


antique

Налини
Синг

Архангелска целувка Кн.2 от поредицата Ловец на гилдията



und
Романтика, паранормална романтика



Налини
Синг

calibre 2.8.0
27.8.2016
7cf2dafa-e8c5-4f6f-b8fb-e2d9b236903a
1.0


2016
Егмонт
9789542718642








Превод от английски Силвия Желева









Книгата се издава под това лого, запазена марка на Егмонт.
Всички права запазени. Нито книгата като цяло, нито части от нея могат да бъдат възпроизвеждани под каквато и да е форма.

Оригинално заглавие
Archangel’s Kiss

Copyright © 2010 Nalini Singh
All rights reserved.
Снимки на корицата © Shutterstock

Превод
Силвия Желева



Редактор
Сабина Василева


Коректор
Милена Братованова

Издава „Егмонт България“ ЕАД
1142 София, ул. „Фритьоф Нансен“ 9
www.egmontbulgaria.com
Електронно издание, 2016
ISBN 978-954-27-1864-2



НАЧАЛО

Кап.
Кап.
Кап.
– Ела тук, малки ловецо. Вкуси.
Кръв във въздуха, по стените, под краката ù.
– Ари?
– Ари хубавичко си подремва. – Кикот, който извика у нея желание да бяга, да бяга, ДА БЯГА! – Ммм, мисля, че предпочитам Бела. – Един потопен в кръв пръст се вдигна към лицето й, докосна устните ù.
Кръвта се стече по езика ù.
Кръвта на сестра ù.
И тогава тя изпищя.




1

Елена се хвана здраво за перилата на терасата и втренчи погледа си в нащърбената клисура, която се разстилаше под нея. Оттук скалите приличаха на остри зъби, готови да хапят, раздират и разкъсват. Хватката ù стана още по-силна, защото леденият вятър заплашваше да я запрати в никому непрощаващата разтворена паст.
– Преди година – прошепна – не знаех, че Убежището съществува, а днес – ето ме тук.
Град от мрамор и стъкло се простираше във всички посоки, а елегантните му очертания изглеждаха изящно под острите като бръснач, изгарящи лъчи на слънцето. Околните дървета с тъмни листа предлагаха навяващи спокойствие ивици зеленина от двете страни на клисурата – огромна цепнатина, която разделяше града на две. Покритите със снежни шапки планински върхове се извисяваха над града. Нямаше пътища, нито многоетажни сгради, нищо, което да нарушава неземната благодат.
Но въпреки цялата си красота това място будеше някакво смътно чувство, че под позлатената повърхност дебне мрак.
Тя си пое въздух, който носеше леденостудената свежест на планинските ветрове, и погледна нагоре към… ангелите. Толкова много ангели. Крилете им изпълваха небето над града, който изглеждаше така, сякаш бе израсъл от самата скала.
Поразените от ангелите, тези смъртни, които бяха буквално омаяни от гледката на ангелските криле, щяха да плачат, молейки се да бъдат тук, сред боготворените от тях същества. Но Елена беше виждала как архангел се смее, докато вади очите от вампирски череп, как се преструва, че яде, а после изцежда сочната тъкан. Потръпна и си помисли, че това не е представата ù за рая.
Дочу шумолене на криле зад себе си и две здрави ръце стиснаха хълбоците ù.
– Уморяваш се, Елена. Ела вътре.
Тя остана на мястото си, макар усещането, породено от близостта му и него самия – силен, опасен и безкомпромисно мъжествен, – което долови по чувствителната повърхност на крилете си, да извика у нея желание да тръпне в екстаз.
– Мислиш ли, че сега имаш право да ми заповядваш?
Архангелът на Ню Йорк, същество толкова смъртоносно, че дори и в този момент част от нея се страхуваше от него, повдигна косата от тила ù и докосна с устни кожата ù.
– Разбира се. Ти си моя. – Никаква следа от хумор, нищо освен категорично чувство за собственост.
– Не вярвам, че си се научил да обичаш истински. – Беше я хранил с амброзия, беше я превърнал от смъртна в безсмъртна, беше ù дал криле – криле! – и всичко в името на любовта. Към нея, ловеца, смъртната… вече не.
– Дори да е така, време е да се върнеш в леглото.
И после тя се озова в прегръдките му, макар да нямаше спомен да е пускала перилата. Трябва обаче да го бе направила, защото ръцете ù отново се пълнеха с кръв, кожата ù се бе опънала. Болеше. Макар да се опитваше да следва бавните и горещи слънчеви отблясъци, Рафаел я пренесе през плъзгащата се врата в една великолепна стая от стъкло на върха на крепост, изградена от мрамор и кварц – точно толкова солидна и непоклатима като планините около тях.
Гняв изпълни вените ù.
– Вън от ума ми, Рафаел!

Защо?


– Защото, както съм ти казвала неведнъж, не съм твоята кукла на конци. – Стисна зъби, докато той я полагаше на меките като облаци чаршафи и възглавници. Но матракът бе твърд под дланите ù, когато се изправи до седнало положение. – Любовницата –
Господи, все още не можеше да повярва, че се бе влюбила в архангел 
– трябва да ти бъде партньор, а не марионетка, която да манипулираш.

Кобалтови очи, които превръщаха хората в роби, тъмна като нощта коса, обрамчваща изящното му лице… лице, излъчващо немалко жестокост.
– В съзнание си от точно три дни, след като прекара цяла година в кома – каза ù. – А аз съм живял повече от хиляда години. И сега не си по-равна с мен, отколкото беше, преди да те направя безсмъртна.
Усети гнева като стена от бял шум в ушите си. Искаше ù се да го застреля, както бе направила някога. Тази мисъл предизвика каскада от образи в ума ù – мокротата на тъмночервената кръв, разкъсаното крило, шокът в изцък­­лените очи на Рафаел. Не… нямаше отново да стреля в него, но той я подтикваше към насилие.
– Какво съм тогава?
– Ти си моя.
Беше ли грях, че при тези му думи, изречени с нотка на чувство за собственост в гласа му, и заради тъмната страст, изписана на лицето му, по гръбнака ù полазиха горещи тръпки? Вероятно. Но тя не даваше и пет пари. Интересуваше я единствено фактът, че сега е свързана с архангел, който мисли, че правилата на земята са се променили.
– Да – съгласи се. – Сърцето ми е твое.
В очите му проблесна задоволство.
– Но нищо друго. – Очите ù приковаха неговите. Отказваше да отстъпи. – И така, аз съм безсмъртно бебе. Чудесно, но все още съм ловец. Достатъчно добър, че да ме наемеш.
Страстта бе заменена от раздразнение.
– Ти си ангел.
– С вълшебни ангелски пари?
– Парите не са от значение.
– Разбира се, че не. По-богат си и от Мидас – измърмори. – Обаче аз няма да съм твоята малка играчка, която да дъвчеш…
– Играчка, която да дъвча? – Весела искрица в очите му.
Тя не му обърна внимание.
– Сара казва, че мога да се върна на работа, когато пожелая.
– Сега на първо място е лоялността ти към ангелите, не към Гилдията.
– Михаела. Сара. Михаела. Сара – прошепна с подигравателна сериозност. – Нейно Величество Кучката срещу най-добрата ми приятелка, Господи, чия страна мис­лиш, че ще взема?
– Няма значение, нали? – повдигна вежда той.
Тя имаше чувството, че знае нещо, което на нея не ù е известно.
– Защо да няма?
– Не можеш да приведеш нито един свой план в действие, докато не се научиш да летиш.
Това ù затвори устата. Изгледа го гневно и се отпусна на възглавниците с разперени върху чаршафите криле. Среднощната тъмнина бавно приемаше цвета на индигото, преди да се разтвори в зората и да се превърне в ярка бяло-златиста светлина. Опитът ù да се цупи трая приблизително две секунди. Елена и сърденето не бяха съвместими. Дори Джефри Деверо, който мразеше всичко у своята „отвратителна“ дъщеря, не можеше да я обвини в този грях.
– Научи ме тогава – каза тя и изправи гръб. – Готова съм. – Усещаше копнежа да лети като буца в гърлото си, опустошаваща душата ù нужда.
Изражението на Рафаел не се промени.
– Не можеш дори да излезеш на терасата без помощ. По-слаба си и от новоизлюпено птиче.
  Беше виждала миниатюрните криле и телца на малките, наглеждани от по-големите. Не много пъти, но достатъчно.
– Убежището – запита. – Безопасно място ли е за младите?
– То е всичко, от което се нуждаем. – С тези свои очи, самото въплъщение на чистия грях, той погледна към вратата. – Дмитрий идва.
Когато усети да я обгръща изкусителната миризма на Дмитрий, нашепваща за плът, секс, разврат и задоволство, тя си пое дълбоко дъх. За нещастие, с трансформацията си не беше придобила имунитет срещу тази характерна за вампирите черта. Което означаваше, че и  трансформацията си имаше недостатък.
– Едно не можеш да оспориш – все още съм способна да проследявам вампири по миризмата. – И това я правеше роден ловец.
– Имаш потенциала да ни бъдеш истински полезна, Елена.
Зачуди се дали Рафаел осъзнава колко арогантно звучат думите му. Не вярваше да е така. Той оставаше непобедим повече години, отколкото тя би могла да си представи, и арогантността се бе превърнала в част от природата му… Но не, помисли си. Можеше да бъде наранен. Когато избухна адът на земята и Ангел на кръвта се опита да разруши Ню Йорк, Рафаел беше избрал да умре с Елена, а не да изостави разбитото ù тяло на онази издатина високо над Манхатън.
Сред не особено ясните ù спомени се открояваха следните: нарязани криле, кървящо лице, ръце, които я държаха здраво, за да я защитят, докато двамата слизаха към улиците на града под тях, напомнящ стомана. Сърцето ù се сви.
– Кажи ми нещо, Рафаел.
Той вече се обръщаше към вратата.
– Какво искаш да знаеш, ловецо?
При тези изплъзнали се от устата му думи тя скри усмивката си.
– Как да те наричам? Съпруг? Партньор? Приятел?
Сложил ръка на бравата, той ù хвърли неразгадаем поглед.
– Можеш да ме наричаш „господар“.
Елена гледаше втренчено затворената врата и се питаше дали не си играе с нея. Не можеше да прецени дали е така – не го познаваше достатъчно добре, за да долавя наст­роенията му и да знае кога казва истината и кога лъже. В агонията на болката и страха двамата се бяха събрали заедно, подтикнати от призрака на смъртта към съюз, за който може би щяха да бъдат необходими години, ако Юръм не беше решил да се превърне в Роден от кръвта и да прокара през света пътека от убийства.
Рафаел ù беше казал, че според легендата само истинската любов позволява на амброзията да разцъфти на езика на архангела и да превърне човек в ангел. Но може би нейното преобразяване не се дължеше на най-дълбокото чувство, а на много рядка биологична симбиоза? Все пак вампирите бяха създания на ангелите и биологичната съвместимост играеше съществена роля в тази трансформация.
– По дяволите. – Потърка сърцето си с длан в опит да потуши внезапната болка.
„Интригуваш ме.“
Беше го казал в началото. Така че може би имаше и елемент на очарование.
– Бъди честна, Елена – прошепна и прокара пръсти по великолепните криле, неговия подарък за нея. – Ти си тази, която е податлива на очарованието.
Обаче нямаше да се превърне в робиня.
– Господар, друг път. – Гледаше чуждото небе през вратите на терасата и усети как решимостта ù става твърда като желязо – никакво чакане повече. Ако все още беше човек, вследствие на комата мускулите ù щяха да се стопят, но тя не беше. Обаче те бяха претърпели трансформация, която не можеше да си представи – усещаше ги слаби, нови. Не беше необходима рехабилитация, но имаше нужда от физически упражнения. Особено що се отнасяше до крилете. – Няма по-подходящ момент от настоящия. – Изправи се до седнало положение, пое си дълбоко дъх, за да се успокои… и разпери криле. – Господи, боли! – Стисна зъби, от ъгълчетата на очите ù потекоха сълзи, но тя продължи да опъва неексплоатираните досега и непознати мускули и бавно да прибира новите си криле, преди отново да ги разпери. След три повторения и толкова сълзи, стекли се до устните ù, че усещаше единствено вкуса на солта им, кожата ù се покри с пот, която проблясваше на струящата през прозореца слънчева светлина.
Точно тогава Рафаел се върна. Тя очакваше да избухне, но той само седна на стола срещу леглото, без да откъсва поглед от нея. Наблюдаваше я внимателно, преметнал крак върху крак, и потупвайки по върха на ботуша си с един бял плик, обточен със златист кант.
Удържайки на погледа му, тя разпери криле още два пъти. Усещаше гърба си като направен от желе, а мускулите на стомаха ù бяха толкова стегнати, че изпитваше болка.
– Какво има… – пауза, за да си поеме дъх – …в плика?
Крилете ù се затвориха рязко и тя откри, че се е облегнала на таблата. Бяха ù необходими няколко секунди да осъзнае какво бе направил. Нещо студено се разгърна в сърцевината на душата ù, макар че той стана, остави една хавлия на леглото и отново седна. Нямаше начин това да продължи.
Но въпреки необуздания гняв и яростта си избърса лицето си и не каза нищо. Защото той бе прав – не беше равна нему, дори не се доближаваше до равенството. А и комата не ù се бе отразила добре. Обаче сега щеше да работи върху щитовете, които бе започнала да развива, преди да стане ангел. Съществуваше шанс – предвид промените, настъпили в нея – да успее да ги задържи за по-дълго.
Застави схваналите се мускули на раменете ù да се отпуснат, взе ножа, който бе оставила на нощното шкафче, и започна да почиства неизползваното му острие с хавлията.
– По-добре ли се чувстваш?
– Не. – Той стисна устни. – Трябва да ме чуеш, Елена. Няма да те нараня, но не мога да ти позволя да се държиш по начин, който поставя под въпрос контрола ми над теб.

Какво?

– Какви точно са отношенията между архангелите? – запита с неподправено любопитство.
Той не отговори веднага.
– Сега, след като връзката на Михаела и Юръм е разрушена, знам само за една стабилна.
– А и Нейно Величество Кучката е архангел, така че те бяха равни.
Кимване с глава, което означаваше по-скоро мисъл, отколкото жест. Изглеждаше така дяволски красив, че ù бе трудно да мисли, дори след като бе узнала, че душата му е изтъкана от безмилостност. В леглото тази безпощадност се превръщаше в яростен контрол, принуждаващ жената да вика и да иска да излезе от кожата си заради ненаситния глад, който тялото ù изпитваше.
– Кои са другите двама? – запита, преглъщайки острата, дълбока нужда. Той я държеше, откакто се бе събудила, а прегръдката му бе силна, мощна и на моменти сърцераздирателно нежна. Но днес тялото ù копнееше за докосване от много по-тъмно естество.
– Елижа и Хана. – Очите му блестяха, придобили онзи нюанс, който веднъж бе забелязала на платно, изложено в студиото на един художник. Берлинско синьо. Така се наричаше. Богат нюанс. Екзотичен. Някак земен по начин, който смяташе за неприсъщ за ангелите, докато не се оказа завладяна от Архангела на Ню Йорк.
– Ще оздравееш, Елена. Тогава ще те науча как танцуват ангелите.
Устата ù пресъхна заради тлеещата горещина в спокойно произнесените думи.
– Елижа? – запита. Гласът ù бе дрезгав, подканващ.
Той все така не откъсваше поглед от нея, устните му бяха едновременно чувствени и безмилостни.
– Двамата с Хана са заедно от векове. Макар че силата ù нараства с времето, казват, че е доволна да бъде негова съпруга.
Употребата на подобни старомодни думи я накара да се замисли.
– Вятърът под крилете му?
– Щом така ти харесва. – В следващия миг лицето му вече представляваше само линии и ъгли – мъжка красота в най-чиста и най-безмилостна форма. – Няма да изчезнеш.
Тя не знаеше дали това е обвинение или заповед.
– Не, няма. – Дори докато произнасяше думите, ясно осъзнаваше, че срещу силата на Рафаел ще ù се наложи да използва цялата си воля, за да продължи да бъде личност.
Той отново започна да потупва по ботуша си с плика. Движенията му бяха прецизни и преднамерени.
– От днес имаш срок. Трябва да си на крака след малко повече от два месеца.
– Защо? – запита, макар да усети как мехурчета, пълни с наслада, изпълват кръвта ù.
Берлинското синьо замръзна и се превърна в черен лед.
– Леуан организира бал в твоя чест.
– Говорим за Дзо Леуан, най-старата от архангелите? – Мехурчетата се пукнаха и станаха безжизнени. – Тя е… различна.
– Да. Претърпя развитие. – В тона му се прокрадна нотка, нашепваща за тъмна нощ, за толкова черни сенки, че бяха почти осезаеми. – Вече не е изцяло от този свят.
Кожата ù настръхна, защото, когато тези думи излизаха от устата на безсмъртен…
– Защо дава бал в моя чест? Не ме познава от времето на Адам.
– Напротив, Елена. Всеки от Десетимата избрани е наясно коя си. Наехме те все пак.
При мисълта, че най-мощната група в света се интересува от нея, я обля студена пот. Не ù помагаше фактът, че Рафаел е един от тях. Знаеше на какво е способен, каква сила владее, колко лесно би било за него да премине границата на истинското зло.
– Само деветима са сега – отвърна. – Юръм е мъртъв. Освен ако не си му намерил заместник, докато бях в кома?
– Не съм. Човешкото време означава твърде малко за нас. – Нехайното безразличие на безсмъртен. – Колкото до Леуан, става въпрос за сила. Иска да види малката ми любимка, моята слабост.




2

Негова любимка. Негова слабост.
– Тя ли се изрази така, или това са твои думи?
– Има ли значение? – Небрежно свиване на раменете. – Вярно е.
Елена хвърли ножа със смъртоносна точност. Рафаел го улови във въздуха – за острието. Кръвта бе яркочервена на фона на златистата му кожа.
– Нали ти кървя последния път? – запита, сякаш водеше банален разговор, остави ножа да падне на девствено белия преди килим и стисна ръката си в юмрук. Кръвта секна само след секунда.
– Накара ме да сключа пръсти около острие. – Кръвта ù все още препускаше заради бързината на движенията му. Мили Боже. А тя бе допуснала този мъж в леглото си. Копнееше за него дори сега.
– Хмм. – Изправи се и отиде до нея.
Макар да бе казал, че няма да я нарани, в онзи момент тя не бе толкова сигурна. Стисна здраво чаршафите, когато седна до нея. Едното му крило почиваше на краката ù. Беше топло и изненадващо тежко. Крилете на ангелите не служеха единствено за показ, както вече започваше да проумява. Те представляваха само мускули и сухожилия, свързани с костта, и като всички други мускули трябваше да заякнат, преди да бъдат използвани. Навремето следваше да се тревожи единствено да не се препъне, ако се преумори. А сега вече трябваше да се тревожи и да не вземе да падне от небето.
Но не мисълта за тази опасност танцуваше пред очите ù сега.
Не, всичко, което виждаше, бе синьо.
Преди Рафаел синьото никога не бе представлявало за нея цветът на греха, на изкушението. На болката.
Той се наведе към нея, отметна косата ù с пръсти, които можеха да носят толкова остро удоволствие, че чак болеше… и я целуна там, където пулсът ù биеше. Тя потръпна и откри, че е заровила ръце в косата му. Той отново я целуна, приласкавайки топлината в стомаха ù да се разлее мързеливо и благодатно по цялото ù тяло и да го желае с всяко бавно тупване на сърцето.
Нещо проблесна в периферията на зрението ù и тя осъзна, че я покрива с ангелски прах – древна фина субстанция, за която смъртните плащаха огромни суми. Но Рафаел имаше специална смес за нея. С вдишването на прашинките съблазънта ставаше все по-силна и накрая Елена можеше да мисли единствено за секс, забравила за болката, пронизваща крилете ù, забравила дори гнева си.
– Да – прошепна той, долепил устни до нейните. – Мис­ля, че ще ме интригуваш вечно.
Това би трябвало да развали момента, но не стана така. Не и когато тя можеше да прочете еротично обещание в очите му и в тона на гласа му. Опита се да го привлече по-близо, но той стисна челюст.
– Не, Елена. Ще те нараня. – Недвусмислени думи. Истина. – Виж. – Пусна плика върху чаршафите и се изправи. Великолепните му бели криле, всяко перце по които беше покрито с блестящо злато, се разпериха, за да я обсипят с ангелски прах, довеждайки я до екстаз.
– Престани. – Гласът ù бе тих, устата ù – пълна с горещия му мъжки вкус. – Кога и аз ще мога да правя така?
– Тази способност се развива с времето и не всеки ангел я придобива. – Сви крилете си. – Може би след четиристотин години.
Изгледа го втренчено.
– Четиристотин? Години?
– Сега си безсмъртна.
– Колко безсмъртна? – Въпросът не беше глупав. Както прекрасно знаеше, архангелите също можеха да умрат.
– На безсмъртието му трябва време да се развие, да се установи, а ти си току-що формирана. В момента дори силен вампир е способен да те убие. – Наклони леко глава на една страна. Вниманието му бе приковано от късчето небе зад стъклото, за което ù бе казал, че има отразяващ ефект, позволявайки ù в усамотение да изучава Убежището, без да се тревожи, че някой я наблюдава. – Изглежда, днес Убежището е популярно място. – Докато изричаше тези думи, той се приближи до вратите на терасата. – Трябва да отидем на този бал, Елена. Всяко друго решение би било признак на фатална слабост. – Затвори вратите след себе си, разпери криле и излетя по линия на абсолютния вертикал.
Непреднамерената проява на сила накара Елена да ахне. Сега, когато усещаше тежестта на крилете на гърба си, разбираше необикновеното естество на вертикалното излитане на Рафаел. Докато го гледаше, той профуча бързо пред терасата и изчезна. Когато най-после сведе очи към плика, сърцето ù все още биеше силно заради целувката му и демонстрираните от него брилянтни летателни умения.
Деликатните косъмчета по ръцете ù щръкнаха в мига, в който пръстите ù докоснаха плътната бяла хартия. Усещането бе странно – сякаш пликът е бил на толкова студено място, че не би се затоплил при никакви обстоятелства. Някой дори би могъл да го нарече студен като гроб.
Кожата ù настръхна.

Отърси се от това усещане и обърна плика. Печатът беше счупен, но можеше да види образа, ако съединеше краищата. Ангел.
Разбира се
, помисли си, неспособна да престане да го гледа втренчено. Беше използвано черно мастило, но не знаеше защо то би трябвало да я тревожи. Смръщи вежди и го доближи до лицето си.

– О, Исусе. – Прошепнатите тихо думи просто се изтръгнаха от нея, когато съзря скритата в образа тайна. Беше илюзия, трик. Погледнат от определен ъгъл, печатът изобразяваше коленичил ангел с наведена глава. Но ако се променеше ъгълът, ангелът гледаше право в теб. Очните му кухини бяха празни, а костите му – бели.

Тя вече не е изцяло от този свят.

Изведнъж думите на Рафаел придобиха съвсем друго значение.

Потръпна, взе плика и извади картичката отвътре. Беше кремава на цвят и ù напомняше скъпите картички, които баща ù използваше в личната си кореспонденция. Буквите се нижеха пред погледа ù, изписани със старинно злато. Прокара пръст по тях – не знаеше защо, – но не бе възможно да усети дали златото е истинско или не.
Не бих се изненадала обаче
. Леуан бе стара, толкова стара. А едно такова същество, обладаващо силата, можеше да натрупа голямо богатство с времето.

Странно, но макар да мислеше за Рафаел като за силен, никога не бе го възприемала като стар. У него имаше усещане за живот, което противостоеше на подобна идея. Усещане за… човечност? Не. Рафаел не бе човек, дори не се доближаваше до хората.
Но не беше като Леуан.
Погледът ù отново се спря на картичката.

Каня те в Забранения град, Рафаел. Ела, нека приемем радушно жената, която си взел под крилото си. Позволи ни да видим красотата на връзката между безсмъртен и момиче, което някога е било смъртно. Откривам, че за пръв път от хилядолетия насам съм очарована.


Дзо Леуан

Елена не искаше да очарова Леуан. Всъщност не желаеше дори да се доближава до останалите от Десетимата избрани. През повечето време бе сигурна, че Рафаел няма да я убие. Но що се отнасяше до другите…
– О, по дяволите.

Малката ми любимка.


Моята слабост.

Може и да презираше използваните от него думи, но това не ги правеше по-малко точни. Ако Архангелът на Ню Йорк наистина я обичаше, то бе същото като да носи мишена на гърба си.
Отново го видя, с кървящо и изранено лице, с накъсани криле, архангел, който избира смъртта пред вечния живот. Беше истина, която никога нямаше да забрави, истина, която бе за нея като котва дори когато всичко друго в нейния свят се променяше.
– Не всичко – прошепна и протегна ръка към телефона. Защото, макар мястото да изглеждаше сякаш принадлежи на някакво отдавнашно време на галантност и изящество, любезността в случая бе като наточено острие. Което не бе изненадващо, като се замислиш – ангелите не оцеляваха цяла вечност, като се привързваха към миналото. Кулата на архангелите в Ню Йорк, пронизваща облаците, бе съвършеният пример.
Телефонът в другия край звънеше, а тя гледаше втренчено през вратите на терасата и търсеше великолепното същество, което управляваше Кулата и което се осмеляваше да нарича свой любовник.
Звъненето спря.
– Здравей, Ели. – Дрезгав глас, последван от шумна прозявка.
– По дяволите, събудих те. – Беше забравила за времевата разлика между Ню Йорк и мястото, където се намираше тя.
– Всичко е наред. Кацнахме рано. Задръж. – Шумолене, щракване, после Сара се върна на телефона. – Никога не съм виждала Дийкън да заспива толкова бързо, макар че измърмори нещо, което звучеше като „здравей, Ели“. Мисля, че нашето момиченце го измори днес.
Елена се усмихна при мисълта за „страшния кучи син“, съпруга на Сара, изтощен от малката Зоуи.
– Събудих ли я?
– Не, тя също е изморена. – Шепот. – Само надникнах. Отивам в дневната.
Елена лесно можеше да си представи обкръжаващата Сара среда – от елегантните дивани в карамелени нюанси, внасящи топлина, до огромния черно-бял портрет на Зоуи на стената, на който се виждаше усмихнатото ù лице, скрито от сапунена пяна. Великолепната къща от кафяв камък представляваше повече дом за Елена от всяко друго място с изключение на собствения ù апартамент.
– Апартаментът ми, Сара? – Не беше се сетила да ù зададе този въпрос преди два дни, когато тя бе в Убежището, защото умът ù бе прекалено зает, бродейки из хаоса на смъртта… И с новите ù криле.
– Съжалявам. – Гласът на Сара носеше болезненото ехо от миналото. – След… всичко случило се Дмитрий блокира достъпа до него. А аз се интересувах повече къде си, затова не настоях особено.
Последният път, когато Елена бе видяла апартамента си, на едната стена имаше огромна дупка, а кръвта бе навсякъде.
– Не те обвинявам – каза и потисна болката, която я прониза при мисълта, че вратата на рая ù е захлопната, а съкровищата ù – изпочупени и изгубени. – По дяволите, вероятно си имаш достатъчно свои проблеми. – В Ню Йорк, когато се разрази битката на архангелите, бе тъмно като в бездна, електрическите жици бяха унищожени, а стълбовете – претоварени, тъй като и Юръм, и Рафаел извличаха мощност от града, разположен долу.
Но не само на електрическата мрежа бяха нанесени поражения по време на сблъсъка между безсмъртните. В ума ù изникнаха картини на порутени сгради, катастрофирали автомобили и изкривени перки на хеликоптери, което означаваше, че не само едно летище бе пострадало сериозно.
– Положението бе лошо – призна Сара. – Но по-голямата част от щетите бяха възобновени. Хората на Рафаел организираха всичко. Ангелите извършваха дори строителна работа – а такава гледка не можеш да видиш всеки ден.
– Предполагам, че не са имали нужда от кранове.
– Нямаха. Не знаех колко силни са ангелите, докато не ги видях да издигат блокове. – Пауза, изпълнена с неизказани дълбоки чувства, които сякаш стиснаха Елена за гърлото. – Ще посетя апартамента ти утре сутринта – изрече накрая Сара твърдо, но вече овладяла гласа си. – И ще те уведомя кое как е.
Елена преглътна. Искаше ù се Сара отново да е тук, за да може да протегне ръка и да прегърне най-добрата си приятелка.
– Благодаря, ще кажа на Дмитрий да уведоми хората си, че ще отидеш. – Независимо колко се стараеше да си внуши, че няма значение, Елена продължаваше да се чуди дали някои от спомените ù, онези малки нещица, които събираше, докато пътуваше като ловец, са оцелели.
– Ха! Мога да се справя с хората на Дмитрий с едната си ръка, завързана на гърба. – Едва доловим смях. – Господи, Ели, залива ме вълна на облекчение всеки път като чуя гласа ти.
– Ще го чуваш малко по-често сега, когато съм безсмъртна – пошегува се, все още неспособна напълно да проумее огромната промяна в живота си. Ловците умираха млади. Не живееха вечно.
– Да. Ще си тук да наглеждаш дъщеричката ми и нейните бебета дълго след като мен няма да ме има.
– Не искам да говоря за това. – Сърцето я болеше, като си представеше бъдещето без Сара, без Ранзъм, без Дийкън.
– Глупачето ми. Смятам, че е прекрасен подарък.
– Не съм толкова сигурна. – Сподели със Сара какво мис­ли във връзка със стойността си като заложник. – Параноичка ли съм?
– Не. – Сега другата жена говореше с тона на непреклонния директор на Гилдия, каквато позиция заемаше. – Ето защо пъхнах в багажа ти специалното оръжие на Вивек.
Елена сви пръсти.
Последния път, когато бе използвала въпросното оръжие, кръвта на Рафаел се бе стичала неспирно по килима, а Дмитрий едва не ù бе прерязал гърлото. Но нищо от това, помисли си, като разтваряше пръстите си един по един, не намаляваше стойността на оръжието, чието предназначение бе да изважда от строя криле. Не и когато – очите ù се взряха в небето отвъд прозореца – бе заобиколена от безсмъртни на място, нашепващо за неща, за които смъртните не трябваше да знаят.
– Благодаря. Макар че ти ме забърка в това.
– Хей, също така те направих страшно богата.
Елена премигна и се опита да намери отново гласа си, секнал изведнъж.
– Забравила си, нали? – засмя се Сара.
– Бях прекалено заета да съм в кома – задавено успя да каже Елена. – Рафаел ми е платил?
– До последното пени.
Трябваше ù секунда да осъзнае какво означава това.

–
Уау
. – Депозитът бе по-голям, отколкото се надяваше да спечели за цял живот. А беше едва двайсет и пет процента от цялата сума. – Мисля, че „страшно богата“ е меко казано.

– Да. Но ти свърши работата, за която той те нае, което, предполагам, има нещо общо с онзи полет с Юръм?
Елена прехапа устна. Рафаел ясно я бе предупредил. Ако кажеше на някой смъртен каквото и да било за садистичното копеле, той щеше да умре. Без изключения. Може би сега ситуацията се бе променила, но нямаше да поеме риск с най-добрата си приятелка заради връзка, която едва проумяваше.
– Не мога да ти кажа, Сара.
– Готова си да споделиш с мен всички други тайни, но не и тази? – Сара не звучеше ядосана, но като че ли бе заинтригувана. – Интересно.
– Не рови повече. – Стомахът на Елена се сви, а в ума ù една след друга се заредиха картини на ужаса, наречен Юръм, от които ù се повдигаше. Онази последна стая… вонята на гниеща плът, просмуканата с кръв кост, лигавите очи, които беше извадил от черепа на умиращия вампир.
Изправи гръб, потисна гаденето и се постара гласът ù да бъде пропит от дълбочината на тревогата ù.
– Лоша новина е.
– Нямам… А, Зоуи се събуди. – Всяка сричка беше изпълнена с майчина обич. – Дийкън също. Бащата на Зоуи се буди и от най-лекия ù плач, нали така, сладката ми?
Елена си пое глътка въздух. Любимите образи, които думите на Сара нарисуваха, прогониха другите, свързани с покварения Юръм.
– Мисля, че цялото ви семейство става все по-непоносимо с всеки следващ ден.
– Бебето ми вече е почти на годинка и половина, Ели – прошепна Сара. – Искам да я видиш.
– Ще я видя. – Беше обещание. – Ще се науча да използвам крилете си, дори това да ме убие. – Докато изричаше думите, погледът ù се спря на поканата на Леуан и смъртта сключи мършавите си пръсти около гърлото ù.




3

Седмица след разговора си със Сара обаче Елена откри, че не мисли за смъртта, а за отмъщение.
– Знаех, че си падаш по болката, но нямах представа, че си садист – каза на Дмитрий, а костите ù се топяха, обгърнати от приятната топлина на горещия извор, където я бе довел проклетият вампир, след като ù скъса задника с една тренировъчна сесия, имаща за цел да стегне мускулите ù.
Той се обърна и съсредоточи цялата сила на тъмните си очи, поглеждайки в нея. Очи, които можеха да изкушат дори невинен да извърши грях, изпращайки грешника в ада.
– Кога – промълви той с глас, нашепващ за затворени врати и нарушени забрани – съм ти давал повод да се съмняваш в мен?
Козина я погали по устните, между краката, по гърба.
Тялото ù се стегна в отговор на въздействието на миризмата му. Миризма, която имаше ефекта на афродизиак върху една от родените ловци, но тя не отстъпи, ясно съзнавайки, че му доставя радост, като я поставя в неизгодна позиция.
– Защо си тук? Не трябва ли да си в Ню Йорк? – Беше водач на Седемте на Рафаел – сплотена група от вампири и ангели, които го защитаваха, включително срещу невидими все още заплахи.
Елена бе абсолютно сигурна, че Дмитрий щеше да я екзекутира със студенокръвна прецизност, ако я сметнеше за прекалено голяма пукнатина в бронята му. Рафаел можеше и да го убие за това, но, както Дмитрий ù бе казал някога, тя пак щеше да е мъртва.
– Сигурно някоя малка развратница ще си изплаче очите за теб. – Не можеше да спре да мисли за онази нощ във вампирското крило на Кулата: главата на Дмитрий сведена над шията на пищна блондинка, чието удоволствие бе напоило въздуха с чувствен аромат.
– Разбиваш сърцето ми. – Неискрена усмивка. Веселото настроение на вампир, толкова стар, че усещаше възраст­та му като тежест, смазваща собствените ù кости. – Ако не внимаваш, ще започна да мисля, че не ме харесваш. – Съблече тънката си ленена риза, без да му мигне окото – а по земята имаше сняг, за Бога, – и продължи с най-горното копче на панталоните си.
– Планираш да умреш днес? – запита тя разговорливо. Защото Рафаел щеше да изтръгне сърцето на Дмитрий, ако я докоснеше. Разбира се, щеше да му е трудно – тя вече го бе изрязала. Дмитрий може и да успяваше да пробуди телесните ù нужди с тази своя миризма, но Елена нямаше да се предаде. Нямаше да преклони глава пред този вампир. Нямаше да я сведе и пред мъжа, когото той наричаше „сир“.
– Басейнът е голям. – Събу панталоните си.
Преди да затвори очи, тя зърна гладкия му мускулест хълбок. Е, помисли си, усещайки осезателно топлината, която опари бузата ù, това поне премахваше всякакво съмнение за цвета на кожата му – Дмитрий нямаше тен. Тялото му бе родено с екзотичния меден цвят… а то бе без нито един недостатък.
Образува се вълна, когато той влезе в басейна.
– Вече можеш да отвориш очи, ловецо. – Чиста присмехулна нотка.
– Защо бих пожелала да ги отворя? – Отвори ги, но погледна към секващата дъха планина. Ловците не бяха света вода ненапита, но Елена избираше приятелите си внимателно. А когато ставаше въпрос за хора, в чието присъствие се чувстваше удобно гола – и уязвима, – то списъкът бе дори още по-къс. Нямаше начин Дмитрий да попада в тази група.
Макар да се бе съсредоточила върху покритите със сняг върхове, с периферното си зрение го държеше под око. Нямаше да оцелее, ако той си наумеше да я убие, не и като се има предвид сегашното ù физическо състояние, но това не бе причина да се превърне в лесна мишена. Козина и диаманти, секс и удоволствие. Миризмите я обгръщаха – хиляди копринени въжета, – но бяха приглушени. В онзи момент я безпокоеше погледът му – поглед на хищник, съз­рял плячката си.
Мина почти минута, преди да свие рамене и да отпусне глава назад. Ръцете му бяха подпрени на скалистия ръб на естествения басейн. Погледна отново към него и беше принудена да признае, че е секси, въплъщение на самия грях. Тъмни очи, тъмна коса, уста, която обещаваше едновременно болка и удоволствие. Но тя не чувстваше нищо освен неохотно женско възхищение. Синьото бе нейната пристрастеност и спасение.
Кичур като тъмен шоколад я обгърна.
Наситен. Неустоим. В никакъв случай приглушен.
Изсъска през стиснати зъби.
– Изключи го. – Тялото ù се напрегна, гърдите ù се издуха от копнеж, който бе толкова силен, колкото и нежелан.
– Отпускам се. – Раздразнение, обвито в мъжка арогантност, което не бе съвсем изненадващо, като се имаше предвид кого Дмитрий наричаше „сир“. – Не мога да го правя, ако трябва да контролирам съществена част от тялото си.
Преди Елена да е успяла да изрази недоверие, тя видя божествено синьо перо със сребрист връх да плава във водата пред нея. То ù напомни за друг ден и за друго перо. Рафаел разтвори ръка, за да обсипе земята със син прах, а в очите му гореше искрица на собственическо чувство. Използва спомена, за да се пребори с еротичното въздействие на миризмата на Дмитрий и се концентрира върху отчетливия звук на крилете зад нея.
– Здравей, Илиум.
Ангелът заобиколи, седна на покрития със сняг ръб вдясно от нея и потопи крака във водата, както си беше с дънките. Всъщност подобно на повечето мъжки ангели в Убежището те бяха всичко, което носеше. Мускулестите му гърди бяха голи под ласката на слънчевите лъчи.
– Елена. – Смайващите му неземно златисти очи се преместиха от Дмитрий върху нея. – Нещо, което трябва да знам?
– За хиляден път заплаших да го убия – сподели Елена и сключи пръсти около един камък. Острите му ръбове се забиваха в дланта ù, докато се бореше с непреодолимия импулс да отиде при Дмитрий и да ближе до омаломощение миризмата му. Погледът на вампира беше присмехулен, отправящ мълчаливо предизвикателство. Въпреки физическото привличане не ставаше въпрос за секс. А за нейното право да бъде до Рафаел. – А той ме смачка, без да ме докосва – завърши спокойно, макар тялото ù да крещеше от възбуда.
– В някои кръгове – прошепна Илиум, а черната му коса, окончаваща със сини връхчета, се развяваше на бриза – това се смята за прелюдия.
Дмитрий се усмихна.
– Елена не дава и пет пари за моята прелюдия. – В очите му гореше споменът за кръв и стомана. – Макар че…

Мирис на море, дива и необуздана буря се разби в ума ù.
Елена, защо Дмитрий е гол?

Повърхността на басейна започна да замръзва.

– Рафаел, не! – извика. – Няма да му направя удоволствието да ме гледа как замръзвам до смърт! Никога няма да го позволя. Ледът се оттегли.
Изглежда, трябва да си поговоря с Дмитрий.


Опита се да се свърже с него чрез мислите си, макар инстинктът да ù подсказваше да говори – сърцето ù, душата ù бяха все още човешки, не бяха се променили.
Няма нужда. Мога да се справя с него.


Можеш ли? Никога не забравяй, че векове наред е закалявал силата си.
Нежно предупреждение.
Ако го притиснеш малко повече, един от вас ще умре.


Разбра го правилно.
Както казах, архангеле, не убивай никого заради мен.


Отговорът дойде като хладен ветрец, отличителният белег на притежанието на безсмъртните.
Той е водачът на моите Седем. Предан ми е.


Вече се досещаше за онова, което не бе изрекъл – че верността на Дмитрий може да е равна на нейната смърт.
Ще водя сама битките си.
Такава бе нейната същност, чувството ù за собствено аз бе неразделна част от способността ù да стои на двата си крака.


Дори да няма надежда да спечелиш?


Веднъж ти казах, че по-скоро ще умра като Елена, отколкото да живея като сянка.
И като сложи край на разговора, изричайки тази истина – истина, която никога нямаше да се промени, без значение дали е безсмъртна или не, Елена посвети вниманието си отново на Дмитрий.

– Забравил ли си да кажеш нещо на Рафаел?
Вампирът сви рамене и хвърли въпросителен поглед вдясно от нея.
– Ако бях на твое място, щях да се тревожа повече за синьото му скривалище.
– Мисля, че Илиум може да се грижи за себе си.
– Не и ако продължава да флиртува с теб.
Фин, почти елегантен лъч топлина, шампанско и слънчева светлина, чезнеща светлина.
– Рафаел не обича да дели.
Прикова го с поглед и се опита да не обръща внимание на предателската топлина в стомаха си, топлина, която той преднамерено разпръскваше.
– Може би ревнуваш.
Илиум изсумтя присмехулно, а Дмитрий присви очи.
– Предпочитам да чукам жени, които не са покрити с бодли.
– Това така разби сърцето ми, че не мога да го изразя с думи.
Смехът на Илиум бе толкова силен, че едва не падна във водата.
– Назарах пристигна – успя накрая да каже на Дмитрий, докато в същото време прокарваше кичур от косата на Елена между пръстите си. – Иска да говори с теб за удължаване срока на договора като наказание за опит за бягство.
Лицето на Дмитрий не издаваше нищо, когато той излезе от водата с вродена чувствена грация. Този път Елена не затвори очи, отказвайки да изгуби мълчаливата битка на волите им. Тялото му имаше гладка, целуната от слънцето кожа, опъната над здрави мускули, които се обтегнаха, когато започна да обува панталоните си.
Очите му срещнаха нейните, докато вдигаше ципа. Диаманти и козина, миризма на мускус, която не можеше да сбърка с нищо друго и която обгръщаше шията ù като огърлица… или примка.
– До следващата ни среща. – Миризмата изчезна. – Да вървим. – Думите бяха отправени към Илиум, тонът – заповеден.
Елена не беше ни най-малко изненадана, когато Илиум се изправи на крака и си тръгна само след едно довиждане. Ангелът със сините криле може и да се движеше в компанията на Дмитрий, но беше ясно, че той – както и останалите Седем, или поне онези членове, които бе срещала – ще го следва, без да задава въпроси. А що се отнасяше до Рафаел, всеки от тях щеше да положи живота си в краката му, без да му мигне окото.
Във водата се образуваха вълнички, причинени от кацането на ангел.
Мирисът на морето, на дъжда, див и чист на езика ù.
Усети как кожата ù се изопна, като че ли изведнъж стана прекалено недостатъчна за онова, което я изпълваше.
– Дошъл си, за да ме възбудиш, архангеле? – Миризмата му винаги бе въздействала на сетивата ù на ловец, дори преди да станат любовници. Сега…
– Разбира се.
Но когато обърна глава да срещне погледа му, докато той клякаше до ръба на басейна, онова, което видя, накара дъхът ù да заседне в гърлото.
– Какво?
Той протегна ръка и свали от ушите ù обикновените сребърни халки.
– Сега са лъжа. – Затвори длан и когато отново я отвори, по водата се разпиля и заблестя сребрист прах.
– О. – Обикновеното сребро бе за необвързаните – независимо дали бяха мъже или жени. – Надявам се, че имаш с какво да ги замениш – каза и се обърна, а крилете ù останаха във водата, което бе прекрасно, защото можеше да се хване за ръба и да обърне лице към него. – Тези бяха от един пазар в Маракеш.
Той отвори другата си длан и в нея заблестяха друг чифт халки. Все така малки и практични като за ловец, но от красив и наситен кехлибар.
– Сега си истински обвързана – рече той, като ги постави на ушите ù.
Тя гледаше халката на ръката му, а собственическото чувство бушуваше в душата ù.
– Къде е твоят кехлибар?
– Още не си ми подарила.
– Намери нещо, което да носиш, докато го сторя. – Защото не беше свободен, не беше отворен за покани от страна на онези, които биха искали да спят с архангел. Принадлежеше на нея, на ловец. – Не ми се ще да изцапам килима с кръв, като убия всички онези глуповати и превзети вампирски кучки.
– Много романтично, Елена. – Тонът му бе ясен, изражението му остана непроменено, но тя знаеше, че ù се присмива.
Затова го изпръска. Или поне се опита. Водата замръзна между тях – скулптура от прозрачни капки. Неочакван подарък, надникване в сърцето на момчето, което Рафаел трябва да е бил някога. Протегна ръка и докосна замръзналата вода… само за да открие, че не е замръзнала. Разцъфна чудо.
– Как я задържаш така?
– Детски номер. – Бризът флиртуваше с косата му, а водата се избистри. – Ще можеш да упражняваш контрол върху такива малки неща, когато остарееш още.
– На каква точно възраст съм от гледна точка на ангелите?
– Е, нашите двайсет и деветгодишни се смятат за деца.
Тя вдигна ръка и прокара пръсти по стегнатото му бедро, а стомахът ù се бе свил в предчувствие.
– Не мисля, че ме виждаш като дете.
– Правилно. – Беше снишил глас. Пенисът му брутално твърд под грубата черна материя на панталоните. – Но смятам, че все още се възстановяваш.
Тя вдигна поглед. Тялото ù – хлъзгаво и готово.
– Сексът отпуска.
– Не и сексът, който искам. – Каза го спокойно, с бяла светлина в очите, напомняне, че се опитва да вкара в грях Архангела на Ню Йорк.
Но не беше оцеляла първия път, когато се бе предала.
– Ела тук при мен.
Той се изправи и заобиколи, така че да застане зад нея.
– Ако ме гледаш, Елена, може да наруша обещанията си, касаещи двама ни.
Щеше да се обърне, неспособна да устои на изкушението да съзерцава поразителната му мъжка красота, но после той каза:
– Ще ми е толкова лесно да те нараня.
За първи път осъзна, че не е единствената, която си има работа с нещо ново и неочаквано. Остана на мястото си и се заслуша в глухото топуркане на ботушите му по снега, в интимния шепот на дрехите му, плъзгащи се по тялото му. В ума си виждаше изпънатите силни мускули на ръцете и раменете му, пръстите ù копнееха да погалят плоския му корем и дългите мускулести бедра.
Собствените ù бедра стискаха здраво, докато водата се плискаше около нея, обезпокоени от едно тяло, много по-голямо и по-силно от нейното. Задържа дъха си при приближаването му, а той постави ръцете си от двете ù страни. Разпери криле, за да може да се притисне в гърба ù, и си пое рязко дъх.
– Това не помага, Рафаел.
Горещият му пенис пулсираше до кожата ù, жива глав­ня, а крилете ù насочваха усещането право към течната и мека сърцевина на тялото ù. Миг по-късно устните му докоснаха ухото ù.
– Измъчваш ме, Елена. – Зъбите му захапаха плътта, не твърде нежна милувка.
Тя изскимтя силно, изненадана.
– Защо беше това?
– Държа се целомъдрено повече от година, ловецо. – Една голяма ръка смело обхвана гръдта ù, пръстите силни и несъмнено мъжествени. – Нуждата ме прави раздразнителен.
– Какво, не си топвал члена си във вампирски мед, докато бях в кома?
Рафаел ощипа зърното ù достатъчно силно, та да разбере, че е преминала границата.
– Толкова ниско мнение ли имаш за честта ми? – Ледът се усещаше във въздуха.
– Ревнувам и съм разочарована – каза тя и притисна длан до бузата му. – И знам, че изглеждам ужасно. След първите две десетилетия от живота им вампирите имаха зашеметяващ вид, кожата им беше безукорна, телата им – тънки и грациозни, но много малко хора се доближаваха до възможността да спят с ангели – просто не попадаха в тази категория.
Рафаел плъзна ръка надолу по тялото ù.
– Вярно е, че си изгубила малко тегло, но пак искам да те чукам до безпаметност.




4

Умът ù остана празен няколко секунди. Когато вече можеше да говори, думите излязоха като тихо стенание.
– Опитваш се да ме убиеш.
Той стисна гърдата ù, кожата бе толкова опъната, че удоволствието почти граничеше с болка.
– Това наказание е много по за предпочитане, отколкото да те разкъсвам крайник по крайник.
– Не можеш да правиш секс с мъртва жена, а?
– Точно така.
Пламъци ближеха гърба ù, докато двете му ръце се спускаха надолу по тялото ù, милвайки я, а после палците му докоснаха леко стегнатата плът на дупето ù.
– През половината време не съм сигурна дали си сериозен или не.
Пръстите му преустановиха чувственото мъчение, на което я подлагаха.
– Сигурна ли си, че искаш да съм наясно? Това е слабост.
– Някой трябва да направи първата стъпка. – Вдигна си крака и го погали зад прасеца.
Целувка по ямката на шията ù, където биеше пулсът ù.
– Подобна честност няма да ти донесе нищо добро в средите на ангелите.
– А пред теб?
– Свикнал съм да използвам каквото знам, за да увеличавам силата си.
Елена подпря брадичка на ръцете си, позволявайки му да облекчи възлите там, където крилете израстваха от гърба ù. Чувството бе прекрасно – толкова хубаво, че, както добре знаеше, нямаше да позволи на никой друг мъж да я докосне там, пък било то и като приятел. Щеше да бъде предателство.
– Ти самият си доста откровен.
– Може би помежду ни – отвърна бавно той, като че ли обмисляше думите. – Това би могло да бъде не слабост, а сила.
Изненадана, тя обърна глава.
– Наистина ли? В такъв случай кажи ми нещо за себе си.
Той натисна с палец една особено чувствителна точка и тя изстена, отпускайки глава на ръцете си.
– Господ има милост.
– Не, Господ трябва да молиш за милост. – В гласа му се долавяше нотка на собственическо чувство, която започваше да ù става интимно позната. – Какво би искала да знаеш?
Спря се на първото, което ù дойде наум.
– Родителите ти все още живи ли са?
Всичко замръзна. Температурата на водата спадна толкова бързо, че тя се бореше за въздух, а сърцето ù блъскаше лудо, панически.
– Рафаел!
– Отново трябва да се извиня. – Горещ дъх лъхна врата ù, водата се затопли и кожата ù вече не бе заплашена да придобие синкав оттенък. – С кого си разговаряла?
Водата може и да се бе сгряла, но гласът му бе арктически студен.
– С никого. Съвсем нормално е да се пита за родителите.
– Не и когато питаш за моите родители. – Притисна тялото си в нейното, обгърнал талията ù с ръце.
Имаше особеното усещане, че търси утеха. Мисълта бе толкова странна, когато ставаше въпрос за същество с такава огромна сила като неговата, че умът ù не я побираше, но не се поколеба да обгърне ръцете му със своите и да му се довери, че ще я задържи изправена във водата.
– Много съжалявам, ако съм отворила стари рани.
Стари рани.

Да,
помисли си Рафаел, вдъхвайки миризмата на своя ловец. Едва сдържа яростта си. Чудеше се какво ще стори Елена на расата на безсмъртните – тази смъртна, която го правеше малко човек, макар да бе станала безсмъртна. Никога не спираше да се пита какво ще му причини.

– Татко – каза, с което изненада и себе си – почина отдавна.
Пламъци навсякъде, гневните викове на баща му, сълзите на майка му. Сол по устните му. Собствените му сълзи. Беше гледал как майка му убива баща му и беше плакал. Беше момче, още дете, макар и от расата на ангелите.
– Съжалявам.
– Случи се преди цяла вечност. – Спомняше си само тогава, когато щитовете му падаха. Елена го бе сварила неподготвен днес. Умът му изобилстваше от образи, но не на баща му, а на майка му. Деликатните ù ходила стъпваха леко по тревата, по която бе капала кръвта на собствения ù син. Бе така красива, така надарена, че ангелите се биеха и умираха за нея. Дори в самия край, докато припяваше монотонно над падналото и изпочупено тяло на Рафаел, красотата ù можеше да затъмни слънцето.
„Шшш, мили мой. Шшш.“
– Рафаел?
Два женски гласа, единият го дърпаше към миналото, другият – към настоящето.
Ако му бе предоставен избор, беше го направил преди година в небето над Ню Йорк, когато градът, целият в руини, лежеше под него. Сега притисна устни до рамото на Елена и попи топлината ù, топлина, която определено бе излъчвана от смъртна, и тя стопи леда на спомена.
– Мисля, че стоя достатъчно дълго във водата.
– Дори не искам да помръдна.
– Ще те пренеса на гръб.
Протестът ù беше слаб, когато я вдигна от водата – тялото ù бе все още така крехко.
– Не помръдвай, ловецо. – Подсуши грижливо крилете ù. Обу си панталоните, после я загледа как се облича, а сърцето му преливаше от смесица от собственическо чувство, задоволство и ужас, какъвто не бе познавал до този момент. Ако Елена бе паднала от небето, ако бе захвърлена на твърдата земя, нямаше да оцелее. Беше прекалено млада, току-що родена безсмъртна.
Когато падна в прегръдките му, а ръцете ù се сключиха около врата му и устните ù се притиснаха към гърдите му, той потръпна и обгръщайки я с ръце, се изправи в оранжево-червената жарава на небето, изкусно оцветено от лъчите на бавно залязващото слънце. Вместо да се издигне високо, над слоя облаци, Рафаел остана ниско, загрижен, че тя усеща студа. Ако знаеше какво ще открият, щеше да постъпи по съвсем различен начин, но стана така, че Елена първа се изправи пред кошмара.
– Рафаел! Спри!
Настоятелната нотка в гласа ù го принуди да я послуша и той започна да кръжи над границата, която разделяше неговата територия от тази на Елижа. Дори в Убежището имаше граници – немаркирани, неизречени, но все пак съществуваха. Една сила не можеше да стои прекалено близо до друга. Не и без да причини разрушение от такава величина, която щеше да унищожи вида им.
– Какво има?
– Погледни.
Той проследи накъде сочеше ръката ù и видя тяло, оцветено от слънцето в стотици нюанси на медта. То лежеше в малък, смълчан квадрат от неговата страна на границата. Зрението му бе остро, по-добро от това на граблива птица, но пак не долавяше движение, нищо, което да бъде разтълкувано като признак на живот. Виждаше обаче какво му бе сторено на този мъжки. Яростта му се разгоря.
– Свали ме долу, Рафаел. – Отнесени думи, погледът ù не се откъсваше от тялото, което се бе свило навътре, към себе си, в отчаян опит да намали бруталната болка от раните. – Дори да няма следа от вампир, пак знам как да търся.
Той остана на мястото си.
– Все още се възстановяваш.
Тя вдигна рязко глава. Сребристи като течен живак очи.
– Не дръзвай да ме спреш да бъда това, което съм. Да не си посмял. – Имаше някакъв много древен дух в тези думи, в този гняв, сякаш бяха остарели с нея.
Беше ù отнел съзнанието на два пъти, откакто си го бе възвърнала, и двата пъти, за да я защити да не се нарани. В онзи ден същият този примитивен инстинкт го подтикна да не се подчини на заповедите ù – тя може и да беше роден ловец, но още не бе достатъчно силна да се справи с това.
– Знам какво си мислиш – каза Елена. Напрежение и болка във всяка дума. – Но ако отнемеш съзнанието ми, ако ме принудиш да вървя срещу инстинктите си, никога няма да ти простя.
– Няма да гледам как умираш отново, Елена. – Деветимата я бяха избрали, защото бе най-добрата, безмилостна в преследването на плячката. Но тогава бе заменима. А сега бе жизненоважна за неговото съществуване.
– Осемнайсет години – говореше сериозно, а изражението ù беше замислено – се стараех да бъда такава, каквато баща ми искаше. Опитвах се да не бъда роден ловец. И това ме убиваше по малко с всеки изминал ден.
Той знаеше за какво говори. Осъзнаваше на какво е способен. Също така беше наясно, че ако я пречупи, ще се презира цяла вечност.
– Ще направиш точно това, което казвам.
Мигновено кимване.
– Тази територия не е позната – не искам да действам неподготвена.
Гмурна се леко надолу и спокойно се приземи на няколко стъпки от тялото в сянката на двуетажен дом, белязан от меката патина на времето. Елена продължи да се държи за него в продължение на две секунди, като че ли искаше да постигне контрол над мускулите си, преди да се обърне и да коленичи до зле пребития вампир. Той клекна до нея, протегна ръка и докосна с пръсти слепоочието на вампира. Пулсът невинаги бе ясен показател за живот, когато ставаше въпрос за Преобразуваните.
Бяха му необходими няколко секунди, за да усети приглушеното ехо от ума на вампира – знак колко близо бе мъжкият до истинската смърт.
– Жив е.
Елена изпусна въздуха от дробовете си.
– Мили Боже, някой наистина е искал да го нарани. – Вампирът бе пребит така жестоко, че не представляваше нищо повече от купчина смляно месо. Може и да е бил красив някога, вероятно бе доста стар, но не бе останало достатъчно от него, та да се каже със сигурност.
Едното му око бе толкова подуто, че се бе затворило. Другото… очната ябълка бе дотолкова смачкана, та ако не знаеш, че там трябва да има око, никога не би могъл да разпознаеш къде свършва бузата и започва окото. Странно, устните му бяха оставени недокоснати. От врата надолу дрехите му сякаш се бяха сраснали с плътта му – доказателство за продължително и многократно ритане. А костите му… те стърчаха навън – кървави, начупени клони, подаващи се изпод онова, което някога са били дънки.
Болезнено беше да го гледаш, да знаеш какво трябва да е изстрадал. Вампирите не губеха лесно съзнание и предвид зверския побой бе готова да се обзаложи, че нападателят го бе сритал последно по главата. Което означаваше, че ще да е бил в съзнание по време на почти цялото изтезание.
– Знаеш ли кой е?
– Не. Мозъкът му е прекалено засегнат. – Рафаел плъзна ръце под тялото на вампира, движенията му бяха толкова внимателни, че сърцето ù се сви. – Трябва да го види лекар.
– Ще чакам и… – Замръзна, защото той премести тялото с намерението да го хване по-добре. – Рафаел.
Въздухът внезапно бе целунат от мраз.
– Виждам.
На гърдите на вампира бяха шокирани да забележат квадратче здрава кожа, сякаш преднамерено бе оставена ненаранена. А бе пребит така хладнокръвно, че стомахът ù се бунтуваше. Подобен тип хора поразяват мозъка последен.
– Какво е това? – въпреки че бе здрава, кожата на вампира бе белязана. В нея бе прогорен някакъв символ. Издължен правоъгълник, леко разширен в долния си край, разположен върху извита нагоре дъга, която на свой ред покриваше малка купа.
– Това е секхем, символ на силата от времето, когато архангелите са управлявали като фараони и са били наричани потомци на боговете.
Елена усети как лицето ù първо се сгорещява, после изстива.
– Някой иска да заеме мястото на Юръм.
Рафаел не я предупреди да не прави заключения.
– Намери следата. Илиум ще те наглежда, докато се върна.
Тя вдигна поглед, когато Рафаел се изправи, но не можа да различи сините криле на Илиум дори при леката светлина на приближаващия залез. Слава Богу, краката ù затрепериха едва след като Рафаел тръгна. Нейният архангел като че ли най-после я бе чул днес – имаше чувството, че ще мисли дълго и задълбочено, преди отново да я принуди да действа против волята си.
Но нищо не можеше да го спре да я грабне и сложи да си легне, ако разбереше до каква степен е изтощена. Усещаше крилете си като петдесеткилограмова тежест, а мускулите на прасците си – като направени от желе. Издиша, успя да намери в себе си още малко сили и започна да опи­сва кръгове около мястото, където бяха намерили тялото, радостна, че районът, макар и не изоставен, изглеждаше откъснат от другите.
В резултат нямаше много миризми, които да ù пречат да улови следата. Дървото в ъгъла, някакъв кедър, с приведени клони, не затъмняваше мириса на боровите иглички през есента, обсипали земята. Тази миризма принадлежеше на вампира, който бе така пребит, че представляваше неразпознаваема маса плът. Независимо колко упорито се опитваше, не можеше да открие никаква нова миризма.
Нямаше следи от активност по земята, паветата бяха чисти с изключение на няколкото заблудени листа и капките кръв до тъмното петно, където бяха открили тялото. Разглеждаше мястото изключително внимателно, за да не пропусне и най-незабележимото доказателство, в резултат на което затвърди тезата си, че пръските кръв са в радиус от трийсет сантиметра.
– Спуснат е от ниско – каза на Рафаел, когато се приземи до нея. – И тъй като мястото е пълно с криле… – Олюля се.
Рафаел я пое в желязната си прегръдка, преди още съзнанието ù да е регистрирало слабостта на тялото.
– В такъв случай не можеш нищо да направиш. Ще говорим с вампира, когато дойде в съзнание.
– Мястото? Трябва да бъде огледано за всеки случай.
– Дмитрий идва насам с екип.
Не беше в природата ù да се предава без борба, но тялото отказваше да ù служи, а крилете ù заплашваха да прокарат диря в кръвта.
– Искам да знам какво казва жертвата. – Думите излязоха от устата ù завалени. Последната ù мисъл беше, че всеки, който е достатъчно хладнокръвен да дамгоса живо същество и да го превърне в съобщение, вероятно няма да е по-добър от Юръм.
Сир.
След по-малко от час Рафаел, който бе положил Елена по корем върху чаршафите с разперени криле, стана от леглото, обу чифт панталони и се срещна с Дмитрий в коридора отвън. Лицето на вампира бе безстрастно, но Рафаел го познаваше от стотици години.
– Какво откри?
– Илиум го разпозна.
– Как?
– Очевидно мъжкият е носел пръстен, който бил спечелил от Илиум в игра на покер.
Рафаел бе видял пръстите на вампира. Повечето бяха пострадали така лошо, че приличаха на разбити костички в торбички от плът. И все пак кожата бе непокътната. За подобен брутален акт бяха необходими време, безчувственост и концентрация.
– Кой е бил?
– Името му е Ноел. Един от нашите.
Рафаел усети как в гнева си става твърд като гранит. Нямаше да позволи на никого да коли хората му. Преди да е успял да проговори, Дмитрий рече:
– Защо не ми каза, че е бил жигосан? – Думите паднаха като мини помежду им, коричка, под която се крие още съвсем прясна рана.




5

– Изгореното ще изчезне. – Рафаел задържа погледа на вампира. – Ще изчезне.
Дмитрий се обади след няколко секунди, след като си пое дъх.
– Лечителите откриха нещо, напъхано в гръдния кош на Ноел. Онзи, който го е пребил, го е отворил, а после е оставил раната да заздравее.
Още един пример за това, че е бил малтретиран методично и преднамерено.
– Какво?
Дмитрий извади от джоба си кама. На нея се виждаше малко, но ясно изписано Г, символът на Гилдията на ловците. Студено острие, скрит гняв преряза вените на Рафаел.
– Има намерение да стане един от Десетимата, като разруши онова, което друг архангел е създал.
Старите възприемаха Елена точно като творение на Рафаел, негова собственост. Не разбираха, че държи сърцето му, че то ù принадлежи дотолкова, та той не може да направи нищо и е готов да прекрачи всякаква граница, за да я защити.
– Намери ли на мястото нещо, което би ни подсказало самоличността на онзи, който стои зад това?
– Не, но не са много тези, които биха се осмелили да ти се подиграят – отвърна Дмитрий и прибра камата в джоба си. – Още по-малко са тези, на които би им се разминало.
– Назарах е в Убежището – каза той, знаейки, че другият ангел е достатъчно стар, за да не представлява опасност. – Разбери кой би могъл да се смята за мой съперник.
– Има само един, който е на път да стане архангел.
Истината трябваше да знаят единствено Десетимата, но Рафаел вярваше на Дмитрий много повече, отколкото на своите ближни – архангелите.
– Но на него не му се налага да играе подобни игри. – Да бъдеш архангел, означаваше да си един от Десетимата. Беше просто... и неизбежно.
– Един от старите е. – Историята на ангелите разказваше за няколко редки примера, когато ангели са ставали част от Десетимата. Никога не живеели дълго. Съществуването им обаче даваше тъмни надежди на онези, които копнееха за упойващото въздействие на властта, без да проумяват цената, която неизбежно трябваше да се плати. – Достатъчно силен, че да съблазни останалите.
– Има и нещо друго – каза Дмитрий, докато Рафаел се обръщаше с намерението да се върне при Елена. – Михаела – назова и още един член на Десетимата – е изпратила съобщение, че ще пристигне в Убежището.
– Чака по-дълго, отколкото предполагах. – Михаела и Елена бяха като олиото и огъня. Женският архангел не можеше да понася да не бъде център на внимание. Но когато Елена с грубите си дрехи на ловец и светлата коса влезеше в стаята, съотношението на силите едва забележимо се променяше. Рафаел не мислеше, че Елена го съзнава, но ето защо Михаела я ненавиждаше още от първата им среща.
– Независимо дали ще се изправи срещу Михаела или срещу този претендент – Дмитрий погледна затворената врата зад гърба на Рафаел, – тя не е достатъчно силна да се защити. Трябва съвсем малко усилие, за да бъде сложен край на живота ù.
– Илиум и Джейсън са тук. Наазир? – Имаше доверие само на своите Седем, че ще я пазят.
– На път е. – Дмитрий като началник на сигурността на Рафаел знаеше съвсем точно къде е всеки от хората му по всяко време. – Ще се погрижа никога да не остава сама.
Рафаел чу и неизречените думи.
– А ще бъде ли в безопасност с теб?
Изражението на вампира се промени.
– Тя те прави по-слаб.
– Тя е моето сърце. Защити я, както направи веднъж преди.
– Ако знаех какви ще са последиците от това решение… Но стореното – сторено. – Дмитрий кимна рязко и Рафаел разбра, че неговите Седем няма да предприемат нищо срещу нея. Някои архангели може би щяха да убият Дмитрий, задето се осмелява да се изправи срещу него, но вампирът бе заслужил това право.
Още повече че Рафаел разбираше стойността на онова, което Дмитрий и останалите от Седемте му бяха дали. Без тях лесно можеше да се превърне в друг Юръм или друг Леуан, и то дълго преди Елена да се роди.
– Повери на Илиум повече от смените. По-малко вероятно е Елена да възрази на неговото присъствие.
Дмитрий изсумтя.
– Безценният ù Блубел ще се влюби в нея и ще се наложи да го убиеш.
– Каква по-добра охрана за Елена от онзи, който я обича? – Докато не вземеше да забрави, че пази партньорката на архангела. Предателството нямаше да бъде толерирано. – Кога трябва да пристигне Михаела?
– До час. Отправила е покана за вечеря.
– Приеми. – Винаги е по-добре да познаваш врага.
Елена се събуди от милостив сън без кошмари със съзнанието, че не е сама. И не чистото ухание на дъжда и на вятъра изпълни сетивата ù. Щитовете ù обаче оставаха слаби. Размърда се, погледна през отворената врата на терасата и видя разперените характерни сини криле на Илиум. Бе седнал небрежно на перилата, с крака, надвиснали над стръмната клисура.
Силуетът му се очертаваше на фона на обсипаното със звезди небе, а самият той приличаше на същество от митовете и легендите. Но, както бе осъзнала същия следобед, ако това място представляваше вълшебна приказка, то тя бе мрачна и напоена с кръв.
– Ще паднеш, ако не внимаваш.
Той се обърна и я погледна.
– Ела и седни до мен.
– Не, благодаря. Потрошените ми кости току-що зараснаха. – Бе счупила толкова много, когато бе паднала в Ню Йорк. Но, странно, не бе изпитала болка в онези последни мигове. Помнеше единствено чувството за покой.
А после Рафаел я бе целунал.
Златист и силен, толкова еротичен, че не можеше да се сравни с нищо. Вкусът на амброзия бе изпълнил устата ù, докато ръцете на Рафаел я прегръщаха здраво и я пазеха от смъртта.
– Изражението на лицето ти – прошепна Илиум. – Някога имаше жена, която ме гледаше така.
Елена знаеше, че Илиум бе изгубил перата си, а с тях и способността да лети, защото бе нашепвал ангелски тайни на смъртна… смъртна, която бе обичал.
– Ти също ли я гледаше така?
Онези очи като старо злато покоряваха въпреки разстоянието между тях.
– Само тя знае. А отиде в земята много преди светът да се превърне в градове от стомана и стъкло. – Отново посвети вниманието на гледката пред себе си.
Елена седна в леглото, втренчи очи в красивата извивка на крилете му, които блестяха сребристосиви в мрака, и се запита дали Илиум все още оплаква изгубената си любов. Но това бе въпрос, който нямаше право да зададе.
– Вампирът?
– Името му е Ноел. Не е дошъл в съзнание. – Гласът му бе остър. – Един от нас е.
И тя разбра, че няма да се спрат, докато не открият нападателя. Ловецът в нея одобри.
– А какво ще кажеш за опита на този ангел да стане един от Десетимата? – Светът нямаше нужда от още един архангел, завладян от страст към злодеяния.
– Второстепенно. – Заяви го съвсем спокойно. – За това ще се погрижим, като го екзекутираме заради нападението над Ноел.
Елена разбираше, че злото трябваше да се унищожи от корен, но не бе свикнала с бързото раздаване на справедливост от страна на безсмъртните.
– Предполагам, че ангелите нямат съдебни заседатели и съдебна система.
Изсумтяване.
– Видя Юръм – би ли искала той да прекара и ден в съда?
Не. Умът ù трескаво си спомни за зверствата му и тя рече:
– Разкажи ми за „Еротик“.
При споменаването на ексклузивния манхатънски клуб Илиум повдигна вежда.
– Обмисляш смяна на кариерата?
– Джерълдин работеше като танцьорка там. – Елена никога нямаше да забрави молбата в очите на другата жена, докато лежеше и умираше, след като Юръм ù беше прерязал гърлото. – Така отчаяно копнееше да бъде Преобразувана.
– Не знаех, че е искала да се наслаждава на безсмъртието. – Илиум преметна крака през перилата на терасата, отиде до вратата и се облегна на касата. – Джерълдин ми направи впечатление на естествена жертва.
Елена си спомни онази много, много бледа кожа, от която се излъчваше миризмата на вампир. Светът щеше да я нарече вампирска курва и някога Елена щеше да се съгласи него. Но това бе, преди да се изправи в стая, пълна с вампири и техните любовници, преди да разбере, че съблазняването може да бъде наркотик, но също така и игра, включваща най-интимната сексуална близост, игра, в която победителят ще прекара нощта, отдаден на удоволствието на победения.
Обаче Джерълдин не беше като мъжете и жените, които Елена бе видяла в Кулата, изпълнени с чувствена увереност. Илиум имаше право. Тя беше жертва.
– И е била такава цяла вечност.
– Да. – Срещна погледа ù, а крилете му образуваха деликатна арка над гърба му.
– Имай ми доверие по този въпрос, Ели. Не е хубаво да си жертва.
– Защо ми се струва, че знаеш какво е? – запита, съзнавайки, че никога няма да забрави мълчаливата молба на умиращата Джерълдин, пропита от отчаяние. – Ти не си жертва.
– Веднъж преобразувах човек – прошепна той, а миглите закриваха очите му, така че не можеше да се види какво изразяват. – Беше биологически съвместим и премина през всички индивидуални тестове. Но нямаше… сърцевина, нямаше чувство за самоличност. Открих това после, когато бе прекалено късно. Тогава той вече се бе прикрепил към друг ангел – такъв, на когото му харесваше да разполага с жертва.
– И е мъртъв?
– Разбира се. Жертвите никога не живеят дълго.
Поглед към най-тъмната страна на безсмъртието, който предизвика шок у нея.
– Колкото по-дълго живееш, толкова повече грешки правиш.
Може би трябваше да бъде изненадана от сериозността на забележката му, но Илиум, както Елена започваше да научава, беше ангел, който рядко показваше истинското си лице пред света. Като онзи, когото наричаше „сир“.
– Всичко ли помниш?
– Да.
Дарба. Проклятие.
Осъзнавайки с болка, че спомените могат също толкова ефикасно като всяко острие да те накарат да кървиш, тя се дистанцира от миналото. Но то скоро щеше да се върне, за да преследва и двамата.
– Миглите ти като косата ти ли са?
Той отговори веднага.
– Да. Много са красиви – искаш ли да видиш?
Тя изкриви устни.
– Суетата е грях, Блубел.
– Когато си надарен с красота, парадирай с нея, бих казал. – Широко усмихнат, отиде и приседна на ръба на леглото. – Виж.
Изпълнена с любопитство, тя погледна. Беше ù казал абсолютната истина: миглите му бяха индиговочерни, а връхчетата им бяха оцветени в същото яркосиньо като косата му в изненадващ контраст със златото на очите му.
– Хубави са – каза безцеремонно.
Той смръщи вежди.
– А аз щях да предложа да среша косите ти.
– Сама ще го сторя, благодаря. – Побутна го по рамото, за да стане от леглото. – Донеси ми четката.
Той ù я подхвърли и се върна на терасата.
– Защо не ме запита по какъв повод съм тук?
– Не съм възвърнала напълно силите си, Рафаел има  склонност прекалено да се грижи за мен, така че не е трудно да събера две и две. – Разочарована от настоящето си физическо състояние, не можеше да отрече суровата и трудно поносима истина: главата ù щеше да бъде прекрасен и желан трофей от страна на повече от един безсмъртен. Особено за най-красивия и най-злия от всички.
– Очевидно този кандидат – подхвърли Илиум през рамо – планира да остави следа, като те промуши право в сърцето с кама на Гилдията. А може би и да отреже главата ти с нея.
Ехото на собствените ù мисли я изненада, а не трябваше. Защото, независимо дали ù харесваше или не, тъкмо тя беше горещата новина в света на ангелите – първият ангел, преобразуван в жив спомен.
– Мисля, че имам нужда да хапна нещо, преди да започна да си представям всичките ужасно болезнени начини, които могат да причинят смъртта ми.
– Има храна в дневната.
– Къде е Рафаел?
– На среща.
Инстинктите ù я бяха спасявали неведнъж. Сега ръката ù стисна здраво дървената дръжка на четката.
– С кого?
– Ще се ядосаш, когато разбереш.
– Мислех, че си ми приятел.
– Който в момента се опитва да ти спести ненужни ядове.
Ядове?
– Престани да увърташ и ми кажи.
Илиум въздъхна дълбоко, обърна се и рече:
– С Михаела.
Проблясване на спомен, бронзов ангелски прах по крилете на Рафаел. Елена стисна зъби.
– Според мен Убежището е прекалено тихо и спокойно за Нейно Величество Кучката. – Ню Йорк, Милано, Париж бяха по-скоро средата на Михаела.
– Права си. – Очите му блестяха. – Но, изглежда, е развила внезапен интерес към това място.
Издърпа рязко четката от косата си, намери ластика, който бе оставила на нощното шкафче, и прибра неподдаващата се на контрол коса в конска опашка. Спусна крака на пода, а Илиум се покашля многозначително.
– Не бих ти препоръчал да ходиш при тях в сегашното си състояние.
– Не съм идиот – измърмори Елена. – Ще правя упражнения.
– Трябва да си почиваш до сутринта.
– Повярвай ми, познавам тялото си. – Изправи се със стон. – Ако не разпусна мускулите си, утре ще бъде по-лошо.
Илиум не каза нищо, просто я изгледа как се запътва към банята. Тя затвори вратата, наплиска лицето си с вода и се застави да спре да мисли за онова, което бе възможно да се случи между Рафаел и Михаела. Не се тревожеше, че Рафаел ще спи с Михаела – откровено казано, Рафаел не бе от онези, които мамят партньора си. Ако се измореше от нея – и, да, болеше дори само при мисълта за това, – щеше да ù го каже в лицето. Още повече, имаше чувството, че зад красивата фасада на Михаела той вижда злата ù природа.
Беше невъзможно обаче да забрави изумителното лице на жената архангел, тялото, което бе съблазнило крале и разрушило империи. В сравнение с него собственото ù лице, което виждаше в огледалото, бе прекалено слабо, а кожата ù – бледа поради прекараната в кома година. Не ù се удаваше лесно да прояви увереност.
– Достатъчно. – Остави хавлията за лице и излезе от банята.
Спалнята изглеждаше празна, но Елена не се съмняваше, че Илиум е наблизо. Тръгна към широката открита тераса и мислено започна да изрежда всички техники за разтягане, на които я бяха учили в Академията на Гилдията. Повечето от движенията все още ù се удаваха, но относно други трябваше да прояви въображение предвид това, че сега се налагаше да се съобразява с крилете си. Спъна се два пъти и едва тогава си спомни, че трябва да ги държи по-високо, за да не опират в земята. Ефектът бе същият като да се опитваш да останеш с изпънати ръце, докато пишеш на клавиатурата – дискомфортът първоначално се проявяваше като бавно парене, което прогресираше във все по-остра болка.
Упоритостта и твърдата решимост я караха да продължи, но когато си спомни в какво състояние бе следобеда, сметна за по-разумно да си почине. Затътри крака обратно към спалнята, после отиде в просторната дневна, където намери сок и го изпи. Вкусът бе свеж и тръпчив – свидетелство, че в този средновековен на вид град, заобиколен от планини и скали, има портокалова горичка, скрита някъде дълбоко.
– Имаш телефонно обаждане.
Завъртя се на пети и видя Илиум, който държеше елегантен сребрист безжичен телефон. Толкова по въпроса за средновековния облик.
– Не съм го чула да звъни.
– Изключих звука, докато спеше. – Подаде ù го и взе една ябълка от купата с плодове. – Ранзъм е.
Изненадана от фамилиарната нотка в гласа на Илиум, поднесе слушалката към ухото си.
– Здравей, красавецо.
Усети, че и другият ловец се засмива, когато ù отговори:
– Летиш ли вече?
– Скоро.
– Напоследък със сигурност се радваш на интересна компания.
Хвърли поглед към Илиум, но ангелът със сините криле бе излязъл на терасата, и тогава тя попита:
– Къде си срещал Илиум?
– В „Еротик“.
– Познаваш ли някои от танцьорките? – Ранзъм бе израснал на улицата и бе запазил повечето от контактите си.
– Няколко. Получих много ценна информация там – дори най-силният вампир става разговорлив, когато жената доближи устни до пениса му.
Елена не беше изненадана – вампирите някога са били хора все пак. Беше необходимо много време отзвукът да изчезне напълно.
– И за какво разговарят?
Пукане по линията.
– …искаш да знаеш.
– Какво? – Притисна слушалката до ухото си.
– Говори се, че си жива. Всички мислят, че си кръвопиец, макар че, доколкото знам, никой от нас не е допуснал истината да излезе наяве.
– Добре. – Имаше нужда от време, за да свикне с новата реалност, преди да е започнала да я разяснява и на някого другиго. – Това ли искаше да ми кажеш?
– Не. Една от танцьорките чула вампирите да се обзалагат дали ще оцелееш година.
– Какви са залозите?
– Деветдесет и девет към едно.
Елена нямаше нужда да пита коя е печелившата страна.
– Какво знаят те, което аз не знам?
– Говори се, че Леуан има навика да храни домашните си любимци с гостите си.




