за обучение за следващия семестър и за заема от Деви, както и за превръзки и за нова риза.

	* * *

	Когато пристигнах в Ателието, Джаксим го нямаше, но познавах студента, който беше на негово място. Влязохме в Университета по едно и също време и леглата ни бяха в съседство за краткото време, което прекарах в Мюз. Харесвах го. Той не беше от благородниците, които се мотаеха безгрижно насам-натам и разчитаха на името и парите на своя род. Родителите му бяха търговци на вълна и той работеше, за да плаща таксата си за обучение.
	— Базил — обърнах се към него аз, — мислех, че миналия семестър стана е’лир. Какво правиш в Ателието?
	— Килвин ме хвана да добавям вода в киселината. — Той леко се изчерви от смущение.
	— Това е в разрез с процедурата, е’лир Базил — казах аз със строг и по-нисък с една октава глас и поклатих глава. — Изобретателят трябва да е много внимателен във всичко, което прави.
	Базил се ухили.
	— Докарваш неговия акцент. — Той отвори регистъра. — Какво да ти дам?
	— В момента не ми се занимава с нищо по-сложно от обикновена работа на парче — отвърнах аз. — Какво ще кажеш…
	— Почакай — прекъсна ме Базил и погледна намръщено регистъра.
	— Какво?
	Той завъртя регистъра към мен и посочи.
	— Срещу името ти има бележка.
	Погледнах. Със странния детински почерк на Килвин бе написано следното: „Да не се дават материали или инструменти на ре’лар Квоте. Изпратете го при мен. Клвн.“
	Базил ме погледна съчувствено.
	— Ето ти вода в киселината — меко се пошегува той. — Да не би и ти да си забравил?
	— Иска ми се да беше така — отвърнах аз, — тогава поне щях да знам какво става.
	Базил неспокойно се огледа и каза с тих глас:
	— Чуй ме, пак видях онова момиче.
	— Какво? — глупаво примигнах срещу него аз.
	— Момичето, което дойде да те търси тук — подсети ме той. — Спомняш ли си младата жена, търсеща червенокосия магьосник, който й е продал амулет?
	— Тя е идвала отново? — Затворих очи и разтрих лицето си. — Само това ми липсваше сега.
	Базил поклати глава.
	— Не е влизала вътре — обясни той. — Поне аз не знам да го е правила. Но я видях няколко пъти отвън. Мотае се на двора. — Той махна с глава към южния изход на Рибарника.
	— Каза ли на някого? — попитах аз.
	Базил изглеждаше дълбоко засегнат.
	— Не бих ти причинил такова нещо — отвърна той. — Но тя може да е говорила с някой друг. Наистина трябва да се отървеш от нея. Килвин ще започне да бълва змии и гущери, ако реши, че продаваш амулети.
	— Не съм го правил — защитих се аз. — Нямам представа коя е тя. Как изглежда?
	— Млада е — сви рамене Базил. — Не е сийлдиш. Мисля, че косата й е светла. Носи син плащ с вдигната качулка. Опитах се да поговоря с нея, но тя просто избяга.
	— Чудесно, няма що — потрих челото си аз.
	Базил сви рамене със съчувствие.
	— Просто сметнах, че трябва да те предупредя. Ако тя влезе тук и пита за теб, ще трябва да кажа на Килвин. — Той направи извинителна физиономия. — Съжалявам, но и без това си имам достатъчно неприятности.
	— Разбирам — отвърнах аз. — Благодаря за предупреждението.

	* * *

	Когато влязох в работилницата, веднага ми направи впечатление странното качество на светлината в залата. Първото нещо, което сторих, бе да погледна дали Килвин не е добавил нова лампа към внушителния брой стъклени сфери, висящи между покривните греди. Надявах се промяната на светлината да се дължи на нова лампа. Настроението на Килвин неизменно ставаше отвратително, когато някоя от лампите му внезапно угаснеше.
	Докато оглеждах покривните греди, не видях нито една угаснала лампа. Отне ми доста време да осъзная, че странното осветление се дължи на полегатите лъчи на естествената слънчева светлина, която проникваше през ниските прозорци по източната стена. Обикновено идвах да работя по-късно през деня.
	Толкова рано сутринта работилницата беше почти зловещо тиха. Огромната зала изглеждаше празна и безжизнена само с шепа студенти, които работеха по своите проекти. Това, в комбинация със странното осветление и неочакваното ми повикване от Килвин, ме накара да се чувствам доста неспокоен, докато пресичах помещението на път за кабинета на магистъра.
	Въпреки ранния час малкото огнище в ъгъла на стаята на Килвин беше добре разпалено. Когато застанах на отворената врата, почувствах вълна от топлина. Усещането беше приятно след ранния зимен студ навън. Килвин стоеше с гръб към мен и духаше с духалото в постоянен ритъм.
	Почуках силно на рамката на вратата, за да привлека вниманието му.
	— Магистър Килвин? Току-що се опитах да си изпиша материали от Ателието. Някакъв проблем ли има?
	— Ре’лар Квоте — хвърли ми поглед Килвин. — Ей сега ще дойда. Влизай.
	Пристъпих в кабинета и затворих тежката врата след себе си. Ако се бях забъркал в неприятности, предпочитах никой друг да не го чуе.
	Килвин продължи да духа с духалото още дълго време. Едва когато извади дълга тръба, разбрах, че не раздухваше огнището, за да кове метал, а се занимаваше със стъкларство. Със сръчно движение той изтегли едно топче разтопено стъкло от края на тръбата и след това се зае да раздува все по-нарастващ балон от него.
	След минута стъклото загуби оранжевия си блясък.
	— Духалото — нареди Килвин, без да ме поглежда, и сложи тръбата обратно в гърлото на пещта.
	Побързах да се подчиня и задухах с духалото в равномерен ритъм, докато стъклото не заблестя отново в оранжево. Килвин ми махна да спра, извади го и отново дълго духа в тръбата, като въртеше стъклото, докато балонът стана голям като пъпеш.
	Отново го сложи в пещта и аз започнах да помпам с духалото, без да чакам да ме подканят. След като повторихме тази процедура три пъти, целият се облях в пот. Дощя ми се да не бях затварял вратата на Килвин, но не исках да оставям духалото за времето, необходимо да я отворя отново.
	Килвин, изглежда, не забелязваше горещината. Стъкленият балон стана голям колкото главата ми, а след това колкото тиква. Но на петия път, когато го извади от пещта и започна да го раздува, той провисна от края на тръбата, спука се и падна на пода.
	— _Кист, крайле, ен Коте_ — гневно изруга той и хвърли металната тръба, която остро иззвъня върху каменния под. — _Краемет бреветан Аерин!_
	Сподавих внезапното си желание да се засмея. Моят сиару не беше много добър, но бях почти сигурен, че Килвин каза: „Лайна в брадата на бога!“
	Подобният на мечка магистър дълго стоя с поглед, насочен към строшеното стъкло на пода. След това изпусна дълга и ядосана въздишка през носа си, свали очилата си и обърна поглед към мен.
	— Три комплекта синхронизирани звънци, месинг — започна той без предисловие. — Един кран със стяга, желязо. Четири комина, желязо. Шест сифона, калай. Двайсет и два прозореца от двойно подсилено стъкло и различни други неща, изработени на парче.
	Това беше списъкът на цялата работа, която бях свършил този семестър в Рибарника. Просто неща, които можех да направя и да продам на Ателието за бърза печалба.
	— Доставя ли ти удоволствие тази работа, ре’лар Квоте? — погледна ме Килвин с тъмните си очи.
	— Тези проекти са доста лесни, магистър Килвин — признах аз.
	— Сега си ре’лар — каза той с глас, натежал от упрек. — Задоволяваш ли се да вървиш по най-лесния път и да правиш играчки за богатите безделници? На това ли искаш да посветиш времето си в Рибарника? На лесна за изпълнение работа?
	Усетих капчици пот в косата си, които започнаха да се стичат по гърба ми.
	— Малко се притеснявам да се захвана с нещо свое — оправдах се аз. — Не одобрихте модификациите, които направих в ръчната си лампа.
	— Това са думи на страхливец — отсече Килвин. — Нима щом те смъмрят веднъж, вече не смееш да опитваш отново? — Той ме погледна. — Питам те отново, звънци и отливки — харесва ли ти тази работа, ре’лар Квоте?
	— Харесва ми мисълта да си платя таксата за обучение за следващия семестър, магистър Килвин. — Потта се стичаше по лицето ми, опитах се да я забърша с ръкава си, но ризата ми вече бе подгизнала.
	Хвърлих поглед към вратата на кабинета на Килвин.
	— А самата работа? — подкани ме магистърът.
	Тъмната кожа на челото му бе покрита с капчици пот, но като изключим това, явно горещината не го притесняваше.
	— Истината ли искате, магистър Килвин? — попитах аз и се почувствах леко замаян.
	— Ценя истината във всичко, ре’лар Квоте. — Той изглеждаше леко обиден.
	— Истината е, че миналата година направих осем палубни фенера, магистър Килвин. Ако трябва да направя още един, предполагам, че може и да пукна от скука.
	Килвин изпухтя с някакво подобие на смях и ми се усмихна широко.
	— Добре. Така трябва да се чувства един ре’лар. — Той ме посочи с дебелия си пръст. — Умен си и имаш сръчни ръце. Очаквам от теб велики дела, а не скучна, робска работа. Направи нещо изобретателно и то ще ти докара повече пари от един фенер. И със сигурност повече от работата на парче. Нея я остави на е’лирите. — Той махна презрително към прозореца, който гледаше към работилницата.
	— Ще се постарая, магистър Килвин — обещах аз, като гласът ми прозвуча далечно и слабо в собствените ми уши. — Имате ли против да отворя вратата, за да влезе малко свеж въздух?
	Килвин изсумтя в знак на съгласие и аз направих крачка към вратата. Но краката не ме държаха и ми се виеше свят. Олюлях се и едва не се строполих с главата напред върху пода, но успях да се хвана за ръба на тезгяха и вместо това паднах на колене.
	Когато наранените ми колене се удариха в каменния под, болката беше мъчителна. Но не извиках. Всъщност болката сякаш идваше от някъде много далеч.

	* * *

	Съвзех се объркан, с пресъхнала уста, сякаш пълна с пясък. Очите ми бяха подути, а мислите — толкова мудни, че ми бе нужно дълго време, докато разпозная характерния антисептичен мирис във въздуха. Това, в комбинация с факта, че лежах гол под чаршафите, ми даде да разбера, че се намирам в Медика.
	Обърнах глава и видях къса руса коса и тъмната униформа на медик. Отпуснах се назад върху възглавницата.
	— Здравей, Мола — програчих аз.
	Тя се обърна и ме погледна сериозно.
	— Квоте — рече с официален тон, — как се чувстваш?
	Тъй като съзнанието ми все още бе замъглено, трябваше да се замисля над отговора си.
	— Глупав — отвърнах аз и после добавих: — И жаден.
	Мола ми донесе чаша и ми помогна да пия от нея. Течността вътре беше сладка и зърнеста. Отне ми доста време, докато я изпия, но когато свърших, се почувствах почти човек.
	— Какво се случи? — попитах аз.
	— Припаднал си в работилницата за изобретения — обясни тя. — Самият Килвин те донесе тук. Всъщност беше доста трогателно. С мъка го изгоних.
	Усетих как целият се изчервих от срам при мисълта, че огромният магистър ме е носил из улиците на Университета. В ръцете му трябва да съм изглеждал като някоя парцалена кукла.
	— Припаднал съм?
	— Килвин обясни, че в стаята е било горещо — рече Мола — и ти си се потил дори през дрехите. От теб е капела пот. — Тя махна към ризата и панталоните ми, които лежаха смачкани на топка върху масата.
	— Топлинен удар? — предположих аз.
	Мола вдигна ръка, за да ме накара да замълча.
	— Това беше първата ми диагноза — отвърна. — След по-обстоен преглед реших, че всъщност страдаш от остър случай на скачане през прозорец миналата нощ. — Тя ми хвърли пронизващ поглед.
	Внезапно осъзнах положението си. Не това, че бях почти чисто гол, а че имах очевидни рани от падането си от покрива на „Златното пони“. Хвърлих поглед към вратата и с облекчение видях, че е затворена. Мола стоеше и ме наблюдаваше с преднамерено безизразно изражение.
	— Някой друг видя ли ме? — попитах.
	— Днес бяхме доста заети — поклати глава Мола.
	— Това поне е добре — отпуснах се малко аз.
	— Тази сутрин Аруил даде нареждане всички подозрителни наранявания да бъдат докладвани. — Лицето й беше мрачно. — Причината за това не е тайна. Самият Амброуз е предложил порядъчна сума на онзи, който му помогне да хване крадеца, проникнал в стаите му и откраднал доста ценности, включително и пръстена, подарен от майка му на смъртния й одър.
	— Това копеле! — разпалено извиках аз. — Не съм откраднал нищо.
	— Казваш го просто така? — повдигна вежди Мола. — Няма да отричаш? Или да се опиташ да обясниш… нещо?
	Издишах шумно през носа, опитвайки се да сдържа гнева си.
	— Нямам намерение да подценявам интелигентността ти. Очевидно е, че не съм паднал по стълбите. — Поех си дълбоко дъх. — Виж, Мола. Ако кажеш на някого, ще ме изключат. Не съм откраднал нищо. Можех да го направя, но не съм.
	— Тогава защо… — Тя се поколеба, очевидно се чувстваше неудобно. — Защо го направи?
	— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че правех услуга на приятел? — въздъхнах аз.
	Мола ми хвърли проницателен поглед и зелените й очи се впиха в моите.
	— Ами, тогава очевидно си се заел сериозно с правенето на услуги напоследък.
	— Аз… какво? — попитах аз, тъй като мислите ми се движеха твърде бавно, за да проумея думите й.
	— Последния път, когато беше тук, те лекувах от изгаряния и вдишване на дим, след като беше извадил Фела от огъня.
	— О, това всъщност не беше услуга. Всеки можеше да го направи.
	Мола ми хвърли изпитателен поглед.
	— Ти наистина го вярваш, нали? — Тя леко поклати глава, след което взе книга с твърди корици и отбеляза нещо в нея, без съмнение попълваше своя доклад за лечението. — Е, аз го считам за услуга. С Фела спяхме една до друга, когато и двете бяхме още нови тук. Независимо какво си мислиш, не са много хората, които биха сторили нещо подобно.
	На вратата се почука и откъм коридора се разнесе гласът на Сим:
	— Може ли да влезем?
	Без да чака отговор, той отвори вратата и побутна смутения Уилем да пристъпи в стаята.
	— Чухме… — Сим направи пауза и обърна поглед към Мола. — Той ще се оправи, нали?
	— Ще се оправи — потвърди тя, — при условие че температурата му спадне. — Взе един всичкомер и го пъхна в устата ми.
	— Знам, че ще ти е трудно, но се опитай да си държиш устата затворена за една минута.
	— Тогава ще ти кажа следното — обърна се към мен ухиленият Симон. — Чухме, че Килвин те е отвел някъде, където да сте насаме, и ти е показал нещо, от което си припаднал като пъзливо момиченце.
	Изгледах го намръщено, но не казах нищо.
	Мола се обърна отново към Уил и Сим:
	— Краката ще го болят известно време, но няма някакви сериозни увреждания. Лакътят му също ще се оправи, макар че е зашит много нескопосано. Така или иначе, какво правехте вие, момчета, в стаите на Амброуз?
	Уилем просто й хвърли типичния си стоически поглед с тъмните си очи. Със Сим обаче нямах този късмет.
	— Квоте трябваше да вземе един пръстен за своята любима — весело и бодро отвърна той.
	Мола ме изгледа вбесена.
	— Трябва да си много нагъл, за да ме излъжеш право в очите! — каза тя, а погледът й бе безизразен и студен като на котка. — Добре, че не се опита да подцениш интелигентността ми.
	Поех си дълбоко дъх и извадих всичкомера от устата си.
	— Пусто да остане, Сим! — ядосано извиках аз. — Някой ден трябва да те науча да лъжеш.
	Сим местеше поглед между мен и Мола и се изчерви от паника и смущение.
	— Квоте харесва едно момиче от другата страна на реката — отбранително отвърна той. — Амброуз й е взел пръстена и не иска да й го върне. Ние…
	Мола го прекъсна с рязък жест.
	— Защо просто не ми каза това? — попита ме раздразнено тя. — Всеки знае как Амброуз се държи с жените!
	— Точно затова не ти казах — отвърнах аз. — Звучеше като много удобна лъжа. А и това никак не ти влиза в работата.
	Изражението на лицето й стана непоколебимо.
	— Звучиш доста нахакано за…
	— Спрете! Просто спрете! — извика Уилем и стресна и двама ни. Той се обърна към Мола: — Когато Квоте дойде тук в безсъзнание, какво беше първото нещо, което направи?
	— Проверих зениците му за следи от травма на главата — механично отговори Мола. — Какво общо има това, по дяволите?
	— Погледни очите му сега — посочи ме Уилем.
	Мола ме погледна.
	— Тъмни са — отбеляза изненадано Мола. — Тъмнозелени, с цвят на бор.
	— Недей да спориш с него, когато очите му потъмнеят така — продължи Уил. — От това няма да излезе нищо добро.
	— Това е своеобразно предупреждение, подобно на звука, издаван от гърмящата змия — добави Сим.
	— По-скоро като наежването на куче — поправи го Уилем. — Показва кога е готов да те захапе.
	— Всички вие можете да вървите право в ада! — извиках аз. — Или ми дайте огледало, за да видя за какво говорите. Не ме интересува кой ще го направи.
	Уил не ми обърна внимание.
	— Нашият малък Квоте има много избухлив нрав, но след като мине малко време да се успокои, ще осъзнае истината. — Уилем ми хвърли пронизващ поглед. — Той не се ядоса, защото не му вярваш или защото подлъга Сим. Разстрои се, защото ти разбра на какви магарии е способен, за да впечатли жена. — Той ме погледна отново. — „Магарии“ ли беше правилната дума?
	Поех си дълбоко дъх и след това го изпуснах.
	— Горе-долу — признах аз.
	— Избрах го, защото звучи като „магаре“ — обясни Уил.
	— Знаех си, че и вие двамата участвате — каза Мола с извинителна нотка в гласа. — Тримата сте неразделни и това ме накара да стигна до съответните заключения. — Тя заобиколи леглото и огледа критично наранения ми лакът. — Кой от двама ви го заши?
	— Аз — направи гримаса Сим. — Знам, че го оплесках.
	— Това е доста меко казано — отбеляза Мола и го погледна крайно неодобрително. — Изглежда така, сякаш си се опитал да избродираш името си върху него, но непрекъснато си допускал грешки.
	— Мисля, че се справи доста добре — намеси се Уил и я погледна в очите, — като се има предвид, че няма никаква подготовка и че помагаше на приятел при обстоятелства, които далеч не бяха идеални.
	Мола се изчерви.
	— Не исках да прозвучи така — побърза да каже тя. — Когато човек работи тук, лесно забравя, че не всеки… — Обърна се към Сим. — Съжалявам.
	Той прокара ръка през пясъчнорусата си коса.
	— Предполагам, че можеш да ми се реваншираш някой път — каза й и се ухили като малко момче. — Да речем утре следобед? Когато ще ми позволиш да те почерпя с обяд? — Той я погледна с надежда.
	Мола вдигна очи към тавана и въздъхна с нещо средно между развеселеност и отчаяние.
	— Добре.
	— Нямам повече работа тук — заяви Уил с важен глас. — Тръгвам си. Мразя това място.
	— Благодаря ти, Уил.
	Той небрежно махна с ръка през рамо и затвори вратата след себе си.

	* * *

	Мола се съгласи да не споменава в доклада си за подозрителните ми рани и да се придържа към първоначалната си диагноза за топлинен удар. Махна конците на Сим, след това почисти мястото, заши го отново и превърза ръката ми. Не беше особено приятно, но знаех, че ще се излекувам по-бързо под опитните й грижи.
	Накрая ме посъветва да пия повече вода, да поспя и ми предложи за в бъдеще да се въздържам от изтощителна физическа дейност в гореща стая на следващия ден, след като съм паднал от покрив.


	22.
	Подхлъзване

	Този семестър в часовете по „симпатия за експерти“ до момента Елкса Дал ни беше преподавал само теория. Колко светлина може да бъде произведена от десет таума постоянна топлина при използването на желязо? А при използването на базалт? А ако се използва човешка плът? Запаметявахме таблици с цифри и се учехме как да изчисляваме увеличаващи се квадрати, ъглов момент и сложно разграждане.
	Казано накратко, неща, от които да ти се вцепени мозъкът.
	Не ме разбирайте погрешно. Знаех, че това е много важна информация. Обвързванията, които бяхме показали на Дена, бяха прости. Но когато нещата станеха по-сложни, опитният симпатист трябваше да направи някои доста трудни изчисления.
	Що се отнася до енергията, няма голяма разлика между това да запалиш една свещ и да я стопиш и превърнеш в локва лой. Единствената разлика е във фокусирането и контрола. Когато свещта стои пред теб, тези неща се постигат лесно. Просто гледаш втренчено фитила и спираш да наливаш енергия в него, когато видиш първото проблясване на пламъка. Но ако свещта е на половин километър разстояние или в друга стая, става експоненциално по-трудно да поддържаш фокусирането и контрола.
	Освен това небрежният симпатист го очакват и по-лоши неща от разтопени свещи. Въпросът, който Дена бе задала в „Еолиан“, е от най-съществено значение: „Къде отива излишната енергия?“
	Както беше обяснил Уил, част от нея отива във въздуха, част — в свързаните предмети, а остатъкът преминава в тялото на симпатиста. Техническият термин за това е „таумично пресищане“, но дори и Елкса Дал го наричаше „подхлъзване“.
	Горе-долу веднъж на всяка година някой небрежен симпатист със силен Алар канализираше достатъчно енергия през лоша връзка, за да повиши внезапно температурата на тялото си и да обезумее от високите градуси. Дал ни сподели за екстремен случай, в който един студент бе успял сам да се опече отвътре навън.
	Споменах на Манет за това в деня, след като Дал разказа тази история на курса ни. Очаквах да се присъедини към здравословния ми смях, но се оказа, че той всъщност вече е бил студент, когато това се е случило.
	— Миришеше на печено свинско — мрачно отбеляза Манет. — Ужасно нещо. Почувствах се зле заради случилото се, но е трудно да съжалиш някой, който се е държал като пълен идиот. Малкото подхлъзване тук-там е почти незабележимо, но той трябва да бе изпуснал двеста хиляди таума в рамките на две секунди. — Манет поклати глава, без да вдига поглед от парчето калай, което гравираше. — Цялото крило на Мейнс вонеше. Никой не можеше да ползва стаите там в продължение на цяла година.
	Гледах го опулено.
	— Термичното подхлъзване обаче се среща доста често — продължи приятелят ми. — Виж кинетичното подхлъзване… — Той одобрително повдигна вежди. — Преди двайсет години някакъв проклет глупав ел’тхе се напил и се опитал заради облог да вдигне каруца с тор върху покрива на Залата на магистрите. Откъснал си ръката от рамото. — Манет отново се наведе над парчето си калай и се захвана да гравира внимателно една руна. — Трябва да си много голям глупак, за да направиш нещо такова.
	На следващия ден особено внимателно следях думите на Елкса Дал.
	Той безмилостно ни караше да се упражняваме. Да правим изчисления за ентхаупия, диаграми, илюстриращи разстоянието на разпадане. Уравнения, описващи ентропичните криви, които опитният симпатист трябва да разбира на почти подсъзнателно ниво.
	Но Дал не беше глупав. Затова преди да се отегчим и да станем небрежни, той превърна това в състезание.
	Накара ни да теглим топлина от странни източници, от нагрети до червено парчета желязо, от ледени блокове и от собствената си кръв. Запалването на свещи в отдалечени стаи беше най-лесната част. Запалването на една от дузина еднакви свещи беше по-трудно. Запалването на свещ, която никога не си виждал и е на непознато място — това бе като да жонглираш на тъмно.
	Имаше състезания за точност, състезания за хитрост, състезания за фокусиране и контрол. След два цикъла бях най-високо класиралият се студент в нашия курс от двайсет и трима ре’лари. Фентон ме следваше по петите и заемаше второто място.
	Така се случи, че в деня след промъкването ми в стаите на Амброуз в часовете по „симпатия за експерти“ започнахме да се дуелираме. Дуелирането изискваше цялата ловкост и контрол от предишните състезания, като в допълнение на това трябваше да се справим с предизвикателството на дейното противопоставяне на Алара на друг студент.
	И така, въпреки скорошното ми посещение в Медика заради топлинен удар стопих отвор в блок от лед, намиращ се в отдалечена стая. Въпреки двете безсънни нощи повиших температурата на една пинта живак с точно десет градуса. Въпреки пулсиращата болка от раните ми и парещия сърбеж в превързаната ми ръка скъсах на две поп пика, без да докосна останалите карти от тестето.
	Направих всички тези неща за по-малко от две минути, макар че Фентон насочи целия си Алар срещу мен. Неслучайно ме наричат Квоте Загадъчния или Квоте Арканиста. Моят Алар беше като острие от рамстонска стомана.

	* * *

	— Доста впечатляващо — похвали ме Дал след часа. — От години не е имало студент, който да остане непобеден толкова дълго време. Дали някой изобщо ще се реши да заложи срещу теб?
	— Това отдавна вече не представлява интерес за никого — поклатих глава аз.
	— Такава е цената на славата. — Дал се усмихна, но след това стана малко по-сериозен. — Исках да те предупредя, преди да го обявя пред целия курс. Следващия цикъл вероятно ще изправя другите студенти по двойки срещу теб.
	— Ще трябва да се справя с Фентон и Брей едновременно? — попитах аз.
	Дал поклати глава.
	— Ще започнем с двамата, които са се класирали най-ниско в дуелирането. Това ще бъде чудесно встъпление към упражненията за работа по групи, които ще правим по-късно през семестъра — той се усмихна, — и ще те предпази да не станеш прекалено самодоволен. — Дал ме изгледа изпитателно. — Добре ли си?
	— Просто ми е студено — неубедително отвърнах аз и потреперих. — Може ли да застанем по-близо до мангала?
	Застанах толкова близо, колкото бе възможно, без да се допирам до нагорещения метал, и прострях ръце над купата, пълна с проблясващи въглени. Малко след това вече не ми беше студено и забелязах, че Дал ме наблюдава с любопитство.
	— По-рано днес се оказах в Медика с лек топлинен удар — признах аз. — Просто тялото ми е още леко объркано. Сега се чувствам добре.
	Дал се намръщи.
	— Не трябваше да идваш на занятия днес, щом не си добре — смъмри ме той. — И със сигурност не трябваше да се дуелираш. Този вид симпатия натоварва тялото и ума. Не трябваше да рискуваш да усложниш допълнително нещата, като не се чувстваш добре.
	— Когато дойдох за заниманията, се чувствах добре — излъгах аз. — Просто тялото ми напомня, че му дължа една нощ здрав сън.
	— Тогава се постарай да му я осигуриш — строго ми нареди той и сам разтвори ръце над огъня. — Ако се преуморяваш, после ще си платиш за това. Напоследък изглеждаш малко разсеян. Всъщност „разсеян“ не е точната дума.
	— Изморен? — предположих аз.
	— Да. Изморен. — Той ме изгледа замислено и приглади брадата си с ръка. — Бива те с думите. Предполагам, че това е една от причините да попаднеш при Елодин.
	Не казах нищо в отговор. Мълчанието ми трябва да е било твърде красноречиво, защото Дал ме погледна с любопитство.
	— Как върви обучението ти при Елодин? — попита небрежно той.
	— Доста добре — предпазливо отвърнах аз.
	Той ме погледна отново.
	— Не толкова добре, колкото се надявах — признах аз. — Обучението при магистър Елодин не е онова, което очаквах.
	— Понякога с него е трудно — кимна разбиращо Дал.
	Внезапно ми дойде наум да го попитам нещо:
	— Знаете ли някакви имена, магистър Дал?
	Той кимна сериозно.
	— Кои са те? — настоях аз.
	Дал леко се стегна, след което сви и разтвори ръцете си над огъня и се поотпусна.
	— Това не е особено учтив въпрос — меко каза той. — Е, не е невъзпитан, но просто е от онези въпроси, които не се задават. Като например да попиташ един мъж колко често прави любов с жена си.
	— Съжалявам.
	— Не е необходимо. Няма откъде да го знаеш. Мисля, че това е останало от по-стари времена. От времената, когато е имало повече основания да се страхуваме от събратята си арканисти. Ако си наясно с имената, които знае твоят неприятел, това означава, че можеш да отгатнеш и неговите силни и слаби страни.
	И двамата замълчахме за момент, топлейки се на въглените.
	— Огъня — каза той след продължително мълчание, — знам името на огъня. И още едно.
	— Само две? — изтърсих аз, без да се замислям.
	— А ти колко знаеш? — попита ме той с леко подигравателен тон. — Да, само две. Но да знаеш две имена в днешно време е много. Елодин казва, че някога е било различно.
	— А колко имена знае Елодин?
	— Дори и да знаех, щеше да е изключително невъзпитано да ти отговоря — отвърна той с нотка на неодобрение. — Но няма да сгреша, ако кажа, че знае няколко.
	— Можете ли да ми покажете нещо с името на огъня? — попитах аз. — Ако това не е неуместно?
	Дал се поколеба за момент, после се усмихна. Погледна съсредоточено мангала между двама ни, затвори очи, след това посочи незапаления мангал в другия край на стаята.
	— Огън!
	Той изрече думата като заповед и от далечния мангал изригна колона от пламък.
	— Огън? — повторих озадачено аз. — Това ли е? Името на огъня е „огън“?
	Елкса Дал се усмихна и поклати глава.
	— В действителност аз не казах това. Някаква част от теб просто използва дума, която ти е позната.
	— Спящото ми съзнание я е превело?
	— Спящо съзнание? — изгледа ме объркано той.
	— Така Елодин нарича онази част от нас, която знае имената — обясних аз.
	— Наричай го както желаеш. — Дал сви рамене и прокара ръка през късата си черна брада. — Фактът, че изобщо ме чу да казвам нещо, вероятно е добър знак.
	— Понякога се чудя защо се захванах с даването на имена — промърморих аз. — Можеше да запаля този мангал и със симпатия.
	— Не и без връзка — изтъкна Дал. — Без обвързване и източник на енергия…
	— Въпреки това изглежда безсмислено — упорствах аз. — Във вашите часове всеки ден научавам разни неща. Полезни неща. А след всичкото време, което прекарах в часовете по даване на имена, не мога да покажа и едно нещо, което съм научил. Знаете ли за какво беше вчерашната лекция на Елодин?
	Дал поклати глава.
	— Разликата между това да си гол и да си необлечен — обясних аз с равен глас, а Дал избухна в смях. — Говоря съвсем сериозно. Борих се да попадна в неговия курс, но сега само си мисля за всичкото време, което изгубих там, време, което можех да използвам за по-практични неща.
	— Наистина има неща, които са по-практични от имената — призна Дал, — но наблюдавай сега.
	Той се концентрира отново в мангала пред нас, а очите му станаха далечни. Заговори отново, като този път шепнеше. След това бавно спусна ръката си, докато накрая тя се озова само на няколко сантиметра от горящата жарава.
	После със съсредоточено изражение Дал зарови ръката си дълбоко в сърцето на огъня и разпери пръсти между оранжевите въглени, сякаш не бяха нищо повече от купчина чакъл.
	Осъзнах, че сдържам дъха си и го изпуснах тихо, защото не исках да наруша концентрацията му.
	— Как го направихте?
	— С имената — твърдо отвърна Дал и отдръпна ръката си от огъня. Бе оцапана в бяла пепел, но напълно невредима. — Имената отразяват истинското разбиране за дадено нещо, а когато наистина разбираш нещо, ти имаш власт над него.
	— Но сам по себе си огънят не е предмет — възразих аз. — Той е просто екзотермична реакция. Той… — запънах се и не успях да продължа.
	Дал си пое дъх и за момент изглеждаше, че се готви да ми даде обяснение. Ала вместо това се засмя и безпомощно сви рамене.
	— Не съм достатъчно интелигентен, за да ти го обясня. Попитай Елодин. Той твърди, че разбира тези неща. Аз просто работя тук.

	* * *

	След часовете при Дал пресякох реката и отидох в Имре. Не намерих Дена в странноприемницата, където беше отседнала, затова се отправих към „Еолиан“, макар да знаех, че е твърде рано да я открия там.
	Вътре имаше едва десетина души, но в края на бара забелязах лицето на познат човек, който разговаряше със Станчион. Граф Трепе ми махна и аз се присъединих към тях.
	— Квоте, момчето ми! — извика възторжено Трепе. — Не съм те виждал от цяла вечност.
	— От другата страна на реката беше доста напрегнато — обясних аз и свалих калъфа на лютнята си.
	Станчион ме погледна.
	— Личи си — откровено отбеляза той. — Виждаш ми се доста блед. Трябва да ядеш червено месо в по-големи количества или да спиш повече. — Той посочи близкия стол. — Като оставим това настрана, отивам да ти донеса една халба метеглин.
	— За което ти благодаря — рекох аз и се настаних на стола.
	Почувствах се много добре, задето наранените ми крака вече не трябваше да носят тежестта на тялото ми.
	— Ако онова, от което имаш нужда, е месо и сън, трябва да дойдеш на вечеря в имението ми — услужливо предложи Трепе. — Обещавам ти превъзходна храна и толкова досаден разговор, че можеш да задремеш още докато говориш, и да не се безпокоиш, че ще изпуснеш нещо. — Той ме погледна умоляващо. — Какво ще кажеш? Ако трябва, ще те моля. Няма да сме повече от десет човека. От месеци умирам да се похваля с теб.
	Вдигнах халбата с метеглин и погледнах Трепе. Велуреният му жакет, както и ботушите му бяха в кралско синьо. Не можех да се появя на официална вечеря в неговия дом облечен в пътни дрехи втора употреба — единствените, които притежавах.
	В Трепе нямаше никаква показност, но той беше роден и възпитан като благородник. Вероятно никога не би му минало през ум, че нямам хубави дрехи. Не го обвинявам за това. По-голямата част от студентите в Университета бяха поне умерено заможни. Как иначе биха могли да си позволят да платят таксата за обучение?
	Истината бе, че много исках да присъствам на хубава вечеря и да имам възможността да побеседвам с някои от местните благородници. Исках да се шегувам с тях, докато отпиваме от напитките си, и да компенсирам поне част от вредата, която Амброуз бе нанесъл на репутацията ми. А може би и да привлека вниманието на някой потенциален покровител.
	Но просто не можех да си позволя цената, която трябваше да платя, за да присъствам. Що-годе приличен костюм щеше да ми струва поне талант и половина дори и при търговец на дрехи на старо. Дрехите не правят човека, но ако искаш да изиграеш някаква роля, се нуждаеш от подходящия костюм.
	Станчион, който седеше зад Трепе, кимна енергично с глава да приема.
	— За мен би било удоволствие да дойда на вечеря — уверих Трепе аз. — Обещавам да го сторя. Само нека положението в Университета да се поуспокои малко.
	— Отлично — отвърна ентусиазирано Трепе. — Ще те накарам да изпълниш обещанието си. Държа на думата си. Ще ти намеря покровител, момчето ми. Подходящ покровител. Кълна се.
	Зад гърба му Станчион кимна одобрително.
	Усмихнах се и на двамата и отново отпих от метеглина. Хвърлих поглед към стълбата към балкона на втория етаж.
	Станчион проследи погледа ми.
	— Тя не е тук — каза той, сякаш се оправдаваше. — Всъщност не съм я виждал от няколко дни.
	Няколко души влязоха през вратата на „Еолиан“ и извикаха нещо на илиш. Станчион им махна и се изправи.
	— Дългът ме зове — заяви той и отиде да ги посрещне.
	— Като стана дума за покровители — обърнах се аз към Трепе, като сниших глас, — има нещо, за което искам да чуя мнението ви. Нещо, което бих предпочел да си остане между нас.
	В очите на Трепе проблесна любопитство и той се наведе по-близо до мен.
	Отпих отново от метеглина и събрах мислите си. Алкохолът ме хвана по-бързо, отколкото очаквах. В действителност това беше доста приятно, защото притъпи болката от многобройните ми рани.
	— Предполагам, че познавате почти всеки потенциален покровител на двеста километра околовръст.
	Трепе сви рамене, без да се опитва да си придава фалшива скромност.
	— Не си далеч от истината. Всеки, който е достатъчно сериозен и разполага с достатъчно пари.
	— Имам приятелка — започнах аз, — музикантка, която сега едва започва. Тя има природна дарба, но не се е упражнявала достатъчно. Някой й е направил предложение да й помогне и й е обещал евентуално покровителство… — Не довърших, защото не бях сигурен как да обясня останалата част.
	Трепе кимна.
	— Искаш да знаеш дали той е подходящ — добави той. — Разумна загриженост. Някои хора смятат, че покровителят има право на нещо повече от музиката. — Той махна към Станчион. — Ако искаш да чуеш някоя история, питай го за онази, когато херцогиня Самиста дойде тук на почивка. — Засмя се със смях, който наподобяваше стенание, и потърка очи. — Малките богове да са ми на помощ, тази жена беше ужасяваща.
	— Точно това ме безпокои — признах аз. — Не знам дали може да му се има доверие.
	— Мога да поразпитам, ако искаш — предложи Трепе. — Как се казва?
	— Това е част от проблема — обясних аз. — Не знам името му. Не мисля, че и тя го знае.
	— Как може тя да не знае името му? — намръщи се Трепе.
	— Той й е дал някакво име — отвърнах аз, — но тя не знае дали е истинско. Очевидно е много загрижен съществуването му да се пази в тайна и й е дал строги указания да не казва на никого за него. Те никога не се срещат на едно и също място два пъти и нито веднъж на обществено място. Понякога той отсъства с месеци. — Погледнах Трепе. — Как ви звучи това?
	— Ами, не особено добре — отвърна Трепе неодобрително. — Има много голяма вероятност този мъж изобщо да не е истински покровител. Звучи ми така, сякаш иска да се възползва от приятелката ти.
	— И аз смятам така — мрачно кимнах аз.
	— От друга страна — продължи Трепе, — някои покровители наистина държат да останат в тайна. Ако открият някой талант, не е невъзможно да се грижат за него скришом и след това… — Той направи драматичен жест с ръка. — Това е като фокус — внезапно, като от нищото, с тяхна помощ се появява блестящ музикант. — Трепе ми се усмихна приятелски. — Смятах, че някой е направил нещо подобно с теб. Ти изникна от нищото и получи своите сребърни свирки. Мислех, че някой те е пазил в тайна, докато не си станал готов за грандиозната си поява на сцената.
	— Не бях мислил за това — признах аз.
	— Това се случва — обясни Трепе, — но странните места за среща и фактът, че тя не е сигурна за името му? — Той поклати глава и се намръщи. — Ако не друго, то това поне е доста неблагоприлично. Или този мъж се забавлява, като се представя за човек извън закона, или той наистина е подозрителен. — Трепе сякаш се замисли за момент, потропвайки с пръсти по бара. — Кажи на приятелката ти да внимава и да бъде нащрек. Когато някой покровител се възползва от жена, това е нещо ужасно. Същинско предателство. Но познавам мъже, които само се преструваха на покровители, за да спечелят доверието на някоя жена. Това е още по-лошо.

	* * *

	Бях стигнал до средата на пътя за Университета и в далечината тъкмо се бе появил Каменният мост, когато започнах да усещам неприятно топло изтръпване нагоре по ръката. В началото помислих, че това е болката от зашиваните на два пъти порязвания на лакътя ми, защото те пареха и ме сърбяха цял ден.
	Но вместо да отшуми, топлината продължи да се разпростира нагоре по ръката и по лявата страна на гърдите ми. Взех да се потя, сякаш внезапно ме е хванала треска.
	Свалих плаща си, оставих студения въздух да ме охлади и разкопчах ризата си. Есенният вятър ми помогна и започнах да си вея с плаща. Но топлината ставаше все по-силна, дори болезнена, сякаш бях разлял вряла вода по гърдите си.
	За щастие тази част от пътя минаваше успоредно на поток, който се вливаше в река Ометхи. Тъй като не можах да измисля по-добър план, свалих ботушите си и лютнята и скочих във водата.
	От студенината на потока се задъхах и се разтреперих, но тя охлади изгарящата ми кожа. Останах във водата, като се опитах да не се чувствам като идиот, когато една млада двойка мина покрай мен и многозначително се обърна на другата страна.
	Странната топлина се движеше в тялото ми така, сякаш беше огън вътре в мен, който се опитва да намери изход навън. Тръгна от лявата ми страна, след това се придвижи надолу по краката ми и се върна обратно към лявата ми ръка. Когато се отправи към главата ми, бързо се потопих под водата.
	След няколко минути се изправих и излязох от потока. Треперейки, се увих в плаща си, доволен, че на пътя няма жива душа. След това, тъй като нямаше какво друго да направя, метнах калъфа с лютнята през рамо и закрачих по дългия път обратно към Университета. От мен капеше вода и се чувствах ужасно уплашен.


	23.
	Принципи

	— Наистина казах на Мола — рекох аз, докато разбърквах картите. — Тя отвърна, че си въобразявам и ме избута обратно през вратата.
	— Само мога да предположа какво е усещането — горчиво отбеляза Сим.
	Вдигнах поглед, изненадан от нетипичната острота в гласа му, но преди да успея да попитам какво се е случило, Уилем улови погледа ми и предупредително поклати глава. Доколкото познавах Сим, предположих, че става дума за поредния бърз и болезнен край на поредната му бърза и болезнена връзка.
	Замълчах и раздадох поредната ръка от играта на дъх. Тримата си убивахме времето в очакване залата да се запълни, преди да започна да свиря за тълпата, която се събираше в „При Анкер“ за нощта на фелинг.
	— Каква според теб е причината? — попита Уилем.
	Поколебах се, че ако изрека на глас страховете си, те по някакъв начин могат да се превърнат в реалност.
	— Може да съм се изложил на нещо опасно в Рибарника.
	— Като например? — настоя Уил.
	— Някое от съединенията, които използваме — отвърнах аз. — Те могат да проникнат през кожата ти и да те убият по осемнайсет бавни начина.
	Припомних си онзи ден, когато тентен стъклото ми се беше пукнало в Рибарника и за единствената капка транспортно вещество, попаднала върху ризата ми.
	Беше съвсем малка капчица — малко по-голяма от главата на пирон. Бях напълно сигурен, че не е докоснала кожата ми.
	— Надявам се да не е така, но не знам какво друго би могло да бъде.
	— Може да е остатъчен ефект от „топката от сливи“ — мрачно предположи Сим. — Амброуз не е кой знае какъв алхимик. А доколкото знам, един от основните компоненти е оловото. Ако той самият е приготвял формулата. Може би организмът ти е повлиян от някои нейни латентни елементи. Днес яде ли или пи ли нещо различно?
	Замислих се.
	— Пийнах доста метеглин в „Еолиан“ — признах аз.
	— Това би разболяло всеки — отбеляза Уил.
	— Аз го харесвам — призна Сим, — но сам по себе си той е като пенкилер. В него има много различни тинктури. Няма нищо алхимично, но има мускатово орехче, бабина душица и карамфил, както и всякакви подправки. Може някое от тези неща да е задействало някакви свободни елементи, които все още се таят в организма ти.
	— Чудесно, няма що — промърморих аз. — И как точно да се справя с това?
	Сим безпомощно разтвори ръце.
	— Така си и мислех — казах аз. — И все пак това звучи по-добре от отравяне с тежки метали.
	Симон направи четири взятки подред, като хитро ни принуди да изиграем козовете си и до края на ръката вече се усмихваше отново. Мрачните му настроения никога не траеха прекалено дълго.
	Уил подреди картите си, а аз дръпнах стола си от масата и се изправих.
	— Изсвири онази за пияната крава и маслобойната — предложи Сим.
	Не можах да сдържа усмивката си.
	— Може би по-късно — уверих го аз, вдигнах калъфа на лютнята си, който изглеждаше все по-опърпан, и се отправих към камината, съпроводен от разпръснати и познати ръкопляскания.
	Отне ми доста време да отворя калъфа, докато развъртя медната тел, която все още използвах на мястото на закопчалката.
	Свирих през следващите два часа. Изпълних „Гърне с медно дъно“, „Люлякова клонка“ и „Банята на леля Еме“. Публиката се смееше, пляскаше и надаваше одобрителни възгласи. Докато пръстите ми изпълняваха песните, усетих как грижите ми постепенно се стопяват. Музиката винаги е била най-доброто лекарство за мрачните ми настроения. Докато пеех, дори и раните ме боляха по-малко.
	Изведнъж усетих студени тръпки, сякаш от камината зад мен е повял леден вятър. Преборих се с треперенето и довърших последния стих на „Ябълкова ракия“, която изпълних най-накрая, за да зарадвам Сим. Когато изсвирих последния акорд, тълпата ме аплодира и помещението отново се изпълни с шума на разговорите.
	Хвърлих поглед към камината зад мен, но огънят си гореше весело и не се виждаше никакво въздушно течение. Слязох от плочата пред огнището с надеждата, че като се раздвижа, студените тръпки ще изчезнат. Но щом направих няколко крачки, осъзнах, че това няма да стане. Сякаш студът се беше настанил в самите ми кости. Обърнах се отново към камината и прострях ръце към огъня, за да ги стопля.
	До мен се появиха Уил и Сим.
	— Какво става? — попита Сим. — Изглеждаш така, сякаш ще ти стане лошо.
	— Нещо такова — отвърнах аз и стиснах зъби, за да не тракат. — Отиди да кажеш на Анкер, че не се чувствам добре и ще трябва да приключа по-рано тази вечер. След това запали свещ от огъня и я донеси в стаята ми. — Вдигнах поглед към сериозните им лица. — Уил, ще ми помогнеш ли да се измъкна от тук? Не искам да правя сцени.
	Уилем кимна и ми подаде ръка. Облегнах се на него и се опитах да накарам тялото си да спре да трепери, докато се изкачвахме по стълбите. Никой не ни обърна особено внимание. Вероятно просто са си помислили, че съм пиян. Ръцете ми бяха вдървени и тежаха. Устните ми бяха леденостудени.
	След първите стъпала не можех да контролирам повече треперенето си. Все още бях в състояние да ходя, но мускулите на краката ми потръпваха на всяка крачка.
	Уил спря.
	— Трябва да отидем Медика — рече.
	Макар да не звучеше различно, сийлдишкият му акцент беше по-плътен и той започваше да изпуска думи — знак, че е истински разтревожен.
	Поклатих глава решително и се наведох напред, знаейки, че той или ще ми помогне, или ще ме остави да падна. Уилем ме прихвана с ръка и наполовина ме подкрепяше, наполовина ме носеше през останалата част от пътя.
	Щом се озовах в малката си стаичка, с олюляване се добрах до леглото. Уил уви раменете ми с одеяло.
	В коридора се чуха стъпки и Сим надникна нервно иззад вратата. Той държеше едно малко парче свещ и пазеше пламъка да не изгасне с другата си ръка, докато пристъпваше.
	— Донесох я. За какво изобщо ти трябва тая свещ?
	— Сложи я там. — Посочих му масата до леглото. — От огъня ли я запали?
	Очите на Сим бяха уплашени.
	— Устните ти — каза той. — Цветът им не е никак хубав.
	Откъртих една тресчица от грубото дърво на нощната масичка и я забих със сила в опакото на ръката си. Бликна кръв и аз омацах тресчицата с нея.
	— Затвори вратата — наредих аз.
	— _Няма_ да ти позволя да направиш онова, което си мисля, че искаш да направиш — твърдо заяви Сим.
	Забучих треската в мекия восък на свещта край горящия фитил. Тя изпращя леко и след това пламъкът я обгърна. Промърморих две обвързвания веднага едно след друго, като говорех бавно, за да не се слеят думите заради изтръпналите ми устни.
	— Какво правиш? — попита Сим. — Да не се опитваш да се опечеш?
	Когато не му отговорих, той пристъпи напред, сякаш се готвеше да събори свещта.
	Уил го хвана за ръката.
	— Ръцете му са студени като лед — тихо рече той. — Студен е. Наистина много студен.
	Погледът на Сим се стрелкаше неспокойно ту към мен, ту към Уил.
	— Просто… просто бъди предпазлив — рече той и отстъпи назад.
	Но аз вече не му обръщах внимание. Затворих очи и обвързах пламъка на свещта с огъня долу. След това внимателно изградих втора връзка между кръвта върху треската и тази в тялото ми. Това доста наподобяваше онова, което бях сторил с капката вино в „Еолиан“. Разбира се, с тази разлика, че аз не исках кръвта ми да заври.
	В началото усетих само леко топло гъделичкане, което не беше никак достатъчно. Съсредоточих се по-силно и почувствах как цялото ми тяло се отпуска, когато през него премина топлина. Продължавах да държа очите си затворени, насочил цялото си внимание към обвързванията, докато не успях на няколко пъти да си поема дълбоко дъх, без да ми минават тръпки и да треперя.
	Отворих очи и видях двамата ми приятели да ме гледат очаквателно.
	— Добре съм — усмихнах им се аз.
	Но още докато изричах тези думи, започнах да се потя. Внезапно ми стана твърде топло, толкова топло, че ми се догади. Прекъснах двете обвързвания толкова бързо, колкото човек дръпва ръката си от нагорещена желязна печка.
	Поех си дълбоко дъх няколко пъти, след това се изправих на крака и отидох до прозореца. Отворих го и се облегнах на перваза, наслаждавайки се на студения есенен въздух, който миришеше на мъртви листа и на предчувствие за дъжд.
	Настъпи продължително мълчание.
	— Това приличаше на измръзване от обвързване — отбеляза Симон. — Наистина лошо измръзване от обвързване.
	— Така го и усещах — съгласих се аз.
	— Може би тялото ти е загубило способността си само да регулира темперамента си? — предположи Уилем.
	— Температурата си — разсеяно го поправи Сим.
	— Това би обяснило изгарянето по гърдите ми — казах аз.
	— Изгаряне? — вдигна глава Сим.
	Тялото ми беше вече мокро от пот, затова бях доволен, че имам извинение да разкопчая ризата си и да я изхлузя през главата. Гърдите ми и горната част от ръцете бяха яркочервени и разликата между тях и обичайно бледата ми кожа беше очевидна.
	— Мола каза, че това е обрив и че се превземам като някоя бабичка. Но червенината я нямаше, преди да скоча в реката.
	Симон се наведе, за да погледне по-отблизо.
	— Все още мисля, че това е някой необвързан елемент — настоя той. — Те могат да причинят странни неща на човек. Миналия семестър имахме един е’лир, който не внимаваше при приготвянето на формула. След това не можеше да спи и да фокусира очите си в продължение на почти два цикъла.
	— Какво би направило така, че на човек да му е студено, после горещо и после пак студено? — зачуди се Уилем и се отпусна на един стол.
	— Звучи като някоя гатанка — колебливо се усмихна Сим.
	— Мразя гатанки — казах аз и се протегнах да взема ризата си.
	След това изстенах и хванах голия си бицепс. Между пръстите ми бликна кръв.
	Сим скочи на крака и започна да се оглежда като обезумял, очевидно не знаейки какво да стори. Изпитвах усещането, че сякаш някой ме е наръгал с невидим нож.
	— За бога! Пусто да опустее! — процедих аз през здраво стиснатите си зъби.
	Отдръпнах ръка и видях малката кръгла рана в бицепса ми, появила се сякаш от нищото.
	Изражението на Симон беше ужасено, очите му — широко отворени и беше закрил устата си с ръка. Той каза нещо, но аз бях твърде зает, за да се съсредоточа в думите му. Така или иначе вече знаех какво казва той — „злонамерена постъпка“. Разбира се. Точно това беше. Някой ме нападаше.
	Отпуснах се в „сърцето от камък“ и събрах целия Алар, който можех.
	Но неизвестният ми нападател не си губеше времето. Отново ме прониза остра болка в гърдите, близо до рамото. Този път кожата ми не беше пробита, но видях как под нея изби тъмна синина.
	Втвърдих Алара си и следващото пробождане беше малко по-силно от ощипване. След това бързо разделих съзнанието си на три части и дадох на две от тях задачата да поддържат Алара, който ме защитаваше.
	Едва тогава въздъхнах дълбоко.
	— Добре съм.
	Симон се засмя със смях, който премина в стон. Ръцете му все още покриваха устата му.
	— Как можеш да кажеш нещо такова? — попита той, истински ужасе`н.
	Погледнах се. По ръката ми надолу към пръстите все още се стичаше кръв.
	— Истина е — уверих го аз, — честно, Сим.
	— Но „злонамерената постъпка“ — невярващо изрече той — просто не е нещо, което някой би направил.
	— Мисля, че имаме доста ясно доказателство за противното — отбелязах аз, като седнах на ръба на леглото си и продължих да притискам раната си.
	Уилем се отпусна отново на стола си.
	— Съгласен съм със Симон. Не мога да повярвам в това. — Той махна гневно с ръка. — Арканистите не правят такива неща. Това е лудост. — Сетне ме погледна. — Защо се усмихваш?
	— Чувствам се облекчен — откровено отвърнах аз. — Безпокоях се, че съм се отровил с кадмий или пък имам някаква загадъчна болест. А някой просто се опитва да ме убие.
	— Как някой би могъл да го направи? — попита Симон. — Нямам предвид от морална гледна точка. Как някой би могъл да се сдобие с твоя кръв или косъм?
	Уилем погледна Симон.
	— Какво направи с превръзките, след като го заши? — попита го той.
	— Изгорих ги — отбранително отвърна Сим. — Да не съм идиот.
	— Просто ограничавам възможностите. — Уил успокоително махна с ръка. — Вероятно това не се е случило и в Медика. Там внимават с тези неща.
	Симон се изправи.
	— Трябва да кажем на някого. — Той погледна Уилем. — Дали Джеймисън все още ще е в кабинета си по това време на нощта?
	— Сим — обърнах се към него аз, — какво ще кажеш малко да поизчакаме?
	— Какво? — зачуди се Симон. — Защо?
	— Единственото доказателство, с което разполагам, са раните ми — обясних аз. — Това означава, че ще искат да ме прегледат в Медика. И когато това се случи… — Размърдах превързания си лакът, като с едната ръка продължавах да стискам окървавения си мускул. — Твърде много ще приличам на някой, който само преди няколко дни е паднал от покрив.
	— Минаха само три дни, нали? — попита Сим и отново седна на стола си.
	— Ще ме изключат — кимнах аз. — А Мола ще си има неприятности, задето не е споменала за раните ми. Магистър Аруил не прощава такива неща. Вероятно и вие двамата ще бъдете замесени. Не искам това да се случи.
	За момент потънахме в мълчание. Единственият звук бе далечната врява на пълната обща стая долу. Седнах на леглото.
	— Има ли изобщо нужда да обсъждаме кой прави това? — попита Сим.
	— Амброуз — казах аз. — Винаги е Амброуз. Сигурно е намерил капка от кръвта ми върху парче керемида на покрива. Трябваше да се сетя за това още преди няколко дни.
	— Как е разбрал, че е твоя? — попита Симон.
	— Защото го мразя — ядно отвърнах аз. — Разбира се, той знае, че съм бил аз.
	— Не. Не е в негов стил — бавно поклати глава Уил.
	— Не е в негов стил? — попита Симон. — Той е накарал жената да упои Квоте с „топката от сливи“. Миналия семестър нае онези мъже да го нападнат в уличката.
	— Точно това имах предвид — отбеляза Уилем. — Амброуз не се опитва да навреди сам на Квоте. Той урежда други хора да го направят вместо него. Намерил е жена, която да го упои. Платил е на ония главорези да го наръгат с нож. Обзалагам се, че и това го прави някой друг по негова поръчка.
	— Все същото е — казах аз. — Знаем, че той стои зад това.
	— Не разсъждаваш правилно. Не че Амброуз не е мръсно копеле. Такъв е. Но е умно мръсно копеле. Внимава да се разграничи от всичко, което прави.
	— Уил има право. — Сим изглеждаше несигурен. — Когато те наеха за музикант в „Кон и четворка“, не той купи мястото и те уволни. Накара зетя на барон Петр да го стори. Никакви следи не водят към самия Амброуз.
	— Сега отново няма никаква връзка с него — отбелязах аз. — Това е хубавото на симпатията. Няма директна връзка.
	Уил поклати глава.
	— Ако те намушкат с нож в някоя уличка, хората ще бъдат шокирани. Но такива неща се случват непрекъснато по целия свят. Какво би станало обаче, ако паднеш на обществено място и от теб бликне кръв заради някоя „злонамерена постъпка“? Хората ще са направо ужасени. Магистрите ще прекъснат занятията. Богатите търговци и благородници ще чуят за това и ще прекратят обучението на децата си. Ще докарат приставите от Имре.
	Симон потри челото си и замислено вдигна поглед към тавана. След това кимна сякаш на себе си, в началото колебливо, а след това по-уверено.
	— В това има смисъл — каза той. — Ако Амброуз е намерил някаква кръв, може да я е предал на Джеймисън и да го е накарал той да нападне крадеца. Тогава няма да има никаква нужда хората в Медика да се оглеждат за подозрителни наранявания и подобни неща.
	— Амброуз обича отмъщението — изтъкнах мрачно аз. — Може да е скрил кръвта от Джеймисън и да я е запазил за себе си.
	Уилем поклати глава.
	— Уил е прав — въздъхна Сим. — Симпатистите не са чак толкова много, а всеки знае, че Амброуз ти има зъб. Той е твърде внимателен, за да направи нещо такова. Така следите ще водят право към него.
	— А и — добави Уил — от колко време продължава това? От доста дни. Наистина ли мислиш, че Амброуз може да изтрае толкова дълго, без да ти натрие носа? Поне малко?
	— Тук си прав — неохотно признах аз. — Това не е типично за него.
	Знаех, че това е работа на Амброуз. Усещах го дори в червата си. По някакъв странен начин почти ми се искаше да е той. Това щеше да направи нещата толкова по-прости.
	Но да искаш нещо, не означава, че то непременно ще е такова, каквото ти се ще. Поех си дълбоко дъх и се насилих да обмисля положението трезво.
	— Би било много необмислено от негова страна — признах аз накрая, — а той не е човек, който би си изцапал ръцете. — Въздъхнах. — Добре. Чудесно. Сякаш това, че един човек се опитва да съсипе живота ми, не е достатъчно.
	— Кой би могъл да бъде? — попита Симон. — Един обикновен човек не би могъл да направи нещо подобно с косъм, не съм ли прав?
	— Дал би могъл — отвърнах аз, — както и Килвин.
	— Вероятно е безопасно да предположим — сухо отбеляза Уилем, — че никой от магистрите не се опитва да те убие.
	— Тогава трябва да е някой, който използва кръвта му — предположи Сим.
	Опитах се да не обръщам внимание на неприятното усещане в стомаха си.
	— Има човек, който разполага с кръвта ми — признах аз, — но не мисля, че тя може да е отговорна за онова, което се случи.
	Уил и Сим се обърнаха, за да ме погледнат и аз тутакси съжалих за думите си.
	— Защо някой би разполагал с кръвта ти? — попита Сим.
	Поколебах се, но осъзнах, че вече няма как да избегна да им кажа истината.
	— В началото на семестъра взех пари назаем от Деви.
	Никой от двамата не реагира както очаквах. С други думи, не реагираха изобщо.
	— Коя е Деви? — попита Сим.
	Поотпуснах се малко. Може би не бяха чували за нея. Това със сигурност щеше да направи нещата по-лесни.
	— Тя е гаелет и живее от другата страна на реката — отвърнах аз.
	— Аха — спокойно отвърна Симон. — А какво е гаелет?
	— Спомняш ли си, когато ходихме да гледаме „Духът и гъсарката“? — попитах го аз. — Кетлер беше гаелет.
	— О, значи „меден ястреб“ — досети се Сим и лицето му се проясни, а после отново помръкна, когато осъзна последствията. — Не знаех, че наоколо има от тези хора.
	— Те са навсякъде — обясних аз. — Светът нямаше да функционира без тях.
	— Почакай — внезапно ме прекъсна Уилем и вдигна ръка. — Да не искаш да кажеш, че… — Той направи пауза, опитвайки се да си спомни думата на атурански. — Твоят кредитор, твоят _гатесор_ се казва _Деви_? — Когато изрече името й, акцентът му стана още по-силен и то прозвуча като „Давид“.
	Кимнах. Това вече беше реакцията, която очаквах.
	— О, господи! — възкликна ужасено Симон. — Имаш предвид Демоничната Деви, нали?
	— Значи си чувал за нея — въздъхнах аз.
	— Дали съм чувал за нея? — повтори Сим с изтънял глас. — Изключиха я през първия ми семестър! Това ми направи доста силно впечатление!
	Уилем просто затвори очи и поклати глава, сякаш не можеше да понесе да гледа някой, който е постъпил толкова глупаво като мен.
	— Тя беше изключена за „злонамерена постъпка“. — Сим вдигна ръце във въздуха. — Как можа да направиш нещо такова?
	— Не — намеси се Уилем. — Беше изключена за „неподобаващо поведение“. Нямаше доказателство за „злонамерена постъпка“.
	— Не мисля, че е била виновна — възпротивих се аз. — Всъщност тя е доста мила. Приятелски настроена. Освен това заемът е само шест таланта и аз не съм се забавил с връщането им. Тя няма никаква причина да направи нещо такова.
	Уилем прикова погледа си върху ми и ме изгледа продължително.
	— Просто за да огледаме всички възможности — бавно каза той, — би ли направил нещо за мен?
	Кимнах в отговор.
	— Припомни си последния разговор с нея — предложи Уилем. — Помисли малко, пресей всичко, което сте си казали, и виж дали ще си спомниш за нещо казано или направено от теб, което би могло да я е обидило или ядосало.
	Проиграх наум репликите от последния ни разговор.
	— Тя беше заинтересувана от определена информация, която не й дадох — признах.
	— Колко заинтересувана? — Уилем говореше бавно и търпеливо, сякаш имаше пред себе си някое много глупаво дете.
	— Доста заинтересувана — отвърнах аз.
	— „Доста“ не отговаря много точно на въпроса ми.
	— Добре — въздъхнах аз. — Изключително заинтересувана. Достатъчно заинтересувана, за да… — Не довърших.
	— Да? — Уилем многозначително повдигна вежди към мен. — Какво си спомни току-що?
	Поколебах се.
	— Май също така ми предложи и да спи с мен — споделих аз.
	Уилем спокойно кимна, сякаш бе очаквал нещо подобно.
	— И ти как отговори на великодушното предложение на тази млада жена?
	— Аз… — Почувствах как страните ми пламнаха. — Аз май просто не му обърнах внимание.
	Уилем затвори очи, а на лицето му се изписа уморено и ужасено изражение.
	— Това е много по-лошо от Амброуз — простена Сим и се хвана за главата. — Деви не я е страх от магистрите, нито от каквото и да е друго. Казват, че може да прави обвързване от осем части! Осем!
	— Бях в затруднено положение — сопнах се аз. — Нямах нищо, което да използвам като гаранция. Признавам, че идеята не беше добра. След като всичко това свърши, ще обсъдим какъв глупак съм, но сега може ли просто да продължим?
	Погледнах ги умоляващо.
	Уилем потри очи с едната си ръка и кимна уморено.
	Симон се постара, не особено успешно, да изтрие ужасеното изражение от лицето си.
	— Добре — мъчително преглътна той. — Какво ще правим?
	— Точно сега няма особено значение кой е отговорен за това — казах аз и предпазливо проверих дали мускулът ми е спрял да кърви.
	Вече не кървеше и аз отлепих изцапаната си ръка от него.
	— Ще взема някои предпазни мерки — обещах аз и им махнах с ръка да си вървят. — Вие двамата трябва да отидете да поспите.
	— В името на тялото на бога! — изкикоти се Сим и разтри челото си. — Понякога много ме дразниш. А ако те нападнат отново?
	— Вече се случи два пъти, докато си седяхме тук — отвърнах спокойно аз. — Малко ме щипе. — Усмихнах се на изражението на лицето му. — Добре съм, Сим. Наистина. Неслучайно се класирах на първо място в дуелите в часовете на Дал. В пълна безопасност съм.
	— Докато си буден — намеси се Уилем и тъмните му очи станаха сериозни.
	Усмивката ми замръзна.
	— Докато съм буден — повторих аз, — разбира се.
	Уилем се изправи и демонстративно изтупа дрехите си.
	— И така. Почисти се и вземи предпазните мерки, за които спомена. — Той ми хвърли пронизващ поглед. — Можем ли с младия господин Симон да се надяваме, че най-добрият дуелист на Дал ще ни окаже честта да ни посети тази вечер в стаята ми?
	— Ами, добре — смутено се изчервих аз. — Много благодаря за поканата.
	Уил ми се поклони театрално, след което отвори вратата и излезе в коридора.
	— Значи имаме среща. — Сим ми се ухили широко. — Но си сложи риза, преди да дойдеш. Ще бдя над теб като над някое бебе с колики, каквото всъщност си. Отказвам обаче да го направя, ако настояваш да спиш гол.

	* * *

	След като Уил и Сим си тръгнаха, излязох през прозореца и се качих на покрива. Оставих ризата си в стаята, тъй като целият бях в кръв и не исках да я съсипя. Надявах се, че заради тъмната нощ и късния час никой няма да ме види как тичам по покривите на Университета окървавен и полугол.
	Ако знаеш какво правиш, е сравнително лесно да се предпазиш от симпатията. Когато някой се опитва да ме изгори или намушка, или да изсмуче топлината на тялото ми, докато не изпадна в хипотермия, всички тези неща са свързани с простото, директно прилагане на сила и затова е лесно да им се противопоставиш. Сега, когато знаех какво се случва и бях вдигнал защитите си, вече бях в безопасност.
	Онова, което ме безпокоеше, бе, че нападателят ми може да се обезсърчи и да опита нещо различно. Като например да открие къде се намирам и да прибегне към по-обикновен вид нападение — такова, каквото не бих могъл да отбия с усилие на волята.
	„Злонамерената постъпка“ е нещо ужасяващо, но главорез с остър нож може да те убие десет пъти по-бързо, ако те издебне в някоя тъмна уличка. А да хванеш някого неподготвен е забележително лесно, ако можеш да проследиш всяко негово движение, като използваш кръвта му.
	И така, тичах по покривите. Планът ми бе да събера шепа есенни листа, да ги бележа с кръвта си и да ги пусна да се въртят безкрайно около „къщата на вятъра“. Бях използвал този номер и преди.
	Но докато прескачах една тясна уличка, видях в облаците да проблясва светкавица и усетих мириса на дъжд във въздуха. Задаваше се буря. Не само че дъждът щеше да свали листата на земята и да им попречи да се движат насам-натам, но щеше и да отмие кръвта ми.
	Застанал там, на покрива, аз се почувствах безкрайно изтощен и това ме върна към някои неприятни спомени от годините ми в Тарбеан. Наблюдавах известно време далечните светкавици и се опитах да не позволя на това чувство да ме завладее. Насилих се да си припомня, че вече не бях същото безпомощно и гладно дете, което бях тогава.
	Чух слабия, подобен на барабанене звук от огъването на калаения покрив зад мен. Замръзнах, но се успокоих, когато чух гласа на Аури:
	— Квоте?
	Погледнах надясно и видях дребната й фигура на четири метра от мен. Облаците закриваха луната, но по гласа й усетих, че се усмихва, когато каза:
	— Видях, че тичаш по нещата отгоре.
	Обърнах се с лице към нея, доволен, че няма много светлина. Не ми се искаше да мисля как би реагирала Аури, като ме види полугол и покрит с кръв.
	— Здравей, Аури — поздравих я аз. — Задава се буря. Тази нощ не трябва да си по нещата отгоре.
	Тя наклони глава.
	— Но ти също си тук — простичко ми отвърна тя.
	— Така е. Но само…
	Една светкавица пропълзя по небето като огромен паяк и за секунда освети всичко наоколо. След това изчезна, оставяйки ме заслепен за кратко.
	— Аури? — повиках я аз, разтревожен, че се е уплашила, като е зърнала как изглеждам.
	Проблесна нова светкавица и видях, че тя е застанала по-близо до мен.
	Посочи ме и се усмихна възхитено.
	— Приличаш на някой от амирите — рече. — Квоте е един от сиридите.
	Погледнах се и когато блесна следващата светкавица, разбрах какво имаше предвид. Опакото на ръцете ми бе покрито със засъхнала кръв от опитите ми да спра кървенето на раните си. Тя наподобяваше древните татуировки, които амирите използваха за отличителни белези на най-високопоставените си членове.
	Бях толкова изненадан от думите й, че забравих първото нещо, което бях научил за Аури. Забравих да бъда предпазлив и й зададох въпрос:
	— Аури, откъде знаеш за сиридите?
	Нямаше отговор. При следващата светкавица на фона на мрачното небе видях, че покривът е празен.


	24.
	Звънтене

	Стоях на покрива с натежало сърце, а бурята проблясваше над главата ми. Исках да последвам Аури и да й се извиня, но знаех, че това е безнадеждно. Погрешните въпроси я караха да бяга, а когато Аури хукнеше, тя беше като заек в дупка. В Онова долу имаше хиляди места, където да се скрие. Нямах никакъв шанс да я намеря.
	Освен това трябваше да се погрижа за някои жизненоважни въпроси. Дори и в момента някой можеше да се опитва да открие къде съм. Просто не разполагах с достатъчно време.
	Нужен ми бе близо час, за да се придвижа по покривите. Бурята правеше нещата по-трудни, защото всяка светкавица ме ослепяваше за продължителен период от време. Въпреки това накрая с куцукане стигнах до покрива на Мейнс, където обикновено се срещах с Аури.
	Спуснах се сковано по ябълката до вътрешния двор. Готвех се да извикам през тежката метална решетка, която водеше до Онова долу, когато мярнах някакво движение в сянката на близките храсти.
	Взрях се в мрака, неспособен да различа каквото и да е друго освен неясна форма.
	— Аури? — тихо попитах аз.
	— Не искам да кажа — тихо отвърна тя разплакана.
	От всички ужасни неща, които ми се бяха случили през последните няколко дни, това без съмнение бе най-лошото.
	— Толкова съжалявам, Аури — казах аз. — Няма да те питам повече, обещавам.
	От сенките се чу приглушено хлипане, което смрази сърцето ми и сякаш отчупи парче от него.
	— Какво правеше тази нощ върху нещата отгоре? — попитах аз.
	Знаех, че този въпрос е безопасен. Бях го задавал много пъти преди.
	— Гледах светкавиците — подсмърчайки, отвърна тя и след това добави: — Видях една, която приличаше на дърво.
	— Какво имаше в светкавицата?
	— Галванична йонизация — отвърна тя и след кратка пауза продължи: — и речен лед. И се люлееше като котешка опашка.
	— Иска ми се и аз да я бях видял — рекох аз.
	— А ти какво правеше върху нещата отгоре? — Тя замълча за момент и след това се засмя с тих, хълцащ смях. — Напълно полудял и почти гол?
	Малко ми олекна на сърцето.
	— Търсех място, където да сложа кръвта си — обясних аз.
	— Повечето хора я държат в себе си — отбеляза тя. — По-лесно е.
	— Искам да я запазя в себе си, но се безпокоя, че някой може да ме търси.
	— О — каза тя, сякаш ме разбра отлично, и след това видях как сянката й, която беше малко по-тъмна от околния мрак, се изправи. — Трябва да дойдеш с мен в Звънтенето.
	— Не мисля, че съм виждал Звънтенето — признах аз. — Водила ли си ме там преди?
	Забелязах движение, което вероятно бе поклащане на глава.
	— Това е лично място.
	Чух метален звук, последван от шумолене, и видях как от отворената решетка бликна синьо-зелена светлина. Спуснах се долу и се срещнах с Аури в тунела.
	Светлината в ръката й освети зацапаните места по лицето й, където беше трила сълзите си. За пръв път я виждах мръсна. Очите й бяха по-тъмни от обичайното, а носът й — зачервен.
	Тя подсмъркна и потри покритото си с петна лице.
	— Ти си ужасно мръсен — сериозно отбеляза тя.
	Погледнах окървавените си ръце и гърди.
	— Така е — съгласих се.
	Тогава Аури ми отправи кратка и храбра усмивка.
	— Този път не избягах толкова далеч — гордо вирна брадичка тя.
	— Доволен съм, че е така — похвалих я аз. — И съжалявам.
	— Не. — Поклати глава тя леко, но решително. — Ти си моят сирида и затова си безукорен. — Протегна ръка и докосна с пръст окървавените ми гърди. — _Иваре еним еуге._

	* * *

	Аури ме поведе през лабиринта от тунели, съставляващи Онова долу. Слязохме още по-надолу, минахме през Подскоците и пресякохме Щурчово поточе. Сетне прекосихме няколко виещи се коридори и отново се спуснахме по едно спираловидно каменно стълбище, което никога преди това не бях виждал.
	Докато слизахме, усетих мириса на влажни камъни и чух тихия, равномерен звук на течаща вода. От време на време долиташе дращене като от стъкло, плъзгащо се върху камък, или по-ясно звънтене, подобно на удара на стъкло в друго стъкло.
	След около петдесет стъпала широкото спираловидно стълбище изчезваше в просторен мътен вир. Зачудих се колко ли надолу се спускат стълбите под черната вода.
	Нямаше никаква миризма на гнило и мръсотия. Водата беше прясна и виждах вълничките, които тя образуваше, докато се завърташе около стълбището, разстилайки се в мрака отвъд нашите светлини. Чух отново звънтенето на стъкло и видях две бутилки, които се въртяха и подскачаха на повърхността, движейки се ту в една посока, ту в друга. Едната потъна под водата и повече не се показа.
	От месингова скоба за факла, окачена на стената, висеше чувал от зебло. Аури бръкна в него и извади тежка затапена бутилка като онези, в които някога е имало бредонска бира.
	— Изчезват за час или за минута. — Тя ми подаде бутилката. — Понякога за цели дни. От време на време изобщо не се връщат. — Извади още една бутилка от чувала. — Най-добре е да пуснеш поне четири наведнъж. Така от гледна точка на статистиката би трябвало винаги да имаш две, които се движат наоколо.
	Кимнах, издърпах нишка зебло от опърпания чувал и я намазах с кръвта, която покриваше ръката ми. Махнах тапата на една от бутилките и пуснах нишката вътре.
	— И косъм също — подкани ме Аури.
	Откъснах няколко косъма от главата си и ги мушнах в бутилката. След това я затапих добре и я пуснах да плава. Тя се носеше по водата и правеше хаотични кръгове.
	Аури ми подаде друга бутилка и ние повторихме процедурата. Когато и четвъртата бутилка се понесе по въртящата се вода, приятелката ми кимна и енергично изтупа ръцете си от прахта.
	— Готово — заяви тя с огромно задоволство. — Така е добре. Сега сме в безопасност.

	* * *

	Часове по-късно измит, превързан и вече не толкова гол се отправих към стаята на Уилем в Мюз. Тази нощ и още много последващи нощи Уил и Сим се редуваха да ме наблюдават, докато спя, и ме пазеха със своите Алари. Те бяха най-добрите приятели, които човек може да има. Приятели, на каквито всеки се надява, но никой не заслужава, най-малко пък аз самият.


	25.
	Незаконно разбиране

	Въпреки мнението на Уил и Сим не можех да повярвам, че Деви е отговорна за „злонамерената постъпка“ срещу мен. Макар да ми бе болезнено ясно, че не знам почти нищо за жените, тя винаги се бе държала приятелски с мен. Понякога дори беше мила.
	Вярно е, че имаше зловеща репутация, но аз самият знаех много добре как няколко слуха могат да се превърнат в напълно приказни истории.
	Мислех, че е много по-вероятно моят непознат нападател да е някой озлобен студент, който се възмущава от бързия ми напредък в Арканум. Повечето студенти учеха години, преди да станат ре’лари, а аз бях успял за по-малко от три семестъра. Можеше дори да е просто някой, който мрази Едема Рух. Нямаше да е първият път, в който страдам заради рода си.
	Всъщност нямаше особено значение кой е отговорен за нападенията. Онова, от което се нуждаех, бе да намеря начин да ги спра. Не можех да очаквам Уил и Сим да ме пазят през остатъка от живота ми.
	Имах нужда от по-дългосрочно решение. Трябваше ми грам.
	Грамът е хитроумно изобретение, създадено за решаването на точно такъв проблем. Той е своеобразна симпатична броня, която възпира обвързването срещу тялото ти. Нямах представа как работи, но знаех, че съществува. И знаех откъде да разбера как да го направя.

	* * *

	Килвин вдигна поглед, докато приближавах кабинета му. С облекчение забелязах, че стъкларската му пещ е студена и тъмна.
	— Надявам се, че си добре, _ре’лар_ Квоте? — попита той, без да става от работната си маса.
	В едната си ръка държеше голяма стъклена полусфера, а в другата — диамантено острие.
	— Добре съм, магистър Килвин — излъгах аз.
	— Обмисли ли следващия си проект? — попита той. — Дойде ли ти наум някоя хитроумна фантазия?
	— Всъщност търсих схема на грам, магистър Килвин, но не успях да намеря никъде в хранилищата или в справочниците.
	— И защо ти трябва грам, ре’лар Квоте? — изгледа ме любопитно Килвин. — Това желание показва, че нямаш особена вяра в събратята си арканисти.
	Не бях сигурен дали се шегува, или не, затова реших да пристъпя направо към въпроса:
	— В „симпатия за експерти“ учихме за подхлъзването. Чудех се дали, щом като грамът действа срещу външното привличане…
	Килвин се засмя тихо.
	— Дал е решил да ви поуплаши. Това е добре. И да, прав си — един грам би те защитил срещу подхлъзване… — тъмните му, сийлдишки очи ме изгледаха сериозно — до известна степен. Все пак ми се струва, че умният студент просто ще си учи уроците и ще избегне подхлъзването, като е внимателен и предпазлив.
	— Това и възнамерявам да направя, магистър Килвин — съгласих се аз. — Но все пак ми се вижда полезно да имаш грам.
	— Вярно е — призна Килвин и кимна с косматата си глава. — Но заради ремонтите и изпълнението на есенните поръчки не ни достигат хора. — Той махна с ръка към прозореца, гледащ към работилницата. — Не мога да заделя никакви работници за направата на нещо такова. А дори и да можех, остава въпросът с разходите. Работата е деликатна, а за инкрустацията е нужно злато.
	— Бих предпочел да го направя сам, магистър Килвин.
	— Има причина схемата да не фигурира в справочниците — поклати глава Килвин. — Не си напреднал достатъчно, за да направиш сам грам. Човек трябва много да внимава, когато си играе със сигалдрия и собствената си кръв.
	Отворих уста да отвърна, но той ме прекъсна:
	— И което е по-важно, сигалдрията, необходима за такова пособие, се поверява само на онези, които са станали ел’тхе. Възможността за злоупотреба с руните за кръв и кости е твърде голяма.
	Тонът му ми даде да разбера, че няма да спечеля нищо, ако започна да споря с него, затова свих рамене, сякаш не ме е грижа особено.
	— Няма значение, магистър Килвин. Имам други проекти, които да ми запълнят времето.
	— Сигурен съм, че е така, ре’лар Квоте — широко се усмихна Килвин. — Очаквам с нетърпение да видя какво ще направиш за мен.
	Внезапно ми хрумна една мисъл.
	— Мога ли да ползвам за тази цел една от уединените стаи, магистър Килвин? Бих предпочел да не ми надничат през рамото, докато работя.
	При тези думи Килвин повдигна вежди.
	— Сега вече съм двойно по-любопитен. — Той остави стъклената полусфера, изправи се и отвори едно чекмедже на бюрото си. — Някоя от стаите на първия етаж ще ти свърши ли работа? Или има вероятност нещо да експлодира? Ако е така, ще ти дам една на третия етаж. Там е по-студено, но покривът е подходящ за такива случаи.
	Погледнах го за момент, опитвайки се да реша дали се шегува.
	— Стая на първия етаж ще свърши работа, магистър Килвин. Но ще имам нужда от топилня и малко повечко пространство, за да мога да дишам.
	Килвин промърмори нещо на себе си и извади един ключ.
	— Колко ще дишаш? Стая двадесет и седем е петдесет квадратни метра.
	— Би трябвало да е предостатъчно — уверих го аз. — Вероятно ще имам нужда и от разрешително да взема благородни метали от Ателието.
	При тези думи Килвин се ухили и ми подаде ключа.
	— Ще се погрижа за това, ре’лар Квоте. Очаквам с нетърпение да видя какво ще направиш за мен.

	* * *

	Разкритието, че схемата, която ми трябваше, е за ограничено ползване, беше много неприятно. Но винаги има други начини да намериш определена информация и са налице хора, които знаят повече, отколкото би трябвало.
	Например не се съмнявах, че Манет е наясно как се прави грам. Всеки знаеше, че той само формално се води още е’лир. Но нямаше начин да го накарам да сподели тази информация с мен против волята на Килвин. Университетът беше дом на Манет от трийсет години и той вероятно бе единственият студент, който се страхуваше повече от изключване от мен самия.
	Това означаваше, че възможностите ми са ограничени. Като изключим дългото ровене в Архива, не можех да се сетя за какъвто и да е друг начин сам да открия схема. И така, след като няколко минути си блъсках главата за някаква по-добра възможност, накрая се отправих към „Бала и ечемик“.
	„Бала и ечемик“ беше една от кръчмите с по-лоша слава от тази страна на реката. Ако трябва да сме точни, „При Анкер“ не беше долнопробно заведение, а просто непретенциозно. Беше чисто, макар и да не миришеше на цветя, и храната беше евтина, без да е безвкусна. Хората посещаваха „При Анкер“, за да ядат, да пият, да слушат музика и понякога да се посбият.
	„Балата“ беше няколко стъпала по-надолу в класацията. Беше мърлява, музиката не беше на особено високо ниво и някои от посетителите често се забавляваха, като участваха в сбивания.
	Имайте предвид, че „Балата“ не беше толкова лоша, колкото голяма част от местата в Тарбеан. Но беше най-лошата кръчма, която човек можеше да намери толкова близо до Университета. И макар да беше долнопробна, подът й беше дървен, а прозорците бяха със стъкла. Ако човек се напиеше и се събудеше без кесия, можеше да е доволен, че не са му прерязали гърлото и не са му откраднали и ботушите.
	Тъй като още беше рано, имаше едва шепа хора, разпръснати тук-там из общата стая. Видях със задоволство, че Слийт седеше отзад. В действителност не се бях срещал с него, но знаех кой е. Бях чувал някои истории.
	Слийт беше един от онези редки и незаменими хора, които имат дарбата да уреждат разни неща. Според слуховете той е бил студент през последните десет години с известни прекъсвания.
	В момента разговаряше с един мъж, който изглеждаше нервен, и май беше по-добре да не го прекъсвам. Затова купих две малки бири и се престорих, че пия от едната, докато чаках.
	Слийт беше хубав тъмнокос и тъмноок мъж. Макар да нямаше типичната брада, предположих, че е поне наполовина сийлдиш. Езикът на тялото му издаваше властна натура. Движеше се така, сякаш контролира всичко около себе си.
	Което всъщност не би ме изненадало. Нищо чудно „Балата“ да беше негова собственост. Хора като него разполагаха с достатъчно пари.
	Слийт и неспокойният млад мъж накрая стигнаха до някакво споразумение. Слийт му се усмихна сърдечно и го потупа по рамото, докато си тръгваше.
	Изчаках малко и след това се отправих към масата му. Докато се приближавах, забелязах, че между неговата маса и останалите в общата стая има празно пространство. Не беше много, но бе достатъчно, за да затрудни всякакви опити за подслушване.
	Когато се приближих, Слийт вдигна поглед.
	— Чудех се дали можем да поговорим — подхванах аз.
	Слийт посочи с ръка празния стол.
	— Малко съм изненадан — призна той.
	— Защо?
	— Не ме посещават често умни хора. Идват отчаяни типове. — Той погледна към халбите. — И двете ли са за теб?
	— Можеш да вземеш която искаш или и двете — рекох аз и кимнах към дясната, — но вече пих от тази.
	За частица от секундата той хвърли предпазлив поглед към халбите, после се усмихна широко, показвайки белите си зъби, и взе чашата отляво.
	— Ако съдя по онова, което съм чувал, не си човек, който би се опитал да отрови някого.
	— Изглежда знаеш доста за мен — отбелязах аз.
	Той сви рамене толкова равнодушно, сякаш се е упражнявал как да го прави.
	— Знам много за всички — отвърна той. — Но за теб знам повече.
	— И защо така?
	Слийт се приведе напред и тихо рече:
	— Имаш ли представа колко скучни са обикновените студенти? Половината от тях са богати туристи, които изобщо не ги е грижа за ученето. — Той вдигна очи към тавана и махна с ръка, все едно хвърля нещо през рамото си. — Другата половина са книжни плъхове, които са мечтали за това място толкова дълго, че сега, когато са тук, не могат да си поемат дъх от вълнение. Те много внимават и са кротки като свещеници. Страхуват се да не получат някой неодобрителен поглед от магистрите. — Изсумтя презрително и отново се облегна на стола си. — Достатъчно е да кажем, че ти си като глътка свеж въздух. Всички говорят… — Той млъкна и отново сви рамене със същото добре отработено движение. — Е, нали знаеш.
	— Всъщност не знам — признах аз. — Какво говорят хората?
	Слийт отново ми се усмихна с енергичната си, красива усмивка.
	— А, това е проблемът, нали? Всички знаят за репутацията на даден човек, само той не е наясно. Повечето хора не се безпокоят за това. Но някои от нас полагат усилия да поддържат репутацията си. Аз съм изграждал своята тухла по тухла. Тя ми служи като полезен инструмент. — Той ми хвърли многозначителен поглед. — Предполагам, че разбираш какво имам предвид.
	— Може би — позволих си да се усмихна аз.
	— Какво казват за мен тогава? Кажи ми и аз ще ти върна услугата.
	— Ами — започнах аз, — бива те да откриваш разни неща. Дискретен си, но вземаш скъпо.
	— Подробности — раздразнено махна с ръка той. — Подробностите са скелетът на една история. Дай ми подробности.
	Замислих се.
	— Чух, че си успял да продадеш няколко шишенца „Режим Игнаул Нератум“ _след_ пожара в работилницата на Килвин, при който всички те би трябвало да са унищожени.
	Слийт кимна, но лицето му не издаваше нищо.
	— Освен това чух, че си уредил да бъде предадено съобщение на бащата на Вейан в Емлин въпреки обсадата. — Последва ново кимване. — Уредил си на млада проститутка, работеща в „Копчетата“, набор от документи, доказващи, че тя е далечна братовчедка на баронет Гамре. Благодарение на тях е успяла да се омъжи без много шум за един млад благородник.
	— Гордея се с това — усмихна се Слийт.
	— Когато си бил е’лир — продължих аз, — са те отстранили за два семестъра заради обвинения в „незаконно разбиране“. Две години по-късно са те глобили и отново са те отстранили временно за „неправилна употреба на университетско оборудване“ в Пещта. Чувал съм, че Джеймисън знае с какво се занимаваш, но му е платено да си затваря очите. Между другото, това последното не го вярвам.
	— Съгласен съм — непринудено отвърна той. — Аз също не го вярвам.
	— Въпреки многобройните неща, с които се занимаваш, си бил съден само веднъж по закона за желязото — продължих аз. — Обвинението беше „транспортиране на контрабандни вещества“, нали?
	Слийт вдигна очи към тавана.
	— Знаеш ли кое е най-отвратителното? Точно по това обвинение бях невинен. Момчетата на Хефрон бяха платили на един пристав да фалшифицира доказателствата. Обвиненията бяха оттеглени само след два дни. — Той се намръщи. — Не че магистрите ги беше грижа за това. Интересуваше ги само, че съм опетнил доброто име на Университета. — В гласа му се долавяше горчивина. — След това утроиха таксата ми за обучение.
	Реших малко да насиля нещата.
	— Преди няколко месеца си отровил дъщерята на един млад граф с Венитасин и си й дал противоотрова едва след като е потвърдила с подписа си продажбата на по-голямата част от земите, които е щяла да наследи. След това си уредил да изглежда така, сякаш ги е загубила при игра на фаро с високи залози.
	При тези думи той повдигна вежди.
	— Казват ли защо?
	— Не — отвърнах аз. — Предполагам, че не е изплатила дълга, който е имала към теб.
	— В това има известна истина — призна той. — Макар че беше малко по-сложно. И не използвах Венитасин. Това би било изключително безразсъдно. — Той изглеждаше засегнат и изтупа ядосано ръкава си. — Нещо друго?
	Не отвърнах веднага, опитвайки се да реша дали да получа потвърждение за нещо, което подозирах от известно време.
	— Само това, че миналия семестър си свързал Амброуз Джакис с двама мъже, за които е известно, че убиват хора за пари.
	Изражението на Слийт остана невъзмутимо, тялото му беше спокойно и отпуснато. Но забелязах лекото напрежение в раменете му. Малко неща ми убягват, когато наблюдавам внимателно.
	— Те ти казаха това, нали? — попита.
	Свих рамене така, че неговото свиване на рамене направо бледнееше. Моето беше толкова равнодушно, че би накрало и някоя котка да позеленее от завист.
	— Аз съм музикант. Три нощи от всеки цикъл свиря в препълнена кръчма. Чувам всякакви неща. — Протегнах се към халбата си. — А ти какво си чувал за мен?
	— Същите истории, които знае и всеки друг, разбира се. Убедил си магистрите да те приемат в Университета, макар че си само един нахакан младок, без да се обиждаш. Два дни по-късно си посрамил магистър Хеме в собствената му аудитория и си се измъкнал свободен като птица.
	— Като изключим боя с камшик.
	— Като изключим боя с камшик — потвърди той. — По време на който не са успели да те накарат нито да извикаш, нито да прокървиш, дори и малко. Не бих повярвал на това, ако нямаше неколкостотин свидетели.
	— Събра се доста прилична тълпа — съгласих се аз, — а и времето беше подходящо за бой с камшик.
	— Чух някои по-склонни към драматизиране хора да те наричат Квоте Безкръвния — продължи той, — макар да подозирам, че донякъде причината за това е, че си от рода Едема Рух, което означава, че нямаш нищо общо с чистокръвните благородници.
	— По малко и от двете, предполагам — усмихнах се аз.
	— Чух, че си водил битка с магистър Елодин в Убежището. — Той изглеждаше замислен. — Използвали сте могъщи и ужасни магии и накрая той е спечелил, като те е хвърлил през една стена и след това от покрива на сградата.
	— Казват ли защо сме водили битка? — попитах аз.
	— Заради какви ли не неща — презрително отвърна той. — Заради обида, недоразумение. Заради това, че си се опитал да откраднеш магията му или че той се е опитал да ти открадне жена. Типичните глупости. — Слийт потри лицето си. — Да видим. Свириш на лютня прилично добре и си горделив като изритана котка. Имаш лоши обноски и остър език и не показваш уважение към по-висшестоящите от теб, които на практика са всички останали, като се има предвид скромният ти и объркан произход.
	Усетих как лицето ми пламна от гняв, който се разпространи по цялото ми тяло.
	— Аз съм най-добрият музикант, който някога ще срещнеш или ще видиш отдалеч — заявих с пресилено спокойствие. — И съм Едема Рух до мозъка на костите си. Това означава, че кръвта ми е червена. Означава, че дишам свободно и отивам там, където ме отведат краката ми. Не раболепнича и не се умилквам като куче пред ничия титла. Това изглежда като горделивост само на хората, които цял живот са се навеждали пред останалите.
	— Също така съм чувал, че имаш доста избухлив нрав. — Слийт ми се усмихна безгрижно и аз осъзнах, че нарочно ме е предизвикал. — За теб се носят и всякакви други, най-разнообразни глупави слухове — че спиш само един час на нощ, че имаш демонска кръв, че можеш да разговаряш с мъртвите…
	Наведох се напред, изпълнен с любопитство. Това не беше някой от слуховете, които аз бях разпространил.
	— Наистина ли? С духове ли говоря? Или твърдят, че изравям трупове?
	— Предполагам, че става дума за духове — отвърна той. — Не съм чувал някой да споменава, че ровиш в гробове.
	Кимнах.
	— Нещо друго?
	— Само това, че миналия семестър си бил сгащен в една уличка от двама мъже, които убиват хора за пари. И въпреки че имали ножове и са те хванали неподготвен, ти си ослепил единия и си пребил другия до безсъзнание, призовавайки огън и светкавици като Таборлин Великия.
	Дълго се гледахме един друг. Настъпилото мълчание беше изпълнено с напрежение.
	— Ти ли ги свърза с Амброуз? — попитах накрая аз.
	— Това не е добър въпрос — прямо отвърна Слийт. — Той предполага да обсъждам частни сделки, след като са сключени. — Изгледа ме безизразно и в устните и в очите му липсваше и най-слабият намек за усмивка. — Освен това би ли повярвал, че ще ти отговоря честно?
	Намръщих се.
	— Мога да кажа обаче, че заради тези истории никой вече не проявява желание да поеме подобна работа — разговорливо продължи Слийт. — Не че често се случва някой да предложи такава задача. Нали всички тук сме ужасно цивилизовани.
	— И не че ти щеше да знаеш нещо за това, дори и някой да го беше направил.
	Усмивката му се върна отново.
	— Точно така. — Той се наведе напред. — Стига сме си бъбрили. Давай по същество. Какво ти трябва?
	— Нужна ми е схема за едно изобретение.
	— И… — Той сложи лакти на масата.
	— То съдържа сигалдрия. Килвин е ограничил достъпа до нея до онези, които са ел’тхе или с по-висок ранг.
	— И колко бързо ти трябва? — делово кимна Слийт. — За часове? За дни?
	Замислих се за Уил и Сим, които будуваха нощем, за да ме пазят.
	— Колкото по-бързо, толкова по-добре — рекох.
	Погледът на Слийт се замъгли и той се замисли.
	— Ще струва скъпо и няма гаранция, че ще мога да го доставя навреме. — Той се втренчи в мен. — Освен това, ако те хванат, ще те обвинят най-малкото в „незаконно разбиране“.
	Кимнах.
	— А знаеш ли какви са наказанията?
	— „За незаконно разбиране на информация от Арканум, което не е довело до нараняването на друг — цитирах аз, — студентът нарушител може да бъде глобен не повече от двайсет таланта, да бъде ударен с камшик не повече от десет пъти, да бъде отстранен от Арканум или изключен от Университета.“
	— Те ме глобиха цели двайсет таланта и ме отстраниха за два месеца — мрачно отбеляза Слийт. — А ставаше дума само за алхимия на ниво ре’лар. За теб ще е по-зле, щом става въпрос за нещо от ниво ел’тхе.
	— Колко ще ми струва? — попитах аз.
	— За да получиш схемата за няколко дни… — Той вдигна поглед към тавана за момент. — Трийсет таланта.
	Усетих как стомахът ми се преобърна, но успях да запазя спокойно изражение.
	— Има ли възможност да се пазарим?
	Слийт отново ми се усмихна широко и яркобелите му зъби проблеснаха.
	— Можем да се спазарим и за услуга — отвърна той, — но услугата за трийсет таланта трябва да е много голяма. — Погледна ме замислено. — Вероятно бихме могли да измислим нещо такова. Но трябва да спомена, че когато поискам дължимата услуга, тя трябва да бъде извършена. Това не подлежи на никакво обсъждане.
	Кимнах спокойно, за да покажа, че съм го разбрал, но усетих как стомахът ми се свива на студен възел. Това беше лоша идея. Усещах го до мозъка на костите си.
	— Дължиш ли нещо на някой друг? — попита Слийт. — И не ме лъжи, защото ще разбера.
	— Шест таланта — небрежно отвърнах аз, — дължими до края на семестъра.
	Той кимна.
	— Предполагам, че не си успял да ги вземеш от лихвар. При Хефрон ли отиде?
	— При Деви — поклатих глава аз.
	За пръв път по време на разговора ни Слийт загуби хладнокръвието си и очарователната му усмивка изчезна напълно.
	— Деви? — Той се надигна от стола си и тялото му внезапно се напрегна. — Не, не мисля, че ще стигнем до споразумение. Ако имаше пари, щеше да е друго. — Поклати глава. — Но щом Деви вече притежава част от теб…
	Реакцията му ме смрази, след това осъзнах, че той просто се стреми да изкара повече пари.
	— Какво ще кажеш да заема пари от теб, за да уредя дълга си с нея?
	Слийт поклати глава и възвърна част от спокойствието си, което преди малко се бе пропукало.
	— Точно това се нарича отнемане на чужди права — обясни той. — Деви има интерес към теб като към своеобразна инвестиция. — Той отпи от бирата си и се прокашля многозначително. — Тя не гледа с добро око на хора, които се намесват там, където е заявила правата си.
	Повдигнах вежди.
	— Предполагам, че репутацията ти ме е подвела — казах аз. — Наистина глупаво от моя страна.
	— Какво искаш да кажеш? — смръщи лице той.
	Размахах презрително ръце.
	— Моля те, повярвай, че съм поне наполовина толкова умен, колкото си чувал — рекох аз. — Ако не можеш да осигуриш онова, което поисках, просто го признай. Не ми губи времето с непостижими за мен цени или с измислени и сложни оправдания.
	Слийт, изглежда, не беше съвсем сигурен дали трябва да приеме думите ми за обидни.
	— Кое ти се вижда толкова сложно?
	— Хайде стига — отвърнах аз. — Готов си да се опълчиш срещу законите на Университета, рискуваш да си навлечеш гнева на магистрите, приставите и закона за желязото на Атур, а коленете ти се разтреперват заради някакво малко момиченце? — Изсумтях и повторих жеста, който преди малко бе направил, като се престорих, че смачквам нещо и го хвърлям през рамото си.
	Слийт ме наблюдава известно време и накрая избухна в смях.
	— Да, точно така — заяви той и избърса от очите си сълзите на искрено веселие. — Очевидно и аз съм бил заблуден от твоята репутация. Ако си мислиш, че Деви е някакво си момиченце, тогава изобщо не си толкова умен, за колкото те мислех.
	Той погледна над рамото ми, кимна на някого, когото не виждах, и презрително махна с ръка.
	— Хайде, върви си — подкани ме той. — Имам да върша работа с разумни хора, които знаят какъв е светът наистина. Ти само ми губиш времето.
	Усетих как настръхвам от раздразнение, но се насилих това да не проличи на лицето ми.
	— Нуждая се също и от арбалет — казах аз.
	— Не, вече ти казах — поклати глава той, — никакви заеми или услуги.
	— Мога да ти предложа стоки в замяна.
	— Какъв арбалет? — скептично ме погледна той.
	— Какъвто и да е. Не е нужно да е нещо кой знае какво. Просто трябва да работи.
	— Осем таланта.
	— Не ме обиждай. — Хвърлих му решителен поглед. — Това е обикновена контрабанда. Ще заложа десет срещу едно пени, че можеш да го намериш за два часа. Ако се опитваш да ме изнудваш, просто ще отида да взема един от Хефрон.
	— Ако го вземеш от Хефрон, ще трябва да го донесеш дотук чак от Имре — отбеляза Слийт. — Приставът само това и чака.
	Свих рамене и понечих да се изправя на крака.
	— Три таланта и пет йота — обяви той — и имай предвид, че ще бъде използван. Освен това ще е със стреме, а не с манивела.
	Направих изчисления наум.
	— Ще приемеш ли една унция сребро и една макара фино изтеглена златна тел? — попитах аз и ги извадих от джобовете на плаща си.
	Тъмните очи на Слийт се замъглиха леко, докато той самият правеше сметки наум.
	— Добре се пазариш. — Той взе макарата с лъскава тел и малкото сребърно кюлче. — Зад работилницата за щавене на кожи на Гримсом има бъчва за дъждовна вода. Арбалетът ще е там след петнайсет минути. — Той ме погледна обидено. — Два часа? Май изобщо не знаеш нищо за мен.

	* * *

	Часове по-късно Фела се появи измежду лавиците с книги в Архива и ме завари с ръка върху вратата с четирите плочи. Не се опитвах точно да я отворя, а просто я натисках. Проверявах дали е здраво затворена. Беше.
	— Предполагам, че не казват на писарите какво има зад нея? — попитах я аз, без да се надявам на отговор.
	— Ако казват, то поне на мен още не са — отвърна Фела, като пристъпи по-близо и прокара пръсти по издълбаните в камъка букви — „ВАЛАРИТАС“. — Веднъж сънувах сън за вратата. В него „Валаритас“ беше името на отдавна мъртъв крал. Зад вратата беше неговият гроб.
	— Еха — възкликнах аз, — това бие моите сънища за нея.
	— Какви са твоите? — поинтересува се тя.
	— Веднъж сънувах, че виждам светлина през ключалките, но обикновено просто стоя тук, гледам я и се опитвам да вляза вътре. — Намръщих се към вратата. — Сякаш това, че стоя пред нея наяве, не е достатъчно обезсърчаващо, та го правя и насън.
	Фела тихо се засмя, след което се извърна встрани от вратата и ме погледна.
	— Получих съобщението ти — рече тя. — Какъв е този изследователски проект, за който споменаваш толкова неопределено?
	— Да отидем да поговорим на някое по-уединено място — предложих аз. — Историята е доста дълга.
	Отидохме до едно от леговищата за четене и след като затворих вратата, й разказах цялата история с всички произтичащи от нея затруднения. Признах й, че някой практикува „злонамерена постъпка“ спрямо мен. Както и че не мога да отида при магистрите от страх да не разкрият, че аз съм се вмъкнал в стаите на Амброуз. И че имам нужда от грам да се защитя, но не познавам достатъчно сигалдрията, за да си направя такъв.
	— „Злонамерена постъпка“ — тихо повтори тя и смаяно поклати глава. — Сигурен ли си?
	Разкопчах ризата си и я свалих от рамото си, за да й покажа тъмната синина от нападението, което успях да спра само частично.
	Тя се наведе и я разгледа.
	— И наистина не знаеш кой може да е виновникът?
	— Всъщност не — отвърнах аз, като се опитах да не мисля за Деви, защото засега не исках да признавам за доста лошото решение, което бях взел. — Съжалявам, че те въвличам в това, но ти си единствената…
	— Не се безпокой — размаха ръце Фела. — Казах ти да ме потърсиш, ако някога имаш нужда от услуга, и се радвам, че го направи.
	— Радвам се, че се радваш — рекох аз. — Ако можеш да ми помогнеш с това, аз ще ти дължа услуга. Ставам все по-добър в търсенето на нещата, които ми трябват тук, но все още съм новак.
	— Нужни са години, за да се научиш да се ориентираш в Книгохранилището — кимна Фела. — То е като истински град.
	— И аз го приемам така — усмихнах се аз. — Не съм живял тук достатъчно дълго, за да науча преките пътеки.
	— А предполагам, че ще имаш нужда от тях. — Фела направи лека гримаса. — Ако Килвин наистина смята сигалдрията за опасна, повечето от книгите, които търсиш, ще бъдат в неговата лична библиотека.
	Усетих как стомахът ми се сви.
	— Лична библиотека?
	— Всички магистри имат лични библиотеки — делово обясни Фела. — Разбирам малко от алхимия, затова помагам за откриването на книги с формули, които Мандраг не би искал да попаднат в неподходящи ръце. Писарите, които имат познания по сигалдрия, правят същото за Килвин.
	— Но тогава това е безсмислено — въздъхнах аз. — Ако Килвин е заключил всички тези книги, няма никакъв шанс да намеря онова, което търся.
	— Системата не е съвършена — усмихна се Фела и поклати глава. — Едва една трета от Архива е картотекирана както трябва. Вероятно онова, което търсиш, все още се намира някъде в Книгохранилището. Просто трябва да бъде открито.
	— Даже няма да ми трябва цялата схема — казах аз. — Ако знам само няколко правилни руни, навярно ще успея да измисля останалите.
	— Дали това е наистина разумно? — погледна ме обезпокоено тя.
	— Разумността е лукс, който не мога да си позволя — отвърнах аз. — Уил и Сим ме пазят вече две нощи. Не могат да спят на смени през следващите десет години.
	Фела си пое дълбоко дъх и след това бавно го изпусна.
	— Вярно е. Можем да започнем първо с картотекираните книги. Може би писарите са пропуснали онова, което ти трябва.
	Събрахме десетина книги по сигалдрия и се затворихме в едно отдалечено леговище за четене на четвъртия етаж. Заехме се да ги преглеждаме една по една.
	Започнахме с надеждата да намерим изчерпателна схема на грам, но колкото повече часове минаваха, толкова повече надеждата отслабваше. Ако не пълна схема, то навярно можехме поне да намерим описание на такава. Може би отпратка към използваната последователност от руни. Или името на поне една руна. Някакъв намек или следа. Някой откъс. Каквато и да е част от загадката.
	Затворих последната от книгите, които бяхме донесли в леговището за четене. Кориците й прилепнаха с глухо тупване.
	— Нищо ли няма? — уморено попита Фела.
	— Нищо. — Разтърках лицето си с две ръце. — Дотук с надеждата да ни излезе късметът.
	Фела сви рамене и направи гримаса, след което изкриви глава на една страна, за да опъне врата си.
	— Беше логично да започнем да търсим на най-очевидните места — отбеляза тя. — Но това са същите места, които писарите са претърсвали и за Килвин. Просто ще трябва да ровим по-надълбоко.
	Чух далечния звук от камбанарията и се изненадах колко много пъти удари камбаната. Бяхме търсили повече от четири часа.
	— Пропусна занятията си — казах аз.
	— Беше само геометрия.
	— Ти си забележителен човек. Каква е най-добрата възможност, с която разполагаме сега? — попитах.
	— Дълго и бавно претърсване на Книгохранилището. Но това ще е все едно да търсим злато в пясък. Ще са ни нужни десетки часове, и то ако двамата работим заедно, за да не търсим на едни и същи места.
	— Мога да доведа Уил и Сим да помагат — предложих аз.
	— Уилем работи тук, но Симон никога не е бил писар, той вероятно само ще ни пречи.
	— Познаваш ли Сим достатъчно добре?
	— Не особено — призна тя. — Виждала съм го наоколо.
	— Подценяваш го — предупредих я аз. — Хората непрекъснато го правят. Сим е много умен.
	— Всеки е умен — възпротиви се Фела. — Сим е мил, но…
	— Точно в това е проблемът — прекъснах я аз. — Той е мил. Любезен е и хората приемат това за слабост. И е щастлив, а хората взимат това за глупост.
	— Не исках да кажа това — възрази тя.
	— Знам — отвърнах аз и потрих лицето си. — Съжалявам. Последните дни бяха тежки. Мислех си, че Университетът ще бъде различен от останалата част на света, но той е като всяко друго място — хората угаждат на надути и невъзпитани копелета като Амброуз, докато добрите души като Симон са смятани за глупаци.
	— Ти какъв си? — с усмивка попита Фела, като започна да подрежда книгите. — Надуто копеле или добра душа?
	— Това ще го разбера по-късно. В момента имам по-неотложни грижи.


	26.
	Доверие

	Макар да бях почти сигурен, че Деви не е отговорна за „злонамерената постъпка“, трябваше да съм глупак да не обърна внимание на факта, че тя притежава кръвта ми. Така че когато стана ясно, че изработката на грам ще изисква много време и усилия, осъзнах, че е дошло време да я посетя и да се убедя, че тя не стои зад това.
	Денят беше отвратителен — духаше леден и влажен вятър, който режеше дори и през дрехите. Нямах ръкавици, нито шапка и трябваше да се задоволя с това да сложа качулката си и да увия ръце в плата на плаща, като го придърпвах по-плътно върху раменете си.
	Докато пресичах Каменния мост, ми хрумна нова мисъл — може би някой беше откраднал кръвта ми от Деви. В това имаше повече смисъл, отколкото във всичките ми досегашни теории. Трябваше да се уверя, че бутилката с кръвта ми е на безопасно място. Ако все още беше при Деви и печатът не беше докосван, щях да знам, че тя не е замесена.
	Отидох до западния край на Имре, където спрях в една кръчма, за да си взема малка бира и да се постопля до огнището. След това минах през добре познатата ми уличка и се изкачих по тясното стълбище зад месарския магазин. Въпреки студа и скорошния дъжд във въздуха все така се носеше миризмата на гранясала мас.
	Поех си дълбоко въздух и почуках на вратата.
	Тя се отвори след минута и през тесния процеп надникна лицето на Деви.
	— Я, здравей — поздрави ме тя. — По работа ли си дошъл или за удоволствие?
	— Предимно по работа — признах аз.
	— Жалко — рече тя и отвори по-широко вратата.
	Докато влизах в стаята, се спънах, непохватно се блъснах в нея и за момент се подпрях на рамото й, за да запазя равновесие.
	— Съжалявам — смутено смотолевих аз.
	— Изглеждаш ужасно — отбеляза Деви, докато залостваше вратата. — Надявам се да не си дошъл за още пари. Не давам заеми на хора, които изглеждат така, сякаш идват от тридневен запой.
	Отпуснах се уморено в един стол.
	— Донесох ти книгата — казах аз, като я извадих изпод плаща и я сложих върху бюрото й.
	Деви кимна и леко се усмихна.
	— Какво мислиш за добрия стар Малкаф?
	— Сух, многословен и скучен.
	— Освен това няма и много картинки — натякна ми тя, — но не това имах предвид.
	— Теориите му за възприятието като активна сила са интересни — признах аз. — Но той пише така, сякаш се страхува да не би някой наистина да го разбере.
	Деви кимна и сви устни.
	— И аз горе-долу това си помислих. — Тя се протегна и придърпа книгата по-близо до себе си. — Какво мислиш за главата, посветена на ориентацията в пространството?
	— Изглежда, че той черпи информация от кладенеца на дълбокото си невежество — отвърнах аз. — В Медика съм срещал хора с ампутирани крайници. Не мисля, че Малкаф някога е имал подобни проблеми.
	Наблюдавах я за някакъв знак, че изпитва чувство на вина, за някаква индикация, че е отговорна за извършването на „злонамерена постъпка“ спрямо мен. Но нямаше нищо такова. Тя се държеше съвсем нормално — весела и духовита както обикновено. Но аз съм израснал сред актьори. Знам колко много начини има да скриеш истинските си чувства.
	— Нещо ми се виждаш много сериозен. — Деви се намръщи престорено. — Какво си се умислил?
	— Имам няколко въпроса — отвърнах аз уклончиво — и те не са свързани с Малкаф.
	— Уморих се да се интересуват само от интелекта ми. — Тя се облегна назад и протегна ръце над главата си. — Кога ли ще намеря някое мило момче, което да се интересува от мен само заради тялото ми? — Започна да се изтяга лениво, но спря по средата и ме погледна озадачено. — Очаквах от теб някоя остроумна забележка. Обикновено реакцията ти е доста по-бърза.
	— Много неща са ми на главата — оправдах се със слаба усмивка аз. — Не мисля, че днес съм в състояние да участвам в състезания по съобразителност.
	— Никога не съм смятала, че можеш да се състезаваш по съобразителност с мен — заяви тя. — Но обичам да се шегувам от време на време. — Наведе се напред и подпря ръце върху бюрото. — За какви въпроси става дума?
	— В Университета занимаваше ли се сериозно със сигалдрия?
	— Лични въпроси? — повдигна вежди Деви. — Не. Не ме интересуваше особено. Отнема твърде много време за моя вкус.
	— Не приличаш на жена, която има нещо против да загуби малко от времето си — отбелязах аз и успях да се усмихна леко.
	— Така е по-добре — одобрително ме похвали тя. — Знаех, че можеш да го направиш.
	— Предполагам, че нямаш някакви книги по сигалдрия за напреднали? — попитах аз и добавих: — В които да има от онези неща, до които на ре’ларите им е забранен достъп?
	— Не — поклати глава Деви. — Имам обаче някои много добри алхимически текстове. Неща, които никога няма да намериш в скъпоценния си Архив. — Тя изрече последните думи с язвителен тон.
	В този момент нещата дойдоха по местата си. Деви не би била толкова небрежна, че да позволи на някого да открадне кръвта ми. Не би я продала за бърза печалба. Тя нямаше нужда от пари. Нямаше ми и зъб.
	Но би направила всичко, за да влезе в Архива.
	— Странно е, че споменаваш алхимията — казах аз възможно най-спокойно. — Чувала ли си за нещо, което се нарича „топка от сливи“?
	— Чувала съм — непринудено отвърна тя. — Доста неприятно нещо. Мисля, че имам формулата. — Леко се завъртя на стола си и се обърна към лавицата. — Искаш ли да я видиш?
	Лицето й не я издаде, но с достатъчно практика всеки може да контролира изражението си. Езикът на тялото й също не я издаде. Само в раменете й се появи леко напрежение, известен намек за колебание.
	Но когато споменах за „топката от сливи“, в очите й премина проблясък. Не просто признание, а чувство за вина. Разбира се, тя беше продала формулата на Амброуз.
	И защо да не го направи? Амброуз беше писар с висок ранг. Можеше да й помогне да се промъкне в Архива. Дяволите да го вземат — при възможностите, с които разполагаше, може би дори нямаше да му се наложи да прави и това. Всеки знаеше, че понякога Лорен осигурява достъп до Архива и на учени, които не са членове на Арканум. Особено ако покровителите им са склонни да направят щедро дарение. Преди време Амброуз купи цяла странноприемница, за да ми направи мръсно. Колко ли повече бе склонен да плати, за да сложи ръка на кръвта ми?
	Не. Уил и Сим бяха прави за това. Амброуз нямаше да си изцапа ръцете, ако можеше да го избегне. За него беше много по-просто да наеме Деви да свърши мръсната работа вместо него. Тя беше вече изключена. Нямаше нищо за губене, а можеше да спечели достъп до всички тайни на Архива.
	— Не, благодаря — отвърнах аз. — Не се интересувам много от алхимия. — Поех си дълбоко дъх и реших да пристъпя направо към основния въпрос. — Но трябва да видя кръвта си.
	Веселото изражение на Деви замръзна на лицето й. Устата й продължаваше да се усмихва, но очите й бяха студени.
	— Не те разбрах? — каза тя, но не изрече думите като въпрос.
	— Искам да видя кръвта си, която ти оставих — повторих аз. — Трябва да знам, че е на сигурно място.
	— Опасявам се, че това не е възможно. — Усмивката й се разпадна напълно и тя стисна уста. — Аз не правя така нещата. Освен това да не мислиш, че съм толкова глупава да държа такова нещо тук?
	Усетих как стомахът ми се сви, макар че все още не исках да повярвам.
	— Можем да отидем на мястото, където я държиш — спокойно отвърнах аз. — Някой извършва „злонамерена постъпка“ спрямо мен. Трябва да се убедя, че кръвта не е пипана. Това е всичко.
	— Сякаш бих ти показала къде държа тези неща — заяви Деви с язвителен сарказъм. — Да не си си ударил главата?
	— Опасявам се, че ще трябва да настоявам.
	— Опасявай се и си настоявай колкото искаш — кръвнишки ме погледна Деви. — Това няма да промени нищо.
	Тя беше. Нямаше друга причина да не иска да ми покаже кръвта.
	— Ако откажеш да ми я покажеш — продължих аз, като се опитвах да говоря с равен, спокоен тон, — ще трябва да приема, че си продала кръвта ми или по някаква причина си направила моя кукла.
	— Можеш да приемаш каквито глупости желаеш. — Деви се облегна на стола си и скръсти ръце с преднамерена небрежност. — Ще видиш кръвта си, когато уредиш дълга си с мен и нито миг по-рано.
	Извадих восъчна кукла изпод плаща си и я сложих върху бюрото, за да може Деви да я види.
	— Това да не би да съм аз? — попита тя. — С такъв ханш?
	Но думите й бяха само имитация на шега — нещо като рефлекс. Тонът й беше равен и ядосан. Очите й бяха сурови.
	С другата си ръка извадих жълтеникавочервен косъм и го сложих върху главата на куклата. Ръката на Деви несъзнателно докосна косата й, изражението й беше стреснато.
	— Някой ме нападна — казах аз. — Трябва да се уверя, че кръвта ми е…
	Този път, когато споменах кръвта си, видях, че за миг очите й се насочиха към едно от чекмеджетата на бюрото й. Пръстите й леко потрепнаха.
	Срещнах погледа й.
	— Не го прави — мрачно я предупредих аз.
	Ръката на Деви се стрелна към чекмеджето и го отвори.
	Нито за секунда не се усъмних, че в чекмеджето се намираше моята кукла, която тя бе направила. Не можех да й позволя да я вземе. Съсредоточих се и промърморих обвързване.
	Ръката на Деви рязко спря на половината от разстоянието до отвореното чекмедже.
	Не направих нищо, с което да я нараня. Не използвах огън, болка или някое от нещата, които тя ми бе причинила през последните няколко дни. Беше просто обвързване, за да я накарам да остане неподвижна. Когато се отбих в онази кръчма да се стопля, взех щипка пепел от камината. Не беше кой знае какъв източник и беше по-далеч, отколкото ми се искаше, но беше по-добре от нищо.
	Можех обаче да я удържа така не повече от няколко минути, преди да изтегля толкова топлина от огъня, че да го изгася. Но това време трябваше да е достатъчно, за да изкопча истината от нея и да взема куклата, която е направила.
	Деви мяташе очи като обезумяла, докато се опитваше да помръдне.
	— Как смееш? — извика тя. — Как смееш?
	— _Ти_ как смееш! — отвърнах й вбесено аз. — Не мога да повярвам, че ти се доверих! Защитавах те пред приятелите си… — Не довърших, защото се случи немислимото — въпреки обвързването Деви се раздвижи. Ръката й бавно започна да се приближава към отвореното чекмедже.
	Съсредоточих се още по-силно и ръката на Деви отново спря. След това пак започна бавно да пълзи и се мушна в чекмеджето. Не можех да повярвам.
	— Мислиш, че можеш да дойдеш тук и да ме заплашваш? — изсъска Деви и лицето й се превърна в маска от ярост. — Мислиш, че не мога да се грижа за себе си? Станах ре’лар, преди да ме изхвърлят, малък кучи син. Заслужих си го. Моят Алар е като океана при буря. — Вече почти цялата й ръка беше в чекмеджето.
	Усетих как челото ми се покри с лепкава пот и разделих съзнанието си на още три части. Зашепнах отново и всяка част от съзнанието ми направи отделно обвързване да я държи неподвижна. Почерпих топлина от тялото си и усетих как по ръцете ми плъзва хлад. Бях направил общо пет обвързвания — това беше пределът на възможностите ми.
	Деви застина неподвижно като камък и се засмя гърлено.
	— О, ти _наистина_ си много добър. Сега съм почти готова да повярвам на историите, които съм чувала за теб. Но кое те кара да мислиш, че ще се справиш с нещо, с което дори и Елкса Дал не успя? Защо, мислиш, ме изгониха? Те се страхуваха от жена, която е способна да се изравни с учителя си още на втората година.
	Потта накара светлата й коса да залепне за челото й. Тя стисна зъби и на лицето й на фея се изписа свирепа решителност. Ръката й започна да се движи отново.
	След това с внезапно движение Деви издърпа ръката си от чекмеджето, сякаш я освобождаваше от лепкава кал. Удари със сила нещо кръгло и метално върху бюрото и пламъкът на лампата подскочи и затрепери. Не беше кукла. Не беше и бутилката с кръвта ми.
	— Ти, копеле! — почти напевно извика тя. — Мислиш си, че не съм подготвена за нещо такова? Мислиш си, че си първият, който се опитва да се възползва от мен? — Деви завъртя горния край на сивата метална сфера. Чу се ясно доловимо щракане и тя бавно отдръпна ръката си. Въпреки всичките ми усилия не можех да я задържа неподвижна.
	Тогава разпознах устройството, което беше извадила от чекмеджето. Бях го изучавал заедно с Манет миналия семестър. Килвин ги наричаше „самостоятелни екзотермични ускорители“, но всички останали им викаха „джобни грейки“ или „бедни момчета“.
	Те съдържаха керосин, нафта или захар. Веднъж след като бъдеше задействано „бедното момче“, то изгаряше горивото вътре и за около пет минути отделяше навън толкова топлина, колкото ковашка пещ. След това трябваше да бъде разглобено, почистено и напълнено отново. Тези неща бяха мръсни и опасни и лесно се чупеха заради бързото им нагряване и охлаждане. Но за кратко време можеха да осигурят на симпатиста толкова енергия, колкото цяла клада.
	Отпуснах се в „сърцето от камък“, отделих още една част от съзнанието си и прошепнах обвързване. След това опитах да направя и седмо обвързване, но не успях. Бях уморен и наранен. Студът пълзеше нагоре по ръцете ми и през последните дни ми се беше струпало толкова много. Но стиснах зъби и се насилих отново да прошепна тихо обвързването.
	Деви сякаш дори не забеляза шестото обвързване. Движейки се бавно като стрелката на часовник, тя издърпа от ръкава си един стърчащ конец. „Бедното момче“ издаде стенещо метално скърцане и от него на трептящи вълни започна да се разнася топлина.
	— В момента нямам добра връзка към теб — каза тя, докато ръката й, която държеше конеца, взе бавно да се придвижва към „бедното момче“. — Но ако не освободиш обвързването си, ще използвам това нещо, за да изгоря всички дрехи по тялото ти, и ще се усмихвам, докато крещиш.
	Странно е какви мисли минават през главата на човек в такива случаи. Първата ми мисъл не бе, че ще бъда ужасно обгорен, а че плащът, който Фела ми е подарила, ще бъде съсипан, и ще остана само с две ризи.
	Погледът ми се стрелна към повърхността на бюрото на Деви, където лакът вече бе започнал да се раздува на мехури около „бедното момче“. Усещах топлината върху лицето си.
	Знам кога съм победен. Прекъснах обвързванията и съзнанието ми се замая, когато отделните му части се събраха отново в едно цяло.
	Деви размърда раменете си.
	— Пусни я — нареди ми тя.
	Отворих ръката си и восъчната кукла се изтърколи като пияна върху бюрото. Седях с ръце в скута си и не помръдвах, тъй като не исках да я стресна или заплаша по какъвто и да е начин.
	Деви се изправи и се наведе през бюрото. Пресегна се и прокара ръка през косата ми, сетне я стисна в юмрук и отскубна един кичур. Не можах да се сдържа и изстенах.
	Деви се облегна отново назад, взе куклата и замени своя косъм с няколко от моите. Промърмори обвързване.
	— Деви, ти не разбираш — опитах се да я спра аз. — Просто трябваше да…
	Когато бях обвързал Деви, аз се бях съсредоточил върху ръцете и краката й. Това е най-ефективният начин да удържиш някого неподвижен. Имах ограничена топлина, която да използвам, и не можех да прахосвам енергия за каквото и да е друго.
	Но в момента Деви имаше достатъчно излишна топлина и обвързването й беше като да те стегне желязно менгеме. Не можех да помръдна ръцете и краката си, нито дори челюстта и езика си. Едва успявах да дишам, като леко си поемах дъх с движения, при които не се налагаше гърдите ми да помръдват. Беше ужасяващо. Сякаш нечия ръка бе стиснала сърцето ми.
	— Вярвах ти — гласът на Деви беше тих и дрезгав като хирургически трион, който ампутира крак. — _Вярвах_ ти. — Тя ми хвърли поглед, изпълнен с гняв и омраза. — Някой наистина дойде тук, за да купи кръвта ти. Предложи ми петдесет и пет таланта. Отказах му. Дори отрекох, че те познавам, защото с теб имаме делови взаимоотношения. Аз се придържам към сделките, които съм сключила.
	„Кой?“, исках да изкрещя аз. Но единственият звук, който успях да издам, беше „кооо кооо“.
	Деви погледна към восъчната кукла, която държеше, след това към „бедното момче“, което беше образувало тъмен обгорен пръстен върху бюрото й.
	— Сега нашите делови взаимоотношения приключиха — твърдо заяви тя. — Обявявам дълга ти за дължим. Имаш време до края на семестъра, за да ми донесеш парите. Девет таланта. Ако закъснееш и с един миг, ще продам кръвта ти, за да си върна парите, и ще си измия ръцете от теб. — Тя ме изгледа студено. — Това е повече, отколкото заслужаваш. Все още имам кръвта ти. Ако отидеш при магистрите в Университета или при пристава в Имре, нещата ще завършат зле за теб.
	От бюрото вече започваше да се издига пушек и Деви премести ръката си с куклата над скърцащия метал на „бедното момче“. Тя прошепна нещо и аз усетих как през цялото ми тяло преминава вълна от топлина. Чувството беше същото като внезапната треска, която ме тормозеше от дни.
	— Когато освободя това обвързване, ти ще кажеш „Разбрах, Деви“. След това ще си тръгнеш. В края на семестъра ще изпратиш някой да ми донесе парите, които дължиш. Ти самият няма да идваш. Не искам да те виждам никога повече.
	Тя ме погледна с такова презрение, че и сега се свивам, като си го спомня. Сетне се изплю върху ми. Малки пръски от слюнката й попаднаха върху „бедното момче“ и със съскане се превърнаха в пара.
	— Ако някога те мярна дори и с крайчеца на окото си, ще свършиш зле.
	Вдигна восъчната кукла високо над главата си и я стовари с все сила върху бюрото. Ако можех да трепна или да изкрещя от паника, щях да го направя.
	Куклата се строши на парчета. Ръцете и краката й се откъснаха, главата й се отърколи по бюрото и след това падна на пода. Усетих внезапен, рязък удар, сякаш се бях стоварил върху каменен под от метър височина. Беше стряскащо, но далеч не толкова лошо, колкото би могло да бъде. Макар и да бях ужасе`н, частица от мен не можа да не се възхити от нейната точност и способност за контрол.
	Обвързването, което ме държеше, падна и аз си поех дълбоко дъх.
	— Разбрах, Деви — казах аз, — но мога ли…
	— _МАХАЙ СЕ!_ — изкрещя тя.
	Излязох. Иска ми се да мога да кажа, че излязох с достойнство, но това няма да е вярно.


	27.
	Натиск

	Уил и Сим ме чакаха в задната част на „При Анкер“. Отнесох две халби бира и поднос, отрупан с пресен хляб, масло, сирене и плодове, както и купи с гореща, гъста супа от говеждо и ряпа.
	Уилем разтри очи. Изглеждаше малко блед под тъмния си сийлдишки тен, но като изключим това, видът му беше доста приличен след трите нощи, в които не бе успял да се наспи достатъчно.
	— Какъв е поводът? — попита ме.
	— Просто искам да помогна и на двама ви да възстановите силите си — отвърнах аз.
	— Доста по-добре съм от теб — отбеляза Сим. — Успях да дремна освежаващо по време на лекцията си по сублимация.
	Той имаше малки тъмни кръгове около очите, но също не изглеждаше толкова уморен.
	— Спомена, че имаш новини — вметна Уилем и се захвана да пълни чинията си. — Какви са те?
	— Смесени — отвърнах аз. — Коя искате да чуете първо — добрата или лошата?
	— Първо лошата — рече Симон.
	— Килвин няма да ми даде чертежите, от които се нуждая, за да направя свой собствен грам. Използва се сигалдрия. Руни за кръв и кости и прочие. Той мисли, че те са твърде опасни, за да бъдат показани на ре’лар.
	— Каза ли защо? — Симон изглеждаше любопитен.
	— Не го направи — признах аз. — Но мога да предположа — причината е, че бих могъл да ги използвам, за да направя всякакви неприятни неща. Като например малък метален диск с дупка. Ако сложиш в него капка от нечия кръв, можеш да изгориш човека жив.
	— Господи, това е ужасно — потръпна Сим и остави лъжицата си. — Някога минават ли ти и приятни мисли?
	— Всеки в Арканум би могъл да направи същото нещо и с най-елементарна симпатия — изтъкна Уилем.
	— Има голяма разлика — възпротивих се аз. — Веднъж след като това устройство е изработено, _всеки_ би могъл да го използва. Отново и отново.
	— Това е лудост — заяви Симон. — Защо някой би направил нещо такова?
	— За пари — мрачно отвърна Уилем. — Хората непрекъснато правят глупави неща за пари. — Той ме погледна многозначително. — Като например да вземеш пари назаем от някой кръвожаден _гатесор_.
	— Което ме води към втората новина — с неудобство рекох аз. — Изправих се срещу Деви.
	— Сам? — попита Симон. — Ти да не си глупак?
	— Да — отвърнах аз, — но не заради това, което си мислите вие. Нещата станаха неприятни, но сега знам, че не тя е отговорна за нападенията.
	— Ако не е тя, кой тогава? — намръщи се Уилем.
	— Има само един разумен отговор — отговорих аз. — И той е Амброуз.
	— Вече обсъждахме това — поклати глава Уилем. — Амброуз никога не би рискувал. Той…
	Вдигнах ръка, за да го прекъсна.
	— Никога не би рискувал да бъде обвинен в „злонамерена постъпка“ срещу _мен_ — съгласих се аз. — Но не мисля, че той е наясно кого напада. — Уилем затвори уста и се замисли, а аз продължих: — Помислете малко. Ако Амброуз подозираше, че съм аз, той щеше да повдигне обвинение срещу мен пред магистрите. Вече го е правил преди. — Разтрих наранената си ръка. — Щяха да видят раните ми и да ме хванат.
	Уил сведе поглед към масата.
	— _Краем_ — рече той. — Има логика. Той би заподозрял, че може да наемеш крадец, но не и че сам ще се вмъкнеш в апартамента му. Никога не би му минало подобно нещо през ума.
	— Най-вероятно се опитва да намери човека, който се е вмъкнал в стаите му — кимнах аз. — Или пък просто иска да се наслади на малко, лесно отмъщение. Това обяснява защо нападенията стават все по-силни. Сигурно мисли, че крадецът е избягал към Имре или Тарбеан.
	— Трябва да отидем при магистрите с тези сведения — предложи Симон. — Могат да претърсят стаите му още тази нощ. Ще бъде изключен и бит с камшик. — На лицето му се появи широка и злостна усмивка. — Бога ми, бих платил десет таланта, за да държа камшика.
	Изкикотих се на кръвожадния му тон. Бяха необходими доста усилия, за да накараш човек като Симон да покаже лошата си страна.
	— Не можем да го направим, Сим.
	— Не говориш сериозно — невярващо ме изгледа той. — Не можем да му позволим да се измъкне с нещо такова.
	— На първо място ще ме изключат за влизане с взлом в стаите му и ще ме обвинят в „неподобаващо поведение“.
	— За това няма да те изключат — успокои ме Сим, но в гласа му липсваше увереност.
	— Не искам да рискувам — признах аз. — Хеме ме мрази. Брандеур следва примера на Хеме. Все още съм в немилост и при Лорен.
	— Чудя се как имаш сили да се усмихваш — промърмори Уилем.
	— Това са три гласа срещу мен още в самото начало.
	— Мисля, че не вярваш достатъчно на Лорен — отбеляза Уилем. — Но си прав. Ще те изключат. Ако не за друго, то за да изгладят нещата с барон Джакис.
	— Наистина ли мислиш така? — Сим погледна Уилем.
	Уил кимна.
	— Възможно е дори да не изключат Амброуз — мрачно рече гой. — Той е любимецът на Хеме и магистрите знаят какви неприятности може да създаде на Университета баща му. — Уил изсумтя. — Помислете само какви неприятности ще създава Амброуз, когато наследи баща си. — Той сведе поглед и поклати глава. — Този път съм съгласен с Квоте, Сим.
	Симон изпусна дълга и уморена въздишка.
	— Чудесно, няма що — каза той и ме погледна с присвити очи. — Още от самото начало ти казах да оставиш Амброуз на мира. Да се скараш с него е като да влезеш в капан за мечки.
	— Капан за мечки ли? — замислено попитах аз.
	Той кимна решително.
	— Кракът ти влиза лесно в него, но след това не можеш да се измъкнеш.
	— Капан за мечки — повторих аз. — Точно от това имам нужда.
	Уилем мрачно се изкикоти.
	— Говоря сериозно — уверих го аз. — Къде мога да намеря капан за мечки?
	Уил и Сим ме изгледаха странно и аз реших да не насилвам късмета си.
	— Просто се шегувам — излъгах аз, тъй като не исках да усложнявам допълнително нещата.
	И сам можех да си намеря капан.
	— Трябва да сме сигурни, че е Амброуз — отбеляза Уилем.
	Кимнах.
	— Ако се е заключил в стаите си следващия път, когато бъда нападнат, това би трябвало да е достатъчно доказателство.
	Разговорът замря и няколко минути се хранехме мълчаливо, всеки от нас потънал в собствените си мисли.
	— Добре — рече Симон, който, изглежда, бе стигнал до някакво заключение. — Значи нищо не се е променило. Все още имаш нужда от грам. Нали така? — Той погледна към Уил, който кимна, и след това погледът му се върна отново на мен. — Сега побързай с добрата новина, преди да съм се самоубил.
	Усмихнах се.
	— Фела се съгласи да ми помогне да претърся Архива за схемата — рекох аз и махнах с ръка към тях. — Ако вие двамата се присъедините към нас, това ще означава дълги, изтощителни часове в близост до най-красивата жена от тази страна на река Ометхи.
	— Може и да успея да отделя малко време — небрежно подхвърли Уилем.
	Симон се ухили.

	* * *

	Така започна нашето търсене в Архива.
	За мое учудване в началото беше забавно, почти като игра. Четиримата се разпръсвахме в различни части на Архива, след това се връщахме и заедно преглеждахме книгите. Прекарвахме часове в разговори и шеги и се наслаждавахме на предизвикателството и на взаимната си компания.
	Но когато часовете се превърнаха в дни на безплодно търсене, първоначалната възбуда отмина, оставяйки след себе си само мрачна решителност. Уил и Сим продължаваха да ме пазят през нощта, като ме защитаваха със своя Алар. Нощ след нощ те не си доспиваха и станаха начумерени и раздразнителни. Сведох съня си до пет часа на вечер, за да ги облекча.
	При нормални обстоятелства пет часа биха били напълно достатъчни за мен, но аз все още се възстановях от раните си. Което беше по-важното — трябваше постоянно да поддържам Алара си в готовност, за да съм в безопасност. Беше изтощаващо за ума.
	На третия ден от нашето търсене започнах да клюмам, докато учех по металургия. Задрямах за не повече от половин минута, преди главата ми да увисне и да се събудя стреснато. Но след това леденият страх ме преследваше през остатъка от деня. Ако Амброуз ме бе нападнал в този момент? Можеше да съм вече мъртъв.
	Така че, макар да не можех да си го позволя, започнах да бъркам във все по-изтъняващата си кесия, за да купувам кафе. Много от странноприемниците и кафенетата близо до Университета се грижеха да задоволяват вкусовете на благородниците, затова то се намираше лесно. Нахлрутът щеше да е по-евтин, но не исках да рискувам заради по-острите му странични ефекти.
	В промеждутъците между търсенията се заехме да потвърдим подозрението ми, че Амброуз е отговорен за нападенията. В това поне имахме късмет. Уил проследи как Амброуз се връща в стаята си след лекцията по реторика и по същото време аз трябваше да се справям с измръзване от обвързване. Фела пък го видя да се прибира в стаите си след късен обяд и четвърт час по-късно се облях в пот, след като по гърба и ръцете ми премина вълна от топлина.
	По-късно тази вечер го наблюдавах как се връща в апартамента си в „Златното пони“, след като свърши смяната му в Архива. Не след дълго усетих слаб натиск върху раменете си, което ми подсказа, че той се опитва да ме прободе. Болката в раменете бе последвана от няколко мушкания в една по-интимна част.
	Уил и Сим се съгласиха, че това не може да е съвпадение Амброуз беше човекът. Най-хубавото от всичко бе, че така разбрахме, че каквото и да използва срещу мен, той го държи някъде в стаите си.


	28.
	Разпалване

	Нападенията не бяха особено чести, но се случваха внезапно.
	На петия ден, след като започнахме търсенето на схемата, Амброуз вероятно е бил особено озлобен или отегчен, защото имаше цели осем — едно, докато се събуждах в стаята на Уилем, две по време на обеда, две, докато имах физиогномия в Медика, и след това още три, бързо едно след друго, докато се занимавах със студено коване на желязо в Рибарника.
	На следващия ден нямаше никакви атаки. Донякъде това беше по-лошо — часове на неприятно очакване нещо да се случи.
	И така, научих се да поддържам Алара си твърд като желязо, докато ядях и се къпех, докато посещавах часовете и разговарях с преподавателите и приятелите си. Поддържах го дори когато се дуелирах по време на заниманията със „симпатия за експерти“. На седмия ден от нашето търсене това разсейване и общото ми изтощение доведоха до първото ми поражение от двама от състудентите ми, с което приключи съвършената ми поредица от дуели без загуба.
	Бих могъл да ви кажа, че бях твърде уморен, за да ме е грижа, но това няма да е съвсем вярно.

	* * *

	На деветия ден от нашето търсене Уилем, Симон и аз преглеждахме книгите в леговището ни за четене, когато вратата се отвори и вътре се вмъкна Фела. Тя носеше само една книга вместо обичайната купчина. Беше задъхана.
	— Намерих я — каза тя със светнали очи и с глас, който бе толкова развълнуван, че звучеше почти ожесточено. — Намерих копие.
	Тя ни показа книгата, така че да видим златния лист отстрани на дебелата й кожена корица — „Фачи-Моен ве Скривани“.
	Бяхме разбрали за „Скривани“ още в началото на търсенето ни. Това беше обширна сбирка от схеми на отдавна мъртвия изобретател на име Суртхур. Дванайсет дебели тома с подробни диаграми и описания.
	Когато открихме показалеца, помислихме, че сме почти в края на своето търсене, тъй като в него имаше „Диаграми, описващи направата на удивителен пет-грам, доказал се като най-полезен за защитата от «злонамерена симпатия»“. Намираха се в девети том, на страница осемдесет и втора.
	Намерихме осем версии на „Скривани“ в Архива, но така и не открихме целия комплект. Седми, девети и единайсети том липсваха, без съмнение прибрани в личната библиотека на Килвин.
	Бяхме търсили цели два дни, преди накрая да се откажем от идеята да открием „Скривани“. Но сега Фела я беше намерила — не просто част от нея, а цялата.
	— Правилният том ли е? — попита Симон със смесица от вълнение и недоверие в гласа.
	Фела бавно свали ръката си от долната част на корицата и ни показа изписаната със златно цифра _„9“_.
	Скочих от стола си и почти го съборих в желанието си по-бързо да стигна до нея. Но Фела се усмихна и вдигна книгата високо над главата си.
	— Първо трябва да ми обещаеш, че ще ме заведеш на вечеря — поиска тя.
	Засмях се и се протегнах да взема книгата.
	— Когато това свърши, ще заведа всички ви на вечеря.
	— И трябва да кажеш, че аз съм най-добрият писар на всички времена — въздъхна тя.
	— Ти си най-добрият писар на всички времена — признах аз. — Два пъти по-добра си, отколкото Уил някога ще бъде, дори и да имаше десет ръце и сто допълнителни очи.
	— Ъъъъ — потрепери тя и ми подаде книгата. — Заповядай!
	Побързах да се върна на масата с книгата и да я отворя.
	— Сигурно ще липсват страници или нещо подобно — каза с тих глас Симон на Уил. — След всичкото това търсене не може да е толкова лесно. Знам, че все нещо няма да е наред.
	Спрях да прелиствам страниците, потрих очи и след това ги присвих към текста.
	— Знаех си — изстена Сим, облегна се назад, докато столът му не застана на два крака, и той покри с ръце уморените си очи. — Нека предположа — хванало я е сивото гниене или има книжни червеи, или и двете.
	Фела пристъпи по-близо и погледна през рамото ми.
	— О, не! — печално възкликна тя. — Дори не проверих. Бях толкова развълнувана. — Тя ни погледна. — Някой от вас може ли да чете на Елд Винтик?
	— Мога да чета чуруликащите безсмислици, които вие наричате атурански — кисело отвърна Уилем. — Смятам, че знам достатъчно езици.
	— Имам съвсем повърхностни познания — отвърнах аз, — няколко десетки думи.
	— Аз мога — каза Сим.
	— Наистина ли? — Усетих как в гърдите ми отново се надига надежда. — Кога го научи?
	— По време на първия ми семестър като е’лир чух някаква поезия от Елд Винтик. — Сим повлече стола си по пода, докато не застана в положение да вижда книгата. — Изучавах я при ректора в продължение на три семестъра.
	— Никога не съм харесвал поезия — признах аз.
	— Само ти губиш от това — разсеяно отбеляза Сим, докато прелистваше няколко страници. — Поезията от Елд Винтик е като гръмотевична буря. Тя просто връхлита отгоре ти.
	— Каква е метриката? — попитах аз с любопитство пряко себе си.
	— Не знам нищо за метриката — все така разсеяно отвърна Симон, докато местеше пръст по страницата пред себе си. — Но стиховете звучат така:

	Търсехме ний „Скривани“, словата на Суртхур,
	без надежда, отдавна изгубени в регистъра щур.
	И въпреки туй намерени бързо от приятел добър.
	Ето я, идва поруменяла Фела търсачката,
	без дъх останала е и едва си сдържа крачката.
	На розовите й страни хубостта не спира да цъфти.

	— Нещо такова — с отсъстващ вид добави Симон, докато очите му продължаваха да преглеждат страниците пред него.
	Видях как Фела обърна глава и погледна Симон така, сякаш е изненадана, че го вижда да седи там.
	Не, по-скоро сякаш до този момент той просто бе заемал пространството край нея като някаква мебел. Но този път, когато го погледна, тя забеляза всичко в него — пясъчнорусата му коса, линията на челюстта му, ширината на раменете му под ризата. Този път, когато го погледна, тя наистина го видя.
	Нека кажа следното. Цялото ужасно и досадно време, прекарано в ровене в Архива, си заслужаваше дори и само за да видя как това се случва. Кръвта и страхът от смъртта си струваха, за да стана свидетел на момента, в който Фела се влюбва в Симон. Макар и съвсем малко. Беше първият плах полъх на любовта, толкова слаб, че може би самата тя не го забеляза. Не беше нещо драматично като блясък на светкавица, последван от грохота на гръмотевица. По-скоро напомняше за искрата, проблясваща при удара на кремък в стомана и угасваща твърде бързо, за да успееш да я забележиш. Но все пак знаеш, че тя е някъде там, готова да се разгори.
	— Кой ти е чел поезия от Елд Винтик? — попита Уил.
	Фела примигна и се загледа отново в книгата.
	— Куклата — отвърна Сим. — Първия път, когато го срещнах.
	— Куклата! — Уил изглеждаше така, сякаш бе готов сам да си оскубе косата. — Бог да ме порази! Защо не отидохме при него за това? Ако има атурански превод на тази книга, той ще знае къде да го открием!
	— Много пъти и аз самият се сещах същото през последните няколко дни — призна Симон. — Но той не е добре напоследък. Няма да ни е от голяма полза.
	— Освен това Куклата знае какво е в списъка на забранените книги — добави Фела. — Съмнявам се, че би ни дал просто така нещо такова.
	— Изглежда, че май всички освен мен познават този Куклата? — обадих се аз.
	— Писарите го познават — потвърди Уилем.
	— Мисля, че мога да скалъпя по-голямата част от този превод — заяви Симон и се обърна да ме погледне. — Според теб тази диаграма има ли някакъв смисъл? На мен ми изглежда като пълна безсмислица.
	— Това са руни — посочих аз. — Ясно е като бял ден. А това са металургични символи. — Погледнах по-отблизо. — Останалото… Не знам. Може би съкращения. Вероятно ще можем да ги разгадаем, когато прочетем текста. — Усмихнах се и се обърнах към Фела. — Поздравления, ти все още си най-добрият писар на всички времена.

	* * *

	С помощта на Симон ми бяха нужни два дни, за да разшифровам диаграмите в „Скривани“. По-скоро дешифрирането ни отне един ден, а след това един ден ги проверявах отново и отново.
	Щом като разбрах как трябва да конструирам грама, започнах да играя на някаква странна криеница с Амброуз. Имах нужда от цялата си концентрация, докато работя върху сигалдрията. Това означаваше да сваля гарда си. Затова можех да се занимавам с грама само когато бях сигурен, че Амброуз е зает с нещо друго.
	Грамът беше деликатна работа. Гравировката беше малка и нямаше място за грешка. И това, че бях принуден да работя на пресекулки, не ми помагаше. Половин час, докато Амброуз пиеше кафе с млада жена в обществено кафене. Четирийсет минути, докато беше на лекция по символична логика. Цял час и половина, докато беше на бюрото в приемната на Архива.
	Когато не можех да работя по грама, се занимавах с проекта си за забавление. Донякъде бях късметлия, че Килвин ме натовари със задачата да направя нещо достойно за ре’лар. Това ми осигуряваше идеалното извинение за многото време, което прекарвах в Рибарника.
	През останалата част от времето си седях изтегнат в общата стая на „Златното пони“. Трябваше да се установя като редовен клиент там. Така нещата щяха да изглеждат по-малко подозрителни.


	29.
	Ограбен

	Всяка нощ се прибирах в малката си таванска стаичка в „При Анкер“. Заключвах вратата, след което излизах през прозореца и отивах в стаята на Уил или тази на Сим според това кой беше пръв на смяна да ме пази през съответната нощ.
	Колкото и лошо да бе положението, знаех, че то ще се влоши още повече, ако Амброуз осъзнае, че аз съм проникнал в стаите му. Макар раните ми постепенно да заздравяваха, те все още бяха повече от достатъчни, за да бъда обвинен. Затова полагах сериозни усилия външно всичко да изглежда нормално.
	И така, късно една нощ влязох в „При Анкер“ с тежка стъпка и пъргавината на шамбъл. Направих опит да си побъбря с новата сервитьорка на Анкер и грабнах половин самун хляб, с който изчезнах нагоре по стълбите.
	Минута по-късно отново бях в общата стая. Бях паникьосан, облян в пот и в ушите си усещах тежките удари на сърцето.
	Момичето вдигна поглед.
	— Да не промени мнението си за едно питие преди лягане? — усмихна ми се тя.
	Поклатих глава толкова бързо, че пред лицето ми се спуснаха кичури коса.
	— Тук ли оставих лютнята си снощи, след като свърших да свиря? — попитах аз като обезумял.
	— Отнесе я с теб както винаги — поклати глава тя. — Не си ли спомняш, че те попитах дали искаш парче връв, за да вържеш калъфа?
	Стрелнах се обратно нагоре по стълбите като риба в бързей. След по-малко от минута се върнах отново.
	— Сигурна ли си? — задъхано попитах аз. — Може ли да погледнеш зад бара, просто за всеки случай?
	Тя провери, но лютнята не беше там. Не беше и в килера.
	Нито пък в кухнята.
	Качих се по стълбите и отворих вратата на малката си стая. В помещение с такъв размер нямаше много места, където да се сложи калъф за лютня.
	Не беше под леглото. Не беше подпрян на стената до малкото ми бюро. Не беше и зад вратата.
	Калъфът на лютнята беше твърде голям, за да се събере в стария сандък до леглото. Но въпреки това погледнах и в него. Не беше там. Отново проверих под леглото, просто за да съм сигурен. Нямаше го.
	След това погледнах към прозореца. Към простото резе, което държах добре смазано, за да мога да го отварям и да излизам на покрива.
	Погледнах отново зад вратата. Лютнята я нямаше там. Седнах на леглото. Ако преди малко бях просто изтощен, сега вече усещането беше съвсем различно. Чувствах се така, все едно съм направен от мокра хартия. Едва успявах да си поема дъх, сякаш някой бе изтръгнал сърцето от гърдите ми.


	30.
	Повече сол

	— Днес — весело започна Елодин — ще говорим за нещата, за които не можем да говорим. И по-специално ще обсъдим защо някои неща не могат да бъдат обсъждани.
	Въздъхнах и оставих молива. Всеки ден се надявах, че този път Елодин наистина ще ни научи на нещо. Всеки ден носех книга с твърди корици и един от няколкото ми ценни листа хартия, готов да се възползвам от някой рядък момент на яснота. Всеки ден някаква частица от мен се надяваше, че Елодин ще се засмее и ще признае, че с безкрайните си глупости просто е проверявал решителността ни.
	И всеки ден оставах разочарован.
	— Повечето от важните неща не могат да бъдат казани направо — обясни Елодин. — Не могат да бъдат ясно формулирани. Те могат само да бъдат загатнати. — Той погледна към шепата си студенти в иначе празната зала за лекции. — Посочете нещо, което не може да бъде обяснено. — Той махна към Уреш. — Започвай.
	Уреш се замисли за момент.
	— Хуморът. Ако обясниш някоя шега, тя вече не е шега.
	Елодин кимна и след това посочи Фентон.
	— Даването на имена? — попита Фентон.
	— Това е лесен отговор, ре’лар — отбеляза Елодин с нотка на укор в гласа. — Но правилно си предположил, че това ще е темата на моята лекция, така че ще го приема. — Сетне посочи към мен.
	— Няма нещо, което да не може да бъде обяснено — твърдо отвърнах аз. — Ако нещо може да бъде разбрано, значи може да бъде и обяснено. На някого може да му е трудно да го обясни, но това просто означава, че то е трудно за обяснение, а не невъзможно.
	— Не трудно или невъзможно — вдигна пръст Елодин, — а просто безсмислено. Някои неща могат само да бъдат загатнати. — Той ми се усмихна вбесяващо. — Между другото, твоят отговор трябваше да бъде „музика“.
	— Музиката сама се обяснява — не се съгласих аз. — Тя е пътят и картата, която показва пътя. Тя е едновременно и двете неща.
	— Но можеш ли да обясниш какво представлява музиката? — попита Елодин.
	— Разбира се — отвърнах аз, макар никак да не бях сигурен в това.
	— Можеш ли да обясниш какво представлява музиката, без да използваш музика?
	Въпросът ме изненада и ме накара да млъкна. Докато се опитвах да измисля отговор, Елодин се обърна към Фела.
	— Любовта? — попита тя.
	Елодин вдигна вежди, сякаш леко скандализиран от отговора й, и после кимна одобрително.
	— Почакайте малко — намесих се аз. — Не сме свършили. Не знам дали мога да обясня музиката, без да я използвам, но не това е важното. Това не е обясняване, а своеобразно превеждане.
	Лицето на Елодин светна.
	— Точно за това става дума! — възкликна той. — Това е превод. Цялото ясно формулирано познание е преведено познание, а всички преводи са несъвършени.
	— Значи цялото ясно формулирано познание е несъвършено? — попитах аз. — Кажете на магистър Брандеур, че геометрията е субективна. С удоволствие бих наблюдавал този разговор.
	— Не цялото познание — призна Елодин, — но по-голямата част.
	— Докажете го — предизвиках го аз.
	— Не можеш да докажеш нещо несъществуващо — раздразнено и убедено се намеси Уреш. — Логиката ти е погрешна.
	Скръцнах със зъби. Наистина логиката ми беше погрешна. Никога нямаше да допусна тази грешка, ако бях добре отпочинал.
	— Тогава го демонстрирайте — поправих се аз.
	— Добре, добре. — Елодин отиде до мястото, където седеше Фела. — Ще използваме примера на Фела.
	Той хвана ръката й, каза й да се изправи и ми махна и аз да направя същото.
	Последвах я и се изправих неохотно на крака. Елодин ни накара да застанем така, че да сме с лице един към друг и обърнати в профил към останалите от курса.
	— Тук имаме двама очарователни младежи — каза той. — Очите им се срещат от двата края на стаята.
	Магистърът ме бутна по рамото и аз със залитане направих крачка напред.
	— Той я поздравява. Тя го поздравява. Тя се усмихва. Той пристъпва смутено от крак на крак.
	Спрях да правя точно онова, което той беше казал, и откъм останалите се разнесоха тих шепот и смях.
	— Във въздуха се носи нещо ефимерно — продължи Елодин и се премести, за да застане зад Фела.
	Сложи ръце върху раменете й и се наведе към ухото й.
	— Тя харесва силуета му — тихо рече той. — Любопитна е за формата на устните му. Чуди се дали той може да е онзи, единственият, и дали би могла да отвори тайните на сърцето си за него.
	Фела сведе поглед и страните й поруменяха. Елодин се отдалечи от нея с наперена походка и застана зад мен.
	— Квоте я поглежда и разбира импулса, който за пръв път е накарал мъжете да рисуват, да ваят скулптури, да пеят. — Той отново започна да ни обикаля в кръг като свещеник, който се готви да извърши бракосъчетание. — Между тях съществува нещо неуловимо и деликатно. И двамата могат да го усетят. Прилича на статичното електричество във въздуха — слабо, като лек скреж. — Той втренчи поглед в мен, тъмните му очи бяха сериозни. — Сега какво ще направите?
	Отвърнах на погледа му, изпаднал в пълно недоумение. Ако имаше нещо, което познавах по-малко от даването на имена, то това бе ухажването на жени.
	— Тук имаме три възможни пътя — обърна се Елодин към курса и вдигна пръст. — Първият: нашите млади влюбени могат да се опитат да изразят онова, което чувстват. Могат да се опитат да изсвирят недоловимата песен, която пеят техните сърца. — Той направи пауза за по-голям ефект. — Това е пътят на честния глупак и той не е добър. Онова между вас е твърде несигурно, за да говорите. Искрицата е толкова слаба, че дори и най-предпазливият дъх би я угасил. — Магистърът на имената поклати глава. — Въпреки че сте умни и красноречиви, тук сте обречени на неуспех. Защото, макар устните ви да говорят на един език, със сърцата ви не е така. — Той ме погледна внимателно. — Това е проблем на превода. — Елодин вдигна два пръста. — Вторият път е по-предпазлив. Разговаряте за дреболии — за времето, за някоя пиеса. Прекарвате часове заедно. Държите се за ръце. Докато го правите, бавно научавате тайните значения на думите на другия. Така, когато моментът настъпи, можете да разговаряте, влагайки в думите си недоловим скрит смисъл, така че всеки да разбира другия. — Елодин разтвори ръце към мен. — А ето и третия път — пътят на Квоте. — Той застана рамо до рамо с мен, обърнат с лице към Фела. — Усещаш, че между вас има нещо. Нещо прекрасно и деликатно. — Въздъхна с въздишката на нещастно влюбен. — И тъй като винаги искаш да си сигурен, решаваш да поставиш ребром въпроса. Избираш най-краткия път. Мислиш, че най-простият начин е най-удачният. — Елодин вдигна ръце, обърна се към Фела и започна да прави лудешки движения, сякаш хваща нещо. — Затова се протягаш и сграбчваш гърдите на тази млада жена.
	Всички, с изключение на Фела и мен самия, избухнаха в смях. Намръщих се. Тя скръсти ръце пред гърдите си, а червенината по лицето й се разпространи надолу по шията чак до яката на ризата й.
	Елодин й обърна гръб и ме погледна право в очите.
	— Ре’лар Квоте — каза той със сериозен глас, — опитвам се да събудя спящото ти съзнание за недоловимия език, на който му нашепва светът. Опитвам се да те съблазня да откриеш разбирането. Опитвам се да те _уча_. — Той се наведе към мен, докато лицето му почти докосваше моето. — Престани да се мъчиш да ме хванеш за циците.

	* * *

	Тръгнах си от часовете на Елодин в отвратително настроение.
	Макар че, ако трябва да съм честен, през последните няколко дни настроението ми просто варираше в различни нюанси на отвратително. Стараех се да скрия това от приятелите си, но започвах да поддавам под цялата тежест, която се бе стоварила на главата ми.
	Загубата на лютнята ми бе това, което ме съсипа. С всичко друго можех да се справя — с парещото изгаряне под гърдите, с постоянната болка в коленете и с липсата на сън. Дори и с постоянния страх, че ще изпусна Алара си в неподходящия момент и внезапно ще започна да повръщам кръв.
	Успявах да се справя с всичко останало — с отчаяната си бедност, с неудовлетворението от часовете на Елодин. Дори и с новото усещане за безпокойство, породено от факта, че Деви чака от другата страна на реката със сърце, изпълнено с ярост, с три капки от кръвта ми и с Алар, могъщ като океанска буря.
	Но загубата на лютнята ми дойде в повече. Причината не бе само в това, че трябваше да платя за стаята и храната си в „При Анкер“. Не беше и в това, че инструментът бе от съществено значение за мен, за да си изкарвам прехраната, ако бъда принуден да напусна Университета.
	Не. Простата истина бе, че музиката ми помагаше да се справя с всичко останало. Музиката беше лепилото, което ми помагаше да оставам едно цяло. Само два дни без нея и вече започвах да се разпадам на парчета.
	След часовете при Елодин не можех да понеса мисълта за времето, което трябваше да прекарам прегърбен над работната маса в Рибарника. Само като помислех за това и ръцете ме заболяваха, а очите ми натежаваха от липсата на сън.
	И така, вместо да отида там, аз се върнах в „При Анкер“ за ранен обяд. Сигурно съм изглеждал доста жалък, защото съдържателят ми донесе двоен резен бекон със супата и една малка бира.
	— Как мина вечерята, ако нямаш против, че питам? — попита Анкер и се облегна на бара.
	— Моля за извинение, но не те разбрах — вдигнах поглед към него аз.
	— Вечерята с твоята млада дама — отвърна той. — Нямам навика да си пъхам носа в чужди работи, но куриерът я беше оставил просто така и трябваше да я прочета, за да разбера за кой е.
	Хвърлих озадачен поглед на Анкер.
	Той на свой ред ме погледна смутено и след това се намръщи.
	— Лаурел не ти ли даде бележката за теб?
	Поклатих глава и съдържателят ядно изруга.
	— Кълна се, понякога си мисля, че това момиче няма абсолютно нищо в главата си. — Той затършува зад бара. — Един куриер остави онзи ден бележка за теб. Казах й да ти я даде, когато се прибереш. Ето я.
	Той вдигна едно влажно и доста омацано парче хартия и ми го подаде. На него пишеше:

	Квоте,
	Отново съм в града и тази вечер много бих искала да вечерям в компанията на някой очарователен благородник. За съжаление наоколо няма такива. Би ли искал да се присъединиш към мен в „Спуканата бъчва“?
	Оставам в очакване,
	Д.

	Настроението ми леко се пооправи. Бележките от Дена бяха рядко удоволствие и тя никога досега не ме беше канила на вечеря. Макар да бях ядосан, че съм изпуснал срещата, мисълта, че тя отново е в града и няма търпение да ме види, значително подобри състоянието на духа ми.
	Изгълтах набързо обяда си и реших да пропусна лекцията си по сиару, за да отида до Имре. Не бях виждал Дена повече от един цикъл и да прекарам известно време с нея бе единственото нещо, за което се сещах, че може да подобри настроението ми.
	Докато вървях към другата страна на реката, ентусиазмът ми понамаля малко. Пътят беше дълъг, а колената започнаха да ме болят още преди да съм стигнал до Каменния мост. Слънцето беше пронизващо ярко, но не топлеше достатъчно, за да се справи със студа на ранния зимен вятър. Прахолякът от пътя влизаше в очите ми и ме задавяше.
	Дена не беше в нито една от странноприемниците, където от време на време отсядаше. Не слушаше музика в „Канелката“ или в „Коза на вратата“. Нито Деох, нито Станчион я бяха виждали. Обезпокоих се, че може да е напуснала града, докато бях зает. Можеше да отсъства в продължение на месеци. Можеше да изчезне завинаги.
	Накрая завих зад един ъгъл и я видях да седи под дърво в малка обществена градинка. В едната си ръка държеше писмо, а в другата — наполовина изядена круша. Откъде бе намерила плода толкова късно за сезона?
	Бях по средата на градината, когато осъзнах, че Дена плаче. Заковах се на място, без да знам как да постъпя. Исках да й помогна, но не желаех да се натрапвам. Може би най-добре щеше да е…
	— Квоте!
	Дена хвърли огризката от крушата, скочи на крака и се затича през поляната към мен. Тя се усмихваше, но очите й бяха зачервени и избърса бузите си с ръка.
	— Добре ли си? — попитах аз.
	От очите й отново бликнаха сълзи, но преди да се отърколят, тя стисна клепачи и рязко поклати глава.
	— Не — отвърна тя, — не съвсем.
	— Мога ли да помогна?
	Тя избърса очи с ръкава на ризата си.
	— Помагаш ми дори и само с това, че си тук.
	Сгъна писмото на малък квадрат и го набута в джоба си.
	След това се усмихна отново. Усмивката й не беше пресилена, не беше от онзи вид, който човек носи като маска. Усмихваше се очарователно и истински въпреки сълзите.
	Наклони глава на една страна, погледна ме по-внимателно и усмивката й бе заменена от загрижено изражение.
	— Ами ти? — попита ме тя. — Виждаш ми се малко отслабнал.
	Усмихнах се слабо. Моята усмивка беше пресилена и аз го знаех.
	— Напоследък имам някои затруднения.
	— Надявам се да не се чувстваш толкова зле, колкото изглеждаш — меко каза тя. — Спиш ли достатъчно?
	— Не — признах аз.
	Дена си пое дъх да заговори, но спря и прехапа устни.
	— Има ли нещо, за което искаш да поговорим? — попита тя. — Не знам дали ще мога да ти помогна, но… — Тя сви рамене и пристъпи от крак на крак. — И аз самата не спя добре. Знам какво е.
	Предложението й за помощ ме свари неподготвен. Накара ме да се чувствам… Не мога да опиша точно как ме накара да се почувствам. Не е лесно да намеря подходящите думи.
	Не заради самото предложение за помощ. Приятелите ми от дни правеха всичко възможно, за да ми помогнат. Но желанието на Сим да ми помогне бе различно от нейното. Помощта му бе като насъщния хляб, на който винаги можеш да разчиташ. Но да зная, че Дена е загрижена за мен, бе като глътка топло вино в зимна нощ. Можех да почувствам сладката му топлина в гърдите си.
	Усмихнах й се, този път с истинска усмивка. Усетих я странно върху лицето си и се зачудих колко ли дълго съм се мръщил, без да го осъзнавам.
	— Помагаш ми дори и само с това, че си тук — искрено отвърнах аз. — Дори само това, че те виждам, направи чудеса с настроението ми.
	— Разбира се. — Тя вдигна очи към небето. — Гледката на покритото ми с петна лице е истинска панацея.
	— Няма много за разказване — обясних аз. — Комбинация от лош късмет и погрешни решения, за които си плащам.
	Дена се засмя със смях, който сякаш се готвеше да се превърне в стон.
	— Да знаеш, че нямам _никаква_ представа за какво говориш. — Устните й се изкривиха в горчива усмивка. — Най-лошо е, когато плащаш за свои глупави грешки, нали?
	Усетих как устните ми повтарят нейната усмивка.
	— Така е — съгласих се аз. — Право да ти кажа, бих се радвал на разтухата да поговоря с някой, който ми съчувства.
	— Това мога да го уредя — заяви тя и хвана ръката ми. — Бог ми е свидетел, че в миналото си правил достатъчно често същото за мен.
	— Така ли? — учудих се аз и закрачих заедно с нея.
	— Безброй пъти — потвърди тя. — Лесно е да забравя, когато си край мен. — Тя спря за момент и аз също трябваше да спра, защото ръцете ни бяха една в друга. — Не се изразих правилно — когато си край мен, е лесно да забравя.
	— Да забравиш какво?
	— Всичко — отвърна тя и за момент игривостта изчезна от гласа й. — Всички лоши моменти от живота ми. Това коя съм. Хубаво е да си почивам от мен самата от време на време. Ти ми помагаш в това. Ти си моето безопасно пристанище в безкрайното бурно море.
	— Така ли? — изкикотих се аз.
	— Точно така — непринудено рече тя. — Ти си моята сенчеста върба в горещ ден.
	— Ти — реших да не остана по-назад аз — си като сладостна музика, носеща се от далечна стая.
	— Това си го бива — похвали ме тя. — Ти си неочаквана торта и дъждовен следобед.
	— Ти си като лековита лапа, която изтегля отровата от сърцето ми — не се отказвах аз.
	— Хъммм. — Дена не изглеждаше сигурна. — За това не знам. Мисълта за сърце, пълно с отрова, не изглежда привлекателна.
	— Така е — признах аз. — Звучеше по-добре, преди да го изрека.
	— Така се получава, когато смесваш метафорите си — смъмри ме тя и направи пауза. — Получи ли бележката ми?
	— Получих я днес — отвърнах аз с нотка на съжаление в гласа, — едва преди няколко часа.
	— А — каза тя, — жалко. Вечерята беше хубава, изядох и твоята порция. — Опитах се да измисля какво да кажа, но тя се усмихна и поклати глава. — Просто те дразня. Всъщност вечерята беше само извинение. Искам да ти покажа нещо. Ти си труден за откриване, мислех си, че ще се наложи да чакам до утре, когато ще пееш в „При Анкер“.
	Усетих остра болка в гърдите си, която беше толкова силна, че дори и присъствието на Дена не можеше да я спре изцяло.
	— Късмет е, че се срещнахме днес — казах аз. — Не съм сигурен, че ще свиря утре.
	— Винаги пееш в нощта на фелинг — вдигна глава към мен тя. — Не променяй това. И бездруго ми е трудно да те намирам.
	— Странно е, че го казваш — отбелязах аз. — Никога не мога да те хвана на едно и също място два пъти.
	— О, да, сигурна съм, че ти _винаги_ ме търсиш — иронично отвърна тя и се усмихна развълнувано. — Но не това е важното. Ела. Убедена съм, че това ще те разсее.
	Дена закрачи по-бързо и ме задърпа за ръката.
	Въодушевлението й беше заразително и аз усетих, че се усмихвам, докато я следвам по криволичещите улици на Имре.
	Накрая стигнахме до входа на един малък магазин. Дена застана пред мен, като само дето не подскачаше от възбуда. Всички следи от сълзи бяха изчезнали и сега очите й блестяха. Тя сложи хладните си ръце върху лицето ми.
	— Затвори очи — подкани ме. — Това е изненада!
	Затворих очи, тя ме хвана за ръка и ме поведе няколко стъпки напред. Вътрешността на магазина беше слабо осветена и миришеше на кожа. Чух един мъжки глас да казва „Значи това е той?“ и последва шум от местене на предмети.
	— Готов ли си? — прошепна Дена в ухото ми.
	По гласа й долових, че се усмихва. Дъхът й гъделичкаше косъмчетата по тила ми.
	— Нямам представа — откровено отговорих аз.
	— Добре. Отвори очи тогава — рече тя и усетих сподавения й смях в ухото си.
	Отворих очи и видях слаб възрастен мъж, който стоеше зад дълъг дървен щанд. Пред него, разтворен като книга, лежеше празен калъф за лютня. Дена ми беше купила подарък. Калъф за лютнята ми. Калъф за откраднатата ми лютня.
	Пристъпих крачка напред. Празният калъф беше дълъг и тънък, направен от гладка черна кожа. Нямаше панти. По ръба му бяха наредени седем лъскави, стоманени закопчалки, така че горната му част да се вдига като капак на кутия.
	Вътрешността му беше от меко кадифе. Протегнах се да го докосна и открих, че подплънката е мека, но еластична като гъба. Кадифето беше дебело близо сантиметър и нещо и тъмночервено на цвят.
	Мъжът зад щанда леко се усмихна.
	— Вашата дама има добър вкус — отбеляза той — и държи да получи точно онова, което иска. — Повдигна капака. — Кожата е намазана и покрита с восък. Под нея има два слоя кленови дъги. — Той прокара пръст по долната половина на калъфа и след това посочи процепа в капака. — Прилепва толкова плътно, че въздухът нито влиза, нито излиза. Така че няма нужда да се безпокоите, когато излезете от топла и влажна стая навън в ледената нощ. — Мъжът започна да затваря закопчалките по ръба на калъфа. — Дамата не искаше да са от месинг. Така че ги направих от хубава стомана. И щом като са на мястото си, капакът се притиска в уплътнението. Можете да потопите калъфа в река и кадифето вътре ще остане сухо. — Той сви рамене. — Разбира се, накрая водата ще се просмуче в кожата, но по този въпрос нищо не може да се направи. — Той обърна калъфа и почука силно с кокалчетата си върху заобленото дъно. — Нарочно направих кленовото дърво по-тънко, за да не е обемисто и тежко, и го подсилих с ленти от гланцирана стомана. — Посочи Дена, която се бе ухилила до ушите. — Дамата искаше рамстонска стомана, но аз й обясних, че макар тя да е твърда, е и доста чуплива. Гланцираната стомана е по-лека и запазва формата си. — Той ме изгледа от горе до долу. — Ако младият господин желае, може да стъпи върху издутата част на калъфа и той няма да се счупи. — Присви леко уста и сведе поглед към краката ми. — Макар да бих предпочел да не го прави. — Отново обърна калъфа. — Трябва да кажа, че това е най-хубавият калъф, който съм правил от може би двайсет години. — Плъзна го по щанда към мен. — Надявам се да сте доволен от него.
	Направо онемях, а това се случва много рядко. Протегнах ръка и погладих кожата. Тя беше топла и гладка. Докоснах стоманения пръстен там, където се закрепваше ремъкът за рамото. Погледнах Дена, която почти танцуваше от възхищение.
	Тя пристъпи нетърпеливо напред.
	— Това е най-хубавата част — заяви тя и отвори закопчалките с такава непринудена лекота, че веднага ми стана ясно, че го е правила и преди. Махна капака и мушна с пръст вътрешната облицовка. — Подплънката е така направена, че може да се маха и поставя отново. Така че няма значение каква лютня ще имаш в бъдеще, тя пак ще се събере вътре. И погледни! — Натисна кадифето на мястото, където би трябвало да стои шийката, завъртя пръсти и под тях се отвори капак, разкриващ скритото пространство отдолу. — Това също беше моя идея — ухили се отново тя. — Нещо като таен джоб.
	— В името на божието тяло, Дена! — възкликнах аз. — Това трябва да ти е струвало цяло състояние.
	— Ами, нали се сещаш — каза тя с престорена скромност, — имах малко заделени пари.
	Прокарах ръка по вътрешната страна на калъфа, докосвайки кадифето.
	— Дена, говоря сериозно. Този калъф сигурно струва колкото лютнята ми… — Не довърших и стомахът ми се сви — лютнята, която вече дори не притежавах.
	— Дано да нямате против, че го казвам, господине — намеси се мъжът зад щанда. — Освен ако лютнята ви не е от масивно сребро, предполагам, че този калъф струва много повече от нея.
	Отново погладих капака и неприятното усещане в стомаха ми се засили. Не знаех какво да кажа. Как можех да й призная, че някой я е откраднал, след всички усилия, които тя бе положила, за да ми направи този прекрасен подарък?
	— Сега да видим как ще пасне лютнята ти вътре — развълнувано се ухили Дена.
	Тя махна с ръка и мъжът зад щанда извади лютнята ми и я постави в калъфа. Пасна плътно като ръка в ръкавица.
	Заплаках.

	* * *

	— Господи! Срамувам се от себе си — рекох аз и издухах носа си.
	Дена леко докосна ръката ми.
	— Толкова съжалявам — повтори тя за трети път.
	Двамата седяхме на бордюра пред малкия магазин. Това, че бях избухнал в сълзи пред Дена бе достатъчно лошо. Исках да се успокоя, без да се налага и търговецът да ме зяпа.
	— Само исках тя да пасне точно в калъфа — оправда се Дена с покрусено изражение. — Оставих ти бележка. Очаквах, че ще дойдеш на вечерята, така че да мога да те изненадам. Дори не трябваше да разбираш, че лютнята е изчезнала.
	— Всичко е наред — успокоих я аз.
	— Очевидно не е — настоя Дена и очите й започнаха да се пълнят със сълзи. — Когато не се появи, не знаех какво да правя. Снощи те търсих навсякъде. Чуках на вратата ти, но ти не отвори. — Тя сведе поглед в краката си. — Никога не мога да те намеря, когато те търся.
	— Дена — прекъснах я аз, — всичко е наред.
	— Не е наред. — Тя енергично поклати глава, отказвайки да ме погледне, докато сълзите взеха да се стичат по страните й. — Трябваше да се сетя. Ти се държиш с нея така, сякаш е твое дете. Ако някой някога ме бе погледнал така, както ти гледаш тази лютня, щях… — Гласът й се пречупи и тя преглътна мъчително, преди думите да продължат да се изливат от нея. — Знаех, че тя с най-важното нещо в живота ти. Затова исках да ти подаря калъф, в който да я съхраняваш. Просто не мислех, че ще е толкова… — Тя преглътна отново, стисна ръцете си в юмруци, а тялото й така се напрегна, че почти трепереше. — Господи! Толкова съм глупава! Никога не мисля. Винаги правя така. Съсипвам всичко. — Косата беше паднала върху лицето й, затова не можех да видя изражението й. — Какво не е наред с мен? — попита тя с нисък и гневен глас. — Защо съм такава идиотка? Защо през целия си живот не мога да направя и едно нещо както трябва?
	— Дена.
	Трябваше да я прекъсна, защото тя почти не спираше, за да си поеме дъх. Сложих ръка върху нейната и тялото й се скова и застана неподвижно.
	— Дена, няма откъде да си знаела — уверих я аз. — От колко време свириш? От един месец? Някога притежавала ли си свой инструмент?
	Тя поклати глава с лице, все още скрито от косата й.
	— Имах лира — тихо каза тя, — но само за няколко дни, преди пожара. — Тя най-сетне вдигна поглед, изражението й беше много нещастно, а очите и носът й бяха зачервени. — Това се случва непрекъснато. Опитвам се да сторя нещо добро, но всичко се обърква. — Хвърли ми злощастен поглед. — Нямаш представа какво е усещането.
	Засмях се. Фактът, че отново можех да се смея, ми достави неописуемо приятно чувство. Смехът извираше някъде дълбоко от корема ми и се изливаше през гърлото ми като звука от златен ловджийски рог. Само този смях струваше повече от три топли обяда и двайсет часа сън.
	— Имам много добра представа — уверих я аз, усещайки раните по колената си и дразненето от още незарасналите белези по гърба ми.
	Зачудих се дали да й кажа каква бъркотия бях забъркал с опита си да взема пръстена й. После реших, че настроението й едва ли ще се подобри, ако й обясня как Амброуз се опитва да ме убие.
	— Дена, аз съм царят на добрите идеи, които след това се объркват ужасяващо.
	При тези думи тя се усмихна и избърса очи с ръкава си.
	— И двамата сме двойка ревливи идиоти, нали?
	— Такива сме — съгласих се аз.
	— Съжалявам — отново повтори тя и усмивката й угасна. — Просто исках да направя нещо мило за теб. Но не ме бива в тези неща.
	Взех ръката й и я целунах.
	— Дена, това е най-милото нещо, което някой някога е правил за мен — съвършено искрено казах аз.
	Тя изсумтя.
	— Това е самата истина — уверих я. — Ти си моето лъскаво пени на земята край пътя. Ти си по-ценна от солта или от луната по време на дълга нощна разходка. Ти си като сладко вино за устните ми, песен за гърлото ми и смях за сърцето ми.
	Страните на Дена поруменяха, но аз спокойно продължих:
	— Ти си твърде добра за мен. Ти си лукс, който не мога да си позволя. Въпреки това настоявам днес да дойдеш с мен. Ще те черпя вечеря и ще прекарам часове във възхвала на чудото, което си ти. — Изправих се и й помогнах да стане. — Ще свиря музика за теб. Ще пея песни за теб. До края на този следобед светът няма да може да ни докосне. — Повдигнах глава, превръщайки думите си във въпрос.
	Устните на Дена се извиха закачливо.
	— Звучи ми добре — каза тя. — Бих искала да избягам от света за един следобед.

	* * *

	Часове по-късно се връщах към Университета с лека стъпка. Подсвирквах си. Пеех. Лютнята на рамото ми беше лека като целувка. Слънцето беше топло и успокояващо. Ветрецът беше приятно прохладен.
	Късметът започваше да ми се усмихва.


	31.
	Тигелът

	Сега, когато отново държах лютнята в ръцете си, останалата част от живота ми лесно се върна в руслото си. Работата ми в Рибарника беше по-лесна. Часовете ми в Университета минаваха неусетно. Дори и тези на Елодин изглеждаха по-смислени.
	С леко сърце посетих Симон в комплекса по алхимия. Когато почуках, той отвори вратата и ми махна да вляза вътре.
	— Проработи — развълнувано каза той.
	Затворих внимателно вратата и Симон ме отведе до една маса, където бяха подредени редици от шишета, тръби и газови горелки. Той гордо се усмихна и вдигна нещо като къс, плитък буркан, от онези, които се използват за съхраняване на боя за лице или руж.
	— Можеш ли да ми покажеш? — попитах аз.
	Сим запали една малка газова горелка и пламъкът започна да облизва дъното на плитка желязна тавичка. Известно време стояхме мълчаливо, заслушани в съскането й.
	— Имам нови ботуши — разговорливо се похвали приятелят ми и вдигна единия си крак, за да ми ги покаже.
	— Хубави са — механично отвърнах аз, след което замълчах и погледнах по-отблизо. — Това кабарчета ли са? — попитах го невярващо.
	Той се ухили злостно и аз се разсмях.
	Желязната тава се нагорещи, Сим отвори буркана и притисна възглавничката на показалеца си към прозрачното вещество вътре. След това тържествено вдигна ръка и сложи върха на пръста си върху повърхността на нагорещената желязна тавичка.
	Трепнах. Сим се усмихна самодоволно и подържа ръката си така още един дълъг миг, преди да я отдръпне.
	— Невероятно! — възкликнах аз. — Вие, момчета, правите луди неща тук. Това е топлинен щит.
	— Не — сериозно отвърна Сим. — Абсолютно погрешно е да възприемаш така това нещо. То не е щит. Не е изолатор. По-скоро е като допълнителен слой кожа, който изгаря, преди истинската ти кожа да се нагорещи.
	— Като да имаш вода по ръцете си — предположих аз.
	— Не, водата провежда топлината — отново поклати глава Сим, — а това не го прави.
	— Значи _е_ изолатор.
	— Добре — раздразнено рече приятелят ми. — Трябва да млъкнеш и да ме слушаш. Това е алхимия. Ти не разбираш нищо от алхимия.
	— Знам, знам — помирително махнах с ръка аз.
	— Кажи го тогава. Кажи: „Не разбирам нищо от алхимия.“
	Изгледах го кръвнишки.
	— Алхимията не е просто химия с някои допълнения — обясни той. — Това означава, че ако не ме слушаш, ще си направиш прибързани заключения, които ще са смъртоносно погрешни. Смъртоносни _и_ погрешни.
	— Добре. — Поех си дълбоко дъх и го изпуснах. — Кажи ми.
	— Ще трябва бързо да го размажеш — отвърна той. — Ще имаш само около десет секунди да го разнесеш върху дланите и ръцете си. — Той показа ръката до лакътя си. — Няма да се изтрие, но ще свалиш част от него, ако се разтъркваш твърде енергично. Изобщо не докосвай лицето си. Не пипай очите си. Не си бъркай в носа. Недей да си гризеш ноктите. Малко е отровно.
	— Малко? — попитах аз.
	Сим не ми обърна внимание и вдигна пръста, който бе притиснал към горещата желязна тавичка.
	— Не е като бронираните ръкавици. Веднага щом бъде изложено на топлина, то започва да изгаря.
	— Ще има ли някаква миризма? — попитах аз. — Нещо, което да го издаде?
	— Не. Строго погледнато, то всъщност не _гори_. Просто се разпада.
	— На какво се разпада?
	— На разни неща — сопна се Симон. — Разпада се на сложни неща, които ти не можеш да проумееш, защото не разбираш нищо от алхимия.
	— Безопасно ли е, ако бъде вдишано? — поправих се аз.
	— Да. Иначе нямаше да ти го дам. Това е стара формула. Изпитана и вярна. Ала тъй като не провежда топлина, скоро след като го нанесеш, ще започнеш да чувстваш, че вместо да са студени, ръцете ти са притиснати към нещо изгарящо горещо. — Той ме изгледа многозначително. — Съветвам те да не пипаш горещи неща, преди действието й да е изтекло напълно.
	— Как мога да разбера, че действието й изтича?
	— Не можеш — просто отговори той. — Ето защо бих те посъветвал да не използваш голите си ръце.
	— Чудесно.
	— Ако се смеси с алкохол, формулата става киселинна, но само умерено. Ще имаш предостатъчно време да я отмиеш. Ако се смеси с малко вода, като например потта ти, няма проблем. Но ако се смеси с много вода, да кажем сто части към едно, ще стане леснозапалима.
	— А ако я смеся с пикня, ще се превърне във вкусни бонбони, нали? — засмях се аз. — Да не си се обзаложил с Уилем колко от това ще приема за чиста монета? Нищо не става запалимо, като го смесиш с вода.
	Сим присви очи. Сетне взе един празен тигел.
	— Добре — каза той. — Тогава напълни това.
	Като продължавах да се усмихвам, отидох до контейнера с пода в ъгъла на стаята. Той бе същият като онези в Рибарника. Чистата вода е важна и за изобретяването, особено когато смесваш глина или закаляваш метали, които не искаш да бъдат замърсени.
	Плиснах малко вода в тигела и го отнесох обратно на Сим. Той топна пръста си вътре, завъртя го във водата и я изсипа в нагорещената желязна тавичка.
	Избухна буен оранжев пламък, който се издигна на метър височина, преди да примигне и да угасне. Сим остави празния тигел, който леко изтрака, и ме погледна сериозно.
	— Кажи го.
	— Не разбирам нищо от алхимия — сведох поглед към краката си аз.
	Сим кимна с доволен вид.
	— Точно така — заяви той и се обърна към работната маса. — Сега да започнем отначало.


	32.
	Кръв и пепел

	Листата шумоляха под краката ми, докато вървях през гората на север от Университета. Бледата лунна светлина, която се процеждаше между голите дървета, не беше достатъчна, за да виждам ясно, но през последния цикъл бях изминавал този път няколко пъти и го знаех наизуст. Усетих мириса на горящо дърво дълго преди да чуя гласовете и да зърна светлината от огъня.
	Не беше точно поляна, а просто уединено място, скрито зад една скала. Няколко обли камъка и дънерът на паднало дърво осигуряваха импровизирани места за сядане. Собственоръчно бях изкопал дупката за огнището преди няколко дни. Беше дълбока близо четирийсет сантиметра, с диаметър около два метра и облицована с камъни. Лагерният огън, който в момента гореше в нея, изглеждаше твърде малък за размерите й.
	Всички останали вече бяха там. Мола и Фела споделяха дънера пейка. Уилем се беше настанил на един камък, а Сим седеше на земята с кръстосани крака и ровеше в огнището с пръчка.
	Уил вдигна поглед, когато се появих измежду дърветата. На примигващата светлина от огъня очите му изглеждаха тъмни и хлътнали. Двамата със Сим ме пазеха вече почти два цикъла.
	— Закъсня — рече Уил.
	Сим вдигна поглед към мен, весел както винаги, но по неговото лице също имаше следи от умора.
	— Готов ли е? — развълнувано попита той.
	Кимнах. Разкопчах ръкава си и го запретнах нагоре, за да му покажа железния диск, който беше малко по-голям от пени на Федерацията. Беше покрит с фина сигалдрия и инкрустиран със злато — току-що завършеният ми грам. Беше закрепен с два кожени ремъка към вътрешната страна на ръката ми.
	Групата нададе одобрителни викове.
	— Избрал си интересен начин да го носиш — отбеляза Мола. — Доста модерен — така, както би го носил варварин нашественик.
	— Работи най-добре, когато има допир с кожата — обясних аз. — И трябва да е скрит, тъй като не би следвало да знам как да го направя.
	— Практичен и стилен — добави Мола.
	Симон се приближи, погледна грама и го докосна с пръст.
	— Изглежда толкова малък… Аааа! — изкрещя той и отскочи назад, разтръсквайки ръката си. — Черно проклятие! — изруга смутено той. — Съжалявам. Просто ме стресна, това е всичко.
	— _Кист и крейл!_ — с разтуптяно сърце извиках аз. — Какво стана?
	— Някога докосвал ли си гилдер на Арканум? — попита той. — От онези, които получаваш, когато станеш пълноправен арканист?
	— Той жужеше някак странно — кимнах аз. — Ръката ми се вцепени, сякаш изведнъж бе заспала.
	— И при това усещането е такова. — Сим кимна към грама и продължи да разтърсва ръка. — Стресна ме.
	— Не знаех, че гилдерите действат и като грамове — замислих се аз. — Макар в това да има логика.
	— Изпробва ли го? — попита Уилем.
	Поклатих глава.
	— Видя ми се малко странно аз самият да го изпробвам — признах.
	— Искаш ли някой от нас да го направи? — засмя се Симон. — Прав си, това е съвсем нормално.
	— А и сметнах, че би било добре наблизо да има медик — кимнах към Мола аз. — Просто за всеки случай.
	— Не знаех, че тази вечер ще бъдат нужни професионалните ми умения — учуди се Мола. — Не съм си донесла чантата.
	— Не би трябвало да е необходима — успокоих я аз, след което извадих восъчно блокче и го размахах. — Кой ще ми окаже честта?
	Настъпи тишина, накрая Фела протегна ръка.
	— Аз ще направя куклата, но няма да забивам игли в нея.
	— _Вхената_ — каза Уилем.
	— Добре, предполагам, че тогава аз ще трябва да го направя — сви рамене Симон.
	Подадох восъчното блокче на Фела и тя започна да го затопля с ръцете си.
	— Коса ли искаш да използваш или кръв? — тихо попита тя.
	— И двете — отговорих аз, като се опитах гласът ми да не издаде нарастващото ми безпокойство. — Трябва да съм напълно сигурен в грама, за да спя спокойно нощем.
	Извадих една игла за шапка, убодох опакото на ръката си и наблюдавах как върху него се появи ярка капка кръв.
	— Така няма да стане — предупреди ме Фела, която все още обработваше восъка с ръце. — Кръвта няма да се смеси с восъка. Тя просто ще се размаже отгоре.
	— И как стигна до това заключение? — смутено се пошегува Симон.
	— От свещите. — Фела се изчерви и леко наведе глава, а косата й се спусна върху раменете. — Когато работиш с цветни свещи, не можеш да използваш боя на водна основа. Трябва да бъде на прах или маслена. Това е въпрос на разтворимост — двуполюсно и еднополюсно подреждане.
	— Обичам Университета — обърна се Сим към Уилем, който беше от другата страна на огъня. — Образованите жени са толкова по-привлекателни.
	— И аз бих искала да кажа същото — сухо се намеси Мола, — но досега не съм срещала образовани мъже.
	Наведох се и взех щипка пепел от огнището, след което я поръсих върху опакото на ръката си, където тя попи кръвта.
	— Това би трябвало да свърши работа — каза Фела.
	— „Тази плът ще изгори. В пепел се превръщат всички неща“ — напевно произнесе Уилем с мрачен глас, след това се обърна към Симон: — Не се ли казваше така в твоята свята книга?
	— Това не е _моята_ свята книга — възпротиви се Симон. — Но иначе си близо: „В пепел всичко се превръща и тази плът също ще изгори.“
	— Вие двамата май се забавлявате — отбеляза Мола.
	— Само като си помисля, че ще мога да спя цяла нощ, и ми се замайва главата — рече Уилем. — А тези вечерни забавления са като кафе след торта.
	Фела ми подаде топчето размекнат восък и аз притиснах в него влажната пепел. Тя го размеси отново и започна да го оформя. С няколко сръчни движения пръстите й превърнаха восъка в кукла с човешка форма. Тя я вдигна, за да може цялата група да я види.
	— Главата на Квоте е доста по-голяма от тази — по момчешки се ухили Симон.
	— Освен това имам и гениталии — добавих аз, взех куклата от Фела и сложих косъм върху главата й. — Но от един момент нататък реализмът става безсмислен.
	Отидох при Сим и му подадох моята имитация и дългата игла за шапка.
	Той взе куклата в едната си ръка, а иглата — в другата, и неспокойно замести поглед между тях.
	— Сигурен ли си в това?
	Кимнах.
	— Добре тогава. — Сим пое дълбоко въздух и изправи рамене.
	На челото му се образуваха бръчки, докато съсредоточаваше погледа си върху куклата.
	Превих се на две, изпищях и се хванах за крака.
	Фела ахна. Уилем скочи на крака. Широко отворените очи на Симон се изпълниха с паника, докато той сковано държеше куклата и иглата далеч една от друга.
	— Аз… Аз не съм… — Той ни погледна разтревожено.
	Изправих се и изтупах ризата си.
	— Просто се упражнявах — ухилих се аз. — Твърде женски ли беше писъкът ми?
	Симон се отпусна облекчено.
	— Проклет да си! — немощно извика той и се засмя. — Това не е смешно, копеле такова.
	Продължи да се смее безпомощно, докато бършеше лъскавата пот от челото си.
	Уилем промърмори нещо на сиару и се върна на мястото си.
	— Вие тримата сте почти толкова добри, колкото и някоя танцуваща трупа — рече Мола.
	Симон си пое дълбоко дъх и след това бавно го изпусна. Разкърши рамене и повдигна куклата и иглата на нивото на очите си. Ръката му трепереше.
	— В името на Техлу! — възкликна той. — Изкара ми акъла и сега не мога да го направя.
	— В името на божията любов! — Мола се изправи, заобиколи огъня, за да застане до Симон, и протегна ръка — Дай ми ги. — Тя взе куклата и иглата, обърна се и ме погледна в очите. — Готов ли си?
	— Само секунда.
	След два цикъла постоянна бдителност отпускането на Алара, който ме защитаваше, бе като да отвориш юмрук, който се е вцепенил, защото е стискал нещо твърде дълго.
	Поклатих глава. Чувствах се странно без Алара. Сякаш бях гол.
	— Не се сдържай, но за всеки случай ме удари в крака.
	Мола промърмори обвързване и заби иглата в крака на куклата.
	Настъпи тишина. Всички стояха неподвижно и ме наблюдаваха.
	Не почувствах нищо.
	— Добре съм — уверих ги аз.
	Приятелите ми си поеха облекчено дъх и аз погледнах Мола с любопитство.
	— Това наистина ли беше всичко, на което си способна?
	— Не — отвърна откровено Мола, издърпа иглата от крака на куклата, коленичи до огъня и я постави над него. — Това беше лек, пробен опит. Не искам да слушам отново момичешките ти писъци. — Тя извади иглата от огъня и се изправи. — Този път ще те нападна наистина. — Вдигна иглата над куклата и ме погледна. — Готов ли си?
	Кимнах. Тя затвори очи за момент, след това прошепна обвързване и заби нагорещената игла в крака на куклата. Притиснатият към вътрешната страна на ръката ми метал стана студен и почувствах лек натиск върху прасеца си, все едно някой ме беше смушкал там с пръст. Погледнах надолу, за да се уверя, че Симон не ми отмъщава, като ме ръга с някоя пръчка.
	Тъй като не гледах, пропуснах следващото нещо, което направи Мола, но усетих още три тъпи убождания — по едно във всяка ръка и още едно в мускула точно над коляното. Грамът стана още по-студен.
	Чух как Фела ахна и вдигнах поглед точно навреме, за да видя как Мола хвърля куклата в огъня с неумолимо и решително изражение, промърморвайки ново обвързване.
	Докато восъчната кукла се движеше в дъга във въздуха, Симон извика уплашено. Уилем отново се изправи на крака, почти готов да скочи към Мола, макар че вече беше твърде късно да я спре.
	Куклата падна между зачервените въглени сред взрив от искри. Грамът върху ръката ми стана почти болезнено студен и аз се засмях лудешки. Всички се обърнаха да ме погледнат и израженията на лицата им варираха между чувство на ужас и недоверие.
	— Добре съм — успокоих ги аз. — Въпреки че усещането беше странно. Беше като полъх, като да стоиш на топъл и плътен вятър.
	Грамът върху ръката ми стана леден, сетне странното усещане избледня, когато куклата се разтопи и симпатичната връзка се разруши. Пламъците се издигнаха нагоре, щом восъкът започна да гори.
	— Болеше ли? — разтревожено попита Симон.
	— Никак даже — отвърнах аз.
	— Това изчерпва възможностите ми — призна Мола. — За да направя нещо повече, трябва да разполагам с ковашка пещ.
	— А тя е ел’тхе — доволно рече Симон. — Обзалагам се, че е три пъти по-добър симпатист от Амброуз.
	— Поне три пъти — съгласих се аз. — Но ако някой е способен да направи всичко възможно, за да намери ковашка пещ, то това е Амброуз. Можеш да надделееш над грам, ако вложиш достатъчно енергия срещу него.
	— Значи утре ще продължим с опитите? — попита Мола.
	— По-добре да съм предпазлив, отколкото после да съжалявам — кимнах аз.
	Симон мушна с пръчка мястото, където беше паднала куклата.
	— След като Мола направи най-лошото, на което е способна, и просто ти се размина, това сигурно ще е достатъчно, за да те предпази и от Деви. Може да ти осигури известно спокойствие.
	Настъпи кратко мълчание. Сдържах дъха си, като се надявах, че Фела и Мола не са обърнали особено внимание на коментара му.
	— Деви? — Мола ме погледна с вдигнати вежди.
	Изгледах свирепо Симон и той ми отвърна с жален поглед като на куче, което знае, че ще бъде изритано.
	— Взех малко пари назаем от гаелет на име Деви — отвърнах аз, като се надявах, че този отговор ще е достатъчен.
	— И? — Мола продължаваше да ме гледа.
	Въздъхнах. Обикновено бих избягвал тази тема, но за тези неща Мола беше настоятелна, а аз отчаяно се нуждаех от помощта й за утрешния ми план.
	— Деви е била член на Арканум — обясних аз. — Дадох й малко от кръвта си като допълнителна гаранция за заем от началото на семестъра. Когато Амброуз започна да ме атакува, аз прибързано я обвиних в „злонамерена постъпка“. След това взаимоотношенията ни се влошиха.
	Мола и Фела си размениха погледи.
	— Правиш всичко възможно, за да направиш живота си вълнуващ, нали? — попита ме Мола.
	— Вече признах, че това беше грешка — раздразнено рекох аз. — Какво друго искате от мен?
	— Ще можеш ли да й платиш? — намеси се в разговора Фела, преди с Мола да сме се разгорещили.
	— Честно казано, не знам — признах аз. — С малко късмет и някои дълги нощи в Рибарника може и да успея да събера достатъчно до края на семестъра.
	Не казах цялата истина. Макар да имаше вероятност да спечеля достатъчно пари, за да се издължа на Деви, нямаше никакъв шанс да платя и таксата си за обучение. Не исках да разваля вечерта на всички, като призная, че Амброуз е спечелил. Принуждавайки ме да прекарам толкова много време в търсене на информация за грама, той на практика бе успял да ме накара да напусна Университета.
	— Какво ще стане, ако не можеш да й платиш? — Фела наклони глава на една страна.
	— Нищо хубаво — отвърна Уилем вместо мен. — Има си причина да я наричат Демоничната Деви.
	— Не съм сигурен — рекох аз. — Може да продаде кръвта ми. Каза, че познава човек, готов да я купи.
	— Сигурна съм, че няма да направи това — опита се да ме успокои Фела.
	— Не бих я обвинявал — свих рамене аз. — Знаех в какво се забърквам, когато сключих сделката.
	— Но тя…
	— Просто светът е устроен по този начин — твърдо казах аз, тъй като не исках да мисля за това повече от необходимото.
	Желанието ми бе вечерта да завърши с нещо положително.
	— От друга страна, с нетърпение очаквам да се наспя добре в собственото си легло. — Огледах се и видях, че Уил и Сим уморено кимнаха в съгласие. — Ще се видим утре. Не закъснявайте.

	* * *

	По-късно тази нощ си позволих лукса да спя в тясното си легло в малката си стаичка. По някое време се събудих от усещането за студен метал, който докосва кожата ми. Усмихнах се, обърнах се на другата страна и потънах в блажен сън.


	33.
	Огън

	На следващата вечер опаковах внимателно пътната си торба, загрижен да не забравя нещо важно. Проверявах всичко за трети път, когато на вратата се почука.
	Отворих и видях на прага да стои малко, десетинагодишно момче, което дишаше тежко. Очите му се стрелнаха към косата ми и в тях се появи облекчение.
	— Ти ли си Коат?
	— Квоте — поправих го аз. — Да, аз съм.
	— Имам съобщение за теб. — Той бръкна в джоба си и извади изцапан лист хартия.
	Протегнах ръка и момчето отстъпи крачка назад, като поклащаше глава.
	— Дамата каза, че ще ми дадеш един йот, задето съм ти донесъл съобщението.
	— Съмнявам се в това — заявих аз и протегнах ръка. — Дай да видя бележката. Ще ти дам половин пени, ако наистина е за мен.
	Момчето се намръщи и ми я подаде неохотно.
	Дори не беше в запечатан плик, а просто прегъната на две. Освен това беше и леко влажна. Когато погледнах запотеното момче, разбрах защо.
	В бележката пишеше:

	Квоте,
	Любезно те каня на вечеря тази вечер. Липсваш ми. Имам вълнуващи новини. Да се срещнем на петата камбана в „Бъчвата и глиганът“.
	Твоя
	Дена
	П.П.: Обещах на момчето половин пени.

	— Петата камбана? — извиках аз. — В името на черните ръце на бога! Колко време ти отне да стигнеш дотук? Вече минава шестата камбана.
	— Т’ва не е моя грешка — отвърна момчето и се намръщи свирепо. — Търся те от часове. Тя ми каза „Котвите“*. Каза ми да я отнеса на Коат в „Котвите“ от другата страна на реката. Но това място изобщо не е на доковете. И на табелата отвън няма никакви котви. Как да го намери човек?
	[* На английски „anchors“, оттук и объркването на момчето с „Anker’s“ — странноприемницата на Анкер. — Бел.прев.]
	— Като питаш някой! — изкрещях аз. — Черно проклятие, момче! Толкова ли си глупав? — Възпрях желанието си да го удуша и си поех дълбоко дъх.
	Погледнах през прозореца към намаляващата светлина на деня. След по-малко от половин час приятелите ми щяха да се съберат около огнището в гората. Нямах време да ходя до Имре.
	— Добре — казах аз колкото се може по-спокойно.
	Изрових един малък молив и надрасках бележка от другата страна на листа.

	Дена,
	Ужасно съжалявам. Твоят куриер ме откри едва след шестата камбана. Той е неописуемо глупав.
	Ти също ми липсваш и аз се поставям изцяло на твое разположение утре по което и да е време на деня или нощта. Изпрати момчето обратно с твоя отговор, за да ме уведомиш кога и къде.
	С нежност,
	Квоте
	П.П.: Ако момчето се опита да вземе пари от теб, му извърти една хубава плесница зад ухото. Ще получи парите си, когато върне твоята бележка в „При Анкер“, стига да не се обърка или да не я изяде по пътя.

	Сгънах листа отново и притиснах топче горещ восък върху сгъвката.
	Претеглих кесията си. През изминалия месец бях започнал постепенно да харча от последните два таланта, които бях заел от Деви. Прахосвах пари за лукс като превръзки, кафе и материалите, нужни за плана тази вечер.
	Вследствие на това разполагах само с четири пенита и един самотен шим. Метнах пътната си торба на рамо и махнах на момчето да ме последва надолу по стълбите.
	Кимнах на Анкер, който стоеше зад бара и след това се обърнах към момчето.
	— Добре — казах аз, — обърка нещата със закъснението си, но ще ти дам възможност да ги поправиш. — Извадих три пенита и му ги показах. — Върни се в „Бъчвата и глиганът“, намери жената, която те е изпратила тук, и й дай това. — Вдигнах бележката. — Тя ще напише отговор. Ще го донесеш тук и ще го връчиш на него. — Посочих Анкер. — И той ще ти даде парите.
	— Да н’съм идиот — възрази момчето. — Първо искам да получа половин пени.
	— Аз също не съм идиот — уверих го аз. — Ще получиш цели три пенита, когато върнеш бележка от нея.
	То ме погледна кръвнишки и кимна навъсено. Подадох му бележката и момчето се затича навън.
	— Хлапето ми се видя малко объркано, когато влезе тук — отбеляза Анкер.
	Поклатих глава.
	— Глупаво е като овца — казах аз. — Не бих го използвал, но той поне знае как изглежда тя. — Въздъхнах и сложих трите пенита на бара. — Ще ми направиш услуга, ако прочетеш бележката, за да си сигурен, че момчето не се опитва да ме измами.
	— Ами ако тя е от, хъм, лично естество? — Анкер ме погледна с неудобство.
	— Тогава ще изтанцувам някой малък весел танц — отвърнах аз. — Но между нас да си остане, това не ми се струва особено вероятно.

	* * *

	Докато стигна до гората, слънцето беше залязло. Уилем вече беше там и разпалваше огън в широкото огнище. В продължение на четвърт час двамата заедно се потрудихме да съберем достатъчно дърва за горене, за да поддържаме кладата в продължение на часове.
	Симон пристигна няколко минути след това, като влачеше дълъг изсъхнал клон. Тримата го начупихме на парчета и разговаряхме нервно за разни дреболии, докато измежду дърветата не се появи Фела.
	Дългата й коса беше вдигната нагоре и разкриваше елегантната й шия и рамене. Очите й бяха тъмни, а устните й бяха малко по-червени от обикновено. Дългата й черна рокля бе прилепнала по тънката й талия и добре закръглените бедра. Тя разкриваше и най-пищните гърди, които бях виждал дотогава.
	Всички я зяпнахме, но Симон се втренчи съвсем открито.
	— Еха! — възкликна той. — И преди това ти беше най-красивата жена, която някога съм виждал. Не смятах, че е възможно да изглеждаш и по-добре. — Той се засмя с момчешкия си смях и вдигна двете си ръце към нея. — Погледи се само! Невероятна си!
	Фела се изчерви и отклони поглед встрани. Очевидно думите му й бяха доставили удоволствие.
	— Твоята роля тази вечер е най-трудна — казах й аз. — Неудобно ми е да искам това от теб, но…
	— Ти си единствената неустоимо привлекателна жена, която познаваме — намеси се Симон. — Нашият резервен план беше да напъхаме Уилем в рокля. Никой не би харесал това.
	— Съгласен съм — кимна Уилем.
	— Само заради теб. — Устните на Фела се извиха в иронична усмивка. — Когато казах, че ти дължа услуга, никога не съм предполагала, че ще поискаш от мен да изляза на среща с друг мъж. — Усмивката й леко се вкисна. — Особено пък с Амброуз.
	— Трябва да прекараш с него само час-два. Ако можеш, опитай се да го накараш да прескочите до Имре, но където и да отидете, достатъчно е да сте на стотина метра от „Златното пони“.
	Фела въздъхна.
	— Поне ще спечеля една вечеря от цялата работа. — Тя погледна към Симон. — Харесвам ботушите ти.
	— Нови са — ухили се той.
	Обърнах се при звука от приближаващи стъпки. Чакахме само Мола, но заедно със стъпките дочух шепот и скръцнах със зъби. Вероятно беше двойка млади влюбени, излезли да се насладят на необичайно топлото за сезона време.
	Не трябваше да виждат групата ни заедно, особено тази нощ. Това щеше да предизвика твърде много въпроси. Точно се готвех да се втурна да ги пресрещна, когато разпознах гласа на Мола.
	— Просто изчакай тук, докато им обясня — каза тя. — Моля те. Просто изчакай. Така ще стане по-лесно.
	— Нека получи цветен припадък — разнесе се познат женски глас от мрака. — Ако ще да си изплюе черния дроб, изобщо не ме е грижа.
	Мола се появи между дърветата. До нея вървеше дребна фигура с къса жълтеникавочервена коса. Деви.
	Стоях слисано, докато Мола се приближаваше, вдигнала успокоително ръце, и говореше бързо:
	— Квоте, познавам Деви отдавна. Тя ми помогна да се ориентирам, когато бях нова тук. Още преди да… напусне.
	— Преди да ме изключат — гордо я поправи Деви. — Не се срамувам от това.
	Мола побърза да продължи:
	— След онова, което каза вчера, ми се стори, че е станало някакво недоразумение. Когато се отбих при нея, за да я попитам… — Тя сви рамене. — Цялата история се изясни. Деви поиска да помогне.
	— И аз искам парче от Амброуз — заяви Деви и докато изричаше името му, в гласа й се появи студена ярост. — Помощта ми е до голяма степен случайна.
	— Можем ли да предположим… — прокашля се Уилем.
	— Той обича да бие своите курви — рязко го прекъсна Деви. — И ако можех да убия арогантното копеле и да знам, че ще ми се размине, щях да съм го сторила още преди години. — Тя погледна решително Уилем. — И да, в миналото съм имала вземане-даване с него. И не, подробностите не ви влизат в работата. Това достатъчно добра причина ли е за вас?
	Настъпи напрегнато мълчание. Уилем кимна, като се постара лицето му да изглежда равнодушно.
	Деви се обърна и ме погледна.
	— Деви — отправих й лек поклон. — Съжалявам.
	Тя примигна изненадано.
	— Е, проклета да съм — рече с натежал от сарказъм глас. — Може би все пак имаш малко мозък в главата.
	— Не мислех, че мога да ти вярвам — признах аз. — Сгреших и съжалявам за това. Тогава не разсъждавах особено ясно.
	Тя ме изгледа продължително.
	— Не сме приятели — отсече с все така ледено изражение. — Но ако си все още жив, когато всичко това свърши, можем да поговорим.
	Деви премести поглед встрани от мен и изражението й се смекчи.
	— Малка Фела! — Мина покрай мен и прегърна Фела. — Колко си пораснала! — Отстъпи крачка назад и я огледа одобрително.
	— Бога ми, приличаш на скъпа модеганска курва! Това много ще му хареса.
	Фела се усмихна и леко се завъртя, за да покаже полите на роклята си.
	— Хубаво е да имаш извинение да се издокарваш от време на време.
	— Трябва да се издокарваш по собствено желание — отбеляза Деви — и за по-достойни мъже от Амброуз.
	— Напоследък бях заета. Нямам много опит в издокарването. Отне ми цял час да си спомня как да си направя косата. Ще ми дадеш ли някакъв съвет? — Тя вдигна ръце настрани и бавно се завъртя.
	Деви я огледа критично от горе до долу.
	— И така си по-хубава от онова, което заслужава. Но нямаш никакви украшения. Защо не добави малко блясък?
	Фела сведе поглед към ръцете си.
	— Пръстените не са особено подходящи, когато си с ръкавици — отвърна тя. — А и нямах нито един, който да е достатъчно красив за тази рокля.
	— Вземи тогава. — Деви наклони глава и докосна ушите си, първо едното, после другото. След това пристъпи по-близо до Фела. — Господи, висока си. Я се наведи малко.
	Когато Фела се изправи отново, тя имаше чифт обици, които се люлееха и отразяваха светлината на огъня.
	Деви отстъпи назад и въздъхна ядосано.
	— И, разбира се, на теб ти стоят по-добре. — Тя раздразнено поклати глава. — Бога ми, жено! Ако имах цици като твоите, вече щях да притежавам половината свят.
	— И аз това казвам! — възторжено възкликна Сим.
	Уилем избухна в смях, сетне покри лицето си с ръце и се отдръпна от Сим, като клатеше глава и се правеше, че не го познава.
	Деви хвърли поглед на безочливата момчешка усмивка на Сим и се обърна отново към Фела.
	— Кой е този идиот?
	Улових погледа на Мола и й махнах да се приближи, за да поговорим.
	— Нямаше нужда да го правиш, но ти благодаря. Изпитвам облекчение, като знам, че тя не крои зловещи планове срещу мен.
	— Не бъди толкова сигурен — мрачно отвърна Мола. — Никога не я бях виждала толкова ядосана. Просто беше жалко да сте скарани. Двамата доста си приличате.
	Хвърлих поглед от другата страна на огъня, където Уил и Сим предпазливо се приближаваха към Деви и Фела.
	— Слушал съм много за теб — каза Уилем и погледна Деви. — Мислех, че си по-висока.
	— И как ти се получава? — сухо попита Деви. — Мисленето имам предвид.
	Размахах ръце, за да привлека вниманието на всички.
	— Късно е — припомних им аз. — Трябва да заемем позиции.
	Фела кимна.
	— Искам да съм там по-рано, просто за всеки случай. — Тя нервно оправи ръкавиците си. — Пожелайте ми късмет.
	Мола се приближи до нея и я прегърна набързо.
	— Всичко ще бъде наред. Гледай да стоиш с него на някое обществено място. Той ще се държи по-добре, ако хората го гледат.
	— Не спирай да го разпитваш за поезията му — посъветва я Деви, — така няма да спре да говори.
	— Ако стане нетърпелив, похвали виното — добави Мола. — Кажи нещо от сорта на: „О, много бих искала да пийна още една чаша, но се страхувам, че ще ми се замае главата.“ Ще купи цяла бутилка и ще се опита да те напие.
	Деви кимна утвърдително.
	— Това ще го държи настрана от теб поне още половин час. — Тя се протегна и леко повдигна предницата на роклята на Фела.
	— В началото се дръж по-скромно, а към края на вечерята покажи гърдите си малко повече. Навеждай се. Използвай раменете си. Ако му показваш все повече и повече, той ще реши, че нещата се развиват добре. Така няма да стане нахален.
	— Това е най-ужасяващото нещо, което някога съм виждал — тихо каза Уилем.
	— Да не би всички жени по света тайно да се познават помежду си? — попита Сим. — Защото това би обяснило много неща.
	— В Арканум има едва стотина жени — язвително отбеляза Деви. — Затворили са ни в едно-единствено крило на Мюз, независимо дали искаме да живеем там или не. Как може да _не_ се познаваме помежду си?
	Приближих се до Фела и й подадох тънка дъбова клонка.
	— Ще ти дам знак, когато сме готови. Ти ми сигнализирай, ако той те зареже.
	Фела повдигна вежди.
	— Една жена може да приеме това за обида — отвърна тя с усмивка и мушна вейката в едната от дългите си черни ръкавици.
	Обиците й се залюляха и отново уловиха светлината. Бяха изумруди. Гладки изумруди във формата на сълзи.
	— Тези обици са прелестни — казах аз на Деви. — Откъде ги намери?
	Тя присви очи, сякаш не можеше да реши дали да приеме това за обида или не.
	— Едно красиво младо момче уреди дълга си с тях — отвърна накрая. — Макар че това не ти влиза в работата.
	— Попитах просто от любопитство — свих рамене аз.
	Фела ни махна и се отдалечи, но преди да е изминала и няколко метра, Симон я настигна. Той се усмихна неловко, каза й няколко думи и изразително размаха ръце, преди да й подаде нещо. Тя се усмихна и го пъхна в дългата си черна ръкавица.
	— Предполагам, че знаеш какъв е планът? — обърнах се аз към Деви.
	Тя кимна.
	— Колко далеч е от стаята му?
	— Около километър — извинително отвърнах аз. — Подхлъзването…
	Деви ме прекъсна с махване на ръка.
	— Сама ще си направя изчисленията — отсече тя.
	— Хубаво. — Посочих мястото край огъня, където стоеше пътната ми торба. — Там има восък и глина. — Подадох й малка брезова клонка. — Ще ти дам знак, когато заемем позиция. Започни с восъка. Остави му около половин час, след това ми дай сигнал и се заеми с глината. Остави на глината поне час.
	— С тая клада зад мен? — изсумтя Деви. — Ще са ми нужни най-много петнайсет минути.
	— Нали се сещаш, че може и да не е прибрано в чекмеджето му за чорапи. Може да е заключено на място, където няма много въздух.
	— Знам си работата — махна с ръка Деви.
	— Оставям се в способните ти ръце — казах аз и леко се поклоних.
	— И това е всичко? — възмутено попита Мола. — На мен ми изнася лекции цял час! И дори ме _изпитва_!
	— Няма време — простичко отвърнах. — А и ти ще си тук да я наставляваш, ако има нужда. Освен това Деви се оказа една от няколкото души, за които подозирам, че може и да са по-добри симпатисти от мен самия.
	— Подозираш? — Деви ме изгледа мрачно. — Бих те като пале. Беше моята малка марионетка, на която да си упражнявам симпатичните умения.
	— Това беше преди два цикъла — напомних й аз. — Оттогава научих много неща.
	— Марионетка? — обърна се Сим към Уилем.
	Уил направи многозначителен жест и двамата избухнаха в смях.
	— Да тръгваме — махнах аз на Уилем.
	Преди да поемем, Сим ми подаде един малък буркан.
	Погледнах го неразбиращо. Алхимичният му буламач вече беше прибран в един от джобовете на плаща ми.
	— Какво е това?
	— Просто мехлем, в случай че се изгориш — обясни той. — Но ако го смесиш с пикня, се превръща в бонбони — изражението му беше невъзмутимо, — вкусни бонбони.
	— Да, господине — кимнах сериозно аз.
	Мола ни гледаше объркано. Деви многозначително ни обърна гръб и започна да трупа дърва в огъня.

	* * *

	Един час по-късно двамата с Уилем играехме карти в „Златното пони“. Общата стая беше почти пълна и един арфист свиреше прилична версия на „Сладка зимна ръж“. Помещението се изпълни с шума на разговорите, докато заможните клиенти играеха комар, пиеха и беседваха за онова, за което разговарят богатите хора. Вероятно нещо от сорта на това как да измислиш подходящо наказание за коняря или пък нови техники за преследване на камериерките из имението.
	„Златното пони“ не беше от типа места, които харесвах. Клиентелата беше твърде благовъзпитана, напитките — прекалено скъпи, а музикантите радваха повече окото, отколкото ухото. Въпреки това идвах тук от близо два цикъла, за да демонстрирам желанието си да се изкача по-нагоре по обществената стълбица. Така никой нямаше да може да каже, че е странно, че съм бил тук точно в тази нощ.
	Уилем отпи от напитката си и разбърка картите. Аз самият бях изпил своята до половината и тя вече се беше стоплила. Беше обикновена светла бира, но като се имат предвид цените в „Понито“, май щях да се окажа буквално без пари.
	Уил раздаде поредната ръка на дъх. Внимателно взех картите си, защото от алхимичната формула на Симон пръстите ми бяха доста лепкави. Със същия успех можехме да играем и с празни карти. Играех наслуки, като се преструвах на съсредоточен в играта, докато всъщност чаках и се ослушвах.
	Усетих леко гъделичкане в ъгъла на едното око и се готвех да се почеша, но в последния момент застинах с ръка, вдигната във въздуха. Уилем разтревожено ме погледна от отсрещната страна на масата и леко, но категорично поклати глава. Известно време останах неподвижен, после бавно свалих ръката си.
	Бях толкова зает да се опитвам да изглеждам безгрижен, че когато навън се разнесе вик, наистина се стреснах. Той се открои на фона на тихия шепот на разговорите така, както само един пронизителен и изпълнен с паника глас може да го направи: „Пожар! Пожар!“
	За момент всички в „Понито“ замръзнаха. Това винаги се случва, когато хората са уплашени и объркани. Губят си времето да се огледат наоколо, да помиришат въздуха и да си мислят неща като „Някой не извика ли току-що «Пожар»?“ или „Пожар? Къде? Тук ли?“.
	Не се поколебах нито за миг. Скочих на крака и демонстративно започнах да се оглеждам разтревожено, очевидно в опит да открия къде е пожарът. Докато всички останали в общата стая се размърдат, аз вече тичах към стълбището.
	— Пожар! — продължаваха виковете отвън. — О, господи! Пожар!
	Усмихнах се, докато Базил се престараваше с малката си роля. Не го познавах достатъчно, за да го въведа в целия план, но беше жизненоважно някой да забележи рано огъня, така че да пристъпя към действие. Последното нещо, което исках да направя, бе да изгоря неволно половината странноприемница.
	Стигнах до края на стълбището и огледах горния етаж на „Златното пони“. По стълбите зад мен вече се чуваше тропот от стъпки. Няколко богати наематели отвориха вратите си и надникнаха в коридора.
	Изпод вратата на стаите на Амброуз се виеха струйки дим. Идеално.
	— Мисля, че идва оттук! — изкрещях аз и пъхнах ръка в един от джобовете на плаща си, докато тичах към вратата.
	През дългите дни, които прекарахме в претърсване на Архива, намерих препратки към много интересни изобретения. Едно от тях беше елегантно устройство, наречено „обсаден камък“.
	То функционираше благодарение на най-основните симпатични принципи. Арбалетът натрупва енергия, която използва, за да изстреля стрела на голямо разстояние и с висока скорост. Обсадният камък е надписано парче олово, което натрупва енергия и я използва, за да се премести на около петнайсет сантиметра разстояние със силата на боен таран.
	Когато стигнах до средата на коридора, аз се засилих и блъснах с рамо вратата на Амброуз. Същевременно я ударих и с обсадния камък, който държах скрит в дланта си.
	Дебелата дървена врата се продъни като бъчва, ударена с ковашки чук. Всички в коридора нададоха стреснати възклицания и останаха с отворени уста. Втурнах се вътре, като отчаяно се стараех да не се ухиля победоносно.
	Всекидневната на Амброуз беше тъмна и от дима във въздуха изглеждаше още по-тъмна. Вляво забелязах примигващата светлина от камината. От предишното си посещение тук знаех, че това е спалнята му.
	— Има ли някой? — извиках аз. — Всички добре ли са?
	Постарах се гласът ми да звучи самоуверено, но и загрижено и, разбира се, без паника. В края на краищата аз бях героят на тази сцена.
	В спалнята димът беше гъст, отразяваше оранжевата светлина от камината и лютеше на очите ми. До стената имаше масивен дървен скрин, голям колкото някоя работна маса в Рибарника. Пламъците примигваха и облизваха ръбовете на чекмеджетата. Очевидно Амброуз наистина държеше куклата в чекмеджето си с чорапи.
	Вдигнах близкия стол и го използвах, за да разбия прозореца, през който се бях промъкнал преди няколко нощи.
	— Разчистете улицата! — изкрещях надолу.
	Изглежда, че най-долното чекмедже отляво гореше най-силно и когато го отворих, пламъците избуяха лакомо от достъпа на свеж въздух до тлеещите дрехи вътре. Усетих мириса на горяща коса и не ми остана друго, освен да се надявам, че не съм изгубил веждите си. Не исках през целия следващ месец да имам постоянно учудено изражение.
	След като първоначалното избухване на пламъците премина, аз си поех дълбоко дъх, пристъпих напред и извадих от скрина с голи ръце тежкото дървено чекмедже. Беше пълно с тлеещи, обгорени дрехи, но докато тичах към прозореца, чух как нещо тежко тропа в дървото на дъното на чекмеджето. То се запремята, когато го запокитих през прозореца, а дрехите избухнаха в пламъци, щом вятърът ги подхвана.
	След това издърпах най-горното чекмедже отдясно. Веднага щом го извадих, от него се надигна почти плътна стена от дим и пламъци. Когато махнах и второто чекмедже, празното пространство в скрина образува нещо като комин, който осигури на огъня всичкия необходим въздух. Докато мятах второто чекмедже през прозореца, чух глухото боботене на огъня, който обхващаше лакираното дърво на скрина и дрехите вътре.
	Долу, на улицата, хората, които бяха привлечени от суматохата, правеха всичко възможно да изгасят пламтящите останки. В средата на малката тълпа Симон ги тъпчеше с новите си ботуши, разтрошавайки ги на малки парчета като момче, което шляпа в локвите след първия пролетен дъжд. Дори куклата да бе останала невредима при падането, не би могла да оцелее и след това.
	Това не беше нещо маловажно. Преди двайсет минути Деви ми даде сигнал, че вече е опитала восъчната кукла. Тъй като нямаше резултат, това означаваше, че Амброуз без съмнение е използвал кръвта ми, за да направи моя глинена кукла. Един обикновен пожар нямаше да я унищожи.
	Извадих останалите чекмеджета едно по едно и също ги изхвърлих на улицата, като спрях само колкото да сваля дебелите кадифени завеси около леглото на Амброуз и да ги увия около ръцете си, за да ги предпазя от топлината на огъня. Това също може да ви се види дребнаво, но не беше. Бях ужасе`н да не си изгоря ръцете. С тях бях изкарал всеки талант, който някога съм спечелил.
	Виж, това, че ритнах нощното гърне по пътя обратно към скрина, беше дребнаво. Беше скъпо, направено от гледжосана керамика. Съборих го и то се затъркаля лудо по пода, докато накрая не се удари в камината и не се разби на парчета. Достатъчно е да спомена, че онова, което се разсипа по килимите на Амброуз, не беше купчина вкусни бонбонки.
	Пламъците проблясваха през местата, където преди това бяха стояли чекмеджетата, и осветяваха стаята, а през счупения прозорец нахлуваше свеж въздух. Накрая се намери още един смелчага, който да влезе в помещението. Той използва едно от одеялата от леглото на Амброуз, за да предпази ръцете си, и ми помогна да изхвърля през прозореца и последните няколко горящи чекмеджета. Беше горещо, навсякъде имаше сажди и дори с помощта на мъжа вече се давех от кашлица, докато и последното чекмедже се запремята във въздуха към улицата.
	Всичко свърши за по-малко от три минути. Няколко съобразителни посетители от кръчмата донесоха кани с вода и поляха все още горящия скелет на празния скрин. Хвърлих през прозореца тлеещите кадифени завеси и изкрещях: „Пазете се там долу!“, за да знае Симон да прибере обсадния ми камък от намачканата купчина плат.
	Запалиха лампите и димът започна да се разнася с нахлуването на студения нощен въздух през счупения прозорец. В стаята влязоха хора, които искаха да помогнат, да позяпат или да клюкарстват. Около продънената врата на Амброуз се бе събрала групичка смаяни зяпачи и аз разсеяно се зачудих какви ли слухове ще се родят след тазвечерното ми представление.
	Когато стаята се освети достатъчно, се учудих колко големи щети е нанесъл огънят. От скрина бе останала само купчина овъглени дъски, а измазаната стена зад него беше напукана и издута от топлината. Белият таван беше осеян с черни сажди.
	Видях отражението си в огледалото на гардеробната и с удоволствие установих, че веждите ми са, общо взето, невредими. Бях ужасно рошав, косата ми стърчеше на всички страни, а лицето ми беше омазано с пот и тъмна пепел. Бялото на очите ми изглеждаше много ярко на фона на черното ми лице.
	Уилем се присъедини към мен и ми помогна да бинтовам лявата си ръка. Тя не беше наистина изгорена, но знаех, че ще изглежда странно, ако се измъкна от пожара напълно невредим. Като изключим малкото опърлена коса, в действителност най-лошите ми наранявания бяха дупките, прогорени в дългите ми ръкави. Още една съсипана риза. Ако продължавах така, до края на семестъра щях да остана гол.
	Седях на ръба на леглото и наблюдавах как хората носят още и още вода, която изсипваха върху скрина. Показах им една обгорена таванска греда и когато те я обляха, въздухът се изпълни с облак от пара и дим. Продължаваха да влизат и излизат посетители на странноприемницата, които оглеждаха останките и мърмореха нещо помежду си, поклащайки глави.
	Точно когато Уил приключваше с превързването ми, през счупения прозорец се разнесе звукът от копита, галопиращи по паважа, който за момент заглуши ожесточения тропот от подкованите ботуши, тъпчещи останките отвън.
	По-малко от минута по-късно чух Амброуз в коридора.
	— Какво, в името на бога, става тук? Махайте се! _Вън!_
	Той влезе, като псуваше и разбутваше хората встрани. Когато ме видя да седя на леглото му, се закова на място.
	— Какво правиш в стаите ми? — попита.
	— Какво? — попитах аз и се огледах. — Това са _твоите_ стаи? — Трудно ми беше да докарам достатъчно смаян тон, тъй като гласът ми бе станал дрезгав от дима. — Изгорих се, за да спасявам твоите неща, така ли?
	Амброуз присви очи и отиде до овъглените останки на скрина. Очите му отново се насочиха към мен и след това се разшириха, когато внезапно осъзна случилото се. Преборих се с желанието си да се ухиля злорадо.
	— Махай се от тук, мръсен, крадлив Рух — изплю думите той, сякаш бяха отрова. — Кълна се, че ако нещо липсва, ще изпратя пристава да те прибере. Ще ги накарам да те съдят по закона на желязото и ще се погрижа да те обесят.
	Поех си дъх да отговоря, но се закашлях неконтролируемо и трябваше да се задоволя само да го изгледам кръвнишки.
	— Добра работа, Амброуз — саркастично го подигра Уилем. — Хвана го, че ти е откраднал огъня.
	— Да, върни му го обратно! — пригласи му един от зяпачите.
	— Махай се! — изкрещя Амброуз със зачервено от яд лице. — И вземи със себе си тоя мръсен шим или ще ви хвърля боя, който заслужавате. — Видях как случайните свидетели се вторачиха в Амброуз, шокирани от поведението му.
	Хвърлих му продължителен и горд поглед, като изиграх сцената възможно най-добре.
	— Няма защо да ми благодариш — казах аз с тон на наранено достойнство и го блъснах с рамо, грубо отмествайки го от пътя си.
	Докато си тръгвах, един дебел, червендалест и облечен в жилетка мъж влезе с клатушкане в стаите на Амброуз през разбитата врата. Разпознах в него собственика на „Златното пони“.
	— Какво, по дяволите, е станало тук? — попита той.
	— Свещите са опасно нещо — отвърнах аз и хвърлих поглед през рамо към Амброуз. — Не знам къде ти е бил акълът. Човек би очаквал повече здрав разум от член на Арканум.

	* * *

	Уил, Мола, Деви и аз седяхме около онова, което бе останало от кладата, когато чух шумоленето на стъпки откъм дърветата. Фела беше все още елегантно облечена, но косата й беше разпусната. Сим крачеше внимателно до нея и разсеяно махаше клоните от пътя й, докато вървяха през шубрака.
	— И къде се загубихте вие двамата? — попита Деви.
	— Трябваше да вървя пеша от Имре — обясни Фела. — Сим дойде да ме посрещне по средата на пътя. Не се тревожи, мамо, той беше съвършеният кавалер.
	— Надявам се, че при теб не е минало твърде зле — рекох аз.
	— Вечерята протече горе-долу така, както очаквахте — призна Фела, — но втората част беше тази, която си струваше.
	— Втората част? — поинтересува се Мола.
	— По пътя на връщане Сим ме отведе да видя разрушенията в „Златното пони“. Отбих се да поговоря с Амброуз. Никога не съм се забавлявала толкова. — На устните на Фела се появи пакостлива усмивка. — Държах се ужасно надменно.
	— Така беше — съгласи се Симон. — Беше възхитителна.
	Фела се обърна с лице към Сим и сложи ръце на хълбоците си.
	— Махни се от мен, чуваш ли!
	Сим се намръщи престорено и размаха лудешки ръце.
	— Чуй ме, глупава жено! — отвърна той, като доста добре имитираше винтишкия акцент на Амброуз. — Стаите ми бяха в пламъци!
	Фела се извърна встрани и вдигна ръце нагоре.
	— Не ме лъжи! Ти избяга, за да бъдеш с някоя курва. Никога в живота си не съм се чувствала толкова унижена! _Не искам да те виждам никога повече!_
	Аплодирахме ги. Фела и Сим се хванаха за ръце и се поклониха.
	— Ако трябва да сме точни — рязко отбеляза Фела, — Амброуз не използва думите „глупава жено“. — Тя не пусна ръката на Сим.
	— Да, така е. — Симон изглеждаше малко смутен. — Има думи, с които не можеш да наречеш една дама дори и на шега. — Той неохотно пусна ръката на Фела и седна върху дънера на падналото дърво.
	Тя се настани до него.
	После се наведе по-близо към него и прошепна нещо. Сим се засмя и поклати глава.
	— Моля те — примоли му се тя и сложи ръката си върху неговата. — Квоте не е взел лютнята си. Някой трябва да ни забавлява.
	— Добре, добре — предаде се Симон, очевидно леко смутен.
	Затвори очи за момент и след това заговори със звучен глас:

	В очите на нашата Фела бързо огън запламтя,
	докато по паветата със стегната крачка вървеше тя.
	Обвит в пепел, Амброуз пред нея стоеше.
	Мрачен бе погледът му и страховито лицето му беше.
	Но Фела се не уплаши, смелост туптеше в гръд…

	Симон внезапно спря, преди да изрече „гръдта й“, и стана червен като цвекло. От мястото си от другата страна на огъня Деви се изкикоти непресторено.
	Макар да бе добър приятел, Уилем също се присъедини с шеговит въпрос:
	— Каква е тая пауза, дето все я правиш? Сякаш не можеш да си поемеш дъх.
	— И аз това го попитах — усмихна се Фела.
	— Това е нещо, което се използва в стихотворната форма от елд винтик — обясни Сим. — Това е пауза в стиха, която се нарича цезура*.
	[* Пауза, която разделя стиха. — Бел.прев.]
	— Ти си опасно добре информиран по отношение на поезията, Сим — отбелязах аз. — Започвам да губя уважението си към теб.
	— Замълчи! — настоя Фела. — Мисля, че е очарователно. Просто ревнуваш, че той може да се справя така дори когато импровизира.
	— Поезията е песен без музика — надменно отвърнах аз. — А песента без музика е като тяло без душа.
	Уилем вдигна ръка, преди Симон да успее да отговори.
	— Преди да навлезем във философски спорове, трябва да ви направя едно признание — сериозно отбеляза той. — Изпуснах една поема в коридора пред стаите на Амброуз. Беше акростих*, който разказва за силната му привързаност към магистър Хеме.
	[* Текст в стихотворна форма, написан така, че първите букви на стиховете да образуват ново послание. — Бел.прев.]
	Всички се засмяхме, но Симон намери това за особено смешно. Нужно му беше доста време, за да успее да си поеме дъх.
	— Не можеше да стане по-добре, дори и да го бяхме планирали — каза той. — Купих няколко женски дрехи и ги разпръснах измежду онова, което бе изхвърлено на улицата — червен атлаз, дантели, корсет с банели.
	Отново се разнесе смях. След това всички обърнаха очи към мен.
	— А ти какво направи? — подкани ме Деви.
	— Единствено онова, което възнамерявах да направя — печално отвърнах аз. — Само необходимото, за да унищожа куклата и да мога да спя в безопасност през нощта.
	— Ритна нощното му гърне — напомни ми Уилем.
	— Вярно е — признах аз. — И намерих това.
	Вдигнах един лист хартия.
	— Ако това е някое от неговите стихотворения — рече Деви, — ти предлагам бързо да го изгориш и да си измиеш ръцете.
	Разгърнах листчето хартия и го прочетох на глас:
	— „Номер 4535: Пръстен, бяло злато, син опушен кварц. Да се поправи обковката и да се полира.“ — Внимателно сгънах хартийката, прибрах я в джоба си и добавих: — За мен това е по-добро от стихотворение.
	— Да не е бележка от заложна къща за пръстена на твоята дама? — попита Сим, като се изправи на мястото си.
	— Ако не се лъжа, е бележка от бижутер. Но да, това е нейният пръстен. И между другото, тя не е моята дама.
	— Нещо не ми стана ясно — намеси се Деви.
	— Така започна всичко — обясни Уилем. — Квоте се опита да върне пръстена на момиче, което харесва.
	— Някой трябва да ми обясни за какво става дума — настоя Деви. — Изглежда съм се появила по средата на историята.
	Облегнах се на един камък и оставих приятелите ми да разкажат всичко.
	Не намерих бележката в скрина на Амброуз. Не беше и върху камината или нощната му масичка, нито пък върху подноса за бижута или бюрото му.
	Всъщност я бях открил в кесията му. Бях я задигнал, за да си отмъстя, половин минута след като ме нарече, „мръсен, крадлив Рух“. Направих го почти инстинктивно, докато се блъснах грубо в него на излизане от стаите му в „Понито“.
	Но някакво странно съвпадение кесията съдържаше и монети. Почти шест таланта. Не бяха кой знае колко пари за Амброуз. Достатъчно за една екстравагантна нощ навън с някоя дама. Но за мен това бяха много пари — толкова, че почти се чувствах виновен, задето съм ги задигнал. Почти.


	34.
	Дрънкулки

	Когато в онази нощ се завърнах в „При Анкер“, не ме очакваше бележка от Дена. Нито пък получих такава на следващата сутрин. Зачудих се дали момчето изобщо й е отнесло съобщението ми, или просто се е отказало, паднало е в реката или е изяло листчето.
	На сутринта реших, че настроението ми е твърде добро, за да го развалям с неизбежната лудост в часовете на Елодин. Затова метнах на рамо лютнята си и се отправих към другия бряг на реката, за да потърся Дена. Беше ми отнело повече време, отколкото възнамерявах, но бях нетърпелив да видя изражението й, когато накрая й върна пръстена.

	* * *

	Влязох в бижутерския магазин и се усмихнах на дребния мъж, който стоеше зад ниската витрина.
	— Готов ли сте с пръстена?
	— Аз… Не ви разбрах, господине? — сбърчи чело той.
	Въздъхнах и зарових в джоба си, за да извадя листчето хартия.
	Той го погледна и на лицето му се изписа разбиране.
	— А, да, естествено. Един момент.
	Отиде в задната част на магазина.
	Леко се поотпуснах. Това беше третият магазин, който посещавах. Останалите разговори далеч не бяха минали толкова добре.
	Дребният мъж се появи от задното помещение.
	— Заповядайте, господине. — Той ми подаде пръстена. — Вече е като нов. И ако нямате нищо против, че го казвам — камъкът също е прелестен.
	Вдигнах го на светлината. Беше пръстенът на Дена.
	— Добре сте си свършили работата — похвалих го аз.
	— Благодаря ви, господине — усмихна се той в отговор. — Като сметнем всичко, работата излиза четирийсет и пет пенита.
	Въздъхнах тихо. Беше прекалено да очаквам, че Амброуз е платил за работата предварително. Пресметнах наум и отброих върху стъклената витрина един талант и шест йота. Докато го правех, забелязах, че стъклото е леко мазно на пипане, подобно на двойно подсиленото стъкло. Прокарах ръка по него и се зачудих дали не беше от онези, които бях направил в Рибарника.
	Докато бижутерът прибираше монетите, вниманието ми бе привлечено от нещо друго. Нещо във витрината.
	— Да не би някоя дрънкулка да ви хвана окото? — попита ме любезно мъжът.
	Посочих една огърлица в средата на витрината.
	— Имате превъзходен вкус — каза той, извади ключ и отключи панела в задната част на витрината. — Това е наистина изключително бижу. Не само че обковката е елегантна, но и камъкът е забележително красив. Не се срещат често изумруди с такова качество, които да са изрязани във формата на дълга висулка.
	— Вие ли сте го направили? — попитах аз.
	— Уви — театрално въздъхна бижутерът, — не мога да се похваля с това. Една млада жена я донесе преди няколко цикъла. Изглежда, че тя повече се нуждаеше от пари, отколкото от украшения, и накрая стигнахме до споразумение.
	— Колко искате за нея? — попитах аз колкото се може по-небрежно.
	Той ми каза цената. Сумата беше зашеметяваща. Бяха повече пари, отколкото някога бях виждал накуп. Достатъчно, за да може една дама да живее добре в Имре в продължение на няколко години. Достатъчно за чудесна нова арфа. Достатъчно за лютня от масивно сребро или за калъф за такава лютня.
	Бижутерът въздъхна отново и поклати глава, натъжен, че светът не върви на добре.
	— Жалко — рече той. — Кой би могъл да каже какво кара жените да вършат такива неща? — зачуди се той, след което вдигна поглед, усмихна се, поднесе на светлината изумруда във формата на сълза и ме погледна с очаквателно изражение. — От друга страна, нейната загуба е печалба за вас.

	* * *

	Тъй като Дена беше споменала в бележката си „Бъчвата и глиганът“, реших да я потърся първо там. Сега калъфът на лютнята тежеше повече на рамото ми, като знаех от какво се е отказала тя, за да го плати. И все пак услуга за услуга — надявах се, че с връщането на нейния пръстен ще сме квит.
	Но „Бъчвата и глиганът“ не беше странноприемница, а просто ресторант. Без да храня голяма надежда, попитах съдържателя дали си спомня за очарователна жена с тъмна коса, която да е била тук предишната вечер.
	Мъжът кимна в отговор.
	— Тя стоя дълго време — отвърна той. — Спомням си, че се зачудих кой ли би накарал такава жена да чака.
	Бихте се изненадали колко много странноприемници и пансиони има дори и в такъв малък град като Имре.


	35.
	Тайни

	Два дни по-късно се бях запътил към Рибарника, като се надявах, че с малко честна работа ще прочистя главата си и ще успея да издържа двата часа глупости на Елодин. Бях на три крачки от вратата, когато видях младо момиче със синя пелерина да върви бързо през двора към мен. На лицето под качулката бе изписана обезпокоителна смесица от вълнение и тревога.
	Очите ни се срещнаха и то спря. Сетне, без да откъсва поглед от мен, направи толкова потайно и сковано движение с ръка, че не можах да го разбера, докато не го повтори — искаше да я последвам.
	Кимнах объркано. Момичето се обърна и излезе от двора, като вървеше с непохватната вдървеност на човек, който отчаяно се опитва да изглежда безгрижен.
	Последвах го. При други обстоятелства щях да си помисля, че е подставено лице и ме подмамва в тъмна уличка, където някакви здравеняци ще ме пребият и ще ми вземат кесията. Но толкова близо до Университета нямаше подходящи за целта опасни улички, а и следобедът беше слънчев.
	Накрая тя влезе в пуста улица зад една стъкларска работилница и часовникарско ателие. Огледа се неспокойно наоколо, след което се обърна и лицето й под качулката светна от радост.
	— Най-накрая те намерих! — задъхано възкликна тя.
	Беше по-млада, отколкото мислех — не повече от четиринайсетгодишна. Изпод качулката се подаваха немирни светлокестеняви къдрици, които обрамчваха бледото й лице. Все още не можех да се сетя коя е…
	— Беше ми нужно много време, за да те открия — продължи момичето. — Прекарвам толкова дълго време тук, че според мама имам някой обожател от Университета — почти срамежливо добави тя и устните й леко се извиха нагоре.
	Отворих уста да призная, че нямам и най-малка представа коя е тя. Но преди да успея да кажа каквото и да било, тя заговори отново.
	— Не се безпокой — успокои ме. — Не съм казала на никого, че идвам да се видя с теб. — Блестящите й очи потъмняха разтревожено като повърхността на езеро, когато слънцето се скрие зад облак. — Знам, че така е по-безопасно.
	Едва когато лицето й бе помрачено от тревога, успях да я позная. Това беше младото момиче, което бях срещнал в Требон, когато отидох да проучвам слуховете за чандрианите.
	— Нина — казах аз, — какво правиш тук?
	— Търся те — гордо вдигна брадичка тя. — Бях сигурна, че си от тук, защото знаеш всякакви магии. — Огледа се наоколо. — Но мястото е по-голямо, отколкото очаквах. Знам, че не си казал името си на никого от Требон, защото така те ще имат власт над теб, но трябва да призная, че това много ме затрудни да те намеря.
	Наистина ли не бях казал името си на никого от Требон? Някои от спомените ми оттогава бяха замъглени, тъй като имах леко мозъчно сътресение. Вероятно беше по-добре, че съм останал анонимен, като се има предвид, че бях изгорил доста голяма част от града.
	— Съжалявам, че съм ти създал толкова работа — рекох аз, без да разбирам за какво е всичко това.
	Нина пристъпи по-близо до мен.
	— След като си тръгна, сънувах сънища — сподели тя с нисък и поверителен глас. — Лоши сънища. Мислех, че _те_ идват за мен заради онова, което ти казах. — Изгледа ме многозначително. — Но после започнах да спя с амулета, който ти ми даде. Молех се всяка нощ и сънищата спряха.
	Едната й ръка разсеяно опипваше парчето лъскав метал, което висеше на кожена връзка около врата й.
	С внезапно чувство на вина осъзнах, че неумишлено бях излъгал магистър Килвин. На никого не бях продавал амулет, нито бях правил нещо, което дори да прилича на амулет. Но бях подарил на Нина гравирано парче метал и й бях казал, че е амулет, за да я успокоя. Преди това тя беше на ръба да изпадне в истерия, ужасена, че демоните ще я убият.
	— Значи върши работа? — попитах аз, като се опитвах гласът ми да не звучи гузно.
	Нина кимна утвърдително.
	— Веднага щом го сложех под възглавницата си и си кажех молитвите, заспивах като бебе, сучещо от гърда. След това започваше специалният ми сън — каза тя и ми се усмихна. — Сънувах голямата делва, която ми показа Джими, преди онези хора да бъдат избити във фермата на Маутхен.
	Почувствах как в гърдите ми се надига надежда. Нина беше единственият човек, виждал древната керамична делва. Тя беше покрита с рисунки на чандрианите, а те ревниво пазят своите тайни.
	— Да не си спомни нещо за делвата със седемте човешки фигури, нарисувани върху нея? — попитах я развълнувано аз.
	Тя се поколеба за миг и се намръщи.
	— Бяха осем — поправи ме, — а не седем.
	— Осем? — учудих се аз. — Сигурна ли си?
	— Мислех, че съм ти казала преди — убедено кимна тя.
	Надеждата, надигаща се в гърдите ми, внезапно угасна и бе заменена от неприятно тежко усещане в стомаха. Чандрианите бяха седем. Това беше едно от малкото неща, които знаех за тях със сигурност. Ако върху рисуваната ваза, която Нина бе видяла, е имало осем човека…
	Момичето продължаваше да бърбори, без да забелязва разочарованието ми.
	— Сънувах делвата три нощи подред. И сънят изобщо не беше неприятен. След всяка нощ се събуждах отпочинала и щастлива. Тогава разбрах какво бог ми казва да сторя.
	Нина зарови в джобовете си и извади парче полиран рог, дълго малко повече от длан и с диаметър колкото палеца ми.
	— Спомних си, че ти беше много любопитен за делвата. Но аз не успях да ти кажа нищо, защото я видях само за миг. — Тя гордо ми подаде парчето рог.
	Сведох очи към цилиндричния предмет в ръцете си, без да знам какво се очаква от мен да направя с него. Вдигнах объркан поглед към нея.
	Тя въздъхна нетърпеливо и си взе рога обратно. Завъртя края му и го махна като капачка.
	— Брат ми направи това за мен — обясни тя и внимателно извади от вътрешността на рога навито парче пергамент. — Не се безпокой. Той не знаеше за какво ще ми послужи.
	Подаде ми пергамента.
	— Не е много добра — нервно ме предупреди. — Мама ми позволява да й помагам да рисува гърнетата, но това е различно. По-трудно е да се рисуват хора, отколкото цветя и шарки. Освен това не е лесно да направиш нещо, което виждаш само в главата си.
	Бях смаян и ръцете ми трепереха.
	— Това е било нарисувано на вазата, така ли? — попитах аз.
	— Едната й страна — отвърна Нина. — При кръглите предмети можеш да видиш само една трета от тях, когато ги гледаш от едната страна.
	— Значи си сънувала различна страна всяка нощ?
	— Само тази страна — поклати глава Нина, — три нощи подред.
	Бавно развих парчето хартия и тутакси разпознах мъжа, който бе нарисувала. Очите му бяха напълно черни. На заден план имаше голо дърво и той стоеше в син кръг с няколко вълнообразни линии по него.
	— Това би трябвало да е вода — посочи тя. — Но водата се рисува трудно. И се предполага, че той стои в нея. Около него навяваше сняг и косата му беше бяла. Но не успях да направя бялата боя. Смесването на бои за хартия е по-трудно, отколкото приготвянето на глеч за гърнета.
	Кимнах, страхувайки се да говоря. Беше Синдер — човекът, убил родителите ми. Дори не ми се налагаше да се напрягам, за да видя лицето му в съзнанието си. Даже не трябваше да затварям очи.
	Разгънах още пергамента. Имаше втори човек или по-скоро човешка фигура в огромна мантия с качулка. Под качулката не се виждаше нищо друго освен мрак. Над нея имаше три луни — пълна луна, полумесец и сърп. До фигурата стояха две свещи. Едната беше жълта с ярък оранжев пламък. Другата свещ беше под протегнатата му напред ръка — тя бе сива, с черен пламък и пространството около нея беше зацапано и потъмнено.
	— Мисля, че това би трябвало да е сянка — обясни Нина и посочи мястото под ръката на фигурата. — Върху делвата се виждаше по-добре. Наложи ми се да използвам въглен за това. С боя не можех да го направя както трябва.
	Отново кимнах. Това беше Халиакс, водачът на чандрианите. Когато го бях видял, той бе заобиколен от неестествена сянка. Огньовете около него странно притъмняваха, а качулката на мантията му беше черна като дъното на кладенец.
	Разгънах свитъка докрай и разкрих и трета фигура, по-голяма от другите две. Мъжът носеше броня и открит шлем. На гърдите му имаше ярък символ, който приличаше на есенен лист, червен по краищата и преминаващ в оранжево към средата, с черно стебло.
	Кожата на лицето му беше бронзовокафява, но ръката, която държеше вдигната нагоре, бе яркочервена. Другата му ръка беше скрита от голям кръгъл предмет, който Нина някак бе успяла да оцвети в метален бронзов цвят. Предположих, че това е щитът му.
	— Този е най-лошият — каза Нина със сподавен глас.
	Погледнах я. Лицето й изглеждаше мрачно и аз предположих, че е разбрала погрешно мълчанието ми.
	— Не си права — уверих я аз. — Свършила си чудесна работа.
	На устните й се появи слаба усмивка.
	— Не това имах предвид — обясни тя. — Беше ми трудно да го направя. Докарах доста добре цвета на мед тук — докосна щита му, — но това червено — пръстът й допря вдигнатата ръка на мъжа — би трябвало да е кръв. По ръката му имаше кръв. — Тя потупа гърдите на фигурата. — А това беше по-ярко — като нещо, което гори.
	Тогава познах мъжа. На гърдите му не беше изрисуван лист, а кула, обхваната от пламъци. Окървавената му протегната ръка не сочеше наникъде. Това беше жест на укор към Халиакс и останалите. Той беше вдигнал ръка, за да ги спре. Този мъж беше един от амирите, един от сиридите.
	Младото момиче потрепери и придърпа пелерината към тялото си.
	— Дори и сега ми е неприятно да гледам — призна. — Всички те бяха ужасни. Но той беше най-лошият. Не рисувам лица добре, но неговото беше невероятно отблъскващо. Имаше толкова разгневен вид. Изглеждаше така, сякаш е готов да изгори до основи целия свят.
	— Ако това е едната страна, спомняш ли си и останалата част? — попитах аз.
	— Не толкова добре. Спомням си, че имаше една жена без дрехи, счупен меч и огън… — Нина се замисли и отново поклати глава. — Както ти казах, видях делвата само за миг, когато Джими ми я показа. Мисля, че някой ангел ми е помогнал да си спомня тази част в съня си, така че да успея да я нарисувам и да ти я донеса.
	— Нина — рекох аз, — това наистина е удивително. Нямаш престава колко е забележително.
	— Радвам се, че е така. — Лицето й отново се озари от усмивка. — Костваше ми много усилия да го направя.
	— Откъде взе този пергамент? — поинтересувах се аз, като едва сега му обърнах внимание.
	Беше истински пергамент от много високо качество. Много по-добър от всичко, което аз бях в състояние да си позволя.
	— Първо се поупражнявах на няколко дъски — обясни тя. — Но знаех, че няма да се получи. Освен това бях наясно, че трябва да го скрия. Затова се промъкнах в църквата и отрязах няколко страници от тяхната книга — изрече последните думи без следа от смущение.
	— Отрязала си го от „Книгата на пътя“? — слисах се аз.
	Не съм особено религиозен, но все пак имам някакво закърняло усещане за благоприличие. И след толкова много часове, прекарани в Архива, мисълта, че някой би могъл да отреже страници от книга, ми се стори ужасяваща.
	— Това ми се видя най-удачно — спокойно кимна Нина, — защото сънят ми беше изпратен от ангел. А и нощем не могат да заключат църквата както трябва, откакто ти разруши фасадата на сградата и уби онзи демон. — Тя протегна ръка и леко докосна с пръст хартията. — Не е толкова трудно. Трябва само да вземеш нож, да остържеш малко пергамента и всички думи се изтриват. — Посочи свитъка. — Внимавах обаче да не махна името на Техлу или на Андан, или на когото и да е от другите ангели — благочестиво добави тя.
	Погледнах по-внимателно и видях, че това е истина. Беше нарисувала амира така, че думите „Андан“ и „Ордал“ стояха точно от двете страни над раменете му. Сякаш почти се бе надянала, че те ще го притиснат или хванат в капан.
	— Освен това ти каза, че не трябва да споделям на никого какво съм видяла — продължи Нина. — А рисуването е като разказ с картини вместо с думи. Затова си помислих, че ще е по-безопасно да използвам страници от книгата на Техлу, защото никой демон не би погледнал лист, взет от нея. Особено пък такъв, на който все още е написано името на Техлу. — Тя ме изгледа гордо.
	— Умно си постъпила — похвалих я аз.
	Камбаната започна да отброява часовете и на лицето на момичето се изписа внезапна паника.
	— О, не! — жално възкликна то. — Вече трябваше да съм се върнала до доковете. Мама хубаво ще ме натупа с пръчка!
	Засмях се. Донякъде, защото бях крайно изненадан от неочаквания си късмет, и донякъде, защото младото момиче бе достатъчно смело да предизвика чандрианите, но въпреки това се ужасяваше да не ядоса майка си. Такъв е животът.
	— Нина, ти ми направи невероятна услуга. Ако някога имаш нужда от нещо или пък ти се яви друг сън, можеш да ме намериш в странноприемницата „При Анкер“. Свиря там.
	— Музиката ти магическа ли е? — Очите й се разшириха.
	— Някои хора смятат, че е — засмях се отново аз.
	Нина се огледа неспокойно.
	— Наистина трябва да тръгвам! — заяви тя, след което ми помаха и се понесе към реката, а вятърът духаше качулката й назад, докато тичаше.
	Внимателно навих отново пергамента и го пъхнах в кухото парче рог. Мислите ми бяха заети с онова, което току-що бях научил. Сетих се какво бях чул Халиакс да казва на Синдер преди толкова много години — „Кой те пази от амирите, от певците, от ситите?“.
	След месеците, прекарани в търсене, бях почти сигурен, че в Архива няма нищо друго освен приказни истории за чандрианите. Никой не ги смяташе за по-истински от шамбълите или феите.
	Но всеки знаеше за амирите. Те бяха блестящите рицари на атуранската империя. Бяха силната ръка на църквата в продължение на двеста години. Бяха главна тема на стотици истории и песни.
	Познавах историята. Амирите били създадени от църквата на техлините в ранните дни на атуранската империя.
	Но керамичният съд, който Нина бе видяла, беше много по-стар.
	И понеже познавах историята, бях наясно, че амирите са осъдени и разпуснати от църквата преди падането на империята.
	Но също така знаех, че чандрианите и днес се страхуват от тях.
	Изглежда, че това не беше цялата история.