6

Рафаел гледаше как Михаела поднася кристалната винена чаша към устните си, проявявайки вродената грация на жена, разполагала с векове да усъвършенства елегантната си външност. Ако бъдем безстрастни, ще кажем, че беше красива, може би най-красивата жена на света. Безупречната ù кожа имаше цвета на най-екзотичното кафе, към което е добавена сметана. Очите ù бяха зелени и можеха да засрамят дори скъпоценен камък, косата ù бе черна, с бронзови и кафяви нюанси, както и хиляди други оттенъци между тези два основни цвята.
С други думи – изумителна. При това се възползваше от външността си така ефективно и безстрастно, както другите биха използвали оръжие. Ако мъжете, смъртни и безсмъртни, умираха, защото бяха станали жертва на тази красота, грешката бе единствено тяхна.
– И така – измърка сега. Злоба, обвита в мед. – Твоята жена ловец оцеля. – Той не каза нищо и тя направи гримаса на разочарование. – Защо я пазиш в тайна?
– Не помислих, че толкова много ще се заинтересуваш от оцеляването на Елена.

Само от смъртта ù.


Трябва да ù отдадем дължимото 
– Михаела не се престори, че не разбира.

– Съкрушена съм. – Вдигна чашата си за тост и отпи малка глътка от златистата течност. – Ще се ядосаш ли много, ако я убия?
Рафаел срещна живите ù отровни зелени очи и се запита дали Юръм някога бе успял да види злото сърце на жената, която бе наричал своя съпруга.
– Ти като че ли си обсебена от моята жена ловец. – Каза го преднамерено. Елена беше негова и щеше да я защитава.
Михаела махна с ръка, сякаш искаше да върне думите обратно.
– Беше интересна в качеството си на плячка, но сега, когато е изгубила способностите си, ще е прекалено лесно. Предполагам, че просто трябва да я оставя да живее.
Спокойно направено и внимателно преценено предложение.
– Мисля – отвърна той, без да коригира погрешното ù изказване, – че Елена е повече от способна да се грижи за себе си.
Скулите на Михаела се очертаха рязко под кожата ù, която мъжете умираха да докоснат.
– Със сигурност не си на мнение, че ми е равна?
– Не съм. – Зачака и се загледа как на лицето ù се изписва задоволство. – Тя е нещо наистина уникално.
За един кратък миг на леденостудено мълчание маската падна.
– Внимавай, Рафаел. – Хвърли му поглед на хищник, който старателно би почистил кръвта от лапите си, докато гледа жертвата си да се гърчи, агонизирайки в краката му. – Няма да крия ноктите си, защото тя е твоят домашен любимец.
– Тогава ще помоля Елена също да не крие своите. – Отпи от виното си и се облегна назад. – Ще бъдеш ли на бала?
Премигване, след което маската се появи отново, древна и съвършена.
– Разбира се. – Прокара ръка през косата си и гърдите ù се повдигнаха нагоре, опъвайки материята на роклята с цвят на маслини, която едва ги прикриваше и караше повечето мъже да полудеят. – Бил ли си вече в крепостта на Леуан?
– Не. – Най-старата от архангелите живееше в планинска крепост, разположена в граничните територии на Китай. – Не мисля, че някой от Десетимата е бил там. – Макар че през вековете Рафаел бе успял да вкара неколцина от хората си. Но сега това бе задача на Джейсън и всеки път, когато той се върнеше, носеше все по-обезпокоителни новини, свързани с двора на Леуан.
Михаела завъртя течността в чашата си.
– Юръм бе поканен там някога, когато бе много по-млад – каза. – Леуан го хареса веднага.
– Не знам дали Юръм е трябвало да бъде поласкан или не.
Нежен, интимен смях.
– Тя е доста… различна от хората, нали? – Тези думи, излезли от устата на една от Десетимата, говореха ясно за „еволюцията“ на Леуан.
– Какво ти каза Юръм за нейната крепост?
– Че в нея не може да се проникне и че е пълна с безброй съкровища. – Очите ù искряха, но Рафаел нямаше как да прецени дали е защото се сети за съкровищата, или понеже си спомни любовника си. – Твърдеше, че никога не е виждал такива произведения на изкуството, такива гоблени и бижута. Не зная дали да му вярвам. Обърнал ли си внимание някога Леуан да е носила диамант?
– Не ù се налага. – С чисто бялата си коса и очите със странния цвят на сиви перли, каквито не можеха да се видят никъде по земята, Леуан оставаше незабравима и без украшения. А напоследък, помисли си Рафаел, вниманието на другия архангел бе фокусирано върху свят, който останалите дори не можеха да си представят. Не беше излизала от крепостта си през последната половин година, пък било то дори за да се срещне с ближните си, архангелите. Което правеше бала още по-необикновен. – Всичките Десетима ли е поканила?
– Хари има покана – обясни Михаела за един от предишните си любовници – и казва, че и Нейха е получила. Затова предполагам, че е поканила и останалите. Трябва да помолиш Фаваши да те придружи. Мисля, че нашата персийска принцеса ще те поиска за съпруг.
Рафаел срещна погледа на Михаела.
– Ако можеше да убиеш всички красиви жени на света, щеше ли да го направиш?
Тя отговори, все така усмихната.
– На мига.
Със смръщени вежди Елена остави слушалката на мястото ù и излезе на терасата.
– Илиум, знаеш ли нещо за домашните любимци на Леуан?
Другият ангел я погледна с широко отворени очи.
– Ранзъм разполага с много добри източници.

Да,
помисли си Елена,
така е
. Но дори той не бе успял да разбере какви са тези същества, че вампирите са така сигурни в смъртта ù.

– Какви са те? – Сам умът ù ù предложи такова обяснение, че гърбът ù се скова. – Не вампири, отдали се на кървава похот? – Уловени завинаги в капана на насилието, глада и стремежа си да го задоволят, тези вампири бяха социопати и убийци.
„Ела тук, малки ловецо. Вкуси.“
Илиум поклати глава, а тя затръшна вратата под носа на спомена, който отказваше да остане погребан. Силният вятър, идващ откъм планината, рошеше косата му. Той представляваше истинско бижу на фона на нощта, красотата му бе така ослепителна, че погледът се спираше на него, а не на звездите. Тя се хвана за спасителното въже, върна се в настоящето.
– Защо Михаела не те е убила още.
– Аз съм мъж. Предпочита да ме чука.
Откровеният отговор я изкара за секунда от равновесие.
– А чукала ли те е?
– Приличам ли на някой, който иска да бъде изяден жив след секс?
Изненадана, тя се усмихна и обърна лице към вятъра, наслаждавайки се на щипещата му свежест.
– И така, домашните любимци на Леуан?
– Попитай Рафаел.
Усмивката ù изчезна при мисълта за това къде е Рафаел в момента. Търсейки нещо, с което да се разсее, кимна към светлините, които обсипваха отвесните страни на разпрострялата се под тях клисура – масивна цепнатина в кората на земята.
– Не ми казвай, че там долу живеят хора? – Далеч изпод светлините течеше вода, чийто гръмогласен рев все пак стигаше до ушите ù.
– Защо не? Пещерите са най-добрите гнезденца. – Усмивката му бе като бял разрез на лицето му. – И аз имам едно. Ела да го видиш, когато се научиш да летиш.
– Със скоростта, с която напредвам, ще бъда на осемдесет, когато най-после ще мога да летя.
– Необходим е само един път – каза Илиум нежно, вдигнал лице към лунната светлина. Лъчите си играеха с него, сякаш омаяни, правеха кожата му полупрозрачна, превръщаха косата му в хиляди кичури течен абанос, потопен в сапфири. – Първият полет е нещо, което никога не забравяш – шумоленето на въздуха, когато разперваш криле, опияняващата свобода, неподправената радост, която танцува в душата, защото си всичко, което трябва да бъдеш.
Погълната от неочакваната поезия, извираща от думите му, почти не видя Рафаел, който се приземяваше. Почти. Защото нищо и никой друг не можеше да задържи вниманието ù, когато нейният архангел бе наблизо. Едва осъзнала, че Илиум е замлъкнал до нея, съзерцаваше смайващата грация, с която Рафаел се спускаше. Илиум бе красив като проблясващо острие, но Рафаел… Рафаел бе великолепен.
– Мисля, че е време да вървя.
Осъзна, че Илиум си тръгна, но това усещане идваше някак отдалеч, погледът ù изцяло бе прикован в архангела, приземил се пред нея.
– Как беше вечерята? – запита, втренчила се в кобалтовите очи, пълни с тайни, за чието разплитане щеше да ù е необходима цяла вечност.
– Оцелях.
Тези думи би трябвало да я накарат да се усмихне, но единственото, което изпитваше, бе силно собственическо чувство – изострено до краен предел поради осъзнаването на факта, че зелеооноката жена архангел можеше да я убие почти без никакво усилие.
– Беляза ли те Михаела?
– Защо не провериш? – Разпери криле.
Почувствала се изведнъж глупаво уязвима, тя се обърна и стисна перилата на терасата.
– Не е моя работа, ако избираш да прекарваш времето си с жена, която би изяла сърцето ти и би танцувала радостно на гроба ти, ако това ще ù помогне да придобие още власт.
– О, не съм съгласен, Елена. – Силни ръце от двете ù страни, едри длани, обхванали перилата. – Прибери крилете си.
Трябваше ù минута, за да се досети да свие криле към тялото си, както бе виждала да правят другите ангели.
– По-трудно е, отколкото изглежда.
– Трябва да умееш да контролираш мускулите си. – Думите бяха произнесени с устни, долепени до шията ù. Той се притисна в нея и крилете ù останаха в капана между телата им.
Болеше… болката караше кожата ù да трепти от нужда, от глад. Всяко помръдване на тялото му, всяко докосване на устните му стигаше чак до сърцевината ù. Бе под въздействието на Рафаел от момента, в който го срещна, но привличането никога не я бе карало да се превръща в лесна мишена.
– С какво не си съгласен? – запита, а погледът ù се фокусира върху крилете, които виждаше да се движат плавно в чувствената топлина на нощта, на път към изолираните гнезденца.
Ангели, които се прибират у дома.
Странна мисъл, странно усещане да стои тук на възможно най-тайното за тях място, след като за нея те винаги бяха представлявали сенки в мрака.
– Смятам, че е твоя работа, ако избера да прекарвам времето си с Михаела.
Долови в гласа му опасна нотка, която я накара да свие пръстите на краката си, макар инстинктите ù на ловец да се пробуждаха.
– Така ли?
– Както категорично смятам за моя работа това, че крилете ти са обсипани със синьо.
Тя ококори очи и се отблъсна от перилата. Или поне се опита.
– Рафаел, пусни ме, за да мога да виждам.
– Не.
Издиша.
– Престани. Илиум нямаше нищо наум.
– Ангелският прах не е инстинктивно деяние… освен ако ангелът не е отдаден на страстта си към секса. – Пръстите му подръпнаха стегнатото ù зърно: шокиращо и чувствено напомняне, че Архангелът на Ню Йорк някога бе изгубил контрол в леглото. – Премислил е предварително действията си.
– Ако не беше там долу – каза тя, като думите едва излизаха от гърлото ù заради силния ù копнеж, – щях да го ударя. – Той те прави на глупак.
Устните му бяха долепени до ухото ù, а ръката му обхвана гърдата ù със съкрушително интимен жест.
– Илиум винаги е изпитвал силно презрение към живота си.
Не можа да се сдържи. Изви шия, за да му осигури по-добър достъп.
– И пак е един от твоите Седем.
– Според мен в този случай той знае, че ти е любимец. – Целувки, спускащи се надолу по шията ù, горещи и изпълнени със сексуалност, показващи ù, че мисли само за едно.
Желанието направи смеха ù дрезгав, тя протегна ръка назад и го погали по бузата.
– Такова ли голямо влияние имам над теб?
Леко захапване със зъби.
– Ако твоят Блубел е жив утре, ще получиш своите отговори. – Тялото му бе притиснато в нейното, горещо, твърдо и настоятелно, а ръцете му се плъзнаха под дрехите ù, за да обхванат голата ù гърда.
– Рафаел.
Най-после ù позволи да се обърне, но я притисна към перилата. Инстинктът ù подсказваше да разпери криле над тях, защото бяха единственото, което я предпазваше да не падне върху скалите долу. Не, реши, след като размисли. Рафаел никога нямаше да допусне да падне. А ако паднеше, той щеше да е с нея.
– Целуни ме, архангеле.
– Както кажеш, ловецо. – Устните му срещнаха нейните, осезателно земни и мъжествени, опровергаващи всякакви лъжи и митове за това, че ангелите били прекалено „еволюирали“, та да се отдават на подобни плътски удоволствия.
Със стон, заседнал в гърлото ù, обви ръце около врата му, повдигна се на пръсти, за да го целуне в отговор. Ръката му погали гръдта ù и тя потръпна от удоволствие. Захапа долната му устна и отвори очи.
– Сега.
– Не. – Още една гореща сексуална целувка.
Тя я прекъсна и прокара ръка по мускулестите му гърди и по-надолу. Той я хвана, преди да е сключила пръсти около твърдия му член.
– Не съм толкова слаба – възрази.
– Но също не си и толкова силна. – Очите му излъчваха мощ. – Не и за онова, което искам.
Тя застина.
– И какво е то?
Всичко. Морето и вятърът. Чисти и диви… в ума ù.
– Ще ти дам сърцето си – каза, опитвайки се да запази независимостта си и да изгради такава основа за връзката им, която да издържи цяла вечност. – Но умът ми си е мой собствен. Приеми го.
– Или? – Хладният въпрос, зададен от същество, свикнало да получава точно каквото иска.
– Предполагам, ще трябва да почакаш и да видиш. – Облегна се на перилата. Тялото ù изпитваше болезнен копнеж. Незадоволено. Просто го погледна – изящно, хармонично съчетание между красота и жестокост, съвършенство и мрак. Силният сексуален глад бе придал на лицето му кисело изражение, безупречната му костна структура изпъкваше под кожата. Но не я целуна отново.
– Ще те нараня.
Думите, които ù бе казал и по-рано, се издигаха като невидима стена между тях. Знаеше, че е прав, издиша.
– Имам въпрос.
Той зачака търпеливо, като че ли разполагаха с всичкото време на света и тя бе единствената жена във Вселената. Това я порази. Как така тя, Елена Деверо, най-обикновен ловец според баща ù, бе придобила правото да задава въпроси на архангел?
– Какво знаеш за домашните любимци на Леуан?
Той премигна бавно, с което показа, че въпросът го е изненадал.
– Мога ли да се осмеля да се информирам откъде си наясно, че трябва да зададеш този въпрос?
Тя се усмихна.
Изражението му се промени, стана напрегнато и това я жегна дълбоко.
– Както казах – очите му потъмняха, – ще направиш вечността далеч по-интересна.
Тогава забеляза светлината, която крилете му излъчваха. Ярка, смъртоносна, достатъчна да му придаде вид на онова, което всъщност представляваше – безсмъртен, в чието тяло има достатъчно сила да изравни града със земята. Инстинктът накара мускулите ù да се напрегнат в подготовка за предстоящия полет, притокът на адреналин бе така силен, че ù бе трудно да оформи думите.
– Излъчваш сияние.
– Така ли? – Зарови пръсти в косата ù, заигра се с кичурите. – Домашните любимци на Леуан са Преродените.
Изненадана, че е получила прям отговор, Елена си пое дълбоко дъх, при което дробовете ù запротестираха – бореше се да победи напрежението, породено от присъствието на Рафаел, от силата му. Не привлече вниманието му върху това, ясно съзнавайки, че няма за цел да я сплаши. Просто си беше такъв. И ако искаше да бъде с архангел, трябваше да се научи да се справя.
– Нещо общо с вампирите?
– Не. Когато някой архангел остарява – каза той, а сиянието започна да изчезва, макар че очите му все още имаха онзи металически нюанс, който никой човек никога нямаше да притежава, – ние придобиваме сила.
– Като умствените ви способности – прошепна тя, а сърцето ù все още препускаше. – И магията. – Всички щяха да бъдат завладени от параноя, ако се разчуеше, че някои архангели могат да се разхождат сред населението, без никой да ги разпознае и дори да ги види.
– Да. Леуан е най-старата от нас и като такава има най-големи способности.
– И тези Преродени са нещо, което само тя може да създаде?
Кимване, което накара черните кичури коса да се плъзнат по челото му.
Тя протегна ръка да ги отметне назад, но се забави, заигравайки се с черната коприна.
– Какво представляват те?
– Леуан – гласът му бе докоснат от среднощния мрак – може да накара мъртвите да вървят.
Сърцето ù спря за секунда, след като прочете истината в очите му и проумя ужаса, скрит в думите му.
– Не искаш да кажеш обаче, че наистина може да върне хората към живот, нали?
– Не бих го нарекъл живот. – Наведе глава и притисна чело в нейното.
Тя обгърна врата му с ръка и го задържа близо до себе си, докато той ù разказваше неща, за които нито един смъртен не знаеше.
– Вървят, но не могат да говорят. Джейсън твърди, че през първите няколко месеца на съществуването си имат нещо подобно на съзнание и че е възможно да разбират какво представляват, но не притежават друга сила освен преродените си тела. Те са куклите на конци на Леуан.
– Мили Боже. – Да бъдеш хванат в капана на собственото си тяло, да знаеш, че си кошмар… – Как ги поддържа живи?
– Дава им живот чрез собствената си сила, но после задоволяват глада си с кръв. – Гласът на Рафаел сякаш се увиваше около нея и я изпълваше с ужас. – Старите, които са били погребани отдавна, се хранят с телата на скоро умрелите, за да имат плът по костите си.
Душата ù изстина, обхвана я лед.
– Ти ще придобиеш ли тази способност?




7

Рафаел отново прокара ръце през косата ù.
– Способностите ни са свързани с това кои сме. Надявам се никога да не придобия способността да създавам Преродени.
Тя потрепери и плъзна ръце по тялото му.
– Придобил ли си някои нови способности през последните години? – Защото го познаваше, беше наясно по колко тънко въже върви. Преди не толкова много време той бе счупил всичките кости на онзи вампир, докато достойното за съжаление същество бе останало в съзнание. Наказание, което Манхатън никога нямаше да забрави. – Рафаел?
– Ела. – Издигна се във въздуха.
Тя извика и отпусна всичката си тежест върху ръцете, с които обгръщаше врата му.
– Можеше да ме предупредиш.
– Имам вяра в рефлексите ти, Елена. Та нали, ако не бе застреляла Юръм, Ню Йорк можеше все още да е потънал в кръв.
Тя изсумтя.
– Заслугата не бе изцяло моя. Помня, че ти хвърляше огнени топки по него.
– Ангелски огън – прошепна той. – Едно докосване и щеше да те убие.
Потърка лице в гърдите му, докато прелитаха над масивната планинска верига, излъчваща смъртоносна красота и заобикаляща светлините на Убежището, после каза:
– Трудно е да бъда убита.
– Внимавай, ловецо. – Спусна се надолу и се понесе към разбиващ се в скалите водопад. – Все пак можеш да бъдеш наранена.
Намираха се толкова близо, че би могла да прокара пръсти по проблясващата красива вода – капки като диаманти, уловени от лунната светлина. Чудото оживя в нея.
– Рафаел!
Той се издигна отново към студеното ясно небе. Всяка звезда като изрязана от кристал.
– Каза, че силен вампир може да ме убие – изрече и усети студа по бузите си, докато вятърът си играеше с косите ù. – Ангелски огън, предполагам. Спрямо какво друго съм уязвима?
– Ангелският огън е най-лесният метод, но онези архангели, които не могат да го създадат, разполагат с други средства.
– Нямам намерение да се движа в кръга на Десетимата избрани, така че това е добре.
Устни до ухото ù, докосване, което я изгаряше чак до пръстите на краката, но думите му…
– Болестите вече не са твой враг, но ангелите също могат да те убият. Толкова си млада, че ако в някаква степен те разчленят, ще умреш.
Ясната картина предизвика гадене, но тя преглътна надигналата се в гърлото ù храна.
– Често ли се случва?
– Не. Обикновено отрязват главата и я изгарят. Малцина са в състояние да преживеят това.
– Как въобще някой може да оцелее?
– Ангелите са устойчиви – прошепна и пое обратно.
– Това място е огромно – каза, зърнала светлини в далечината. – Как е възможно никой да не знае за съществуването му?
Рафаел не отговори, докато не кацна на терасата пред спалнята ù.
– Безсмъртните имат разногласия по много въпроси, но по този сме единни: нашето Убежище никога не трябва да стане известно на смъртните.
– Сара? – Стисна ръката му над лакътя. – Направил ли си нещо с ума й?
– Не. – Очи, безкрайно и безмилостно сини, я гледаха втренчено, засенчвайки всичко друго. – Но ако заговори, ще трябва да я накарам да замълчи, както и всички онези, на които ще разкаже.
Стомахът ù се сплете на студен възел.
– Дори това да разбие сърцето ми?
– Погрижи се да не проговори. – Обхвана бузата ù с дланта си, пръстите му бяха хладни заради нощния въздух. – И няма да се случи.
Отблъсна го. Този път той я пусна, позволи ù да отиде до края на терасата и да втренчи очи в нащърбената плът на земята. Сега светлините бяха по-малко, като че ли ангелите си лягаха за през нощта.
– Не съм част от света ти, Рафаел. Отвътре съм все още човек – няма да седя и да гледам как приятелите ми биват изклани.
– Не очаквам нищо друго. – Отвори вратата. – Ела, спи.
– Как може да си мислиш, че ще спя, след като си казал нещо подобно? – Завъртя се на пети и впи очи в него.
Той я погледна в отговор. Същество, обладаващо такава сила, че все още ù бе трудно да приеме, че я обича. Но беше ли любовта на архангелите като тази на хората? Или бе по-дълбока? Караше сърцето да кърви?
– Забравих – рече той, – че си толкова млада. – Отиде при нея, погали с пръсти слепоочието ù, брадичката. – Смъртните изчезват, Елена. Проста истина.
– И затова трябва да забравя приятелите си, семейството си?
– Помни ги – отвърна Рафаел, – но помни също, че някой ден няма да ги има.
Мъката ù я превръщаше в звяр с подивели очи. Не можеше да си представи свят без Сара, без Бет. Връзките, които я сближаваха с по-малката ù сестра, може и да бяха подкопани от изборите, които двете бяха направили, но това не означаваше, че Елена я обича по-малко.
– Не знам дали ще имам смелостта да оцелея след такава загуба.
– Ще я откриеш, когато дойде моментът.
Болката в гласа му бе като кама, забита дълбоко в сърцето ù.
– Кой?
Всъщност не очакваше отговор. Рафаел може и да беше неин любовник, но също така бе и архангел. А архангелите бяха превърнали опазването на тайните си в изкуство. Така че, когато я погали с кокалчетата на пръстите си по лицето и каза: „Дмитрий“, бяха ù необходими няколко секунди да отговори:
– Бил е Преобразуван против волята си – предположи тя, спомнила си разговора за децата, който някога бе водила с Дмитрий. Беше ли гледал вампирът как децата му остаряват? Беше ли изгубил обична съпруга?
Този път Рафаел не отвърна нищо, а я побутна към спалнята.
– Трябва да си починеш, инак няма да можеш да летиш, когато настъпи време за бала.
Последва го, разтърсена от истината, срещу която я бе принудил да се изправи.
Рафаел постави длани на раменете ù.
– Махни каишките. – Усещаше топлината на тялото му като чувствена, невидима ласка, от която не можеше да избяга.
И ето така бързо крилете ù горяха от копнеж, от нужда, които заличаваха всичко друго. Трябваше да направи усилие, за да диша, да говори.
– Рафаел, влязъл ли си в ума ми? – попита, издърпвайки и развързвайки каишките, които се кръстосваха на гърдите ù.
– Не. – Дълги и силни пръсти я галеха по ключицата. – Каква нежна кожа, ловецо.
Всеки сантиметър от нея изгаряше от жажда, която не можеше да бъде утолена.
– Какво става с мен тогава?
– Все още се оформяш.
Съблече блузата ù, тя усети всяко фино косъмче и потръпна при мимолетното докосване на пръстите му.
– Знаеш ли какво вкусих при извивката на врата ти? – Долепи устни до мястото. – Огън и земя, пролетни бури, прорязани от нещо, напомнящо стомана.
Тя потръпна и отново зарови ръка в косата му, която падаше като тежка коприна.
– Така ли ме виждаш?
– Това си ти. – Придвижи ръка нагоре по бедрото ù. Съблазняваше я бавно, което я накара да си поеме рязко въздух, а стомахът ù затрептя в очакване.
Но нищо не би могло да я подготви за мига, когато ръката му се докосна до гърдите ù. Бе като проблясване на светкавица и ясно изразяваше намерението му. Не можеше да се сдържи, гледаше случващото се и цялото ù същество бе съзвучно с движенията му.
После той отново я целуна по врата и тя се разтопи в омая. Все още заровила ръка в косата му, Елена се обърна, взе лицето му в дланите си, след което завладя красивата му, но и жестока уста. Целувката бе дива, пропита от яростта на нуждата, която изпитваше, от свирепостта на собственическото му чувство. Една мъжка ръка се плъзна по хълбоците ù, а другата стисна врата ù, отказвайки да ù позволи да се отдръпне.
Гърдите ù бяха плътно притиснати до ленената му риза, материята приятно, почти болезнено драскаше чувствителните ù зърна. Ухапа устната му като отмъщение за онова, което ù бе сторил. Той също я гризна в отговор. Тя му отвърна, отдавайки му се бавно и съсредоточено, а бедрата ù се притиснаха едно в друго, предусещайки избухването на влажната горещина.
Плъзна ръка под ризата му. Той хвана китката ù.
– Не, Елена.
– Не съм толкова крехка – каза тя разочарована. – Не се тревожи.
За един миг, преди да я пусне, ръката му се стегна около китката ù и той направи крачка назад, слагайки край на близостта им. Готова да се бори с него за онова, което иска, тя вдигна поглед… и замръзна.
– Рафаел. – Небесносини пламъци горяха в очите му, смъртоносни като ангелския огън, който бе хвърлял по Юръм в последната им, предизвикала катаклизми битка.
– Лягай си – изрече той толкова спокойно, че гласът му бе като лед.
Но огънят продължаваше да гори. Тя усети как сърцето ù се свива и покри гърдите си с ръце. Не знаеше дали защитава себе си или него.
– Ще се върнеш ли?
– Сигурна ли си, че искаш? – Беше се обърнал и излезе през вратата на терасата, преди да е успяла да му отговори.
Проследи как Рафаел излита в безкрайния мрак на нощта, преди да затвори вратата. Видя, че собствените ù пръсти бяха направили тъмночервени петна по кожата ù. Макар да се зави с всичките одеяла, след като си легна, трябваше ù доста време да спре да трепери.
Мислеше, че ще прояви разбиране. Но не беше така. Откакто бе излязла от комата, се държеше с Рафаел, сякаш той беше „безопасен“. Тази вечер бе грубо изтръгната от „съня“ си. Рафаел никога нямаше да бъде безопасен. Само едно подхлъзване щеше да е достатъчно да я убие.
Беше ли толкова силна, че да поеме този риск?
„Направи ме малко смъртен.“
Бе ù го казал в нощта, когато го простреля, в нощта, когато той кървя така силно, че Елена плака, опитвайки се с треперещи ръце да спре потока яркочервена кръв. Беше ли се страхувал тогава? Дали Рафаел въобще разбираше страха? Не знаеше и не бе сигурна, че ще ù отговори, ако го запита.
Елена определено беше на „ти“ със страха. Но, помисли си и мускулите ù се отпуснаха, не се боеше накрая. Когато тялото ù лежеше изпотрошено в ръцете на Рафаел, тя не се страхуваше. И това бе отговорът.

Да, каза, говорейки на Рафаел, не знаеше колко силна е умствената им връзка и от какво разстояние можеше да го достигне.
Да, искам да се върнеш.
Той не отговори и тя нямаше представа дали въобще я е чул. Но в дълбоката нощ почувства по извивката на врата си ласката на устните му, усети да я обгръща тъмната топлина на едрото мъжко тяло, крилете ù бяха в капана на… невероятната интимност между два ангела.





8

Елена се събуди сама, но на нощното шкафче, точно до Розата на Съдбата, я чакаше чашка кафе. Рафаел ù бе дал безценното съкровище – скулптура, изваяна от един-единствен диамант – скоро след първата им среща. Все правеше опити да му го върне, но само за да го намери на нощното си шкафче отново на следващата сутрин.
С очи, приковани в подаръка, който, не можеше да се  отрече, бе невероятно романтичен, тя седна с усилие в леглото и вдъхна опияняващата миризма на прясно кафе. Но едва бе отпила глътка, когато я усети – хладната ласка на сатен, примесена с обещанието за болка, която щеше да е толкова добре дошла.
– Дмитрий. – Гласът ù бе дрезгав. Остави чашката и дръпна чаршафа над гърдите си.
Точно навреме.
Вампирът влезе, като почука само от приличие.
– Закъсняваш за тренировки.
Погледът ù се спря на плика в ръцете му.
– Какво е това?
– От баща ти е. – Подаде ù го. – Бъди долу след половин час.
Едва го чу, не откъсваше очи от плика. Какво ли искаше сега Джефри Деверо?
– Ще бъда там. – Думите излязоха въпреки заседналата в гърлото ù буца.
Дмитрий я остави с целувка от диаманти и сметана, чувствена закачка, която накара дъха ù да секне, а бедрата ù, реагирайки неволно, да се допрат едно до друго. Но разсейването бе мимолетно. Прекалено скоро се оказа сама, втренчила поглед в плика така, сякаш можеха да му пораснат зъби и да я ухапе.
– Не бъди страхливка, Ели – каза си и протегна ръка с намерението да го отвори. Видя, че е адресиран до нея чрез Гилдията.
Изкриви устни. Как не бе възненавидял този начин да се свърже с нея – посредством мръсната ù и нечовешка професия. Отвратителна. Така я бе нарекъл последната нощ, която бе прекарала под неговия покрив. Не беше забравила и никога нямаше да забрави.
Едва не скъса писмото, докато го издърпваше от плика. Стисна го здраво. За миг не си даваше сметка какво вижда, а когато то стигна до съзнанието ù, чувствата ù се надигнаха и се разбиха в мощна вълна.
Писмото не беше от баща ù, а от адвокатите на семейство Деверо. Пишеха, че са платили таксите за складовото помещение от уважение към бизнеса на баща ù, макар че неговите неща сега принадлежаха единствено на нея.
Смачка хартията в юмрука си. Почти бе забравила… не, това бе лъжа. Преднамерено бе изтласкала спомена вън от ума си. Наследството ù от майка ù, както разбра. Маргарите Деверо бе оставила на Елена половината от малкото си лични притежания, а другата част отиваше при Бет.
Но нещата в онова помещение… бяха от детството на Елена.
Кап.
Кап.
Кап.
– Ела тук, малки ловецо. Вкуси.
Отметна одеялото с ръце, които не ù се подчиняваха. Вдигна се от леглото, като остави писмото да лежи изоставено на чаршафите, и отиде, препъвайки се, в банята с намерението да вземе душ. Кранчето се изплъзна от пръстите ù. Прехапа устната си достатъчно силно, че да я разкървави. Опита отново. Накрая, слава Богу, водата тръгна, напомняща нежен и топъл дъждец. Отми съня, но нищо не можеше да заличи спомените сега, когато бе будна.
Ариел бе най-добрата по-голяма сестра, която всяко момиче би искало. Никога не каза на Елена да се разкара, макар същата да признаваше, че сигурно е била голяма досада с тези свои постоянни настоявания да знае какво става в живота на сестра ù, тийнейджърката. Мирабел, най-голямата, бе готова винаги да ù се сопне, но я бе научила да играе бейзбол, като часове наред търпеливо ù показваше как да хвърля и хваща.
Майка им наричаше двете най-големи деца Йин и Йанг. Ари беше сладостта, Бел – подправката.
– Бел, къде си мислиш, че отиваш, облечена така.
– О, хайде, мамо. Такава е модата.
– Модата може и да е такава, mon ange, но ще бъдеш наказана цял месец, ако баща ти те види с тези къси панталонки.
– Мамо!
Елена си спомни как седеше до кухненската маса и се кикотеше, а нейната дългокрака петнайсетгодишна сестра сърдито се качи горе да се преоблече. Бет, която наблюдаваше от другата страна на масата, но бе прекалено малка, та да разбере нещо, се смееше с нея.
– А вие, две малки чудовища, си изяжте плодовете.
Сърцето ù се сви при спомена за неподражаемия акцент на майка ù. Елена допря пръсти до бузата си, сякаш се надяваше да усети като едно време съприкосновението от целувката на Маргарите.
– Мама. – Думата прозвуча като накъсан шепот, детска молба.
По-късно имаше толкова много кръв. Елена се бе подхлъзнала и паднала тежко. Беше чула предсмъртното хъркане на Бет, а погледът ù бе срещнал изпълнените с ужас очи на Ари. Дори тогава сестра ù се бе опитала да я защити, да ù каже да бяга, но от гласа ù бе останало само едно бълбукане, тъй като кръвта изпълваше гърлото ù. Слейтър Петалис обаче не искаше да убие Елена. Имаше други планове за нея.
– Сладки малък ловецо.
Елена излезе изпод душа и внимателно се подсуши. Разпери криле, както бе виждала да прави Рафаел. Болката, която се разпростря по целия ù гръб, я накара да ахне. Приветства с радост болезнените пулсации, защото те накъсаха безкрайната примка на спомените. Сложи си тренировъчно облекло – доста свободно долнище на анцуг с бели кантове отстрани и строго черно потниче със сутиен към него.
Подобно на всички дрехи, които бе намерила в гардероба, и тези очевидно бяха ушити съобразно обстоятелството, че ще ги носи някой с криле на гърба. Горнището бе стегнато по врата и се състоеше от три части – по една от всяка страна на крилете, а третата се спускаше по средата на гърба ù. Трите части се събираха в широка презрамка, която Елена уви около кръста си и закрепи от двете страни с регулиращи се катарами. Допълнителна поддръжка осигуряваше твърдата подплата под гърдите. Доволна, че тялото ù няма да отвлича вниманието ù от онова, което трябваше да научи, тя сплете мократа си коса на плитка.
После, тъй като не бе свикнала да оставя бъркотия след себе си, оправи леглото. Пъхна писмото в едно чекмедже и излезе. Спалнята със стъклените стени бе съединена с огромната дневна, която вече бе използвала. От другата страна на коридора като отделни помещения имаше офис и малка, но добре оборудвана библиотека. И двете бяха с прозрачни стени, които сякаш вкарваха планината вътре. Книгите изпълваха долните лавици – някои стари, други нови. Също така видя компютър, последна дума на техниката. Всичко гореописано се намираше на върха на крепостта, над извисяващата се централна част. Долу се простираше още жилищна площ, стаи за Седемте, други ангели и вампири. Но горното крило бе частно, притежание на Рафаел.
Коридорът, който водеше към стълби, издълбани отстрани на централната част, представляваше симфония от чисти линии, внезапно нарушавани от неочаквани решения. На лявата стена проблясваше закачен ятаган, на чийто дяволски остър връх бяха прогорени древни руни. Докато си представяше как Дмитрий го държи, се запита дали някога не е бил негов. Защото Дмитрий беше стар, един от най-старите вампири, които бе срещала.
Няколко стъпки по-надолу ръчно изработен гоблен покриваше по-голямата част от дясната стена. Вчера бе прекарала почти половин час, втренчила поглед в него. Вниманието ù прикова нещо, което не разбираше. Сега, въпреки че изпитваше нужда да излезе и чрез тежки физически упражнения да се пребори с поривите за гадене в стомаха си, краката ù се поколебаха. После Елена спря. Конците разказваха някаква история и тя отчаяно искаше да я научи.
Гобленът изобразяваше ангел, чийто златен силует се очертаваше на фона на слънцето. Лицето му беше потънало в сянка, докато той навлизаше в гората, спускайки се към селце, погълнато от пламъци. Друг женски ангел се издигаше към него. Косата ù падаше като черен водопад по гърба ù. Крилете ù – най-чистото бяло, което Елена бе виждала. Лицето ù бе закрито от кичури коса. Тя също бе в сянка. Всяко едно от лицата на селяните, които се гърчеха в агония, бе изящно изтъкано до последния детайл. Изобразен беше дори ужасът, който крещеше в очите на жена, уловена в капана на пламъците, ближещи полата ù, а кожата на ръцете ù беше вече цялата покрита с мехури.
Кои бяха двата ангела? Опитваха ли се да помогнат на селяните? Или бяха причина за бедствието? И най-важното, помисли си Елена и по кожата ù пробягаха тръпки – защо Рафаел държеше подобна покъртителна сцена на място, където не би могъл да не я вижда всеки ден?
Рафаел сведе поглед към пострадалия вампир, ясно осъзнаващ, че и нападението, и нанесените рани са внимателно премислени; че атакувалият го се е погрижил лицето му да представлява просто пихтиеста смес, но едното око да остане непокътнато. Тъмносин кръг опасваше подутината, причинена от другите наранявания. Второто око беше чисто и просто една безформена маса. Носа му го нямаше, но устните му бяха недокоснати, съхранили съвършената си форма.
От врата надолу тялото му бе потрошено. Повечето му кости бяха раздробени на множество парчета, а някои – буквално смлени на прах. Преди известно време Рафаел беше счупил костите на вампира Джермейн – наказание за нелоялност. С едно-единствено движение на ръцете бе натрошил всяка костица поотделно. Наказанието бе брутално и Джермейн щеше да го помни до края на живота си, но въпреки това Рафаел не бе получил удовлетворение.
Нападателите на Ноел със сигурност бяха извлекли удоволствие от стореното. Те бяха продължили със зверствата дълго след като съобщението им е било предадено. Дамгата беше като злокачествен рак на гърдите на Ноел, но Кеир, лечителят им, бе открил също следи от ботуши по гърба и лицето му. Камата при това не бе единственото, което бяха оставили в тялото на вампира. Парченца стъкло бяха забити дълбоко в раните – там, където плътта щеше да израсте и да се затвори около тях. За да бъде наранен, бяха използвани и други средства. Тялото му бе малтретирано с някакъв режещ и разкъсващ предмет. Единствената проявена милост бе, или поне така изглеждаше, че бяха приложили тези мъчения, след като бе изгубил съзнание.
На Рафаел щеше да му хареса, ако можеше да бъде абсолютно сигурен, че самият той не е способен на подобна преднамерена жестокост. Част от него обаче не бе така уверена. Някога Надиел също бе смятан за най-великия от архангелите.
Едно обаче бе сигурно – Рафаел нямаше да допусне хората му да бъдат клани и измъчвани.
– Кой ти стори това? – запита.
Здравото око на вампира остана безизразно. Щеше да оцелее, но дали умът му щеше да бъде същият…
– Не знам. – Отговорът бе изненадващо ясен, толкова ясен, че Рафаел преразгледа позицията си относно шансовете на Ноел да се възстанови напълно. – Нахвърлиха се отгоре ми.
– Не си млад – каза Рафаел, научил историята на Ноел от Дмитрий. Изглеждаше, че вампирът е доверен член на екипа, който действаше директно под Седемте, и Дмитрий имаше намерение да привлече вниманието на Рафаел върху предаността и интелигентността му. – Не трябваше да те победят така лесно.
– Бяха повече от един. Криле. Чух криле.
Рафаел беше екзекутирал архангел. Нямаше да се поколебае да накаже ангел, пожелал да си спечели име, като третира жестоко онези, които се грижат за него.
– Нещо характерно?
– Не можах да видя. – Здравото му око се спря на Рафаел. – Извадиха ми очите, преди побоят да започне.
Изведнъж разбра защо погледът му е така мътен. Окото му все пак не бе оставено здраво, а просто бе започнало да се възстановява преди другото.
– Долови ли нещо у нападателите си?
– Казаха, че съм съобщение от Елижа. – Дрезгава кашлица, изтръгнала се от гърдите му.
Рафаел не наричаше нито един архангел свой приятел, но не смяташе Елижа за враг.
– Мъже или жени бяха?
– Вече почти бях изгубил съзнание. – Каза го така, сякаш се подразбираше. – На мен това ми се стори като съвършеното зло. Но поне един от тях намираше болката за забавна. Докато ме жигосваха… някой се смееше и се смееше, и се смееше.
Елена се връщаше в стаята си, за да вземе душ и да се преоблече след тренировката с Дмитрий, когато нещо проряза въздуха със смразяващо свистене. Тя легна на земята, като удари болезнено единия си лакът в каменните павета и ожули дланта на другата си ръка. Крилете ù останаха невредими, но само защото се сети да се претърколи. Резултатът от това щеше да бъде огромна синина на левия ù хълбок и болка в ръката, стигаща чак до костта.
Вдигна глава с предпазливостта на ловец в мига, в който тялото ù докосна земята, изпълнена със съзнанието, че ще бъде прекалено лесна мишена, ако остане неподвижна. Не усети нищо и взе решение да се изправи. Но долови единствено абсолютна тишина. В тази част от територията на Рафаел беше пълно с дървета, които, изглежда, разцъфтяваха в условията на свежия планински въздух. На разстояние от трийсетина метра нямаше друго ангелско жилище.
Питайки се дали не бе направен опит да я ударят без никаква причина, започна бавно да се върти в кръг. Онзи свистящ звук беше прозвучал съвсем като… Погледът ù попадна на дръжката на нож, който все още потрепваше, забит в ствола на дърво, разположено на една и съща линия с нея. Като понакуцваше заради леко изкълчения си глезен, тя подуши ножа, преди да го докосне.
Козина и диаманти... и всички онези неща, които добрите момичета не трябва да пожелават.
– Проклет вампир. – Беше така ядосана на себе си, задето не го бе забелязала да я дебне, че трябваше да направи два опита да издърпа късчето хартия, увито около дръжката и завързано с ластиче.
Съобщението бе написано от силна мъжка ръка с тъмно мастило, почеркът бе смел.

За теб това не е Убежище. Ти си плячка. Не го забравяй.





9

Рафаел гледаше Елена, която се появи с наранена ръка и влачейки крака си. Запита се дали все пак нямаше да се наложи да убие водача на Седемте.
– Ще го убия – каза тя и се отпусна на дивана в дневната. – И ще се насладя на всяка минута.
Наблюдавайки кръвожадното ù изражение, реши да остави Дмитрий на нея.
– Трябва ли да се прегледа кракът ти?
– Изглежда, доста бързо заздравява сам. – Въпросителен поглед. – Способността ми сама да се лекувам е по-голяма?
– До известна степен. Обикновените ожулвания и изкълчвания ще изчезнат за ден, но като се има предвид скорошното ти преобразяване, за счупванията ще са необходими седмици.
– По-добре е от месеци. – Прокара ранената си ръка по лицето. – Мислех, че си зает с архангелските си работи.
Като я гледаше така пострадала и с неугледен външен вид, някой можеше да съзре у нея слабост. Той обаче откриваше у Елена сила, решителност и воля, които никой не би могъл да съкруши.
– Говорих с Ноел.
– И какво каза той? – Изражението ù бе мрачно, когато разказът му приключи. – Не разполагаме със солидна следа, по която да вървим.
– Така е. Попаднал е в засада, докато бил сам в един от най-слабо заселените райони на територията на Елижа в Убежището. – Разрешено беше да се кръстосва из чуждите земи в града, ако се спазва определено приличие. – Накарах Джейсън да провери, обаче не успя да намери никакви свидетели.
– Мястото на засадата?
– Изложено на стихиите. Всяка следа отдавна е заличена. – Което отново говореше за внимателно планиране. – А Ноел бил така жестоко наранен, че му било невъзможно да разбере дали похитителите му са оставили от собствената си кръв и пот на мястото.
Елена поклати глава.
– Не мисля, че са оставили. Щях да доловя следа в минутата, когато го видяхме. Теренът бе чист от всякакви миризми. А отпечатъците от обувки по гърба му?
– Няма достатъчно подробности – плътта му вече е започнала да заздравява. – Рафаел бе убеден, че е било преднамерено. Не за да скрият следите от обувки, а за да са сигурни, че парченцата стъкло ще причинят нечовешка болка на Ноел, когато дойде в съзнание.
– Колко зле е всичко това за него? – Тихо зададен въпрос.
– Чудовищно.
Тя обхвана коляното си с наранената си ръка. Сухожилията ù, бели на фона на тъмнозлатистата кожа.
– Имаш ли някаква представа защо Елижа го е направил?
– Нищо друго, освен опит да си поиграе с мен. – Ако Елижа вземеше решение да убие Рафаел, нямаше да си губи времето с дребни игри. – Елижа не изпитва желание за завоевания.
Елена срещна погледа му – разочарованието ù от това, че са се оказали в задънена улица, бе очевидно.
– Мога ли да направя нещо?
– Колкото по-силна ставаш, толкова по-трудно ще бъде да те наранят.
Изражението ù стана замислено – като че ли бе казал нещо, без да го съзнава.
– За теб това е лично, точно както и за Илиум и останалите.
– Няма да позволя с хората ми да се отнасят като с пионки. – И хладнокръвно щеше да сложи край на живота на всеки, който се осмелеше да преследва Елена.
– Така постъпват ловците. Ако атакуват един от нас, нападат всички. – Бързо кимване с глава. – Имам чувството, че подозираш някого.
– Възрастта на Назарах надхвърля седем века и както става при много от старите, за него болката се е трансформирала в удоволствие. – Назарах също така бе задължен на Рафаел. Ако се бе превърнал в предател, наказанието му щеше да намери отзвук в целия свят.
Елена прокара пръсти по дръжката на ножа, който не я бе видял да изважда.
– Ето кога разбираш, че си прекрачил границата. – Вдигна глава, погледът ù бе замислен. – Когато болката започне да ти харесва.
– Ти никога няма да преминеш тази граница – каза той и я дръпна да се изправи. Може и да не беше сигурен за себе си, но не се съмняваше, когато ставаше въпрос за Елена.
– Откъде знаеш? – Лицето ù представляваше маска, зад която се криеха хиляди кошмари. – Радвах се, когато Юръм умря. Бях толкова щастлива, че копелето е мъртво.
– Болката му достави ли ти радост? – прошепна в ухото ù. – Смя ли се, когато раните му кървяха, а плътта му гореше?
Усети, че отхвърля дори мисълта за това още преди да е тръснала глава и да го е обгърнала здраво с ръце.
– А теб тревожило ли те е някога?
– Да. Жестокостта, изглежда, е симптом на възрастта и силата. – Замисли се за Леуан, която караше мъртвите да ходят и се забавляваше с тях като дете с играчките си. – Взирам се в сърцето си и виждам бездната, която ме гледа оттам.
– Няма да ти позволя да паднеш. – Пламенно обещание.
Притисна я към себе си, неговата безсмъртна със смъртно сърце.
Час по-късно, все още усещайки допира на ръцете на Рафаел, Елена влезе в една класна стая. Десет чифта блестящи очи се втренчиха в нея с мълчалив интерес, докато тя заемаше мястото си в полукръга. Елена също се взря в тях. Никога досега не се бе приближавала толкова до най-младите от безсмъртните – изглеждаха много по-уязвими, отколкото би предположила, крилете им бяха толкова деликатни, че би могла да ги разкъса с голи ръце.
Накрая едно малко момиченце, с вързана на конска опашка светлокестенява коса и с криле, нашепващи за есен и залез, се осмели да проговори.
– Ти дете ли си?
Елена прехапа долната си устна и се настани върху една голяма и твърда възглавница, която, изглежда, служеше за стол – за нейна вечна благодарност намери в ъгъла такава със своите размери.
– Не – отговори и усети как настроението ù се подобрява – нещо, което не бе очаквала след разговора с Рафаел. – Но съм ангел съвсем отскоро.
Разбира се, когато Дмитрий ù бе казал, че ще трябва да посещава определени часове, за да навакса по отношение на културата на ангелите и да се спаси от невежеството си, не си бе представяла точно това.
Шепот зад поставени на устните длани. Накрая едно момиче с бадемови очи изрече:
– Била си смъртна.
– Да. – Наведе се напред, поставила лакти на коленете си.
– Не трябва да правиш така – прошепна настоятелно момче с черни къдрици, седнало от лявата ù страна. – Ако Джесами те види, ще загазиш.
– Благодаря. – Елена се облегна назад и момчето, което изглеждаше на около четири, кимна одобрително.
– Защо не трябва да правя така?
– Защото е лошо за стойката ти.
– Отлично, Сам – чу се глас на възрастна зад Елена. Миг по-късно висока и болезнено слаба жена ангел, облечена в дълга синя рокля, мина от дясната страна на Елена, отправяйки се да заеме мястото си начело на полукръга. Това, помисли си Елена, трябва да е страшната Джесами.
– Виждам, че всички познавате новата ни ученичка – каза учителката.
Сам вдигна ръка.
– Да, Сам?
– Мога да я разведа наоколо.
– Много мило от твоя страна. – Весели искрици в строгите кафяви очи, скрити с едно премигване.
Но Елена ги бе видяла и това я накара да хареса жената.
– Сега – започна Джесами, – тъй като е първият ден на Елена, искам да преговорим част от материала, който вече сме взели, и особено уроците, отнасящи се до психологията ни.
Елена погледна Сам.
– Не си на четири, нали?
– Не съм бебе – гласеше възмутеният отговор, преди съседите им да им изшъткат да млъкнат.
После, докато Елена слушаше, другите ученици ù съобщаваха имената си и обясняваха какви са функциите на всеки мускул, всяка кост и всяко перо – от онези, които контролираха посоката, до тези, които отговаряха за челното съпротивление и тягата при летене.
Когато часовете свършиха, главата на Елена бе пълна с информация, но тя съзнаваше колко много има още да учи.
– Можете да си вървите – каза Джесами на класа, когато се изправи. – Елена, бих искала да разменя една-две думи с теб.
Разочарованието на Сам се четеше в огромните му кафяви очи.
– Да те изчакам ли?
– Да – отвърна Елена. – Досега не съм била в тази част на Убежището. – Намираха се в мъртвия център на разпрострелия се град – неутрална територия според Илиум.
Слънчева усмивка, толкова невинна, че тя изведнъж се уплаши за него.
– Ще те чакам в къта за игра. – Посочи с глава учителката и излезе, а крилете му, увенчани с черни върхове, се влачеха по пода.
– Самеон – каза Джесами нежно.
– Уупс. – Още една усмивка. – Съжалявам. – Крилете се повдигнаха.
– Ще ги спусне веднага щом се скрие от погледа ми. – Джесами посочи две възглавници с размери за възрастни, поставени до бюрото, върху което бяха струпани книги. – Кой ти каза да се присъединиш към класа?
Седнаха, а у Елена се породи подозрение.
– Дмитрий.
– А. – Очите на учителката блестяха. – Не трябваше да си при малките. Редно е да те обучавам отделно.
– Бих го одрала жив – измърмори Елена. – Но урокът ми достави удоволствие. Имаш ли нещо против да присъствам и занапред? Уча се просто като съм тук.
– Добре дошла си по всяко време. – Слабото лице на Джесами стана сериозно. – Но трябва да напреднеш много по-бързо от тях, щом ще ти се наложи да преживееш Дзо Леуан.
Елена се поколеба.
– Знам за Преродените – подхвана Джесами, а гласът ù бе надебелял от ужас. – Аз съм нещо като склад за знанията на ангелите. Мой дълг е да пазя историите, но ми се иска да не ми се налагаше да записвам тази.
Елена изрази съгласието си с мълчаливо кимване и постави ръка върху струпаните книги.
– За мен ли са?
– Да. Съдържат сбит поглед върху недалечното ни минало. – Изправи се. – Чети колкото можеш, идвай при мен независимо с какъв въпрос, колкото и маловажен и неучтив да ти се струва. Знанието е голяма сила, когато става дума за това да танцуваш с най-старите от нас.
Елена се изправи, а погледът ù се спря на крилете на Джесами, която се обърна да вземе нещо зад себе си. Лявото бе изкривено по начин, който накара стомахът на Елена да се свие.
– Не мога да летя – каза ангелът без злоба, макар че Елена не бе продумала. – Родена съм така.
– Аз… – Поклати глава. – Затова и си такава, каквато си.
– Не разбирам.
– Мила си – отвърна Елена. – Мисля, че си най-милият ангел, когото съм срещала. – Нямаше и следа от злост в този слабичък ангел със светлокафяви очи и коса с наситен кестенов цвят. – Разбираш болката.
– Ти също, ловецо. – Поглед, изразяващ единомислие, след което двете излязоха на слънчевата светлина, и той почти веднага бе заменен от такъв на тиха и дълбока радост. – Гален.
Елена забеляза ангел, който току-що се бе приземил на издигнатата платформа пред училището. Имаше нещо познато в мускулестия червенокос мъж, макар да бе готова да се закълне, че никога преди не го е виждала. После много светлите зелени очи срещнаха нейните и студеното предупреждение в тях отвори вратите на спомените.
Рафаел, кървящ на пода. Двама ангели, долетели с носилка. Гален я гледаше, сякаш искаше да я запокити в мрака зад разбитите останки на прозореца с шлифованото стъкло… и продължи да наблюдава, докато тялото ù падаше на пода, за да се удари в земята с максимална скорост. Гръбнакът ù се счупи и проби кожата, а черепът ù беше като разбита яйчена черупка, от която изтича сива маса.
Очевидно не бе променил отношението си към нея.
– Гален. – Този път се усещаше неодобрение.
Мъжкият ангел най-после откъсна поглед от Елена, но не каза нищо. Доловила намека, тя си взе довиждане с Джесами и слезе по стъпалата, а космите на тила ù бяха настръхнали, реагирайки на примитивните инстинкти.
– Ето ме!
Изненадана, вдигна очи и откри, че Сам лети към нея. Крилете му изглеждаха прекалено големи за дребното му телце.
– Можеш вече да летиш?
– А ти не можеш ли? – Започна да кръжи до нея.
– Не.
– О. – Той неуверено направи ляв завой и се приземи до нея. – Тогава аз също ще вървя.
Тя се пребори с желанието си да се засмее, когато видя как крилете му се влачат по добросъвестно почистената пътека.
– По-лесно ли ти е, когато си във въздуха?
– Понякога, ако вятърът е благоприятен. – Подръпна я за ръката и посочи една фигура в другия край на вътрешния двор. Тя вдигна поглед и видя широкоплещест ангел, чиито криле бяха като тези на орел. Тъкмо се приземяваше.
– Това е Дахариел. Един от старите.
Очите на Дахариел срещнаха нейните.
Възраст. Насилие. Камшикът на силата.
Този единствен поглед казваше всичко. Той кимна рязко с глава и се отдалечи в посока на, както ù бе известно, територията на архангел Астаад. Елена потрепери въпреки слънчевата светлина. Този, помисли си тя, когато Дахариел се скри от погледа ù, бе способен да пребие друго живо същество с такава безсърдечна прецизност, че нищо по него да не остане здраво.
Сам отново я подръпна за ръката.
– Хайде.
Докато малкият ù екскурзовод я развеждаше из лагера, а небето над главите им бе безметежно ясно, Елена позволи на ума си да намери покой. Тези деца бяха родени безсмъртни и много от тях вероятно бяха по-възрастни от нея въпреки външния си вид.
Но възрастта бе нещо относително. Лицата им излъчваха същата невинност като това на Зоуи, бебето на Сара. Все още не бяха вкусили горчивите сълзи, които животът щеше неминуемо да им поднесе.
Изглеждаше, че по-възрастните и по-силни ангели въпреки цялата си жестокост се опитваха да премахнат насилието в тази част на Убежището. То бе оазис на спокойствието в един град, който нашепваше хиляди тъмни тайни.
Долови, че над главата ù са надвиснали крилете на възрастен ангел.
Вдигна поглед и видя да проблясва нещо синьо, а после Илиум започна да се приземява. Последваха писъци и кикот и децата, включително Сам, взеха да кръжат около него като малки пеперудки.
– Спаси ме, Елена – каза Илиум и се издигна във въздуха… но не толкова високо и не толкова далеч, че малките да не могат да го последват.
Усмихната, тя седна на една пейка на игрището и почна да ги наблюдава как се издигат и спускат. Откри, че си мисли за Бел, на която това щеше да донесе огромна радост. Безразсъдната ù по-голяма сестра имаше тайна – обожаваше пеперудите. Веднъж Елена ù бе дала портмоне в оранжево и черно с формата на голяма пеперуда – красива вещ, която бе купила съвсем евтино на разпродажба. То бе намерено в джоба на дънките на Бел в деня, в който Слейтър Петалис потроши краката ù на толкова много парчета, че тя приличаше на захвърлена детска кукла.
Елена все още виждаше ярките оранжеви мъниста да проблясват в морето от кръв, безжизнените пръсти на Бел, обагрени целите в червено.




10

Рафаел се приземи на външната тераса на базата на Елижа в Убежището. Знаеше, че Елена ще поиска да се срещне с Хана, но все още бе току-що родена безсмъртна, а той никога не би рискувал живота ù предвид променливите настроения на ближните си – ангели и архангели. Не беше съвпадение, че и двамата – Елижа и Михаела – бяха решили да дойдат в Убежището по това време.
Ароматът на магнолии предшестваше появата на Хана на терасата.
– Рафаел. – Протегна и двете си ръце. – Мина толкова много време.
Той взе ръцете ù в своите и я целуна по бузата.
– Повече от пет десетилетия. – Хана не напускаше често дома си в Южна Америка. – Добре ли си?
Когато кимна, абаносовата ù кожа проблесна на следобедната светлина. Косата ù – маса от черни къдрици, прошарени с жарава, която улавяше слънчевите лъчи.
– Дойдох да се срещна с твоята жена ловец.
– Изненадваш ме, Хана. – Отпусна ръце до тялото си, а тя се обърна с намерението да го въведе вътре. Засмя се – топъл и нежен смях.
– Елена ще бъде поласкана, когато разбере, че заради нея си излязла от дома си.
Хана отиде до малка, красиво изработена маса и взе бутилка, направена от най-деликатното стъкло.
– Вино?
– Благодаря. – Огледа стаята и във всичко – във всяка картина и всяка мебел – откри, че се бе докоснала артистичната ръка на Хана. – Пътуваш повече, отколкото е известно на хората.
Лека, тайна усмивка.
– Елижа скоро ще дойде. Пристигнахме не много отдавна.
– Благодаря ти. – Прие чашата със златиста течност, която му подаде. Меката топлина и светлина, които излъчваше, му напомниха за друго време и за друго място. Умираща жена ловец в прегръдките му, косата ù като бял лист. И сърце, за което мислеше, че отдавна е мъртво, затуптяло отново в силна болка и страдание.
– Какъв вкус има? – запита Хана.
Рафаел поклати глава. Амброзия… онзи момент – беше неописуем… и съвършено личен.
След секунда Хана наведе глава в мълчаливо съгласие.
– Радвам се за теб, Рафаел.
Той срещна погледа ù, зачака.
– Винаги съм мислил за теб като за приятел – рече тя тихо. – Знам, че ако останалите решат да нападнат Елижа в гръб, няма да си с тях.
– И откъде идва тази увереност?
– От сърцето, разбира се.
В този момент влезе Елижа. Косата му бе влажна.
– Рафаел. Не си довел твоята Елена?
Моята Елена.
Запита се какво би си помислила неговата жена ловец за начина, по който безсмъртните говореха за нея.
– Не и този път. – Може би един ден Елижа щеше да е единственият архангел, на когото би имал доверие. Но този ден не бе настъпил.
– Ела – предложи Хана – да се настаним. – Тя се обърна към Елижа и той разбра, че между тях се проведе някаква мълчалива комуникация, защото Хана сви устни, преди да седне.
– И така – подхвана Елижа, а партньорката му му наля вино с движения, които говореха за изисканост и зрялост, – чух, че Михаела ни е удостоила с присъствието си.
– Изглежда, че тези дни Убежището ù е по вкуса.
Лека усмивка на лицето на другия архангел.
– Каза ли ти Хана за най-новата си картина? Необикновена е.
– Едва съм се захванала с нея – намеси се скромно Хана. – Тя почти сама се рисува.
Следващият половин час измина в лек разговор и макар да предполагаше какъв облик ще придобие срещата, Рафаел откри, че изпитва нетърпение. Не бе чувство, което познаваше – живял толкова дълго, той бе научил изкуството на търпението. Но после срещна ловец и всичко се промени. Накрая двамата с Елижа излязоха на терасата, а Хана дискретно се извини.
– Всичко ли ù казваш? – запита Рафаел.
– Какъв личен въпрос. Не съм свикнал да задаваш такива.
– Елена ме попита какви са отношенията между ангелите. И открих, че знам много малко.
Елижа погледна към реката, която течеше далеч долу, извиваше се и ту влизаше, ту излизаше от различни процепи, станали дори още по-дълбоки през изминалите векове.
– Хана знае това, което знам и аз – отвърна накрая.
– Защо тогава не е тук с нас?
– Знае, защото ми е съпруга. Но няма желание да бъде въвлечена в делата на Десетимата. – Пауза. – Не разбираш, защото твоята жена ловец винаги е била тясно свързана с тях.
– Как е възможно някой със силата на Хана – а тя се бе увеличила значително след последната им среща – да бъде доволен, че остава в сянка?
– Хана няма вкус към политиката. – Елижа се обърна и погледна Рафаел, стиснал здраво челюсти. – Имам предвид онзи тип политика, когато някой ангел използва името ми, за да постигне целите си.
– Проява на арогантност, която ще доведе до грешка – отвърна Рафаел, повтаряйки нещо, което Елена му бе казала в онзи напрегнат момент, когато се бе държала за него толкова здраво, като че ли физически щеше да му попречи да падне в бездната. – Той търси слава. И сигурно е известен с това.
– Разбирам яростта ти, Рафаел – гневът на Елижа беше като жар, – но не можем да позволим това да отвлече вниманието ни от истинските проблеми.
– Чул си нещо. – Долавяше го в очите и гласа на другия архангел.
Елижа кимна.
– Говори се, че Леуан се кани открито да покаже своите Преродени на бала.
Рафаел се бе досетил. Последният доклад на Джейсън, получен, след като Преродените на Леуан бяха успели да го заврат в ъгъла и да издерат с нокти част от лицето му, свидетелстваше за ставащата все по-силна армия от мъртви, събудени отново за живот.
– Трябва да се приготвим за последиците, ако стане известна степента на еволюцията на Леуан.
– Светът ще потрепери – заяви Елижа. Тих глас в здрача. – И ще се научи да се страхува от нас малко повече.
– Което невинаги е недостатък. – Страхът възпираше смъртните от поемането на глупави рискове, от това да забравят, че безсмъртните винаги ще печелят битките.
Лицето на Елижа добиваше аристократични очертания на фона на оранжевите отблясъци на залязващото слънце, златистата му коса блестеше.
– Мислиш ли, че ще е така и в този случай?
– Смъртните са непредсказуеми – в състояние са да заклеймят Леуан като чудовище, а могат и да я нарекат богиня.
Елижа хвърли поглед зад себе си, тъй като се появи Хана и ги запита дали искат още вино.
– Рафаел?
Рафаел поклати глава.
– Благодаря, Хана.
– За мен е удоволствие.
– Част от мен се страхува – рече Елижа, след като съпругата му се скри вътре, – че накрая всички нас ни очаква онова, в което Леуан се превръща.
– Знаеш толкова добре, колкото и аз, че нашите способности са пряко свързани с това кои сме. – Рафаел все още не разбираше собствения си нов неочаквано придобит талант – как се бе развил, от какво деяние или семе бе покълнал? – А ти никога не си отнемал първородните деца на което и да било семейство в селото просто за да покажеш силата си.
Беше очевидно, че Елижа е шокиран.
– Никога не съм знаел това за Леуан.
– Тя е била много стара, още когато двамата с теб сме се родили. – А Елижа бе с над три хиляди години по-възрастен от Рафаел. – Вършила е много неща, останали скрити в мъглата на времето.
– Откъде си научил в такъв случай?
Рафаел просто го погледна.
След малко Елижа кимна.
– Това, че не знаем, говори малко за нашата интелигентност. Какво е правела с децата, които е отнемала от родителите им?
– Някои очевидно е отгледала като свои смъртни домашни любимци – държала ги е живи, докато са я забавлявали. Други е давала на вампирите си за храна.
– Не мога да повярвам – каза Елижа. Лицето му изразяваше отвращение. – Децата не трябва да бъдат докосвани. Така гласи най-свещеният ни закон.
На ангелите рядко им се раждаха деца, толкова рядко. Всяко дете се смяташе за подарък, но…
– Някои сред нас вярват, че значение имат само децата на ангелите.
Костите под кожата на Елижа бяха побелели.
– А ти?
– Не. – Пауза, шокираща откровеност. – Заплашвал съм смъртни деца, за да обуздая родителите им. – Но независимо какви бяха провиненията на майките и бащите, никога не бе докосвал малките им.
– Правех същото през първата половина от живота си – призна Елижа. – Докато не осъзнах, че между заплахата и самото деяние има една крачка разстояние.
– Да. – Преди година, докато се намираше в хватката на Тишината – студено, нечовешко, безчувствено състояние, причинено от определено използване на силата, – заради завладелия го мрак Рафаел бе поставил на кантара живота на смъртно дете с лекотата, с която би претеглил чувал зърно. Това бе опетнило душата му. Престъпление, за което никога не бе потърсил прошка, защото нямаше такава за стореното. Никога повече обаче нямаше да използва дете за откуп. – Онзи, който открил зверствата, извършени от Леуан – каза, питайки се още веднъж в какво би се превърнал без Елена, – бил свидетел на неща, които правят нелепо всякакво съмнение.
„Видях телата.“ Гласът на Джейсън бе толкова напрегнат, сякаш всеки момент щеше да се пречупи. Племенната му татуировка изпъкваше ярко на черната кожа, която обикновено имаше здрав кафяв цвят. „Малки, съсухрени. Пази ги като сувенири.“ – „Как така са все още запазени?“ – „След като вампирите ù им изпият кръвта и ги убият, тя ги изсушава.“ Тъмните очи на Джейсън срещнаха неговите. „В онази стая има и бебета, сир.“
Дори сега Рафаел не можеше да мисли за това, без да изпитва дълбоко отвращение. Съществуваха неща, които просто не трябваше да правиш.
– Ако Юръм бе останал жив – каза, говорейки за архангела, когото бе убил в нощта, в която бе вкусил амброзия, нощта, в която бе направил една смъртна своя, – можеше да тръгне по пътя на еволюцията на Леуан. Изкла целия град, дори бебетата в люлките им, защото обидили един от вампирите му.
– Ангелът, който се е опитал да счупи всички кости на Ноел – гневът на Елижа беше като хиляди стоманени остриета, – вече е поел по този път. Нямаме нужда от друг такъв сред Десетимата.
– Нямаме. – Защото, щом веднъж ангелът извършеше това, Десетимата щяха да се намесят, но не и ако въпросният ангел ограничеше зверствата си до собствената си територия, без да причинява проблеми в световен мащаб. Никой архангел нямаше да се натъкне на намеса в неговата или нейната сфера на власт.
– Видя ли някои от момичетата, които Каризмън е вкарал в леглото си?
– Прекалено млади. – Тази информация му бе поднесена от Венъм, вампира с кожа, която говореше за индиански произход, и който гладко се носеше в пустинната горещина, владееща територията на Каризмън. – Обаче той не преминава границата, отвъд която се изисква вътрешна намеса.
Каризмън внимаваше да не взима момичета под петнайсет, а извинението му беше, че е израснал във време, когато петнайсетгодишните били смятани за достатъчно възрастни да се омъжат. Само че девойчетата, които избираше, бяха винаги такива, които изглеждаха много, много по-млади от действителната си възраст. Имаше достатъчно безсмъртни – и смъртни, – които бяха съгласни с Каризмън, че архангелите могат да се отдават свободно на перверзиите си.
Елижа погледна Рафаел.
– Титус твърди, че Каризмън е взел и поругал момиче от неговата страна на границата.
– Държа ситуацията под око. Като че ли случаят ще прерасне в гранична война.
– Титус може и да има своите недостатъци, но по този въпрос съм съгласен с него. Ако Каризмън е нарушил териториалните граници, трябва да си плати. Няма да отговаря за престъпленията си в никой друг съд.
Рафаел одобри. Но дори Каризмън въпреки отвратителното си поведение не беше заплахата, която неумолимо се приближаваше.
– Не съм сигурен, че Леуан може да бъде спряна.
– Не може. – Елижа бе сериозен, устата му се бе превърнала в една тънка линия. – Дори да обединим силите си, не мисля, че ще успеем да сложим край на живота ù. – Пое си дълбоко дъх. – Но избързваме. Може би ще бъде доволна да си играе със своите Преродени в собствения си двор.
– Вероятно. – А може би Леуан щеше да реши да даде свобода на армиите си, буквално да се превърне в олицетворение на полубогиня, каквато вече беше у дома си. Тази богиня обаче щеше да донесе само смърт, нейните Преродени щяха да се хранят с плътта на живите, докато тя ги гледа с усмивка и снизхождение.
Елена си помисли, че неизбежно през нощта ще я споходят сънища. Усещаше как миналото я дърпа с потопени в кръв ръце. Бореше се, риташе с крака, но то пак я влачеше по черния коридор, по извиващата се пътека, която баща ù беше направил, полагайки камък по камък през едно мъгливо лято, и я въведе в светлата кухня, поддържана безупречно чиста от майка ù.
Маргарите беше до плота.
– Bebe, защо седиш там? Ела, ще ти приготвя chocolat.
Елена усети, че долната ù устна трепери, а краката ù се колебаят.
– Мамо?
– Разбира се, кой друг може да е? – Смях, толкова познат, толкова великодушен. – Затвори вратата, преди студът да е влязъл.
Беше невъзможно да не се протегне назад и да не затвори вратата. Ръката ù, както започваше ясно да вижда, беше на дете – малка, белязана с драскотините и раните на момиче, което предпочита да се катери по дърветата, вместо да играе с кукли. Обърна гръб ужасена, че чудото ще изчезне, силно изплашена, че чудовището ще я погледне в отговор.
Но очите ù видяха лицето на Маргарите. Майка ù коленичи пред нея и я погледна въпросително.
– Защо си толкова тъжна, azeeztee? Хм? – Дългите пръсти прибраха косата ù зад ушите.
Маргарите знаеше само няколко думи на марокански, бледи спомени, свързани с майката, която бе изгубила в детството си. Отзвукът на тези специални паметни мигове накара Елена да повярва.
– Мамо, толкова много ми липсваше.
Ръце, които милваха гърба ù и я притискаха, докато сълзите не секнаха. Елена се застави да направи малка стъпка и да погледне надолу към обичното лице. Сега Маргарите бе тази, която изглеждаше тъжна, сребърните ù очи бяха влажни от сълзи.
Сънят се разпадна, краищата му бяха кървави.
– Мамо, не.
– Ти винаги си била силната. – Целувка по челото. – Иска ми се да можех да те спася от онова, което се задава.
Елена гледаше трескаво, а стаята започна да се свива и по стените пропълзя кръв.
– Трябва да излезем навън! – Сграбчи майка си за ръката, опита се да я дръпне през прага.
Но Маргарите не искаше да я последва, на лицето ù ясно бе изписано предупреждение, а кръвта капеше, докосвайки босите ù ходила.
– Бъди готова, Ели. Още не е свършило.
– Мамо, навън! Ела навън!
– А, cherie, знаеш, че никога не напускам тази стая.
Рафаел люлееше своята жена ловец, а тя плачеше на гърдите му. Нейната уязвимост бе като нож в сърцето му. Не разполагаше с думи, които да облекчат мъката ù, но шептеше името ù, докато тя най-после не го видя и не го позна.
– Целуни ме, архангеле. – Накъсан шепот.
– Както желаеш, ловецо. – Зарови ръка в косата ù, притисна устните си в нейните, завладя я. Все още не бе достатъчно силна, та да понесе дълбочината на зверската му жажда, но той можеше да я дари с търсеното забвение. Дори самоконтролът да му причинеше непоносима сексуална агония, която вече заплашваше да го доведе до лудост. Нямаше да я нарани, нямаше да вземе онова, което не бе готова да му даде.

Промени положението на тялото си в леглото, така че се притисна в нея по цялата дължина, позволи ù да усети голямата тежест на собственическото му чувство.
Кошмарите не упражняват никакви права над теб, Елена. Принадлежиш на мен.

Очи сякаш от течен живак проблеснаха в отговор, говорещи за развихрила се буря от чувства.
– Вземи ме, тогава.
– А може просто да те възбудя. – И го направи, докарвайки я до трескаво състояние с целувките си, с ръцете си, с безмилостния си копнеж да прогони кошмарите ù.
Тялото ù бе хлъзгаво под пръстите му, кожата ù – влажна от пот, очите ù – слепи от възбуда, когато най-после я бутна да легне по гръб.
– Рафаел! – Гръбнакът ù се скова, когато непреодолимата вълна на удоволствието обзе тялото ù, удоволствие още по-силно, защото ù бе отказвано толкова дълго време.
Той усети собствената си кожа да гори, членът му пулсираше от необходимостта да влезе в нея. Накрая Рафаел стана единственото, което тя виждаше и разпознаваше. Стиснал зъби, зарови лице във врата ù, бореше се да постигне контрол… и разбра, че животинското задоволство на тялото ù я бе накарало да изгуби съзнание.




11

Пет дни след като Рафаел я бе любил, докато тя не потъна в милостиво забвение, Елена седеше в тиха и огряна от слънцето градина. Сънищата не я бяха споходили пак след онази нощ, но ги усещаше тежки на хоризонта – буря, срещу която не бе готова да се изправи. Ако не бяха безмилостната дисциплина и тренировките, на които Дмитрий държеше, за да бъде винаги заета, би могла да изгуби ума си в опит да избегне непрекъснатото напрежение. Защото, странно, Убежището също бе тихо, а нападението над Ноел изглеждаше като нещо анормално.
Обаче гневът на Рафаел не бе намалял ни най-малко.
– Назарах отказва да се замесва – беше споделил снощи с нея, докато плъзгаше пръсти по плоския ù корем. – Мога да пречупя ума му, но ако казва истината, ще трябва да го убия и така да изгубя един от най-силните ангели на територията си.
Тя бе преглътнала, чувайки с каква лекота говори за завладяването на ума на ангел, когото някога друг ловец бе описал на Елена като „чудовище, което най-вероятно ще се усмихва, докато те чука до смърт“.
– Назарах ще се обърне против теб?
– Както ще направиш и ти, ако ти причиня същото, Елена. – Пръстите му се заиграха с горния ръб на бикините ù. – Трябва да намеря доказателство, инак ще изгубя не само неговото доверие, но и това на другите силни ангели, които разчитат на мен.
Хвана китката му и я стисна. Винаги той даваше от себе си. Тялото ù искаше неговото. Но в погледа му прочете предупреждение, страст толкова тъмна, че не се почувства готова за нея, не бе достатъчно силна. Не още.
– Имаш ли нужда от него, за да задържиш властта си?
Той постави разтворената си длан на корема ù, наведе глава и превзе устните ù с бавна целувка, която я накара да свие пръстите на краката си. Острото като бръснач напрежение, породено от сексуалния глад, отслабна малко.
– Не.
Бяха ù необходими две дълги секунди, та да намери достатъчно въздух да отговори:
– Тогава?
– Хората имат нужда от него, Елена. – Почти нежно напомняне.
Даде си сметка за кошмара, който се опитваше да ù спести.
– Единствената причина повечето вампири да не се отдават на кървави пиршества е ангелът, който ги държи на каишка.
– И дори архангел не може да контролира всички вампири на територията си. Трябва да ги изколя до един, ако се отдадат на кървава похот. – Повдигната вежда. – Сенки в очите ти. Какво знаеш за Назарах?
– Друг ловец го проследи преди известно време. – Ашуини категорично бе отказала да се върне в Атланта, когато изникна работа, която нямаше нищо общо с нея. – Твърдеше, че къщата му е място на болка и писъци, които могат да запратят в ада и най-здравомислещия. Очевидно е вкарал две жени вампири в леглото си без никаква причина, освен за да накаже съпрузите им.
– Вампирите избират вечността, когато решат да се подложат на Преобразуване. – Отговор като коприна.
И такъв, който не можеше да бъде оспорен. Дори сестра ù Бет бе направила опит да бъде приета като кандидат, макар да стана свидетел как варварски бе наказан съпругът ù от ангелите, които наричаше свои господари.
– Вярваш ли на Назарах?
– Лъже с лекота, но не е единственият изпълнен с достатъчно арогантност, та да вярва, че може да стане архангел.
– Кой друг е в Убежището или пък е бил по това време? – И двамата се съгласиха, че подстрекателят трябва да е достатъчно близо, за да бъде свидетел – и да се наслаждава – на резултатите от действията си. – Дахариел? – Безчувственият му поглед, подобен на този на хищната птица, чиито криле носеше, говореше за студен и рационален ум, способен да оправдае всяко действие, ако то водеше до успех.
Кимване.
– Анушка, дъщерята на Нейха, също бе тук няколко седмици.
Нейха, Царицата на отровите и змиите.
Като си помисли на какво са способни нейните чеда, Елена потрепери, взе една от книгите, които Джесами ù бе дала, и умът ù се върна към настоящето, към красотата на заобикалящата я среда. Никога нямаше да открие тази тайна градина без ангела със сините криле, излегнал се до нея.
Диви цветя, макар и безсрамно занемарени, цъфтяха и радостно заобикаляха мраморния павилион, в който двамата бяха избрали да седнат. Павилионът бе семпъл, но елегантен – четири колони поддържаха покрива, много точна имитация на арабска копринена тента.
– Прекалено е студено за тези цветя. – Погали веселите венчелистчета на цветето, което докосваше бедрото ù.
– Цветята започнаха да цъфтят без никакво предупреждение преди месец. – Илиум сви рамене. – Радваме им се – защо да поставяме под въпрос такъв дар?
– Разбирам гледната ти точка. – Отвори книгата и разпери криле на хладния мрамор. Силата на мускулите ù нарастваше с всеки изминал ден и крилете вече не ù се струваха бреме, а естествено продължение на самата нея. – Тук пише, че архангелските войни започнали поради спор за територия.
Мързеливо излегналият се Илиум седна, а рошавата му коса падна над едното му око.
– Това е преработената версия за децата ни – каза, като махна кичурите от лицето си. – Истината, както винаги, е от далеч по-човешко естество. Всичко започва с жена.
– О, така ли? – Не направи опит да скрие скептицизма си.
Усмивката му бе дяволита и закачлива.
– Ще полетя. Извикай, ако имаш нужда от мен.
Проследи го с очи как отива до ръба на една скала и полита във вълна от изящно сребристо синьо. После, смръщила вежди, си помисли: Рафаел.

Отговорът дойде след части от секундата.
Да
, каза той,
всичко е започнало с жена
.


Елена едва не скъса страницата, на която беше отгърнала.
Откога слушаш?
Откакто, високо над Убежището, бяха постигнали съгласие, не я караше да прави нищо против волята си, но това – навлизането в мислите и тайните ù – бе също толкова лошо. Защото му бе повярвала, беше му доверила болката си, бе избрала да изложи на показ пред него част от себе си, която пазеше в строга тайна.


Ние сме едно цяло, Елена.

– Не мисля така. – В противен случай може би щеше да успее да го приеме. Но не беше. А тя се бореше много упорито за правото си да бъде тази, която е, за да се примири със ситуацията. Пое си дълбоко дъх и се опита с всичката сила на ума си да го изблъска навън.

Елена, какво…


Внезапна тишина.
Рафаел?

Нищо. В главата си не усещаше миризма на дъжд. Миризма, която не знаеше, че долавя, докато тя не изчезна. Не получи и главоболие, поне не веднага, но след като цял час чете за войните, я обхвана напрежение. Пишеше, че Титус се съюзил с Нейха и Надиел, докато Каризмън се бил рамо до рамо с Антоникус. Леуан не взела страна.
– Надиел, Антоникус – измърмори тя под носа си, защото никога преди не бе чувала тези имена.
Вдигна ръка, потърка пулсиращите си слепоочия и обърна страницата. Образът с предадени вярно подробности секна дъха ù. Лицето на жената беше олицетворение на чистотата, очите ù бяха невъзможно сини – такива сини очи Елена бе виждала само веднъж досега, – косата ù бе черна като нощта… като тази на Рафаел.
– Калиане – прочете. – Архангел на Шумерия.
Надолу по врата ù се стрелна болка и тя разбра, че е време да свали щита. Беше го държала вдигнат много по-дълго, отколкото успяваше като смъртна, но не достатъчно. Затова трябваше да го остави за тайните, които не можеше да понесе да покаже на света, които не знаеше как да признае дори пред себе си.
Миризмата на вятър и дъжд не се върна веднага. Но друга миризма – да.
Чувствен екзотичен мускусен аромат с лек нюанс на най-рядката орхидея.
Почти в същия миг осъзна, че не е в главата ù. А във въздуха.
Усетила прилив на адреналин, остави книгата и се изправи на крака в мига, в който Михаела се приземи пред нея. Визуалното въздействие бе изумително. Макар че не я харесваше, Елена не можеше да не признае истината. Бронзовите криле на Михаела бяха разкошни, тялото ù, цялото в извивки и вдлъбнатини, представляваше самото съвършенство и хармония. А лицето й… нямаше друго толкова изумително на света.
– И така… – чувствени устни, оформящи усмивка, която накара Елена да изпита радост, че е въоръжена – открих малката мишка, която Рафаел крие. – Жената архангел влезе в павилиона, а ласката на слънцето, което тъкмо бе започнало да залязва, придаде на крилете ù кехлибарен нюанс. Днес бе облечена в елегантни жълтеникавокафяви панталони, а „блузата“ ù се състоеше единствено от презрамка от мека бяла тъкан, усукана около врата, преди да се кръстоса на гърдите и да бъде завързана на възел под крилете ù. Изчистено, секси, подканващо.
Елена прекрасно знаеше към кого е отправена поканата. Сви дланите си в юмруци, а здравият ù разум отстъпи място на гнева и собственическото чувство, стиснали я за гърлото.
– Не знаех, че ме намираш за толкова очарователна.
Михаела присви очи.
– Сега си ангел, ловецо. А аз съм по-висшестояща от теб.
– Не мисля така.
Жената архангел погледна книгата.
– Трябва да се движиш в тази компания. Полуангелите са по-близо до твоя статус.
Като я чу да описва по този позорен начин Джесами – мъдрата, мила и интелигентна Джесами, – на Елена ù причерня пред очите.
– Тя е десет пъти повече жена, отколкото ти някога ще бъдеш.
Михаела махна с ръка, сякаш подобно хрумване бе безкрайно смешно и дори не си струваше да се помисли върху него.
– Тя е на три хиляди години и прекарва дните си затворена сред прашни томове, които никой освен инвалид не би намерил за интригуващи.
– Изглежда, че в очите на Гален тя е повече от изкусителна. – Беше изстрел в мрака.
Но попадна в целта.
– Гален е кученце, което още не се е научило да избира враговете си.
– И той ли не те иска? – каза Елена и дори тя знаеше, че това е провокация. – Но, разбира се, трябва да следва примера на онзи, когото нарича „сир“. – Въздухът излезе от дробовете ù, когато полетя във въздуха, за да се блъсне в мраморната колона в другия край на павилиона. Дяволски болеше, но не изглеждаше да има нещо счупено.
И тогава я удари. Студеният юмрук на страха.
– Къде е Илиум?
– Зает е с други неща. – Жената архангел се приближи с подигравателна усмивка, всяко нейно движение издаваше вродената ù чувственост. – Кървиш, ловецо. Колко съм несръчна.
Напипвайки с език цепнатата си устна, Елена усети вкуса на желязо, но погледът ù остана прикован в Михаела. Прекрасно съзнаваше, че кучката си играе с нея и че е дошла тук точно за това.
– Ако си го наранила, Рафаел ще те преследва до последно.
– А ако нараня теб?
– Аз ще те преследвам. – С десния си крак ритна силно Михаела в коляното.
Бе шокирана, когато тя падна. Помисли си, че преди всичко е изненадана, защото жената архангел се изправи секунда по-късно, а очите ù мятаха мълнии.
– Мисля – каза с тон, който странно напомняше на Елена садизма и злото, чието въплъщение бе Юръм, – че имам желание да установя как Рафаел би се отнесъл с онзи, осмелил се да нарани малката му любимка.
Елена натисна спусъка на оръжието, което бе успяла да извади в мига, в който Михаела падна. После пръстите ù един по един се разтвориха и тя го изпусна на мраморния под. В същия миг усети как нещо я удари в гърдите, но когато погледна надолу, не видя нищо. Сърцето ù заби панически. Миг по-късно се почувства така, сякаш нечии мършави пръсти – силни и с нокти, изпилени по начин, че да причинят болка – стиснаха сърцето ù и не го пуснаха, докато кръвта изпълни устата ù и закапа по брадичката ù.
Михаела, изглежда, се забавляваше.
– Довиждане, ловецо.
Елена видя нещо синьо да проблясва от дясната ù страна. Зърна Илиум, заобиколен от криле, покрит с кръв. В същия миг пръстите ù възвърнаха чувствителността си.
– Кучка. – Думата бе изречена само като безмълвен шепот, който имаше за цел да отвлече вниманието, а ръката ù хвана ножа, пъхнат в страничния джоб на панталоните ù. Стисна го с всичкото твърдоглавие и упоритост, които се криеха в нея, абстрахирайки се от болката и факта, че устата ù се напълни с кръв. След това го хвърли.
Михаела изпищя и ръката ù се отпусна до тялото, когато острието се заби в окото ù. В следващия миг нажежен до бяло огън жарна павилиона, но Михаела, а не Елена, бе тази, която се удари в черната колона, изпадайки в безсъзнание. Очите на Елена се бяха замъглили от обзелото я чувство за власт, но успя да зърне Рафаел, в чиито ръце гореше смъртоносният пламък на ангелския огън.
Изплю кръвта.

– Не. – Дрезгав звук, който никой не би могъл да чуе.
Рафаел, не, тя не си заслужава.
Беше убил Юръм, защото трябваше да бъде сторено, но погубването на живота на друг архангел бе отнело нещо и от него самия. Елена бе усетила белега, макар да не знаеше как.
Аз я провокирах
.


Няма значение. Дойде тук да те убие
. Вдигна ръка, която сините пламъци облизаха. Тогава тя разбра, че Михаела ще умре. Краката ù отказаха, плъзна се на земята и изрече думи, които не бе казвала на никого другиго.
Имам нужда от теб.

Рафаел обърна рязко глава към нея, очите му блестяха, чужди. Времето сякаш замръзна. После коленичи до нея и синият огън – стихиен поток – се прибра в тялото му.
– Елена. – Допря бузата ù и тя усети странна топлина да нахлува в тялото ù, докосвайки нараненото ù сърце. Миг по-късно то отново заби равномерно.
Притегли Рафаел с треперещи ръце към себе си и задържа главата му, докато шепнеше в ухото му:
– Не допускай да те направи като себе си. Не ù позволявай да спечели.
– Дойде да навреди на нещо, което е мое. Не мога да оставя действията ù ненаказани.
Собственическото чувство бе като стена от черни пламъци в очите му, но тя знаеше, че става въпрос за нещо много повече от това.
– Заради властта е, нали?
Кимване и тъмна като нощта коприна се плъзна над ръцете ù – нейният архангел бе готов да се вслуша в гласа на разума. Засега.
– В безсъзнание е, защото острието ми е в окото ù. Остави я някъде, където всички ще я видят.
– Проява на кръвожадност от твоя страна. – Устни до нейните, потиснат гняв. – Унижението е по-лошо от всякакво физическо мъчение.
– Кучката не нарани само мен, а и Илиум. Той…
– ...е един от моите Седем – довърши Рафаел. – Ще живее, макар да не мога да кажа същото за хората на Михаела.
– Бедният Блубел – изрече, наблюдавайки го как събаря последния ангел, който се биеше с него. – Изглежда, че винаги го раняват заради… – Гърлото ù се сви, когато Илиум сряза крилете на победения ангел с меч, който извади буквално от нищото. – Рафаел…
– Наказанието е подобаващо. – Изправи се и отиде до тялото на Михаела. Тя изстена, когато я повдигна, но не дойде в съзнание. – Остани, Елена. Ще се върна за теб.
Видя го как излита. Не бе съвсем сигурна, че жената архангел ще преживее студения гняв, превърнал лицето му в далечно и чуждо, каквото не го бе виждала, откакто бяха станали любовници. Подпря се на колоната отзад и с мъка се изправи на крака точно в мига, в който Илиум влезе в павилиона. Косата, лицето му и мечът му бяха изцапани с кръв.
– Откъде се взе мечът? – запита, а самият той застана като страж пред нея. Гърбът му бе гол, ризата – разкъсана. Разпери криле и я скри така, че за нея светът се превърна в стена, иззидана от мъжки гръб, оплискан с кръв, и сребристосини пера, напоени с течност, чийто цвят ставаше ръждивокафяв.
– Отново се провалих. – Каза го със свито гърло.
Тя си пое няколко пъти дълбоко дъх и сложи ръка на сърцето си, защото все още усещаше как онези призрачни пръсти го стискат.
– Илиум, повали петима ангели. И наряза крилете им. – Хладнокръвно.
Той обърна глава и срещна погледа ù. В студения му глас се прокрадна едва доловим британски акцент:
– Съжаляваш ли ги?
– Просто… – Поклати глава и се опита да намери подходящите думи. – Докато седях в апартамента си и гледах как ангелите се приземяват на покрива на Кулата, им завиждах за способността да летят. Крилете са нещо специално.
– Ще израснат отново – отвърна Илиум. – Накрая.
Грубостта и студенината в гласа му бяха смайващи. Трябва да бе показала, че е шокирана, защото той я дари с ледена усмивка.
– Домашният ти любимец има животински зъби, Елена. И те отвращава.
Тази бе плесницата, от която имаше нужда, за да се изчисти умът ù от мъглата.
– Мисля за теб като за свой приятел. А повечето от приятелите ми могат да надвият ангел с лъжлив морал във всеки един ден от седмицата.
Той премигна. Веднъж. Два пъти. На лицето му се изписа познатата дяволита усмивка.
– Ранзъм има много дълга и изключително красива коса. Може би трябва да ù се уреди среща със Светкавица?
Разбира се, че Илиум ще даде име на меча си.
– Опитай и се обзалагам, че ще ти липсват няколко пера, когато се върнеш.
Ангелът със сините криле вдигна дългото двузъбо острие като че ли да го прибере зад гърба си. Канеше се да го предупреди, че калъфа го няма… когато мечът изчезна.
– Всички ние си имаме своите таланти, Ели. – Глуповата усмивка. – Моят е доста полезен. Не владея някаква собствена магия, но мога да накарам малки обекти до тялото ми да изчезват.
Елена се запита дали това не означава, че някой ден ще стане архангел.
– През цялото време на нашето познанство ли носиш меч?
Свиване на раменете.
– Меч, огнестрелно оръжие, понякога ятаган. Отлично средство за отсичане на глави.
Това изреждане, направено с подобна кръвожадност, не остави Елена равнодушна. После тя замръзна, защото главата ù започна да се върти.
– Отиди да измиеш кръвта, Блубел.
– След като Рафаел се върне.
Елена побутна Илиум да се размърда и пристъпи няколко пъти в павилиона.
– Ще се прибера пеш до дома. – Усещаше как ударените места посиняват, но не бе толкова зле, колкото би могло да бъде – особено сърцето ù. Потърка мястото, където то биеше, с крайчеца на дланта си. Малко я наболяваше, но иначе бе наред. – И тъй като нямам склонност към самоубийство, можеш да ме придружиш.
– Рафаел те помоли да останеш.
Всъщност, помисли си Елена, онова бе дори повече от заповед. И дори не очакваше, че тя ще избере да направи нещо друго.
– Илиум, трябва да знаеш нещо за мен, ако има надежда от това приятелство да се получи нещо. Не е много вероятно да изпълнявам всяка заповед на Рафаел.
Лицето на Илиум излъчваше неодобрение.
– Той е прав, Ели. Не си в безопасност тук.
– Аз съм роден ловец – рече с дрезгав глас. – Никога не съм била в безопасност.

О, мой малки ловецо, мой сладък, сладък ловецо.

Отърва се от спомена като от нежелано палто, но знаеше, че той ще се връща отново и отново, и отново. После тръгна. Илиум се опита да ù попречи, но тя имаше предимство – изпълваше я увереност, че няма да я докосне с пръст.
Бе забравила за ангелите, които бе оставил в градината.
Приличаха на поломени птици, кръвта им напояваше земята и превръщаше полето, осеяно с цветя, в кланица.




12

Кръвта и болката бяха напоили въздуха като парфюм, който проникваше във всяка нейна пора. Изведнъж закопня за апартамента си, за банята, която бе превърнала в рай, толкова силно, че започна вътрешно да трепери, а стомахът ù се сви болезнено.
– Колко време ще лежат там? – застави се да запита.
– Докато могат отново да помръднат – отвърна Илиум и всяка негова дума режеше като бръснач. – Или докато Михаела изпрати някого да ги прибере.
Елена си помисли, че това никога няма да се случи. Извърна очи от купчината тела, нарязани криле и смачкани цветя и тръгна бавно по пътеката.
– Чакай. Книгата ми.
– Ще ти я донеса, след като Рафаел се прибере.
Поколеба се, но знаеше, че няма да се върне и отново да мине покрай телата.
– Благодаря. – Бе направила само още няколко стъпки, когато мирисът на дъжд и вятър изпълни сетивата ù.
Илиум си тръгна мълчаливо, а Рафаел закрачи до нея. Очакваше да я укори, задето не е изпълнила заповедта му, но той не каза нищо, докато не се озоваха зад стените на частното му крило. Дори тогава безмълвно се загледа в нея как съблича дрехите си и влиза под душа.
Когато излезе, я чакаше с огромна хавлия. Загърна я с такава нежност, че се изплаши сърцето ù да не се пречупи. Вдигна поглед и срещна неговия, а той отстрани мокрите кичури от лицето ù. Каза тихо:
– Насилието в нашия живот те шокира.
Сърцето му под дланта ù биеше силно и сигурно. Звукът бе така човешки, така искрен, така реален.
– Не е насилието. – Беше убила учителя си, когато той полудя и почна да коли млади момчета, сякаш бяха просто купчина месо. – А нечовечността.
Рафаел я погали по главата и разгърна криле, за да я обгради.
– Мотивът на Михаела  да те нападне бе съвсем човешки – ревнува. Сега ти си центърът на вниманието и тя не може да го понесе.
– Но жестокостта в очите ù. – Споменът я накара да потрепери. – Хареса ù, че ме нарани, така се наслаждаваше на това, че ми напомни за Юръм. – Роденият от кръвта ангел бе ритал счупения ù глезен, бе я накарал да крещи от болка. А после се бе усмихнал.
– Неслучайно бяха съпрузи. – Поредната ласка, а сърцето му бе толкова топло и живо под бузата ù, допряна до гърдите му. Но отново той бе онзи, който бе наказал вампир с такова ледено хладнокръвие, че нюйоркчани все още избягваха онази част на Таймс Скуеър, изцапана с кръв.
– Какво стори на Михаела? – запита и кожата ù изстина, защото осъзна, че само подлагането ù на унижение никога не би било достатъчно на Рафаел. Постъпките му не бяха проява на каприз, но когато действаше, целият свят потреперваше.

Среднощен бриз в ума ù.
Веднъж ти казах, Елена. Никога не съжалявай Михаела. Тя ще използва съчувствието ти, за да изтръгне сърцето ти, докато все още бие.

Сърцето, за което говореше, затуптя панически при спомена, мускулите ù бяха наранени и все още изпитваше болка.
– Как успя да бръкне в мен?
– Изглежда, Михаела крие някаква нова сила. – Гласът му се сниши. – Не е съвпадение, че я е придобила, след като бе толкова близо до смъртта с Юръм.
– Достатъчно дълго бе негова – каза Елена, спомняйки си неподправения страх в очите на Михаела, когато я бяха спасили. Тогава за първи път бе видяла архангел да се бои и това я бе разтърсило. – Мислиш ли, че по някакъв начин я е променил?
– Кръвта му промени онази жена, Холи Чанг.  Вече не е нито вампир, нито смъртна. Остава да видим какво ще стане с Михаела.
Елена се засрами, задето беше забравила единствената оцеляла жертва след нападенията на Юръм.
– Холи? Как е тя? – Когато я видя за последен път, тя беше гола, кожата ù – покрита с кръв, а умът ù – наполовина пречупен.
– Жива е.
– Умът й?
– Дмитрий твърди, че никога вече не ще бъде онази, която е била, но няма и да полудее.
Беше много повече, отколкото Елена бе очаквала, но тя долови и онова, което той не каза.
– Хората на Дмитрий все още я наблюдават, нали?
– Отровата на Юръм я е променила из основи – трябва да знаем в какво се е превърнала.
И както Елена разбра, без да пита, ако Холи се окажеше в прекалено голяма степен създание на Юръм, Дмитрий щеше без колебание да ù пререже гърлото. Инстинктите ù се бореха със суровата действителност – не можеха да позволят злото на Юръм да се разпространи.
– Така и не отговори на въпроса ми – каза с надеждата, че Холи Чанг ще се изплюе в лицето на нападателя си, че ще се спаси. – Какво направи с Михаела?
– Оставих я на обществено място с твоята кама в окото. То вече бе заздравяло около острието.
– Какво означава това?
– Болка, когато Михаела издърпа камата и когато се възстанови. – У него нямаше милост. – Ето защо нападателите на Ноел са забили парченца стъкло в плътта му.
Знаеше, че Рафаел преднамерено свързва злостния побой със собствените си действия. Още едно напомняне кой е и на какво е способен. Очакваше ли от нея да побегне? Ако бе така, имаше още много да учи за своя ловец.
– Направил си нещо друго.

Мислиш, че ме познаваш прекалено добре, ловецо.

В този момент звучеше като архангела, с когото се бе запознала при първата им среща – онзи, който имаше безмилостни очи и който я бе накарал да хване острието на нож.
– Познавам те достатъчно добре, та да съм наясно, че никога няма да се оставиш да не отвърнеш на обидата. – Беше видяла тази му черта да се проявява по време на безмилостното издирване на нападателите на Ноел. Твърдата му решимост вероятно бе причината виновният за това ангел да бъде повален.
– При разходките си из убежището видя ли от другата страна на клисурата скала, която да се извисява към небето?
– Мисля, че да. Много тънка, остра… – Умът ù направи връзката и на Елена ù прилоша. – Пуснал си я върху онази скала, нали?

Щеше да ти извади сърцето. Просто ù отвърнах със същото.

Като чу ледения му глас, по кожата ù полазиха тръпки. Стисна здраво ризата му и си пое дълбоко дъх.
– Какво ще направиш с мен, ако някога те ядосам така?
– Единственото, което ще ме разгневи така, е, ако легнеш с друг мъж. – Прошепнати в ухото ù думи. – А ти няма да ми го причиниш, Елена.
Сърцето ù се стегна. Не заради мрачните му думи. А заради уязвимостта. Отново бе разтърсена от властта, която имаше над това великолепно същество, над този архангел.
– Няма – съгласи се. – Никога няма да те предам.
Целуна я по бузата.
– Косата ти е влажна. Позволи ми да я подсуша.
Остана неподвижна, а той взе друга хавлия и се зае с косата ù с вниманието и нежността на човек, който прекалено добре познава силата си.
– Затвори ума си за мен.
– Може вече да не съм човек, но все още съм жената, която ти се противопостави на покрива на Кулата в оня ден. – Сега онзи ужасяващ мъж, когото бе срещнала, бе неин любовник и тя знаеше, че ако отстъпи пред исканията му, връзката им ще бъде безвъзвратно и непоправимо накърнена. – Не мога да приема, че имаш право да нахлуваш в ума ми както ти се иска.
– Говори се, че умовете на Хана и Елижа са свързани – каза ù, остави хавлията и я подръпна за ръката към банята. – Винаги са заедно.
– Но се обзалагам, че връзката им е двустранна. – Погали го по грациозната извивка на дясното крило. Ризата му обгръщаше мускулестото му тяло, а отзад бе така ушита, че на крилете да им е удобно. – Нали?
– С времето – отвърна Рафаел и гласът му се промени, стана по-дълбок – и ние ще имаме такава.
Тя отново погали крилото му и го целуна по средата на гърба.
– Защо си така сигурен, след като толкова много неща, касаещи силата на ангела, зависят от него?

Вече разговаряш с мен с лекотата на двестагодишна. Ще придобиеш силата.

– Добре е да го знам. – Заобиколи го и застана с лице пред него. – Но дотогава няма да разреша еднопосочна мисъл.
Очите му бяха леденостудени и толкова, толкова сини, та бе сигурна, че цветът им ще я преследва и в съня.
– Ако умът ти бе отворен – каза, – щях да науча за пристигането на Михаела в момента, в който си узнала ти.
Добре, хвана я. Но…
– Ако не нарушаваше правото ми на уединение, нямаше да имам нищо против да те викам, когато се нуждая от теб.
Ръката му на бузата ù – докосване, с което искаше да я защити, но и да предяви правото си на собственост.
– Не ме извика днес.
– Бях изненадана. – Поклати глава и си пое дълбоко дъх. – Не, ще бъда откровена. Свикнала съм да се справям сама.
– Това е лъжа, Елена. – Погали скулите ù с палец. – За части от секундата щеше да призовеш Сара на помощ.
– От осемнайсетгодишна съм приятелка със Сара. По-скоро ми е сестра, отколкото приятелка. – Постави длан върху неговата. – Не знам дали ти харесва, че познавам Сара.
– В такъв случай питай, ловецо. – Заповед от Архангела на Ню Йорк. – Питай за онова, което искаш да научиш.




13

Рафаел беше ядосан. Но Елена си помисли, че може да се справи с този чист и неподправен гняв. Страхуваше се за душата му, когато станеше такъв, какъвто бе по-рано с Михаела.
– Разкажи ми за детството си – рече. – Опиши ми какво е да си дете и да израснеш в света на ангелите?
– Ще ти разкажа, но първо ще си легнеш, а аз ще ти дам нещо за ядене.
Осъзнала, че това е битка, която не изпитва особено желание да води, тя свали хавлията и облече една от ризите му, а той отиде в другата стая да ù донесе храна. Отворите на гърба обгърнаха крилете ù, но не можа да намери нищо, с което да ги хване в краищата. Реши, че не може да се занимава с това сега. Седеше си тихо в леглото, когато той се върна.
Рафаел се поколеба за секунда.
– Изненадан съм да открия, че си се подчинила на заповед.
– Не съм неразумна… щом заповедта е разумна.
Весели искрици в арктическото синьо. Той остави чинията с лакомства на матрака между тях, а чашите с вода – на нощното шкафче. После се настани на леглото по диагонал срещу нея. Бяха седели така и преди, но този път и двамата бяха от нейната страна на леглото.
Осъзнавайки ясно малкото разстояние, той взе един сандвич, приготвен обилно с тънки резенчета краставица.
– Да бъдеш дете сред ангели е радост. Децата са обичани и глезени. Дори Михаела не би наранила сърцето на дете.
На Елена ù бе трудно да повярва. Но пък, от друга страна, някога Михаела бе станала от леглото, за да позволи на попадналата в стаята птичка да излети свободно. Не беше завършена Зла вещица от Запада, колкото и да се искаше на Елена да ù припише тази роля.
– Имам обикновено детство, ако се изключи това, че баща ми беше Надиел, а майка ми – Калиане.
Всичкият въздух излезе от дробовете ù.
– Син си на двама архангели?
– Да. – Обърна се и погледна към планините, но тя знаеше, че не вижда покритите със сняг върхове и обсипаното със звезди небе. – Което не е толкова добре, колкото изглежда.
Елена остана мълчалива, в очакване.
– Надиел бе съвременник на Леуан. По-стар само с хиляда години.
Хиляда години. А Рафаел говореше за това с такава лекота. На колко беше Леуан в такъв случай?
– Бил е един от вашите древни.
– Да. – Обърна се към нея. – Не съм забравил как говореше за отдавна отминали битки и обсади, но предимно си спомням как го гледах да умира.
– Рафаел.
– А сега съжаляваш мен. – Поклати глава. – Това се случи в зората на съществуването ми.
– Но е бил твой баща.
– Да.
Обходи с очи това неподражаемо красиво, сурово мъжко лице и премести подноса с храната на пода. Той я гледаше мълчаливо, а тя отметна одеялата и седна пред него, поставяйки длан на бедрото му.
– Майките и бащите – каза – оставят следа, независимо дали сме ги познавали цял живот или само един ден.
Той погали индиговочерните ù криле.
– Не съм говорил за родителите си от векове. – Отново бавно погалване. – Майка екзекутира баща ми.
С безмилостна прецизност думите разрязаха мъглата на удоволствието.
– Екзекутирала го е? – картини на пречупени и гниещи тела изпълниха ума ù, когато мислено се върна назад във времето на перверзните забавления на Юръм.
– Не – изрече Рафаел, – не беше Роден от кръвта.
Не усещаше мириса на вятър, нито на дъжд в ума си.
– Откъде знаеш?
– На лицето ти е изписан ужас. – Очите му добиха цвят, който си нямаше име, така бяха натежали от спомени. – Юръм уважаваше това, което баща ми представляваше.
– Защо?
– Нима не можеш да се досетиш, Елена?
Не беше трудно, не и след като си спомни какво знаеше за Юръм.
– Баща ти е мислел, че ангелите трябва да се почитат като богове – каза бавно. – Че смъртните и вампирите следва да се кланят пред теб.
– Да.
Преди да е формулирала отговора си, на вратата на терасата се почука. Погледна натам, но видя само мрак.
– Джейсън ли е?
– Да – отговори Рафаел и със сериозно изражение стана от леглото. – И Наазир чака долу.
Проследи как излиза. Мислеше за това, че макар да знаеше за присъствието на Джейсън на терасата, пак не можеше да види ангела с черните криле.

Елена, облечи се.

Стресната от настоятелната заповед, стана от леглото и обу чифт памучни бикини, без да обръща внимание на натъртените места по гърба и бедрата си, които вече добиваха отвратителен лилав оттенък. Навлече отгоре чифт черни панталони от някаква здрава, подобна на кожа материя и горна дреха, състояща се от презрамки, които се кръстосваха около нея по сложен начин, но покриваха гърдите ù, докато ръцете и по-голямата част от гърба ù оставаха голи. Беше удобна дреха, която ù позволяваше да прави движения, без да се тревожи, че излишният плат ще ù попречи.

Досещайки се, че ще стане студено, облече и дълга, прилепнала по нея дреха без ръкави, която се закрепваше под раменете – така щеше да ù осигури топлина, без да ограничава движенията на ръцете ù. Грабна ботушите си и насочи мислите си към Рафаел, осъзнавайки, че вече не е на терасата.
Къде?


Дмитрий ще те придружи.

Вампирът я чакаше в коридора и поне веднъж нищо у него не намекваше за секс – освен ако не предпочитате сексът да е смъртоносен. Облечен в черни кожени панталони, в черна тениска, обгръщаща плътно слабото му мускулесто тяло, и в дълго черно палто, което стигаше до глезените му, Дмитрий бе готов да сее смърт, наточен като нож с блеснало острие. На гърдите му се кръстосваха каишки и тя разпозна двоен кобур.
– Оръжия? – запита той.
– Пистолет и ножове. – Ножовете бяха отстрани на всяко от бедрата ù, но пистолета бе затъкнала в ботуша, след като дълго се бе чудила дали да не го запаше на кръста. Накрая бе решила, че все още не е достатъчно сръчна, та да го вземе бързо въпреки крилете.
– Да вървим. – Дмитрий вече крачеше.
Излязоха навън. Небето беше обагрено в искрящо, екзотично черно, а звездите толкова ясни, сякаш щеше да ги докосне, ако протегнеше ръка. Под краката им блестеше първият паднал над Убежището сняг, навалял плахо и тихо, след като бе влязла вътре.
– Колко зле си пострадала? – Студен поглед, който я преценяваше сякаш Елена не бе нищо повече от поредния инструмент.
– Функционирам – отвърна, знаейки, че може да раздвижи схванатите си мускули и да победи тъпата болка в гърдите. – Нищо не е счупено.
– Може да се наложи да търсиш следи.
– Тази част от мен никога не е преставала да работи. Както много добре знаеш.
– Не искам да губиш навиците си. – Небрежно подхвърлени думи, но очите му бяха като на хищник, поел по дирите на плячката си. Широките му крачки стопяваха разстоянието до семейните жилища със средни размери, към които вървяха.
Всички прозорци, покрай които минаваха, светеха, но иначе наоколо бе странно тихо.
– Тук. – Дмитрий тръгна по тясна пътека, осветена от лампи, които изглеждаха като онези, разпространени в Англия в средата на деветнайсети век. В ума ù изникваха различни възможности, но погледът ù бе твърдо прикован в пътеката, която се извиваше насам-натам и накрая ги изведе до малка къща на самия ръб на една скала.
Съвършеното място.
Скалата щеше да им осигури лесно излитане, а площта отпред беше достатъчна за приземяване. Но като се имаше предвид теренът, изглежда, съществуваше само един вариант за онези, идващи пеш – пътеката, по която току-що бяха дошли. Твърде лесно бе да се премине по нея. Защо тогава Рафаел се нуждаеше от някой, който може да проследява миризми?

Елена.

Следвайки мисълта на Рафаел, тръгна към къщата… към мириса на желязо, което се превръща в ръжда. Тялото ù замръзна на прага, краката ù отказаха да го прекрачат.
Кап.
Кап.
Кап.
– Ела тук, малки ловецо. Вкуси.
Шокът от спомена, така брутално и бързо върнал я в миналото, бе толкова силен, че не можа да се пребори с него.
Бел, още жива при влизането ù. Но само за части от секундата смъртта замъгли погледа ù – точно когато Елена протегна ръка към нея…
Миризмата прииждаше на вълни. Най-безсрамната наслада от шоколад и шампанско, обещания за удоволствие и болка. У нея се надигна възбуда, която бе толкова неуместна, че сложи край на кошмара. Пое си леко дъх и прекрачи прага, застави се да влезе в още един дом, опетнен от целувката на злото.
Миризмата на Дмитрий започна да изчезва почти веднага, и то много бързо. Осъзна, че си тръгва, защото знаеше, че тя не може да хване следата, ако въздухът е наситен с друга миризма. Но бе останал достатъчно дълго, за да ù удари онази мисловна плесница, когато се бе поколебала на прага.
Беше му длъжница.
Този факт я накара да смръщи вежди, но успя да се концентрира върху заобикалящата я среда. Това тук очевидно бе най-често използваната стая, таванът бе сводест и създаваше усещане за пространство. Лавиците покрай стените бяха пълни с книги, а под краката ù имаше синьо персийско килимче, тъкано на ръка. От лявата си страна видя порцеланова чаша, поставена върху малка маса, украсена със сложна дърворезба. Под нея забеляза някаква плюшена играчка. При вида ù в сърцето ù нахлу студ. Както сега знаеше, ангелите имаха деца.
Изправи рамене, подготвяйки се за ужаса, който можеше да я връхлети. Подмина вратите от двете си страни и тръгна по коридора към стаята в задната част.
Бели стени, опръскани с кръв.
Женски ридания.
Преобърната чаша, червена ябълка на плота.
Части от образи и мисъл, които прииждаха като парченца стъкло. Гърлото ù се сви, гръбнакът ù се скова, но Елена застави себе си да не избяга и да види. Първото, което съзнанието ù регистрира, бе Рафаел, коленичил пред друг ангел – дребна жена с лъскави синьо-черни къдрици и пепелявокафяви криле, изпъстрени с бели пера. Рафаел бе отпуснал своите криле на пода, равнодушен към течността, която превръщаше златото им в мътно кафявия цвят на нощна пеперуда.
Намери го. Заповед, натежала от силни чувства.
Тя кимна и си пое дълбоко дъх… и бе пометена от лавина от миризми.
Свежи ябълки.
Топящ се сняг.
Нашепване за потопени в шоколад портокали.
Вече не я изненадваше как сетивата ù възприемат миризмите на вампирите. Попи последната миризма, след което я разгради до основните ù съставки. И накрая успя да изолира особената комбинация, която би доловила и сред тълпа от хиляди души.
Другата миризма обаче, тази на пресни ябълки и сняг, не беше на вампир. Съчетанието бе уникално, не приличаше на нищо друго, което бе вкусвала. Провери два пъти. Не, категорично не беше на вампир. И не ставаше дума, както си бе помислила първия път, просто за засилване на миризмите, които се носеха във въздуха. Беше на някого другиго.
Свежото и ободряващо въздействие на морето. Брулещ бузите ù вятър.
Вкус на пролет, слънчева светлина и прясно окосена трева.
И под всичко това познатият вкус на кожа на езика ù.
Обаче този път не беше Дмитрий, който си играеше с нея.
– Кой живее тук? – успя да запита сред хаоса от впечатления. – Сняг, ябълки, кожа и пролет. – Нямаше смисъл, но Рафаел беше в ума ù почти преди да е спряла да говори. Пребори се с инстинктивния порив да го отблъсне, защото трябваше да знае какво е доловила.
Сам е снегът и ябълките, баща му – кожата, а майка му – пролетта.
Сърцето ù се смръзна в гърдите, когато срещна искрящите му сини очи.
– Къде е Сам?
– Взеха го.
Дребната жена ангел вдигна ръка към устата си, дланта ù бе толкова малка, че би могла да бъде на дете.
– Намери сина ми, ловецо. – Същите думи, произнесени от Рафаел, щяха да прозвучат като заповед. Но от устата на тази жена бяха молба.
– Ще го намеря. – Това бе обещание и клетва. Клекна и отново попи миризмите, после се изправи и наклони глава като хрътка, каквато си беше.
Най-слабата следа от портокали.
Следвайки я, мина покрай Рафаел и майката на Сам и постави длан на бравата на задната врата. Миризмата премина през нея.
– Да – прошепна. Сетивата ù на ловец запяха, като я разпознаха. Отвори вратата и пристъпи… в нищото.




14

Беше падала и преди. Но тогава две архангелски ръце я бяха уловили. Този път нямаше нищо между нея и прегръдката на скалите долу, непрощаваща никому. Паниката заплаши да се надигне, но бе победена от волята ù да живее. Елена П. Деверо не се беше предавала досега.
Стисна зъби и разпери криле. Те се поколебаха, все още по-слаби, отколкото бе необходимо за полет, но успяха да забавят падането ù. Не достатъчно, помисли си, очите ù се бяха насълзили заради вятъра, мускулите на гърба ù започваха да се свиват в болезнени спазми. Дори безсмъртен – особено млад – не би могъл да оцелее след такова катастрофално падане.
Знаеше, че тялото ù ще стане на парчета заради скоростта, с която ще се удари в земята, а главата ù щеше да се отдели от него. Това причиняваше смъртта на вампирите. А Рафаел бе казал:
– О!
Мощна въздушна вълна, която я накара да опише спирала, ужасът прерасна в шок, потекъл във вените ù. После я хванаха две стоманено силни ръце, които не би могла да сбърка с ничии други. Рафаел.
Падаха още няколко метра, тъй като скоростта им се увеличи от внезапно нарасналата тежест, но после Рафаел постигна устойчивост и започнаха бързо да се издигат. Обгърна врата му с ръце. Трепереше от облекчение.
– Изглежда, винаги ме хващаш, когато падам.
Той я стисна здраво в отговор.
Приземиха се на скалата. Най-близкият ангелски дом бе скрит от погледите им от нащърбените ù зъби.
– Добре, урок номер едно – каза тя и се опита да възстанови дишането си, когато Рафаел я остави долу, – никога не предполагай, че ще намериш земя под краката си.
– Трябва да престанеш да мислиш като човек. – Гласът му бе като камшик. – Можеше да умреш днес.
Тя поклати рязко глава.
– Не мога просто така да престана. Това е всичко, което някога ще знам.
– В такъв случай – учи се. – Хвана брадичката ù между пръстите си. – Или ще загинеш.
Инстинктът я подтикна да го удари в отговор, но нещо я спря. Може би защото прецени като по-важно това, че животът ù бе заложен на карта. А може би бе заради начина, по който крилете му я обгърнаха и заслониха от леденостудения вятър, докато ù говореше с такъв гняв.
– Трябва пак да вляза вътре – каза. – Да видя дали не съм направила грешка при улавянето на следата.
Рафаел задържа брадичката ù още секунда, преди да долепи устни до нейните. Все още бяха съединени в целувката, носеща облекчение от гнева, когато той се издигна във въздуха и я отнесе до входната врата на дома на Сам. Разтърсена, но твърдо решена, тя обиколи къщата, като всичките ù сетива бяха нащрек… и стигна до същото заключение.
– Излязъл е оттук – отсече, радостна, че майката на Сам вече не е в стаята. За Елена бе невъзможно да я гледа, без да си спомни мъката на една друга майка в един малък дом в предградията преди почти две десетилетия.
– Това означава, че има ангел за съучастник. – Гласът на Рафаел бе безизразен, което го правеше още по-ужасяващ. В това си настроение Архангелът на Ню Йорк би могъл да убива, без да чувства разкаяние, и да измъчва без никаква проява на състрадание. – Долови миризмите на семейството на Самеон. Можеш ли да отделиш миризмата на ангела?
– Рафаел – запита, налагаше се да запита, – в състояние на Тишината ли изпадаш? – В онези ужасяващи часове, преди да стреля в него, той се бе превърнал в някого, когото не познаваше, в архангел, който я преследваше из цял Ню Йорк. Безмилостна заплаха.
Не.
Сърцето ù все още биеше неравномерно от страх за него заради онова, което Тишината можеше да му отнеме, ако отново изпаднеше в това състояние. И ето че Елена се обърна сега към отворената врата и се опита преднамерено да задейства допълнителните си способности.
Пролет и кожа.
Ябълки, покрити с току-що паднал сня…
Миризмата изчезна, заменена от смесица, в която не се различаваше нищо.
Прободе я разочарование, остро, окончателно.
– Ако Преобразуването се е отразило на сетивата ми на ловец, та промяната не е пълна. Те като че ли се включват и изключват. – Прокара ръка през косата си, прибягвайки до опита, добит в обучението. – Във всеки случай най-вероятно не е докоснал вратата – миризмата на вампира е прекалено наситена, твърде мощна, за да е била разредена. – Погледна в индиговочерните дълбини на клисурата и усети как бузите ù се вледеняват. – Колко силен трябва да е ангелът, за да хване някого, ако знае, че се кани да скочи?
– Не по-млад от триста години. – Крилете му докоснаха нейните, както си стояха един до друг, втренчили погледи в черната бездна. – Ще започна да оглеждам района. – И тогава изрече онова, което тя не можеше да изрази. – Има шанс падането да не е завършило успешно.
Цялото същество на Елена се разбунтува срещу идеята малкото телце на Сам да лежи непоправимо потрошено в студения мрак.
– Ако онези копелета са го наранили, сама ще ги изкормя.

Ето защо си моя, Елена.

Проследи как той излиза навън в студения нощен въздух, затвори вратата и се върна в предната част на къщата. Всички ангели си бяха тръгнали, но от сенките се появи вампир. Кожата му бе с нюанс, който привличаше погледа и подканваше към осезаем контакт – много тъмнокафява с оттенък на истинско злато. Цветът бе така плътен и толкова топъл, че проблясваше дори и след като луната се плъзна зад облаците и тъмната нощ обгърна Убежището. Но очите му, искрящи и неправдоподобно сребристи, пронизваха мрака сякаш не съществуваше. Коса със същия нюанс като очите обрамчваше лицето му, лъскава и подстригана в нащърбена линия, която подчертаваше ъгъла на челюстта му.
– Тигър – прошепна тя, докато го гледаше как върви към нея, макар думата „върви“ да беше съвсем неточна. Крачеше гъвкаво и тихо като животното, което усещаше в него. – Миришеш като впуснал се да ловува тигър. – Наситена, жизнена, смъртоносна миризма.
– Аз съм Наазир. – Гласът му звучеше като опитомен, говорът – изтънчен, но металическите му очи я гледаха, без да премигват. – Дмитрий ме помоли да ти помогна.
– Ти си един от Седемте.
У Наазир се усещаше сила, но не както при Дмитрий – сексуална и смъртоносна, а животински остра, сякаш тази великолепна и подмамваща към ласки кожа не представляваше нищо друго освен маска, зад която се криеше хищникът, какъвто той беше.
– Да.
Облаците се разделиха и лъч лунна светлина попадна върху лицето му. И тя разбра, че очите му са като тези на котка. Невъзможно. Не Наазир обаче бе загадката, която трябваше да разреши тази вечер.
– Ще започна да проучвам внимателно района – заяви. – Да видя дали ще успея да намеря точка за приземяване. – Резултатът щеше да се окаже добър или лош, като се имаше предвид колко далеч можеха да летят ангелите, но трябваше да е заета с нещо.
– Дмитрий организира вампирите и по-младите ангели в търсене на нещо подобно.
И, помисли си Елена, те щяха да проучат района по-бързо от нея, особено предвид факта, че не разполагаше с отправна точка в проследяването на миризмата. Но трябваше да прави нещо. Отмести поглед от непремигващите очи на Наазир. Вниманието ù бе привлечено от нещо в далечината, което приличаше на игла. Сърцето ù прескочи един удар.
– Колко добре познаваш Убежището?
– Много добре.
– Заведи ме в онази част, която е на Михаела. – Рафаел бе безмилостен, унижавайки я. Може би ангелът, пребил така брутално Ноел, бе изпълзял от дупката си… или може би Михаела бе решила да си върне и да удари в сърцето онези, които търсеха закрила от Рафаел.
– Оттук. – Наазир тръгна с вродената грация на същество, за което нощта е като дом.
Едва успяваше да крачи редом с него, а за Наазир тази скорост вероятно бе равнозначна на пълзене.
Няколко минути по-късно се озоваха на открита площ и той, преди да се обърне към нея, вдигна ръка, което вероятно бе някакъв сигнал.
– Домът на Михаела е много далеч, ако ще вървим пеша.
Елена усети как гърбът ù се изпъна, когато Илиум се приземи на по-малко от три крачки от нея. На никого другиго освен на Рафаел не позволяваше да я носи. Не само имаше проблем с доверието, но този акт бе нещо твърде интимно, постигаше се прекалена близост. Особено като се имаше предвид почти болезнената чувствителност на крилете ù. Тази вечер обаче неохотата ù бе породена от много по-прагматична причина.
– Ще отида пеша – каза. – Може да пропусна вампирската миризма по земята, ако не са го занесли, летейки, право в дома на Михаела.
Илиум протегна ръка.
– Ще бъде доста по-бързо, ако летиш до дома ù, ако провериш около него и после се върнеш.
Знаеше, че е прав, затова потисна нежеланието си и отиде при него, усещайки как Наазир изчезва в мрака.
– Така ми се струва или Наазир е толкова опитомен, колкото и някой планински лъв?
– В сравнение с него лъвовете са кротки котенца. – Илиум обви кръста ù с ръце, а тя го прегърна през врата, прибрала криле плътно до тялото си. Така щеше да я носи по-лесно, а и се скриваше невероятно чувствителната вътрешна извивка там, където крилете израстваха от гърба ù.
– Натъртванията ти.
– Не ме изпускай само защото се тревожиш, че ме държиш прекалено здраво.
– Няма да те оставя да паднеш. – Интимен шепот в ухото ù и той се издигна във въздуха.
– Известни като за последно слова – измърмори тя, вятърът отметна косата от лицето ù и заплаши да прекъсне и дъха, и думите ù.
– Разглезена си, Ели. Свикнала си да те носи архангел. – Прокрадна се под неколцина други ангели. Целта му беше група от елегантни сгради, построени върху относително равно място. Земята около тях бе осветена от стилни метални фенери, пътеките представляваха весела симфония от форма и предназначение.
– Има ли градини там долу? – запита и топлият дъх на Илиум погали бузата ù, когато наведе глава, за да чуе въпроса ù.
– Тя рядко идва тук, но градините ù са известни в Убежището. Намира неща, които растат, а понякога дори цъфтят в студа.
Цъфтят.
В ума ù започнаха да се редят картини: градината с дивите цветя, венчелистчетата по земята, попили кръвта, осакатените тела, смачкали цветята, но най-въздействащата от всички – залязващото слънце, отразявано от меча на Илиум, докато той реже крилете безмилостно и сръчно. Запита се дали онези ангели още лежат там, изоставени в мрака.
– Тя може да е наричана по много начини – жестока, злобна, егоистична – каза тихо Илиум, когато двамата се приземиха плавно на външната тераса на дома на Михаела, – но не мисля, че царицата на Константинопол ще навреди на дете.
– Не знаеш какъв беше изразът в очите ù в павилиона. – Освободи се от ръцете на Илиум, като не се изненада да види Рафаел, който се появи пред затворената врата. В мига, в който се приземиха, долови миризмата му на кедър и лед, наситена с чувства и неочаквана.
– Здравей, Рейкър. – Трябваше да положи усилие, за да бъде учтива. Последния път, когато бе видяла любимия пазач на Михаела, той бе прикован към стената, сърцето му – набучено на крак от маса, преди това обаче се бе опитал да играе отвратителна игра с нея.
Рейкър я гледаше втренчено, както винаги, очите му бяха студенокръвни като на влечуго.
– На територията на моята господарка си. Не разполагаш със защита тук.
– Търся Сам – заяви Елена. – Илиум ми каза, че Михаела не би наранила дете, затова се надявам, че ще ни даде разрешение да претърсим района, в случай че вампирът е минал оттук.
– Господарката ми няма нужда от твоето одобрение.
Елена прокара ръка през косата си и се опита да говори спокойно, макар кръвта ù да пулсираше от обзелата я безпомощна настоятелност.
– Виж – добави, – не съм тук, за да водя битка. А ако господарката ти е истински загрижена за детето, няма да е щастлива да разбере, че ни пречиш.
Рейкър не помръдна, очите му, досущ като тези на влечуго, не се откъсваха от нея.
Усещайки, че времето се изплъзва между пръстите ù, се канеше да запита Илиум дали не може просто да полетят над района, та да види няма ли да улови някаква миризма във въздуха, когато Рейкър протегна ръка към бравата.
– Господарката ще ви разреши да огледате къщата.
Изненадана, Елена не се забави, последва веднага Рейкър, а Илиум бе по петите ù. Домът на Михаела ти вземаше ума, още коридорът дори бе достоен да бъде удостоен с определението „произведение на изкуството“; плочките под краката им бяха абаносовочерни, прорязани с кварцови жилки, стените и от двете страни бяха изрисувани със сцени, които подтикваха ума ти да се рее. Елена не разбираше кой знае колко от изкуство, но дори тя разпозна художника.
– Микеланджело?
– Ако е бил той – прошепна Илиум, – забравил е всичко в мига, в който си е тръгнал. Нито един смъртен не бива да има и най-малка представа за Убежището.
И все пак, помисли си Елена, Сара знае за него. Сърцето ù се сви. Наясно беше, че Рафаел е допуснал това заради нея, което бе много по-голяма стъпка, отколкото тя очакваше от архангела, когото бе срещнала на бруления от вятъра покрив на Ню Йорк.
– Някъде дълбоко в душата си той помни – рече и провери една стая, от която се излизаше в коридора.
Оказа се чиста. Долови миризмите на няколко други вампири, но нямаше дори и бегла следа от онази, която бе усетила в малката кухня, удавена в солта на майчините сълзи. Но едва сега започваха проучването. Елена вдигна поглед към извисяващата се централна част и постави длан на перилата.
– Трябва да се кача горе.
– Стой далеч от стаите на господарката.
– Чудесно. – Ако Михаела защитаваше вампира, не би било добре двамата с Илиум да нахълтат и да бъдат убити, преди да са измъкнали Сам от опасността. Трябваше само да открие и най-слабата следа от миризма.
Вторият етаж обаче се оказа също така чист и елегантен като първия, всяка скулптура бе поставена на правилното място, за да подчертае изискаността на къщата, а килимите под краката ù бяха богато оцветени. Усети миризмата, докато прекосяваше онзи, близо до второто стълбище, обагрен в рубиненочервено и кремаво.
Портокали, потопени в шоколад.
Цялото ù тяло се скова. Завъртя се на пета и се затича бързо по коридора, по който Рейкър не искаше да я пусне – инстинктът ù бе взел връх над здравия разум. Бе родена за това, сетивата ù бяха пригодени…
Една ръка около кръста ù я придърпа към нечии твърди мускулести гърди, а крилете ù направо пищяха от тежестта на усещането.
– Нищо не би се понравило на Рейкър повече от това да разполага с основателно извинение да те убие. – Гласът на Илиум. Зад лекия британски акцент се криеше стоманена нотка.
– Точно така. – Разтърси глава, за да проясни ума си, осъз­нала изведнъж, че любимият вампир на Михаела е само на няколко сантиметра от нея. Беше му позволила да се приближи толкова, заслепена от непреодолимия импулс да следва миризмата, да върне детето. – Точно така.
Илиум не я пусна, докато не изблъска ръцете му и не направи крачка вляво, увеличавайки разстоянието между себе си и Рейкър.
– Рафаел?
– Сторено е. – Очи с неповторимия цвят на венецианско злато срещнаха нейните. – Той няма да се бави.
Елена трябваше да свие ръцете си в юмруци и да стисне зъби, за да се пребори с яростната нужда да проследи изчезващата миризма. Рейкър стоеше от другата страна на Илиум. Но очите му не се откъсваха от нея. Космите на тила ù настръхнаха. Очевидно Михаела не бе отменила заповедта, която някога бе издала – да убие Елена.
– Тичаш при господаря си – каза вампирът без предупреждение. – Като дете.
– Рафаел е мой любовник, а не господар. – В мига, в който думите излязоха от устата ù, се прокле, че се бе хванала на въдицата.
– Така ли мислиш? – запита той. Говореше тихо и напевно, присмехулно. – Наричат те малката му любимка.
Гърбът ù се скова, думите му прекалено много напомняха онези, които Рафаел ù бе казал, когато бе дошла в съзнание.
– В какво състояние е чантата, която господарката ти направи? – попита, напомняйки му, че някога Михаела бе одрала кожата на гърба му, а после го бе излекувала. – Все още ли се грижи подобаващо за нея?
– Възможно най-добре. – Тонът му не се промени и това бе най-страшното. Рейкър бе затънал толкова дълбоко в пропастта, че му харесваше. – Господарят ти идва.
Отказвайки да отвърне на подигравката, изчака Рафаел да застане до нея.
– Михаела не е доволна – бяха първите му думи.
– Това интересува ли те?

В дома ù си, Елена. Тук важат правилата на гостоприемството.

Опита се да смекчи тона си, но бе трудно, защото сетивата ù на ловец все по-силно я подканваха да действа.
– Подушвам вампира, който е похитил Сам. Миризмата води нататък.
– Проследи я. Михаела е бясна, но повече иска да види унижението ти.
В такъв случай ще бъде разочарована. Гризеше я мисълта, че жената архангел бе толкова сигурна в провала ù, защото вампирът, отвлякъл Сам, е бил тук, без „ако“, без „но“. Тръпчивата миризма на портокал, сладостта на шоколада – не можеше да не я вкуси.
Бе толкова остра и наситена, че почти пропусна другата, скрита под нея.
На сняг, сипещ се над ябълки.




15


 

– Сам. – Прошепна тихо името и се затича, много по-заинтересувана от тази слаба миризма, отколкото от другата, привлякла я насам. Коридорът завършваше с врата, богато украсена с дърворезба и лакирана, за да добие блясъка на най-тъмния кехлибар.
Спря и заблъска с юмруци по нея.
– Там вътре е.
– Не, не е. – Гласът на Михаела, която се появи някъде отляво, разцепи въздуха като камшик. Лицето и тялото ù – съвършени както винаги. Мълчаливо свидетелство за силата на архангелите. – Ще се радвам да те накажа за това, че нахлу в дома ми без причина.
– Няма да има наказание – отсече Рафаел. – Тя е под моя закрила.
Михаела се усмихна – лека, злобна усмивка на задоволство.
– Обаче тя не те приема за свой господар. Не можеш да бъдеш неин щит.
Тогава Елена разбра, че Михаела наистина няма търпение да я накара да вика от болка. Но това беше без значение.
– Отвори вратата.
Михаела махна апатично с ръка към Рейкър.
– Направи това, което иска ловецът.
Елена отстъпи встрани, за да избегне физическия контакт с вампира, който се подчини на заповедта на господарката си. Вратата се отвори навътре и разкри потънала в сенките стая, в която проникваше единствено слабата, отразена от снега, светлина на луната. Елена нямаше нужда от светлина, за да открие каквото търсеше. Влезе и без колебание се отправи към нещо, което се оказа огромен скрин, а Рейкър запали вградените в стените лампи, които светеха с мека кехлибарена светлина.
– Могат ли бебетата на безсмъртните да оцелеят без въздух? – прошепна отчаяна, докато се опитваше да повдигне тежкия капак.
– Известно време – бе смразяващият отговор и Рафаел се зае със задачата, а Илиум стоеше и гледаше.
За първи път в живота си Елена се надяваше да се е заблудила и Сам да не се окаже в този скрин. Но Десетимата я бяха наели, защото бе най-добрата и не правеше грешки.
– О, Господи! – Инстинктът ù казваше да извади тялото отвътре, но тя се поколеба, намирайки се на сантиметри от мъничкото свито телце. – Ще го нараня. – Целият бе потрошен и покрит в кръв.
– Трябва да го заведем при лечителите.

Кимна и взе на ръце сгърченото телце. Крилете на Сам бяха смачкани, фините костици – най-вероятно счупени. Повечето кръв идваше от раната в главата, както и от разреза в гърдите. Гърди, които не се повдигаха.
Господи, моля те.

– Жив ли е?

Рафаел, чието лице представляваше каменна маска, докосна бузата на момчето и едва тогава Елена видя
секхема
, жигосан в нежната кожа.

– Да, жив е.
Гневът се разрази като ураган в нея. Притисна Сам до себе си колкото се осмели и понечи да мине покрай Михаела. Обаче жената архангел бе втренчила така изненадана погледа си в детето, че гърлото ù се сви и краката ù се заковаха на място.
– Жив е? – запита Михаела, като че ли не бе чула нито дума от казаното до този момент.
– Да – отговори Рафаел. – Жив е.

– Не мога да го излекувам – рече Михаела. Гледаше така ръцете си, сякаш принадлежаха на непозната. – Рафаел, не мога да го
излекувам
.

Той пристъпи напред и постави ръка на рамото ù.
– Сам ще се оправи, Михаела. Сега трябва да вървим.
Елена, застанала вече до вратата заедно с Илиум, изчака Рафаел да излезе в коридора и му подаде скъпоценния товар.
– По-бърз си. Върви.
Той тръгна, без да промълви и дума повече. Елена се канеше да го последва, когато чу Михаела да казва:
– Не съм го направила аз. – Сподавен глас.
Покрусена, погледна назад и видя Рейкър, коленичил до господарката си, чиито великолепни криле се влачеха по пода, след като се строполи на земята.
– Не съм го направила аз – повтори.
Рейкър приглади косата ù назад, предаността блестеше в очите му и го заслепяваше.
– Не, не си – изрече, сякаш да ù вдъхне увереност. – Не би могла.
– Елена… – Устните на Илиум погалиха ухото ù. – Трябва да вървим.
Обърна рязко глава и го последва, без да проговори, докато не почувства навън леденостудения въздух.
– Най-после разбрах каква е – прошепна тихо Елена заради огромния брой вампири, които обграждаха къщата. – Тя е Нейно Величество Кучката и толкова.
– Голяма част от нея представлява точно това.
– Но онова, което видяхме днес… откъде се взе?
Усети колебанието на Илиум. Когато проговори, гласът му бе прекалено, прекалено тих.
– Ангелите нямат много деца. Най-голямата ни болка е да загубим дете.

Михаела е изгубила дете.

Осъзнаването на този факт я разтърси и ù позволи да види Михаела в напълно непозната светлина.
– В такъв случай копелето не е искало да нарани Сам. – Това някак влошаваше нещата. – Намерението му е било да нарани Михаела.
– Или – каза Илиум – се е целел по-нависоко. Титус и Каризмън вече се бият заради момиче, което Каризмън е категоричен, че не е похитил, а Титус се кълне в обратното. Независимо дали този ангел има нещо общо с това, или просто тяхната война го е вдъхновила, те са заключени в собствения си свят, безразлични към проблемите извън пределите му.
Парченцата от пъзела заеха местата си.
– Не можа да настрои Елижа против Рафаел, но ако не ме бе спрял и Рейкър бе успял да ме докосне…
– Рафаел щеше да иска кръвна разплата.

– Сам е бил
примамка
? – Стомахът ù се сви.

– Ако капанът си бе свършил успешно работата, още двама архангели щяха да бъдат извадени от уравнението.
Да се отслаби силата на Десетимата, да се освободи терен за играта на власт, която да превърне един социопат в архангел.
– Трябва да проверя наоколо – каза, заставяйки се да мисли за нещо друго освен за отвратителното деяние, да забрави за миг кръвта на Сам по ръцете и дрехите си – гледка, от която ù се повдигаше. – Съществува възможността вампирът да си е тръгнал оттук пеша.
Илиум извади меча си.
– Да вървим.
Вампирите на Михаела миришеха на какво ли не – на карамфил и евкалипт, бургундско вино и агар. Различаваха се толкова много нюанси – на сандалово дърво и целувка с привкус на череши. Но нямаше и намек за цитрусови плодове, за потопен в шоколад портокал.
– Нищо – заяви след повече от трийсет минути, проверила района в радиус от почти трийсет метра от къщата, ясно долавяйки мълчаливата им компания.
Няколко вампири бяха излезли на откритата площ и я следяха с блеснали очи. Един дори се бе усмихнал. Беше безкрайно радостна, че е въоръжена до зъби.
– Искаш ли да огледаш от въздуха?
– Да. – Но не хранеше особени надежди, като се имаше предвид колко време бе минало.
Илиум прелетя над имението няколко пъти ведно с нея и накрая тя трябваше да поклати глава.
– Не. – Не проговориха отново, докато той не се приземи с лекота пред ниска бяла сграда, която се сливаше в хармония с финия пласт сняг. – Болница?
Леко кимване.
– Това е „Медика“.
Влезе вътре… и едва не падна сред разредения въздух заради една издатина. Илиум я хвана, докато отстъпваше назад.
– По дяволите – измърмори тя, сърцето ù препускаше бясно. – Ще го запомня!
– След известно време ще се превърне в твоя втора природа.
Потърка лице с длан и погледна надолу. Видя единствено криле – хиляди различни нюанси, хиляди уникални съчетания. И пак не можа да съзре дъното на огромното пространство, което означаваше, че сградата има повече от три нива под земята.
– Това чакалнята ли е?
– Тук са заради Сам – поясни Илиум и като жест на топла ласка плъзна ръце – мускулести и познати ù сега – около тялото ù. – Ела, ще те заведа при него.

Няма да е необходимо.
Един архангел грабна Елена от ръба. Дланите ù бяха на гърдите му, докато преминаваха покрай стената от криле. Накрая стигнаха до широкото открито пространство в дъното.

– Успя ли да проследиш вампира и да стигнеш по-далеч от къщата на Михаела?
– Не. Изглежда, неговият съучастник, ангелът, му е помогнал да избяга оттам. – Предпочиташе да държи ума си зает с техническите подробности около преследването, защото не бе сигурна, че ще се справи с мисълта за нападението над Сам. Бедното дете, сигурно ужасно се е страхувало. – Въпросът е как въобще са влезли в къщата. Охраната ù е респектираща.

– Но дали хората ù са ù предани? – Думи, произнесени със студен гняв. Навлязоха в тих и чист район.
Рейкър може и да е нейно създание, но още не е пречупила всички. –
Ела, трябва да се срещнеш с Кеир.

Канеше се да отговори, но думите заседнаха в гърлото ù.
– Сам. – Стъклената преграда пред нея бе окъпана в мека бяла светлина. Крехкото тяло на детето, намиращо се още в безсъзнание, лежеше на голямо легло в средата. Крилете му бяха завързани за тънка метална рамка, която ги държеше разперени. Майка му седеше до него, отпусната в прегръдките на ангел с рунтава коса и здрави рамене. Сам очевидно бе в лошо състояние, но изглеждаше по-добре от мига, в който го бе взела на ръце. – Въобразявам ли си?
– Не. – Вкусът на вятър и море, чист и свеж, неизречено уверение.
По време на полета до „Медика“ духът ù малко се повдигна.
Плъзна ръка в неговата и я стисна с облекчение. Точно тогава иззад ъгъла в другия край се показа ангел. Мъжът бе висок може би метър и седемдесет, строен като осемнайсетгодишно момче. Полегато разположените му очи бяха кафяви и топли, черната му коса обрамчваше мургаво лице, красиво почти по женствен начин. Брадичката му бе заострена, а устните – чувствени. Спасяваше го увереността му, мъжественото му излъчване.
– Имам усещането, че те познавам – прошепна Елена, втренчила поглед в това лице, което би могло да бъде на някого, който бе роден в Египет или пък в Индонезия. Можеше да бъде роден на стотици различни места.
Ръката на Рафаел пусна нейната и я обгърна през врата.
– Кеир те наглеждаше, докато беше в кома.
– И понякога – съвършените устни се извиха в усмивка – ти пеех, макар Илиум да ме молеше да спра.

Весели думи, но усмивката… стара, толкова
стара
. Елена въздъхна, осъзнала, че макар да изглеждаше като момче на прага на зрелостта, Кеир бе видял повече изгреви, отколкото тя можеше да си представи.