	36.
	Цялото това познание

	Минаха няколко дни и аз поканих Уил и Сим да отидем от другата страна на реката, за да отпразнуваме успешната си акция срещу Амброуз.
	Като се има предвид, че предпочитах саунтен, не бях кой знае какъв пияч, но Уил и Сим бяха достатъчно любезни да демонстрират тънкостите на това изкуство. Посетихме няколко различни кръчми просто за разнообразие, но накрая отново се върнахме в „Еолиан“. Аз я предпочитах заради музиката, Симон — заради жените, а Уилем — защото сервираха скутен.
	Когато ме извикаха на сцената, бях умерено подпийнал, но за да ми се преплетат пръстите, трябва нещо повече от някое и друго питие. Само за да докажа, че не съм пиян, започнах с „С върбовата пръчка накъде е тръгнал той така“ — песен, която е достатъчно трудна за изговаряне и когато си трезвен като краставица.
	Публиката я хареса много и показа признателността си подобаващо. И понеже тогава не пиех саунтен, голяма част от вечерта ми се губи.

	* * *

	Тримата вървяхме по дългия път на връщане от „Еолиан“. Въздухът беше ясен и студен по онзи начин, който напомня за наближаващата зима, но ние бяхме млади и загрети отвътре от порядъчното количество алкохол. Вятърът развя наметалото ми назад и аз си поех въздух дълбоко и щастливо.
	След това ме обхвана внезапна паника.
	— Къде ми е лютнята? — попитах по-високо, отколкото възнамерявах.
	— Остави я при Станчион в „Еолиан“ — успокои ме Уилем. — Той се притесняваше, че ще се спънеш в нея и ще си счупиш врата.
	Симон беше спрял насред пътя. Блъснах се в него, загубих равновесие и се строполих на земята. Но той сякаш почти не го забеляза.
	— Да си призная — сериозно рече той, — май не се чувствам в състояние да се справя с това точно сега.
	Пред нас се извисяваше Каменният мост — дълъг повече от шейсет метра, с голяма арка, която в най-високата си част се издигаше на повече от пет етажа над реката. Той беше част от правия като пирон, равен като маса и по-стар от бога „Велик каменен път“. Знаех, че мостът тежи повече от цяла планина. Знаех, че от двете си страни има парапет, висок близо метър.
	Макар да бях наясно с всичко това, изпитах силно безпокойство, че се налага да мина по него. Изправих се несигурно на крака.
	Докато тримата оглеждахме моста, Уилем започна да се накланя бавно на една страна. Протегнах се, за да му помогна да се изправи, и в същия момент Симон хвана ръката ми, въпреки че не бях сигурен дали иска да ми помогне, или да се подпре.
	— Определено не се чувствам в състояние да се справя с това точно сега — повтори Симон.
	— Ето там има място, където да поседнем — посочи Уилем. — _Кела треле турен навор ка._
	Двамата със Симон сподавихме смеха си и Уилем ни поведе през дърветата към малка полянка на петнайсетина метра от началото на моста. За моя изненада в средата й имаше висок сив камък, чийто връх бе насочен към небето.
	Уил излезе на поляната със спокойната походка на човек, който често е бил там. Аз вървях по-бавно и се оглеждах с любопитство. Сивите камъни имат специално значение за членовете на трупи и видът на този предизвика у мен смесени чувства.
	Симон седна тежко върху гъстата трева, а Уилем облегна гръб на дънера на една наклонена бреза. Отидох до сивия камък и го докоснах с върховете на пръстите си. Усетих го топъл и познат.
	— Не бутай това нещо — нервно ме предупреди Симон. — Ще го прекатуриш.
	— Този камък е тук от хиляди години, Сим — засмях се аз. — Не мисля, че дъхът ми ще го събори.
	— Просто се отдръпни от него. Тези неща са опасни.
	— Това е сив камък — казах аз и приятелски го потупах по рамото. — С тях се отбелязват старите пътища. Те указват безопасните места. Всеки знае това.
	— Това са езически реликви — упорито поклати глава Сим.
	— Залагам един йот, че онова, което казвам, е истина — присмях му се аз.
	— Ха! — Сим вдигна ръка, като продължаваше да лежи по гръб.
	Пристъпих напред и я плеснах, с което официално потвърдих облога ни.
	— Утре можем да отидем в Архива, за да уредим спора си — предложи той.
	Седнах близо до сивия камък и тъкмо бях започнал да се отпускам, когато ме завладя внезапна паника.
	— В името на божието тяло! — извиках аз. — Лютнята ми! — Опитах се да скоча на крака, но не успях, защото за малко щях да си разбия главата в сивия камък.
	Симон се опита да седне и да ме успокои, но от рязкото движение загуби равновесие и тромаво падна настрани, като се засмя безпомощно.
	— Това не е смешно! — изкрещях аз.
	— Тя остана в „Еолиан“ — обясни Уилем. — За четвърти път питаш за нея, откакто си тръгнахме.
	— Не, не е вярно — отсякох аз с повече убеждение, отколкото чувствах в действителност.
	Разтрих главата си на мястото, където я бях ударил в сивия камък.
	— Няма причина да се срамуваш — небрежно махна с ръка Уилем. — В природата на човека е да мисли непрекъснато за онова, което е близо до сърцето му.
	— Чух, че преди няколко месеца Килвин подпийнал в „Канелката“ и през цялото време не спрял да говори за новата си лампа със студена сяра — разказа Симон.
	— Лорен пък непрекъснато дърдори за правилното подреждане на книгите по лавиците — изсумтя Уил. — _„Хващайте ги отзад. Хващайте ги отзад.“_ — Той изръмжа и взе да прави движения с ръце, все едно хваща нещо. — Ако го чуя да го каже отново, ще хвана _него_.
	Изведнъж в съзнанието ми проблесна спомен.
	— Милостиви Техлу! — възкликнах аз с внезапен ужас. — Да не би да пях „Калайджията Танер“ тази вечер в „Еолиан“?
	— Направи го — потвърди Симон. — Не знаех, че има толкова много куплети.
	Сбърчих чело в безнадежден опит да си припомня.
	— Изпях ли стиха за техлина и овцата? — Този стих не беше подходящ за изискана компания.
	— Не — отвърна Уилем.
	— Слава богу — въздъхнах аз.
	— Ставаше дума за коза — успя да каже Уилем, преди да избухне в смях.
	— … в расото на техлина! — изпя Симон и се присъедини към смеха на Уилем.
	— Не, не! — отчаяно възкликнах аз и отпуснах глава в ръцете си. — Майка ми караше баща ми да спи под фургона, когато изпееше това пред други хора. Станчион ще ме набие с пръчка и ще ми вземе свирките следващия път, когато се видим.
	— Много им хареса — успокои ме Симон.
	— Видях Станчион да припява — добави Уилем. — По това време и неговият нос беше леко зачервен.
	Настъпи продължително и спокойно мълчание.
	— Квоте? — попита Симон.
	— Да?
	— Наистина ли си от Едема Рух?
	Въпросът ме свари неподготвен. Обикновено той ме караше да застана нащрек, но в момента не знаех какво точно изпитвам.
	— Има ли значение?
	— Не. Просто се чудех.
	— О — рекох аз, като продължих да наблюдавам звездите, — какво се чудеше?
	— Нищо особено — отвърна той. — Амброуз те нарече Рух няколко пъти, но и преди те е наричал с други обидни думи.
	— Това не е обида — казах аз.
	— Искам да кажа, че те е наричал неща, които не са истина — побърза да се поправи Сим. — Не говориш за семейството си, но си казвал работи, които са ме карали да се чудя. — Той сви рамене, като продължаваше да лежи по гръб и да гледа звездите. — Никога не съм познавал някой от Едема. Поне не достатъчно добре.
	— Онова, което си чувал, не е истина — натъртих аз. — Ние не крадем деца, не почитаме зловещи богове или нещо подобно.
	— Никога не съм вярвал на нищо от това — презрително рече той и добави: — Но някои от нещата, които се говорят, трябва да са истина. Никога не съм чувал някой да свири като теб.
	— Това няма нищо общо с факта, че съм от Едема Рух — възпротивих се аз, но като помислих, добавих: — Може би само малко.
	— Танцуваш ли? — неочаквано попита Уилем.
	Ако този въпрос бе зададен от някой друг или по друго време, вероятно щеше да предизвика сбиване.
	— Така си ни представят хората — как свирим на свирки и цигулки, как танцуваме около лагерните си огньове. Когато не сме заети да крадем всичко, което може да бъде откраднато, разбира се. — Докато изричах последните думи, в гласа ми се прокрадна горчивина. — Да си Едема Рух не е това.
	— А какво е? — попита Симон.
	Замислих се за момент, но замаяният ми от алкохола мозък не се справи със задачата.
	— Всъщност сме просто хора като всички други — отвърнах накрая аз. — Като изключим, че не се задържаме на едно място много дълго и всички ни мразят.
	Тримата мълчаливо гледахме звездите.
	— Наистина ли го е карала да спи под фургона? — попита Симон.
	— Какво?
	— Каза, че майка ти е карала баща ти да спи под фургона, когато е пеел онзи стих за овцата. Наистина ли е така?
	— Малко преувеличих — отвърнах аз. — Но веднъж тя действително го направи.
	Не мислех често за предишния си живот с трупата, когато родителите ми бяха още живи. Избягвах тази тема по същия начин, по който сакатият се научава да не пренася тежестта си върху куция си крак. Но въпросът на Сим върна на повърхността на съзнанието ми един спомен.
	— Причината не беше, че е пял „Калайджията Танер“ — чух се да казвам аз. — Беше заради една песен, която бе написал за нея…
	Настъпи продължителна тишина. След това го изрекох:
	— Лориан.
	За пръв път от години произнасях името на майка си. За пръв път, откакто я бяха убили. Усещането в устата ми беше странно.
	След това, без наистина да го осъзнавам, запях:

	Тъмнокосата Лориан, жената на Арлиден,
	с лице като блясък на нож посред бял ден.
	Има гърлен глас, от който настръхваш,
	но се пазари като някой търгаш.
	Да готви не може мойта сладурана,
	но пък в счетоводството е обиграна.
	Въпреки всичките й грешки аз признавам,
	че живота си бих дал не на шега,
	само и само да е доволна моята жена.

	Чувствах се странно вцепенен, сякаш отделен от собственото си тяло. Необичайното бе, че макар споменът да бе ярък, той не бе болезнен.
	— Ясно е защо един мъж може да спи под фургона заради такава песен — сериозно отбеляза Уилем.
	— Не е затова — чух се да му отвръщам аз. — Тя беше красива и те и двамата го знаеха. Обичаха да се закачат през цялото време. Беше заради метриката. Тя мразеше метриката в тази песен.
	Никога не споменавах родителите си и да говоря за тях в минало време ме караше да се чувствам неловко. Сякаш ги бях предал. Уил и Сим не се изненадаха от онова, което им разкрих. Всеки, който ме познаваше, се досещаше, че нямам семейство. Никога не им бях споменавал нищо, но те бяха добри приятели и разбираха.
	— В Атур спим в кучешките колиби, когато жените ни са ядосани — рече Симон и насочи разговора към по-безопасна тема.
	— _Мелоси реху еда стити_ — промърмори Уилем.
	— Говори на атурански! — извика Симон с гъргорещ от смях глас. — Стига с тоя твой магарешки език!
	— _Еда стити?_ — повторих аз. — Спите до огнището, така ли?
	Уилем кимна.
	— Официално протестирам, че толкова бързо научи сиару — рече Сим и вдигна пръст. — Учих цяла година, преди да стана горе-долу добър. Цяла година! А ти се справи само за един семестър.
	— Научих доста от езика като дете — обясних аз. — През този семестър само доизгладих наученото.
	— Твоят акцент е по-добър — каза Уил на Сим. — Квоте звучи като някой търговец от Юга — доста необразован. А твоят говор е по-изтънчен.
	Като чу това, Сим сякаш се поуспокои.
	— До огнището — повтори той. — Не е ли странно, че винаги мъжете са тези, на които им се налага да спят другаде?
	— Очевидно е, че жените контролират леглото — отбелязах аз.
	— Тази мисъл може и да не е неприятна — вметна Уил, — зависи от жената.
	— Дистрел например е красива — отбеляза Сим.
	— _Кех_ — измърмори Уил. — Твърде е бледа. Фела.
	— Много над нашата класа е — печално поклати глава Симон.
	— Тя е модеганка — ухили се Уилем с толкова широка усмивки, че изглеждаше почти демонична.
	— Така ли? — попита Сим.
	Уил кимна с най-широката усмивка, която някога бях виждал на лицето му.
	— Ясно. — Сим въздъхна нещастно. — Не стига, че е най-красивото момиче във Федерацията, а сега се оказва, че на всичкото отгоре е и модеганка.
	— Признавам, че е най-красивото момиче от онази страна на реката — поправих го аз, — а от тази е…
	— Вече ни каза за Дена, по която си лапнал — прекъсна ме Уил, — повтори го пет пъти.
	— Чуй ме — каза Симон, като внезапно стана сериозен, — просто трябва да действаш. Тази Дена очевидно се интересува от теб.
	— Тя не е споменавала нищо такова.
	— Жените никога не _казват_, когато се интересуват от теб — засмя се Симон. — Те играят своите малки игрички. Цялата работа наподобява някакъв танц. — Той вдигна двете си ръце и започна да се преструва, че едната говори на другата. „Радвам се, че те срещнах тук.“ „Какво щастливо съвпадение, аз също. Мога ли да ти нося книгите?“
	— Става ли да минем направо към края на това куклено представление — вдигнах ръка да го прекъсна аз, — където ти ридаеш над бирата си в продължение на няколко дни?
	Симон ме погледна намръщено, а Уилем се засмя.
	— Около нея се умилкват достатъчно много мъже — рекох аз. — Те идват и си отиват като… — Опитах се да се сетя за подходящо сравнение и не успях. — Бих предпочел да съм неин приятел.
	— Би предпочел да си близо до сърцето й — добави Уилем, без да променя интонацията си. — Би предпочел щастливо да лежиш в прегръдките й. Но се страхуваш да не те отхвърли. Страхуваш се, че тя ще ти се присмее и ще изглеждаш като глупак — спокойно сви рамене той. — Едва ли ще си първият, който се чувства по този начин. В това няма нищо срамно.
	Думите му попаднаха неприятно близо до целта и дълго не можех да измисля какво да отговоря.
	— Надявам се — тихо признах аз, — но не мога да разчитам на това. Виждал съм какво се случва с мъжете, които я приемат за даденост и се вкопчват в нея.
	Уилем кимна сериозно.
	— Тя ти купи калъфа за лютнята — услужливо ми припомни Сим. — Това трябва да означава нещо.
	— Но какво точно означава? — попитах аз. — Мисля си, че тя се интересува от мен, но може би само така ми се струва, защото ми се иска това да е истина. Всички онези мъже вероятно също са смятали, че тя се интересува от тях. Но очевидно са грешали. А ако и аз греша?
	— Никога няма да разбереш, освен ако не опиташ — каза Сим с горчива нотка в гласа. — Обикновено бих ти казал така. Но знаеш ли какво? Това не върши никаква работа. Непрекъснато преследвам жените и те ме гонят, сякаш съм някое куче под масата по време на вечеря. Уморих се да полагам толкова усилия. — Той уморено въздъхна, все така излегнат по гръб. — Искам само някоя, която да ме харесва.
	— А аз искам само ясен знак — додадох аз.
	— Аз пък искам вълшебен кон, който да се събира в джоба ми — намеси се Уил, — и пръстен от червен кехлибар, даващ ми власт над демоните, а също и торта, която никога да не свършва.
	Последва ново приятно мълчание. Вятърът леко докосваше клоните на дърветата.
	— Казват, че Рух знаят всички истории на света — обади се Симон след известно време.
	— Вероятно е истина — признах аз.
	— Разкажи ни някоя — подкани той.
	Погледнах го с присвити очи.
	— Не ме гледай така — възмути се той. — Просто съм в настроение да чуя някоя история, това е всичко.
	— Май ни липсва забавление — съгласи се Уилем.
	— Добре, добре. Нека да помисля. — Затворих очи и в съзнанието ми изплува една история за амирите. Това не беше особено изненадващо. Откакто Нина ме бе открила, мислите ми постоянно бяха заети с тях.
	Седнах с изправен гръб.
	— Добре. — Поех си дъх и направих пауза. — Ако някой от вас трябва да пикае, най-добре да го направи сега. Не искам да ми се налага да спирам по средата.
	Те ми отвърнаха с мълчание.
	— Хубаво — прочистих гърлото си аз. — Има едно място, което не са виждали много хора — странно място, наречено Фаериниел. Ако се вярва на историите, две неща го правели необикновено. Първото е, че там се срещали всички пътища на света. И второто — че никой човек не е успял да открие Фаериниел, като го търси. Това не било място, до което можеш да отидеш, а такова, през което можеш да преминеш, когато пътуваш за другаде. Казват, че всеки, пътувал достатъчно дълго, рано или късно стигал дотам. Тази история е за Фаериниел, за един старец, тръгнал на дълъг път, и за една самотна, безлунна нощ…


	37.
	Място до огъня


	Фаериниел бил велик кръстопът, но там, където се срещали пътищата, нямало странноприемница. Вместо това между дърветата имало поляни, където пътниците разполагали лагерите си, за да прекарат нощта.
	Веднъж, преди много години и на много километри оттук, пет групи пътници стигнали до Фаериниел. Те спрели там пътьом, избрали поляни и запалили огньове, докато слънцето започнало да залязва.
	По-късно, когато слънцето вече се било скрило и нощта била завладяла небето, по пътя се задал стар просяк в дрипави дрехи. Той вървял бавно и предпазливо, опирайки се върху бастуна си.
	Старецът идвал отникъде и отивал наникъде. Нямал шапка на главата си и раница на гърба си. Нямал нито едно пени, нито кесия, в която да го сложи. Макар да имал име, и то било изтъняло и овехтяло с годините.
	Ако можехте да го попитате кой е, той би отвърнал: „Никой“. Но щял да сбърка.
	Старецът стигнал до Фаериниел. Бил гладен като пламъка, облизващ сухо дърво, и изтощен до мозъка на костите си. Онова, което го карало да продължава да върви, била надеждата, че някой може да му даде нещо за вечеря и място до огъня.
	Така че когато видял проблясващата светлина на огън, той се отбил от пътя и уморено тръгнал към него. Скоро през дърветата съзрял четири едри коня. Сбруята им била от сребро и желязото на подковите им също било смесено със сребро. Наблизо просякът видял дузина мулета, натоварени със стоки — вълнени платове, изкусно изработени бижута и фини стоманени остриета.
	Но онова, което привлякло вниманието му, било месото над огъня, което пушело и пускало сокове върху въглените. Той почти припаднал от сладостния му мирис, тъй като цял ден бил вървял, без да хапне нищо друго освен шепа жълъди и натъртена ябълка, която намерил край пътя.
	Старецът излязъл на поляната и се провикнал към тримата брадати мъже, които седели около огъня:
	— Здравейте. Може ли да ми заделите парче месо и място до нашия огън?
	Те се обърнали и златните им синджири проблеснали на светлината на огъня.
	— Разбира се — отвърнал техният водач. — Какво имаш — дребни монети или пенита? Пръстени или стрехлауми? Или пък имаш истински, звънливи, сийлдишки монети, които ние ценим най-много?
	— Нямам нищо такова — отвърнал старият просяк и разтворил ръце, за да покаже, че са празни.
	— Тогава няма да намериш утеха тук — рекли те и още докато гледал, започнали да режат дебели парчета от бута, който висял над огъня.

	— Не се обиждай, Уилем. Просто историята е такава.
	— Нищо не съм казал.
	— Изглеждаше, като да се готвиш да кажеш.
	— Може и така да е. Но ще изчакам да свършиш.

	Старецът се отдалечил към светлината на друг огън между дърветата.
	— Здравейте! — извикал той, когато пристъпил на втората поляна, опитвайки се гласът му да звучи бодро, макар да бил изморен и огорчен. — Може ли да ми заделите парче месо и място до вашия огън?
	Там имало четирима пътници — двама мъже и две жени. Като го чули, те се изправили, но никой не отговорил. Просякът чакал учтиво и се опитвал да изглежда симпатичен и безобиден. Но тишината се проточвала все по-дълго, а никой не произнасял и дума.
	Съвсем естествено старецът се ядосал. Бил свикнал да го отбягват и да не му обръщат внимание, но тези хора просто стояли насреща му. Те мълчали, пристъпвали неспокойно от крак на крак и ръцете им нервно потрепвали.
	Точно когато просякът се готвел да се отдалечи намусено, огънят избуял, и мъжът забелязал, че четиримата носели кървавочервените дрехи, които показват, че са наемници от Адем. Тогава той разбрал. Адемите били наричани „тихите хора“ и говорели много рядко.
	Старецът знаел много истории за адемите. Бил чувал, че притежават тайно изкуство, наречено летхани. То им позволявало да се обличат в мълчание като в броня, която би спряла острие или носеща се във въздуха стрела. Затова говорели рядко. Пазели думите вътре в себе си, сякаш са въглени в пещ.
	Тези скрити думи ги изпълвали с толкова много енергия, че никога не успявали да застанат напълно неподвижни на едно място. А когато се борели, използвали тайното си изкуство, за да изгорят думите в себе си, сякаш са някакво гориво. Това ги правело силни като мечки и бързи като змии.
	Когато просякът чул тези слухове за пръв път, той си помислил, че това са глупави истории, разказвани край лагерния огън. Но преди години в Модег видял как една жена от Адем се била с градската стража. Войниците били въоръжени и ръцете и гърдите им били покрити с брони. Поискали в името на краля да видят меча на жената и макар тя да се поколебала, все пак им го предала. Веднага щом го взели, те започнали да я оглеждат похотливо, да я опипват и да й отправят мръсни предложения какво да стори, за да си върне оръжието.
	Мъжете били високи, с лъскави брони, а мечовете им били остри. Те изпопадали около нея като есенна пшеница. Тя убила трима от тях, като счупила костите им с голи ръце.
	Собствените й наранявания били незначителни — имала тъмна синина на бузата, плитко порязване на едната ръка и леко накуцвала. Дори след всичките тези години старецът я виждал как облизва кръвта от опакото на ръката си подобно на някоя котка.
	Това си спомнил просякът, когато видял адемите пред себе си. Всяка мисъл за храна и огън го напуснала и той полека отстъпил към прикритието на дърветата.
	Сетне се отправил към следващия огън, като се надявал, че на третия път ще му излезе късметът.
	На тази поляна няколко атуранци били наобиколили мъртво магаре, което лежало до каруца. Един от тях забелязал стареца.
	— Вижте! — посочил го той. — Да го хванем! Ще го впрегнем в каруцата и ще го накараме да я дърпа!
	Просякът побягнал към дърветата и лутайки се насам-натам, успял да се изплъзне от атуранците, като се скрил под купчина изгнили листа.
	Когато стъпките им заглъхнали, той се измъкнал изпод листата и намерил тоягата си. С куража на човек, който е беден и гладен, той се отправил към четвъртия огън, който съзрял в далечината.
	Там можело да открие онова, което търсел, защото около огъня се били разположили търговци от Винтас. Може би те щели да го приемат за вечеря, като кажат: „Там, където се хранят шест човека, могат да хапнат и седмина.“
	Но по това време той вече изглеждал доста зле. Косата му стърчала във всички посоки. Робата, която и преди това била парцалива, сега била изпокъсана и мръсна. Лицето му било уплашено и бледо, а като дишал, гърдите му хриптели и свистели.
	Щом го зърнали, винтите зяпнали и размахали ръце да го прогонят. Те го помислили за драуг, изпълзял от някоя надгробна могила — един от живите мъртъвци, които бродят в нощта според суеверните винти.
	Всеки търговец имал различна идея как да го спрат.
	Някои мислели, че огънят ще го уплаши, други — че ако посипят по тревата сол, тя ще го държи на разстояние. Трети пък смятали, че желязото ще разкъса оковите, които задържали душата в мъртвото му тяло.
	Докато ги слушал как спорят, старият просяк осъзнал, че каквото и да решат, то няма да е в негова полза. Затова побързал да се скрие сред дърветата.
	Намерил един камък, на който да седне, и изтупал, доколкото можал, листата и мръсотията. След като поседял известно време, решил да си опита късмета и в последния лагер, защото знаел, че за да напълни стомаха си, е достатъчен и един щедър пътник.
	За негова радост край последния огън седял само един мъж. Когато се приближил, просякът видял нещо, което едновременно го зарадвало и уплашило, защото макар да бил живял много години, до този момент никога не бил говорил с амир.
	Въпреки това знаел, че амирите са част от църквата на Техлу и…

	— Те не са били част от църквата — възпротиви се Уилем.
	— Какво? Разбира се, че са били.
	— Не, числели са се към атуранската бюрокрация. Имали… „векарум“ — юридически правомощия.
	— Били са наричани „Свещеният орден на амирите“. Били са силната дясна ръка на църквата.
	— Искаш ли да се обзаложим на един йот?
	— Добре. Стига това да те накара да мълчиш до края на историята.

	Просякът бил доволен, защото знаел, че амирите са част от църквата на Техлу, а тя понякога е щедра към бедните.
	Когато старецът се приближил, амирът се изправил на крака.
	— Кой е там? — попитал той с глас, който бил горд и властен, но също така и уморен. — Знай, че аз съм от ордена на амирите. Никой не може да застане между мен и моите задължения. Ще постъпя в името на общото добро дори ако боговете или хората се изправят на пътя ми.
	— Господине — обърнал се към него просякът, — просто се надявах по дългия си път да намеря място до нечий огън и да получа малко милостиня.
	Амирът му махнал да се приближи. Той бил облечен от главата до петите в броня от блестящи стоманени пръстени, а мечът му бил висок колкото човешки ръст. Върху бронята си носел къса яркобяла дреха, която обаче от лактите надолу била пурпурна на цвят, сякаш била потопена в кръв. На гърдите му бил изобразен символът на амирите — черна кула, обхваната от пурпурен пламък.
	Старецът седнал близо до огъня и въздъхнал, когато топлината попила в костите му.
	След известно време амирът заговорил:
	— Опасявам се, че не мога да ти предложа нищо за ядене. Тази вечер дори и конят ми изяде повече от мен, но това не значи, че се е нахранил добре.
	— Бих се зарадвал на всичко — рекъл просякът. — Всякакви остатъци ще са добре дошли. Не съм придирчив.
	— Утре трябва да яздя осемдесет километра, за да спра един съдебен процес — въздъхнал амирът. — Ако не успея или се забавя, ще умре невинна жена. Това е всичко, което имам.
	Посочил към парче плат, върху което имало коричка хляб и тънък резен сирене. Те едва щели да стигнат да залъжат глада на стареца, а за толкова едър мъж като амира щели да са напълно недостатъчна вечеря.
	— Утре трябва да яздя и да се бия — продължил мъжът в броня. — Имам нужда от силата си. Затова ще трябва да преценя кое е по-важно — ти да гладуваш една нощ или животът на тази жена.
	Докато изричал тези думи, амирът вдигнал ръце с обърнати нагоре длани като блюдата на везна.
	Когато направил това движение, старецът видял вътрешната страна на ръцете му и за миг помислил, че мъжът се е порязал и между пръстите му се стича кръв. След това огънят проблеснал по-силно и просякът видял, че това е само татуировка. Въпреки това кървавите знаци по ръцете и дланите на амира го накарали да потрепери.
	Ако знаел какво означават всички тези знаци, той щял да се ужаси още повече. Те показвали, че Орденът толкова се доверява на този амир, че действията му никога не се поставят под съмнение. И тъй като Орденът стоял зад него, нито църквата, нито дворът, нито кралят можели да му се противопоставят. Защото той бил един от сиридите — най-високопоставените амири.
	Ако убиел невъоръжен човек, според Ордена това не било убийство. Ако удушел бременна жена насред улицата, никой нямало да каже и дума срещу него. Ако изгорял някоя църква или разрушал стар каменен мост, империята го считала за невинен, приемайки, че всичко, което е сторил, е в името на общото благо.
	Но просякът не знаел нищо от това и опитал отново.
	— Ако не можете да ми заделите храна, ще ми дадете ли едно-две пенита? — Той се сетил за сийлдишкия лагер, където можел да си купи резен месо или хляб.
	— Ако имах — поклатил глава амирът, — щях да ти дам на драго сърце. Но преди три дни дадох последните си пари на един наскоро овдовял мъж и гладното му дете. Оттогава и аз като теб съм без пари. — Той отново поклатил глава с изражение на умора и съжаление. — Иска ми се обстоятелствата да бяха други, но сега трябва да лягам да спя, а ти да си вървиш.
	Старецът не бил много доволен от този отговор, но нещо в гласа на амира го накарало да бъде предпазлив. Той мъчително се изправил на крака и обърнал гръб на огъня.
	Преди топлината от огъня на амира да е напуснала тялото му, пристегнал колана си и се приготвил да върви, докато настъпи утрото. Надявал се, че на края на пътя му го очаква по-голям късмет или че поне ще срещне по-добри хора.
	И така, той пресякъл центъра на Фаериниел и пътьом забелязал кръг от огромни сиви камъни. Вътре в кръга се виждал слабият отблясък на огън, скрит в дълбоко издълбано огнище. Просякът не усетил никаква миризма на дим и се досетил, че тези хора използват ренелово дърво, което гори трудно и при висока температура, но не пуши и няма мирис.
	Тогава видял, че две от едрите форми изобщо не са камъни. Това били фургони. Няколко души били наобиколили къкрещо гърне под слабата светлина на огъня.
	Но старецът вече не таял никаква надежда, затова продължил да върви. Почти бил подминал камъните, когато един глас го повикал:
	— Хей, ти там! Кой си и защо минаваш покрай нас толкова тихо през нощта?
	— Аз съм никой — отвърнал мъжът. — Просто един стар просяк, който върви по пътя си, докато той свърши.
	— Защо вървиш, вместо да спреш някъде да поспиш? Тези пътища не са безопасни нощем — казал гласът.
	— Нямам легло — признал старецът. — А тази нощ, колкото и да опитвах, не можах да си изпрося или да получа назаем такова.
	— Тук има едно легло за теб, ако го искаш. И малко вечеря, ако решиш да я споделиш с нас. Освен това никой не трябва да върви ден и нощ без прекъсване. — Един красив брадат мъж излязъл иззад укритието си между високите сиви камъни, хванал стареца под ръка и го повел към огъня, като се провикнал:
	— Тази нощ ще имаме гост!
	Сред пътниците настъпило раздвижване. Нощта била безлунна и огънят им бил скрит в дълбокото огнище, та просякът не успял да види много-много какво се случва.
	— Защо криете огъня си? — с любопитство попитал той.
	— Не всички хора се преизпълнени с любов към нас — въздъхнал неговият домакин. — Гледаме да не се забъркваме в неприятности, за да сме в безопасност. А и тази нощ огънят ни е малък.
	— Защо така? — зачудил се просякът. — При толкова много дървета наоколо, не би трябвало да е трудно да се намерят дърпа.
	— Ходихме да събираме по-рано — обяснил брадатият мъж. — Но хората ни нарекоха крадци и изстреляха стрели по нас. — Той свил рамене. — Така че се справихме някак си, а пък утре ще му мислим. — Поклатил глава. — Но аз говоря твърде много. Мога ли да ти предложа нещо за пиене, татко?
	— Малко вода, ако ви се намира.
	— Глупости, ще получиш вино.
	Доста време било минало, откакто просякът бил опитвал вино, и само от мисълта за него устата му се напълнила със слюнка. Но той знаел, че виното не е най-подходящата напитка за празния стомах след цял ден ходене, затова отвърнал:
	— Много сте любезен, бог да ви благослови. Но водата ми върши работа.
	— Тогава пий вода и вино, каквото пожелаеш — усмихнал се мъжът, който го държал за лакътя.
	След като изрекъл тези думи, той отвел просяка до бурето им с вода.
	Старецът се навел и гребнал един черпак с течността. Когато допрял устни до нея, открил, че тя е студена и сладка, но също така забелязал, че бъчвата е почти празна.
	Въпреки това домакинът му го подканил:
	— Пийни си още и измий праха от ръцете и лицето си. Вижда се, че отдавна си на път и си изморен.
	И така просякът гребнал още един черпак и след като измил ръцете и лицето си, се почувствал много освежен.
	Сетне домакинът му отново го хванал под ръка и го повел към огъня.
	— Как е името ти, татко?
	Просякът отново се изненадал. Били минали години, откакто някой го е питал как се казва. Било толкова отдавна, че трябвало да се замисли за момент, преди да отговори.
	— Сеоп — отвърнал той накрая. — Казвам се Сеоп, а вие?
	— Терис — рекъл неговият домакин, докато го настанявал достатъчно близо до огъня, за да му е приятно. — Това са Сила, съпругата ми, и моят син Уинт. А това са Шари и Бентум, Лил, Питър и Фент.
	След това Терис донесъл на Сеоп вино. Сила му сипала един голям черпак картофена супа, сложила му резен топъл хляб и половинка жълта печена тиква, намазана със сладко масло. Храната била обикновена, но за Сеоп това било истинско пиршество. И докато той се хранел, Уинт се грижел чашата му да е пълна с вино, усмихвал му се, седял на коляното му и го наричал „дядо“.
	Последното дошло в повече на просяка и той тихо заплакал. Навярно защото бил стар и дните му отдавна били отминали. А може би защото не бил свикнал да се държат добре с него. Или пък се дължало на виното. Каквато и да била причината, по лицето му започнали да се стичат сълзи, които изчезвали в брадата му.
	Терис видял това и побързал да попита:
	— Татко, какво не е наред?
	— Аз съм само един глупав старец — рекъл Сеоп по-скоро на себе си, отколкото на някой друг. — Държахте се с мен така добре, както никой не го е правил от години, а аз не мога да ви се отплатя.
	Терис се усмихнал и сложил ръка върху рамото на просяка.
	— Наистина ли би искал да си платиш?
	— Не мога. Нямам нищо, което да ви дам.
	— Сеоп — усмивката на Терис се разширила, — ние сме от Едема Рух. Нещото, което ценим най-много, е онова, което всеки притежава.
	Сеоп видял как хората наоколо вдигнали очаквателно погледи към него.
	— Можеш да ни разкажеш историята си — предложил Терис.
	Като не знаел какво друго да направи, Сеоп заговорил. Разправил как е стигнал до Фаериниел. Как е вървял от огън на огън с надеждата, че ще получи милостиня. В началото гласът му бил несигурен и той разказвал историята си неуверено, тъй като бил сам от дълго време и бил отвикнал да говори. Но скоро гласът му станал по-силен, думите — по-смели, проблясъците на огъня се отразявали в яркосините му очи, а ръцете му танцували със сухия му старчески тембър. Дори и на Едема Рух, които знаели всички истории на света, не им оставало нищо друго, освен да слушат смаяно.
	Когато разказът свършил, членовете на трупата се размърдали, сякаш се събуждали от дълбок сън. Известно време те само се споглеждали и след това очите им се насочили към Сеоп.
	Терис знаел какво си мислят.
	— Сеоп, накъде беше тръгнал, когато те спрях тази нощ? — меко попитал той.
	— Отивах в Тиню — отвърнал просякът, който бил малко смутен, че толкова се е увлякъл в разказа си.
	Лицето му пламтяло и той се почувствал глупаво.
	— Ние самите сме тръгнали към Беленай — обяснил Терис. — Искаш ли да дойдеш с нас?
	За момент погледът на Сеоп светнал, но после помръкнал.
	— Ще съм ви само в тежест. Дори и един просяк си има своята гордост.
	— На нас от Едема ли ще разправяш за гордостта? — засмял се Терис. — Не ти предлагаме от съжаление. Предлагаме ти, защото принадлежиш към нашия род, и бихме искали да ни разказваш десетки нови истории през идните години.
	— Моята кръв не е като вашата — поклатил глава просякът. — Не съм част от вашия род.
	— Какво общо има това? — попитал Терис. — Ние от Рух сами решаваме кой принадлежи към нашия род и кой — не. Ти си един от нас. Огледай се и ще видиш, че не те лъжа.
	Сеоп погледнал лицата на хората, които го заобикаляли, и видял, че Терис казва истината.
	И така старецът останал и живял с тях дълги години, преди пътищата им да се разделят. Видял много неща и разказал много истории, от които всички станали по-мъдри.
	Това наистина се е случило, макар да е станало преди доста години и на много километри от тук. Чувал съм историята от устата на хората от Едема Рух и затова знам, че е вярна.



	38.
	Зрънца истина

	— Това ли е краят? — попита Симон след учтива пауза.
	Той лежеше все така по гръб, загледан в звездите.
	— Да.
	— Не завърши така, както очаквах.
	— Ти какво очакваше?
	— Очаквах да разбера кой е бил този просяк в действителност. Мислех си, че когато някой се отнесе мило с него, ще се окаже, че той е Таборлин Великия, и ще даде на онези, които са добри, тоягата си и цял чувал с пари и… Не знам, може би ще направи някакво вълшебство.
	— Ще рече — намеси се Уилем — „Когато сте в опасност, почукайте с тоягата по земята и кажете: «Бъди бърза, пръчке моя».“ Тогава тоягата ще се развърти с всичка сила и ще ги защити от онзи, който ги напада. — Той също лежеше по гръб във високата трева. — Не мислех, че той наистина е стар просяк.
	— Старите просяци от историите никога не са наистина такива — отбеляза Симон с обвинителна нотка в гласа. — Те винаги са вещица, принц, ангел или нещо такова.
	— В истинския живот старите просяци почти винаги са стари просяци — подчертах аз. — Но се сещам каква история сте си представяли. От онези истории, които разказваме на другите хора, за да ги забавляваме. Тази обаче е различна. Това е история, която просто си разказваме помежду си.
	— Че за какво друго може да бъде разказвана една история освен за забавление?
	— За да ни помогне да запомним нещо. Да ни научи… — махнах неопределено с ръка — на разни неща.
	— Като някакви преувеличени стереотипи ли? — попита Симон.
	— Какво искаш да кажеш? — раздразнено попитах аз.
	— „Ще го впрегнем в каруцата и ще го накараме да я дърпа“? — Симон направи възмутен жест. — Ако не те познавах, щях да се почувствам обиден.
	— Ако не те познавах — разпалено отвърнах, — _аз_ щях да съм обиден. Знаеш ли, че атуранците някога убивали хора само защото са ги хванали да водят чергарски живот? Един от вашите владетели обявил, че са вредни за империята. Повечето от тези хора били просто просяци, загубили домовете си заради войните и данъците. Много от тях били принудително вербувани на военна служба. — Дръпнах предницата на ризата си. — Но към Едема Рух имали специално отношение. Ходели на лов за тях, сякаш са лисици. В продължение на сто години ловуването на Рух било любимото забавление за убиване на времето на атуранската висша класа.
	Настъпи мълчание. Гърлото ме болеше и осъзнах, че през цялото време съм крещял.
	— Не знаех това — каза накрая Симон с приглушен глас.
	Вътрешно се ядосах на себе си и въздъхнах.
	— Съжалявам, Симон. Това е… Било е преди много време. Вината не е твоя. Това е стара история.
	— Би трябвало да е така, щом в нея се споменават амирите — намеси се Уилем, който очевидно се опитваше да смени темата. — Били са разпуснати преди колко време? Триста години?
	— Все пак — рекох аз — в повечето стереотипи има известна истина. Има някакво зрънце, от което те са се появили.
	— Базил е от Винтас и в някои отношения е доста странен — съгласи се Уил. — Спи с пени под възглавницата и прочие.
	— Пътувах към Университета с двама наемници от Адем — добави на свой ред Симон. — Те не разговаряха с никого освен помежду си. И _наистина_ бяха неспокойни и не ги свърташе на едно място.
	— Трябва да призная, че познавам доста сийлдиши, които много държат да подплатят ботушите си със сребро.
	— Не ботуши, а кесии — поправи го Симон. — Ботушите се обуват на краката. — Той размърда крака си, за да илюстрира думите си.
	— Знам какво означава думата „ботуш“ — ядосано натърти Уилем. — Говоря този вулгарен език по-добре от теб. Ние наричаме ботуша „пату“. Парите за харчене са в кесията, а онези, които смяташ да запазиш, се държат в ботуша.
	— О — замислено рече Симон, — разбирам. Предполагам, че това са нещо като спестявания за черни времена.
	— Какво се прави с парите, когато времената са черни? — попита Уилем, искрено объркан.
	— А и в тази история имаше повече скрит смисъл, отколкото смятате — бързо се намесих аз, преди да сме се отклонили още повече от темата. — В нея има зрънце истина. Ако ми обещаете, че няма да кажете на никого, ще ви разкрия една тайна.
	Усетих как вниманието им се изостри.
	— Ако някога приемете гостоприемството на пътуваща трупа и те ви предложат вино преди каквото и да е друго, значи са от Едема Рух. Тази част от историята е истинска. — Вдигнах предупредително пръст. — Но не приемайте виното.
	— Ама аз харесвам вино — възрази сърцераздирателно Симон.
	— Това няма значение — поклатих глава аз. — Домакинът ви предлага вино, но вие настоявате за вода. Това може дори да се превърне в своеобразно състезание, като домакинът предлага все по-щедро, а вие отказвате все по-учтиво. Когато постъпите така, те ще знаят, че сте приятели на Едема Рух. Вечерта ще се държат с вас така, сякаш сте част от тяхното семейство, а не просто гости.
	Разговорът утихна, докато приятелите ми осмисляха казаното. Вдигнах поглед към звездите и потърсих познатите съзвездия над главата си — Юън Ловеца, Тигела, Отново младата майка, Лисицата с огнения език, Съборената кула…
	— Къде би отишъл, ако можеш да отидеш навсякъде? — изненада ме Симон с въпроса си.
	— От другата страна на реката — отвърнах аз, — в леглото.
	— Не, не — възрази той, — исках да кажа, ако можеш да отидеш, където пожелаеш по света.
	— Отговорът е същият — потвърдих аз. — Бил съм на много места. Това е мястото, където от край време съм искал да отида.
	— Но не и завинаги — не се съгласи Уилем. — Нали не искаш да останеш там завинаги?
	— И аз това имах предвид — добави Симон. — Всички ние искаме да сме тук, но никой от нас не желае да остане тук завинаги.
	— С изключение на Манет — сети се Уил.
	— Къде би отишъл? — упорито настояваше Симон. — Ако търсиш приключения?
	Замълчах и се замислих за момент.
	— Предполагам, че бих отишъл в Таленуолд — отвърнах накрая.
	— При талите? — попита Уилем. — Съдейки по онова, което съм чувал, те са примитивен номадски народ.
	— Реално погледнато, и Едема Рух са номадски народ — сухо отбелязах аз. — Веднъж чух история, в която се казваше, че водачите на техните племена не са велики войни, а певци. Техните песни могат да излекуват болните и да накарат дърветата да танцуват. — Свих рамене. — Ще отида там, за да проверя дали това е истина.
	— Аз бих отишъл в двора на Фаен — рече Уилем.
	— Не можеш да избереш това — засмя се Симон.
	— Защо не? — внезапно се ядоса Уилем. — Ако Квоте може да отиде при пеещите дървета, защо аз да не отида във Фаен, за да танцувам с Ембрула… с фаенските жени.
	— Но Тал е истинско място — възрази Симон. — А приказните истории за Фаен са за пияници, слабоумни и деца.
	— Ти къде би отишъл? — попитах аз Симон, за да му попреча да спори с Уилем.
	Настъпи дълга пауза.
	— Не знам — отвърна той с глас, странно лишен от всякаква интонация. — Всъщност аз не съм бил никъде. Дойдох в Университета само защото след като братята ми получат наследството си, а сестра ми — зестрата си, за мен няма да остане друго освен семейното ми име.
	— Не си искал да идваш тук? — невярващо попитах аз.
	Сим неопределено сви рамене и тъкмо се канех да го попитам нещо друго, когато бях прекъснат от Уилем, който шумно се изправи на крака.
	— Готови ли сме вече за моста?
	Чувствах главата си забележително прояснена. Станах само с леко поклащане.
	— Аз съм готов.
	— Един момент. — Симон започна да разкопчава панталоните си и се отправи към дърветата.
	Веднага щом се скри от погледите ни, Уилем се наведе към мен.
	— Не разпитвай за семейството му — тихо ми каза той. — Не му е лесно да говори за това. Още повече, когато е пиян.
	— Какво…
	Той рязко махна с ръка и поклати глава.
	— По-късно.
	Симон се появи отново на поляната, препъвайки се, и тримата мълчаливо се върнахме на пътя. Прекосихме Каменния мост и се отправихме към Университета.


	39.
	Противоречия

	Късно на следващата сутрин двамата с Уил се отправихме към Архива, за да се срещнем със Сим и да уредим облозите си от нощта.
	— Проблемът е в баща му — обясняваше ми Уилем тихо, докато вървяхме между сивите сгради. — Той притежава едно херцогство в Атур. Земята е хубава, но…
	— Почакай малко — прекъснах го аз, — искаш да кажеш, че бащата на нашия малък Сим е херцог?
	— Малкият Сим — сухо отвърна Уилем — е три години по-възрастен от теб и пет сантиметра по-висок.
	— Кое херцогство? — попитах аз. — Освен това той не е чак толкова по-висок.
	— Далонир — отвърна Уилем, — но нали знаеш как е при хората с благородна кръв от Атур. Не е чудно, че не иска да говори за това.
	— О, хайде стига — възразих аз и посочих студентите, които изпълваха улицата около нас. — Откакто църквата изгори Калуптена до основи, Университетът е мястото с най-непредубедените хора.
	— Не съм забелязал да обявяваш на всеослушание, че си от Едема Рух.
	— Да не намекваш, че се срамувам, че съм от Едема Рух? — настръхнах аз.
	— Казвам само, че не го обявяваш на всеослушание — спокойно повтори Уил и ме изгледа непоколебимо. — Така постъпва и Симон. Предполагам, че и двамата имате своите основания.
	Потиснах раздразнението си и кимнах.
	— Далонир е в северната част на Атурна — продължи Уилем, — така че са сравнително заможни. Но той има трима по-големи братя и две сестри. Първият син е наследникът. Баща му е купил военна длъжност на втория. А третия син е изпратил в църквата. Симон… — Уилем не довърши.
	— Трудно ми е да си представя Сим в ролята на свещеник — признах аз — или на войник, като се замисля за това.
	— И така Сим се оказал в Университета — завърши Уилем. — Баща му се надявал, че той ще стане дипломат. Но Сим открил, че харесва алхимията и поезията и влязъл в Арканум. Баща му не бил съвсем доволен от това. — Уилем ме погледна многозначително и разбрах, че всъщност положението е било далеч по-страшно.
	— Да си арканист е нещо забележително! — възмутих се аз. — Много по-впечатляващо е, отколкото да си парфюмиран подлизурко в някой двор.
	Уилем сви рамене.
	— Таксата му за обучение е платена. Продължава да получава пари за ежедневни нужди. — Той замълча, за да махне на някого в другия край на двора. — Но Симон вече не се прибира у дома дори и за кратки посещения. Баща му обича да ловува, да воюва, да пие и да ходи по жени. Подозирам, че нашият кротък и пристрастен към книгите Сим вероятно не е получил любовта, която един умен син заслужава.

	* * *

	Двамата с Уил се срещнахме със Сим в обичайното ни леговище за четене и изяснихме подробностите от пиянските ни облози. След това се разделихме.
	Час по-късно се върнах със скромна купчина книги. Търсенето ми беше значително улеснено от факта, че проучвах амирите, откакто Нина бе дошла, за да ми даде своя свитък.
	Почуках тихо на вратата на леговището за четене и влязох. Уил и Сим вече седяха на масата.
	— Аз съм пръв — щастливо започна Симон, погледна в списъка си и извади една книга от своята купчина. — Страница сто петдесет и втора. — Той прелисти книгата, докато откри страницата, и се захвана да я преглежда. — Аха! „След това момичето описа всичко…“ _Ала-бала…_ „И ги поведе към мястото, където попаднаха на езическо празненство.“ — Той вдигна поглед и посочи страницата. — Виждаш ли? Тук пише черно на бяло „езическо“.
	Седнах.
	— Нека видим останалите.
	Във втората книга на Сим пишеше още в този дух. Но в третата имаше нещо, което донякъде ме изненада.
	— „В близост има голямо изобилие от указващи камъни, което предполага, че в забравеното минало тази област вероятно е била пресичана от търговски пътища…“ — Той не довърши, а сви рамене и ми подаде книгата. — Изглежда, че ти печелиш този облог.
	Не се сдържах да не се засмея.
	— Не прочете ли тези книги, преди да ги донесеш тук?
	— За един час? — засмя се той на свой ред. — Едва ли бих могъл, помогна ми един писар.
	— Не, не е така — мрачно го изгледа Уилем. — Поиска помощ от Куклата, нали?
	Симон направи невинна физиономия, която само успя да придаде дълбоко виновен вид на неговото и бездруго невинно лице.
	— Може и да съм се отбил да го видя — взе да увърта той. — И той може и да ми е предложил няколко книги, в които има сведения за сивите камъни. — Като видя изражението на Уилем, вдигна ръка. — Не се дръж презрително с мен. Така или иначе ми се върна тъпкано.
	— Отново Куклата — измърморих аз. — Няма ли най-сетне да ни запознаете? Щом стане дума за него, и двамата сте много потайни.
	— Ще разбереш защо, когато се срещнеш с него — сви рамене Уилем.
	Книгите на Сим се деляха на три категории. В първата се поддържаше неговата гледна точка и се разказваше за езически ритуали и животински жертвоприношения. Във втората се правеха предположения за древна цивилизация, използвала камъните, за да отбелязва с тях пътищата си, въпреки че някои камъни се намираха на отвесни планински склонове или речни дъна, където не е възможно да е имало пътища.
	Последната му книга беше интересна по други причини.
	— „… два еднакви на вид монолита с трети върху тях — прочете Симон. — Местните ги наричат «вратата». Макар че по време на пролетните и зимните карнавали украсяват камъните и танцуват около тях, при пълнолуние родителите забраняват на децата си да са близо до тях. Един уважаван и иначе разумен възрастен човек твърдеше…“ — Сим възмутено спря да чете и се приготви да затвори книгата. — Както и да е.
	— Какво е твърдял? — попита Уилем, обзет от любопитство.
	Симон вдигна очи към тавана и продължи да чете:
	— „… че понякога хората можели да преминат през каменната врата в красивата земя, където живее самата Фелуриан и унищожава с прегръдката си мъжете, които обича.“
	— Интересно — промърмори Уилем.
	— Не, не е. Това са детински, суеверни глупости — сопна се Симон. — И никак не ни доближават до решението кой от двама ни е прав.
	— Ти как мислиш, Уилем? — попитах го аз. — Ти си непредубеден съдия.
	Уилем се приближи до масата и прегледа книгите. Тъмните му вежди се движеха нагоре-надолу, докато обмисляше отговора си.
	— Седем за Симон. Шест за Квоте. Три са противоречиви.
	Прегледахме набързо четирите книги, които аз бях донесъл.
	Уилем отсъди, че една не може да бъде използвана, което сведе крайния резултат до седем книги в полза на Симон и десет за мен.
	— Резултатът едва ли би могъл да бъде наречен убедителен — замислено отбеляза Уилем.
	— Можем да го обявим за равен — великодушно предложих аз.
	Симон се намръщи. Добродушен или не, той мразеше да губи облог.
	— Съгласен съм — рече.
	Обърнах се към Уилем и хвърлих многозначителен поглед към двете книги, които все още лежаха недокоснати върху масата.
	— Май този облог ще бъде разрешен малко по-бързо, а?
	На лицето на Уилем се появи хищническа усмивка.
	— Много бързо. — Той вдигна една книга. — Ето копие от прокламацията, с която амирите са били разпуснати. — Отвори отбелязаната страница и зачете: — „Отсега нататък те ще отговарят за действията си пред законите на империята. Никой член на Ордена няма да се осмелява да си присвоява правото да изслушва страните по някое дело, нито да отсъжда присъда в съда.“ — Вдигна поглед със самодоволно изражение. — Виждаш ли? Щом са им отнели правото да издават присъди, значи преди това са го имали. Сиреч е очевидно, че са били част от атуранската бюрокрация.
	— Всъщност — отбелязах аз с извинителен тон — църквата в Атур винаги е имала право да раздава правосъдие. — Вдигнах едната от двете си книги. — Странно, че и ти си взел „Алпура Пролиция Амир“. Аз също я донесох. Самият указ е издаден от църквата.
	— Не, не е — изражението на Уилем се помрачи. — Тук е посочен като шейсет и третия указ на император Налто.
	Объркани, сравнихме книгите си и открихме, че си противоречат.
	— Е, предполагам, че двете книги взаимно се изключват една друга — рече Сим. — Какво друго имате, момчета?
	— Това е „Светлините на историята“ на Фелтеми Рейс — промърмори Уилем. — Той е капацитет в тази област. Не мислех, че ще ми бъдат нужни допълнителни доказателства.
	— Това не ви ли притеснява? — Почуках с кокалче по двете противоречащи си книги. — Не би трябвало в тях да пише различни неща.
	— Току-що прочетохме двайсет книги, в които се казват различни неща — изтъкна Симон. — Защо точно тези две трябва да представляват някакъв проблем?
	— Не е сигурно за какво служат сивите камъни. Има множество различни мнения по този въпрос. Но „Алпура Пролиция Амир“ е бил широко известен указ. Той е обявил извън закона хиляди от най-могъщите мъже и жени в атуранската империя. Бил е една от основните причини за нейния упадък. Няма причина информацията за него да е противоречива.
	— Орденът е бил разпуснат преди _повече_ от триста години — рече Симон. — Достатъчно отдавна, за да възникнат някои разногласия.
	Поклатих глава и прелистих двете книги.
	— Противоречивите мнения са едно, а противоречивите факти — съвсем друго. — Вдигнах моята книга. — Това е „Падането на империята“ на Грегър Малкия. Той е тесногръд празнодумец, но е най-добрият историк на своето време. — Вдигнах книгата на Уилем. — Фелтеми Рейс не може да се нарече историк, но е два пъти по-добър учен от Грегър и е педантичен по отношение на фактите. — Погледнах първо едната, после другата книга и се намръщих. — В това няма никакъв смисъл.
	— И сега какво? — попита Сим. — Още един равен резултат ли? Това е истинско разочарование.
	— Имаме нужда от някой, който да отсъди — отвърна Уилем.
	— По-висша инстанция.
	— По-висша от Фелтеми Рейс? — учудих се аз. — Съмнявам се, че можем да занимаваме Лорен с облозите си.
	Уил поклати глава, сетне се изправи и приглади гънките по предницата на ризата си.
	— Значи най-сетне ще се запознаеш с Куклата.


	40.
	Куклата

	— Най-важното е да бъдеш учтив — посъветва ме Симон с приглушен глас, докато вървяхме по тесен коридор, от двете страни на който бяха наредени книги. Нашите симпатични лампи хвърляха снопове светлина през лавиците и караха сенките да танцуват неспокойно. — Но не се дръж покровителствено с него. Той е малко… странен, ала не е идиот. Просто се дръж с него, както би се държал с всеки друг.
	— И освен това да бъда и учтив? — саркастично казах аз, уморен от непрекъснатите му съвети.
	— Точно така — сериозно отвърна Симон.
	— Между другото, къде отиваме? — попитах аз, най-вече за да спра постоянните наставления на Симон.
	— До третия подземен етаж — отговори Уилем.
	Сетне се обърна и заслиза по дългата поредица каменни стъпала. Столетията употреба бяха износили камъка и те приличаха на увиснали надолу лавици, претоварени от тежестта на книги. Докато се спускахме, сенките размиваха стълбището, скриваха краищата му и то изглеждаше гладко и мрачно като празно речно корито, издълбано в скалите.
	— Сигурен ли си, че той ще бъде там?
	Уил кимна.
	— Не мисля, че напуска често стаите си.
	— Стаите си? — повторих аз. — Той _живее_ тук?
	Нито единият не отговори и Уилем ни поведе надолу по ново стълбище и след това през дълъг и широк коридор с нисък таван. Накрая стигнахме до една с нищо неотличаваща се врата, забутана в ъгъл. Ако не ми бяха казали, че Куклата живее тук, щях да си помисля, че това е някое от безбройните леговища за четене, разпръснати из цялото Книгохранилище.
	— Просто недей да правиш нищо, което да го разстрои — нервно ме предупреди Симон.
	Докарах на лицето си най-учтивото изражение, на което съм способен, и Уилем почука на вратата. Дръжката се завъртя почти веднага. В началото вратата се открехна едва-едва, а след това се отвори широко и на прага й се изправи Куклата, който беше по-висок от трима ни.
	Ръкавите на черната му мантия се издуха на течението, образувано от отворената врата.
	Известно време той ни гледа високомерно, след което доби объркан вид, вдигна ръка и докосна главата си отстрани.
	— Чакайте, забравих си качулката — каза той и затвори с ритник вратата.
	Колкото и странна да бе външността му, забелязах нещо далеч по-обезпокоително.
	— В името на обгореното тяло на бога! — прошепнах аз. — Вътре имаше свещи. Лорен знае ли за това?
	Симон понечи да ми отговори, но вратата отново се отвори широко. Куклата изпълни касата й и черната му мантия се очерта на топлата светлина от свещите зад гърба му. Сега беше с качулка и с вдигнати нагоре ръце. Дългите му ръкави се издуха впечатляващо от движението на въздуха през отворената врата. Същият внезапен порив събори качулката от главата му.
	— Проклятие! — смутено извика той.
	Сега качулката покриваше лицето му наполовина, включително и част от едното око. Куклата отново затвори вратата с ритник.
	Лицата на Уилем и Симон останаха невъзмутими. Въздържах се от какъвто и да било коментар.
	Известно време беше тихо. След това от другата страна на вратата се разнесе приглушен глас:
	— Имате ли нещо против да почукате отново? Иначе някак не изглежда правилно.
	Уилем послушно отстъпи назад и почука отново. Почука веднъж, два пъти. Вратата се отвори и отново се възправи фигурата в тъмната мантия. Качулката скриваше лицето му, а дългите ръкави се вееха на вятъра.
	— Кой призова Таборлин Великия? — попита Куклата със звучен глас, който бе леко приглушен от качулката, а след това ръката му посочи драматично. — Ти! Симон! — Последва пауза, след което гласът му загуби театралността си. — Днес не се ли виждахме вече?
	Симон кимна. Усещах как мъчително се опитва да се сдържи да не се разсмее.
	— Преди колко време?
	— Около час.
	— Хъмм. — Качулката кимна. — По-добър ли бях този път?
	Той вдигна ръка, за да свали качулката, и аз забелязах, че мантията му е твърде голяма и ръкавите й стигат чак до върховете на пръстите му. Когато лицето му се появи, то беше ухилено като на някое дете, което си играе, обличайки дрехите на родителите си.
	— Преди не се правеше на Таборлин Великия — призна Симон.
	— О! — Куклата изглеждаше малко разочарован. — И как бях този път? Искам да кажа, миналия път? Бях ли добър Таборлин?
	— Доста добър — потвърди Симон.
	Куклата погледна Уилем.
	— Мантията ми хареса — рече Уил, — но винаги съм си представял, че Таборлин е говорил с по-любезен тон.
	— О! — Погледът му накрая се насочи към мен. — Здравей.
	— Здравей — отвърнах аз с най-учтивия си глас.
	— Не те познавам. — Последва пауза. — Кой си ти?
	— Аз съм Квоте.
	— Изглеждаш доста убеден в това — отбеляза той и ме погледна внимателно. Последва нова пауза. — Наричат ме Куклата.
	— Кой те нарича така?
	— _Кои_ те наричат така? — поправи ме той с вдигнат пръст.
	— Кои са тези „те“? — усмихнах се аз.
	— Кои са _били_ тези „те“?
	— Кои са тези „те“ _сега_? — уточних аз и усмивката ми стана по-широка.
	Куклата отвърна разсеяно на усмивката ми и махна неопределено с ръка.
	— Нали се сещаш, „те“, хората. — Той продължи да ме гледа така, както човек разглежда интересен камък или лист от дърво, какъвто никога досега не е виждал.
	— А ти как се наричаш? — попитах аз.
	Изглеждаше леко изненадан от въпроса и очите му се съсредоточиха върху мен по по-нормален начин.
	— Подозирам, че не мога да ти разкрия това — каза той с известен упрек и хвърли поглед към мълчаливите Уилем и Симон. — Влизайте.
	Обърна се и влезе вътре.
	Стаята не беше особено голяма. Но изглеждаше странно не на място, сгушена тук, в недрата на Архива. Вътре имаше дълбоко меко кресло, голяма дървена маса и две врати, водещи до други стаи.
	Навсякъде имаше книги, които преливаха от полиците и библиотеките. Бяха струпани по пода, разхвърляни по масите и наредени върху столовете. За моя изненада на една от стените имаше две дръпнати завеси. В съзнанието ми се появи мисълта, че зад тях има прозорец, макар да знаех, че се намираме дълбоко под земята.
	Стаята беше осветена с лампи и свещи — малки свещици и дебели като колони свещи, от които капеше восък. Всеки пламък ме изпълваше със смътно безпокойство при мисълта, че сме в сграда, пълна със стотици хиляди скъпоценни книги.
	И имаше кукли. Те висяха от рафтове и от гвоздеи по стените. Стояха сбутани в ъглите и под столовете. Някои бяха в процес на поправяне и реставриране и лежаха разпръснати върху масата между различни инструменти. Имаше полици, пълни със статуетки, изкусно издялани и боядисани като хора.
	Докато се приближаваше към масата, Куклата свали черната мантия и небрежно я остави да се свлече на пода. Отдолу беше облечен с обикновени дрехи — бяла кенарена риза, смачкани тъмни панталони и различни чорапи, доста кърпени на петите. Осъзнах, че е по-възрастен, отколкото смятах. Лицето му бе гладко и без бръчки, но косата му беше съвсем бяла и изтъняла на темето.
	Той разчисти един стол за мен, като внимателно махна оттам малка кукла на конци и й намери място на близката полица. Сетне седна на масата, като остави Уилем и Симон да стоят прави. За тяхна чест трябва да призная, че те не изглеждаха особено смутени от това.
	След като порови из безпорядъка на масата, Куклата извади парче дърво с неправилна форма и малък нож. Огледа внимателно лицето ми и се захвана да дялка методично. По масата се посипаха извити трески.
	Странното е, че не изпитвах никакво желание да попитам някого какво се случва. Когато човек е задавал толкова много въпроси, колкото съм отправял аз, той се научава да разбира кога е уместно да питаш. Освен това знаех какви ще бъдат отговорите на въпросите ми. Куклата беше един от онези талантливи и не съвсем нормални хора, намерили своето място в Университета.
	Обучението в Арканум прави неестествени неща с умовете на студентите. Най-забележителното от тези неща е да се занимаваш с онова, което повечето хора наричат симпатия, сигалдрия, алхимия, даване на имена и прочие.
	Някои умове понасяха това по-лесно, други имаха затруднения. В най-лошия случай те полудяваха и свършваха в Убежището. Но повечето умове не се побъркваха, когато бяха подложени на стреса на Арканум, а просто леко се смахваха. Понякога тази смахнатост се проявяваше в малки признаци — тикове на лицето, заекване. Други студенти чуваха гласове, започваха да забравят, да ослепяват или да оглупяват… Понякога беше само за час или за ден. Понякога беше завинаги.
	Предположих, че Куклата е студент, който се е смахнал преди години. Както и Аури, той бе намерил своето място, макар да се чудех как Лорен му е позволил да живее тук, долу.
	— Той винаги ли изглежда така? — обърна се Куклата към Уилем и Симон. Около ръцете му се бе натрупала купчинка стърготини от светло дърво.
	— В повечето случаи изглежда така — потвърди Уилем.
	— И как по-точно? — полюбопитства Симон.
	— Така, сякаш е предвидил следващите три хода на игра на тирани и вече е измислил как да те победи. — Куклата ме изгледа продължително и отряза още една тънка лента дърво. — Това наистина е доста дразнещо.
	— Това е мислещото му лице — засмя се Уилем и смехът му прозвуча като кашлица. — Често го слага, но невинаги.
	— Какво е „тирани“? — попита Симон.
	— Мислител значи — рече Куклата. — За какво мислиш сега?
	— Мисля, че вероятно си внимателен наблюдател на хората — любезно отвърнах аз.
	Той изсумтя, без да вдига поглед.
	— За какво ни е да сме внимателни? И всъщност каква е ползата от наблюдаването? Хората винаги наблюдават нещата. А би трябвало да ги _виждат_. Аз _виждам_ нещата, които гледам. Аз съм виж-дащ.
	Той погледна първо парчето дърво в ръката си, а сетне лицето ми. Очевидно доволен от резултата, скри в шепи онова, което бе дялкал досега, но преди това успях да зърна собствения си профил, изработен изкусно от дървото.
	— Знаеш ли какво си бил, какво не си и какво ще бъдеш? — попита той.
	— Не. — Въпросът прозвуча като гатанка.
	— Виж-дащ — убедено заяви той. — Защото „е’лир“ означава това.
	— Квоте всъщност е ре’лар — отбеляза Симон с уважение.
	Куклата подсмъркна пренебрежително.
	— Едва ли — каза той и ме погледна по-внимателно. — Някога може да станеш виж-дащ, но все още не си. Сега си гле-дащ. Един ден ще станеш истински е’лир. Ако се научиш как да се отпускаш. — Той вдигна издяланото от дървото лице. — Какво виждаш тук?
	Вече не беше безформено парче дърво. От повърхността му ме гледаше моето лице, потънало в дълбок размисъл. Наведох се напред, за да го погледна по-отблизо.
	Куклата се засмя и вдигна ръце.
	— Вече е твърде късно! — възкликна той. — Гледаше твърде внимателно и не видя достатъчно. Разбираш ли, когато гледаш твърде много, това ти пречи да виждаш.
	Сложи издяланото лице върху масата така, че то сякаш гледаше към една от полегналите кукли.
	— Виждаш ли малкия дървен Квоте? Виждаш ли го как гледа? Колко е напрегнат, колко е погълнат? Той ще продължи да гледа още сто години, но дали някога ще _види_ онова, което е точно пред очите му? — Куклата се облегна на стола си и очите му започнаха да блуждаят разсеяно из стаята.
	— Е’лир означава виж-дащ? — учуди се Симон. — Останалите звания също ли означават нещо?
	— Предполагам, че като студент с пълен достъп до Архива можеш и сам да разбереш това — отвърна Куклата.
	Вниманието му се насочи към куклата върху масата пред него. Той я свали на пода, като внимаваше да не оплете конците й. Беше съвършена миниатюра на свещеник техлин в сиво расо.
	— Би ли могъл да ни посъветваш откъде да започнем търсенето си? — попитах аз, воден от вътрешно предчувствие.
	— „Диктум“ на Ренфалк.
	Движена от Куклата, марионетката на техлина се надигна от пода и размърда крайниците си така, сякаш се протяга след дълъг сън.
	— Не ми е позната.
	— Намира се в югоизточния ъгъл на втория етаж — разсеяно рече Куклата. — На втория ред, втората лавица, третия рафт от дясната страна, с червена кожена подвързия.
	Миниатюрният свещеник техлин вървеше бавно около крака на Куклата. В едната си ръка стискаше здраво умалено, точно копие на „Книгата на пътя“, оформено в съвършени подробности, чак до малкото колело със спици на корицата.
	Тримата наблюдавахме как Куклата дърпа конците на малкия свещеник и го кара да върви напред-назад. Накрая марионетката отиде да седне върху единия обут в чорап крак на Куклата.
	— Кукло? — почтително се прокашля Уилем.
	— Да? — рече домакинът, без да вдига поглед от краката си.
	— Имаш въпрос. Или по-скоро Квоте има въпрос и ти искаш да го зададеш вместо него. Той е приседнал напред на стола си. Между веждите му се е образувала бръчка, прехапал е устни и това го издава. Остави го сам да ми зададе въпроса си. Това може да му подейства добре.
	Замръзнах на място и се улових, че изглеждам точно както той ме описа. Куклата продължаваше да дърпа конците на своя техлин. Малкият свещеник предпазливо и плахо претърси областта около краката си, като размахваше книгата пред себе си. После заобиколи краката на масата и надникна в зарязаните обувки на Куклата. Движенията му бяха обезпокоително истински и ме разсеяха до такава степен, че забравих чувството на неудобство и усетих как се отпускам.
	— Всъщност се чудех за амирите. — Погледът ми продължаваше да е насочен към сценката, която се разиграваше около краката на Куклата. Към представлението се бе присъединила още една марионетка — младо момиче, облечено като селянка. То се приближи до техлина и протегна ръка, сякаш се опитваше да му даде нещо. Не, задаваше му въпрос. Техлинът й обърна гръб. Момичето боязливо сложи ръка на рамото му. Той надуто отстъпи встрани.
	— Чудех се кой ги е разпуснал — император Налто или църквата.
	— Продължаваш да гледаш — смъмри ме той по-меко от предишния път. — Трябва за малко да се оставиш на течението и да подгониш вятъра — твърде сериозен си. Това ще ти докара неприятности.
	Техлинът внезапно се обърна към момичето. Разтреперан от ярост, той го заплаши с книгата. Селянката стреснато отстъпи назад, спъна се и падна на колене.
	— Разбира се, че църквата ги е разпуснала. Само указ на първосвещеника е имал влияние над тях. — Техлинът удари момичето с книгата, веднъж, два пъти, и го събори на земята, където то остана да лежи съвсем неподвижно. — Налто не е могъл да им нареди дори да пресекат улицата.
	Някакво леко движение привлече погледа на Куклата.
	— Олеле! — възкликна той и килна глава към Уилем. — Какво виждам аз! Главата леко се свежда. Челюстта е стисната, но очите не са съсредоточени върху нищо конкретно, а са насочени към вътрешното раздразнение. Ако бях човек, съдещ според онова, което вижда, щях да предположа, че Уилем току-що е загубил облог. Не знаеш ли, че църквата не одобрява залозите?
	Свещеникът в краката на Куклата вдигна поглед към Уилем. Сетне събра ръце и обърна гръб на падналото момиче. Тържествено се отдалечи една-две крачки и склони глава, сякаш се моли.
	Успях да отклоня вниманието си от сценката и вдигнах поглед към нашия домакин.
	— Чел ли се „Светлините на историята“ от Фелтеми Рейс? — попитах го аз.
	Видях Симон да хвърля на Уилем разтревожен поглед, но изглежда, че Куклата не намери нищо странно във въпроса. Техлинът в краката му се изправи, затанцува и заподскача весело.
	— Да.
	— Защо Рейс би написал, че „Алпура Пролиция Амир“ е бил шейсет и третият указ на император Налто?
	— Рейс не би казал нищо такова — отвърна Куклата, без да вдига поглед от марионетката в краката си. — Това е пълна глупост.
	— Но ние намерихме копие на „Светлините“, в което се казва точно това — изтъкнах аз.
	Куклата сви рамене и продължи да наблюдава техлина, който танцуваше в краката му.
	— Може да е грешка при преписването — замислено предположи Уилем. — Зависи кое издание на книгата е това, но самата църква може да е отговорна за промяната на тези сведения. Император Налто е любимата изкупителна жертва на историята. Може би църквата се опитва да се разграничи от амирите. Към края си те са извършили някои ужасни неща.
	— Доста умно — похвали го Куклата и техлинът в краката му се поклони на Уилем.
	Внезапно ми хрумна една идея.
	— Знаеш ли какво има зад заключената врата на горния етаж? — обърнах се към Куклата аз. — Голямата каменна врата?
	Техлинът спря да танцува и Куклата вдигна поглед. Изгледа ме продължително и строго.
	— Не мисля, че един студент трябва да се занимава с вратата с четирите плочи. — Очите му бяха сериозни и ясни. — Ти не смяташ ли така?
	Усетих как се изчервявам.
	— Не, господине. — Не издържах на погледа му и извърнах очи.
	Внезапното напрежение бе прекъснато от далечния звън на камбаната. Симон тихо изруга.
	— Закъснявам — каза той и се обърна към Куклата. — Съжалявам, трябва да тръгваме.
	Домакинът ни се изправи и окачи техлина на стената.
	— И без това е време да се захвана отново с четене — отвърна той, отиде до мекото кресло, седна и отвори една книга. — Доведете го пак някой път. — Посочи към мен, без да отклонява поглед от книгата. — Имам още малко работа с него.


	41.
	Общото благо

	Вдигнах поглед към Симон и прошепнах:
	— _Иваре еним еуге._
	— Нали _уж_ трябваше да учиш по физиогномия.
	Беше минал цял цикъл, откакто бяхме подпалили стаите на Амброуз, и зимата най-сетне бе започнала да си показва зъбите и бе покрила Университета с преспи от навят сняг, дълбоки до коленете. Както ставаше винаги, когато времето е студено, Архивът се напълни с прилежни студенти.
	Тъй като всички леговища за четене бяха заети, двамата със Симон бяхме принудени да отнесем книгите си в „Томове“. Стаята без прозорци и с висок таван бе почти пълна, но въпреки това бе тиха като крипта. От всичкия този тъмен камък и приглушените шепоти мястото изглеждаше малко зловещо и това обясняваше защо студентите го наричаха „Гробниците“*.
	[* На английски „tomes“ — „томове“, и „tombs“ — „гробници, гробове“, звучат подобно. — Бел.прев.]
	— Уча си по физиогномия — тихо се възпротивих аз. — Гледах някои от диаграмите на Гибеа. Ето какво открих. — Подадох му книгата, за да види.
	— Гибеа? — ужасено прошепна Симон. — Кълна се, че единствената причина да учиш заедно с мен, е да ме прекъсваш. — Той се отдръпна встрани от книгата, която му предлагах.
	— В това няма нищо гротескно — възразих аз. — Просто… ето тук. Виж какво пише.
	Симон отблъсна книгата и аз се ядосах.
	— Внимавай! — изсъсках му. — Това е един от оригиналите му. Намерих го мушнат зад други книги, погребан в „Мъртвите регистри“. Лорен ще ми отреже палците, ако му се случи нещо.
	Сим се отдръпна от книгата, сякаш тя пари.
	— Оригинал? Милостиви Техлу, вероятно е написан върху човешка кожа! Махни го от мен!
	Готвех се да се пошегувам, че човешката кожа вероятно няма да поеме добре мастилото, но се отказах, когато видях изражението на приятеля си. Ала физиономията, която направих, вероятно издаде мислите ми.
	— Ти си извратен — злобно и почти неприемливо високо рече той. — В името на божията майка, не знаеш ли, че разрязвал на парчета живи хора, за да наблюдава как работят органите им? Отказвам да гледам каквото и да е, сътворено от това чудовище.
	Оставих книгата.
	— Тогава можеш спокойно да се откажеш и от изучаването на медицината — казах аз възможно най-меко. — Изследванията на Гибеа на човешкото тяло са най-подробните проучвания, правени някога. Дневниците му са основата на съвременната медицина.
	Лицето на Симон остана неумолимо и той се наведе напред, за да може да говори тихо и въпреки това да го чувам.
	— Когато амирите предприели действия срещу дука, те намерили останките на двайсет хиляди души. Огромни ровове, пълни с кости и пепел. Жени и деца. Двайсет хиляди! — Симон започна да пръска слюнки и добави: — И това са само онези, които са открили.
	Оставих го да се успокои, преди да отговоря.
	— Гибеа е написал двайсет и три тома, свързани с механизмите на действие на човешкото тяло — изтъкнах аз. — Когато амирите го нападнали, част от имението му изгоряло и четири от тези томове и всичките му бележки били изгубени. Попитай магистър Аруил какво би дал, за да намери тези съчинения.
	Симон стовари юмрука си върху масата и накара няколко студенти да погледнат към нас.
	— По дяволите! — изсъска той. — Израснах на петдесет километра от Гибеа! В безоблачен ден развалините се виждат от хълмовете на бащиното ми имение!
	Това ме усмири. Ако земите на семейството на Сим бяха толкова близо, то неговите предци вероятно са давали клетва за вярност на Гибеа. Това означаваше, че са били принудени да му помагат да събира опитни екземпляри за експериментите си. Някои членове на семейството на Симон може също да са намерили края си в рововете с кости и пепел.
	Дълго време мълчах, преди да прошепна отново:
	— Не знаех.
	Сим успя донякъде да възвърне самообладанието си.
	— Ние не говорим за това — сковано заяви той и отметна косата от очите си.
	Наведохме се отново над учебниците си и мина цял час, преди Симон да заговори отново.
	— Какво откри? — небрежно попита той, сякаш не искаше да признае, че е любопитен.
	— Тук, на първата страница — развълнувано прошепнах аз.
	Отворих корицата и докато приятелят ми гледаше надолу към страницата, той несъзнателно изкриви лице, сякаш книгата миришеше на смърт.
	— … разля я навсякъде — чу се глас, когато двама по-възрастни студенти влязоха в залата. По скъпите им дрехи разбрах, че са благородници, и макар да не викаха, те и не полагаха никакви усилия да говорят тихо. — Анисат го накара да почисти мръсотията, преди да го пусне да си върви. Ще мирише на пикня няколко дни.
	— Какво има за гледане тук? — попита Симон, свел поглед към страницата. — Виждам само неговото име и дати.
	— Не в средата, погледни горе, по краищата на страницата. — Посочих декоративната украса. — Ето тук.
	— Готов съм да заложа един драб, че малкото псе ще се отрови, преди семестърът да е свършил — додаде другият студент. — Ние някога били ли сме толкова глупави?
	— Все още не виждам нищо — тихо каза Симон и, объркан, се подпря на лакти върху масата. — Доста е красив, ако си падаш по тези неща, но аз никога не съм бил голям почитател на цветните надписи.
	— Можем да отидем в „Двете пенита“ — продължаваше разговорът през няколко маси, предизвиквайки раздразнени погледи от останалите студенти. — Там имат едно момиче, което свири на гайда. Кълна се, че никога не си виждал друга като нея. А Линтен каза, че ако имаш малко сребро, тя… — Гласът му се снижи до заговорнически шепот.
	— Тя какво? — попитах аз, като се намесих в разговора им възможно най-грубо.
	Нямаше нужда да крещя. В „Томове“ даже и когато говориш нормално, гласът ти се чува из цялата зала.
	— Опасявам се, че не успях да чуя добре края.
	Двамата ме изгледаха с оскърбен вид, но не отговориха.
	— Какво правиш? — изсъска ми смутено Сим.
	— Опитвам се да ги накарам да млъкнат — отвърнах аз.
	— Просто не им обръщай внимание — смъмри ме той. — Ето, нали гледам проклетата ти книга. Покажи ми какво искаш да видя.
	— Гибеа сам е правел рисунките за своите дневници — обясних аз. — Това е оригинал, така че е логично сам да е украсил страниците, нали? — Сим кимна и махна косата от очите си. — Какво виждаш тук? — Бавно посочих с пръст една част от украсата, после друга. — Виждаш ли го?
	Сим поклати глава.
	Посочих отново, този път по-точно.
	— Ето тук — казах аз — и там, в ъгъла.
	Очите му се разшириха.
	— Букви! И… В… — Той направи пауза, за да ги разчете. — _Иваре еним еуге._ Значи затова бълнуваше през цялото време. — Отблъсна книгата встрани. — И какво искаш да ми кажеш, като изключим това, че той е почти неграмотен на темски език?
	— Не е темски — изтъкнах аз. — Това е тема — архаичен език.
	— И какво означава? — Сим вдигна поглед от книгата и сбърчи чело. — Към общото благо?
	Поклатих глава.
	— За общото благо — поправих го аз. — Не ти ли звучи познато?
	— Не знам още колко време ще бъде там — продължаваше единият шумен студент. — Ако я изпуснеш, ще съжаляваш.
	— Казах ти, че тази нощ не мога. Може би в нощта на фелинг. Тогава ще бъда свободен.
	— Трябва да отидеш преди това — намесих се аз. — „Двете пенита“ е претъпкана в нощта на фелинг.
	Двамата ми хвърлиха раздразнени погледи.
	— Гледай си твоята работа, кучи сине — процеди през зъби по-високият.
	Това ме вбеси още повече.
	— Съжалявам, на мен ли говорите?
	— Как ти се _струва_, дали говорим на теб? — язвително рече той.
	— _Струва_ ми се, че говорите на мен — отбелязах аз. — Щом като ви чувам през три маси, значи очевидно искате да съм част от разговора ви. — Прочистих си гърлото. — Единствената друга причина е да сте толкова тъпи, че да не знаете, че в „Томове“ се говори тихо.
	Лицето на високия стана аленочервено и той се приготви да отвърне, но приятелят му му прошепна нещо в ухото и двамата си събраха книгите и си тръгнаха. Когато вратата се затвори след тях, в помещението се разнесоха откъслечни тихи ръкопляскания. Усмихнах се на своята публика и й помахах с ръка.
	— Писарите щяха да се погрижат за това — тихо ме укори Сим, когато отново се наведохме над масата, за да говорим.
	— Писарите не направиха нищо по въпроса — подчертах аз. — А и сега вече отново е тихо и това е важното. И така, за какво ти напомнят думите „За общото благо“?
	— За амирите, разбира се — отсече той. — Напоследък говориш само за тях. Какво искаше да ми кажеш?
	— Исках да ти кажа — развълнувано прошепнах аз, — че Гибеа е бил таен член на ордена на амирите.
	— Това е малко прекалено — погледна ме скептично Сим, — но предполагам, че е възможно. Било е петдесет години, преди амирите да бъдат отречени от църквата. Тогава те вече са били доста покварени.
	Исках да изтъкна, че Гибеа не е бил непременно покварен. Той е преследвал целите на амирите, свързани с общото благо. Макар експериментите му да са били ужасяващи, работата му е довела до почти немислим напредък в медицината. През стотиците години, минали оттогава, трудът му вероятно е спасил десет пъти повече животи от погубените от него.
	Ала се съмнявах, че Сим ще одобри гледната ми точка, затова казах само:
	— Покварен или не, той е бил таен член на ордена на амирите. Защо иначе би скрил тяхното кредо на първата страница от своя дневник?
	— Добре, той е бил един от амирите — сви рамене Симон. — Какво от това?
	Вдигнах безсилно ръце и се помъчих да говоря тихо:
	— Това означава, че орденът е имал тайни членове, преди църквата да се отрече от него! Означава, че когато първосвещеникът ги е разпуснал, амирите са имали скрити съюзници. Съюзници, при които са можели да се чувстват в безопасност. Това ще рече, че амирите може все още да съществуват тайно и да продължават ловко да преследват своите цели.
	Забелязах как изражението на Симон се промени. В началото помислих, че е готов да се съгласи с мен, но усетих как космите по врата ми настръхват и осъзнах каква е истината.
	— Здравейте, магистър Лорен — почтително поздравих аз, без да се обръщам.
	— Разговорите със студенти, които седят на други маси, не са позволени — обади се той зад гърба ми. — Отстранявам те за пет дни.
	Кимнах и двамата със Симон се изправихме и си събрахме нещата. Магистър Лорен протегна дългата си ръка към мен.
	Подадох му дневника на Гибеа, без да кажа каквото и да е, и минута по-късно примигвахме на студената светлина на зимното слънце пред вратите на Архива. Придърпах плаща по-плътно около тялото си и тропнах с крака, за да изтръскам снега от тях.
	— Отстраниха те — рече Симон. — Много умно, няма що.
	Свих рамене, бях по-смутен, отколкото исках да си призная. Надявах се някой от другите студенти да обясни, че всъщност се опитвах да възстановя тишината, а не обратното.
	— Просто исках да направя необходимото.
	Симон се засмя и ние се отправихме полека към „При Анкер“. Той весело ритна една пряспа.
	— Светът има нужда от хора като теб — отбеляза с глас, който ме наведе на мисълта, че е изпаднал в настроение да философства. — Ти вършиш нещата докрай. Невинаги по най-добрия или най-разумния начин, но въпреки това ги вършиш. Рядко се среща такова същество като теб.
	— Какво искаш да кажеш? — Думите му възбудиха любопитството ми.
	Сим сви рамене.
	— Днес например. Нещо те дразни, някой те обижда и ти реагираш веднага. — Той бързо махна с ръка. — Веднага знаеш как да постъпиш. Никога не се колебаеш, просто реагираш на момента. — Замисли се за момент. — Предполагам, че някога амирите са били същите. Не е чудно, че хората са се страхували от тях.
	— Невинаги съм напълно сигурен в себе си — признах аз.
	— Намирам това за странно успокоително — усмихна се Симон.


	42.
	Покаяние

	Тъй като нямах възможността да уча, а зимата вече бе покрила всичко със снежни преспи, реших, че това е идеалното време да наваксам с няколкото неща, които бях оставил на заден план.
	Опитах се да отида да видя Аури, но покривите бяха покрити с лед, а дворът, където обикновено се срещахме, бе затрупан със сняг. Бях доволен, че не видях никакви следи от стъпки, защото предполагах, че Аури няма обувки, да не говорим за палто или шапка. Бих отишъл да я търся в Онова долу, но желязната решетка на двора беше заключена и заледена.
	Изкарах няколко двойни смени в Медика и свирих една допълнителна нощ в „При Анкер“ като извинение за онази вечер, когато ми се бе наложило да си тръгна по-рано. Работих дълги часове в Рибарника, които прекарах в изчисления, експерименти и леене на сплави за моя проект. Освен това възнамерявах да си наваксам за целия месец недоспиване.
	Но човек не може да спи кой знае колко дълго и на четвъртия ден вече изчерпах оправданията си. Колкото и да не ми се искаше, трябваше да говоря с Деви.
	Докато се настроя да отида при нея, времето се бе затоплило достатъчно, за да превърне валящия сняг в суграшица.
	Пътят до Имре беше неприятен. Нямах шапка, нито ръкавици и носената от вятъра суграшица намокри за пет минути плаща ми. След десет минути вече бях подгизнал до кости и ми се искаше да бях похарчил някоя монета, за да взема карета. Суграшицата бе стопила снега по пътя и го бе превърнала в лапавица, дебела десетина сантиметра.
	Отбих се в „Еолиан“ да се постопля малко, преди да отида при Деви, но за пръв път намерих сградата заключена и тъмна. Това не беше особено учудващо. Кой благородник би дошъл в такова време? И кой музикант би изложил инструмента си на кишата навън?
	И така вървях по пустите улици, докато накрая стигнах до уличката зад месарския магазин. За пръв път, откакто се помнех, стълбището не вонеше на гранясала мазнина.
	Почуках на вратата на Деви и се обезпокоих, като усетих ръката си безчувствена. Едва долових как кокалчетата ми се удрят в дървото. Изчаках доста дълго и почуках отново, разтревожен, че тя може да не си е вкъщи и следователно съм извървял целия този път напразно.
	Вратата се открехна едва-едва. Отвътре проблесна топлата светлина на лампа и през цепнатината надникна едно студено синьо око. Сетне вратата се отвори широко.
	— В името на гърдите и зъбите на Техлу! — възкликна Деви. — Какво правиш навън в това време?
	— Мислех си…
	— Явно не си мислил — пренебрежително ме прекъсна тя. — Влизай вътре.
	Пристъпих в къщата. От мен капеше вода, а качулката на плаща бе залепнала за главата ми. Деви затвори вратата след мен, след което я заключи и залости. Когато се огледах наоколо, забелязах, че е добавила втора лавица за книги, макар и все още почти празна. Преместих тежестта си на другия крак и от плаща ми се свлече голяма купчина киша, която направи мокро петно на пода.
	Деви ме изгледа продължително и безстрастно. Видях огън, който пропукваше зад решетката в другия край на стаята, близо до бюрото й, но тя с нищо не показа, че мога да вляза по-навътре в помещението. Затова останах там, където бях, треперещ под стичащата се от мен вода.
	— Никога не правиш нещата по лесния начин, нали? — попита ме Деви.
	— Има ли лесен начин? — на свой ред попитах аз.
	Тя не се засмя.
	— Ако си мислиш, че да се появиш тук полузамръзнал като пребито куче, ще промени отношението ми към теб, страшно се… — Тя не довърши и ме изгледа продължително и замислено.
	— Проклета да съм! — възкликна с изненада в гласа. — Всъщност наистина ми е приятно да те гледам в този вид. Това повдигна духа ми до почти неподозирани висини.
	— В действителност намерението ми не беше такова — отвърнах аз, — но те разбирам. Ще помогне ли, ако освен това се разболея ужасно?
	Деви се замисли.
	— Може би — призна тя. — Покаянието включва и известна доза страдание.
	Кимнах, тъй като нямаше нужда да полагам усилия, за да изглеждам плачевно. Несръчно порових в кесията с измръзналите си пръсти и извадих малка бронзова монета, която преди няколко нощи бях спечелил от Сим на игра на дъх с ниски залози.
	Деви я взе.
	— Монетата на покаянието — отбеляза тя, без да се впечатли особено. — Това да не е някакъв символ?
	Свих рамене и на пода изпопада още киша.
	— Донякъде — рекох аз. — Мислех да отида при някой сараф и да уредя целия си дълг към теб в монети на покаянието.
	— Какво те спря? — поинтересува се Деви.
	— Осъзнах, че това само ще те подразни — признах аз, — а и не ми се искаше да плащам пари и на сарафа. — Преборих се с желанието да хвърля изпълнен с копнеж поглед към камината. — Прекарах доста време в опити да измисля някакъв жест, който би бил подходящо извинение към теб.
	— И реши, че е най-удачно да дойдеш тук в най-отвратителното време от годината?
	— Реших, че е най-добре да поговорим — отвърнах аз. — Лошото време беше просто щастлива случайност.
	Деви се намръщи и се обърна към камината.
	— Ела тогава. — Тя отиде до скрина близо до леглото, извади дебела синя памучна роба, подаде ми я и посочи към една затворена врата. — Отиди да свалиш мокрите си дрехи. Изстискай ги в легена, иначе ще има дълго да се сушат.
	Направих каквото ми каза. След това донесох дрехите и ги провесих върху закачалката пред камината. Усещането да стоя до огъня беше прекрасно. На светлината от пламъците видях, че в действителност кожата под ноктите ми е леко посиняла.
	Макар да исках да се помотая, за да се стопля, се присъединих към Деви на бюрото й. Забелязах, че повърхността му е изтъркана с шкурка и лакирана отново, въпреки че овъгленият черен пръстен все още личеше на мястото, където „бедното момче“ бе обгорило дървото.
	Почувствах се доста уязвим, облечен само в робата, която тя ми беше дала, но нямаше какво да сторя по въпроса.
	— При предишната ни… среща — подхванах аз, като с мъка се сдържах да не погледна към овъгления пръстен върху бюрото й — ти ме уведоми, че в края на семестъра ще ти дължа цялата сума по моя заем. Съгласна ли си да обсъдим отново това?
	— Малко е вероятно — хладно отбеляза Деви. — Но имай предвид, че ако не можеш да уредиш сметката си с пари, все още има определена информация, която ми е нужна. — Усмихна ми се язвително и хищно.
	Кимнах — тя все още искаше да получи достъп до Архива.
	— Надявах се, че ще се съгласиш да обмислиш отново цялата работа сега, след като знаеш всичко — казах аз. — Някой извършваше „злонамерена постъпка“ спрямо мен. И аз трябваше да съм сигурен, че кръвта ми е в безопасност.
	Погледнах я въпросително. Деви сви рамене, без да сваля лактите си от бюрото, а на лицето й бе изписано пълно безразличие.
	— Освен това — продължих аз и я погледнах право в очите — напълно е възможно безразсъдното ми поведение донякъде да се е дължало на продължаващия ефект от алхимичната отрова, която ми бе дадена по-рано този семестър.
	— Какво? — Лицето на Деви се скова.
	Значи не е знаела. Изпитах известно облекчение.
	— Амброуз е уредил да ме упоят с „топката от сливи“ около час преди приемния ми изпит — обясних аз. — А ти си тази, която му е продала формулата.
	— Доста си нагъл! — Върху лицето на Деви, което беше като на малка фея, се изписаха обида и възмущение, но те не бяха достатъчно убедителни.
	Тя беше загубила хладнокръвие и се опитваше твърде усилено да не й проличи.
	— Усещам — рекох спокойно аз — остатъчен вкус от сливи и мускатово орехче и от време на време изпитвам странното желание да удуша някого само защото просто ме е блъснал на улицата.
	Престореното й възмущение изчезна.
	— Нищо не можеш да докажеш — натърти тя.
	— Не е необходимо да доказвам каквото и да било. Не искам да си имаш неприятности с магистрите, нито да те съдят по закона на желязото. Просто си мислех, че може да се заинтересуваш от факта, че бях отровен.
	Деви седеше напълно неподвижно. Мъчеше се да запази спокойствие, но на лицето й бавно пропълзя чувство за вина.
	— Зле ли беше?
	— Да — тихо отвърнах аз.
	Тя извърна поглед и скръсти ръце пред гърдите си.
	— Не знаех, че е за Амброуз — призна. — Появи се някакъв богат глупак и ми направи зашеметяващо добро предложение…
	Погледна ме отново. Сега, когато изражението на леден гняв бе изчезнало, тя изглеждаше учудващо дребна.
	— Никога не бих направила сделка с Амброуз — увери ме. — И не знаех, че е за теб. Заклевам се.
	— Знаела си, че е за някого — отбелязах аз.
	Настъпи дълго мълчание, прекъсвано само от пукането на огъня.
	— Ето как виждам положението — пръв наруших мълчанието аз. — Наскоро и двамата направихме доста глупави неща. Неща, за които съжаляваме. — Придърпах робата по-плътно около раменете си. — И макар те да не се изключват взаимно, все пак ми се струва, че донякъде се уравновесяват. — Протегнах ръце напред, все едно бяха блюдата на везни.
	— Може би прибързах, като ти поисках пълно изплащане на дълга — усмихна ми се Деви леко смутено.
	Отвърнах на усмивката й и почувствах, че се отпускам.
	— Какво ще кажеш да се придържаме към първоначалните условия на нашия заем?
	— Изглежда ми справедливо. — Тя протегна ръка над бюрото и аз я стиснах.
	Последните остатъци от напрежение се изпариха от стаята и усетих как тревожният възел, който дълго стягаше гърдите ми, постепенно се разхлабва.
	— Ръката ти е замръзнала — отбеляза Деви. — Да отидем до огъня.
	Преместихме се и седяхме мълчаливо в продължение на няколко минути.
	— В името на боговете на дълбините! — шумно въздъхна тя. — Бях ти толкова ядосана. — Поклати глава. — Не знам дали някой друг ме е вбесявал толкова през целия ми живот.
	Кимнах.
	— Всъщност не вярвах, че ти си способна на нещо толкова низко като „злонамерената постъпка“ — рекох аз. — Бях убеден, че не може да си ти. Но всички не спираха да обясняват колко си опасна и непрекъснато ми разказваха разни истории. И когато не ми позволи да видя кръвта си… — Не довърших и свих рамене.
	— Наистина ли все още получаваш остатъчни ефекти от „топката от сливи“? — попита тя.
	— Леки пристъпи — потвърдих аз — и изглежда, че по-лесно избухвам. Но това може да е просто от напрежението. Симон казва, че вероятно в организма ми има необвързани елементи — каквото и да означава това.
	Деви се намръщи.
	— Работя с оборудване, което далеч не е идеално — каза тя и посочи към затворената врата. — Съжалявам, но онзи човек ми предложи целия комплект на „Ваутиум Тегностае“. — Махна към лавиците с книги. — При други обстоятелства в никакъв случай не бих направила нещо подобно, но е почти невъзможно да се намерят нецензурирани копия от нея.
	— Ти си му я приготвила? — Обърнах се да я погледна изненадано.
	— По-добре е, отколкото да му дам формулата — отбранително отвърна Деви.
	Частица от мен усещаше, че това би трябвало да ме ядоса, но като цяло бях просто щастлив, че съм на топло и сухо място и над мен не е надвиснала смъртна заплаха. Свих рамене.
	— Симон каза, че хич не си се справила с приготвянето на формулата — разговорливо добавих аз.
	Деви сведе поглед към ръцете си.
	— Не се гордея, че му я продадох — призна тя, а миг по-късно вдигна глава и се ухили. — Но „Тегностае“ има великолепни илюстрации.
	— Покажи ми ги — засмях се аз.

	* * *

	Часове по-късно дрехите ми бяха сухи и суграшицата бе преминала в лек сняг. Каменният мост щеше да се е превърнал в масивен леден блок, но като изключим това, връщането у дома щеше да е далеч по-приятно.
	Когато излязох от умивалнята, видях, че Деви отново е седнала зад бюрото си. Отидох при нея и й подадох робата.
	— Няма да нараня достойнството ти, като те попитам защо притежаваш роба, която е доста по-дълга и широка в раменете, отколкото е необходимо за една изящна млада дама като теб.
	Деви изсумтя не особено изтънчено и вдигна очи към тавана.
	Седнах и обух ботушите си. Те бяха приятно топли от стоенето близо до огъня. След това извадих от кесията си три тежки сребърни таланта, поставих ги върху бюрото и ги побутнах към Деви. Тя ги погледна с любопитство.
	— Наскоро изкарах малко пари — обясних аз. — Не са достатъчно, за да уредя дълга си, но мога да платя по-рано лихвата за този семестър — махнах с ръка към монетите — като жест на добра воля.
	Деви се усмихна и бутна талантите обратно към мен.
	— Имаш още два цикъла до края на семестъра — напомни ми тя. — Както казах, нека се придържаме към първоначалната ни сделка. Ще се почувствам зле, ако ти взема парите по-рано.

	* * *

	Макар да предложих парите на Деви като жест на помирение, бях доволен, че мога да запазя трите си таланта. Има голяма разлика между това да имаш малко пари и това да нямаш никакви. Празната кесия поражда чувство на безпомощност.
	Те са като зърното. Ако в края на дългата зима имаш останало зърно, можеш да го използваш за сеитба. Така имаш контрол над живота си. Можеш да използваш това зърно и да правиш планове за бъдещето. Но ако напролет нямаш зърно за засяване, си безпомощен. Колкото и много да работиш и каквито и добри намерения да имаш, реколтата няма да поникне, ако нямаш зърно, с което да започнеш.
	И така, отидох да си купя дрехи — три ризи, нов панталон и дебели вълнени чорапи. Взех си и шапка, ръкавици и шал, които да ме пазят от зимния студ. Купих за Аури торбичка морска сол, чувалче сушен грах, два буркана консервирани праскови и чифт топли пантофи. Сдобих се и с комплект струни за лютнята, мастило и шест листа хартия.
	Взех и здраво резе и го завинтих към рамката на прозореца в малката си таванска стаичка. Аз можех да се справя с него сравнително лесно, но то щеше да пази малкото вещи, които притежавах, дори и от крадците, идващи с най-добри намерения.


	43.
	Без всякакво предупреждение

	Гледах падащия сняг през предния прозорец на „При Анкер“ и разсеяно въртях пръстена на Дена между пръстите си. Зимата беше сковала Университета и Дена не се бе появявала повече от месец. Имах три часа преди лекцията на Елодин и се опитвах да реша дали малката вероятност да намеря Дена си заслужава дългото вървене пеша до Имре.
	Докато стоях край прозореца, през вратата влезе един сийлдиш, изтупа пухкавия сняг от ботушите си и се огледа наоколо с любопитство. Беше още рано през деня и аз бях единственият човек в общата стая.
	Той се приближи до мен, снежинките по брадата му се топяха и се превръщаха в капки вода.
	— Съжалявам, че ви безпокоя. Търся един човек — подхвана той, като ме изненада с липсата на какъвто и да е сийлдишки акцент.
	Мъжът бръкна във вътрешния джоб на дългото си палто и извади дебел плик с кървавочервен печат.
	— Кво-тее — бавно прочете той и след това обърна плика към мен така, че да видя предницата му.

	Квоте — странноприемницата „При Анкер“
	Университета (на три километра западно от Имре)
	Беленай — Барен.

	Текстът бе написан с почерка на Дена.
	— Всъщност името е Квоте — разсеяно казах аз. — Едното „е“ е излишно.
	Мъжът сви рамене.
	— Това вие ли сте?
	— Аз съм — потвърдих.
	— Хубаво — доволно кимна той. — Получих това в Тарбеан преди около цикъл. Купих го от някакъв човек срещу едно твърдо пени. Той пък каза, че го купил от моряк в Джунпуи за дребна винтишка сребърна монета. Не можа да си спомни името на града, откъдето го е взел морякът, но е бил някъде във вътрешността на страната. — Погледна ме в очите. — Казвам ви това, за да не си помислите, че искам да ви измамя в сделката. Платих цяло твърдо пени и след това дойдох до Имре, макар че не ми беше на път. — Огледа общата стая. — Макар да предполагам, че човек, който притежава такава странноприемница, няма да започне да увърта, за да не ми даде онова, което по право ми се полага.
	Засмях се.
	— Тази странноприемница не е моя — казах аз. — Просто имам стая тук.
	— О — рече той, очевидно леко разочарован. — Както сте се изправили там, приличате на собственик. Все пак сигурен съм, че разбирате, че трябва да изкарам някакви пари от това.
	— Разбирам — потвърдих аз. — Колко смятате, че е справедливо да ви дам?
	Той ме изгледа преценяващо от горе до долу.
	— Предполагам, че ще съм доволен да си върна твърдото пени и да изкарам и още едно меко пени.
	Извадих кесията си и порових вътре. За щастие предишните няколко нощи бях играл карти и имах малко атурански пари.
	— Изглежда ми справедливо — съгласих се аз и му подадох парите.
	Той се накани да си върви, но пътьом се обърна.
	— Да попитам само от любопитство — рече, — щяхте ли да платите две пенита, ако ви ги бях поискал?
	— Вероятно — признах аз.
	— _Кист_ — изруга той и излезе навън, а вратата се затръшна след него.
	Пликът беше тежък пергамент, измачкан и изцапан от многото ръце, през които бе преминал. На печата имаше елен, изправен на задните си крака пред бъчва и арфа. Стиснах го силно между пръстите си, за да го счупя, и седнах.
	В писмото пишеше:

	Квоте,
	Съжалявам, че напуснах Имре без предупреждение и без да се обадя. Изпратих ти съобщение в нощта на заминаването ми, но предполагам, че така и не си го получил.
	Тръгнах на път в търсене на по-вълнуващи места и по-добри възможности. Обичам Имре и от време на време, макар и рядко, имам възможност да се наслаждавам на компанията ти, но той е скъп за живеене град, а напоследък доходите ми са доста оскъдни.
	Ил е очарователен, целият е в хълмове. Времето доста ми харесва — по-топло е и въздухът мирише на море. Изглежда, че ще мога да изкарам цялата зима, без да ми се налага да съм на легло заради дробовете ми. Случва ми се за пръв път от години.
	Прекарах известно време в Малките кралства и видях схватка между две банди на коне. Не си и чувал дори за такива сблъсъци и цвилене. Също така плавах и научих всякакви моряшки възли, а също и как да плюя, както си му е редът.
	И запасът ми от ругатни също се разшири неимоверно.
	Ако при следващата ни среща ме помолиш достатъчно любезно, може и да ти демонстрирам новооткритите си умения.
	За пръв път срещнах наемница от Адем. (Тук ги наричат „кървавите ризи“.) Беше съвсем малко по-едра от мен, с най-забележителните сиви очи. Беше красива, но странна и мълчалива и непрекъснато се движеше нервно насам-натам. Не съм я виждала да се бие, а и не съм сигурна, че го искам. Макар да съм любопитна.
	Все още съм влюбена в арфата. И понастоящем живея с един умел в това изкуство благородник (когото няма да назова), за да задълбуча уменията си в свиренето.
	Пийнах малко вино, докато ти пишех. Споменавам това, за да се извиня за погрешното изписване на думата „задълбоча“. Задълбоча. Кист! Надявам се да разбираш какво имам предвид.
	{m underline}Извинявам се, че не се обадих по-рано, но много пътувах и едва сега имам възможност да ти пиша. Предполагам, че ще мине още известно време, докато намеря някой пътник, на когото да се доверя, за да може това послание да тръгне по дългия си път към теб.{/m}
	Мисля за теб често и с нежност.
	Твоя
	Д.
	П.П.: Надявам се калъфът за лютня да ти служи добре.


	* * *

	Този ден часовете на Елодин започнаха странно.
	Първо, магистърът дойде точно навреме. Това ни свари неподготвени, защото шестимата останали студенти бяхме свикнали да прекарваме първите двайсет-трийсет минути от часа в клюкарстване, игра на карти и оплаквания, че научаваме толкова малко. Дори не забелязахме магистъра на имената, докато той не слезе до средата на стълбите и не плесна с ръце, за да привлече вниманието ни.
	Второто странно нещо бе, че Елодин бе облечен в официалната си мантия. Бях го виждал издокаран така, когато случаят го изискваше, но винаги го правеше без желание. Дори и по време на събеседванията за приемните изпити дрехите му бяха смачкани и развлечени.
	В този ден ги носеше така, сякаш това наистина има значение за него. Изглеждаха елегантни и скоро изпрани. Косата му също не беше в обичайното си разчорлено състояние. Беше подстригана и сресана.
	Когато стигна до предната част на залата за лекции, той се качи върху подиума и застана зад катедрата. Това повече от всичко друго накара всички да седнат и да му обърнат внимание. Елодин никога не използваше катедрата.
	— Преди много време — подхвана той без всякакво предисловие — това е било мястото, където хората идвали, за да научат тайни неща. Мъже и жени прииждали тук, за да изучават формата на света. Най-търсеното умение в този древен Университет било даването на имена. Всичко друго е обикновена металургия. Повелителите на имената вървели по тези улици като малки богове. Те правели ужасни и чудесни неща и всички останали им завиждали. Студентите можели да се издигнат по звание само със способностите си в даването на имена. Алхимик, който няма никакво умение в тази област, бил считан за провалил се и не бил уважаван повече от някой готвач. Симпатията била създадена тук, но симпатист, който не умеел да дава имена, можел спокойно да си намери работа като кочияш. Изобретател, който не можел да подкрепи работата си с даване на имена, бил ценен колкото обущаря или ковача. Всички идвали да овладеят имената на нещата — продължи Елодин, тъмните му очи бяха напрегнати, а гласът — звучен и енергичен, — но даването на имена не може да бъде научено с правила или наизустяване. Да научиш някого да бъде повелител на имената е като да научиш някого как да се влюби. Това е безнадеждна задача. Не може да бъде направено. — Той леко се усмихна и най-сетне заприлича на себе си. — Въпреки това студентите се опитват да учат, а учителите се стараят да преподават. И понякога успяват. — Посочи с ръка. — Фела! — Махна й да се приближи. — Ела.
	Фела се изправи и нервно се присъедини към него на лекторския подиум.
	— Всички вие сте избрали името, което се надявате да научите — рече магистърът на имената и очите му ни обходиха. — И всички вие се стремяхте да учите с различна степен на старание и успех.
	Едва се сдържах да не извърна засрамено поглед встрани, тъй като знаех, че усилията, които бях положил, в най-добрия случай могат да се нарекат единствено апатични.
	— Фела успя там, където вие се провалихте — продължи Елодин. — Тя откри името на камъка… — Той се обърна настрани, за да я погледне. — Колко пъти?
	— Осем пъти — отвърна тя и сведе поглед, като нервно чупеше пръсти пред себе си.
	В редиците ни се разнесе шепот на искрено благоговение. Никога не ни беше споменавала за това по време на честите ни оплаквания преди часовете.
	Магистърът кимна, сякаш одобряваше реакцията ни.
	— Когато даването на имена все още се е преподавало, ние, повелителите на имената, гордо сме демонстрирали уменията си. Студентът, овладял властта над някое име, носел пръстен като символ на вещината си. — Магистърът протегна ръка към Фела и отвори свития си юмрук, в който имаше гладък и тъмен речен камък. — И сега така ще направи и Фела, като доказателство за своята способност.
	Фела го погледна стреснато. Очите й се местеха между него и камъка, а лицето й ставаше все по-уплашено и бледо.
	Елодин й се усмихна насърчително.
	— Хайде сега — меко се обърна той към нея. — Дълбоко в сърцето си знаеш, че си способна на това. И дори на повече.
	Фела прехапа устни и взе камъка. В нейните ръце той изглеждаше по-голям, отколкото в ръцете на Елодин. Тя затвори очи за момент и си пое продължително и дълбоко дъх. Бавно го изпусна, вдигна камъка и отвори очи, така че той да е първото нещо, което да види.
	Втренчи се в камъка и след това настъпи продължителна тишина. Напрежението в стаята се натрупваше, докато накрая заприлича на изопната струна на арфа. Въздухът сякаш потрепваше от него.
	Мина една дълга минута. След това още две, още три ужасно дълги минути.
	Магистърът въздъхна на пресекулки и разкъса напрежението.
	— Не, не и не! — извика той и щракна с пръсти близо до лицето й, за да привлече вниманието й, след което сложи ръка върху очите й. — Ти го гледаш. Не го гледай. _Виж_ го! — нареди той и отдръпна ръката си.
	Фела вдигна камъка и отвори очи. В същия момент Елодин я удари с длан по тила.
	Тя се обърна към него с възмутено изражение. Но магистърът само посочи камъка, който тя все още държеше в ръка.
	— Виж го! — развълнувано извика той.
	Очите на Фела се насочиха отново към камъка и тя се усмихна, сякаш вижда стар приятел. Покри го с ръка и го доближи до устните си. Те започнаха да се движат.
	Чу се внезапно и остро пукане, сякаш някой бе пуснал капка вода в тиган с нагорещена мазнина. Последваха още десетина подобни звуци, които бяха толкова остри и бързи, че звучаха като някой старец, който си изпуква пръстите, или като зърна от градушка, падащи върху твърд, покрит с плочи покрив.
	Фела отвори ръка и от нея се посипаха песъчинки и чакъл. Тя бръкна с два пръста в купчината парчета и извади тънък пръстен от черен камък, който беше кръгъл като чаша и гладък като полирано стъкло.
	Елодин се засмя тържествуващо, преди възторжено да прегърне Фела. Тя също му отвърна с буйна прегръдка. Двамата направиха няколко бързи стъпки заедно, които бяха нещо средно между залитане и танц.
	Като продължаваше да се усмихва, магистърът протегна ръка. Фела му подаде пръстена и той го огледа внимателно, след което кимна.
	— Фела — сериозно каза той, — с това те повишавам в ре’лар. — Вдигна пръстена. — Дай си ръката.
	Фела протегна ръка почти срамежливо. Но Елодин поклати глава.
	— Лявата ръка — твърдо рече той. — Дясната ръка означава нещо съвсем различно. Всички вие сте много далеч от него.
	Фела протегна другата си ръка и Елодин с лекота плъзна пръстена на пръста й. Останалите избухнахме в ръкопляскания и побързахме да се приближим, за да проверим какво е направила тя.
	Фела се усмихна лъчезарно и вдигна ръка, за да можем всички да я видим. Пръстенът не беше гладък, както ми се беше сторило в началото. Беше покрит с хиляди миниатюрни, плоски фасетки. Те се въртяха една около друга в сложна спираловидна шарка, която не приличаше на нищо друго, което бях зървал досега.


	44.
	Печалбата

	Въпреки неприятностите с Амброуз, вманиачаването ми по Архива и безбройните безплодни ходения до Имре в търсене на Дена успях да завърша проекта си в Рибарника.
	Искаше ми се да имам още един цикъл, за да направя няколко изпитания и да си поиграя с него. Но просто нямах повече време. Лотарията за приемните изпити наближаваше и скоро след това трябваше да платя таксата си за обучение. За да обявя проекта си за продажба, трябваше Килвин да го одобри.
	Затова, когато почуках на вратата на кабинета му, бях доста неспокоен.
	Магистърът на изобретенията се беше прегърбил над работната си маса и внимателно махаше винтовете от бронзовия корпус на компресорна помпа. Без да вдига поглед, той каза:
	— Да, ре’лар Квоте?
	— Приключих, магистър Килвин — просто отвърнах аз.
	Той вдигна поглед към мен и примигна.
	— Така ли?
	— Да. Надявах се да уговорим час, в който да ви покажа проекта си.
	— За това съм готов още сега — заяви Килвин, остави винтовете върху един поднос и потри ръце.
	Кимнах и го поведох през оживената работилница, покрай Ателието, към работната стая, която магистърът ми беше отделил. Извадих ключа и отключих тежката дървена врата.
	Стаята беше голяма, както обикновено са работните помещения, със собствена пещ, наковалня, димоотвод, кран за вода и различни други важни елементи от занаята на изобретателя. Бутнах работната маса настрани и така половината стая остана празна, с изключение на няколкото дебели бали със слама, наредени покрай стената.
	Пред тях от тавана висеше грубо плашило. Бях го облякъл в изгорената си риза и панталони от зебло. За миг ми се прииска да бях направил още няколко опита за времето, което ми бе нужно, за да съшия панталоните и да натъпча чучелото със слама. Но в края на краищата преди всичко съм член на трупа, а после идва останалото. И като такъв не можех да не се възползвам от възможността да вкарам малко драматизъм в цялата работа.
	Затворих вратата след нас, докато Килвин оглеждаше стаята с любопитство. Тъй като бях решил да оставя работата ми да говори сама за себе си, извадих арбалета и му го подадох.
	Лицето на огромния магистър се помрачи.
	— Ре’лар Квоте — каза той с глас, натежал от неодобрение, — кажи ми, че не си прахосал труда си за подобряването на това противно нещо.
	— Доверете ми се, магистър Килвин — успокоих го аз и го подканих да вземе оръжието.
	Той ме изгледа продължително, след което взе арбалета и се захвана да го изучава с щателната предпазливост на човек, който всеки ден работи със смъртоносно оборудване. Опипа силно опънатата тетива и огледа извитото метално рамо на лъка.
	След няколко дълги минути кимна, сложи единия крак на стремето и го запъна без каквото и да е видимо усилие. Разсеяно се зачудих колко силен е Килвин. Раменете ме боляха и ръцете ми се бяха покрили с мазоли от битката с това тромаво нещо през последните няколко дни.
	Подадох му една тежка стрела и той огледа и нея. Изглеждаше все по-озадачен. Знаех защо е така. По арбалета нямаше никакви явни промени или сигалдрия. Същото се отнасяше и за стрелата.
	Килвин постави стрелата в арбалета и повдигна вежди към мен.
	Направих жест към сламеното чучело, опитвайки се да изглеждам по-уверен, отколкото бях всъщност. Ръцете ми се потяха, а стомахът ми беше свит. Изпитанията бяха хубаво и полезно нещо. Изпитанията бяха важни. Изпитанията бяха като репетиция. Но онова, което действително има значение, е какво се случва, когато те наблюдава публиката. Това е истина, позната на всеки член на трупа.
	Магистърът сви рамене и вдигна арбалета. Той изглеждаше малък, запънат на широкото му рамо. Килвин внимателно се прицели с мерника. С изненада наблюдавах как той спокойно си пое дъх, сетне бавно издиша и дръпна спусъка.
	Арбалетът рязко отскочи нагоре, тетивата звънна и стрелата излетя със свистене.
	Чу се остро метално дрънчене и стрелата спря във въздуха, сякаш се бе ударила в невидима стена. Тя изтрака върху каменния под насред стаята, на пет метра от сламеното чучело.
	Неспособен да се сдържа, аз се разсмях и вдигнах триумфално ръце във въздуха.
	Килвин сбърчи чело и ме погледна. В отговор му се ухилих лудешки.
	Магистърът взе стрелата от пода и пак я разгледа. След това отново запъна арбалета, прицели се и дръпна спусъка.
	Пак се чу дрънчене и стрелата падна на пода за втори път, като леко се плъзна встрани.
	Този път Килвин забеляза източника на звука. В далечния ъгъл на стаята от тавана висеше метален предмет с размера на голям фенер. Люлееше се напред-назад и леко се въртеше, сякаш някой току-що го е ударил под ъгъл.
	Свалих го от куката и го отнесох до работната маса, където ме чакаше магистърът.
	— Какво е това нещо, ре’лар Квоте? — любопитно попита той.
	Когато го поставих върху масата, предметът издаде глух звук.
	— Най-общо казано, магистър Килвин, това е автоматично задействано устройство за кинетично противопоставяне — сияейки от щастие, отвърнах аз. — По-конкретно то спира стрелите.
	Килвин се наведе, за да го разгледа, но нямаше нищо за гледане освен безинтересни плочи от тъмно желязо. Моето творение приличаше на голям фенер с осем страни, направен изцяло от метал.
	— И как го наричаш?
	Това беше частта от изобретението ми, която не бях успял да довърша. Сетих се за стотици имена, но като че ли нито едно от тях не пасваше. „Капан за стрели“ звучеше като нещо, свързано с краката. „Приятелят на пътника“ беше твърде прозаично. „Проклятието на бандита“ звучеше глупаво мелодраматично. Никога нямаше да посмея да погледна Килвин отново в очите, ако се бях опитал да нарека изобретението си така.
	— Имам затруднения с измислянето на име — признах аз, — засега го наричам „уловител на стрели“.
	— Хъммм — промърмори Килвин, — но то не улавя стрелата.
	— Знам — раздразнено отвърнах аз, — но трябва да е или това, или „дрънкало“.
	— Човек би очаквал от студент на Елодин да се справи с по-голяма лекота с даването на имена, ре’лар Квоте. — Килвин ме изгледа косо, но очите му се смееха.
	— Делевари лесно се е справил с проблема — изтъкнах аз. — Той просто е направил по-добра ос и е написал името си върху нея. Спокойно мога да нарека това „Квоте“.
	Килвин се засмя.
	— Така е. — Той се обърна към „уловителя на стрели“ и го изгледа с любопитство. — Как работи това нещо?
	Ухилих се и измъкнах един голям свитък с хартия, покрит с диаграми, сложна сигалдрия, металургични символи и старателно изписани формули за кинетично преобразуване.
	— Има две основни съставни части. Първата е сигалдрията, която автоматично създава симпатична връзка с всяко тънко, бързо движещо се парче метал в рамките на шест метра. Трябва да призная, че ми бяха нужни няколко дълги дни, за да я измисля. — Почуках с пръст по съответните руни върху свитъка. — В началото смятах, че това ще е достатъчно. Надявах се, че ако обвържа приближаващото се острие на стрелата с неподвижно парче желязо, то ще погълне инерцията на стрелата и ще я направи безобидна.
	— Това е опитвано и преди — поклати глава Килвин.
	— Трябваше да се сетя още преди да го пробвам — отбелязах аз. — В най-добрия случай то поглъща една трета от инерцията на стрелата, а стрела, движеща се с две трети от първоначалния си импулс, е все още нещо опасно. — Посочих друга диаграма. — Онова, от което наистина имах нужда, бе нещо, което да противодейства на стрелата. И то трябваше да го прави много бързо и много силно. Накрая използвах пружинна стомана от капан за мечки, разбира се, модифицирана. — Взех един резервен връх за стрела от работна маса и замахнах с него към „уловителя на стрели“. — Първо стрелата се приближава достатъчно, за да се установи обвързването. После инерцията й задейства спусъка като стъпването в капан. — Щракнах рязко с пръсти. — След това натрупаната енергия на пружината отблъсква стрелата, като я спира или дори я блъска назад.
	Килвин кимна в съгласие.
	— Ако пружината трябва да се задейства отново след всяка употреба, как успя да спре втората ми стрела?
	Посочих централната диаграма.
	— Устройството не би свършило особена работа, ако можеше да спира само една стрела — отвърнах аз — или ако спираше само стрели, идващи от една посока. Проектирах го с осем пружини, разположени в кръг. Би трябвало да спре стрели, идващи едновременно от няколко посоки. — Свих рамене извинително. — Така е на теория. Още не съм успял да го изпробвам.
	Килвин погледна отново към сламеното чучело.
	— И двата ми изстрела дойдоха от една и съща посока — каза той. — Как вторият беше спрян, след като пружината вече е била задействана?
	Вдигнах „уловителя на стрели“ за пръстена, който бях поставил отгоре му, и показах как той се върти свободно.
	— Виси на въртящ се пръстен — обясних аз. — Ударът от първата стрела го завърта леко към нова пружина. Дори и да не го направи, енергията от стрелата го завърта към най-близката незадействана пружина така, както ветропоказателят указва посоката на вятъра.
	Всъщност не бях планирал последното. То се бе оказало щастлива случайност, но не виждах никаква причина да споделям това с Килвин.
	Докоснах червените точки, които се виждаха върху две от осемте страни на „уловителя на стрели“.
	— Тези точки показват кои пружини са били задействани.
	Килвин взе „уловителя“ и го завъртя в ръцете си.
	— Как активираш пружините отново?
	Измъкнах изпод работната маса едно метално устройство, което не бе нищо повече от парче желязо с дълго рамо. След това показах на Килвин осмоъгълния отвор на дъното на „уловителя на стрели“. Поставих изобретението си върху устройството и натиснах с крак рамото, докато не се чу остро изщракване. След това завъртях „уловителя“ и повторих процеса.
	Килвин се наведе, вдигна устройството и го завъртя в огромните си ръце.
	— Тежко е — отбеляза той.
	— Трябваше да е здраво — обясних аз. — Стрелата от арбалета може да пробие дъбова дъска с дебелина от пет-шест сантиметра. Имах нужда от пружина, която да й се противопостави с поне три пъти по-голяма сила, за да може да я спре.
	Килвин поднесе „уловителя на стрели“ до главата си и го раздруса леко. Отвътре не се чу никакъв шум.
	— А ако върховете на стрелите не са направени от метал? — попита той. — Говори се, че нашествениците от Ви Семби използват стрели от кремък или обсидиан.
	Сведох поглед към ръцете си и въздъхнах.
	— Ами… — бавно подзех аз. — Ако върховете на стрелите не са от желязо, „уловителят на стрели“ няма да се задейства, когато се доближат на шест метра.
	Килвин изсумтя неопределено и сложи на масата „уловителя“, който отекна глухо.
	— Но — бодро продължих аз — когато стигнат на по-малко от пет метра, всяко парче остър камък или стъкло ще задейства друга поредица от обвързвания. — Почуках с пръст върху схемата си.
	Гордеех се с идеята си, тъй като предвидливо бях надписал вградените парчета обсидиан със сигалдрия за двойно подсилено стъкло. Така те нямаше да се строшат на парчета при удар.
	Килвин хвърли поглед на схемата, гордо се ухили и се засмя гърлено.
	— Добре. Добре. А ако стрелата е с връх от кост?
	— Руните за кост не са достъпни за ре’лар като мен — отговорих аз.
	— А ако бяха? — попита Килвин.
	— Тогава пак нямаше да ги използвам — уверих го аз. — За да не се задейства „уловителят“ от черепа на някое дете, което бързо се премята в циганско колело.
	Килвин кимна одобрително.
	— Мислех си за галопиращ кон — рече той, — но с думите си ти показваш мъдрост. Демонстрираш предпазливия ум на изобретател.
	Отново се обърнах да посоча схемата.
	— След като изяснихме това, магистър Килвин, на три метра бързо движещо се цилиндрично парче дърво би задействало „уловителя на стрели“ — въздъхнах аз. — Връзката не е добра, но е достатъчна, за да спре стрела или поне да я отклони.
	Килвин се наведе да види схемата по-отблизо, очите му дълго разглеждаха гъсто изписания лист.
	— Всичко ли е от желязо? — попита той.
	— По-близо е до стоманата, магистър Килвин. Безпокоях се, че желязото ще е твърде крехко за продължителна употреба.
	— И всички тези осемнайсет обвързвания са изписани върху пружините? — попита той и посочи с ръка.
	Кимнах в отговор.
	— Това е голямо дублиране на усилията — отбеляза магистърът по-скоро разговорливо, отколкото обвинително. — Някои биха казали, че устройството е направено прекалено сложно.
	— Не ме интересува особено какво мислят другите хора, магистър Килвин — натъртих аз, — а само какво смятате вие.
	Той изсумтя, вдигна поглед от свитъка и се обърна към мен:
	— Имам четири въпроса.
	Кимнах очаквателно.
	— Преди всичко, защо си избрал да направиш точно това? — попита той.
	— За да не умира никой от засада на пътя — категорично отвърнах аз.
	Килвин чакаше, но аз нямах какво повече да кажа по въпроса. След известно време той сви рамене и махна с ръка към другия край на стаята.
	— Вторият ми въпрос е откъде взе… — Той леко смръщи вежди. — _Теветбем_ — арбалета?
	Стомахът ми се сви при този въпрос. Таях напразната надежда, че тъй като Килвин е сийлдиш, няма да знае, че оръжието е незаконно във Федерацията. А и просто се надявах, че няма да попита.
	— Аз… Набавих си го, магистър Килвин — отговорих уклончиво. — Трябваше ми, за да изпитам „уловителя на стрели“.
	— Защо просто не използва ловен лък? — строго попита Килвин. — Така нямаше да се налага да вършиш нещо незаконно.
	— Щеше да е твърде слаб, магистър Килвин. Трябваше да съм сигурен, че изобретението ми ще спре всяка стрела, а арбалетът изстрелва стрелите с много по-голяма сила от всеки лък.
	— Модеганският голям лък е с мощността на арбалета — възпротиви се Килвин.
	— Но аз не умея да стрелям с него — отвърнах, — а и покупката на модегански лък е далеч отвъд възможностите ми.
	Магистърът въздъхна дълбоко.
	— Преди, когато изработи онази твоя лампа за крадци, направи нещо лошо по хубав начин. Това не ми хареса. — Той сведе поглед към схемата. — Този път си направил нещо хубаво, но по лош начин. Това е по-добре, но не съвсем. Най-добре е да се правят хубави неща по хубав начин. Съгласен ли си?
	Кимнах.
	— Някой видя ли те с него? — Той сложи масивната си ръка върху арбалета.
	Поклатих глава.
	— Тогава ще кажем, че е мой и че си го набавил по мой съвет. Ще го приберем при другото оборудване в Ателието. — Той ме изгледа строго. — И за в бъдеще ще идваш при мен, ако ти трябва нещо такова.
	Стана ми малко неприятно, защото възнамерявах да продам оръжието обратно на Слийт, но можеше да е и по-зле. Последното нещо, което исках, бе да се сблъскам със закона на желязото.
	— Трето — не виждам в схемата ти да се споменава за златна или сребърна тел — отбеляза той. — Нито пък мога да си представя какво приложение могат да имат те в устройство като твоето. Обясни ми защо си изписал тези материали от Ателието.
	Усетих с внезапна острота докосването на хладния метал на грама от вътрешната страна на ръката ми. Той беше инкрустиран със злато, но не можех да кажа това на Килвин.
	— Не ми достигаха пари, магистър Килвин. А имах нужда от материали, които не можех да взема от Ателието.
	— Като арбалета например.
	Кимнах.
	— И сламата, и мечите капани.
	— Една погрешна постъпка води до друга — неодобрително промърмори магистърът. — Ателието не е лихварски дюкян и не трябва да бъде използван като такъв. Отменям правото ти да изписваш ценни метали.
	Сведох глава, като се надявах, че изглеждам достатъчно разкаян.
	— Освен това за наказание ще отработиш двайсет часа в Ателието. Ако някой пита, ще му кажеш какво си сторил. И ще обясниш, че за наказание си бил принуден да възстановиш стойността на металите, плюс двайсет процента отгоре. Щом използваш Ателието като лихварница, ще плащаш лихва като при лихвар.
	При тези думи трепнах.
	— Да, магистър Килвин.
	— И накрая — продължи Килвин, като сложи огромната си ръка върху „уловителя на стрели“, — за колко пари мислиш, че ще се продаде нещо такова, ре’лар Квоте?
	— Това означава ли, че го одобрявате за продажба, магистър Килвин? — Сърцето ми подскочи от радост.
	Едрият, подобен на мечка изобретател ме погледна озадачено.
	— Разбира се, че го одобрявам, ре’лар Квоте. Това е чудесно изобретение. Всеки път, когато човек вижда нещо такова, той разбира как изобретателството се грижи за безопасността на хората. Така всички ще мислят хубави неща за изобретателите, защото са създали такива устройства. Но ако ще продавам изобретението ти, то трябва да си има цена. — Той сведе поглед към „уловителя на стрели“ и замислено се намръщи. — Какво предлагаш?
	Задавах си този въпрос от шест цикъла. Простата истина бе, че се надявах „уловителят“ да ми донесе достатъчно пари, за да мога да платя таксата си за обучение и лихвата по заема от Деви. Достатъчно, за да мога да остана в Университета още един семестър.
	— Честно казано, не знам, магистър Килвин — признах аз. — Колко бихте платили, за да не стърчи от белия ви дроб еднометрова стрела от ясен?
	Той се засмя.
	— Белият ми дроб е доста ценен — отвърна. — Но нека подходим другояче. Материалите възлизат на… — Хвърли поглед на схемата. — Приблизително девет йота, прав ли съм?
	Беше обезпокоително прав. Кимнах.
	— Колко часа ти отне, за да го направиш?
	— Около стотина — рекох аз. — Може би сто и двайсет. Но голяма част от тях бе посветена на опити и изпитания. Мога да изработя нова бройка за петдесет или шейсет часа. Дори по-малко, ако се направят леярски форми.
	Килвин кимна.
	— Предлагам двайсет и пет таланта. Вижда ли ти се приемливо?
	Останах без ума и дума, като чух сумата. Дори след като върнех парите на Ателието за материалите и работилницата заделеше своите четирийсет процента комисионна, сумата пак беше шест пъти по-голяма от онова, което щях да спечеля от изработката на палубни фенери. Парите бяха абсурдно много.
	Готвех се да се съглася възторжено, когато внезапно ми мина една мисъл. Макар да ми беше болезнено трудно да откажа, поклатих глава.
	— Да си призная, магистър Килвин, бих предпочел да ги продавам по-евтино.
	Той повдигна вежди.
	— Хората ще платят толкова — увери ме. — Виждал съм ги да дават повече пари за не толкова полезни неща.
	Свих рамене.
	— Двайсет и пет таланта са много пари — отбелязах аз. — Безопасността и спокойствието не трябва да са привилегия само на хората с тежки кесии. Мисля, че осем таланта ще са предостатъчно.
	Килвин ме изгледа продължително и накрая кимна.
	— Както кажеш. Осем таланта. — Той прокара ръка по „уловителя на стрели“, сякаш го галеше. — Ала тъй като този е първият и единственият съществуващ до момента, ще ти платя двайсет и пет таланта за него. Той ще отиде в личната ми колекция. — Наклони глава към мен. — _Лхинсатва?_
	— _Лхин_ — с благодарност отвърнах аз и усетих как огромната тежест на безпокойството се смъкна от раменете ми.
	— Също така бих искал да разгледам схемата на спокойствие усмихна се магистърът и кимна към масата. — Би ли ми направил копие?
	— За двайсет и пет таланта можете да получите оригинала — отговорих аз, усмихнах се и плъзнах листа по масата към него.

	* * *

	Килвин ми написа разписка и си тръгна, сграбчил под мишница „уловителя на стрели“ като дете, стискащо новата си любима играчка.
	Побързах към Ателието с листчето хартия. Трябваше да уредя дълга си за материали, включително за златната тел и сребърните кюлчета. Но дори след като работилницата си взе комисионната, ми останаха почти единайсет таланта.
	През останалата част от деня се хилех и си подсвирквах като някой идиот.
	Както се казва — тежката кесия прави сърцето леко.


	45.
	Съюзяване

	Седях на плочата пред камината в „При Анкер“ с лютня в скута. Помещението беше топло, тихо и пълно с хора, дошли да ме слушат как свиря.
	Редовно свирех в „При Анкер“ в нощта на фелинг и тогава кръчмата винаги беше претъпкана. Дори в най-лошото време нямаше достатъчно столове и посетителите, които закъсняваха, бяха принудени да се скупчат около бара или да се облегнат на стената. Напоследък в нощта на фелинг на Анкер му се налагаше да взима още едно момиче, което да разнася напитки в общата стая.
	Навън Университетът все още бе скован от зимата, но вътре въздухът беше топъл и сладък от аромата на бира, хляб и супа. През изминалите месеци постепенно бях приучил своята публика да изостря вниманието си, докато свиря, затова когато започнах втората строфа на „Теменужката чака да й дойде времето“, стаята притихна.
	Тази нощ бях в чудесна форма. Моите слушатели ми бяха купили дузина питиета, а в изблик на щедрост някакъв подпийнал писар пусна в калъфа на лютнята ми едно твърдо пени, където то остана да блести измежду матовите железни и медни монети. Два пъти накарах Симон да се разплаче, а новата сервитьорка на Анкер толкова често ми се усмихваше и се изчервяваше, като засечеше погледа ми, че нямаше как да пропусна сигналите, които ми пращаше. Имаше красиви очи.
	За пръв път, откакто се помнех, имах чувството, че наистина имам някакъв контрол върху живота си. В кесията ми имаше пари. Следването ми вървеше добре. Имах достъп до Архива и въпреки че бях принуден да работя в Ателието, всички знаеха, че Килвин е невероятно доволен от мен.
	Липсваше ми само Дена.
	Сведох поглед към ръцете си и навлязох в последния припев на „Теменужката чака да й дойде времето“. Бях пил малко повече от обикновено и не исках да се изложа. Докато гледах пръстите си, чух вратата на общата стая да се отваря и усетих как повя леден вятър. Огънят се люлееше и танцуваше зад гърба ми, докато слушах тропота на ботуши по дървения под.
	Когато запях, помещението беше съвсем тихо:

	До прозореца свой тя седи
	и отпива от чая си.
	Любовта очаква сърцето
	да се върне от морето.
	Обаждат й се ухажори.
	Но тя все гледа морето.
	И теменужката чака да й дойде времето.

	Изсвирих последния акорд, но вместо оглушителните ръкопляскания, които очаквах, ме посрещна отекваща тишина. Вдигнах поглед и видях четирима високи мъже да стоят пред камината. Плащовете им бяха влажни от мокрия сняг. Лицата им бяха мрачни.
	Трима от тях носеха тъмни кръгли шапки, които показваха, че са пристави. И ако това не говореше достатъчно ясно по каква работа са дошли, то всеки от тях държеше и дълга дъбова тояга, обкована с желязо. Наблюдаваха ме безмилостно като ястреби.
	Четвъртият мъж стоеше встрани от останалите. Той нямаше шапка на пристав и не беше толкова висок и широк в раменете. Въпреки това се държеше като човек, който разполага с неоспорима власт. Слабото му лице беше неумолимо, когато извади тежък пергамент, украсен с няколко официални черни печата.
	— Квоте, син на Арлиден — прочете той с ясен и силен глас на всички в стаята. — Пред всички тези свидетели те призовавам да се изправиш пред закона на желязото. Обвинен си в съюзяване с демонични сили, зложелателно използване на свръхестествени умения, непредизвикано насилие и злонамерена постъпка.
	Не е нужно да казвам, че това ме свари напълно неподготвен.
	— Какво? — глупаво попитах аз.
	Както вече споменах, бях порядъчно пийнал.
	Мъжът с мрачното лице не ми обърна внимание и нареди на един от приставите:
	— Вържи го.
	Приставът извади дрънчаща желязна верига. Вече бях твърде стреснат, за да се уплаша наистина, но видът на този мъж с мрачно лице, който извади от чантата си белезници от тъмно желязо, ме изпълни с такъв ужас, че костите ми направо омекнаха.
	Симон се появи до камината, проби си път между приставите и застана пред четвъртия мъж.
	— Какво става тук? — попита приятелят ми с остър и гневен глас.
	Това беше единственият случай, когато го чух да звучи като син на херцог.
	— Изисквам обяснение.
	Мъжът, който държеше пергамента, изгледа спокойно Симон, сетне мушна ръка под плаща си и извади дебел железен прът със златна лента в двата края. Сим пребледня леко, когато мрачният мъж вдигна пръта, за да може всеки в стаята да го види. Не само че изглеждаше не по-малко заплашителен от тоягите на приставите, но той беше и символ на неговите пълномощия. Мъжът беше призовчик за съдилищата на Федерацията. На всичкото отгоре не беше и обикновен призовчик. Златните ленти означаваха, че можеше да заповяда на всеки да се изправи пред закона на желязото — свещеници, правителствени чиновници и дори членове на благородническото съсловие до нивото на барон.
	В този момент и Анкер си проби път през тълпата. Двамата със Сим прегледаха документите на призовчика и установиха, че те са съвсем законни и официални. Бяха подписани и подпечатани от всички важни хора в Имре, както си му е редът. Нищо не можеше да се направи. Щях да бъда съден по закона на желязото.
	Посетителите в „При Анкер“ наблюдаваха как оковават ръцете и краката ми във вериги. Някои изглеждаха потресени, други — объркани, но повечето бяха просто уплашени. Когато приставите ме подкараха през тълпата към вратата, едва шепа хора от моята публика имаха смелостта да ме погледнат в очите.
	Поведоха ме по дългия път към Имре — по Каменния мост и след това през равнината по Великия каменен път. През цялото време зимният вятър вледеняваше желязото около ръцете и краката ми, докато то не започна да изгаря и да хапе измръзналата ми кожа.

	* * *

	На следващата сутрин Сим дойде заедно с Елкса Дал и историята бавно започна да се изяснява. Бяха минали месеци, откакто бях призовал името на вятъра в Имре, след като Амброуз счупи лютнята ми. Магистрите ме бяха обвинили в „злонамерена постъпка“ и ме бяха осъдили на публичен бой с камшик в Университета. Това се бе случило толкова отдавна, че следите от камшика по гърба ми се бяха превърнали в бледи сребристи белези. Мислех, че въпросът е приключен.
	Очевидно не беше така. Тъй като това се беше случило в Имре, случаят попадаше под юрисдикцията на съдилищата на Федерацията.
	Живеем в цивилизовано време, а малко места са по-цивилизовани от Университета и близките му околности. Но някои части от закона на желязото бяха останали от по-мрачните времена. Бяха изминали повече от сто години, откакто някой е бил изгарян на кладата за „съюзяване“ или „свръхестествени умения“, но законите за това все още съществуваха. Мастилото беше избледняло, но думите бяха четливи.
	Разбира се, Амброуз не беше пряко замесен. Беше твърде умен. Този съдебен процес щеше да навреди на репутацията на Университета. Ако Амброуз беше причината за процеса срещу мен, това щеше да разгневи магистрите. Те полагаха големи усилия, за да защитят името на Университета като цяло и на Арканум в частност.
	Затова Амброуз не беше свързан по никакъв начин с тези обвинения. Случаят бе повдигнат в съда на Имре от няколко влиятелни благородници в града. О, те със сигурност познаваха Амброуз, но това не доказваше вината му. В края на краищата той познаваше всеки и от двете страни на реката, който беше с благородна кръв и разполагаше с власт или пари.
	И така, бях изправен пред съда по закона на желязото. В продължение на шест дни това предизвикваше силното ми безпокойство и раздразнение. Наруши следването ми, спря работата ми в Рибарника и заби последния пирон в ковчега, където бяха погребани надеждите ми да си намеря местен покровител.
	Онова, което започна като ужасяващо преживяване, бързо се превърна в досадно дълъг процес, изпълнен с помпозност и ритуалност. Бяха прочетени на глас повече от четирийсет писмени свидетелски показания, които после бяха потвърдени и записани в официалните протоколи. Някои дни бяха изпълнени само с дълги речи, цитати от закона на желязото, процедурни въпроси, официални обръщения — с други думи, старци четяха от стари книги.
	Защитавах се, доколкото можех, първо в съда на Федерацията, а после и в съдилищата на църквата. Аруил и Елкса Дал говориха от мое име. Или по-скоро пишеха писма, които после четяха на глас пред съда.
	Накрая всички обвинения за престъпления бяха снети от мен. Мислех, че съм оправдан. Мислех, че съм спечелил…
	Но се оказа, че разсъждавам наивно за много неща.


	46.
	Антракт — малко цигулка

	Квоте бавно се изправи и се протегна набързо.
	— Нека спрем до тук засега — каза той. — Очаквам на обяд да има повече хора от обикновено. Трябва да проверя супата и да подготвя някои неща. — Кимна на Летописеца. — Вероятно и ти трябва да направиш същото.
	Летописеца остана да седи на стола.
	— Почакай малко — рече той. — Това ли е всичко за съдебния ти процес в Имре? — Смаяно сведе поглед към страницата пред него. — Няма нищо друго?
	— Това е всичко — потвърди Квоте, — няма кой знае какво за разказване.
	— Но това е първата история, която чух за теб, когато отидох в Университета — негодуваше Летописеца. — Как си научил тема за един ден. Как цялата ти защита е била в стихотворна форма и след това всички са ти ръкопляскали. Как си…
	— Това са глупости — прекъсна го презрително съдържателят, вървейки към бара. — Разказах ти същината.
	— Разказа я много набързо. — Писарят отново сведе поглед към страницата.
	— Ако толкова държиш на всички подробности, можеш да ги намериш другаде — натърти Квоте. — Десетки хора присъстваха на процеса. Вече има две пълни писмени описания. Не смятам за необходимо да добавям и трето.
	— Разказвал ли си на някой историк за това? — изненада се Летописеца.
	Квоте се засмя гърлено.
	— Звучиш ми като зарязан влюбен. — Той се захвана да вади купчини с паници и чинии изпод бара. — Бъди спокоен, ти си първият, който чува историята ми.
	— Спомена, че имало писмени описания — отбеляза писарят и очите му се разшириха. — Да не искаш да кажеш, че си писал мемоари? — В гласа му се промъкна странна нотка — нещо, което почти наподобяваше копнеж.
	Квоте се намръщи.
	— Не точно — въздъхна бавно той. — Започнах нещо подобно, но после се отказах, защото реших, че е лоша идея.
	— Написал си всичко за процеса ти в Имре? — попита Летописеца и погледна към листа пред себе си.
	Едва тогава осъзна, че все още държи перото над хартията. Разви и започна да почиства с парцал месинговия писец със силно раздразнен вид.
	— Ако вече си записал всичко това, можеше да ми спестиш схващането на ръката през последния ден и половина.
	— Какво? — объркано сбърчи чело Квоте.
	Летописеца взе да трие енергично писеца с парцала, като всяко негово движение демонстрираше нараненото му достойнство.
	— Трябваше да се сетя — каза той. — Целият ти разказ вървеше твърде гладко. — Вдигна ядосан поглед. — Знаеш ли колко ми струва тази хартия? — Направи гневен жест към чантата, в която бяха завършените страници.
	Известно време Квоте просто го гледаше, накрая се засмя, внезапно схванал за какво иде реч.
	— Разбра ме погрешно. Отказах се да пиша мемоари след около ден. Написах само няколко страници. Не знам дори дали са и толкова.
	— О! — Раздразнението изчезна от лицето на Летописеца и бе заменено от смутено изражение.
	— Наистина си като наранен влюбен — развеселено повтори Квоте. — За бога, успокой се! Ти си първият, който се докосва до тази история. — Той поклати глава. — В писането на история има нещо различно. Изглежда, че аз не го умея. При мен не се получава както трябва.
	— Бих искал да видя какво си написал — замоли го писарят и се наведе напред в стола си. — Дори и да са само няколко страници.
	— Беше преди доста време — възпротиви се Квоте. — Даже не знам дали ще си спомня къде са тези страници.
	— Горе в стаята ти са, Реши — весело му припомни Баст, — върху бюрото ти.
	— Опитвах се да бъда любезен, Баст — въздъхна дълбоко съдържателят. — Истината е, че в тях няма нищо, което да си заслужава да бъде показано на някого. Ако бях написал нещо, което си струва да се чете, щях да продължа да пиша.
	Той отиде в кухнята и от задната стая долетяха приглушени звуци.
	— Добър опит — тихо рече Баст, — но това е загубена кауза. Вече пробвах.
	— Не ме поучавай — сприхаво отсече Летописеца. — Знам как да накарам някого да разкаже историята си.
	От задната стая отново се разнесе дрънчене, плисък на вода и звук на затваряща се врата.
	Писарят погледна Баст.
	— Не трябва ли да отидеш да му помогнеш?
	Баст сви рамене и се облегна в стола си.
	Малко след това Квоте се появи от задната стая с дъска за рязане и купа току-що измити зеленчуци.
	— Опасявам се, че все още съм объркан — не се отказваше Летописеца. — Как може да има два писмени разказа, след като ти самият не си ги писал, нито пък си говорил с някой историк?
	— Никога не си бил изправян пред съда, нали? — развеселено попита Квоте. — Съдилищата на Федерацията ревниво пазят архивите си, а църквата е дори по-вманиачена на тази тема и от тях. Ако имаш отчаяна нужда от още подробности, можеш да поровиш в техните регистри на показанията и книгите им за завеждане на делата.
	— Може и така да е — съгласи се писарят, — но твоето описание на процеса…
	— Би било досадно — довърши Квоте, който бе приключил с беленето на морковите и започна да ги реже. — Безкрайни, официални речи и четения от „Книгата на пътя“. Беше досадно да мина веднъж през това и ще бъде досадно да го повторя. — Той изсипа нарязаните моркови от дъската в близката купа. — И бездруго вероятно разказвах твърде дълго за Университета — добави. — Ще ни трябва време и за останалите неща. Неща, които никой никога не е виждал, нито пък е чувал за тях.
	— Реши, недей! — разтревожено извика Баст и се изправи като стрела на стола си. На лицето му се появи жално изражение и той посочи към бара. — Това цвекло ли е?
	Квоте сведе поглед към тъмночервената грудка върху дъската за рязане, сякаш изненадан, че я вижда там.
	— Не слагай цвекло в супата, Реши — примоли му се Баст. — То е гадно.
	— Много хора харесват цвеклото, Баст — възпротиви се съдържателят. — Освен това е добро за здравето. Полезно е за кръвта.
	— Мразя цвекло — жално проплака Баст.
	— Ами — спокойно отвърна Квоте, — тъй като аз правя супата, аз ще реша какво да има в нея.
	Баст се изправи и тежко закрачи към бара.
	— Тогава аз ще се погрижа за супата — нетърпеливо каза той и прогони съдържателя с ръка. — Ти отиди да донесеш малко наденица и от онова сирене с жилките.
	Избута Квоте към стълбището за мазето, преди да се втурне към кухнята, мърморейки. Скоро от задната стая се разнесе тропане и дрънчене.
	Квоте погледна към Летописеца и му се усмихна широко и лениво.

	* * *

	Хората започнаха да идват в „Пътният камък“. Прииждаха на групи от по двама-трима. Миришеха на пот и коне, на прясно ожънато жито. Смееха се и оставяха дири от слама по чистия дървен под.
	Летописеца бързо се захвана с работа. Хората се навеждаха напред на столовете си, понякога ръкомахаха, понякога говореха бавно и отмерено. Лицето на писаря беше безстрастно, а скърцането на перото върху хартията само от време на време бе прекъсвано от кратка пауза, за да топне набързо писеца в мастилото.
	Баст и мъжът, който наричаше себе си Коте, работеха заедно като добър тандем. Сервираха супа и хляб, ябълки, сирене и наденица, както и тъмна и светла бира и студена вода от помпата отзад. За онези, които искаха, имаше и печено овнешко, а също и пресен ябълков пай.
	Мъжете и жените бяха усмихнати и отпуснати, доволни, че не трябва да стоят прави, а могат да седят на сянка. Стаята беше изпълнена с тихия шум на разговорите, докато хората клюкарстваха със съседите, които познаваха от цял живот. Разменяха се познати и безобидни заяждания и приятелите спокойно спореха помежду си на кого му е дошъл ред да поръчва бира.
	Но под всичко това в стаята се усещаше напрежение. Непознат човек никога не би го забелязал, но то беше там — мрачно и тихо като подводно течение. Никой не говореше за данъци или за войските, нито признаваха, че са започнали да заключват вратите си вечер. Никой не говореше за случилото се в странноприемницата предишната нощ. Никой не поглеждаше добре изтърканото място на дървения под, на което вече нямаше и следа от кръв.
	Вместо това се разказваха шеги и истории. Една млада жена целуна съпруга си и предизвика подсвирквания и подвиквания от останалите в помещението. Старият Бентън се опита да повдигне полата на вдовицата Крийл с бастуна си и се изкикоти, когато тя го удари. Две малки момичета се гонеха около масите, като пищяха и се смееха, а всички останали ги наблюдаваха и им се усмихваха благо. Това помагаше. Това беше единственото, което можеха да направят.

	* * *

	Вратата на кръчмата се отвори. От ярката обедна слънчева светлина навън с тежки стъпки влязоха Стария Коб, Греъм и Джейк.
	— Жив и здрав, Коте! — извика Стария Коб и огледа групата посетители на странноприемницата. — Днес тук има цяла тълпа!
	— Пропусна повечето хора — рече Баст. — По едно време беше истинска лудница.
	— Остана ли нещо за скитници като нас? — попита Греъм и се отпусна тежко на стола.
	Преди Баст да успее да му отговори, един едър като бик мъж тропна празната си чиния върху тезгяха и сложи внимателно вилицата си до нея.
	— Това беше един дяволски добър пай — отбеляза той с боботещия си глас.
	До него застана слаба жена с изпито лице.
	— Недей да ругаеш, Елиас — строго го смъмри тя. — Така не се говори.
	— О, скъпа — отвърна едрият мъж, — не ми натяквай. „Дяволскидобър“ е просто сорт ябълки, не е ли тъй? — Той се ухили на хората, седнали край бара. — Някакъв чуждестранен сорт ябълки от Атур. Нарекли са го на името на барон Дяволскидобър, ако си спомням добре.
	— Мисля, че съм чувал за това — засмя се Греъм в отговор.
	Жената хвърли ядосан поглед на двама им.
	— Взех тези ябълки от семейство Бентън — кротко обясни съдържателят.
	— О — рече фермерът, — тогава значи съм сбъркал. — Той взе от чинията едно останало парченце коричка и го сдъвка замислено. — Мога да се закълна, че това е пай, направен с ябълки от сорта дяволскидобър. Може би ябълките на Бентън са от него, но те не знаят.
	Жена му заподсмърча, но забеляза, че Летописеца седи без работа на масата си, и задърпа съпруга си настрани.
	Стария Коб ги проследи как се отдалечават и поклати глава.
	— Не знам какво иска тази жена от живота, за да стане поне малко щастлива — рече той, — но се надявам да го намери, преди да е изтормозила докрай стария Ели.
	Джейк и Греъм промърмориха нещо неопределено в съгласие с него.
	— Хубаво е да видиш как това място се пълни с хора. — Стария Коб погледна към червенокосия мъж зад бара. — Ти си добър готвач, Коте. И имаш най-хубавата бира на четирийсет километра наоколо. На хората не им е нужно кой знае какво извинение, за да се отбият тук.
	Старецът замислено потупа с пръст носа си отстрани.
	— Знаеш ли — продължи той, — за вечерите трябва да докараш певец или нещо такова. Дявол да го вземе, дори и момчето на Орисон може да свири на цигулката на баща си. Обзалагам се, че за две напитки ще се съгласи да дойде. — Огледа странноприемницата. — Това място се нуждае от малко музика.
	Съдържателят кимна. Лицето му беше толкова спокойно и любезно, че изглеждаше почти безизразно.
	— Предполагам, че си прав — съгласи се той.
	Гласът му беше съвършено спокоен и нормален — безцветен и ясен като стъклото на прозорец.
	Стария Коб отвори уста да каже още нещо, но преди да успее, Баст почука с кокалче върху плота.
	— Някой иска ли нещо за пиене? — попита той мъжете, седнали край бара. — Предполагам, че всички ще искате още по едно, преди да ви донесем нещо за хапване.
	Така беше. Баст се засуети зад бара и започна да налива бира в халби и да ги раздава на протегнатите към него ръце. Коте постоя неподвижно известно време, а след това мълчаливо мина покрай помощника си и се отправи към кухнята, за да донесе супа, хляб с масло и ябълки.


	47.
	Антракт — конопеният стих

	Летописеца се усмихна и се отправи към бара.
	— Това беше един час сериозна работа — гордо каза той, докато сядаше. — В кухнята остана ли нещо за мен?
	— Или малко от онзи пай, за който спомена Ели? — с надежда попита Джейк.
	— И аз искам пай — обади се Баст, който седеше до Джейк и също държеше чаша в ръка.
	Съдържателят се усмихна и обърса ръце в престилката си.
	— Май отделих няколко парчета настрана, в случай че вие тримата дойдете по-късно от останалите.
	Стария Коб потри ръце.
	— Не мога да си спомня кога за последен път ядох топъл ябълков пай — призна той.
	Коте отиде в кухнята. Извади пая от пещта, наряза го и подреди парчетата в чинии. Докато ги носеше към общата стая, от там се разнесоха силни гласове.
	— И той е бил демон, Джейк — ядосано казваше Стария Коб. — Миналата нощ ти го казах и ако трябва, ще ти го повторя още сто пъти. Не съм от онези хора, които си променят мнението, както си сменят чорапите. — Той вдигна пръст. — Призовал демон, който захапал човека и изсмукал соковете му, сякаш е някоя слива. Каза ми го един, дето познава жена, видяла всичко със собствените си очи. Ето защо дошли приставът и неговите помощници и го измъкнали навън. В Амари съюзяването с тъмни сили е незаконно.
	— Продължавам да твърдя, че само са си мислели, че е демон — настоя Джейк. — Нали знаеш какви са хората.
	— Знам — намръщи се Стария Коб. — Живял съм доста по-дълго от теб, Джейкъб. Освен това знам по-добре историята, която аз самият разказвам.
	На бара настъпи дълго и напрегнато мълчание, преди накрая Джейк да извърне поглед.
	— Просто исках да кажа какво мисля — промърмори той.
	— За какво става дума? — Съдържателят плъзна една купа със супа към Летописеца.
	Писарят хвърли потаен поглед към него.
	— Коб ни разказва за процеса на Квоте в Имре — каза той с нотка на задоволство. — Не си ли спомняш? Започна да разказва историята снощи, но стигна едва до половината.
	— И така — подхвана Коб, като се огледа свирепо, сякаш предизвикваше някого да се осмели да го прекъсне, — положението било трудно. Квоте знаел, че ако го осъдят, щели да го обесят и да го оставят да виси. — Той направи жест с ръка, сякаш държеше клуп, пристегнат около врата си, и наклони глава встрани. — Но бил прочел много книги, докато учел в Университета, и знаел един номер. — Старецът спря, за да си бодне от пая, и за момент затвори очи, докато дъвчеше. — В името на бога и неговата дама! — каза той сякаш на себе си. — Ето това е хубав пай! Кълна се, че е по-хубав от онзи, който правеше мама. Тя винаги се скъпеше на захарта. — Сложи нова хапка в устата си и на обруленото му от вятъра и слънцето лице се появи блажено изражение.
	— Значи Квоте е знаел някакъв номер? — подкани го Летописеца.
	— Какво? О, да. — Коб, изглежда, се опомни. — Работата е там, че в „Книгата на пътя“ има два реда. Ако можеш да ги прочетеш на глас на древния език тема, известен само на свещениците, тогава законът на желязото повелява да те третират като свещеник. Това означава, че съдиите от Федерацията не могат да ти сторят абсолютно нищо. Ако прочетеш тези редове, случаят ти трябва да бъде решен от църковните съдилища.
	Стария Коб отново хапна от пая и бавно задъвка, преди да преглътне.
	— Тези два реда се наричат „конопеният стих“, защото, ако ги знаеш, можеш да се спасиш от въжето. Нали знаете, че църковните съдилища не могат да обесят човек.
	— И какви са тези редове? — попита Баст.
	— Бих дал много, за да ги науча — печално отвърна Стария Коб. — Но не говоря тема. И самият Квоте не го е знаел. Но предварително наизустил стиха. След това се престорил, че го чете, и съдът на Федерацията трябвало да го пусне. Квоте знаел, че има два дни, преди съдията на техлините да стигне до Амари. Затова се захванал да научи тема. Той четял книги и се упражнявал по цял ден и цяла нощ. И бил толкова умен, че накрая можел да говори тема по-добре от повечето хора, които правели това през целия си живот. Тогава, на втория ден преди да се появи съдията, Квоте си приготвил специален еликсир. Бил направен от мед, от един специален камък, който се намира в мозъка на змия, и от растение, което расте само на дъното на морето. Когато го изпил, гласът му станал толкова сладък, че всеки, който го слушал, не можел да не се съгласи с думите му. И така, когато съдията най-сетне се появил, целият процес продължил само петнайсет минути — изкикоти се Коб. — Квоте произнесъл чудесна реч на съвършен тема, всички се съгласили с него и се разотишли по домовете.
	— И след това той живял дълго и щастливо — тихо каза червенокосият мъж зад бара.

	* * *

	Странноприемницата утихна. Навън въздухът беше сух и горещ, пълен с прах и миризмата на слама. Слънчевата светлина беше силна и ярка като кюлче злато.
	В „Пътният камък“ беше тъмно и хладно. Мъжете тъкмо бяха довършили последните бавни хапки от своите пайове, а в халбите им все още бе останала малко бира. Така че те поседяха още известно време, отпуснати на столовете с гузния вид на хора, които са твърде горди, за да бъдат истински мързеливи.
	— Аз самият никога не съм харесвал историите за Квоте — сухо рече съдържателят, докато събираше чиниите на всички.
	— Така ли? — Стария Коб вдигна поглед от бирата си.
	— Ако ще слушам история за магия, бих предпочел да е такава, в която да има истински магьосник — сви рамене Коте. — Някой като Таборлин Великия или Серафа, или пък Летописеца.
	В края на бара писарят не трепна, нито пък се задави. Все пак спря за част от секундата, преди да загребе отново с лъжица от втората си купа със супа.
	Стаята отново потъна в приятна тишина, докато съдържателят събра последните празни чинии и се отправи към кухнята. Но преди да стигне до вратата, Греъм наруши мълчанието:
	— Летописеца ли? Никога не съм чувал за него.
	— Наистина ли не си? — Коте се обърна изненадан.
	Греъм поклати глава в отрицание.
	— Сигурен съм, че си чувал — не повярва съдържателят. — Той носи със себе си голяма книга и онова, което запише в нея, се превръща в истина. — Погледна очаквателно към всички.
	Джейк също поклати глава.
	Съдържателят се обърна към писаря в края на бара, който бе съсредоточил вниманието си върху храната.
	— Сигурен съм, че си чувал за него — настоя Коте. — Наричат го „Повелителя на историите“ и ако научи някоя от тайните ти, може да напише каквото пожелае в своята книга. — Той погледна писаря. — Някога чувал ли си за него?
	Летописеца сведе поглед и поклати глава. Топна коричката на хляба си в супата и я изяде, без да отговори.
	Съдържателят изглеждаше изненадан.
	— Когато бях малък, харесвах Летописеца повече от Таборлин и всички останали. Имал в себе си малко от кръвта на феите и това изостряло сетивата му повече, отколкото на обикновените хора. Можел да вижда на над сто километра разстояние дори и в облачен ден и да чува шепот през дебела дъбова врата. Можел да проследи мишка в гората в безлунна нощ.
	— Чувал съм за него — нетърпеливо възкликна Баст. — Мечът му се наричал „Сноп“, а острието му било направено от един-единствен лист хартия. Било като перо, но толкова остро, че ако порежел някого с него, той виждал кръвта, преди дори да е почувствал болка.
	Съдържателят кимна.
	— И ако научи името ти, може да го напише върху острието на меча и да те убие от хиляда километра разстояние.
	— Но трябва да го напише със собствената си кръв — добави Баст. — А на меча няма много място. Той вече има седемнайсет имена върху него, така че не е останало кой знае колко за писане.
	— Някога е бил член на двора на върховния крал на Модег — рече Коте, — но се влюбил в дъщерята на краля.
	Сега вече Греъм и Стария Коб също закимаха. Това беше позната територия за тях.
	Съдържателят продължи:
	— Когато Летописеца поискал да се ожени за нея, върховният крал се разгневил. Затова му поставил изпитанието да докаже, че е достоен за нея… — Той направи драматична пауза. — Летописеца можел да се ожени за нея само ако намери нещо по-ценно от принцесата и го донесе на върховния крал.
	— Е, това действително е трудна задача — отбеляза Греъм и издаде одобрителен звук. — Какво да стори човек в такъв случай? Не можеш да донесеш нещо и да кажеш: „Ето това е по-ценно от малката ти дъщеря…“
	Коте кимна важно.
	— И така, Летописеца скитал по света в търсене на древни съкровища и стари магии, като се надявал да намери нещо, което да занесе на краля.
	— Защо просто не е написал за краля в магическата си книга? — попита Джейк. — Защо не е написал: „И тогава кралят спря да се държи като копелдак и ни позволи да се оженим.“
	— Защото не е знаел тайна на краля — обясни съдържателят. — А владетелят на Модег владеел магията и можел да се защити. И което е най-важното — знаел слабостите на Летописеца. Знаел, че ако подмами Летописеца да пийне мастило, той ще трябва да изпълни три негови желания. И най-вече знаел, че Летописеца не може да те контролира, ако името ти е скрито никъде на безопасно място. Името на върховния крал било написано в книга от стъкло, скрита в медна кутия. И тази кутия била заключена в голям железен сандък, където никой не можел да я докосне.
	Настъпи мълчание, докато всички обмисляха чутото. Тогава Стария Коб закима замислено.
	— Това последното ми припомни нещо — бавно рече той. — Май се сещам една история за този Летописец, който отишъл да търси някакъв вълшебен плод. Който хапнел от този плод, изведнъж научавал имената на всички неща и придобивал могъщество като Таборлин Великия.
	Коте потри брадичката си и бавно кимна.
	— Мисля, че и аз съм чувал тази история — каза той. — Но беше много отдавна и не си спомням всички подробности…
	— Е, няма от какво да се срамуваш, Коте — успокои го Стария Коб, допи остатъка от бирата си и тропна халбата върху тезгяха. — Някои хора ги бива да запомнят разни неща, а други — не. Ти правиш хубав пай, но всички знаем кой е разказвачът на истории сред нас.
	Стария Коб вдървено стана от стола си и махна на Греъм и Джейк.
	— Хайде, можем да вървим заедно до мястото на Байърс. По пътя ще ви разкажа цялата история. Този Летописец бил висок и с бледа кожа, слаб като дъска, с коса, черна като мастило…
	Вратата на странноприемницата „Пътният камък“ се затвори след тях.
	— Какво, в името на бога, беше всичко това? — попита Летописеца.
	Квоте хвърли кос поглед на писаря и на устните му заигра слаба лукава усмивка.
	— Какво е чувството — попита той, — когато знаеш, че хората разказват истории за теб?
	— Те не разказват истории за мен! — възпротиви се Летописеца. — Това са просто някакви безсмислици.
	— Не са безсмислици — не се съгласи съдържателят, който изглеждаше леко засегнат. — Може да не са истина, но това не означава, че са безсмислици. — Той погледна Баст. — Това за меча от хартия ми хареса.
	Баст засия.
	— Идеята за изпитанието на краля беше добра, Реши. Обаче за онова с кръвта от фея не съм сигурен.
	— Демонска кръв щеше да прозвучи твърде зловещо — обясни Квоте. — А в него трябваше да има нещо необикновено.
	— Поне няма да ми се налага да слушам как Коб разказва историята — мрачно рече Летописеца, докато побутваше един картоф с лъжицата си.
	— Още не разбираш, нали? — изкикоти се Квоте. — Такава свежа история в деня на жътвата? За всички тя ще е като нова играчка за дете. Стария Коб ще разкаже за Летописеца на поне десетина души, докато събират сено или пият вода на сянка. Тази вечер по време на бдението за Шеп хора от десет градчета ще чуят за Повелителя на историите. Разказът ще се разпространи като горски пожар.
	Летописеца погледна първо единия, после другия и на лицето му се изписа ужас.
	— Защо?
	— Това е подарък — отвърна съдържателят.
	— Мислиш, че го искам? — невярващо попита Летописеца. — Че искам слава?
	— Не слава — мрачно отвърна Квоте, — а перспектива. Ровиш в живота на другите хора. Чуваш слухове и отиваш да измъкнеш болезнената истина под очарователните лъжи. Мислиш си, че имаше право да постъпваш така. Но нямаш. — Погледна сурово писаря. — Когато някой ти разкаже част от живота си, той ти връчва дар, а не ти дава онова, което ти се полага. — Той избърса ръцете си с чиста ленена кърпа. — Разказвам ти своята история с всичките й неприятни истини, такива, каквито са. Всички мои грешки и глупости са разкрити пред теб. Ако реша да пропусна някоя малка част, защото ме отегчава, имам пълното право да го направя. Няма да успееш да ме накараш да променя мнението си с някаква си фермерска история. Не съм идиот.
	— Опитът ми беше малко непохватен, нали? — Летописеца сведе очи към супата си.
	— Така е — потвърди съдържателят.
	Писарят вдигна поглед, въздъхна и се усмихна смутено.
	— Е, не можеш да ме виниш, че опитах.
	— Всъщност мога — отбеляза Квоте, — но мисля, че бях достатъчно ясен. И ако има някакво значение, съжалявам за всички неприятности, които това може да ти причини. — Той махна към вратата, през която бяха излезли фермерите. — Може би малко прекалих. Но никога не съм търпял опитите да бъда манипулиран.
	Излезе иззад бара и се отправи към масата близо до камината.
	— Хайде сега, елате и двамата. Самият процес беше просто досаден, но последствията от него се оказаха важни.


	48.
	Значимо отсъствие

	Участвах в лотарията за приемните изпити и имах късмета да ми се падне късна дата. Зарадвах се на допълнителното време, тъй като процесът не ми беше оставил кой знае каква възможност да уча за изпитите си.
	Въпреки това не бях особено обезпокоен. Разполагах с време за учене и със свободен достъп до Архива. Което беше по-важно — за пръв път, откакто бях в Университета, имах пари. В кесията ми подрънкваха тринайсет таланта. Дори след като платих на Деви лихвата по заема, ми оставаше достатъчно за таксата за обучение.
	Най-хубавото беше, че по време на дългите часове, прекарани в търсене на информация за грама, бях научил много за Архива. Макар вероятно да не знаех толкова, колкото някой опитен писар, бях запознат с многото му скрити ъгълчета и тайни. Така че докато учех и се подготвях за приемните изпити, си позволявах свободата да чета и други неща.

	* * *

	Затворих книгата, която четях — добре написана и изчерпателна история на атуранската църква. Беше точно толкова безполезна, колкото и всичко останало.
	При звука от затварянето на книгата Уилем вдигна поглед.
	— Нищо ли не откри? — попита той.
	— По-зле от нищо — оплаках се аз.
	Двамата учехме в едно от леговищата за четене на четвъртия етаж, което беше доста по-малко от обичайното ни помещение на третия, но като се има предвид колко бяха наближили приемните изпити, бяхме късметлии, че изобщо сме намерили стая само за нас.
	— Защо не се откажеш? — предложи ми Уил. — Занимаваш се с безнадеждното търсене на тези амири от колко — два цикъла?
	Кимнах, защото не исках да призная, че проучванията ми на амирите са започнали дълго преди облогът, който бяхме сключили, да ни отведе при Куклата.
	— И какво откри досега?
	— Лавици с книги. Десетки истории за тях, като освен това се споменават в стотици други истории.
	— И това изобилие от информация те дразни. — Той ме изгледа спокойно.
	— Не — отрекох аз. — Липсата на информация е онова, което ме безпокои. В нито една от тези книги няма никакви надеждни сведения за амирите.
	— В нито една? — повтори скептично Уилем.
	— О, всички историци през последните триста години _разказват_ за тях — рекох аз. — Разсъждават над това как амирите са оказали влияние върху упадъка на империята. Философите говорят за етичните последици от техните действия. — Посочих книгите. — Това ми разкрива какво мислят хората за амирите. Но не ми казва нищо за самите тях.
	— Не може всички тези книги да са на историци и философи. — Уилем изгледа намръщено купчината ми с книги.
	— Има и разни истории — продължих аз. — В по-ранния период има истории за големите несправедливости, които те поправили. По-късно научаваш за ужасните им деяния. Някакъв амир в Ренере убил корумпиран съдия. Друг потушил бунт на селяните в Джунпуи. Трети изтровил половината благородници в Мелитхи.
	— И това не е сигурна информация? — попита Уилем.
	— Това са неясни истории — отвърнах аз. — Препредавани от втора или трета ръка. Три четвърти от тях са просто слухове. Никъде не откривам доказателства, които да ги подкрепят. Защо никъде в църковните архиви не се споменава за корумпирания съдия? Името му би трябвало да е записано във всяко дело, което е отсъждал. На коя дата е бил този селски бунт и защо не намирам нищо за него в никоя от другите истории?
	— Това е било преди триста години — укори ме Уилем. — Не можеш да очакваш всички тия дребни подробности да оцелеят толкова време.
	— Очаквам поне _някои_ от тези дребни подробности да оцелеят. Знаеш колко са вманиачени техлините по воденето на архиви — рекох аз. — Имаме съдебни документи от стотици различни градове от последните хиляда години, складирани на втория подземен етаж. Цели стаи, пълни с… — Махнах презрително с ръка. — Но добре, да оставим настрана дребните подробности. Има големи въпроси, на които не мога да намеря отговори. Кога е бил създаден Орденът на амирите? Колко са били те? Кой им е плащал и колко? Откъде са идвали тези пари? Къде са били обучавани? Как са станали част от църквата на техлините?
	— Фелтеми Рейс е дал отговор на това — отбеляза Уилем. — Появили са се от традицията на съдиите просяци.
	Взех една книга наслуки и я тропнах на масата пред него.
	— Намери ми и най-малкото доказателство, което да подкрепя тази теория. Намери ми един запис, който да показва, че някой съдия просяк е бил повишен до амир. Покажи ми един официален документ, че амир е бил нает на служба от съда. Открий ми поне един църковен документ, който да показва, че амир е отсъждал по някое дело. — Войнствено скръстих ръце пред гърдите си. — Хайде направи го, аз ще почакам.
	Уилем не обърна внимание на книгата.
	— Може би не е имало толкова много амири, колкото предполагат хората. Вероятно са били малцина и репутацията им е излязла извън контрол. — Той ме погледна многозначително. — Точно ти би трябвало да си наясно как става това.
	— Не — възпротивих се аз. — Това означава, че нещо значимо липсва. Понякога да не намериш нищо може да значи, че си открил нещо.
	— Започваш да звучиш като Елодин — отбеляза Уилем.
	Намръщих му се, но реших да не се хващам на въдицата.
	— Не, чуй ме за момент. Защо има толкова малко истинска информация за амирите? Има само три възможности. — Започнах да ги изброявам на пръсти. — Първата — няма никакви писмени документи. Мисля, че спокойно можем да я отхвърлим. Амирите са били твърде важни, за да бъдат напълно пренебрегнати от историците, чиновниците и педантичната документация на църквата. — Сгънах първия пръст. — Втората — поради някаква странна случайност копията на книгите с тази информация просто никога не са стигнали до Архива. Но това е глупаво. Като се замислиш, не е възможно през всичките тези години нищо, свързано с темата, да не достигне до най-голямата библиотека в света. — Сгънах втория пръст и вдигнах оставащия трети. — И третата — някой е махнал тази информация, променил я е или я е унищожил.
	— Кой би сторил това? — намръщи се Уилем.
	— Кой наистина? — повторих аз. — Кой би спечелил най-много от унищожаването на сведенията за амирите? — зачудих се, като оставих напрежението да нарасне. — Кой освен самите амири?
	Очаквах, че Уилем ще отхвърли идеята ми, но той не го направи.
	— Интересна мисъл — призна той, — но защо предполагаш, че амирите стоят зад това? Много по-разумно е да помислиш, че самата църква е отговорна. Със сигурност техлините са искали повече от всичко на света тихомълком да изтрият спомена за жестокостите на амирите.
	— Така е — съгласих се. — Но тук, във Федерацията, църквата не е много силна. А тези книги идват от целия свят. Един сийлдишки историк не би имал никакви задръжки да напише историята на амирите.
	— Един сийлдишки историк едва ли би проявил голям интерес към написването на историята на еретичния клон на езическа църква — изтъкна Уилем. — А и как шепа дискредитирани амири биха могли да направят нещо, което самата църква не е успяла да постигне?
	Наведох се напред.
	— Мисля, че амирите са далеч по-стари от църквата на техлините — натъртих аз. — Във времената на атуранската империя влиянието им в обществото до голяма степен е идвало от църквата, но те са били нещо повече от група странстващи съдии.
	— И какво те кара да смяташ така? — попита Уил.
	От изражението му виждах, че по-скоро губя поддръжката му, а не я печеля.
	_„Парче древна керамика_ — помислих си аз, — _история, която съм чул от старец в Тарбеан. Знам го заради нещо, което чандрианите пропуснаха, след като избиха всички хора, които познавам.“_
	Въздъхнах и поклатих глава, защото бях наясно колко налудничаво ще прозвучи, ако му кажа истината. Точно затова ровех в Архива. Нуждаех се от някакво конкретно доказателство, което да подкрепи теорията ми — нещо, което няма да ме направи за посмешище.
	— Намерих копия от съдебните документи от времето, когато амирите са били съдени — казах аз. — Знаеш ли колко амири са били изправени пред съда в Тарбеан?
	Уил сви рамене.
	Вдигнах пръст.
	— Един. Един амир в цял Тарбеан. И писарят, който е водел протокола на процеса, дава ясно да се разбере, че мъжът, изправен пред съда, е бил глупак, който не е разбирал какво се случва.
	На лицето на Уилем все още бе изписано съмнение.
	— Помисли само — разпалих се аз, — откъслечната информация, която открих, предполага, че в империята е имало поне три хиляди амири, преди орденът да бъде разпуснат. Три хиляди добре обучени, тежко въоръжени, богати мъже и жени, които са били безусловно посветени на работа в името на общото благо. Изневиделица един ден църквата ги изобличава, разпуска ордена им и конфискува собствеността им. — Щракнах с пръсти. — И три хиляди смъртоносни, отдадени на справедливостта фанатици просто изчезват? Може би решават за известно време да оставят някой друг да се грижи за общото благо, обръщат се и си тръгват? Без да възразят? Без да се съпротивляват? Без да направят каквото и да е?
	Хвърлих му пронизващ поглед и убедено поклатих глава.
	— Не. Това противоречи на човешката природа. Освен това не съм намерил и един документ за член на ордена на амирите, който да е бил изправен пред църковния съд. Нито един. Толкова ли е възмутително човек да си помисли, че те може да са решили да се укрият и да продължат работата си по-тайно? И ако в това има логика — продължих аз, преди Уил да ме прекъсне, — няма ли смисъл и в това те да се опитват да запазят своята тайна, като през последните триста години грижливо унищожават историите, свързани с тях?
	Настъпи дълго мълчание.
	Уилем не отхвърли думите ми веднага.
	— Интересна теория — бавно каза накрая, — но тя ме навежда на един последен въпрос. — Той ме изгледа сериозно. — Да не си пил?
	Отпуснах се на стола си.
	— Не.
	— Тогава трябва да започнеш — заяви той и се изправи. — Прекарваш твърде много време с всички тези книги. Трябва да отмиеш прахоляка от мозъка си.
	И така, отидохме да пийнем, но аз продължавах да тая своите подозрения. При първия сгоден случай подхвърлих идеята и на Симон. Той я прие по-спокойно от Уилем. Което не означава, че ми повярва, а просто че прие съществуването на такава възможност. Каза ми, че трябва да спомена за това на Лорен.
	Не го направих. Магистърът на Архива с неговото безизразно лице все още ме караше да се чувствам неспокоен и гледах да го избягвам, доколкото мога, от страх да не му дам някакъв повод да ми забрани достъпа до Архива. Последното нещо, което исках, бе да споделя с него предположението си, че от триста години насам скъпоценният му Архив е бил прочистван от определени сведения.


	49.
	Невежият Едема

	Видях Елкса Дал да вдига ръка за поздрав от другия край на двора.
	— Квоте! — сърдечно се усмихна той. — Точно теб се надявах да видя! Мога ли да отнема малко от времето ти?
	— Разбира се — отвърнах аз.
	Макар да харесвах магистър Дал, не бяхме общували много извън залата за лекции.
	— Мога ли да ви почерпя едно питие или да хапнем нещо за обяд? Мислех да ви се отблагодаря подобаващо, задето говорихте от мое име на процеса, но напоследък бях доста зает…
	— Както и аз — рече Дал. — Всъщност от доста дни искам да говоря с теб, но времето все не ми стига. — Той се огледа. — Няма да откажа нещо за хапване, но вероятно ще отклоня поканата ти за питие. След по-малко от час трябва да участвам в приемните изпити.
	Влязохме в „Белият елен“. Само бях надниквал в тази кръчма, защото беше твърде скъпа за такива като мен.
	Веднага познаха Елкса Дал в тъмната му магистърска мантия и съдържателят започна да любезничи с него, докато ни водеше към една отделена настрани маса. Личеше си, че Дал се чувства съвсем като у дома си, но аз на свой ред бях все по-неспокоен. Не можех да си представя защо магистърът на симпатията би ме търсил, за да разговаря с мен.
	— Какво да ви донеса? — попита високият слаб мъж веднага, щом като седнахме. — Напитки? Подбрани сирена? Имаме и възхитителна пъстърва с лимон.
	— Пъстървата и сирената са добра идея — отвърна Дал.
	— А за вас? — обърна се към мен съдържателят.
	— И аз ще опитам пъстървата — отвърнах аз.
	— Чудесно — одобри той и потри ръце в очакване. — А за пиене?
	— Сайдер — казах аз.
	— Имате ли някакво червено вино от Фалоус? — колебливо попита Дал.
	— Имаме — рече съдържателят — и ако мога да добавя, то е от много добра реколта.
	— Ще пийна една чаша — каза Дал и ме погледна. — Това количество не би трябвало да повлияе толкова на преценката ми.
	Съдържателят се забърза да изпълни поръчката и ни остави сами с Елкса Дал. Чувствах се странно да седя на една маса с него. Размърдах се неспокойно на стола си.
	— И така, как вървят нещата при теб? — разговорливо се поинтересува Дал.
	— Горе-долу — отговорих аз. — Семестърът мина добре, като изключим онова, което се случи… — Махнах с ръка по посока на Имре.
	Дал се засмя мрачно.
	— Това беше като напомняне за старите времена, нали? — поклати глава той. — „Съюзяване с демони“. За бога!
	Съдържателят се върна с напитките ни и си тръгна, без да каже и дума.
	Магистър Дал вдигна широката си глинена чаша.
	— Пожелавам си да не ни изгорят живи някои суеверни хорица — вдигна тост той.
	Усмихнах се въпреки смущението си и вдигнах дървената си халба.
	— Хубава традиция.
	И двамата отпихме. Дал въздъхна одобрително на вкуса на виното и ме погледна през масата.
	— И така, кажи ми — подхвана той — мислил ли си някога какво ще правиш, когато приключиш тук? Имам предвид, след като получиш своя гилдер.
	— Не съм мислил толкова надалеч — откровено признах аз. — Струва ми се, че дотогава има толкова много време.
	— Със скоростта, с която се издигаш нагоре, може и да не е след толкова много време. Вече си ре’лар на… На колко години беше?
	— На седемнайсет — спокойно излъгах аз.
	Бях много чувствителен по отношение на възрастта си. Повечето студенти бяха почти на двайсет, когато се записваха в Университета, да не говорим, когато се присъединяваха към Арканум.
	— Седемнайсет — тихо и замислено повтори Дал. — Толкова лесно е човек да забрави това. Изглеждаш доста висок. — Погледът му беше отнесен. — В името на бога и неговата дама, на седемнайсет животът ми беше истинска бъркотия. Следването ми, опитите да намеря своето място под слънцето. Жените… — Той бавно поклати глава. — Знаеш ли, нещата ще се оправят. Изчакай три или четири години и всичко ще се поуспокои. Не че имаш кой знае какви неприятности, щом си ре’лар на седемнайсет. — Магистърът вдигна за кратко към мен глинената си чаша, преди да отпие отново. — Значително постижение.
	Леко се изчервих, без да знам какво да кажа.
	Съдържателят се върна и взе да слага чинии върху масата. Малка дъска с подредени върху нея резенчета различни сирена. Чиния с препечени филии хляб. Купичка с консервирани ягоди и друга със сладко от боровинки. Чинийка с натрошени орехи.
	Дал си взе малко хляб и резен ронливо саламурено сирене.
	— Ти си доста добър симпатист — отбеляза той. — За човек с твоите умения съществуват големи възможности.
	Сложих парче сирене и малко ягоди върху една препечена филийка и я пъхнах в устата си, за да спечеля малко време да помисля. Дали Дал не намекваше, че иска да се съсредоточа повече върху изучаването на симпатия? Дали не загатваше, че иска да е мой настойник за издигането ми до ранга на ел’тхе?
	Елодин беше моят настойник за повишаването ми в ре’лар, но аз знаех, че това може да се промени. Понякога магистрите се бореха за особено обещаващите студенти. Например Мола е била писар, преди Аруил да я открадне при себе си в Медика.
	— Изучаването на симпатията ми доставя голямо удоволствие — предпазливо рекох аз.
	— Това е съвсем очевидно — усмихна се Дал. — Някои от твоите състуденти биха искали тя да ти доставя по-малко удоволствие, мога да те уверя в това. — Той изяде още едно парче сирене и после продължи: — Като заговорихме за това, възможно е и да се прекали с ученето. Не беше ли казал Текам: „Твърде многото учене вреди на студента“?
	— Всъщност го е казал Ертам Мъдрия — поправих го аз. Пишеше го в книгите, които магистър Лорен бе заделил за подготовката на ре’лари през този семестър.
	— Така или иначе е вярно — заяви той. — Може да помислиш дали да не си вземеш един семестър ваканция, за да си починеш малко. Да попътуваш, да се попечеш на слънце. — Отпи отново от виното. — Не е добре представител на Едема Рух да няма тен.
	Не знаех какво да отговоря на това. Никога не ми бе минавала мисълта да си взема почивка от Университета. Къде можех да отида?
	Съдържателят донесе чиниите с рибата, от която се вдигаше ухаеща на лимон и масло пара. За известно време и двамата се съсредоточихме върху храната. Бях доволен, че имам извинение да не говоря. Защо Дал ще ми прави комплименти за следването ми и след това ще ме окуражава да напусна?
	Накрая магистърът въздъхна със задоволство и бутна напред чинията си.
	— Нека ти разкажа една малка история — подхвана той. — История, която бих нарекъл „Невежият Едема“.
	При тези думи вдигнах поглед, като продължавах да дъвча рибата, с която беше пълна устата ми. Постарах се изражението ми да остане внимателно и сдържано.
	Той повдигна вежди, сякаш очакваше да види дали имам да кажа нещо.
	Когато не го направих, продължи:
	— Някога имало един учен арканист. Той знаел всичко за симпатията, сигалдрията и алхимията. В главата си имал подредени десетки имена. Говорел осем езика и имал образцов почерк. Единственото, което му пречело да стане магистър, било неумението да избира подходящия момент и донякъде липсата на обществено благоприличие. — Дал отпи от виното си. — И така, известно време нашият човек гонил вятъра, като се надявал, че ще намери късмета си някъде по широкия свят. И докато пътувал към Тиню, стигнал до езеро, което трябвало да прекоси. — Той се усмихна широко. — За негов късмет един лодкар от рода Едема му предложил да го прекара от другата страна. Когато разбрал, че пътуването ще отнеме няколко часа, арканистът се опитал да завърже разговор.
	„Какво мислите — попитал той лодкаря — за теорията на Текам за енергията като първична субстанция вместо като свойство на материала?“
	Лодкарят отвърнал, че никога не бил мислил върху това. А и нямал намерение да го прави.
	„Несъмнено образованието ви е включвало «Богоявление» на Текам?“, попитал арканистът.
	„Никога не съм имал онова, което вие наричате образование, почитаеми — отвърнал лодкарят. — И не бих познал този ваш Текам дори и ако дойде да продава игли на жена ми.“
	Изпълнен с любопитство, арканистът му задал още въпроси и мъжът от Едема признал, че и хабер си няма кой е Фелтеми Рейс, нито пък знае какво представлява механизмът със зъбни колела. Арканистът продължил да задава въпроси още цял час, в началото от любопитство, а после с все по-нарастващ ужас. Чашата преляла, когато открил, че лодкарят дори не може да чете и да пише.
	„Господине — казал изуменият арканист, — всеки е длъжен да се самообразова. Един човек без образование не се различава особено от животното.“
	Дал се ухили.
	— Е, както можеш да се досетиш, след това разговорът не продължил много дълго. През следващия час те плавали в напрегнато мълчание, но точно когато се появил отсрещният бряг, се извила буря. Вълните залюлели малката лодка, а дъските й започнали да скърцат и да стенат. Мъжът от Едема погледнал облаците и казал: „След пет минути ще стане зле, после ще се влоши още повече, преди небето да се изчисти. Моята лодка няма да издържи през цялото това време. Накрая ще ни се наложи да поплуваме.“ След тези думи лодкарят свалил ризата си и се захванал да я връзва около кръста си.
	„Но аз не мога да плувам“, признал арканистът.
	Дал допи остатъка от виното си, обърна чашата с дъното нагоре и я тропна силно върху масата. Настъпи изпълнен с мълчание момент на очакване, докато той ме наблюдаваше с изражение на самодоволство.
	— Историята не е лоша — рекох аз накрая. — Акцентът на Рух беше малко преувеличен.
	Дал се наведе напред в някаква пародия на поклон.
	— Ще го имам предвид — отвърна той, след което вдигна пръст и ме погледна съзаклятнически. — Историята ми е създадена не само за да забавлява. В нея е скрито и зрънце истина, на място, където може да го открие единствено най-умният студент. — Изражението му стана загадъчно. — Знаеш ли, цялата истина на света се съдържа в историите.

	* * *

	По-късно тази вечер, докато играехме карти в „При Анкер“, разказах за тази среща на приятелите си.
	— Той ти е дал съвет, дебела главо — рече Манет, раздразнен, че цяла вечер картите не ни вървяха и изоставахме с пет ръце. — Просто ти отказваш да го послушаш.
	— Намеквал ми е, че трябва да се откажа да изучавам симпатия за един семестър? — попитах аз.
	— Не — сопна се Манет. — Казва ти това, което аз вече два пъти ти обясних. Трябва да си напълно безмозъчен идиот, ако отидеш на приемните изпити този семестър.
	— Какво? — не повярвах аз. — Защо?
	Манет свали картите си с подчертано спокойствие.
	— Квоте, ти си умно момче, но ти е много трудно да чуеш нещата, които не желаеш да чуваш. — Той погледна наляво към Уилем и след това надясно към Симон. — Можете ли вие да се опитате да му го кажете?
	— Вземи си един семестър почивка — рече Уилем, без да вдига поглед от картите си, и добави: — дебела главо.
	— Наистина трябва да го направиш — убедено се намеси Сим. — Всички все още говорят за процеса. Всъщност само за това говорят.
	— За процеса? — засмях се аз. — Това беше преди повече от цикъл. Говорят за това, че съм бил намерен за невинен, оправдан пред закона на желязото и пред самия Техлу.
	Манет шумно изсумтя и остави картите си.
	— Щеше да е по-добре да се бе оказал тихомълком виновен, отколкото невинен по толкова демонстративен начин. — Той ме погледна. — Знаеш ли колко време е минало, откакто арканист е бил обвиняван в „съюзяване“?
	— Не — признах аз.
	— Нито пък аз — заяви той. — Което означава, че това е било много, много отдавна. Невинен си и това е добре за теб. Но процесът остави лъскаво черно петно върху репутацията на Университета. То напомни на хората, че макар ти да не заслужаваш да бъдеш изгорен на клада, някои други арканисти може и да го заслужават. — Манет поклати глава. — Можеш да си сигурен, че това несъмнено е подлудило всички магистри.
	— Някои студенти също не са много доволни — мрачно добави Уил.
	— Не е моя вината, че имаше процес! — възразих аз и след това леко отстъпих. — Поне не съвсем. Амброуз забърка това. Той е дирижирал цялата работа и доволно се е подсмихвал.
	— Дори да е така — отбеляза Уил, — Амброуз има достатъчно здрав разум, за да избегне приемните изпити този месец.
	— Какво? — изненадах се аз. — Той няма ли да ходи на приемните изпити?
	— Няма — отвърна Уилем. — Замина си преди два дни.
	— Но нали няма нищо, което да го свързва с процеса — настоях аз. — Защо си е тръгнал?
	— Защото магистрите не са идиоти — обясни Манет. — Двамата се ядете като побеснели кучета от първия миг, в който се срещнахте. — Той замислено потупа с пръст устните си с невинно изражение. — Като стана дума за това, сетих се за нещо — вие какво правехте в „Златното пони“ в нощта, когато стаята на Амброуз се запали?
	— Играехме карти — отвърнах аз.
	— Разбира се, че това сте правили — рече Манет с натежал от сарказъм глас. — Двамата се замеряхте с камъни през цялата година и накрая единият уцели гнездото на осите. Единственото разумно нещо, което можеш да сториш, е да избягаш на безопасно разстояние и да изчакаш, докато спрат да жужат.
	Симон стеснително се прокашля.
	— Не искам да се присъединявам към всеобщия хор — извинително рече той, — но се носи слух, че са те видели да обядваш със Слийт. — Той направи гримаса. — А Фела ми каза, че е чула, че… хъм… ухажваш Деви.
	— Знаеш, че това за Деви не е истина — казах аз. — Посетих я само за да сключим мир. Тя за малко бе готова да изяде черния ми дроб. А със Слийт съм говорил само веднъж, и то за не повече от петнайсет минути.
	— Деви? — ужасено възкликна Манет. — Деви и Слийт? Нея я изключиха, а той не е много по-различен. — Той хвърли картите си. — Защо са те виждали с тези хора? И защо ли изобщо виждат мен с теб?
	— О, хайде стига. — Погледът ми се местеше между Уил и Сим. — Толкова ли е зле?
	Уилем свали картите си.
	— Предвиждам — спокойно каза той, — че ако отидеш на приемните изпити, ще ти определят такса за обучение от поне трийсет и пет таланта. — Погледна Сим, а после Манет. — Готов съм да заложа цяла златна марка за това. Някой иска ли да сключим облог?
	Никой от двамата не пожела да приеме предложението му.
	Усетих как стомахът ми отчаяно се сви.
	— Но това не може да е… — промълвих аз. — Това…
	Сим също свали картите си. Мрачното изражение изглеждаше не на място върху иначе винаги добродушното му лице.
	— Квоте — подхвана той със сериозен тон, — повтарям ти три пъти — вземи си един семестър почивка.

	* * *

	В края на краищата осъзнах, че приятелите ми казват истината. За съжаление това изцяло обърка плановете ми. Нямах изпити, за които да уча, а да започвам нов проект в Рибарника би било пълна глупост. Дори мисълта да претърсвам Архива за информация, свързана с чандрианите или амирите, не ме привличаше особено. Бях ровил толкова време и не бях открил почти нищо.
	Обмислях идеята да отида да търся другаде. Имаше, разбира се, и други библиотеки. Всеки благороднически дом разполагаше поне със скромна сбирка от документи, свързани с историята на семейството и родовите земи. Повечето църкви имаха обширни архиви, които обхващаха стотици години назад във времето и описваха съдебни дела, бракове и различни разпореждания. Същото се отнасяше и за всеки по-голям град. Не беше възможно амирите да са унищожили всички следи от своето съществуване.
	Трудната част нямаше да е самото проучване. На първо място щеше да е проблем да получа достъп до тези библиотеки. Не можех да се появя в Ренере облечен в дрипави дрехи и покрит с прах и да поискам да ровя из дворцовите архиви.
	Това беше още един случай, при който помощта на покровител би била неоценима. Той би могъл да ми напише препоръчително писмо, което да ми отвори всякакви врати. Дори повече от това — с негова подкрепа можех да си осигурявам порядъчно прехраната, докато пътувам. Много малки градчета дори не позволяват да свириш в местната кръчма без заповед за покровителство.
	Университетът беше центърът на моя живот в продължение на цяла година. Сега, когато се сблъсках с необходимостта да го напусна, се оказах в крайно затруднено положение и не знаех какво да правя.


	50.
	Да гониш вятъра

	Дадох плочката си за приемните изпити на Фела и й казах, че се надявам да й донесе късмет. С това зимният семестър приключи за мен.
	Внезапно три четвърти от живота ми просто изчезнаха. Нямах занимания, които да ми уплътняват времето, нито поемах смени в Медика. Вече не можех да изписвам материали от Ателието, да използвам инструменти в Рибарника, нито пък да влизам в Архива.
	В началото не беше толкова лошо. Карнавалът за средата на зимата беше чудесно развлечение и тъй като не трябваше да се безпокоя за работа или за учене, бях свободен да се забавлявам и да прекарвам времето си в компанията на своите приятели.
	След това започна зимният семестър. Приятелите ми все още бяха тук, но вече бяха заети със своето следване. Установих, че все по-често минавам от другата страна на реката. Не откривах никъде Дена, но Деох и Станчион винаги бяха готови да пийнем по нещо и да поклюкарстваме.
	Трепе също беше там и макар понякога да настояваше да го посетя за вечеря, виждаше се, че не е съвсем искрен. Хората от тази страна на реката също не бяха доволни от процеса и все още разказваха истории за него. Дълго време нямаше да бъда добре дошъл в уважаваните обществени кръгове, ако изобщо някога ме допуснеха там.
	Замислих се дали да не напусна Университета. Знаех, че хората ще забравят процеса по-бързо, ако не бях там. Но къде можех да отида? Единствената идея, която ми дойде, бе да отида в Ил с напразната надежда да намеря Дена. Но знаех, че това е просто глупаво.
	Тъй като не се налагаше да спестявам пари за таксата за обучение, исках да изплатя дълга си към Деви. Но за пръв път не успях да я открия. В продължение на няколко дни това ме изнервяше все повече. Дори пъхнах под вратата й няколко извинителни бележки, докато накрая не научих от Мола, че Деви е отишла на почивка и ще се върне скоро.

	* * *

	Дните отминаваха. А аз седях без работа, докато зимата бавно напускаше Университета. Скрежът изчезваше от ъглите на прозорците, снежните преспи се топяха и дърветата започваха да напъпват. Накрая Симон успя да зърне първия оголен женски крак под нечия рокля и обяви официално, че пролетта е дошла.
	Един следобед, докато седях и пиех метеглин със Станчион, Трепе нахлу през вратата буквално преливащ от вълнение. Отведе ме набързо до една усамотена маса на балкона на втория етаж, готов да избълва новините, които носеше.
	— Тъй като нямахме достатъчно късмет да ти намерим местен покровител, започнах да хвърлям мрежата си по-надалеч — обясни Трепе и се подпря със скръстени ръце върху масата. — Хубаво е да имаш местен покровител, но ако имаш подкрепата на достатъчно влиятелна личност, не е от особено значение къде живее.
	Кимнах. Трупата ми беше скитала във всички посоки под покровителството на името на лорд Грейфелоу.
	— Някога бил ли си във Винтас? — ухили се Трепе.
	— Възможно е — отвърнах аз и като видях обърканото му изражение, добавих: — Като малък доста пътувах. Не мога да си спомня дали сме стигали толкова далеч на изток.
	Той кимна.
	— Знаеш ли кой е маер Алверон?
	Знаех, но виждах, че Трепе гори от нетърпение сам да ми го каже.
	— Май си спомням нещо… — неопределено отвърнах аз.
	— Нали си чувал израза „богат като крал от Винт“? — ухили се Трепе.
	Кимнах.
	— Е, той се отнася за него. Неговите прапрадядовци _са били_ кралете на Винт още преди идването на империята, която подчинила всички на закона на желязото и „Книгата на пътя“. Ако не са били странните приумици на съдбата преди десетина поколения, сега Алверон, а не Калантис, щеше да е кралският род на Винтас и моят приятел маерът щеше да е крал.
	— Твоят приятел? — одобрително възкликнах аз. — Познаваш маер Алверон?
	Трепе направи колеблив жест.
	— „Приятел“ може би е леко преувеличено — призна той. — Пишем си от няколко години и обменяме новини от своите краища на света, като от време на време си правим по някоя и друга услуга. Може би ще е по-правилно, ако кажа, че сме „познати“.
	— Впечатляващо познанство. Какво представлява той?
	— Писмата му са доста учтиви. Никога не са снобски, макар положението му да е много по-високо от моето — скромно отвърна Трепе. — Нали се сещаш, той все пак си е крал по всичко, като изключим, че няма титла и корона. Когато се създавал Винтас, родът му отказал да предаде абсолютните си права. Това означава, че маерът има властта да прави почти всичко, което върши и крал Родерик — да дава титли, да събира армия, да сече монети и да събира данъци… — Той рязко поклати глава. — А, забравих за какво съм дошъл — каза той и взе да рови из джобовете си. — Вчера получих писмо от него.
	Извади лист хартия, разгъна го, прокашля се и зачете:

	Знам, че си заобиколен от множество поети и музиканти, а аз имам нужда от млад мъж, който да го бива в словото.
	Тук, в Северин, не мога да намеря никой подходящ. А да си призная, бих искал да имам най-добрия.
	Преди всичко трябва да умее да се изразява добре, може би да е някакъв музикант. Освен това бих искал да е умен, любезен, възпитан, образован и дискретен. Четейки този списък с изисквания, сигурно разбираш защо нямах късмет сам да открия подходящия човек. Ако случайно познаваш някой с тези редки качества, кажи му да се свърже с мен.
	Бих ти споделил за какво ми е необходим, но въпросът е от лично естество…

	Трепе изучаваше писмото още известно време.
	— Продължава в същия дух и след това казва: „Що се отнася до гореспоменатия въпрос, доста бързам. Ако в Имре има подходящ човек, моля те, изпрати ми писмо по пощата. Ако пък решиш да изпратиш самия човек, подкани го да побърза.“ — Очите му продължаваха да оглеждат писмото, а устните му беззвучно помръдваха. — Това е всичко — заяви той накрая и пъхна листа обратно в джоба си. — Какво мислиш?
	— Правиш ми голяма…
	— Да, да. — Трепе нетърпеливо махна с ръка. — Чувстваш се поласкан. Зарежи всичко това. — Наведе се напред със сериозен вид. — Ще го направиш ли? Следването ти — той посочи презрително на запад по посока на Университета — ще ти позволи ли да отсъстваш един-два сезона?
	— Всъщност обмислях дали да не следвам в чужбина за известно време — прокашлях се аз.
	На лицето на графа се появи широка усмивка и той потупа подлакътника на стола си.
	— Чудесно! — засмя се. — Мислех, че ще ми е трудно да те накарам да се разделиш със скъпоценния си Университет, все едно да извадя пени от ръката на мъртъв измамник! Осъзнаваш, че това е прекрасна възможност. Всъщност такова нещо се случва веднъж в живота. — Трепе хитро ми намигна. — Освен това на младеж като теб ще му е трудно да намери по-богат покровител от краля на Винт.
	— В това има известна истина — признах аз на глас, а наум си помислих: _„Мога ли да се надявам на по-добра помощ в моето търсене на амирите?“_
	— В това има _много_ истина — изкикоти се той. — Колко бързо можеш да се приготвиш за тръгване?
	— Утре? — свих рамене аз.
	— Не оставяш много време на прахта да се слегне, а? — повдигна вежди Трепе.
	— Той споменава, че бърза, така че бих предпочел да подраня, отколкото да закъснея.
	— Така е. — Графът извади джобния си часовник, погледна го, въздъхна и го затвори. — Тази нощ ще трябва да си легна късно, за да нахвърлям препоръчителното ти писмо.
	Погледнах през прозореца.
	— Навън още не се е стъмнило — отбелязах аз. — Колко време мислиш, че ще ти отнеме?
	— Замълчи! — ядосано се тросна той. — Пиша бавно особено когато ще изпращам писмо на толкова важен човек като маера. А и трябва да те опиша, което само по себе си не е лесна задача.
	— Тогава нека ти помогна — предложих аз. — Няма смисъл да си губиш от времето за сън заради мен. Освен това ако има нещо, в което ме бива, то това е да описвам собствените си хубави качества.

	* * *

	На следващия ден набързо се сбогувах с всички, които познавах в Университета. Получих искрени ръкостискания от Уилем и Симон и весело помахване с ръка от Аури.
	Килвин изсумтя, без да вдига поглед от гравировката, която правеше, и ми каза, докато отсъствам, да записвам всякакви идеи, които ми хрумнат за вечногорящата лампа. Аруил ми хвърли продължителен, проницателен поглед през очилата си и ме увери, че за мен ще има място в Медика, когато се върна.
	Думите на Елкса Дал ми подействаха освежаващо след резервираните отговори на останалите магистри. Той се засмя и призна, че малко ми завижда за свободата. Посъветва ме да се възползвам напълно от всяка появила се възможност да постъпвам безразсъдно. Каза, че ако хиляда и шестстотин километра се окажат недостатъчни, за да не разбере никой за лудориите ми, то тогава за мен няма спасение.
	Нямах късмет да открия Елодин и трябваше да се примиря да пъхна бележка под вратата на кабинета му. Тъй като обаче той почти не го използваше, можеха да минат месеци, преди да я намери.
	Купих си нова пътна торба и още няколко неща, без които един симпатист не трябва да остава никога — восък, връв, тел, игла с кука и медицински конец. Лесно опаковах дрехите си, тъй като не притежавах много такива.
	Докато приготвях багажа си, постепенно осъзнах, че няма да мога да взема всичко със себе си. Това донякъде ме изненада. Толкова много години бях успявал да нося всичко, което притежавах, и дори ми оставаше място.
	Но откакто се преместих в тази малка таванска стаичка, бях започнал да събирам разни дреболии и имах незавършени проекти. Сега разполагах с разкоша да притежавам две одеяла. Имах листове с бележки, кръгло парче калай с недовършена гравировка от Рибарника, счупен часовник със зъбни колела, който бях взел на части, за да видя дали няма да успея да го сглобя отново.
	Довърших подреждането на пътната си торба и наслагах всичко останало в сандъка, който стоеше до леглото ми — няколко износени инструмента, счупено парче плоча, което използвах, за да правя изчисления, малка, дървена кутия с някои ценни дреболии, които Аури ми беше подарила…
	След това слязох по стълбите и попитах Анкер дали има нещо против да прибере вещите ми в мазето, докато се върна. Той призна малко виновно, че преди да започна да спя там, малката таванска стаичка е била празна в продължение на години и я е използвал само за склад. Беше склонен да не я дава под наем, ако му обещаех, че ще продължа нашето споразумение да свиря срещу подслон и след като се върна. Съгласих се на драго сърце, метнах калъфа с лютнята през рамо и се отправих към вратата.

	* * *

	Не се изненадах много, когато заварих Елодин на Каменния мост. Напоследък малко неща, свързани с магистъра на имената, можеха да ме изненадат. Той седеше на високия до кръста парапет на моста и люлееше босите си крака над тридесетметровата пропаст до реката отдолу.
	— Здравей, Квоте — поздрави ме той, без да отмества поглед от пенещата се вода.
	— Здравейте, магистър Елодин — отвърнах аз. — Опасявам се, че ще трябва да напусна Университета за един-два семестъра.
	— Наистина ли се опасяваш? — долових весела нотка в тихия му звучен глас.
	Беше ми нужно известно време, докато разбера какво има предвид.
	— Просто такъв е изразът.
	— Думите, които използваме, за да се изразяваме, са като картини на имената. Неясни, слаби имена, но въпреки това имена. — Той вдигна поглед към мен. — Седни при мен за малко.
	Готвех се да се извиня и да откажа, но после се поколебах. В края на краищата той беше моят настойник. Оставих лютнята и пътната си торба върху равния камък на моста. На лицето на Елодин се появи приятелска усмивка и той потупа с длан каменния парапет до себе си, предлагайки ми да седна.
	Надникнах от ръба с известно безпокойство.
	— Бих предпочел да не го правя, магистър Елодин.
	— Предпазливостта приляга на арканиста. — Той ми хвърли укорителен поглед. — На повелителя на имената повече подхожда увереността. А страхът не приляга и на двамата. Нито пък приляга на теб. — Той отново потупа камъка, този път по-настойчиво.
	Внимателно се покатерих на парапета и залюлях краката си над пропастта. Гледката беше впечатляваща и въодушевяваща.
	— Можеш ли да видиш вятъра?
	Опитах се. За момент ми се стори, че… Не. Нямаше нищо. Поклатих глава.
	Елодин сви равнодушно рамене, макар да усетих, че е леко разочарован.
	— Това е подходящо място за един повелител на имената. Кажи ми защо.
	Огледах се.
	— Открито е за вятъра, има силна вода и стар камък.
	— Добър отговор. — Долових искрено удоволствие в гласа му. — Но има и друга причина. Камък, вода и вятър има и на други места. Какво прави това място различно?
	Замислих се за момент, огледах се наоколо и поклатих глава.
	— Не знам.
	— Още един добър отговор. Запомни го.
	Чаках го да продължи. Когато не го направи, попитах:
	— Какво прави това място подходящо?
	Елодин гледа дълго време към водата, преди да отговори.
	— То е като ръб — каза той накрая. — Високо е и има вероятност да паднеш от него. Нещата се виждат по-лесно, когато се надвесиш от ръба. Опасността пробужда спящото съзнание и прави някои работи по-ясни. Да виждаш нещата е част от това да бъдеш повелител на имената.
	— А ако паднеш? — попитах аз.
	— Ако паднеш, паднеш — сви рамене магистърът на имената. — Понякога падането също ни научава на някои неща. В сънищата си човек често пада, преди да се събуди.
	Известно време и двамата мълчахме, потънали в своите мисли. Затворих очи и се опитах да се ослушам за името на вятъра. Чух водата долу, усетих камъка на моста под дланите си. Нищо друго.
	— Знаеш ли какво са казвали някога за студент, който напускал Университета за един семестър? — попита Елодин.
	Поклатих глава.
	— Казвали, че е отишъл да гони вятъра — изкикоти се той.
	— Чувал съм този израз.
	— Така ли? Как мислиш, какво означава той?
	Отне ми известно време да открия подходящите думи.
	— В него има намек за лекомисленост. Сякаш студентите се занимават с нещо безполезно.
	Елодин кимна.
	— Повечето студенти наистина напускат поради някакви лекомислени причини. — Той се наведе напред и погледна право към реката отдолу. — Но смисълът на този израз невинаги е бил такъв.
	— Така ли?
	— Точно така. — Магистърът отново седна назад. — Много отдавна, когато всички студенти се стремели да станат повелители на имената, нещата били различни. — Облиза един пръст и го вдигна на вятъра. — Името, което повечето новаци в даването на имена били окуражавани да търсят, било това на вятъра. След като го откриели, техните спящи съзнания се събуждали и откриването на други имена ставало по-лесно. Но някои студенти трудно намирали името на вятъра. Тук имало твърде малко „ръбове“, твърде малко риск. Затова те се отправяли към дивите, изостанали земи. Преследвали късмета си, преживявали приключения, търсели тайни и съкровища… — Той ме погледна. — Но онова, което всъщност търсели, било името на вятъра.
	Прекъснахме разговора си, когато на моста се появи човек. Беше мъж с тъмна коса и изпито лице. Той ни наблюдаваше с крайчеца на окото си, без да обръща глава, и докато минаваше зад гърбовете ни, се опитах да не мисля колко лесно би било за него да ме бутне от парапета.
	След това ни подмина. Елодин въздъхна уморено и продължи:
	— Нещата са се променили. Сега „ръбовете“ са дори по-малко и отпреди. Светът не е толкова див. Има по-малко магии, повече тайни и само шепа хора, които знаят името на вятъра.
	— Вие го знаете, нали? — попитах аз.
	Елодин кимна.
	— На различните места е различно, но аз знам как да се вслушам в променливата му форма. — Той се засмя и ме потупа по рамото. — Трябва да тръгваш. Гони вятъра! Не се страхувай да рискуваш понякога. — Той се усмихна и добави: — Но умерено.
	Залюлях крака, скочих от дебелия каменен парапет и метнах отново на рамото си лютнята и пътната торба. Но точно когато се готвех да се отправя към Имре, гласът на Елодин ме спря:
	— Квоте.
	Обърнах се и видях как магистърът се беше навел отстрани на моста. Беше се ухилил като някой ученик.
	— Плюй за късмет.

	* * *

	Деви ми отвори вратата и ме погледна изненадано с широко отворени очи.
	— Боже мой! — възкликна тя и театрално притисна към гърдите си лист хартия, в който разпознах една от бележките, пъхнати от мен под вратата. — Това е моят таен обожател.
	— Опитвах се да изплатя заема си — обясних аз. — Идвах четири пъти.
	— Полезно е да ходиш пеша — весело отбеляза тя без никакво съчувствие, махна ми да вляза и залости вратата след мен.
	Стаята миришеше на…
	Подуших въздуха.
	— Какво е това? — попитах я аз.
	— Трябваше да е круша — унило отвърна тя.
	Оставих калъфа с лютнята и пътната торба и седнах до бюрото й. Противно на желанието ми, погледът ми се насочи към обгорения черен пръстен върху дървото.
	Деви тръсна жълтеникавочервената си коса и ме погледна в очите.
	— Искаш ли да опитаме отново? — попита тя и ъгълчето на устата й се изви нагоре. — Пак мога да те победя, независимо дали си с грам или без. Мога да те победя дори докато спя.
	— Признавам, че съм любопитен — уверих я аз, — но предпочитам да се погрижим за деловите си взаимоотношения.
	— Много добре — съгласи се тя. — Наистина ли смяташ да ми изплатиш всичко? Да не би накрая да си си намерил покровител?
	Поклатих глава.
	— Но се появи една забележителна възможност. Всъщност това наистина е шанс да си намеря влиятелен покровител — направих пауза — във Винтас.
	Деви повдигна вежди.
	— Това е доста далеч — многозначително отбеляза тя. — Радвам се, че се отби да уредиш дълга си, преди да тръгнеш на екскурзия до другия край на света. Кой знае кога ще се върнеш.
	— Наистина е така — съгласих се аз. — От финансова гледна точка се намирам в малко особено положение.
	Още преди да довърша, тя вече клатеше глава.
	— В никакъв случай. Вече ми дължиш девет таланта. Няма да ти заема още пари в деня, в който напускаш града.
	Вдигнах ръце да се защитя.
	— Погрешно ме разбра — успокоих я аз.
	Отворих кесията си и изсипах таланти и йотове върху масата. Пръстенът на Дена също се изтърколи и аз го спрях, преди да падне от ръба.
	— Това са всичките пари, които притежавам — рекох аз. — С тях трябва доста бързо да стигна до Северин. Над хиляда и шестстотин километра. Това означава пътуване с поне един кораб, храна, подслон, пари за дилижанс, за пощенски бележки за смяна на конете. — Докато изброявах всички тези разходи, заделях настрани съответната сума пари от единия край на бюрото към другия. — Когато накрая пристигна в Северин, ще трябва да си купя дрехи, с които да се движа в двора, без да изглеждам като дрипав музикант, какъвто всъщност съм. — Заделих още пари и посочих към няколкото останали монети. — Така не ми остават достатъчно пари, за да уредя дълга си към теб.
	Деви ме наблюдаваше през сплетените си пръсти.
	— Разбирам — сериозно отвърна тя. — Трябва да открием някакъв друг начин да уредиш дълга си.
	— Мислех да ти предложа следното — продължих аз, — мога да ти оставя гаранция срещу евентуалното ми завръщане.
	Очите й се стрелнаха към елегантните тъмни очертания на калъфа с лютнята ми.
	— Не мога да ти оставя инструмента — побързах да кажа аз. — Той ми трябва.
	— Какво тогава? — попита тя. — Винаги си ми казвал, че нямаш какво да ми дадеш за допълнителна гаранция.
	— Имам някои неща — отвърнах аз и порових в пътната си торба, откъдето извадих една книга.
	Очите на Деви светнаха. Сетне прочете заглавието на гръбчето.
	— „Реторика и логика“.
	Тя направи гримаса.
	— И аз не я харесвам особено — уверих я аз. — Но има стойност — особено за мен. А също така… — Бръкнах в джоба на наметалото си и извадих ръчната си лампа. — Имам и това. Симпатична лампа — моя изработка. Има фокусиран лъч и превключвател, който работи на степени.
	Деви взе лампата от бюрото и кимна по-скоро на себе си.
	— Спомням си я — каза тя. — Преди ми каза, че не можеш да ми я оставиш заради обещанието, което си дал на Килвин. Това промени ли се?
	На лицето ми грейна неискрена усмивка.
	— Точно това обещание прави от лампата идеалната гаранция — обясних аз. — Напълно съм уверен, че ако я занесеш на Килвин, той ще плати щедра сума само за да не попадне тя в… — прокашлях се — неподходящи ръце.
	Деви разсеяно щракна ключа с палеца си, усили светлината и после отново я намали.
	— Предполагам, че това ще е условието, което ще ми поставиш — да върна лампата на Килвин?
	— Познаваш ме толкова добре, че това направо ме смущава — отвърнах аз.
	Деви сложи лампата обратно на масата до книгата и бавно си пое дъх през носа.
	— Книга, която е ценна само за теб — рече тя, — и лампа, която е ценна само за Килвин. — Поклати глава. — Предложението ти не е особено привлекателно.
	Сърцето ме заболя, когато протегнах ръка, откопчах сребърните свирки от рамото си и също ги плъзнах по масата.
	— Сребърни са — уверих я аз. — И не се намират лесно. Освен това с тях можеш да влезеш безплатно в „Еолиан“.
	— Знам добре какво представляват. — Деви ги взе и ги огледа внимателно, след което добави: — Имаше и някакъв пръстен.
	Замръзнах.
	— Той не е мой, че да ти го дам.
	Деви се засмя.
	— Но е в твоя джоб, нали? — Тя щракна с пръсти. — Хайде, дай да го видя.
	Извадих пръстена от джоба си, но не й го подадох.
	— Минах през много неприятности заради него — обясних аз. — Това е пръстенът, който Амброуз взе от една моя приятелка. Просто още не съм успял да й го върна.
	Деви седеше мълчаливо с протегната напред ръка. След миг на колебание сложих пръстена върху дланта й.
	Тя го вдигна по-близо до лампата, наведе се напред, присви едното си око и притвори другото със съсредоточено изражение върху лицето си на малка фея.
	— Камъкът е хубав — одобрително отбеляза тя.
	— Обковката е нова — добавих аз с нещастен вид.
	Деви внимателно постави пръстена върху книгата, до свирките и ръчната ми лампа.
	— Ето каква сделка ти предлагам — рече тя. — Ще задържа тези неща като допълнителна гаранция срещу сегашния ти заем от девет таланта. Ще те чакам една година.
	— Година и един ден — отвърнах аз.
	— Колко типично за теб. — Устните й се извиха в усмивка. — Много добре. Това ще забави изплащането на дълга ти с година и един ден. Ако до края на този срок не си ми платил, ще загубиш тези вещи и дългът ни ще бъде уреден. — Усмивката й стана хищна. — Макар че можеш да ме убедиш да ти ги върна срещу определена информация.
	Чух звъна на камбаната в далечината и въздъхнах. Нямах много време за пазарлъци, тъй като вече закъснявах за срещата си с Трепе.
	— Добре — раздразнено се съгласих аз, — но трябва да държиш пръстена някъде на безопасно място. И не можеш да го носиш, докато не закъснея с плащането.
	— Не можеш… — намръщи се Деви.
	— По този въпрос съм непреклонен — прекъснах я аз със сериозен тон. — Пръстенът принадлежи на моя приятелка. Той й е скъп. Не мога да позволя да го види на нечия друга ръка. Не и след всичко, което сторих, за да го взема от Амброуз.
	Деви не каза нищо, а на лицето й на фея се появи мрачно изражение. Аз също направих мрачна физиономия и я погледнах право в очите. Когато е необходимо, мога да докарам доста сносно мрачно изражение.
	Мълчанието ни се проточи.
	— Добре! — най-сетне се съгласи тя.
	Стиснахме си ръцете.
	— Една година и един ден — напомних й аз.


	51.
	Всички мъдреци се страхуват

	Отбих се в „Еолиан“, където ме чакаше Трепе. Не го свърташе на едно място от нетърпение. Беше ми казал, че е открил кораб, който тръгва надолу по течението на реката след по-малко от час. Освен това беше платил пътуването ми до Тарбеан, откъдето би трябвало лесно да си намеря транспорт на изток.
	Двамата забързахме към доковете и пристигнахме тъкмо когато корабът вече се приготвяше за отплаване. Запъхтян от бързото ходене и със зачервено лице, Трепе побърза в рамките на три минути да ми даде всякакви важни житейски съвети.
	— Маерът е от много, много стар род — каза ми той. — Не като повечето дребни благородници по тези места, които не могат да ти кажат кои са прадядовците им. Така че се дръж почтително с него.
	Вдигнах очи към небето. Защо всички винаги очакваха от мен, че ще се държа лошо?
	— И запомни — добави той, — ако изглеждаш като човек, който го прави за парите, ще те смятат за провинциалист. Тогава никой няма да те взема на сериозно. Ти си там, за да спечелиш благоразположение. Това е игра с високи залози. А когато спечелиш благоразположение, ще започнеш да печелиш и пари. Ако имаш едното, ще притежаваш и другото. Както е писал Текам: „Цената на един самун хляб е ниска и затова той често не достига…“
	— „… но някои неща са безценни — смехът, земята и любовта никога не могат да бъдат купени“ — довърших вместо него аз.
	Всъщност цитатът беше от Греган Малкия, но не си направих труда да поправя графа.
	— Хей, вие там! — извика ни от палубата на кораба един смугъл брадат мъж. — Чакаме един запилял се моряк и капитанът беснее като някоя грозна уличница. Кълне се, че ще тръгнем, ако до две минути не се появи. По-добре да сте на борда дотогава.
	Той се отдалечи, без да дочака отговор.
	— Обръщай се към него с „ваша милост“ — продължи Трепе, сякаш разговорът ни изобщо не е бил прекъсван. — И помни — ако искаш да те чуят, говори по-рядко. О! — той извади запечатан плик от вътрешния си джоб. — Ето ти препоръчителното писмо. Може да изпратя още едно копие по пощата, просто за да знае той и да те очаква.
	Усмихнах му се широко и стиснах ръката му.
	— Благодаря ти, Ден — искрено казах аз, — за всичко. Оценявам онова, което правиш за мен, повече, отколкото мога да изразя с думи.
	Трепе махна небрежно с ръка.
	— Знам, че ще се справиш блестящо. Ти си умно момче. Не забравяй да намериш добър шивач, щом стигнеш там. Модата ще бъде различна. Както казват: „Дамата се познава по обноските, а мъжът по дрехите.“
	Коленичих и отворих калъфа. Преместих лютнята встрани, натиснах капака на тайника и го отворих. Мушнах запечатания плик на Трепе вътре, при кухия рог с рисунката на Нина и малка торбичка със сушени ябълки, която бях прибрал там. В сушените ябълки нямаше нищо специално, но по мое мнение, ако имаш тайно отделение в калъфа на лютнята си и не го използваш, за да криеш някакви работи, значи нещо не си съвсем наред.
	Затворих закопчалките, които придържаха капака, след което се изправих и събрах вещите си, готов да се кача на борда на кораба.
	Трепе внезапно ме хвана за рамото.
	— Почти щях да забравя! В едно от писмата Алверон спомена, че младите хора в неговия двор играят комар. Той мисли, че това е жалък навик, затова стой далеч от тези неща. И запомни, че причината за големите наводнения е бавното топене на снега, така че човек трябва да е два пъти по-внимателен при постепенната смяна на сезона.
	Видях, че някой тича надолу по дока към нас. Беше мъжът с изпито лице, който беше минал покрай двама ни с Елодин на Каменния мост. Стискаше под мишница увит в кърпа пакет.
	— Предполагам, че това е техният липсващ моряк — бързо казах аз. — Най-добре да се кача на борда.
	Прегърнах Трепе и се опитах да се отдалеча, преди да е успял да ми даде още някой съвет.
	Но докато се обръщах, той ме хвана за ръкава.
	— Внимавай по пътя натам — предупреди ме с разтревожено изражение. — Запомни, има три неща, от които се страхуват всички мъдреци — бурното море, безлунна нощ и гневът на кроткия човек.
	Морякът ни подмина и се затича по подвижното мостче, без да обръща внимание на това как се друсат и тропат дъските под краката му. Усмихнах се успокояващо на Трепе и последвах мъжа. Двама жилави мъже издърпаха мостчето и аз помахах на Трепе за сбогом.
	Разнесоха се заповеди. Мъжете се засуетиха и корабът започна да се движи. Обърнах лице надолу по течението на реката, към Тарбеан и към морето.


	52.
	Кратко пътуване

	Пътят ми не беше особено сложен. Трябваше да се спусна по течението на реката до Тарбеан през протока Рефтинг, след това да продължа покрай брега към Джунпуи и после нагоре срещу течението на река Аранд. Този път беше по-заобиколен, отколкото ако минавах през сушата, но в крайна сметка бе по-хубав. Дори и да си купех право да ползвам пощенските станции и да сменях конете при всяка възможност, пак щяха да си ми необходими почти три цикъла, докато стигна Северин по суша. И повечето от това време щях да прекарам в Южен Атур и Малките кралства. Само свещениците и глупаците очакваха, че пътищата в тази част на света ще са безопасни.
	Пътуването по вода увеличаваше с неколкостотин километра разстоянието, което трябваше да измина, но на корабите в морето не им се налагаше да следват завоите и извивките на сухопътните пътища. И макар добрият кон да развиваше по-висока скорост от кораба, не можеше да бъде язден денонощно и без почивка. Придвижването с кораб щеше да отнеме около дванайсет дни, в зависимост от времето.
	Друга причина да избера морския път бе любопитството ми. Никога не бях плавал по нещо по-голямо от река. Единственото, което ме безпокоеше, бе, че може да ми стане прекалено скучно, заобиколен само от вятър, вълни и компанията на моряци.

	* * *

	По време на пътуването възникнаха няколко злополучни усложнения.
	Накратко те включваха буря, пирати, предателство и корабокрушение, макар и не точно в този ред. Освен това от само себе си се разбира, че извърших много неща — някои героични, други необмислени, а трети находчиви и дръзки.
	Случи се така, че по пътя бях ограбен, давен и оставен без пукната пара по улиците на Джунпуи. За да оцелея, просих за коричка хляб, откраднах обувките на един мъж и рецитирах поезия. Последното разкрива най-добре отчаяното положение, в което бях изпаднал.
	Ала тъй като всички тези събития нямат много общо със същината на нашата история, ще трябва да ги подмина заради по-важните неща. С няколко думи — бяха ми нужни шестнайсет дни, за да стигна до Северин. Малко по-дълго, отколкото бях планирал, но пък през цялото пътуване нямаше и един миг, в който да се почувствам отегчен.


	53.
	Отклонението

	Минах с куцукане през портите на Северин. Бях облечен в дрипи, нямах никакви пари и бях гладен.
	Гладът ми е познат. Познати са ми безбройните смътни усещания, които той предизвиква в тялото. Точно този глад не беше толкова ужасен. Преди един ден бях изял две ябълки и малко осолено свинско, така че усещането не беше толкова мъчително. Не беше като онзи глад, който те кара да се чувстваш слаб и разтреперан. Щяха да минат поне около осем часа, преди да стане такъв.
	През последните два цикъла всичко, което притежавах, бе изгубено, унищожено или изоставено. Единственото изключение беше лютнята ми. Прекрасният калъф от Дена се беше изплатил десетократно по време на пътуването ми. Освен че веднъж спаси живота ми, той бе запазил лютнята ми, препоръчителното писмо от Трепе и безценната рисунка на чандрианите от Нина.
	Може би забелязвате, че в списъка на притежаваните от мен вещи не включвам никакви дрехи. Има две основателни причини за това. Първата е, че мърлявите парцали, в които бях облечен, по никакъв начин не могат да бъдат наречени дрехи. А втората е, че ги бях откраднал, затова не ми се струва редно да твърдя, че са били моя собственост.
	Най-дразнеща бе загубата на плаща от Фела. Бях принуден да го накъсам на парчета и да го използвам за превръзки в Джунпуи. Почти толкова неприятно бе и изчезването на спечеления ми с толкова труд грам, който сега лежеше някъде в дълбоките, тъмни води на морето Сентхе.

	* * *

	Град Северин беше разделен на две неравни части от висока бяла скала. Повечето от ежедневната дейност на града кипеше в по-голямата му част, разположена в подножието на скалата и уместно наречена Стръмнината.
	Над Стръмнината се намираше по-малката част от града. Тя се състоеше предимно от имения и господарски къщи, които принадлежаха на аристокрацията и богатите търговци. Имаше и шивачи, слуги, театри и бордеи, необходими за задоволяването на нуждите на висшата класа.
	Острата скала от бял камък изглеждаше така, сякаш се е издигнала нагоре само и само за да осигури на благородниците по-добър изглед към околността. Простирайки се на североизток и на юг, височината и големината й намаляваха, но там, където разполовяваше Северин, тя беше висока шейсет метра и беше стръмна като стена.
	В центъра на града скалата стърчеше като някакъв широк полуостров. Върху издадената й част бе кацнало имението на маер Алверон. Стените му от светъл камък се виждаха от всяка точка на града в подножието. То вдъхваше страхопочитание, защото изглеждаше така, сякаш домът на рода Алверон е надвиснал от скалите и те наблюдава.
	Видът му беше доста смущаващ за мен, както бях останал без пукната пара в джоба и дори нямах прилични дрехи на гърба си. Възнамерявах да занеса писмото от Трепе направо на маера въпреки неугледния си външен вид, но като погледнах нагоре към високите каменни стени, осъзнах, че вероятно няма да ме допуснат да мина през входната врата. Приличах на мръсен просяк.
	Не разполагах с никакви средства, нито пък с каквито и да е възможности за избор. С изключение на Амброуз, който живееше в имението на баща си на юг от тук, не познавах абсолютно никого във Винтас.
	Бях просил и преди и даже бях крал, но само когато нямах никакъв друг избор. Това е опасен занаят и само пълен глупак би опитал да се занимава с него в непознат град, да не говорим пък за съвсем чужда страна. Тук, във Винтас, дори нямах представа какви закони щях да наруша.
	Така че скръцнах със зъби и направих единственото възможно нещо — обикалях с боси крака по павираните улици на Долен Северин, докато не намерих заложна къща в един от по-хубавите квартали на града.
	Стоях от отсрещната страна на улицата почти цял час и наблюдавах хората, които влизаха и излизаха, като се опитвах да измисля по-удачно решение. Но такова просто нямаше. Извадих писмото от Трепе и рисунката на Нина от тайника в калъфа, пресякох улицата и заложих лютнята и калъфа за осем сребърни нобъла с бележка, даваща ми един цикъл време.
	Ако сте водили толкова лесен живот, че никога не ви се е налагало да посещавате заложните къщи, тогава ще трябва да ви обясня. Бележката беше своеобразна разписка и с нея можех да откупя лютнята си за същата сума пари, стига да го направех и рамките на единайсет дни. На дванайсетия тя щеше да стане собственост на притежателя на заложната къща, който несъмнено можеше да я продаде за десеторно по-голяма сума.
	Когато излязох на улицата, претеглих парите в ръката си. Те изглеждаха тънки и леки в сравнение със сийлдишката валута или с тежките пенита на Федерацията, с които бях свикнал. От друга страна, парите се харчат еднакво добре навсякъде по света и за седем нобъла се сдобих с кат хубави дрехи, каквито би носил някой благородник, и с чифт меки кожени ботуши. С останалите пари се подстригах, обръснах и се нахраних подобаващо за пръв път от три дни. След всичко това отново обеднях, но се чувствах далеч по-уверен в себе си.
	Въпреки това знаех, че ще е трудно да стигна до маера. Хората с власт като него имаха различни нива на защита. Съществуваха обичайни и елегантни начини, по които човек да премине през тези защити — препоръки и аудиенции, послания и пръстени, визитни картички и целуване на задници.
	Но моето време беше твърде ценно, като се има предвид, че трябваше да взема лютнята си от заложната къща най-късно след единайсет дни. Налагаше се бързо да се свържа с Алверон.
	И така, стигнах до подножието на Стръмнината и открих малко кафене, обслужващо благородническа клиентела. Използвах една от няколкото останали скъпоценни монети, за да си поръчам чаша с шоколад и да седна на място с изглед към галантерията от другата страна на улицата.
	През следващите няколко часа се ослушвах за клюките, които обикновено се разменят на такива места. Още по-хубаво бе, че спечелих доверието на съобразителното малко момче, което работеше в кафенето и чакаше да допълни чашата ми, ако е необходимо. С негова помощ и с малко обикновено подслушване за кратко време научих много за двора на маера.
	Постепенно сенките се удължиха и реших, че е време да действам. Повиках момчето и му посочих отсрещната страна на улицата.
	— Виждаш ли онзи благородник? С червената жилетка?
	— Да, господине.
	— Знаеш ли кой е той?
	— Това е ескуайър Бергон.
	_Трябваше ми някой по-важен от него._
	— А какво ще кажеш за онзи сърдит приятел с отвратителната жълта шапка?
	— Това е баронет Петур — потисна усмивката си момчето.
	_Идеално._ Изправих се и потупах Джим по рамото.
	— С такава добра памет ще постигнеш много. Остани си със здраве. — Дадох му половин пени и се отправих към мястото, където стоеше баронетът и опипваше топ с тъмнозелено кадифе.
	Не е необходимо да казвам, че по отношение на общественото положение никой не стои по-ниско от Едема Рух. Дори и да оставим настрани родословието ми, аз бях човек от простолюдието, без собствена земя. Това означаваше, че баронетът бе толкова високо над мен в йерархията, че ако беше звезда на небето, нямаше да мога да го виждам с просто око. Човек като мен трябваше да се обръща към него с „милорд“, да избягва да го гледа в очите и да му се покланя ниско и смирено.
	Ако трябва да съм честен, човек с моето обществено положение изобщо не би следвало да говори с него. Разбира се, във Федерацията нещата бяха различни. А в самия Университет равенството беше особено силно изразено. Но дори и там благородниците бяха богати, влиятелни и с големи връзки. Хората като Амброуз неизбежно щяха да се държат арогантно с такива като мен. А объркаха ли се нещата, той винаги можеше да подкупи съдията, за да се измъкне.
	Но сега бях във Винтас. Тук Амброуз нямаше нужда да подкупва съдията. Ако, без да искам, блъснех баронет Петур на улицата, докато все още бях окалян и с боси крака, той можеше да ме бие с камшика си до кръв и след това да извика пристава да ме арестува, защото съм нарушил обществения ред. И приставът щеше да го стори с усмивка и любезно кимване.
	Нека се опитам да се изразя по-ясно — във Федерацията благородниците са хора с власт и пари, а във Винтас са с власт, пари и привилегии. Много правила са просто неприложими за тях.
	Това означаваше, че във Винтас общественото положение беше от най-съществено значение.
	Това означаваше, че ако баронетът знае, че съм по-низш от него, ще се държи властно с мен.
	От друга страна…
	Докато вървях към баронета, изправих рамене и повдигнах малко брадичката. Стегнах врата си и леко присвих очи. Огледах се наоколо така, сякаш притежавам цялата улица и не я одобрявам съвсем.
	— Баронет Петур? — обърнах се аз към него с отсечен тон.
	Мъжът вдигна поглед и се усмихна неопределено, сякаш не можеше да реши дали ме познава или не.
	— Да?
	Махнах рязко с ръка към Стръмнината.
	— Ще направите голяма услуга на маера, ако ме придружите до неговото имение възможно най-бързо. — Изражението ми беше строго, почти ядосано.
	— Ами да, разбира се. — Гласът му прозвуча неуверено. Усещах въпросите и оправданията, които напираха в него. — Ко…
	Погледнах баронета с най-надменния си поглед. Едема може и да са на най-ниското стъпало на обществената стълбица, но на света няма по-добри актьори от нас. Израснал съм на сцената и баща ми можеше да изиграе ролята на крал толкова царствено, че съм виждал как зрителите му свалят шапки, когато се появи.
	Очите ми станаха твърди като ахат и аз изгледах пищно облечения мъж от главата до петите, сякаш е кон, на който се чудя дали да заложа.
	— Ако въпросът не беше спешен, никога нямаше да ви се натрапя по този начин — рекох аз и сковано и неохотно добавих: — господине.
	Баронет Петур ме погледна право в очите. Бях успял леко да го разколебая, но далеч не толкова, колкото ми се искаше. Като повечето благородници той беше егоцентричен като жироскоп и единственото нещо, което го възпираше да не изсумти и да не ме изгледа неодобрително, бе чувството за неувереност, което изпитваше. Той ме огледа преценяващо, опитвайки се да реши дали може да рискува да ме обиди, като ме попита за името ми и обстоятелствата на нашето запознанство.
	Но аз все още имах един скрит коз в ръкава си. Усмихнах му се с тънката и хищна усмивка, която портиерът на „Прошареният мъж“ бе използвал, когато преди доста месеци отидох да търся Дена. Както вече споменах, усмивката си я биваше — тя беше изтънчена, учтива и по-снизходителна, отколкото ако вместо това бях протегнал ръка, за да потупам мъжа по главата като куче.
	Баронет Петур издържа натиска на усмивката ми в продължение на почти цяла секунда. След това се пропука като яйце — раменете му леко се отпуснаха и държането му стана малко по-раболепно.
	— Ще се радвам да направя всичко по силите си да услужа на маера — каза той. — Позволете ми.
	След това ме поведе към подножието на скалата.
	Усмихнах се и го последвах.


	54.
	Пратеникът

	Чрез заблуда успях да си пробия път през повечето защити на Алверон. Самото присъствие на баронет Петур ми помогна за това. Обстоятелството, че бях съпровождан от член на благородническото съсловие, когото всички познаваха, бе достатъчно, за да проникна дълбоко навътре в имението на маера. След това той вече не ми беше нужен и го зарязах.
	Щом се скрих от погледа му, придадох на лицето си възможно най-нетърпеливото изражение, попитах един зает с работа слуга за посоката и изминах целия път до входната врата на залата за аудиенции на Алверон, преди да ме спре скромен на вид човек на средна възраст. Той беше пълен, с кръгло лице и въпреки хубавите си дрехи ми заприлича на бакалин.
	Ако не бяха няколкото часа, прекарани в събиране на информация в Долен Северин, можеше да допусна ужасната грешка да се опитам да заблудя и този мъж, като мина покрай него, мислейки си, че не е нищо повече от добре облечен слуга.
	Но всъщност това беше човекът, когото търсех — прислужникът на маера, Стейпс. Макар да изглеждаше като бакалин, над него витаеше ореолът на истинската власт. Държанието му беше тихо и уверено и по нищо не приличаше на надменното и безочливо поведение, което бях използвал, за да заблудя баронета.
	— С какво мога да ви помогна? — попита Стейпс.
	Тонът му беше съвършено учтив, но зад думите му се криеха други въпроси, като _„Кой си ти?“_ и _„Какво правиш тук?“_.
	Извадих писмото от граф Трепе и му го подадох с лек поклон.
	— Ще ми направите голяма услуга, ако предадете това на маера — казах аз. — Той ме очаква.
	Стейпс ме изгледа хладно, с което съвсем ясно ми даде да разбера, че ако Алверон ме очаква, той щеше да знае за това още преди десет дни. Потри брадичката си и ме огледа от главата до петите. Забелязах, че носи матов железен пръстен с гравирани златни букви.
	Въпреки очевидните си опасения прислужникът взе писмото и изчезна през една двойна врата. Стоях неспокойно в коридора цяла минута, преди той да се върне и да ме въведе вътре с все още леко неодобрителен вид.
	Минахме през един къс коридор, сетне през втора двойна врата, от двете страни на която имаше стражи, облечени в брони. Те не бяха от церемониалната стража, която понякога можете да видите на обществени места да стои сковано и мирно с алебарди в ръце. Носеха герба на маера, но под дрехите в цвят на сапфир и слонова кост имаше практични нагръдници със стоманени пръстени и кожа. Бяха въоръжени с дълги мечове и ножове. Хвърлиха ми сериозни погледи, когато приближих.
	Стейпс ми кимна и един от стражите ме претърси бързо и умело, като плъзна длани по ръцете, краката и гърдите ми, за да провери дали не нося скрити оръжия. Внезапно се почувствах много щастлив от някои злополуки, случили ми се по пътя, и по-специално онази, при която загубих чифта тънки ножове, които бях свикнал да нося под дрехите си.
	Пазачът отстъпи назад и кимна. Прислужникът на маера ми хвърли още един раздразнен поглед и отвори вратата.
	Вътре двама мъже седяха край маса, върху която бе разгърната карта. Единият бе висок и плешив и имаше суровото и обрулено лице на войник ветеран. Алверон беше до него.
	Беше по-възрастен, отколкото очаквах. Имаше сериозно лице и горда уста и очи. В добре подстриганата му прошарена брада бяха останали малко черни косми, но косата му беше все още запазена и гъста. Очите му също не подхождаха на възрастта му. Те бяха ясносиви, интелигентни и пронизващи. Не бяха очите на стар мъж.
	Маерът ги насочи към мен, щом влязох в стаята. Държеше писмото от Трепе в едната си ръка.
	Направих стандартния поклон номер три — „пратеника“, както го наричаше баща ми. Той бе нисък и официален, както подобаваше на високия ранг на Алверон. Беше почтителен, но не раболепен. Това, че невинаги се държах по подходящия начин, не означаваше, че не мога да спазвам правилата на играта, когато имам полза.
	Маерът погледна писмото и отново вдигна очи към мен.
	— Казваш се Квоте, нали? Пътувал си бързо, за да пристигнеш толкова навреме. Дори не очаквах да получа отговор от графа толкова бързо.
	— Пътувах с най-голямата възможна бързина, за да се поставя на вашите услуги, ваша милост.
	— Май наистина е така. — Той внимателно ме изгледа от горе до долу. — И фактът, че си успял да стигнеш чак до вратата ми само с един запечатан плик в ръка, потвърждава мнението на графа за твоята съобразителност.
	— Сметнах, че ще е най-добре да ви се представя колкото се може по-скоро, ваша милост — отвърнах аз с неутрален тон. — Съдейки по писмото ви, реших, че бързате.
	— И си се справил впечатляващо с това — рече Алверон и хвърли поглед към високия мъж, който седеше до него. — Не мислиш ли така, Дагон?
	— Да, ваша милост. — Дагон ме погледна с тъмните си безстрастни очи.
	Лицето му беше сурово, остро и студено. Усетих как от него ме побиват тръпки.
	Маерът отново сведе поглед към писмото.
	— Тук Трепе е казал някои доста ласкави неща за теб — отбеляза той. — Изразяваш се добре, очарователен си, най-добрият музикант, когото е виждал от десет години насам… — Продължи да чете известно време, след което вдигна очи и ме изгледа проницателно. — Виждаш ми се малко млад — колебливо рече той. — Едва ли имаш повече от двайсет години, нали?
	Беше изминал месец от шестнайсетия ми рожден ден. Подробност, която целенасочено бе пропусната в писмото.
	— Наистина съм млад, ваша милост — признах аз и така не ми се наложи да го излъжа право в очите, — но свиря от четиригодишен.
	Говорех със спокойна увереност, двойно по-доволен, че си бях купил нови дрехи. Ако все още бях облечен в онези дрипи, със сигурност щях да изглеждам като умрял от глад хлапак. В сегашния си вид, с хубавите си дрехи, потъмнял от дните, прекарани в морето, и с отслабнало лице изглеждах с няколко години по-възрастен, отколкото бях в действителност. Алверон ме изгледа продължително и замислено и накрая кимна, очевидно удовлетворен.
	— Много добре — каза той. — За съжаление в момента съм доста зает. Ще ти бъде ли удобно да се видим утре? — Не го изрече като въпрос. — Намери ли къде да се настаниш в града?
	— Още не съм го направил, ваша милост.
	— Ще останеш тук — заяви той с равен глас. — Стейпс? — извика маерът с тон, малко по-силен от обичайния, с който говореше, и пълният, приличащ на бакалин мъж се появи почти мигновено. — Настани новия ни гост някъде в южното крило, близо до градините. — Той отново се обърна към мен. — Багажът ти скоро ли ще пристигне?
	— Опасявам се, че багажът ми бе загубен по пътя, ваша милост. Претърпяхме корабокрушение.
	Алверон за миг повдигна вежди.
	— Стейпс ще се погрижи да получиш каквото е необходимо. — Той сгъна писмото от Трепе и махна с ръка, за да ми даде да разбера, че разговорът ни е приключил. — Приятна вечер.
	Поклоних се набързо и последвах прислужника навън.

	* * *

	Стаите бяха изпълнени с разкош, за какъвто дори не смеех да мечтая, камо ли пък да живея сред него. Изобилстваха от старо дърво и полиран камък. Леглото имаше пухен матрак, дебел трийсетина сантиметра, и когато дръпнах завесите му и се настаних отгоре, то ми се стори голямо колкото цялата ми стая в „При Анкер“.
	Жилището ми беше толкова хубаво, че ми отне почти цял ден, докато осъзная, че всъщност никак не ми харесва.
	За да разберете какво имам предвид, вземете например обувките — не ви е нужен най-големият чифт. Трябват ви такива, които да ви стават. Ако са ви твърде големи, краката ви се протъркват и ви излизат мазоли.
	По същия начин тези стаи не ми бяха удобни. В тях имаше огромен, празен гардероб, празни скринове и голи лавици за книги. Стаята ми в „При Анкер“ беше малка, но тук се чувствах като изсушено грахово зърно, тропащо в празна кутия за бижута.
	Ала макар жилището да бе твърде голямо за несъществуващите ми вещи, то бе твърде тясно за мен. Бях принуден да стоя вътре, в очакване маерът да ме повика. Тъй като нямах представа кога ще стане това, се чувствах като в капан.
	В защита на гостоприемството на Алверон трябва да спомена някои положителни неща. Храната беше превъзходна, макар и вече малко студена, докато стигне до мен от кухнята. Освен това имаше прекрасна медна вана за къпане. Слугите донасяха горещата вода, но след това тя се оттичаше през поредица от тръби. Не бях очаквал да намеря такива удобства толкова далеч от цивилизованото влияние на Университета.
	Посети ме един от шивачите на маера — раздразнителен, дребен човечец, който ме измери по десетина различни начина, като не спираше да дърдори всякакви дворцови клюки. На следващия ден едно момче ми донесе два добре ушити ката дрехи в цветове, които ми отиваха.
	Донякъде бях извадил късмет, че се бях сблъскал с неприятности по време на пътуването си по море. Дрехите, ушити ми от шивача на Алверон, превъзхождаха всичко, което някога си бях позволявал да си купя дори и с помощта на Трепе. Така по време на престоя ми в Северин изглеждах доста впечатляващо.
	Най-хубавото от всичко бе, че докато ми взимаше мярка за дрехите, бъбривият шивач спомена, че плащовете са на мода. Възползвах се от възможността да разкажа доста преувеличено колко хубав плащ ми бе подарила Фела и да се оплача, че съм го загубил.
	По този начин се сдобих с пищен тъмночервен плащ. Нямаше да ме предпази особено от дъжда, но доста го харесвах. Не само че с него изглеждах елегантно, но, разбира се, имаше и множество хитри малки джобове.
	И така, бях облечен, нахранен и настанен в лукс. Но въпреки тази щедрост още преди да е станало обяд, вече кръстосвах стаите като котка в клетка. Горях от желание да изляза навън, да взема лютнята си от заложната къща и да разбера защо маерът се нуждае от услугите на съобразителен, добре изразяващ се и преди всичко дискретен човек.


	55.
	Негова милост

	Зърнах маера през пролука в живия плет. Той седеше на каменна пейка под сянката на дърво в градините. С широките си ръкави и с жилетката си изглеждаше точно както би следвало да изглежда един благородник. Беше облечен в цветовете на рода Алверон — сапфир и слонова кост. Но макар дрехите му да бяха фини, в тях нямаше показност. Носеше само златен пръстен с печат, без никакви други бижута. В сравнение с мнозина други в неговия двор, той беше облечен почти обикновено.
	В началото предположих, че маерът се отнася с презрение към дворцовата мода. Но след известно време осъзнах истината. Цветът на слонова кост на ризата му и сапфиреното синьо на жилетката му бяха наситено ярки. Можех да се обзаложа, че не са носени повече от пет-шест пъти.
	Тази демонстрация на богатството му беше изтънчена и зашеметяваща. Да можеш да си позволиш хубави дрехи беше едно, но колко би струвало да поддържаш гардероб, който никога не показва и най-малки признаци на износване? Помислих си какво беше казал граф Трепе за Алверон — _„Богат като краля на Винт“_.
	Той изглеждаше както и първия път — висок и слаб, прошарен и безупречно облечен. Обърнах внимание на бръчките от умора по лицето му, на лекото потрепване на ръцете и тялото му. Помислих си, че изглежда стар, но всъщност не е.
	Камбаната започна да отмерва часа. Отстъпих от живия плет и го заобиколих, за да отида да се срещна с маера.
	Той ми кимна и очите му започнаха внимателно да ме изучават.
	— Квоте, надявах се, че ще дойдеш.
	Направих полуофициален поклон и отвърнах:
	— За мен беше удоволствие да получа поканата ви, ваша милост.
	Алверон не ми направи жест да седна и аз останах прав. Предположих, че ме изпитва, за да види какви са обноските ми.
	— Надявам се, нямаш нищо против, че се срещаме навън. Успя ли да разгледаш градините?
	— Нямах тази възможност, ваша милост.
	Стоях затворен като в капан в стаите си, докато той не изпрати да ме повикат.
	— Трябва да ми позволиш да те разведа наоколо. — Той взе полирания бастун, подпрян на дървото, което му пазеше сянка. — Винаги съм смятал, че разходката на чист въздух е полезна за тялото, макар някои хора да не са съгласни с мен. — Наведе се напред, сякаш се готвеше да се изправи, но на лицето му внезапно се появи сянка на болка и той си пое дъх през зъби кратко и болезнено.
	Осъзнах, че е болен, а не стар.
	Мигновено се озовах до него и му предложих ръката си.
	— Позволете ми, ваша милост.
	Маерът се усмихна сковано.
	— Ако бях по-млад, щях да се отнеса с пренебрежение към твоето предложение — въздъхна той, — но гордостта е лукс, който могат да си позволят само силните. — Сложи слабата си ръка върху моята и ме използва за опора, за да се изправи на крака. — Вместо това ще трябва да се задоволя да бъда просто благ.
	— Благостта е привилегия на мъдрите — с лекота отвърнах аз. — Затова може да се каже, че вашата мъдрост ви прави благ.
	— Предполагам, че така нещата стават малко по-поносими. — Алверон се усмихна криво и ме потупа по ръката.
	— Искате ли да ви подам бастуна, ваша милост? — попитах аз. — Или ще вървим заедно?
	Той отново се засмя сухо.
	— „Да вървим заедно“, много деликатно се изразяваш. — Взе бастуна в дясната си ръка, докато с лявата се хвана за мен с изненадваща сила.
	— В името на бога и неговата дама! — тихо изруга маерът. — Мразя да ме виждат как едва кретам като някой старец. Но е по-малко унизително да се облегна на ръката на младеж, отколкото да куцукам сам. Ужасно е собственото ти тяло да те предаде. Но никога не мислиш за това, докато си млад.
	Започнахме да вървим и разговорът ни замря, докато крачехме, заслушани в плисъка на водата във фонтаните и песента на птиците, накацали върху живия плет. От време на време Алверон ми показваше някоя скулптура и ми разказваше кой от предците му е поръчал изработката й, сам я е изваял или (в тези случаи говореше с тих и извинителен тон) я е плячкосал от чужди земи по време на война.
	Разхождахме се из градините в продължение на почти цял час. Тежестта на маера върху ръката ми постепенно намаляваше и накрая той ме използваше по-скоро за да пази равновесие, отколкото за да се обляга на мен. Минахме покрай няколко благородници, които се поклониха или кимнаха на Алверон. След като се отдалечахме достатъчно, че да не ни чуват, той ми разказваше кои са те, каква е позицията им в двора и ми споменаваше някоя и друга клюка за тях.
	— Чудят се кой си — обясни ми той, след като една двойка беше вече от другата страна на живия плет. — До довечера всички ще говорят за това. Дали не си посланик от Ренере? Или пък млад благородник, който се домогва до богато имение или съпруга? Може би си моят отдавна загубен син, спомен от лудите ми младежки години? — Изкикоти се и ме потупа по рамото.
	Сигурно щеше да продължи в този дух, но се спъна от една стърчаща плочка и за малко не падна. Бързо го подхванах, за да не загуби равновесие, и му помогнах да седне на каменна пейка край пътеката.
	— Пусто да остане! — изруга той, очевидно смутен. — Как ли щеше да изглежда отстрани, ако самият маер падне по гръб като някой бръмбар и заразмахва ръце и крака във въздуха? — Огледа се сърдито, но, изглежда, бяхме само двамата. — Ще направиш ли една услуга на стареца?
	— На ваше разположение съм, ваша милост.
	— Ще го направиш ли наистина? — Алверон ми хвърли проницателен поглед. — Е, става дума за нещо дребно. Запази в тайна кой си и с какво се занимаваш. Това ще направи чудеса за репутацията ти. Колкото по-малко им кажеш, толкова повече всички ще се интересуват от теб.
	— Ще говоря колкото се може по-малко за себе си, ваша милост. Но ще ми е по-лесно да избягвам темата защо съм тук, ако наистина знам защо съм ви нужен…
	— Така е — изражението му стана лукаво, — но това място е твърде публично. Досега прояви завидно търпение. Изтрай още малко. — Той вдигна поглед към мен. — Ще бъдеш ли така любезен да ме съпроводиш до покоите ми?
	Предложих му ръката си.
	— Разбира се, ваша милост.