– Поддържате Сам заспал? – запита Елена.
– Да. Прекалено е малък и ще забрави, че не трябва да движи крилете си, затова няма да го будим, докато костите не заздравеят.
Рафаел я стисна.
– Ще имат ли някои от нараняванията дългосрочни последици?
Елена гледаше тревожно през стъклото.
– Ангелите могат ли да бъдат ранени така, че да получат увреждания?
– Когато сме много млади, да – отговори Кеир. – Някои рани заздравяват напълно след векове. – Кафявите му очи се спряха на лицето на Рафаел. – Необходима е безмилостна воля, за да бъде преодоляна толкова много болка, но на Сам не ще му е нужна. Няма рани, които да не заздравеят през следващия месец.
Елена постави длан на стъклото.
– Не мога да проумея злобата, която кара хората да вършат това.
Пръстите на Рафаел я погалиха там, където биеше пулсът ù. С такова ожесточение сдържаше гнева си, че тя се питаше какво ли му струва.
– Виждала си малки деца, окъпани в кръв, и пак питаш.
– Бил – произнесе тя името на ловеца, заклал няколко млади момчета, преди Елена да сложи край на живота му – стори това, защото бе психически увреден и болестта разяждаше душата му. Но това тук е преднамерено и добре обмислено. – Дамгата на бузата на Сам, най-грозното поругаване, бе покрита с превръзка. – Ще изчезне ли, преди да се събуди?
– Аз ще се погрижа. – Гласът на Кеир бе толкова студен, сякаш говореше друг човек, някой, който никога не е познавал милосърдието на лечителя и никога не ще го познае. – Тази постъпка заплашва да опетни Убежището завинаги.
Рафаел също гледаше през стъклото.
– Умът му?
– Той е млад. – Дълго наблюдава Рафаел. – Младите са устойчиви.
– Но остават белези.
– Понякога белезите ни правят това, което сме.
Елена се запита какви ли са белезите, които крие синът на двама архангели, и дали някой ден ще сподели с нея за тях. Нямаше да го притиска, прекрасно знаеше колко лошо могат да болят старите рани. Година. Век. Имаше твърде малко значение, когато ставаше въпрос за сърцето. Белезите, които бе получила в онази кухня в предградията, когато бе едва на десет, бяха незаличими и завинаги оставиха върху нея отпечатък. Бяха белязали и баща ù, но по различен начин. Джефри Деверо бе избрал да се справи с това, като изтрие от паметта си първата си съпруга и двете си по-големи дъщери.
Ноктите на едната ù ръка се забиха в дланта на другата.
– Отивам да видя дали ще мога да намеря някаква следа от вампира. – Градът бе огромен, но може би щеше да извади късмет, а и беше по-добре от това да не прави нищо.
– Ще се върна с теб – каза Рафаел. – Грижи се за себе си, Кеир.
Другият ангел вдигна ръка и леко им помаха, когато тръгнаха.
– Притежават ли вашите лечители специални способности? – запита Елена.
– Някои. Има такива, които приличат повече на лекарите на хората.
– Виждали са всичко – от поставяне на пиявици и преливане на кръв до трансплантация на органи. – Като стигнаха в чакалнята, обви ръце около Рафаел и му позволи да я отведе до ръба.
Когато излязоха, на фона на снега изпъкнаха сините криле на Илиум. Той вдигна лице нагоре към снежинките, сипещи се безшумно от нощното небе.
– Водата, Ели – каза, – отмива миризмите.
– По дяволите. – Единствено водата слагаше край на надеждата да улови следа. Разтопи няколко снежинки в дланта си и се опита да мисли позитивно. – Понякога снегът не вреди чак толкова. Веднъж проследих успешно вампир, защото снегът бе запазил миризмата му, вместо да я отмие.
– Тогава трябва да побързаш. – Рафаел сложи разтворената си длан на кръста ù. – Илиум, Наазир мисли, че може би е открил нещо в северния квадрант.
Очите на Илиум едва ли не блестяха на фона на лицето му с неговите изчистени линии.
– Ще отида да му помогна.
Издигнаха се във въздуха и Елена притисна устни до ухото на Рафаел, за да зададе въпроса, който не ù даваше мира.
– Става ли Илиум все по-силен?

Беше лошо ранен от Юръм, после потъна в дълбок целебен сън, известен като аншара. Беше му за първи път. Понякога човек се променя след аншара.

– Колко силен ще стане?

Не може да се каже.
Спусна се надолу, а Елена усещаше леденостуденият вятър да брули бузите ù.
В района около дома на Сам сме.


–
Нищо във въздуха. Остави ме долу, ще видя дали ще успея да го проследя в снега.

Обаче това също се оказа безполезно.
– Не всичко е загубено. – Притвори очи, защото в миглите ù се закачи снежинка. – Толкова е студено, че снегът няма да се разтопи скоро. Това ми дава време да претърся Убежището.
– На какво разстояние можеш да доловиш следата, когато има сняг.
– Най-много на шейсет сантиметра.
Рафаел вдигна поглед.
– Небето ще се отвори тази вечер.
– Тогава, предполагам, ще останем будни. – Срещна очите му, които бяха като среднощна буря, и се почувства заставена да вдигне ръка и да покрие бузата му с дланта си.
– Ще намерим копелетата.
Не омекна при допира ù, не стана по-малко далечен.
– Фактът, че са се осмелили да отвлекат дете, говори за дълбока поквара, която трябва да бъде изтръгната, преди да е заразила цялата ни раса.
– Назарах и другите?
– Те всички бяха пред погледите ни.
– Разбира се.
– Няма значение дали ангелът, който стои зад това, участва във физическата разправа. Покварата е коренът. Стореното с Ноел заслужава да се накаже със смърт. Стореното със Сам… Смъртта ще бъде проява на милост.
Върховете на пръстите ù, все още докосвайки кожата на Рафаел, заблестяха. Страхуваше се от силата му, обратното би било глупаво. Обаче не можеше да му позволи да прекоси тази граница, нямаше да допусне преследването да го завлече в бездната.
– Рафаел.
– Звучи – прошепна той, а клепачите му се спуснаха и скриха студения му поглед – мрачна музика в писъците на враговете ти.
– Недей – прошепна тя и се опита да стигне до него. Жестокостта, както ù бе казал веднъж, изглежда, беше симптом на възрастта и властта. Обаче тя отказваше да се предаде, да го остави да бъде погълнат от проявлението на собствената му сила. – Недей.
Но той не я слушаше.
– Не ти ли се ще да прокараш камата си през гърлото му, Елена? – Ръката му бе сключена около врата ù, чувствена, нежна, смъртоносна. – Не ти ли се иска да го гледаш как се моли за живота си?




16


 

– Част от мен – прошепна Елена, предавайки се на гнева, който гореше в нея – копнее да направи точно това, иска да измъчва копелето, докато не започне да хленчи и пълзи.
– Но ще го съжалиш, когато настъпи моментът.
– Сърцето ми е човешко. – И бе негово. Без да обръща внимание на ръката, която все още обвиваше врата ù, дръпна главата му към себе си. Устните им се срещнаха. Тя усети бавното горене на силата му да нараства, докато не започна да пулсира по цялата дължина на тялото ù. Напомняне, че независимо от крилете, които имаше сега, бе в много по-голяма степен смъртна в сравнение с него.
Енергията му я обгръщаше, проникваше в порите ù, устните му завладяваха нейните с жестокост, пораждаща ужас, но все пак красива. Нямаше опит да ù навреди, нямаше болка. Не, Рафаел я целуваше като безсмъртен, какъвто беше, с безсърдечната обиграност на мъж, целувал толкова много жени през вековете, че лицата им сигурно бяха просто като размазано петно за него. Целувката му бе директно и несъмнено доказателство за едно безмилостно сърце, което биеше в гърдите му.

Не можеш да ме уплашиш
, каза му.


Лъжа, ловецо. Усещам сърцето ти да бие тежко като на хванат в капан заек.


Бих била глупава, ако не се страхувах. Но няма да се откажа от нас само защото се чувстваш малко по-раздразнителен от обикновено.


За част от секундата устните му спряха да я целуват, после ги усети да се извиват в усмивка, а ръката му се отлепи от врата ù и обхвана бузата ù. Горещото до бяло изгаряне на силата му престана и бе заменено от чисто еротично докосване до кожата му.
Само ти би се осмелила да ми говориш така.

Тъй като трябваше да си поеме дъх, тя прекъсна целувката, цялото ù тяло се гърчеше в пламъци. Господи, този архангел умееше да се целува.
– Трябва да вървим.
Леко кимване и косата му падна над челото, но вятърът я отметна назад.
– Откъде искаш да започнеш?
– Какво ще кажеш за училището – възможно е да е наблюдавал Сам и другите деца, за да реши кое да вземе.
Лицето на Рафаел бе спокойно и макар очите му да добиха индиговочерен цвят и да горяха, силата му не се разпали повече.
– Ще те пренеса до територията на училището.
Но макар да търси чак до ранните утринни часове, когато снегът заваля силно, Елена не откри дори и най-слабата следа от вампира, отвлякъл брутално дете от място, което би трябвало да е по-безопасно и от рая. Повече ядосана, отколкото нещо друго, влезе в спалнята им и започна да съблича мокрите си от снега дрехи. Чувстваше натъртванията си като сковани от студа.
– Остави на мен. – Постави длан на рамото ù. – Крилете ти се влачат по пода.
– Уморена съм – призна и му позволи да освободи ръцете ù от ръкавите, да свали презрамките и да я съблече. – Свикнала съм да съм по-силна от хората около мен. А ето колко сърцераздирателно слаба съм сега.
Целувка по голата кожа на рамото ù, топли ръце, положени върху стомаха ù.
– Силата има много разновидности, ловецо. Твоята е по-дълбока, отколкото мислиш.
Облегна се на него и позволи на тялото си да се отпусне. Гласуваше му доверие, че ще ù помогне да остане права.
– Хубаво е. Да има кой да ме държи, когато съм уморена. – Интимност – подарък, какъвто никога не бе очаквала.
Дълга пауза. Втора целувка по рамото, ръцете му – ненатрапчиво заявяващи собственическо чувство.
– Да.
Беше като скок в тъмното да му признае толкова много – че се учи да разчита на него, тя, жена, която не се бе уповавала на мъж, откакто баща ù я изхвърли на улицата, – но никога не бе очаквала, че ще ù окаже честта да ù отвърне със същото доверие. Сложи длани върху неговите и наклони глава на една страна, оголвайки врата си.
Той разбра намека и я обсипа с целувки.
– Душ?
– Вана. – Не мислеше, че ще може да се задържи права без чужда помощ.

– Ще заспиш. – Устните му се притиснаха до мястото, където биеше пулсът ù, а силата на тялото му и собственическото му чувство си пробиха път през изтощението и събудиха най-примитивните ù нужди.
Но аз ще те държа.

Предложението бе като втора целувка.
– Обещаваш ли?
– Обещавам.
Гола от кръста нагоре, тя остана на мястото си, а той – зад нея.
– Толкова много натъртвания. – Ръцете му ги докосваха нежно, а в гласа му имаше гняв.
– Свиквай – отвърна със смях. – Изглежда, имам дарбата да се забърквам в проблеми.
Бавна усмивка, устни, долепени до бузата ù, ръцете му – на копчето на панталоните ù.
– Както бе и първия път, когато се срещнахме.
Когато остана напълно гола и панталоните ù бяха изритани на една страна, тя обгърна врата му с ръце и изви греховно тяло.
– Елена. – Предупреди я с дрезгав глас, а дланите му я галеха малко под гърдите.
Желанието ù бе толкова силно, че едва си поемаше дъх, притисна се в него, зърната ù копнееха за по-грубо докосване.
– Още. – Безочлива команда.
– Както заповядаш, ловецо.
В главата ù нямаше нито една мисъл, когато пощипна зърното ù и тя извика от внезапна и остра болка, стрелнала се право към горещата точка между бедрата ù. Раздвижи се неспокойна. Искаше нещо, което само той можеше да ù даде.
– Рафаел. – Устните му срещнаха нейните, когато наклони глава, за да го достигне, а ръцете му успокояваха отключената от него болка с бавни и леки движения. Бе абсолютно сдържан, не даваше воля на страстта си. Прекъсна целувката и срещна горящите му очи с цвят на кобалт. – Мисля, че си възвърнах силите.
Най-леката усмивка, ръката му се плъзна надолу и взе да описва кръгове около пъпа ù. Тя започна да извива тяло.
– Гъделичкаш ме. – Потърка дупе в твърдия му възбуден член и горещината между краката ù се превърна във влага.
Ръката му се плъзна още по-надолу и тя не устоя, позволи му да раздели бедрата ù. Съвършено интимен жест. Той се заигра с нея, прокарваше палец по чувствителното снопче от нерви на върха, но ласките му не бяха така настоятелни, от каквито тя имаше нужда. Потръпна и започна да търка тяло в неговото, да го изкушава и възбужда.
Захапа леко врата ù.
– Ако правиш така, ще бъдеш наказана.
– О, страх ме е.
Ощипа клитора ù. Удоволствието се изля в кръвта ù, тялото ù се стегна на възел, готово, толкова готово… но ласката свърши миг по-рано от необходимото.
– Рафаел. – Чувствена молба, кожата ù – покрита с фин слой пот.
– Предупредих те. – Интимно напомняне, преди да плъзне два пръста в нея и да започне с бързи движения, навлизайки дълбоко. Тя го яздеше, поемайки в себе си тези два дяволски сръчни пръста, задъхваше се, тялото ù се движеше, покорявайки се на своята собствена воля. Другата му ръка собственически милваше гръдта ù. Устните му докосваха врата ù, рамото ù, Рафаел оставяше следи без никакво колебание, без дори да се опита да скрие, че ласките му са съвсем преднамерени.

Толкова си стегната, хлъзгава и моя.

Безсрамно собственическо чувство, гореща мъжественост.
Отново потърка дупе в него, залюля го, трескаво завладявайки нови висоти.
– Нуждая се от още.

Не можеш да имаш члена ми, Елена.

Потрепери и се опита да си възвърне здравия разум.
– Защо? Много го обичам.
С това си спечели още едно леко погалване на клитора. Зад клепачите ù избухнаха искри, главата ù бучеше така, че едва го чу.

Не си достатъчно силна да се справиш с онова, което искам да сторя с теб.

Почти обезумяла от нужда, започна да движи тялото си по-бързо и по-бързо.
– Дай ми още.

Сигурна ли си?
Въпрос с определено сексуален подтекст.


Да.

Извика, когато той разпери пръсти вътре в нея и направи място за трети. Изпълни я и това я накара да се извиси. После притисна клитора ù с палец и тя се гмурна надолу. Оргазмът я разтърси, силен, почти брутален, оставяйки я немощна в прегръдките му.

Рафаел вдъхна миризмата на оргазма ù, едва сдържайки тъмната
страст в себе си, страст, която се съпротивляваше на оковите. Яростно  искаше да я вземе и да я обладае, но не бе сигурен, че ще остане жива след това, дори да бе придобила достатъчно сила.

Беше я чакал година. Година, в която чуваше само тишината, когато ù говореше. Не му бе останало много търпение.
– Скоро – прошепна по-скоро на ненаситната нужда, която изпитваше.

Когато заотдръпва пръсти от стегнатото ù и хлъзгаво влагалище, желанието стана непоносимо и членът му запулсира. Искаше да я хвърли на леглото, да разтвори широко краката ù и да влезе в нея.
Ще захапя гърдите ти
, каза, не бързаше да извади пръстите си, наслаждаваше се на това как го стиска.
Но предимно възнамерявам да те чукам толкова, че да не можеш да вървиш.


Тялото ù се сгърчи и той разбра, че отново е готова. Възползва се, плъзна един пръст в нея, нямаше място за втори сега, когато бе така подута от чувственото удоволствие.
След като се задоволя, ще разделя краката ти един от друг и ще те накарам да ги държиш отворени за мен.

Бавно, чувствено проникване.

Рафаел.
Гласът ù бе дрезгав.


Тогава няма да бързам, ще вкуся сладката, мека плът между бедрата ти.

Още едно движение навътре, поредното пробождане, породено от удоволствието и болката, когато потри дупето си в члена му.

Моя си, Елена. Ти си моя.

Постави пръсти на брадичката ù и я притегли назад. Завладя устата ù със своята, като в същото време я дари с последната, доставила ù силна наслада, интимна ласка, която я издигна за втори път на върха. Сексуалността ù бе земна, дива, откровена. В неговото съзнание тя пееше песента на сирените, замъгляваше ума му, заплашваше го, че ще изгуби контрол.
Когато спазмите на оргазма ù най-после престанаха, извади пръста си и я завъртя така, че да може да я вземе в ръцете си. Крилете ù бяха отпуснати подобно на крайниците. Но този път беше заради задоволената страст. Дори да не усещаше доказателството – влагата ù по пръстите, изразът на тъмните ù бадемови очи, когато го погледна изпод мигли, бе всичко, от което имаше нужда.

Не играеш честно, архангеле.


Толкова рядко бе инициаторка на умствения контакт помежду им, че той се наслади на мига.
Ти – също. Членът ми всеки момент ще експлодира.

– Обещавам да подобря нещата.
Той издиша между стиснатите си зъби, остави я изправена под душа и пусна студената вода. Тя изпищя, когато струята я обля, и го заудря с юмруци по гърдите, както все още бе с дрехите.
– Премести ме оттук!
– Сега си ангел – каза, дрехите му бяха прогизнали. – Не си толкова чувствителна към студа. – Но пусна топлата вода.
Тя го изгледа гневно.
– Защо беше това?
Той чакаше мълчаливо.
– Добре – рече Елена след секунда. – Радвам се, че страдаш.
Беше живял повече от хиляда години и мислеше, че отдавна е изгубил способността да се смее. Но тази вечер усети как комичната страна на нещата причини повдигане на крайчетата на устните му, въпреки че членът му оставаше болезнено твърд, а кръвта му кипеше.
– Не беше много мило от твоя страна, Елена.
Тя отметна косата от лицето си и го изгледа подозрително.
– Все пак доставих ти удоволствие два пъти.
– Ще броим ли сега? – Очите ù блестяха.
– Разбира се.

Тя сбърчи нос и не можа да се сдържи. Смехът ù избухна във вълна от чиста наслада. Уцели го право в сърцето, каквото не бе сигурен, че има, преди да срещне Елена. Задържа я под струята, зарови лице в мократа ù коса и се усмихна.
Когато напълно възстановиш силите си, ще бъдеш много заета да си наваксаш.

Тя обви врата му с ръце и притисна тяло в неговото – открита проява на привързаност, която, той добре знаеше, беше рядкост за човек като нея. Доверие, помисли си, започваше да му вярва. Не бе изпитвал страх от векове – чак до нощта, когато Елена лежеше потрошена в прегръдките му в Манхатън, превърнал се във военна зона, – сега обаче той чуваше шепота му във вените си.
Елена не гласуваше никому лесно доверие.
Като нищо можеше да го изгуби.
– Мислиш ли да свалиш дрехите си? – Пръстите ù вече бяха на копчетата на ризата му.
Отстъпи назад и ù позволи да го съблече, да се шегува с него и да го дразни, да го направи малко повече човек.

Половин час по-късно Рафаел гледаше как Елена
отстъпва пред съня, а миглите ù бяха изсветлели на фона на докоснатата от слънцето кожа, нашепваща за земя на оранжеви залези и процъфтяващи пазари, за укротители на змии и забулени жени с почернени от прах клепачи. Лежеше по корем, а крилете ù, обагрени в цветовете на най-дълбоката нощ и на зората, бяха разперени в изящна дъга. Тези криле, крилете на роден воин, бяха подходяща добавка към силата ù. Но истинското съкровище, помисли си, коленичил до леглото за миг, е самата жена.


Отметна косата от лицето ù и я погали с опакото на дланта си по бузата.
Моя.
Собственическото му чувство дори още повече се засили, когато се бе съгласила да му стане любовница. Знаеше, че ще е така. Защото през всичките векове на съществуването си никога преди не бе имал любовница, която да смята за своя във всяко отношение. Бе готов да убива и разрушава заради нея, да стъпче всеки, който се осмели да направи опит да му я отнеме.

И никога нямаше да я остави да си отиде… дори да молеше за свободата си.

Изправи се и излезе на терасата, като затвори тихо вратата след себе си. Снегът бе спрял да вали, но Убежището бе покрито с цвета на невинността.
Грижи се за нея,
каза на ангела, който кръжеше горе.


Гален отговори бързо.
Няма да позволя никой и нищо да я достигне.

Рафаел знаеше, че Гален не е убеден по отношение на Елена, но му бе дал думата си, а никой от Седемте нямаше да го предаде. Никога. Гмурна се дълбоко и докосна почиващия ум на Елена със своя – беше му станало навик след годината, прекарана от нея в сън, в който не можеше да проникне.
Тогава тишината беше безкрайна. Безмилостна.
Днес усети изтощението ù, умът ù бе спокоен, недосегаем за сънищата, които толкова често я дебнеха. Отдръпна се, остави я да спи и се вряза в леденостудения въздух на път към „Медика“. Почувства друг ум да докосва неговия, когато се канеше да се гмурне, поемайки към царството на Кеир.

Михаела.





17


 

Жената архангел се появи в полезрението му секунда по-късно, крилете ù – медночервени на фона на небето, което от сиво бавно ставаше светло. Изчака я да започне да кръжи на едно място пред него.
– Момчето? – запита тя. Изражението ù бе измъчено от агонията, която, добре знаеше, щеше да изпълни сърцето на Елена със съжаление и съчувствие.
Беше по-стар, по-корав. Виждал бе Михаела да слага край на този или онзи живот по някаква своя прищявка, играейки си с мъже и ангели, както някой би местел шахматни фигури. Но сега… имаше право да знае.
– Ще оздравее.
Тръпки разтърсиха тялото ù – тяло толкова красиво, че бе превърнало в глупаци крале и бе причинило смъртта на поне един архангел. Нейха може и да беше Царицата на змиите, но Рафаел бе сигурен, че Михаела е помогнала Юръм да стигне там, откъдето нямаше връщане, подтиквайки го с най-отровния шепот.
– Твоята жена ловец – каза Михаела, без да си прави труда да скрие неприязънта си – успя ли да хване следата?
– Не и под снега. Всичко сочи, че на вампира му е помагал ангел. – И ако знанието за това достигнеше до населението, крехкото равновесие, на което се крепеше Убежището, щеше да бъде разрушено.
– Трябва да провериш хората си.
Лицето ù се превърна в каменна маска, скулите ù изпъкнаха.
– О, ще го направя. – Пауза, очите ù бяха пронизващи дори в мрака. – Не вярваш, че хората ми са ми предани.
– Малко значение има какво мисля аз. – А той бе убеден, че само страхът, основаващ се на капризните ù прищевки, не е достатъчен да подхранва предаността. – Трябва да вървя. Когато се събуди, Елена ще се опита отново да проследи мъжа вампир.
– Остава слаба като смъртна.
– Довиждане, Михаела. – Грешеше, ако вярваше, че Елена е слаба.
Кацна до болницата безшумно – качество, развито вследствие на милион такива приземявания. Снегът едва се вдигна покрай него. Сградата бе празна, спокойна, но той знаеше, че и ангелите, и вампирите ще се върнат с изгрева на слънцето, за да се уверят, че Сам е жив, че сърцето му все още бие.
А дотогава Рафаел щеше да бди над него.

Елена се събуди с увереността, че е в прегръдките на архангел
, а позлатените лъчи на слънцето проникваха в стаята.

– Колко е часът?
– Спа само няколко часа – отговори Рафаел. Дъхът му бе интимна ласка, погалила врата ù. – Чувстваш ли се достатъчно силна да се захванеш отново с проследяването?
– О, проследяването е факт – рече тя, открадвайки си един миг, за да се наслади на топлината на тялото му. – Става въпрос само за това колко далеч ще стигна. – Дълбоко си пое въздух. Изправи се от леглото, прибрала криле плътно до гърба си. Обърна се и видя, че Рафаел я гледа с неземно сините си очи, а гърдите му – голи и изкусителни, окъпани в слънчева светлина.
– Елена. – Лек укор.
Тя се изчерви и направи бързо няколко упражнения за разгряване.
– Не чувствам нищо прекалено сковано. – Погледът ù се спря на великолепното тяло, което той не ù позволяваше да докосне. – Но вероятно ще имам нужда от масаж в края на деня.
– Изкушението може да се окаже прекалено голямо.
В ума ù нахлуха спомени: пръстите му, които я водеха към екстаз, докато дълбокият му глас ù нашепваше за всички ония неприлични неща, които имаше намерение да направи с нея. Усети тялото ù да се затопля, извърна поглед от лицето, което можеше да накара дори ловец да извърши грях, и отиде в банята. След като си взе набързо душ, се почувства малко повече като човек.

Човек.

Не, вече не бе човек. Но не беше и вампир. Чудеше се дали сега баща ù би я намерил за малко по-приемлива, или само щеше да изглежда още по-отвратителна в очите му?
„Върви тогава, върви и се търкаляй в калта. Не си прави труда да се връщаш.“
Все още изпитваше болка, породена от отхвърлянето, от начина, по който я гледаше изпод тънките метални рамки на очилата си. След смъртта на майка си толкова старателно се опитваше да бъде такава, каквато Джеф Деверо искаше да е дъщеря му, най-възрастният на години оцелял негов наследник. Животът ù беше като придвижване по силно опънато въже, което непрекъснато се люлееше под краката ù, предизвиквайки ужас у нея. Никога не се бе чувствала удобно в Голямата къща, която баща ù бе купил след смъртта, писъците и кръвта. Но беше полагала усилия. Докато един ден въжето се скъса.

Кап.


Кап.


Кап.


– Твоят глад кара моя да зазвучи като песен, ловецо.

Тялото ù се скова.
– Не.
Спря водата, излезе изпод душа и остана да стои, притискайки хавлията към лицето ли. Беше ли истински шепотът, който чу? Трябваше да бъде. Никога нямаше да забрави този нисък, извиващ се глас, това красиво лице, зад което криеше душата на убиец. Бе забравила обаче думите, беше ги погребала. Думите… и случилото се след това.

Елена.


Чисти и свежи, морето и вятърът. Трябваше да се държи за тях.
Хей, скоро ще изляза.


Усещам страха ти.

Не знаеше как да отговори на това, поради което замълча. Мирисът на морето, свежото пощипване на вятъра не изчезнаха. Една част от нея се питаше дали не краде тайните ù, но другата се радваше, че не я остави сама в онзи дом, превърнал се в кланица.

Рафаел?

Той се изправи на прага – същество, което някога, обзета от ужас, бе простреляла. И което сега държеше душата ù в ръцете си.
– Имаш нужда от мен?
– Какво си научил? – запита го. – За семейството ми?
– Фактите. Разследвах те изцяло, преди Десетимата да те наемат.
Знаеше го, но сега срещна погледа му и издигна щит пред сърцето си, което внезапно почувства твърде уязвимо. Можеше толкова много да я нарани.
– Изтръгнал ли си от мен нещо повече от въпросните факти?
– Как мислиш?
– Смятам, че си свикнал да вземаш каквото искаш.
– Да. – Бавно кимване.
Сърцето ù заплашваше да се разбие.
– Но – каза той – започвам да ценя стойността на онова, което се дава доброволно. – Отиде при нея и прокара длан по извънредно чувствителната извивка на крилете ù.
Тя потръпна, попаднала под властта на магнетизма на този архангел, който никога нямаше дори да се доближи до смъртните. И тогава той заговори, очите му – безмерно сини като дълбините на океана, толкова безбрежни и чисти, че нямаше думи да ги опише.
– Не съм ти отнел тайните, Елена.
Душата ù сякаш се разтвори, чувствата заплашваха да я удавят.
– Не такъв отговор очаквах.
Той взе хавлия, застана зад нея и започна бавно и нежно да подсушава крилете ù. Прекалено късно тя осъзна, че понеже държи кърпата пред тялото си, целият ù гръб е открит за погледа му.
– Дори гръбнакът ти се изчерви. – Преметна косата ù през едното рамо и целуна деликатната кожа на тила ù.
Тя потръпна и повдигна криле, за да може да плъзне хавлията около тялото си.
– Не. – Погали с ръка извивката на дупето и гръбнака ù, а после продължи нагоре.
Тя се изправи на пръсти, за да избегне сладкото мъчение.
– Рафаел.
– Ще ми кажеш ли тайните си?
Спусна крака на пода, завладяна от болка и страх. Облегна се на него и опря глава на гърдите му.
– Някои тайни причиняват прекалено много страдание.
Той отново погали крилото ù, но този път усещането напомняше повече утеха.
– Имаме цяла вечност – изрече и обгърна врата ù с ръка.
Сърцето ù прескочи един удар, когато долови прозвучалата в гласа му сигурност.
– А ти ще ми кажеш ли тайните си?
– Не съм ги споделял с никого повече време, отколкото можеш да си представиш. – Притисна я към себе си. – Но също така, преди да те срещна, никога не съм изявявал каквито и да било претенции към ловец.

Имаше нещо странно във връзка с търсенето на следата в
Убежището. И не бе само това, че сякаш бе развила способност да проследява ангели – тази ù дарба ту се появяваше, ту изчезваше, новите миризми оставаха постоянни в подсъзнанието ù – а усещането, че нечии погледи дебнеха всяка нейна стъпка.

– Ще кажеш, че никога преди не са виждали ловец – измърмори под носа си.
Илиум, който вървеше до нея и очите му изразяваха жив интерес, прие думите ù като въпрос.
– Много от тях не са.
– Предполагам. – Смръщи вежди, усетила някакъв полъх, който задействаше инстинктите ù, но той отмина толкова бързо, че не можа да долови елементите, съставящи цялото.
– Може би само те проверяват. – С голи гърди, строен и с мускули на човек, който знае как да използва тялото си, той беше, както би се изразила Сара, „толкова вкусен, че да го захапеш“.
Дяволита усмивка.
– Крилете ти се влачат в снега.
Тя хвърли поглед зад себе си и видя, че белите им краища са покрити с лед.
– Нищо чудно, че не ги усещам – повдигна ги и осъзна, че са навлезли в една от най-оживените артерии. Макар да бе пренаселено, навред се долавяше смъртоносен гняв. – Всички вампири ли знаят за това място?
– Не, само онези, на които се гласува най-голямо доверие.
Което правеше нападението над Сам още по-успешно. Но, разбира се, всички знаеха, че вампирът се явява просто инструмент. Ангелът бе онзи, който имаше значение, той щеше да бъде умъртвен по най-болезнения, известен на безсмъртните начин. А те от своя страна бяха разполагали с много време, за  да измислят различни видове мъчения. Усетила мириса на цитрусови плодове, свърна вляво към район, който бе почти скрит за очите на ангелите.
– Има ли портокалови горички в тази посока?
– Не. Те са в онези части на Убежището, които принадлежат на Астаад и Фаваши.

Шоколад. Портокали. Слаби миризми, толкова слаби.

Застана на едно коляно и изчисти снега с голи ръце, научила, че ако усещаш студа, не си заплашен от измръзване.
– Мога да копая вместо теб – предложи Илиум, клекнал срещу нея. Челото му почти докосваше нейното, както се бе навел напред. Едно от перата му падна на земята – екзотичен щрих на фона на девствено белия сняг. – Има ли нужда?
Тя поклати глава.
– Трябва да проникна надолу слой след слой, в случай че снегът е задържал неговата… – Пръстите ù попаднаха на нещо твърдо и по-студено от снега. – Като че ли е медальон или монета. – Изтръска снежинките, които се топяха при допира до кожата ù, и наклони предмета, за да улови светлината.
Въздухът замръзна в гърдите ù.
– Това е от символите на Леуан. – Гласът му бе тих, но твърд, придружителят ù се бе превърнал в мъжа, който режеше крилете на враговете си, без да му мигне окото.
– Да. – Никога, докато бе жива, нямаше да забрави онзи коленичил ангел с мъртвешко лице. – Кои архангели го използват като личен символ?
Илиум не отвърна, а и тя всъщност не очакваше отговор. Пребори се с инстинкта да хвърли тревожещата я вещ в най-дълбоката клисура, която би могла да открие, поднесе я към носа си и дълбоко си пое дъх.

Бронз.


Желязо.


Лед.


Портокали, покрити с шоколад.

– Вампирът е докосвал предмета. – Като искаше да избегне по-нататъшен контакт с медальона, го постави в протегната ръка на Илиум. – Да вървим.
– Долавяш ли миризмата?
– Може би да. – Усещаше я как я дърпа, заровена под снега, който имаше опасност да се разтопи, ако зимното слънце се покажеше. Както бе научила, промените тук настъпваха бързо.
Следвайки слабата следа, тя тръгна.
– Какво има там? – Целта ù беше тунелът между две сгушени една до друга сгради. Изглеждаше като черна дупка, която водеше към нищото.
– Малка вътрешна градина. – Мечът на Илиум изсвистя във въздуха, когато го извади от ножницата. – Ангелите, които живеят тук, в момента са в Монреал, но на стената трябва да има запалена лампа.
– Да вървим. – Макар да навлязоха само на метър в тунела, стана много, много тъмно, но не дълго след това в другия му край се показа светлина. Елена ускори ход,  излезе на яркото слънце и въздъхна от облекчение.
Както беше казал Илиум, това бе заградена от всички страни градина, убежище от намиращия се навън свят. През лятото най-вероятно преливаше от цветове, но и в прегръдката на зимата си имаше своя уникален чар. Фонтанът в средата не беше действащ, целият покрит със сняг. Статуите около него, някои вътре, други – отвън, също бяха отрупани с преспи, всичките уловени в движение.
Тя се приближи и усети как някаква неочаквана наслада се събужда за живот в нея – всички статуи бяха на деца, всяко лице, изработено от любяща ръка.
– Ето го и Сам! – извика, забелязвайки по-малката версия на детето ангел. Единият му крак бе във фонтана, ръцете – на ръба, а на лицето му имаше дяволито изражение. – А това е Иси.
– Аодхан ги използва за модели. – Видял въпросителния ù поглед, добави: – Един от Седемте.
– Надарен е. – Всяка статуя впечатляваше с безупречно изработени детайли, чак до скъсаното копче на ризата или провисналата връзка на изоставената обувка. Докато обикаляше произведенията на изкуството, усмивката ù изчезна – интуицията ù подсказваше, че някой бе осквернил това място.

Портокали, потопени в шоколад.


И под тази миризма…
отвратителната и отблъскваща воня на нещо, което тъкмо е започнало да гние.





18


 

Студена вълна гняв я заля. Изчисти достатъчно ръба от снега, за да може да седне. Не се наложи да избутва твърде много от натрупалия върху фонтана сняг, преди пръстите ù да напипат посиняла от студа плът. Отдръпна ръката си и обърна глава към Илиум.
– Мисля, че току-що открихме вампира, отвлякъл Сам.
– Поредното оскверняване. – Костите на ръката му, стискаща здраво меча, се белееха на фона на кожата. – Казах на Рафаел.
– Не на Дмитрий? – Вторият по ранг в командването на Рафаел отговаряше за много неща, а тъй като Рафаел имаше уговорена ранна утринна „дискусия“ с Дахариел, предположи, че с това ще се заеме вампирът.
– Той пое към Ню Йорк скоро след като Сам беше открит – каза Илиум и с плавно движение прибра Светкавица в ножницата. – Венъм е най-младият от нас. И тъй като Гален беше повикан от Кулата, има неколцина, на които може да хрумнат идеи.
Замисли се за това колко много време Рафаел прекарваше далеч от Кулата заради нея, за да ù предостави възможност да стане достатъчно силна, че да се справи със света. Запита се какво ли му струваше.
– Но, ако е необходимо, Венъм може да задържи положението, докато пристигне помощ?
– Разбира се. Той е един от Седемте. – Тонът на Илиум казваше достатъчно по отношение на изискванията за членството в този изключително ексклузивен клуб. – Освен това Кулата е построена така, че да бъде защитавана успешно. По всяко време във и около нея има над сто ангели и същия брой вампири от висшия персонал.
Доста добра армия, помисли си. Но архангелите не управляваха, защото са човеколюбиви същества, а понеже имаха власт и не се страхуваха да я използват, за да налагат декретите си. В този момент в градината се приземи достоен пример за такава сила – цяло крило ангели, водени от Гален.
Червенокосият ангел отиде право при фонтана и на нея за първи път ù се удаде възможност да го разгледа. Беше изненадана да открие, че изглежда като професионален боксьор. Бе висок доста над метър и осемдесет, с широки рамене, бедрата му бяха само мускули. Бицепсите – на единия от които имаше тънка метална халка – бяха на мъж, скулптурирал тялото си не в някой гимнастически салон. А лицето му: квадратна брадичка и чувствителни устни, които пораждаха в главите на жените горещи, потни и определено не ангелски помисли.
Очите му се спряха на трупа.
– Вярваш, че това е вампирът, отвлякъл Сам?
Отърси се от изненадата, която предизвикваше този ангел – така земен, така човешки, – и кимна.
– Миризмата е същата и – доколкото знам – досега никой не е успял да се престори така добре, че да заблуди роден ловец.
Рязко кимване с глава и червената коса пламна на слънцето.
– Направи ни място да го изровим.
Отстъпи назад, гледайки как първо извадиха, а после преместиха тялото, като се погрижиха да не пропуснат нещо. Както бе очаквала, главата липсваше – най-ефикасният начин да убиеш вампир бе да го обезглавиш. Следваше изгарянето. Остави Гален и войниците му да претърсят фонтана и заобикалящия го район за главата и започна да кръстосва градината.
– Няма следа – измърмори накрая, втренчила поглед във вече празния фонтан. – Вампирът е бил спуснат отгоре.
– Или водачът, или някой от ангелите, негови последователи. – Познатият глас на Илиум, крилете му, обагрени в най-ярките цветове на фона на цялата белота сега, когато ангелите на Гален си тръгнаха, взимайки тялото със себе си.
Крилете на Гален ù напомняха тези на северен грабител – тъмносиви на бели ивици, които ставаха видими само когато ги разпереше за полет.
– Главата не е тук – подхвана червенокосият ангел, когато силен вятър, причинен от мощни криле, вдигна вихрушка от сняг.
Елена усети как болка прониза сърцето ù, когато Рафаел кацна.

– Намерихме главата – каза толкова студено, че въздухът около него замръзна. – Беше оставена на възглавницата на Анушка, на челото бе жигосан
секхем.

Елена бе сигурна, че вампирът е бил жив, докато са го унижавали по този начин. Когато е разбрал, че чакалът, когото е боготворял, се е обърнал срещу него, страхът му трябва да е бил непоносим, защото е знаел прекрасно какво ще последва.
– Подигравка – заяви Гален. – Цели се в Нейха чрез дъщеря ù.
– Или е много умна двойна игра – измърмори Елена, спомняйки си какво бе чела за Анушка. Интелигентна, амбициозна, няколко силни вампири и ангели в двора ù. Затова бе много вероятно да е в дъното на всичко. Но също така можеше да е Назарах или Дахариел.
– Ако е истинска жертва – разсъждаваше Илиум, – как някой се е доближил толкова до нея? Охраната ù е смъртоносна.
– Ничия охрана не е абсолютно сигурна. А и започвам да вярвам, че този ангел е направил плановете си месеци по-рано.
– Джейсън? – предположи Елена.
Сурово кимване с глава, косата на Рафаел бе синьо-черна на зимното слънце.
– Един от хората му успял да залови съобщение, идващо от двора на Каризмън: няма доказателство, че момичето дете е прекосило границата. И все пак Титус твърдо настоява, че разполага с писмено доказателство, което му било изпратено.
Гален бе следващият, който заговори:
– Сигурни ли сме, че който стои зад това, е все още в Убежището?
– Политическите игри лесно могат да се ръководят от разстояние, но те не са лични. Той е близо, нетърпелив да види резултата от действията си. – Гласът на Рафаел бе чужд и далечен – нещо, което я плашеше. Последния път, когато бе говорил така, я държеше на смъртоносна височина – същество, способно да я остави да падне само за да чуе писъците ù.
Кръвта бучеше в ушите ù и трябваше да се концентрира, за да не пропусне следващите му думи.
– …не се фокусираме върху онова, което отвлича вниманието ни. Има вероятност да е започнал всичко това с намерението да докаже силата си, годността си да стане един от Десетимата. Може да е успял да убеди сам себе си, че тези действия ще доведат до постигане на целта…
– …но всъщност копелето просто се наслаждава на гадните си малки игрички – завърши Елена със свит стомах. Защото този социопат нямаше да се спре пред нищо, докато не го принудят. И вече бе показал, че има слабост към децата.
Сини очи срещнаха нейните.
– Целта ни не се е променила. Ще отмъстим заради кръвната обида, нанесена на Ноел и Сам. И заради подновената заплаха, касаеща живота на Елена.
Премигна и кожата ù усети как слънчевата топлина сякаш стана по-силна.
– Какво?
– Кама на Гилдията беше натикана в устата на главата, оставена върху леглото на Анушка.
Беше ядосана заради злодеянията и продължаващите подигравки срещу Гилдията, дала ù семейство, когато нейното собствено я бе изхвърлило като боклук, но сега усети, че и душата, и умът ù се успокояват.
– Лаборатория по съдебна медицина? – Макар да не бе разговаряла с Рафаел за доказателства, водещи към някаква следа, гледайки потрошеното тяло на Ноел, беше усетила интуитивно, че в Убежището има такава лаборатория. Защото, макар че ангелите изглеждаха като същества, излезли от митовете и легендите, в по-голямата си част бяха безмилостно практични. Нямаше да се изненада, ако разполагаха с централна банка за ДНК.
– Тялото се обработва – каза Гален – и ще изпратя хора да огледат още веднъж местопрестъплението. Но съм сигурен, че няма да намерим нищо, което да ни е от полза, точно както стана и с Ноел, и със Сам.
– Единствената следа бе миризмата на мъртвия вампир – намеси се Елена с ясното съзнание, че затова и бе умрял. Смущаваше я да знае, че тъкмо нейният талант бе издал смъртната присъда, но пък, от друга страна, нима вампирът сам не си я бе подписал, когато се бе съгласил да издевателства над дете? Стисна челюст. – Наясно ли сме кой е?
– Служи на Каризмън – отговори Рафаел. – Вампир средно ниво, съблазнен от обещанието за нещо повече.
Мотивът бе толкова човешки, затова бе сигурна, че е прав. Защото вампирите някога са били хора все пак.
– Заподозрените все още ли са трима?
– Назарах, Дахариел и самата принцеса – потвърди Илиум.
– Някой от изброените обича ли да живее в миналото?
– Не. – Отново Илиум. – Анушка поддържа двор като майка си, но притежава също така и химически завод, който произвежда отрови. Наясно са със съвременните технологии за събиране на доказателства.
– В такъв случай да се върнем към основните неща и да ги следим, докато не направят грешка.
– Назарах – каза Рафаел – е под постоянно наблюдение още от времето на нападението над Ноел, но това не доказва невинността му. Дахариел е човек на Астаад и ще трябва да бъдем по-внимателни.
– Дори след стореното със Сам?
Отговорът бе достоен за архангел.
– Дахариел е така важен за гладката политика, водена на територията на Астаад, както Назарах – на моята.
А Анушка бе дъщеря на Нейха.
– Не можеш да вървиш против тях, без да рискуваш да се стигне до война.
– Дахариел изглеждаше отвратен от нападението над Сам – отбеляза Рафаел с непроницаемо изражение, – но домът му е пълен с вампири, които само дето не скимтят, като чуят ангелски криле.
Умът на Елена се върна към последния и единствен път, когато бе видяла Холи Чанг. След травмата, получена заради това, че бе принудена да стане свидетел на зверствата на Юръм, тя бе изпаднала в истерия при вида на крилете на Рафаел. Какво ли правеше Дахариел, че да извика същата реакция от страна на почти безсмъртни, живеещи стотици години?
Илиум протегна ръка и хладен ветрец вдигна снега във въздуха. Но не можа да изтрие остатъчната миризма на насилие.
– Медальонът, който ни доведе тук.
Рафаел го взе и проследи очертанията на металната сфера като че ли търсеше нещо. Елена разбра, че го е намерил, когато пръстите му застинаха.
– С това е възможно да се сдобиеш само чрез смъртта на някой от хората на Леуан.
– Мислиш ли, че е замесена? – запита.
– Не. Прекалено заета е да си играе със своите Преродени. – Сключи пръсти около медальона, въпреки че космите на тила ù настръхнаха, като си спомни коя е предпочитаната форма за забавление на Леуан. – Елена, следата?
– Снегът се топи – каза, обзета от гняв и разочарование. – Следата е история.
– Търпение, ловецо – отвърна Рафаел с увереността на същество, преживяло векове да идват и да си отиват. – Направил е грешка, като е убил един от хората си – страхът ще развърже езиците.
– Надявам се тогава, че той – или тя – добави, спомняйки си Анушка – ще продължи да затрива хората си. – Втренчи поглед във фонтана. – Така поне ще умрат по-леко, отколкото ако ние ги заловим.

Мирисът на вятър, чист и див.
Щях да кажа, че  невинността ти се стопява, но кошмарите ти ми дават да разбера, че отдавна си я изгубила.


Да
, призна като му позволи да надникне в най-тайното ъгълче на сърцето ù.
Имаше толкова много кръв онзи ден. Виждах я по кожата си дори на погребението.





19


 

Следващият ден донесе нежелана изненада. Тъй като следата бе изстинала, а хората на Рафаел работеха по други аспекти на преследването, тя се бе заела да върне тялото си в бойна форма. Ангелът, навредил вече на двама от последователите на Рафаел, нямаше да намери в нейно лице лесната мишена, каквато предполагаше, че Елена е. Имаше намерение да забие кама на Гилдията между ребрата му, когато тръгнеше срещу нея.
За нещастие, беше забравила, че Дмитрий се бе върнал в Кулата.
– Ще бъдеш мъртва две секунди след като ти свършат куршумите, ако това е единственото ти средство за защита. – Гален взе оръжието ù в ръката си, а светлозелените му очи бяха толкова дружелюбни, колкото тези на мечка гризли. – Допълнително оръжие?
– Ножове. – Никога, и след милион години, не би признала, но дяволитият хумор на Дмитрий ù липсваше.
– Ако ще използваш ножове – подхвана Гален, когато тя влезе в тренировъчния кръг, обикновено място с отъпкана пръст, намиращо се пред голяма дървена постройка без прозорци, – ще трябва да се научиш да ги вадиш, без да свиваш крилете си. – Взе от масата нещо, което приличаше на рапира, макар и доста по-обикновена от онези, които бе виждала в колекциите на други ловци. Подаде ù я и каза:
– Трябва да видя с какво разполагаш.
– Казах. Ножове – отвърна тя и отпусна китката си, за да изпробва тежестта на острието. – Много по-дълго е от всичко, което съм използвала.
– Ножовете те карат да се приближаваш прекалено много до целта. – Изведнъж се озова пред лицето ù, смъртоносното острие бе допряно до гърлото ù, гърдите ù бяха притиснати в неговите – голи и горещи. – Не си достатъчно бърза да спечелиш срещу друг ангел.
Елена издиша шумно, но не отстъпи.
– Пак мога да те изкормя.
– Не и толкова бързо, колкото време ми е нужно да прережа гърлото ти. Но не това е целта на упражнението.
Усещайки, че по гушата ù се стича кръв, тя потисна гнева си и хладнокръвно премисли вариантите си. Ръката ù, която държеше меча, беше безполезна – той бе прекалено близо. Като се имаше предвид невъзможността да замахне с достатъчно сила, другата ù ръка също не би съумяла да нанесе много поражения.

Но крилете на ангелите са твърде чувствителни.

Сграбчи крилото му със свободната си ръка и вдигна меча с другата. Гален се изплъзна от обсега ù и ножът изчезна толкова бързо, че едва успя да долови движението.
– Крилете – каза, осъзнала, че копелето я бе научило на нещо жизненоважно – ми дават предимство при ситуация на изненада, но стават слабост, ако се приближа прекалено.
– На този етап, да. – Гален завъртя рапирата, която бе вдигнал от земята. Тънкото оръжие, предназначено за дуел, изглеждаше прекалено деликатно за голямата му длан. Беше готова да заложи новооткритото си богатство, че личният му избор на оръжие би се свел до нещо, подобно на сабя с широко острие. Тежка, солидна, ефективна.
– Предполагам, че отсега нататък ще използвам арбалет, за да изваждам от строя вампирите – заяви, като си мислеше с копнеж за огърлиците, които бяха любимият ù метод за обездвижване на мишената.
В тях бе поставен чип, който неутрализираше вампирите, като временно променяше начина, по който мозъците им действаха. Специалните оръжия бяха единственото предимство на ловеца срещу по-силния и по-бърз противник. Сега, когато бе заобиколена от вампири, се замисляше дали да не се снабди с някои незаконни оръжия за лична употреба. Бързо обаче бе разбрала, че още първия път, когато използва такова оръжие, не само ще предизвика буря, която може да погребе Гилдията, но че това ще коства също предаността на вампирите, служещи под командването на Рафаел. Имаше причина чиповете да бъдат контролирани – вампирите не искаха да прекарват живота си, като непрекъснато хвърлят погледи през рамо.

Елена прекрасно разбираше как се чувстват – беше изключително лошо да изгубиш контрол над тялото си, да се превърнеш в кукла на конци. А най-важното бе, че повечето от тях напоследък бяха прекалено силни, та да бъдат повлияни от чиповете. Това бе тайна, която щеше да отнесе в гроба. Защото понякога всичко, което ловецът имаше, беше елементът на изненадата, на
вярата
на вампира, че е неутрализиран.

– Мислиш ли да се върнеш на мястото си в Гилдията? – Тонът на Гален бе въплъщение на неодобрението.
– Какво друго да правя? Да си седя и да бъда красива?
– Ти си пречка. – Студени, коравосърдечни думи. – Навън, на открито, ще бъдеш лесна мишена за всеки, който реши да те вземе за заложник, за да се добере до Рафаел.
– Затова и съм тук, да добавя някое и друго натъртване към онези, които вече имам. – Нямаше да се откаже. – Рафаел не иска принцеса, а воин.

Любовниците ми винаги са били жени воини.

Нейният архангел ù го беше казал. И сега, когато бяха установили границите, използваше уменията и талантите ù. Нямаше да позволи на този педант по отношение на дисциплината с неговото мрачно лице да подрони здравата основа на връзката им.
– Едва не умря заради теб. – Острието изсвистя толкова близо, че инстинктивно реагира и блокира удара.
После направи въртеливо движение и вдигна рапирата си.
– Избра да падне с мен.
– Понякога дори архангелите правят грешки. – Толкова бързо движение, че го видя като размазано петно.

Но тя вече го бе разгадала по позицията на краката и се изплъзваше от обсега му. Когато се обърна, съзря няколко кичура от косата ù да лежат на отъпканата пръст в кръга, отрязани съвсем равно от острието на Гален. Дори да изглеждаше като професионален боксьор, можеше да се
движи
.

– Предполагам, че ръкавицата е хвърлена.
– Ако беше, щеше да си мъртва. – Зае отново изходна поза и изгледа критично ръката ù. – Трябва да промениш захвата си. Така, както я държиш сега, мога да счупя китката ти само с един удар.
– Покажи ми.
Направи го и добави:
– Рапирата е пригодена да промушиш противника. Използвай я.
Останалата част от сутринта премина във все по-нарастващо изтощение.
Три часа по-късно от нея капеше пот. Беше се събрала тълпа любопитни зяпачи. Гален не ù позволи да се откаже, заповяда ù да се впусне в нова спаринг серия. Тя усещаше, че крилете ù се влачат по земята, че мускулите на краката ù треперят.

Копеле.
Отказваше да му позволи да я повали на земята и избягваше ударите му с преднамерено мудни движения… докато той не свали гарда за части от секундата. Тогава се втурна в нападение. Рапирата потъна няколко сантиметра в рамото му.

Червени капки по загорялата кожа на гърдите му.
Ахвания от страна на ужасената тълпа. Но Гален просто избягна острието, свали оръжието си и ù подаде ръка.
– Добре. Трябваше да го направиш преди час.
Искаше ù се да го намушка с рапирата, но все пак му я подаде.
– Имам си своите оръжия, ще използвам обаче времето си, за да се науча да бъда ефективна с това. – Време тя нямаше.
– По-късно ще се концентрираме върху хвърлянето на ножове, но са ти нужни умения и с дълго острие, в случай че се наложи да се биеш отблизо. – Светлозелените му очи задържаха погледа ù. – Ако планираш да оцелееш след идеята на Леуан за онзи бал, трябва да престанеш да действаш като човек и да се целиш директно в югуларната вена. – Излезе от тренировъчния кръг, без да каже и дума повече.
Елена искаше само да се строполи на земята, но гордостта я накара да остане права.
Никой не се изпречи на пътя ù, докато напускаше кръга, макар че усещаше погледите върху себе си чак до крепостта на Рафаел. Пистолетите и ножовете, помисли си на влизане, бяха най-леките и най-разпространени за всекидневна употреба оръжия. Рапирата бе малко прекалено дълга, но по-къс меч… да, би могло да се получи.
Какво оставаше за миниатюрната огнехвъргачка в тайния ù склад. Нямаше да е лесно да я разнася наоколо всеки ден. Макар че щеше да е ефективна срещу вампирите, само би ядосала ангелите. Най-доброто, на което можеше да се надява при тях, бе да ги извади от строя за достатъчно дълго време, та да има предимството на по-ранния старт.
Беше така заета да премисля възможностите си, та трябваше да минат няколко минути, преди да осъзнае, че при влизането си е завила надясно вместо наляво. Реши да продължи в тази посока, понеже беше изтощена, а коридорът така или иначе щеше да я отведе до централната част. Разтри тила си и видя, че тук стените са покрити с коприна с цветовете на скъпоценните камъни, която помръдва на лекия ветрец, влизащ през прозорците високо горе. Килимът под краката ù бе в същата гама – тъмнорозов, а акцент се явяваше най-слабият нюанс на аметиста.
Чу кикот.
Замръзна, осъзнала смисъла на заобикалящата я среда. Богати, екзотични и едва ли не прекалено ярки цветове, които като че ли я галеха с кадифени пръсти. Последният път, когато се озова на място, пропито с такава чувственост, бе в крилото на вампирите в Кулата. И тогава Дмитрий едва не бе изчукал една жена пред нея. Нямаше значение, че и двамата бяха облечени, онази пищна малка блондинка бе само на косъм от оргазма.
Беше прекалено късно да се върне. Изправи гръб… и усетила познатата примитивна миризма на ловуващ тигър, побърза да се махне оттам. Но главата ù сякаш сама настоя да се обърне към отворената врата, настоя да види с очите си онзи гладък и мускулест, безупречно кафяв със златисти нюанси гръб, настоя да съзре как главата със сребристата грива се свежда над шията на жена, която въздъх­ва в несъмнено сексуална отдаденост.
Жена с криле.
Краката ù се заковаха за пода. Наазир се хранеше от ангел. От задъханите стонове и начина, по който ръцете ù стискаха бицепсите му, беше очевидно кой държи юздите. Неспособна да извърне поглед, гледаше как Наазир сключва пръсти около едната ù едра гърда. Главата ù падна назад и изложи на показ врата ù – молеше за още кървави целувки. Той повдигна глава. И се обърна. И очите му – така наподобяващи течна платина – срещнаха нейните.

Потрепери, обърна се и възможно най-бързо продължи по пътя си.
Мили Боже.
Имаше секс в очите му, изписан бе по лицето му. Също така обаче и някаква по-тъмна нужда, по-мрачен глад… като че ли лесно щеше да разкъса гърдите на жената, докато я чука, след което щеше да пие кръв от все още пулсиращото ù сърце.

По гръбнака ù полазиха тръпки. Съжаляваше ловеца, на когото щеше да се наложи да проследи този сребрис­тоок звяр през нощта.

Двайсет минути по-късно беше чиста, загърнала хавлия
около тялото си. Седеше на леглото, разтриваше прас­ците си и мислеше дали да не отиде до класната стая на Джесами. Но умът ù настояваше постоянно да се връща към обезпокояващата гледка, на която се бе натъкнала в крилото на вампирите. Непознатото изведнъж я завладя.

Това място, с пронизващата си красота и тайните си, с обвитото в спокойствие насилие, не беше неин дом. В сърцето си тя бе смъртна, а тук нямаше смъртни. Раздразнителни таксиметрови шофьори, профучаващи покрай нея в дъжда, елегантно облечени банкери с прикрепени с хирургична прецизност към ушите им мобилни телефони, натъртени и кървящи ловци, разменящи си шеги след трудна задача – това представляваше животът ù. И всичко това ù липсваше до такава степен, че не можеше да диша.

Сара щеше да я разбере.

Загърна се по-плътно в хавлията – крилете и всичко останало – и взе телефона си. Докато го слушаше да звъни, отчаяно се надяваше, че най-добрата ù приятелка е будна.
– Ало. – Дълбок мъжки глас, точно толкова желан, колкото и този на Сара.
– Дийкън, аз съм.
– Хубаво е да чуя гласа ти, Ели.
– И аз се радвам да те чуя. – Стисна хавлията и премигна, за да прогони неочакваните сълзи. – Късно ли е при вас?
– Не. Гледах „Улица Сезам“ със Зоуи. Тя тъкмо отиде да спи.
– Как е тя? – На Елена не ù се нравеше, задето бе пропуснала цяла година от живота на кръщелницата си.
– Малко е настинала – отвърна Дийкън. – Но Слейър се грижи за нея.

Елена се усмихна при споменаването на лигавещото се куче цербер, което мислеше, че Зоуи е
негова.

– А Сара?
– Вие двете сигурно имате телепатична връзка. – Стаено чувство хумор, типично за Дийкън. – Канеше се да ти се обади, но побърза да излезе веднага след вечеря. Последните няколко дни в Гилдията бяха трудни за нея. Едва не изгуби една от жените ловци.
Сърцето на Елена започна да се блъска мъчително в гърдите.
– Коя?
– Ашуини. – Назова жената ловец, споменала за първи път на Елена за Назарах. – Група вампири я хванали натясно в някаква задна уличка в Бостън. Очевидно били излезли да си уреждат сметките с друга група вампири, защото проследила един от тях, след като излязъл извън контрол. Наистина много лошо са я нарязали.
– Мъртви ли са? – запита студено.
– Аш убила двама и ранила останалите. Мастилото още не било изсъхнало на заповедта за екзекуция, а главите им вече били пристигнали в Гилдията, експресна доставка.

– Вероятно техен ангел. – В по-голямата си част на ангелите
не
им харесваше вампирите да си разиграват коня. Беше лошо за работата. – Аш добре ли е?

– Лекарите казват, че няма наранявания с дългосрочни последици. Ще се възстанови най-много за месец.
Цялото ù тяло се разтрепери от облекчение.
– Слава Богу.
– А ти, Ели?
Загрижеността, попила в тези думи, я накара да преглътне.
– Добре съм. Свиквам с новото си тяло. Нещата не са същите, нали знаеш?
– Имам идея за специален арбалет за теб.
– Наистина ли?
– Ще го изработя така, че да можеш да го премяташ удобно през едната си ръка, вместо да го носиш на гърба. По този начин няма да се наложи да се тревожиш за крилете си.
– Звучи чудесно.
– Какво мислиш за онези метателни оръжия, дето ги наричат „светкавицата на Зевс“? Едно такова ще свърши работа, без да бъдеш затруднена по време на битка.
– А ще успееш ли да го изработиш така, че да се зарежда автоматично? – „Гален може да изяде меча си“, помисли си. Проява на инфантилност, да, но я накара да се почувства по-добре. – Имам нужда от бързина.
– Нещо с малки въртящи се остриета може да се окаже по-добро. Остави ме да поработя по въпроса. Ще използваш метателните оръдия, за да нанасяш порезни рани, а остриетата – за сериозна защита. – Пауза. – Ще се върнеш ли в Гилдията?
– Разбира се. – Беше роден ловец. Крилете не променяха това.

Рафаел срещна погледа на Нейха на широкия екран, закрепен
на стената. Царицата на змиите и отровите седеше на стол, изработен от светло дърво, което проблясваше. Този ефект обаче не можеше да скрие факта, че „дърворезбата“ представляваше всъщност хиляди виещи се змии, чиито люспи улавят светлината. Нейха се облегна назад. Биндито* на челото ù – малка златиста кобра.

– Рафаел. – Устните ù – червени, чувствени, отровни, разделени една от друга. – Чух, че има неприятности в Убежището.
– Ангел, който иска да стане архангел.
– Да, така ми каза и дъщеря ми. – Махна с изящната си ръка и гривните ù зазвънтяха. – Винаги има някой, който иска да се издигне. – Протегна ръка напред, взе нещо и коприненото ù сари с цвета на смарагд прошумоля. – Но съм съгласна, че този трябва да бъде наказан, и то така, че наказанието никога да не бъде забравено. Децата ни са прекалено малко, че да бъдат използвани като пионки.
Рафаел знаеше, че независимо от думите, които използва, Нейха бе една от малкото членове на Десетимата, които се отнасяха и с децата на хората като с нещо скъпоценно. Което не я възпираше да слага край на живота на възрастни, но останалите сираци израстваха в отровен лукс, а спомените за мъчителната смърт на родителите им биваха изтрити от умовете ù.
– Анушка – каза Нейха и погали питона в скута си – твърди, че знаеш за отвратителното нещо, оставено върху леглото ù.
– Имаш много врагове. – И Анушка, помисли си, започваше да си създава достатъчен брой свои.
Ръката ù се движеше по зелената кожа, гладка и чувствителна, като че ли галеше любовник.
– Да.
– Научи ли нещо от останалите, което може да ни помогне? – Онзи, когото търсеха, вероятно бе допуснал грешки в действията си отпреди нападенията в убежището.
– Титус и Каризмън са затворили границите си и нито един от хората ми не може да влезе или излезе. – Тъмните ù очи издаваха раздразнение. – Фаваши спомена, че преди два месеца е загубила няколко от най-старите си вампири. Все още не е открила извършителя. – Този път Рафаел съзря открито недоверие.
Нейха, както знаеше, убиваше и продължаваше да убива, докато някой не си признаеше. Не бе най-добрият начин да се стигне до истината, но пък, от друга страна, никога не бе избухвало въстание в земите на Царицата на отровите.

– Как е Ерис? – Едва когато думите излязоха от устата му, осъзна, че бе излъгал Елена
. Имаше
още една двойка архангели, които поддържаха дълга връзка. Но не я бе измамил преднамерено, просто бе забравил за Ерис, както и повечето хора.

– Жив е. – Думите на Нейха бяха студени в лаконичността си. – Анушка проверява хората си, за да открие осквернителя на леглото си. Ще те уведомя, ако изрови нещо важно.
Сложи край на връзката, а Рафаел се замисли за последния път, когато бе видял Ерис.
Преди триста години.


* Бинди  (от санскритски бинду) – украса на челото на индийските жени, най-често червена точка. – Бел. прев.



20


 

Елена четеше за последните събития, седнала в ъгъла на класната стая, докато децата изработваха подаръци за Сам, използвайки знанията си по изкуство и занаяти. Изведнъж морето се разби в ума ù.

Нещо се е случило,
помисли си, преди Рафаел да е успял да каже и дума. Обходи трескаво с очи стаята, за да се увери, че всички са тук.
Не е друго дете?


Леуан току-що ти изпрати подарък.


Душата ù изстина, като си помисли какво ли би било според ангел, използващ смъртта като символ, подходящ подарък.
Знаеш ли какъв е?


Свързан е с кръвта ти.


Не можа да се сдържи и потрепери.
Ще посетим Сам. Ще бъда готова след малко.
Имаше чувството, че подаръкът няма да допринесе да се окаже умът ù в подобаващо за посещение на наранено дете състояние.


Ела в офиса ми. Ще изпратя някого да те доведе.


Всеки друг, но не и Гален.
Нямаше нищо против уменията му като учител по боравенето с оръжия – копелето си го биваше. Но чувстваше неодобрението му спрямо нея като солидна скала. Дори при такова кратко запознанство тя разбираше, че той не е от онези мъже, които лесно променят мнението си. По-добре беше да спести и на двамата раздразнението, избягвайки ненужни контакти.


Морето започна да се отдръпва.
Трябва да вървя.

Искаше да го запита какво друго става, но реши да не задава въпроси, докато не приключи срещата им относно „подаръка“. Засега щеше да се концентрира върху децата – вълнението им, породено от това, че се готвеха да посетят приятеля си, бе заразително, – а не върху архангел, на когото му доставят удоволствие само мъртвите.

Рафаел прелетя до едно отдалечено ъгълче на Убежището, а ехото
от мисловния разговор с Елена кънтеше все още в ума му. Елижа го чакаше на една оголена скала, далеч от любопитни погледи, вятърът развяваше златистата му коса. Рафаел се приземи и отиде при него до ръба на канарата.

– Какво откри?
– Не само са затворили границите си – отговори другият архангел. – Титус се готви да предприеме действия срещу Каризмън.
Архангелите не се бъркаха в делата един другиму дори когато водеха до масови кръвопролития, но трябваше да бъдат подготвени.
– Титус отказва да приеме, че доказателствата могат да са фалшиви?

– Няма да повярва, че
просто
ангел е могъл да ги изиграе така лесно – каза Елижа, – та да предизвика война, в която те да останат в земите си, докато той, претендентът, осквернява Убежището.

Рафаел гледаше покритите със сняг върхове зад клисурата и мислеше за политиката им на ненамеса.
– Дори при гранична война ще умрат хиляди. А ние пак смятаме това за приемлива дан, що се отнася до запазването на равновесието на силите сред Десетимата.
На Елижа му бе необходимо дълго време, за да отговори.
– Много човешко изказване, Рафаел.
„Тогава тя ще те убие. Ще те превърне в смъртен.“
Леуан му бе казала това, след като го бе посъветвала да убие Елена.
Другият архангел бе излязъл прав – Елена бе променила нещо в него. Кървеше по-бързо, оздравяваше по-бавно. Но също така бе получил най-неочаквания подарък.
– Може би така ще запазя разсъдъка си, когато достигна възрастта на Леуан.
– Поне един от нас е достатъчно смел да го каже – кимна Елижа. – Тя не е луда в общоприетия смисъл.
– Умът ù е наред – съгласи се Рафаел, – но онова, за което го използва… Не е това, което би направила, ако мислеше. – Леуан вече дори не се доближаваше до познатото, но винаги бе играла политическата игра с трезв разсъдък.
– Сигурен ли си? – Елижа се наведе и взе едно камъче, което някак си се бе озовало на иначе голата скала. – Никой от нас не е бил свидетел на младостта ù, но се говори шепнешком, че дори тогава е била очарована от смъртта. Някои казват… не, не мога да го изрека, след като няма доказателство.
Рафаел изрече онова, което другият архангел не искаше.
– Че води мъртвите в леглото си.
Остър поглед.
– Чул си клюките?
– Забравяш, Елижа, че и двамата ми родители бяха архангели.
– Калиане и Надиел са познавали Леуан, когато е била млада?
– Не. Но са познавали други, които на свой ред са познавали нея. – А за онова, което бяха споделили с родителите му, се шушукаше като за най-голямата тайна. Още тогава Леуан се бе превърнала в същество, от което се страхуваха.
– Сега тя е единствената древна – каза Елижа замислено. – Наричат ни безсмъртни, но ние също накрая се превръщаме в прах и се сливаме с пясъците на времето.
– След хилядолетия – отбеляза Рафаел. – Както би се изразила Елена: Не си ли любопитен какво ни чака от другата страна?
– Според много хора ние сме пратеници на боговете им.
Рафаел погледна Елижа.
– След Леуан ти си най-старият от нас. Тя е полубогиня на своята територия. Мислил ли си някога да станеш такъв?
– Виждал съм какво сполетява онези, които поемат по тази пътека. – Елижа не погледна Рафаел, но значението бе ясно. – Дори да не бях, имам Хана. Чувствата ми към нея са прекалено истински, прекалено много представляват това, което този свят е.
Рафаел се замисли за любовта на родителите си, за онази силна и едва ли не възторжена обич, сравнена с чувствата, които изпитваше към Елена. Нямаше нищо възторжено в болката на втвърдения му член, когато я докосваше, на пулсиращата му нужда, породена от страст.
– Титус и Каризмън ще изколят хиляди – каза накрая, – но истинската заплаха остава Леуан.
– Хората ми твърдят, че армията ù от Преродени се е удвоила по численост през последните шест месеца. – Имаше още и обезпокоителни приказки, че някои от войниците са умрели съвсем наскоро – като че ли са били принесени в жертва, за да подхранят силата на Леуан и студената ù прегръдка. – Ако ги пусне на воля по света, това ще е предпоставка за началото на нова Тъмна епоха.
Последната Тъмна епоха бе опустошила цивилизации, развивали се в продължение на хиляди години, разрушила бе сгради и произведения на изкуството, толкова великолепни, че светът вече никога не би познал такива. Милиони подир милиони хора бяха загивали – вторична последица от войната между ангели.
Но тогава не бяха използвани армии от мъртви – кошмари, на които бе дадена плът.

Елена гледаше как дете подир дете придружава Джесами в
стаята на Сам. Кеир го бе довел до полубудно състояние, в което осъзнаваше какво става около него, но не усещаше болка. Гледаше го как се усмихва лъчезарно на подаръците, които приятелите му бяха донесли, и я разкъсваше противоречива смесица от щастие и гняв.

Как бе възможно някой да е толкова покварен, че да посегне на такава невинност?

Кап.


Кап.


Кап.


–
Харесва ù, виждаш ли.

Болката прониза челюстта ù, когато се върна в настоящето. Дори през деня не беше в безопасност, досегаема за дългата ръка на кошмара. Виждаше тюркоазените очи на Ари, втренчени в нейните, как светлината бавно гаснеше в тях, след като Слейтър задоволи чудовищната си жажда. Ари бе прошепнала на Елена да бяга, но по-голямата ù сестра не бе могла да се спаси. Краката ù не само бяха счупени като тези на Бел, но и откъснати от тялото – варварска ампутация.
Трески.
Така бяха изглеждали изпотрошените ù кости, стърчащи от бедрата ù, а кръвта по тях съхнеше при контакта с въздуха.

– Няма да избяга. – Кикот. – Харесва ù, не виждаш ли.


–
Искаш ли да дойдеш при него?

Елена се завъртя на пети и втренчи невиждащ поглед в изненаданото лице на Джесами, умът ù – заключен в кухнята ведно със страданието, което щеше да я преследва дори във вечността.
Джесами колебливо я докосна.
– Елена?
– Да – отвърна, заставяйки се да отговори въпреки зашеметилия я удар на спомените. – Да, бих искала да видя Сам.
– Влез тогава. – В очите на Джесами се четеше тиха загриженост, но тя не зададе въпрос. – Ще заведа децата обратно в класната стая.
Елена изрови отнякъде усмивката си, затвори се за всичко друго и влезе в стаята на Сам.
– И така – каза, – ето как се измъкваш да не пишеш есета в часа на Джесами.
Тревожеше се, че искрата в очите му ще си отиде завинаги. Според Кеир Сам не помнеше нищо за отвличането сигурно заради раната в главата. Имаше голяма вероятност да си спомни по-късно, но лечителите и родителите планираха да го подготвят за това. Дотогава щеше да е станал вече по-силен и – както се надяваха – по-способен да се справи със събитията от онази ужасна нощ.
– Не – отговори Сам с дрезгав глас. – Тя каза, че трябва да наваксам.
– Типично за нея – прошепна Елена, после посочи подаръците. – Доста са.
– Ти донесе ли ми подарък?
Елена се усмихна.
– Дали съм ти донесла? Дори питах родителите ти мога ли да ти го дам.
В очите му имаше вълнение.
– Какво е?
– Хей, внимателно. – Помогна му да се намести на леглото, бръкна в джоба си и извади малка кама, прибрана в метална ножница, впечатляваща със сложен дизайн.
Очите на Сам станаха огромни, когато я постави в ръката му.
– Дадоха ми я, след като приключих с лова на един ангел в Шикоку, Япония. Той ми каза, че е на хиляда години. – Докосна рубина в основата на дръжката. – Според легендата този рубин някога е бил част от окото на дракона.
Малките пръстчета погалиха бижуто с благоговение.
– Какво е станало с дракона?
– Бил толкова стар, че един ден просто решил да поспи. След известно време се вкаменил и се превърнал в най-голямата планина на света. – Не можеше да не си спомни времето, когато майка ù разказваше на нея и сестрите ù приказки, докато се гушеха в леглото на родителите си.
Дори Бел, която бе прекалено голяма за това, се просваше на пода и лакираше ноктите на краката си или четеше списания. Но никога не обръщаше и страница, когато мама им четеше приказки. Премигна, за да преглътне горчивите спомени, и продължи да разказва историята, която за първи път бе чула от будистки монах, докато седяха и пиеха зелен чай близо до безупречно поддържана пясъчна градина.
– Очите му се превърнали в рубини, а люспите – в диаманти, сапфири и смарагди. Само един воин бил достатъчно смел да се приближи до спящия дракон.
– А той събудил ли се е?
– Да. – Наведе се към него и му зашепна заговорнически. – И понеже воинът бил толкова смел, му дал част от окото си.
– Останалото?
– Казват, че драконът още спи и че ако някой е достатъчно храбър и умен да го открие отново, той ще го направи най-богатия на света.
– Аз ще го намеря. – Очите на Сам блестяха като онези митични бижута. – И ще се погрижа да ти направя хубав подарък.
– Знам, че ще го направиш. – Протегна ръка и отметна черните къдрици от сладкото му личице, като в същото време контролираше гнева, който караше сетивата ù на ловец да искат кръв. – Сега спи. Ще говорим пак по-късно.
Кеир влезе, когато се изправи. Загледа се как успокоява Сам със своите ръце на пианист и го приспива, помагайки му да потъне в дълбок сън.
– Ще я пази като съкровище и ти го знаеш – каза лечителят и внимателно остави камата на нощното шкафче. – Това е нещо, което детето взема със себе си и в зрелия си живот.
Елена кимна леко. Едва се държеше на краката си, внезапно засипана от лавина от спомени – сякаш подсъзнанието ù чакаше само Сам да затвори очи. Защо тук? Защо сега? Нито Ари, нито Бел, нито майка ù бяха успели да се доберат до болницата. Стигнаха само до моргата.