	* * *

	След като се върнах в стаите си, свалих бродирания си жакет и го окачих в украсения с дърворезба гардероб от палисандрово дърво. Огромната мебел беше облицована с кедрово и сандалово дърво, които ухаеха приятно. Върху вътрешните страни на вратите бяха окачени съвършено изработени огледала.
	Минах по полирания мраморен под и седнах върху червения, тапициран с кадифе диван за излежаване. Разсеяно се зачудих как точно трябва да се излежава човек. Не можех да си спомня някога да съм го правил. Известно време обмислях това и накрая реших, че излежаването вероятно е нещо подобно на отпочиването, но с повече пари в джоба.
	Неспокойно се изправих и започнах да обикалям насам-натам из стаята. По стените висяха картини — портрети и пасторални сцени, нарисувани майсторски с маслени бои. Върху едната стена имаше огромен гоблен, който изобразяваше в най-дребни подробности някаква голяма морска битка. Вниманието ми бе погълнато от нея в продължение на почти половин час.
	Лютнята ми липсваше.
	Беше ми ужасно трудно да я заложа — сякаш трябваше да отрежа собствената си ръка. Бях сигурен, че през следващите десет дни ще се поболея от тревога и безпокойство, че може и да не успея да я откупя.
	Но без да иска, самият маер бе предложил решение на тревогите ми. В гардероба ми висяха шест костюма, които бяха достатъчно изтънчени за кой да е лорд. Когато ги доставиха в стаята ми, усетих, че се отпускам. Щом ги видях, първата ми мисъл бе, че вече мога да общувам спокойно с дворцовото общество. Прецених, че в най-лошия случай мога да ги продам на амбулантен търговец и лесно да спечеля достатъчно пари, за да си взема лютнята.
	Разбира се, ако сторех нещо такова, щях да проваля всичките си надежди да спечеля благоразположението на Алверон. Това щеше да обезсмисли цялото ми пътуване до Северин и щеше да постави Трепе в толкова неловко положение, че той можеше и никога повече да не ми проговори. Въпреки това, като знаех, че разполагам с тази възможност, донякъде имах усещането, че владея положението. Което беше достатъчно, за да не полудея напълно от тревога.
	Лютнята ми липсваше, но ако можех да спечеля покровителството на маера, животът ми внезапно щеше да стане гладък и спокоен. Той разполагаше с достатъчно пари, за да ми позволи да продължа образованието си в Университета, а връзките му можеха да ми помогнат да задълбоча проучванията си на амирите.
	Вероятно най-важното нещо беше влиянието на името му. Ако Алверон станеше мой покровител, щях да съм под негова защита. Бащата на Амброуз може и да беше най-могъщият барон в цял Винтас, който е само на десетина стъпала от кралската корона. Но маерът на практика беше крал. Колко ли по-прост би станал животът ми, ако Амброуз не ми пречеше непрекъснато? Мисълта за това беше зашеметяваща.
	Лютнята ми липсваше, но всички неща имат своята цена. Заради шанса Алверон да стане мой покровител бях готов да стискам зъби и да прекарам един цикъл, изпълнен със скука и безпокойство и лишен от музика.
	Маерът се оказа прав за любопитството на своя двор. След като онази вечер ме извика в кабинета си, слухът за мен се разнесе като горски пожар. Можех да разбера защо тези неща се нравеха на Алверон. Беше като да наблюдаваш как се раждат историите.


	56.
	Сила

	На следващия ден маерът пак изпрати да ме повикат и скоро двамата отново се разхождахме по пътеките на неговите градини, като той леко опираше ръка на рамото ми.
	— Да отидем към южната страна. — Посочи с бастуна си. — Чух, че лозите селас скоро ще разцъфнат напълно.
	Тръгнахме по лявото разклонение на пътеката и той си пое дълбоко дъх.
	— Има два вида сила — наследствена и такава, която се дава — подхвана Алверон и ми даде да разбера каква ще бъде темата на днешния ни разговор. — Човек притежава наследствената сила като част от себе си. Силата, която се дава, е предавана или заемана от другите хора. — Той ми хвърли кос поглед и аз кимнах.
	Като видя, че се съгласявам с него, продължи:
	— Наследствената сила е нещо очевидно — сила на тялото — той потупа рамото ми, на което се беше опрял, — сила на ума, сила на характера. Всички тези неща са част от човека. Те ни определят. Определят нашите граници.
	— Не съвсем, ваша милост — меко се възпротивих аз, — човек винаги може да се усъвършенства.
	— Те ни ограничават — твърдо повтори маерът. — Мъж без ръка никога не би могъл да се бори на арената. Мъж с един крак никога не би могъл да тича толкова бързо, колкото такъв с два крака.
	— Воин от Адем с една ръка може да е по-смъртоносен от обикновен воин с две ръце, ваша милост — изтъкнах аз, — въпреки недъга си.
	— Така е — сърдито отвърна той. — Можем да се усъвършенстваме, да упражняваме телата си, да образоваме умовете си, да се поддържаме спретнати — прокара ръка през прошарената си брада, — защото дори и външният вид е своеобразна сила. Но винаги има ограничения. Макар едноръкият мъж да може да стане приличен воин, той не би могъл да свири на лютня.
	— Прав сте, ваша милост — бавно кимнах аз. — Нашите способности имат своите граници, които можем да разширим, но не и до безкрайност.
	— Това обаче е само първият вид сила — вдигна пръст Алверон. — Ограничени сме единствено ако разчитаме на силата, която самите ние притежаваме. Съществува и другият вид сила, която се дава. Разбираш ли какво имам предвид под „дадена сила“?
	Замислих се за момент.
	— Данъците?
	— Хъмм — изненадано промърмори маерът. — Всъщност това е доста добър пример. Преди мислил ли си сериозно за тези неща?
	— Малко — признах аз, — но никога по този начин.
	— Това е трудно нещо — отбеляза той, като изглеждаше доволен от моя отговор. — Как мислиш, коя от двете сили е по-голяма?
	Замислих се само за миг.
	— Наследствената, ваша милост.
	— Интересно. Защо смяташ така?
	— Защото силата, която ти самият притежаваш, не може да ти бъде отнета, ваша милост.
	— А — вдигна той пръст, сякаш за да ме предупреди да бъда предпазлив, — но ние се съгласихме, че тази сила има сериозни ограничения. Дадената сила няма ограничения.
	— _Никакви_ ограничения ли, ваша милост?
	— Добре де, много малко ограничения — отстъпи Алверон и кимна с глава.
	Продължавах да не съм съгласен. Той трябва да го бе разбрал по лицето ми, защото се наведе към мен, за да ми обясни:
	— Да предположим, че имам млад и силен враг, който е откраднал нещо мое — да речем пари. Следваш ли мисълта ми дотук? — Кимнах и той продължи: — С никакви тренировки няма да стана равен на някой двайсетгодишен кавгаджия. И така, какво правя тогава? Изпращам един от моите млади и силни приятели да му зашие няколко шамара. С такава сила мога да извърша подвизи, които иначе са непосилни за мен.
	— Но врагът ви може да удари няколко шамара на приятеля ви — изтъкнах аз, докато заобикаляхме един ъгъл.
	Дървената решетка, покрита с увивни растения, образуваше арка над главите ни и превръщаше пътеката пред нас в тунел от гъсто наредени тъмнозелени листа.
	— Да кажем, че събера трима свои приятели — поправи се маерът. — Така наведнъж получавам силата на трима мъже! Врагът ми, дори и да е много силен, не може да бъде чак толкова силен. Погледни лозите селас. Казват, че са много трудни за култивиране.
	Навлязохме в сянката на тунела, където стотици тъмночервени цветчета бяха разцъфнали под сянката на арката от листа. Мирисът им бе сладък и упоителен. Беше неизразимо нежен. Напомни ми за Дена.
	— Така или иначе пропускаш най-важното — върна се към разговора ни Алверон. — Заемането на сила е просто един пример. Някои видове сила могат само да бъдат дадени. — Той направи едва доловим жест към ъгъла на градината. — Виждаш ли виконт Фарленд ето там? Ако го попиташ за титлата му, той ще ти отвърне, че я притежава. Ще твърди, че тя е част от него точно толкова, колкото и собствената му кръв. По-точно, че е част от собствената му кръв. Почти всеки благородник би казал същото. Ще спори, че потеклото му дава правото да управлява. — Вдигна поглед към мен и очите му весело проблеснаха. — Но те грешат. Това не е наследствена сила. Тя им е дадена. Мога да му взема земите и да го оставя на улицата гол като просяк. — Той ми махна да се приближа и аз леко се наведох към него. — Ето голямата тайна — дори _моята_ титла, моите богатства, моят контрол върху земята и хората са само сила, която ми е дадена. Тя ми принадлежи не повече, отколкото силата на твоята ръка. — Потупа ръката ми и се усмихна. — Но _аз_ знам каква е разликата и затова винаги контролирам нещата. — Той се изправи и заговори с нормалния си тон. — Здравейте, виконте! Прекрасен ден за разходка на слънце, не мислите ли?
	— Наистина, ваша милост. Лозите селас са направо поразителни. — Виконтът беше дебел мъж, с двойна брадичка и гъсти мустаци. — Моите поздравления.
	След като благородникът отмина, маерът продължи:
	— Забеляза ли, че той поздрави _мен_ за лозите? Никога през живота си не съм докосвал градинарски инструменти. — Той ми хвърли кос поглед с леко самодоволно изражение. — Все още ли мислиш, че наследствената сила е по-добрата от двете?
	— Аргументът ви е железен, ваша милост — признах аз. — Обаче…
	— Труден си за убеждаване. Тогава ще ти дам един последен пример. Ще се съгласим по въпроса, че никога не бих могъл да родя дете?
	— Мисля, че е безопасно да твърдим, че това е така, ваша милост.
	— И все пак, ако някоя жена ми позволи да се оженя за нея, мога да създам син. Чрез дадената сила мъжът може да стане бърз като кон и силен като вол. Може ли наследствената сила да стори това за теб?
	Нямаше как да оспоря това.
	— Прекланям съм пред този ваш довод, ваша милост.
	— Прекланям се пред мъдростта ти да го приемеш — засмя се маерът и в същия момент в градината се разнесе слабият звън на камбаната за часа. — Ох, дявол го взел! — изруга той и изражението му се вкисна. — Трябва да отида да изпия онзи ужасен мой цяр или през следващия цикъл от дни Каудикус ще стане направо неудържим. — Изгледах го озадачено и той ми обясни: — Някак си е открил, че изсипах вчерашната доза в нощното гърне.
	— Ваша милост трябва да се грижи за здравето си.
	Алверон се намръщи.
	— Много си позволяваш — отсече той.
	Смутено се изчервих, но преди да успея да се извиня, той ми махна да замълча.
	— Прав си, разбира се. Знам, че трябва да го правя. Но звучиш точно като него. А един Каудикус ми стига.
	Той замълча, за да кимне на приближаваща двойка. Мъжът беше висок и хубав, няколко години по-възрастен от мен. Жената беше вероятно около трийсетгодишна, с тъмни очи и елегантни, порочни устни.
	— Добър вечер, лейди Хесуа. Надявам се, че състоянието на баща ви продължава да се подобрява, нали?
	— О, да — отвърна тя. — Хирургът казва, че трябва да е на крака преди края на този цикъл. — Улови погледа ми и очите й се задържаха върху моите за момент, а устните й се извиха в многозначителна усмивка.
	След като ни подминаха, усетих, че леко съм се изпотил.
	Дори и да забеляза това, маерът не му обърна внимание.
	— Ужасна жена. Всеки цикъл е с нов мъж. Баща й бе ранен при дуел с ескуайър Хигтон заради една неуместна забележка. Тя беше вярна, но това няма особено значение, когато мечовете са извадени.
	— А какво стана с ескуайъра?
	— Умря на следващия ден. Жалко, беше добър човек, просто не умееше да си държи езика зад зъбите. — Той въздъхна и вдигна поглед към камбанарията. — Както вече казах, един доктор ми стига. Каудикус върви по петите ми като някоя квачка. Мразя да взимам лекарства, когато вече се подобрявам.
	Алверон наистина изглеждаше по-добре днес. В действителност не се нуждаеше от моята подкрепа по време на разходката ни. Усещах, че се обляга на мен, за да имаме извинение да разговаряме толкова отблизо.
	— Щом здравето ви се подобрява, това доказва, че грижите, които полагат за вас, ви лекуват — отбелязах аз.
	— Да, да. Отварите на Каудикус прогонват болестта ми за някой цикъл, понякога дори за месеци. — Той въздъхна горчиво. — Но тя винаги се връща. Трябва ли до края на живота си да пия отвари?
	— Вероятно нуждата от тях постепенно ще отмине, ваша милост.
	— И аз самият се надявах на същото. При последните си пътувания Каудикус събра някакви билки, които вършеха удивително добра работа. След последното му лечение бях в цветущо здраве близо година. Помислих си, че най-накрая съм се отървал от болестта. — Маерът погледна намръщено надолу към бастуна си. — И въпреки това ето че отново съм в същото положение.
	— Ако можех да ви помогна по какъвто и да е начин, ваша милост, щях да го сторя.
	Алверон се обърна и ме погледна право в очите. След известно време кимна сякаш на себе си.
	— Наистина вярвам, че би го направил — съгласи се той. — Колко забележително.

	* * *

	Последваха още няколко разговора в този дух. Разбирах, че маерът се опитва да прецени що за човек съм. С всичките си умения, натрупани по време на четирийсетгодишния му опит в дворцовите интриги, той неусетно насочваше разговора ни в различни посоки, научаваше мнението ми и определяше дали заслужавам доверието му или не.
	Макар да нямах опита му, аз самият умеех да разговарям доста добре. Винаги внимавах с отговорите си и бях вежлив. След няколко дни взаимното ни уважение започна да расте. То не беше като приятелството ми с граф Трепе. Алверон никога не ме окуражаваше да не обръщам внимание на титлата му или пък да седна в негово присъствие, но станахме по-близки. Ако чувствах Трепе като приятел, то маерът беше нещо като далечен дядо — любезен, но по-възрастен, сериозен и резервиран.
	Останах с впечатлението, че е самотен човек, принуден да се държи сдържано със своите поданици и членовете на двора си. Почти подозирах, че е поискал от Трепе да му изпрати събеседник. Някой достатъчно умен, но достатъчно отдалечен от политиката на двора, за да може от време на време да води с него откровен разговор.
	В началото пропъдих тази идея като малко вероятна, но дните продължаваха да се нижат, а Алверон все така избягваше да повдигне въпроса какви са плановете му за мен. Ако лютнята ми беше при мен, можех да си прекарвам времето приятно, но тя все още беше в Долен Северин и оставаха седем дни, докато стане собственост на заложната къща. И така, нямаше никаква музика, само ехото на кънтящите ми стаи и отвратително, безполезно бездействие.
	Когато слуховете за мен се разпространиха, разни членове на двора започнаха да ме посещават. Някои се преструваха, че идват, за да ме посрещнат с добре дошъл. Други показваха, че искат да клюкарстват. Дори подозирах, че някои от тях се опитват да ме съблазнят. Но по онова време знаех толкова малко за жените, че не се поддавах на тези игри. Един благородник дори пробва да вземе пари назаем от мен и аз едва се сдържах да не му се изсмея в лицето.
	Посетителите разказваха различни истории и използваха всевъзможни коварни прийоми, но крайната им цел беше една и съща — да изкопчат информация от мен. Ала тъй като маерът ме бе инструктирал да си държа езика зад зъбите и да не разкривам нищо за себе си, всички тези разговори бяха кратки и незадоволителни.
	По-точно всички освен един. Но изключението само потвърждава правилото.


	57.
	Шепа желязо

	Срещнах се с Бредон на четвъртия ден след пристигането ми в Северин. Беше рано, но аз вече крачех напред-назад в стаята си, почти обезумял от скука. Вече бях закусил, а до обяда имаше много време.
	В този ден вече ми се бе наложило да се занимая с трима придворни, дошли да любопитстват за мен. Справих се с тях умело, като при всяка възможност оставях разговора ни да замре. _„И така, откъде си, момчето ми?“_ „О, нали знаете как е. Човек пътува толкова много.“ _„А родителите ти?“_ „Наистина имам такива. Дори са двама.“ _„Какво те доведе в Северин?“_ „През по-голямата част от пътя карета с четири коня. Макар че ми се наложи да походя и пеша. Полезно е за белите дробове, нали знаете.“ _„И какво правиш тук?“_ „Наслаждавам се на приятните разговори, разбира се. Срещам се с интересни хора.“ _„Така ли? Кои са те?“_ „Ами, всякакви хора, включително и вие, лорд Праевек. Вие сте доста обаятелен човек…“ И така нататък. Не след дълго дори и най-упоритите клюкари се изтощиха и се отказаха.
	Най-лошото от всичко бе, че тези кратки разговори бяха най-интересната част от деня ми, ако маерът не ме повикаше. Досега бяхме разговаряли по време на лек обяд, три пъти на кратки разходки в градините и веднъж късно през нощта, когато повечето разумни хора отдавна бяха в леглата си. На два пъти куриерът на Алверон ме буди от здравия ми сън, преди още небето да се озари с първите отблясъци на зората.
	Знам кога съм подложен на изпитания. Маерът искаше да провери дали съм готов да съм на негово разположение по всяко време на деня и нощта. Искаше да види дали ще стана нетърпелив или раздразнителен от небрежното му отношение към мен.
	И така, аз играех неговата игра. Бях очарователен и неизменно учтив. Идвах, когато ме потърсеше, и си тръгвах веднага щом приключехме. Не задавах неуместни въпроси, не му поставях никакви искания и прекарвах останалата част от деня си, скърцайки със зъби и крачейки напред-назад в прекалено големите си стаи, като се опитвах да не мисля колко дни ми остават до изтичането на срока от един цикъл на бележката за лютнята ми.
	Нищо чудно, че почукването на вратата на четвъртия ден почти ме накара да се затичам към нея. Надявах се, че Алверон ме вика, но в този момент каквото и да е развлечение бе добре дошло.
	Отворих вратата и пред мен се изправи един възрастен мъж — благородник до мозъка на костите. Разбира се, издаваха го дрехите му, но по-важно бе обстоятелството, че демонстрираше благосъстоянието си със спокойното безразличие на човек, роден богат. Онези, които бяха станали благородници наскоро или се преструваха на такива, както и богатите търговци, просто не се държаха по този начин. Слугата на Алверон например имаше по-хубави дрехи от половината благородници, но въпреки самоувереността си той все пак изглеждаше като бакалин, облякъл празничните си дрехи.
	Благодарение на шивачите на маера бях облечен толкова добре, колкото и всички останали. Цветовете ми отиваха — тревистозелено, черно и тъмночервено, със сребристи ширити по ръкавите и яката. Ала за разлика от Стейпс аз носех дрехите си с небрежната непринуденост на благородник. Вярно е, че от броката ме сърбеше. Вярно е и че копчетата, токите и многобройните слоеве плат правеха всяка дреха корава и неудобна като коженото облекло на наемниците. Но аз носех одеянията си с такава лекота, сякаш ми бяха втора кожа. Нали разбирате, това беше костюм и аз играех ролята си така, както само член на трупа може да го направи.
	Както вече казах, отворих вратата и видях в коридора да стои възрастен благородник.
	— Значи ти си Квоте, така ли? — попита ме той.
	Кимнах, хванат леко неподготвен. В Северен Винтас обичаят бе предварително да се изпрати слуга, който да поиска среща. Куриерът носеше бележка с пръстен с името на благородника, изписано върху него. Трябваше да изпратиш златен пръстен, за да поискаш среща с благородник с по-висок ранг от твоя, сребърен — за такъв с ранг горе-долу като твоя, и железен — за някой, който е с по-нисък ранг.
	Разбира се, аз нямах никакъв ранг. Нямах титла, земи, семейство, нито потекло. Не бях от знатен произход, но никой не знаеше това. Всички предполагаха, че загадъчният червенокос мъж, който прекарва времето си с Алверон, е с благородническа жилка, и моят произход и обществено положение бяха широко обсъждана тема.
	Важното бе, че не бях официално представен пред двора и по тази причина нямах _официален_ ранг. Това означаваше, че пръстените, които ми изпращаха, бяха железни. А човек обикновено не отказва молба, придружена с железен пръстен, за да не обиди онези, които са с по-високо положение от него.
	Затова доста се изненадах, когато видях пред вратата да стои този възрастен господин. Очевидно беше благородник, но не беше обявил предварително посещението си и не беше поканен.
	— Можеш да ме наричаш Бредон — каза той. — Играеш ли так?
	Поклатих глава, без да знам как трябва да реагирам.
	Той въздъхна леко и разочаровано.
	— А, добре, тогава мога да те науча. — Подхвърли ми една кадифена торбичка и аз я улових с двете си ръце. На пипане сякаш беше пълна с малки гладки камъни.
	Бредон се обърна и махна с ръка. Двама млади мъже се втурнаха в стаята ми, носейки малка масичка. Отстъпих встрани, за да влязат, и благородникът ги последва.
	— Оставете я до прозореца — нареди им той, посочвайки мястото с бастуна си. — И донесете някакви столове… От онези с дървените облегалки.
	За кратко време всичко бе подредено така, че Бредон да е доволен. Двамата слуги си тръгнаха и той се обърна към мен с извинително изражение на лицето:
	— Надявам се, че ще простиш на един старец за това драматично нахлуване.
	— Разбира се — благосклонно отвърнах аз. — Моля, седнете. — Посочих към масата, поставена току-що до прозореца.
	— Каква самоувереност — изкикоти се той и подпря бастуна си на перваза.
	Слънчевата светлина проблесна върху дръжката от полирано сребро, оформена като глава на вълк с озъбена паст.
	Бредон беше доста възрастен. Не много стар, но можеше да ми бъде дядо. Цветовете на родовия му герб не бяха кой знае какви — пепелявосиво и черно с цвят на въглища. Косата и брадата му бяха чисто бели, подстригани до една и съща дължина и обрамчваха лицето му. Докато седеше и ме наблюдаваше с живите си кафяви очи, ми напомняше на бухал.
	Седнах срещу него и разсеяно се зачудих как ли ще се опита да измъкне информация от мен. Вероятно щеше да пробва да я разиграе на комар. Това поне щеше да е нов и различен подход.
	Той ми се усмихна. Честна усмивка, на която отвърнах, преди да осъзная, че го правя.
	— Сигурно вече си събрал доста добра колекция от пръстени? — попита.
	Кимнах утвърдително.
	— Ще имаш ли нещо против да ги разгледам? — наведе се той към мен с любопитство.
	— Съвсем не.
	Отидох до другата стая и се върнах с шепа, пълна с пръстени, които изсипах върху масата.
	Бредон ги прегледа и кимна сякаш на себе си.
	— Всички най-големи клюкари са те нападнали. Вестон, Праевек и Теменлови вече са си пробвали късмета. — Той повдигна вежди, когато видя името върху следващия пръстен. — Праевек е идвал два пъти. И никой от тях не е успял да измъкне нищо от теб — нито дори една дума. — Вдигна очи към мен. — Това означава, че умееш да си държиш езика зад зъбите. Бъди спокоен, не съм тук в напразен опит да си напъхам носа в тайните ти.
	— Признавам, че това ми носи облекчение. — Не му повярвах напълно, но ми беше приятно да го чуя.
	— Като оставим това настрана — небрежно подхвърли благородникът, — ще отбележа, че според традицията пръстените се оставят близо до вратата на всекидневната. Те се показват като символ на обществено положение.
	Не го знаех, но не исках да си призная. Ако му покажех, че не съм запознат с обичаите на местния двор, той щеше да научи, че или съм чужденец, или не съм благородник.
	— Шепа желязо не е символ на кой знае какво положение — презрително отвърнах аз.
	Преди да напусна Имре, граф Трепе ми беше обяснил основните неща, свързани с пръстените. Но той не беше от Винтас и очевидно не е бил наясно с тънкостите.
	— В това има истина — съгласи се непринудено Бредон, — но само донякъде. Златните пръстени означават, че онези, които са под теб, ти се подмазват, за да получат някаква услуга. Сребърните показват здравословни делови отношения с равните ти. — Той подреди пръстените в редица върху масата. — Но железните означават, че си привлякъл вниманието на онези, които стоят по-високо от теб. Те означават, че си търсен.
	Бавно кимнах.
	— Разбира се — отвърнах аз, — всеки пръстен, изпратен от маер, е железен.
	— Точно така — кимна Бредон, — да получиш пръстен от маера е знак за неговото голямо благоразположение. — Той бутна пръстените към мен по масата от гладък мрамор. — Но тук няма такъв пръстен и това само по себе си говори много.
	— Изглежда, че дворцовата политика не ви е чужда — отбелязах аз.
	Благородникът затвори очи и уморено кимна в съгласие.
	— Доста ми харесваше, докато бях млад. Дори имах известно влияние. Но понастоящем интригите не ме вълнуват и така тръпката се губи. — Той ме погледна отново, този път право в очите. — Сега ми харесват по-прости неща. Пътувам. Наслаждавам се на виното и разговорите с интересни хора. Дори се уча да танцувам. — Отново се усмихна сърдечно и почука с кокалче по дъската. — Но най-много ми харесва да играя так. За съжаление обаче познавам твърде малко хора със свободно време, които са достатъчно умни, за да играят както трябва. — Той повдигна вежди към мен.
	— Човек би предположил, че човек, който владее умението да води изтънчен разговор, би могъл да се възползва от дългите безцелни беседи по време на играта, за да изкопчи информация от нищо неподозиращата си жертва.
	Бредон се усмихна.
	— Съдейки по имената върху тези пръстени, мога да кажа, че ти си видял само най-безвкусните и алчните от нас. Разбираемо е, че предпазливо криеш тайните си, каквито и да са те. — Той се наведе напред. — Помисли за следното — онези, които са идвали да се срещнат с теб, са като свраки. Те грачат и пляскат с криле около теб с надеждата да отмъкнат нещо лъскаво, което да отнесат у дома си. — Презрително вдигна очи към тавана. — Каква полза имат от това? Предполагам, че търсят малко популярност — начин за кратко да се издигнат над останалите евтини бъбривци като тях. — Той прокара ръка през бялата си брада. — Аз не съм сврака. Не ми трябват лъскави дрънкулки, нито пък ме е грижа за клюкарите. Моята игра е по-дълга и по-изтънчена. — Започна да разхлабва шнура на черната торбичка от кадифе. — Ти не си глупав човек. Знам това, защото маерът не си губи времето с глупаци. Знам, че или вече си спечелил благоволението му, или имаш шанс да го направиш. Затова ето какъв е моят план. — Той отново ми се усмихна с благата си усмивка. — Искаш ли да чуеш какъв е той?
	— Това би било необичайно любезно от ваша страна. — Открих, че без да искам, отново му се усмихвам в отговор, както бях направил и преди.
	— Планът ми е постепенно да спечеля благоразположението ти. Ще ти бъда полезен и ще те забавлявам. Ще разговарям с теб и ще ти помагам да си убиваш времето. — Той изсипа купчина кръгли камъчета върху мраморната маса. — След това, когато звездата ти изгрее в небето на Алверон, може да се окаже, че имам неочаквано полезен приятел. — Започна да разделя камъните по цветове. — А ако звездата ти така и не изгрее, поне ще съм изиграл някоя и друга игра на так.
	— Освен това мисля, че няма да навреди на репутацията ви да прекарате няколко часа насаме с мен — отбелязах аз, — като се има предвид, че всичките ми останали разговори досега бяха напълно безинтересни и едва ли траеха повече от четвърт час.
	— В това също има известна истина — съгласи се той и започна да подрежда камъчетата, а любопитните му кафяви очи отново ми се усмихнаха. — О, да, мисля, че играта с теб ще е доста забавна.

	* * *

	Прекарах следващите няколко часа в учене как да играя на так. Дори да не бях почти обезумял от скука, играта пак щеше да ми допадне. Так е от най-хубавите игри, правилата й са прости, а стратегията — сложна. Бредон лесно ме победи в първите пет игри, но с гордост мога да кажа, че нито веднъж не успя да ме победи по един и същ начин.
	След петата игра той се облегна назад с доволна въздишка.
	— Това се доближаваше до добрата игра. Подходи доста умно в този ъгъл тук. — Гостът ми посочи с пръсти единия край на дъската.
	— Явно не е било достатъчно умно.
	— Не, беше умно. Онова, което се опита да направиш, се нарича „речен водопад“ — просто за сведение.
	— А как се нарича начинът, по който се измъкнахте?
	— Наричам го „защитата на Бредон“ — лукаво се усмихна той. — Но така наричам всеки свой ход, когато с необикновената си интелигентност се измъквам от трудно положение.
	Засмях се и започнах да разделям камъните отново.
	— Още една?
	— Уви — въздъхна Бредон, — имам уговорена среща, от която не мога да се измъкна. Не е нужно да бързам, но нямам достатъчно време за още една игра. Не и за добра игра.
	Кафявите му очи се стрелнаха към мен, докато събираше камъчетата в торбичката от кадифе.
	— Няма да те обиждам с въпроса дали местните обичаи са ти познати — рече. — Все пак мисля, че мога да ти дам няколко общи съвета, колкото и малка да е вероятността да се окажат полезни за теб. — Той ми се усмихна. — Ще е най-добре да ги чуеш, разбира се. Ако откажеш, ще разкриеш, че тези неща са ти известни.
	— Разбира се — отвърнах аз с искрено изражение.
	Бредон отвори чекмеджето на масичката и извади шепата железни пръстени, които бяхме прибрали вътре, за да разчистим място за играта.
	— Начинът, по който са изложени пръстените, е от голямо значение. Например ако са изсипани в някаква купа, това означава липса на интерес към социалните проявления на двора.
	Той подреди пръстените така, че гравираните върху тях имена да сочат към мен.
	— Ако са внимателно подредени, това означава, че се гордееш с връзките си. — Вдигна поглед и се усмихна. — Както и да са подредени, новодошлият обикновено се оставя сам във всекидневната под някакъв предлог. Това му дава възможност да разгледа колекцията ти, за да удовлетвори любопитството си. — Бредон сви рамене и избута пръстените към мен. — Естествено, винаги предлагаш да върнеш пръстените на техните собственици.
	Той внимаваше думите му да не прозвучат като въпрос.
	— Естествено — искрено отвърнах аз.
	Това беше известно на Трепе.
	— Това е най-учтивото нещо, което можеш да направиш. — Той вдигна поглед към мен и с обкръжените с ореола на бялата му коса кафяви очи отново заприлича на бухал. — Някога носил ли си някой от пръстените на обществено място?
	Показах му голите си ръце.
	— Носенето на пръстен показва, че имаш дълг или се опитваш да си изпросиш услуга. Ако някога маерът откаже да си вземе пръстена от теб, това ще е намек, че иска да направи връзката ви малко по-официална.
	— А ако не нося пръстена, това ще бъде счетено за обида — предположих аз.
	— Може би — усмихна се Бредон. — Едно е да покажеш пръстен във всекидневната си, а доста по-различно — да го носиш на ръката си. Носенето на пръстен от някой с по-високо положение може да бъде сметнато за доста самонадеяно. Също така, ако носиш пръстена на друг благородник, когато посещаваш маера, той може да счете това за неуместно. Все едно някой е бракониерствал в неговата гора. — Той се облегна на стола си. — Споменавам тези неща най-общо — добави, — като подозирам, че те вече са ти известни и просто оставяш стареца да си бърбори.
	— Може би все още съм замаян от поредицата вцепеняващи загуби на так — рекох аз.
	Той махна с ръка и аз забелязах, че не носи никакви пръстени.
	— Бързо схвана как се играе. Както се казва, като барон, който за пръв път влиза в бордей. Очаквам, че след около месец играта с теб ще е порядъчно предизвикателство.
	— Само почакайте и ще видите — заканих му се аз. — Ще ви бия още следващия път, когато играем.
	Бредон се засмя.
	— Харесва ми, че го казваш. — Бръкна в джоба си и извади по-малка кадифена торбичка. — Освен това ти донесох един малък подарък.
	— Не мога да си позволя да го приема — без да се замислям, отвърнах аз. — Вече ми осигурихте забавление за цял следобед.
	— Моля те — каза той и побутна торбичката по масата. — Настоявам. Твои са и не е нужно да ми се отплащаш. Запази ги или ги хвърли. Подаръкът е от сърце.
	Изсипах торбичката и в ръката ми иззвънтяха три пръстена — златен, сребърен и железен. В метала на всеки от тях бе гравирано моето име — _Квоте_.
	— Чух слух, че багажът ти е бил загубен — вметна Бредон, — и реших, че могат да ти бъдат полезни. — Той се усмихна. — Особено ако искаш да изиграем още някоя игра на так.
	Разлюлях пръстените в ръката си и разсеяно се зачудих дали златният е масивен или само позлатен.
	— И какъв пръстен трябва да изпратя на новия си познат, ако желая да се насладя на компанията му?
	— Ами — бавно отвърна гостът ми, — това е _доста_ сложно. При моето прибързано и неприлично нахлуване в стаите ти пропуснах да се представя, както е редно, и не те уведомих за своята титла и ранг. — Кафявите му очи ме гледаха сериозно.
	— А би било твърде неприлично от моя страна да ви разпитвам за подобни неща — бавно казах аз, без да разбирам каква игра играе той.
	Бредон кимна.
	— Така че засега ще трябва да приемеш, че нямам титла или ранг. Това ни поставя в любопитна ситуация — ти не си представен пред двора, а аз самият не се представих пред теб. В този случай би било подходящо да ми изпратиш сребърен пръстен, ако в бъдеще решиш да обядваме заедно или благосклонно да загубиш още някоя игра на так.
	Повъртях сребърния пръстен между пръстите си. Ако му го изпратех, щеше да се разнесе слух, че претендирам, че рангът ми е кажи-речи равен на неговия, а аз нямах представа какъв е той.
	— Какво ще кажат хората?
	— Какво ли наистина? — Очите му весело играеха.

	* * *

	И така, дните продължаваха да отминават. Маерът ме викаше от време на време за някой изтънчен разговор. Подобните на свраки благородници ми изпращаха своите картички и пръстени и аз ги посрещах с учтив отказ да разговарям с тях.
	Единствено Бредон ми помагаше да не полудея от скука в затвора си. На следващия ден му изпратих новия си сребърен пръстен с картичка, на която пишеше: „Когато ви е удобно. В стаите ми.“ Пет минути по-късно той пристигна с масичката си за так и торбичката с камъни. Предложи ми да си взема пръстена обратно и аз приех възможно най-любезно. Нямах нищо против да задържи пръстена. Но той добре знаеше, че нямам друг.
	Петата ни игра бе прекъсната, когато бях повикан при маера, чийто железен пръстен мрачно проблясваше върху полирания сребърен поднос на куриера. Извиних се на Бредон и побързах да се отправя към градината.
	По-късно тази нощ Бредон ми изпрати своя сребърен пръстен и картичка, на която бе написано: „След вечеря. В твоите стаи.“ Написах на картичката „С удоволствие“ и я пратих обратно.
	Когато пристигна, му предложих да му върна пръстена. Той учтиво отказа и пръстенът му се присъедини към останалите в купата до вратата. Стоеше там, за да могат всички да го видят — блестящо сребро, което просветваше сред шепата желязо.


	58.
	Ухажване

	Маерът не ме беше викал от два дни.
	Бях затворен като в капан в стаите си и почти се бях побъркал от скука и раздразнение. Най-лошото бе, че не знаех защо Алверон не ме вика. Зает ли беше? Дали не го бях обидил? Чудех се дали да не му изпратя картичка със златния пръстен, който Бредон ми беше дал. Но ако маерът изпитваше търпението ми, това можеше да се окаже сериозна грешка.
	Ала аз наистина бях нетърпелив. Бях дошъл тук, за да спечеля покровител или поне да получа някаква помощ в моето проучване на амирите. Но досега единственото, което бях постигнал в служба на Алверон, бе да си сплескам задника от седене. Ако не беше Бредон, кълна се, че щях да полудея и да ми избие пяна на устата.
	Още по-лошо беше, че само след два дни лютнята ми и прекрасният калъф от Дена щяха да станат собственост на другиго. Надявах се досега да съм спечелил достатъчно благоразположението на маера, за да му поискам парите, които ми бяха нужни, за да взема инструмента си от заложната къща. Исках той да е мой длъжник, а не обратното. На всекиму е ясно, че веднъж превърнеш ли се в длъжник на някой благородник, после е много трудно да се освободиш от дълга си.
	Но ако това, че Алверон не ме търсеше, означаваше нещо, то бе, че, изглежда, съм загубил неговата благосклонност. Напрегнах паметта си, за да се сетя какво съм казал по време на последния ни разговор, което би могло да го обиди.
	Бях извадил една картичка от чекмеджето и се опитвах да измисля някакъв хитър начин да поискам пари от маера, когато на вратата се почука. Помислих, че обядът ми може да е дошъл по-рано и извиках на момчето да го остави върху масата.
	Последва дълга пауза, която ме изтръгна от унесеността ми. Побързах към вратата и с изненада видях пред нея да стои прислужникът на Алверон Стейпс. Досега маерът винаги ме беше викал чрез куриер.
	— Маерът иска да ви види — каза той.
	Забелязах, че изглежда уморен. Очите му бяха зачервени, сякаш не се е наспал.
	— В градината ли?
	— В покоите му — отвърна Стейпс. — Ще ви отведа там.
	Ако можеше да се вярва на придворните клюкари, Алверон рядко приемаше посетители в стаите си. Докато крачех след прислужника, не можех да сдържа облекчението си. Всичко бе за предпочитане пред чакането.

	* * *

	Маерът седеше изправен в огромното си пухено легло. Изглеждаше по-блед и отслабнал в сравнение с последния път, когато го бях видял. Очите му бяха все така ясни и пронизващи, но днес в тях имаше и нещо друго, някакво силно чувство.
	Той ми посочи близкия стол.
	— Квоте. Влизай! Седни! — Гласът му също беше по-слаб, но все така заповеднически.
	Седнах отстрани на леглото, усещайки, че моментът не е подходящ да му благодаря за тази привилегия.
	— Знаеш ли колко съм стар, Квоте? — без предисловие попита той.
	— Не, ваша милост.
	— А какво би предположил? На колко години ти изглеждам?
	В очите му отново зърнах същото силно чувство — гняв. Бавно тлеещ гняв като нагорещени въглени под тънък слой от пепел.
	Мислите ми препускаха, докато се опитвах да определят кой би бил най-удачният отговор. Не исках да рискувам да го обидя, но ласкателството също дразнеше Алверон, освен ако не беше съвършено изтънчено и с мярка.
	Не ми оставаше друго, освен да съм честен.
	— Петдесет и една, ваша милост. Може би петдесет и две.
	Той бавно кимна и гневът му утихна като тътена на далечна гръмотевица.
	— Никога не питай млад човек за възрастта си. На четирийсет съм, рожденият ми ден е следващия цикъл. Въпреки това ти си прав, че изглеждам петдесетгодишен. Някои дори биха казали, че си доста великодушен в предположението си. — Ръцете му разсеяно пригладиха завивките. — Ужасно е да остарееш, преди да ти е дошло времето.
	Той застина от болка и направи гримаса. Мина известно време и си пое дълбоко дъх. Лицето му лъщеше от пот.
	— Не знам колко дълго ще мога да говоря с теб. Днес май не се чувствам много добре.
	— Да отида ли да доведа Каудикус, ваша милост? — изправих се аз.
	— Не — ядно отсече маерът. — Седни. Тази проклета болест пропълзя в мен миналия месец, заради нея изглеждам с години по-стар и се чувствам по този начин. Прекарах целия си живот в грижа за земите си, но в едно отношение се оказах немарлив. Нямам нито семейство, нито наследник.
	— Мислите да си вземете съпруга ли, ваша милост?
	— Слухът най-сетне се е разнесъл, така ли? — Алверон се отпусна върху възглавниците.
	— Не, ваша милост. Съдя по онова, което ми казахте по време на някои от разговорите ни.
	— Наистина ли? — Той ми хвърли проницателен поглед. — Предположил си го, а не си чул слухове?
	— Наистина, ваша милост. Но има и слухове — цял двор слухове, ако ме извините за израза.
	— „Двор слухове“, това ми харесва. — На лицето му се появи лек намек за усмивка.
	— Но повечето от тях касаят някакъв загадъчен посетител от запад. — Направих малък поклон седнал. — Не съм чул нищо за брак. Всички смятат, че сте най-заклетият ерген на света.
	— А — каза той и на лицето му се изписа облекчение, — така беше. Баща ми се опита да ме ожени, когато бях по-млад. По онова време доста упорито отказвах да си взема съпруга. Това е още един проблем с властта. Ако притежаваш твърде много от нея, хората не се осмеляват да ти посочват грешките, които правиш. Тя може да е ужасно нещо.
	— Мога да си представя, ваша милост.
	— Не ти дава възможност за избор — продължи маерът. — Дава ти едни възможности, но ти отнема други. В трудно положение съм, меко казано.
	Твърде често през живота си съм бил гладен, за да изпитвам особено съчувствие към благородническото съсловие. Но докато лежеше, Алверон изглеждаше толкова блед и слаб, че аз усетих искра на съчувствие към него.
	— Какво е това положение, ваша милост?
	Той се помъчи да остане изправен в леглото, облегнат на възглавниците.
	— Ако ще се женя, трябва да е за подходяща жена. Тя трябва да е от семейство със също толкова добро положение като моето. Не само това, бракът не трябва да е просто за постигане на съюз. Момичето трябва да е достатъчно младо, за да… — той се прокашля със звук, подобен на мачкането на хартия — може да ме дари с наследник. Дори няколко, ако това е възможно. — Вдигна поглед към мен. — Сега започваш ли да разбираш какъв е проблемът ми?
	— Само най-общо, ваша милост — бавно кимнах аз. — Колко са дъщерите, които отговарят на тези условия?
	— Едва няколко — отвърна маерът и в гласа му се появи частица от предишния плам. — Но не може да е някоя от младите жени, които са под влиянието на краля. Още от създаването на Винтас, при подписването на договорите, семейството ми се е пазарило за всяка дреболия, за да успее да запази абсолютната си власт. Няма да преговарям за съпруга с онова копеле Родерик.
	— Колко жени са извън влиянието на краля, ваша милост?
	— Една. — Думата се откъсна тежко от устата му, все едно беше късче олово. — И не това е най-лошото. Тази жена е съвършена във всяко едно отношение. Семейството й е уважавано. Тя е образована, млада, красива. — Сякаш му бе мъчително трудно да изрече последната дума. — Преследва я тълпа влюбени ухажори — силни, млади мъже, които умеят да й казват сладки като мед думи. Има всички причини да я искат заради името, земята и ума й. — Той направи дълга пауза. — Как ли би отговорила тя на ухажването на болен старец, който ходи с бастун, когато изобщо може да ходи? — Устата му се изкриви, сякаш думите горчаха.
	— Но вашето положение със сигурност… — започнах аз.
	Той вдигна ръка и ме погледна право в очите.
	— Ти би ли се оженил за жена, която си купил?
	— Не, ваша милост — сведох поглед аз.
	— Нито пък аз. Мисълта да използвам положението си, за да убедя това момиче да се омъжи за мен, е… отвратителна.
	Замълчахме за момент. Наблюдавах през прозореца как две катерички се гонят около дебелия ствол на един ясен.
	— Ваша милост, ако ще ви помагам да ухажвате тази дама… — Усетих избухването на гнева на Алверон още преди да съм се обърнал, за да го видя. — Моля за извинението ви, ваша милост. Преминах границата на допустимото.
	— Това да не е поредното ти предположение?
	— Да, ваша милост.
	За момент той се бореше да се овладее. След това въздъхна и напрежението в стаята изчезна.
	— _Аз_ трябва да те помоля за извинение. Тази раздираща болка ме изнервя, а и не съм свикнал да обсъждам лични въпроси с непознати, още повече, когато те си правят догадки за мен. Кажи ми останалата част от онова, което си предположил, дори и да се налага да си груб.
	Задишах по-леко.
	— Предполагам, че искате да се ожените за тази дама. Най-вече, за да изпълните дълга си, но и защото я обичате.
	Настъпи нова пауза, не толкова дълга, колкото предишната, но въпреки това напрегната.
	— Любов — бавно каза той, — това е дума, която твърде често се използва глупаво. Тя е достойна за любов, това е сигурно. И аз я харесвам. — Маерът изглеждаше смутен. — Това е всичко, което ще кажа. — Той се обърна отново към мен. — Мога ли да разчитам на дискретността ти?
	— Разбира се, ваша милост. Но защо го пазите в такава тайна?
	— Предпочитам аз да определя времето. Слуховете ни принуждават да действаме, преди да сме готови, или объркват нещата, преди да е назрял подходящият момент.
	— Разбирам. Как се казва дамата?
	— Мелуан Лаклес — изрече името й предпазливо. — И така, за себе си разбрах, че ти си чаровен и с добри обноски. И което е по-важно, граф Трепе ме увери, че си велик създател и изпълнител на песни. Имам нужда точно от това. Ще започнеш ли служба при мен?
	Поколебах се.
	— Как точно смята да ме използва ваша милост?
	— Мислех, че е доста очевидно за човек като теб, който прави толкова много предположения — скептично ме погледна той.
	— Знам, че се надявате да ухажвате дамата, ваша милост. Но не знам _как_. Може би искате от мен да съставя едно-две писма? Да напиша песни за нея? Или пък да се катеря през нощта на лунна светлина до балкона й, за да оставя цветя на перваза на прозореца й? А може би да танцувам с нея с маска на лицето, като използвам вашето име? — Усмихнах му се тъжно. — Трябва да знаете, че не съм кой знае какъв танцьор, ваша милост.
	Алверон се засмя дълбоко и искрено, но въпреки веселостта му виждах, че смехът му причинява болка.
	— Мислех си по-скоро за първите две неща — призна той и отново се отпусна с натежали очи върху възглавниците.
	— Трябва да знам повече за нея, ваша милост — кимнах аз. — Да се опитвам да ви помогна в ухажването на жена, която не познавам, би било повече от глупаво.
	Маерът кимна уморено.
	— Каудикус може да ти даде основните сведения. Той познава много добре историята на родовете. Родът е основата, върху която стои мъжът. Ако ще я ухажваш, трябва да знаеш откъде идва тя. — Той ми махна да се приближа и ми подаде един железен пръстен. Ръката му трепереше от усилието да остане вдигната. — Покажи това на Каудикус и той ще разбере, че работиш за мен.
	Взех го бързо.
	— Той знае ли за плана ви да се ожените?
	— Не! — Алверон отвори очи. — Не казвай за това на никого! Измисли някаква причина за проучванията си. Донеси ми лекарството. — Той се отпусна назад, затвори очи и го чух да казва със слаб глас: — Понякога те не я дават съзнателно, понякога не я дават с желание. Въпреки това… всичката власт.
	— Да, ваша милост — съгласих се аз, но още преди да напусна стаята, той вече беше потънал в неспокоен сън.


	59.
	Цел

	След като напуснах покоите на маера, се замислих дали да не изпратя на Каудикус куриер с моята картичка и пръстена. След това се отказах. Изпълнявах поръчка на самия Алверон. Това със сигурност можеше да послужи като извинение за дребно нарушение на етикета.
	От слуховете бях научил, че арканистът на маера е постоянен член на двора му от повече от дванайсет години. Но като изключим факта, че знаех, че живее в една от южните кули на имението, нямах никаква представа какво да очаквам от този мъж.
	Почуках на дебелата дървена врата.
	— Един момент — чу се слаб глас.
	Разнесе се звукът от дърпане на резе и вратата се отвори, разкривайки слаб мъж с дълъг, закривен като клюн на ястреб нос и къдрава черна коса. Беше облечен в дълга тъмна одежда, която леко напомняше мантията на магистър.
	— Да?
	— Чудех се дали бихте могли да ми отделите малко от времето си, господине? — попитах аз с непресторена нервност.
	Той ме огледа и забеляза хубавите ми дрехи.
	— Не правя любовни еликсири. Такива неща можете да намерите в Долен Северин. — Тежката врата бавно започна да се затваря. — Макар че ако ме питате, можете да се справите и с помощта на малко танци и няколко рози.
	— Тук съм за друго — побързах да кажа аз. — Всъщност за две неща — едното за маера, а другото за мен. — Вдигнах ръка и показах железния пръстен в шепата си, върху който проблесна в златно името на Алверон.
	Вратата спря да се затваря.
	— Тогава влизайте — подкани ме Каудикус.
	Стаята изглеждаше като малък Университет, събран само в едно-единствено помещение. Беше осветена с познатия червеникав отблясък на симпатични лампи, имаше лавици с книги и маси, отрупани с колби и друга странна стъклария. А далеч в дъното забелязах малка пещ, полускрита от извитата стена на кулата.
	— За бога! — възкликнах аз и закрих устата си с ръка. — Това да не е дракон? — Посочих огромния препариран крокодил, който висеше от една от таванските греди.
	Трябва да разберете, че някои арканисти пазят територията си повече и от акулите, особено онези, които са успели да получат удобни позиции в двор като Каудикус. Нямах представа как ще реагира лекарят на един млад, все още обучаващ се арканист, появил се на негова територия, затова реших, че ще с по-безопасно да играя ролята на безобиден и глупав син на лорд, който с нищо не го заплашва.
	Каудикус затвори вратата зад гърба ми и се изкикоти.
	— Не. Това е алигатор. Уверявам ви, че е съвсем безобиден.
	— Доста ме стресна — признах аз. — Каква е ползата от нещо такова?
	— Честно казано — вдигна той поглед към животното, — не съм напълно сигурен. Принадлежало е на арканиста, който е живял тук преди мен. Стори ми се жалко да го изхвърля. Впечатляващ екземпляр, не мислите ли?
	Хвърлих неспокоен поглед към алигатора.
	— Наистина.
	— Каква е работата, за която споменахте? — Той ми посочи един голям тапициран стол и сам се настани на друг подобен срещу мен. — Опасявам се, че имам само няколко свободни минути. Дотогава съм на ваше разположение… — Той не довърши и превърна думите си във въпрос.
	Разбрах, че доста добре знае кой съм — загадъчният млад мъж, с когото се среща маерът. Предполагам, че и той като всички останали нямаше търпение да разбере защо съм в Северин.
	— Квоте — представих се аз. — Всъщност лекарството на Алверон е само част от причината да съм тук. — Видях между веждите му да се появява малка бръчка на раздразнение и побързах да обясня, преди да си е помислил нещо друго. — Преди малко говорих с него — направих едва доловима пауза, сякаш бях безумно горд с това — и той ме помоли да му занеса лекарството, след като приключа разговора си с вас.
	Бръчката изчезна.
	— Разбира се — спокойно отвърна Каудикус. — Това ще ми спести ходенето до покоите му. Но какъв е въпросът, по който вие искате да разговаряте с мен?
	— Ами — развълнувано се приведох напред, — правя проучвания за историята на благородните родове във Винтас. Нали разбирате, мисля да напиша книга.
	— Генеалогия, така ли? — Видях очите му отново да се замъгляват от скука.
	— О, не. Пълно е с генеалогии. По-скоро си мислех за сборник от разкази, свързани с великите родове.
	Доста се гордеех с тази лъжа. Не само че обясняваше любопитството ми към рода на Мелуан, но и ми даваше основание да прекарвам толкова много време с маера.
	— Историята е твърде суха, но всички харесват разказите.
	— Умна идея — отбеляза Каудикус и кимна сякаш на себе си. — Може да се окаже интересна книга.
	— Ще напиша кратко историческо предисловие за всеки род като въведение към разказите, които ще последват. Алверон ми спомена, че вие сте авторитет в историята на старите родове, и каза, че за него ще бъде удоволствие, ако ви посетя.
	Комплиментът постигна желания ефект и Каудикус леко се наду от гордост.
	— Не знам дали мога да бъда наречен „авторитет“ — каза той с престорена скромност, — но си падам малко историк. — Повдигна вежди към мен. — Сигурно осъзнавате, че самите семейства биха били по-добър източник на информация.
	— Човек би помислил, че е така — хвърлих му кос поглед аз, — но родовете едва ли биха споделили с особена охота най-интересните си истории.
	Каудикус се ухили широко.
	— Предполагам, че е така — усмивката му бързо угасна, — ала съм сигурен, че не знам такива истории за рода на маера — сериозно добави той.
	— О, не, не, не! — енергично размахах ръце, за да отрека. — Маерът е специален случай. Не бих си и помислил… — Не довърших и преглътнах с видима мъка. — Надявах се да можете да ме осветлите по отношение на рода Лаклес. Тяхната история ми е почти непозната.
	— Наистина ли? — учуди се той. — Вече не са онова, което са били някога, но са истинска съкровищница на истории. — Очите му се фокусираха в някаква далечна точка и той разсеяно потупа с пръст устните си. — Какво ще кажете за това — аз ще си поприпомня историята им, а вие ще се върнете утре за един по-дълъг разговор. Вече е почти време за лекарството на маера, а то не бива да закъснява. — Той се изправи и започна да навива ръкавите си. — Има едно нещо, което веднага мога да ви разкажа, ако нямате против да ме слушате, докато приготвям отварата.
	— Никога не съм виждал как се прави лекарство — казах аз ентусиазирано. — Ако не смятате, че ще ви разсейвам…
	— Никак. Мога да го приготвя и насън. — Каудикус застана зад една работна маса и запали две свещи със син пламък.
	Погрижих се да изглеждам подходящо впечатлен, макар да знаех, че те са само за представление.
	— Бихте ли отказали да използвате слухове във вашите проучвания?
	Арканистът изсипа порция изсушени листа върху една малка везна и я премери.
	— Не и ако са интересни.
	Той замълча, докато внимателно отмерваше малко количество от прозрачната течност в една стъклена бутилка със запушалка.
	— Според онова, което съм чувал, родът Лаклес притежава някаква семейна ценност. Е, не точно семейна ценност, но нещо древно, което датира още от началото на тяхното родословие.
	— Това не е особено чудно. Старите родове са пълни с такива семейни ценности.
	— Не бързайте толкова — сопна се той. — Има още нещо.
	Той сипа течността в една плитка купа с някакви грубо гравирани символи. Течността забълбука и засъска и изпълни въздуха със слаба, но остра миризма.
	Той преля течността в тавичката над свещите. След това добави сухите листа, щипка от нещо друго и една мярка бяла прах. Сложи и няколко капки от нещо, за което предположих, че е просто вода, разбърка получената смес, прекара я през филтър и я изсипа в прозрачно стъклено шишенце, което запуши с коркова тапа.
	Показа ми крайния резултат — прозрачна течност с кехлибарен цвят и лек зеленикав оттенък.
	— Ето. Напомнете му да го изпие цялото.
	Взех още топлото шишенце.
	— Каква е тази семейна ценност?
	Каудикус изплакна ръцете си в една порцеланова купа и ги изтръска, за да изсъхнат.
	— Чувал съм, че в най-старата част на родовото имение на Лаклес има една тайна врата. Врата без дръжка или панти. — Той ме погледна, за да се увери, че го слушам внимателно. — Няма как да бъде отворена. Заключена е, но е без ключалка. Никой не знае какво има от другата й страна. — Кимна към шишенцето в ръката ми. — Сега занесете това на маера. Най-добре е да го изпие, докато е топло. — Изпрати ме до вратата. — Върнете се утре. — Усмихна се леко самодоволно. — Знам една история за семейство Менебрас, от която червената ви коса направо ще побелее.
	— О, аз работя само над един род наведнъж — казах аз, тъй като не исках да бъда засипан от безкрайни дворцови клюки, — най-много над два. В момента се занимавам с Алверон и Лаклес. Не бих искал да започвам с още едно семейство — вяло се усмихнах аз. — Така ще взема да оплескам нещата.
	— Жалко — рече Каудикус. — Виждате ли, аз пътувам доста. Много от домовете на благородниците са нетърпеливи да подслонят личния арканист на маера. — Хвърли ми многозначителен поглед. — Нали разбирате, така научавам някои доста интересни факти. — Той отвори вратата. — Помислете си и се отбийте отново утре.
	Стигнах до вратите към покоите на Алверон, преди шишенцето да е изстинало. Стейпс отговори на почукването ми и ме отведе в спалнята на господаря си.
	Той спеше в същото положение, в което го бях оставил. Когато прислужникът затвори вратата след мен, маерът отвори едното си око и немощно ми махна да се приближа.
	— Отне ти доста време.
	— Ваша милост, аз…
	Той отново ми махна да се приближа, този път по-рязко.
	— Дай ми лекарството — нареди ми с дрезгав глас. — След това си тръгвай. Уморен съм.
	— Опасявам се, че това е доста важно, ваша милост.
	Алверон отвори и двете си очи и в тях отново тлееше гняв.
	— Какво? — сопна се той.
	Преместих се отстрани на леглото и се наведох по-близо до него. Преди да успее да ми се скара за неуместното държане, аз прошепнах:
	— Ваша милост, Каудикус се опитва да ви отрови.


	60.
	Оръдието на мъдростта

	При тези мои думи очите на маера се отвориха широко и после отново се присвиха. Въпреки че беше толкова отпаднал, умът му беше все така остър.
	— Беше прав да говориш толкова отблизо и толкова тихо — каза той. — Стъпваш върху опасна почва. Но кажи, ще те изслушам.
	— Ваша милост, подозирам, че в писмото си Трепе не е споменал, че освен музикант съм и студент в Университета.
	По погледа на Алверон не пролича да е разбрал.
	— Кой университет? — попита той.
	— _Онзи_ Университет, ваша милост — отвърнах аз. — Аз съм член на Арканум.
	— Твърде млад си, за да твърдиш нещо такова — намръщи се той. — И защо Трепе ще пропусне да спомене това?
	— Вие не търсехте арканист, ваша милост. А този вид обучение обикновено се заклеймява толкова далеч на изток. — Това беше най-близкото до истината твърдение, което можех да си позволя да изрека, а истината бе, че винтите са суеверни до видиотяване.
	Маерът бавно примигна, а изражението му се втвърди.
	— Много добре — рече той, — ако си такъв, какъвто казваш, тогава направи някаква магия.
	— Аз все още само се обучавам, ваша милост. Но ако искате да видите малко магия… — Погледнах трите лампи върху стените, наплюнчих пръсти, съсредоточих се и стиснах фитила на свещта, поставена върху нощната му масичка.
	Стаята притъмня и аз чух как Алверон си поема дъх от изненада. Извадих сребърния си пръстен и миг след това той започна да свети със сребристосиня светлина. Ръцете ми станаха студени, тъй като нямах друг източник на топлина освен собственото си тяло.
	— Това е достатъчно — отсече маерът.
	Ако изобщо се бе разстроил, то в гласа му нямаше и помен от това.
	Прекосих стаята и отворих кепенците на прозорците. Слънчевата светлина обля помещението. Въздухът носеше лекото ухание на цветовете на селас и звънтеше от трелите на птиците.
	— Винаги съм смятал, че дишането на чист въздух помага срещу онова, което измъчва тялото, макар не всички да са съгласни с мен — усмихнах му се аз.
	Той не отвърна на усмивката ми.
	— Да, да. Много си умен. Ела тук и седни. — Направих го и седнах на един стол до леглото му, а той добави: — Сега ми обясни.
	— Казах на Каудикус, че събирам истории за благородните родове — започнах аз. — Удобно извинение, което обяснява защо прекарвам толкова време с вас.
	Изражението на Алверон остана мрачно. Видях как болката замъглява очите му, както облакът закрива слънцето.
	— Едва ли можеш да спечелиш доверието ми с доказателство, че си умел лъжец.
	Стомахът ми се сви на възел. Очаквах, че той ще приеме истината по-лесно.
	— Точно така, ваша милост. Излъгах _него_, но на _вас_ казвам истината. Тъй като той смяташе, че не съм нищо повече от ленив син на лорд, ми позволи да наблюдавам, докато приготвяше лекарството ви. — Вдигнах шишенцето с кехлибарена течност.
	Пречупена от стъклото, слънчевата светлина се разпадна на цветовете на дъгата. Маерът остана все така равнодушен. Обикновено ясните му очи бяха замъглени от болка и объркване.
	— Поисках доказателство, а ти ми разказваш някаква си история. Каудикус ми е служил вярно дванайсет години. Въпреки това ще обмисля думите ти. — Тонът му предполагаше, че това обмисляне ще бъде кратко и не особено внимателно.
	Той протегна ръка за своето шишенце.
	Почувствах как в мен припламва леко чувство на гняв. То ми помогна да се освободя от страха, който се беше настанил в стомаха ми.
	— Ваша милост иска доказателство?
	— Искам си лекарството! — отсече той. — И искам да спя. Моля…
	— Ваша милост, аз мога…
	— Как смееш да ме прекъсваш? — Гласът на Алверон беше изпълнен с ярост, той с мъка се изправи и седна в леглото. — Отиде твърде далеч! Ако си тръгнеш сега, може все още да помисля дали да не те задържа на служба. — Той трепереше от гняв, а ръката му беше все така протегната към шишенцето.
	Настъпи мълчание. Подадох му шишенцето, но преди той да успее да го вземе, казах:
	— Наскоро сте повърнали. Повърнатото е било млечнобяло на цвят. — Напрежението в стаята изведнъж нарасна, но маерът застина, когато чу думите ми. — Чувствате езика си надебелял и натежал. Устата ви е пресъхнала и изпълнена със странен и остър вкус. Имате ненаситен апетит за сладки неща, за захар. Будите се посред нощ и откривате, че не можете да помръднете, нито да говорите. Имате пристъпи на парализа, придружени с остри стомашни болки и неоправдана паника.
	Докато говорех, ръката му бавно се отдръпна от шишенцето. Изражението му вече не беше гневно. Очите му изглеждаха несигурни и почти уплашени, но отново бяха ясни — сякаш страхът бе събудил в него някаква приспана предпазливост.
	— Каудикус ти е казал — предположи Алверон, но далеч не изглеждаше сигурен в думите си.
	— Той би ли обсъдил подробностите около болестта ви с един непознат? — многозначително го попитах аз. — Загрижен съм за живота ви, ваша милост. Ако трябва да наруша благоприличието, за да го спася, ще го сторя. Дайте ми две минути да ви обясня и ще ви дам доказателство.
	Маерът бавно кимна.
	— Не мога да твърдя, че знам какво точно използва — посочих шишенцето аз, — но по-голямата част от онова, което ви трови, е олово. То е виновно за парализата, болката в мускулите и в корема. Също и за повръщането.
	— Не съм получавал парализа.
	— Хъммм. — Огледах го критично. — Имате късмет. Но течността съдържа не само олово. Предполагам, че има значителна доза офалум, който не е точно отровен.
	— Какъв е тогава?
	— По-скоро е като лекарство или наркотик.
	— Какво от двете? — сопна се той. — Отрова или лекарство?
	— Ваша милост, някога взимали ли сте лауданум?
	— Веднъж като много млад, за да ми помогне да заспя въпреки болката от счупения ми крак.
	— Офалумът е подобен наркотик, но обикновено се избягва, защото е силно пристрастяващ. — Направих пауза. — Наричат го също и смола денер.
	При тези мои думи маерът пребледня и в този миг очите му почти напълно се проясниха. Всеки беше чувал за сладкоядите.
	— Подозирам, че го е добавил, защото не взимате лекарството си редовно — предположих аз. — Офалумът ви кара да жадувате за него и едновременно с това облекчава болката ви. Освен това на него се дължат апетитът ви за захар, за сладкиши и странните сънища, които сънувате. Какво друго е сложил вътре? — замислих се аз. — Вероятно бодлив корен или манум, за да не повръщате твърде много. Умно. Ужасяващо и умно.
	— Не е толкова умно. — Алверон се усмихна широко. — Не е успял да ме убие.
	Поколебах се, но все пак реших да му кажа истината.
	— Не му е било трудно да ви убие, ваша милост. Лесно е могъл да разтвори в това шишенце достатъчно олово, за да ви убие. — Вдигнах го на светлината. — Да сложи достатъчно, за да ви разболее, без да ви убие или парализира, ето _това_ е трудното.
	— Защо? Защо ще иска да ме трови, ако не за да ме убие?
	— Ваша милост има по-голям шанс да разгадае тази загадка от мен. Знаете повече за политическата ситуация.
	— Защо изобщо да ме убива? — Маерът изглеждаше искрено объркан. — Плащам му богато. Той е член на двора, при това високоуважаван. Има свободата да се занимава със собствени проекти. Живее тук от дванайсет години. Защо точно сега? — Той поклати глава. — Казвам ти, в това няма смисъл.
	— Може би за пари? — предположих аз. — Казват, че всеки човек има своята цена.
	Алверон продължи да клати глава. След това внезапно вдигна поглед.
	— Не. Току-що си спомних. Разболях се дълго преди Каудикус да започне да ме лекува. — Той спря и се замисли. — Да, така е. Говорих с него, за да разбера дали би могъл да лекува моята болест. Симптомите, които ти спомена, се появиха едва месеци, след като започна да ме лекува. Не _може_ да е той.
	— В малки дози оловото действа много бавно, ваша светлост. Ако е решил да ви отрови, едва ли би искал да започнете да повръщате кръв десет минути след като сте изпили неговото лекарство. — Внезапно си спомних с кого разговарям. — Не подбрах подходящите думи, ваша милост, за което се извинявам.
	Той кимна с хладно одобрение.
	— Твърде много от това, което казваш, е прекалено близо до истината, за да не му обърна внимание. И въпреки това не мога да повярвам, че Каудикус би сторил нещо такова.
	— Можем да проверим това, ваша милост.
	— Какво искаш да кажеш? — Той вдигна поглед към мен.
	— Поръчайте да донесат в покоите ви половин дузина птици. Най-добре е да са бързопийки.
	— Бързопийки ли?
	— Малки ярки птици с жълто-червено оперение. — Разтворих пръстите си на около пет сантиметра, за да покажа големината им. — Има ги в изобилие в градините ви. Пият нектара от цветовете на вашите лози селас.
	— О, ние ги наричаме бързолетки.
	— Ще смесим вашето лекарство с техния нектар и ще видим какво ще стане.
	Изражението му се помрачи.
	— Ако действието на оловото е толкова бавно, колкото казваш, ще минат месеци. Не мога да остана без лекарството си в продължение на месеци заради някаква си зле обоснована твоя фантазия. — Усетих стаен гняв в гласа му.
	— Те тежат много по-малко от вас, ваша милост, и метаболизмът им е доста по-бърз. Ще видим резултатите след един, най-много два дни. — _Надявах се да е така._
	Маерът обмисли думите ми.
	— Много добре — съгласи се той и вдигна звънчето от нощната си масичка.
	Заговорих бързо, преди да успее да звънне с него.
	— Мога ли да ви помоля да измислите някаква причина, поради която се нуждаете от тези птици? Малко предпазливост няма да ни навреди.
	— Познавам Стейпс открай време — твърдо отвърна той, а очите му бяха ясни и проницателни както винаги. — Бих му поверил земите си, сейфа си и живота си. Не искам никога повече да те чувам да намекваш, че не може да му се има доверие. — Гласът му беше изпълнен с непоклатима вяра.
	— Да, ваша милост — сведох поглед аз.
	Алверон звънна със звънчето и минаха само две секунди, преди едрият прислужник да отвори вратата.
	— Да, сър?
	— Стейпс, липсват ми разходките в градината. Можеш ли да ми донесеш пет-шест бързолетки?
	— Бързолетки ли, сър?
	— Да — отвърна маерът, сякаш си поръчваше обяд. — Те са красиви създания. Мисля, че песните им ще ми помогнат да заспя.
	— Ще видя какво мога да направя, господине. — Преди да затвори вратата, Стейпс ме погледна смръщено.
	След като прислужникът излезе, се обърнах към Алверон:
	— Мога ли да попитам ваша милост защо го направихте?
	— За да му спестя необходимостта да лъже. Не го бива в това. А и в думите ти има мъдрост. Предпазливостта винаги е оръдие на мъдростта.
	Забелязах, че лицето му е покрито с тънък слой пот.
	— Ако съм прав, ваша милост, тази нощ ще е тежка за вас.
	— Напоследък всичките ми нощи са тежки — горчиво отвърна гой. — Какво би направило тази нощ по-лоша от предишната?
	— Офалумът, ваша милост. Тялото ви жадува за него. След два дни ще сте минали през най-лошото, но дотогава ще изпитате значителен… дискомфорт.
	— Говори направо.
	— Ще ви болят челюстта и главата, ще се потите, ще ви се гади, ще получавате гърчове и спазми, особено в краката и в долната част на гърба. Можете да загубите контрол над червата си и да имате редуващи се периоди, в които ще изпитвате силна жажда и ще повръщате. — Сведох поглед към ръцете си. — Съжалявам, ваша милост.
	В края на описанието ми изражението на маера беше доста измъчено, но той кимна благосклонно.
	— Предпочитам да знам всичко това.
	— Има няколко неща, които могат да направят това преживяване малко по-поносимо, ваша милост.
	Лицето му леко се разведри.
	— Какви са те?
	— На първо място лауданум. Съвсем малка доза, тя ще облекчи непреодолимата потребност от офалум, която тялото ви ще изпитва. И още няколко неща. Имената им не са важни. Мога да ви направя чай от тях. Друг съществен проблем е, че все още имате значително количество олово в тялото, което няма да изчезне от само себе си.
	Това, изглежда, го разтревожи повече от всичко останало, което бях казал до момента.
	— Няма ли просто да отмине?
	— Металите са коварни отрови — поклатих глава аз. — Те остават в тялото като уловени в капан. Нужни са специални усилия, за да бъде изсмукано оловото от организма.
	— Проклет да съм! — намръщи се Алверон. — Мразя да ме смучат пиявици.
	— Просто така се изразих, ваша милост. В днешно време само глупаците и измамниците използват пиявици. Оловото трябва да бъде _изкарано_ от вас. — Замислих се дали да не му кажа истината, че най-вероятно никога няма да се отърве от цялото количество, но реших да запазя тази информация за себе си.
	— Можеш ли да го направиш?
	Дълго мислих, преди да му отговоря:
	— Вероятно аз съм най-доброто, с което разполагате, ваша милост. Далеч сме от Университета. Обзалагам се, че дори един от десет тукашни доктори не е преминал през подходящото обучение, а и не знам кои от тях познават Каудикус. — Зачудих се за момент и след това поклатих глава. — Сещам се за поне петдесет души, които са по-подходящи за тази работа от мен, но те са на две хиляди километра от тук.
	— Оценявам честността ти.
	— Мога да намеря повечето неща, от които имам нужда, в Долен Северин. Обаче… — Не довърших, като се надявах, че маерът ще разбере какво имам предвид и ще ми спести неудобството да му искам пари.
	— Обаче? — погледна ме безизразно той.
	— Имам нужда от пари, ваша милост. Нещата, които са ви необходими, не се намират лесно.
	— О, разбира се.
	Той извади кесия и ми я подаде. Бях малко изненадан, като разбрах, че има поне една пълна кесия подръка, близо до леглото му. Неволно си припомних тирадата, която бях дръпнал на шивач в Тарбеан преди години. Какво му бях казал? _„Благородникът никога не е далеч от кесията си.“_ Сдържах неуместното си за случая желание да се засмея.
	Стейпс се върна скоро след това. Той се оказа изненадващо находчив и докара дванайсет бързопийки в кафез на колелца с големината на гардероб.
	— Бога ми, Стейпс! — възкликна Алверон, когато прислужникът му вкара кафеза от фина мрежа през вратата. — Този път надмина себе си.
	— Къде ще ви е най-удобно да го оставя, сър?
	— Засега го остави там. Ще накарам Квоте да го премести където искам.
	— Няма да ме затрудни да го преместя. — Прислужникът изглеждаше леко засегнат.
	— Знам, че с радост ще го направиш, Стейпс. Но се надявах вместо това да ми донесеш една кана пресен ябълков сок. Мисля, че ще поуспокои стомаха ми.
	— Разбира се.
	Прислужникът побърза да изпълни поръчката и затвори вратата след себе си.
	Веднага след това аз отидох при кафеза. Малките, подобни на скъпоценни камъни птици се стрелкаха от пръчка на пръчка с шеметна скорост.
	— Красиви създания — чух унесено да казва маерът. — Като дете бях запленен от тях. Спомням си как си мислех, че няма нищо по-хубаво от това по цял ден да ядеш само захар.
	Към външната страна на кафеза бяха закачени три поилки, които представляваха стъклени тръби, пълни с подсладена вода. Две от тях бяха оформени като цветове на лози селас, а третата беше като стилизирана перуника. Това бяха идеалните домашни любимци за благородниците. Кой друг можеше да си позволи да им дава по цял ден подсладена вода?
	Развих горните части на поилките и изсипах във всяка от тях по една трета от лекарството на маера. Сетне му подадох празното шишенце.
	— Какво правите обикновено с шишето?
	Той го остави върху масичката до леглото си.
	Наблюдавах кафеза, докато не видях, че една от птиците не долетя до поилката, за да пие.
	— Ако кажете на Стейпс, че искате да ги храните лично, нали няма да пипа храната им?
	— Няма. Той винаги прави точно това, което му кажа.
	— Добре. Оставете ги да пресушат поилките, преди да ги допълните. Така ще поемат по-голяма доза и ще видим резултата по-бързо. Къде искате да оставя кафеза?
	Алверон огледа стаята. Очите му се движеха мудно.
	— До скрина във всекидневната — каза той накрая. — Би трябвало да го виждам от тук.
	Внимателно избутах кафеза в другата стая. Когато се върнах, заварих Стейпс да сипва на маера сок от ябълки.
	— С ваше позволение, ваша милост — поклоних се аз на Алверон.
	Той ми махна с ръка да си вървя.
	— Стейпс, Квоте ще се върне по-късно следобед. Пусни го да влезе дори да спя. — Прислужникът кимна сковано и отново ми хвърли неодобрителен поглед, а маерът продължи: — Той може би ще ми донесе някои неща. Моля те не споменавай за това на никого.
	— Ако имате нужда от каквото и да е…
	— Знам, че веднага би го донесъл, Стейпс. — Алверон се усмихна уморено. — Просто искам да създам някаква работа на момчето. А и бих предпочел ти да си ми подръка.
	Той потупа прислужника си по ръката и Стейпс, изглежда, се успокои. Излязох сам, без да го изчакам.

	* * *

	Отиването до Долен Северин ми отне повече часове, отколкото бе необходимо. Макар да се ядосвах заради закъснението, то беше наложително. Докато крачех по улиците, мярнах хора, които вървяха подир мен и ме следяха.
	Това не ме изненада. Съдейки по онова, което бях видял досега от двора на маера, неговата основна храна бяха слуховете. Очаквах, че един-двама слуги ще следят какви поръчки изпълнявам в Долен Северин. Както споменах, по това време дворът на Алверон бе изпълнен с любопитство по отношение на мен, а дори не можете да си представите на какво са способни отегчените благородници само и само да си наврат носа в чуждите работи.
	Макар самите слухове да не ме безпокояха, последствията от тях можеха да са катастрофални. Ако Каудикус научеше, че след посещението си при маера съм отишъл да купувам разни неща от аптеките, какви ли действия щеше да предприеме? Онзи, който искаше да отрови Алверон, нямаше и за миг да се поколебае да ме убие.
	Ето защо, за да избегна всякакво подозрение, първото нещо, което направих, щом отидох в Долен Северин, бе да си поръчам вечеря. Вкусно, горещо варено и черен хляб. Беше ми писнало от изтънчената храна, която беше почти изстинала, докато стигне до стаята ми.
	После купих две плоски джобни бутилки от онези, които се използват за бренди. Прекарах половин час на ъгъла на една улица, забавлявайки се, докато наблюдавах изпълнението на „Духът и гъсарката“ от една малка пътуваща трупа. Не бяха от Едема Рух, но се справиха добре. Кесията на маера беше щедра, когато обикаляха с шапката.
	Накрая намерих една добре заредена аптека. Купих нервно и хаотично няколко неща. След като бях взел всичко, което ми трябваше, и няколко неща, които не ми бяха нужни, аз смутено започнах да разпитвам собственика какво може да вземе един мъж, ако… има определени затруднения… в спалнята.
	Аптекарят кимна със сериозен вид и ми препоръча няколко неща с невъзмутимо изражение на лицето. Купих по малко от всяко от тях и след това направих неумел опит да го заплаша и подкупя да запази мълчание. Когато си тръгнах, той беше обиден и раздразнен до крайност. Ако някой го попиташе, бързо щеше да разкаже за невъзпитания благородник, който се е интересувал от лекарства за импотентност. Не ми се искаше това да навреди на репутацията ми, но поне така до ушите на Каудикус нямаше да стигнат слухове, че съм купувал лауданум, мъртва коприва, хапнималко и други също толкова подозрителни лекове.
	Накрая, цял ден по-рано, откупих лютнята си от заложната къща. Почти изпразних кесията на маера, но това беше последното нещо, което трябваше да свърша. Докато стигна обратно до подножието на Стръмнината, слънцето вече бе започнало да залязва.
	Имаше само няколко възможни пътя между Горен и Долен Северин. Най-обичайните бяха двете тесни стълбища, които прорязваха Стръмнината. Те бяха стари, камъкът се ронеше и на някои места бяха много тесни, но бяха безплатни и затова бяха обичайният избор за обикновените хора, живеещи в Долен Северин.
	За онези, на които не им допадаше идеята да се изкачват на височина от шейсет метра по стълби, имаше и други възможности. Имаше товарни подемници, с които работеха двама бивши студенти от Университета. Те не бяха пълноправни арканисти, но бяха умни и познаваха достатъчно симпатията и инженерните науки, за да се справят с доста рутинната задача да качват и да свалят от Стръмнината каруци и коне с голяма дървена платформа.
	Цената за пътници за превозването с товарния подемник беше едно пени за качване и половин пени за слизане, макар че понякога се налагаше да изчакаш някой търговец да приключи с товаренето или разтоварването на стоките си, преди да тръгне подемникът.
	Благородниците не използваха товарния подемник. Заради винтишкото подозрение към всички неща, които имат дори далечна връзка с Арканум, те предпочитаха да се придвижват с конските подемници. Те бяха задвижвани от двайсет коня, впрегнати в сложна система от скрипци. Това означаваше, че конските подемници бяха малко по-бързи и струваха цяла сребърна монета от осем бита. Най-хубавото беше, че почти всеки месец някой пиян благороднически син намираше смъртта си, като падаше от тях, и така увеличаваше популярността им, показвайки колко е отбрана клиентелата им.
	Тъй като парите в кесията ми не бяха мои, реших да използвам конските подемници.
	Присъединих се към четиримата благородници и дамата, които вече се бяха наредили на опашка, изчаках подемникът да се спусне, подадох своята тънка сребърна монета и се качих върху него.
	Той не беше нищо повече от отворена кутия с месингов парапет по края. Към ъглите й бяха вързани дебели конопени въжета, които му придаваха известна стабилност, но от всяко по-силно движение се разлюляваше доста обезпокоително. Групите от пътници бяха придружавани нагоре и надолу от добре облечено момче, което отваряше вратата и даваше сигнал на хората, подкарващи конете на върха на скалата, да принудят животните да започнат да теглят.
	За благородниците беше обичайно да се обръщат с гръб към Северин, докато подемникът се издига. Не беше прието да се зяпа надолу. Тъй като обаче не се интересувах особено какво ще си помислят за мен те, аз застанах до предния парапет. Докато се издигахме над земята, стомахът ми правеше странни неща.
	Наблюдавах как Северин се разстила под мен. Беше стар и внушителен град. Високата каменна стена, която го заобикаляше, говореше за отдавна отминали тежки времена. Тя беше показателна и за начина на мислене на маера, който дори и в сегашния мирен период бе запазил укрепленията в превъзходно състояние. Всичките три врати бяха охранявани и затваряни всяка вечер по залез-слънце.
	Продължихме да се издигаме и аз видях различните части на Северин толкова ясно, сякаш ги гледах на карта. Имаше богаташки квартал, пълен с градини, паркове и сгради, направени изцяло от тухли и стар камък. Имаше и бедняшки квартал с тесни, усукани улички, където всички покриви на къщите бяха покрити с катран и дървени плочи. В подножието на хълма се забелязваше тъмна следа там, където някога, в миналото, през града бе преминал пожар, след който не бе останало почти нищо друго освен овъглените руини на постройките.
	Пътуването ни приключи твърде бързо. Изчаках благородниците да слязат първи, докато стоях облегнат на парапета и гледах към града далеч долу.
	— Господине? — уморено ме подкани момчето. — Всички трябва да слязат.
	Обърнах се, слязох от подемника и видях Дена, която стоеше най-отпред на опашката.
	Преди да успея да сторя каквото и да било друго, освен да я зяпам смаяно, тя се обърна и очите й срещнаха моите. Лицето й светна. Тя извика името ми, затича се към мен и се сгуши в прегръдката ми, докато още не бях осъзнал какво се случва. Обгърнах я с ръце и допрях бузата си до ухото й. Движенията ни бяха толкова естествени, сякаш бяхме танцьори, които изпълняват някакъв танц. Сякаш ги бяхме упражнявали хиляди пъти. Тя беше топла и мека.
	— Какво правиш тук? — попита ме.
	Сърцето й препускаше и аз усещах туптенето му върху гърлите си.
	Стоях като онемял, докато Дена не се отдръпна от мен. Едва тогава забелязах, че горната част на едната й скула е прорязана от стар белег, избледнял до жълто. Въпреки това тя беше най-красивото създание, което бях виждал от два месеца и на две хиляди километра разстояние.
	— _Ти_ какво правиш тук? — попитах аз.
	Тя се засмя със звънливия си смях и докосна с ръката си моята. След това погледна над рамото ми и лицето й помръкна.
	— Почакай! — извика на момчето, което затваряше вратата на подемника. — Трябва да хвана този курс или ще закъснея. — Хвърли ми изпълнен със съжаление извинителен поглед, мина покрай мен и се качи на подемника. — Ела да се видим.
	Момчето затвори вратата след нея и сърцето ми се сви, когато подемникът започна бавно да се спуска и да изчезва от погледа ми.
	— Къде да те търся? — пристъпих по-близо до ръба на Стръмнината, за да наблюдавам спускането й.
	Дена вдигна поглед към мен. Бялото й лице изпъкваше на фона на спускащия се мрак, а косата й беше като сянка в нощта.
	— Втората улица на север от главната, улица „Тинери“.
	Сенките я погълнаха и внезапно се оказах сам. Изправих се. Уханието й все още се носеше във въздуха около мен. Топлината й не беше напуснала дланите ми. И усещах пулса й върху гърдите си като туптенето на сърцето на уловена в клетка птица.


	61.
	Мъртвокоприв

	След пътуването ми до Северин оставих калъфа с лютнята в стаята си и възможно най-бързо се отправих към покоите на Алверон. Стейпс не беше доволен да ме види, но ме въведе вътре с обичайната за него експедитивност.
	Маерът лежеше, изпаднал в ступор и целият облян в пот. Завивките бяха усукани около тялото му. Едва сега забелязах колко много е отслабнал. Ръцете и краката му бяха станали жилести, а цветът на кожата му вече не беше блед, а пепеляв. Той ми хвърли кръвнишки поглед, когато влязох в стаята.
	Прислужникът оправи набързо завивките му и му помогна да седне, като го подпря на възглавниците. Алверон стоически издържа помощта на Стейпс и след това каза:
	— Благодаря ти, Стейпс. — Тонът му подсказваше, че повече не се нуждае от присъствието му.
	Прислужникът бавно напусна стаята, като преди това ми хвърли враждебен поглед.
	— Намерих всичко, от което имам нужда, ваша милост. — Приближих се до леглото му и извадих няколко неща от джобовете на плаща си. — Макар и не всичко, което се надявах да открия. Как се чувствате?
	— Отне ти дяволски много време да се върнеш. — Погледът му говореше повече от всякакви думи. — Каудикус дойде, докато те нямаше.
	С мъка сдържах безпокойството си.
	— Какво се случи?
	— Попита ме как се чувствам и аз му казах истината. Погледна очите и гърлото ми и ме попита дали съм повръщал. Отвърнах му, че съм и че искам още от лекарството, както и да бъда оставен на мира. Той си тръгна и изпрати още от отварата си.
	— Пихте ли от нея? — Усетих как в мен се надига паника.
	— Ако беше позакъснял още малко, щях да го направя и да вървят по дяволите твоите измислени истории. — Той извади шишенце изпод възглавницата си. — Не виждам какво повече може да ми навреди. И бездруго усещам, че вече умирам. — Гневно ми подхвърли шишето.
	— Би трябвало да мога да подобря състоянието ви, ваша милост. Запомнете, че тази нощ ще бъде най-тежката. Утре също ще е зле. След това всичко би трябвало да е наред.
	— Ако доживея дотогава — отбеляза маерът.
	Това беше просто сприхаво мърморене на болен човек, но повтори толкова точно онова, което си мислех в момента, че по гърба ми премина ледена тръпка. Преди това не ми беше хрумвало, че Алверон може да умре въпреки моята намеса. Но когато го видях сега, толкова слаб, с посивяло лице и треперещ, осъзнах истината — можеше и да не преживее нощта.
	— Това е първото, ваша милост. — Извадих едната плоска бутилка.
	— Бренди ли е? — приглушено попита той с надежда.
	Поклатих глава и отворих бутилката. Когато усети миризмата й, Алверон сбърчи нос и се отпусна назад върху възглавниците.
	— В името на божиите зъби! Сякаш това, че умирам, не е достатъчно. Масло от черен дроб на треска?
	Кимнах сериозно.
	— Отпийте две големи глътки, ваша милост. Това е част от лечението ви.
	Маерът не направи никакъв опит да вземе шишето.
	— Никога не съм можел да преглътна това нещо, а напоследък повръщам дори и чая си. Няма да се насилвам да го пия само за да го повърна след това.
	Кимнах и отново запуших бутилката.
	— Ще ви дам нещо, което да спре повръщането.
	На нощната масичка имаше чайник с вода и аз се захванах да му приготвя чаша чай.
	— Какво слагаш вътре? — Той немощно проточи врат, за да види какво правя.
	— Нещо, което да прекрати повдигането, и нещо, което да ви помогне да изкарате отровата от организма си. Малко лауданум, който да успокои непреодолимата ви нужда от офалум, и чай. Ваша милост слага ли си захар?
	— Обикновено не. Но предполагам, че без нея ще има вкус на блатна вода.
	Добавих една лъжичка захар, разбърках я и му подадох чашата.
	— Отпий първо ти — подкани ме Алверон, докато пребледнял и мрачен ме наблюдаваше с проницателните си сиви очи.
	Усмихна ми се с ужасяваща усмивка.
	Поколебах се, но само за миг.
	— За здравето на ваша милост — казах аз, отпих голяма глътка, направих гримаса и добавих още една лъжица захар. — Ваша милост се оказа прав. Наистина има вкус на блатна вода.
	Маерът взе чашата с двете си ръце и започна да пие решително на бързи глътки.
	— Отвратително е — простичко отбеляза той, — но е по-добре от нищо. Знаеш ли колко е ужасно да си жаден, но да не можеш да пиеш от страх да не повърнеш? Не бих го пожелал дори на куче.
	— Изпийте го до дъно — препоръчах му аз. — Би трябвало стомахът ви да се успокои след няколко минути.
	Отидох в другата стая и изсипах новото шишенце с лекарство в поилките на бързолетките. С облекчение видях, че те продължават да пият от нектара с отварата. Тревожех се, че може да започнат да го избягват заради промяната във вкуса му или от инстинкт за самосъхранение.
	Освен това се безпокоях, че оловото може и да не е отровно за бързопийките, а също и че може да е необходим повече от един цикъл, за да се прояви действието му. Опасявах се, че едва ли ще имам повече от няколко дни заради нарастващата избухливост на Алверон. Болестта му също ме тревожеше. Както и възможността догадките ми да се окажат напълно погрешни.
	Отново се върнах при него и го заварих да държи празната чаша в скута си. Приготвих още един чай като първия и той бързо го изпи. След това двамата седяхме мълчаливо в продължение на петнайсетина минути.
	— Как се чувствате, ваша милост?
	— По-добре — неохотно призна той и аз забелязах, че леко провлича думите, — много по-добре.
	— Вероятно причината е в лауданума — обясних аз. — Но стомахът ви вече би трябвало да се е поуспокоил. — Подадох му бутилката с масло от черен дроб на треска. — Две големи глътки, ваша милост.
	— Наистина ли това е единственото нещо, което може да се направи? — отвратено попита маерът.
	— Ако аптеките на Университета ми бяха подръка, щях да намеря и нещо по-приятно, но в момента това е единственото, което може да ползваме.
	— Направи ми още една чаша чай, с която да го прокарам.
	Той взе шишето, отпи две малки глътки и ми го върна, изкривявайки уста от отвращение.
	Въздъхнах вътрешно.
	— Ако ще сърбате така, ще стоим тук цяла нощ. Отпийте две големи глътки като онези, с които моряците се наливат с евтино уиски.
	— Не ми говори като на малко дете — намръщи се той.
	— Тогава се дръжте като мъж — рязко му отвърнах аз, с което го накарах слисано да замълчи. — По две глътки на всеки два часа. До утре трябва да сте изпили цялото шише.
	— Да ти припомня ли с кого разговаряш в момента? — Очите му се присвиха опасно.
	— Говоря с болен човек, който не иска да си изпие лекарството — отвърнах аз с равен глас.
	В размътените му от лауданума очи проблесна гняв.
	— Една пинта* рибешко масло не е лекарство — изсъска Алверон. — Това, което искаш, е гадно и неразумно. Не мога да го направя.
	[* Мярка за обем, равна на 0,47 л. — Бел.прев.]
	Втренчих се в него с най-смразяващия си поглед и взех бутилката от ръката му. Без да отместя очи, изпих цялото й съдържание. През хранопровода ми минаваха глътка след глътка и аз продължавах да гледам маера в очите. Наблюдавах как гневът на лицето му в началото бе заменен от отвращение, за да се превърне после в изражение на безмълвно, макар и отвратено, страхопочитание. Обърнах шишето, мушнах пръста си вътре и го облизах до капка.
	Извадих втората плоска бутилка от джоба на плаща си.
	— Това щеше да е дозата ви за утре, но сега ще трябва да я изпиете тази нощ. Ако ви е по-лесно, пийте по една глътка на всеки два часа. Това би трябвало да е достатъчно. — Подадох му шишето, все още без да откъсвам очи от неговите.
	Алверон го взе мълчаливо, отпи две големи глътки и затапи бутилката с мрачна решителност. При благородниците гордостта винаги е по-подходящо средство за упражняване на натиск от разума.
	Порових в един от джобовете на тъмночервения си плащ и извадих пръстена на маера.
	— Предишния път забравих да ви го върна, ваша милост — подадох му го аз.
	Той понечи да протегне ръка да го вземе, но се спря.
	— Задръж го засега. Предполагам, че поне толкова си заслужил.
	— Благодаря ви, ваша милост — казах аз, като се постарах изражението на лицето ми да остане сдържано.
	Не ми беше предложил да нося пръстена, но фактът, че ми позволи да го задържа, бе значителна крачка напред във взаимоотношенията ни. Независимо как щеше да се развие опитът му да ухажва лейди Лаклес, днес бях успял да му направя впечатление.
	Сипах му още чай и реших да продължа да му давам указания, докато все още ми обръща внимание.
	— Тази нощ трябва да изпиете остатъка от чая в чайника, ваша милост. Но запомнете, че това е цялото количество, с което ще разполагате до утре. Когато изпратите да ме повикат на сутринта, ще ви приготвя още. Тази нощ трябва да се опитате да поемете колкото се може повече течности. Най-добре е да пиете мляко. Сложете в него малко мед и така ще ви е по-лесно да го приемате.
	Алверон се съгласи и сякаш се готвеше да задреме. Знаех колко тежка нощ му предстои, затова реших да го оставя да се унесе. Събрах нещата си и излязох от стаята.
	Стейпс чакаше отвън. Казах му, че господарят му спи, и му заръчах да не изхвърля чая от чайника, тъй като негова милост ще иска да пие още от него, щом се събуди.
	Когато си тръгвах, огледът, който ми направи прислужникът, не беше просто леден както преди. Той бе изпълнен с омраза и направо злобен. Едва след като затвори вратата след себе си, осъзнах как изглеждат нещата в неговите очи. Той предполагаше, че се възползвам от маера в момента на неговата слабост.
	По света има много такива хора — пътуващи лекари, които без всякакви угризения злоупотребяват със страховете на безнадеждно болните. Най-добрият пример за това е Мъртвокоприв — продавачът на лекове в „Три пенита за едно желание“. Това безспорно е най-презираният персонаж от всички драми и няма публика, която да не ръкопляска, когато го приковават към позорния стълб в четвърто действие.
	Разсъждавайки за това, се сетих за пепелявия цвят на лицето на Алверон и колко крехък изглеждаше той. Докато живеех в Тарбеан, бях виждал здрави, млади мъже да си отиват от липсата на офалум, а маерът не беше нито млад, нито здрав.
	Ако той умреше, кого щяха да обвинят? Със сигурност не и Каудикус, който беше довереният му съветник. Не и Стейпс — любимият му прислужник…
	А мен. Щяха да обвинят мен. Състоянието му се бе влошило веднага след пристигането ми. Не се съмнявах, че Стейпс бързо щеше да съобщи, че съм прекарвал доста време насаме с Алверон в покоите му. Както и че съм му приготвил чай точно преди началото на гибелната за него нощ.
	В най-добрия случай щях да изглеждам като младо подобие на Мъртвокоприв. А в най-лошия — като убиец.
	Такива мисли се въртяха в главата ми, докато вървях през имението обратно към стаите си. Спрях само за малко до един от прозорците, гледащи към Долен Северин, за да повърна една пинта масло от черен дроб на треска.


	62.
	Криза

	На следващата сутрин се отправих към Долен Северин още преди слънцето да е изгряло. Хапнах горещи яйца и картофи за закуска, докато чаках аптекарят да отвори. След като се нахраних, купих още две пинти масло от черен дроб на треска и няколко други дреболии, за които не се бях сетил предишния ден.
	След това изминах целия път до улица „Тинери“, като се надявах да се натъкна на Дена, макар да беше твърде рано, за да е станала. Каруците и талигите на селяните се бореха за места по павираните улици. Амбициозни просяци спореха за най-оживените ъгли, докато търговците окачваха табелите на магазините си и отваряха кепенците.
	На улица „Тинери“ преброих двайсет и три странноприемници и пансиони. След като си отбелязах онези, които вероятно биха се харесали на Дена, се насилих да се върна в имението на маера. Този път взех товарния подемник — донякъде, за да объркам онези, които може би ме следяха, но също и защото кесията от Алверон беше почти празна.
	Тъй като всичко трябваше да изглежда както обикновено, останах в стаите си в очакване маерът да прати някой да ме повика. Изпратих картичката си и пръстена на Бредон и скоро след това той седеше срещу мен, биеше ме на так и ми разказваше истории.
	— … и така маерът наредил да го окачат на бесилката точно до източната порта. Висял там дни наред, крещял и проклинал. Твърдял, че е невинен. Казвал, че това не е справедливо и че иска съдебен процес.
	— Бесилка? — не можех да повярвам аз.
	— Истинска желязна бесилка — сериозно кимна Бредон. — Кой знае как е успял да я намери в днешно време. Беше като излязла от пиеса.
	Опитах се да измисля някакъв уклончив отговор. Макар да звучеше гротескно, много добре знаех, че не мога да си позволя открито да критикувам Алверон.
	— Ами — подзех аз, — разбойничеството наистина е ужасно нещо.
	Бредон понечи да постави камък върху дъската, но размисли.
	— Доста хора мислеха, че това е твърде… — той се прокашля — безвкусно. Но никой не го изрече гласно, ако разбираш какво искам да ти кажа. Беше зловещо. Но посланието стигна до всички.
	Най-накрая избра къде да сложи камъка си и известно време играхме мълчаливо.
	— Странна работа — обадих се накрая аз, — онзи ден попаднах на човек, който не можеше да разбере какви са мястото и рангът на Каудикус в общата схема на нещата.
	— Това не е особено изненадващо. — Бредон посочи дъската. — Даването и получаването на пръстени наподобява играта на так. На пръв поглед правилата са прости. Когато обаче започнеш да ги изпълняваш, те се оказват доста сложни. — Той притисна камъка си върху дъската с остър звук, а тъмните му очи весело проблеснаха. — Всъщност онзи ден обяснявах заплетените тънкости на този обичай на един чужденец, който не беше запознат с тези неща.
	— Било е много любезно от ваша страна — отбелязах аз.
	Бредон кимна снизходително.
	— На пръв поглед изглежда просто — каза той. — По ранг баронът е над баронета. Но понякога новите пари струват повече от старата кръв. Понякога да контролираш реката е по-важно от това колко войници можеш да изкараш на бойното поле. Случва се и един човек да се окаже повече от онова, което изглежда, че е. По някакво странно стечение на обстоятелствата около унаследяването графът на Сванис е също и виконт на Тевн. Така един човек има две политически титли.
	Усмихнах се.
	— Майка ми веднъж ми каза, че познава човек, който дължи васална вярност на самия себе си — обясних аз. — Всяка година дължал на себе си и дял от собствените си данъци, а ако някога бил заплашен, имало договори, които изисквали от него да осигури бърза и лоялна военна помощ на себе си.
	Бредон кимна.
	— Това се случва по-често, отколкото си мислят хората — потвърди той. — Особено при по-старите родове. Стейпс например има няколко различни длъжности.
	— Стейпс ли? — учудих се аз. — Но той е просто един прислужник, нали?
	— Ами — бавно отвърна Бредон, — той наистина е такъв. Ала едва ли може да бъде наречен _просто_ прислужник. Родът му е доста стар, но той няма собствена титла. Строго погледнато, рангът му не е по-висок от този на готвач. Но притежава доста земи. Има пари. И е прислужникът на _маера_. Двамата се познават от деца. Всеки знае, че той е ушите на Алверон. — Тъмните очи на Бредон се насочиха към мен. — Кой би се осмелил да оскърби такъв човек, като му изпрати железен пръстен? Отиди в стаята му и ще видиш каква е истината — в неговата купа няма нищо друго освен злато.

	* * *

	Скоро след като свършихме играта, Бредон се извини, че има предварително уговорена среща. За щастие вече разполагах с лютнята си, с която да си запълвам времето. Захванах се да я настройвам, като проверявах прагчетата и мърморех заради ключа, който постоянно се разхлабваше. Бяхме разделени доста дълго и ни беше нужно време, за да се опознаем отново.
	Минаха часове. В един момент открих, че разсеяно свиря „Погребалната песен на Мъртвокоприв“ и се насилих да спра. Стана обедно време. Донесоха обеда ми и след това почистиха остатъците от него. Донастроих лютнята и изсвирих няколко гами. Преди да се усетя, засвирих „Калайджията напуска града“. Едва тогава осъзнах какво се опитват да ми кажат ръцете ми. Ако маерът все още беше жив, досега щеше да ме е извикал.
	Оставих лютнята да замлъкне и започнах да мисля много бързо. Трябваше да си тръгна. Веднага. Стейпс ме беше видял да давам лекарство на маера. Можеха дори да ме обвинят, че съм сипал нещо в шишето с отвара, което бях донесъл от Каудикус.
	Стомахът ми бавно се присви от страх, когато осъзнах в колко безпомощно положение съм се оказал. Не познавах достатъчно добре имението на маера, за да се опитам да се измъкна по някакъв хитроумен начин. Тази сутрин, докато отивах към Долен Северин, се обърках и ми се наложи да спра и да попитам за пътя.
	Почукването по вратата беше по-силно от обичайното и по-настойчиво от почукването на момчето за поръчки, което обикновено ми носеше поканите от Алверон. Сигурно беше стражата. Замръзнах на стола. Дали не беше най-добре да отворя вратата и да кажа истината? Или да се измъкна през прозореца на градината и някак си да се опитам да избягам?
	Почукването се разнесе отново, този път по-силно.
	— Господине? Господине? — Гласът беше приглушен от вратата, но не беше на някой от стражите.
	Отворих вратата и видях малко момче, което носеше поднос с железния пръстен на маера и картичка.
	Взех ги. На картичката с трепереща ръка бе написана една-единствена дума _„Незабавно“_.

	* * *

	Стейпс изглеждаше нетипично занемарен и ме посрещна с леден поглед. Предния ден се държеше така, сякаш иска да съм мъртъв и погребан. Днес погледът му загатваше, че няма да му е достатъчно само да съм погребан.
	Стаята на маера беше щедро украсена с цветове на селас. Деликатното им ухание беше почти достатъчно, за да пропусне човек миризмите, които те бяха донесени да прикрият. Това, заедно с външния вид на Стейпс, ме наведе на мисълта, че предположението ми, че нощта ще се окаже неприятна, е било достатъчно близо до истината.
	Алверон беше в леглото, подпрян в седнало положение. Изглеждаше както очаквах, което ще рече — изтощен, но вече не се потеше, нито се присвиваше от болка. Всъщност изглеждаше почти ангелски. Над него блестеше правоъгълник от слънчева светлина, от който кожата му изглеждаше болезнено прозрачна, а косата около главата му блестеше като сребърна корона.
	Когато се приближих, той отвори очи и разруши ангелската илюзия за себе си. Никой ангел не можеше да има толкова умни очи като неговите.
	— Надявам се, че намирам ваша милост в добро разположение? — учтиво го попитах аз.
	— Горе-долу — отвърна той, но отговорът му не ми казваше нищо.
	— Как се _чувствате_? — попитах аз с по-сериозен тон.
	Той ме изгледа продължително, което ми даде да разбера, че не одобрява небрежното ми обръщение към него, след което каза:
	— Стар. Чувствам се стар и слаб. — Пое си дълбоко дъх. — Но като изключим това, се чувствам по-добре, отколкото през последните няколко дни. Малко ме боли и съм ужасно изморен. Но се чувствам… чист. Мисля, че кризата отмина.
	— Бихте ли искали да ви направя още един чайник с чай? — предложих аз, но не го попитах за изминалата нощ.
	— Моля те, направи го. — Тонът му беше премерен и учтив.
	Не можех да отгатна какво е настроението му, затова побързах да приготвя отварата и да му подам чашата.
	След като опита чая, маерът вдигна поглед към мен.
	— Вкусът му е различен.
	— В него има по-малко лауданум — обясних аз. — Прекалено голямо количество от него би навредило на ваша милост. Тялото ви ще започне да се пристрастява към него също толкова сигурно, колкото и към офалума.
	Той кимна.
	— Ще забележиш, че птиците ми се чувстват добре — отбеляза с прекалено небрежен тон.
	Погледнах през вратата и видях, че бързопийките се стрелкат в позлатения си кафез по-жизнени от всякога. Когато се замислих за последствията от неговия коментар, усетих как през мен преминава студена тръпка. Той все още не вярваше, че Каудикус го трови.
	Бях твърде стреснат, за да успея да му отговоря достатъчно бързо, но след като си поех дъх няколко пъти, накрая успях да кажа:
	— Изобщо не съм загрижен за тяхното здраве толкова, колкото за вашето. Нали все пак ваша милост _наистина_ се чувства по-добре?
	— Такова е естеството на моето заболяване — то идва и си отива. — Алверон остави чашата си с чай, от която бе изпил само четвърт. — Накрая изчезва напълно и Каудикус е свободен да се скита месеци наред и да събира съставките за своите магии и отвари. Като стана дума за това — продължи той и скръсти ръце в скута си, — би ли ми направил услугата да ми донесеш лекарството ми от него?
	— Разбира се, ваша милост — усмихнах се насила аз, като се опитвах да не обръщам внимание на тревогата, обхванала сърцето ми.
	Почистих безпорядъка, който бях създал, докато му приготвих чая, и напъхах пакетчетата и вързопчетата с билки обратно и джобовете на тъмночервения си плащ.
	Маерът кимна благосклонно, след което затвори очи и сякаш пак се унесе в спокойната си, огряна от слънцето дрямка.

	* * *

	— Нашият новоизпечен историк! — възкликна Каудикус, покани ме да вляза и ми предложи да седна. — Бихте ли ме извинили за момент. Ей сега ще се върна.
	Отпуснах се върху тапицирания стол и едва тогава забелязах внушителния брой пръстени върху близката маса. Каудикус беше стигнал чак дотам, че да поръча специална поставка за тях. Всички пръстени бяха подредени с името, насочено напред. Имаше много от всички видове — сребърни, железни и златни.
	Моят златен пръстен и железният на Алверон бяха оставени на малък поднос върху масата. Взех ги обратно, като мислено си отбелязах този доста елегантен начин да предложиш да върнеш нечий пръстен без думи.
	Огледах с безмълвно любопитство голямата стая в кулата. Какъв би могъл да бъде мотивът на Каудикус да трови маера? Като изключим самия Университет, това място бе мечтата на всеки арканист.
	Изправих се и с любопитство заразглеждах лавиците му с книги. Имаше доста голяма библиотека, в която с мъка се събираха близо стотина книги. Много от заглавията ми бяха познати. Някои бяха химически справочници. Други бяха алхимични. Трети пък се занимаваха с естествените науки, билкарството, физиологията и животинския свят. По-голямата част обаче, изглежда, бяха исторически.
	Хрумна ми една мисъл. Вероятно можех да накарам вроденото винтишко суеверие да работи в моя полза. Ако Каудикус беше сериозен учен и поне наполовина толкова суеверен, колкото местните винти, той може би знаеше нещо за чандрианите. И най-хубавото беше, че тъй като играех ролята на глупав благороднически син, не се налагаше да се безпокоя, че с разпитването за тях ще навредя на репутацията си.
	Каудикус се появи иззад ъгъла и като че ли донякъде се изненада, като видя, че стоя до лавиците с книги. Но бързо се окопити и ми се усмихна любезно.
	— Видяхте ли нещо, което да ви заинтригува?
	Обърнах се и поклатих глава.
	— Не съвсем — отвърнах аз. — Знаете ли нещо за чандрианите?
	Каудикус ме погледна безизразно за момент и след това избухна в смях.
	— Знам, че няма да дойдат в стаята ви през нощта и да ви откраднат от леглото — рече той и размърда пръсти към мен, както човек се закача с малко дете.
	— Тогава значи не изучавате митология? — попитах аз, разочарован от реакцията му.
	Опитах се да се утеша, че така със сигурност бях затвърдил мнението му, че съм глуповат благороднически син.
	Каудикус изсумтя.
	— Това едва ли може да се нарече _митология_ — презрително отвърна той. — Човек трудно би могъл да го нарече дори и фолклор. Това са суеверни глупости и аз нямам желание да си губя времето с тях. Никой сериозен учен не би го направил.
	Той започна да се мотае насам-натам в стаята, като запушваше разни шишета и ги прибираше в шкафовете, подреждаше купчини с листове и връщаше книги по местата им върху лавиците.
	— Като говорим за сериозната история, ако си спомням правилно, бяхте любопитен за рода Лаклес?
	За момент го зяпнах учудено. След всичко случило се бях забравил за фалшивия предлог за генеалогични проучвания, който бях измислил вчера.
	— Ако няма много да ви затрудня — бързо отвърнах аз. — Както споменах, на практика не знам нищо за тях.
	Каудикус кимна сериозно.
	— В този случай не е лошо да обърнете внимание на името им. — Той нагласи един спиртник под бълбукаща стъклена реторта, заобиколена от впечатляваща инсталация от медни тръби. Каквото и да дестилираше, предположих, че едва ли е бренди от праскови. — Разбирате ли, можете да научите много за дадено нещо от името му.
	Думите му ме накараха да се усмихна, но побързах да скрия усмивката си.
	— Наистина ли?
	Той се обърна към мен точно когато бях възвърнал контрола над лицето си.
	— О, да — отвърна. — Имената понякога произлизат от други, по-стари имена. Колкото по-старо е едно име, толкова по-близо е до истината. „Лаклес“ е сравнително ново родово име. То е на не повече от шестстотин години.
	— Име на шестстотин години е ново? — Този път не се налагаше да се преструвам на изумен.
	— Родът Лаклес е _стар_. — Той спря да крачи напред-назад и седна в едно изтъркано кресло. — Много по-стар от рода на Алверон. Преди хиляда години властта на рода Лаклес е била поне толкова голяма, колкото тази на маера. Части от сегашния Минтас, Модег и повечето от Малките кралства в един момент са били земи на Лаклес.
	— Какво е било името им преди това? — попитах аз.
	Той извади една дебела книга и я запрелиства нетърпеливо.
	— Родът се е казвал Лоеклос или Локлос, или Лоелоес. Те всички означават едно и също — Локлес*. В онези времена правописът не е бил толкова важен.
	[* Без ключалка, от англ. „lockless“. — Бел.прев.]
	— И кога са били тези времена? — поинтересувах се аз.
	Той отново провери в книгата.
	— Преди около деветстотин години, но съм виждал други исторически книги, които споменават за Лоеклос хиляда години преди падането на Атур.
	Мисълта, че може да има род, който да е по-стар от империите, ме стресна.
	— Значи родът Локлес се е превърнал в рода Лаклес? Защо биха сменили името си?
	— Има историци, които с готовност биха се съгласили да им отрежат дясната ръка, за да получат отговора на този въпрос — отвърна Каудикус. — Общоприетата теория е, че е имало някакъв упадък, разцепил рода. Всеки клон приел отделно име. В Атур те станали рода Лак-кей. Били многобройни, но животът им не бил лек. Нали се сещате, думата „лакей“ идва от там — всички онези бедни благородници, принудени да раболепничат и сервилничат, за да свържат двата края. На юг се превърнали в Лаклитс, които бавно потънали в забвение. Същото се случило и с Каепкаен в Модег. Най-голямата част от рода била тук, вън Винтас, само дето по онова време Винтас още не съществувал. — Той затвори книгата и ми я подаде. — Мога да ви я заема, ако желаете.
	— Благодаря ви — казах аз, като взех книгата. — Много сте любезен.
	Разнесе се далечният звън на камбана.
	— Бърборя твърде много — извини се той. — Пропилях в разговори цялото време, с което разполагахме, а не ви осигурих никаква полезна информация.
	— Дори и само тази история беше достатъчна — с благодарност отвърнах аз.
	— Сигурен ли сте, че не мога да ви заинтригувам с истории и за други родове? — попита арканистът и отиде при работната маса. — Наскоро прекарах зимата при рода Джакис. Баронът е вдовец, нали разбирате. Доста е заможен и донякъде ексцентричен. — Той повдигна вежди към мен, а очите му намекваха, че знае нещо скандално. — Сигурен съм, че ще мога да си спомня някои интересни неща, ако ме уверите, че ще запазите анонимността ми.
	Изкушението беше толкова голямо, че за момент се поколебах дали да не рискувам да изляза от образа, който бях създал, по накрая поклатих глава.
	— Може би когато приключа работата си по раздела за Лаклес — заявих аз с цялата важност на човек, който се е посветя на наистина безполезен проект. — Проучванията ми са доста деликатни. Не искам всичко в главата ми да се обърка.
	Каудикус се намръщи леко и сви рамене, докато навиваше ръкавите си, за да започне да приготвя лекарството на маера.
	Наблюдавах го отново какво прави. Не беше алхимия. Знаех това, защото бях гледал как работи Симон. Това дори трудно можеше да се нарече и химия. Смесването на такова лекарство беше по-скоро следване на рецепта, отколкото нещо друго. Но кои бяха съставките й?
	Наблюдавах го как я приготвя стъпка по стъпка. Сухият лист беше най-вероятно хапнималко. Течността от затворения буркан без съмнение беше муратум или aqua fortis*, или някаква друга киселина. Когато тя бълбукаше в буркана и от нея се вдигаха изпарения, това означаваше, че разтваря малко количество олово — може би не повече от четвърт скрупул**. Белият прах вероятно беше офалумът.
	[* Азотна киселина (лат.). — Бел.прев.]
	[** Аптекарска мярка, равна на 20 г. — Бел.прев.]
	Той добави една щипка от последната съставка. Нямах никаква представа какво може да е това. Приличаше на сол, но, от друга страна, много неща приличат на солта.
	Докато приготвяше отварата, Каудикус не спираше да разказва дворцови клюки. Най-големият син на Де Фере си счупил крака, когато скочил от прозореца на някакъв публичен дом. Най-новият любовник на лейди Хесуа бил илишец и не знаел и дума на атурански. Носели се слухове за разбойници по кралския път на север, но слухове за бандити винаги има, така че това не било нищо ново.
	Слуховете изобщо не ме интересуваха, но можех да се преструвам на заинтригуван, когато се налагаше. През цялото време наблюдавах дали Каудикус няма да се издаде по някакъв начин. Дали в поведението му няма да се появи някаква следа от нервност, дали няма да започне да се поти или пък да се поколебае за момент. Но нямаше нищо такова. Нямаше никакъв знак, че приготвя отрова за Алверон. Държеше се естествено и беше съвършено спокоен.
	Възможно ли бе да е отровил маера случайно? Изключено. Всеки арканист, заслужил своя гилдер, знаеше достатъчно химия, за да…
	След това ми просветна. Може би Каудикус изобщо не беше арканист. Вероятно беше просто мъж, облечен в тъмна мантия, който не знае разликата между алигатор и крокодил. Навярно беше само един хитър измамник, който трови Алверон от обикновено невежество.
	Може би онова, което дестилираше, _наистина_ беше бренди от праскови.
	Той затапи шишенцето с кехлибарена течност и ми го подаде.
	— Заповядайте — каза. — Отнесете му го незабавно. Ще бъде най-добре, ако го получи, докато е още топло.
	Температурата на лекарството няма никакво значение. Всеки медик знае това.
	Взех шишенцето и посочих към гърдите му, сякаш току-що бях забелязал нещо.
	— Бога ми, това амулет ли е?
	В началото той изглеждаше объркан, след това издърпа коженото въженце изпод мантията си.
	— Нещо такова — отвърна с търпелива усмивка.
	На пръв поглед парчето олово, което носеше около врата си, много приличаше на гилдер на Арканум.
	— Защитава ли ви от духовете? — шепнешком попитах аз.
	— О, да — пренебрежително отговори той, — от всякакви духове.
	— Мога ли да го докосна? — нервно преглътнах аз.
	Каудикус сви рамене, наведе се напред и ми го подаде.
	Хванах плахо амулета между палеца и показалеца си и после отскочих назад.
	— Той ме ухапа! — извиках аз с нещо средно между възмущение и страх, докато стисках ръката си с другата.
	Видях го как потиска усмивката си.
	— А, да. Предполагам, че трябва да го нахраня. — Той напъха амулета обратно под мантията си. — А сега си тръгвайте — подкани ме, като посочи вратата.
	Отправих се обратно към покоите на маера, като по пътя масажирах ръката си, опитвайки се да върна чувствителността в изтръпналите си пръсти. Това беше истински гилдер на Арканум. Каудикус беше истински арканист и много добре знаеше какво прави.

	* * *

	Върнах се в стаите на Алверон и в продължение на пет минути водихме досадно формален разговор за несъществени неща, докато допълвах поилките на бързолетките с все още топлото лекарство. Птиците бяха изнервящо жизнени, бръмчаха и сладко чуруликаха.
	Маерът сърбаше от чашата си с чай, докато разговаряхме, а очите му мълчаливо ме следяха от леглото. Когато работата ми с птиците приключи, се сбогувах с него и си тръгнах веднага щом благоприличието го позволи.
	Макар разговорът ни да не бе засегнал нищо по-сериозно от времето, можех да прочета скритото послание, което той ми отправяше толкова ясно, все едно го е написал на лист хартия, за да го прочета. Контролираше нещата. Все още не беше взел решение. И не ми се доверяваше.


	63.
	Позлатената клетка

	След като за кратко вкусих свободата, отново бях затворен в стаите си. Макар да се надявах, че Алверон вече е минал през най-тежкия етап от възстановяването си, все още трябваше да съм подръка, в случай че състоянието му се влоши и той ме повика. Не можех да намеря оправдание дори и за кратка разходка до Долен Северин, колкото и отчаяно да исках да се върна на улица „Тинери“ с надеждата, че ще срещна Дена.
	И така, обадих се на Бредон и прекарах с него един приятен следобед в игра на так. Играехме игра след игра и аз всеки път губех по нов и вълнуващ начин. Когато се разделихме, той остави масичката за так при мен с думите, че слугите му са уморени да я носят напред-назад между стаите ни.
	В допълнение към играта на так с Бредон и музиката имах и едно ново, макар и доста дразнещо развлечение. Каудикус се оказа наистина голям клюкар и беше пуснал слух за моето генеалогическо проучване на историята. Така че сега към благородниците, опитващи се да изкопчат информация от мен, се прибави и непрекъснат поток от хора, нетърпеливи да изкарат на бял свят кирливите ризи на всички останали.
	Разубеждавах тези от тях, които можех, и окуражавах най-настойчивите да запишат своите истории и да ми ги изпратят. Учудващо голям брой наистина го направиха и върху бюрото на една от стаите, които не ползвах, започна да се трупа купчина от клеветнически истории.

	* * *

	На следващия ден маерът ме повика и когато пристигнах, го открих да седи на стол близо до леглото си и да чете екземпляр на „Правото на кралете“ на елд винтик. Цветът на лицето му се беше подобрил забележително и видях, че ръцете му не треперят, докато прелиства страниците. Той не вдигна поглед, когато влязох в стаята.
	Без да кажа нищо, приготвих нов чайник с чай с горещата вода, която бе оставена на нощната му масичка. Налях една чаша и я оставих на масата до лакътя му.
	Проверих позлатената клетка във всекидневната. Бързолетките се стрелкаха напред-назад към поилките и правеха зашеметяващи движения във въздуха, които затрудняваха преброяването им. И все пак бях почти сигурен, че са дванайсет на брой. Явно се чувстваха съвсем добре въпреки трите дни отровна диета. Едва се удържах да не раздрусам кафеза.
	Накрая замених шишето с масло от черен дроб на треска и открих, че то все още е три четвърти пълно — още един знак за намаляващото доверие към мен.
	Мълчаливо си събрах нещата и се готвех да си тръгна, но преди да успея да стигна до вратата, Алверон вдигна очи от книгата си.
	— Квоте?
	— Да, ваша милост?
	— Изглежда не съм толкова жаден, колкото мислех. Би ли довършил чая ми вместо мен? — Той посочи недокоснатата чаша, която седеше върху масата.
	— За здравето на ваша милост — вдигнах тост аз и отпих.
	Направих гримаса, добавих една лъжичка захар, разбърках и изпих остатъка, докато маерът ме наблюдаваше. Погледът му беше спокоен, проницателен и твърде многозначителен, за да вещае добро.

	* * *

	Каудикус ме пусна да вляза и ме настани на същия стол като преди.
	— Бихте ли ме извинили за момент — рече той. — Трябва да се погрижа за един експеримент, в противен случай се опасявам, че ще бъде съсипан.
	Той бързо се качи по няколкото стъпала, водещи нагоре към друга част на кулата.
	Тъй като нямах какво друго да правя, разгледах отново пръстените, които беше подредил. Осъзнах, че човек може да прецени доста добре положението му в двора, използвайки пръстените като своеобразни точки за триангулация.
	Каудикус се върна точно в момента, в който разсеяно обмислях дали да не открадна един от златните му пръстени.
	— Не бях сигурен дали ще пожелаете да си вземете пръстените обратно — каза арканистът и махна с ръка.
	Погледнах отново към масата и видях пръстените да лежат върху подноса. Стори ми се странно, че не съм ги забелязал преди това. Взех ги и ги прибрах в един вътрешен джоб на плаща си.
	— Благодаря ви за любезността — рекох аз.
	— А днес ще отнесете ли пак на маера неговото лекарство? — попита той.
	Кимнах и гордо се изпъчих.
	Докато кимах, се замаях от движението на главата ми. Едва тогава осъзнах какъв е проблемът — бях изпил цяла чаша от чая на Алверон. В него нямаше много лауданум. Или по-точно — не много, ако изпитваш болка и трябва бавно да отвикнеш от пристрастяване към офалума.
	Ала количеството лауданум беше доста голямо за някой като мен. Почувствах как въздействието му бавно пропълзява в тялото ми като някаква топла отпадналост, която се просмуква в костите ми. Сякаш всичко се движеше малко по-бавно от обичайното.
	— Днес маерът изглеждаше нетърпелив за лекарството си — обясних аз, като се стараех да говоря ясно. — Опасявам се, че нямам достатъчно време да си бъбрим.
	Изобщо не бях в състояние дори и за кратко да се преструвам на глупав благородник.
	Каудикус кимна сериозно и отиде при работната си маса. Последвах го, както всеки път, с най-искреното си изражение на любопитство, изписано върху лицето ми.
	С половин око го наблюдавах как смесва лекарството. Мозъкът ми беше объркан от лауданума и мислите ми или по-точно онова, което бе останало от тях, бяха съсредоточени върху други неща. Алверон почти не разговаряше с мен. Стейпс не ми се доверяваше от самото начало, а бързолетките бяха все така жизнени. Най-лошото от всичко бе, че бях затворен в стаите си, докато Дена ме чакаше на улица „Тинери“ и несъмнено се чудеше защо не съм отишъл да я посетя.
	Вдигнах поглед, внезапно осъзнал, че Каудикус ми е задал въпрос.
	— Моля за вашето извинение? — попитах.
	— Бихте ли ми подали киселината? — повтори Каудикус, докато приключваше с отмерването на порция листа, които трябваше да счука в хаванчето.
	Вдигнах стъклената гарафа и се готвех да му я подам, когато си спомних, че съм невеж благороднически син. Не бих могъл да различа солта от сярата. Дори не би трябвало да знам какво е киселина.
	Не се изчервих, нито се запънах. Не се потях и не пелтечех. Роден съм като член на Едема Рух и дори упоен и объркан, пак съм актьор до мозъка на костите си. Срещнах погледа му и попитах.
	— Това е, нали? След това е прозрачното шише.
	Каудикус ме изгледа продължително и замислено.
	Отвърнах му с ослепителна усмивка.
	— Имам око за подробностите — самодоволно продължих аз. — Наблюдавах ви два пъти как го правите. Обзалагам се, че ако искам, и сам мога да смеся лекарството на маера.
	Вложих в гласа си цялата невежа самоувереност, на която бях способен. Това е истинската отличителна черта на благородника. Непоклатимата вяра, че нищо не може да му се опре — щавенето на кожа, подковаването на кон, правенето на грънци или орането на нива, — той може да прави всичко това, стига наистина да го иска.
	Арканистът ме погледна по-продължително, след което започна да отмерва от киселината.
	— Осмелявам се да твърдя, че бихте могли, млади господине.
	Три минути по-късно вървях по коридора с топлото шишенце лекарство в потната си длан. Почти нямаше значение дали съм успял да го заблудя или не. Важното бе, че по някаква причина Каудикус ме подозираше.
	Очите на Стейпс се забиха като кинжали в гърба ми, след като ме пусна да вляза в покоите на господаря си. А Алверон не ми обърна внимание, когато налях новата доза от отровата в поилките на бързолетките. Красивите създания бръмчаха в кафеза си с вбесяваща енергия.
	Поех по дългия път към стаите си, като се опитвах да придобия по-добра престава за плана на имението на маера. Вече бях начертал мислено пътя си за бягство, но подозренията на Каудикус ме окуражиха да доогледам нещата. Ако утре бързолетките не започнеха да умират, вероятно щеше да е в мой интерес да изчезна от Северин възможно най-бързо и най-тихо.

	* * *

	Късно тази вечер, когато вече бях донякъде сигурен, че маерът няма да ме повика, се измъкнах през прозореца на стаята си и подхванах цялостно проучване на градините. Толкова късно през нощта нямаше пазачи, но се наложи да избегна пет-шест двойки, излезли на разходки на лунна светлина. Още две двойки седяха, потънали в романтичен разговор — едната в тихо ъгълче, а другата в лятна беседка. Едва не налетях на тях, докато минавах напряко през живия плет. Те нито се разхождаха, нито разговаряха, но онова, с което бяха заети, без съмнение беше романтично. Не ме забелязаха.
	Накрая успях да се кача на покрива. Оттам видях земята, заобикаляща имението. Разбира се, за западния край и дума не можеше да става, защото опираше в ръба на Стръмнината, но знаех, че трябва да има и други възможности за бягство.
	Докато изследвах южния край на имението, забелязах в една от кулите да блести ярка светлина. Което беше по-важното, тя имаше характерния червеникав оттенък на симпатичните лампи. Каудикус още беше буден.
	Отидох до там и рискувах да надникна в кулата. Арканистът не просто работеше до късно. Той разговаряше с някого. Проточих врат, но не успях да зърна с кого. Още по-лошото бе, че прозорецът бе затворен плътно и не можех да чуя каквото и да било.
	Готвех се да се преместя на друг прозорец, когато Каудикус се изправи и тръгна към вратата. Другият човек се появи и дори от този ъгъл успях да разпозная пълната фигура на Стейпс.
	Прислужникът очевидно бе развълнуван от нещо. Той енергично махна с ръка, а лицето му беше убийствено сериозно. Каудикус кимна няколко пъти в съгласие, преди да отвори вратата и да пусне Стейпс да си върви.
	Забелязах, че когато си тръгна, той не носеше нищо със себе си. Явно не се беше отбил за лекарството, нито пък да вземе назаем някоя книга. Беше дошъл посред нощ, за да проведе личен разговор с мъжа, който се опитваше да убие маера.


	64.
	Полет


	Макар че нито един род не може да се похвали с мирно минало, семейство Лаклес се е сблъскало с особено много нещастия, в това число убийство, нашествие, селски бунт и кражба. По-голямо впечатление обаче правят нещастията, дошли отвътре — как би могъл да процъфтява един род, когато най-старият наследник е забравил родовия си дълг? Не е учудващо, че техните зложелатели ги наричали „Лъклес“*.
	[* Без късмет, от англ. „luckless“. — Бел.прев.]
	Изглежда, доказателството за силата на тяхната кръв е фактът, че са оцелели толкова дълго. Всъщност ако Калуптена не е била опожарена, може би щяхме да притежаваме записи, които проследяват рода достатъчно далеч назад в миналото, за да бъдат те съперници на кралския род на Модег в древността…

	Захвърлих книгата върху масата по начин, който би накарал магистър Лорен да плюе кръв. Ако Алверон смяташе, че подобна информация е достатъчна, за да ухажва жена, то той се нуждаеше от моята помощ много повече, отколкото предполагаше.
	Но както стояха нещата понастоящем, се съмнявах, че маерът би поискал помощта ми за каквото и да било — още по-малко пък за нещо толкова деликатно като ухажването на дама. Предишния ден изобщо не ме беше викал в покоите си.
	Явно бях загубил благоразположението му и усещах, че Стейпс има пръст в това. Като се има предвид онова, което бях видял в кулата на Каудикус преди две нощи, беше очевидно, че прислужникът участва в заговора за отравянето на Алверон.
	Макар това да означаваше, че трябва да прекарам целия ден затворен в стаите си, аз не помръдвах от мястото си. Много добре разбирах, че не бива да рискувам да влоша вече и бездруго доста ниското мнение на маера за мен, като отида при него, без да ме е повикал.
	Един час преди обяд виконт Гуермен се отби в стаята ми с няколко страници клюки, написани на ръка. Носеше със себе си и тесте карти, очевидно с намерение да последва примера на Бредон. Предложи ми да ме научи как се играе тръш. И тъй като още бях начинаещ, се съгласи да играе за оскъдния залог от един сребърен бит на ръка.
	Направи грешката да ме остави да раздавам и си тръгна леко разсърден, след като спечелих осемнайсет поредни ръце. Предполагам, че трябваше да съм по-коварен. Можех да го накарам да налапа въдицата като риба и да му взема половината имение, но не бях в настроение за това. Мислите в главата ми не бяха приятни и предпочитах да остана насаме с тях.

	* * *

	Един час след обяда реших, че вече не ме интересува дали ще спечеля благоволението на маера. Ако той искаше да се доверява на вероломния си прислужник, това си беше негова работа. Реших, че няма да прекарам и минута повече, като седя в стаята си, бездействам и чакам до вратата като бито куче.
	Наметнах плаща си, грабнах калъфа с лютнята и си наумих да се разходя до улица „Тинери“. Ако Алверон се нуждаеше от мен, докато ме нямаше, можеше преспокойно да ми остави бележка.
	Вече бях преминал половината коридор, когато видях пазача, застанал мирно пред вратата ми. Беше един от личните стражи на маера, облечен в сапфирено синьо и слонова кост.
	За момент и двамата останахме неподвижни. Нямаше смисъл да го питам дали е тук заради мен. Моята врата беше единствената на разстояние шест метра и в двете посоки. Срещнах погледа му.
	— Ти кой си?
	— Джейс, сър.
	Поне все още ме наричаше „сър“. И това беше нещо.
	— И си тук, защото…?
	— Трябва да ви придружавам, ако напуснете покоите си, сър.
	— Разбирам. — Влязох обратно в стаите си и затворих вратата след себе си.
	Дали беше получил заповедта от Алверон или от Стейпс? Всъщност това нямаше особено значение.
	Излязох през прозореца, шмугнах се в градината, прескочих малкото поточе, минах зад живия плет и се изкачих по една декоративна каменна стена. Цветът на тъмночервения ми плащ не беше особено подходящ за промъкване в градината, но вършеше доста добра работа на фона на червеното на керемидите.
	След това отидох до покрива на конюшните, минах през една плевня и излязох през задната врата на изоставен хамбар. Оттам трябваше само да прескоча оградата и вече бях извън имението на маера. Проста работа.
	Обиколих дванайсет странноприемници на улица „Тинери“, докато намеря онази, в която бе отседнала Дена. Тя не беше там, затова продължих да вървя по улицата, като си държах очите отворени и се надявах на късмета си.
	Един час по-късно я забелязах. Стоеше в края на тълпа от хора и наблюдаваше, ако искате вярвайте, „Три пенита за едно желание“.
	Кожата й беше по-тъмна от последния път, когато я бях видял в Университета — беше добила тен от пътуванията. Носеше рокля с висока яка по местната мода. Тъмната й коса падаше в тежък сноп върху гърба, с изключение на една тънка плитка, която висеше близо до лицето й.
	Улових погледа й точно когато Мъртвокоприв изкрещя първата си реплика в пиесата:

	Имам лек за всяка ваша болежка!
	Моите стоки нямат никаква грешка!
	Отвари добри за дребни пари!
	Така че ако сърцето ви боли
	или искате любовта си тя да ви дари,
	елате направо на мойта сергия,
	за да си вземете някоя чудесия!

	Дена се усмихна, като ме видя. Можехме да останем да гледаме пиесата, но аз вече знаех какъв е краят й.

	* * *

	Часове по-късно двамата ядяхме сладко винтишко грозде в сянката на Стръмнината. Някой трудолюбив каменоделец беше издълбал в белия камък на скалата плитка ниша с гладки пейки. Беше приятно местенце, което бяхме открили, докато се разхождахме безцелно из града. Бяхме сами и аз се чувствах най-щастливият мъж на света.
	Единственото, за което съжалявах, бе, че пръстенът й не е у мен. Това щеше да е идеалният неочакван подарък, много подходящ за нашата неочаквана среща. Още по-лошото бе, че дори не можех да кажа на Дена за него. Ако го направех, щях да съм принуден да призная, че съм го заложил като гаранция за заема си от Деви.
	— Изглежда се справяш доста добре — отбеляза Дена, като попипа с пръсти края на тъмночервения ми плащ. — Да не би да си се отказал от живота, посветен на книгите?
	— Взех си ваканция — отвърнах уклончиво аз. — Точно сега помагам на маер Алверон за едно-две неща.
	Очите й се разтвориха широко и тя ме подкани:
	— Разкажи ми.
	Извърнах поглед с неудобство.
	— Страхувам се, че не мога. Въпросът е деликатен, нали разбираш. — Прокашлях се и се опитах да сменя темата. — А ти? Изглежда, че и ти се справяш доста добре.
	Докоснах с два пръста бродерията, която украсяваше високата яка на роклята й.
	— Е, не общувам със самия маер — подкачи ме тя и направи театрално почтителен жест към мен. — Но както споменах в писмата си, аз…
	— Писма ли? — прекъснах я. — Значи си ми изпратила повече от едно?
	Дена кимна.
	— Откакто отпътувах, ти изпратих три — каза тя. — Готвех се да започна четвъртото, но ти ми спести усилията.
	— Получих само едно — оплаках се аз.
	Тя сви рамене.
	— Така или иначе сега ще ти го кажа лично. — Направи драматична пауза. — Най-сетне получих официално покровителство.
	— Така ли? — възхитено възкликнах аз. — Дена, това е чудесна новина!
	Тя се усмихна гордо. Зъбите й бяха много бели на фона на лешниковия тен на потъмнялото й от пътуванията лице. Устните й както винаги бяха червени без помощта на каквото и да е червило.
	— Той благородник от двора тук, в Северин, ли е? — попитах аз. — Как се казва?
	Веселостта на Дена помръкна и тя ме погледна сериозно, макар около ъгълчетата на устните й все още да играеше смутена усмивка.
	— Знаеш, че не мога да ти кажа това — укори ме тя. — Знаеш колко държи на тайната си той.
	Вълнението ми угасна, заменено от неприятно чувство на хлад.
	— О, не, Дена. Нали не е същият мъж от преди? Този, който те изпрати да свириш на сватбата в Требон?
	— Разбира се, че е той. — Тя изглеждаше смутена. — Не мога да ти кажа истинското му име. Как го беше нарекъл преди? Господарят Бряст?
	— Господарят Ясен — отговорих аз и когато произнесох думите, се почувствах така, сякаш устата ми е пълна с пепел. — Поне _ти_ знаеш ли истинското му име? Каза ли ти го, преди да подпишете договор?
	— Предполагам, че знам истинското му име — сви рамене тя и прокара ръка през косата си.
	Когато пръстите й докоснаха плитката, тя сякаш се изненада, че я намира там, и бързо започна да я разплита, приглаждайки косата си.
	— Дори и да не го знам, какво значение има? Всеки има тайни, Квоте. Неговите тайни не ме интересуват, стига да е почтен с мен. Той е много щедър.
	— Той е не само потаен, Дена — възмутих се аз. — От начина, по който ми го описа, бих казал, че или е параноик, или е забъркан в опасни дела.
	— Не знам защо си толкова озлобен срещу него.
	Не можех да повярвам, че каза това.
	— Дена, той те е пребил до безсъзнание.
	Тя замръзна неподвижно.
	— Не. — Ръката й докосна избледняващия белег върху бузата й. — Не, не е правил такова нещо. Нали ти обясних — паднах, докато яздех. Глупавият кон не различи пръчка от змия.
	— Говоря за миналата есен в Требон — поклатих глава аз.
	Ръката на Дена се отпусна в скута й и тя несъзнателно започни да мърда пръсти, опитвайки се да си играе с несъществуващ пръстен. Погледна ме с безизразна физиономия.
	— Как разбра за това?
	— Ти самата ми каза. Онази нощ, докато бяхме на хълма и чакахме дракуса да дойде.
	— Аз… Аз не си спомням да съм казвала нещо такова. — Тя сведе поглед и примигна.
	— По онова време беше малко замаяна — меко рекох аз. — Но го направи. Разказа ми всичко за случилото се. Дена, не трябва да оставаш с човек като него. Всеки, който би могъл да ти стори това…
	— Той го направи за мое собствено добро — прекъсна ме тя, а в очите й проблесна гняв. — Казах ли ти го? Стоях там без нито една драскотина, а всички останали на сватбата бяха мъртви. Знаеш как е в малките градове. Дори след като ме намериха в безсъзнание, те мислеха, че имам нещо общо с това. Спомняш ли си?
	— Не го вярвам. — Сведох глава и я разтърсих като вол, раздразнен от хомота си. — Трябва да е имало и друг изход от това положение. Аз щях да намеря друг начин.
	— Е, предполагам, че не всички можем да сме толкова умни като теб — сопна се тя.
	— Умът няма нищо общо с това! — почти изкрещях. — Можел е да те вземе със себе си! Можел е да гарантира за теб!
	— Не можеше да допусне някой да разбере, че е бил там — възпротиви се Дена. — Той каза…
	— Той те е бил — заявих аз и докато изричах тези думи, усетих как ме изпълва ужасен гняв.
	Не беше парещ и бесен, каквито са обикновено изблиците на гняв, които получавам. Беше различен — бавен и студен. И веднага щом го почувствах, разбрах, че той е бил вътре в мен от доста време и е кристализирал като езеро, което бавно замръзва през дълга и студена зимна нощ.
	— Бил те е — повторих аз, усещайки гнева си като твърд блок от ледена ярост. — Нищо, което казваш, не може да промени това. И ако някога го срещна, по-вероятно е да забия нож в него, отколкото да стисна ръката му.
	Дена вдигна поглед към мен и в този миг раздразнението изчезна от лицето й. Очите й бяха изпълнени със смесица от нежна привързаност и съжаление. Беше онзи поглед, с който гледаш малко кутре, което ръмжи и си мисли, че е много свирепо. Тя нежно сложи ръката си върху бузата ми и аз почувствах как се изчервявам, внезапно смутен от собствената си мелодраматичност.
	— Можем ли да не спорим за това? — попита ме. — Моля те! Поне не и днес. От толкова отдавна не съм те виждала…
	Реших, че е по-добре да не говоря повече за това, за да не рискувам да я отблъсна. Знаех какво се случва, когато мъжете я притискат твърде много.
	— Съгласен съм — отвърнах аз. — За днес. Можеш ли поне да ми кажеш защо твоят покровител те е довел тук?
	Дена се облегна на пейката и се усмихна широко.
	— Съжалявам, въпросът е деликатен, нали разбираш — изимитира ме тя.
	— Не бъди такава — укорих я аз. — Щях да ти кажа, ако можех, но маерът много държи личният му живот да остава в тайна.
	Дена отново се наведе напред и сложи ръката си върху моята.
	— Бедният ми Квоте, не го правя напук. Покровителят ми е _поне_ толкова потаен, колкото и Алверон. Той много ясно ми показа, че няма да е никак добре, ако някога направя нашите взаимоотношения обществено достояние. Беше доста категоричен по този въпрос. — Лицето й отново бе станало сериозно. — Той е могъщ човек. — За момент изглеждаше, че ще добави още нещо, после се спря.
	Разбирах я, макар да не ми се искаше да е така. Скорошният ми сблъсък с гнева на маера ме бе научил да съм предпазлив.
	— Какво _можеш_ да ми кажеш за него?
	Дена замислено потупа с пръст по устните си.
	— Учудващо добър танцьор е. Мисля, че мога да кажа това, без да издавам нещо за него. Доста е елегантен — добави тя и се засмя на изражението ми. — Правя някои проучвания за него и проверявам стари родословия и семейни истории. Той ми помага да напиша няколко песни, за да си изградя име… — Тя се поколеба и след това поклати глава. — Смятам, че това е всичко, което мога да кажа.
	— Ще мога ли да чуя песните, когато си готова?
	— Мисля, че това може да се уреди — свенливо се усмихна тя.
	Сетне скочи на крака и ме задърпа да се изправя.
	— Стига приказки. Хайде да се разходим.
	Усмихнах й се — ентусиазмът й беше заразителен като на малко дете. Но когато дръпна ръката ми, Дена тихо изохка, трепна и хвана ребрата си от едната страна.
	На мига се озовах до нея.
	— Какво ти е?
	Тя сви рамене и леко ми се усмихна, като продължаваше да притиска мястото с ръка.
	— От падането е — обясни, — заради онзи глупав кон. Пробожда ме, когато забравя и се движа твърде бързо.
	— Някой преглеждал ли те е?
	— Просто е натъртено. А на докторите, които мога да си позволя, никога не бих им позволила да ме докоснат.
	— Ами покровителят ти? — настоях аз. — Сигурно може да уреди нещо.
	Тя бавно се изправи.
	— Проблемът не е сериозен. — Вдигна ръце над главата си и направи бърза и изкусна танцова стъпка, след което се разсмя на сериозното ми изражение. — Стига толкова разговори за тайни засега. Хайде да се разходим. Разкажи ми мрачните и зловещи клюки от двора на маера.
	— Много добре — съгласих се аз и започнахме да се разхождаме. — Чух, че маерът като по чудо се е възстановил след продължително боледуване.
	— Не те бива за клюкар — подкачи ме Дена. — Това го знае всеки.
	— Снощи баронет Брамстон е претърпял сериозна загуба на игра на карти фаро.
	— Скучно — отбеляза тя и вдигна очи към небето.
	— Контеса Де Фере е изгубила девствеността си на представление на „Даеоника“.
	— О! — Тя вдигна ръка към устата си и потисна смеха си. — Наистина ли го е направила?
	— Ами със сигурност девствеността й вече я е нямало след антракта — шепнешком отвърнах аз. — Но се оказало, че я е забравила в покоите си. Така че всъщност не била загубена, а просто не е била на мястото си. Слугите я намерили два дни по-късно, когато почиствали. Била се изтърколила под скрина.
	На лицето на Дена се изписа възмущение.
	— Не мога да повярвам, че се хванах на думите ти! — Тя ме удари и отново направи гримаса, поемайки си рязко дъх през зъби.
	— Виж — меко подхванах аз, — обучаван съм в Университета. Не съм медик, но имам добри познания по медицина. Мога да погледна удареното място, ако искаш.
	Изгледа ме продължително, сякаш не беше сигурна как да тълкува предложението ми.
	— Мисля — накрая рече тя, — че това е най-предпазливият начин, по който някой някога се е опитвал да ми свали дрехите.
	— Аз… — Усетих, че целият се изчервявам. — Не исках да…
	Смущението ми я накара да се засмее.
	— Ако ще оставям някой да си играе на доктор с мен, то това ще си ти, мой Квоте — увери ме. — Но засега ще се справя с това сама. — Тя ме хвана под ръка и двамата продължихме да се разхождаме по улицата. — Знам достатъчно, за да се погрижа за себе си.

	* * *

	Няколко часа по-късно се върнах в имението на маера, като минах по нормалния път вместо по покривите. Когато стигнах до коридора, водещ към стаята ми, заварих там двама пазачи. Предположих, че са открили бягството ми.
	Макар че това трябваше да ме накара да се почувствам силно обезкуражен, времето, прекарано с Дена, ми помагаше да се чувствам изпълнен със сила. Освен това се бяхме уговорили да се срещнем на следващия ден, за да пояздим заедно. Когато ставаше дума за Дена, да имам предварително уговорени място и час на среща беше истински късмет.
	— Добър вечер, господа — поздравих аз пазачите, докато вървях по коридора. — Случи ли се нещо интересно, докато ме нямаше?
	— Трябва да останете затворен в стаите си — мрачно отвърна Джейс.
	Забелязах, че този път не се обърна към мен със „сър“.
	— Какво каза? — попитах аз, като спрях с ръка на дръжката на вратата.
	— Трябва да останете в стаите си, докато не получим по-нататъшни нареждания — заяви той. — И един от нас трябва да е винаги с вас.
	Усетих как гневът ми пламва.
	— А Алверон знае ли за това?
	Те се спогледаха несигурно помежду си.
	Значи наистина изпълняваха заповеди на Стейпс. Тази несигурност щеше да е достатъчна, за да държат ръцете си далеч от мен.
	— Нека да уредим този въпрос веднага — казах аз и закрачих енергично по коридора, като принудих стражите да подтичват след мен с дрънкащите брони, за да ме настигнат.
	Докато вървях през коридорите, гневът ми се разпалваше все повече и повече. Ако доверието на маера в мен бе наистина унищожено, предпочитах да приключа с това незабавно. Ако не можех да спечеля благоразположението му, то тогава поне щях да си върна свободата и възможността да се срещам с Дена когато пожелая.
	Завих зад ъгъла точно навреме, за да видя Алверон, който излизаше от стаите си. Изглеждаше по-здрав от всякога и носеше наръч документи под мишницата си.
	Докато се приближавах, по лицето му се мярна раздразнение и си помислих, че просто ще накара стражата да ме отведе. Въпреки това се приближих смело до него, все едно имах писмена покана.
	— Ваша милост — обърнах се аз към него със сърдечна любезност, — може ли да поговорим за момент?
	— Разбира се — отвърна той с подобен тон и разтвори широко вратата, която се готвеше да затвори след себе си. — Влизай!
	Наблюдавах очите му и видях в тях не по-малко разгорещен гняв от моя собствен. Една малка, разумна част от мен трепна, но яростта ми бързо взе връх и ме накара да продължа неразумно напред.
	Оставихме слисаните стражи в преддверието и маерът ме поведе през втора двойна врата към покоите си. Във въздуха бе надвиснала опасна тишина като затишие пред внезапна лятна буря.
	— Не мога да повярвам, че си позволяваш такова безочие — изсъска той, след като вратата беше затворена, — безумните ти обвинения, смешните ти твърдения. Не обичам публичните разправии, затова ще се занимаем с този въпрос по-късно. — Направи властен жест. — Върни се в стаите си и не излизай от там, докато не реша как да постъпя с теб.
	— Ваша милост…
	По напрежението в раменете му усетих, че се готви да извика охраната.
	— Не искам да те слушам — прекъсна ме с равен глас.
	Тогава срещнах погледа му. Очите му бяха твърди като кремък и едва сега видях колко разгневен е той. Това не беше гневът на покровител или работодател. Не беше някой, който просто е раздразнен, че не спазвам обществения ред, а мъж, който властва от шестнайсетгодишна възраст. Този мъж бе способен, без да му мигне окото, да обеси някой на желязната бесилка просто за назидание. Това беше човекът, който, ако не беше някаква си прищявка на историята, сега щеше да е крал на целия Винтас.
	Гневът ми припламна и угасна като свещ и сърцето ми се вледени. Тогава осъзнах, че здравата съм подценил сериозността на положението, в което се намирах.
	Когато бях бездомно дете по улиците на Тарбеан, се бях научил да се справям с опасни хора — пияни работници от доковете и стражи. Дори едно бездомно дете с нож от парче стъкло на бутилка може да те убие.
	Ключът към оцеляването бе да знаеш правилата на играта. Стражарят няма да те пребие насред улицата. А докерът няма да те подгони, ако побегнеш.
	Сега осъзнах с внезапна яснота грешката, която бях допуснал. Алверон не беше обвързан със спазването на никакви правила. Можеше да нареди да ме убият и след това да окачат тялото ми на градските порти. Можеше да ме хвърли в затвора и да забрави за мен. Можеше да ме остави там, докато не се разболея и не умра от глад. Нямах положение, нито приятели, които да се застъпят за мен. Бях безпомощен като малко момче с меч от върбова клонка.
	Осъзнах всичко това в рамките на една секунда и усетих как в стомаха ми се настанява разяждащ страх. Трябваше да остана в Долен Северин, когато имах тази възможност. А и изобщо не трябваше да идвам тук и да се забърквам в делата на могъщи хора като маера.
	Точно в този момент откъм гардеробната на Алверон нахълта Стейпс. Когато ни видя, на обичайно спокойното му лице се мярна изненада, примесена с паника. Той бързо се съвзе.
	— Моля господарите за извинение — каза той и побърза да се върне там, откъдето бе дошъл.
	— Стейпс — повика го маерът, преди да успее да излезе. — Ела тук!
	Прислужникът тихомълком влезе отново в стаята. Нервно започна да чупи пръсти. Изражението на лицето му беше виновно като на човек, хванат да върши нещо непочтено.
	— Стейпс, какво държиш? — Гласът на господаря му беше суров.
	Когато погледнах по-внимателно, видях, че прислужникът не чупеше пръсти, а стискаше нещо.
	— Нищо…
	— Стейпс! — изрева Алверон. — Как _се осмеляваш_ да ме лъжеш! Покажи ми веднага!
	Пълният прислужник сковано разтвори ръцете си. Върху дланта му лежеше безжизнена малка, искряща като скъпоценен камък птица. Лицето на Стейпс загуби всякакъв цвят.
	Едва ли някога в историята на света смъртта на нещо толкова прелестно бе донасяла такова облекчение и радост. От няколко дни бях убеден в предателството на Стейпс и ето че сега пред мен бе безспорното доказателство за това.
	Въпреки това си замълчах. Маерът трябваше да види птицата със собствените си очи.
	— Какво значи това? — бавно попита той.
	— Не е добре да мислите за такива неща, сър — бързо отвърна прислужникът. — А още по-малко да мислите за тях постоянно. Просто ще ви донеса друга. Тя ще пее също толкова сладко.
	Настъпи продължително мълчание. Виждах как Алверон се мъчи да сдържи яростта си, която преди малко щеше да отприщи срещу мен. Мълчанието се проточи.
	— Стейпс — бавно подхванах аз, — колко птици си подменил през последните няколко дни?
	Прислужникът се обърна към мен с възмутено изражение.
	Преди да успее да каже нещо, маерът се намеси.
	— Отговори му, Стейпс. — Гласът му звучеше почти сподавено. — Имаше ли и други освен тази?
	Мъжът хвърли изпълнен с покруса поглед на господаря си.
	— О, Ранд, не исках да ви безпокоя. Тогава се чувствахте толкова зле. След това поискахте птиците и прекарахте онази ужасна нощ. На следващия ден една от тях умря.
	Той гледаше мъничката птичка в ръката си и думите му започнаха да се нижат една след друга все по-бързо, докато накрая почти не се разбираха. Държеше се толкова непохватно, че не можеше да не е искрен.
	— Не исках да пълня главата ви с приказки за смърт. Затова извадих мъртвата бързолетка и я замених с нова. След това започнахте да се възстановявате, а те умираха по четири-пет на ден. Всеки път, когато проверявах, на дъното на кафеза лежеше птица като малко откъснато цвете. Но вие се чувствахте толкова добре и аз не исках да ви споменавам за това. — Стейпс покри мъртвото тяло на бързопийката с ръка. — Изглеждаше така, сякаш те дават своите малки души, за да можете вие да оздравеете.
	Нещо в прислужника внезапно се пречупи и той заплака. Риданията му бяха дълбоки и отчаяни като рева на честен човек, който дълго е наблюдавал уплашено и безпомощно бавната смърт на обичан приятел.
	Алверон дълго стоя неподвижен и зашеметен и целият му гняв постепенно го напусна. След това се приближи и сложи нежно ръце върху раменете на мъжа.
	— О, Стейпс — меко каза той. — Донякъде те наистина са го правели. Не си сторил нищо, за което да бъдеш упрекван.
	Тихо напуснах стаята и се захванах да махам поилките от позлатената клетка.

	* * *

	Един час по-късно тримата вечеряхме мълчаливо в стаите на маера. Двамата с него разказахме на Стейпс какво се е случвало през последните няколко дни. Прислужникът бе почти зашеметен от оздравяването на господаря си, както и от новината, че здравето му ще продължи да се подобрява.
	Що се касае до мен самия — след като няколко дни бях търпял недоволството на Алверон, сега се чувствах облекчен, че изведнъж отново съм спечелил благоразположението му. Въпреки това бях разтърсен от мисълта колко близо се бях оказал до пълната катастрофа.
	Бях откровен с маера за погрешните си подозрения спрямо Стейпс и предложих на прислужника своите искрени извинения. Той на свой ред призна за съмненията, които е имал към мен. Накрая двамата си стиснахме ръцете и мнението ни един за друг стана далеч по-добро.
	Докато разговаряхме и дояждахме вечерята, Стейпс вирна глава, извини се и бързо излезе.
	— Външната врата — обясни Алверон. — Слухът му е като на куче. Направо е свръхестествен.
	Прислужникът отвори вратата и въведе високия мъж с бръсната глава, който разглеждаше с маера картите в деня на моето пристигане. Командир Дагон.
	Докато гостът пристъпваше в стаята, погледът му обходи четирите й ъгъла, прозореца, другата врата, спря се за кратко върху мен и сетне се насочи към Алверон. Когато ме погледна, всички дълбоки и диви инстинкти, помогнали ми да оцелея по улиците на Тарбеан, ми закрещяха да бягам, да се скрия, да направя всичко, само и само да съм далеч от този мъж.
	— А, Дагон! — весело го поздрави маерът. — Добре ли се чувстваш в този прекрасен ден?
	— Да, ваша милост. — Той стоеше нащрек, без да поглежда господаря си в очите.
	— Ще бъдеш ли така добър да арестуваш Каудикус по обвинение в измяна?
	Последва кратка пауза, преди да дойде отговорът:
	— Да, ваша милост.
	— Осем човека би трябвало да са ти достатъчни, стига да не са такива, които си губят акъла в сложна ситуация.
	— Да, ваша милост. — Започнах да усещам неуловимите разлики в отговорите на Дагон.
	— Искам го жив — каза Алверон така, сякаш отговаряше на незададен въпрос, — но не е необходимо да си мек с него.
	— Да, ваша милост — отвърна Дагон и се приготви да си върви.
	— Ваша милост — побързах да се намеся аз, — ако той наистина е арканист, трябва да вземете някои предпазни мерки.
	Още докато изричах думата „трябва“, съжалих, че съм я казал. Звучеше твърде нахално. Трябваше да кажа _„може би ще пожелаете да обмислите дали да не вземете някои предпазни мерки“_.
	Алверон, изглежда, не обърна внимание на гафа ми.
	— Да, разбира се. За да хванеш крадец, ти трябва друг крадец. Дагон, преди да го свалиш долу, окови ръцете и краката му в здрава желязна верига. И се постарай желязото да е чисто. Запуши му устата и му превържи очите… — Той се замисли за кратко, потупвайки устните си с пръст. — И му отрежи палците.
	— Да, ваша милост.
	— Мислиш ли, че това ще е достатъчно? — погледна ме Алверон.
	Преборих се с внезапен пристъп на гадене и се насилих да стисна ръце в скута си. Не знаех кое ми се струва по-обезпокоително — веселият тон, с който маерът издаваше заповедите си, или равният и безизразен глас, с който Дагон ги приемаше. Човек трябваше да внимава много с истински арканист, но мисълта, че ще осакатят ръцете му, ми се стори по-ужасяваща от това направо да го убият.
	Командирът си тръгна и след като вратата се затвори след него, Стейпс потрепери.
	— За бога, Ранд! Той е като струйка ледена вода, която се стича по гърба ми. Иска ми се да се беше отървал от него.
	— За да може някой друг да го вземе на служба? — засмя се маерът. — Не, Стейпс. Искам го тук, при себе си — моето бясно куче, вързано на къса каишка.
	Прислужникът се намръщи. Но преди да успее да добави нещо, очите му бяха привлечени от нещо във всекидневната.
	— О, още една.
	Той отиде до клетката и се върна с поредната мъртва бързолетка, като държеше нежно крехкото й телце, докато я изнасяше от стаята.
	— Знам, че е трябвало да изпробвате лекарството върху нещо — разнесе се гласът му от съседното помещение. — Но е малко жестоко да го направите с бедните, малки калантис.
	— Какво каза? — попитах аз.
	— Нашият Стейпс е старомоден — обясни с усмивка Алверон. — Освен това е по-образован, отколкото показва. Калантис е името на птиците на елд винтик.
	— Мога да се закълна, че съм чувал тази дума и по друг повод.
	— Това е и фамилното име на кралския род на Винтас — смъмри ме маерът. — За човек, който знае толкова много, си учудващо невеж по някои въпроси.
	Прислужникът проточи врат, за да погледне отново към кафеза.
	— Знам, че е трябвало да го направите — каза той. — Но защо не използвахте мишки или противното малко куче на контеса Де Фере?
	Преди да успея да отговоря, на външната врата се чу тропане и един от гвардейците нахлу в стаята, преди Стейпс да успее да се изправи на крака.
	— Ваша милост — задъхано поздрави мъжът, преди да скочи към единствения прозорец на стаята и да затвори кепенците.
	След това той изтича във всекидневната и направи същото и с прозореца там. Последваха още подобни звуци от задните стаи, в които никога не бях влизал. Чу се и слаб звук от местене на мебели.
	Стейпс изглеждаше смутен и понечи да се изправи, но маерът поклати глава и му махна да седне.
	— Лейтенант? — извика той с леко раздразнение в гласа.
	— Моля за извинението ви, ваша милост — рече гвардеецът, като влезе в стаята задъхан. — Такива са заповедите на Дагон. Трябваше незабавно да подсигуря покоите ви.
	— Предполагам, че не всичко е наред — сухо отбеляза Алверон.
	— Когато почукахме на вратата на кулата, не последва отговор. Дагон ни накара да я разбием. Имаше… Не знам какво беше това, ваша милост. Някакъв зъл дух. Андерс е мъртъв. Каудикус го няма в стаите му, но Дагон го търси.
	Изражението на Алверон помръкна.
	— По дяволите! — изруга той и удари с юмрук подлакътника на стола си.
	Челото му се смръщи и той шумно въздъхна.
	— Много добре — каза и махна на гвардееца да си върви.
	Пазачът стоеше сковано.
	— Сър, Дагон ми нареди да не ви оставям без охрана.
	Маерът му хвърли опасен поглед.
	— Добре, но застани ето там. — Той посочи ъгъла на стаята.
	Гвардеецът изглеждаше напълно доволен да се оттегли в дъното. Алверон се наведе напред и притисна върховете на пръстите към челото си.
	— Как, в името на бога, е заподозрял?!
	Въпросът беше реторичен, но ме накара да се замисля.
	— Ваша милост взе ли си лекарството вчера?
	— Да, да. Направих всичко точно по същия начин, както и предишните дни.
	Само дето не беше изпратил мен да му донеса лекарството, помислих си аз.
	— Шишенцето още ли е тук? — попитах аз.
	Оказа се, че е тук. Стейпс ми го донесе. Махнах тапата и прокарах пръст по вътрешната страна на стъклото.
	— Какъв е вкусът на лекарството на ваша милост?
	— Казах ти вече — леко солено и горчиво.
	Видях как очите на маера се разшириха, когато поднесох пръст към устата си и го докоснах леко с върха на езика.
	— Да не си полудял? — невярващо извика той.
	— Сладко — простичко отвърнах аз.
	След това си изплакнах устата с вода и я изплюх колкото се може по-деликатно в една празна чаша. Извадих сгънато пакетче от джоба на жилетката си, отсипах малко количество от него в ръката си и го изядох с гримаса на лицето.
	— Какво е това? — поинтересува се Стейпс.
	— Лигелен — излъгах аз, защото знаех, че истинският отговор, че това са въглени, само ще предизвика допълнителни въпроси.
	Напълних си отново устата с вода и я изплюх. Този път тя беше черна и Алверон и Стейпс я изгледаха стреснато.
	— Нещо го е накарало да заподозре, че не си вземате лекарството, ваша милост — продължих аз. — Ако вкусът му е бил различен, вие е трябвало да го попитате за това.
	— Видях го снощи — кимна маерът. — Попита ме как се чувствам. — Той пак удари леко с юмрук подлакътника на стола си. — Проклет късмет! Ако има поне малко мозък, е изчезнал още преди половин ден. Никога няма да го хванем.
	Мислех да му напомня, че ако от самото начало ми беше повярвал, нищо от това нямаше да се случи, но после размислих.
	— Бих ви посъветвал да наредите на вашите хора да стоят настрана от неговата кула, ваша милост. Имал е време да подготви там много неприятни изненади, клопки и всякакви подобни.
	— Да — кимна Алверон и разтри очите си с ръка. — Разбира се. Погрижи се за това, Стейпс. Мисля, че ще си почина малко. Може да мине известно време, преди да успеем да решим този въпрос.
	Приготвих се да си вървя, но маерът ми махна да седна обратно на стола.
	— Квоте, остани за малко и ми приготви чай, преди да си тръгнеш.
	Стейпс звънна на слугите. Докато почистваха остатъците от храната, те ми хвърляха любопитни погледи. Не само че седях в присъствието на господаря, но и се хранех заедно с него в покоите му. Новината щеше да се разчуе в цялото имение за по-малко от десет минути.
	След като слугите си тръгнаха, направих на Алверон още чай. Готвех се да си тръгвам, когато той заговори над чашата си толкова тихо, че гвардеецът да не го чуе.
	— Квоте, ти се оказа човек, на който може да се има пълно доверие, и аз съжалявам за всички съмнения относно теб, които имах за кратко. — Той отпи от чая си и преглътна, преди да продължи: — За съжаление не мога да позволя новината за опита да бъда отровен да се разпространи. Особено след като отровителят успя да се измъкне. — Хвърли ми многозначителен поглед. — Това би попречило на деликатното дело, което обсъждахме преди.
	Кимнах. Разпространяването на информацията, че собственият му арканист почти бе успял да го убие, едва ли щеше да помогне на Алверон да спечели ръката на жената, за която се надяваше да се ожени.
	— За нещастие — продължи той — обстоятелството, че се налага да запазим тайна, също така ще ми попречи да ти дам наградата, която без съмнение напълно заслужаваш. Ако ситуацията беше различна, щях да изразя благодарността си, като те даря със земи. Щях да те удостоя и с титла. Моето семейство все още притежава тази власт и тя не е контролирана от краля. — Когато осъзнах какво ми казва маерът, главата ми се замая. — Ала ако направя нещо такова, ще трябва да дам някакво обяснение. А точно това не мога да си позволя.
	Алверон протегна ръка и на мен ми отне известно време да осъзная, че ми предлага да я стисна. Човек обикновено не може просто да се здрависа с маер Алверон. Веднага съжалих, че единственият присъстващ, който може да види това, е гвардеецът. Надявах се, че той ще се разприказва.
	Тържествено стиснах ръката му и маерът продължи:
	— Имам голям дълг към теб. Ако някога имаш нужда, ще получиш цялата помощ, която може да ти окаже един благодарен лорд.
	Кимнах любезно, опитвайки се да запазя самообладание въпреки вълнението си. Точно на това се бях надявал. С възможностите, с които разполагаше Алверон, можех да направя добре обмислено проучване на амирите. Той можеше да ми осигури достъп до архивите на манастирите, частните библиотеки и местата, където се съхраняваха и редактираха важни документи, както се правеше в Университета.
	Но аз знаех, че сега не е подходящият момент да го моля за това. Маерът вече ми бе обещал помощ. Можех просто да изчакам подходящия случай и да избера вида помощ, който ми е най-необходим.
	Когато излязох от стаите на Алверон, Стейпс ме изненада с внезапна, мълчалива прегръдка. Едва ли лицето му би могло да изразява повече благодарност, дори и да бях измъкнал семейството му от горяща сграда.
	— Млади господарю, съмнявам се, че бихте разбрали колко много съм ви задължен. Ако някога имате нужда от каквото и да било, просто ме осведомете.
	Той сграбчи ръката ми и ентусиазирано я разтърси нагоре-надолу. Същевременно усетих как сложи нещо в шепата ми.
	След това останах сам в коридора. Разтворих ръката си и видях в нея красив сребърен пръстен с името на Стейпс, гравирано върху него. До него имаше втори пръстен, който изобщо не беше от метал. Беше гладък и бял и върху повърхността му с груби букви също бе гравирано името на прислужника. Нямах представа какво би могло да означава нещо такова.
	Върнах се в стаите си, почти зашеметен от неочаквания си късмет.


	65.
	Красива игра

	На следващия ден оскъдните ми вещи бяха преместени в покои, които маерът смяташе за по-подходящи за човек, ползващ се с пълното му благоразположение. Стаите бяха общо пет — три от тях с прозорци, гледащи към градината.
	Беше любезен жест, но не се сдържах да не си помисля, че тези помещения са още по-далече от кухнята. Докато стигнеше до мен, храната ми щеше да е студена като камък.
	Беше минал едва час, откакто се бях настанил, когато пристигна куриер с пръстена на Бредон и картичка, на която пишеше: „Възхитителен нов апартамент — кога?“
	Обърнах картичката, написах „Веднага щом пожелаете“ и изпратих момчето обратно.
	Поставих сребърния му пръстен върху поднос във всекидневната си. Сега в купата до него измежду железните пръстени проблясваха два сребърни.
	Отворих вратата и видях как Бредон ме гледа като бухал с тъмните си очи, обрамчени от ореола на бялата му брада и коса. Той се усмихна и ми се поклони, пъхнал бастун под мишницата. Предложих му да седне, след което се извиних учтиво и го оставих за малко насаме в гостната, както изискваше изтънченото поведение.
	Едва бях прекрачил прага на вратата, когато чух от съседната стая да се разнася звучният му смях.
	— Хо, хо! — възкликна той. — Ето това вече е нещо!
	Когато се върнах, Бредон седеше до дъската за так и държеше двата пръстена, които наскоро бях получил от Стейпс.
	— Това безспорно е сериозен обрат — отбеляза той. — Очевидно съм преценил погрешно ситуацията, когато вчера куриерът ми бе върнат от вратата ти от един доста навъсен страж.
	Усмихнах му се.
	— Последните няколко дни бяха доста вълнуващи — обясних аз.
	Бредон наведе глава, изкикоти се и така заприлича на бухал дори повече от обикновено.
	— Смея да твърдя — каза той, като вдигна сребърния пръстен, — че това само по себе си говори много. Но това — той посочи с бастуна си към белия пръстен — е нещо съвсем различно.
	Издърпах един стол и седнах срещу него.
	— Ще бъда откровен с вас — рекох. — Мога само да гадая от какво е направен този пръстен, камо ли да предположа какво означава.
	— Това е забележително откровено признание от твоя страна — повдигна вежди Бредон.
	Свих рамене.
	— Чувствам, че положението ми тук стана донякъде по-сигурно — признах аз. — Дотолкова, че мога да си позволя да не съм чак толкова предпазлив с хората, които са се държали добре с мен.
	Той се изкикоти отново и остави сребърния пръстен върху дъската.
	— По-сигурно — повтори той, — предполагам, че наистина е така. — Вдигна белия пръстен. — От друга страна, не е странно, че не знаеш какво е това.
	— Мислех, че има само три вида пръстени — споделих аз.
	— В общи линии това е истина — отвърна Бредон, — но даването на пръстени е доста стар обичай. Обикновените хора са го правели дълго преди то да се превърне в игра на благородниците. И макар Стейпс да диша същия разреден въздух на високо като останалите от нас, няма никакво съмнение, че семейството му е съвсем обикновено. — Бредон остави белия пръстен върху дъската и сплете пръстите си над него. — Тези пръстени били изработвани от материали, които били подръка на обикновените хора. Младият влюбен можел да подари на онази, която ухажвал, пръстен от зелена трева. Пръстен от кожа пък обещавал услуга и така нататък.
	— А пръстенът от рог?
	— Пръстенът от рог показва враждебност — отговори Бредон, — силна и продължителна вражда.
	— А, разбирам — доста изненадан казах аз.
	Бредон се усмихна и вдигна светлия пръстен на светлината.
	— Но това — заяви той — не е рог. Структурата му е различна, а и Стейпс никога не би дал пръстен от рог заедно със сребърен. — Той поклати глава. — Не. Освен ако не греша, това е пръстен от кост — рече той и ми го подаде.
	— Прекрасно — мрачно отбелязах аз, докато го въртях в ръцете си. — И какво означава това? Че ще ме наръга в черния дроб и ще ме хвърли в някой пресъхнал кладенец?
	— Пръстенът от кост е символ за голям и траен дълг.
	— Разбирам. — Опипах пръстена между ръцете си. — Трябва да призная, че предпочитам просто да ми дължат услуга.
	— Не просто услуга — обясни Бредон. — Обикновено такъв пръстен се изработва от костта на починал член на семейството. — Той повдигна вежди. — И макар да се съмнявам, че случаят е такъв, все пак посланието е ясно.
	— И то е…? — Вдигнах поглед, леко зашеметен от цялата тази информация.
	— Че такива пръстени не се дават с лека ръка. Това не е някоя от игрите, които играят благородниците, нито е пръстен, който трябва да бъде показван. — Той ме погледна. — Ако бях на твое място, щях да го прибера.
	Грижливо напъхах пръстена в джоба си.
	— Много ми помогнахте — признах аз. — Иска ми се да можех да ви се отплатя…
	Бредон вдигна ръка и ме прекъсна по средата на изречението. След това с бавно и тържествено движение посочи с пръста си надолу, сви ръката си в юмрук и почука с кокалче върху дъската за так.
	Усмихнах се и извадих камъните.

	* * *

	— Мисля, че най-после започвам да схващам как се играе — отбелязах аз един час по-късно, след като загубих със съвсем малка разлика.
	Бредон отблъсна стола си от масата с изражение на отвращение.
	— Не — не се съгласи той. — Точно обратното. Схванал си основните принципи, но пропускаш цялостния смисъл на играта.
	— Работата е там, че след всичкото това време вече съм близо до победата — подразних го аз и започнах да разпределям камъните.
	— Не — упорстваше Бредон, — изобщо не е така. Так е изтънчена игра. Точно затова ми е трудно да намеря хора, които умеят да я играят. В момента играеш грубо като някой главорез. Дори може да се каже, че играеш по-зле, отколкото преди два дни.
	— Признайте си — настоях аз, — последния път почти ви победих.
	Той само се намръщи и посочи повелително към масата.
	Подхванах играта с голямо желание, като се усмихвах и си тананиках, сигурен, че днес най-сетне ще победя.
	Но нищо не можеше да е по-далеч от истината. Бредон поставяше камъните си безмилостно, без и за миг да се поколебае между ходовете си. Смачка ме с такава лекота, сякаш бях лист хартия.
	Играта свърши толкова бързо, че останах без дъх.
	— Отново — нареди Бредон с властна нотка в гласа, която никога преди не бях чувал.
	Опитах се да играя по-добре, но следващата игра мина още по-зле. Чувствах се като кутре, което се бори с вълк. Не, по-скоро бях като мишка, оставена на милостта на бухал. Играта дори не наподобяваше равностойна битка. Единственото, което можех да правя, бе да бягам.
	Но не бягах достатъчно бързо. Играта свърши по-бързо и от предишната.
	— Отново — поиска Бредон.
	И започнахме да играем пак. Този път той играеше така, сякаш изобщо не съществувам. Беше спокоен и безстрастен като касапин, който реже с нож за обезкостяване. Играта продължи горе-долу толкова време, колкото е нужно, за да се изкорми и обезкости едно пиле.
	В края й Бредон се намръщи и разтърси двете си ръце над дъската, сякаш току-що ги е измил и се опитва да ги изсуши на въздуха.
	— Добре — казах аз, като се облегнах на стола, — схванах намека. Досега нарочно сте ми прощавали.
	— Не — строго възрази Бредон, — далеч не това исках да ти покажа.
	— А какво тогава?
	— Опитвам се да те накарам да разбереш играта — отвърна той. — Цялата игра, а не само как да местиш камъните. Смисълът не е да се стягаш възможно най-много, докато играеш. Смисълът е да играеш с кураж. Да бъдеш опасен. Да бъдеш елегантен.
	Той потупа по дъската с два пръста.
	— Всеки, който не е напълно заспал, би забелязал капана, който му поставям. Но да влезе смело в него с намерението да го обърне в своя полза — ето това е нещо прекрасно. — Той се усмихна, но лицето му си оставаше все така мрачно. — А да поставиш капан и да очакваш някой да влезе предпазливо в него, подготвил своя собствена хитрост, и след това да го победиш, това вече е два пъти по-прекрасно. — Изражението на Бредон омекна и гласът му стана почти умоляващ. — Так отразява недоловимото въртене на света. Той е като огледало, което ние караме да оживее. Никой не може да спечели един танц, момче. Смисълът на танца е движението, което тялото прави. Една добре изиграна игра на так разкрива движението на ума. В тези работи има красота за хората, които имат очи да я видят. — Той посочи камъните, подредени безмилостно между нас. — Погледни това. Защо изобщо бих искал да спечеля такава игра?
	Сведох поглед към дъската.
	— Смисълът не е в това да спечелиш? — учудих се аз.
	— Смисълът — тържествено отвърна Бредон — е в това да изиграеш една красива игра. — Той вдигна ръце и сви рамене, а лицето му се озари от блажена усмивка. — Защо бих искал да спечеля каквото и да било друго освен една красива игра?


	66.
	Подръка

	По-късно тази нощ седях сам в стаята, за която предполагах, че е моята гостна или може би всекидневна. Честно казано, не съм съвсем сигурен каква е разликата.
	С изненада открих, че новите ми покои доста ми харесват. Не заради допълнителното пространство. Не и заради това, че имаха по-хубав изглед към градината. Нито пък заради това, че мраморният под с мозайка радваше повече окото. Дори не и заради факта, че разполагах със собствен, изключително добре зареден шкаф с вино, макар че това беше доста приятно.
	Не. Новите ми стаи бяха за предпочитане, защото имаха няколко тапицирани стола без подлакътници, които вършеха идеална работа за свирене на лютня. Свиренето на стол с подлакътници не е удобно дори и за кратко време. В предишните си покои обикновено накрая сядах на пода.
	Реших да нарека помещението с хубавите столове „стаята на лютнята“ или може би „стаята за изпълнения“. Щеше да ми е нужно време, за да измисля нещо достатъчно претенциозно.
	Не е нужно да споменавам, че бях доволен от скорошния обрат в събитията. За да го отпразнувам, отворих една бутилка с хубаво, тъмно фелоранско вино, отпуснах се и извадих лютнята си.
	Започнах бързо и с лекота, като изсвирих „Тинтататорнин“, за да раздвижа пръстите си. После известно време свирих прости и лесни мелодии, като бавно свиквах наново с лютнята си. След като вече бях свирил в продължение на половин бутилка, бях вдигнал крака и музиката ми звучеше зряло и доволно като котка, изтегната на слънце.
	Внезапно долових шум зад гърба си. Спрях да дрънкам и скочих на крака с мисълта, че това е Каудикус, стражата или някаква друга смъртоносна опасност.
	В действителност беше маерът, усмихваше ми се смутено като дете, което току-що си е направило шега с някого.
	— Надявам се, че си доволен от стаите си?
	— Това е твърде много за човек като мен, ваша милост — окопитих се аз и направих малък поклон.
	— По-скоро е малко, като се има предвид колко голям е дългът ми към теб — възпротиви се Алверон.
	Той се настани на близкия диван и любезно ми показа с жест, че и аз мога да седна.
	— Какво свиреше току-що?
	Върнах се на стола си.
	— Не беше истинска песен, ваша милост. Просто свирех.
	Маерът повдигна вежди.
	— Сам ли си я съчинил? — Когато кимнах, той махна с ръка. — Съжалявам, че те прекъснах. Моля те, продължавай.
	— Какво бихте искали да чуете, ваша милост?
	— От достоверен източник знам, че Мелуан Лаклес обича музиката и нежните слова — отвърна той. — Нещо, което да е подходящо.
	— Има много видове нежни слова — обясних аз.
	Изсвирих „Теменужката чака да й дойде времето“. Нотите се носеха леко, нежно и тъжно. След това засвирих „Балада за Савиен“. Пръстите ми се движеха бързо през сложните акорди и ги караха да звучат точно толкова тежко, колкото трябваше.
	Алверон кимна сякаш на себе си и докато слушаше, изражението му ставаше все по-доволно.
	— И можеш и да композираш?
	— Мога, ваша милост — непринудено кимнах аз. — Макар че, за да се получи както трябва, е нужно време.
	— Колко време?
	— Ден, два, три — свих рамене аз. — Зависи каква песен искате. Посланията са по-лесни.
	Маерът се наведе напред.
	— Много се радвам, че похвалите на Трепе не са били преувеличени — каза той. — Признавам, че те преместих в тези стаи не само от благодарност. Таен проход ги свързва с моите покои. Ще трябва да се срещаме често, за да обсъждаме ухажването на дамата.
	— Това ще бъде доста удобно, ваша милост — съгласих се аз и внимателно подбрах следващите си думи. — Проучих семейната й история, но това не е достатъчно за ухажването на жена.
	Алверон се засмя.
	— Сигурно ме вземаш за глупак — меко каза той. — Знам, че ще трябва да се срещнеш с нея. След два дни тя ще идва тук на посещение заедно с много други благородници. Обявих един месец празненства, за да отпразнувам излекуването си от продължителната болест.
	— Умен ход — похвалих го аз.
	— Ще се погрижа да ви събера още в началото — сви рамене той. — Имаш ли нужда от нещо, за да упражняваш своето изкуство?
	— Порядъчно количество хартия ще е достатъчно, ваша милост. Мастило и пера за писане.
	— Само това ли? Чувал съм истории за поети, които се нуждаят от някои чудати неща, които да им помагат в съчиняването. — Той махна неопределено с ръка. — Специфична напитка или гледка? Разказвали са ми за един доста известен поет от Ренере, който си държи подръка сандък с гниещи ябълки. Когато вдъхновението го напусне, той го отваря и вдъхва миризмата им.
	— Аз съм _музикант_, ваша милост — засмях се аз. — Да оставим поетите на техните суеверия. Единственото, от което се нуждая, е моят инструмент, две пъргави ръце и подробности за темата на песента.
	— Нищо, което да подсили вдъхновението ти? — Думите ми, изглежда, смутиха маера.
	— Бих ви помолил за позволение да обикалям свободно и по своя воля имотите ви и Долен Северин, ваша милост.
	— Разбира се.
	— В такъв случай — рекох аз — разполагам с цялото вдъхновение, от което се нуждая.

	* * *

	Едва бях стъпил на улица „Тинери“, когато я видях. След цялото безплодно търсене през последните няколко месеца ми се виждаше странно, че сега я откривам толкова лесно.
	Дена се движеше през тълпата с бавна грациозност. Не с онази скованост, която минава за грациозност в двора, а естествената свобода на движение. Котката например не мисли как да се протегне, а просто се протяга. Но дървото не може да направи дори и това. То просто се огъва, без да му се налага да помръдва само. Ето така се движеше тя.
	Настигнах я колкото се може по-бързо, но така, че да не ме забележи.
	— Извинете ме, госпожице?
	Дена се обърна. Когато ме видя, лицето й просветна.
	— Да?
	— Обикновено никога не бих заговорил една жена по този начин, но забелязах, че имате очите на дама, в която някога бях безнадеждно влюбен.
	— Колко жалко е, че можете да обичате само веднъж — отбеляза тя и показа белите си зъби в дяволита усмивка. — Чувала съм, че някои мъже успяват да го направят два пъти, че дори и повече.
	— Само веднъж можеш да си толкова глупав — отвърнах аз, без да обръщам внимание на подигравката й. — Никога повече няма да мога да обичам.
	Изражението й омекна и тя леко докосна ръката ми.
	— Бедни човече! Тя трябва да те е наранила ужасно!
	— За бога! Нарани ме по толкова много начини!
	— Но такива неща се случват — сухо отбеляза Дена. — Как една жена би могла да не изпитва любов към толкова забележителен мъж като вас?
	— Не зная — скромно отвърнах аз, — но мисля, че тя не ме обича. Защото ме хвана в мрежата си с невинна усмивка и след това открадна сърцето ми, без да изрече и дума. Тъй както утринната роса улавя бледата зора.
	— Тъй както сънят изчезва, когато се събудим — добави тя с усмивка.
	— Като приказна фея, която се скрива между дърветата.
	Дена остана мълчалива за момент.
	— Тя наистина трябва да е била дивно красива, за да покори сърцето ви така — промълви накрая и ме погледна със сериозни очи.
	— Беше просто несравнима.
	— О, хайде стига! — весело отсече тя. — Всички знаем, че на тъмно жените са еднакви! — Засмя се гърлено и ме сръчка многозначително с лакът.
	— Не е вярно — възпротивих се аз, твърдо убеден в противното.
	— Е — каза Дена, — ще трябва да се доверя на думите ви. — Тя отново вдигна поглед към мен. — Може би с времето ще успеете да ме убедите.
	— Винаги съм се надявал на това. — Погледнах в дълбоките й кафяви очи.
	Дена се усмихна и сърцето ми подскочи в гърдите.
	— Продължавай да го правиш. — Тя ме хвана под ръка и закрачи до мен. — Защото, ако нямаме надежда, какво друго ни остава?


	67.
	Изразителни лица

	Прекарах голяма част от следващите два дни под опеката на Стейпс, който трябваше да се убеди, че познавам добре етикета при официални вечери. От ранното си детство бях запознат с голяма част от него, но бях доволен да си го припомня. Обичаите варират в различните страни и се променят с времето, а дори и някоя дребна грешка би могла да доведе до много неловко положение.
	И така, Стейпс уреди вечеря само за двама ни и след това ме осведоми за десетина малки, но важни грешки, които бях направил. Например смяташе се за недодялано да оставиш на масата мръсен прибор. Това означаваше, че е напълно приемливо да си оближеш ножа. Всъщност ако не искаш да си изцапаш салфетката, това беше единственото подобаващо действие, което можеш да предприемеш.
	Беше неприлично да изядеш цяло парче хляб. Малка част трябваше да остане в чинията, за предпочитане не само коричката. Същото се отнасяше и за млякото — последната глътка винаги трябваше да остане в чашата.
	На следващия ден Стейпс организира нова вечеря и аз направих още грешки. Коментарите за храната не се смятаха за невъзпитани, но се считаха за недодялани. Същото се отнасяше и за помирисването на виното. И очевидно мекото сирене, което ми бяха сервирали, имаше коричка. Коричка, която всеки цивилизован човек би разпознал като негодна за ядене и която трябваше да бъде обелена.
	Какъвто съм си варварин, я бях изял цялата. Освен това вкусът й се бе оказал доста приятен. Все пак си отбелязах този факт и се примирих с обстоятелството, че ще трябва да изхвърля половината от хубавото сирене, което ми поднасят. Такава беше цената на цивилизоваността.

	* * *

	Пристигнах на банкета, облечен в дрехи, ушити специално за случая. Цветовете ми отиваха — тревистозелено и черно. Брокатът беше твърде много за моя вкус, но тази вечер, макар и неохотно, трябваше да се съобразя с модата, тъй като щях да седя вляво от Мелуан Лаклес.
	През последните три дни Стейпс ми беше организирал шест официални вечери и аз се чувствах подготвен за всичко. Когато пристигнах пред банкетната зала, очаквах, че най-трудната част ще бъде да се преструвам на заинтересуван от храната.
	Но макар да бях подготвен за храната, не бях подготвен за самата Мелуан Лаклес. За щастие сценичното ми обучение взе връх и аз успях да се справя гладко с ритуала, като се усмихнах и й предложих ръка. Тя кимна вежливо и заедно се отправихме към масата.
	Имаше големи свещници с десетки свещи, гравирани сребърни кани, пълни с гореща вода за купичките за ръце и със студена вода за пиене. Във въздуха се разнасяше сладко ухание от старите вази с изкусно подредени в тях цветя. Имаше и рогове, препълнени с излъскани до блясък плодове. Лично аз намирах това за безвкусно, но такава беше традицията, за да се демонстрира богатството на домакина.
	Съпроводих лейди Лаклес до масата и дръпнах стола й. Докато прекосявахме залата, избягвах да гледам към нея, но когато й помогнах да седне, профилът й ми се стори толкова познат, че не можах да се сдържа да не я зяпна за миг. Бях сигурен, че я познавам. Но изобщо не се сещах къде може да сме се срещали…
	Докато заемах мястото си, се опитах да си припомня къде може да съм я виждал преди. Ако земите на Лаклес не бяха на близо две хиляди километра разстояние, щях да си помисля, че я познавах от Университета. Но това беше глупаво. Една наследница на рода Лаклес нямаше да учи толкова далеч от дома.
	Очите ми проследяваха влудяващо познатите черти на лицето й. Дали беше възможно да съм я срещал в „Еолиан“? Не изглеждаше много вероятно. Щях да си го спомням. Тя беше поразително красива, със силна челюст и тъмнокафяви очи. Сигурен бях, че ако съм я засичал там…
	— Виждате ли нещо, което да ви интересува? — попита тя, без да се обръща към мен.
	Тонът й беше приятен, но в него се долавяше обвинителна нотка.
	Бях си позволил да я зяпам. Седнахме на масата едва преди минута, а аз вече бях оплескал нещата.
	— Моля за извинението ви. Но внимателно наблюдавам човешките лица, а вашето ме порази.
	— Да не сте турагиор? — обърна се към мен Мелуан и раздразнението в гласа й понамаля.
	Турагиорите твърдяха, че могат да кажат какъв е характерът на човека по лицето, очите и формата на главата му. Чиста проба винтишко суеверие.
	— Имам известни интереси в тази област, милейди.
	— Наистина ли? Тогава какво ви казва лицето ми? — Тя вдигна очи и погледна встрани от мен.
	Демонстративно огледах чертите на Мелуан и обърнах внимание на бледата й кожа и накъдрената й кестенява коса. Устните й бяха пълни и червени без помощта на червило. Линията на врата й беше горда и грациозна.
	— Виждам в него част от бъдещето ви, милейди — кимнах аз.
	Едната й вежда леко се повдигна.
	— Кажете ми!
	— Скоро ще получите извинение. Простете на очите ми, те се стрелкат бързо като птиците калантис. Не мога да ги откъсна от лицето ви, което е красиво цвете.
	Мелуан се усмихна, но не се изчерви. Ласкателството не й беше непознато, но тя все пак му се поддаваше. Отбелязах си го мислено.
	— Това беше лесно предсказание — заяви тя. — Виждате ли нещо друго?
	Отново се заех да изучавам лицето й.
	— Още две неща, милейди. То ми казва, че вие сте Мелуан Лаклес и че аз съм на ваше разположение.
	Тя се усмихна и ми подаде ръката си да я целуна. Взех я и наклоних глава над нея. Не я целунах наистина, както би било редно във Федерацията. Вместо това допрях за кратко устни до собствения си палец, който придържаше ръката й. В тази част на света, ако бях целунал ръката й, това щеше да бъде счетено за ужасно нахално.
	Нашата малка закачка бе прекъсната от сервирането на супата. Четирийсет слуги я поставиха едновременно пред четирийсетте гости. Опитах своята. Защо, за бога, някой бе приготвил сладка супа?
	Хапнах още една лъжица и се престорих, че й се наслаждавам. С крайчеца на окото си наблюдавах съседа си — дребен възрастен мъж, за когото знаех, че е вицекралят на Банис. Лицето и ръцете му бяха сбръчкани и покрити с петна, а косата му — чорлава и посивяла. Проследих как сложи пръста си в супата без всякакво смущение, облиза го и отмести купичката встрани.
	Сетне затършува в джобовете си и отвори ръката си, за да ми покаже какво е намерил.
	— За такива случаи винаги си имам един джоб, пълен със захаросани бадеми — съзаклятнически ми прошепна той, а очите му блестяха хитро като на малко дете. — Човек никога не знае с какво ще се опитат да го нахранят. — Той протегна ръка. — Можеш да си вземеш бадем, ако желаеш.
	Взех си един, поблагодарих му и той не ми обърна повече внимание до края на вечерта. Когато след няколко минути го погледнах отново, невъзмутимо ядеше бадеми от джоба си и спореше с жена си дали селяните могат да правят хляб от жълъди. Съдейки по чутото, това беше малка част от по-голям спор, който те водеха през целия си живот.
	Отдясно на Мелуан седеше една илишка двойка. Те си бъбреха на своя напевен език. Като добавим към това и стратегически разположената украса, която пречеше на гостите от другата страна на масата да ни виждат, двамата с Мелуан бяхме по-усамотени, отколкото ако се разхождахме заедно в градините. Алверон беше подбрал добре местата за сядане.
	Супата беше отнесена и заменена с парче месо, за което предположих, че е фазан в гъст сметанов сос. За моя изненада той доста ми хареса.
	— И така, как мислите се озовахме един до друг? — разговорливо попита Мелуан. — Господин…
	— Квоте — представих се аз и направих малък поклон от място. — Може би маерът е искал да се забавлявате, а аз понякога умея да съм забавен.
	— Така е.
	— Или пък съм платил на разпоредителя огромна сума пари за това.
	Усмивката й проблесна отново, докато отпиваше от чашата с вода. „Самоувереността й харесва“, помислих си аз.
	Избърсах пръстите си и за малко щях да оставя салфетката си върху масата, което щеше да е ужасна грешка. Това беше сигнал да се отсервира ястието, което беше сложено в момента. Направен твърде рано, се приемаше за мълчалива, но язвителна критика към гостоприемството на домакина. Усетих как между плешките ми се стекоха капки пот, докато бавно сгънах салфетката и я сложих в скута си.
	— И така, с какво си запълвате времето, господин Квоте?
	Тя не ме попита какво е заниманието ми, което означаваше, че предполага, че съм благородник. За щастие бях подготвен за този въпрос.
	— Пиша малко. Занимавам се с генеалогии. Написал съм една-две пиеси. Харесвате ли театъра?
	— Понякога. Зависи.
	— От пиесата ли?
	— От изпълнителите — отвърна тя и в гласа й се появи странно напрежение, което нямаше да забележа, ако не я наблюдавах толкова внимателно. Реших да насоча разговора към по-безопасна тема.
	— Как бяха пътищата на идване към Северин? — попитах аз.
	Всеки обича да се оплаква от пътищата. Тази тема е толкова безопасна, колкото и разговорът за времето.
	— Чух, че на север имало някакви проблеми с бандити — рекох аз, като се надявах да направя разговора малко по-вълнуващ.
	Колкото повече се разприказваше тя, толкова по-добре щях да я опозная.
	— По това време на годината пътищата винаги гъмжат от бандити от Рух — студено отвърна Мелуан.
	Не просто бандити, а бандити от _Рух_. Тя изрече думата с такова ледено отвращение в гласа, че направо ме побиха тръпки. Мелуан мразеше Рух. И това не беше обичайната антипатия, която повечето хора изпитват към нас, а истинска, злобна омраза.
	Сервирането на изстудените плодови сладкиши ме спаси от необходимостта да й отговарям.
	От лявата ми страна вицекралят продължаваше да спори с жена си за жълъдите. А отдясно Мелуан бавно раздели ягодовия сладкиш на две. Лицето й беше бледо като маска от слонова кост. Докато наблюдавах как лакираните й нокти безупречно разкъсват сладкиша на парчета, разбрах, че в момента тя мисли за Рух.

	* * *

	Като изключим краткото споменаване на Едема Рух, вечерта мина доста добре. Постепенно успях да предразположа Мелуан, като разговарях непринудено с нея за незначителни неща. Богатата вечеря продължи два часа, което ни осигури предостатъчно време за разговори. Открих, че тя е точно такава, каквато Алверон предполагаше — интелигентна, привлекателна и умееше да се изразява добре. Макар да знаех, че ненавижда Рух, това не ми попречи да се наслаждавам на компанията й.
	Върнах се в покоите си веднага след вечерята и започнах да пиша. Докато маерът ме посети, вече имах три чернови на писмо, бях нахвърлял песен и имах пет листа, изписани с ноти и фрази, които се надявах да използвам по-късно.
	— Влезте, ваша милост.
	Вдигнах поглед, докато Алверон пристъпваше в стаята. Той с почти нищо не напомняше болнавия и олюляващ се мъж, на когото бях помогнал да оздравее. Беше качил няколко килограма и изглеждаше с пет години по-млад.
	— Какво мислиш за нея? — подхвана без предисловия. — Когато разговаряхте, тя спомена ли за някакви ухажори?
	— Не, ваша милост — отвърнах аз и му подадох сгънат лист хартия. — Ето първото писмо, което ще й изпратите. Надявам се, че ще намерите начин да й го пратите тайно.
	Той разгърна листа и устните му започнаха беззвучно да помръдват, докато четеше. Аз успях да измъдря още един ред от песента, като записвах акордите към думите.
	Накрая маерът вдигна поглед.
	— Не мислиш ли, че е малко прекалено? — смутено попита той.
	— Не. — Спрях да пиша, колкото да му посоча с перото към друг лист хартия. — Ето _това_ е малко прекалено. Онова, което държите в ръцете си, е точно колкото трябва. Тя харесва романтичността. Търси дълбокото увлечение, макар че вероятно не би го признала.
	Лицето на Алверон все още бе изпълнено със съмнение, затова отдръпнах стола си от масата и оставих перото.
	— Ваша милост, вие бяхте прав. Тя е жена, към която си заслужава да се стремите. Само след няколко дни в околните имения ще има поне дузина мъже, които на драго сърце биха я взели за съпруга. Не съм ли прав?
	— Вече има дузина само тук — мрачно отвърна той. — Скоро ще са поне три дузини.
	— Добавете още една дузина, които тя ще срещне на вечеря или докато се разхожда из градината. И още една дузина, които ще я ухажват просто заради тръпката. Според вас колко от всички тези ухажори ще й напишат писма или поеми? Те ще й изпратят цветя, дрънкулки и други символи на своята обич. Скоро тя ще бъде засипана от прояви на внимание. Вие имате само една истинска надежда. — Посочих писмото. — Действайте бързо. Това писмо ще възбуди въображението и любопитството й. След един-два дни, докато останалите бележки се трупат върху бюрото й, тя вече ще очаква второ писмо от вас.
	Той сякаш се поколеба за момент, след това раменете му се отпуснаха.
	— Сигурен ли си?
	— В тези неща няма сигурност, ваша милост. Само надежда. А това е най-добрата надежда, която мога да ви дам.
	Маерът отново се поколеба.
	— Не знам нищо за тези неща — каза той с нотка на раздразнение. — Иска ми се да имаше някаква книга с правила, които мъжът би могъл да следва.
	За момент той заприлича на обикновен човек, а не на маер Алверон.
	Ако трябваше да съм напълно честен, аз самият бях доста притеснен. Личните ми познания за ухажването на жените едва ли биха запълнили и един напръстник, и то без дори да ви се налага да го сваляте от пръста си.
	От друга страна, разполагах с богати познания от втора ръка. Десет хиляди романтични песни, пиеси и истории все струваха нещо. Що се касае до отрицателните резултати — бях виждал Симон да преследва почти всяка жена на пет километра около Университета с обречения ентусиазъм на дете, опитващо се да полети. И което е по-важното — бях виждал стотици мъже да се разбиват на парчета, сблъсквайки се с Дена като кораби, които се опитват да не обръщат внимание на прилива.
	— Как мислиш, дали един месец ще е достатъчен? — Алверон ме погледа, а на лицето му все още бе изписана искрена загриженост.
	Когато му отговорих, се изненадах от увереността, която прозвуча в гласа ми:
	— Ваша милост, ако не успея да ви помогна да я спечелите в рамките на месец, значи никой не може.


	68.
	Цената на хляба

	Дните, които последваха, бяха приятни. Денем прекарвах времето си с Дена в Долен Северин в разглеждане на града и околностите му. Яздехме, плувахме, пеехме или просто разговаряхме по цели следобеди. Ласкаех я безсрамно и безнадеждно, защото само глупак би се надявал да я задържи.
	След това се връщах в стаите си и пишех писмото, което цял ден се бе насъбирало в мен. Или пък изливах чувствата си в някоя песен. И в това писмо или песен аз казвах всички онези неща, които не се бях осмелил да изрека на Дена през деня. Нещата, за които знаех, че само ще я изплашат.
	След като завършех писмото или песента, го преписвах на чисто, като леко го изглаждах и махах по някой прекалено прям израз. Постепенно го нагласявах и оформях така, че да пасне на Мелуан Лаклес точно като ръкавица от телешка кожа.
	Беше истинска идилия. Имах по-голям късмет в откриването на Дена, отколкото някога бях имал в Имре. Срещахме се в продължение на часове, понякога по повече от веднъж на ден и се случваше да се видим три или четири дни подред.
	Въпреки това, в интерес на истината, нещата не бяха идеални. По одеялото имаше някоя и друга гънка, както обичаше да казва баща ми.
	Първата беше млад благородник на име Геред, който придружаваше Дена на една от първите ни срещи в Долен Северин. Разбира се, той не я познаваше като Дена. Казваше й Алора и се наложи и аз да я наричам така през цялата останала част от деня.
	На лицето на Геред бе изписано онова обречено изражение, с което вече толкова бях свикнал. Той познаваше Дена достатъчно дълго, за да се влюби в нея, и започваше да си дава сметка, че времето му с нея наближава своя край.
	Наблюдавах го как прави същите грешки, които бях виждал да правят и другите преди него. Обгръщаше я с ръка така, сякаш я притежава. Подари й пръстен. Докато се разхождахме из града, ако погледът й се спреше върху нещо за повече от три секунди, той й предлагаше да й го купи. Опитваше се да я накара да обещае, че пак ще излезе на среща с него. Може би на танци в имението на Де Фере? Или на вечеря в „Златната трапеза“? Или пък утре на представлението на „Кралят с десетте пенита“ от хората на граф Абелард…?
	Поотделно всяко от тези предложения беше хубаво. Може би дори прекрасно. Но взети заедно, те показваха истинско и пълно отчаяние. Той се вкопчваше в Дена така, сякаш е удавник, а тя е спасителната дъска.
	Хвърляше ми свирепи погледи, когато тя не гледаше, и когато тази вечер Дена се сбогува с нас, лицето му бе измъчено и побеляло, сякаш е мъртъв от поне два дни.
	Втората гънка беше по-лоша. Два дни след като бях започнал да помагам на маера да ухажва своята дама, Дена изчезна за почти цели два цикъла. Не ми се обади, нито пък ме предупреди. Не остави бележка за сбогом или за да се извини. Чаках я три часа при конюшнята, където се бяхме уговорили да се срещнем. След това се запътих към странноприемницата й само за да открия, че тя си е тръгнала предишната нощ с всичките си вещи.
	Отидох в парка, където бяхме обядвали предния ден, след това на десетина други места, където бяхме свикнали да ходим заедно. Когато се качих на подемника, за да се върна на върха на Стръмнината, вече беше станало полунощ. Дори и тогава една глупава част от мен все още се надяваше, че Дена ще ме посрещне на върха на скалата и с луд възторг ще се хвърли отново в прегръдките ми.
	Но тя не беше там. В онази нощ не написах нито писмо, нито песен за Мелуан.
	На втория ден в продължение на часове се скитах като дух в Долен Северин, разтревожен и наранен. По-късно тази нощ в стаите си се потях, проклинах и смачках двайсет листа хартия, преди накрая да успея да съчиня три кратки, що-годе приемливи строфи, които дадох на маера да прави с тях каквото пожелае.
	На третия ден усещах сърцето си като камък в гърдите. Опитах се да довърша песента, която пишех за Алверон, но от усилията ми не се роди нищо, което да си струва. През първия час нотите, които изсвирих, бяха тежки и безжизнени. През втория час станаха неуверени и фалшиви. Но аз продължих да упорствам, докато накрая всеки звук, издаван от лютнята ми, не започна да стърже като нож, докосващ зъбите.
	Оставих бедната си измъчена лютня да замлъкне едва когато се сетих какво ми бе казал баща ми преди много време: „Песните сами избират своя час. Когато инструментът ти издава тенекиен звук, за това си има причина. Тоновете му показват настроението на сърцето ти, а от мътен кладенец не можеш да извадиш бистра вода. Единственото, което можеш да сториш, е да оставиш утайката да се слегне, иначе музиката ти ще звучи зле като счупена камбана.“
	Поставих лютнята си в калъфа, защото усетих истината, скрита в тези думи. Нуждаех се от няколко дни, преди да мога да се върна към ползотворното ухажване на Мелуан от името на маера. Работата беше твърде деликатна, за да се опитвам да я правя насила или да се преструвам, че я върша.
	От друга страна, знаех, че Алверон няма да е доволен от това закъснение. Имах нужда от нещо, с което да отвлека вниманието му, и тъй като той беше доста умен, то трябваше да е поне донякъде основателно.

	* * *

	Усетих издайническото раздвижване на въздуха, което сигнализираше за отварянето на тайния тунел на маера в гардеробната ми. Когато той влезе, се постарах да ме завари да крача неспокойно напред-назад в стаята.
	През последните два цикъла Алверон продължаваше да качва килограми и лицето му вече не беше слабо и изпито. Изглеждаше доста добре в премяната си от мека риза с цвят на слонова кост и колосан жакет в сапфирено синьо.
	— Получих съобщението ти — рязко каза той. — Да не би вече да си завършил песента?
	Обърнах се с лице към него.
	— Не, ваша милост. Нещо по-важно от песента привлече вниманието ми.
	— Що се касае до теб, няма нищо по-важно от песента — твърдо отбеляза маерът и подръпна маншета на ризата си, за да го изправи. — Чух от няколко души, че Мелуан е много доволна от първите две песни. Трябва да съсредоточиш всичките си усилия в тази посока.
	— Ваша милост, много добре разбирам, че…
	— Да приключваме с това — нетърпеливо ме прекъсна Алверон и погледна високия механичен часовник в ъгъла на стаята. — Имам срещи, за които не бива да закъснявам.
	— Каудикус все още може да постави живота ви в опасност.
	Трябва да призная на маера, че спокойно би могъл да си изкарва прехраната като актьор. Единствената промяна в държането му беше краткото колебание, докато придръпваше другия си маншет.
	— И как ще стане това? — попита той с привидно равнодушие.
	— Той разполага и с други средства освен отровата, с които да ви навреди.
	— Имаш предвид с магия? — предположи Алверон. — Смята да призове някоя злина и да я накара да ме измъчва?
	_В името на Техлу, магиите и злините._ Лесно бе да забравиш, че този иначе интелигентен, проницателен и образован човек беше като малко дете, когато ставаше дума за въпроси, свързани с Арканум. Той вероятно вярваше и във феите и ходещите мъртъвци. Нещастен глупак.
	Ала опитът да го образовам в тази посока щеше да е уморителен и по-скоро би дал обратен резултат.
	— Има вероятност да направи това, ваша милост, както и да ви заплаши по други, по-директни начини.
	Той заряза равнодушната си поза и ме погледна в очите.
	— Какво може да е по-директна заплаха от злината?
	Маерът не беше от хората, които лесно можеха да бъдат впечатлени само с думи, затова взех една ябълка от фруктиерата и я излъсках с ръкава си, преди да му я подам.
	— Бихте ли я подържали за момент, ваша милост?
	— За какво е всичко това? — Той взе ябълката с подозрителен вид.
	Отидох до мястото, където прекрасният ми тъмночервен плащ бе закачен на стената, и извадих игла от един от многобройните му джобове.
	— Ще ви покажа на какви неща е способен Каудикус, ваша милост. — Протегнах ръка, за да взема ябълката.
	Той ми я върна и аз я огледах. Държейки я под ъгъл на светлината, накрая открих онова, на което се бях надявал — малко петно върху кожата. Промърморих обвързване. Фокусирах Алара си и забих иглата в размазания отпечатък, който показалецът му бе оставил върху плода.
	Алверон трепна и издаде нечленоразделен звук на изненада, а след това се загледа в ръката си така, сякаш неочаквано се е убол с карфица.
	Почти очаквах, че ще започне да ми се кара, но той не стори нищо подобно. Очите му се разшириха, а лицето му пребледня. Сетне доби замислено изражение, докато наблюдаваше как на върха на пръста му се образува капка кръв.
	Облиза устни и засмука пръста си с уста.
	— Разбирам — тихо каза той. — Мога ли да се предпазя от тези неща? — Думите му не прозвучаха като въпрос.
	Кимнах със сериозно изражение.
	— Донякъде, ваша милост. Мисля, че мога да създам… амулет, който да ви защити. Просто съжалявам, че не се сетих по-рано, но с всички други неща, за които трябваше да мисля…
	— Да, да. — Маерът ми махна с ръка да замълча. — И какво ще ти е необходимо за такъв амулет?
	Този въпрос имаше няколко смисъла. На пръв поглед той ме питаше какви материали ще са ми нужни. Но Алверон беше практичен човек. Той също така ме питаше и каква е цената ми.
	— В работилницата на Каудикус вероятно е налице оборудването, което ми е нужно, ваша милост. А материалите, които ги няма там, вероятно впоследствие ще мога да открия в Северин.
	Направих пауза, за да обмисля втората част от въпроса му, и се сетих за стотиците неща, които маерът би могъл да ми осигури — да ме засипе с пари, да ми купи нова лютня, каквато само кралете могат да си позволят. При тази мисъл през цялото ми тяло премина тръпка. Лютня Антресор! Никога не бях виждал такава с очите си, но баща ми беше. Веднъж беше свирил на такъв инструмент в Анилин и понякога след чаша вино разказваше за нея и ръцете му обрисуваха във въздуха нежните й форми.
	Алверон можеше да уреди това с едно мигване на окото.
	Това и още много други неща, разбира се. Можеше да ми осигури достъп до стотици частни библиотеки. Официално покровителство от него също не би било никак малко. Името на маера би ми отворило всяка врата също толкова бързо, колкото и това на краля.
	— Има няколко неща — бавно казах аз, — които се надявах да обсъдя с ваша милост. Имам един проект, за който се нуждая от помощ, за да мога да го продължа както трябва. И имам една приятелка, талантлива музикантка, на която би й бил от полза уважаван покровител… — Не довърших многозначително.
	Алверон кимна и сивите му очи показаха, че ме е разбрал. Той не беше глупак. Знаеше каква е цената на хляба.
	— Ще кажа на Стейпс да ти даде ключовете от кулата на Каудикус — заяви той. — Колко време ще ти е нужно, за да направиш този амулет?
	Замълчах, сякаш обмислях отговора си.
	— Поне четири дни, ваша милост — казах накрая.
	Това щеше да ми даде достатъчно време, за да може мътилката в кладенеца на творчеството ми да се слегне. Или Дена да се върне от внезапното си пътуване, каквато и да бе причината за него.
	— Ако можех да съм сигурен в оборудването на Каудикус, щеше да стане и по-бързо, но ще трябва да съм по-предпазлив. Не знам какво може да е сторил той, за да обърка нещата, преди да избяга.
	При тези думи маерът се намръщи.
	— Ще можеш ли също така да продължиш работата си по настоящите си проекти?
	— Не, ваша милост. Ще бъде доста изтощително и ще ми отнеме време. Особено като се има предвид, че най-вероятно ще предпочетете да съм предпазлив, когато събирам материалите си в Долен Северин.
	— Да, разбира се. — Той шумно изпусна въздух през носа си. — Пусто да опустее! Нещата вървяха толкова добре! Кого другиго бих могъл да накарам да пише писмата, докато ти си зает? — Той изрече последните думи замислено, сякаш по-скоро говореше на себе си.
	Трябваше да изкореня тази мисъл още в зародиш. Не исках да деля лаврите за ухажването на Мелуан с когото и да било другиго.
	— Не мисля, че това ще е необходимо, ваша милост. Преди седем или осем дни, може би. Но сега, както казахте вие, вече сме предизвикали интереса й. Тя е развълнувана и нетърпелива за следващата вест от вас. Ако минат няколко дни, без да е получила нищо от вас, тя ще бъде разочарована. Но по-важното е, че ще бъде нетърпелива отново да си върне вашето внимание.
	Алверон приглади с ръка брадата си и изражението му стана замислено. Мислех да използвам сравнението, че ухажването наподобява ловенето на риба с въдица, но се съмнявах, че маерът някога се е занимавал с нещо толкова недодялано като риболова.
	— Дано не е много нахално, ваша милост, но предполагам, че в младежките си години сте опитвали да спечелите обичта на някоя млада дама, нали?
	Той се усмихна на внимателно подбраните ми думи.
	— Правилно предполагаш.
	— Кои жени намирахте за по-интересни? Тези, които веднага са скачали в прегръдките ви, или онези, които са се поддавали трудно, неохотно и дори са били безразлични към ухажването ви? — Очите му гледаха невиждащо, зареяни в спомените, и аз продължих: — Същото се отнася и за жените. Някои не могат да търпят, когато за тях се залепи мъж. И всички те предпочитат да разполагат с лично пространство да направят своя избор. Трудно е да копнееш по някого, който е винаги подръка.
	Алверон кимна.
	— В това има известна истина. Отсъствието на някого подхранва обичта ти към него. — Той кимна по-уверено. — Много добре. Три дни. — Погледна отново към часовника. — А сега трябва да…
	— Едно последно нещо, ваша милост — побързах да добавя аз. — Амулетът, който ще правя, ще бъде настроен специално за вас. Ще се нуждая малко от вашето съдействие — прокашлях се, — по-точно от малко от вашата… — отново се прокашлях — същност.
	— Говори направо.
	— Малко количество кръв, слюнка, кожа и урина. — Въздъхнах вътрешно, защото знаех, че за суеверното винтишко мислене това ще прозвучи като рецепта за злина или нещо също толкова глупаво.
	Както и очаквах, очите на маера се присвиха, когато чу изброените от мен неща.
	— Макар да не съм специалист — бавно рече той, — това май са точно нещата, за които много трябва да внимавам да не попадат в чужди ръце. Как мога да ти се доверя?
	Можех да възразя, че съм му лоялен, и да подчертая всичко, което бях направил за него досега, както и да изтъкна, че съм спасил живота му. Но за последния месец бях разбрал как работи умът му.
	— Вие сте интелигентен човек, ваша милост, сигурен съм, че знаете отговора, без да се налага аз да ви го казвам. — Усмихнах му се аз с най-добрата си многозначителна усмивка.
	— Тогава направи го, за да ми угодиш. — Отвърна на усмивката ми той.
	— Нямам полза от вас, ако сте мъртъв, ваша милост — свих рамене аз.
	Очите му срещнаха моите за миг и след това той кимна, удовлетворен.
	— Това е самата истина. Изпрати ми съобщение, когато се нуждаеш от тези неща. — Алверон се обърна да си върви. — Имаш три дни.


	69.
	Такава лудост

	Ходих няколко пъти до Долен Северин, за да събера материали за грама на Алверон — необработено злато, никел и желязо, а също и въглен и киселини за гравирането. Събрах пари за тези покупки, като продадох различни пособия от работилницата на Каудикус. Можеше да поискам парите от маера, но предпочетох той да ме смята за независим и находчив, а не за човек, който непрекъснато разчита на финансиране от негова страна.
	Докато купувах и продавах, по случайност посетих много от местата, където бяхме ходили заедно с Дена.
	Толкова бях свикнал да я откривам там, че сега постоянно имах чувството, че съм я мярнал с крайчеца на окото си, а в действителност нея я нямаше. Всеки път сърцето ми трепваше от надежда, че съм я видял да завива зад някой ъгъл, да влиза в обущарски магазин или да ми маха с ръка от другия край на някой двор. Но всеки път се оказваше, че не е тя, и вечер аз се връщах в имението на Алверон по-отчаян от предишния ден.
	Положението се влошаваше от факта, че Бредон бе отпътувал преди няколко дни, за да посети свои роднини. Едва сега, когато го нямаше, осъзнах колко съм свикнал с него.
	Както вече споменах, не е особено трудно да се направи грам, ако човек разполага с подходящото оборудване, схема и Алар, остър като меч от рамстонска стомана. Металообработващите инструменти в кулата на Каудикус вършеха работа, макар изобщо да не бяха толкова качествени като тези в Рибарника. Схемата също не представляваше проблем, тъй като паметта ми за тези неща е много добра.
	Докато работех върху грама на маера, започнах да правя и втори, който да замени загубения. За съжаление, като се има предвид, че оборудването, с което работех, беше доста примитивно, времето не ми стигна, за да го довърша както трябва.
	Бях готов с грама на Алверон три дни след нашия разговор и шест дни след внезапното изчезване на Дена. На следващия ден се отказах от безплодното й търсене и се настаних в едно от кафенетата на открито да пия кафе и да се опитам да намеря вдъхновение за песента, която дължах на маера. Прекарах там десет часа и единственото, което успях да сътворя, бе да преобразувам няколко литра кафе в превъзходна, ароматна пикня.
	В онази нощ изпих неразумно голямо количество скутен и заспах на бюрото си. Песента на Мелуан все още не беше завършена. Алверон не беше никак доволен.

	* * *

	Дена се появи отново на седмия ден, докато обикалях често посещаваните от двама ни места в Долен Северин. Въпреки че се оглеждах непрекъснато, тя ме видя първа и се затича засмяна към мен, за да ми разкаже развълнувано за една песен, която бе чула предишния ден.
	Не я попитах за необяснимото й изчезване. Познавах я повече от година и донякъде разбирах неуловимите промени в настроението й. Знаех, че държи личният й живот да остане скрит. Бях наясно, че има своите тайни.
	В онази нощ бяхме в една малка градина, която се простираше покрай ръба на Стръмнината. Седнахме на дървена пейка, която гледаше към тъмния град отдолу и плетеницата от светлини в къщите, уличните лампи, газовите фенери и тук-там няколкото редки, пронизващи точки на симпатични лампи.
	— Да знаеш, че съжалявам — тихо каза Дена.
	Седяхме мълчаливо вече четвърт час и наблюдавахме светлините на града. Ако това беше продължение на някакъв предишен разговор, то аз не си го спомнях.
	— Не те разбрах — озадачих се аз.
	Тъй като не ми отвърна веднага, аз се обърнах да я погледна. Нямаше луна и нощта беше тъмна. Лицето й бе слабо осветено от хилядите светлини под нас.
	— Понякога си тръгвам — най-сетне промълви тя — бързо и тихо през нощта.
	Не ме погледна, докато говореше, и черните й очи продължаваха да са вперени в града под нас.
	— Така правя — продължи с тих глас. — Тръгвам си. Без да се обадя или да предупредя. Нито пък обяснявам после. Понякога това е единственото нещо, което мога да направя. — Обърна се и ме погледна в очите, а лицето й бе сериозно на слабата светлина. — Надявам се, че разбираш това, без да се налага да ти го казвам — добави. — Надявам се, че не нужно да ти го казвам — отново обърна поглед към блещукащите светлини долу, — но ако това има някакво значение, съжалявам.
	Поседяхме известно време, наслаждавайки се на уютната тишина. Исках да кажа нещо. Исках да й кажа, че това не ме тревожи, но щях да излъжа. Исках да й кажа, че единственото, което има значение за мен, е, че тя се е върнала, но се опасявах, че това ще е твърде близо до истината.
	Затова, вместо да рискувам да изрека нещо не на място, аз замълчах. Знаех какво се случва с мъжете, които се привързват твърде силно към нея. Това беше разликата между мен и останалите. Не исках да се залепя към нея и да се опитам да я притежавам. Не я прегръщах, не шепнех в ухото й, нито я целувах изненадващо по бузата.
	Разбира се, че си мислех за всичко това. Все още си спомнях топлината й, когато се бе хвърлила в обятията ми при конския подемник. В някои моменти бях готов да дам дясната си ръка само за да мога да я прегърна отново.
	Но тогава се сещах за лицата на другите мъже, когато осъзнаеха, че Дена ги напуска. Мислех си за всички онези, които се бяха опитали да я накарат да се обвърже и се бяха провалили. Затова се въздържах да й покажа песните и поемите, които бях написал, защото знаех, че многото истини могат да развалят всичко.
	И ако това означаваше, че тя не е изцяло моя, какво от това? Аз щях да бъда онзи, при когото тя винаги можеше да се върне, без да се страхува от обвинения и въпроси. Затова не се опитвах да я спечеля и се задоволявах да играя една красива игра.
	Но неизменно част от мен се надяваше на повече и тя ме караше да се чувствам като глупак.

	* * *

	Дните отминаваха и двамата с Дена обикаляхме улиците на Северин. Безделничехме в кафенетата, посещавахме пиеси, ходехме да яздим. Изкачвахме Стръмнината по пътя само за да кажем, че сме го направили. Посетихме пазарите по доковете, една пътуваща менажерия и няколко музейни сбирки.
	Няколко дни не правихме нищо друго, освен да седим и да беседваме, и тогава нищо не запълваше до такава степен разговорите ни колкото музиката.
	Прекарахме безброй часове в обсъждане на тънкостите на това изкуство. Говорихме за това как се напасват песните, как припевите и куплетите се допълват взаимно, за тоновете, ладовете и метриката.
	Това бяха неща, които бях научил още в ранна възраст и често се сещах за тях. И макар те да бяха нови за Дена, това донякъде работеше в нейна полза. Учех музика още преди да проговоря. Познавах десет хиляди правила на мелодията и стиха по-добре от собствената си длан.
	Дена не ги знаеше. Донякъде това я ограничаваше, но, от друга страна, правеше музиката й странна и прекрасна…
	Трудно ми е да го обясня добре. Представете си, че музиката е като един голям и озъбен град, какъвто е Тарбеан. В годините, прекарани там, се бях научил да познавам улиците му. Не само главните улици, нито дори и уличките. Знаех преките пътища, покривите и части от канализацията му. Ето защо можех да се движа из града като заек в зеленчукова градина. Бях бърз, хитър и умен.
	Дена, от друга страна, никога не е била обучавана. Тя не знаеше нищо за преките пътища. Човек би помислил, че ще бъде принудена да се скита из града изгубена и безпомощна, хваната в капана на заплетения лабиринт от хоросан и камък.
	Но вместо това тя просто вървеше през стените. Не знаеше по-добър начин. Никой никога не й беше казвал, че не може да прави това. Ето защо тя се движеше през града като някое приказно създание. Крачеше по пътища, които никой друг не можеше да види, и това правеше музиката й дива, странна и свободна.

	* * *

	Накрая се оказа, че са нужни двайсет и три писма, шест песни и макар да ме е срам да го призная, една поема.
	Разбира се, имаше и друго. Само писмата не биха могли да спечелят сърцето на една жена. Алверон имаше сериозно участие в ухажването. И след като разкри, че той е анонимният почитател на Мелуан, сам свърши най-тежката част от работата, като постепенно спечели сърцето й с нежното благоговение, което изпитваше към нея.
	Но писмата ми привлякоха вниманието й. Песните ми я сближиха достатъчно с маера, за да може той да приложи върху й чара на бавната си словоохотливост.
	Дори и така, мога да си припиша само малка част от заслугата за писмата и песните. А що се касае до поемата, има само едно нещо на света, което би могло да ме накара да се впусна в такава лудост.


	70.
	Привързаност

	Срещнах се с Дена пред нейната странноприемница на „Чокърс Лейн“ — малка сграда, наречена „Четирите свещи“. Когато завих зад ъгъла и я видях да стои под светлината на фенера, окачен над входната врата, усетих как сърцето ми се изпълва с радост от простото удоволствие да я открия там, където я търся.
	— Получих бележката ти — казах аз. — Не можеш да си представиш колко ме зарадва.
	Дена се усмихна и направи реверанс. Не беше облечена в рокля като някоя благородна дама, а в проста пола от онези, които обикновените жени носят, когато събират сено или отиват на забава с танци в хамбара.
	— Не бях сигурна, че ще успееш да дойдеш — призна тя. — По това време повечето порядъчни хора отдавна са в леглата си.
	— Признавам, че бях изненадан — рекох аз. — Ако бях любопитен мъж, щях да се зачудя с какво ли си била заета до този твърде неприличен час.
	— С работа — отвърна Дена с театрална въздишка. — Имах среща с покровителя си.
	— Той отново е в града, така ли? — попитах аз.
	Тя кимна.
	— И поиска да се срещнете посред нощ? — учудих се аз. — Това е… странно.
	Дена пристъпи от мястото си под знака на странноприемницата и двамата закрачихме един до друг по улицата.
	— Не хапи ръката, която те храни… — каза тя и безпомощно сви рамене. — За господаря Ясен срещите по странно време и на неподходящо място са правило. Част от мен подозира, че той навярно е просто самотен благородник, който се отегчава до смърт от всичко, свързано с обичайното покровителство. Чудя се дали това не е някаква допълнителна тръпка за него — да се преструва, че е замесен в някаква мрачна интрига, вместо просто да ми поръча да му напиша няколко песни.
	— И така, какво си замислила за тази нощ? — попитах аз.
	— Само да прекарам повече време в очарователната ти компания — отговори Дена и ме хвана под ръка.
	— В такъв случай искам да ти покажа нещо. То е изненада. Ще трябва да ми се довериш.
	— Чувала съм тези думи десетки пъти. — Очите на Дена проблеснаха дяволито. — Но никога всичките наведнъж. И никога досега от теб. — Тя се усмихна. — Засега ще ти се доверя и ще запазя злъчните си забележки за по-късно. Води ме, където желаеш.
	И така, двамата се качихме в Горен Северин с конския подемник, откъдето и двамата зяпахме светлините на нощния град под нас като някакви глупаци с долен произход, каквито всъщност бяхме. Отведох я на дълга разходка по павираните улици, покрай магазини и малки градини. След това сградите останаха зад нас, прехвърлихме се през ниска дървена ограда и се отправихме към тъмните очертания на една празна плевня.
	Като я видя, Дена вече не се сдържа.
	— Е, направи го — заяви тя, — наистина ме изненада.
	Ухилих й се и продължих да я водя навътре в мрака на плевнята. Миришеше на сено и на животните, които някога са били тук. Поведох я към стълба, която изчезваше в мрака над главите ни.
	— Плевня? — попита тя с невярващ глас.
	Спря да върви и ми хвърли странен, изпълнен с любопитство поглед.
	— Очевидно ме бъркаш с някое четиринайсетгодишно момиче, наречено… — Устните й мърдаха беззвучно за момент. — Беше някакво селско име.
	— Грета? — предположих аз.
	— Да — кимна Дена. — Очевидно ме бъркаш с някое селско момиче с плитък корсаж, наречено Грета.
	— Повярвай ми, ако се опитвах да те прелъстя, нямаше да го направя точно по този начин — уверих я аз.
	— Така ли? — попита тя и прокара ръка през косата си.
	Пръстите й разсеяно започнаха да сплитат плитка, сетне спряха и отново разресаха кичурите.
	— В такъв случай какво правим тук?
	— Спомена ми колко много харесваш градините — отвърнах аз. — А градините на Алверон са прекрасни. Помислих си, че ще ти достави удоволствие да ги обиколим.
	— Посред нощ? — не повярва Дена.
	— Чудесна разходка на лунна светлина — поправих я аз.
	— Тази нощ няма луна — отбеляза тя — или и да има, е съвсем тънък сърп.
	— И така да е — продължих аз, отказвайки да се поддам на опитите й да ме обезкуражи, — колко лунна светлина е нужна, за да се наслади човек на уханието на цъфналия жасмин?
	— В плевнята? — попита Дена с изпълнен с недоверие глас.
	— Плевнята е най-лесният път към покрива — обясних аз, — а оттам ще отидем към имението на маера и към градината.
	— Ако си на служба при Алверон, защо просто не го помолиш да те пусне вътре? — попита тя.
	— А — театрално вдигнах пръст аз, — ето в това е приключението. Има стотици мъже, които биха могли просто да те _заведат_ на разходка в градините на маера. Но само един може да те вмъкне вътре — усмихнах й се аз. — Дена, предлагам ти единствена по рода си възможност.
	— Познаваш тайните на сърцето ми толкова добре — ухили ми се тя.
	Протегнах ръка, сякаш се готвех да й помогна да се качи в карета.
	— Милейди.
	Тя пое ръката ми, но спря веднага щом кракът й стъпи на първото стъпало на стълбата.
	— Почакай малко, не се държиш благовъзпитано. Опитваш се да погледнеш под полата ми.
	Хвърлих й най-обидения си поглед и притиснах ръка към сърцето си.
	— Милейди, като благородник ви уверявам, че…
	Дена махна с ръка.
	— Вече ми каза, че не си благородник. Ти си крадец и се опитваш да откраднеш един поглед под полата ми. — Отстъпи и подигравателно изимитира моя изтънчен жест отпреди малко. — Милорд…
	Минахме през плевнята, качихме се на покрива и накрая се озовахме в градината. Лунният сърп над главите ни беше слаб като шепот и толкова блед, че не успяваше да затъмни светлината на звездите.
	Градините бяха учудващо тихи за такава топла и прекрасна нощ. Обикновено дори и в този късен час по пътеките се разхождаха двойки или пък си шепнеха на пейките в беседките. Зачудих се дали причината за отсъствието им не е някой дворцов бал или друго събитие.
	Градините на маера бяха обширни и с виещите се пътеки и умело разположените живи плетове изглеждаха още по-големи. Двамата с Дена вървяхме един до друг и слушахме как въздишката на вятъра кара листата да шумолят. Изглеждаше така, сякаш сме единствените останали хора на света.
	— Не знам дали си спомняш — тихо прошепнах аз, защото не исках да нарушавам тишината — един разговор, който водихме преди известно време. Обсъждахме цветята.
	— Спомням си — отвърна тя също толкова тихо.
	— Ти каза, че имаш чувството, че всички мъже са се учили да ухажват от една и съща изтъркана книга.
	Дена се засмя тихо — по-скоро беше движение на устните й, отколкото звук.
	— О! Бях забравила, но май го казах, нали?
	— Призна, че всички ти купуват рози — кимнах аз.
	— Продължават да го правят — потвърди тя. — Иска ми се да намерят някоя нова книга.
	— Тогава ме накара да избера кое цвете би ти подхождало най-много — продължих аз.
	Дена ми се усмихна свенливо.
	— Спомням си, че те изпитвах — призна тя, ала след това се намръщи, — но ти успя да се справиш с мен, като избра цвете, за което дори не съм чувала, камо ли да съм виждала.
	Завихме зад ъгъл и пътеката ни поведе към тъмнозеления тунел на арката, образувана от асма.
	— Не знам дали вече си успяла да ги видиш — казах аз, — но това са твоите цветя селас.
	Само звездите осветяваха пътя ни. Лунният сърп беше толкова тънък, че почти не приличаше на луна. Тъмнината под асмата беше черна като косата на Дена.
	Очите ни бяха широко отворени и се напрягаха да открият местата, където звездната светлина се процежда през листата и осветява стотиците цветове на селас, които се бяха отворили през нощта, сякаш се прозяваха. Ако мирисът на селас не беше толкова фин, щеше да е задушаващ.
	— О! — въздъхна Дена и се огледа наоколо с широко отворени очи.
	Под асмата кожата й беше по-ярка от луната. Тя протегна ръце и докосна цветовете от двете си страни.
	— Те са толкова нежни!
	Вървяхме мълчаливо. Навсякъде около нас лозите селас се увиваха около решетката на асмата и се прилепваха към дървото и телта, криейки лицата си от нощното небе.
	Когато накрая излязохме от другия край, сякаш ни огря ярка дневна светлина.
	Мълчанието се проточи, докато накрая не започнах да се чувствам неловко.
	— И така, сега знаеш кое е твоето цвете — рекох аз. — Стори ми се жалко, че никога не си го виждала. Доколкото знам, то се отглежда доста трудно.
	— Може би тогава наистина ми подхожда — прошепна Дена и сведе поглед. — Аз също не пускам корен лесно.
	Продължихме да вървим, докато пътеката не зави и не скри от погледите ни асмата зад нас.
	— Държиш се с мен по-добре, отколкото заслужавам — каза тя.
	Думите й ми прозвучаха нелепо и ме накараха да се засмея. Единствено уважението ми към тишината около нас ме възпря да не се разсмея със силен, ехтящ смях. Потиснах това си желание доколкото можах. От усилието забавих крачка и почти щях да се спъна.
	Дена ме наблюдаваше отстрани и на устните й се появи широка усмивка.
	Накрая успях да си поема дъх.
	— Ти, която пя с мен в нощта, когато спечелих сребърните си свирки. Ти, която ми подари най-хубавия подарък, който някога съм получавал. — Внезапно ми хрумна една мисъл и аз я попитах: — Знаеш ли, че твоят калъф ми спаси живота?
	Усмивката ставаше все по-широка и разцъфваше като цвете.
	— Наистина ли?
	— Наистина — потвърдих аз. — Никога няма да успея да се държа с теб толкова добре, колкото заслужаваш. Като се има предвид колко много ти дължа, това е възможно най-малката отплата.
	— Е, мисля, че е прекрасно начало. — Тя вдигна поглед към небето и си пое дълго и дълбоко въздух. — Най-много харесвам безлунните нощи. В мрака е по-лесно да кажеш някои неща. По-лесно е да бъдеш себе си.
	Тя закрачи отново и аз я последвах. Подминахме фонтан, вир и стена от блед жасмин, разцъфнал през нощта. Пресякохме малък каменен мост, който ни отведе обратно в укритието на живите плетове.
	— Знаеш ли, можеш да ме прегърнеш — прямо предложи Дена. — Разхождаме се в градините, сами сме. На тази слаба лунна светлина такива неща са позволени. Надявам се да го осъзнаваш. — Тя ми хвърли кос поглед и ъгълчето на устата й се изви нагоре.
	Внезапната промяна в държанието й ме свари неподготвен. Откакто се срещнахме в Северин, я ухажвах с безумна и безнадеждна показност и тя ми бе отвръщала на мига. Пригласяше на всяко мое ласкателство, духовитост и закачка, но не като някое ехо, а в съзвучие с мен. Размяната на остроумия помежду ни приличаше по-скоро на дует.
	Но това беше различно. Тонът й не бе толкова игрив и бе по-прям. Промяната беше толкова внезапна, че не знаех какво да кажа.
	— Преди четири дни си изкълчих крака на онази разклатена плочка — тихо подзе тя. — Помниш ли? Вървяхме по „Минсет Лейн“. Кракът ми се подхлъзна и ти ме подхвана, преди аз самата да разбера, че съм се спънала. Това ме накара да се замисля колко ли внимателно ме наблюдаваш, за да забележиш нещо такова.
	Пътеката зави зад един ъгъл и Дена продължи да говори, без да вдига поглед към мен. Гласът й беше тих и унесен, като че ли разговаряше сама със себе си.
	— Тогава ме хвана здраво и ми помогна да се изправя. Почти ме беше прегърнал. Щеше да ти е лесно да го направиш. Беше въпрос на няколко сантиметра. Но когато стъпих на крака, ти отдръпна ръце. Без да се поколебаеш. Без да се бавиш. Не направи нищо, което би могло да ме засегне. — Тя понечи да се обърне с лице към мен, но после спря и отново сведе поглед. — Това е доста впечатляващо — продължи. — Има толкова много мъже, които непрекъснато се мъчат да ме накарат да ми се подкосят краката. А ти си единственият, който се опитва да стори точно обратното — да се убеди, че съм стъпила здраво на краката си, за да не падна. — Протегна ръка почти срамежливо. — Когато посегна да те хвана под ръка, приемаш това с лекота. Дори слагаш ръката си върху моята, сякаш искаш да я задържиш там. — Тя обясни движението ми точно докато го правех и аз едва успях да го завърша така, че да изглежда естествено, а не неловко. Дена продължи: — Но това е всичко. Никога не си позволяваш повече. Никога не настояваш за още. Знаеш ли колко странно ми изглежда това?
	Известно време се гледахме един друг, там, в тихата, осветена от луната градина. Можех да почувствам топлината от близостта й и как ръката й докосва моята.
	Въпреки че нямах никакъв опит с жените, дори аз можех да разбера този намек. Опитах се да измисля какво да кажа, но единственото, което можех да сторя, бе да се възхищавам на устните й. Как бяха толкова червени? Дори и цветовете на селас изглеждаха тъмни на слабата лунна светлина. Как нейните устни бяха толкова червени?
	Тогава Дена замръзна. Не че се движехме кой знае колко, но в един момент тя просто застина и вдигна глава като сърна, която се напряга да чуе някакъв едва доловим звук.
	— Някой идва — каза тя. — Ела.
	Сграбчи ръката ми и ме издърпа встрани от пътеката. Прескочихме една каменна пейка и минахме през ниска и тясна пролука в живия плет.
	Накрая спряхме насред някакви гъсти храсти. Имаше удобно празно пространство, в което двамата можехме да приклекнем. Благодарение на усърдната работа на градинарите нямаше шубраци, сухи листа или клонки, които да се счупят или да изпращят под тежестта на ръцете и колената ни. Всъщност тревата в това скривалище беше дебела и мека като на морава.
	— Има хиляди момичета, които биха вървели с теб по осветените от луната пътеки на градината — задъхано рече Дена, — но само едно от тях ще се скрие с теб в градинските храсти. — В гласа й звънтеше смях и тя се усмихваше широко.
	Надникна към пътеката изпод живия плет и аз я погледнах. Косата й се спускаше отстрани на главата като някоя завеса и върхът на ухото й се подаваше изпод нея. В този миг това беше най-очарователното нещо, което някога бях виждал.
	Тогава чух слабото скърцане на стъпки по пътеката. През живия плет се различиха гласовете на мъж и жена. Миг след това те се появиха иззад ъгъла, хванати за ръце. Веднага ги познах.
	Обърнах се към Дена и се наведох по-близо до нея, като почти дишах в ухото й.
	— Това е маерът — прошепнах аз — с неговата млада любима.
	Дена потрепери. Свалих плаща си и го увих около раменете й.
	Погледнах отново към двойката. Докато ги наблюдавах, Мелуан се засмя на нещо, което кавалерът й каза, и сложи другата си ръка върху ръката му, която държеше нейната. Усъмних се, че все още имат нужда от моите услуги, след като вече се държаха толкова интимно един с друг.
	— Не и за теб, скъпа моя — чух ясно да казва Алверон, докато минаваха близо до нас. — Ти ще имаш само рози.
	Дена се обърна и ме погледна с широко отворени очи. Притисна с ръце устата си, за да потисне смеха си.
	След малко те ни подминаха, като крачеха бавно един до друг. Дена махна ръцете си и си пое бързо дъх на пресекулки.
	— Явно и той има екземпляр от същата онази изтъркана книга — заяви тя, а очите й играеха.
	— Очевидно — не можах да сдържа усмивката си аз.
	— Значи това е маерът — тихо промълви тя, докато черните й очи надничаха между листата. — По-нисък е, отколкото си го представях.
	— Искаш ли да се срещнеш с него? — попитах я аз. — Мога да ви запозная.
	— О, това би било чудесно — съгласи се тя с лека нотка на насмешка.
	После се закикоти, но когато не се присъединих към смеха й, вдигна поглед към мен и спря.
	— Сериозно ли говориш? — Дена наклони глава на една страна и на лицето й се изписа нещо средно между веселост и объркване.
	— Вероятно не е редно изведнъж да изскочим от плета пред него — признах аз. — Но можем да излезем от другата страна и да обиколим, за да се срещнем с него. — Посочих с ръка по кой път да тръгнем. — Не казвам, че ще ни покани на вечеря или нещо такова, но можем да му кимнем учтиво, докато се разминаваме на пътеката.
	Дена продължи да ме гледа втренчено и веждите й се присвиха, сякаш се готвеше да се намръщи.
	— Наистина говориш сериозно — заключи тя.
	— Какво искаш да… — Спрях, когато осъзнах какво означаваше изражението й. — Мислила си, че те лъжа, че работя при маера — досетих се аз. — Мислила си, че те лъжа и когато казах, че мога да те поканя тук.
	— Мъжете обичат да разказват истории — презрително отбеляза тя. — Обичат да се хвалят малко. Отношението ми към теб не се промени, защото смятах, че ми разказваш измислена история.
	— Не бих те излъгал — заявих аз, но след това се замислих. — Не, това не е вярно. Бих. Ти заслужаваш човек да излъже заради теб. Но аз не съм го правил. Защото също така заслужаваш и истината.
	— Така или иначе тя се среща по-рядко — нежно ми се усмихна Дена.
	— Значи би искала? — попитах аз. — Искам да кажа, да се срещнеш с него?
	Тя надникна към пътеката от живия плет.
	— Не. — Когато поклати глава, косата й се движеше като танцуващи сенки. — Вярвам ти. Не е необходимо. — Сведе поглед. — Освен това имам зелени петна от трева по дрехите си. Какво би си помислил той?
	— И аз имам листа в косата си — признах аз. — Знам точно какво би си помислил.
	Излязохме от живия плет. Махнах листата от косата си, а Дена избърса ръце в предницата на полата си, като леко се намръщи при вида на петната от трева.
	Върнахме се на пътеката и отново закрачихме по нея. Помислих си да я прегърна, но не го направих. Не можех да преценявам добре тези неща, но изглежда, че моментът бе отминал.
	Дена вдигна поглед, когато стигнахме до статуята на жена, откъсваща цвете. Тя въздъхна.
	— Беше по-вълнуващо, когато не знаех, че това ни е позволено — сподели с известно съжаление в гласа.
	— Винаги е така — съгласих се аз.


	71.
	Антракт — тройно заключеният сандък

	Квоте вдигна ръка и направи знак на Летописеца да спре. Писарят избърса върха на перото си в оставения наблизо парцал и раздвижи схванатите си рамене. Съдържателят мълчаливо извади тесте карти и започна да ги раздава на масата. Баст взе своите и ги заразглежда с любопитство.
	— Какво… — намръщи се Летописеца.
	По дървената площадка отвън отекнаха стъпки и вратата на странноприемницата „Пътният камък“ се отвори. Видяха един плешив и дебел мъж, облечен в бродиран жакет.
	— Кмете Лант! — поздрави го съдържателят, като свали картите и се изправи. — Какво мога да направя за вас? Искате ли нещо за пиене? Или за хапване?
	— Чаша вино ще ми дойде добре — отвърна кметът, докато влизаше в стаята. — Имаш ли червено „Гремсби“?
	Квоте поклати глава.
	— Опасявам се, че не — отвърна той. — Нали знаете какви са пътищата. Трудно ми е да поддържам всички стоки в наличност.
	— Тогава ще пийна каквото и да е червено вино — кимна кметът. — Но имай предвид, че няма да платя повече от едно пени за него.
	— Разбира се, че не, господине — загрижено отвърна съдържателят и за малко не започна да чупи ръце от отчаяние. — А нещо за ядене?
	— Не — отказа плешивият мъж, — всъщност съм дошъл, за да се възползвам от услугите на писаря. Реших да поизчакам малко, докато нещата се поуспокоят, за да останем насаме. — Той огледа празната стая. — Надявам се, че няма да имаш нищо против да си послужа с това място за половин час?
	— Никак даже — угоднически се усмихна Квоте и подкани с жест Баст да си върви.
	— Но аз имах пълен борд! — запротестира помощникът и размаха картите си.
	Съдържателят му се намръщи и се отправи към кухнята.
	Кметът свали жакета си и го метна върху облегалката на стола, докато Баст недоволно събираше картите.
	Квоте донесе чаша червено вино и след това заключи вратата с голям месингов ключ.
	— С момчето ще се качим горе — каза той, — за да останете насаме.
	— Това е изключително любезно от твоя страна — отбеляза кметът, докато се настаняваше на стола срещу Летописеца. — Ще те извикам, когато приключим.
	Съдържателят кимна и поведе Баст нагоре по стълбите. Когато стигнаха, Квоте отвори вратата на стаята си и махна на помощника си да влезе вътре.
	— Чудя се какво ли иска да запази в тайна Лант — рече Квоте, веднага щом затвориха вратата след себе си. — Надявам се да не се бави твърде много.
	— Той има две деца от вдовицата Крийл — сухо отвърна Баст.
	— Наистина ли? — повдигна вежди съдържателят.
	— Всички в града знаят — сви рамене помощникът.
	Като чу това, Квоте изсумтя и седна на големия тапициран стол.
	— Какво ще правим половин час двамата? — попита той.
	— От последните ни уроци мина много време — Баст дръпна един дървен стол изпод малкото бюро и седна на края му. — Можеш да ме научиш на нещо.
	— Уроци — замислено повтори Квоте. — Можеш да почетеш от „Целум Тинтуре“.
	— Реши — умолително каза Баст, — толкова е _отегчително_. Нямам нищо против уроците, но трябва ли те да включват и книги?
	Тонът му накара съдържателя да се усмихне.
	— Тогава урок с главоблъсканица?
	На лицето на Баст се появи широка усмивка.
	— Добре, чакай да помисля за момент. — Квоте потупваше с пръст устните си, докато очите му обхождаха стаята.
	Не след дълго погледът му беше привлечен от тъмния сандък, който стоеше до леглото.
	— Как би отворил моя сандък, ако искаше да го направиш? — небрежно го посочи той.
	— Тройно заключеният ти сандък ли, Реши? — Изражението на Баст стана леко неспокойно.
	Квоте погледна своя ученик и след това избухна в смях.
	— Моят какво? — невярващо попита той.
	Помощникът му се изчерви и сведе поглед.
	— Аз така го наричам — смотолеви той.
	— Както е тръгнало с имената… — поколеба се съдържателят и на устните му заигра усмивка. — Не мислиш ли, че е малко детинско?
	— Ти си този, който го направи, Реши — начумери се Баст. — Трите ключалки и скъпото дърво — не съм виновен, че името му звучи като нещо от приказките.
	Квоте се наведе напред и сложи извинително ръка върху коляното на помощника си.
	— Името е хубаво, Баст. Просто малко ме изненада, това е всичко. — Той отново се облегна назад. — И така, как би се опитал да ограбиш тройно заключения сандък на Квоте Безкръвния?
	Баст се усмихна.
	— Когато го казваш по този начин, звучиш като някой пират, Реши. — Той замислено погледна сандъка в другия край на стаята. — Предполагам, че и дума не може да става да ти поискам ключовете? — попита накрая.
	— Точно така — отвърна Квоте. — За целта, ще предположим, че съм загубил ключовете. Дори още по-добре — да предположим, че съм умрял и сега си свободен да си пъхаш носа в моите тайни.
	— Това е малко зловещо, Реши — меко го упрекна помощникът му.
	— Животът е малко зловещ, Баст — отбеляза съдържателят без никаква следа от веселост в гласа. — Най-добре започни да свикваш с това. — Той махна с ръка към сандъка. — Хайде, любопитен съм да видя как ще се справиш с този малък костелив орех.
	Баст му хвърли потиснат поглед.
	— Главоблъсканиците са по-лоши и от уроците с книги, Реши — рече той и отиде при сандъка.
	Той го побутна лениво с крак, след което се наведе и огледа двете ключалки — едната от тъмно желязо, а другата от лъскава мед. Натисна с пръст заобления капак и сбърчи нос.
	— Не мога да кажа, че това дърво ми харесва, Реши, и определено не ми се струва честно, че си сложил желязната ключалка.
	— Ето че урокът вече е полезен за теб — сухо отвърна Квоте. — Стигна до универсална истина, а тя е, че обикновено в живота няма нищо честно.
	— На всичкото отгоре е без панти! — възкликна Баст, докато оглеждаше задната част на сандъка. — Как може да има капак и да няма никакви панти?
	— Отне ми известно време да направя този капак — призна съдържателят с нотка на гордост.
	Баст коленичи и огледа медната ключалка. Вдигна ръка и я прилепи плътно към плочката. След това затвори очи и застина съвсем неподвижно, сякаш слушаше.
	След известно време се наведе напред и духна към ключалката. Когато нищо не се случи, устата му започна да мърда. Макар да говореше твърде тихо, за да се различат думите, в тона му се долавяше настойчива молба.
	Това продължи доста дълго, но накрая Баст седна на пода и се намръщи. После се засмя игриво, протегна ръка и почука върху капака на сандъка. Не се чу почти никакъв звук, сякаш почукваше с кокалче върху камък.
	— Питам просто от любопитство — обади се Квоте, — какво би направил, ако нещо ти почука в отговор?
	Помощникът се изправи, излезе от стаята и малко по-късно се върна с набор различни инструменти. Подпря се на едното си коляно и няколко дълги минути си игра с медната ключалка, като я ръчкаше с парче закривена тел. Накрая започна да ругае под носа си. Когато се размърда, за да застане под друг ъгъл, ръката му докосна матовата плочка на желязната ключалка и той отскочи назад, съскайки и фучейки.
	Изправи се на крака, захвърли телта и извади дълъг лост „кози крак“, направен от лъскав метал. Опита се да мушне единия му край под капака, но не успя да намери никаква цепнатина под тънкия като косъм ръб. След няколко минути се отказа и от това.
	Сетне се опита да обърне сандъка настрани, за да огледа дъното му, но въпреки всичките си усилия успя само да го плъзне на няколко сантиметра по пода.
	— Колко тежи това нещо, Реши? — възкликна Баст ядосан. — Сто и петдесет кила?
	— Над двеста, когато е празен — отвърна съдържателят. — Спомняш ли си колко трудно ни беше да го качим по стълбите?
	Помощникът въздъхна и отново дълго оглежда сандъка със свирепо изражение. Накрая извади от купчината инструменти една брадвичка. Не беше грубата брадвичка с клинообразна горна част, която използваха, за да режат подпалки зад странноприемницата. Беше тънка и заплашителна, изкована от едно-единствено парче метал. Формата на острието й смътно напомняше на лист.
	Той леко подхвърли оръжието в ръката си, сякаш преценяваше теглото му.
	— Ето това щеше да е следващото нещо, което щях да направя, Реши, ако наистина се интересувах какво има вътре. — Той хвърли към учителя си изпълнен с любопитство поглед. — Но ако искаш, по-добре да не опитвам…
	— Не гледай към мен, Баст. — Квоте направи безпомощен жест. — Аз съм мъртъв. Прави каквото решиш.
	Баст се ухили и удари с брадвичката по заобления капак на сандъка. Чу се странен, приглушен и звънтящ звук, сякаш в някоя далечна стая е звъннало звънче.
	Помощникът спря за момент, след което обсипа капака на сандъка с поредица от яростни удари. Първо замахваше лудо с една ръка, после реши да използва и двете си ръце, като вдигаше брадвичката високо над главата си, сякаш цепи дърва.
	Блестящото острие във форма на лист отказваше да се забие в дървото и всеки удар се отклоняваше встрани, сякаш Баст се опитваше да разцепи голям и гладък каменен блок.
	Накрая ученикът на Квоте спря задъхан и се наведе да огледа горната част на сандъка. Прокара ръка по повърхността, преди да насочи вниманието си към острието на брадвата.
	— Добра работа си свършил, Реши — въздъхна той.
	Съдържателят се усмихна и докосна с пръсти ръба на въображаема шапка.
	Баст изгледа продължително сандъка.
	— Бих се опитал да го запаля, но знам, че дървото роах не гори. Може би ще имам повече късмет, ако го нагрея, така че медната ключалка да се стопи. Но за да го направя, ще трябва да сложа цялото нещо в ковашко огнище. — Той хвърли поглед към сандъка, който беше с размера на пътния сандък на благородник. — Но огнището ще трябва да е по-голямо от това, което имаме тук, в града. А аз дори не знам колко трябва да се нагорещи медта, за да се стопи.
	— Тази информация — отбеляза Квоте — без съмнение ще е част от уроците, които включват и книги.
	— Освен това предполагам, че си взел мерки срещу нещо такова.
	— Така е — призна съдържателят. — Но идеята беше добра. Показва оригинално мислене.
	— А киселина? — попита Баст. — Знам, че долу имаме някои много силни киселини…
	— Мравчената киселина е безполезна срещу роах — отвърна Квоте, — както и солната киселина. Може да имаш някакъв успех с царска вода*. Но дървото е доста дебело, а ние нямаме много от нея подръка.
	[* Смес от концентрирана азотна и солна киселина. — Бел.прев.]
	— Нямах предвид дървото, Реши. Отново мислех за ключалките. Ако разполагам с достатъчно киселина, тя може да ги разяде.
	— През цялото време предполагаш, че те са направени от мед и желязо — отбеляза съдържателят. — Дори да е така, ще е нужно голямо количество киселина, а и трябва да имаш предвид, че киселината, попаднала в сандъка, може да съсипе онова, което е вътре. Същото важи и за огъня, разбира се.
	Помощникът отново се загледа продължително в сандъка, като замислено подръпваше устните си.
	— Това е всичко, за което се сещам, Реши. Ще трябва да помисля повече.
	Квоте кимна. Баст събра инструментите си с доста обезсърчен вид и ги изнесе. Когато се върна, плъзна сандъка обратно с около един сантиметър, така че отново да се изравни с леглото.
	— Беше добър опит, Баст — насърчи го съдържателят, — много методичен. Ти действа горе-долу по същия начин, по който бих подходил и аз самият.
	— Ехо? — дочу се глухо гласът на кмета от долната стая. — Приключих.
	Баст скочи и забърза към вратата, след като бутна стола си обратно под бюрото. Внезапното му движение пръсна листовете, натрупани върху него, и събори един от тях върху пода, където той отскочи и се мушна под стола.
	Помощникът спря и се наведе да го вдигне.
	— Не — мрачно каза Квоте, — остави го!
	Баст спря с протегната ръка, след това се изправи и излезе от стаята.
	Съдържателят го последва и затвори вратата след себе си.


	72.
	Коне

	Няколко дни след разходката с Дена на лунна светлина завърших песен за Мелуан, наречена „Само рози“. Маерът специално беше избрал заглавието и аз захванах този проект с желание, знаейки, че Дена ще умре от смях, когато й я изсвиря.
	Сложих песента на Алверон в един плик и погледнах часовника. Мислех, че ще ми е нужна цялата нощ, за да я завърша, но бях успял да я съчиня с изненадваща лекота. Така бях свободен за остатъка от вечерта. Беше късно, но не и ужасно късно. Не чак толкова късно за нощта на Сендлинг в оживен град като Северин. Може би не твърде късно, за да открия Дена.
	Облякох чисти дрехи и бързо напуснах имението. Тъй като парите в кесията ми идваха от разпродаването на части от оборудването на Каудикус и играта на карти с благородниците, които бяха по-наясно с модата, отколкото със статистиката, платих цял бит за конския подемник и след това изминах бързо близо единия километър до улица „Нюуел“. На последните няколко пресечки забавих ход. Ентусиазмът ми щеше да поласкае Дена, но не исках да пристигна в странноприемницата й задъхан и плувнал в пот като пришпорван кон.
	Не се изненадах, когато не я открих в „Четирите свещи“. Дена не беше от жените, които ще стоят и ще бездействат само защото съм зает. Но двамата бяхме разглеждали заедно града почти цял месец и имах няколко предположения къде мога да я открия.
	Пет минути по-късно я забелязах. Тя вървеше така целеустремено по оживената улица, сякаш се бе запътила към важна среща. Тръгнах към нея, но се поколебах. Накъде бе поела така целенасочено сама толкова късно през нощта?
	Отиваше да се срещне с покровителя си.
	Иска ми се да можех да кажа, че дълго съм се колебал, преди да реша да я проследя, но всъщност не беше така. Изкушението най-сетне да науча самоличността на нейния покровител беше просто твърде силно.
	И така сложих качулката на плаща си и тръгнах през тълпата след Дена. Това е забележително лесно, ако имате малко практика. В Тарбеан го бях превърнал в нещо като игра, за да видя колко дълго мога да следя някого, без да ме забележи. Помагаше ми това, че Дена не беше глупава и се придържаше само към безопасните части на града, където улиците бяха оживени, а и на слабата светлина плащът ми изглеждаше с невзрачен, тъмен цвят.
	Следвах я в продължение на половин час. Минахме покрай продавачи с колички, които предлагаха кестени и мазни пайове с месо. Стражите се бяха смесили с тълпата и улиците бяха осветени от разположените нарядко лампи и фенерите, окачени пред вратите на странноприемниците. От време на време се виждаше някой опърпан уличен музикант, който свиреше с шапка пред себе си, а веднъж подминахме и трупа мимове, които играеха пиеса на малък павиран площад.
	След това Дена зави и остави по-хубавите улици зад гърба си. Скоро светлините и подпийналите гуляйджии намаляха. Музикантите бяха заменени от просяци, които те викаха или сграбчваха дрехите ти, когато минеш покрай тях. От прозорците на близките кръчми и странноприемници все още блестеше светлина, но улиците вече не бяха така оживени. Хората се движеха на групички от по двама-трима. Жените носеха корсети, а погледите на мъжете бяха сурови.
	Строго погледнато, тези улици не бяха опасни. Или по-скоро бяха опасни по начина, по който е опасно счупеното стъкло. Счупеното стъкло няма да дойде само да те нарани. Някои улици бяха опасни като бесни кучета и там, колкото и да внимава човек, никога не е в безопасност.
	Започвах да се изнервям, когато видях Дена внезапно да спира в началото на една тъмна пряка. Тя проточи врат за момент, сякаш се ослушваше за нещо. След това погледна в мрака и се стрелна по улицата.
	Дали _тук_ се срещаше с покровителя си? Или пък беше тръгнала по пряк път към друга улица? Или пък просто спазваше инструкциите на параноичния си покровител, за да се увери, че никой не я следи?
	Започнах тихо да проклинам. Ако я последвах в уличката и тя ме забележеше, щеше да стане очевидно, че съм я следил. Но ако не тръгнех след нея, щях да я загубя. И макар тази част на града да не беше истински опасна, не исках да я оставя да върви сама толкова късно през нощта.
	И така, огледах близките сгради и забелязах една, облицована с ронлив камък. След като набързо се огледах, се изкачих по фасадата й със скоростта на катерица — още едно полезно умение, което бях придобил по време на пропиляното си детство.
	Щом се озовах на покрива, трябваше просто да притичам по покривите на още няколко други сгради и да се промъкна през сянката на един комин, преди да надникна надолу към уличката. На светлината на лунния сърп над главата ми очаквах да видя Дена да крачи бързо по своя пряк път или да пристига на тайната си среща със своя покровител.
	Но не видях нищо подобно. На слабата светлина от горните етажи се виждаше жена, просната неподвижно върху земята. Сърцето ми се разтуптя силно, докато осъзная, че това не е Дена. Тя беше облечена в риза и панталон. Тази жена беше с омачкана бяла рокля и голите й крака се белееха на фона на тъмния камък на улицата.
	Очите ми се стрелкаха във всички посоки, докато накрая забелязах Дена на светлината от прозорец. Тя стоеше до един мъж с широки рамене, чиято плешива глава отразяваше лунното сияние. Прегръщаше ли го?
	Очите ми най-сетне се приспособиха достатъчно към тъмнината, за да видя истината — двамата стояха много близо един до друг, но тя не го прегръщаше. Едната й ръка беше притисната към врата му и аз видях как там на лунната светлина като далечна звезда проблесна метал.
	Жената на земята се размърда и Дена я повика. Жената се изправи несигурно на крака, олюля се леко, настъпи роклята си, бавно мина покрай тях, като се придържаше към стената, и се отправи към началото на уличката.
	Когато жената беше вече зад нея, Дена каза нещо друго. Бях твърде далеч, за да различа думите, но гласът й беше толкова суров и гневен, че настръхнах. Дена се отдръпна от мъжа и той отстъпи назад и докосна гърлото си. Започна да я псува злобно, като плюеше и размахваше свободната си ръка във въздуха, сякаш за да я сграбчи. Гласът му беше по-силен от нейния, но думите се сливаха и не успях да разбера много от онова, което казваше, макар че на няколко пъти чух думата „курва“.
	Но въпреки всички тези приказки той не се доближи и на една ръка разстояние до нея.
	Дена просто стоеше с лице срещу него, здраво стъпила на земята. Тя държеше ножа ниско пред себе си, наклонен под ъгъл. Позата й беше почти небрежна. Почти.
	След като псува цяла минута без прекъсване, мъжът пристъпи към нея и размаха юмрук. Дена каза нещо и направи кратко и рязко движение с ножа към слабините на мъжа. Уличката потъна в тишина и мъжът леко размърда рамене. Дена замахна отново. Псувните на мъжа станаха по-тихи, той се обърна и се отдалечи, като все още притискаше ръка към шията си.
	Дена го проследи как си отива, след което се отпусна и прибра ножа в джоба си. Обърна се и тръгна към началото на уличката.
	Затичах се към предната част на сградата. На улицата долу видях Дена и другата жена да стоят под лампа. На по-силната светлина осъзнах, че жената беше много по-млада, отколкото мислех — още момиче. Раменете й се разтърсваха от ридания. Дена разтри гърба й на малки кръгове и момичето постепенно се успокои. След известно време тръгнаха.
	Забързах се обратно към уличката, където бях забелязал стара желязна водосточна тръба, по която можех да сляза долу сравнително лесно. Но дори и така, пак ми костваше две дълги минути и доста ожулена кожа по кокалчетата, преди да се озова отново върху паветата.
	С голямо усилие на волята успях да се въздържа да не изтичам от уличката, за да настигна Дена и момичето. Последното нещо, което исках, бе Дена да разбере, че съм я следил.
	За щастие те не се движеха много бързо и аз лесно ги открих. Дена водеше момичето обратно към по-хубавата част на града. Вкара я в една прилично изглеждаща странноприемница с нарисуван върху табелата й петел.
	Постоях малко отвън и се опитах да видя разположението на странноприемницата през един от прозорците. След това придърпах качулката по-плътно над лицето си, влязох вътре, отидох в задната част и се настаних от другата страна на преградна стена, точно зад ъгъла, където седяха Дена и младото момиче. Ако исках, можех да се наведа и да надникна към тяхната маса, но така, както бях застанал, нито аз можех да ги видя, нито те мен.
	Общото помещение беше, кажи-речи, празно и сервитьорката дойде почти веднага, щом седнах. Тя хвърли поглед към скъпия плат на плаща ми и се усмихна.
	— Какво да ви донеса?
	Погледнах към впечатляващото разнообразие от полирани чаши зад бара. Махнах на сервитьорката да се приближи и заговорих тихо с дрезгав глас, сякаш се възстановявах от кашлица, причинена от загърлица.
	— Ще пийна една „кръгла“ уиски — поръчах аз — и чаша хубаво фелоранско червено вино.
	Тя кимна и се отдалечи.
	Насочих настроените си за подслушване уши към съседната маса.
	— … акцента ти — чух да казва Дена. — Откъде си?
	Настъпи пауза, последвана от шепота на момичето, когато й отговори. Тъй като тя беше с гръб към мен, не можех да чуя какво казва.
	— Това не е ли в западния фарел? — попита Дена. — Озовала си се доста далеч от дома си.
	Отново се чу шепотът на момичето. Сетне настъпи продължителна пауза, по време на която не чувах нищо. Не можех да разбера дали беше спряла да говори, или шепнеше твърде тихо, за да я чуя. Потиснах внезапното си желание да се наведа напред и да надникна към масата им.
	След това отново дочух шепот — беше едва доловим.
	— Знам, че е казал, че те обича — меко рече Дена. — Те всички го казват.
	— Два бита. — Сервитьорката постави пред мен чаша с вино и ми подаде „кръглата“.
	Милостиви Техлу! С такива цени не е чудно, че мястото беше почти празно.
	Гаврътнах уискито на една глътка и едва се сдържах да не се закашлям, когато то изгори гърлото ми. След това извадих от кесията си цял сребърен раунд, сложих тежката монета на масата и я покрих с празната „кръгла“.
	Махнах отново на сервитьорката да се приближи.
	— Имам едно предложение за теб — тихо й казах аз. — В момента единственото, което искам, е да си седя тук тихо, да пия вино и да остана насаме с мислите си. — Потупах обърната кръгла чаша с монетата под нея. — Ако успея да направя това, без никой да ме прекъсне, всичко това е твое, след като извадиш от него цената на напитките. — При тези думи очите й леко се разшириха и се стрелнаха към чашата с монетата. — Но ако някой дойде и ме обезпокои дори и с желанието да ми бъде полезен, дори и за да попита дали искам нещо за пиене, просто ще платя и ще си тръгна. — Вдигнах поглед към нея. — Можеш ли да ми помогнеш да остана насаме тази нощ?
	Тя кимна алчно.
	— Благодаря ти.
	Сервитьорката веднага отиде при жената зад бара и посочи към мен няколко пъти. Малко се поотпуснах. Сега вече бях сравнително сигурен, че вниманието им няма да е насочено към мен.
	Отпих от виното и се заслушах.
	— … се занимава баща ти? — попита Дена.
	Разпознах начина, по който говореше. Беше същият нисък, мек тон, използван от баща ми, когато се обръщаше към плашливи животни. Глас, предназначен да успокоява и да предразполага.
	Момичето отново зашепна и Дена й отговори:
	— Това е хубава работа. Тогава ти какво правиш тук?
	Разнесе се нов шепот.
	— Ръцете му започнаха да шарят, нали? — сухо я попита Дена. — Е, най-големите синове са си такива.
	Момичето заговори отново, този път гласът й беше разгорещен, макар че не можех да различа думите.
	Излъсках малко повърхността на чашата за вино с крайчеца на плаща си и след това я наклоних леко напред. Виното беше толкова тъмночервено, че изглеждаше почти черно. Превръщаше едната страна на чашата в огледало. Не съвършено огледало, но можех да видя някои дреболии върху масата зад ъгъла.
	Чух Дена да въздъхва, прекъсвайки ниския шепот на момичето.
	— Нека да позная — рече Дена и гласът й прозвуча раздразнено. — Откраднала си среброто или нещо подобно и след това си избягала от града.
	Малкото отражение на момичето остана неподвижно.
	— Но нещата не се оказаха такива, каквито си мислеше, нали? — каза Дена, този път по-меко.
	Видях как раменете на момичето потрепват и чух поредица от тихи, сърцераздирателни ридания. Отместих поглед от чашата и я оставих на масата.
	— Ето — чу се звукът от чаша, поставена върху масата, — изпий това — подкани я Дена. — Ще ти помогне малко, не много, но все пак ще ти помогне.
	Риданията спряха. Момичето изненадано се закашля и леко се задави.
	— Ти, бедно и глупаво създание — меко рече Дена. — Като те гледам, сякаш виждам себе си в огледалото.
	За пръв път момичето заговори достатъчно високо, за да я чуя:
	— Мислех, че след като той така или иначе ще се възползва от мен безплатно, ще мога да отида някъде, където сама да си ги подбирам и да ми плащат за това… — Гласът й заглъхна дотолкова, че вече не долавях думите, а само интонацията, с която ги изричаше.
	— „Кралят с десетте пенита?“ — невярващо я прекъсна Дена.
	Тонът й беше по-злъчен, отколкото някога го бях чувал.
	— Кист и крейл! Мразя тази проклета пиеса! Глупава модеганска приказка! Светът не е устроен така.
	— Но… — започна момичето.
	— Няма млад, облечен в дрипи принц, който те чака, за да те спаси — сряза я Дена. — А дори и да имаше, каква ще си ти за него? Ще си като бездомно куче, което е открил в мръсния канал. Той ще те притежава. И след като те отведе у дома си, кой ще те спаси от него?
	Настъпи мълчание. Момичето се закашля, но този път по-кратко.
	— И така, какво да правим с теб? — попита Дена.
	Момичето подсмръкна и отвърна нещо.
	— Ако можеше да се грижиш за себе си, сега нямаше да седим тук — не се съгласи Дена.
	Отвърна й нов шепот.
	— Това е една възможност — рече Дена. — Ще ти вземат половината от парите, които получаваш, но пак е по-добре от това да не получиш нищо и на всичкото отгоре да ти прережат гърлото. Предполагам, че тази нощ сама си разбрала това.
	Чу се звукът от шумолене на плат. Наклоних чашата си с вино, за да погледна какво става, но видях само, че Дена прави някакво неясно движение.
	— Да видим какво имаме тук — каза тя.
	След това се разнесе познатото звънтене на монети върху масата.
	Момичето прошепна нещо с благоговение.
	— Не, не съм — отвърна Дена. — Не е толкова много, ако са всичките пари, които имаш. Досега трябва да си разбрала колко скъпо е да се издържаш сама в града.
	Този път тонът в края на шепота се повиши — момичето беше задало въпрос.
	Чух как Дена си пое дъх и след това бавно го изпусна.
	— Защото някой ми помогна някога, когато имах нужда от това — отвърна тя. — И защото ако някой не ти помогне, след няколко дни ще бъдеш мъртва. Послушай думите на човек, който сам е взимал немалко погрешни решения.
	Последва звукът от плъзгането на монети по масата.
	— Добре — рече Дена. — Първата възможност е да се захванеш с чиракуване. Малко си стара за това и ще струва пари, но можем да го уредим. Нищо кой знае какво — тъкане, шиене. Ще те карат да работиш много, но ще имаш стая и храна и ще се научиш на занаят.
	Разнесе се въпросителен шепот.
	— С твоя акцент? — многозначително я попита Дена. — Можеш ли да накъдриш косата на някоя дама? Да гримираш лицето й? Да поправиш роклята й? Да плетеш дантела? — Последва пауза. — Не, не, нямаш нужното обучение, за да бъдеш домашна прислужница, а и аз не знам кого да подкупя за това.
	Чу се звънтенето на купчина монети.
	— Втората възможност — продължи Дена — е да ти намерим стая, докато тази синина изчезне. — Отново плъзгане на монети. — След това ти купуваме място за пощенска кола, за да се прибереш у дома. — Още монети. — Отсъствала си един месец. Това време е напълно достатъчно, за да започнат да се безпокоят за теб. Когато се върнеш вкъщи, те ще са просто щастливи, че си жива.
	Шепот.
	— Кажи им каквото искаш — отвърна Дена. — Но ако имаш поне малко мозък в главата, ще гледаш то да звучи разумно. Никой няма да повярва, че си срещнала принц, който те е изпратил у дома.
	Този път шепотът беше толкова тих, че едва го чувах.
	— Разбира се, че ще е трудно, малко, глупаво момиче — сопна се Дена. — Ще ти натякват за това до края на живота ти. Хората ще шепнат, когато вървиш по улицата. Няма да ти е никак лесно да си намериш съпруг. Ще загубиш приятели. Но това е цената, която ще трябва да платиш, ако искаш да се върнеш към някакво подобие на нормален живот. — Монетите пак иззвънтяха, когато бяха събрани на купчина. — Третата възможност е следната — ако си сигурна, че искаш да бъдеш уличница, можем да уредим нещата така, че да не свършиш мъртва в някоя канавка. Имаш хубаво лице, но ще ти трябват подходящи дрехи. — Отново се чу плъзгане на монети. — И ще трябва да те научат на маниери. — Още монети. — А и някой ще трябва да ти помогне да се отървеш от този твой акцент. — Последваха нови монети.
	Шепот.
	— Защото това е единственото разумно нещо, което можеш да направиш — категорично отвърна Дена.
	Нов шепот.
	Дена въздъхна рязко и раздразнено.
	— Добре, баща ти е главен коняр, нали? Помисли си за различните коне, притежавани от барона — коне за оран, за теглене на карети, ловни коне…
	Развълнуван шепот.
	— Точно така — потвърди Дена. — И така, ако можеше да избираш, какъв кон щеше да избереш да бъдеш? Кон за оран, който работи здраво, но дали получава най-хубавото място в конюшнята или най-вкусната храна?
	Шепот.
	— Така е. Тя отива при хубавите коне. Те са глезени и добре хранени, налага им се да работят само когато има парад или някой отиде на лов. Така че ако ще си уличница, трябва да действаш умно. Не би искала да си някоя проститутка по доковете. Би искала да си дукеса. Би искала мъжете да те ухажват. Да ти изпращат подаръци.
	Отново шепот.
	— Да, подаръци. Ако ти плащат, ще имат усещането, че те притежават. Видя какво се случи тази нощ. Можеш да си запазиш акцента и този отворен корсаж и да позволиш на моряците да те мачкат за половин пени на сеанс. Или можеш да се научиш на някакви маниери, да си направиш прическа и да започнеш да забавляваш посетители с благороднически произход. Ако си интересна и красива и ако знаеш как да слушаш, мъжете ще търсят компанията ти. Те ще искат да те заведат на танци също толкова, колкото и да те вкарат в леглото си. Тогава _ти_ ще контролираш нещата. Никой не би накарал дукеса да предплати стаята си. Никой не опъва дукеса върху бъчва в забутана уличка и не й избива зъбите, след като се е позабавлявал с нея.
	Шепот.
	— Не — каза Дена с мрачен глас и след това се чу тихият звън на пари, прибрани в кесия. — Не се заблуждавай. Дори и най-красивият кон си остава просто кон. Това означава, че рано или късно го яздят.
	Въпросителен шепот.
	— Тогава си тръгни — отвърна Дена. — Ако искат от теб повече, от колкото можеш да дадеш, това е единственият изход. Тръгваш си бързо и тихо в нощта. Но ако го направиш, ще изгориш всички мостове след себе си. Това е цената, която трябва да платиш.
	Колеблив шепот.
	— Това не мога да ти кажа — рече Дена. — Трябва ти да решиш какво искаш за себе си. Искаш да се върнеш у дома? Това си има цена. Искаш сама да контролираш живота си? Това също си има цена. Искаш да имаш свободата да казваш „не“? Има цена и за това. Винаги _има_ цена.
	Разнесе се звукът от отместването на стол и аз се облегнах към стената, когато чух, че двете се изправят.
	— Това е нещо, което всеки трябва да разбере сам за себе си — каза Дена и гласът й започна да се отдалечава. — Какво е онова, което искаш повече от всичко друго? Какво е нещото, което желаеш толкова силно, че си готова да платиш всичко, за да го получиш?
	Седях дълго, след като си тръгнаха, и се опитвах да си допия виното.


	73.
	Кръв и мастило

	В „Теофания“ Текам пише за тайните и ги нарича болезнените съкровища на ума. Той обяснява, че нещата, които повечето хора смятат за тайни, всъщност изобщо не са такива. Загадките например не са тайни. Нито пък малко известните или забравените истини са такива. Текам казва, че тайната е добре прикрито истинско познание.
	Философите от векове спорят върху неговото определение. Те посочват логическите проблеми, пропуските и изключенията, свързани с него. Но за цялото това време нито един тях не е успял да измисли по-добро определение. Само по себе си, това вероятно ни говори повече от всичките им спорове, взети заедно.
	В една следваща глава, която е по-малко известна и оспорвана, Текам обяснява, че тайните биват два вида — на устата и на сърцето.
	Повечето тайни принадлежат на устата. Прошепнати клюки и скандални новини. Тези тайни копнеят да бъдат споделени със света. Тайната на устата е като камъче в обувката. В началото едва го забелязваш, но после става дразнещо и накрая непоносимо. Тайните на устата стават все по-големи, колкото по-дълго ги пазиш. Раздуват се, докато накрая не докоснат устните ти. Борят се да излязат на свобода.
	Тайните на сърцето са различни. Те са лични и болезнени и ние искаме само да ги скрием от света. Те не се раздуват и не докосват устните ни. Живеят в сърцето и колкото по-дълго ги пазим, толкова по-тежки стават.
	Текам твърди, че е по-добре да имаш уста, пълна с отрова, отколкото тайна на сърцето. Той казва, че всеки глупак ще изплюе отровата, но ние продължаваме да пазим тези болезнени съкровища. Преглъщаме ги мъчително всеки ден и така ги заравяме все по-надълбоко в себе си. Те остават там, натежават и загнояват. Ако мине достатъчно дълго време, накрая унищожават сърцето, което ги таи.
	Съвременните философи презират Текам, но те са като лешояди, които разхвърлят костите на великан. Колкото и да се заяждат, Текам разбира света.

	* * *

	В деня след като проследих Дена през града, тя ми изпрати бележка и двамата се срещнахме пред „Четирите свещи“. През последните няколко цикъла се бяхме виждали там десетина пъти, но днес беше различно. Днес Дена беше облечена в дълга, елегантна рокля, която не беше на етажи и с висока яка, както бе модата в момента, а прилепваше плътно по тялото й и беше отворена на шията. Беше тъмносиня. Когато Дена пристъпи напред, успях да зърна голяма част от голия й крак.
	Калъфът на арфата й беше подпрян на стената зад нея и в очите й се четеше очакване. Тъмната й коса сияеше на светлината. Не си беше направила специална прическа освен трите тънки плитчици, пристегнати със синя панделка. Беше боса и краката й бяха покрити с петна от трева. Усмихна ми се.
	— Готова е — каза тя и в гласа й като далечна гръмотевица отекна вълнение. — Поне достатъчно готова, за да мога да ти я изсвиря. Искаш ли да я чуеш?
	Улових нотка на добре прикрита свенливост.
	Тъй като и двамата работехме за покровители, които ценяха личното си пространство, с Дена не обсъждахме често работата си. Сравнявахме изцапаните си с мастило пръсти и се оплаквахме от трудностите, но доста неопределено.
	— Няма нищо, което да искам повече от това да я чуя — отвърнах аз, а Дена взе арфата си и закрачи с мен по улицата. — Но покровителят ти няма ли да е против?
	Дена сви рамене твърде небрежно.
	— Той казва, че иска първата ми песен да се пее от хората още сто години, така че се съмнявам да държи да я пазя в тайна завинаги. — Тя ми хвърли кос поглед. — Ще отидем някъде, където да сме само двамата, и аз ще ти позволя да я чуеш. Мисля, че ще съм в безопасност, стига да не започнеш да я пееш с пълно гърло на всеослушание.
	По негласно споразумение се отправихме към западната врата.
	— Щях да донеса лютнята си — рекох аз, — но най-сетне намерих лютиер, на когото мога да се доверя. Оставих му я, за да поправи онзи хлабав ключ.
	— Днес ще ми послужиш по-добре като публика — успокои ме тя. — Ще седиш прехласнат от възхищение от изпълнението ми. Утре пък аз ще те гледам прехласнато с влажни очи. Ще се възхищавам на твоята вещина, ум и чар. — Тя премести арфата на другото си рамо и ми се ухили. — Стига да не оставиш и тях в работилницата за ремонт.
	— Винаги съм готов за дует — предложих аз. — Арфа с лютня е нещо рядко срещано, но не нечувано.
	— Това е много меко казано. — Дена ми хвърли кос поглед. — Ще си помисля.
	За кой ли път потиснах порива си да й разкрия, че съм взел пръстена й от Амброуз. Исках да й разкажа цялата история, при това с грешките, които бях допуснал. Но бях напълно сигурен, че романтичното въздействие на моя жест ще бъде помрачено от края на историята, който бе, че на практика бях заложил пръстена й, преди да напусна Имре. Помислих си, че е за предпочитане да пазя това в тайна засега и да я изненадам със самия пръстен.
	— Какво мислиш за идеята — попитах я аз — Алверон да стане твой покровител?
	Дена спря да върви и се обърна, за да ме погледне.
	— Моля?
	— В момента се ползвам с благоразположението му — обясних аз. — И той ми дължи някоя и друга услуга. Знам, че си търсеше покровител.
	— Имам покровител — твърдо отвърна тя. — Такъв, който сама съм спечелила.
	— Имаш половин покровител — възпротивих се аз. — Къде е писмената ти заповед за покровителство? Твоят господар Ясен може и да ти оказва някаква финансова подкрепа, но по-важната част от покровителството е името на покровителя. То е като броня, като ключ, който отваря…
	— Знам какво представлява покровителството — прекъсна ме Дена.
	— Тогава знаеш, че твоят покровител те мами — продължих аз. — Ако маерът беше твоят покровител на онази сватба, никой в забутания малък град нямаше да посмее да надигне глас срещу теб, камо ли пък да ти посегне. Дори и от хиляди километри разстояние името на маера щеше да те защити. Той щеше да ти осигури безопасност.
	— Един покровител може да предложи повече от парите и името си — остро възрази Дена. — Чувствам се добре без закрилата на нечия титла и, честно казано, бих се раздразнила, ако някой мъж иска да ме облече в неговите цветове. Моят покровител ми дава други неща. Той знае какво трябва да науча. — Тя ме погледна раздразнено и отметна кичур коса към рамото си. — Вече съм ти казвала всичко това. Засега съм доволна от него.
	— Защо да нямаш и двамата? — предложих аз. — Маерът ще е за пред хората, а тайно ще си имаш твоя господар Ясен. Със сигурност той няма да се възпротиви на това. Алверон дори би могъл да провери другия ти покровител и да се убеди, че не се опитва да те спечели с фалшиви…
	Дена ме погледна ужасено.
	— Не. За бога! Не! — тя се обърна към мен с умоляващо изражение. — Обещай ми, че няма да се опитваш да разбереш нещо повече за него. Това може да съсипе всичко. Ти си единственият човек на света, на когото съм казала, но той ще се вбеси, ако разбере, че съм споделила с когото и да било.
	Думите й ме накараха да усетя странен прилив на гордост.
	— Ако наистина би предпочела да не…
	Дена спря и остави на паветата калъфа с арфата си, който глухо изтропа.
	— Обещай ми! — Изражението й беше много сериозно.
	Вероятно нямаше да се съглася, ако през половината от предишната нощ не я бях следил през целия град, за да разбера точно това. Но го бях направил. Освен това после я бях подслушвал. Затова днес направо се обливах в пот от чувство за вина.
	— Обещавам — отвърнах аз и когато тревожното изражение на лицето й не изчезна, добавих: — Не ми ли вярваш? Кълна се, ако това ще те успокои.
	— В какво ще се закълнеш? — попита тя и на устните й отново се мярна усмивка. — Кое е толкова важно за теб, че да те накара да удържиш на думата си?
	— Името и силата ми? — предложих аз.
	— Ти си много неща — сухо отбеляза тя, — но не си Таборлин Великия.
	— В дясната си ръка? — предложих отново аз.
	— Само в едната ръка? — попита тя и в тона й отново се появи игрива нотка.
	Пресегна се и взе ръцете ми в своите, обърна ги и демонстративно започна да ги оглежда внимателно.
	— Лявата ми харесва повече — реши Дена. — Закълни се в нея.
	— В _лявата_ си ръка? — несигурно я попитах аз.
	— Добре де — съгласи се тя. — Нека да е дясната. Такъв си традиционалист.
	— Кълна се, че няма да се опитам да разкрия твоя покровител — кисело казах аз. — Кълна се в името и в силата си. Кълна се в лявата си ръка. Кълна се във вечно движещата се луна.
	Дена ме погледна внимателно, сякаш не беше сигурна дали не й се подигравам.
	— Добре — сви рамене тя и взе арфата си. — Считай, че си ме успокоил.
	Закрачихме отново, минахме през западната порта и излязохме на открито. Мълчанието помежду ни се проточи и започна да става неловко.
	Разтревожен, че нещата не вървят както трябва, казах първото нещо, което ми дойде наум:
	— И така, има ли нови мъже в живота ти?
	— Сега вече звучиш като господаря Ясен — гърлено се засмя Дена. — Той винаги пита същото. Мисли, че нито един от ухажорите ми не е достатъчно добър за мен.
	Бях напълно съгласен с това, но реших, че ще бъде твърде непредпазливо да го призная.
	— А какво мисли той за мен?
	— Моля? — попита тя объркано и добави: — О, той не знае за теб. И защо трябва да знае?
	Опитах се да свия равнодушно рамене, но вероятно не съм бил особено убедителен, защото тя избухна в смях.
	— Бедният Квоте. Нарочно те дразня. Казвам му само за онези, които търсят плячка и душат наоколо, изплезили езици като кучета. Ти не си като тях. Винаги си бил различен.
	— Винаги съм се гордял с това, че не душа насам-натам с изплезен език.
	Дена се завъртя и закачливо ме удари с арфата на рамото си.
	— Знаеш какво имам предвид. Те идват и си отиват, без нищо да се промени. А ти си като злато зад носени от вятъра боклуци. Господарят Ясен може да си мисли, че има правото да знае за личния ми живот и за това къде ходя — тя леко се намръщи, — но не е така. Засега съм готова на някои отстъпки… — тя се пресегна и стисна ръката ми, сякаш бях нейна собственост, — но ти не си част от сделката. — Гласът й прозвуча почти ожесточено. — Ти си мой. Само мой. И нямам намерение да те деля.
	Моментното напрежение отмина и ние тръгнахме по широкия път, който водеше на запад от Северин. Смеехме се и разговаряхме за дреболии. На около километър след последната градска странноприемница имаше малка, тиха горичка с висок сив камък в средата. Бяхме го открили, докато търсехме диви, ягоди и той се бе превърнал в едно от любимите ни места, където да избягаме от шума и вонята на града.
	Дена седна в основата на сивия камък и се облегна на него. След това извади арфата от калъфа и я притисна към гърдите си. Това движение събра роклята й и изложи скандално голяма част от крака й. Тя ме погледна, повдигна вежди и се усмихна самодоволно, сякаш знаеше за какво си мисля.
	— Хубава арфа — небрежно казах аз.
	Тя изсумтя не особено деликатно.
	Седнах там, където бях застанал, и се излегнах удобно върху високата свежа трева. Откъснах няколко стръка от земята и разсеяно започнах да ги сплитам.
	Честно казано, бях малко нервен. Макар през последния месец да бяхме прекарали доста време заедно, никога не бях чувал Дена да свири нещо свое. Бяхме пели заедно и знаех, че гласът й е като мед върху топъл хляб. Знаех, че пръстите й са сигурни и има чувство за ритъм…
	Но да напишеш песен не е същото, като да я изпееш. Ами ако нейната песен не беше добра? Какво щях да кажа тогава?
	Дена сложи пръсти върху струните и тревогите ми останаха на заден план. Винаги съм откривал нещо дълбоко еротично в начина, по който една жена докосва с пръстите си арфа. Тя започна да плъзга ръце от високите към ниските тонове. Звукът, който се чуваше, наподобяваше звънтенето на чукчета върху камбанки, приличаше на шума от вода върху камъни, на песните на птиците, които се носеха във въздуха.
	Тя спря и настрои една струна. Дръпна я и я настрои отново. Изсвири един пронизващ акорд, един дълбок акорд и един бавен акорд. След това се обърна да ме погледне и нервно огъна пръстите си.
	— Готов ли си?
	— Невероятна си — казах аз.
	Забелязах как леко се изчерви и след това отметна косата си назад, за да прикрие реакцията си.
	— Глупчо, още нищо не съм ти изсвирила.
	— Въпреки това си невероятна.
	— Замълчи. — Тя изсвири един дълбок акорд и го остави да замре в тиха мелодия.
	Докато музиката се издигаше и спадаше, Дена започна да рецитира въведението към своята песен. Бях изненадан от това традиционно начало. Изненадан, но и доволен. Старите традиции са най-добрите.

	Съберете се, хора, и чуйте добре
	трагедията, за която пее моето сърце.
	Песента за мрака неуловим,
	що спуска се над земята като дим,
	и за мъжа, воден от цел свята,
	за красивия Ланре,
	лишен от всичко на земята,
	лишен от гордост и мила съпруга,
	но нивга не сменил целта си за друга.
	Той борил се с прилива сам
	и паднал, предаден без капчица срам.

	В началото вниманието ми беше приковано към гласа й, а след това към музиката.
	Но още преди устните й да бяха изрекли и десет стиха, бях смаян по различни причини. Тя пееше историята за падането на Мир Тариниел, за това как Ланре е бил предаден. Това беше историята, която бях чул от Скарпи в Тарбеан.
	Но версията на Дена беше различна. В нейната песен Ланре беше обрисуван в трагични тонове, като герой, от който нечестно се бяха възползвали. Думите на Селитос бяха жестоки и хапливи, а Мир Тариниел — бедняшко свърталище, заслужаващо да бъде пречистено с огън. Ланре не беше предател, а паднал герой.
	Всичко много зависи от това къде свършва една история, а нейната свърши там, където Ланре бе прокълнат от Селитос. Това беше идеалният край за една трагедия. В нейната история Ланре беше несправедливо обвинен и неразбран. Селитос беше тиранин, обезумяло чудовище, извадило собственото си око, вбесено от хитрината на Ланре. Това беше ужасна и неприятна грешка.
	Въпреки това в песента имаше проблясъци на красота. Акордите бяха добре подбрани, римите умели и силни. Песента беше твърде нова и в нея имаше много недоизгладени неща, но вече можех да усетя формата й. Можех да видя в какво ще се превърне. Щеше да се запечати в умовете на хората и те щяха да я пеят сто години.
	Всъщност вероятно сте я чували. Повечето хора я знаят. Накрая тя я нарече „Песента на седемте болки“. Да, Дена я композира и аз бях първият човек, който я чу цялата.
	Когато последните тонове утихнаха, Дена отпусна ръце, неспособна да срещне погледа ми.
	За да разберете това, трябва да знаете нещо, което всеки музикант знае. Изпяването на нова песен е напрегнат момент. Дори повече — този миг е направо ужасяващ. Като да се съблечеш за пръв път пред нова любовница. Това е деликатен момент.
	Трябваше да кажа нещо. Да направя някакъв комплимент или коментар. Да се пошегувам. Да излъжа. Всичко би било по-добро от мълчанието.
	Но едва ли можех да съм по-зашеметен дори ако бе написала химн в прослава на дука на Гибеа. Просто изненадата ми дойде твърде много. Чувствах се груб като повторно използван пергамент. Сякаш всяка нота от песента й беше като пореден удар с нож, който ме обезкървяваше, докато накрая не се почувствах съвсем празен и лишен от дар слово.
	Погледнах глупаво надолу към ръцете си. Те все още държаха незавършения кръг от зелена трева, който бях започнал да плета в началото на песента. Широката му, плоска плетка вече бе започнала да се извива във формата на пръстен.
	Докато продължавах да гледам надолу, чух шумоленето на полите на Дена, когато тя се изправи. Трябваше да кажа нещо. Вече бях изчакал прекалено дълго. Въздухът беше твърде наситен с тишина.
	— Името на града не е било Миринител — рекох аз, без да вдигам поглед.
	Това не беше най-лошото нещо, което можех да кажа, но не беше и най-подходящото.
	Настъпи пауза.
	— Моля?
	— Не е Миринител — повторих аз. — Градът, който Ланре е изгорил, се е казвал Мир Тариниел. Съжалявам, че трябва да ти го кажа. Промяната на името е трудна работа. Ще развали метриката в една трета от стиховете ти. — Бях изненадан колко тих е гласът ми, колко равно и безжизнено звучи той в собствените ми уши.
	Чух я да си поема изненадано дъх.
	— Чувал ли си тази история преди?
	Вдигнах поглед към Дена и видях развълнуваното й изражение. Кимнах, като продължавах да се чувствам странно безучастен. Празен. Кух като изсъхнала кратуна.
	— Какво те накара да избереш тази песен? — попитах я аз.
	Това също не бяха подходящите думи. Не мога да се отърва от усещането, че ако в онзи момент бях казал каквото трябва, всичко щеше да бъде различно. Но дори и сега, след като години наред съм мислил върху това, не се сещам какво бих могъл да кажа, за да поправя нещата.
	Вълнението й понамаля.
	— Открих версия на историята в една стара книга, докато правех генеалогични проучвания за моя покровител — обясни тя. — Едва ли някой си я спомня, така че е идеална за песен. Светът надали има нужда от още една песен за Орен Велситер. Никога няма да се прославя, като повтарям онова, което други музиканти вече са предъвквали стотици пъти. — Дена ме погледна с любопитство. — Мислех, че ще мога да те изненадам с нещо ново. Никога не бих предположила, че си чувал за Ланре.
	— Чух историята преди години — вцепенено отвърнах аз — от един стар разказвач в Тарбеан.
	— Де да имах половината от твоя късмет… — Дена смаяно поклати глава. — Трябваше да събера тази история от стотина отделни малки късчета информация. — Тя помирително махна с ръка. — По-точно, направихме го двамата с моя покровител. Той ми помогна.
	— Покровителят ти? — повторих аз, усещайки проблясък на емоция, когато тя го спомена.
	Като се има предвид колко празен се чувствах, горчивината, предизвикана от думите й, се разпространи по вътрешностите ми като огън.
	Дена кимна.
	— Той се смята за нещо като историк — каза тя. — Мисля, че се стреми да получи назначение в двора. Няма да е първият, успял да блесне, като освети миналото на нечий отдавна мъртъв предшественик. Или може би се опитва да си измисли героичен прадядо. Това би обяснило проучванията на старите генеалогии, които правехме.
	Тя се поколеба за момент и прехапа устни.
	— Истината е — добави, сякаш признаваше нещо, — че подозирам, че песента донякъде е за самия Алверон. Господарят Ясен намекна, че има вземане-даване с маера. — Тя ми хвърли дяволит поглед. — Кой знае? Като се имат предвид кръговете, в които се движиш, може би вече си се срещал с моя покровител, без да го знаеш.
	Мисълта ми се насочи към над стотината благородници и придворни, с които се бях виждал през изминалия месец, но ми беше трудно да си припомня лицата им. Огънят в стомаха ми се разпростираше нагоре, докато накрая целите ми гърди горяха.
	— Но стига с това. — Дена нетърпеливо размаха ръце, сложи арфата встрани и седна с кръстосани крака върху тревата. — Нарочно ме дразниш. Какво мислиш за песента?
	Сведох поглед към ръцете си и разсеяно опипах плоската плетеница от зелена трева, която бях направил. Усещах я гладка и хладна между пръстите си. Не можех да си спомня как бях планирал да съединя двата края, за да образуват пръстен.
	— Знам, че има някои неща за доизглаждане — чух да казва Дена с глас, преливащ от нервна възбуда. — Трябва да оправя онова име, за което ми спомена, ако си сигурен, че така е правилно. Началото е малко грубичко и съм наясно, че седмият стих е пълна каша. Трябва да разширя битките и връзката му с Лира. Краят трябва да се постегне. Но какво мислиш като цяло?
	Когато я изгладеше, песента щеше да е великолепна. Толкова добра, колкото и песента, която бяха написали родителите ми. Но това само още повече влошаваше нещата.
	Ръцете ми трепереха и аз с удивление установих колко ми е трудно да ги спра. Вдигнах поглед и го насочих към Дена. Нервната й възбуда замря, когато видя лицето ми.
	— Ще се наложи да преработиш доста повече от името. — Опитах се гласът ми да прозвучи спокойно. — Ланре не е бил герой.
	Тя ме погледна странно, сякаш не можеше да реши дали се шегувам.
	— Какво?
	— Погрешно си разбрала всичко — обясних аз. — Ланре е бил чудовище. Предател. Трябва да го промениш.
	Дена отметна глава назад и се разсмя. Когато не се присъединих към нея, тя вдигна изненадан поглед към мен.
	— Сериозно ли говориш?
	Кимнах.
	Лицето на Дена се вцепени. Очите й се присвиха и тя стисна уста.
	— Сигурно се майтапиш. — Известно време устните й помръдваха беззвучно и след това тя поклати глава. — В това няма никакъв смисъл. Цялата история ще се разпадне, ако Ланре не е героят.
	— Тук не става дума за това какво прави една история интересна — казах аз, — а за истината.
	— Истината? — погледна ме невярващо тя. — Това е просто някаква стара народна приказка. Никое от тези места не е истинско. Никой от тези хора не е съществувал. По същия начин можеш да ми се обидиш и ако измисля нов стих за „Калайджията Танер“.
	Усещах как думите се надигат в гърлото ми, горещи като пламъци в комин. Преглътнах мъчително.
	— Някои истории са просто истории — съгласих се аз. — Но не и тази. Вината не е твоя. Не е имало начин ти да…
	— О, добре, _благодаря_ ти — язвително ме прекъсна Дена. — Толкова се радвам, че вината не е моя.
	— Добре — рязко отвърнах аз. — Вината _наистина_ е твоя. Трябваше да направиш повече проучвания.
	— Какво знаеш ти за проучванията, които съм направила? — попита тя. — Нямаш и най-малката представа! Обиколила съм целия свят, за да изровя парченцата от тази история!
	Същото беше направил и баща ми. Бе започнал да пише песен за Ланре, но проучванията му го бяха отвели до чандрианите. Бе прекарал години в търсене на полузабравени истории и изравяне на разни слухове. Искаше песента му да разкаже истината за тях и те бяха избили цялата ми трупа, за да сложат край на това.
	Погледнах надолу към тревата и си помислих за тайната, която пазех толкова дълго. Помислих си за миризмата на кръв и горяща коса. Помислих за ръждата и за синия пламък, за натрошените тела на родителите ми. Как можех да обясня нещо толкова огромно и ужасяващо? Откъде трябваше да започна? Усещах тайната, заровена дълбоко в мен, огромна и тежка като воденичен камък.
	— Във версията на историята, която аз чух — започнах, докосвайки се до крайчеца на тайната, — Ланре става един от чандрианите. Трябва да бъдеш внимателна. Някои истории са опасни.
	Дена ме изгледа продължително.
	— Чандрианите ли? — невярващо попита тя.
	След това се разсмя. Не беше обичайният й доволен смях. Този смях беше остър и подигравателен.
	— Как може да се държиш толкова детински?
	Знаех добре, че думите ми звучат детински. Усетих как се изчервявам и пламвам от смущение. Цялото ми тяло се обля в пот. Отворих уста да отговоря и се почувствах така, сякаш съм отворил широко капака на някоя пещ.
	— _Аз_ ли се държа детински? — ядно изплюх думите аз. — Какво изобщо знаеш ти, глупава… — Почти си прехапах върха на езика, за да не изкрещя думата „уличница“.
	— Мислиш си, че знаеш всичко, нали? — попита Дена. — Бил си в Университета и си мислиш, че всички останали сме…
	— Престани да си търсиш извинения и ме послушай за миг! — отсякох аз и думите се изляха от мен като разтопено желязо. — Цупиш се като някое разглезено момиченце!
	— Не смей! — заби пръста си в мен тя. — Недей да ми говориш така, сякаш съм някое глупаво селско момиче! Знам неща, на които не ви учат в твоя скъпоценен Университет! Тайни неща! Не съм идиотка!
	— Но се държиш като такава! — изкрещях толкова силно, че чак гърлото ме заболя. — Не можеш да си държиш устата затворена достатъчно дълго, че да ме изслушаш! Опитвам се да ти помогна!
	Дена седна сред настъпилото ледено мълчание. Очите й бяха присвити и сурови.
	— За това е всичко, нали? — студено каза тя.
	Пръстите й си играеха с косата. Движенията й бяха сковани и раздразнени. Тя разплиташе плитките си, изправяше косата си и после разсеяно отново я сплиташе по различен начин.
	— Дразни те това, че не приемам помощта ти. Не можеш да понесеш, че не ти позволявам да поправиш всяка дреболия в живота ми, не е ли така?
	— Е, може би някой наистина трябва да поправи живота ти — сопнах се аз. — Вече доста си го объркала, нали?
	Дена продължаваше да стои съвсем неподвижно, а в очите й проблясваше ярост.
	— Какво те кара да мислиш, че знаеш _каквото и да било_ за моя живот?
	— Знам, че толкова се страхуваш да допуснеш някого до себе си, че не можеш да останеш да спиш четири нощи подред в едно и също легло — отвърнах аз, без да осъзнавам какво говоря, гневните думи бликаха от мен като кръв от рана. — Знам, че през целия си живот гориш мостовете зад себе си. Знам, че решаваш проблемите си, като бягаш…
	— Какво изобщо те кара да мислиш, че съветите ти струват пукната пара? — избухна тя. — Преди половин година беше изпаднал в мизерия. Косата ти беше несресана и имаше само три дрипави ризи. На двеста километра около Имре нямаше и един благородник, който да се изпикае върху теб дори и да гориш. Трябваше да избягаш на две хиляди километра, за да имаш шанс да си намериш покровител.
	Когато тя спомена за трите ризи, лицето ми пламна от срам и аз почувствах как гневът ми се готви да избухне отново.
	— Права си, разбира се — язвително отвърнах аз. — Много по-добре си без моята помощ. Сигурен съм, че твоят покровител с най-голямо удоволствие ще се изпикае върху теб…
	— Ето че стигнахме до същината на проблема — каза Дена и вдигна ръце нагоре. — Моят покровител не ти харесва, защото ти можеш да ми намериш по-добър. Моята песен не ти харесва, защото е различна от онази, която ти знаеш. — Тя се протегна сковано и гневно да вземе калъфа на арфата си. — И ти си като всички останали.
	— Опитвам се да ти помогна!
	— Опитваш се да ме промениш — отсече тя, докато прибираше арфата. — Опитваш се да ме купиш. Да уредиш живота ми. Искаш да съм ти нещо като домашен любимец. Искаш да съм твое вярно куче.
	— Никога не съм мислел за теб като за куче — казах аз и й се усмихнах весело. — Кучето знае как да слуша. Кучето има достатъчно здрав разум, за да не се опитва да ухапе ръката, която иска да му помогне.
	Оттам нататък разговорът ни тръгна още по-зле.

	* * *

	В тази част от историята се изкушавам да излъжа. Да кажа, че съм наговорил всички тези неща в пристъп на неконтролируема ярост. Че съм бил съкрушен от мъка при спомена за избитото ми семейство. Изкушавам се да кажа, че съм усетил в устата си вкуса на сливи и мускатово орехче. Тогава щях да имам някакво извинение…
	Но това бяха мои думи. В крайна сметка аз бях този, който ги изрече. Аз и никой друг.
	Дена реагира подобаващо — беше наранена, вбесена и язвителна като мен самия. И двамата бяхме горди, гневни и изпълнени с непоклатимата убеденост в собствената ни правота, така присъща на младостта. Казахме неща, които иначе никога не бихме казали, и когато си тръгнахме, не бяхме заедно.
	Гневът ми беше горчив и горещ като кюлче разтопено желязо. Той бушуваше в мен по целия път обратно до Северин. Изгаряше ме, докато вървях през града и докато чаках товарната платформа. И продължаваше да тлее, докато пресичах имота на маера.
	Трябваше да минат часове, за да се успокоя дотолкова, че да започна да съжалявам за думите си. Помислих си за онова, което можех да призная на Дена. Помислих си, че трябваше да й кажа за чандрианите и как беше избита трупата ми.
	Реших да й напиша писмо. В него щях да й обясня всичко, колкото и глупаво и невероятно да изглеждаше то. Извадих перо и мастилница и поставих върху бюрото лист хубава, бяла хартия.
	Топнах перото и се опитах да реша откъде да започна.
	Родителите ми бяха убити, когато бях на единайсет. Това събитие беше толкова огромно и ужасяващо за мен, че почти бях полудял. През изминалите години не бях разказвал за тези случки на абсолютно никого. Дори не бях прошепвал истината за тях, когато бях сам, в празна стая. Тази тайна ме беше сграбчила в ноктите си толкова здраво, че когато се осмелях да помисля за нея, тя притискаше гърдите ми с такава тежест, че едва успявах да си поема дъх.
	Топнах перото отново, но думите не идваха. Отворих бутилка вино, като се надявах, че тя може да разхлаби хватката на тайната в мен, че ще ми помогне да я изкарам навън. Пих, докато стаята не започна да се върти около мен и мастилото на върха на перото не изсъхна съвсем.
	Часове по-късно празният лист продължаваше да се взира в мен. Обезсърчен и изпълнен с ярост, аз ударих с юмрук по бюрото толкова силно, че ръката ми се разкървави. Тъй тежка беше станала тайната ми. Тя можеше да накара кръвта да тече по-лесно, отколкото мастилото.


	74.
	Слухове

	В деня, след като се скарахме с Дена, се събудих късно следобед и по очевидни причини се чувствах отчаян. Нахраних се и се изкъпах, но гордостта ми попречи да сляза в Долен Северин, за да търся Дена. Изпратих пръстен на Бредон, но куриерът се върна с новината, че той все още не се е прибрал в имението.
	И така, отворих си бутилка с вино и започнах да прелиствам купчината с истории, която постепенно се бе натрупала в стаята ми. Повечето от тях бяха скандални и злобни, но дребнавата им низост подхождаше на настроението, в което бях, и ми помагаше да не мисля за собственото си нещастие.
	Така научих, че предишният граф Бенбрайд не е умрял от охтика, а от сифилис, който е прихванал от страстен коняр. Лорд Вестон бил пристрастен към смолата денер и плащал за този си порок с парите, предназначени за поддръжката на кралския път.
	Барон Джакис пък беше платил на няколко държавни служители, за да избегне скандала, когато дъщеря му била открита в публичен дом. Имаше две версии на тази история — според едната тя е била там, за да се продава, а според другата — за да купува нечии услуги. Запомних тази информация за в бъдеще, когато можеше да ми потрябва.
	Когато започнах да чета как младата Наталия Лаклес избягала с трупа пътуващи артисти, вече бях наченал втора бутилка. Разбира се, родителите й се бяха отказали от нея и бяха направили Мелуан единствена наследница на земите на рода Лаклес. Това обясняваше омразата на Мелуан към Рух и ме направи двойно по-щастлив, че не бях оповестил публично тук, в Северин, че в жилите ми тече кръвта на Едема.
	Имаше три отделни истории за това как дукът на Кормисант побеснял, когато се напил и пребил всички, които се оказали наблизо, включително съпругата си, сина си и няколкото гости, дошли на вечеря. Имаше кратка история, основана на слухове, за това, че кралят и кралицата се отдавали на извратени оргии в градините си, скрити от очите на царския двор.
	Дори и Бредон го имаше. За него казваха, че провеждал езически ритуали в усамотената гора по границите на имението му на север. Ритуалите бяха описани с такива разточителни подробности, че се зачудих дали не са копирани направо от страниците на някой стар атурански рицарски роман.
	Четох до късно през нощта и бях стигнал едва до половината на купчината с истории, когато довърших бутилката с вино. Тъкмо се готвех да изпратя момчето за поръчки за нова бутилка, когато усетих лекото въздушно течение, което обявяваше пристигането на Алверон в стаите ми през тайния тунел.
	Престорих се на изненадан, когато той влезе в стаята.
	— Добър ден, ваша милост — казах аз и се изправих.
	— Седни, ако желаеш — кратко отвърна той.
	От уважение към него останах прав, тъй като бях научил, че с маера е по-добре да спазвам формалностите.
	— Как напредват нещата с вашата дама? — попитах аз.
	От развълнуваните клюки на Стейпс знаех, че всичко върви към бърз и успешен завършек.
	— Днес официално се врекохме във вярност един на друг — разсеяно отвърна той. — Подписахме документите и всичко останало. Въпросът е приключен.
	— Простете ми, че го казвам, но не изглеждате много доволен.
	— Предполагам, че си чул за неприятностите по пътищата напоследък — кисело ми се усмихна Алверон.
	— Само слухове, ваша милост.
	— Слухове, чието разпространение се опитвам да спра — изсумтя той. — Някой устройва засади на бирниците ми по северния път.
	Това беше сериозно.
	— На бирниците ли, ваша милост? — попитах аз, като подчертах множественото число. — Колко са успели да отвлекат?
	Маерът ме погледна строго, давайки ми да разбера, че въпросът ми е бил неуместен.
	— Достатъчно. Повече от достатъчно. Това е четвъртият бирник, който изчезва. Повече от половината от северните ми данъци са откраднати от разбойниците. — Той ме погледна сериозно. — Нали знаеш, че земите на Лаклес са на север?
	— Мислите, че Лаклес са тези, които устройват засади на вашите бирници?
	— Какво? — погледна ме шокирано той. — Не, не. Това са бандитите в Елд.
	Леко се изчервих от смущение.
	— Изпратихте ли патрули, ваша милост?
	— Разбира се, че изпратих патрули — сопна се Алверон. — Изпратих цяла дузина. Не откриха дори и един лагерен огън. — Той направи пауза и ме погледна. — Подозирам, че имат съучастник в гвардията ми. — Изражението му беше мрачно.
	— Предполагам, че ваша милост е изпратил охрана на своите бирници.
	— По двама души на човек — отвърна той. — Знаеш ли колко струва да подмениш дузина охранители? Брони, оръжия, коне? — въздъхна той. — На всичко отгоре, само част от откраднатите данъци са мои, останалото принадлежи на краля.
	— Предполагам, че няма да остане много доволен — кимнах аз с разбиране.
	— О, Родерик ще си получи парите, независимо от това — презрително махна с ръка маерът. — Той ме държи лично отговорен за неговия десятък. Затова съм принуден да изпращам отново бирници, за да съберат за втори път дела на Негово величество.
	— Мисля, че повечето хора няма да са особено доволни от това — отбелязах аз.
	— Наистина няма да са. — Той седна на един от прекалено меките фотьойли и уморено разтри лицето си. — Не знам как да постъпя. Как ще изглеждам пред Мелуан, ако не мога да опазя дори и собствените си пътища?
	Аз също седнах на стол с лице към него.
	— А Дагон? — попитах аз. — Той няма ли да може да ги открие?
	— О, Дагон ще ги открие — засмя се той с невесел, наподобяващ на лай смях. — За по-малко от десет дни главите им ще са набити на колове.
	— Тогава защо не го изпратите? — объркано попитах аз.
	— Защото Дагон е праволинеен мъж. Той ще срине до основи десетина села и ще запали хиляда акра от Елд, за да ги открие. — Той поклати глава. — А дори и да го смятах за подходящ за тази задача, в момента той издирва Каудикус. Освен това мисля, че в Елд е замесена и магия, а това е извън познанията на Дагон.
	Подозирах, че единствената магия щеше да се окаже дузина големи модегански лъкове. Но когато хората се сблъскваха с нещо, което не можеха да обяснят, в природата им бе да го свържат с магията — особено във Винтас.
	— Мога ли да разчитам на помощта ти по този въпрос? — Алверон се приведе напред на стола си.
	На това питане имаше само един възможен отговор:
	— Разбира се, ваша милост.
	— Познаваш ли гората?
	— Когато бях по-млад, един офицер ме обучаваше — преувеличих аз, предполагайки, че той търси някой, който да му помогне да измисли по-добра защита за своите бирници. — Знам достатъчно, за да проследя някой и самият аз да се скрия.
	При тези мои думи маерът повдигна вежди.
	— Наистина ли? Образованието ти май е доста разнородно, а?
	— Водих интересен живот, ваша милост. — Бутилката вино, която изпих, ме направи по-самоуверен от обикновено и добавих: — Имам една-две идеи, които може да ви се сторят полезни за разрешаването на вашия проблем с бандитите.
	— Кажи ми. — Той се облегна на фотьойла си.
	— Мога да измисля някаква арканична защита за хората ви. — Направих театрален жест с дългите пръсти на лявата си ръка, като се надявах, че той ще изглежда достатъчно загадъчен.
	Започнах да пресмятам наум, чудейки се колко време ще ми отнеме създаването на „уловител на стрели“, като използвам единствено оборудването в кулата на Каудикус.
	— Това можеше да се окаже достатъчно, ако бях загрижен само за безопасността на моите бирници — замислено кимна Алверон. — Но става дума за кралския път — една от главните търговски артерии. Трябва да се отърва от самите бандити.
	— В такъв случай бих събрал малка група от хора, които знаят как да се придвижват тихо в гората — предложих аз. — Не би трябвало да им е много трудно да открият вашите бандити. Когато го сторят, ще изпратите гвардията си да ги залови.
	— Не мислиш ли, че ще е по-лесно да им направим засада и да ги избием? — бавно попита Алверон, сякаш искаше да види каква ще е реакцията ми.
	— Това също е възможно — признах аз. — Ваша милост е ръката на закона.
	— Наказанието за разбойничество е смърт. Особено на кралския път — твърдо заяви маерът. — Смяташ ли, че е прекалено сурово?
	— Ни най-малко — отвърнах аз и го погледнах право в очите. — Безопасните пътища са гръбнакът на цивилизацията.
	— Планът ти е подобен на моя. — Той ме изненада с внезапна усмивка. — Събрах шепа наемници, за да направя точно каквото ти ми предложи. Трябваше да действам тайно, тъй като не знам кой предупреждава бандитите. Но имам четирима мъже, които са готови да тръгнат утре — следотърсач, двама наемници с умения да се оправят в гората и един наемник от Адем. Последният ми излезе доста скъпо.
	— Вече сте го планирали по-добре, отколкото аз бих могъл, ваша милост — поздравих го с кимване аз. — Май изобщо не се нуждаете от помощ.
	— Точно обратното — увери ме той. — Все още ми е нужен човек с малко здрав разум, който да ги води. Някой, който разбира от магия. Някой, на когото мога да се доверя.
	Усетих внезапно присвиване в стомаха.
	— Вече два пъти ми служи така, че надмина всичките ми очаквания. — Алверон се изправи и ми се усмихна сърдечно. — Познат ли ти е изразът „третият път е най-важен“?
	На този въпрос отново имаше само един възможен отговор:
	— Да, ваша милост.

	* * *

	Алверон ме отведе в стаите си и ние разгледахме картите на местността, където бяха изчезнали бирниците. Ставаше дума за една голяма отсечка от кралския път, която преминаваше през Елд и която е била стара още когато Винтас не е била нищо повече от страна на шепа враждуващи помежду си морски крале. Беше на малко повече от сто и двайсет километра разстояние. Можехме да стигнем дотам за четири дена бързо ходене.
	Стейпс ми осигури нова пътна торба и аз наблъсках в нея колкото се може повече неща. Взех няколко от по-практичните дрехи в гардероба ми, макар те да бяха по-подходящи за някоя бална зала, отколкото за пътуване. Опаковах и няколко вещи, които през последния цикъл тихомълком бях отмъкнал от лабораторията на Каудикус, и дадох на Стейпс списък с някои необходими неща, които ми липсваха. Той ми ги осигури по-бързо, отколкото някой бакалин продава стоката си.
	Накрая в часа, когато всички други, освен най-отчаяните и непочтени хора, си бяха легнали, Алверон ми даде кесия със сто сребърни бита.
	— Това не е правилният начин за решаване на проблемите — призна маерът. — При нормални обстоятелства бих ти дал писмена заповед, задължаваща всички граждани да ти оказват съдействие. — Той въздъхна. — Но това е все едно да обявиш пристигането си с тръба.
	Кимнах.
	— Ако те са достатъчно умни, за да имат шпиони във вашата гвардия, е разумно да предположим, че имат връзки и с местните хора, ваша милост.
	— Те може би _са_ местните хора — мрачно отбеляза той.
	Стейпс ме изведе от имението през същия онзи таен тунел, който Алверон използваше, за да влиза в стаите ми. С лампа на крадец в ръце той ме преведе през няколко виещи се прохода и след това надолу по едно дълго тъмно стълбище, което се врязваше дълбоко в скалата на Стръмнината.
	И така, накрая се оказах сам в студената изба на някакъв изоставен магазин в Долен Северин. Беше в онази част на града, която е била опустошена от пожар преди няколко години, и малкото останали покривни греди на сградата се изправяха като тъмни кости на фона на първите бледи отблясъци на зората.
	Излязох от обгорения скелет на сградата. Над главата ми имението на маера беше надвиснало от ръба на Стръмнината като хищна птица.
	Изругах ядно, не особено доволен от ситуацията, в която бях попаднал — вербуван принудително в банда от наемници. Очите ми пареха от безсънната нощ, която бях прекарал, и от дългото придвижване през виещите се каменни тунели в Стръмнината. Виното, което бях изпил, също не ми помагаше особено. През последните няколко часа се чувствах все по-малко пиян, а махмурлукът ми постепенно се засилваше. Никога преди не ми се беше налагало да преминавам буден през целия този процес и той се оказа доста неприятен. Бях успял да го скрия от Алверон и Стейпс, но истината бе, че стомахът ми не беше наред, а мислите ми бяха бавни и мудни.
	Хладният въздух преди зазоряване прочисти главата ми малко и след стотина крачки започнах да се сещам за нещата, които бях забравил да включа в списъка за Стейпс. Виното ми беше направило лоша услуга — нямах кутийка с прахан, сол, нож…
	Липсваше и лютнята ми — не я бях взел от лютиера, при който я бях оставил за поправката на онзи хлабав ключ. Кой знае колко дълго щеше да ми се наложи да ловя бандити за маера. И колко дълго лютнята щеше да остане там непотърсена, преди мъжът да реши, че съм я зарязал.
	Отклоних се от пътя си с повече от три километра, но работилницата на лютиера се оказа празна и тъмна. Почуках на вратата без никакъв резултат. После след миг колебание се вмъкнах вътре и откраднах инструмента си. Макар че това едва ли можеше да се нарече кражба, тъй като лютнята си беше моя, а и вече бях платил за поправката й.
	Трябваше да се изкатеря по една стена, да отворя със сила прозорец и да се справя с две ключалки. Не беше кой знае какво, но като се има предвид, че не си бях доспал и главата ми беше размътена от виното, вероятно имах късмет, че не паднах от покрива и не си счупих врата. Но като изключим една хлабава покривна плоча, която накара сърцето ми да се разтупти, нещата минаха гладко и след двайсет минути отново бях на път.
	Четиримата наемници, които Алверон беше събрал, ме чакаха в една кръчма на три-четири километра северно от Северин. Запознахме се набързо и веднага тръгнахме на север по кралския път.
	Умът ми беше толкова муден, че изминахме километри, преди да започна да обмислям отново някои неща. Едва тогава ми дойде наум, че маерът може и да не е бил съвсем честен във всичко, което ми беше казал предишната нощ.
	Наистина ли бях най-подходящият човек, който да води шепа следотърсачи в една непозната гора, за да избият банда разбойници? Наистина ли Алверон имаше толкова високо мнение за мен?
	Не. Разбира се, че не. Ласкаеше ме да си мисля така, но просто не беше истина. Маерът разполагаше с по-добри средства. Истината бе, че вероятно искаше сладкодумният му помощник да не му се мотае в краката сега, когато бе спечелил благоволението на лейди Лаклес. Беше глупаво, че не го бях осъзнал по-рано.
	Така че ме беше пратил за зелен хайвер, за да не му се пречкам. Очакваше, че ще прекарам поне месец в напразно търсене из дълбоката гора на Елд и след това ще се върна с празни ръце. Така и пълната кесия придобиваше смисъл. Сто бита щяха да ни осигурят провизии за около месец. После, когато парите свършеха, щях да бъда принуден да се върна в Северин, където маерът щеше да цъка разочаровано с език и да използва провала ми като извинение да не се чувства чак толкова задължен за услугите, които му бях направил до момента.
	От друга страна, ако имах късмет и намерех бандитите — още по-добре. Точно такъв план бих очаквал от Алверон. Каквото и да станеше, той щеше да получи това, което искаше.
	Беше дразнещо. Но не можех да се върна в Северин и да се изправя срещу него. Сега, след като се бях съгласил да се захвана с това, не можех да направя нищо друго, освен да се възползвам от ситуацията по най-добрия възможен за мен начин.
	Докато вървях на север с пулсираща от болка глава и с пресъхнала уста, реших, че ще изненадам отново маера. Щях да заловя неговите бандити.
	И тъй като третият път беше най-важен, тогава маер Алверон щеше наистина да ми е много задължен.


	75.
	Играчите

	През следващите няколко часа направих всичко възможно да опозная мъжете, с които Алверон ме бе пратил да яздя рамо до рамо. Разбира се, това е образно казано, защото в групата имаше една жена, а и петимата вървяхме пеша.
	Темпи пръв привлече вниманието ми и го задържа най-дълго, тъй като беше първият наемник от Адем, когото някога бях срещал. Съвсем не приличаше на внушителния убиец със суров поглед, когото си представях. Той беше доста невзрачен — не особено висок, нито пък едър. Имаше светла кожа и коса и бледосиви очи. Лицето му беше безизразно и празно като чист лист хартия. Странно празно. _Преднамерено_ празно.
	Знаех, че наемниците от Адем носят дрехи с кървавочервен цвят, които са като техен отличителен белег. Но облеклото на Темпи не отговаряше на очакванията ми. Ризата му беше пристегната към тялото с десетина ремъка от мека кожа. Панталоните му също бяха пристегнати на бедрата, прасците и колената. Всичко беше в един и същ ярък кървавочервен цвят и прилепваше по тялото му толкова добре, както ръкавица на благородническа ръка.
	Когато денят стана по-топъл, забелязах, че той започна да се поти. След годините, прекарани на хладния разреден въздух на Стормуол, времето тук сигурно му се струваше прекомерно горещо. Един час преди обяд отпусна кожените ремъци на ризата си, съблече я и я използва, за да забърше потта от лицето и ръцете си. Не изглеждаше ни най-малко притеснен, че се разхожда по кралския път гол до кръста.
	Кожата на Темпи беше толкова бледа, че цветът й бе почти като на сметана, а тялото му беше жилесто и здраво като на ловджийска хрътка. Мускулите му се движеха под кожата с животинска грация. Стараех се да не го гледам, но не можах да се сдържа да не хвърля поглед към тънките бледи белези, които пресичаха ръцете, гърдите и гърба му.
	Той нито веднъж не се оплака от горещината. Като цяло говореше много рядко, а на повечето въпроси отговаряше с кимване или с поклащане на глава. Носеше пътна торба като моята, а мечът му далеч не изглеждаше заплашително — беше доста къс и не особено впечатляващ.
	Дедан се различаваше от Темпи толкова много, колкото изобщо е възможно един мъж да се различава от друг. Той беше висок, широкоплещест, с голяма гръд и дебел врат. Носеше тежък меч и дълъг нож и бе облечен в броня от варена кожа, която беше доста твърда, макар и многократно кърпена. Ако някога сте виждали охранители на керван, то тогава значи сте виждали Дедан или поне някой, който доста прилича на него.
	Той ядеше най-много, непрекъснато се оплакваше и псуваше и беше упорит като магаре. Но ако трябва да съм честен, се държеше приятелски и имаше непринуден смях. Беше изкушаващо човек да го помисли за глупав заради размерите и държанието му, но Дедан имаше бърз ум, когато си направеше труда да го използва.
	Хеспе беше наемница. Това не е толкова рядко срещано, колкото си мислят някои хора. По външен вид и оборудване тя беше почти пълно огледало на Дедан — кожена броня, тежък меч и държание на опитен и закален воин. Тя имаше широки рамене, здрави ръце и гордо лице със силна челюст. Косата й беше хубава и руса, но късо подстригана като на мъж.
	Но беше грешка тя да бъде сметната за женска версия на Дедан. За разлика от неговото перчене нейното поведение бе доста резервирано. И ако Дедан се държеше непринудено, когато не беше ядосан, то при Хеспе имаше някаква твърдост, сякаш постоянно очаква някой да й създаде неприятности.
	Мартен, нашият следотърсач, беше най-старият сред нас. Той беше облечен в кожена броня, която беше по-мека и по-добре поддържана от тези на Дедан и Хеспе. Носеше дълъг нож, къс нож и ловен лък.
	Мартен беше работил като ловец, преди да изпадне в немилост пред баронета, за чиито гори се беше грижил. Наемничеството не можеше да се сравнява с предишната му работа, но все пак му осигуряваше прехраната. Уменията му с лъка го правеха ценен, въпреки че далеч не беше толкова внушителен физически колкото Дедан или Хеспе.
	Преди няколко месеца тримата бяха създали някаква форма на свободно съдружие и оттогава предлагаха услугите си като група. Мартен ми каза, че неколкократно са работили за маера, като последния път били на разузнаване в земите около Тиню.
	Бяха ми нужни десет минути, за да осъзная, че следотърсачът трябваше да е водачът на експедицията. Той познаваше гората повече от всички нас, взети заедно, и дори един-два пъти бе залавял хора, за които бе обявена награда. Когато му споменах за това, той поклати глава, усмихна се и ми каза, че да можеш да направиш нещо и да искаш да го направиш, всъщност са две различни неща.
	Последният бях аз — техният безстрашен водач. Писмото, с което Алверон ме бе представил, ме описваше като „прозорлив млад човек с добро образование и разнообразни, полезни качества“. Макар това да бе напълно вярно, то ме превръщаше в очите на другите в най-голямото, противно и безполезно дворцово конте, което може да се намери.
	Фактът, че бях с години по-млад от всички тях и бях облечен в дрехи, които бяха по-подходящи за вечерно тържество, отколкото за пътуване, не ми помагаше особено. Носех лютнята си и кесията на маера. Нямах меч, нито броня или нож. Предполагам, че се чудеха какво да правят с мен.

	* * *

	Оставаше около час до залез-слънце, когато срещнахме един калайджия. Той беше облечен в традиционна кафява роба, препасана с въже. Нямаше каруца, а водеше магаре, толкова натоварено с денкове с разни дреболии, че приличаше на гъба. Мъжът вървеше бавно към нас и пееше:

	Ако нямате нищо за поправка и нищо не ви боли,
	мъдрецът ще ви каже да похарчите малко пари.
	Радвайте се на синьото небе.
	И макар да се чувствате добре,
	чака ви тъга, ако не спрете.
	По-добре сега платете
	и за дъждовен ден се пригответе.
	Вместо да се сетите за калайджията,
	когато мокри сте до шията.

	Засмях се и изръкоплясках. Истинските пътуващи калайджии са рядка порода хора и аз винаги се радвам, когато срещна някой от тях. Майка ми казваше, че те носят щастие, а баща ми ги ценеше заради новините, които споделяха. А и обстоятелството, че отчаяно се нуждаех от някои неща, направи тази среща тройно по-радостна за мен.
	— Хей, калайджийо — извика Дедан и се усмихна, — имам нужда от огън и една пинта бира. След колко време ще стигнем до някоя странноприемница?
	Мъжът посочи по пътя, от който беше дошъл.
	— Няма и двайсет минути ходене — отвърна той и огледа Дедан, — но едва ли можеш да кажеш, че нямаш нужда от нищо — започна да го увещава той. — Всеки има нужда от нещо.
	— Ще ме прощаваш, калайджийо — учтиво поклати глава Дедан, — но кесията ми е твърде изтъняла.
	— Ами вие? — Калайджията ме изгледа от главата до петите. — Приличате на младеж, който има нужда от нещо.
	— Наистина се нуждая от някои неща — признах аз и като видях как останалите поглеждат нетърпеливо към пътя, им махнах да продължават. — Вървете. Аз ще ви настигна след няколко минути.
	Те поеха, а калайджията потри ръце и се ухили.
	— Е, кажете ми какво ви трябва?
	— За начало малко сол.
	— И кутия, в която да я сложите — добави той и затършува из дисагите на магарето си.
	— Един нож също ще ми свърши работа, ако ти се намира някой подръка.
	— Ще ви е нужен особено ако пътувате на север — на мига отвърна той. — Пътят нататък е опасен. Няма да е добре да сте без нож.
	— Ти имаше ли някакви неприятности? — попитах аз с надеждата, че може да знае нещо, което да ни помогне да открием бандитите.
	— О, не — отговори мъжът, докато ровеше из денковете. — Нещата не са чак толкова зле, че на някой да му мине през ума да посегне на калайджия. И все пак пътят е опасен. — Той извади дълъг, тесен нож в кожена кания и ми го подаде. — Рамстонска стомана.
	Извадих го от канията и внимателно огледах острието. Наистина беше от рамстонска стомана.
	— Не ми трябва нещо толкова скъпо — поклатих глава аз и му го върнах. — Трябва ми нож за ежедневни нужди, най-вече за ядене.
	— Рамстонската стомана е идеална за ежедневни нужди — отбеляза калайджията и напъха ножа обратно в ръцете ми. — Можете да го използвате, за да си нарежете трески за огъня, а след това, ако искате, да се избръснете с него. Никога не изтъпява.
	— Може да ми се наложи да го използвам за много неща — поясних аз, — а рамстонската стомана е крехка.
	— Вярно е — непринудено се съгласи калайджията. — Както обичаше да повтаря баща ми, „най-хубавият нож, който някога ще имаш, докато не се счупи“. Но същото важи и за всеки друг нож. А и да си кажа правичката, това е единственият нож, който имам.
	Въздъхнах. Можех да позная, когато ме мамеха.
	— Трябва ми и кутийка с прахан.
	Той ми я подаде още преди да съм довършил изречението.
	— Забелязах, че имате мастило по пръстите. — Той посочи ръцете ми. — Имам малко хартия с добро качество, както и пера и мастило. Няма нищо по-лошо от това да ви дойде идея за песен и да не можете да я запишете. — Подаде ми кожена торбичка с хартия, пера и мастило.
	— Мисля, че за известно време ще се откажа от писането на песни, калайджийо — поклатих глава аз, защото знаех, че кесията на маера не е бездънна.
	— Тогава ще ви трябват за писане на писма — сви рамене той и отново ми подаде торбичката. — Познавам едно момче, на което му се наложи да си пусне кръв от вената, за да напише писмо на любимата си. Вярно, че е доста драматично и със сигурност символично, но също така е и болезнено, нездравословно и доста страховито. Сега носи със себе си перо и мастило където и да отиде.
	Усетих как пребледнявам, защото думите на калайджията ми напомниха за нещо друго, което бях забравил, докато бързах да напусна Северин — Дена. Всяка мисъл за нея се бе изпарила от главата ми след приказките на маера за бандитите, двете бутилки силно вино и прекараната безсънна нощ. След като се скарахме, си бях тръгнал, без да й кажа каквото и да било. Какво ли щеше да си помисли, ако просто изчезнех след жестоките думи, които бях изрекъл?
	Вече бях на цял ден път от Северин. Не можех да се върна само за да й кажа, че заминавам. Замислих се за момент. Не. Освен това самата Дена изчезваше за дни, без изобщо да ме предупреди. Сигурно щеше да ме разбере, ако и аз сторех същото…
	_Глупак. Глупак. Глупак._ Мислите ми се въртяха в кръг, докато се опитвах да избера измежду няколкото неприятни възможности, с които разполагах.
	Рязкото „иииааа“ на магарето на калайджията ме стресна и внезапно ме подсети за нещо.
	— Към Северин ли си тръгнал, калайджийо?
	— Не отивам там, по-скоро ще мина през него — отвърна той, — но посоката е тази.
	— Току-що се сетих за писмо, което трябва да изпратя. Ако ти го дам, ще можеш ли да го занесеш до една странноприемница?
	Калайджията кимна бавно.
	— Бих могъл — отвърна, — ако се окаже, че имате нужда от хартията и мастилото… — Той се усмихна и отново размаха торбичката.
	— Ще са ми нужни, калайджийо — направих гримаса аз. — Но колко ще ми струва всичко това?
	Той погледна насъбраните неща.
	— Солта с кутията е четири бита. Ножът — петнайсет бита. Хартията, перата и мастилото — осемнайсет бита. Кутийката с прахан — три бита.
	— И доставката на писмото — добавих аз.
	— И _спешната_ доставка на писмото — поправи ме калайджията с лека усмивка. — Като гледам израза на лицето ви, трябва да е адресирано до някоя дама, ако не греша.
	Кимнах.
	— Добре. — Той потри брадичката си. — Ще поискам трийсет и пет, но ще ви оставя да се спазарите за трийсет.
	Цената беше разумна, особено като се има предвид колко трудно се намира хубава хартия. И все пак това беше повече от една трета от парите, които Алверон ми беше дал. Те щяха да ни трябват за подслон, храна и други провизии.
	Но преди да успея да кажа каквото и да било, калайджията продължи.
	— Виждам, че тези пари ви изглеждат много — каза той, — и се надявам думите ми да не ви се сторят твърде нахални, но плащът ви е доста хубав. А аз винаги съм готов да направя размяна.
	Смутено придърпах около себе си прекрасния си тъмночервен плащ.
	— Предполагам, че бих могъл да се разделя с него — рекох аз с искрено съжаление в гласа, — но така ще остана без връхна дреха. Какво ще правя, когато завали?
	— Не се безпокойте за това — успокои ме калайджията.
	Той издърпа парче плат от един денк и ми го подаде да го разгледам. Личеше си, че цветът му някога е бил черен, но от дългото носене и многократното пране беше избледнял до тъмнозеленикав.
	— Малко е опърпан — казах аз и протегнах ръка, за да опипам протритите шевове на плаща.
	— Просто е носен, това е всичко — спокойно отвърна мъжът и го разстла върху раменете ми. — По мярка ви е. Цветът ви отива, подчертава очите ви. А и не бихте искали да изглеждате твърде заможен с всички тези бандити по пътищата.
	Въздъхнах.
	— Какво ще ми дадеш в замяна? — попитах аз и му подадох хубавия си плащ. — Имай предвид, че този плащ е носен по-малко от месец и никога не е виждал и капка дъжд.
	Калайджията прокара ръце по красивата ми дреха.
	— Има всякакви малки джобове! — възхитено възкликна той. — Това е прекрасно!
	Опипах изтънелия плат на неговия плащ.
	— Ако добавиш и игла с конец, ще заменя плаща си за всички неща, които искам да взема — предложих му аз, осенен от внезапно вдъхновение. — Освен това ще ти дам и едно желязно, едно медно и едно сребърно пени.
	Ухилих се. Беше твърде малко, но това искат калайджиите в приказките, когато решат да продадат някой удивителен магически предмет на нищо неподозиращия син на вдовица, тръгнал по света да си дири щастието.
	Калайджията отметна глава назад и се разсмя.
	— И аз мислех да ви предложа същото — призна той.
	След това метна моя плащ върху рамото си и здраво стисна ръката ми.
	Порових в кесията си и му подадох един железен драб, две винтишки половин пенита и, за моя приятна изненада — едно атуранско твърдо пени. Имах късмет с последното пени, защото то се равняваше на частица от винтишкия сребърен раунд. Изпразних в пътната си торба десетината джобове на тъмночервения си плащ и прибрах новите вещи, които бях купил от калайджията.
	След това набързо написах писмо до Дена, в което обяснявах, че покровителят ми неочаквано ме е изпратил на път. Извиних се за необмислените неща, които й бях казал, и я уверих, че ще се срещна с нея веднага щом се върна в Северин. Искаше ми се да имах повече време за писмото, за да измисля някакво по-изискано извинение и да й обясня ситуацията по-подробно, но калайджията вече беше прибрал хубавия ми плащ и очевидно нямаше търпение да продължи пътя си.
	Тъй като нямах никакъв восък, с който да запечатам писмото, използвах един трик, който бях измислил, докато пишех бележки от името на маера. Прегънах парчето хартия и след това го подвих така, че човек трябваше да разкъса хартията, за да го разгъне.
	Подадох го на калайджията.
	— Трябва да го предадеш на красива тъмнокоса жена на име Дена. Тя е отседнала в „Четирите свещи“ в Долен Северин.
	— Това ми напомня нещо! — възкликна той, докато прибираше писмото. — Свещи. — Пресегна се към дисагите и извади наръч дебели лоени свещи. — Всеки има нужда от свещи.
	Странното бе, че _наистина_ щяха да ми свършат работа, макар и не в случаите, за които той предполагаше.
	— Имам също и малко вакса, за да си лъскате ботушите — продължи той, докато ровеше из денковете си. — По това време на годината вали страшен дъжд.
	Вдигнах ръце и се засмях.
	— Ще ти дам един бит за четири свещи, но не мога да си позволя нищо повече. Ако продължавам така, накрая ще трябва да купя и магарето ти, за да взема всички тези неща със себе си.
	— Както решите — каза мъжът и небрежно сви рамене. — Беше удоволствие да търгувам с вас, млади господине.


	76.
	Прахан

	На втората вечер от пътуването ни слънцето вече бе започнало да залязва, когато намерихме място, подходящо за лагер. Дедан отиде да събира дърва. Мартен се захвана да реже моркови и картофи и изпрати Хеспе да напълни с вода гърнето за готвене. А аз използвах малката лопата на следотърсача, за да изкопая дупка за нашия огън.
	Без някой да го кара, Темпи взе един клон и с меча си отряза от него тънки ленти сухо дърво, които да използваме за праханта. Изваден от ножницата си, мечът му все така не изглеждаше особено впечатляващ. Но като се има предвид колко лесно наемникът успя да отцепи с него тънки като лист хартия дървени стърготини, явно острието му беше остро като бръснач.
	Застлах дупката за огнището с камъни. Без да каже и дума, Темпи ми подаде шепа прахан.
	Кимнах.
	— Искаш ли да използваш моя нож? — попитах аз, като се надявах да го въвлека в някакъв разговор.
	През последните дни надали бяхме разменили повече от десетина думи.
	Светлосивите очи на адемеца се насочиха към колана ми и след това обратно към неговия меч. Той поклати глава и се размърда неспокойно.
	— Това не уврежда ли острието? — попитах аз.
	Наемникът сви рамене, избягвайки погледа ми.
	Започнах да редя дървата за огъня и тогава направих първата си грешка. Въздухът беше хладен и всички ние бяхме уморени. Ала вместо бавно да разпаля искра и да направя приличен лагерен огън, аз подредих клонки около праханта на Темпи и след това сложих около тях по-големи клони, като така изградих доста плътна дървена клада.
	Точно когато приключвах, Дедан се върна с още един наръч дърва.
	— Чудесно, няма що — изсумтя той достатъчно тихо, за да може да се престори, че го е казал на самия себе си, но и достатъчно силно, за да чуят всички. — И ти си нашият водач. Просто чудесно.
	— Сега пък какво има? — уморено попита Мартен.
	— Момчето е направило малко дървено укрепление, а не огън — театрално въздъхна Дедан и заговори с тон, който вероятно трябваше да е бащински, но вместо това прозвуча снизходително. — Хайде, ще ти помогна. Искрата никога няма да запали това. Имаш ли кремък и огниво? Ще ти покажа как да ги използваш.
	Никой не обича да му говорят снизходително, но аз особено много мразя това. От два дни Дедан непрекъснато показваше, че ме смята за идиот.
	Въздъхнах уморено. Най-старата ми и отегчена въздишка. Това беше начинът, по който трябваше да го изиграя. Той ме смяташе за млад и безполезен. Трябваше ясно да му покажа, че това изобщо не е вярно.
	— Дедан — попитах аз, — какво знаеш за мен?
	Той ми хвърли озадачен поглед.
	— Знаеш едно нещо за мен — спокойно отговорих на въпроса си аз. — Знаеш, че маерът ме е сложил начело на нашата група. — Погледнах го право в очите. — Мислиш ли, че Алверон е идиот?
	— Разбира се, че не — махна с ръка Дедан. — Просто исках да кажа…
	Изправих се и веднага съжалих, защото така се видя колко по-висок е той от мен.
	— Маерът щеше ли да ме направи водач, ако бях идиот?
	Той ми се усмихна неискрено, опитвайки се да покаже, че недоволното му мрънкане през изминалите два дена е било просто някакво недоразумение.
	— Не се опитвай да извъртиш нещата…
	— Грешката не е твоя — вдигнах ръка аз. — Ти просто не знаеш нищо за мен. Но нека не си губим времето с това тази нощ. Всички сме уморени. Засега само искам да те уверя, че не съм глупаво богаташко синче, тръгнало да се забавлява.
	Взех между пръстите си малка щипка от праханта на Темпи и се съсредоточих. Издърпах повече топлина, отколкото беше нужно, и усетих как ръката ми изстина чак до рамото.
	— И също така мога да те уверя, че знам как да запаля огън.
	Дървените стърготини запушиха и след това неочаквано пламнаха буйно, като запалиха и останалата част от праханта и огънят се разгоря почти веднага.
	Исках да направя драматична демонстрация, така че Дедан да спре да ме мисли за някое безполезно момченце. Заради времето, прекарано в Университета, тези неща бяха престанали да ми правят впечатление. За член на Арканум запалването на огън по този начин е нещо толкова естествено, като да си обуеш ботушите.
	Дедан, от друга страна, никога не беше срещал арканист и вероятно никога не се беше доближавал на по-малко от хиляда километра до Университета. Единственото, което знаеше за магията, бе дочутото от разказите край лагерните огньове.
	Така че когато огънят пламна, той пребледня като лист хартия и отстъпи няколко крачки назад. Изражението му беше такова, сякаш внезапно бях призовал огнена стена като Таборлин Великия.
	Тогава видях, че по лицата на Мартен и Хеспе бе изписано същото изражение — типичното винтишко суеверие. Очите им поглеждаха ту към проблясващия огън, ту към мен. Аз бях един от _онези_. Имах вземане-даване с тъмните сили. Призовавах демони. Ядях сиренето с кората.
	Погледнах смаяните им лица и осъзнах, че каквото и да им кажа, то няма да ги успокои. Не и в момента. Затова само въздъхнах и започнах да приготвям постелята си за през нощта.
	Макар онази вечер да нямаше много весели разговори около огъня, нямаше и никакво мърморене от страна на Дедан. Бих предпочел да спечеля уважението им, но и малко страх щеше да свърши добра работа, за да върви всичко гладко.

	* * *

	Двата следващи дни изминаха без нови представления от моя страна и помогнаха на всички да се отпуснат. Дедан продължаваше да се перчи все така безцеремонно, но спря да ме нарича „момче“ и вече не се оплакваше дори и наполовина колкото преди, затова сметнах, че съм победил.
	Въодушевен от този малък успех, реших да направя опит да подхвана разговор с Темпи. Щом като щях да ръководя тази малка група, то трябваше да знам повече за него. Най-вече исках да разбера дали може да изрече повече от пет думи една след друга.
	И така, когато спряхме по пладне, за да хапнем, аз се приближих до наемника от Адем. Той седеше малко встрани от нас. Не го правеше, защото беше надменен. Просто останалите говорехме, докато се храним, а Темпи просто ядеше.
	Но днес нарочно се погрижих да седна до него с обеда си от дебело парче твърда наденица и малко студени картофи.
	— Здравей, Темпи.
	Той вдигна глава и ми кимна. За секунда зърнах светлосивите му очи. След това той извърна поглед и се размърда неспокойно. Прокара ръка през косата си и за миг ми напомни на Симон. И двамата имаха слаби тела и пясъчноруса коса. Симон обаче не беше толкова мълчалив. Понякога не можех да си отворя устата от него.
	Разбира се, и преди бях пробвал да заговоря Темпи, обикновено за дреболии — времето, умората след цял ден ходене, храната, — но тези опити не бяха довели до нищо. В най-добрия случай ми отговаряше с една-две думи. По-често кимваше или свиваше рамене. Но обикновено ми хвърляше безизразен поглед, започваше да мърда неспокойно ръце и упорито отказваше да ме погледне в очите.
	Сега направих поредния опит да подхвана разговор.
	— Чувал съм истории за летхани — започнах аз, — но бих искал да науча повече. Би ли ми разказал за него?
	Светлите очи на Темпи се спряха за миг върху моите, а лицето му продължаваше да е безизразно. След това той отново погледна встрани. Подръпна един от червените кожени ремъци, които пристягаха ризата към тялото му, и започна да си играе с ръкава.
	— Не. Няма да разказвам за летхани. Не е за теб. Не питай повече.
	Той отново извърна поглед и сведе очи към земята.
	Преброих наум. Тринайсет думи. Бях получил отговор поне на един от въпросите си.


	77.
	„За няколко пенита“

	Здрачът се спускаше, докато преминавахме през един от завоите на пътя. Чух тропане с крака и пляскане, примесени с музика, викове и гръмогласен смях. След десет часа ходене тези звуци ми повишиха настроението и почти ме развеселиха.
	Странноприемницата „За няколко пенита“, която се намираше на последния голям кръстопът южно от Елд, беше огромна. Построена от грубо одялани дървени греди, тя имаше общо три етажа, като последният беше по-нисък и се криеше под няколкото фронтона. През прозорците се виждаха мъже и жени, които танцуваха, докато невидимият цигулар свиреше лудешка мелодия.
	— Усещаш ли това ухание? — Дедан пое дълбоко дъх. — Казвам ви, в това място има жена, която е способна да ми сготви манджа и от камък и да ме накара да я моля за още. Сладката Пег. В името на тези две ръце се надявам тя все още да е тук. — Той обрисува заоблените й форми с ръцете си, намеквайки за двойното значение на думите си, и сръчка Мартен.
	Очите на Хеспе се присвиха и тя втренчи поглед в тила на Дедан.
	Той не се усети и продължи:
	— Тази вечер ще си легна с корем, пълен с агнешко и бренди. Макар че като нищо ще ми се наложи да спя по-малко, за да се позабавлявам, ако правилно съм разбрал нещата при последното ми посещение тук.
	Видях бурята, която се надигаше на лицето на Хеспе, и побързах да го прекъсна.
	— Легло за всеки и каквото има приготвено за ядене — твърдо казах аз. — За всичко останало ще плащате от собствения си джоб.
	Дедан сякаш не можеше да повярва на ушите си.
	— Хайде стига, бе! От дни спим на открито. А и парите не са твои, не се стискай толкова.
	— Още не сме си свършили работата — спокойно отвърнах аз, — нито дори част от нея. Нямам представа колко още ще ни се наложи да сме по пътищата, но знам, че не съм богат. Ако твърде бързо изпразним кесията на маера, ще ни се наложи сами да си ловим вечерята. — Огледах лицата на всички. — Или може би някой има достатъчно пари, за да ни храни, и е готов да ги сподели с всички?
	Мартен се усмихна печално в отговор на предложението ми. Погледът на Хеспе беше вперен в Дедан, който продължаваше да ме изпепелява с очи.
	Темпи се въртеше нервно и лицето му беше непроницаемо както винаги. Като избягваше да ме погледне, той огледа безизразно всички останали един подир друг. Очите му се местеха, но не от лице на лице. Той погледна първо ръцете на Дедан, след това краката му. После премести поглед към краката на Мартен, към тези на Хеспе и накрая към моите. Пренесе тежестта на тялото си и се приближи с половин стъпка по-близо до Дедан.
	Надявайки се да разсея напрежението, смекчих тона си и добавих:
	— След като приключим с всичко, ще разделим каквото е останало в кесията. Така всеки от нас ще има малко допълнителни пари в джоба още преди да сме се върнали в Северин. Всеки ще може да похарчи своя дял както намери за добре. Но едва след като свършим.
	Забелязах, че Дедан не е доволен, и изчаках да видя дали ще продължи да настоява.
	Вместо него заговори Мартен.
	— След дълъг ден ходене — каза той замечтано, сякаш говореше на себе си — една напитка _би_ ми дошла добре.
	Дедан погледна приятеля си и след това се обърна отново към мен очаквателно.
	— Мисля, че кесията може да се справи с по една напитка за всеки — с усмивка отстъпих аз. — Не ми се вярва маерът да иска да направи от нас свещеници, вие какво ще кажете?
	Думите ми предизвикаха гърления смях на Хеспе и на лицата на Мартен и Дедан също се появиха усмивки. Темпи ме изгледа със светлите си очи, размърда се и отново извърна поглед.

	* * *

	След няколко минути пазарлъци петимата получихме за един сребърен бит обикновени легла, скромна вечеря и по една напитка. След като приключих с пазарлъка, намерих маса в един по-тих ъгъл на стаята и пъхнах лютнята си под пейката, за да е на сигурно място. Седнах, отпуснах изморените си кости и се зачудих какво да направя, за да накарам Дедан да престане да се държи като наежено петле.
	Такива мисли ми се въртяха в главата, когато тропнаха вечерята на масата пред мен. Вдигнах поглед и видях женско лице и доста разголени гърди, обрамчени от яркочервени къдрици. Кожата й беше бяла като сметана и тук-там осеяна с лунички. Устните й бяха опасно светлорозови, а очите й — опасно яркозелени.
	— Благодаря — с известно закъснение казах аз.
	— Няма защо, любов моя. — Очите й се усмихнаха игриво и тя отметна кичур коса от голото си рамо. — Май почти си заспал на стола.
	— Така е. Денят и пътят бяха дълги.
	— Това е доста жалко — отбеляза тя със закачливо съжаление, докато разтриваше врата си. — Щях да те накарам да ти се подкосят краката, ако бях сигурна, че след един час още ще се държиш на тях. — Тя се пресегна и леко докосна косата на тила ми. — Двамата с теб можем да предизвикаме пожар.
	Замръзнах като подплашен елен. Не мога да кажа защо, освен че бях уморен от няколкото дни път. Вероятно причината беше и в това, че досега никоя жена не ми беше казвала подобни неща толкова открито. Може би…
	Може би бях млад и печално неопитен. Нека оставим нещата дотук.
	Отчаяно се опитвах да измисля какво да кажа, но докато възвърна способността си да говоря, тя вече се беше отдалечила на една крачка и ме гледаше изпитателно. Усетих как лицето ми пламна и това ме смути още повече. Без да се замислям, сведох поглед към вечерята, която жената ми бе донесла — картофена супа.
	Тя тихо се засмя и любезно докосна рамото ми.
	— Съжалявам, младежо. Стори ми се, че си малко по… — Тя не довърши изречението, сякаш премисляше думите, и след това започна отново: — Хареса ми младостта ти, но не знаех, че си _толкова_ млад.
	Макар че говореше меко, усетих насмешката в гласа й. От това лицето ми се изчерви още повече, чак до ушите. Накрая, когато осъзна, че каквото и да каже, само ще ме накара да се чувствам още по-неловко, тя махна ръката си от рамото ми.
	— По-късно ще се върна да проверя дали имаш нужда от нещо.
	Кимнах глупаво и я проследих как се отдалечава. Движенията й бяха приятни за окото, но вниманието ми се насочи към откъслечните смехове, които се чуха тук и там. Огледах се и видях развеселените лица на мъжете, които седяха на дългите маси около мен. Една от групите вдигна чашите си в мълчалив и подигравателен поздрав. Някакъв мъж се наведе, потупа ме утешително по рамото и каза:
	— Не го приемай лично, момче, вече е отказала на всички нас.
	Усещайки, че всички в стаята ме наблюдават, сведох поглед и започнах да си ям вечерята. Докато чупех парчета от хляба и ги топях в супата, разсъждавах върху собствената си глупост. Крадешком наблюдавах как дузина мъже задяват червенокосата сервитьорка и тя ги отрязва, докато разнася напитки от маса на маса и слуша търпеливо закачките им.
	Бях успял да възвърна донякъде хладнокръвието си, когато Мартен се настани на стола до мен.
	— Добре се справи с Дедан преди малко — започна той без предисловия.
	— Така ли? — Настроението ми малко се подобри.
	Мартен кимна мълчаливо, докато пронизващият му поглед обхождаше тълпата, изпълваща стаята.
	— Повечето хора се опитват да се заяждат с него и да го накарат да изглежда глупав. Ако ти беше пробвал нещо подобно, щеше да ти го върне тъпкано.
	— Той _наистина_ се държеше глупаво — подчертах аз. — И като стана дума за това, аз _действително_ се заяждах с него.
	Той сви рамене.
	— Но го направи умно, така че той ще продължава да те слуша. — Мартен отпи от чашата си, замълча и след това смени темата. — Хеспе предложи двамата да споделят една стая тази нощ — небрежно подхвърли той.
	— Наистина ли? — изненадах се аз. — Май тя става все по-смела.
	Той бавно кимна.
	— И? — подканих го аз.
	— И нищо. Дедан каза, че за нищо на света няма да похарчи пари за стая, която би трябвало да получи безплатно. — Той ме погледна и повдигна вежди.
	— Не говориш сериозно — казах аз с равен глас. — Не може да не знае. Просто се прави на глупак, защото не я харесва.
	— Не мисля така — не се съгласи Мартен, сетне се обърна към мен и сниши глас. — Преди три цикъла приключихме поръчка за охрана на керван от Ралиен. Беше дълго пътуване и двамата с Дедан имахме джобове, пълни с пари, и нищо конкретно, за което да ги похарчим. Така че в края на нощта двамата седяхме в мърлява малка кръчма край доковете, твърде пияни, за да станем и да си тръгнем. И тогава той заговори за нея. — Следотърсачът бавно поклати глава. — Не спря да се обяснява цял час и човек никога не би заподозрял, че жената, която описваше, е нашата Хеспе с нейния суров поглед. Направо беше готов да изпее песен за нея. — Той въздъхна. — Мисли, че е твърде добра за него, и е убеден, че ако я погледне по` така, ще се окаже с ръка, счупена на три места.
	— Защо не му каза?
	— Какво да му кажа? Това беше преди тя да започне да му хвърля кравешки погледи. По онова време смятах, че тревогите му са основателни. Какво мислиш, че ще направи Хеспе с теб, ако я потупаш приятелски по някоя от по-чувствителните й части?
	Погледнах към Хеспе, която стоеше край бара. Тя потропваше с крак в ритъма на цигулката. Като изключим това, стойката на раменете й, очите й и линията на челюстта й бяха строги, почти войнствени. Между нея и мъжете, които стояха от двете й страни на бара, имаше малко, но забележимо разстояние.
	— Аз също не бих искал да рискувам ръката си — признах аз. — Но Дедан вече _трябва_ да е разбрал. Не е сляп.
	— Той не е по-различен от всички нас.
	Отворих уста да възразя, после погледнах към червенокосата сервитьорка.
	— Можем да му кажем — предложих аз. — _Ти_ би могъл. Той ти вярва.
	Мартен цъкна с език.
	— Не — отсече той и тропна чашата си върху масата. — Това само ще обърка нещата още повече. Или сам ще го разбере, или няма — когато настъпи подходящият за него момент и по подходящия за него начин. — Сви рамене. — Или пък никога няма да се досети и въпреки това слънцето отново ще изгрее на следващия ден.
	И двамата мълчахме дълго. Мартен наблюдаваше над ръба на халбата си шумното общо помещение и очите му се зареяха невиждащо в далечината. Оставих врявата наоколо да се превърне в приятно бръмчене, облегнах се на стената и се унесох в полудрямка.
	А когато не контролирах мислите си, те неизменно се насочваха към Дена. Спомнях си уханието й, извивката на шията й близо до ухото, начина, по който движеше ръцете си, докато говореше. Зачудих се къде ли е тя в тази нощ и дали е добре. Запитах се дали мислите й някога се насочват към мен с топлота…

	* * *

	— … ловенето на бандити не би трябвало да е трудно. Освен това не би било зле за разнообразие да налетим на тези проклети копелета.
	Думите ме изтръгнаха от сладката ми дрямка като риба, издърпана с въдица от езеро. Цигуларят беше спрял да свири, за да удари една напитка, а в относително тихата стая гласът на Дедан бе оглушителен като магарешки рев. Отворих очи и видях, че Мартен също се оглежда с леко разтревожен вид. Без съмнение същите думи, които бяха привлекли вниманието ми, бяха събудили и неговия интерес.
	Беше ми нужна само секунда, за да открия Дедан. Той седеше през две маси и водеше пиянски разговор с един фермер с посивяла коса.
	Мартен вече се изправяше на крака. Тъй като не исках да привличам вниманието към случващото се, му изсъсках: „Махни го от тук“, и се насилих да седна отново на стола си.
	Скърцах със зъби, докато Мартен бързо се провря между масите, потупа Дедан по рамото и посочи зад гърба си към мястото, където седях. Дедан промърмори нещо, което се радвам, че не чух, и неохотно се изправи.
	Нарочно започнах да оглеждам помещението, вместо да следвам с очи Дедан. Темпи лесно се забелязваше в червените си наемнически червени дрехи. Беше обърнат с лице към огнището и наблюдаваше как цигуларят настройва инструмента си. На масата пред него имаше няколко празни чаши и той беше разхлабил кожените ремъци на ризата си. Гледаше цигуларя със странно напрежение.
	Докато го наблюдавах, една сервитьорка му донесе поредната напитка. Той огледа тялото й многозначително от горе до долу. Тя му каза нещо и той целуна ръката й с такава лекота, сякаш беше някой придворен. Жената се изчерви и закачливо побутна рамото му. Едната му ръка спокойно се придвижи по извивката на талията й и остана там. Изглежда, че тя нямаше нищо против.
	Дедан се приближи до масата ми и закри с тялото си Темпи точно когато цигуларят вдигна лъка си и засвири жига. Десетина човека се изправиха, нетърпеливи да започнат да танцуват.
	— Какво? — попита ме Дедан, когато застана пред масата. — Да не би да ме извика, за да ми кажеш, че вече става късно? Че утрешният ден ще бъде уморителен и не е лошо да напъхам дребното си тяло в леглото? — Той се приведе над масата, за да ме погледне право в очите.
	Усетих киселата миризма на дъха му. Беше от дрег — евтин, неприятен алкохол, който може да бъде използван за разпалване на огън.
	— Как пък не, да не съм ти майка — засмях се презрително аз.
	Всъщност мислех да кажа точно това и сега трябваше да побързам да измисля нещо друго, с което да отвлека вниманието му. Погледът ми попадна върху червенокосата жена, която ми бе сервирала вечерята, и аз се приведох напред на стола си.
	— Чудех се дали можеш да ми кажеш нещо — започнах аз със заговорнически тон.
	Намръщената му физиономия бе заменена от любопитство и аз сниших гласа си още малко.
	— Бил си тук и преди, нали? — Той кимна и аз продължих: — Знаеш ли името на онова момиче? — Посочих с глава червенокосата.
	Дедан хвърли уж потаен поглед през рамо, който със сигурност щеше да привлече вниманието на жената, ако тя не беше с гръб към нас.
	— Русата, дето я опипва адемецът ли? — попита Дедан.
	— Червенокосата.
	Дедан сбърчи широкото си чело, присвил очи, за да фокусира далечния край на стаята.
	— Лосин? — тихо попита той и се обърна към мен с все още присвити очи. — Малката Лоси?
	Свих рамене и започнах да съжалявам за тактиката за отвличане на вниманието, която бях избрал.
	Едрият мъж избухна в оглушителен смях и се отпусна с цялата си тежест върху пейката срещу мен.
	— Лоси — изкикоти се той малко по-силно, отколкото беше по вкуса ми. — Квоте, погрешно те прецених. — Удари с длан по масата и отново се засмя, като почти щеше да падне назад от пейката. — Имаш добро око, момче, но нямаш никакъв шанс.
	Тези думи жегнаха наранената ми гордост.
	— Защо не? Тя не е ли, ами… — Не довърших и направих неопределен жест.
	Дедан някак си успя да разбере какво имам предвид.
	— Уличница? — невярващо попита той. — За бога, момче, не! Тук има две. — Той махна с ръка над главата си и заговори съвсем тихо. — Имай предвид, че не са точно уличници, а просто момичета, които нямат нищо против да изкарат нещо допълнително през нощта. — Направи пауза и примигна. — Пари. Да изкарат допълнителни пари _и_ други допълнителни неща — засмя се сподавено той.
	— Просто си мислех… — несигурно започнах аз.
	— Аха, всеки мъж, който има очи и топки, си е помислил същото. — Дедан се наведе малко по-близо до мен. — Тя е малко похотливо създание. Задява се с мъжете, които й хванат окото, но не можеш да я вкараш в леглото си. В противен случай щеше да е богата като краля на Винтас. — Той погледна към нея. — Колко ли струва да дадеш за една нощ с нея? Аз бих дал…
	Той присви очи към червенокосата и устните му замърдаха беззвучно, сякаш правеше някакви сложни сметки наум. Накрая сви рамене.
	— Повече, отколкото притежавам. — Погледна ме и отново сви рамене. — И все пак по-добре не си мечтай за това. Спести си неприятностите. Ако искаш такива услуги, познавам една дама тук, която не изглежда толкова зле. Може да се съгласи да ти разведри вечерта. — Той се заоглежда из стаята.
	— Не! — Сложих ръка върху неговата, за да го спра. — Просто бях любопитен, това е всичко. — Гласът ми звучеше неискрено и аз го знаех. — Благодаря, че ми каза как стоят нещата.
	— Няма защо — отвърна той и предпазливо се изправи.
	— О — рекох аз, сякаш внезапно ми бе хрумнало нещо, — би ли ми направил една услуга? — Дедан кимна и аз му махнах да се приближи. — Безпокоя се, че Хеспе накрая може да се разприказва за работата, която трябва да свършим за маера. Ако бандитите чуят, че ги преследваме, задачата ни ще стане десеторно по-трудна. — На лицето му се мярна гузно изражение и аз продължих: — Почти съм сигурен, че тя няма да спомене за това, но нали знаеш колко са приказливи жените.
	— Разбирам — бързо отговори той и се изправи. — Ще говоря с нея. По-добре да сме внимателни.
	Цигуларят, който беше с лице като на ястреб, довърши жигата и всички започнаха да пляскат, да тропат с крака и да удрят празните си халби по масите. Въздъхнах и потрих лицето си с ръце. Когато вдигнах поглед, видях Мартен на съседната маса. Той докосна с пръсти челото си и кимна, за да ме поздрави. В отговор направих лек поклон, както си седях. Винаги е приятно да имаш публика, която те оценява.


	78.
	Различен път и различна гора

	На следващата сутрин изпитах известно злорадство, като видях страдащият от тежък махмурлук Дедан да се готви за път, преди още слънцето да е изгряло. Едрият мъж внимаваше как се движи, но трябва да призная, че не се оплака нито веднъж, освен ако не се броят леките пъшкания, които издаваше от време на време.
	Сега, когато се вгледах по-внимателно, забелязах признаците, че Дедан е влюбен. Начинът, по който произнасяше името на Хеспе. Недодяланите шеги, които си правеше, когато говореше с нея. И как на всеки няколко минути намираше извинение да погледне към нея. Винаги имаше някакъв предлог — да се протегне, да хвърли равнодушен поглед към пътя или да посочи дърветата наоколо.
	Въпреки това той не осъзнаваше, че Хеспе на свой ред също го ухажва от време на време. Понякога беше доста забавно да ги наблюдавам, сякаш гледах някоя добре режисирана модеганска трагедия. А на моменти ми се искаше да ги удуша и двамата.
	Темпи крачеше между нас безмълвно като нямо и добре възпитано кученце. Наблюдаваше всичко — дърветата, пътя, облаците. Ако не беше безспорно интелигентният поглед в очите му, човек можеше да го помисли за бавноразвиващ се. На няколкото въпроса, които му зададох, отвръщаше с все така смутени и нервни движения на ръцете, с кимване, със свиване на рамене или с поклащане на глава.
	През цялото това време ме измъчваше любопитство. Знаех, че летхани е просто измислица от приказките, но част от мен не спираше да се чуди дали това е така. Дали наистина пазеше думите си? Дали можеше да използва мълчанието си като броня? Или да се движи бързо като змия? Истината бе, че след като имах бегла представа какво могат да сторят Елкса Дал и Фела, като призоват имената на огъня и на камъка, мисълта, че някой може да събира думите си, за да ги използва като гориво, изобщо не ми изглеждаше толкова глупава колкото преди.

	* * *

	Петимата се опознахме много добре и свикнахме с чудатостите си. Дедан внимателно подготвяше мястото, където щеше да спи, като не само махаше клонките и камъните, но стъпкваше и всяка туфа трева или бучка пръст.
	Хеспе подсвиркваше фалшиво, когато си мислеше, че никой не я чува, и чоплеше зъбите си методично след всяко ядене. Мартен не ядеше месо, ако то имаше дори и съвсем слаб розов оттенък, и не пиеше вода, която не е била кипната или смесена с вино. Поне два пъти дневно ни повтаряше, че сме глупаци, щом не правим същото.
	Но по отношение на странностите в поведението Темпи биеше всички останали. Не ме поглеждаше в очите. Не се усмихваше. Не се мръщеше. Не говореше.
	Откакто бяхме напуснали „За няколко пенита“, той бе направил само един коментар по собствено желание. „Дъждът направи този път и гората различни.“ Изрече всяка от думите отчетливо, сякаш цял ден бе обмислял това твърдение. И доколкото го познавах, сигурно беше така.
	Адемецът се миеше до вманиачаване. Останалите се възползвахме от възможността да се изкъпем всеки път, когато се отбиехме в някоя странноприемница, но той се миеше ежедневно. Ако наблизо имаше поток, се изкъпваше вечер и сутрин. Иначе се измиваше с кърпа и с част от водата за пиене, която носеше.
	Освен това всеки ден неотклонно извършваше сложен ритуал от разтягания, като ръцете му старателно описваха във въздуха разни фигури. Напомняха ми за бавните дворцови танци, които се танцуваха в Модег.
	Очевидно така поддържаше гъвкавостта на тялото си, но беше доста странно да го наблюдаваш. Хеспе се шегуваше, че ако бандитите ни поканят на танци, нашият приятно ухаещ наемник ще ни е от голяма полза. Но казваше това тихо, когато Темпи не можеше да я чуе.
	Като говорим за странности, предполагам, че не съм човекът, който би могъл да се присмива на другите. Повечето вечери свирех на лютнята си, когато не бях твърде уморен от ходенето. Вероятно това едва ли е подобрило мнението на останалите за мен като техен тактически предводител и арканист.
	Колкото повече наближавахме целта на пътуването си, толкова по-неспокоен ставах. Мартен беше единственият от нас, който беше истински подходящ за тази работа. Дедан и Хеспе щяха да се справят добре с битките, но с тях трудно се работеше. Дедан обичаше да спори и беше голям инат. Хеспе пък беше мързелива. Тя рядко помагаше за приготвянето на вечерята или за почистването след това, освен ако някой не я помолеше, и дори тогава го правеше с такова нежелание, че беше за предпочитане да не искаш помощ от нея.
	Оставаше Темпи — наемен убиец, който не смееше да ме погледне в очите или да ме заговори. Наемникът, за когото бях твърдо убеден, че би могъл да направи кариера в модеганския театър…

	* * *

	Пет дни след като напуснахме Северин, стигнахме до мястото на нападенията. Около трийсет и пет километрова отсечка от пътя, която пресичаше Елд — без градове, без странноприемници, даже нямаше нито една изоставена ферма. Напълно изолирана част от кралския път по средата на безкрайна древна гора. Естествената обител на мечки, умопобъркани отшелници и бракониери — раят на разбойниците.
	Мартен отиде на разузнаване, докато останалите подготвяхме лагера. Час по-късно той се появи между дърветата, задъхан, но в добро настроение. Успокои ни, че наоколо не е открил следи от човешко присъствие.
	— Не мога да повярвам, че съм на страната на бирниците — отвратено промърмори Дедан.
	Хеспе се засмя с гърления си смях.
	— Ти си на страната на цивилизацията — поправих го аз. — И се грижиш пътищата да са безопасни. Освен това маер Алверон прави важни неща с тези данъци — ухилих се аз. — Като например, че ни плаща.
	— Ето за това се боря _аз_ — отбеляза Мартен.
	След вечерята изложих набързо единствената стратегия, която бях успял да сътворя след пет дни мислене. Начертах върху земята с пръчка извиваща се линия.
	— Добре. Това тук е пътят, дълъг около трийсет и пет километра.
	— Киломитра. — Тихият глас беше на Темпи.
	— Не те разбрах? — попитах аз.
	Това беше първото нещо, което го чувах да казва от ден и половина.
	— _Киломитра?_ — Акцентът му беше толкова силен, когато изричаше непознатата за него дума, че ми отне известно време да разбера, че всъщност казва „километра“.
	— Километра — отчетливо повторих аз, посочих към пътя и вдигнах пръст. — От тук до пътя има километър и половина. Днес изминахме двайсет и пет километра.
	Той кимна веднъж.
	Обърнах се отново към чертежа си.
	— Можем да предположим с доста голяма сигурност, че бандитите са на около петнайсет километра от пътя. — Начертах квадрат около грубата схема на пътя. — Това прави близо хиляда квадратни километра гора за претърсване.
	За момент настъпи тишина, докато всички обмисляха думите ми. Накрая Темпи каза:
	— Това е много.
	Кимнах сериозно.
	— Ще са ни нужни месеци, за да претърсим толкова голяма територия, но ще трябва да го направим. — Добавих още две линии към чертежа. — Всеки ден Мартен ще разузнава пред нас. — Вдигнах поглед към него. — Каква площ на ден можеш да огледаш?
	Той се замисли за момент и погледна към дърветата наоколо.
	— В тази гора? С толкова много шубраци? Около два и половина квадратни километра.
	— А колко, ако си внимателен?
	— Аз винаги съм внимателен — усмихна се той.
	Кимнах и начертах една линия, успоредна на пътя.
	— Мартен ще разузнава ивица, широка около километър, на около километър и половина от пътя. Той ще се оглежда за техния лагер или за постовете им, така че ние, останалите, да не им налетим по случайност.
	— Това не е добра идея — поклати глава Хеспе. — Те няма да са толкова близо до пътя. Ако искат да се скрият, ще са по-навътре — поне на четири-пет километра.
	— На тяхно място щях да се постарая да съм на поне пет-шест километра от пътя, преди да започна да причаквам и да убивам хората — кимна Дедан.
	— И аз така мисля — съгласих се аз, — но рано или късно те трябва да отидат до пътя. Трябва да слагат постове и да се движат напред-назад, за да устройват засади. Трябва да си осигуряват провизии. Тъй като са тук от няколко месеца, има известна вероятност да са оставили някакви следи. — Добавих с пръчката някои дребни подробности към картата на земята. — След като Мартен разузнае, двама от нас ще тръгнат и внимателно ще претърсят след него. Ще покрием тясна ивица от гората в издирване на каквито и да е следи от тях. Останалите двама ще пазят лагера. Можем да претърсваме около три километра и половина на ден. Ще започнем от северната част на пътя и ще търсим от запад на изток. Ако не открием следи, ще пресечем към южната страна и ще се върнем, като вървим от изток на запад. — Довърших чертежа си в пръстта и се изправих. — Ще намерим следите им след един цикъл, може би два — зависи дали ще имаме късмет. — Наведох се отново и забих пръчката в земята.
	Дедан погледна мрачно към грубата карта.
	— Ще ни трябват повече провизии.
	Кимнах.
	— Ще местим лагера на всеки пети ден. Двама от нас ще се връщат до Кросон, за да взимат провизии. Другите двама ще местят лагера. Мартен ще почива.
	Следотърсачът заговори:
	— Освен това отсега нататък трябва да внимаваме с огъня, който палим. Миризмата на дим ще ни издаде, ако вятърът духне в тяхната посока.
	— Всяка нощ ще ни трябва дупка за огъня — кимнах аз — и не е лошо да се оглеждаме за ренелови дървета. — Погледнах Мартен. — Нали знаеш как изглежда ренеловото дърво?
	На лицето му се появи изненада.
	Хеспе местеше поглед ту към мен, ту към него.
	— Какво е ренелово дърво? — попита тя.
	— Това е дърво — отвърна Мартен, — което е подходящо за горене. Гори с чист и горещ пламък. Не отделя никакъв дим и почти никаква миризма на дим.
	— Дори и когато дървото е зелено — добавих аз. — Същото се отнася и за листата му. Не расте навсякъде, но видях няколко наоколо.
	— Как градско момче като теб знае нещо такова? — учуди се Дедан.
	— Работата ми е да знам различни неща — сериозно отвърнах аз. — И какво, за бога, те кара да мислиш, че съм израснал в града?
	Дедан сви рамене и извърна поглед.
	— Отсега нататък трябва да използваме за огъня само такова дърво — продължих аз. — Ако не е достатъчно, ще го пазим за готвене. Ако нямаме никакво, ще трябва да ядем студена храна. Така че оглеждайте се за него.
	Всички кимнаха. Темпи го направи малко по-късно от останалите.
	— И накрая, трябва да подготвим някакви истории, в случай че се натъкнат на нас, докато ги търсим. — Обърнах се към Мартен. — Какво ще кажеш, ако някой те хване, докато си на разузнаване?
	Той изглеждаше изненадан, но почти не се поколеба с отговора си.
	— Ще кажа, че съм бракониер. — Той посочи лъка си, подпрян на едно дърво. — Няма да е далеч от истината.
	— А откъде си?
	На лицето му се появи моментно колебание.
	— От Кросон, само на един ден на запад оттук.
	— Как се казваш?
	— М-Мерис — притеснено отвърна той.
	Дедан се засмя.
	— Недей да лъжеш за името си — усмихнах се аз. — Ще ти бъде трудно да си убедителен. Ако те хванат и те пуснат — добре. Само гледай да не ги отведеш до лагера ни. Ако искат да те вземат с тях, се възползвай от това по най-добрия начин. Престори се, че искаш да се присъединиш към тях. Не се опитвай да избягаш.
	— Просто да остана с тях? — Мартен изглеждаше смутен.
	Кимнах.
	— Ако мислят, че си глупав, ще очакват да избягаш на първата нощ. Ако мислят, че си умен, ще очакват да побегнеш на втората. Но до третата вече би трябвало да ти имат известно доверие. Изчакай до полунощ, след това създай някаква суматоха. Запали няколко палатки или нещо такова. Ще чакаме да настъпи бъркотия и ще ги нападнем.
	— Планът е същият и за всеки от вас. — Погледнах останалите трима. — Изчакайте до третата нощ.
	— Как ще откриете техния лагер? — попита Мартен.
	Челото му бе покрито с тънък слой пот. Не го обвинявах. Играта, която играехме, беше опасна.
	— Ако ме хванат, няма да съм тук, за да ви помогна да ги проследите — добави той.
	— Няма да намеря _тях_ — отвърнах аз. — Ще намеря теб. Мога да намеря всеки от вас в гората.
	Огледах лицата около огъня, като очаквах поне Дедан да измърмори нещо, но изглежда, че никой от тях не се съмняваше в моите способности на арканист. Разсеяно си зададох въпроса на какво ли мислят, че съм способен.
	Истината бе, че през последните няколко дни скришом бях събрал косми от четиримата. Така че лесно можех да направя импровизирано махало, с което да открия всеки от групата за по-малко от минута. Като се имаше предвид винтишката суеверност, се съмнявах, че биха се радвали да научат подробностите.
	— А какви трябва да бъдат нашите истории? — Хеспе потупа Дедан по гърдите с опакото на ръката си и кокалчетата й удариха на кухо върху бронята му от твърда кожа.
	— Дали можете да ги убедите, че сте недоволни пазачи на керван, които са решили да станат бандити? — попитах аз.
	Дедан изсумтя.
	— Мътните го взели! Мислил съм за това един-два пъти. — Когато Хеспе му хвърли поглед, той се засмя. — Не ми казвай, че и ти не си го правила. Да вървиш цикъл след цикъл в дъжда, да ядеш боб и да спиш на земята. И всичко това за едно пени на ден? — Той сви рамене. — В името на божиите зъби! Изненадан съм, че половината от нас не са хванали вече гората.
	— Като гледам, ще се справите без проблем — усмихнах се аз.
	— А той? — Хеспе посочи с палец към Темпи. — Никой няма да повярва, че и той е хванал гората. Адемците изкарват десет пъти повече от нас на ден.
	— Двайсет пъти повече — промърмори Дедан.
	И аз си мислех за същото.
	— Темпи, какво ще направиш, ако те намерят бандитите?
	Адемецът се повъртя малко, но не каза нищо. Хвърли ми кратък поглед, след това извърна очи надолу и встрани. Не бях сигурен дали разсъждава или просто е объркан.
	— Ако не беше адемското му червено, нямаше да изглежда особено впечатляващ — отбеляза Мартен. — Дори и мечът му не с кой знае какъв.
	— Със сигурност не изглежда двайсет пъти по-добър от мен. — Гласът на Дедан беше тих, но не толкова тих, че да не го чуят всички.
	И аз се безпокоях за облеклото на Темпи. Опитах се на няколко пъти да подхвана разговор с адемеца с надеждата да обсъдя проблема с него, но беше все едно да се мъча да разговарям с котка.
	Но фактът, че не знаеше думата „километри“, ме накара да осъзная нещо, за което трябваше да се сетя отдавна. Атуранският не беше родният му език. Тъй като аз самият доскоро се мъчех да говоря добре сиару в Университета, разбирах желанието на човек по-скоро да мълчи, отколкото да изглежда като глупак.
	— Може и той да се опита да изиграе същата роля като нас — несигурно предложи Хеспе.
	— Трудно е човек да лъже убедително, когато не знае добре езика — отбелязах аз.
	Светлите очи на Темпи се стрелкаха към всеки от нас, докато говорехме, но той така и не каза нищо.
	— Хората подценяват онези, които не могат да се изразяват добре — каза Хеспе. — Може би трябва просто да се прави на… ням? Да се преструва на объркан, все едно се е загубил?
	— Няма да е нужно да се прави на ням — промърмори под носа си Дедан. — Може просто да _бъде_ ням.
	Темпи погледна Дедан все така безизразно, но по-напрегнато от преди. Той си пое дъх преднамерено бавно и заговори.
	— Мълчалив не значи глупав — каза с равен глас. — А ти? Винаги говори. _Дъра-бъра. Дъра-бъра._ — Той направи движение с ръка като уста, която се отваря и затваря. — Винаги. Като куче, което цял ден лае дърво. Опитва се да бъде голям. Ама не е. Само шум. Само куче.
	Не трябваше да се смея, но това ме свари напълно неподготвен. Донякъде, защото мислех Темпи за мълчалив и пасивен, и донякъде, защото беше напълно прав. Ако Дедан беше куче, щеше да е такова, което лае непрекъснато, при това за нищо. Лае само за да чуе гласа си.
	Въпреки това не трябваше да се смея. Но го направих. Хеспе също се разсмя и се опита да го скрие, което беше по-лошо.
	Лицето на Дедан потъмня от гняв и той се изправи на крака.
	— Ела тук и повтори онова, което каза.
	Темпи стана с все така безизразна физиономия, заобиколи огъня и се изправи до Дедан. Всъщност… ако кажа, че е застанал _близо_ до Дедан, ще придобиете погрешно впечатление. Когато говорят, повечето хора застават на две-три крачки от вас. Но Темпи застана на по-малко от крачка от Дедан. Единственият начин да застане по-близо бе да го прегърне или да се качи отгоре му.
	Бих могъл да излъжа и да ви кажа, че всичко това се случи твърде бързо, за да успея да се намеся, но това няма да е истина. Простата истина бе, че не можех да измисля лесен начин, по който да спра случващото се. Но по-сложната истина бе, че по онова време вече и на мен самия доста ми беше писнало от Дедан.
	И което беше по-важното — за пръв път чувах Темпи да говори толкова много. За пръв път, откакто го бях срещнал, той се държеше като нормален човек, а не като някаква няма ходеща кукла.
	Освен това бях любопитен да го видя как се бие. Бях слушал много за легендарната смелост на адемците и се надявах да избие от дебелата глава на Дедан малко от сърдитото му мърморене.
	Темпи стоеше достатъчно близо до Дедан, за да го прегърне. Дедан беше с цяла глава по-висок, с по-широки рамене и гърди. Адемецът вдигна поглед към него без помен от каквато и да била емоция върху лицето си. Нямаше перчене, нито подигравателна усмивка. Нищо.
	— Просто куче — каза Темпи тихо и без особена интонация. — Голямо, шумно куче. — Той вдигна ръка и отново започна да имитира уста с нея. — _Дъра-бъра. Дъра-бъра._
	Дедан замахна с все сила към гърдите на Темпи. Бях виждал този удар безброй пъти в кръчмите близо до Университета. Обикновено караше ударения да се олюлее назад и да загуби равновесие, готов да се сгромоляса.
	Само дето Темпи не се олюля. Той просто… отстъпи. След това се протегна и удари Дедан по главата, така както някой родител шамаросва непослушното си дете на пазара. Ударът дори не беше достатъчно силен, за да накара главата на Дедан да се помръдне, но всички чухме тих пуфтящ звук и косата му се развя така, както се носят семената на млечката, когато ги духнеш.
	Дедан остана неподвижен за момент, сякаш не можеше да разбере напълно какво се е случило. След това се намръщи и вдигна и двете си ръце да блъсне Темпи още по-силно. Адемецът избегна и този удар, след което удари Дедан от другата страна на главата.
	Дедан се намръщи, изгрухтя, вдигна ръце нагоре и ги сви в юмруци. Беше едър мъж и наемническото му кожено облекло се опъна и изскърца, когато вдигна ръце. Изчака за момент, очевидно се надяваше, че Темпи пръв ще направи своя ход. След това тежко пристъпи напред, засили се и нанесе удар с юмрук, който беше силен и тежък като замахването на ратай, който сече с брадва.
	Адемецът предусети удара и за трети път отстъпи встрани. Но по време на тромавото му замахване внезапно всичко в Дедан се промени. Той се вдигна на пръсти и тежкият му покосяващ удар спря по средата на движението. Изведнъж той вече не изглеждаше като някой нападащ бик, а нанесе три светкавични юмручни удара, бързи като пляскането на крило на птица.
	Темпи избегна странично първия, отби с ръка втория, но третият го застигна високо в рамото, извъртя го наполовина встрани и го отхвърли назад. Той направи две бързи стъпки, за да излезе от обсега на Дедан, възстанови равновесието си и разтърси глава. После се разсмя силно и доволно.
	При звука на смеха му изражението на Дедан се смекчи и той се ухили на свой ред, макар че не свали ръцете си и продължи да се движи на пръсти. Въпреки това Темпи пристъпи напред, избегна поредния внезапен удар и халоса Дедан в лицето с разперени пръсти. Не го удари по бузата, както правят скараните влюбени на сцената. Ръката на Темпи нанесе удара отгоре и уцели Дедан отпред — от челото чак до брадичката.
	— Аргххх! — изкрещя Дедан. — Черно проклятие! — Олюля се и се хвана за носа. — Какво ти става? Да не би току-що да ми удари шамар? — Той погледна към Темпи изпод ръката си. — Биеш се като жена.
	За момент изглеждаше, че Темпи ще възрази. След това той се усмихна за пръв път, откакто го познавах, кимна леко и сви рамене.
	— Да. Бия се като жена.
	Дедан се поколеба, после се засмя и грубо потупа Темпи по рамото. Очаквах, че адемецът ще се отдръпне от докосването му, но вместо това той му върна жеста и дори стигна дотам, че сграбчи рамото на Дедан и шеговито го блъсна.
	Тази проява ми се стори странна от страна на човек, който през последните дни се бе държал толкова резервирано, но реших, че на харизан кон зъбите не се гледат. От страна на адемеца всичко, различно от неспокойното и мълчаливо въртене, си беше истинска благословия.
	Още по-хубаво бе, че вече имах представа за бойните способности на Темпи. Независимо дали Дедан искаше да го признае или не, Темпи очевидно го превъзхождаше. Предположих, че репутацията на адемеца не е просто празни приказки.
	Мартен наблюдаваше как Темпи се връща на мястото си.
	— Тези дрехи продължават да са проблем — рече следотърсачът, сякаш нищо не се бе случило, и огледа кървавочервените риза и панталони на Темпи. — Да носиш това облекло между дърветата, е все едно да развяваш знаме.
	— Ще говоря с него за това — казах аз.
	Ако Темпи се притесняваше за лошия си атурански, предполагам, че разговорът ни щеше да протече по-гладко без публика.
	— И ще измисля как да постъпи той, ако се натъкне на бандитите. Вие тримата можете да подготвите лагера и да сложите вечерята.
	Тримата се разпръснаха да търсят най-хубавите места, където да опънат постелите си. Темпи ги проследи как се отдалечават, след това се обърна и ме погледна. Сведе очи към земята и направи малка крачка встрани.
	— Темпи?
	Той вдигна глава и ме погледна.
	— Трябва да обсъдим дрехите ти.
	Когато заговорих, отново се повтори предишното му поведение. Постепенно спря да ми обръща внимание и погледът му се плъзна встрани. Сякаш му бе досадно да ме слуша. Сякаш бе някое намусено малко дете.
	Не е нужно да ви казвам колко вбесяващо е да се опитвате да водите разговор с човек, който не ви гледа в очите. Не можех обаче да си позволя лукса да се обиждам или да отложа този разговор. И бездруго вече го бях отлагал твърде дълго.
	— Темпи. — Преборих се с желанието да щракна с пръсти, за да привлека вниманието му. — Дрехите ти са червени — казах аз, като се опитвах да се изразявам възможно най-просто. — Лесно се виждат. Опасни са.
	Той дълго време не отговори. След това светлите му очи се стрелнаха към моите и адемецът кимна.
	Изпитах ужасното подозрение, че той може би в действителност не разбира какво правим тук, в Елд.
	— Темпи, знаеш ли защо сме тук, в гората?
	Очите му се насочиха към грубата ми схема в пръстта и после обратно към мен. Сви рамене и направи неопределен жест с двете си ръце.
	— Какво е много, но не всичко?
	В началото помислих, че ми задава някакъв странен, философски въпрос, след това осъзнах, че ме пита за някаква дума. Вдигнах ръка и хванах два от пръстите си.
	— Няколко? — Хванах три пръста. — Повечето?
	Темпи, който напрегнато наблюдаваше ръцете ми, кимна.
	— Повечето — каза той и започна да се върти притеснено. — Знам повечето. Говори бързо.
	— Търсим едни хора. — Щом заговорих, очите му веднага се отклониха встрани и аз потиснах въздишката си. — Опитваме се да намерим едни хора.
	Ново кимване.
	— Да. _Лови_ хора. — Той натърти на думата. — Лови висантха.
	Поне знаеше защо сме тук.
	— Червено? — Пресегнах се и докоснах червения кожен ремък, който пристягаше плътно плата на ризата към тялото му — беше изненадващо мек. — За лов? Имаш ли други дрехи? Не червени?
	Темпи сведе поглед към дрехите си и започна нервно да се суети. След това кимна, отиде до раницата си и извади риза от обикновено, сиво домашно платно. Подаде ми я.
	— За лов. Но не за битка.
	Не бях сигурен каква е разликата, но засега реших да оставя този въпрос.
	— Какво ще стане, ако _висантха_ те открият в гората? — попитах аз. — Ще говориш или ще се биеш?
	Той сякаш обмисли отговора си за момент.
	— Не добър в говорене — призна накрая. — _Висантха?_ Бие се.
	— Един бандит — бие се. Двама — говори — кимнах аз.
	— Може бие се с двама — сви рамене той.
	— Бие се и победи?
	Темпи отново сви равнодушно рамене и посочи към Дедан, който внимателно дърпаше клони измежду чимовете.
	— Като него? Трима или четирима. — Той протегна ръка с обърната нагоре длан, сякаш ми предлагаше нещо. — Ако трима бандити, бие се. Ако четирима, опита говори добре. Изчака до три нощи. После… — той направи странен, сложен жест с двете ръце. — Огън в палатки.
	Успокоих се, доволен, че е следил разговора ни по-рано.
	— Да. Добре. Благодаря ти.
	Петимата вечеряхме скромно супа, хляб и не особено вкусно, лепкаво сирене, което бяхме купили в Кросон. Дедан и Хеспе приятелски се дърлеха помежду си, а ние двамата с Мартен гадаехме какво време ще ни очаква през следващите няколко дни.
	Като изключим това, не разговаряхме особено. Двамата за малко щяхме да се скараме. Бяхме изминали над сто и петдесет километра от Северин и бяхме напълно наясно за зловещата работа, която ни предстои.
	— Почакай — каза Мартен, — а ако хванат теб? — Той вдигна поглед към мен. — Всички имаме план, ако ни заловят. Оставаме с тях и ти ни откриваш на третия ден.
	— Не забравяй, че трябва да им отвлечете вниманието — кимнах аз.
	— А ако те хванат? Аз не знам никаква магия. Не мога да гарантирам, че ще мога да те проследя до третата нощ. Има вероятност да го направя, разбира се. Но проследяването е нещо несигурно…
	— Аз съм просто един безобиден музикант — успокоих го. — Имал съм неприятности с племенницата на баронет Бенбрайд и съм решил, че е по-добре да се укрия в гората за известно време ухилих се аз. — Могат да ме ограбят, но тъй като нямам много пари, най-вероятно просто ще ме пуснат. Мога да съм убедителен, а и не изглеждам особено заплашителен.
	Дедан промърмори нещо под носа си, което се радвах, че не чух.
	— Но ако все пак се случи? — настоя Хеспе. — Мартен е прав. А ако те вземат с тях?
	Още не бях решил какво ще правя в този случай, но вместо накрая да разваля вечерта, предпочетох да се усмихна с най-уверената си усмивка.
	— Ако ме отведат в лагера си, би трябвало да мога да ги избия сам без особени затруднения. — Свих рамене със силно преувеличено равнодушие. — Ще се срещнем в лагера, след като работата е свършена. — Потупах земята до себе си и се ухилих.
	Възнамерявах думите ми да прозвучат като шега, надявайки се, че поне Мартен ще се засмее на лекомисления ми отговор. Но бях подценил колко дълбоко вкоренено е суеверието във винтишците и коментарът ми бе посрещнат с неловко мълчание.
	След това не разговаряхме много. Теглихме чоп кой да застане на пост, угасихме огъня и един по един се унесохме в сън.


	79.
	Знаци

	След закуска Мартен започна да учи мен и Темпи как да търсим следите на бандитите.
	Всеки може да забележи парче съдрана риза, увиснало на някой клон, или отпечатък на крак в пръстта, но тези неща никога не се случват в истинския живот. Те са подходящи за сюжета на пиеса, но ако трябва да сме честни, някога скъсвали ли сте си ризата толкова сериозно, че да остане парче от нея?
	Никога. Хората, които преследвахме, бяха умни, така че не можехме да разчитаме да допуснат такива очевидни грешки. Това означаваше, че Мартен бе единственият от нас, който имаше някаква представа какво трябва да търсим всъщност.
	— Оглеждайте се за всяка счупена клонка — обясни той. — Най-вероятно е да ги откриете там, където клоните са гъсти и преплетени, на височината на кръста или на глезените. — Той направи движения, сякаш риташе гъсти шубраци и ги разтваряше с ръцете си. — Самото счупване трудно се забелязва, ето защо гледайте листата. — Махна към близките храсти. — Какво виждате тук?
	Темпи посочи един по-нисък клон. Този ден беше облечен в ризата от обикновено домашно платно и без червения цвят на наемническите си дрехи изглеждаше дори още по-малко внушителен.
	Погледнах към мястото, към което сочеше той, и видях, че една клонка е прекършена, но не достатъчно, че да се отчупи.
	— Значи някой е минавал оттук? — попитах аз.
	Мартен намести лъка си по-високо върху рамото.
	— Аз бях. Направих го миналата нощ. — Той ни погледна. — Виждате ли как дори листата, които не са увиснали, са започнали да увяхват?
	Кимнах.
	— Това означава, че някой е вървял по този път преди ден и нещо. Ако са минали два или три дни, листата щяха да са покафенели и изсъхнали. Виждаш ли тези двете, които са близо едно до друго… — погледна ме той.
	— Това означава, че някой е минал през това място повече от веднъж, когато вече са минали дни.
	Той кимна.
	— Тъй като аз ще разузнавам и ще се оглеждам за бандитите, вие ще трябва да проверявате всичко с носове, забити в земята. Когато откриете нещо такова, ме извикайте.
	— Да извика? — Темпи сложи ръце около устата си и започна да обръща главата си в различни посоки.
	После разтвори широко ръце към околните дървета и сложи ръка на ухото си, преструвайки се, че слуша.
	Мартен се намръщи.
	— Прав си. Не можете просто да се разкрещите да дойда. — Той обезсърчено разтри врата си. — Проклета работа, не сме обмислили нещата докрай.
	Усмихнах му се.
	— Аз ги обмислих — казах и извадих грубата дървена свирка, която бях издялкал миналата нощ.
	Можеше да изсвири само две ноти, но това ми беше напълно достатъчно. Доближих я до устата си и духнах. _Та-та дий. Та-та дий._
	— Това е козодой, нали? — ухили се Мартен. — Много прилича.
	— Разбирам от такива неща — кимнах аз.
	— За съжаление — прокашля се той — козодоят е нощна птица. — Той направи извинителна физиономия. — Сещаш ли се — _нощна_. Това веднага ще привлече вниманието на всеки опитен познавач на гората, ако я надуваш винаги, когато искаш да дойда да погледна нещо.
	Сведох поглед към свирката.
	— Черни ръце! — изругах аз. — Трябваше да се сетя за това.
	— Идеята е добра — похвали ме Мартен. — Просто трябва да помислим за някоя дневна птица. Може би златен свирач. — Той изсвири две ноти. — Това би трябвало да е достатъчно просто.
	— Тази вечер ще издялкам нова свирка — рекох аз и се наведох да взема една клонка, след което я счупих и подадох половината на Мартен. — Това ще свърши работа, ако трябва да ти дам сигнал днес.
	— Как точно ще ни помогне това? — Той изгледа пръчката неразбиращо.
	— Когато имам нужда от твоето мнение за нещо, което сме открили, ще направя така. — Съсредоточих се, промърморих обвързване и мръднах моята половина от пръчката.
	Мартен подскочи на половин метър над земята и изпусна пръчката. За негова чест трябва да призная, че не извика.
	— Десет дявола! Какво беше това? — изсъска той и стисна ръката си.
	Реакцията му ме стресна и моето сърце също се разтуптя.
	— Мартен, съжалявам. Това е просто малко симпатия. — Видях сбърченото му чело и промених подхода си. — Малко магия. Нещо като тънък магически конец, който използвам, за да свържа две неща едно с друго. — Помислих си, че Елкса Дал би си глътнал езика при това описание, но продължих: — Мога да свържа тези две неща, така че когато дръпна моето…
	Преместих се и застанах над мястото, където неговата пръчка лежеше на земята. Вдигнах моята и неговата се издигна във въздуха.
	Демонстрацията ми постигна желания ефект. Когато се движеха заедно, двете клонки приличаха на най-недодяланата и жалка марионетка на света. Не беше нещо, от което човек да се уплаши.
	— Това е като невидим конец, само дето не може да се оплете или да се закачи за нещо.
	— Колко силно ще се раздвижи? — предпазливо попита той. — Не искам да ме събори от някое дърво, докато разузнавам.
	— От другата страна на конеца ще съм аз — обясних аз, — просто ще подръпна леко, като плувка на въдица.
	Мартен спря да си държи ръката и малко се поотпусна.
	— Само малко ме стресна, това е всичко — оправда се той.
	— Грешката е моя — рекох аз. — Трябваше да те предупредя.
	Вдигнах пръчката и я разлюлях с преднамерена небрежност — все едно не беше нищо повече от обикновена пръчка. Разбира се, тя _не беше_ нищо повече от обикновена пръчка, но трябваше да убедя Мартен в това. Както е казал Текам — „Нищо на света не е по-трудно от това да убедиш някого в истина, която му е непозната.“

	* * *

	Мартен ни показа как да разберем, когато листата или боровите иглички са били разместени, как да открием, когато някой е минал по камъните, как да узнаем дали мъхът или лишеите са били засегнати от нечии стъпки.
	Старият ловец беше изненадващо добър учител. Той не повтаряше едно и също, не се държеше снизходително с нас и нямаше нищо против да задаваме въпроси. Дори и затрудненията на Темпи с езика не го обезсърчаваха.
	Въпреки това ни бяха необходими часове — цял половин ден. Когато реших, че най-сетне сме приключили, Мартен ни накара да се обърнем и ни поведе обратно към лагера.
	— Вече минахме оттук — възпротивих се аз. — Ако ще се упражняваме, нека го правим в правилната посока.
	Мартен не ми обърна внимание и продължи да върви.
	— Кажете ми какво виждате — нареди той.
	Двайсет крачки по-нататък Темпи посочи.
	— Мъх — каза той. — Мой крак. Аз вървя.
	Осъзнах какво имаше предвид и започнах да забелязвам всичките следи, които двамата с Темпи бяхме оставили. През следващите три часа Мартен ни върна унизително по стъпките ни и ни показа всичко, което бяхме сторили, за да издадем присъствието си тук — следа от крак върху лишеите по ствола на едно дърво, наскоро отчупено парче скала, обезцветяването на боровите иглички, които бяхме обърнали.
	Най-лошото бяха няколкото яркозелени листа, разсипани на земята в правилен полукръг. Мартен повдигна вежди и аз се изчервих. Бях ги откъснал от близкия храст и разсеяно ги бях напускал по земята, докато слушах наставника ни.
	— Внимателно обмисляйте всяка своя стъпка и се движете предпазливо — предупреди ни следотърсачът. — И не се губете един друг от поглед. — Той местеше очи между мен и Темпи. — Захванали сме се с опасна игра.
	После ни показа как да прикриваме следите си. Бързо стана ясно, че зле прикритата следа често е по-очевидна от онази, която е оставена такава, каквато е. И така, през следващите два часа научихме как да крием своите грешки и да забелязваме грешките, които другите са се опитали да потулят.
	Едва когато следобедът вече се превръщаше във вечер, двамата с Темпи започнахме да претърсваме участъка от гората, който беше по-голям от повечето баронства. Вървяхме на зигзаг близо един до друг, като внимавахме за каквито и да е следи от бандитите.
	Представих си дългите дни, които ни предстояха. Мислех си, че ровенето в Архива е досадно, но в сравнение с търсенето на счупена клонка в толкова голяма гора проучванията ми за грама изглеждаха като приятно занимание.
	В Архива имах шанса да направя някои случайни открития. Там до мен бяха моите приятели, с които можех да разговарям и да се шегувам и чиято привързаност усещах. Погледнах настрани към Темпи и осъзнах, че мога да преброя думите, които беше изрекъл днес — двайсет и четири, както и колко пъти беше срещнал погледа ми — общо три.
	Колко дни щяха да са ни необходими? Десет? Двайсет? Милостиви Техлу! Възможно ли беше да прекарам цял месец тук, без да полудея?
	С такива мисли в главата не е чудно, че ме заля вълна на облекчение, когато забелязах отчупената кора на едно дърво и сноп трева, обърнат в погрешната посока.
	Тъй като не исках да се изпълвам с напразни надежди, махнах на Темпи да се приближи.
	— Виждаш ли нещо тук?
	Той кимна, като си играеше с яката на ризата си, и посочи тревата, която и аз бях забелязал. След това ми показа одраскания край на един оголен корен, който не бях видял.
	Главата ми почти се замая от вълнение, извадих дъбовата клонка и дадох сигнал на Мартен. Помръднах я съвсем леко, защото не исках да изпадне отново в паника.
	Минаха само две минути, преди Мартен да се появи откъм дърветата, но за това време вече бях успял да измисля три плана как да проследим и да убием бандитите, бях съчинил три монолога за извинение към Дена и бях решил при завръщането си в Северин да даря пари на църквата на техлините в израз на благодарността ми за това истинско чудо.
	Очаквах, че Мартен ще се раздразни, че сме го повикали толкова скоро. Но когато застана до нас, изражението на лицето му беше съвсем делово.
	Посочих тревата, кората и корена.
	— Последното го забеляза Темпи — рекох аз, за да отдам дължимото на адемеца.
	— Хубаво — похвали ни сериозно той. — Добра работа. Освен това ето тук има огъната клонка. — Посочи няколко крачки вдясно.
	Обърнах се към посоката, в която, изглежда, се отправяха следите.
	— Има вероятност те да са на север от тук — казах аз. — По-нататък по пътя. Мислиш ли, че ще е по-добре да разузнаем до някъде сега, или да изчакаме до утре, когато ще сме отпочинали?
	Мартен ме погледна с присвити очи.
	— За бога, момче! Това не са истински следи. Толкова е очевидно. Твърде близо са една до друга. — Той ме изгледа продължително. — Трябваше да се уверя, че няма да ги пропуснете след няколко минути гледане.
	Въодушевлението ми се разби на парчета като буркан, съборен от най-горния рафт. Изражението ми трябва да е било достойно за съжаление, защото следотърсачът ми се усмихна извинително.
	— Съжалявам. Трябваше да ти кажа. Ще го правя от време на време всеки ден. Това е единственият начин да останем нащрек. Трябва да знаеш, че това не е първият ми път, когато търся игла в купа сено.

	* * *

	На третия път, когато повикахме Мартен, той предложи да сключим облог за постоянно. Двамата с Темпи щяхме да получаваме по половин пени за всяка следа, която откриехме, а той щеше да печели сребърен бит за всяка, която пропуснехме. Приех с готовност предложението му. Не само че то щеше да ни поддържа нащрек, но и залогът пет към едно ми се стори доста щедър.
	Благодарение на това останалата част от деня мина бързо. С Темпи пропуснахме няколко следи — дънер, изместен от мястото си, малко разпилени листа и скъсана паяжина. Помислих си, че последното не е много честно, но дори и така, при връщането ни в лагера тази вечер двамата с адемеца бяхме с две пенита напред.
	По време на вечерята Мартен ни разказа история за сина на млада вдовица, който напуснал дома си, за да си търси късмета. Някакъв калайджия му продал чифт магически ботуши, които му помогнали да спаси принцеса, затворена в кула високо в планините.
	Дедан кимна, докато се хранеше, и се усмихна, все едно беше чувал тази история и преди. Хеспе се смееше на някои места, а на други ахкаше — беше идеалната слушателка. Темпи седеше напълно неподвижен, със скръстени в скута ръце, без да показва каквито и да е следи от нервното неспокойствие, което бях свикнал да очаквам от него. Остана в това положение по време на целия разказ, докато вечерята му изстиваше.
	Историята си я биваше. В нея имаше гладен великан и игра на гатанки. Но синът на вдовицата беше умен и накрая върна обратно принцесата и се ожени за нея. Историята ми беше позната и ми напомни за отдавна отминалите дни, когато имах дом и семейство.


	80.
	Интонация

	На следващия ден Мартен тръгна с Хеспе и Дедан, а ние с Темпи останахме да наглеждаме лагера.
	Тъй като нямах какво да правя, започнах да събирам дърва за горене. След това търсих в шубраците полезни билки и донесох вода от близкия извор. Накрая се заех да разопаковам, да сортирам и да подреждам всичко в пътната си торба.
	Темпи разглоби меча си и старателно почисти и смаза частите му. Не изглеждаше отегчен, но, от друга страна, той никога не изглеждаше по какъвто и да е начин.
	Докато стане пладне, вече почти бях обезумял от скука. Можех да почета, но не си бях взел книга. Можех да пришия джобове на овехтелия си плащ, но нямах никакъв резервен плат. Можех да посвиря на лютнята си, но лютнята на член на трупа е създадена да свири в шумното общо помещение на някоя странноприемница. Тук, навън, звукът й щеше да се чува на километри разстояние.
	Можеше да поговоря с Темпи, но да се опитвам да водя разговор с него беше все едно да беседвам с дърво.
	И все пак това, изглежда, беше единствената възможност, с която разполагах. Отидох до мястото, където седеше адемецът. Беше приключил с почистването на меча си и сега дооправяше кожената му дръжка.
	— Темпи?
	Той остави меча настрани и се изправи. Застана смущаващо близо до мен — на не повече от двайсетина сантиметра. След това се поколеба и се намръщи. Не беше кой знае какво намръщване — леко стисна устни и между веждите му се появи малка бръчка, но върху безизразното му лице това изглеждаше като дума, написана с червено мастило.
	Отстъпи две големи крачки от мен, след това погледна разстоянието помежду ни и леко пристъпи напред.
	Внезапно ме осени една идея.
	— Темпи, колко близо застават един до друг адемците?
	Той ме погледна безизразно за момент, след което избухна в смях. На лицето му проблесна стеснителна усмивка и то за миг ми се стори много младо. Тя бързо изчезна от устните му, но остана да играе около очите му.
	— Умен. Да. Различно в Адем. За теб близо. — Той отново пристъпи смущаващо близо до мен и след това отстъпи.
	— За мен? — попитах аз. — Различно ли е за различните хора?
	— Да — кимна той.
	— Колко близо за Дедан?
	— Сложно. — Той започна да се върти неспокойно.
	Усетих как в мен се надига познатото любопитство.
	— Темпи, ще ме научиш ли на тези неща? — попитах го аз. — Ще ме научиш ли на твоя език?
	— Да — отвърна той и макар че лицето му не издаваше нищо, усетих в гласа му силна нотка на облекчение. — Да. Моля, да.

	* * *

	До края на следобеда бях научил няколко странни и безполезни думи на адемски. Граматиката все още ми беше непонятна, но в началото винаги е така. За щастие езиците са като музикални инструменти — колкото повече знаеш, толкова по-лесно научаваш нови. Адемският ми беше четвъртият.
	Основният ни проблем беше, че атуранският на Темпи не беше много добър, и така ни оставаше малко обща основа, върху която да градим. Затова чертаехме в пръстта и доста ръкомахахме. На няколко пъти, когато жестовете не бяха достатъчни, стигахме до изпълняването на нещо, наподобяващо пантомима или малка жестомимична пиеса, за да обясним онова, което искаме да кажем. Беше доста по-забавно, отколкото очаквах.
	Първия ден се натъкнахме на една пречка. Бях научил десетина думи и се сетих за още една, която можеше да се окаже полезна. Свих ръката си в юмрук и се престорих, че нанасям удар на Темпи.
	— _Фреахт_ — каза той.
	— _Фреахт_ — повторих аз.
	— Не. _Фреахт_ — поклати глава той.
	— _Фреахт_ — внимателно произнесох аз.
	— Не — твърдо каза той. — _Фреахт_ е… — Той оголи зъби и започна да движи челюстта си, все едно захапваше нещо. — _Фреахт._ — Удари дланта си с юмрук.
	— _Фреахт_ — казах аз.
	— Не. — С изненада установих, че в гласа му имаше нотка на снизхождение. — _Фреахт._
	Лицето ми почервеня.
	— Нали това казвам. _Фреахт! Фреахт! Фре…_
	Темпи се пресегна и ме шляпна по главата. Направи го по същия начин, по който беше ударил Дедан снощи и както ме халосваше баща ми, когато бях непослушен на обществено място. Не беше толкова силно, че да ме заболи, но просто ме стресна. Никой не беше постъпвал така с мен от години.
	Онова, което ме стресна още повече, бе, че дори и не видях как ме удари. Движението му беше плавно, лениво и по-бързо от щракането с пръсти. Изглежда, че нямаше никакво намерение да ме обиди, а просто искаше да привлече вниманието ми.
	Повдигна пясъчнорусата си коса и посочи ухото си.
	— Слуша — твърдо каза той. — _Фреахт._ — Той отново оголи зъби и започна да прави движения, все едно хапе. — _Фреахт._ — Вдигна юмрук. — _Фреахт. Фреахт._
	И изведнъж аз го чух. Не беше звученето на самата дума, а ритъмът, с който бе изречена.
	— _Фреахт?_ — попитах аз.
	— Да. Добре. — Той ме възнагради с една от кратките си и редки усмивки.
	След това трябваше да започна да уча всички думи отначало, като този път обръщах внимание на ритъма им. Преди не го бях усетил, а просто подражавах на звученето им. Постепенно открих, че всяка дума може да има няколко различни значения в зависимост от ритъма на звуците, които я съставляват.
	Научих важните фрази като: „Какво означава това?“ и „Обясни ми го по-бавно“, в допълнение към трийсетина думи — бий се, погледни, меч, ръка, танц. Пантомимата, която трябваше да изпълня, за да му обясня последната от тези думи, накара и двама ни да се разсмеем.
	Беше увлекателно. Различният ритъм на всяка дума означаваше, че самият език носи в себе си някаква музика. Не можеше да не се зачудя…
	— Темпи? — попитах аз. — Какви са вашите песни? — Той ме погледна безизразно за момент и аз помислих, че не е разбрал абстрактния ми въпрос. — Можеш ли да ми изпееш някоя адемска песен?
	— Какво е песен? — попита той.
	През последния час Темпи беше научил два пъти повече думи от мен.
	Прочистих гърлото си и запях:

	Малката боса Джени заедно с вятъра тича.
	Търси си хубаво и весело момче, дето й прилича.
	На главата й стои шапка с перце,
	със свирка свири тя от все сърце.
	Устните й са влажни и сладки като мед,
	а езикът — остър и проклет.

	Когато запях, очите на Темпи се разшириха. Той направо зяпна.
	— Ти? — подканих го аз и посочих гърдите му. — Можеш ли да изпееш адемска песен?
	Лицето му поруменя и стана яркочервено, а по него преминаваха неконтролирано различни емоции, оставени на свобода удивление, ужас, смущение, шок и отвращение. Той се изправи, извърна лице и избърбори нещо на адемски твърде бързо, за да го разбера. Изглеждаше така, сякаш току-що го бях накарал да се съблече гол и да ми танцува.
	— Не — отсече той, след като успя донякъде да възвърне хладнокръвието си.
	Лицето му отново беше безизразно, но светлата му кожа беше все още облята в наситеночервен цвят.
	— Не. — Сведе поглед към земята, докосна гърдите си и поклати глава. — Не песен. Не адемска песен.
	— Темпи, съжалявам. — Изправих се, като не знаех къде съм сбъркал.
	Наемникът поклати глава.
	— Не. Нищо съжалява. — Той си пое дълбоко дъх, отново поклати глава, обърна се и понечи да се отдалечи. — Сложно.


	81.
	Ревнивата луна

	В онази вечер Мартен застреля три тлъсти заека. Аз изкопах корени, набрах подправки и преди слънцето да залезе, петимата седнахме да се насладим на вечеря, която беше идеално допълнена с два големи самуна пресен хляб, масло и безименно, местно трошливо сирене.
	След хубавото време през деня настроението беше добро и отново се захванахме да си разказваме истории.
	Хеспе сподели една изненадващо романтична история за кралица, влюбена в прислужник. Наемницата разказваше със страст. И ако историята й не говореше достатъчно за нежното й сърце, то погледите, които хвърляше на Дедан, докато описваше любовта на кралицата, без съмнение го разкриваха.
	Дедан обаче така и не успя да забележи признаците, че е влюбена. И с рядко срещана глупост започна да разказва история, която беше чул в странноприемницата „За няколко пенита“. Историята за Фелуриан.
	— Момчето, което ми разказа това, не беше по-голямо от Квоте — подхвана Дедан. — И ако го бяхте чули как говори, щяхте да разберете, че едва ли е способен да съчини такъв разказ. — Наемникът многозначително потупа слепоочието си. — Но чуйте я и сами преценете дали да й вярвате.
	Както казах, Дедан имаше сладкодумен език и умът му беше по-остър, отколкото бихте предположили, стига да реши да го използва. За съжаление в онзи ден работеше предимно езикът му, а не умът.
	— От незапомнени времена хората са избягвали тази част на гората. Не от страх от разбойници или от опасение, че могат да се загубят. — Той поклати глава. — Не. Казват, че тук били домовете на приказните създания. Духове с копита, които танцуват на пълнолуние. Зловещи същества с дълги пръсти, които крадат бебета от люлките. Много са жените, които през нощта оставят навън хляб и мляко. И много са мъжете, които строят къщите си така, че всичките им врати да са в една редица. Някои могат да нарекат тези хора суеверни, но те знаят истината. Най-добре е човек да избягва фае, но трябва и да знае как да спечели благоразположението им. Това е историята за Фелуриан — Дамата на здрача. Дамата на първата тишина. Фелуриан, която е смърт за мъжете. Но щастлива смърт — такава, на която те отиват доброволно.
	Темпи си пое дъх. Движението беше почти незабележимо, но привлече вниманието ни, защото той имаше навика да седи напълно неподвижно по време на вечерните истории. Сега това придобиваше смисъл за мен. Просто той е пазел тишина.
	— Фелуриан? — попита Темпи. — Смърт за мъжете. Тя е… — Той замълча. — Тя е _сентин_?
	Вдигна ръце пред себе си и направи жест, все едно сграбчва някого. Погледна ни очаквателно. Но като видя, че не го разбираме, докосна меча си, който лежеше до него.
	Разбрах какво има предвид.
	— Не — казах аз. — Тя не е от вас, адемците.
	Темпи поклати глава и посочи лъка на Мартен.
	Поклатих глава.
	— Не, тя изобщо не е боец. Тя… — Не довърших, защото не можех да измисля как да обясня начина, по който Фелуриан убиваше мъжете, особено ако трябваше да прибягвам до жестове. Погледнах отчаяно към Дедан с надежда да получа помощ.
	Наемникът не се поколеба.
	— Правене на любов — направо заяви той. — Нали знаеш какво е правене на любов?
	Темпи примигна, отметна глава назад и се разсмя. Дедан изглеждаше така, сякаш не можеше да реши дали трябва да се чувства обиден, или не. След малко адемецът успя да си поеме дъх.
	— Да — просто отвърна той. — Знам за правене на любов.
	— Ето така тя убива мъжете — усмихна се Дедан.
	За момент лицето на Темпи изглеждаше по-безизразно от обичайното, сетне по него бавно плъзна ужас. Не, не беше ужас, а истинско отвращение и погнуса, които изглеждаха още по-силни, защото обикновено физиономията му бе толкова безучастна. Стисна отпуснатите си отстрани ръце по необичаен за него начин.
	— Как? — попита той със сподавен глас.
	Дедан си отвори устата да каже нещо, но спря. После понечи да направи някакъв жест, но се отказа и от това, след което погледна смутено към Хеспе.
	Тя се засмя гърлено и се обърна към Темпи. Замисли се за момент и направи жест, сякаш държеше някой в прегръдките си и го целуваше. Сетне започна да тупа ритмично с ръка върху гърдите си, имитирайки биещо сърце. Ударите й ставаха все по-бързи и по-бързи и накрая тя стисна ръката си в юмрук и разтвори широко очи. Цялото й тяло се напрегна, после се отпусна безчувствено и главата й се отметна на една страна.
	Дедан се разсмя и аплодира изпълнението й.
	— Точно така. Но понякога… — Той потупа с пръст слепоочието си, щракна с пръсти, кръстоса си очите и изплези език. — Полудяват.
	Темпи се отпусна.
	— О! — възкликна той с очевидно облекчение. — Добре. Да.
	Дедан кимна и се върна към историята си.
	— И така, Фелуриан — най-желана от всички мъже и надарена с несравнима красота. — Специално заради Темпи той направи жест, все едно реши дълга коса. — Преди двайсет години бащата и чичото на това момче били на лов точно в тази част на гората, когато слънцето започнало да залязва. Те останали до по-късно, отколкото трябвало, и затова решили да минат напряко през гората, вместо да използват пътя като разумните хора. Не били изминали голямо разстояние, когато чули как в далечината някой пее. Тръгнали по посока на звука, като мислели, че са близо до пътя, но вместо това се оказали в края на една малка поляна. А там стояла Фелуриан и тихо си пеела:

	Кае-Ланион Лухиал
	ди мари Фелануа
	Креата Ти сиар
	ту аларан ди
	Дирелла. Амауен.
	Лоеси ан делан
	ту ниа вор рухлан
	Фелуриан тхае.

	Макар Дедан да не се справи много добре с мелодията, когато я чух, аз потреперих. Тя беше тайнствена, завладяваща и ми бе напълно непозната. Езикът също ми беше непознат. Никога не го бях чувал.
	Когато видя реакцията ми, Дедан кимна.
	— Тази песен повече от всичко друго придава достоверност на историята на момчето. Не знам какъв е смисълът на тези думи, но те се запечатаха в главата ми, макар че то ги изпя само веднъж. И така, двамата братя стояли в началото на поляната и благодарение на луната виждали толкова добре, сякаш било посред бял ден, а не през нощта. Жената не носела никакви дрехи и макар косата й да стигала чак до кръста, било съвсем очевидно, че е гола като луната.
	Историите за Фелуриан винаги са ми харесвали, но когато погледнах към Хеспе, ентусиазмът ми се поохлади. Докато Дедан говореше, тя го наблюдаваше с присвити очи.
	Дедан обаче не забеляза това и продължи:
	— Тя била висока, с дълги, грациозни крака. Талията й била тънка, а извивката на бедрата й сякаш молела да бъде докосвана от мъжка ръка. Коремът й бил съвършен и гладък като изящно парче брезова кора, а пъпът й изглеждал създаден за целувки.
	Очите на Хеспе вече се бяха превърнали в опасни малки цепнатини. Но още по-силно впечатление правеше устата й, която образуваше тънка права линия.
	Един съвет от мен — ако някога видите женско лице, което изглежда по този начин, незабавно спрете да говорите и не мърдайте. Нещата може и да не се оправят, но поне няма да ги влошите.
	За съжаление Дедан продължи, като жестикулираше с големите си ръце на светлината на огъня.
	— Гърдите й били едри и закръглени като праскови, които чакат да бъдат откъснати от дървото. Дори и ревнивата луна, която краде цветовете на всички неща, не можела да скрие розовите…
	Хеспе издаде звук на отвращение и се изправи.
	— Тогава аз ще ви оставя — заяви тя.
	Гласът й беше толкова леден, че дори и Дедан го забеляза.
	— Какво? — Той вдигна поглед към нея, като продължаваше да държи ръце пред себе си с длани, присвити във формата на въображаеми гърди.
	Наемницата се отдалечи, като мърмореше под носа си.
	Ръцете на Дедан се отпуснаха тежко в скута му. Изражението му се промени за момент — от объркано и наранено то стана гневно. Миг по-късно той се изправи, мърморейки, и набързо изтупа остатъците от листа и клонки от панталоните си. Събра одеялата си и се отправи към другия край на малката полянка, на която бяхме.
	— Накрая историята не свършва ли с това, че двамата братя тръгнали след нея, но бащата на момчето изостанал? — попитах аз.
	— Значи вече си я чувал? — Дедан се обърна да ме погледне. — Можеше да ме спреш, ако не…
	— Просто се опитвам да отгатна какво се е случило — побързах да отвърна аз. — Мразя, когато не чувам края на някоя история.
	— Бащата стъпил в заешка дупка — рязко отвърна Дедан. — Навехнал си глезена. Никой повече не видял чичото. — Той излезе от кръга на светлината на огъня с горделива походка и мрачно изражение.
	Хвърлих умолителен поглед на Мартен, който поклати глава.
	— Не — тихо рече той. — Няма да участвам в това. За нищо на света. Да се опитам да му помогна точно сега, е все едно да пробвам да изгася огън с голи ръце — болезнено и безполезно.
	Темпи започна да оправя постелята си. Мартен посочи с пръст наоколо и ме погледна въпросително. Питаше ме дали искам пръв да застана на пост. Кимнах. Той събра завивките си и каза:
	— Колкото и да са привлекателни някои неща, човек трябва добре да преценява рисковете, които поема. Трябва да си наясно колко силно ги искаш и дали си готов да се опариш.
	Изгасих огъня и дълбокият нощен мрак се настани на поляната. Лежах по гръб, гледах звездите и мислех за Дена.


	82.
	Варвари

	На следващия ден двамата с Темпи преместихме лагера, докато Дедан и Хеспе отидоха до Кросон за провизии. Мартен намери изолиран участък равна земя близо до ручей. След това опаковахме и прехвърлихме багажа, изкопахме нужник, направихме дупка за огнището и приготвихме всичко останало.
	Темпи имаше желание да разговаряме, докато работим, но аз бях неспокоен. Бях го засегнал с въпроса си за летхани, затова се стараех да избягвам тази тема. Но щом го разстройваше едно просто запитване за пеенето, откъде можех да знам какво друго би го обидило?
	Безизразната му физиономия и отказът му да ме погледне в очите отново бяха основните проблеми. Как можех да водя интелигентен разговор с някого, когато нямах представа какво е отношението му по един или друг въпрос? Беше като да се опитваш да ходиш със завързани очи в непозната къща.
	И така, избрах по-безопасния подход и докато работехме, просто го разпитвах за още думи. Питах го предимно за предмети, защото ръцете и на двама ни бяха твърде заети, за да се изразяваме с жестове.
	Най-хубавото от всичко бе, че така той можеше да упражнява атуранския си, докато аз увеличавах своя речников запас от адемски думи. Забелязах, че колкото повече грешки допусках на неговия език, толкова по-спокойни ставаха неговите опити да се изразява.
	Разбира се, това означаваше, че правя много грешки. Всъщност понякога бях толкова глупав, че на Темпи му се налагаше да ми обяснява едно и също нещо по няколко пъти, и то по различен начин. Разбира се, трябваше да го прави на атурански.
	Приключихме с подготвянето на лагера някъде по обяд. Мартен отиде на лов, Темпи започна да прави своите разтягания, които наподобяваха някакъв бавен танц. Направи ги два пъти подред и в мен се зароди подозрение, че и той самият е отегчен. Когато свърши, адемецът беше покрит със слой лъскава пот и ми каза, че отива да се къпе.
	Останал сам в лагера, стопих свещите на калайджията, за да изработя две малки восъчни кукли. Исках да направя това от няколко дни насам, но дори в Университета създаването на восъчна кукла се смята за съмнително поведение, а тук, във Винтас… Достатъчно е само да кажа, че прецених, че е най-добре да бъда дискретен.
	Произведенията ми не се получиха кой знае колко изтънчени. Лойта изобщо не е толкова удобна за работа колкото симпатичния восък, но дори и най-грубата кукла може да е нещо много унищожително. След като прибрах двете фигурки в пътната си торба, се почувствах много по-подготвен.
	Тъкмо почиствах последните остатъци от лойта по ръцете си, когато Темпи се прибра след къпането си гол, както го е майка родила. Годините на сценично обучение ми помогнаха да запазя, макар и с усилие, спокойно изражение на лицето си.
	След като простря мокрите си дрехи да съхнат на един близък клон, Темпи се приближи към мен без помен от смущение или свенливост.
	Той протегна ръка, стиснал нещо между палеца и показалеца си.
	— Какво е това? — Адемецът леко разтвори пръстите си, за да видя какво държи.
	Погледнах по-отблизо, доволен, че има върху какво да съсредоточа вниманието си.
	— Това е кърлеж.
	От толкова близо нямаше как да не забележа отново белезите му — бледи линии, които пресичаха ръцете и гърдите му. От времето, прекарано в Медика, можех да разчитам белези, а широката, розова и набръчкана кожа на неговите не говореше за дълбока рана, която е прорязвала кожата, мазнините и мускулите под тях. Това бяха следи от плитки наранявания. Бяха десетки. Не можех да не се зачудя колко ли дълго е бил наемник, за да има толкова стари белези. Не изглеждаше на много повече от двайсетина години.
	Темпи гледаше втренчено животинката между пръстите си, без да обръща внимание на начина, по който го оглеждах.
	— Хапе. Мен. Хапе и _остава_. — Лицето му беше безизразно както обикновено, но в гласа му се долавяше нотка на отвращение.
	Лявата му ръка помръдваше неспокойно.
	— В Адемре няма ли кърлежи?
	— Не. — Той се опита да смачка буболечката между пръстите си. — Не се чупи.
	Показах му с жест как да я стисне между ноктите си, което той стори с известна наслада. Сетне захвърли кърлежа и се отправи спокойно към постелята си. Все така гол, извади всички свои дрехи и ги изтупа енергично.
	Продължих да гледам встрани, като дълбоко в сърцето си знаех, че Дедан и Хеспе ще изберат точно този момент, за да се върнат от Кросон.
	За щастие те не се появиха. След около четвърт час Темпи обу чифт сухи панталони, като преди това внимателно ги огледа.
	Гол до кръста, той се доближи до мястото, където седях аз.
	— Мразя кърлежите — обяви той.
	Когато заговори, лявата му ръка направи рязък жест, сякаш махаше трохи от предницата на ризата си на височината на хълбока. Само дето не носеше риза и по голата му кожа нямаше нищо, което да трябва да изтупа. Осъзнах, че и преди беше правил същия жест.
	Всъщност сега, когато се замислих за това, си дадох сметка, че го бях виждал да прави същото движение пет-шест пъти през последните няколко дни, но никога толкова яростно.
	Осени ме внезапно подозрение.
	— Темпи? Какво означава това? — Повторих жеста му с изтупването.
	Той кимна.
	— Това е това. — Той изкриви лицето си в пресилена гримаса на отвращение.
	Мислите ми се върнаха към последния цикъл. Опитах се да си припомня колко пъти съм виждал Темпи да мърда неспокойно с ръка, докато разговаряме. Главата ми се замая при тази мисъл.
	— Темпи — обърнах се към него аз, — всичко това — направих жест към лицето си, след това се усмихнах, намръщих се и вдигнах очи към небето, — всичко това се прави с ръце в адемския език, така ли?
	Той кимна и направи жест.
	— Това! — Посочих ръката му. — Какво е това?
	Той се поколеба, сетне ми се усмихна с пресилена и неловка усмивка.
	Повторих жеста му, като леко разперих ръка и притиснах палеца към вътрешната част на средния си пръст.
	— Не — поправи ме той. — Другата ръка, лявата.
	— Защо?
	Той протегна ръка и ме потупа по гърдите, малко вляво от гръдната кост — _туп-туп, туп-туп_. После прокара пръст надолу по лявата ми ръка. Кимнах, за да покажа, че разбирам. Тя беше по-близо до сърцето. Той вдигна десницата си и я сви в юмрук.
	— Тази ръка е силна — обясни адемецът и вдигна лявата си ръка. — Тази ръка е умна.
	В това имаше смисъл. Точно затова повече музиканти, свирещи на лютня, изпълняват акордите с лявата си ръка. По правило тя е по-бърза.
	Направих жеста с лявата си ръка, с разперени пръсти. Темпи поклати глава.
	— Това е това. — Той изви половината си уста в самодоволна усмивка.
	Изражението изглеждаше толкова не на място върху неговото лице, че едва се сдържах да не го зяпна. Погледнах по-внимателно ръката му и леко промених положението на пръстите си.
	Той кимна одобрително. Лицето му беше безизразно, но за пръв път разбирах защо е така.
	В последвалите часове научих, че адемските жестове с ръка всъщност не представляват изражението на лицето. Не беше толкова просто. Например усмивката може да означава, че си развеселен, щастлив, благодарен или удовлетворен. Може да се усмихнеш, за да утешиш някого. Можеш да се усмихнеш, защото си съгласен с някого или защото си влюбен. Гримасата или ухилването са подобни на усмивката, но означават съвсем различни неща.
	Представете си да се опитвате да научите някого да се усмихва. Представете си да описвате какво означават различните усмивки и кога трябва да ги използвате по време на разговор. По-трудно е, отколкото да се научите да ходите.
	Внезапно толкова много неща придобиха смисъл. Разбира се, че Темпи нямаше да ме гледа в очите. Той не можеше да научи кой знае какво за човека, с когото разговаря, като гледа лицето му. Трябваше да слуша гласа му, но също така и да наблюдава ръката му.
	Прекарах следващите няколко часа в опити да науча най-основното, но това се оказа вбесяващо трудно. Думите са сравнително прости неща. Можеш да посочиш камък. Да изиграеш тичане или скачане. Но някога опитвали ли сте се да предадете с жестове неща като съгласие, уважение, сарказъм? Съмнявам се, че дори и баща ми би успял да постигне нещо такова.
	Ето защо напредъкът ми беше обезсърчаващо бавен, но въпреки това бях запленен. Имах чувството, че съм получил втори език.
	А и това беше своеобразна тайна. Винаги съм имал слабост към тайните.
	Бяха ми нужни три часа, за да науча шепа жестове, ако ми простите тази игра на думи.
	Напредвах изключително бавно, но когато накрая научих жеста за „омаловажаване“, почувствах прилив на такава гордост, че едва ли бих могъл да я опиша.
	Мисля, че и Темпи изпита същото.
	— Добре — каза той с изпъната длан, за която с доста голяма сигурност можех да твърдя, че означава одобрение. Той размърда рамене, изправи се и се протегна. Хвърли поглед към слънцето, което надничаше през клоните на дърветата над нас. — Храна сега?
	— Скоро — отвърнах аз, но имаше един въпрос, който ме тормозеше. — Темпи, защо си правите целия този труд? Усмивката е лесно нещо. Защо ви е да се усмихвате с ръцете си?
	— С ръце също лесно. По-добре. Повече… — Той направи леко видоизменен вариант на жеста с изтупването на ризата, който беше използвал преди малко.
	Може би сега не беше отвращение, а _раздразнение_?
	— Каква е думата за хората, които живее заедно. Пътища. Правилни неща. — Темпи прокара палец по ключицата си. Може би имаше предвид _смущение_? — Каква е дума за добър живот заедно? Никой не сере в кладенец.
	— Цивилизация? — засмях се аз.
	Той кимна и разпери пръсти в израз на _веселие_.
	— Да — потвърди той. — Говорене с ръце е цивилизация.
	— Но усмивката е нещо естествено — възпротивих се аз. — Всеки се усмихва.
	— Естествено не е цивилизация — възрази Темпи. — Готвено месо — цивилизация. Измие смрад — цивилизация.
	— Значи в Адемре винаги се усмихвате с ръцете? — Искаше ми се да знаех жеста за смайване.
	— Не. Усмихване с лице добро за семейството. Добро с някой приятел.
	— Защо само семейството?
	Темпи повтори отново жеста си с палеца върху ключицата.
	— Когато правиш това — той притисна длан върху лицето си и издуха въздух в нея, издавайки силен пърдящ звук, — това също естествено, но не правиш близо до други. Невъзпитано. Със семейство… — той сви рамене в израз на _веселие_ — … цивилизация не важна. Със семейство по-естествен.
	— Ами смехът? — попитах аз. — Виждал съм те да се смееш. — Издадох звуците „ха-ха-ха“, за да разбере за какво става дума.
	— Смехът е — сви рамене той.
	Изчаках за момент, но той, изглежда, нямаше намерение да продължи.
	— Защо не се смееш с ръце? — опитах отново аз.
	Темпи поклати глава.
	— Не. Смехът е различен. — Той пристъпи по-близо и ме потупа с два пръста по гърдите там, където беше сърцето. — Усмивка? — Прокара пръст по лявата ми ръка. — Гневен? — Отново потупа сърцето ми.
	После направи уплашена и объркана физиономия, а накрая издаде напред уста и придоби смешно нацупен вид. Всеки път ме потупваше по гърдите.
	— Но смях? — Той притисна длан към стомаха ми. — Смях живее тук. — Прокара показалец нагоре до устата ми и разтвори пръстите си. — Да потискаш смях не е хубаво. Не е здравословно.
	— Също и плача? — попитах аз и плъзнах пръст по бузата си, проследявайки въображаема сълза.
	— Също и плач. — Темпи сложи ръка върху корема си, след което каза: — Ха, ха, ха. — Притисна ръката си по-силно, за да ми покаже движението на стомаха си. — Хъ, хъ, хъ. — Избухна в пресилени ридания и отново притисна стомаха си. — Същото място. Не здравословно да потискаш.
	Кимнах бавно, опитвайки се да си представя как ли се чувства адемецът, като постоянно трябва да търпи хора, които са твърде невъзпитани, за да пазят израженията на лицата си за самите себе си. Хора, чиито ръце постоянно правят безсмислени жестове.
	— Сигурно ти е много трудно с нас.
	— Не толкова трудно. — _Омаловажаване._ — Когато напускам Адемре, знам това. Не цивилизация. Варварите са невъзпитани.
	— Варварите?
	Той направи широк жест, който включваше нашата поляна, гората, целия Винтас.
	— Всички тук като кучета. — Той докара гротескно преувеличено изражение на ярост, като се зъбеше, ръмжеше и въртеше бясно очи. — Само това знаете. — Сви рамене с равнодушно примирение, сякаш искаше да покаже, че не ни се сърди.
	— А децата? — попитах аз. — Всички деца се усмихват още преди да проговорят. И това ли е погрешно?
	Темпи поклати глава.
	— Всички деца варвари. Всички усмихва с лица. Всички деца невъзпитани. Но те порастват. Гледат. Учат се. — Той направи пауза и се замисли, търсейки подходящите думи. — Варварите нямат жени, които да ги научат на цивилизация. Варварите не могат учат.
	Разбирах, че той не казва това, за да ни обиди, но думите му ме подтикнаха да взема още по-твърдото решение да науча особеностите на адемския език на жестовете.
	Наемникът се изправи и започна поредица от разтягания, подобни на онези, които правеха акробатите в моята трупа, когато бях малък. След като петнайсет минути се извиваше насам-натам, той започна бавната си, подобна на танц пантомима. Макар по онова време да не го знаех, тя се нарича кетан.
	Все още раздразнен от думите на Темпи, че „варварите не могат учат“, реших да продължа с ученето. И бездруго нямах какво да правя.
	Докато се опитвах да го имитирам, разбрах колко дяволски трудна е тази задача — да държиш ръцете, присвити в шепи по точно определен начин, а краката — в правилното положение. Въпреки че Темпи се движеше безкрайно бавно, открих, че е невъзможно да подражавам на плавната му грациозност. Адемецът не правеше паузи, нито поглеждаше към мен. Не ме окуражаваше и не ми даваше никакви съвети.
	Беше уморително и се зарадвах, когато приключи. След това запалих огъня и направих тринога. Без да каже и дума, Темпи извади твърда наденица и няколко картофа, които започна да бели внимателно с меча си.
	Това ме изненада, защото той се грижеше за меча си по същия начин, по който аз се грижех за своята лютня. Веднъж, когато Дедан го беше взел, адемецът беше реагирал с доста драматично и емоционално избухване. Драматично за него, разбира се. Каза цели две изречения и леко се намръщи.
	Темпи видя, че го наблюдавам, и вдигна глава с любопитство.
	Посочих към оръжието в ръцете му.
	— Меч? — попитах аз. — За да обелиш картофите?
	Той сведе поглед към полуобеления картоф в едната си ръка и меча в другата.
	— Остър е — сви рамене той. — Чист е.
	Аз също свих рамене, защото не исках да правя въпрос от това. Докато работехме заедно, научих думите за желязо, възел, лист, искра и сол.
	Чаках водата да кипне, а Темпи се изправи, изтупа се и започна да прави за втори път своите упражнения за разтягане и раздвижване. Отново подражавах на движенията му. Този път те бяха по-трудни. Мускулите на ръцете и краката ми бяха отпуснати и уморени от предишния опит. Към края едва успявах да не се разтреперя, но понаучих още някоя и друга тайна.
	Адемецът продължаваше да не ми обръща внимание, но аз нямах нищо против това. Предизвикателствата винаги са ме привличали.


	83.
	Слепота

	— … И така, Таборлин бил затворен дълбоко под земята — рече Мартен. — Оставили му само дрехите на гърба и малко парче свещ, с което да разпръсва мрака наоколо. Кралят магьосник планирал да остави Таборлин, докато гладът и жаждата отслабят волята му. Сайфус знаел, че ако Таборлин се закълне да му помогне, ще удържи на обещанието си, защото никога не нарушавал думата си.
	Най-лошото обаче било, че Сайфус бил взел жезъла и меча на Таборлин, а без тях силата му била отслабена. Сайфус дори взел плаща му, който нямал определен цвят, но той хъмм… съжалявам. Но… ахммм. Хеспе, ще бъдеш ли така добра да ми подадеш меха?
	Хеспе хвърли на Мартен меха с водата и той отпи голяма глътка.
	— Така е по-добре. — Той прочисти гърлото си. — Докъде бях стигнал?
	Бяхме в Елд от дванайсет дни и бяхме навлезли в постоянен ритъм. Мартен промени облога ни така, че да отразява нарасналите ни умения. В началото го направи десет към едно, а после петнайсет към едно като споразумението, което беше сключил с Дедан и Хеспе.
	Познанията ми за езика на жестовете на адемците нарастваха и Темпи вече не беше за мен празна бяла страница. Докато изучавах езика на тялото му, пред мен бавно започна да се разкрива колоритният му образ.
	Той беше внимателен и благороден човек. Дедан го беше раздразнил с неуместното си поведение. Адемецът обичаше шегите, макар че много от моите нямаха особен успех при него, а онези, които той се опитваше да каже, неизменно губеха смисъла си при превода.
	Това не означава, че нещата между нас бяха идеални. От време на време все още го засягах и допусках гафове, които не осъзнавах дори и след като се бяха случили. Всеки ден подражавах на странния му танц и той демонстративно продължаваше да не ми обръща внимание.
	— И така, Таборлин трябвало да избяга — продължи историята си Мартен. — Но когато огледал пещерата, не видял врата, нито прозорци. Бил заобиколен само от гладък, твърд камък. Ала Таборлин Великия знаел имената на всички неща и затова те му се подчинявали. Той казал на камъка: „Счупи се!“, и камъкът се счупил. Стената се разкъсала като парче хартия и през дупката Таборлин видял небето и вдъхнал сладкия пролетен въздух. Той излязъл от пещерата, отишъл в замъка и стигнал до портите на кралската зала. Вратите били залостени, за да не влезе, но той им наредил: „Горете!“, и от тях останала само фина сива пепел. Таборлин влязъл в залата и видял крал Сайфус да седи там с петдесет стражи. Кралят извикал: „Заловете го!“ Но стражите току-що били видели как портите се превърнали в пепел, затова пристъпили към Таборлин, но никой от тях не се приближил _твърде_ много, ако разбирате какво искам да кажа. Крал Сайфус изкрещял: „Страхливци! Ще се бия срещу Таборлин с магия и ще го победя!“ Той също се страхувал от Таборлин, но добре го прикривал. Освен това в него бил жезълът на Таборлин, а самият Таборлин нямал нищо. Тогава Таборлин казал: „Ако си толкова смел, върни ми жезъла, преди да се дуелираме.“ „Разбира се“, отвърнал Сайфус, макар да нямал намерение да го върне. „Той е точно до теб, в онзи сандък там…“ — Мартен ни огледа съзаклятнически. — Виждате ли, Сайфус знаел, че сандъкът е заключен и за него има само един ключ. А той бил в неговия джоб. И така, Таборлин отишъл до сандъка, но не успял да го отвори. Тогава Сайфус се засмял, същото сторили и неколцина от стражите. Това разгневило Таборлин. И преди някой да успее да направи каквото и да било, той ударил по капака на сандъка и извикал: _„Едро!“_ Сандъкът се отворил и Таборлин грабнал своето наметало, което нямало определен цвят, и се увил с него. — Мартен отново си прокашля. — Извинете ме — каза той и замълча, за да отпие една голяма глътка.
	— Според теб в какъв цвят е било наметалото на Таборлин? — обърна се Хеспе към Дедан.
	— Какво искаш да кажеш? — Дедан леко сбърчи чело, сякаш се готвеше да се намръщи. — Нали се твърди, че е нямало определен цвят.
	— _Знам_ това. — Хеспе стисна устни. — Но когато мислиш за него, как изглежда то в главата ти? Нали трябва да си го представиш по някакъв начин?
	Дедан се замисли за момент.
	— Винаги съм си го представял някак блестящо — отвърна той — Като паветата пред работилница за леене на лоени свещи след проливен дъжд.
	— Аз пък винаги съм си мислела, че е мръсносиво — каза тя — и избеляло, защото Таборлин постоянно е бил на път.
	— В това има смисъл — съгласи се Дедан и видях как лицето на Хеспе отново омекна.
	— Бяло — предположи Темпи. — Мисля бяло. Няма цвят.
	— Винаги съм мислел, че цветът му е бледосин — призна Мартен и вдигна рамене. — Знам, че не звучи особено смислено, но просто така си го представям.
	Всички обърнаха погледи към мен.
	— Понякога си го представям шарено — рекох аз, — съшито от парчета плат с различен цвят. Но през по-голямата част от времето си го представям тъмно. Сякаш има цвят, но той е твърде тъмен, за да го видиш.
	Когато бях малък, слушах историите за Таборлин с широко отворени очи. Сега, когато знаех истината за магията, те ми доставяха различна наслада — едновременно ме развеселяваха и ме караха да изпитвам носталгия.
	Но в сърцето си имах специално място за наметалото на Таборлин, което нямало определен цвят. Голяма част от силата на Таборлин се криела в неговия жезъл. Мечът му бил смъртоносен. Ключът, монетата и свещта били неговите ценни инструменти. Но наметалото било сърцето на Таборлин. То му помагало да се дегизира, когато било необходимо, и да се скрие, когато се забърквал в неприятности. Пазело го от дъжд, стрели и огън.
	Можел да крие в него разни неща и многобройните му джобове били пълни с всякакви чудесии — нож, детска играчка, цвете за някоя дама. Каквото и да било нужно на Таборлин, то можело да бъде открито някъде в наметалото му с неопределен цвят. Точно тези истории ме бяха накарали да помоля майка ми да ми купи моето първо наметало, когато бях малък…
	Придърпах сегашния си опърпан плащ по-близо около себе си — грозния, дрипав и избледнял плащ, който бях взел от калайджията. По време на едно от отиванията ни до Кросон за провизии бях взел парче плат и бях пришил доста нескопосано няколко джоба върху вътрешната страна на новото си наметало. Но това не можеше да замени моя тъмночервен плащ или прелестния плащ в черно и зелено, който Фела ми беше направила.
	Мартен отново се прокашля и подхвана своята история:
	— И така, Таборлин ударил с ръка по сандъка и извикал: _„Едро!“_ Капакът се отворил и той грабнал своето наметало, което нямало определен цвят, а също и жезъла си. Призовал могъщи светкавици и убил двайсет от стражите. След това призовал огнена стена и избил още двайсет. Останалите захвърлили мечовете си и замолили за милост. Тогава Таборлин взел останалите си вещи от сандъка. Извадил ключа и монетата си и ги прибрал на сигурно място. Накрая извадил медния си меч Скиалдрин, препасал го…
	— Какво? — прекъсна го Дедан със смях. — Глупава главо, мечът на Таборлин не е бил направен от мед.
	— Млъкни, Ден — сопна се Мартен, раздразнен от прекъсването. — Със сигурност е бил от мед.
	— Ти млъкни — не се предаде Дедан. — Кой изобщо е чувал за меден меч? Медта не може да се точи. Ще е все едно да се опиташ да убиеш някого с голямо пени.
	Думите му разсмяха Хеспе.
	— Вероятно мечът е бил сребърен, не мислиш ли, Мартен?
	— Бил е меден — не отстъпваше следотърсачът.
	— Може би в началото на кариерата си — прошепна достатъчно силно Дедан на Хеспе — е могъл да си позволи само меден меч.
	Мартен стрелна двамата с гневен поглед.
	— Меден е бил, проклети да сте! Ако това не ви харесва, ще ви се наложи да гадаете какъв е краят на историята. — Той скръсти ръце пред гърдите си.
	— Много важно — заяви Дедан. — Квоте ще ни каже какво е станало. Може и да е нахакан младеж, но поне знае как трябва ди се разказват истории. Меден меч — как ли пък не!
	— Всъщност — намесих се аз — бих искал да чуя как свършва историята на Мартен.
	— О, хайде разказвай — кисело рече старият следотърсач. — И без това не съм в настроение да довърша историята си. А и бих предпочел да слушам теб вместо рева на това магаре, докато разказва своята история.
	Историите, които си разказвахме всяка вечер, бяха една от редките ни възможности да седнем заедно като група и да не се занимаваме с дребни препирни помежду си. Но дори и в тези мигове започна да се появява напрежение. По-важното бе, че останалите разчитаха аз да осигуря забавлението им за вечерта.
	Тъй като се надявах да прекратя това още в зародиш, доста се позамислих каква история да им разкажа тази нощ.
	— Имало едно време — започнах аз — малко момче, родено в малко градче. То било съвършено или поне така си мислела майка му. Но в него имало нещо различно. В пъпа си имало златен винт, от който се подавала само главата. Майка му просто била щастлива от факта, че пръстите на краката и на ръцете му си били по местата и то можело да брои с тях. Но момчето пораснало и осъзнало, че не всички имат винтове в пъповете си, особено пък златни. То попитало майка си защо му е този винт, но тя не знаела. След това попитало баща си, но и той не знаел. После попитало баба си и дядо си, ала и те не знаели. Нещата се успокоили за известно време, но момчето продължавало да се измъчва. Когато пораснал достатъчно, момъкът започнал да обикаля от място на място и да разпитва всички, които твърдели, че знаят нещо повече от останалите. Разпитвал акушерки, медици, но те нямали представа какво е това. Говорил с арканисти, с калайджии и със стари отшелници, живеещи в горите, но никой от тях не бил виждал нещо подобно. Разпитал и сийлдишките търговци, защото решил, че ако някой знае нещо за златото, то това са те. Ала и сийлдишите не могли да му помогнат. Отишъл при арканистите в Университета, като си мислел, че ако някой знае как работят винтовете, то това са те. Но и арканистите не знаели нищо за златния винт в пъпа му. Младежът извървял пътя до Стормуол, за да попита вещиците на талите, но нито една от тях не успяла да му даде отговор. Отишъл и при краля на Винт — най-богатия крал в света, но и той не знаел. След това стигнал чак до императора на Атур, но въпреки цялото си могъщество владетелят не могъл да му помогне. Младежът обиколил всички малки кралства, но никой не можел да му даде какъвто и да е отговор.
	Накрая момъкът отишъл при върховния крал на Модег — най-мъдрия от всички крале на света. Той огледал внимателно главата на златния винт, който стърчал от пъпа на младежа. След това махнал с ръка и неговият сенешал донесъл възглавница от златна коприна. Върху тази възглавница имало златна кутия. Върховният крал извадил златен ключ, който носел на верижка около врата си, и отворил кутията. Вътре имало златна отвертка.
	Върховният крал взел отвертката и направил знак на младежа да се приближи. Той се подчинил, разтреперан от вълнение. След това върховният крал доближил златната отвертка до пъпа на момчето. — Направих пауза, за да отпия глътка вода, и усетих как малката ми публика се наведе към мен в очакване. — Завъртял веднъж — не се случило нищо. Завъртял два пъти — пак нищо. Тогава завъртял още веднъж и задникът на момчето паднал.
	Настъпи смаяно мълчание.
	— Какво? — невярващо попита Хеспе.
	— Задникът му паднал — повторих аз с напълно безизразно лице.
	Последва продължително мълчание. Очите на всички бяха втренчени в мен. Огънят пропукваше и хвърляше нагоре червени искри.
	— И какво станало след това? — попита накрая Хеспе.
	— Нищо — отвърнах аз. — Това е краят.
	— Какво? — попита отново тя, този път по-силно. — Що за история е това?
	Готвех се да й отговоря, когато Темпи избухна в смях. Той не спираше да се смее и целият се тресеше, останал без дъх. Скоро и аз започнах да се смея, донякъде заразен от неговия смях и донякъде, защото винаги съм намирал тази история за особено смешна.
	На лицето на Хеспе се появи опасно изражение, сякаш си правехме шега със самата нея.
	Дедан заговори пръв:
	— Не разбирам. Защо…?
	— Сложили ли са задника на момчето обратно на мястото му? — прекъсна го Хеспе.
	— В историята не се казва нищо за това — свих рамене аз.
	— Какъв е смисълът на тази история? — Дедан размаха ядосано ръце и на лицето му се изписа разочарование.
	— Какъв е смисълът й? — невинно го погледнах аз. — Мислех, че просто си разказваме истории.
	Едрият мъж ме погледна намръщено.
	— Истории, които имат смисъл! Истории, които имат край. А не истории, в които задникът на някакво момче… — Той поклати глава. — Това е нелепо. Отивам да си лягам. — Дедан се запъти към постелята си, а Хеспе се отправи към своята.
	Усмихнах се, почти сигурен, че вече никой няма да ме кара да разказвам истории, когато не искам.
	Темпи също се изправи. Когато минаваше покрай мен, внезапно ме прегърна. Преди един цикъл това щеше да ме шокира, но сега знаех, че физическият контакт не се смята за нещо необичайно при адемците.
	И все пак бях изненадан, че той го направи пред останалите. Отвърнах на прегръдката му, доколкото можах, и усетих, че гърдите му още се тресат от смях.
	— Задникът му паднал — тихо повтори той и се отправи към постелята си.
	Мартен проследи с поглед Темпи и после ме изгледа продължително и замислено.
	— Откъде научи тази история? — попита той.
	— Баща ми ми я разказа, когато бях малък — искрено отвърнах аз.
	— Странна история, която да разкажеш на едно дете.
	— Бях странно дете — рекох аз. — Когато пораснах, баща ми призна, че си е измислял историите, за да ме накара да млъкна. Имах навика непрекъснато да го обсипвам с въпроси. Той казваше, че единственото нещо, което можело да ме накара да млъкна, била някаква главоблъсканица. Но аз се справях с гатанките със същата лекота, с която чупех орехи, и запасът на баща ми се беше изчерпал. — Свих рамене и започнах да оправям постелята си. — Затова започна да измисля истории, които приличат на главоблъсканици, и ме питаше дали разбирам какво означават. — Усмихнах се малко тъжно. — Спомням си, че в продължение на много дни мислех за това момче с винт в пъпа и се опитвах да открия какъв е смисълът на историята.
	— Доста е жестоко да постъпиш така с едно малко момче — намръщи се Мартен.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Да те подлъгва по този начин само за да си мълчиш и да пазиш тишина. Това е подла постъпка.
	Думите му ме изненадаха.
	— Той не го правеше от лошотия. Доставяше ми удоволствие. Така ми осигуряваше тема за размисъл.
	— Но това е било безсмислено. Невъзможно.
	— Не е безсмислено — възразих аз. — Въпросите, на които не можем да отговорим, са онези, от които научаваме най-много. Те ни учат как да мислим. Ако дадеш на човек отговор, той печели само малко факти. Но ако му зададеш въпрос, ще потърси своите собствени отговори. — Разстлах одеялото си върху земята и разпънах върху него протрития плащ на калайджията, с който щях да се завия. — Така, когато той открие отговорите, те ще бъдат по-ценни за него. Колкото по-труден е въпросът, толкова по-усилено търсим отговора му. А колкото по-трудно е търсенето, толкова повече научаваме. Един невъзможен въпрос…
	Не довърших, защото внезапно осъзнах нещо. Елодин. Точно това правеше той. Всичко, с което се занимаваше по време на часовете ни — игрите, намеците, загадъчните гатанки, — всички тези неща бяха своеобразни въпроси.
	Мартен поклати глава и се отдалечи, но аз бях потънал в мислите си и почти не му обърнах внимание. Търсех отговори и въпреки всичко, което си бях мислил досега, Елодин се бе опитал да ми ги даде. Онова, което бях възприел като опити да си придава злонамерена тайнственост, всъщност бе неговият настойчив подтик да търсим истината. Седях там, мълчалив и зашеметен от размаха на неговото обучение, както и от собственото си неразбиране, от своята слепота.


	84.
	Краят на картата

	Продължихме да напредваме полека през Елд. Започвахме деня с надеждата, че ще открием следи, и го завършвахме с разочарование.
	Успешната развръзка на нашето начинание изглеждаше все по-малко вероятна и всички в групата постепенно ставаха все по-раздразнителни, а злобните подмятания помежду ни — все по-чести. Страхът на Дедан от мен бе отслабнал и той постоянно ме предизвикваше. Поиска да купим бутилка алкохол с парите от кесията на маера. Аз отказах. Смяташе, че няма нужда някой да остава на пост през нощта, а е достатъчно само да сложим сигнално въже. Не се съгласих.
	Всяка малка битка, която печелех, го дразнеше все повече и повече. И недоволното му мърморене се увеличаваше, докато дните на нашето търсене се нижеха един след друг. Не беше толкова самоуверен, че да се впусне в пряк сблъсък с мен. Само от време на време ми подхвърляше подигравателни коментари и демонстрираше сърдито неподчинение.
	От друга страна, двамата с Темпи постепенно изграждахме нещо като приятелство. Атуранският му ставаше все по-добър, и аз бях напреднал с адемския дотолкова, че онова, което се опитвах да кажа, бе просто неясно, а не направо объркващо.
	Продължавах да имитирам Темпи, докато той изпълняваше своя танц, а той все така не ми обръщаше внимание. Сега, след като известно време бях повтарял упражненията, започнах да усещам, че в тях има нещо войнствено. Бавното движение с една ръка приличаше на юмручен удар, а плавното вдигане на крака — на ритник. Ръцете и краката ми вече не се тресяха от усилието да се движа бавно като него, но все още се ядосвах колко тромав изглеждам. Най-много мразя да не правя нещо както трябва.
	Например по средата на упражненията имаше движение, което изглеждаше съвсем лесно. Темпи се обръщаше, завърташе ръцете си в кръг и правеше малка крачка напред. Но когато и аз се опитвах да сторя същото, неизбежно се спъвах. Пробвах да пристъпя по пет-шест различни начина, но така и не постигнах успех.
	Но в деня след моята история за „хлабавия винт“, както започна да я нарича Дедан, Темпи спря да ме пренебрегва. Когато и този път се спънах, той спря и се обърна с лице към мен. Пръстите му се раздвижиха, изразявайки неодобрение и раздразнение.
	— Направи го отново — подкани ме той и застана в позицията, предхождаща моето спъване.
	Застанах в същото положение и се опитах да му подражавам. Отново загубих равновесие и трябваше да преместя краката си, за да не се спъна.
	— Краката ми са глупави — промърморих аз на адемски и извих пръстите на лявата си ръка, за да покажа смущението си.
	— Не. — Темпи натисна хълбоците ми, за да ги завърти, след това бутна раменете ми назад и ме плесна през коленете, за да ме накара да ги свия. — Да.
	Отново се опитах да пристъпя напред и усетих разликата. Пак загубих равновесие, но този път съвсем малко.
	— Не — повтори адемецът. — Наблюдавай. — Той потупа рамото си. — Това.
	Застана само на крачка от мен и повтори движението. Завъртя се, ръцете му направиха кръгово движение встрани и рамото му ме бутна в гърдите. Беше същото движение, което човек би направил, ако се опитва да отвори врата с рамо.
	Темпи не се движеше много бързо, но рамото му ме отмести встрани. Не беше грубо или внезапно, но силата му бе непреодолима, както когато кон те бутне на оживена улица.
	Направих движението отново, като сега съсредоточих вниманието си в рамото. Този път не се препънах.
	Тъй като само ние бяхме останали в лагера, сдържах усмивката си и направих жест с ръка — _щастие_.
	— Благодаря.
	_Слабо казано._
	Темпи не отговори. Лицето му беше безизразно, ръцете — неподвижни. Той просто се върна на мястото, където стоеше преди, и започна своя танц отначало с гръб към мен.
	Опитах се да приема невъзмутимо тази размяна на реплики, но истината бе, че е голям комплимент. Ако знаех повече за адемците, щях да разбера, че тя е нещо далеч по-голямо.

	* * *

	Двамата с Темпи се качихме на един хълм, за да намерим Мартен, който ни чакаше там. Беше твърде рано за обяд, затова в гърдите ми се надигна надежда. Помислих си, че след дългите дни на търсене най-сетне е открил следите на бандитите.
	— Исках да ви покажа това — каза Мартен и посочи високо, ветрилообразно и подобно на папрат растение на три метра от нас. — От години не съм го виждал.
	— Какво е това?
	— Нарича се листата на Ан — гордо отвърна той и хвърли поглед към растението. — Трябва да се оглеждате за него. Не са много онези, които го познават, но то може да ни помогне да разберем дали има и други хора наоколо.
	Мартен нетърпеливо местеше очи между двама ни.
	— Е, какво ще кажете? — попита той накрая.
	— Какво му е специалното? — послушно попитах аз.
	Мартен се усмихна.
	— Листата на Ан е интересно растение, защото има непоносимост към хората — отвърна той. — Ако някоя част от него се докосне до кожата ви, то ще почервенее, сякаш е късна есен. Дори повече от това — ще стане червено като наемническите ти дрехи — обърна се той към Темпи. — След това ще изсъхне и ще умре.
	— Наистина ли? — попитах аз, като вече не ми се налагаше да се преструвам на заинтригуван.
	Следотърсачът кимна.
	— Капка пот би го убила по същия начин. Което означава, че в повечето случаи ще умре дори и само от докосването до дрехите на човек, до бронята му, до пръчката, която държи, или до меча му. — Той посочи към хълбока на Темпи. — Някои хора твърдят, че умира дори и само ако дишаш срещу него — добави Мартен. — Но не знам дали това е истина.
	Следотърсачът се обърна и ни поведе встрани от листата на Ан.
	— Тази част от гората е много, много стара. Това растение не може да бъде забелязано близо до местата, където живеят хора. Тук сме отвъд края на картата.
	— Дори не сме стигнали края на картата, камо ли отвъд него — възпротивих се аз. — Знаем къде се намираме.
	— Краищата на картите не са само външни, те са и вътрешни — като дупки. Хората обичат да се преструват, че знаят всичко за света, особено богатите. Картите вършат чудесна работа за това. От тази страна на линията е полето на барон Такстуайс, а от тази — земята на граф Ъптемюни. — Мартен се изплю. — На картите не може да има празни места, затова онези, които ги чертаят, оцветяват тези места в тъмен цвят и ги наричат „Елд“. — Той поклати глава. — Тази гора е голяма колкото Винтас. Тя не е ничия собственост. Ако тръгнеш в погрешната посока, можеш да изминеш двеста километра и изобщо да не видиш път, да не говорим пък за къща или за разорана нива. Наоколо има места, по които никога не е стъпвал човешки крак и не е звучал човешки глас.
	— Изглежда ми същата като повечето други гори, които съм виждал — огледах се аз.
	— Вълкът прилича на куче — простичко отвърна Мартен. — Но не е. Кучето е… — Той направи пауза. — Как се наричаха онези животни, които са непрекъснато около хората? Крави, овце и тям подобни.
	— Опитомени?
	— Точно така — каза той и отново се огледа. — Фермата може да бъде опитомена. Същото се отнася и за градина или парк. Повечето гори също. Хората берат гъби, режат дърва за горене или водят там любимите си, за да се натискат с тях.
	Той поклати глава и протегна ръка, за да докосне грубата кора на близкото дърво. Жестът му беше странно нежен, почти любовен.
	— Не и това място. То е старо и диво. И никак не го е грижа за нас. Ако онези хора, които преследваме, ни изскочат отнякъде, дори няма да им се наложи да погребват телата ни. Труповете ще лежат на земята сто години и никой няма да се доближи до тях достатъчно, че да се спъне в костите ни.
	Огледах се към хълмовете и долините на земята наоколо. Ерозиралите скали, безкрайните редици дървета. Опитах се да не мисля за това как маерът ме бе изпратил тук с такава лекота, сякаш бях камък върху дъска за так. Беше ме изпратил в една от дупките на картата — място, където никой никога нямаше да открие костите ми.


	85.
	Антракт — огради

	Квоте седна изправен на стола си и проточи врат, за да погледне през прозореца. Тъкмо се готвеше да махне на Летописеца да спре, когато върху дървената площадка отвън се чу леко топуркане. Беше твърде бързо и тихо, за да идва от тежките ботуши на фермерите, и скоро бе последвано от звънлив детски смях.
	Летописеца подсуши страницата, върху която пишеше, и я пъхна под купчина празни листа, а Квоте стана и се отправи към бара. Баст се облегна и залюля стола си на два крака.
	Малко след това вратата се отвори и в странноприемницата влезе млад мъж с широки рамене и едва набола брада. Той побутна пред себе си малко русо момиче. Зад него стоеше млада жена, която държеше на ръце момченце, което беше още бебе.
	Съдържателят се усмихна и вдигна ръка за поздрав.
	— Мари! Хап!
	Младата двойка размени няколко кратки думи, преди високият фермер да отиде при Летописеца, като все така подбутваше момиченцето пред себе си. Баст се изправи и предложи стола си на Хап.
	Мари се приближи до бара, като небрежно отмести ръчичката на бебето, дърпаща косата й. Беше млада и красива, с усмивка на устата и умора в очите.
	— Здравей, Коте.
	— Не съм виждал двама ви от дълго време — каза съдържателят. — Искаш ли малко сайдер? Съвсем пресен е, изстисках го сутринта.
	Тя кимна и Коте напълни три халби. Баст отнесе две от тях на Хап и на дъщеря му. Фермерът взе своята, но момиченцето се скри зад баща си и срамежливо занаднича иззад рамото му.
	— Дали малкият Бен иска да сипя и на него в отделна чаша? — попита съдържателят.
	— Иска — отвърна Мари, като се усмихна на момченцето, което си смучеше пръстите. — Но аз не бих му дала чашата, освен ако не искаш да чистиш пода. — Тя започна да рови в джоба си.
	Коте решително поклати глава и вдигна ръка.
	— Не искам и да чуя за пари — каза той. — Хап не ми поиска и половината от онова, което заслужаваше, задето ми поправи оградата отзад.
	— Благодаря ти за любезността, Коте. — Мари се усмихна с уморена и неспокойна усмивка и взе халбата.
	Тя отиде до мястото, където съпругът й седеше и разговаряше с Летописеца. Жената заговори на писаря, като се клатеше леко напред-назад и подрусваше бебето на хълбока си. Съпругът й закима в съгласие и от време на време вмъкваше по някоя дума. Летописеца топна перото и започна да пише.
	Баст се върна при бара и се облегна върху него, наблюдавайки с любопитство отдалечената маса.
	— Все още не мога да разбера всичко това — рече той. — Знам със сигурност, че Мари може да пише. Пращала ми е писма.
	Квоте погледна ученика си с любопитство, сетне сви рамене.
	— Предполагам, че в момента той пише завещание и разпореждания, а не писма. Човек би искал тези неща да са написани ясно и правилно и да не създават объркване. — Той посочи към Летописеца, който притискаше тежък печат върху листа хартия. — Виждаш ли? Това показва, че е служител на двора. Всичко, на което е свидетел, има правна тежест.
	— Но това го прави свещеникът — възпротиви се Баст. — Отец Граймс е служебно лице за всичко. Той регистрира браковете и документите, когато някой купи земя. Самият ти каза, че църквата обожава архивите.
	— Така е — кимна съдържателят, — но свещениците обичат да оставяш пари на църквата. Ако ти напише завещанието и не оставиш нищо на църквата… — Той сви рамене. — Това може да направи живота ти труден в малък град като този. А ако не можеш да четеш… Тогава свещеникът може да напише каквото си иска, нали? И кой ще оспори написаното, когато си мъртъв?
	— Отец Граймс не би направил нещо такова! — Помощникът изглеждаше шокиран.
	— Вероятно си прав — съгласи се Квоте. — За свещеник Граймс е свестен човек. Но може да искаш да оставиш парче земя на вдовицата, дето живее по-надолу по уличката, както и малко пари на сина й. — Той многозначително повдигна вежди. — Това е нещо, което човек не би искал да бъде записано от неговия свещеник. По-добре да се разчуе чак след като си мъртъв и погребан дълбоко.
	В очите на Баст проблесна разбиране и той погледна към младата двойка така, сякаш се опитваше да разгадае тайните, които искат да скрият.
	— В повечето случаи става дума за по-обикновени неща. — Съдържателят извади една бяла кърпа и започна разсеяно да лъска бара. — Да речем, някой просто иска да остави музикалната кутия на Ели и не му се ще останалите сестри да се оплакват от това през следващите десет години.
	— Както когато умря вдовицата Граден?
	— Точно както когато умря вдовицата Граден. Видя как семейството й се изпокара за вещите й. Половината от тях още не си говорят помежду си.
	В другия край на стаята момиченцето пристъпи по-близо до майка си и настойчиво задърпа роклята й. Миг по-късно Мари се приближи до бара, като теглеше дъщеря си след себе си.
	— Малката Сил трябва да отиде по нужда — извинително каза тя. — Можем ли…?
	Коте кимна и посочи вратата близо до стълбището.
	Мари се обърна и подаде бебето на Баст.
	— Би ли го подържал?
	Мъжът протегна ръце да вземе детето по-скоро по инерция и го хвана непохватно, докато Мари се отдалечи заедно с дъщеря си.
	Момченцето се огледа наоколо с блестящите си очички, все още несигурно как да приеме промяната. Баст се обърна към Квоте, като държеше бебето сковано пред себе си. Изражението на детето бавно се промени от любопитно на несигурно и после стана недоволно. Накрая то започна да издава тихи, неспокойни звуци. Изглеждаше така, сякаш още не може да прецени дали да се разплаче, и бавно започваше да осъзнава, че може би е по-добре да го направи.
	— О, за бога, Баст! — раздразнено възкликна съдържателят. — Дай го насам.
	Той пристъпи напред и взе момченцето, сложи го да седне върху бара, като го придържаше с ръце да не падне.
	Детето изглеждаше по-доволно от новото си място. То с любопитство потърка с ръчичка гладката повърхност на бара и остави петно върху нея. Погледна към Баст и се усмихна.
	— Куче — каза то.
	— Очарователно, няма що — сухо каза помощникът.
	Малкият Бен започна да смуче пръстите си и отново се огледа, този път по-внимателно.
	— Мама — рече то. — Мамамама.
	На лицето му се появи тревога и то започна да издава същите тихи и неспокойни звуци като преди.
	— Дръж го изправен — нареди Квоте и застана точно пред момченцето.
	Докато Баст държеше детето изправено, съдържателят хвана крачетата му и започна да напява:

	Обущарю, обущарю, премери ми крачката.
	Сеячо, сеячо, засади ти житата.
	Пекарю, пекарю, хляб ми изпечи.
	А ти, шивачо, шапка направи.

	Малкото момченце наблюдаваше как съдържателят прави различно движение с ръка за всеки стих, като се преструваше, че засажда жито и замесва хляб. Когато кръчмарят стигна до последния ред, детето вече се смееше с възхитен и клокочещ смях и пляскаше с ръчички по лицето си заедно с червенокосия мъж.

	Мелничарю, мелничарю, не пипай кантара.
	Доячке, доячке, направи ми извара.
	Грънчарю, грънчарю, завърти колелото.
	Бебче, дай татко да ти цунка челото!

	Квоте не направи жест за последния стих, а наклони глава и погледна Баст очаквателно.
	Помощникът му просто стоеше и го гледаше объркано. След това на лицето му просветна разбиране.
	— Реши, как може да ти дойде наум нещо такова? — попита той с леко обиден глас и посочи към момчето. — Той е рус!
	Като местеше поглед между двамата мъже, момченцето реши, че няма да е лошо да поплаче. Лицето му се намръщи и то се разрева.
	— Ти си виновен — заяви Баст с равен глас.
	Съдържателят взе момченцето от бара и го завъртя в не особено успешен опит да го успокои. Малко по-късно, когато Мари се върна в общата стая, бебето зарева още по-силно и се наведе към нея с протегнати напред ръце.
	— Съжалявам — каза Квоте и гласът му прозвуча засрамено.
	Мари взе бебето и то тутакси млъкна, макар очите му все още да бяха пълни със сълзи.
	— Вината не е твоя — успокои тя съдържателя. — Напоследък все плаче за мен.
	Жената допря носа си до този на детето и се усмихна. Бебето отново се засмя с клокочещия си от удоволствие смях.

	* * *

	— Колко им взе? — попита Квоте, когато се върна при масата на Летописеца.
	— Пени и половина — сви рамене писарят.
	Съдържателят, който се готвеше да седне, застина за момент. Той присви очи.
	— Това няма да покрие разходите ти за хартия.
	— Нали не мислиш, че съм глух? — попита го Летописеца. — Ковашкият чирак спомена, че за семейство Бентли са настъпили трудни времена. А дори и да не го беше казал, мога да го видя със собствените си очи. Панталоните на мъжа бяха кърпени и на двете колена, а обувките му бяха толкова износени, че почти бяха пробити. Роклята на момиченцето беше твърде къса за него и освен това беше кърпена.
	Квоте кимна с мрачно изражение.
	— Южната им нива се наводнява през последните две години. И двете им кози умряха тази пролет. Дори времената да бяха добри, за тях годината щеше да е лоша. С бебето… — Той си пое дълбоко дъх и въздъхна бавно и тъжно. — Заради облагането с данъци е. Тази година плащат вече два пъти.
	— Искаш ли пак да счупя оградата, Реши? — нетърпеливо попита Баст.
	— Мълчи си за това, Баст. — В ъгълчетата на устата на съдържателя проблесна усмивка. — Този път ще трябва да измислим нещо различно — усмивката му помръкна — преди следващото облагане.
	— Може би няма да има повече облагания — предположи Летописеца.
	— Няма да е преди края на жътвата — поклати глава Квоте, — но ще има още. Обикновените бирници са достатъчно лоши, ала все пак понякога извръщат глава на другата страна. Но кръвниците…
	Летописеца кимна.
	— Те са различни — мрачно довърши той и започна да рецитира: — „И дъжда, ако можеха, ще вземат. Ако нямаш злато, зърното ще ти отнемат.“
	Съдържателят се усмихна с половин уста и продължи:

	Ако нямаш жито, ще ти вземат козата.
	Ще ти вземат палтото, а също и дървата.
	Ако си котка, ще ти вземат мишката.
	А накрая къщата и дрешката.

	— Всеки мрази кръвниците — мрачно се съгласи Летописеца. — Всъщност благородниците са мразени още повече.
	— Трудно ми е да повярвам в това — възрази Квоте. — Трябва да чуеш какво се говори наоколо. Ако последният кръвник нямаше въоръжена охрана, не мисля, че щеше да се измъкне жив от града.
	Летописеца се усмихна накриво.
	— Да можеше да чуеш думите, с които ги наричаше баща ми — каза той. — А го обложиха с данък само два пъти за двайсет години. Казваше, че предпочита земите му да бъдат нападнати от скакалци, а сетне изпепелени от пожар, отколкото през тях да премине кралският кръвник. — Летописеца хвърли поглед към вратата на странноприемницата. — Май са твърде горди, за да поискат помощ, а?
	— Дори повече от това — отвърна съдържателят. — Колкото си по-беден, толкова повече цениш гордостта си. Знам какво е чувството. Никога не бих поискал пари от приятел. По-скоро бих умрял от глад.
	— Не могат ли да поискат заем? — попита Летописеца.
	— В тези времена кой има пари да дава назаем? — мрачно попита Квоте на свой ред. — И без това зимата ще бъде гладна за повечето хора. Но след третото облагане с данъци семейство Бентли ще се завиват под едно одеяло и ще изядат зърното, което са заделили за посев, преди снегът да се стопи. Ако преди това не загубят и къщата си…
	Съдържателят сведе поглед към ръцете си, които беше положил върху масата, и с изненада забеляза, че едната е свита в юмрук. Той бавно я разтвори и сложи и двете си длани върху масата с разтворени пръсти. След това вдигна поглед към Летописеца с печална усмивка на лицето.
	— Знаеш ли, че преди да дойда тук, никога не бях плащал данъци? По правило Едема не притежават земя. — Той махна към странноприемницата. — Никога не съм знаел колко унизително е това. В града идва някакъв самодоволен кучи син с дебел регистър и те кара да платиш за привилегията, че притежаваш нещо. — Квоте направи знак на Летописеца да вземе перото си. — Сега, разбира се, аз знам как стоят нещата. Знам какви тъмни страсти биха накарали група мъже да се спотайват край пътя, да избиват бирниците и така открито да предизвикват краля.


	86.
	Счупен път

	Приключихме с претърсването на северната страна на кралския път и се захванахме с южната половина. Често единственото нещо, отличаващо един ден от следващия, бяха историите, които си разказвахме вечер около огъня. Историите за Орен Велситер, Ланиел Отново младата и Илиен. Истории за свинари, които са готови да помогнат, и за късмета на синовете на калайджията. Истории за демони и феи, за игри на гатанки и за драугите от надгробните могили.
	Едема Рух знаят всички истории на света, а аз съм Едема до мозъка на костите си. Когато бях малък, родителите ми всяка нощ разказваха истории край огъня. Израснах, гледайки истории, разказвани с пантомима, слушах ги в песни и ги играех на сцената.
	Като се има предвид това, не е особено изненадващо, че историите, разказвани вечер от Дедан, Хеспе и Мартен, ми бяха вече известни. Не с всички подробности, но ги познавах в общи линии. Знаех структурата им и как ще свършат.
	Не се заблуждавайте, все още им се наслаждавах. Не е необходимо историите да са нови, за да ви доставят радост. Някои разкази са като стари приятели. Човек толкова е свикнал с тях, както с насъщния хляб.
	Все пак история, която не бях чувал, беше нещо рядко и ценно за мен. И на двайсетия ден от претърсването на Елд бях възнаграден с един такъв разказ.

	* * *

	— Някога, много отдавна и далеч от тук — започна Хеспе, докато се разполагахме около огъня след вечеря, — имало едно момче, наречено Джакс, което се влюбило в луната. Джакс бил странно, замислено дете. Живеел в стара къща в края на един счупен път. Той…
	— _Счупен_ път ли каза? — прекъсна я Дедан.
	Устата на Хеспе остана здраво стисната. Тя не точно се намръщи, но сякаш бе готова да го стори всеки момент.
	— Да. Така стотици пъти ми е разказвала историята моята майка, когато бях малка.
	За момент изглеждаше, че Дедан се готви да зададе нов въпрос, но вместо това той демонстрира рядка за него предвидливост и просто кимна.
	Хеспе неохотно се отказа от намръщването. След това сведе поглед към ръцете си и сбърчи чело. За кратко устните й мърдаха беззвучно, после тя кимна сякаш на себе си и продължи.

	* * *

	Всеки, който бил виждал Джакс, можел да каже, че в него има нещо различно. Той не играел. Не тичал наоколо и не се забърквал в неприятности. И никога не се смеел.
	Някои хора се питали: „Какво можеш да очакваш от момче, което живее в счупена къща на края на счупен път?“ Други казвали, че проблемът е в това, че никога не е имал родители. Трети пък твърдели, че във вените му има капка кръв от феите и това пречело на сърцето му да познае радостта.
	Джакс бил нещастно момче. В това нямало никакво съмнение. Когато получел нова риза, правел дупка в нея. Ако му дадели сладкиш, веднага го изпускал на улицата.
	Някои смятали, че детето е родено под лоша звезда, че е прокълнато и че сянката му е яздена от демон. Други пък просто му съчувствали, но не чак толкова, че да му помогнат.
	Веднъж по пътя към къщата на Джакс се появил един калайджия. Това било донякъде изненадващо, защото пътят бил счупен и никой никога не го използвал.
	— Хей, здравей, момче! — извикал калайджията и се подпрял на тоягата си. — Ще дадеш ли нещо за пиене на един старец?
	Джакс донесъл малко вода в напукана глинена халба. Калайджията отпил и свел поглед към детето.
	— Не изглеждаш щастлив, синко. Какво не е наред? — попитал той.
	— Нищо ми няма — отвърнал Джакс. — Изглежда, че човек има нужда от нещо, за да е щастлив, а аз нямам това нещо.
	Момчето изрекло тези думи с толкова унил и примирен глас, че сърцето на калайджията направо се свило от мъка.
	— Обзалагам се, че в дисагите си имам нещо, което ще те направи щастлив — рекъл той. — Какво ще кажеш за това?
	— Ще кажа, че ако ме направиш щастлив, наистина ще съм ти благодарен — отговорил Джакс. — Но нямам никакви пари за харчене, няма откъде да заема или да изпрося дори едно пени.
	— Е, това вече е проблем — съгласил се калайджията. — Нали разбираш, аз все пак съм търговец.
	— Ако в дисагите си намериш нещо, което да ме направи щастлив — предложил Джакс, — ще ти дам къщата си. Тя е стара и счупена, но все струва нещо.
	Калайджията вдигнал поглед към огромната стара къща, която била голяма почти колкото имение.
	— Така да бъде — съгласил се той.
	Тогава детето вдигнало поглед към калайджията и малкото му лице станало сериозно.
	— А ако не можеш да ме направиш щастлив, тогава какво? Ще ми дадеш ли дисагите си, тоягата в ръката ти и шапката на главата ти?
	Калайджията обичал обзалаганията и познавал кога един облог е добър. Освен това дисагите му били претъпкани със съкровища от четирите краища на света и той бил убеден, че може да впечатли едно малко момче. Затова се съгласил и двамата си стиснали ръцете.
	Калайджията извадил първо една торбичка с топчета за игра, оцветени във всички цветове на дъгата. Но те не направили Джакс щастлив. Тогава мъжът извадил по-голямо топче с чаша. Но и то не направило детето щастливо.
	_„Топчето с чашата не е направило никого щастлив — промърмори Мартен. — Това е най-лошата играчка, създавана някога. Всеки, който има поне малко разум, не харесва топчето с чашата.“_
	Калайджията преровил първия си денк. Той бил пълен с всевъзможни неща, които биха зарадвали някое обикновено момче — зарче, кукли, сгъваемо ножче, гумена топка. Но нито едно от тях не направило Джакс щастлив.
	Затова търговецът започнал да тършува във втория денк. В него имало по-редки неща — войник със зъбни колела, който марширувал, когато го навиеш, комплект ярки бои за рисуване с четири различни четки, книга с тайни, парче желязо, паднало от небето…
	Това продължило през целия ден, до късно през нощта, и накрая калайджията започнал да се тревожи. Не се безпокоял, че ще загуби тоягата си, но си изкарвал прехраната със стоките в дисагите, а и доста харесвал шапката си.
	Осъзнал, че ще му се наложи да отвори и третия денк. Той бил малък и в него имало само три неща. Но това били предмети, които показвал само на най-заможните си клиенти. Всеки от тях струвал повече от една счупена къща, но той си помислил, че е по-добре да загуби някой от тях, отколкото да загуби всичко, включително и шапката си.
	Точно когато калайджията се пресягал към третия си денк, Джакс посочил и попитал:
	— Какво е това?
	— Това са очила — отвърнал калайджията. — Те са като втори чифт очи, които помагат на човек да вижда по-добре.
	Той ги взел и ги сложил на лицето на Джакс.
	Момчето се огледало.
	— Нещата си изглеждат същите — отбелязало то и вдигнало поглед нагоре. — А това какво е?
	— Това са звезди — отвърнал калайджията.
	— Никога преди не съм ги виждал. — Джакс се обърнал на другата страна, все така вперил поглед нагоре, и внезапно се заковал на място. — Какво е това?
	— Това е луната — казал търговецът.
	— Мисля, че тя ще ме направи щастлив — заявило детето.
	— Чудесно — облекчено въздъхнал калайджията. — Вече си имаш очила…
	— Като я гледам, не ставам щастлив — прекъснал го Джакс, — също както не се засищам, когато гледам вечерята си. Искам я. Искам да е моя.
	— Не мога да ти дам луната — рекъл мъжът. — Тя не ми принадлежи. Принадлежи на самата себе си.
	— Само луната ще свърши работа — настояло момчето.
	— Е, тогава не мога да ти помогна — тежко въздъхнал калайджията. — Дисагите ми и целият товар в тях са твои.
	Джакс кимнал, без да се усмихне.
	— Ето ти и тоягата ми — тя е доста хубава и здрава.
	Детето я взело в ръка.
	— Надявах се — колебливо казал търговецът, — че ще се съгласиш да ми оставиш шапката. Доста съм привързан към нея…
	— Тя ми принадлежи по право — не се съгласил Джакс. — Ако си привързан към нея, не трябваше да я залагаш.
	Калайджията се намръщил и му подал шапката си.
	_Темпи издаде нисък, гърлен звук и поклати глава. Хеспе се усмихна и кимна. Очевидно дори и адемците знаеха, че да се държиш грубо с калайджия, носи лош късмет._
	И така, Джакс сложил шапката на главата си и събрал денковете на калайджията. Когато взел третия, който все още не бил отворен, той попитал:
	— Какво има вътре?
	— Нещо, с което да се задавиш дано — ядно отвърнал калайджията.
	— Няма смисъл да се ядосваш за една шапка — рекло момчето. — Аз имам по-голяма нужда от нея. Има доста път да извървя, докато открия луната и я направя своя.
	— Но ако не ми беше взел шапката, можеше да ти помогна да я хванеш — казал калайджията.
	— Ще ти оставя счупената къща — успокоил го Джакс. — Това все пак е нещо. Макар че ще трябва сам да я поправиш.
	Той сложил очилата на носа си и тръгнал по пътя към луната. Вървял цяла нощ и спрял едва когато тя се скрила зад планините.
	И така, Джакс вървял ден след ден и не спирал да търси…

	* * *

	Дедан изсумтя.
	— Това не ви ли звучи твърде познато? — промърмори той достатъчно силно, за да го чуят всички. — Чудя се дали и той е опикавал дърветата като нас?
	Хеспе го изгледа ядосано и мускулите на челюстта й се стегнаха.
	Изпуснах тиха въздишка.
	— Свърши ли? — остро попита Хеспе и хвърли на Дедан продължителен, гневен поглед.
	— Какво? — попита Дедан.
	— Ще мълчиш, докато разказвам историята си — отвърна Хеспе.
	— Но всички останали казаха какво мислят! — Дедан се изправи възмутено на крака. — Дори и немият им пригласяше. — Той махна с ръка към Темпи. — Защо само на мен се караш?
	Хеспе кипна от възмущение.
	— Защото се опитваше да се заяждаш по средата на разказа ми.
	— Да кажеш истината, не означава да се заяждаш — промърмори Дедан. — Някой от нас все трябва да прояви малко здрав разум.
	— Продължаваш да го правиш! — Хеспе вдигна ръце. — Не можеш ли да се въздържиш поне една вечер? Използваш всяка възможност да се оплакваш!
	— Поне казвам каквото мисля, когато не съм съгласен с нещо — заяви Дедан. — А не си мълча като някой страхливец.
	Очите на Хеспе проблеснаха и макар да знаех, че не трябва да го правя, реших да се намеся.
	— Добре — прекъснах ги аз и погледнах Дедан. — Ако имаш по-подходяща идея как да намерим тези хора, нека да я чуем. Да разговаряме като възрастни хора.
	Намесата ми изобщо не впечатли Дедан, а само го накара да се обърне срещу мен.
	— Ти пък какво знаеш за възрастните? — заяде се той. — Омръзна ми някакво хлапе, което вероятно дори още няма косми по топките си, да ми говори снизходително.
	— Сигурен съм, че ако маерът знаеше колко космати са твоите топки, щеше да сложи теб начело — отвърнах аз със спокойствие, което се надявах да го вбеси. — За съжаление, изглежда, че той е пропуснал този факт и е предпочел мен.
	Дедан си пое дъх, но преди да успее да каже нещо, Темпи се намеси:
	— Какво е топки?
	Дедан изпусна всичкия въздух, който беше поел, и се обърна да погледне Темпи със смесица от раздразнение и веселост. Едрият наемник се изкикоти и направи недвусмислено движение с шепи между краката си.
	— Нали се сещаш — топки — рече той без помен от смущение.
	Зад гърба му Хеспе вдигна очи към небето и поклати глава.
	— А — каза Темпи и кимна разбиращо. — Защо са му на маера космати топки?
	Настъпи пауза, последвана от взрив от смях, който разтърси лагера ни и стопи насъбралото се напрежение, което заплашваше да прерасне в юмручен бой. Хеспе се смееше, останала без дъх, и се държеше за корема. Мартен бършеше сълзите от очите си. Дедан се смееше толкова силно, че не можеше да стои прав, и накрая се подпря с ръка на земята, за да не падне.
	След като се успокоихме, всички насядахме около огъня, като дишахме тежко и се хилехме като идиоти. Напрежението, което беше станало гъсто като зимна мъгла, се бе разсеяло за пръв път от няколко дни насам. Едва тогава погледът ми се спря за миг върху Темпи. Той леко потри палеца и показалеца си. _Радост?_ Не. _Задоволство._ Внезапно осъзнах случилото се, но когато отново срещнах очите му, лицето му беше все така безизразно както винаги. Преднамерено безизразно. Толкова безизразно, че изглеждаше почти самодоволно.
	— Можем ли да се върнем на твоята история, скъпа? — обърна се Дедан към Хеспе. — Бих искал да разбера как момчето е вкарало луната в леглото си.
	Хеспе му се усмихна с първата си искрена усмивка, която виждах от доста време.
	— Изгубих темпото си — отвърна тя. — В историята има ритъм, тя е като песен. Мога да я разкажа от началото, но ако я започна от средата, всичко ще се обърка в главата ми.
	— Утре ще я разкажеш ли от началото, ако обещая да си държа устата затворена?
	— Ще го направя — съгласи се тя, — ако наистина ми обещаеш.


	87.
	Летхани

	На следващия ден двамата с Темпи отидохме до Кросон за провизии. Това означаваше, че ни предстои дълъг ден вървене, но поне не се налагаше да се оглеждаме за следи на всяка крачка. Имахме чувството, че направо летим по пътя.
	Докато крачехме, си разменяхме думи. Научих как е „мечта“, „миризма“ и „кост“. Узнах, че на адемски има различни думи за желязо и желязо за мечове.
	След това загубихме един час в безплодни разговори, докато той се опитваше да ми помогне да разбера какво означава жестът, при който трие с пръсти челото над веждата си. Изглеждаше ми почти същото като свиването на рамене, но той ясно ми даде да разбера, че не е така. Дали беше безразличие? Или двусмисленост?
	— Да не би да става дума за чувството, което изпитваш, когато някой ти предложи избор? — опитах отново аз. — Някой ти предлага ябълка и слива? — Протегнах ръце пред себе си. — Но ти обичаш и двете еднакво. — Притиснах пръсти един към друг и пригладих с тях челото над веждата си два пъти. — Това чувство ли имаш предвид?
	— Не — поклати глава Темпи.
	Той спря да върви за момент и после продължи. Лявата му ръка каза: _нечестност_.
	— Какво е „слива“?
	_Внимателен._
	— Моля? — объркано го погледнах аз.
	— Какво означава „слива“?
	Той отново направи жест с ръка: _Напълно сериозен. Внимателен._
	Насочих вниманието си към дърветата и веднага чух звука — шум от движение в храсталака.
	Идваше от южната страна на пътя. Страната, която все още не бяхме претърсвали. Бандитите. В гърдите ми се надигна вълнение, примесено със страх. Дали щяха да ни нападнат? Съмнявах се, че представлявам интересна мишена, облечен в дрипавия си плащ, но носех лютнята в нейния тъмен скъп калъф.
	За пътуването до града Темпи се беше преоблякъл в червените си наемнически дрехи. Дали това щеше да обезкуражи нападателя, въоръжен с голям лък? Или щяха да ме сметнат за менестрел, който е достатъчно богат, за да си наеме адемски телохранител? Може би щяхме да им се сторим като сочен плод, който само чака да бъде откъснат.
	Помислих си с копнеж за „уловителя на стрели“, който бях продал на Килвин, и осъзнах, че магистърът е прав. Хората биха платили прескъпо за нещо такова. В момента аз самият бих дал всяко пени в джоба си за нещо подобно.
	Направих жест към Темпи: _Приемане. Нечестност. Съгласие._
	— Сливата е сладък плод — казах аз, като напрегнато се ослушвах за издайнически звуци от заобикалящите ни дървета.
	Дали трябваше да побегнем към гората, или беше по-добре да се преструваме, че не подозираме за присъствието им? Какво можех да сторя, ако ни нападнеха? Ножът, който бях купил от калайджията, беше затъкнат в колана ми, но нямах представа как да го използвам. Внезапно осъзнах колко ужасно неподготвен съм. Какво, в името на бога, правех тук? Мястото ми не беше тук. Защо маерът ме беше изпратил?
	Тъкмо започвах да се потя обилно, когато от храстите се разнесе хрущене и шумолене. От дърветата изскочи един рогат елен и премина от другата страна на пътя с три леки подскока. Миг по-късно го последваха и две сърни. Едната спря по средата на пътя и се обърна да ни погледне с любопитство, като помръдваше с дългите си уши. След това се отдалечи и се изгуби между дърветата.
	Сърцето ми препускаше лудо и аз се засмях тихо и нервно. Обърнах се да погледна към Темпи и видях, че той е застанал с изваден меч в ръка. Пръстите на лявата му ръка се извиха в жеста за _неловкост_ и след това направиха още няколко бързи движения, които не разпознах.
	Наемникът прибра меча в ножницата без всякаква театралност. Жестът му беше толкова непринуден, сякаш просто бе мушнал ръка в джоба си. _Разочарование._
	Кимнах. Колкото и да бях щастлив, че от гърба ми не стърчат стрели, една засада поне щеше да ни осигури информация за това къде са бандитите. _Съгласие. Твърде слабо казано._
	Продължихме пътя си към Кросон.

	* * *

	Той не беше кой знае какъв град. Двайсет-трийсет сгради, заобиколени с гъста гора от всички страни. Ако не беше кралският път, вероятно дори нямаше да бъде удостоен с име.
	Но тъй като се намираше на кралския път, в него имаше доста добре зареден смесен магазин, от който се запасяваха пътниците и няколкото ферми наоколо. Имаше малка пощенска станция, която беше също така конюшня и ковачница, както и малка църква, която освен това беше и пивоварна.
	Имаше, разбира се, и странноприемница. Макар „Засмяната луна“ да бе тройно по-малка от „За няколко пенита“, тя все пак бе по-хубава, отколкото бихте очаквали да намерите в такъв град. Беше двуетажна, с три стаи за отдаване под наем и баня.
	Отпред висеше голяма табела, на която бе нарисувана почти пълна, облечена в жилетка луна, която се тресе от смях и се държи за корема.
	В онази сутрин извадих лютнята си, като се надявах, че ще мога да посвиря в замяна на нещо за обяд. Но това беше просто извинение. Отчаяно се нуждаех от какъвто и да е повод, за да посвиря. Обстоятелството, че бях принуден да не свиря, ме измъчваше не по-малко от мърморенето на Дедан. Не бях изкарвал толкова дълго без музика от времето, когато бях бездомник по улиците на Тарбеан.
	Двамата с Темпи оставихме списъка с провизиите на възрастната жена, която държеше магазина. Четири големи самуна черен хляб, четвърт килограм масло, сто грама сол, брашно, сушени ябълки, наденици, бекон, чувал ряпа, шест яйца, две копчета, пера за ловните стрели на Мартен, връзки за обувки, сапун и ново точило за подмяна на онова, което Дедан беше счупил. Всичко това ни излезе осем сребърни бита от бързо изтъняващата кесия на маера.
	Двамата с Темпи влязохме в странноприемницата, за да обядваме, защото знаехме, че ще минат час-два, преди поръчката ни да е готова. За моя изненада шумът от общата стая се чуваше чак от отсрещната страна на улицата. Подобни места обикновено са пълни през нощта, когато пътниците се отбиват да преспят, а не посред бял ден, когато всички са на полето или на път.
	Когато отворихме вратата, стаята утихна. В началото се надявах, че клиентите се радват да видят музикант, но после забелязах, че погледите им са насочени към Темпи и стегнатите му червени дрехи на наемник.
	В общото помещение седяха петнайсет-двайсет души, които очевидно нямаха работа за вършене. Някои се бяха прегърбили на бара, други се бяха скупчили около масите. Не беше чак толкова претъпкано, че да не можем да си намерим маса, но минаха няколко минути, преди измъчената сервитьорка да успее да дойде при нас.
	— Какво да бъде? — попита тя и отметна един запотен кичур коса от лицето си. — Имаме супа от грах с бекон и хлебен пудинг.
	— Звучи чудесно — казах аз. — Може ли да получим и ябълки и сирене?
	— А за пиене?
	— За мен неферментирал сайдер — отвърнах аз.
	— Бира — обяви Темпи, след което направи жест с два пръста върху масата. — Малко уиски. Хубаво уиски.
	— Трябва да ми покажете парите — кимна тя.
	— Да не би да сте имали неприятности напоследък? — повдигнах вежди аз.
	Жената въздъхна и вдигна очи към тавана.
	Подадох й три половин пенита и тя побърза да изпълни поръчката ни. По това време вече бях сигурен, че не си въобразявам — хората в стаята хвърляха мрачни погледи на Темпи.
	Обърнах се към мъжа на съседната маса, който ядеше супа:
	— Днес да не е пазарен ден или нещо такова?
	Той ме погледна така, сякаш съм някой идиот, и видях, че на челюстта му имаше синина.
	— В Кросон няма пазарен ден. Тук няма пазар.
	— Идвах в града преди известно време и тогава беше спокойно. Какво правят тук всички тези хора?
	— Същото като всеки път — отвърна човекът. — Търсят си работа. Кросон е последното населено място, преди Елд да стане наистина гъста. Всички керванджии, които имат поне малко разум, си взимат един-двама души допълнителна охрана. — Той отпи от напитката си. — Но напоследък твърде много хора станаха лесна плячка сред дърветата и керваните не минават оттук толкова често.
	Огледах стаята. Мъжете не носеха брони, но сега, когато се загледах, забелязах по повечето от тях следите от живота на наемниците. Изглеждаха по-груби от обикновените жители на градчето. Имаха повече белези, мнозина бяха със счупени носове, носеха ножове и бяха по-наперени.
	Мъжът остави лъжицата си в празната паница и се изправи.
	— Който иска да стои тук, негова си работа — рече той. — От шест дни съм на това място и видях да минават едва четири фургона. А и само идиот би се хванал на работа към керван, който отива на север. — Той вдигна една голяма раница и я сложи на раменете си. — Да не говорим, че с всички тези хора, които изчезнаха, само глупак би наел допълнителна охрана от място като това. Послушайте безплатния ми съвет — половината от тези смрадливи кучи синове вероятно ще ви прережат гърлата още първата нощ, след като тръгнете на път.
	Един широкоплещест мъж с буйна черна брада, който седеше на бара, се засмя подигравателно.
	— Н’ моеш да м’ наричаш престъпник само ’щот не ти върви на зарове, ясно ли е? — каза той със силен северняшки акцент. — Само пак да каеш нещ’ такова и ш’ си го получиш двойно повече от вчера, плюс лихвата.
	Мъжът, с когото говорех, направи жест, достатъчно ясен за всеки и без да е адемец, и се отправи към вратата. Брадатият се засмя.
	В този момент дойдоха напитките ни. Темпи изпи половината от уискито си на една глътка, въздъхна дълго и доволно и се отпусна назад на стола си. Отпих от своя сайдер. Бях се надявал да посвиря час-два в замяна на храната, която щяхме да получим. Но не бях толкова глупав, че да реша да свиря в стая, пълна с разочаровани наемници.
	Можех да го сторя. След час щях да ги накарам да се смеят и да пеят. След два часа щяха да плачат над бирата си и да се извиняват на сервитьорката. Но нямаше да го направя само за едната храна. Не и ако разполагах с някакъв избор. Тази стая направо вонеше на неприятности. Всеки момент можеше да се стигне до бой. Един уважаващ себе си член на трупа не можеше да не забележи това.
	Широкоплещестият мъж взе дървената си халба и с бавна и демонстративно небрежна походка се приближи до масата ни, издърпа един стол и седна.
	Той се усмихна с широка и неискрена усмивка сред гъстата си черна брада и протегна ръка на Темпи.
	— Здрасти — рече той достатъчно силно да го чуят всички в бара. — Мойто име е Там? А твойто?
	Темпи стисна ръката му и собствената му ръка изглеждаше малка и бледа на фона на огромната космата десница на другия мъж.
	— Темпи.
	— И к’во пра’иш в града? — ухили му се Там.
	— Просто минаваме оттук — отвърнах аз. — Срещнахме се по пътя и той беше достатъчно любезен да се съгласи да вървим заедно.
	Там ме изгледа от горе до долу с презрителен поглед.
	— Не говоря с теб, момче — изръмжа той. — Затваряй си устата.
	Темпи мълчеше и наблюдаваше едрия мъж с обичайното си спокойно и внимателно изражение. Видях, че с лявата си ръка докосна ухото си в жест, който не успях да разпозная.
	Там отпи от халбата си, без да откъсва поглед от Темпи. Когато свали чашата си, черните косми около устата му бяха мокри и той избърса лицето си с ръка.
	— Винаги съм се чудел — подхвана той достатъчно силно, че думите му да се чуят в цялата стая, — колко ли изкарвате вие, адемците?
	Темпи се обърна да ме погледне и леко наклони глава встрани. Осъзнах, че вероятно не разбира силния акцент на мъжа.
	— Иска да знае колко пари печелиш — обясних аз.
	— Сложно е. — Адемецът направи колебливо движение с ръка.
	— Ако те наемат да охраняваш керван, колко ш’ вземеш на ден тогаз?
	— Два-три йота — сви рамене Темпи.
	Там се засмя бавно, но достатъчно силно, за да усетя дъха му. Очаквах, че ще мирише неприятно, но не беше така. Миришеше на подсладен сайдер с подправки.
	— Чухте ли това, момчета? — извика той през рамо. — Три йота на ден! А едва говори!
	Почти всички вече ни наблюдаваха и слушаха разговора и тези думи предизвикаха тих и раздразнен шепот.
	Там се обърна отново към нас.
	— Повечето от нас получават по едно пени на ден, когат’ изобщо се сдобием с някаква работа. Аз получавам две пенита, ’щот ме бива с конете, а и мога да подигна задната част на каруца, ако се налага. — Той размърда широките си рамене. — Ти равняваш ли се на двайсе’ мъже в битка?
	Не знам каква част от думите му разбра Темпи, но, изглежда, бе схванал последния му въпрос доста добре.
	— Двайсет? — Той се огледа преценяващо. — Не. Четири. — Колебливо размаха ръката си напред-назад с разтворена длан. — Пет.
	Това с нищо не подобри атмосферата в стаята. Там поклати глава пресилено смаян.
	— Даже и да ти вярвах — рече той, — това означава, че трябва да изкарваш четири или пет пенита на ден, а не двайсе. Ка…
	Усмихнах се с най-предразполагащата си усмивка и се намесих в разговора:
	— Чуй ме, аз…
	Там удари силно халбата си върху масата и във въздуха се разнесоха пръски от сайдера. Той ми хвърли опасен поглед без помен от престорената шеговитост, с която се обръщаше към Темпи.
	— Момче — изръмжа той, — ако още веднъж ме прекъснеш, ш’ ти избия зъбите. — Изрече думите с равен глас, сякаш ми казваше, че ако скоча в реката, няма как да не се намокря, след което се обърна отново към Темпи: — К’во те кара да мислиш, че заслужаваш три йота на ден?
	— Който ме купи, купува това — Темпи вдигна ръка — и това. — Посочи дръжката на меча си. — И това. — Потупа кожения ремък, който пристягаше към гърдите му типичната за адемците тъмночервена риза.
	Едрият мъж удари с длан по масата.
	— Значи, т’ва била тайната! — възкликна той. — Требе да си взема червена риза!
	Думите му предизвикаха кикот в стаята.
	— Не — поклати глава Темпи.
	Там се приведе напред и подръпна с дебелия си пръст един от ремъците близо до рамото на адемеца.
	— Да не би да казваш, че не съм достоен да нося такава префърцунена червена риза кат’ твойта? — Той отново перна ремъка с пръст.
	— Да — спокойно кимна Темпи. — Не си достоен.
	— К’во ш’ каеш, ако нарека майка ти уличница? — Там се ухили лудешки.
	В стаята настъпи тишина. Темпи се обърна и ме погледна. _Любопитство._
	— Какво е „уличница“?
	Не беше особено изненадващо, че тази дума не беше сред онези, които си бяхме разменили през последния цикъл от дни. За момент се поколебах дали да не излъжа, но нямаше как да се измъкна.
	— Той казва, че мъжете са плащали на майка ти, за да правят любов с нея.
	Адемецът се обърна отново към наемника и кимна любезно.
	— Много си мил. Благодаря ти.
	Изражението на Там се помрачи, сякаш подозираше, че му се подиграват.
	— Да, страхливецо. За едно пукнато пени така ще те пребия, че ще ти обърна носа на обратно.
	Темпи се обърна отново към мен.
	— Нещо не го разбирам този човек — обясни ми той. — Да не се опитва да ми плати, за да прави любов с мен? Или иска да се бием?
	В стаята се разнесе гръмогласен смях и лицето на Там стана аленочервено под брадата му.
	— Почти сигурен съм, че иска да се бие с теб — отговорих аз, като се опитах да сподавя смеха си.
	— А — рече Темпи. — Ами защо просто не ми каже? Защо са всички тези… — Той сви и разпусна пръстите на ръката си и ме изгледа озадачено.
	— Празни приказки? — предположих аз.
	Увереността на Темпи ми действаше успокоително и не можах да се въздържа на свой ред да не подразня Там. След като с очите си видях колко лесно адемецът се справи с Дедан, с нетърпение очаквах да видя как ще избие арогантността от главата на този конски задник.
	Темпи погледна отново към едрия мъж.
	— Ако искаш да се бием, спри с празните приказки. — Адемецът махна широко с ръка към останалата част на стаята. — Доведи и други, които да се бият заедно с теб. Доведи достатъчно жени, за да се чувстваш в безопасност. Става ли? — Спокойствието му внезапно се изпари, когато се обърна отново към мен и каза с изпълнен с раздразнение глас: — Вие, хората, не спирате да говорите.
	Там се върна при масата, където приятелите му играеха зарове.
	— Вижте сега. Чухте го к’во говори. Малкото лайно казва, че се равнява на четирима от нас, така че нека му покажем к’во моем четирима. Бренден, Вен, Джейн, готови ли сте?
	Един плешив мъж и една висока жена се изправиха усмихнати. Но третият махна с ръка презрително.
	— Твърде пиян съм, за да се бия, Там. Но трябва да съм много по-пиян, за да се изправя срещу някой от онези с кървавочервените ризи. Те се бият много мръсно. Виждал съм го с очите си.
	Сбиванията в кръчмите не бяха нещо ново за мен. Може би си мислите, че в място като Университета те са нещо рядко, но алкохолът не прощава никому. След шест-седем сериозни напитки разликата между мелничаря, който се кара с жена си, и младия алхимик, който не се е справил добре на изпитите, е много малка. И двамата са еднакво нетърпеливи да ожулят кокалчетата си в нечии зъби.
	Дори и в „Еолиан“, която бе толкова изтънчено място, понякога се случваха сбивания. Ако човек останеше достатъчно до късно, съществуваше доста голяма вероятност да види някои от натруфените благородници да си разменят шамари.
	Искам да кажа, че когато човек е музикант, става свидетел на много сбивания. Някои хора отиват в кръчмите, за да пият, други — за да играят зарове. Някои отиват, за да се сбият, а други — с надеждата, че ще станат свидетели на сбиване.
	Хората не се нараняват толкова много, колкото бихте предположили. В най-лошия случай се стига до синина или сцепена устна. А ако нямате късмет, можете да загубите зъб или да си счупите ръката, но има голяма разлика между приятелско сбиване в кръчма и нападението в гръб в някоя задна уличка. Кръчмарските сбивания си имат правила, както и неофициални съдии, които да ги налагат. Ако нещата загрубеят, зрителите бързо ще скочат и ще разтърват биещите се, защото биха искали някой друг да постъпи по същия начин, ако те са на тяхно място.
	Разбира се, има и изключения. Случват се и нещастия и от времето, прекарано в Медика, ми е добре известно колко е лесно човек да си навехне китката или да си изкълчи пръст. Тези наранявания може да са незначителни за някой търговец на добитък или съдържател на странноприемница, но за мен, при положение че прехраната ми зависеше от ловките ми ръце, мисълта за счупен палец беше направо ужасяваща.
	Стомахът ми се сви на възел, докато наблюдавах как Темпи отпива още една глътка от уискито си и се изправя на крака. Проблемът беше, че ние бяхме чужденци тук. Ако нещата загрубееха, можех ли да разчитам на раздразнените наемници да се намесят и да прекратят боя? Трима срещу един изобщо не беше честна борба и положението щеше да стане неприятно доста бързо.
	Темпи отпи глътка бира и ме погледна спокойно.
	— Пази ми гърба — нареди ми той, след което се обърна и се отправи към мястото, където стояха другите наемници.
	За момент бях просто впечатлен от това колко добре говори атурански. Откакто го познавах, се беше развил от човек, който е практически ням, до такъв, който използва идиоматични изрази. Но гордостта ми бързо угасна, докато се опитвах да измисля какво мога да сторя, за да спра боя, ако ситуацията излезе извън контрол.
	Нищо не ми хрумваше. Не бях предвидил такова развитие на нещата и не разполагах с някой и друг трик, скрит в ръкава. Тъй като нямах особен избор, извадих ножа си от канията и го стиснах в ръка под масата, така че да не се вижда. Последното нещо, което исках, бе да намушкам някого, но поне можех да ги заплаша и така да спечеля на двама ни достатъчно време, за да се измъкнем през вратата.
	Темпи изгледа преценяващо тримата наемници. Там беше десетина сантиметра по-висок от него и раменете му бяха като на вол. Вторият беше плешивият мъж с белези по лицето и неприятна усмивка. Трета беше блондинката, която се извисяваше цяла глава над адемеца.
	— Жената е само една — отбеляза Темпи и погледна Там право в очите. — Това достатъчно ли е? Можеш да доведеш още една.
	Наемницата се наежи.
	— Ти, наперено петле — злобно изсъска тя. — Ще ти покажа как може да се бие една жена.
	Темпи кимна учтиво.
	Фактът, че продължаваше да запазва самообладание, ме поуспокои. Разбира се, бях чувал за истории, в които един-единствен адемски наемник се справя с цяла дузина редовни войници. Дали наистина бе възможно Темпи да се бие с тези тримата едновременно? Той поне със сигурност мислеше така…
	— Това е първата ми подобна битка — погледна ги Темпи. — Как трябва да започне тя?
	Ръката ми, която стискаше ножа, започна да се поти.
	Там пристъпи напред, така че гърдите на двамата сега бяха само на сантиметри разстояние. Той се надвеси над Темпи.
	— Ще започнем с това, че ще те набием с камшик до кръв. След това ще те наритаме. После ще започнем отначало, за да сме сигурни, че не сме пропуснали нещо. — Докато изричаше последните думи, той нанесе удар с чело в лицето на Темпи.
	Затаих дъх и преди да успея отново да си поема въздух, боят беше приключил.
	Когато брадатият наемник нанесе удара си с глава, очаквах, че Темпи ще политне назад със счупен нос, от който се стича кръв. Но Там се оказа този, който се олюля назад, като ревеше от болка и стискаше лицето си, а между пръстите му бликаше кръв.
	Адемецът пристъпи напред, сложи ръка върху врата на едрия мъж и без усилие го блъсна към пода, където той се просна с широко разперени ръце и крака.
	Без всякаква следа от колебание Темпи се обърна и изрита блондинката в бедрото, като я накара да залитне. Докато жената се олюляваше, той й нанесе рязък удар с юмрук по главата и тя се строполи неподвижно на земята.
	Тогава плешивият пристъпи към него с протегнати напред ръце като професионален борец. Бърз като змия, той хвана адемеца за рамото с едната си ръка, а с другата сграбчи врата му.
	Честно казано, не знам какво се случи след това. Последна бъркотия от движения и накрая се оказа, че Темпи е хванал мъжа за китката и за рамото. Плешивият ръмжеше и се бореше, но адемецът просто изви ръката му и го накара да се наведе, докато мъжът се озова с лице към пода. Тогава Темпи го изрита в крака и онзи се строполи на пода.
	Всичко това се случи за по-кратко време, отколкото ми е нужно, за да ви го разкажа. Ако не бях толкова смаян, щях да започна да ръкопляскам.
	Там и жената лежаха на пода с неподвижността на хора, изпаднали в безсъзнание. Но плешивият ръмжеше нещо и понечи несигурно да се изправи на крака. Темпи пристъпи по-близо до него и безразлично му нанесе прецизен удар в главата, след което проследи как мъжът се свлича отпуснато на земята.
	Разсеяно си помислих, че това е най-учтивият удар с юмрук, който някога съм виждал. Наподобяваше внимателния удар с чук, който дърводелецът нанася върху пирон — достатъчно силен, за да вкара пирона докрай, но не толкова, че да нарани дървото около него.
	В стаята стана много тихо. Накрая високият мъж, който беше отказал да се бие, вдигна халбата си за поздрав и разля малко от нея.
	— Браво на теб! — гръмогласно извика той на Темпи и се разсмя. — Никой няма да ти се разсърди, ако теглиш един шут на Там, докато си лежи долу. Бог му е свидетел, че е направил предостатъчно, за да си го заслужи.
	Темпи погледна към мъжа на земята, сякаш обмисляше дали да не го направи, след това поклати глава и тихо се отправи към масата ни. Очите на всички все още бяха вперени в него, но погледите далеч не бяха толкова мрачни колкото преди.
	Адемецът се върна на нашата маса и попита:
	— Наблюдаваше ли гърба ми?
	Погледнах го безизразно и след това кимнах.
	— Какво видя?
	Едва тогава разбрах какво всъщност има предвид той.
	— Гърбът ти беше много изправен.
	_Одобрение._
	— Твоят гръб не е достатъчно изправен. — Той изпъна дланта си и я наклони на една страна. — Затова се спъваш при кетан. Това е…
	Темпи погледна надолу и не довърши, когато забеляза ножа, полускрит в опърпаното ми наметало. Той се намръщи. Наистина се намръщи с лицето си. За пръв път виждах да го прави и ми изглеждаше твърде заплашително.
	— Ще говорим за това по-късно — каза той, а ръката му направи жест: _голямо неодобрение_.
	Почувствах се по-сериозно смъмрен, отколкото ако бях прекарал цял час „върху роговете“, наведох глава и прибрах ножа.