– Защо си я довел тук? – Рязък женски глас. – Тя е дете.


Огромна длан около нейните, давайки ù кураж да остане твърда.


– Заслужава да види сестрите си за последен път.


– Не и в това състояние!


– Бет е прекалено млада – каза мъжът,
 –
но Ели не е. Знае какво се е случило. Мили Боже, видяла е всичко.


– Майка й…


– Пищи всеки път, когато действието на лекарствата премине, пищи докато лекарите не я упоят отново. – Думи, които разкъсваха. – Не мога да помогна на Маргарите, но на Ели – да. Всичко в ума ù е объркано. Непрекъснато ме пита дали чудовището е накарало Ариел и Мирабел да го харесат.


– Няма да ти позволя да го направиш.


– Опитай се да застанеш на пътя ми.

– Елена?
Побърза да прошепне тихо „довиждане“, когато Кеир я погледна с прекалено проницателните си очи и излезе в коридора. Умът ù не можеше да престане да кръжи около истината, която съзнанието ù току-що бе изтласкало на повърхността – Джефри я бе завел да види сестрите си. Беше се противопоставил на леля ù, на персонала в болницата, на всички… защото е трябвало да разбере, че Ариел и Мирабел са си отишли завинаги, че не са станали част от мръсния свят на Слейтър.

– Всичко е наред, Ели. – Голямата длан я галеше по главата. Дълбокият глас преливаше от сълзи. – Там, където са сега, няма болка.


Ари и Бел като че
наистина
бяха в покой въпреки начина, по който животът им бе прекъснат – очите им бяха затворени за почивка, а телата им изглеждаха цели под чаршафите. Елена ги бе целунала по студените бузи, бе ги погалила по косите, казала им беше довиждане. Бяха останали до телата повече от час. Докато…


–
Добре, татко. – Плъзна ръката си в неговата и вдигна поглед към мъжа, който за нея винаги бе представлявал най-силният стълб във Вселената. – Вече можем да си вървим.


В онези светлосиви очи, които открай време излъчваха твърдост и сила, блестяха сълзи.


– Така ли?


– Не плачи. – Той се наведе, а тя вдигна ръка и избърса сълзите. – Вече не изпитват болка.

Елена пое със залитане по един страничен коридор, ръката ù трепереше. Винаги бе вярвала, че е изгубила баща си в деня, когато кръвта се проля, но бе грешала. Онзи следобед в болницата той все още бе неин татко, все още бе мъж, готов да се бори за правото на дъщеря си да се сбогува с близките си.
Кога се бе объркало всичко? Кога баща ù бе започнал да се отнася с нея като с някакво противно същество, което не можеше да гледа? И колко ли още спомени бе погребала?
– Елена?
Обърна се и се намери лице в лице с Кеир. Изражението му бе загрижено.
– Би ли…
Но Елена вече клатеше глава.
– Съжалявам, но трябва да вървя. – Едва не изтича в чакалнята, след което пое към най-горния етаж. Крилете ù се влачеха по скритите стъпала, предназначени за вампири, но се справи и излезе на леденостудения въздух, без никой да я спре.
Вятърът ù подейства като студена плесница по прегрелите бузи, свежият въздух ù се отрази като истински балсам.
„Не искам да си спомням.“ Мисъл на страхливка, но не бе достатъчно силна да понесе онова, което знаеше и което тежеше на подсъзнанието ù. Защото бе лошо. По-лошо от всичко друго. А и вече се бореше да оцелее въпреки спомените.
Покашляне отляво.
– Щях да те питам дали гледаш звездите, но е още пет.
Гърбът ù се скова. Какво бе казала? Който и да е освен Гален.
– Венъм.




21


 

Вампирът носеше характерните за него слънчеви очила, а устните му бяха извити в познатата присмехулна усмивка.
– На твоите услуги.
Осъзна, че трябва да е напуснал Ню Йорк веднага след пристигането на Дмитрий там.
– Вампирите страдат ли от разликата във времето при полет?
Венъм свали слънчевите си очила, така че тя бе изложена докрай на въздействието на очите му, които бяха с вертикални зеници като тези на змиите. Нямаше значение, че ги е виждала и преди. Кожата ù все още настръхваше от шока – дълбок интуитивен отговор на чуждоземната интелигентност в тях. Част от нея се питаше дали само очите му са били променени, когато е бил Преобразуван, и дали Венъм мислеше като човек, или интелектът му представляваше нещо далеч по-хладнокръвно?
– Предлагаш да успокоиш болките ми, ловецо? – каза вампирът и прокара език по един дълъг преден зъб, от който се отдели златиста капка, пълна с отрова. – Трогнат съм.
– Просто съм дружелюбна – отвърна тя със същия сарказъм.
Зениците на Венъм се свиха в мига, в който постави отново слънчевите очила.
Тя не можа да се сдържи.
– Защо езикът ти не е раздвоен?
– А ти защо не можеш да летиш? – Самодоволна усмивка. – Тези неща на гърба ти не са аксесоари, нали знаеш.
Показа му среден пръст, но частица от нея се радваше на дразнещото му присъствие. Твърдо я беше върнал в настоящето, а миналото бе заключено в онзи шкаф, където предпочиташе да го държи през повечето време.
– Не трябва ли да бъдеш мой водач?
Той махна с ръка.
– Последвай ме, милейди.
Въпреки думите му тръгнаха рамо до рамо. Водеше я към офиса на Рафаел, за чието съществуване тя дори не знаеше дотогава.
– Какво е настроението в Манхатън? – Беше говорила за това със Сара и с Ранзъм, но мнението на вампир – при това толкова силен като Венъм – вероятно щеше да е различно от това на хората.
Разбира се, Венъм не ù отговори направо.
– Хората започват да вярват, че  клюките за твоето възкръсване са силно преувеличени. Повечето мислят, че си мъртва и погребана някъде. Толкова тъжно.
Не обърна внимание на преднамерената провокация.
– Истината още не е излязла наяве? Знам, че хората на Рафаел няма нищо да кажат, но останалите? Михаела?
– Ревнува. Рафаел е първият, преобразувал човек в ангел, за когото живите си спомнят. – Погледна я, но всичко, което тя видя, бе собственият ù образ, отразен от стъклата на слънчевите очила. – Ти си уникална награда. Внимавай да не те хванат и провесят на някоя стена.

Рафаел седеше зад огромно черно бюро, когато влезе.
Венъм я бе оставил пред вратата. Чувството за нещо познато я връхлетя с безмилостна сила. Той имаше подобно бюро и в Кулата.


Ако сега те просна на бюрото си и вкарам в теб два пръста, мисля, че истината ще се окаже друга.

В този миг Рафаел вдигна поглед, в очите му недвусмислено гореше сексуална топлина. Прекрасно знаеше за какво мисли тя. Задържа погледа му, затвори вратата и преднамерено бавно отиде до него. Вместо да спре, когато стигна до гранитеното бюро, скочи и избутвайки документите от пътя си, провеси крака от другата страна, разкрачвайки ги и хващайки го в капан.
Архангелът постави длани на бедрата ù.
– Отново идваш при мен с кошмарите си, за които чета в очите ти.
– Да – каза и прокара ръце през косата му. – Идвам при теб. – Никого другиго не даряваше с такова доверие.
Той стисна бедрата ù и без никакво усилие я придърпа по-близо до себе си, демонстрирайки сила, от която сърцето ù се разтуптя. Архангелът на Ню Йорк бе в опасно настроение днес. Вдигна глава, а тя се наведе и го целуна. Продължи да бъде в тази доминираща позиция само още секунда. Леко преместване на ръцете му и Елена се озова в скута му, краката ù от двете му страни, влажното и горещо местенце между бедрата ù – притиснато в твърдия му член.
При този внезапен и наелектризиращ контакт тя ахна. Бе ù необходима секунда да осъзнае, че е разперила криле на бюрото му.
– Размествам документите ти – прошепна, допряла устни до неговите, които я изкушаваха да се отдаде на най-еротичния от греховете.
Той вдигна ръка и обхвана едната ù гърда.
Вълна от усещания. Гърбът ù се изви сякаш по собствена воля.
– Лично ще си поискам компенсация за лошото ти поведение. Готова ли си да платиш? – Въпрос, наситен със сексуалност и жестокост, който я накара да настръхне от страх и събуди инстинкта ù за оцеляване.
Но вместо да се съпротивлява, се отпусна. Рафаел, помисли си, бе толкова страшен, че можеше да прогони и най-лошия кошмар. Зъбите му се сключиха около пулсиращото място на врата ù, ръцете му свалиха дрехата ù и тя остана гола от кръста нагоре. Елена стисна раменете му и притихна.
После тези силни бели зъби се придвижиха по-надолу.
Стомахът ù се сви от страх и желание – смесица, към която би могла да се пристрасти.
– Рафаел.
Близна я леко с език, едната му ръка на гърба ù, а другата – на гърдата ù, за да може бавно да гали зърното. Цялото ù тяло се бе стегнало в очакване.
– Имаш намерение да ме хапеш ли? – Въпрос, зададен с дрезгав глас.

Може би.

Доловила студена нотка, откри, че се колебае, макар тялото ù да копнееше за докосването му. Беше ли достатъчно заякнала, та да си премери силите с Архангела на Ню Йорк в това му настроение?

Ти си ми партньорка, Елена. Нямаш избор, освен да се учиш.

Беше в ума ù, прокрадваше се като желание и осуетяваше защитата ù.
– Ще разбереш ли някога необходимостта от съществуването на граници? – Захапа леко устната му, достатъчно ядосана, че да действа инстинктивно.
Очите му станаха като мрака в полунощ. Вдигна глава и прокара палец по зърното, което бе възбудил до състояние на пулсираща готовност.
– Не.
– Съжалявам – обгърна врата му с ръце. – С мен не можеш да се измъкнеш с подобни диктаторски изкази. – Нямаше да позволи на гнева си да издигне преграда между тях. Струваше си да се бори за това, което ги свързваше, за първичното и болезнено чувство. – Никога няма да приема да бъда превърната в кукла на конци. Нито от страна на Леуан и със сигурност не и от страна на мъжа, когото смятам за свой.
Той не отговори, просто я гледаше с онази отчужденост и концентрираност. Беше се взирал така в нея и при първата им среща. Тогава се страхуваше, че ще я убие. Не, знаеше, че няма да я погуби. Но… можеше да я нарани така, както само един безсмъртен е способен. Трябваше да отстъпи, но тя никога не действаше така.
– Защо – каза и докосна с носа си неговия в знак на неизказана привързаност, на доверие, което приличаше на тънък конец, който можеше да се скъса само при едно-единствено невнимание – си в толкова лошо настроение?
Мирисът на море стана по-силен – почти можеше да докосне пяната. Мълчанието, пълно с неизказани неща, бе като надвиснало над главите им блестящо острие. По гърба ù потече пот, но продължи да го прегръща, да се бори за връзката им, която се бе появила от нищото, а бе станала най-важното нещо във Вселената.

Елена.
Погали ума ù и отпусна глава в извивката на врата ù.

Сърцето ù биеше тежко. Знаеше, че опасността е преминала, прокара ръце през косата си, сгуши лице в него.
– Ти си имаш своите собствени кошмари – каза. Осъзнаването на този факт бе като прояснение след буря. – Били са лоши днес.
Обгърнал я с двете си ръце, той я притегли дори още по-близо до себе си. Тя не се отдръпна, изпитваше потребност от топлината на тялото му толкова, колкото и той – от нейната. А нима това не беше неочаквано откритие? Архангелът на Ню Йорк се нуждаеше от нея? От нея, Елена Деверо, ловец от Гилдията и нежелана дъщеря. Стисна го силно, но и нежно, прилепи устни до слепоочието му, до бузата му – до всяко местенце по него, което успя да достигне.
– Трябва да е от нещо във въздуха – изрече толкова тихо, че едва се чуваше. – Като че ли не мога да престана да мисля за майка си, за сестрите си. – За първи път говореше на глас за кошмарите си. Дори най-добрата ù приятелка не знаеше истината за детството ù, за злото, което я преследваше така ожесточено, че в някои дни не можеше да диша.
– Кажи ми имената им. – Топъл дъх по врата ù, ръцете му, толкова силни, я прегръщаха.
– Знаеш ги.
– Само като имена.
– Майка ми – отвърна, притискайки го здраво – се казваше Маргарите.

Елена.
Умствена целувка, миризмата му я обгърна със същата покровителственост като ръцете му.

Долната ù устна затрепери и тя я захапа.
– Дошла в Щатите, когато се омъжила за баща ми, и оттогава живеела тук, но пак говореше с парижки акцент. Беше така очарователна, прелестна – като пеперуда – със смеха и сръчните си ръце. Обожавах просто да седя в кухнята или в стаята, където работеше, и да я гледам как говори, докато си върши нещо.
Маргарите майстореше юргани. Бяха красиви и единствени по рода си. Тя ги продаваше и печелеше достатъчно пари, та да спести малко. Нищо, сравнено с богатството на съпруга ù, но то бе предадено на дъщерите ù с любов. Докато Джефри…
– Никога нямаше да позволи на баща ми да извърши онова, което направи.
– Жив е само защото го обичаш. Знам го.
– Не би трябвало да го обичам, но не мога. – Любовта ù имаше такива дълбоки корени, че дори годините на пренебрежение от негова страна не бяха успели да ги изтръгнат напълно. – Искаше ми се да бе умрял той, а не майка ми, но знам, че на нея не би ù харесало да мисля така.
– Майка ти щеше да ти прости.
Елена толкова много желаеше да повярва в това, че чак изпитваше болка.

– Тя беше сърцето на семейството.
Всичко
умря с нейната гибел.

– Разкажи ми за сестрите, които си изгубила.
– Ако мама бе сърцето, то Ари и Бел бяха спокойствието и бурята. – Оставиха зейнала дупка в основите на семейство Деверо, когато кръвта им се разля по пода.

Красивото лице на Слейтър, устните му – боядисани в блестящо червено.

Притисна се в Рафаел и отчаяно изблъска образа от ума си.
– Бях средното дете и това ми харесваше. Бет беше бебето, но Ари и Бел понякога ми позволяваха да правя разни неща с тях. – Думите вече не искаха да излизат от гърлото ù, гърдите ù се бяха стегнали от липсата на въздух.
– Аз нямам братя и сестри.
Думите, достатъчно неочаквани, си проправиха път през мъката ù. Остана на мястото си, обвита като бръшлян около него, и слушаше.
– Ангелите рядко имат деца и родителите ми са били на хиляди години, когато съм се родил. – Всяко раждане беше празник, но неговото бе особено радостно посрещнато. – Бях първото дете на двама архангели, родило се за хилядолетия.
Елена, неговата жена ловец, му имаше доверие, че се намира в безопасност с него и лежеше тихо в скута му. Обаче той усещаше вниманието ù, чувстваше дланите ù топли през ленения плат на ризата си. Плъзна едната си ръка по голия ù гръб – бавно и леко – и продължи да говори, да споделя неща, за които не бе казал и дума цяла вечност.
– Но имаше и такива, които твърдяха, че не е трябвало да се раждам.
– Защо? – Повдигна глава и потърка очите си с кокалчетата на пръстите си. – Защо са казали така?

– Защото Надиел и Калиане били
прекалено
стари. – Стояха толкова близо един до друг, че гърдите ù докосваха неговите при всяко поемане на въздух. Той прокара длани по извивката на кръста ù и се наслади на усещането да милва кожата ù. – Някои били загрижени, че са започнали да се израждат.

Елена смръщи вежди.
– Не разбирам. Безсмъртието си е безсмъртие.
– Но ние еволюираме – обясни той. – А други дегенерират.
– Леуан – прошепна. – Тя еволюирала ли е?
– Така казваме, но дори Десетимата се чудят в какво се е превърнала. – В кошмар, това бе сигурно. Но дали този кошмар щеше да измъчва само нея, или заплашваше да опустоши целия свят?
Елена в никакъв случай не беше глупава. Разбра само за секунди.
– Затова и майка ти е екзекутирала баща ти.
– Да. Той бил първи.

– И двамата? – Болка –
за него
-  в изразителните ù очи.

– Не и в началото. – Видя последните моменти от съществуването на баща си така ясно, сякаш образите бяха нарисувани върху ирисите му. – Животът на татко завърши в огъня.
– Онзи стенопис – попита тя – в коридора в нашето крило… Неговата смърт ли изобразява?
– Напомняне какво навярно ме очаква.
Тя поклати глава.
– Никога. Няма да го позволя.
Неговата жена човек, помисли си, неговата жена ловец. Беше толкова млада и все пак у нея имаше сила, която го очароваше и щеше да продължи да го затрогва и през вековете. Вече го бе променила по начин, който не разбираше – може би, помисли си, съществуваше възможността тя да го спаси от лудостта на Надиел.
– Дори да не успееш – каза, – уверен съм, че ще намериш начин да сложиш край на живота ми, преди да опозоря света, извършвайки зло.
Несъгласие в очите ù.
– Умираме – рече тя, – умираме заедно. Такава е сделката.
Сети се за последните си мисли, докато падаше заедно с нея в Ню Йорк, тялото ù – потрошено в ръцете му, гласът ù – по-тих и от шепот в ума му. Нито за секунда не бе допуснал, че има цяла вечност пред себе си, бе предпочел да умре с нея, със своята жена ловец. Че тя ще избере да направи същото… Сви длани в юмруци.
– Умираме – повтори тя, – умираме заедно.
Миг на пълна тишина, усещането, че нещо си е дошло на мястото.
Освобождавайки се от болката, породена от спомена, притисна устни до пулсиращото място на врата ù.
– Трябва да видим какво ти е изпратила Леуан.
Тя потрепери.
– Мога ли да взема ризата ти?
Позволи ù да стане от скута му, тялото ù – красиво и стройно… И силно. Преценявайки тонуса на мускулите ù, когато тя се обърна да погледне нещо на бюрото му, взе решение.
– Уроците по летене започват утре.
Тя се извърна толкова рязко, че едва не се спъна в крилете си.
– Наистина ли? – Огромна усмивка раздели лицето ù на две. – Ти ли ще ме учиш?
– Разбира се. – Нямаше да повери живота ù на никого другиго. Свали ризата си и ù я даде.
Тя я облече и нави ръкавите. Беше прекалено голяма за нея, разбира се, но остави краищата да висят. Когато той каза нещо по въпроса, бузите ù порозовяха.
– Удобно ми е, окей? А сега, къде е този глупав подарък?




22


 

Елена видя как устните на Рафаел се разтягат, оформяйки най-лекия намек за усмивка, но той не каза нищо. Отиде до шкафа в ъгъла. Мускулите на гърба му играеха и демонстрираха сила и лекота, които караха всичките ù женски хормони да молят за вниманието му.
Чувствената наслада да гледа как нейният архангел се движи прогони ехото от миналото. Отиде до него. Той отвори шкафа и видяха вътре малък черен предмет с размерите и формата на кутийка за бижута. Тя се отдръпна и дори направи крачка назад, а думите излязоха от устата ù в забързан поток.
– Хвърли това нещо в най-дълбоката дупка, която намериш.
Рафаел я погледна.
– Какво усещаш?
– Полазват ме тръпки. – Обви тялото си с ръце, после плъзна длани нагоре и надолу, а в стомаха ù се настани ледена буца. – Не го искам близо до мен.
– Интересно. – Взе кутията. – Не чувствам нищо, а въпреки че няма кръв, на теб ти говори.
– Не я докосвай – процеди тя през стиснатите си зъби. – Казах ти да я изхвърлиш.
– Не можем, Елена. Знаеш го.
Не искаше да е така.
– Игра на власт. И какво? Ще ù благодарим и ще ù изпратим някаква дрънкулка в отговор. Трябва да имаш няколко да се търкалят наоколо.
– Няма да стане така. – Очите му бяха придобили онзи мрачен цвят, който някой би могъл да открои в най-дълбоката и тъмна част на зората, преди слънцето да се издигне на хоризонта. – Този подарък е много специален. Това е тест.
– И какво? – повтори тя. – Архангелите си играят на власт. Кой, по дяволите, казва, че и аз трябва да участвам?
Рафаел остави кутията в ъгъла на бюрото си, крилете му шепнеха до нейните.
– Независимо дали ти харесва или не, като стана моя любовница, прие поканата да се включиш и ти в тези игри.
Сякаш хиляди паешки крачета полазиха по кожата ù.
– Може ли да го изхвърлим, след като го отворя?
– Да.
– И това няма да бъде лоша политика?
– Ще бъде изявление. – Подаде ù ръка. – Ела, ловецо. Имам нужда от капка от кръвта ти.
– Виждаш ли? Зловещо. – Потрепери, извади един от ножовете си и прободе левия си показалец. – Всеки, който избира да ти направи заключени с кръв подаръци, не би ти поднесъл вана и аксесоари към нея.
Рафаел хвана ръката ù, взе кутията и стисна пръста ù, колкото да се сдобие с една-единствена блестяща капка кръв. За един миг, в който сякаш всичко замръзна, тя я гледаше как си стои върху кожата ù като че ли не иска да докосне кадифената кутийка, след което бавно и тихо падна. Кутийката като че ли я погълна – ненаситен мрак, изгладнял за вкуса на живота. Ръката ù стисна здраво ножа.
– Наистина не желая да ходя на онзи бал.
Рафаел целуна върха на пръста ù, преди да пусне ръката ù.
– Искаш ли да я отворя?
– Да. – Нямаше да докосне това нещо, ако можеше да го избегне.
Той я отвори. Отначало тя не можеше да види какво има вътре, защото ръката му ù пречеше, но после той помръдна…
Повдигна ù се. Изпусна ножа, обърна се и тръгна към вратата, която, както се надяваше, водеше към банята. Гаденето сякаш я разкъсваше, когато влезе с препъване в тясното пространство. Отпусна глава над тоалетната чиния и повърна обяда си, раздирана от мъчителни спазми, като че щеше да изхвърли самата вътрешна обвивка на стомаха си.
По някое време осъзна, че е на колене и Рафаел е до нея, придържа косата ù далеч от лицето и е разперил криле, за да я обгърне в бялото си злато. Спазмите утихнаха, но цялото ù тяло трепереше. Пусна водата в тоалетната и седна.
Рафаел стана и ù донесе студена хавлия.  Избърса лицето си, ясно усещайки присъствието му. Беше клекнал пред нея, гневът му беше като опустошителен пламък.
– Какво – каза с онзи студен тон, с който веднъж го бе чула да говори на Михаела – означава тази огърлица?

– Трябва да е копие – отвърна със задавен глас. – Погребахме истинската.
Видях
. – Преди капакът на ковчега да се затвори напълно, бе съзряла за последен път лицето на Бел.

Дланите му обхванаха бузите ù като в чаша, красивите му криле бяха широко разперени.
– Не ù позволявай да спечели. Не допускай да използва спомените ти срещу теб.

– Господи, тази
кучка
. – Гневът се надигна във вълна, която заслепяваше. – Направила го е нарочно, нали? – Това всъщност не беше въпрос, защото знаеше отговора. – Не съм заплаха за нея, постъпва така, защото ù е
забавно
. Иска да ме пречупи. – Без никаква друга причина, единствено заради няколкото мига развлечение.

– Очевидно не те познава. – Дръпна я, за да ù помогне да се изправи.
Тя отиде до мивката, сложи хавлията на плота и изплакна устата си с почти вряла вода.
– Бел – каза, когато най-после се почувства чиста – щеше да разкъса гърлото на Леуан заради това, че се е осмелила да я използва срещу мен. – Споменът за сладката, но дива по природа нейна сестра я накара да изправи гръб. – Да вървим.
Този път, макар да продължаваше да отказва да я докосне, погледна много внимателно огърлицата, която Леуан ù бе изпратила.
– Копие е. – Заля я облекчение, краката ù заплашваха да не издържат тежестта на тялото ù и тя се хвана за бюрото. Китайката архангел не беше осквернила гроба на Бел. – Една година решихме да гравираме името на Бел на задната страна с нагорещена метална жица. Бяхме успели да направим само едно колебливо „Б“, преди мама да ни хване. – Споменът я накара да се усмихне, отмивайки грозотата. – Наистина изглеждаше бясна, защото огърлицата беше девет карата.
Остави бижуто обратно в кутията и Рафаел я затвори.
– Ще се погрижа да се отървем от нея.
– Направи го… но първо ми направи копие. – Оголи зъби в жестока усмивка. – Кучката иска да си играе игрички, ще играем тогава.
– Шпионите ù ще ù докладват – отвърна Рафаел. – Ходът е добър, но няма да го позволя.
Тя завъртя рязко глава.
– Какво?
– Това имаше за цел да те нарани. Ако носиш огърлицата, ще ти напомня за миналото.
– Да – отговори. – Ще ми напомня как Бел наби местния хулиган, макар че беше с три години по-голям от нея и с двайсет и пет килограма по-тежък. Ще ми напомня за силата и волята ù.
Рафаел дълго я гледа.
– Но тези спомени идват, обгърнати в мрак.
Не можеше да не се съгласи.
– Сигурно е дошло време да приема мрака, вместо да бягам от него.
– Не. – Челюстта на Рафаел в този момент представляваше жестока линия. – Няма да позволя Леуан да те въвлече в жив кошмар.
– Тогава ще я оставиш да спечели.
Силна, неочаквана целувка.
– Не, ще я накараме да повярва, че е спечелила.

Рафаел се отърва от подаръка на Леуан и полетя обратно
към Убежището в тъмните сенки на нощта. Онова, което каза на Елена, беше истина, но тя бе прикрила друга, по-дълбока истина.

Беше го направил, за да я защити.
И тя го знаеше. Но го бе оставила да я убеди. Което повече от всичко друго говореше за дълбочината на белезите ù. Някога, когато Юръм бе все още с ума си, когато все още си спомняше младия човек, какъвто някога беше, двамата с Рафаел бяха водили разговор.
– Човешкият живот – бе казал другият архангел – е толкова мимолетен.
Рафаел, който още не бе навършил три хиляди години, бе кимнал.
– Имам приятели хора. Говорят за любов и омраза, но се питам какво всъщност знаят за тези чувства.
До ден днешен си спомняше книгата, която Юръм му бе дал. В нея се разказваше за възрастен мъж, който се забавлява, преструвайки се на млад.
– Не количеството има значение, Рафаел. Ние пропиляваме живота си, защото е безкраен. А хората трябва да изживеят хиляда живота в един. Всяко нараняване е по-остро като чувство, всяка радост – по-ярка.
Рафаел се изненада – дори тогава Юръм беше развратен, безгрижен в отдаването си на удоволствия, отворен за жестокостта.
– Говориш така, сякаш им завиждаш.
– Понякога. – Онези живи зелени очи се бяха втренчили в селото, сгушено под древния замък, който по онова време наричаха свой дом. – Питам се какъв ли щях да бъда, ако знаех, че имам само пет или шест нищожни десетилетия, за да оставя своя отпечатък върху света.
Накрая Юръм наистина остави огромен отпечатък върху света, но той не беше онова, за което бе копнял на млади години. Сега щеше да бъде запомнен завинаги предимно като архангела, изгубил живота си в битка за територия и власт. Много малко бяха тези, дори сред ангелите, които знаеха истината – че Юръм се бе преобразил в Роден от кръвта, отровен от токсина, превърнала кръвта му в отрова. Бащата на Рафаел никога не бе чувствал такава жажда за кръв. Но копнежът на Надиел за власт беше, в много отношения нещо дори по-лошо.
Видя Елена да стои на терасата на дома им все още облечена в ризата му. Разпери великолепните си криле, сякаш зажаднели за полет, и се гмурна дълбоко и бързо.

Рафаел!
Вик, пълен колкото с учудване, толкова и със страх.

Усети как в него се пробужда нещо отдавна заспало, нещо от  самонадеяното момче, което развеселяваше Юръм, и се издигна вертикално, преди да започне да пада спираловидно надолу – движения, които биха изпратили неопитния в летенето право върху скалите долу.
Беше по средата на спускането, когато го усети – умът на Елена се сля с неговия и той чу мисловното ù ахване, когато изпита опасността и екстаза от падането. После се издигна нагоре. Тя остана с него, докато не се понесе по разкошния въздушен поток, за да се приземи на терасата.
Тя го изгледа втренчено за миг и прибра крилете си.
– Какво – поклащане на главата – се случи току-що?
– Свърза се с мен. – Би трябвало да е невъзможно. Той беше архангел и щитовете му бяха непробиваеми. Но, спомни си, тя го направи веднъж и преди. Като смъртна. Беше се изгубил в нея в онзи ден, бе потънал така дълбоко в дивия парфюм на глада ù, че бе престанал да мисли. По-късно трябваше да се изправи срещу гнева ù, защото си бе помислила, че това е опит за насилие от негова страна. Жената ловец на Рафаел не бе разбрала какво бе сторила.

Има хора – един на милиард може би, – които ни правят нещо различно от онова, което сме. Бариерите падат, огънят се запалва и умовете се сливат.

Леуан бе убила смъртния, докоснал я така дълбоко.
Но Рафаел бе избрал да обича.
– Усетих онова, което чувстваше ти. – Очите на Елена все още светеха оживено. – Така ли е, когато си в ума ми?
– Да.
Пауза. Изражението ù бе замислено.
– Не ти харесва, нали? Че мога да се промъкна под щитовете ти.
– Имал съм над хиляда години зад гърба си, за да свикна да бъда сам в главата си. – Погали я по бузата с опакото на дланта си. – Смущаващо е да установя и друго присъствие там.
– Сега разбираш как се чувствам. – Повдигната вежда. – Не е хубаво да знаеш, че нищо не остава лично.
– Никога не съм превземал най-дълбоките ти мисли.
– И откъде да съм сигурна? – запита тя. – Кога си кавалер по отношение на способността си да проникваш, щом поискаш? Как мога да съм убедена, че онова, което реша да споделя с теб, е наистина мой избор?
За първи път той започна да разбира.
– Иначе ще се опознаем много по-бавно.
– Бързината не е всичко. – Ръцете ù стискаха здраво перилата.
Замисли се за доверието, което му бе засвидетелствала, когато му разказа за майка си, за съчувствието, което бе проявила и така бе поела част от тежестта на собствените му спомени.
– Предполагам, че няма да получа нищо по-добро от архангел. – Думите бяха смекчени от веселите искрици в очите ù. – Говоренето посредством умовете не ме безпокои. То е двустранно. Другото ме тревожи и имам чувството, че няма да мога да го контролирам още дълго време.
– Долови ли някоя от мислите ми, докато бяхме свързани?
– Не. Бях прекалено погълната от полета. Господи, можеш да летиш, Рафаел. – Подсвирна. – Знам, че онова, което направи, не е лесно.
Гордостта разцъфтя у него, родила се от сърцето на младежа, какъвто бе преди Калиане. Преди Айсис. Преди Дмитрий.
– Долових име. – Колебливи думи. – За баща си ли мислеше?
– Да. – Загледа се как вятърът запраща няколко непокорни бели кичура в лицето ù, тялото ù – очертано на фона на обсипаното с диаманти небе, и направи избор. – Смятах, че в много отношения лудостта на баща ми е била по-страшна от тази на Юръм.
Елена не го прекъсна, просто направи крачка напред, за да сплете пръсти с неговите. Той мислеше за огромната промяна, настъпила в живота му след онзи ден, когато за първи път срещна Елена Деверо, ловец от Гилдията. Толкова бързо бе завладяла сърцето му и бе станала жизненоважна част от съществуването му.
– В случая с Юръм, макар и не без известна доза колебание, накрая Десетимата постигнаха съгласие, че трябва да умре. – Но все още най-много го тревожеше Леуан. – Леуан мислеше, че силата, която се добива в резултат на превръщането в Роден от кръвта, си заслужава.
Елена потрепери.
– Трябваше да ù покажеш стаята, в която Юръм държеше останките от жертвите. – Споменът накара стомаха ù да се разбунтува. – Беше истинска кланица. Дори само миризмата би накарала повечето хора да пищят.
– Забравяш, Елена – каза Рафаел, а очите му бяха почти черни, – че Леуан си играе с мъртвите.

Не позволявай на медальона да се люлее, Ели.


Опитвам се.


Шшш, мама ще ни чуе.

Вдъхна свежия аромат на Рафаел, преглътна отровния шепот на спомена и се концентрира върху настоящето.
– Защо баща ти да е бил по-лош?
Нощният ветрец разроши косата на Рафаел, по-тъмна от заобикалящия ги мрак.
– Той не убиваше безразборно. Дълго време всички бяха убедени, че го движи просто жаждата за власт, за територия.
– И други са се присъединили към него – предположи тя.
Той кимна бавно с глава.
– Баща ми беше император, но искаше да бъде бог. В началото убийствата бяха тайни, дори политически.
Елена вдигна ръка да отметне косата от лицето му. Изпитваше нужда да го докосне, защото изведнъж той стана далечен и чужд.
– Какво накара хората да променят мнението си?
Рафаел притисна ръка към дланта ù, но изражението му продължи да бъде кисело и далечно.
– Започна да изгаря цели села, намиращи се на чужди територии.
Помогна ù това, което бе прочела под ръководството на Джесами.
– Декларация за война.

– Баща ми не виждаше нещата по този начин. Очакваше останалите от Десетимата да се озоват под негово командване. По онова време вече вярваше, че
е
бог.

– На колко беше ти, когато той умря?
– Само на няколко десетилетия.
Дете, помисли си тя, нищо повече от дете.
– Това означава… – Млъкна, защото не можеше да продължи.
– Че е бил луд и преди да се родя.
Прегърна го през кръста и постави ухо на сърцето му.
– Затова и са се тревожели при раждането ти.

Ръцете му бяха като стоманени обръчи около нея.
Понякога се питам какво ми е предал в наследство. Какво ми е предала на свой ред и майка ми.





23


 

В онзи момент Елена разбра, че Архангелът на Ню Йорк е разкрил пред нея нещо, което не би споделил с никого другиго. Не можеше да каже как е разбрала това. Но знаеше. Както знаеше, че няма думи, с които да отговори на въпроса на Рафаел. Само времето бе способно да го направи, но…
– Животът ти е поел в посока, която дори Леуан не би могла да предвиди. Нищо не е предначертано.
Рафаел не каза нищо цели няколко дълги минути, просто си стояха, а нощните ветрове свиреха мрачната си музика и галеха крилете им. Нейният архангел не си бе направил труда да облече друга риза. Беше ù приятно да усеща кожата му под дланите и бузата си. Осъзна, че изпитва странно задоволство въпреки обезпокоителните събития, произтекли през деня.
– Нощта е спокойна – рече най-после Рафаел. – Вятърът е съвсем тих. Видимостта е добра във всички посоки.
– Благоприятна нощ за летене – прошепна тя.
– Да.
Прегърна го през врата и той се издигна във въздуха. При излитането вятърът отметна косата от лицето ù, после рязко я духна напред и тя обгърна и двамата.
– Трябва да я подстрижа – прошепна и извади с едната си ръка влезлите в устата ù кичури, другата бе твърдо обгърнала Рафаел.

Защо не си го сторила още когато беше ловец? Мисля, че тя те прави уязвима.


Днес чувстваше раната почти на повърхността, но независимо от това Елена отговори.
Косата ми е като тази на майка ми. Бях единствената от четири деца, чийто цвят на косата се запази и след като пораснах.
Ари и Бел бяха със златисторусия цвят на косата на Джефри, а Бет приличаше на баба си, майката на Джефри, и имаше разкошна медноруса коса.


Значи и двамата приличаме на майките си.

Знаеше, че онова, което тя пазеше като скъпи спомени, за него може би означаваше проклятие, затова погали с устни брадичката му като жест на мълчалива утеха.
– По-бързо.
Рафаел се издигаше и спускаше без предупреждение, а тя се смееше, изпълнена с истинска радост, обвила го с крака. Не бе разбрала, че е разперила криле, докато не започнаха да порят въздуха.
– Рафаел!
– Прибери ги – каза той. – Иначе ще се приземим грубо.
Премисляйки всичко стъпка по стъпка, тя сви крилете си. Заради това, че се противеше на вятъра, изпита внезапна болка в мускулите, но не бе нещо, за което да се тревожи.
– Искат отново да се отворят.
– Инстинкт. – Спуснаха се по-ниско, той разпери напълно крилете си, за да си подсигури цялата им ширина. Приземиха се плавно и умело на едно малко планинско плато, гледащо към недълбока, затрупана със сняг долина.
– Тук земята е различна от тази близо до Убежището. – Времето сякаш бе облагородило краищата ù и видът на долината подсказваше, че по-скоро ще се превърне в люлка за нея, отколкото лобно място.
– Снегът тук е мек – рече Рафаел. – Затова мястото е добро да се учиш да летиш.
Сърцето ù прескочи един удар.
– Сега? – Мислеше, че има намерение само да я „повози“.
– Сега.
Завладяна от вълнение, Елена пристъпи към ръба на платото и погледна надолу.
И надолу.
Никога до момента не бе получавала световъртеж, но…
– Сега, когато знам, че ще падам, разстоянието ми се струва много по-голямо.
– Страхуваш се? – Крилете му докоснаха нейните, златисто проблясване, което долови с крайчеца на окото си.
Устните ù се извиха в усмивка.
– Да не би да ме посипваш с прах, архангеле?
– В тъмното ангелският прах, разпръснат по крилете, е много красив. – Целуна я по брадичката и застана до нея, а афродизиакът, какъвто всъщност прахът беше, нашепваше за секс. – Ще попие в кожата ти, докато летиш, и ще те подготви за мен.
– Само говориш – измърмори тя и усети как ръцете му я хващат здраво през кръста.
– А какво правя сега.
– Единственият начин да се науча да летя е като летя. – Скочи от ръба на скалата.
Завладя я страх, който хвърли сянка върху всичко друго освен върху необходимостта да оцелее. Крилете ù се разпериха, уловиха въздуха и забавиха падането ù, а мускулите ù се противяха на внезапно зародилото се напрежение. Ризата на Рафаел се развяваше, оголвайки стомаха ù за стихиите. Но тя не даваше и пет пари, интересуваше се повече да накара крилете си да ù служат. Беше обаче прекалено късно, земята се приближаваше с огромна скорост.
Никой сняг не би могъл да бъде толкова мек – щеше да се удари достатъчно лошо, че да счупи някоя кост.
Силни ръце я хванаха под мишниците и я вдигнаха без никакво усилие.

Свий крилете си.

Подчини се, макар адреналинът, изпълнил вените ù, да я караше да направи точно обратното. В мига, в който краката ù докоснаха земята, Елена се обърна рязко и го побутна в гърдите, а дланите ù се сгорещиха при допира до голата му кожа.
– И в това се изразява твоята идея да ме учиш? Можеше да се размажа оттук до Манхатън!
– Не беше ни най-малко в опасност. – В очите му грееха весели пламъчета и това само я ядоса още повече.
– Така ли се учат да летят ангелите – бутат ги от някоя скала, преди да са имали възможност да изпитат страх? – Гневът ù изведнъж се стопи, макар че сърцето ù продължаваше да блъска силно в гърдите ù. – Бутате бебетата отвисоко?
– А как според теб се учат да летят птиците.
– Ха! – Скръсти ръце отпред. Ризата бе залепнала за кожата ù, влажна от пот. – Но аз съм възрастна и вече познавам страха.
– Затова и не те предупредих. Инстинктът си свърши работата.
Прокара длани по бузите си в опит да ги охлади, пое си дълбоко дъх, завърза краищата на ризата и се върна обратно.
– Добре, бутни ме отново.
– Можеш и сама да направиш тази крачка.
Елена отдавна се бе научила да не показва страха си, защото той бе слабост, която можеше да бъде използвана срещу нея. Този път обаче нямаше какво друго да направи, освен да си признае.
– Прекалено съм уплашена.
Рафаел я целуна по тила и отново постави ръце на кръста ù.
– Този път разпери криле възможно най-бързо.
Кимна. Тялото ù едва бе заело позиция, когато той я бутна. Бяха ù необходими поне три секунди, за да разпери криле. Бе прекалено бавна. И сега Рафаел я хвана. И отново. И отново.
– Още веднъж – каза, а мускулите ù пареха от изтощение. – Трябва да се науча.
Лицето на Рафаел бе строго, но той кимна.
– Още веднъж.
Елена знаеше, че тялото ù ще я предаде, дори волята ù да не го направи, затова пристъпи няколко крачки назад от ръба на скалата.
– Няма да е зле да се засиля.
– Помни, трябва да разпериш криле в мига, в който си във въздуха. В противен случай инерцията на падането става прекалено голяма, за да бъде преодоляна.
Тя кимна и отметна мократа си от пот коса от очите. Представи си как лети и се затича. След две секунди беше във въздуха и едва когато усети болка да пронизва раменните ù мускули, разбра, че крилете ù са се разтворили.
За миг дори се издигна леко нагоре, преди да започне отново да пада. Този път обаче контролираше положението.
Приземи се, но далеч не така грациозно като Рафаел. Всъщност строполи се на колене и ги ожули. Силата на падането изтласка предната половина на тялото ù напред, но Елена се усмихваше, когато вдигна лице от земята.
– Направих го!
Очите на архангела, който бе коленичил пред нея, преливаха от гордост.
– Не се съмнявах, че ще се справиш. – Гледаше я как почиства снега от лицето си. – Утре ще изпитваш болки, сякаш си била пребита, но трябва да продължиш да се учиш.
– Знам. Същите принципи, както при нормалните тренировки.
– Ако обаче почувстваш истинска болка, трябва да ми кажеш. – Повдигна брадичката ù с пръсти. – По-добре е да се изчака малките наранявания да утихнат, отколкото да бъдат превърнати в сериозни.
– Особено когато имаме краен срок. – Срещна погледа му, все така блестящ дори в снежния мрак. – Мислиш, че Леуан ще използва против мен неопитността ми да контролирам новото си тяло.
Рязко кимване и той пусна брадичката ù.
– Ще прибегне до всяко оръжие, което може.
– Защо?
– Разнообразие. – Устните му се разтегнаха в тънка усмивка. – Ако някой я попита, ще каже, че става въпрос за власт и политика, но  накрая ще стане ясно, че всичко се свежда единствено до забавлението ù. Ти си нова играчка – такава, която привлича вниманието ù.
– И трябва да играем. – Изправи се, въпреки че всички мускули я боляха.
Рафаел се вдигна заедно с нея. Изглеждаше, че въобще не усеща студа, въпреки че нямаше риза.
– В друго време може би щях да отклоня поканата за бала. – Неизречено напомняне, че той също е архангел. – Но се налага да отидем на този.
Тя кимна.
– Трябва да видиш колко е еволюирала Леуан. – Според онова, което бе чула, най-старата от архангелите вече не искаше да напуска родната си земя. Не желаеше дори да се среща с Десетимата.
– Ако пусне Преродените си на воля по света, няма да има връщане назад.
Мисълта за ходещите мъртви, за душите им, хванати в капана на ужасните черупки, накара Елена да настръхне. Тя потрепери и във въздуха проблесна златисто сияние.
– Ще летиш ли за мен, Рафаел? – запита, твърдо решила тази вечер да се наслаждава на чудеса. – Искам да видя ангелския прах да струи от крилете ти.
Рафаел ги разпери и дъхът заседна в гърлото ù. Шарките, които правеха крилете му уникални, не се различаваха в мрака, но тя познаваше яркото петно на лявото му крило до последната подробност. То представляваше белег, останал му, след като тя използва оръжие срещу него. Онази вечер Рафаел бе толкова студен.
– Ще изпаднеш ли някога отново в състоянието на Тишина? – запита.
В отговора му преобладаваха спомените, а те му нашепваха колко близо беше до бездната на злото.
– За да се случи това, трябва да изпитам наистина голяма нужда. – И после се издигна във въздуха, предизвиквайки вихрушка от сняг и вятър, а поради силата, с която излетя, тя бе принудена да зарови крака в снега, за да остане права. След миг езикът ù вкуси от насладата и тя разбра, че с издигането си Рафаел я е засипал с ангелски прах.

Специалната смес.

Цялото ù тяло бе подвластно на нуждата. Гледаше го как се издига все по-високо и по-високо, превръщайки се просто в силует на фона на нощното небе. Започна да се спуска – бавни и едва ли не мързеливи гмуркания – сякаш яздеше въздушен поток. Всяко негово движение предизвикваше златисто проблясване – неземна светлина, обагрила кадифено черното небе.

И веднага стрелата прониза сърцето ù – как бе възможно това удивително и силно същество да бъде нейно? И все пак той беше неин. А може би не и никога нямаше да бъде така, както един смъртен би бил. Но пък, от друга страна, кога тя се бе чувствала на мястото си сред смъртните мъже. Те намираха силата ù на ловец за отблъскваща, бяха ù заявявали в лицето, че е лишена от женственост.
Удивителен си
, помисли си за своя архангел.

Той я чу, защото следващото му гмуркане бе стръмно, а изкачването – още повече.

Демонстрация.

Поредното стръмно спускане – толкова стремително и бързо, че дъхът ù спря. Протегна ръка, сякаш да го хване, а сърцето ù препускаше със сто километра в час.  Още преди да усети вкуса, знаеше, че отново я е поръсил с ангелски прах. Всяка открита част от тялото ù бе изтръпнала... включително целите ù криле, които бе разперила, приготвяйки се за полет, въпреки че бе твърде неопитна, за да излети вертикално, както правеше Рафаел. Надявам се ролята на всичкия този прах да не е само да ме дразниш, защото може да ме доведе до мисълта за убийство. Вече усещаше еротичното въздействие, мястото между бедрата ù пулсираше от желание.
Мирис на море я заля, когато той отговори. Мускулите ти ще се почувстват много по-добре след вана и масаж.
Това бе достатъчно, за да я връхлетят чувствени спомени, да се изпълни умът ù с картини от последния път, когато бяха заедно във ваната. Пръстите му, проникващи в нея, разкошното му голо тяло, възбуденият му тежък член. Пое си дъх разтреперана, гърдите ù се повдигаха под мократа му риза, зърната ù болезнено реагираха на макар и леката като перушина материя. Вдигна ръка и я отпусна, преди да успее да се докосне. Усещаше как всеки допир увеличава желанието ù почти до степен на непоносимост. Мисля, че е време да се прибираме вкъщи. Тя вложи в тези думи, изречени в ума ù, цялото първично сексуално желание, от което кожата ù бе станала толкова чувствителна.
В отговор Рафаел се приземи зад нея, а ръцете му я обхванаха в стоманена прегръдка, когато я обърна с лице към себе си. Копнееща за него, тя обви ръце около врата му, сви криле на гърба си и се приготви за полета.
Те се понесоха сред трептящите следи от ангелския прах. Всяка прашинка засилваше горещата възбуда, която тя не бе сигурна дали ще преживее. Стенейки, Елена притисна устни до челюстта му, образуваща сурова линия. Ближеше кожата му, смучеше и се наслаждаваше на вкуса му, докато той я отнасяше към дома. Тя го усещаше твърд и възхитително изкусителен. Искаше да сключи пръсти около тежката топлина, но бе принудена да се задоволи с хапещите целувки, с които обсипваше челюстта му.
Той не я спря, но тялото му ставаше все по-напрегнато, а когато се приземиха на терасата пред спалнята, мускулите му трептяха от възбуда. Тя усети, че той отвори плъзгащата се врата и след като влязоха, я затвори. После архангелът загуби контрол. Обърна я към себе си с рязко движение, което не оставяше място за спор, и ризата се свлече от нея, сякаш беше мъгла.
Тя не успя да задържи оформящата се у нея мисъл, когато ръцете му обхванаха гърдите ù заднешком, а зъбите му потънаха в чувствителната плът на шията ù. Кратък, остър вик на удоволствие се изтръгна от нея. Ръцете, свити собственически около гърдите ù, я стиснаха, изпращайки за пореден път емоция като светкавица през цялото ù тяло, чак до топката топлина между бедрата ù. Бе влажна от желание, от нужда.
Той освободи врата ù и започна да смуче следата от зъбите си. Тялото му гореше като пещ, топлината му я изгаряше отвътре навън. Когато тя опита да се обърне с лице към него, той плъзна едната си ръка към корема ù и я задържа на място без усилие. Другата му ръка продължаваше да измъчва чувствителната плът на гърдите ù, чиито зърна бяха почти болезнено възбудени.
– Устата ти – прошепна тя дрезгаво. – Искам устата ти.

Още не.

Тя потрепери заради непреклонния му отговор и тъмната сексуалност, скрита в него. Рафаел не само бе изгубил контрол над себе си, но нямаше да позволи и на нея да го контролира. Тя би могла да се съпротивлява, но жадуваше за него от мига, в който се събуди от комата. Архангелът можеше да я има по какъвто иска начин.
Елена вдигна ръце и ги изви назад, за да обхване врата му, но той вече я побутваше напред към леглото. Тя се подчини на движението му и накрая застана на колене върху спалнята. Разбра неизреченото му желание и се подпря на ръце.
Позата ù наистина означаваше подчиненост. Тя обаче изобщо не се чувстваше под негова власт. Преметна косата си на една страна и го погледна през рамо. Искаше да го предизвика, както една жена би направила с мъжа в леглото си.
– О, Господи.
Архангелът светеше. В нея се надигна първичен страх, породен от древни инстинкти.
Усещам страха ти,  Елена.
Тя издиша, после отново си пое дъх разтреперана.
– Ще го направим да е по-пикантно.
Рафаел  примигна бавно, очите му се задържаха върху извивката на гърба ù, после той разпери криле с небрежна грация, от която отново я връхлетя желание. После сведе клепачи и плъзна ръка по задницата ù. Разтвори бедрата си.
Тя не се подчини.
Поглед, пропит от дива синева.
Тя се усмихна леко, колкото да покаже, че само го дразни, после разтвори краката си едва забележимо. В отговор той прокара пръст по шева на бикините ù, задържайки ласката си върху най-горещата, най-жадната част от тялото ù.
– Рафаел!
Ти искаше да си играем.
Гласът му бе все така мрачен,  пълен със сексуално напрежение... но имаше и едва доловимо чувствено забавление. Тя потрепери под интимната му ласка и издиша шумно.
– Да, исках.
Елена понечи да се обърне по гръб, но той разчете трепването на мускулите ù, преди тя да успее да мръдне, и я задържа на място, като сложи едната си ръка върху ханша ù.
– Не е честно – възропта тя. – Аз не съм силна като теб.
Кой е казал, че  играта ще бъде честна?
Тя се засмя, усещаше как кожата ù се изпъва, за да може да реагира на сексуалната енергия, която се надигаше в нея.
– Ще махнеш ли скоро бикините ми? Усещам, че горя.
Още една интимна ласка.
– Чувствам влагата през дрехите ти. – Гласът му стана по-нисък и невероятно чувствен, когато пръстите му се изпънаха и се притиснаха по-силно в нея. – Ще оближа онова място.
При това недвусмислено заявление относно намерението му бузите ù пламнаха.
– Изчервяваш ли се? – Той дръпна бикините ù надолу и кожата се оголи пред взора му. – Пламнала си цялата.
Той проследи с пръст фестонирания край на бикините.
– Розови със синя панделка – каза тихо Рафаел.  – Любимите ти.
Тя усещаше как горещината, породена от изчервяването ù, се засилва и обхваща цялото ù тяло.
– Нямах представа, че обръщаш такова внимание на дрехите ми.
– Някои от тях привличат интереса ми. – Чувственото забавление се възобнови, пръстът му се плъзна върху панделката, премина през задницата и се спусна по бедрото.
– Усещам горещина под кожата ти. Сега със сигурност не си свенлива.
Тя не успя да отговори, вниманието ù бе съсредоточено върху възбуждащата мъжка сила на тялото му, върху начина, по който я докосваше, сякаш разполагаше с цялото време на света, сякаш не изгаряше от нетърпение.
– Рафаел.
– Харесвам да слушам името си, произнесено от твоите устни.
Ръката му обви бедрото ù и той отвори краката ù още по-широко. Този път тя не се противопостави дори на шега, искаше Рафаел да побърза. Когато той сложи ръка между бедрата ù, единственото, което тя успя да направи, бе да си поеме дъх няколко пъти – бързо и трескаво. Всичко се замъгли пред очите ù, когато той притисна пръсти в нея, разтваряйки плътта ù през материята на бикините, сякаш те не съществуваха.
– Побързай.
Но той чу. Не.
На мястото,  където бедрата ù се събираха, плътта ù още повече се овлажни за него. Тя инстинктивно опита да свие крака, но той я спря, опрял едното си коляно върху леглото. Елена усети как спалнята потъва, когато той коленичи в поза, подобна на нейната, слагайки бедра между тези на Елена. Опря се върху лявата си ръка, докато дясната се плъзна под нея, за да хване гърдите ù, а крилете ù бяха между тях двамата.
Очакваше да изпита болка, но крилете ù се спускаха върху гърба, извивайки се грациозно, сякаш познаването на плътската наслада бе втъкано в самите ù мускули. А усещането... Всяко перо, всяка най-тънка власинка реагираше на властната мъжка топлина на тялото му.
– Това е твърде много – каза тя, опитвайки да се отдръпне.
Той я задържа на място.
– Ще свикнеш.

Неудовлетворена, трепереща от желание, Елена се притисна в твърдия край на възбудения му член.
Спри, ловецо
. Рафаел ощипа леко едното ù зърно и в тялото ù се разгоря пожар.

Тя извика и се притисна в него. Когато това не даде резултат, Елена последва инстинкта си и легна по очи, после бързо се обърна по гръб, преди той да успее да я спре. Краката ù се оплетоха в неговите и тя погледна нагоре в очите на безсмъртния, които горяха с истински човешко чувство за собственост.
– Спри – прошепна тя.
Той се премести така, че Елена да може да освободи краката си, но поклати глава.
– Не.




24


 

Рафаел разпери криле над нея, цялото му тяло гореше като в огън. Блясъкът я заслепяваше, но тя не можеше, не искаше да затвори очи, омагьосана от неземната му красота. Опасен, беше толкова опасен. Но беше неин. Повдигна ръце и ги опря в гърдите му.
Мощен прилив на адреналин.
Погледът му срещна нейния. Бялото  на очите му беше замъглено от синия цвят на зениците. Тя би трябвало да се бои, но желанието ù бе толкова силно, че не оставяше място за каквото и да било чувство, подобно на страх.
– Рафаел.
Беше молба и настояване, слели се в едно. Тялото ù започна да се извива подканващо.
Той се наведе и най-после притисна устни към нейните. Целуваше я бавно, с почти първична страст, която накара ръцете ù да се плъзнат към раменете му, опитвайки да го придърпат надолу. Но той продължаваше да се опира на дланите си далеч от тялото ù, като леко стискаше устните ù със зъби, когато тя ставаше особено настоятелна.
Безграничната сила на ръцете, които я обграждаха като в рамка, беше великолепна – буря, която тя усещаше в страстта на целувката му. Желанието  се надигаше в нея като ненаситен, раздиращ я глад. Тя се вкопчи в раменете му, прехвърли крака си върху неговия... и плъзна бавно едната си ръка по извивката на крилото му.
Блясъкът на силата му стана толкова ярък, че тя не можеше повече да държи очите си отворени. След миг устните му отново срещнаха нейните и този път той не си наложи да се сдържа. Архангелът наистина бе престанал да възпира желанието си. Тялото му се отпусна върху нейното, твърдият му пенис се притисна настоятелно към корема ù.
Тя се раздвижи, опитвайки се да го обхване с бедрата си. Но Рафаел беше намислил друго. Той откъсна устните си от нейните, бутна я към леглото и започна да я обсипва с целувки, като се плъзгаше надолу по тялото ù. Сърцето ù спря за миг, после отново започна да бие, този път още по-бързо.

Обещах да оближа онова място.

– Не!
Тя започна да рита, опитвайки се да избегне мощната вълна на удоволствието, която щеше да се взриви в нея на хиляди блестящи късчета.

Да. Вече си достатъчно силна.

Елена протегна ръце и се постара да го задържи до себе си, но косата му се изплъзна от пръстите ù подобно на черна вода, копринено мека и прохладна върху кожата ù. Тя се вкопчи в чаршафите и заби пети в леглото. Но нищо не би могло да я подготви за начина, по който той я вкусваше през тъканта на бикините ù, докато ръцете му държаха бедрата ù разтворени, за да бъде наслаждението му пълно. Изживяваше едновременно агония и екстаз. Сякаш течна светкавица прониза тялото ù, което изведнъж бе станало твърде малко и крехко, за да понесе подобно удоволствие.
Навярно разбрал, че е отишъл твърде далеч, Рафаел повдигна глава и притисна устни към корема ù.

Ловецо мой.

Сърцето ù се изпълни с болка, породена от нежността, примесена със сексуално желание. Тя протегна ръка и погали устните му с пръст. Той не се усмихваше – силата на чувството, обхванало и двамата, беше толкова голяма, че нямаше място за смях, но той не спря ръката ù. Когато неговата се придвижи към ханша ù, Елена потръпна.
Едно подръпване и последната преграда между най-интимната ù плът и устните му изчезна. После те се притиснаха в нея – твърди, решителни, неотстъпно настоятелни.

Моя, ти си моя.

Целувката на Рафаел беше чувствена като думите му, пълна със завладяваща мъжка сила и диво, неудържимо желание. Удоволствието изпълни тялото ù, забушува във вените ù, просмука се през порите ù, докато той сякаш галеше всичките ù сетива, караше я да се чувства както никога до този момент, подчиняваше я изцяло на себе си.
Тя бавно достигна върха на удоволствието, после започна да пропада неудържимо. Безброй цветове избухнаха в дива вълна, но тя не потъна в нея, възползва се от отлива, за да се върне в прегръдката на Рафаел.
Рафаел държеше своя ловец в обятията си, докато сърцето на Елена забавяше ритъма си,  а кожата ù блестеше, покрита с пот. Първичната му същност, която го подтикваше да я завладее изцяло, мъркаше от задоволство.
Тя беше негова, никога нямаше да принадлежи на никого другиго.
Рафаел плъзна ръка надолу по тялото ù, наслаждавайки се на извивките ù и на гърления ù стон, докато тя се обръщаше, за да може той да я достигне по-лесно. Когато ръката ù се повдигна,  за да погали бузата му, той притисна лице в дланта ù, а пръстите му проследиха набъбналите от възбуда извивки на устните ù.
 Сребристите ù очи, пълни с удовлетворено желание, го погледнаха изпод  натежалите клепачи.
– Мисля, че не мога да помръдна от умора, архангеле.
– Едва сега започвам, ловецо. – Той се надигна и спусна крака на пода. – Време е за вана.
Елена изстена.
– Измъчваш ме. – Очите ù се плъзнаха към пениса му, който образуваше издутина под твърдата, подобна на кожа материя на панталона, докато Рафаел стоеше, обърнат към нея. – И себе си също.
Тялото му се напрегна още повече, докато я гледаше така съблазнително отпусната върху леглото им.
– Научил съм се да се отдавам бавно на удоволствията и имам намерение да те вкусвам отново... отново и отново.
Гърдите ù се покриха с руменина, а през тялото ù премина тръпка.
– Харесва ми как говориш, когато сме в леглото.
Думите ù звучаха гърлено. Тя седна, после продължи да се мести, докато не се изправи на колене на ръба на леглото.
– Ела тук.
Заповед, пропита от еротика.
Той бе живял повече от хиляда години, бе развил железен контрол върху първичната страна на природата си, но да устои на чувствената покана в очите на своя ловец беше все едно да се откаже от умението си да лети.
– Какво ще правиш с мен, Елена?
Тя протегна ръка и разкопча горното копче на панталона му. Пръстите ù изглеждаха поразително женствени върху черната материя.
– Неприлични неща.
Тя плъзна ръка, обгръщайки пениса му с бавната си ласка.
Той си пое дъх през зъби и зарови ръце в косата ù. Но не я спря, не спря тази жена,  която си играеше с него,  която му вярваше.
– Бъди нежна.
Елена го погледна стреснато със сребристите си очи. После се усмихна, обещавайки му бавно удоволствие.
– Няма да хапя, както правят някои.
Малко по-силен натиск върху възбудената му плът, обхваната от ръката ù.
Разтреперана, тя разкопча следващите две копчета... преди да се наведе, за да притисне устни, целувайки ­долната част на корема му. Бедрата му се стегнаха, ръката му се сви в юмрук в косата ù.
– Аз – изрече с усилие той – нямам сили да се сдържам повече.
Той я пусна и отстъпи назад.
– Няма...
Думите ù заглъхнаха недоизречени, когато той смъкна останалите си дрехи, за да няма никаква преграда между плътта му и нейното докосване.
Елена остана без дъх. Той изглеждаше... невероятно.
После Рафаел отново се върна при нея. Ерекцията му ù въздействаше като чисто, неподправено изкушение. Тя сви пръсти около него, усети как ръката му се връща в косата ù и как той увива кичурите ù около юмрука си.
– Достатъчно. – Леко подръпване. – Изпълни обещанието си.
Заради суровата сексуална настойчивост на нареждането му кожата ù пламна, но тя се усмихна предизвикателно.
– И в леглото ли раздаваш заповеди?
Елена.
Долавяйки острия напрегнат глас, с който той я извика, тя изведнъж с пълна сила почувства колко дълго я е чакал нейният архангел и сърцето ù отново се сви, осъзнавайки, че е обичана от него. Тя наведе глава и прокара език върху вената, която пулсираше по цялата дължина на възбудения му член. Той издаде неразбираем звук, в който се смесваха болка и удоволствие, ръката му леко придърпа косата ù. След като вече бе усетила вкуса му, тя бе неспособна да се сдържа повече, бедрата ù се притиснаха едно в друго, отново наведе глава и обхвана члена му с устни.
Елена!
Тя не можеше да го побере целия в устата си. Беше твърде голям. Но имам цяла вечност, за да усъвършенствам техниката си. Тази еротична мисъл запламтя сред ада от обзели я желания, докато тя се наслаждаваше на своя архангел, ближеше, вкусваше, смучеше.
Усети ярък бял огън върху кожата си и разбра, че той свети, това смъртоносно същество, което тя възбуждаше по най-интимен начин. Когато той проговори, думите му прозвучаха с откровена чувственост. Устата ти – гласът му стържеше в ума ù като пила – е частица и от рая, и от ада.
Тя изстена гърлено, плъзна се нагоре, завъртя език около главата, преди да се върне обратно надолу към изкушаващото я негово тяло. Харесваше вкуса му, контраста между стомана и коприна, начина, по който той шепнеше тихи, горещи малки обещания да ù отвърне със същото сладко мъчение.
Мускулите му се втвърдяваха като гранит под ръцете ù, горещата му кожа блестеше.
– Достатъчно,  Елена.
Беше нареждане. Тя го накара да усети зъбите ù. В ума ù се разляха и блъснаха вълните на дива буря. Следващия път ще те завържа за леглото. В думите му нямаше и следа от цивилизования мъжкар.
Разбирайки, че е толкова близо до върха на възбудата си, че още една ласка би го накарала да загуби контрол, Рафаел погали с ръка чувствителната извивка на лявото крило на Елена и се изплъзна от сладкия, горещ затвор на устата ù, докато тя опитваше да се овладее след усещането, породено от неговото докосване. Но въпреки че очите ù светеха трескаво от жаждата, която телата и на двамата изпитваха, тя не се предаваше. Взе един пръст и го сложи в устата си, всмуквайки го между прелестните си подпухнали от целувки устни.
Това беше всичко, от което Рафаел се нуждаеше, за да задоволи ненаситния си глад. Вълни от черен огън пробягнаха през вените му и изпълниха тялото му. Той дойде до леглото, облян от тъмна горещина, обърна Елена по очи, вдигна краката ù и ги разтвори широко.
Това беше най-суровият, най-примитивният начин да обладае една жена, но неговият ловец се опря на лакти, погледна го предизвикателно и каза:
– Чакам.
Той се плъзна в нея с един силен тласък. Викът ù отекна в стаята, но това бе стон, в който се съдържаше колкото настоятелност, толкова и нужда. Той хвана здраво хълбоците ù и почти напълно излезе от нея, после отново се върна с мощен тласък. Вече не се опитваше да я щади, но тя и не искаше това от него.

Научи се по-скоро да летиш, Елена 
– каза той, като изведе и двамата до ослепителния връх. –
Тогава ще можем да танцуваме в небето.

Те наистина се потопиха във ваната. Много по-късно Рафаел прокарваше с лениви движения гъбата върху крилете ù.
– Това е толкова интимно усещане – изрече тя, облегната върху ръба на ваната.
– Такова е. – Той притисна устни до свръхчувствителното място, там, където дясното ù крило се свързваше с гърба. – Да позволиш на някого да се грижи за крилете ти предполага връзка, много по-силна от сексуалната.
Тя се замисли върху това. Крайниците ù тежаха от удовлетвореното желание.
– Може ли да измия твоите криле?
Би било най-прекрасното удоволствие.
– Това е твое право от мига, в който за пръв път бяхме заедно във ваната.
Простата истина, съдържаща се в думите му, накара сърцето ù да се свие от болка.
– Но точно сега – продължи той,  като остави гъбата настрани – ти не си във форма да правиш нищо, така че може да се отпуснеш и да почиваш.
Тя долови нотка на мъжка гордост в гласа му, усети как болката се превръща в чувствена нежност.
– Сексът с теб е наистина добър, архангеле.
Той стисна гърдите ù, свободната му ръка се плъзна надолу между тях, за да пъхне два пръста в нея. Тя си пое дъх и успя да каже:
– Отново?
В стомаха ù се разля топлина.
– Отново.
Рафаел измъкна пръстите си от нея и целуна извивката на врата ù. Ерекцията му се притисна в нея.
– Бъди нежен.

Тя усети как той се усмихва на думите ù, които повтаряха неговите.
За теб съм готов на всичко,  Елена.
Той се плъзна в нея с плавно движение, а за да го улесни, тялото ù се изпъна, пронизано от екстаз. И този път я обладаваше бавно и дълбоко. Покори я толкова нежно, че би могъл да открадне сърцето ù, ако тя вече не беше му го подарила високо над разрушения Манхатън.


 

На следващия ден Елена бе почти сигурна, че мускулите ù са се превърнали в желе, но въпреки това допълзя до мястото на тренировката с Гален. Рафаел бе масажирал тялото ù, преди да заспят, както бе обещал. Нямаше нищо скъсано или счупено, така че единственото, с което трябваше да се справи, беше болката в мускулите.
Гален я погледна бегло и ù хвърли нещо, което тежеше десет тона. Тя наблюдава една секунда двуострия меч, който категорично изглеждаше като тежко шотландско оръжие, после стъпи здраво на крака и го вдигна. Бицепсите ù трепереха, но проклетото острие остана изправено, върхът му сочеше към синьото небе, изпъстрено с облаци.
Гален огледа бързо раменете и ръцете ù.
– По-силна си от обикновена смъртна.
– Вече не съм смъртна – изтъкна тя, като едва удържаше меча изправен.
– Никой не е правил записи за Преобразуван ангел, но ако важи същият принцип, както при вампирите, значи силата ти още доста време не ще достигне тази на безсмъртните.
Тя сви рамене и не продължи разговора. Информацията, че родените ловци са малко по-силни от обикновените смъртни, не представляваше истинска тайна, но не беше и нещо, с което да парадираш. И въпреки че сега беше безсмъртна, тя си оставяше смъртна по рождение и все още бе член на Гилдията.
– Хвърли ми го.
Тя присви очи и мина по покрития със сняг пръстен под, за да му подаде острието.
– Какво? Искаш да ми докажеш колко съм слаба ли? Можеш да го направиш с един удар.
– И после Рафаел ще ме убие.
Откровен отговор на здравомислещ ангел. Той пое меча и се обърна да вземе нещо от малката масичка в ъгъла на тренировъчната площадка. Отново беше без риза, но още носеше тънката метална гривна на лявата си ръка. Металът бе сив и съвсем слабо блестеше. От гривната висеше малък амулет, но тя нямаше представа какво означава той и откъде е.
Скандинавски? Може би.
Елена можеше лесно да си го представи като член на кръвожадно войнствено племе. Отклони поглед от гривната и видя, че я наблюдават поне двайсет чифта любопитни очи.
– Пак имаме публика.
За нейна изненада Гален се смръщи.
– Нямаме нужда от зрители. Не и когато си в такова състояние.
Той вдигна ръка, после рязко я смъкна.
Сребристосин куршум падна от небето като забила се в земята светкавица. Приземяването на Илиум след бързия полет беше много живописно. Той остана на едно коляно, разперил криле с неприкрита показност.
– Това е проява на суета – каза му тя, усещайки, че сърцето ù вече започва да бие по-спокойно.
Той се изправи.
– Не е суета, ако е истина, Ели.
Тя поклати глава и погледна към Гален.
– На какво ще ме учи Блубел?
– На нищо. Илиум ще бъде пеперудка.
Елена нямаше представа за какво говори другият ангел, докато той не я въведе в огромната сграда, издигаща се над площадката, където тренираха през последните седмици. Когато Гален затвори вратите, изолирайки ги от публиката, тя разбра, че това бе тренировъчна зала.
– Внушително.
Таванът се издигаше толкова високо, че мястото ù напомняше амфитеатър, опразнен от всичко излишно.
– Voles-tu, mon petit papillon.
Илиум се засмя на напътствието на Гален да „полети като пеперудка“ и показа на другия ангел неприличен жест, като му отговори на непознат език. Елена реши, че може би е гръцки.
Тя остана извънредно учудена, когато видя широката усмивка на лицето на Гален. Тя обаче изчезна в мига, в който той се обърна към нея.
– Добре, носиш ножници за ръце. – Той приближи и ги прегледа с бързите,  внимателни движения на оръжеен експерт. – Отлично качество.
– Дийкън е най-добрият.
Бледозелените очи се спряха върху нея.
– Познаваш Дийкън лично?
Елена наклони глава.
– Женен е за най-добрата ми приятелка.
Илиум ахна.
– Сега вече хвана Гален натясно. Той има мокри сънища, свързани с това как влиза в Дийкъновия... оръжеен склад.
Последва нова размяна на гръцки и френски фрази, прекалено бързо изречени, за да успее Елена да разбере нещо. Но нямаше нужда да разбира – беше ясно, че двамата се шегуват. Те са приятели, внезапно осъзна тя. По силата на някаква странна логика вечно усмихнатият и сърдечен Илиум се бе сприятелил с ангела със студените очи, който сякаш бе изсечен от камък.
– Мислех, че ръкопашният бой не ми е разрешен.
– Няма да е ръкопашен бой. Илиум.
Илиум тръгна да се издига и не спря, докато не започна да се рее под самия таван на залата – син отблясък върху тъмното дърво.
– Удари го.
Тя отстъпи и поклати глава.
– Тези ножове са истински.
– Той е безсмъртен. Малка рана, причинена от нож, няма да му навреди. А ако можеш да се справиш с нож,  никой няма да те надмине с огнестрелно оръжие.
– Може да е безсмъртен, но изпитва болка.
Илиум вече бе получил няколко рани заради нея.
– Мога да го понеса, Ели – долетя вик отвисоко. – Но ти няма да ме улучиш.
– О, нима?
Тя подхвърли ножа в ръката си.
– Да.
Тя все още се колебаеше.
– Сигурен ли си?
– Предизвиквам те.
Успокоена от игривия тон, с който бяха изречени думите, тя проследи ленивите му движения, докато той висеше във въздуха... и метна ножа. Илиум изчезна още преди оръжието да излети от ръката ù. Тя разбра защо Гален го нарича „пеперуда“. Можеше да се движи невероятно бързо в тясното пространство и, изглежда, не му трябваше нито време, нито място, за да смени внезапно посоката си.
Когато приключи с хвърлянето на ножовете – своите и онези, които ù даде Гален, – лицето ù се обливаше в пот. Илиум ù изпрати въздушна целувка, седнал високо над нея на една от гредите.
– Горката Ели. Искаш ли да подремнеш?
– Млъквай.
Тя изтри лицето си и поклати глава, гледайки към Гален.
– Как, по дяволите, може да се движи толкова бързо?
– Майка му е известна като Колибрито.
Гален хвана ножа, който Илиум метна надолу. Беше един от многото, забили се на различни места в тавана и стените.
– Имаш известни умения. Ще бъде сравнително лесно да стигнеш до ниво, когато всеки път ще улучваш шията.
Тя потърка собствения си врат.
– Това ли е най-уязвимото място?
Кимване.
– Но ще отнеме време. Засега, ако можеш да уцелиш с нож или огнестрелно оръжие ангел, който идва към теб, ще успееш да го забавиш достатъчно, че да избягаш.
Последва пауза и тя разбра,  че той очаква отговор.
– Не се гордея особено с това, че имам шанс да побягна. Краката ми са ме спасявали по-често, отколкото можеш да си представиш.
Стори ù се, че ледено зелените очи светнаха със сдържано одобрение, но може би просто ù се искаше да бъде така.
– Ако попаднеш в ситуация, в която нямаш друг избор, освен да избягаш, точният прицел ще ти даде малко предимство.
– С ударение  върху „малко“.
Бицепсите на Гален се свиха, когато измъкна един нож от стената.
– Имаш си работа с архангели. „Малко предимство“ е по-добър вариант от сигурна смърт.




25


 

Джейсън стоеше срещу Рафаел на балкона пред кабинета. Сградите на Убежището се разстилаха под тях.
– Какво научи? – попита Рафаел главния си шпионин.
Татуировката върху лицето на Джейсън изглеждаше недокосната, но Рафаел знаеше, че оцветяването е временно, направено, за да не личи, че ангелът е слаб, докато плътта на лицето, разкъсана от един от Преродените на Леуан, не се възстановеше напълно. Истинската, постоянна татуировка биваше нанасяна отново върху лицето му стъпка по стъпка – бавно и болезнено.
– Тя пази тайна.
Рафаел замълча в очакване. Всички безсмъртни имаха тайни, но ако Джейсън го споменаваше, значи зад това се криеше нещо повече.
– Това е тайна, която тя, изглежда, не е споделяла с никого, но мисля, че Сянката знае всичко – каза Джейсън, като имаше предвид Филип, вампира, който живееше в двора на Леуан още преди Рафаел да се роди. – Той е като неин домашен любимец – не му забранява да влиза дори в запечатаната стая, където не допуска никого другиго.
– Мислиш ли, че ти или някой от твоите хора би могъл да надникне в онази стая?
Джейсън поклати глава.
– Помещението денонощно е обградено от Преродени. – Той докосна лицето си. – Сигурен съм, че биха направили на парчета всеки натрапник.
Ако тялото бъде разкъсано на части, това би могло да причини смъртта на ангел на възрастта на Джейсън. Ако главата обаче останеше непокътната, имаше шанс за възстановяване.
– Успя ли да разбереш колко от Преродените на Леуан се хранят с плът?
– Вече не само старите го правят. Видях група нови Преродени да пируват с телата на току-що умрели – отвърна ангелът. – Гуляеха открито навън.
– Значи е преминала още една граница. – Това бе ново доказателство, че умът ù вече не функционира както трябва. – Разкажи ми за запечатаната стая.
– Намира се в центъра на планинската ù крепост, скрита в самото ù сърце. Коридорите наоколо са пълни с Преродени и те са от онези, чиито очи светят и които се хранят с плът.
– Имаш ли представа какво може да крие там?
Не беше нещо добро, това поне бе сигурно.
– Още не. Но ще разбера. – Джейсън намести крилете си. – Направих както ме помоли и накарах Мая да проникне във владенията на Дахариел. Нещо става там, но още няма как да се каже дали е свързано със събитията в Убежището. Има слухове, че напоследък Дахариел е убил неколцина от неговите вампири, но това може да е законно наказание.
– Нека Мая остане, където е. Имам хора в домовете на Назарах и Анушка.
– Ако се окаже, че е Назарах?
– Ще го екзекутирам. – Назарах управляваше Атланта, но само по милостта на Рафаел. – Дахариел е най-силният от тях.
И с най-студения ум. Онази отрязана глава върху възглавницата на Анушка представляваше добре пресметната заплаха, каквато Дахариел би отправил.
– Ако е бил той – допусна Джейсън, – значи е започнал да действа по-близо до своите земи. Една от любимите наложници на Астаад е била намерена изкормена вчера. Тялото ù било жигосано отвътре. Всичко сочи, че по това време е била жива.
– Значи... – Изглежда вече нищо освен смърт – жестока, безмилостна – не би задоволило този кандидат-архангел. – Астаад не е уведомил Десетимата.
– Гордост – беше единственият коментар на Джейсън.
– Да. – Архангелът, управляващ Тихоокеанските острови, сигурно бе вбесен от факта, че някой е успял да проникне през стените на харема му. – Още един архангел, превърнал се за смях.
Ангелът, който стоеше зад убийството, сигурно виждаше подлото си престъпление по този начин, опивайки се от злобна наслада. Рафаел бе сигурен, че той или тя го смятаха за истинска победа.
– Сир, има и друго.
– Да?
– В гърдите ù са намерили още една кама на Гилдията.
– Малки ловецо, малки ловецо, къдеееееее си?
Игрив, напевен, ужасяващ глас.
Тя обви присвитите си колене с ръце и приведе глава надолу, като се опитваше да стане колкото се може по-малка. Бюфетът миришеше на кръв. Кръвта на Ари и Бела. По краката ù, косата ù, дрехите ù.
Върви си, мислеше тя, моля те, върви си. Моля те, моля те, моля те... Беше като молитва в главата й – немощен, едва доловим глас. Къде бе татко? Защо не се връщаше? И защо мама я нямаше в кухнята, както всяка сутрин? Защо това чудовище бе тук?
– Къде се криеш, малки ловецо?
Дебнещите стъпки спряха за миг. Веднага след това се чу още по-смразяващ звук – мляскане на устни, които се допират една до друга.
– Сестрите ти са толкова вкусни. Извини ме, отивам за още една хапка.
Тя не му вярваше. Ужасът и раздиращата я, безсилна ярост я държаха вцепенена на мястото ù. След три секунди до слуха ù достигна грозният кикот.
– Умен малък ловец.
Чу се дълбоко поемане на дъх, сякаш той си набавяше необходимия му най-свеж въздух.
Нейните ноздри горяха от острия аромат на подправка, чието име не знаеше, смесен с мириса на джинджифил... и чиста, златна светлина. Повдигаше ù се от мисълта, че това отвратително същество, това чудовище ухаеше на летен ден и топла майчина прегръдка. Трябваше да мирише на гнило, на разлагаща се плът. Това бе нова мъка, още болка, прибавена към онази, която вече ù бе причинил. Сърцето ù сякаш бе раздрано от остри нокти.
Ари. Бела. Мъртви.
Тя захапа юмрука си, за да спре риданията си. Знаеше, че сестрите ù никога повече няма да танцуват с нея върху кухненския под. Краката на Бела, красивите ù дълги крака бяха пречупени така, че лежаха на земята, извити по неописуем начин. А Ари... чудовището бе притиснало лице в онова ужасяващо нещо, което някога представляваше шията на сестра ù, преди Елена да намери смелост да изпълни предсмъртното ù нареждане да бяга. Но кръвта, кръвта щеше да я издаде.
Тя чакаше и слушаше. Той се разхождаше наоколо. Елена помисли, че може би се е качил на горния етаж, но сърцето ù биеше толкова шумно, че заглушаваше всичко друго. Нямаше как да е сигурна какво чува, не можеше да избяга. Не и ако той я чакаше, притаен в коридора. После вече беше късно. Стъпките му се върнаха в стаята.
– Имам за теб изненаааааада.
Мамещ, стържещ звук, дръжката на вратата на бюфета, зад която тя се криеше, се завъртя. Тя се отдръпна още по-назад, така че гърбът ù се притисна в дървото, но нямаше накъде повече да отстъпва, нямаше как да избяга.
– Бау! – Едно съвършено кафяво око се взираше пакостливо в нея през дупката, останала на мястото на дръжката. – Намерих те.
Тя заби в окото иглата за плетене, която бе взела от кошничката за ръкоделие на майка си във всекидневната стая, улучвайки центъра на зеницата. Течност изпръска ръката ù, но това нямаше значение. Беше важно, че чу писъка му – висок, пронизителен, пълен с болка. Тя се усмихна – лека, жестока усмивка, после блъсна вратата и докато той се свличаше на земята, изтича покрай него, после продължи нагоре по стълбите.
Трябваше да излезе навън, да потърси помощ. Но тя искаше да открие майка си, да види, че е жива, че диша. Втурна се в спалнята на родителите си, блъсна вратата след себе си и завъртя ключа.
– Мамо.
Никой не отговори.
Но когато се огледа, я обля вълна на облекчение. Защото мама просто спеше. Краката ù все още оставяха избледняващи вече червени следи, когато пресече тичешком стаята и разтърси рамото на майка си.
И тогава видя, че устата ù е запушена, забеляза ножовете, приковали китките и глезените ù към леглото.
– Мамо. – Долната ù устна трепереше, но тя вече посягаше да освободи устата на майка си. – Ще ти помогна. Ще ти помогна.
Ужасеният поглед на жената я накара да се обърне.
– Лош малък ловец.
Чудовището подрънкваше ключа на спалнята в едната си ръка, а с другата вадеше иглата за плетене от окото си. После любопитно я огледа с единственото си око, другото се стичаше в кървава каша по бузата му.
– Мислиш ли, че майка ти би се радвала да получи подарък?

Събуди се, Елена!

С едно движение тя коленичи и посегна за ножа, който по стар навик държеше под възглавницата си. Рафаел гледаше нагоре, докато тя се взираше надолу в него, стиснала здраво ножа в ръка, готова да забие острието в гърлото на архангела.
Сякаш се взираше през червена мъгла, мускулите на крайниците ù трепереха от нуждата да нанасят удар след удар.

Елена.
Миризма на море, на вятър.
В безопасност си.

– Никога няма да бъда в безопасност. – Думите отекнаха като сдържан писък, толкова напрегнат и болезнен, че почти не се чуваше звук. – Той ме преследва насън.
– Кой?
– Знаеш кой.
Тя се опита да остави ножа. Мускулите ù отказваха.
– Изговори го. Направи го истински, не призрак.
Устата ù се изпълни с вкуса на горчива ярост.
– Слейтър Петалис. – Най-презираният вампир убиец в съвременната история. – Ние бяхме последната му закуска.
– Записите твърдят, че ловците са успели да го хванат, защото ти си го обезвредила.
– Спомням си, че прободох окото му, но това не би го спряло.
Пръстите ù най-после се отпуснаха и ножът падна от ръката ù. Щеше да се забие в крака ù, ако Рафаел не беше го хванал във въздуха. Той го остави на нощното шкафче и каза:
– Спомняш ли си всичко?
– Все повече неща. – Тя се взираше в стената, но не виждаше нищо освен кръв. – Винаги съм си спомняла отделни епизоди, но сега знам, че са били някакви объркани парчета от цялото. Това, което видях тази нощ...
Очите ù горяха, ръцете ù се свиваха в юмруци, притиснати към бедрата.
– Чудовището пречупи краката на майка ми, ръцете ù, прикова я към леглото и я принуди да слуша как то убива Бела и Ари.
Рафаел разтвори ръце.
– Ела при мен, ловецо.
Тя разтърси глава, отказваше да се предаде на слабостта си.
– Дори безсмъртните имат кошмари – изрече тихо Рафаел.
Елена знаеше, че той не говори за нея. Това някак си правеше нещата по-лесни. Тя се притисна в прегръдката му, зарови лице в топлата извивка на врата му, чистата му силна миризма изпълни дробовете ù.
– После видях дирите по килима, разбрах, че се е опитвала да дойде при нас дори след като я е наранил така жестоко. Но той се бе върнал, беше я сложил отново в леглото.
– Майка ви се е борила за вас.
– Тя изгуби съзнание скоро след като я открих. Тогава се страхувах толкова много да остана сама с него, но сега мисля, че за нея е било истинска милост. – Стомахът на Елена се сви, защото в най-дълбоките кътчета на ума си тя знаеше,  че Слейтър бе наранил майка ù и по друг начин и беше я накарал да гледа. – Аз останах будна, защото Бет скоро щеше да се върне от дома на приятелката си, където бе гостувала предния ден и през нощта.  Знаех, че не мога да оставя чудовището да я хване. Но то си тръгна преди това.
– Значи най-малката ви сестра не е видяла този ужас.
– Не знам – отвърна Елена, припомняйки си неразбиращото личице на Бет на погребението на Ари и Бела. – За пръв път ù беше разрешено да спи в чужда къща и не мисля, че оттогава е прекарвала и една нощ извън дома. Сигурно дълбоко в себе си се бои от това, което би намерила, когато се върне.
– Ти също имаш скрити страхове – каза тихо Рафаел. – От какво се опасяваш толкова, че дори не смееш да говориш за това?
– Мисля – отвърна Елена през мъглата от сълзи, които не оставяше да се стекат по бузите й, – че ми е направил нещо.
После бе оставил нея и Маргарите живи, докато Ари и Бела лежаха мъртви на плочките в кухнята.
– Разкажи ми.
Гласът на Рафаел бе като леден вятър. Тя посрещна студа с радост, загърна се в него като в спасително одеяло.
– Тази част от спомена за онзи ден още не е изплувала в съзнанието ми. – Сърцето ù бързо заби, уплаши се при мисълта за онова, което засега не знаеше, но се хвана здраво за Рафаел, усети силното му тяло до своето и се изправи очи в очи с кошмара. – Каквото и да се е случило, било е толкова лошо, че не съм го допуснала в съзнанието си през всичките тези години.
– Възможно е Преобразуването ти да е съживило спомените. – Ръцете му изграждаха нещо като гранитна преграда около нея – непоклатима защита на нещо, което е негово. – Комата, в която беше, може би е задействала същата част от мозъка, която се отключва при безсмъртните в състояние на аншара.
Рафаел бе потънал в дълбокия целебен сън по време на преследването на Юръм. Бе се върнал в света на детството си и сърцераздирателната красота на майчиното му лице, сведено към него, докато той кървеше, паднал върху тревата в ливадата.
– Това отключва спомени, избледнели с времето, докато започнем да вярваме, че са си отишли завинаги.
– Нищо не си отива завинаги.  – Топъл дъх, погалил врата му, пръсти, които се свиват върху гърдите му. – Залъгваме се, че преживяното избледнява, но то си остава същото.
Рафаел погали с ръка блестящата почти бяла коса, която бе висяла преметната като знаме върху ръката му, докато двамата падаха към земята в Манхатън. Някои спомени, помисли си той, оставаха като изсечени в камък.
– Какво сънуваш, когато си в аншара?
– Не говорим за това. Пътуването на всеки ангел е само негово преживяване.
Елена разпери пръсти над сърцето му.
– Сигурно се изправяш срещу демоните си.
– Да. – После той взе решение, до което мислеше, че никога не би прибегнал, не и от деня, в който бе гледал как Калиане върви през искрящата роса в тревата. Стъпките ù бяха толкова леки, гласът ù така чист, докато тихо си тананикаше стара приспивна песен. – Сънувам майка си.
Елена застина.
– Не баща си?
– Баща ми беше чудовище, за което всички знаеха. – С майка му бе свързан ужасът, таящ се в мрака – непознат, неразбираем. – Калиане ме целуна за сбогом, докато лежах окървавен след битка, която знаех, че никога няма да спечеля.
Но той трябваше да опита, трябваше да спре лудостта, разпростряла тъмната си пелена върху очите на майка му.
– Тогава я видях за последен път.
– Десетимата ли са я убили?
– Никой не знае какво е станало с нея. – Това бе загадка, която го преследваше от стотици години и може би щеше да го терзае още хиляди. – Тя просто изчезна. Нито следа от нея не бе открита след деня, в който я видях да си тръгва.
Той самият бе намерен след... много време. Беше прекалено млад и толкова зле ранен, че не успя да извика помощ, бе останал да лежи като птица с пречупени криле.
– Мислиш ли, че тя е знаела? – попита Елена с тъга в гласа. – Че сама е отнела живота си, за да ви спести това задължение?
– Някои смятат, че така е станало.
Рафаел плъзна ръка по крилете ù, завладян както винаги от преливащите се цветове, които правеха неговия ловец неповторим дори сред ангелите.
– Ти как мислиш?
– Когато ангелите станат на хиляди години, понякога избират да Заспят, докато почувстват нужда да се събудят.
Тайни места, скрити места – там ангелите спяха, когато вечността се превърнеше в бреме.
– Мислиш ли, че Калиане Спи?
– Докато не видя тялото ù, мястото, където е погребана... да, мисля, че майка ми Спи.

Шшш, скъпи мой, шшш.





26


 

Следващите шест седмици преминаха като вихрушка: оръжия и тренировки по летене – с Рафаел, когато той бе в Убежището, и с Гален, когато Рафаел трябваше да се връща в Кулата. Елена използваше свободното си време, за да усвои колкото може повече информация и да посещава Сам. За нейна огромна радост детето се възстановяваше доста по-бързо от очакваното. Ноел също се справяше много добре.
В Убежището нямаше нови прояви на открито насилие... ако не смятаме окървавените ками на Гилдията. Те не спираха да се появяват на местата, които тя посещаваше най-често. Кръвта беше на Ноел, така че не съществуваше съмнение кой е източникът на заплахата. За нещастие върху камите нямаше никаква следа от вампирска миризма. А способността на Елена да проследява миризмата на ангелите все още бе съвсем неусъвършенствана.
Разочарована от липсата на неоспорими доказателства, но решена да си осигури сериозна защита, Елена остави още една кама в центъра за разследване. Това се случи в едно мразовито утро, когато внезапно се озова лице в лице с дъщерята на Нейха.
– Намасте – поздрави я завладяващо красивата жена с тъмносини очи, които се взираха в Елена. Имаше премрежения поглед на родена любителка на лукса... но човек можеше да забележи пресметливата интелигентност, скрита зад тази маска.
Елена отговори учтиво и сдържано. Досега нищо не бе потвърдило, че Анушка е ангелът, когото търсят, а като дъщеря на Нейха притежаваше сила и власт, заради които Елена не искаше да я настройва срещу себе си ненужно.
– Намасте.
Анушка я огледа от глава до пети, открито преценявайки я с очи.
– Бях любопитна да те видя.
Думите прозвучаха почти по момичешки. Тя приближи, облечена в бяло сари с нежно розова и бледосиня бродерия.
– Толкова приличаш на смъртна и все пак имаш криле – продължи тихо Анушка. – Сигурно всеки удар и всяко нараняване личат съвсем ясно върху кожата ти.
Коментарът бе изречен с делничен тон, но криеше тиха заплаха.
В отговора на Елена се съдържаше само истината.
– Твоята кожа е съвършена.
Анушка примигна, сякаш бе изненадана. После  едва забележимо наклони глава.
– Не мисля, че съм чувала друг женски ангел да ми прави комплимент поне от сто години насам. – Усмивка, която би трябвало да бъде очарователна и все пак... – Ще повървиш ли с мен?
– Страхувам се, че трябва да бързам за тренировка.
Елена забеляза Гален с крайчеца на окото си. Надяваше се, че той няма да ги доближи. Засега Анушка изглеждаше само любопитна. Ако покажеше признаци на агресия, ситуацията можеше да стане грозна.
– Разбира се – Анушка махна с ръка. – Рафаел сигурно се тревожи, че партньорката му е толкова слаба.
Мисълта, че Анушка се намира зад гърба ù, предизвикваше у Елена усещането, че по кожата ù пъплят буболечки. Почти се зарадва, когато закрачи редом с Гален. Точно сега обречените на провал опити да се брани срещу този експерт в битката с различни оръжия все пак се очертаваха като много по-добра перспектива от двубоя с ангел, който би могъл да се окаже истинска кобра. Слуховете, които бе чувала, твърдяха, че Анушка е била закърмена с отровата, която е поемала заедно с майчиното мляко.
Тялото ù потръпна. Тя се чувстваше повече от готова да се впусне в изтощителни физически упражнения, но едно от другите творения на Нейха – Венъм – ги прекъсна насред тренировката по ръкопашен бой. Вампирът се появи в неизменния си цвят – носеше черен костюм върху черна риза. Този път обаче на лицето му не бе изписан обичайният подигравателен израз.
– Ела. Сара е на телефона.
Елена забърза, крачейки редом с него.
– Да не се е случило нещо със Зоуи?
Елена почувства как страхът ù за кръщелницата впива нокти в гърлото ù.
– Трябва да говориш лично с нея.
Крилете ù изстъргаха по стъпалата,  докато се изкачваше към кабинета на Рафаел. Тя инстинктивно ги повдигна. Вече ù бе станало като втора природа благодарение на това,  че Гален я хвърляше на земята всеки път, когато Елена допуснеше грешка. Той беше безкомпромисен и тя оценяваше това, защото Преродените на Леуан със сигурност щяха да бъдат безмилостни, ако най-старата от архангелите вземеше решение да насъска любимците си срещу гостите на бала.
Венъм я съпроводи по коридора до офиса и застана на стража пред вратата. Без да пита, тя знаеше, че Илиум е някъде наблизо – когато Рафаел отсъстваше, най-малко двама от Седемте неизменно бяха около нея. Това я вбесяваше, но не можеше да отрече истината. Тя бе възвърнала силите си, бе усъвършенствала уменията си, но не беше архангел и дори ако пренебрегнем заплахата от страна на онзи, който оставяше камите, Михаела все още бе в Убежището. Колкото и мил да бе с децата,  женският архангел не хранеше в сърцето си подобни чувства към Елена.
Последния път когато говори с Ранзъм, той ù бе казал, че вампирите правят залози дали Елена ще оцелее до бала на Леуан, като никой дори не допускаше, че тя ще го преживее.
– Нали знаеш, че искаха главата ти върху сребърен поднос? Е, Михаела е утроила възнаграждението, което ще получи всеки, който ù донесе не само главата ти, но и двете ти ръце.
Тя грабна телефона веднага щом влезе в офиса.
– Сара?
– Ели – гласът ù звучеше странно, особена смесица от тревога и гняв. – Баща ти е на другата линия.
Ръката на Елена стисна телефона по-силно. По време на последната им среща Джефри Деверо почти я бе нарекъл курва.
– Какво иска?
– Нещо се е случило. – Пауза. – Бих ти казала, но мисля, че този път той има право да ти съобщи сам.
Елена се намръщи и кимна, въпреки че Сара не би могла да я види.
– Прехвърли разговора. Да приключваме по-бързо с това.
Тя се зарече да не му позволява да ù причини болка. Човекът, който бе воювал за правото ù да види сестрите си и да се сбогува с тях, отдавна бе изчезнал и тя нямаше да допусне копелето, заело мястото му, да я нарани отново.
Сара веднага прехвърли разговора. Чу се съскане, после тишина.
– Да? – каза Елена, без да може да го нарече „татко“.
– Трябва да се върнеш в Ню Йорк. Свързано е с работата ти.
Последната дума бе изречена със същото онова отвращение, с което баща ù говореше за всичко, свързано с уменията ù на роден ловец, откакто Елена се помнеше.
И сега той мислеше, че тя е вампир. Беше истинско чудо, че изобщо се унижава да говори с нея.
– Какво е станало?
Последва пауза, по време на която сякаш зазвънтяха всички неизречени думи.
– Снощи гробът на майка ти е бил осквернен.
Леуан. Леденостуден гняв се надигна в сърцето на Елена.
– Взели ли са тялото?
– Не. – Отсече. – Извършителят е бил спрян от вампир, който, изглежда, принадлежи на Рафаел.
Коленете ù омекнаха от облекчение, изпълнило тялото ù. Разбира се, Рафаел бе поставил стражи до гробовете на семейството ù, след като Леуан изпрати онзи подарък. Тя се подпря на бюрото и се опита да говори спокойно:
– Може би е време да изпълниш желанието на мама тялото ù да бъде кремирано и пепелта да бъде разпръсната във въздуха.
За да мога да полетя, chérie.
Такъв бе отговорът на Маргарите, когато Елена я бе разпитвала, след като чу майка ù да обсъжда с Джефри това, което той трябваше да направи, ако тя си отиде преди него.
– Няма да е нужно, ако успееш да държиш приятелите си далеч от нея.
Всяка дума бе така твърдо изречена, че да я прободе, да остави синина. Елена се присви и рече:
– Разбира се, че има нужда, но пък ти никога не си спазвал обещанията си.
Тя затвори, преди той да успее да каже нещо. Ръката ù трепереше, когато я вдигна към устата си.
В следващия миг вратата зад нея се отвори. Без да се обръща, тя знаеше, че Рафаел си е дошъл, за да бъде с нея.
– Нали не са я докосвали?
– Дори не са доближили надгробния камък.
Силните ръце, поставени върху раменете ù, я притеглиха към топлите му гърди.
– Думите на баща ми звучаха така, сякаш онези са успели да отворят гроба и да я извадят. – Тя сложи ръце върху неговите. – Защо не ми каза?
– Разбрах, когато вече бях на път. – Той я целуна по бузата. – Исках да ти съобщя лично. Нямах представа, че Джефри разполага с начини толкова бързо да се информира.
– Татко познава всички, с които си струва да се поддържат контакти. – Както почтени хора, така и престъпници,  макар че ако кажеше това пред него, баща ù щеше да я удари. – Онзи, който се е опитал да стигне до гроба на майка ми... Успели ли са твоите хора да го хванат?
– Да. – Косъмчетата на тила ù настръхнаха, когато чу тихо изреченото потвърждение. – Бил е Прероден.
Тя си пое дъх през зъби.
– Как е успял да изпълни нареждането сам?
– Изглежда, съвсем наскоро е бил Прероден. – Рафаел плъзна своите ръце надолу по нейните, после отиде до вратата на терасата и я отвори. – Те не могат да говорят, но Дмитрий се кълне, че когато са го хванали, в очите му е имало молба.
– Искал е да живее?
– Не.
Рафаел протегна ръка към нея.
Тя я пое и му позволи да я изведе навън в студения вятър. Стояха рамо до рамо на терасата и крилете им се докосваха – близост, която тя не би допуснала с никого другиго.
– Защо не е избягал или не е опитал да се самоубие, когато е имал възможност?
– Леуан контролира пионките си. Но не смятам, че може да упражнява достатъчно силен контрол от толкова голямо разстояние. Което пък ме кара да мисля, че е имало още някого, когото хората на Дмитрий не са успели да намерят.
– Някого, на когото Прероденият е вярвал, че трябва да се подчинява. – Тя издиша шумно, като се чудеше какво зло би могло да уплаши мъртвите. – Какво му е сторил Дмитрий?
– Дал му е това, което Прероденият е искал.
Ръката на Елена стисна перилата.
– Добре.
И тя би пожелала същото за себе си, ако някога се превърнеше в едно от онези ужасяващи същества, отново събудени за живот от Леуан.
– Игрите ù стават все по-неприемливи – каза Рафаел. – Опитът да бъде осквернен гробът на майка ти е станал на моя територия, в нарушение на негласното ни споразумение да не навлизаме на чужда земя без разрешение.
– Възможно е тя да отрече. Винаги може да каже, че не знае нищо за действията на нейните подчинени.
– Всички ще са сигурни, че това е лъжа, но тя наистина е много далеч оттук и думите ù ще звучат достоверно. – Крилете на Рафаел се разпериха и едното нежно я докосна. – Време е ние самите да действаме.
Тя вдигна поглед към него, забеляза безмилостната извивка на челюстта му и си спомни, че това е архангелът, екзекутирал себеподобен.
– Ти вече действаш.
Устните му се извиха в усмивка, която никой смъртен не би искал да види.
– Леуан, изглежда, вярва, че статутът ù на най-старата между нас я прави недосегаема.
– Би ли могъл да я убиеш, ако се наложи?
– Не съм сигурен, че Леуан наистина би умряла. – Той изрече тихо, но някак тежко ужасяващите думи. – Възможно е съществуванието ù да е продължило достатъчно, че да ù позволи да се превърне в истинска безсмъртна, преминала границата между живота и смъртта.
– Само че – вметна Елена, усещайки как по гърба ù пролазва ледена тръпка – тя, изглежда, предпочита мъртвите пред живите.
– Да.




27


 

– Мамка му! – Илиум избегна единия нож и се обърна, за да види, че върхът на другото му крило е прикован към стената. – Два ножа... това е нечестно.
Хищната котка, която живееше в Елена, се усмихна със задоволство – горкият Илиум понасяше последствията от емоционалното сътресение, причинено ù от обаждането на баща ù преди ден.
– Първа точка за ловеца.
Ангелът със сините криле протегна ръка и извади ножа от крилото си. Стъпи на земята и ù го подаде с дръжката напред.
– Беше чист късмет.
– Не можеш да губиш.
– Стана ми жал за теб, като гледах как ти непрекъснато губиш.
– Я се погледни – каза тя подигравателно. – Мисля, че междувременно успях да отскубна няколко перца. Бедничкият Блубел.
Той се засмя, златистите му очи светеха пакостливо, сякаш бе се сдобил със способността да се радва на играта, извличайки я от всички останали безсмъртни, които не се интересуваха от забавления.
– Следващия път – рече той – ще те накарам да тичаш така, че ще трябва да те изнесат оттук на ръце, докато ти хленчиш.
Тя изчисти оръжието и го прибра в ножницата, закрепена върху ръката ù, преди да вдигне длан към устата си, уж че се прозява.
– Ако вие двамата сте приключили с приказките – каза Гален с характерната за него сериозност, – имаме още един час тренировка.
Тя хвърли поглед към крилото на Илиум, за да види, че почти напълно бе зараснало.
– Мисля, че е време да направя още няколко дупки в крилете ти.
– Ще ти предложа нещо – рече Илиум. – Ако успееш да ме уцелиш три пъти поред, ще ти подаря диамантена огърлица.
– Нека бъде украсена с диаманти декоративна ножница, при това условие съм съгласна.
Илиум вдигна вежда.
– Няма да е много практична.
– Ще бъде, ако възнамеряваш да я носиш с бална рокля.
– О. – Лицето му грейна от интерес. – Добре. А ако не успееш да ме уцелиш три пъти поред, ще ме вземеш на лов със себе си.
– Защо? – попита удивена тя. – Ловът често е тежък и изтощителен.
– Искам да видя как ловуваш.
Пулсиращ спомен.
Илиум се захласва по смъртни.
Може би затова тя го харесваше толкова. В неговите очи предишното ù положение на смъртна не беше недостатък, а дар.
– Добре.
Той протегна ръка.
– Съгласен.
Тя разтърси ръката му.
– Хайде сега на работа, пеперудке.
Илиум се издигна като полъхващ вятър, едно синьо перо падна леко в ръката ù. Тя го прибра в джоба си за Зоуи. Детето вече имаше колекция от няколко пера със златен връх от тези на Рафаел, две пера от Илиум, както и от перата на самата Елена.
– Давай!
Без да сваля очи от целта, тя потърси баланса на ножовете в ръката си и зае позиция. Зрението ù беше по-силно, отколкото когато бе смъртна, но не много по-остро. Още не.
Накрая тя успя да улучи Илиум още два пъти, като пропусна третия удар на милиметър. Илиум се спусна на земята.
– Ще ме вземеш на лов.
– Да видим дали ще се усмихваш, когато се озовем в някое блато, пълно с комари.
– Не ме е страх от кома...
Тя се обърна, преди Илиум да завърши изречението. Беше уловила миризмата на трима непознати вампири. Но на вратата стоеше ангел с екзотични черти на лицето: високи скули и почти черни очи. Те обаче бяха далеч по-обикновени от крилете му, които Елена успя да зърне, преди той да ги свие.
Тъмносиво, изпъстрено с яркочервени ивици.
Удивителни криле.
Но вместо възхищение прониза я дълбок, първичен страх, от който усещанията и рефлексите ù се изостриха.
– Кой е той?
Тя чувстваше мощта му като огромна, смазваща тежест.
Кънтящ звук на меч, изваден от ножница.
– Зи принадлежи на Леуан. – Илиум бе останал до Елена, докато Гален излезе напред да поздрави другия ангел. – На деветстотин години е.
– Защо не е архангел?
Би могъл да унищожи градове с тази сила, да погуби хиляди живи същества.
– Докато Леуан е жива, силата на Зи ще расте. Без нея тялото му няма да може да я поддържа както сега.
– Всички архангели ли могат да го правят? – попита тя, усещайки кожата си да потръпва, когато очите на Зи се плъзнаха върху онази част на крилете ù, която се виждаше. – Предаването на сила?
– Само Леуан.
Гален, изглежда, спореше със Зи. Накрая, след няколко минути, китайският ангел удари петите си една в друга почти като военен и подаде някаква блестяща дървена кутия. Но още една безкрайна вледеняваща секунда очите му останаха приковани в Елена.
Тя приближи Гален веднага щом Зи излезе. Червенокосият ангел остана с гръб към нея, очите му не се отделяха от входа.
– Ще бъде по-добре, ако изчакаш Рафаел да се върне,  преди да отвориш това – посъветва я той с много внимателно премерена интонация.
– Рафаел отиде на среща с Михаела и Елижа. Може да се появи след часове.
– Ще го уведомя...
– Не. – Тя сложи ръка върху кутията и едва не се отдръпна, когато усети неестествения студ. – Срещата е важна – нещо във връзка с Титус и Каризмън.
Илиум докосна рамото ù с мрачно изражение.
– Това са игри на Леуан, Елена. Не отваряй кутията без Рафаел.
Тя бе приела факта, че е по-слаба, въпреки че мисълта за това я тровеше, но един ловец като нея не можеше да понася повече.
– Посочи ми една причина.
– Не знам какво има вътре – отвърна Илиум, а очите му помръкнаха, така че златото в тях заприлича на нещо остро като бръснач, сякаш да напомни, че зад игривата му външност се крие твърдост като онази на архангела, когото наричаше свой господар, – но съм сигурен, че е изпратено с цел да направи Рафаел по-слаб.
– Мислиш, че тя ще ме нарани? – Елена се взря в резбата върху кутията. Не спря да гледа, докато накрая сложните извивки не се превърнаха в изображения на онова, което наистина бяха. – Трупове. Всички тези неща представляват трупове.
– Мисля, че има много начини да нараниш някого – продължи Илиум, като сложи ръце върху раменете ù и леко притисна шията ù с палци. – Не всички са физически.
Елена опипваше ключалката, дробовете ù се разшириха, когато си пое дълбоко дъх. – Усещам миризмата им. Свежа трева, смачкана под тежестта на леда, топло вълнено одеяло, поръсено с розови листа, кръв, процеждаща се през коприна.
Сърцето ù биеше тежко в гърдите, готово за лов, за преследване. Кутията под пръстите ù се затопли, сякаш изсмук­ваше жизнената ù сила.
Тя отхвърли обезпокоителната мисъл и преглътна.
– Вътре има парчета от вампир. Органи. Те миришат най-силно.

Време е ние самите да предприемем нещо.

Тя махна ръка от ключалката.
– Няма нужда да отварям кутията. Знам какво има в нея.
Леуан просто бе върнала на Рафаел онова, което той ù бе изпратил. Част от Елена бе ужасена от начина, по който бе отправено предупреждението, но другата ù половина – суровата и първична, зародила се преди почти двадесет години в обляната в кръв стая – злорадстваше.
– Правете каквото искате с това.
Тя се обърна бързо, отскубна се от ръцете на Илиум и се отдалечи, обгърната от хапещия студ на планинския следобед.
Венъм я чакаше до една отвесна скала, недокосната от ангелски ръце – прекалено див фон за вампир, който изглеждаше като излязъл от страниците на елитно мъжко списание. Изпотеното ù напрегнато лице се оглеждаше в черните стъкла на очилата му. Неговият израз беше невъзмутим както винаги.
– Колко гел ти трябва, за да поддържаш косата си непрекъснато толкова съвършена? – измърмори тя, докато се опитваше да мине край него.
Той препречи пътя ù с плавно движение.
– Това ми е дар от природата.
– Днес не е най-подходящият ден да ми се пречкаш.
Тя нямаше да падне в капана, заложен от Леуан, нямаше да започне да възприема Рафаел като чудовище, но... всеки път, когато той правеше нещо, излизащо извън границите, новата реалност я удряше в лицето. Реалност, в която архангелите и ангелите си играеха с живота на смъртните, сякаш те бяха фигурки върху шахматна дъска.
Усмивката на Венъм би накарала много жени да паднат в краката му – пропита от еротичното обещание, че дори смъртта от ръцете му би била приятна.
– Опитвам се да разбера какво намира в теб.
Елена замахна с ножа в дясната си ръка, пропускайки на косъм неговата. Той се отдръпна невероятно бързо. Движенията на Венъм ù напомняха единствено за съществото, което Нейха си бе избрала за аватар, сякаш никога не бе водил човешки живот. Но днес дори това не бе достатъчно да предизвика любопитството ù. Тя продължи нататък.
Вампирът се появи до нея след миг.
– Сега разбирам защо Дмитрий иска да играе с теб. Той си пада по ножовете и болката.
– А ти не, така ли? – Тя си спомни съвсем ясно онази сцена в гаража как Венъм се промъква с копринено мека грация към жена, омагьосана и безмълвна пред опасното му сексуално излъчване. В изражението му се четеше мъжко възхищение... но и онзи първичен глад, присъщ на смразяващото кръвта животно, което надничаше през очите му.
– Ти си онзи с отровата.
– И ти си такава.
Тя се спря, премигна и опря длани върху коленете си.
– Мамка му.
Как бе допуснала това? Защо не попита Рафаел какви са последствията, когато се превърнеш в ангел?
Част от нея отговори със студената искреност, съдържаща се в една-единствена дума.
Страх.
Беше уплашена. Боеше се да приеме непоправимата истина за новия си живот. Да разбере, че един ден би могла да гледа в очите, обърнати към нея с обожание, подобно на онова в погледа на Джерълдин, за да разбере, че е създала жертва едва когато вече е твърде късно. Плячка за безсмъртните, които кръжат наоколо като акули.
Тя усети, че бузите ù горят едновременно от горещина и от студ. Попита.
– Кога?
Венъм се усмихна бавно.
– Когато дойде времето.
– Знаеш – каза тя, изправяйки гръб, въпреки че внезапно ù прилоша, – че не можеш да се правиш на загадъчен, докато се хилиш така.
Отговорът на Венъм бе изпреварен от тихо бръмчене. Той вдигна пръст, извади тънък черен телефон и прочете нещо на екрана.
– Жалко. Няма време за повече приказки. Трябва да се приготвиш за среща.
Елена не си направи труда да пита с кого е срещата – вампирът нямаше да пропусне възможността да я ядоса. Вместо това измина бързо останалото до крепостта разстояние, блъсна вратата на частното крило в лицето на Венъм и се съблече, като се опитваше да не мисли за кутията, която бе докоснала, за онова, което лежеше под ужасяващата дърворезба.
Петнайсет минути по-късно на главния вход се почука. Елена вече си бе взела душ. Тя отвори вратата и се намери лице в лице със стар вампир, чиито очи блестяха. Той носеше шивашки метър, преметнат през врата, и карфици в джоба си. Помощникът му държеше шивашка креда и кутия, в която, изглежда, имаше хиляди мостри на платове.
Очевидно щяха да ù вземат мерки, за да ù бъдат ушити дрехи, подходящи за бала на Леуан.
Всичките в оттенъци на синьото.
Когато Рафаел се върна от срещата си с Елижа и Михаела, видя, че Джейсън го чака. Чернокрилият ангел  не проговори, докато не влязоха в офиса на Рафаел.
– Мая е открила нещо тревожно за Дахариел.
Той подаде папката, която държеше в ръка.
Рафаел я отвори и видя снимка на млад мъж, едва прекрачил онзи праг, когато момчето се превръща в мъж.
– Смъртен?
– Не. – Джейсън хвана китката си с другата си ръка и стисна толкова силно, че Рафаел видя как кръвта спира да се движи.
– Бил е Преобразуван преди половин хилядолетие.
Преди Десетимата да решат, че нито един смъртен под двайсет и пет години не може да бъде Преобразуван, без на създателя му да бъде издадена смъртна присъда. Съвременните смъртни биха нарекли Преобразуването на това момче престъпление, но преди петстотин години животът на хората беше много по-кратък. На тази възраст момчето може би вече е било баща и със сигурност се е очаквало да се справя само с живота.
– Преди три години е подписал договор с Дахариел за петдесетгодишна служба – каза Джейсън и стисна ръката си още по-силно.
Рафаел затвори папката.
– Какво не ми казваш, Джейсън?
– Никой не е виждал момчето през последната година.
Рафаел усети, че тъмен гняв го залива като вълна. Преобразуваните зависеха от милостта на създателите си и ако след приключване на  оригиналния им договор не можеха да се грижат за себе си – уповаваха се на милостта на онези, на които изберяха да са предани. Мнозина правеха грешен избор.
– Убийството не е престъпление, ако вампирът е сключил договор.
Нечовешки закон, но вампирите не бяха хора. В много случаи те бяха хищници, едва удържани от господарите им. Но някои от ангелите също бяха хищници. И това момче бе попаднало в лапите на един от тях.
– Момчето не е мъртво – каза Джейсън за своя изненада. – Изглежда, Дахариел го пази в частна клетка за свое... развлечение. – От бездушния начин, по който беше изречена думата, Рафаел научи всичко относно представата на Дахариел за забавление. – И понеже е подписал доброволно да служи на Дахариел, никой не може да направи нищо за него.
– Какво е обещал Дахариел в замяна на вярната служба на този вампир?
Убийството не беше престъпление, но имаше известни неписани закони, които трябваше да бъдат зачитани, закони, които предпазваха света от разруха. Един от тези закони гласеше, че всички договори следва да се спазват – и от двете страни.
– Защита от другите ангели. – В смеха на Джейсън нямаше и искрица хумор. – Изглежда, момчето е все още слабо след всичките тези години. Преживяло е досега само защото се е свързвало с по-силни от него.
– Той е избрал вечността, Джейсън.
Прозвуча жестоко, но беше самата истина. Никой, живял петстотин години, не би останал в неведение относно жестокостта, породена от дългия живот, и мрака, който се таеше в сърцата на мнозина безсмъртни. Ако момчето бе подписало договор с Дахариел, без да проучи наклонностите на ангела, това бе грешка, с последиците от която трябваше да живее, ако изобщо съумееше да оцелее.
– Не можем да направим нищо за него.
Защото Дахариел бе обещал само защита от други ангели.
Очите на Джейсън, прорязани от черни зеници и ириси в почти същия суров цвят, срещнаха погледа на Рафаел.
– Според неколцина от домакинството на Дахариел, които са готови да говорят, той изпитва голямо удоволствие да измъчва момчето толкова бавно, че части от него винаги се оказват достатъчно заздравели, та да може да бъде нараняван отново. Твърдят, че вече се е изгубил в лудостта.
Рафаел виждаше как Джейсън се бори с яростта си, но следващите думи, които ангелът изрече, бяха студени и премислени.
– Методът на Дахариел съвпада с начина, по който бе наранен Ноел.
– Това няма да е достатъчно Астаад да предприеме нещо срещу него.
Особено ако трябваше да признае, че е отгледал змия сред подчинените си.
– Мая продължава да наблюдава. Имам и информация от двора на Анушка.
– Нещо, заслужаващо внимание?
– Тя подражава на майка си, но силата ù е спряла да нараства.
– Значи знае, че никога няма да стане архангел. – Това би било достатъчно да предизвика една нестабилна личност да прекрачи границата. – Наскоро ли го е научила?
– Не. Преди десет години. Не проявява признаци на объркване или отчаяние.
Беше трудно да се каже дали приема истината, или това е само маска.
– Ръководството на Гилдията е успяло да проследи кражбата на кашон, пълен с ками, до един склад в Европа два дни след като Елена се събуди.
Това, че преследваха Елена, предизвикваше гнева на Рафаел, но неговият ловец можеше да се грижи за себе си, помисли си той. Сега и Ноел бе способен на същото – вече възвръщаше силите си. Всички бяха готови да надмогнат каквото и да било заради насилието над Сам.
– По това време Назарах бе зает с преследването на един от неговите вампири – женска, която бе успяла да премине на територията на Елижа.
Джейсън кимна.
– Вниманието му е било ангажирано изцяло с това. Малко вероятно е в същото време да е организирал и кражбата.
Такова бе и заключението на Рафаел.
– Виж дали ще можеш да проследиш действията на Анушка и Дахариел.
– Сир.
– Джейсън – добави Рафаел, когато ангелът се обърна, за да си тръгне, – няма как да спасиш момчето, но аз мога да откупя остатъка от договора му.
Дахариел не би могъл да откаже на архангел, особено като се има предвид, че той бе ангелът, инициирал насилието, свързано със секхема.
– Дахариел просто ще си намери друга жертва.
Очите на Джейсън бяха празни.
– Но няма да е това момче.
Когато Джейсън си тръгна, кимвайки леко, Рафаел се замисли дали душевните белези на ангела някога ще зараснат напълно. Мнозина биха полудели, ако прекарат след няколко години от „детството“ на Джейсън. Но чернокрилият ангел бе оцелял. И когато времето дойде, той бе избрал да бъде верен на Рафаел, поставяйки интелигентността си в служба на архангел.
Ако спасяването на това момче би му дало известно спокойствие, Рафаел щеше да се справи с Дахариел. А ако се окажеше, че ангелът е онзи, който бе наранил Сам, тогава с още по-голямо удоволствие щеше да го разкъса на малки парчета и непременно щеше да се постарае да го държи жив, за да усеща всяко изгаряне, всяко счупване, всяко разсичане.
Защото дори ангелите да бяха хищници, архангелите стояха на върха на хранителната верига.




28


 

– Най-сетне идваш да си играеш, така ли? – Усмивка, обагрена в червено. – Закъсняваш.
– Бягай. – Пресекващ глас. – Бягай, Ели.
Чудовището се засмя.
– Тя няма да избяга. – Доволно ухилен, докато приближаваше устата си до гърлото на Ари. – Виждаш ли, харесва ù.
Нещо се уви около тялото ù, невидима ръка, която докосна най-интимното ù място. Тя искаше да извика. Но устата ù не се отвори, от гърлото ù не излезе звук... защото на тялото ù това наистина му харесваше. Ужасена, тя започна да дере кожата си с нокти, напразно опитвайки се да спре промъкващото се страховито удоволствие. Между краката ù разцъфваше топлина. Младият ù ум не можеше да го приеме. Тя започна да стене и да дере кожата си още по-силно. Под ноктите ù се образуваха кървави цветя, а следите от изподрано върху ръцете й  набъбнаха.
Милувката и миризмата изчезнаха едновременно.
– Колко жалко,  че си прекалено млада за това. Бихме могли да си спретнем такова забавление. – Той избърса една капка кръв от устата си и протегна пръста си. – Вкуси. Ще ти хареса. Всичко ще ти хареса.

 

Рафаел се прибра вкъщи с падането на нощта и видя Елена застанала на ръба на скалата под крепостта. Очите ù се взираха в светлинките на пещерите, които се редяха покрай пролома. Вятърът вдигна разпуснатата коса от лицето ù, когато тя се взря отново в гледката, след като проследи как той се приземява до нея. Косата ù блестеше като сребро на фона на лунната светлина.
– Гален каза ли ти какво ми изпрати Леуан? – попита тя, когато той застана до нея.
– Разбира се.
Беше чул разказа на Гален за нейната реакция, но сега самият той виждаше лицето ù. Линията на профила ù бе изчистена, единствено устните ù напомняха за мекота – тя беше неговата жена воин, която тъкмо вдигаше ръка, за да махне кичур коса от бузата си.
Ресниците закриха очите ù и тя издиша.
– Разбирам какъв е залогът. Част от личността ми се радва безумно, че направи всичко това за мен.
– Тогава?
– Друга част от мен иска никога да не бях научавала, че светът на ангелите съществува.
Той разпери криле, защитавайки я от вятъра, сменил посоката си, и запази мълчание, докато тя се взираше надолу към реката, която шумеше толкова далеч под тях.
– Било е предначертано, нали? – попита тя най-сетне.  – От мига, в който се родих като ловец, знанието за кръвта и смъртта е станало неизбежно.
– Има някои, за които не е. – Крилете му докоснаха нейните. – Но за теб, да, било е неизбежно.
В лунната светлина нещо блесна върху бузата ù и той разбра, че ловецът му плаче.
– Елена. – Рафаел я обгърна с криле, придърпа я в прегръдката си, ръката му погали косата ù. Какво би могло да предизвика сълзите й? – Баща ти ли е направил нещо?
Ако Рафаел можеше да убие баща ù, без това да нарани Елена, би го направил отдавна.
Тя поклати глава.
– Той дойде за мен. – Шепотът ù беше дрезгав. – Слейтър Петалис бе привлечен от моето семейство заради мен.
– Не можеш да си сигурна.
– Сигурна съм. Спомних си.
Когато вдигна поглед, очите ù бяха като диаманти, обвити в дъжд.
– Хубави ловецо – каза тя с плашещ напевен глас. – Хубави, хубави ловецо. Дойдох да си играем.
Елена извика тихо и падна на земята. Той коленичи заедно с нея, обграждайки я с топлината на крилете си. Притегли вцепененото ù тяло в прегръдките си.
– Спомените връщат ли се при теб и когато си будна?
– Четях един от записите на Джесами и те чаках да дойдеш, когато очите ми се затвориха за миг. Сега, изглежда, спомените само чакат да се удаде възможност. – Притисната в него, тялото ù отново потръпна от ридания. – През цялото това време мразех баща си, защото му казах, че чудовището идва, но той не слушаше, а аз бях тази, заради която Слейтър дойде. Аз! Аз го привлякох към нашето семейство.
– Едно дете не може да бъде обвинявано за действията на злите.
Рафаел не беше свикнал да се чувства безпомощен, но не бе в състояние да направи нищо, докато сърцето на Елена се късаше пред очите му. Притисна я по-силно, мърморейки успокоително нещо тихо и неразбираемо в ухото ù, като се бореше с импулса да изтрие спомените ù, да ù дари спокойствието, от което тя се нуждаеше толкова отчаяно.
Беше една от най-трудните битки, която някога бе водил.
– Ти не се виновна – повтори той, а тялото му гореше в ярост, от която нямаше как да се освободи.
Елена не каза нито дума, продължи да плаче така, че тялото ù се тресеше. Той притисна устни към слепоочието ù и я люля в прегръдките си, докато звездите започнаха да блестят ярко, светлините покрай скалните тераси под тях угаснаха, а вятърът донесе полъха на сняг и стана леденостуден. Той продължи да я държи дълго след като сълзите ù вече бяха изсъхнали, а луната целуваше крилете ù като дълго отхвърлян любим. После се издигна с нея в небето.

Полети с мен, Елена.

Крилете ù се разгърнаха, макар че тя остана безмълвна.
Без да я изпуска от поглед, той я поведе в див, възбуждащ полет, който ги извиси над планински била и проходи, а въздухът вледеняваше бузите им. Тя го следваше с мрачна решителност, намираше начин да заобиколи препятствията, когато не успяваше да се движи достатъчно бързо, за да се промъкне през малките теснини, откъдето минаваше Рафаел.
За целта трябваше да бъде пределно концентрирана и точно на това разчиташе той.
Когато се приземиха, тя се олюляваше от умора. Той почти я пренесе на ръце вътре, после я сложи на леглото и като леко побутна ума ù, помогна ù да потъне в спокоен сън без кошмари. Тя щеше да му се разсърди за това, но имаше нужда да поспи. Защото времето почти бе дошло.
Балът на Леуан бе след седмица.




29


 

На следващата сутрин, докато Рафаел се обличаше, Елена лежеше и го наблюдаваше как си слага една от специално скроените ризи, която падаше свободно край крилете му. Тялото я болеше навсякъде. Той беше я държал в прегръдките си през цялата нощ, помисли си тя. Беше я бранил от кошмарите. Заради него щеше да се пребори с вината, която заплашваше да я задуши.
Седна в леглото и отпи глътка от кафето, което чакаше до Розата на Съдбата.
– Как закопчаваш краищата на ризата си?
Никога не бе виждала да има копчета под разрезите за крилете. Най-голямата част от силните ангели предпочитаха точно това – дискретно, незабележимо закопчаване. Младите, обратно, изглежда, си падаха по сложни модели, всеки единствен по рода си, по подобие на този, който носеше дрехата.
Рафаел повдигна вежда.
– Аз съм архангел, а ти ме питаш как се закопчават ризите ми?
– Любопитна съм.
Тя насочи мислите си към това, което би могло да отвлече ума ù от миналото, остави кафето и сви пръст.
Очевидно архангелът бе в настроение да се подчини, защото остави ризата си незакопчана, прекоси стаята, подпря се на дланите си от двете ù страни и доближи устата си до нейната. Целувката бе проява на собственическо чувство, нямаше съмнение в това. Дълга, дълбока и бавна, така че пръстите на краката ù се присвиха, нервите ù не издържаха и тя издаде гърлен стон.
– Дразниш ме – обвини го с тих глас, когато той вдигна глава.
– Трябва да съм сигурен, че няма да ти стане скучно.
– Дори да живея милион години – отвърна тя, заклещена в синята безкрайност на очите му, – не мисля, че ще намеря някого по-завладяващ от теб.
Миг по-късно я прониза острото чувство, че е много ранима.
– Покажи ми ризата.
Повдигна брадичка и я целуна, което ù подсказа, че нейният архангел е в добро настроение.
– Подчинявам се на моята дама.
Той се обърна с гръб към нея.
Тя отметна завивките и застана на колене.
– Няма шев – измърмори тя, като се взираше в долната част на разрезите. – Няма копчета, нито цип. Почти бях сигурна, че  ще намеря поне велкро.
Рафаел се прокашля.
 - Ако не беше мой ловец, щях да те накажа за тази обида.
Архангелът на Елена си играеше с нея като дете. Почувства се странно, след като осъзна този факт, но в същото време тежестта, смазваща сърцето ù, намаля.
– Добре, предавам се. Как затваряш разрезите?
Той вдигна ръка и се премести, за да се обърне с лице към нея.
– Гледай.
Нужно бе истинско усилие на волята, за да отмести очи от разкошната гледка, която представляваха гърдите му. Ако не внимаваше, архангелът все още можеше да я превърне в своя робиня. Очите ù се разшириха, щом забеляза ръката му.
– Наистина ли виждам това, което си мисля?
Сини пламъци трепкаха около ръката му. Когато ги съзря, сърцето ù заби бързо.
– Не е ангелски огън. – Той сви пръсти и сложи край на светлинното представление. – Това е физическа проява на силата ми.
Тя издиша дълго сдържания въздух.
– Използваш я, за да залепиш разрезите?
– Всъщност не са залепени. Погледни внимателно.
 Този път тя повдигна ризата почти до очите си и се втренчи зорко. И тогава ги забеляза. Нишки от най-фина синева, толкова тънки, че  бяха почти невидими, промушваха се в белотата на ленената тъкан. Каква мощ, мислеше потресена тя, трябва да притежаваш, за да направиш нещо подобно без специална умствена концентрация? Този мъж никога нямаше да ù каже, че е прекалено силна, прекалено бърза или прекалено твърда.
– Сигурна съм, че ние, низшите, не можем да правим това.
– За целта трябва да притежаваш способността да задържиш силата извън тялото си. – Той се обърна към нея и потърка долната ù устна с палец. – Засега силата ти е недостатъчна, така че е безсмислено да го обсъждаме.
Тя хвана китката му и го погледна в лицето.
– Рафаел, аз ще трябва ли да Преобразувам хора във вампири?
– Ти си Преобразуван ангел, не си родена така. – Той отново я погали с палец. – Дори Кеир не знае отговора на този въпрос.
А Кеир беше от древните, тя бе наясно, без да пита.
– Но ако аз трябва...
– Няма да е скоро. – Отговорът беше  категоричен, гласът му – твърд като скала. – Когато излезе от комата, в кръвта ти нямаше отрова. Сега, след като вече си будна, ще те проверяват  няколко пъти в годината.
– Трудно ли е? Да Преобразуваш някого?
Рафаел кимна.
– Трудно е да се направи избор. В интерес на Десетимата е да не се спираме на онези, които са слаби, които се пречупват, но се случва да сгрешим.
Когато долови в думите му признанието, което той никога нямаше да направи открито, тя притисна устни до дланта му.
– Но самото Преобразуване – каза той, а гласът му стана тих – е толкова интимен акт, колкото ти избереш. За мнозина то е като клинична процедура, все едно даваш кръв. Човешкото същество е в медикаментозно предизвикан сън по време на прехода.
Тя потръпна от облекчение.
– Мислех, че  това е както когато ти ме целуна.
Интимността на изживяването бе разтърсила из основи душата ù.
Кобалтов пламък.
– Нищо няма да е като нашата целувка. Никога.
С разтуптяно сърце тя се изправи в леглото и сложи ръце върху раменете му. Той погледна нагоре към извивките на голото ù тяло.
– Елена.
Тя го целуна. Отговорът му дойде, горещ като пожар, но под повърхността Елена усещаше безпокойство.
– Скоро трябва да тръгваме, нали?
– Да. – Ръцете му бавно и нежно се спуснаха по хълбоците ù. – Ще пътуваме с транспорта на смъртните до Пекин.
– Няма ли да е по-внушително, ако летим?
– Продължителното летене изисква мускулна сила, каквато още ти липсва. – Отговорът звучеше разумно, но ръцете му се плъзнаха надолу... още по-надолу. – В наша полза ще е, ако тя ни мисли за слаби, когато пристигнем. Това ще я направи небрежна. Ще ни е ценно и най-малкото преимущество, ако наистина е пресякла границата на безвъзвратната лудост.
– Рафаел... – Тя потръпна и зарови ръце в косата му. – Гален е прав. Аз наистина те правя раним. И тя е наясно със слабостите ми.
Аз също ги знаех, Елена. И въпреки това сърцето ми е твое.

 

Два часа по-късно Елена бе отново на площадката с отъпканата пръст. Познаваше всеки сантиметър от мястото като собственото си лице. Може би защото се бе доближавала до него толкова много пъти.
– Значи – каза тя, вторачена в нечовешките с вертикални зеници очи на спаринг партньора си – понякога се случва да не носиш костюм.
Венъм се усмихна, разкривайки кучешките си зъби, от които някога бе видяла да се отцежда отрова. Лицето му бе едновременно поразително красиво и недостижимо чуждо. Не само че не носеше костюм, но бе облечен единствено в широки черни панталони, които плавно трепкаха, подобно на течност, когато той се движеше. Тялото му бе тънко и жилесто като на змия – съществото, което сякаш я гледаше през онези очи.
Тялото... да, определено си заслужаваше да го изучиш подробно. Но тя по-скоро се вълнуваше от лекотата, с която той размахваше дългите извити ножове в ръцете си. Доста приличаха на някои от късите мечове, които бе виждала, но бяха малко прекалено къси, прекалено извити. Не като сърпове, сгъвката бе по-скоро мека, представляваше плавна вълна. Остриета – със смъртоносна грация.
Разбира се, нямаше значение какви точно са оръжията. Беше важно какво може да прави с тях. Тя отвърна по подобаващ начин на самодоволната му усмивка.
– Не успя да хванеш ножа, който хвърлих по теб в Ню Йорк.
Той сви рамене, тъмната му кожа блестеше опъната върху силните, гъвкави мускули.
– Улових го.
– За острия край.
Тя провери дългите тънки остриета, които Гален ù бе дал. По-къси от рапирата, с която той започна обучението ù, те бяха балансирани така, че да може и да ги хвърля. Ако оръжията на Венъм бяха направени с идеята да впечатляват с грациозността си, нейните бяха създадени, за да бъдат използвани със сила и да нанасят най-големи поражения. И двете остриета бяха остри като бръсначи – можеше да изкорми някого с хирургическа точност, ако се наложеше.
– Не беше много прецизно изпълнение.
– Значи трябва да се представя по-добре днес.
Той леко присви колене и започна да я обикаля в кръг. Движенията му бяха почти болезнено бавни.
Тя се отправи в обратната посока, опитвайки се да разгадае стила на нападението и защитата му. Можеше да предугади следващото действие на повечето си противници по някое тяхно издайническо движение. Тя винаги следеше онова, което нея самата можеше да я предаде – стъпалата. Трябваха ù години тренировки, за да е сигурна, че те никога не сочат натам, накъдето възнамеряваше да се придвижи. Ходилата на Венъм не подсказваха посоката му.
Тя прехвърли вниманието си върху другия най-често проявяващ се знак – очите. Въздухът изпълни дробовете ù, когато погледите им се срещнаха. Умът ù не успяваше да осъзнае онова, което виждаше в очите на Венъм. Точно тогава тесните зеници се свиха и тя изненадано отстъпи назад.
Тих смях.
Копелето си играеше с нея. Елена стисна зъби и продължи да го гледа в очите, докато двамата неспирно се въртяха в кръг. В края на втората обиколка тя усети, че примигва и за миг губи равновесие.
Мамка му!
Елена хвърли единия нож без предупреждение. Той се отдръпна бърз като змия, но въпреки това се озова по гръб на земята. В ръката му зееше грозен разрез.
Гален на мига застана до тях.
– Какво беше това? – сопна се той, челюстта му се очерта като ясна, твърда линия. – Не можеш да хвърляш оръжия още преди битката да е започнала и да се надяваш, че това ще спаси живота ти.
Елена не сваляше очи от Венъм. Вампирът стискаше кървящата си ръка с длан, но усмивката му... Бавна. Подигравателна. Предизвикваше я да нападне. Тя наведе глава, спусна се напред и заби второто острие между краката му.
– Мамка му!
Той се отдръпна назад, като същевременно се изправи с такава лекота, която в никакъв случай не можеше да се нарече човешка. Телата на хората нямаха способността да се движат плавно като течност.
Гален вече гледаше Венъм.
– Да не си се опитал да я хипнотизираш?
– Тя трябва да е готова за неочаквано нападение. – Очите на Венъм светеха в яркозелено, когато отново се втренчиха в Елена. – Още половин кръг и щях да успея.
– А аз щях да ти отрежа топките, ако бях нанесла удара малко по-нагоре – заяви Елена, докато прибираше оръжията си. – Ще си играем ли още, или ще се залавяме за работа? Имаме срок.
– Ще ми трябват още няколко минути, докато това заздравее. – Той махна дланта от ръката си, за да покаже, че раната още кърви. – Сега мога да сравнявам постиженията си с Дмитрий.
Елена не обърна внимание на подмятането му и се захвана да упражнява движенията, на които я учеше  Гален, когато тя не хвърляше ножове по Илиум. Строгият ангел наблюдаваше как Елена повтори цялата комбинация, после кимна кратко. Тя се почувства невероятно доволна и насочи върха на единия нож към Венъм.
– Готов ли си?
Той завъртя и двете остриета в ръцете си.
– Все още не съм усетил вкуса ти.

Ела, малки ловецо. Вкуси.

Всичко изстина и притихна. Вече не чувстваше изгарящите очи на Венъм, тънкия слой сняг, обвил земята, присъствието на съсредоточения Гален. За нея съществуваше единствено преследването.
Венъм нападна без предупреждение, с бързината на змия. Не само очите му издаваха змийската му същност. Но Елена вече се бе отместила, остриетата ù бяха кръстосани пред нея, едната ù ръка се стрелна напред и ножът прокара тънка кървава линия върху гърдите на вампира.
Той каза нещо, докато кръвта капеше на земята. Тя не го чу, умът ù бе съсредоточен върху това да убива.
Този път чудовището нямаше да погуби Ари и Бел, нямаше да сломи сърцето на майка ù дотолкова, че тя да не може да се махне от онази кухня, кънтяща от писъците на децата ù.
Очите ù доловиха едва забележимо потрепване в бедрените мускули на Венъм и тя нападна преди него. Този път той избегна острието, но не и крака ù, който тя протегна, за да го препъне. Беше направила грешка. Отстрани и нагоре по тялото ù се стрелна огнена вълна.
Колко глупаво. Бе забравила, че сега трябва да внимава и за крилете си.
Хвърли бърз поглед към крилото, за да се увери, че раната не е сериозна, после метна единия нож, който звънна в студения планински въздух, и отново се съсредоточи върху онези нечовешки очи. Ако ги извадеше, щеше да го надвие. Това беше мисъл, напълно лишена от чувство.
В този миг очите на Венъм се присвиха, остриетата му се кръстосаха в отбранителна позиция и блокираха възможността ù да го нарани смъртоносно. Но Елена вече не разсъждаваше, движеше се с бързината и силата, които я правеха роден ловец. Венъм извика нещо, но единственото, което тя чу, беше студено съскане.
Тя се прицели в очите му.
В главата ù се взриви мрак. После нищо.

 

Рафаел се приземи до падналото тяло на Елена, едва сдържайки яростта си.
– Ти ли отправи предизвикателството? – попита той, докато я вдигаше много, много внимателно.
Венъм избърса кръвта от лицето си.
– Нищо по-различно от онова, което съм ù казвал и преди. – Втренченият поглед на вампира се спря върху Елена. – Мисля, че се опитах да остроумнича относно това, че все още не познавам вкуса ù.
– Знаеш, че ще те убия, ако опиташ.
– Задачата ни е да те пазим от заплахи, особено от онези, които ти не разпознаваш. – Венъм срещна погледа на архангела. – Михаела, Астаад, Каризмън,  всички все някога ще се опитат да я убият, защото знаят, че това ще те нап­рави слаб. По-добре е да се предпазим от това още сега.
Рафаел разпери криле, готов за полет.
– Тя е по-важна за мен от всички вас. Никога не го забравяй.
– А ти си архангел. Ако те надвият, милиони от нас ще умрат.
Думите, че е по-добре вместо него да загине нов ангел, който някога е бил смъртна жена, останаха неизречени. Но това беше сделка, която Рафаел никога нямаше да направи.
– Избери на кого ще бъдеш верен, Венъм.
– Още преди две столетия съм направил избора си. – Очите му с тесните си зеници се стрелнаха към Елена. – Но ако тя търси смърт, ще я намери.
Рафаел разбираше много добре за какво говори вампирът. Притисна Елена до сърцето си и се издигна към небето. Бе невъзможно да не си спомни последния път, когато я бе държал безжизнена в ръцете си. Безсмъртието не ù беше дало сигурност, а само по-голям шанс да преживее раните, които непременно щеше да получи. Той не можеше да направи нищо, за да я предпази от спомените,  които я преследваха.
Гален почти бе закъснял да го призове чрез умствена връзка. Ако Елена бе успяла да се докопа до очите на Венъм, студенокръвното същество, което живееше във вампира, щеше да отвърне на удара и да забие зъбите си в незащитената ù плът.
Тя щеше да остане парализирана, потопена в болка.
И докато бе подвластен на глада на кобрата, Венъм би могъл да отсече главата на Елена, преди Гален да се намеси, а това наистина би я убило.
Рафаел я положи върху леглото им и се свърза с ума ù.

Елена.

Главата ù се заклати от едната страна на другата, сякаш тя стенеше, сякаш в ума си водеше жестока битка, сякаш се опитваше да го отблъсне, бореше се срещу инстинкта му да я защити – инстинкт, от който душата му се стягаше. Днес желанието му да я предпази бе още по-силно, отколкото вчера. Толкова лесно бе да посегне и да изтрие онова, което предизвикваше болката ù.

По-скоро ще умра като Елена, отколкото да живея като сянка.

Той махна няколко кичура от лицето ù и повтори командата си на глас.
– Елена.
Очите ù трепнаха, отвориха се и за миг не бяха сребристосиви – цветът, с който той вече бе привикнал. Бяха почти среднощно сини, изпълнени с ехото на хиляди кошмари. После тя примигна и кошмарите изчезнаха. Елена се взираше объркана в него и потриваше челото си.
– Имам чувството, че върху главата ми е паднала подпорна греда. Какво стана?
– Трябваше да се намеся, когато ти реши да превърнеш тренировката в смъртна битка.
Ръката ù падна върху леглото.
– Спомням си. – Шепот. – Венъм добре ли е?
– Да. – Той всъщност се тревожеше за нея. – Спомените започват да те преследват и наяве.
Тя седна в леглото.
– Сякаш бях някоя друга. Не, не е така – като че бях машина, която трябва да направи едно-единствено нещо.
– Звучи сякаш си била в Тишината.
Елена потръпна при спомена за това в какво се бе превърнал той, когато беше в Тишината; за бездушното същество, което гледаше на живота на хиляди хора като на пламъци, които може да угаси без усилие.
– Мислиш ли, че е заради промяната. Заради безсмъртието?
– Това е една от причините – кимна той. – Но може би просто е дошло времето.
Време да си спомни всичко, което по-скоро би забравила.
– Искам да говоря с баща си.




30


 

– Той няма право да те кара да му се извиняваш.
Тя рязко вдигна глава.
– Откъде знаеш?
– Вината е като петно върху душата ти. – Рафаел плъзна пръсти по лицето ù, сключи ги под брадичката ù и наведе главата ù назад, докато само един удар на сърцата им разделяше устните им. – Няма да лазиш пред него.
Елена трепна.
– Но аз съм причината Слейтър да унищожи семейството ни.
Нищо не можеше да промени това.
– А баща ти е виновен онова, което е останало от семейството ви, да се раздели на две.
Тя не знаеше как да отговори, защото той бе прав. Джефри разби семейството им в деня, в който я изхвърли. Изхвърли и нещата ù като купчина боклук в самия край на идеално поддържаната тревна площ около Голямата къща. Съседите им, живеещи на богатата модерна улица, бяха твърде добре възпитани, за да зяпат открито, но тя усещаше очите им, които наблюдаваха. Нея обаче това не я интересуваше. Единственото, което имаше значение, бе, че той разруши онова, което бе останало от връзката помежду им, когато се опита да я пречупи.
Застани на колене и се моли, тогава може би ще размисля.
– Това е незараснала рана, която е като преграда между нас – каза тя, като притисна ръката си до сърцето на Рафаел. – Сега знам, че ме мрази, защото Слейтър бе привлечен от мен.
Подобно на Дмитрий Слейтър умееше да омайва лов­ците с аромати, но това не бе единствената му дарба.
– Дмитрий може ли да ме проследи? – попита тя, а нещо вътре в нея щракна, сякаш застана на мястото си.
– Да.
Никой смъртен, никой ловец не знаеше това.
– Слейтър е направил точно така. Открил е някъде миризмата ми и се е насочил към нашия квартал. – Слейтър не би трябвало да е развил способността да проследява мирис, беше прекалено млад. Но нищо у този вампир не бе нормално в нито едно отношение. – Усещах как приближава, миризмата му се носеше по въздуха.
Беше се опитала да убеди баща си, молеше го, настояваше, накрая дори започна да крещи.
– Достатъчно, Елеонора. – Стоманен поглед. – Никой от това семейство не е бил обикновен ловец. Никога. Ти няма да си първата и измислиците ти не ще ти помогнат.
По-късно майка ù я беше прегърнала, полюшвайки я в ръцете си, казваше ù, че ще говори с Джефри.
– Дай му, време, azeztee. Баща ти е бил възпитан в старите традиции, трябва му време да свикне с новите идеи.
– Мамо, чудовището...
– Може би ги усещаш,  скъпа,  но те просто си живеят живота. – Внимателни майчински наставления. – Ако си вампир, това не значи непременно, че си зъл.
На десет години тогава, Елена не успяваше да намери думи, с които да обясни, че може да направи разлика и че онзи, който идваше, бе от злите. Когато откри точните думи, вече бе твърде късно.