	* * *

	Вървяхме мълчаливо в продължение на часове, с раници, натежали от провизиите, когато Темпи най-сетне заговори:
	— Има нещо, което трябва да те науча.
	_Сериозно._
	— Винаги се радвам да науча нещо ново — отвърнах аз и направих жест, за който се надявах, че означава _„искреност“_.
	Адемецът отиде встрани от пътя, свали тежката си раница и седна на тревата.
	— Трябва да поговорим за летхани.
	Трябваше да положа сериозно усилие, за да не се усмихна лудешки. От известно време исках да повдигна този въпрос, тъй като вече бяхме много по-близки, отколкото първия път, когато го попитах за това. Но не исках да рискувам да го обидя отново.
	Поседяхме мълчаливо за момент — донякъде, за да възвърна хладнокръвието си, но също така и за да покажа на Темпи, че се отнасям към тази тема с необходимото уважение.
	— Летхани — внимателно повторих аз. — Ти ми каза, че не трябва да питам за това.
	— Тогава не трябваше. Сега, може би. Аз… _Несигурен._ Чувствам се раздвоен. Но сега можеш да питаш.
	Изчаках известно време, за да видя дали той няма да продължи. Когато не го направи, зададох очевидния въпрос:
	— Какво е летхани? _Сериозно._
	Темпи ме изгледа продължително, след което внезапно избухна в смях.
	— Не знам. И не мога да ти кажа. — Той се засмя отново. _Омаловажаване._ — И все пак трябва да говорим за това.
	Поколебах се и се зачудих дали това не беше някоя от странните му шеги, които, изглежда, никога не можех да схвана.
	— Сложно е — каза той. — На моя език е трудно. А на твоя? _Безсилие._ Кажи ми какво знаеш за летхани.
	Опитах се да измисля как да опиша какво съм чувал за летхани, като използвам само думите, които той знае.
	— Чувал съм, че летхани е нещо тайно, което прави адемците силни.
	— Да — кимна Темпи. — Това е вярно.
	— Казват, че ако познаваш летхани, не можеш да загубиш битка.
	Отново кимване.
	Поклатих глава, защото разбирах, че не успявам да му обясня достатъчно добре.
	— Казват, че летхани е тайна сила. Адемците задържат думите в себе си. — Направих жест, сякаш събирам някакви неща близо до тялото си и ги натрупвам в него. — След това тези думи са като горски пожар. Този пожар на думите прави адемците невероятно силни, невероятно бързи, с кожа, твърда като желязо. Затова можете да се биете с много хора и да побеждавате.
	Темпи ме погледна внимателно и направи жест, който не успях да разпозная.
	— Това са побъркани приказки — най-сетне рече той. — Това ли е правилната дума? Побъркани?
	Той изплези език, започна да върти очи и да мърда пръсти край главата си.
	Не се сдържах и се разсмях нервно.
	— Да. „Побъркани“ е правилната дума. А също и „налудничави“.
	— Тогава онова, което казваш, е побъркано, а също и налудничаво.
	— Но онова, което видях днес — възразих аз. — Носът ти не се счупи, когато те удариха с глава. Това не е естествено.
	Адемецът поклати глава и се изправи.
	— Ела тук. Изправи се.
	Станах и Темпи пристъпи по-близо до мен.
	— Ударът с глава е хитър. Той е бърз. Може да изненада, ако противникът не е готов. Но аз не съм не готов.
	Той се приближи още повече, докато гърдите ни почти се докоснаха.
	— Ти си гръмогласният мъж — обясни той. — Главата ти е твърда. Моят нос е мек. — Той се пресегна и хвана главата ми с двете си ръце. — Ти искаш това.
	Бавно наведе главата ми надолу, докато челото ми не се притисна в носа му.
	— Ударът с глава е бърз. — Темпи пусна главата ми. — За мен — малко време. Мога ли да се движа?
	Той премести главата ми надолу и едновременно с това се дръпна назад. Този път челото ми допря устата му, все едно се готвеше да ме целуне.
	— Това не е добре. Устата е мека.
	Отново наклони главата ми назад.
	— Ако съм много бърз…
	Темпи отстъпи цяла крачка назад и свали главата ми още по-ниско, докато челото ми не докосна гърдите му.
	— Това пак не е добре. Гърдите ми не са меки. Но главата на този мъж е по-твърда от повечето. — Очите му леко проблеснаха и аз се изкикотих, осъзнавайки, че той се е пошегувал.
	— Значи — каза адемецът и се върна на мястото, където бяхме започнали, — какво може да направи Темпи? — Той ми махна. — Удари с главата. Бавно. Аз покаже.
	Леко неспокоен, бавно сведох глава надолу, сякаш се опитвах да му разбия носа.
	Като се движеше със същата бавна скорост, Темпи се наведе напред и прибра леко брадичката си към гърдите. Промяната не беше голяма, но когато този път наведох глава надолу, носът ми срещна горната част на главата му.
	— Видя ли? — Темпи отстъпи назад. — Хитрост. А не побъркано мислене за думи огън.
	— Беше много бързо — казах аз, като се почувствах малко неудобно. — Не можах да го видя.
	— Да. Битката е бърза. Упражнявай се да бъдеш бърз. Упражнения, а не думи огън.
	Той направи жест за _„настойчивост“_ и ме погледна в очите нещо, което рядко правеше.
	— Казвам това, защото ти си водачът. Трябва знаеш. Ако мислиш, че имам някакви тайни начини и желязна кожа… — Той отмести поглед и поклати глава. _Опасно._
	Двамата седнахме обратно при раниците си.
	— Чувал съм го в една история — подхванах аз в опит да обясня, — като онези, които си разказваме вечер край огъня.
	— Но ти — посочи ме той — имаш огън в ръцете си. Имаш… — Той щракна с пръсти и направи жест като огън, чиито пламъци внезапно са избуяли. — Можеш да правиш това и си мислиш, че адемците имат думи огън в себе си?
	Свих рамене.
	— Точно затова те разпитвам за летхани. Изглежда налудничаво, но съм виждал налудничави неща, които са истина, затова съм любопитен. — Поколебах се, преди да задам другия си въпрос. — Ти каза, че който познава летхани, не може да загуби битка.
	— Да. Но не с думи огън. Летхани е вид познание. — Темпи направи пауза, като очевидно подбираше внимателно следващите си думи. — Летхани е най-важното нещо. Всички адемци го научават. Наемниците го учат два пъти. Шехините го учат три пъти. Най-важното. Но сложно. Летхани е… много неща. Но нищо, което да бъде докоснато или посочено. Адемците прекарват целия си живот в мислене за летхани. Много трудно. Проблем — продължи той. — Не е моя работа да уча мой водач. Но ти си мой ученик за езика. Жените обучават на летхани. Аз не съм такъв. Това е част от цивилизацията, а ти си варварин. _Лека тъга._ Но ти искаш да си цивилизация. И имаш нужда от летхани.
	— Обясни ми — помолих го аз. — Ще се опитам да те разбера.
	Той кимна.
	— Летхани е да се правят правилните неща.
	Изчаках го нетърпеливо да продължи. След минута той направи жест _„безсилие“_.
	— Сега ти задавай въпроси. — Той си пое дълбоко дъх и повтори: — Летхани е да се правят правилните неща.
	Опитах се да се сетя за някой типичен пример за нещо добро.
	— Значи летхани е да дадеш на гладно дете да яде храна.
	Той направи неуверено движение, което означаваше _„да и не“_:
	— Летхани не е да направиш нещо. Летхани е нещото, което ни показва.
	— Летхани означава правила? Закони?
	Темпи поклати глава.
	— Не. — Той махна към гората около нас. — Законът е отвън, той ни контролира. Той е… като желязото в устата на коня и връвта за главата. _Въпросителна._
	— Мундщук и юзда? — предположих аз и направих движение, все едно завъртам главата на кон с поводите.
	— Да. Мундщук и юзда. Той ни контролира отвън. Летхани… — той посочи между очите си и след това към гърдите си — … живее вътре. Летхани помага да решиш. Законът е създаден, защото мнозина не разбират летхани.
	— Значи с летхани на човек не му е нужно да спазва закона?
	Последва пауза.
	— Може би. _Безсилие._ — Той извади меча си и го вдигна успоредно на земята, с режещата част нагоре. — Ако беше малък, вървенето по този меч щеше да е като летхани.
	— Защото е болезнено за краката? — попитах аз, опитвайки се малко да разведря настроението. _Веселост._
	— Не. — _Гняв. Неодобрение._ — Трудно за вървене. Лесно за падане настрани. Трудно за оставане.
	— Летхани е нещо твърде праволинейно?
	— Не — отсече Темпи и направи пауза. — Как се казва, когато има много планина и само един път за вървене?
	— Проход?
	— Проход — кимна Темпи. — Летхани е като проход в планините. Проходът е лесният път през тях. Единственият път през тях. Но е трудно да го видиш. Пътят, който е лесен, много често не преминава през планините. Понякога не води до никъде. Умираш от глад или падаш в дупка.
	— Значи летхани е правилният път през планините.
	— _Частично съгласие. Вълнение._ Това е правилният път през планините. Но летхани е и това да знаеш правилния път. И двете. А планините не са просто планини. Планините са всичко.
	— Значи летхани е цивилизацията.
	Последва нова пауза. _Да и не._ Темпи поклати глава. _Обезсърчен._
	Замислих се отново над думите му, че наемниците трябва да учат летхани два пъти.
	— Летхани воденето на бой ли е? — попитах аз.
	— Не.
	Той каза това с такава убеденост, че трябваше да го попитам обратното, за да съм сигурен, че съм го разбрал.
	— Летхани _не е_ воденето на бой?
	— Не. Онзи, който знае летхани, знае кога да се бие и кога — не. _Много важно._
	— Днес летхани каза ли ти да се биеш? — реших да сменя посоката аз.
	— Да. Да покажа, че адемците не се страхуват. За варварите знаем, че да не се биеш е страхливост. Страхливецът е слаб. Не е добре те да мислят така. Затова, когато гледат мнозина, се биеш. Така им показваш, че един адемец се равнява на много.
	— А ако бяха спечелили?
	— Тогава варварите щяха да знаят, че Темпи не се равнява на много. _Лека веселост._
	— Ако те бяха спечелили, тогава днешната битка нямаше да е летхани?
	— Не. Ако паднеш и си счупиш крака в планинския проход, това все още е проход. Ако се проваля, докато следвам летхани, това все още е летхани. _Сериозно._ Затова разговаряме сега. Днес. С твоя нож. Това не беше летхани. Не беше правилното нещо.
	— Страхувах се, че ще те наранят.
	— Летхани не пуска корени там, където има страх — каза той така, сякаш рецитираше.
	— Летхани би ли позволил да бъдеш наранен?
	— Може би — сви рамене той.
	— Част от летхани ли е да бъдеш… _Подчертаване._ Наранен?
	— Може би не. Но те не го направиха. Да извадиш нож пръв, не е летхани. Ако спечелиш и си първият, извадил нож, тогава не печелиш. _Голямо неодобрение._
	Не можех да разбера какво има предвид с последните си думи.
	— Не разбирам — признах аз.
	— Летхани е правилното действие. Правилният начин. Правилното време. — Лицето на Темпи внезапно просветна. — Старият търговец — каза той с видим ентусиазъм, — от историята с денковете. Как е думата?
	— Калайджията?
	— Да. Калайджията. Как трябва да се отнасяш с такива хора?
	— Как? — знаех отговора, но исках да видя какво ще каже адемецът.
	Той ме погледна и притисна пръсти един към друг. _Раздразнение._
	— Трябва да бъдеш любезен и да им помагаш. И да говориш добре. Винаги да си възпитан. _Винаги._
	— И ако ти предложат нещо, трябва да обмислиш дали да го купиш — кимнах аз.
	— Да! — Темпи направи тържествуващ жест. — Можеш да направиш много неща, когато срещнеш калайджия, но само едно от тях е правилно. — Той се поуспокои. _Предупреждение._ — Но само да го направиш не е летхани. Първо трябва да го знаеш и след това да го направиш. Това е летхани.
	Замислих се за момент.
	— Значи летхани е да бъдеш учтив?
	— Не учтив. Не любезен. Не добър. Не задължен. Летхани не е нито едно от тези неща. Всеки момент. Всеки избор. Всички различни. — Той ми хвърли проницателен поглед. — Разбираш ли?
	— Не.
	_Щастие. Одобрение._ Темпи се изправи на крака и кимна.
	— Добре е да знаеш, че не знаеш. Добре е, че го казваш. Това също е летхани.


	88.
	Слушане

	Когато двамата с Темпи се върнахме в лагера, заварихме там изненадващо весело настроение. Дедан и Хеспе се усмихваха един на друг, а Мартен бе успял да застреля дива пуйка за вечеря.
	И така, хапвахме и се шегувахме помежду си. А когато приключихме с миенето на съдовете, Хеспе ни разказа своята история за момчето, което било влюбено в луната, като я започна отначало. Като по чудо Дедан успя да задържи устата си затворена и аз започнах да се надявам, че малката ни група най-сетне се превръща в екип.

	* * *

	На Джакс не му било особено трудно да следва луната, защото в онези дни тя била винаги пълна. Висяла в небето кръгла като чаша, ярка като свещ и никога не се променяла.
	Момчето вървяло дни наред и краката го заболели. Той продължавал да върви месеци и месеци наред и гърбът му се уморявал от тежестта на раницата. Минали години и той все така вървял. Станал висок, жилав и слаб и вечно бил гладен.
	Когато се нуждаел от храна, търгувал с вещите от денковете на калайджията. Когато обувките му изтънели, той постъпил по същия начин. Джакс продължавал по своя път и пораснал умен и хитър.
	През цялото това време луната не му излизала от главата. Щом се замислел за нея, не можел да направи и крачка повече. Тогава слагал очилата и вдигал поглед към закръглената й форма, която се носела в небето. Когато я видел, усещал някакво бавно раздвижване в гърдите си. С времето започнал да си мисли, че е влюбен.
	Накрая пътят, по който вървял, минал през Тиню като всички други пътища. Но той продължил да следва големия каменен път на изток, към планините.
	Пътят непрекъснато се изкачвал нагоре и нагоре. Джакс изял последните хляб и сирене, които му били останали. Изпил последната си вода и последното си вино. Вървял дни наред, без да пие и да яде, а луната ставала все по-голяма в нощното небе над него.
	Точно когато силите му вече го напускали, момъкът се изкачил на един хълм и видял старец, който седял пред входа на пещера. Имал дълга сива брада и бил облечен в дълга сива роба. На главата си нямал коса, нито обувки — на краката си. Очите му били отворени, а устата затворена.
	Когато видял Джакс, лицето му просветнало. Той се изправил и се усмихнал.
	— Здравей, здравей — поздравил с ведър и плътен глас. — Доста си се отдалечил от всички населени места. Как е пътят до Тиню?
	— Дълъг — отвърнал Джакс, — труден и уморителен.
	Старецът поканил момъка да седне. Донесъл му вода, козе мляко и плодове, с които да се нахрани. Джакс ги изял лакомо и предложил на стареца в замяна чифт обувки от денковете си.
	— Няма нужда, няма нужда — успокоил го отшелникът, като щастливо мърдал пръстите на краката си, — но ти благодаря, че ми предложи.
	— Както искаш — свил рамене Джакс. — Но какво правиш тук, толкова далеч от всичко?
	— Открих тази пещера, докато гонех вятъра — отвърнал мъжът. — Реших да остана, защото мястото е идеално за онова, което правя.
	— И какво е то? — попитал момъкът.
	— Аз съм слушател — отвърнал старецът. — Слушам нещата, за да разбера какво имат да кажат.
	— А — внимателно рекъл Джакс. — И мястото тук е добро за това?
	— Направо превъзходно — отвърнал отшелникът. — Трябва доста да се отдалечиш от хората, преди да успееш да се научиш да слушаш както трябва. — Той се усмихнал. — Какво те води в моето малко ъгълче на небето?
	— Опитвам се да намеря луната.
	— Това е доста лесно — казал старецът и махнал към небето. — Виждаме я почти всяка нощ, стига времето да го позволява.
	— Не. Опитвам се да я хвана. Ако мога да съм с нея, мисля, че ще бъда щастлив.
	— Искаш да я хванеш, така ли? — Мъжът го погледнал сериозно. — Колко дълго я гониш?
	— Повече години и километри, отколкото мога да преброя.
	Отшелникът затворил очи за момент и след това кимнал сякаш на себе си.
	— Чувам го в гласа ти. Това не е някаква моментна прищявка.
	Той се навел и притиснал ухо към гърдите на Джакс, отново затворил очи и за дълго застинал съвсем неподвижно. — О, колко тъжно — казал той тихо накрая. — Сърцето ти е разбито и ти никога не си имал дори и най-малката възможност да го използваш.
	Момъкът се размърдал, защото се почувствал малко неловко.
	— Дано нямаш против, че те питам — рекъл той, — но как се казваш?
	— Нямам нищо против да ме попиташ — отвърнал старецът. — Стига ти да нямаш против, че няма да ти отговоря. Ако знаеш името ми, ще имаш власт над мен, не е ли така?
	— Така ли? — учудил се младежът.
	— Разбира се — намръщил се възрастният мъж, — така стоят нещата. Въпреки че не изглеждаш много вещ в слушането, по-добре да внимавам. Ако успееш да се сдобиеш дори и с част от името ми, ще притежаваш пълна власт над мен.
	Джакс се зачудил дали този човек няма да може да му помогне. Макар той да не изглеждал съвсем обикновен, момъкът знаел, че и неговата цел не е обикновена. Ако искал да хване крава, щял да поиска помощ от някой фермер. Но за да хване луната, може би се нуждаел точно от помощта на такъв странен старец.
	— Ти каза, че някога си гонил вятъра — подхванал Джакс. — Успя ли да го хванеш?
	— Донякъде да — отвърнал отшелникът — и донякъде не. Нали разбираш, този въпрос има повече възможни отговори.
	— Можеш ли да ми помогнеш да хвана луната?
	— Навярно мога да ти дам някой и друг съвет — колебливо отвърнал старецът, — но, момчето ми, първо сам трябва да премислиш нещата. Когато обичаш нещо, трябва да си сигурен, че и то отвръща на любовта ти, иначе преследването му ще ти донесе само неприятности.
	_Докато казваше това, Хеспе не погледна нито веднъж към Дедан. Гледаше навсякъде другаде, но не и към него. Ето защо не видя нещастното му и безпомощно изражение._
	— Как да разбера дали тя ме обича? — попитал младежът.
	— Можеш да се опиташ да слушаш — почти свенливо отвърнал възрастният мъж. — Това върши чудеса, да знаеш. Мога да те науча как да го правиш.
	— Колко време ще отнеме?
	— Горе-долу няколко години — отговорил отшелникът. — Зависи дали ти се удава. Истинското слушане е трудно нещо. Но щом веднъж го научиш, ще разбереш всичко за луната.
	— Това е твърде дълго — поклатил глава Джакс. — Ако успея да я хвана, мога да говоря с нея. Мога да я накарам…
	— Ами, точно това е част от проблема ти. Не би искал да я хванеш наистина. Би ли желал да се влачиш след нея по небето? Разбира се, че не. Искаш да _се срещнеш_ с нея. Това означава, че трябва да направиш така, че луната да дойде при теб.
	— Как мога да го направя? — зачудил се момъкът.
	Старецът се усмихнал.
	— Точно това е въпросът, нали? Имаш ли нещо, което луната да иска? Имаш ли какво да й предложиш?
	— Само онова, което нося в тези денкове.
	— Нямах това предвид — промърморил мъжът. — Но можем да хвърлим поглед на онова, което си донесъл.
	Старият отшелник прегледал първия денк и открил много практични неща. Съдържанието на втория денк било по-скъпо и рядко, но не особено полезно.
	Тогава старецът забелязал третия денк.
	— А какво имаш там?
	— Така и не успях да го отворя — признал младежът. — Възелът е твърде труден за мен.
	Отшелникът затворил очи за момент и се заслушал. После ги отворил и се намръщил на Джакс.
	— Възелът казва, че си се опитвал да го разкъсаш. Че си го рязал с нож и си го хапал със зъби.
	Момъкът се изненадал.
	— Така е — признал той. — Казвам ти, опитах всичко, за да го развържа.
	— Едва ли всичко — пренебрежително отбелязал старецът и вдигнал денка, докато възелът се оказал пред лицето му. — Ужасно съжалявам — казал му той, — но би ли се развързал? — Направил пауза. — Да. Извинявам се. Той няма да прави повече така.
	Възелът се развързал и отшелникът отворил денка. Когато погледнал вътре, очите му се разширили и той леко подсвирнал.
	Но когато онзи разстлал съдържанието на денка на земята, Джакс посърнал. Той се надявал, че вътре ще има пари, скъпоценни камъни или някакво съкровище, което ще може да предложи на луната като подарък. Но в денка имало само парче изкривено дърво, каменна флейта и малка желязна кутия.
	От тези три неща единствено флейтата привлякла вниманието на момъка. Тя била направена от бледозелен камък.
	— Когато бях малък, имах флейта — споделил той. — Но тя се счупи и аз така и не успях да я поправя.
	— Всички неща тук са доста впечатляващи — отбелязал отшелникът.
	— Флейтата е доста хубава — свил рамене Джакс. — Но каква е ползата от парче дърво и кутия, която е твърде малка, за да ти служи?
	Мъжът поклатил глава.
	— Не ги ли чуваш? Повечето неща шепнат. А тези тук крещят. — Той посочил към парчето изкривено дърво. — Ако не греша, това е сгъваема къща. Доста хубава при това.
	— Каква е тази сгъваема къща?
	— Нали знаеш как когато сгъваш парче хартия, при всяко следващо прегъване то става по-малко? — Старецът посочил парчето изкривено дърво. — Сгъваемата къща е нещо подобно. Само дето е къща, разбира се.
	Джакс взел парчето изкривено дърво и се опитал да го изправи. Внезапно в ръцете му се оказали две парчета дърво, които приличали на част от рамка на врата.
	— Не я разгъвай тук! — извикал отшелникът. — Не искам в пещерата ми да има къща, която да спира слънчевата светлина!
	Младежът се опитал да събере отново двете парчета дърво.
	— Защо не мога да я сгъна?
	— Предполагам, че защото не знаеш как — отвърнал му старецът. — Предлагам първо да решиш къде искаш да я сложиш, преди да разгънеш останалата част.
	Джакс внимателно оставил парчетата дърво и взел флейтата.
	— Тя също ли е специална?
	Той доближил устните си до нея и изсвирил простите трели на песента на козодоя.
	_Хеспе се усмихна закачливо, допря позната дървена свирка до устните си и изсвири: „Та-та дий. Та-та дий.“_
	Разбира се, всички знаят, че козодоят е нощна птица и се появява едва след като слънцето се скрие. Въпреки това една дузина козодои долетели и накацали около Джакс, като го наблюдавали с любопитство и примигвали на ярката слънчева светлина.
	— Изглежда, че е нещо повече от обикновена флейта — отбелязал отшелникът.
	— А кутията?
	Момъкът се пресегнал и я взел. Била тъмна, студена и достатъчно малка, за да я затвори в шепата си.
	— Тя е празна.
	Старецът потреперил и извърнал поглед от кутията.
	— Откъде знаеш, след като не си погледнал вътре?
	— Със слушане — отвърнал възрастният мъж. — Учуден съм, че и ти самият не я чуваш. Това е най-празното нещо, което някога съм чувал. То кънти. Предназначението на кутията е в нея да се държат разни неща.
	— Предназначението на всички кутии е да се държат в тях разни неща.
	— А всички флейти са предназначени да свирят музика, която да очарова — изтъкнал старецът, — но тази флейта е нещо повече от това. Същото се отнася и за кутията.
	Младежът разглеждал известно време кутията, след което и оставил внимателно и започнал да стяга денка с трите съкровища.
	— Мисля да продължавам нататък — казал той.
	— Сигурен ли си, че няма да размислиш и да поостанеш месец-два? — попитал отшелникът. — Можеш да се научиш да слушаш малко по-внимателно. Слушането е полезно нещо.
	— Ти ме накара да се замисля за някои неща — отвърнал Джакс. — И ми се струва, че си прав — не трябва да гоня луната. Трябва да я накарам сама да дойде при мен.
	— Аз не казах точно това — промъмрил старецът, но го казал с примирен тон.
	Тъй като бил умел слушател, той знаел, че думите му не са чути.
	На следващата сутрин момъкът потеглил отново да преследва луната по-високо в планините. Накрая открил един голям равен участък земя, сгушен между най-високите върхове.
	Извадил изкривеното парче дърво и започнал да разгъва къщата парче по парче. Тъй като цялата нощ била на негово разположение, той се надявал да я завърши дълго преди луната да изгрее.
	Но къщата била много по-голяма, отколкото предполагал — по-скоро приличала на истинска къща, а не на проста къщурка. Освен това разгъването й се оказало по-трудно, отколкото очаквал. И когато луната стигнала до средата на небето, той все още далеч не бил приключил.
	Може би това била причината Джакс да бърза прекалено много. Може би бил безразсъден или просто, както винаги, нямал късмет.
	Така или иначе в крайна сметка къщата се оказала великолепна — широка и просторна. Но частите й не пасвали добре една с друга. Имало стълби, които водели настрани вместо нагоре. Някои стаи имали твърде малко стени или пък прекалено много. Много стаи нямали таван и високо над тях се виждало странно небе, пълно с непознати звезди.
	Всичко в нея било малко изкривено. През прозореца на една стая се виждали пролетни цветя, а прозорците от другата страна на коридора били покрити със зимен скреж. В балната зала можело да е време за закуска, а близката спалня била потънала в мрак.
	Тъй като нищо в къщата не било истинско, нито прозорците, нито вратите пасвали както трябва. Те можели да бъдат затворени, дори залостени, но не се заключвали. И понеже къщата била голяма, тя имала много врати и прозорци и затова можело да се влезе или да се излезе от нея по много начини.
	Джакс не обърнал внимание на нито едно от тези неща. Вместо това той се затичал към върха на най-високата кула и допрял флейтата до устата си.
	В чистото нощно небе се разнесла сладостна мелодия. Тя не била проста като птичите трели — това била музика, която се изливала от разбитото му сърце. Била силна и тъжна. Пърхала като птица със счупено крило.
	Като я чула, луната слязла до кулата. Бледа, кръгла и красива, тя се изправила пред Джакс в цялото си великолепие и за пръв път в живота си той изпитал трепета на радостта.
	Тогава там, на върха на кулата, те започнали да разговарят. Младежът й разказал за живота си, за облога и за дългото си самотно пътуване. Луната го слушала, усмихвала се и се смеела.
	Но накрая погледнала с копнеж към небето.
	Джакс знаел какво означава това.
	— Остани с мен — умолявал я той. — Мога да съм щастлив само ако ти си моя.
	— Трябва да тръгвам — отвърнала тя. — Небето е моят дом.
	— Аз ти направих дом — заявил момъкът и посочил просторната къща под тях. — В нея има достатъчно небе за теб. Празно небе, което цялото е твое.
	— Трябва да тръгвам — повторила луната. — Нямаше ме твърде дълго.
	Той вдигнал ръка, сякаш се канел да я сграбчи, след това спрял.
	— Спалнята ти може да гледа към зимата или към пролетта, или към каквото пожелаеш.
	— Трябва да тръгвам — казала отново тя и вдигнала поглед към небето. — Но ще се върна. Аз съм вечна и непроменлива. И ако свириш отново с флейтата си за мен, ще те посетя отново.
	— Аз ти дадох три неща — рекъл той, — песен, дом и сърцето си. Щом трябва да си тръгнеш, няма ли и ти да ми оставиш три неща в замяна?
	Тя се засмяла и сложила ръце на хълбоците си. Била гола, както е гола луната.
	— Какво е онова, което имам и мога да ти оставя? Ако е нещо мое, поискай ми го и аз ще ти го дам.
	Джакс усетил как устата му пресъхнала.
	— Първо, бих искал да докосна ръката ти.
	— Една ръка докосва друга и аз изпълнявам желанието ти.
	Тя протегнала гладката си и силна ръка към него. В началото му се сторила хладна, а после удивително топла. Кожата по ръцете му настръхнала.
	— После бих искал да те целуна — продължил той.
	— Една уста вкусва друга и аз изпълнявам желанието ти.
	Тя се навела близо до него. Дъхът й бил сладък, устните й твърди като плод. От целувката й момъкът останал без дъх и за пръв път в живота му устата му се извила в някакво подобие на усмивка.
	— А какво е третото нещо? — попитала луната.
	Очите й били тъмни и мъдри, а усмивката й — съвършена и многозначителна.
	— Името ти — изрекъл на един дъх Джакс, — с което да мога да те наричам.
	— Едно тяло… — започнала луната, пристъпила нетърпеливо напред и след това направила пауза. — Само името ми? — попитала тя и плъзнала ръка около кръста му.
	Младежът кимнал.
	Тя се навела още по-близо и с топлия си дъх прошепнала в ухото му: _„Лудис“_.
	Тогава Джакс извадил черната желязна кутия, затворил капака и така хванал името й вътре.
	— Сега знам името ти — отсякъл той. — Значи имам власт над теб. И казвам, че трябва да останеш с мен завинаги, за да съм щастлив.
	Така и станало. Кутията в ръката му вече не била студена. Била топла и в нея той можел да почувства името на луната, което пърхало като нощна пеперуда, блъскаща се в стъклото на прозорец.
	Може би момъкът затворил кутията твърде бавно. Или може би твърде бавно спуснал закопчалката. Или пък просто нямал късмет в нищо. Но в крайна сметка успял да хване само част, а не цялото име на луната.
	И така, Джакс успял да я задържи за известно време, но тя винаги му се изплъзвала. Измъквала се от счупената му къща и се връщала в нашия свят. Ала тъй като той притежавал част от името й, тя трябвало неизменно да се връща при него.

	* * *

	Хеспе ни погледна и се усмихна.
	— Ето затова луната винаги се променя. И това е мястото, където я държи Джакс, когато тя не е в нашето небе. Той успял да я хване и тя все още е при него. Но само той си знае дали е щастлив, или не.
	Настъпи дълго мълчание.
	— Това беше чудесна история — отбеляза Дедан.
	Хеспе сведе поглед и макар че на светлината на огъня беше трудно да се забележи, бях готов да заложа едно пени, че е поруменяла. Суровата Хеспе, за която никога не бих предположил, че е способна да се изчерви дори и съвсем леко.
	— Отне ми доста време да си я припомня цялата — призна тя. — Майка ми ми я разказваше, когато бях малко момиче. Винаги една и съща история, всяка вечер. Каза ми, че я е научила от нейната майка.
	— Е, трябва непременно и ти да я разкажеш на своите дъщери — посъветва я Дедан. — Тази история е твърде хубава, за да бъде забравена.
	Хеспе се усмихна.

	* * *

	За съжаление тази спокойна вечер беше като затишие пред буря. На следващия ден Хеспе направи коментар, който обиди Дедан, и два часа си съскаха един на друг като разгневени котки всеки път, щом се погледнеха.
	Дедан се опита да убеди всички, че трябва да се откажем от търсенето и да се хванем да работим като пазачи на някой керван с надеждата бандитите да ни нападнат. Мартен отвърна, че в това има толкова смисъл, колкото да се опитваш да откриеш мечи капан, като стъпиш в него. Следотърсачът беше прав, но това не попречи двамата с Дедан да се заяждат през следващите няколко дни.
	Два дни по-късно Хеспе нададе изненадващо момичешки и разтревожен писък, докато се къпеше. Изтичахме да й помогнем, очаквайки да открием бандитите, но вместо това заварихме Темпи чисто гол и нагазил до колене в потока. Хеспе стоеше полугола на брега и от нея се стичаше вода. Мартен намери това за доста смешно, но наемницата не мислеше така. И единственото нещо, което възпря Дедан да не се втурне разярено и да нападне Темпи, бе това, че не се сети как да атакува гол мъж, без да го погледне и да го докосне.
	На следващия ден времето стана мъгливо и влажно и това развали настроението на всички ни и още повече забави търсенето.
	След това започна да вали.


	89.
	Да изгубиш светлината

	През последните четири дни времето постоянно беше облачно и често валеше. В началото дърветата ни осигуряваха някакъв подслон, но скоро открихме, че листата над главите ни едва задържат дъжда и при най-малкия порив на вятъра ни обливаха със струи от тежки капки, които се бяха насъбирали горе с часове. Това означаваше, че независимо дали в момента вали, или не, върху главите ни постоянно капеше и бяхме мокри през цялото време.
	Вече нямаше истории след вечеря. Мартен настина и с влошаването на състоянието му стана навъсен и саркастичен. А два дни по-рано хлябът бе започнал да се овлажнява. Това навярно не ви се струва нещо сериозно, но ако някога сте опитвали да ядете влажен хляб, след като цял ден сте вървели в дъжда, тогава знаете как това може да ви вкисне.
	Дедан стана неконтролируем. Дърпаше се и се оплакваше и от най-простите задачи. Последния път, когато ходи до града за провизии, донесе бутилка дрег вместо картофи, масло и тетива. Хеспе го беше зарязала в Кросон и той се върна в лагера чак към полунощ, като вонеше на алкохол и пееше толкова силно, че можеше да накара и мъртвите да си запушат ушите.
	Не си направих труда да го нахокам. Колкото и остър да беше езикът ми на член на трупа, Дедан очевидно беше имунизиран срещу него. Вместо това изчаках, докато задреме, изсипах останалия дрег в огъня и оставих бутилката върху въглените, така че да я види. След това той спря с постоянното си пренебрежително мърморене по мой адрес и потъна в ледено мълчание. Макар тишината да беше приятна, знаех, че това е лош знак.
	Като се има предвид, че групата ни ставаше все по-избухлива, реших всеки от нас сам да търси следи. Отчасти причината бе, че ако ходехме един след друг във влажния торф, стъпките ни със сигурност щяха да се отбелязват в почвата и щяхме да оставяме следи. Но основната причина бе, че знаех, че ако изпратя Дедан и Хеспе заедно, накрая техните караници ще предупредят всички бандити в радиус от петнайсет километра.

	* * *

	Върнах се в лагера подгизнал и отчаян. Оказа се, че ботушите, които бях купил в Северин, изобщо не бяха непромокаеми и попиваха водата като гъби. Вечер можех да ги изсуша на топлината на огъня и с малко внимателно използвана симпатия. Но веднага щом направех и три крачки, те отново подгизваха.
	И така, на всичкото отгоре и краката ми бяха студени и мокри от дни наред.
	Беше двайсет и деветият ни ден в Елд и когато превалих малкия хребет, скриващ последния ни лагер, забелязах Дедан и Хеспе да стоят от двете срещуположни страни на огъня, без да си обръщат внимание един на друг. Хеспе смазваше меча си. Дедан разсеяно мушкаше земята пред себе си с една заострена пръчка.
	Аз самият също не бях в настроение за разговор. Надявайки се мълчанието да продължи, се отправих безмълвно към огъня.
	Само дето нямаше огън.
	— Какво стана с огъня? — глупаво попитах аз.
	Онова, което се бе случило, беше очевидно. Бяха го оставили да догори до купчина овъглени съчки и мокра пепел.
	— Не е мой ред да събирам дърва — многозначително отвърна Хеспе.
	Дедан продължаваше да ръчка с пръчката си в пръстта. Забелязах, че високо на бузата му започва да се оформя синина.
	Онова, което най-много исках в момента, бе да хапна нещо топло и да постоя десет минути със сухи крака. Това нямаше да ме направи напълно щастлив, но щях да съм по-щастлив, отколкото се бях чувствал през целия ден.
	— Ще съм изненадан, ако вие двамата можете да се изпикаете без чужда помощ — ядно рекох аз.
	— Какво искаш да кажеш? — Дедан ме погледна ядосано.
	— Когато Алверон ме помоли да свърша тази работа, той ме увери, че ще ми помагат възрастни хора, а не шепа ученици.
	— Не знаеш тя какво… — сопна се Дедан.
	— Не ме е грижа — отсякох. — Не ме е грижа за какво се карате. Не ми пука какво ти е подхвърлила. Това, което ме интересува, е, че огънят е изгаснал. В името на Техлу, който бди над нас! Едно обучено куче би свършило повече работа от вас!
	Лицето на Дедан замръзна и на него се появи познатото войнствено изражение.
	— Може би, ако…
	— Млъкни! — прекъснах го аз. — По-скоро бих слушал рева на магаре, отколкото да си губя времето с твоите приказки. Когато се върна в лагера, очаквам да има огън и храна. Ако не можеш да се справиш с това, ще уредя да дойде някое петгодишно хлапе от Кросон, за да се грижи за вас двамата.
	Дедан се изправи. Внезапен порив на вятъра огъна дърветата над главите ни и по земята затрополиха тежки капки.
	— Готвиш се да захапеш залък, който е твърде голям за твоята уста, момче. — Той стисна ръце в юмруци и аз бръкнах в джоба си, за да хвана неговата кукла, която бях направил преди два дни.
	Усетих как стомахът ми се свива от страх и ярост.
	— Дедан, ако направиш и една крачка към мен, ще ти причиня такава болка, че ще ме молиш да те убия. — Погледнах го право в очите. — В момента съм раздразнен, гледай само да не ме ядосаш истински.
	Той спря и аз почти чух мислите за Таборлин Великия, за огън и за светкавици, които минаваха през главата му. Настъпи продължително мълчание, докато двамата се гледахме втренчено, без да примигнем.
	За щастие точно в този момент Темпи се върна в лагера и натрупаното напрежение се разсея. Чувствах се малко глупаво, но се отправих към жаравата, останала от огъня, за да видя дали ще мога да го разпаля отново. Дедан се запъти с тежка крачка към дърветата — надявах се, че отива да събира дърва. В този момент не ме беше грижа дали съчките ще са от ренелово дърво, или не.
	Темпи седна край загасналия огън. Може би, ако не бях зает, щях да забележа нещо странно в движенията му. А може би нямаше да го направя. Настроенията на адемците са трудни за разчитане дори за полуобразован варварин като мен.
	Докато се опитвах да съживя огъня, започнах да съжалявам за начина, по който бях постъпил. Това ми помогна да не се нахвърля върху Дедан, когато той се върна с наръч влажни дърва, които метна до току-що разпаления огън и така го разпиля във всички посоки.
	Мартен се прибра скоро след като бях разпалил огъня за втори път. Той се настани отстрани и простря ръце към него. Очите му бяха хлътнали и тъмни.
	— По-добре ли се чувстваш? — попитах го аз.
	— Много. — Гласът излезе от гърдите му с влажно стъргане и ми прозвуча по-зле, отколкото сутринта.
	Дишането му ме притесняваше, че може да има пневмония или треска.
	— Мога да ти приготвя малко чай, от който гърлото ти ще се почувства малко по-добре — предложих му аз, без много да се надявам, че ще се съгласи.
	Беше отхвърлил всичките ми предложения за помощ през последните няколко дни.
	Той се поколеба и след това кимна. Докато затоплях вода, следотърсачът получи много силен пристъп на кашлица, който продължи близо минута. Ако дъждът не спреше тази нощ, щеше да се наложи да отидем в града и да изчакаме да се възстанови. Не можех да рискувам да хване пневмония или да издаде местоположението ни с пристъп на кашлица.
	Подадох му чая. Тогава Темпи се размърда на мястото си край огъня.
	— Днес убих двама мъже — обяви той.
	Настъпи продължително, шокирано мълчание. Дъждът трополеше по земята около нас. Огънят съскаше и пукаше.
	— Какво? — невярващо попитах аз.
	— Двама мъже ме нападнаха иззад дърветата — спокойно отвърна адемецът.
	Разтрих врата си.
	— По дяволите, Темпи! Защо не ни каза веднага?
	Той ми хвърли спокоен поглед и пръстите му направиха кръг, който ми беше непознат.
	— Не е лесно да убиеш двама мъже — рече.
	— Ранен ли си? — попита го Хеспе.
	Темпи се обърна и й хвърли хладен поглед. _Обиден._ Не бях разбрал правилно предишните му думи. Той не намираше самата битка за трудна, а това, че бе убил двама мъже.
	— Това време ми беше нужно, за да събера мислите си. А и исках да изчакам да се съберем всички.
	Опитах се да си спомня жеста за _извинение_, но трябваше да се задоволя с този за _тъга_.
	— Какво се случи? — попитах спокойно аз, опитвайки се да събера последните остатъци от търпение, с които разполагах.
	Темпи не отговори веднага, явно търсеше подходящите думи.
	— Опитвах се да открия следи, когато от дърветата изскочиха двама мъже.
	— Как изглеждаха? — изпревари ме Дедан.
	Настъпи нова пауза, преди адемецът да продължи:
	— Единият беше едър колкото теб. Ръцете му бяха по-дълги от моите. Беше по-силен от мен, но бавен. — Лицето на Дедан се помрачи, сякаш не можеше да реши дали Темпи се опитва да го обиди. — Другият беше по-дребен и по-бърз. Мечовете и на двамата бяха дебели и широки. Заострени от двете страни. Толкова дълги. — Той разтвори ръце на около метър една от друга.
	Помислих си, че това описание разкрива повече за самия адемец, отколкото за мъжете, с които се е бил.
	— Къде се случи? Преди колко време?
	— На около километър оттук. — Той посочи в посоката, в която търсехме. — Преди по-малко от час.
	— Мислиш ли, че са те причаквали?
	— Нямаше ги, когато аз минах оттам — отбранително каза Мартен, след което гърдите му се разтресоха от влажна, раздираща кашлица и той изплю гъста храчка на земята. — Ако са чакали, не е било дълго.
	Темпи красноречиво сви рамене.
	— Какви брони носеха? — попита Дедан.
	Адемецът замълча за момент, сетне се пресегна и потупа ботуша ми.
	— Това?
	— Кожа? — предположих аз.
	— Кожа — кимна той. — Твърда, с метал по нея.
	Дедан се поотпусна.
	— Това поне е нещо — замислено рече той и след това хвърли пронизващ поглед към Хеспе. — Какво? Защо ме гледаш така?
	— Не гледах теб — хладно отвърна наемницата.
	— Погледна ме и завъртя очи ето така. — Той се обърна към Мартен. — Видя я как завъртя очи, нали?
	— Млъкнете! — изръмжах им аз.
	За моя изненада настъпи тишина. Закрих очите си с длани и се опитах да обмисля сериозно ситуацията.
	— Мартен, кога ще се стъмни?
	Той вдигна поглед към тъмносивото небе.
	— Още час и половина ще е светло като сега — отвърна той с дрезгав глас. — Достатъчно, за да вървим по следи. След това може би още четвърт час ще имаме слаба светлина. Слънцето ще залезе бързо зад тези облаци.
	— Ще можеш ли да се справиш с още малко обикаляне днес? — попитах го аз.
	Усмивката му ме изненада.
	— Ако можем да намерим кучите синове тази нощ, нека го направим. Достатъчно дълго обикалям това забравено от бога място заради тях.
	Кимнах, пресегнах се и взех щипка влажна пепел от жалкия ни малък огън. Разтрих я замислено между пръстите си, събрах я в един малък парцал и я напъхах в плаща си. Не беше особено добър източник на топлина, но беше за предпочитане пред нищо.
	— Добре — започнах аз. — Темпи ще ни отведе при телата, след това ще видим дали ще успеем да ги проследим обратно до лагера им.
	Изправих се.
	— Я чакай! — възкликна Дедан и вдигна ръка. — А ние?
	— Двамата с Хеспе ще останете тук и ще пазите лагера. — Трябваше да си прехапя езика, за да не добавя: „и се опитайте да поддържате огъня да не изгасне“.
	— Защо? Да отидем всички заедно. Можем да се погрижим за тях тази нощ! — заяви той и се изправи.
	— А ако са цяла дузина? — попитах аз с възможно най-язвителния си тон.
	Дедан замълча за момент, но не отстъпи:
	— Ще разполагаме с предимството на изненадата.
	— _Няма_ да разполагаме с предимството на изненадата, ако и петимата бродим из района и вдигаме шум — разпалено възразих аз.
	— Тогава _ти_ защо ще ходиш? — попита Дедан. — Може да отидат само Темпи и Мартен.
	— Аз ще отида, защото трябва да видя с какво си имаме работа. Аз съм този, който ще състави план, позволяващ ни да се измъкнем живи от тук.
	— Защо изобщо планът трябва да бъде измислен от новобранец като теб?
	— Губим време, докато е светло — уморено се намеси Мартен.
	— Благословен да е Техлу, най-сетне проговори гласът на разума! — възкликнах аз и погледнах Дедан. — Ние тръгваме. Вие оставате. Това е заповед.
	— Заповед? — невярващо повтори Дедан като ехо.
	Известно време двамата се измервахме с опасни погледи, след това аз се обърнах и последвах Темпи към дърветата. В небето над главите ни проехтя гръмотевица. Между дърветата повя вятър и за момент разнесе неспирно ръмящия ситен дъждец. Той бе заменен от постоянен и силен дъжд.


	90.
	Да изпееш песен

	Темпи повдигна боровите клони, с които бе покрил двамата мъже. Телата им бяха внимателно положени по гръб и те изглеждаха така, сякаш спят. Коленичих край по-едрия, но преди да успея да го огледам по-отблизо, усетих нечия ръка върху рамото си. Обърнах се и видях адемецът да поклаща глава.
	— Какво? — попитах аз.
	Оставаше по-малко от час, докато се стъмни. Щеше да е достатъчно трудно да открием лагера на бандитите, без да ни хванат. А да го направим на тъмно, в бурята, щеше да е истински кошмар.
	— Не го прави — настоя той. _Твърдо. Сериозно._ — Нарушаването на покоя на мъртвите не е летхани.
	— Трябва да знам повече за враговете ни. От телата мога да науча неща, които да ни помогнат.
	Устата му почти се присви. _Неодобрение._
	— Магия?
	Поклатих глава.
	— Не, просто гледам — посочих очите си и потупах слепоочието си — и мисля.
	Темпи кимна. Но когато се обърнах към труповете, усетих отново ръката му върху рамото си.
	— Трябва да попиташ. Те са мои мъртъвци.
	— Ти вече се съгласи — изтъкнах аз.
	— Правилното нещо е да попиташ — настоя той.
	Поех си дълбоко дъх.
	— Мога ли да огледам твоите мъртъвци, Темпи?
	Той кимна веднъж с тържествен вид.
	Погледнах към мястото под близкото дърво, където Мартен внимателно оглеждаше тетивата на лъка си.
	— Искаш ли да провериш дали ще откриеш следата им? — попитах го, той кимна и се отдръпна от дървото, а аз добавих: — На твое място бих започнал от там. — Посочих на юг към място между два хребета.
	— Знам си работата — рече той и се отдалечи, сложил лъка си на рамо.
	Адемецът се отдръпна на няколко крачки встрани и аз отново насочих вниманието си към телата.
	В действителност единият от убитите бе доста по-едър от Дедан — беше като бик. Бяха по-възрастни, отколкото очаквах, и по ръцете им имаше мазоли, които показваха, че дълги години са се занимавали с оръжия. Това не бяха просто недоволни фермерчета, а истински ветерани.
	— Намерих следата им — стресна ме Мартен.
	Заради постоянното шумолене на дъжда не бях чул звука от приближаването му.
	— Ясна е като бял ден. И пиян свещеник може да я последва.
	В небето проблесна светкавица, придружена с грохота на гърма. Заваля по-силно. Намръщих се и придърпах подгизналия плащ на калайджията по-плътно върху раменете си.
	Мартен килна глава назад и остави дъжда да вали право върху лицето му.
	— Радвам се, че времето най-сетне ще ни е от някаква полза — каза той. — Колкото повече вали, толкова по-лесно ще се промъкнем до лагера им и след това ще се измъкнем. — Той избърса ръце в мократа си риза и сви рамене. — Освен това не можем да сме по-мокри, отколкото сме в момента.
	— Имаш право — съгласих се аз и се изправих.
	Темпи покри телата с клоните и следотърсачът ни поведе на юг.

	* * *

	Мартен коленичи да разгледа нещо на земята и аз се възползвах от възможността да го настигна.
	— Следят ни — казах аз, като не си направих труда да шепна.
	Бяха на поне двайсетина метра зад нас и шумът на дъжда, който се блъскаше в дърветата, наподобяваше звука на вълни, разбиващи се в бряг.
	Той кимна и се престори, че ми сочи нещо на земята.
	— Не мислех, че си ги забелязал.
	— Не си единственият сред нас, който има очи — усмихнах се аз и изчистих водата от лицето си с влажната си ръка. — Колко мислиш, че са?
	— Двама, може би трима.
	Темпи се приближи до нас.
	— Двама — каза той с увереност в гласа.
	— Видях само един — признах аз. — Колко близо сме до лагера им?
	— Нямам представа. Може да е отвъд следващия хълм, а може и да е на километри разстояние. Засега имаме само тези две следи и не подушвам никакъв огън — рече Мартен, след което се изправи и отново тръгна по следата, без да поглежда назад.
	Бутнах един нисък клон встрани, за да мине Темпи, и за миг мярнах движение зад нас, което нямаше нищо общо с дъжда или с вятъра.
	— Да минем отвъд следващия хребет и да им устроим малка клопка.
	— Звучи като доста добра идея — съгласи се следотърсачът.
	Той ни махна да изчакаме, след което се приведе ниско над земята и се промъкна до върха на малкото възвишение. Потиснах желанието да погледна назад, докато той надничаше отгоре, преди да се затича надолу по хребета.
	Проблесна ярка светлина, когато една светкавица разцепи небето наблизо. Звукът на гръмотевицата беше като удар в стомаха. Стреснах се. Темпи се изправи.
	— Това прилича на дома — каза той с лека усмивка.
	Не се опитваше да пази лицето си от дъжда.
	Мартен ни махна и ние се отправихме към върха на хребета. Щом се скрихме от погледа на онези, които ни следяха, аз бързо се огледах.
	— Продължаваме да вървим по следите до онзи изкривен смърч, след което ще направим кръг, за да се върнем обратно. — Показах мястото с ръка. — Темпи ще се скрие там, а Мартен — зад онова паднало дърво. Аз ще мина зад онзи камък. Мартен ще нападне пръв. Действайте по своя преценка, но може би ще е по-добре, ако изчакате, докато подминат този строшен дънер. Опитайте се да оставите един от тях жив, ако е възможно, но не можем да си позволим някой да се измъкне, нито пък да вдигаме много шум.
	— А ти какво ще правиш? — попита Мартен, докато бързахме да оставим ясни следи до кривия смърч.
	— Ще гледам да не ви преча. Двамата сте по-добре подготвени за нещо такова. Но ако се наложи, и аз знам някой и друг номер. — Стигнахме до дървото. — Готови ли сте?
	Следотърсачът, изглежда, леко се постресна от поредицата заповеди, с които ги засипах, но и двамата кимнаха и бързо заеха местата си.
	Заобиколих и се настаних зад една стърчаща скала. От позицията си виждах как отпечатъците от стъпките ни в калта се смесват със следата, по която вървяхме. По-нататък забелязах Темпи, който беше застанал зад дебел, чепат дъб. Вдясно от него Мартен сложи стрела в лъка си, опъна тетивата до рамото си и зачака, неподвижен като статуя.
	Извадих тънко парче желязо и парцала, в който държах щипката пепел, и ги приготвих, така че да са ми подръка. Стомахът ми се разбунтува, когато си помислих за какво сме изпратени тук — да преследваме и да убиваме хора. Да, наистина, те бяха разбойници и убийци, но все пак бяха хора. Започнах да дишам дълбоко и се опитах да се успокоя.
	Повърхността на камъка под бузата ми беше леденостудена и грапава. Напрегнах слуха си, но не успях да чуя нищо през непрекъснатото барабанене на дъжда. Потиснах желанието си да се наведа по-напред над ръба на камъка, за да разширя полезрението си.
	Отново блесна светкавица и докато броях секундите до гръмотевицата, забелязах две промъкващи се фигури.
	В гърдите ми се разля неприятна топлина.
	— Застреляй ги, Мартен — извиках силно аз.
	Дедан се завъртя и се обърна с лице към мен, извадил меча си, когато се показах от скривалището си. Хеспе беше малко по-сдържана и спря с меч, наполовина изваден от ножницата.
	Свалих ножа си и се приближих на няколко метра от Дедан. Издържах погледа му, без да трепна. Над главите ни отекна гръмотевица. Изражението му беше предизвикателно и аз не си направих труда да скрия гнева си. Мълчанието ни продължи повече от минута и накрая той извърна поглед, преструвайки се, че иска да избърше водата от очите си.
	— Прибери това — кимнах към меча му.
	След като се поколеба за секунда, той го направи. Едва тогава и аз прибрах в подплатата на плаща си ножа, който държах.
	— Ако бяхме бандити, вече щяхте да сте мъртви. — Преместих погледа си от Дедан към Хеспе и после обратно към Дедан. — Върнете се в лагера.
	Лицето на Дедан се изкриви в гримаса.
	— Омръзна ми да ми говориш като на дете — размаха ми пръст той. — Много по-дълго съм живял на този свят от теб. Не съм глупак.
	Преглътнах няколко гневни отговора, които само щяха да влошат нещата.
	— Нямам време да споря с теб. Изпускаме дневната светлина и ти ни поставяш в опасност. Върнете се в лагера.
	— Трябва да приключим с това тази нощ — настоя той. — Вече се справихме с двама от тях, вероятно са останали още не повече от петима или шестима. Ще ги изненадаме в тъмнината насред бурята. Прас-тряс. Утре за обяд ще сме обратно в Кросон.
	— А ако са цяла дузина? Ако са двайсет човека? Или ако са се скрили в някоя ферма? Ако намерят лагера ни, докато там няма никой? Всичките ни провизии и _лютнята ми_ ще изчезнат и когато се завърнем, ще ни очаква клопка. Само защото не можа да останеш да си седиш на задника един час. — Опасна червенина покри лицето му и аз се обърнах с гръб към него. — Върнете се в лагера. Тази вечер ще поговорим за това.
	— Проклет да съм, ако го направя! Идвам с вас и няма какво да направиш, за да ме спреш!
	Скръцнах със зъби. Най-лошото бе, че това е истина. Нямаше как да наложа авторитета си. Не можех да сторя нищо, освен да го усмиря с помощта на куклата от восък, която бях направил. А знаех, че това е възможно най-лошият избор. Не само че Дедан щеше да се превърне в мой открит враг, но без съмнение щеше да настрои и Хеспе и Мартен срещу мен.
	Погледнах към Хеспе.
	— А ти защо си тук?
	Тя бързо стрелна Дедан с поглед.
	— Той щеше да тръгне сам. Помислих си, че ще е по-добре, ако останем заедно. Освен това обмислихме нещата. Никой няма да се натъкне на лагера ни. Скрихме провизиите и угасихме огъня, преди да тръгнем.
	Мъчително си поех дъх и прибрах безполезната щипка пепел в един джоб на плаща си. Разбира се, че го бяха направили.
	— Но съм съгласна — добави тя, — че трябва да приключим с това тази вечер.
	Обърнах се към Мартен.
	Той ме погледна извинително.
	— Ще излъжа, ако кажа, че не бих предпочел да свършим с това днес — каза той и побърза да поясни: — Ако можем да го направим умно. — Вероятно щеше да добави още нещо, но думите заседнаха в гърлото му и той се разкашля.
	Погледнах към Темпи. Той ми отвърна с поглед.
	Най-лошото бе, че дълбоко в себе си бях съгласен с Дедан. Исках всичко това да свърши. Исках топло легло и сносна храна. Исках да отидем на някое сухо място. Исках да се върна в Северин и да се възползвам от благодарността на Алверон. Исках да намеря Дена, да й се извиня и да обясня защо съм си тръгнал, без да се обадя.
	Само глупак би вървял срещу течението на реката.
	— Добре — вдигнах поглед към Дедан, — ако някой от приятелите ти загине заради това, вината ще бъде твоя.
	Видях как по лицето му се мярна несигурност, след това той стисна челюсти. Беше твърде горделив, за да отстъпи.
	Насочих дългия си пръст към него.
	— Но отсега нататък всички трябва да правите каквото ви кажа. Ще изслушвам предложенията ви, но аз ще съм този, който дава заповедите.
	Огледах се. Мартен и Темпи кимнаха веднага, а Хеспе ги последва само след миг. Накрая Дедан също кимна бавно.
	— Закълни се. — Погледнах го и видях как очите му се присвиха. — Ако ни извъртиш още един такъв номер, когато нападаме тази нощ, може да станеш причината да ни убият. Не ти вярвам. По-добре да си тръгна веднага, отколкото да се захвана с това заедно с човек, на когото не мога да се доверя.
	Последва нов напрегнат момент, но преди той да се проточи твърде дълго, Мартен се намеси:
	— Хайде, Ден. Всъщност момчето се справя доста добре. Той подготви тази засада за около четири секунди. — Тонът му стана шеговит. — Освен това не е толкова лош, колкото оня кучи син Бренве, а и парите за малкия танц, който изиграхме _тогава_, не бяха и наполовина толкова добри, колкото тези сега.
	— Да — усмихна се Дедан, — предполагам, че си прав. Стига всичко да приключи тази нощ.
	Не изпитвах никакво съмнение, че Дедан ще направи каквото реши, само да му е изгодно.
	— Закълни се, че ще следваш заповедите ми.
	— Да. Заклевам се. — Той сви рамене и извърна поглед.
	Не беше достатъчно.
	— Закълни се в името си.
	Наемникът избърса дъждовната вода от лицето си и ме погледна объркано.
	— Какво?
	Обърнах се към него и заговорих с официален тон:
	— Дедан, тази нощ ще правиш ли каквото ти кажа, без да ми задаваш въпроси и без да се колебаеш? Дедан, заклеваш ли се в името си?
	Той запристъпва от крак на крак, след това се изпъна.
	— Заклевам се в името си.
	Пристъпих по-близо и съвсем тихо прошепнах: „Дедан.“ Същевременно насочих съвсем малко топлина към восъчната фигурка в джоба ми. Тя не стигаше, за да причини каквото и да е, но бе достатъчно, за да я усети той, макар и само за момент.
	Видях как очите му се разшириха и му се усмихнах с най-хубавата си усмивка в стил Таборлин Великия — усмивка, изпълнена с тайни, широка, самоуверена и доста самодоволна, усмивка, която сама по себе си разказва цяла история.
	— _Сега знам името ти_ — тихо казах аз, — _имам власт над теб._
	Изражението на лицето му беше такова, че почти бях готов да забравя за мърморенето му, което ми се бе наложило да слушам цял месец. Отстъпих назад и усмивката бързо изчезна от лицето ми като внезапен проблясък на светкавица. Направих го с такава лекота, сякаш свалях маска. Така, разбира се, щях да го накарам да се чуди кое е истинското ми лице — това на момче или образа на Таборлин, който беше зърнал за миг.
	Извърнах се встрани, преди да съм изгубил предимството си.
	— Мартен ще разузнае напред. Двамата с Темпи ще го следваме на пет минути разстояние. Това ще му даде време да открие наблюдателните им постове и да се върне да ни предупреди. Вие двамата ще вървите на десет минути след нас.
	Погледнах рязко Дедан и вдигнах двете си ръце с разперени пръсти.
	— Цели десет минути. Така ще бъде по-бавно, но най-безопасно. Имате ли някакви предложения? — Никой не каза нищо. — Добре. Мартен, ти командваш парада. Върни се, ако се натъкнеш на някакви проблеми.
	— Разчитай на това — обеща ми той и скоро изчезна от погледите ни, изгубвайки се сред размиваната от дъжда смесица от зеленото на листата и кафявото на кората на дърветата.

	* * *

	Дъждът продължаваше да се сипе и светлината започваше да намалява, докато двамата с Темпи вървяхме по следата, като се промъквахме от едно прикритие до следващото. Поне не се налагаше да се безпокоим за шума, тъй като над главите ни почти непрестанно трещяха гръмотевици.
	Мартен се появи от шубрака без никакво предупреждение и ни махна да го последваме към оскъдното прикритие, осигурявано от едно приведено кленово дърво.
	— Лагерът им е точно пред нас — каза той. — Навсякъде наоколо има следи и видях светлината на огъня им.
	— Колко човека са?
	— Не успях да се приближа толкова — поклати глава Мартен. — Веднага щом видях стъпките на още хора, се върнах обратно. Не исках да тръгнете по погрешната следа и да се загубите.
	— Колко е далеч?
	— На около една минута пълзене. Можете да видите огъня им и от тук, но лагерът им е от другата страна на един хълм.
	Погледнах лицата на двамата ми другари на отслабващата светлина. Нито единият не изглеждаше нервен. Бяха подходящи за тази работа и бяха обучени за нея. Мартен разполагаше с уменията си на следотърсач и стрелец с лък. Темпи беше обучен в легендарното бойно изкуство на адемците.
	Може би и аз щях да се чувствам спокоен, ако бях успял да подготвя план, някакъв номер със симпатия, който да обърне нещата в наша полза. Но Дедан беше унищожил всякаква надежда да направя това, като беше настоял да нападнем още тази нощ. Не разполагах с нищо — дори и с лоша връзка към някой далечен огън.
	Спрях да мисля за това, преди безпокойството ми да се превърне в паника.
	— Да тръгваме тогава — заявих аз, доволен, че гласът ми прозвуча спокойно.
	Тримата запълзяхме напред, докато последните отблясъци на дневната светлина бавно изчезваха от небето. В полуздрача Мартен и Темпи едва се забелязваха, което ме поуспокои. Ако за мен беше трудно да ги видя, то за часовите щеше да е още по-трудно да ги зърнат от разстояние.
	Скоро съзрях светлината на огъня, която се отразяваше от високите клони пред мен. Приведох се и последвах Мартен и Темпи по едната страна на стръмния рид, станал хлъзгав от дъжда. Стори ми се, че забелязах някакво движение пред нас.
	В този миг проблесна светкавица. Тя ме заслепи в почти пълния мрак, но не и преди да очертае ясно целия кален склон с болезнено бялата си светлина.
	На гребена на хълма стоеше висок мъж с опънат лък. На няколко крачки по-нагоре по склона Темпи беше приведен напред, а кракът му бе застинал във въздуха, докато внимателно подбираше къде да стъпи. Над него беше Мартен. Старият следотърсач беше застанал на едно коляно и също беше опънал своя лък. Светкавицата ми разкри всичко това за един миг и след това ме заслепи. Гръмотевицата дойде секунда по-късно и ме накара и да оглушея. Хвърлих се на земята и се претърколих, а по лицето ми полепнаха листа и пръст.
	Когато отворих очи, единственото, което видях, бяха синкави петна, танцуващи пред очите ми след силния блясък на светкавицата. Нямаше викове. Ако часовият бе извикал, то е бил заглушен от гърма. Стоях съвсем неподвижен, докато очите ми не привикнаха към мрака. Отне ми един миг трескаво търсене, за да открия Темпи. Той се намираше на пет метра нагоре по склона, коленичил над някаква тъмна купчина — часовия.
	Приближих се до него, като дращех с ръце и крака по влажните папрати и покритите с кал листа. Над главите ни отново проблесна светкавица, този път по-слаба от предишната, и аз видях, че от гърдите на часовия стърчи дръжката на една от стрелите на Мартен. Перата й се бяха разхлабили и сега се вееха на вятъра като някакво малко мокро знаме.
	— Мъртъв е — обяви Темпи, когато двамата с Мартен се приближихме достатъчно, за да го чуем.
	Усъмних се в това. Дори и дълбока рана в гърдите не би могла да убие човек толкова бързо. Но когато се приближих още малко, видях ъгъла на стрелата. Изстрелът го беше уцелил право в сърцето. Погледнах Мартен с удивление.
	— За такъв изстрел могат да се пеят песни — тихо рекох аз.
	— Късмет — небрежно отвърна той и насочи вниманието си към върха на хребета на няколко метра над нас. — Да се надяваме, че ми е останало още от него — добави той и запълзя нагоре.
	Докато се промъквах зад него, зърнах за миг Темпи, който продължаваше да стои на колене край падналия мъж. Той се наведе по-близо до него, сякаш шепнеше на тялото.
	След това пред очите ми се разкри лагерът и измести от съзнанието ми смътното любопитство, което изпитвах към странностите на адемеца.


	91.
	Пламък, гръмотевица и пречупено дърво

	Хребетът, по който пълзяхме, описваше широк полукръг, като лагерът на бандитите оставаше в центъра на защитения полумесец, образуван от него. Така станът им се намираше на дъното на нещо като голяма плитка купа. От нашата позиция видях, че отворената част граничи с поток, който завива там и след това се отдалечава.
	В средата на вдлъбнатината като колона се извисяваше внушителен дъб, който засенчваше мястото с огромните си клони. От двете страни на гигантското дърво горяха два огъня. Те щяха да са големи като клади, ако не беше дъждът. В момента едва хвърляха достатъчно светлина, за да се вижда лагерът.
	„Лагер“ не е правилната дума, по-точно ще е да го нарека „стан“. Имаше шест полеви палатки — ниски и със скосени покриви. Най-вероятно бяха предназначени за спане и за съхранение на провизиите. Седмата палатка приличаше по-скоро на малка шатра с квадратна форма и бе достатъчно голяма, за да могат няколко души да стоят изправени в нея.
	Шестима мъже се бяха струпали около огньовете, насядали върху импровизирани пейки. Те се бяха настанили близо един до друг, за да се пазят от дъжда. Всички имаха суровите очи и измъчения вид на опитни войници.
	Приклекнах под върха на хребета и с изненада установих, че не изпитвам никакъв страх. Обърнах се към Мартен и видях в очите му леко неспокоен блясък.
	— Как мислиш, колко са? — попитах го аз.
	Очите му просветнаха замислено.
	— Поне по двама в палатка. Ако водачът им е в голямата палатка, това прави тринайсет, а ние убихме трима. Значи остават десет. Най-малко десет. — Той нервно облиза устни. — Но е възможно да спят и по четирима в палатка, а в голямата, при водача, могат да спят още петима. Това прави трийсет, без трима.
	— Значи в най-добрия случай ни превъзхождат двама срещу един — рекох аз. — Какво ще кажеш за шансовете ни?
	Очите му се насочиха към линията на хребета и след това се върнаха към мен.
	— С двама срещу един ще се справим. Изненадата е на наша страна, съвсем близо сме. — Той направи пауза и се закашля в ръкава си, след което се изплю. — Но там долу са поне двайсет. Чувствам го.
	— Можеш ли да убедиш Дедан?
	— Той ще ми повярва — кимна Мартен. — Не е и наполовина толкова голям задник, колкото изглежда през повечето време.
	— Добре — отвърнах аз и се замислих за момент.
	Нещата се развиваха по-бързо, отколкото можех да си представя. Така че въпреки всичко, което се беше случило, Дедан и Хеспе все още бяха на пет-шест минути зад нас.
	— Отиди да им кажеш да се върнат — наредих на Мартен — и ела да ни вземеш с Темпи.
	Той сякаш се колебаеше.
	— Сигурен ли си, че няма да е по-добре да тръгнете сега? Не знаем кога сменят часовите си.
	— Нали Темпи е с мен. А и ще ти отнеме само няколко минути. Искам да се опитам да ги преброя по-точно.
	Мартен бързо се отдалечи и двамата с Темпи се промъкнахме отново до върха на хребета. Малко след това адемецът се премести още по-близо, докато лявата страна на тялото му не се притисна към моята дясна.
	Забелязах нещо, което по-рано бях пропуснал — на различни места в стана бяха забити дървени стълбове, високи колкото колове за ограда.
	— Стълбове? — попитах Темпи и забих пръст в земята, за да му покажа какво имам предвид.
	Той кимна, за да ми покаже, че е разбрал, и сви рамене.
	Предположих, че бяха за връзване на конете или за сушене на мокрите дрехи. След това насочих вниманието си към по-неотложни въпроси.
	— Какво мислиш, че трябва да направим?
	Адемецът мълча дълго.
	— Да убием някои. Да си тръгнем. Да изчакаме. Други ще дойдат. Ние… — Той направи характерната пауза, означаваща, че не знае думата, която иска да използва. — Изскочим зад дърветата?
	— Да ги изненадаме.
	— Да ги изненадаме — кимна той. — Да изчакаме. Да преследваме останалите. Да кажем на маера.
	Кимнах. Не беше бързата развръзка, на която се бяхме надявали, но беше единственото разумно решение срещу толкова голям брой хора. Когато Мартен се върнеше, тримата щяхме да предприемем първата бърза атака срещу тях. Предполагах, че като разполагахме с предимството на изненадата, Мартен можеше да уцели трима или четирима, преди да бъдем принудени да побегнем. Вероятно нямаше да успее да убие всички, които уцелеше, но бандитите, ударени от стрела, щяха да са по-малка заплаха за нас през идните дни.
	— Има ли някакъв друг начин?
	Настъпи дълго мълчание.
	— Няма начин, който да е летхани — отвърна Темпи.
	След като бях видял достатъчно, аз внимателно се плъзнах на около метър надолу, така че да не се виждам. Потреперих под дъжда, който продължаваше да се сипе. Стори ми се по-студен, отколкото преди няколко минути, и започнах да се безпокоя, че съм прихванал болестта на Мартен. Това беше последното нещо, от което имах нужда точно в момента.
	Забелязах, че следотърсачът се приближава и се готвех да му разкажа за нашия план, когато видях стъписаното изражение на лицето му.
	— Не мога да ги открия! — уплашено прошепна той. — Върнах се до мястото, където трябваше да са, но не бяха там. Това означава, че или вече са се върнали обратно — което не биха направили, — или са били твърде близо до нас и на лошата светлина са последвали погрешна следа.
	Усетих хлад, който нямаше нищо общо с постоянния дъжд.
	— Не можеш ли да ги проследиш?
	— Ако можех, щях да го направя, но в тъмнината всички отпечатъци изглеждат еднакви. Какво ще правим? — Той сграбчи ръката ми и по погледа му разбрах, че е на ръба да изпадне в паника. — Те няма да внимават. Ще си мислят, че сме разузнали всичко пред тях. Какво да правим?
	— Мога да ги открия. — Бръкнах в джоба си и стиснах куклата на Дедан.
	Но преди да успея да направя каквото и да било, от източния край на лагера се разнесоха викове. Миг по-късно последва яростен крясък и поредица от ругатни.
	— Това Дедан ли е? — попитах аз.
	Следотърсачът кимна. От другата страна на хребета се чу звукът на трескаво раздвижване. Тримата се размърдахме толкова бързо, колкото можехме да си позволим, и надникнахме от върха.
	От ниските палатки бяха наизлезли още мъже като стършели от кошер. Сега бяха най-малко дузина и аз забелязах поне четирима с изпънати лъкове. Сякаш от нищото се появиха дълги, сковани от дъски прегради, които бяха подпрени на коловете, и така образуваха груби стени, високи повече от метър. За няколко секунди уязвимият, отворен отвсякъде стан се превърна в истинска крепост. Преборих поне шестнайсет човека, но сега цели части от лагера бяха извън полезрението ми. А и светлината беше по-лоша, тъй като импровизираните стени блокираха светлината на огньовете й хвърляха дълги сенки на фона на нощното небе.
	Мартен ругаеше непрекъснато, което беше разбираемо, защото сега лъкът му беше почти безполезен. Докато мигна, сложи стрела в лъка и щеше да я изстреля също толкова бързо, ако не бях сложил ръка на рамото му.
	— Почакай.
	Той се намръщи, но после кимна, защото знаеше, че те можеха да изстрелят дузина стрели срещу всяка негова. Внезапно Темпи също се оказа безполезен. Стрелите им щяха да го направят на решето много преди да се приближи до лагера.
	Единственият светъл лъч бе, че вниманието им не бе насочено към нас. То бе насочено на изток, откъдето бе долетял викът на часовия, последван от ругатните на Дедан. Ние тримата можеше и да успеем да се измъкнем, преди да ни открият, но това означаваше да изоставим Дедан и Хеспе.
	Това беше моментът, в който един опитен арканист трябва да успее да промени съотношението на силите и дори и да не осигури предимство на своята група, то поне да направи възможно бягството й. Но аз нямах огън, нито връзка. Бях достатъчно умен, за да се справя без едното от тях, но без двете бях почти безпомощен.
	Дъждът започна да вали по-проливно. Трещяха гръмотевици. Беше само въпрос на време, преди бандитите да разберат, че нападателите са само двама, и да се втурнат от другата страна на хребета, за да видят сметката на нашите другари. Ако тримата се опитахме да им отвлечем вниманието, щяха да смачкат и нас също толкова бързо.
	Чу се тихо свистене и цял рояк стрели се спусна над източния хребет. Мартен спря да псува и затаи дъх, след което ме погледна.
	— Какво ще правим? — припряно ме попита той.
	Откъм лагера изкрещяха някакъв въпрос и след като не получиха никакъв отговор, нов рояк стрели се понесе над източния хребет в търсене на своята скрита мишена.
	— Какво ще правим? — повтори следотърсачът. — Ами ако са ранени?
	_Ами ако са мъртви?_ Затворих очи и се плъзнах надолу по хребета, опитвайки се да събера мислите си. Кракът ми закачи нещо меко и плътно — мъртвия часовой. В ума ми се зароди една зловеща идея. Поех си дълбоко дъх и се потопих в „сърцето от камък“. Дълбоко. По-дълбоко, отколкото някога го бях правил. Страхът ме напусна, както и всяко колебание.
	Хванах тялото за китката и започнах да го влача към върха на хребета. Мъжът беше едър, но аз не обръщах внимание на това.
	— Мартен, може ли да използвам твоя мъртвец? — разсеяно попитах аз.
	Изрекох думите с приятен баритон — никога не бях чувал собствения си глас да звучи по-спокойно.
	Без да дочакам отговор, погледнах над хребета към лагера и видях как един от мъжете вдига лъка си за нов изстрел. Извадих дългия си тънък нож от хубава рамстонска стомана и съсредоточих съзнанието си върху образа на стрелеца. Стиснах зъби и намушках мъртвия часовой в бъбреците. Ножът проникна в тялото бавно, сякаш го забивах в пръст, а не в плът.
	Над шума от гръмотевиците се надигна крясък. Мъжът падна, а лъкът изхвърча от ръцете му. Един бандит спря, за да погледне какво става с другаря му. Съсредоточих се върху него и намушках часовия в другия бъбрек, като този път използвах и двете си ръце. Разнесе се втори вик, по-пронизителен от първия. В едно странно, отдалечено кътче от съзнанието си си помислих, че по-скоро прилича на писък, отколкото на вик.
	— Изчакай, недей да стреляш — спокойно предупредих Мартен, без да отмествам поглед от лагера. — Те все още не знаят къде сме.
	Издърпах ножа, съсредоточих се отново и хладнокръвно го забих в окото на часовия. Един мъж се изправи зад стената. Измежду вкопчените в лицето му ръце бликаше кръв. Двама от другарите му се изправиха, опитвайки се да го издърпат обратно под дървената ограда. Ножът ми се вдигна и спусна и единият от тях се строполи на земята още преди да успее да вдигне ръце към кървящото си лице.
	— Господи! — сподавено смотолеви Мартен. — Мили господи!
	Допрях ножа до гърлото на часовия и огледах лагера. Боеспособността им се пропукваше и те започваха да изпадат в паника. Единият от ранените продължаваше да крещи високо и пронизително и гласът му надделяваше над тътена на гръмотевиците.
	Видях, че един от стрелците с лък претърсва със суров поглед хребета. Прекарах ножа през гърлото на часовия, но сякаш нищо не се случи. Тогава стрелецът смутено докосна с ръка гърлото си. Ръката му се изцапа с кръв. Очите му се разшириха и той закрещя. Захвърли лъка си и се затича към другия край на ниската стена и след това обратно. Опитваше се да избяга, но не знаеше накъде.
	Сетне възвърна хладнокръвието си и започна отчаяно да оглежда хребета около целия лагер. Не даваше никакви признаци, че ще падне. Намръщих се, отново допрях ножа към гърлото на мъртвия часови и натиснах силно. Ръцете ми трепереха, но ножът бавно започна да се движи, сякаш режех леден блок. Пръстите на стрелеца се вкопчиха в гърлото му и между тях бликна кръв. Той се олюля, спъна се и падна в единия огън. Мъжът размаха бясно ръце и разхвърля навсякъде горящи въглени, като така само увеличи всеобщата бъркотия.
	Тъкмо се опитвах да реша къде да нанеса следващия си удар, когато в небето проблесна нова светкавица и освети тялото до мен. Дъждът се смесваше с кръвта, която беше навсякъде. Ръцете ми бяха почернели от нея. Тъй като нямах желание да осакатя ръцете му, го обърнах по корем и с мъка свалих ботушите му. След това се съсредоточих отново и прерязах дебелите сухожилия над глезените и зад колената. Това осакати още двама мъже. Но ножът се движеше все по-бавно и от напрягането почувствах болки в ръцете. Трупът беше отлична връзка, но разполагах единствено с енергията на собственото си тяло. При тези условия се чувствах така, сякаш режа дърво, а не плът.
	Бяха минали не повече от една-две минути, откакто лагерът беше вдигнат под тревога. Изплюх се и спрях за момент, за да починат треперещите ми ръце и изтощеният ми ум. Погледнах надолу към лагера, към суматохата и паниката, които бях създал.
	От голямата палатка под дъба излезе мъж. Той беше облечен различно от останалите. Носеше плетена ризница от лъскав метал, която му стигаше почти до коленете, а върху главата имаше кожен шлем. Отправи се с безстрашна елегантност към възцарилия се хаос и обхвана случващото се само с един поглед. Сетне рязко започна да раздава заповеди, които не можех да чуя заради шума от дъжда и гръмотевиците. Хората му се успокоиха, върнаха се на позициите си и взеха в ръце лъковете и мечовете си.
	Докато го наблюдавах как крачи през лагера, внезапно си припомних… нещо. Той стоеше изправен в цял ръст, без да си прави труда да се прикрива зад някоя от стените. Махна на хората си и нещо в жеста му ми се стори ужасно познато…
	— Квоте — изсъска Мартен и когато вдигнах поглед, видях, че следотърсачът е опънал тетивата на лъка до ухото си. — Мога да стрелям по шефа им.
	— Стреляй.
	Лъкът му изсвистя и стрелата се заби в горната част на бедрото на мъжа, пробивайки ризницата, крака му и бронята. С крайчеца на окото си забелязах Мартен да изважда нова стрела и с плавно движение да я слага на тетивата, но преди да успее да я изстреля, видях, че водачът на бандитите се наведе. Не се приведе ниско като от внезапна болка, а просто наклони глава, за да погледне стрелата, пробила крака му.
	След като я оглежда внимателно за миг, той я сграбчи в юмрука си и отчупи перото й. Сетне протегна ръка към задната страна на бедрото си и издърпа стрелата от крака си. Замръзнах, когато той погледна право към нас и посочи местоположението ни с ръката, в която държеше счупената стрела. Раздаде кратки команди на хората си, хвърли стрелата в огъня и грациозно се отправи към другия край на лагера.
	— Велики Техлу, простри крилете си над мен — прошепна Мартен и ръката му се отдръпна от тетивата на лъка. — Защити ме от демоните и от създанията, които крачат в нощта.
	Единствено това, че бях дълбоко в „сърцето от камък“, ми помогна да не реагирам по същия начин. Обърнах се към лагера точно навреме, за да видя как към нас се насочва малка гора от лъкове. Наведох глава, ритнах вцепенения следотърсач и го съборих в момента, в който над главите ни започнаха да свистят стрели. Той се претърколи и стрелите от кочана му се разпръснаха по калния склон.
	— Темпи? — повиках аз.
	— Тук — обади се той някъде откъм лявата ми страна. — _Аеш._ Няма стрели.
	Още стрели изсвириха над главите ни и няколко от тях се забиха в дърветата. Скоро щяха да налучкат разстоянието и да изстрелват стрелите си под ъгъл, така че да падат върху главите ни. Със спокойствието на балон, който се издига към повърхността на езеро, в ума ми се оформи една мисъл.
	— Темпи, донеси ми лъка на този мъж.
	— _Иа._
	Чух Мартен да мърмори нещо тихо, настоятелно и непонятно. В началото помислих, че е бил прострелян, след това осъзнах, че се моли.
	— Техлу, запази ме от желязо и от чужд гняв — шепнеше той. — Техлу, запази ме от демоните в нощта.
	Темпи пъхна лъка в ръката ми. Поех си дълбоко дъх и разделих съзнанието си на две части, след това на три, а после и на четири. С всяка част от съзнанието си аз държах тетивата. Насилих се да се отпусна и отново разделих съзнанието си — частите станаха пет. Опитах отново и не успях. Бях уморен, мокър и ми беше студено — това беше границата на възможностите ми. Чух отново звънтенето на тетивите и стрелите се посипаха около нас като проливен дъжд. Усетих придърпване във външната страна на ръката си, близо до рамото, когато една от стрелите ме одраска, преди да се забие в пръстта. Почувствах парене, последвано от изгаряща болка.
	Стиснах зъби и потиснах болката. Пет трябваше да са достатъчно. Допрях ножа до опакото на ръката си само колкото да пусне малко кръв, след това прошепнах подходящите обвързвания и прокарах острието със сила през тетивата на лъка.
	Тя удържа ужасяващо дълго, но накрая се скъса. Лъкът отскочи, раздруса наранената ми ръка и отлетя встрани. От другата страна на хребета се разнесоха викове на болка и ужас, които ми дадоха да разбера, че поне донякъде съм успял. Надявах се, че всички пет тетиви са се скъсали, и сега трябваше да се справим само с един-двама стрелци.
	Но веднага щом лъкът изхвръкна от ръцете ми, усетих как в мен се просмуква студенина. Не само в ръцете, но и в цялото тяло — в стомаха, в гърдите и в гърлото. Знаех, че само силата на ръката ми няма да е достатъчна, за да се справи с пет тетиви наведнъж. Затова бях използвал единствения огън, който винаги е на разположение на арканиста — топлината на тялото. Скоро щях да започна да страдам от измръзване от обвързване. Ако не намерех начин да се стопля, щях да изпадна в шок, след това в хипотермия и накрая щях да умра.
	Излязох от „сърцето от камък“ и позволих на обърканите части на съзнанието ми отново да се слеят в едно цяло. Чувствах се замаян и мокър и ми беше студено. Довлякох се до върха на хребета. Усещах дъжда върху кожата си студен като суграшица.
	Видях само един стрелец. За съжаление бе запазил съобразителността си, защото веднага щом лицето ми надзърна над хребета, той с плавно движение сложи стрела и я изстреля към мен.
	Спаси ме внезапен порив на вятъра. Стрелата му предизвика яркожълти искри при удара си в скалата, която стърчеше на метър от главата ми. Върху лицето ми се стичаха дъждовни капки, а небето над главата ми бе прорязано от паяжината на нова светкавица. Изтласках се обратно надолу, за да се скрия, и изпаднал в ярост, започнах да забивам ножа в тялото на часовия отново и отново.
	Накрая уцелих някаква тока и острието се счупи. Останал без дъх, захвърлих счупения нож. Постепенно дойдох на себе си и чух гласа на Мартен, който продължаваше да изрича отчаяни молитви. Усещах крайниците си студени, тежки и непохватни, сякаш бяха от олово.
	По-лошото бе, че усещах как в мен пълзи безчувствената ленивост на хипотермията. Дадох си сметка, че треперя, и знаех, че това не е добър знак. Бях мокър до кости и наблизо нямаше огън, на който да се стопля.
	Небето отново се озари от светкавица. Хрумна ми една идея. Засмях се с ужасяващ смях.
	Погледнах над хребета и със задоволство установих, че не се виждат никакви стрелци. Но водачът на бандитите вече крещеше поредните си заповеди и аз ни най-малко не се съмнявах, че скоро ще намерят нови лъкове или пък ще заменят тетивите на старите. По-лошото бе, че можеха просто да изоставят укритието си и да ни смажат само с очевидното си числено превъзходство. Без съмнение поне една дузина мъже все още бяха на крак.
	Мартен продължаваше да лежи върху склона и да се моли:
	— Техлу, ти, когото пламъците не могат да убият, пази ме от огън.
	— Проклет да си! Ставай или всички ще умрем! — извиках му аз и го изритах.
	Той спря молитвите си и вдигна поглед. Изкрещях му нещо неразбираемо и се наведох да го вдигна за яката на ризата. Разтърсих го здраво и напъхах в ръцете му лъка, който неизвестно как се бе озовал в мен.
	Проблесна нова светкавица и аз видях онова, което виждаше и той. Целите ми ръце бяха покрити с кръвта на часовия. Дъждът се беше стичал по нея на вадички, но не я беше отмил. Тя изглеждаше черна на кратката ослепителна светлина.
	Мартен взе сковано лъка си.
	— Стреляй по дървото! — изкрещях аз през гръмотевиците.
	Той ме погледна така, сякаш мислеше, че съм полудял, и аз извиках отново:
	— Стреляй по него!
	Нещо в изражението на лицето ми сигурно го бе убедило, но тъй като стрелите му бяха разхвърляни по земята, той отново подхвана своята литания, докато претърсваше калния склон за стрела.
	— Техлу, ти, който си държал Енканис на колелото, бди над мен в мрака.
	След дълго търсене Мартен откри стрела и с треперещи ръце я сложи непохватно на тетивата, като през цялото време не спираше да се моли. Насочих вниманието си обратно към лагера. Водачът на бандитите отново беше възстановил контрола над хората си. Виждах, че раздава заповеди, но единственото, което чувах, бе треперещият глас на Мартен:

	Техлу, в твоите очи е истината,
	бди над мен.

	Внезапно водачът застина и вдигна глава. Стоеше напълно неподвижен, сякаш се ослушваше за нещо. Следотърсачът продължи да се моли:

	Техлу, син на себе си,
	бди над мен.

	Водачът им погледна бързо наляво и после надясно, сякаш бе чул нещо, което го е обезпокоило. Той отново вдигна глава.
	— Той те чува! — изкрещях бясно на Мартен. — Стреляй! Подготвя ги за нещо!
	Следотърсачът се прицели в дървото в центъра на лагера. Вятърът го блъскаше, докато той продължаваше да се моли:

	Техлу, ти, който си бил преди това Менда,
	бди над мен в името на Менда,
	в името на Периал,
	в името на Ордал,
	в името на Андан.
	Бди над мен.

	Водачът на бандитите завъртя глава, сякаш оглеждаше небето. Нещо в движението му ми се стори ужасно познато, но съзнанието ми се замъгляваше все повече, докато измръзването, причинено от обвързването, ме стягаше все по-силно в хватката си. Водачът се обърна, отправи се към палатката си и се скри вътре.
	— Стреляй в дървото! — изкрещях аз.
	Мартен пусна стрелата си и аз видях как тя се заби в дънера на масивния дъб, който се извисяваше в средата на лагера на бандитите. Започнах да ровя из калта за някоя от стрелите на следотърсача и се разсмях при мисълта за онова, което щях да се опитам да направя. Можеше и нищо да не се получи. Това можеше и да ме убие. Само подхлъзването беше достатъчно… Но това нямаше значение. Вече бях мъртъв, освен ако не намерех начин да се затопля и да се изсуша. Скоро щях да изпадна в шок. Може би дори вече бях изпаднал.
	Ръката ми се сключи около стрелата. Разделих съзнанието си на шест части, изкрещях обвързванията си и забих стрелата дълбоко в подгизналата земя.
	— Както е отгоре, така да е и отдолу! — изкрещях аз шега, която само някой от Университета би могъл да разбере.
	Мина секунда. Вятърът утихна.
	После дойде белотата. Ярката светлина. Шумът. Аз падах.
	Не остана нищо.


	92.
	Таборлин Великия

	Събудих се. Бях загрят и сух. Беше тъмно.
	Чух познат глас да задава въпроси.
	След това прозвуча гласът на Мартен, който казваше:
	— Той направи всичко. Той го направи.
	Последваха нови въпроси.
	— Никога няма да кажа, Ден. Кълна се в бога, няма да го направя. Не искам да мисля за това. Ако искаш, ти сам го попитай.
	Отново въпроси.
	— Щеше да разбереш, ако го беше видял. Тогава нямаше да искаш да научиш повече. Не заставай на пътя му. Видях какво прави, когато се ядоса. Това е всичко, което ще кажа. Не заставай на пътя му.
	Още въпроси.
	— Зарежи това, Ден. Той ги избиваше един по един. След това сякаш леко се побърка. Той… Не. Единственото, което ще кажа, е, че според мен той призова светкавицата. Сякаш беше самият бог.
	_„Като Таборлин Великия“_ — помислих си аз. Усмихнах се и заспах.


	93.
	Всички наемници

	След четиринайсет часа сън се чувствах свеж като репичка. Това, изглежда, изненада другарите ми, защото ме бяха открили в безсъзнание, студен и покрит с кръв. Съблекли ме, леко поразтрили крайниците ми, след което ме увили в одеяла и ме сложили да легна в единствената оцеляла палатка на бандитите. Останалите пет били изгорели, затрупани или изгубени, когато една огромна като колона светкавица ударила големия дъб, извисяващ се в средата на лагера.
	Следващият ден беше облачен, но за щастие не валеше дъжд. Първо се погрижихме за раните си. Хеспе беше уцелена със стрела в крака, когато часовият ги изненада. Дедан имаше дълбока порезна рана на едното рамо, което си беше доста голям късмет, като се има предвид, че беше нападнал часовия с голи ръце. Когато го попитах за това, той отвърна, че просто нямал време да извади меча си.
	Мартен имаше яркочервена цицина над веждата, получена, когато го бях ритнал или когато го бях влачил. Тя беше мека на пипане, но следотърсачът твърдеше, че поне десетина пъти са го удряли по-зле в кръчмарски сбивания.
	След като се възстанових от измръзването от обвързване, се чувствах добре. Виждах, че другарите ми са изненадани от внезапното ми завръщане от дверите на смъртта, и реших да ги оставя да се чудят. Малко загадъчност нямаше да навреди на репутацията ми.
	Превързах раната, където стрелата бе закачила рамото ми, и се погрижих за няколкото синини и одрасквания, с които незнайно как се бях сдобил. Освен това имах и дълго, плитко порязване — онова, което сам си бях направил на ръката, но не беше нужно да се шие.
	Темпи не беше ранен и бе все така невъзмутим и непроницаем.
	Следващото нещо, с което се заехме, бе да се погрижим за мъртвите. Докато бях в безсъзнание, останалите от групата бяха извлекли повечето изгорени, безжизнени тела в единия край на поляната. Общата сметка беше следната:
	Един часовой, убит от Дедан.
	Двамата, които бяха изненадали Темпи в гората.
	Тримата, които бяха оцелели от светкавицата и се бяха опитали да избягат. Мартен беше уцелил единия, а Темпи беше ликвидирал другите двама.
	Седемнайсет изгорени, смазани или убити по някакъв друг начин от светкавицата. От тях осем са били мъртви или смъртно ранени още преди това.
	Открихме следите на един часови, който беше наблюдавал всичко от северната част на хребета. Когато ги намерихме, те вече бяха на един ден и никой от нас нямаше и най-малкото желание да го преследва. Дедан изтъкна, че може да е по-добре да го оставим жив, за да разпространи слуха за това драматично поражение сред хората, които се замислят дали да не си изкарват прехраната с бандитство. Най-сетне и двамата бяхме на едно мнение за нещо.
	Тялото на водача не беше измежду онези, които бяхме открили. Голямата палатка, в която се бе мушнал, бе смазана под части от строшения ствол на огромния дъб. Тъй като имахме достатъчно неща за вършене, решихме засега да оставим трупа му там.
	Вместо да се опитаме да изкопаем двайсет и три гроба или пък дори един общ гроб, достатъчно голям, за да побере всички тела, ние направихме погребална клада и я запалихме, докато околната гора все още бе мокра от дъжда. Използвах уменията си, за да е сигурно, че тя ще гори буйно и без прекъсване.
	Но имаше и още едно тяло — часовият, когото Мартен беше застрелял и чийто труп бях използвал. Докато другарите ми бяха заети със събирането на дърва за кладата, аз отидох до южния край на хребета и открих мястото, където Темпи го беше покрил с елови клони.
	Дълго гледах тялото, преди да го отнеса в южна посока. Намерих уединено място под една върба и го затрупах с камъни. После се скрих в храстите и започнах да повръщам тихо и обилно.

	* * *

	Светкавицата? Ами, тя трудно може да бъде обяснена — бурята над главите ни, галваничното обвързване с две подобни стрели и опитът ми да заземя дървото по-здраво от всякакъв гръмоотвод, — но, честно казано, не знам дали имам правото да си припиша заслугата за това кога и къде удари тя. Ала историята гласи, че аз съм я призовал и тя е дошла.
	Останалите от групата твърдяха, че когато светкавицата ударила, тя не била само една, а били няколко в бърза последователност. Дедан я описваше като „стълб от бял огън“ и казваше, че е разтърсила земята толкова силно, че той не успял да се задържи на крака.
	Така или иначе, независимо каква бе причината, от внушителния дъб бе останал само обгорен дънер, горе-долу с височината на вулканична скала. Наоколо лежаха разхвърляни огромни късове от дървото. По-малките дървета и храсти се бяха запалили, но дъждът ги беше изгасил. Повечето от дългите дъски, използвани от бандитите за техните укрепления, бяха разбити на парчета, големи, колкото върха на пръста, или бяха превърнати във въглени. От основата на дървото тръгваха две огромни бразди от разровена пръст, от които поляната изглеждаше така, сякаш някакъв безумец я е изорал с рало или пък гигантски звяр я е изровил с ноктите си.
	Въпреки това останахме в бандитския лагер цели три дни след победата ни. Потокът ни осигуряваше изобилие от вода, а остатъците от провизиите на разбойниците превъзхождаха нашите. По-важното бе, че след като успяхме да съберем малко от оцелелия дървен материал и платнища, всеки от нас можеше да си позволи лукса да си направи палатка или навес.
	Сега, когато работата ни беше приключена, напрежението, което тормозеше групата, изчезна. Дъждът спря, вече не беше необходимо да крием огъня си и състоянието на Мартен започна да се подобрява. Дедан и Хеспе се държаха любезно помежду си и Дедан почти спря глупавите си заяждания с мен.
	Но въпреки облекчението, че работата ни е свършена, положението не беше съвсем спокойно. Вечер не си разказвахме истории, а Мартен гледаше да страни от мен, когато бе възможно. Едва ли можех да го виня, като се има предвид какво бе видял.
	С тази мисъл в главата се възползвах от първата възможност да унищожа восъчните кукли, които бях направил. Те вече не ми бяха необходими, а и се страхувах какво би станало, ако някой от другарите ми ги открие в пътната ми торба.
	Темпи не каза нищо за онова, което бях сторил с тялото на бандита, и доколкото разбирах, той не ме осъждаше. Сега, като погледна назад, осъзнавам колко малко съм познавал адемците в действителност. Но по онова време единственото, което забелязах, бе, че Темпи отделя по-малко време да ми показва как да практикувам кетан и предпочита да упражняваме езика и да обсъждаме все така озадачаващата ме идея за летхани.
	На втория ден донесохме оборудването си от нашия лагер. Изпитах облекчение, че лютнята ми е отново с мен, и бях двойно по-щастлив, че великолепният калъф от Дена бе останал непромокаем въпреки неспирния дъжд.
	И тъй като бяхме приключили с дебненето в гората, започнах да свиря. Цял ден не правих почти нищо друго. Беше минал почти цял месец, откакто за последен път бях свирил, и това ми липсваше повече, отколкото можете да си представите.
	В началото си мислех, че Темпи не се интересува от музиката ми. Освен че някак си го бях обидил, когато преди известно време бях запял, той винаги напускаше лагера, щом извадех лютнята си. Сетне обаче забелязах, че ме наблюдава, макар и винаги от разстояние и обикновено скрит от погледа ми. Щом като обърнах внимание на това, открих, че той неизменно ме слуша, докато свиря. Стоеше неподвижен като камък с широко отворени очи като на бухал.
	На третия ден Хеспе почувства, че кракът й вече може да понесе малко ходене. Така че трябваше да решим какво да вземем с нас и какво да оставим.
	Нямаше да е толкова трудно, колкото би могло да се очаква. По-голямата част от оборудването на бандитите беше разрушено от светкавицата, от падналото дърво или от излагането на бурята. Но все още имаше някои ценни неща, които можеха да бъдат спасени от разрушения лагер.
	Не можехме да претърсим палатката на водача на бандитите, защото тя беше смазана под един от огромните клони на падналия дъб. Клонът бе дебел над шейсет сантиметра и беше по-голям от повечето дървета.
	Все пак на третия ден най-сетне успяхме да го окастрим достатъчно, за да го изтърколим встрани от останките на палатката.
	Нямах търпение да погледна по-отблизо тялото на водача, защото нещо в него не ми даваше покой от мига, в който го бях зърнал. Освен това, погледнато от по-практичната страна, знаех, че металната му ризница струва поне дванайсет таланта.
	Но така и не открихме никаква следа от водача. Това доста ни озадачи. Мартен беше открил само едни следи, които водеха извън лагера — тези на избягалия часови. Никой от нас нямаше представа къде може да се е дянал водачът.
	Това беше неприятна изненада за мен, тъй като исках да погледна по-отблизо лицето на мъжа. Дедан и Хеспе смятаха, че той просто се е измъкнал в хаоса, последвал падането на светкавицата, може би като е минал по потока, за да не оставя следи.
	Когато обаче не намерихме тялото, Мартен започна да става видимо неспокоен. Той мърмореше нещо за демони и отказваше да се приближи до останките. Мислех си, че е просто суеверен глупак, но не мога да отрека, че липсата на тяло доста разстрои и мен самия.
	В унищожената палатка намерихме маса, походно легло, бюро и два стола — всички те натрошени и неизползваеми. Върху натрошеното бюро имаше някакви листове, които много бих искал да прочета, но бяха прекарали твърде много време изложени на влагата и мастилото се беше разтекло. Освен това имаше и тежка кутия от твърдо дърво, малко по-голяма от самун хляб. Върху капака бе инкрустиран семейният герб на Алверон и тя беше здраво заключена.
	Хеспе и Мартен признаха, че притежават известни умения в боравенето с ключалки, и тъй като бях любопитен какво има вътре, им позволих да се опитат да я отворят, стига да не повредят ключалката. И двамата дълго се мъчиха да отключат кутията, без да постигнат какъвто и да е успех.
	След като внимателно я бърника в продължение на двайсетина минути, Мартен вдигна ръце.
	— Не мога да измисля как да я отворя — рече той, протегна се и сложи ръце на кръста си.
	— Може да опитам и аз — предложих.
	Бях се надявал, че някой от тях ще намери начин да я отвори. Отварянето на ключалки не е умение, с което един арканист може да се гордее. То не пасваше на репутацията, която се опитвах да изградя.
	— Така ли? — повдигна вежди Хеспе. — Ти наистина си младият Таборлин.
	Сетих се за историята, която Мартен бе разказал преди няколко дни.
	— Разбира се — засмях се аз, след което извиках: _„Едро!“_ в стил „Таборлин Великия“ и ударих с ръка по кутията.
	Капакът се отвори.
	Бях изненадан точно толкова, колкото и всички останали, но успях добре да прикрия учудването си. Очевидно Хеспе или Мартен действително бяха отворили ключалката, но капакът бе заял. Вероятно се бе издул от дългото стоене на влага. Когато го ударих, той просто се освободи.
	Но те не знаеха това. Лицата им изглеждаха така, все едно някой е създал злато пред очите им. Дори и Темпи повдигна вежди.
	— Добър номер, Таборлин — похвали ме Хеспе с такова изражение, сякаш не беше сигурна дали не се шегувам с тях.
	Реших да си държа езика зад зъбите и прибрах обратно в джоба на плаща си импровизираните инструменти за отваряне на ключалки. Щом щях да съм арканист, поне щях да бъда знаменит арканист.
	Като се постарах да си придам важен и могъщ вид, повдигнах капака и погледнах в кутията. Първото нещо, което видях, беше едно дебело, сгънато парче хартия. Извадих го.
	— Какво е това? — попита Дедан.
	Вдигнах го, за да го видят всички. Беше подробна карта на заобикалящата ни местност, на която бе изобразен не само виещият се кралски път, но и близките ферми и потоци. Кросон, Фенхил и „За няколко пенита“ бяха означени в западната част на пътя.
	— Какво е това? — попита Дедан и посочи с дебелия си пръст към едно отбелязано с кръстче място дълбоко навътре в гората от южната страна на пътя.
	— Мисля, че това е този лагер — отвърна Мартен и посочи с пръст, — точно до потока.
	Кимнах.
	— Ако това е вярно, то ние сме по-близо до Кросон, отколкото предполагах. Можем просто да тръгнем на югоизток и да си спестим повече от ден ходене. — Погледнах Мартен. — Мислиш ли, че съм прав?
	— Дай да видя. — Подадох му картата и той я огледа, след което се съгласи. — Така изглежда. Не мислех, че сме отишли толкова далеч на юг. Ще си спестим поне четирийсет километра, ако минем оттук.
	— Това не е никак малко — отбеляза Хеспе и разтри превързания си крак. — Разбира се, освен ако някой от вас, господа, не реши да ме носи.
	Отново насочих вниманието си към кутията. Беше пълна с плътно наблъскани едно до друго пакетчета, увити в плат. Когато вдигнах едно от тях, видях блясъка на злато.
	Всички зашепнаха развълнувано. Проверих останалите малки и тежки вързопчета и бях възнаграден с блясъка на още монети — всичките златни. По груби сметки вътре имаше над двеста рояла. Макар никога да не бях държал в ръцете си такава монета, знаех, че един златен роял струва осемдесет бита — почти колкото маерът ми бе дал за финансирането на цялото това пътуване. Нищо чудно, че той нямаше търпение да сложи край на засадите, устройвани на неговите бирници.
	Пресметнах наум, превръщайки съдържанието на кутията в парите, с които бях свикнал повече, и получих над петстотин сребърни таланта — достатъчно средства, за да си купиш голяма крайпътна странноприемница или цял чифлик, заедно с добитъка и прислугата. С толкова пари можеш да се сдобиеш с дребна титла, с назначение в двора или с офицерска длъжност в армията.
	Видях, че всички останали също пресмятат наум.
	— Какво ще кажете да си поделим малка част от това? — предложи Дедан с не особено голяма надежда в гласа.
	Поколебах се и след това се пресегнах към кутията.
	— Мислите ли, че по един роял на човек е достатъчно справедливо? — попитах.
	Никой не продума, докато аз развързвах едно от вързопчетата.
	— Сериозно ли говориш? — невярващо ме попита Дедан.
	Подадох му една тежка монета.
	— Така, както виждам нещата, някои по-недобросъвестни хора можеше и да забравят да кажат на Алверон за това. Или пък никога нямаше да се върнат при него. Мисля, че по един роял на човек е добра награда, задето сме толкова почтени хора. — Подхвърлих и на Мартен и Хеспе по една лъскава златна монета.
	— Освен това — добавих аз, подхвърляйки роял и на Темпи — бях нает да намеря група бандити, а не да разруша цял малък военен лагер. — Взех своя роял. — Това е нашата премия за извършените услуги извън онова, за което сме се пазарили. — Мушнах монетата в джоба си и го потупах с ръка. — Не е нужно маерът да разбира за това.
	Дедан се засмя и ме удари по гърба.
	— В крайна сметка не си много по-различен от нас — рече той.
	Отвърнах на усмивката му, затворих капака на кутията и чух как ключалката изщрака.
	Не споменах за другите две причини, поради които постъпвах по този начин. Първата беше, че така в действителност купувах лоялността им. Не можеше да не осъзнават колко лесно е да грабнат кутията и да изчезнат. И на мен ми беше минала тази мисъл. Петстотин таланта щяха да платят обучението ми в Университета за следващите десет години и пак щяха да ми останат предостатъчно.
	Сега обаче наемниците бяха значително по-богати от преди и това трябваше да ги накара да се почувстват по-почтени. Тежката златна монета щеше да държи мислите им далеч от парите, които носех. Въпреки това възнамерявах да спя със заключената кутия под възглавницата си през нощта.
	Втората причина бе, че и аз самият имах нужда от тези пари — от рояла, който открито бях пъхнал в джоба си, както и от останалите три, които бях задигнал незабелязано, докато подавах монетите на останалите. Както казах, Алверон никога нямаше да разбере за разликата в парите, а четири рояла щяха да покрият таксата ми за цял семестър в Университета.

	* * *

	След като прибрах кутията на маера на сигурно място на дъното на пътната ми торба, всеки от нас реши какво би искал да вземе от оборудването на бандитите.
	Оставихме палатките по същата причина, поради която не разполагахме с наши — те бяха твърде неудобни за носене. Взехме от храната им толкова, колкото можехме да съберем в багажа си, защото знаехме, че колкото повече носим, толкова по-малко ще ни се наложи да купуваме.
	Реших да взема един от мечовете на бандитите. Не бих похарчил пари, за да си го купя, тъй като не знаех как да го използвам, но щом можех да си го взема безплатно…
	Докато преглеждах разнообразните оръжия, Темпи се приближи до мен и ми даде няколко съвета. След като ограничихме избора ми до два меча, адемецът най-накрая каза онова, което мислеше:
	— Ти не можеш да използваш меч. _Въпрос. Смущение._
	Имах чувството, че за него мисълта, че някой не умее да си служи с меч, е срамна — нещо като да не можеш да се храниш с нож и вилица.
	— Не — съгласих се аз. — Но се надявах ти да ме научиш.
	Темпи застина неподвижно и се умълча. Щях да приема това за отказ, ако не бях започнал да го опознавам. Тази неподвижност означаваше, че той размишлява.
	Паузите са ключови за начина, по който адемците водят разговор, така че аз зачаках търпеливо. Двамата стояхме мълчаливо минута, после две. А след това пет, десет. С мъка се удържах да стоя неподвижен и да мълча. Може би това наистина _беше_ учтив отказ.
	Мислех се за невероятно умен, нали разбирате. Познавах Темпи от близо месец, бях научил хиляда думи и петдесетина движения от адемския език на жестовете. Знаех, че адемците не се срамуват от голотата и от допира и бях започнал да проумявам някои страни на загадката на летхани.
	О, да, мислех се за неимоверно схватлив. Ако наистина знаех нещо за адемците, никога нямаше да се осмеля да направя на Темпи подобно предложение.
	— А ти ще ме научиш ли на това? — Той посочи към отсрещния край на лагера, където стоеше калъфът на лютнята, подпрян на едно дърво.
	Въпросът ме свари неподготвен. Никога преди не се бях опитвал да уча някого да свири на лютня. Може би адемецът знаеше това и ми намекваше, че и онова, което искам от него, е същото. Знаех, че той е склонен да влага неуловими нюанси в думите си.
	Предложението беше справедливо.
	— Ще опитам — кимнах аз.
	Темпи също кимна и посочи към единия от мечовете, от които избирахме.
	— Носи го, но недей да се биеш с него.
	След тези думи той се обърна и се отдалечи. Тогава реших, че това е просто обичайната му лаконичност.
	Продължихме да ровим из останките през целия ден. Мартен събра доста стрели и всички тетиви, които успя да открие. След като провери дали някой друг не ги иска, той реши да вземе четирите големи лъка, оцелели след падането на светкавицата. Не бяха удобни за носене, но той твърдеше, че ще вземе доста пари за тях, като ги продаде в Кросон.
	Дедан грабна чифт ботуши и една ризница, по-хубава от онази, която носеше. Също така предяви претенции към тесте карти и чифт зарове от слонова кост.
	Хеспе пък взе комплект овчарски свирки и напъха на дъното на раницата си десетина ножа с надеждата да ги продаде.
	Дори и Темпи намери някои неща, които му харесаха — точило, месингова солница и ленени панталони, които отнесе до потока и боядиса в познатия кървавочервен цвят.
	Взех по-малко вещи от останалите — малък нож, с който да заменя счупения, и бръснач с рогова дръжка. Не ми се налагаше да се бръсна толкова често, но бях свикнал да го правя, докато бях в двора на маера. Можех да последвам примера на Хеспе и също да взема няколко ножа, но пътната ми торба вече беше натежала неприятно заради кутията на Алверон.
	Всичко това може да ви се стори малко жестоко, но светът е такъв. Грабителите на свой ред биват ограбвани, докато времето и обстоятелствата не превърнат всички ни в наемници.


	94.
	Върху скали и коренища

	Решихме да се доверим на картата, която открихме, и да пресечем напряко гората на запад, по посока на Кросон. Дори и да пропуснехме града, нямаше как да не стигнем до пътя и да си спестим дълги километри вървене.
	Придвижвахме се бавно заради ранения крак на Хеспе и през този първи ден изминахме едва единайсет-дванайсет километра. По време на една от многобройните почивки Темпи се захвана да ме обучава в кетан.
	Понеже бях глупав, смятах, че той вече е започнал да ме учи. Истината бе, че адемецът само коригираше някои от по-ужасяващите ми грешки, защото те го дразнеха. Горе-долу както аз бих се изкушил да настроя нечия лютня, защото е разстроена, и човекът, който свири фалшиво на нея, се намира в една и съща стая с мен.
	Това обучение беше съвсем различно. Започнахме от самото начало на кетан и поправяхме грешките ми. Той намери шестнайсет грешки само в първото движение, а в кетан имаше над сто движения. Бързо взех да се съмнявам в успеха на това чиракуване.
	На свой ред аз се захванах да уча Темпи да свири на лютня. Докато вървяхме, свирех ноти, казвах му имената им и му показвах някои акорди. Това ми се стори подходящо за начало.
	Надявахме се да стигнем в Кросон до обяд на следващия ден. Но в късната утрин се натъкнахме на мрачно, зловонно тресавище, което не беше отбелязано на картата.
	Това беше началото на един наистина ужасен ден. На всяка крачка трябваше да проверяваме къде стъпваме и така напредвахме с такава скорост, сякаш пълзяхме. В един момент Дедан се стресна и падна, като разплиска тинята и ни опръска с противната вода. Каза, че бил видял комар по-голям от палеца си, с хобот, дебел колкото женска фиба за коса.
	Предположих, че може да е видял бързопийка. Той пък ми предложи някои неприятни и нехигиенични неща, които да направя със себе си при първа възможност.
	Докато следобедът преваляше, ние се отказахме да стигнем обратно до пътя и се съсредоточихме върху по-неотложните неща, като това да намерим участък суха земя, където да седнем, без да се страхуваме, че ще потънем. Но успяхме да открием единствено още мочурища, ями и облаци от кръвожадни комари и хапещи мухи.
	Слънцето клонеше към заник, когато най-сетне излязохме от блатото и от горещо и задушно времето бързо стана хладно и влажно. Упорито не спирахме да вървим, докато земята не започна да се издига нагоре. И макар всички да бяхме изтощени и мокри, единодушно решихме да продължим напред и да увеличим разстоянието между нас и насекомите и миризмата на гниещи растения.
	Имаше пълнолуние, което ни осигуряваше предостатъчно светлина, за да намираме пътя си между дърветата. Въпреки отвратителния ден настроението ни започна да се подобрява. Хеспе толкова се беше уморила, че се облегна на Дедан. Когато покритият с кал наемник я обгърна с ръка, тя му каза, че от месеци не е ухаел толкова добре. Той отвърна, че ще му се наложи да приеме мнението на една толкова изискана дама.
	Напрегнах се в очакване закачката им да се превърне в неприятна и саркастична караница. Но докато вървях след тях, забелязах колко нежно я бе обгърнала ръката му. Хеспе също се облягаше на него с нещо, наподобяващо нежност, и не обръщаше особено внимание на ранения си крак. Погледнах Мартен. Старият следотърсач се усмихна и белите му зъби проблеснаха на лунната светлина.
	Не след дълго открихме бистър поток и успяхме да отмием донякъде калта и неприятната миризма. Изплакнахме дрехите си и се преоблякохме в нови. Извадих опърпания си, протрит плащ и го закопчах на гърдите си в напразна надежда да ме предпази от вечерния хлад.
	Тъкмо приключвахме с миенето, когато чухме някой да пее нагоре по течението на потока. Наострихме уши, но ромоленето на водата ни пречеше да чуем по-ясно слабия звук.
	Песента обаче означаваше, че наблизо има хора, а това на свой ред значеше, че почти сме стигнали до Кросон или може би дори до „За няколко пенита“, ако блатото ни бе отклонило твърде далеч на юг. Дори и ферма щеше да е за предпочитане пред нощ на открито.
	Затова, въпреки че бяхме уморени и всичко ни болеше, надеждата за меки легла, топла храна и студени напитки ни даде сили да съберем багажа си и да продължим.
	Следвахме потока, а Дедан и Хеспе продължаваха да вървят един до друг. Звукът на песента ту се появяваше, ту изчезваше. Скорошните дъждове означаваха, че реката е придошла, и постоянният й плисък върху камъните и корените на дърветата понякога беше толкова силен, че не чувахме дори шума от собствените си стъпки.
	Накрая потокът стана по-широк и по-спокоен, а гъстият храсталак се разреди и пред нас се разкри просторна поляна.
	Песента не се чуваше вече. Нито пък видяхме път, странноприемница или пък отблясъците на огън — само широка поляна, добре осветена от лунната светлина. Потокът се разширяваше още и образуваше искрящ вир. А на брега му, върху една гладка скала, седеше…
	— Господарю Техлу, запази ме от демоните на нощта — сковано изрече Мартен.
	Но в гласа му имаше повече благоговение, отколкото страх, и той не извърна поглед.
	— Това е… — немощно промълви Дедан. — Това е…
	— _Не вярвам в приказните създания_ — опитах се да кажа аз, но думите ми прозвучаха като едва доловим шепот.
	Това беше Фелуриан.


	95.
	Преследван

	За момент петимата застинахме неподвижно. Красивите форми на Фелуриан се отразяваха в набраздената от леки вълнички повърхност на езерото. Гола на лунната светлина, тя запя:

	кае-ланион лухиал
	ди мари фелануа
	креата ту сиар
	ту аларан ди.
	дирелла. амауен.
	лоеси ан делиан
	ту ниа вор рухлан
	Фелуриан тхае.

	Звукът на гласа й беше странен. Беше мек и нежен, твърде тих, за да го чуем в другия край на поляната. Твърде слаб, за да го чуем на фона на движещата се вода и шумолящите листа. Въпреки това _можех_ да го чуя. Думите й бяха ясни и сладостни като надигащите се и спускащи се тонове на далечна флейта. Напомняше ми за нещо, но не можех да се сетя за какво.
	Мелодията беше същата, която Дедан бе изпял в неговата история. Не разбрах и дума от песента, като изключим името й в последния стих. Въпреки това тя ме привличаше необяснимо и настойчиво. Сякаш някаква невидима ръка се бе протегнала към сърцето в гърдите ми и се опитваше да ме издърпа към поляната.
	Съпротивлявах се. Извърнах поглед и се подпрях на едно близко дърво, за да запазя равновесие.
	Чух зад гърба си Мартен да шепне с тих глас: „Не, не, не“, сякаш се опиташе сам да убеди себе си.
	— Не, не, не, не, не. Не, дори и за всички пари на света.
	Погледнах през рамо. Очите на следотърсача бяха втренчени трескаво в поляната пред него, но той изглеждаше по-скоро уплашен, отколкото възбуден. Темпи стоеше неподвижен и на безстрастното му лице бе изписана истинска изненада. Дедан беше застанал сковано, изкривен на една страна и с изопнато лице, а очите на Хеспе се стрелкаха между него и поляната.
	Тогава Фелуриан запя отново. Песента й беше като обещание за горещо огнище в студената нощ. Като усмивката на младо момиче. Открих, че мисля за Лоси от „За няколко пенита“ и за нейните червени като пламъци къдрици. Спомних си заоблените й гърди и начина, по който бе прокарала ръка през косата ми.
	Фелуриан пееше и аз се чувствах привлечен от песента й. Привличането беше силно, но не толкова, че да загубя контрол над себе си. Погледнах отново към поляната и я видях — сребристобялата й кожа под вечерното небе. Фелуриан се наведе и потопи ръка във водата на вира — беше по-грациозна от танцьорка.
	Осъзнах нещо с внезапна яснота. От какво се страхувах? От някаква си приказна история? Тук имаше магия, истинска магия. Което беше по-важното, това бе магията на песента. Ако пропуснех тази възможност, никога нямаше да си го простя.
	Отново погледнах към другарите си. Мартен видимо трепереше. Темпи бавно отстъпваше. Дедан беше свил отпуснатите си ръце в юмруци. Щях ли и аз да допусна да съм като тях — суеверен и уплашен? Не. Никога. Аз бях член на Арканум. Бях повелител на имената. Бях един от Едема Рух.
	Усетих как в мен се надига лудешки смях.
	— Ще се срещнем в „За няколко пенита“ след три дни — казах аз и пристъпих на поляната.
	Сега усещах по-силно привличането на Фелуриан. Кожата й блестеше на лунната светлина. Дългата й коса се спускаше като сянка около нея.
	— Проклет да съм — чух да казва Дедан зад гърба ми. — Щом той отива и аз ще о…
	Последва кратко боричкане, което завърши с нещо, което се удари в земята. Хвърлих поглед зад гърба си и видях, че той лежи по лице в ниската трева. Хеспе бе опряла коляно върху кръста му и бе извила едната му ръка назад. Той се съпротивляваше немощно и псуваше здравата.
	Темпи ги наблюдаваше невъзмутимо, сякаш отсъждаше състезание по борба. Мартен започна да ми ръкомаха като обезумял.
	— Момче — изсъска припряно той, — върни се тук! Момче! Върни се!
	Обърнах се отново към потока. Фелуриан ме наблюдаваше. Дори и от трийсет метра разстояние можех да видя очите й — тъмни и изпълнени с любопитство. Устните й бяха разтворени в широка и опасна усмивка. Тя се разсмя с лудешки, звънлив и възхитен смях. Този звук не можеше да бъде издаден от човек.
	След това се стрелна по поляната, бърза като врабче и изящна като сърна. Аз се втурнах след нея и въпреки тежестта на пътната ми торба и меча на хълбока ми се движех толкова бързо, че плащът ми се вееше като знаме след мен. Никога преди и никога след това не съм тичал толкова бързо. Стъпките ми бяха леки и бързи като на дете, което не изпитва и най-малкия страх, че може да падне.
	Фелуриан беше в шубрака пред мен. Имам неясен спомен за дървета, мирис на пръст и сивия цвят на осветените от луната камъни. Тя се смее. Изплъзва ми се, танцува и пак побягва напред. Изчаква, докато се приближа толкова, че почти мога да я докосна, и след това отново се измъква. Сияе на лунната светлина. Блъскам се в клони, усещам пръски вода и топъл вятър…
	И тогава я хващам. Ръцете й се оплитат в косата ми и ме дърпат по-близо до нея. Устните й са нетърпеливи. Езикът й е свенлив и се стрелка бързо. Дъхът й е в устата ми и изпълва главата ми. Горещите върхове на гърдите й докосват моята гръд. Тя ухае на детелини, на мускус, на зрели ябълки, паднали на земята…
	Няма никакво колебание, никакво съмнение. Знам точно какво да правя. Ръцете ми са върху врата й. Докосват лицето й. Оплитат се в косите й. Плъзгат се по гладкото протежение на бедрата й. Вкопчват се в хълбоците й. Обхождат тънката й талия. Повдигат я. Поставят я да легне върху земята…
	И тя започва да се гърчи под мен гъвкава и премаляла. Бавни движения и въздишки. Краката й са около мен. Гърбът й се извива като дъга. Горещите й ръце се вкопчват в раменете и в ръцете ми, притискат кръста ми…
	Тогава тя ме възсяда. Движенията й са необуздани. Дългата й коса се вие върху кожата ми. Отмята глава назад, трепери, тресе се и извиква нещо на език, който не ми е познат. Острите й нокти се забиват в мускулите на гърдите ми…
	И във всичко това има музика. В беззвучните викове, които надава, докато се надига и спуска. Във въздишките й. В препускащото ми сърце. Движението й се забавя. Сграбчвам бедрата й в неистов контрапункт. Ритъмът ни е като тиха песен. Като внезапна гръмотевица. Като едва доловимите удари на далечен барабан…
	И всичко спира. Всичко в мен се извива във формата на дъга. Опънат съм като струната на лютня. Треперя. Всичко ме боли. Твърде натегнат съм и се късам…


	96.
	Самият огън

	Събудих се от някакъв неясен спомен, който докосваше крайчеца на съзнанието ми. Отворих очи и видях дървета, протягащи клоните си към сумрачното небе. Навсякъде наоколо имаше копринени възглавници, а на няколко крачки от мен лежеше Фелуриан, отпусната в съня.
	Тя изглеждаше гладка и съвършена като статуя. Въздъхна насън и аз сам отхвърлих предишната си мисъл. Знаех, че тя беше всичко друго, но не и студен камък. Беше топла и гъвкава, по-гладка и от най-гладкия мраморен воденичен камък.
	Протегнах ръка, за да я докосна, но после спрях, защото не исках да разруша съвършената картина пред очите ми. Някаква далечна мисъл започна да ме гложди, но аз я пропъдих като досадна муха.
	Фелуриан разтвори устни и въздъхна, издавайки звук, наподобяващ гукането на гълъб. Спомних си докосването на тези устни. Изпитах болка и се насилих да извърна поглед от меката й като цвете уста.
	Затворените й клепачи бяха нашарени като крилете на пеперуда, осеяни с пурпурни и черни спирали и следи от бледо злато, които се смесваха с цвета на кожата й. Докато клепачите й леко потрепваха насън, шарките помръдваха, сякаш пеперудата размахваше криле. Само тази гледка вероятно си заслужаваше цената, която мъжете трябваше да платят, за да я видят.
	Изяждах я с очи и си мислех, че всички песни и истории, които бях чувал, не казват нищо за нея. Тя беше онова, за което мъжете мечтаят. На всички места, където някога бях ходил, и от всички жени, които някога бях виждал, само веднъж бях срещал равна на нея.
	Някаква част от съзнанието ми крещеше, но аз бях омаян от движението на очите под клепачите й, от формата на устата й — сякаш се готвеше да ме целуне дори докато спеше. Раздразнен, отново прогоних досадната мисъл.
	_Щях да полудея или да умра._
	Мисълта за това най-сетне си проправи път до съзнанието ми и аз внезапно почувствах как всяко косъмче по тялото ми настръхва. Изпълни ме съвършена кристална яснота, сякаш се бях издигнал от дъното да си поема въздух. Бързо затворих очи и се опитах да се отпусна в „сърцето от камък“.
	Не се получи. За пръв път в живота ми това състояние на спокойно мълчание ми се изплъзваше. Зад затворените ми очи Фелуриан ме разсейваше. Сладкият й дъх. Меките й гърди. Забързаните, сякаш отчаяни въздишки, които се изплъзваха от жадните й, нежни като венчелистчета устни…
	_Камък._ Продължих да държа очите си затворени и преди да се осмеля дори да помисля отново за нея, се обгърнах в спокойната рационалност на „сърцето от камък“, сякаш беше някаква мантия.
	Какво знаех за нея? Припомних си стотиците истории за Фелуриан и онова, което се повтаряше в тях. Фелуриан беше красива. Тя омайваше смъртните мъже. Те я следваха във Фае и умираха в прегръдките й.
	От какво умираха? Беше доста лесно за отгатване — от физическо изтощение. Тя беше _твърде_ взискателна и онези, които не бяха в добра форма или бяха по-немощни, може и да не са се справили толкова добре като мен. Сега, когато се замислих над това, усещах цялото си тяло като изстискано. Раменете ме боляха, коленете ми горяха, а вратът ми смъдеше от любовните ухапвания, които започваха от дясното ми ухо, продължаваха по гърдите и…
	Тялото ми пламна и аз с мъка се преборих да остана дълбоко в „сърцето от камък“, докато накрая пулсът ми се забави и успях да изхвърля мисълта за нея от съзнанието си.
	Спомних си за четири истории, в които мъже бяха успявали да се върнат живи от Фае, но на всички им се беше разхлопала дъската. Каква беше лудостта им? Натрапчиво поведение, неочаквана смърт, дължаща се на отделяне от реалността, и потъване в дълбока меланхолия. Трима от тях умрели за един цикъл дни. В четвъртата история се казваше, че мъжът оцелял почти половин година.
	Но нещо не се връзваше. Несъмнено Фелуриан беше прекрасна. Умела? Без всякакво съмнение. Но до такава степен, че всеки мъж да умре или да полудее? Не. Това беше малко вероятно.
	Не искам да омаловажавам преживяването. И за миг не се съмнявам, че е съвсем естествено в миналото то да е карало мъжете да си загубват ума. Ала за себе си аз знаех, че съм доста здравомислещ човек.
	За момент обмислих възможността да съм полудял и да не го знам. После се замислих дали просто винаги не съм бил луд, след това отхвърлих и двете възможности.
	Лежах там с все още затворени очи и с удоволствие се отдадох на особената отмалялост, каквато никога преди това не бях изпитвал. Насладих се на мига, сетне отворих очи и затърсих начин да се измъкна.
	Огледах шатрата, копринените драперии и разхвърляните възглавници. Това бяха единствените украшения на Фелуриан. Тя лежеше в средата със закръглените си бедра и стройните си крака, а гъвкавите й мускули помръдваха под кожата й.
	Наблюдаваше ме.
	Ако тя беше красива, когато спеше, то будна бе два пъти по-красива. Когато спеше, беше като картина, на която е нарисуван огън. Будна беше самият огън.
	Може да ви се стори странно, че в този момент изпитах страх. Може и да ви е странно, че само на една ръка разстояние от най-привлекателната жена в света внезапно си припомних, че съм смъртен.
	Усмивката й беше като нож в кадифе и тя се протегна като котка на слънцето.
	Тялото й беше създадено, за да се протяга — извивката на гърба й, гладкият й изопнат корем. Закръглените й, налети гърди се повдигнаха от движението на ръцете й и аз внезапно се почувствах като разгонен елен. Тялото ми реагираше на нея, сякаш някой ръчкаше хладната невъзмутимост на „сърцето от камък“ с нагорещен ръжен. За момент загубих контрол и една по-малко дисциплинирана част от съзнанието ми започна да композира песен за нея.
	Не можех да си позволя да насоча вниманието си към тази част, за да я обуздая. Затова се съсредоточих да остана в безопасност в „сърцето от камък“, като не обръщам внимание на тялото й и на бъбривата част от съзнанието ми, която римуваше куплети за нея.
	Това не беше най-лесното нещо, което можех да направя. Всъщност в сравнение с него обичайните предпазни мерки, използвани в симпатията, изглеждаха прости като подскачането на въже. Ако не беше обучението, което бях получил в Университета, щях да съм се превърнал в покорно, жалко създание, способно да се съсредоточи само върху собственото си пленничество.
	Фелуриан бавно се отпусна след протягането си и ме погледна с много старите си очи. Очи, каквито никога не бях виждал. Цветът им беше поразителен…

	В очите й имаше лятна тъмнина.

	… някакво мрачно синьо. Бяха пленителни. Всъщност…

	Клепачите й бяха като пеперудени крила.

	… в тях нямаше и следа от бяло…

	Устните бяха с цвета на кървавочервени небеса.

	Стиснах челюсти, отделих бърборещата част от мен, затворих я в един далечен ъгъл на съзнанието си и я оставих там да си пее сама. Очите на Фелуриан бяха внимателни и безизразни като на птица.
	— защо си толкова мълчалив, огнени любовнико? да не би да угасих пламъка ти?
	Гласът й звучеше странно, в него нямаше никакви остри ръбове. Беше спокоен и гладък като парче идеално полирано стъкло. Въпреки особената му мекота той сякаш лазеше по гръбнака ми и ме караше да се чувствам като котка, на която току-що са погладили върха на опашката.
	Отдръпнах се по-навътре в „сърцето от камък“ и го почувствах хладно и успокояващо около себе си. Ала докато по-голямата част от вниманието ми бе насочена върху това да се контролирам, малката, лирична и обезумяла част от съзнанието ми изскочи напред и каза:
	— Нивга няма да бъда угасен. Аз пак горя, макар и в тебе потопен. Всяко твое движение е песен и искра. Раздухвана в огън, който не мога аз да спра. Щастлив съм името ти да мълвя.
	— поет! — Лицето на Фелуриан просветна. — трябваше да позная, че си поет по начина, по който се движеше тялото ти.
	Отново бях сварен неподготвен от нежната омайност на гласа й. Не че изричаше думите задъхано, дрезгаво или страстно. Не правеше нищо толкова безвкусно и престорено. Но когато говореше, не можех да се въздържа да не помисля, че дъхът идва от гърдите й, през меката сладост на гърлото й и след това се оформя от внимателната игра на устните, зъбите и езика й.
	Тя се приближи, като се примъкваше през възглавниците на ръце и колене.
	— приличаше на поет — страстен и красив. — Гласът й не беше по-силен от дъх, когато хвана лицето ми в ръцете си. — поетите са по-нежни и казват хубави неща.
	Досега бях чувал само един човек с подобен глас. Елодин. В някои редки случаи гласът му изпълваше стаята, сякаш самият свят го слушаше.
	Гласът на Фелуриан не беше звънлив. Той не изпълваше горската поляна. Нейният глас беше като затишие пред лятна буря. Беше нежен като докосването на перо. От него сърцето ми се опитваше да изскочи от гърдите.
	Когато говореше по този начин, даже когато ме наричаше „поет“, това не ме караше да настръхна или да заскърцам със зъби. От нейните устни звучеше като най-сладкото нещо, с което може да бъде наречен един мъж. Такава беше силата на гласа й.
	Фелуриан плъзна върховете на пръстите си по устните ми.
	— целувките на поетите са най-хубавите. ти ме целуваш тъй, както свещта целува пламъка. — Тя докосна със същата ръка собствените си устни и в очите й проблесна споменът.
	Взех ръката й и нежно я стиснах. Винаги съм си мислел, че ръцете ми са изящни, но до нейните те изглеждаха животински и груби. Издишах към дланта й и казах:
	— Целувките ти са като слънчева светлина върху устните ми.
	Тя сведе очи. Крилата на пеперудите затанцуваха върху клепачите й. Усетих безумна нужда да се отпусна и да забравя и започнах да проумявам. Това беше магия, но тя не приличаше на нищо познато. Не беше симпатия или сигалдрия. Фелуриан караше мъжете да обезумяват от желание по същия начин, по който аз отдавах топлината на тялото си. Това беше нещо естествено за нея, но тя можеше да го контролира.
	Погледът й се насочи към купчината с моите дрехи и вещи, разхвърляни в единия край на поляната. Те изглеждаха някак не на място между меките цветове на коприната. Видях, че очите й се спряха върху калъфа на лютнята ми. Тя замръзна.
	— _мелодичен_ поет ли е моят пламък? пее ли той? — Гласът й потрепери и аз усетих напрежението в тялото й, докато очакваше отговора ми.
	Тя ме погледна. Усмихнах й се.
	Фелуриан се затича и донесе калъфа, както дете донася новата си играчка. Когато го взех от нея, видях, че очите й са широко отворени и… влажни?
	Погледнах в тях и внезапно прозрях какъв навярно е животът й — беше на хиляда години и сигурно бе самотна от време на време. Ако искаше компания, трябваше да съблазнява и да примамва. И за какво? За компания за една вечер? За един час? Колко дълго можеше да изкара някой мъж, преди волята му да се пречупи и той да стане безмозъчно раболепен като умилкващо се куче? Едва ли беше много.
	И кого можеше да срещне тя в гората? Фермери и ловци? Какво забавление можеха да й предложат те, превърнати в роби на страстта й? За момент изпитах съжаление към нея. Самотата ми беше позната.
	Извадих лютнята от калъфа и започнах да я настройвам. Ударих един акорд за проба и внимателно я донастроих. Какво да изсвиря за най-красивата жена на света?
	Всъщност не беше много трудно да реша. Баща ми ме бе научил да преценявам публиката. Засвирих „Сестрите Флин“. Няма да се изненадам, ако не сте чували за нея. Това е весела и игрива песен за две сестри, които клюкарстват, докато спорят за цената на маслото.
	Повечето хора искат да чуят романтични, любовни истории и разкази за легендарни приключения. Но какво бихте изсвирили на някого, ако той самият е легенда? Какво бихте изпели на жена, която от векове е тема на тези романтични истории? Ще й изпеете песните на обикновените хора. Поне се надявах да постъпвам правилно.
	В края тя запляска възхитено.
	— още! още? — Тя се усмихна с надежда и вдигна глава, превръщайки думите си в молба.
	Очите й бяха широко отворени, нетърпеливи и изпълнени с благоговение.
	Изсвирих й „Ларм и неговата халба бира“, после „Дъщерите на ковача“. Изпълних й една смешна песен за свещеника, който гонел глава. Бях я написал, когато бях десетгодишен, и така и не й бях измислил име.
	Фелуриан се разсмя и започна да ме аплодира. Тя покриваше устата си с ръка, когато се изненадаше, и закриваше очи, когато беше смутена. Колкото повече свирех, толкова повече ми заприличваше на млада селска съпруга, която за пръв път е отишла на панаир и е изпълнена с неподправена радост. Лицето й сияеше от простодушно възхищение, а очите й бяха широко отворени от учудване.
	И, разбира се, беше прелестна. Съсредоточих се върху пръстите си, за да не мисля за това.
	След всяка песен тя ме награждаваше с целувка, което ме затрудняваше да избера какво да изсвиря след това. Не че имах нещо против. Доста бързо осъзнах, че предпочитам целувките пред монетите.
	Изсвирих й „Калайджията Танер“. Нека ви кажа нещо — картината на Фелуриан, която пееше с тихия си, тънък глас припева на любимата ми пиянска песен, никога няма да избледнее от паметта ми. До края на живота ми.
	През цялото това време усещах как магията, която тя упражняваше над мен, постепенно намалява. Вече можех да си поема дъх. Отпуснах се и си позволих да се отдалеча малко от центъра на „сърцето от камък“. Безстрастното спокойствие може да е полезно за съзнанието, но не помага особено за изпълняването на неустоима музика.
	Свирих в продължение на часове и накрая вече се чувствах като самия себе си. С което искам да кажа, че можех да гледам Фелуриан с чувствата, които обичайно бихте изпитали, ако гледате най-красивата жена в света.
	Все още си я спомням, как седеше гола между възглавниците, а във въздуха между нас танцуваха пеперуди, оцветени в сумрачни цветове. Трябваше да съм мъртвец, за да не изпитвам възбуда. Но поне контролирах съзнанието си и бях благодарен за това.
	Тя издаде звук на разочарование, когато прибрах лютнята в калъфа.
	— уморен ли си? — попита с лек намек за усмивка. — ако знаех, нямаше да те изтощавам толкова, сладък поете.
	Усмихнах й се с най-хубавата си извинителна усмивка.
	— Съжалявам, но вече май става късно. — Всъщност здрачът на небето беше обагрен във все същия нюанс на пурпурно, който бях видял, когато се събудих, но аз продължих: — Трябва да бързам, ако искам да се срещна с…
	Съзнанието ми се вцепени толкова бързо, колкото ако някой ми бе нанесъл силен удар по тила. Почувствах страст — необуздана, пламенна и неутолима. Изпитвах нуждата да я имам, да притисна тялото й в моето и да вкуся дивата сладост на устните й.
	Единствено благодарение на обучението си в Арканум успях да съхраня представата за собствената си идентичност. Дори и с негова помощ едва смогвах да я запазя.
	Фелуриан седна с кръстосани крака на възглавниците срещу мен. Лицето й беше разгневено и ужасяващо, а очите й — студени и сурови като далечни звезди. С преднамерено спокойствие тя бутна от рамото си една пеперуда, която бавно размахваше криле. В този прост жест имаше толкова ярост, че стомахът ми се сви, когато осъзнах едно нещо: никой _никога_ не напускаше Фелуриан. Никога. Тя държеше мъжете, докато телата и умовете им се пречупеха под напрежението на обичта към нея. Държеше ги, докато й омръзнеха, а когато ги отпратеше, мъжете полудяваха, защото се налага да я напуснат.
	Бях безсилен. Бях нещо ново за нея. Бях играчка, която беше любима, защото е най-новата. Можеше да мине дълго време, преди да й омръзна, но този момент щеше да настъпи. И когато накрая ме освободеше, съзнанието ми щеше да се разкъса от копнеж по нея.


	97.
	Кръв и горчилка

	Докато седях, заобиколен от коприна, и постепенно губех самоконтрола си, усетих как вълна от студена пот облива тялото ми. Стиснах челюсти и почувствах как в гърдите ми се разгаря искрица гняв. В моя живот умът ми е бил това, на което винаги съм можел да разчитам — единственото нещо, което неизменно ми е принадлежало.
	Усетих как решителността ми се стопява, когато естественото ми желание бе заменено от нещо животинско, което не бе в състояние да разсъждава отвъд собствената си похот.
	Частта от мен, която все още беше Квоте, беснееше, но чувствах как цялото ми тяло реагира на присъствието й. Ужасе`н, но омагьосан, си дадох сметка, че пълзя по възглавниците към нея. Едната ми ръка намери тънкия й кръст и аз се наведох, за да я целуна със страшен копнеж.
	Нададох вътрешен вой. Бяха ме били, шибали с камшик и намушвали с нож. Бях гладувал. Но каквото и да се бе случвало с тялото ми или със света около мен, умът ми бе оставал моя собственост. Хвърлих се срещу решетките на килия, направена от лунна светлина и желание.
	И някак успях да се удържа далеч от Фелуриан. Дъхът ми разкъсваше гърлото, сякаш търсеше начин да се измъкне навън.
	Тя се излегна на възглавниците и главата й се наклони към мен. Устните й бяха бледи и съвършени. В полупритворените й очи проблясваше глад.
	Насилих се да извърна поглед от лицето й, но нямаше безопасно място, към което да го насоча. Шията й беше деликатна и гладка и потрепваше от ускорения й пулс. Едната й гърда стоеше заоблена и налята, а другата беше леко наклонена на една страна, следвайки линията на тялото й. Те се издигаха и спускаха, движеха се нежно и хвърляха сенки върху кожата й на светлината от свещите. Зад бледорозовото на полуотворените й устни зърнах съвършената белота на зъбите й…
	Затворих очи, но по някакъв начин това само още повече влоши нещата. Топлината на тялото й ме караше да се чувствам така, сякаш съм застанал близо до огън. Кожата на талията й беше мека под ръката ми. Фелуриан се размърда под мен и гърдата й леко докосна гръдта ми. Почувствах дъха й върху шията си. Потреперих и започнах да се потя.
	Отново отворих очи и я видях да ме гледа втренчено. Изражението й беше невинно, почти обидено, сякаш не можеше да проумее как е възможно да й откажат. Подхранвах слабия пламък на гнева в мен. Никой не ми бе причинявал нищо подобно. Никой. Държах се далеч от нея. На челото й се появи лека бръчка, сякаш бе раздразнена, гневна или се съсредоточаваше.
	Тя се пресегна и докосна лицето ми, очите й бяха напрегнати, все едно се опитваше да прочете нещо, написано дълбоко в мен. Когато си спомних за докосването й, се опитах да се отдръпна, но тялото ми просто потрепери. Капки пот се стекоха по кожата ми и започнаха леко да се плъзгат по копринените възглавници и плоския й корем под мен.
	Фелуриан нежно докосна бузата ми. Аз нежно се наведох да я целуна и нещо се отприщи в съзнанието ми.
	Сякаш усетих внезапно прещракване и последните четири години от живота ми изчезнаха. Изведнъж се оказах отново на улиците на Тарбеан. Три момчета, по-големи от мен, с мазни коси и упорити очи ме бях извлекли от счупената щайга, където спях. Две от тях ме притискаха на земята. Лежах в една застояла локва вода, която беше леденостудена. Беше рано сутринта и звездите вече не се виждаха.
	Един от тях запуши устата ми с ръка. Това нямаше особено значение. Бях в града от месеци. Знаех, че е по-добре да не викам за помощ. В най-добрия случай нямаше да дойде никой. В най-лошия — щеше, и тогава само щяха да станат повече.
	Двама ме държаха. Третият сряза дрехите ми. Поряза ме. Казаха ми какво ще направят. Дъхът им пареше ужасно лицето ми. Смееха се.
	Там, в Тарбеан, полугол и безпомощен, усетих как в мен се надигна нещо. Отхапах два от пръстите на ръката върху устата ми. Чух писък и псувни и единият от тях се отдалечи със залитане. Напрягах се отново и отново да се измъкна от този, който все още беше върху ми. Чух как собствената ми ръка се счупи и хватката му се отпусна. Започнах да вия от болка.
	Отхвърлих го от себе си. Изправих се, като продължавах да крещя, а дрехите висяха на парцали по тялото ми. Съборих един от тях на земята. Опипом намерих паве и го използвах, за да му счупя единия крак. Спомням си как изхрущя. Удрях с камъка, докато счупих и двете му ръце, сетне счупих главата му.
	Когато вдигнах поглед, видях, че онзи, който ме бе порязал, беше избягал. Третият се беше свил до стената и притискаше окървавената си ръка към гърдите. Очите му бяха обезумели от страх. Тогава чух стъпки, пуснах камъка и побягнах. И продължих да бягам, без да спирам…
	Внезапно, години по-късно, отново се бях превърнал в това диво момче. Отметнах глава назад и заръмжах в мислите си. Почувствах нещо дълбоко в себе си. Протегнах се към него.
	В мен се настани напрегната тишина — от онази, която предхожда гръмотевицата. Почувствах как въздухът около мен сякаш започна да кристализира.
	Стана ми студено. Безстрастно събрах всички парчета от съзнанието си и ги напаснах едно към друго. Бях Квоте, член на трупа. Бях роден Едема Рух. Бях Квоте, студентът, ре’лар при Елодин. Бях Квоте, музикантът. Бях Квоте.
	Бях над Фелуриан.
	Почувствах се така, сякаш това е единственият момент от живота ми, в който съм истински буден. Всичко изглеждаше кристално ясно, като че ли гледах с различни очи. Сякаш изобщо не си правех труда да гледам с очите си, а виждах света направо в мислите си.
	_Спящото съзнание_ — немощно осъзна някаква част от мен. _То вече не спи_ — помислих си аз и се усмихнах.
	Погледнах Фелуриан и в този момент я проумях от главата до петите. Тя беше една от фае. Не се безпокоеше за това кое е правилно и кое — погрешно. Беше създание, изтъкано от чисто желание, подобно на дете. Детето, както и внезапната буря не ги е грижа за последствията. Фелуриан приличаше на тях и същевременно бе различна. Бе древна, невинна, могъща и горда.
	Това ли беше начинът, по който Елодин виждаше света? Това ли беше магията, за която говореше? Не тайни и трикове, а магия като тази на Таборлин Великия. Винаги я е имало, но съм бил сляп за нея?
	Беше красива.
	Срещнах погледа на Фелуриан и светът се забави. Чувствах се така, сякаш някой ме е завлякъл под водата и е изкарал въздуха от тялото ми. За един кратък миг бях зашеметен и безчувствен, все едно ме беше ударил гръм.
	Този момент отмина и нещата отново започнаха да се движат. Но сега, когато погледнах Фелуриан, я проумях много по-добре от преди. Разбрах я чак до мозъка на костите й. Очите й бяха като четири ясно изписани стиха. Съзнанието ми бе изпълнено с нейната внезапна песен. Поех си дъх и я изпях в четири отчетливи ноти.
	Фелуриан седна изправена. Прокара ръка пред очите си и изрече една дума, остра като натрошено стъкло. В главата си почувствах болка, отекваща като гръмотевица. Причерня ми пред очите. Усетих вкуса на кръв и горчилка.
	Светът отново застана на фокус и аз успях да се задържа миг преди да падна.
	Фелуриан се намръщи. Изправи се. Лицето й се напрегна и тя пристъпи крачка напред:
	Изправена, тя не изглеждаше висока, нито пък страшна. Главата й едва достигаше до брадичката ми. Косата й се спускаше надолу като сноп от сенки. Беше права като нож и стигаше до извивката на ханша й. Фелуриан беше стройна, бледа и съвършена. Никога преди не бях виждал толкова прелестно лице и устни, сякаш създадени да бъдат целувани. Тя вече не се мръщеше. Но не се и усмихваше. Устните й бяха меки и полуотворени.
	Направи още една крачка. Простото движение на краката й беше като танц. Естественото поклащане на бедрото й беше хипнотизиращо като пламъците на огъня. Извивката на голите й стъпала беше по-чувствена от всичко, което бях виждал в младия си живот.
	Още една крачка. Усмивката й беше широка и жестока. Тя беше очарователна като луната. Силата й я обгръщаше като мантия. Караше въздуха да потрепва. Простираше се зад нея като широки невидими криле.
	Сега, когато беше толкова близо, че можех да я докосна, усещах как силата й вибрира във въздуха. Желанието ми се надигна като буря в морето. Тя вдигна ръка. Докосна гърдите ми. Аз потреперих.
	Фелуриан срещна погледа ми и в мрака на очите й аз отново видях ясно четирите реда на песента.
	Изпях ги. Те излетяха от мен като птици, устремени към небето.
	Внезапно съзнанието ми бе отново свободно. Поех си дъх и продължих да я гледам право в очите. Запях отново и този път бях изпълнен с ярост. Изкрещях четирите отчетливи тона на песента. Изпях ги плътно и твърдо като нажежено желязо. Когато прозвучаха, усетих как силата й потрепери, след това се разтроши на парчета и в празнотата на въздуха не остана нищо друго освен нейната болка и гняв.
	Фелуриан нададе уплашен писък и седна толкова внезапно, че сякаш почти падна на земята. Подви колене към себе си и се сви, като ме наблюдаваше с широко отворени и уплашени очи.
	Огледах се наоколо и видях вятъра. Не по начина, по който можете да видите дим или мъгла — аз видях самия вечно променящ се вятър. Познах го като лицето на забравен приятел. Засмях се и разперих ръце, възхитен от изменчивата му форма.
	Свих ръцете си в шепи, допрях ги една до друга и издишах в празното пространство между тях. Изрекох име. Започнах да движа ръцете си и да сплитам тънкия си като паяжина дъх. Той се изду и обгърна Фелуриан, сетне избухна в сребрист пламък и я затвори плътно в променливото си име.
	Повдигнах я над земята. Тя ме наблюдаваше с уплашено и невярващо изражение, а тъмната й коса танцуваше като втори пламък, затворен в сребристия пламък.
	Тогава разбрах, че мога да я убия. Щеше да е толкова просто, колкото да хвърля лист хартия на вятъра. Но мисълта за това ме отвращаваше — все едно да откъсна крилете на пеперуда. Да я убия, би означавало да разруша нещо странно и прекрасно. Светът щеше да обеднее, ако Фелуриан не беше в него. Такъв свят щеше да ми харесва по-малко от предишния. Беше все едно да счупя лютнята на Илиен. Или да изгоря някоя библиотека.
	От друга страна, моята безопасност и здравият ми разум бяха заложени на карта. А и вярвах, че светът ще е по-интересен и с Квоте в него.
	Но не можех да я убия. Не и по този начин. Не и като използвам новооткритата си магия като нож за дисекция.
	Заговорих отново и вятърът я спусна върху възглавниците. Направих движение, сякаш разкъсвам нещо, и сребърният пламък, който някога бе моят дъх, се превърна в три ноти от прекъсната песен, отекващи между дърветата.
	Седнах. Тя се излегна. В продължение на няколко дълги минути се гледахме един друг. В очите й проблясваха страх, предпазливост и любопитство. Видях себе си, отразен в тях — гол между възглавниците. Силата ми искреше като бяла звезда върху челото ми.
	След това започнах да усещам как всичко избледнява и потъва в забрава. Осъзнах, че името на вятъра вече не изпълва устата ми, и когато се огледах наоколо, не видях нищо друго освен празен въздух. Опитах се да запазя привидно спокойствие, но когато силата ме напусна, се почувствах като лютня, чиито струни са прерязани. Сърцето ми се сви от чувство за загуба, каквото не бях изпитвал от смъртта на родителите си.
	Виждах леко трептене във въздуха около Фелуриан, когато някаква част от силата й се завърна. Не му обърнах внимание, опитвайки се трескаво да запазя поне малко от онова, което бях научил. Но беше все едно да се мъча да задържа шепа пясък. Ако някога сте сънували как летите и след това сте се събудили, осъзнавайки разочаровано, че сте забравили как се прави, имате някаква бегла представа как се чувствах.
	Усещането избледняваше малко по малко, докато накрая от него не остана нищо. Почувствах се изпразнен и изпитах такава силна болка, каквато бих усетил, ако открия, че семейството ми никога не ме е обичало. С мъка преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми.
	Фелуриан ме погледна с любопитство. Все още виждах отражението си в очите й. Звездата на челото ми вече не беше нищо повече от точка светлина. След това дори съвършеното зрение на спящото ми съзнание започна да избледнява. Погледнах отчаяно към света около мен. Опитах се да не мигам, за да запомня колкото се може повече от онова, което виждах.
	След това то изчезна. Наведох глава донякъде от мъка и донякъде, за да скрия сълзите си.


	98.
	Балада за Фелуриан

	Мина доста време, преди да възвърна хладнокръвието си достатъчно, за да вдигна поглед. Във въздуха витаеше колебание, сякаш бяхме млади любовници, които не знаят какво е следващото нещо, което се очаква от нас, и какви роли трябва да играем.
	Вдигнах лютнята си и я притиснах към гърдите си. Движението беше инстинктивно, като да стиснеш наранената си ръка. Изсвирих по навик един акорд и след това го направих минорен, за да изглежда така, сякаш лютнята казва _тъжен_.
	Без да се замислям или да вдигам поглед, засвирих една от песните, които бях написал в месеците след смъртта на родителите ми. Казваше се „Седя край водата и си спомням“. Изпод пръстите ми започна да струи тъга във вечерния въздух. Минаха няколко минути, преди да осъзная какво правя, и още няколко, докато спра. Не довърших песента. Всъщност не знаех дали тя изобщо има край.
	Почувствах се по-добре, в никакъв случай не _добре_, но все пак по-добре. По-малко празен. Музиката винаги помагаше. Докато имах своята музика, никой товар не беше твърде тежък, за да го понеса.
	Вдигнах поглед и видях сълзи по лицето на Фелуриан. Това ми помогна да не се срамувам толкова от сълзите по собственото си лице.
	Почувствах, че я желая. Усещането беше притъпено от болката в гърдите ми, но това докосване на желанието съсредоточи вниманието ми върху по-неотложните ми грижи. Оцеляване. Бягство.
	Фелуриан, изглежда, взе някакво решение, защото тръгна по възглавниците към мен. Придвижваше се с предпазливо пълзене, спря на няколко крачки от мен и ме погледна.
	— моят нежен поет има ли си име? — Гласът й беше толкова мек, че ме стресна.
	Отворих уста да й отговоря, но спрях. Помислих си за луната, уловена с помощта на собственото й име, и за хилядите приказни истории, които бях слушал като дете. Ако се вярваше на Елодин, имената бяха скелетът на света. Поколебах се за миг, преди да реша, че вече бях разкрил на Фелуриан далеч повече от името си.
	— Аз съм Квоте. — Звукът на името ми сякаш ми помогна да стъпя отново на земята и ме върна в тялото ми.
	— Квоте — тя изрече името ми толкова нежно, че то ми напомни за птича песен, — би ли ми попял толкова сладко отново? — Бавно протегна ръка, сякаш се страхуваше да не се опари, и я постави леко върху моята. — моля? песните ти са като милувка, мой Квоте.
	Тя произнесе името ми като началото на песен. Беше очарователно. И все пак не ми допадна съвсем начинът, по който ме нарече _нейния_ Квоте.
	Усмихнах се. Най-вече защото нямах по-добра идея. Изсвирих няколко акорда за настройване, после направих пауза и се замислих.
	След това започнах да свиря „В гората на Фае“ — песен, посветена на самата Фелуриан. Не беше особено хубава. Използваха се три акорда и двайсетина думи. Но постигна ефекта, който търсех.
	При споменаването на името й лицето на Фелуриан просветна. В нея нямаше фалшива скромност. Тя знаеше, че е най-красивата и най-умелата. Знаеше, че мъжете разказват истории за нея и каква е репутацията й. Никой мъж не можеше да й се съпротивлява и да й устои. Към края на песента гордостта я накара да седне по-изправено от преди.
	Довърших изпълнението си.
	— Искаш ли да чуеш още някоя? — попитах аз.
	Тя кимна и се усмихна нетърпеливо. Седна между възглавниците с изправен гръб, царствена като кралица.
	Започнах втора песен, подобна на първата. Казваше се „Лейди фае“ или нещо подобно. Не знаех кой я е написал, но той имаше ужасяващия навик да вкарва допълнителни срички в стиховете си. Не беше толкова зле, че в кръчмите да започнат да хвърлят разни неща по мен, но малко оставаше и това да се случи.
	Докато свирех, наблюдавах внимателно Фелуриан. Тя беше поласкана, но усещах, че е леко недоволна. Сякаш бе раздразнена от нещо, но не знаеше от какво. Идеално.
	Накрая изпълних песен, посветена на кралица Серуле. Гарантирам ви, че не сте я чували, но съм сигурен, че този тип песни ви е познат. Написана е от някой подмазващ се менестрел, който си търси покровител. Баща ми ме беше научил на тази песен, за да ми даде пример за някои неща, които трябва да избягвам, когато пиша песен. Тя беше зашеметяващ пример за посредственост. Ставаше ясно, че или авторът е абсолютно некадърен, или никога не е срещал Серуле, или пък изобщо не я е намирал за привлекателна.
	Докато я пеех, просто замених името на Серуле с това на Фелуриан. Освен това замених някои по-хубави фрази с такива, които не са толкова поетични. Когато приключих, песента беше станала наистина отвратителна, а физиономията на Фелуриан беше направо втрещена.
	Останах да седя дълго време, сякаш обмислях нещо. Когато накрая заговорих, гласът ми беше приглушен и колеблив:
	— Лейди, мога ли да напиша песен за теб? — усмихнах й се смутено аз.
	Усмивката й беше като луната, надничаща през облаците. Тя плесна с ръце и се хвърли към мен с кокетно възхищение, обсипвайки ме с целувки.
	Само страхът, че може да счупи лютнята, ми попречи да им се насладя подобаващо.
	Фелуриан се отдръпна и седна съвсем неподвижно. Опитах няколко комбинации от акорди, след това успокоих ръцете си и вдигнах поглед към нея.
	— Ще я нарека „Балада за Фелуриан“.
	Тя леко се изчерви и ме погледна през спуснатите си клепачи, едновременно свенливо и безсрамно.
	Като оставим нескромното самохвалство настрана, когато се захвана, пиша хубави песни, а напоследък покрай службата при маера бях подобрил уменията си. Не съм най-добрият, но съм един от най-добрите. Ако разполагам с достатъчно време, с тема, която си заслужава вниманието, и с подходяща мотивация, се осмелявам да твърдя, че мога да напиша песен почти толкова умело колкото Илиен. Почти.
	Затворих очи и успях да изкарам сърцераздирателни звуци от лютнята си. Пръстите ми летяха и уловиха музиката на вятъра в клоните на дърветата и шумоленето на листата.
	След това потърсих онова отдалечено кътче на съзнанието ми, където лудата, бърбореща част от мен през цялото време композираше песен за Фелуриан. Докоснах леко струните и запях:

	Проблясваща, сребърна луна
	в очите й среднощен мрак разбуди.
	Върху клепачите й пърхат пъстри пеперуди.
	Косата й като черен сърп люлее се в тревата.
	Вятърът си пее песента във гората.
	Фелуриан! О, ти, прекрасна дама моя,
	благословена да е твоята поляна.
	На дъха ти лек не мога аз да устоя.
	А косата ти е като сянка разпиляна.

	Докато пеех, Фелуриан все повече притихваше. Към края на припева не бях сигурен дали изобщо диша. Няколко от пеперудите, които бяха подплашени от сблъсъка ни преди малко, се върнаха да танцуват около нас. Една от тях кацна върху ръката на Фелуриан и размаха крилете си веднъж, после втори път — сякаш любопитна защо господарката й внезапно е станала толкова тиха. Отново насочих поглед към лютнята си и избрах ноти, които бяха като дъждовни капки, облизващи листата на дърветата.

	Тя танцуваше в сенките, хвърляни от свещта.
	Очите и душата ми с нея се изпълваха в нощта.
	Усмивката й от всяка примка е по-здрава.
	И затова легендата за фае пак е права.
	Фелуриан! О, прекрасна моя дама!
	Целувката ти е сладка като мед.
	Зная, за всеки мъж е драма,
	ако не те познава, той търси те навред.

	Наблюдавах я с крайчеца на окото си. Тя седеше така, сякаш слушаше с цялото си тяло. Очите й бяха широко отворени. Вдигна едната си ръка към устата и подплаши пеперудата, кацнала върху пръстите й, а другата притисна към гърдите си, като бавно си пое дъх. Точно това исках, но въпреки това изпитах разкаяние.
	Наведох се към лютнята и пръстите ми продължиха да танцуват по струните. Акордите се плискаха като вода в речни камъни и се носеха като топъл дъх, докосващ ухото. След това внезапно станах груб и запях:

	Очите й са синкав мрак,
	като безоблачно небе в нощен зрак.
	Достатъчни са уменията й в…

	Пръстите ми започнаха да се движат неуверено върху струните и дори спрях за миг, сякаш несигурен в нещо. Видях как Фелуриан излиза от унеса си и продължих:

	Достатъчни са уменията й в любовта,
	та на всеки мъж да му кипне кръвта.
	Фелуриан! О, господарке ти сияйна!
	Докосването ти е твойта скъпа тайна.
	Аз до…

	— какво?
	Макар че очаквах тя да ме прекъсне, леденият й глас ме стресна дотолкова, че няколко тона издрънчаха фалшиво, а пеперудите се разлетяха уплашено. Поех си дъх, докарах най-невинното изражение, на което бях способен, и вдигнах поглед.
	На лицето й бе изписана изненада, примесена с ярост.
	— „та да му кипне кръвта“? — Когато чух тона й, усетих как кръвта напуска лицето ми.
	Гласът й беше все така равен и мек като звука на далечна флейта. Но това не означаваше нищо. Далечната гръмотевица не ти проглушава ушите, но усещаш тътена й в гърдите си. Спокойствието в гласа й премина през мен точно по този начин.
	— „та да му кипне кръвта“?
	— Кръвта ми _наистина_ закипя — опитах се да я успокоя аз, като донякъде успях да запазя невинния си вид.
	Фелуриан отвори уста, сякаш понечи да каже нещо, но отново я затвори. В очите й блестеше истинска ярост.
	— Съжалявам — казах аз. — Не трябваше да опитвам. — В гласа ми прозвуча нещо средно между отчаяние и умолителния тон на наказано дете. Свалих ръце от струните на лютнята.
	Разпалеността й отслабна, но когато заговори, гласът й беше равен и опасен.
	— уменията ми са „достатъчни“? — Фелуриан сякаш едва се насили да изрече последната дума.
	Тя стисна възмутено уста.
	— Откъде, по дяволите, да знам!? — избухнах аз и гласът ми отекна. — Да не би някога преди да съм правил нещо такова!
	Тя се отдръпна назад, стресната от разгорещеността, с която бях изрекъл тези думи, и част от гнева й я напусна.
	— какво искаш да кажеш? — объркано попита тя.
	— Това! — посочих смутено себе си, нея, възглавниците и шатрата около нас, сякаш това обясняваше всичко.
	— ти… — Когато осъзна какво й казвам, последните остатъци от гнева й изчезнаха.
	— Не — сведох поглед и лицето ми пламна. — Никога не съм бил с жена.
	След това се изправих и я погледнах в очите, сякаш я предизвиквах да ми се присмее.
	Фелуриан остана мълчалива за момент, след това на устните й се появи кисела усмивка.
	— говориш небивалици, мой Квоте.
	Лицето ми се помрачи. Нямам против да ме наричат лъжец. Такъв съм. Аз съм невероятен лъжец. Но мразя да ме наричат лъжец, когато казвам истината.
	Каквито и да бяха подбудите ми, изражението ми, изглежда, я убеди.
	— но ти беше като нежна лятна буря. — Тя развълнувано махна с ръка. — беше като млад танцьор в балната зала. — Очите й проблеснаха дяволито.
	Отбелязах си този коментар, за да си го припомня по-късно, когато ми се наложи да излъскам егото си.
	— Моля те — отвърнах леко обидено аз, — не съм чак толкова наивен. Прочел съм няколко книги.
	Смехът на Фелуриан беше като ромон на поток.
	— научил си се от книгите. — Тя изглеждаше така, сякаш не е сигурна дали да приеме думите ми сериозно.
	Избухна в смях, спря и след това се разсмя отново. Не знаех дали трябва да се почувствам обиден.
	— Ти също беше доста добра — побързах да кажа аз, като знаех, че комплиментът ми ще прозвучи тъй, както ако някой гост похвали домакинята за вкусната й салата. — Всъщност прочетох…
	— книги? книги! ти ме сравняваш с книги! — Гневът й се изля върху мен.
	Сетне, без дори да спре да си поеме дъх, Фелуриан се разсмя отново, високо и възхитено. Смехът й беше лудешки като зов на лисица, ясен и остър като утринните песни на птиците. Това не беше човешки звук.
	Отново направих невинна физиономия.
	— Не е ли винаги така? — Успях да запазя спокойно изражение, докато се подготвях за следващия й изблик.
	— аз съм Фелуриан — заяви тя.
	Тя не изрече просто името си. Беше нещо като декларация, като гордо развяване на знаме.
	Задържах погледа си върху нейния за момент, след това въздъхнах и сведох очи към лютнята си.
	— Съжалявам за песента. Не исках да те обидя.
	— тя беше по-прекрасна от залязващото слънце — възпротиви се тя с глас, който прозвуча така, сякаш се кани да се разплаче, — но… _„колкото да му кипне кръвта“_? — Думите сякаш й загорчаха.
	Прибрах лютнята си в калъфа.
	— Съжалявам, но не мога да поправя това, без да имам база за сравнение… — въздъхнах аз. — Жалко, песента беше хубава. Щяха да я пеят хиляда години. — Гласът ми бе изпълнен със съжаление.
	Лицето на Фелуриан просветна, сякаш й е дошла внезапна идея, след това очите й се присвиха до цепки. Тя ме погледна, все едно се опитваше да прочете нещо, написано от вътрешната страна на черепа ми.
	Тя знаеше. Знаеше, че използвам недовършената песен като откуп. Неизреченото ми послание беше ясно — ако не си тръгна, никога няма да довърша песента. Ако не си тръгна, никой никога няма да чуе тези прекрасни думи, които съм създал за теб. Ако не си тръгна и не опитам плодовете, с които могат да ме дарят смъртните жени, никога няма да знам колко умела си всъщност ти.
	Там, между възглавниците, под вечния сумрак на небето, двамата с Фелуриан се гледахме един друг. Тя държеше пеперуда, а моята ръка лежеше върху гладкото дърво на лютнята. Напрежението в погледите ни беше по-голямо от това на двама рицари, които се гледат един друг от срещуположните краища на окървавено бойно поле.
	Фелуриан заговори бавно, като следеше внимателно какво ще отговоря:
	— ако си тръгнеш, ще я довършиш ли? — Опитах се да изглеждам изненадан, но не успях да я заблудя и кимнах. Тя продължи: — ще се върнеш ли при мен, за да ми я изпееш?
	Този път изненадата ми беше искрена. Не мислех, че тя ще ме попита това. Знаех, че втория път нямаше да мога да си тръгна. Поколебах се, но само за миг — половин самун хляб е по-добре от никакъв. Кимнах.
	— обещаваш ли? — Кимнах отново и тя добави: — даваш ли обещание, скрепено с целувки?
	Фелуриан затвори очи и наклони глава назад като цвете, което търси слънчевата топлина.
	Животът е твърде кратък, за да отказваш такива предложения. Отидох при нея. Придърпах тялото й към своето и я целунах толкова добре, колкото ми позволяваше ограниченият ми практически опит. Изглежда беше достатъчно добре.
	Когато се отдръпнах, тя вдигна поглед и въздъхна.
	— целувките ти са като снежинки върху устните ми.
	Отпусна се на възглавниците, положила глава върху ръката си. С другата ме погали по бузата.
	Да кажа, че беше прекрасна, е толкова слабо и недостатъчно, че дори не знам дали има смисъл да го правя. Осъзнах това през няколкото минути, през които не се опитваше да ме кара да я желая, поне не и по свръхестествен начин.
	Фелуриан докосна леко с устни дланта ми и след това я пусна. Остана да лежи неподвижна, като ме наблюдаваше внимателно.
	Бях поласкан. И до днес мога да дам само един-единствен отговор на толкова учтиво зададен въпрос. Наведох се и я целунах. И тя ме прегърна засмяна.


	99.
	Различен вид магия

	До този момент от живота ми вече си бях спечелил някаква скромна репутация.
	Не, това не е съвсем вярно. По-правилно ще е да кажа, че си бях _изградил_ някаква репутация. Бях я изграждал целенасочено. Бях я разработвал.
	Три четвърти от историите, които хората разказваха за мен и Университета, бяха нелепи слухове, които сам бях пуснал. Че говоря осем езика. Че виждам в тъмното. Как, когато съм бил на три дни, майка ми ме е окачила в кошница на самодивско дърво под светлината на пълната луна. В тази нощ някаква фея ми дала могъща магия, която винаги да ме пази. Тази магия направила очите ми от сини тревистозелени.
	Нали разбирате, аз много добре знаех как се разпространяват историите. Никой не вярваше, че съм продал чаша от кръвта си на някакъв демон в замяна на Алар, могъщ като острие, направено от рамстонска стомана. И все пак аз наистина бях дуелистът, който оглавяваше класацията в часовете на Дал. Когато денят ми беше добър, можех да победя които и да е двама противници наведнъж.
	Тази нишка истина се преплиташе в историята и й придаваше сила. Така че дори и да не вярваш в нея, можеш да я разкажеш на някой подпийнал студент първи семестър, ей така за забавление, и за да видиш изражението на лицето му. А ако си изпил две-три напитки, може и ти самият да започнеш да се чудиш…
	Ето така се разпространяваха историите. И така малката ми репутация нарастваше, поне в Университета. Имаше и няколко истински истории. Частици от тази репутация, които бях заслужил. Спасих Фела от ада на пожара. Биха ме с камшик пред тълпата и така и не прокървих. Призовах вятъра и счупих ръката на Амброуз…
	И все пак аз знаех, че репутацията ми е като мъх, увиснал върху паяжина. Тя беше пълна с безсмислици от приказките. Нямаше демони, които се пазарят за кръвта ми. Нито пък феи, които правят магически заклинания. И макар да се преструвах, че не е така, знаех, че не съм Таборлин Великия.
	Такива бяха мислите ми, когато се събудих в прегръдките на Фелуриан. Известно време лежах притихнал между възглавниците. Главата й бе положена леко върху гърдите ми, а единият й крак бе преметнат върху моя. Когато вдигнах очи към нощното небе над дърветата, осъзнах, че не мога да разпозная звездите. Те бяха по-ярки от онези в небето на смъртните и движенията им ми бяха непознати.
	Едва тогава проумях, че животът ми е тръгнал в нова посока. Досега се бях преструвал, че съм млад Таборлин. Бях разпространявал лъжи за себе си, правейки се на герой от приказките.
	Но сега вече нямаше смисъл да се преструвам. Онова, което бях направил, наистина заслужаваше да бъде увековечено в история и беше точно толкова странно и прекрасно, колкото всеки разказ за Таборлин Великия. Бях последвал Фелуриан във Фае, след това я бях победил с магия, която не можех да обясня, камо ли да контролирам.
	Сега се чувствах различен, някак си по-солиден. Не точно по-възрастен, не и по-мъдър, но вече знаех неща, които никога преди не съм знаел. Знаех, че фае са истински. Знаех, че магията им е истинска. Фелуриан можеше да пречупи ума на мъжа с една целувка. Гласът й можеше да ме превърне в кукла на конци. Тук имаше неща, които да науча. Странни неща. Могъщи неща. Тайни неща. Неща, които навярно никога повече нямаше да мога да науча.
	Внимателно се освободих от сънливата прегръдка на Фелуриан и отидох до близкия вир. Наплисках лицето си и се напих с вода от шепите си.
	Огледах растенията край водата. Откъснах няколко листа и ги сдъвках, докато обмислях как да подхвана разговора с Фелуриан. Ментата освежи дъха ми.
	Когато се върнах в шатрата, Фелуриан стоеше там и прокарваше бледите си пръсти през дългата си черна коса.
	Подадох й една теменужка, тъмна като очите й. Тя ми се усмихна и я изяде.
	Реших да повдигна въпроса внимателно, за да не я обидя.
	— Чудех се — предпазливо започнах аз — дали няма да искаш да ме научиш.
	Тя протегна ръка и нежно докосна лицето ми.
	— сладък глупчо — мило каза тя, — нима вече не започнах да го правя?
	Усетих как в гърдите ми се надига вълнение, бях удивен, че това се оказа толкова просто.
	— Готов ли съм за следващия урок? — попитах аз.
	Усмивката й се разшири и тя ме огледа от горе до долу с полупритворени и загадъчни очи.
	— ти ми кажи.
	Кимнах.
	— хубаво е, че си нетърпелив — отбеляза Фелуриан и в мелодичния й като флейта глас отекна весела нотка. — притежаваш умение и вроден талант, но имаш още много да учиш. — Тя ме погледна в очите и деликатното й лице стана напълно сериозно. — когато си тръгнеш от тук, за да се върнеш сред смъртните, не искам да ме караш да се срамувам от теб.
	Фелуриан хвана ръката ми и ме поведе към вътрешността на шатрата.
	— седни — посочи тя.
	Настаних се на една възглавница. Главата ми се оказа на височината на гладкия й корем. Пъпът й ми действаше изключително разсейващо.
	Тя сведе поглед към мен. Изражението й беше гордо и царствено като на кралица.
	— _амуен_ — изрече тя и разпери пръстите на едната си ръка. — така наричаме успокоения елен — лесен урок, с който да започнем. надявам се, че ще ти достави удоволствие.
	На лицето й се изписа усмивка, а очите й бяха стари и знаещи. И още преди да ме събори на възглавниците и да започне да хапе врата ми, осъзнах, че тя не възнамерява да ме учи на магия. Или ако го правеше, то това беше различен вид магия.
	Макар това да не беше предметът, който се бях надявал да уча при нея, трябва да призная, че не бях съвсем разочарован. Овладяването на изкуството на любовта с помощта на Фелуриан превъзхождаше многократно всеки курс, предлаган в Университета.
	Нямам предвид енергичната, потна борба, която повечето мъже — и за съжаление повечето жени — смятат за правене на любов. Макар потта и енергичността да са приятни части, Фелуриан насочи вниманието ми към по-фини неща. Тя ми каза, че щом се връщам в нормалния свят, не трябва да я карам да се чувства неудобно, задето съм некомпетентен любовник, и затова се погрижи да ми покаже много неща.
	Ще изброя имената, които тя беше дала на някои от тях: притиснатата китка, въздишката в ухото, поглъщане на шията, дърпане на устните. Целуването на гърлото, на пъпа и на цветето на жената, както го наричаше Фелуриан. Целувката дишане. Целувката перо. Изкачващата се целувка. Толкова много различни видове целувки. Твърде много, за да ги запомни човек.
	Имаше също и пиене на вода от кладенеца. Пърхащата ръка. Птича песен сутрин. Обиколката на луната. Игривият бръшлян. Измъченият заек. Само имената бяха достатъчни, за да се запълни цяла книга. Но предполагам, че тук не е мястото за тези неща. Толкова по-зле за света.

	* * *

	Не искам да създавам впечатлението, че пропилявахме цялото си време за това. Бях млад, а Фелуриан беше безсмъртна, но телата ни имаха своите предели на издръжливост. През останалото време се забавлявахме по други начини. Плувахме и се хранехме. Пеех й песни, а тя ми танцуваше.
	Зададох й няколко предпазливи въпроса за магия, защото не исках да я обидя, като се ровя в тайните й. За съжаление отговорите й не ми помогнаха особено. За нея магията беше толкова естествена, колкото дишането. Беше все едно да попитам някой фермер как никнат семената. Когато отговорите й не бяха обезкуражаващо безгрижни, те бяха смущаващо загадъчни.
	И все пак продължавах да питам, а тя отговаряше доколкото можеше. И понякога долавях някакъв проблясък на разбиране.
	Но по-голямата част от времето си прекарвахме в разказване на истории. Имахме толкова малко общи неща, че историите бяха единственото, което можехме да споделяме.
	Може би ще си помислите, че в това отношение двамата с Фелуриан не бяхме равнопоставени. Тя беше по-стара от небето, докато аз нямах още седемнайсет години.
	Но тя не беше такава съкровищница на истории, каквато вероятно очаквате. Могъща и умна? Със сигурност. Енергична и прекрасна? Безусловно. Но разказването на истории не беше сред многобройните й таланти.
	Аз на свой ред съм от Едема Рух, а ние знаем всички истории на света.
	И така, аз й разказах „Духът и гъсарката“. Разправих й също и „Там и лопатата на калайджията“. Разказвах й истории за дървари, за дъщери на вдовици и за умни сираци.
	В замяна Фелуриан ми разказваше мъжествени истории: „Ръката в сърцето от перли“, „Момчето, което бягаше между“. Фае имат свои собствени легендарни герои — Мавин Сформатанамъж, Алавин Цялотолице. За моя изненада Фелуриан никога не беше чувала за Таборлин Великия или за Орен Велситер, но знаеше кой е Илиен. Почувствах се горд, че някой от Едема Рух си е спечелил място в историите, които фае разказват помежду си.
	Мина ми през ума, че тя може би разполага със сведенията, които търсех за амирите и чандрианите. Колко ли по-приятно щеше да е да науча истината от нея, вместо да ровя безкрайно в древни книги, забутани в прашни стаи?
	За съжаление Фелуриан не се оказа такъв подходящ източник на информация, какъвто бях очаквал. Тя знаеше истории за амирите, но те бяха отпреди хиляда години.
	Когато я попитах за по-скорошните амири, за рицарите на църквата и за сиридите с техните кървави татуировки, тя само се засмя.
	— никога не е имало хора амири — каза тя и презрително махна с ръка при мисълта за това. — онези, за които ти говориш, ми приличат на деца, облечени в дрехите на своите родители.
	Макар да очаквах такава реакция от хората, фактът, че я получих и от Фелуриан, бе силно обезкуражаващ. Все пак беше приятно да знам, че се оказах прав, че амирите са съществували дълго преди да станат рицари на църквата на техлините.
	Тъй като амирите се оказаха загубена кауза, се опитах да насоча разговора ни към чандрианите.
	— не — каза тя, погледна ме право в очите и изпъна гръб. — няма да говоря за седемте.
	В мекия й глас нямаше никакъв намек, че става дума просто за някаква прищявка от нейна страна. Нямаше никаква игривост и никакво място за спор или обсъждане.
	За пръв път след първоначалния ни конфликт почувствах ледените пръсти на страха да пробягват по тялото ми. Тя беше толкова крехка и очарователна, че лесно забравях каква е всъщност.
	И все пак не можех да се откажа толкова лесно. Такава възможност човек получава буквално веднъж в живота си. Ако можех да убедя Фелуриан да ми сподели поне част от онова, което знае, щях да науча неща, които никой в света не знаеше.
	Усмихнах й се с най-очарователната си усмивка и си поех дъх да заговоря, но преди да успея да изрека и една дума, Фелуриан се наведе и ме целуна по устата. Устните й бяха топли и меки като кадифе. Езикът й докосна моя и тя игриво ухапа долната ми устна.
	Когато отдръпна устните си от моите, аз дишах тежко, а сърцето ми препускаше лудешки. Тъмните й очи ме погледнаха с нежна доброта. Тя погали бузата ми толкова леко, сякаш ме докосваше цвете.
	— сладка моя любов — каза тя, — ако отново ме попиташ за седемте на това място, ще те изгоня от тук, независимо дали ще ме попиташ грубо или нежно, направо или заобиколно. ако ме попиташ, ще те бия с бич, направен от пръчки на калина и змии. ще вървя след теб, докато се влачиш окървавен и плачещ, и няма да спра, докато не умреш или не избягаш от Фае.
	Тя не отклони поглед от мен, докато говореше. И макар че я гледах през цялото време и не бях видял очите й да се променят, те вече не бяха изпълнени с обожание. Бяха мрачни като буреносни облаци и твърди като лед.
	— не се шегувам — добави тя. — кълна се в моето цвете и във вечно движещата се луна. кълна се в солта, в камъка и в небето. кълна се в звука на собственото си име, като се смея и пея. — Тя ме целуна отново, допирайки нежно устните си до моите. — кълна се, че ще го направя.
	С това разговорът приключи. Може и да съм глупав, но не съм чак толкова глупав.

	* * *

	Фелуриан с готовност говореше за царството Фае. И много от нейните истории описваха подробно капризната политика на фаенските дворове — Таин Маел, Даендан и Двора на прещипа. Беше ми трудно да следя тези истории, тъй като не знаех нищо за различните фракции, които участваха в тях, нито пък за мрежата от съюзи, фалшиви приятелства, добре известни тайни и стари вражди, които стояха в основата на обществото на Фае.
	Нещата се усложняваха допълнително от факта, че Фелуриан просто приемаше за даденост, че разбирам някои неща. Например ако започна да ви разказвам някоя история, няма да седна да ви обяснявам, че повечето лихвари са сийлдиш или че най-старият кралски род е този на Модеган. Кой не знае тези неща?
	По същия начин и Фелуриан пропускаше някои подробности в историите си. Да речем, кой не знае, че Дворът на прещипа се е намесил в беренталтата между Маел и Къщата на изяществото? И защо това беше толкова важно? Ами, разбира се, защото води до това, че членовете на Двора на прещипа презират онези, които са от дневната страна на нещата. А какво беше „беренталта“? Вид танц. И защо този танц беше толкова важен? След няколко такива въпроса Фелуриан присвиваше очи. Бързо научих, че е по-добре да я слушам тихо и неразбиращо, отколкото да се опитвам да измъкна от нея всяка подробност и да рискувам да я раздразня.
	И все пак научих някои неща от тези истории — хиляда малки, разпръснати факти за Фае. Имената на дворовете, древните битки и прочутите личности. Научих, че никога не трябва да гледаш някой от тианите едновременно с двете си очи и че ако дадеш само един плод синас на беладарите, това се счита за ужасна обида.
	Може би си мислите, че тези хиляди факти са ми помогнали да разбера Фае. Че някак си съм успял да ги напасна като части от главоблъсканица и съм открил същността на нещата. В края на краищата хиляда факти са доста информация…
	Но не беше така. Хиляда може да изглежда голямо число, но на небето има повече звезди и въпреки това те не образуват карта или стенопис. Единственото, което знаех със сигурност, след като чух историите на Фелуриан, бе, че нямах никакво желание да си имам работа дори и с най-гостоприемния фаенски двор. С моя късмет щях да подсвирна, като минавам под някоя върба, и така да обидя бръснаря на бога или нещо подобно.
	От тези истории научих едно нещо — фае не са като нас. Човек много лесно може да забрави това, защото много от тях приличат на нас. Говорят езика ни. Имат две очи. Имат ръце и устните им се движат по подобен начин, когато се усмихват. Но това е така само привидно. Ние не сме еднакви.
	Чувал съм някои хора да казват, че хората и фае се различават както кучетата и вълците. Макар това да е лесна аналогия, тя далеч не е вярна. Вълците и кучетата не се различават особено. И едните, и другите вият през нощта. Ако посегнеш да ги удариш, и едните, и другите ще те ухапят.
	Не. Нашият народ и техният са толкова различни, колкото се различава водата от алкохола. И двете са течности. И двете са прозрачни. И двете мокрят. Но едното гори, а другото — не. И това няма нищо общо с темперамента им или с избора на подходящ момент. Тези две неща се държат различно, защото са дълбоко и фундаментално различни.
	Същото се отнася и за хората и фае. Забравяме това на свой риск.


	100.
	Шаед

	Вероятно трябва да обясня някои от особеностите на Фае.
	На пръв поглед горската поляна на Фелуриан не изглеждаше особено странна. Тя до голяма степен приличаше на древна, недокосната част от гората. Ако не бяха непознатите звезди над нея, можеше да заподозра, че се намирам в изолиран участък на Елд.
	Но имаше някои разлики. Откакто се бях разделил с другарите си наемници, вероятно бях спал около дузина пъти. Въпреки това небето над шатрата на Фелуриан през цялото време беше с тъмнопурпурния цвят на летния здрач и не показваше никакви признаци за промяна.
	Имах съвсем бегла представа колко дълго съм във Фае. И което беше по-важното — нямах представа колко време е минало в света на смъртните. Историите са пълни с разкази за момчета, които са заспали в кръговете на вълшебния свят и след това са се събудили старци. Млади момичета пък се изгубвали в гората и се връщали години по-късно, без изобщо да са остарели, като твърдели, че са минали само няколко минути.
	Съдейки по онова, което бях чувал, всеки път, когато спях в прегръдките на Фелуриан, в света на смъртните навярно минаваха години. Можеше да се върна и да открия, че е минал един век или че не е минало никакво време.
	Постарах се да не мисля за това. Само глупакът се безпокои за неща, които са извън неговия контрол.
	Другата разлика в страната на фае е далеч по-неуловима и трудна за описване…
	В Медика бях прекарал доста време край пациенти в безсъзнание. Споменавам това, за да обърна внимание върху нещо — има голяма разлика между това да бъдеш в стая, която е празна, и такава, в която някой спи. Спящият човек е присъствие в стаята. Той знае, че ти си там, макар да го съзнава съвсем смътно.
	Така беше и във Фае. Усещането беше толкова странно и неуловимо, че дълго време не го забелязвах. А щом го осъзнах, ми отне много по-дълго, за да разбера каква точно е тази разлика.
	Имах усещането, че от празна стая съм се преместил в такава, в която някой спи. Само дето, разбира се, в нея нямаше никой. Сякаш всичко наоколо бе потънало в дълбок сън — дърветата, камъните, буйният поток, който се разширяваше и се превръщаше във вира на Фелуриан. Всички тези неща изглеждаха по-солидни и присъствието им се усещаше по-осезаемо, отколкото бях свикнал — сякаш и те самите до известна степен долавяха присъствието ми.

	* * *

	Мисълта, че накрая ще напусна Фае жив и несломен, бе непозната за Фелуриан и виждах, че това я безпокои. Често, когато разговаряхме за нещо съвсем различно, тя сменяше темата и ме караше да обещая, да _обещая със сигурност_, че ще се върна при нея.
	Успокоявах я, доколкото можех, но човек не може да повтаря до безкрайност едно и също нещо. След навярно трийсет такива повторения не издържах и казах:
	— Ще направя всичко възможно да се опазя жив, за да се върна при теб.
	Видях как лицето й се промени и в началото стана загрижено, после мрачно, а накрая замислено. За момент се обезпокоих, че в крайна сметка е решила да ме задържи като свой домашен любимец от света на смъртните и започнах да се ядосвам, че не избягах от Фае, когато имах тази възможност…
	Но преди да успея да се разтревожа истински, Фелуриан наклони глава на една страна и сякаш реши да смени темата.
	— сладкият ми пламък иска ли палто или плащ?
	— Имам си — отвърнах аз и посочих към личните си вещи, които лежаха разпилени в дъното на шатрата.
	Едва тогава забелязах, че опърпаното наметало на стария калайджия _не е_ там. Видях дрехите си, ботушите и пътната торба — все така издута от кутията на маера. Но плащът и мечът ми бяха изчезнали. Фактът, че не бях забелязал липсата им, беше разбираем, тъй като не си бях направил труда да се обличам, откакто за пръв път се събудих до Фелуриан.
	Тя ме изгледа продължително и сериозно. Очите й обходиха коляното ми, долната и горната част на ръцете. Едва когато ме хвана за рамото и ме накара да се обърна, така че да ми огледа гърба, разбрах, че разглежда белезите.
	Фелуриан хвана ръката ми и проследи бледата линия, която стигаше до лакътя.
	— не се пазиш достатъчно, мой Квоте.
	Почувствах се леко обиден, най-вече защото в думите й имаше немалка истина.
	— Справям се доста добре — сковано отвърнах аз, — като се има предвид в какви неприятности се забърквам.
	Фелуриан обърна ръката ми и внимателно огледа дланта и пръстите ми.
	— не си боец — каза тя замислено сякаш на себе си — и все пак цялото ти тяло е нахапано от желязо. ти си сладка птица, която не може да лети. нямаш лък, нож и верига.
	Ръката й се придвижи към крака ми и замислено се плъзна по мазолите и белезите от годините, прекарани в Тарбеан.
	— доста ходиш пеша. намери ме посред нощ в дебрите на гората. имаш дълбоко познание. смел си. млад си и неприятностите сами те намират.
	Тя вдигна поглед към мен със сериозно лице.
	— моят поет иска ли _шаед_?
	— Какво?
	Тя замълча, сякаш обмисляше как да отговори.
	— сянка.
	— Вече си имам — усмихнах се аз.
	След това се огледах, за да се уверя, че наистина съм във Фае.
	Фелуриан се намръщи и поклати глава на неразбирането ми.
	— на някой друг бих дала щит, който да го пази от зло, бих изплела с магия ножница за меча му или бих му изработила корона, така че хората да го гледат с обожание. — Тя тържествено поклати глава. — но не и за теб. ти си онзи, който върви в нощта, който следва луната. ти трябва да се пазиш от желязо, от студ и от злоба. трябва да си тих. трябва да си лек. трябва да се движиш тихо в нощта. трябва да си бърз и да не се страхуваш. — Кимна сякаш на себе си. — това означава, че трябва да ти направя шаед.
	Изправи се и се запъти към гората.
	— ела — повика ме тя.
	Беше ми нужно известно време, за да свикна с начина, по който Фелуриан искаше нещо от мен. Открих, че освен ако не се насилех да се съпротивлявам, механично правех онова, което тя иска от мен.
	Причината не беше в това, че говореше с властен тон. Гласът й беше твърде тих и равен, за да е заповеднически. Тя не изискваше, нито пък ме придумваше. Говореше делово. Сякаш не можеше да си представи, че е възможно някой да не иска да изпълни точно онова, което тя желае.
	Затова, когато ми каза да я последвам, аз подскочих като кукла, на която са дръпнали конците. Закрачих до нея гол като охлюв, дълбоко в сенчестия сумрак на древната гора.
	За малко да се затичам обратно да си взема дрехите, после реших да последвам съвета, който баща ми ми бе дал като дете. „Всеки яде различна част от прасето — казваше той. — Ако искаш да те приемат, трябва да правиш като хората около теб.“ Разни места — разни обичаи.
	И така, аз крачех до нея гол и неподготвен за онова, което ме очакваше. Фелуриан вървеше доста бързо, а мъхът заглушаваше звука на босите ни нозе.
	Докато крачехме, гората ставаше все по-тъмна. В началото мислех, че причината за това са клоните, които се събираха над главите ни. След това осъзнах истината. Сумрачното небе над нас бавно притъмняваше. Накрая последните следи от пурпурното изчезнаха, небето стана съвършено черно като кадифе и се изпъстри с непознати звезди.
	Фелуриан продължаваше да върви. На светлината на звездите виждах бледата й кожа и очертанията на дърветата около нас, но нищо повече. Тъй като се мислех за много умен, направих симпатично обвързване за светлина и вдигнах ръка над главата си, все едно беше факла. Бях доста горд с това си постижение, защото обвързването „движение в светлина“ е доста трудно без парче метал, който да използваш за фокусиране.
	Светлината се увеличи и за момент успях да зърна онова, което ни заобикаляше. Докъдето стигаше погледът, тъмните дънери на дърветата се издигаха като масивни колони. Нямаше ниски клони, нито храсти или трева, а само тъмен мъх под краката и свод от клони над главите ни. Напомняше ми за голяма, празна катедрала, обвита в черно като сажди кадифе.
	— _сиар налиас!_ — отсече Фелуриан.
	Не разбрах думите, но тонът й бе достатъчно красноречив, затова прекъснах обвързването и мракът отново ни погълна. Миг по-късно Фелуриан скочи и ме събори на земята, а гъвкавото й голо тяло се притисна към моето. Това не беше чак толкова изненадващо, но този път усещането не беше особено еротично, тъй като ударих тила си в стърчащ корен.
	По тази причина бях полузашеметен и почти сляп, когато земята под нас леко потрепери. Нещо голямо и почти напълно тихо раздвижи въздуха над нас, малко встрани от мястото, където лежахме.
	Фелуриан продължаваше да лежи върху мен, обкрачила ме от двете страни, а тялото й бе напрегнато като струната на арфа. Мускулите на бедрата й бяха изопнати и потрепваха. Дългата й коса се спускаше върху двама ни и ни покриваше като чаршаф от коприна. Гърдите й се притиснаха към моите, когато тя тихо и леко си пое дъх.
	Ритъмът на бързо туптящото й сърце се усещаше в цялото й тяло и аз почувствах как устата й, която докосваше извивката на гърлото ми, започва да се движи. По-тихо и от шепот Фелуриан изрече някаква нежна и меко звучаща дума. Усетих как докосва кожата ми и от нея във въздуха се разнасят тихи вълни така, както хвърленият камък прави кръгове по повърхността на езеро.
	Над главите ни се чу звук от тихо движение, сякаш някой сгъваше огромно парче кадифе около къс счупено стъкло. Като казвам това, осъзнавам, че то няма особен смисъл, но все пак това е най-добрият начин, по който мога да опиша шума. Това беше тихият, едва доловим звук на бавно движение. Не мога да ви кажа защо ме накара да помисля за нещо ужасно и остро, но точно това ми мина през ума. Челото ми се обля в пот и се изпълних с истински и неподправен ужас.
	Фелуриан застина съвсем неподвижно като подплашена сърна или като котка, която се готви да скочи. Тя тихо си пое дъх, сетне изрече втора дума. Горещият й дъх докосна гърлото ми и от звука на едва доловимата дума тялото ми започна да вибрира, все едно беше кожа на барабан, който току-що е ударен силно.
	Фелуриан съвсем леко завъртя глава, сякаш напрегнато се ослушваше. Движението й размърда стотиците копринени нишки на косата й, разстлана върху цялата лява половина на голото ми тяло, и кожата ми настръхна. Макар и обхванат от неописуем ужас, потреперих и неволно изпъшках тихо.
	Нещо се раздвижи във въздуха точно над нас.
	Острите нокти на лявата ръка на Фелуриан се забиха в мускула на рамото ми. Тя размърда бедрата си и бавно плъзна голото си тяло върху ми, докато лицето й се изравни с моето. Езикът й докосна устните ми и без дори и за миг да се замисля, аз вдигнах глава, за да отвърна на целувката й.
	Устните й срещнаха моите и тя бавно и дълго си пое дъх, изсмуквайки въздуха от мен. Усетих как главата ми започва да олеква. Без да отделя устни, Фелуриан силно издиша в мен и изпълни дробовете ми. Дъхът й беше беззвучен и мек. Имаше вкус на орлови нокти. Земята под мен потрепери и след това всичко утихна. За един сякаш безкраен миг сърцето ми спря да бие.
	Въздухът над главите ни се изпълни с неуловимо напрежение.
	Фелуриан отдръпна устните си от моите и сърцето ми заби отново, внезапно и силно. Веднъж, два пъти, три пъти. Поех си дълбоко дъх разтреперан.
	Едва тогава Фелуриан се успокои. Тя лежеше върху мен отпусната и мека, голото й тяло се носеше върху моето като вода. Сгуши глава в извивката на шията ми и въздъхна сладко и доволно.
	Моментът на отпуснатост и спокойствие отмина и тогава тя се разсмя. Тялото й се тресеше от необуздан и възхитен смях, сякаш си беше направила някаква великолепна шега. Тя седна и страстно ме целуна по устата, след това леко ме ухапа по ухото, преди да стане от мен и да ме изправи на крака.
	Отворих уста. После я затворих, защото реших, че вероятно сега не е най-подходящото време да задавам въпроси. Част от това да бъдеш умен е да си държиш устата затворена когато трябва.
	И така, продължихме в мрака. Накрая очите ми се приспособиха и можех да видя звездите през клоните над главите ни. Те бяха по-ярки и подредени различно от онези в небето на смъртните. Светлината им едва стигаше, за да различа земята и заобикалящите ни дървета. Стройната фигура на Фелуриан беше като сребърна сянка в мрака.
	Продължихме да вървим, а дърветата ставаха все по-високи и по-дебели и малко по малко започваха да скриват звездната светлина. След това стана наистина тъмно. Фелуриан не беше нищо повече от малко по-светло късче мрак пред мен. Тя спря да върви, преди съвсем да я изгубя от поглед, и постави ръце около устата си във формата на фуния, сякаш се канеше да извика нещо.
	Свих се при мисълта за силния шум, който щеше да наруши топлата тишина на това място. Но вместо вик не се чу нищо. Не, не съвсем нищо. Разнесе се ниско, бавно бръмчене. Не толкова грубо и силно, колкото мъркането на котка. По-скоро напомняше звука, издаван от падането на тежък сняг — приглушено свистене, което сякаш бе по-тихо, отколкото ако нямаше никакъв звук.
	Фелуриан го издаде няколко пъти. След това ме хвана за ръката и ме поведе по-навътре в тъмнината, където повтори отново странния, почти недоловим звук. След като го направи три пъти, мракът стана толкова плътен, че вече изобщо не различавах фигурата й.
	След последната пауза Фелуриан пристъпи по-близо до мен в тъмнината и притисна тялото си до моето. Тя ме целуна дълго и старателно и аз очаквах тази целувка да се превърне в нещо по-сериозно, когато тя се отдръпна и заговори в ухото ми.
	— тихо — прошепна тя. — те идват.
	В продължение на няколко минути напрягах зрението и слуха си, но без никаква полза. След това в далечината видях да свети нещо. То бързо изчезна и аз си помислих, че мракът си прави шега с очите ми. След това видях нов проблясък. После още два. Още десет. Стотици бледи светлини се приближаваха към нас през дърветата, танцувайки. Те бяха много слаби и сякаш фосфоресцираха.
	Бях чувал и преди за „огъня на глупците“, но никога не го бях виждал. И тъй като се намирахме във Фае, се съмнявах, че това е нещо обикновено. Замислих се за стотиците приказни истории и се зачудих кои ли създания в тях са причината за тези слаби, лудешки танцуващи светлини. Том-искрите? Уил о’уиспи? Денерлинги с фенери, пълни с трупна светлина?
	Те ни наобиколиха и ме стреснаха. Светлините бяха по-малки, отколкото мислех, и бяха по-близо. Чух отново приглушения звук на падащ сняг — този път той беше навсякъде около мен. Все още не можех да отгатна какви са тези неща, докато едно от тях не докосна ръката ми леко като допир на перо. Бяха някакви нощни пеперуди. Пеперуди с луминесцентни шарки по крилете.
	Те блестяха с бледа, сребърна светлина, която беше твърде слаба, за да освети нещо около тях. Но тъй като стотици от тях танцуваха между стволовете на дърветата, те успяваха да разкрият силуетите на онова, което ни заобикаляше. Някои от тях осветяваха дърветата или земята. Други кацнаха върху Фелуриан и макар че не виждах повече от десетина сантиметра от бледата й кожа, можех да използвам тяхната движеща се светлина, за да я следвам.
	Вървяхме дълго. Фелуриан ме водеше между стволовете на древните дървета. Веднъж вместо мъх почувствах под босите си крака мекото докосване на трева, сетне имаше мека пръст, сякаш пресичахме наскоро изорано поле на фермер. Известно време следвахме виеща се пътека от гладък павиран камък, която премина през арката на висок мост. През цялото време нощните пеперуди ни съпровождаха и ни даваха поне някаква смътна представа за околността.
	Накрая Фелуриан спря. Мракът вече беше станал толкова гъст, че почти го чувствах като топло одеяло, което ме обгръща. От звука на вятъра в дърветата и от движението на пеперудите разбрах, че се намираме на открито.
	Над главите ни нямаше звезди. Ако бяхме на поляна, то дърветата трябваше да са много големи, за да могат клоните им да се срещат над главите ни. Но бе също толкова вероятно и да сме дълбоко под земята. Или пък небето беше черно и празно в тази част от Фае. Мисълта за това ми се стори странно обезпокоителна.
	Тук недоловимото усещане за спяща будност беше по-силно. Ако останалата част от Фае създаваше усещане, че спи, то на това място чувството бе такова, сякаш приказното царство току-що се е размърдало и се колебае дали да не се събуди. Усещането беше смущаващо.
	Фелуриан леко притисна дланта си върху гърдите ми и след това сложи пръст на устните ми. Наблюдавах я как се отдалечава от мен, като тихо си тананика кратък откъс от песента, която бях съчинил за нея. Но дори и това ласкателство не можеше да ме накара да забравя факта, че се намирам в центъра на царството Фае сляп и гол и нямам и най-малката представа какво се случва.
	Няколко нощни пеперуди бяха кацнали върху китката, хълбоците, рамото и бедрото на Фелуриан. Като ги наблюдавах, аз придобивах бегла представа за движенията й. Изглеждаше така, сякаш тя вземаше разни неща от дърветата, иззад храстите или изпод камъните. През поляната премина полъхът на топъл бриз и когато докосна кожата ми, се почувствах странно успокоен.
	След десетина минути Фелуриан се върна и ме целуна. Тя държеше в ръцете си нещо меко и топло.
	Тръгнахме обратно по пътя, по който бяхме дошли. Пеперудите постепенно загубиха интерес към нас и ни беше все по-трудно да виждаме наоколо. След известно време, което ми се стори безкрайно, видях през една пролука в дърветата отпред да се процежда светлина. Беше само слабата светлина на звездите, но в този миг тя изглеждаше ярка като завеса от искрящи диаманти.
	Пристъпих към нея, но Фелуриан хвана ръката ми и ме спря. Без да каже и дума, ме накара да седна там, където първите слаби лъчи на звездната светлина пронизваха дърветата, за да докоснат земята.
	Тя внимателно стъпи между звездните лъчи, като ги избягваше, сякаш можеха да я изгорят. Когато застана в центъра им, тя се отпусна на земята и седна срещу мен с кръстосани крака. Държеше в скута си онова, което беше събрала, но аз нямах никаква представа какво е то, освен че е безформено и тъмно.
	След това Фелуриан протегна ръка, хвана един от тънките лъчи звездна светлина и го издърпа към тъмната форма в скута си.
	Сигурно щях да съм много по-изненадан, ако тя не се държеше толкова непринудено. На слабата светлина забелязах как ръцете й извършват познати движения. Миг по-късно тя отново протегна ръка почти разсеяно и хвана между палеца и показалеца си друга тънка нишка звездна светлина.
	Издърпа я със същата лекота като първата и извърши подобна манипулация и с нея. Нещо в движението й отново ми се стори познато, но не се сещах какво точно.
	Фелуриан започна тихо да си тананика, докато вземаше следващия лъч звездна светлина, който едва доловимо освети нещата наоколо. Формата в скута й приличаше на дебел тъмен плат. Като видях това, осъзнах за какво ми напомняха движенията й — за шиенето на баща ми. Да не би да шиеше със звездна светлина?
	Шиеше със звездна светлина. Осени ме внезапно прозрение. „Шаед“ означаваше „сянка“. Някак си бе успяла да донесе сянка и сега я шиеше със звездна светлина. Шиеше ми наметало от сянка.
	Вижда ви се абсурдно? И на мен ми се струваше така. Но въпреки това Фелуриан взе поредната нишка звездна светлина и я сложи в скута си. Отхвърлих всяко съмнение. Само глупакът не вярва на онова, което вижда със собствените си очи. А и звездите над мен бяха ярки и странни. Седях до създание, излязло от книгите с приказни истории. Фелуриан беше млада и красива от хиляда години. Можеше да спре сърцето ми с целувка и да разговаря с пеперудите. Не беше ли малко късно чак сега да започна да се занимавам с подробностите?
	След известно време пристъпих по-близо, за да мога да наблюдавам по-внимателно. Тя ми се усмихна, когато седнах до нея, и ме възнагради с бърза целувка.
	Зададох й няколко въпроса, но отговорите й или нямаха никакъв смисъл, или бяха безнадеждно несериозни. Не знаеше нищо за законите на симпатията, за сигалдрията или за Алара. Просто не намираше нищо странно в това да седи насред гората и да държи сенки в ръцете си. В началото се почувствах засегнат, а после силно й завидях.
	Спомних си момента, когато бях открил името на вятъра в шатрата й. Бях се почувствал така, сякаш съм се пробудил за пръв път в живота си — истинското познание течеше в кръвта ми като лед.
	За миг споменът ме ободри, ала после ме налегна усещането за загуба. Спящото ми съзнание беше задрямало отново. Насочих пак вниманието си към Фелуриан и се опитах да разбера какво прави.
	Не след дълго тя се изправи с плавно движение и ми помогна и аз да стана. Тананикаше си щастливо и ме хвана за ръка, докато крачехме обратно по пътя, по който бяхме дошли, и разговаряхме за незначителни неща. Тъмната сянка на шаеда беше метната небрежно през ръката й.
	Тогава, точно когато първите слаби отблясъци на полумрака започнаха да докосват небето, тя окачи невидимия шаед върху тъмните клони на едно близко дърво.
	— понякога бавното съблазняване е единственият възможен начин — обясни тя. — меката сянка се страхува от светлината на пламъка на свещта. как би могъл и новият ти шаед да не изпитва същото?


	101.
	Достатъчно близо, за да бъде докоснат

	След нашата експедиция за събиране на сенки зададох на Фелуриан по-настойчиви въпроси за магията. Повечето от отговорите й продължаваха да са безнадеждно прозаични. Как хващаш сенките? Тя направи движение с ръка, сякаш се пресягаше да вземе плод. Очевидно ги хващаше по този начин.
	Други нейни отговори бяха почти непонятни, изпълнени с думи на фае, които не разбирах. Когато се опитваше да ми ги обясни, разговорите ни се превръщаха в бъркотия от реторика.
	Понякога имах чувството, че съм открил по-тиха и привлекателна версия на Елодин.
	И все пак научих някои неща. Онова, което тя правеше със сенките, се наричаше грамария. Когато я попитах, тя отвърна, че това е „изкуството да направиш нещата да бъдат“. То се различаваше от глеморията, която беше „изкуството да направиш нещата да изглеждат.“
	Освен това узнах, че във Фае не съществуват посоки в обичайния смисъл на думата. Тук трилистният компас нямаше да ми свърши никаква работа. Северът не съществуваше. А когато цялото небе е един безкраен здрач, няма как да наблюдаваш изгрева на слънцето на изток.
	Но ако човек погледне по-внимателно небето, ще открие, че част от хоризонта е с един нюанс по-светла, а в противоположната посока — с един нюанс по-тъмна. Ако тръгнеш към по-светлия хоризонт, накрая наоколо ще стане ден. Другата посока води към по-тъмна нощ. Ако вървиш в една и съща посока достатъчно дълго, в крайна сметка ще видиш как отминава цял един „ден“ и накрая ще се озовеш на същото място, от което си тръгнал. Така поне е на теория.
	Фелуриан описваше тези две точки в компаса на Фае като „ден“ и „нощ“. Другите две точки тя наричаше различно — „мрак и светлина“, „лято и зима“ или „напред и назад“. Веднъж дори ги нарече „към намръщеното“ и „към усмихнатото“, но нещо в начина, по който го каза, ме накара да заподозра, че се шегува.

	* * *

	Имам добра памет. Може би тя повече от всичко друго ме определя като човек. Това е талантът, от който зависят толкова много от другите ми умения.
	Мога само да предполагам как съм развил паметта си. Може би причината е в сценичното обучение в детските ми години. Или в игрите, на които ме учеха родителите ми, за да запомня репликите си. А може би се дължеше на умствените упражнения, на които ме беше научил Абенти, когато ме подготвяше за Университета.
	Каквато и да е причината, паметта винаги ми е служила добре. А понякога работеше и много по-добре, отколкото ми се искаше.
	Като стана дума за това, паметта ми е странно разпокъсана, когато си припомням времето, прекарано във Фае. Разговорите ми с Фелуриан са ясни като стъкло. Уроците й сякаш също са се запечатали в съзнанието ми. Външността й, вкусът на устните й — тези спомени са така свежи, сякаш всичко се е случило вчера.
	Но има други неща, които изобщо не мога да си припомня.
	Например спомням си Фелуриан на светлината на пурпурния полумрак. През дърветата той изпъстряше кожата й с по-светли петънца и тя изглеждаше така, сякаш се намира под водата. Спомням си я на трепкащата светлина на свещите и как сенките дразнещо скриваха повече от тялото й, отколкото разкриваха. Освен това си я спомням и на обилната, богата, кехлибарена светлина на лампите. Тя се грееше на нея като котка, а кожата й беше топла и сияйна.
	Но не си спомням лампите. Нито свещите. Обикновено тези неща са свързани с доста суетене, но аз не си спомням и един път да съм подрязвал фитила на свещ или да съм бърсал саждите от стъкления капак на лампа. Не си спомням мириса на масло, дим или восък.
	Спомням си, че се хранех. Ядях плодове, хляб и масло. Фелуриан ядеше цветя. Пресни орхидеи, див трилиум, сочни селас. И аз опитах някои от тях. Теменужките ми бяха любими.
	Не искам да кажа, че ядеше само цветя. Тя също обичаше да похапва хляб, масло и мед. Особено обичаше къпини. А понякога имаше и месо. Не на всяко хранене, но понякога. Еленско, фазан или месо от мечка. Фелуриан ядеше своето толкова недопечено, че беше почти сурово.
	Тя не беше придирчива по отношение на храната. Не се превземаше и не беше прекалено изтънчена. Хранехме се с ръце и след това ако лепнехме от меда, плодовете или мечата кръв, отивахме да се измием в близкия вир.
	Дори и сега си я представям — гола, смееща се, със стичаща се по брадичката кръв. Беше царствена като кралица. Нетърпелива като дете. Горда като котка. И същевременно не беше нито едно от тези неща. Изобщо не беше като тях.
	Онова, което искам да кажа, е следното — спомням си как се хранехме, но не мога да си спомня откъде идваше храната. Дали някой я носеше? Дали самата тя я намираше? Дори и животът ми да зависи от това, не мога да си го спомня. Мисълта за слуги, които нарушават усамотението на нейната сумрачна горска поляна, ми се струва невъзможна, но такава бе и идеята, че Фелуриан сама би пекла хляба си.
	От друга страна, мога да се досетя откъде идваше еленското месо. Нямах и най-малкото съмнение, че стига да иска, тя може да догони някой елен и да го убие с голи ръце. Или пък можех да си представя как плашливото животно дръзва да се появи в тишината на сумрачната й поляна. Можех да си представя как Фелуриан седи спокойно и търпеливо и изчаква то да се приближи достатъчно, за да бъде докоснато…


	102.
	Вечно движещата се луна

	Двамата с Фелуриан вървяхме към вира, когато забелязах едва доловима разлика в светлината. Вдигнах поглед и с изненада видях бледата извивка на луната да наднича между клоните на дърветата над главите ни.
	Макар сърпът й да беше съвсем тънък, познах, че това беше същата луна, която бях виждал през целия си живот. Да я зърна на това странно място, беше като да срещна отдавна изгубен приятел далеч от дома.
	— Погледни! — казах аз и посочих с ръка. — Луната!
	Фелуриан се усмихна снизходително.
	— ти си моето скъпо новородено агънце. погледни! там е увиснал и един облак! _амуен!_ да изтанцуваме танца на радостта! — засмя се тя.
	Изчервих се от смущение.
	— Просто не съм я виждал от… — замълчах, защото нямаше как да определя колко време е минало — доста време. Освен това звездите тук са различни. Мислех си, че и луната ще е различна.
	Фелуриан нежно прокара пръсти през косата ми.
	— сладък глупчо, има само една луна. ние я чакахме. тя ще ни помогне да _енбайтваме_ твоя шаед.
	Тя се плъзна във водата, гладка като видра. Когато изплува на повърхността, косата й се разля върху раменете й като мастило.
	Седнах върху един камък край вира и залюлях краката си във водата. Тя беше топла като във вана.
	— Как луната може да е тук — попитах аз, — щом като небето е различно?
	— само едно малко парче от нея е тук — обясни Фелуриан. — по-голямата й част в момента се намира в света на смъртните.
	— Но как става това? — настоях аз.
	Фелуриан спря да плува, отпусна се по гръб във водата и вдигна поглед към небето.
	— о, луна — отчаяно възкликна тя, — умирам за целувки. защо ми изпрати бухал, когато аз желаех мъж? — Тя въздъхна и започна тихо да имитира бухал в нощта: _„хау? хау? хау?“_
	Плъзнах се във водата, може би не толкова гъвкаво като видра, но с целувките се справих по-добре.
	Малко по-късно лежахме на плиткото върху един широк, загладен от водата камък.
	— благодаря ти, луна — каза Фелуриан и вдигна доволен поглед към небето, — за този сладък и похотлив момък.
	Във вира имаше светещи риби. Не бяха по-големи от човешка длан и всяка от тях имаше лента или петно, което светеше с мек цветен блясък. Наблюдавах ги как се показват от различните скривалища, които си бяха намерили, стреснати от скорошното вълнение, предизвикано от нас. Бяха оранжеви като нажежени въглени, жълти като лютичета или сини като небето по обяд.
	Фелуриан се плъзна обратно във водата, след това ме дръпна за крака.
	— ела, мой бухале, умел в целувките — повика ме тя, — и аз ще ти покажа как се движи луната.
	Последвах я във вира, докато и двамата се оказахме потопени до раменете във водата. Рибите идваха да ни проучват, като най-смелите се приближаваха достатъчно, за да плуват помежду ни. Движенията им разкриваха скрития под водата силует на тялото на Фелуриан. Въпреки че бях обследвал щателно голите й форми, внезапно усетих как те отново ме омайват.
	Рибите се приближиха още повече. Една от тях ме докосна и аз усетих леко пощипване в областта на ребрата. Подскочих, макар че слабото ухапване беше не по-силно от потупване с пръст. Наблюдавах как ни наобиколиха още рибки, които от време на време ни ухапваха леко.
	— дори и рибите те целуват с удоволствие — рече Фелуриан, приближи се до мен и притисна мокрото си тяло към моето.
	— Мисля, че харесват солта по кожата ми — казах аз и сведох поглед към тях.
	— може би харесват вкуса на бухала — отблъсна ме раздразнено тя.
	Преди да мога да й отговоря подобаващо, изражението й стана сериозно. Тя изпъна пръстите на ръката си и я потопи във водата помежду ни.
	— има само една луна — заяви Фелуриан. — тя се движи между небето на смъртните и моето. — Притисна длан към гърдите ми, след това я отдръпна и я притисна към своите гърди. — тя се люлее между тях — напред и назад. — Тя спря и ми се намръщи. — обърни внимание на думите, които изричам.
	— Правя го — излъгах аз.
	— не. обръщаш внимание единствено на гърдите ми.
	Така беше. Те се полюшваха на повърхността на водата.
	— Те определено го заслужават — признах аз. — Да не им обърна внимание, би било ужасна обида.
	— говоря за важни неща. познания, които трябва да притежаваш, за да се върнеш безопасно при мен. — Фелуриан въздъхна раздразнено. — ако ти позволя да докоснеш едната ми гърда, ще слушаш ли внимателно думите ми?
	— Да.
	Тя хвана ръката ми и я притисна към гърдата си.
	— направи „вълни върху лилии“.
	— Още не си ми показала „вълни върху лилии“.
	— тогава това ще е следващото, което ще направя. — Тя сложи дланта си върху водата между нас и след това тихо въздъхна с полузатворени очи. — ах. ох.
	Рибите отново излязоха от скривалищата си.
	— моят толкова разсеян бухал — каза Фелуриан, но гласът й не беше груб.
	Тя се гмурна до дъното на вира и се върна, държейки в ръка един гладък объл камък.
	— чуй какво ще кажа аз. ти смъртен си, а аз съм фае. ето я луната — заяви тя и пъхна камъка между дланите ни и преплете пръстите ни, така че да го държат. — тя вързана е здраво и към нощта на фае и към на смъртните земята. — Фелуриан пристъпи напред и притисна камъка към гърдите ми. — луната движи се така — рече тя и стегна пръстите си около моите. — сега, кога нагоре аз погледна, не виждам светлината ненагледна. вместо туй като разцъфналото цвете в света на смъртните ликът й свети.
	Тя отстъпи назад, така че ръцете ни се изпънаха, като продължаваха да са вкопчени една в друга. После притегли камъка към гърдите си и ме дръпна за ръката.
	— сега всяка смъртна девица косите си скубе, защото тя е изцяло в моето небе.
	— Обичана е от хората и от фае. Луната бодра скитница тогаз е? — кимнах разбиращо аз.
	Фелуриан поклати глава.
	— не е така. пътничка е, да. скитница, не е. тя движи се, но не може свободно да си иде от нощното небе.
	— Веднъж чух история за мъж, който откраднал луната.
	Изражението на Фелуриан стана тържествено. Тя освободи пръстите си от моите и сведе поглед към камъка в ръката си.
	— това беше краят на всичко — въздъхна тя. — докато той не открадна луната, все още имаше някаква надежда за мир.
	Бях изненадан от сухия й тон.
	— Какво? — глуповато попитах аз.
	— открадването на луната. — Тя наклони глава към мен с объркано изражение. — нали каза, че знаеш за него.
	— Казах, че съм чувал такава история — поправих я аз. — Но тя беше глупава измислица, а не истинска история. Беше история за ф… Беше от историите, които се разказват на децата.
	— можеш да ги наричаш истории за фае — усмихна се тя. — знам за тях. те са измислени. ние разказваме на нашите деца истории за малките хора.
	— Но луната наистина ли е била открадната? — попитах аз. — Това не е ли измислица?
	Фелуриан се намръщи.
	— нали точно това ти показвах! — каза тя и ядосано изплиска вода с ръката си.
	Усетих се, че правя адемския жест за _извинение_ под повърхността на водата, преди да осъзная, че това е безсмислено.
	— Съжалявам — казах аз, — но съм объркан, защото не знам каква е истината за тази история. Моля те, разкажи ми я.
	— това е стара и тъжна история. — Тя ме изгледа продължително. — какво ще ми предложиш в замяна?
	— „Успокоения елен“ — казах аз.
	— предлагаш дар, който аз съм ти подарила — лукаво отбеляза тя. — какво друго?
	— Освен това ще направя и „хиляда ръце“ — рекох аз и видях как изражението й се смекчи. — И ще ти покажа нещо ново, което сам измислих. Наричам го „люлеене срещу вятъра“.
	Тя скръсти ръце и извърна поглед, демонстрирайки безразличието си.
	— за теб може и да е ново, но аз без съмнение го знам под различно име.
	— Може би — съгласих се аз, — но ако не се съгласиш на сделката, няма как да разбереш дали е така.
	— много добре — с въздишка прие Фелуриан, — но само защото си доста добър в „хиляда ръце“. — Тя вдигна поглед за момент към тънкия сърп на луната и след това продължи: — много преди да се появят градовете на хората, преди хората и фае, било времето на онези, които вървели с отворени очи. те знаели имената на всички неща. — Тя направи пауза и ме погледна. — знаеш ли какво означава това?
	— Когато знаеш името на дадено нещо, имаш власт над него — отвърнах аз.
	— не — каза тя и острият укор в гласа й ме стресна. — _не_ получавали власт. имали дълбоки познания за нещата, а не власт над тях. да плуваш не е власт над водата, да ядеш ябълка не е власт над ябълката. — Фелуриан ми хвърли пронизващ поглед. — разбираш ли?
	Не разбирах, но въпреки това кимнах, защото не исках да я ядосам, нито да я отклоня от разказа на историята.
	— тези древни знаещи на имената се движели плавно през света. те познавали лисицата, познавали и заека и разликата между тях. — Пое си дълбоко дъх и го изпусна като въздишка. — после дойдоха онези, които виждаха нещата и искаха да ги променят. _те_ търсеха власт над нещата. бяха оформящите — горди мечтатели. — Тя махна примирително с ръка. — и в началото не всичко беше лошо. имаше чудеса. — Лицето й се озари от спомен и тя развълнувано ме хвана за ръката. — веднъж, докато седях на стените на муриела, ядях плод от сребърно дърво. той светеше и в тъмното се виждаха устата и очите на онези, които бяха яли от него!
	— Муриелът във Фае ли беше?
	— не — намръщи се Фелуриан. — вече ти казах. това беше преди. тогава имаше само едно небе, една луна, един свят и в него беше муриелът и онзи плод, а аз самата го ядях в тъмното и очите ми блестяха в мрака.
	— Колко отдавна е било това?
	— отдавна — леко сви рамене тя.
	Отдавна. По-отдавна от всяка историческа книга, която някога бях виждал или дори за която бях чувал. В Архива имаше копия на калуптенианските истории, които стигаха до две хилядолетия назад във времето и в никоя от тях не се споменаваше абсолютно нищо за нещата, за които говореше Фелуриан.
	— Прости ми за прекъсването — рекох аз възможно най-учтиво и се поклоних, доколкото можех, без да потъна изцяло под водата.
	Умилостивена, тя продължи:
	— плодът беше само първото от чудесата — като несигурните крачки на прохождащо дете. те станаха по-самоуверени, смели и необуздани. старите знаещи им казваха да спрат, но оформящите отказаха. знаещите се караха с оформящите, бореха се с тях и им пречеха. спореха, че не трябва да съществува такава власт. — Очите й светнаха и тя въздъхна. — но, о, какви неща направиха оформящите!
	И това го казваше жена, която ми шиеше наметало от сенки. Не можех дори да предположа какви са тези неща, които предизвикват възхищението й.
	— Какво направиха?
	Фелуриан махна с ръка около нас.
	— Дърветата? — попитах аз, изпълнен с благоговение.
	Тя се засмя на тона ми.
	— не. фаенското царство. — Разтвори широко ръце. — създадено според техните желания. най-великият от тях го съши от цяло парче тъкан — място, където те можеха да правят каквото пожелаят. и накрая всеки оформящ направи по една звезда, за да запълни новото им и празно небе. — Фелуриан ми се усмихна. — _тогава_ вече имаше два свята, две небеса, две поредици от звезди и съзвездия — тя вдигна гладкия камък, — но луната беше само една. тя беше кръгла и се бе настанила удобно в небето на смъртните. — Усмивката й угасна. — но един оформящ беше по-велик от останалите. за него създаването на звезда не беше достатъчно. той простря волята си през света и издърпа луната от нейния дом.
	Фелуриан вдигна гладкия камък към небето и внимателно затвори едното си око. Наклони глава, сякаш се опитваше да нагоди извивката на камъка към празното пространство между краищата на лунния сърп над главите ни.
	— това беше последната капка. старите знаещи осъзнаха, че никакви думи не могат да накарат оформящите да спрат. — Ръката й отново се спусна във водата. — той открадна луната и това сложи началото на войната.
	— Кой е този „той“? — попитах аз.
	Устните й се извиха в лека усмивка. И тя отново избуха като бухал: _„хау? хау?“_
	— От някой от фаенските дворове ли беше? — внимателно я подканих аз.
	Фелуриан поклати глава, развеселена.
	— не. както казах, това беше преди фае, а той беше първият и най-великият от оформящите.
	— Как се казваше?
	— няма да изричам имена тук — поклати глава тя. — няма да говоря за него, макар да е затворен зад каменни врати.
	Преди да успея да задам още въпроси, Фелуриан хвана ръката ми и отново пъхна камъка между дланите ни.
	— този оформящ на мрака протегнал се към черното небе и луната издърпал със своите ръце. но така и не успял да я накара да остане и сега тя се колебае между света на смъртните и тоз на фае. — Тя ме погледна с тържествено изражение, каквото рядко се виждаше на лицето й. — е, сега имаш своята история, _кой_ и _как_. но последната тайна трябва да чуеш пак. и въпреки бухалския ти вид — тя сведе преплетените ни ръце до повърхността на водата — това е частта, която трябва да имаш предвид. — Очите на Фелуриан изглеждаха черни на слабата светлина. — нашите два свята дърпат си луната като дете, което не може родителя си да избере. никой не я пуска. — Тя отстъпи назад и ние се отдалечихме един от друг, доколкото бе възможно, като продължавахме да стискаме камъка между дланите си. — и тя разкъсана е, наполовина в твоето небе. Така ти виждаш колко далеч са нашите светове. — Тя протегна към мен свободната си ръка, сякаш напразно се опитваше да ме хване през водата. — колкото и дълга да е нашата целувка, различията помежду ни не са узрели за милувка. — Отново пристъпи напред и притисна камъка към гърдите ми. — и когато стане цяла твоята луна, привличането й усеща нашата страна. тя към теб така ни приближава, че всеки лесно може да те посещава. като през врата да пристъпиш ти сега или от кораб да слезеш на брега. — Усмихна ми се. — така ти, дете, докато бродеше в гората, Фелуриан откри самата.
	Мисълта, че цял един свят на фае създания е привличан от пълната луна, ми се стори обезпокоителна.
	— И туй е вярно за всеки фае?
	Тя сви рамене и кимна.
	— ако желаят и пътя знаят. има хиляди открехнати врати между фае и света, където живееш ти.
	— Как не съм чувал нивга за това? Струва ми се чудно да пропусна как в нашия свят фае на тревата танцуват пак и пак…
	— но не се ли случи точно тъй? — засмя се тя. — времето е дълго и светът широк е, но ти каза, че чул си първо мойта песен, преди да видиш лунна светлина в косата ми, унесен.
	— И все пак струва ми се, че трябва да съм виждал още някой път онези, между световете що сноват.
	Фелуриан сви рамене.
	— повечето фае са народ хитър и неуловим и изчезват през комина яко дим. сред вас те ходят, облечени в шаед, и крачат преспокойно тъй навред. рокли на кралици ние шием — Фелуриан ми хвърли прям поглед — и знаем доста, за да се укрием. — Тя отново хвана ръката ми. — много от онез от тъмната порода ви преследват, водени от своята природа. какво им пречи то при вас да дойдат, пресичайки на лунна светлина? желязо, огън, бряст и ясен, медни ножове, а също и огледало. сърцатите жени на фермерите, които знаят правилата на играта, оставят хляб, за да се спасят от бедата. но най-лошото от всичко е това, че моят народ страхува се от силата, оставена от нас, когато стъпваме на смъртната земя.
	— Май нашият род създава повече неприятности, отколкото си заслужава — признах аз и се усмихнах.
	Фелуриан протегна ръка и докосна с пръст устните ми.
	— може да се смееш, докато луната е пълна, но знай, че тя има си и страна тъмна. — Тя се завъртя, увиснала на ръката ми, и аз направих бавна спирала. — умният смъртен се бои от нощта, в която няма нежна лунна светлина. — Задърпа ръката ми към гърдите си и започна да ме тегли през водата, докато се въртеше. — всяка твоя стъпка в нощ такава тъмната луна може да събуди от нейната забрава и незабелязано да те издърпа в царството на фае — тя спря и ме погледна зловещо, — където моят бухал ще трябва да остане.
	Фелуриан отстъпи крачка назад във водата, като продължаваше да ме дърпа.
	— а на място непознато като това какво друго смъртният да направи, освен да се удави?
	Направих още една крачка към нея и изведнъж дъното под краката ми изчезна. Ръката на Фелуриан вече не стискаше моята и черната вода се затвори над главата ми. Заслепен и давещ се, аз започнах отчаяно да размахвам ръце, опитвайки се да намеря пътя към повърхността.
	След един дълъг и ужасяващ миг ръцете на Фелуриан ме хванаха и ме издърпаха нагоре, сякаш тежах не повече от малко коте. Тя ме доближи до лицето си. Черните й очи бяха неумолими и блестящи.
	Когато заговори, гласът й беше ясен:
	— нека умът ти нивга не забравя — мъдрецът от безлунна нощ се ужасява.


	103.
	Уроци

	Времето минаваше. Фелуриан ме отведе в Дневната страна, в част от гората, която беше дори по-древна и внушителна от онази, която заобикаляше сумрачната й поляна. Там се изкатерихме по дървета, които бяха високи и широки като планини. От най-високите клони се усещаше как огромното дърво се люлееше на вятъра като кораб в развълнувано море. Над главите ни нямаше нищо друго освен синьо небе, а под краката ни — полюшващото се дърво. Там Фелуриан ме научи на „бръшлян върху дъб“.
	Опитах се да науча Фелуриан на так, но открих, че играта вече й е позната. Тя ме победи умело и изигра играта си толкова красиво, че ако Бредон я бе видял, щеше да се разплаче.
	Научих малко от езика на фае. Само няколко думи.
	Всъщност, ако трябва да съм съвсем честен, се провалих безславно в опита си да науча езика на фае. Фелуриан не беше особено търпелива учителка, а езикът се оказа объркващо сложен. Провалът ми беше толкова голям, че Фелуриан направо ми забрани да се опитвам да говоря в нейно присъствие.
	Като цяло овладях няколко фрази и развих до голяма степен смирението си — все полезни неща.
	Фелуриан ме научи на няколко фаенски песни. Запомних ги по-трудно от песните на смъртните — мелодиите им бяха деликатни и с много извивки. Когато се опитвах да ги изсвиря на лютнята, усещах странно струните под пръстите си. Това ме правеше неуверен и грешах, сякаш съм селянче, което никога преди не е държало лютня. Научих стиховете наизуст, без да имам каквато и да е представа какво означават думите.
	През цялото това време продължавахме да работим по моя шаед. По-скоро Фелуриан работеше по него. Аз задавах въпроси и се опитвах да не се чувствам като любопитно дете, което се мотае в краката на възрастните в кухнята. Колкото повече свиквахме един с друг, толкова по-настоятелни ставаха въпросите ми…
	— Но как става? — попитах аз за десети път. — Светлината няма никакво тегло и не е материална. Тя е като вълна. Не би трябвало да можеш да я докосваш.
	Фелуриан вече бе приключила със звездната светлина и сега втъкаваше в шаеда лунна светлина. Тя отговори, без да вдига поглед от работата си:
	— толкова много мисли, мой Квоте — знаеш твърде много, за да си щастлив.
	Това ми прозвуча смущаващо познато — като нещо казано от Елодин. Не обърнах внимание на опита й да се измъкне с увъртане.
	— Не би трябвало да можеш…
	Тя ме побутна с лакът и видях, че и двете й ръце са заети.
	— сладък пламък — каза тя, — донеси ми това. — Кимна към лунния лъч, който се процеждаше през дърветата над нас и докосваше земята до мен.
	В гласа й се долавяше познатата, почти недоловима заповедна нотка и без да се замислям, аз хванах лунния лъч, все едно беше увиснала лоза. За миг го почувствах между пръстите си — хладен и ефимерен. Стреснах се, застинах и внезапно той отново се превърна в обикновен лунен лъч. Прокарах ръката си няколко пъти през него, но без никакъв резултат.
	Фелуриан се усмихна, протегна ръка и го хвана, сякаш това беше най-естественото нещо на света. Тя докосна бузата ми със свободната си ръка, сетне насочи вниманието си към скута си и вплете нишката от лунна светлина в гънките на сянката.


	104.
	Ктаех

	След като Фелуриан ми помогна да открия на какво съм способен, започнах да вземам по-дейно участие в създаването на моя шаед. Тя изглеждаше доволна от напредъка ми, но аз се чувствах обезсърчен. Нямаше правила, които да следвам, нито факти, които да запомням. По тази причина бързият ми ум и паметта ми на член на трупа не ми бяха от особена полза и напредъкът ми изглеждаше дразнещо бавен.
	Накрая вече можех да докосвам своя шаед, без да се страхувам, че ще го повредя, и да променям формата му според желанието си. С известна практика можех да го превърна от къса пелерина в дълго траурно наметало с качулка или в нещо между двете.
	И все пак би било несправедливо да си присвоя дори и малка част от заслугата за създаването му. Фелуриан беше тази, която събра сенките и ги оплете с луна, огън и дневна светлина. Моят най-голям принос бе, че предложих да има множество малки джобове.
	След като отнесохме шаеда до дневната светлина, мислех, че работата ни е приключила. Изглеждаше, че подозрението ми ще се потвърди, след като прекарахме дълго време в плуване и в песни и се наслаждавахме на компанията си и по други начини.
	Но Фелуриан избягваше темата за шаеда, когато и да се опитах да я повдигна. Нямах нищо против това, защото начинът, по който отклоняваше въпроса, бе винаги приятен. Ето защо останах с впечатлението, че някаква част от шаеда е останала недовършена.
	Една сутрин се събудихме прегърнати. Прекарахме може би час в целувки, за да си възбудим апетита, и след това се отдадохме на закуската от плодове и прекрасен бял хляб с мед и маслини.
	Изведнъж Фелуриан стана сериозна и поиска от мен парче желязо.
	Молбата й ме изненада. Преди известно време бях решил да си възвърна някои от ежедневните навици. Като използвах повърхността на вира за огледало, се обръснах с малкия си бръснач. В началото Фелуриан изглеждаше доволна от гладките ми бузи и брадичка, но когато понечих да я целуна, тя ме отблъсна с ръка и изсумтя, сякаш си духаше носа. Каза ми, че воня на желязо, и ме изпрати в гората, предупреждавайки ме да не се връщам, докато не махна тази остра смрад от лицето си.
	Така че не мога да отрека, че бях изпълнен с любопитство, когато изрових парче счупена желязна тока от пътната си торба. Подадох й я малко нервно — така, както бихте подали остър нож на дете.
	— Защо ти е? — попитах аз, като се опитах гласът ми да прозвучи равнодушно.
	Фелуриан не отвърна нищо. Тя държеше желязото между палеца и двата си показалеца, сякаш е змия, която се опитва да се извърти и да я ухапе. Устата й беше здраво стисната, а очите й започнаха да изсветляват от привичното си здрачно пурпурно до тъмносиньото на дълбоката вода.
	— Мога ли да ти помогна? — попитах аз.
	Тя се засмя. Не с тихия, звънлив смях, който чувах толкова често, а с необуздан и жесток смях.
	— наистина ли искаш да помогнеш? — учуди се тя.
	Ръката й, която държеше парчето желязо, леко потрепери.
	Кимнах малко уплашен.
	— тогава го направи. — Очите й продължаваха да се променят и бяха вече синкавобели. — сега нямам нужда от пламък, песни или въпроси. — Когато не помръднах, тя ме прогони с ръка. — отиди в гората. не се отдалечавай, но недей да ме безпокоиш толкова време, колкото е достатъчно, за да се любим четири пъти.
	Гласът й също се беше променил. Макар да продължаваше да е тих, в него имаше остра нотка, която ме разтревожи.
	Готвех се да възразя, когато тя ми хвърли ужасяващ поглед, който ме накара да побягна през гората, без да се замислям.
	Известно време се скитах безцелно, опитвайки се да възвърна хладнокръвието си. Не беше лесно, тъй като бях гол, както ме е майка родила, и бях прогонен от разгръщането на сериозна магия така, както майка пъди досадното си дете далеч от огнището за готвене.
	Все пак знаех, че известно време няма да съм добре дошъл на поляната. Затова се обърнах с лице към Дневната страна и се отправих да я изследвам.
	Не мога да обясня защо този ден се отдалечих толкова много. Фелуриан ме беше предупредила да стоя наблизо и аз знаех, че това е добър съвет. Стотиците истории от детството ми ми напомняха, че скитането във Фае е опасно. Дори да бях решил да не им обръщам внимание, разказите на самата Фелуриан би трябвало да са достатъчни, за да ме накарат да остана близо до нейната безопасна сумрачна горичка.
	Може би донякъде бе виновно вроденото ми любопитство. Но основната причина бе наранената ми гордост. Гордостта и безразсъдството винаги вървят заедно, ръка за ръка.
	Крачих почти цял час, докато небето над главата ми не просветна от ярката светлина на деня. Открих някаква пътека, но не бях видял никакви живи същества, като изключим някоя и друга пеперуда или подскачаща катеричка.
	С всяка следваща стъпка, която правех, настроението ми се колебаеше между отегчение и безпокойство.
	В края на краищата бях във Фае. Може би щях да видя невероятни неща — дворци от стъкло, пламтящи фонтани, кръвожадни троли, босоноги старци, готови да ми дадат съвет…
	Дърветата бяха заменени от огромна тревиста долина. Всички части от Фае, които Фелуриан ми бе показвала, бяха гористи. Така че това беше ясен знак, че съм доста извън пределите на мястото, където трябваше да бъда.
	Въпреки това продължих, наслаждавайки се на усещането от допира на слънцето до голата ми кожа след дългото време, прекарано в сумрака на поляната на Фелуриан. Пътеката, която следвах, изглежда, водеше към едно самотно дърво, което стърчеше насред полето от трева. Реших да стигна до дървото и след това да поема обратно.
	Ала след като повървях доста време, нямах чувството, че съм се приближил до него. В началото помислих, че това е поредната странност на Фае, но когато продължих упорито да вървя по пътеката, истината постепенно се изясни. Просто дървото беше по-голямо, отколкото мислех. Много по-голямо и се намираше доста по-далече.
	В крайна сметка пътеката не ме отведе до него. Всъщност тя се отклоняваше встрани с близо километър. Вече обмислях дали да не се върна обратно, когато вниманието ми бе привлечено от движение на някакви ярки цветове сред клоните на дървото. След кратка вътрешна борба любопитството ми надделя и аз изоставих пътеката и тръгнах през високата трева.
	Никога преди не бях виждал такова дърво и затова се приближих към него бавно. Приличаше на голяма, разклонена върба, с по-широки и по-тъмнозелени листа. Те бяха гъсти и надвиснали и тук-там бяха осеяни с бледосини цветове.
	Подухна вятър и когато листата се раздвижиха, усетих странна сладка миризма. Беше като някаква смесица от ухания на дим, подправка, кожа и лимон. Миризмата беше неустоима. Не беше примамлива така, както ухае храната. Не изпълваше устата ми със слюнка и не караше стомаха ми да къркори. Въпреки това ако видех нещо на масата, което мирише по този начин, дори и да беше камък или парче дърво, щях да усетя подтик да го сложа в устата си. Не от глад, а от чисто любопитство и детинско желание.
	Когато се приближих, бях поразен от красотата на картината пред очите ми — тъмнозеленият цвят на листата контрастираше с пеперудите, които летяха от клон на клон и смучеха от бледите цветове. Онова, което в началото бях помислил за килим от цветя, се оказа килим от пеперуди, който почти изцяло покриваше земята. Гледката беше толкова зашеметяваща, че спрях на десетина метра от дървото, защото не исках да ги подплаша да се разлетят.
	Много от пеперудите, които прелитаха между цветовете на дървото, бяха оцветени в пурпурно и черно или в синьо и черно като онези на поляната на Фелуриан. Други бяха изцяло яркозелени, или сиво-жълти, или сребристосини. Но погледът ми бе привлечен от една-единствена голяма, червена пеперуда. Цветът й беше кървавочервен, тук-там опръскан със златисто. Крилете й бяха по-големи от разперената ми длан и аз я проследих как навлезе по-дълбоко сред листата в търсене на свеж цвят, на който да кацне.
	Внезапно крилете й спряха да се движат ритмично. Те се отделиха и се понесоха към земята като падащи есенни листа.
	Едва след като ги проследих с поглед до основата на дървото, разбрах истината. Земята отдолу не беше мястото, където пеперудите си почиват… Тя бе осеяна с безжизнени криле. Хиляди от тях застилаха тревата под клоните на дървото като одеяло от скъпоценни камъни.
	— Червените дразнят чувството ми за естетика — каза хладен, сух глас от дървото.
	Отстъпих крачка назад и се опитах да надникна през гъстия листак.
	— Какви маниери — смъмри ме сухият глас. — Не се представяш. Зяпаш ме.
	— Моите извинения, господине — сериозно отвърнах аз, но си спомних цветята по дървото и се поправих: — Госпожо. Никога преди не съм говорил с дърво и съм малко объркан.
	— Несъмнено е така. Не съм дърво. Все едно да наречеш човешко същество стол. Аз съм Ктаех. Имаш късмет, че ме откри. Мнозина биха ти завидели.
	— Късмет? — като ехо повторих аз, опитвайки се да зърна съществото, което ми говореше измежду клоните на дървото.
	Припомних си част от една стара история — народна приказка, която бях прочел, докато търсех информация за чандрианите.
	— Ти си оракул — казах аз.
	— Оракул. Колко старомодно. Не се опитвай да ме наречеш с някакви си дребни думи. Аз съм Ктаех. Аз съм. Аз виждам. Аз знам. — Две блестящи синьо-черни криле се понесоха към земята от мястото, където преди това имаше пеперуда. — Понякога говоря.
	— Мислех си, че червените са тези, които те дразнят.
	— Вече не останаха червени — безгрижно отговори гласът. — А и сините са малко по-сладки. — Видях мимолетно движение и още един чифт сапфирени криле започна да се спуска към земята с бавно въртене. — Ти си новият малък мъж на Фелуриан, нали? — Поколебах се какво да отвърна, но сухият глас продължи, сякаш бях отговорил. — Така си и мислех. Мога да помириша желязото в теб, макар и съвсем леко. Все пак се чудя как тя го търпи.
	Настъпи мълчание. Зърнах неясни очертания. Десетина листа леко се раздвижиха. Още две крила потрепнаха и след това се спуснаха надолу.
	— Хайде сега — продължи гласът, който вече идваше от друга част на дървото, макар и все още скрит от листата. — Със сигурност едно любопитно момче все има някой и друг въпрос за задаване. Хайде. Питай. Мълчанието ти ме обижда.
	Поколебах се и накрая рекох:
	— Може и да имам един-два въпроса за задаване.
	— _Ахххх._ — Звукът беше бавен и доволен. — Така и предполагах.
	— Какво можеш да ми кажеш за амирите?
	— _Пфу_ — раздразнено се изплю Ктаех. — Какво ти става? Защо си толкова предпазлив? Питай ме за чандрианите и да приключваме с това.
	Стоях зашеметен, загубил ума и дума.
	— Изненадан ли си? А не би трябвало. За бога, момче! Ти си прозрачен като планинско езеро. Мога да видя на три метра през теб, а ти си дълбок само метър.
	Последва ново раздвижване и два чифта криле се спуснаха с въртене към земята — единият син, а другият пурпурен.
	Стори ми се, че зърнах лъкатушещо движение между клоните, но то остана скрито от непрекъснатото люлеене на дървото, предизвикано от вятъра.
	— А пурпурната защо? — попитах аз просто за да кажа нещо.
	— От чиста злоба — отвърна Ктаех. — Завиждах й за невинността и безгрижието. Освен това ми е втръснало от прекалена сладникавост, както и от преднамерено невежество. — Той замълча за момент. — Нали искаше да ме питаш за чандрианите?
	Не можех да сторя нищо друго, освен да кимна.
	— Всъщност няма много за разказване — пренебрежително отбеляза Ктаех. — Но е по-добре да ги наричаш „Седемте“. След всички тези години звучи доста фолклорно. Някога тези имена бяха взаимозаменяеми, но в наши дни, ако кажеш „чандриани“, хората си мислят за огъри, рендлинги и скавени. Каква глупост.
	Настъпи дълга пауза. Застинах неподвижно, докато не осъзнах, че съществото очаква моя отговор.
	— Разкажи ми повече — помолих го аз и гласът ми прозвуча много тънко в собствените ми уши.
	— Защо?
	Стори ми се, че долавям в гласа му закачлива нотка.
	— Защото имам нужда да знам — отвърнах аз, като този път се опитах да прозвуча по-уверено.
	— Имаш нужда? — скептично повтори думите ми Ктаех. — И откъде е тази внезапна нужда? Магистрите в Университета може би знаят отговорите, които търсиш. Но те няма да ти ги кажат, дори и да ги попиташ, което ти няма да направиш. Твърде горд си за това. Прекалено умен си, за да поискаш помощ. И твърде много си загрижен за репутацията си.
	Опитах се да заговоря, но гърлото ми издаде само дрезгав звук. Преглътнах и опитах отново:
	— Моля те, трябва да знам. Те убиха родителите ми.
	— Да не искаш да се опиташ да убиеш чандрианите? — Гласът сякаш беше удивен, почти слисан. — Да ги проследиш и да ги убиеш сам? Гледай ти, как мислиш да се справиш? Халиакс живее от пет хиляди години. Пет хиляди години, през които не е спал и един миг. Предполагам, че е разумно да потърсиш амирите. Дори и някой толкова горд като теб не може да не признае, че има нужда от помощ за нещо такова. Орденът може да ти помогне. Проблемът е, че те са също толкова трудни за откриване, колкото и Седемте. За бога, какво би могло да направи едно смело, младо момче?
	— Кажи ми! — исках да го изкрещя, но вместо това думите ми прозвучаха умолително.
	— Предполагам, че е обезсърчаващо — спокойно продължи Ктаех. — Малцината, които вярват в чандрианите, са твърде уплашени, за да говорят, а всички останали просто ти се присмиват, когато ги попиташ. — Последва театрална въздишка, която сякаш дойде едновременно от няколко различни места в листата. — Какво да се прави, това е цената, която плащате за цивилизацията.
	— Каква цена? — попитах аз.
	— Арогантността — отвърна Ктаех. — Мислиш си, че знаеш всичко. Смееше се на съществуването на обитателите на Фае, докато накрая не видя един от тях. Не е чудно, че цивилизованите ти съседи също не вярват в чандрианите. Ще трябва доста да се отдалечиш от скъпоценния и удобен свят, в който живееш, преди да откриеш някой, който да те приеме на сериозно. Нямаш никакъв шанс, докато не стигнеш до Стормуол.
	Последва мълчание, сетне поредният чифт пурпурни крила се понесоха към земята. Гърлото ми беше пресъхнало и аз преглътнах мъчително, докато се опитвах да измисля какъв въпрос да задам, за да се сдобия с още сведения.
	— Нали осъзнаваш, че не са много хората, които биха взели на сериозно твоето търсене на амирите — спокойно продължи Ктаех. — Маерът обаче е доста необикновен мъж. Той вече се е доближил до тях, макар все още да не го осъзнава. Стой близо до него и той ще те отведе до тяхната врата. — Ктаех се засмя с тих, сух смях. — Кръв, орлова папрат и кост, иска ми се вие, човешките същества, да имахте достатъчно ум, за да ме оцените. Дори да забравиш всичко друго, запомни онова, което ти казах току-що. Накрая ще схванеш шегата. Гарантирам ти го. Ще се смееш, когато му дойде времето.
	— Какво можеш да ми кажеш за чандрианите? — попитах аз.
	— Тъй като ме питаш толкова мило, този, който ти трябва, е Синдер. Спомняш ли си го? Бяла коса? Тъмни очи? Знаеш ли какви неща е направил с майка ти? Ужасни. Въпреки това тя се е държала добре. Лориан винаги е била член на трупа до мозъка на костите си, ако ми простиш за израза. Държала се е много по-добре от баща ти с неговите молби и циврене.
	В съзнанието ми проблеснаха картини на неща, които се опитвах да забравя от години — майка ми, с подгизнала от кръв коса и неестествено извити ръце, счупени в китката и лакътя, и баща ми, който бе оставил следа от кръв, дълга шест метра, докато е пълзял с разпран корем. Опитвал се е да се приближи до нея. Понечих да заговоря, но устата ми беше пресъхнала.
	— Защо? — накрая успях да попитам с дрезгав глас.
	— Защо? — като ехо повтори Ктаех. — Колко уместен въпрос. Знам отговорите на толкова много „защо“. Защо са направили такива ужасни неща на бедното ти семейство? Защото са искали и са имали причина. Защо са те оставили жив? Защото са били небрежни, защото ти си бил късметлия и защото нещо ги е уплашило.
	_„Какво ги е уплашило?“_, вцепенено се запитах аз. Но всичко това ми дойде твърде много — спомените и нещата, които каза гласът. Устните ми мърдаха беззвучно и питаха.
	— Какво? — попита Ктаех. — Да не би да търсиш отговора на друго „защо“? Чудиш ли се защо ти казвам тези неща? И каква полза имам от това? Може би този Синдер някога ми е изиграл лош номер. Може би ми е забавно да накарам младо пале като теб да си гони опашката. Може би тихото скърцане на сухожилията ти, докато стискаш юмруци, ми звучи като нежна симфония. О, да, така е. Бъди сигурен в това. Защо не можеш да откриеш този Синдер? Ами, това е едно интересно „защо“. Човек би помислил, че мъж с черни като въглен очи би направил впечатление, когато се отбие някъде, за да си купи питие. Как става тъй, че ти така и не успяваш да му хванеш следите през цялото това време?
	Разтърсих глава, опитвайки се да я прочистя от миризмата на кръв и на горяща коса.
	Ктаех, изглежда, прие това за някакъв сигнал.
	— Точно така, предполагам, че не е нужно да ти казвам как изглежда той. Видял си го само преди два-три дни.
	Внезапно разбрах. Водачът на бандитите — грациозният мъж с метална ризница. Синдер. Той беше този, който бе говорил с мен, когато бях дете. Мъжът с ужасяващата усмивка и с меч като зимен лед.
	— Жалко, че се е измъкнал — продължи Ктаех. — И все пак трябва да признаеш, че си имал доста голям късмет. Бих казал, че си имал рядката възможност да го срещнеш два пъти в живота си. Жалко, че си я пропилял. Не се обвинявай, че не си го познал. Имат богат опит в укриването на онези издайнически знаци. Грешката изобщо не е твоя. Минало е много време. Години. Освен това си бил зает — да се подмазваш, за да спечелиш чуждо благоволение, и да се въргаляш сред възглавници с някаква фея, задоволявайки низките си страсти. — Три зелени пеперуди започнаха да падат едновременно. Докато се въртяха към земята, крилете им приличаха на листа. — Като говорим за страсти, какво би си помислила твоята Дена? Вие с феята го правите като зайци. Знаеш, че той я бие, покровителят й. Не през цялото време, но често. Понякога, когато се ядоса, но през повечето време това е като игра за него. Колко далеч може да стигне той, преди тя да заплаче? Колко ще си позволи, преди тя да си тръгне и да му се наложи да я подмамва отново? Трябва да знаеш, че не прави нищо извратено. Няма изгаряния. Няма нищо, което да оставя белези. Още не. Преди два дни той използва бастуна си. Това беше нещо ново. Под дрехите й има отоци с големината на палеца ти, натъртвания чак до костта. Тя трепери на пода с кръв в устата и знаеш ли за какво си мисли, преди да припадне? За теб. Тя мисли за теб. Ти сигурно също си мислил за нея. Някъде между плуването, ягодите и останалото. — Ктаех издаде звук, който наподобяваше въздишка. — Бедното момиче. Толкова здраво се е обвързала с него. Смята, че това с единственото, за което става. Не би го напуснала дори и да я помолиш. Което ти няма да направиш. Толкова си предпазлив. Толкова се страхуваш да не я прогониш. И би трябвало да се страхуваш. Тя винаги бяга. Сега, когато е напуснала Северин, как можеш да се надяваш, че ще я откриеш? Трябва да знаеш, че е жалко, че си си тръгнал, без да й кажеш и дума. Тя тъкмо бе започнала да ти се доверява. Преди да се ядосаш. Преди да избягаш. Както и всеки друг мъж в живота й. Желаят я страстно, обсипват я със сладки думи и след това си отиват. Оставят я сама. Добре че вече е свикнала с това, нали така? Иначе можеше да я нараниш. Иначе можеше да разбиеш сърцето на това бедно момиче.
	Това беше твърде много за мен. Обърнах се и побягнах като обезумял в посоката, от която бях дошъл. Към спокойния сумрак на поляната на Фелуриан. И далеч от тук. Далеч. Далеч.
	Докато тичах, чувах Ктаех да говори след мен. Сухият му, тих глас ме преследваше по-дълго, отколкото предполагах, че е възможно.
	— Върни се. Върни се. Имам още неща, които да ти кажа. Имам още толкова много за разказване, няма ли да останеш?

	* * *

	Минаха часове, преди да се върна на поляната на Фелуриан. Не съм сигурен как намерих пътя. Само си спомням, че се изненадах, когато забелязах шатрата й между дърветата. Щом я зърнах, лудото препускане на мислите ми се забави, докато накрая отново бях в състояние да разсъждавам.
	Отидох до вира, дълго пих вода и наплисках лицето си, за да прочистя главата си и да скрия следите от сълзите. След няколко кратки мига на размисъл станах и се отправих към шатрата. Едва тогава забелязах странната липса на пеперуди. Обикновено поне няколко от тях летяха наоколо, но сега нямаше нито една.
	Фелуриан беше там, но видът й само ме разтревожи повече. Това беше единственият път, в който не я виждах съвършено красива. Тя лежеше на възглавниците измъчена и уморена. Сякаш бях отсъствал дни, а не часове, и тя не се бе хранила и не бе спала през цялото това време.
	Когато ме чу да се приближавам, уморено вдигна глава.
	— готово е — каза тя, но когато ме погледна, очите й се разшириха от изненада.
	Погледнах надолу и видях, че бях изподран от калината и целият в кръв. Бях опръскан с кал и лявата ми страна беше зелена от тревата. Явно бях паднал по време на бясното си бягство от Ктаех.
	— какво ти се е случило? — попита Фелуриан и се изправи да седне.
	Разсяно изчистих малко засъхнала кръв от лакътя си.
	— И аз мога да те попитам същото. — Гласът ми прозвуча дрезгаво и грубо, все едно крещях.
	Когато вдигнах поглед, видях искрена загриженост в очите й и добавих:
	— Разходих се до Дневната страна. Намерих нещо на едно дърво. Каза, че е Ктаех.
	Фелуриан замръзна, като чу това.
	— Ктаех? говори ли с него?
	Кимнах.
	— пита ли го нещо?
	Но преди да успея да отговоря, тя нададе тих и отчаян вик и се втурна към мен.
	Започна да опипва тялото ми, сякаш търсеше рани. Това продължи известно време и накрая тя взе лицето ми в ръце и ме погледна в очите така, сякаш се страхуваше какво ще открие там.
	— добре ли си?
	Загрижеността й ме накара да се усмихна леко. Понечих да я уверя, че всичко е наред… Тогава си спомних нещата, които ми каза Ктаех. Спомних си пламъците и мъжа с черните като мастило очи. Представих си Дена, простряна на пода, с уста, пълна с кръв. Очите ми се напълниха със сълзи и аз се задавих. Извърнах поглед и поклатих глава, стиснал здраво очи и неспособен да говоря.
	Тя погали врата ми и каза:
	— всичко е наред. болката ще отмине. не те е ухапал и очите ги са ясни, така че всичко е наред.
	Отдръпнах се достатъчно от нея, за да мога да погледна лицето й.
	— Очите ми?
	— нещата, които казва Ктаех, побъркват умовете на хората, но ако беше така, щях да го забележа. ти все още си моят Квоте, моят сладък поет.
	Фелуриан се наведе напред странно колебливо и ме целуна нежно по челото.
	— Той лъже хората и така ги подлудява?
	— Ктаех не лъже — бавно поклати глава тя. — има ясновидска дарба, но казва на хората само нещата, които ги нараняват. единствено денерлингите могат да говорят с него.
	Тя докосна врата ми, за да смекчи думите си.
	Кимнах, защото знаех, че това, което ми казва, е истина. След това заплаках.


	105.
	Антракт — сладост

	Квоте махна на Летописеца да спре да пише.
	— Добре ли си, Баст? — Той погледна загрижено ученика си. — Изглеждаш така, сякаш си глътнал буца желязо.
	Баст наистина не изглеждаше добре. Лицето му беше бледо, почти восъчнобяло. Обикновено веселото му изражение бе заменено от ужас.
	— Реши — каза той с глас, сух като есенните листа, — никога не си ми казвал, че си говорил с Ктаех.
	— Много неща не съм ти казвал, Баст — пренебрежително отвърна съдържателят. — Точно затова намираш за толкова увлекателни мръсните подробности от моя живот.
	Баст се усмихна немощно и раменете му се отпуснаха облекчено.
	— Значи не си го направил наистина? Искам да кажа, че не си говорил с него, нали? Просто си добавил това, за да стане историята ти малко по-колоритна?
	— Моля те, Баст — рече Квоте, видимо обиден. — Историята ми е достатъчно колоритна и без да добавям нещо към нея.
	— Не ме лъжи! — внезапно изкрещя помощникът, като почти стана от стола си. — Не ме лъжи за това! Да не си _посмял_! — Той удари с ръка по масата, събори халбата си и мастилницата на Летописеца се плъзна по повърхността.
	Бърз като светкавица, писарят грабна изписаната до половина страница и отблъсна с крак стола си от масата, за да спаси листа от внезапно разлетелите се пръски мастило и бира.
	Баст се наведе напред с вбесено лице и насочи пръст към съдържателя.
	— Не ме интересува какви други лайна се опитваш да превърнеш в злато тук! Но недей да лъжеш за това, Реши! Не и мен!
	Квоте посочи листа хартия, който седналият на друго място Летописец държеше в ръцете си.
	— Баст — рече той, — това е моят шанс да разкажа честно цялата история на моя живот. Всичко е…
	— Млъкни! — Помощникът затвори очи и удари по масата като капризно дете. — Млъкни! _МЛЪКНИ!_ — Той посочи Летописеца. — Хич не ми пука какво ще кажеш на него, Реши. Той ще напише каквото му кажеш или ще му изям сърцето насред пазарния площад! — Отново размаха гневно пръст към съдържателя. — Но на _мен_ ще кажеш истината и ще ми я кажеш _веднага_!
	Квоте вдигна поглед към ученика си и веселото изражение на лицето му внезапно изчезна.
	— Баст, и двамата знаем, че понякога обичам да поукрасявам нещата. Но тази история е различна. Това е моят шанс истината да бъде записана такава, каквато е. Това е истината зад историите.
	Тъмнокосият младеж се прегърби на стола си и закри очите си с ръка.
	Квоте го погледна със загрижено лице.
	— Добре ли си?
	Помощникът му поклати глава, като продължаваше да крие очите си.
	— Баст — меко каза съдържателят, — ръката ти кърви. — Той изчака доста време, преди да попита: — Какво има?
	— Точно това е! — избухна с висок и истеричен глас младежът и разпери широко ръце. — Мисля, че най-накрая разбирам за какво става дума!
	Той се разсмя, но смехът му беше твърде гръмогласен и пресилен и накрая заглъхна в някакво подобие на ридание. Вдигна поглед към гредите на тавана в общото помещение. Очите му искряха и той примигна, сякаш за да спре сълзите, напиращи в тях.
	Квоте се наведе напред и сложи ръка върху рамото на младия мъж.
	— Баст, моля те…
	— Просто ти знаеш толкова много неща — прекъсна го помощникът. — Знаеш неща, които не би трябвало да са ти известни. Знаеш за беренталта. Знаеш за белите сестри и за усмихнатия път. Как може да не си знаел за Ктаех? Той… Той е чудовище.
	— За бога, Баст! Това ли е всичко? Целият се изпотих. — Квоте видимо се успокои. — Сблъсквал съм се с неща, далеч по-лоши от…
	— Няма нищо по-лошо от Ктаех! — изкрещя младежът и отново удари по масата със свития си юмрук.
	Този път се чу пукане и една от дебелите дъски се огъна и се сцепи.
	— Реши, млъкни и слушай! Наистина ме слушай! — Баст сведе поглед за момент, като внимателно подбираше думите си. — Знаеш ли кои са ситите?
	— Те са фракция на фае — сви рамене Квоте, — могъщи, с добри намерения…
	— Щом използваш думите „добри намерения“, значи не ги разбираш — размаха ръце помощникът. — Но ако може да се каже, че някои фае работят в името на доброто, това са те. Тяхното най-старо и важно задължение е да не позволяват на никого да се доближава до Ктаех. На _никого_.
	— Не видях никакви пазачи — рече съдържателят с такъв тон, сякаш успокояваше плашливо животно.
	Баст прокара ръце през косата си и я разроши.
	— За цялата сол, която е в мен, не бих могъл да отгатна как си се промъкнал покрай тях, Реши. Ако някой успее да се доближи до Ктаех, ситите го убиват. Правят го от осемстотин метра разстояние с дългите си рогови лъкове. След това оставят тялото да изгние. Ако някой гарван кацне на тялото, прострелват и него.
	Летописеца леко се прокашля и след това попита:
	— Ако онова, което казваш, е вярно, защо някой би отишъл при Ктаех?
	За момент изглеждаше, че младежът се кани да му се нахвърли, но вместо това той само въздъхна горчиво.
	— Което си е право, моят народ не е известен с взимането на правилни решения — призна той. — Всяко момиче и момче във Фае знае какво представлява Ктаех, но въпреки това винаги има някой, който е готов да го потърси. Ходят при него, за да получат отговори или за да зърнат нещо от бъдещето. Или пък се надяват да отмъкнат някое цвете.
	— Цвете ли? — учуди се Квоте.
	Баст отново го погледна изненадано.
	— Не си ли чувал за рина? — Когато на лицето на съдържателя не се появи никакво разбиране, помощникът поклати обезсърчено глава. — Цветята са панацея, Реши. Те могат да излекуват всяка болест, да премахнат всяка отрова и да заздравят всяка рана.
	При тези думи Квоте повдигна вежди.
	— А — рече той и сведе поглед към подпрените си върху масата ръце. — Разбирам. Сега ми е ясно защо хората са привлечени от Ктаех, макар да знаят, че трябва да стоят далеч от него. — Съдържателят вдигна поглед. — Трябва да призная, че не разбирам какъв е проблемът — каза той извинително. — Виждал съм чудовища, Баст. Едва ли може да се каже, че Ктаех е такова.
	— Може би използвах погрешна дума, Реши — призна Баст. — Но не мога да се сетя за по-подходяща. Ако имаше дума, която да означава „отровен“, „омразен“ и „заразен“, щях да употребя нея. — Той си пое дълбоко дъх и се приведе напред на стола си. — Реши, Ктаех може да вижда в бъдещето. Не по някакъв неясен, пророчески начин. Той вижда _цялото_ бъдеще. Вижда го съвършено ясно — всичко, което е възможно да се случи, всички безкрайни разклонения на настоящия момент.
	— Наистина ли може да го направи? — повдигна вежди Квоте.
	— Може — сериозно отвърна младежът. — И освен това е напълно и съвършено злонамерен. В повечето случаи това не е проблем, защото не може да напусне дървото. Но когато някой дойде при него…
	Очите на съдържателя се зареяха в далечината и той кимна сякаш на себе си.
	— Ако познава толкова добре бъдещето — бавно каза той, — то тогава трябва да е наясно как точно ще реагира съответният човек на всяка негова дума.
	— Освен това е зъл, Реши — кимна Баст.
	— Това означава, че всеки, който е повлиян от Ктаех — замислено продължи Квоте, — ще бъде като стрела, изстреляна към бъдещето.
	— Стрелата удря само един човек, Реши. — Тъмните очи на помощника бяха празни и изпълнени с безнадеждност. — Всеки, повлиян от Ктаех, е като кораб с чума, доплувал до някое пристанище. — Той посочи изписания до половина лист, който Летописеца държеше в скута си. — Ако ситите знаят за съществуването му, няма да пестят усилия, за да го унищожат. Те биха убили дори и нас, защото сме чули какво е казал Ктаех.
	— Защото всичко, което е пренесло влиянието на Ктаех далеч от дървото… — промълви съдържателят и сведе поглед към ръцете си.
	Той дълго седя мълчаливо и накрая кимна замислено.
	— И така, млад мъж, който търси щастието си, отива при Ктаех и взима цвете. Кралската дъщеря е смъртно болна и той й отнася цветето, за да я излекува. Двамата се влюбват, въпреки че тя е сгодена за принца на съседното кралство…
	Баст гледаше втренчено и безизразно Квоте, докато той говореше.
	— В една лунна вечер те опитват дръзко бягство — продължи съдържателят, — но той пада от покрива и двамата са заловени. Омъжват принцесата против волята й тя промушва принца с нож по време на първата им брачна нощ. Принцът умира. Започва гражданска война. Нивите са изгорени. Следват глад и чума…
	— Това е историята на войната на Фастингсуей — едва доловимо каза помощникът.
	Квоте кимна.
	— Това е една от историите, разказани ми от Фелуриан. Едва сега разбрах частта за цветето. Тя не спомена за Ктаех.
	— Не би го направила, Реши. Смята се за лош късмет. — Баст поклати глава. — Не, не лош късмет. Това е все едно да изплюеш отрова в нечие ухо. Просто така не се прави.
	Летописеца възвърна част от хладнокръвието си и отново придърпа стола си към масата, като продължаваше да държи внимателно листа. Намръщено погледна масата, която беше пукната и изцапана с бира и мастило.
	— Изглежда, че това създание има доста сериозна репутация — рече той. — Но ми е трудно да повярвам, че е чак толкова опасно…
	Помощникът погледна невярващо Летописеца.
	— Желязо и жлъчка! — тихо каза той. — Да не мислиш, че съм малко дете? Смяташ, че не мога да направя разлика между история, разказвана край лагерния огън, и истината?
	— Не това исках да… — Летописеца направи успокояващ жест.
	Без да отмества очи от писаря, Баст положи окървавената си длан върху масата. Дървото изстена и счупените трески пропукаха и се наместиха. Помощникът вдигна ръка и рязко я стовари върху масата, а тъмните локвички мастило и бира внезапно се извиха във формата на катраненочерен гарван, който излетя и обиколи общата стая веднъж.
	Баст го хвана с ръце и небрежно разкъса птицата на две парчета, които хвърли във въздуха, където те избухнаха в големи кървавочервени пламъци.
	Това се случи за един миг.
	— Всичко, което знаеш за Фае, може да бъде събрано в един напръстник — каза помощникът с равен глас и погледна писаря напълно безизразно. — Как се осмеляваш да се съмняваш в мен? Нямаш никаква представа кой съм аз.
	Летописеца седеше напълно неподвижен, но не извърна поглед.
	— Кълна се в езика и в зъбите си! — отривисто възкликна Баст. — Кълна се във вратите от камък! Казвам ти го три хиляди пъти — в моя свят няма нищо по-опасно от Ктаех.
	— Няма нужда от това, Баст — меко каза Квоте. — Вярвам ти.
	Младежът се обърна да погледне съдържателя и се отпусна нещастно на стола.
	— Иска ми се да не беше така, Реши.
	— Значи, след като някой срещне Ктаех, всички негови избори ще са погрешни? — кисело се усмихна Квоте.
	Ученикът му поклати глава с пребледняло и изопнато лице.
	— Не погрешни, Реши, а катастрофални. — Той поклати глава, а лицето му беше бледо и изопнато. — Якс говорил с Ктаех, преди да открадне луната, и това е предизвикало война на сътворяването. Ланре говорил с Ктаех, преди да организира предателството на Мир Тариниел. Създаването на безименните. На скаендините. Създаването на всички тях може да бъде проследено до Ктаех.
	Лицето на съдържателя стана безизразно.
	— Е, това определено ме поставя в интересна компания, нали? — сухо отбеляза той.
	— Не е само това, Реши — додаде Баст. — Ако в старите пиеси дървото на Ктаех се вижда отзад в декора, можеш да си сигурен, че ще гледаш някоя от най-лошите трагедии. Слагат го там, за да знае публиката какво да очаква. За да са наясно, че накрая всичко ужасно ще се обърка.
	Квоте изгледа продължително ученика си.
	— О, Баст — тихо му каза той с мека и тъжна усмивка. — Знам каква история разказвам. Тя не е комедия.
	Помощникът вдигна поглед към него. Очите му бяха празни и изпълнени с безнадеждност.
	— Но, Реши… — Устните му беззвучно помръднаха, опитвайки се да намерят подходящите думи, но така и не успяха.
	Червенокосият съдържател посочи празното общо помещение.
	— Това е краят на историята, Баст. Всички знаем това. — Гласът на Квоте беше делови и толкова небрежен, сякаш говореше за вчерашното време. — Водих интересен живот и в тези спомени има известна сладост. Но… — той си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна — … но те не са смела, романтична история. Не са и измислица, в която героите се връщат от света на мъртвите. Не е вдъхновяваща, епическа история, чиято цел е да накара кръвта да кипне. Не. Всички ние знаем каква история е тази.
	За момент изглеждаше, че той ще продължи, но вместо това погледът му разсеяно започна да оглежда общата стая. Лицето му беше спокойно, без следа от гняв или горчивина.
	Баст стрелна с очи Летописеца, но този път в погледа му нямаше огън. Нямаше гняв. Нямаше ярост или заповед. Очите му бяха отчаяни и умоляващи.
	— Историята не е свършила, щом още си тук — отбеляза писарят. — И не е трагедия, щом все още си жив.
	При тези думи Баст нетърпеливо кимна и погледна отново към Квоте.
	Той на свой ред изгледа двамата продължително и накрая се засмя с тих и гърлен звук.
	— Ох — нежно рече той, — и двамата сте толкова млади.


	106.
	Завръщане

	След срещата ми с Ктаех мина доста време, докато дойда на себе си.
	Спях много, но се будех често, защото непрекъснато сънувах кошмари. Някои от тях бяха толкова ярки, че беше невъзможно да ги забравя. Сънувах предимно родителите си и трупата. Най-лоши бяха онези, в които се събуждах, без да помня какво съм сънувал, само със силна болка в гърдите и празнота в главата като кървава дупка, останала от липсващ зъб.
	Първия път, когато се събудих по този начин, Фелуриан беше там и ме наблюдаваше. Изражението й беше толкова нежно и загрижено, че очаквах да започне да ми шепне и да гали косата ми, както бе сторила Аури в стаята ми преди месеци.
	Но Фелуриан не направи нищо такова.
	— добре ли си? — попита тя.
	Нямах отговор на този въпрос. Съзнанието ми беше замъглено и объркано от спомените и от мъката, която изпитвах. Тъй като не бях сигурен, че няма да избухна в сълзи, ако заговоря, предпочетох само да поклатя глава.
	Фелуриан се наведе, целуна ме по ъгълчето на устата, изгледа ме продължително и отново седна. После отиде до вира и ми донесе да пия вода от шепите й.
	През следващите дни тя не ме притискаше с въпроси и не се опитваше да ме накара да говоря. Понякога пробваше да ми разказва истории, но аз не можех да се съсредоточа да ги слушам и затова ми се струваха по-безсмислени от всякога. Някои части от тях ме караха да плача неудържимо, макар в тях да нямаше нищо тъжно.
	Веднъж, когато се събудих, нея я нямаше. Върна се часове по-късно, носейки странен зелен плод, по-голям от главата ми. Усмихна ми се срамежливо и ми го подаде, като ми показа как да обеля тънката му кора, за да разкрия оранжевата му месеста вътрешност. Тя беше кашеста и много сладка, делеше се на спираловидни части.
	Ядяхме мълчаливо, докато накрая не остана нищо друго освен една кръгла, твърда и хлъзгава семка.
	Беше тъмнокафява и толкова голяма, че не можех да я хвана с една ръка. Фелуриан я счупи с камък с малко театрален жест и ми показа, че вътрешността й е суха като печен орех. Изядохме и нея. Вкусът й беше особен и лютив — малко напомняше на пушена сьомга.
	Вътре в нея беше сгушено още едно семе — бяло като кост и с размера на топче за игра. Фелуриан го даде на мен. Беше сладко като захар и лепкаво като карамел.
	Веднъж ме остави сам в продължение на часове, за да се върне накрая с две кафяви птици — държеше внимателно по една във всяка ръка. Бяха по-малки от врабчета и имаха поразителни тревистозелени очи. Остави ги върху възглавниците, близо до мястото, където лежах, и когато им подсвирна, те запяха. Не откъслечни птичи трели — те пееха истинска мелодия. Четири куплета с припев между тях. Първо пееха заедно, а после в хор.
	Един път се събудих и Фелуриан ми даде да пия от кожена чаша. Напитката ухаеше на теменужки и нямаше никакъв вкус, но в устата си я почувствах бистра, топла и чиста, сякаш пиех лятна слънчева светлина.
	Друг път ми даде гладък червен камък, от който усетих топлина в ръката си. След няколко часа той се пукна като яйце и от него се показа създание, подобно на миниатюрна катеричка, което ми изцвърча ядосано, преди да избяга.
	Веднъж се събудих и Фелуриан не беше наблизо. Огледах се наоколо и я видях да седи край водата, обгърнала с ръце колената си. С мъка успях да различа тихата песен на сподавените й ридания.
	Спях и се събуждах. Тя ми подари пръстен, направен от лист, грозд от златисти, горски плодове и цвете, което се отваряше и затваряше, когато го докоснеш с пръст…
	А веднъж, когато се стреснах насън и се събудих с болка в гърдите и с мокро лице, Фелуриан протегна ръка и я сложи върху моята. Жестът й беше толкова колеблив, а лицето й — толкова загрижено, че човек би си помислил, че никога преди не е докосвала мъж. Сякаш се страхуваше, че мога да се счупя, да изгоря или да я ухапя. Хладната й длан постоя известно време върху моята, лека като нощна пеперуда. Тя нежно стисна ръката ми, изчака и след това се отдръпна.
	Тогава това ми се видя странно. Но съзнанието ми беше твърде объркано и замъглено от мъка, за да мисля ясно. Едва сега, когато се връщам към този момент, осъзнавам какво се е случвало. Тя се е опитвала да ме утеши с цялата непохватност на неопитен влюбен и не е имала и най-малката представа как да го направи.
	И все пак времето лекува всичко. Сънищата ми спряха. Апетитът ми се възвърна. Умът ми се изясни достатъчно, за да започна да се закачам с Фелуриан. Скоро след това се възстанових достатъчно, за да започна и да флиртувам. Когато това стана, нейното облекчение беше осезаемо, сякаш тя не можеше да установи връзка със същество, което не иска да я целуне.
	Последно се върна любопитството ми — най-сигурният знак, че отново съм самият себе си.
	— Така и не те попитах как минаха последните приготовления по шаеда — казах аз.
	— готов е! — възкликна тя и лицето й просветна.
	Видях гордостта в очите й. Тя ме хвана за ръка и ме поведе към края на шатрата.
	— с желязото не беше лесно, но го направих. — Тя тръгна напред, после спря. — можеш ли да го намериш?
	Огледах се продължително и внимателно. Въпреки че ме беше научила какво трябва да търся, мина доста време, преди да открия неуловимата дълбочина в тъмната форма на едно близко дърво. Протегнах се и издърпах шаеда от сянката, която го скриваше.
	Фелуриан скочи към мен засмяна, сякаш току-що бях спечелил някаква игра. Тя ме прегърна през врата и ме целуна, събрала палавостта на цяла дузина деца.
	Никога преди това не ми бе позволявала да нося шаеда и сега възхитено го метна върху голите ми рамене. Той нямаше почти никакво тегло и беше по-мек от най-пищното кадифе. Чувствах се така, сякаш съм облечен в топъл бриз — същия онзи, който ме бе докоснал на тъмната горска поляна, където Фелуриан ме бе отвела да събираме сенките.
	Мислех да отида до горския вир, за да огледам отражението си във водата, но Фелуриан се хвърли върху мен, блъсна ме на земята и ме възседна, а шаедът ми се разстла под нас като дебело одеяло. Тя хвана краищата му и ги уви около нас, след това целуна гърдите и шията ми. Езикът й пареше върху кожата ми.
	— така — прошепна тя в ухото ми — всеки път, когато се увиеш в своя шаед, ще си мислиш за мен. когато той те докосва, ще си спомняш моя допир. — Тя бавно се размърда върху мен, отривайки голото си тяло в моето. — сред всички други жени ще си спомняш за Фелуриан и ще се върнеш.

	* * *

	След това разбрах, че времето ми в света на Фае е към своя край. Думите на Ктаех бяха залепнали за мислите ми като репеи и ме подтикваха да се върна обратно в човешкия свят. Фактът, че без да разбера, съм бил на един хвърлей камък от мъжа, убил родителите ми, бе оставил горчив вкус в устата ми, който дори и целувките на Фелуриан не можеха да заличат. А онова, което Ктаех беше казал за Дена, продължаваше да се върти непрестанно в главата ми.
	Един ден се събудих със съзнанието, че моментът е настъпил. Станах, подредих пътната си торба и се облякох за пръв път сякаш от векове насам. Изпитах странно усещане при допира на дрехите до кожата ми след цялото това време. Колко дълго бях отсъствал? Прокарах пръсти през брадата си и отхвърлих тази мисъл. Беше безсмислено да гадая, след като съвсем скоро щях да узная отговора.
	Обърнах се и видях Фелуриан, която стоеше в средата на шатрата с натъжено лице. За миг помислих, че ще се възпротиви на тръгването ми, но тя не го направи. Приближи се до мен и закопча шаеда ми. С това ми напомни за майка, която облича добре детето си, за да го предпази от студа. Дори и пеперудите, които я следваха, изглеждаха потънали в меланхолия.
	Фелуриан ме води през гората в продължение на часове, докато стигнахме до два високи сиви камъка. Тя вдигна качулката на шаеда ми и ме накара да затворя очи. След това за кратко вървяхме в кръг и аз почувствах едва доловима промяна във въздуха. Когато отворих очи, разбрах, че гората вече не е тази, през която вървях само допреди броени мигове. Странното напрежение във въздуха бе изчезнало. Това беше светът на смъртните.
	Обърнах се към Фелуриан.
	— Милейди — казах аз, — нямам нищо, което да ти дам, преди да се разделим.
	— с изключение на обещанието ти да се върнеш — Гласът й беше нежен като лилия, но с лека предупредителна нотка.
	— Исках да кажа, че нямам какво да ти подаря, милейди — усмихнах се аз.
	— с изключение на спомените — рече тя и се наведе по-близо.
	Затворих очи и се сбогувах с нея с малко думи и много целувки.
	След това си тръгнах. Иска ми се да мога да кажа, че не съм се обърнал назад, но това няма да е истина. Гледката почти разби сърцето ми. Фелуриан изглеждаше толкова малка до огромните сиви камъни. За малко щях да се върна, за да я целуна още веднъж и да се сбогувам с нея за последно.
	Но знаех, че ако се върна, никога няма да успея да си тръгна отново. Някак си продължих да вървя.
	Когато се обърнах да погледна отново, нея вече я нямаше.


	107.
	Огън

	Стигнах до странноприемницата „За няколко пенита“ дълго след като слънцето беше залязло. От огромните й прозорци се лееше светлината на лампите, а отвън бяха вързани една дузина коне, които дъвчеха от торби с храна. Вратата беше отворена и хвърляше разкривен правоъгълник от светлина върху тъмната улица.
	Но нещо не беше наред. Не се чуваше оживената глъчка, която беше обичайна за пълна странноприемница през нощта. Не се чуваше и една дума, нито шепот дори.
	Разтревожен, пристъпих по-близо. Всички истории за фае, които някога бях чувал, прелетяха през главата ми. Дали не бяха минали години? Десетилетия?
	Или имаше неприятности от по-обикновено естество? Може би бандитите са били повече, отколкото мислехме? Може би, когато са се върнали и са намерили лагера си разрушен, те са дошли тук да създават проблеми?
	Промъкнах се по-близо до прозореца; надникнах вътре и видях каква е истината.
	В странноприемницата имаше четирийсет-петдесет души. Те седяха край масите, на пейките или наредени около бара. Всички погледи бяха насочени към камината.
	Пред нея седеше Мартен и бавно отпиваше от напитката си.
	— Не можех да извърна очи — продължи той. — Не исках да го направя. Тогава Квоте застана пред мен, скривайки я от погледа ми, и за миг бях освободен от магията й. Бях покрит с толкова дебел слой студена пот, че имах чувството, че някой е изсипал кофа вода върху ми. Опитах се да го дръпна назад, но той се отскубна от ръцете ми и се затича към нея. — На лицето на Мартен се изписа съжаление.
	— Как така не е успяла да докопа адемеца и онзи едрия? — попита един мъж с лице като на ястреб, който седеше близо до ъгъла на камината. Той потупа с пръсти очукания калъф на цигулката си. — Ако _наистина_ сте я видели, всички щяхте да се затичате подире й.
	В стаята се разнесе одобрителен шепот.
	Тогава от една близка маса заговори Темпи — кървавочервената му риза се забелязваше отдалеч.
	— Когато бях малък, се обучавах на самоконтрол. — Той вдигна ръка и я сви в юмрук, за да илюстрира думите си. — Да потискам болката, глада, жаждата, умората. — Поклащаше глава след всяко едно от изброените неща, за да покаже, че го е овладял. — А жените. — На лицето му се появи съвсем лека усмивка и той отново разтърси юмрук, но този път с далеч по-малка убеденост от преди. — Нека да кажа следното. Ако Квоте не беше отишъл, може би аз щях да го направя.
	Мартен кимна.
	— Що се касае до нашия едър приятел… — Той се прокашля и посочи към другия край на стаята. — Хеспе го убеди да остане.
	Думите му бяха последвани от нов смях. След като се поогледах малко, открих къде седяха Дедан и Хеспе. Дедан беше станал аленочервен. Хеспе беше сложила собственически ръката си върху крака му. Тя се усмихна прикрито, но доволно.
	— На следващия ден го търсихме — продължи Мартен, когато вниманието на хората в стаята отново се насочи към него. — Вървяхме през гората по следите му. Намерихме меча му на около километър от вира. Несъмнено го беше изгубил, докато бързаше да я догони. Плащът му висеше на един клон недалеч от там.
	Мартен вдигна опърпания плащ, който бях купил от калайджията. Наметалото изглеждаше така, сякаш го бе изтръгнал от зъбите на побесняло куче.
	— Беше се закачил на клона. Сигурно е предпочел да се освободи от него, вместо да я изпусне от поглед. — Той разсеяно опипа разкъсаните краища на плаща. — Ако платът беше по-здрав, Квоте може би щеше да е с нас тази вечер.
	Винаги усещам кога е подходящият момент да се появя на сцената. Пристъпих през вратата и почувствах как всички погледи се обръщат към мен.
	— Намерих си по-добро наметало — казах аз, — направено от ръцете на Фелуриан. И имам история за разказване. История, която ще разправяте и на децата на вашите деца — усмихнах се аз.
	Настъпи моментно мълчание, последвано от невероятна врява, когато всички заговориха едновременно.
	Другарите ми ме гледаха смаяно и не можеха да повярват на очите си. Дедан пръв дойде на себе си и след като се приближи до мен, ме изненада с груба прегръдка с едната си ръка. Едва тогава забелязах, че другата му ръка виси на превръзка през врата. Погледнах го въпросително.
	— Да не би да си имал неприятности? — попитах го аз, докато стаята наоколо бе изпълнена с хаотичен шум.
	Дедан поклати глава.
	— Хеспе — простичко отвърна той. — Тя не прие много добре мисълта, че съм готов да се затичам след онази фае. Един вид успя… да ме убеди да остана.
	— Счупила ти е ръката?
	Спомних си, че когато за последен път го зърнах, Хеспе го беше притиснала към земята.
	Едрият мъж сведе поглед към краката си.
	— Тя просто я държеше, докато аз се опитвах да се отскубна. — Той се усмихна леко смутено. — Предполагам, че може да се каже, че я счупихме заедно.
	Потупах го по здравото рамо и се засмях.
	— Това е мило, наистина трогателно. — Готвех се да продължа, но усетих, че стаята е утихнала.
	Всички ни гледаха. Всички гледаха мен.
	Докато наблюдавах тълпата, внезапно се почувствах дезориентиран. Как можех да обясня…?
	Вече ви споменах, че не знаех колко време съм прекарал във Фае. Но трябва да е било много, много дълго. Бях живял в онзи странен свят толкова дълго, че бях започнал да се чувствам уютно там.
	Сега, когато се бях върнал в света на смъртните, това претъпкано помещение ми изглеждаше чудновато. Колко странно бе да си в сграда вместо под откритото небе. Дървените пейки и маси от дебели дъски ми се струваха толкова примитивни и груби. Светлината на лампите ми изглеждаше неестествено ярка и пронизваща.
	От много дълго не бях имал никаква друга компания освен Фелуриан и хората около мен сега ми се виждаха особени в сравнение с нея. Бялото в очите им ме плашеше. Миришеха на пот, коне и горчиво желязо. Гласовете им бяха резки и остри. Стойките им — сковани и непохватни.
	Но това беше само повърхността на нещата. Чувствах се не на място в собствената си кожа. Бях силно раздразнен, че трябва отново да нося дрехи, и не исках нищо повече от това да съм гол и да се чувствам удобно. Усещах ботушите си като някакъв затвор. По дългия път към „За няколко пенита“ трябваше да се боря през цялото време с желанието си да ги сваля.
	Когато огледах лицата наоколо, видях една млада жена, която беше не повече от двайсетгодишна. Тя имаше мило лице и ясни сини очи. Устните й бяха съвършени за целуване. Направих крачка към нея, като наистина възнамерявах да хвана ръката й и да…
	В мига, в който протегнах ръка да я погаля по шията, внезапно се спрях и главата ми се замая от нещо, което много наподобяваше на световъртеж. Нещата тук бяха различни. Мъжът, който седеше до жената, очевидно беше нейният съпруг. Това беше важно, нали? Но този факт ми се струваше много смътен и далечен. Защо вече не целувах тази жена? Защо не бях гол, не ядях теменужки и не свирех музика под открито небе?
	Отново огледах стаята и всичко ми се стори ужасно нелепо. Всички тези хора, седящи на пейките, облечени в много слоеве дрехи и хранещи се с ножове и вилици. Това ми се стори толкова безсмислено и изкуствено. Беше и неимоверно смешно. Сякаш играеха някаква игра, а дотогава не го бях осъзнавал. Беше като шега, която дотогава не бях разбирал.
	И тогава се разсмях. Смехът ми не беше силен, нито пък особено продължителен, но беше остър, необуздан и изпълнен със странна наслада. Не беше човешки смях и преминаваше през тълпата като вятър през жита. Онези, които бяха достатъчно близо, за да го чуят, се размърдаха на столовете си — някои ме погледнаха с любопитство, други със страх. Трети потрепериха и отказаха да ме погледнат в очите.
	Реакцията им ме потресе и аз положих усилие да се овладея. Поех си дълбоко дъх и затворих очи. Мигът на странна дезориентация отмина, макар че продължавах да усещам тежестта на ботушите върху краката си.
	Когато отново отворих очи, видях, че Хеспе ме гледа.
	— Квоте — колебливо каза тя, — изглеждаш… добре.
	— И така се чувствам — широко се усмихнах аз.
	— Мислехме, че си се… загубил.
	— Мислили сте си, че вече ме няма — меко я поправих аз и се отправих към камината, където стоеше Мартен. — Че съм умрял от ръцете на Фелуриан или се скитам в гората, съсипан и обезумял от желание. — Огледах поред всеки от тях. — Не е ли така? — Почувствах как погледите на всички в стаята са насочени към мен и реших да се възползвам по най-добрия възможен начин от ситуацията. — Хайде стига, аз съм Квоте. Аз съм роден един от Едема Рух. Учил съм в Университета и мога да призова светкавиците като Таборлин Великия. Наистина ли вярвахте, че Фелуриан ще причини смъртта ми?
	— Това щеше да се случи — обади се един груб глас от другия край на камината, — ако някога бе зърнал дори и сянката й.
	Обърнах се и видях цигуларя с ястребовото лице.
	— Моля за извинение, но не ви разбрах, господине.
	— Трябва да молиш за извинение и всички останали тук — натърти той с изпълнен с презрение глас. — Не знам какво се надяваш да спечелиш от това, но не вярвам, че някой от вас е видял Фелуриан дори и за секунда.
	— Направих повече от това просто да я зърна, приятелю — рекох аз и го погледнах право в очите.
	— Ако това беше истина, то тогава щеше да си или побъркан, или мъртъв. И макар да признавам, че може и да не си с всичкия си, причината за това не е в магията на фае. — При тези думи в стаята се разнесе смях. — Никой не я е виждал от двайсет години. Народът на Фае отдавна е напуснал това място, а ти не си Таборлин, независимо какво разправят приятелите ти. Предполагам, че си просто хитър разказвач на приказки, който се опитва да си изгради име.
	Този удар попадна неприятно близо до целта и аз видях, че някои хората в тълпата ме гледат скептично.
	Преди да успя да кажа каквото и да било, се намеси Дедан:
	— Тогава какво ще кажете за брадата му? Когато побягна след нея преди три нощи, лицето му беше гладко като бебешко дупе.
	— Така казваш _ти_ — отвърна цигуларят. — Мислех да си замълча, въпреки че не вярвах и на половината от това, което ни разказа за онези бандити, или за онова, че той е призовал светкавиците. Но реших, че приятелят ви е умрял и искате хората да го запомнят с някоя и друга героична история… — Той наведе счупения си нос към мястото, където седеше Дедан. — Но това _наистина_ отиде твърде далеч. Не е мъдро да се разправят лъжи за народа на Фае. Не ми харесва някакви чужденци да се появят тук и да пълнят главите на приятелите ми с глупости. Най-добре цялата ви група да си мълчи. Тази нощ чухме достатъчно от вас.
	След тези думи цигуларят отвори очукания калъф, който стоеше до него и извади инструмента си. Настроението в стаята вече беше станало леко враждебно и доста хора ме гледаха с възмущение.
	— Чуй ме сега… — разгорещено и гневно започна Дедан.
	Хеспе каза нещо и се опита да го дръпне обратно на стола му, но наемникът се отърси от ръката й.
	— Не. Няма да позволя да ме наричат лъжец. Самият Алверон ни изпрати тук заради онези бандити. И ние си свършихме работата. Не очаквахме да ни посрещнат с парад, но проклет да съм, ако позволя да ме наречеш лъжец. Ние убихме онези кучи синове. След това наистина видяхме Фелуриан. И Квоте наистина се затича след нея.
	Дедан огледа войнствено всички в стаята и най-вече цигуларя.
	— Това е истината и аз се заклевам в здравата си дясна ръка. Ако някой иска да ме нарече „лъжец“, то можем веднага да излезем навън и да уредим това.
	Цигуларят взе лъка си и срещна погледа на Дедан. Той изсвири стържещ тон по струните.
	— Лъжец.
	Дедан почти прелетя през стаята, докато хората разбутваха столовете си, за да разчистят място за двубоя. Цигуларят бавно се изправи на крака. Той беше по-висок, отколкото очаквах, с къса посивяла коса и с ожулени кокалчета, което ми подсказа, че юмручният бой му е добре познат.
	Успях да застана пред Дедан, наведох се към него и тихо му качах на ухото:
	— Наистина ли искаш да се биеш със счупена ръка? Ако той успее да те хване, само ще крещиш и ще се напикаеш пред Хеспе. — Усетих, че се поуспокои, и го бутнах обратно към стола му.
	Той се подчини, но не изглеждаше особено щастлив от това.
	— … нещо тук. — Чух да казва някаква жена зад гърба ми. — Ако искаш да се сбиеш с някого, излез навън и не си прави труда да се връщаш повече. Не ти плащам, за да се биеш с клиентите. Чу ли ме?
	— Виж сега, Пени — опита се да я успокои цигуларят, — просто малко му се озъбих, това е. Той беше този, който го прие твърде лично. Не можеш да ме обвиняваш, че се подигравам на историите, които те разправят.
	Обърнах се и видях, че цигуларят се оправдаваше пред една ядосана жена на средна възраст. Тя беше поне трийсет сантиметра по-ниска от него и трябваше да се протегне, за да го мушне с пръст в гърдите.
	В този миг чух някакъв глас от едната ми страна да възкликна:
	— В името на божията майка, Себ! Видя ли това? Погледни го! То се движи само!
	— Ти си сляп пияница. Това е просто вятърът.
	— Тази вечер няма вятър. Само се движи. Погледни отново!
	Разбира се, ставаше дума за моя шаед. Вече няколко души забелязаха как леко се издува от вятър, какъвто нямаше. Помислих си, че ефектът е доста впечатляващ, но съдейки по широко отворените очи на хората наоколо, ми стана ясно, че това доста ги е разтревожило. Един-двама неспокойно дръпнаха столовете си встрани от мен.
	Очите на Пени бяха втренчени в леко помръдващия шаед и тя се приближи и застана пред мен.
	— Какво е това? — попита тя с глас, в който имаше само лека нотка на страх.
	— Нищо, за което да се безпокоиш — непринудено отвърнах аз и изпънах част от шаеда, за да го огледа. — Това е моето наметало сянка. Фелуриан ми го направи.
	Цигуларят издаде звук на отвращение.
	Пени го стрелна с поглед и колебливо докосна наметалото ми с ръка.
	— Меко е — прошепна тя и вдигна поглед към мен.
	Когато очите ни се срещнаха, тя за момент изглеждаше изненадана, а после възкликна:
	— Ти си момчето на Лоси!
	Преди да успея да я попитам какво има предвид, чух друг женски глас да казва:
	— Какво?
	Обърнах се и видях, че към нас се приближава червенокосата сервитьорка. Същата, която ме беше поставила в толкова неудобно положение при първото ни посещение в „За няколко пенита“.
	Пени кимна към мен.
	— Това е младото, страстно момче от преди три цикъла! Спомняш ли си, че ми го показа? Не го познах с брадата.
	Лоси застана пред мен. Яркочервените й къдрици падаха върху голата светла кожа на раменете й. Опасните й зелени очи огледаха шаеда и се насочиха нагоре към лицето ми.
	— Наистина е той — каза тя на Пени, — независимо дали е с брада, или не.
	Тя пристъпи още една крачка напред и почти се притисна в мен.
	— Момчетата носят бради и се надяват, че това ще ги направи мъже.
	Светлите й изумрудени очи се втренчиха самоуверено в моите, сякаш очакваха да се изчервя и да започна да се държа непохватно, както бях направил предишния път.
	Помислих си за всичко, което бях научил в ръцете на Фелуриан, и се почувствах странно, в мен отново се надигна онзи лудешки смях. Потиснах го, доколкото можах, но чувствах как все още трепти в мен, когато я погледнах в очите и й се усмихнах.
	Лоси стреснато отстъпи назад и бледата й кожа стана аленочервена.
	Пени протегна ръка, за да й помогне да запази равновесие.
	— За бога, момиче! Какво ти става?
	Лоси с мъка откъсна поглед от мен.
	— Погледни го, Пени, погледни го наистина. Той прилича на фае. Погледни в очите му.
	Пени погледна лицето ми с любопитство, след това и тя леко се изчерви и скръсти ръце пред гърдите си, сякаш я бях видял гола.
	— Милостиви боже! — задъхано възкликна тя. — Тогава значи всичко това е вярно. Нали?
	— Всяка дума — отвърнах аз.
	— Как успя да избягаш от нея? — попита Пени.
	— О, хайде стига, Пени! — невярващо извика цигуларят. — Нали не се хващаш на историята на това пале?
	— Мъжът, който познава жените, изглежда по определен начин, Бен Крайтън — обърна се разпалено към него Лоси. — Не че ти имаш някаква представа от това. Когато той беше тук преди няколко цикъла, харесах лицето му и реших да го подкача. Но щом се опитах да го задявам… — Тя не довърши, сякаш търсеше подходящите думи.
	— Това си го спомням — обади се един мъж от бара. — Беше доста забавно. Мислех, че той ще се напикае от страх. Не успя да й каже и дума.
	— И какво толкова — може след това да си е намерил някоя фермерска дъщеря — сви рамене цигуларят. — Не искам да кажа…
	— Млъкни, Бен — прекъсна го Пени с тих, но властен глас. — Брадата не е единствената промяна в него. — Очите й огледаха лицето ми. — Господи, ама ти си права, момиче! Той наистина прилича на фае! — Цигуларят се готвеше отново да каже нещо, но Пени го стрелна с пронизващ поглед. — Млъкни или са махай оттук! Не искам никакви свади тази нощ.
	Цигуларят огледа помещението и разбра, че нещата се бяха обърнали срещу него. Той почервеня и излезе навън с намръщено лице.
	Лоси отново се приближи до мен и отметна косата си назад.
	— Наистина ли е толкова красива, колкото казват? — Тя гордо вирна брадичка. — По-красива от мен?
	Поколебах се, след това меко отвърнах:
	— Тя е Фелуриан, най-красивата от всички. — Протегнах ръка и докоснах врата й на мястото, където къдравата й червена коса се спускаше надолу, след това се наведох и прошепнах седем думи в ухото й: — Но въпреки това й липсва твоят огън.
	И тя ме обикна заради тези седем думи, а гордостта й бе спасена.
	— Как успя да се измъкнеш? — попита Пени.
	Огледах стаята и видях, че вниманието на всички е насочено към мен. Необузданият смях на фае отново ме изпълни отвътре. Усмихнах се лениво. Шаедът ми се изду.
	Тогава застанах отпред, седнах на плочата пред камината и им разказах своята история.
	По-скоро им разказах _някаква_ история. Ако им бях разказал цялата истина, те нямаше да повярват. Нямаше да повярват, че Фелуриан ме е пуснала, защото използвах песента за нея като залог. Това просто не се връзваше с класическите истории за нея.
	Онова, което им разказах, беше по-близо до историята, която очакваха да чуят. В тази история преследвах Фелуриан във Фае. Телата ни се преплитаха едно в друго на нейната сумрачна поляна. След това, докато си почивахме, й свирех музика, която беше достатъчно приятна, за да я накара да се смее, достатъчно мрачна, за да я уплаши, и достатъчно нежна, за да я разплаче.
	Но когато се опитвах да си тръгна от Фае, тя не ме пускаше. Беше твърде влюбена в моя… талант.
	Предполагам, че не бях особено сдържан. Намекнах доста силно, че Фелуриан ме ценеше високо като любовник. Знам, че нямам друго извинение за това си поведение освен факта, че тогава бях шестнайсетгодишен младеж, горд от наскоро придобитите си умения, на когото не му беше чуждо малко самохвалство.
	Казах им как Фелуриан се е опитала да ме хване в клопка във Фае и как сме се борили с магия. За тази част заех малко от историята на Таборлин Великия. Разбира се, имаше огън и светкавици.
	Накрая бях победил Фелуриан, но бях пощадил живота й. От благодарност тя ми бе ушила магическо наметало, беше ме научила на тайни магии и ми беше подарила сребърен лист в знак на благоразположението й към мен. Разбира се, листът беше чиста измислица. Но историята нямаше да звучи както трябва, ако тя не ми беше дала три подаръка.
	Като цяло историята беше добра. И дори и да не беше напълно вярна… все пак в нея имаше и известна истина. В своя защита ще кажа, че можеше да се отърва изцяло от истината и да разкажа много по-добра история. Лъжите са по-прости и в повечето случаи са и по-смислени.
	Лоси ме наблюдаваше през цялото време и, изглежда, приемаше цялата история като някакво предизвикателство към уменията на смъртните жени. Когато историята свърши, тя изяви претенциите си към мен и ме отведе в малката си стая на най-горния етаж на „За няколко пенита“.
	В онази нощ почти не успях да мигна и Лоси май се доближи много повече до това да ме убие от изтощение, отколкото някога го бе правила Фелуриан. Тя беше възхитителна партньорка, точно толкова прекрасна колкото и Фелуриан.
	Чувам ви да питате как е възможно това? Как която и да е смъртна жена би могла да се сравнява с Фелуриан?
	По-лесно е да го разберете, ако мислите за това като за музика. Понякога мъжът се наслаждава на някоя симфония. А друг път някоя обикновена жига му допада повече. Същото се отнася и до правенето на любов. Един вид любене е подходящ за меките възглавници на някоя горска поляна, а друг е съвсем естествен за омачканите чаршафи на тесните легла по горните етажи на странноприемниците. Всяка жена е като инструмент, който очаква някой да го изучи, да го обича и да свири добре на него, за да може най-сетне да създаде своята собствена музика.
	Някои могат да се почувстват обидени от такова сравнение, защото не разбират какво означава музиката за един член на трупа. Може да си помислят, че така унижавам жените. Да ме сметнат за безчувствен, груб и недодялан.
	Но тези хора не разбират любовта, музиката, нито мен самия.


	108.
	Бърз

	Прекарахме няколко дни в „За няколко пенита“, където бяхме посрещнати сърдечно. Имахме безплатни стаи и не давахме нищо за храна. Фактът, че имаше по-малко бандити, означаваше, че пътищата ще са по-безопасни и ще идват повече клиенти, а и Пени знаеше, че нашето присъствие в странноприемницата ще привлече повече посетители, отколкото свиренето на цигулка всяка вечер.
	Ние се възползвахме добре от престоя си там и се наслаждавахме на топлата храна и меките легла. Всички имахме нужда от време, за да се възстановим. Хеспе продължаваше да се грижи за простреляния й със стрела крак, а Дедан — за счупената си ръка. Собствените ми дребни наранявания отдавна бяха изчезнали, но имах нови, най-вече драскотини по гърба.
	Научих Темпи на основните принципи на свиренето на лютня, а той продължи да ме наставлява как да се бия. Обучението ми се състоеше от кратки, сбити обсъждания на летхани и дълги, изморителни тренировки по кетан.
	Освен това съчиних песен за преживяванията ми с Фелуриан. Първоначално я нарекох „Стихове за полумрака“, което, трябва да признаете, не е особено добро заглавие. За щастие името не се запомни и сега повечето хора я знаят като „Песента, изпята до средата“.
	Не беше най-добрата ми творба, но се запомняше лесно. Клиентите на странноприемницата, изглежда, я харесаха и когато чух Лоси да си я подсвирква, докато сервираше напитки, разбрах, че тя ще се разпространи като огън във въглищен пласт.
	Тъй като хората непрекъснато искаха да им разказвам истории, споделих с тях още няколко интересни събития от живота ми. Разказах им как уредих приемането си в Университета, когато бях едва петнайсетгодишен. Описах им и как ме приеха в Арканум само за три дни. А също и как бях назовал името на вятъра, изпаднал в ярост, след като Амброуз счупи лютнята ми.
	За съжаление до третата вечер истинските ми истории се изчерпаха. И тъй като публиката ми жадуваше за още, аз просто си присвоих една от историите на Илиен, като сложих себе си на неговото място и между другото откраднах и някоя и друга история за Таборлин.
	Не се гордея с това и в своя защита бих искал да кажа, че доста си бях пийнал, а и в публиката имаше няколко красиви жени. Има нещо много примамливо в развълнуваните очи на млада жена. Те могат да накарат един неразумен млад мъж да извърши всякакви глупости и аз не бях изключение от това правило.
	Междувременно Дедан и Хеспе живееха в малкия, специален свят, който наскоро влюбените си създават. Беше удоволствие човек да ги наблюдава. Дедан беше по-мил и по-тих, а лицето на Хеспе загуби доста от строгостта си. Прекарваха много време в стаята си. Несъмнено, за да си наваксат недоспиването.
	Мартен флиртуваше безсрамно с Пени толкова пиян, че можеше да удави и риба, и като цяло се забавляваше за трима.
	Напуснахме „За няколко пенита“ след три дни, защото не искахме да прекаляваме с гостоприемството на домакините. За себе си мога да кажа, че бях доволен, че си тръгваме. Бях напълно изтощен, разкъсван между обучението на Темпи и вниманието, което ми оказваше Лоси.

	* * *

	Връщането ни до Северин беше бавно. Донякъде това се дължеше на безпокойството ни за ранения крак на Хеспе, но донякъде, защото знаехме, че времето, което сме прекарали заедно, наближава своя край. Въпреки трудностите се бяхме сближили, а такива неща трудно се забравят.
	Новините за нашите приключения ни бяха изпреварили по пътя. Така че когато спирахме да нощуваме, получавахме без проблем храна и легла, а понякога и не плащахме за тях.
	На третия ден, след като напуснахме „За няколко пенита“, срещнахме малка трупа изпълнители. Не бяха от Едема Рух и изглеждаха доста бедни. Бяха само четирима — един по-възрастен мъж, двама около двайсетгодишни мъже и момче на осем-девет години. Тъкмо товареха разхлопаната си каруца, когато спряхме, за да дадем малко почивка на крака на Хеспе.
	— Поздрави на трупата — извиках аз.
	Те вдигнаха разтревожени погледи, но се успокоиха, когато забелязаха лютнята на гърба ми.
	— Поздрави на барда.
	— Не съм бард, а само малко си падам певец — засмях се аз и стиснах ръцете им.
	— Въпреки това здравей — усмихна се по-възрастният мъж. — Накъде сте тръгнали?
	— От север на юг. А вие?
	Те се успокоиха още повече, когато разбраха, че съм се насочил в друга посока.
	— От изток на запад — отвърна мъжът.
	— Имахте ли късмет?
	— Напоследък не особено — сви рамене той. — Но чухме да се говори за лейди Чолкър, която живее на два дни път от тук. Казват, че никога не връщала човек, който може да свири поне малко или да изиграе някоя пиеса. Надяваме се да изкараме едно-две пенита.
	— Нещата бяха по-добре, когато имахме мечка — намеси се единият от по-младите мъже. — Хората са готови да платят, за да видят насъскване на кучета срещу мечка.
	— Разболя се, когато я ухапа едно куче — обясни ми другият младеж. — Умря преди близо година.
	— Жалко — рекох аз. — Трудно се намира мечка. — Те кимнаха в мълчаливо съгласие, а аз добавих: — Имам нова песен за вас. Какво ще ми дадете за нея?
	Единият младеж ме погледна предпазливо.
	— Виж сега, нова за теб не означава, че ще е нова и за нас — изтъкна той. — А и нова песен не означава непременно добра песен, ако разбираш какво искам да кажа.
	— Ще те оставя да прецениш сам — казах аз и извадих лютнята от калъфа.
	Бях написал песента така, че да е лесна за запомняне и проста за пеене, но въпреки това трябваше да я повторя два пъти, преди той да успее да я запомни цялата. Както казах, те не бяха Едема Рух.
	— Доста добра песен — неохотно призна той. — Всеки харесва Фелуриан, но не знам какво можем да ти предложим в замяна за нея.
	— Направих един нов куплет на „Калайджията Тенер“ — обади се момчето.
	Другите се опитаха да го накарат да замълчи, но аз се усмихнах.
	— Много бих искал да го чуя — казах.
	Момчето се наду от гордост и запя с пронизителен глас:

	Видях една фермерска дъщеря веднъж
	на речния бряг, далеч от всеки мъж.
	Тя къпеше се, когато я съзрях.
	И оплака се, че ще бъде грях,
	ако някой мъж я забележи.
	Затова бавно и отново
	тя сапуниса тялото си голо.

	Засмях се.
	— Бива си го — похвалих го аз, — но какво ще кажеш за това?

	Видях една фермерска дъщеря веднъж
	на речния бряг, далеч от всеки мъж.
	Когато я хванах, тя призна ми,
	че се чувства омърсена,
	ако банята й е смутена.
	Затова изми още веднъж
	тялото, което видял бе мъж.

	Момчето се замисли.
	— Моят ми харесва повече — рече то накрая.
	Потупах го по гърба.
	— Добър мъж е този, който държи на собствените си стихове — рекох аз и се обърнах отново към водача на малката трупа. — Някакви клюки?
	Той се замисли за момент.
	— На север от тук, в Елд, имало бандити.
	Кимнах и отбелязах:
	— Чух, че вече са им видели сметката.
	Той се замисли отново.
	— Алверон ще се жени за онази жена от рода Лаклес.
	— Знам поема за Лаклес! — намеси се отново момчето и започна:

	Седем са нещата
	на Лаклес пред вратата…

	— Млъкни — по-възрастният мъж леко шляпна детето по главата, след което ме погледна извинително. — Момчето има добър слух, но му липсват всякакви обноски.
	— Всъщност — казах аз — бих искал да я чуя.
	Той сви рамене и пусна момчето, което го погледна ядосано, преди да зарецитира:

	Седем са нещата
	на Лаклес пред вратата.
	Едно от тях е пръстен,
	който не е носен,
	едно е дума престъпена,
	едно е точно време,
	едно е свещ без светлина,
	едно е син, в който е кръвта,
	едно врата е потопа, дето спира,
	едно е нещо, което пазено е свидно,
	и накрая е онова,
	що идва със съня.

	— Това е една от онези гатанки в рими — извинително обясни бащата. — Един бог знае откъде ги научава, но трябва да се научи да не рецитира всеки неприличен стих, който чуе.
	— Откъде я научи? — попитах детето аз.
	Момчето се замисли за известно време, след това сви рамене и зачеса свивката на коляното си.
	— Не знам. От другите деца.
	— Трябва да тръгваме — каза по-възрастният мъж и погледна към небето.
	Порових в кесията си и му подадох един сребърен нобъл.
	— Това пък защо? — попита той и ме изгледа подозрително.
	— За да ви помогна да си вземете нова мечка — отвърнах аз. — И при мен времената не бяха леки, но напоследък се опаричих.
	Те си тръгнаха, след като ми поблагодариха горещо. Бедните хорица. Нито една уважаваща себе си трупа от Едема Рух никога не би се унижила да прави номера с насъскването на кучета по мечка. За това не беше необходимо умение и такова изпълнение не беше повод за особена гордост.
	Но те едва ли можеха да бъдат обвинявани, задето в жилите им не тече кръвта на Рух, а ние, членовете на трупи, трябва да се грижим едни за други. Защото на никой друг не му пука за нас.

	* * *

	Двамата с Темпи използвахме времето, докато вървяхме, за да обсъждаме летхани, а вечерите — за да практикуваме кетан. Вече ми беше по-лесно и понякога успявах да направя дори и „да уловиш дъжда“, преди Темпи да ми намери някоя дребна грешка и да ме накара да започна отначало.
	С него бяхме открили едно доста усамотено място близо до странноприемницата, където бяхме спрели за вечерта. Дедан, Хеспе и Мартен пиеха в кръчмата. Аз внимателно упражнявах кетан, а Темпи се беше облегнал на дърво и тренираше с непоколебима решителност едно от основните упражнения за раздвижване на пръстите, на които го бях научил. Повтаряше го отново и отново.
	Тъкмо бях направил „ръце, въртящи се в кръг“, когато с крайчеца на окото си забелязах движение. Не спрях, защото Темпи ме беше учил да не се разсейвам, докато практикувам кетан. Ако се обърнех да погледна, трябваше да започна отначало.
	С болезнено бавни движения подхванах „танц назад“. Но в мига, в който поставих петата си на земята, знаех, че балансът ми не е както трябва. Изчаках Темпи да се обади, но той не го направи.
	Спрях с упражненията по кетан и когато се обърнах, видях група от четирима адемски наемници, които се приближаваха към нас с дебнеща и грациозна походка. Темпи вече беше скочил на крака и вървеше към тях. Лютнята ми беше прибрана в калъфа и подпряна отстрани на дървото.
	Скоро петимата застанаха плътно един до друг, толкова близо, че раменете им почти се докосваха. Достатъчно близо, за да не мога да чуя тихия шепот на думите, които си разменяха, или дори да видя движенията на ръцете им. Но от напрежението в раменете на Темпи ми стана ясно, че той се чувства неловко и е заел отбранителна поза.
	Знаех, че ако го повикам, ще бъде сметнато за невъзпитано, затова се отправих към тях. Но преди да се доближа достатъчно, за да ги чуя, един от непознатите наемници протегна ръка и ме бутна. Широко разтворените му пръсти натиснаха силно гръдта ми.
	Без да се замислям, направих „отскубване от лъва“, като го хванах за палеца и отдръпнах китката му от гърдите си. Той разхлаби хватката ми без каквото и да било забележимо усилие и се приготви да ме препъне с „гонитбата на камъка“. Направих „танц назад“ и този път запазих равновесие, но другата му ръка ме удари в слепоочието точно толкова силно, колкото да ме замае, но без изобщо да ми причини болка.
	Гордостта ми обаче беше наранена. По същия начин ме удряше и Темпи, за да ме смъмри мълчаливо за небрежно изпълнение на движенията на кетан.
	— Бърз е — тихо отбеляза наемникът на атурански.
	Едва когато чух гласа, осъзнах, че това е жена. Не че приличаше особено на мъжкарана, но изглеждаше много подобна на Темпи. Имаше същата жълтеникаворуса коса, светлосиви очи, спокойно изражение и кървавочервени дрехи. Беше по-висока от приятеля ми с пет-шест сантиметра и раменете й бяха по-широки от неговите. Но макар да беше слаба като върлина, плътно прилепналите й червени наемнически дрехи все пак разкриваха леките извивки на ханша и гърдите й.
	Когато погледнах по-внимателно, тутакси осъзнах, че трима от четиримата наемници са жени. Широкоплещестата, която бе застанала с лице към мен, имаше тънък белег, прерязващ веждата й, и още един близо до челюстта. Те бяха със същия светлосребрист цвят като белезите, които Темпи имаше по ръцете и гърдите. И макар да не бяха кой знае колко страховити, все пак придаваха на безизразното й лице особена неумолимост.
	Тя беше казала, че съм бърз. На пръв поглед това изглеждаше като комплимент, но в живота ми достатъчно често са ми се подигравали, за да разбера това, независимо на какъв език е изказано. Дори и по-лошо — дясната й ръка се плъзна към кръста й с обърната навън длан. Въпреки съвсем слабите ми познания за адемския език на жестовете знаех какво означава това. Ръката й беше възможно най-далеч от дръжката на меча. Същевременно тя се завъртя в профил към мен и извърна поглед. Не само че бях обявен за безобиден, жестът й беше презрителен.
	С мъка запазих спокойно изражение, защото предположих, че физиономията ми само ще ме направи още по-жалък в нейните очи.
	Темпи посочи мястото, откъдето бях дошъл.
	— Върви — каза той. _Сериозност. Официалност._
	Неохотно изпълних каквото ми каза, тъй като не исках да правя сцени.
	Адемците стояха в плътна група в продължение на четвърт час, докато аз упражнявах кетан. Макар да не чух и дума от техния разговор, беше очевидно, че спорят. Жестовете им бяха резки и гневни, стойката на краката им — агресивна.
	Накрая четиримата непознати адемци си тръгнаха, отправяйки се обратно към пътя. Темпи се върна до мястото, където стоях и се опитвах да направя „вършеене на жито“.
	— Твърде широко. _Раздразнение._ — Той потупа задния ми крак и бутна рамото ми, за да ми покаже, че ми липсва равновесие.
	Преместих крака си и опитах отново.
	— Кои бяха те, Темпи?
	— Адемци — простичко отвърна той и седна отново на мястото си в подножието на дървото.
	— Познаваш ли ги?
	— Да. — Темпи се огледа и извади лютнята ми от калъфа.
	Тъй като ръцете му бяха заети, той все едно беше ням. Върнах се към упражненията по кетан, защото знаех, че да се опитвам да измъкна някакви отговори от него, бе все едно да пробвам да му извадя зъбите.
	Минаха два часа и слънцето започна да се спуска зад дърветата на запад.
	— Утре тръгвам — каза той.
	Тъй като и двете му ръце бяха все още върху лютнята, можех само да гадая за настроението му.
	— Закъде?
	— Към Хаерт. Към Шехин.
	— Това градове ли са?
	— Хаерт е град. Шехин е учител.
	Замислих се каква ли е причината.
	— Да не би да си имаш неприятности, задето ме учиш?
	Той върна лютнята в калъфа и затвори капака.
	— Може би. _Да._
	— Забранено ли е?
	— Много забранено — отвърна той.
	Темпи се изправи и започна да прави кетан. Последвах го и известно време и двамата мълчахме.
	— Колко неприятности си имаш? — накрая попитах аз.
	— Много неприятности — отвърна той и долових в гласа му необичайни за него емоционалност и безпокойство. — Може би беше неразумно.
	Двамата се движехме бавно като залязващото слънце.
	Помислих за онова, което беше казал Ктаех. За единственото късче потенциално полезна информация, което той беше изпуснал по време на разговора ни. _Смееше се на съществуването на обитателите на Фае, докато накрая не видя един от тях. Не е чудно, че цивилизованите ти съседи също не вярват в чандрианите. Ще трябва доста да се отдалечиш от скъпоценния и удобен свят, в който живееш, преди да откриеш някой, който да те приеме на сериозно. Нямаш никакъв шанс, докато не стигнеш до Стормуол._
	Фелуриан ми беше казала, че Ктаех говори само истината.
	— Мога ли да те придружа? — попитах аз.
	— Да ме придружиш? — попита Темпи, докато дланите му се въртяха в грациозен кръг, с който се чупят дългите кости на ръцете.
	— Да пътувам с теб. Да те следвам. Към Хаерт.
	— Да.
	— Това ще ти помогне ли с твоите неприятности?
	— Да.
	— Ще дойда.
	— Благодаря ти.


	109.
	Варвари и безумци

	Вярно е, че не исках нищо повече от това да се върна в Северин. Исках отново да спя в легло и да се възползвам от благоразположението на маера, докато все още го имаше. Исках да намеря Дена и да оправя отношенията ни.
	Но Темпи си имаше неприятности, защото ме учи. Не можех просто да си тръгна и да го оставя сам да се оправя с тях. Още повече, че Ктаех ми беше казал, че Дена вече е напуснала Северин. Макар че едва ли ми бе нужен пророк от Фае, за да разбера това. Нямаше ме от цял месец, а Дена не беше от хората, които си губят времето да стоят на едно място.
	И така, на следващата сутрин нашата група се раздели. Дедан, Хеспе и Мартен тръгнаха на юг към Северин, за да докладват на маера и да си получат парите. Двамата с Темпи поехме на североизток към Стормуол и Адемре.
	— Сигурен ли си, че не искаш да му занеса сандъчето? — за пети път ме попита Дедан.
	— Обещах на маера, че лично ще му върна парите — излъгах аз, — но искам да му дадеш това. — Подадох на едрия наемник писмото, което бях написал предишната нощ. — То обяснява защо ми се налага да те направя водач на групата — ухилих се аз. — Може и да получиш премия за това.
	Дедан се наду и си придаде важен вид, докато вземаше писмото.
	Мартен, който стоеше наблизо, издаде звук, наподобяващ кашлица.

	* * *

	Докато двамата с Темпи вървяхме, успях да изкопча някои подробности от него. Накрая научих, че човек с неговото обществено положение трябва да получи разрешение, преди да си вземе ученик.
	Нещата допълнително се усложняваха от факта, че аз бях външен човек — варварин. Изглежда, че Темпи бе направил нещо повече от това да престъпи обичая, като бе започнал да учи някой като мен. Беше злоупотребил с доверието на своя учител и своя народ.
	— Ще има ли някакъв съдебен процес? — попитах аз.
	Той поклати глава.
	— Няма да има процес. Шехин ще ми зададе няколко въпроса. Ще кажа: „Видях, че в Квоте има здраво желязо, което само чака. Той е част от летхани. Има нужда от летхани да го напътства.“ — Темпи кимна към мен. — Шехин ще те попита за летхани, за да разбере дали съм преценил правилно. Ще реши дали в теб има желязо, което заслужава да бъде ковано. — Ръката му направи кръг, като по този начин показа жеста за _неспокоен_.
	— И какво ще стане, ако не съм подходящ? — попитах аз.
	— За теб? _Несигурност._ За мен? Ще бъда отрязан.
	— Отрязан? — попитах аз, надявайки се, че не съм разбрал правилно.
	Той вдигна ръка и размърда пръстите си.
	— Адемците. — Той стегна ръката си в юмрук и го разтърси. — Адемре. — След това отвори ръка и докосна малкия си пръст. — Темпи. — После докосна останалите пръсти. — Приятел. Брат. Майка. — Докосна палеца. — Шехин. — Сетне направи жест, все едно откъсва малкия си пръст и го хвърля настрани. — Отрязан.
	Значи нямаше да го убият, но щяха да го изпратят в изгнание. За момент задишах по-леко, докато не погледнах в светлите очи на Темпи. За един кратък миг в съвършената му маска на спокойствие се появи пукнатина и зад нея видях истината. Смъртта би била по-меко наказание за него в сравнение с това да бъде „отрязан“. Той беше ужасе`н, по-уплашен от всеки друг човек, когото някога бях виждал.

	* * *

	Договорихме се, че е най-разумно да се оставя изцяло в ръцете на Темпи по време на пътуването до Хаерт. Имах петнайсетина дни, за да усъвършенствам онова, което знам. Надявахме се, че когато се срещна със старейшините на Темпи, ще им направя добро впечатление.
	Преди да започнем този първи ден на обучение, Темпи ме накара да сваля шаеда си. Направих го, макар и неохотно. Успях да го сгъна в изненадващо малко вързопче, което лесно се събра в пътната ми торба.
	Темпото, наложено от адемеца, беше изтощително. Първо преминахме „разтягането на танцьора“, което бях наблюдавал толкова много пъти преди. След това изпълнихме движенията на кетан, като Темпи поправяше непрекъснатите ми грешки. После вървяхме около километър и половина.
	Накрая седнахме и започнахме да обсъждаме летхани. Фактът, че разговаряхме на адемски, не ми помагаше особено, но и двамата се съгласихме, че трябва да навляза в езика, за да разговарям като цивилизован човек, когато стигнем в Хаерт.
	— Каква е целта на летхани? — попита Темпи.
	— Да ни даде път, който да следваме? — отвърнах аз.
	— Не — строго каза адемецът, — летхани не е път.
	— Каква е целта на летхани, Темпи?
	— Да ни води в нашите постъпки. Като следваш летхани, ти постъпваш правилно.
	— Това не е ли път?
	— Не. Летхани е онова, което ни помага да изберем път.
	След това цикълът започваше отново. Бягахме в продължение на час, правехме кетан, вървяхме километър и половина и говорехме за летхани. Беседата ни отнемаше около два часа и след като приключехме краткото си обсъждане, започвахме отново.
	В един момент от разговора ни за летхани започнах да правя жеста за _„слабо казано“_, но Темпи сложи ръката си върху моята и ме спря.
	— Когато обсъждаме летхани, не трябва да правиш нищо такова. — Ръката му бързо направи движението за _вълнение_, _отрицание_ и още няколко други жеста, които не разпознах.
	— Защо?
	Темпи се замисли за момент.
	— Когато говориш за летхани, това не трябва да идва от тук — той потупа главата ми — или от тук. — Потупа гърдите ми над сърцето и прокара пръсти надолу по лявата ми ръка. — Истинското познание за летхани живее по-дълбоко. То живее тук. — Мушна с пръст корема ми под пъпа. — Трябва да говориш от там, без да се замисляш.
	Докато правехме това отново и отново, аз постепенно започнах да разбирам негласните правила на нашите разговори. Целта им бе не само да ме научат на летхани, но и да покажат колко задълбочено е станало разбирането ми за него.
	Това означаваше, че трябва да отговарям на въпросите бързо, без преднамерените паузи, обичайни за разговорите на адемски. Не се очакваше да давам обмислен, а искрен отговор. Ако човек наистина познаваше летхани, това ставаше очевидно от отговорите му.
	Бягане. Кетан. Вървене. Обсъждане. Повторихме този цикъл три пъти преди обедната ни почивка. Общо шест часа. Облях се в пот и бях почти убеден, че ще умра. След един час за почивка и хранене започнахме отначало. Повторихме още три цикъла, преди да спрем, за да пренощуваме.
	Направихме лагера си отстрани край пътя. Изядох вечерята си полузаспал, разстлах одеялото си и се увих в шаеда си. Както бях уморен, той ми се стори мек и топъл като гъши пух.
	Темпи ме разбуди посред нощ. Макар някаква животинска част дълбоко в мен да го мразеше за това, веднага щом се размърдах, разбрах, че е било необходимо. Тялото ми беше схванато и ме болеше, но бавните, познати движения на кетан ми помогнаха да отпусна вдървените си мускули. Адемецът ме накара да се разтегна и да пийна вода и през останалата част от нощта спах като пън.
	На втория ден беше по-лошо. Макар и здраво привързана към гърба ми, лютнята се превърна в ужасно бреме. Мечът, който дори не можех да използвам, се влачеше от хълбока ми. Пътната торба ми тежеше като воденичен камък и съжалих, че не бях позволил на Дедан да вземе сандъчето на маера. Мускулите ми бяха като от гума и не ме слушаха, а когато тичахме, дъхът ми пареше в гърлото.
	Моментите, в които с Темпи разговаряхме за летхани, бяха единствената истинска почивка, но бяха разочароващо кратки. Мислите ми се въртяха изтощено и се нуждаех от цялата си концентрация, за да ги подредя и да се опитам да дам правилните отговори. Дори и тогава думите ми само го дразнеха. Той отново и отново поклащаше глава и ми обясняваше колко много греша.
	Накрая се отказах да се мъча да давам правилните отговори. Бях твърде изморен, за да ме е грижа. Зарязах опитите да слагам в ред мислите си и просто се наслаждавах на облекчението, че мога да поседна за няколко минути. Бях твърде изморен, за да запомня какво говорех през по-голямата част от времето, но за моя изненада тези отговори допаднаха повече на Темпи. Това беше истинско блаженство. Когато моите отговори му харесваха, обсъжданията ни траеха по-дълго и аз можех да прекарвам повече време в почивка.
	На третия ден се почувствах значително по-добре. Мускулите вече не ме боляха толкова много. Дишах по-лесно. Чувствах главата си ясна и лека като лист, който се носи по вятъра. В такова настроение отговорите на въпросите на Темпи сякаш бяха на върха на езика ми и бяха прости като песен.
	Бягане. Кетан. Вървене. Обсъждане. Три цикъла. Но докато правехме движенията на кетан отстрани на пътя, аз припаднах.
	Темпи ме бе наблюдавал внимателно и ме подхвана, преди да се строполя на земята. Светът се въртеше шеметно около очите ми в продължение на няколко минути, преди да осъзная, че съм под сянката на дърво край пътя. Сигурно адемецът ме бе отнесъл там.
	Той ми подаде меха с вода.
	— Пий.
	Мисълта за вода не ми се стори особено привлекателна, но въпреки това пийнах една глътка.
	— Съжалявам, Темпи.
	— Напредна много, преди да паднеш. Не се оплакваше. Показа, че духът ти е по-силен от тялото. Това е добре. Когато умът контролира тялото, това е летхани. Но да знаеш къде са границите на възможностите ти, също е летхани. По-добре е да спреш, когато трябва, отколкото да продължиш, докато паднеш.
	— Освен ако летхани не изисква да паднеш — казах аз, без да се замислям.
	Усещах главата си лека като лист, носен от вятъра.
	— Да. — Той ме възнагради с една от редките си усмивки. — Започваш да разбираш.
	— Атуранският ти става все по-добър, Темпи — отвърнах на усмивката му аз.
	Темпи примигна. _Безпокойство._
	— Сега говорим на моя език, а не на твоя.
	— Аз не говоря… — понечих да възразя, но внезапно чух думите, които използвах: _„Скеопа тейас“._
	Главата ми се замая за момент.
	— Пийни си пак — каза Темпи и макар да владееше изражението на лицето и гласа си, разбрах, че е обезпокоен.
	Отпих отново, за да го успокоя. Сетне тялото ми сякаш внезапно осъзна, че има нужда от вода. Изпитах силна жажда и отпих няколко големи глътки. Спрях, преди да съм изпил твърде много, и стегнах корема си. Темпи кимна. _Одобрение._
	— Значи говоря добре? — попитах аз, за да разсея усещането за жажда.
	— Говориш добре за дете. Много добре за варварин.
	— Само добре? Грешно ли изговарям думите?
	— Твърде често докосваш очи. — Той разшири очите си и ги втренчи многозначително в моите очи. — Освен това думите ти са добри, но прости.
	— Тогава трябва да ме научиш на още думи.
	Той поклати глава. _Сериозно._
	— Вече знаеш твърде много думи.
	— Твърде много? Темпи знам съвсем малко.
	— Не са важни думите, а как ги използваш. В адемския се цени изкуството на говоренето. Има хора, които могат да кажат много неща само с една дума. Шехин е сред тях. Тези хора изричат нещо на един дъх, а на останалите ще им е нужна цяла година, за да разберат неговия смисъл. — _Мек укор._ — Ти твърде често казваш повече, отколкото ти е нужно. Не трябва да говориш на адемски по същия начин, по който пееш на атурански. Сто думи за възхвала на една жена. Това е твърде много. Нашите разговори са по-кратки.
	— Значи, когато срещна някоя жена, трябва просто да кажа „Ти си красива“?
	— Не. — Темпи поклати глава. — Трябва да кажеш „красива“ и да оставиш жената да реши какво точно си имал предвид.
	— Това не е ли… — Не знаех думите за „неясно“ или „неопределено“ и трябваше да започна отначало, за да му обясня какво искам да кажа. — Това не води ли до объркване?
	— Води до многозначителност — твърдо отвърна той. — Това е деликатност. Човек винаги трябва да мисли за него, когато разговаря. Да говориш твърде много… — Той поклати глава. _Неодобрение._ — Това е… — Не довърши, търсейки подходящата дума.
	— Невъзпитано?
	_Отрицание. Неудовлетвореност._
	— Отивам в Северин и там има хора, които смърдят. Има и такива, които не смърдят. И едните, и другите са хора, но онези, които не смърдят, са благородници. — Той потупа силно носа ми с два пръста. — Ти не си козар. Ти си ученик на летхани. Мой ученик. Трябва да говориш като благородник.
	— Но какво ще стане с яснотата? Ами ако трябва да бъде построен някой мост? С това са свързани много технически подробности. Всички те трябва да бъдат изречени ясно.
	— Разбира се — отвърна Темпи. _Съгласие._ — Понякога. Но в повечето случаи за важните неща е за предпочитане да бъдеш деликатен. По-малко е по-добре.
	Адемецът протегна ръка и ме хвана здраво за рамото. След това вдигна очи, срещна погледа ми и ме гледа известно време. Правеше това толкова рядко. Усмихна ми се леко и спокойно.
	— Горд — каза той.

	* * *

	Прекарахме остатъка от деня в почивка. Повървяхме няколко километра, упражнявахме кетан, обсъждахме летхани, после отново вървяхме. В онази вечер се отбихме в крайпътна странноприемница, където аз ядох като за трима и се строполих на леглото, преди още слънцето да е залязло.
	На следващия ден повторихме циклите, но само по два преди обяд и два следобед. Тялото ми гореше и ме болеше, но вече не бях загубил ума и дума от изтощение.
	За щастие с малко усилие на волята можех да се върна отново в състоянието на онази странна, очакваща яснота на съзнанието, която бях използвал предния ден, за да отговоря на въпросите на Темпи.
	През следващите няколко дни започнах да наричам това странно състояние на съзнанието „въртящия се лист“.
	Беше като някой далечен братовчед на „сърцето от камък“ — мисловното упражнение за съзнанието, което бях научил преди толкова много време. Като казвам това, трябва да се има предвид, че между двете нямаше много прилики. „Сърцето от камък“ беше практично — то премахваше емоциите и фокусираше съзнанието. Позволяваше ми по-лесно да го разделям на части или да поддържам толкова важния Алар.
	От друга страна, „въртящият се лист“ изглеждаше до голяма степен безполезен. Беше отморяващо да оставя съзнанието си да се избистри и изпразни и след това да се носи с лекота, да прескача от едно нещо на следващото. Но като изключим, че ми помагаше да намирам отговорите на въпросите на Темпи ей така, от нищото, изглеждаше, че от него няма практическа полза. Беше като мисловен еквивалент на номер с карти.
	На осмия ден от пътуването тялото вече не ме болеше постоянно. Тогава Темпи добави нещо ново. След като изпълнехме движенията на кетан, двамата се биехме. Беше трудно, защото точно тогава бях най-уморен. Но след двубоя винаги сядахме, почивахме си и обсъждахме летхани.
	— Защо се усмихваше, докато се биехме днес? — попита ме веднъж адемецът.
	— Защото бях щастлив.
	— Двубоят ли ти хареса?
	— Да.
	— Това не е летхани. — Темпи излъчваше неодобрение.
	Обмислих за момент следващия си въпрос.
	— Трябва ли човек да се наслаждава на боя?
	— Не. Трябва да ти доставя удоволствие да постъпваш правилно и в съответствие с летхани.
	— А ако летхани изисква от мен да се бия? Не трябва ли да изпитвам удоволствие от боя?
	— Не. Трябва да изпитваш удоволствие от следването на летхани. Ако се биеш добре, трябва да се гордееш, защото правиш нещо добре. Самият бой трябва да те кара да изпитваш само чувство за дълг и тъга. Битката доставя удоволствие единствено на варварите и на безумците. Който обича самата битка, е изоставил летхани.
	На единадесетия ден Темпи ми показа как да включа меча си в кетан. Първото нещо, което научих, бе колко бързо мечът става тежък като желязо, когато го държиш с изпъната напред ръка.
	С бойните тренировки и добавянето на меча всеки цикъл ни отнемаше близо два часа и половина. Въпреки това неизменно се придържахме към графика си. Три цикъла преди обяд, три цикъла следобед. Общо петнайсет часа. Усещах как тялото ми заяква и става бързо и жилаво като това на Темпи.
	И така, продължавахме да бягаме, аз продължавах да уча, а Хаерт се приближаваше все повече и повече.


	110.
	Красота и клони

	Докато пътувахме, минавахме набързо през градове, като спирахме само за храна и вода. За мен околният пейзаж беше като размазано петно. Съзнанието ми беше съсредоточено върху кетан, летхани и езика, който учех.
	Пътят ставаше все по-тесен с приближаването ни към подножието на Стормуол. Земята беше камениста и неравна, а пътят започна да се вие като змия, докато заобикаляше задънени каньони, стръмнини и сипеи от натрошени скали. Въздухът се промени и стана по-студен, отколкото очаквах, че може да бъде през лятото.
	Пътуването ни продължи петнайсет дни. По моя преценка за това време изминахме близо петстотин километра.
	Хаерт беше първият адемски град, който някога бях виждал, и за моето неопитно око той почти не приличаше на такъв. Нямаше главна улица, покрай която да са наредени магазини и къщи. Сградите, които видях, бяха на голямо разстояние една от друга, имаха странна форма и бяха построени така, че да следват естествената извивка на земята, сякаш за да бъдат скрити.
	Не знаех, че силните бури, които бяха дали името на това място*, тук бяха често срещно явление. Внезапните, променливи ветрове биха съборили всяка стърчаща сграда с остри ъгли като квадратните дървени къщи, характерни за ниските земи.
	[* Стормуол произлиза от думите storm и wall — „стена на бурите“. — Б.пр.]
	Вместо това адемците строяха разумно, като гледаха да запазят сградите си от климата. Къщите бяха построени под закрилата на хълмовете или покрай защитените от вятъра стени на скалите. Някои бяха вкопани в земята. Други бяха издълбани в отвесните каменни скали. Някои не се забелязваха, освен ако човек не застанеше точно до тях.
	Единственото изключение беше група от ниски каменни сгради, скупчени близо една до друга на известно разстояние от пътя.
	Спряхме пред най-голямата от тях. Темпи се обърна с лице към мен, докато неспокойно подръпваше кожените ремъци, пристягащи ръкавите на червените му наемнически дрехи към ръцете.
	— Трябва да отида да се представя пред Шехин. Може да мине известно време. _Безпокойство. Съжаление._ Трябва да ме чакаш тук, може би дълго. — Езикът на тялото му казваше повече, отколкото думите. _„Не можеш да влезеш вътре с мен, защото си варварин.“_
	— Ще почакам — уверих го аз.
	Той кимна и влезе, като се обърна да ме погледне, преди да затвори вратата след себе си.
	Огледах се наоколо и видях няколко човека, които мълчаливо се занимаваха с ежедневните си задължения — една жена носеше кошница, момче водеше вързана на въже коза. Сградите бяха построени от същия груб камък, който изпълваше околността, и се смесваха с пейзажа. Небето беше мрачно и добавяше още един оттенък на сивото към картината.
	Вятърът духаше навсякъде, свиреше край ъглите и разлюляваше тревата. За момент се замислих дали да не си сложа шаеда, но после се отказах. Въздухът тук беше по-разреден и по-хладен. Но лятото не бе свършило и слънцето все още бе топло.
	Мястото беше странно спокойно — нямаше я врявата и вонята, типични за по-големите градове. Нямаше тропот на копита върху паветата, нито търговци с каруци, които да хвалят стоките си. Можех да си представя как човек като Темпи е израснал на такова място, попивайки спокойствието, докато то го бе изпълнило изцяло, и накрая го бе взел със себе си, когато бе поел по широкия свят.
	Тъй като нямах какво да правя, насочих вниманието си към близката сграда. Тя беше изградена от различни парчета камък, напаснати едно към друго във формата на трион. Когато погледнах по-отблизо, с изненада установих, че помежду им няма хоросан. Почуках върху тях, като за момент се зачудих дали това не е един-единствен каменен блок, който е така издялан, че да прилича на много камъни, подредени един върху друг.
	Чух глас зад мен да казва на адемски:
	— Какво мислиш за стената ни?
	Обърнах се и видях възрастна жена с типичните за адемците светлосини очи. Лицето й беше безстрастно, но чертите й бяха добродушни и благи. Носеше жълта, грубо изплетена вълнена шапка, нахлупена върху ушите. Русата коса, подаваща се изпод нея, бе започнала да побелява. След цялото време, което бях прекарал с Темпи, бе странно да видя адемец, който да не носи червени наемнически дрехи и да не носи меч. Тази жена беше облечена в широка бяла риза и ленени панталони.
	— Не е ли възхитителна нашата стена? — попита тя, а ръката й направи жест за _лека веселост_, _любопитство_. — Харесва ли ти?
	— Мисля, че е красива — отвърнах аз на адемски, като внимавах да я погледна в очите само за миг.
	— Красива? — Ръката й се наклони в непознат за мен жест.
	— Простите и функционални неща имат своята красота — съвсем леко повдигнах рамене аз.
	— Може би бъркаш думата — каза тя. _Меко извинение._ — Красиво е цветето, красива е някоя жена или скъпоценен камък. Може би си искал да кажеш „полезна“. Стената е полезна.
	— Полезна, но и красива.
	— Може би едно нещо става красиво, когато е използвано.
	— Може би едно нещо се използва, защото е красиво — възразих аз, чудейки се дали това не е адемският еквивалент на разговора за времето.
	Ако беше така, то аз го предпочитах пред скучните клюки в двора на маера.
	— А какво ще кажеш за шапката ми? — попита тя и я докосна с ръка. — Тя красива ли е, защото е използвана?
	Беше изплетена от дебела домашна вълна и беше боядисана в ярко, царевично жълто. Беше малко изкривена на едната страна и на някои места бодът беше неравен.
	— Изглежда ми много топла — предпазливо казах аз.
	Жената направи жеста за _лека веселост_ и очите й проблеснаха.
	— Такава е — съгласи се тя. — И за мен тя е красива, тъй като ми я изплете дъщерята на дъщеря ми.
	— Тогава наистина е и красива. _Съгласие._
	Непознатата ми се усмихна с ръка. Когато направи жеста, ръката й се наклони различно от тази на Темпи и аз реших да приема това за любяща, майчинска усмивка. Запазвайки лицето си безизразно, отвърнах на усмивката й с жест, като се постарах той да е едновременно сърдечен и учтив.
	— Говориш добре за варварин — отбеляза тя и хвана ръцете ми в приятелски жест. — Посетителите тук са рядкост — особено пък вежливите. Ела с мен и ще ти покажа красота, а ти ще ми кажеш за какво може да се използва тя.
	Сведох поглед. _Съжаление._
	— Не мога. Чакам.
	— Някой, който е вътре?
	Кимнах.
	— Ако е влязъл вътре, подозирам, че ще трябва да почакаш известно време. Той със сигурност няма да има нищо против да дойдеш с мен. Може да се окажа по-забавна от някаква си стена.
	Възрастната жена вдигна ръка и повика едно момче. То дотича и я погледна очаквателно, като преди това очите му се стрелнаха за миг към косата ми.
	Старицата направи няколко жеста към момчето, но аз разбрах само _тихо_.
	— Кажи на онези вътре, че ще заведа този мъж на разходка, така че да не се налага да стои сам на вятъра. Ще го върна скоро.
	Тя потупа калъфа на лютнята ми, а после пътната торба и меча на хълбока ми.
	— Дай тези неща на момчето и той ще ги внесе вътре вместо теб.
	Без да изчака отговор, жената започна да сваля пътната торба от рамото ми и аз не успях да се сетя за по-елегантен начин, по който да се освободя от нея, без да изглеждам ужасно неучтив. Всяка култура е различна, но едно нещо е еднакво навсякъде — най-сигурният начин да обидиш домакина си е да откажеш гостоприемството му.
	Момчето се затича с нещата ми, а възрастната жена ме хвана за ръка и ме поведе встрани. Подчиних се, донякъде благодарен на компанията й, и двамата закрачихме мълчаливо, докато пред нас внезапно не се разкри дълбока долина. Беше зелена и защитена от неспирния вятър, а на дъното й течеше поток.
	— Какво ще кажеш за това? — попита тя и посочи скритата долина.
	— Много прилича на Адемре.
	— Имаш дарбата да казваш, без да говориш. Това е рядкост при хората като теб — отбеляза тя и нежно потупа ръката ми.
	Започна да се спуска надолу към долината, като продължаваше да държи едната си ръка върху моята за опора, докато внимателно стъпваше по тясната камениста пътека, виеща се покрай склона. Недалеч забелязах момче със стадо овце. То ни помаха, но не извика нищо.
	Стигнахме до дъното на долината, където потокът течеше в корито от камъни. Той образуваше бистри вирове, където виждах вълничките, предизвиквани от движението на рибата под повърхността на водата.
	— Би ли нарекъл това красиво? — попита тя, след като стояхме загледани известно време.
	— Да.
	— Защо?
	— _Несигурност._ Може би заради движението.
	— Камъкът изобщо не се движи, а ти нарече и него красив. _Въпрос._
	— В природата на камъка не е да се движи. Може би красотата е в това да се движиш в съответствие с твоята природа.
	Тя кимна, сякаш беше доволна от отговора ми. Продължихме да наблюдаваме водата.
	— Чувал ли си за Латантха? — попита тя.
	— Не. _Съжаление._ Но може би просто не знам думата.
	Тя се обърна и ние тръгнахме из долината, докато не стигнахме до едно разширение, което имаше поддържания вид на градина. В центъра му растеше високо дърво, каквото никога преди не бях виждал.
	Спряхме в началото на разширението.
	— Това е дървото меч — каза жената и направи жест, който не разпознах — докосна леко бузата си с опакото на ръката, — Латантха. Би ли казал, че е красиво?
	Гледах дървото известно време.
	— _Любопитство._ С удоволствие бих го разгледал по-отблизо.
	— Това не е позволено. _Недвусмисленост._
	Кимнах и огледах дървото толкова добре, колкото позволяваше разстоянието. Имаше високи, сводести клони като дъб, но листата му бяха широки, плоски и се въртяха в странни кръгове, когато подхванеха вятъра.
	— Да — отговорих аз след доста време.
	— Защо ти беше необходимо толкова време, за да решиш?
	— Разсъждавах върху това каква е причината за красотата му — признах аз.
	— И?
	— Бих казал, че то едновременно се движи и не се движи в съответствие със своята природа и това го прави красиво. Но не мисля, че това е причината.
	— Каква е тогава?
	Наблюдавах дълго дървото.
	— Не знам. Според теб каква е причината?
	— То просто съществува — отвърна тя. — Това е достатъчно.
	Кимнах и се почувствах малко глупаво за превзетите отговори, които бях дал преди малко.
	— Чувал ли си за кетан? — изненадващо ме попита тя.
	Вече имах представа колко важни са тези неща за адемците. Затова се поколебах да отговоря открито. Въпреки това не исках и да лъжа.
	— Може би. _Извинение._
	Тя кимна.
	— Предпазлив си.
	— Да. Ти ли си Шехин?
	Жената кимна.
	— Кога заподозря коя съм?
	— Когато ме попита за кетан — отвърнах аз. — А ти кога заподозря, че знам повече, отколкото би трябвало да знае един варварин?
	— Когато видях как стъпваш.
	Последва ново мълчание.
	— Шехин, защо не носиш червени дрехи като останалите наемници?
	Тя направи два жеста, които не ми бяха познати.
	— Твоят учител каза ли ти защо той е облечен в червено?
	— Не съм се сетил да го питам — отвърнах аз, защото не исках да загатна, че Темпи е допуснал пропуски в обучението ми.
	— Тогава ти ми отговори на този въпрос.
	Замислих се за момент.
	— За да не забележат враговете, когато кърви?
	— _Одобрение._ Тогава защо аз нося бяло?
	Единственият отговор, за който можех да се сетя, предизвика ледени тръпки по тялото ми.
	— Защото не кървиш.
	Тя кимна уклончиво.
	— А също и защото, ако някой неприятел успее да пролее кръвта ми, така ще я види върху мен като справедлива награда.
	Вътрешно потреперих, но направих всичко възможно, за да запазя типичното за адемците хладнокръвие. След подходящо дълга учтива пауза попитах:
	— Какво ще стане с Темпи?
	— Това ще се разбере тепърва. — Тя махна почти раздразнено. — Не се ли безпокоиш за себе си?
	— Повече се тревожа за Темпи.
	Вятърът рисуваше странни форми в листата на дървото меч. Картината беше почти хипнотизираща.
	— Докъде стигна в обучението си? — попита Шехин.
	— Учих кетан в продължение на месец.
	— Готов ли си? — Тя се обърна с лице към мен и вдигна ръце.
	Не можах да се сдържа да не си помисля, че е с петнайсет сантиметра по-ниска от мен и достатъчно възрастна, за да ми бъде баба. А и наклонената й на една страна жълта шапка никак не й придаваше застрашителен вид.
	— Може би — отвърнах аз и също вдигнах ръце.
	Шехин бавно се приближи към мен и направи „ръце като ножове“. Аз й отвърнах с „да уловиш дъжда“. След това изпълних „пълзене по желязо“ и „бърз вътрешен“, но не успях да я докосна. Тя леко се оживи и направи „въртящия се дъх“ и „преден удар“ едновременно. Спрях първия с „водно ветрило“, но не успях да се измъкна от втория. Тя ме докосна под ребрата и след това по слепоочието. Докосването й беше леко, както когато допираш пръст до нечии устни.
	Каквото и да опитах, то нямаше никакво въздействие върху нея. Направих „хвърляне на светкавица“, но тя просто отстъпи встрани и дори не си направи труда да отговори на удара ми. Един-два пъти усетих допира на плата на бялата й риза, когато се доближах достатъчно, за да я докосна, но това беше всичко. Беше все едно да се опитваш да удариш парче висяща във въздуха връв.
	Стиснах зъби и направих „вършеене на жито“, „пресоване на сайдер“ и „майка край потока“, като преминавах от едното в другото движение сред хаос от удари.
	Тя се движеше по начин, който никога не бях виждал. Макар наистина да бе бърза, не това бе най-важното. Шехин се движеше съвършено и не правеше две стъпки, когато и една беше достатъчна. Не мърдаше на десет сантиметра, ако й трябваше да се премести само на осем. Беше като някакво приказно същество — движенията й бяха по-плавни и по-грациозни от танца на Фелуриан.
	С надеждата да я изненадам и така да докажа уменията си се движех толкова бързо, колкото можех да си позволя. Направих „танца на девицата“, „да уловиш врабче“, „петнайсетте вълка“…
	Шехин направи една-единствена съвършена стъпка.
	— Защо плачеш? — попита Шехин, докато правеше „падането на чаплата“. — Да не се срамуваш? Или се страхуваш?
	Примигнах, за да прочистя очите си.
	— Ти си красива, Шехин. — Гласът ми беше дрезгав от напрежение и емоция. — Защото в теб камъкът от стената, водата от потока и движението на дървото са събрани в едно.
	Тя примигна изненадано и в този миг аз я хванах здраво за рамото и ръката. Направих „гръмотевица нагоре“, но вместо да успея да я преметна, остана да стои неподвижно като скала.
	Освободи се почти разсеяно с „отскубване от лъва“ и направи „вършеене на жито“. Прелетях два метра и се проснах на земята.
	Бързо се изправих, защото не бях наранен. Беше леко хвърляне върху меката трева, а Темпи ме беше научил как да падам, без да се нараня. Но преди да пристъпя отново към нея, Шехин направи жест да спра.
	— Темпи хем те е учил, хем не те е научил — каза тя с непроницаемо изражение.
	С усилие отместих поглед от лицето й. Беше ми толкова трудно да се откажа от този навик, който бях изграждал цял живот.
	— Това е едновременно и добро, и лошо. Ела. — Тя се обърна и се приближи до дървото.
	То беше по-голямо, отколкото мислех. Вятърът люлееше и подмяташе по-малките клони и те се движеха и извиваха необуздано.
	Шехин вдигна един лист и ми го подаде. Той беше широк и плосък, с размера на малка чиния, и беше изненадващо тежък. Ръката ми пареше и видях как по палеца ми се стича тънка струйка кръв.
	Огледах ръба на листа и видях, че той е твърд и остър като острие. Схванах откъде идва името дърво меч. Вдигнах поглед към въртящите се листа. Всеки, застанал близо до дървото при силен вятър, щеше да бъде нарязан на парчета.
	— Ако трябваше да нападнеш това дърво, какво би направил? Би нанесъл удар в корените? Не. Те са твърде здрави. Или би се насочил към листата? Не. Твърде бързи са. Тогава къде би нанесъл удара си?
	— В клоните.
	— Клоните. _Съгласие._ — Тя се обърна към мен. — Ето това не те е научил Темпи. Би било погрешно да го направи. Въпреки това си го изстрадал.
	— Не разбирам.
	Тя ми махна да започна да правя кетан. Без да се замислям, застанах в положение „да уловиш врабче.“
	— Спри! — Замръзнах и тя продължи: — Ако трябва да те нападна, къде трябва да го направя? Тук в корена? — Бутна крака ми, но той не помръдна. — Може би тук, в листата? — Бутна вдигнатата ми ръка, при което лесно я помести, но не постигна много повече от това. — Ето тук, в клоните. — Бутна леко едното ми рамо и лесно ме накара да помръдна. — И тук. — Натисна хълбока ми и ме завъртя. — Виждаш ли? Трябва да намериш мястото, където да приложиш силата си, в противен случай тя ще бъде пропиляна напразно. Пропиляването на силата не е част от летхани.
	— Да, Шехин.
	Тя вдигна ръце и застана в положението, в което я бях сварил преди малко — по средата на „падането на чаплата“.
	— Направи „гръмотевица нагоре“. Къде е моят корен?
	Посочих краката й, стъпили здраво на земята.
	— Къде са листата?
	Посочих дланите й.
	— Не. Листата са от тук до тук — тя посочи цялата си ръка и демонстрира как свободно може да нанася удари с дланите, лактите или рамената си. — Къде са клоните?
	Замислих се за момент и след това потупах едното й коляно.
	Усетих изненадата й, макар че тя не я показа.
	— И?
	Потупах подмишницата й и след това рамото й.
	— Покажи ми.
	Приближих се до нея, допрях единия си крак до коляното й и направих „гръмотевица нагоре“, като я бутнах настрани. Бях изненадан колко малко сила е нужна за това.
	Ала вместо да излети във въздуха и след това да се сгромоляса на земята, тя сграбчи ръката ми. Усетих разтърсване по цялата й дължина и олюлявайки се, отстъпих встрани. Вместо да бъде съборена, Шехин използва хватката си, за да присвие краката си. Направи една-единствена съвършена стъпка и отново възстанови равновесието си.
	Тя ме погледна в очите дълго и замислено, след това се обърна и си тръгна, като ми махна да я последвам.


	111.
	Лъжец и крадец

	Двамата с Шехин се върнахме до групата каменни сгради, за да открием, че отвън стои Темпи и нервно пристъпва от крак на крак. Това затвърди прозренията ми. Той не беше изпратил Шехин да ме изпита. Тя сама ме беше открила.
	Когато се доближихме достатъчно, Темпи хвана с дясната ръка меча си с острието надолу. Лявата му ръка направи жест за _дълбоко уважение_.
	— Шехин — започна той, — аз…
	Жената му направи знак да я последва и влезе в ниската каменна сграда. Тя повика момчето и му нареди:
	— Доведи Карсерет.
	Момчето се затича да изпълни поръчката й.
	_Любопитство._ Направих жест към Темпи.
	Той не ме погледна. _Много сериозно. Внимавай._ Това, че беше направил същите жестове по пътя към Кросон, когато мислеше, че ни очаква засада, не ми подейства особено успокояващо. Забелязах, че ръцете му леко треперят.
	Шехин ни поведе към една отворена врата, където към нас се присъедини жена в червени наемнически дрехи. Познах тънките белези по веждата и челюстта й. Това беше Карсерет, наемницата, която бяхме срещнали на път за Северин — онази, която ме беше блъснала.
	Шехин направи знак на двамата адемци да влязат вътре, но вдигна ръка, за да ме спре да не ги последвам.
	— Чакай тук. Онова, което Темпи е сторил, не е добро. Ще го изслушам. След това ще реша какво да правим с теб.
	Кимнах и тя затвори вратата след себе си.

	* * *

	Чаках един час, после два. Напрягах слуха си, но не можех да чуя нищо от другата страна на вратата. Няколко души минаха покрай мен в коридора — двама бяха облечени в червени наемнически дрехи, а един носеше обикновено домашно облекло. Всички те хвърлиха поглед към косата ми, макар никой да не ме зяпаше.
	Вместо да се усмихна и да им кимна, както е прието да се изразява приятелско отношение между варварите, аз запазих лицето си безизразно, отвърнах на кратките им жестове за поздрав и избягвах да ги гледам в очите.
	Известно време след като бе отминал и третият час, вратата се отвори и Шехин ми махна да вляза вътре.
	Стаята беше добре осветена, със стени от дялан камък. Беше колкото голяма спалня в странноприемница, но изглеждаше дори по-просторна поради липсата на каквито и да е по-масивни мебели. Близо до една от стените имаше малка желязна печка, която излъчваше мека топлина, и четири стола, разположени един срещу друг в груб кръг. На три от тях седяха Темпи, Шехин и Карсерет. Шехин ми направи знак и аз седнах на четвъртия.
	— Колко си убил? — попита Шехин.
	Тонът й беше различен от преди — властен и недопускащ възражения. Беше същият, който използваше Темпи по време на разговорите ни за летхани.
	— Много — без колебание отвърнах аз.
	Понякога може и да съм глупав, но схващам, когато ме изпитват.
	— Колко много са „много“? — Това не беше молба да изясня думите си, а нов въпрос.
	— Когато убиеш човек, и един е много.
	Тя леко кимна.
	— Убивал ли си хора не според летхани?
	— Може би.
	— Защо не отговаряш с „да“ или „не“?
	— Защото невинаги разбирам летхани.
	— И защо е така?
	— Защото летхани невинаги е ясно.
	— Какво прави летхани ясно?
	Поколебах се, макар да знаех, че това не е правилният отговор:
	— Думите на учителя.
	— Може ли някой да учи на летхани?
	Започнах да правя жеста за _несигурност_, след това си спомних, че не беше прието да се разговаря с жестове.
	— Може би — отвърнах аз. — Аз не мога.
	Темпи се размърда леко на стола си. Нещата не вървяха добре. Тъй като не знаех какво друго да направя, си поех дълбоко дъх и полека отпуснах съзнанието си във „въртящия се лист“.
	— Кой познава летхани? — попита Шехин.
	— Носеният от вятъра лист — отвърнах аз, макар, честно казано, да не знаех какво точно имам предвид с това.
	— Откъде идва летхани?
	— От същото място, от което идва и смехът.
	Шехин леко се поколеба и след това попита:
	— Какво е да следваш летхани?
	— Какво е да следваш луната?
	Времето, прекарано с Темпи, ме беше научило да различавам различните видове паузи, които могат да бъдат използвани за прекъсване на разговора. Адемският език изразява с мълчание не по-малко неща отколкото с думи. Има многозначителна пауза, учтива пауза, пауза на объркване. Има пауза, която намеква за много неща, извинителна пауза, пауза, която се използва за подчертаване…
	Тази пауза беше внезапна празнота в разговора. Почувствах, че бях казал или нещо много умно, или нещо много глупаво.
	Шехин се размърда на стола си и официалният й вид изчезна. Имах усещането, че продължаваме нататък, и позволих на съзнанието си да излезе от „въртящия се лист“.
	Шехин се обърна и погледна Карсерет.
	— Какво ще кажеш?
	Наемницата през цялото време стоеше неподвижна и безизразна като статуя.
	— Ще кажа същото, което казах и преди. Темпи _нетинад_ всички нас. Той трябва да бъде отрязан. Затова имаме закони. Да не зачетеш някой закон, е все едно да го заличиш.
	— Да следваш сляпо закона, означава да бъдеш негов роб — бързо отвърна Темпи.
	Шехин направи жест за _остро мъмрене_ и Темпи смутено се изчерви.
	— Що се касае до този — Карсерет ме посочи. _Отхвърляне._ — Той не е адемре. В най-добрия случай е глупак, а в най-лошия — лъжец и крадец.
	— А онова, което каза днес? — попита Шехин.
	— И куче може да излае три пъти, без да може да брои.
	— Като говори, когато не беше твой ред, се отказа от правото си да говориш, когато дойде редът ти — обърна се Шехин към Темпи.
	Той се изчерви отново, устните му пребледняха и с мъка запази хладнокръвие.
	Шехин си пое дълбоко дъх и след това бавно го изпусна.
	— Кетан и летхани са онова, което ни прави адемре — подхвана тя. — Няма начин един варварин да познава кетан. — Темпи и Карсерет се размърдаха, но тя вдигна ръка. — Същевременно премахването на някой, който познава летхани, не е правилно. Летхани не може да се самоунищожи.
	Тя изрече думата „премахване“ съвсем непринудено. Надявах се, че греша по отношение на истинското й значение в света на адемците.
	— Някои ще кажат: „Този е научил достатъчно. Не го учете на летхани, защото онзи, който познава летхани, може да се справи с всичко“ — продължи Шехин и погледна строго Карсерет. — Но аз няма да съм между тях. Мисля, че светът би бил по-добър, ако в него има повече летхани. Защото, макар то да дава сила, в същото време носи и мъдрост при прилагането на тази сила.
	Настъпи дълго мълчание. Стомахът ми се сви на възел, докато външно се стараех да изглеждам спокоен.
	— Мисля — най-сетне заяви Шехин, — че е възможно Темпи да не е направил грешка.
	Тези думи бяха далеч от истинска подкрепа, но от внезапната скованост в гърба на Карсерет и бавната въздишка на облекчение на Темпи предположих, че това се бяхме надявали да чуем.
	— Ще го дам на Вашет — добави Шехин.
	Темпи застина. Карсерет направи жест на одобрение, широк като усмивката на безумец.
	— Ще го дадеш на Чука? — Гласът на Темпи беше напрегнат.
	Ръката му бързо потрепна. _Уважение. Отрицание. Уважение._
	Шехин се изправи, давайки да се разбере, че разговорът е приключен.
	— Кой може да свърши по-добре тази работа? Чука ще покаже дали той е желязо, което си заслужава да бъде ковано.
	След тези думи Шехин дръпна Темпи настрани и проведе кратък разговор с него. Ръцете й леко докосваха неговите. Гласът й беше твърде тих дори и за моя остър слух на подслушвач.
	Стоях възпитано, изправен до своя стол. Изглежда, че Темпи вече напълно се беше отказал да се съпротивлява и сега жестовете му изразяваха само ту _съгласие_, ту _уважение_.
	Карсерет също стоеше встрани от тях и ме гледаше втренчено. Изражението й беше спокойно, но в очите й се четеше гняв. Тя направи няколко кратки жеста, така че другите да не я виждат. Единственият, който успях да разбера, бе _отвращение_, но можех да се досетя за смисъла и на останалите.
	Аз й отвърнах с жест, който не беше адемски. Но по начина, но който тя присви очи, заподозрях, че е успяла да схване доста добре онова, което исках да кажа.
	Чу се острият звук на камбана, която удари три пъти. Миг по-късно Темпи целуна ръцете на Шехин, челото й и устните. След това се обърна и ми даде знак да го последвам.
	Двамата отидохме в голямо помещение с нисък таван, пълно с хора и с мирис на храна. Беше нещо като столова с дълги маси и тъмни дървени пейки, изгладени от дълга употреба.
	Последвах Темпи и започнах да си слагам храна в широка дървена чиния. Едва тогава осъзнах, че съм неистово гладен. Въпреки очакванията ми столовата изобщо не приличаше на онази в Университета. Първо, беше по-тиха, а и храната беше далеч по-вкусна. Имаше прясно мляко, крехко месо без тлъстини, за което заподозрях, че е от коза. Имаше твърдо сирене с остър вкус, друго, което беше меко като крем, и два вида хляб, още топъл от фурната. Имаше и ябълки и ягоди в изобилие. На всички маси бяха сложени отворени кутии със сол и всеки можеше да си вземе от тях колкото иска.
	Беше странно да съм в стая, пълна с адемци, които разговарят помежду си. Говореха толкова тихо, че не различавах никакви думи, но виждах движенията на ръцете им. Разбирах само един жест от десет. Въпреки това беше особено да наблюдавам всички тези проблясъци на емоции около мен. _Веселост. Гняв. Смущение. Отрицание._
	_Отвращение._ Зачудих се каква ли част от него бе насочено към мен, варварина сред тях.
	Видях повече жени, отколкото очаквах, и повече малки деца. Имаше само неколцина от познатите ми наемници в кървавочервени дрехи, а повечето хора носеха обикновеното сиво облекло, което бях забелязал по време на разходката с Шехин. Зърнах една бяла риза и с изненада установих, че и самата Шехин се храни рамо до рамо с всички нас.
	Никой не ме зяпаше открито, но ме поглеждаха. Вниманието им беше насочено към косата ми, което беше разбираемо. В стаята имаше петдесетина глави с жълтеникавочервена коса — някои бяха по-тъмни, някои по-светли, а трети бяха посивели от годините. Аз изпъквах като единствената запалена свещ в тъмна стая.
	Опитах се да заговоря Темпи, но той нямаше желание за това и беше съсредоточил вниманието си върху храната. Беше сложил много по-малко неща в чинията си от мен и изяде само част от онова, което беше взел.
	Тъй като не говорехме, бързо приключих с храната. Когато чинията ми беше празна, Темпи спря да се преструва, че яде, и ме поведе вън от помещението. Докато излизахме, усетих, че десетки погледи са насочени към гърба ми.
	Той ме отведе надолу по поредица от тунели, докато накрая не стигнахме до една врата. Отвори я и зад нея се оказа малка стая с прозорец и легло. Вътре бяха лютнята ми и пътната торба. Меча ми го нямаше.
	— Ще имаш нов учител — най-сетне каза Темпи. — Постарай се. Бъди цивилизован. От учителя ти ще зависи много. _Съжаление._ Няма да ме виждаш.
	Очевидно беше обезпокоен, но не се сетих за нищо, което бих могъл да кажа, за да го успокоя. Вместо това го прегърнах утешително, за което той, изглежда, ми бе благодарен. След това се обърна и си тръгна, без да каже нито дума повече.
	Останал сам в стаята, аз се съблякох и легнах в леглото. Може би очаквате, че ще кажа, че цяла нощ съм се въртял и мятал, разтревожен от онова, което ме очаква. Но простата истина беше, че бях изтощен и заспах като бебе на гръдта на майка си.


	112.
	Чука

	Седях в малък парк, който се състоеше само от две гладки каменни пейки, няколко дървета и пътека, минаваща през високата трева. Човек можеше да го пресече от единия до другия край за минута. От двете му страни се издигаха отвесни скали и го предпазваха от вятъра. Имайте предвид обаче, че не спираха вятъра напълно. Изглежда, че в цял Хаерт нямаше място, което да е напълно защитено от вятъра.
	Докато Вашет се приближаваше, първото нещо, което забелязах, бе, че не носи меча си на хълбока. Вместо това той бе преметнат през рамото й, точно както аз носех своята лютня. Тя се движеше с най-неуловимата, но твърда увереност, която някога бях виждал, сякаш знаеше, че има право да върви наперено, но просто не си прави труда да се занимава с това.
	Имаше същото средно телосложение, което вече бях свикнал да очаквам от адемците, заедно със светлия като сметана цвят на лицето и сивите очи. Косата й беше един нюанс по-светла от тази на Темпи и тя я носеше вързана на опашка. Когато се приближи, забелязах, че някога носът й е бил чупен и макар да не беше изкривен, изглеждаше странно неподходящ за иначе деликатното й лице.
	Тя ми се усмихна с широка усмивка, която разкри белите й зъби.
	— И така — каза на безупречен атурански, — сега си мой.
	— Говориш атурански — глуповато отбелязах аз.
	— Повечето от нас говорят — отвърна тя.
	Около устата и очите й имаше няколко бръчки, затова предположих, че е може би десет години по-възрастна от мен.
	— Трудно е човек да се оправя по света, ако не знае добре езика. Трудно се върши работа.
	Опомних се твърде късно. _Официален. Уважение._
	— Правилно ли е да предположа, че ти си Вашет?
	Устните й отново се разтегнаха в усмивка. Тя повтори горе-долу моите движения, преувеличавайки ги до такава степен, че нямаше как да не си помисля, че ми се подиграва.
	— Така е. Аз ще бъда твоята учителка.
	— Ами Шехин? Разбрах, че тук тя е учителката.
	Вашет ме погледна с повдигнати вежди — екстравагантно изражение, което изглеждаше направо стряскащо върху лицето на адемец.
	— В по-общия смисъл това е вярно. Но от практична гледна точка Шехин е твърде важна, за да си губи времето с някой като теб.
	Направих жест на _учтивост_ и казах:
	— Бях доста щастлив с Темпи.
	— И ако нашата цел беше твоето щастие, това може би щеше да има някакво значение — рече тя. — Ала Темпи повече прилича на платноходка отколкото на учител.
	— Нали осъзнаваш, че той е мой приятел. — Думите й ме накараха леко да се наежа.
	— Тогава като негов приятел може би не забелязваш недостатъците му — присви очи тя. — Той е способен боец, но нищо повече от това. Едва говори твоя език, има много малко опит в истинския свят и ако трябва да съм напълно честна, не е особено умен.
	— Съжалявам — казах аз. _Съжаление._ — Не исках да те обидя.
	— Не ми се прави на смирен, освен ако наистина не го мислиш — заяви тя, като продължаваше да ме гледа с присвити очи. — Дори и когато лицето ти е като маска, очите ти са като проблясващи прозорци.
	— Съжалявам — искрено казах аз. _Извинение._ — Надявах се да направя хубаво първоначално впечатление.
	— Защо?
	— Бих предпочел да мислиш с добро за мен.
	— Бих предпочела да имам причина да мисля за теб с добро.
	Реших да сменя подхода, като се надявах да насоча разговора към по-безопасна тема.
	— Темпи те нарече Чука. Защо?
	— Това е името ми — Вашет — Чука, Глината, Въртящото се колело. — Тя произнесе името си по три различни начина, като всеки от тях имаше собствен ритъм. — Аз съм онази, която оформя и изостря или пък разрушава.
	— Защо Глината?
	— Защото съм и това — отвърна тя. — Само онзи, който е гъвкав, може да учи.
	Почувствах нарастващо вълнение, докато говореше.
	— Признавам — казах аз, — че ще ми е приятно да разговарям с учителката си на своя език. Има хиляди въпроси, които не успях да задам, защото знаех, че Темпи няма да ги разбере. А дори и да ги разбереше, аз нямаше да схвана отговорите му.
	Вашет кимна и седна на една от пейките.
	— Умението за общуване е важно за учителя — отбеляза тя. — Сега намери едно дълго парче дърво и ми го донеси. След това ще започнем урока.
	Отправих се към дърветата. Онова, което тя искаше, малко намирисваше на ритуал, затова не исках да се върна набързо с първото попаднало ми странно парче дърво, което откриех на земята. Накрая намерих върба и отчупих един гъвкав клон, по-дълъг от ръката ми и дебел колкото кутрето ми.
	Върнах се до мястото, където Вашет седеше на пейката. Подадох й върбовия клон. Тя свали меча си от рамото и окастри останалите по него клонки и израстъци.
	— Каза, че само „онзи, който е гъвкав, може да учи“. Затова си помислих, че този клон ще е подходящ — обясних аз.
	— Ще ми послужи за днешния урок — отвърна тя и обели последните остатъци от кората, докато накрая остана само тънка бяла пръчка. Сетне избърса меча си в ризата, прибра го в ножницата и се изправи.
	Размаха напред-назад върбовата клонка, която държеше в ръка, и тя издаде тих, свистящ звук, докато цепеше въздуха.
	Сега, когато беше по-близо, забелязах, че макар Вашет да носеше познатите червени наемнически дрехи, за разлика от Темпи и много от останалите адемци, нейните одежди не бяха пристегнати към тялото с кожени ремъци. Вместо това ризата и панталоните й бяха пристегнати към ръцете и краката с ленти от кървавочервена коприна.
	Вашет ме погледна в очите.
	— Сега ще те ударя — сериозно ме предупреди тя. — Стой неподвижно.
	Започна бавно да ме обикаля, като продължаваше да размахва върбовата пръчка. _Вшшш. Вшшш._ Застана зад гърба ми и фактът, че не я виждах, още повече влоши положението. _Вшшш. Вшшш._ Взе да размахва пръчката по-бързо и звукът се промени. _Всссс. Всссс._ Не помръдвах.
	Тя пак започна да ме обикаля, накрая застана зад гърба ми и ме удари два пъти. Веднъж по всяка ръка, точно под рамото. _Всссс. Всссс._ В началото го усетих просто като потупване, но после болката плъзна по ръцете ми и ме изгори като огън.
	Сетне, преди да успея да реагирам, тя ме удари по гърба толкова силно, че почувствах удара чак в зъбите си. Пръчката не се счупи единствено защото бе от гъвкава зелена върба.
	Не извиках, но само защото тя ме беше ударила между две вдишвания. Въпреки това отворих уста и вдишах толкова рязко, че се задавих и закашлях. Гърбът ми се сви от болка, сякаш някой го е подпалил.
	Вашет ме заобиколи, застана отново пред мен и пак ме погледна по същия сериозен начин.
	— Това е твоят урок — сухо каза тя. — Нямам добро мнение за теб. Ти си варварин. Не си умен. Не си добре дошъл. Мястото ти не е тук. Ти си крадец на нашите тайни. Присъствието ти тук създава объркване и усложнения, от които това училище не се нуждае.
	Погледна замислено края на пръчката и след това очите й се насочиха отново към мен.
	— Ще се срещнем отново тук един час след обеда. Ще избереш нова пръчка и аз ще се опитам пак да ти дам този урок. — Тя ми хвърли пронизващ поглед. — Ако пръчката, която ми донесеш, не ми хареса, сама ще избера друга. Ще направим същото след вечеря. След това и на следващия ден. Това е единственият урок, който ще ти дам. Когато го научиш, ще напуснеш Хаерт и няма да се върнеш никога повече. — Тя ме погледна с равнодушно лице. — Разбираш ли?
	— Какво ще…
	Ръката й замахна и върхът на пръчката ме уцели по бузата. Този път бях вдишал и изохках високо и стреснато.
	Вашет ме погледна. Никога не съм си мислел, че нещо тъй просто като един поглед би могло да е толкова заплашително. Но светлосивите й очи бяха твърди като лед.
	— Кажи „Да, Вашет. Разбирам.“
	Погледнах я предизвикателно.
	— Да, Вашет. Разбирам.
	Докато говорех, усещах дясната страна на горната си устна огромна и трудно подвижна.
	Тя огледа лицето ми, сякаш се опиташе да вземе някакво решение, след това сви рамене и захвърли пръчката.
	Едва тогава рискувах да заговоря отново:
	— Какво ще стане с Темпи, ако си тръгна?
	— _Когато_ си тръгнеш — каза тя, натъртвайки върху първата дума. — Малцината, които имат някакви съмнения, ще разберат, че той е сгрешил, като е започнал да те учи. И е сгрешил двойно повече, като те е довел тук.
	— А какво ще… — Направих пауза и зададох въпроса различно. — Какво ще стане с него в този случай?
	Вашет сви рамене и се обърна.
	— Решението за това не е мое — заяви тя и се отдалечи.
	Докоснах бузата и устната си, след това погледнах ръката си. Нямаше кръв, но усетих червената резка, която се надигаше върху кожата ми и беше като клеймо, ясно забележимо за всеки.

	* * *

	Тъй като не бях сигурен какво друго трябва да правя, се върнах в училището за обеда. След като влязох в столовата, се огледах, но не забелязах Темпи сред облечените в кървавочервени дрехи наемници. Бях доволен, че е така. Колкото и да имах нужда от приятелска компания, не можех да понеса мисълта той да разбере, че нещата се развиват толкова зле. Дори нямаше да се наложи да му казвам това. Белегът върху лицето ми бе достатъчно красноречив и всеки в стаята можеше да го види.
	Запазих невъзмутимо изражение на лицето и не вдигах поглед, докато чаках на опашката, за да напълня чинията си. След това избрах незаета част от маса, защото не исках да налагам своето присъствие на никого.
	През по-голямата от живота си съм бил сам. Но рядко съм се чувствал толкова самотен, колкото в онзи момент. Познавах един-единствен човек на шестстотин и петдесет километра околовръст и на него му беше наредено да стои далеч от мен. Местната култура ми беше чужда, почти не знаех езика, а паренето по гърба и лицето ми постоянно ми напомняше колко съм нежелан тук.
	Въпреки това храната беше вкусна. Печено пиле, хрупкав змийски боб и резен пудинг с меласа. По-вкусна храна, отколкото можех да си позволя в Университета, и по-топла от онази в имението на маера. Не бях особено гладен, но в живота си достатъчно често съм бил гладен, за да пропусна възможността да хапна безплатно.
	С крайчеца на окото си забелязах движение, когато някой седна на масата срещу мен. Усетих как настроението ми се подобрява. Поне един човек беше достатъчно смел, за да навести варварина. Някой беше достатъчно любезен, за да ме утеши, или поне достатъчно любопитен, за да дойде да разговаря с мен.
	Вдигнах глава, за да видя слабото белязано лице на Карсерет. Тя сложи широката си дървена чиния срещу мен.
	— Харесва ли ти нашият град? — тихо попита тя и постави лявата си ръка върху масата.
	Жестовете й бяха различни, тъй като бяхме седнали, но все пак успях да разпозная _любопитство_ и _учтивост_. Всеки, който ни наблюдаваше, би си помислил, че водим приятен разговор.
	— Харесва ли ти новата ти учителка? И тя мисли като мен — че мястото ти не е тук.
	Сдъвках поредната хапка пиле и я преглътнах механично, без да вдигна поглед.
	— _Загриженост._ Чух те да викаш — тихо продължи тя.
	Сега изричаше думите бавно, сякаш говореше на дете. Не бях сигурен дали искаше да ме обиди, или да е сигурна, че я разбирам.
	— Беше като писъка на някаква малка птица.
	Отпих от топлото козе мляко и избърсах устата си. От движението на ръката ми ризата върху гърба ми помръдна. Усещането беше като от ужилването на стотици пчели.
	— Това вик на любов ли беше? — попита тя и направи жест, който не успях да разпозная. — Вашет прегърна ли те? Това на бузата ти следата от нейния език ли е?
	Хапнах от пудинга. Не беше толкова сладък, колкото си го спомнях.
	Карсерет си взе хапка от нейния пудинг.
	— Всички правят залагания кога ще си тръгнеш — продължи тя, като говореше бавно и тихо, така че само аз да я чувам. — Заложих два таланта, че няма да изкараш втори ден. Ако си тръгнеш през нощта, както се надявам, ще спечеля сребро. Ако сгреша и останеш, ще се наслаждавам на синините ти и ще слушам виковете ти. _Настойчива молба._ Остани.
	Вдигнах поглед към нея.
	— Думите ти са като кучешки лай — казах аз, — нямат край. В тях няма смисъл.
	Изрекох това достатъчно тихо, за да е учтиво. Но не и толкова тихо, че гласът ми да не стигне до ушите на всички, които седяха близо до нас. Знам как да направя така, че тихият глас да се чува надалеч. Ние от Рух сме тези, които измислихме сценичния шепот.
	Видях как лицето й се изчерви и бледите белези върху челюстта и веждата й изпъкнаха още повече.
	Наведох поглед и продължих да се храня с напълно спокойно и безразлично изражение. Да обидиш човек от различна култура е опасно. Но бях подбрал думите си внимателно, изхождайки от нещата, които бях чул от Темпи. Ако тя отговореше по какъвто и да е начин, това само щеше да докаже правотата ми.
	Бавно и методично доядох остатъка от храната си, като си представях, че усещам яростта да се носи от нея като вълни топлина. Поне тази малка битка можех да спечеля. Беше безсмислена победа, разбира се. Но понякога човек трябва да е доволен и от малкото, с което разполага.

	* * *

	Когато Вашет се върна в малкия парк, вече седях на една от каменните пейки и я чаках.
	Тя застана пред мен и въздъхна ядосано.
	— Чудно, няма що. Бавно се учиш — отбеляза на съвършен атурански. — Отиди тогава да си донесеш пръчка. Ще видим дали този път ще бъда по-ясна.
	— Вече си намерих пръчка — казах аз.
	Бръкнах зад пейката и извадих дървен меч за тренировки, който бях взел назаем от училището.
	Беше от старо, омаслено дърво, изгладено от безброй ръце, твърдо и тежко като железен прът. Ако тя го използваше, за да удари раменете ми с него, както го бе направила с върбовата пръчка, щеше да ми счупи костите. Ако ме халосаше по лицето, щеше да разбие челюстта ми.
	Оставих го на пейката до мен. Дървото не изтрака върху камъка. Беше толкова твърдо, че иззвъня почти като камбана.
	След това започнах да свалям ризата си през главата, като си поех дъх през зъби, когато тя докосна зачервената лента върху гърба ми.
	— Да не би да се надяваш да ме впечатлиш, като ми предложиш нежното си младо тяло? — попита Вашет. — Красив си, но не чак толкова.
	Сложих внимателно ризата си върху пейката.
	— Просто си помислих, че е по-добре да ти покажа нещо — обърнах се така, че тя да види гърба ми.
	— Били са те с камшик — рече тя. — Не мога да кажа, че съм изненадана. Вече знаех, че си крадец.
	— Това не е за кражба — обясних аз. — Това ми е от Университета. Осъдиха ме и ме наказаха да бъда бит с камшик. Когато това се случи, много студенти просто напускат и отиват да учат другаде. Аз реших да остана. В края на краищата ударите с камшик бяха само три.
	Чаках, все още с гръб към нея. Малко след това тя захапа въдицата.
	— Белезите са повече, отколкото могат да причинят три удара с камшик.
	— Известно време след това — продължих аз — отново ме наказаха. Този път шест удара с камшик. Въпреки това пак останах. — Обърнах се с лице към нея. — Останах, защото нямаше друго място, където да науча онова, което исках. Някакви си удари с камшик не можеха да ме накарат да се откажа. Мислех си, че е честно да знаеш това. — Вдигнах тежкия дървен меч от пейката. — Не може да ме стресне заплаха, че ще ми бъде причинена болка. Няма да изоставя Темпи след доверието, което ми е оказал. Има някои неща, които искам да науча, и тук е единственото място, където мога да го направя. — Подадох й твърдото тъмно парче дърво. — Ако искаш да ме накараш да си тръгна, ще трябва да ми причиниш нещо по-лошо от удари с пръчка.
	Отстъпих крачка назад и отпуснах ръце край тялото си. Затворих очи.


	113.
	Език на варварин

	Иска ми се да мога да кажа, че очите ми останаха затворени, но това няма да е истина. Чух скърцането на пръстта под подметките на ботушите на Вашет и не можах да се сдържа да не ги отворя.
	Не надничах. Така само щях да изглеждам детински. Просто отворих очи и я погледнах. Тя отвърна на погледа ми и ме гледа в очите по-продължително, отколкото Темпи би го направил за няколко дни. Светлосивите й очи бяха неумолими върху нежното й лице. Счупеният й нос вече не изглеждаше не на място. Той беше като мрачно предупреждение към света.
	Вятърът свиреше помежду ни и космите върху голите ми ръце бяха настръхнали.
	Вашет въздъхна примирено, след което подхвърли дървения меч, за да го хване откъм дръжката. Тя го претегли замислено и с двете ръце, за да усети тежестта му. Сетне го вдигна над рамото си и замахна да ме удари.
	Само дето не го направи.
	— Добре! — отчаяно възкликна тя и вдигна ръце. — Ти, малък негоднико! Лайна и лук! Облечи си ризата. Като те гледам, ми става студено.
	Отпуснах се и седнах на пейката.
	— Слава богу! — отдъхнах си аз.
	Започнах да си обличам ризата, но ми беше трудно, защото ръцете ми трепереха и причината не беше в студа.
	Вашет видя това.
	— Знаех си! — победоносно извика тя и насочи пръст към мен. — Изглеждаш така, сякаш ще те бесят. Знаех си, че си готов да побегнеш като заек! — Ядосано тропна с крак. — Знаех си, че трябваше да замахна към теб!
	— Радвам се, че не го направи — признах аз.
	Успях да облека ризата си, но осъзнах, че е наопаки. Реших да я оставя така, вместо отново да я сваля през парещия си гръб.
	— Какво ме издаде? — попита тя.
	— Нищо — отвърнах аз, — беше майсторско изпълнение.
	— Тогава откъде знаеше, че няма да ти разцепя черепа?
	— Бях премислил нещата — отвърнах аз. — Ако Шехин наистина искаше да ме прогони, тя просто можеше да ми каже да си събера нещата и да се махна. Ако ме искаше мъртъв, можеше и това да направи. — Изтрих потните си ръце в панталоните. — Това означава, че ти наистина си определена за моя учителка. Така че имаше само три разумни възможности. — Вдигнах пръст. — Това е бил някакъв ритуал на посвещаване. — Вдигнах втори пръст. — Изпитание на моята непоколебимост…
	— Или пък наистина съм се опитвала да те прогоня — довърши Вашет и седна на пейката срещу мен. — Ами ако ти бях казала истината и те пребиех жестоко?
	Свих рамене.
	— Поне щях да разбера дали е така. Но ми се стори малко вероятно Шехин да избере такъв човек. Ако искаше да бъда пребит, можеше да остави Карсерет да го направи. — Вдигнах глава. — Любопитно ми е какво беше всъщност? Посвещаване или изпитание на моята решимост? Всеки ли минава през това?
	Тя поклати глава.
	— Изпитание на решимостта ти. Трябваше да те проверя. Нямах намерение да си губя времето да уча страхливец или някой, който се плаши от едно-две пошляпвания. Освен това трябваше да знам дали наистина си решил да се посветиш на обучението.
	— Това ми се стори най-вероятното — кимнах аз. — Реших да си спестя няколко дни удари с пръчка и да ускоря нещата.
	Вашет ме изгледа продължително и на лицето й се изписа искрено любопитство.
	— Трябва да призная, че досега никога не съм имала ученик, който сам да предложи да бъде жестоко пребит, за да докаже, че заслужава да му отделя от времето си.
	— Това не е нищо — безгрижно я уверих аз. — Веднъж скочих от един покрив.
	Прекарахме цял час в разговори за незначителни неща, позволявайки напрежението помежду ни бавно да се разсее. Тя ме попита каква точно е била причината, за да ме бият с камшик, и аз й разказах историята в общи линии, доволен, че имам възможност да обясня какво се е случило. Не исках да ме мисли за престъпник.
	След това Вашет разгледа белезите ми по-отблизо.
	— Онзи, който се е погрижил за теб, със сигурност е знаел какво прави — отбеляза тя с възхищение. — Много добра работа. По-добра от всичко, което съм виждала досега.
	— Ще предам похвалите ти — казах аз.
	Ръката й внимателно докосна ръба на парещата резка по цялата дължина на гърба ми.
	— Между другото, съжалявам за това.
	— Трябва да ти призная, че ме боли повече от ударите с камшик.
	— До ден-два ще е изчезнало — увери ме тя. — Което не означава, че тази нощ няма да ти се наложи да лежиш по корем.
	Тя ми помогна да си облека ризата и след това се премести на другата пейка с лице към мен.
	Поколебах се, преди да кажа:
	— Не се обиждай, Вашет, но изглеждаш различна от другите адемци, които съм виждал. Имай предвид, че не съм срещал много.
	— Просто ти липсва познатият език на тялото — рече тя.
	— Това е вярно — съгласих се аз, — но ти изглеждаш… по-изразителна от другите адемци, които съм виждал. — Посочих лицето си.
	— Там, от където идвам, израстваме, изучавайки вашия език. Освен това прекарах четири години като лична охрана на един поет от Малките кралства, който се оказа и крал. Вероятно говоря атурански по-добре от всеки друг в Хаерт, включително и от теб.
	— Не си ли израснала тук? — попитах аз, без да обръщам внимание на последните й думи.
	Тя поклати глава.
	— Аз съм от Феант — един град далеч на север. Ние сме по`… космополитни. В Хаерт има само едно училище и всички имат много здрава връзка с него. А и пътят на дървото меч е един от древните пътища. Той е доста строг. Аз самата израснах, следвайки пътя на радостта.
	— Има ли и други училища?
	— Това е едно от многото училища, които следват Латантха — пътя на дървото меч. То е едно от най-старите, след тези на Аете и Аратан. Има и други пътища, може би още три дузини. Но някои от тях са много малки, със само едно или две училища, в които се изучава техният кетан.
	— Затова ли твоят меч е различен? — попитах аз. — Защото си го донесла от друго училище?
	— Какво знаеш за меча ми? — Вашет ме погледна с присвити очи.
	— Извади го, за да окастриш върбовата клонка — отвърнах аз. — Мечът на Темпи беше добре изработен, ала твоят е различен. Дръжката е износена, но острието изглежда ново.
	— Май наистина държиш очите си отворени? — Тя ме погледна с любопитство.
	Свих рамене.
	— Строго погледнато, това не е моят меч — продължи Вашет. — Само го пазя. Това е древен меч и най-старата част от него е острието. Самата Шехин ми го даде.
	— Затова ли дойде в това училище?
	— Не — поклати глава Вашет. — Шехин ми даде меча по-късно. — Тя се пресегна назад и докосна дръжката с любов. — Не. Дойдох тук, защото Латантха е нещо твърде съществено. Практикуващите го са изключително добри в използването на меча. Бях научила от пътя на радостта всичко, което можех. Три други училища отказаха да ме вземат, преди Шехин да ме приеме. Тя е умна жена и осъзна, че има какво да спечели, ако се заеме с обучението ми.
	— Предполагам, че и двамата имаме късмет, че е широко скроена — отбелязах аз.
	— Ти повече от мен — каза Вашет. — Има известно съперничество между различните пътища. Когато се присъединих към Латантха, това донякъде беше постижение за Шехин.
	— Сигурно е било трудно — предположих аз. — Да дойдеш тук и да не познаваш никого.
	Вашет сви рамене и мечът над рамото й се надигна и спусна.
	— В началото — призна тя. — Но те разпознават таланта, а аз го имам в излишък. Измежду онези, които изучаваха пътя на радостта, бях смятана по-скоро за скована и тромава. Но тук ме смятат за малко необуздана. — Тя се ухили. — Това е приятно, като да си купиш нов кат дрехи.
	— Пътят на радостта учи ли и на летхани? — попитах аз.
	— Това е обект на някои сериозни спорове. Простият отговор е „да“. Всички адемци изучават летхани до някаква степен, особено онези в училищата. Трябва обаче да се има предвид, че летхани дава възможност за широки тълкувания. Неща, към които се придържат едни училища, са отхвърляни от други. Вярно ли е, че си казал, че летхани идва от същото място, от което идва и смехът? — погледна ме замислено тя.
	Кимнах.
	— Това е добър отговор — похвали ме Вашет. — Учителят ми от пътя на радостта някога ми каза същото нещо. — Тя се намръщи. — Сякаш се замисли над думите ми. Защо?
	— Бих ти казал — отвърнах аз, — но не искам да си развалиш мнението за мен.
	— Ще си разваля мнението за теб, ако криеш нещо от учителката си — сериозно рече тя. — Помежду ни трябва да има доверие.
	— Радвам се, че моят отговор ти харесва — въздъхнах аз, — но честно казано, не знам какво означава той.
	— Не съм те питала какво означава — спокойно отвърна тя.
	— Просто този отговор е безсмислен — настоях аз. — Знам, че летхани е от огромно значение за всички вас, но аз всъщност не го разбирам. Просто открих начин, по който да се престоря, че това е така.
	Вашет се усмихна снизходително.
	— Не можеш да се престориш, че разбираш летхани — уверено каза тя. — То е като плуването — за всички, които наблюдават, е ясно дали го умееш или не.
	— Човек може да се престори, че плува — изтъкнах аз. — Аз просто си мърдах ръцете и ходех по дъното на реката.
	— Много добре. — Тя ме изгледа с любопитство. — Как успя да ни заблудиш?
	Разказах й за „въртящия се лист“ — как се бях научил да насочвам мислите си към едно светло, празно, носещо се в пространството място, където отговорите на техните въпроси се появяваха с лекота.
	— Значи си откраднал отговорите от самия себе си — отбеляза тя с подигравателна сериозност. — Хитро си ни заблудил, като си намерил отговорите в собствените си мисли.
	— Не разбираш — казах аз леко раздразнен. — Нямам и най-малка представа какво всъщност е летхани! Не е път, но ти помага да избереш пътя. Най-простият начин е, но не можеш да го видиш лесно. Честно казано, вие ми приличате на някакви пияни картографи.
	Съжалих за думите си още в мига, в който ги изрекох, но Вашет само се засмя.
	— Има много пияници, които са доста добре запознати с летхани — рече тя. — Някои от тях са дори легендарни.
	Когато видя, че все още съм развълнуван, тя ме прикани с жест да се успокоя.
	— Аз също не разбирам летхани, не и по начин, по който може да бъде обяснено на някой друг. Преподаването на летхани е изкуство, което не владея. Ако Темпи е успял да задейства летхани в теб, това е голямо постижение от негова страна. — Вашет се наведе напред със сериозен вид и добави: — Част от проблема е твоят език. Атуранският е много конкретен език. Той е твърде точен и директен. Нашият език е богат на значения, които са загатнати и завоалирани, затова за нас е по-лесно да приемем съществуването на неща, които не могат да бъдат обяснени. Най-голямото от тях е летхани.
	— Би ли ми дала пример за друго такова нещо освен летхани? — попитах аз. — И моля те, не казвай „тъжен“, защото направо ще обезумея.
	Тя се замисли за момент.
	— Любовта е такова нещо. Знаеш какво е тя, но не можеш да го обясниш както трябва.
	— Идеята за любовта е наистина неуловима — признах аз. — Тя се изплъзва, също както и представата за справедливост, но за нея може да бъде дадено определение.
	— Направи го тогава, мой умни ученико. — В очите й проблеснаха искри. — Разкажи ми за любовта.
	Замислих се — в началото за кратко, а после по-задълго.
	— Нали разбираш колко лесно ще бъде за мен да открия недостатъците на всяко определение, което дадеш — ухили се Вашет.
	— Любовта е готовността да направиш всичко за някой друг — казах аз, — дори и в твоя собствена вреда.
	— В такъв случай по какво се различава от дълга и верността? — попита тя.
	— Освен това тя е съпроводена и с физическо привличане — добавих аз.
	— Дори и майчината любов?
	— В този случай е съчетана с изключителна привързаност — поправих се аз.
	— А какво точно имаш предвид с „привързаност“? — попита тя с влудяващо спокойствие.
	— Това е… — не довърших аз, напрягайки ума си да измисля как да опиша любовта, без да прибягвам към други, също толкова абстрактни термини.
	— Такава е природата на любовта — заяви Вашет. — Ако се опиташ да я опишеш, само ще подлудиш една жена. Това е причината за несекващите писания на поетите. Ако някой можеше да я опише подробно върху хартия, то на другите щеше да им се наложи да оставят перата си. Но това не може да бъде направено. — Тя вдигна пръст. — Само глупакът може да твърди, че няма такова нещо като любовта. Разбираш го в мига, когато видиш двама млади да се гледат един друг с навлажнени очи. Там любовта е в такова изобилие, че можеш да я намажеш върху филия хляб и да я изядеш. Откриваш я и когато видиш майка с детето й. Разбираш какво е тя, когато усетиш тръпката й в стомаха си. Дори и да не можеш да я опишеш с думи. — Вашет направи триумфален жест. — Същото е и летхани. Но тъй като то е по-всеобхватно, е по-трудно да го посочиш с пръст. Затова са въпросите. Задаването им е като да попиташ едно момиче за момчето, което харесва. Отговорът може и да не включва самата дума, но въпреки това разкрива дали в сърцето на момичето има любов или не.
	— Как може отговорите ми да разкрият познаването на летхани, след като аз всъщност не знам какво е то? — зачудих се аз.
	— Ти очевидно разбираш летхани — отвърна тя. — То е дълбоко вкоренено в теб. Твърде дълбоко, за да можеш да го видиш. Понякога така е и с любовта. — Вашет ме потупа по челото. — Що се касае до този „въртящ се лист“, чувала съм за подобни неща, практикувани от други пътища. Не ми е известна атуранска дума, с която да мога да го нарека. То е като кетан за ума. Упражнение, което правиш с мислите си, за да ги тренираш. — Равнодушно махна с ръка. — Така или иначе, това не е опит за измама, а е начин да разкриеш онова, което е скрито в дълбините на съзнанието ти. Фактът, че сам си го открил, е доста забележителен.
	— Прекланям се пред мъдростта ти, Вашет — кимнах към нея аз.
	— Прекланяш се пред необоримата ми правота. — Тя плесна с ръце. — А сега, има много неща, на които трябва да те науча. Ала тъй като все още те боли от ударите с пръчка, нека пропуснем упражняването на кетан. Вместо това ми демонстрирай познанията си по адемски. Искам да чуя как ще нараниш очарователната ни реч с грубия си варварски език.

	* * *

	През следващите няколко часа научих много за адемския език. Беше приятно да задавам подробни въпроси и да получавам ясни и точни отговори. След цял месец жестикулиране и чертане в пръстта да се уча от Вашет беше толкова лесно, че направо ми се струваше непочтено да го правя.
	От друга страна, тя ми даде ясно да разбера, че моят език на жестовете е смущаващо недодялан. Можех да кажа каквото искам, но в най-добрия случай езикът ми беше като на някое бебе, а в най-лошия — приличаше на празнодумството на побъркан.
	— В момента ти говориш така. — Тя се изправи, размаха ръце над главата си и посочи към себе си с двата палеца. — Искам да се бия добре — усмихна се широко и насила — с меч! — Потупа се по гърдите с юмруци и след това скочи във въздуха като възбудено дете.
	— Хайде сега — смутено казах аз, — не съм чак толкова зле.
	— Не си много далеч от това — сериозно ме увери Вашет, докато сядаше на пейката. — Ако беше мой син, нямаше да ти позволя да излезеш от къщи. Като мой ученик това е приемливо само защото си варварин. Все едно Темпи е донесъл куче, което може да свирка. Това, че свиркаш фалшиво, не е толкова важно. — Тя се престори, че се готви да се изправи. — Като стана дума за това, ако ти харесва да говориш като глупак, само кажи и ще преминем към други неща…
	Уверих я, че искам да се науча да говоря.
	— Първо, говориш твърде много и твърде силно — започна тя. — Сърцето на Адем е спокойствието и тишината. Нашият език отразява това. Второ, трябва да внимаваш повече с жестовете. В какъв порядък и кога ги правиш. Те променят специфични думи и мисли. Невинаги подсилват онова, което казваш — понякога нарочно са противоположни на повърхностното значение на думите.
	Тя направи седем или осем движения бързо едно след друго. Всички те казваха _веселие_, но го казваха по начин, който малко се различаваше.
	— Трябва също да започнеш да разбираш фините нюанси на вложения смисъл. Разликата между слаб и строен, както обичаше да казва моят крал поет. В момента ти можеш само да се усмихваш и така не можеш да изглеждаш по друг начин освен като глупак.
	Работихме в продължение на няколко часа и Вашет ми обясни нещо, за което Темпи можеше само да загатне. Атуранският беше като широко, плитко езеро — имаше много думи, като всички те бяха много специфични и точни. Адемският беше като дълбок кладенец. В него имаше по-малко думи, но те имаха много значения. Добре изказаното изречение на атурански беше като права линия, сочеща нанякъде. Добре изказаното изречение на адемски беше като паяжина, в която всяка нишка имаше свой собствен смисъл и беше част от нещо по-голямо и по-сложно.

	* * *

	Отидох в столовата за вечеря в значително по-добро настроение отколкото за обяд. Резките по гърба ми все още ме щипеха, но когато опипах бузата си, разбрах, че подутината доста е спаднала. Продължавах да седя сам, но не държах главата си наведена като преди. Вместо това наблюдавах ръцете на всички около мен, като се опитвах да забележа едва доловимите нюанси на разлика между _вълнение_ и _интерес_, между _отричане_ и _отказ_.
	След вечерята Вашет извади един малък буркан с мехлем, с който щедро намаза гърба и горната част на ръцете ми, а след това по-пестеливо и лицето ми. В началото ме щипеше, после започна да ми пари и накрая усещането премина в тъпа и скована болка. Едва след като болката по гърба ми утихна, осъзнах колко напрегнато е било цялото ми тяло.
	— Готово — каза Вашет и затапи шишенцето. — Сега как е?
	— Направо бих те разцелувал — с благодарност отвърнах аз.
	— Би могъл — съгласи се тя, — но устната ти е подута и няма да се представиш добре. Вместо това ми покажи твоя кетан.
	Не се бях разтегнал, но тъй като не исках да се оправдавам, застанах в положение „отворени ръце“ и започнах бавно да правя останалите движения.
	Както вече споменах, Темпи обикновено ме спираше, когато направех и най-малката грешка в кетан. Така че, когато стигнах до дванайсетата позиция без прекъсване, изпитах доста голямо задоволство. Тогава не стъпих както трябва при „баба събира реколтата“. Когато Вашет отново не каза нищо, осъзнах, че тя просто наблюдава и се въздържа да ми дава оценка преди края. Започнах да се потя и спрях едва когато десет минути по-късно стигнах до края на движенията.
	След като приключих, Вашет се изправи, потупвайки с пръст брадичката си.
	— Е — бавно каза тя, — със сигурност можеше да е и по-зле… — почувствах известна тръпка на гордост и тогава тя продължи, — ако например нямаше един крак.
	После тя започна да ме обикаля в кръг, като ме оглеждаше от главата до петите. Протегна ръка и мушна с пръст гърдите и корема ми. Опипа горната част на ръката ми и дебелия мускул на крака ми. Почувствах се като някое прасе сукалче, отведено за продан на пазара.
	Накрая хвана ръцете ми и ги обърна, за да ги огледа. Изглеждаше приятно изненадана.
	— Никога ли не си се бил, преди Темпи да започне да те учи? — попита тя.
	Поклатих глава.
	— Имаш хубави ръце — каза тя и пръстите й се плъзнаха нагоре по ръцете ми, опипвайки мускулите. — Половината от вас, варварите, имат меки, слаби ръце, защото не правят нищо. Другата половина имат силни, твърди ръце от рязането на дърво или работата зад ралото. — Обърна дланите ми. — Но ти имаш силни, умни ръце с добро движение в китките. — Погледна ме въпросително. — С какво си изкарваш прехраната?
	— Аз съм студент в Университета, където работя с фини инструменти, с които оформям метал и камък — обясних. — Но също така съм и музикант. Свиря на лютня.
	Вашет, изглежда, се изненада и след това избухна в смях. Тя пусна ръцете ми и смаяно поклати глава.
	— На всичкото отгоре и музикант — рече тя. — Някой друг знае ли?
	— Какво значение има? — попитах аз. — Не се срамувам от това кой съм.
	— Не. Разбира се, че не. Това е част от проблема. — Тя си пое дълбоко дъх и след това го изпусна. — Добре. Колкото по-бързо научиш за това, толкова по-добре. В крайна сметка то ще спести неприятности и на двама ни. — Погледна ме право в очите. — Ти си уличница.
	— Какво каза? — примигнах аз.
	— Съсредоточи се за момент. Не си глупав. Трябва вече да си осъзнал, че има огромни културни различия между това място и там, където си израснал във…
	— Федерацията — довърших аз. — Права си. Културните различия между Темпи и мен бяха далеч по-големи в сравнение с другите наемници от Винтас.
	Вашет кимна.
	— Донякъде причината е в това, че Темпи е повече мускули, отколкото мозък — каза тя. — И по отношение на света той е неопитен като малко пиленце. — Махна с ръка. — Като изключим това, ти си прав. Има огромни различия.
	— Забелязах. Например изглежда, че нямате табу по отношение на голотата. Или това е така, или Темпи е ексхибиционист.
	— Би ми било любопитно да разбера как си открил това — изкикоти се тя. — Но си прав, колкото и да ти се струва странно, ние не се притесняваме особено от голото тяло.
	Тя сякаш се замисли за момент, след това явно взе решение.
	— Виж сега. Ще бъде по-просто да ти го покажа. Наблюдавай!
	Видях как лицето й застина в характерната за адемците безизразност и стана празно като чист лист хартия. Същевременно гласът й загуби по-голямата част от интонацията си и от него изчезна всякаква емоция.
	— Кажи ми какво означава, когато правя това? — попита ме.
	Приближи се и ме погледна в очите. Ръката й каза _уважение_.
	— Биеш се като тигър — рече тя, като лицето й беше безизразно, а гласът й равен и спокоен.
	Хвана горната част на рамото ми с едната ръка, а с другата взе дланта ми и я стисна.
	— Това е комплимент — казах аз.
	Вашет кимна и отстъпи назад. След това се промени. Лицето й се раздвижи. Тя се усмихна и срещна погледа ми. Пристъпи по-близо до мен.
	— Биеш се като тигър — каза тя с изпълнен с възхищение глас.
	Постави едната си ръка върху рамото ми, а другата се плъзна по бицепса ми. Тя го стисна.
	Изпитах внезапно смущение, защото сме застанали толкова близо един до друг.
	— Това е опит за сексуално сближаване — заявих аз.
	Тя отстъпи и кимна.
	— Вие смятате определени неща за интимни — голата кожа, физическия контакт, близостта на тялото, любовната игра. За адемците в тези неща няма нищо забележително. — Тя ме погледна право в очите. — Можеш ли да се сетиш дори за един-единствен път, в който да си чул някой от нас да вика? Или да повишава глас? Или дори да говори достатъчно силно, за да бъде чут отстрани?
	Замислих се за момент и после поклатих глава.
	— Това е така, защото за нас разговорите са нещо лично и интимно. Изражението на лицето също. А също и това… — Тя допря пръсти до гърлото си. — Топлината, която може да създаде гласът. Емоцията, която разкрива той. Това е нещо много лично.
	— А нищо друго не носи толкова емоция, колкото музиката — добавих аз, внезапно разбрал какво искаше да ми каже тя.
	Беше твърде странно за мен, за да мога да го приема изведнъж.
	Вашет кимна сериозно.
	— Ако членовете на едно семейство са близки помежду си, те могат да пеят заедно. Майката може да пее на детето си. Жената може да пее на мъжа си. — Страните й се покриха с лека червенина, когато каза това. — Но само ако двамата са много влюбени и съвсем сами. А ти? — Тя ме посочи. — Музикант? Правиш това пред цяла стая, пълна с хора. Пред всички наведнъж. И за какво? За няколко пенита? За едно ядене? — Изгледа ме сериозно. — И го правиш отново и отново. Нощ след нощ. С _всеки_.
	Тя ужасено поклати глава, докато лявата й ръка несъзнателно правеше груби жестове: _ужас, отвращение, укор_. Беше доста стряскащо да получа от нея и двата вида емоционални сигнали едновременно.
	Потиснах представата за себе си гол на сцената на „Еолиан“ и след това движещ се през тълпата и докосващ тялото си до всички, които бяха там — млади и стари, дебели и слаби, богати благородници и бедни, обикновени хора. Мисълта за това беше отрезвяваща.
	— Но трийсет и осмата позиция в кетан е „свирене на лютня“ — запротестирах аз.
	Хващах се за сламки и го осъзнавах много добре.
	— А дванайсетата е „спящата мечка“ — сви рамене тя. — Но тук няма да намериш нито мечки, нито лъвове или лютни. Някои имена разкриват истината. Имената в кетан са предназначени да я потулят, така че когато говорим за него, тайните ни да не се разкриват на всеки, който слуша.
	— Разбирам — най-сетне казах аз. — Но много от вас са ходили по света. Самата ти говориш отлично атурански и в гласа ти има много топлина. Със сигурност знаеш, че няма нищо лошо в това, че човек пее.
	— Ти също си обикалял света — спокойно отбеляза тя. — И сигурно знаеш, че по принцип няма нищо лошо в това някой да прави любов с трима души подред върху плочата пред камината в претъпкана странноприемница. — Тя ме погледна многозначително в очите.
	— Предполагам, че камъкът доста ще убива… — отбелязах аз.
	— Много добре — засмя се тя, — да предположим, че са си постлали и одеяло. Как би нарекъл такъв човек?
	Ако ме беше попитала за това преди два цикъла, когато току-що бях излязъл от света на фае, можеше и да не я разбера. Ако бях постоял още малко при Фелуриан, е напълно възможно правенето на любов пред камината да не ми се стори нещо странно. Но вече от доста време бях отново в света на смъртните…
	_Уличница_, мълчаливо се замислих аз. Отгоре на това евтина и безсрамна уличница. Радвах се, че не бях споменал на никого за желанието на Темпи да се научи да свири на лютня. Колко ли трябва да се е срамувал от този си невинен копнеж. Мислех си за младия Темпи, който е искал да прави музика, но никога не е казал на никого за това, защото е знаел, че е нещо мръсно. Сърцето ме заболя при тази мисъл.
	Лицето сигурно бе издало мислите ми, защото Вашет протегна ръка и нежно хвана моята.
	— Знам, че за вас е трудно да разберете това. Още повече, че никога не си и помислял да разсъждаваш по различен начин. _Предпазливост._
	Опитах се да осмисля всички последствия от онова, което ми беше казала.
	— Как научавате новините? — попитах аз. — Като няма трупи, които да обикалят от град на град, как разбирате какво става в останалата част на света?
	При този въпрос на лицето й се появи леко самодоволна усмивка и тя махна с ръка към бруления от вятъра пейзаж наоколо.
	— Мислиш ли, че това място много го е грижа как се върти светът? — Тя отпусна ръка. — Но не е толкова зле, колкото си мислиш. На повечето места тук амбулантните търговци са добре дошли. Калайджиите още повече. А и самите ние доста пътуваме. Онези, които носят червено, идват и си отиват и носят новини. — Тя сложи успокоително ръка на рамото ми. — И понякога, макар и рядко, някой певец или музикант минава оттук. Но те не свирят пред цял един град наведнъж. Посещават отделно семейство. Дори и тогава свирят, скрити зад параван, така че да не могат да ги видят. Веднага можеш да познаеш адемските музиканти, защото, когато пътуват, носят на гърба си своите високи паравани. — Леко присви уста. — Но дори и на тях не се гледа с добро око. Професията им е смятана за полезна, но не и за уважавана.
	Малко се поотпуснах. Мисълта, че може да съществува място, където музикантите не са добре дошли, ми се стори напълно погрешна, дори ненормална. Но можех да разбера съществуването на място със странни обичаи. Приспособяването, така че да се впишеш в порядките на публиката, беше толкова добре познато за Едема Рух, колкото и смяната на театралните костюми.
	— Така стоят нещата и колкото по-рано приемеш това, толкова по-добре — продължи Вашет. — Казвам това като жена, която е пътувала много. Прекарах осем години сред варварите. Дори слушах музика в група от хора — каза гордо тя и предизвикателно вирна глава. — Веднъж направих дори повече от това.
	— Някога пяла ли си пред публика? — попитах аз.
	Лицето й се вкамени.
	— Не е възпитано да се задава такъв въпрос — сковано отвърна тя. — Така няма да си създадеш приятели тук.
	— Единственото, което имах предвид — побързах да кажа аз, — е, че ако си се опитала да го направиш, може би си щяла да разбереш, че в това няма нищо срамно. То е голяма радост за всички.
	Вашет ме погледна строго и направи суров жест на _отказ_ и _окончателност_.
	— Квоте, пътувала съм доста и доста съм видяла. Много от адемците са светски хора. Знаем за музикантите. И за да съм напълно откровена, мнозина от нас тайно и гузно са очаровани от тях. Подобно на вашите хора, които са очаровани от уменията на модеганските куртизанки. — Тя ме погледна строго. — Но въпреки това не бих искала дъщеря ми да доведе един от тях у дома, ако разбираш какво искам да кажа. Нито пък мнението на някого за Темпи ще се подобри, ако разбере, че той е споделил кетан с такъв като теб. Запази това за себе си. Трябва да се справиш с достатъчно много неща и без всички в Адемре да знаят, че на всичкото отгоре си и музикант.


	114.
	Неговата остра и единствена стрела

	Последвах съвета на Вашет. И макар ръцете да ме сърбяха, в онази нощ не извадих лютнята, за да запълня своето малко кътче от училището с музика. Дори стигнах до там, че мушнах калъфа под леглото, защото дори само видът му можеше да предизвика слухове.
	От няколко дни не правех почти нищо друго, освен да уча при Вашет. Хранех се сам и не се опитвах да разговарям с никого, тъй като внезапно осъзнах какъв е езикът ми. Карсерет не се доближаваше до мен, но беше неизменно наблизо и ме наблюдаваше с безизразен и злобен поглед като на змия.
	Възползвах се от превъзходния атурански на Вашет и й задавах хилядите въпроси, които бяха твърде сложни, за да ги задам на Темпи.
	Чаках цели три дни, преди да й поставя въпроса, който ме ядеше отвътре, откакто бях изкачил предпланините на Стормуол. Лично аз смятах, че съм проявил завидна сдържаност.
	— Вашет — попитах аз, — вие имате ли истории за чандрианите?
	Тя ме погледна и обикновено изразителното й лице внезапно стана студено.
	— И какво общо има това с твоя език на жестовете? — Ръката й премина през няколко различни вариации на жеста, който показваше _неодобрение_ и _упрек_.
	— Нищо — отвърнах аз.
	— Тогава има ли нещо общо с умението ти да се биеш? — попита тя.
	— Не — признах аз, — но…
	— Сигурно има връзка с кетан? — продължи тя. — Или с летхани? Или може би има нещо общо с едва доловим нюанс на някое значение в адемския език, което ти е трудно да схванеш?
	— Просто съм любопитен.
	Вашет въздъхна.
	— Мога ли да те убедя да насочиш любопитството си към по-належащи въпроси? — попита тя, като звучеше раздразнена. _Суров укор._
	Бързо се отказах да търся отговора на този въпрос. Тя не само беше моята учителка, но тя също така беше и единственият ми другар. Последното нещо, което исках, бе да я дразня или да й създам впечатлението, че не внимавам по време на уроците й.
	Като изключим това разочароващо изключение, тя беше истински извор на информация. Отговаряше на безкрайните ми въпроси бързо и ясно. Вследствие на това имах усещането, че уменията ми в говоренето и воденето на бой се подобряват с бързи крачки и големи скокове.
	Вашет не споделяше ентусиазма ми и не се притесняваше да ми го каже — красноречиво и убедително, при това на два езика.

	* * *

	Двамата бяхме в скритата долина, където се намираше дървото меч. Бяхме упражнявали ръкопашния си бой в продължение на около час и сега седяхме във високата трева и се опитвахме да си поемем дъх.
	По-скоро аз се опитвах да си поема дъх. Вашет изобщо не се беше задъхала. Двубоят с мен не представляваше нищо за нея и тя не спираше да ми показва колко съм немарлив, като небрежно преминаваше през защитите ми и ме шляпваше по главата.
	— Вашет — започнах аз, когато събрах достатъчно кураж, за да задам въпроса, който ме тормозеше от известно време, — може ли да ти задам един въпрос, който вероятно е нахален?
	— Предпочитам самонадеяните ученици — каза тя. — Надявах се, че вече сме отминали етапа, в който се безпокояхме за тези неща.
	— Каква е целта на всичко това? — посочих нас двамата.
	— Целта на това — тя изимитира жеста ми — е да те научи достатъчно, за да не се биеш вече като хлапе, което се е напило с виното на майка си.
	Днес жълтеникавочервената й коса беше вързана на две къси плитки, които висяха отстрани на врата й и стигаха до гърба. Това й придаваше странния вид на малко момиченце и не помагаше особено на самочувствието ми, след като през последния час многократно ме бе хвърляла на земята, бе ме принуждавала да се предавам и доста здраво ме бе уцелвала безброй пъти с юмрук и с крак, макар че милостиво не довеждаше ударите си докрай.
	А веднъж с лекота беше минала зад мен, смеейки се, и ме беше пернала доста силно по задника, сякаш съм развратен пияница в кръчма, а тя е сервитьорка с разгърден корсаж.
	— Но защо? — попитах аз. — С каква цел ме учиш? Ако Темпи е сгрешил, като ме е обучавал, защо продължаваш да ме учиш на още неща?
	Вашет кимна одобрително.
	— Чудех се колко ли време ще ти е нужно, за да ми зададеш този въпрос — рече тя. — Това трябваше да е един от първите ти въпроси.
	— Беше ми казано, че задавам твърде много въпроси — оправдах се аз. — Опитвах се да бъда малко по-предпазлив.
	Тя се приведе напред, както седеше, и видът й внезапно стана делови.
	— Знаеш неща, които не би трябвало да знаеш. Шехин няма против това, че знаеш за летхани, макар другите да не мислят така. Но по отношение на кетан си има правило. Той не е за варвари. Той е само за адемците, и то само за онези от тях, които следват пътя на дървото меч. Шехин разсъждава по следния начин. Ако си част от училището, значи си част от Адемре. Ако си част от Адемре, значи вече не си варварин. А ако не си варварин, то тогава няма да е грешно да знаеш тези неща.
	В това имаше някаква заплетена логика.
	— Това също така означава, че Темпи не е сгрешил, като ме е учил.
	— Точно така — потвърди тя. — Вместо да е донесъл у дома кутре, което никой не иска, би изглеждало така, че е върнал в кошарата изгубено агне.
	— Трябва ли непременно да съм агне или кутре? — въздъхнах аз. — Това е недостойно.
	— Биеш се, както се бие кутре — отвърна тя. — Нетърпеливо и тромаво.
	— Но не съм ли вече част от училището? — попитах аз. — Нали в края на краищата ме учиш.
	— Спиш в училището и ядеш храната ни, но това не те прави ученик — поклати глава Вашет. — Много деца учат кетан с надеждата да влязат в училището и някой ден да носят червено. Те живеят и учат с нас. Те са _в_ училището, но не са _част_ от него, ако разбираш какво искам да кажа.
	— Вижда ми се странно, че толкова много от тях искат да станат наемници — възможно най-меко казах аз.
	— И ти самият ми изглеждаш доста нетърпелив да станеш такъв — заяви тя с режеща нотка в гласа.
	— Нетърпелив съм да се уча — поясних аз, — а не да живея живота си като наемник. Без да искам да те обидя.
	— Твоят език е този, който ти пречи. — Вашет размърда схванатия си врат. — В земите на варварите наемниците са най-ниското стъпало на обществото. Независимо колко глупав или безполезен е един мъж, той може да носи сопа и да печели по половин пени на ден, като охранява някой керван. Права ли съм?
	— Този начин на живот привлича по-сурови хора — казах аз.
	— Ние не сме такива наемници. Плащат ни, но сами избираме кои работи да поемем. — Тя направи пауза. — Ако се биеш, за да си напълниш кесията, си наемник. Как те наричат, ако се биеш, защото това е твоят дълг към страната ти?
	— Войник.
	— А ако се биеш за закона?
	— Пристав или съдебен изпълнител.
	— Ако се биеш за репутацията си?
	Малко се замислих, преди да отговоря на този въпрос.
	— Може би дуелист?
	— А ако се биеш за доброто на останалите?
	— Амир — отвърнах аз, без да се замислям.
	Вашет вдигна глава към мен.
	— Интересен избор — отбеляза тя и вдигна гордо ръка, за да ми покаже червения си ръкав. — На нас, адемците, ни плащат, за да пазим, да преследваме и да защитаваме. И ние се бием за летхани, с помощта на летхани и в летхани — всичко това заедно. Адемската дума за онзи, който носи червено, е „сетхан“. — Тя вдигна поглед към мен. — И това е нещо, с което много се гордеем.
	— Значи да станеш наемник е доста високо положение в обществената стълбица на адемците — заключих аз.
	Тя кимна.
	— Но варварите не знаят тази дума и нямаше да я разберат дори да я знаеха. Така че „наемник“ би трябвало да е достатъчно.
	Вашет откъсна два дълги стръка трева от земята и започна да ги усуква заедно във въже.
	— Затова на Шехин не й е било лесно да вземе решение. Тя трябва да балансира между онова, което е правилно, и онова, което е най-добро за нейното училище. Като през цялото време трябва да взима под внимание и онова, което е добро за пътя на дървото меч. Вместо да се спре на прибързано решение, тя играе по-търпелива игра. Лично аз мисля, че се надява проблемът да се реши от само себе си.
	— Как ще се реши от само себе си? — попитах аз.
	— Можеше да избягаш — простичко отвърна тя. — Мнозина очакваха, че ще го направиш. Ако аз бях решила, че не ставаш за обучаване, това също щеше да й помогне да си измие ръцете. Или пък можеш да умреш по време на тренировките или да се осакатиш.
	Втренчих поглед в нея.
	— Стават нещастни случаи — сви рамене тя, — не много често, но понякога. Ако Карсерет беше твоята учителка…
	Направих гримаса.
	— Тогава как някой става официално член на училището? Има ли някакъв изпит?
	Вашет поклати глава.
	— Първо някой трябва да се застъпи за теб и да каже, че си достоен да се присъединиш към училището.
	— Темпи? — попитах аз.
	— Някой човек с положение — поясни тя.
	— Значи това си ти — бавно казах аз.
	Тя се ухили и потупа чупения си нос, след което насочи пръст към мен.
	— Успя да отгатнеш от два пъти. Ако някога напреднеш дотолкова, че да не се срамувам от теб, ще се застъпя за теб и ти ще можеш да се явиш на изпита.
	Продължи да усуква стръковете трева и ръцете й оформяха непрекъсната и сложна плетка. Никога преди не бях виждал адемец да си играе с нещо по този начин, докато приказва. Разбира се, не би могъл да го прави, защото имаше нужда от една свободна ръка, за да разговаря.
	— Ако минеш този изпит, вече няма да си варварин. Темпи ще бъде оправдан и всички ще се приберат щастливо у дома. С изключение на онези, които нямат дом, разбира се.
	— А ако не премина този изпит? — попитах аз. — Или ако решиш, че не съм достоен да се явя на него?
	— Тогава нещата ще се усложнят. — Тя се изправи. — Хайде, Шехин иска да разговаря с теб днес. Няма да е възпитано, ако закъснеем.

	* * *

	Вашет ме поведе обратно към купчината ниски каменни сгради. Когато за пръв път ги бях видял, бях предположил, че това е самият град. Сега знаех, че това всъщност е училището. Групата от сгради беше като миниатюрен Университет, само дето ги нямаше режимът и графикът, с които бях свикнал.
	Нямаше и официална система от звания. Онези, които бяха с червени дрехи, бяха на почит и очевидно началникът беше Шехин. Като изключим това, имах съвсем бегла представа за обществената йерархия. Очевидно Темпи се намираше на доста ниско ниво и не беше особено уважаван. От друга страна, Вашет беше с доста високо положение и много уважавана.
	Когато пристигнахме за срещата, сварихме Шехин да изпълнява кетан. Наблюдавах я мълчаливо, докато тя се движеше със скоростта на мед, който се разтича върху маса. Колкото по-бавно се правят движенията на кетан, толкова по-трудни стават те, но тя ги изпълняваше безупречно.
	Беше й нужен половин час, за да приключи, след което отвори прозореца. Полъхът на вятъра донесе сладката миризма на лятна трева и шума на листата.
	Шехин седна. Тя не се беше задъхала, макар челото й да бе лъскаво от пот.
	— Темпи каза ли ти за деветдесет и деветте разказа? — попита без предисловие тя. — За Аете и началото на Адем?
	Поклатих глава.
	— Добре — каза Шехин. — Не е негова работа да го прави, а и не може да го стори както трябва. — Тя погледна Вашет. — Как напредва с езика?
	— Бързо, както обикновено е с тези неща — отвърна тя. _Все пак._
	— Много добре — заяви Шехин и премина на ясен атурански с лек акцент. — Ще ти я разкажа по този начин, за да ме прекъсваш по-малко и за да не се получат недоразумения.
	Постарах се да изобразя възможно най-добре жеста на _почтителна благодарност_.
	— Това е история отпреди много години — тържествено започна Шехин. — Преди появата на това училище, преди пътя на дървото меч. Преди още някой адемец да е познавал летхани. Това е историята за началото на тези неща. Първото адемско училище не било училище, в което да се изучава умението да се върти мечът. Учудващо, то било създадено от мъж на име Аете, който искал да овладее изкуството да борави с лъка и стрелата. — Шехин направи пауза в разказа си, за да обясни. — Трябва да знаеш, че в онези времена лъкът бил широко използван. Умението да си служиш добре с него било високо ценено. Народът ни се състоял от овчари и често сме били нападани от враговете си. Лъкът бил най-доброто оръжие за защита, което сме имали. — Тя се облегна на стола си и продължи: — Аете нямал намерение да създава училище. В онези дни нямало училища. Той просто искал да подобри способностите си. Вложил цялата си воля в това, докато не станал толкова добър, че можел да уцели ябълка върху дърво от трийсет метра разстояние. Продължил упорито да се упражнява, докато накрая можел да предвиди промените във вятъра, а веднъж след като овладял и това, вече не пропускал целта. Мълвата за неговия талант се разнесла и при него започнали да идват хора. Между тях била и млада жена на име Рете. В началото Аете се усъмнил, че тя има достатъчно сила, за да опъне лъка. Но Рете скоро се превърнала в най-добрата му ученичка. Както казах, това се случило преди много години и на много километри разстояние от мястото, където седим в момента. В онези дни адемците нямали летхани, което да ги напътства, и времената били трудни и кървави. По това време не било рядкост някой адемец да убие друг от гордост, заради спор или за да докаже уменията си. Тъй като Аете бил най-великият измежду стрелците с лък, мнозина го предизвиквали. Но човешкото тяло не било трудна цел за онзи, който можел да уцели парче коприна, носено от вятъра. Той избивал претендентите с такава лекота, сякаш жънел жито. На дуел вземал само една стрела със себе си и твърдял, че ако тя не се окаже достатъчна, то той заслужава да бъде повален. Аете остарял и славата му се разнесла. Той се установил на едно място и създал първото адемско училище. Минали години и той обучил много адемци да бъдат смъртоносни като ножове. Станало добре известно, че ако дадеш на учениците на Аете три стрели и три монети, тримата ти най-големите врагове никога няма да те безпокоят отново. И така, училището забогатяло и се прославило. Същото се случило и с Аете. Тогава Рете отишла при него. Рете, най-добрата му ученичка. Рете, която стояла близо до него и била негова любимка. Тя казала нещо на Аете и двамата били на различно мнение. Скарали се. След това закрещели толкова силно, че виковете им се чували през дебелите каменни стени в цялото училище. Накрая Рете предизвикала Аете на дуел. Той приел и се разбрали, че който спечели, ще управлява училището от този ден насетне. Тъй като той бил предизвиканият, Аете пръв избрал мястото си. Решил да застане сред горичка от млади, полюшващи се дръвчета, които му осигурявали укритие. Обикновено не вземал такива предпазни мерки, но Рете била най-добрата му ученичка и познавала движението на вятъра също толкова добре, колкото и той самият. Взел със себе си своя лък от рог. Взел също и една-единствена остра стрела. Тогава Рете избрала място, където да застане. Тя се отправила към върха на един висок хълм и силуетът й ясно се очертал на фона на празното небе. Не носела нито лък, нито стрела. И когато стигнала до върха на хълма, спокойно седнала на земята. Вероятно това било най-странното от всичко, тъй като Аете бил известен с това, че понякога прострелвал враговете си в крака, вместо да ги убива. Аете видял какво прави ученичката му и се изпълнил с гняв. Взел единствената си стрела и я запънал в лъка си. Изопнал тетивата до ухото си. Тетивата, която Рете му била направила, била изработена от дълги, здрави кичури от собствената й коса. — Шехин ме погледна в очите. Разгневеният Аете изстрелял своята стрела. Тя ударила Рете като светкавица точно тук. — Тя посочи с два пръста вътрешната извивка на лявата си гърда. — Рете продължавала да седи със стрела, стърчаща от гърдите й. Извадила изпод ризата си дълга панделка от бяла коприна. Откъснала перо от стрелата, потопила го в кръвта си и написала четири стиха. След това вдигнала панделката нависоко и зачакала вятърът да я задуха първо в едната посока, после в другата. Сетне я пуснала. Коприната се понесла във въздуха, като се издигала и спускала с поривите на вятъра. Панделката се извивала, носена от бриза, промъкнала се между дърветата и накрая се притиснала здраво към гърдите на Аете. На нея пишело:

	Аете, близо до сърцето мое.
	Без суета е панделката.
	Без дълг е вятърът.
	Без кръв е победата.

	Чух тих звук и когато се огледах, видях, че Вашет тихо плаче. Главата й беше наведена, сълзите се стичаха по лицето й и капеха върху предницата на ризата й, като образуваха по-тъмни петна върху червеното.
	Шехин продължи:
	— Едва след като прочел тези редове, Аете разбрал каква дълбока мъдрост притежава неговата ученичка. Той се затичал да се погрижи за раната на Рете, но върхът на стрелата бил твърде близо до сърцето й, за да може да бъде издърпана. Рете живяла само три дни след това и сломеният от скръб Аете се грижел за нея. Той я оставил да управлява училището и се вслушвал в думите й, докато върхът на стрелата се приближавал все повече до сърцето й. В онези дни Рете продиктувала деветдесет и девет истории и Аете ги записал. Тези разкази сложили началото на нашето разбиране за летхани. Те са в основата на Адемре. Късно на третия ден Рете довършвала разказа на деветдесет и деветата история пред Аете, който се бил превърнал в ученик на своята ученичка. След като той спрял да пише, Рете му казала: „Има една последна история, по-важна от всички останали, но нея ще научиш, когато се събудя.“ После затворила очи и заспала. Умряла в съня си. Аете живял още четирийсет години и се говори, че никога повече не е убивал. През това време често го чували да казва: „Спечелих единствения дуел, който някога съм губил.“ Той продължил да ръководи училището и да подготвя своите ученици да станат майстори на лъка. Но също така ги учел да бъдат мъдри. Разказвал им деветдесет и деветте истории и така всички адемре научили за летхани. Така сме се превърнали в онова, което сме.
	Настъпи продължително мълчание.
	— Благодаря ти, Шехин — казах аз и се постарах да направя възможно най-добре жеста _почтителна благодарност_. — Много бих искал да чуя тези деветдесет и девет истории.
	— Те не са за варвари — заяви тя, но не изглеждаше обидена от молбата ми и направи комбинация от жестове за _укор_ и _съжаление_.
	След това смени темата:
	— Как върви твоят кетан?
	— Мъча се да го подобря, Шехин.
	— Така ли е? — обърна се тя към Вашет.
	— Наистина се мъчи — отвърна тя с очи, все още зачервени от сълзите. _Кисела веселост._ — Но има и подобрение.
	Шехин кимна. _Сдържано одобрение._
	— Неколцина от нас ще се бият утре. Навярно можеш да го доведеш да гледа.
	Вашет направи елегантно движение, което ме накара да разбера колко малко знаех за тънкостите на езика на жестовете: _любезно, благодарно, леко смирено съгласие_.

	* * *

	— Трябва да се чувстваш поласкан — весело ме похвали Вашет. — Разговаря с Шехин и получи покана да я наблюдаваш как се бие.
	Вървяхме към закътаната долина, където обикновено практикувахме кетан и ръкопашен бой.
	Въпреки това в съзнанието ми продължаваха да се въртят няколко неизбежни и неприятни мисли. Мислех си за тайните и за това колко се стараят хората да ги запазят. Чудех се какво ли би казал Килвин, ако заведях някой в Рибарника, за да му покажа сигалдрията за кръв, кости и косми.
	Мисълта за гнева на едрия изобретател беше достатъчна, за да ме накара да потреперя. Знаех с какви неприятности ще се сблъскам. Това беше ясно изложено в законите на Университета. Но как ли би постъпил Килвин с човека, на когото съм разкрил тези неща?
	Вашет ме шляпна по гърдите с опакото на ръката си, за да привлече вниманието ми.
	— Казах, че трябва да се чувстваш поласкан — повтори тя.
	— Поласкан съм — отвърнах аз.
	Тя ме хвана за рамото и ме обърна с лице към нея.
	— Нещо много се умисли.
	— Какво ще стане с Темпи, ако всичко това не завърши добре? — без заобикалки попитах аз.
	Веселото й изражение помръкна.
	— Червените дрехи, мечът и името му ще му бъдат отнети и той ще бъде отрязан от Латантха. — Тя бавно си пое дъх. — След нещо такова не е много вероятно някое друго училище да го вземе, така че в действителност това означава, че той ще бъде изгнаник за цялата Адемре.
	— Но за мен изгнанието няма да свърши работа — отбелязах аз. — Ако ме принудите да се върна обратно, това само ще направи проблема по-голям, нали?
	Вашет не отговори нищо.
	— Когато всичко това започна — продължих аз, — ти ме насърчаваше да си тръгна. Ако го бях направил, щяхте ли да ми позволите да си отида?
	Настъпи продължително мълчание, което ми даде да разбера каква е истината. Но тя я изрече и на глас:
	— Не.
	Оценявах, когато не се опитват да ме лъжат.
	— И какво щеше да бъде моето наказание? — попитах аз. — Затвор? — Поклатих глава. — Не. Не е практично да ме държите затворен тук в продължение на години. — Погледнах я. — И така, какво щеше да бъде то?
	— Наказанието не е наша грижа — отвърна тя. — В края на краищата ти си варварин. Не си знаел, че вършиш нещо нередно. Главната ни грижа е да ти попречим да учиш другите на онова, което си откраднал — да ти попречим да го използваш за собствена полза.
	Не беше отговорила на въпроса ми. Изгледах я продължително.
	— Някои казват, че най-добре ще е да те убием — призна тя. — Но повечето смятат, че убиването не е в съответствие с летхани. Шехин е една от тях, както и аз.
	Малко се поотпуснах, това поне беше нещо.
	— Предполагам, че само обещание от моя страна няма да е достатъчно, за да успокои всички?
	— Това, че дойде с Темпи, говори добре за теб. — Тя ми се усмихна със съчувствие. — И остана, когато се опитах да те прогоня. Но обещанието на един варварин не се цени особено в случай като този.
	— Тогава какво? — попитах аз, като подозирах какъв ще бъде отговорът и знаех, че няма да ми хареса.
	Вашет си пое дълбоко дъх.
	— Може да ти се попречи да учиш други, като ти се отреже езикът и ти се извадят очите — прямо отвърна тя. — А за да не практикуваш кетан, може да бъдеш осакатен, като ти бъде прерязано сухожилието на глезена или като се строши коляното на по-силния ти крак. — Тя сви рамене. — Но човек може да е добър боец дори и с увреден крак. Затова би било по-удачно да се отрежат двата най-малки пръста на дясната ти ръка. Това би било…
	Продължи да говори със сухия си и делови тон. Мисля, че намерението й бе да ме насърчи и успокои. Но ефектът беше точно обратният. Единственото, за което можех да мисля, бе как тя ми реже пръстите със същото спокойствие, с което аз си беля ябълка. Внезапно светлината наоколо ми се видя твърде ярка и живата картина, която си бях представил, накара стомаха ми да се разбунтува. За момент помислих, че ще ми прилошее.
	Виенето на свят и повдигането преминаха. Когато дойдох на себе си, осъзнах, че Вашет е спряла да говори и ме гледа втренчено.
	Преди да успея да кажа каквото и да било, тя махна презрително с ръка.
	— Виждам, че днес от теб няма да има повече полза. Почини си през остатъка от вечерта. Събери мислите си или упражнявай кетан. Отиди да погледаш дървото меч. Утре ще продължим.

	* * *

	Известно време се разхождах безцелно, като се опитвах да не мисля за това, че пръстите ми могат да бъдат отрязани. Сетне, когато се изкачих на един хълм, почти се спънах в двойка голи адемци, които се бяха скрили в горичка.
	Когато изскочих от дърветата, те не се затичаха към дрехите си и вместо да се опитам да се извиня с лошия си език и обърканите си мисли, аз просто се обърнах и си тръгнах с лице, пламнало от смущение.
	Опитах се да упражнявам кетан, но не успях да съсредоточа съзнанието си върху него. Отидох да наблюдавам дървото меч и за известно време гледката от грациозното му движение под поривите на вятъра ме успокои. След това мислите ми се отнесоха и картината на Вашет, която ми отрязва пръстите, отново се появи в съзнанието ми.
	Чух трите камбани и отидох на вечеря. Бях се наредил на опашката, оглупял от усилието да не мисля за вероятността да загубя пръстите си, когато забелязах, че адемците, стоящи близо до мен, ме зяпаха. На лицето на едно десетинагодишно момиченце беше изписано открито удивление, а мъж с червени наемнически дрехи ме гледаше така, сякаш току-що ме е видял да си обърсвам задника с парче хляб и след това да го изяждам.
	Едва тогава осъзнах, че си тананикам. Не високо, но достатъчно силно, за да ме чуят хората близо до мен. Едва ли го правех от дълго време, защото бях изпял само шест стиха от „Калайджията напуска града“.
	Спрях, след това сведох поглед, взех си храната и прекарах десет минути, опитвайки се да я изям. Успях да преглътна няколко хапки, но това беше всичко. Накрая се отказах и се отправих към стаята си.
	Лежах в леглото и премислях с какви възможности разполагам. Ако избягах, колко далеч можех да стигна? Можех ли да се изгубя в околността? Можех ли да открадна кон? Изобщо бях ли виждал кон, откакто бях в Хаерт?
	Извадих лютнята си и поупражнявах поставянето на пръстите за акордите. И петте ми чевръсти пръста се движеха нагоре-надолу по дългия гриф на лютнята. Дясната ми ръка обаче гореше от желание да дръпне струните и да изкара звуци от тях. Беше толкова обезсърчаващо, колкото да се опитвам да целуна някой, като използвам само едната си устна, и скоро се отказах.
	Накрая извадих своя шаед и се увих в него. Беше топъл и успокояващ. Нахлупих качулката си колкото се може по-напред и си помислих за тъмната част от Фае, където Фелуриан бе събирала сенки, за да го направи.
	Помислих си за Университета, за Уил и Сим, за Аури и Дони, за Фела. Никога не съм бил харесван в Университета и кръгът от приятелите ми не беше особено голям. Но истината бе, че просто бях забравил какво означава да си съвсем сам.
	Тогава помислих за семейството си. Помислих си за чандрианите, за Синдер и неговата гъвкава грациозност, за меча, който държеше с лекота в ръката си като парче зимен лед. Представих си как го убивам.
	Помислих си за Дена и онова, което Ктаех ми беше казал. Помислих си за нейния покровител и за нещата, които бях изрекъл, когато се скарахме. Помислих си за онзи път, когато се бе подхлъзнала на пътя и аз я бях хванал, за това колко нежна беше извивката над ханша й там, където ръката ми я бе докоснала. Помислих си за формата на устните й, за звука на гласа й и за уханието на косата й.
	И накрая леко пристъпих през дверите на съня.


	115.
	Буря и камък

	На следващата сутрин се събудих с мисълта, че знам каква е истината. Единственият ми изход от тази ситуация бе да премина обучението. Трябваше да се докажа. Това означаваше, че се налагаше да възприема възможно най-бързо всичко, на което Вашет може да ме научи.
	И така, станах заедно с бледата синкава светлина на зората. Когато Вашет излезе от малката си каменна къща, аз вече я чаках. Не бях особено ентусиазиран и пълен с енергия, тъй като сънят ми бе изпълнен с тревожни кошмари, но бях готов да уча.

	* * *

	Сега осъзнавам, че може да съм ви създал неправилно впечатление за Хаерт.
	Очевидно той не беше преуспяваща метрополия. Даже едва ли можеше да бъде считан за голям град. В някои отношения не беше нищо повече от градче.
	Не казвам това с пренебрежение. Прекарах по-голямата част от детските си години в пътувания с трупата, като се местехме от едно градче в друго. Половината свят се състои от малки общини, разраснали се около пазар на кръстопът, около добро находище на глина или около завой на реката, където водата е достатъчно силна да завърти воденично колело.
	Понякога тези градове процъфтяват. Някои имат богата почва и хубаво време. Други забогатяват от търговията, която тече в тях. Благосъстоянието на тези места е очевидно. Къщите са големи и добре поддържани. Хората са приятелски настроени и щедри, децата — дебели и щастливи. Продават се луксозни стоки — пипер, канела и шоколад. В местната странноприемница има кафе, хубаво вино и музика.
	А има и друг вид градове. Такива, където почвата е тънка и изтощена. Места, където воденицата е изгоряла или глината е била изкопана още преди години. Там къщите са малки и порутени. Хората са мършави и подозрителни, а богатството се измерва практично и с дреболии — дърва за горене, второ прасе или пет буркана сладко от къпини.
	На пръв поглед Хаерт изглеждаше като някой от тези градове. Не беше нещо повече от купчина малки къщички, натрошен камък и някоя и друга кошара за кози.
	В повечето части на Федерацията или където и да е другаде по света семейство, живеещо в малка къщурка с няколко мебели вътре, би било считано за злочесто — на крачка от просията.
	Но макар повечето адемски къщи, които бях видял, да бяха сравнително малки, те не бяха същите като онези, които бихте открили в някой окаян атурански град — направени от чимове и дървени греди, замазани с кал.
	Адемските къщи бяха построени изцяло от плътно прилепващи камъни. Никога преди не бях виждал камъни, които да са толкова умело напаснати. Нямаше цепнатини, през които да преминава неспирният вятър. Покривите не течаха. Кожените панти на вратите не бяха напукани. Прозорците не бяха от омаслена овча кожа или просто дупки, покрити с дървени кепенци. Те бяха от стъкло, здраво като онова, което бихте видели в имението на банкер.
	За цялото време, което прекарах в Хаерт, така и не видях огнища. Не ме разбирайте погрешно — огнищата са за предпочитане пред това да умираш от студ. Но повечето от грубите камини, които хората си правят сами с камъни от полето или с тухли от сгурия, предизвикват течение и са мръсни и безполезни. Пълнят къщите със сажди, а дробовете ти — с дим.
	Вместо камина във всеки адемски дом имаше желязна печка. От онези печки, които тежат стотици килограми и са изработени от дебело желязо, така че да можеш да ги подклаждаш, докато накрая не се зачервят от топлината. От онези печки, които могат да изкарат цял век и струват повече, отколкото един фермер печели от реколтата за цяла година. Някои от тези печки бяха малки, вършеха работа за отопление и готвене. Но видях доста, които бяха по-големи и можеха да бъдат използвани и за печене. Едно такова съкровище беше напъхано в ниска каменна къща само с три стаи.
	Килимите върху подовете на адемците обикновено бяха семпли, но от дебела мека вълна, боядисана в тъмни цветове. Подовете под тези килими бяха от гладко полирано дърво, а не от пръст. В стаите нямаше капещи лоени свещи или факли. Вместо това имаше свещи от пчелен восък или лампи, които горяха с чисто бяло масло. А веднъж разпознах червената светлина на симпатична лампа, процеждаща се през прозорец в далечината.
	Това ме накара да проумея истината. Местните не бяха шепа отчаяни хора, които водят труден живот по оголения склон на планината. Те не живееха бедно, като се хранеха само със зелева супа и се страхуваха от зимата. Тази общност беше достатъчно заможна и кротко процъфтяваше.
	Дори повече от това — въпреки липсата на лъскави банкетни зали и скъпи рокли, въпреки отсъствието на слуги и статуи — всеки от тези домове беше като миниатюрно имение. Те бяха заможни по ненатрапчив и практичен начин.

	* * *

	— Ти какво си мислеше? — попита ме Вашет засмяна. — Че шепа от нас спечелват правото да носят червено и започват да водят живот, изпълнен с разточителен разкош, докато семействата ни живеят в мизерия и мрат от скорбут?
	— Всъщност изобщо не бях мислил за това — признах аз и се огледах.
	Тя беше започнала да ме учи как да използвам меча. Занимавахме се с това от два часа и не ми бе показала почти нищо друго освен различните начини, по които да го държа. Сякаш ставаше дума за бебе, а не за парче стомана.
	Сега, когато знаех какво да търся, виждах десетки адемски къщи, които хитроумно се сливаха с пейзажа. В отвесните скали бяха вградени тежки дървени врати. Други изглеждаха просто като купчини скали. На покривите на някои от тях растеше трева и къщите можеха да бъдат разпознати само по кюнците на печките, които стърчаха навън. Върху едни от покривите пасеше тлъста коза и вимето й се поклащаше, докато тя протягаше врат, за да си отскубне трева.
	— Погледни земята наоколо — каза Вашет и бавно се завъртя, за да огледа околността. — Почвата е твърде тънка за оран, прекалено нащърбена за отглеждането на коне. Лятото е твърде влажно, за да садим жито, и прекалено сурово, за да отглеждаме плодове. В някои планини има желязо, въглища или злато. Но не и в тези. През зимата снегът е по-висок от човешки ръст. През пролетта бурите могат да те съборят на земята. — Тя се обърна да ме погледне. — Това е нашата земя, защото никой друг не я иска. — Сви рамене. — Или по-скоро това е причината да стане наша.
	Нагласи меча си на рамото и ме погледна замислено.
	— Седни и слушай — тържествено каза тя. — Ще ти разкажа една история за време, което отдавна е отминало.
	Седнах на тревата, а тя се настани върху един близък камък.
	— Някога, много отдавна — започна тя — адемците били принудени да напуснат мястото, което ни се полагало по право. Нещо, което не помним, ни прогонило. Някой откраднал земята ни или я съсипал, или пък ни накарал уплашено да побегнем от нея. Били сме принудени да се скитаме безкрай. Целият ни народ бил принуден да проси, сякаш сме бедняци. Намирали сме места, на които да се установим със стадата си. След това съседите ни прогонвали. По онова време адемците били свирепи. Ако не са били такива, то никой от нас нямаше да е тук днес. Но сме били малобройни и затова винаги сме били прогонвани. Накрая сме открили това малко и ветровито място, което останалият свят не желаел. Корените ни проникнали дълбоко в неговия камък и ние сме го направили свое. — Погледът й обходи околния пейзаж. — Но тази земя не можела да ни предложи много — нямало пасбища за стадата ни, а само камък и вятър. Тъй като не сме успели да открием начин да продаваме вятъра на останалия свят, ние сме започнали да продаваме свирепостта си. И така, народът ни живеел по този начин и постепенно се превърнал в онова, което е днес. Вече не сме само свирепи, но и опасни и горди. Не се отказваме като вечния вятър и сме здрави като камъка.
	Изчаках малко, за да се убедя, че разказът й е свършил.
	— Моите хора също са скитници — казах аз. — Такъв е нашият път. Живеем навсякъде и никъде.
	— Имай предвид, че това е просто история — сви рамене Вашет и се усмихна. — При това е стара история. Приеми я, както намериш за добре.
	— Обичам историите — признах аз.
	— Историята е като орех — обясни тя. — Глупакът ще го глътне цял и ще се задави или ще го изхвърли, като си мисли, че в него няма нищо ценно. Но мъдрият ще намери начин да счупи черупката и да изяде ядката вътре.
	Изправих се и отидох до мястото, където седеше тя. Целунах ръцете, челото и устата й.
	— Вашет, щастлив съм, че Шехин ме даде на теб.
	— Ти си глупаво момче. — Тя сведе поглед, но аз забелязах лека руменина върху лицето й, докато говореше. — Хайде, трябва да тръгваме. Не би искал да пропуснеш възможността да видиш как се бие Шехин.

	* * *

	Тя ме поведе към една с нищо незабележителна поляна, където животните бяха опасли тревата ниско до земята. Неколцина други адемци вече стояха наблизо в очакване. Няколко души си бяха донесли малки столчета или дървени пънчета, които използваха за сядане. Вашет просто се настани на земята. Присъединих се към нея.
	Бавно се събираше тълпа. Само около трийсетина души, но това бяха повече адемци, отколкото някога бях виждал накуп, с изключение на столовата. Идваха по двама-трима и се присъединяваха ту към едни разговарящи, ту към други. Групи от петима или повече души се събираха рядко и за кратко.
	Макар на един хвърлей от мен да се водеха множество разговори, не чувах нещо повече от шепот. Говорещите стояха на една ръка разстояние един от друг и вятърът в тревата бе по-шумен от гласовете им.
	Но от мястото, на което седях, различавах тона на всеки разговор. Преди два месеца това събиране щеше да ми се стори зловещо тихо. Мяркаха се само движещи се ръце, лицата бяха безизразни, а устата — почти неми. Но сега ясно разпознах, че една двойка адемски жени са учителка и ученичка по това на какво разстояние стояха една от друга, както и по уважението, изразено в жестовете на по-младата жена. Групичката от трима мъже с червени ризи пък бяха приятели, които непринудено се шегуваха помежду си и се побутваха с ръце. Мъж и жена се караха. Жената беше ядосана, а мъжът се опитваше да й обясни нещо.
	Внезапно се зачудих как изобщо някога съм могъл да си помисля, че тези хора са неспокойни и не ги свърта на едно място. Всяко тяхно движение имаше цел. Всяко преместване на краката издаваше промяна в отношението. Всеки жест говореше повече от каквито и да е думи.
	Двамата с Вашет седяхме близо един до друг и разговаряхме тихо на атурански. Тя ми обясни как всяко училище има постоянни сметки при сийлдишките лихвари. Това означаваше, че плъзналите навред наемници могат да депозират дяла на своето училище навсякъде, където хората използват сийлдишките пари, което означаваше навсякъде в цивилизования свят. След това тези пари можеха да бъдат прехвърлени по съответната сметка, така че училището да ги използва.
	— Каква част изпраща Наемникът на училището? — с любопитство попитах аз.
	— Осемдесет процента — отвърна тя.
	— Осем процента? — попитах аз и вдигнах всичките си пръсти без два, убеден, че не съм чул добре.
	— Осемдесет — твърдо повтори Вашет. — Това е сумата, която е в реда на нещата, макар мнозина да се гордеят, че дават повече. Същото ще важи и за теб — небрежно добави тя, — ако изобщо имаш шанс някога да се облечеш в червено. — Щом видя изненадата ми, тя обясни. — Като се замислиш, не е толкова много. Години наред училището те храни и облича. Предоставя ти място за спане. Осигурява ти меч и обучение. Така то влага средства в наемника, а той го издържа. На свой ред училището издържа селището. Селището създава деца, които се надяват някой ден да облекат червените дрехи. — Нарисува във въздуха кръг с пръста си. — Така Адемре процъфтява. — Погледна ме сериозно и продължи: — Като знаеш това, може би ще разбереш какво си откраднал. Не просто една тайна, а основния поминък на адемците. Откраднал си ключа за оцеляването на този град.
	Мисълта за това беше отрезвяваща. Внезапно гневът на Карсерет придоби много повече смисъл.
	Мярнах сред тълпата бялата риза на Шехин и грубо изплетената й жълта шапка. Разговорите утихнаха и всички започнаха да се събират в широк неправилен кръг.
	Очевидно Шехин не беше единствената, която щеше да се бие днес. Първо се състоя двубоят на две момчета с няколко години по-млади от мен. Те не бяха облечени в червено. Обикаляха се един друг предпазливо, след което внезапно започнаха да си нанасят бърза поредица от удари.
	Бяха твърде бързи, за да проследявам движенията им с поглед. Забелязах дузина движения от кетан, които те започваха и не довършваха. Накрая двубоят приключи, когато едното момче хвана китката и рамото на другото в „спящата мечка“. Едва когато видях как момчето извива ръката на противника си и го събаря на земята, разпознах хватката, която Темпи бе използвал при боя в кръчмата в Кросон.
	Момчетата се разделиха и двама наемници с червени ризи излязоха да говорят с тях. Предположих, че са техните учители.
	— Какво мислиш? — Вашет наведе главата си близо до моята.
	— Много са бързи — отвърнах аз.
	— Но… — погледна ме тя.
	— Струват ми се доста небрежни — рекох аз, като се постарах да говоря тихо. — Не в началото, но впоследствие. — Посочих единия. — Неговите крака бяха твърде близо един до друг. А другият постоянно се навеждаше напред и така губеше равновесие. Затова противникът му го хвана в „спящата мечка“.
	Вашет кимна, удовлетворена от отговора ми.
	— Бият се като кутрета. Млади са и са момчета. Изпълнени са с гняв и нетърпение. Жените имат по-малко проблеми с тези неща. Това е едно от качествата, които ни правят по-добри бойци.
	Бях доста изненадан от думите й.
	— Жените са по-добри бойци? — предпазливо попитах аз, защото не исках да й противореча.
	— Общо взето, да — сухо отвърна тя. — Разбира се, има изключения, но като цяло жените са по-добри.
	— Но мъжете са по-силни — възразих аз. — Те са по-високи и ръцете им са по-дълги.
	— Това значи ли, че ти си по-силен от мен? — Тя се обърна и ме погледна леко развеселено.
	— Очевидно не — усмихнах се аз. — Но трябва да признаеш, че мъжете са по-едри и по-силни.
	— И това щеше да има значение, ако боят е като цепенето на дърва и товаренето на сено. Това е все едно да кажеш, че колкото по-дълъг и тежък е един меч, толкова по-добър е той. Това са глупости. За главорезите може и да е вярно. Но след като се облечеш в червено, ключът към всичко е да знаеш _кога_ да се биеш. Мъжете са изпълнени с гняв и това ги затруднява. На жените им е по-лесно.
	Върху нас падна сянка и когато вдигнах поглед, видях висок, облечен в червени наемнически дрехи мъж да стои на почтително разстояние от нас. Той задържа ръката си във въздуха, близо до дръжката на меча си. _Покана._
	Вашет отвърна с жест. _Вежливо съжаление_ и _отказ_.
	Наблюдавах мъжа, който се отдалечи.
	— Няма ли да развалиш репутацията си, като не се биеш?
	Тя изсумтя пренебрежително.
	— Той не искаше да се бие — отвърна. — Това само щеше да го постави в неудобно положение и аз щях да си загубя времето. Просто искаше да покаже, че е достатъчно смел, за да се бие с мен. — Тя въздъхна и ме погледна многозначително. — Точно тази глупост отдалечава мъжете от летхани.
	Следващият двубой беше между наемници с червени ризи и разликата беше очевидна. Всички движения бяха много по-чисти и ясни. Двете момчета се биеха трескаво като врабчета, които пляскат с криле в прахта, но боевете, които последваха, бяха елегантни като танци.
	Много от тях бяха ръкопашни. Те продължаваха, докато единият участник не се предадеше или не го зашеметеше някой удар.
	Един от двубоите спря веднага, щом мъжът разкървави носа на противничката си. Вашет вдигна очи към небето, макар така и да не разбрах дали защото жената бе позволила да я ударят, или защото мъжът бе твърде невнимателен и я бе наранил.
	Имаше и няколко схватки с дървени мечове. Те приключваха по-бързо, защото дори и лекото докосване се считаше достатъчно за победа.
	— Кой спечели този път? — попитах аз.
	След бърза размяна на удари с дървен меч двете жени се уцелиха една друга едновременно.
	— Нито едната — отвърна Вашет и се намръщи.
	— Защо не се бият отново, ако резултатът е равен? — попитах аз.
	— Строго погледнато, резултатът не беше равен. — Тя ме погледна с набръчкано чело. — Ударена в белия дроб, Дрен би умряла за броени минути. А Ласрел щеше да умре след няколко дни, тъй като раната в корема й щеше да се възпали.
	— Значи Ласрел спечели?
	Вашет ми хвърли смразяващ, изпълнен с презрение поглед и насочи вниманието си към следващата битка.
	Високият адемец, който бе поканил Вашет да се бие, се състезаваше с една слаба като вейка жена. Необичайното беше, че той използваше дървен меч, докато тя се биеше с голи ръце. Той успя да спечели с малка преднина, след като получи два здрави ритника в ребрата.
	— Кой от двамата спечели? — попита ме Вашет.
	Беше ми ясно, че тя не търси очевидния отговор.
	— Не беше кой знае каква победа — отвърнах аз. — Тя дори нямаше меч.
	— Тя е от третия камък и го превъзхожда много като боец. Това беше единственият начин съперничеството им да е равностойно, освен ако той не си бе довел някой другар, който да се бие на негова страна — изтъкна тя. — Така че те питам отново — кой победи?
	— Той спечели състезанието — отвърнах аз, — но утре ще има големи насинявания. Освен това замахванията му бяха леко необмислени.
	— И така, кой спечели? — Вашет се обърна да ме погледне.
	Замислих се за момент.
	— Нито единият — накрая реших аз.
	Тя кимна. _Официално одобрение._ Жестът й стопли сърцето ми, тъй като всички, които бяха обърнати с лица към нас, го видяха.
	Най-сетне в кръга пристъпи Шехин. Беше свалила накривената си жълта шапка и вятърът развя сивеещата й коса. Когато я видях сред останалите адемци, осъзнах колко е дребна. Движеше се с такава увереност, че бях свикнал да мисля, че е по-висока, но в действителност едва стигаше до рамото на някои по-високи адемци.
	Тя носеше прав дървен меч. Нямаше никаква украса, но беше така издялан, че имаше дръжка и острие. Много от останалите мечове за тренировка, които бях виждал, не бяха нищо повече от загладени пръчки, които уж са мечове. Бялата риза и панталоните на Шехин бяха пристегнати към тялото й с тънки бели връзки.
	Заедно с нея излезе една много по-млада жена. Тя беше по-ниска от Шехин с няколко сантиметра. Телосложението й също беше фино, а заради малкото й лице и тесните рамена изглеждаше почти като дете. Но ясно изразената извивка на високите й гърди и закръглените бедра под тесните червени наемнически дрехи даваха ясно да се разбере, че не е дете.
	Дървеният й меч също беше оформен. Беше леко извит за разлика от останалите. Жълтеникавочервената й коса беше сплетена на дълга тънка плитка, която се спускаше до кръста й.
	Двете вдигнаха мечовете си и започнаха да се обикалят една друга.
	Младата жена беше удивителна. Тя нанесе толкова внезапен удар, че едва забелязах движението на ръката й, да не говорим за острието на меча й. Но Шехин небрежно отби удара й с „навяващ сняг“, като отстъпи назад с половин крачка. Преди обаче да успее да контраатакува на свой ред, младата жена се завъртя и дългата й плитка се залюля.
	— Коя е тя? — попитах аз.
	— Пенте — възхитено отвърна Вашет. — Тя е истинска фурия, нали? Като някой от древните ни предци.
	Жената отново се приближи към Шехин, направи финт и замахна с меча си. Стрелна се напред, ниско над земята. Невъзможно ниско. За да запази равновесие, премести задния си крак, като дори не докосна земята. Ръката й, която държеше меча, се плъзна пред нея, а коляното й се сви толкова много, че цялото й тяло се оказа под нивото на главата ми, въпреки че седях на земята с кръстосани крака.
	Пенте направи всички тези гъвкави движения за времето, което ви е нужно да щракнете с пръсти. Върхът на меча й слезе ниско под защитата на Шехин и се изви под ъгъл към коляното й.
	— Какво е това? — тихо попитах аз, без дори да очаквам отговор. — Никога не си ми го показвала.
	Но това бяха просто думи на учудване. Никога, дори и след сто години, тялото ми не би могло да направи нещо подобно.
	Шехин обаче някак си избягна атаката. Не отскочи встрани с внезапно движение. Не се дръпна бързо назад извън обсега й. Тя беше бърза, но не това беше същността на начина, по който се движеше. Ходовете й бяха обмислени и съвършени. Когато мечът на Пенте се насочи към коляното й, нея вече я нямаше там. Върхът на оръжието вероятно бе достигнал на няколко сантиметра от коляното й, но това не бе достатъчно близо. Шехин беше помръднала само толкова, колкото е необходимо, не повече.
	Този път тя успя да контраатакува и пристъпи напред с „врабчето удря ястреба“. Пенте се завъртя встрани, докосна за кратко тревата и след това се отблъсна от земята. Не, _отхвърли_ се от земята, като използва само лявата си ръка. Тялото й се напрегна като стоманена пружина и се изви като дъга, а мечът й се стрелна бързо два пъти напред, принуждавайки Шехин да отстъпи.
	Пенте беше изпълнена със страст и ярост. Шехин беше спокойна и непоколебима. Пенте беше буря, а Шехин — камък. Пенте беше тигър, а Шехин — птица. Пенте танцуваше и се извиваше. Шехин се обърна и направи една-единствена съвършена стъпка.
	Пенте сечеше, въртеше се като вихрушка и нанасяше удар след удар…
	И след това те спряха. Върхът на дървения меч на Пенте се притисна в бялата риза на Шехин.
	Ахнах изненадано, макар и не толкова силно, че да привлека вниманието към себе си. Едва тогава осъзнах, че сърцето ми препуска лудо. Цялото ми тяло бе обляно в пот.
	Шехин свали меча си и направи жест за _раздразнение_, _възхищение_ и смесица от други неща, които не разпознах. Тя оголи зъби в лека гримаса и силно разтри с ръка ребрата си, където я беше ударила Пенте, по същия начин, по който човек разтрива пищяла си, когато се блъсне в стол.
	Обърнах се ужасено към Вашет.
	— Тя ли ще бъде новият ръководител на училището? — попитах я аз.
	Тя ме погледна озадачено.
	Посочих отворения кръг пред нас, където двете жени стояха и разговаряха.
	— Тази Пенте — тя победи Шехин…
	Вашет ме гледа известно време неразбиращо и след това избухна в продължителен, доволен смях.
	— Шехин е _стара_ — отвърна. — Тя е баба. Не можеш да очакваш от нея да печели всеки път срещу някой толкова подвижен, млад и изпълнен с огън и свеж вятър като Пенте.
	— Аха, разбирам. Мислех…
	Вашет беше достатъчно любезна, за да не ми се изсмее отново.
	— Шехин не е начело на училището, защото никой не може да я победи. Що за странно хрумване е това. Какъв хаос би настъпил, ако всеки път нещата се променят в зависимост от късмета, който някой е имал в една или друга схватка. — Тя поклати глава. — Шехин ни ръководи, защото е прекрасна учителка и защото владее летхани до съвършенство. Тя е начело на училището, защото е мъдра и познава света и защото знае как да се справя с неприятните проблеми. — Многозначително ме потупа по гърдите с два пръста и след това добави отстъпчиво: — Разбира се, освен това тя е и превъзходен боец. Няма как да имаме водач, който не може да се бие. Шехин няма равна в кетан. Но водачът не е просто мускул, водачът е ум.
	Вдигнах поглед навреме, за да видя, че Шехин се приближава. Една от връзките, които пристягаха ръкава й, се бе разхлабила по време на битката и платът се издуваше от вятъра като корабно платно. Отново беше сложила накривената си жълта шапка и направи жест за _официален поздрав_ и към двама ни.
	След това се обърна към мен.
	— Защо накрая бях ударена? — попита ме тя. _Любопитство._
	Започнах трескаво да прехвърлям наум последните мигове от двубоя.
	Опитах се да направя жест за _почтителна неувереност_ с изтънчеността, на която ме е учила Вашет.
	— Петата ти не беше поставена където трябва — отвърнах аз. — Лявата ти пета.
	— Добре — кимна Шехин.
	Тя направи достатъчно широк жест на _доволно одобрение_, така че всички, които ни гледаха, да го видят. Разбира се, всички го видяха.
	Замаян от похвалата, но съзнаващ факта, че ме наблюдават, аз запазих безизразна физиономия, докато Шехин се отдалечи, следвана от Пенте.
	Наведох глава към Вашет.
	— Харесва ми малката шапка на Шехин — казах аз.
	Тя поклати глава и въздъхна.
	— Хайде — тя ме побутна с рамо и се изправи — да си тръгваме, преди да си развалил доброто впечатление, което направи днес.

	* * *

	Същата вечер седнах на обичайното си място в столовата — на ъгъла на една маса до стената, възможно най-далеч от храната. Тъй като никой не искаше да седне на по-малко от три метра от мен, нямаше смисъл да заемам място, където хората може би искат да седнат.
	Все още бях в добро настроение, затова не се изненадах, когато мярнах фигура в червено да сяда срещу мен. Сигурно отново беше Карсерет. Тя държеше един-два пъти на ден да се доближи достатъчно до мен, за да ми изсъска няколко думи. Даже беше закъсняла.
	Но когато вдигнах поглед, ме очакваше изненада. Срещу мен седеше Вашет. Тя ми кимна и погледна безизразно смаяната ми физиономия. След това успях да се овладея, кимнах й в отговор и известно време двамата се хранехме в добронамерено мълчание. След като приключихме с яденето, разговаряхме приятно и тихо за разни дреболии.
	Заедно излязохме от столовата и когато вечерният въздух ни обгърна, преминах отново на атурански, за да мога правилно да изразя нещо, за което мислех от няколко часа.
	— Вашет — започнах, — дойде ми наум, че би било добре да се бия с някой, чиито умения са по-близки до моите.
	Тя се засмя и поклати глава.
	— Това е все едно в леглото да легнат двама девствени. Ентусиазмът, страстта и невежеството не са добра комбинация. Има голяма вероятност някой да пострада.
	— Мисля, че уменията ми в битката едва ли могат да бъдат наречени „девствени“ — възпротивих се аз. — Много далеч съм от твоето ниво, но ти самата каза, че моят кетан е забележително добър.
	— Казах, че твоят кетан е забележително добър, като се има предвид от колко време го изучаваш — поправи ме тя. — Което е по-малко от два месеца. А това е абсолютно нищо.
	— Това е обезсърчаващо — признах аз. — Ако успея да ти нанеса удар, то причината ще е, защото ти си ми позволила. В това няма смисъл. Все едно си ми направила подарък и аз не съм го заслужил.
	— Всеки удар или замахване, които направиш срещу мен, са заслужени — възрази тя. — Дори и да ти ги подаря. Но те разбирам. Има какво да се научи от честното състезание.
	Готвех се да добавя нещо, но тя сложи ръка върху устните ми.
	— Казах, че разбирам. Спри да се биеш, след като вече си спечелил. — Ръката й продължаваше да стои върху устните ми и тя ги потупа замислено с пръст. — Много добре. Продължавай да напредваш и аз ще ти намеря някой на твоето ниво, с когото да се биеш.


	116.
	Височина

	Вече се чувствах почти добре в Хаерт. Езикът ми се подобряваше и сега, когато можех да си разменям кратки шеги с останалите, не бях толкова изолиран. Понякога Вашет се хранеше с мен и благодарение на нея не бях напълно отхвърлен.
	Сутринта бяхме тренирали бой с меч, което беше приятно начало на деня. Вашет продължаваше да ми показва как мечът може да бъде превърнат в част от кетан и движенията, които правехме, бяха малко и оскъдни. След няколко часа тренировки поработихме върху моя адемски и после продължихме да се упражняваме с меча.
	След обяда минахме на ръкопашен бой. Не можех да сдържа усещането, че поне в него напредвам. След половин час Вашет не само се беше задъхала, но бе започнала и да се поти малко. Разбира се, все още не бях сериозно предизвикателство за нея, но след като дни наред бях подложен на унижението от лекотата, с която се справяше с мен, сега тя най-сетне трябваше да положи поне малко усилие, за да продължи да ме побеждава.
	И така, ние се биехме, а аз забелязах — как да се изразя по-деликатно, — че тя ухае прекрасно. Не на парфюм или на цветя, или на нещо подобно. Миришеше на някаква смесица от чиста пот, смазан метал и смачкана трева от хвърлянето, което й бях приложил преди малко. Миришеше хубаво. Тя…
	Предполагам, че няма как да се изразя по-деликатно. Онова, което искам да кажа, е, че тя ухаеше възбуждащо. Не така, сякаш току-що се е любила, а все едно самата й същност е правенето на любов. Когато се приближаваше, за да ме хване, миризмата й, съчетана с допира на тялото й до моето… За миг сякаш нещо в главата ми прещракваше. Единственото, за което можех да мисля, бе да целувам устните й, да ухапя нежната кожа на врата й, да разкъсам дрехите й и да оближа цялата й сладост, но, разбира се, не направих нито едно от тези неща. Ала за миг нямаше нищо на света, което да искам повече от това. Сега, като си спомням, изпитвам смущение, но няма да си правя труда да се оправдавам, само искам да отбележа, че по това време младостта ми бе разцъфнала. Тялото ми беше здраво и във форма. А тя беше доста привлекателна жена, макар и десет години по-възрастна от мен.
	Добавете към това и простия факт, че от нежните обятия на Фелуриан бях попаднал в нетърпеливите прегръдки на Лосин и оттогава насам бях прекарвал времето си в тренировки, докато с Темпи пътувахме към Хаерт. Това означаваше, че в продължение на три цикъла постоянно се бях чувствал ту изтощен, ту неспокоен, ту объркан, ту направо ужасе`н.
	Сега вече нямаше и помен от тези състояния. Вашет беше добра учителка и се стараеше да се чувствам добре отпочинал и възможно най-спокоен. Ставах все по-уверен в собствените си способности и ми беше все по-приятно в нейната компания.
	Като се има предвид всичко това, реакцията ми не е особено изненадваща.
	По онова време обаче бях толкова смутен и стреснат, колкото само един млад мъж би могъл да бъде. Отдръпнах се от Вашет, изчервих се и смотолевих някакво извинение. Опитах се да скрия очевидната си възбуда и така само привлякох вниманието й към този факт.
	Тя погледна надолу към онова, което ръцете ми напразно се опитваха да скрият.
	— Е, предполагам, че ще приема това като комплимент, а не като нов начин за нападение.
	Ако човек можеше да умре от срам, то аз щях да го направя.
	— Сам ли ще се погрижиш за това? — непринудено каза Вашет. — Или предпочиташ партньор?
	— Не те разбрах? — глупаво попитах аз.
	— Хайде стига. — Тя посочи ръцете ми. — Дори да успееш да се насилиш да не мислиш за това, то без съмнение ще наруши равновесието ти. — Засмя се тихо и гърлено. — Ще трябва да се погрижиш за него, преди да продължим с уроците ти. Мога да те оставя да го направиш сам или можем да намерим някое по-меко местенце и да видим кой пръв ще свали другия на земята два пъти от общо три опита.
	Непринуденият тон, с който го каза, ме накара да помисля, че не съм я разбрал. След това тя ми се ухили самодоволно и осъзнах, че съм я разбрал отлично.
	— Там, от където идвам, учителят и ученикът никога няма да… — Не се доизказах, опитвайки се да намеря учтив начин да открия изход от ситуацията.
	Вашет ме погледна раздразнено. Такова изражение изглеждаше странно върху лицето на адемец.
	— При вас учителите и учениците никога ли не се карат? Никога ли не разговарят? Никога ли не се хранят заедно?
	— Но това — понечих да кажа аз, — това…
	— Квоте — въздъхна тя, — не бива да забравяш, че идваш от варварско място. Много от онова, което си свикнал да мислиш, е тесногръдо и глупаво. Това най-вече се отнася за странните обичаи, които вие, варварите, сте изградили около любовната си игра.
	— Вашет, аз…
	Тя ме прекъсна с рязък жест.
	— Каквото и да се готвиш да кажеш, без съмнение вече съм го чувала от моя крал поет. Но скоро ще се стъмни. Затова те питам искаш ли да правиш любов?
	Безпомощно свих рамене, защото знаех, че е безсмислено да отричам.
	— Искаш ли да правиш любов с мен?
	Все още можех да я помириша. В този момент исках това повече от всичко друго.
	— Да.
	— Нали нямаш болести? — сериозно ме попита тя.
	Кимнах твърде объркан, за да се изненадам от прямотата на въпроса.
	— Добре тогава. Ако си спомням правилно, недалеч от тук има един защитен от вятъра участък земя, покрит с мъх. — Тя започна да се изкачва по близкия хълм, като междувременно разкопча катарамата, която придържаше ножницата на меча към рамото й. — Ела с мен.
	Паметта й служеше добре. Две дървета преплитаха клоните си над дебела постеля от мек мъх, сгушена до малка каменна стена и защитена от вятъра с удобно разположени храсти.
	Бързо стана ясно, че Вашет няма предвид да се любим мързеливо на сянка цял следобед. Няма да е справедливо да кажа, че беше съвсем делова, тъй като винаги бе готова да се засмее, но не беше и склонна към флиртуване или пък престорено свенлива.
	Тя свали червените си наемнически дрехи без помен от театралност и закачливост, разкривайки няколко белега и твърдо и жилаво тяло с изпънати мускули. Което не означава, че не беше също така закръглена и нежна. Подкачи ме, че я зяпам така, сякаш никога преди не съм виждал гола жена. Всъщност истината бе, че никога не бях виждал жена да стои напълно гола пред мен под слънчевата светлина.
	Когато не се съблякох толкова бързо, колкото тя искаше, Вашет се засмя и започна да ме подиграва за моята свенливост. Тя се приближи и ме съблече гол, сякаш скубеше кокошка, след което ме целуна по устата. Топлата й кожа се притисна към предната част на тялото ми.
	— Никога преди не съм целувал жена, която е висока колкото мен — замислено отбелязах аз, когато спряхме, за да си поемем дъх. — Усещането е различно.
	— Виждаш ли как продължавам да бъда твоя учителка във всичко? — попита тя. — Твоят следващ урок е следният — всички жени са еднакво високи, когато са легнали. Разбира се, за вас не може да се каже същото. Много зависи от настроението на мъжа и от природния му талант.
	Тя ме хвана за ръка и двамата легнахме върху мекия мъх.
	— Ето — каза, — както и подозирах, сега си по-висок от мен. Това кара ли те да се чувстваш по-спокоен?
	Наистина беше така.

	* * *

	Очаквах, че ще се чувстваме неловко, след като се върнахме от храстите, но с изненада установих, че изобщо не е така. Тя не започна да флиртува с мен — нещо, с което нямаше да знам как да се справя. Нито пък се почувства задължена да се отнася към мен с някаква новооткрита нежност. Това стана ясно някъде на петия път, когато успя да ме подмами да се отпусна, хвана ме с „гръмотевица нагоре“ и ме хвърли грубо на земята.
	Като цяло тя се държеше така, сякаш не се е случило нищо особено. Което означаваше, че или наистина не се е случило нищо особено, или се е случило нещо толкова особено, че тя нарочно не му обръщаше внимание.
	А това на свой ред означаваше, че всичко е прекрасно или че всичко ужасно се е объркало.
	По-късно, докато вечерях сам, премислях онова, което знаех за адемците. Те нямаха табу за голотата. Не смятаха физическия контакт за особено интимен. Вашет се беше държала много непринудено преди, по време на и след любовната ни среща.
	Сетих се за голата двойка, на която бях попаднал преди няколко дни. Бяха изненадани, но не и смутени.
	Очевидно тук гледаха по различен начин на правенето на любов. Но аз не знаех какви точно са тези разлики. Следователно нямах никаква представа как да се държа. А _това_ означаваше, че онова, което правя, е също толкова опасно, колкото и да ходя наоколо със завързани очи. Всъщност по-скоро да тичам със завързани очи.
	Обикновено когато имах въпрос за адемските обичаи, го задавах на Вашет. Тя беше моят източник на информация. Но се сещах за много причини, поради които този разговор можеше да се отклони в погрешна посока, а нейната благосклонност бе единственото, което ме делеше от загубата на пръстите ми.
	Докато приключа с яденето, вече бях решил, че е най-добре просто да следвам примера на Вашет. В края на краищата тя беше моята учителка.


	117.
	Хитростта на варварина

	Дните отминаваха бързо, както обикновено става, когато си зает с много неща. Вашет ме обучаваше, а аз се съсредоточих над това да бъда умен и внимателен ученик.
	Любовните ни срещи продължиха и от време на време прекъсваха обучението ми. Никога не ги започвах направо, но Вашет разбираше кога съм разсеян и бързо ме дърпаше в храстите.
	„За да прочистиш глупавата си варварска глава“, както казваше тя.
	Преди срещите ни и след тях продължавах да се чувствам неспокоен. Но по време на тях това далеч не беше така. На Вашет те също явно й доставяха удоволствие.
	Като казвам това, трябва да отбележа, че тя сякаш изобщо не се интересуваше от голяма част от нещата, които бях научил от Фелуриан. Не искаше да се преструва на бръшлян и макар да харесваше „хиляда ръце“, нямаше много търпение за тях и обикновено стигахме до „седемдесет и пет ръце“. Общо взето, веднага щом си поемехме дъх, тя пристягаше червените си наемнически дрехи и ми напомняше, че ако продължавам да забравям да се завъртам на пети навън, никога няма да успея да ударя по-силно от шестгодишно момче.

	* * *

	Не прекарвах цялото си време в обучение при Вашет. Когато беше заета, тя ме караше да практикувам кетан, да мисля върху летхани или да наблюдавам двубоите на другите ученици.
	Някои следобеди или вечери просто ме пращаше да си вървя. Тогава обикалях околността на града и открих, че Хаерт с много по-голям, отколкото бях предполагал в началото. Разликата бе, че всичките му къщи и магазини не бяха струпани близо едни до други. Те бяха разхвърляни на няколко квадратни километра от скалистия склон.
	Още в началото открих къде са баните. С което искам да кажа, че многозначително бях насочен към тях от Вашет с указания да отмия миризмата на варварин.
	Те бяха истинско чудо. Сградата беше построена на голяма площ върху нещо, за което предположих, че е или естествен горещ извор, или някакъв изумително изграден водопровод. Имаше големи стаи, пълни с вода, и малки стаи с пара. Помещения с дълбоки басейни за накисване и такива с големи месингови вани за търкане. Имаше дори една стая с басейн, достатъчно голям за плуване.
	Във всички помещения на сградата адемците общуваха помежду си без значение на каква възраст са, от какъв пол или колко са разсъблечени. Това далеч не ме изненада толкова, колкото ако го бях видял преди месец, но все пак ми беше доста трудно да свикна.
	В началото открих, че ми е трудно да не зяпам гърдите на голите жени. След това, когато постепенно привикнах с тях, открих, че се заглеждам в белезите, с които бяха осеяни телата на наемниците. Беше лесно да позная кои от адемците носят червено дори когато бяха без дрехи.
	Вместо да се боря с подтика да се оглеждам глуповато, установих, че ми е по-лесно да ходя в баните рано сутрин или късно през нощта, когато те бяха почти празни. Да идваш и да си отиваш в странни часове не беше особено трудно, тъй като вратата не се заключваше. Банята беше отворена по всяко време и всеки можеше да я използва. Човек можеше свободно да си вземе сапун, свещи и кърпи. Вашет ми обясни, че баните се поддържат от училището.
	Открих ковачницата, като следвах звънтенето на желязо. Мъжът, който работеше там, беше приятно разговорлив. С готовност ми показа инструментите си и ми каза как се наричат на адемски.
	След като се научих къде да ги търся, забелязах, че над вратите на магазините има знаци, парчета дърво, които бяха издялани и боядисани, така че да указват какво се продава вътре хляб, билки, дъги за бъчви… На нито един от знаците нямаше думи, което беше добре дошло за мен, тъй като не знаех да чета на адемски.
	Посетих аптека, където ми казаха, че не съм добре дошъл, и шивач, където бях сърдечно посрещнат. Похарчих част от трите рояла, които бях откраднал, за да си купя два ката нови дрехи, тъй като онези, които носех, започваха да се износват. Купих си ризи и панталони в убити цветове според местната мода, като се надявах, че те ще ми помогнат да се впиша поне малко по-добре в живота на Адемре.
	Освен това прекарвах много часове в наблюдение на дървото меч. В началото го правех под ръководството на Вашет, но не след дълго усетих, че това място ме привлича и когато съм сам. Движенията на дървото бяха хипнотични и успокояващи. Понякога ми се струваше, че клоните му рисуват по небето и изписват името на вятъра.

	* * *

	Вярна на думата си, Вашет ми намери партньор за тренировъчен двубой.
	— Името й е Селийн — каза ми тя по време на закуската. — Първата ти среща с нея ще бъде по обяд при дървото меч. Трябва да използваш тази сутрин, за да се подготвиш така, както смяташ, че е най-добре.
	Най-сетне ми се удаваше възможност да се докажа. Имах шанс да сравня съобразителността си с някой на моето ниво. Това беше истинско състезание.
	Разбира се, бях при дървото меч по-рано, отколкото трябваше, и когато в началото ги видях да се приближават, за момент изпитах паника и объркване. Стори ми се, че дребната фигура до Вашет е тази на Пенте — наемницата, която бе победила Шехин.
	След това осъзнах, че не може да е Пенте. Жената, приближаваща се заедно с Вашет, беше ниска, но вятърът разкри стройно, слабо тяло без извивките на Пенте. Което беше по-важното, тя бе облечена с риза в царевично жълт цвят, а не в червените дрехи на наемниците.
	Усетих леко жегване на разочарование, макар да знаех, че това е глупаво. Вашет беше казала, че ми е намерила подходящ противник. Очевидно не можеше да е някой, който вече е облякъл червените одежди.
	Те се приближиха още и вълнението ми потрепна и замря.
	Противникът ми беше малко момиче. Нямаше дори четиринайсет години. Беше наистина _малко_ момиче, предполагам на не повече от десет години. Беше слабо като вейка и толкова ниско, че главата му едва стигаше до гърдите ми.
	Почувствах се унижен. Не започнах да протестирам само защото знаех, че Вашет ще сметне това за крайно невъзпитано.
	— Селийн, това е Квоте — представи ме Вашет на адемски.
	Малкото момиче ме огледа преценяващо от горе до долу, след което несъзнателно пристъпи една крачка по-близо. Това беше комплимент. Тя ме смяташе за достатъчно голяма заплаха, за да се приближи да ме удари, ако е необходимо. Бе се приближила повече, отколкото би го направил някой възрастен, защото беше по-ниска.
	Направих жест _учтив поздрав_.
	Селийн отвърна на жеста ми. Може би си въобразявах, но ми се стори, че ъгълът на ръцете й намекваше _учтив поздрав на неподчинение_.
	Дори и да го беше забелязала, Вашет не каза нищо.
	— Желанието ми е вие двамата да се биете — обяви тя.
	Селийн ме изгледа отново, на тясното й лице беше изписана типичната адемска безизразност. Вятърът духна косата й и аз забелязах все още неизлекувано порязване, което тръгваше над веждата й и стигаше нагоре в косата й.
	— Защо? — спокойно попита момичето.
	Тя не изглеждаше уплашена. По-скоро звучеше така, сякаш не се сеща за каквато и да е причина, поради която да иска да се бие с мен.
	— Защото има неща, които можете да научите един от друг — обясни Вашет. — И защото аз казвам така.
	Тя направи жест към мен. _Внимавай._
	— Кетанът на Селийн е забележителен. Тя има години опит и спокойно може да се сравнява с две момичета с нейния ръст.
	Вашет потупа Селийн по рамото два пъти. _Предпазливост._
	— От друга страна, за Квоте кетанът е нещо ново и той има много да учи, но е по-силен от теб, по-висок е и с по-дълги ръце. А и притежава хитростта на варварина.
	Погледнах към Вашет, без да знам дали се шегува с мен или не.
	— Освен това — продължи тя, обръщайки се към Селийн, — когато пораснеш, най-вероятно ще си висока колкото майка си, така че трябва да се упражняваш в схватка с онези, които са по-едри от теб. _Внимавай._ Накрая, нашият език е нов за него и ти няма да му се подиграваш за това.
	Момичето кимна. Забелязах, че Вашет не уточни, че Селийн не може да ми се подиграва за други неща.
	Вашет се изправи и заговори официално.
	— Не трябва да правите нищо с намерението да наранявате другия. — Тя вдигна пръсти и започна да отбелязва правилата, на които ме бе научила, когато започнахме с ръкопашния бой. — Можете да нанасяте силни, но не и злобни удари. Пазете главата и врата и в никакъв случай не се целете в очите. Всеки отговаря за безопасността на другия. Ако единият улови другия в здрава хватка, не се опитвайте да се отскубнете. Дайте знак, както е редно, и това ще бъде счетено за края на двубоя.
	— Знам това — каза Селийн. _Раздразнение._
	— Не е лошо да го повторим — отвърна Вашет. _Строго мъмрене._ — Загубата на един бой може да ви бъде простена. Но да загубите хладнокръвието си е непростимо. Затова доведох тук теб, а не някое момче. Грешен ли е бил изборът ми?
	Селийн сведе поглед. _Извинение и съжаление. Смутено съгласие._
	— Нараняването на другия поради небрежност не е част от летхани.
	Не разбирах как победата ми над едно десетгодишно момиче е част от летхани, но знаех, че е по-добре да не го казвам.
	След тези думи Вашет ни остави сами и отиде до една каменна пейка на десетина метра от нас, където седеше друга жена, облечена в червени наемнически дрехи. Селийн направи сложен жест зад гърба на Вашет, който не успях да разпозная.
	После момичето се обърна с лице към мен и ме измери с поглед.
	— Ти си първият варварин, с когото се бия — призна тя след продължително мълчание. — Всички ли сте червени?
	Тя вдигна ръка към косата си, за да поясни какво иска да каже.
	— Малцина от нас са такива — поклатих глава аз.
	Тя се поколеба, след което протегна ръка.
	— Мога ли да я докосна?
	Почти щях да се усмихна на тези думи, но успях да се осъзная навреме. Наклоних леко глава и се наведох, така че тя да може да достигне косата ми.
	Селийн прокара ръка през нея и след това хвана един кичур между палеца и показалеца си.
	— Мека е — засмя се леко тя. — Но прилича на метал.
	Пусна косата ми и отстъпи назад до официално приетото разстояние. Направи жест _учтива благодарност_ и след това вдигна ръце.
	— Готов ли си?
	Кимнах несигурно и също вдигнах ръце.
	Не бях готов. Селийн се стрелна напред и ме свари неподготвен. Ръката й замахна в юмрук право към слабините ми. Инстинктивно приклекнах и тя ме уцели в корема.
	За щастие по това време вече знаех как да поемам удари и месецът сериозни тренировки бе превърнал корема ми във възел от мускули. Въпреки това се почувствах така, сякаш някой е хвърлил камък по мен, и разбрах, че до вечерта ще ми излезе синка.
	Приклекнах и ритнах с крак към нея за проба. Исках да видя доколко се плаши и се надявах да я накарам да отстъпи, за да мога да възстановя равновесието си и да се възползвам по-добре от по-дългите си крайници.
	Оказа се, че Селийн изобщо не е плашлива. Тя не отстъпи. Вместо това се плъзна покрай крака ми и ме удари право в мускула точно над коляното.
	Нямаше как да не се олюлея, когато кракът ми отново се спусна надолу, и загубих равновесие, а Селийн беше достатъчно близо, за да се качи отгоре ми, ако иска. Тя събра ръце, стъпи здраво на краката си и ме удари с „вършеене на жито“. Силата на удара й ме събори назад.
	Благодарение на дебелата трева приземяването не беше твърдо. Претърколих се, за да спечеля малко разстояние, и се изправих отново. Селийн ме последва и направи „хвърляне на светкавица“. Беше бърза, но аз имах по-дълги крака и успявах да отстъпя или да блокирам всички удари, които ми нанесе. Тя се престори, че се готви да ме изрита и аз се подведох, като й дадох възможност да ме уцели точно над коляното, на същото място като преди.
	Олюлях се, но този път не залитнах, вместо това пристъпих встрани и се отдръпнах. Селийн продължаваше да ме преследва безмилостно и нетърпеливо. И понеже бързаше, се откри.
	Ала въпреки натъртванията и падането ми по нейна вина не можех да се насиля да ударя с юмрук такова дребно момиче. Знаех колко силно мога да ударя Темпи или Вашет, но Селийн беше толкова мъничка. Страхувах се, че мога да я нараня. Не беше ли казала Вашет, че всеки отговаря за безопасността на другия?
	Вместо това аз я сграбчих в „пълзене по желязо“. Лявата ми ръка пропусна, но дългите, силни пръсти на дясната се сключиха около тънката й китка. Хватката ми не беше правилна, но сега всичко беше въпрос на сила и нямаше как да не спечеля. Вече бях хванал китката й, оставаше само да сграбча рамото й и щях да й приложа „спящата мечка“, преди…
	Селийн направи „отскубване от лъва“. Но това не беше версията, която аз бях учил. При нейната се използваха и двете ръце, които удариха и извиха моята толкова бързо, че тя остана празна и ме заболя още преди да се усетя. След това хвана китката ми, дръпна я и ритна крака ми с едно плавно движение. Наклоних се, поддадох и тя ме просна на земята.
	Това приземяване не беше меко, а по-скоро като разтърсващо сгромолясване върху тревата. Не бях напълно зашеметен, но това нямаше значение, защото Селийн просто се протегна и ме потупа два пъти по главата. С това тя искаше да покаже, че ако пожелае, може лесно да ме събори в безсъзнание на земята.
	Претърколих се в седнало положение. Болеше ме на няколко места и гордостта ми беше наранена. Не беше чак толкова наранена обаче. Времето, което бях прекарал с Темпи и Вашет, ме бе научило да оценявам чуждото умение, а кетанът на Селийн беше наистина превъзходен.
	— Никога преди не съм виждал тази версия на „отскубване от лъва“ — казах аз.
	Селийн се усмихна съвсем леко, но достатъчно, за да зърна за миг белите й зъби. В безстрастния свят на адемците това беше като слънце, надникващо иззад облаците.
	— Тя е моя — обяви момичето. _Изключителна гордост._ — Аз съм я измислила. Не съм достатъчно силна, за да използвам обикновеното „отскубване от лъва“ срещу майка ми или някой по-едър от мен като теб.
	— Би ли ми я показала? — попитах я.
	Селийн се поколеба, сетне кимна, пристъпи напред и протегна ръка.
	— Хвани китката ми.
	Направих го, като я стиснах здраво, но не прекалено силно.
	Тя го направи отново като някакъв магически номер. Двете й ръце се раздвижиха светкавично и ръката ми отново се оказа празна и ме болеше.
	Протегнах отново ръка. _Веселост._
	— Имам бавни варварски очи. Можеш ли да го направиш отново, за да се науча?
	Селийн отстъпи назад и сви рамене. _Безразличие._
	— Да не съм твоя учителка? Трябва ли да дам нещо свое на варварин, който не успя да ме удари дори веднъж по време на битка? — Тя вирна брадичка и погледна към въртящото се дърво меч, но очите й ме стрелнаха закачливо.
	Изкикотих се, изправих се и отново вдигнах ръце.
	Селийн се засмя и се обърна с лице към мен.
	— Давай!
	Този път бях готов и знаех на какво е способна тя. Не беше някакво си нежно цвете. Беше бърза, смела и агресивна.
	Затова аз поех офанзивата, като се възползвах от дългите си ръце и крака. Замахнах с „танцуващата девица“, но тя отскочи встрани. Не, по-правилно е да кажа, че се плъзна встрани от мен, като дори и за миг не загуби равновесие, докато краката й се носеха плавно през високата трева.
	След това внезапно смени посоката и ме хвана в движение, докато пристъпвах. Престори се, че замахва с юмрук към слабините ми и след това леко наруши равновесието ми с „обръщане на воденичен камък“. Олюлях се, но успях да се задържа на крака.
	Опитах се да възстановя равновесието си, но тя отново ме докосна с „обръщане на воденичен камък“, след това го направи пак. И пак. Всеки път ме избутваше само с по няколко сантиметра, но така ме принуждаваше да отстъпвам безпомощно, докато накрая не успя да постави крака си зад моя, спъна ме и аз се строполих по гръб.
	Преди още да се ударя в земята, тя вече беше сграбчила китката ми и скоро ръката ми беше здраво приклещена в „бръшлян върху дъб“. Зарових лице в тревата, докато усещах неприятен натиск в китката и рамото си.
	За миг се зачудих дали да не опитам да се освободя, но това беше само за миг. Бях по-силен от нея, но точно в това бе смисълът на позициите като „бръшлян върху дъб“ — да упражняват натиск върху крехки части на тялото. За това не се изискваше кой знае каква сила.
	— Предавам се — казах аз.
	Това беше лесно за казване на адемски — _„Вех.“_ Лесна за изричане дума, когато си задъхан, уморен или изпитваш болка. Напоследък доста бях свикнал да я казвам.
	Селийн ме пусна и отстъпи встрани, като ме наблюдаваше как сядам.
	— Ти наистина не си много добър — с жестока искреност заяви тя.
	— Не съм свикнал да удрям малки момичета — оправдах се аз.
	— Как ли би могъл да свикнеш — засмя се тя. — За да свикнеш с нещо, трябва да го правиш отново и отново. Предполагам, че никога не си удрял жена.
	Селийн протегна ръка. Поех я изтънчено, както се надявах, и тя ми помогна да се изправя.
	— Искам да кажа, че там, откъдето идвам, не се смята за правилно да се биеш с жена.
	— Не разбирам — каза тя. — Не позволяват ли на мъжете да се бият на същото място както и жените?
	— Искам да кажа, че през по-голямата част от времето нашите жени не се бият — обясних аз.
	Селийн завъртя китката си, отвори и затвори пръстите си, сякаш бе изцапала дланта си и сега разсеяно се опитваше да я изчисти. Това беше жестът, който означаваше _недоумение_ — един вид объркано набръчкване на челото.
	— Как подобряват своя кетан, ако не се упражняват? — попита тя.
	— Там, откъдето идвам, жените изобщо не практикуват кетан.
	Очите й се присвиха и след това просветнаха.
	— Искаш да кажеш, че техният кетан е _таен_? — каза тя, като използва атуранската дума за „таен“.
	Макар лицето й да беше спокойно, тялото й вибрираше от вълнение.
	— Кетан, който е известен само на тях и който не е позволено да виждат мъжете. — Селийн посочи към пейката, където нашите учители седяха, без да ни обръщат внимание. — Вашет има нещо такова. Много пъти исках от нея да ми го покаже, но тя не пожела.
	— Вашет знае друг кетан? — учудих се аз.
	Селийн кимна.
	— Тя е била обучавана в пътя на радостта, преди да дойде при нас. — Тя погледна към Вашет така, сякаш искаше да разкрие тайната й с усилие на волята. — Някой ден ще отида там и ще го науча. Ще отида навсякъде и ще науча всички кетани, които съществуват. Ще изуча скритите пътища на панделката и веригата и на движещото се езеро. Ще науча пътищата на радостта, страстта и въздържанието. Ще събера _всички_ тях.
	Докато говореше, Селийн не изричаше думите като дете, което си фантазира, сякаш мечтае да изяде цяла торта. Нито пък се хвалеше, все едно описва план, който сама е измислила и счита за много хитър.
	Тя говореше с тиха настойчивост. Правеше го така, сякаш просто обясняваше коя е. Не на мен. Казваше го на самата себе си.
	Обърна се и ме погледна.
	— Ще отида и в твоята земя — добави тя. _Безусловно._ — И ще науча варварския кетан, който жените ви пазят в тайна от мъжете.
	— Ще се разочароваш — предупредих я аз. — Не направих езикова грешка. Знам думата за тайна. Онова, което исках да кажа, е, че там, откъдето идвам, много жени просто не се бият.
	Селийн отново завъртя озадачено китката си и аз разбрах, че трябва да се изразя по-ясно. — Там, откъдето идвам, повечето жени прекарват целия си живот, без никога да са хващали меч. По-голямата част от тях израстват, без да знаят как да ударят някого с юмрук или със страничната част на дланта си. Не знаят нищо за какъвто и да е кетан. Изобщо не се бият — заявих аз, като подчертах последните две думи със _силно отрицание_.
	Тя явно най-сетне разбра какво искам да й кажа. Очаквах да е почти ужасена, но вместо това просто стоеше безучастно, ръцете й не помръдваха, сякаш не знаеше какво да мисли. Все едно току-що й бях обяснил, че там, откъдето идвам, жените нямат глави.
	— Не се бият? — попита тя със съмнение. — Нито с мъжете, нито помежду си, нито пък с когото и да било?
	Кимнах.
	Настъпи продължителна пауза. Селийн се намръщи и видях по лицето й как се опитва да си представи онова, което й бях казал. _Объркване. Смайване._
	— Тогава какво правят? — най-сетне попита тя.
	Замислих се за жените, които познавам — Мола, Фела, Деви.
	— Много неща — отвърнах аз, тъй като трябваше да импровизирам с думи, които не знаех. — Правят картини от камък. Купуват и продават пари. Пишат в книги.
	Селийн, изглежда, се поотпусна, когато изброих тези неща, сякаш почувствала облекчение да чуе, че чужденките, които нямат никакъв кетан, не се въргалят просто по полето като някакви безгръбначни същества.
	— Те лекуват болните и ранените. Те… — Готвех се да кажа „свирят и пеят песни“, но се усетих навреме. — Играят игри, садят жито и пекат хляб.
	Тя остана замислена дълго време.
	— Бих предпочела да се занимавам с тези неща и пак да се бия — решително заяви накрая.
	— Някои жени го правят, но много от тях считат, че това не е част от летхани — използвах фразата „част от летхани“, защото не можех да се сетя как да кажа „подходящо поведение“ на адемски.
	Селийн направи жест на _остро пренебрежение_ и _укор_. Бях удивен колко по-засегнат се почувствах, когато той идваше от това малко момиче в яркожълта риза, отколкото от всичките онези пъти, когато го бяха правили Темпи или Вашет.
	— Летхани е едно и също навсякъде — твърдо отсече тя. — То не е като вятъра, който е различен на всяко място.
	— Летхани е като водата — отвърнах аз, без да се замислям. — Самото то не се променя, но се оформя спрямо всяко място. То е едновременно реката и дъждът.
	Тя ме погледна ядосано. Не беше гневен поглед, но тъй като идваше от някой от Адем, ефектът беше същият.
	— Кой си ти, че да си позволяваш да кажеш, че летхани е едно или друго нещо?
	— А коя си ти, че да се опитваш да правиш точно същото?
	Селийн ме гледа известно време. Между светлите й вежди се появи бръчка. След това тя се засмя весело и вдигна ръце.
	— Аз съм Селийн — обяви тя. — Майка ми е от третия камък. Родена съм в Адем и съм тази, която ще те хвърли на земята.
	Изпълни обещанието си.


	118.
	Цел

	Двамата с Вашет се биехме по хълмовете на Адемре.
	След цялото това време вече почти не обръщах внимание на вятъра. Той беше част от пейзажа по същия начин, по който бе и неравната земя под краката ми. В някои дни беше слаб и успяваше само да разлюлее тревата и да вкара коса в очите ми. Друг път беше достатъчно силен, за да плющи платът на дрехите ми и да прилепва към тялото. Появяваше се от неочаквани посоки без никакво предупреждение и го усещах между лопатките толкова силно, сякаш някой ме бута с ръка.
	— Защо отделяме толкова много време на ръкопашния бой? — попитах Вашет, докато правех „късане на детелина“.
	— Защото се биеш немарливо — отвърна тя и ме блокира с „водно ветрило“. — Защото всеки път, когато се биеш, ме караш да се срамувам. И защото загуби три от четири схватки с дете, което е наполовина на твоя ръст.
	— Но умението ми с меча е дори по-слабо — отбелязах аз, докато я обикалях в кръг, търсейки пролука в защитата й.
	— По-слабо е — потвърди тя. — Затова не ти позволявам да се биеш с друг освен с мен. Твърде буен си. Можеш да нараниш някого.
	— Мислех, че така трябва да се прави — усмихнах се аз.
	Вашет се намръщи, след което небрежно протегна ръка и хвана китката и рамото ми, усуквайки ме в „спящата мечка“. Дясната й ръка вдигна китката ми над главата, като изпъна ръката ми в неудобен ъгъл, а лявата й притискаше здраво рамото ми. Тъй като бях в безпомощно състояние, се принудих да се наведа и да зяпна земята.
	— Вех — казах аз, за да се предам.
	Но Вашет не ме пусна. Тя продължи да извива ръката ми и натискът в рамото ми се увеличи. Почувствах болка в малките костици на китката ми.
	— Вех — повторих аз малко по-силно, като си мислех, че Вашет не ме е чула.
	Но тя продължаваше да ме държи и изви китката ми още по-силно.
	— Вашет? — опитах се да завъртя глава, за да я погледна, но от този ъгъл можех да видя само крака й.
	— Ако смисълът на това движение е да нарани някого — каза тя, — защо трябва да те пускам?
	— Нямах това предвид…
	Вашет натисна по-силно надолу и аз млъкнах.
	— Каква е целта на „спящата мечка“? — спокойно попита тя.
	— Да извади противника от строя — отвърнах аз.
	— Много добре. — Тя започна да ме натиска с бавната, неумолима сила на ледник и в рамото и в китката ми запулсира тъпа болка. — Скоро ще извадя ръката ти от рамото. Сухожилията ти ще се откъснат и ще се отделят от костта. Мускулите ти ще се разкъсат и ръката ти ще увисне отстрани като мокър парцал. Тогава „спящата мечка“ ще е постигнала ли целта си?
	Животинският инстинкт ме накара да се опитам да се боря, но от това изгарящата болка стана само по-остра и спрях. И преди по време на обучението ми се бях оказвал в положения, от които няма измъкване. Всеки път бях безпомощен, но това беше първият случай, в който наистина и се чувствах така.
	— Целта на „спящата мечка“ е контролът — спокойно обясни Вашет. — В момента мога да правя с теб каквото пожелая. Мога да те преместя, да те пречупя или да те освободя.
	— Бих предпочел да ме освободиш — казах аз, като се опитах в гласа ми да прозвучи по-скоро надежда отколкото отчаяние.
	Последва пауза. След това тя спокойно ме попита:
	— Каква е целта на „спящата мечка“?
	— Контрол.
	Почувствах как ръцете й ме пуснаха и се изправих, като бавно раздвижих рамото си, за да облекча болката.
	Тя стоеше до мен и ме гледаше намръщено.
	— Смисълът на всичко това е контролът. Първо трябва да контролираш себе си. След това да започнеш да контролираш онова, което те заобикаля. Накрая печелиш контрол над онзи, който ти се противопоставя. Това е летхани.

	* * *

	След като бях прекарал почти цял месец в Хаерт, имах усещането, че нещата се развиват добре. Вашет призна, че езикът ми се подобрява, и ме поздрави, че вече звуча като дете, а не просто като идиот.
	Продължих да се виждам със Селийн на полето до дървото меч. Очаквах тези срещи с нетърпение въпреки факта, че тя ме побеждаваше с весела безпощадност всеки път, когато се биехме. Бяха ми необходими три дни, преди да успея да я надвия.
	Това е интересен стих, който бихме могли да добавим към дългата история на живота ми, нали?

	Елате и чуйте всички вий сега
	един разказ за храбри и сърцати дела.
	За чудесата, дето Квоте Безкръвния сътворил,
	и за това колко смело се бил
	с момиче малко, на не повече от десет.
	И чуйте как той я победил.
	С могъщ удар проснал я в тревата
	и от радост заподскачал по земята.

	Колкото и ужасно да звучи, аз се гордеех с това. И имаше защо. Самата Селийн ме поздрави, когато това се случи, като изглеждаше доста изненадана, че бях успял да го постигна. Там, под дългата сянка на дървото меч, за награда тя ми показа версия с две ръце на „отскубване от лъва“ и ме поласка, като ме дари с приятелска и дяволита усмивка.
	Същия ден приключихме рано с определения ни брой двубои. Отидох да седна на близкия камък, който беше загладен и удобен за седене. Погрижих се за десетината си дребни драскотини от схватката и се приготвих да гледам дървото меч, докато Вашет не се върне да ме повика.
	Селийн обаче не беше от онези, които могат да седят и да чакат. Изтича до дървото меч и застана само на няколко крачки от най-близките клони, които се люлееха и танцуваха на вятъра, като караха кръглите, остри като бръснач листа да се въртят в лудешки кръгове.
	След това тя приведе рамене и се стрелна под клоните на дървото, сред хилядите бясно въртящи се листа.
	Бях твърде стреснат, но почти бях успял да се изправя, когато чух смеха й. Наблюдавах я как се мята, танцува и върти и дребното й тяло избягва разлюлените от вятъра листа, сякаш играе на гоненица с тях. Тя измина половината разстояние до ствола и спря. Наведе глава, протегна се и перна настрани един лист, който иначе щеше да я пореже.
	Не. Селийн не просто беше ударила листа. Бе използвала „навяващ сняг“. След това я видях да се приближава още повече до ствола на дървото, като се движеше напред-назад на зигзаг и се пазеше. В началото използва „девица сресва косата си“, а после „танц назад“.
	Сетне скочи настрани и заряза кетана. Приведе се и се втурна през пролука между листата, стигна до ствола на дървото и го плесна с ръка.
	След това се върна между листата. Направи „пресоване на сайдер“, наведе се, завъртя се и се затича, за да излезе изпод клоните на дървото. Когато се озова навън, не нададе триумфален вик, както би направило някое дете от Федерацията, но скочи във въздуха с победоносно вдигнати ръце. След това направи колело, като продължаваше да се смее.
	Със стаен дъх наблюдавах как играе своята игра отново и отново, като се движеше между танцуващите листа на дървото. Невинаги стигаше до ствола. Два пъти й се наложи да се измъкне изпод листата, без да успее да докосне дънера, и дори от мястото, където седях, бе очевидно, че е ядосана. Веднъж се подхлъзна и бе принудена да пълзи, за да се измъкне извън обсега на листата.
	Но успя да стигне до ствола и обратно четири пъти, като всеки път отбелязваше измъкването си с вдигнати ръце, смях и едно съвършено колело.
	Спря едва когато Вашет се върна. Наблюдавах отстрани как тя се втурна към Селийн и строго й се накара. Не можех да чуя какво казват, но езикът на телата им беше достатъчно красноречив. Момичето сведе поглед и затътри крака, а Вашет й размаха пръст и я шляпна по врата. Беше като мъмренето, което всички други деца получават — „Стой настрана от градината на съседа!“, „Не дразни овцата на семейство Бентън!“, „Не си играй на гоненица с хилядите въртящи се ножове на свещеното дърво на народа си!“.


	119.
	Ръце

	След като Вашет прецени, че езикът ми вече е само умерено смущаващ, тя уреди да разговарям със странна смесица от хора, намиращи се на различни места в Хаерт.
	Имаше словоохотлив старец, който предеше копринена нишка и не спираше да бърбори, като разказваше странни, безсмислени, почти безумни истории. Една от тях беше за момче, което си слага обувки на главата, за да спаси котка да не бъде убита. В друга семейство се заклева да изяде планината камък по камък. Така и не успях да открия някакъв смисъл в тези разкази, но ги слушах учтиво и отпивах от сладката бира, която мъжът ми предложи.
	Срещнах се с две близначки, които правеха свещи и ми показаха стъпките на причудливи танци. Прекарах един следобед с дървар, който с часове говореше само за цепенето на дърва.
	В началото помислих, че това са важни членове на местната общност. Реших, че Вашет ме показва пред тях, за да демонстрира колко цивилизован съм станал.
	Едва когато прекарах една сутрин с Два пръста, осъзнах, че тя ме е изпратила при всички тези хора с надеждата да науча нещо.
	Два пръста не беше истинското му име. Просто аз така го наричах. Той беше готвач в училището и го виждах по време на всяко хранене. Лявата му ръка беше нормална, но дясната бе жестоко осакатена и имаше само палец и показалец.
	Вашет ме изпрати при него сутринта и ние заедно приготвихме обяда и разговаряхме. Името му беше Наден. Той ми каза, че е прекарал десет години сред варварите. И което е по-важното, беше пратил повече от двеста и трийсет сребърни таланта на училището, преди да бъде ранен и да не може да се бие повече. Спомена този факт няколко пъти, от което ми стана ясно, че особено се гордее с него.
	Камбаните иззвъняха и в столовата заприиждаха хора. Наден започна да сипва от вареното, което бяхме сготвили — горещо и гъсто, с парчета овнешко и моркови. Аз нарязах резени топъл бял хляб за онези, които искаха. Разменяхме си кимвания и някой и друг жест на учтивост с хората, които се редяха на опашката. Внимавах да ги поглеждам съвсем за кратко в очите и се опитвах да убедя себе си, че това, че твърде малко хора искат хляб днес, е просто съвпадение.
	Карсерет показа отношението си, така че всички да го видят. Първо изчака да й дойде редът, после направи ясно забележим жест на _погнуса_, преди да се отдалечи, като остави дървената си чиния.
	По-късно двамата с Наден се погрижихме да измием съдовете.
	— Вашет ми каза, че не си напреднал много с овладяването на меча — заяви той без предисловия. — Твърди, че прекалено много се страхуваш за ръцете си и това те прави колеблив. _Остър укор._
	Замръзнах при този безцеремонен жест, като потиснах внезапния импулс да погледна към осакатената му ръка. Кимнах, тъй като не се чувствах достатъчно уверен, за да потвърдя на глас.
	Той извърна поглед от желязното гърне, което търкаше, и протегна ръка пред себе си. Жестът му беше предизвикателен, а лицето му — сурово. Тогава погледнах към ръката му, защото щеше да е грубо да не й обърна внимание. Имаше само палец и показалец. Те му вършеха работа, за да хваща разни неща, но не и за каквито и да е по-фини дейности. Половината от останалата част от ръката му бе безформена, сбръчкана маса, покрита с белези.
	Лицето ми остана равнодушно, но го постигнах с усилие. Донякъде това означаваше да се сблъскам с най-големия си страх. Почувствах се неловко, защото моите ръце не са наранени, и с усилие потиснах желанието си да ги стисна в юмрук или да ги скрия зад гърба си.
	— Минаха дванайсет години, откакто тази ръка за последно е държала меч — каза Наден. _Горд гняв. Съжаление._ — Дълго мислих за онази битка, при която се простих с пръстите си. Дори не ги загубих от умел противник. Отряза ги един варварин, нито ръце бяха по-подходящи да държат лопата отколкото меч.
	Той сгъна двата си пръста. Донякъде беше късметлия. В Хаерт имаше други адемци, които бяха загубили ръцете си до китката, очите си или крайниците си до лакътя или коляното.
	— Мислих дълго. Можех ли да спася ръката си? Разсъждавах за договора си, според който трябваше да защитавам един барон, в чиито земи имаше бунт. Казвах си — ами ако не бях приел този договор? Питах се — ами ако бях загубил лявата си ръка? Нямаше да мога да говоря, но щях да мога да държа меч. — Ръката му се отпусна встрани. — Но да държиш меч не е достатъчно. Истинският наемник се нуждае от двете си ръце. Никога не бих могъл да направя „любовник излиза през прозореца“ или „спящата мечка“ само с една ръка… — Той сви рамене. — Да гледаш към миналото е лукс. Можеш да го правиш цял живот и е напълно безполезно. Облякох червените дрехи с гордост. Донесох на училището над двеста и трийсет таланта. Бях от втория камък и можех да стана от третия навреме. — Отново вдигна осакатената си ръка. — Нямаше да спечеля никое от тези неща, ако бях живял в страх, че ще загубя ръката си. Ако се бях плашил и свивал, никога нямаше да ме приемат в Латантха. Никога нямаше да стигна до втория камък. Щях да съм цял, но щях да съм по-малко от това, което съм сега.
	Той се обърна и отново се захвана да търка съдовете. Малко след това и аз се присъединих към него.
	— Много ли е зле? — тихо попитах аз, неспособен да се сдържа.
	Наден дълго време не ми отговори.
	— В началото, след като се случи, реших, че не е толкова зле. Други бяха получавали и по-лоши рани или бяха умирали. Бях по-голям късметлия от тях. — Той си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. — Опитах се да мисля, че не е толкова зле, че животът ми продължава. Но не беше така. Животът спря. Бях загубил много. Бях загубил всичко. — Замълча, сетне добави: — Когато сънувам, имам две ръце.
	Довършихме заедно миенето на съдовете, споделяйки тишината. Понякога това е единственото, което можеш да споделиш с някого.