 

Останалите дни минаха като насън – повечето време тя прекара в тренировки с Рафаел. През всяка свободна минута, която ù оставаше, обикаляше Убежището, учеше се, слушаше. Според информацията на Джейсън никой не знаеше къде са пребивавали нито Анушка, нито Дахариел по времето, когато са били откраднати камите на Гилдията, но нямаше начин да се стесни кръгът около единия от двамата. Добрата новина бе, че камите бяха спрели да се появяват и имаше сведения, че Анушка и Дахариел, както и Назарах са се отправили към собствените си територии,  но Елена продължаваше да е нащрек.
Постоянната бдителност в съчетание с тежките тренировки по летене беше изтощителна,  но тя се радваше на умората,  която ù пречеше да мисли за миналото,  да приеме истината за ролята ù, довела до смъртта на сестрите ù и за нещастие – до тази на майка ù. Така че Елена бе съсредоточена върху лова, наближаващия бал и редовните посещения при Сам. Всичко се обърна с главата надолу, докато вървеше по коридора след една от тези визити.
– Михаела.
Очите ù се разшириха, когато видя телата, проснати на пода зад архангела. Поне един от тях беше ангелското съответствие на медицинска сестра, косата му бе сплъстена от нещо лепкаво, а върху стената, до която се беше свлякъл, имаше червена ивица.
– Ловецо.
Архангелът тръгна напред. Тялото ù бе обгърнато в свободно падаща червена дреха, която обхващаше гърдите ù като в прегръдка, преди да се раздели малко под левия хълбок, разкривайки гладката плът. Никой не би избрал за Михаела определение, по-слабо от „зашеметяваща“.
Но днес... Елена преглътна с усилие. Тази рокля не беше червена. Беше бяла, напоена с кръв. Отделни места от плата все още бяха толкова мокри, че прилепваха върху тялото на Михаела. Лицето на архангела беше чисто, косата й – гладка и блестяща от здраве, но ноктите на ръцете ù също бяха обагрени в ръждивочервено. Цялата бе обвита в смърт.
– Дойдох да видя детето.
Елена не повярва нито за миг, че Михаела ù обяснява с каква цел е там. Не, това, което чу, беше заповед. Би трябвало да остави архангела да прави каквото иска, но дори да пренебрегнеше безумно изглеждащата ù дреха, точно в този момент Михаела предвещаваше нещо особено зло, нещо, заради което не би трябвало да доближава беззащитно дете.
– Посещенията разрешени ли са?
Пръстите ù се свиха около дръжката на пистолета, който носеше в страничния джоб на панталона си.
Михаела махна с ръка към Елена както предишния път. Но сега Рафаел не беше тук, за да я спре. Влажна ивица се плъзна по бузата на Елена, плътта се отвори като разрязана с бръснач.
– Не се нуждая от ничие разрешение. – Бавна усмивка. – Знаеш ли, че има начин да оставиш белег дори върху безсмъртен?
Елена реши, че за секунда видя в онези очи нещо чуждо, мигновен червен отблясък. Но когато погледна отново, там беше само ослепителното яркозелено.
– Може да нямаш нищо общо с раните на Сам – каза тя, без да пуска пистолета, – но момчето е под закрилата на Рафаел. Ще го уплашиш до смърт, ако влезеш така при него.
Михаела не обърна внимание на последните ù думи.
– Да не чакаш Рафаел да те спаси? – Звънлив смях. – Той е с Елижа, летят в другия край на Убежището. Очевидно са получили информация, че там е открито тялото на ангел.
– Така ли? – Елена пренебрегна гордостта си, като я повери на Хадес и изпрати мислен зов за помощ, надявайки се, че нейният архангел не е извън обхвата на мисълта ù. Рафаел!
Леко свиване на раменете.
– Сега отивам да видя детето.
Елена бе отхвърлена към стената, зъбите ù се забиха в долната устна, когато главата ù се отметна назад, удряйки се толкова силно, че зрението ù се замъгли. Тя се бореше с невидимите вериги, които я придържаха към стената, докато примигваше, опитвайки се да възвърне зрението си. Пистолетът падна на пода с глух удар.
– О, ти кървиш – Михаела притисна устните си към тези на Елена, противна целувка с вкус на зло... и на още нещо.
Мускус и орхидеи... докоснати от остра миризма на киселина.
Ужасът разпери криле в душата ù. Защото тази последна киселинна съставка, наситена със слънчева светлина, не беше миризмата на Михаела. Тя принадлежеше на архангел, който бе екзекутиран над потъналия в катраненочерен мрак Манхатън. Но Юръм беше живял редом с Михаела толкова дълго, че бе успял да изтръгне сърцето ù. Висеше въпросът какво е оставил у нея?
– Бих могла да те убия в този миг – прошепна женският архангел до устата на Елена, – но мисля, че ще е много забавно да те наблюдавам, след като Рафаел ти се насити.
Още една линия се вряза в другата буза на Елена, въздухът се изпълни с мирис на желязо, когато Михаела накара сърцето ù да прокърви.
– Тогава ще бъдеш само парче месо, лесна плячка за всеки, който иска да вкуси Преобразуван ангел. Ще имаме много време за забавление.
След миг тя вече се бе отдалечила по коридора, обгърната от завихрилата се около нея ръждивочервена тъкан, а думите ù отекваха в ума на Елена. Но сега най-важното бе да запази Сам, а женският архангел би могъл наистина да го нарани в сегашното състояние на ума си, когато у Михаела, изглежда, нямаше нищо трезво, единствено жажда за садистични удоволствия.
Обезумяла от страх за детето, Елена се бореше безуспешно с невидимите вериги, когато Гален и Венъм профучаха край нея с невероятна скорост.
– Ъъх! – издаде неблагозвучен вик тя, когато силата, задържаща я до стената, се изпари почти мигновено. Елена скочи на крака, грабна пистолета, спусна се след другите двама... и едва успя да спре на няколко крачки зад Михаела.
Гален стоеше пред архангела, а кръвта се стичаше от няколкото рани върху тялото и лицето му. Венъм се изправяше в един от ъглите, в който самите камъни бяха изпочупени от силата, с която тялото му се бе ударило в тях. По лицето му се стичаше кръв, но очите му бяха оцветени в хипнотично жълто-зелено, прорязано от тесните зеници на кобрата, която се надигаше у него.
Михаела се взираше в Гален.
– Мислиш, че ще нараня дете.
– Вече си го правила на местата за изцеление.
Дъхът на Елена секна при вида на бледото сияние около крилете на Михаела. Исусе.
– Ако тази сила се развихри тук – изрече тя с устни, които вече започваха да се подуват, – сигурно ще разруши цялата сграда и ще убие не само Сам, но и всички други деца вътре.
Михаела се обърна и прикова в Елена поглед, който представляваше само поток от светлина, без зеници, без ириси, без нищо човешко. Разбира се, Михаела никога не бе принадлежала към хората. Но днес, дори като ангел, Елена се бореше да устои на взора ù, собствените ù очи се пълнеха със сълзи.
Беше голямо изкушение да използва пистолета, но ако куршумът пронижеше тялото на Михаела, имаше вероятност да рикошира в стената и да строши стъклото на болничната стая, намираща се на няколко крачки от тях. Тя остави пищова и хвана ножа, без да откъсва очи от гърлото на Михаела.
– Няма да нараня детето.
Беше гласът на Михаела, задавен от силата ù, отекващ яростно, сякаш събираше в себе си хиляди гласове.
Елена потисна подтика си да отстъпи, знаеше, че не може да се противопостави на подобна мощ, но осъзнаваше също, че трябва да помогне да забавят Михаела, докато пристигне някой по-силен.
– Ако не се успокоиш, ще го нараниш.
Женският архангел продължаваше да гледа Елена, главата ù беше извита по плашещо неестествен начин. Елена чувстваше, че в ума ù пълзят пръсти, които се опитват да си пробият път. Започна да ù се повдига, но тя остана на място, защото знаеше, че ако Михаела прави усилия да намери път до ума ù, значи Рафаел я закриля. Тя не беше толкова глупава, че да отблъсне това покровителство.
– Толкова слаба.
Каза го почти без злоба, сякаш Елена бе нещо, което не си заслужаваше дори да бъде забелязано. Това накара Елена да се страхува още повече. Защото въпреки всичко Михаела винаги бе показвала почти човешки емоции. Точно сега тя би могла да се намира в Тишината.
Михаела отново се обърна към Гален и вдигна ръка. Той се олюля, сякаш го бе ударила, но остана прав. Михаела се засмя и направи бързо разсичащо движение. Този път едрият, мускулест ангел отхвръкна към стената и успя да спаси крилете си в последния миг, като се извъртя така, че се удари с лице в камъка.
Кръв обагри стената, но вниманието на Елена вече се бе прехвърлило върху Венъм. Вампирът бе нападнал, докато Михаела се беше съсредоточила върху Гален. Впи зъби в шията на архангела миг след като Гален се удари в стената. Елена веднага замахна с ножа. Острието се заби в шията на Михаела.
Тя изпищя яростно, откъсна Венъм от себе си и го захвърли толкова силно, че той остана да лежи неподвижно със сгърчено тяло в другия край на коридора. После извади ножа от врата си, сякаш беше клечка за зъби, а артериите ù започнаха да се затварят пред очите на Елена. Оръжието издрънча на пода, а Михаела вдигна пръст към Елена.
– Кой крайник искаш да изгубиш първо?

Исусе. Исусе. Елена знаеше, че няма начин да спре Михаела, след като много по-стари от нея безсмъртни същества се бяха провалили – архангелът можеше да разкъса сърцето ù, преди тя да хване пистолета, да не говорим за натискане на спусъка.
Къде си, Рафаел?


Морето нахлу в ума ù като неудържима буря.
Идвам. Опитай се да я успокоиш. Ако се развилнее, ще унищожи цялото Убежище.

Елена взе решение на мига. Избърса уста с опакото на ръката си, сцепените ù устни още кървяха.
– Ще те заведа при Сам.
Женският архангел спря в очакване.
Обзета от примитивен страх, космите по врата на Елена настръхнаха, когато се запъти напред, последвана от Михаела, чиято дреха тихо шумолеше. Тя надви Гален и Венъм. Гален бе отворил очи няколко секунди преди двете да тръгнат, но Венъм, изглежда, бе зле, много зле. Мисля, че е строшила гръбнака му, навярно и врата му. А един вампир можеше да умре, ако вратът му е счупен и има други наранявания.

Още е жив.

Последната дума прозвуча отсечено. Студ обви сърцето ù. Никога не бе мислила, че ще тъжи за Венъм, но той бе готов да загуби живота си, за да защити едно дете. Това го правеше добър, много по-добър от архангела, който бе готов да сравни Убежището със земята в яростта си. Толкова ù напомняше за друг архангел, онзи, преливащия от отрова. Колко от Юръм носеше Михаела?
С разтуптяно сърце Елена пристъпи пред стъклената преграда, зад която лежеше Сам, потънал в спокоен сън. Тя видя с крайчеца на окото си как Кеир се появява иззад ъгъла и отчаяно се опита да го отпъди, махайки с ръка, но той поклати глава.
– Сам си почива – обясни Кеир спокойно, сякаш до него не стоеше архангел, готов да се развилнее. – Подобрява се много успешно.
– И няма да останат белези?
Въпросът се стори странен на Елена, докато не осъзна, че Михаела не говори за телесните рани на момчето.
– Не, няма да има постоянни увреждания. – Кеир сложи длан върху ръката на Михаела, без да обръща внимание на горещината, която излъчваше кожата ù. – Ще израсне точно както трябва.
Елена гледаше как Михаела поставя ръката си върху стъклото.
– Толкова е крехък. – Пламъкът утихна като вълна, която губи силата си. – Толкова раним.
– Всички деца са такива – изрече Кеир тихо. Върху младежкото му лице погледът му повече приличаше на този на много стар човек. – Това е риск,  който поемаме.
– Прекалено е – прошепна Михаела. – Рискът е прекомерно голям.
Гледката се запечата в паметта на Елена – неописуемо красив архангел, облечен в кръв, с ръка върху стъклото,  с треперещи от вълнение пръсти. Очите на Елена се насълзиха. Каква ли щеше да е Михаела, ако не бе изгубила детето си? Дали себелюбието, което диктуваше всяко нейно действие, щеше да се превърне в нещо по-зряло? Или щеше да стане втора Нейха, превръщаща детето си в свой образ, отразен в отровно огледало?
– По-добре е да им пречупват вратовете веднага щом се родят.
Елена измъкна пистолета от джоба си. Ако Михаела направеше и едно движение,  щеше да изпразни пълнителя в крилете ù, преди архангелът да успее да се обърне, да използва силата си, за да я обезоръжи. Защото, ако трябваше да избира между рикошет и сигурна смърт за Сам, тя би предпочела първото.
– Не мислиш ли така? – попита архангелът Кеир с глас, толкова натежал от мисли, че едва се чуваше.
– Ние не убиваме малките си.
Тишина. Когато Михаела се отдръпна от стъклото, лицето ù бе такова, каквото го познаваше Елена – съвършено, но лишено от милост. Обърна се, като кимна на Кеир. Тръгна си с един размах на бронзовите криле, бялата коприна, оцветена в червено, също се развя. Красотата ù остави отпечатък, който трудно се забравяше.
Елена въздъхна насечено. Отиде си.
Заведи Кеир при Венъм.
Тя самата вече се бе отправила натам, а Кеир вървеше до нея. Когато пристигнаха, завариха Гален – лицето му представляваше кървава маса и разкъсана кожа – коленичил до падналия вампир.
– Ранен е лошо. Гръбнакът му е прекъснат, черепът е счупен, единият му дроб не функционира. Сърцето му може да е разкъсано от счупено ребро.
– Той ухапа Михаела – каза Елена, без да е сигурна дали това има някакво значение.
– Тогава вероятно е пуснал отровата от зъбите си. – Кеир започна да опипва тялото на Венъм с леки като перушина пръсти. – Така ще е по-лесно да работя с него.
– Отровата му може ли да нарани ангел?
– Но не с постоянен ефект – отвърна Гален. – Но ще предизвика много силна болка при повечето от тях.
– Той умира. – Кеир приклекна с побеляло от напрежение лице и кимна към Гален. – Ще го пренесеш ли в манипулационната?
Гален плъзна ръце под раненото тяло на Венъм. Елена прехапа устни, за да спре думите, които искаше да изрече. Осъзнаваше, че са резултат от разбиранията на смъртните, че някой с пречупен гръбнак не бива да бъде местен. Кеир със сигурност знаеше много повече за лечението на подобни наранявания при вампирите, отколкото тя някога щеше да научи. Когато пристигнаха в стаята, тя усети мирис на море, вятърът изпълни ума ù. Облекчението я заля като вълна.
– Рафаел е тук.
Но би ли могъл дори един архангел да спаси толкова зле ранен вампир? Как щеше да се почувства Рафаел, ако загубеше един от своите Седем?




31


 

Елена бършеше кръвта от бузите си, когато Рафаел излезе от стаята на Венъм.
– Имам нужда от дарбата ти, Елена.
Тя остави мократа хавлия, която бе намерила в една от празните стаи. Лицето все така я болеше, но не толкова силно, колкото ако още бе човешко същество – раните вече бяха донякъде заздравели.
– Мъртвият ангел?
Кимване.
– Венъм – той ще...
– Не е толкова лесно да го убиеш.
Не говореха, докато летяха към тялото. На мястото имаше огромно струпване на скали. Тя бързо прецени опасния, неравен терен и разбра, че приземяването ще бъде проблемно. Гордостта може би щеше да я подведе да опи­та въпреки всичко, но осъзнаваше с пределна яснота, че Рафаел има нужда от нея, че му трябва във възможно най-добрата си форма, за да свърши нещо, с което можеше да се справи единствено тя. Малко помощ.
Рафаел промени посоката на полета си, така че се оказа над нея, и ù нареди да свие крилете си. Беше удивително трудно да се пребори с новосъздадените си инстинкти, но тя успя да спази указанието. Рафаел я хвана още преди да започне да пада и се приземи безукорно с нея върху най-близката сравнително равна скала.
– Благодаря.
Умът ù вече бе зает с тялото. Тя приближи. Отгоре изглеждаше сякаш ангелът е бил хвърлен върху скалите – костите му бяха изпочупени, крайниците толкова зле пострадали, че някои дори не бяха цели. Тя видя, че главата му е отделена от тялото, гърдите му бяха разсечени, оказа се, че липсва не само сърцето, но и всички вътрешни органи.
– Някой е искал да бъде съвсем сигурен, че няма да се съвземе.
Отвореният гръден кош на ангела искреше на светлината на планинското слънце, кръвта вече бе изсъхнала, но блестеше по начин, който я накара да се приведе, смръщила съсредоточено вежди.
– Изглежда, сякаш тялото му се превръща в камък.
 Мъртвата обвивка, подобна на тъмночервена черупка, беше по странен начин красива.
– Това е илюзия – каза Рафаел. – Клетките му се опитват да поправят пораженията.
Тя се отдръпна изведнъж.
– Още е жив?
– Не. Но минава много време, преди безсмъртните да умрат наистина.
– Това не е безсмъртие, нали? Ако можеш да умреш?
– В сравнение с човешкия живот...
Да.
– Значи трябва да отрежеш главата, да извадиш органите, за да си сигурен.
– Мозъкът му също е отстранен.
Елена се взря в главата.
– Изглежда цяла. – Тя протегна ръка, после я отдръпна. – Наистина ли няма да ми стане нищо?
Пръстите ù се свиха, когато приближи ръка до сплъстената от кръв коса, която някога може би е била руса.
– Не.
Но Рафаел вече бе приклекнал от другата страна на тялото, а ръката му повдигаше онова, което бе останало от главата на ангела.
Тилът липсваше. Празна черупка. Тя усети как лицето ù пулсира от изненада. Кимна към Рафаел да я остави на земята.
– Постарали са се.
Той положи главата върху скалата с лицето нагоре.
– Казваше се Алойсиус. Беше на четири хиляди и десет години.
Бе някак по-трудно, след като вече знаеше името. Тя си пое дъх и се залови да раздели миризмите. Долавяше толкова много.
– Тук е имало доста ангели.
Изглежда, новопридобитите ù умения да разпознава мириса на ангелите днес функционираха добре.
– Имаше надежда, че може да бъде съживен, докато не открихме, че мозъкът му липсва.
Тя се загледа в Рафаел над тялото – едно от най-празните неща, които бе виждала. Беше ù казал, но...
– И наистина би преживял всичко останало?
– Безсмъртието невинаги е приятно. – При такъв отговор нямаше място за съмнение. – Най-вероятно е бил в съзнание, докато са изваждали органите му.
Тя преглътна и поклати глава.
– Аз съм прекалено млада за такова нещо, нали? Ако някой реши да ме разфасова, ще загубя съзнание.
– Да.
– Добре. – Елена не бе от онези, които се предават, но и не искаше да знае какво причинява на някого да преживее подобно мъчение. – Като се има предвид как се е разплискала кръвта, бил е хвърлен от внушителна височина.
Опитваше се да не се отдава на много задълбочен размисъл във връзка с онова, което може би полепваше върху подметките на обувките й – следствените щяха да я тикнат зад решетките, задето замърсява терена на престъплението по подобен начин. Но Елена успокои съвестта си с факта, че мястото вече бе толкова омърсено, че никой освен роден ловец не би могъл да открие каквото и да било.
– Въпреки това – продължи тя – не е паднал чак толкова отвисоко, че тялото да се разкъса напълно. Има ли някакъв начин да разбереш дали органите му са били още непокътнати на този етап?
Беше невъзможно да реши при всичката тая кръв и разкъсани тъкани.
– Да. – Рафаел посочи отворения гръден кош. – Останали са парченца от някои органи.
Той посегна и вдигна нещо, което приличаше на твърдо розово камъче с назъбени ръбове. То светеше като кварц на лъчите на слънцето.
– Това е част от черния дроб.
По гърба ù полазиха тръпки.
– Сигурен ли си, че той не усеща?
– Той е мъртъв. Това, което сега се случва с тялото му... Нали си виждала пиле, което тича известно време след като главата му е била отрязана.
– Нервен рефлекс.
Изглеждаше логично тялото на по-стар безсмъртен да спре да функционира по-бавно.
Рафаел върна камъчето в гръдния кош и посочи главата.
– Части от мозъка също бяха намерени разпръснати по скалите.
Щеше да изхвърли тези обувки веднага щом се прибере вкъщи.
– Толкова силен удар би превърнал органите му в каша – каза тя. – Не е ли било по-трудно да ги премахнат така?
– Не и ако „хирургът“ е изчакал травмите да зараснат достатъчно, за да може да ги отстрани.
Тя понесе добре гледката на мъртвото тяло, но вените ù се изпълниха с лед при мисълта за хладнокръвното убийство.
– Исусе.
– Използвай сетивата си, ловецо. – Това бе внимателно напомняне от негова страна. – Вятърът още духа в правилната посока, но може да се промени всеки момент.
Тя се отърси от ужаса и започна да отхвърля миризмите, които вече познаваше – щеше да ги разделя на добри и лоши момчета по-късно. Беше достигнала към средата на проверката, когато ангелското ù чувство се събуди без предупреждение.
– Тук е имало вампир.
– Не е бил със спасителния екип – отвърна Рафаел с напрегнато изражение.
– Значи е бил тук преди това.
Тя се помъчи да не се задави от противния сладникав мирис на тялото пред нея – тяло, което не миришеше както смъртта би трябвало да мирише – и насочи сетивата си към онази вампирска следа.
Кедър, едва покрит с лед, необичаен аромат, изтъкан от изящество.
Очите ù се отвориха изведнъж.
– Рейкър. Рейкър е бил тук.
Рафаел откри Михаела часове по-късно, високо в нощното небе над дома ù. Бе облечена в плътно прилепнал костюм, който я превръщаше в опасен хищник с гладко, елегантно тяло. Нямаше и следа от онова безумие, което Елена и Гален бяха видели у нея, тялото ù беше чисто и примамливо, грациозно както винаги.
– Рафаел – каза тя, като се издигна нагоре и се задържа на неговата височина. – Да не си дошъл да ме предупредиш отново да стоя далеч от твоя ловец?
Елена може и да е открила в миналото на Михаела болка, превърнала я в това, което е, помисли си Рафаел. Но той самият я познаваше отдавна,  от времето, когато тя бе млад ангел. Амбицията ù би могла да се оприличи на клада, на която би изгорила всичко.
– Влязла си в „Медика“ с намерение да причиниш вреда.
Усмивка, обгърната в тънък слой най-чиста злост.
– Не съществуваше подобно намерение, докато твоята любимка – ловецът, и нейните приятели не застанаха на пътя ми.
– Наранила си неколцина от лечителите, докато си влизала. И си чакала, за да се увериш, че Елена е вътре.
– Не те ли отвращава? – прошепна тя, а гласът ù за миг от отровен се превърна в чувствено мъркане. – Че тя е толкова слаба.
– Сила, лишена от съвест, съсипва душата – отвърна той, наблюдавайки как очите ù се изпълват с жестокост. Устните ù останаха извити нагоре в усмивка, обещаваща най-тъмния от греховете, най-мъчителното удоволствие.
Замисли се за Юръм, който бе попаднал в капана на тази усмивка и себичната красота на този ум. Но пък мъртвият архангел бе избрал пътя си дълго преди Михаела да се роди.
– Защо уби Алойсиус?
– Много умно, Рафаел. – Тя наклони леко глава,  в очите ù се четеше истинска наслада. – Той беше един от моите, стана мой, когато наследих част от територията на Юръм.
– Какво е направил, за да заслужи подобна екзекуция?
Като архангел, управляващ територията си, Михаела имаше право да убие Алойсиус. Но да позволи на един Преобразуван да извърши това – вампир, на когото вероятно е било разрешено да се храни с умиращия ангел – беше ритуално унижение.
Зелените очи на Михаела се стесниха и заприличаха на тънки ивици светлина.
– Помогнал е да отвлекат Сам.
Всяко съчувствие, което Рафаел може би изпитваше към Алойсиус, угасна изведнъж и завинаги.
– Взе ли спомените му?
– Нямаше смисъл. – Тя махна с ръка. – Той беше пионка. Присъедини се като овца към армията на онзи кандидат-архангел без лице.
– Успя ли да откриеш нещо, което да ни помогне да намерим онзи, когото търсим?
– Не. Казах ти, Алойсиус беше пионка.
Рафаел прочете истината, съдържаща се в тънката усмивка, която трепкаше на устните ù. Беше студена, безмилостна, доволна.
– Загубила си самообладание, убила си го, преди да вземеш всичките му спомени.
– Той се смееше, когато слагаше Сам в онзи сандък. – Тънка червена линия огради ирисите ù. – Видях го, когато надникнах в ума му.
– Тогава ли го хвърли?
– Да. – Тя сви рамене. – Вече бях пречупила крилете му. Рейкър се погрижи за останалото.
Рафаел обузда яростта си.
– Как разбра, че е бил замесен?
– Той се боеше, че господарят му го смята за заменим. Не можеше да се сдържи да не сподели тези страхове с любовницата си. – Бавна усмивка, като на змия, скрита в тревата. – А предаността е толкова рядко срещано качество, когато става дума за богатства.
Елена се чувстваше почти неправдоподобно спокойна, когато на следващия ден се качи в самолета. Летяха за Пекин два дни преди самия бал. Щяха да бъдат на мястото един ден преди останалите архангели.
– Венъм? – попита тя.
– В безопасност е – отговори Рафаел, докато излитаха. – Преместих тримата – Сам, Ноел и Венъм – на друго място. Гален е с тях.
– Добре. – Тя се хвана за облегалките отстрани. – Мъчно ми е за Михаела. Наистина.
Да изгубиш дете... дори не можеше да си представи болката.
Баща ù бе изгубил две дъщери.
Заради Елена.
Тя преглътна чувството за вина, подсилено от болката, която тежеше като камък в гърдите ù, и се обърна към архангела, когото наричаше свой.
– Но в болницата тя не беше на себе си. Ако само бе поговорила с теб, нямаше да  се случи нищо.
– Очакваш тя да постъпва като човек,  Елена. – Отговорът му я накара да почувства студ.  – Архангелите не са свикнали да искат разрешение за нищо.
Тя вече не беше онази Елена, събудила се от комата – жената, за която отношенията им бяха пълна загадка. Вече го познаваше отчасти. Дотолкова, че да попита:
– Какво има?
Рафаел я погледна с очи, придобили металния блясък, който не вещаеше нищо добро.
– Онова, което Михаела направи с Алойсиус... Аз нямаше да съм толкова милостив.
Дланите ù се изпотиха.
– Наричаш това милост?
– Умрял е бързо. – Погледът му беше мразовит – студена безсмъртна зима. – Бих го оставил жив дни наред, докато не разкъсам ума му.
Тя издиша на пресекулки.
– Защо ми го казваш?

Трябва да знаеш кой съм.

Елена се замисли върху това и му даде отговора си.
– Ако Слейтър Петалис беше пред мен, щях да направя същото.
Рафаел погали бузата ù с опакото на ръката си.
– Не, Елена. Твоят гняв гори с много по-силен пламък.
Тя вдигна ръка и вплете пръстите си в неговите.
– Ще се опитам да те спра, ако някога се стигне дотам.
– Защо? Нима съжаляваш онези, които нараняват невинните?
– Не. – Тя доближи сплетените им длани до устните си. – Ще го направя заради теб.
Рафаел почувства как студът в него бавно се топи, как започва да се превръща във вътрешна топлина.
– Значи ще се опиташ да ме спасиш.
– Мисля, че и двамата бихме го сторили един за друг.
Гласът ù беше дрезгав от спомените, които се криеха в сенките. Тази сутрин пак се бе събудила с вик, умът ù бе хванат в капана на ужаса, връщайки я почти две десетилетия назад.
Той отвърна на целувката ù.
– Ще се спасим един другиго.
Останаха в мълчание, докато тя не поклати глава.
– Какво ще стане, ако ангелът – онзи, който иска да стане архангел, опита да направи нещо, докато ни няма?
– Назарах, Дахариел и Анушка са поканени на бала, както и всички останали, притежаващи подобна сила.
Елена притихна.
– Ще предприемат нещо точно тогава, нали? Ще бъде идеалното място, особено заради срещата на Десетимата преди бала.
– Да. – Той я погледна. Усещаше пулса му, трепкащ във врата ù, толкова крехък. – Не им позволявай да те доближат. Ти оставаш главната цел на претендента.
– Не се тревожи. Те не са точно онези, с които бих искала да прекарам времето си. – Елена потръпна и Рафаел разбра, че това не беше от страх за живота ù. Знаеше го още преди тя да проговори. – Леуан... чувал ли си нещо?
– Довела е Преродените си в Забранения град. Ще видим мъртвите да вървят.




32


 

Забраненият град остави Елена без дъх. Сложна плетеница от изящни сгради и скрити пътечки, мястото наистина беше град в града. Град, пълен с чудеса – бели мраморни мостове със спящи дракони върху подпорните колони, павирани дворове, пълни с дървета, всяко едно окичено с блещукащи копринени фенери вместо с плодове,  придворни, облечени в одежди в безброй различни бляскави цветове. Беше като сън.
– Пеперуди – прошепна тя, застанала на терасата към апартамента на най-горния етаж, където бяха настанени. – Приличат ми на пеперуди.
Усещаше присъствието на Рафаел зад гърба си като стена от плътна топлина, ръцете му я обгръщаха, подпрени върху перилата от двете ù страни. Тя се наслаждаваше на горещото му тяло и когато той заговори, усети как гърдите му вибрират, притиснати до крилете ù.
– Нейха и още неколцина поддържат някакви дворци, но този на Леуан е най-разкошният.
– Наистина е царица.
Елена наблюдаваше как ветрилата се разперват, как над въображаемите прегради се разменят кокетни усмивки. Всички жени носеха дълги до глезените рокли, повечето от тях ушити така, че подчертаваха елегантността, не сексуалната привлекателност.
– Мислиш ли, че знаят за Преродените?
– Да.  – Той сложи ръце върху нейните, гласът му звучеше в ухото ù, пропит с някаква тъмна интимност. – Хората на Джейсън са му казали, че Леуан е започнала да води някои от своите Преродени във вътрешния двор за развлечение.
Ръцете на Елена, които Рафаел бе покрил със силните си длани, се вкопчиха в изгладения от времето камък на перилата.
– Защо би ги унижавала така? Мислех, че ги смята за свои творения.
– Някои от тях, изглежда, се радват на по-голямо благоволение от други. – Той плъзна длани нагоре по ръцете ù и я притисна до себе си. – Утре сутрин ще се срещна с Десетимата. Внимавай, когато се разхождаш наоколо. Леуан може да реши, че ще е забавно да насъска някого от тях срещу теб.
– Кой ще ме пази?
– Аодхан. – Пауза. – Изглежда, не се радваш.
– Не ми харесва, че все още имам бавачка.
– Необходимо е.
– Засега.
Последва опасна тишина и тя разбра, че това е битка, която ще трябва отново да води. Елена щеше да се докаже като достоен противник, какъвто според нея щеше да бъде и Рафаел.
– Ти си избра воин, помниш ли?
Целувка върху чувствителната кожа под ухото ù.
– А ти избра архангел.
Тя бе наясно, че няма да е лесно с любовник като него. Но същото важеше и за нея.
– Никога не съм тренирала с теб. – Игрива покана. – Харесваш ли ножове?
Той се усмихна едва забележимо и потърка устни в същото място, което бе целувал преди малко.
– Ще танцуваме с ножове след бала.
Беше ù трудно да мисли, когато той е толкова близо до нея. Забраненият град трептеше шумен и красив под тях.
– Не водиш много хора със себе си.
Джейсън бе пристигнал с тях и ако прибавеше и Аодхан, това правеше само двама от Седемте.
– Ако се стигне до битка, ще бъде много късно.
Елена си направи френски кок, както я бе научила Сара – лъскавите кичури бяха прикрепени с фиби, които ù се струваше, че са не по-малко от петстотин. После се разгледа в огледалото. Роклята с къси ръкави беше бледосиня – цвят на лед – и не достигаше дори до средата на бедрата ù. Освен това беше без гръб, имаше разрези от двете страни и въпреки кристалните украшения, с които бе обсипана, прилягаше върху тялото ù като втора кожа. Тя бе зяпнала шивача в недоумение, когато ù показа дрехата за пръв път, но вампирът не беше глупак. Съчетана с черни ботуши над коленете и с черен клин, дрехата я превръщаше от красива придружителка в елегантен убиец, като в същото време предоставяше достатъчно свобода на движенията ù, в случай че се наложеше да действа.
Тя усети топлите мъжки ръце върху хълбоците си.
– Съвършено.
Първичният глад, който долови в тази една-единствена дума, се посипа като сребрист прах над тялото ù в дълга и бавна ласка. Зърната на гърдите ù се втвърдиха и се притиснаха в меката тъкан.
– Грим – каза задавено тя.
Той отпусна ръце, за да може тя да сложи пудра на бузите си и спирала на миглите си. Елена отвори кутийката, която бе получила заедно с дрехите, и намери вътре червило. Оказа се, че е яркочервено.
– Това не е моят цвят.
– Представи си, че е камуфлаж – каза Рафаел, като я придърпа назад към полуоблеченото си тяло. Докато тя държеше червилото, пенисът му се притискаше твърд и горещ към гърба ù, а крилете ù пламтяха от най-еротичното усещане. – Ще ти позволи да проникнеш на вражеска територия.
– Аз не приличам много на вампирите и ангелите, които видях тук.
Дрехата ù по никакъв начин не можеше да се нарече скромна. После идваха ножовете. Да не говорим за пистолета. Тази вечер всичките щяха да бъдат скрити – любезност, на която тя се съгласи неохотно след игрите на Леуан. Но Елена се учеше да избира битките си.
– Няма да знам как да размахвам ветрило, даже ако ме удариш с него по главата.
– Не, ти си истински ловец.
Той ù хвърли толкова горещ поглед, че тя почти очакваше да види как огледалото се топи. Трябваше да притисне бедрата си едно в друго, за да се пребори с желанието да го дръпне на пода, да седне върху него и да го докара до екстаз.
– Но тя няма да те види така – изрече тихо той. – Ще съзре в теб само един млад, слаб ангел. Ще ù бъдеш интересна заради начина, по който си била Преобразувана, но иначе ще ù се сториш съвсем незабележителна.
– Добре.
Това щеше да ù даде възможност да наблюдава Леуан отблизо. Не хранеше илюзии, че ще може да стори каквото и да е, за да спре най-стария архангел с физическа сила, но навярно щеше да успее да надникне в душата ù, да намери там нещо съвсем малко, което би помогнало на Рафаел.
Той я пусна и отиде до нощното шкафче.
– Илиум ми поиска разрешение да ти поднесе подарък.
Любопитна да разбере, тя се обърна... и срещна кобалтовосиния поглед.
– Какво е направил този път, та да те ядоса?
Устата му бавно се изви в усмивка – опасният хумор на архангела.
– Ножове и ножници – промърмори той.
Тя докосна конча на десния си ботуш.
– Аз си нося своя...
– Хм. – Той взе нещо от една полирана дървена кутия и приближи до нея. – Но нямаш нож от мен.
Рафаел сложи ръка на врата ù и я целуна, влагайки в ласката тъмно, собственическо чувство, което я накара да му отговори по същия начин.
– Няма да стигнем навреме за вечерята, ако продължаваш така.
Опряла ръка върху голите му гърди, тя задържа погледа му – красив и жесток.
Той плъзна ръка отзад по бедрото ù, пръстите му погалиха чувствителното място между краката ù. Елена си пое дъх.
– Дразниш ли ме, архангеле?
Той захапа леко устните ù.
– Запомни, Елена – никога няма да носиш нож от друг мъж.
Тя примигна.
– Той иска да ми подари нож? Какво лошо има в това?
– Остриетата и ножниците – прошепна Рафаел – вървят в комплект. И в твоята ножница ще влиза единствено моят нож.
Отне ù секунда, за да проумее – желанието бе замъглило разума ù. Лицето ù пламна.
– Рафаел, това е... – Тя поклати глава, неспособна да намери подходящите думи. – В битките няма място за сексуалност.
– О?
Очите му преливаха от морски бури, силни, жестоки и възбуждащи.
Вътре в нея горещината се превърна в жарава, разпалвана от съзнанието, че този опасен, красив мъж ù принадлежи.
– Чувството за притежание е двустранно, архангеле.
– Разбрано, ловецо.
Той отстъпи назад и разтвори ръка.
Очите ù бяха заслепени, а умът ù замаян.
– Това истински камъни ли са?
Тя вече вземаше ножа, изваждаше прелестното оръжие от ножницата, която бе направена специално за него. То блестеше на светлината, остро като бръснач, бореше се за надмощие със скъпоценните камъни върху дръжката.
– Разбира се.
Разбира се. Тя запремята ножа, проверявайки дръжката, баланса. Беше съвършен в ръката ù.
– Господи, страхотен е.
Скъпоценните камъни бяха зашеметяващи, но това, което прикова вниманието ù, бяха острието, изяществото и силата му.
– Хвърли ми онзи шал.
Рафаел взе прозрачната въздушна тъкан и я хвърли нагоре. Платът се спусна като мъгла... от двете страни на острието – шалът се бе разрязал на две идеално равни половини.
– О, наистина. – Ножът беше остър, така неустоимо остър. – Поръчал си да го направят за мен?
Тя прекоси пространството помежду им и го целуна, без да дочака отговор.
Когато Рафаел се отдръпна от нея, очите му блестяха толкова силно, че биха могли да заслепят диамантите и сините сапфири върху дръжката и ножницата.
– Гласът ти звучи сякаш правиш секс.
– Такова неповторимо острие е наистина равностойно на секс.
Тя оглеждаше ножницата, въртеше я в ръцете си и ù се възхищаваше. По природа не бе склонна да изпитва собственическо чувство. Само с апартамента й – прониза я болка – нещата бяха различни. Но това острие, то говореше на същата онази част от нея. Мое, мислеше си тя.
– Трябва ми...
Рафаел вече вадеше колан от кутията. Направен от мека, гладка черна кожа, той минаваше през разрезите от двете страни на ножницата, преди да бъде закопчан удобно върху ръката ù.
– Съвършено. – Тя плъзна оръжието на мястото му. – Ножът и ножницата са достатъчно леки, ще ги задържи. И са толкова хубави, че могат да минат за украшение.
Рафаел гледаше как ловецът му си играе с придобивката си, учуден, че изпитваше удоволствие, породено от нейната радост. Този подарък означаваше много за нея. Беше направил правилния избор.
Освен това едва не бе убил Илиум заради дързостта му да навлезе в територия, която принадлежеше на Рафаел.
– Да не мислиш, че вече нямам подобен подарък за партньорката си?
– Сир, не исках да покажа неуважение.
– Тръгвай си, Илиум. Преди да съм забравил, че тя те обича.
Беше спонтанна реакция спрямо ангел, отдавна доказал, че е предан – някой, който бе проливал кръвта си заради Елена. Рафаел не бе привикнал да губи контрол заради когото и да било.
Тогава тя ще те убие. Ще те направи смъртен.
Навремето той реши, че Леуан говори за физическа слабост, но може би предупрежденията ù се отнасяха тъкмо за това – бавното затопляне на сърцето му, което накрая щеше да затъмни студения разум, с който бе управлявал толкова дълго.
– Разум или емоция – попита той Елена, когато тя плъзна ножа обратно в ножницата след поредица от сложни движения. – Кое би избрала?
Тя отвърна през рамо със странна полуусмивка.
– Не е толкова просто. Разум без емоция често служи като маска на жестокостта, емоция без разум може да се превърне в извинение за какви ли не ексцесии.
– Да – рече той,  спомняйки си в какво безмилостно чудовище се бе превърнал в Тишината.
Елена се обърна и тръгна към него, хълбоците ù се полюшваха с открита предизвикателност. Покачила се на високите токчета на ботушите си, тя достигаше малко над долната му челюст.
– Помниш ли какво ти казах за притежанието – че е двустранно чувство.
– Аз няма да те предам,  Елена.
У него се надигаше гняв при мисълта, че тя може да подлага това на съмнение.
– Не се гневи заради мен, архангеле. – Тя се плъзна край него, отвори един от страничните ципове на чантата, където носеше оръжията си, и извади малка кутийка. – И аз имам подарък за теб.
Изненадата и удоволствието разпериха криле в душата му. Бяха му подарявали много неща през дългите столетия живот. Но повечето от тях не означаваха нищо за него. И смъртните, и безсмъртните го правеха, за да получат власт, престиж, за да се изпълнят желанията им – малки или големи.
– От Убежището ли го купи?
– Не.
– Тогава откъде?
– Имам си свои хора.
Тя застана пред него, отвори кутийката и извади пръстен.
Пръстен, украсен с кехлибар.
– Ти – каза тя, като го плъзна на съответния пръст на лявата му ръка – си обвързан напълно и завинаги.
Сърцето му се сви от чувство, което никога не беше изпитвал. Той вдигна пръстена до очите си. Представляваше гладка платинена лента – плътна и широка, с голям квадратен къс полиран кехлибар. Най-тъмният кехлибар, който бе виждал... със сърцевина от чист бял огън. Заинтригуван, той махна пръстена от ръката си и го поднесе към светлината. Цветовете се меняха непрекъснато – ту тъмни, ту светли.
Тогава видя надписа, гравиран от вътрешната страна. Knhebek.
Пребивавал бе известно време в страните по южните брегове на Средиземно море, бе пътувал из Мароко, преди да стане архангел, и бе чувал тази дума, когато нетърпеливи младежи я шепнеха на тъмнооки красавици с пламнали от смущение лица.
Обичам те.
Онова непознато чувство пристегна гърдите му още по-силно. Той отново сложи пръстена на ръката си и каза:
– Shokran.
Лицето ù светна в доволна усмивка.
– Няма защо.
– Говориш ли езика на баба си?
Той сви пръсти. За пръв път от векове го обземаше силно чувство за собственост по отношение на някакъв предмет.
– Знам само няколко думи,  които мама използваше.  – Усмивка, пропита със спомени – щастливи спомени. – Тя през цялото време смесваше марокански арабски, френски с парижки акцент и английски. Но ние израснахме край нея, така че всички я разбирахме.
Дори Джефри.
Той се беше засмял някога, спомни си тя. Баща ù се бе засмял, когато майка ù заговори на онази смесица от езици – смееше се на себе си, не на нея.
– Имай милост. – Той обхвана главата си с ръце.  – Аз съм обикновено селско момче, не владея тези изискани езици.
– Момичета – блестящи очи, бледосиви,  дяволити. – Не вярвайте и дума от това, което казва баща ви. Той говори френски като истински французин.
– Ma chérie, ти разби сърцето ми.
И с драматичен жест татко им притисна гърдите си с ръце.
– Къде се отнесе,  Елена?
Пръстите му повдигнаха брадичката ù, очите ù срещнаха неговите – синева, в която би могла вечно да потъва.
– У дома – прошепна тя. – У дома,  преди да ми отнемат всичко.
– Ще построим наш собствен дом.
Обещанието обви сърцето ù с ярък слънчев блясък.
– В Манхатън – каза тя.
– Разбира се. – Бавна, бавна усмивка. – Каква къща искаш?
По дяволите, архангелът отново си играеше с нея. Слънчевото сияние стана още по-силно, изпълни вените ù.
– Всъщност харесвам твоята. – Тя плъзна ръка около врата му. – Става ли да ми я подариш? О, а дали бих могла да разполагам с Джийвс също така? Винаги съм искала да имам иконом.
– Да.
Тя примигна.
– Просто така?
– Това е само едно жилище.
– Ще го превърнем в нещо повече – обеща тя, притискайки устни в неговите. – Ще бъде наше.
В момента, докато тя си мислеше, че първо трябва да надживеят лудостта на Леуан, на вратата се почука.




33


 

Елена не можеше да откъсне очи от облечения във вечерен костюм Рафаел. Профилът му се открояваше като изрязан на фона на нощното небе, докато вървяха по криволичещите улички на Забранения град, следвайки придружителите си за вечерта. Нейният архангел носеше бяла риза и черни панталони. Но ризата беше произведение на изкуството. Платът от двете страни на разрезите за крилете бе избродиран със сложна черна плетеница от плавни линии, които нито за миг не губеха специфичната си  острота и достатъчно ясно внушаваха, че това е Архангелът на Ню Йорк.
– Секси – думата беше твърде слаба и смирена, за да го опише.
Беше очевидно, че вампирските красавици около тях мислят същото. Елена прикова поглед в една от въпросните, която имаше безочието да размаха ветрилото си към него. То се приведе надолу.
Тя се обърна удовлетворена към Рафаел.
– Джейсън и Аодхан.
– Те имат други задачи.
Не знаеше ли тя за Джейсън?
Да.
После през едни врати, изписани по изумително сложен начин, ги въведоха в стая, която сякаш поглъщаше всяка светлина, всяка глътка въздух, притискайки със смазваща сила ребрата ù към вътрешностите. Рафаел се премести почти незабележимо и я погледна в очите, което ù помогна да се съсредоточи, да намери начин да се пребори със задушаването. Стори ù се, че са минали часове, но не би могло да са изтекли повече от две секунди. Когато отново видя ясно стаята, а сърцето ù се бореше да възстанови обичайния си ритъм, тя усети как погледът ù се насочва към столовете, подредени до стена, покрита с пеперуди. Крилете им завинаги бяха разперени, всяко пронизано от една-единствена остра карфица.
– Рафаел – прошепна Леуан от другия край на стаята, за да ги приветства.
Зениците ù светеха със странен перлен блясък. Дрехата ù представляваше слоеве от тънък воал, творение сякаш на младежката фантазия, развихрила се до степен, че смущаваше. Одеждата плуваше край тялото ù подобно на призрачна сиво-бяла мъгла. Косата се повдигаше от лицето ù, като се вееше назад, издухвана от вятър, който Елена не можеше да усети, вятър, който не докосваше нито тежките завеси от брокат, нито изящните тъкани по стените.
Елена усети примитивното предупреждение за опасност като хиляди малки иглички върху кожата си. Еволюция, продължила милиони години, ù подсказваше никога да не попада в центъра на вниманието на съществото пред нея. Защото не стаята поглъщаше светлината. Правеше го Леуан. Докато Елена си налагаше да остане неподвижна, примитивната част от мозъка ù изпращаше импулсите на паниката като светкавици надолу по гръбнака ù, подсказвайки ù да бяга, да се скрие.
Разбира се, вече бе много късно.
Тя гледаше как Рафаел взема ръцете на Леуан в своите, докато се навежда да допре устни до съвършено бледата ù кожа. Очите на Леуан срещнаха нейните над рамото на Рафаел. В тях не се виждаше абсолютно нищо наподобяващо човешки взор, нищо, което Елена би се опитала да разгадае.
Деликатният архангел се отдръпна назад и отново върна погледа си върху Рафаел.
– Изглеждаш различно.
– А ти никога не се променяш.
Последва звънлив смях. Елена се запита защо ли го усеща върху кожата си като бръсначи, нарязани на парчета.
– Защо не те срещнах, докато бях по-млада?
– Тогава нямаше да представлявам интерес за теб – отвърна Рафаел, като сложи ръка върху кръста на Елена. – Това е Елена.
– Твоят ловец.
Бледите очи на Леуан се спряха върху Елена, която мобилизира всяка частица от волята си, за да не се отдръпне, да не се скрие.
Защото Леуан беше ужасът, дебнещ в мрака. Чудовището, с което майките плашеха децата си. Онова, което никога не би трябвало наистина да видиш.
– Лейди Леуан.
Официалното обръщение, усвоено от Джесами, прозвуча нормално. Елена не беше сигурна как успя да го постигне.
Очите на Леуан се спряха върху шията на Елена.
– Не носиш огърлица.
Елена не сведе поглед, макар че стомахът ù се сви от ярост.
– Предпочитам подаръка на Рафаел.
– Нож – подобни украшения бяха модерни много отдавна. – Леуан прехвърли вниманието си върху друго, тъй като огърлицата, причинила толкова болка на Елена, вече нямаше значение. – Колко красиви криле. Дали бих могла да ги видя?
Елена не искаше да показва каквото и да било на това същество, но молбата бе учтива. Нямаше да предизвика политически проблем само защото Леуан бе толкова чужда на човешката ù същност, че бе невъзможно да я разбере. Тя се отдръпна, за да си осигури пространство, и разпери крилете, които нейният архангел ù бе подарил заедно с новия живот. Но когато Леуан протегна ръка, сякаш за да ги докосне, Елена рязко ги прибра.
Рафаел вече говореше.
– Не е характерно за теб да нарушаваш протокола.
– Приемете моите извинения. – Ръката на Леуан се отпусна, но очите ù останаха приковани към онази част от крилете на Елена, която не бе закрита от тялото ù. – Единственото ми оправдание е, че са толкова необичайни.
Елена би искала да отдръпне крилете си още по-далеч.
– Благодаря.
Леуан прие благодарността като нещо, което ù се полага.
– Моите, както виждаш, са съвсем обикновени.
Тя разпери криле. Бяха обагрени в нежен гълъбовосив цвят. Деликатни. Изящни в коприненото си съвършенство.
– Може би са обикновени – разбра, че казва Елена, – но това само увеличава красотата им.
Леуан отново прибра криле.
– Такава искреност. Това ли те привлича?
В отговора на Рафаел се криеше въпрос.
– Ти не се вълнуваш от подобни светски емоции.
– А, но ти ме интригуваш. – Тя докосна ръката му и направи някакъв жест вляво от себе си. – Мисля, че можем да вечеряме в неофициална обстановка.
Елена едва не си глътна езика при вида на новото помещение. Макар да не беше трапезария, стаята беше необозримо голяма. Стената в дъното бе покрита с огромни огледала в пищни златни рамки, вдясно имаше окачени избродирани на ръка гоблени, които със сигурност струваха стотици хиляди. На стената срещу тях се редяха прозорци, които даваха възможност да се наблюдава неизменно бляскавият пир на придворните долу. Стената, пред която щяха да се настанят, беше онази с пеперудите.
Елена се приближи с нежелание. Когато застана до стола, тапициран в страхотен нефритовозелен цвят, тя не се стърпя и вдигна поглед към съществата, замръзнали в полет, изглеждащ вечен.
– Няма стъкло – изрече тя, сякаш говореше на себе си. – Как ги запазваш да не се разпаднат?
Отново прозвуча звънливият смях. Сърцето на Елена се сви, когато осъзна какво е казала.
– Говорил ли си ù за тайната ми, Рафаел?
Очи, светнали като на пакостливо дете.
Стряскащи.
Рафаел докосна гърба на Елена с длан.
– Вече не е чак такава тайна. Вчера Фаваши ми разказа за това.
– Но ти знаеше преди всички тях. – Леуан седна на един стол, направен така, че да е удобен за крилете. Осигуряваше централна опора на гърба, а страничните облегалки се извиваха грациозно настрани. – Как е чернокрилият ангел?
Рафаел остави Елена да се настани и чак тогава седна до нея.
– Джейсън очаква бала с нетърпение.
Изисканият разговор криеше подмолни опасности, усещането за които сякаш докосваше глезените на Елена като мрежа от жив огън. Рафаел ù бе казал, че Джейсън е бил ранен от Преродените на Леуан. Чудеше се дали не е било умишлено. Предупреждение?
Леуан вдигна ръка. Мъртвото тяло на една яркосиня пеперуда се откъсна от стената и спря полета си върху дланта ù, а карфиците паднаха безшумно на пода.
– А младият? Хубавецът?
– Реших, че ще е по-добре Илиум да не идва с нас – отвърна веднага Рафаел. – Съблазънта би била твърде голяма.
Леуан пусна пеперудата на масата и се засмя. Този път смехът ù беше мрачен, пропит с истински хумор, ако изобщо тази дума бе подходяща да бъде отнесена към подобен звук.
– Хм, да, онези криле са просто великолепни. – Очите ù се прехвърлиха върху Елена. – Необикновени като твоите.
– За съжаление – каза Елена, сигурна, че трябва да се защити, независимо от факта, че този архангел бе способен да я смачка с една-единствена мисъл, – аз също не съм нещо, което може да бъде колекционирано.
– О, не възнамерявам да окача крилете ти на стената – отвърна Леуан, а косата ù продължаваше да танцува сред призрачния вятър, който не докосваше нищо друго. – Намирам, че жива си много по-интересна.
– Значи съм късметлийка.
Само че не мислеше така. Облегна се назад и остави Рафаел и Леуан да продължат разговора. Докато двамата си приказваха, тя ги наблюдаваше, слушаше... и се опитваше да разбере защо Леуан изглежда така... сбъркана.
Да, силата ù беше толкова голяма, че при мисълта за това по кожата на Елена полазваха тръпки. Но, от друга страна, Рафаел бе натрошил всяка костица на онзи вампир, оставяйки тялото му на видно място като предупреждение към другите. От разговора им в самолета пък ставаше ясно, че днес той е също толкова способен на подобна жестокост, както и в деня, когато го видя за пръв път.
Въпреки това тя приемаше Рафаел в леглото си всяка нощ, сгушваше се в прегръдката му, когато кошмарите станеха непоносими. Доверие, между тях имаше доверие. Но и преди това, когато той бе просто Архангелът на Ню Йорк – твърд, жесток, със сигурност безмилостен, тя никога не бе имала това противно усещане, пъплещо по кожата ù, породено от присъствието на нещо, което просто не би трябвало да съществува.
– А, ето и храната.
Елена вече бе обърнала глава към вратата, бе усетила миризмата на приближаващите вампири.
Жасмин и мед.
Балсамово дърво, поръсено с канела.
Слънчева целувка, докосната с боя.
Необичайни комбинации, странни миризми, но вампирите бяха такива. Веднъж бе попитала Дмитрий на какво му миришат другите вампири. Той ù бе отвърнал с онази предизвикателно иронична усмивка, която пазеше само за нея.
– На нищо. Запазваме усещанията си за смъртните – за храната.
Тримата, които влязоха в стаята, бяха мъже, но само единият имаше гладката лъскава коса и бадемовите очи на някой, роден в земите на Леуан. Той миришеше на балсамово дърво. До него стоеше мъж с европеидни черти, с широки като на боксьор рамене и небесносините очи на момче от Канзас. Лицето му нямаше идеални пропорции, но бе привлекателно въпреки или може би точно заради необичайното в него. Той бе жасминът. А слънчевата светлина... Стомахът ù се сви при спомена, извикан от тази миризма, спомен за кръв и смърт, за гниеща плът, покрила всичко, докато Юръм стискаше счупения ù глезен.
Слънчевата светлина приближи и остави изящен комплект от ръчно изрисуван порцелан на ниската резбована масичка, която бе единствената преграда между тях двамата с Рафаел и Леуан. Ръката му бе тъмна и блестеше като сърцевината на африканското черно дърво мпинго, която имаше толкова богат и чист цвят,  че мебелите, направени от нея, струваха хиляди долари.
Кожата му бе така красива, силно напомняйки ù за месеците, които някога бе прекарала в Африка, така че, когато погледна в очите му, ù трябваше известно време, за да осъзнае, че е мъртъв.
Рафаел усети в същия миг, че Елена е разбрала – вампирът, който стоеше пред нея и наливаше чай оолонг с цвят на мед в миниатюрната чашка, беше един от Преродените. Цялото ù тяло сякаш бе замръзнало, напълно неподвижно, като на ловец, съзрял плячката си.
Би могъл да се свърже с ума ù, да я предупреди да не издава страха си, но Леуан с новопридобитите си и увеличаващи се способности навярно щеше да го чуе, а Рафаел не би направил нищо, което да подскаже, че Елена е по-слаба, отколкото всъщност е. Вместо това се довери на своята жена ловец и тя не го подведе.
– Благодаря – каза учтиво тя, когато Прероденият наля чая.
Лекото кимване на вампира беше толкова естествено и ведро, че нямаше съмнение – бил е Прероден съвсем наскоро. Очите му, да, в тях имаше нещо, някакво осъзнаване на факта кой е бил преди, какъв е сега. Но липсваше страх. Може бе не разбираше напълно в какво се е превърнал. Рафаел изчака, докато Прероденият налее чай и на него, синеокият сервираше на Леуан.
– Предлагам тост – каза Леуан и вдигна чашата, а мъжете започнаха да нареждат храната върху трапезата. Вземаха я от масичка за сервиране, направена от дърво и покрита със злато.
– За новото начало.
Очите ù срещнаха тези на Елена.
Рафаел  се бореше с първичното си желание да застане между тях, да предпази Елена от заплаха, с която тя нямаше шанс да се справи... но пък, помисли си той, ловецът Елена бе преживяла срещата с него.
– За промяната – добави той.
Втренченият поглед на Леуан се премести върху него, но тя не каза нищо за малката особеност във формулировката на  неговия тост.
– Достатъчно.
Тя махна с ръка към тримата и те излязоха тихо, както и бяха влезли.
– Чакаме ли още някого?
Рафаел подаде на Елена малко блюдо, върху което имаше питка със сладък червен боб. Знаеше, че ще ù хареса.
– Днес не. – Леуан гледаше как Елена разрязва хлебчето, което той ù бе поднесъл. – Храната още ли ти доставя удоволствие, Рафаел?
– Да. – Отговорът бе прост, той все така бе привързан към земята, към света. – Ти вече не се храниш.
Това бе догадка и той не очакваше отговор.
– Вече не е необходимо. – Тя отпи от чашката. – Когато съм с приятели, правя усилие, но...
Той разбираше за какво говори Леуан. Нито един архангел не би умрял от глад, дори ако напълно спреше да яде. Но липсата на храна постепенно би намалила силата. Може би щеше да отнеме години, дори десетилетия, но имаше вероятност промяната да остане постоянна. Никой архангел не би рискувал по този начин.
Леуан му казваше, че е преминала тази граница. От което възникваше въпросът откъде тя черпеше силата си.
– Кръв и плът? – попита той, напълно съзнавайки, че Елена седи необичайно притихнала до него. Някой би могъл да реши, че е замлъкнала от страх. Той знаеше със сигурност, че слуша внимателно, запаметява, отбелязва си наум всяка възможна слабост.
– Това би било деградиране – отвърна Леуан, а косата ù се раздели на кичури, сякаш през нея минаха призрачни пръсти, – а аз ставам по-съвършена.
Елена изчака, докато вратата на спалнята им се затвори след тях, преди да се разтрепери.
– Тя е... какво е тя?
– Сила в най-чистата ù форма. – Той отиде до изрисуваните врати, които водеха към градината и терасата на апартамента, и ги отвори. – Ела. Въздухът ще те пречисти.
Тя хвана ръката, която той ù подаде, и му позволи да я изведе да почувства свежия зимен въздух. Забраненият град се простираше под нея като море от многоцветни звезди. В главната градина танцьорите все още се въртяха грациозно, докато музиката се лееше завладяваща, примамлива, толкова красива, че извикваше сълзи в очите ù.
Застанала в обръча на прегръдката му, с глава върху рамото му и ръце около тялото му, тя за пръв път от часове истински си пое дъх. Дробовете ù пиеха въздуха, както пресъхналата земя попива водата, гърлото ù се отпусна с тръпка на облекчение.
– Тази музика... Каква е?
– Това е ерху – двуструнна китайска цигулка.
Те останаха дълго там, смълчани, поглъщаха музиката с телата си. Елена проговори първа.
– Нали не мислиш, че тя черпи сила от други?
– Не. – Рафаел погали крилете ù с ръце и тя посрещна с радост прилива на чувства – напомняне, че е истинска, не като съществото, което бе седяло срещу тях в онази стая, пълна с тишина. – Ако можеше да го прави, придворните ù нямаше да изглеждат толкова здрави. Леуан винаги започва игрите си на собствена територия.
– Както е постъпила с Преродените. – Тя потръпна отново и плъзна ръка под ризата му, за да почувства неизменната мъжка топлина на кожата му. – Онзи вампир миришеше на слънчева светлина и боя. Беше нов... свеж.
– Той мисли, че му е даден втори шанс – каза Рафаел, като си спомни предаността в черните очи, когато Прероденият бе спрял погледа си върху Леуан.
– Кога започват да се разпадат? – насили се да попита тя.
– Джейсън е съвсем наблизо. – Усещаше как главният му шпионин все повече се приближава. – Той би трябвало да разполага с най-новата информация, но от това, което знаем, продължителността зависи не само от силата, използвана от нея, но и от храната, която им дава.
– Плът – прошепна тя. – Човешка?
– Или вампирска. Изглежда, няма особено значение.
Липсваха сведения Леуан да е жертвала ангели, за да храни любимците си, но Рафаел не би се учудил, ако най-старата от архангелите се е оказала до такава степен покварена.
Елена изведнъж вдигна глава.
– Буря – прошепна тя. – Джейсън мирише на най-силната дъждовна буря, на светкавици и огън.
– Новата ти способност стабилизирана ли е?
– Не. – Очите ù проследиха Джейсън, който се спускаше от небето, въпреки че чернокрилият ангел бе само сянка. – Ту се появява, ту изчезва. По-често се губи от поглед.
Тя притисна устни до неговите.
– Но ти, ти винаги си бил дъждът и вятърът в ума ми. Усещам вкуса ти, когато спя, когато съм будна, когато дишам.

Ако Джейсън не се бе приземил в този миг,  Рафаел би придърпал Елена вътре и би се наситил сам на  миризмата й – единствена и неповторима. Но сега просто сложи ръка на шията ù и потърка устни в извивката под ухото ù.
Аз ще усетя вкуса ти тази нощ, Елена. Бъди готова за мен – няма да спра, докато не те чуя да викаш от удоволствие.


Той усети как сърцето ù притихва, а дъхът ù става неравен. Но още не се бе случвало неговият ловец да отхвърли предизвикателство.
Когато кажеш, ангеле.


 





34


 

– Сир. – Джейсън прибра крилете си и зачака за разрешение да говори.
Рафаел вдигна глава и кимна за поздрав.
– Ела, вътре ще приказваме.
Странните разбирания на Леуан за чест гарантираха, че апартаментът им е чист. Нямаше никаква опасност от подслушване – нито от шпиони, нито от техника. Тя би сметнала, че да се натрапи, нарушавайки уединението на гостите си, е недопустимо.
Вътре Елена се облегна на скрина, пред който стояха Рафаел и Джейсън. Татуировката на ангела бе почти напълно възстановена – жива рисунка, покриваща лявата страна на лицето му, което говореше за предци от две места, много отдалечени едно от друго. Историята на родителите му минаваше за една от най-романтичните, които ангелите си спомняха. И наистина бе такава, поне известно време.
– Твоите хора успяха ли да открият нещо друго? – попита Рафаел.
– Каквото и да е пазела в онази стая в крепостта си – отвърна чернокрилият ангел с кристално ясен красив глас, – е било преместено тук.
– Един от Преродените?
– Да, но този е много специален. Погрижили са се да бъде в пълна безопасност по пътя дотук. – Съвършените обертонове в гласа му се промениха леко, но достатъчно, за да внушат отвращението, което Джейсън изпитваше. – Има сведения за млади жени, изчезнали в близост до пътя, по който са го докарали.
– Тя храни Преродените си с живи хора?
Не беше абсолютно забранено да се убиват хора, но с такава цел, по такъв начин... това можеше да отврати дори Каризмън.
– Не успяхме да намерим останки, които да го потвърдят – обясни Джейсън, – но местата, откъдето са изчезнали, съвпадат с пътя на кервана, а ако са искали мъртъвци, във всички селища околовръст има наскоро погребани тела.
– Леуан е смятана за богиня – каза Рафаел, спомняйки си друго време, друг архангел, превърнал се в бог. – Селяните не биха протестирали.
– Не. – Тъмната като хематит коса на Джейсън блесна на светлината, когато той наведе глава и си пое дълбоко дъх. – Това не е най-лошото.
– Има още? – гласът на Елена издаваше искрения ù потрес.
Джейсън вдигна глава.
– Носят се слухове, най-вероятно верни, че онези смъртни във вътрешния ù двор, които не са били избрани да бъдат Преродени...
– Мили Боже – прошепна Елена. – Те искат да бъдат Преродени?
– Изглежда, са примамени от по-скорошните Преродени – потвърди Джейсън. – Онези, които остават по-дълго във физическо състояние, подобно на живот, защото се хранят с плът.
– Младите или старите? – попита Рафаел.
– По-старите, но не мисля, че това ще продължи – поклати глава Джейсън.
– Защо? – Елена погледна Рафаел с неразбиращи очи. – Те би трябвало да знаят или поне да се досещат, че животът им ще бъде много по-кратък, отколкото ако оставят нещата, както природата е отредила.
Джейсън отговори преди Рафаел.
– Това е заради обещанието за безсмъртие, заради надеждата, че Леуан ще намери начин да ги запази завинаги живи. Някои се отказват от всичко заради това.
Елена усети скрит смисъл в думите му, нещо, което бе много важно. Тя погледна ангела, който винаги напомняше сянка. Красивото му екзотично лице бе неразгадаемо, крилете – кадифено черни, което му позволяваше да става незабележим, сливайки се с нощта.
– Заради едно обещание? – Тя поклати глава. – Не проумявам как, щом в действителност единственото сигурно нещо е, че ще живеят по-зле от роби.
– Ти никога не си искала безсмъртие – възрази Рафаел. – Не разбираш жаждата на онези, които го желаят.
 При тези думи Елена спря.
– А може би разбирам – отвърна тя, но ù се щеше това да не бе истина. – Зет ми обича сестра ми... но не изчака да я приемат като кандидат. Копнежът му да живее вечно беше по-силен от желанието му да има сестра ми до себе си.
И сега Бет щеше да остарее, а Хари да остане млад завинаги.
Хари се бе зарекъл да бъде винаги до Бет и поради някаква причина Елена му вярваше. Но се чудеше дали Бет би приела неговата преданост. Дали любовта на сестра ù би надмогнала осъзнаването на факта, че Хари е предпочел безсмъртието пред нея, че един ден тя ще умре, а той ще остане и ще срещне друга, ще обича друга?
Погледът ù срещна този на Рафаел, сърцето ù се сви като че бе стиснато в юмрук. Защото тя също щеше да види сестра си да умира.
Няма да се извинявам, Елена. Би било лъжа – не мога да те пусна.
Суровата искреност на отговора, на емоцията, скрита в него, я разтърси. Забравям, после отново си спомням и тогава боли още повече.
Бет ще се превърне в прах, когато дойде нейното време, но тя ще си отиде, знаейки, че над децата ù ще бди ангел.
Елена кимна рязко, срещна очите на Джейсън и за пръв път осъзна, че са толкова тъмни, та е почти невъзможно да различи зениците от ирисите.
– Дали придворните на Леуан ще се обърнат срещу нея, ако им докажем, че Преродените не могат да бъдат безсмъртни?
Крилете на Джейсън зашумяха, когато ги раздвижи. Дори тук, в напълно осветената стая, бе успял да намери сянка, така че тя трябваше да се съсредоточи, за да види очертанията на крилете му.
– Може би ще убедим неколцина, но повечето са свикнали да гледат на нея като на богиня. Ще я последват сляпо, накъдето и да ги поведе.
И щяха да осигурят на Леуан безкраен източник на тела за армията ù от мъртъвци.




35


 

Елена лежеше в прегръдките на Рафаел, тялото ù бе изтощено от сексуалното изживяване. Архангелът бе удържал обещанието си. Беше я накарал да вика. Сърцето ù още туптеше от ехото на изгарящото удоволствие, когато потъна в тъмнината на спокойния сън. Толкова спокоен, че ù трябваше известно време, за да разбере какво чува.
Кап.
Кап.
Кап.
– Ела тук, малки ловецо.
Към устните ù се допря пръст.
Тя ги стисна здраво, но вкусът се просмука в устата ù, без да може да го спре, неописуемо усещане. Не! Умът ù отказваше да осъзнае какво е това, отказваше да разбере.
Но чудовището не я пускаше да избяга.
– Не е ли вкусна Бела? – Очите му бяха тъмнокафяви, оградени с тънка кървавочервена ивица. – Оставих малко и за теб. Ето.
Ръце, които махат златисторусата коса от врата на сестра ù, оголвайки за очите кървавата каша, в която бе превърнато гърлото.
– Мисля, че е още топла.
Лицето му бе притиснато във врата на Бела, ръката му – върху оформящите се момичешки гърди.
От гърлото ù се изтръгна писък. Не! Тя се хвърли върху него, удряше го с юмруци, дереше го с нокти,  хапеше и риташе яростно.
Но дори родените ловци не са по-силни от възрастен вампир. Вампир, който току-що се е напил с кръв. Той си играеше с нея, накара я да вярва, че го е наранила, и когато тя се отпусна, задъхана от битката... той я целуна.
Елена се събуди, защото усети, че се задушава.
Погледът ù бе замъглен от черни петна, чувстваше, че всеки миг може да загуби съзнание, докато мирисът на дъжд и море не проникна в ума ù. Свеж и див, толкова различен от ужаса, който сякаш изпълваше устата ù, той я изтръгна от примката на кошмара и ù помогна да си поеме дъх, докато Елена отчаяно се въртеше в ръцете на Рафаел.
Те се сключиха около нея, обещавайки ù съвършено, ненарушимо спокойствие.
– Шшшш, държа те.
– О, Господи, о, Господи, о, Господи.
Рафаел притискаше Елена толкова силно, че ръцете му може би щяха да оставят синини върху тялото ù. Но въпреки това тя още трепереше, думите излизаха неразбираеми от устата ù, страхът ù беше толкова осезаем, че можеше да го вкуси.
– Елена.
Продължаваше да повтаря името ù, да докосва ума ù със своя ум, докато тя не започна най-накрая да го вижда, да го познава. Без да я пуска, той галеше крилете ù с ръка отново и отново, успокояваше я, напомняше ù, че е при него, че не е заключена в минало, от което се бои, че не може да избяга.
Рафаел държеше собствения си гняв и яростта си, скрити зад железни прегради. Архангелите бяха способни да правят много неща, но дори той не можеше да върне времето назад и да изтрие злото, което бе опустошило Елена още преди да порасне.
– Той ми даде да пия от кръвта на Бел.
Шепотът ù прозвуча дрезгав, сякаш гърлото ù бе раздрано от писъци.
– Разкажи ми.
– Кръвта на сестра ми. Той ме целуна, накара ме да пия от кръвта на Бел. – Ярост, ужас и болка, примесени с потрес. – Опитах се да я изплюя, но той затисна устата и носа ми и аз я преглътнах. О, Господи, преглътнах я.
Рафаел разбра, че има опасност истерията да я завладее отново. Повдигна главата ù от гърдите си и допря устни до нейните в целувка, в която се съдържаше чисто, недвусмислено желание. Тя замръзна за миг, после пръстите ù се вплетоха в косата му, тялото ù се изви, докато накрая Елена се оказа под него, а краката ù обгърнаха кръста му.
В целувката ù имаше диво отчаяние, усещаше се соленият вкус на сълзите ù. Тя искаше да забрави. Той би направил всичко, на което бе способен, за да ù помогне да намери спокойствие. Завладя я със силата, която тя жадуваше, с една ръка притисна дланите ù върху завивките, с другата отмести бедрото ù настрани и се плъзна с един-единствен тласък в нейната ножница, която го посрещна с готовност.
Той спря вика ù с уста. Целуваше я през цялото време. Сурова, почти болезнена емоция, съпътстваща единението им. Целуваше я, докато тя започна да се задъхва, докато очите ù се замъглиха от удоволствието, от страстта, от екстаза, в който бе потопена. После продължи да я целува, докато тя се успокои.
– Пак – прошепна той, допрял устни до нейните.
Елена посрещаше всяко движение на тялото му, бедрата ù се повдигаха в готовност, с желание. Освободи ръцете си и го придърпа към себе си, целуваше го по бузите, по брадичката, по шията. Накрая притисна глава във врата му и остана така... позволи му да я държи, да я пази.
Доверието ù го подтикна да падне на колене, накара го да премине границата и да рухне в ръцете ù.