	* * *

	Селийн също ми преподаде един урок. А именно — че има противници, които не биха се поколебали да уцелят мъж с юмрук, лакът или ритник право в гениталиите.
	Никога не ме удряше толкова силно, че да ме нарани сериозно. Беше тренирала да се бие през целия си млад живот и притежаваше контрола, който Вашет ценеше толкова много. Но това също така означаваше, че знае точно колко силно трябва да ме удари, за да ме зашемети и да ме накара да се олюлея, така че победата да й е в кърпа вързана.
	И така, аз седях на тревата, бях мрачен и ми се гадеше. След като ме бе извадила от строя, Селийн ме потупа успокоително по рамото, преди да се отдалечи с весели подскоци. Без съмнение, за да танцува отново между полюшваните от вятъра клони на дървото меч.
	— До последно се справяше добре — отбеляза Вашет и седна на земята срещу мен.
	Не отвърнах нищо. Като дете, играещо на криеница, искрено се надявах, че ако затворя очи и стоя напълно неподвижен, болката няма да ме открие.
	— Хайде сега, видях как те изрита — небрежно подхвърли Вашет. — Не беше чак толкова зле. — Чух я да въздъхва. — Все пак ако искаш някой да ги погледне и да се увери, че са все още непокътнати…
	Засмях се леко. Това се оказа грешка. Слабините ми бяха пронизани от невероятна болка, която се простря надолу чак до коляното ми и нагоре до гърдите. Започна да ми се повръща и аз отворих очи, за да възвърна равновесието си.
	— Ще порасне и ще спре да го прави — увери ме Вашет.
	— Надявам се да е така — процедих през зъби аз. — Това е лош навик.
	— Не това имах предвид — рече тя. — Исках да кажа, че ще стане по-висока. Да се надяваме, че ще разпределя вниманието си по равно към различните части на тялото. В момента атакува твърде често слабините. Това я прави предвидима и човек лесно може да се защити. — Погледна ме многозначително. — Поне всеки с поне малко мозък може да го направи.
	Отново затворих очи.
	— Моля те, Вашет, точно сега не ми е до уроци — примолих й се аз. — Всеки момент може да повърна вчерашната си закуска.
	— Звучи ми като идеалния момент за урок — заяви тя и се изправи. — Ставай. Трябва да се научиш как да се биеш, когато си ранен. Това е незаменимо умение, което Селийн ти даде възможност да упражняваш. Трябва да си й благодарен.
	Знаех, че е безсмислено да споря, затова се изправих и предпазливо се отправих към меча си за тренировки.
	Вашет ме хвана за рамото.
	— Не. Само с ръце.
	— Трябва ли да го правим, Вашет? — въздъхнах аз.
	— Трябва ли да правим какво? — повдигна вежди тя.
	— Трябва ли да се съсредоточаваме винаги върху боя с голи ръце? — попитах аз. — Уменията ми с меча изостават все повече.
	— Не съм ли аз твоята учителка? — възмути се тя. — Кой си ти да казваш кое е по-добре?
	— Не съм ли аз този, който ще трябва да използва придобитите умения по света? — многозначително рекох аз. — А по света бих предпочел да използвам меч, а не юмрук.
	— И защо мислиш така? — Вашет сведе ръце с безизразно лице.
	— Защото другите хора имат мечове — отвърнах аз. — А ако участвам в бой, бих искал да победя.
	— С меч по-лесно ли се печели? — поинтересува се тя.
	Външното спокойствие на Вашет трябваше да ме накара да се досетя, че с този разговор стъпвам върху твърде тънък лед, но предизвикващата гадене болка в слабините ми пречеше да мисля. Макар че, честно казано, дори да не бях разсеян, можеше пак да не разбера накъде отиват нещата. Бях започнал да се чувствам спокоен с Вашет — прекалено спокоен, за да бъда достатъчно предпазлив.
	— Разбира се — отвърнах аз. — Защо иначе ще носиш меч?
	— Това е добър въпрос — отбеляза тя. — Защо хората носят мечове?
	— Защо носят каквото и да било? За да го използват.
	Тя ме погледна с откровено отвращение.
	— Тогава защо да си правим труда да работим върху езика ти? — гневно попита тя, протегна ръка, сграбчи челюстта ми и стисна бузите ми, принуждавайки ме да отворя уста като пациент в Медика, който отказва да изпие лекарството си. — Тогава защо ти е този език, след като мечът е достатъчен? Кажи ми.
	Опитах се да се дръпна, но Вашет беше по-силна от мен. Понечих да я избутам, но тя отблъсна размаханите ми ръце така, сякаш бях дете.
	Пусна лицето ми, след това ме хвана за китката и я раздруса пред лицето ми.
	— Защо изобщо имаш ръце, а не ножове?
	Сетне пусна китката ми и ме удари с разтворена длан през лицето.
	Ако кажа, че ме зашлеви, ще останете с погрешно впечатление. Това не беше драматичен шамар от онези, които виждате на сцената. Нито пък беше оскърбителният, жилещ шамар, който придворна дама залепва върху гладката кожа на благородник, опитващ се да се държи прекалено интимно с нея. Не беше дори и по-професионалният шамар на сервитьорката, защитаваща се от нежеланото внимание на пияница, който я ухажва твърде нахално.
	Не. Това едва ли можеше да се нарече шамар. Шамарът се удря с пръстите или с дланта. Той пари и стряска. Вашет ме удари с отворена длан, в която бе вложена цялата сила на ръката й. Зад ръката пък беше рамото й. А зад него — целият сложен механизъм на завъртащите й се хълбоци, на силните й крака, стъпили здраво на земята, а най-отдолу беше самата земя. Сякаш цялото сътворение ми бе нанесло удар посредством нейната длан и единствената причина да не ме осакати бе, че дори когато беше разярена, Вашет винаги се владееше съвършено.
	Тъй като тя контролираше нещата, не разби челюстта ми, нито ме повали в безсъзнание. Но зъбите ми изтракаха и чух звънтене в ушите. За малко да обърна очи, а краката ми се разклатиха и затрепериха. Щях да падна, ако Вашет не ме беше хванала за рамото.
	— Да не мислиш, че те уча на тайните на меча, за да можеш да се върнеш и да ги използваш? — попита ме тя.
	Смътно осъзнавах, че крещи. За пръв път чувах някой от Адем да повиши глас.
	— Това ли си мислиш, че правим тук?
	Докато висях замаяно в хватката й, тя ме удари отново. Този път ръката й закачи носа ми. Болката беше поразителна, сякаш някой е вкарал парче лед направо в мозъка ми. Тя ме извади от замайването, така че когато Вашет ме удари за трети път, бях в пълно съзнание.
	Задържа ме за момент, докато светът се въртеше около мен, след това ме пусна. Направих една несигурна стъпка и рухнах на земята като марионетка, на която са отрязали конците. Не изпаднах в безсъзнание, но бях напълно зашеметен.
	Отне ми дълго време да дойда на себе си. Когато най-сетне успях да седна, усещах тялото си отпуснато и тежко, сякаш някой ме е разглобил и след това ме е сглобил отново по малко по-различен начин.
	Докато мозъкът ми заработи дотолкова, че да мога да се огледам, вече бях останал сам.


	120.
	Любезност

	Два часа по-късно седях сам в столовата. Главата ме болеше и едната страна на лицето ми беше отекла и пареше. В някакъв момент си бях прехапал езика, така че сега, докато се хранех, ме болеше и всичко имаше вкус на кръв. Настроението ми беше по-лошо, отколкото можете да си представите.
	Когато мярнах нещо червено да сяда на пейката срещу мен, не посмях да вдигна поглед. Щеше да е лошо, ако беше Карсерет, но ако беше Вашет, щеше да е дори по-страшно. Бях чакал столовата да се изпразни почти напълно, преди да дойда да се нахраня, като се надявах да избегна и двете.
	Но когато вдигнах поглед, видях, че беше Пенте — буйната млада жена, победила Шехин.
	— Здравей — поздрави ме тя на атурански с лек акцент.
	Направих жест на _учтив, официален поздрав_. Като се имаше предвид как върви денят ми, си помислих, че е най-добре да бъда възможно най-предпазлив. Коментарите на Вашет ме навеждаха на мисълта, че Пенте е многоуважаван член на училището с висок ранг.
	Въпреки това тя не беше много стара. Може би се дължеше на дребното й телосложение и малкото й сърцевидно лице, но изглеждаше на не повече от двайсет години.
	— Може ли да говорим на твоя език? — попита тя на атурански. — Ще бъде любезно от твоя страна. Имам нужда да го упражнявам.
	— С радост ще го направя — отвърнах също на атурански. — Говориш много добре. Завиждам ти. Когато говоря на адемски, се чувствам като едър, подобен на мечка мъж, който стъпва тежко насам-натам с огромните си ботуши.
	Пенте се усмихна стеснително и след това прикри устата си с ръка, като леко се изчерви.
	— Правилно ли е да се усмихвам?
	— Правилно е и е любезно. Такава усмивка показва веселост. Което е много подходящо, защото онова, което казах, беше малка шега.
	Пенте махна ръката си и отново се усмихна стеснително. Тя беше очарователна като пролетни цветя. Като я гледах, сърцето ми се успокояваше.
	— Обикновено — рекох аз — бих се усмихнал в отговор на твоята усмивка. Но се безпокоя, че останалите хора тук биха сметнали това за неучтиво.
	— Моля те — каза тя и направи поредица от жестове, които бяха достатъчно ясни, за да може всеки да ги види. _Самоуверена покана. Умолителна и настойчива молба. Свойско приветстване._ — Трябва да се упражнявам.
	Усмихнах се, макар и не толкова широко, колкото бе обичайно за мен. Донякъде от предпазливост и донякъде, защото лицето ме болеше.
	— Приятно е да можеш да се усмихнеш отново — признах аз.
	— Безпокоях се за усмивката си. — Тя понечи да направи жест, но се спря.
	Изражението й се промени и тя леко присви очи, сякаш беше раздразнена.
	— Това ли? — попитах аз и направих жест за _умерено безпокойство_.
	Пенте кимна.
	— Как правиш това с лицето си?
	— Ето така. — Леко събрах веждите си. — Освен това като жена правиш и така. — Присвих устни. — А аз ще направя така, защото съм мъж. — Извих устни надолу и това ми придаде смръщен вид.
	Пенте ме погледна безизразно. _Поразена._
	— Различно ли е за мъжете и жените? — невярващо ме попита тя.
	— Само за някои неща — успокоих я аз. — И то за такива, които са по-маловажни.
	— Има толкова много неща — каза тя, като позволи нотка на отчаяние да се промъкне в гласа й. — В едно семейство човек знае какво означава и най-малкото движение на лицето. И докато растеш, наблюдаваш. Знаеш всичко за близките си. Приятелите, с които си израснал — знаеш кога трябва да им се усмихваш и кога не. С тях е лесно. Но това… — Тя поклати глава. — Как можеш да разбереш кога да си показваш зъбите? Колко често да докосвам очите си?
	— Разбирам — рекох. — Много ме бива в моя език. Мога да предам и хитроумния смисъл на онова, което казвам. Но тук това е безполезно — признах аз и въздъхнах. — Все още ми е трудно да накарам лицето си да остане неподвижно. Усещам, че всеки път задържам дъха си.
	— Невинаги — поправи ме тя. — Невинаги лицата ни са неподвижни. Когато си с… — не довърши тя и направи бърз жест за _извинение_.
	— С никого не съм близък — казах аз. _Кротко съжаление._ — Надявах се, че се сближавам с Вашет, но се опасявам, че днес развалих всичко.
	Пенте кимна.
	— Видях. — Тя се пресегна и прокара пръста си по едната страна на лицето ми и аз почувствах хладния й допир върху отока. — Трябва много да си я разгневил.
	— Това ми стана ясно по звънтенето, което получих в ушите — споделих аз.
	Пенте поклати глава.
	— Не. Следите. — Този път тя посочи своето лице. — При друг може и да е грешка, но Вашет нямаше да остави такива следи, ако не искаше всички да ги видят.
	Стомахът ми се сви и ръката ми несъзнателно докосна лицето. Разбира се. Това не беше просто наказание. Това беше послание към всички адемре.
	— Какъв глупак съм! — тихо възкликнах аз. — До момента не осъзнавах това.
	Хранехме се мълчаливо в продължение на няколко минути, преди да попитам:
	— Защо дойде да седнеш при мен?
	— Когато те видях днес, помислих, че съм чувала много хора да говорят за теб. Но не знаех нищо за теб от личен опит.
	Последва пауза.
	— И какво казват останалите? — попитах я с лека, крива усмивка.
	Тя отново се пресегна и докосна ъгълчето на устата ми с върховете на пръстите си.
	— Това — посочи тя, — каква е тази извита усмивка?
	В отговор направих жест за _лека насмешка_.
	— Смея се на себе си, а не на теб. Мога да се досетя какво казват.
	— Не всичко е лошо — меко ме увери тя.
	Сетне вдигна очи към мен и срещна погледа ми. Изглеждаха огромни върху малкото й лице, малко по-тъмносиви от обичайния за адемците цвят. Бяха толкова ясни и чисти, че когато се усмихна, сърцето ми трепна. Усетих как очите ми се пълнят със сълзи и побързах смутено да сведа поглед.
	— О! — тихо възкликна тя и направи забързан жест за _тъжно извинение_. — Не. Сбърках с моята усмивка и поглед. Имах предвид това. _Любезно насърчаване._
	— Беше права с твоята усмивка — възпротивих се аз, без да вдигам очи, като примигвах трескаво, за да прогоня сълзите си. — Това е неочаквана любезност в ден, в който аз не заслужавам нещо подобно. Ти си първата, която по собствено желание говори с мен. И на лицето ти има такава доброта, че сърцето ми спира.
	Направих жеста за _благодарност_ с лявата си ръка, доволен, че не се налага да я погледна в очите, за да й покажа как се чувствам.
	Лявата й ръка се пресегна през масата и хвана моята. След това тя я обърна с дланта нагоре и нежно я докосна с жеста за _утеха_.
	Вдигнах поглед и й се усмихнах с нещо, което се надявах да прилича на успокоителна усмивка.
	Тя почти съвършено повтори усмивката ми и отново покри с ръка устата си.
	— Продължавам да се тревожа за усмивката си.
	— А не би трябвало. Устните ти са съвършени за усмивка.
	Пенте отново ме погледна и за миг очите й срещнаха моите, преди да се стрелнат встрани.
	— Наистина ли?
	Кимнах.
	— На моя език за такива устни бих написал… — Внезапно спрях и леко се поизпотих, когато осъзнах, че се готвя да кажа думата „песен“.
	— Поема? — услужливо предположи тя.
	— Да — бързо отвърнах аз. — Това е усмивка, за която си заслужава да бъде написана поема.
	— Тогава съчини някоя — предложи тя — на моя език.
	— Не — побързах да кажа аз. — Това ще е като поемата на мечка. Твърде тромава за теб.
	Това само я заинтригува още повече и очите й станаха нетърпеливи.
	— Направи го. Ако е тромава, ще ме накара да се чувствам по-добре за моите собствени грешки.
	— Ако го направя, и ти ще трябва да сториш същото — заканих й се аз, — но на моя език.
	Смятах, че това ще я уплаши, но само след миг колебание тя кимна.
	Помислих си за единствената адемска поезия, която бях чувал досега — няколко стиха от стария предач на коприна и част от историята за стрелеца с лък, която Шехин ми бе разказала. Не беше кой знае каква основа.
	Замислих се за думите, които знаех, и за това как звучаха. Усетих остро липсата на моята лютня. В края на краищата точно за това беше музиката. Думите невинаги могат да свършат работата, която ние искаме да свършат. Музиката съществува, за да ни помогне, когато думите не са достатъчни.
	Нервно се огледах наоколо, доволен, че в столовата са останали много малко хора. Наведох се към нея и започнах да рецитирам:

	Пенте с двете оръжия
	сега няма меч в ръката.
	Устните й са нежни като цвете
	и прорязват направо сърцето.

	Тя отново ми се усмихна и усмивката й беше точно както я описвах. Усетих я като пробождане в гърдите. Усмивката на Пенте беше красива, но беше стара и знаеща. Усмивката й беше блестяща като ново пени. Беше като свежа вода, обливаща сухото ми, изморено сърце.
	Сладката усмивка на млада жена. На света няма нищо по-хубаво от това. По-ценна е от солта. Без нея част от нас ще заболее и ще умре. Сигурен съм в това. То е нещо толкова просто. Колко странно. Колко странно и прекрасно.
	Пенте затвори очи за миг, устните й мърдаха беззвучно, докато тя подбираше думите за своята собствена поема.
	След това тя отвори очи и заговори на атурански:

	Като пламнал клон
	са думите на Квоте.
	Но словата му са като тежък ботуш
	и разкриват танцуваща мечка.

	Усмихнах се достатъчно широко, че да ме заболи лицето.
	— Прекрасна е — искрено отвърнах аз. — Това е първата поема, която някой някога е съчинявал за мен.

	* * *

	След разговора ми с Пенте се почувствах значително по-добре. Не бях сигурен дали двамата бяхме флиртували, но това нямаше особено значение. За мен беше достатъчно да знам, че в Хаерт има поне един човек, който не желае смъртта ми.
	Както обикновено, след като хапнах, отидох до къщата на Вашет. Част от мен се надяваше, че тя ще ме посрещне усмихната и изпълнена със сарказъм и мълчаливо ще оставим сутрешната разправия в миналото. Другата част се страхуваше, че тя ще откаже да разговаря с мен.
	Докато се изкачвах по хълма, я видях да седи на дървената пейка пред вратата. Беше облегната на грубата каменна стена на къщата, сякаш просто се наслаждаваше на следобедното слънце. Поех дълбоко дъх и усетих, че се отпускам.
	Но когато се приближих, видях лицето й. Тя не се усмихваше и на физиономията й не зърнах обичайната безизразна маска на адемците. Наблюдаваше ме как се приближавам с неумолимия вид на палач.
	Заговорих веднага, щом се приближих достатъчно.
	— Вашет — искрено започнах аз, — аз…
	Както седеше, Вашет вдигна ръка и ме спря толкова бързо, сякаш ме бе ударила през устата.
	— Сега извинението няма особено значение — каза тя с глас, студен и равен като каменна плоча. — В този момент каквото и да кажеш, не може да му се има доверие. Знаеш, че съм истински и силно разгневена, затова се страхуваш. Това означава, че не мога да вярвам на нито една твоя дума, защото в теб говори страхът. Ти си умен, очарователен лъжец. Знам, че можеш да изкривиш света с думите си. Затова няма да те слушам.
	Тя се размърда на пейката, след което продължи:
	— В началото забелязах в теб мекота. Това се среща рядко в някой толкова млад като теб и до голяма степен ме убеди, че си заслужава да започна да те уча. Но докато дните минаваха, забелязах нещо различно. Едно друго лице, което далеч не беше меко. Не му обръщах внимание, приемах го за проблясък на фалшива светлина, за перчене на млад мъж или за странни шеги на варварин. Но днес, докато говореше, осъзнах, че мекотата е била само маска. И че това друго, прикрито лице, това тъмно и безжалостно нещо всъщност е истинското лице, което се крие отдолу. — Вашет ме изгледа продължително. — В теб има нещо обезпокоително. Шехин го е видяла по време на вашите разговори. Не е липсата на летхани. Но вместо да ме успокоява, това само ме кара да се чувствам още по-неспокойна. Това означава, че в теб има нещо по-дълбоко от летхани. Нещо, което летхани не може да поправи. — Тя ме погледна в очите. — Ако това е така, значи съм сгрешила, като те обучавам. Ако си бил достатъчно хитър, за да ми показваш фалшиво лице толкова дълго, значи си заплаха не само за училището. Ако това е истина, значи Карсерет е права и трябва бързо да бъдеш убит в името на безопасността на всички ни. — Тя се изправи бавно, сякаш беше много уморена. — Това е, за което си мислех днес. И ще продължа да мисля върху него още дълги часове тази нощ. До утре ще съм взела решение. Възползвай се от това време, за да подредиш мислите си и да се подготвиш по начина, който сметнеш за най-подходящ.
	След това, без да ме погледне в очите, тя се обърна, влезе в къщата си и тихо затвори вратата след себе си.

	* * *

	Известно време се скитах безцелно. Отидох да погледам дървото меч, като се надявах да открия там Селийн, но тя не се виждаше никъде. Дървото не ми подейства успокояващо. Не и този път.
	Затова отидох в баните, където мрачно покиснах във водата. След това в едно от огледалата, пръснати в по-малките стаи, зърнах лицето си за пръв път, откакто Вашет ме бе ударила. Половината беше червено и подуто, с натъртвания около слепоочието и челюстта, които започваха да придобиват синьо-жълт цвят. Освен това и едното ми око бе започнало да посинява.
	Докато се гледах в огледалото, усетих как в стомаха ми бавно затрептява гняв. Реших, че ми омръзна да чакам безпомощно, докато други решават дали мога да живея или не. Бях играл тяхната игра, бях научил езика им, неизменно се бях държал учтиво и в замяна те се бяха отнасяли с мен като с куче. Биха ме, подиграваха ми се, заплашваха ме със смърт и с по-лоши неща. Беше ми дошло до гуша от всичко това.
	И така, аз бавно се разхождах из Хаерт. Посетих сестрите близначки, приказливия ковач и шивача, от който бях купил дрехите си. Разговарях приятелски с тях, за да ми минава времето. Задавах им въпроси и се преструвах, че не изглеждам така, сякаш само преди няколко часа някой ме е пребил до безсъзнание.
	Подготовката ми отне доста време. Пропуснах вечерята и докато се върна в училището, небето вече беше притъмняло. Отидох право в стаята си и затворих вратата зад гърба си.
	Вътре изпразних съдържанието на джобовете си върху леглото. Някои от нещата бях купил, а други откраднал — две хубави свещи от пчелен восък, дълго парче крехка стомана от лошо изкован меч, макара кървавочервен конец, малко запушено шише с вода от баните.
	Стиснах шишето здраво в юмрука си. Повечето хора не разбират колко много топлина съдържа водата. Затова й е нужно толкова време, за да заври. Въпреки че горещият басейн, от който я бях взел, се намираше на близо километър разстояние, онова, което държах в ръката си, бе по-полезно за един симпатист от нажежен въглен. В тази вода имаше огън.
	Сетих се за Пенте и изпитах известно разкаяние. След това взех една свещ и започнах да я въртя в ръце и да я затоплям с кожата си. Накарах восъка да омекне и се захванах да оформям кукла от него.
	Седях в стаята си, изпълнен с мрачни мисли, докато и последната светлина в небето не угасна. Огледах инструментите, които бях насъбрал, и изпитах дълбоко вътрешно усещане, че понякога ситуацията става толкова объркана, че думите са безполезни. Какъв друг избор ми оставаше сега, когато думите ме бяха подвели?
	Какво остава на всеки от нас, когато думите ни подведат?


	121.
	Когато думите са безполезни

	Беше доста късно през нощта, когато приближих къщата на Вашет, но през прозореца й проблясваше светлина на свещ. Не се съмнявах, че би ме убила или осакатила за доброто на Адемре, но тя беше преди всичко предпазлива. Преди това цяла нощ щеше да обмисля как да постъпи.
	Когато тихо почуках на вратата й, ръцете ми бяха празни. Малко след това тя отвори. Все още бе облечена в червените си наемнически дрехи, но беше махнала по-голямата част от копринените връзки, които ги пристягаха към тялото й. Очите й бяха уморени.
	Щом ме видя, стисна устни и аз знаех, че ако заговоря, ще откаже да ме слуша. Затова направих жест за _настойчива молба_ и отстъпих извън светлината и назад към мрака. Дотогава вече я бях опознал достатъчно добре, за да съм сигурен, че ще прояви любопитство. Когато отстъпих, тя присви подозрително очи, но след миг колебание ме последва. Не взе меча със себе си.
	Нощта беше ясна и лунният сърп осветяваше пътя ни. Поведох я нагоре по хълмовете, далеч от училището, далеч от разхвърляните къщи и магазини на Хаерт.
	Вървяхме близо два километра, преди да стигнем до мястото, което бях избрал. Малка горичка, където една висока камара щеше да попречи какъвто и да е шум да достигне обратно до спящия град.
	Лунната светлина се процеждаше през дърветата и разкриваше тъмните очертания на малко празно пространство, закътано между камъните. Там имаше две дървени пейки. Хванах нежно ръката на Вашет и я отведох да седне на едната.
	С бавни движения се пресегнах към дълбоката, защитена от вятъра сянка на близкото дърво и взех своя шаед. Внимателно го окачих върху един нисък клон, така че да увисне между двама ни като тъмна завеса.
	След това седнах на другата пейка и се наведох към закопчалките на калъфа на лютнята. Докато ги щраках, инструментът издаваше хармонично звънтене, сякаш нетърпелив да се освободи.
	Извадих го и засвирих тихо.
	Бях пъхнал парче плат в корпуса на лютнята, за да смекча звука, тъй като не исках да се разнесе над скалистите хълмове. Освен това бях оплел малко от червения конец между струните — донякъде, за да не звънтят твърде силно, и донякъде в отчаяна надежда, че той може да ми донесе късмет.
	Започнах с „В селската ковачница“. Не пеех, защото се безпокоях, че Вашет ще се обиди, ако отида твърде далеч. Но дори и без думи тази песен е като ридание. Това е музика, която разказва за празни стаи, студено легло и загубата на любовта.
	Без да правя пауза, продължих с „Теменужката чака да й дойде времето“, а след това и с „Вятърът духа на запад, към дома“. Последната песен беше любимата на майка ми и аз заплаках.
	След това изсвирих песента, която се крие в центъра на моята същност — онази безсловесна музика, която е спотаена в тайните места на сърцето ми. Изсвирих я внимателно, като бавно и тихо дърпах струните в тъмното мъртвило на нощта. Иска ми се да мога да кажа, че тази песен е радостна, че е нежна и ведра, но тя не е такава.
	Накрая спрях да свиря. Върховете на пръстите ми пареха и ме боляха. Беше минал цял месец, откакто бях свирил за последен път, и кожата им беше загубила твърдостта и безчувствеността си.
	Вдигнах очи и видях, че Вашет е дръпнала шаеда ми встрани и ме наблюдава. Луната беше увиснала зад гърба й и не можех да видя изражението върху лицето й.
	— Ето защо нямам ножове вместо ръце, Вашет — тихо казах аз. — Това съм аз, какъвто съм.


	122.
	Заминаване

	На следващата сутрин се събудих рано, хапнах набързо и се върнах обратно в стаята си, докато по-голямата част от учениците в училището още се протягаха в леглата си.
	Метнах лютнята и пътната си торба на рамо. Увих се в шаеда, уверих се, че всичко, което ми е нужно — червеният конец, восъчната кукла, парчето желязо, шишенцето с вода, — е напъхано на подходящите места в джобовете ми. След това сложих качулката на шаеда си, излязох от училището и се отправих към дома на Вашет.
	Тя отвори вратата между второто и третото почукване. Не беше облякла ризата си и застана на вратата с голи гърди. Огледа ме многозначително и забеляза наметалото, пътната торба и лютнята ми.
	— Това май наистина е утро за посещения — каза тя. — Влизай. Толкова рано вятърът е мразовит.
	Влязох вътре, спънах се на прага и ми се наложи да се хвана за рамото на Вашет, за да запазя равновесие. Докато правех това, ръката ми несръчно се закачи в косата й.
	Тя разтърси глава, докато затваряше вратата след себе си. Без да се безпокои, че е полугола, хвана косата си и започна да сплита половината от нея в къса и стегната плитка.
	— Слънцето едва бе изгряло тази сутрин, когато Пенте почука на вратата ми — разговорливо подхвана тя. — Знаеше, че съм ти ядосана. И макар да не й бе известно какво си направил, говори от твое име. — Държейки плитката с една ръка, взе парче червен конец и я върза с него. — След това, преди още да съм успяла да затворя вратата, ме посети Карсерет. Тя ме поздрави, че най-сетне съм се държала с теб така, както заслужаваш.
	Вашет хвана другата половина от косата си и пръстите чевръсто започнаха да сплитат и нея.
	— И двете ме подразниха. Не е тяхна работа да говорят с мен за моя ученик. — Тя завърза и втората плитка. — След това си казах: „Чие мнение уважаваш повече?“
	Погледна ме, превръщайки думите си във въпрос, на който да отговоря.
	— Уважаваш повече собственото си мнение — отвърнах аз.
	— Напълно прав си — широко се усмихна тя. — Но Пенте не е съвсем глупава. А Карсерет може да се гневи като мъж, когато й дойде настроението.
	Взе едно дълго парче тъмна коприна и го уви около тялото си, над раменете и през голите си гърди, като така ги повдигна и пристегна. След това подпъхна края на плата и той някак остана здраво закачен. Бях я виждал няколко пъти преди да прави същото, но за мен все още бе загадка как го постига.
	— И какво реши? — попитах аз.
	Вашет нахлузи кървавочервената риза през главата си.
	— Ти все още си загадка — отвърна тя. — Едновременно кротък и обезпокоителен, умен и глупав. — Главата й се подаде през яката на ризата и тя ме погледна сериозно. — Но онези, които унищожават загадките, защото не могат да ги решат, са напуснали пътя на летхани. Аз не съм такава.
	— Радвам се, че е така — признах аз. — Нямаше да ми е приятно да напусна Хаерт.
	Тя повдигна вежди при тези мои думи.
	— Мисля, че наистина е така. — Посочи калъфа на лютнята, който беше преметнат през рамото ми. — Остави това тук, иначе хората ще започнат да говорят. Остави и торбата си. Можеш да ги отнесеш в стаята си по-късно. — Погледна ме замислено. — Но вземи наметалото. Ще те науча как да се биеш, когато го носиш. Такива неща могат да са полезни, но само ако успееш да направиш така, че да не се спъваш в тях.

	* * *

	Върнах се към обучението си, все едно почти нищо особено не се е случило. Вашет ми показваше как да избягвам да се спъвам и наметалото си. Как то може да бъде използвано за пристягане на оръжието или за обезоръжаване на онези, които са непредпазливи. Тя отбеляза, че наметалото ми е много фино, здраво и трайно, но, изглежда, така и не забеляза нещо необичайно в него.
	Дните отминаваха. Продължавах да тренирам със Селийн и накрая научих как да защитавам скъпоценната си мъжественост от всички видове необичайни атаки. Постепенно придобих достатъчно умения и станахме почти равностойни в двубоите си, като ту аз печелех, ту тя.
	Дори имах няколко разговора с Пенте по време на храненията и се радвах много, че има още един човек, който от време на време да ми се усмихва.
	Но вече не се чувствах спокоен в Хаерт. Бях се доближил само на косъм до истинска катастрофа.
	Всеки път, когато разговарях с Вашет, премислях по два пъти, преди да изрека дадена дума. А в някои случаи и по три пъти.
	И въпреки че Вашет отново се бе върнала към киселата си, макар и усмихната същност, от време на време я хващах да ме наблюдава с мрачно лице и напрегнат поглед.
	Докато дните отминаваха, напрежението помежду ни постепенно намаля, изчезна като синините по лицето ми. Иска ми се да мисля, че накрая щеше да се изпари напълно. Но не ни беше дадено достатъчно време за това.

	* * *

	Дойде ми като гръм от ясно небе.
	Вашет отвори вратата след почукването ми. Но вместо да излезе навън, застана на прага.
	— Изпитът ти е утре — обяви тя.
	За миг не разбрах за какво говори. Бях се съсредоточил толкова много в упражняването на меча, тренировките със Селийн, езика и летхани. Почти бях забравил каква е крайната цел на всичко това.
	Почувствах как гърдите ми се изпълват с внезапно вълнение, последвано от студен възел в стомаха.
	— Утре? — глупаво повторих аз.
	Тя кимна и слабо се усмихна на изражението ми. Унилият й отговор не ми помогна особено да се успокоя.
	— Толкова скоро?
	— Шехин смята, че така ще е най-добре. Ако изчакаме още един месец, може да завали първият сняг и да ти попречи да си тръгнеш свободно.
	Поколебах се и след това отбелязах:
	— Не ми казваш цялата истина, Вашет.
	Последва още една слаба усмивка и леко свиване на рамене.
	— За това си прав, макар че Шехин наистина мисли, че не е разумно да чакаме повече. Очарователен си по своя варварски начин. Колкото по-дълго останеш тук, толкова повече хора ще започнат да се отнасят добре с теб…
	Почувствах как студенината в стомаха ми се настанява по-дълбоко.
	— И ако ще ме осакатявате, ще е по-добре това да стане, преди повече хора да разберат, че аз всъщност съм истински човек, а не някакъв варварин без лице — довърших рязко аз, макар и не толкова рязко, колкото ми се искаше.
	Тя сведе поглед и кимна.
	— Не си го чул, но преди два дни Пенте е насинила окото на Карсерет, защото са се скарали заради теб. Селийн също е започнала да те харесва и говори за теб на другите деца. Наблюдават те иззад дърветата, докато тренираш. — Замълча за момент. — А има и други.
	След всичкото време, прекарано с нея, познавах Вашет достатъчно добре, за да разбера какво означава краткото й мълчание. Внезапно мълчаливото й настроение и неподвижността й ставаха много по-понятни.
	— Шехин трябва да се погрижи по най-добрия възможен начин за интересите на училището — продължи тя. — Трябва да реши, както си му е редът. Не може да си позволи да се колебае само защото няколко човека те харесват. Същевременно, ако вземе правилно решение, но мнозина в училището са недоволни от него, това също няма да е добре. — Тя отново сви рамене. — И така…
	— Готов ли съм?
	Вашет дълго мълча.
	— Отговорът на този въпрос не е лесен — отвърна накрая. — Да бъдеше поканен в училището не е само въпрос на умения. Това е проверка как се приспособяваш и доколко си подходящ. Ако някой от нас се провали, ние можем да опитаме отново. Темпи се яви на изпита четири пъти, преди да бъде приет. Ти ще имаш само една възможност. — Тя вдигна поглед към мен. — И независимо дали си готов или не, времето настъпи.


	123.
	Въртящият се лист

	На следващата сутрин Вашет дойде да ме вземе точно когато довършвах закуската си.
	— Хайде — подкани ме тя, — Карсерет цяла нощ се е молила да има буря, но вместо това само подухва.
	Не знаех какво има предвид тя, но нямах и желание да питам. Върнах дървената си чиния и когато се обърнах, видях Пенте с малко жълтеникаво натъртване върху челюстта.
	Тя не каза нищо, а само стисна ръцете ми, открито изразявайки подкрепата си. След това ме прегърна силно. С изненада установих, че главата й стига едва до гърдите ми. Бях забравил колко е дребна. Столовата бе дори по-тиха от обикновено и макар никой да не ме зяпаше откровено, всички ме наблюдаваха.
	Вашет ме поведе към малкия парк, където се бяхме срещнали за пръв път, и двамата започнахме обичайното си разтягане за гъвкавост. Познатите движения ме успокоиха и трескавата ми тревожност утихна до смътно безпокойство. Когато свършихме, Вашет ме отведе в скритата долина на дървото меч. Не бих изненадан. Къде ли другаде можеше да се проведе изпитът?
	Имаше десетина души, които стояха на групички в полето около дървото. Повечето от тях бяха облечени в червени наемнически дрехи, но видях и трима, облечени в по-светли дрехи. Предположих, че са важни членове на общността или може би пенсионирани наемници, които все още принадлежат към училището.
	Вашет посочи дървото. В началото помислих, че ми обръща внимание на движението му. Както тя спомена, денят беше доста ветровит и клоните се люлееха лудешки във въздуха. Тогава забелязах проблясък на метал върху ствола му. Когато погледнах по-внимателно, забелязах, че към дънера е привързан меч.
	Сетих се как Селийн танцуваше между острите листа, за да плесне ствола на дървото. Разбира се.
	— Около основата на дървото има няколко предмета — обясни Вашет. — Твоето изпитание е да отидеш дотам, да избереш един и да го донесеш.
	— Това ли е изпитанието? — попитах аз и гласът ми прозвуча малко по-остро, отколкото исках. — Защо не ми каза?
	— Защо не ме попита? — сухо отвърна тя, след което нежно ме хвана за ръката и добави: — Щях да го направя. Накрая. Но ако ти бях казала твърде рано, щеше да опиташ да го направиш и щеше да се нараниш.
	— Е, тогава значи трябва да благодаря на бога, че сме го запазили за днес — заядох се аз и после въздъхнах. _Смирено извинение._ — Какво ще стане, ако вляза там и бъда нарязан на парчета?
	— Порязванията са почти сигурни — обясни тя и дръпна яката на ризата си, за да разкрие два познати бледи и тънки белега върху рамото й. — Въпросът е колко ще са те, къде ще се намират и как ще се държиш ти. — Тя дръпна яката си обратно. — Порязванията от листата не са дълбоки, но пази лицето и врата си — местата, където кръвоносните съдове и сухожилията са близо до кожата. Порязвания по гърдите и ръцете могат лесно да бъдат излекувани, но с отрязаното ухо не е така.
	Наблюдавах как вятърът подхвана клоните на дървото и те започнаха да вършеят бясно.
	— А какво пречи човек да пропълзи на лакти и колене до там?
	— Гордостта — отвърна тя и очите й огледаха лицето ми. — Ще бъдеш ли запомнен като човека, който е пълзял по време на своето изпитание?
	Кимнах разбиращо. Това се отнасяше особено силно за мен. Като варварин имах двойно повече основания да се докажа.
	Отново погледнах дървото. Разстоянието от краищата на биещите клони до ствола беше десетина метра. Спомних си за белезите, които бях видял по тялото на Темпи и по лицето на Карсерет.
	— Значи това е проверка на самообладанието — казах аз. — Изпитание на гордостта.
	— Това е изпитание на много неща — обясни Вашет. — Поведението ти е от голямо значение. Можеш да вдигнеш ръце над лицето си и да се втурнеш напред. В крайна сметка най-бързият път е правата линия. Но какво ще покаже това за теб? Дали си бик, който атакува сляпо напред? Животно, в което няма финес и грациозност? — Тя поклати глава и се намръщи. — Очаквам нещо повече от мой ученик.
	Присвих очи и се опитах да видя какви са останалите предмети, наредени около дървото.
	— Предполагам, че не ми е позволено да те попитам кой е правилният избор.
	— Има много правилни и много неправилни избори. За всеки е различно. Предметът, който донесеш, разкрива много — сви рамене тя. — Шехин ще вземе предвид всички тези неща, преди ди реши дали трябва да бъдеш приет в училището.
	— Ако Шехин е тази, която решава, защо са тук всички останали?
	Вашет се усмихна пресилено и аз видях, че дълбоко в очите и се таи тревога.
	— Шехин не представлява цялото училище. — Тя посочи адемците, които стояха встрани от дървото меч. — Още по-малко пък представлява пътя на Латантха в неговата цялост.
	Огледах се и осъзнах, че няколкото ризи с различен от червеното цвят не бяха просто светли, а всъщност бели. Това бяха ръководителите на други училища. Бяха пътували до тук, за да видят как варваринът ще се справи със своето изпитание.
	— Това обичайно ли е? — попитах аз.
	Тя поклати глава.
	— Мога да се престоря, че нямам представа, но подозирам, че Карсерет е разпространила слуха.
	— Могат ли да отхвърлят решението на Шехин? — попитах аз.
	— Не. — Тя отново поклати глава. — Това е нейното училище и решението е нейно. Никой няма да оспори правото й да реши. — Ръката край тялото й направи движение. _Все пак._
	— Много добре — казах аз.
	Вашет се пресегна и хвана ръката ми между дланите си, стисна я и след това я пусна.
	Отправих се към дървото меч. За момент вятърът утихна и гъстата плетеница от увиснали клони ми напомни за дървото където бях срещнал Ктаех. Мисълта за това не беше успокоителна.
	Наблюдавах въртящите се листа и се опитвах да не мисля за остротата им. Как биха разрязали месото ми. Как биха се плъзнали през тънката кожа на ръцете ми, за да разрежат фините сухожилия отдолу.
	Разстоянието от края на клоните до дънера едва ли бе повече от десет метра. От една страна, това не беше никак много…
	Спомних си за Селийн, която лудо се стрелкаше през листата, как подскачаше и буташе встрани клоните. Щом тя можеше да го направи, значи със сигурност и аз можех.
	Но още докато си помислих за това, разбрах, че това просто не е истина. Селийн през целия си живот си бе играла тук. Тя беше слаба като вейка, бърза като щурец и наполовина на моя ръст. В сравнение с нея аз бях тромав като мечка.
	Забелязах няколко адемски наемници от другата страна на дървото. Две от изглеждащите по-заплашително бели ризи също се виждаха там. Усещах погледите на събралите се хора върху себе си и по някакъв странен начин това ме караше да се чувствам щастлив.
	Когато си сам, с лесно да се страхуваш. Лесно е да се съсредоточиш в онова, което може би се спотайва в мрака в края на стълбището към мазето. Лесно е да мислиш непрекъснато за безплодни неща, като лудостта да влезеш сред буря от въртящи се ножове. Когато си сам, е лесно да се потиш, да изпитваш панически страх и да се разпаднеш…
	Но аз не бях сам. И не само Вашет и Шехин ме наблюдаваха. Имаше една дузина наемници и ръководителите на други училища. Имах публика. Бях на сцената. А няма място на света където да се чувствам по-удобно отколкото на сцената.
	Зачаках там, докъдето достигаха най-дългите клони, като наблюдавах за пролука в тяхното движение. Надявах се, че в случайното им въртене дори и само за миг ще се отвори пътека, по която да мога да се стрелна, като отблъсквам встрани всички листа, които се приближат твърде много до мен. Можех да използвам „водно ветрило“, за да ги държа далеч от лицето си.
	Стоях в края на кръга от надвисналите клони на дървото и наблюдавах в очакване да се появи отвор, като се опитвах да предвидя последователността на тяхното движение. Люлеенето на дървото ме успокояваше както толкова много пъти преди. Всички тези кръгове и дъги бяха красиви.
	Докато гледах, леко замаян от движението на дървото, почувствах как съзнанието ми полека се плъзна в чистата, прозрачна празнота на „въртящия се лист“. Осъзнах, че всъщност движението на дървото изобщо не е случайно. В него имаше последователност, създавана от безкрайни други, променящи се последователности.
	И тогава, когато съзнанието ми беше отворено и празно, видях как вятърът се разстила пред мен. Беше като скрежа, който се образува върху стъклото на прозореца. В един миг нямаше нищо. В следващия можех да видя името на вятъра така ясно, сякаш гледах собствената си длан.
	Гледах го известно време и му се възхищавах. Вкусих формата му с език и разбрах, че ако пожелая, мога да го превърна в буря. Можех да го накарам да утихне до шепот и да остави дървото меч празно и неподвижно.
	Но подобна постъпка ми се стори нередна. Вместо това аз просто отворих широко очите си за вятъра, за това накъде ще реши да побутне клоните и накъде ще залюлее листата.
	Сетне пристъпих под клоните спокойно, така, както човек преминава през прага на собствената си входна врата. Направих две крачки, но спрях, когато два листа разсякоха въздуха пред мен. Стъпих встрани и напред, докато вятърът завъртя друг клон на мястото, където бях стоял преди малко.
	Движех се сред танцуващите клони на дървото меч. Не тичах, нито ги отблъсквах трескаво с ръцете си. Пристъпвах внимателно и целенасочено. Осъзнах, че това е начинът, по който се движеше Шехин, когато се биеше. Не бързо, макар че понякога беше и бърза. Тя се движеше съвършено и винаги беше там, където трябва да бъде.
	Кажи-речи преди да се усетя, вече стоях върху тъмната пръст, която заобикаляше широкия дънер на дървото меч. Въртящите се листа не можеха да достигнат дотук. Сега, когато временно бях в безопасност, се отпуснах и се съсредоточих върху онова, което ме очакваше там.
	Мечът, който бях видял от края на поляната, беше привързан към дървото с бял копринен шнур, опасващ ствола. Той бе изваден до половина от ножницата и забелязах, че острието му е подобно на онова на меча на Вашет. Металът беше със странен, лъскав, сив цвят без никакви следи и петна по него.
	Близо до дървото върху малка маса бе поставена познатата червена риза, която старателно бе сгъната на две. Имаше и стрела с ярко бяло оперение и полиран дървен цилиндър като онези, които се използват за съхранение на свитъци.
	Погледът ми бе привлечен от ярък проблясък и когато се обърнах, видях дебел златен прът, който се подаваше от тъмната пръст между корените на дървото. Наистина ли беше злато? Наведох се и го докоснах. Беше хладен под пръстите ми и твърде тежък, за да мога да го вдигна с една ръка от земята. Колко ли тежеше? Двайсет килограма? Двайсет и пет? Достатъчно злато, за да остана в Университета завинаги, колкото и упорито да вдигат таксата ми за обучение.
	Бавно обиколих дънера на дървото меч и видях парче коприна, което висеше от нисък клон, развяно от вятъра. Имаше още един, по-обикновен меч, който висеше на същия бял копринен шнур. Имаше три сини цветя, завързани със синя панделка. Имаше потъмняло винтишко половин пени. Имаше и дълъг, плосък камък за точене, станал черен от смазката, с която бе покрит. Когато стигнах до другата страна на дървото, видях калъфа на лютнята ми, облегнат небрежно върху ствола на дървото.
	Като го видях там и си помислих, че някой е отишъл в стаята ми и го е взел изпод леглото, се изпълних с внезапна и ужасяваща ярост. Още по-зле се почувствах, тъй като ми беше известно какво мислят адемците за музикантите. Това означаваше, че са знаели, че аз не съм просто варварин, а съм и евтина и безвкусна уличница. Бяха оставили лютнята там, за да ми се подиграят.
	Преди в Имре, след като Амброуз беше счупил лютнята ми, в пристъп на неистов гняв бях призовал името на вятъра. Бях го извикал също и от ужас и ярост, за да се защитя от Фелуриан.
	Но този път името се беше появило, носено от някаква силна емоция. Бях се плъзнал съвсем леко върху тази емоция по начина, по който се протягаш, за да хванеш носещото се във въздуха семе на магарешки бодил.
	Но когато видях лютнята си, парещата ярост, която изпитах, ме изхвърли от „въртящия се лист“ като врабче, ударено с камък. Името на вятъра се разтроши на парчета и ме остави празен и сляп. Погледнах към бясно въртящите се листа около мен и не видях никаква последователност в движенията им, а само хиляди полюшвани от вятъра бръсначи, които разсичат въздуха.
	Приключих бавната си обиколка на дървото, а възелът от тревога в стомаха ми се стягаше все повече. Присъствието на лютнята ясно ми даваше да разбера едно нещо — всеки от тези предмети можеше да е капан, който някой ми е поставил.
	Вашет беше казала, че изпитанието е нещо повече от това какво ще донеса от дървото. То се състоеше също и в това как щях да го донеса и какво щях да направя с него после. Ако вземех тежкия златен прът, за да го дам на Шехин, щеше ли това да означава, че желая да донеса пари на училището? Или щеше да означава, че от алчност упорствам да нося нещо тежко и неудобно за носене, въпреки че би ме изложило на опасност?
	Същото се отнасяше и за всички останали предмети. Ако вземех червената риза, щяха да сметнат или че достойно се стремя да получа правото да я нося, или че арогантно си позволявам да твърдя, че съм достатъчно добър, за да се присъединя към редиците на наемниците. Това важеше с двойно по-голяма сила за древния меч, който беше окачен тук. Не изпитвах никакво съмнение, че адемците го ценят като свое дете.
	Още веднъж обиколих бавно дървото, като се преструвах, че обмислям избора си, но всъщност се бавех, за да спечеля време. Неспокойно огледах предметите за втори път. Имаше малка книга с месингова ключалка. Имаше вретено със сива вълнена нишка. Имаше гладък кръгъл камък, поставен върху чисто бяло парче плат.
	Докато оглеждах различните предмети, осъзнах, че какъвто и избор да направя, той може да бъде тълкуван по толкова много начини. Не знаех достатъчно за адемските обичаи, за да мога да предположа какво ще означава моят предмет.
	Дори и да знаех, без името на вятъра, което да ме води обратно през плетеницата от клони, щях да бъда порязан, когато се опитам да напусна дървото. Може би не чак толкова, че да бъда осакатен, но достатъчно, за да покажа ясно, че съм непохватен варварин, чието място не е тук.
	Погледнах отново златния прът. Ако изберях него, поне теглото му можеше да послужи за извинение за тромавото ми връщане обратно. Може би все пак щях да успея да направя добро представление…
	Нервно направих трета обиколка на дървото. Почувствах как вятърът се усили и клоните се разлюляха още по-бясно от преди. Стана ми студено заради потта по тялото ми и затреперих.
	Точно в този тревожен миг внезапно осъзнах, че не мога да мисля за нищо друго освен за пълния си пикочен мехур, и изпитах силно желание да се облекча.
	И така се случи, че в средата на бурята от ножове и на моето изпитание аз се замислих дали да не се изпикая срещу свещеното дърво меч, докато ме наблюдават две дузини горди и смъртоносни наемници.
	Тази ужасяваща и неприлична мисъл ме накара да избухна в смях. И когато смехът излезе от тялото ми, напрежението, което беше стегнало във възел стомаха ми и впило ноктите си в мускулите на гърба ми, внезапно се стопи. Какъвто и избор да направех, той със сигурност щеше да е по-добър от това да се изпикая върху Латантха.
	В този миг, когато гневът вече не кипеше в мен и страхът не ме държеше в хватката си, аз погледнах движещите се листа около мен. Преди, всеки път когато името на вятъра ме бе напускало, то бе изчезвало безвъзвратно като сън при събуждане или като ехо, като заглъхваща въздишка.
	Но този път беше различно. Бях прекарал часове, наблюдавайки последователността в движението на тези въртящи се листа. Погледнах навън през клоните на дървото и си спомних как Селийн подскачаше, въртеше се и тичаше.
	И тогава то се появи отново. Като името на стар приятел, което просто за момент се е изплъзнало от ума ми. Погледнах между клоните и видях вятъра. Изрекох нежно дългото му име.
	И вятърът стана нежен. Издишах го като шепот и за пръв път, откакто бях пристигнал в Хаерт, вятърът утихна и замря напълно.
	В този град на неспирен вятър това изглеждаше така, сякаш светът внезапно е затаил дъх. Непрекъснатият танц на дървото меч се забави и след това спря. Сякаш то си почиваше. Сякаш бе решило да ме пусне.
	Отстъпих от дървото и бавно закрачих към Шехин, без да взема нищо със себе си. Докато вървях, вдигнах лявата си ръка и прокарах отворената си длан през острия като бръснач ръб на един увиснал лист.
	Застанах пред Шехин и спрях на такова разстояние от нея, каквото изискваше вежливостта. Стоях и лицето ми бе като безизразна маска. Бях напълно безмълвен и съвършено неподвижен.
	Протегнах лявата си ръка с окървавената длан нагоре и я стиснах в юмрук. Жестът означаваше _„готов съм“_. Имаше повече кръв, отколкото очаквах, и тя се плъзна между пръстите ми и се стече надолу по опакото на ръката ми.
	След дълга пауза Шехин кимна. Отпуснах се и едва тогава вятърът се завърна.


	124.
	Тайни и загадки

	— Ти — каза Вашет, докато вървяхме по хълмовете — си един надут и театралничещ кучи син, знаеш ли това?
	Леко наклоних глава към нея и направих грациозен жест за _подчинено съгласие_.
	— Спри да се дуеш, мелодраматично магаре такова. — Тя ме шляпна по главата. — Можеш да заблудиш тях, но не и мен. — Притисна ръка до гърдите си, все едно клюкарстваше. — „Чухте ли какво донесъл Квоте от дървото меч? Нещата, които един варварин не би могъл да разбере — тишина и спокойствие. Сърцето на Адемре. Какво предложил на Шехин? Готовност да пролее кръвта си за училището.“ — Тя ме погледна с нещо средно между отвращение и веселост. — Да ти призная честно, сякаш направо си излязъл от книга с приказки.
	Направих жест: _любезно, ласкаво, слабо казано, нежно съгласие_.
	Вашет се протегна и силно ме перна по ухото с пръст.
	— Ох! — избухнах в смях аз. — Добре. Но не смей да ме обвиняваш в мелодраматизъм. Вие, хора, никога не спирате с драматичните жестове — мълчанието, кървавочервените дрехи, скрития език, тайните и загадките. Сякаш всички сте актьори от някаква гигантска пантомима. — Срещнах погледа й. — И казвам това с ясното съзнание за всички възможни скрити значения на тази дума.
	— Е, ти впечатли Шехин — призна тя. — Това е най-важното. И го направи по такъв начин, че ръководителите на другите училища няма да могат да мърморят много-много. Което пък е другото най-важно нещо.
	Достигнахме до мястото, за което бяхме тръгнали — ниска сграда с три стаи близо до малка, скована от дъски кошара за кози.
	— Тук живее този, който ще се погрижи за ръката ти — каза тя.
	— А защо да не го направят в аптеката? — учудих се аз.
	— Аптекарката е близка приятелка с майката на Карсерет — обясни Вашет — и аз няма да й позволя да се грижи за ръцете ти дори и за цял товар злато. — Тя кимна към близката къща. — Даелн, от друга страна, е човекът, при когото идвам, ако съм ранена. — Почука на вратата. — Може вече да си член на училището, но не забравяй, че аз все още съм твоята учителка. Винаги знам кое е най-добро за теб.

	* * *

	По-късно, когато ръката ми беше здраво превързана, двамата с Вашет седяхме заедно с Шехин. Бяхме в стая, която никога преди не бях виждал — по-малка от помещенията, в които бяхме обсъждали летхани. В нея имаше малко, разхвърляно бюро, цветя във ваза и няколко удобни тапицирани стола. На едната стена висеше картина с три птици, които летяха на фона на небе със залязващо слънце. Тя не беше рисувана, а се състоеше от хиляди ярки, цветни емайлирани плочки. Заподозрях, че сме в някакво подобие на кабинет на Шехин.
	— Как е ръката ти? — попита тя.
	— Добре — отвърнах аз. — Порязването не е дълбоко. Даелн направи най-малкия шев, който някога съм виждал. Той е забележително добър.
	Тя кимна. _Одобрение._
	Вдигнах лявата си ръка, превързана с чисто бяло платно.
	— Най-трудно ще ми бъде да не използвам тази ръка четири дни. Вече имам чувството, че сякаш ми е порязан езикът, а не ръката.
	При тези думи Шехин изненадващо се усмихна леко. Приятелското изражение на лицето й беше голям комплимент за мен.
	— Днес се справи много добре. Всички говорят за това.
	— Мислех, че няколкото човека, които ме наблюдаваха, имат и по-добри теми за разговор — скромно отвърнах аз.
	— _Развеселено недоверие._ Това може и да е истина, но без съмнение и онези, които тайно са те наблюдавали, са описали какво са видели. Ако не греша, само Селийн вече е разказала поне на стотина души. До утре вече всички ще очакват, че там, където стъпиш, земята ще се разтресе, сякаш самият Аете се е върнал да ни навести.
	Не знаех какво да кажа, затова си замълчах. Нещо, което рядко ми се случваше. Но както вече казах — продължавах да се уча.
	— Има нещо, за което изчаквах да говоря с теб — подхвана Шехин. _Предпазливо любопитство._ — След като Темпи те доведе тук, той ми разказа подробно за времето, което сте прекарали заедно — продължи тя, — и за вашето търсене на бандитите.
	Кимнах.
	— Вярно ли е, че си използвал кръвна магия, за да убиеш няколко души, и след това си призовал светкавица, за да унищожиш останалите?
	При тези думи Вашет вдигна очи и погледът й започна да се мести между мен и Шехин. Толкова бях свикнал да разговарям на атурански с нея, че сега ми беше странно да виждам безизразното адемско спокойствие върху лицето й. Въпреки това разбрах, че е изненадана. Не беше знаела за това.
	Замислих се дали да не опитам да предложа някакво обяснение за действията си, но после се отказах.
	— Да.
	— Тогава ти си могъщ.
	Никога преди не бях мислил за това.
	— Имам известна сила. Други са по-могъщи от мен.
	— Затова ли се стремиш към кетан? За да спечелиш могъщество?
	— Не. Стремя се към него от любопитство. Стремя се, за да опозная нещата.
	— Познанието е вид сила — изтъкна Шехин, после сякаш смени темата. — Темпи ми каза, че сред бандитите е имало ринта, който е бил техният водач.
	— Ринта? — почтително попитах аз.
	— Лошо нещо. Човек, който е повече от човек и все пак е по-малко от човек.
	— Демон? — попитах аз, използвайки атуранската дума, без да се замислям.
	— Не демон — отвърна Шехин, като с лекота премина на атурански. — Демони не съществуват. Вашите свещеници ви разказват истории за демони, за да ви плашат. — Тя за кратко ме погледна в очите и направи грациозен жест за _извинителна честност_ и _сериозно значение_. — Но в света има и лоши неща. Стари създания във формата на хора. И някои от тях са по-лоши от останалите. Те се движат свободно и вършат ужасни неща.
	Почувствах как в мен се надига надежда.
	— Чувал съм да ги наричат и „чандриани“ — казах аз.
	Шехин кимна.
	— И аз съм чувала да ги наричат така. Но ринта е по-подходяща дума. — Тя ме изгледа продължително и отново премина на адемски. — Като се има предвид какво ми разказа Темпи за твоята реакция, мисля, че си го срещал и преди.
	— Да.
	— Ще го срещнеш ли отново?
	— Да.
	Сигурността в гласа ми изненада и мен самия.
	— С някаква определена цел?
	— Да.
	— Каква е тя?
	— Да го убия.
	— Тези неща не могат да бъдат убити лесно.
	Кимнах.
	— Ще използваш ли онова, на което те е научил Темпи, за да постигнеш своята цел?
	— Ще използвам всичко, за да я постигна. — Несъзнателно започнах да правя жеста за _безусловно_, но превързаната ми ръка ми попречи.
	Погледнах я намръщено.
	— Това е добре — каза Шехин. — Твоят кетан няма да е достатъчен. Той не е достатъчен за човек на твоята възраст. Добър е за варварин. Добър е за някой с толкова малко обучение като теб, но въпреки това като цяло не е достатъчен.
	Положих усилие гласът ми да не прозвучи нетърпеливо. Искаше ми се да можех да използвам ръката си, за да й покажа колко важен е този въпрос за мен.
	— Шехин, имам голямо желание да науча повече за тези ринта.
	Тя мълча дълго.
	— Ще обмисля това — каза накрая и направи жест, който ми се стори, че е _потреперване_. — Не е лесно да се говори за такива неща.
	Запазих безизразно изражение на лицето си и принудих някак ръката си да произнесе _дълбоко почтително желание_.
	— Благодаря ти, че си склонна да обмислиш това, Шехин. Всичко, което ми кажеш за тях, за мен ще е по-ценно от злато.
	Вашет направи жест за _категорично неудобство_, след това _учтиво желание, различие_. Преди два цикъла нямаше да мога да я разбера, но сега осъзнах, че тя искаше да насочи разговора към друга тема.
	Затова си прехапах езика и я оставих да го направи. Дотогава знаех достатъчно за адемците, за да осъзная, че ако исках да науча повече, най-лошото нещо, което мога да сторя, е да продължа да настоявам. Във Федерацията можех да упорствам и да изкопча информация от човека, с когото говоря. Тук това нямаше да свърши работа. Спокойствието и тишината бяха единствените неща, които можеха да ми помогнат. Трябваше да бъда търпелив и да оставя Шехин да се върне към тази тема, когато самата тя пожелае.
	— Исках да кажа — продължи Шехин с _неохотно признание_, — че твоят кетан не е добър. Но ако се упражняваш както трябва в продължение на една година, ще станеш равен на Темпи.
	— Ласкаеш ме.
	— Не го правя. Казвам ти какви са твоите слабости. Учиш бързо. Това води до прибързани действия, а прибързаността не е част от летхани. Не само Вашет мисли, че има нещо тревожно в твоята душа.
	Тя ме изгледа продължително. Гледа ме втренчено повече от минута. След това изразително сви рамене и насочи очи към Вашет с някакво подобие на усмивка.
	— И все пак, _насмешлива замисленост_, ако изобщо съм срещала някого без следа от сянка в сърцето, то това сигурно е било дете, което е било твърде малко, за да може да говори. — Тя стана от стола и приглади ризата си с ръце. — Хайде. Да вървим да ти измислим име.

	* * *

	Шехин ни поведе нагоре по склона на стръмен скалист хълм.
	Никой от нас не беше проговорил, откакто напуснахме училището. Не знаех какво предстои да се случи, но не ми се стори редно да питам. Щеше да изглежда непочтително — все едно младоженецът да изтърси насред собствената си сватба: „А сега какво следва?“
	Отидохме на покрита с трева издатина с едно наклонено дърво, което се беше вкопчило здраво в оголена скала. До дървото имаше дебела дървена врата, водеща към една от скритите адемски къщи.
	Шехин почука и сама отвори вратата. Вътрешността изобщо не приличаше на пещера. Каменните стени бяха измазани, а подът беше от полирано дърво. Освен това беше доста по-просторно, отколкото очаквах, с висок таван и шест врати, които водеха по-навътре в скалата.
	Край ниска маса седеше жена и преписваше нещо от една книга в друга. Косата й беше бяла, лицето — сбръчкано като стара ябълка. Дойде ми наум, че за цялото време, прекарано в Хаерт, това беше първият човек, когото виждах да чете или да пише.
	Старицата кимна за поздрав към Шехин, след което се обърна към Вашет и ъгълчетата на очите й се набръчкаха. _Радост._
	— Вашет — каза тя, — не знаех, че си се върнала.
	— Дошли сме за име, Магуин — рече Шехин. _Учтива, официална молба._
	— Име? — озадачено попита Магуин.
	Погледът й се премести от Шехин към Вашет. След това очите й се насочиха към мястото зад тях, където стоях аз — към червената ми коса и превързаната ми ръка.
	— А — промълви тя и внезапно стана мрачна.
	Магуин затвори книгите и се изправи на крака. Гърбът й беше превит и тя вървеше с малки стъпки, като тътреше крака. Махна ми да се приближа и след това бавно ме обиколи, като внимателно ме огледа от горе до долу. Избягваше да поглежда към лицето ми, но хвана ръката ми, която не беше превързана, и я обърна, за да огледа дланта и върховете на пръстите ми.
	— Искам да те чуя да казваш нещо — каза тя, като продължаваше да гледа внимателно ръката ми.
	— Както желаеш, почитаема създателко на имена — отвърнах аз.
	Магуин вдигна поглед към Шехин.
	— Той да не ми се подиграва?
	— Не мисля.
	Магуин ме обиколи още веднъж и прокара ръце по раменете, ръцете, гърба и врата ми. Опипа косата ми, след това спря пред мен и ме погледна право в очите.
	Очите й бяха като тези на Елодин. Не че приличаха на тях. Очите на Елодин бяха зелени, пронизващи и подигравателни. Тези на Магуин бяха в познатия адемски сив цвят, малко воднисти и зачервени по краищата. Не — приликата беше в начина, но който ме гледаше. Елодин беше единственият друг познат ми човек, който можеше да те погледне така, все едно си просто никаква книга, която той разсеяно прелиства.
	Когато Магуин срещна погледа ми за пръв път, се почувствах така, сякаш някой ми е изкарал въздуха. За част от секундата си помислих, че тя може да се стресне от онова, което вижда, но вероятно просто бях неспокоен. Напоследък твърде често се бях оказвал близо до сериозни неприятности и въпреки че скорошното ми изпитание беше минало толкова добре, все още бях в тревожно очакване нещо да се случи.
	— Маедре — рече тя, все така вперила очи в моите.
	Сведе поглед и се върна обратно при книгата си.
	— Маедре? — попита Вашет с нотка на страх в гласа.
	Може би щеше да каже още нещо, но Шехин здравата я шляпна по главата.
	Движението беше същото, което използваше и Вашет, за да ме наказва стотици пъти през изминалия месец. Не се сдържах и се засмях.
	Вашет и Шехин ме погледнаха кръвнишки — наистина кръвнишки.
	Магуин се обърна и ме погледна. Не изглеждаше ядосана.
	— На името, което ти дадох, ли се смееш?
	— Никога не бих го направил, Магуин — отвърнах аз, като се опитах да покажа по най-добрия възможен начин _уважение_ с бинтованата си ръка. — Имената са нещо важно.
	— И какво може да знае един варварин за имената? — Тя продължаваше да ме наблюдава.
	— Малко — отговорих аз, като продължавах да се опитвам несръчно да движа превързаната си ръка, защото без нея не можех да добавям необходимите фини нюанси към думите. — Изучавах тези неща на едно далечно място. Знам повече от мнозина, но въпреки това твърде малко.
	Магуин ме изгледа продължително.
	— Тогава знаеш, че не трябва да казваш името си на никого — заяви тя. — Това е нещо лично и е опасно да бъде споделяно.
	Кимнах.
	Изглежда това удовлетвори Магуин и тя отново седна на стола и отвори книгата.
	— Вашет, зайче мое, трябва скоро да дойдеш да ме посетиш. _Нежен, изпълнен с обич укор._
	— Ще го направя, бабо — обеща Вашет.
	— Благодаря ти, Магуин — рече Шехин. _Почтителна благодарност._
	Старицата кимна с разсеяна небрежност и Шехин ни изведе от пещерата.

	* * *

	По-късно тази вечер се върнах в дома на Вашет. Тя седеше на пейката отпред и наблюдаваше небето, докато слънцето започваше да залязва.
	Потупа пейката до себе си и аз седнах до нея.
	— Какво е усещането вече да не си варварин? — попита тя.
	— Почти същото е — признах аз, — само дето съм малко по-пиян.
	След вечерята Пенте ме бе отвела в нейната къща, където ми устроиха нещо като малко тържество. По-скоро беше някакво събиране, тъй като нямаше музика или танци. Въпреки това бях поласкан, че Пенте си е направила труда да намери още петима адемци, които имат желанието да отпразнуват приемането ми в училището.
	Беше ми приятно да науча, че невъзмутимостта на адемците бързо се разтопява след няколко напитки, и за нула време всички се хилехме като варвари. Това ме накара да се отпусна най-вече защото сега вината за тромавия ми език можеше да бъде хвърлена върху превързаната ми ръка.
	— По-рано днес — предпазливо започнах аз — Шехин ми каза, че знае някаква история за ринта.
	Вашет се обърна и ме погледна с безизразно лице. _Колебливост._
	— Обикалях надлъж и нашир, за да науча нещо такова — продължих аз. — Не са много нещата, които са толкова важни за мен. _Абсолютна искреност._ Безпокоя се, че не успях да го покажа достатъчно ясно на Шехин. _Въпрос. Настойчива молба._
	Вашет ме гледа известно време, сякаш очакваше да продължа. След това направи жест за _неохота_.
	— Ще й го спомена — каза тя. _Уверение. Край._
	Кимнах и не повдигнах повече въпроса.
	Двамата седяхме и споделяхме тишината, докато слънцето бавно залязваше зад хоризонта. Вашет си пое дълбоко дъх и шумно издиша. Осъзнах, че с изключение на случаите, когато ме бе изчаквала да си поема дъх след някое падане, никога преди не бяхме правили нещо подобно. До този момент цялото време, което прекарвахме заедно, бе съсредоточено върху моето обучение.
	— Тази вечер — най-сетне се обадих аз — Пенте ми каза, че имам хубав гняв и че би искала да го сподели с мен.
	Вашет се засмя.
	— Не й отне много време. — Тя ме погледна многозначително. — Какво се случи?
	— А, тя… — Леко се изчервих. — Припомни ми, че адемците не смятат физическия контакт за особено интимен.
	— Докопа те, нали? — Усмивката й стана направо похотлива.
	— Почти — признах аз. — Вече съм по-бърз, отколкото бях преди месец.
	— Съмнявам се, че си достатъчно бърз, за да се измъкнеш от Пенте — поклати глава Вашет. — Тя иска само любовна игра. В това няма нищо лошо.
	— Точно това искам да те питам — бавно казах аз, — за да разбера дали има нещо лошо в това.
	Тя повдигна вежди и едновременно с това направи жест за _озадаченост_.
	— Пенте е доста привлекателна — предпазливо признах аз, — обаче ти и аз бяхме… — потърсих подходящата дума — бяхме интимни.
	На лицето й се появи разбиране и тя се засмя отново.
	— Искаш да кажеш, че сме се любили. Интимността между учителя и ученика далеч надхвърля това.
	— Аха — отпуснах се аз, — подозирах, че ще кажеш нещо такова, но е добре да го знам със сигурност.
	Вашет поклати глава.
	— Бях забравила как е при вас, варварите — рече тя с глас, изпълнен с нежно снизхождение. — Минаха толкова години, откакто ми се наложи да обясня тези неща на моя крал поет.
	— Значи няма да се почувстваш обидена, ако аз… — Направих неопределен жест с бинтованата си ръка.
	— Ти си млад и енергичен — отвърна тя. — Това е нещо здравословно за теб. Защо да се обиждам? Да не би внезапно тялото ти да е станало моя собственост и да трябва да се безпокоя, че го даваш на някой друг? — Внезапно спря, сякаш току-що й е хрумнало нещо, обърна се и ме погледна. — Да не би _ти_ да се чувстваш обиден, че през цялото това време съм се любила и с други? — Наблюдаваше внимателно лицето ми. — Виждам, че това те стряска.
	— Така е — признах аз.
	След това обмислих онова, което ми бе казала, и с изненада установих, че не съм сигурен как се чувствам.
	— Усещам, че би трябвало да съм обиден — най-сетне рекох аз, — но не мисля, че съм.
	— Това е добър знак — одобрително кимна Вашет. — Показва, че започваш да се цивилизоваш. Другото усещане е онова, което ти е било втълпено. То е като стара риза, която вече не ти става. И сега, когато я погледнеш отблизо, виждаш, че на всичкото отгоре е била и грозна.
	Поколебах се за момент.
	— Питам само от любопитство — с колко други си била, откакто сме заедно?
	Тя изглеждаше изненадана от въпроса ми. Стисна устни, вдигна очи към небето и дълго мисли, преди да свие рамене и да каже:
	— С колко души съм разговаряла оттогава? С колко съм тренирала? Колко пъти съм се хранила или колко пъти съм практикувала кетан? Кой брои тези неща?
	— И повечето адемци ли мислят по този начин? — попитах аз, доволен, че най-после имам възможност да задам тези въпроси. — Че правенето на любов не е нещо интимно?
	— Разбира се, че е интимно — отвърна тя. — Всичко, което прави двама души по-близки, е интимно — разговор, целувка или шепот. Дори боят е нещо интимно. Но правенето на любов не ни кара да се чувстваме неловко. Ние не се срамуваме от това. Не смятаме, че е важно да пазим само за себе си правенето на любов с някого — като скъперник, който бди над своето съкровище. — Поклати глава. — Тази странност в мисленето ви е нещото, което най-вече прави вас, варварите, толкова различни от нас.
	— Какво се случва тогава с романтиката във взаимоотношенията? — попитах леко възмутено аз. — Ами любовта?
	Тогава Вашет се разсмя весело, силно и продължително. Сигурно половината Хаерт е чул смеха й, който отекна от далечните хълмове и се върна обратно при нас.
	— Ех, вие, варвари — каза тя и избърса сълзите от очите си. — Бях забравила колко сте изостанали. И моят крал поет беше същият. Беше му нужно дълго време, преди да разбере каква е истината — има голяма разлика между пениса и сърцето.


	125.
	Цезура

	На следващия ден се събудих леко замаян. Не бях пил толкова много, но тялото ми беше отвикнало от тези неща, затова на сутринта изпитото количество ми тежеше много повече. Отправих се бавно към баните, потопих се в най-горещия басейн, който можех да изтърпя, след това се опитах да изтрия от тялото си смътното усещане, че цялото е покрито с пясък.
	Бях тръгнал към столовата, когато Вашет и Шехин ме откриха в коридора. Вашет ми махна да я последвам и аз тръгнах след тях. Не бях особено подготвен за тренировка или за официален разговор, но ми се стори, че не съществува реална възможност да откажа.
	Сменихме няколко коридора и накрая се оказахме близо до центъра на училището. Минахме през двор и след това се приближихме до малка квадратна сграда, която Шехин отключи с малък железен ключ — първата затворена врата, която виждах в целия Хаерт.
	Тримата влязохме в малък коридор без прозорци. Вашет затвори външната врата и стаята потъна в пълен мрак, а настойчивият звук на вятъра заглъхна. Тогава Шехин отвори вътрешната врата. Посрещна ни топлата светлина на шест свещи. В началото ми се стори странно, че са оставени да горят в празна стая…
	След това видях какво бе наредено по стените. На светлината на свещите проблясваха мечове — десетки от тях покриваха стените. Всички те бяха извадени от ножниците си, които висяха под тях.
	Нямаше ритуална украса, каквато бихте очаквали да видите в църква на техлините. Нямаше гоблени или картини, имаше само мечове. Въпреки това беше очевидно, че това място е важно. Във въздуха имаше някакво напрежение от онзи вид, който се усеща в Архива или в старо гробище.
	— Избирай — обърна се Шехин към Вашет.
	Тези думи стреснаха Вашет и сякаш я натъжиха. Понечи да направи някакъв жест, но Шехин вдигна ръка, преди тя да успее да възрази.
	— Той е твой ученик — каза Шехин. _Отказ._ — Ти го доведе в училището. Изборът е твой.
	Вашет погледна Шехин, после мен и след това десетките проблясващи мечове. Те бяха остри и смъртоносни и всеки беше едва доловимо по-различен от останалите. Някои бяха извити, други по-дълги или дебели. На някои им личеше, че са били доста употребявани, докато няколко бяха подобни на меча на Вашет — дръжките им бяха захабени, но по сивия лъскав метал на остриетата нямаше никакви следи.
	Вашет бавно се отправи към стената отдясно. Взе един меч, претегли го на ръка и след това го върна обратно. След това се насочи към друг, хвана го здраво и ми го подаде.
	Взех го. Беше тънък и лек като шепот.
	— „Девица сресва косата си“ — нареди ми Вашет.
	Подчиних се, като се чувствах малко неловко, защото Шехин ме наблюдаваше. Но преди да стигна до средата на разсичащото движение, Вашет вече клатеше глава. Взе меча от мен и го върна на стената.
	След още една минута ми подаде втори меч. По острието му имаше износена гравировка, която наподобяваше на виещ се бръшлян. По искане на Вашет изпълних „падането на чаплата“. Направих високо, разсичащо движение, последвано от ниско мушкане и мечът проблесна. Вашет повдигна въпросително вежди към мен.
	— Върхът е твърде тежък за мен — поклатих глава аз.
	Вашет не изглеждаше особено изненадана и върна и този меч на стената.
	И така продължихме да правим същото. Вашет претегляше на ръка мечовете и отхвърляше повечето от тях, без да каже и дума. Подаде ми още три и ме накара да изпълня различни елементи от кетан. След това ги върна на стената, без да ме пита за мнението ми.
	Тя бавно тръгна покрай втората стена. Подаде ми един леко извит меч, подобен на този на Пенте, и дъхът ми спря, когато забелязах, че острието е от същия превъзходен, лъскав, сив метал като този на Вашет. Взех го внимателно, но дръжката не беше подходяща за моите пръсти. Когато й го подадох обратно, видях, че на лицето й се изписа истинско облекчение.
	Докато вървеше покрай стената, тя от време на време хвърляше крадешком поглед към Шехин. В тези мигове не приличаше на уверената и наперена учителка, с която бях свикнал, а по-скоро на млада жена, която отчаяно се надява да получи съвет. Шехин оставаше невъзмутима.
	Накрая Вашет стигна до третата стена, като вървеше все по-бавно и по-бавно. Сега ми подаваше почти всеки меч и изчакваше дълго време, преди да го върне обратно на мястото му.
	После тя бавно сложи ръка върху меч с лъскаво сиво острие. Свали го от стената, хвана го в ръка и внезапно сякаш остаря с десет години.
	Като избягваше да поглежда към Шехин, тя ми подаде меча. Ефесът му беше леко издаден и извит, за да осигури известна защита на ръката. Не обхващаше цялата ръка — нещо толкова обемисто би направило безполезни половината движения от кетана. Но изглежда, че все пак би могъл да осигури някаква допълнителна защита на пръстите ми и това ми се понрави.
	Топлата дръжка легна в ръката ми толкова естествено, колкото шийката на лютнята ми.
	Направих „девица сресва косата си“ още преди Вашет да го е поискала от мен. Сякаш се протягах след дълъг, тежък сън. Отпуснах се в „дванайсет камъка“ и за миг се почувствах толкова грациозен, колкото изглеждаше Пенте, когато се биеше. Направих „падането на чаплата“ и движението беше сладко и просто като целувка.
	Вашет протегна ръка, за да вземе меча обратно от мен. Не исках да й го връщам, но го направих. Знаех, че това е най-неподходящото време да разигравам сцени.
	Като продължаваше да държи меча, се обърна към Шехин.
	— Това е мечът за него — заяви тя и за пръв път, откакто я познавах като моя учителка, сякаш в тона й нямаше и помен от смях.
	Гласът й беше тънък и сух.
	— Съгласна съм — кимна Шехин. — Добре се справи с откриването му.
	Облекчението на Вашет беше осезаемо, макар че лицето й продължаваше да изглежда някак посърнало.
	— Вероятно той ще компенсира името му — отбеляза тя и подаде меча на Шехин.
	— Не. — Шехин направи жеста за _отказ_. — Той е твой ученик и твоя отговорност.
	Вашет взе ножницата от стената й прибра меча в нея. След това се обърна и ми го подаде.
	— Името му е Саисура.
	— Цезура? — попитах аз, стреснат от името.
	Не беше ли това паузата в стиховете на Елд Винтик? Дали не ми даваха меча на някой поет?
	— Саисура — нежно повтори тя, сякаш произнасяше божието име. Тя отстъпи и аз отново почувствах тежестта на меча в ръцете си.
	Усетих, че очакват нещо от мен, и го извадих от ножницата. Слабото звънтене на метала и кожата сякаш нашепваха името му — _Саисура_. Беше толкова лек в ръката ми. Острието беше превъзходно. Плъзнах го обратно в ножницата и звукът беше различен — като пауза в стих. Той казваше: _Цезура._
	Шехин отвори вътрешната врата и ние си тръгнахме по същия начин, по който бяхме дошли. Тихо и с уважение.

	* * *

	Останалата част от деня далеч не беше вълнуваща. С упорита настойчивост и без всякакво настроение Вашет ме обучаваше как да се грижа за меча си. Как да го почиствам и смазвам. Как да го разглобявам и сглобявам. Как да пристягам ножницата към рамото или хълбока си. Как малко по-уголеменият ефес би могъл да промени някои от хватките и движенията в кетан.
	Мечът не беше мой. Той принадлежеше на училището. На Адемре. Щях да го върна, когато вече не съм способен да се бия.
	Макар да не обичах да слушам едно и също, оставих Вашет да си бърбори несвързано. Най-малкото, което можех да сторя, бе да й дам възможност да повтаря едни неща отново и отново, тъй като очевидно бе разтревожена и се опитваше да подреди мислите си.
	Някъде на петнайсетото повторение я попитах какво трябва да направя, ако мечът се счупи — не дръжката или ефесът, а самото острие. Трябваше ли въпреки това да го върна?
	Вашет ме погледна толкова стреснато, че изражението й изглеждаше почти ужасено. Не ми отговори и аз реших да не й задавам повече въпроси през останалата част от сутринта.

	* * *

	След обеда Вашет ме отведе отново в пещерата на Магуин. Настроението на моята учителка леко се бе подобрило, но тя все още далеч не си бе възвърнала обичайната общителност.
	— Магуин ще ти разкаже историята на Саисура — обясни ми тя. — Трябва да я запомниш наизуст.
	— Историята му?
	— На адемски е _атас_. Това е историята на твоя меч — за всички, които са го носили и какво са направили. Това е нещо, което трябва да знаеш.
	Стигнахме до края на пътеката и застанахме пред вратата на Магуин.
	— Трябва да се държиш възможно най-добре и да си много учтив — предупреди ме Вашет със сериозен поглед.
	— Ще го направя — уверих я аз.
	— Магуин е важна личност и трябва да слушаш внимателно какво ти казва.
	— Ще го направя — повторих аз.
	Вашет почука на вратата и ме въведе вътре.
	Магуин седеше на същата маса като преди и доколкото виждах, преписваше същата книга. Тя се усмихна, когато видя Вашет, след това ме забеляза и на лицето й се появи обичайната адемска безизразност.
	— Магуин — каза Вашет. _Дълбоко учтива, настойчива молба._ — Този мъж се нуждае от _атаса_ на своя меч.
	— Кой меч откри за него? — попита Магуин и лицето й се набръчка още повече, докато присвиваше очи, за да го види.
	— Саисура — отвърна Вашет.
	Магуин се засмя и смехът й прозвуча почти като кудкудякане. Тя стана от стола си.
	— Не мога да кажа, че съм изненадана — рече и изчезна през вратата, която водеше навътре в скалата.
	Вашет също излезе и аз останах сам, чувствайки се неловко като в някой от онези кошмари, в които си на сцената и не можеш да си спомниш какво да кажеш или дори каква роля трябва да играеш.
	Магуин се върна с дебела книга, подвързана в кафява кожа. Тя направи жест и ние седнахме на два стола, обърнати един срещу друг. Столът на Вашет беше покрит с кожа и мека тапицерия. Моят не беше такъв. Седнах и сложих Цезура върху коленете си. Донякъде, защото така ми се струваше подходящо, и донякъде, защото ми беше приятно да го усещам под ръката си.
	Старицата отвори книгата. Подвързията изпука, докато я разтваряше в скута си. Известно време прелиства страниците, докато не намери мястото, което търсеше.
	— Първи беше Чаел — започна тя, — който ме оформи в огъня с неизвестна цел. Носеше ме, а след това ме захвърли.
	Магуин вдигна поглед, без да може да направи жест, тъй като и двете й ръце бяха заети с голямата книга.
	— Е? — подкани ме тя.
	— Какво трябва да направя? — учтиво попитах аз.
	Заради превръзките и аз не можех да жестикулирам. Двамата бяхме чудесна двойка полунеми.
	— Повтори го — раздразнено ме подкани тя. — Трябва да научиш всичко наизуст.
	— Първи беше Чаел — повторих аз, — който ме оформи в огъня с неизвестна цел. Носеше ме, а след това ме захвърли.
	Тя кимна и продължи:
	— След това беше Етайне…
	Повторих го. Продължихме в същия дух в продължение на около половин час — изреждахме собствениците един след друг, име след име. Обявявахме патетично колко са били лоялни и изреждахме враговете, които са убили.
	В началото имената и местата ми бяха интересни. Когато обаче продължихме, списъкът започна да ми действа потискащо, защото почти всеки разказ завършваше със смъртта на собственика. Освен това те не бяха умрели мирно и кротко. Някои притежатели бяха загинали във войни, други — в дуели. Мнозина бяха просто „убити от“ или „съсечени от“, без да се обясняват подробно обстоятелствата на смъртта им. След трийсет такива имена не бях чул нищо от сорта на „отишъл си мирно от този свят в съня си, заобиколен от дебелите си внуци“. Сетне списъкът вече не беше потискащ, а просто отегчителен.
	— Следващата беше Финол с ясните и блестящи очи — внимателно повторих аз, — любима на Дулсен. Тя съсякла два даруна, след това била убита от гремените при Дросен Тор.
	Прокашлях се, преди Магуин да започне да рецитира следващия откъс.
	— Ако мога да попитам — рекох аз, — колко души са носили Цезура през годините?
	— Саисура — рязко ме поправи тя. — Не си мисли, че можеш да си играеш с името му. То означава да чупиш, да хващаш и да летиш.
	Сведох поглед към прибрания в ножницата меч в скута ми. Почувствах тежестта му, хладината на метала под пръстите ми. Тънка ивица от гладкото сиво острие се виждаше над края на ножницата.
	Как да ви го обясня така, че да разберете? Саисура беше чудесно име. То беше тънко, ярко и опасно. Пасваше на меча така, както ръкавицата пасва на ръката.
	Но то не беше съвършено. Името на този меч беше Цезура. Мечът беше като рязката пауза в съвършен стих. Беше като внезапно задържания дъх. Беше гладко, бързо, остро и смъртоносно. Това име не му пасваше като ръкавица, а като кожа. Дори повече от това — то беше кост, мускул и движение. Това са нещата, които _са_ същността на ръката. А Цезура беше мечът. Беше едновременно неговото име и самият меч.
	Не мога да ви кажа как разбрах това, но просто го знаех.
	А и щом щях да бъда повелител на имената, реших, че бих могъл да избера и името на собствения си меч.
	Вдигнах поглед към Магуин.
	— Името е добро — съгласих се учтиво аз, като реших да запазя мнението си за себе си, докато не съм далеч от Адемре. — Само се чудех колко общо са били собствениците на меча. Това е нещо, което също трябва да знам.
	Магуин ми хвърли мрачен поглед, с който ми казваше, че е наясно, че се държа снизходително с нея. Но прехвърли няколко страници напред в книгата. След това още няколко. А после и още няколко.
	— Двеста трийсет и шест — обяви тя. — Ти ще си двеста трийсет и седмият. — Прелисти обратно към началото на списъка. — Да започнем отначало. — Пое си дъх и подхвана: — Първи беше Чаел, който ме оформи в огъня с неизвестна цел. Носеше ме, а след това ме захвърли.
	Потиснах въздишката си. Дори с умението в наизустяването на стихове, което бях придобил като член на трупа, пак щяха да са ми нужни много и изморителни дни, преди да запомня всички имена.
	След това осъзнах какво всъщност означава това. Ако всеки собственик беше притежавал Цезура в продължение на десет години и ако мечът никога не бе оставал без притежател за повече от ден-два, това означаваше, че по най-скромна преценка той е по-стар от две хиляди години.

	* * *

	Следващата изненада се появи три часа по-късно, когато се опитах да се извиня, за да отида да вечерям. Щом се изправих да си ходя, Магуин ми обясни, че трябва да остана с нея, докато не науча цялата история на Цезура наизуст. Щяха да ни носят храна и наблизо имаше стая, където можех да спя.
	Първи беше Чаел…


	126.
	Първият камък

	Прекарах следващите три дни с Магуин. Не беше толкова зле, особено като се има предвид, че лявата ми ръка все още не беше заздравяла, така че възможностите ми да разговарям и да се бия бяха ограничени.
	Иска ми се да мисля, че се справих доста добре. Щеше да ми е по-лесно да запомня цяла пиеса вместо това. Репликите в пиесата се напасват като частите от ребус — диалозите се движат напред-назад, историята има форма.
	Но онова, което научих от Магуин, беше просто дълга последователност от непознати имена и несвързани събития. Беше като някакъв списък, представен като история.
	Въпреки това го научих наизуст. Беше късно вечерта на третия ден, когато го изрецитирах без грешка на Магуин. Най-трудно ми беше да не пея, докато декламирам. Музиката можеше да пренесе думите на километри разстояние, за да стигнат до сърцата и спомените на хората. Запаметяването на историята на Цезура стана доста по-лесно, когато я наставих наум към мелодията на стара винтишка балада.
	На следващата сутрин Магуин поиска да я изрецитирам отново. След като се справих и втория път, тя написа набързо бележка до Шехин, запечата я с восък и ме изпъди от пещерата си.

	* * *

	— Очаквахме, че на Магуин ще са й нужни още няколко дни, докато приключи с теб — отбеляза Шехин, докато четеше бележката. — Вашет отиде до Феант и ще минат поне два дена, преди да се върне.
	Това означаваше, че съм наизустил _атас_ два пъти по-бързо, отколкото те са очаквали. Изпитах голяма гордост.
	Шехин погледна лявата ми ръка и леко се намръщи.
	— Кога са ти махнали превръзката? — попита тя.
	— Не успях да те намеря — отвърнах аз, — затова посетих Даелн. Той каза, че ръката ми е зараснала доста добре. — Свих ръката си без превръзка и направих жест за _радостно облекчение_. — Почти не чувствам скованост в кожата и той ме увери, че ако внимавам, скоро няма да усещам съвсем нищо.
	Погледнах Шехин в очакване да видя някакъв жест на одобрение или задоволство. Вместо това видях _ядосано раздразнение_.
	— Сбърках ли в нещо? — попитах аз. _Объркано съжаление. Извинение._
	Шехин посочи ръката ми.
	— Това можеше да е удобно извинение да отложим твоето „изпитание на камъка“ — заяви тя. _Раздразнено примирение._ — Сега ще трябва да преминеш през него, независимо дали Вашет е тук или не.
	Усетих как познатата тревога се завръща като черна птица, вкопчваща ноктите си в мускулите на врата и раменете ми. Мислех си, че досадното наизустяване ще е последното ми изпитание, но очевидно ме очакваха и други. Освен това самото звучене на „изпитанието на камъка“ не ми се нравеше особено.
	— Върни се тук след обяда — нареди Шехин. _Приключен въпрос._ — Тръгвай. Дотогава трябва да подготвя още много неща.
	Отидох да потърся Пенте. След като Вашет я нямаше, тя бе единственият човек, когото познавах достатъчно добре, за да го разпитам за предстоящото изпитание.
	Но не успях да я открия нито в дома й, нито в училището, нито в баните. Накрая се отказах. Направих разтяганията си и започнах да упражнявам кетан — в началото с Цезура, а после и без него. След това отидох до баните и хубаво се изтърках след трите дни, които бях прекарал в седене, без да правя нищо.
	Когато се върнах от обяда, Шехин ме очакваше с издялания си дървен меч в ръка. Тя погледна празните ми ръце и направи раздразнен жест.
	— Къде ти е мечът за дуелиране?
	— В стаята ми — отвърнах аз. — Не знаех, че ще ми трябва.
	— Бягай да го вземеш — нареди ми тя. — След това ще се срещнем на каменния хълм.
	— Шехин — казах аз. _Настоятелна молба._ — Не знам къде се намира той. Не знам нищо за „изпитанието на камъка“.
	— _Изненада._ Вашет никога ли не ти е казвала? _Недоверие._
	Поклатих глава. _Искрено извинение._
	— Бяхме се съсредоточили в други неща.
	— _Раздразнение._ Достатъчно просто е — обясни тя. — В началото ще издекламираш _атаса_ на Саисура пред всички, които са се събрали. След това ще започнеш да се изкачваш по хълма. При първия камък ще се биеш с някой от училището, който е с ранг от първия камък. Ако спечелиш, ще продължиш да се изкачваш и ще се биеш с някой от втория камък. — Шехин ме погледна. — В твоя случай това е просто формалност. Понякога в училището влиза ученик с изключителен талант. Вашет беше такава и тя спечели втория камък на първото си изпитание. _Безцеремонна честност._ Ти не си такъв ученик. Кетанът ти все още не е добър и не можеш да очакваш да спечелиш дори и първия камък. Каменистият хълм се намира на изток от баните.
	— Ръката й се сви към мен в _побързай_.
	Докато стигна до каменистия хълм, в подножието му се беше насъбрала тълпа от над сто души. Домашно тъканите дрехи и сиво и в убити цветове почти не се забелязваха сред изобилието от наемническо червено, а шепотът на тълпата беше ясно доловим още отдалеч.
	Самият хълм не беше особено висок, нито пък стръмен. Но пътеката се изкачваше спираловидно нагоре с поредица от завои. На всеки ъгъл имаше широк блок от сив камък. Имаше четири ъгъла, четири камъка и четирима наемници с червени ризи. На върха на хълма стоеше познат като стар приятел висок сив камък. До него беше изправена дребна фигура в ослепително бяло.
	Като се приближих, усетих особен мирис, който се носеше по вятъра — на печени кестени. Едва тогава се отпуснах. Това беше своеобразен събор. Макар „изпитанието на камъка“ да звучеше доста заплашително, се съмнявах, че ще бъда малтретиран пред цялата тази публика, докато някой продава печени кестени.
	Навлязох сред тълпата и се приближих до хълма. Видях, че Шехин беше тази, която стои до сивия камък. Освен това разпознах сърцевидното лице и дългата висяща плитка на Пенте при третия камък.
	Тълпата полека се раздели, докато аз вървях към подножието на хълма. С крайчеца на окото си забелязах, че една облечена в кървавочервено фигура се втурна към мен. Обърнах се разтревожено и видях, че това е не друг, а Темпи. Той се завтече към мен и направи широк жест за _ентусиазиран поздрав_.
	Потиснах желанието си да се усмихна и се задоволих да направя жест за _радостно вълнение_.
	Той застана точно пред мен, сграбчи ме за рамото и ме побутна шеговито, сякаш ме поздравяваше. Но очите му бяха напрегнати. Близо до гърдите ръката му направи жест за _измама_, така че само аз да мога да го видя.
	— Чуй ме — бързо прошепна той. — Не можеш да спечелиш тази битка.
	— Не се безпокой. _Успокоение._ И Шехин мисли така, но аз може и да ви изненадам.
	Хватката на Темпи върху рамото ми стана болезнено стегната.
	— Чуй ме — изсъска той. — Погледни кой е при първия камък.
	Хвърлих поглед над рамото му. Беше Карсерет. Очите й бяха като ножове.
	— Тя е изпълнена с ярост — тихо каза приятелят ми, като за пред тълпата направи жест за _нежна привързаност_. — Сякаш приемането ти в училището не беше достатъчно, а накрая ти получи и меча на майка й.
	Тази новина ме остави без дъх. Мислите ми се върнаха към последната част на _атаса_.
	— Ларел е майката на Карсерет? — попитах аз.
	Темпи прокара дружески ръка през косата ми.
	— Да. Гневът на Карсерет няма граници. Страхувам се, че тя с радост ще те осакати, дори и това да означава, че ще я изхвърлят от училището.
	Кимнах сериозно.
	— Ще се опита да те обезоръжи. Не се вкопчвай в нея. Ако те хване със „спящата мечка“ или с „ръце, въртящи се в кръг“, се предай бързо. Изкрещи го, ако трябва. Ако се поколебаеш или се опиташ да се отскубнеш, тя ще ти строши ръката или ще я извади от рамото. Преди по-малко от час я чух да казва това на сестра си.
	Внезапно Темпи отстъпи от мен и направи жест на _почтително уважение_.
	Усетих потупване по рамото и когато се обърнах, видях сбръчканото лице на Магуин.
	— Ела — нареди ми тя с тих и властен глас. — Време е.
	Последвах я. Докато вървяхме, всички хора в тълпата правеха някакъв жест на уважение към нея. Магуин ме поведе към началото на пътеката. Там имаше блок от сив камък, малко по-висок от коляното ми и същият като останалите, разположени на всеки от завоите на пътеката.
	Старицата направи жест към мен да се кача на камъка. Огледах множеството от адемци и усетих сценична треска, каквато никога досега не бях изпитвал.
	Наведох се леко и нервно попитах Магуин:
	— Подходящо ли е да рецитирам на висок глас? Не искам поведението ми да е обидно, но ако не го направя, онези отзад няма да чуват.
	Магуин ми се усмихна за пръв път и сбръчканото й лице внезапно омекна. Тя ме потупа по ръката.
	— На това място никой няма да се обиди, ако говориш високо — каза тя и направи жест за _деликатна сдържаност_. — Давай!
	Разкопчах Саисура и й го подадох. Тогава Магуин ме подкани отново да се кача върху камъка.
	Започнах да рецитирам _атаса_, докато Магуин ме наблюдаваше. Макар да бях уверен в паметта си, се чувствах доста изнервен. Зачудих се какво ли би се случило, ако пропусна някой собственик или кажа някое име не по реда му.
	Отне ми повече от час, докато свърша, а публиката от адемци ме слушаше в почти зловещо мълчание. Когато приключих, Магуин ми предложи ръката си и ми помогна да скоча от камъка, сякаш съм дама, която слиза от карета. След това тя посочи нагоре към хълма.
	Избърсах потта от ръцете си, хванах дървената дръжка на меча си за дуелиране и тръгнах нагоре по пътеката. Червените дрехи на Карсерет бяха пристегнати към дългите й ръце и широките рамене. Кожените ремъци, които използваше, бяха по-широки и дебели. Освен това изглеждаха и по-яркочервени и аз се зачудих дали не ги е боядисала специално за днешния ден. Когато се доближих повече, видях, че около окото й имаше избеляваща синина.
	Когато забеляза, че я наблюдавам, Карсерет бавно и многозначително захвърли дървения си меч. Тя направи жеста за _презрение_ толкова широко, че да го видят и онези, които седят най-отзад.
	В тълпата се разнесе шепот и аз спрях да вървя, без да знам какво да направя. След миг на размисъл оставих своя тренировъчен меч отстрани на пътеката и продължих да се изкачвам.
	Карсерет чакаше в средата на кръг от трева, широк около десетина метра. Земята тук беше мека, така че при нормални обстоятелства не бих се притеснявал, ако бъда хвърлен върху нея. При нормални обстоятелства Вашет ме беше научила каква е разликата да хвърлиш някого на земята и да го _удариш_ в нея. Първото правиш по време на учтиво състезание. А второто се използва в истински бой, когато намерението ти е да осакатиш или да убиеш своя противник.
	Преди да се доближа още повече, аз заех вече добре познатата ми приведена стойка на боеца. Вдигнах ръце, присвих колене и не се поддадох на желанието да се изправя на пръсти, защото знаех, че така ще се чувствам по-бърз и ще наруша равновесието си. Поех си дълбоко дъх и бавно пристъпих към Карсерет.
	Тя зае подобна стойка и точно когато се приближавах, направи финт към мен. Беше само леко трепване на ръката и рамото й, но както бях неспокоен, веднага се хванах и отскочих като подплашен заек.
	Тя свали ръце и се изправи, зарязвайки бойната си стойка. Направи широк жест за _веселост_ и _покана_. Сетне ме повика с две ръце. Чух как от тълпата се разнесе откъслечен смях.
	Колкото и унизително да бе поведението й, нямах търпение да се възползвам от сваления й гард. Пристъпих напред и предпазливо опитах да направя „ръце като ножове“. Опитът ми беше твърде плах и тя се измъкна от него, без дори да й се налага да вдигне ръце.
	Знаех, че е по-добър боец от мен. Това означаваше, че единствената ми надежда е да се възползвам от разпалените емоции, които бушуваха в нея. Ако можех да я вбеся, може би щеше да допусне грешки. А ако допуснеше грешки, то аз можех да спечеля.
	— Първи беше Чаел — казах аз с най-широката си усмивка на варварин.
	Карсерет пристъпи с една крачка по-близо до мен.
	— Ще счупя хубавите ти ръчички — изсъска тя на съвършен атурански.
	Докато говореше, се пресегна и яростно се опита да ме сграбчи.
	Опитваше се да ме уплаши, да ме накара да отстъпя и да загубя равновесие. И честно да си призная, неподправената злоба в гласа й наистина ме накара да поискам да отстъпя.
	Но аз бях готов. Потиснах рефлекса си да се дръпна назад. Докато го правех, застинах за момент и нито отстъпвах, нито нападах.
	Разбира се, Карсерет очакваше точно това — миг на колебание, докато се боря с порива си да отстъпя. Тя се приближи към мен с една-единствена спокойна стъпка и ме хвана за китката с ръка, здрава като пръстен от желязо.
	Без да се замислям, направих „отскубване от лъва“ в интересната му версия за две ръце на Селийн. Той беше идеален за малко момиче, което се бори срещу мъж, или за безнадеждно по-слаб музикант, който се опитва да се измъкне от адемска наемница.
	Възвърнах контрола върху ръката си, а различното движение, което бях използвал, леко стресна Карсерет. Възползвах се от това и нанесох бърз удар със „засяване на ечемик“, като кокалчетата ми се забиха здраво в месото на бицепса й.
	Ударът не беше силен. Бях твърде близо за това. Но ако бях успял да ударя както трябва нерва, ръката й щеше да се вдърви. Това не само щеше да отслаби лявата й страна, но и да направи по-трудни всички движения на кетан, които изискват две ръце. Подобно предимство беше значително.
	Тъй като все още бях твърде близо, след „засяване на ечемик“ незабавно направих „обръщане на воденичен камък“, с което я блъснах рязко и силно, за да загуби равновесие. Успях да я ударя с две ръце и дори да я избутам с десетина сантиметра назад, но тя изобщо не загуби баланс.
	След това видях очите й. И преди мислех, че е вбесена, но това не беше нищо в сравнение със сега. Бях успял наистина да я ударя. Не само веднъж, а два пъти. Варварин с по-малко от два месеца обучение я бе ударил два пъти пред очите на всички от училището.
	Не мога да опиша как изглеждаше. А дори и да бях в състояние, едва ли бихте успели да си я представите наистина, тъй като лицето й продължаваше да е все така безизразно. Вместо това нека ви кажа следното — никога, през целия си живот, не съм виждал някой толкова вбесен. Нито Амброуз, нито Хеме или Дена, когато бях критикувал песента й. Нито пък маера, когато му се бях противопоставил. Тяхната ярост беше като бледа свещ в сравнение с пещта, която бушуваше в очите на Карсерет.
	Но дори и разгневена, тя се владееше напълно. Не се нахвърли върху ми, нито пък ми се озъби. Пазеше думите си вътре в себе си и ги използваше като гориво.
	Не можех да спечеля тази битка, но ръцете ми, тренирани от стотиците часове упражнения, се задвижиха автоматично, за да се възползват от близостта й. Пристъпих напред и се опитах да я сграбча в „гръмотевица нагоре“. Тя протегна ръце и отби атаката ми. След това направи с крак „моряк на дока.“
	Не мисля, че очакваше да ме удари. Един по-компетентен противник щеше да избегне удара или да го блокира. Но положението на краката ми беше погрешно и равновесието ми не беше добро. Затова бях бавен и кракът й ме уцели в корема и ме _натисна_.
	„Моряк на дока“ не е бърз ритник, предназначен да троши кости. Това е ритник, който изкарва противника от равновесие. Тъй като аз вече бях загубил равновесие, той направо ме събори. Приземих се по гръб със силно раздрусване и след това се претърколих, размахвайки крайници.
	Някой би казал, че след такова лошо падане ще съм твърде зашеметен, за да се изправя на крака и да продължа да се бия. Други пък биха сметнали, че като цяло падането е неприятно, но аз със сигурност съм се изправял и след по-лоши падания.
	Лично аз мисля, че границата между това да бъдеш зашеметен и да бъдеш мъдър понякога е много тънка. Ще оставя на вас да решите колко тънка е тя.


	127.
	Гняв

	— Какво си мислеше? — попита ме Темпи. _Разочарование. Жестоко порицание._ — Какъв глупак трябва да си, за да оставиш меча си?
	— Тя първа хвърли своя меч! — възразих аз.
	— Само за да те подмами — натърти Темпи. — Това беше капан.
	Пристегнах ножницата на меча си така, че дръжката му да стърчи над рамото ми. След като загубих, нямаше кой знае какви церемонии. Магуин просто ми върна меча и утешително ме потупа по ръката.
	Наблюдавах как тълпата бавно се разотива и направих жест за _учтиво недоверие_ към Темпи.
	— Трябваше ли да задържа своя меч, когато Карсерет беше невъоръжена?
	— Да! Тя е пет пъти по-добър воин от теб! Ако беше задържал меча си, може би щеше да имаш шанс!
	— Темпи е прав. — Чух гласа на Шехин зад гърба си. — Да познаваш врага си е да следваш летхани. Когато битката е неизбежна, умният воин се възползва от всяко възможно предимство.
	Обърнах се и видях, че тя се приближава по пътеката. До нея крачеше Пенте.
	Направих жест за _учтива убеденост_.
	— Ако бях задържал меча си и бях спечелил, хората щяха да помислят, че Карсерет е глупачка, и щяха да възнегодуват, че съм спечелил ранг, който не заслужавам. А ако бях задържал меча и бях загубил, това щеше да е унизително. И двете възможности нямаше да ми се отразят добре. — Погледът ми се местеше между Шехин и Темпи. — Прав ли съм за това?
	— Прав си — отвърна Шехин. — Но и Темпи е прав.
	— Целта винаги трябва да бъде победата — добави приятелят ми. _Твърдост._
	Шехин се обърна с лице към него.
	— Успехът е ключът — каза тя. — Победата невинаги е необходима, за да успееш.
	Темпи направи жест за _почтително несъгласие_ и отвори уста да й отговори, но Пенте го изпревари:
	— Квоте, нарани ли се при падането?
	— Не много — отвърнах аз и предпазливо раздвижих раменете си, — може би имам няколко натъртвания.
	— Имаш ли нещо, с което да ги намажеш?
	Поклатих глава.
	— Имам някои неща у дома. — Тя пристъпи напред и ме хвана за ръката. — Да оставим тези двамата да обсъждат летхани. Някой трябва да се погрижи за раните ти.
	Хвана ръката ми с лявата си ръка и така думите й се оказаха необичайно лишени от всякаква емоционална окраска.
	— Разбира се — след известно време отвърна Шехин, а Темпи побърза да направи жест за _съгласие_.
	Но Пенте вече ме беше повела решително надолу по хълма.
	Вървяхме към петстотин метра и тя леко стискаше ръката ми.
	Накрая заговори на атурански с лек акцент.
	— Толкова лошо ли си наранен, че да имаш нужда от мехлем? — попита тя.
	— Всъщност не — признах аз.
	— Така си и мислех — заяви тя. — Но когато загубя битка, обикновено не обичам хората да ми казват как съм я загубила. — На устните й проблесна лека потайна усмивка.
	Усмихнах й се в отговор.
	Продължихме да вървим и Пенте умело ме водеше за ръка през една горичка, после нагоре по стръмна пътека, издълбана в малка скала. Накрая стигнахме до усамотена долчинка, покрита с килим от цъфнали между тревата цветя папавлер. Техните широки кървавочервени венчелистчета бяха с почти същия цвят като червените дрехи на Пенте.
	— Вашет ми каза, че варварите имат странни ритуали за правене на любов — подхвана тя. — Обясни ми, че ако искам да си легна с теб, трябва да те отведа на място, където има цветя. — Махна наоколо. — Това са най-хубавите, които успях да открия през този сезон.
	Вдигна очаквателно поглед към мен.
	— А — рекох аз, — струва ми се, че Вашет си е направила малка шега с теб или може би с мен. — Пенте се намръщи и аз побързах да продължа: — Но е вярно, че варварите имат много ритуали, които водят до правенето на любов. Там нещата са малко по-сложни.
	Тя направи жест за _мрачно раздразнение_.
	— Не би трябвало да съм изненадана — заяви. — Всички разправят истории за вас, варварите. Някои от тях са с образователна цел, за да се науча да се движа свободно сред вас. _Кисела усмивка._ Тъй като все още не съм била сред варвари, ми разказват и истории просто за да си направят шега с мен.
	— Какви истории? — попитах аз, като си спомних какво бях чувал за адемците и летхани, преди да срещна Темпи.
	Тя сви рамене. _Леко смущение._
	— Разни глупости. Твърдят, че всички варвари мъже са огромни. — Тя вдигна ръка над главата си и показа височина от над два метра и десет сантиметра. — Наден ми сподели, че е ходил в град, където варварите ядат супа, направена от пръст. Освен това се говори, че те никога не се къпят. Както и че пият собствената си урина, защото вярват, че това ще им помогне да живеят по-дълго. — Поклати глава и направи жест за _ужасена веселост_.
	— Да не искаш да кажеш — бавно попитах аз, — че вие не пиете вашата?
	Пенте замръзна насред смеха си и ме погледна, а лицето и ръцете й показваха извинителна смесица от смущение, отвращение и недоверие. Излъчваше такава странна бъркотия от чувства, че не се сдържах да не се разсмея и видях как тя се отпусна, когато схвана, че се шегувам с нея.
	— Разбирам — рекох аз. — И ние разказваме подобни истории за адемците.
	Очите й светнаха.
	— Трябва да ми ги споделиш, както аз ти споделих. Така е честно.
	Като се имаше предвид каква бе реакцията на Темпи, когато му обясних за използването на думите като гориво за летхани, реших, че ще е по-добре да й кажа нещо друго.
	— Говори се, че онези от вас, които са облечени в червено, никога не правят любов. Казват, че влагате тази енергия във вашия кетан и затова сте толкова добри воини.
	При тези думи Пенте силно се разсмя.
	— Ако това беше така, никога нямаше да стигна до третия камък — заяви тя. _Иронична веселост._ — Ако това да не правя любов ми даваше сила да се бия, щеше да има дни, в които нямаше да мога дори да свия ръката си в юмрук.
	Усетих как при тези нейни думи пулсът ми леко се ускорява.
	— Все пак — продължи тя — разбирам откъде е дошла тази история. Мислят си, че не правим любов, защото никой адемец не би легнал с варварин.
	— А — донякъде разочаровано казах аз, — тогава защо ме доведе при цветята?
	— Вече си част от Адемре — непринудено отвърна тя. — Предполагам, че сега мнозина ще искат да те опознаят. Имаш мило лице и е трудно човек да не прояви любопитство какъв е гневът ти. — Пенте направи пауза и многозначително погледна надолу. — Освен ако нямаш някоя болест?
	— Какво? Не! — Думите й ме накараха да се изчервя. — Разбира се, че не!
	— Сигурен ли си?
	— Учил съм в Медика — заявих аз с известна гордост. — Това е най-великото училище по медицина в целия свят. Знам всичко за това какви болести може да хване човек, как да ги откривам и как да ги лекувам.
	— Не поставям точно твоето здраве под съмнение. — Пенте ми хвърли скептичен поглед. — Но е добре известно, че варварите доста често хващат болести при правенето на любов.
	— Това е просто поредната глупава история — поклатих глава из. — Уверявам те, че варварите нямат повече болести от адемците. Всъщност мисля, че може да са и по-малко.
	— Не — рече тя, а очите й бяха сериозни. — За това грешиш. От сто варвари колко мислиш са тези, които са заразени?
	Това беше лесна статистика, която знаех от обучението си в Медика.
	— От всеки сто? Може би пет. Разбира се, при онези, които работят в бордеи или често посещават такива места, числото е по-голямо.
	На лицето на Пенте се появи очевидно отвращение и тя потрепери.
	— От сто адемци нито един не е заразен — заяви тя категорично. _Безусловно._
	— О, хайде стига — вдигнах ръка и направих кръг с пръстите си. — Нито един?
	— Нито един — потвърди тя с мрачна убеденост. — Единственият начин да се заразиш е от някой варварин и онези, които пътуват, са предупредени.
	— Ами ако прихванеш такава болест от друг адемец, който не е бил достатъчно предпазлив, докато е пътувал? — попитах аз.
	— От някой от нашите? — Малкото сърцевидно лице на Пенте стана мрачно и ноздрите й се издуха. _Огромен гняв._ — Ако някой от Адемре ме зарази, ще побеснея. Ще изкрещя от върха на хълм какво е направил. Ще направя живота му болезнен като счупена кост.
	Тя направи жест за _отвращение_ и приглади ризата си с първото движение от адемския език на жестовете, което бях научил от Темпи.
	— След това ще поема на дълго пътуване през планините до Тал, за да ме излекуват. Въпреки че пътуването ще отнеме две години и няма да донесе пари на училището. Ала никой няма да ме обвинява за това.
	Кимнах на себе си. В това имаше смисъл. Като се имаше предвид какво е отношението им към правенето на любов, ако постъпваха другояче, болестите щяха да се разпространят сред цялото население.
	Видях, че Пенте ме гледа очаквателно.
	— Благодаря ти за цветята — казах аз.
	Тя кимна, пристъпи по-близо и вдигна поглед към мен. Очите й бяха развълнувани, когато ми се усмихна със свенливата си усмивка. После лицето й стана сериозно.
	— Това стига ли, за да бъдат задоволени твоите варварски обичаи или трябва да направя още нещо?
	Прокарах ръка по гладката кожа на шията й, после плъзнах върховете на пръстите си под дългата й плитка, за да докосна врата й. Тя затвори очи и вдигна лице към моето.
	— Цветята са прекрасни и са повече от достатъчни — казах аз и се наведох да я целуна.

	* * *

	— Бях права — каза Пенте и доволно въздъхна, докато лежахме голи сред цветята. — Имаш хубав гняв.
	Отпуснах се по гръб. Малкото й тяло се сгуши върху ръката ми, докато сърцевидното й лице почиваше леко върху гърдите ми.
	— Какво искаш да кажеш с това? — попитах аз. — Мисля, че „гняв“ може би не е точната дума.
	— Имам предвид _ваевин_ — каза тя, употребявайки адемска дума. — Не е ли това думата?
	— Не знам тази дума — признах аз.
	— Мисля, че „гняв“ е точната дума — рече тя. — Говорих с Вашет на вашия език и тя не ме поправи.
	— Какво искаш да кажеш с този „гняв“ тогава? — попитах аз. — Със сигурност не изпитвам гняв.
	Пенте вдигна глава от гърдите ми и ми се усмихна лениво и доволно.
	— Разбира се, че не — съгласи се тя. — Аз взех твоя гняв. Как би могъл да се чувстваш ядосан?
	— Тогава… ти гневна ли си? — попитах аз, убеден, че нищо не разбирам.
	Тя се засмя и поклати глава. Беше разплела дългата си плитка и меднорусата й коса се спускаше отстрани на лицето й. Така изглеждаше като съвсем различен човек. Още повече, че липсваха червените наемнически дрехи.
	— Това не е такъв гняв. И аз се радвам, че го притежавам.
	— Все още не разбирам — признах аз. — Това може би е нещо, което варварите не знаят. Обясни ми го като на малко дете.
	Тя ме гледа известно време със сериозни очи и след това се претърколи по корем, за да може да ме вижда по-добре.
	— Този гняв не е чувство. Той е… — Пенте се поколеба и се намръщи сладко. — Той е желание. Той е да искаш живот. — Тя се озърна, след това се загледа в тревата около нас. — Гневът е онова, което кара тревата да пробие земята и да се протегне към слънцето — продължи тя. — Всички живи неща имат гняв. Той е огънят в тях, който ги кара да искат да се движат, да растат, да правят разни неща и да създават. — Тя вдигна глава. — Сега разбираш ли?
	— Мисля, че да — отвърнах аз. — А когато жените се любят, вземат от мъжете техния гняв?
	Тя се усмихна и кимна.
	— Ето защо след това мъжът е толкова уморен. Той дава частица от себе си. Рухва. Заспива. — Погледна надолу. — Или поне част от него заспива.
	— Не за дълго — уверих я аз.
	— Това е, защото ти имаш хубав, силен гняв — гордо ми обясни тя, — както вече ти казах. Знам това, защото взех частица от него. Знам също, че има още от него и той чака.
	— Наистина има — признах аз. — Но какво правят жените с гнева?
	— Използваме го — простичко отвърна Пенте. — Ето защо след това жената невинаги спи, както прави мъжът. Тя се чувства по-пробудена. Изпълнена е с необходимостта да се движи. Често е изпълнена с желание за още от онова, което й е донесло този гняв.
	Тя отпусна глава върху гърдите ми, ухапа ме игриво и започна да извива голото си тяло върху моето.
	Беше приятно влудяващо.
	— Това означава ли, че жените нямат собствен гняв?
	— Не — отново се засмя тя. — Всички неща имат гняв. Но жените имат много приложения за своя гняв. А мъжете имат повече гняв, отколкото могат да използват — твърде много за тяхното собствено добро.
	— Как някой може да има твърде много от желанието да живее, да расте и да създава? — попитах аз. — Струва ми се, че колкото повече имаш от него, толкова по-добре.
	Пенте поклати глава и отметна косата си назад с ръка.
	— Не. Той е като храната. Един обяд е хубаво нещо. Два обеда не превъзхождат един. — Тя отново се намръщи. — Не. По-скоро е като виното. Чаша вино е хубаво нещо, две понякога са нещо още по-хубаво, но десет… — Кимна сериозно. — При гнева е горе-долу същото. Когато той изпълни мъжа, се превръща в нещо като отрова за него. Мъжът започва да иска твърде много неща. Иска всички неща. Мисленето му става странно и погрешно и той започва да прибягва към насилие. — Тя отново кимна сякаш на себе си. — Да. Затова мисля, че „гняв“ е правилната дума. Можеш да познаеш мъжа, който таи целия гняв в себе си. Той започва да му действа зле, кара го да се обърне срещу себе си и го принуждава да унищожава, вместо да създава.
	— Мога да си представя, че това е вярно за мъжете — признах аз, — но не и за жените.
	— Всички неща имат гняв — повтори тя и сви рамене. — Например камъкът няма толкова, колкото напъпилото дърво. Същото е и с хората. Някои имат повече, други по-малко. Някои го използват мъдро, други не. — Усмихна ми се широко. — Аз също имам много и затова толкова обичам да правя любов и съм така ожесточена в битките. — Отново ухапа гръдта ми, този път не толкова игриво, и продължи нагоре по шията ми.
	— Но ако вземеш гнева от някой мъж, докато се любиш с него — не се отказвах аз, като се опитвах да се съсредоточа, — това не означава ли, че колкото повече правиш любов, толкова повече ще искаш да правиш?
	— Толкова често, колкото водата минава през помпата. — Усетих топлия й дъх върху ухото си. — Ела тук, ще взема всичкия гняв в теб дори ако за това са ни нужни целият ден и половината нощ.

	* * *

	Впоследствие се преместихме от тревистото поле в баните, а след това и в двете уютни стаи на къщата на Пенте, построена край отвесен склон. Луната се бе издигнала в небето и ни наблюдаваше през прозореца от известно време, макар да се съмнявах, че сме й показали нещо, което да не е виждала и преди.
	— Това достатъчно ли е за теб? — задъхано я попитах аз, докато лежахме един до друг в приятно широкото й легло, а потта съхнеше по телата ни. — Ако вземеш още, може да не ми остане достатъчно гняв, за да говоря или да дишам.
	Ръката ми лежеше върху плоския й корем. Кожата й беше мека и гладка, но когато се смееше, усещах как мускулите й подскачат и стават твърди като стомана.
	— Засега е достатъчно — каза тя с отчетлива нотка на изтощение в гласа. — Вашет ще се ядоса, ако те оставя като изстискан плод.
	Въпреки уморителния ден се чувствах странно буден, а мислите ми бяха ведри и ясни. Спомних си за нещо, което ми беше казала по-рано този ден.
	— Спомена ми, че жената може да използва гнева си по много начини. Кое е онова, за което тя го използва, а мъжът — не?
	— Обучаваме — отвърна тя. — Даваме имена. Проследяваме дните и се грижим нещата да вървят гладко. Сеем. Правим бебета. — Тя сви рамене. — Много неща.
	— И мъжете могат да правят тези неща — отбелязах аз.
	Пенте се изкикоти.
	— Това не е правилната дума — каза тя и потри брадата ми. — Мъжът може да прави брада. Бебето е нещо различно и в него вие нямате участие.
	— Ние не носим бебета — възпротивих се аз, леко обиден, — но все пак взимаме участие в правенето им.
	Тя се обърна да ме погледне и се усмихна, сякаш съм се пошегувал. След това усмивката й помръкна. Подпря се на лакът и ме изгледа продължително.
	— Сериозно ли говориш?
	Когато видя обърканото ми изражение, очите й се разшириха от учудване и тя седна изправена в леглото.
	— Истина е! — възкликна тя. — Вие вярвате в мъжете майки! — Тя се изкикоти и покри уста с двете си ръце. — Никога не съм смятала, че е истина!
	Тя свали лявата си ръка и разкри развълнуваната си усмивка, докато правеше жеста за _смаяна възхита_.
	Би трябвало да се почувствам раздразнен, но не успях да събера достатъчно енергия за това. Може би имаше нещо вярно в думите й, че мъжете отдават своя гняв.
	— Какво е мъж майка? — попитах аз.
	— Да не се шегуваш? — попита тя и едната й ръка все още прикриваше донякъде усмивката й. — Наистина ли вярваш, че мъжът може да вкара бебе в жената?
	— Ами, като стана дума за това… да — малко смутено отвърнах аз. — Нужни са жена и мъж, за да се появи бебе — майка и баща.
	— Имате дума за това! — възхитено възкликна тя. — И това ми разказаха заедно с историите за супата от пръст. Но никога не съм предполагала, че това е истинска история!
	В този момент и аз се надигнах и седнах, защото започвах да се чувствам засегнат.
	— Нали знаеш как се правят бебетата? — попитах аз и направих жест за _сериозна убеденост_. — Онова, с което се занимавахме през по-голямата част от деня, е начинът, по който се правят бебета.
	Тя известно време ме гледа смаяно и мълчаливо, след това не можа да се удържи и избухна в смях. На няколко пъти се опита да заговори, но щом погледнеше изражението на лицето ми, продължаваше да се смее.
	Сетне сложи ръце на корема си и започна да го опива с престорена изненада.
	— Къде е бебето ми? — Тя погледна към плоския си корем. — Може би през всичките тези години съм се любила по погрешен начин. — Когато се разсмя, мускулите на корема й помръднаха и образуваха нещо като шарка, подобна на корубата на костенурка. — Ако онова, което казваш, е истина, би трябвало да имам сто бебета. Или дори петстотин бебета!
	— Това не се получава при всяко правене на любов — обясних аз. — Жената е узряла за бебе само в определено време.
	— А ти правил ли си го? — попита тя и ме погледна с подигравателна сериозност, докато едното ъгълче на устата й се изви в усмивка. — Правил ли си бебе с някоя жена?
	— Внимавал съм да не направя нещо такова — отвърнах аз. — Има една билка, наречена силфия. Дъвча я всеки ден и тя ме предпазва да сложа бебе в някоя жена.
	Пенте поклати глава.
	— Още от вашите варварски ритуали при правенето на любов заяви тя. — На мястото, откъдето идваш, когато един мъж бъде отведен при цветята, това означава ли, че ще се появи бебе?
	Реших да сменя подхода си.
	— Ако мъжете не помагат при правенето на бебета, как ще обясниш това, че децата приличат на бащите си?
	— Бебетата изглеждат като ядосани старци — рече Пенте. — Всички са плешиви и… — тя се поколеба и докосна бузата си сбръчкани. Може би тогава старците са единствените, които правят бебета? — Тя се усмихна самодоволно.
	— Ами малките котета? — попитах аз. — Виждала си котило с котета. Когато бяла котка и черен котарак се съешават, се раждат и бели, и черни котета, и такива, които имат двата цвята.
	— Винаги ли? — попита тя.
	— Невинаги — признах аз, — но в повечето случаи.
	— Ами ако има и жълто коте? — попита тя.
	Преди да успея да измисля какво да отговоря, тя се отказа от въпроса си.
	— Котетата нямат много общо с това — заяви тя. — Ние не сме като животните. Не се разгонваме през определени сезони, не снасяме яйца. Нямаме какавиди, плодове или семена. Не сме кучета, жаби или дървета. — Погледна ме сериозно. — Мисленето ти е погрешно. Лесно можеш да кажеш, че два камъка правят бебета, като ги удряш един в друг, докато накрая от единия се отчупи парче. И да кажеш, че двама души създават бебета по същия начин.
	Ядосах се, но тя беше права. Бях се поддал на заблудата на аналогията. Тази логика беше погрешна.
	Разговорът ни продължи още известно време в същия дух. Попитах я дали познава жена, която да е забременяла, без да прави любов през предишните месеци. Тя каза, че не познава жена, която доброволно да не е правила любов в продължение на три месеца, освен онези, които пътуват сред варварите или са много болни или стари.
	Накрая Пенте раздразнено ми махна с ръка да спра.
	— Чуваш ли собствените си доводи? При правенето на любов се създават бебета, но невинаги. Бебетата приличат на мъжете майки, но невинаги. Трябва да правиш любов в подходящото време, но невинаги. Има растения, които правят зачеването повече или по-малко вероятно. — Тя поклати глава. — Не може да не осъзнаваш, че онова, което казваш, е тънко като прокъсана мрежа. Продължаваш да я кърпиш, като се надяваш, че ще издържи във водата, но надеждата е едно, а истината — друго.
	Когато видя, че се мръщя, тя хвана дланта ми, направи жест за _утеха_ в нея, както бе сторила преди време в столовата, и смехът изчезна от лицето й.
	— Виждам, че наистина го мислиш. Разбирам защо мъжете варвари биха искали да вярват в това. Сигурно е успокояващо да смяташ, че си важен по този начин. Но това просто не е така. — Пенте ме погледна с нещо близко до съжаление. — Понякога жената съзрява. Това е нещо естествено и мъжете нямат участие в него. Ето защо повечето жени съзряват през есента като плодовете. Затова и повече жени съзряват тук, в Хаерт, където е по-добре да родиш детето си.
	Опитах се да се сетя за някакъв друг убедителен аргумент, но нищо не ми идваше наум. Това беше доста обезсърчаващо.
	Когато видя изражението ми, Пенте стисна ръката ми и направи жест за _отстъпка_.
	— Може би с варварските жени е различно — рече тя.
	— Казваш това само за да ме накараш да се чувствам по-добре — мрачно отбелязах аз и се прозях така, че едва не ми се откачи челюстта.
	— Вярно е — призна тя.
	След това ме целуна нежно и бутна раменете ми, подканяйки ме да легна отново в леглото.
	Направих го и тя пак се сгуши в извивката на ръката ми, като отпусна глава върху рамото ми.
	— Сигурно е трудно да бъдеш мъж — меко каза тя. — Жената знае, че е част от света. Ние сме изпълнени с живот. Жената е цветето и плодът. Ние се движим през времето като част от своите деца. Но мъжът… — Тя обърна глава и ме погледна с нежно съжаление в очите. — Вие сте като голи клони. Знаете, че когато умрете, след вас няма да остане нищо важно. — Потупа ме по гърдите с обич. — Мисля, че затова сте толкова изпълнени с гняв. Може би вие нямате повече гняв от жените. Може би нашият гняв просто няма къде да отиде. Може би отчаяно се опитва да остави някаква следа. Блъска се в света. Принуждава ви да действате необмислено, да се карате и да изпитвате ярост. Вие рисувате, строите, биете се и разказвате невероятни истории.
	Пенте въздъхна доволно, сложи глава върху рамото ми и се сгуши отново в кръга, образуван от ръката ми.
	— Съжалявам, че ти казвам това. Ти си добър мъж и си красавец. Но все пак си само мъж. Единственото, което можеш да предложиш на света, е твоят гняв.


	128.
	Имена

	Настъпи денят, в който или трябваше да остана, или да си тръгна. Седях с Вашет на един зелен хълм и наблюдавах как слънцето изгрява измежду облаците на изток.
	— Саисура означава да летиш, да хващаш и да чупиш — меко каза Вашет, повтаряйки се за стотен път. — Трябва да си спомниш всички онези ръце, които са го държали. Много ръце, всичките следвали летхани. Никога не трябва да го употребяваш по неправилен начин.
	— Обещавам — повторих аз за стотен път, след това се поколебах, преди да повдигна въпрос, който ме тормозеше. — Но, Вашет, ти използва своя меч, за да окастриш клонката, с която да ме биеш. Веднъж видях, че с него подпря прозореца да стои отворен. Освен това си подрязваш и ноктите с него…
	— Е, и? — Тя ме погледна безизразно.
	— Това не е ли неправилно? — попитах аз.
	Вашет вдигна глава и се разсмя.
	— Искаш да кажеш, че трябва да го използвам само за да се бия с него?
	Направих жест за _очевиден извод_.
	— Мечът е остър — отбеляза тя. — Той е инструмент. Нося го постоянно, защо ти се струва неправилно, че го употребявам?
	— Струва ми се _непочтително_ — поясних аз.
	— Човек изразява уважението си към дадено нещо, като го използва добре — рече тя. — Могат да минат години, преди да се върна в земите на варварите и да се бия отново. Какво лошо има в това, че междувременно мечът ми реже подпалки и моркови?
	— Очите й станаха сериозни. — Да носиш през целия си живот меч и да знаеш, че той е предназначен само за да убива… — Тя поклати глава. — Какво би причинило това на ума ти? Би било ужасно.
	Вашет се беше върнала в Хаерт миналата нощ, разтревожена, че е пропуснала моето „изпитание на камъка“. Тя каза, че съм постъпил правилно, когато съм оставил меча, след като Карсерет го е направила, както и че съм я накарал да се гордее с мен.
	Предишния ден Шехин официално ме бе поканила да остана и да се обучавам в училището. На теория вече бях заслужил това право, но всички знаеха, че това беше по-скоро политическа измишльотина. Предложението й беше ласкателно — възможност, каквато знаех, че най-вероятно повече никога няма да получа.
	Наблюдавахме едно момче, което подкарваше стадо кози надолу по хълма.
	— Вашет, вярно ли е, че адемците нямат представа за съществуването на бащинството?
	Тя кимна спокойно и известно време не отговори.
	— Кажи ми, че не си поставил и двама ни в неудобно положение, като си разговарял с всички за това, докато ме нямаше — въздъхна накрая тя.
	— Само с Пенте — уверих я аз. — Тя реши, че това е най-смешното нещо, което е чувала от десет месеца насам.
	— Наистина е доста забавно — съгласи се Вашет и устните й се извиха в лека усмивка.
	— Значи е истина? — попитах аз. — Дори и ти вярваш в това? Ти…
	Тя вдигна ръка и аз млъкнах.
	— Усмири се — нареди ми. — Мисли каквото искаш за вашите мъже майки. На мен ми е все едно. — Тя леко се подсмихна, припомняйки си нещо. — Моят поет крал наистина вярваше, че жените не са нищо повече от съд, в който мъжете поставят бебетата. — Вашет изсумтя развеселено в някакво подобие на смях. — Беше толкова убеден, че е прав. Нищо не можеше да го разколебае. Още преди години реших, че е дълго и изморително губене на време да споря с някой варварин за това. — Тя сви рамене. — Мислете си каквото искате за правенето на бебета. Вярвайте в демони. Отправяйте молитви към коза. Ако не ме обиждате, защо трябва да ме е грижа?
	Известно време разсъждавах над думите й.
	— Това е мъдро решение — признах аз.
	Тя кимна.
	— Но мъжете или участват в правенето на бебета, или не — изтъкнах аз. — За дадено нещо съществуват много възможности, но само една от тях е истина.
	Вашет се усмихна лениво.
	— И ако търсенето на истината беше моя цел, това щеше да ме касае. — Тя се прозя продължително и се протегна като щастлива котка. — Вместо това обаче ще насоча вниманието си към радостта в сърцето си, към процъфтяването на училището и към разбирането на летхани. Ако след всичко това ми остане време, то тогава ще го използвам, за да се безпокоя каква е истината.
	Няколко минути наблюдавахме мълчаливо изгрева. Мина ми през ума, че Вашет е доста различна, когато не се мъчи да наблъска в главата ми възможно най-бързо познания за кетан и за адемския език.
	— Като стана дума за това — добави накрая тя, — ако настояваш да се придържаш към варварските вярвания за мъжете майки, най-добре ще е да си мълчиш. В най-добрия случай ще ти се присмеят. Повечето адемци просто ще решат, че си идиот, щом си мислиш такива неща.
	Кимнах. След продължително мълчание най-сетне се реших да задам въпроса, който ме измъчваше от дни.
	— Магуин ме нарече Маедре. Какво означава това?
	— Това е името ти — отвърна Вашет. — Не го казвай на никого.
	— Нещо тайно ли е? — попитах аз.
	— Това е нещо, което знаеш ти, учителите ти и Магуин — кимна тя. — Опасно е да го кажеш на някой друг.
	— Защо?
	— Когато знаеш някое име, ти имаш власт над него. — Тя ме погледна, сякаш бях бавноразвиващ се. — Сигурно си наясно с това?
	— Но аз знам твоето име, както и имената на Шехин и Темпи. Какво е опасното в това?
	— Не тези имена. — Тя махна с ръка. — Дълбоките имена. Темпи не е името, което той е получил от Магуин. Точно както и Квоте не е твоето. Дълбоките имена имат значение.
	Вече знаех какво означава нейното име.
	— Какво означава името на Темпи?
	— Темпи означава „малко желязо“. „Темпа“ е желязо. Означава и „удрям желязо“, а също и „гневен“. Шехин му даде това име преди години. Той беше много труден ученик.
	— На атурански „темпер“ означава „гняв“ — развълнувано изтъкнах аз, удивен от съвпадението. — А също и онова, което правиш с желязото, когато го ковеш, за да го превърнеш в стомана.
	— Така е с имената. — Вашет сви рамене, без да се впечатли особено. — Темпи е малко име и въпреки това в него се съдържа много. Затова не трябва да говориш за твоето дори и с мен.
	— Но аз не знам достатъчно езика ви, за да мога сам да разбера какво означава то — възразих аз. — Човек трябва да знае значението на собственото си име.
	Вашет се поколеба, но накрая омекна.
	— Означава пламък, гръмотевица и счупено дърво.
	Замислих се за момент и реших, че ми харесва.
	— Когато Магуин ми го даде, ти изглеждаше изненадана. Защо?
	— Не е редно да коментирам името на друг. _Безусловен отказ._ — Жестът й беше толкова рязък, че беше почти болезнено да го гледаш. Тя се изправи и изтри ръце в панталоните си. — Хайде, време е дадеш своя отговор на Шехин.

	* * *

	Когато влязохме в стаята й, Шехин ни махна да седнем. После самата тя също се настани, като ме изненада с лек намек за усмивка. Това беше невероятно ласкателен жест за близост.
	— Реши ли? — попита ме тя.
	Кимнах.
	— Благодаря ти, Шехин, но не мога да остана. Налага се да се върна в Северин, за да говоря с маера. Темпи изпълни своя дълг към него, но аз трябва да се върна и да обясня всичко, което се случи. — Мислех си и за Дена, но не го споменах.
	Шехин направи жест, който беше изящна смесица от _одобрение_ и _съжаление_.
	— Да изпълниш дълга си е част от летхани. — Тя ме погледна сериозно. — Не забравяй, че имаш меч и име, но не можеш да бъдеш наеман тъй, както ако си получил правото да носиш червени дрехи.
	— Вашет ми обясни всичко — успокоих я аз. _Уверение._ — Ще се погрижа мечът ми да бъде върнат в Хаерт, ако бъда убит. Няма да уча други на кетан и няма да нося червено. _Предпазливо, внимателно любопитство._ Но имам ли право да казвам, че съм учил при вас?
	— _Сдържано съгласие._ Можеш да кажеш, че си учил при нас, но не и че си един от нас.
	— Разбира се — потвърдих аз. — И че не съм равен на вас.
	Шехин направи жест за _доволно съгласие_. След това ръцете й показаха _смутено признание_.
	— Това не е точно подарък — каза тя. — Ти ще си по-добър воин от много варвари. Ако се биеш и победиш, варварите ще си помислят: „Квоте е изучавал съвсем малко от изкуствата на адемците и въпреки това е страшен противник. Колко по-умели от него са самите адемци?“ Ако обаче се биеш и загубиш, те ще си кажат: „Научил е само частица от онова, което знаят адемците.“
	Очите на възрастната жена леко проблеснаха. Тя направи жест за _веселост_.
	— И в двата случая нашата репутация ще процъфтява. Това ще послужи добре на Адемре.
	Кимнах. _Охотно приемане._
	— Няма да навреди и на моята репутация — рекох аз. _Слабо казано._
	В разговора настъпи пауза, след което Шехин направи жест за _тържествена важност_.
	— Когато разговаряхме преди, ти ме попита за ринта. Спомняш ли си? — рече тя.
	С крайчеца на окото си забелязах как Вашет се размърда неспокойно на стола си.
	Кимнах, внезапно развълнуван.
	— Спомних си една история за тях. Искаш ли да я чуеш?
	Направих жест за _изключително нетърпелив интерес_.
	— Това е една много стара история, стара колкото Адемре. От край време е разказвана по един и същ начин. Готов ли си да я чуеш? _Официалност._
	Гласът й загатваше, че това е своеобразен ритуал.
	Кимнах отново. _Настойчива молба._
	— Както при всяко нещо и тук има правила. Ще ти разкажа тази история само веднъж. След това не можеш да говориш за нея. Нито можеш да задаваш въпроси. — Шехин гледаше ту мен, ту Вашет. _Тържествена сериозност._ — Не можеш да говориш за това, преди да си спал хиляда нощи. Не можеш да задаваш въпроси, преди да си изминал хиляда километра. Сега, когато знаеш това, искаш ли да я чуеш?
	Кимнах за трети път. Вълнението ми нарастваше.
	Шехин заговори с тържествен тон:
	— Някога имало велика страна, населена от велики хора. Те не били адемре. Били онова, което са били адемре, преди да станем това, което сме. По онова време те били себе си — красиви и силни мъже и жени. Пеели песни за силата и се биели толкова добре, колкото и адемре. Тези хора имали велика империя. Името на тази империя е забравено. Не е важно дали тя е рухнала, тъй като оттогава земята се е разцепила и небето се е променило. В империята имало седем градчета и един град. Имената на седемте градчета са забравени, защото те паднали заради предателство и били разрушени с времето. Единият град също бил разрушен, но името му останало. Той се наричал Тариниел. Като всяка голяма сила империята имала своя враг. Но този враг не бил достатъчно могъщ да я срази. Нито пък можел да предизвика упадъка й със сила. Името на врага се помни, но ще почака. Тъй като той не можел да спечели със сила, действал подмолно като червей, разяждащ плод. Врагът не следвал летхани. Настроил седмина други срещу империята и те също забравили летхани. Шестима от тях предали градовете, които им вярвали. Шест града паднали и имената им били забравени. Един си спомнил за летхани и не паднал, а събудил надежда в империята. Но дори и името на този град е забравено и погребано във времето. Но седем имена били запомнени. Имената на единия и шестимата, които го последвали. Седем имена оцелели след сгромолясването на империята, разцепването на земята и промяната в небето. Седем имена били запомнени и при дългото скиталчество на адемре. Седем имена били запомнени — имената на седемте предатели. Запомни ги и ги познавай по техните знаци:

	Сифус носи пламък син.
	Стеркус в плен е на желязото.
	Очите на Феруле са пълни с лед и мрак.
	Уснеа живее в разложение.
	Далсенти нивга не говори.
	Бледата Алента растенията попарва.
	Последният е повелителят на седемте.
	Мразен. Непоправим. Неспящ. Разумен.
	Алаксел носи на сянката хомота.



	129.
	Антракт — врява от шепот

	— Реши! — изкрещя ужасено Баст. — Недей! Спри! — Той вдигна ръце, сякаш се готвеше да запуши устата на съдържателя. — Не трябва да изричаш тези неща!
	— Баст, кой изобщо те е учил на науката за имената? — рече Квоте, като се усмихна мрачно.
	— Не ти, Реши — поклати глава помощникът. — Има неща, които всяко дете от Фае знае. Тези неща не бива никога да бъдат изричани на глас. Никога!
	— И защо? — попита го съдържателят с глас на учител.
	— Защото някои неща разбират, когато имената им са изречени. — Младежът преглътна мъчително. — Те могат да кажат _къде_ са изречени те.
	Квоте въздъхна раздразнено.
	— Няма да навреди много, ако човек изрече някое име веднъж, Баст. — Той седна отново на стола си. — Защо мислиш адемците са изградили традициите си точно около тази история? Защо името може да бъде изречено само веднъж, без да се задават въпроси след това?
	Баст замислено присви очи и Квоте му се усмихна леко и напрегнато.
	— Точно така. Да се опиташ да намериш някой, който е изрекъл името ти само веднъж, е като да проследиш човек в гората по отпечатъка на една-единствена негова стъпка.
	Летописеца се намеси колебливо, сякаш се страхуваше да ги прекъсне.
	— Може ли нещо такова наистина да бъде направено? — попита той. — Вярно ли е?
	— Предполагам, че така са открили трупата ми, когато бях малък — кимна мрачно съдържателят.
	Писарят се заоглежда неспокойно, после се намръщи и се насили да спре. Така застина съвсем неподвижно, като продължаваше да изглежда точно толкова неспокоен, колкото и преди.
	— Това означава ли, че те могат да дойдат тук? Ти със сигурност говориш за тях достатъчно…
	— Не. — Квоте направи небрежен жест. — Имената са ключът. Истинските имена. Дълбоките имена. И аз ги избягвах точно по тази причина. Баща ми беше много придирчив към подробностите. Той задаваше въпроси и се ровеше в стари истории за чандрианите в продължение на години. Предполагам, че е попаднал на някои от древните им имена и ги е включил в песента си…
	На лицето на Летописеца се появи разбиране.
	— … и след това я е репетирал отново и отново.
	— Доколкото го познавам, го е правил непрекъснато. — Квоте леко се усмихна с нежност. — Не се съмнявам, че двамата с майка ми са направили всичко възможно да изгладят всеки малък недостатък на своята песен, преди да я представят на публиката. Те бяха перфекционисти. — Той въздъхна уморено. — За чандрианите това сигурно е било като постоянно палене на сигнален огън. Предполагам, че единственото нещо, което е опазило родителите ми толкова време, е фактът, че постоянно пътувахме.
	— Точно затова не трябва да изричаш такива неща, Реши — намеси се отново помощникът.
	— Оттогава вече съм спал хиляда нощи и съм изминал няколко хиляди километра, Баст — намръщи се съдържателят. — Безопасно е да ги изрека веднъж. С целия този ужас по света напоследък човек може да предположи, че хората по-често разказват старите истории. Ако чандрианите се ослушват за имената, не се съмнявам, че ги залива истинска врява от шепоти от Аруех чак до Кръглото море.
	Изражението на Баст ясно показваше, че думите на Квоте не са го убедили.
	— Освен това — продължи съдържателят, като отново въздъхна уморено — добре е те да бъдат записани. Един ден може да се окажат полезни за някого.
	— Въпреки това трябва да си по-предпазлив, Реши.
	— Какъв съм бил през последните години, ако не предпазлив, Баст? — попита Квоте и раздразнението най-сетне ясно пролича в гласа му. — И какво спечелих от това? А и ако онова, което казваш за Ктаех, е истина, то тогава нещата ще завършат зле, независимо какво правя. Не е ли така?
	Помощникът отвори уста и пак я затвори, очевидно не знаеше какво да каже. След това стрелна умолителен поглед към Летописеца.
	Като видя това, съдържателят също се обърна да погледне писаря и повдигна вежди с любопитство.
	— Нямам никаква представа за това — рече Летописеца, след което сведе поглед, взе чантата си и извади един омацан с мастило парцал. — И двамата видяхте докъде се простират уменията ми с имената — само до желязото. А и това си беше чист късмет. Магистърът на имената заяви, че за него заниманията с мен са чиста загуба на време.
	— Това ми звучи познато — промърмори Квоте.
	— В моя случай аз просто приех думите му за истина — сви рамене писарят.
	— Спомняш ли си какви доводи изтъкна той?
	— Отправи ми доста недвусмислени критики — че знам твърде много думи, че не съм изпълнен с копнеж, че съм твърде мек… — Ръцете на Летописеца бяха заети с почистването на върха на перото. — Усетих, че цялостното му отношение се изясни, когато каза: „Кой би помислил, че някакъв дребен писарушка като теб може да има някакво желязо в себе си?“
	— Наистина ли го направи? — Устата на Квоте се изви в съчувствена усмивка.
	— Всъщност ме нарече „путьо“ — сви рамене писарят. — Не исках да оскърбявам нежния слух на нашия млад приятел. — Той кимна към Баст. — Доколкото виждам, е имал тежък ден.
	— Жалко, че не сме се засекли в Университета. — Този път усмивката на съдържателя беше широка.
	Писарят изтри за последен път върха на перото в мекия парцал и го вдигна на отслабващата светлина от прозореца на странноприемницата.
	— Едва ли има за какво да съжаляваш — каза той. — Нямаше да ме харесаш. Аз _наистина_ бях малък путьо. Освен това бях разглезен и самодоволен.
	— И какво се промени оттогава? — попита Квоте.
	Летописеца презрително изпусна въздух през носа.
	— Не много неща, зависи кого питаш. Но ми се ще да вярвам, че малко си отворих очите. — Той внимателно зави върха на перото.
	— И как точно се случи това? — поинтересува се Квоте.
	Писарят погледна над масата, сякаш изненадан от въпроса.
	— Как точно ли? — попита той. — Не съм тук заради _разказването_ на истории. — Той пъхна парцала обратно в чантата си. — Накратко, ядосах се и напуснах Университета в търсене на по-добър живот. Това беше най-умното нещо, което някога съм правил. За един месец на път научих повече, отколкото за три години в Университета.
	— Текам е казал същото — кимна съдържателят. — „Никой мъж, който не е извървял сто километра, не е достатъчно храбър. Ако искаш да знаеш истината за това кой си, трябва да вървиш, докато никой наоколо не знае името ти. Пътуването премахва различията, то е велик учител — горчиво като лекарство и по-жестоко от огледалото. Дългият път ще ви помогне да опознаете себе си повече отколкото сто години самонаблюдение.“


	130.
	Вино и вода

	Сбогуването с Хаерт ми отне цял ден. Хапнах заедно с Вашет и Темпи и им позволих да ми дадат повече съвети, отколкото се нуждаех или желаех да получа. Селийн се разплака и ми каза, че ще ме посети, когато най-сетне получи правото да носи червено. Тренирахме заедно за последен път и подозирам, че тя ме остави да победя.
	Накрая прекарах приятна вечер с Пенте, която после премина в приятна нощ. Успях да дремна няколко часа в бледите утринни часове преди зазоряване.
	Израснал съм сред Рух, затова продължавам да се учудвам колко лесно човек може да пусне корени на някое място. Макар че бях прекарал в Хаерт по-малко от два месеца, ми беше трудно да го напусна.
	Въпреки това се чувствах добре, че отново тръгвам на път към Алверон и Дена. Беше време да взема наградата си за добре свършената работа и да поднеса едно искрено, макар и доста закъсняло извинение.

	* * *

	Пет дни по-късно вървях по един от онези дълги, самотни участъци от пътя, които можете да откриете само сред ниските хълмове на източен Винтас. Както баща ми обичаше да казва — намирах се на края на картата.
	За целия ден бях задминал само един-двама пътници и никъде не бях видял странноприемница. Мисълта, че ще спя на открито, не ме безпокоеше особено, но от няколко дни ядях каквото намерех по джобовете си и малко топла храна щеше да ми дойде добре.
	Нощта почти се беше спуснала и вече се бях отказал от мисълта, че ще зарадвам стомаха си с нещо по-свястно за ядене, когато забелязах бял пушек да се носи в сумрачното небе пред мен. В началото помислих, че идва от някоя ферма. След това дочух слабите звуци на музика и надеждите ми за легло и топла храна започнаха да се възраждат.
	Но когато излязох от завой на пътя, пред очите ми се разкри изненада, която беше по-приятна от коя да е крайпътна странноприемница. През дърветата съзрях висок лагерен огън, който проблясваше между два болезнено познати фургона. Край него имаше мъже и жени, които вършеха разни неща и разговаряха помежду си. Един дрънкаше на лютня, докато втори лениво потропваше на малко барабанче до крака си. Други разпъваха палатка между две дървета, а една по-възрастна жена слагаше триножник над огъня.
	Трупа. И което беше по-хубавото — видях познатите знаци върху единия от фургоните. За мен те бяха по-ярки дори от пламъците на огъня. Тези знаци означаваха, че това беше истинска трупа. Моето семейство — Едема Рух.
	Когато излязох измежду дърветата, един мъж изкрещя и преди да успея да си поема дъх, към мен се насочиха три меча. Внезапната тишина след музиката и разговорите беше доста обезкуражаваща.
	Красив мъж с черна брада и сребърна обица бавно пристъпи напред, без да сваля меча, чийто връх бе насочен към окото ми.
	— Ото! — изкрещя той към гората зад мен. — Ако си задрямал, кълна се в млякото на майка си, че ще те изкормя! Кой, по дяволите, си ти?
	Последният въпрос беше отправен към мен. Но преди да успея да отговоря, откъм дърветата се разнесе глас:
	— Точно тук съм, Алег, както… Кой е този? Как, в името на бога, е минал покрай мен?
	Щом извадиха мечовете си, аз вдигнах ръце. Това е добър навик, ако някой насочва към теб нещо остро. Въпреки това когато заговорих, се усмихнах.
	— Съжалявам, че те стреснах, Алег.
	— Запази си извиненията — студено отвърна мъжът. — Остава ти един дъх, за да ми кажеш защо се промъкваш около нашия лагер.
	Нямаше нужда да говоря. Вместо това се обърнах, за да могат всички край огъня да видят калъфа на лютнята, преметнат на гърба ми.
	Поведението на Алег се промени веднага. Той се отпусна и прибра меча си в ножницата. Останалите последваха примера му, а той се усмихна, приближи се до мен и след това се разсмя.
	— Едно семейство — засмях се и аз в отговор.
	— Едно семейство. — Той раздруса ръката ми, обърна се към огъня и извика: — Всички да се държите добре. Тази нощ имаме гост!
	Разнесоха се тихи одобрителни възгласи и хората се заеха с онова, което бяха вършили, преди да се появя.
	Един едър мъж, препасал меч, излезе с тежка стъпка измежду дърветата.
	— Проклет да съм, ако е минал покрай мен, Алег. Той вероятно е от…
	— Той е от нашето семейство — спокойно го прекъсна Алег.
	— О! — очевидно изненадан възкликна Ото и погледна към лютнята ми. — Добре дошъл тогава.
	— Всъщност не минах край него — излъгах аз.
	Когато беше тъмно, моят шаед ме правеше почти невидим. Но вината не беше негова и аз не исках да му създавам неприятности.
	— Чух музика и се промъкнах. Мислех, че може да е някоя друга трупа, и смятах да ги изненадам.
	Ото хвърли многозначителен поглед на Алег и после отново се отправи с тежка стъпка към гората.
	— Мога ли да ти предложа напитка? — попита Алег и ме прегърна през раменете.
	— Малко вода, ако ви се намира.
	— Никой наш гост не пие вода край огъня — възрази той. — Само най-доброто ни вино ще се докосне до устните ти.
	— За онези, които са на път, водата на Едема е по-сладка от виното — усмихнах му се аз.
	— Тогава пий вода и вино колкото желаеш. — Той ме поведе към един от фургоните, където имаше буре с вода.
	Както повеляваше традицията, която беше по-стара от времето, изпих един черпак вода и с втория си измих ръцете и лицето. Избърсах лице с ръкава си, вдигнах поглед към Алег и му се усмихнах.
	— Добре е да си отново у дома.
	Той ме потупа по гърба.
	— Ела да те представя на останалите от семейството.
	Първи бяха двама двайсетинагодишни младежи с мърляви бради.
	— Френ и Джош са най-добрите ни певци — обяви Алег.
	Стиснах ръцете им.
	Следващите двама бяха мъжете, които свиреха на инструменти край огъня.
	— Гаскин свири на лютня, а Ларен — на свирки и на барабанче.
	Те ми се усмихнаха. Ларен удари с палеца си кожата на барабана и той издаде лек думкащ звук.
	— А това е Тим. — Алег посочи към един висок мрачен мъж, който смазваше меча си от другата страна на огъня. — Вече се запозна с Ото. Те ни пазят от опасностите по пътя.
	Тим кимна и за кратко вдигна поглед от меча си.
	— Това е Ан. — Алег посочи една възрастна жена с изпито лице и посивяла коса, вързана на кок. — Тя се грижи да сме нахранени и е като майка за всички нас.
	Ан продължи да реже моркови, без да обръща внимание и на двама ни.
	— И не на последно място — това е Кете, която държи ключа към сърцата на всички ни.
	Кете имаше строги очи и стисната уста, но изражението й се смекчи, когато целунах ръката й.
	— Това са всички — усмихна се Алег и леко се поклони. — А твоето име е?
	— Квоте.
	— Добре дошъл, Квоте. Почини си и се настани удобно. Има ли нещо, което можем да сторим за теб?
	— Бих пийнал малко от виното, което ми предложи преди малко — усмихнах се аз.
	— Разбира се! — Той допря ръка в челото си. — Или предпочиташ бира?
	Кимнах и той ми донесе една халба.
	— Превъзходна е — похвалих бирата аз, след като я опитах, седнал на един удобен пън.
	— Благодаря ти. — Той докосна с пръсти ръба на въображаемата си шапка. — Сдобихме се с нея, докато минавахме през Левиншир преди няколко дни. Твоето пътуване как върви?
	Протегнах се назад и въздъхнах.
	— Не толкова зле за един самотен менестрел — свих рамене аз. — Възползвам се от всяка възможност, която ми се предостави. Налага се да съм предпазлив, тъй като съм сам.
	Алег кимна разбиращо.
	— Можем да се чувстваме в безопасност само защото сме повече — призна той и след това кимна към лютнята ми. — Ще благоволиш ли да ни изпееш някоя песен, докато чакаме Ан да приготви вечерята?
	— Разбира се — отвърнах аз и оставих напитката си. — Какво би искал да чуеш?
	— Можеш ли да изсвириш „Калайджията напуска града“?
	— Дали мога? Ти ми кажи.
	Извадих лютнята от калъфа и засвирих.
	Докато стигна до припева, всички бяха прекъснали заниманията си, за да слушат. Дори мярнах Ото близо до дърветата — беше напуснал поста си, за да надникне какво става край огъня.
	Когато приключих, всички ме аплодираха възторжено.
	— Можеш да я свириш — засмя се Алег.
	След това изражението му стана сериозно и той потупа устните си с пръст.
	— Какво ще кажеш известно време да пътуваш с нас? — попита той накрая. — Още един музикант може да ни е от полза.
	Обмислих думите му, преди да попитам на свой ред:
	— В каква посока сте?
	— На изток.
	— Тръгнал съм към Северин — обясних аз.
	Алег сви рамене.
	— Може да стигнем до Северин — рече той. — Стига да нямаш нищо против, че ще вървим по обиколния път.
	— Отдавна съм разделен от семейството си — признах аз и обходих с очи познатата гледка около огъня.
	— Едно е лошо число за Едема, който е на път — убедително отбеляза Алег и прокара пръст по краищата на тъмната си брада.
	— Попитай ме отново на сутринта — въздъхнах аз.
	— Отлично! — Той ме плесна по коляното и се ухили. — Значи имаме цяла нощ, за да те убедим.
	Върнах лютнята в калъфа и се извиних, че природата ме зове. Когато се върнах, коленичих до Ан на мястото, където седеше край огъня.
	— Какво ни готвиш, майко? — попитах я аз.
	— Яхния — кратко отвърна тя.
	— Какво има вътре? — усмихнах се аз.
	Ан ми хвърли кос поглед.
	— Агнешко — отвърна тя така, сякаш ме караше да се опитам да оспоря думите й.
	— Отдавна не съм хапвал агнешко, майко. Мога ли да го опитам?
	— Ще почакаш като всички останали — рязко отвърна тя.
	— Не мога ли да опитам съвсем мъничко? — примолих й се аз с най-подкупващата си усмивка.
	Старицата въздъхна и после сви рамене.
	— Добре — каза тя, — но няма да е моя вината, ако те заболи коремът.
	— Не, майко — засмях се аз, — вината няма да е твоя.
	Пресегнах се за дългата дървена лъжица и гребнах от котлето. Духнах леко и след това опитах.
	— Майко! — възкликнах аз. — Това е най-вкусната храна, до която са се докосвали устните ми от цяла година!
	— Хъмм — каза тя и отново ми хвърли кос поглед.
	— Това е самата истина — искрено настоях аз. — По мое мнение всеки, който не хареса това прекрасно варено, едва ли е от Рух.
	Ан се обърна да разбърка яденето и ме изпъди, но изражението й вече не беше толкова сурово, колкото преди.
	След като спрях до бъчонката да си напълня повторно халбата, аз се върнах на мястото си. Гаскин се приведе напред и рече:
	— Ти ни подари песен. Има ли нещо, което искаш да чуеш?
	— Какво ще кажеш за „Хитростта на свирача“? — попитах аз.
	— Тази не я знам — сбърчи вежди той.
	— Тя е за хитър Рух, който надхитрява един фермер.
	— Опасявам се, че не я знам — поклати глава Гаскин.
	— Позволи ми да я изпълня. — Наведох се да взема лютнята си. — Това е песен, която всеки от нас трябва да знае.
	— Избери нещо друго — предложи Ларен. — Ще ти изпълня нещо със свирките си. Тази вечер ти вече ни изсвири нещо.
	— Забравих, че свириш на свирки — усмихнах му се аз. — Тази ще ти хареса. Героят е свирач. Освен това вие ще напълните стомаха ми, а аз ще напълня ушите ви.
	Преди да успеят да възразят отново, започнах да свиря бързо и леко.
	Те се смяха през цялото време — от началото, когато свирачът убива фермера, до края, когато съблазнява жената и дъщерята на мъртвеца. Пропуснах последните два куплета, в които хората от града убиват свирача.
	След като свърших, Ларен избърса очите си.
	— Хе, беше прав, Квоте. По-добре да науча тази песен. А и… — той стрелна с поглед Кете, която седеше от отсрещната страна на огъня — това е правдива песен. Жените не могат да се удържат, когато видят свирач.
	Кете изсумтя подигравателно и вдигна очи към небето.
	Разговаряхме за разни дреболии, докато Ан не обяви, че яхнията е готова. Всички нападнаха храната, като нарушаваха мълчанието само за да направят по някой и друг комплимент на Ан за готвенето й.
	— Кажи ми честно, Ан — обади се Алег след втората си паница, — да не задигна малко пипер от Левиншир?
	Ан изглеждаше доволна.
	— Всички си имаме своите тайни, скъпи — отвърна тя. — Не се опитвай да притискаш една дама да издаде своите.
	— Времената добри ли са за теб и твоите хора? — попитах аз Алег.
	— О, разбира се — отговори той с пълна уста, докато дъвчеше. — Преди три дни в Левиншир беше особено добре. — Той ми смигна. — По-късно ще разбереш колко точно.
	— Радвам се да го чуя.
	— Всъщност — той се наведе напред съзаклятнически — справихме се толкова добре, че се чувствам доста щедър. Толкова щедър, че да ти предложа всичко, каквото поискаш. Каквото и да е то. Поискай го и то ще е твое. — Той се наведе още по-близо и добави с театрален шепот: — Искам да ти кажа, че това е безсрамен опит да те подкупя да останеш с нас. Можем да напълним кесията с този твой прекрасен глас.
	— Да не говорим за песните, на които може да ни научи — намеси се Гаскин.
	— Не ми помагай да се пазаря, момче — подигравателно изръмжа Алег. — Имам усещането, че и така ще ми е достатъчно трудно.
	Замислих се за момент.
	— Предполагам, че мога да се присъединя… — Оставих края на изречението да увисне несигурно.
	— Но? — погледна ме многозначително Алег.
	— Но ще поискам три неща от теб.
	— Хъмм, три неща. — Той ме измери с поглед. — Точно както в някоя история.
	— Така ми се струва редно — настоях аз.
	— Предполагам, че е така — колебливо кимна той. — А колко дълго ще пътуваш с нас?
	— Докато никой не се противопостави на заминаването ми.
	— Някой има ли проблем с това? — попита Алег, като се огледа наоколо.
	— А ако поиска единия от фургоните? — обади се Тим.
	Гласът му ме стресна — беше рязък и стържещ като две тухли, които се трият една в друга.
	— Това няма да има значение, след като ще пътува с нас — сопна се Алег. — Фургоните така или иначе са си наши. И след като няма да може да си тръгне, освен ако ние не кажем…
	Нямаше възражения. Двамата с Алег си стиснахме ръцете и се разнесоха одобрителни възгласи.
	Кете вдигна халбата си.
	— За Квоте и неговите песни! — извика тя. — Имам усещането, че ще си заслужава, каквото и да ни струва.
	Всички отпиха и аз вдигнах чашата си.
	— Кълна се в млякото на майка си, че никой от вас никога не е правил по-добра сделка от онази, която сключихте с мен тази нощ.
	Това предизвика още по-възторжени реакции и всички отпиха отново.
	Алег избърса уста и ме погледна право в очите.
	— И така, кое е първото нещо, което искаш от нас?
	— Всъщност това е дреболия — наведох глава аз. — Нямам собствена палатка и щом ще пътувам със семейството си…
	— Не казвай нищо повече! — Алег размаха халбата си като някой крал, който раздава благодеяния. — Ще вземеш моята палатка, пълна с кожи и одеяла, дебели цяла педя! — Той махна към мястото край огъня, където седяха Френ и Джош. — Идете да му я разпънете.
	— Няма нужда — възразих аз, — мога и сам да се справя.
	— Замълчи. Това е добре за тях. Кара ги да се чувстват полезни. Като заговорихме за това… — Той махна на Тим. — Би ли ги довел?
	Тим се изправи и притисна ръка към корема си.
	— Ще го направя след малко. Ей сега се връщам. — Той се обърна и се отправи към гората. — Не се чувствам много добре.
	— Така става, когато ядеш като животно на хранилка! — извика Ото след него, след което се обърна към нас: — Някой ден той ще осъзнае, че не може да яде повече от мен и след това да не му става лошо.
	— Тъй като Тим е зает да клечи край някое дърво, аз ще отида да ги доведа — заяви Ларен с едва прикрито нетърпение.
	— Тази вечер аз съм на пост — намеси се Ото. — Аз ще го направя.
	— _Аз_ ще ги доведа — раздразнено натърти Кете.
	Тя изгледа другите двама втренчено и те седнаха обратно на местата си. После тя отиде зад фургона, който се намираше от лявата ми страна.
	Джош и Френ се появиха от другия фургон с една палатка, въжета и колчета.
	— Къде искаш да я сложим? — попита Джош.
	— Това не е въпрос, който обикновено се задава на един мъж, не мислиш ли, Джош? — пошегува се Френ и сбута приятеля си с лакът.
	— Имам лошия навик да хъркам — предупредих ги аз. — Вероятно ще искате да съм малко по-далеч от всички останали. Мястото между онези две дървета ми се струва подходящо.
	— Искам да кажа, че при мъжете обикновено човек знае къде искат да им го сложат, какво ще кажеш, Джош? — продължи Френ, когато се отдалечиха и започнаха да опъват палатката.
	Кете се върна минута по-късно, като водеше със себе си две очарователни млади момичета. Едната имаше слабо тяло и лице и черна, късо подстригана като на момче коса. Другата беше по-щедро закръглена, с къдрава златиста коса. Изглеждаха около шестнайсетгодишни и физиономиите и на двете бяха отчаяни.
	— Запознай се с Крин и Ели — обяви Кете и посочи момичетата.
	— Те са сред придобивките, които дължим на щедростта на Левиншир — усмихна се Алег. — Тази нощ едната от тях ще стопля постелята ти. Това е моят подарък за теб като нов член на нашето семейство. — Той демонстративно започна да ги оглежда. — Коя от двете искаш?
	Погледът ми се местеше между двете момичета.
	— Това е труден избор. Нека си помисля малко.
	Кете ги накара да седнат близо до огъня и сложи по една паница с варено в ръцете на двете. Момичето със златистата коса, Ели, изяде сковано няколко хапки и след това постепенно спря да се храни подобно на играчка, чиято пружина се е развила докрай. Очите й изглеждаха почти слепи, сякаш гледаше към нещо, което никой от нас не може да види. Очите на Крин, от друга страна, бяха втренчени с ожесточение в огъня. Тя седеше вдървено с паницата в скута си.
	— Момичета — смъмри ги Алег, — не знаете ли, че положението ще се подобри веднага щом започнете да ни съдействате?
	Ели изяде бавно още една хапка, след което спря. Крин продължаваше да гледа втренчено огъня със сковано изправен гръб и ожесточено изражение.
	От мястото си край огъня Ан размаха дървената лъжица към тях.
	— Яжте! — нареди им.
	Реакцията беше същата като преди. Една хапка, изядена бавно, и напрегнат протест. Ан се намръщи, приближи се до чернокосото момиче, хвана здраво брадичката му с една ръка, а с другата се протегна към паницата с яхния.
	— Остави ги — помолих я аз. — Ще ядат, когато огладнеят достатъчно. — Алег ме погледна с любопитство и аз добавих: — Вместо това им дай да пийнат нещо.
	За момент изглеждаше, че старицата въпреки това ще продължи, после тя сви рамене и пусна челюстта на Крин.
	— Добре. И без това ми е дошло до гуша да я храня насила. Тя само създава неприятности.
	Кете подсмръкна в съгласие.
	— Малката кучка ми се нахвърли, когато я развързах, за да се изкъпе — каза тя и дръпна косата си встрани от лицето, за да покаже следите от одраскване. — За малко да ми извади проклетото око.
	— Освен това се опита да избяга — добави Ан, все още намръщена. — Наложи се да започна да я упоявам за през нощта. — Тя махна отвратено с ръка. — Нека умре от глад, щом така иска.
	Ларен се върна при огъня с две халби и ги сложи в послушните ръце на момичетата.
	— Вода? — попитах аз.
	— Бира — отвърна той. — Щом като не ядат, това ще е по-добре за тях.
	Преглътнах възраженията си. Ели отпи по същия безучастен начин, по който се беше хранила. Крин премести погледа си от огъня към чашата и след това към мен. Изпитах почти физически шок от това колко много прилича тя на Дена. Тя отпи, като продължаваше да ме гледа. Неумолимите й очи не издаваха нищо от онова, което ставаше в главата й.
	— Доведи ги да седнат при мен — предложих аз. — Това може да ми помогне да си избера.
	Кете ги доведе. Ели беше покорна. Крин беше скована.
	— Внимавай с тази — предупреди ме Кете и кимна към тъмнокосото момиче. — Тя драска.
	Тим се върна. Изглеждаше малко блед. Седна до огъня и Ото го сбута с лакът.
	— Искаш ли още малко яхния? — злобно го попита той.
	— Разкарай се! — отвърна Тим с дрезгав и немощен глас.
	— Малко бира може да успокои стомаха ти — посъветвах го аз.
	Той кимна, очевидно готов да опита всичко, което би могло да му помогне. Кете му донесе пълна халба.
	Дотогава момичетата вече седяха от двете ми страни с лице към огъня. Отблизо видях неща, които бях пропуснал преди.
	Върху врата на Крин имаше тъмна синина. Китките на русото момиче бяха не само леко ожулени, защото са били вързани, но бяха издрани и покрити с рани. Въпреки това и двете миришеха на чисто. Косите им бяха сресани, а дрехите им — наскоро изпрани. Кете се беше погрижила за тях.
	Освен това отблизо те изглеждаха много по-красиви. Протегнах се и докоснах раменете им. Крин трепна, сетне отново застина вдървено. Ели изобщо не реагира.
	— Готово е — разнесе се гласът на Френ откъм дърветата. — Искаш ли да ти запалим лампата?
	— Да, моля — извиках в отговор аз.
	Погледът ми се местеше между двете момичета и Алег.
	— Не мога да избера коя да взема — честно си признах аз. — Затова ще ги взема и двете.
	Алег се засмя невярващо. След това, като видя, че съм сериозен, възрази:
	— О, хайде стига. Това няма да е много честно към нас, останалите. Освен това едва ли можеш…
	Хвърлих му откровен поглед.
	— Е — започна да увърта той, — дори и да можеш, ще…
	— Това е второто нещо, което искам — с официален тон обявих аз. — Искам ги и двете.
	Ото възкликна недоволно, а по израженията на Гаскин и Ларен личеше, че и те споделят възмущението му.
	— Само за тази нощ — усмихнах им се успокояващо аз.
	Френ и Джош се върнаха, след като бяха опънали палатката ми.
	— Трябва да си благодарен, че не поиска теб, Ото — подкачи Френ едрия мъж. — Това би поискал Джош на негово място, нали, Джош?
	— Затваряй си плювалника, Френ — раздразнено се сопна Ото. — Сега вече и на _мен_ ми прилоша.
	Изправих се и метнах лютнята си през рамо. След това поведох двете очарователни момичета — едната със златиста, а другата с тъмна коса — към палатката си.


	131.
	Черен цвят на лунната светлина

	Френ и Джош добре си бяха свършили работата с палатката. Беше достатъчно висока, за да стоя изправен в средата й, но когато аз и двете момичета стояхме, в нея не оставаше място. Леко побутнах момичето със златистата коса, Ели, към постелята от дебели одеяла.
	— Седни — меко казах аз.
	Когато тя не отговори, аз я хванах за раменете и я сложих да седне. Тя се остави да бъде преместена, но сините й очи бяха широко отворени и празни. Проверих дали няма следи от наранявания по главата й. Когато не открих такива, предположих, че тя просто е в състояние на дълбок шок.
	Порових за момент в пътната си торба, сипах малко стрити на прах листа в чашата си и добавих вода от кожения си мях. Сложих чашата в ръцете на Ели и тя я хвана с отсъстващо изражение.
	— Изпий го — подканих я аз, като се опитвах да уцеля тона, който Фелуриан бе използвала от време на време, за да ме накара да изпълнявам онова, което иска, без да се замислям.
	Може би това свърши работа или пък тя бе просто жадна. Каквато и да бе причината, Ели изпи чашата до дъно. Погледът й продължаваше да е все така отнесен както преди.
	Изсипах още една мярка стрит на прах лист в чашата, напълних я с вода и я подадох на тъмнокосото момиче да я изпие.
	Стояхме така в продължение на няколко минути — моята ръка, протегната напред, а нейните ръце, отпуснати неподвижно отстрани на тялото й. Накрая тя примигна и очите й се фокусираха върху мен.
	— Какво й даде? — попита ме.
	— Стрита велия — меко отвърнах аз. — Това е противоотрова. В яхнията имаше отрова.
	Очите й ми казаха, че не ми вярва.
	— Аз не ядох от яхнията.
	— Имаше и в бирата. Видях те да пиеш от нея.
	— Хубаво — каза тя, — защото искам да умра.
	— Няма да те убие — въздъхнах аз. — Просто ще ти бъде зле. Ще повръщаш, ще се чувстваш слаба и ще имаш мускулни спазми в продължение на един-два дни. — Вдигнах чашата и й я подадох.
	— Защо те е грижа дали ще ме убият? — безизразно попита тя. — Ако не го направят сега, ще го направят по-късно. По-скоро бих умряла… — Тя стисна зъби и не довърши изречението си.
	— Не те те отровиха. Аз отрових тях и така се случи, че и ти пое малко от отровата. Съжалявам, но това ще ти помогне да се справиш с по-неприятните симптоми.
	За момент в очите на Крин се появи колебание, сетне те отново станаха твърди като желязо. Тя погледна чашата, след това втренчи поглед в мен.
	— Ако е безвредно, тогава ти пийни от него.
	— Не мога — обясних аз. — Това ще ме приспи, а тази нощ имам работа за вършене.
	Очите на тъмнокосото момиче се стрелнаха към постелята от кожи, застлани върху пода на палатката.
	— Не такава работа — усмихнах се аз с най-меката си и тъжна усмивка.
	Тя продължаваше да не помръдва. Двамата дълго останахме така. Откъм гората се дочу приглушен звук от повръщане. Въздъхнах и отпуснах ръката си с чашата. Сведох поглед и видях, че Ели вече се е свила и спи. Лицето й изглеждаше почти спокойно.
	Поех си дълбоко дъх и отново насочих погледа си към Крин.
	— Нямаш никаква причина да ми се довериш — рекох аз и я погледнах право в очите, — не и след онова, което ти се е случило. Но се надявам, че ще го направиш. — Подадох й чашата отново.
	Тя издържа погледа ми, без да мигне, след това взе чашата. Изпи я наведнъж, задави се малко и седна. Очите й оставаха твърди като мрамор, докато гледаше към стената на палатката. Седнах малко встрани от нея.
	Тя заспа след петнайсет минути. Завих и двете момичета с едно одеяло и погледнах лицата им. В съня си те бяха дори по-красиви от преди. Протегнах ръка и махнах един кичур коса от бузата на Крин. За моя изненада тя отвори очи и ме погледна. Не със студения като мрамор поглед, който ми беше отправила преди, а с тъмните очи на малката Дена.
	Замръзнах с ръка на бузата й. За миг двамата се гледахме един друг. После очите й се затвориха отново. Не бях сигурен дали наркотикът вече действа, или тя се оставя да заспи по своя воля.
	Настаних се на входа на палатката и положих Цезура на коленете си. Яростта в мен ме изгаряше като огън и гледката на двете спящи момичета беше като вятър, който разпалва въглените. Стиснах зъби и се насилих да мисля за онова, което се беше случило тук, позволявайки на огъня да се разгори бурно и топлината му да ме изпълни. Започнах да дишам дълбоко, подготвяйки се за онова, което щеше да последва.

	* * *

	Изчаках три часа, ослушвайки се за звуците от лагера. Чувах приглушени разговори — интонацията на изреченията, без да мога да различа отделните думи в тях. Те постепенно заглъхваха, смесени с ругатни и звуците, идващи от хора, на които им е зле. Поемах си дъх бавно и дълго, както ме беше учила Вашет, като отпусках тялото си и бавно броях издишванията.
	Накрая отворих очи, погледнах звездите и реших, че е дошло време. Бавно се изправих и се протегнах продължително. Лунният сърп, увиснал в небето, беше доста голям и всичко беше много добре осветено.
	Приближих се полека до огъня. Той се бе превърнал в купчина зачервени въглени, които почти не осветяваха пространството между двата фургона. Ото беше там. Огромното му тяло беше приведено над едното от колелата. Усетих миризмата на повръщано.
	— Ти ли си, Квоте? — попита той със завален глас.
	— Да — отвърнах, като бавно продължих да се приближавам към него.
	— Тази кучка Ан не е оставила агнето да се свари както трябва — оплака се той. — Кълна се в свещения бог, че никога преди не съм се чувствал толкова зле. — Той вдигна поглед към мен. — Ти добре ли си?
	Цезура се стрелна, лунната светлина проблесна за миг върху острието му и той преряза гърлото му. Ото с олюляване падна на едно коляно, след което рухна настрани, а ръцете му, вкопчени в гърлото, изглеждаха като изцапани с черно от обливащата ги кръв. Оставих го да кърви под лунната светлина, неспособен да извика, умиращ, но все още не мъртъв.
	Хвърлих парче крехко желязо сред въглените на огъня и се отправих към другите палатки.
	Ларен ме стресна, когато заобикалях фургона. Той издаде звук на изненада, като ме видя да се появявам иззад ъгъла с изваден меч. Но отровата го беше направила муден и той едва успя да вдигне ръце, преди Цезура да го уцели в гърдите. Той нададе сподавен вик, рухна назад на земята и се сгърчи.
	Никой от тях не беше заспал дълбоко заради отровата, затова викът на Ларен ги накара да излязат от фургоните и палатките, като се олюляваха и се оглеждаха неспокойно. От отворената задна част на по-близкия до мен фургон изскочиха две безформени фигури, за които знаех, че трябва да са на Джош и Френ. Ударих единия в окото, преди още да е скочил на земята и изкормих другия.
	Всички видяха това и започнаха да крещят вече не на шега. Повечето от тях побягнаха замаяно към дърветата. Някои се спъваха и падаха. Но високата фигура на Тим се хвърли към мен и тежкият меч, който цяла вечер остреше, проблесна на лунната светлина като парче сребро.
	Но аз бях готов. Взех второ, дълго парче трошливо желязо в ръка и промърморих обвързване. След това, когато той се приближи достатъчно, за да нанесе удар, аз счупих желязото между пръстите си. Мечът му се строши със звука на счупена камбана и парчетата от него се посипаха върху земята, изчезвайки в тъмната трева.
	Тим беше по-опитен от мен, по-силен и ръцете му бяха по-дълги. Макар и отровен, той пак се представи добре. Беше ми нужна почти половин минута, преди да успея да се промъкна покрай защитата му с „любовник излиза през прозореца“ и да отрежа ръката му при китката.
	Той падна на колене, нададе дрезгав вой и се вкопчи в остатъка от ръката си. Битката не продължи дълго, но всяка секунда беше от жизненоважно значение, тъй като останалите щяха да се пръснат из гората.
	Забързах се в посоката, в която бях видял да се отправя с олюляване една от тъмните фигури. Не бях достатъчно предпазлив, затова, когато Алег ми се нахвърли от сянката на едно дърво, ме свари неподготвен. Той нямаше меч, а само малък нож, който просветна на лунната светлина, когато той се втурна към мен. Но ножът е достатъчен, за да убиеш човек. Той ме намушка в корема, докато се търкаляхме по земята. Ударих се отстрани по главата в един корен и усетих вкуса на кръв.
	Успях да се изправя на крака преди него и прерязах ахилесовото му сухожилие. След това го наръгах в корема и го оставих да лежи на земята и да псува, докато подгоних останалите. Притиснах здраво корема си с една ръка. Знаех, че болката скоро ще ме връхлети и че след това няма да живея много време.

	* * *

	Беше дълга нощ и няма да ви занимавам с повече подробности за нея. Открих останалите, докато те се опитваха да избягат в гората. Ан беше счупила крака си по време на безразсъдното си бягство, а Тим беше изминал почти цял километър въпреки загубата на ръката си и раната в гърдите. Те крещяха, псуваха и молеха за милост, докато ги преследвах из гората, но нищо от онова, което казваха, не можеше да ме умилостиви.
	Беше ужасна нощ, но открих всички. В постъпката ми нямаше чест и слава, но имаше кръв и някакъв вид справедливост. Накрая довлякох телата им обратно.

	* * *

	Върнах се в палатката, когато небето започваше да се оцветява в познатия син цвят. Няколко сантиметра под пъпа си усещах линия от остра пареща болка и по неприятното подръпване, което чувствах, докато се движех, разбрах, че засъхналата кръв беше залепила ризата ми към раната. Опитах се, доколкото можах, да не обръщам внимание на това усещане, защото знаех, че няма да мога да се погрижа за себе си с треперещите си ръце, докато не стане достатъчно светло, че да виждам добре. Щеше да се наложи да изчакам зората, за да проверя колко зле съм ранен.
	Опитах се да не обръщам внимание на онова, което знаех от работата си в Медика. Всяка дълбока рана в корема обещаваше дълъг и болезнен път към гроба. Един опитен медик с подходящото оборудване би могъл да стори нещо, но едва ли бих могъл да съм по-далеч от цивилизацията, отколкото бях в момента. Със същия успех можех да се надявам да получа и парче от луната.
	Избърсах меча си, седнах във влажната трева пред палатката и започнах да мисля.


	132.
	Прекъснатият кръг

	Работех в продължение на повече от час, когато слънцето накрая надникна над върховете на дърветата и започна да изпарява росата от тревата. Бях намерил един плосък камък и го използвах като импровизирана наковалня, на която да чукам една резервна подкова, за да променя формата й. Над огъня вреше котле с овес.
	Тъкмо довършвах подковата, когато с крайчеца на окото си забелязах движение. Беше Крин, която надничаше зад ъгъла на фургона. Предположих, че се е събудила от звука на желязото, което чуках.
	— О, господи. — Тя закри устата си с ръка и направи няколко несигурни крачки иззад фургона. — Ти си ги убил.
	— Да — простичко отвърнах аз и гласът ми прозвуча мъртвешки в ушите ми.
	Очите на Крин огледаха тялото ми от горе до долу и се втренчиха в разкъсаната ми и окървавена риза.
	— Ти… — Гласът й заседна в гърлото и тя преглътна. — Ти добре ли си?
	Кимнах мълчаливо. Когато накрая събрах кураж, за да огледам раната си, открих, че наметалото на Фелуриан беше спасило живота ми. Вместо да ме изкорми, ножът на Алег беше направил само дълга и плитка драскотина по корема ми. Освен това беше съсипал и една хубава риза, но като се имаше предвид всичко, което се бе случило, едва ли можех да съжалявам за това.
	Огледах подковата, след което използвах влажен кожен ремък, за да я завържа здраво към края на един дълъг прав клон. Свалих котлето с овес от огъня и хвърлих подковата в жарта.
	След като се посъвзе от шока, Крин бавно се приближи, като гледаше към редицата от тела от другата страна на огъня. Не бях направил нищо друго, освен да ги подредя в горе-долу права линия. Гледката не беше приятна. Труповете бяха изцапани с кръв и раните им зееха грозно. Крин ги погледна така, сякаш се страхуваше, че могат отново да се раздвижат.
	— Какво правиш? — попита тя накрая.
	В отговор извадих вече нагорещената подкова от жарта на огъня и се приближих до най-близкото тяло. Беше това на Тим. Притиснах нажеженото желязо към опаката страна на останалата му ръка. Кожата започна да пуши и съска и залепна за метала. Малко след това отдръпнах подковата, като оставих върху бялата му кожа черен белег от изгаряне. Прекъснат кръг. Върнах се при огъня и започнах да нагрявам желязото отново.
	Крин стоеше безмълвно, твърде стресната, за да реагира нормално. Макар да предполагам, че едва ли съществува нормална реакция на ситуация като тази. Но тя не се разкрещя, нито побягна, както очаквах, че може би ще стори. Просто погледна прекъснатия кръг и повтори:
	— Какво правиш?
	Когато накрая заговорих, гласът ми прозвуча странно в собствените ми уши.
	— Всички от Едема Рух са едно семейство — обясних аз, — като затворен кръг. Няма значение дали някои от нас са непознати за останалите, ние въпреки това сме семейство, въпреки това сме близки. Трябва да бъдем такива, защото винаги сме чужди, където и да отидем. Малко сме и хората ни мразят. Имаме закони, правила, които да следваме. Когато един от нас направи нещо, което не може да бъде поправено или простено, ако е застрашил безопасността и честта на Едема Рух, той бива убит и белязан с прекъснатия кръг, за да е ясно, че вече не е един от нас. Рядко се налага това да се прави.
	Извадих желязото от огъня и отидох при следващото тяло — това на Ото. Притиснах го на обратната страна на дланта му и се заслушах в съскащия звук.
	— Тези хора _не бяха_ Едема Рух. Но се преструваха на такива. Правеха неща, които никой Едема не би направил, затова искам да съм сигурен, че светът знае, че те не са били част от нашето семейство. Рух не правят нещата, които тези мъже и жени са правили.
	— Но фургоните — възрази тя, — инструментите.
	— Те не бяха Едема Рух — твърдо настоях аз. — Вероятно дори не са били и истинска трупа, а просто шайка крадци, които са избили група на Рух и са се опитали да заемат местата им.
	Крин погледна телата и после отново насочи погледа си към мен.
	— Значи си ги убил, задето се преструват на Едема Рух?
	— Че се преструват на Едема Рух ли? Не. — Сложих отново подковата в огъня. — За това, че са избили трупата на Рух и са откраднали фургоните им? Да. За онова, което са сторили с теб? Да.
	— Но ако не са Рух… — Крин погледна ярко боядисаните фургони. — Как?
	— И аз самият съм любопитен за това — отвърнах аз.
	Извадих отново прекъснатия кръг от огъня, отидох до Алег и притиснах желязото върху дланта му.
	Фалшивият член на трупа трепна и сякаш се разбуди.
	— Той не е мъртъв! — изпищя Крин.
	Бях огледал раната преди това.
	— Мъртъв е — студено я уверих аз. — Просто още не е спрял да мърда. — Обърнах се и го погледнах в очите. — Какво ще кажеш, Алег? Как се сдобихте с тези два фургона на Едема?
	— Долно копеле на Рух! — наруга ме той със замаян и предизвикателен вид.
	— Да — казах аз. — Такъв съм. А ти не си. И така, как научи знаците и обичаите на моето семейство?
	— Как разбра? — попита той. — Знаехме думите и ръкостискането. Знаехме за водата и виното и за песните преди вечеря. Как разбра?
	— Мислехте си, че ще можете да ме измамите? — извиках аз и усетих как гневът в мен се стяга като пружина. — Това е моето семейство! Как бих могъл да не го познавам? Рух не правят онова, което вие сте сторили. Рух не крадат и не отвличат момичета.
	Алег поклати глава с подигравателна усмивка. По зъбите му имаше кръв.
	— Всеки знае какви неща вършите вие.
	Гневът ми избухна.
	— Всички мислят, че ни познават! Мислят си, че слуховете и истината са едно и също нещо! Рух не правят такива неща! — Размахах бясно ръце наоколо. — Хората мислят тези неща само заради такива като теб! — Гневът ми избликна още по-яростно и аз осъзнах, че крещя. — Сега ми кажи каквото искам да знам или дори и бог ще заплаче, като чуе какво ще сторя с теб!
	Алег пребледня и му се наложи да преглътне, за да възвърне гласа си.
	— Имаше един старец и още няколко други музиканти. Половин година пътувах с тях като охрана. Накрая те ме приеха в групата си. — Той се задъха и отвори широко уста, опитвайки се да си поеме въздух.
	— Тогава ти ги изби.
	Беше казал достатъчно.
	Алег енергично поклати глава.
	— Не… бяхме нападнати, докато пътувахме — той немощно посочи останалите тела. — Те ни изненадаха. Избиха останалите музиканти, но мен просто ме… зашеметиха.
	Погледнах редицата от трупове и почувствах как гневът ми пламна отново, макар това вече да ми бе известно. Нямаше друг начин тези хора да се сдобият с два фургона на Едема с непокътнати знаци върху тях.
	Алег заговори отново:
	— След това им показах… как да се държат като трупа. — Болката го накара да преглътне мъчително. — Хубав живот.
	Извърнах поглед отвратен. Донякъде той наистина беше един от нас. Осиновен от семейството ни. Сега, когато бях научил това, то само правеше нещата десет пъти по-лоши от преди. Мушнах отново подковата в жарта на огъня и докато тя се нагряваше, погледнах момичето. Вперила поглед в Алег, очите й бяха станали твърди като кремък.
	Макар да не бях сигурен дали трябваше да го правя, й подадох дамгата. Лицето й стана сурово и тя я взе.
	Изглежда, Алег така и не разбра какво предстоеше да се случи, докато тя не допря нажеженото желязо до гърдите му. Той изпищя и започна да се гърчи, но не му достигаше сила да се измъкне и тя силно притисна печата към него. Направи гримаса, докато той слабо се съпротивляваше, и очите й се изпълниха със сълзи на гняв.
	След една дълга минута отдръпна желязото и се изправи, като плачеше тихо. Оставих я на спокойствие.
	Алег вдигна очи към нея и някак успя да възвърне гласа си.
	— А, момиче, прекарахме си добре заедно, нали? — рече той, Крин спря да плаче и го погледна, а той продължи: — Не…
	Изритах го здраво в ребрата, преди да успее да каже нещо друго. Той безмълвно се сви от болка и след това изплю кръв срещу ми. Изритах го още веднъж и тялото му се отпусна неподвижно.
	Тъй като не знаех какво друго да направя, взех дамгата и започнах да я нагрявам отново.
	Настъпи продължително мълчание.
	— Ели още ли спи? — попитах аз.
	Крин кимна.
	— Мислиш ли, че би й помогнало, ако види това?
	Тя се замисли и избърса лицето си с ръка.
	— Не мисля — накрая отвърна тя. — Не мисля, че точно сега _би могла_ да го види. Не е добре с главата.
	— И двете ли сте от Левиншир? — попитах аз, за да избегна ново неловко мълчание.
	— Фермата на моето семейство се намира малко на север от Левиншир — отвърна момичето. — Бащата на Ели е кмет.
	— Кога дойдоха тези в града ви? — попитах аз, докато слагах печата върху поредната ръка. Сладникавата миризма на изгоряла плът ставаше все по-силна.
	— Кой ден сме?
	Пресметнах наум.
	— Фелинг.
	— Дойдоха в града на Тхеден. — Тя направи пауза. — Преди цели пет дни? — каза тя с невярващ глас. — Радвахме се на възможността да изгледаме някоя пиеса и да научим новините. Да послушаме малко музика. — Сведе поглед. — Лагерът им беше в източния край на града. Когато отидох да ми предскажат съдбата, те ми казаха да се върна по-късно през нощта. Изглеждаха толкова приятелски настроени, толкова вълнуващи. — Крин погледна към фургоните. — Когато отидох, те всички бяха насядали край огъня. Пяха ми песни. Старицата ми даде някакъв чай. Изобщо не се замислих… Искам да кажа… тя изглеждаше като баба ми. — Очите й се спряха върху тялото на старицата и след това се отместиха встрани. — След това не знам какво се случи. Събудих се в тъмнината, в един от фургоните. Бях вързана и… — Гласът й леко трепна, тя разсеяно разтри китките си и след това погледна назад към палатката. — Предполагам, че и Ели е получила същата покана.
	Довърших дамгосването на ръцете им. Имах намерение да сложа печата и на лицата им, но желязото се нагряваше твърде бавно в огъня и бързо почувствах умора. Изобщо не бях спал и гневът, който толкова дълго бе пламтял в мен, вече едва тлееше, оставяйки ме студен и безчувствен.
	Посочих котлето с овес, което бях свалил от огъня.
	— Гладна ли си?
	— Да — отвърна тя, след което стрелна с поглед труповете. — Не.
	— И аз също. Отиди да събудиш Ели и можем да ви отведем у дома.
	Крин се затича към палатката. След като тя се скри вътре, аз се обърнах към редицата от трупове.
	— Някой възразява ли срещу моето напускане на трупата? — попитах аз.
	Никой от тях не го направи. И така, аз си тръгнах.


	133.
	Сънища

	Отне ми един час да закарам фургоните до една гъста част на гората и да ги скрия. Махнах знаците на Едема и разпрегнах конете. Имаше само едно седло, затова натоварих другите два коня с храна и каквито преносими ценни вещи успях да открия.
	Когато се върнах с конете, Крин и Ели ме чакаха. По-точно Крин ме чакаше. Ели просто стоеше наблизо с безучастно изражение и празни очи.
	— Знаеш ли как да яздиш? — попитах Крин.
	Тя кимна и аз й подадох поводите на оседлания кон. Момичето сложи крак на стремето, след което спря и поклати глава. Бавно свали крака си.
	— Ще вървя пеш.
	— Мислиш ли, че Ели ще се задържи на коня?
	Крин погледна към мястото, където стоеше русото момиче. Един от конете с любопитство я побутна с муцуната си, но тя не реагира.
	— Вероятно. Но не мисля, че това ще е добре за нея. След…
	— Тогава ще вървим пеш — кимнах с разбиране аз.

	* * *


	— Каква е същността на летхани? — попитах Вашет.
	— Успех и правилна реакция.
	— Кое е по-важното — успехът или правилността?
	— Те са едно и също. Ако действаш правилно, успехът ще дойде.
	— Но други могат да успеят, като правят погрешни неща — изтъкнах аз.
	— Погрешните неща никога не водят до успех — твърдо заяви Вашет. — Ако човек постъпи погрешно и успее, това не е правилният начин. Без летхани няма истински успех.

	— _Господине?_ — извика един глас. — _Господине?_
	Очите ми се фокусираха върху Крин. Косата й беше разчорлена от вятъра и младото й лице беше уморено.
	— Господине? Стъмва се.
	Огледах се наоколо и видях как тъмнината настъпва от изток. Бях уморен до мозъка на костите и се бях унесъл, докато вървяхме, след като спряхме да хапнем по обяд.
	— Просто ме наричай Квоте, Крин. Благодаря, че ме раздруса за лакътя. Бях се отнесъл нанякъде.
	Крин събра дърва и запали огън. Разседлах конете, след това ги нахраних и изтрих. Отделих и няколко минути, за да разпъна палатката. Обикновено не бих си правил труда да се занимавам с нещо такова, но върху конете имаше достатъчно място за нея, а и предположих, че момичетата не са свикнали да спят на открито.
	След като приключих с палатката, осъзнах, че съм взел само едно допълнително одеяло от принадлежностите на трупата. Доколкото имах представа от тези неща, нощта щеше да е студена.
	— Вечерята е готова — чух Крин да вика.
	Хвърлих в палатката своето одеяло заедно с резервното и се отправих към мястото, където тя готвеше. Беше свършила добра работа с наличните продукти. Имаше картофена супа с бекон и препечен хляб. В жарта се печеше и зелена тиква.
	Безпокоях се за Ели. Цял ден се държеше по един и същ начин — вървеше апатично, изобщо не говореше, нито реагираше на онова, което Крин или аз й казвахме. Очите й проследяваха ставащото около нея, но в тях нямаше мисъл. Двамата с Крин бяхме открили по трудния начин, че ако не я наблюдавахме, тя спираше да върви или се отклоняваше от пътя, ако нещо привлечеше вниманието й.
	Когато седнах, Крин ми подаде пълна паница и лъжица.
	— Ухае приятно — похвалих я аз.
	Тя се усмихна с половин уста и сипа и на себе си във втора паница. Започна да сипва и в трета купа, но после се поколеба, когато осъзна, че Ели не може да се храни сама.
	— Искаш ли малко супа, Ели? — попитах аз с нормален глас. — Ухае хубаво.
	Тя седна безучастно край огъня, без да поглежда към каквото и да е.
	— Искаш ли да опиташ от моята? — попитах аз, сякаш това беше най-естественото нещо на света.
	Приближих се до нея и духнах върху лъжицата, за да изстине.
	— Ето, опитай.
	Ели механично изяде храната, като леко обърна глава към мен по посока на лъжицата. Блясъкът на танцуващите пламъци се отразяваше в очите й. Те бяха като прозорците на празна къща.
	Духнах следващата лъжица и я подадох на русото момиче. Тя отвори уста едва когато лъжицата докосна устните й. Помръднах глава, опитвайки се да погледна отвъд танцуващата светлина на огъня, отразена в очите й, като отчаяно се надявах да видя нещо зад нея. Каквото и да е.
	— Обзалагам се, че ти казват Ел, нали? — разговорливо попитах аз и погледнах към Крин. — Съкратено от Ели?
	— Всъщност ние не бяхме приятелки. — Крин безпомощно сви рамене. — Тя е просто Ели Ануотър — дъщерята на кмета.
	— Днес наистина доста повървяхме — продължих аз със същия непринуден тон. — Как са краката ти, Крин?
	— Малко ме болят — отвърна тя, като продължи да ме наблюдава със сериозните си черни очи.
	— И моите също. Нямам търпение да си сваля обувките. Твоите крака болят ли те, Ел?
	Никакъв отговор. Поднесох й следващата лъжица.
	— Освен това беше и доста горещо. Но тази вечер сигурно ще се захлади. Хубаво време за спане. Няма ли да е чудесно това, Ел?
	Отново нямаше отговор. Крин не спираше да ме наблюдава от отсрещната страна на огъня. Аз самият също хапнах от супата.
	— Това е наистина превъзходна супа, Крин — искрено я похвалих аз, после се обърнах към безучастното момиче. — Добре че Крин е тук да ни сготви, Ел. Всичко, което аз готвя, има вкус на конски фъшкии.
	От другата страна на огъня Крин се опита да се засмее с уста, пълна със супа, и резултатът беше такъв, какъвто можеше да се очаква. Стори ми се, че видях проблясък в очите на Ели.
	— Ако имах малко конски фъшкии, щях да ви направя конски пай за десерт — рекох аз. — Мога да ви направя още тази вечер, ако искате… — Не довърших, превръщайки думите си във въпрос.
	Ел съвсем леко се намръщи. Върху челото й се появи малка бръчка.
	— Вероятно си права — съгласих се аз, — сигурно няма да е много добре. Искаш ли вместо това да хапнеш още супа?
	Съвсем леко кимване. Дадох й една лъжица.
	— Обаче е леко солена. Сигурно ще поискаш и малко вода.
	Ново кимване. Подадох й меха с вода и тя го надигна. Пи цяла минута. Вероятно се беше обезводнила от дългото вървене днес. Утре трябваше да я наблюдавам по-внимателно, за да се уверя, че пие достатъчно вода.
	— Ти искаш ли да пийнеш, Крин?
	— Да, моля — отвърна чернокосото момиче с поглед, вперен в лицето на Ел.
	Ел й подаде с механично движение меха с вода, провисвайки го така, че ремъкът се влачеше по жарта. Крин бързо го взе и каза със закъснение:
	— Благодаря ти, Ел.
	Поддържах бавната нишка на разговора по време на цялото хранене. Към края Ел вече се хранеше сама и макар очите й да бяха по-ясни, сякаш гледаше на света през замръзнало стъкло и виждаше навън, без да я виждат. Все пак това беше някакво подобрение.
	След като изяде две паници супа и половин самун хляб, очите й започнаха да се притварят.
	— Искаш ли да си лягаш, Ел? — попитах аз.
	Отвърна ми с по-категорично кимване.
	— Да те отнеса ли до палатката?
	Очите й се отвориха и тя енергично поклати глава.
	— Може би Крин ще ти помогне да се подготвиш за лягане, ако я помолиш.
	Ел се обърна и погледна към Крин. Устата й леко помръдна. Крин ми хвърли бърз поглед и аз кимнах.
	— Да вървим да се пъхаме в леглата тогава — каза чернокосото момиче и прозвуча точно като по-голяма сестра.
	Тя дойде, хвана Ели за ръката и й помогна да се изправи. Докато те се отправяха към палатката, аз си довърших супата и изядох парче хляб, което беше твърде изгоряло за момичетата.
	Не след дълго Крин се върна при огъня.
	— Тя заспа ли? — попитах аз.
	— Преди още главата й да е докоснала възглавницата. Мислиш ли, че ще се оправи?
	Ели беше в дълбок шок. Съзнанието й беше пристъпило през вратите на лудостта, за да се защити от онова, което се бе случило.
	— Вероятно просто е въпрос на време — уморено отвърнах аз, като се надявах, че казвам истината. — Младите хора се оправят бързо. — Засмях се невесело, защото осъзнах, че вероятно тя е само около година по-млада от мен.
	Тази вечер се чувствах двойно, а може би дори тройно по-стар.
	Въпреки че се усещах тежък като олово, се насилих да стана и да помогна на Крин да измие съдовете. Долових, че тя става все по-неспокойна, докато приключвахме с почистването и връзвахме конете на ново място, където има свежа трева. Напрежението нарастваше, колкото повече приближавахме палатката. Спрях и повдигнах плата на входа, за да може тя да влезе.
	— Тази нощ ще спя тук, навън.
	— Сигурен ли си? — Облекчението й беше осезаемо.
	Кимнах. Тя се мушна вътре и затвори покривалото на входа след себе си. Главата й се появи отново почти веднага, последвана от ръката й, която ми подаваше едно одеяло.
	— Ще ви трябват и двете — поклатих глава аз. — Тази нощ ще е студена.
	Увих се в шаеда си и легнах точно пред палатката. Не исках Ели да тръгне нанякъде през нощта и да се загуби или да се нарани.
	— Няма ли да ти е студено?
	— Ще се оправя — отвърнах аз.
	Бях толкова уморен, че можех да заспя върху препускащ кон. Бях толкова уморен, че бих заспал и _под_ препускащ кон.
	Крин отново мушна глава в палатката. Скоро след това я чух да се завива с одеялата. После всичко утихна.
	Спомних си стреснатия поглед на Ото, докато прерязвах гърлото му. Чух отново как Алег ме проклина и се бори немощно, докато го влача обратно към фургоните. Спомних си кръвта. Начина, по който я усещах върху ръцете си. Колко гъста беше тя.
	Никога преди не бях убивал някого по този начин — не така хладнокръвно и не толкова отблизо. Спомних си колко гореща беше кръвта им. Спомних си как Кете крещеше, докато я преследвах през гората.
	— Трябваше да избирам между тях и себе си! — истерично крещеше тя. — Нямах избор! Трябваше да избирам между тях и себе си!
	Дълго лежах буден. Когато накрая заспах, сънищата, които дойдоха, бяха още по-лоши.


	134.
	Пътят към Левиншир

	На следващия ден не успяхме да изминем много път, тъй като двамата с Крин трябваше да водим три коня, а освен това и Ел. За щастие конете се държаха добре, както обикновено става с животни, дресирани от Едема. Ако бяха по-своенравни, можеше и никога да не успеем да стигнем до Левиншир.
	Дори и така, животните повече създаваха грижи, отколкото носеха полза. Особено лъскавият петнист кон, който имаше навика да се завира в шубраците, за да си търси паша. Три пъти ми се бе налагало да го издърпвам оттам и вече и двамата се дразнехме един на друг. По очевидни причини го кръстих Проклетник.
	След като ми се наложи да го издърпам обратно на пътя за четвърти път, сериозно се замислих дали да не го пусна на свобода, за да си спестя неприятностите. Разбира се, не го направих. Добрият кон е като пари в джоба. И щеше да е по-бързо да яздя обратно до Северин, вместо да вървя пеша през целия път.
	Двамата с Крин правехме всичко възможно, за да увлечем Ел в разговор, докато вървяхме. Изглежда, че това помагаше малко. И докато дойде времето за обяд, тя сякаш почти бе започнала да разбира какво се случва около нея. Почти.
	Когато се готвехме да се отправим отново на път след обяда, ми хрумна идея. Отведох сивата петниста кобила до мястото, където беше застанала Ел. Златистата й коса беше в пълен безпорядък и тя се опитваше да прокара ръка през нея, като разсеяно се озърташе, сякаш не можеше напълно да си даде сметка къде точно се намира.
	— Ел — тя се обърна и аз посочих кобилата, — запозна ли се със Сива опашка?
	Тя ми отвърна с леко, объркано поклащане на глава.
	— Имам нужда от твоята помощ, за да я водиш. Някога преди водила ли си кон?
	Кимване.
	— Някой трябва да се грижи за нея. Ще можеш ли да се справиш?
	Сива опашка ме погледна с голямото си око, сякаш за да ми покаже, че има нужда от водене точно толкова, колкото и на мен ми трябват колела, за да ходя. Но след това тя леко наведе глава и майчински подуши Ел. Момичето протегна ръка и почти механично погали носа на коня, след което взе поводите от мен.
	— Мислиш ли, че това е добра идея? — попита Крин, когато се върнах да товаря останалите коне.
	— Сива опашка е кротка като агне.
	— А Ел е малоумна като овца — със закачлив тон рече Крин — и това не ги прави особено добра двойка.
	Думите й ме накараха да се усмихна.
	— Ще ги наблюдаваме внимателно в продължение на час-два. Ако не се получава, здраве да е. Но понякога човек най-добре може да си помогне, като помага на някой друг.

	* * *

	Тъй като не бях спал добре, този ден се чувствах два пъти по-изморен. Коремът ме болеше и усещах кожата си протрита, сякаш някой е свалил с шкурка първите й два слоя. Почти се изкушавах да дремна на седлото, но не можех да си позволя да яздя, докато момичетата вървят пеша.
	Затова продължих да влача крака и да клюмам, водейки коня. Този ден така и не успях да вляза в удобния унес, към който обикновено прибягвах, когато вървях пеша. Измъчваха ме мисли за Алег — чудех се дали все още е жив.
	От времето, прекарано в Медика, знаех, че раната, която му бях нанесъл в корема, е фатална. Освен това бях наясно, че така го обричам на бавна смърт. Бавна и мъчителна. При подходящи грижи можеше да мине цял цикъл дни, преди да умре. Дори и сам насред пущинака, той пак можеше да живее няколко дни с такава рана.
	Тези дни нямаше да са приятни. Щеше да изпадне в делириум, когато започнеше треската от възпалението. Всяко движение щеше да отваря раната му отново и отново. Освен това нямаше да може да ходи заради крака с прерязаното ахилесово сухожилие. Така че ако искаше да се движи, щеше да му се наложи да пълзи. Сигурно вече умираше от глад и жажда.
	Но нямаше да умре от жажда. Не. Бях му оставил пълен мях с вода наблизо, преди да тръгнем. Не го бях сторил от доброта — не за да направя по-поносими последните му часове. Бях го оставил, защото знаех, че с вода щеше да живее по-дълго и да страда повече.
	Да му оставя онзи мях с вода беше най-ужасното нещо, което някога бях правил, и сега, когато гневът ми се бе охладил, вече съжалявах за това. Зачудих се колко ли още щеше да живее заради него. Един ден? Два? Със сигурност повече от два дни. Опитах се да не мисля какви щяха да бъдат тези два дни.
	Но дори и когато успеех да прогоня от съзнанието си мислите за Алег, имаше други демони, с които да се боря. Спомнях си части от онази нощ и нещата, които казваха лъжливите членове на трупата, докато ги съсичах. Спомнях си звука, който мечът ми издаваше, когато се забиваше в тях, както и миризмата на кожата им, докато ги жигосвах. Бях убил две жени. Какво би помислила Вашет за постъпката ми? Какво би помислил всеки друг?
	Изтощен от безпокойство и липсата на сън, мислех за това в продължение на цялата останала част от деня. Устроих лагера по навик и успях да поддържам разговора с Ел единствено с усилие на волята. Времето за сън дойде, преди да съм готов, и аз отново се оказах увит в своя шаед пред палатката на момичетата. Смътно осъзнавах, че Крин беше започнала да ме гледа със същия разтревожен поглед, който хвърляше и на Ел през изминалите два дни.
	Лежах цял час с широко отворени очи и мислех за Алег, преди да успея да заспя. Когато заспах, сънувах, че ги убивам. В съня си дебнех в гората мрачно и непоколебимо, сякаш бях самата смърт.
	Но този път беше различно. Убих Ото и кръвта му оплиска ръцете ми като гореща мазнина. След това убих Ларен, Джош и Тим. Те стенеха, крещяха и се гърчеха върху земята. Раните им бяха ужасяващи, но аз не можех да извърна поглед.
	Тогава лицата се смениха. Убих Терен — брадатия някогашен наемник от моята трупа. След това убих Трип. После подгоних Шанди през гората с меч в ръка. Тя крещеше и плачеше от страх. Когато накрая я хванах, тя се вкопчи в мен, зарови лице в гърдите ми и зарида.
	— Не, не, не — молеше се тя. — Не, не, не.
	Събудих се. Лежах по гръб ужасе`н и не знаех дали сънят ми е свършил и съм се върнал в действителността. След малко осъзнах истината. Ел беше изпълзяла от палатката и се беше свила до мен. Лицето й беше притиснато в гърдите ми, а ръката й беше отчаяно вкопчена в моята.
	— Не, не — задавено извика тя. — Не, не, не, не, не.
	Ризата ми беше мокра от горещите й сълзи. Ръката ми кървеше там, където тя беше забила нокти в нея.
	Започнах да я утешавам и погалих косата й с ръка. След дълго време тя се успокои и накрая заспа изтощено, като продължаваше да се притиска силно към гърдите ми.
	Лежах, без да помръдвам, защото не исках движението ми да я събуди. Зъбите ми бяха здраво стиснати. Помислих си за Алег, Ото и всички останали. Спомних си кръвта, виковете и мириса на горяща кожа. Спомних си за всичко това и изпитах желание да им сторя и по-лоши неща.
	Никога повече не сънувах кошмари. Понякога се сещам за Алег и се усмихвам.

	* * *

	Стигнахме до Левиншир на следващия ден. Ел беше дошла на себе си, но оставаше мълчалива и затворена в себе си. Въпреки това сега нещата се развиваха по-бързо, особено след като момичетата решиха, че са се възстановили достатъчно, за да се редуват да яздят Сива опашка.
	Изминахме десет километра, преди да спрем по обяд. Крин и Ел ставаха все по-развълнувани, защото започваха да разпознават някои части от околността — формата на хълмовете в далечината, изкривено дърво край пътя.
	Но когато наближихме Левиншир, те се умълчаха.
	— Зад онзи хълм е — рече Крин и слезе от пъстрата кобила. — Оттук нататък ти ще яздиш, Ел.
	Русото момиче премести поглед от нея към мен и след това сведе очи. Тя поклати глава.
	— Вие двете добре ли сте? — погледнах ги аз.
	— Баща ми ще ме убие. — Гласът на Крин беше едва доловим шепот, а на лицето й беше изписан истински страх.
	— Тази нощ баща ти ще е един от най-щастливите хора в света — възразих аз и след това реших, че е по-добре да съм искрен. — Може и да е ядосан. Но това ще е само защото през последните осем дни е бил уплашен до смърт.
	Крин, изглежда, малко се поуспокои, но Ел избухна в плач. Крин я прегърна и започна нежно да я успокоява.
	— Никой няма да се ожени за мен — хлипаше Ел. — Щях да се омъжвам за Джейсън Уотърсън и да му помагам в магазина. Сега той няма да се ожени за мен. Никой няма да се ожени за мен.
	Вдигнах поглед към Крин и видях, че в нейните влажни очи се отразяваше същият страх. Но в очите на Крин имаше и гняв, докато в тези на Ел нямаше нищо друго освен отчаяние.
	— Всеки мъж, който мисли по този начин, е глупак — заявих аз, като вложих в гласа си цялата увереност, на която бях способен. — А вие двете сте твърде умни и красиви, за да се омъжвате за глупаци.
	Изглежда, че това донякъде успокои Ел и очите й се насочиха към мен, сякаш търсеше нещо, в което да повярва.
	— Това е самата истина — уверих ги аз. — И нищо от онова, което се е случило, не е било по ваша вина. Гледайте да не забравяте това през следващите няколко дни.
	— Мразя ги! — изсъска Ел, изненадвайки ме с внезапната си ярост. — Мразя мъжете!
	Кокалчетата на ръцете й, които стискаха поводите на Сива опашка, побеляха. Лицето й се изкриви в маска на ярост. Крин прегърна Ел, но когато ме погледна, видях същите чувства, отразени мълчаливо и в нейните тъмни очи.
	— Имате право да ги мразите — признах аз, изпитвайки повече гняв и безпомощност, отколкото някога бях чувствал в живота си. — Но и аз съм мъж. Не всички сме такива.
	Постояхме там — на не повече от километър от града — още известно време. Пийнахме вода и хапнахме малко, за да успокоим нервите си. А след това ги отведох по домовете им.


	135.
	Завръщане у дома

	Левиншир не беше голям град. В него живееха двеста души, може би триста, ако се броят и околните ферми. Когато влязохме в селището, беше време за обяд и черният път, който го разделяше на две, беше празен и тих. Ел ми каза, че нейната къща се намира в другия край на града. Надявах се момичетата да стигнат до там, без да ги видят. Те бяха уморени и объркани. Последното нещо, от което се нуждаеха, бе да се изправят пред тълпа от съседи, които клюкарстват за тях.
	Но не беше писано да стане така. Бяхме стигнали до средата на града, когато мярнах движение зад един прозорец. Един женски глас извика „Ел!“ и десет секунди по-късно от всички врати наоколо започнаха да излизат хора.
	Жените бяха най-бързи и след по-малко от минута десетина от тях бяха образували защитен кордон около двете момичета, като не спираха да говорят, да плачат и да се прегръщат една друга. Изглежда, че Ел и Крин нямаха против това. Може би така беше по-добре. Сърдечното посрещане можеше да помогне много за бързото им изцеление.
	Мъжете стояха по-назад, защото знаеха, че в подобни ситуации от тях няма особена полза. Повечето наблюдаваха от вратите или верандите. Седем-осем излязоха на улицата, като се движеха бавно и преценяваха положението. Това бяха предпазливи хора — фермери и приятели на фермери. Те знаеха имената на всички на двайсет километра околовръст. В градче като Левиншир нямаше непознати освен мен самия.
	Нито един от тези мъже не беше близък роднина на момичетата. Дори и да бяха такива, нямаше да се приближат до тях в продължение на поне още един час. Така щяха да позволят на жените и сестрите си да се погрижат за нещата. Тъй като нямаше с какво да се занимават, вниманието им за кратко се спря върху конете и след това се насочи към мен.
	Махнах на едно десетинагодишно момче.
	— Отиди да кажеш на кмета, че дъщеря му се е върнала. Тичай!
	Момчето се затича, а босите му крака вдигнаха облак от прах по пътя.
	Мъжете бавно тръгнаха към мен. Естествената им подозрителност беше станала десетократно по-голяма заради скорошните събития. Едно около дванайсетгодишно момче не беше толкова предпазливо, колкото останалите, и се приближи до мен, като оглеждаше меча и наметалото ми.
	— Как се казваш? — попитах го аз.
	— Пит.
	— Можеш ли да яздиш кон, Пит?
	— Че как. — Той изглеждаше засегнат.
	— Знаеш ли къде е фермата на Уокър?
	— На около три-четири километра от пътя за мелницата.
	Отстъпих встрани и му подадох поводите на петнистата кобила.
	— Отиди и им кажи, че дъщеря им се е прибрала у дома. След това им дай коня, за да дойдат в града.
	Беше яхнал животното още преди да успея да предложа да му помогна да се качи. Подържах юздата още малко, докато скъсявах стремената, така че да не се убие по пътя към фермата.
	— Ако стигнеш дотам и се върнеш, без да си счупиш главата или крака на моя кон, ще ти дам едно пени — обещах аз.
	— Ще ми дадеш две — отвърна той.
	Засмях се. Той обърна коня и миг по-късно беше изчезнал.
	Междувременно мъжете се бяха приближили и сега ме наобиколиха в кръг.
	Един висок, оплешивяващ и навъсен мъж с прошарена брада явно се беше самоопределил за водач.
	— И така, кой си ти? — попита той, а тонът му говореше повече, отколкото думите. _„Кой, по дяволите, си ти?“_
	— Квоте — любезно отвърнах аз. — А ти?
	— Не знам дали това ти влиза в работата — изръмжа той. — Какво правиш тук?
	_„Какво, по дяволите, правиш тук с нашите две момичета?“_
	— В името на божията майка, Сет! — каза му един по-възрастен мъж. — Нямаш ум колкото и едно куче. Така не се говори с…
	— Не ми давай акъл, Бенджамин — наежи се в отговор навъсеният. — Имаме пълно право да знаем кой е той. — Той се обърна към мен и застана няколко крачки по-напред от всички останали. — Да не си някой от копелдаците от трупата, дето мина оттук?
	— Не — поклатих глава аз и се опитах да изглеждам безобиден.
	— Мисля, че си от тях. Мисля, че приличаш на някой от Рух. Имаш техните очи.
	Мъжете около него проточиха вратове, за да видят по-добре лицето ми.
	— За Бога, Сет — намеси се отново възрастният мъж. — Никой от тях не беше с червена коса. Такава коса лесно се запомня. Той не е един от тях.
	— Защо бих ги върнал обратно, ако съм един от хората, които са ги отвлекли? — изтъкнах аз.
	Изражението на навъсения стана по-мрачно и той продължи бавно да се приближава към мен.
	— На умен ли ми се правиш, момче? Може би си мислиш, че всички ние тук сме глупави? Мислиш, че ако ги върнеш, ще получиш награда или че може би няма да изпратим някой след вас? — Той вече беше почти на ръка разстояние от мен и на лицето му беше изписан гняв.
	Огледах се и видях същия гняв в очите на всички мъже около мен. Това беше от онзи гняв, който бавно се разгаря и сърцата на добри мъже, които търсят справедливост, и когато разберат, че няма да я получат, решават, че отмъщението е най-доброто, на което могат да разчитат.
	Опитах се да измисля начин как да успокоя положението, но преди да сторя каквото и да било, чух зад гърба си острия глас на Крин.
	— Сет, стой настрана от него!
	Сет спря, вдигнал ръце към мен.
	— Виж сега…
	Крин вече пристъпваше към него. Кръгът от жени я пропусна, но остана близо до нея.
	— Той ни спаси, Сет — яростно изкрещя тя. — Ти глупав лайнар, _той_ ни спаси. Къде, по дяволите, бяхте всички вие? Защо не дойдохте да ни помогнете?
	Мъжът се отдръпна от мен и на лицето му се изписа смесица от гняв и срам.
	— Направихме го — извика в отговор той. — След като открихме какво се е случило, тръгнахме след тях. Когато простреляха коня на Били под него, той смаза крака му. Джим беше намушкан в ръката, а старият Къпър все още не е дошъл в съзнание след удара, който му нанесоха. Почти ни избиха.
	Погледнах отново и разчетох гнева по лицата на мъжете. Видях истинската причина за него. Безпомощността, която бяха почувствали, неспособни да защитят града си от набезите на лъжливата трупа. Неспособността им да върнат дъщерите на своите приятели и съседи ги караше да се срамуват.
	— Е, това не е било достатъчно! — разпалено изкрещя в отговор Крин с пламтящи очи. — Той дойде и ни спаси, защото е истински мъж! Не като всички вас, които ни оставихте да умрем!
	Един млад мъж — фермерско момче на около седемнайсет, застанало вляво от мен — не успя да сдържи гнева си.
	— Нищо от това нямаше да се случи, ако не се мотаеше насам-натам като някоя курва на Рух!
	Счупих ръката му, преди да осъзная какво върша. Той изпищя и падна на земята.
	Хванах го за врата и го изправих на крака.
	— Как е името ти? — изръмжах в лицето му аз.
	— Ръката ми! — задъхано изплака той и подбели очи.
	Раздрусах го като парцалена кукла.
	— Името ти!
	— Джейсън — измрънка той. — В името на божията майка, ръката ми…
	Хванах го за брадичката и обърнах лицето му към Крин и Ел.
	— Джейсън — тихо изсъсках в ухото му, — искам да погледнеш тези момичета. И искам да си помислиш за ада, през който са преминали през последните няколко дни, завързани за ръцете и краката във фургона. И искам да си зададеш въпроса кое е по-лошо — счупена ръка или това да бъдеш отвлечен от непознати и изнасилван по четири пъти на нощ? — След това обърнах лицето му към себе си и заговорих толкова тихо, че дори и от няколко сантиметра гласът ми беше като едва доловим шепот. — След като помислиш над това, искам да се помолиш на бога да ти прости за онова, което току-що каза. И ако наистина го мислиш, Техлу ще ти даде сила ръката ти да зарасне както трябва. — Очите му бяха ужасени и влажни и аз продължих: — След това, ако някога през ума ти мине лоша мисъл за която и да е от тях двете, ръката ще те боли, сякаш в костта ти има нажежено желязо. Ако им кажеш лоша дума, ще те хване треска, ръката ти бавно ще загние и ще се наложи да я отрежат, за да ти спасят живота. — Стегнах хватката си и видях как очите му се разшириха. — А ако направиш нещо на някоя от двете, аз ще разбера, ще се върна тук, ще те убия и ще оставя тялото ти да виси на дърво.
	Сега по лицето му вече се стичаха сълзи, макар да не бях сигурен дали са от срам, от страх или от болка.
	— Сега й кажи, че съжаляваш за онова, което изрече — наредих му.
	Пуснах го, след като се убедих, че се държи на крака, и го обърнах към Крин и Ел. Жените стояха около тях като защитен пашкул.
	Той стисна ръката си немощно.
	— Не трябваше да казвам това, Ели — изхлипа той и гласът му прозвуча по-нещастно и разкаяно, отколкото очаквах, независимо дали ръката му беше счупена или не. — През устата ми говореше демон. Въпреки това ти се кълна, че се поболях от тревога. Всички се чувствахме така. И наистина се опитахме да ви освободим, но те бяха много, нападнаха ни внезапно по пътя и се наложи да върнем Бил у дома, иначе щеше да умре от раната в крака си.
	Името на момчето ми напомни за нещо. Джейсън? Внезапно заподозрях, че току-що бях счупил ръката на приятеля на Ел. В момента това някак не ме разтревожи особено. Всъщност може би дори му бях направил услуга.
	Огледах се и видях, че гневът започна да изчезва от лицата на мъжете около мен, сякаш бях изтощил цялата ярост на градчето в едно внезапно и ярко избухване. Вместо това те наблюдаваха Джейсън и изглеждаха леко смутени, сякаш момчето се извиняваше от името на всички тях.
	След това видях един едър мъж в добро здраве да тича по улицата, следван от дузина други жители на градчето. По изражението на лицето му познах, че това е бащата на Ел — кметът. Той си проби път през пръстена от жени, вдигна дъщеря си в прегръдката си и я завъртя.
	В малки градчета като това ще намерите два вида кметове. Първият вид са плешиви възрастни мъже, които са доста дебели, бива ги в работата с пари и имат навика да започнат да кършат ръце, когато се случи нещо неочаквано. Вторият тип са високи, широкоплещести мъже, чиито семейства бавно са натрупали състояние, защото ядно са се претрепвали от работа зад плуга в продължение на двайсет поколения. Бащата на Ел беше от втория вид.
	Той се доближи до мен, без да сваля ръка от раменете на дъщеря си.
	— Разбирам, че трябва да благодаря на теб за това, че върна нашите момичета. — Той протегна ръка, за да стисне моята, и видях, че неговата е превързана.
	Въпреки това ръкостискането му беше здраво. Той ми се усмихна с най-широката усмивка, която виждах след като се разделих със Симон в Университета.
	— Как е ръката? — попитах аз, без да осъзнавам как прозвучаха думите ми.
	Усмивката му леко помръкна и аз побързах да добавя:
	— Изкарал съм малко обучение като медик и знам, че тези неща могат да са неприятни, когато си далеч от дома.
	„Особено когато живееш в страна, където мислят, че живакът е лекарство“, казах си аз наум.
	Усмивката му се върна и той размърда пръстите си.
	— Малко е скована, но това е всичко. Свариха ни неподготвени. Докопах един от тях, но той ме намушка и избяга. Как успя да измъкнеш момичетата от тези безбожници Рух? — ядно попита той.
	— Те не бяха от Едема Рух — казах аз и гласът ми прозвуча малко по-напрегнато, отколкото исках. — Дори не бяха истинска трупа.
	Усмивката му отново започна да помръква.
	— Какво имаш предвид?
	— Те не бяха Едема Рух. Ние не правим нещата, които те са сторили.
	— Чуй ме — прямо и леко ядосано рече кметът. — Много добре знам какво правят и какво не. Когато дойдоха, се държаха мило и любезно. Посвириха малко и изкараха някое и друго пени. След това започнаха да създават проблеми в града. Когато им казах да си тръгват, те отвлякоха дъщеря ми. — Когато изрече последните думи, от устата му сякаш изригнаха пламъци.
	— _Ние?_ — чух някой да казва тихо зад гърба ми. — Джим, той каза _ние_.
	Сет, който стоеше до кмета, се намръщи и отново впери поглед в мен.
	— Казах ви, че прилича на един от тях — победоносно извика той. — Познавам ги. Винаги можеш да ги познаеш по очите.
	— Чакай малко — бавно и невярващо рече кметът. — Да не искаш да ми кажеш, че си един от _тях_? — Изражението му стана опасно.
	Преди да успея да му обясня, Ел хвана ръката му.
	— О, моля те, не го ядосвай, татко — бързо се намеси тя и задърпа ръката му, сякаш за да го отдалечи от мен. — Не казвай нищо, което да го ядоса. Той не е един от тях. Той ме върна обратно и ме спаси.
	Думите й, изглежда, донякъде поуталожиха гнева на кмета, но приятелското му отношение се стопи.
	— Обясни ми — мрачно ме подкани той.
	Въздъхнах вътрешно, осъзнавайки в каква бъркотия съм попаднал.
	— Те не бяха членове на трупа и със сигурност не бяха Едема Рух. Бяха бандити, които са избили членове на семейството ми и са откраднали фургоните им. Само са се престрували на артисти.
	— Защо някой би се преструвал на Рух? — попита кметът, сякаш това беше нещо непонятно.
	— За да могат да направят онова, което са сторили — сопнах се аз. — Пуснали сте ги във вашия град и те са злоупотребили с доверието ви. Това е нещо, което никой Едема Рух никога не би направил.
	— Ти така и не отговори на въпроса ми — отбеляза той. — Как успя да измъкнеш момичетата?
	— Погрижих се за нещата — простичко отвърнах аз.
	— Той ги уби — заяви Крин достатъчно силно, че всички да я чуят. — Изби ги всичките.
	Усетих как погледите на тълпата се впериха в мен. Половината хора си мислеха: _„Всичките? Убил е седем човека?“_ А другата половина си казваха: _„С тях имаше и две жени, и тях ли е убил?“_
	— Ами, добре тогава — каза кметът, сякаш току-що беше взел решение. — Това е похвално. Светът е по-хубаво място без тях.
	Усетих как всички леко се поотпуснаха.
	— Това са техните коне. — Посочих двата коня, които носеха багажа ни. — Сега те принадлежат на момичетата. На около шейсет и пет километра на изток ще намерите фургоните. Крин може да ви покаже къде са скрити. Те също принадлежат на момичетата.
	— В Темсфорд може да се вземе добра цена за тях — замислено рече кметът.
	— Заедно с инструментите, дрехите и останалите вещи ще струват доста пари — съгласих се аз и твърдо добавих: — Като се разделят на две, ще се получи добра зестра.
	Той срещна погледа ми и кимна бавно с разбиране.
	— Така е.
	— Ами нещата, които откраднаха от нас? — намеси се един як мъж с престилка. — Разбиха къщата ми и откраднаха две бъчви от най-хубавата ми бира!
	— Имаш ли дъщери? — спокойно го попитах аз.
	От внезапното му уплашено изражение разбрах, че има. Погледнах го в очите, без да отмествам поглед.
	— Тогава мисля, че си се разминал с доста малко.
	Кметът накрая забеляза Джейсън, който стискаше счупената си ръка.
	— Какво се е случило с теб?
	Младежът сведе поглед към краката си и Сет отговори вместо него:
	— Каза някои неща, които не биваше да казва.
	Кметът се огледа и осъзна, че ако настоява за по-подробен отговор, ще стане по-неприятно, затова сви рамене и не настоя повече.
	— Мога да ти сложа шина — непринудено предложих аз на Джейсън.
	— Не! — веднага отвърна той, след което побърза да добави: — Предпочитам да отида при Гран.
	— Гран? — Хвърлих кос поглед към кмета.
	— Когато си ожулим колената, Гран е тази, която ни изправя на крака — усмихна се той с нежност.
	— Бил там ли е? — попитах аз. — Мъжът със смазания крак?
	Той кимна.
	— Доколкото я познавам, тя няма да го изпусне от поглед поне още един цикъл от дни.
	— Ще дойда с теб — казах аз на обляното в пот момче, което внимателно придържаше ръката си. — Искам да я погледам как работи.

	* * *

	Както бяхме далеч от всякаква цивилизация, очаквах, че Гран ще е някоя старица, която лекува пациентите си с пиявици и дървесен спирт.
	Това ми мнение се промени, когато видях вътрешността на къщата й. Стените бяха покрити със снопчета изсушени билки и полици, на които бяха наредени грижливо надписани шишенца.
	Имаше малко бюро с три тежки, подвързани с кожа книги. Едната от тях беше отворена и аз познах, че това е „Хероборика“. Забелязах, че полетата са осеяни с надраскани на ръка бележки, а някои от пасажите на книгата бяха редактирани или пък изцяло задраскани.
	Гран не беше толкова стара, колкото предполагах, макар че косата й бе прошарена. Освен това не беше прегърбена и всъщност беше по-висока от мен, имаше широки рамене и кръгло, усмихнато лице.
	Тя сложи на огъня меден чайник, като си тананикаше. След това извади ножица, накара Джейсън да седне и внимателно опипа ръката му. Момчето беше бледо и се потеше, не спря да бърбори нервно, докато тя методично сряза ризата му. Само за няколко минути, без дори жената да го попита, той й даде точно, макар и малко несвързано описание на завръщането на Ел и Крин.
	— Счупването е добро и чисто — най-сетне заключи тя, като го прекъсна. — Как се случи?
	Неспокойните очи на Джейсън се стрелнаха към мен и след това се отместиха встрани.
	— Нищо — после осъзна, че не е отговорил на въпроса й.
	— Искам да кажа…
	— Аз я счупих — намесих се аз. — Реших, че най-малкото, което мога да сторя, е да дойда с него и да видя дали мога да помогна с нещо, за да се оправи ръката му.
	— Занимавал ли си се с подобни неща преди? — попита ме Гран.
	— Учил съм медицина в Университета — отвърнах аз.
	— Предполагам, че тогава ще можеш да държиш шината, докато аз я бинтовам — сви рамене тя. — Има едно момиче, което ми помага, но тя избяга, когато чу за суматохата, настанала по-нагоре по улицата.
	Джейсън ме гледаше неспокойно, докато притисках дървото към ръката му, но на Гран й бяха нужни по-малко от три минути, за да стегне шината с компетентен и леко отегчен вид. Докато я наблюдавах как работи, реших, че е по-добра от половината студенти, които работеха в Медика.
	След като приключихме, тя сведе поглед към Джейсън.
	— Късметлия си — каза му. — Не се наложи да я намествам. Въздържай се да си служиш с нея в продължение на месец и ще зарасне без проблем.
	Джейсън си тръгна веднага щом му се удаде възможност и след известно убеждаване Гран ми позволи да видя Бил, който лежеше в задната стаичка.
	Ако счупването на Джейсън беше чисто, то това на Бил беше възможно най-лошото. И двете кости в долната част на крака му бяха счупени на няколко места. Не можех да видя мястото под превръзките, но кракът му беше силно отекъл. Кожата над превръзките беше ожулена, покрита с рани и опъната като прекалено натъпкана наденица.
	Бил беше блед, но в съзнание и изглеждаше така, сякаш може би ще успее да запази крака си. Виж, каква работа щеше да му върши той, беше отделен въпрос. Може би щеше да се размине само със сериозно куцане, но не бих се обзаложил, че някога ще тича отново.
	— Що за човек е този, който би застрелял нечий кон? — възмутено попита той с лице, покрито с тънък слой пот. — Това не е редно.
	Разбира се, конят беше неговият. А градът не беше от онези, в които хората имат повече от един кон. Бил беше млад мъж, който наскоро се бе оженил, имаше собствена малка ферма и навярно никога нямаше да може да ходи отново, защото се бе опитал да постъпи правилно. Като се замислих за това, ме заболя.
	Гран му даде две лъжици от едно кафяво шише и той затвори очи. Двамата излязохме от стаята и тя затвори вратата след себе си.
	— Беше ли се показала костта? — попитах, след като вратата вече беше затворена.
	Тя кимна и върна шишенцето обратно на полицата.
	— Какво използва, за да не получи отравяне?
	— Искаш да кажеш да не загние? — попита тя. — Овчи трън.
	— Наистина ли? — попитах аз. — Не арундинацея?
	— Арундинацея? — Тя изсумтя, добави дърва в огъня и махна вече кипящия чайник от него. — Някога опитвал ли си се да предпазваш нещо от загниване с арундинацея?
	— Не — признах аз.
	— Позволи ми тогава да ти спестя неприятностите, които ще те сполетят, като убиеш някого. — Тя извади две дървени чаши. — Арундинацеята е безполезна. Можеш да я ядеш, ако искаш, но това е всичко.
	— Но за мехлема от арундинацея и бесами се предполага, че е идеален за нещо такова.
	— Бесамито може и да става за нещо — призна Гран, — но овчият трън е по-добър. Бих предпочела да имам червен лист, но човек невинаги разполага с онова, което му се иска. Използвам мехлем от майчин лист и овчи трън и както виждаш, той е добре. Арундинацеята лесно се намира, става на хубава каша, но няма някакви полезни свойства. — Тя поклати глава. — Арундинацея и камфор. Арундинацея и бесами. Арундинацея и солен филиз. Арундинацеята не е някакъв палиатив*. Просто добре пренася лекарството, което върши истинската работа.
	[* Лекарство, което облекчава страданията, но не премахва болестта. — Б.пр.]
	Отворих уста да възразя, но огледах отново стаята и изпълнения й с бележки екземпляр на „Хероборика“ и затворих уста.
	Домакинята сипа в двете чаши гореща вода от чайника.
	— Поседни за малко — подкани ме тя. — Изглеждаш на края на силите си.
	Погледнах с копнеж към предложения стол.
	— Май трябва да се връщам.
	— Имаш време за една чаша — рече тя, хвана ръката ми и ме дръпна към стола. — И да хапнеш нещо набързо. Блед си като изсъхнала кост, а тук имам малко сладък пудинг, който така си стои.
	Опитах се да си сетя дали днес бях обядвал нещо. Спомних си, че нахраних момичетата…
	— Не искам да те затруднявам допълнително — възпротивих се аз. — Вече ти създадох достатъчно работа.
	— Беше крайно време някой да счупи ръката на това момче — разговорливо призна тя. — Да не вярваш какви приказки могат да излязат от устата му. — Тя ми подаде едната от дървените чаши. — Изпий това, а аз ще ти донеса малко от онзи пудинг.
	Парата, която се вдигаше от купата, ухаеше прекрасно.
	— Какво има вътре? — попитах аз.
	— Шипка. И малко ябълково бренди, което пия за успокоение. — Гран ми се усмихна широко и в ъгълчетата на очите и се появиха бръчици. — Ако искаш, мога да добавя и малко арундинацея.
	Усмихнах се и отпих. В гърдите ми се разля топлина и усетих как леко се поотпуснах. Което беше странно, защото не бях осъзнал, че преди това съм бил напрегнат.
	Тя се засуети, сложи две чинии на масата и се отпусна на близкия стол.
	— Наистина ли си убил онези хора? — направо попита тя.
	В гласа й нямаше никакво обвинение. Беше просто въпрос.
	Кимнах.
	— Вероятно не е трябвало да казваш на никого — рече тя. — Ще се вдигне шум. Ще поискат процес и ще трябва да докарат ази от Темсфорд.
	— Не аз им казах — обясних аз. — Крин го направи.
	— Аха.
	Разговорът замря. Изпих последната глътка, но когато се опитах да оставя чашата на масата, ръцете ми трепереха толкова силно, че тя изтропа върху дървото като някой търпелив посетител, който чука на вратата.
	Гран отпи спокойно от своята чаша.
	— Не ми се говори за това — най-сетне казах аз. — Това, което направих, не беше добро.
	— Някои биха оспорили това — меко се възпротиви тя. — Мисли, че си сторил онова, което трябва.
	Думите й предизвикаха внезапна, пареща болка зад очите ми, сякаш всеки момент щях да избухна в сълзи.
	— Не съм толкова убеден в това — признах аз и гласът ми прозвуча странно в собствените ми уши.
	Сега ръцете ми трепереха още повече.
	Гран не изглеждаше изненадана от това.
	— От няколко дни се опитваш да се контролираш, нали? — Тонът й даваше ясно да се разбере, че думите й не са въпрос. — Това изражение ми е познато. Стараел си се да си намираш работа. Грижил си се за момичетата. Не си спал. Вероятно не си се хранил много. — Тя вдигна чинията. — Изяж си пудинга. Ще ти даде малко сили.
	Започнах да ям парчето. Когато стигнах до средата, се разплаках и леко се задавих, когато част от него заседна в гърлото ми.
	Гран допълни чашата ми с още чай и добави малко бренди накрая.
	— Изпий това — нареди ми тя.
	Отпих една глътка. Нямах намерение да казвам каквото и да е, но внезапно осъзнах, че тихо говоря:
	— Мисля, че с мен нещо не е наред. Нормален човек не би могъл да стори нещата, които аз направих. Нормален човек никога не би убил хора по този начин.
	— Може и така да е — съгласи се тя и отпи от чашата си. — Но какво би казал, ако разбереш, че кракът на Бил под онази превръзка леко е позеленял и мирише сладникаво?
	Вдигнах поглед стреснат.
	— Да не е започнал да загнива?
	— Не — поклати глава тя. — Казах ти, че е добре. Но ако все пак беше така?
	— Щеше да се наложи да го отрежем — отвърнах аз.
	— Така е — сериозно кимна Гран. — И щеше да се наложи да го направим бързо. Още днес. Без да се двоумим и да се надяваме, че той сам ще успее да се оправи. Това не би довело до нищо друго освен до смъртта му. — Тя отпи отново, като ме наблюдаваше над ръба на чашата си и превърна думите си във въпрос.
	Кимнах. Знаех, че е истина.
	— Учил си малко медицина — продължи тя. — Знаеш, че правилното лекуване означава трудни избори. — Погледна ме твърдо. — Ние не сме като другите хора. Изгаряш някого с желязо, за да спреш кървенето. Спасяваш майката и губиш бебето. Трудно е и никой никога не ти благодари. Но ние сме тези, които трябва да направят своя избор. — Отново бавно отпи от чая. — Първите няколко пъти е най-лошо. Ще трепериш и известно време няма да можеш да спиш. Но това е цената, която трябва да платиш, задето си сторил онова, което трябва да бъде сторено.
	— Имаше и жени — казах аз и думите заседнаха в гърлото ми.
	Очите на Гран проблеснаха.
	— Те го заслужават двойно повече — заяви тя и внезапният яростен гняв върху лицето й ме изненада толкова много, че усетих как по тялото ми пропълзя страх. — Мъж, който прави това на момиче, е като бясно куче. Той не е човек, а просто животно, което трябва да бъде убито. Но жена, която му помага? Това е по-лошо. Тя знае какво прави. Знае какво означава това.
	Тя внимателно остави чашата си върху масата и изражението й отново стана спокойно.
	— Ако кракът загние, го режеш. — Направи решителен жест, все едно режеше с ръка, след което взе своето парче и започна да го яде с пръсти. — А някои хора трябва да бъдат убити. Това е всичко.

	* * *

	Докато успея да възвърна хладнокръвието си и да изляза на улицата, тълпата там се беше увеличила. Съдържателят на местния хан беше изкарал една бъчва на площадката пред кръчмата и във въздуха се носеше сладникавата миризма на бира.
	Бащата и майката на Крин бяха дошли в града върху петнистата кобила. Пит също беше дотичал обратно. Той ми показа, че главата му не е счупена и поиска своите две пенита за извършените услуги.
	Родителите на Крин ми благодариха горещо. Видяха ми се добри хора. Повечето хора са такива, ако им се даде възможност. Взех юздата на пъстрата кобила и я използвах като стена, която да ми даде възможност за малко да поговоря що-годе насаме с Крин.
	Ъгълчетата на тъмните й очи бяха леко зачервени, но лицето й беше ведро и щастливо.
	— Погрижи се да получиш Жената дух — казах аз и посочих към единия от конете. — Тя е твоя.
	Зестрата на дъщерята на кмета така или иначе щеше да е добра, затова бях натоварил коня на Крин с повече ценни вещи, както и с по-голямата част от парите на лъжливата трупа.
	Лицето й стана сериозно и тя отново ми напомни за Дена като по-млада.
	— Тръгваш си — досети се тя.
	Наистина беше така. Не се опита да ме убеди да остана и вместо това ме изненада с внезапна прегръдка. След това ме целуна по бузата и прошепна в ухото ми:
	— Благодаря ти.
	Отдръпнахме се един от друг, защото знаехме, че благоприличието не ни позволява повече.
	— Не се давай лесно и не се омъжвай за някой глупак — рекох аз, чувствайки, че трябва да кажа нещо.
	— Ти също — отвърна тя и в тъмните й очи проблесна лека закачливост.
	Взех поводите на Сива опашка и я поведох към мястото, където стоеше кметът и важно наблюдаваше тълпата. Когато се приближих, той ми кимна.
	Поех си дълбоко дъх.
	— Приставът наоколо ли е?
	При този въпрос той повдигна вежди, след това сви рамене и посочи към тълпата.
	— Ей го там. Но още преди да дойдеш, той вече беше почти пиян. Не знам дали сега може да ти е от някаква полза.
	— Ами — колебливо подзех аз, — предполагам, че някой трябва да ме затвори, докато не повикате ази от Темсфорд. — Кимнах към малката каменна сграда в центъра на града.
	Кметът ми хвърли кос поглед и леко се намръщи.
	— _Искаш_ да бъдеш затворен?
	— Не особено — признах аз.
	— Тогава можеш да идваш и да си отиваш когато пожелаеш — каза той.
	— Сигурно ази няма да бъде доволен, когато научи за това — отбелязах аз. — Не бих желал някой друг да наруши закона на желязото заради нещо, което аз съм направил. Подпомагането на бягството на убиец може да бъде наказано с обесване.
	Едрият мъж ме изгледа продължително. Очите му се спряха върху меча ми, а след това върху износената кожа на ботушите ми. Почти усещах как отбелязва липсата на каквито и да било сериозни наранявания, макар че наскоро бях убил половин дузина въоръжени мъже.
	— Значи ще ни оставиш да те заключим? — попита той. — Просто така?
	Свих рамене.
	Той се намръщи отново, сетне поклати глава, сякаш не намираше смисъл в думите ми.
	— Ами, че ти си направо кротък като агънце — зачуди се той. — Но не, няма да те затворя. Не си сторил нищо нередно.
	— Счупих ръката на онова момче — казах аз.
	— Хъммм — мрачно изръмжа кметът. — Забрави за това. — Той бръкна в джоба си, извади половин пени и ми го подаде. — Много съм ти задължен за него.
	Засмях се и пуснах монетата в джоба си.
	— Ето какво си мисля — рече той. — Ще отида да проверя дали ще открия пристава. След това ще му обясня, че трябва да те заключим. Ако през това време си се измъкнал в тази суматоха, едва ли ще излезе, че сме ти помогнали да избягаш, нали?
	— Ще бъде сметнато за нехайство при изпълнение на служебните задължения — отбелязах аз. — Може да получи няколко удара с камшик или да загуби поста си.
	— Не би трябвало да се стигне до там — каза кметът. — Но дори и да се стигне, приставът ще бъде щастлив да го направи. Той е чичото на Ели. — Погледна към тълпата на улицата. — Петнайсет минути ще ти стигнат ли да се измъкнеш в цялата тази бъркотия?
	— Ако нямаш нищо против — рекох аз, — би ли могъл да кажеш, че съм изчезнал по странен и загадъчен начин, когато си се обърнал с гръб към мен?
	— Не виждам защо не — засмя се той. — Трябват ли ти повече от петнайсет минути, за да бъдеш загадъчен?
	— Десет би трябвало да са напълно достатъчни — отвърнах аз, свалих калъфа с лютнята и пътната си торба от Сива опашка и подадох юздите на кмета. — Ще ми направиш услуга, ако се погрижиш за кобилата, докато Бил се изправи на крака.
	— Оставяш му коня си? — попита той.
	— Той наскоро е загубил своя — свих рамене аз. — А ние от Рух сме свикнали да вървим пеша. Така или иначе няма да знам какво да правя с коня — добавих не съвсем искрено.
	Едрият мъж хвана поводите и ме изгледа продължително, сякаш не беше съвсем сигурен какво да мисли за мен.
	— Има ли нещо друго, което можем да направим за теб? — попита накрая.
	— Помнете, че бандитите бяха онези, които отвлякоха момичетата — казах аз и се обърнах да си вървя. — И помнете, че един от Едема Рух ги върна обратно.


	136.
	Антракт — близо до забравата

	Квоте вдигна ръка към Летописеца.
	— Нека спрем за малко, какво ще кажеш? — Той огледа тъмната странноприемница. — Малко се поувлякох в разказа. Трябва да се погрижа за някои неща, преди да стане твърде късно.
	Съдържателят се изправи сковано на крака и се протегна. Запали една свещ от камината и започна да обикаля из странноприемницата и да пали лампите една след друга, принуждавайки мракът бавно да отстъпва.
	— Историята увлече и мен — призна писарят, изправи се и също се протегна. — Кое време е?
	— Късно е — отвърна Баст. — И съм гладен.
	— Мислех си, че по това време ще имаш поне няколко души за вечеря. — Летописеца погледна през тъмния прозорец към улицата. — За обяд имаше цяла тълпа.
	— Щяха да дойдат няколко редовни клиенти, ако не беше погребението на Шеп — кимна Квоте.
	— А, да. — Писарят сведе поглед. — Бях забравил за това. Да не ви попречих да отидете?
	Съдържателят запали последната лампа зад бара и духна свещта.
	— Всъщност не — отвърна той. — Двамата с Баст не сме местни. А и тук хората са практични. Те знаят, че не мога да зарежа работата си.
	— Освен това не се разбираш с отец Леодин — добави помощникът.
	— И не се разбирам с местния свещеник — призна Квоте. — Но ти трябва да се мернеш там, Баст. Ще изглежда странно, ако не го направиш.
	— Не искам да излизам от тук, Реши. — Очите на Баст неспокойно се стрелнаха наоколо.
	Съдържателят му се усмихна сърдечно.
	— Трябва да го направиш, Баст. Шеп беше добър човек, отиди и пийни едно питие, за да го изпратиш. Всъщност… — Той се наведе, порови под тезгяха известно време и накрая извади една бутилка. — Ето вземи. Това е превъзходен стар бренд. Никой наоколо не търси толкова хубава напитка. Отиди и я сподели с тях. — Той остави бутилката върху бара с глух звук.
	Помощникът неволно направи крачка напред и на лицето му се изписа объркване.
	— Но, Реши, аз…
	— Ще има хубави момичета, които ще танцуват, Баст — каза Квоте с нисък и успокояващ глас. — Някой ще свири на цигулка и всички просто ще са щастливи, че са живи. Ще повдигат полите си в такт с музиката. Ще се смеят и леко ще залитат от алкохола. Страните им ще са порозовели и готови за целуване… — Той побутна кафявата бутилка и тя се плъзна към ученика му. — Ти си моят посланик в града. Аз може да съм зает със странноприемницата, но ти трябва да бъдеш там и да поднесеш извиненията ми.
	Помощникът хвана бутилката за гърлото.
	— Ще пийна една напитка — заяви той с изпълнен с решителност глас. — Ще изиграя един танц и ще целуна веднъж Кейти Милър, а може би и вдовицата Крийл. — Погледна Квоте в очите. — Няма да ме има само половин час…
	— Има някои неща, за които трябва да се погрижа, Баст — усмихна му се сърдечно Квоте. — Ще скалъпя някаква вечеря, а и така ще дадем възможност на нашия приятел да отпочине малко, ръката му сигурно се е изморила.
	Баст се ухили и взе бутилката.
	— Тогава нека танците да са два! — Той се втурна към вратата и когато я отвори, вятърът нахлу през нея и завъртя косата му. — Оставете ми нещо за ядене! — изкрещя през рамо той.
	Вратата се затвори.
	Летописеца погледна съдържателя с любопитство.
	— Започна да приема историята твърде лично. — рече Квоте и леко сви рамене. — Загуби усета си за нея. Малко различни занимания ще му дадат известна перспектива. Освен това наистина трябва да приготвя вечеря, макар и само за трима.
	Писарят извади един мръсен парцал от кожената си чанта и го погледна с отвращение.
	— Ще те затрудня ли много, ако ти поискам чист парцал? — попита той.
	Съдържателят кимна и извади чист ленен парцал изпод бара.
	— Имаш ли нужда от нещо друго?
	Летописеца се изправи и отиде до бара.
	— Ще ми е от голяма полза, ако имаш малко силен спирт — леко смутено каза той. — Не ми е удобно да те моля за това, но когато ме ограбиха…
	Квоте махна с ръка.
	— Не ставай глупав — каза той, — още вчера трябваше да те попитам дали имаш нужда от нещо. — Излезе иззад бара и се отправи към стълбището на мазето. — Предполагам, че дървесният спирт ще свърши най-добра работа, нали?
	Писарят кимна и съдържателят изчезна в мазето. Летописеца взе чистото, сгънато квадратно парче ленен плат и разсеяно го разтри между пръстите си. След това очите му се насочиха към меча, който беше окачен високо на стената зад бара. Сивият метал на острието се открояваше на фона на тъмното дърво на дъската, върху която беше монтиран.
	Квоте се качи обратно по стълбите, носейки малка прозрачна бутилка.
	— Има ли нещо друго, от което се нуждаеш? Разполагам и със солидни запаси от хартия и мастило.
	— Утре може и да потрябват — рече писарят. — Използвах по-голямата част от хартията си. Но тази нощ може да приготвя още мастило.
	— Недей да си правиш труда — непринудено го успокои съдържателят. — Имам няколко бутилки фино аруеанско мастило.
	— Истинско аруеанско мастило? — изненада се Летописеца.
	Квоте се усмихна широко и кимна.
	— Това е ужасно любезно от твоя страна. — Писарят малко се поотпусна. — Признавам, че не горях от нетърпение да прекарам цял час в правене на мастило. — Той взе прозрачното шише и парцала, замълча и след това попита: — Ще имаш ли нещо против, ако ти задам един въпрос? Искам да кажа, неофициално?
	— Много добре, нека да е неофициално. — Устните на съдържателя се извиха в самодоволна усмивка.
	— Нямаше как да не забележа, че описанието ти на Цезура… — Летописеца се поколеба. — Ами, то май не съвпада съвсем с истинския меч. — Очите му се насочиха към меча зад бара. — Ефесът не е какъвто го описваш…
	— Не може да ти се отрече, че си наблюдателен — ухили се широко Квоте.
	— Не искам да кажа… — побърза смутено да добави Летописеца.
	Съдържателят се засмя с плътен и топъл смях. За миг звукът му отекна в стаята и странноприемницата изобщо не изглеждаше така празна.
	— Не. Напълно прав си. — Той се обърна и погледна меча. — Това не е… Как го нарече момчето тази сутрин? — За момент погледът му стана далечен. — Кайзера — убиецът на поети.
	— Просто бях любопитен — извинително каза писарят.
	— Трябва ли да се чувствам обиден, че слушаш внимателно? — отново се засмя Квоте. — Какво й е забавното на една история, ако никой не я слуша? — Той нетърпеливо потри ръце. — Добре. Какво искаш за вечеря? Топла или студена да бъде? Супа или яхния? Освен това съм специалист и по пудингите.
	Накрая решиха да е нещо просто, за да не се налага да се разпалва отново печката в кухнята. Съдържателят се движеше чевръсто из странноприемницата и събираше нещата, които му бяха необходими. Той си тананикаше, докато донесе от мазето студено овнешко и половин заострено парче твърдо сирене.
	— Това ще е приятна изненада за Баст — ухили се Квоте на Летописеца, когато извади от килера буркан маслини в саламура. — Не знае, че ги имаме, иначе досега да ги е изял. — Той развърза престилката и я изхлузи през главата си. — Мисля, че имаме и няколко останали домата в градината.
	Квоте се върна след няколко минути. Беше направил вързоп от престилката си. Дъждът го беше опръскал и косата му беше и пълен безпорядък. Беше се ухилил като малко момче и в този миг почти не приличаше на сериозния съдържател с неговите бавни движения.
	— Бурята все още се колебае дали да се разрази — съобщи той, сложи престилката си върху бара и внимателно извади доматите от нея. — Но ако реши да го стори, може да е толкова силна, че тази нощ да обръща каруци.
	Той започна разсеяно да си тананика, докато режеше и подреждаше всичко върху широк дървен поднос.
	Вратата на „Пътният камък“ се отвори и пламъците на лампите потрепериха от внезапния порив на вятъра. Влязоха двама войници. Бяха се прегърбили срещу силния вятър и мечовете им стърчаха назад като опашки. Платът на техните синьо-бели дрехи бе осеян с тъмните пръски на дъжда.
	Те свалиха тежките си раници и по-ниският от двамата натисна вратата с рамо, за да я затвори със сила, докато вятърът я блъскаше.
	— В името на божиите зъби! — изруга по-високият и оправи дрехите си. — Лоша нощ да си навън.
	Темето му беше плешиво и имаше гъста черна брада, която беше равна като лопата. Той погледна към Квоте.
	— Ей, момче! — весело извика той. — Зарадвахме се, като видяхме вашата светлина. Би ли изтичал да извикаш собственика? Трябва да поговорим с него.
	Съдържателят вдигна престилката от бара и я нахлузи през глава.
	— Аз съм собственикът — рече той и се прокашля, докато връзваше връзките на кръста си.
	Той прекара ръце през разрошената си коса, за да я приглади.
	Брадатият войник му хвърли поглед и след това сви рамене.
	— Това е добре. Има ли някакъв шанс да ни дадеш нещо за вечеря?
	Квоте посочи празната стая.
	— Не видях смисъл да слагам котлето на огъня тази вечер отвърна той. — Но мога да ви предложа това, което виждате тук.
	Двамата войници се приближиха към бара. Русият прокара ръце през къдравата си коса и изтръска няколко капки дъжд от нея.
	— Този град изглежда по-мъртъв от водата в застояла локва — отбеляза той. — Не видяхме никаква друга светлина освен тази.
	— Беше дълъг ден за събиране на жътвата — обясни съдържателят, — а и в една от близките ферми има бдение. Вероятно в момента ние четиримата сме единствените хора в града. — Той енергично потри ръце. — Мога ли да ви предложа по една напитка, за да се сгреете, добри хора?
	Той извади бутилка вино и я тропна върху бара с глух и приятен звук.
	— Ами, затрудняваш ме с това предложение — отговори русият войник с леко смутена усмивка. — Много бих искал да пийна, по двамата с приятеля ми току-що получихме заплатата си от краля. — Той бръкна в джоба си и извади лъскава златна монета.
	— Това са всички пари, които имам в мен. Ще имаш ли да ми развалиш цял роял?
	— И аз съм в същото положение — оплака се брадатият войник. — Това са повече пари, отколкото някога съм имал, но трудно се харчат накуп. В повечето градчета, през които минахме, едва успяха да ни развалят половин пени. — Той се засмя на собствената си шега.
	— Май ще мога да ви помогна за това — непринудено каза Квоте.
	Двамата войници се спогледаха. Русият кимна.
	— Добре тогава — рече той и прибра монетата обратно в джоба си. — Ето каква е истината. Няма да останем за през нощта. — Взе парче сирене от бара и отхапа от него. — Освен това няма да ти плащаме за нищо.
	— Аха — отвърна съдържателят. — Разбирам.
	— А щом имаш достатъчно пари в кесията си, за да развалиш два златни рояла — алчно добави брадатият, — тогава ще вземем и тях.
	Русият войник разпери ръце в успокоителен жест.
	— Виж сега, не е нужно нещата да стават грозни. Ние не сме лоши хора. Дай ни кесията си и ще си вървим по пътя. Никой няма да пострада и нищо няма да бъде потрошено. Малко ще те заболи. — Той повдигна вежди към съдържателя. — Но е нищо, в сравнение с това да те убият. Прав ли съм?
	Брадатият войник погледна към мястото край камината, където седеше Летописеца.
	— Това няма нищо общо с теб — мрачно заяви той и брадата му се поклащаше, докато говореше. — Не искаме нищо от теб. Просто си стой на мястото и не ни се прави на храбрец.
	Писарят стрелна с поглед мъжа зад бара, но очите на съдържателя бяха насочени към двамата войници.
	Русият отхапа отново от сиренето, докато оглеждаше странноприемницата.
	— За толкова млад мъж се справяш доста добре. Ще продължаваш в същия дух и след като си тръгнем. Но ако се опиташ да създаваш неприятности, ще ти избием зъбите, ще потрошим цялото място и пак ще ти вземем кесията. — Той хвърли останалото сирене върху бара, плесна енергично с ръце и се усмихна. — И така, ще се държим ли като цивилизовани хора?
	— Звучи ми разумно — съгласи се Квоте.
	Той се движеше бавно и внимателно — така, както човек се доближава до плашлив кон.
	— Разбира се, аз не съм варварин. — Съдържателят извади кесията от джоба си и я подаде.
	Русият войник се приближи към него с леко наперена походка. Той взе кесията и одобрително я претегли на ръка.
	— Виждаш ли, казах ти… — обърна се той с усмивка към другаря си.
	С едно плавно движение Квоте пристъпи напред и удари силно мъжа в челюстта. Войникът се олюля и падна на коляно. Кесията направи дъга във въздуха и се удари със силен метален звън в дъските на пода.
	Преди войникът да успее да направи каквото и да било друго, освен да разтърси глава, съдържателят пристъпи напред и спокойно го изрита в рамото. Не беше силен ритник от онези, които чупят кости, но достатъчно силен, за да го просне по гръб. Мъжът се сгромоляса тежко на пода и се претърколи, размахвайки ръце и крака.
	Вторият войник мина покрай другаря си с широка усмивка изпод брадата си.
	Той беше по-висок от Квоте и юмруците му бяха като широки, покрити с белези чукове.
	— Добре, глупако — рече той с мрачно задоволство в гласа. — Ей сега ще те наритам.
	Той бързо замахна с юмрук, но съдържателят отстъпи встрани и ритна рязко войника точно над коляното. Брадатият мъж изръмжа изненадано и леко залитна. Тогава Квоте пристъпи по-близо, хвана го за рамото, сграбчи китката му и изви изпънатата му ръка.
	Едрият мъж беше принуден да се наведе и направи гримаса от болка. След това внезапно издърпа ръката си от хватката на съдържателя. Квоте едва имаше време да се изненада, когато лакътят на войника го удари в слепоочието.
	Съдържателят се олюля назад, опитвайки се да увеличи разстоянието между него и войника, за да има време да прочисти главата си. Но онзи го последва с вдигнати юмруци в очакване на благоприятна възможност да нанесе удар.
	Преди Квоте да успее да възстанови равновесието си, брадатият пристъпи по-близо и го удари силно в корема. Съдържателят изпухтя от болка и точно когато се свиваше, войникът замахна с другия си юмрук към лицето му, прасна го отстрани и го накара да се завърти.
	Квоте успя да се задържи на крака, като се подпря на близката маса. Той примигна и бясно замахна с юмрук към брадатия, за да го държи на разстояние. Но войникът просто отби юмрука встрани и сграбчи с огромната си ръка китката на противника си с лекотата, с която бащата хваща капризното си дете на улицата.
	Квоте, по чието лице се стичаше кръв, се мъчеше да освободи китката си. Той замаяно направи бързо движение с двете си ръце и след това го повтори, опитвайки се да се измъкне. С разфокусираните си и замъглени от объркване очи той сведе поглед надолу към китките си и направи движението отново, но ръцете само драснаха покрития с белези юмрук на войника.
	Брадатият мъж погледна замаяния съдържател с развеселено любопитство, след това се протегна и му удари силен шамар.
	— Ти си истински побойник, момче — отбеляза той. — Даже успя да ми забиеш един.
	Зад тях русият войник бавно се изправи на крака.
	— Малкото копеле ме удари.
	Едрият войник дръпна рязко китката на Квоте и той се олюля напред.
	— Кажи, че съжаляваш, глупако.
	Съдържателят примигна замаяно, отвори уста, сякаш се готвеше да заговори, сетне се олюля. Или по-скоро изглеждаше така, че се олюля. По средата на движението то стана целенасочено и той тежко стъпи с петата си, целейки се в ботуша на войника. Същевременно направи рязко движение с челото надолу към носа на брадатия.
	Но едрият мъж само се засмя, мръдна главата си встрани и отново накара Квоте да загуби равновесие, като го дръпна за китката.
	— Няма да стане — смъмри го той и го удари през лицето с опакото на ръката си.
	Съдържателят изстена и вдигна ръка към разкървавения си нос. Войникът се ухили и небрежно го удари с коляно в слабините.
	Квоте се преви на две, първо беззвучно отвори уста, а след това издаде поредица от сподавени звуци като човек, на когото му се гади.
	Все така небрежно войникът пусна китката на Квоте, сетне се пресегна и взе бутилката вино от бара. Хвана я за гърлото и я размаха като тояга. Когато удари отстрани главата на съдържателя, тя издаде глух, почти метален звук.
	Квоте рухна на пода.
	Едрият мъж погледна с любопитство бутилката с вино, преди да я остави на бара. След това се наведе, сграбчи съдържателя за ризата и повлече отпуснатото му тяло по пода. Подритва го с крак, докато Квоте помръдна едва-едва.
	— Казах, че ще те наритам, момче — изръмжа брадатият и ритна силно съдържателя в ребрата.
	Русият войник се приближи, разтривайки бузата си.
	— Трябваше да се направиш на голям умник, нали? — рече той и се изплю на пода.
	Той се засили и на свой ред силно изрита падналия мъж. Съдържателят си пое бавно дъх със свистене, но не издаде друг звук.
	— А ти… — Брадатият войник насочи дебелия си пръст към Летописеца. — Имам още един ботуш. Искаш ли да го опиташ? Вече си ожулих кокалчетата. Няма да се затрудня, ако искаш да ти избия няколко зъба.
	Писарят се огледа наоколо и с искрена изненада установи, че се е изправил. Бавно седна обратно на стола си.
	Русият се отправи с куцане към мястото, където беше паднала кесията, а едрият брадат мъж остана надвесен над Квоте.
	— Предполагам, че си решил, че трябва да опиташ — каза той на отпуснатото тяло и здраво го изрита още веднъж в ребрата. — Проклет глупак. Някакъв си мекушав съдържател срещу двама от личните войници на краля. — Той поклати глава и отново се изплю. — Честно казано, за кой се мислиш?
	Свит на пода, Квоте започна да издава нисък, ритмичен звук. Беше сух, тих звук, който се завираше в ъглите на стаята. Сетне той спря за момент и болезнено си пое дъх.
	Брадатият войник се намръщи и го изрита отново.
	— Зададох ти въпрос, глупако…
	Съдържателят издаде отново същия звук, този път по-силно отпреди. Едва тогава стана очевидно, че се смее. Всеки сподавен пристъп на неговия смях звучеше така, сякаш той изкашляше парчета натрошено стъкло. Въпреки това смехът му беше изпълнен с мрачно веселие, сякаш червенокосият мъж беше чул шега, която само той разбира.
	Той продължи да се смее още известно време. Брадатият сви рамене и се приготви да го ритне отново.
	Летописеца се прокашля и двамата мъже се обърнаха да го погледнат.
	— В интерес на това нещата да останат цивилизовани — обади се той, — мисля, че трябва да ви предупредя, че съдържателят изпрати своя помощник да свърши една работа. Той трябва да се върне скоро…
	— Той е прав. Да се махаме от тук. — Брадатият войник плесна другаря си по гърдите с опакото на ръката.
	— Чакай малко — каза русият войник, изтича до бара и грабна бутилката с вино. — Добре, сега да тръгваме.
	Брадатият се ухили и отиде зад бара, като вместо да прескочи тялото на съдържателя, стъпи върху него. Взе наслуки една бутилка, събаряйки половин дузина други бутилки по пътя. Те се изтърколиха и завъртяха по тезгяха между двете големи бъчви. Едно високо шише с цвят на сапфир бавно се търкулна и се разби на парчета в пода.
	За по-малко от минута мъжете вдигнаха раниците си и бяха на вратата.
	Летописеца се завтече до мястото, където Квоте лежеше на дървения под. Червенокосият мъж вече се опитваше сам да се изправи в седнало положение.
	— Е, това наистина ме накара да се чувствам неудобно — призна той.
	Докосна окървавеното си лице и погледна пръстите си.
	— За момент забравих кой съм — добави той и се засмя отново с остър, безрадостен смях.
	— Добре ли си? — попита писарят.
	Квоте замислено опипа скалпа си.
	— Подозирам, че ще ми трябват един-два шева.
	— Какво мога да направя, за да ти помогна? — попита отново Летописеца, пристъпвайки от крак на крак.
	— Недей да ми висиш на главата.
	Съдържателят се изправи тромаво на крака, сетне се свлече тежко в един от високите столове край бара.
	— Ако искаш, можеш да ми донесеш чаша вода и една мокра кърпа.
	Летописеца се затича към кухнята. Чу се шумът от трескаво тършуване, последван от дрънченето на няколко неща, които бяха паднали на пода.
	Квоте затвори очи и тежко се облегна на бара.

	* * *

	— Защо вратата е отворена? — извика Баст, когато пристъпи през прага. — Тук е толкова студено, колкото са циците на някоя вещица. — Той застина и на лицето му се изписа паника. — Реши! Какво се е случило? Какво… Аз… Какво се е случило?
	— А, Баст — отвърна Квоте. — Би ли затворил вратата?
	Помощникът бързо дотича със сковано изражение на лицето. Съдържателят седеше на стол край бара с подуто и окървавено лице. Летописеца стоеше до него и несръчно докосваше скалпа му с една влажна кърпа.
	— Може да се наложи да ми направиш няколко шева, Баст — каза Квоте, — ако не те затруднява много.
	— Реши — повтори помощникът, — какво се случи?
	— С Деван малко поспорихме — отвърна съдържателят, като кимна към писаря — за правилното използване на подчинителното наклонение. Накрая леко се разгорещих.
	Летописеца вдигна поглед към Баст, после пребледня и бързо отстъпи няколко крачки назад.
	— Той се шегува! — побърза да каже той и вдигна ръце. — Бяха войници!
	Квоте се засмя мъчително. По зъбите му имаше кръв.
	Баст огледа празното общо помещение.
	— Какво направи с тях?
	— Не много, Баст — призна съдържателят. — Вероятно вече са на километри от тук.
	— Имаше ли им нещо, Реши? Като онзи от снощи? — попита помощникът.
	— Просто войници, Баст — отвърна Квоте. — Двама от хората на краля.
	Лицето на помощника стана пепеляво.
	— Какво? — попита той. — Реши, защо им позволи да направят това?
	Съдържателят изгледа невярващо младежа. Той се засмя кратко и горчиво, после внезапно спря, присви се и пое дъх през зъби със свистене.
	— Ами, изглеждаха толкова спретнати и добродетелни момчета — подигравателно отговори той. — Рекох си, защо да не позволя на тези добри момчета да ме ограбят и след това да ме смелят от бой.
	— Но ти… — Изражението на Баст беше смаяно.
	Квоте избърса кръвта, която вече започваше да влиза в окото му, после погледна помощника така, сякаш е най-тъпото създание в целия свят.
	— Какво? — попита той. — Какво искаш да кажа?
	— Двама войници, Реши?
	— Да! — изкрещя съдържателят. — Дори и с двама не можах да се оправя! Очевидно един дебелоглав главорез е напълно достатъчен, за да бъда пребит почти до смърт! — Той погледна ядосано Баст и вдигна ръце. — Какво да направя, за да те накарам да млъкнеш? История ли искаш да ти разкажа? Искаш ли да чуеш подробностите?
	Избухването му накара младежа да отстъпи назад. Лицето му пребледня още повече и на него се появи паника.
	Ръцете на Квоте тежко се отпуснаха.
	— Престани да очакваш от мен да съм нещо, което не съм — все още задъхано заяви той.
	Раменете му се изгърбиха и той разтри очи, размазвайки кръвта по лицето си.
	— В името на божията майка, защо просто не ме оставиш на мира? — рече той и уморено отпусна глава.
	Баст застина неподвижно и с широко отворени очи като на подплашен елен.
	Тишината, която изпълни стаята, беше гъста и горчива като дим.
	Квоте си пое бавно дъх. Това беше единственото движение в стаята.
	— Съжалявам, Баст — рече той, без да вдига поглед. — В момента леко ме боли и раздразнението взе връх. Дай ми малко време и ще се оправя.
	Като продължаваше да гледа надолу, съдържателят затвори очи и на няколко пъти си пое бавно дъх. Когато вдигна очи, имаше огорчено изражение.
	— Съжалявам, Баст — повтори той. — Не исках да ти крещя.
	На бузите на помощника се появи лек цвят, раменете му се поотпуснаха и той се усмихна нервно.
	Квоте взе мократа кърпа от Летописеца и отново избърса кръвта от окото си.
	— Съжалявам, че те прекъснах преди малко, Баст. Какво се готвеше да ме попиташ?
	Баст се поколеба, сетне каза:
	— Преди по-малко от три дни ти уби пет скраела, Реши. — Той махна към вратата. — Какво е някакъв си главорез в сравнение с тях?
	— Доста внимателно подбрах времето и мястото за скраелите, Баст — обясни съдържателят. — А и не се отървах напълно невредим.
	Летописеца изненадано вдигна поглед.
	— Ранен ли беше? — попита той. — Не знаех това. Не изглеждаше…
	В ъгълчетата на устата на Квоте се появи лека крива усмивка.
	— Човек трудно се отказва от старите си навици — отвърна той. — Трябва да се грижа за репутацията си. Освен това нас, героите, ни раняват само при подходящи, драматични обстоятелства. Ако беше разбрал, че на Баст му се наложи да ми направи към три метра шевове след битката, това само щеше да съсипе историята.
	Внезапно на лицето на помощника проблесна разбиране.
	— Разбира се! — извика той с изпълнен с облекчение глас. — Забравих. Раните ти от скраелите още не са заздравели. Знаех си, че е нещо такова.
	Квоте сведе поглед към пода. Всяка част от тялото му беше отпусната и уморена.
	— Баст… — започна той.
	— Знаех си, Реши — заяви младежът с категоричен тон. — Няма начин някакъв си главорез да те победи.
	Съдържателят си пое леко дъх и след това го изпусна наведнъж.
	— Сигурен съм, че е така, Баст — спокойно рече той. — Ако бях със свежи сили, предполагам, че можеше да се справя и с двамата.
	Изражението на помощника отново стана несигурно. Той се обърна към Летописеца.
	— Как позволи това да се случи? — поиска обяснение той.
	— Вината не е негова, Баст — разсеяно каза Квоте. — Аз започнах боя.
	Той сложи няколко пръста в устата си и предпазливо започна да опипва отвътре. Когато ги извади, те бяха покрити с яркочервена кръв.
	— Предполагам, че ще загубя този зъб — замислено отбеляза той.
	— Няма да загубиш зъба си, Реши — пламенно го увери Баст. — _Няма._
	Съдържателят леко помръдна с рамене, сякаш се опитваше да ги свие, без да помръдне тялото си повече, отколкото е необходимо.
	— Това няма особено значение в голямата схема на нещата, Баст. — Той притисна кърпата към косата си и след това я погледна. — А и сигурно няма да се наложи да ме шиеш. — Изправи се върху стола си. — Да вечеряме и да се връщаме към историята. — Повдигна вежди към Летописеца. — Ако все още имаш желание, разбира се.
	Писарят го погледна безизразно.
	— Реши — обезпокоено каза помощникът, — не изглеждаш добре. — Той протегна ръка. — Дай да погледна очите ти.
	— Нямам сътресение, Баст — раздразнено отговори Квоте. — Имам четири счупени ребра, звънтене в ушите и един клатещ се зъб. Имам няколко дребни наранявания по скалпа, които изглеждат по-сериозни, отколкото всъщност са. Носът ми е разкървавен, но не счупен и утре целият ще съм в синини. Все пак сме имали и по-лоши случаи. — Той отново леко сви рамене. — А и те ми напомниха за нещо, което почти бях забравил. Вероятно трябва да им благодаря за това. — Замислено опипа челюстта си и обходи с език устата си. — Може би благодарностите ми не трябва да са чак толкова сърдечни.
	— Реши, ще трябва да те шия — настоя Баст. — И трябва да ми позволиш да направя нещо за този зъб.
	— Просто няколко дни ще дъвча на другата страна — заяви съдържателят и стана от стола си.
	Помощникът хвана ръката му. Очите му бяха сурови и тъмни.
	— Седни, Реши — думите му не прозвучаха като молба, а гласът му беше неочаквано нисък като тътена на далечна гръмотевица. — _Седни._
	Квоте седна.
	Летописеца кимна одобрително и се обърна към Баст:
	— Какво да направя, за да помогна?
	— Не ми се пречкай — рязко отвърна младежът. — И гледай да остане в този стол, докато се върна.
	Той се качи на горния етаж.
	Настъпи тишина.
	— Подчинително наклонение значи — обади се писарят.
	— В най-добрия случай — рече съдържателят, — то е безсмислено. Излишно усложнява езика. Дразни ме.
	— О, хайде стига — отсече Летописеца и гласът му прозвуча леко обидено. — Подчинителното наклонение е в основата на хипотетичния израз. Когато е използвано правилно… — Той не довърши, тъй като в стаята нахлу Баст.
	Той беше намръщен и държеше малка дървена кутия.
	— Донеси ми вода — заповеднически се обърна помощникът към писаря. — Прясна вода от бурето за дъждовна вода, а не от помпата. След това ще ми трябва мляко от изстудителя, малко затоплен мед и широка купа. После оправи бъркотията наоколо и не ми се пречкай.
	Баст изми порязването на скалпа на Квоте, след това вдяна един от космите му в игла от кост и направи четири стегнати шева в кожата му. Справи се по-добре от шивачка.
	— Отвори уста — нареди му помощникът, след което надникна вътре и се намръщи, като опипа един заден зъб с пръст. Кимна сякаш на себе си.
	Той подаде на съдържателя чаша вода.
	— Изплакни си устата, Реши. Направи го няколко пъти и изплюй водата обратно в чашата.
	Квоте го направи. Когато свърши, водата беше червена като вино.
	Летописеца се върна с бутилка мляко. Баст го помириса, след това сипа малко от него в широката глинена купа. После добави бучка мед и го разбърка. Топна пръст в чашата с кървава вода, извади го и остави една-единствена капка от него да падне в купата.
	Отново разбърка сместа и подаде купата на съдържателя.
	— Отпий глътка от това — нареди той. — Не го преглъщай. Дръж го в устата си, докато не ти кажа.
	С любопитно изражение Квоте вдигна купата и отпи глътка от млякото.
	Баст също отпи една глътка. След това затвори очи за доста продължителен момент от време и лицето му стана напрегнато и съсредоточено. Отвори очи. Доближи купата близо до устата на съдържателя и я посочи.
	Квоте изплю своята глътка мляко. Беше съвсем бяла като каймак.
	Помощникът допря купата до своята уста и се изплю. Беше розова пяна.
	Очите на съдържателя се разшириха.
	— Баст — каза той, — не трябва…
	Младежът направи рязък жест с едната си ръка, очите му продължаваха да са все така сурови.
	— Не съм искал мнението ти, Реши.
	— Това е повече, отколкото трябва да направиш, Баст — рече Квоте и смутено сведе поглед.
	Тъмнокосият млад мъж протегна ръка и нежно докосна лицето на своя учител. За момент помощникът изглеждаше уморен, изтощен до мозъка на костите си. Той бавно поклати глава с объркано и смаяно изражение.
	— Ти си идиот, Реши.
	Баст отдръпна ръка и умората изчезна. Той посочи към бара, където Летописеца седеше и ги наблюдаваше.
	— Донеси храната — заповяда му, след което посочи към Квоте. — А ти разказвай историята.
	После се завъртя на пети, отиде до стола си край камината и се отпусна на него, сякаш беше трон. Плесна рязко два пъти с ръце.
	— Забавлявай ме! — заяви той с широка, безумна усмивка.
	И дори от мястото си край бара, където стояха, съдържателят и писарят можеха да видят кръвта по зъбите му.


	137.
	Въпроси

	Макар да изглеждаше, че кметът на Левиншир одобрява начина, по който бях постъпил с членовете на лъжливата трупа, знаех, че нещата не са толкова прости. Според закона на желязото бях виновен за поне три тежки престъпления, всяко от които бе достатъчно, за да ме обесят.
	За съжаление всички в Левиншир знаеха името и описанието ми и аз се безпокоях, че историята за онова, което бях сторил, може да ме изпревари по пътя. Ако това станеше, като нищо щях да стигна до някой град, в който местните пристави щяха да изпълнят дълга си и да ме заключат, докато някой пътуващ съдия не дойде, за да отсъди по моето дело.
	Затова се отправих към Северин с най-голямата скорост, с която можех. Бяха ми нужни два дни усилено ходене, след което си купих място в една пощенска кола, отиваща на юг. Слуховете пътуват бързо, но човек може да ги изпревари, ако е готов да се придвижва скоростно и да се лиши от малко сън.
	След три дни пътуване, което ми раздруса костите, пристигнах в Северин. Пощенската кола влезе в града през източната порта и за пръв път видях бесилката, за която ми беше разказал Бредон. Гледката на избелелите кости в желязната клетка не допринесе много за разсейването на моите тревоги. Маерът беше поставил в нея човек за обикновено разбойничество. Какво ли би сторил с някой, който е избил девет пътуващи музиканти?
	Силно се изкушавах да отида направо в „Четирите свещи“, където се надявах да открия Дена въпреки онова, което беше казал Ктаех. Но бях покрит с четиридневна пот и мръсотия. Имах нужда от баня и от хубаво търкане, преди да говоря с когото и да е било.
	Веднага щом влязох в имението на маера, изпратих пръстен и бележка на Стейпс, знаейки, че това е най-бързият начин да уредя разговор насаме с Алверон. Върнах се в стаите си с известно закъснение, макар това да означаваше, че трябва да подмина безцеремонно няколко придворни в залите. Тъкмо бях оставил пътната си торба и бях изпратил слугите за гореща вода, когато на вратата се появи Стейпс.
	— Млади господарю Квоте! — На лицето му грейна усмивка, той сграбчи ръката ми и я разтърси. — Радвам се да ви видя отново тук. В името на бога и неговата дама! Безпокоях се за вас!
	— Хубаво е да съм отново тук, Стейпс. — Ентусиазмът му ме накара да се усмихна. — Много ли изпуснах?
	— Много ли? — засмя се той. — Първото е, че пропуснахте сватбата.
	— Сватбата? — попитах аз, но още докато го казвах, се сетих за отговора. — Сватбата на маера?
	Стейпс кимна развълнувано.
	— О, беше нещо грандиозно. Жалко, че ви се наложи да отсъствате по това време, като се има предвид… — Той ме погледна многозначително, но не каза нищо друго.
	Стейпс беше неизменно много дискретен.
	— Май не са си губили времето, нали?
	— Минаха два месеца от годежа — рече Стейпс с нотка на упрек. — Напълно в рамките на благоприличието. — Видях, че се поотпусна и ми смигна. — Което не означава, че и двамата не бяха малко нетърпеливи.
	Изкикотих се и в този миг момчетата за поръчки се появиха с ведра, от които се вдигаше пара. Плисъкът на водата, когато започнаха да пълнят ваната, беше като сладка музика за ушите ми.
	Прислужникът ги изчака да си тръгнат, след което се наведе по-близо до мен и каза с по-тих глас:
	— Ще сте доволен да научите, че другият ни нерешен въпрос беше разрешен по подходящ начин.
	Погледнах го неразбиращо, мъчейки се да си припомня какво може да има предвид той. Толкова много неща се бяха случили, откакто заминах…
	Стейпс видя изражението на лицето ми.
	— Каудикус — добави той и когато произнесе името, устата му се изкриви, сякаш беше хапнал нещо горчиво. — Дагон го доведе два дни след като заминахте. Беше си намерил скривалище само на петнайсетина километра от града.
	— Толкова близо? — изненадах се аз.
	Стейпс кимна мрачно.
	— Беше се скрил в една ферма като язовец в дупката си. Уби четирима души от личната гвардия на маера и коства на Дагон едно око. Накрая го хванаха едва след като подпалиха къщата.
	— И после какво се случи? — попитах аз. — Едва ли е имало съдебен процес.
	— Въпросът беше решен — повтори Стейпс — по подходящ начин.
	Той изрече последните думи с мрачна окончателност. Обикновено добродушните му очи бяха присвити и в тях проблясваше омраза. В този миг кръглоликият дребен мъж никак не приличаше на бакалин.
	Спомних си как Алверон спокойно беше наредил да му отрежат палците. Като се имаше предвид какво бях чувал за внезапния и силен гняв на маера, се съмнявах, че някой някога ще види отново Каудикус.
	— Маерът успя ли да разбере защо? — макар да говорех тихо, оставих останалото недоизказано, защото знаех, че прислужникът няма да одобри, ако открито спомена за отравянето.
	— Не е моя работа — предпазливо отвърна Стейпс.
	Тонът му беше леко обиден, сякаш искаше да каже, че добре знам, че не трябва да го питам такива неща.
	Оставих тази тема, защото бях наясно, че няма да успея да измъкна нищо повече от него.
	— Ще ми направиш услуга, ако занесеш нещо на Алверон от мое име — казах аз и отидох до мястото, където бях оставил износената си пътна торба.
	Порових в нея, докато открих на дъното сандъчето на маера.
	Подадох го на Стейпс.
	— Не съм сигурен какво има в него — рекох аз, — но гербът на маера е на капака. Освен това е тежко. Надявам се, че може да са част от данъците, които са били откраднати — усмихнах се аз. — Кажи му, че това е сватбен подарък.
	Стейпс взе кутията и се усмихна.
	— Сигурен съм, че ще се зарадва.
	Появиха се още трима слуги, но само двама от тях минаха покрай нас с ведра с гореща вода. Третият отиде при Стейпс и му подаде бележка. От другата стая отново се разнесе плисък на вода и трите момчета си тръгнаха, като крадешком ми хвърлиха по някой поглед.
	Стейпс прочете бележката и вдигна поглед към мен.
	— Маерът се надява, че ще ти бъде удобно да се срещнеш с него в градината при петата камбана — съобщи ми той.
	Градината означаваше учтив разговор. Ако Алверон искаше ди водим сериозен разговор, щеше да ме повика в покоите си или пък да ме посети през тайния тунел, който свързваше стаите му с моите.
	Погледнах часовника на стената. Не беше симпатичен часовник от вида, с който бях свикнал в Университета. Това беше хармоничен часовник с люлеещо се махало и всички останали неща. Красива машинария, но не особено точна. Стрелките му показваха, че ми остава четвърт час.
	— Да не би този часовник да избързва, Стейпс? — с надежда попитах аз.
	Петнайсет минути едва стигаха да сваля пътните си дрехи и да се докарам в някоя достатъчно прилична дворцова премяна. Но като се имаха предвид слоевете мръсотия и кисела пот, които ме покриваха, това щеше да е също толкова безсмислено, колкото да вържеш копринена панделка около кравешко лайно, от което се вдига пара.
	Стейпс погледна над рамото ми и след това провери малкия часовник, който държеше в джоба си.
	— Всъщност май изостава с пет минути.
	Разтрих лицето си и обмислих с какви възможности разполагам. Не изглеждах просто поомачкан от еднодневно пътуване. Бях мръсен. Бях вървял дълго под лятното слънце, след това бях прекарал дни наред затворен в задушната и гореща пощенска кола. Макар маерът да не беше човек, който съди за нещата изцяло по външния им вид, той все пак ценеше благоприличието. Нямаше да му направя добро впечатление, ако се появях мръсен и вонящ.
	Неканен, в съзнанието ми се появи споменът за желязната бесилка и аз реших, че не мога да рискувам да направя лошо впечатление. Не и с новините, които носех.
	— Стейпс, няма да бъда готов поне още час. Мога да се срещна с него при шестата камбана, ако желае.
	Изражението на мъжа стана сковано и оскърбено. Посланието му беше ясно — не можеш просто да поискаш да се срещнеш по различно време с маер Алверон. Той те вика и ти отиваш. Такъв беше редът на нещата.
	— Стейпс — казах аз с възможно най-мек тон, — погледни ме. _Помириши_ ме. Изминал съм петстотин километра през последния цикъл от дни. Не мога да отида да се разхождам в градината, покрит с прах от пътя и вонящ като варварин.
	Стейпс сви неодобрително уста.
	— Ще му кажа, че си зает с нещо.
	Пристигнаха още ведра, от които се вдигаше пара.
	— Кажи му истината, Стейпс — посъветвах го аз и започнах да разкопчавам ризата си. — Сигурен съм, че ще разбере.

	* * *

	След като се изтърках, сресах и облякох подходящо, изпратих на маера златния си пръстен и една бележка, на която пишеше — „Разговор насаме, възможно най-рано, в удобно за вас време“.
	След един час пристигна куриер с картичка от маера, която гласеше: „Чакай да те повикам.“
	Чаках. Изпратих едно момче за поръчки да ми донесе вечеря, след това чаках през останалата част от вечерта. Следващият ден мина, без да получа никакви нови съобщения. И тъй като не знаех кога ще ме повика Алверон, на практика бях принуден да не мърдам от стаята си в очакване на неговия пръстен.
	Беше добре, че можех да наваксам загубения сън и да се изкъпя още веднъж, но се безпокоях, че новините от Левиншир ще ме настигнат. А и фактът, че не можех да сляза до Долен Северин, за да потърся Дена, също беше ужасно дразнещ.
	Това беше своеобразно мълчаливо порицание, което често се среща в дворовете. Посланието на маера беше ясно: _„Когато те повикам, идваш. При моите условия или при никакви условия.“_
	Беше детинско по начина, по който могат да се държат само благородниците. Затова изпратих сребърния си пръстен на Бредон. Той дойде навреме, за да сподели вечерята ми, и ми помогна да наваксам с клюките за целия сезон, които бях пропуснал. Дворцовите клюки могат да бъдат неимоверно скучни, но Бредон ми разказа само най-интересното.
	Повечето неща бяха свързани с шеметното ухажване на наследницата на Лаклес от маера и последвалата сватба. Очевидно те били влюбени един в друг. Мнозина подозирали, че вече е заченато дете. Кралският двор в Ренере също бил доста зает. Принцът регент Алаитис бил убит по време на дуел и с това предизвикал хаос в по-голямата част от южния фарел, тъй като разни благородници правели всичко възможно да извлекат изгода от смъртта на толкова високопоставен член на двора.
	Носели се и слухове. Хората на Алверон се били погрижили за някакви бандити в отдалечена част на Елд. Изглежда, разбойниците устройвали засади на бирниците. На север имало недоволство, тъй като хората трябвало да изтърпят второ посещение на бирниците на маера. Но поне пътищата отново били безопасни и виновниците били мъртви.
	Бредон също ми спомена за интересна мълва за млад мъж, който посетил Фелуриан и се върнал почти невредим, макар малко да бил заприличал на самите фае. Това не беше дворцова клюка, а по-скоро нещо, което можеш да чуеш в някоя кръчма. Долнопробна мълва, на която никой благородник не би благоволил да обърне внимание. Тъмните му бухалски очи проблеснаха весело, докато ми го разказваше.
	Съгласих се, че тези истории са наистина доста простовати и доста под нивото на такива изтънчени хора като нас. Наметалото ми ли? Доста е хубаво, нали? Не мога да си спомня точно къде бях поръчал да ми го ушият. На някое екзотично място.
	Между другото, онзи ден бях чул една доста интересна песен за Фелуриан. Би ли искал да я чуе?
	Разбира се, поиграхме и так. Въпреки че дълго време не бях играл, Бредон каза, че уменията ми са се подобрили. Изглежда, започвах да се уча как да играя красиво.

	* * *

	Не е необходимо да казвам, че следващия път, когато Алверон изпрати да ме повикат, отидох. Изкушавах се да закъснея с няколко минути, но се въздържах, защото знаех, че от това няма да последва нищо добро.
	Маерът се разхождаше сам, когато го срещнах в градината. Стоеше изправен и с вдигнати рамене и никой никога не би предположил, че му се е налагало да се обляга на ръката ми или да използва бастун.
	— Квоте — топло ми се усмихна той, — радвам се, че намери време да ме посетиш.
	— За мен винаги е удоволствие, ваша милост.
	— Да се разходим ли? — попита той. — По това време на деня гледката от южния мост е приятна.
	Закрачих заедно с него по пътеката, която се виеше между грижливо подрязаните живи плетове.
	— Забелязах, че си въоръжен — отбеляза той с очевидно неодобрение в гласа.
	Ръката ми несъзнателно докосна Цезура. Сега беше вързан на бедрото ми вместо през рамото.
	— Има ли нещо лошо в това, ваша милост? Мислех, че всички мъже във Винтас имат право да носят оръжие.
	— Едва ли е _уместно_ — рече той, като наблегна на последната дума.
	— Разбрах, че в кралския двор в Ренере няма благородник, който би се осмелил да се покаже без меча си.
	— Добре казано, но ти не си благородник — хладно посочи Алверон — и не е лошо да не го забравяш.
	Не отговорих нищо.
	— Освен това този обичай е варварски и рано или късно ще създаде неприятности на краля. Независимо от това какъв е обичаят в Ренере, в моя град, в моя дом и в моята градина няма да идваш при мен въоръжен. — Той се обърна и ме погледна строго.
	— Извинявам се, ако съм ви засегнал, ваша милост — спрях и направих по-дълбок поклон от онзи, който бях направил преди малко.
	Демонстрацията на моята покорност, изглежда, го успокои. Той се усмихна и сложи ръка на рамото ми.
	— Няма нужда от всичко това. Ела да погледнем огъня на скръбта. Листата му скоро ще се завъртят.
	Повървяхме близо час, като разговаряхме приятелски за дреболии. Бях неизменно учтив и настроението на Алверон продължи да се подобрява. Ако задоволяването на егото му можеше да ми помогне да запазя неговото благоволение, това беше малка цена, за да си осигуря покровителството му.
	— Трябва да кажа, че бракът ви се отразява добре.
	— Благодаря ти — любезно кимна той. — Открих, че семейният живот ми харесва.
	— Предполагам, че здравето ви продължава да се подобрява? — попитах аз, доближавайки се до границите на онова, за което можехме да разговаряме публично.
	— Все повече и повече — отвърна той. — Без съмнение това е още една от ползите от семейния живот.
	Той ми хвърли поглед, който ми подсказа, че не би одобрил по-нататъшни въпроси по тази тема, поне не и на място като това.
	Продължихме да се разхождаме, като кимахме на благородниците, които срещахме. Маерът бъбреше за незначителни неща, за слуховете в двора. Аз играех неговата игра и подавах своите реплики в събеседването. Но истината беше, че исках това да свърши, за да можем да проведем сериозен разговор насаме.
	Но също така знаех, че Алверон не обича да бъде пришпорван по време на разговор. Събеседванията ни следваха нещо като ритуал. Ако нарушах това, нямаше да постигна нищо друго, освен да го подразня. Така че изчаквах подходящия момент, миришех цветята и се преструвах на заинтригуван от дворцовите клюки.
	След четвърт час в разговора настъпи характерната пауза. След това предстоеше да започнем спор. После можехме да отидем на някое място, което е достатъчно усамотено, за да можем да разговаряме по важни въпроси.
	— Винаги съм смятал — най-сетне започна Алверон, насочвайки се към темата на днешния ни разговор, — че всеки има свой въпрос, който е в центъра на същността му, на онова, което е той.
	— Какво имате предвид, ваша милост?
	— Вярвам, че всеки има някакъв въпрос, който го движи напред. Въпрос, който го държи буден нощем. Въпрос, който го измъчва, както мисълта за кокала тормози кучето. Ако разбереш въпроса на даден човек, това те приближава до възможността да разбереш него самия. — Той ми хвърли кос поглед с някакво подобие на усмивка. — Или поне аз винаги съм смятал, че е така.
	Обмислих за момент думите му.
	— Ще трябва да се съглася с вас, ваша милост.
	Алверон повдигна вежди.
	— Съгласяваш се толкова лесно? — В гласа му прозвуча леко разочарование. — Очаквах известна съпротива от твоя страна.
	Поклатих глава доволен, че ми се открива удобна възможност да повдигна въпроса, който ме вълнуваше.
	— От години ме тревожи един въпрос и предполагам, че ще продължи да ме тревожи още години напред. Така че за мен онова, което казвате, има дълбок смисъл.
	— Наистина ли? — попита той с жаден интерес. — Какъв е той?
	Обмислих дали да не му кажа истината за моето търсене на чандрианите и за смъртта на трупата ми. Тази тайна продължаваше да се таи в сърцето ми, тежка като голям гладък камък. Беше нещо твърде лично, за да го кажа на толкова интелигентен човек като маера. И което беше по-важно, това щеше да разкрие моята връзка с Едема Рух, нещо, което не бях направил публично достояние в двора му. Алверон знаеше, че не съм благородник, но нямаше представа, че произходът ми е чак толкова нисък.
	— Това трябва да е много важен въпрос за теб, щом ти трябва толкова дълго време, за да го обмислиш — пошегува се маерът, докато се колебаех. — Хайде, настоявам. Всъщност ще ти предложа сделка — въпрос срещу въпрос. Може би ще си помогнем взаимно да намерим своите отговори.
	Едва ли можех да се надявам на по-голямо насърчаване от това. Замислих се за момент, за да подбера внимателно думите си.
	— Къде са амирите?
	— Амирите с окървавени ръце — замислено каза сякаш на себе си Алверон и след това ми хвърли кос поглед. — Предполагам, че не питаш къде са телата им?
	— Не, ваша милост — мрачно отвърнах аз.
	— Интересно — отбеляза той и лицето му стана замислено.
	Поех си облекчено дъх, почти бях очаквал да ми даде някой лекомислен отговор и да ми каже, че амирите са мъртви от векове. Вместо това той рече:
	— Изучавах сериозно амирите, когато бях млад, знаеш ли това?
	— Наистина ли, ваша милост? — попитах аз, изненадан от големия си късмет.
	Той ме погледна и на устните му заигра лека усмивка.
	— Не е _толкова_ учудващо. Когато бях момче, исках да _съм_ един от амирите. — Той изглеждаше леко смутен. — Не всички истории за тях са зловещи. Те са извършили значими неща. Направили са трудни избори, които никой друг не е искал да направи. Тези неща плашат хората, но вярвам, че те са били велика сила, бореща се на страната на доброто.
	— И аз винаги съм смятал така — признах аз. — Питам просто от любопитство — коя е вашата любима история?
	— Атрейон — малко тъжно отговори маерът. — Не съм се сещал за това от години. Вероятно бих могъл да изрецитирам по памет „Осемте клетви на Атрейон“. — Той поклати глава и ме погледна. — А ти?
	— Атрейон е малко кървав за мен — признах аз.
	Алверон изглеждаше развеселен.
	— Не са ги наричали „амирите с окървавените ръце“ без причина — отбеляза той. — Татуировките на сиридите едва ли са били просто за украса.
	— Така е — съгласих се аз. — И все пак предпочитам сър Савиен.
	— Разбира се — кимна той, — ти си романтик.
	Повървяхме мълчаливо известно време, завихме зад ъгъла и минахме покрай един фонтан.
	— Бях очарован от тях като дете — най-сетне рече Алверон, сякаш признаваше нещо, от което малко се срамува, — мъже и жени със силата на църквата зад гърба им. И това е било във времето, когато цялото могъщество на Атур е стояло зад църквата — усмихна се той. — Смели, свирепи и отговарящи за постъпките си единствено пред себе си и пред бог.
	— И пред останалите амири — добавих аз.
	— И в крайна сметка пред понтифекса — довърши той. — Предполагам, че си чел прокламацията срещу тях?
	— Да.
	Стигнахме до един малък сводест мост от дърво и камък, после спряхме на върха на арката му, погледнахме към водата отдолу и наблюдавахме лебедите, които бавно се движеха по течението.
	— Знаеш ли какво открих, когато бях млад? — попита маерът.
	Поклатих глава.
	— Когато станах твърде голям за детските истории за амирите, започнах да се чудя за по-конкретни неща. Колко са били те? Колко са били дребните благородници? Колко коня са могли да разположат на бойното поле за военните действия? — Той се обърна леко към мен, за да види реакцията ми. — По онова време бях във Фелтон. Там има стар атурански мендари, в който се пазят църковните архиви за целия северен фарел. Преглеждах книгите им в продължение на два дни. Знаеш ли какво открих?
	— Нищо — отвърнах аз. — Не сте открили нищо.
	Алверон се обърна и ме погледна. На лицето му беше изписана внимателно премерена изненада.
	— Същото стана и при мен в Университета — обясних аз. — Сякаш някой е отстранил информацията за амирите от тамошния Архив. Не всичко, разбира се, но имаше само откъслечни подробности, вдъхващи доверие.
	В интелигентните сиви очи на маера видях, че си припомня заключенията, до които самият той е стигнал.
	— И кой би сторил нещо такова? — попита ме той.
	— Кой би имал по-добра причина от самите амири? — попитах аз на свой ред. — Което означава, че те все още са някъде наоколо.
	— Оттук и твоят въпрос. — Алверон отново започна да се разхожда, но по-бавно отпреди. — Къде са амирите?
	Тръгнахме си от моста и започнахме да вървим по пътеката около езерцето. Лицето на маера беше сериозно и замислено.
	— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че и на мен ми мина същата мисъл, след като претърсих онова мендари? — попита ме той. — Казах си, че амирите може би са искали да избягнат съда. Че са минали в нелегалност. Помислих си, че дори е възможно след цялото това време на света все още да има амири, които тайно работят за общото благо.
	Усетих как в гърдите ми се надигна вълнение.
	— Какво открихте? — нетърпеливо попитах аз.
	— Да открия? — Алверон изглеждаше изненадан. — Нищо. В онази година баща ми умря и аз станах маер. Реших, че това са детски фантазии, и спрях да мисля за тях. — Той погледна към водата и към лебедите, които леко се носеха по нея. — Но ако и ти си открил точно същото нещо на другия край на света… — Той не довърши.
	— _И_ аз стигнах до същото заключение, ваша милост.
	Алверон бавно кимна.
	— Обезпокоително е, че може да съществува толкова важна тайна. — Той огледа градината и насочи поглед към стените на имението си. — А аз не харесвам това да се случва в моите собствени земи. — Обърна се отново към мен, очите му бяха пронизващи и ясни. — Как предлагаш да ги търсим?
	— Както посочи ваша милост — печално се усмихнах аз, — независимо колко добре мога да се изразявам и колко съм образован, аз никога няма да съм благородник. Липсват ми връзките и ресурсите да организирам толкова задълбочено търсене, колкото би ми се искало. Но с вашето име, което да ми отваря вратите, бих могъл да претърся много частни библиотеки. Бих могъл да получа достъп до архиви и записки, които са твърде лични или скрити, за да бъдат подправени…
	— Мисля, че те разбирам. — Маерът кимна и продължи да ме гледа в очите. — Аз от своя страна бих дал много, за да науча истината по този въпрос.
	Той извърна поглед при звука на разнеслия се наблизо смях, примесен със стъпките на група приближаващи се благородници.
	— Ти ми даде повод за сериозни размисли — каза той по-тихо. — Ще обсъдим това допълнително, когато сме сами.
	— Кога ще е удобно за вас да се срещнем, ваша милост?
	Алверон ме изгледа дълго и замислено.
	— Ела тази вечер в покоите ми. И тъй като не мога да ти дам отговор, нека в замяна ти предложа един свой въпрос.
	— За мен въпросите са почти толкова ценни, колкото отговорите, ваша милост.


	138.
	Бележки

	Тъй като оставаха почти пет часа до срещата ми с маера, най-сетне бях свободен да се погрижа за своите дела в Долен Северин. От конския подемник небето беше толкова синьо и ясно, че само като го погледнеше човек, сърцето му направо спираше. Докато мислех за това, се отправих към „Четирите свещи“.
	В общото помещение нямаше много хора, затова не беше изненадващо, че съдържателят забеляза, когато се насочих към задното стълбище.
	— Ей ти, спри! — извика той на развален атурански. — Трябва да си платиш! Стаите са само за хора, които плащат!
	Тъй като не исках да правя сцена, се приближих до бара. Съдържателят беше слаб, мазен мъж със силен ленати акцент.
	— Само посещавам една приятелка — усмихнах му се аз. — Жената в трета стая, която има дълга черна коса. — Показах колко дълга. — Тук ли е още?
	— А — многозначително ме погледна той. — Онова момиче. Динай ли е името й?
	Кимнах, защото знаех, че Дена сменяше името си толкова често, колкото други жени сменят прическата си.
	— Да. — Мазният мъж кимна отново. — С хубави тъмни очи? Отдавна замина.
	Сърцето ми се сви, макар да бях наясно, че не бива да се надявам, че тя още ще е тук след цялото това време.
	— Знаеш ли къде може да е отишла?
	— Не. — Краткият му смях приличаше на кучешки лай. — Покрай теб и останалите вълци, които душеха около нея, можех да си напълня кесията, ако знаех къде е, и бих продал на всички ви тази информация. Но, не — не’ам представа.
	— Може би е оставила съобщение за мен? — попитах аз без особена надежда — в имението на Алверон не ме чакаше никакво писмо, нито бележка. — Тя очакваше, че ще я потърся тук.
	— Така ли? — подигравателно рече той, след което, изглежда, си спомни нещо. — Май намерих някаква бележка. Може да е и за теб. Не ме бива много в четенето. Искаш ли я? — усмихна се той.
	Кимнах и в сърцето ми проблесна надежда.
	— Тя си тръгна, без да плати стаята си — уведоми ме мъжът. — Седемнайсет пенита и половина.
	Извадих един сребърен раунд и му го показах. Той протегна ръка да го вземе, но аз го оставих върху масата и го притиснах с два пръста.
	Съдържателят бързо се скри в задната стая и го нямаше пет дълги минути. Накрая се върна, стиснал в ръка многократно сгънато парче хартия.
	— Намерих го — заяви той триумфално и го размаха към мен. — Хартията тука ми требе само за подпалки.
	Погледнах към листа хартия и усетих как настроението ми се подобрява. Бележката беше сгъната по същия начин, по който бях сгънал писмото, което бях изпратил по калайджията. Щом тя повтаряше моя номер, значи сигурно бе прочела писмото ми и бе оставила тази бележка за мен. Надявах се, че ще разбера къде е отишла и как да я намеря. Плъзнах монетата към съдържателя и взех бележката.
	Щом като излязох навън, побързах да се скрия в сянката на един вход, знаейки, че това е най-доброто уединение, което мога да си осигуря на оживената улица. Внимателно отворих бележката, разгънах я и я вдигнах на светлината. Тя гласеше:

	Дена,
	Бях принуден да напусна града, за да изпълня едно поръчение на моя покровител. Ще отсъствам известно време, вероятно няколко цикъла. Заминаването ми беше внезапно и неизбежно, иначе непременно щях да се срещна с теб, преди да тръгна.
	Съжалявам за много от нещата, които казах последния път, когато разговаряхме, и искам лично да ти се извиня за тях.
	Ще те намеря, когато се върна.
	Твой,
	Квоте


	* * *

	Когато удари осмата камбана, се отправих към покоите на маера, като преди това оставих Цезура. Без него се чувствах някак гол. Странно е как бързо свикваме с подобни неща.
	Стейпс ме въведе в дневната и Алверон го изпрати да покани Мелуан да се присъедини към нас, когато й е удобно. Зачудих се разсеяно какво ли щеше да стане, ако тя реши да не дойде? Дали щеше да пренебрегне и нея в продължение на три дни в знак на мълчаливо порицание?
	Маерът се настани на дивана и ме погледна замислено.
	— Чух някои слухове, касаещи твоето скорошно пътуване — започна той, — някои доста фантастични неща, на които не повярвах. Може би ще искаш да ми разкажеш какво се случи _наистина_.
	За момент се зачудих как е успял толкова бързо да научи за онова, което бях сторил близо до Левиншир. След това осъзнах, че той искаше да узнае подробностите за нашия лов на бандити в Елд. Мислено въздъхнах от облекчение.
	— Надявам се, че Дедан лесно ви е открил? — попитах аз.
	Алверон кимна.
	— Съжалявам, че се наложи да го изпратя вместо мен, ваша милост. Той не е особено проницателен.
	— Нямаше кой знае какви проблеми — сви рамене той. — Докато стигне до мен, необходимостта да се пази тайна вече беше отминала.
	— Значи ви е предал писмото ми?
	— А, да, писмото. — Маерът го извади от едно близко чекмедже. — Предположих, че е някаква странна шега.
	— Ваша милост?
	Той ми хвърли прям поглед, сетне сведе очи към писмото.
	— _„Двайсет и седем мъже_ — зачете той на глас, — _по действията и вида им можеше да се съди, че са опитни наемници… Добре устроен лагер с елементарни укрепления.“_ — Той отново вдигна поглед. — Не очакваш от мен да повярвам, че това е истина. Вие петимата не бихте могли да се справите с толкова много противници.
	— Изненадахме ги, ваша милост — обясних аз със самодоволна сдържаност.
	— Хайде стига — изражението му стана кисело, — като оставим провинциалния хумор настрана, мисля, че това е проява на изключително лош вкус. Просто ми кажи истината и да приключваме.
	— Казах ви истината, ваша милост. Ако знаех, че имате нужда от доказателство, трябваше да позволя на Дедан да ви донесе една торба с палци. Наложи ми се да споря цял час с него, за да му избия тази идея от главата.
	Това не накара Алверон да отстъпи, както очаквах.
	— Може би трябваше да му позволиш да го направи — каза той.
	Ситуацията вече не ми изглеждаше толкова смешна.
	— Ваша милост, ако исках да ви излъжа, щях да измисля по-убедителна история. — Оставих го за момент да обмисли думите ми. — Освен това ако се нуждаете от доказателство, просто изпратете някой да провери. Изгорихме телата, но черепите ще са още там. Ще ви покажа на картата мястото на техния лагер.
	— А другата част? — смени темата маерът. — За техния водач — мъжа, който не го е било грижа, че е прострелян в крака? Онзи, който влязъл в палатката си и „изчезнал“?
	— Истина е, ваша милост.
	Алверон ме изгледа продължително и след това въздъхна.
	— Тогава ти вярвам — заяви той. — Но все пак това е странна и неприятна новина — промърмори той по-скоро на себе си.
	— Наистина, ваша милост.
	— Ти какво мислиш за това? — Той ми хвърли странно пресметлив поглед.
	Преди да успея да отговоря, от външните стаи се чу женски глас. Намръщеното изражение изчезна от лицето на Алверон и той изпъна гръб на стола си. Прикрих усмивката си с ръка.
	— Това е Мелуан — отбеляза маерът. — Ако не се лъжа, тя ще ни каже въпроса, за който ти споменах преди. — Той ме погледна лукаво. — Мисля, че ще ти хареса — истинска загадка.


	139.
	Без ключалка

	Стейпс въведе Мелуан в стаята и двамата с Алверон се изправихме. Тя беше облечена в сиво и бледолилаво, а къдравата й кестенява коса беше прибрана назад, за да открие изящната й шия.
	Мелуан беше следвана от двама слуги, които носеха дървен сандък. Маерът отиде и хвана съпругата си под ръка, докато Стейпс даваше указания на момчетата да поставят сандъка от едната страна на стола, на който щеше да седне тя. Прислужникът на Алверон набързо ги изгони навън и ми намигна съзаклятнически, преди да затвори вратата след себе си.
	Като продължавах да стоя прав, се обърнах към Мелуан и й се поклоних.
	— За мен е удоволствие да се срещнем отново… милейди? — изрекох последната дума като въпрос, тъй като не бях сигурен как да се обръщам към нея.
	Земите на Лаклес някога са били графство, но това е било преди безкръвния бунт, когато те все още контролирали Тиню. Сватбата й с Алверон допълнително усложняваше нещата, тъй като не знаех дали има женска титла, която да съответства на маер.
	— „Милейди“ е достатъчно добро обръщение между двама ни, поне когато сме насаме. — Мелуан махна с ръка, като с това реши въпроса. — Няма нужда от формалности с някой, на когото дължа толкова много. — Тя хвана ръката на Алверон. — Моля те, седни, ако желаеш.
	Направих още един поклон и седнах на мястото си, като хвърлих възможно най-небрежен поглед на сандъка. Беше с размера на голям барабан, направен от добре напаснати брезови дъски, обковани с месинг.
	Знаех, че подходящото поведение бе да водя учтив разговор за дреболии, докато някой от двама им не повдигне въпроса за сандъка. Но любопитството ми надделя.
	— Беше ми казано, че вие носите някакъв въпрос с вас. Вероятно той е много сериозен, щом го държите така здраво затворен. — Кимнах към сандъка.
	Мелуан погледна към Алверон и се засмя, сякаш той бе изрекъл шега.
	— Съпругът ми каза, че не си от хората, които биха изтърпени дълго да не се захванат с някоя главоблъсканица.
	— Това би влязло в противоречие с моята природа, милейди — леко засрамено се усмихнах аз.
	— Не искам да те принуждавам да се бориш с природата си — усмихна се тя в отговор. — Би ли бил така добър да го сложиш пред мен?
	Успях да повдигна сандъка, без да се нараня, но ако той тежеше по-малко от десет камъка, то тогава аз съм поет.
	Мелуан седна по-напред на стола си и се наведе над сандъка.
	— Леранд ми сподели за ролята, която си изиграл, за да се съберем двамата с него. Моите благодарности за това. Задължена съм ти. — Тъмнокафявите й очи бяха тържествени и сериозни. — Ала също така считам, че голяма част от този мой дълг ще бъде изплатен с онова, което се готвя да ти покажа. Мога да изброя на пръстите на двете си ръце хората, които са виждали това. Задължена или не, никога не бих решила да ти го покажа, ако съпругът ми не ме беше уверил в абсолютната ти дискретност.
	Тя ме погледна многозначително.
	— С ръка на сърцето си се заклевам, че няма да разкажа на никого за онова, което ще видя — уверих я аз, като се стараех да не показвам нетърпението си.
	Мелуан кимна. След това, вместо да извади ключ, както очаквах, тя притисна ръце към двете страни на сандъка и леко плъзна два панела. Чу се тихо изщракване и капакът леко се открехна.
	_„Без ключалка“_ — помислих си аз.
	Отвореният капак разкри друго сандъче, което беше по-малко и по-плоско. Беше с размера на кутия за хляб и отворът на месинговата му ключалка не беше с формата на ключ, а беше просто кръгъл. Мелуан свали нещо от една верижка около врата й.
	— Мога ли да го видя? — попитах аз.
	Мелуан изглеждаше изненадана.
	— Моля?
	— Този ключ — мога ли да го погледна за момент?
	— За бога! — възкликна Алверон. — Още не сме стигнали до интересната част. Предлагам ти една вековна загадка, а ти се възхищаваш от хартията, в която е опакована!
	Мелуан ми подаде ключа и докато го въртях в ръце, аз го огледах набързо, но внимателно.
	— Обичам да разкривам своите загадки пласт след пласт — обясних аз.
	— Като лукова глава ли? — изсумтя маерът.
	— Като цвете — отвърнах аз и подадох ключа обратно на Мелуан. — Благодаря ви!
	Тя постави ключа и отвори капака на вътрешното сандъче. После сложи отново верижката на врата си, мушна я под дрехите си и приглади роклята и косата си, за да придобие отново безупречен вид. Сякаш й беше нужна цяла вечност, за да го направи.
	Накрая се пресегна и извади с две ръце нещо от сандъчето. Държеше го зад отворения капак и аз не можех да го видя. После вдигна поглед и си пое дълбоко дъх.
	— Това е било… — започна Мелуан.
	— Просто му го покажи, скъпа — меко я прекъсна Алверон. — Любопитно ми е да разбера какво мисли. — Той се засмя. — Освен това се опасявам, че момчето ще припадне, ако продължаваш да го караш да чака още дълго.
	Мелуан благоговейно ми подаде парче тъмно дърво с размера на дебела книга. Взех го с двете си ръце.
	За размера си кутията беше неестествено тежка. Под пръстите си усещах дървото като полиран камък. Когато прокарах ръце по нея, открих, че страните й бяха покрити с резба. Не толкова отчетлива, че да привлече окото, а съвсем фина, така че пръстите ми едва усещаха нежните шарки върху дървото. Погладих горната й страна и усетих подобна резба.
	— Беше прав — нежно каза Мелуан, — той е като дете, получило подарък за средата на зимата.
	— Още не си видяла най-доброто — отвърна маерът. — Почакай да започне. Умът на момчето е като железен чук.
	— Как се отваря? — попитах аз.
	Повъртях я в ръце и почувствах как вътре нещо мърда. Видимо нямаше панти или нещо такова, дори не се виждаше процеп там, където трябваше да е капакът. Изглеждаше просто като едно цяло парче от тъмно и тежко дърво. Но знаех, че е нещо като кутия. _Изглеждаше_ като кутия. И тя искаше да бъде отворена.
	— Не знаем — отвърна Мелуан.
	Може би щеше да добави още нещо, но съпругът й нежно я прикани да замълчи.
	— Какво има вътре? — отново я наклоних и усетих как съдържанието й се размърда.
	— Не знаем — повтори тя.
	Самото дърво беше интересно. Беше достатъчно тъмно, за де е роах, но имаше тъмночервена зърнеста структура. Леко миришеше… на нещо. Беше позната миризма, за която не можех да се сетя на какво точно ми напомня. Наведох лице към повърхността му и вдъхнах дълбоко през носа си уханието му, което почти наподобяваше аромата на лимон. Мирисът беше дразнещо познат.
	— Какво е това дърво?
	Мълчанието им беше достатъчно ясен отговор на въпроса ми.
	Вдигнах поглед и видях, че и двамата ме гледат.
	— Май не искате особено да ми помагате, нали? — Усмихнах се, за да смекча думите си.
	Алверон седна по-напред на стола си.
	— Трябва да признаеш — рече той с едва прикрито вълнение, че това е превъзходен въпрос. И преди си ми демонстрирал умението си да правиш обосновани предположения. — Сивите му очи проблеснаха. — И така, какво е твоето предположение за това?
	— Това е семейна ценност — спокойно отвърнах аз, — много стара…
	— Колко стара мислиш, че е? — нетърпеливо ме прекъсна маерът.
	— Може би горе-долу на три хиляди години — отвърнах аз и като видях как Мелуан замръзна изненадано, добавих: — Да разбирам ли, че предположението ми е близо до вашите собствени предположения?
	Тя мълчаливо кимна.
	— Резбата без съмнение се е изтрила от дългите години употреба.
	— Резба ли? — попита Алверон и се приведе напред на стола си.
	— Едва доловима е — отговорих аз и затворих очи, — но я усещам.
	— Аз нищо такова не съм усетил.
	— Нито пък аз — намеси се Мелуан.
	Това сякаш я обиждаше.
	— Имам изключително чувствителни ръце — честно признах аз. — Нужни са ми за моята работа.
	— За твоята магия ли? — попита тя с нотка на добре прикрито, детинско благоговение.
	— И за музиката — добавих аз. — Ще ми позволите ли?
	Тя кимна. Тогава взех ръката й в своята и я притиснах към горната част на кутията.
	— Ето тук. Можете ли да я почувствате?
	Мелуан сбърчи чело в опит да се съсредоточи.
	— Може би съвсем леко. — Тя отдръпна ръка. — Сигурен ли си, че е резба?
	— Твърде равномерна е, за да е случайност. Как така никога преди не сте я забелязали? Не се ли споменава за нея в нито една от историите, които са ви разказвали?
	— Никой не би помислил да записва каквото и да е за кутията Лоеклос. — Изглеждаше изненадана. — Нали ти казах, че това е тайната на тайните?
	— Покажи и на мен — подкани ме Алверон.
	Прокарах пръстите му върху резбата.
	— Нищо не усещам — намръщи се той. — Сигурно пръстите ми са твърде стари. Възможно ли е да са букви?
	Поклатих глава.
	— Шарката е плавна като спирали. Но не се повтаря, променя се… — Внезапно ме порази една мисъл. — Може да е илишки възел за разказване на истории.
	— Можеш ли да го прочетеш? — попита маерът.
	Прокарах пръсти върху резбата.
	— Не знам достатъчно илишки, за да прочета и прост възел, дори ако връвта беше между пръстите ми — поклатих глава аз. — Освен това възлите вероятно са се променили през последните три хиляди години. Познавам няколко човека в Университета, които биха могли да го прочетат.
	Алверон погледна Мелуан, но тя категорично поклати глава.
	— Няма да позволя това да бъде разказвано на непознати.
	Маерът изглеждаше разочарован от този отговор, но не настоя. Вместо това се обърна отново към мен:
	— Позволи ми да ти задам отново твоите собствени въпроси. Какво е това дърво?
	— Издържало е три хиляди години — започнах да разсъждавам на глас. — Тежко е, въпреки че е кухо. Така че трябва да е бавно растящо дърво като габъра или ренела. Цветът и теглото му ме карат да мисля, че в него има и доста метал като в роаха. Вероятно желязо и мед — свих рамене. — Това е всичко, което мога да предположа.
	— Какво има вътре?
	Помислих малко, преди да кажа каквото и да е.
	— Нещо по-малко от кутия за сол… — подхванах аз.
	Мелуан се усмихна, но Алверон леко се намръщи, затова побързах да продължа.
	— По начина, по който се премества тежестта му, когато го наклоня, изглежда, че е нещо метално. — Затворих очи и се заслушах в приглушеното трополене на онова, което се движеше в кутията. — Не. По тежестта му съдя, че може би е нещо, направено от стъкло или камък.
	— Нещо ценно — каза маерът.
	Отворих очи.
	— Не непременно. _Станало_ е ценно, защото е старо и защото е в семейството от толкова дълго. Освен това е ценно, защото е загадка. Но било ли е ценно още от самото начало? — свих рамене. — Кой би могъл да каже?
	— Но човек обикновено заключва неща, които са ценни — изтъкна Алверон.
	— Точно така. — Вдигнах кутията и показах гладката й повърхност. — Тя не е заключена. Всъщност може би е затворена, защото в нея има нещо опасно.
	— Защо мислиш така? — с любопитство попита маерът.
	— Защо ще си правят този труд? — възпротиви се Мелуан. — Защо ще запазват нещо опасно? Ако нещо е опасно, човек го унищожава. — Изглежда, че тя намери отговора на собствения си въпрос в момента, в който го изрази на глас. — Освен ако то не е било не само опасно, но и ценно.
	— Може би е било твърде полезно, за да бъде унищожено — предположи Алверон.
	— Може би не може да бъде унищожено — додадох аз.
	— Последният и най-важен въпрос — продължи маерът и се наведе още по-напред на стола си, — как се отваря?
	Дълго гледах кутията, повъртях я в ръцете си, натиснах страните й. Прокарах пръсти по резбата, опитвайки се да открия процеп, който очите ми не можеха да забележат. Раздрусах я леко, помирисах въздуха около нея и я вдигнах на светлината.
	— Нямам представа — признах накрая.
	— Предполагам, че очаквах прекалено много. — Раменете на Алверон леко се отпуснаха. — Може би е някаква магия?
	Поколебах се дали да не му кажа, че такава магия съществува само в приказките.
	— Не и такава, която ми е позната.
	— Някога мислила ли си дали просто да не я разрежеш, за да я отвориш? — обърна се маерът към съпругата си.
	Мелуан изглеждаше точно толкова ужасена от това предложение, колкото и аз самият.
	— Никога! — отвърна тя, щом успя да си поеме дъх. — Това са корените на нашия род. По-скоро бих посипала със сол всеки акър от нашите земи.
	— И като се има предвид колко е твърдо това дърво — побързах да вметна аз, — най-вероятно ще унищожи онова, което е вътре. Особено ако е нещо крехко.
	— Беше само идея — успокои жена си Алверон.
	— Необмислена идея — остро натърти Мелуан и след това, изглежда, се разкая за думите си. — Съжалявам, но самата мисъл… — Тя не довърши, очевидно смутена.
	— Разбирам, скъпа — потупа ръката й той. — Права си, идеята не беше добра.
	— Мога ли вече да я прибера? — попита го Мелуан.
	Неохотно й върнах кутията.
	— Ако имаше ключалка, щях да се опитам да я отключа, но дори не мога да предположа къде се намират пантата или процепът на капака.
	_„В дървена кутия без ключалка/ Лаклес пази топчетата малки на мъжа си.“_ Детските стихчета за скачане на въже зазвучаха в главата ми и едва успях да сподавя смеха си в прокашляне.
	Маерът сякаш не забеляза това.
	— Както винаги разчитам на твоята дискретност — заяви той и се изправи. — За съжаление опасявам се, че не разполагаме с още много време. Сигурен съм, че имаш други неща, за които да се погрижиш. Какво ще кажеш да се срещнем утре и да обсъдим амирите? След втората камбана?
	Бях се изправил заедно с него.
	— Ако ваша милост няма нищо против, има още един въпрос, който трябва да обсъдим.
	Той ме погледна сериозно.
	— Предполагам, че е нещо важно?
	— Неотложно, ваша милост — нервно отвърнах аз. — Не може да бъде отлагано. Щях да ви го спомена по-рано, ако бяхме насаме и разполагахме с достатъчно време.
	— Много добре — рече Алверон и седна отново. — Какъв е този толкова спешен въпрос?
	— Леранд — каза Мелуан с лек укор, — вече закъсняваме. Хаянис ще ни очаква.
	— Ще почака — отвърна той. — Квоте ми служи добре във всяко отношение. Той не прави нищо необмислено и ако не обърна внимание на думите му, това само ще ми донесе вреда.
	— Ваша милост ме ласкае. Този въпрос е наистина важен — хвърлих поглед към Мелуан — и донякъде деликатен. Ако вашата дама желае да тръгва, може би ще е по-добре.
	— Ако въпросът е важен, не трябва ли да остана? — дяволито попита тя.
	Погледнах въпросително маера.
	— Всичко, което искаш да ми споделиш, можеш да кажеш и пред моята съпруга — заяви той.
	Поколебах се. Трябваше възможно най-скоро да разкажа на Алверон за лъжливата трупа. Бях уверен, че ако чуеше първо моята версия, можех да я разкажа така, че да се представя в благоприятна светлина. Ако информацията стигнеше до него първо по официалните канали, той можеше да не пожелае да пренебрегне голите факти за онова, което се бе случило — по собствено желание бях убил деветима пътници.
	Въпреки това последното нещо, което исках, бе Мелуан да присъства на разговора. Това само щеше да усложни положението. Направих един последен опит.
	— Става въпрос за нещо ужасно, ваша милост.
	Алверон поклати глава и леко се намръщи.
	— Ние нямаме тайни един от друг — отсече той.
	Потиснах въздишката си на примирение и извадих дебело парче сгънат пергамент от вътрешния джоб на моя шаед.
	— Това една от заповедите за покровителство, издадени от ваша милост, ли е?
	Очите му пробягаха по документа и в тях се появи изненада:
	— Да. Как е попаднала в теб?
	— О, Леранд — обади се Мелуан, — знаех си, че позволяваш на просяците да пътуват в твоите земи, но никога не съм предполагала, че си толкова снизходителен, че да ги и покровителстваш.
	— Само няколко трупи — успокои я той. — Както подхожда на ранга ми. Всеки уважаван род има поне няколко музиканти.
	— Моят няма — твърдо отсече Мелуан.
	— Удобно е да имаш своя собствена трупа — меко обясни Алверон. — И още по-удобно е да имаш няколко. Тогава човек може да избере подходящото забавление за всяко събитие, на което е домакин. Откъде мислиш, че дойдоха музикантите за нашата сватба? — Тъй като изражението на Мелуан не омекна, маерът продължи: — Не им е позволено да изпълняват нищо вулгарно или неприлично, скъпа. Контролирам ги много строго. И бъди уверена, че няма град в моите земи, който да позволи на някоя трупа да прави представления, освен ако няма писмена заповед от благородник. — Той се обърна отново към мен. — Което ни връща отново на въпроса ми — как тяхната заповед е попаднала в теб? Без нея трупата едва ли се справя добре.
	Поколебах се. Сега, когато Мелуан беше тук, не бях сигурен какъв подход да избера, за да разкрия случилото се. Бях планирал да говоря с Алверон насаме.
	— Наистина е така, ваша милост. Те са избити.
	Той не се изненада.
	— И аз това си помислих. Такива неща са неприятни, но се случват от време на време.
	— Бих била много доволна да се случваха по-често — вметна Мелуан и очите й проблеснаха.
	— Имаш ли някаква представа кой ги е убил? — попита маерът.
	— Може и така да се каже, ваша милост.
	Той повдигна вежди очаквателно.
	— Слушам те тогава.
	— Аз го направих.
	— Какво си направил?
	— Убих мъжете, които носеха тази заповед, ваша милост.
	— Какво? — Той замръзна на стола си.
	— Бяха отвлекли две момичета от един град, през който бяха минали. — Направих пауза, търсейки деликатен начин да разкажа случилото се пред Мелуан. — Момичетата бяха съвсем млади, ваша милост, и тези мъже не са били мили с тях.
	При тези думи изражението на Мелуан, което вече беше сурово, стана студено като лед. Но преди да успее да каже каквото и да е, Алверон невярващо попита:
	— И ти самоволно реши да ги убиеш? Цяла трупа артисти, на които съм дал позволително? — Той разтри челото си. — Колко души бяха?
	— Девет.
	— Мили боже…
	— Мисля, че е постъпил правилно — разпалено се намеси Мелуан. — Предлагам да му дадем двайсет гвардейци и да позволим да стори същото с всяка шайка Рух, която открие по земите ни.
	— Скъпа моя — каза маерът с твърда нотка в гласа, — и аз като теб не ги харесвам, но законът си е закон. Когато…
	— Законът е такъв, какъвто _ти_ го направиш — прекъсна го тя. — Този мъж ти е направил благородна услуга. Трябва да му дадеш имение и титла и да го направиш част от своя съвет.
	— Той е убил деветима мои поданици — строго изтъкна Алверон. — Когато хората нарушават закона, това води до анархия. Ако между другото бях научил за това, щях да го обеся като разбойник.
	— Той е убил деветима изнасилвачи Рух. Девет мъже Рух по-малко на света е услуга за всички нас. — Мелуан ме погледна. — Аз мисля, че онова, което си сторил, е било правилно и необходимо.
	Похвалата й, която не беше на място, само разпали гнева ми.
	— Не всички бяха мъже, милейди — казах й аз.
	При тази забележка Мелуан леко пребледня.
	— За бога, човече! — Алверон разтри лицето си с ръка. — Честността ти реже като брадва.
	— И трябва да спомена — сериозно продължих аз, — че моля и двама ви за извинение, защото хората, които избих, не бяха от Едема Рух. Те дори не бяха истинска трупа.
	Маерът уморено поклати глава и почука с пръст по заповедта пред него.
	— Тук пише друго — че са били трупа и че са от Едема Рух.
	— Заповедта е била открадната, ваша милост. Хората, които срещнах по пътя, бяха избили членовете на трупа на Рух и се бяха престорили на тях.
	— Изглеждаш доста убеден в думите си. — Той ме изгледа с любопитство.
	— Един от тях ми го каза, ваша милост. Той призна, че само са се правели на трупа. Престрували са се, че са от Рух.
	Мелуан изглеждаше така, сякаш не можеше да реши дали тази мисъл я обърква или отвращава.
	— Кой би пожелал да се преструва на тях?
	Алверон кимна.
	— Съпругата ми е права — съгласи се той. — Струва ми се по-вероятно да са те излъгали. Кой би казал нещо такова? Кой би признал доброволно, че е от Едема Рух?
	Почувствах как лицето ми пламна при тези думи и внезапно се засрамих, че бях крил своя произход през цялото това време.
	— Не се съмнявам, че вашата истинска трупа са били Едема Рух, ваша милост. Но хората, които убих, не бяха. Никой Рух не би сторил нещата, които те бяха направили.
	Очите на Мелуан проблеснаха яростно.
	— Ти не ги познаваш.
	— Милейди, мисля, че ги познавам доста добре — възразих аз и я погледнах в очите.
	— Но защо? — попита Алверон. — Кой човек, който е с всичкия си, би искал да се представя за Едема Рух?
	— За да пътуват по-лесно — отвърнах аз — и заради защитата, която им предоставя вашето име.
	Обяснението ми го накара да свие рамене.
	— Може би са били Рух, които са се уморили от честния труд и вместо това са се захванали с кражби.
	— Не, ваша милост — настоях аз. — Те не бяха Едема Рух.
	— Хайде стига — погледна ме укорително маерът. — Кой може да каже каква е разликата между бандитите и шайка Рух?
	— Няма разлика — отривисто отсече Мелуан.
	— Ваша милост, аз знам каква е разликата — разпалено отвърнах аз. — Аз _съм_ Едема Рух.
	Настъпи тишина. В началото изражението на Мелуан стана безизразно от шока, после на лицето й се появи недоверие, което бе заменено от ярост, а после от отвращение. Тя се изправи и за момент изглеждаше, че се готви да ме наплюе, после се отправи сковано към вратата. Чу се тропане, когато личната й охрана се появи и я последва през външните стаи.
	— Ако това е шега, то тя е лоша — обади се маерът, като продължаваше да ме гледа със сурово изражение.
	— Не е шега, ваша милост — отвърнах аз, борейки се с гнева си.
	— И защо реши, че е нужно да скриеш това от мен?
	— Не съм го скрил, ваша милост. Вие самият на няколко пъти споменахте, че съм далеч от благородния произход.
	— Знаеш какво имам предвид! — Той гневно удари подлакътника на стола си. — Защо никога не си споменал, че си един от Рух?
	— Мисля, че причината е доста очевидна, ваша милост — сковано отговорих аз, като се опитах думите ми да не прозвучат ядно. — Миризмата на думите „Едема Рух“ е твърде силна за много благородни носове. Съпругата ви откри, че дори нейният парфюм не би могъл да я прикрие.
	— В миналото милейди е имала неприятности с Рух — обясни ми той. — Няма да е лошо да не го забравяш.
	— Знам за сестра й, за трагичния срам на нейния род. За това, че е избягала с член на трупа. Колко ужасно! — язвително рекох аз и цялото ми тяло настръхна от гореща ярост. — Усетът на сестра й прави чест на нейния род. За съжаление не така стоят нещата с вашата съпруга. Кръвта ми не е по-лоша от тази на всеки мъж и дори е по-добра от тази на повечето. А и даже да не беше така, тя няма право да се държи с мен по този начин.
	Изражението на Алверон стана още по-сурово.
	— Мисля, че тя има право да се държи с теб, както намери за добре — заяви той. — Просто се стресна от внезапното ти изявление. Като се имат предвид чувствата й към вашето опърпано племе, мисля, че тя демонстрира забележителна сдържаност.
	— Според мен тя съжалява, защото знае каква е истината. Омайните думи на някой член на трупа биха вкарали по-бързо в леглото му нея отколкото сестра й.
	Веднага щом изрекох това, разбрах, че съм отишъл твърде далеч. Стиснах зъби, за да не кажа нещо още по-лошо.
	— Това е всичко засега — каза маерът със студена официалност, а очите му бяха стъклени и яростни.
	Оттеглих се с цялото гневно достойнство, на което бях способен. Не защото нямах какво друго да кажа, а защото, ако бях останал още миг по-дълго, той щеше да извика гвардейците, а аз не исках да си тръгна по този начин.


	140.
	Просто възнаграждение

	На следващата сутрин тъкмо се обличах, когато пристигна едно момче за поръчки, което носеше дебел плик с печата на Алверон. Седнах до прозореца и открих вътре няколко писма. Първото гласеше:

	Квоте,
	Мислих известно време и реших, че произходът ти няма особено значение за мен с оглед на услугите, които си ми направил.
	Душата ми обаче е свързана с друг човек, чието спокойствие ми е по-скъпо от моето собствено. Макар че се надявах да продължа да се ползвам от услугите ти, не мога да го направя. Тъй като твоето присъствие причинява значително страдание на съпругата ми, трябва да те помоля да ми върнеш пръстена и да напуснеш Северин при първа възможност.

	Спрях да чета, станах и отворих вратата на стаята си. Двама от гвардейците на маера застанаха мирно в коридора.
	— Сър? — обърна се към мен единият от тях, след като видя, че съм полуоблечен.
	— Просто проверявам — казах аз и затворих вратата.
	Седнах пак на стола и отново взех писмото.

	Що се касае до въпроса, който предизвика това злощастно развитие на обстоятелствата, вярвам, че си действал в най-добрия интерес на мен самия и на Винтас като цяло. Всъщност тази сутрин тъкмо получих доклад, че две момичета са били върнати на семействата им в Левиншир от червенокос „благородник“, наречен Квоте.
	Като възнаграждение за многото услуги, които ми направи, ти предлагам следното.
	Първо — пълно опрощение за хората, които си убил край Левиншир.
	Второ — кредитно писмо, което ти позволява да теглиш пари от хазната ми за заплащането на таксата за обучението ти в Университета.
	Трето — писмо, което ти дава правото да пътуваш, да свириш и да изпълняваш музиката си където желаеш в моите земи.
	Накрая ти изказвам своята благодарност.
	Маершон Леранд Алверон

	Поседях няколко дълги минути, наблюдавайки през прозореца как птиците летят в градината. Съдържанието на плика беше точно каквото маерът го беше описал. Кредитното писмо беше произведение на изкуството, подписано и подпечатано на четири места от Алверон и от главния му ковчежник.
	Заповедта изглеждаше още по-възхитително, ако това изобщо беше възможно. Беше написана върху дебел лист мек пергамент, подписана собственоръчно от маера и подпечатана с родовия му печат и с неговия собствен.
	Но това не беше заповед за покровителство. Прочетох я внимателно от край до край. В нея не беше споменато, че съм на служба при маера, нито че сме обвързани по някакъв начин. Все пак ми се даваше правото да пътувам свободно и да изнасям представления от негово име. Документът беше своеобразен компромис.
	Тъкмо бях приключил с обличането, когато на вратата отново се почука. Въздъхнах, като почти очаквах, че идват още гвардейци, за да ме изхвърлят от стаите ми.
	Но когато отворих вратата, видях още едно момче за поръчки. То носеше сребърен поднос с друго писмо, върху което имаше печат на Лаклес. Освен него имаше и пръстен. Взех го и озадачено го огледах. Не беше от желязо, както очаквах, а от светло дърво. Името на Мелуан беше прогорено грубо отстрани.
	Видях, че широко отворените очи на момчето за поръчки гледат ту мен, ту пръстена. Което е по-важното, забелязах, че гвардейците не поглеждаха към него. Нарочно не поглеждаха. По начина, по който човек не поглежда, когато нещо много интересно е привлякло вниманието му.
	Подадох на момчето сребърния си пръстен.
	— Отнеси това на Бредон — наредих му аз. — И не се мотай.

	* * *

	Когато отворих вратата, Бредон гледаше гвардейците.
	— Продължавайте да си вършите работата все така добре, момчетата ми — каза той и шеговито потупа с бастуна си по гърдите единия от тях. Сребърната вълча глава леко иззвънтя върху нагръдника на гвардееца и Бредон се усмихна като някой весел чичо. — Вашата бдителност кара всички ни да се чувстваме в по-голяма безопасност.
	Той затвори вратата след себе си и повдигна вежди към мен.
	— В името на божието милосърдие, момче! Изкачваш се на горе по стълбата с големи скокове. Знаех, че си спечелил благо разположението на маера, но да ти даде двама от своите лични гвардейци? — Той притисна ръка към сърцето си и въздъхна театрално. — Скоро ще си твърде зает за бедния, стар и безполезен Бредон.
	Усмихнах му се едва-едва.
	— Мисля, че нещата са по-сложни. — Показах му дървения пръстен. — Трябва да ми кажете какво означава това.
	Добродушната веселост на Бредон едва ли щеше да се изпари с такава бързина дори и да му бях показал покрит с кръв нож.
	— В името на бога и неговата дама! — възкликна той. — Кажи ми, че си го получил от някой старомоден фермер.
	Поклатих глава и му го подадох.
	Бредон повъртя пръстена в ръцете си.
	— Мелуан? — тихо попита той.
	Върна ми пръстена, отпусна се на един близък стол и сложи бастуна си върху коленете. Лицето му беше леко посивяло.
	— Съпругата на маера ти е изпратила това? Повикала те е с него?
	— Определено не ме вика с него — отвърнах аз. — Изпратила ми е и едно чудесно писмо.
	Показах го в другата си ръка.
	Бредон се протегна да го вземе.
	— Мога ли да го видя? — попита той, но бързо отдръпна ръка. — Съжалявам. Беше ужасно невъзпитано да искам това…
	— Ще ми направите голяма услуга, ако го прочетете — успокоих го аз и тикнах писмото в ръцете му. — Отчаяно се нуждая от вашето мнение.
	Бредон взе листа и зачете, като устните му леко и беззвучно помръдваха. Когато стигна до края на страницата, лицето му пребледня още повече.
	— Дамата умее да се изразява доста добре — отбелязах аз.
	— Това не може да се отрече — призна той. — Все едно го е написала с кръв.
	— Мисля, че й се е искало да го направи — рекох аз, — но щеше да й се наложи да се самоубие, за да довърши втората страница.
	Подадох му втория лист.
	Бредон го взе и продължи да чете, а лицето му ставаше все по-бледо.
	— В името на боговете около нас! — възкликна той. — Има ли такава дума „нарастък“?
	— Има — отвърнах аз.
	Бредон довърши втората страница, след това се върна отначало и бавно започна да чете повторно. Накрая вдигна поглед към мен.
	— Ако имаше жена — каза той, — която да ме обича с една десета от страстта, която тази дама изпитва към теб, щях да се считам за най-щастливия мъж.
	— Какво значи това? — попитах аз и вдигнах пръстена.
	Още миришеше на дим. Вероятно беше прогорила името си върху него едва тази сутрин.
	— Ако беше от някой фермер — сви рамене Бредон, — можеше да означава много неща. Но тук? От някой с благороден произход? — Той поклати глава, очевидно не знаеше какво да каже.
	— Мислех, че според етикета има само три вида пръстени.
	— Има само три, които се използват — поясни той. — Само три вида се изпращат и показват. Някога изпращали дървени пръстени, за да повикат слугите — онези, чието положение е толкова ниско, че не заслужават желязо. Но това било много отдавна. Постепенно изпращането на дървен пръстен започнало да се счита за прекалено пренебрежително.
	— Пренебрежителното отношение е нещо, което мога да преживея — облекчено рекох аз. — С мен са се държали пренебрежително далеч по-добри хора от нея.
	— Така е било преди сто години — продължи Бредон. — Нещата се променили. Проблемът бил, че тъй като дървените пръстени били считани за израз на пренебрежение, някои слуги смятали за обидно да ги получават. И тъй като човек не би искал да обиди началника на своята конюшня, той не му изпращал дървен пръстен. Но ако началникът на конюшнята не получавал дървен пръстен, то и шивачът не трябвало да получава, защото и той щял да се засегне.
	— И така нататък — кимнах разбиращо аз. — В крайна сметка всички се чувствали обидени от получаването на дървен пръстен.
	Бредон кимна.
	— Умният човек би се старал да е в добри отношения със слугите си — обясни той. — Дори и момчето, което носи вечерята, може да ти има зъб. А има хиляди невидими начини, по които и най-нисшестоящите сред тях биха могли да си отмъстят. Дървените пръстени вече изобщо не се използват. Сигурно щяха да са забравени, ако не присъстваха в сюжета на няколко пиеси.
	Погледнах пръстена.
	— Значи аз стоя по-ниско от момчето, което чисти клозетите.
	Бредон се прокашля смутено.
	— Всъщност е по-зле — отбеляза той. — Това означава, че за нея ти дори не си човек. Не заслужаваш да бъдеш признат за човешко същество.
	— А, разбирам — рекох аз.
	Нахлузих дървения пръстен на пръста си и стиснах ръката си в юмрук. Всъщност ми беше точно по мярка.
	— Това не е точно пръстен, който би носил — с неудобство ме предупреди Бредон. — В действителност е точно обратното. — Той ме погледна с любопитство. — Предполагам, че пръстенът на Алверон вече не е у теб?
	— Той действително си го поиска обратно. — Взех от масата писмото на маера и подадох и него на Бредон.
	— „При първа възможност“ — цитира Бредон и сухо се засмя. — Това казва доста повече неща, отколкото изглежда на пръв поглед. — Той остави писмото. — Все пак така вероятно е по-добре. Ако беше запазил благоразположението му, щеше да се превърнеш в бойно поле между тях двамата — като зърно пипер между нейното хаванче и неговото чукало. Щяха да те смачкат в своите кавги.
	Очите му се върнаха отново към дървения пръстен на ръката ми.
	— Предполагам, че не ти го е дала лично? — с надежда попита той.
	— Изпрати го по куриер — тихо въздъхнах аз. — Гвардейците също го видяха.
	На вратата се почука. Отворих я и един куриер ми подаде писмо.
	Затворих вратата и погледнах печата.
	— Лорд Праевек — съобщих аз.
	— Кълна се, че този човек прекарва всеки миг, в който е буден, с ухо, допряно до някоя ключалка, или с език, заврян в нечий задник.
	Засмях се, отворих писмото и набързо го прегледах.
	— Иска си пръстена обратно — съобщих аз. — Доста е зацапано, дори не е изчакал мастилото да засъхне.
	— Без съмнение мълвата вече се е разнесла — кимна Бредон. — Нямаше да е толкова лошо, ако Алверон не държеше толкова на нея. Но Мелуан вече е като негова дясна ръка и ясно е изразила мнението си. Всеки, който се държи с теб по-добре, отколкото с куче, без съмнение ще стане обект на нейното презрение. — Размаха писмото й. — А тя има презрение в излишък. — Той посочи купата с пръстените и се засмя със сух и нерадостен смях. — Тъкмо беше започнал да получаваш и сребро.
	Отидох до купата, изрових неговия пръстен и му го подадох.
	— Трябва да си го вземете обратно — казах аз.
	На лицето на Бредон се появи огорчение, но той не посегна да вземе пръстена.
	— Скоро ще си тръгна — добавих аз — и не бих искал вие да бъдете очернен заради познанството си с мен. Няма как да ви се отблагодаря за цялата помощ, която ми оказахте. Най-малкото, което мога да направя, е да се опитам да сведа до минимум вредата, която може да бъде нанесена на вашата репутация.
	Бредон се поколеба, след това затвори очи и въздъхна. Той взе пръстена и примирено сви рамене.
	— О! — възкликнах аз, защото внезапно си спомних нещо друго.
	Отидох до купчината клеветнически истории и извадих страниците, които описваха езическите му лудории.
	— Това може да ви се стори забавно — рекох аз и му подадох листовете. — Сега вероятно е най-добре да си тръгвате. Дори само това, че сте тук, едва ли е добре за вас.
	Бредон въздъхна и след това кимна.
	— Съжалявам, че не ти провървя повече, момчето ми. Ако някога се върнеш отново по тези места, непременно ми се обади. След известно време всичко това ще бъде забравено. — Очите му отново се насочиха към дървения пръстен на ръката ми. — Наистина е по-добре да не носиш това.
	След като той си тръгна, изрових златния пръстен на Стейпс от купата, както и железния пръстен на Алверон. След това излязох в коридора.
	— Ще отида да посетя Стейпс — учтиво съобщих на гвардейците. — Ще ме придружите ли?
	По-високият от двамата хвърли поглед към пръстена на ръката ми, сетне погледна другаря си, преди да промърмори в знак на съгласие. Завъртях се на пети и тръгнах по коридора, следван плътно от своя ескорт.

	* * *

	Стейпс ме въведе в своята всекидневна и затвори вратата след мен. Стаите му бяха дори по-хубави от моите и значително по-уютни. Видях и една голяма купа с пръстени на близката маса. Всички бяха златни. Единственият железен, който се виждаше, бе този на Алверон и той бе на пръста му.
	Може и да приличаше на бакалин, но Стейпс имаше остър поглед. Той веднага забеляза пръстена на ръката ми.
	— Направила го е значи — отбеляза той и поклати глава. — Наистина не трябва да го носиш.
	— Не се срамувам от това кой съм — заявих аз. — Ако това е пръстенът на Едема Рух, то тогава ще го нося.
	— Нещата са по-сложни — въздъхна Стейпс.
	— Знам — съгласих се аз. — Не съм дошъл тук, за да правя живота ти труден. Би ли върнал това на маера от мое име? — Подадох му пръстена на Алверон.
	Стейпс го сложи в джоба си.
	— Също така исках да ти върна и тези. — Подадох му двата пръстена, които той ми беше дал — единия от блестящо злато, и другия от бяла кост. — Не искам да създавам неприятности между теб, твоя господар и неговата съпруга.
	Прислужникът кимна и взе златния пръстен.
	— Щях да си имам неприятности, ако го беше задържал — призна той. — Аз съм на служба при маера. Затова трябва да внимавам с игрите, които се разиграват в двора.
	След това хвана ръката ми и сложи обратно в нея пръстена от кост.
	— Но това няма общо с дълга ми към маера. Това е дълг между двама мъже. Дворцовите интриги нямат власт над тези неща. — Стейпс срещна погледа ми. — И аз настоявам да го задържиш.

	* * *

	Хапнах сам късна вечеря в стаите си. Гвардейците чакаха все така търпеливо отвън, докато четях за пети път писмото на маера. Всеки път се надявах да открия в него някакво чувство на снизхождение, скрито зад думите му, но такова просто нямаше.
	На масата бях сложил различните документи, които маерът ми беше изпратил. До тях бях изпразнил кесията си. Имах два златни рояла, четири сребърни нобъла, осем пенита и половина и необяснимо откъде — един модегански стрехлаум, макар изобщо да не можех да се сетя как е попаднал у мен.
	Всичко това се равняваше на малко по-малко от осем таланта. Подредих ги до документите от Алверон. Осем таланта, помилване, заповед за музикант и заплащане на таксата ми за обучение в Университета. Възнаграждението не беше малко.
	Въпреки това не можех да потисна усещането, че съм измамен. Бях спасил Алверон от отравяне, бях разкрил предател в неговия двор, бях му спечелил съпруга и бях прочистил пътищата му от голяма група опасни хора.
	При все това все още нямах свой покровител. Дори по-лошо — в писмото си той не споменаваше нищо за амирите, нито за помощта, която беше обещал да ми окаже в търсенето им.
	Но нямаше да спечеля нищо, ако се оплачех, а можех да загубя много. Върнах парите в кесията си и пъхнах писмата на Алверон в тайното отделение на калъфа на лютнята.
	Свих и три книги от библиотеката на Каудикус, тъй като никой не знаеше, че са у мен, и изсипах купата с пръстени в една малка торбичка. В гардероба имаше две дузини прекрасно ушити костюми. Те струваха доста пари, но не бяха много удобни за носене. Взех два от по-хубавите и оставих останалите да висят там.
	Накрая препасах Цезура и наметнах шаеда си като дълго наметало. Тези две неща ми вдъхнаха увереност, че времето, прекарано във Винтас, не е било напълно пропиляно, макар да ги бях спечелил сам, а не с помощта на Алверон.
	Затворих вратата, угасих лампите, прекачих се през един прозорец и се озовах в градината. След това използвах парче огъната тел и затворих кепенците след себе си.
	Детска лудория? Може би, но проклет да съм, ако бях позволил да бъда съпроводен от гвардейците на маера до вратите на имението му. Освен това мисълта, че щяха да се чудят как съм се измъкнал, ме караше да се смея, а смехът е полезен за храносмилането.

	* * *

	Стигнах до края на имението, без никой да ме види. Шаедът ми беше много подходящ за промъкване в тъмното. След час търсене открих един мазен книговезец в Долен Северин.
	Той беше неприятен човек с морала на улично куче, но _наистина_ се интересуваше от купчината клеветнически истории, които благородниците бяха изпратили в стаите ми. Предложи ми четири рийла за всичко, плюс обещанието да ми плаща по десет пенита за всеки продаден екземпляр от бъдещата книга. Спазарихме се за шест рийла и шест пенита на копие и си стиснахме ръцете. Напуснах магазина му, изгорих договора и си измих ръцете два пъти. Все пак задържах парите.
	След това продадох двата хубави костюма и всички книги на Каудикус, с изключение на една. Прекарах следващите няколко часа на доковете и със събраните пари си купих място на кораб, който заминаваше на следващия ден за Джунпуи.
	Докато нощта се спускаше над града, се помотах из по-високите части на Северин, като се надявах, че може да се натъкна на Дена. Разбира се, това не се случи. Усещах, че е заминала отдавна. Един град изглежда различен, когато Дена е някъде в него, а Северин изглеждаше кух като празно яйце.
	След няколко часа безплодно търсене се отбих в бордей край доковете и се настаних в общото помещение, за да пийна няколко напитки. Нощта се точеше бавно и дамите бяха отегчени. Затова купих напитки за всички и започнахме да разговаряме. Разказах им няколко истории и те ме слушаха. Изсвирих няколко песни и те ми ръкопляскаха. След това им поисках услуга и те дълго се смяха.
	Затова изсипах торбичката с пръстените в една купа и я оставих върху бара. Скоро дамите започнаха да ги пробват и да се карат коя да вземе сребърните от тях. Почерпих всички по още една напитка и си тръгнах с леко подобрено настроение.
	После се помотах безцелно и накрая намерих една малка обществена градина, близо до ръба на Стръмнината, която гледаше към Долен Северин. Лампите долу светеха в оранжево, като тук-там се забелязваше и зеленикавосиният или пурпурният цвят на някоя и друга газова или симпатична лампа. Гледката ми спря дъха, както и първия път, когато я бях зърнал.
	Наблюдавах я известно време, когато осъзнах, че не съм сам. Един възрастен мъж се беше облегнал на дървото на няколко крачки от мен. От него се носеше слаб мирис на бира, който не беше неприятен.
	— Красив град, а? — рече той и силният му акцент ми даде да разбера, че е работник от доковете.
	Съгласих се. Известно време мълчаливо наблюдавахме блещукащите светлини. Свалих от ръката си дървения пръстен и се зачудих дали да не го хвърля от стръмната скала. Сега обаче, когато някой ме гледаше, реших, че този жест ще е твърде детински.
	— Казват, че някои благородници могат да опикаят половината Северин от тук — разговорливо отбеляза работникът.
	Пъхнах пръстена в един джоб на шаеда си. Щеше да ми остане за спомен.
	— Това се отнася само за мързеливите от тях — отвърнах аз. — Онези, които аз срещнах, могат да пикаят доста по-надалеч.


	141.
	Завръщане

	По пътя обратно към Университета съдбата беше благосклонна към мен. Вятърът беше попътен и цялото пътуване беше приятно безметежно. Моряците бяха чули за срещата ми с Фелуриан, затова по целия път се наслаждавах на скромната популярност, която си бях завоювал. Изсвирих им песента, която бях написал за нея, и им разказах историята няколко пъти, макар и далеч не толкова често, колкото ме молеха.
	Освен това им разправих и за пътуването си до Адем. В началото не вярваха на нито една моя дума, но после им показах меча и хвърлих три пъти най-добрия борец сред тях. След това ми засвидетелстваха вече различно уважение и по-грубо и искрено приятелство.
	По пътя към дома научих от тях доста неща. Разказваха ми морски истории и ми обясняваха за имената на звездите. Говореха за вятъра, водата и женските, съжалявам — жените. Опитваха се да ме учат да връзвам моряшки възли, но това не ми се удаваше, макар да се оказах много умел при развързването им.
	Като цяло пътуването беше много приятно — приятелството на моряците, песента на вятъра в такелажа, мирисът на пот, сол и катран. През дългите дни тези неща бавно уталожиха горчивината, която изпитвах заради несправедливото отношение на маер Алверон и неговата любяща съпруга.


	142.
	У дома

	На края пристигнахме в Тарбеан, където моряците ми помогнаха да намеря евтино място на лодка с платна, която отиваше нагоре по течението към Анилин. Два дни по-късно слязох в Имре и стигнах в Университета точно когато първите синкави отблясъци на зората оцветяваха небето.
	Никога през живота не съм имал място, което да мога да нарека дом. Като дете израснах в движение, в безкрайни пътувания с моята трупа. Домът не беше място. Беше хора и фургони. По-късно в Тарбеан имах свое скривалище там, където се събираха три покрива и ми осигуряваха заслон от дъжда. На това място спях и криех няколкото си ценни вещи, но то далеч не беше дом.
	По тази причина никога през живота си не се бях наслаждавал на усещането да се прибирам у дома. В онзи ден, когато пресичах Ометхи, почувствах камъните на моста под краката ми като нещо близко и познато. Когато стигнах до най-високата част на широката арка, вече виждах сивите очертания на Архива да стърчат над дърветата пред мен.
	Чувството да вървя по улиците на Университета беше успокояващо. Бях отсъствал три четвърти от годината. От една страна, имах усещането, че е изминало много повече време, но, от друга, всичко тук ми беше толкова познато, че сякаш едва вчера бях напуснал това място.
	Когато стигнах до „При Анкер“, беше още рано и входната врата бе заключена. За момент се зачудих дали да не вляза през прозореца си, но после размислих, като се сетих, че нося калъфа с лютнята, пътната си торба и Цезура.
	Вместо това отидох до Мюз и почуках на вратата на Симон. Беше рано и знаех, че ще го събудя, но жадувах да видя познато лице. След като почаках една минута и не чух нищо, почуках отново, този път по-силно, и се усмихнах с най-жизнерадостната си усмивка.
	Сим отвори вратата. Косата му беше разчорлена, а очите зачервени от малкото сън. Той ми хвърли замъглен поглед. За момент изражението му беше безизразно, сетне той се нахвърли върху ми и ме смаза в прегръдките си.
	— В името на почерненото тяло на бога! — възкликна той, използвайки най-неприличния израз, който някога го бях чувал да изрича. — Квоте, ти си жив!

	* * *

	Сим поплака малко, после известно време ми крещя и накрая двамата се посмяхме и изяснихме нещата. Изглежда Трепе е следял моето пътуване по-отблизо, отколкото си мислех. Затова, когато корабът ми беше изчезнал, той бе предположил, че се е случило най-лошото.
	Едно писмо би изяснило нещата, но така и не ми беше минало през ума да изпратя такова. Мисълта да пиша до дома ми беше напълно чужда.
	— Корабът беше обявен за потънал заедно с всички хора на борда му — обясни Сим. — Мълвата се разнесе в „Еолиан“ и познай кой чу новината.
	— Станчион ли? — попитах аз, знаейки, че той е страшен клюкар.
	Сим мрачно поклати глава.
	— Амброуз.
	— Е, чудесно, няма що — сухо отбелязах аз.
	— Новината щеше да е достатъчно неприятна, който и да я кажеше — продължи Сим, — но да я науча от него, бе възможно най-лошото. — Той тъжно ми се усмихна. — Амброуз изчака до деня преди изпитите, за да ми я съобщи. Не е нужно да обяснявам, че се изложих на изпита и прекарах още един семестър като е’лир.
	— Един семестър? — попитах аз. — Станал си ре’лар?
	— Едва вчера — ухили се той. — Тъкмо си отспивах след празненството, когато ти ме събуди тази сутрин.
	— Как е Уил? — попитах аз. — Зле ли прие новината?
	— Уравновесен е както винаги — отвърна Сим, — но я прие доста тежко. — Той направи гримаса. — Освен това Амброуз направи живота му в Архива труден. На Уил му дойде до гуша от това и се прибра у дома за един семестър. Трябва да се върне днес.
	— Как са всички останали? — попитах аз.
	Изглежда, че на Сим внезапно му хрумна някаква мисъл. Той се изправи.
	— О, господи, Фела! — възкликна той и се отпусна тежко на стола, сякаш му се подкосиха краката. — О, господи, Фела! — повтори той, но този път със съвсем различен тон.
	— Какво? — попитах аз. — Да не би нещо да й се е случило?
	— Тя също не понесе добре новината. — Той ми се усмихна неуверено. — Изглежда, че доста си е падала по теб.
	— Фела? — глуповато рекох аз.
	— Не си ли спомняш? Двамата с Уил мислехме, че тя те харесва.
	Сякаш бяха минали години оттогава.
	— Спомням си.
	Сим явно се почувства неудобно.
	— Ами, разбираш ли, докато те нямаше, двамата с Уил започнахме да прекарваме доста време с нея. И… — Той направи неопределен жест и на лицето му се появи нещо средно между смущение и широка усмивка.
	Внезапно осъзнах какво иска да каже.
	— Ти и Фела? — Усетих как и аз се усмихвам широко, но видях изражението му и усмивката ми помръкна. — О, Сим, аз няма да ви преча.
	— Знам, че не би го направил — усмихна се тъжно той. — Вярвам ти.
	— Какво завръщане у дома само! — Потрих очи. — А още дори не съм минал през приемните изпити.
	— Днес е последният ден — отбеляза Сим.
	— Знам — казах аз и се изправих на крака. — Но първо трябва да свърша една работа.

	* * *

	Оставих багажа си в стаята на Симон и посетих касиера в сутерена на Холоус. Рием беше оплешивяващ мъж с изпито лице, който не ме харесваше още откакто магистрите ми бяха определили отрицателна такса за обучение през първия ми семестър. Нямаше навика да дава пари и това много го беше раздразнило.
	Показах му откритото си кредитно писмо до хазната на Алверон. Както споменах, то беше впечатляващ документ. Подписан собственоръчно от маера, с восъчни печати, хубав, тънък пергамент с превъзходен краснопис.
	Насочих вниманието на касиера към факта, че писмото на Алверон би позволило на Университета да изтегли всякаква сума, която да покрие таксата ми за обучение. _Всякаква_ сума.
	Касиерът прочете документа и се съгласи, че това явно наистина е така.
	Започнах да разсъждавам на глас колко е жалко, че таксата ми за обучение неизменно е толкова ниска. Никога не надвишаваше десет таланта. Това беше пропусната възможност за Университета. В края на краищата маерът беше по-богат от краля на Винт. И би платил _всякаква_ такса за обучение…
	Рием беше схватлив мъж и веднага разбра за какво намеквам. Последва кратък пазарлък, след който си стиснахме ръцете, и аз за пръв път го видях да се усмихва.
	Обядвах набързо, сетне се редих на опашка с останалите студенти, които нямаха плочки за приемните изпити. Повечето бяха нови, но имаше и неколцина, които като мен кандидатстваха за повторно приемане. Опашката беше дълга и всички бяха леко изнервени. Подсвирквах си, за да убия времето, и си купих пай с месо и халба горещ сайдер от един мъж с количка.
	Когато прекрачих в кръга от светлина пред масата на магистрите, настъпи известно раздвижване. Те бяха чули новините и бяха изненадани да видят, че съм жив — повечето от тях приятно. Килвин поиска скоро да му докладвам в работилницата, а Мандраг, Дал и Аруил спореха кои предмети ще поискам да продължа да изучавам. Елодин само ми помаха — очевидно беше единственият сред тях, на когото чудотворното ми завръщането от мъртвите не бе направило особено впечатление.
	След близо минута приятен за окото хаос ректорът взе отново нещата в свои ръце и започна моя изпит. Отговорих доста лесно на въпросите на Дал и Килвин. Но не се справих особено добре с цифрите на Брандеур и след това ми се наложи просто да призная, че не знам отговора на въпроса на Мандраг за сублимацията.
	Елодин се отказа от възможността да ми задава въпроси и се прозя широко. Лорен ми зададе изненадващо лесен въпрос за ереста на Кърпача и успях да му отговоря бързо. Наложи ми се да помисля доста по-дълго, преди да успея да отговоря на въпроса на Аруил за лацилиума.
	Накрая остана само Хеме, който беше ужасно намръщен от мига, когато се приближих към масата на магистрите. Лишеното ми от блясък представяне и бавните ми отговори извикаха самодоволна усмивка върху устните му. Очите му проблясваха всеки път, когато давах погрешен отговор.
	— Виж ти — рече той и прелисти купчината листове пред себе си. — Не очаквах, че ще трябва да се занимаваме отново с проблемен студент като теб. — Усмихна ми се неискрено. — Чух, че си мъртъв.
	— Аз пък чух, че носите корсет с червени дантели — сухо отвърнах аз, — но не вярвам на всяка глупост, за която се носят слухове.
	Последваха викове и аз набързо бях обвинен в неподобаващо държание с магистър. Бях наказан да напиша извинително писмо и да платя един сребърен талант. Това бяха добре похарчени пари.
	Поведението ми обаче наистина беше неуместно, а и моментът не бе добре подбран, особено като се имаше предвид посредственото ми представяне. Вследствие на това ми определиха такса за обучение от двайсет и четири таланта. Не е нужно да казвам, че бях ужасно смутен.
	След това се върнах в кабинета на касиера. Представих официално на Рием кредитното писмо от Алверон и неофициално прибрах договорения си дял — половината от всичко над десет таланта. Сложих седем таланта в кесията си и разсеяно се зачудих дали някой някога е бил толкова добре платен за арогантност и невежество.
	Отправих се към „При Анкер“, където бях доволен да науча, че никой не е информирал собственика за моята смърт. Ключът за стаята ми беше някъде на дъното на морето Сентхе, но Анкер имаше резервен. Качих се по стълбите и усетих как се отпускам при вида на наклонения таван и тясното легло. Всичко беше покрито с тънък слой прах.
	Може да си помислите, че малката ми стая с наклонен таван и тясно легло ми се е сторила прекалено неудобна след огромните ми покои в имението на Алверон. Но нищо няма да е по-далеч от истината от това. Заех се с разопаковането на багажа си и с почистването на паяжините в ъглите.
	След около час успях да отворя ключалката на сандъка до леглото ми и да извадя оттам нещата, които бях прибрал. Открих отново полуразглобения си хармоничен часовник и започнах разсеяно да го поправям, чудейки се дали съм се готвел да го разглобя, или да го сглобя.
	След това, тъй като нямах други неотложни ангажименти, отидох от другата страна на реката. Отбих се в „Еолиан“, където Деох ме посрещна с възторжена мечешка прегръдка, като ме повдигна от земята. След толкова пътуване и време, прекарано между непознати и врагове, бях забравил усещането да бъдеш заобиколен от сърдечността на приятелски лица. Тримата с Деох и Станчион пийнахме заедно и си разказвахме истории, докато навън не стана тъмно, след което ги оставих да се погрижат за заведението си.
	Известно време обикалях града, като се отбих в няколко познати пансиона и кръчми, в две-три обществени градини и поседях на една пейка, скрита под дърво в двор. Деох ми каза, че цяла година не е мяркал дори и сянката на Дена. Но дори и това, че я търсех и не я намирах, ми действаше някак успокояващо. Изглежда, че донякъде това беше в основата на нашата връзка.

	* * *

	По-късно същата нощ се качих върху Мейнс и минах през познатия лабиринт от комини, разместени покривни плочи, глина и калай. Заобиколих един ъгъл и видях Аури, която седеше на комин, а дългата й тънка коса се рееше около главата й така, сякаш тя плуваше под вода. Момичето гледаше луната и люлееше босите си крака.
	Прокашлях се леко и Аури се обърна. Тя скочи от комина, затича се по покрива и спря на няколко крачки от мен. Усмивката й беше по-ярка от луната.
	— В Щурчово поточе живее цяло семейство таралежи! — развълнувано ми съобщи тя.
	Направи още две крачки и хвана ръката ми в своите.
	— Има бебета, големи колкото жълъди! — Тя леко ме задърпа. — Ще дойдеш ли да ги видиш?
	Кимнах и Аури ме поведе по покрива към ябълковото дърво, което можехме да използваме, за да слезем в двора. Когато накрая стигнахме там, тя погледна към дървото, след това сведе поглед към загорялата ми ръка, която все още държеше между двете си малки и бели ръце. Не ме стискаше силно, но хватката й беше здрава и нямаше никакво намерение да ме пусне.
	— Липсваше ми — тихо каза тя, без да вдига поглед. — Не си тръгвай отново.
	— Нямам намерение да си тръгвам — меко я уверих аз. — Имам твърде много неща за правене тук.
	Аури наклони глава настрани и ме погледна през облака на косите си.
	— Като да ме посещаваш ли?
	— Като да те посещавам — съгласих се аз.


	143.
	Безкръвен

	Имаше една последна изненада, която ме очакваше при завръщането ми в Университета.
	Бяха изминали едва няколко дни, откакто се бях прибрал, когато отидох на работа в Рибарника. Макар вече да не се нуждаех така отчаяно от пари, заниманията там ми липсваха. Имаше нещо дълбоко удовлетворяващо в това да създаваш нещо с ръцете си. Правилното изобретяване е като песен, направена от материални неща. То е акт на съзидание.
	Затова отидох в Ателието, като мислех да започна с нещо просто, тъй като бях загубил форма. Докато се приближавах до гишето, забелязах познато лице.
	— Здравей, Базил — казах аз. — Какво направи този път, за да се озовеш тук?
	Той сведе поглед.
	— Неправилна работа с реагенти — промърмори.
	— Не е толкова зле — засмях се. — Ще излезеш след около цикъл.
	— Да. — Той вдигна поглед и се усмихна стеснително. — Чух, че си се върнал. Да не би да си дошъл за парите?
	Спрях насред списъка, който правех наум, за нещата, нужни за направата на комин.
	— Не те разбрах?
	Базил наклони глава настрани.
	— Сумата, която имаш да получаваш — обясни той — за Безкръвния. — Погледна ме за момент, сетне на лицето му внезапно се изписа разбиране. — Точно така, ти няма как да знаеш…
	Той се отдалечи от гишето за момент и после се върна с нещо, което приличаше на осемстенна лампа, направена изцяло от желязо.
	Различаваше се от „уловителя на стрели“, който бях направил. Онзи, който аз бях конструирал, беше изработен от отпадъци и беше доста груб. Този беше гладък и лъскав. Всички части прилепваха плътно една към друга и беше покрит с тънък слой прозрачен алхимичен емайл, който щеше да го предпазва от дъжд и прах. Беше хитро — трябваше да го включа в първоначалната си схема.
	Макар донякъде да бях поласкан, че някой е харесал достатъчно изобретението ми, за да го изкопира, повече се подразних, че виждам „уловител на стрели“, който е толкова по-лъскав от моя оригинал. Забелязах издайническата еднаквост на отделните части.
	— Някой е направил комплект шаблони за отливане? — попитах аз.
	— О, да — кимна Базил, — отдавна, при това са два комплекта. — Той се усмихна. — Трябва да призная, че това е хитроумно нещо. Отне ми доста време да се сетя как работи инерционният превключвател, но сега, когато знам как става… — Той потупа с пръст челото си. — И аз самият направих два уловителя. За времето, което отнема, се изкарват добри пари. За предпочитане е пред палубните фенери.
	Това ме накара да се усмихна.
	— Всичко е за предпочитане пред палубните фенери — съгласих се аз и вдигнах уловителя. — Този един от твоите ли е?
	— Моите се продадоха преди месец — поклати глава той. — Не се застояват много. Постъпил си умно, като си им сложил толкова ниска цена.
	Повъртях устройството в ръцете си и видях една дума, издълбана върху метала. Квадратните букви бяха отпечатани толкова дълбоко в желязото, че ми стана ясно, че са част от шаблона. Пишеше „Безкръвен“.
	Вдигнах поглед към Базил. Той се усмихна.
	— Ти замина, без да му дадеш подходящо име — обясни той. — След това Килвин направи схемата официална и я добави в архивите. Трябваше да му дадем някакво име, преди да започнем да го продаваме. — Усмивката му леко посърна. — Но това се случи горе-долу по времето, когато се разнесе мълвата, че си загинал в морето. Затова Килвин доведе магистър Елодин…
	— За да му даде подходящо име — довърших вместо него аз, като продължавах да въртя уловителя в ръце. — Разбира се.
	— Килвин мърмори известно време — продължи Базил. — Нарече името драматична глупост. Но то остана. — Той сви рамене, наведе се, порови малко и извади една книга. — Както и да е, искаш ли си дяла? — Започна да прелиства страниците. — Вече се с натрупала солидна сума. Доста хора започнаха да ги правят.
	Той намери страницата, която търсеше, и прокара пръст по редовете.
	— Ето го. Досега са продадени шейсет и осем…
	— Базил — прекъснах го аз, — наистина не разбирам за какво говориш. Килвин вече ми плати за първата бройка, която направих.
	Базил сбърчи вежди.
	— Става дума за комисионната ти — сухо обясни той, но виждайки неразбиращия ми поглед, продължи: — Всеки път, когато Ателието продаде нещо, Рибарникът получава трийсет процента, а собственикът на схемата получава десет процента.
	— Мислех, че Ателието запазва всичките четирийсет — изненадано казах аз.
	— В повечето случаи е така — повдигна рамена той. — Ателието притежава повечето стари схеми. Повечето неща вече са били изобретени. Но за нещо ново…
	— Манет никога не ми е споменавал за това — отбелязах аз.
	Базил направи извинителна гримаса.
	— Старият Манет е работяга — учтиво обясни той, — но не е най-големият новатор наоколо. Тук е от колко, трийсет години? Не мисля, че има и една схема на негово име. — Прелиства книгата известно време, като преглеждаше страниците. — Повечето сериозни изобретатели имат поне по една схема, за да има с какво да се гордеят, дори и да е нещо сравнително безполезно.
	Започнах да пресмятам наум.
	— Значи десет процента от осем таланта на бройка — промърморих аз и после вдигнах поглед. — Имам двайсет и два таланта, които ме чакат?
	Базил кимна и погледна записаното в книгата.
	— Двайсет и два и четири пенита — заяви той и извади молив и лист хартия. — Всичките ли ги искаш?
	Ухилих се широко в отговор.

	* * *

	Когато се отправих към Имре, кесията ми толкова беше натежала, че се опасявах да не започна да куцам. Отбих се в „При Анкер“ и взех пътната си торба, която преметнах на другото рамо за баланс.
	Помотах се из града, като разсеяно минах през всички места, които бяхме посещавали с Дена в миналото. Чудех се къде ли по света се намира тя в момента.
	След като приключих с ритуала на търсенето, се отправих към задната уличка, която вонеше на гранясала мазнина, и се изкачих по тесните стълби. Почуках енергично на вратата на Деви, изчаках цяла минута и после почуках отново, този път по-силно.
	Разнесе се звук от дърпане на резе и превъртане на ключ. Вратата се открехна леко и едно синьо око погледна към мен през процепа. Усмихнах се широко.
	Вратата бавно се отвори. Деви стоеше на прага и ме гледаше безизразно с отпуснати ръце.
	Повдигнах вежди.
	— Какво? — попитах аз. — Никакви остроумни шеги?
	— Не се занимавам с делови въпроси отвън, на стълбището — автоматично отвърна тя с глас без никаква интонация. — Ще трябва да влезеш вътре.
	Изчаках, но тя не се отмести от прага. Можех да усетя мириса на канела и мед, който се носеше от стаята зад гърба й.
	— Деви? — попитах я аз. — Добре ли си?
	— Ти си ж… — Тя не довърши, като продължаваше да ме гледа втренчено.
	Гласът й беше равен и лишен от емоции.
	— Трябваше да си мъртъв.
	— В това и в много други неща ще трябва да те разочаровам — рекох аз.
	— Сигурна бях, че той го е направил — продължи Деви. — Наричат баронството на баща му „пиратския остров“. Бях сигурна, че го е сторил, защото подпалихме стаите му. Аз бях онази, която в действителност запали огъня, но той нямаше откъде да знае това. Ти беше единственият, когото видя. Ти и онзи сийлдишец.
	Деви вдигна очи към мен и примигна на светлината. Кожата на моя гаелет с лице на малка фея винаги е била светла, но това беше първият път, в който я виждах пребледняла.
	— Станал си по-висок — отбеляза тя. — Почти бях забравила колко си висок.
	— А аз почти бях забравил колко си красива — признах аз. — Все не успявах да си те представя точно.
	Деви продължаваше да стои на прага с бледо лице и втренчен поглед. Загрижен, пристъпих напред и леко сложих ръка върху нейната. Тя не се отдръпна, както очаквах. Просто погледна надолу към ръката ми.
	— Продължавам да чакам някоя остроумна забележка — меко я подкачих аз. — Обикновено си по-бърза.
	— Не мисля, че точно в момента мога да се меря по остроумие с теб — отвърна тя.
	— Никога не съм си и мислил, че може да се сравняваш по остроумие с мен — рекох аз, — но ми харесва от време на време да пускаш по някоя закачка.
	На устните на Деви се появи намек за усмивка, а на страните й — малко цвят.
	— Ти си конски задник — заяви тя.
	— Така по` ми харесваш — окуражих я аз и я дръпнах от прага на ярката светлина на есенния следобед. — Знаех си, че ти идва отвътре.

	* * *

	Двамата отидохме в една близка странноприемница и с помощта на малка бира и дълъг обяд Деви се възстанови от шока, че ме вижда жив. Скоро заприлича на себе си, острият й език се върна и двамата започнахме да си разменяме шеги и закачки над халбите си подправен с канела сайдер.
	После се върнахме в стаите зад месарницата, където Деви откри, че е забравила да заключи вратата.
	— Милостиви Техлу! — възкликна тя, докато трескаво проверяваше дали всичко е наред. — Това ми се случва за пръв път.
	Огледах се наоколо и видях, че почти нищо не се е променило в стаите й, откакто ги бях виждал за последен път, макар че вторите лавици за книги сега бяха запълнени почти до половина. Прегледах заглавията, докато Деви отиде да се увери, че нищо не липсва и в другите помещения.
	— Има ли нещо, което искаш да ти заема? — попита тя, когато се върна.
	— Всъщност — рекох аз — имам нещо за теб.
	Сложих пътната си торба върху бюрото й и започнах да ровя вътре, докато не открих един малък правоъгълен пакет, увит в мушама и вързан с канап. Преместих пътната си торба на пода, оставих пакета върху бюрото и го побутнах към нея.
	Деви се приближи до бюрото с колебливо изражение, след това седна и разопакова пакета. Вътре беше копието на „Целум Тинтуре“, което бях откраднал от библиотеката на Каудикус. Книгата не беше особено рядка, но щеше да е полезна за алхимик, който няма достъп до Архива. Не че разбирах нещо от алхимия, разбира се.
	Деви сведе поглед към книгата.
	— И за какво е това? — попита тя.
	— Подарък е — засмях се аз.
	— Ако си мислиш, че това ще ти осигури удължаване на срока на заема… — присви очи тя.
	Поклатих глава.
	— Просто си помислих, че ще ти хареса — уверих я аз. — Що се касае до заема… — Извадих кесията си и отброих върху бюрото й девет таланта.
	— Добре тогава — леко изненадано каза Деви. — Изглежда, че някой е имал доходоносно пътуване. — Тя вдигна поглед към мен. — Сигурен ли си, че не искаш да изчакаш първо да платиш таксата си за обучение?
	— Вече се погрижих за това — отвърнах аз.
	Деви не посегна да вземе парите.
	— Не бих искала да те оставя без никакви пари в началото на новия семестър — рече тя.
	Претеглих пълната си кесия на ръка и тя иззвъня с приятен тежък звън, който прозвуча почти музикално.
	Деви извади ключ и отключи най-долното чекмедже на бюрото си. Оттам извади едно след друго моя екземпляр на „Реторика и логика“, сребърните ми свирки, симпатичната лампа и пръстена на Дена.
	Подреди ги внимателно върху бюрото, но така и не протегна ръка да вземе монетите.
	— Все още имаш два месеца, преди да изтече срокът ти от една година и един ден — отбеляза тя. — Сигурен ли си, че не предпочиташ да изчакаш?
	Погледнах смутено към парите на масата, след това обходих с очи стаята на Деви около мен. Внезапно ме осени разбиране, подобно на цвете, което разцъфва в главата ми.
	— Не става дума за парите, нали? — попитах я аз, удивен, че ми бе необходимо толкова дълго време, за да се сетя.
	Деви наклони глава на една страна.
	Посочих лавиците с книги, голямото легло със завеси от кадифе и самата Деви. Никога преди не го бях забелязвал, но макар дрехите й да не бяха луксозни, кройката и платът бяха не по-малко фини, отколкото одеждите на коя да е благородница.
	— Това няма нищо общо с парите — повторих аз.
	Погледнах към книгите й. Сбирката й вероятно струваше петстотин таланта, ако изобщо можеше да се оцени в пари.
	— Използваш парите като примамка. Даваш заеми на отчаяни хора, които могат да ти бъдат полезни, и след това се надяваш, че те няма да успеят да ги върнат. Истинската разменна монета, която търсиш, са услугите.
	Деви тихо се изкикоти.
	— Парите са хубаво нещо — призна тя с блеснали очи, — но светът е пълен с неща, които хората никога не биха продали. Услугите и задължеността струват далеч повече.
	Погледнах надолу към деветте таланта, които блестяха върху бюрото й.
	— Всъщност нямаш минимална сума за даване назаем, нали? — попитах аз, макар вече да знаех отговора. — Просто ми каза това, за да ми се наложи да заема повече пари. Надяваше се, че ще изпадна дотолкова, че да не мога да си изплатя дълга.
	Деви се усмихна весело.
	— Добре дошъл в играта — рече тя и започна да събира монетите. — Благодаря, че я игра.


	144.
	Меч и шаед

	С претъпканата ми кесия и кредитното писмо от Алверон, което гарантираше заплащането на таксата ми за обучение, зимният семестър беше безгрижен като разходка в градината.
	Беше ми странно да не се налага да живея като скъперник. Имах дрехи, които ми бяха по мярка, и можех да си позволя да ги дам да ми ги изперат. Можех да си купя кафе и шоколад когато пожелая. Вече не ми се налагаше непрекъснато да се трепя от работа в Рибарника и можех да човъркам разни неща, за да задоволя любопитството си, или да се занимавам с проекти просто за удоволствие.
	След почти цяла година отсъствие ми отне известно време да свикна с Университета. След всичкото това време ми беше странно да не нося меч. Но тук хората се мръщеха на тези неща и знаех, че това би ми създало повече неприятности, отколкото си заслужаваше.
	В началото оставях Цезура в стаята си. Но знаех по-добре от всеки друг колко лесно би било за някого да се вмъкне вътре и да го открадне. Резето щеше да спре само някой прекалено изтънчен крадец. По-прагматичният престъпник просто би счупил прозореца и би изчезнал за по-малко от минута. Тъй като мечът беше буквално незаменим и бях обещал да го опазя невредим, не след дълго го преместих в скривалище в Онова долу.
	Шаедът по-лесно можеше да се съхранява при мен, защото с малко усилия формата му лесно се променяше. Напоследък той рядко се издуваше. По-често отказваше да се движи така, както повелява вятърът. Човек би помислил, че хората биха забелязали това, но не беше така. Дори Уилем и Симон, които непрекъснато ме подкачаха за моята привързаност към наметалото, нито веднъж не забелязаха в него нещо повече от изключително удобно за използване парче плат.
	Всъщност Елодин беше единственият, който съзря нещо необичайно в него.
	— Какво е това? — възкликна той, когато се срещнахме в един малък двор пред Мейнс. — Как успя да се шаеднеш така?
	— Не ви разбрах? — попитах аз.
	— Наметалото ти, момче. Твоята пелерина. Откъде, в името на сладката божия милост, намери този шаед? — Той погрешно прие изненадата ми за невежество. — Не знаеш ли какво носиш?
	— Знам какво е — рекох аз. — Просто съм изненадан, че и вие знаете.
	Той ме погледна обидено.
	— Нямаше да съм кой знае какъв повелител на имената, ако не можех да различа наметало на фае от няколко метра разстояние. — Той хвана крайчеца на шаеда между пръстите си. — О, това е просто прекрасно — стара магия, до която човек рядко може да се докосне.
	— Всъщност магията е нова — отбелязах аз.
	— Какво имаш предвид? — учуди се той.
	Когато стана очевидно, че за да му обясня, трябва да разкажа дълга история, той ме поведе към малка уютна кръчма, която никога преди не бях виждал. Всъщност се колебая дали изобщо да я нарека кръчма. Не беше пълна с бърборещи студенти и не вонеше на бира, а беше затъмнена и тиха, с нисък таван и разхвърляни тук-там групи от дълбоки и удобни столове. Ухаеше на кожа и старо вино.
	Седнахме близо до топъл радиатор и отпивахме от горещия сайдер, докато му разказвах историята на неволното ми пътуване до Фае. Почувствах се истински облекчен. Не бях успял да я споделя на никого от страх, че всички в Университета ще ми се смеят.
	Елодин се оказа учудващо внимателен слушател и особено се заинтересува от двубоя ми с Фелуриан, когато тя се опита да ме подчини на волята си. След като приключих разказа си, той ме обсипа с въпроси — дали си спомням какво съм казал, за да призова вятъра, и как съм се почувствал? Дали странната острота на съзнанието, която описвам, е по-скоро като усещането да си пиян или като това да изпаднеш в шок?
	Отговарях му, доколкото можех, и накрая той се облегна назад в стола си и кимна сякаш на себе си.
	— Добър знак е, когато някой студент тръгне да гони вятъра и накрая го хване — одобрително заяви той. — Вече два пъти го призоваваш. Ще ти става все по-лесно.
	— Всъщност три пъти — поправих го аз. — Открих го отново, когато бях в Адемре.
	Той се засмя.
	— Наистина си го гонил до края на картата! — възкликна той и направи широк жест с лявата си ръка.
	Осъзнах смаяно, че това беше адемският жест за _удивено уважение_.
	— Как се почувства? Мислиш ли, че пак ще откриеш името му, ако се нуждаеш от него?
	Съсредоточих се, опитвайки се да накарам съзнанието си да се отпусне във „въртящия се лист“. Беше минал месец и бях извървял близо две хиляди километра, откакто за последен път се бях опитал да го направя, и ми беше трудно да отпусна съзнанието си в странната му потъваща празнота.
	Накрая успях. Огледах малкото помещение, надявайки се да видя името на вятъра, сякаш е някой отдавнашен приятел. Но не видях нищо освен прашинките, които се въртяха в лъча слънчева светлина, спускащ се косо през един прозорец.
	— Е? — попита Елодин. — Можеш ли да го призовеш, ако имаш нужда от него?
	Поколебах се.
	— Може би.
	Елодин кимна, сякаш ме разбираше.
	— Но може би не и ако някой те помоли?
	Кимнах, като се почувствах доста разочарован.
	— Не се обезкуражавай. Това ни показва в каква посока трябва да работим. — Той се ухили щастливо и ме потупа по гърба. — Но в твоята история се крие повече, отколкото осъзнаваш. Извикал си не само вятъра. Мисля, че си извикал и името на самата Фелуриан.
	Замислих се. Спомените ми за времето, прекарано във Фае, бяха странно разпокъсани. Същото се отнасяше и за сблъсъка ми с Фелуриан, който наподобяваше нещо, случило ми се насън. Когато се опитвах да си го припомня в подробности, усещането беше почти такова, сякаш се е случило с другиго.
	— Предполагам, че е възможно.
	— Повече от възможно — увери ме той. — Съмнявам се, че толкова древно и могъщо създание като Фелуриан може да бъде сломено просто с вятъра. Без да искам да омаловажавам постижението ти — побърза да добави той. — Призоваването на името на вятъра е нещо, което се удава на един от хиляда студенти. Но призоваването на името на живо същество, да не говорим пък на фае… — Той повдигна вежди към мен. — Това е нещо съвсем различно.
	— Защо името на някой човек е толкова по-различно? — попитах аз и след това сам си отговорих: — Заради неговата сложност.
	— Точно така — потвърди Елодин.
	Моето разбиране, изглежда, го развълнува.
	— За да дадеш име на нещо, трябва да го разбираш изцяло. Камъкът и вятърът са достатъчно трудни. А човекът… — Той многозначително не довърши.
	— Не бих могъл да твърдя, че разбирам Фелуриан — възразих аз.
	— Разбрал си някаква част от нея — настоя той. — Твоето спящо съзнание я е разбрало. Ако знаеше колко е трудно, никога не би имал шанс да го направиш.

	* * *

	Тъй като бедността вече не ме принуждаваше да работя безкрайни часове в Рибарника, бях свободен да разширявам познанията си много повече, отколкото преди. Продължих с обичайните си занимания по симпатия, медицина и изобретяване, после добавих химия, изучаване на билките и сравнителна женска анатомия.
	Любопитството ми бе разпалено от кутията на Лаклес и се опитах да науча нещо за илишките възли за разказване на истории. Но бързо открих, че повечето книги за Ил бяха исторически, а не лингвистични, и не даваха информация за това как човек може да прочете един възел.
	Затова прерових Мъртвите регистри и в неприятно мазе с нисък таван открих една-единствена лавица от неупотребявани книги, касаещи Ил. После, докато търсех място, където да седна и да чета, се натъкнах на малка стая, скътана зад една издадена напред лавица.
	Не беше леговище за четене, както заподозрях в началото. Вътре имаше стотици дървени макари, върху които беше намотана връв с възли. Не бяха точно книги, но бяха техният илишки еквивалент. Всичко беше покрито с тънък слой прах и аз се усъмних, че някой е влизал в тази стая от десетилетия.
	Имам голяма слабост към тайните. Но бързо разбрах, че четенето на възли е невъзможно, без първо да научиш илишки. Нямаше такъв предмет и като поразпитах, узнах, че никой от гилерите на магистъра лингвист не знаеше нищо повече от няколко отделни думи.
	Не бях особено изненадан, като се имаше предвид, че Ил почти е бил стъпкан на прах под ботуша на атуранската империя. Онова, което беше останало от него, сега беше населено най-вече с овце. И ако човек застанеше в центъра на тази страна, можеше да хвърли камък през границата й. Въпреки това изпитах разочарование от този завършек на търсенето ми.
	След това, няколко дни по-късно, магистърът лингвист ме извика в кабинета си. Той беше чул, че съм разпитвал, и се оказа, че говори илишки доста добре. Предложи лично да ме обучава и аз с радост приех.
	Откакто бях дошъл в Университета, бях виждал магистъра лингвист само по време на приемните изпити и когато ме бяха викали „върху роговете“, за да ме наказват. В качеството си на ректор той беше доста строг и официален. Но когато не седеше на ректорския стол, магистър Херма беше учудващо изкусен и благ учител. Беше остроумен и чувството му за хумор беше изненадващо неприлично. Първия път, когато ми разказа мръсен виц, щях направо да падна.
	Елодин не водеше занятия този семестър, но аз започнах да уча даването на имена насаме с него. Сега, когато знаех, че в лудостта му има последователност, нещата вървяха по-гладко.
	Граф Трепе беше изключително радостен, когато научи, че съм жив, и направи тържество по случай възкресението ми, където гордо ме представи на местните благородници. Специално за случая си уших костюм и в пристъп на носталгия избрах той да бъде в цветовете на старата ми трупа — зеленото и сивото, носени от хората на лорд Грейфелоу.
	След празненството разказах на Трепе за приключенията си на бутилка вино във всекидневната. Пропуснах историята за Фелуриан, защото знаех, че той няма да повярва в нея. А и не можех да му кажа и за половината от нещата, които бях извършил в служба на маера. Съответно Трепе реши, че Алверон е бил доста щедър към мен. Не оспорих това.


	145.
	Истории

	За щастие Амброуз отсъстваше по време на зимния семестър, но когато пролетта дойде, той се върна като някаква омразна прелетна птица. Фактът, че в деня, в който пристигна, пропуснах всичките си часове и прекарах целия ден в изработване на нов грам, не беше никак случаен.
	Веднага щом снегът се стопи и земята отново стана твърда, възобнових упражняването на кетан. Спомняйки си колко странни ми се бяха сторили движенията му, когато ги видях за пръв път, тренирах скрит от погледите в гората на север от Университета.
	С началото на пролетния семестър започнаха и новите приемни изпити. Отидох на своето събеседване с тежък махмурлук и оплесках няколко въпроса. Таксата ми за обучение беше определена на осемнайсет таланта и пет пенита и така спечелих от касиера четири таланта, плюс малко дребни.
	Продажбите на „Безкръвния“ бяха намалели през зимата, тъй като по-малко търговци посещаваха Университета. Но щом като снегът се стопи и пътищата изсъхнаха, бройките, които се бяха натрупали в Ателието, бързо се продадоха и ми донесоха още шест таланта.
	Не бях свикнал да имам на свое разположение толкова много пари и трябва да призная, че това леко ме побърка. Притежавах шест костюма, които ми бяха по мярка, и имах толкова хартия, колкото ми беше нужна. Купих си хубаво тъмно мастило от Аруех и свой собствен комплект инструменти за гравиране. Имах два чифта обувки. _Цели два._
	В една книжарница в Имре намерих стара, скъсана илишка граматика с речник. Тъй като бе пълна с рисунки на възли, собственикът на книжарницата я мислеше за моряшки дневник и аз я купих само за талант и половина. Не след дълго купих екземпляр от „Хероборика“, после добавих и копие на „Термигус Течина“, което можех да използвам за справки, докато проектирам схема в уединението на стаята си.
	Почерпих приятелите си с вечеря. Аури получи нови рокли и ярки панделки за косата. Позволих си всичко това и още имах пари в кесията. Колко странно. Колко прекрасно.

	* * *

	Към средата на семестъра започнах да чувам познати истории. Истории за някакъв си червенокос авантюрист, който прекарал една нощ с Фелуриан. Истории за смел млад арканист, който притежавал цялото могъщество на Таборлин Великия. Бяха минали месеци, но моите подвизи във Винтас, предавани от уста на уста, най-сетне бяха изминали дългите километри разстояние до Университета.
	Може и да е истина това, че след като чух тези истории, удължих малко своя шаед и го носех по-често от преди. Може би е вярно, че през следващите няколко цикъла прекарвах възмутително дълго време в кръчмите, зает тайно да подслушвам историите. Може би дори съм стигнал дотам сам да допълня някой и друг щрих към тях.
	В края на краищата бях млад и беше съвсем нормално да се наслаждавам на своята известност. Мислех, че с времето тя ще избледнее. Защо да не се порадвам на косите погледи, които ми хвърляха моите състуденти? Защо да не се насладя на всичко това, докато го имаше?
	Много от историите бяха свързани с лова на бандитите и със спасението на младите момичета. Но нито една от тях не се доближаваше особено до истината. Няма история, която да измине две хиляди километра, предавана от уста на уста, и да се запази в първоначалния си вид.
	Макар подробностите да се различаваха, в повечето разкази всичко се въртеше около един познат сюжет — млади жени, които е трябвало да бъдат спасени. Понякога се казваше, че съм бил нает от благородник, понякога — от загрижен баща, от притеснен кмет или от некадърен пристав.
	В повечето случаи спасявах две момичета. Понякога — само една или пък три. Жените бяха най-добри приятелки или майка и дъщеря. Веднъж чух история, в която спасявах седем момичета, всичките сестри, красиви принцеси и девственици. Сещате се за каква история става дума.
	Имаше и голямо разнообразие по отношение на това от кого спасявах момичетата. Доста често бяха бандити, но понякога бяха и зли чичовци, мащехи или шамбъли. Една история странно се отклоняваше и в нея ги спасявах от адемски наемници. Дори имаше една-две истории с огъри.
	Макар в няколко истории да спасявах момичетата от трупа пътуващи музиканти, с гордост мога да кажа, че никога не чух история, в която те да са били отвлечени от Едема Рух.
	Общо взето, историите имаха два края. При първия аз се хвърлях в битка като храбрия принц и размахвах меча си, докато всички врагове не паднеха мъртви, не побегнеха или не се разкаеха, както си му е редът. Вторият край беше по-популярен. В него призовавах огън и светкавици от небето подобно на Таборлин Великия.
	В любимата ми версия на историята по пътя срещах услужлив калайджия и той ми разказваше за две деца, откраднати от близка ферма. Преди да си тръгна, ми продаваше яйце, три железни пирона и опърпано наметало, което да ме прави невидим. Аз използвах тези вещи и острия си ум, за да спася децата от ноктите на коварен, гладен трол.
	Но макар да имаше много версии на тази история, онази с Фелуриан беше далеч по-популярна. Песента, която бях написал, също беше стигнала до тук, на запад. И тъй като песните запазват по-добре съдържанието си от историите, детайлите от моята среща с Фелуриан бяха умерено близо до истината.
	Когато Уил и Сим ме притиснаха за повече подробности, аз им разказах всичко. Беше ми нужно известно време, за да ги убедя, че казвам истината. По-точно, беше ми нужно известно време, за да убедя Сим. По някаква причина Уил беше напълно склонен да приеме съществуването на фае.
	Не обвинявах Сим. Преди да я видя с очите си, бих заложил солидна сума пари, че Фелуриан не съществува. Едно е да се наслаждаваш на някоя история, а съвсем друго — да я приемеш за истина.

	* * *

	— Истинският въпрос — замислено рече Сим — е на колко години си всъщност.
	— Знам отговора — увери го Уилем с мрачната гордост на някой, който отчаяно се опитва да не изглежда пиян. — Седемнайсет.
	— Аха… — театрално вдигна пръст Сим. — Така си мислиш, нали?
	— За какво говорите? — попитах аз.
	Сим се приведе напред на стола си.
	— Отиваш във Фае, прекарваш известно време там, след това се връщаш и откриваш, че са минали само три дни — отвърна той. — Означава ли това, че си с три дни по-стар? Или си остарявал, докато си бил там?
	Известно време мълчах.
	— Не съм мислил за това — признах накрая.
	— В историите — намеси се Уилем — момчетата отиват във Фае и се връщат мъже. Това означава, че човек остарява там.
	— Ако вярваш на историите — натърти Сим.
	— А на какво друго? — попита Уил. — Ще провериш в „Кратко изложение на Марлок за феномените във Фае“? Намери ми такава книга и аз ще се обърна към нея.
	Сим сви рамене в съгласие.
	— И така — рече Уил, като се обърна към мен, — колко дълго си бил там?
	— Трудно е да се прецени — отвърнах аз. — Нямаше смяна на деня с нощта. И спомените ми са малко странни. — Останах замислен продължително време. — Разговаряхме, плувахме, хранихме се десетки пъти, обикалях малко околностите. И, ъъъ… — Направих пауза и многозначително се прокашлях.
	— Лудувахте — предположи Уил.
	— Благодаря ти. И доста лудувахме.
	Пресметнах наум уменията, на които ме беше научила Фелуриан, и съобразих, че не може да ме е научавала на повече от две-три неща всеки ден…
	— Бил съм там поне няколко месеца — заявих аз. — Бръснах се веднъж или беше два пъти? Достатъчно време, за да си пусна къса брада.
	При тези мои думи Уил вдигна очи към тавана и прокара ръка през своята тъмна сийлдишка брада.
	— Не чак като твоята рунтава като меча козина брада — успокоих го аз. — Все пак обаче брадата ми порасна поне два или три пъти.
	— Значи най-малко два месеца — предположи Сим. — Но колко ли точно е било?
	— Три месеца? — _Колко ли истории бяхме споделили помежду си?_ — Четири или пет месеца? — Сетих се колко бавно трябваше да местим шаеда ми от звездната светлина на лунната и след това на светлината на огъня. — Година може би? — Помислих си за ужасното време, което бях прекарал, докато се възстановявах от срещата с Ктаех. — Сигурен съм, че е възможно да е и повече от година… — Гласът ми не прозвуча толкова убедително, колкото ми се искаше.
	Уилем повдигна вежди.
	— Ами, тогава честит рожден ден. — Той вдигна чаша към мен. — Или пък може би рождени дни.


	146.
	Провали

	По време на пролетния семестър имах няколко провала.
	Първият от тях беше по-скоро провал в моите собствени очи. Очаквах, че научаването на илишки ще е сравнително лесно. Но едва ли нещо можеше да е по-далеч от истината.
	За няколко дни бях научил достатъчно тема, за да се защитавам в съда. Но тема е много методичен език и аз вече бях понаучил нещо от него по време на занятията. Може би по-важното беше, че много неща в него се припокриваха с атуранския. Използваха се едни и същи символи за писане и много думи си приличаха.
	Илишкият по нищо не приличаше на атуранския или сиару, нито пък на адемския. Беше ирационален, сложен и объркан. Четиринайсет глаголни времена в изявително наклонение. Странни окончания на съществителните при обръщенията.
	Не можеш просто да кажеш „чорапите на ректора“. О, не. Това беше твърде просто. Във всяко притежание имаше особена двойственост. Така че ако ректорът притежаваше чорапите си, то и чорапите му по някакъв начин също го притежаваха. Това променяше употребата и на двете думи по сложни граматически начини. Сякаш простият факт, че някой притежава чорапи, по някакъв начин фундаментално променя природата му.
	Дори и след месеци занимания с ректора илишката граматика продължаваше да е за мен неразбираема бъркотия. Единственото, което успях да науча, бе разхвърлян и повърхностен речник от отделни думи. Познанията ми за възлите за разказване на истории бяха дори по-слаби. Опитах се да подобря уменията си, като се упражнявах с Деох. Но той не беше кой знае какъв учител и призна, че единственият човек, способен да чете възли за разказване на истории, когото някога е познавал, е била баба му. Но тя починала още когато бил много малък.
	Вторият ми провал беше в химията за напреднали, която изучавах при гилера на Мандраг, Анисат. Макар самият предмет да ме очароваше, не се разбирах с Анисат.
	Допадаше ми онова, което предлагаше химията. Харесвах трепета на експериментирането, предизвикателството на пробите и грешките. Обожавах нейната загадъчност. Трябва да призная, че освен това, колкото и да е глупаво, ме привличаха и приспособленията, които се използваха — колбите и тръбите, киселините и солите, живакът и желязото. В химията има нещо първично, нещо, което не се поддава на обяснение. Или го усещаш, или не.
	Анисат не го усещаше. За него химията беше водене на дневници и внимателно подредени редове с цифри. Караше ме да повтарям едно и също титруване четири пъти просто защото нотацията ми е неправилна. Защо трябваше да записвам числата? Защо трябваше да записвам десет минути онова, което ръцете ми щяха да свършат за пет?
	Затова непрестанно спорехме. В началото кротко, но никой от двама ни не искаше да отстъпи. Вследствие на това само два цикъла след началото на семестъра стигнахме дотам да си крещим един на друг насред Пещта, докато трийсет студенти ни зяпаха смаяно.
	Той ми каза да напусна часовете му и ме нарече непочтителен денерлинг, който не уважава авторитета. Аз на свой ред го нарекох надут глупак, чието призвание е да е писарушка в някоя кантора. Ако трябва да сме честни, и двамата имахме известно право.
	Другият ми провал беше по математика. След като в продължение на месеци слушах развълнуваното дърдорене на Фела за това колко много е научила от магистър Брандеур, се захванах да задълбоча познанията си за работа с числата.
	За съжаление високите върхове на математиката не ми доставяха удоволствие. Аз не съм поет. Не харесвам думите, изричани заради самите думи. Харесвам думите заради онова, което могат да постигнат. По същия начин не съм математик и числата, които се занимават със самите числа, не ме интересуват особено.
	След като изоставих химията и аритметиката, ми остана много свободно време. Част от него прекарвах в Рибарника, като сам произвеждах „Безкръвни“, които се продаваха практически още преди да са стигнали до склада. Освен това прекарвах доста време в Архива и в Медика и правех проучвания за есе, озаглавено „Относно неефективността на арундинацеята“. Аруил се отнасяше скептично към това, но се съгласи, че първоначалните ми проучвания заслужават внимание.
	Част от времето прекарах в занимания с разни романтични истории. Това беше нещо ново за мен, тъй като никога преди жените не ми бяха хвърляли око. Или пък ако са го правели, аз просто не съм знаел как да постъпя.
	Но сега бях по-възрастен и донякъде по-мъдър. И тъй като историите се разпространяваха, жените и от двете страни на реката започнаха да проявяват интерес към мен.
	Всичките ми романтични истории бяха приятни и кратки. Не мога да кажа каква беше причината да са кратки освен очевидната — че не можех да предложа достатъчно на една жена, за да я окуража да пожелае компанията ми за по-дълго време. В това отношение Симон например можеше да предложи много. Той беше като скъпоценен камък в калта. На пръв поглед не изглеждаше зашеметяващо, но под повърхността се криеха много важни качества. Той беше толкова нежен, мил и внимателен, колкото една жена можеше само да си мечтае. Караше Фела да се чувства не на себе си от щастие. Сим беше истински принц.
	В сравнение с него какво можех да предложа аз? Всъщност нищо. Бях по-скоро като някакъв любопитен камък, който човек взема, носи го известно време и след това го изхвърля, осъзнавайки, че колкото и да е интересен, той все пак не е нищо повече от парче втвърдена пръст.

	* * *

	— Магистър Килвин — попитах аз, застанал на прага на кабинета на учителя, — сещате ли се за метал, който може да издържи усилено използване в продължение на две хиляди години и да остане сравнително запазен и чист?
	Огромният изобретател вдигна очи от месинговото зъбно колело, което гравираше, и ме погледна.
	— И какъв проект планираш сега, ре’лар Квоте?
	През последните три месеца се опитвах да създам друга схема, която да е толкова успешна, колкото и моят „Безкръвен“. Донякъде заради парите, но също и защото бях научил, че е много по-вероятно Килвин да повиши в ранг студенти с три-четири впечатляващи схеми, които да са тяхна заслуга.
	За съжаление и тук ме очакваше поредица от неуспехи. Имах повече от дузина хитроумни идеи, но нито една не стигна до завършен проект.
	Повечето хрумвания бяха отхвърлени от самия Килвин. Оказа се, че осем от схемите, които предлагах, вече бяха създадени, някои преди повече от сто години. Килвин ме осведоми, че за пет би било необходимо използването на руни, които са забранени за ре’ларите. Три бяха математически неправилни и той набързо ми демонстрира как те са обречени на провал, като по този начин ми спести десетки часове изгубено време.
	Една от идеите ми той отхвърли като „крайно неподходяща за един отговорен изобретател“. Оспорих думите му с това, че механизъм, който би намалил времето, необходимо за зареждане на балистите, би помогнал на корабите да се защитават от пирати. Би помогнал също и в защитата на градовете срещу нападенията на нашествениците Ви Семби…
	Но Килвин не искаше и да чуе за това. Когато лицето му започна да потъмнява като буреносен облак, бързо се отказах да излагам внимателно обмислените си аргументи.
	В крайна сметка само две от идеите ми бяха солидни, приемливи и оригинални. Но след седмици работа бях принуден да изоставя и тях, тъй като не успях да ги накарам да проработят.
	Килвин остави острието и гравираното до половина месингово зъбно колело и се обърна с лице към мен.
	— Уважавам студентите, които мислят в дългосрочна перспектива, ре’лар Квоте. Но хиляда години са много и за камъка, да не говорим за метала. Още повече за метал, който е подложен на честа употреба.
	Разбира се, въпросът ми беше свързан с Цезура, но се колебаех да кажа на Килвин цялата истина. Знаех твърде добре, че магистърът не одобрява изобретенията да бъдат използвани във връзка с каквото и да е оръжие. Макар че може би щеше да оцени майсторската изработка на такъв меч, нямаше да одобри факта, че притежавам нещо такова.
	Усмихнах се.
	— Не става дума за проект — обясних аз. — Просто съм любопитен. По време на пътуванията ми ми показаха меч, който беше доста здрав и остър. Въпреки това явно беше налице доказателство, че той е на повече от две хиляди години. Знаете ли за някакъв метал, който да издържи, без да се счупи толкова дълго време? И не само това, но дори и да остане остър?
	— А — кимна Килвин с не особено изненадано изражение. — Има такива неща, както би казал някой — древни магии. Или пък древно изкуство, което вече е изгубено за нас. Такива неща се намират тук-там по света. Удивителни предмети. Загадки. Много надеждни източници споменават за вечно горящата лампа. — Той махна широко с ръка към стъклените полусфери, поставени върху работната му маса. — Дори имаме някои от тези неща тук, в Университета.
	Усетих как любопитството ми се разпали.
	— Какви неща? — попитах го аз.
	Килвин разсеяно подръпна брадата си с ръка.
	— Имам устройство без никаква сигалдрия, което, изглежда, не върши нищо друго, освен да поглъща ъгловия момент. Имам четири кюлчета от бял, по-лек от водата метал, който не мога нито да разтопя, нито да нараня по какъвто и да е начин. Лист черно стъкло, по едната страна на което не може да се упражни никакво триене. Парче странно оформен камък, който поддържа температура малко над точката на замръзване, независимо каква е топлината около него. — Той сви масивните си рамене. — Тези неща са загадка.
	Отворих уста, после се поколебах.
	— Ще бъде ли неуместно, ако ви помоля да видя някои от тези неща?
	Усмивката на Килвин беше много бяла на фона на тъмната му кожа и брада.
	— Никога не е неуместно човек да попита, ре’лар Квоте — отбеляза той. — Студентът трябва да бъде любопитен. Щях да се обезпокоя, ако не се интересуваше от тези неща.
	Едрият изобретател отиде до голямото си дървено бюро, така осеяно с недовършени проекти, че повърхността му почти не се виждаше. Той отключи чекмеджето с ключ, който измъкна от джоба си, и извади два куба от матов метал, които бяха малко по-големи от зарове.
	— Много от тези древни неща ние не можем да проумеем, нито пък да използваме — рече той. — Но някои от тях са забележително полезни. — Раздруса двете метални кубчета и те иззвъняха нежно в ръката му. — Наричаме тези камъни пазачи.
	Килвин се наведе и ги постави върху пода на около метър разстояние един от друг. Докосна ги и промърмори нещо съвсем тихо, твърде тихо, че да го чуя.
	Усетих едва доловима промяна във въздуха. В началото помислих, че в стаята е станало по-студено, но после осъзнах истината — не усещах топлината, излъчвана от огъня, тлеещ в пещта в другия край на кабинета на магистъра.
	Той небрежно взе един железен прът, който използваше за разравяне на пещта, и замахна със сила към главата ми. Жестът му беше толкова неочакван, че ме свари напълно неподготвен и нямах време да се свия или да трепна.
	Прътът спря на половин метър от мен, сякаш се удари в някакво невидимо препятствие. Нямаше звук от удар в нещо, нито пък желязото отскочи в ръката на Килвин.
	Предпазливо протегнах ръка и тя не се натъкна на… нищо. Сякаш празният въздух пред мен беше станал плътен.
	Магистърът ми се ухили.
	— Камъните пазачи са особено полезни, когато провеждаш опасни експерименти или изпитваш оборудване — обясни той. — По някакъв начин те създават таумична и кинетична бариера.
	Продължих да движа ръката си по дължината на невидимата бариера. Не беше твърда, дори не беше плътна. Поддаваше леко, когато я натиснех, и я усещах хлъзгава като покрито с масло стъкло.
	Килвин ме наблюдаваше с леко развеселено изражение.
	— Ако трябва да съм честен, ре’лар Квоте, мислех да нарека твоето устройство за спиране на стрелите „Огледалния страж“. — Той се понамръщи. — Разбира се, това нямаше да е съвсем точно, но щеше да е по-добре от драматичната глупост на Елодин.
	Облегнах се със сила върху невидимата бариера. Беше здрава като каменна стена. Сега, когато я погледнах по-отблизо, успях да видя леко изкривяване във въздуха, сякаш гледах през стъкло с малък дефект.
	— Това е далеч по-добро от моя „уловител на стрели“, магистър Килвин.
	— Това е така — кимна отстъпчиво изобретателят, наведе се да вземе камъните и отново промърмори нещо под носа си.
	Олюлях се, когато бариерата изчезна.
	— Но можем да повтаряме безкрайно твоето хитроумно устройство, а тази загадка не можем.
	Магистърът вдигна двете метални кубчета в огромната си длан.
	— Тези неща са полезни, но никога не забравяй, че за изобретателя най-важни са съобразителността и предпазливостта. Ние работим с реални неща. — Той стисна камъните пазачи в юмрука си. — Остави загадките на поетите, свещениците и глупаците.

	* * *

	Въпреки останалите ми неуспехи обучението ми при магистър Елодин напредваше доста добре. Той твърдеше, че за да подобря уменията си на повелител на имената, са ми нужни само време и отдаденост. Стараех се да му покажа и двете и той се възползва от това по доста странни начини.
	Прекарвахме часове в отгатване на гатанки. Накара ме да изпия цяла пинта ябълкова ракия и след това да прочета „Теофания“ на Текам от кора до кора. Накара ме да нося превръзка на очите в продължение на три поредни дни, което не подобри представянето ми в останалите часове, но достави огромно удоволствие на Уил и Сим.
	Елодин ме окуражаваше да видя колко дълго мога да издържа буден. И тъй като не можех да си позволя да купя толкова кафе, колкото ми беше нужно, успях да изкарам без сън близо пет дни. Макар че към края започнах да се държа доста налудничаво и да чувам гласове.
	Не трябва да забравяме и за случката на покрива на Архива. Изглежда, че всички са чували една или друга нейна версия.
	Наближаваше страшна гръмотевична буря и Елодин реши, че ще ми е от полза да прекарам известно време в средата й. „Колкото по-близо, толкова по-добре“ — каза той. Знаеше, че Лорен никога няма да ни позволи да се качим на покрива на Архива, затова магистърът на имената просто открадна ключа.
	За съжаление от това следваше, че когато ключът падна от покрива, никой друг не знаеше, че сме в капан там, горе. Вследствие на това двамата бяхме принудени да прекараме цялата нощ върху голия каменен покрив в лапите на страховитата буря.
	Едва по средата на утрото времето се успокои достатъчно, за да извикаме за помощ до двора под нас. След това, тъй като се оказа, че няма втори ключ, Лорен избра най-директния подход и накара няколко едри писари просто да разбият вратата, която водеше към покрива.
	Всичко това нямаше да е чак такъв проблем, ако точно когато бе започнало да вали, Елодин не бе настоял да се съблечем голи и да увием дрехите си в една мушама, която да затиснем с тухла. Според него това щеше да ми помогне да усетя бурята възможно най-добре.
	Ветровете се оказаха по-силни, отколкото очаквахме, и отнесоха тухлата заедно с увитите ни дрехи и те полетяха в небето като шепа листа. Сещате се, че така загубихме и ключа. Той беше в джоба на панталоните на Елодин.
	Това беше причината магистър Лорен, неговият гилер Дистрел и трима яки писари да открият на покрива на Архива двама ни с Елодин чисто голи и мокри като удавени плъхове. Само след петнайсет минути всички в Университета вече бяха чули тази история. Цялата случка караше Елодин да се залива от смях и макар сега да разбирам защо е било толкова забавно, по онова време далеч не ми беше весело.
	Няма да ви досаждам с пълния списък на нещата, които правехме. Достатъчно е да кажа, че магистърът на имената полагаше неимоверни усилия да събуди спящото ми съзнание. Наистина доста смешни усилия.
	И за голяма моя изненада трудът, който положихме, се увенча с успех. В онзи семестър призовах името на вятъра три пъти.
	Първия път накарах вятъра да утихне за няколко дълги мига, докато стоях върху Каменния мост посред нощ. Елодин беше там и ми даваше наставления. С което искам да кажа, че ме ръчкаше с камшик за езда. Освен това бях бос и доста пиян.
	Втория път то ми дойде неочаквано, докато учех в Томове. Четях една книга за илишката история, когато внезапно въздухът в подобната на пещера стая започна да ми шепне. Заслушах се, както ме беше учил Елодин, след това го изрекох тихо. Точно толкова тихо скритият вятър се превърна в бриз, стресна студентите и хвърли писарите в паника.
	Няколко минути по-късно името избледня в съзнанието ми, но докато беше в мислите ми, усетих, че ако пожелая, със същата лекота мога да предизвикам буря или гръмотевици. Знанието, че можех да го направя, трябваше да ми е достатъчно. Ако бях призовал по-силно името на вятъра в Архива, Лорен щеше да ме обеси за палците над външните врати.
	Може би си мислите, че това не са кой знае колко впечатляващи подвизи в изкуството на даване на имена, и предполагам, че сте прави. Но в онази пролет призовах вятъра и за трети път, а той се отплаща за всички останали.


	147.
	Дългове

	Тъй като имах много свободно време на разположение, в средата на семестъра наех карета с два коня и отидох в Тарбеан да се позабавлявам.
	Беше ми нужен целият Рийвинг, за да стигна дотам, и прекарах целия Сендлинг в обиколка на старите свърталища и връщане на стари дългове — на обущар, който беше добър с едно босоного момче, на съдържател, който някои вечери ме оставяше да спя пред камината му, на шивач, когото тормозех.
	Някои части от Крайбрежния квартал ми бяха удивително познати, докато други не разпознавах изобщо. Толкова оживен град като Тарбеан се променя непрекъснато. Онова, което ме изненада, беше странната носталгия, която изпитвах към място, отнесло се толкова жестоко с мен.
	Бях го напуснал преди две години. На практика това беше цяла вечност.
	Беше минал един цикъл дни от последния дъжд и градът беше сух като кост. Стъпките на хилядите хора вдигаха облаци от фина прах, които изпълваха градските улици. Тя покриваше дрехите ми, полепваше по косата и очите ми и те започнаха да ме сърбят. Опитах се да не обръщам внимание на факта, че прахта е съставена предимно от фино натрошени конски фъшкии с добавени към тях парченца умряла риба, въглищен дим и малко урина за аромат.
	Ако дишах през носа, ме нападаше миризмата. Но ако дишах през устата, тогава можех и да я вкуся. Освен това прахта изпълваше дробовете ми и ме караше да кашлям. Не можах да си спомня преди да е било толкова зле. Дали винаги тук е било толкова мръсно? И винаги ли е миришело така лошо?
	След половин час търсене накрая успях да открия изгорялата сграда с мазето под нея. Слязох по стълбите и минах по дългия коридор към влажната стая. Трапис все още беше там, бос и облечен в същата дрипава роба, докато се грижеше за изгубените деца в хладния мрак под улиците на града.
	Той ме позна. Не по начина, по който го правеха останалите хора — не като многообещаващия герой от историите. Той ме помнеше като оцапаното, гладуващо момче, което една зимна нощ се бе строполило по стълбите му обляно в сълзи и изгарящо от треска. Можете да сте сигурни, че точно затова го обичах още повече.
	Дадох му толкова пари, колкото прие да вземе — пет таланта. Опитах се да му дам повече, но той отказа. Каза ми, че ако започне да харчи много пари, ще привлече вниманието на когото не трябва. Добави, че той и неговите деца са в най-голяма безопасност само когато никой не ги забелязва.
	Преклоних се пред мъдростта му и през останалата част от деня му помагах. Изпомпих вода и взех хляб. Набързо прегледах децата, отидох до аптеката и донесох няколко неща, които можеха да им помогнат.
	Накрая се погрижих за самия Трапис, поне дотолкова, доколкото той ми позволи. Натрих измъчените му, подути крака с камфор и майчин лист. След това му подарих добре прилепващи чорапи и чифт хубави обувки, та да не му се налага вече да ходи бос във влажното мазе.
	Когато следобедът премина във вечер, в мазето започнаха да пристигат дрипави деца. Идваха за малко храна или защото бяха наранени, или пък защото се надяваха да намерят безопасно място, където да преспят. Всички те ми хвърляха подозрителни погледи. Дрехите ми бяха нови и чисти. Мястото ми не беше тук. Не бях добре дошъл.
	Ако останех повече, щях да създавам проблеми. Най-малкото, присъствието ми щеше дотолкова да притесни някои от гладуващите деца, че те нямаше да останат за през нощта. Затова се сбогувах с Трапис и си тръгнах. Понякога да си тръгнеш е единственото нещо, което можеш да направиш.

	* * *

	Тъй като имах няколко часа, преди кръчмите да започнат да се пълнят, купих един лист бяла хартия за писане и подходящ плик от дебел пергамент. Бяха изключително изискани — много по-хубави от всичко, което бях притежавал някога преди.
	После намерих едно тихо кафене, поръчах си горещ шоколад и чаша вода. Сложих листа върху масата и извадих перо и мастило от шаеда си. След това написах с елегантен, плавен почерк:

	Амброуз,
	Детето е твое. Знаеш, както и аз, че това е истина.
	Семейството ми ще се отрече от мен. Ако не се държиш като кавалер и не се погрижиш за задълженията си, ще отида при баща ти и ще му разкажа всичко.
	Не се опитвай да изпиташ моята решителност.

	Не написах никакво име отдолу, сложих само един-единствен инициал, който можеше да е натруфено Р или може би разкривено Д.
	След това топнах пръст в чашата си с вода и оставих няколко капки да паднат върху страницата. Те размекнаха хартията и леко размазаха мастилото, преди да ги попия. Доста приличаха на следи от сълзи.
	Оставих една последна капка да падне върху инициала, който бях написал. Сега буквата вече можеше да бъде оприличена на В, Б или З. Може би дори и на К. В действителност можеше да е коя да е буква.
	Сгънах внимателно листа, сетне отидох до една от лампите на стената и разтопих голямо парче восък за запечатване на свивката. Върху външната страна на плика написах:

	Амброуз Джакис
	Университета (три километра западно от Имре)
	Беленай-Барен
	Централната федерация

	Платих напитката си и се отправих към площада на търговците на говеда. Когато бях само на няколко пресечки от него, свалих шаеда и го прибрах в пътната торба. След това пуснах писмото на улицата и стъпих върху него, като малко провлякох крак върху му, преди да го вдигна отново и да го изтупам.
	Почти бях стигнал площада, когато забелязах последното нещо, което ми беше нужно.
	— Хей, ти — обърнах се аз към един възрастен мустакат мъж, който се беше облегнал на близката сграда. — Ще ти дам половин пени, ако ми заемеш шапката си.
	Старецът свали изцапаната шапка от главата си и я погледна. Главата му беше много плешива и бледа. Той леко присви очи под слънчевата светлина на късния следобед.
	— Моята шапка? — с дрезгав глас попита той. — Можеш да я получиш за едно цяло пени заедно с благословията ми. — Той ми се ухили с надежда и протегна тънката си трепереща ръка.
	Дадох му едно пени.
	— Би ли подържал това за момент? — Подадох му плика и нахлупих с две ръце старата безформена шапка до ушите си.
	Използвах прозореца на близкия магазин, за да се уверя, че нито един кичур от червената ми коса не се подава навън.
	— Отива ти — увери ме старецът и се закашля с влажна кашлица.
	Взех си обратно писмото и огледах мръсните отпечатъци, които той беше оставил.
	Оттам до площада на търговците на говеда беше съвсем близо. Прегърбих се леко и присвих очи, докато вървях сред тълпата наоколо. След няколко минути слухът ми долови ясно различим южен винтишки акцент и аз се приближих до няколко мъже, които товареха чували от зебло в една каруца.
	— Ехей — казах аз със същия акцент, — вие, хора, да не сте тръгнали към Имре?
	Един от мъжете метна в каруцата чувала, който носеше, приближи се и изтупа прахта от ръцете си.
	— Ще минем оттам — отвърна той. — Да не си търсиш превоз?
	Поклатих глава и извадих писмото от пътната си торба.
	— Имам едно писмо за там. Щех и сам да го отнеса, но корабът ми отплава утре. Купих го от един моряк в Ганери за цял кватер бит — обясних аз. — Той самият го е получил от некво моме за един бит. — Смигнах му. — Чух, че много бързала да му го даде.
	— Дал си един кватер бит? — рече мъжът и невярващо поклати глава. — Ти си голем мошеник. Никой нема да даде толкоз пари за некво писмо.
	— Ей! — вдигнах пръст аз. — Чай да видиш за кой е първо.
	Вдигнах писмото, за да го види.
	Той присви очи.
	— Джакис? — бавно прочете той и по лицето му стана ясно, че името му е познато. — Т’ва да не е момчето на барон Джакис?
	— Първородният — кимнах самодоволно аз. — Толкоз богато момче сигур ще плати доста пари за писмо от своята дама. Мисля, че ще даде цял нобъл.
	Мъжът погледна писмото.
	— Може и тъй да е — предпазливо се съгласи той. — Ама виж — на него не пише нищо друго освен „Университета“. Бил съм там. Местото не е малко.
	— Момчето на барон Джакис едва ли спи в некоя колиба — ядосано отвърнах аз. — Питай некой кое е най-хубавото място — там ще го намериш.
	Мъжът кимна сякаш на себе си и ръката му несъзнателно посегна към кесията.
	— Предполагам, че мога да го взема от тебе — неохотно каза той, — но само срещу един кватер бит. И без това рискът ще е само за мене.
	— Имай сърце бе, човек! — направих жалък опит да протестирам аз. — Пренесъл съм го на хиляда и триста километра! Това да не е малко!
	— Добре — примири се той и извади пари от кесията си. — Тогава ще ти дам три бита.
	— Ще взема половин раунд — недоволно промърморих аз.
	— Ще вземеш три бита — заяви мъжът и протегна мърлявата си длан.
	Подадох му писмото.
	— Да не забравиш да му кажеш, че е от неговата благородна дама — напомних му аз, докато се обръщах да си вървя. — Богаташки дрънканици. Казвам ти, вземи к’вото можеш от него.
	Напуснах площада, след което се изправих и свалих шапката. Извадих шаеда си от пътната торба и го метнах с лекота върху раменете си. Започнах да си подсвирквам и когато стигнах до плешивия стар просяк, му върнах шапката и му дадох още три бита.

	* * *

	Когато за първи път чух историите, които хората разказваха за мен в Университета, очаквах, че те бързо ще бъдат забравени. Мислех, че интересът към тях ще пламне изведнъж и после също толкова бързо ще угасне като пламък, който е останал без подпалки.
	Но не стана така. Разказите за това как Квоте спасил момичетата и се озовал в леглото на Фелуриан представляваха смесица от късчета истина и смешните лъжи, които бях подхвърлил, за да подобря репутацията си. Имаше предостатъчно материал, затова историите се разпространяваха като горски пожар при силен вятър.
	Да си призная, не знаех дали трябва да съм развеселен или обезпокоен. Когато отидех в Имре, хората ме сочеха и шепнеха помежду си. Известността ми стана толкова голяма, че в един момент вече беше невъзможно да премина незабелязан от другата страна на реката и да подслушвам историите, които хората си разказваха.
	От друга страна, Тарбеан беше на шейсет и пет километра разстояние.
	След като оставих площада на търговците на говеда зад гърба си, се върнах в стаята, която бях наел в една от по-хубавите части на града. В този район вятърът от океана разнасяше вонята и прахта и оставяше усещането, че въздухът е чист и прозрачен. Поисках да ми донесат вода, за да се изкъпя, и в пристъп на щедро разточителство, което би смаяло и мен самия само преди няколко години, платих три пенита на портиера, за да отнесе дрехите ми в най-близката сийлдишка перачница.
	След това отново чист и приятно ухаещ слязох в общото помещение.
	Внимателно бях подбрал странноприемницата. Не беше скъпа, но не беше и долнопробна. Общата стая беше с нисък таван и уютна. Странноприемницата се намираше на кръстопътя на два от най-натоварените пътища на Тарбеан и в нея можеше да се видят сийлдишки търговци, рамо до рамо с илишки моряци и винтишки каруцари. Мястото беше идеално, за да чуеш всякакви истории.
	Не след дълго се бях притаил в края на бара и слушах как съм убил черния звяр на Требон. Бях смаян. Наистина бях убил един дракус, който вилнееше в Требон, но когато Нина дойде да ме посети, тя не знаеше името ми. Нарастващата ми репутация някак бе стигнала до град Требон и беше повлякла и тази история по пътя си.
	Там, на бара, научих много неща. Очевидно притежавах кехлибарен пръстен, който принуждава демоните да ми се подчиняват. Можех да пия цяла нощ и така и да не се напия. Отварях врати само като ги докоснех с ръка, и имах наметало, изтъкано от паяжини и сенки.
	Тогава за пръв път чух някой да ме нарича Квоте Арканиста. Очевидно името не беше ново. Групата мъже, които слушаха историята, просто кимнаха, когато го чуха.
	Научих, че знам дума, която спира стрелите направо във въздуха.
	Квоте Арканиста кървял само ако ножът, който го е порязал, е направен от необработено, незакалено желязо.
	Младият чиновник се стремеше да увеличи напрежението за драматичния финал на историята и аз бях истински любопитен как ще спра демоничния звяр, след като пръстенът ми е строшен на парчета, а наметалото ми от сенки — почти изгоряло. Но точно когато се готвех да вляза в църквата на Требон, разбивайки вратата с магическа дума и едно-едничко духване в дланта си, вратата на странноприемницата се отвори широко и стресна всички, когато се удари силно в стената.
	На прага стоеше млада двойка. Жената беше красива, с тъмна коса и тъмни очи. Мъжът беше богато облечен. Лицето му беше бледо и стреснато.
	— Не знам какво се случи! — извика той, докато се оглеждаше трескаво наоколо. — Просто се разхождахме и изведнъж тя спря да диша!
	Бях до нея, преди някой в стаята още да е успял да се изправи. Жената почти беше паднала върху една празна пейка, а придружителят й се бе надвесил над нея. Едната й ръка беше притисната към гърдите й, а другата немощно отблъскваше мъжа. Той не й обърна внимание и продължи да се приближава към нея. Тя продължи да се дърпа встрани от него, докато накрая не се озова на ръба на пейката.
	Блъснах го грубо встрани.
	— Мисля, че в момента не иска да се приближаваш до нея.
	— Кой си ти? — попита той с изтънял глас. — Лекар ли си? Кой е този мъж? Някой веднага да повика лекар! — Той се опита да ме изблъска с лакът.
	— Ти! — Посочих един едър моряк, седнал на близката маса. — Хвани този мъж и го отведи там!
	Гласът ми изсвистя като камшик и морякът скочи на крака, сграбчи младия благородник за врата и набързо го извлече.
	Обърнах се отново към жената и наблюдавах как съвършените й устни се отварят. Тя се напрегна и едва успя мъчително да си поеме дъх. Очите й бяха обезумели и влажни от страх. Приближих се до нея и заговорих възможно най-меко.
	— Ще се оправиш. Всичко е наред — уверих я аз. — Трябва да погледнеш в очите ми.
	Очите й се втренчиха в моите, след това се разшириха удивено, когато ме позна.
	— Имам нужда да дишаш заради мен сега — сложих ръка върху гърдите й, които мъчително се напрягаха.
	Кожата й беше поруменяла и гореща. Сърцето й трептеше като на уплашена птица. Сложих другата си ръка върху лицето й. Погледнах дълбоко в очите й. Те бяха като тъмни езера.
	Наведох се още по-близо, за да я целуна. Тя миришеше на цветовете на селас, на зелена трева и на прах от пътя. Почувствах я как се напряга, за да диша. Заслушах се. Затворих очи. Усетих как едно име ми нашепва.
	Изрекох го тихо, но достатъчно близо до нея, за да докосне дъхът ми устните й. Изрекох го тихо, но достатъчно силно, за да се заплете звукът от него в косата й. Изрекох го твърдо и непоколебимо, мрачно и сладостно.
	Чу се звукът на поет дъх. Отворих очи. Стаята беше толкова тиха, че успях да чуя кадифения прилив на втория й отчаян дъх. Отпуснах се.
	Тя сложи ръката си върху моята и върху гръдта си, където се намираше сърцето й.
	— Имам нужда да дишаш заради мен сега — повтори тя. — Това са седем думи.
	— Така е — съгласих се аз.
	— Моят герой — каза Дена и бавно и с усмивка си пое въздух.

	* * *

	— Беше много странно — чух морякът да казва в другия край на стаята. — Имаше нещо в гласа му. Кълна се в цялата сол в тялото ми, че се почувствах като кукла на конци.
	Слушах с половин ухо. Предположих, че морякът просто е свикнал да скача, когато му се нареди с достатъчно авторитетен глас.
	Но нямаше нужда да му казвам това. Представлението ми с Дена, комбинирано с яркия цвят на косата ми и тъмното наметало, веднага му беше подсказало, че съм Квоте. Така че каквото и да кажех, щяха да решат, че това е магия. Нямах нищо против. Онова, което бях направил тази вечер, заслужаваше да бъде описано в една-две истории.
	Тъй като бяха разбрали кой съм, хората ни наблюдаваха, но не се приближаваха много. Благородникът на Дена си беше тръгнал, преди да се сетим да го потърсим, така че двамата с нея се наслаждавахме на относително уединение в нашия ъгъл на общото помещение.
	— Трябваше да се сетя, че ще те срещна тук — рече тя. — Винаги си там, където най-малко очаквам да те открия. Да не би най-сетне да си напуснал Университета?
	— Измъкнах се за няколко дни — поклатих глава аз.
	— Ще се връщаш ли обратно скоро?
	— Всъщност утре. Наел съм карета.
	— Искаш ли малко компания? — усмихна се тя.
	— Трябва да знаеш отговора на този въпрос — хвърлих й прям поглед аз.
	Дена се изчерви леко и извърна поглед.
	— Предполагам, че е така.
	Когато сведе поглед, косата й се спусна от раменете й и падна около лицето й. Ухаеше хубаво на топлина, на слънчева светлина и на сайдер.
	— Косата ти — казах аз, — прекрасна е.
	За моя изненада при тези думи тя се изчерви още повече и поклати глава, без да вдигне поглед към мен.
	— Дотук ли стигнахме след цялото това време? — попита тя и ме стрелна с поглед. — До ласкателство?
	На свой ред бях смутен и запелтечих:
	— Аз… Аз не бих… Искам да кажа, че бих…
	Поех си дъх, преди да се протегна и леко да докосна тънката, сложна плитка, полускрита в косата й.
	— Плитката ти — поясних аз. — Тя сякаш казва _прекрасна_.
	Устните й се оформиха в изящно „О“ на изненада и едната й ръка стеснително докосна косата й.
	— Можеш да го прочетеш? — невярващо и с леко ужасено изражение попита тя. — Милостиви Техлу! Има ли нещо, което да не знаеш?
	— Уча илишки — обясних аз. — Или поне се опитвам да го нравя. Има шест кичура вместо четири, но е почти като възел за разказване на истории, нали?
	— Почти? — повтори тя. — Много повече е от почти. — Пръстите й дърпаха синия конец в края на плитката й. — В днешно време дори илишците рядко знаят илишки — очевидно раздразнена промърмори тя.
	— Не ме бива особено — оправдах се аз. — Просто знам няколко думи.
	— Даже онези, които говорят този език, не си правят труда да учат възлите. — Тя ми хвърли кос, ядосан поглед. — И би трябвало да ги четеш с пръстите си, а не като ги гледаш.
	— Трябваше да го уча най-вече от илюстрациите в книгите — оправдах се аз.
	Дена най-сетне развърза синия конец и започна да разплита плитката, като чевръстите й пръсти приглаждаха кичурите обратно в косата й.
	— Не трябваше да го правиш — укорих я аз. — Преди ми харесваше повече.
	— Точно за това става дума, нали? — Тя вдигна поглед към мен, вирна гордо брадичка и разтръска косата си. — Ето. Сега какво мислиш?
	— Мисля, че се страхувам да ти правя повече комплименти — признах аз, без да съм съвсем сигурен какво точно съм направил не както трябва.
	Държанието й леко се смекчи и раздразнението й се стопи.
	— Просто е смущаващо. Никога не съм очаквала, че някой ще успее да го прочете. Как би се почувствал, ако някой видеше, че носиш знак, който гласи „аз съм смел и красив“?
	Настъпи мълчание. Преди то да е продължило твърде дълго, аз казах:
	— Да не би да те задържам от някаква неотложна работа?
	— Само ескуайър Страхота. — Тя направи небрежен жест по адрес на придружителя й, който си бе тръгнал.
	— Беше доста неотложен, нали? — попитах аз с полуусмивка и повдигнах вежди.
	— Всички мъже са неотложни по един или друг начин — отвърна тя с подигравателна сериозност.
	— Значи продължават да се придържат към онази своя книга?
	Изражението на Дена стана печално и тя въздъхна.
	— Надявах се, че с възрастта престават да обръщат толкова внимание на книгата. Вместо това открих, че едва обърнали са страницата. — Тя вдигна ръка и показа два пръстена. — Сега вместо рози ми дават злато и щом го направят самоуверено, очакват да бъдат богато възнаградени.
	— Поне те отегчават мъже, които са заможни — успокоих я аз.
	— На кой му е притрябвал мъж посредствен? — изтъкна тя. — Няма особено значение дали богатството му е голямо или малко.
	Сложих нежно ръка върху нейната.
	— Трябва да простиш на тез мъже с безчестни мисли. Тез мъже, бедни и богати, щом видят, че не могат да те имат, опитват се да купят нещо, що не се продава.
	— Молба за милост за враговете! — Дена изръкопляска възхитено.
	— Просто отбелязвам, че ти самата също правиш подаръци — казах аз, — както аз самият знам добре.
	Очите й се втвърдиха и тя поклати глава.
	— Има голяма разлика между подарък, даден от сърце, и такъв, който да те обвърже с някой мъж.
	— В това има истина — признах аз. — Златото е също толкова подходящо за верига, колкото и желязото. И все пак човек едва ли може да обвини мъжете, които се опитват да украсят снагата ти.
	— Едва ли — рече тя с усмивка, която беше едновременно кисела и уморена. — Много от техните предложения искат по-скоро да ме съблекат. — Тя ме погледна. — А ти? Искаш да ме украсиш или да ме съблечеш?
	— Мислил съм за това — признах аз и тайно се усмихнах, защото знаех, че нейният пръстен е прибран на безопасно място в стаята ми в „При Анкер“.
	Огледах я демонстративно.
	— И двете имат своите предимства, но златото не е за теб. Твърде ярка си, за да се нуждаеш от допълнителен блясък.
	Дена хвана ръката ми и я стисна с нежна усмивка.
	— О, мой Квоте, липсваше ми. Донякъде причината да дойда в този край на света бе, че се надявах да те намеря. — Тя се изправи и протегна ръка към мен. — Хайде, отведи ме далеч от всичко това.


	148.
	Истории с камъни

	По време на дългия път обратно към Имре двамата с Дена разговаряхме за стотици незначителни неща. Тя ми разказа за градовете, които беше видяла: Тиню, Вартхерет, Андениван. На свой ред аз й разказах за Адемре и й показах няколко движения от езика на жестовете.
	Тя се шегуваше с мен за нарастващата ми слава и аз й разказах каква е истината зад всички тези истории. Споделих й как се бяха провалили нещата с маера и тя се възмути от случилото се.
	Но имаше много неща, за които не говорехме. Никой от двама ни не спомена нищо за това как се бяхме разделили в Северин. Не знаех дали не си беше тръгнала разгневена след скарването ни, или беше решила, че съм я изоставил. Всеки въпрос, свързан с това, изглеждаше опасен. В най-добрия случай такъв разговор би ни накарал да се чувстваме неудобно. В най-лошия — щеше да разпали отново предишния ни спор, а това беше нещо, което отчаяно се опитвах да избегна.
	Дена носеше арфата със себе си, както и голям пътнически сандък. Предположих, че е завършила песента си и че сигурно вече я изпълнява. Безпокоеше ме обстоятелството, че щеше да я изпълнява и в Имре, където безброй певци и менестрели щяха да я чуят и да я разнесат по света.
	Въпреки това не казах нищо. Знаех, че този разговор ще бъде труден, и исках внимателно да подбера подходящия момент за него.
	Не споменах и за нейния покровител, макар онова, което Ктаех ми беше казал, да измъчваше съзнанието ми. Непрекъснато мислех за него. Сънувах кошмари за него.
	Фелуриан беше друга тема, която не обсъждахме. Въпреки всички шеги, които Дена си правеше за това, че съм спасявал бандити и съм убивал девици, тя нито веднъж не спомена Фелуриан. Сигурно беше чула песента, която бях написал, тъй като тя беше далеч по-популярна от другите истории, които, изглежда, Дена знаеше доста добре. Но тя нито веднъж не спомена за нея, а аз не бях толкова глупав, че сам да повдигна въпроса.
	И така, по време на пътуването много неща останаха неизречени. Напрежението се натрупваше между нас, докато каретата се друсаше по пътя. В разговора ни имаше празноти и прекъсвания, мълчания, които се проточваха твърде дълго, както и такива, които бяха кратки, но ужасяващо дълбоки.
	Бяхме в капана на едно от тези мълчания, когато накрая пристигнахме в Имре. Оставих я в „Главата на глигана“, където тя планираше да си наеме стая. Помогнах й да качи сандъка на горния етаж, но мълчанието там се оказа дори по-дълбоко. Затова набързо го заобиколих, нежно се сбогувах с нея и си тръгнах, без дори да й целуна ръка.

	* * *

	В онази нощ мислех за всичките десет хиляди неща, които можех да й кажа. Лежах буден, вторачен в тавана и не можех да заспя часове наред.
	Събудих се рано неспокоен и притеснен. Закусих със Симон и Фела, после отидох на „симпатия за напреднали“, където Фенгон умело ме победи в три дуела подред и така застана начело в класацията за пръв път, откакто се бях върнал в Университета.
	Тъй като нямах други часове, се изкъпах и прекарах няколко дълги минути в преглеждане на дрехите си, докато накрая избрах една обикновена риза и зелената жилетка, за която Фела казваше, че подчертава очите ми. Превърнах шаеда си в късо наметало, но после реших да не го нося. Не исках Дена да се сеща за Фелуриан, когато ме види с него.
	Накрая мушнах пръстена й в джоба си и се отправих към Имре от другата страна на реката.
	Когато стигнах до „Главата на глигана“, едва успях да докосна дръжката на вратата, когато Дена я отвори, излезе на улицата и ми подаде кошница с обяд.
	Бях повече от изненадан.
	— Как разбра…?
	Тя носеше светлосиня рокля, която много й отиваше.
	— Женска интуиция — усмихна ми се очарователно тя и ме хвана под ръка.
	— Аха — казах аз, като се опитах гласът ми да прозвучи мъдро.
	Усещането за близостта й беше почти болезнено — топлината на ръката й върху моята, уханието й на зелени листа и на въздуха преди лятна буря.
	— Да не би да знаеш и накъде сме тръгнали?
	— Само знам, че ти ще ме отведеш там. — Когато заговори, тя се завъртя с лице към мен и аз почувствах дъха й отстрани върху шията си. — С радост ти се доверявам.
	Обърнах се към нея с намерението да изрека някое от остроумните неща, за които бях мислил цяла нощ. Но когато срещнах очите й, онемях. Отнесох се и загубих представа за времето. За един дълъг миг принадлежах само на нея…
	Дена се засмя и ме изтръгна от унеса, който можеше да продължи още миг или цяла минута. Излязохме от града, разговаряйки така непринудено, сякаш помежду ни никога не е имало нищо друго освен слънчева светлина и пролетен въздух.
	Отведох я на място, което бях открил по-рано тази пролет — малка долчинка, закътана сред дърветата. Едно поточе криволичеше покрай сивия камък, който лежеше на земята по цялата й дължина, а слънцето блестеше над поле от маргаритки, които протягаха лицата си към небето.
	Дена затаи дъх, когато изкачи хребета на хълма и видя разстлалия се пред очите й килим от маргаритки.
	— Чаках толкова дълго, за да покажа на тези цветя колко си красива — рекох аз.
	Това ми спечели страстна прегръдка и целувка, която изгори бузата ми. И двете свършиха, преди да осъзная какво се случва. Объркан и усмихнат, аз я поведох през полето с маргаритки към сивия камък край потока.
	Свалих си обувките и чорапите. Дена захвърли своите обувки и привърза полите си, след което се затича към средата на потока, докато водата не стигна над коленете й.
	— Знаеш ли тайната на камъните? — попита тя и бръкна във водата с ръка.
	Подгъвът на роклята й се намокри, но тя сякаш не обърна внимание на това.
	— Каква е тази тайна?
	Тя извади един гладък, тъмен камък от дъното на потока и го протегна към мен.
	— Ела да видиш.
	Навих си крачолите на панталоните и влязох във водата. Тя вдигна камъка, от който капеше вода.
	— Ако го държиш в ръка и се заслушаш в него…
	Тя го направи и затвори очи. Дълго стоя неподвижно с лице, вдигнато нагоре като цвете.
	Прииска ми се да я целуна, но не го направих.
	Накрая тя отвори тъмните си очи. Те ми се усмихваха.
	— Ако слушаш достатъчно внимателно, той ще ти разкаже история.
	— Каква история разказа на теб? — попитах аз.
	— Веднъж имало едно момче, което се доближило до водата — започна Дена. — Това е историята на момичето, което дошло до водата заедно с момчето. Те разговаряли и момчето хвърляло камъни, сякаш искало да ги махне от себе си. Момичето нямало никакви камъни, затова момчето й дало малко. След това тя се отдала на момчето и то я отхвърлило от себе си, сякаш е камък, без да го е грижа как ще се почувства тя, когато падне.
	Известно време мълчах, защото не можех да преценя дали е свършила.
	— Тогава този камък е тъжен?
	Тя целуна камъка и го пусна, наблюдавайки как той потъва в пясъка.
	— Не, не е тъжен. Но е бил хвърлен веднъж. Усещането за движение му е познато. Трудно му е да стои неподвижен като повечето камъни. Приема предложението на водата и понякога се движи. — Тя вдигна очи към мен и ми се усмихна простодушно. — Когато го прави, мисли за момчето.
	Не знаех как да приема тази история, затова се опитах да сменя темата.
	— Как се научи да чуваш камъните?
	— Ще се изненадаш какви неща можеш да чуеш, ако просто отделиш време да слушаш. — Тя махна към осеяното с камъни корито на потока. — Трябва да опиташ. Човек никога не знае какво може да чуе.
	Без да разбирам напълно каква игра играе тя, аз се огледах наоколо за подходящ камък, после навих ръкави и бръкнах във водата.
	— Слушай — настойчиво ме подкани тя.
	Благодарение на обучението ми при Елодин имах много висок праг на толерантност за онова, което може да бъде сметнато за абсурдно. Вдигнах камъка до ухото си и затворих очи. Зачудих се дали трябва да се престоря, че чувам някаква история.
	В следващия момент се озовах в потока, намокрих се до кости и устата ми се напълни с вода. Плюех и се мъчех да се изправя на крака, докато Дена се смееше толкова силно, че чак се превиваше и едва успяваше да стои изправена.
	Тръгнах към нея, но тя отскочи встрани с лек писък и се разсмя още по-силно. Отказах се да я гоня и демонстративно започнах да бърша водата от лицето и ръцете си.
	— Толкова лесно ли се отказваш? — присмя ми се тя. — Да не би да се намокри?
	Бръкнах във водата.
	— Надявах се да си намеря отново камъка — отвърнах аз и се престроих, че го търся.
	— Няма да ме подмамиш толкова лесно — засмя се Дена и поклати глава.
	— Говоря сериозно — настоях аз. — Исках да чуя края на неговата история.
	— И каква беше тази история? — подкачи ме тя, без да се приближава.
	— Беше историята за едно момиче, което се отнасяло пренебрежително с могъщ арканист — отвърнах аз. — Тя му се подигравала. Презрително му се присмивала. Един ден той хванал я в един поток и със стихове страховете й успокоил. И когато момичето забравило да гледа зад гърба си, той номер й скроил.
	Ухилих й се и извадих ръка от водата.
	Тя се обърна точно преди вълната да я удари. Беше висока само до кръста й, но достатъчна, за да я накара да загуби равновесие. Пльосна се във водата сред водовъртеж от балончета, а роклята и косата й се носеха около нея.
	Течението я довлече до мен и аз, смеейки се, й помогнах да се изправи. Изглеждаше така, сякаш се е давила три дни.
	— Не е честно! — възмутено извика тя, като пръскаше слюнка. — Не е честно!
	— Не съм съгласен — рекох аз. — Ти си най-красивата водна девойка, която бих могъл да се надявам да видя днес.
	Дена ме изплиска.
	— Подмазвай ми се колкото си щеш, но бог вижда истината. Ти мамеше. Докато аз използвах честен номер.
	Тогава тя се опита да ме потопи, но аз бях подготвен. Известно време се боричкахме, докато и двамата останахме без дъх. Едва тогава осъзнах колко близо е тя. Колко е прекрасна. И колко малко ни разделят един от друг мокрите ни дрехи.
	Дена, изглежда, осъзна това едновременно с мен и двамата леко се отдръпнахме един от друг, сякаш внезапно се бяхме засрамили. Подухна вятър и ни напомни колко мокри сме. Дена скочи с лекота на брега и съблече роклята си, без да се поколебае и за миг, и я хвърли върху сивия камък да съхне. Отдолу носеше бяла риза, която прилепна към тялото й. Тя влезе обратно в потока. Побутна ме закачливо, докато минаваше покрай мен, след това се покатери върху един гладък и объл речен камък, който стърчеше наполовина над водата близо до средата на потока.
	Камъкът беше идеален за печене на слънце — гладък базалт, тъмен като очите й. Белотата на кожата й и на ризата, която не скриваше почти нищо, контрастираше толкова рязко с повърхността на камъка, че бе почти болезнено ярка за окото. Дена лежеше по гръб и беше разстлала косата си да се суши. Влагата от нея рисуваше шарки върху камъка и сякаш изричаше името на вятъра. Тя затвори очи и вдигна лице към слънцето. Дори самата Фелуриан не би могла да бъде по-прекрасна и по-съвършено непринудена.
	Отидох на брега и свалих мократа си риза и жилетка. Трябваше да се задоволя с това да остана с подгизналите си панталони, тъй като нямах какво друго да облека.
	— Какво ти каза камъкът? — попитах аз, за да запълня мълчанието, докато простирах ризата си до нейната рокля върху сивия камък.
	Тя поглади с ръка гладката повърхност на камъка и заговори, без да отваря очи:
	— Този ми разказва какво е да живееш във водата, но да не си риба. — Тя се протегна като котка. — Би ли донесъл кошницата тук?
	Взех кошницата, нагазих във водата и се отправих към нея, като се движех бавно, за да не пръскам. Дена лежеше съвсем неподвижна, сякаш беше заспала. Но докато я наблюдавах, устните й се извиха в усмивка.
	— Тих си — отбеляза тя, — но аз мога да те помириша, докато стоиш там.
	— Надявам се миризмата да не е лоша.
	Тя леко поклати глава, продължавайки да стои със затворени очи.
	— Миришеш на сухи цветя, на някаква екзотична подправка, която тлее и се готви да пламне.
	— Предполагам, че мириша и на речна вода.
	Тя отново се протегна и се усмихна непринудено, демонстрирайки съвършената белота на зъбите си и прекрасните си розови устни. Леко се размърда върху камъка. Сякаш почти се готвеше да ми направи място. Почти. Помислих си да се присъединя към нея. Камъкът беше достатъчно голям, ако лежахме достатъчно близо един до друг…
	— Да — рече Дена.
	— Какво да? — попитах аз.
	— Отговорът на твоя въпрос — каза тя и обърна лице към мен с все така затворени очи. — Готвиш се да ми зададеш въпрос. — Тя леко се премести върху камъка. — Отговорът е „да“.
	Как да приема това? Какво трябваше да я попитам? Да поискам целувка? Нещо повече? Колко далеч можех да стигна? Беше ли това някакъв изпит? Знаех, че ако поискам твърде много, само ще я отблъсна.
	— Чудех се дали ще искаш да се мръднеш малко — тихо промълвих аз.
	— Да — отвърна тя и се размърда отново, за да направи още място до себе си.
	След това отвори очи и те се разшириха, когато видя, че съм изправен над нея гол, без риза. Погледна надолу и се успокои, като видя панталоните ми.
	Засмях се, но шокът в широко отворените й очи ме накара отново да стана предпазлив. Оставих кошницата на мястото, на което се готвех да се настаня.
	— За какво си мислехте, милейди?
	Тя се смути и леко се изчерви.
	— Не смятах, че си от онези мъже, които биха донесли голи обеда на едно момиче. — Сви рамене, погледна кошницата, а после мен. — Но така ми харесваш. Мой собствен, гол до кръста роб. — Тя отново затвори очи. — Нахрани ме с ягоди.
	С удоволствие изпълних желанието й и така прекарахме следобеда.

	* * *

	Обедът отдавна бе изчезнал и слънцето ни беше изсушило. За пръв път, откакто се скарахме в Северин, почувствах, че нещата между нас са наред. Мълчанията вече не лежаха около нас като дупки на пътя. Знаех, че просто трябва да изчакам търпеливо, докато напрежението изчезне.
	Следобедът бавно отминаваше и аз разбрах, че моментът е подходящ да повдигна въпроса, който ме измъчваше от толкова отдавна. Видях леко зеленикавия цвят на стари натъртвания по горната част на ръцете й, следата от подутина на гърба й от удар с камшик. Имаше и белег над коляното на единия крак, който още бе доста пресен и червенината му прозираше под бялото на ризата й.
	Единственото, което трябваше да сторя, бе да я попитам за това. Ако подберях подходящите думи, тя щеше да признае, че белезите са от нейния покровител. След това щеше да е лесно да я накарам да се откаже от него. Да я убедя, че заслужава нещо по-добро и че каквото и да й предлага той, то не си струва изтърпяването на такъв тормоз.
	И за пръв път в живота си бях в положение да мога да й предложа някакъв изход. С кредитното писмо на Алверон и работата ми в Рибарника парите нямаше да са проблем за мен. За пръв път в живота си бях заможен. Можех да й осигуря възможност да се измъкне…
	— Какво се е случило с гърба ти? — тихо попита Дена и прекъсна мислите ми. Тя беше все така излегната върху камъка, а аз се бях облегнал на него с крака във водата.
	— Какво? — попитах аз и несъзнателно направих глупав опит да погледна гърба си.
	— Целият ти гръб е покрит с белези — нежно рече тя и аз усетих как хладната й ръка докосва напечения ми от слънцето гръб и проследява някаква линия върху него. — В началото ми беше трудно да разбера, че това са белези. Красиви са. — Пръстите й се плъзнаха по друга линия. — Сякаш някакво огромно дете погрешно те е взело за лист хартия и се е упражнявало да пише букви върху теб със сребърно перо.
	Тя отдръпна ръката си и аз се обърнах с лице към нея.
	— Как ги получи? — попита тя.
	— Създадох известни проблеми в Университета — леко смутено отвърнах аз.
	— Били са те с камшик? — учуди се тя.
	— Два пъти — потвърдих аз.
	— И още стоиш там? — попита тя с такъв тон, все едно още не може да повярва. — След като са ти причинили това?
	Свих рамене.
	— Има и по-лоши неща от боя с камшик — отбелязах аз. — Никъде другаде не бих могъл да науча нещата, на които ме учат там. Когато искам нещо, малко кръв не е достатъчна, за да…
	Едва тогава осъзнах какво говоря. Магистрите бяха наредили да ме бият с камшик. Нейният покровител я биеше. И двамата оставахме при своите мъчители. Как бих могъл да я убедя, че моето положение е различно? Как бих могъл да я убедя да си тръгне?
	— Какво се случва, когато искаш нещо? — Дена ме погледна с любопитство и наклони глава на една страна.
	— Просто исках да кажа, че не се отказвам лесно — свих рамене аз.
	— Чувала съм това за теб — призна Дена и ми хвърли многозначителен поглед. — Доста момичета в Имре казват, че не си особено целомъдрен.
	Тя седна изправена и започна да се плъзга към ръба на камъка. Докато се движеше, бялата й риза се усука и започна бавно да се вдига нагоре по краката й.
	Готвех се да кажа нещо за нейния белег, като се надявах, че ще успея да завъртя разговора около покровителя й, когато забелязах, че Дена е спряла да се движи и наблюдава как зяпам голите й крака.
	— И какво точно казват? — попитах аз по-скоро за да кажа нещо, отколкото от любопитство.
	Тя сви рамене.
	— Някои мислят, че се опитваш да бъдеш с всяка десета жена от населението на Имре.
	Почти стигна до края на камъка и ризата й се усука влудяващо.
	— Една от десет — това е малко амбициозно дори и за мен — опитах се да обърна нещата на шега аз.
	— Колко успокояващо — подкачи ме тя. — На всички ли носиш…
	Тя леко изпъшка, когато се плъзна по камъка. Успя да се хване тъкмо когато протягах ръка да й помогна.
	— Да им нося какво? — попитах аз.
	— Рози, глупако — остро отвърна тя. — Или тази страница вече си я минал?
	— Искаш ли да те пренеса? — предложих й аз.
	— Да — отвърна тя.
	Но преди да успея да стигна до нея, тя се подхлъзна и цопна във водата, като преди да падне, ризата й се вдигна и разкри скандално много. Водата стигна до коленете й и само леко намокри края на ризата й.
	Върнахме се при сивия камък и мълчаливо облякохме вече сухите си дрехи. Дена се ядоса, когато усети мокрия край на ризата си.
	— Можеше чисто и просто да те пренеса — тихо казах аз.
	Тя притисна длан към челото си.
	— Още седем думи, ще припадна. — Започна да си вее с другата ръка като с ветрило. — Какво трябва да стори една жена?
	— Да ме обича — отвърнах аз.
	Възнамерявах да го кажа с най-насмешливия си тон. Да я подкача и да превърна всичко в шега. Но направих грешката да погледна в очите й, докато говорех. Те ме разсеяха и когато думите излязоха от устата ми, те изобщо не прозвучаха по начина, по който бях искал.
	За един кратък миг погледът й се изпълни с нежност. След това ъгълчетата на устата й се извиха в печална усмивка.
	— О, не — рече тя. — Не ми пробутвай този капан. Аз няма да съм една от многото.
	Стиснах зъби, обзет от нещо средно между объркване, смущение и страх. Бях се държал твърде самонадеяно и бях объркал всичко — точно от това се бях опасявал винаги. Кога бях успял да изгубя контрол над разговора?
	— Моля за извинение? — глупаво попитах аз.
	— Така и би трябвало.
	Дена приглади дрехите си с нетипично сковани движения и след това прокара ръце през косата си, усуквайки я в дебела плитка.
	Пръстите й бързо сплитаха кичурите и миг по-късно аз успях да прочета посланието й, ясно като бял ден — „Недей да ми говориш.“
	Може и да съм глупав, но дори и аз мога да разбера толкова очевиден знак. Стиснах уста и преглътнах следващото, което се готвех да кажа.
	Тогава Дена видя, че гледам косата й, и се отдръпна смутено, без да върже плитката. Косата й бързо се освободи и падна върху раменете. Тя сложи ръце пред себе си и започна неспокойно да върти един от пръстените си.
	— Чакай малко — казах аз. — Почти бях забравил. — Бръкнах във вътрешния джоб на жилетката си. — Имам подарък за теб.
	Тя погледна към протегнатата ми ръка и стисна устни.
	— И ти ли? — попита. — Честно казано, надявах се, че си по-различен.
	— Надявам се, че съм такъв — отвърнах аз и отворих ръка.
	Бях полирал пръстена и слънцето проблесна по краищата на светлосиния камък.
	— О! — Дена закри устата си с ръце и очите й внезапно се овлажниха. — Наистина ли е той?
	Тя се протегна и взе пръстена.
	— Той е — каза тя.
	Повъртя го в ръцете си, след това махна един от другите си пръстени и сложи този със синия камък на негово място.
	— Той е — смаяно повтори тя и по лицето й се отърколиха няколко сълзи. — Как успя да…?
	— Взех го от Амброуз — рекох аз.
	— О.
	Пристъпи от крак на крак и аз почувствах как тишината отново се настани помежду ни.
	— Не беше много трудно — продължих аз. — Просто съжалявам, че отне толкова време.
	— Не мога да ти се отблагодаря достатъчно за това. — Дена взе ръката ми между своите.
	Сигурно мислите, че нещата са се оправили. Че подаръкът и това, че сме се държали за ръце, са изгладили нещата между нас. Но сега мълчанието се бе завърнало, по-силно от преди. Беше толкова гъсто, че можеше да бъде намазано върху филия и изядено. Има някои мълчания, които дори думите не могат да прогонят. И макар Дена да докосваше ръката ми, тя не я беше хванала. Разликата е огромна.
	Тя вдигна очи към небето.
	— Времето се променя — отбеляза тя. — Май трябва да се връщаме, преди да е заваляло.
	Кимнах и тръгнахме обратно. Докато вървяхме, облаците хвърляха сенките си върху полето зад нас.


	149.
	Оплетен

	В „При Анкер“ нямаше никой, с изключение на Сим и Фела, които се бяха настанили на една от задните маси. Отидох при тях и седнах с гръб към стената.
	— И така? — попита Сим, докато аз се отпусках на стола. — Как мина вчерашният ден?
	Не отговорих на въпроса му. Нямах особено желание да обсъждам това.
	— Какво е станало вчера? — поинтересува се Фела.
	— Той е прекарал деня с Дена — информира я Сим, — _целия_ ден.
	Свих рамене.
	Жизнерадостният вид на Сим леко помръкна.
	— Не беше толкова добре, така ли? — предпазливо попита той.
	— Не особено — отвърнах аз.
	Погледнах зад бара, улових погледа на Лаурел и й махнах да ми донесе малко от готвеното за деня.
	— Искаш ли да чуеш мнението на една дама? — меко предложи Фела.
	— Склонен съм да чуя твоето.
	Симон избухна в смях и Фела се намуси.
	— Въпреки това ще ти помогна — рече тя. — Разкажи всичко на леля Фела.
	И така, аз й разказах в общи линии какво се бе случило. Опитах се да опиша възможно най-добре ситуацията, но същността й сякаш не се поддаваше на обяснение. Звучеше глупаво, когато се опитвах да облека нещата в думи.
	— Това е всичко — заявих аз след няколко минути неловки опити за обяснение. — Или поне аз повече не искам да говоря за това. Няма друго нещо на света, което да ме обърква повече от нея. — Взех с пръста си една тресчица от масата. — Мразя, когато не разбирам нещо.
	Лаурел ми донесе топъл хляб и паница картофена супа.
	— Нещо друго? — попита тя.
	— Не, благодаря — усмихнах й се и след това огледах задника й, докато тя се връщаше обратно зад бара.
	— Добре тогава — делово каза Фела. — Да започнем с добрите ти страни. Ти си чаровен, хубав и се държиш съвършено възпитано с жените.
	— Не видя ли как оглеждаше Лаурел току-що? — засмя се Сим. — Той е най-големият развратник в света. Дори да имах две глави с вратове, които се въртят като на бухал, пак нямаше да мога да огледам толкова жени, колкото него.
	— Така е — признах аз.
	— Има гледане и _гледане_ — рече Фела на Симон. — Когато някои мъже те гледат, имаш усещането за нещо мазно. След това ти се иска да се изкъпеш. При други мъже чувството е приятно. Помага ти да разбереш, че си красива. — Тя прокара разсеяно ръка през косата си.
	— Ти едва ли имаш нужда това да ти бъде припомняно — отбеляза Симон.
	— Всеки има нужда да му бъде припомняно — възрази тя. — Но при Квоте е различно. Той го прави толкова сериозно. Когато те погледне, усещаш, че цялото му внимание е съсредоточено върху теб. — Тя се засмя на смутеното ми изражение. — Това е едно от нещата, които ми харесаха в теб, когато се запознахме.
	Изражението на Симон стана мрачно и аз се опитах да изглеждам възможно най-безобидно.
	— Но откакто се върна, усещането е вече почти физическо — продължи Фела. — Сега, когато ме погледнеш, нещо се случва зад очите ти. Нещо, изпълнено със сладки плодове, сенки и светлина на лампи. Нещо необуздано, свързано с девойки от страната на фае, които тичат под виолетово небе. Всъщност това е нещо ужасно. И ми харесва. — След последните думи тя се размърда неспокойно на стола и в очите й се появи дяволит блясък.
	Това беше вече твърде много за Симон. Той отблъсна стола си от масата и понечи да се изправи, размахвайки неразбираемо ръце.
	— Добре тогава… Аз просто… добре.
	— О, сладурче — рече Фела и сложи ръка върху неговата, — замълчи. Не е това, което си мислиш.
	— Не ми казвай да мълча! — натърти Сим, но остана на стола.
	Фела прокара ръка през косата по тила на Сим.
	— Няма нищо, за което да се безпокоиш. — Тя се засмя, сякаш самата мисъл за това беше нелепа. — Аз съм се обвързала с теб много повече, отколкото можеш да си представиш. Но това не означава, че от време на време не мога да се зарадвам на някое и друго малко ласкателство.
	Сим я погледна намръщено.
	— Да взема да отида в манастир тогава? — попита тя и в съвсем лекия й, мелодичен модегански акцент се промъкна нотка на раздразнение. — Нали знаеш как се чувстваш, когато Мола реши да флиртува с теб?
	Симон зяпна и изглеждаше така, сякаш се опитва едновременно да пребледнее и да се изчерви.
	— В името на малките богове, Сим! — Фела се засмя на смущението му. — Да не мислиш, че съм сляпа? Това е нещо мило и те кара да се чувстваш добре. Има ли лошо в това?
	Настъпи пауза.
	— Предполагам, че няма нищо лошо — най-сетне отвърна Сим.
	Той вдигна поглед, усмихна ми се несигурно и махна косата от очите си.
	— Просто никога не ме поглеждай по начина, по който тя спомена, става ли? — Усмивката му се разшири и стана по-искрена. — Не знам дали ще мога да го понеса.
	Ухилих му се в отговор, без да се замислям. Сим винаги можеше да ме накара да се усмихна.
	— Освен това — каза му Фела — ти си съвършен, какъвто си в момента. — Тя го целуна по ухото, сякаш за да затвърди доброто му настроение, сетне се обърна отново към мен и рече с равен тон: — От друга страна, колкото и пари да ми даваш, не бих се забъркала с теб.
	— Какво искаш да кажеш? — попитах аз. — Ами външността ми? И онова фае нещо в погледа ми?
	— О, ти си очарователен. Но едно момиче иска повече от това. Тя иска мъжът да й се посвети.
	— Отказвам да се хвърля в краката й като всички други мъже, които някога е срещала. Тя мрази това. Виждал съм какво се случва с тях.
	— Никога ли не ти е минавало през ум, че може и тя да се чувства по същия начин? — попита Фела. — Имаш доста сериозна репутация сред дамите.
	— Да взема да вляза в манастир тогава? — повторих онова, което тя беше казала на Сим, макар да прозвуча по-остро, отколкото възнамерявах. — В името на почерненото тяло на бога! Виждал съм я в прегръдките на стотици мъже! И внезапно тя се чувства обидена, че съм завел друга жена на театрална пиеса?
	— Правиш с тях нещо повече от това да ги разхождаш с карета — възрази Фела и ми хвърли прям поглед. — Жените говорят.
	— Чудесно. И какво казват те? — ядно попитах аз и сведох поглед към супата.
	— Че си очарователен — непринудено отговори тя — и учтив. Че ръцете ти не шарят, което в някои случаи очевидно е причина за недоволство. — Тя се подсмихна.
	— Чие? — Вдигнах поглед, изпълнен с любопитство.
	Фела се поколеба.
	— На Мерадин — отвърна тя. — Но не си го чул от мен.
	— Тя не ми каза и двайсет думи по време на вечерята — поклатих глава аз. — И е била разочарована, че не съм я опипвал след това? Мислех, че ме мрази.
	— Тук сме далеч от Модег — отбеляза тя. — В тази част на света хората нямат достатъчно усет за правенето на любов. Някои жени не знаят как да се държат с мъж, който не е нахален.
	— Много добре — рекох аз. — Какво друго казват?
	— Нищо, което да е особено изненадващо — отвърна тя. — Макар да не си нахален, определено не е трудно да бъдеш разпален. Казват, че си щедър, остроумен и… — Тя не довърши, изглеждаше смутена.
	— Продължавай — подканих я аз.
	— Сдържан — добави Фела и въздъхна.
	— Сдържан?
	Не беше съкрушителният удар, който очаквах.
	— Понякога всичко, което търсиш, е просто вечеря — обясни Фела — или компания, или разговор, или просто някой, с когото приятелски да се понатискаш. Но най-вече един мъж ти е нужен, за да… — Тя се намръщи и започна отначало. — Когато си с някой мъж… — Отново не довърши.
	— Кажи каквото имаш да казваш — наведох се напред аз.
	Тя сви рамене и извърна поглед.
	— Ако бяхме заедно, щях да очаквам, че ще ме напуснеш. Не веднага. Не злобно и подло. Но знам, че щеше да го направиш. Не приличаш на онези мъже, които биха останали с едно момиче завинаги. Накрая щеше да намериш нещо, което е по-важно от мен.
	Побутвах разсеяно един картоф в купата, без да знам какво да мисля.
	— Тук има нещо повече от преданост — намеси се Сим. — Квоте би преобърнал света за това момиче. Нима не го виждаш?
	Фела ме изгледа продължително.
	— Мисля, че го виждам — рече тя.
	— Ако ти можеш да го видиш, тогава и Дена би трябвало да може — разумно отбеляза Симон.
	— Забелязвам го само защото гледам отстрани — поклати глава Фела.
	— Любовта е сляпа? — засмя се Сим. — _Това_ ли е съветът, който можеш да предложиш? — Той вдигна очи към тавана. — Стига, моля те.
	— Никога не съм казвал, че съм влюбен — уточних аз. — Никога не съм казвал това. Тя ме обърква и аз съм привързан към нея. Но нещата не отиват по-далеч. И как биха могли? Не я познавам достатъчно добре, за да мога сериозно да твърдя, че я обичам. Как може да обичам нещо, което не разбирам?
	Те ме гледаха мълчаливо известно време. След това Сим избухна в момчешкия си смях, все едно току-що бях казал най-забавното нещо, което някога е чувал. Той хвана ръката на Фела и целуна пръстена й от камък.
	— Печелиш — каза й той. — Любовта е сляпа и глухоняма. Никога повече няма да се съмнявам в мъдростта ти.

	* * *

	Реших да продължа да проучвам мненията на други хора и отидох да потърся магистър Елодин. Накрая го намерих седнал под едно дърво в малка градинка близо до Мюз.
	— Квоте! — Той ми махна лениво. — Ела, седни — покани ме той и побутна с крак към мен една купичка. — Хапни си малко грозде.
	Взех си няколко зърна. В онези дни пресните плодове не бяха рядкост за мен, но въпреки това гроздето беше чудесно, откъснато точно преди да презрее. Дъвчех замислено. Съзнанието ми все още беше оплетено в мисли за Дена.
	— Магистър Елодин — бавно започнах аз, — какво бихте помислили за човек, който непрекъснато променя собственото си име?
	— Какво? — Той внезапно се изпъна, а в очите му се появи безпокойство и паника. — Какво си направил?
	Реакцията му ме стресна и отбранително вдигнах ръце.
	— Нищо! — твърдо заявих аз. — Не става въпрос за мен, а за едно момиче, което познавам.
	Лицето на Елодин стана пепеляво.
	— Фела? — попита той. — О, не. Не. Тя не би направила нещо такова. Твърде умна е за това.
	Звучеше така, сякаш отчаяно се опитва да убеди самия себе си.
	— Нямам предвид Фела — уверих го аз. — Става дума за едно момиче, което познавам. Всеки път, когато я срещна, тя е избрала да се нарича с ново име.
	— О — каза Елодин и се отпусна.
	Той отново се облегна на дървото и тихо се разсмя.
	— Става дума за _рождените_ имена — рече той с осезаемо облекчение. — В името на божиите кости, момче! Аз си помислих… — Той не довърши и поклати глава.
	— Какво сте си помислили? — попитах аз.
	— Нищо — небрежно отвърна той. — Сега ми обясни за това момиче.
	Свих рамене и започнах да съжалявам, че изобщо повдигнах въпроса.
	— Просто се чудех какво бихте казали за момиче, което постоянно сменя името си. Всеки път, когато я срещна, тя е с различно име — Дианах, Дона, Диане.
	— Предполагам, че не е някакъв беглец? — попита Елодин и се усмихна. — Не е преследвана и не се опитва да се измъкне от закона на желязото на Атур? Не става дума за нещо такова?
	— Доколкото знам, не — отговорих аз и също леко се усмихнах.
	— Може би това означава, че не знае коя е — предположи той. — Или че знае, но не й харесва. — Той вдигна поглед и замислено потърка носа си. — Може би е знак за нейното неспокойство и неудовлетворение. Може да означава, че характерът й е непостоянен и тя променя името си, за да му пасва. Или пък може да означава, че променя името си с надеждата, че това ще й помогне да бъде различен човек.
	— Това са много думи, които не означават нищо — сопнах се аз. — Все едно да кажеш, че знаеш, че супата ти е или топла, или студена. Или че една ябълка е или сладка, или кисела. — Погледнах го намръщено. — Това е просто сложен начин да кажете, че не знаете нищо.
	— Ти не ме попита какво _знам_ за подобно момиче — изтъкна той. — Попита ме какво бих помислил за нея.
	Сви рамене. Тази тема започваше да ме уморява. Хапвахме мълчаливо от гроздето и наблюдавахме как студентите идват и си отиват.
	— Отново призовах вятъра — казах аз, осъзнавайки, че още не му го бях споделил. — Докато бях в Тарбеан.
	При тези думи Елодин се оживи.
	— Наистина ли го направи? — попита той, обърна се и ме погледна очаквателно. — Разкажи ми тогава. Искам да знам всички подробности.
	Елодин беше възможно най-добрият слушател — беше внимателен и ентусиазиран. Разказах му цялата история, като не пропуснах и няколкото драматични моменти. Когато свърших, открих, че настроението ми значително се е подобрило.
	— Станаха три пъти за този семестър — одобрително отбеляза Елодин. — Потърсил си го и си го намерил, когато си имал нужда от него. И не е бил просто някакъв си бриз, а дъх. Това е фина работа. — Той ме погледна с крайчеца на окото си и ми се усмихна лукаво. — Как мислиш, колко време ще мине, преди да успееш да си направиш пръстен от въздух?
	Вдигнах лявата си ръка и разтворих пръсти.
	— Кой може да каже дали вече не го нося?
	Елодин се разтресе от смях, сетне спря, когато моето изражение не се промени. Той леко сбърчи вежди и ме изгледа замислено. Погледът му се насочи първо към ръката ми, а след това се върна върху лицето ми.
	— Шегуваш ли се? — попита той.
	— Това е добър въпрос — отвърнах аз и го погледнах спокойно в очите. — Дали наистина го правя?


	150.
	Глупост

	Пролетният семестър се изтърколи. Противно на очакванията ми Дена нямаше никакви публични изпълнения в Имре. Вместо това след няколко дни се отправи на север към Анилин.
	Но този път дойде специално в „При Анкер“, за да ми каже, че си тръгва. Почувствах се странно поласкан от това и то ме накара да се замисля, че може би е знак, че отношенията помежду ни не са напълно провалени.
	Ректорът се разболя точно когато наближаваше краят на семестъра. Харесвах Херма, макар да не го познавах много добре. Не само че го намирах за учудващо сговорчив учител, когато ме учеше на илишки, но той се беше отнесъл добре с мен, когато още бях нов в Университета. Въпреки това не бях особено обезпокоен. Аруил и останалият персонал на Медика можеха да се справят с почти всичко, освен може би да съживят мъртвец.
	Но дните отминаваха, а от Медика нямаше никакви новини. Слуховете твърдяха, че той е твърде слаб, за да стане от леглото, и има пристъпи на треска, които заплашват да унищожат могъщия му ум на арканист.
	Когато стана очевидно, че скоро няма да се върне към задълженията си на ректор, магистрите се събраха, за да решат кой да заеме мястото му — може би дори за постоянно, ако състоянието му се влоши.
	Накратко казано, Хеме беше избран за ректор. След като изненадата от шока отмина, ми беше лесно да разбера защо го бяха избрали. Килвин, Аруил и Лорен бяха твърде заети, за да поемат допълнителни задължения. Същото, но в по-малка степен, се отнасяше и за Мандраг и Дал. Оставаха Елодин, Брандеур и Хеме.
	Елодин не искаше този пост и, общо взето, беше считан за твърде безотговорен за него. А Брандеур неизменно беше като ветропоказател за вятъра, който духаше от Хеме.
	И така, в ректорския стол седна Хеме. Макар да намирах това за дразнещо, то не влияеше на ежедневния ми живот. Единствено внимавах да не нарушавам ни най-малко законите на Университета, защото знаех, че ако сега ме сложеха „върху роговете“, гласът на Хеме срещу мен щеше да се брои за два.

	* * *

	Приемните изпити наближаваха, а магистър Херма беше все така слаб и имаше треска. Затова стомахът ми болезнено се бе свил на възел от притеснение, докато се подготвях за първия си приемен изпит с Хеме като ректор.
	Преминах през въпросите със същата внимателно премерена ловкост, която бях използвал и през последните два семестъра. Поколебах се и направих няколко грешки, които обикновено ми струваха такса за обучение от около двайсетина таланта. Достатъчно, за да спечеля малко пари, но не толкова, че да попадна в твърде неловко положение.
	Както винаги, Хеме ми задаваше двусмислени или подвеждащи въпроси, чиято цел бе да ме объркат, но това не беше нещо ново. Единствената истинска разлика беше в това, че Хеме се усмихваше твърде много. Освен това усмивката му не беше никак приятна.
	Както обикновено, магистрите се съвещаваха приглушено. Накрая Хеме обяви таксата ми за обучение — петдесет таланта. Очевидно ректорът имаше по-голямо влияние върху тези неща, отколкото бях предполагал.
	Прехапах устни, за да не се разсмея, и докарах обезсърчено изражение на лицето си, докато се спусках в сутерена на Холоус, където беше кантората на касиера. Когато видя бележката за таксата ми за обучение, очите на Рием засияха. Той изчезна в задната стаичка и миг по-късно се върна с дебел плик в ръце.
	Благодарих му и се върнах в стаята си в „При Анкер“, като през цялото време поддържах мрачното изражение на лицето си. Щом затворих вратата след себе си, разкъсах дебелия плик и изсипах съдържанието му в ръката си — две блестящи златни марки, които струваха по десет таланта всяка.
	Тогава започнах да се смея. Смях се, докато очите ми се насълзиха и коремът ме заболя. После облякох най-хубавите си дрехи и събрах приятелите си — Уилем, Симон, Фела и Мола. Изпратих едно момче за поръчки с покани до Деви и Трепе. След това наех карета с четири коня, която да закара цялата ни група от другата страна на реката, в Имре.
	Отбихме се в „Еолиан“. Дена не беше там, но вместо нея взехме Деох и отидохме в „Кралски герб“ — заведение, в което никой студент не би могъл да си позволи да отиде. Портиерът огледа намръщено разнородната ни група, сякаш се готвеше да ни отпрати, но Трепе го погледна по най-неодобрителния благороднически маниер, на който беше способен, и бяхме пуснати да влезем вътре без разправии.
	След това започна една такава приятна, упадъчна нощ, каквато почти не съм имал оттогава досега. Ядохме и пихме и аз с радост плащах за всичко. Единствената вода на масата беше тази в купичките за измиване на ръцете. В чашите ни имаше само стари винтишки вина, тъмен скутен, охладен метеглин, сладък бренд и всеки тост, който вдигахме, беше за глупостта на Хеме.


	151.
	Ключалки

	Квоте си пое дълбоко дъх и кимна сякаш на себе си.
	— Да спрем дотук — каза той. — За пръв път в живота си имам пари, заобиколен съм от приятели — това е подходящо място да прекъснем за тази нощ. — Той разсеяно разтри лявата си ръка с дясната. — Ако продължим нататък, нещата отново ще станат мрачни.
	Летописеца взе малката купчина с изписани страници, подреди ги върху масата и подравни ъглите им, преди да сложи последната, изписана до половина страница най-отгоре. Отвори кожената си чанта, извади яркозеления венец от бодлива зеленика и мушна листовете вътре. След това затвори мастилницата и започна да разглобява и почиства частите на перото.
	Съдържателят се изправи и се протегна. След това събра празните чинии и чаши и ги отнесе в кухнята.
	Баст просто седеше с безизразно лице. Не помръдваше. Сякаш почти не дишаше. След няколко минути Летописеца започна да му хвърля погледи.
	Квоте се върна в стаята и се намръщи.
	— Баст — каза той.
	Помощникът бавно извърна очи и погледна мъжа зад бара.
	— Бдението за Шеп продължава — рече съдържателят. — Тази вечер няма много за чистене. Защо не отидеш за края? Останалите ще се радват да си там…
	Баст се замисли, после поклати глава.
	— Не мисля, Реши — отвърна той с равен глас. — Не съм в настроение. — Стана от стола и се отправи към стълбите, без да погледне в очите никого. — Просто ще ида да си легна.
	Тежкият звук от отдалечаващите се стъпки бавно заглъхна, последван от затварянето на врата.
	Писарят гледаше след него, сетне се обърна към червенокосия мъж зад бара.
	Квоте също гледаше към стълбището. Очите му бяха загрижени.
	— Просто имаше тежък ден — отбеляза той, сякаш говореше на себе си, а не толкова на своя гост. — Утре ще бъде добре.
	Той избърса ръцете си, заобиколи бара и се отправи към входната врата.
	— Имаш ли нужда от нещо преди лягане? — обърна се той към Летописеца.
	Последният поклати глава и отново се захвана да сглобява перото си.
	Съдържателят заключи входната врата с голям месингов ключ, след това рече на писаря:
	— Ще оставя ключа в ключалката, в случай че се събудиш рано и искаш да се разходиш или нещо подобно. Напоследък не спя много. — Той докосна лицето си отстрани, на мястото върху челюстта, където започваше да се оформя синина. — Но тази вечер може и да направя изключение.
	Летописеца кимна и метна на рамо кожената си торба. След това внимателно взе венеца от зеленика и се качи нагоре по стълбите.
	Останал сам в общата стая, Квоте методично помете пода, като внимателно хвана всички ъгли. Изми чиниите, почисти масите и бара и намали всички лампи, с изключение на една, оставяйки стаята слабо осветена и изпълнена с потрепващи сенки.
	За момент хвърли поглед към бутилките зад бара, сетне се обърна и на свой ред бавно се качи нагоре по стълбите.

	* * *

	Баст бавно влезе в своята стая и затвори вратата след себе си.
	Като се движеше тихо в мрака, той застана пред камината. От сутрешния огън не беше останало нищо друго освен пепел и въглени. Отвори сандъка за дърва, но вътре имаше само малко слама и няколко трески на дъното.
	Слабата светлина на прозореца проблясваше върху черните му очи и очертаваше лицето му, докато той стоеше неподвижен, сякаш се опитваше да реши какво да прави. Миг по-късно пусна капака на сандъка да се затвори, уви се в едно одеяло и се сгуши на малкия диван пред празната камина.
	Седя там дълго време с отворени очи.
	През прозореца се разнесе слаб шум от тътрене. После настъпи тишина. След това се разнесе слабо драскане. Баст се обърна и видя отвън тъмна форма, която се движеше в нощта.
	Той застина неподвижно, след това се плъзна от дивана и застана пред камината. С очи, все така вперени в прозореца, внимателно опипа полицата над камината.
	Откъм прозореца отново се чу драскане, този път по-силно. Очите на Баст се стрелнаха от прозореца към полицата и той хвана нещо с двете си ръце. На слабата лунна светлина леко проблесна метал, докато той се привеждаше напред, напрегнат като стегната пружина.
	Дълго време не се чуваше нищо. Нито звук. Нямаше никакво движение пред прозореца или в тъмната стая.
	_Тап-тап-тап-тап-тап._ Звукът беше слаб, но се чуваше идеално в пълната тишина на стаята. Последва пауза, след която звукът се появи отново, остър и настойчив по стъклото на прозореца: _тап-тап-тап-тап-тап-тап-тап_.
	Баст въздъхна. Приведеното му и напрегнато тяло се отпусна и той се приближи до прозореца, махна резето и го отвори.
	— Моят прозорец няма резе — сприхаво каза Летописеца. — А твоят защо има?
	— По очевидни причини — отвърна помощникът.
	— Мога ли да вляза?
	Баст сви рамене и се върна при камината, докато писарят тромаво се прехвърли през прозореца. Помощникът драсна една клечка кибрит и запали лампата върху близката маса, след това внимателно остави на полицата над камината два дълги ножа. Единият беше тънък и остър като стрък трева, а другият — пронизващ и изящен като шип.
	Летописеца се огледа, когато лампата освети стаята. Помещението беше голямо, облицовано с ламперия и застлано с дебели килими. Два дивана бяха обърнати един срещу друг пред камината, а единият ъгъл на стаята беше зает от огромно легло с тъмнозелен балдахин.
	Имаше полици, запълнени с картини, дреболии и разни странни неща. Кичури коса, привързани с панделка, свирки, издялани от дърво, изсушени цветя, пръстени, направени от рог или кожа, или изплетени от трева, лята на ръка свещ с пресовани във восъка листа.
	В някои части от стаята очевидно наскоро беше добавена украса с клонки от бодлива зеленика. Една дълга гирлянда минаваше по дължината на таблата на леглото, а друга обикаляше полицата над камината и беше омотана около дръжките на двете лъскави брадвички с формата на лист, които висяха там.
	Баст седна отново пред студената камина и уви едно вехто одеяло около раменете си като шал. Одеялото беше някаква бъркотия от парчета плат, които не си пасваха, и цветовете му навсякъде бяха избледнели с изключение на яркото червено сърце, пришито точно в средата.
	— Трябва да говорим — тихо рече писарят.
	Баст сви рамене, а очите му останаха втренчени върху камината.
	— Трябва да те попитам… — Летописеца пристъпи с една крачка напред.
	— Няма нужда да шепнеш — прекъсна го помощникът, без да вдига поглед. — Намираме се в другия край на странноприемницата. Понякога имам гости. Това му пречеше да спи, затова се преместих в тази част на сградата. Между моята стая и неговата има шест масивни стени.
	Писарят седна в края на другия диван с лице към Баст.
	— Трябва да те попитам за някои от нещата, които каза тази вечер за Ктаех.
	— Не бива да говорим за Ктаех. — Гласът на Баст беше равен и безжизнен. — Това не е здравословно.
	— Тогава за ситите — продължи Летописеца. — Каза, че ако научат за тази история, те биха убили всички, замесени в нея. Истина ли е това?
	— Ще изгорят това място и ще посипят със сол земята след себе си — кимна помощникът с очи, все още вперени в камината.
	Писарят сведе поглед и поклати глава.
	— Не разбирам защо толкова се страхуваш от Ктаех — рече той.
	— Ами — отвърна Баст, — изглежда, ще се окаже, че май не си много умен.
	Летописеца се намръщи и зачака търпеливо.
	Помощникът въздъхна и отмести очи от камината.
	— Помисли. Ктаех знае всичко, което някога ще направиш. Всичко, което ще кажеш…
	— Това го прави много досаден за разговор — отбеляза писарят, — но не…
	На лицето на Баст внезапно се изписа ярост.
	— _Диен вехат. Енфеун вехат тилорен тес!_ — ядно и почти несвързано извика той.
	Той трепереше и стискаше и разпускаше юмруци.
	Летописеца пребледня, когато чу жлъчния тон на помощника, но не трепна.
	— Ти не се гневиш на мен — спокойно каза той и погледна Баст в очите. — Просто си разгневен, а аз се случих наблизо.
	Помощникът го погледна ядосано, но не каза нищо.
	— Опитвам се да помогна, знаеш това, нали? — наведе се напред Летописеца.
	Баст кимна навъсено.
	— Това означава, че разбираш какво става.
	Помощникът сви рамене, внезапният му изблик на гняв се бе изчерпал и той отново изпадна в апатия.
	— Изглежда, че Квоте ти вярва за Ктаех — отбеляза писарят.
	— Той знае за скритите тайни на света — рече Баст. — А каквото не знае, бързо го схваща. — Пръстите му разсеяно подръпваха одеялото. — И ми се доверява.
	— Но това не изглежда ли много скалъпено? Ктаех дава на момче цвете, едно нещо води до друго и внезапно става война. — Летописеца махна презрително с ръка. — Нещата не се случват по този начин. Твърде голямо съвпадение.
	— Не е съвпадение — въздъхна помощникът. — Слепецът ще се спъне в разхвърляна стая. Но ти не го правиш. Ти използваш очите си и избираш лесния път. За теб той е напълно ясен. Ктаех може да вижда бъдещето. Всяко бъдеще. Ние се спъваме. Той не го прави. Той просто поглежда и избира най-гибелния път. Той е камъкът, който предизвиква лавината. Той е кашлицата, от която започва чумата.
	— Но ако знаеш, че Ктаех се опитва да те контролира — настоя писарят, — ти просто ще направиш нещо друго. Той ти дава цвете и ти го продаваш.
	— Ктаех ще знае това — поклати глава Баст. — Не можеш да изиграеш нещо, което познава бъдещето ти. Да кажем, че продадеш цветето на принца. Той го използва, за да излекува своята годеница. Година по-късно тя го хваща да я мами с камериерката, обесва се, защото е опозорена, и баща й започва война, за да отмъсти за честта й. — Той безпомощно разтвори ръце. — И накрая пак се стига до гражданска война.
	— Но младежът, който е продал цветето, остава в безопасност.
	— Може би не — мрачно се възпротиви помощникът. — По-вероятно е да се напие като някой лорд, да хване едра шарка, след това да събори лампа и да запали половината град.
	— Ти просто си измисляш разни неща, за да докажеш правотата си — възрази Летописеца. — В действителност не доказваш нищо.
	— Защо трябва да доказвам каквото и да е на теб? — попита Баст. — Защо трябва да ме е грижа какво мислиш? Живей си щастливо в глупавото си неведение. Правя ти услуга, като не ти казвам истината.
	— И що за истина е това? — попита писарят, очевидно раздразнен.
	Помощникът уморено въздъхна и вдигна поглед към него с изражение, в което се четеше пълна безнадеждност.
	— По-скоро бих се бил със самия Халиакс — рече той. — По-скоро бих предпочел да се изправя срещу всички чандриани накуп, отколкото да разменя десет думи с Ктаех.
	Това накара Летописеца да замълчи за момент.
	— Те ще те убият — каза той.
	Нещо в гласа му превърна думите му във въпрос.
	— Да — съгласи се Баст, — и въпреки това.
	Писарят се втренчи в тъмнокосия мъж, който седеше срещу него, увит в дрипаво одеяло.
	— Историите те карат да се страхуваш от Ктаех — заяви той с откровено отвращение в гласа. — И от този страх оглупяваш.
	Помощникът сви рамене и празните му очи се върнаха отново върху несъществуващия огън.
	— Отегчаваш ме, малки човеко.
	Летописеца се изправи, пристъпи напред и зашлеви силно Баст през лицето.
	Главата на младежа отхвръкна на една страна и за момент той изглеждаше твърде шокиран, за да помръдне. След това се изправи със светкавично движение и одеялото отлетя от раменете му. Сграбчи грубо и с оголени зъби писаря за гърлото и очите му станаха тъмносини, без капчица бяло в тях.
	Летописеца го гледаше право в очите.
	— Ктаех е планирал всичко това — спокойно рече той. — Той е знаел, че ще ме нападнеш и че заради това ще се случат ужасни неща.
	Побеснялото лице на Баст се скова и очите му се разшириха. Напрежението напусна раменете му и той отдръпна ръце от гърлото на писаря. Младият мъж се канеше да се настани отново върху възглавниците на дивана.
	Летописеца замахна и го зашлеви повторно. Ако не друго, то поне звукът беше по-силен от преди.
	Баст отново оголи зъби, после спря. Очите му стрелнаха писаря, сетне се отместиха встрани.
	— Ктаех знае, че се страхуваш от него — продължи Летописеца. — Знае, че аз ще използвам това срещу теб. Продължава да те манипулира. Ако не ме нападнеш, това ще е причината да се случат ужасни неща.
	Помощникът замръзна, сякаш се парализира, и застина между изправено и седнало положение.
	— Слушаш ли ме? — попита писарят. — Събуди ли се най-сетне?
	Баст вдигна поглед към него с изражение на объркано удивление. Върху бузата му се разля яркочервено петно. Той кимна и бавно се отпусна отново на дивана.
	— Какво би направил, ако те ударя пак? — Летописеца отново вдигна ръка.
	— Ще те изкормя — искрено отвърна Баст.
	Писарят кимна и седна на своя диван.
	— Приемам възможността Ктаех да знае бъдещето. Това означава, че може да контролира много неща — той вдигна пръст, — но не всичко. Плодът, който изяде днес, беше все така сладък в устата ти, нали?
	Помощникът бавно кимна.
	— Ако Ктаех е толкова злобен, колкото казваш, той би ти навредил по всеки възможен начин. Но не може да го направи. Не ти попречи да се шегуваш с Реши тази сутрин. Не може да ти попречи да се наслаждаваш на слънцето, което докосва лицето ти, или да целуваш розовите страни на фермерските дъщери, не е ли така?
	На лицето на Баст проблесна усмивка.
	— Целувал съм нещо повече от лицата им — увери го той.
	— Това исках да кажа — твърдо заяви Летописеца. — Той не може да отрови всяко нещо, което правим.
	Помощникът, изглежда, се замисли, после въздъхна.
	— Донякъде си прав — съгласи се той. — Но само един идиот би седял в горяща къща, мислейки си, че всичко е наред, защото плодовете са все още сладки.
	Писарят демонстративно огледа стаята.
	— На мен не ми изглежда, че странноприемницата е в пламъци.
	Баст го изгледа невярващо.
	— Целият свят е в пламъци — рече той. — Отвори си очите.
	Летописеца се намръщи.
	— Дори да оставим всичко друго настрана — продължи да настоява той, — Фелуриан го е пуснала да си върви. Тя е знаела, че той е говорил с Ктаех. Със сигурност не би го пуснала на свобода по света, освен ако няма някакъв начин да се предпази от влиянието на Ктаех.
	При тези думи очите на помощника просветнаха за момент, но после потъмняха отново почти веднага. Той поклати глава.
	— Търсиш дълбокото в плитък поток — отбеляза той.
	— Не те разбирам. Каква причина би имала тя да го пусне да си върви, ако той наистина е опасен?
	— Причина ли? — повтори Баст с мрачно веселие в гласа. — Няма _причина_. Тя няма нищо общо с разумните причини. Пуснала го е, защото това е гъделичкало гордостта й. Искала е той да се върне в света на смъртните и да я възхвалява. Да разказва истории за нея. Да тъгува по нея. Затова го е пуснала да си върви. — Той въздъхна. — Казах ти вече. Моите хора не са известни с това, че взимат добри решения.
	— Може би — съгласи се писарят. — Или може би тя просто е знаела, че е безполезно да се опитва да надхитри Ктаех. — Той направи безгрижен жест. — Ако каквото и да направиш е грешно, то тогава със същия успех можеш да правиш и каквото си пожелаеш.
	Помощникът дълго седя мълчаливо. След това кимна, в началото леко, а после по-категорично.
	— Прав си — каза той. — Ако всичко така или иначе ще свърши зле, то трябва да правя това, което искам.
	Той огледа стаята, после внезапно се изправи. След като порови малко, намери едно дебело наметало, хвърлено на пода. Изтупа го добре, метна го около раменете си и се отправи към прозореца. После спря, върна се обратно до дивана и започна да тършува между възглавниците, докато не намери бутилка вино.
	Летописеца изглеждаше объркан.
	— Какво правиш? Да не би да смяташ да се върнеш на бдението за Шеп?
	Баст спря по пътя си към прозореца, сякаш почти се изненада да види, че писарят е още там.
	— Отивам да свърша една работа — отвърна той и мушна бутилката с вино под мишницата си, след което отвори прозореца и преметна единия си крак навън. — Не ме чакай.

	* * *

	Квоте влезе рязко в стаята си и затвори вратата след себе си.
	Той се движеше енергично. Почисти студената пепел в камината, сложи нови дърва и запали огъня с дебела кибритена клечка с червена сяра. Донесе второ одеяло и го застла върху тясното си легло. Леко се намръщи и взе смачкания лист хартия, който беше паднал на пода, и го сложи до другите два смачкани листа върху бюрото.
	След това почти неохотно се отправи към леглото. Пое си дълбоко дъх, избърса ръце в панталоните си и коленичи пред тъмния сандък, който стоеше там. Сложи двете си длани върху извития капак и затвори очи, сякаш се ослушваше за нещо. Раменете му се размърдаха, когато се напъна да вдигне капака.
	Не се случи нищо. Той отвори очи и мрачно стисна уста. Ръцете му помръднаха отново и задърпаха по-силно, напрягайки се продължително, преди да се откажат.
	Съдържателят се изправи с безизразно лице и отиде до прозореца, който гледаше към гората зад странноприемницата. Отвори го, надвеси се навън и протегна ръце надолу. След това се изправи, като държеше малка дървена кутия.
	Почисти я от паяжините и я отвори. Вътре лежаха два ключа — един от тъмно желязо и един от лъскава мед. Квоте коленичи отново пред сандъка и мушна медния ключ в желязната ключалка. Завъртя го бавно и прецизно — наляво, после надясно и пак наляво, като през цялото време слушаше внимателно леките прещраквания, идващи от някакъв механизъм вътре.
	След това взе железния ключ и го вкара в медната ключалка. Него не завъртя. Мушна го дълбоко навътре в ключалката, после го извади до половина навън, сетне отново го мушна навътре, преди да го извади с плавно и бързо движение.
	След като върна ключовете обратно в кутията, той отново сложи длани върху капака на сандъка в същото положение като преди.
	— Отвори се! — тихо каза той. — Отвори се, проклет да си! Едро.
	Той задърпа капака. Гърбът и раменете му се напрегнаха от усилието.
	Капакът на сандъка не помръдна. Квоте въздъхна продължително и се наведе напред, докато челото му не опря в хладното тъмно дърво. Когато издиша, раменете му се отпуснаха и той изглеждаше малък, наранен, ужасно уморен и състарен.
	Въпреки това в изражението му нямаше изненада, нито печал. То просто беше примирено. Беше изражението на мъж, който накрая е получил лошите новини, които вече е очаквал.


	152.
	Бъз

	В такава нощ беше по-добре да не си на открито.
	Облаците бяха дошли късно като сив чаршаф, проснат върху небето. Вятърът беше мразовит и поривист и носеше вълни от дъжд, който рукваше изведнъж като порой, преди да намалее до ръмеж.
	Въпреки това двамата войници, които си бяха направили лагер в един гъсталак край пътя, изглеждаха в добро настроение. Бяха намерили склад на дървари и бяха наклали толкова висок и силен огън, че случайните пориви от дъжд не можеха да му сторят нищо друго, освен да го накарат да пращи и съска.
	Двамата мъже разговаряха на висок глас и се смееха с необуздания, шумен смях на хора, които са твърде пияни, за да ги е грижа за времето.
	По едно време от дърветата се появи трети мъж. Той прескочи внимателно дънера на едно повалено дърво. Беше мокър, дори подгизнал и тъмната му коса беше залепнала за главата. Когато войниците го видяха, те вдигнаха бутилки и ентусиазирано го поздравиха.
	— Не знаехме дали ще успееш да дойдеш — рече русият. — Нощта е отвратителна. Но е справедливо да си получиш твоята една трета.
	— Намокрил си се до кости — отбеляза брадатият и вдигна тънка жълта бутилка. — Пийни от това. Плодово е, ама рита като кон.
	— Твоето пиене е като момичешка пикня — подигра го русият и вдигна своята бутилка. — Ей това тук е мъжка напитка.
	Третият мъж погледна едната бутилка, после другата, сякаш не можеше да реши. Накрая вдигна пръст, посочи едната бутилка, после другата и започна да напява:

	Клен. Кол с цветя,
	хващай и върви.
	Пепел и жарава.
	Плод от бъз носи.

	Накрая посочи жълтата бутилка, сетне я хвана за гърлото и я надигна към устата си. Отпи бавна и дълга глътка и тихо преглътна.
	— Хей, ти — извика брадатият войник, — остави малко!
	Баст свали бутилката и облиза устни. Засмя се сухо и невесело.
	— Избрал си правилната бутилка — рече той. — Това е бъз.
	— Май далеч не си толкова приказлив, колкото беше тази сутрин — отбеляза русият и наклони глава на една страна. — Изглеждаш така, сякаш ти е умряло кучето. Всичко наред ли е?
	— Не — отвърна Баст. — Нищо не е наред.
	— Не е наша вината, ако той е разбрал — побърза да се оправдае русият. — Изчакахме малко, след като ти излезе — точно както ни каза. Но седяхме вече от часове. Мислехме, че никога няма да излезеш от там.
	— Пусто да остане! — раздразнено възкликна брадатият мъж. — Той разбра ли? Да не те е изхвърлил?
	Помощникът поклати глава и отново надигна бутилката.
	— Тогава няма от какво да се оплакваш. — Русият войник се почеса отстрани по главата и се намръщи. — Глупавото копеле ми направи една-две цицини.
	— Върнахме му го тъпкано — ухили се брадатият и разтърка кокалчетата си с палец. — Утре ще пикае кръв.
	— Значи в крайна сметка всичко е наред — философски заключи русият и се олюля нестабилно, докато прекалено театрално размахваше своята бутилка. — Ти си ожули кокалчетата. Аз имам чудесна напитка. И всички заедно направихме добри нари. Всички са доволни. Всички са получили това, което най-много са искали.
	— Аз не получих каквото исках — каза Баст с равен глас.
	— Още не — рече брадатият войник, бръкна в джоба си и извади кесия, която тежко иззвъня, когато той я подхвърли в дланта си. — Я седни да се посгрееш и ще разделим това.
	Помощникът погледна към осветения кръг около огъня, но не понечи да седне. След това започна да напява, като посочваше произволно към разни неща — близкия камък, дънер, брадвичка…

	Угар и прасило.
	Пепел и дъб.
	Вземай що се е спасило.
	Пушек и скръб.

	Накрая той посочи към огъня. Пристъпи по-близо, наведе се ниско и издърпа един клон, който беше по-дълъг от ръката му. Краят му се бе превърнал в грозд от нажежени въглени.
	— Я гледай, ти май си по-пиян от мене — избухна в смях брадатият. — Нямах това предвид, когато казах да се посгрееш.
	Русият войник се преви от смях.
	Баст сведе поглед към двамата мъже. Миг по-късно той също се разсмя. Звукът беше ужасен, назъбен и нерадостен. Това не беше човешки смях.
	— Ей! — остро го прекъсна брадатият с изражение, което вече не беше весело. — Какво ти става?
	Отново започна да вали. Един порив на вятъра обсипа лицето на помощника с тежки капки. Последва нов порив, който накара върха на клона да заблести в яркооранжево.
	Нажеженият въглен обрисува искряща дъга във въздуха, докато Баст започна да го насочва ту към единия, ту към другия мъж, като напяваше:

	Буре. Бира.
	Камък и къща.
	Вятър и вода.
	Ти се зле държа.

	Помощникът спря с пламтящия клон, насочен към брадатия мъж. Зъбите му изглеждаха червени на светлината на огъня. На лицето му нямаше и помен от усмивка.


	Епилог
	Три вида тишина

	Отново беше нощ. Странноприемница „Пътният камък“ беше потънала в тишина, която сякаш беше разделена на три.
	Най-познатият елемент в нея беше просторното, отекващо спокойствие, внушено от липсата на нещо. Ако дъждът беше постоянен, капките щяха да трополят по покрива, да се стичат по стрехите и бавно да отмиват тишината към морето. Ако в леглата на странноприемницата имаше любовници, те щяха да въздишат и да стенат и така да накарат тишината да се засрами и да си тръгне. Ако имаше музика… но не, музика, разбира се, нямаше. Всъщност нямаше нито едно от споменатите неща и затова тишината си оставаше.
	Вън от „Пътният камък“ през дърветата се разнасяше шумът от далечна веселба — звук от цигулка, гласове, тропот на обувки и пляскане с ръце. Но този шум беше тънък като косъм и смяната на посоката на вятъра го прекъсна. Остана само шумоленето на листата и нещо, което донякъде наподобяваше далечен крясък на бухал. Те също заглъхнаха и след тях остана само втората тишина, която чакаше като дъх, който беше поет и задържан безкрайно дълго.
	Третият вид тишина беше трудно доловима. След час вслушване евентуално би я усетил в хладния метал на дузината ключалки, които бяха здраво заключени, за да държат нощта надалеч. Тя се таеше в грубите глинени кани със сайдер и кънтящите празнини в общото помещение, където някога имаше маси и столове. Беше в тъпата болка от синините, които осейваха едно тяло. Беше също и в ръцете на мъжа, чието беше тялото и който сковано се надигна от леглото, стиснал зъби заради болката.
	Мъжът имаше огненочервена коса. Очите му бяха тъмни и отсъстващи и той се движеше с ловката увереност на крадец в нощта. Слезе по стълбите в общата стая. Там, зад здраво залостените прозорци, вдигна ръце като танцьор, измести тежестта си и бавно направи една-единствена съвършена стъпка.
	„Пътният камък“, както и третият вид тишина принадлежаха нему. И нищо чудно, защото тя бе най-осезаема и попиваше останалите два вида в себе си. Третият вид тишина бе дълбока и пространна като края на есента. Тежка като загладен речен камък. Това беше мекият, лишен от припряност звук, който обгръща човек, очакващ смъртта.



	Patrick Rothfuss
	The Wise Man’s Fear, 2009

	__Издание:__
	Патрик Ротфус. Страхът на мъдреца. Част I
	Американска. Първо издание
	Превод: Ангел Ангелов
	Редактор: Петя Петкова
	Коректор: Станка Митрополитска
	Художник на корицата: Ясен Панов
	ИК „Прозорец“, София, 2011
	ISBN: 978-954-733-717-6

	__Издание:__
	Патрик Ротфус. Страхът на мъдреца. Част II
	Американска, първо издание
	Превод: Ангел Ангелов
	Редактор: Петя Петкова
	Коректор: Станка Митрополитска
	Художник на корицата: Ясен Панов
	ИК „Прозорец“ ЕООД, 2012 г.
	ISBN: 978-954-733-725-1

	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/34183
	Последна корекция: 23 април 2015 в 19:02