 

– Благодаря ти. – Елена отказваше да пусне Рафаел, да го остави да се отмести от тялото ù, устните ù докосваха ухото му, докато говореше, копринената му тъмна коса падаше хладна върху кожата ù. – Благодаря ти.
– Бих искал да взема кошмарите ти, Елена.
– Знам. – И това, че не ги бе отнел насила от нея, когато трябваше да я спасява от болката ù, изпълваше сърцето ù с безкрайна благодарност. – Те са част от комплекта.
Тя не изрече въпроса на глас, но той го знаеше.
– Този комплект ми принадлежи.
Нямаше и следа от колебание, нищо не подсказваше, че Рафаел ще се отдръпне.
– Толкова съм объркана. Не те ли притеснява това?
– Ти си живяла. – Той разплете ръцете си и се опря на тях, надвесен над нея. – Както и аз. Ти би ли ме отхвърлила?
Мисълта, че може да го загуби, прониза сърцето ù и ù причини жестока болка.
– Казах ти: ти си мой. Вече не можеш да си тръгнеш.
Устните му се притиснаха до нейните в бавна, много бавна целувка, от която кошмарите ù сякаш се оттеглиха в някакъв друг живот. Гърдите ù докосваха неговите, докато тя вдишваше дълбоко, трепереща.
– Нещо в това място... – Елена разтърси глава и отметна мокрите кичури коса от лицето си. – Смъртта, всичката тази смърт. Това място влияе ужасно на въображението ми.
– Не вярваш, че споменът е истински?
– Не искам да е истински. – Тя шепнеше, защото дълбоко в себе си знаеше, че това не е просто измислица. – Ако е реалност... – Очите ù пареха. – Той е дошъл заради мен и остави част от себе си в мен.
– Не. – Рафаел я принуди да го погледне в очите. Кобалтовосиньото започна да изпълва ирисите му, докато в тях не остана нищо друго. – Ако те е накарал да пиеш от кръвта на сестра си – той говореше през вика, който тя не можа да сдържи, – тогава ти носиш част от нея.
– Нима това е по-добре? Още усещам вкуса ù. – Ръката ù се вдигна към гърлото ù. – Беше плътен, богат, пълен с живот.
Ужасът на изживяването я стягаше като примка около шията.
– Дори майка ми – уверяваше я Рафаел, като обгърна лицето ù с длан, – независимо от това, в което се превърна накрая, никога не ме обвини за нещо, което не би могло да бъде променено. Мисля, че сестра ти е била същество, много по-нежно от теб – тя те е обичала.
– Да, Бел ме обичаше. – Имаше нужда да го каже, да чуе как го изрича на глас. – Непрекъснато ми го повтаряше. Тя никога не би ме нарекла чудовище.
  Баща ù бе този, който го направи.
– Няма да позволя мое дете да се превърне в такова отвратително нещо! – Ръцете му я разтърсваха толкова силно, че ù бе трудно да говори. – Никога повече не споменавай тази глупост за миризмата. Ясно?
– Кажи ми нещо за майка си – настоя бързо тя. Душата ù бе твърде крехка, за да се справи със спомените от нощ­та, когато баща ù за пръв път я нарани с думите си.
Беше изминал един месец, откакто погребаха майка ù. Сякаш понесена от черната вълна на страданието, тя бе заговорила за нещо, за което не бе споменавала дори шепнешком цели три години. По това време съзнанието, че е ловец, вече се бе превърнало в единственото постоянно нещо в живота ù и тя мислеше, че Джефри ще разбере колко голяма нужда изпитва да се държи за тази мисъл. Но гневът му през онази нощ...
– Нещо хубаво – добави тя. – Разкажи ми някой светъл спомен, свързан с майка ти.
– Калиане имаше глас, красив като небето – започна той. – Дори Джейсън не може да пее така пленително като майка ми.
– Джейсън пее?
– Неговият глас е може би най-великолепният измежду всички ангелски гласове, но не е пял от столетия. – Той поклати глава, когато тя го погледна. – Това са негови тайни, Елена. Нямам право да ги разкривам.
Беше лесно да приеме обяснението му – тя бе наясно с лоялността, с приятелството.
– От майка ти ли се е учил?
– Не. Дълго преди Джейсън да се роди, Калиане вече я нямаше. – Той опря чело в нейното и дъхът им се смеси в най-нежната интимна ласка. – Тя ми пееше, когато бях съвсем малък – дете, което едва пристъпва. И песента ù караше Убежището да притихва, всяко сърце се свиваше от болка, всяка душа се извисяваше. Всички слушаха... но тя пееше за мен. Бях толкова горд – продължи той, потънал в спомена, – защото знаех, че имам това право, правото да слушам нейната песен. Дори баща ми не го оспорваше.
По това време Надиел вече губеше отчасти същността си, но имаше няколко радостни спомена, преди лудостта да го отнеме от Рафаел, от другарката му.
– Той казваше, че песента на майка ми е толкова хубава, защото е родена от най-чистата любов – любовта, която само майка може да изпитва към детето си.
– Бих искала да я чуя.
– Един ден – отвърна той, – когато умовете ни ще бъдат в състояние да се слеят напълно, когато си достатъчно възрастна, за да владееш своя ум, ще ти разкрия спомена за песента ù.
Това беше най-голямото съкровище, най-скъпият подарък, който би могъл да ù направи.
Очите ù блестяха въпреки тъмнината и той знаеше, че неговият ловец разбира. Един ден.
Те останаха така, вплели тела, през цялата нощ. Тя се обърна към него неведнъж и той с готовност ù даваше онази забрава, от която имаше нужда.
На следващата сутрин Елена отново и отново поглеждаше ангела, който вървеше до нея. Не беше съвсем сигурна, че е истински. Косата му имаше цвета на мъглата, на ослепителното сърце на слънцето. Беше най-ярко русата коса, която е виждала някога, по-светла дори от собствената ù. Ако трябваше да измисли име за нея, би я нарекла бяло-златиста, но това определение все пак намекваше за цвят. Докато косата на този ангел нямаше цвят. Блестеше на слънчевата светлина, сякаш всеки косъм бе посипан с натрошени диаманти.
Кожата му приличаше на косата. Бледа, много бледа, но със златист отблясък, който го превръщаше от каменна статуя в жив, дишащ мъж. Алабастър, докоснат от слънчева светлина, помисли си тя, това може би е думата, описваща цвета на кожата му.
И после очите.
Черни зеници, чийто цвят се разливаше на тънки ивици върху кристално чистото синьо-зелено на ирисите. Можеше да се взираш безкрай в тези очи и да не видиш нищо друго освен собствения си образ, отразен хилядократно. Бяха невероятно чисти, напълно прозрачни и въпреки това непроницаеми.
Крилете му бяха бели, със същия диамантен блясък като косата. Сияеха толкова силно на яркото зимно слънце, че на нея почти ù се прииска да погледне встрани. Би трябвало да бъде красив. И наистина беше. Удивително същество, което никога не би минало за човек. Но в него имаше нещо толкова далечно, че да го наблюдаваш бе все едно да се възхищаваш на статуя или на великолепна картина.
Този ангел всъщност бе последният от Седемте на Рафаел. Името му бе Аодхан. Носеше два меча един до друг във вертикална ножница на гърба си. Дръжките им нямаха украса освен един символ, подобен на келтски възел, но сплетен по особен начин. Тя би го попитала какво означава въпросният символ, но той говореше толкова рядко, та можеше да се каже, че Елена не познаваше гласа му. Мълчанието му изглеждаше странно, особено като си спомнеше за забавните закачки на Илиум, острия език на Венъм, дори за еротичните подмятания на Дмитрий. Но пък ù позволяваше да се концентрира върху мястото, където се намираха.
Очите ù се спряха на резбованото пано в основата на едно тясно стълбище. Тя слезе и се озова на нивото на централната градина. Отляво имаше дърво с опадали листа. Резбованата картина бе отдясно. Като се правеше, че не забелязва придворните, които пък се преструваха, че не виждат нея, тя се съсредоточи върху изображението.
Едно докосване ù подсказа, че е старо. Умението ù да преценява на колко години е онова, пред което се е изправила, особено ако се касае за сгради, бе вродено. Резбата бе поне на няколко столетия. Изработена с невероятна прецизност, тя представяше един ден от живота в двореца. Леуан седеше на трона си, а под нея се виждаха танцуващи придворни и акробати, изпълняващи сложни номера. Нищо особено... и все пак. Тя се смръщи и отново разгледа паното.
Ето.
– Това е Юръм. – Фактът, че откри образа на мъртвия архангел, не би трябвало да я шокира, но... – Никога не съм си го представяла в такава светлина.
Толкова завладяващ в мрачната си красота, застанал до елегантната Леуан.
– Виждала съм само чудовището, в което се превърна.
Елена се учуди, когато чу Аодхан да говори. В гласа му звучеше музика, идваща от земя, покрита със зелени поля и хълмове, обитавани от феи.
– По това време той вече беше чудовище.
– Да – каза Елена, защото знаеше, че подобна поквара не може да те завладее за една нощ. – Предполагам, че тогава се е прикривал по-добре.
Тя се готвеше да тръгне по една тясна пътека, когато инстинктът ù неочаквано се събуди. Елена се обърна бързо и съзря ангел, който вървеше към нея. Очите му бяха кехлибарени, както и крилете, кожата му бе по-тъмна от тази на Наазир.
Никога преди не го бе виждала, но го позна. Назарах.
Когато Ашуини говореше за него, гласът ù нашепваше за ужас.
– Писъците на това място, Ели. – Потръпване, наситеният тъмнокафяв цвят на очите ù потъмня до черно. – Той се опива от болката, наслаждава ù се повече от всекиго, когото познавам.
– Ловецът на Рафаел. – Ангелът наклони глава, кимайки леко.
– Елена. – Тя плъзна ръка в джоба си и сключи пръсти около пистолета. Късият меч, който двамата с Гален бяха избрали като най-подходящ за нейния стил, висеше от дясната ù страна. Но дори Гален се беше съгласил, че това трябва да бъде последното оръжие, което би използвала – просто не беше достатъчно бърза, за да се изправи срещу повечето ангели.
– Аз съм Назарах. – Странните кехлибарени очи се преместиха върху Аодхан. – Не съм те виждал да излизаш от години.
Аодхан не отвърна, но Назарах, изглежда, не очакваше отговор, вниманието му се прехвърли върху Елена.
– Очаквам с нетърпение да танцувам с теб, Елена.
Тя бе напълно сигурна, че не иска ръцете му да я доближават. Елена не притежаваше вродените сетива на Ашуини, но начинът, по който я гледаше Назарах... сякаш чуваше писъка ù.
– Съжалявам, но Рафаел ме ангажира за всички танци.
Усмивка, която едва ли не накара женският ù инстинкт да се разкрещи предупредително.
– Не съм свикнал да се отказвам толкова лесно.
– В такъв случай предполагам, че ще се видим довечера.
– Да. – Очите му се стрелнаха вдясно. – Трябва да говоря с моите хора.
След като Назарах се отдалечи, Елена хвърли поглед към Аодхан и видя, че гърбът му е напрегнат.
– Добре ли си? – попита тя.
Той се взря в нея учуден, после леко наклони глава.
Елена реши, че присъствието на Назарах е достатъчно да накара дори един от Седемте да застане нащрек, и посочи тесен коридор, който би ги отвел по-далеч от него.
– Да тръгнем натам.
Аодхан я последва, без да каже дума. Докато завиваха, крилете им се допряха.
– Извинявай – изрече тя и бързо отстъпи.
Той кимна рязко и притисна крилете към гърба си.
Изглежда, Аодхан наистина не обичаше да докосват крилете му. Нито крилете... нито нещо друго. Чак сега Елена осъзна, че той не се бе допрял до никого през цялото време, откакто Рафаел ù го бе представил. Запомни, че трябва да стои на разстояние от него. Започна да примигва, докато очите ù свикнат с по-ярката светлина в другия край на коридора.
Излязоха на малък празен площад, ограден от дървени стени, изписани със сложни рисунки. Всяка една представяше сцена от живота извън Забранения град: от фермери, които работеха на нивите си, до девойки, тичащи из пазарния площад, и старци, седнали на слънце. Мястото беше тихо, имаше няколко вечнозелени дървета, внимателно засадени така, че сенчестите и осветените от слънце места се редуваха, носейки успокоение. Върху плочките на пода се забелязваха цветни петна. Когато Елена вдигна глава, за да проследи кой е източникът на тези багри, погледът ù бе привлечен от изпъстреното с балончета цветно стъкло на стар витраж.
Красив. И отвличащ вниманието.
Ето защо ù отне само един миг по-дълго от обичайното време да разбере, че миризмите, които усеща, са прекалено близо, че малкият предмет, забит в ствола на близкото дърво, е кама на Гилдията... а едва доловимият звук бе от арбалет, зареждан за стрелба.




36


 

– Залегни! – изкрещя тя точно когато стрелите профучаха над тях.
Не един. Два арбалета.
Аодхан се хвърли, за да я прикрие, но това бе грешка. Едната стрела мина през крилото му и го прикова към стената, докато Елена падаше по лице върху паважа. Стрелата прелетя над нея. Тя вдигна глава и видя как Аодхан се опитва да освободи крилото си. Преди да успее, нова стрела прикова рамото от другата му страна.
Тя се претърколи настрани – нещо, на което трябваше дълго да се учи заради крилете – и се притаи в сянката на едно от дърветата недалеч от Аодхан. Първата ù мисъл бе да посегне към пистолета, но куршумите бяха предназначени да поразяват ангелски криле. Не знаеше какъв ефект биха имали върху вампири, но ако действаха като обикновени куршуми, съществуваше малък шанс да уцели важна точка и да убие нападателите, а те им трябваха живи, за да стигнат до дъното на всичко това.
След като взе решение, тя нагласи в дланите си ножовете от ножниците, закрепени върху ръцете ù, и се съсредоточи, без да обръща внимание на стрелите, които се забиваха в ствола на дървото зад нея.
Всичко притихна, светът край нея сякаш забави своя ход, слънчевата светлина се превърна в ослепителна мъгла. Тя отново чу как тетивата на арбалета се опъва, а стрелата застава на мястото си. Но слухът не беше най-съвършеното ù сетиво.
Бъз със захар.
Тя се прицели и хвърли ножа.
Стъклописът се разпръсна на хиляди цветни парченца, които покриха земята. Вторият ù нож вече летеше, за да се забие във врата на вампира зад витража. Тя видя кръвта да бликва нагоре като гейзер, но вниманието ù вече бе насочено към втория стрелец. Той оставаше на позиция зад тясна, плътна стена. Защитен. Но и неспособен да стреля, без да се покаже.
Тя изпълзя от прикритието си, изтича до Аодхан и изтръгна стрелата от крилото му. Той се погрижи за другата в рамото си.
– Зад стена...
Главата ù се отметна нагоре, когато мирисът на бъз се раздвижи. Миг по-късно към него се присъедини силен аромат на горчиво кафе.
Тя изруга, хвърли окървавената стрела и се втурна към стъпалата в единия край на площада, проклинайки факта, че не умее да излита вертикално. Аодхан се извиси зад нея, въздушното течение, създало се от крилете му, я блъсна в гърба, когато се озова в галерията на горното ниво, която вампирите бяха използвали за прикритие. Миризмата на кафе беше плътна, бъзът – примесен с кръв.
Бяха слезли по стълбите от другата страна.
Тя се върна, затича се и полетя. Обзе я възбуда, която събуди в нея опиянението, придружаващо всяка битка. Противопоставяйки се на желанието да последва въздушното течение, Елена се взря надолу. Отгоре Забраненият град ù се стори още по-голям, отколкото погледнат от земята – лабиринт от дворове на различни нива, свързани с изящни мостове и алеи, които се разделяха на няколко страни, водещи към елегантни постройки и затворени врати, обещаващи усамотение.
Аодхан я пресрещна над главния двор. Рамото му кървеше, едното крило бе засегнато, но все пак можеше да лети.
– Скриха се в двора под нас.
– Мисля, че е време да тръгнем на лов. Прикривай ме.
Тя реши да концентрира вниманието си върху онзи, който бе ранен. Щеше да е по-бавен, би могла да го проследи по-лесно.
Миризмите се извиваха и преплитаха като хиляди цветни нишки.
Виолетки. Пищни. Сладки. Опияняващи.
Дърво. Току-що отсечено.
Дъжд в летен ден. Ярък. Нов.
Смачкани чаршафи и шампанско. Тежка миризма. Женска.
Плодове от бъз, от които капе най-яркото червено.
Усещайки ловната тръпка в кръвта си, тя се спусна над мястото, докъдето бе проследила миризмата. Беше почти неправдоподобно лесно. Облечен в пауново синя дреха, вампирът стоеше сред група себеподобни. Около врата му бе омотан копринен шал – мокър, напоен с пулсиращата течност, поддържаща живота му.
Тя се готвеше да го посочи на Аодхан,  когато вампирът се сгърчи и рухна на земята, тялото му се тресеше като при епилептичен припадък. Чуха се викове на потрес, останалите придворни се разбягаха като пеперуди, на каквито толкова много приличаха. Тя се приземи до треперещото тяло на вампира и го обърна настрани – бе видяла, че кръвта се пени около устата му.
– Дръж устата му отворена! – каза тя на Аодхан, когато той кацна до нея. – Ако се задуши...
Тялото се отпусна в ръцете ù.
Вампирите имаха потенциала да преживеят много, но тя знаеше, че този е мъртъв – инструмент, който бе безвъзвратно повреден.
– Каква ужасна загуба. – Беше много млад, навярно бе живял като вампир не повече от десет години. Ако се съдеше по лицето му, бил е Прероден, преди да стане на трийсет години. – Ама че безсмъртие.
Очите на Аодхан бяха студени като лед, когато я погледна.
– Проследи другия. Аз ще те прикривам.
– Трябва ни тялото.
Той кимна отсечено.
Елена се изправи с пистолет в ръка. Наклони глава, за да улови вятъра. Миризмата се бе променила. Беше примесена със страх, който имаше отвратителен привкус на възбуда. Насилието е наркотик. При някои, изглежда, това бе неизбежен страничен ефект на безсмъртието. Тя се отъ­рси от мисълта и тръгна през площада, като следваше дирите на втория стрелец по земята.
Беше извървял доста голямо разстояние, пресичайки двора по цялата му дължина. После бе минал по дълъг криволичещ коридор с резбовани стени, който водеше към огрян от слънцето площад, нагоре по стълбище, по три извити моста, след това надолу към място, което, изглежда, бе частна резиденция. На единственото дърво, което се виждаше, не висяха никакви фенери. Нямаше жени, облечени в красиви дрехи, които да надничат съблазнително иззад изкусно наклонени ветрила. Не се чуваше музика.
Вместо това на мраморната пейка под дървото със зелени като през зимата листа седеше самотен женски ангел. В краката ù се бе свил вампир. Елена не успя да предвиди какво ще стане. В един миг вампирът стоеше на колене, гърдите му се повдигаха. В следващия главата му, отсечена с безмилостна лекота, се търколи и спря до краката на Елена.
– Глупак – измърмори Анушка, като остави  извитото зловещо острие на пейката до себе си и оправи белите поли на дрехата си, сякаш не знаеше, че бродериите и стъкълцата, пришити за плата, са оплискани с кръв. – Доведе те право при мен.
Елена не можеше да пренебрегне главата, която докосваше крака ù, кичурите коса върху черната кожа на ботуша си. Видя устните на Анушка да се извиват нагоре и пристъпи настрани.
– Няма да ти останат много хора, ако ги избиваш безразборно – каза Елена, като преценяваше дали би могла да улучи крилото на другия ангел, докато тя седи в такова положение.
Заключение – несигурно.
Нямаше възможност да избяга. Освен ако не искаше нож в гърба.
– Ако чакаш онзи с пречупеното крило – отвърна Анушка, – той е задържан. За съжаление, преди да успее да извика подкрепление.
Ангелът се изправи.
– Чуваш ли?
Беше странно как така тишината може да бъде толкова тежка.
– Защо ме преследваш?
– Вече знаеш, но се опитваш да ме забавиш. Така да бъде, ще ти кажа.
Анушка продължаваше да държи крилете си плътно прилепени към гърба, като не даваше на Елена възможност да се прицели. Нямаше смисъл да стреля в тялото на ангел с куршуми, дори да бяха специалните куршуми на Вивек. Все едно да се защитаваш, размахвайки носна кърпичка. Само крилете бяха уязвими.
Очите ù се преместиха върху ножа. Тя го разпозна – бяха го изучавали в Академията. Казваше се кукри, извитото острие имаше само един остър ръб. Беше идеален, ако ти трябва нещо, с което да отделиш глава от тялото.
Думите на Анушка го потвърдиха.
– Наистина е много практичен. Ако вляза на заседанието на Десетимата, носейки главата ти като трофей, това ще предизвика вълнение, което никой не би могъл да пренебрегне, както казват смъртните. Планирах да го сторя на самия бал, но  понякога трябва да се съобразяваш с обстоятелствата. Всъщност бих могла да те харесам, ако нещата се бяха развили по друг начин.
Ножът кукри се превърна в размазано петно в ръката ù.
Елена разбра, че Принцесата наистина знае какво прави с острието.
Не се поколеба и стреля по Анушка в мига, когато тя се размърда и крилете ù съвсем малко се отместиха. Но дъщерята на Нейха се движеше с бързината на змия, така че успя да прибере крилете зад гърба си, преди куршумът да я достигне. Той се заби в отсрещната стена, като предизвика дъжд от гипсови отломъци. Мамка му! Елена стреля отново и с удовлетворение видя как върху крака на Анушка се появи кръв, но ангелът не обърна внимание и посегна към нещо, което Елена мислеше за колан.
Но не беше колан.
Камшикът се уви около китката ù с бързината на змийски език, като едва не счупи костите ù. Тя стреля, докато падаше, и успя да разсее Анушка за достатъчно дълго време, та да освободи ръката си. Но пистолетът бе празен и както Гален я бе предупредил веднъж, Елена не разполагаше с лукса да зареди отново, не и срещу противник, който трябваше да ликвидира за част от секундата.
Тя хвърли безполезното парче метал на земята и хвана нож в ръката си.
– Така – каза Анушка.  В горната част на лявото ù крило се виждаше белег от изгаряне и тя съскаше от болка. – Този грубиян Рафаел, който продължава да държи неговите Седем, все пак е успял да те научи на нещо.
– Аз съм роден ловец – отвърна Елена, като се премести, за да разконцентрира врага си, докато той премяташе острието в ръката си.
Анушка се движеше заедно с нея – плавна, грациозна.
Като си припомни трика на Венъм, Елена продължи да гледа неизменно вляво. Анушка се засмя.
– О, толкова си умна. Жалко, че си била твърде млада, за да спасиш семейството си.
Елена трепна като ударена, за част от секундата вниманието ù се отклони. Анушка нападна и рани ръката ù, преди Елена да успее да се отдръпне. Но тя пренебрегна както болката в сърцето си, причинена от думите на ангела, така и изгарянето в ръката си. Хвана втория нож.
– Значи до смърт.
– Да не си смятала, че ще е другояче?
Анушка замахна с ножа, движенията ù бяха толкова бързи, че Елена не успяваше да ги проследи.
Тя хвърли и двата ножа, чу как Анушка отблъсна единия и се изви, за да избегне другия. И освен това успя да пореже здравата ръка на Елена.
Кучката си играеше с нея.
Елена осъзна, че това е единствената слабост на Анушка, както и егото ù, което я караше да вярва, че е достойна да бъде архангел.
– Казват, че кръвта ти е отрова.
– Томас пи от мен, преди да тръгне да те сплаши.
Последва бързо размахване на острието, което принуди Елена да падне на земята и да се претърколи, за да се отстрани от пътя му, преди Анушка да отреже част от крилото ù.
– Забележително – Анушка се поклони подигравателно, сякаш двете участваха в най-цивилизована спаринг среща.
Елена чувстваше как загубата на кръв, причинена от дълбоките рани на двете ù ръце, започва да ù се отразява. Не ù пречеше да продължи. Още не. Но скоро щеше да стане по-бавна.
– Следователно смъртта на Томас е била забавена реакция на отровата?
– Той мислеше, че му оказвам изключителна чест, когато му разреших да пие от вените ми.
– Значи е щял да умре независимо от това какво се случва, дори ако не бе успял да ме открие?
– Беше започнал да става прекалено натраплив, милият. – Въздишка. – Мъжете са толкова глупави. Дори Рафаел. Трябваше да те убие още първия път, когато те срещна. Сега си негова слабост.
В този миг Елена видя нещо да се променя в изражението на Анушка и разбра, че смъртта я гледа в лицето. Тя хвърли острието. То падна на земята, без да причини никаква вреда, а Анушка се отмести... но така се озова на пряка слънчева светлина, която я заслепи за част от секундата. Следващите ножове на Елена попаднаха в очите на Анушка и я принудиха да отстъпи.
Тя изпищя и изпусна своя нож. Елена не му обърна внимание, свали късия меч от колана си и без да си даде време да се замисли, го заби в сърцето на ангела, като го прикова към земята. Кръвта обагри блузата на Анушка, а Елена отвори ума си и изкрещя. Рафаел! Не я интересуваше кой, по дяволите, ще я чуе, стига той да я чуеше.
Съскайки с неприкрита ярост, Анушка изтръгна ножовете от очите си и ги хвърли настрани. Надигна се с усилие въпреки острието, което я приковаваше към земята. Помагаше си, извивайки пръсти, и с нокти, готови да се забият. Елена си спомни, че Анушка  е истинска дъщеря на майка си. Отдръпна се извън обсега на ноктите ù и завъртя острието, проболо тялото на ангела. Писъкът на Анушка бе висок, смразявящ кръвта. Тя падна обратно на земята, отровните ù пръсти дращеха паважа. Борейки се да не ù прилошее, Елена отново завъртя острието, което разкъсваше сърцето на Анушка.
Щеше да зарасне, но в този момент тя се гърчеше на земята, а кръвта от наранените очи се стичаше по бузите ù.
Очите на майка ù, толкова красиви, така подобни на нейните, невиждащи и обезобразени, с червени вени върху бялото.
Елена се изтръгна от лапите на спомена, бореше се с пропастта, която заплашваше да я погълне, да я остави безпомощна.
Не съм достатъчно силна. Простете ми, деца мои.
Елена се бе опитвала да не чува прошепнатите думи. В онази нощ бе полузаспала, Бет, все още толкова малка, беше свита до нея. Малката ù сестра винаги се бе страхувала от новата си стая в Голямата къща. Но през онази нощ спеше, без да издаде звук, сякаш бе сигурна, че Елена ще я пази. Само че Елена бе чула майка им да влиза в тяхната стая, беше се опитала да не разбира.
Елена.
Тя потръпна, когато усети мириса на вятър, на дъжд. Обзелото я облекчение я направи непредпазлива, тялото ù бе напълно открито, когато Анушка се изправи с крясък, събори Елена на земята с ритник и я одра с нокти.
Бедрото ù пламна в непоносима болка. Почти веднага чу как тялото на Анушка се удря в каменната стена с тъп звук. Рафаел докосна крака ù само след миг... и тя осъзна, че не усеща крайника си.
– Рафаел  – прошепна Елена уплашена.
Вцепенението ù се разпростираше, пълзеше по тялото ù, сърцето ù сякаш замря.
Той се наведе над нея и крилете му напълно я скриха.
– Просто драскотина.
Тя знаеше, че не е само това. Беше усетила как плътта ù се разкъсва, но разбра какво трябва да направи. Прехапа долната си устна и се опита да остане спокойна. Когато погледна надолу, видя ръцете на Рафаел, поставени от двете страни на раната. Светеха в синьо.
Обхвана я страх, но знаеше, че това не може да е ангелски огън. Не я нараняваше. Всъщност усещаше мястото, обгърнато от мека топлина. Тя гледаше с широко отворени очи как от раната изтича кехлибарена течност, от която паважът промени цвета си.
– Мили Боже.
Беше едва чут шепот. Това нещо разяждаше камъка.
– Добре си, Елена. От шока е.
Не показвай слабост.
Тя го остави да ù помогне и се изправи, като плъзна крак върху обезцветилия се камък. Когато Рафаел сви крилете си, тя видя две неща. Първо, следите от нокти и раните върху ръцете ù бяха спрели да кървят и, второ, всички присъствали на Съвета бяха дошли с Рафаел. Нейха бе коленичила до отпуснатото тяло на дъщеря си, мечът лежеше настрани, една червена ивица показваше къде е бил хвърлен. Мургавата кожа на Нейха бе покрита с яркочервената кръв на дъщеря ù, очите ù бяха като лед, когато погледна назад.
– Тя ще умре.
Елена не мислеше, че Нейха говори за Анушка.




37


 

Лицето на Рафаел беше безизразно.
– Не Елена е тази, която е организирала нападението над детето.
Някой си пое въздух през зъби и Елена разбра, че това е Михаела. Тялото на женския архангел се изви към Анушка, въпреки че Рафаел стоеше между нея и всички останали.
– Лъжи – отсече Анушка. Вече дишаше по-леко, тялото ù бе започнало да се възстановява. – Ловецът се опитваше да заслужи уважение, като убие ангел.
Елена не можа да се сдържи.
– Аз помогнах да бъде убит архангел. Нямам нужда да се доказвам.
Нейха се изправи, движенията ù бяха плавни и меки като на нейните любимци – питоните.
– Дай ми мислите си.
Елена изведнъж усети, че потъва в мириса на дъжд и море, а Рафаел вдигна ръка, в която държеше ангелски огън.
– Никой няма да докосва Елена. Трябва да претърсиш мислите на Анушка.
Нещо се раздвижи бързо над главите им, после Аодхан се приземи до Елена, макар че поради ъгъла, под който се снишаваше, щеше да бъде по-лесно да кацне между Михаела и Рафаел. Ангелът бе покрит с толкова много кръв, че диамантено ярките му криле изглеждаха ръждиви. Но не това накара всички събрали се да замълчат. Аодхан държеше в ръцете си вампир – крайниците му липсваха, но той все още бе жив.
Елена се бореше да прикрие ужаса си. Последният вампир, когото бе видяла в подобно състояние, беше жертва на група противници на вампирите, които го бяха измъчвали дни наред.
– Сир. – Аодхан положи товара си върху камъните. – Бях задържан от началника на стражата на Анушка. Истината е в мислите му.
От израза на лицето на Анушка личеше, че няма как да отрече идентичността на вампира. Елена разбра само защото гледаше право в лицето на Принцесата – искрица болка, породена от загубата. Наистина изпитваше нещо към този вампир. Но не бе достатъчно. Тя се изправи, грабна ножа кукри с едно от онези неуловими змийски движения и го хвърли към гърлото на вампира.
Рафаел хвана ножа за острието и кръвта му потече върху разкъсаните гърди на вампира.
– Фаваши, Титус, вземете мислите му.
Кроткият Архангел на Иран затвори очи. Големият черен архангел направи същото. Отне им само секунда.
– Виновна – прошепна Фаваши, като се обърна към Нейха. – Дори Астаад да прости за убийството на наложницата му, дори Титус да прости за убийството на женския ангел от неговите земи, дори Рафаел да прости, че са измъчвали негов човек или за опита да бъде погубена партньорката му, пак не можеш да я спасиш.
– Нарушила е най-висшия ни закон. – Гласът на Титус бе неочаквано тих за толкова голям ангел с мускули като плочи, които блестяха под нагръдната му броня.
– Насилието над дете е може би единственото истинско табу, което още зачитаме.  – Астаад галеше поддържаната си малка черна брада с два пръста, а гласът му звучеше сякаш изнасяше лекция. – Ако прекрачим тази граница, все едно сме се предали на мрака, който дебне всички нас.
– Момчето не е мъртво – отвърна Нейха.
– Убийство или нападение с цел убийство –  наказанието е едно и също. Освен това детето е било толкова близо до смъртта, че едва са го спасили. – Говореше ангел със стоманен глас и златистокафяви очи – Елижа. – Най-лошото е, че не го е направила сама. Научила е други да се наслаждават на страданието на невинните.
– Имала е намерение да отвлече още деца, след като стане една от Десетимата – заяви Фаваши с тъжен, но твърд глас. – Щяла е да командва ангелите си, като държи децата им за заложници.
– И аз го видях – потвърди тихо Титус.
– Дори аз не съм стигала толкова далеч – каза едва чуто Леуан с лека изненада в гласа. Очите ù почти не се виждаха на дневната светлина. – Какво си родила, Нейха?
Това което последва, се случи толкова бързо, че Елена не успя да види всичко. Михаела размаха ръка с животинска сила. След миг главата на Анушка падна на земята, а кръвта ù бликна от срязаните артерии като фонтан. Оплиска лицето и дрехите на Елена, но тя се насили да остане на място, докато Нейха се надигна с писък, а ноктите ù се издължиха и почерняха. Михаела продължаваше да размахва ръка в широки смъртоносни движения.
Милостиви Боже. Разсичаше Анушка на парчета.
Нейха се спусна със скорост, непостижима за смъртните, и одра лицето на Михаела, като го покри с черни следи. Михаела опря ръка на гърдите ù и я отблъсна. Черните дири върху лицето ù придобиха противния зеленикав цвят на разлагаща се плът, после се свиха и изчезнаха, сякаш тялото на Михаела отхвърляше отровата. Докато Нейха се изправи, лицето на Михаела отново бе станало гладко и чисто, отровата се бе стекла върху квадратните каменни плочи на двора, оставяйки следи върху тях.
Нейха се извърна към дъщеря си, очите ù бяха пълни със страдание.
– Тя е достатъчно стара, за да...
Ангелски огън, студен и син, погълна онова, което бе останало от Анушка. Елена се взря в лицето на Рафаел, в твърдите му очертания. Беше безмилостен – архангел, изпълняващ присъда. Бързината на екзекуцията я потресе, но тя не беше против решението – споменът за сгърченото окървавено телце на Сам никога нямаше да я напусне.
Писъкът на Нейха разцепи въздуха. Беше пронизителен – нещо съвсем различно, нещо неразбираемо. Царицата на змиите и отровите падна на колене и започна да си скубе косите с извитите нокти на ръцете си. Рафаел отстъпи и срещна погледа на Елена. Беше време да си тръгват. Всички се оттеглиха, дори Леуан. Мълчалив знак на уважение.
Никой не проговори дори когато излязоха на ослепителната светлина, в която се къпеше главната градина. Беше празна, за пръв път, откакто Елена бе тук. След миг сянка затъмни слънцето, от изток прииждаше плътна облачна пелена. Елена погледна нагоре и усети как по гърба ù се спуска вледеняващ студ.
Това не беше краят.
Елена влезе в апартамента след Рафаел, Аодхан беше последен. Джейсън бе предприел едно от редките си появявания през деня, за да отнесе началника на стражата на Анушка при лечителите, което даде възможност на Аодхан да се върне с тях.
– Ранен съм.
Думите му прозвучаха спокойно.
Елена гледаше как подръпва кървавата риза, залепнала за тялото му, за да я повдигне, откривайки толкова дълбок разрез, че бе цяло чудо как не е бил разсечен на две.
– Исусе. Как, по дяволите, успя да долетиш при нас?
Аодхан не отговори, но се обърна към Рафаел, който приближи и застана пред него.
– Тази вечер може да не съм толкова бърз.
– Стой така – каза Рафаел и вдигна ръка. Дланта му беше обвита в син огън.
За пръв път върху лицето на Аодхан се изписа емоция. Паника, ярост, страх злостно се преплитаха в очите му. Но той остана на място и позволи на Рафаел да допре ръка до него. Елена забеляза трепването му само защото гледаше много внимателно. След малко Рафаел отмести ръката си. Разрезът вече не изглеждаше толкова червен.
Напрегнатият израз изчезна от лицето на Аодхан, но Елена не бе сигурна, че това е свързано с бързото затваряне на раната. Тя не проговори, докато ангелът не излезе, за да се прибере в собствената си стая.
– Не обича да го докосват.
– Не – потвърди Рафаел, като свали ризата си и избърса в нея кървавите си ръце.
Като се чудеше какво или кой бе наранил безсмъртен до такава степен, че да се отдръпва дори при най-обикновено докосване, Елена започна да сваля оръжията, които ù бяха останали.
– Добре че си носех резервни.
Тя огледа раната на бедрото си. Макар и още розова, нямаше нужда от превръзка.
– Душ?
– Да.
Едва след като взеха душ, потъвайки в топлата баня, от което отчаяно се нуждаеха, тя каза:
– Ти си причината Сам да се възстановява по-бързо, отколкото всички очакваха.
Сърцето ù преливаше от неудържима изгаряща я гордост.
– Еволюирал съм – рече той, а очите му гледаха почти объркано. Около ръката, която вдигна от водата, трепкаше син огън. – Тази дарба е нова, слаба. Не успях да излекувам Сам напълно, макар че опитвах много пъти.
– Но ускори процеса. – Тя се приближи, за да хване лицето му в ръце и опря челото си в неговото. – Везните са изравнени, Рафаел.
– Не – каза той. – Никога няма да бъдат изравнени, както никога не бива да забравям в какво се превърнах в Тишината.
Тя си спомни бързината, с която бе изпълнена присъдата преди малко, замисли се за тънката линия, която разделя силата от жестокостта и разбра, че той е прав.
– Е, поне едно е сигурно – ако не беше наблизо тази вечер, щях да съм мъртва.
Очите му се преобразиха в онази вечна, безкрайна синева, която я караше да вярва, че пропада в друга вселена.
– Никога не позволявай на Нейха да те докосва – каза той, като сложи ръка на врата ù и я привлече още по-близо. – Успях да обезвредя отровата на Анушка, защото не беше много силна. Тази на Нейха е хиляди пъти по-смъртоносна.
Тя не се отдръпна от ръцете му, усещаше у него страх, за който архангелът никога не би си признал с думи. Нещо в нея се промени, когато осъзна, че животът ù означава толкова много за него. Част от Елена – може би онова уплашено момиче, застанало на прага на Голямата къща, което беше някога, се боеше, че той ще се отегчи от нея, че любовта ù няма да е достатъчна.
– Толкова много кошмари – прошепна Рафаел,  а ръката му галеше гърба ù, докато тя се настаняваше върху него.
– Тя ме остави – прошепна Елена.  – Обичаше ме, но си отиде.
– Аз никога няма да си тръгна,  Елена. – За миг тя видя архангела, свикнал да властва, да контролира. – И никога няма да те оставя да си тръгнеш.
Други жени може би биха възроптали срещу подобно изявление. Елена никога не бе принадлежала на никого. Сега принадлежеше на него и когато осъзна това, нещо пречупено вътре в нея започна да зараства.
– Двупосочна улица, архангеле – напомни му тя.
– Мисля, че се радвам, задето ти, която си ловец, ме наричаш свой архангел. – Той притисна хълбоците ù със силните си настоятелни ръце. – Хайде, вземи ме в себе си. Нека се слеем в едно.
Думите му бяха нежни, но не и силният твърд тласък на пениса му. Тя опря ръце върху раменете му и се плъзна надолу върху тъмната му горещина, потръпвайки, когато плътта ù се разпъна, за да приеме безкомпромисната дължина.
– Рафаел – прошепна тя до устните му,  когато тялото ù го обхвана.
Той си пое дъх през зъби и отпусна глава за миг. Устните му докоснаха пулсиращата ù шия и тя усети зъбите му. Ухапване. Не беше внимателно. Тя издиша шумно, когато той близна малката рана и после придвижи устни нагоре по врата и към челюстта ù.

Не ме извика, когато Анушка те е нападнала.

Елена вплете пръсти в косата му и захапа долната му устна, когато той вдигна глава.

Призовах те, когато имах нужда от теб.

Времето спря за миг, щом погледите им се срещнаха.
Той сякаш виждаше през сърцето ù, през душата ù, през самата ù същност. Но тя също го виждаше – великолепно същество,  изпълнено със сила и тайни, толкова дълбоки и стари, че се чудеше дали някога ще узнае всичките.
Целувката ù отне дъха, мислите ù, всичко. Стенейки, Елена погали с пръсти извивката на крилете му, усети как той става все по-твърд вътре в нея. Беше почти непоносимо. Тя се надигна, освобождавайки го мъчително бавно, устата му се впи в нейната, докато накрая тя спря да усеща тялото си и всичките ù сетива бяха залети от вълна на удоволствие.
Рафаел притисна по-силно ръце към кръста ù и я върна обратно надолу. Тя се отпусна, жадуваща за интимното сливане, за откровената първична наслада.

Рафаел.

Той прекъсна целувката, за да обхване гръдта ù с длан, като сложи палец върху зърното ù, стърчащо над гладката кожа.
Имаше нещо невероятно еротично в това да гледа как той я докосва с дългите си уверени пръсти, а очите му светят като въглени. Елена сви пръсти около основата на неговото крило и нетърпеливо се притисна към тялото му. Главата му се повдигна, очите му блестяха като скъпоценни камъни. Ръката му върху гърба ù се премести, пръстите му погалиха чувствителната вътрешна извивка на крилете ù.
– Престани – изрече тя, опряла устни в неговите, неспособна да спре бавната, гореща милувка на плътта си върху неговата плът, пулсиращото освобождаване и връщане в ножницата, от  което сърцето ù биеше тежко.

Колко си чувствителна, hbeebti.

Тя не разбираше какво казва и все пак всичко бе ясно. Беше ù прошепнал нещо красиво на език, който сега чуваше само насън – език,  който независимо от спомена за болката и загубата, свързани с него, винаги бе означавал любов.
Тя взе ръката му и я доближи да устните си. Целуна нежно дланта му, а неговият отговор бе кобалтов взрив. После нямаше повече думи. Само удоволствие. Изгарящо, пронизващо удоволствие. Тя се почувства сякаш обгърната в ръцете на архангел, който никога нямаше да я остави да падне.

– Мамо?


Защо обувката с висок ток на майка ù беше на пода на
фоайето? Къде беше другата? Мама не бе слагала високи токчета от... дълго време. Навярно тези ù бяха омръзнали и затова просто ги е захвърлила. Да, сигурно така е станало. Но ако бе започнала да ги носи отново, може би нещата щяха да се оправят, мама щеше да се усмихне и всичко щеше да е истинско.

Гърдите ù се свиха от болезнена надежда.
Тя пристъпи, обгърната от хладното великолепие на Голямата къща – къщата,  която бе превърнала баща ù в непознат. Отиде до изоставената обувка, легнала настрани върху пода, и посегна да я вдигне. Тогава забеляза сянката. Беше много тънка и се полюшваше леко.
Знаеше.
Знаеше.
Не искаше да знае.
Сърцето ù се сви като топка бодлива тел и тя погледна нагоре.
– Мамо?
Не изкрещя, защото знаеше.
Чу шум от гуми върху чакъла. Бет се връщаше от училище. Елена пусна чантата си и изтича навън. Тя знаеше, но Бет не биваше да разбира. Бет не трябваше да вижда. Никога. Тя грабна телцето на сестра си и се втурна покрай човека, който някога бе неин баща. Продължи да тича, отдалечавайки се в ярката слънчева светлина на безоблачния летен ден.
Не искаше да знае.

 

Беше вечерта преди бала. Елена се обличаше с тиха решителност. Но миналото ù тежеше като черно покривало върху плещите й – плътно, задушаващо. Искаше да издере шията си с нокти, отчаяно да вдиша толкова нужния ù въздух, но така щеше да покаже слабост. А в случая всяка слабост би била това, което е кръвта за акулите, сновящи под повърхността на музиката, в която бе потопен градът.
Тя се обърна и погледна плавните вълни, на които падаше дрехата, сътворена от шивача за този бал. Беше рокля, но рокля за жена воин. Тя вече бе сложила бикините си и черните ботуши на висок ток. Оръжията ù бяха в кобурите и ножниците, закопчани върху тялото ù. Елена вдигна роклята и почувства плата мек и осезаем като вода по пръстите ù.
– Можеш да вкараш всеки мъж в смъртен грях.
Тя си пое дълбоко дъх, когато видя своя архангел, с голи гърди и официален панталон.
– Ти ли го казваш?
Красотата му бе изваяна от времето, смъртоносно оръжие, с наточено от вековете острие.
Тя пристъпи, придърпа роклята си нагоре и материята се плъзна по краката ù, докато горната част се надипли около бедрата ù. Рафаел се приближи до нея, погледът му обходи голите ù гърди. В очите му светна огънят, разпалван от собственическото му чувство, и това беше единственото предупреждение, преди да я връхлети бурята на целувките му, докосването на пръстите му... ангелският прах, който сякаш проникваше в порите ù.
Когато той понечи да се отдръпне, тя притисна устни в неговите.
– Още не.
И продължи да го целува, докато вкусът му не изпълни вените ù, не проникна във всяка нейна клетка.
– Ти – каза Рафаел, когато тя най-сетне го пусна – ще ме целуваш така тази нощ.
Тя нямаше нищо против подобна заповед.
– Съгласна съм.
Той плъзна ръце над гърдите ù и вдигна към раменете ù двата къса плат, които представляваха горната част на роклята, кръстоса ги над бюста ù и започна да ги завързва на възел отзад на врата ù.
– Мисля, че нямам нужда от грим – реши тя, като навлажни устните си с език.
Ангелският прах блестеше като диаманти върху кожата ù.
Рафаел провери дали възелът е здраво завързан, сложи ръка върху гладката кожа на стомаха ù и целуна врата ù, който бе открит, тъй като тя беше вдигнала косата си в стегнат кок. Имаше намерение да го закрепи с две дървени пръчици, но косата ù бе твърде гладка и хлъзгава, за да задържи подобен аксесоар. Вместо това използва малка фиба, украсена с изваяно диво цвете.
Просто. Съвършено. Непобедимо.
Беше подарък от най-добрата ù приятелка – Сара. Намери го закрепено в кутийката до пръстена, който Елена бе я помолила да поръча. Кехлибарът бе доставен от търговец, дължащ услуга на Елена. Някога тя бе видяла точно това кехлибарено украшение в личната му колекция. Бали бе върнал услугата, защото това бе въпрос на чест, но сигурно му е било трудно да се раздели с накита. Разбира се, след като е разбрал при кого отива... Споменът за кръглото му лице, грейнало в усмивка, разведри сърцето ù.
Рафаел погали гладкия ù корем с ръка, върху която блесна кехлибареният пръстен.
– Как са раните ти?
– Всичко е наред.
Бедрото още я болеше, напомняйки за последното отчаяно нападение на Анушка, но раните на ръцете ù вече бяха заздравели.
– Можеш ли да се движиш?
Тя се завъртя и извади остриетата, които носеше този път открито, закрепени в ремъците от мека като масло черна кожа, без да я е грижа за протокола. Полите на роклята ù се разделяха, сякаш бяха течни, следвайки всяко нейно движение. Тя метна ножа към архангела, който я наблюдаваше внимателно.
Той го хвана с лекота и го хвърли обратно. Елена бързо върна острието в ножницата върху ръката си, после провери дали може да извади лесно пистолета, закрепен към лявото ù бедро. Успяваше.
– Няма проблеми.
Тя се изправи, а роклята се спусна плавно край нея, всички разрези в плата прилегнаха плътно един върху друг, сякаш не съществуваха.
– Каква вероятност има да не ми потрябват оръжия тази вечер?
Отговорът на Рафаел бе плашещо откровен.
– Преродените на Леуан се разхождат из залите.




38


 

Балът се състоя навън в огромен двор, ограден от ниски постройки, пълни със светлина, храна и музиканти. Омайващите звуци на двуструнните цигулки ерху се носеха във въздуха. Елена се огледа и бе очарована от завладяващата простота на обстановката – тесните правоъгълни плочки на паважа под краката на танцуващите бяха излъскани така, че блестяха в бяло с кремав оттенък, целият двор се осветяваше от изящни фенери, които грееха с хиляди различни цветове, светлините им сякаш се отразяваха от изпълненото със звезди нощно небе.
Черешови дървета, отрупани с цвят, простираха над придворните пищните си розови клони, обсипани със светлинки, които блещукаха като диаманти. Елена взе едно съвършено цветче, паднало в косата ù.
– Усещам как под това великолепие шепне истината – каза тя, доловила слаб полъх на гнило, на смърт. – Но на пръв поглед всичко е вълшебно.
– Кралиците имат дворци, за които се говори, богините – дворци, които никога не се забравят.
Криле закриха гледката пред очите на Елена, когато ангелите се снишиха, за да се приземят грациозно. Всички бяха облечени в дрехи, които подчертаваха непозната на смъртните прелест. Дори вампирите, чиито лица бяха модели на най-чувствено съвършенство, стояха като омагьосани. Неколцината смъртни, които бяха поканени или присъстваха като придружители, се опитваха да не зяпат, но не успяваха да откъснат поглед.
Елена сигурно щеше да реагира по същия начин, ако не беше рамо до рамо с най-привлекателния мъж измежду присъстващите. Тази вечер Рафаел носеше черно. Строгият цвят караше синьото на очите му да блести още по-силно. Той бе едновременно същество, въплъщаващо неземна красота, и царствен воин, който не би се поколебал да влезе в кървава битка.
– Не очаквах тя да присъства.
Елена проследи погледа му и видя Нейха – царица, облечена в чисто бяло сари без украса, косата ù бе прибрана в стегнат кок. Очите ù светеха злостно, втренчени в Михаела.
Михаела изглеждаше безразлична, тялото ù бе обгърнато от дълга до земята дреха с цвета на залеза, пръстите ù бяха свити около ръката на Дариел. Мъжкият ангел не се усмихваше, изражението му бе съсредоточено като на хищната птица, за която напомняха крилете му. Но сексуалното привличане между двамата не можеше да остане скрито.
Елена отклони поглед и срещна този на Нейха, когато Архангелът на Индия се обърна към нея и Рафаел. Елена замръзна на място, когато очите им се срещнаха. Онова същество, което живееше у Нейха, бе по-старо от цивилизацията – безкрайно студено, без душа, без чувства. Тя не можеше да откъсне поглед, а кръвта ù се превърна в лед, когато Нейха тръгна към тях с отсечени, несигурни крачки, нищо общо с обичайната ù плавна и грациозна походка.
Във въздуха прошумоляха криле, когато Джейсън и Аодхан се спуснаха от нощното небе, за да застанат от двете им страни.
Нейха не обърна внимание на никого освен на Рафаел.
– Ще ти простя, Рафаел. – Равен, безизразен глас. – Анушка наруши най-важния ни закон. Затова умря.
Рафаел остана безмълвен. Нейха се обърна и си тръгна без нито дума повече, отправяйки се към група вампири с кафяви очи и кожа, която напомняше за древна гореща земя със скрита, изплъзваща се жестокост, подобна на тази на тигъра, който обитаваше горите ù.
– В кои от думите ù се съдържа истина? – попита Елена, като махна ръка от дръжката на пистолета си.
– В нито една и във всичките.
Нейха ще постъпи като архангел, но омразата трови душата ù.
Елена изпусна дъха си, който не осъзнаваше, че дълго е задържала, и остави погледа си да се премести към стъпалата, водещи нагоре към нещо, представляващо без съмнение трон. Леуан седеше на престола, майсторски изработен от материал, който Елена почти със сигурност би определила като слонова кост. До нея стояха трима мъже – Зи, чиито криле бяха червени върху сива основа, китайски вампир с безукорно лице и Прероденият, който сервира на Елена и Рафаел първата вечер. Но той вече не бе единственият от своя вид.
Други като него – безмълвна армия – се забелязваха отстрани на тълпата, а очите им следяха всяко движение. В тях имаше странен блясък, глад, от който инстинктите ù се събудиха и Елена застана нащрек. Плът, мислеше си тя, като си спомни какво бе чела, седейки в слънчевата класна стая на Джесами. Те се хранеха с плът.
– Преродените ù ни обграждат – каза Елена, като се чудеше как останалите гости не усещат миризмата на гнило, задушаващия полъх на осквернени гробове.
Рафаел не отместваше поглед от Леуан, но думите му ù показаха, че той забелязва всичко, което става край тях.
– Ангел без криле е осакатено същество, плячка, паднала на земята.
Тя си пое дълбоко дъх. В ума ù се възроди картината, изобразяваща онзи залез в градината с диви цветя; мечът на Илиум – размазано сребърно петно, докато отсичаше крилете на Михаелините стражи. Тя инстинктивно притисна собствените си криле още по-плътно към гърба, преди отново да обърне глава към трона.
Видя, че Леуан гледа право в нея.
Дори от такова разстояние Елена усещаше смазващата сила на този поглед. Не се изненада, когато архангелът се изправи, а всички присъстващи притихнаха.
– Тази вечер – каза Леуан с глас, който се носеше без усилие, вливайки се в призрачните потоци от топъл въздух – сме се събрали, за да отпразнуваме ново начало за нашия вид – Преобразуването в ангел.
Всички глави се обърнаха, очите проследиха погледа на Леуан и Елена усети, че се спират върху нея. Някои бяха любопитни, други – гневни, трети – недоброжелателни. А един... Тя усети как в тила ù се забиват иглички. Зъл. Този поглед я галеше – отвратителна целувка, която тя отхвърляше с всеки свой дъх. Но остана безмълвна, неподвижна. Нека си мислят, че не е почувствала нищо, нека я смятат за лесна плячка.
– Елена – продължи Леуан, като тръгна да слиза по стъпалата, насочвайки се към тях – е уникално създание – безсмъртна със смъртно сърце.
Тълпата се раздели пред нея, като следеше всяка стъпка на Леуан... имаше само една застинала в благоговение двойка – вампир и смъртна жена, които не се отдръпнаха от пътя ù достатъчно бързо.
– Адриан.
Гласът ù бе по-тих от шепот.
Прероденият, чийто цвят на кожата напомняше за саваната, изтръгна сърцето на смъртната жена и почти в същото време заби зъби в гърлото ù, прекъсвайки югуларната ù вена. Тя още не бе паднала на земята, когато Адриан протегна ръка и раздра гърлото на вампира, после продължи да разкъсва и тялото му, докато нещастният вампир се превърна в кървава купчина. Мъртвата смъртна жена лежеше до късовете плът, вътрешностите ù димяха, а Адриан се поколеба, сякаш се изкушаваше да оближе кръвта, обляла ръцете му, после извади кърпичка и започна да се чисти.
Леуан мина покрай обезобразената двойка, като че нищо не се бе случило, и застана пред Елена.
– Някои биха казали, че смъртното ти сърце е слабост, която ще те лиши от подаръка, който ти е направил Рафаел.
– По-добре смъртно сърце – отвърна тихо Елена, – отколкото сърце, което не чувства абсолютно нищо.
Усмивка, почти момичешка, и затова още по-ужасна.
– Добре казано, Елена. Добре казано.
Тя плесна с ръце – безмълвна команда.
– За да отбележим срещата между древните и току-що родените, бих искала да ви подаря нещо, което да запомните – дар от старите за новите, толкова специален, че бе държан в тайна дори от моите придворни.
Болката, която ù причини последният подарък на Леуан, все още изгаряше душата ù, но Елена стегна гърба си като в стоманена броня. Задържа се неподвижна, защото знаеше, че това е изпитание, което трябва да издържи, иначе щеше да бъде пренебрегната завинаги, до края на дните си щеше да остане смъртната някога играчка на Рафаел.
– Филип – бърз поглед, отправен към китайския вампир с умопомрачително красивото лице.
Филип се стопи сред тълпата.
– Ще отнеме само миг. – Леуан насочи вниманието си към Рафаел. – Как е Кеир? Не съм го виждала от векове.
Беше опит за светски разговор, но прозвуча необичайно кухо, сякаш Леуан бе пробвала да си надене маска, която не ù прилягаше. Елена чу Рафаел да отговаря, но очите ù бяха приковани в сенките, където изчезна Филип. Сърцето ù биеше прекомерно бавно, всеки удар следваше другия сякаш с нежелание, а по гърба ù се стече една-единствена капка пот.
Шепотът на злото приближаваше с всяка поета глътка въздух и накрая Елена почти можеше да усети вкуса му върху езика си.
Пръст, сладникава гнила миризма, която съпровождаше всички Преродени.
Подправка, за която нямаше име, напомняща джинджифил, топла златна слънчева светлина.
Тя знаеше какъв ужас предстои още преди Филип да се появи, придружен от красив мъж с махагоновокафява коса, който бе надарен с най-тъмнокафявите очи, подканващи жените да се предадат на изкушението. Преди да стане Прероден, беше филмова звезда. Момичетата окачваха негови плакати на стените на спалните си, кикотеха се, докато шепнеха името му.
Очите му приковаха нейните.
– Ела тук, малки ловецо. Вкуси.
Думите прозвучаха като дрезгав шепот в главата ù, хиляди писъци, слети в един. Тя разбираше, че Леуан ù говори, но чуваше единствено напевния глас, който я преследваше вече почти две десетилетия.
– Бягай, бягай, бягай. – Кикот. Подигравка с опита на умиращата Ари да помогне на Елена. – Тя няма да избяга. Нали виждаш, че ù харесва.
Елена усети как кошмарът се завихря около нея – дълбоката пропаст, от която можеше никога да не се измъкне. Мъчеше се да я придърпа в бездната, гледаше я с насмешката в очите на чудовището, с онзи израз върху лицето му, от който ù се повдигаше. Сякаш бяха свързани, сякаш той имаше права над нея. Елена усети, че краката ù треперят, сърцето ù се сви, като че отново се намираше на онзи под, отново лежеше на окървавените плочки; ръцете ù се плъзгаха неспирно и тя не успяваше да се изправи. Беше мокро и студено, но очите на Ари...

Усети порив на дъжд в главата си – силен и чист, миризма, която дойде с тътена на морето, на вятъра.
Елена, аз съм до теб.

Беше внезапно, остро чувство на осъзнаване, примесено с нестихващата сила на прилива – тя не бе сама в стаята. Вече не. Хвана се за тази истина като за спасителен пояс, отдръпна се от ръба на пропастта, върна се в настоящето и видя отвратителното създание, което някога бе Слейтър Петалис, застанало до Леуан.
Острото деколте на ризата му откриваше чиста и гладка кожа, върху която не се виждаше грозният белег от разреза във формата на буквата Y, направен при аутопсията от патолога на Гилдията. Елена бе гледала видеозаписа отново и отново, докато убеди сама себе си, че той е мъртъв. Беше съвсем незначително възмездие предвид онова, което ù отне, но беше справедливо. Леуан нямаше право да изтрива миналото, нямаше право да използва смъртта на Бел и Ари в една игра, която щеше да задържи вниманието ù само за миг.
Цялото тяло на Елена се изпълни с чист и ярък гняв. Той звънтеше със сила, непозната ù до този миг. Чудовището се усмихваше, докато сестрите ù лежаха мъртви в гробовете си, докато тялото на майка ù висеше на стената в ума ù, хвърляйки сянка, която нямаше да забрави никога.
Гръбнакът ù се превърна в стомана, изкована в огъня на скръбта.
– Аодхан – каза тя, като знаеше, че Леуан няма да отгатне намеренията ù, не можеше да си представи, че изобщо би опитала, – би ли коленичил за секунда?
Ангелът веднага коленичи грациозно и наведе глава... за да ù позволи да достигне мечовете, които лежаха по средата на гърба му. Тя измъкна едното смъртоносно острие от ножницата и отсече хилещата се глава на Слейтър Петалис с един чист удар, със сила, родена от десетилетия скръб.
Кръвта, избликнала от прерязаните артерии, оплиска лицето ù, черешовият цвят почерня, но тя вече забиваше меча в сърцето му и завърташе, за да го разкъса. Тялото му падна с тъп удар на земята, а Елена издърпа окървавеното острие.
– Тя ще успее ли да го съживи отново? – със спокоен и безмилостен глас Елена се обърна към Рафаел.
Слейтър не си струваше емоциите, не заслужаваше нищо освен дълго отлаганата справедливост.
– Може би. – В ръката на Рафаел се появи син пламък. – Но това ще му донесе сигурна смърт.
Тъмносива пепел остана на мястото, където лежеше най-злият вампир убиец, който някога бе живял.
Всичко продължи само няколко секунди. Все още с меча в ръка, тя срещна очите на Леуан.
– Моите извинения – рече тя и гласът ù премина през тежкото покривало на тишината, – но подаръкът не бе по вкуса ми.
При повея на призрачния вятър косата на китайския архангел се отметна рязко назад, когато пристъпи, за да застане срещу Елена. Пепелта от тялото на Слейтър бе между двете.
– Ти прекъсна забавлението ми с един удар.
– Ако смъртта е единственото нещо, което още те развлича – гласът на Рафаел прозвуча остър като нож, – може би е време да спреш да се месиш в света на живите.
Леуан срещна погледа му, очите ù бяха толкова бледи, че не се различаваха нито зеници, нито ириси – само гладка перлена белота.
– Не, още не е дошло времето на моя Сън. – Тя вдигна ръка и я плъзна по лицето на тъмнокожия Прероден, който бе приближил и стоеше до нея. – Адриан също не е готов да умре.

Въздухът се изпълни с енергия, по кожата на Елена заискри електричество. Тя усети как Рафаел започва да сияе, чу как Аодхан се изправя и изважда другия меч от ножницата, а Джейсън излиза от сенките. Знаеше, че тази битка може да е последна за всички тях.
Смъртта ще е ниска
цена, ако успеем да я спрем,
каза тя на Рафаел в мислите си.


Колко си храбра Елена, ловецо мой. Това беше целувка.

Тя върна меча на Аодхан и извади пистолета, който не би спрял вампир, но би забавил архангел, макар и само за част от секундата. Тогава видя как отдясно на Рафаел пламва сила, чиято ярост тя бе изпитала и преди. Михаела. Стоеше редом с Рафаел.
Още един пламък на архангелско превъзходство. После още един и още един, и още един.
Елижа, Титус, Каризмън, Фаваши, Астаад.
Каквото и да бе накарало другите архангели да се обединят срещу Леуан, силата им бе като огнен взрив – сила, която би я изхвърлила от кръга, ако не бе притисната между Рафаел и Аодхан.
Студен, леденостуден вятър. Сила, огромна сила. Изцяло обвита в смърт.
Леуан се засмя.
– Значи всички ще се биете с мен. – Всяка изречена сричка издаваше колко се забавлява. – Не можете и да си представите какво съм аз.
Мощта на Леуан се разрази като вледеняващ студ, въстанал срещу горещината, излъчвана от противниците ù. Елена с ужас осъзна, че  Рафаел е бил прав – най-старата сред архангелите може би наистина бе достигнала истинско безсмъртие, бе се изтръгнала от хватката на смъртта. Точно когато мисълта премина през ума ù, очите ù срещнаха тези на Адриан.
Течен мрак, очите бяха много спокойни, много търпеливи... пълни с болка. Той знаеше, разбра тя, сега той наистина прозря какво представлява. И въпреки това пламъкът на неговата преданост гореше, без да трепне, и гледката ù причиняваше страдание. Докато Елена го наблюдаваше, той се плъзна зад Леуан, вдигна косата ù, така че шията ù се откри. Архангелът сякаш не забелязваше или пък съществуването на Преродения бе дотолкова свързано с нейното, че тя просто го приемаше.
Затова, когато Адриан наведе глава и допря устни до кожата на Леуан, Елена възприе това като ужасяваща целувка, като молитва, отправена към неговата богиня. После забеляза самотната сълза, която се спускаше по тъмната като нощта буза. Той обича Леуан, помисли си Елена с болка в сърцето, но, хванат в капана на черупката, подарена му от китайския архангел, я вижда и като въплъщение на ужаса, който бе нейната същност. От шията на Леуан започна да се стича кръв още преди сълзата да достигне долната челюст на Адриан. Две тънки червени струйки плъзнаха надолу по тялото ù и потънаха в прозрачната тъкан на дрехата – ярко цветно петно върху белотата на мощта ù.
Леуан се олюля.
– Адриан? – Изненадата в гласа ù прозвуча почти като емоция на смъртна жена. – Какво правиш?
– Убива те – каза Рафаел. – Сътворила си собствената си смърт.
Леуан отблъсна Адриан с една ръка. Тялото му отлетя настрани и се блъсна във Фаваши, като повлече и нея на земята. Иранският архангел след миг се изправи на крака, но Прероденият остана на земята.
– Аз съм смъртта – отсече Леуан, а гласът ù възвръщаше силата си, въпреки че кръвта продължаваше да се процежда в дрехата. – Нямате право да се разпореждате в тези земи. Вървете си и ще ви пощадя.
Елижа поклати глава.
– Преродените ти са зараза.
Елена проследи погледа му и очите ù се разшириха от ужас. Смъртната жена, която Адриан бе убил, се опитваше да се изправи на крака, пръстите ù дращеха по плочките на пода, а хората край нея гледаха потресени.
Мили Боже.




39


 

– Няма да позволя заразата да се разпростре по моите земи.
Нейха, най-близката съседка на Леуан, пристъпи в кръга. Най-после имаше срещу кого да насочи яростта си.
Леуан замахна с ръка и върху лицата и гърдите на всички архангели се появиха разрези, които започнаха да кървят.
– Може би е дошло време в света да има само един архангел.
Елена се чудеше дали някой забелязва, че самата Леуан кърви. И че кръвта ù става тъмна, почти черна. Очите на Елена се върнаха върху безжизненото тяло на Адриан. Вампирите биваха Преобразувани чрез отрова, която изпълваше телата им. Тази отрова вредеше на ангелите. При нормално развитие на нещата отровата превръщаше хората във вампири, след което вече беше безвредна за всички. Но... Какво би станало с отровата, ако вампир бъде върнат към живот? Ако бъде Прероден?

Крилото на Рафаел я допря в знак на безмълвно потвърждение.
Изглежда, отровата също се Преражда. В нова, по-силна форма.


Ще я унищожи ли?


Не. Но може да я направи по-уязвима. Докосване до ума ù. Няма да преживееш битката. Излез от обсега ни и отведи другите с теб.

Сърцето на Елена заплашваше да се пръсне от мъка.

Ако те убие, ще я принудя да те върне.


Няма да ми причиниш това,  Елена. Полъх на море, вятър погали сетивата ù. И не възнамерявам да умирам – още не сме танцували, както го правят ангелите.

После той изчезна от ума ù. Тя примигна, за да се отъ­рси от тревогата,  от болката, кимна към Аодхан, готова да изпълни молбата на своя архангел. Заедно с Джейсън и благодарение на неочакваната помощ на Назарах и Дахариел успяха да подпалят огън под нозете на придворните. Мнозина си тръгнаха. Преродените останаха.
– Избийте ги – нареди Елена, прогонвайки милостта в най-тъмния ъгъл на съзнанието си. – Ако тя се сети да ги призове...
– Би могла да спре Рафаел и останалите архангели. – Джейсън погледна пистолета в ръката ù. – Най-бързият начин е да ги обезглавиш.
Той извади един блестящ черен меч от ножницата, скрита в извивката на гърба му. Елена не бе я забелязала до този момент.
– Ти изтръгни сърцата им, ние ще свършим другото, за да сме сигурни, че наистина са мъртви.
– Става.
Тя започна да стреля. Оказа се, че пищовът, предназначен да поразява ангелски криле, не действа като обикновен пистолет върху сърцата на Преродените, независимо дали бяха хора или вампири, но вършеше работа. Когато патроните ù приключиха, тя хвана ножа.
Задачата беше тежка... и тъжна. Лишени от ръководството на Леуан, Преродените не знаеха какво да правят. Затова просто стояха на място. На Елена не ù харесваше онова, което вършеха, но то трябваше да бъде свършено. Защото, ако Преродените започнеха да се хранят, ако оставеха жертвите си мъртви, но неразчленени, тези жертви щяха да се вдигнат отново. И Преродените щяха да плъзнат като смъртоносна вълна по цялата земя.
Ако само един от тях проумееше това.
Чифт уморени сини очи срещнаха нейните, когато вдигна ръка за пореден път. В тях се четеше само благодарност, когато ножът се заби в сърцето на Преродения, а Джейсън отсече главата му миг по-късно с черното острие, чийто пламък превърна тялото в тлеещи въглени за по-малко от десет секунди. Елена гледаше безмълвно това острие, ангела, който сякаш бе роден от мрака.
– Приключихме – Аодхан прибра мечовете си, с които бе насякъл на доста съразмерни парчета онези, които не бяха изгорени от меча на Джейсън.
Назарах и Дахариел бяха използвали свои собствени методи, но крайният резултат бе, че в двора единствените живи същества, които останаха, бяха архангелите и тяхната малка група.
– Мисля, че е време да си тръгваме. – Назарах предложи ръка на Елена. – Последен танц?
– Мога да летя сама.
Би си прерязала гърлото, преди да тръгне където и да било с него.
Ангелът с кехлибарените очи приведе глава.
– Тогава ще се надявам да запазиш един танц за мен следващия път, когато се срещнем.
Той отлетя.
Дахариел го изчака да се отдалечи, преди да проговори:
– Ако Рафаел оцелее, кажете му, че може да получи вампира, когото искаше да откупи. Момчето вече е твърде зле, за да ми бъде от някаква полза.
Той се издигна в небето още преди последните му думи да заглъхнат.
– Трябва да вървим – настоя Джейсън с толкова напрегнат глас, че Елена едва разбра думите му.
Тя погледна зад себе си и видя единствено стена от бяла горещина, от сила, която ù пречеше да достигне ума на Рафаел. Сърцето ù се сви. Но тя си тръгна. Защото нейният архангел я бе помолил. А той щеше да е много гневен, когато оцелееше – а Рафаел щеше да оцелее – само за да я намери мъртва.
Горещината зад тях започна да се увеличава неудържимо – преизподня, която ги заливаше с вълни от изгарящ огън, докато бързаха да се отдалечат.
Джейсън и Аодхан тичаха редом с нея нагоре по тясното стълбище.
– Много е ниско – изкрещя тя, защото знаеше, че няма да успее да се издигне.
Една ръка я хвана под лявата мишница, друга – под дясната. Тя сви криле в миг. Джейсън и Аодхан се извисиха точно когато в двора се настани потресаваща липса на звук. Горещината и силата бяха погълнати от вакуум, преди да започнат отново да нарастват, заплашвайки да ги премажат, но ангелите някак си успяха да се издигнат.
– Пуснете ме!
Джейсън и Аодхан обаче изчакаха още три секунди, преди да го сторят. Крилете ù се отвориха инстинктивно, краищата им се извиха встрани от смъртта, която препускаше към тях. Вълни от горещина се надпреварваха във въздуха, всяка нова по-страшна от предишната. Тя видя вампири, които падаха мъртви, докато тичаха, чу викове, когато къщите на хората пламваха, съзря ангели, които се издигаха все по-високо, опитвайки се да избягат. Но Джейсън и Аодхан упорито стояха до нея, въпреки че тя бе много по-слаба и по-бавна.
Огън опърли врата ù. Тя погледна през рамо и видя ръба на огнения ад, който щеше да ги застигне само след секунди.
– Пуснете ме! – изпищя тя. – Пуснете ме!
Ударната вълна ги блъсна с неудържима сила, като смачка крилете им и ги запрати на земята като парчета счупено стъкло.

 

Беше важно да убият Леуан. Рафаел го разбра още при първата вълна на силата ù. Вкусът ù бе на смърт, преплетена с живот – същество, което пребиваваше в два свята.
Кръвта не спираше да се стича по рамото ù черна и гъста, но мощта ù продължаваше да нараства, крилете ù поглъщаха блясъка на огъня зад нея, докато изчезнаха напълно. Останалите архангели се издигнаха заедно с нея, като спираха ослепителната вълна, която би могла да разруши целия свят. Сигурно хиляди бяха вече загинали. Ако се откажеха сега, ако допуснеха тя да освободи безкрайно жестоката ярост на силата си, мъртвите щяха да достигнат милиони, милиарди.
Но архангелите редом с него не се биеха заради това. Човешкият живот не означаваше почти нищо за повечето от тях. Те воюваха за собствения си живот и защото Леуан бе направила грешка. Той усети потреса им, когато Адриан разкъса вампира, който бе имал нещастието да остане на място, захласнат по Леуан. Кръвта и смъртта не бяха нещо ново за тях. Но контролът, който тя упражняваше върху своите Преродени... никой архангел не би искал да се изправи срещу подобна армия. Фактът, че въпросната армия представляваше зараза, която би могла да сложи край на всички и всичко, бе последната капка, от която чашата преля.

Няма да ме спрете. Не можете да ме спрете.

Гласът на Леуан отекваше в главите им. Звучеше нормален и затова бе още по-смущаващ от изпълнения с омраза глас на Юръм в онези последни мигове над Ню Йорк.
Пекин гореше под тях и там, някъде сред отломките, лежеше Елена. Първичният му инстинкт неудържимо го теглеше към нея. Но той остана на позиция, защото неговата любима жена воин със смъртно сърце не би очаквала нищо друго.
Рафаел усети как едно от сухожилията в лявото му крило се скъса под напора на силата, която го блъскаше безспирно. Само Фаваши, която бе по-млада от него, показваше признаци на подобни наранявания.

Тогава тя ще те убие. Ще те направи смъртен.

Чувстваше се по-слаб, отколкото трябваше да бъде, но едновременно с това бе и по-силен. Той вдигна поглед към лицето на Леуан. Човешката маска бе паднала, разкривайки пищящата отдолу тъмнина.
– Сега – обърна се той към архангелите, обградили Леуан, като знаеше, че тя вече не чува нищо. – Сега!
Безмилостен приток на сила, насочена към целта в центъра на кръга им, тялото на Леуан се преви, когато вълната я блъсна. В продължение на една ужасяваща секунда небето се освети като през деня. Когато нощта се върна отново, Дзо Леуан бе изчезнала, Забраненият град представляваше черен кратер, Пекин – само спомен в съзнанието на безсмъртните и смъртните.
Агонията на умиращите бе погълната от мълчанието на мъртвите.
Той я откри под крилете на двама от своите Седем. Джейсън и Аодхан бяха в безсъзнание, костите на краката им – пречупени. Но тези наранявания не бяха нищо за безсмъртни на тяхната възраст. Те щяха да оживеят. Елена бе много по-млада.
Но тя имаше волята на роден ловец.
Рафаел усети упорития пламък на живота ù, когато вдигна сгърченото ù тяло от твърдата земя, където бе запокитено. По ръцете ù зееха рани, лицето ù бе насинено, но тялото ù... Той плъзна длани по него и установи само няколко счупвания. Незначителни. Дори за толкова млад ангел. Трябваше да я остави да си почива, но не бе способен да понесе тишината.

Елена.

Ресниците ù трепнаха.
Рафаел не можеше да ускори оздравяването ù, тъй като силите му бяха изчерпани докрай в битката, която бяха водили, за да спрат Леуан. Щеше да му е необходимо време да се възстанови.

Ловецо мой.

Бледосиви очи се взираха в неговите.
Любовта, мислеше той, докато я притискаше към сърцето си, бе агония, несравнима с нищо.




ЕПИЛОГ


 

Рафаел не се учуди, когато видя образа на Леуан в езерце от чиста дъждовна вода близо до Убежището. Той коленичи до брега, докато Елена седеше, увита в одеяло, вдигнала лице към топлите лъчи на изгряващото слънце. Но усети, че тя поглежда към него в мига, в който Леуан се появи, въпреки че не би могла да види лика ù във водата.
– Аз съм жива, Рафаел! – Гласът на Леуан бе изтъкан от хиляди писъци и безкрайна тишина. – Не се ли страхуваш?
– Еволюирала си – каза той, забелязвайки как ръката ù се размива в мъгла, а лицето ù изчезва, преди да се появи отново. – Ти повече не се нуждаеш от тяло. Нашите тревоги не те засягат.
Смях, шепот и още нещо, нещо, което разказваше за прегръдки под булото на нощта, когато кръвта е била топ­ла и силна.
– Аз убих последните от моите Преродени. – Чертите на лицето ù започнаха да се избистрят, докато станаха почти нормални. – Понякога ми е необходимо тяло.
– Защо ми го казваш? – попита той. – Те са твоята слабост.
– Харесвам те, Рафаел. – Усмивка, от която водата в езерцето замръзна, образувайки рамка от скреж около лицето ù. – И твоят ловец, да, Елена още ме интригува.
Той срещна очите ù, които се рееха отвъд безсмъртието, и се замисли за истината.
– Трябваше ли да умреш, за да еволюираш?
– Попитай ме  същото, когато се видим отново. Може би ще ти отговоря.
– Ти пресичаш границата между живота и смъртта – изрече Рафаел. – Какво виждаш?
– Тайни, отговори, миналото, бъдещето. – Неразгадаема усмивка. – Пак ще си приказваме. Наистина те харесвам, Рафаел.
Думите продължиха да отекват във въздуха, докато образът не се стопи. Той се изправи, хвана ръката, която Елена му подаваше, и ù помогна да се вдигне на крака. Когато тя го погледна, в очите ù имаше тревога.
– Леуан?
– Тя не ни заплашва. – Рафаел я притисна по-силно в прегръдката си. – Мисля, че засега Леуан не се интересува от светските проблеми.
На лицето ù той бе прочел някаква призрачна детска радост, породена от новия живот, от новия начин на съществуване.
– Това ми звучи добре. – Дълбоко вдишване, ръцете на Елена се измъкнаха изпод одеялото, за да се сключат около него. – Искам да си отида у дома, архангеле.
Галейки с ръка топлата извивка на ханша ù, той се чудеше дали Ню Йорк е готов да посрещне ловец, превърнал се в ангел.
– Ще тръгнем утре с изгрева на слънцето.




БЛАГОДАРНОСТИ

Да напиша тази книга ми беше изключително забавно, не на последно място заради прекрасните отзиви на читателите за „Ангелска кръв“. Благодаря ви, че рискувахте с тази нова поредица. Благодаря и за имейлите, писмата и най-вече за усмивките, които внесохте в живота ми.
Специални благодарности на Тиаца за помощта ù във връзка с мароканския арабски; на Хелън и Памела за съдействието при превода от френски; на Травис за обясненията (не се шегувам) относно различните видове остриета. Всеки от тях добре познава работата си. Каквито и грешки да са допуснати, те са мои.
Огромно, огромно благодаря на моите родители, проявили удивително търпение, докато гонех крайния срок, и на сестра ми – за лудостта, която допринесе за запазването на здравия ми разум. Същото важи и за приятелите ми в RWNZ и онлайн. Всички вие сте зашеметяващи. Дълбоки благодарности на прекрасната Хари Аджа за оказаната подкрепа.
И на последно място, но не и по значимост, благодаря на всички в „Найт ейджънси“ и „Бъркли сенсейшън“. Най-вече на агентката ми Нефели Темпест и на редакторката Синди Хуанг за всичко, което направиха за мен, за възможностите, които ми предоставиха. На вас двете не ви е позволено да се пенсионирате. Никога.